Събота, 28 април 1945 г.

Езерото Комо, Италия

15:30 ч.

Бенито Амилкаре Андреа Мусолини съзнаваше, че съдбата му е решена. Разбра го в онзи момент предишния ден, когато партизаните от 51-ва бригада „Гарибалди“ преградиха пътя на германския конвой, подпомагащ бягството му на север към Швейцария. Командващият колоната — офицер от Вермахта — не криеше до каква степен му е дошло до гуша от сражения. Искаше единствено да избегне настъплението на американските войски и да се прибере без премеждия в Третия райх. Което обясняваше как едно повалено дърво и трийсетина опърпани партизани успяха да пленят триста въоръжени войници от редовната германска армия.

В продължение на двайсет и една години Мусолини бе управлявал Италия, но когато Съюзниците завзеха Сицилия, а после нахлуха и на континента, неговите поддръжници фашисти и крал Виктор Емануил III се възползваха от тази възможност, за да го отстранят. Трябваше да се намеси лично Хитлер, за да го отърве от затвора, след което да го обяви за глава на Италианската социална република със седалище в Милано. Която не беше нищо повече от марионетен режим на Германия, подхранващ илюзията, че Мусолини все още се крепи на власт. Но вече и с това бе свършено. Съюзническият щурм на север бе довел до завземането на Милано, принуждавайки го да бяга към езерото Комо и границата с Швейцария, която беше само на няколко километра.

— Какъв спокоен ден — каза му Клара.

В живота си той бе имал безброй жени. Съпругата му търпеше любовниците, защото разводът не беше възможен. Най-вече по религиозни причини, но пък и как ли би се чувствала като бивша съпруга на Дучето? Едва ли особено добре.

Но въпреки всичките увлечения Кларета Петачи заемаше особено място в сърцето на Мусолини. Двайсет и осем години беше разликата във възрастта им, но някак се разбираха. Тя никога не оспорваше казаното от него. Не изпитваше съмнения. И винаги го бе обичала. Дошла бе до Комо по собствено желание, за да бъде с него в изгнанието му.

Но съдбата бе решила друго.

Руснаците обстрелваха с артилерия Берлин, британци и американци препускаха през Германия без всякаква съпротива, Третият райх беше в развалини. Хитлер се криеше в бункер под разрушената си столица. Оста Рим-Берлин се бе сринала. Тази проклета война, която не трябваше изобщо да започва, отиваше към края си.

И те я бяха загубили.

Клара стоеше до отворения прозорец, погълната в мислите си. Гледката към езерото в далечината и планините от другата му страна беше впечатляваща. Бяха прекарали нощта в това скромно жилище; в стаята им имаше само едно легло и два стола върху каменния под. В камината не гореше огън, а единственото осветление беше една гола крушка, която хвърляше остри отблясъци върху белосаните стени. Мусолини дълго време бе живял сред лукс и привилегии. Затова сега му се струваше ирония на съдбата той и Клара — които някога търсеха утеха в прегръдките си сред разкоша на Палацо Венеция — да се озоват в тази селска колиба насред хълмовете в италианската провинция.

Той се приближи към прозореца и застана до нея. Первазът беше покрит с дебел слой прах. Тя го хвана за ръката, сякаш беше дете.

— Допреди седем години — каза той — бях интересна личност. Сега съм само един жив труп.

Гласът му издаваше апатия.

— Все още си важна личност — обяви тя.

— Аз съм свършен. Звездата ми залезе. Вече нямам сили да се боря.

Напоследък той ставаше все по-кисел, избухлив и странно нерешителен. Само понякога припламваше някогашната ярост на господаря повелител. Вече никой не се интересуваше какво върши, мисли и казва Мусолини. Само Клара.

Облачното следобедно небе бе надвиснало ниско над главите им, въздухът беше задушен и изпълнен с тътена на далечни престрелки. Проклетите бунтовници бяха превърнали страната в стрелбище, прочистваха я от последните останали фашистки елементи. Долу в ниското той видя автомобил, който пълзеше бавно нагоре по виещия се път от Адзано. Двамата с Клара бяха доведени в тази къща в малките часове на нощта. Защо? Той не знаеше. Но през цялото време ги охраняваха двама брадати партизани с фуражки с червени петолъчки, с автомати в ръцете.

Сякаш очакваха нещо да се случи.

— Не трябваше да идваш — каза й той.

Тя стисна ръката му.

— Мястото ми е при теб.

Той се възхищаваше на нейната лоялност и съжаляваше, че собствените му черноризци не я притежават дори в минимална степен. Прозорецът беше на около пет метра над земята. Но в този момент той си представяше, че е застанал много по-високо, на балкона на Палацо Венеция през 36-а и възхвалява славната победа на италианската армия в Абисиния. А долу на площада четиристотин хиляди души посрещат думите му с бурни несекващи овации, сякаш изпаднали в транс. „Дуче, Дуче, Дуче“ — крещяха тълпите и той вдишваше с жегата масовата им истерия.

Колко възбуждащо!

Но от някогашния Цезар не бе останало почти нищо.

Освен плешивата глава и шкембето. Очите му бяха станали жълтеникави, погледът му блуждаеше като на обсебен. Все още носеше униформата си — черна риза, сива куртка, бричове с широки червени кантове, лъснати черни ботуши и сива фуражка без украшения. Предишния ден, преди да го заловят партизаните, бе облякъл шинел и каска на германски редник в глупав опит да се дегизира. Което беше грешка. Издаваше страх.

Някои го наричаха палячо, други — авантюрист, използващ политика на силата, трети — комарджия в игра с високи залози, къпещ се в минала слава. Европейците го бяха обявили за човека, накарал влаковете в Италия да се движат навреме.

Но той си оставаше просто Ил Дуче. Вождът. Най-младият мъж, управлявал някога Италия.

— Очаквам края на тази трагедия — каза той. — Чувствам се странно откъснат от всичко, сякаш вече не съм участник в пиесата, а последният й зрител.

Нещо от депресията, която изпитваше в последно време, отново се опитваше да го стисне за гърлото и той с усилие се мъчеше да се откъсне от хватката й.

Сега не беше време за самосъжаление.

Автомобилът продължаваше да се бори с острите завои на шосето, между кедровите и еловите гори; воят на двигателя се засилваше с приближаването към къщата.

Мусолини беше уморен, пребледнял и небръснат. Освен това изглеждаше необичайно размъкнат, униформата му беше измачкана. Но най-лошото бе, че се чувстваше оставен на произвола на съдбата, което го хвърляше в паника. Вече нищо не зависеше от него.

Колата спря в подножието на къщата. От шофьорската врата слезе мъж в бледосиня униформа на капитан от Луфтвафе; кафявите петлици на яката му го идентифицираха като свързочник. От вчера Мусолини не бе виждал други хора освен някакви мърляви партизани. Бе забелязал объркаността им още в кметството на Донго, където го бяха отвели най-напред и където стана ясно, че никой от неговите инквизитори не знае какво да прави.

Бяха го оставили да чака в стая, изпълнена с тютюнев дим и глъч на човешки гласове, и да слуша Радио Милано, по което точно в този момент обявяваха края на фашизма и как всички представители на властта трябвало да бъдат арестувани.

Глупаци. Всички до един. Но дори те бледнееха в сравнение с германците.

Той бе отлагал до последния възможен момент сключването на пакта с Германия. Хитлер беше животно, „Моята борба“ — пълна безсмислица. Той нито харесваше, нито имаше доверие на този смахнат австриец. Но в крайна сметка общественото мнение надделя и през 40-а Мусолини се остави да бъде въвлечен във войната. Което беше ужасна грешка.

По дяволите тези арийски копелета. Той не искаше да вижда повече германска униформа.

Но ето че току-що се бе появила още една. Мъжът вече бе влязъл в къщата и се изкачваше по стълбите към втория етаж. Двамата с Клара останаха до прозореца, но се обърнаха, когато вратата на стаята се отвори и униформеният влезе при тях. Мусолини го изчака да удари токове и да отдаде чест. Но нищо подобно не се случи. Вместо това мъжът каза с равен глас на италиански:

— Дойдох да поговорим. Насаме.

Новодошлият беше висок, слаб, с издължено лице, големи уши и нездрав вид. Черната му коса беше зализана назад, а над тънките си устни имаше късо подстригани мустачки. Мозъкът на Мусолини обработваше трескаво всички рискове на ситуацията и търсеше възможни пътища за действие. През последните две десетилетия никой не се бе отнасял към него с такова неуважение. За да всява страх, властта трябва да бъде абсолютна и безгранична. Затова първата му мисъл бе да изгони този натрапник, но вакуумът на несигурност, който го поглъщаше, го накара да преглътне гордостта си.

— Изчакай отвън — каза той на Клара.

Тя се поколеба и понечи да възрази, но той я пресече с вдигната повелително ръка. Без повече съпротива тя кимна и излезе от стаята.

Униформеният затвори вратата зад нея.

— Разполагаме с малко време — каза той. — От Комитета за национално освобождение и от Доброволческия корпус за свобода идват за вас.

И двете имена означаваха само неприятности, особено последното, защото Корпусът бе съставен главно от комунисти, които не желаеха да делят властта с когото и да било.

— Взето е решение да бъдете разстрелян. Успях да ги изпреваря, но те се приближават.

— Всичко това е заради вас, германците, които ме изоставихте.

Мъжът бръкна с дясната си ръка в джоба на куртката и извади някакъв предмет. Пръстен. Сложи го върху безимения си пръст и го вдигна пред лицето на Мусолини. Върху матовата повърхност на сребърно-калаената сплав бяха гравирани пет реда букви:

Мусолини разбра. Мъжът не беше кой да е.

В годините си като върховен вожд Дучето бе имал работа с двама папи — Пий XI и Пий XII. Единият беше по-сговорчив от другия, но и двамата го дразнеха. За съжаление, за да управлява Италия, трябваше да си осигури подкрепата на Католическата църква, което само по себе си не беше лесна работа. Но той бе успял да я постави на мястото й, сключвайки крехък съюз, на който сега идваше краят.

— Сигурен съм, че този пръстен ви изглежда познат — каза мъжът. — Същият е като онзи, който задигнахте от убития.

Нещата все повече се изясняваха.

След като през 1070 г. основали на самата граница на християнския свят болница и я нарекли „Свети Йоан Кръстител“, малка група европейци се обявили за Братята хоспиталиери на свети Йоан от Йерусалим. Сегашното им название, след повече от 850 години развитие, беше неприлично дълго и завъртяно.

Суверенен военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта.

О, суета на суетите…

— Тук съм от името на Негово най-светейше височество, Принца и Велик магистър — заяви униформеният. — Който ви приканва за пореден път да му дадете онова, което се намира във ваше притежание.

— Вие наистина ли сте германски офицер? — попита Мусолини.

— Да, но съм и рицар на Ордена много отпреди да възникне Третият райх.

Най-после завесата на тайнственост бе повдигната. Човекът насреща му беше просто един шпионин, което обясняваше защо враговете му го бяха пуснали при него.

— Казвате, че някакви хора идвали за мен. За партизаните аз съм без значение. За германците съм ненужно бреме. Единствено за комунистите смъртта ми би имала някаква стойност. Така че кажете какво можете да ми предложите, за да ги лишим от това удоволствие.

— Вчерашните ви номера не успяха.

Колко жалко, помисли си Мусолини. Първо бе избягал от Милано в посока Комо, следвайки тесния виещ се път покрай езерото през десетките малки селца, сгушени в гънките на бреговата ивица. Чернобио, Молтразио, Тремецо, Менаджо. Обикновено това пътуване траеше около половин ден, но сега бе отнело много по-дълго време. Той бе очаквал да завари там пет хиляди черноризци, готови да го посрещнат. Неговите войници. Но се бяха явили едва дванайсет. След това отнякъде пристигна германски конвой от трийсет и осем военни камиона и триста корави бойци, пътуващ на север към Австрия, и той се присъедини с надеждата да се добере до Киавена, където да се отдели от колоната и да продължи на север към Швейцария.

Но така и не стигна до там. Мръсните германски копелета го размениха срещу разрешение да продължат пътя си необезпокоявани. За щастие, той носеше със себе си нещичко като застраховка. Злато и скъпоценни камъни от италианската хазна, пачки валута и две кожени чанти, претъпкани с документи, досиета и дипломатическа кореспонденция.

— Партизаните докопаха част от златото ви — каза мъжът. — Но повечето бе изхвърлено в езерото от германците. Двете чанти обаче са изчезнали. Дали онова, което търся, не е в някоя от тях?

— И защо да ви помагам?

— Защото мога да спася мизерния ви живот.

Мусолини искаше да живее и не го отричаше. Но за него имаше и нещо по-важно.

— А Клара?

— Мога да спася и нея.

Той скръсти ръце зад гърба си и издаде брадичката си напред под познатия ъгъл; така се чувстваше най-удобно. После закрачи напред-назад из стаята; подметките на обувките му скърцаха по грапавия каменен под.

— Славният орден никога няма да загине — каза той. — Защото е като добродетел, като самата вяра. Правилно ли съм го запомнил?

— Точно така. Речта на граф Дьо Марселюс в Камарата на депутатите е била наистина елегантна.

— Доколкото си спомням, той се е опитвал да издейства връщането на голям участък земя, който Короната била отнела на рицарите. Не е успял, но все пак им е осигурил известен суверенитет. Който е позволил на хоспиталиерите да основат самостоятелна държава на територията на Франция.

— И да не загинем — добави мъжът.

— За мой късмет. Помогнете ми да се отърва от тези партизани и тогава ще поговорим за Ностра Тринита.

— Може би не осъзнавате сериозността на ситуацията. Вие сте обречен човек, опитал се да отърве кожата с крадени пари и злато. — Мъжът помълча, после продължи: — За жалост, опитите ви се провалиха. Те идват, за да ви убият. Аз съм единствената ви надежда. Не можете да се пазарите с мен, затова ми дайте онова, което искам.

— В онези чанти, които споменахте, има моя кореспонденция с британците, която не бива да става публично достояние.

— Това е техен проблем.

— Представете си как биха могли да постъпят рицарите с такава уличаваща информация.

— Ние сме в отлични отношения с Лондон. Искам само пръстена и документите, които сте откраднали.

— Пръстена? Той е просто едно парче метал.

Мъжът повдигна дясната си ръка.

— За нас е много повече от това.

— Вашите рицари са нищо. Изритани от Йерусалим, Кипър, Родос, Русия, Малта, сега се свирате в два двореца в Рим и се къпете в повехналата си слава.

— Значи си приличаме.

— Нещо такова.

През отворения прозорец се чу боботенето на друг автомобилен двигател.

Гостът му също забеляза това.

— Пристигнаха — каза той.

Мусолини бе обзет от внезапен прилив на решимост, усилван от факта, че никой — нито императорите на Свещената римска империя, нито Наполеон, нито дори Хитлер — не бе успял да стори това, което бе постигнал той.

Да подчини папата.

И присъствието на този мъж беше конкретно доказателство за неговата победа.

— Попитайте Пий Дванайсети как се чувстваше, принуден да коленичи пред мен — каза той.

— Съмнявам се, че това се е случило.

— Не буквално, но, образно казано, той коленичи. Защото знаеше какво мога да сторя с безценната му Църква. И все още мога.

Това обясняваше защо Ватиканът така и не се опита, поне външно, да се противопостави на идването му на власт. Дори след като бе завзел изцяло властта, Църквата запази мълчание и нито веднъж не използва огромното си влияние, за да вдигне италианците на бунт. Никой крал, кралица или император не бяха постигали това преди него.

Той посочи пръстена на ръката на госта си.

— Също като вас и аз дължа силата си на Константин Велики. Само той и аз сме успявали там, където всички останали са се проваляли.

Автомобилът долу беше пристигнал и през прозореца се чуваше как се отварят и затръшват врати.

— Кажете на вашия Велик магистър, че ще съжалява, задето не ме спаси.

— Вие сте глупак.

— Аз съм Ил Дуче.

Мъжът в германска униформа го изгледа невъзмутимо, поклати глава и каза само:

— Сбогом, велики вожде.

После се обърна и си тръгна.

Мусолини остана неподвижно на мястото си, с лице към отворената врата. Колко ли души досега бе изпратил на сигурна смърт? Хиляди? По-скоро десетки хиляди. Сега усещаше колко безпомощни са се чувствали в мига на своята гибел.

По стълбището отекнаха тежки стъпки. В стаята влезе едър черноок мъж, стиснал в ръце автомат.

— Дошъл съм да ви освободя.

Това беше лъжа, разбира се, но Мусолини реши да се включи в играта.

— Какъв късмет!

— Трябва да тръгваме. Веднага.

В този момент на вратата се появи Клара, пристъпи към леглото и започна да рови в завивките.

— Какво търсиш? — попита той.

— Кюлотите си.

— Остави ги. Няма време. Да се махаме от тук.

Мусолини я хвана нежно за ръката и направи знак да тръгват. Тя даваше ли си сметка какво предстои да се случи? Едва ли. Както винаги, тя изглеждаше по-загрижена за него, отколкото за себе си.

Слязоха на приземния етаж, излязоха от къщата и седнаха на задната седалка на някакъв раздрънкан фиат. Шофьорът вече бе заел мястото си зад волана, но мъжът с автомата не се качи при тях. Вместо това застана на дясната стъпенка, насочил дулото на оръжието си навътре.

Колата тръгна бавно по стръмния наклон към селото. Зад тях пристъпваха двамата часовои, които ги бяха охранявали цяла нощ. Взеха с човешки ход острия завой, но на правата отсечка фиатът набра скорост; гумите съскаха по влажната настилка на шосето. Мъжът на стъпенката нареди на шофьора да спре срещу тежка желязна порта, монтирана върху бетонни колони, която преграждаше неголяма отбивка на шосето, около пет метра широка и два метра дълга. Зад портата се виждаше алея за коли, която завиваше между два зида, обрасли в увивни растения.

Мъжът с автомата скочи и отвори вратите на колата. Шофьорът слезе. Чуха се отчетливи команди и другите двама въоръжени мъже заеха позиции — единият пред, а другият зад колата. Дърветата и един остър завой на шосето ги скриваха от къщите на Адзано.

— Слизайте! — чу се команда.

Лицето на Клара се изкриви от страх, очите й се стрелкаха като на уплашена птица.

Мусолини слезе. Тя го последва.

— Натам — каза мъжът и посочи с дулото на автомата си към желязната порта.

Мусолини направи няколкото крачки към зида и се изправи с гръб към нея. Клара застана до него. Днес нямаше да повтори вчерашната грешка. Нямаше да покаже страх. Когато разказваха за случилото се, на тези хора щеше да им се налага да лъжат, за да го изкарат страхливец.

— Бенито Мусолини, вие сте военнопрестъпник. Осъден сте на смърт от народа на Италия.

— Не! Не можете! — изпищя Клара. — Нямате право!

Тя го сграбчи за ръката и се притисна до него.

— Отдръпнете се встрани — каза мъжът. — Иначе и вие ще умрете.

Тя не се подчини и мъжът натисна спусъка.

Но нищо не се случи. Техният екзекутор дръпна затвора и се опита да освободи засеклия патрон. Клара изпищя и се хвърли върху него, сграбчвайки с две ръце автомата за цевта.

— Не можете просто така да ни убиете!

— Дай ми твоя автомат — заповяда палачът.

Един от мъжете притича и му даде оръжието си. Екзекуторът пусна автомата, който Клара стискаше в ръце, и хвана новия.

Мусолини си каза, че сега е моментът. Бяха му дошли сили. Дори не помисли да бяга или да се съпротивлява. Вместо това разтвори с две ръце куртката си и изпъчи гърди. Зад тримата мъже, дошли да го убият, видя рицаря в германска униформа, който крачеше по пътя. Небрежно. Без да бърза. Никой от другите трима не се опита да му попречи. Униформеният се спря да наблюдава сцената. Нищо. Нека гледа.

— Magnus ab integro saeclorum nascitur ordo — подвикна към него Мусолини.

Едва ли някой от тези глупаци знаеше латински.

Но рицарят щеше да разбере.

Най-великият орден на всички времена се ражда отново.

Автоматът изригна. Клара бе улучена първа и се строполи на земята. Още куршуми се посипаха, този път върху Мусолини. Три се забиха глухо в корема му, четири го улучиха в краката. Коленете му се подгънаха и той се свлече.

Очите му намериха рицаря и той събра последните си сили, за да изрече:

— Това… не е… краят.

От устата му потече кръв.

Лявото му рамо се килна встрани и той се просна по гръб върху мокрия асфалт. Очите му гледаха към небето, беше още жив. Във влажния въздух се носеше тежка миризма на барут. Единият от мъжете се надвеси над него, дулото на автомата му сочеше надолу.

Погледът му се фокусира върху черната точка.

Като край на изречение.

Автоматът гръмна.

Вторник, 9 май

Езерото Комо, Италия

8:40 ч.

Котън Малоун оглеждаше мястото на екзекуцията.

Малко след 4 следобед на 28 април 1945 г. Бенито Мусолини и неговата любовница Кларета Петачи били разстреляни на метър-два от точката, където беше застанал сега. През изминалите десетилетия входът на Вила Белмонте откъм тесния път, виещ се стръмно нагоре по хълма над Адзано, се бе превърнал в храм. Портата от ковано желязо, ниският каменен зид, дори подстриганите живи плетове — всичко си беше на мястото; единствената новост беше дървеният кръст, закрепен за камъка от едната страна на портата, върху който бяха изрязани името на Мусолини и датата на смъртта му. От другата страна Малоун забеляза още една добавка — малка дървена кутия със стъклен капак, в която бяха поставени снимки на Мусолини и Кларета. Огромен венец от свежи цветя беше провесен от желязната ограда над кръста. На лентата имаше надпис: Egli vivràper siempre nel quore del suo popolo. Той ще живее вечно в сърцата на народа.

Долу в селото го бяха упътили насам с предупреждението, че още има лоялисти, за които лобното място на Мусолини е светиня. Което само по себе си беше изумително предвид репутацията му на диктатор и факта, че оттогава бяха минали десетилетия.

Пред какви изпитания е бил изправен само този човек!

В Италия царял хаос. Германците се изтегляли. Планините били пълни с партизани. Съюзническите войски настъпвали откъм юг, освобождавайки град след град. Само Северът и Швейцария все още предлагали убежище.

Но не и на Мусолини.

Малоун се наслаждаваше на прохладното пролетно утро. Предишния ден бе взел самолета от Копенхаген за миланското летище „Малпенса“ и с наета алфа ромео бе поел на север към езерото Комо. Беше се изръсил за спортен автомобил, защото кой би устоял на изкушението да покара кола с 237 конски сили под капака, способна да ускори от 0 до 100 километра за четири секунди? Той и преди бе идвал в Комо и беше отсядал в зашеметяващата „Вила д’Есте“, но това беше преди много години, при една тайна мисия на отряд „Магелан“. „Вила д’Есте“ беше един от най-добрите хотели в света. Този път нощувките му щяха да бъдат далеч по-скромни. Беше нает със специална задача от британското разузнаване, в лично качество, като обектът на интерес беше някакъв италианец, местен търговец на антики, който неотдавна се бе появил в полезрението на МИ-6. Първоначално задачата му беше една обикновена покупко-продажба. Обстоятелството, че самият той е търговец на редки книги, му придаваше известни умения да преговаря за стари и застрашени от унищожение документи. Но едва предишната вечер бе получил допълнителна информация за точното местонахождение на плячката, което бе довело и до промяна в задачата. Ако информацията се окажеше вярна, от него се искаше да открадне нещо. И той знаеше точно как да го направи.

Една сделка оставя след себе си твърде много следи, но за МИ-6 това бе единствената възможност. До вчера. Ако обаче онова, което искаха, можеше да се придобие без заплащане, би било чудесно. Особено като се имаше предвид, че въпросното нещо не принадлежеше на италианеца, който се опитваше да го продаде.

Малоун не хранеше илюзии. Дванайсет години в отряд „Магелан“ и още няколко на свободна практика с различни разузнавателни агенции го бяха научили на много неща. Например това, че му се плащаше, за да свърши определена работа, както и да носи отговорност, ако нещо се обърка. Което си беше достатъчен стимул да не прави грешки.

Цялата история изглеждаше доста интригуваща. През август 1945 г. Уинстън Чърчил пристигнал в Милано под псевдонима полковник Уордън. Претекстът бил почивка по бреговете на Комо, Гарда и Лугано. Нищо лошо — от векове кристалночистите им алпийски води привличали летуващи от близо и далече. Псевдонимът му осигурявал известна неприкосновеност, но и тя била ненужна — по онова време Чърчил вече не бил министър-председател, след като претърпял унизителна загуба на изборите.

Първата спирка от маршрута му било миланското гробище, където набързо бил погребан Мусолини. Няколко минути Чърчил стоял неподвижно до гроба с шапка в ръка. Което било странно предвид факта, че покойникът освен брутален диктатор бил и негов противник във войната. След това продължил на север към Комо, където отседнал в една вила на брега на езерото. През следващите седмици местните жители го виждали как лови риба, занимава се с градинарство или рисува. По онова време никой не обръщал особено внимание на всичко това. Разбира се, британското разузнаване отдавна подозирало истинската цел на престоя му.

Писмата, разменени между него и Мусолини. И изчезнали безследно при залавянето на Дучето като част от съдържанието на две чанти, които никой не бил виждал след 27 април 1945-а. Носели се слухове, че са конфискувани от местните партизани. Някои твърдели, че са предадени на комунистите, други сочели германците. Имало дори теория, че са заровени в градината на вилата, която Чърчил бил наел.

Никой не можел да каже със сигурност. Но нещо през август 1945-а наложило личната намеса на Чърчил.

Малоун се качи в колата и продължи нагоре по стръмния път. Вилата, където Мусолини и любовницата му бяха прекарали последната си нощ, се намираше някъде наблизо. Той бе чел много взаимнопротиворечиви истории за случилото се в онази съдбовна събота. Някои подробности все още убягваха на историците. Името на екзекутора се бе загубило в мъглата на времето. Няколко души претендирали за тази чест, но никой не можел да каже точно кой е дръпнал спусъка. Още по-голяма загадка оставаше какво се е случило със златото, скъпоценните камъни, парите и документите, които Мусолини се опитвал да отнесе в Швейцария. Повечето източници били единодушни, че част от плячката е хвърлена в езерото, тъй като местни рибари намерили там златни кюлчета след войната. Но нищо съществено не било открито. Допреди две седмици, когато в британското посолство в Рим бе пристигнал имейл с прикачено към него сканирано изображение на писмо.

От Чърчил до Мусолини.

Последваха нови имейли с още четири такива изображения. Не се споменаваше продажна цена за петте. Вместо това Малоун получи 50 000 евро за пътуване до Комо, в комплект с уменията си да води преговори и краен резултат — оригиналите на всичките пет писма.

Вилата, към която беше тръгнал, се издигаше на един рид, малко встрани от пътя, който продължаваше чак до швейцарската граница на десетина километра по-нататък. Наоколо имаше гори, където през войната се бяха крили партизаните, воювали на два фронта срещу местните фашисти и германците. Подвизите им бяха легендарни, увенчани с неочаквания и за тях триумф — залавянето на Мусолини.

За Италия Втората световна война бе приключила в този момент.

Малоун намери вилата — квадратна постройка на три етажа, с обрасли в мъх каменни основи и стръмен керемиден покрив, заобиколена от всички страни с дървета. В прозорците се отразяваше сутрешното слънце; жълтеникавият варовик изглеждаше безцветен на ярката светлина. От двете страни на главния вход бяха застанали две бели порцеланови хрътки. В добре поддържания двор се издигаха стройни кипариси и подстригани декоративни храсти — два задължителни елемента около всяка къща по бреговете на Комо.

Той паркира отпред и слезе от колата сред мъртвата тишина.

Зад вилата се издигаха стръмни склонове, по които пътят продължаваше да се вие все по-нагоре. На изток, долу в ниското, през клоните на дърветата, по които вече бяха напъпили зелени пролетни листенца, се виждаше тъмносиньото петно на езерото. Напред-назад по огледалната му повърхност бавно се движеха лодки. Въздухът тук беше забележимо по-хладен; от близката градина до носа му достигна слаб аромат на цъфнала глициния.

Малоун се обърна към входа на вилата и изведнъж застина. Дебелата дъбова врата беше открехната.

Белият чакъл скърцаше под обувките му, когато пресече алеята за коли и се спря пред входа. Малоун бутна вратата, без да прекрачва прага. Не се чу вой на аларма. Никой не се появи. Но той почти мигновено различи трупа, проснат по лице върху плочките във вестибюла сред локва потъмняла кръв.

Малоун не носеше оръжие. Според инструктажа, който бе получил, къщата трябваше да е празна. От МИ-6 не само бяха проследили източника на имейлите, но бяха успели да съставят профил на потенциалния продавач. Нищо в него не загатваше за опасност.

Той влезе и провери трупа за пулс. Нямаше. Малоун се огледа.

Стаята беше просторна и уютна, по облепените с тапети стени висяха огромни маслени картини, потъмнели от времето. Във въздуха се носеше миризма на увехнали цветя, восък от свещи и тютюн. Имаше голямо орехово бюро, старинен домашен орган от палисандрово дърво, тапицирани с брокат канапета и столове. Покрай стените бяха подредени богато инкрустирани шкафове с витрини, пълни с изложени предмети, придаващи на помещението вид на музей.

Всичко тънеше в безпорядък.

Чекмеджета бяха извадени наполовина или оставени да висят под необичайни ъгли; част от витрините бяха строшени, столовете — преобърнати, някои с разпрани тапицерии. Няколко от завесите бяха откъснати от корнизите и лежаха в безформени купчини на пода.

Някой беше търсил нещо.

Само един папагал в позлатена клетка, някога поставена върху мраморен пиедестал, нарушаваше тишината. Сега пиедесталът беше съборен и клетката беше на пода, смачкана и изкривена, а птицата в нея надаваше отчаяни писъци.

Малоун преобърна трупа и видя две дупки от куршуми. Жертвата беше мъж на четиресет и пет, петдесет години, с тъмна коса и гладко избръснато лице. Собственикът на вилата беше на същата възраст, но трупът не съответстваше на описанието, което му бяха дали.

Нещо издрънча. Силно и отчетливо. Някъде горе.

Чуха се тежки стъпки. В къщата имаше още някой.

Скривалището, което Котън Малоун търсеше, се намираше на третия етаж, затова той се заизкачва по стълбището, подминавайки площадката на втория. Каменните стъпала бяха покрити с килим, който заглушаваше стъпките и скриваше присъствието му. Откъм третия етаж отново чу силен шум, сякаш тежка мебел се стовари с трясък на пода. Който и да претърсваше къщата, очевидно не се тревожеше от неканени пришълци.

Малоун продължи напред.

Дървеният под в коридора беше застлан с тясна светлозелена пътека. В далечния му край през полуотворения прозорец влизаше сутрешното слънце, придружено от лек ветрец. Малоун стигна до стаята, откъдето идваше шумът. Същата, която му бяха възложили да открие. Той се спря пред отворената врата и реши да погледне вътре.

И видя една едра мечка. Поне 200–250 килограма.

Източникът на силния трясък, който бе чул, беше един преобърнат бюфет. Животното ровеше из стаята, събаряйки с лапи предмети от масите, след като ги подушеше. Беше с гръб към него и гледаше към един от двата отворени прозореца.

Малоун трябваше да се маха.

Мечката престана да рови и вдигна глава нагоре, душейки въздуха. Лошо.

Усетило миризмата му, животното се обърна към него и изръмжа. Малоун разполагаше с част от секундата, за да вземе решение. Чувал бе, че при среща с мечка човек трябва да застане неподвижно и да я гледа в очите, докато тя не отстъпи и не си тръгне. Само че такива съвети обикновено ги даваха хора, които никога не бяха виждали мечка отблизо. Дали да тръгне по обратния път? Или да скочи в стаята право насреща? Едно малко подхлъзване надолу по стълбите и мечката щеше да го стигне. Той предпочете отсрещната стая; с два скока се озова при вратата и се метна вътре точно когато животното се втурна напред, изненадващо бързо за размерите си. Малоун затръшна вратата след себе си и се огледа. Беше се озовал в неголяма спалня с огромна порцеланова печка в единия ъгъл. Стаята имаше два големи прозореца, също наполовина отворени, които гледаха към пространството зад вилата.

Нужна му бе секунда, за да помисли. Но мечката имаше други планове. Вратата се отвори с трясък.

Той изтича до прозореца и погледна надолу. Стаята като нищо беше девет-десет метра над земята. Това означаваше минимум изкълчен глезен, ако не и строшени кости или нещо по-лошо. Мечката се спря на прага, поколеба се за миг, после изрева.

Това реши въпроса. Малоун видя, че отвън под прозореца има корниз, широк около двайсетина сантиметра. Точно колкото да стъпи на него. Което и направи, опрян с длани на топлия камък и с гръб, долепен до стената на къщата. Мечката се хвърли към прозореца, подаде глава навън и замахна с лапата си, въоръжена с остри нокти. Той обаче се беше дръпнал встрани, извън обсега им.

Животното едва ли щеше да го последва. Но това не решаваше проблема му. Какво да прави сега?

Рицарят свали бинокъла си.

Каква странна гледка. Някакъв мъж е стъпил върху тесен корниз на третия етаж на една вила, а през прозореца се е надвесила мечка и замахва с лапа към него.

Рицарят беше застанал на билото на възвишение, на около четиристотин метра северно от вилата, и гледаше надолу през клоните на дърветата. Видя алфа ромеото, която се изкачваше нагоре по стръмния път, вземайки без усилие острите завои, и забеляза как колата отби по алеята към вилата. Когато фокусира бинокъла си върху шофьора, той забеляза, че е същият, който предишния ден бе видял в Менаджо да задава въпроси на местните жители. Бе успял да го заснеме с телефона си пред едно бистро и вече знаеше самоличността му.

Харолд Ърл „Котън“ Малоун.

Някога служител на Министерството на правосъдието на Съединените щати в специално разузнавателно звено под името отряд „Магелан“. Командир от военноморския флот, пилот на изтребител, с диплома по право от университета „Джорджтаун“, Малоун бе работил известно време за Военната прокуратура, преди да бъде прехвърлен в Министерството на правосъдието, където се бе задържал дванайсет години. Още нямаше петдесет, но се бе оттеглил в ранна пенсия и сега имаше частна фирма. Котън Малоун, антиквар, Хьобро Плац, Копенхаген.

Интересна промяна в кариерата.

Малоун се ползваше с репутацията на опитен разузнавач, който все още предлага услугите си срещу заплащане. Онова, което рицарят все още не бе успял да научи, беше какво търси тук този американец и защо задава въпроси за неща, известни само на шепа хора в целия свят.

Той извърна поглед от безумната сцена и се загледа в собственика на вилата, коленичил на земята с вързани зад гърба ръце и глезени, също омотани с въжета. Парцалът, натъпкан в устата му, пречеше на италианеца да издаде и звук. Един от помощниците на рицаря бе застанал отстрани и го охраняваше зорко.

— Ти се оказа сериозен проблем — каза той на пленника си, който го гледаше с изцъклени от ужас очи.

Бяха дошли във вилата преди два часа. Пазачът се бе появил изневиделица и помощникът го бе застрелял. Лично той предпочиташе да се минава без кръвопролития, но в случая беше неизбежно. Собственикът на вилата беше облечен и тъкмо се готвеше да излиза. Идеята бе да го хванат, докато е още у дома. Той му бе задал няколко въпроса, надявайки се на сговорчивост, но не бе получил отговор. Направиха още опити да го вразумят — напразно. Накрая той и сътрудникът му доведоха дебелия италианец тук, в гората, която се падаше в границите на имението, но мястото между дърветата беше достатъчно усамотено, за да могат да му изложат пределно ясно исканията си. Сякаш двата куршума в тялото на пазача не бяха достатъчен аргумент.

Рицарят пристъпи напред и се наведе до мъжа; в хладното утро сладникава миризма изпълни ноздрите му.

— Допускам, че вече съжаляваш за обаждането до британското посолство в Рим.

Последва кимване.

— Искам само да ми кажеш къде са писмата, които искаше да продадеш.

Говореше се, че след залавянето на Мусолини през 1945 г. италианските партизани преровили съдържанието на две кожени чанти, открити у него. Но никой не вярваше сериозно, че описът, направен от тях, е бил точен. Той го бе чел; в него нямаше практически нищо интересно. Най-вероятно си бяха дали труда да го съставят чисто формално, като истински ценните неща така и не бяха описани. Нито пък нещо от действителния списък се бе появило на бял свят междувременно.

Но този италианец вероятно знаеше защо.

— Искам да ми разкажеш за онези документи на Мусолини.

Разбира се, собственикът на вилата не бе в състояние да му отговори, а и той не бързаше да вади парцала от устата му.

Поне засега.

Той направи знак и помощникът му вдигна от земята едно навито въже. Високо над главите им от близкото дърво се протягаха няколко дебели клона. Рицарят ги огледа и се спря на един на около десет метра от земята. След два неуспешни опита помощникът успя да прехвърли въжето през него, след което повлече собственика на вилата към висящия надолу край. Докато човекът се гърчеше на земята, помощникът промуши и завърза въжето през възела на китките му. След това хвана с две ръце другия край, който висеше от клона, и го изпъна.

Беше ясно какво е намислил.

При силно дръпване въжето щеше да повдигне ръцете на италианеца, вързани на гърба му, под такъв ъгъл, че ставите нямаше да издържат. Болката щеше да е неописуема и в крайна сметка тежестта на тялото щеше да изкълчи раменните му стави.

— Нали разбираш какво мога да ти причиня?

Италианецът закима енергично.

Рицарят бръкна под сакото си и извади револвер.

— Сега ще махна парцала. Ако извикаш или дори само повишиш глас, ще те гръмна в лицето. Ясно ли е?

Мъжът кимна.

Той издърпа парцала от устата му.

Мъжът жадно пое въздух, отново и отново. Той го изчака да се опомни, после се надвеси над него и каза:

— Отдавна се спори за съдържанието на двете чанти на Мусолини. Кажи ми как си се сдобил с нещо от тях.

Италианецът се поколеба, затова рицарят даде знак на помощника си и другият мъж дръпна въжето. От тежестта на тялото ръцете на мъжа се изпънаха назад, затова той побърза да се изправи на крака.

— Не, не! Моля ви, недейте!

— Отговори на въпроса ми.

— Дядо ми е бил там, в Донго, когато са заловили Дучето. Помогнал им е да разпределят документите от чантите и е задържал някои от тях.

— Защо?

— Знаел е, че един ден ще може да ги продаде.

— Какво е направил с тях?

— Нищо. Просто ги е пазил. След него баща ми, докато накрая стигнаха до мен.

— Колко документа имаш?

— Петдесет и пет страници. Всичките са били в една от двете чанти, която той също е запазил.

Рицарят бръкна в левия джоб на панталона си и извади пръстена.

— И това ли е открил дядо ти?

Италианецът кимна.

Когато рицарят го бе видял във вилата, гордо изложен в една от витрините със сувенири, се бе почувствал лично оскърбен. И незабавно бе освободил свещения предмет от затвора му.

— Имаш ли някаква представа какво е това?

Италианецът не отговори.

— Говорят ли ти нещо тези пет думи? Този пръстен означава ли нещо за теб?

Той даде знак и помощникът подръпна няколко пъти въжето.

— Нямам представа! — извика уплашен мъжът. — Знам само, че отвътре има малтийски кръст. Дядо ми го намерил в една от чантите. Затова го пазя. За спомен един вид.

Само няколко души на света знаеха истинското значение на пръстена и очевидно този алчен нещастник не беше между тях. Кратка справка бе установила, че мъжът е живял на брега на езерото Комо от раждането си в тази вила, която беше семейно притежание от XVII в. Самата вила не беше нищо особено, приличаше на стотици други наоколо. Мъжът беше търговец на антики, които обикновено купуваше от обеднели наследници, но не се спираше и пред крадени предмети. Нищо чудно, че се бе оказал собственик на документи от Втората световна война.

Рицарят даде знак на помощника си да обтегне още малко въжето. Мъжът все още беше стъпил с два крака на земята, но ръцете му бяха извити назад под ъгъл, който беше на границата на човешките възможности; скоро щяха да започнат раздиращите болки.

— Спомен за какво? — попита той, като размаха пръстена пред лицето му.

— За Дучето. Бил е у него. Но не знам какво означава.

— И никога не си се опитвал да научиш?

— Никога. Все още има много хора, които боготворят Мусолини — каза собственикът на вилата. — Познавам такива. Смятат го за велик човек. Надявах се един ден да се появят почитатели, които да са готови да дават пари за сувенири.

Италианецът говореше задъхано, почти шепнешком.

— А какво мислиш ти за някогашния велик вожд?

— Не се интересувам от политика. Тези неща не значат нищо за мен.

— Предполагам, че твоят бог са парите.

Мъжът не отговори.

— Британците нямат никакво намерение да купят документите ти — продължи той. — Беше глупаво да се свързваш с тях. Те са пратили човек да ги открадне. Дори сега се намира във вилата ти.

За щастие, въпросният агент на британското разузнаване в момента беше твърде зает да опознава местната фауна.

— Къде си скрил чантата с тези петдесет и пет документа?

— Във вилата. На третия етаж.

Най-после. Човекът започваше да съдейства. Италианецът описа скривалището.

— Много умно. Всичко ли е вътре?

— Всичко, с което разполагам.

Рицарят се запита дали и Малоун има същата информация. Направи знак на помощника си и той разхлаби въжето, позволявайки на мъжа да свали ръцете си надолу.

Пленникът въздъхна облекчено.

— А защо не си изложил и писмата? — попита рицарят. — Във витрина като пръстена.

— Според баща ми това би било рисковано. Той ми каза да ги пазя, докато се намери купувач.

— А защо тъкмо сега реши да ги продаваш?

— Трябват ми пари. Четох в някакво списание статия за Чърчил и Мусолини, в която се спекулираше за писмата. И си казах: да сложим край на спекулациите. Аз ги притежавам.

— Колко пари смяташе да искаш?

— Пет милиона.

Право казваше Библията. Рицарят мразеше сребролюбците. Стига толкова. Начинанието отиваше към края си.

Той вдигна пистолета и пръсна черепа на италианеца. Заглушителят на дулото напълно неутрализира трясъка от изстрела. Глухото пукване едва ли се чу на повече от няколко метра. Този глупак трябваше да се досети, че единственият му лост за преговаряне е местонахождението на скривалището. Но страхът замъглява разума и хората винаги си мислят, че с приказки могат да се измъкнат от всяка ситуация.

— Давай! — каза той на помощника си.

Трупът бе издърпан нагоре с извити назад ръце. Чу се изпукване и раменните стави се отделиха от скелета. Въжето бе завързано около дънера на дървото и тялото остана да се полюлява тромаво във въздуха за назидание — както беше обичаят по тези места преди много векове.

Във Второзаконие се казва:

Рицарят грабна бинокъла и се върна на мястото, откъдето се виждаше вилата. Наоколо цареше тишина, нарушавана само от бриза, който полюляваше клоните на дърветата и подръпваше дрехите му. Вторият му проблем все още се виждаше в далечината, застанал на корниза до прозореца. Мечката се беше скрила.

Той свали бинокъла.

Дивият звяр скоро щеше да бъде най-малкият проблем на Харолд Ърл „Котън“ Малоун.

Малоун стоеше на корниза, неподвижен като статуя. Мечката се беше дръпнала от прозореца, но той я чуваше как се движи вътре във вилата. Недалече от мястото, където беше застанал, имаше втори отворен прозорец към друга стая от къщата. За да стигне до него обаче, той трябваше да мине покрай прозореца с мечката, което не му се струваше особено умна идея.

Той пренесе тежестта на тялото си върху пръстите на краката, за да се опре по-стабилно с гръб към стената, като се опитваше да пази равновесие. Долу вляво се падаше покривът на пристройката към първия етаж, увенчан с капандура. Височината беше около два и половина метра, можеше и да успее. Това беше единственият му изход от ситуацията и той запристъпва полека наляво по корниза, като протегна ръка напред, за да се хване за ъгъла на сградата, преди да вземе завоя.

Малоун пое дълбоко дъх няколко пъти. Добре поне, че Касиопея не беше с него. Тя се боеше от височини толкова, колкото той от затворени пространства. Мисълта за нея отвлече за миг вниманието му от сегашната ситуация. Липсваше му. Най-после и двамата бяха успели да се отърсят от старите демони. Тя се намираше във Франция, заета да реставрира замъка си от XIII в. Бяха се разбрали да се видят другата седмица в Ница за няколко разтоварващи дни. Междувременно той се бе нагърбил с тази мисия, която отначало му бе представена като детска игра — едни лесни 50 хиляди за спечелване, — а се бе оказала нещо съвсем друго.

Той се спря на корниза точно над капандурата. Трябваше да внимава само да не падне върху ръба.

Скочи, като се целеше в един от скатовете, и усети под краката си коравите керемиди. Подметките му се плъзнаха надолу, закрепиха се за миг, после продължиха да се плъзгат. Той остърга с нокти топлия камък на фасадата, сграбчи с две ръце ръба на капандурата и се задържа неподвижно. После бавно се спусна към улука. Медното тенеке изскърца под тежестта му и се огъна, но го задържа. Той се провеси на ръце през ръба; с всяко изскърцване на металните скоби тялото му се сгърчваше от напрежение. Накрая се пусна и падна върху меката трева близо до някакви шубраци.

За жалост, налагаше се да се върне във вилата. Малоун можеше да изчака, докато мечката си тръгне, но това щеше да отнеме време. Пък и собственикът можеше да се върне и да завари трупа. След това щеше да дойде полиция и вилата да се превърне в местопрестъпление, проваляйки всичките му усилия да открие писмата.

С мечка или без, сега беше моментът. Но не биваше да върши глупости.

Той изтича зад ъгъла към входната врата на къщата. Предишния път бе забелязал в салона на първия етаж шкаф за оръжия. Влезе отново във вилата; от горния етаж се чуваше как мечката продължава да рови вътре. Намери шкафа, който се оказа заключен. Вътре бяха наредени като войници осем пушки. Той вдигна един стол и разби витрината, после грабна една. В чекмеджето отдолу намери патрони. Зареди пет, после вкара един в цевта; беше готов за повторното изкачване до третия етаж. Не искаше да убива животното, но щеше да го направи, ако се наложеше.

Той се заизкачва по стълбището и стигна до площадката на третия етаж.

Мечката беше все още в спалнята, откъдето бе избягал по корниза. По шума можеше да се заключи, че животното продължава да сее опустошения. Той се приближи до отворената врата. Вниманието на мечката беше насочено другаде, което му позволи да се промъкне покрай нея и да продължи нататък, към отворения прозорец в другия край на коридора. Така си отрязваше пътя за бягство, но това бе единственият начин да прогони звяра надолу по стълбите към входната врата, която бе оставил широко отворена.

Преброи наум до три, пристъпи към вратата на стаята и изстреля един патрон към отсрещната стена. Мечката подскочи и изрева от уплаха. Малоун побягна назад към отворения прозорец. Мечката изскочи от спалнята, хвърли бърз поглед към него, после се обърна и затича тромаво по коридора в обратната посока. Той стреля в тавана. Гипс и парчета дърво се посипаха върху него.

Мечката изчезна надолу по стълбите.

Той я последва до втория етаж и видя как животното избяга през входната врата и продължи да тича нататък.

Номерът проработи.

Но с цената на шум, който едва ли бе останал незабелязан в околността.

Рицарят чу два изстрела.

Собственикът на вилата му бе казал, че онова, което търси, се намира в малка стая на третия етаж, използвана за кабинет. Той бе видял Малоун да се придвижва по корниза, да скача на земята и после да се връща обратно в къщата. Двата изстрела бяха дадени от него, което означаваше, че противникът му вече е въоръжен.

Поне мечката я нямаше.

Избягала бе от вилата и бе изчезнала между дърветата.

Той беше доволен. Със сигурност това бе мястото. Всичко сочеше във вярната посока. В опита си за бягство на север Мусолини бе взел със себе си много документи, които със сигурност бе смятал за ценни и бе възнамерявал да използва за политическа изгода. Търсил бе убежище в неутрална държава, която с цената на големи усилия бе успяла да остане ненамесена във войната. Хитлер бе имал намерение да нахлуе в Швейцария, но на Мусолини беше заслугата, че го беше спрял. И впоследствие Дучето бе разчитал на благодарността на швейцарските власти, за да потърси политическо убежище. Историците бяха единодушни, че най-вероятно бе носил със себе си документи като доказателство за усилията си да спаси швейцарците от германско нападение. Но по всичко личеше, че бе взел и легендарната си кореспонденция с Чърчил, която сега привличаше интереса на британците.

На какво се надяваше той? В скривалището на собственика да има още нещо. Нещо специално. Нещото, което от много време насам търсеше. Появяването на пръстена му бе дало надежда. Може би наистина бе попаднал на вярното място.

Дали?

Имаше само един начин да научи.

Малоун остави пушката и повдигна ъгъла на персийския килим, който покриваше пода на кабинета. Огледа дъските — грапави и протрити от годините, — но на пръв поглед не видя нищо необичайно.

Всичките бяха стабилно заковани.

Той коленичи и започна тихо да ги почуква с кокалчетата на пръстите си, търсейки скривалището, което му бяха казали, че се намира в тази стая. Чу се звук на кухо. Продължи да почуква, докато определи приблизителните очертания на правоъгълна кухина. За да я отвори, предишния ден на път от летището си бе купил доста солидно джобно ножче.

Разгъна острието.

Минаха няколко минути, преди да освободи капака от слепени една за друга дъски. По липсата на прах и мръсотия във фугите можеше да се заключи, че съвсем наскоро е бил отварян. Отдолу се разкри неголяма кухина, в която се намираше кожена чанта — бяха му казали, че е от слонска кожа — със счупена закопчалка, привързана с тънко въже.

Той я издърпа навън. От едната страна имаше щампован орел с разперени крила, стиснал в ноктите си брадва със сноп от пръчки вместо дръжка.

Това беше древен символ от имперски Рим, обозначаващ властта над живота и смъртта. В края на XIX и първите десетилетия на XX в. различни политически организации в Италия го бяха възприемали за емблема, докато накрая се бе появил върху знамето на Националната фашистка партия, чието име произлизаше от фашото — снопа вързани пръчки.

Той разтвори чантата. Вътре имаше дебел топ хартия — документи, грижливо съхранени в мушамена папка. Малоун владееше италиански и няколко други езика — едно от предимствата на фотографската памет — и набързо прелисти пожълтелите, почти разпадащи се листа. Повечето бяха сводки за военните действия, партизанското движение и военни доклади. Имаше и няколко написани на машина писма от Хитлер — оригинали, с прикрепен към тях превод на италиански език, както и индигови копия от писма, изпратени до Германия. Към някои имаше постскриптуми и бележки в полетата, написани на ръка. Най-отдолу откри писмата между Мусолини и Чърчил с дати отпреди войната. Само че бяха повече от пет. Всъщност общо единайсет. По всичко личеше, че продавачът си бе запазил няколко за резерва.

Бинго!

Малоун върна документите в папката и затвори кожената чанта. Във вилата отново се бе възцарила тишина. Мечката беше далече. Скоро и той щеше да я последва. Излезе от кабинета и тръгна към стълбището, подминавайки няколкото отворени врати на третия етаж. Според указанията трябваше да отиде с колата до Милано и там да предаде всичко, което бе открил.

Внезапно той усети удар в тила и залитна напред, в лявото му ухо избухна взрив. Краката му се подгънаха. Бързо си даде сметка, че не е гръмнала бомба, а просто някой го е ударил по главата. Опита се да запази равновесие, но се строполи напред. Пред очите му причерня. Посрещна пода с дясното си рамо.

След което настана мрак.

Малта

9:50 ч.

Люк Даниълс обичаше морето, въпреки че голяма част от службата му бе преминала на суша. Но откакто се бе уволнил от армията и бе постъпил в отряд „Магелан“, по-често му се налагаше да работи на вода, отколкото на твърда земя. С Котън Малоун се бе запознал насред ледените вълни на Йоресунд край бреговете на Дания, а съвсем неотдавна бе приключил рисковани мисии в Индийския океан и Яванско море. А сега яхтата му — седем и половина метрова, с остър кил — се полюляваше на малките вълни край бреговете на Малта, докато той седеше на кърмата с късо подстриганата си коса, по риза, мокра от пот. Предишния ден бе видял реклама на местния клуб за водни спортове — един от многото, предлагащи услугите си от множеството морски курорти на целогодишно тълпящите се по тези брегове туристи.

Люк бе решил да не се ангажира с други хора и бе наел сам яхтата за цялата сутрин, плащайки по високата тарифа, защото искаше да прекара във въздуха доста повече от десет минути, и то в конкретна точка над острова в точно определен момент.

— Пригответе се — извика кормчията. — Почти стигнахме.

Той бе излязъл на лов за едра риба, но не от ония, които плуват в океана. Беше по следите на Негово преосвещенство кардинал Кастор Гало, един от 231-те прелати на Римокатолическата църква.

Разполагаше с подробно описание на обекта. Роден и израснал в Малта; баща му бил моряк на риболовен кораб, майка му — учителка. Напуснал острова, преди да навърши двайсет години; учил в духовна семинария в Ирландия, но завършил образованието си в папския Григориански университет в Рим. Ръкоположен за свещеник в базиликата „Свети Петър“ лично от папа Йоан Павел II. Оттогава Гало бе служил в различни енории по целия свят, но накрая се бе озовал обратно в Рим, за да запише канонично право и да защити докторат. Бенедикт XVI го бе повишил в кардинал и назначил за префект на Върховния трибунал на Апостолическата сигнатура — касационната инстанция за всякакви дела по църковни въпроси. Там се бе задържал за времето на последните двама папи, докато накрая прекалената му прямота му бе създала неприятности и бе довела до понижението му в сан. Сега се водеше единствено патрон на Суверенния военен орден на Малта — церемониална длъжност, обикновено запазена за кардинали към края на земния им път или пък изпаднали в немилост. Все още сравнително млад, на петдесет и шест, Гало явно принадлежеше към втората категория.

Яхтата забави ход. Люк заобиколи почернелия от слънцето кормчия, слезе на дървената платформа отзад на кърмата и седна на ниската пейка. Друг член на екипажа му подаде доста неубедителен на вид комплект найлонови ремъци. Той бе скачал с парашут от всякакви височини, няколко пъти по време на бой и два пъти в открито море. Не се боеше от височини, но при самата мисъл да виси във въздуха, дърпан от стотина метра въже, като единственото, което го държеше за парашута, бяха няколко найлонови връвчици, изпитваше известно притеснение. Както често обичаше да си казва: ако летенето е толкова безопасно, защо наричат летищната сграда терминал?

Люк си нахлузи ремъците. Човекът от яхтата провери закопчалките, като подръпна тук-там, за да се убеди, че всичко е наред. Стоманените карабини щракнаха в металните халки и той вече беше едно цяло с парашута.

— Отпуснете се назад. Гледайте да не се обесите — извика мъжът. — Не се хващайте за нищо и приятно летене!

Той вдигна палец: всичко е наред.

Двигателят на яхтата изфорсира. Носът потрепери и се повдигна нагоре; яхтата зацепи водата, оставяйки след себе си млечна диря. Многоцветният купол улови вятъра, вървите се изпънаха. Подметките на маратонките му вече не напипваха твърда повърхност; издигаше се нагоре. От хидравличния скрипец започна да се развива дебело найлоново въже.

Бавно и равномерно.

Люк се огледа — намираше се на около четиристотин метра от северния бряг на острова. Малта беше разположена точно в средата на тесен пролив, на стотина километра от Сицилия и по-малко от триста и петдесет северно от Африка — остров в Средиземно море от, има-няма, 300 квадратни километра, който в най-високата си точка се издигаше на не повече от 250 метра над морското равнище. Римляните го бяха наричали Мелита — мед, заради вкусната местна разновидност. Уникалното му местоположение бе предопределило историята му. В различни епохи финикийци, картагенци, гърци, римляни, византийци, араби, нормани, шваби, анжуйци, хоспиталиери, французи и британци го бяха оспорвали помежду си. Сега беше суверенна демократична република, пълноправен член на Организацията на обединените нации, Европейския съюз и Британската общност. Гола безводна скала, пустинно суха през лятото и удавена от дъждове през зимата, жертва на безброй нашествия през вековете. Южната брегова ивица се издигаше непристъпно, с отвесни скали и нагънати хълмове с назъбени била. Но тук, откъм север, брегът бе насечен от вдадени навътре като фиорди заливи, предлагащи великолепни естествени пристанища.

В хотела предишната вечер Люк бе прочел кратка история на Малта в едно от туристическите списания, оставени в стаята. От древни времена малтийците живеели във вътрешността на острова, далече от брега, за да избягат от бури, пирати и поробители. Суверенните рицари на Родос обаче се превърнали в морска сила. Дошли по тези места през XVI в. и възприели името Рицари на Малтийския орден, за да се борят с нашественици и да закрепят присъствието си на острова, те осеяли брега с наблюдателни кули от оранжевокафяв варовик, разположени на стратегически дистанции една от друга, за да могат да си подават сигнали като по телеграф. Някои бяха малки, други — цели крепости. Онази, която Люк оглеждаше внимателно в момента от деветдесет метра височина, бе построена през 1658 г., но все още се намираше в добро състояние и вършеше работа.

Кулата „Мадлиена“.

Предишния ден той бе дошъл на кратък оглед и бе научил доста неща, включително това, че през Втората световна война в кулата е била разположена артилерийска батарея. Беше се изкачил по витото стълбище до парапета на наблюдателната площадка, от която се виждаше точното място, където се намираше в момента. Също като посестримите си, „Мадлиена“ се издигаше на гол скалист нос. Никакво прикритие. Стърчеше насред нищото. Което правеше наблюдението откъм сушата невъзможно. Затова Люк бе решил да импровизира. Погледна часовника си.

10:00.

Скоро кардинал Гало щеше да се изправи на парапета на кулата „Мадлиена“. Което само по себе си повдигаше въпроси.

Папата бе починал преди тринайсет дни. Според Апостолическата конституция тленните му останки трябваше да бъдат погребани в рамките на четири до шест дни. После следваше деветдневен период на траур. Петнайсет дни след датата на смъртта се свикваше конклав. Но точно преди насрочената дата кардинал Гало неочаквано бе излетял от Рим за Малта. Това бе привлякло вниманието на Вашингтон и Люк бе изпратен да наблюдава какви ги върши свещеникът. Защо? Не му плащаха да знае това. Просто му наредиха да замине и да си отваря очите.

Той се намираше достатъчно високо, за да не чува никакви звуци от земята. Топъл вятър брулеше лицето му. Вълни с бели гребени се разбиваха в скалистия бряг. Той вече не беше новобранец в отряд „Магелан“, а опитен агент. По всичко личеше, че е спечелил доверието на шефката си Стефани Нел. Дори взаимоотношенията с чичо му — бившия президент и настоящ сенатор Дани Даниълс — се бяха развили в добра посока. Беше си намерил мястото в Министерството на правосъдието и смяташе да остане задълго там.

Време бе обаче да си го заслужи.

Той се пресегна, разкопча джоба на късите си панталони и извади високотехнологичния приемник, който го бе очаквал в хотела при пристигането му вчера на острова. Послуша съвета на човека от яхтата и се отпусна назад, като сложи малките слушалки в ушите си. Включи устройството и насочи лазера към кулата, която се намираше на около четиристотин метра от него. Докато гледаше надолу към брега, той с радост констатира, че обектът е пристигнал. И Люк чуваше всяка негова дума.

Кардинал Кастор Гало беше застанал на върха на кулата „Мадлиена“ и се припичаше на слънце. Хладните североизточни ветрове, характерни за януари и февруари, бяха отстъпили място на сироко — горещия сух въздух, нахлуващ от Африка, който премахваше остатъците от пролетната влага на острова. Времето днес бе точно такова, каквото майка му някога наричаше „здравословно“, той си спомняше как като дете бе чакал с нетърпение идването на сироко.

Обожаваше плътния мирис на топла земя, примесен със загатнатия аромат на сол откъм морето. Дразнеше го фактът, че е далече от Рим; интригата преди всеки конклав бе необходимото зло, което трябваше да се изтърпи. Какво бе казал някога един от професорите му? Съмнението разяжда съзнанието. Колко вярно! Но какъв по-добър начин да облекчиш пристъпа на страх и параноя от това да си готов и нащрек. Този път вътрешните боричкания за власт се очертаваха да бъдат по-ожесточени от обикновено.

Каноничните закони изрично забраняваха воденето на изборни кампании за папския пост, но никой не им обръщаше особено внимание. Като кардинал, Кастор бе взел участие в два конклава, но нито веднъж като сериозен претендент за поста. Първия път отпадна заради относителната си младост и липса на опит, а втория — заради голямата си уста. И в двата случая единственият глас в негова подкрепа беше неговият собствен, подаден на първия кръг, когато по традиция се отсяваха онези с нулев шанс някога да станат папа.

Преди четиристотин години на същата тази кула бе стоял рицар, загърнат с червена пелерина с избродиран бял кръст, и бе оглеждал за приближаващи свои и чужди. Не той бе избрал мястото за срещата, решението бе на друг. Но Гало оценяваше символиката.

Свои и чужди. Приятели и врагове. В живота си бе имал предостатъчно и от двата вида. Този конклав щеше да му бъде последен. Над осемдесетгодишна възраст кардиналите нямаха право на глас. И макар да го деляха две дузини години от това ограничение, следващият папа в зависимост от избора можеше да се задържи доста дълго. Така че, ако имаше нещо да се случва в негова полза, следващите няколко дни бяха единственият му шанс.

По стълбището се изкачи някакъв мъж и застана до обляния в слънце парапет. Смугъл, с подобен на клюн нос и непроницаемо изражение. Кожата на лицето, шията и ръцете му беше изгоряла от слънцето и грапава като пясъка в пустинята. Определено беше индиец, но тепърва щеше да си проличи дали е индус, мюсюлманин или християнин. Облечен беше с тъмнозелен камуфлажен панталон, черен пуловер и туристически обувки. Косата му — черна, буйна и неподлежаща на сресване — стърчеше на неравни разрошени от вятъра кичури. Златната му обица проблясваше на слънцето като на някой пират.

— За мен е чест да се запозная с вас — каза мъжът на перфектен малтийски, какъвто Гало не бе чувал от доста време.

Една мазолеста ръка се протегна. Гало я пое и двамата се здрависаха.

Кастор не бе дошъл на срещата с великолепните си одежди на кардинал — черно расо, обточено с червен ширит, и копринен пояс, — а с цивилни дрехи като обикновен турист. За късмет, терасата беше празна, ако не се брояха те двамата.

— Как се казвате? — попита той мъжа, все така на малтийски.

— Да речем, Кардинала.

Отговорът го подразни. Но понеже не знаеше нищо за този пратеник, реши да запази това за себе си. Все пак не се сдържа и подхвърли:

— Бях останал с впечатление, че само аз нося червена шапка.

Мъжът се ухили самодоволно и насочи пръст към него. Пръстът му беше дълъг, леко завит нагоре при средната става.

— Точно така, Ваше преосвещенство. Само че не сте облечен като кардинал. Нямате дори пръстен за целуване. Но аз разбирам нуждата от дискретност. Вие сте, ако мога така да се изразя, скандално известна личност.

Сякаш бе нужно да му го напомня. Преди четири години папата, отскоро покойник, бе решил, че за длъжността префект на Апостолическата сигнатура се изисква по-умерена, не толкова конфликтна личност — някой, способен да вдъхва доверие, а не да сее раздори. Наистина, той бе предупреден за тези публично изречени забележки. Но бе предпочел да ги игнорира. Затова уволнението му не изненада никого. Но случилото се след това го бе накарало да се замисли. Гало бе публично смъмрен от колегите си и насаме изкомандван да се подчинява на Светия отец. Курията му нареди да запази мненията си за себе си. Ах, как ненавиждаше тази пасмина от неблагодарни епископи бюрократи, които администрираха църковните дела така, както евнусите навремето бяха управлявали китайския императорски двор, слепи за лукавство, имунизирани срещу всякакво приличие и емоция. Смяташе се, че така опазват същността на католицизма, разбирана като подчинение пред висшестоящия и почитане на традицията.

За жалост, те бяха всичко друго, но не и истински католици.

По време на преживените изпитания Гало си бе припомнил нещо, чуто отдавна.

Войната не решава кой е прав, а само кой е останал жив.

За пръв път в кариерата си се бе почувствал като пионка, безсилен да спре или да промени случващото се. Беше просто ням свидетел. Какво му бе казал държавният секретар на Ватикана?

И тъй, грях ономува, който знае да прави добро, а не прави.

Исус към фарисеите.

Но те сериозно бяха подценили възмущението, което техните дребнави оправдания не бяха в състояние да потиснат. Слава на небесата — неговата репутация на човек, който дишаше миналото на Католическата църква, бе останала невредима. Схващанията му бяха непоклатими.

Той яростно се противопоставяше на радикалния феминизъм на Църквата, затова бе разкритикувал публично неотдавнашното решение на папата да допуска момичета да помагат в олтара. Бракът според него можеше да бъде само между мъж и жена, а хомосексуализмът не биваше да се толерира. Абортът беше убийство, независимо от обстоятелствата. Изследванията върху стволови клетки от ембриони бяха ерес и извращение. Евтаназията и асистираното самоубийство го отвращаваха. На разведени или повторно женени католици не биваше да се дава причастие.

А пък ислямът…

Нищо добро нямаше да излезе от умилостивяването на тази чума за истинската вяра. Слава богу, той не беше сам в ортодоксалните си схващания. За него, както и за много други божии служители, съществуваха само черно и бяло, а ролята на папата бе да насочва паството към бялото. В последно време обаче папите се бяха хванали с две ръце за сивия свят. Избягваха крайности и избираха средата, защото държаха повече да бъдат обичани, отколкото да всяват страх.

Голяма грешка.

Но той също бе правил грешни ходове, и то неведнъж. И бе платил висока цена. Бе отстранен от длъжност. Изгонен. Обявен за заплаха за всички вярващи. Кардиналите страняха от него, дори прислугата го отбягваше. В състояние на свободно падане, през последните четири години Гало не бе вършил буквално нищо, освен да чака.

Тази несправедливост само подхранваше възмущението му. Но най-много от всичко му се гадеше да вижда как Църквата се е проснала в краката на масите.

И тогава съдбата най-после му изпрати лъч надежда.

Преди тринайсет дни в мозъка на папата се бе спукал капиляр, причинявайки мигновена смърт. Очакванията бяха да се задържи на престола за средно дълъг срок — пет до десет години максимум. Той тъкмо бе започнал петата си година. Гало планираше да използва оставащото време, за да събере тихомълком подкрепа за следващия конклав. Кардиналите бяха отстъпчиви хора. Манипулируеми. Освен това обичаха да се събират на стада. Но беше нужна внимателно преценена смес от сплашване и убеждаване, за да бъдат накарани да свършат нещо смислено. Слава богу, той вече бе натрупал впечатляваща колекция компрометиращи факти за мнозина от тях. Безброй сочни тайни. Но му трябваше още нещо.

— Как е името ви? — попита той мъжа, като се стараеше да не повишава глас.

— Арани Чатърджи.

Гало кимна, загледан в безкрайната морска шир, проблясваща под лазурния небосвод. Вълни се гонеха с глух тътен към брега, както бяха правили през целия му живот. Преброи четирима сърфбордисти, които се носеха по водата с издути платна.

— От много време хората издирват онова, което търся — каза той на Чатърджи.

— Ностра Тринита се оказа неоткриваема, както е и било замислено да бъде.

— Какво знаете за нея?

— Доста. Турците са се опитвали да я открият. Императори на Свещената римска империя са се проваляли в търсенето. Наполеон дошъл с цяла армия, окупирал острова, но и той нищо не намерил.

— А Мусолини?

Чатърджи наклони глава на една страна.

— Това е въпросът, на който сме се събрали да отговорим.

Гало нямаше избор, освен да понася безочието му. Но и самият Гало бе проявявал това качество неведнъж и пред не един висшестоящ сановник.

С папа Франциск беше най-зле. Двамата не се разбираха за нищо. И как биха могли? Побърканият аржентинец държеше много повече хората да го почитат, отколкото да пази вярата. Не е нужно да вярваш в Бог, за да си добър човек. Що за нелепо изказване на Христов наместник! Традиционната представа за Бог е остаряла. Как очакваше да реагират един милиард вярващи на подобна глупост? Не е нужно да ходиш на църква и да даваш пари. Наистина? Що за наивност! За мнозина природата може да бъде църква. Чист идиотизъм. Някои от най-добрите хора в историята не са вярвали в Бог, докато някои от най-големите злодейства са извършени в Негово име. За последното Франциск се бе оказал прав.

— Слава богу — каза Чатърджи, — аз съм тук, за да ви помогна в търсенето. От доста време работя по въпроса.

— И какво установихте?

Гостът му пристъпи към парапета.

— Преди да обсъдим това, има един друг проблем, който трябва да решим. — Той посочи към морето. — Виждате ли яхтата в черно и червено?

Гало проследи с поглед посочената яхта, която пореше водната повърхност, теглейки след себе си един парашутист, понесен от горещия вятър, който се усилваше, свистейки тихо над водата.

Чатърджи размаха ръце над главата си.

— Какво правите? — попита го той.

— Решавам проблема.

Люк чу думите „Решавам проблема“ и видя единия от мъжете на кулата „Мадлиена“ да маха с ръце.

По дяволите! Беше разкрит. Той погледна надолу към яхтата и видя човека от екипажа, който му бе помогнал да си сложи хомота, размахващ мачете.

О, боже!

— Ти, който висиш във въздуха — каза глас на английски в ухото му. — Ако ме чуваш, вдигни ръка.

Той реши да не пада в повече капани и не реагира.

— А, така ли? Знам, че ме чуваш.

Е, какво пък? Люк вдигна ръка.

— Така е по-добре. Чудесата на техниката. Разбира се, съмнявам се да не говориш малтийски, затова и го избрах. Не ми е приятно, че подслушваш частните ми разговори.

Гласът имаше… британски акцент.

Как го бяха разкрили? Добър въпрос. Пренасочен без предизвестие и обяснения от друга мисия с указания да лети директно за Малта, понеже имало данни за планирана среща в кулата „Мадлиена“ в 10 часа днес, Люк бе пристигнал вчера, бе отишъл в хотела, после незабавно бе излязъл да огледа обстановката и бе забелязал яхтите, теглещи парашути в морето. Затова бе наел една за следващия ден, но някъде по веригата се бе получил пробив.

И то сериозен.

— Няма да докладваш нищо на началниците си — каза гласът в ухото му. — Чух, че работиш за американското разузнаване. Това по никакъв начин не засяга американците.

Чул си? От кого? Но това не беше диалог.

— Да ти кажа нещо за местните обичаи — продължи гласът. — Малтийците боядисват лодките си в ярки цветове за късмет и за да прогонват злите духове. За твое съжаление, лодката, която идва към теб, не ти носи нищо добро.

Люк погледна към водата и забеляза една моторница на ярки сини и жълти ивици, която се носеше бързо към него. В нея имаше двама мъже — единият управляваше, а другият се прицелваше с пушка нагоре към небето.

Откъм кулата „Мадлиена“ отново се размахаха ръце.

Мъжът с мачетето на яхтата беше стъпил на задната платформа и замахваше да пререже въжето на парашута. С всеки удар по въжето се предаваха вибрации, които стигаха чак до него. Мъжът престана да сече и вместо това започна да реже като с трион. Въжето се прекъсна.

Движението напред изведнъж спря и Люк увисна в пространството, оставен на милостта на силния южен вятър. Докато яхтата се отдалечаваше, моторницата с двамата мъже се приближи. Другите яхти, теглещи парашутисти, бяха отишли далече.

Люк започна да губи височина. Твърде бързо при това. В което нямаше нищо необичайно — тези парашути бяха ултралеки и целите нарязани с отверстия, предназначени да бъдат теглени, а не да се скача с тях. Водите на Средиземно море се приближаваха с голяма скорост.

Той не беше с дебели обувки, нито бе увил глезените си за твърдо приземяване. Беше по риза, шорти и маратонки, всичките купени тази сутрин от магазин във Валета. Носеше със себе си само шепа евро, лазерното ухо и ключовете от наетата кола.

Водата беше на по-малко от петнайсет метра под него. Люк започна трескаво да разкопчава токите, стиснал с едната ръка стоманената тръба, която му служеше за седалка. Когато паднеше във водата, щеше да му се наложи да се освободи бързо от въжетата, преди да се заеме с новодошлите.

Той се вряза с плясък в повърхността и потъна надолу, като отначало се сгърчи от студената вода, после с няколко извивки на тялото се освободи от въжетата и с енергични движения заплува нагоре. Когато главата му се подаде над водата, лодката с двамата мъже вече се бе приближила. Люк се намираше на близо петстотин метра от брега и теченията го отнасяха навътре. Нямаше как да изплува на сушата. Видя мъжа с пушката да се прицелва в него. Пое дълбоко въздух, изви се и се гмурна в дълбините.

Покрай него се посипаха куршуми, които бързо забавяха скоростта си в солената вода.

Той спря да се гмурка и застана на едно място във водата, като гледаше нагоре към повърхността. Не можеше да задържа дъха си безкрайно. А какво гласеше старата поговорка? Най-добрата защита е нападението.

Люк се оттласна с крака и заплува нагоре, ориентирайки се по тъмния силует на лодката. По ъгъла на куршумите, които продължаваха да описват линии във водата, се виждаше от коя страна го очакват да изплува. Остана в сянката на полюшващия се корпус, без да откъсва очи от кила. Извънбордният мотор работеше на празен ход и лодката леко се носеше по течението, но ако двамата решаха да дадат газ и да потеглят, витлото щеше сериозно да го нарани.

Той изплува и тихо пое въздух, после изчака лодката да се наклони към него, хвана се с две ръце за борда и използва обратното движение на корпуса, за да се издърпа от водата.

Мускулите му бяха стегнати като пружини, съзнанието му беше бистро, мозъкът работеше на пълни обороти. Разполагаше само с миг, за да ги изненада, но го използва изцяло, като се набра нагоре, изви тялото си и с един ритник запрати кормчията през борда.

Мъжът с пушката се обърна.

Люк се хвърли напред и стовари десния си юмрук в долната му челюст, после сграбчи пушката и я изтръгна от ръцете му, за да го удари с приклада под брадичката. Чу се изпукване на кост и мъжът се строполи върху планшира. Люк го блъсна във водата.

Дотук беше лесно. Вече имаше тактическо предимство.

Той погледна към кулата „Мадлиена“. Гало и другият мъж бяха още на горната тераса и го наблюдаваха. Той остави пушката в краката си и даде газ. Двигателят се събуди и изрева. Зави към брега и в този момент чу изстрел.

Зад гърба си.

Той се обърна. Към него се носеше друга лодка. С един човек на борда — с бейзболна шапка, който едновременно управляваше и стреляше по него с пистолет. Люк имаше пушка, но не можеше да кара лодката и да стреля. Започна да криволичи на зигзаг, за да избегне куршумите.

Отекнаха още два изстрела.

Той зави на юг към Валета. Другата лодка го последва с вътрешен завой; дистанцията помежду им бързо се свиваше. След секунди щяха да се изравнят.

Люк пусна щурвала и сграбчи пушката с две ръце. Преследвачът му се приближи още повече. Люк се обърна и застана леко разкрачен, готов за стрелба, преди лодката да бе кривнала встрани.

Другата лодка забави ход и спря, а кормчията вдигна ръце във въздуха в знак, че се предава. Люк стисна отново руля и даде газ, завивайки към другия съд. Приближи се и вдигна пушката с една ръка с пръст на спусъка, докато с другата едновременно подаваше газ и въртеше руля.

Преследвачът свали бейзболната шапка и по раменете му се посипаха дълги руси коси.

— Коя си ти? — извика Люк.

— Лора Прайс.

— А защо стреляш по мен?

— За да привлека вниманието ти.

Лодките им се поклащаха върху вълните.

— Е, успя.

— Ако исках да те убия, щях да съм го направила.

— Винаги ли си толкова самоуверена?

— Тук съм, за да ти помогна.

— Измисли нещо по-умно.

— Може ли да си извадя телефона?

— Давай.

Жената бръкна в джоба си, докато той я държеше на прицел с пушката. Когато извади ръката си, държеше в нея сгъваем мобилен телефон. Отдавна не бе виждал такъв апарат. Тя му го подхвърли и Люк го улови във въздуха.

— Натисни двойката — извика тя.

Без да сваля пушката, той натисна бутона и вдигна апарата до ухото си, като не отделяше поглед от Лора Прайс.

Чуха се две иззвънявания. После някой отговори.

— Стефани Нел на телефона.

Езерото Комо

Главата на Малоун се пръскаше от остра болка, която започваше от тила и стигаше напред до очните му дъна. С усилие на волята той изплува от мъглата, опомни се и когато зрението му се фокусира, видя мъжа, който бягаше по коридора на третия етаж, малко преди да завие към стълбището. Тогава скочи и се затича след него.

Мъжът имаше преднина и вече почти беше слязъл на втория етаж. Малоун реши да спечели време, метна се през парапета, стовари се върху него с цялата си тежест и го повали на пода. За негов късмет, тялото на непознатия смекчи удара; двамата се претърколиха до следващата стълбищна площадка. Кожената чанта изхвърча от ръцете на мъжа, прелетя над парапета и падна долу. Малоун скочи на крака и го цапардоса с юмрук в лицето. Нападателят се нахвърли върху него и го събори върху каменния парапет. Площадката на етажа представляваше тесен коридор, пресичащ къщата, който в края си имаше два затворени прозореца.

Малоун се оттласна от нападателя си и набързо го оцени с поглед. Беше набит, русоляв, облечен с джинси и пуловер.

Мъжът се втурна напред, избегна поредното кроше и обви ръце около гръдния му кош в задушаваща прегръдка. Вкопчени един в друг, те залитнаха напред и се блъснаха в прозореца. Посипаха се стъкла; Малоун се опитваше да отблъсне атаката, но мъжът вече го беше уловил откъм гърба и го притискаше към строшения прозорец. Той вдигна крак и успя да го улучи с тока на обувката си малко над глезена. Мъжът изръмжа и охлаби хватката около гърдите му. Малоун заби лакът в корема му и той се преви на две. Местата бяха вече разменени и той вкара ръката на мъжа в дупката на счупения прозорец, като я притисна към назъбените стъкла. Мъжът изрева от болка, но Малоун го притискаше с цялата си тежест към стъклото и видя как то сряза ръката му от китката до лакътя.

С животински писък противникът му вдигна нагоре обезобразената си ръка, от която шуртеше кръв. Висяха и парчета плът и кожа. Той се затича към стълбището, опитвайки се да избяга.

Чу се трясък.

Тялото на мъжа се затресе в спазъм от удара на куршума, който прониза гръдния му кош и изхвърча навън сред фонтан от кръв.

Изтрещя нов изстрел. Тялото на мъжа се сгърчи.

Малоун разбра какво се случва. Някой стреляше отдолу.

Трети куршум повали по лице мъжа, който се строполи на пода като покосен, от гърлото му излизаха болезнени хрипове. Малоун залегна зад парапета и надникна между пръчките. Долу нямаше никой. Пушката, която бе използвал, за да подплаши мечката, все така лежеше на пода в коридора на третия етаж.

Отвън пред входната врата се разнесе нов изстрел.

Нападателят му вече лежеше неподвижно на пода и не издаваше звук. Малоун се надигна и се затича по стълбите към входната врата. Пред очите му танцуваха черни петна от удара в тила, но приливът на адреналин му помагаше да пази равновесие. Отвън все така не се виждаше никой. Теренът от трите страни на къщата се издигаше стръмно нагоре към гористите планини. Чу се приглушено далечно изръмжаване на запалващ двигател.

Но откъде идваше звукът? Ехото не му позволяваше да определи посоката.

Малоун се взираше към дърветата, но никъде не се виждаше автомобил. За негов късмет, надолу към езерото водеше само едно шосе. Можеше лесно да отреже пътя на всеки, който се опитваше да избяга от тук.

Той се обърна и понечи да тръгне към алфа ромеото. И се закова на място. Предната дясна гума беше спукана. Вече знаеше причината за четвъртия изстрел.

Никъде нямаше да ходи. Или поне не веднага. Някой го бе изпреварил, някой бе дошъл тук подготвен, очевидно разполагащ с информация.

Друг купувач? Възможно.

Той се върна във вилата и се качи на втория етаж. Провери трупа за пулс; нямаше. Прерови джобовете му, но не откри портфейл или документ за самоличност. Може би от МИ-6 щяха да го идентифицират.

Малоун забеляза нещо на ръката му. Пръстен от сребърно-калаена сплав. Стар на вид. С гравирани върху него букви:

Той го свали от пръста и го огледа. Отвън нямаше повече обозначения, но от вътрешната му страна откри малък знак:

Четири лесно различими върха на стрели, съединени в остриетата. Никакво съмнение. Това беше осмоъгълният малтийски кръст.

Той пъхна пръстена в джоба си. После се сети за кожената чанта, която бе паднала през парапета. Слезе на първия етаж и огледа пода, където би трябвало да лежи. Нямаше я. Очевидно стрелецът я бе взел.

Прекрасно. Англичаните много щяха да се зарадват.

Малта

Вниманието на Люк бе раздвоено между телефона и жената в другата лодка, която още държеше на мушка. Шумът на извънбордния двигател му пречеше да чува, затова той се пресегна и го угаси.

— Коя е тази? — попита той Стефани.

— Искаше да я включа в мисията, в случай че имаш нужда от помощ. Питах я откъде знае каквото знае, но тя не каза нищо. Обясних й, че ще се справиш и без нейна помощ.

— А имаше ли причина да ми спестиш тази информация?

— Тя се обади преди час. Опитах се да се свържа с теб, но ти не отговаряше.

Защото Люк бе оставил телефона си в колата.

— Отговорих на това позвъняване, защото идваше от същия номер, както преди — каза Стефани.

Лодките им се раздалечаваха от течението и той видя как Лора Прайс даде газ, за да скъси дистанцията. Той свали пушката надолу; тази жена вече не представляваше пряка заплаха. От което не следваше, че не би могла да му навлече неприятности.

— Разправи ми за нея — каза той.

— Кое те кара да мислиш, че знам нещо повече?

— Нямаше да разговаряме, ако не знаеше.

Люк бе работил достатъчно дълго със Стефани, за да е сигурен, че тя никога не се оставя на случайността. Стефани Нел ръководеше отряд „Магелан“ с военна прецизност и очакваше от агентите си абсолютен перфекционизъм. Благодарение на връзката й с неговия чичо, бившия президент Дани Даниълс, Люк се ласкаеше да си мисли, че се радва на по-специално отношение от шефката си, но истината бе, че тя нямаше протежета. Стефани очакваше от хората си да вършат работа, точка. Нямаше никакво значение кой какъв е. Нулева толерантност към грешки. Искаше резултати. Затова го бе пренасочила към тази мисия — защото очакваше от него резултат.

Но той бе оплескал всичко.

— Работи в службата за сигурност на Малта — каза накрая тя.

— Това островче има служба за сигурност?

— Част от въоръжените сили. Не е голяма, но съществува. Няколко години е била в ЦРУ. В Лангли още я помнят. Май не обича много да изпълнява заповеди. Живее от адреналин. Бомба със закъснител, но обикновено гърми в правилния момент и убива когото трябва.

— Значи си приличаме.

— И аз си казах същото.

— Някаква идея защо малтийците са намесени в тази история?

— Не. Но тя те е следила от самото начало.

Което той бе пропуснал да забележи. Още една грешка.

Люк гледаше втренчено преследвачката си през ивицата вода, която ги разделяше. Беше руса и изглеждаше впечатляващо, с високи скули и изразителна уста. Правата й коса се спускаше симетрично от двете страни на високото й чело. Беше по джинси, пристегнати с колан на кръста, и блуза, от която се подаваха почернели от слънцето ръце. Готина жена. Спор нямаше. При това изглеждаше в страхотна физическа форма, мускулеста по начин, който му допадаше. Очевидно умееше да кара лодка, да стреля с пистолет и да върши други полезни неща. Като прибавеше към това и дързостта на улична котка, ясно бе защо Стефани я бе описала като бомба със закъснител.

— Какво искаш да направя? — попита Люк.

— Не обичам нахалници и лъжци. Разкарай я.

— С удоволствие.

— Кажи какво стана с Гало.

— Възникна малък проблем. Но ще го отстраня.

— Действай.

И линията прекъсна. Но Люк не свали телефона от ухото си и продължи да се преструва, че говори, докато преценяваше ситуацията. Пушката още беше в ръката му. Лора Прайс изчакваше на шест-седем метра откъм левия му борд. Той се направи, че прекъсва разговора, и й махна да се приближи, за да й върне телефона. Ако запазеше спокойствие, може би щеше да успее да я изненада. Нещата с кардинала се бяха пообъркали, но той щеше да намери начин да му хване отново следите. Случва се човек да стъпи в мръсотия; важното е да внимаваш да не усмърдиш всичко наоколо.

Пушката беше насочена надолу, към палубата.

Той й махна с ръката, в която държеше телефона, и тя се приближи с лодката. Подхвърли й апарата. В момента, когато тя посегна и го улови във въздуха, той вдигна оръжието и изстреля три куршума в двигателя й. Тя се просна по лице на палубата. Извънбордният мотор избухна в искри и дим.

Люк се изсмя тихо. Триста конски сили бяха отишли на вятъра.

Той завъртя ключа и запали своя двигател, като даде газ, обливайки другата лодка с разпенената си бразда. Люк хвърли поглед назад и видя, че Прайс се е изправила на крака, но вече беше твърде далече, за да го улучи с пистолета си от люлеещата се палуба.

Махна й за „сбогом“, като се надяваше никога повече да не я види.

Време беше да открие Гало и да продължи, откъдето го бяха прекъснали. Люк погледна към брега и кулата „Мадлиена“. Кардинала и мъжа с него ги нямаше. Тръгна успоредно на брега, като въртеше руля, за да избягва по-големите вълни, и се насочи на изток към Валета, където го очакваше наетата му кола. Вибрациите от двигателя се предаваха на палубата и сякаш го зареждаха с енергия.

Никой не го следваше. Явно на Лора Прайс щеше да й се наложи да си търси транспорт до брега. Но такъв беше животът.

Той обичаше да се залъгва с мисълта, че разбира от жени. Истината беше обратната. Обичаше да се прави на непукист и да кара дамите да си мислят, че е някакъв див вироглавец, когото могат да опитомят. Това в повечето случаи работеше в негова полза, но понякога водеше и до катастрофи.

Всъщност Люк Даниълс беше мамино синче. Той се обаждаше на майка си всяка неделя независимо от коя точка на света. Тя знаеше, че работи в разузнаването. Стефани му беше позволила да й разкрие този факт, който я бе хвърлил във възторг. От четирите й деца — Матю, Марк, Люк и Джон — той беше лудата глава. Останалите имаха порядъчни професии, семейства, къщи, ипотеки. Само той бе останал ерген, обикаляше света и вършеше онова, което поискаше от него отряд „Магелан“. Все още не бе открил онази идеална комбинация от любовница, приятел, душеприказчик и партньор. Може би някой ден и това щеше да стане. Проблемът беше, че докато жените се омъжват за избраника си с надеждата да го променят, но рядко успяват, мъжете се женят за избраницата си с надеждата да си остане същата, но тя винаги се променя. Какво му бе казало едно потенциално гадже? Съпрузите са като колите. През първата година не дават дефекти.

Колко вярно казано.

Кариера, постижения, независимост, пътувания — това бяха основните му приоритети за момента. Бракът и децата оставаха на заден план. Фактът, че е племенник на Дани Даниълс, може би му бе отворил някоя и друга врата, но ако тези врати не се бяха затворили оттогава, го дължеше единствено на себе си, на добре свършената работа. Разбира се, последният половин час не се броеше сред триумфите му.

Той следваше курс на юг, като си преговаряше наум прочетеното предишната вечер. След Великата обсада от 1565 г., когато турците се опитали да превземат Малта със сила, Великият магистър Жан Парисо дьо Валет решил да изгради укрепен град върху един гол варовиков полуостров на северния бряг на острова. Това бил първият европейски град от римско време насам, построен по градоустройствен план, с мрежа от улици и крепостен ров откъм южната страна, заобиколен отвсякъде от дебели каменни стени. Откъм изток и запад имало удобни заливи, представляващи отлични естествени пристанища. Местоположението се оказало превъзходно за морска сила като малтийските рицари, които постепенно превърнали острова в непревземаема военноморска база.

С размерите си от приблизително три километра на километър и половина и гъстото си застрояване Валета векове наред бе приютявала рицарите, предлагайки им всички условия за живот. Градът беше ням свидетел на четири века упорит труд и великолепие. Неговите църкви, магазини, жилищни сгради, дворци, складове и укрепления заедно с двореца на Великия магистър бяха оцелели като по чудо въпреки яростните бомбардировки на Хитлер през Втората световна война.

Сградите се извисяваха в прави линии, съзнателно долепени една до друга, за да хвърлят сянка от жаркото средиземноморско слънце, същевременно позволявайки на морския вятър да преминава безпрепятствено по улиците. Общо градът наброяваше около две хиляди достолепни постройки, всичките завършени в течение на пет години. Но минали още двайсет и пет, за да бъде доведено всичко до съвършенство. Почти нищо не се бе променило от XVII в. насам. На Люк особено му допадаше казаното от Дьо Балет за неговото творение:

Построен от благородници за благородници.

Пред очите му се разкриха белите рампарти на Форт Сант Елмо, кацнали високо горе на каменния полуостров, от които се разкриваше зашеметяваща гледка към открито море. Той си представи залповете на медните топове, отблъсквали корабите на турските нашественици. Цялата Велика обсада приличаше на сюжет за холивудски филм. Сюлейман Великолепни изпратил 40 000 воини и над 200 кораба, за да превземат Малта и да я направят част от ислямския свят. Дьо Валет имал под свое командване 200 рицари, 1100 войници и 6000 членове на местните милиции. Въпреки молбите му за помощ нито един от християнските крале в Европа не си мръднал пръста, понеже били прекалено заети да се избиват помежду си.

Дьо Валет останал сам. Нашествието било яростно и кръвопролитно, като протекло изцяло през нечовешки горещото лято. Форт Сант Елмо издържал месец, преди да капитулира. Но самите турци страдали от липса на провизии, недостиг на питейна вода и дизентерия. И двете страни се отдали на кървав разгул. Труповете на убитите рицари бивали привързвани с отрязани глави за дървени кръстове и пускани да плуват в залива към укрепленията от другата страна. В отговор Великият магистър Дьо Валет обезглавявал турски пленници и изстрелвал главите им с оръдията си вместо гюлета.

Накрая, през септември 1565 г., от Сицилия пристигнали подкрепления и турците минали в отстъпление. Без този обрат корабите на мюсюлманите щели да владеят цяло Средиземно море от базата си в Малта и Европа щяла да бъде изложена на смъртна заплаха. Но малтийските рицари спасили християнския свят.

Той зави покрай Форт Сант Елмо и навлезе в Голямото пристанище, заобиколено отвсякъде с крепостни стени и стражеви кули. По бойниците на крепостта и отсреща през залива, в Трите града, приветливо се вееха разноцветни знамена. Към един от дългите кейове беше привързан круизен кораб, от него слизаха тълпи туристи. Друг чакаше на рейд навътре в морето. Люк се насочи към яхтеното пристанище. От яхтата, която го бе теглила, не се виждаше и следа. Той намали газта и лодката забави ход, за да навлезе в заграденото пространство с десетки лодки, които се полюляваха лениво на котвите си.

Колата му го очакваше на малък паркинг през няколко преки от там.

Той приближи лодката до кея, угаси двигателя и я завърза за два свободни стълба. Скочи на брега и закрачи към колата си. Двама мъже му преградиха пътя.

Езерото Комо

След като си тръгна от вилата, рицарят пое по шосето, което водеше обратно към езерото. Чантата от слонска кожа лежеше на предната седалка до него. Той я бе прибрал, докато двамата мъже се биеха на втория етаж. Малоун очевидно бе открил онова, за което собственикът на вилата бе признал, че се намира в нея. Съдържанието на чантата отговаряше точно на описанието му.

Слава богу, че бе действал бързо и решително. Беше инструктирал помощника си само да зашемети Малоун, след което да прибере чантата. Проста задача. Американецът му беше нужен жив. Само че явно нещо се бе объркало. Той не биваше да допусне помощникът му да попадне в плен. Затова се бе справил с проблема, след което бе грабнал чантата, като междувременно се бе погрижил Малоун да не го подгони с колата си. Идеята беше да прекъсне следата и да отпрати бившия агент обратно при британците с празни ръце. Сега целта бе постигната, макар и на по-висока от очакваната цена.

Той излезе на крайбрежното шосе, което следваше извивките на бреговата линия, и тръгна на север. След четири километра стигна до Менаджо. От двете страни на живописните градски улички се издигаха разноцветни сгради. Слънцето припичаше, оцветявайки в златисто фасадите им. Над стръмните покриви на къщите в полукръг се издигаха гористи склонове, увенчани с назъбени била. Той паркира малко след Пиаца Гарибалди, взе кожената чанта и закрачи бавно с наведена глава, без да привлича внимание, като се ориентираше повече с ушите, отколкото с очите си.

Рицарят влезе в хотела и се изкачи по дървеното стълбище до стаята си. Разстла върху масата съдържанието на кожената чанта. Беше изумително как всичко това се бе запазило в тайна от 1945-а насам. Прегледа набързо страниците и откри оригинални писма, индигови копия, а също и изписани на ръка страници. Главно доклади с оценки и становища, както и някои заповеди до военните. Но истински ценното бе кореспонденцията на Мусолини с Чърчил. Той прочете всичките единайсет писма — лесна задача, понеже владееше еднакво добре немски и италиански. Едно конкретно писмо — оригинал на английски от Чърчил до Дучето — го накара да се усмихне.

Писмото продължаваше нататък, възхвалявайки останалите предимства за Италия, ако се опълчи срещу Хитлер и скочи в кревата с Англия.

Подписано бе с плътен черен туш.

Чърчил.

Рицарят си отбеляза наум датата. 18 май 1940 г.

Чърчил току-що бе станал министър-председател. Очевидно британският булдог не си бе губил времето, а незабавно бе понечил да сключи сделка, отчаяно опитвайки се да попречи на Италия да влезе официално във войната на страната на Хитлер. Писмото бе в отговор на такова от Мусолини, предхождащо го с няколко дни, от което в чантата имаше индигово копие.

От няколко години официално обявявам, че Италия трябва да има безпрепятствен достъп до световния океан и морските пътища. Това е жизненоважно за националния ни суверенитет. Свободата на една държава е правопропорционална на силата на военноморския й флот. Сега, както и винаги, ние сме в плен на Средиземно море. Хитлер е убеден, че за да разбие британския контрол, трябва да неутрализира базите ви в Кипър, Гибралтар, Малта и Египет. Италия никога няма да бъде независима държава, докато Корсика и Малта са решетките на нейния затвор, а Гибралтар и Суец са неговите стени. Външната политика на Хитлер допуска извън съмнение, че все някога Франция и Британия ще бъдат надвити. Той ми е изтъквал, че посредством военни завоевания италианска Северна Африка и италианска Източна Африка, сега разделени от англо-египетския Судан, могат, да бъдат обединени. Нещо повече — средиземноморският затвор може да бъде разрушен. Както сигурно си давате сметка, от този момент нататък Италия ще има безпрепятствен излаз както на Индийския океан през Судан и Абисиния, така и на Атлантическия покрай френска Северна Африка. За мен това има значение. А Хитлер ми предлага един съюз, който би го направил възможно. А Вие какво предлагате, господин министър-председател?

В отговор Чърчил бе размятал под носа му Малта.

Но съобразително бе поставил условието: първо да спечелим войната и едва тогава тихомълком ще ти я отстъпим. Което очевидно не е било достатъчно, за да съблазни Мусолини.

Рицарят познаваше добре военната история. Британците се безпокояха дали Малта може да бъде надеждно отбранявана. Все пак отдавна не живеехме в XVI век. Съвременните оръжия по нищо не приличаха на онези, с които турците се бяха опитали да пробият укрепленията на острова. Бомбардировачи и корабни тежкокалибрени оръдия щяха да превърнат острова в пепелище. Щяха да са нужни много хора и оръжие, за да бъдат удържани позициите. Може би не си струваше.

Французите първи бяха подхвърлили идеята — през май 1940-а, докато германците нахлуваха в територията им — Мусолини да бъде умилостивен, като му се подари Малта. По този начин Италия нямаше да се присъедини към войната, позволявайки на Съюзниците да се съсредоточат върху Франция. Но Чърчил бе убедил Военновременния кабинет, че не бива да се правят никакви териториални отстъпки, макар други членове в него да бяха склонни към сделка. Сега той знаеше защо.

Чърчил е бил убеден, че предложението ще бъде напразно.

На 10 юни 1940 г. Италия обявила война на Великобритания, като още на следващия ден нападнала Малта, поставяйки я под обсада. Ромел предупредил, че без Малта Оста ще загуби контрол над Северна Африка и това ще е краят. Затова атаките били безмилостни.

В крайна сметка Хитлер пуснал над Малта повече бомби, отколкото над Лондон. В течение на пет години повечето малтийци живеели под земята, използвайки построените от рицарите тунели като бомбоубежища, складове и резервоари за питейна вода. И понесли жестоки удари.

Над трийсет хиляди сгради били разрушени. Хората гладували, докато конвой след конвой, натоварени с храна, ставали жертва на германските подводници. Един линеен кораб, два самолетоносача, трийсет и осем подводници и пет кръстосвача на Съюзниците били потопени, защитавайки острова. Над хиляда малтийци загинали. Броят на ранените бил многократно по-висок. Чърчил обявил пред света, че очите на цялата Британска империя наблюдават как Малта се бори ден след ден.

Но успели да задържат острова. След войната кралят удостоил цялото население на Малта с Кръста на свети Георги. Нищо чудно, че Чърчил отчаяно се бе опитвал да попречи на тези писма да видят бял свят. Какво ли биха си помислили британците за своя лидер, пред когото благоговееха, ако бяха научили, че е бил готов да отстъпи тази свещена земя на Мусолини!

По тялото му се разля радостна възбуда. Той бе намерил повечето от онова, което търсеше. Но едно от нещата, които се бе надявал да открие, го нямаше. Дали Малоун го бе взел? Може би, но едва ли.

Все едно. Британците щяха да се обадят. В това беше сигурен. Той се загледа през прозореца към тълпите, които се разхождаха по широкия площад. Погали с длан пръстена, който красеше дясната му ръка, и мълчаливо прочете петте думи.

Sator. Arepo. Tenet. Opera. Rotas.

Време бе още веднъж да тръгнат напред.

Малта

Кастор бе чул казаното от Чатърджи на парашутиста. След това бе видял мъжа да пада във водата, а впоследствие и да надвива сам двамата в лодката. После се появи втора лодка и го подгони, чуха се изстрели и парашутистът обърна яхтата и пресрещна преследвача си по-нататък, към брега. Последното нещо, което видя, бе как парашутистът пое към Валета. Сам.

— Какво беше това? — попита той Чатърджи.

— Някои хора се интересуват какво правим с вас, Ваше преосвещенство.

— Какви хора?

Мълчание.

— Какъв беше тоя парашутист? — попита той.

— Американски агент, изпратен да ви шпионира. Вчера научихме за него. Слава богу, успях да го изпреваря и да подкупя екипажа на яхтата. Другите двама трябваше да го довършат, но, както видяхте, той успя да се измъкне.

— Коя беше жената в другата лодка?

— Добър въпрос. Трябва да проведа един разговор.

Чатърджи се отдалечи в другия край на терасата и извади мобилен телефон.

На Кастор нито дума от чутото дотук не му харесваше. Мразеше да се отнасят с него като с нисшестоящ. А кои ли бяха останалите с Чатърджи?

Той се обърна и отново се загледа в морето. Северният бряг на Малта винаги беше нещо повече за него. Той и брат му се бяха родили във ферма в южната част на острова, от която се виждаше друг участък от Средиземно море. Старата постройка, която им служеше за дом, беше построена от местен коралов варовик — странен материал, който се добиваше мек и влажен, но след престояване известно време на слънце побеляваше и се втвърдяваше.

Също като него. Като дете беше доста наивен и манипулируем. Но с възмъжаването си бе станал корав и непреклонен.

Баща му беше прекарал живота си като рибар в Средиземно море — във времената, когато човек още можеше да си изкарва хляба с риболов. И двамата му родители бяха добри хора, които не обичаха да си създават врагове. За жалост, те загинаха при автомобилна катастрофа, когато беше едва на дванайсет. Това се случи през април, малко след цъфтежа на люцерната, когато полята се оцветяваха в жълто, а въздухът се изпълваше с дивен аромат. До ден-днешен той ненавиждаше пролетта.

След като не се намери семейство, готово да ги осинови, той и брат му бяха изпратени в сиропиталището „Свети Огюст“ в източната част на острова — невзрачно и безрадостно заведение, управлявано от сестрите урсулинки. Там той опозна Църквата. Нейната стабилност. Правилата. Историята. Както и богатите възможности, които предлагаше. И докато някои питомци на сиропиталището се бунтуваха, той оценяваше непреклонността на монахините и дисциплината, която налагаха. Тези студени скучни жени бяха последователни. Те даваха веднъж нареждането си, след което то се изпълняваше. Преди три години той бе забравил някои от уроците, които му бяха изнесли тези корави жени, и се бе опитал да надскочи себе си, заради което други му бяха подрязали крилата.

Каква глупава, тъпа грешка!

В живота си той бе заемал постове с огромна власт и влияние. Беше идеалният префект на Апостолическата сигнатура. Завеждаше най-висшия съдебен орган на Католическата църква. По църковните дела само гласът на папата имаше повече тежест. Заеманият пост му бе осигурил достъп до необозримо количество поверителна информация за миряни, свещеници, епископи и кардинали. Бе натрупал цяла картотека от досиета. Той планираше в един момент да използва всичкото това знание, за да се издигне в йерархията на Кардиналската колегия. И ако изиграеше умно картите си, би могъл да канализира благодарността на своите колеги в една сериозна кандидатура за папския престол.

Всеки католик в зряла възраст, който не е еретик, схизматик или обвинен в симония, има право да се кандидатира за папа. Но на практика само кардиналите имат реален шанс да бъдат избрани. За последно през 1379 г. е избран папа, без да е бил кардинал. Извън съмнение, някои кардинали е по-вероятно да бъдат избрани, отколкото други. За тази цел дори е измислена елегантната дума papabile — годен за папа. Способен да бъде избран за папа. Което някога е означавало единствено италианец. Но вече не, след няколкото последователни папи чужденци. И все пак никой не можеше да каже със сигурност кой ще се очертае като фаворит. Как беше онази поговорка? Влязъл в конклава като папа, излязъл като кардинал. Историята сочеше, че в девет от десет случая именно фаворитът не ставаше папа. Което си беше логично. Всеки така наречен фаворит имаше своя старателно подбрана група поддръжници. Много от тези групи се сформираха малко преди или по време на конклава, като почти никога дадена група не успяваше да придума друга да подкрепи техния кандидат. Което означаваше, че в крайна сметка избираха човек, който не е бил ничий фаворит. А просто компромисна фигура, която две трети от кардиналите бяха склонни в крайна сметка да подкрепят. В което нямаше нищо лошо. Той нямаше интерес да бъде ничий фаворит.

Contra mundum. Срещу света. Неговият девиз.

Чатърджи приключи разговора си и се върна при него.

— Аз ще се заема с нашия американски шпионин на яхтата.

— Как?

— Наистина ли държите да знаете? Просто приемете, че съм дошъл при вас и съм на вашите услуги, Ваше преосвещенство.

Снизходителният му тон предизвика у Гало нов пристъп на гняв. Но последните години го бяха научили, ако не на друго, на търпение.

— А жената? — попита той.

— Работя по въпроса.

— Вие индус ли сте?

— Атеист.

Гало трябваше да се успокои, да потисне внезапно избликналото в него озлобление. Този разговор не водеше наникъде. Но той трябваше да знае.

— Какво ви прави подходящ да удовлетворите сегашните ми нужди?

Чатърджи го изгледа презрително.

— Мога да се бия, да стрелям и да убия някого, ако се наложи.

— На война ли отиваме?

— Вие ми кажете. Както сам посочихте, хората от доста време насам търсят Ностра Тринита.

— А какво знаете за нея?

— Доста. Имам докторска степен по средновековна история от Университета на Йорк. Дисертацията ми беше за Йерусалим във времената на евреи, мюсюлмани и християни, от първи до пети век, с акцент върху европейските братства и техния ефект върху подялбата на града. Едно от тези братства е Суверенният военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта. Освен това съм много добър в ровенето и кражбата на документи от архиви, библиотеки и хранилища на стари вестници. Нямам практически никакъв морал и съм готов на всичко, за да свърша работата. Автор съм и на книга за хоспиталиерите. Не се продаваше особено добре, но привлече вниманието на определени хора, които се интересуват от тези рицари.

— Бихте ли посочили имена?

— Никога не издавам личните си връзки. Правило номер едно в бизнеса.

Под старателно култивираната си непочтителност човекът беше видимо интелигентен и жилав като камшик. При нормални обстоятелства Гало не би си губил времето с него. Но нищо в сегашните обстоятелства не беше нормално.

Той се загледа в една чайка, която се рееше високо в небето с неподвижни крила, носена от издигащия се нагоре топъл въздух, за да спечели малко време и да подреди мислите си. Как ли се чувстваше толкова свободна от грижи? Накрая се обърна към Чатърджи и каза:

— Сигурно си давате сметка, че конклавът започва след малко повече от двайсет и четири часа. Нямаме време за празни приказки.

— Какво ще кажете да подразня апетита ви с нещо, което не знаете? Да го наречем, предложение на добра воля.

Бяха му казали да дойде на това място, където всичко ще му бъде обяснено. Затова трябваше да повярва, че не си губи времето.

— Слушам ви.

Юни 1798 г.

Без да обръща внимание на писъците, които се носеха по дългите коридори, Наполеон Бонапарт се любуваше на красотата на двореца. През последните 225 години Велики магистри бяха живели между тези стени, бяха крачили из мраморните фоайета, наслаждавали се бяха на картините в галериите и си бяха устройвали пиршества в банкетната зала. Горе в кулата имаше дори обсерватория. Сградата беше двуетажна и издължена, напомняща на Лувъра, с двойни стени, кухината между които беше запълнена с чакъл, подобно на крепост; елегантната й широка цели 100 метра фасада гледаше към Пиаца дел Кавалиери — Площада на рицарите.

Това е свещена земя, му бяха казали.

В миналото нито един малтиец не бил допускан до площада, нито до двореца без специално разрешение. Той вече бе решил да се подмаже на местните, отменяйки този закон и преименувайки пространството Площад на свободата.

Добър ход. Правото на завоевателя.

Той беше във възторг. Дотук всичко се нареждаше идеално. Тръгнал бе от Франция преди месец начело на няколкостотин кораба и 7000 бойци, за да завладява Египет. По пътя бе решил да превземе и Малта и бе пристигнал във Валета преди три дни. От палубата на флагманския кораб в пристанището бе оглеждал с възхита крепостните стени, самия град, издигащ се терасовидно към билото на хълма, сградите с цвят на мед, стъпили една върху друга, сякаш изсечени от един-единствен каменен блок. Бяха му казали, че с многобройните си кули и куполи градът представлява екзотична гледка, и това се бе оказало истина.

Как го бяха нарекли рицарите?

Civitates Humillima. Най-скромният град.

Нито веднъж след турската обсада през 1565 г. край бреговете на Малта не се бяха появявали толкова много корабни платна. В онези времена рицарите може да са били готови да бранят острова си до последна капка кръв, но този път нашественикът ги бе хванал неподготвени. Слава богу, шпионите му се бяха оказали на висота, преброявайки едва 332 рицари, от които 50 твърде стари, за да се бият, и всичките страдащи от лошо снабдяване и некадърно командване. С топовете на крепостта не бе стреляно от век, барутът беше негоден, гюлетата ръждиви. А когато френските рицари, които наброяваха близо двеста от всичките 332-ма, отказаха да се бият, всичко приключи за два дни с пълна капитулация, като Великия магистър подписа акта за предаване на острова с последните останки от неговия суверенитет.

Наполеон се загледа отново в стените на двореца. От славното наследство не бе останало нищо. В ехтящите зали и коридори витаеше мрачна атмосфера на запуснатост. Какво ли се бе случило с всички тези Велики магистри? Малцината избраници, чиято власт някога бе граничила с абсолютизъм. Живеели като крале, носели корони, приемали чужди посланици и изпращали свои в кралските дворове. Държали на служба рояци капелани и лични лекари, десетки слуги, пазачи на дивеч, соколари, барабанчици, тръбачи, лакеи, коняри, пажове, перукери, навивани на часовници, дори ловци на плъхове. Разполагали с бездънни хазни. Папи и императори бяха изпълнявали капризите им.

Но това бе минало.

С отслабването на заплахата от източните неверници рицарите бяха станали ненужни. Отдали се бяха на пиянство и дуели помежду си, а от някогашната им дисциплина не бе останало нищо. Германската и италианската балия се бяха разпаднали. Много от останалите бяха обречени. Една някога велика институция се бе превърнала просто в източник на издръжка за млади безделници от определени привилегировани фамилии. Нещо повече: революциите в Европа, и особено френската, бяха оставили рицарите с вързани ръце, намалявайки приходите им с близо две трети.

А сега всичко, което бяха имали, принадлежеше на Франция.

Той чу стъпки и се обърна. Един от адютантите му пристъпваше с маршова стъпка по широкия коридор; тракането на токовете му отекваше от мраморните стени. Наполеон знаеше какво се иска от него. Очакваха го в Залата на Върховния съвет.

Мъжът кимна и го поведе напред през лабиринта от коридори и зали с голи стени; всички картини и тапети вече бяха пренесени от войниците му на флагманския кораб заедно с останалите трофеи. Хората му бяха плячкосали Валета и останалите селища на острова, грабейки рицарски доспехи, сребърни хирургически инструменти, комплекти фигури за шах от слонова кост, мебели, ковчежета с пари, златни кюлчета. Не бяха пощадени дори безценният меч и кама на Дьо Балет, подарени на отдавна покойния Велик магистър от краля на Испания като награда за храбростта му по време на Великата обсада.

Наполеон беше прибрал всичко. Корабът му — „Л’Ориент“ — се пръскаше по шевовете от плячка. Но не беше открил онова, заради което всъщност бе дошъл. Нещото, което би могло да се окаже по-ценно от всичкото злато и сребро на света.

Той влезе в залата. В далечния й край, на повече от трийсет метра от входа, върху подиум, покрит с червен плюшен балдахин, се намираше тронът на Великия магистър. На това място се бяха събирали в течение на векове Върховният съвет и Главният приорат; тук бе центърът на рицарската власт. По стените имаше дванайсет великолепни фриза, описващи Великата обсада. Паметник на едно отминало време на доблест и благородство. И начин за него да се запише в историята. Той обичаше този вид пропаганда.

Залата беше празна, ако не се броеше простата дървена маса в средата. Срещу нея седеше мъж, завързан за дървен стол, дланите му бяха положени върху плота на масата и заковани с по един пирон, за да не мърда. Горкият човек беше по нощна риза, явно войниците му го бяха прибрали от къщи, докато бе спял. Пленникът стенеше, главата му клюмаше и се удряше в масата, от брадата му капеше лига, раните му кървяха. Бонапарт пристъпи към него и понечи да въздъхне от задоволство, но остра воня го удари в ноздрите; мъжът бе облекчил червата и мехура си на стола.

— Причиняваш си толкова страдания за нищо — каза той. — Водачът ти те изостави.

Което си беше самата истина. Фердинанд фон Хомпеш, Великият магистър, беше предал Малта без бой, отваряйки доброволно портите на Валета. Донякъде помогна и обстоятелството, че рицарите бяха дали обет да не вдигат оръжие срещу братя християни.

— Твоят Велик магистър е взел ръката и китката на свети Йоан Дамаскин, и иконата на Богородица от Филермо и е отплавал с тях.

Бонапарт видя как очите на мъжа се разшириха от ужас; той осъзнаваше жестоката си участ.

— Преди Хомпеш да си тръгне обаче, аз свалих пръстена от ръката на свети Йоан. — Той му го показа. — Чудесно бижу, ще си го запазя. И без това едва ли ще върши работа на мъртвец.

Отговор нямаше. Но той не бе и очаквал.

— Твоят Велик магистър те остави на милостта ми. Сам.

— Нищо… не съм… ти казал. Нищо… няма… да ти кажа.

Наполеон даде знак с ръка и адютантът постави на масата керамична купа. Измъчваният рицар хоспиталиер вдигна глава и сякаш разпозна снопчетата растения в нея.

— От Скалата на Генерала — каза Наполеон. — Казаха ми за лечебните й свойства и поръчах да наберат.

До брега на остров Гозо, северно от Малта, над водата се подаваше малък остров от варовик. В течение на хилядолетия вълни се бяха разбивали в сивите му голи скали. Върху него вирееше странно храстовидно растение, което не се срещаше никъде другаде по света. Той бе чувал легенди за кръвоспиращите му свойства, когато бъде наложено върху отворена рана. Преди петдесет години тогавашният Велик магистър бе обявил острова за забранена зона и бе поставил стражи да го охраняват, за да се ползва единствено от рицарите. Всяко нарушение на забраната се наказваше с тригодишна каторга като гребец на галера. Бонапарт смяташе да сложи край на тази егоистична забрана, но не преди да се е запасил с достатъчни количества от растението.

— Усещаш ли миризмата? — попита той.

Растението излъчваше остра миризма, която неприятно се примесваше с вонята от изтезавания. Той понечи да извади кърпичка, за да си закрие носа, но се спря. Един генерал никога не бива да издава слабост.

— Кажи ми онова, което искам да знам, и растението може да излекува раните ти.

Мълчание.

— Ти вече спази дадения обет и не издаде нищо. Трябва да призная, че това е достойно за възхищение. Но животът ти като малтийски рицар свърши. Орденът не съществува. Няма нужда повече да пазиш тайната. Облекчи страданията си и ми кажи къде да намеря Ностра Тринита.

При тези думи очите на мъжа се разшириха.

— Откъде… знаеш за… това?

— Съществуването му не е тайна за Църквата, поне за някои кардинали. Те ми разказаха за него или поне онова, което знаят. Заинтригуван съм, така че забрави обета и ми кажи къде да го намеря.

Рицарят поклати глава.

— Този обет е… всичко, което… ми остана.

Главата му клюмна отново върху масата.

Бонапарт можеше само да гадае каква ли болка му причиняват тези пирони. Той пристъпи напред и забеляза сребърния пръстен на ръката му. И буквите.

SATOR

AREPO

TENET

OPERA

ROTAS

Пресегна се и го изхлузи от пръста му.

Мъжът вдигна глава и го изгледа гневно след това посегателство.

— Това… не ти… принадлежи.

Бонапарт се взря в изцъклените му от болка очи.

— И за този пръстен ми казаха. Знакът на Константин. Символът на вашето славно Тайно братство. — Той помълча малко и добави: — Дошъл съм за Константиновия дар. И ме разбери правилно, драги ми рицарю: животът ти зависи от това да го получа.

Малоун влезе в хотел „Четири сезона“ в Милано, след като бе изминал петдесетината километра на юг от Комо за малко повече от час.

Наближаваше един по обед. Той още не можеше да се опомни след загубата на документите. Не беше в стила му да се проваля.

Преди да излети предишния ден от Копенхаген, Малоун бе прочел някои неща по въпроса. Повечето източници бяха единодушни, че каквато и кореспонденция да е имало между Чърчил и Мусолини, тя е отразявала стремежа на Чърчил да осуети или да развали съюза на Италия с Германия. След завладяването на Етиопия през 1936 г. Мусолини открито се бе опитвал да спечели Великобритания за приятел. Той изпитвал неприязън към Хитлер и не желаел Европа да попадне под диктата на Германия. Но британците бяха решили, че умилостивяването на Хитлер и противодействието на Мусолини са по-мъдрата линия на поведение, и бяха отблъснали ухажванията му. Едва през 1938 г. Великобритания капитулира. Но тогава вече бе късно — Италия бе на страната на Хитлер.

Историческите източници изобилстваха със спекулации какво биха могли да са си писали Чърчил и Мусолини. За жалост, Малоун не бе успял да прочете нито едно от писмата в чантата. Възнамеряваше да стори това в хотела в Менаджо, макар че британците настойчиво го бяха помолили да овладее любопитството си.

Но какво гласеше онази сентенция за най-добре измислените планове?

Той бе успял да смени гумата с малкото резервно колело в багажника и да се добере до града без повече инциденти. Там мъжът, който го бе наел, го очакваше в един изискан слънчев ресторант с изглед към вътрешен двор. Сър Джеймс Грант работеше за МИ-6, легендарното външно разузнаване на Великобритания. До вчера Малоун не го бе срещал, дори не бе чувал за Грант, който се оказа елегантен джентълмен с изискани обноски на възраст около петдесет и пет, с черни очи и с онзи безизразен поглед, характерен за професионалните шпиони. Той забеляза, че британецът е облечен със същия тъмносин вълнен костюм с жилетка, с който беше и вчера. Малоун му се бе обадил предварително, за да му каже, че пътува към Милано с интересна история, като го бе уведомил и за двата трупа във вилата.

Хотелът беше впечатляващ — някогашен манастир, разположен в квартала с луксозни бутици на Милано. Очевидно командировъчните в британското разузнаване бяха доста по-щедри, отколкото в Министерството на правосъдието на САЩ. Той влезе в ресторанта, седна на масата срещу Грант и му разказа за случилото се.

Когато чу за мечката, англичанинът се разсмя.

— Това е новост. От двайсет години съм в професията и никога досега мой агент не се беше натъквал на мечка.

— Чантата от истинска слонска кожа ли е?

— Говори се, че Мусолини лично бил застрелял животното. Според вас колко страници с документи имаше вътре?

— Петдесетина. Но само единайсет писма. Съжалявам, че ги изгубих. Който и да е бил там, много е държал да грабне чантата.

— След като ми се обадихте, изпратих един от хората ми да огледа на място. Открил е вътре трупа, както ми го описахте; изглежда, че е на пазача на вилата. Открил е и убития мъж на горния етаж. Застрелян с два куршума и с разрязана ръка. Моят човек казва, че е било ужасна гледка. След което открил собственика, провесен от едно дърво в гората северно от вилата. — Грант замълча, после добави: — С вързани отзад на гърба ръце, изкълчени рамене и куршум в главата.

Малоун се облегна назад.

— А успяхте ли да идентифицирате убития, който ме нападна?

— Още не. Отпечатъците му не фигурират никъде. Което е, меко казано, необичайно. Но ще разберем кой е. — Грант посочи чинията на масата. — Моля ви, хапнете нещо. Поръчах ги, ако случайно сте гладен.

Малоун усети това като намек да сменят темата. Стефани Нел ползваше същата тактика. Но тъй като наистина беше гладен, той си взе два кроасана. Покрай масата им с плавна стъпка мина сервитьор и Малоун си поръча чаша портокалов сок.

— Прясно изстискан ли? — попита сервитьорът.

— Разбира се!

Малоун се усмихна. Покрай майка си, която го бе възпитала в трезвеност, той не близваше нито алкохол, нито дори кафе. Но един фреш от онези тръпчиви ароматни испански портокали? Какво по-хубаво от това?

Пръстенът тежеше на дъното на джоба му. Той реши да запази тази подробност за себе си, поне докато не разбере какво повече от него знае този британец. Но преди това реши да сподели още нещо.

— Писмата между Чърчил и Мусолини бяха единайсет. На вас са се опитали да продадат пет. Може би останалите шест са били предлагани на друг купувач? Човекът ви е искал пет милиона евро. На другия вероятно е искал повече. Докато и двамата не сте решили, че ще ви излезе по-лесно да ги задигнете.

— Съгласен съм, че се опитаха да ни изиграят. Това не бива да ни изненадва. Репутацията на продавача стигна до нас преди него.

Малоун си взе още един кроасан и посочи с пръст чинията.

— Ммм, добри са.

— Знаете ли историята на кроасана?

Нова маневра за печелене на време. Той реши да влезе в тон и поклати глава.

— През хиляда шестстотин осемдесет и шеста, по време на турската обсада на Будапеща, някакъв пекар работел през нощта. Чул глух шум под земята и уведомил властите. Те проверили и се оказало, че турците се опитвали да прокопаят тунел под градските стени. Разбира се, тунелът начаса бил разрушен. За награда пекарят поискал да му се разреши единствен той да пече кифлички с формата на полумесец, който е символът на исляма. Хлебчета, с които да се хранят масите, уж като изяждат врага. И така се родил кроасанът, или полумесец на френски.

Малоун намаза с масло четвърти кроасан.

— По време на неотдавнашната гражданска война в Сирия — продължи Грант — ислямските фундаменталисти са забранявали на мюсюлманите да ядат кроасани. Като аргумент са цитирали тъкмо легендата, която току-що ви разказах. Не са искали да имат нищо общо със символа на едно поражение.

— Нали знаете, че тази будапещенска историйка е пълна глупост?

— Без съмнение. Абсолютна измислица. Но пък звучи така забавно! Също като историята за Чърчил, който искал да продаде Великобритания по време на войната. Звучи смешно. Приятна е за разказване. Но не е вярна.

— Тогава защо сте готови да платите цяло състояние за тези писма?

— На роднините на Чърчил им е писнало да слушат лъжи. Надяваме се с това въпросът да приключи веднъж завинаги.

Малоун си припомни какво пише в Евангелието на Матей за наивността:

В Притчите също се съдържаше поука:

Колко добре казано!

— Тези лъжи за Чърчил са на повече от седемдесет години — вметна Малоун.

Сервитьорът се върна със сока му и той отпи няколко глътки. Превъзходен.

— Определено е прясно изстискан.

— Това е „Четири сезона“ — каза Грант. — Какво друго очаквахте?

Сервитьорът се отдалечи.

— Очаквах джентълменът, който ме е наел, да бъде честен с мен. Трима души са мъртви. Писмата ви ги няма. И въпреки това не показвате ни най-малка загриженост. Което може да означава едно от три неща. Първо, писмата нямат никакво значение. Второ, търсите нещо друго. И трето, двете заедно. Аз избирам третото. Вие?

Отговор нямаше. Време беше да изиграе коза, който бе крил досега. Малоун извади пръстена от джоба си и го постави на масата. Грант го погледна втренчено, после се пресегна, вдигна го пред очите си и разгледа буквите.

Малоун се наведе напред.

— Намерих го в убития, който ме нападна във вилата.

— Но досега забравихте да го споменете.

Той си взе пети кроасан.

— Да, и това е вярно.

— Свалили сте го от трупа?

— По природа съм любознателен.

— Сигурно сте забелязали и това, че думите се четат еднакво във всички посоки. Напред. Назад. Нагоре. Надолу. Нарича се палиндром. Sator. Arepo. Tenet. Opera. Rotas.

— Знаете ли какво означават? Моят латински е поръждясал.

— В най-чист вид sator означава „фермер, сеяч, родоначалник“. Arepo? Не се знае. Няма такава дума в латинския. Tenet значи „държа, пазя, съхранявам“. Opera — дело, произведение, творба. Rotas? Колела.

Малоун сглоби изречението.

Фермерът Арепо работи колела.

— Няма никакъв смисъл — каза той.

— Пълното значение е предмет на спорове от векове насам. Все още никой не го е определил със сигурност. Но това, което знаем, е, че въпросният палиндром някога е служил за знак на Константин Велики.

Той си припомни нещо подобно отпреди няколко години.

Монограмът на Карл Велики. Знак на кралска идентичност, обикновено образуван чрез комбиниране на букви, най-често инициали. Когато Карл Велики бил коронясан за император на Свещената римска империя, папата съкратил името му до една дума. Каролус. И с буквите от името му изработили монограм.

Надписът на пръстена изглеждаше доста по-сложен, а предшестваше с четиристотин години монограма на Карл Велики.

— Какво знаете за Константин? — попита Грант.

Фотографската памет на Малоун му помогна да си възстанови някои подробности. Константин управлявал Римската империя през IV в., като успял да победи всички претенденти за трона и да обедини държавата под единна власт. Основал новата си столица на Босфора, където Европа среща Азия, и я нарекъл Константинопол — град, отделен от Рим, — с което положил основите на Византийската империя. Освен това беше единственият римски владетел, добавил към името си титлата Велики.

Малоун вдигна пръстена.

— Вътре има гравирано още нещо.

— Осмоъгълният малтийски кръст.

— Може ли да си поръчаме бекон?

Той се оказа по-гладен, отколкото си мислеше.

— Каквото пожелаете — отвърна Грант.

На Малоун му трябваше време да мисли, така че още малко храна щеше да свърши работа.

— Бекон с яйца би било страхотно. Яйцата добре изпържени, мразя рохки.

— Съгласен. Макар че за мен като англичанин това е странно предпочитание.

Грант направи знак на сервитьора и даде поръчката, след което се обърна към него и го изгледа през масата.

— Е, стига преструвки.

Малоун беше на същото мнение, време бе да свалят маските.

— Вие ми платихте неприлично голям хонорар, след което ме пратихте тук с вързани очи, за да видите какво ще се случи.

— А ако е така?

— Ако все още работех за Министерството на правосъдието, щях да ви тегля един як бой.

— А сега като пенсионер?

— Опцията остава.

Той изчака, докато думите му стигнат до съзнанието на другия мъж, като гледаше замислено през витрината към вътрешния двор. След това се обърна с лице към британеца.

— Ще изям безплатната закуска, ще взема петдесетте хиляди и ще си тръгна от тук. Както казваме по нашия край, моето куче не участва в тази борба.

— Какво знаете за рицарите хоспиталиери? Известни още като малтийските рицари.

— Не много.

— За наш късмет, аз знам.

Някъде около 1070 г. малка група търговци от Амалфи основали приюта „Свети Йоан Милостиви“ в близост до Църквата на Божи гроб в Йерусалим. Това били добрите самаряни — хората, които пренасяли с носилки поклонници, изминали с последни сили пътя до Светите земи. След време те започнали да строят болници във всички територии, завоювани от кръстоносците. През 1113 г. папа Паскал II им дал папска легитимност; характерното им расо представлявало черна туника с качулка с бял осмоъгълен кръст, избродиран от лявата страна на гърдите. Към 1150 г. те вече били прераснали във воини монаси, странстващи рицари на Кръста Господен, и се наименували Орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим.

Техен основен дълг си останала грижата за болните, но наред с това се нагърбили и с tuition fifei. Защита на вярата. Родители, които желаели синът им да стане член на Ордена, го записвали още с раждането му и плащали доста солена такса. Приемът ставал при навършване на 18 години. За да бъде приет, младият мъж трябвало да бъде силен, снажен и в достатъчно добра форма, за да издържи войнишкия живот. И, разбира се, с безупречно родословие.

В началото от кандидата се изисквало единствено да е законен син на благородник. До XIV в. изискванията се разширили, като вече и двамата родители трябвало да са благородници и да притежават земи. Към XV в. кандидатите били длъжни да доказват благороден произход по мъжка линия до четвърто коляно. И накрая, през XVI в. вече се изисквало и четиримата прадеди да са благородници. Таксата за приемане в Ордена била определена като сумата, достатъчна за едногодишна издръжка на рицаря в Светите земи. Веднъж ръкоположен, всеки рицар трябвало да премине едногодишно обучение, след което полагал клетва, че вярва в Бог, покайва се за греховете си, задължава се да живее скромно, да бъде милостив, беззаветно предан на Ордена и достатъчно храбър, за да не се бои от преследване.

Със завладяването на Светите земи от мамелюците през 1291 г. приключила и ерата на воините монаси. Рицарите тамплиери така и не осъзнали тази промяна и до 1307 г. минали в забвение. Хоспиталиерите се адаптирали, запазили милосърдието като основна своя мисия, но от кавалерия еволюирали в морска сила, превземайки Родос през 1310 г. Тогава се преименували на Орден на рицарите от Родос и си поставили нова цел. Да държат под контрол както отоманците, така и корсарите.

След падането на Константинопол през 1453 г. Родос останал последната крепост на християнството в Ориента. Хоспиталиерите служели за буфер между западния латино-християнски свят и неверниците от Изток. Бойните им кораби и галери владеели Средиземно море, а белият кръст върху черно кадифе всявал ужас сред враговете им.

Членовете на Ордена се организирали в осем балии — групи по езиков принцип, по една съответно за Прованс, Оверн, Франция, Италия, Кастилия, Англия, Германия и Арагон, — отразяващи политическото разделение на Европа по онова време. Въпросните балии били разквартирувани в ханове, където членовете им живеели и се хранели заедно. Традиционните национални вражди не секвали нито за момент, често водейки до конфликти между отделните балии, но налаганата строга дисциплина и силната ръка в крайна сметка успели да обединят членовете в сплотена единна бойна сила.

През 1522 г. турците най-после успели да си възвърнат Родос. Рицарите се натоварили на корабите и вдигнали котва, след което седем години се скитали по моретата без цел и посока. През 1530 г. Карлос V Испански им дал Малта заедно с дванайсетте й хиляди жители в замяна на един-единствен сокол, който трябвало да даряват на вицекраля на Сицилия всяка година в деня на Вси светии.

Като придобивка островът не бил нищо особено. Парче варовик с дължина седем левги и ширина четири. Каменистата му почва ставала за отглеждане само на памук, смокини, пъпеши и други плодове. Медът бил основно износно перо и гордост на местните жители. Всичката прясна вода идвала от няколко извора в средата на острова, които се захранвали от дъждовете. Дървеният материал бил такава рядкост, че местните използвали сушен кравешки тор, за да си готвят. По южното крайбрежие нямало никакви заливи и естествени пристани; брегът бил висок и скалист. Северното крайбрежие било пълна противоположност, нарязано от много удобни места за акостиране на кораби, включително два големи залива, способни да поберат всякаква флотилия. Това било идеално за нуждите на рицарите, които били значителна морска сила. Но Карлос не им бил подарил острова срещу нищо. Той възнамерявал да ги използва като възпираща сила срещу коварните врагове на Светата вяра.

Както и станало. Те се превърнали в Суверенен военен орден на малтийските рицари, освободени от граждански задължения и данъци, подчинени единствено на папата. И останали такива до 1798 г.

— Понастоящем се наричат Суверенен военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта — каза Грант. — Най-старият все още съществуващ рицарски орден в света. Седалището им е в Рим. Осмоъгълният кръст на свети Йоан си остава тяхна емблема. Четири остриета на стрели, съединени във върховете си. Осемте остри ъгъла символизират осемте блаженства, а четирите рамене на кръста — добродетелите бдителност, умереност, твърдост и справедливост. Белият цвят означава чистота.

Пържените яйца с бекон на Малоун пристигнаха. Той посочи пръстена в ръката на Грант.

— Това има ли връзка с хоспиталиерите?

— Мисля, че да.

Малоун започна да се храни, мислено отбелязвайки си, че яйцата са изпържени перфектно.

— Значи убитият може да е бил рицар?

— Това е и моето предположение. — Грант отпи от кафето си. — Може да не ви се вярва, но искрено се надявах, че цялата история ще се ограничи до писмата. Част от мен искаше нещата да са толкова прости. Но в нашата професия никога нищо не е такова. Хоспиталиерите притежават най-голямата колекция от документи и лични вещи на Мусолини в света. Събират я тайно от десетилетия. Странна обсебеност, не мислите ли? Само че отказват да потвърдят или да отрекат каквото и да било. Както самите те казват: какво притежаваме или не притежаваме, си е наша работа.

— Сякаш това би спряло МИ-6… — подхвърли Малоун, но картинката вече се оформяше в съзнанието му. — Смятате, че хоспиталиерите са тези, които издирват писмата на Чърчил ли?

Грант бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади смартфон. Докосна дисплея и му го подаде. Малоун видя мъж, увиснал на въже, с неестествено извити назад ръце и наклонена настрани глава. Мъртъв. Върна му телефона.

— Собственикът на вилата?

— Да. Когато кръстоносците нахлуват в Светите земи, се изявяват като брутални воини. Срещу себе си имат враг, какъвто не са виждали преди. Арабите се оказват жилави, непреклонни и безмилостни. За да покажат на противника, че не му отстъпват по нищо, те измислят нови методи на изтезание и наказание. — Грант размаха телефона във въздуха. — Един от тях е обесване на осъдения по този особен начин. Превръща се в тяхна запазена марка. Затова, да, мисля, че тук са замесени малтийските рицари.

Малоун се хранеше с апетит в очакване на офертата.

— Искаме някой, който да не принадлежи към нас, да разрови тази история — каза накрая Грант. — Затова наех един от най-добрите разузнавачи в света.

— Минахме на четки, значи.

— Просто казвам истината. Вие сигурно знаете, че в МИ-6 има хора, които все още ви имат зъб.

Той се досети какво имаше предвид Грант. Онзи инцидент с участието на сина му Гари и един бивш ръководител на британското разузнаване.

— Постъпих така, както бе редно.

— Точно затова се спрях на вас и сега. Тук възниква ситуация, Малоун. Която може и да се окаже по-сериозна, отколкото първоначално си мислех. Трябва ми помощта ви. Ще удвоя хонорара.

Музика за ушите му; за щастие, разполагаше с няколко свободни дни.

Но той искаше да знае повече.

— Какво точно искате от мен?

— Да се свържете с малтийските рицари. — Грант постави пръстена на масата. — За начало разпитайте защо убитият във вилата е носил този пръстен. После се опитайте да откриете колкото се може повече за връзката с Мусолини. Нямам претенции как точно ще изпълните задачата.

Това в превод означаваше: няма нужда да се съобразяваш с тукашните наказателни закони. Но бе длъжен да попита:

— Само това ли ще ми кажете? Доста мъгляво звучи.

— Ще ви бъда благодарен, ако ми позволите лукса да задържа останалата информация за себе си, докато направя някои проверки. Може да се окаже нищо. Да сме тръгнали по грешна следа.

— И какво търсим?

Грант не отговори. Малоун вдигна рамене.

— Е, добре. Срещу сто хиляди евро мога да бъда добро ловно куче. Ще подуша наоколо и ще видим накъде води следата.

— Чудесно. Да се надяваме, че скоро ще имам повече яснота, която ще мога да споделя с вас.

— Мога ли поне да попитам какво очаквате?

— Очаквам една ситуация, свързана с Малта, да се разреши от само себе си.

Кастор слезе от колата.

С Чатърджи бяха пътували заедно от кулата „Мадлиена“ по крайбрежната магистрала до град Сейнт Поле Бей. Някога заспало рибарско селище, градът се намираше на едно от най-удобните за пристанище места в Малта и вече се беше разраснал като туристическа дестинация. Грозните бетонни сгради по крайбрежния булевард гъмжаха от скъпи ресторанти, кафенета и бутици, а непретенциозните хотели и невзрачните жилищни блокове с апартаменти за гости бяха претъпкани целогодишно.

Той зърна една от отбранителните кули, охраняващи брега с гордата си непристъпност. Още едно творение на Велик магистър, в случая Винякур, тя датираше от 1610 г. и беше една от пет еднакви кули, всичките гледащи към морето. Той поназнайваше това-онова за знаменития французин. Прекарал живота си като рицар, включително по времето на Великата обсада, той бил популярна фигура сред малтийците — нещо рядко за Велик магистър. Построеният от него виадукт снабдявал Валета с вода чак до началото на XX в.

Притихналият залив беше пълен със закотвени съдове — толкова нагъсто, че покриваха водата като килим. Малко по-нататък се виждаше островчето, където според легендата апостол Павел бе стъпил на сушата. Интересна история! През 60 г. след Христа двеста седемдесет и пет затворници били откарани в Рим, за да бъдат съдени. Сред тях бил и Павел. Корабът им бил повреден от ужасна буря и две седмици дрейфувал в морето, докато не се разпаднал недалече от тези брегове. Макар да не умеели да плуват, всички затворници благополучно се добрали до брега. Събитието бе описано в Библията, където се казваше:

Историята продължава нататък: на брега Павел бил ухапан от отровна змия, но оживял, което местните приели като знак, че не е обикновен човек. Не, определено не бил. По-скоро, блестящ бунтар. Като него самия.

Кастор стоеше пред величествената църква — една от общо 360-те, разпръснати из острова, като тази беше висока сграда в цвят охра с камбанария, увенчана с изящен шпил, и красив купол, ярко открояваща се на фона на безличните сгради по сенчестата улица. За трийсет години не се бе променило кой знае какво. Като млад свещеник в първата си енория той бе отслужил много литургии в тази църква. И още тогава бе забелязал, че на камбанарията има два часовника — единият истински, другият изкусно нарисувана оптическа измама, поставена там от суеверните малтийци, уж за да заблуждава дявола, когато дойде да прибира човешки души.

Двамата с Чатърджи влязоха през главния вход. Вътре си беше все същият нисък сводест таван; църквата беше спартански обзаведена и единствената й украса бяха сенките. До пейката на първия ред стоеше изправена самотна фигура.

— Влизай, приятелю. Имаме много да говорим.

Висок и едър, по-възрастен от Кастор, мъжът тръгна с твърда стъпка към тях по пътеката между пейките. Беше здравеняк, с гъста посивяла коса и редки бели бакенбарди. Лицето му беше кръгло, с меки черти, през кожата прозираха лилави и жълтеникави капиляри — вероятно в резултат от дълги години пушене.

Даниел Спаня.

Кастор го беше виждал само няколко пъти във Ватикана, с неизменното му черно расо, лилава шапчица на темето и сребърен нагръден архиепископски кръст. Днес обаче беше облечен с цивилни дрехи; нищо не издаваше църковния му сан.

Кастор всъщност не познаваше лично Спаня, само бе чувал легендите, които се носеха за него. Медиите наричаха всичко Ватикана, но Светият престол не беше държавата. Като град-държава със своя суверенна територия Ватиканът съществуваше от 1929 г. благодарение на Латеранските договори, като представляваше комплекс от параклиси, зали, галерии, градини, кабинети, апартаменти и музеи. Светият престол — седалището на папата — датираше от времето на Христос и беше самостоятелен, суверенен юридически субект, чието съществуване не се прекратяваше със смъртта на Светия отец. Светият престол функционираше като официален представител и говорител на Църквата, като в момента поддържаше дипломатически отношения със 180 държави. От друга страна, чуждите посланици биваха акредитирани не към Ватикана, а към Светия престол. Негов неоспорим глава беше папата, но се администрираше от Курията и от държавен секретар, който изпълняваше функциите на министър-председател и буфер между близо двете хиляди служители и папата. Запитан колко души работят във Ватикана, папа Йоан XXIII бе отговорил на шега: около половината.

Както във всички останали държави, националната сигурност беше първостепенна грижа. Най-секретната служба в системата на Светия престол съществуваше от XVI в., създадена от Пий V с конкретна цел: премахване на протестантката Елизабет I и заменянето й на английския трон с нейната братовчедка, католичката Мария Стюарт, кралица на Шотландия. Макар да се бе провалила в тази конкретна мисия, оттогава службата изпълняваше важната функция да пази папите във времена на разколи, революции, диктатури, преследвания, нападения, световни войни, дори атентати. Наричана първоначално Върховна свещена конгрегация на Римската и Вселенската инквизиция, впоследствие тя бе преименувана на много по-краткото Свещен съюз, а през XX в. — просто на Ведомството.

Мотото беше: „С кръста и с меча“.

Светият престол никога не бе признавал официално съществуването на Ведомството, но посветените знаеха, че то е най-старата и една от най-добрите разузнавателни служби в света. Образец на секретност и ефикасност. Вдъхваща уважение. И страх. Като последните трийсет и шест години за нея отговаряше архиепископ Даниел Спаня. Главният папски шпионин.

Белгиец по рождение, Спаня бе привлякъл вниманието на папа Йоан Павел II, когато като млад свещеник бе разбрал, че Ватиканът се подслушва. И наистина, в Апостолическия дворец бяха открити осем подслушвателни устройства, всичките съветски. Светът така и не разбра, но благодарният папа удостои Спаня с титлата монсеньор и го назначи във Ведомството. На този пост той го ползваше за личен пратеник, топла връзка между Рим и Варшава, като го изпращаше и на много тайни мисии в Източна Европа. Според някои източници Спаня бе човекът, работил тайно с американците за разпада на Съветския съюз, предавайки информация до и от Вашингтон. Но и тук нищо не бе нито потвърдено, нито отречено. А след рухването на Съветския съюз Спаня бе отново повишен, вече в архиепископ, като му бе поверено оперативното ръководство на Ведомството. Всъщност разузнавателната служба се оглавяваше от кардинал, но Спаня наблюдаваше изпълнението на текущите задачи. Той избягваше публичността. Не се замесваше в скандали. Не беше конфликтен. Около Йоан Павел II се задържаха само най-силните, а Спаня беше може би най-коравият от всички. Бяха му измислили и прякор.

Domino Suo. Човека на Бог.

— Какво искате от мен? — попита Кастор. — Дълги години работих във Ватикана, а нито веднъж не сме разговаряли.

— Не се обиждай — каза Спаня; старческите му очи бяха с цвят на олово. — Разговарям с червени лешояди само при крайна необходимост. Те не си падат по мен, нито пък аз по тях. Теб обаче съм те проучил в подробности. Роден си и си израсъл на тази гола скала. Истински малтиец. Останали са малцина като теб. Служил си света литургия в тази църква още по времето, когато си бил млад и зелен… и си знаел да си затваряш устата.

Кастор долови подигравката.

— Получил си образование в най-добрите учебни заведения. Което е атестат за превъзходен интелект. Комбинация от качества, рядко срещана сред червените лешояди. В много отношения всичко около теб е твърде добро, за да е истина. Светнаха ми червени лампички. Затова отделих време да се поровя по-надълбоко. — Спаня насочи показалец към гърдите му. — Това е начинът да опознаеш някого.

Така си беше.

— Разговарях с една от монахините, която те е отгледала. Тя е вече старица, живее в Португалия, но те помни. Изумително е как някои неща се запечатват в съзнанието. Ти определено си оставил спомени в нея. Разправи ми една история за празника на Мадоната с лилията. Всеки град тук има поне по един голям религиозен празник годишно. Чувам, че били важни събития. Чудесна традиция. По онова време, мисля, си бил на тринайсет. Монахинята те видяла да крадеш три пасти от уличен търговец. Човекът така и не забелязал, но тя те нарекла halliel ftit. Малък крадец.

Кастор не отговори.

— Жената ми разказа как си грабнал пастите и си побягнал, после си ги изгълтал като плъх. За мое изумление, всички монахини от сиропиталището знаели, че обичаш да крадеш. Някои искали да те накажат. Но игуменката им забранила. Монахинята ми обясни, че игуменката държала да види докъде ще стигнеш — продължи Спаня. — И ти си й показал. Дрехи, книги, пари, дрънкулки, като нито веднъж не си проявил грам разкаяние. Според старата монахиня игуменката искала да се самоунищожиш. Да бъдеш заловен, засрамен, подиграван. Искала да си наложиш сам наказанието. Но нищо подобно не се случило. Вместо това си напуснал сиропиталището и си отишъл да учиш за свещеник. Игуменката си казала, че може би Бог е решил да се намеси лично, затова те оставила да си тръгнеш и не казала дума повече. И ето те тук, решен да откраднеш и папския престол.

Интересът на този човек към личността му го плашеше. Затова Кастор реши по изключение да си замълчи.

— Игуменката е била права — продължи другият мъж. — Ти наистина се оказа най-злият си враг. Като пълнолетен успя да постигнеш онова, което не беше по силите ти като дете. Наказа сам себе си. За твоя чест, добра се до длъжност, която е по силата на малцина червени лешояди. Префект на Апостолическата сигнатура. Това е много висок пост. Даващ всякакви възможности. Само че устата ти те погуби. Тази твоя мръсна злобна уста ти докара уволнението. Не знам защо си беше наумил, че на хората им пука какво имаш да кажеш.

— Може пък на мен да ми е пукало.

— Никога не съм се съмнявал. Убеден съм, че на теб ти пукаше, и то много. Което, драги ми Кастор Гало, е другият ти проблем.

— Ваше преосвещенство. Така се обръщат към мен, архиепископе.

По-възрастният мъж махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

— Ти си глупак. Нищо повече, нищо по-малко. Обикновен, с нищо незабележим глупак.

Кастор не бе рискувал да дойде до тук чак от Рим, за да търпи обидите на свой подчинен. Но беше любопитен да знае какво, по дяволите, се случва. Бяха му казали да тръгне незабавно за Малта и да се срещне с някого в кулата „Мадлиена“. И тъй като човекът, предал посланието, по принцип се ползваше с доверието му и разбираше залога, той не се бе усъмнил в това искане. Но последният човек, когото бе очаквал да види, беше Спаня.

— Казвай каквото имаш да казваш — подкани го той.

— Искам да открия Ностра Тринита. Ти вече от доста време се опитваш. Нека я търсим заедно. Знам неща, които ти не знаеш.

Кастор не се съмняваше, че е така, но искането на Спаня го изненада. Все пак този мъж бе пазил дълго тайните на Ватикана. Твърде дълго, ако можеше да се вярва на слуховете, които се носеха из Курията.

— Защо ти е нужно?

— Това е най-ревниво пазената тайна на Църквата, а от векове ни убягва. Всяка организация си има своите тайни. Нашата е отпреди седемнайсет века. Преди да умра или да бъда уволнен като теб, искам да открия тази тайна.

— На мен тя ми трябва, за да стана папа.

— Знам. Искаш да станеш папа. Аз също искам да станеш папа.

— Защо?

— Важно ли е? Просто бъди благодарен, че го искам.

Това не стигаше като отговор.

— Защо да ми помагаш?

— Защото всъщност имаш шанс.

— Как така? Ти току-що ме нарече крадец и глупак.

— И двете са често срещани характеристики сред червените лешояди, така че не бива да се смятат за пречка. Освен това знам, че твоите ортодоксални възгледи се споделят от мнозина. Не се съмнявам, че като префект на Апостолическата сигнатура си натрупал достатъчно компрометираща информация за колегите си.

Това беше вярно и Кастор кимна.

— Така си и мислех. Аз разполагам с, кажи-речи, същата информация.

Това не го изненада.

— Йоан Павел Втори искаше светът да го възприема като реформатор, но не беше такъв. В него никога не е имало нищо прогресивно — каза Спаня. — Съветите се опитаха да го убият, но той оцеля и продължи да държи линията, не се отклони от курса и постави Москва на колене. Аз го харесвах. Обичаше да казва публично едно, после да върши точно обратното. Беше страхотен в това отношение, много съм научил от него. Тогава Църквата беше по-силна. Всички се бояха от нас. Освен това бяхме много по-ефективни на световната арена. Ние съборихме Желязната завеса и унищожихме Съветския съюз. Бяхме сила. Но вече не. Сега сме нищо. И макар наистина да те смятам за глупак, Кастор, ти ще си моят глупак.

Това не звучеше никак добре.

— Съмнявам се.

— Не бързай толкова. Аз имам нещо, което ти нямаш.

Той наостри уши.

— Разполагам с начини да привлека колебаещите се кардинали на твоя страна. Достатъчно, за да събереш заветните две трети от гласовете.

— Ностра Тринита може да свърши работа.

— Може би. Но не се знае. Пък и всичко зависи от това дали ще я откриеш. Аз мога да ти дам нещо по-конкретно. Нещо, което можеш да ползваш в допълнение към или вместо онова, което търсиш.

Чутото му допадаше. И все пак…

— А какво искаш ти?

— Онзи спукан капиляр в мозъка на папата е шанс и за двама ни — каза Спаня.

Това не беше отговор. Той трябваше да проведе един телефонен разговор. Очевидно го бяха държали на тъмно по много линии. Защо? Не можеше да каже със сигурност. Но да има Спаня за свой съюзник? Това наистина би променило много неща. В някои отношения двамата си приличаха. И двамата бяха нежелани. Всички избягваха контакти с Ведомството, с изключение на папата и държавния секретар, които нямаха избор.

— Какво е да си сам? — попита той Спаня.

— Ти ми кажи.

— Аз не съм. Имам приятели. Поддръжници. Както сам каза, много хора са съгласни с мен. Докато ти нямаш никого.

— Има мен — обади се Чатърджи.

— А ти какъв си?

— Подпомагам архиепископа от време на време по въпроси, по които имам известен опит.

Кастор си припомни разговора им горе на кулата.

— Например като ровиш и крадеш от архиви, библиотеки и хранилища за вестници. Както и всичко останало, което е нужно, за да се свърши работа.

— Точно така.

— Значи имаме късмет, че си с нас. А какво става с онзи парашутист? Американците са знаели какво вършим.

— Не, Кастор — каза Спаня. — Знаели са какво вършиш ти. Заради това съм и аз тук. Самото Ведомство е донякъде в криза. Много от хората ми смятат, че е време да се оттегля. Имам подчинени, които ламтят за поста ми. Червеният лешояд, който е шеф, ме презира. Но покойният папа ме харесваше, така че нищо не могат да ми сторят. Което може и да се промени след предстоящия конклав според това кой ще стане папа. Аз не желая да се оттеглям. Не желая да бъда принуден да го направя.

Кастор гледаше едрия, приличащ на мечка мъж, изглеждащ донякъде неловко в цивилни дрехи, но уверен в силата си.

— Проблемът ти — каза Спаня — е, че винаги си държал нещата да се случват твърде бързо. Още от детство търпението е било непознато понятие. Затова се задоволяваш със съмнителната титла „патрон на Суверенния военен орден на Малта“, вместо да си префект на Апостолическата сигнатура. През последните шейсет години седем кардинали са заемали поста патрон. Седем неудачници. Ти си осмият. След като бе уволнен, аз се изненадах, когато поиска тази толкова невзрачна длъжност, а папата на драго сърце удовлетвори молбата ти. Но явно си искал да се озовеш точно тук. Тогава за пръв път се заинтригувах какво всъщност си намислил. Но както винаги ти беше нетърпелив. Предизвика хаос сред хоспиталиерите. В момента те са в състояние на гражданска война, борят се един с друг, защото не знаят какво се случва. Всичко това заради теб.

— Което ми дава голяма свобода на движение. Аз започнах този хаос. Аз го контролирам. Следователно знам и как да го избегна.

Спаня се изсмя дрезгаво.

— Виж се само. Един лъжец и крадец се представя в цялото си величие. Тъкмо затова от теб ще излезе страхотен папа. Поне за мен. Аз мога да работя с теб, Кастор, както работих и с онзи поляк. Ние се разбираме. Преди малко те отървах от онзи американски парашутист като демонстрация на добра воля.

— Ами ако нямам нужда от помощта ти?

— Тогава ще се пробвам с друг кандидат. Някой, способен да оцени моята подкрепа.

— Е, слушам те.

Спаня направи крачка назад до първата пейка, пресегна се и вдигна от седалката тънка папка. После отново пристъпи към него и му я подаде. Най-горният лист, който се виждаше през прозрачната корица, беше празен.

— Документът няма заглавие. Може би ти би могъл да му измислиш някое, след като го прочетеш.

Той пое папката и понечи да я отгърне.

— Чакай! — нареди Спаня.

Кастор вдигна глава; не беше свикнал да му се заповядва.

— Давам ти това като втора демонстрация на добра воля — каза шпионинът. — С прочитането му обаче ти приемаш да работиш за мен при условия, които аз ще определя. Ако не си склонен да го направиш, върни ми папката и няма да ме видиш повече.

Време бе да се вземе решение. Кастор Гало имаше малко съюзници на този свят. Като дете бе чувствал брат си по-близък от всеки друг. И с право. Двамата се бяха родили от една утроба, едновременно. Бяха еднояйчни близнаци, Полукс беше по-стар от него с минути. Като малки никой не можеше да ги различи. Приликата помежду им бе продължила и в зряла възраст, макар че вече и двамата се опитваха да изглеждат различно. Кестенявата коса на Кастор беше късо подстригана, докато на Полукс висеше под ушите. Той беше гладко избръснат, докато брат му отглеждаше някаква рядка монашеска брада. Макар че като ръст, физика и черти на лицето двамата бяха огледални образи, Кастор носеше очила за късогледство и ален пояс на кардинал, докато Полукс бе запазил силното си зрение и никога не се бе изкушавал от кариерата на свещенослужител. Техният баща ги бе кръстил на двете най-ярки звезди от съзвездието Близнаци. Като рибар звездите му бяха служили за ориентир. Но баща му го нямаше вече и сега решението си беше лично негово.

Как гласеше онази стара поговорка? На харизан кон зъбите не се броят.

— Ще я задържа.

Спаня се усмихна.

— Ще се чуем преди свечеряване.

— Откъде ще знаеш къде съм?

— Моля те, Кастор. С такива смешни въпроси само издаваш невежеството си.

Люк седеше в тъмното с гръб, долепен до каменната стена, и ругаеше. Добре поне, че майка му не беше наблизо. Шортите и ризата му бяха влажни от плуването, обувките — подгизнали и му студенееха на краката. Светещият му часовник показваше 2:20 следобед. Не усещаше нито нервност, нито страх. Само раздразнение. До момента бе направил три грешки за деня.

Той се опита да избегне двамата мъже, които го пресрещнаха на кея, навлизайки в лабиринта от тесни улички на Валета. Но двамата накрая го спипаха. Нечия силна ръка го хвана през шията, нечия длан запуши устата му, после ръката през шията притисна гръкляна му и пред очите му заблещукаха звезди.

За случилото се впоследствие имаше само смътна представа. Спомняше си как го внасят на ръце в някаква сграда, влачат го надолу по някакво стълбище, после го хвърлят на под от мека пръст. Когато той се свести, около него беше мрак, толкова плътен, че не виждаше пръстите си, разперени пред лицето. Със същите пръсти опипа стените от неодялан камък на килията си и установи, че тя е с кръгла форма и около пет крачки в диаметър. Когато Люк се изправи и продължи да опипва нагоре, установи, че беше толкова в най-широката си част, а нагоре се стесняваше. Беше построена така, че никой, попаднал в нея, да не може да изпълзи нагоре дори до половината от височината й.

Въздухът беше влажен и застоял, беден на кислород. По гръбнака на Люк се стичаха струйки пот. Устата му беше пресъхнала и лепнеше. Какво ли не би дал за бутилка минерална вода! Този ден щеше да се помни като една от големите издънки в живота му.

Какво ли би казал Малоун? Браво на теб! Трудно беше да се сравняваш с легенда като Котън Малоун. Но ако се стремиш да си с най-добрите, трябва да знаеш кои са. Малоун може вече да беше пенсионер, продаващ книги в Дания, но си оставаше, ако не върхът, то близо до върха в шпионския занаят. Люк бе работил с него два пъти, като и двата бе научил много. Целта му бе да поработи здраво още десетина години и един ден за него също да се говори така, както сега за Малоун. Беше възможно. И защо не? Всеки си има цели. А времето е най-добрият учител. Но накрая убива всичките си ученици.

Той се запита къде ли е сега Малоун. Вероятно в Копенхаген, зает с каквото там върши един книжар.

Ама че ден… Той се пресегна надолу и зарови върховете на пръстите си в песъчливата почва, която служеше за под на тъмницата му. От колко ли време съществуваше тази дупка в земята? Колко ли такива като него бяха изгнили тук? Вероятно се намираше някъде в подземията на Валета, доколкото смътно си спомняше, че не го бяха влачили твърде дълго. Но къде? Кой, по дяволите, можеше да каже?

Някакъв звук наруши тишината. Някъде горе се отвори врата. В дупката проникна лъч светлина.

Люк се оказа прав — ямата, в която го бяха хвърлили, имаше форма на пресечен конус, около три метра дълбока, като нагоре се стесняваше до отвор с диаметър около метър и двайсет. Той погледна нагоре и видя Лора Прайс. Това наистина беше изненада. Питал се бе за кого работят онези двамата и отначало подозренията му се бяха насочили към мъжа на кулата, стоящ до кардинала.

Отгоре се спусна въже, по което тя слезе при него. В момента, когато стъпалата й допряха пръстения под, Люк я подсече с ритник през краката и тя се строполи на меката песъчлива пръст.

Той скочи на крака и се надвеси над нея. Тя поклати глава.

— По-добре ли си след този евтин номер?

— Къде се намирам?

— В един къс от историята. Трябва да се чувстваш поласкан. Някога малтийските рицари са копаели такива тъмници из целия остров. Наричат се гува. Означава „клетка за птици“. Разни провинили се рицари били хвърляни в тях за по няколко дни или седмици. Единствената гува, за която се знае, че още съществува, е под Форт Сант Анджело, недалече от тук. Но има и други, като тази. Както виждаш, излиза се само със стълба или с въже.

Тя се изправи на крака и го изгледа с непроницаем поглед; русата й коса беше вързана на опашка. Всичко в тази жена излъчваше необуздана сила. Тя изтръска с ръка пръстта от дрехите си и се огледа.

— Забеляза ли това? — попита тя, като сочеше с пръст.

Той се приближи и на слабата светлина различи издълбаните в камъка букви. Ad meliores.

— Към по-добро — преведе му тя. — Явно е обет, даден от някой предишен обитател.

Той забеляза още издълбани надписи и знаци. Имена. Дати. Фамилни гербове.

— Единственото, което можели да правят — продължи тя, — било да драскат по стените и да се надяват на милостта на някой горе. Това е много старо съоръжение. Може би от края на шестнайсети или началото на седемнайсети век.

На Люк не му беше до уроци по история.

— Защо съм тук?

— Завираше си носа където не му беше мястото.

— Вършех си работата.

Понеже тази досадница знаеше за кого работи, не беше нужно да се преструва. Пък и нищо нямаше да загуби, ако я подразнеше малко.

— Имаш ли представа в какво си се набъркал?

— Защо не ме просветиш?

Дясната й ръка изсвистя в полумрака с юмрук, насочен в челюстта му. Но той се бе съвзел и беше нащрек. Лявата му ръка се вдигна нагоре и я сграбчи за китката.

— Не е зле — каза тя.

— Старая се.

— След като простреля двигателя, трябваше да задигна чужда лодка, за да дойда до тук.

Той се ухили. Какво ли в тази отракана жена го привличаше?

— Имаш ли представа какво ще стане утре? — продължи тя.

Понеже говореше с акцент от планините на Тенеси, нямаше виеше образование и не се интересуваше от политика, хората го смятаха за неинформиран. Докато всъщност Люк Даниълс прочиташе по няколко вестника всеки ден — онлайн, разбира се — и жадно поглъщаше дневните разузнавателни сводки, които отряд „Магелан“ разпращаше до членовете си. Откакто научи, че го пращат в Малта, бе изчел всичко за Кастор Гало и за онова, което предстоеше да се случи във Ватикана.

— Конклав — отвърна той.

— При това такъв, който ще влезе в Книгата на Гинес. Би ли ми пуснал ръката, ако обичаш?

Той го направи.

— Бас държа, че доста крошета си изял по тази твоя челюст.

Тя умишлено го провокираше и Люк го съзнаваше. Но какво пък? Това му харесваше.

— Ям по някой бой от време на време, но съм жив и дишам.

— Не се съмнявам. Както ти казах, на конклава ще настане голяма бъркотия. Няма силна фигура. Няма убедителни претенденти. Няма изявен фаворит. В Сикстинската капела утре ще се съберат сто и петнайсет кардинали, за да дадат гласа си. Кого ще изберат за папа? — Тя вдигна рамене. — Нямам представа. Нито пък те, между другото. Така се получава, когато папата почине внезапно. Но знам кого някои хора определено не искат. Кастор Гало.

— Кои са тези хора?

— Това само аз мога да знам.

— От вчера ли ме следиш?

— Да. Предполагам, че когато Стефани Нел ти каза да се отървеш от мен, вероятно ти е казала и за кого работя.

— За какво му е притрябвало на такова островче разузнаване?

— Ние се намираме на най-южната граница на Европейския съюз. На фронтовата линия между Европа и Африка. Стигне ли нещо до тази скала, оттук лесно може да влезе. Затова ни трябва разузнаване.

— Защо просто не се представи на Стефани?

— Надявахме се информацията да си остане между нас.

— Кои вас?

— Мен и шефа ми. Той ми дава заповедите, аз ги изпълнявам.

— Откъде знаеше, че ме заплашват неприятности?

— Същият отговор. От шефа ми. Мъжът на кулата „Мадлиена“, онзи с Гало, понякога работи за разузнаването на Ватикана. Виждали сме го и преди. Той провокира интереса ми и ме отведе до теб.

Той веднага засече вълшебните думи. Разузнаването на Ватикана.

— Ведомството си сътрудничи с кардинал Гало?

— Това е една възможност.

Доста уклончив отговор — разпространено заболяване сред агентите на терен, чиято цел винаги бе да получат повече информация, отколкото са склонни да дадат.

— Имаше ли причина да не се намесиш, преди онзи идиот да ми бе прерязал въжето?

— И да пропусна удоволствието да те наблюдавам в действие? Това си струваше цената на билета. Но поне казах на шефката ти, че си загазил.

— Какво повече му трябва на един мъж…

— И за да сме наясно, ако не ми беше прострелял двигателя, щях да ти спестя неудобството да си тук сега. Защото ме остави да се оправям само с телефона си.

— Който толкова услужливо ти върнах.

— Така е. А сега да тръгваме.

— Ние?

— Предпочитам да работя сама, но ми казаха, че вече си част от екипа. Независимо дали ми харесва или не.

— И какво ще правим?

— Ще се разправяме с кардинал Гало.

15:00 ч.

Кастор минаваше покрай резиденцията на енорийския пастор, която се намираше до катедралата. Легендата гласеше, че апостол Павел посетил местния губернатор, който се казвал Публий. След като излекувал баща му от треска и дизентерия, Павел покръстил Публий в християнската вяра. После провъзгласил жилището на губернатора за първата църква в Малта, а римлянина — за неин епископ. Оттогава на това място между крепостните стени на Мдина има църква, а от XII в. насам се издига катедрала, която до ден-днешен служи за седалище на Архиепископията на Малта.

Град Мдина се намира почти в центъра на острова; заобиколен от масивни бастиони, той е един от последните изцяло укрепени градове в света. Служил за столица на острова до XVI в., когато дошли рицарите и построили Валета.

Чатърджи бе закарал Кастор обратно до кулата „Мадлиена“, откъдето той бе взел наетата си кола и се бе върнал сам в Мдина. Не му даваше мира обстоятелството, че Даниел Спаня е на острова и следи всяка негова стъпка. Както и това, че американците също го наблюдават.

Чатърджи го бе уверил, че хората му ще се справят с парашутиста. Наистина, не бе казал нищо за жената в лодката, но Кастор допускаше, че е включил и нея. Ако насреща си имаше друг, а не Ведомството, щеше да се разтревожи, но Спаня се славеше с репутацията на човек, който довежда работата до край. Служил бе при петима папи, като бе оцелял след пет чистки, в които старата гвардия биваше помитана, за да освободи място за нови лица. Докато такива смени на караула се смятаха за нещо здравословно за Курията, в разузнаването биха били противопоказни. Там номерът беше в приемствеността. Ведомството работеше благодарение на институционалната памет на Спаня и твърдата му нетрепваща ръка. Фактът, че главният шпионин на Ватикана искаше да направи него папа, беше едновременно радващ и плашещ. Нужна му бе всичката помощ, до която можеше да се добере.

Кастор стискаше в ръка тънката найлонова папка, която Спаня му беше дал. Досега бе устоял на изкушението да прелисти набързо страниците, като възнамеряваше да си намери тихо местенце за по-подробен прочит в духа на търпението, което Спаня така безцеремонно му бе препоръчал.

Той заобиколи резиденцията и продължи да крачи през укрепения град, вдишвайки с наслада аромата на напечения от слънцето варовик. Около него ехтяха гласове от историята, чак от Античността, настоявайки да бъдат запомнени. Понякога зърваше една от онези безшумно пристъпващи котки, обикновено ръждивооранжеви или намръщено черни, които бродеха из улиците, надничайки във всяка гънка на града, както някога в детството му.

Най-древните малтийски фамилии все още живееха в аристократичното усамотение на Мдина. От векове местните я наричаха „Тихия град“, тъй като единствените звуци между крепостните стени бяха човешки стъпки. Но тъкмо от тук бе тръгнало въстанието срещу френските нашественици през 1800 г. Наполеон оплячкосал всяка църква, осквернил всяко светилище. След което дребното генералче отплавало към Египет, оставяйки след себе си гарнизон от хиляда души редовна войска, които да поддържат реда. Малтийците, отначало доволни, че са се отървали от рицарите, бързо намразили французите дори още повече. Чашата преляла, когато нашествениците решили да разпродадат на търг съдържанието на Кармелитската църква в Мдина. Избухнали безредици и френският командир на гарнизона бил убит. Забили камбани от бряг до бряг, призовавайки хората да се вдигнат на оръжие. В рамките на деветдесет дни целият гарнизон се изнесъл от острова.

Поуката? Никога не подценявай малтийците.

Кастор продължи да крачи напред из лабиринта от криви улички — толкова тесни, че човек можеше да протегне ръка от прозорец на горния етаж и да пипне отсрещната сграда. Много от прозорците бяха с решетки от ковано желязо — спомен от времената, когато защитата на всеки дом е била грижа на стопаните. Той подмина група туристи, които обикаляха забележителностите, скрити от палещото слънце в сянката на сградите. Долови смес от различни езици.

Малтийците бяха горд народ. Винаги са били такива. Работеха усърдно, като главната им цел бе да се задомят, да народят деца и да се радват на живота. Някога Църквата бе доминирала всичко, но вече не беше така. Малта бе влязла в Европейския съюз, като все повече се отдалечаваше от Великобритания и от миналото си. Разводът бе легализиран на всенароден референдум. Понастоящем на острова живееха 550 000 души. Наистина, местните хора можеха да бъдат дребнави, завистливи, скандалджии и дори побойници — как беше онази поговорка? Когато малтиец ти има зъб, непременно ще те ухапе. Но Малта с народа си, при всичките му недостатъци, беше неговата родина.

Той откри любимия си ресторант, сгушен в едно тихо кътче до крепостните стени. Две сводести каменни зали от XVI в. предлагаха прохлада, но предпочитаното място на Кастор бе вътрешният двор, потънал в зеленина и с ромолящ фонтан. От няколко години не бе идвал тук.

Той поръча любимото си ястие — яхния от заек — и сложи найлоновата папка на масата. Вътре имаше може би трийсетина изписани на машина страници. Огледа се. Вътрешният двор беше празен, никой не беше седнал на късен обяд — или ранна вечеря, в зависимост от гледната точка. Сервитьорът му донесе чаша червено вино — италианско, Кастор не си падаше по малтийските сортове. Той изчака младежът да се прибере вътре, за да отвори папката.

Той не вярваше на очите си. Това беше невероятно, още повече че информацията идваше отвътре, от самия Ватикан, събирана от Ведомството. Направо от Курията.

Думата „курия“ означава „двор“, в смисъл на монархическа институция. Основните й департаменти са Държавният секретариат, девет конгрегации, три трибунала, пет съвета и единайсет служби и комисии. Заедно те образуват административния апарат на Светия престол, онази машина, облечена във власт, която осъществява единното и централизирано ръководство на държавата. Без нея Църквата не би могла да функционира. Папите обичаха колкото да се оплакват от Курията, толкова и да измислят различни подобрения по нея.

Но тя си оставаше все същата. Сега се управляваше в съответствие с Апостолическата конституция Pastor Bonus, издадена от папа Йоан Павел II през 1988 г., впоследствие ревизирана от Франциск I.

Сервитьорът пристигна с яхнията от заек, сипана в дебелостенна пръстена паница, към която имаше кошничка с прясно изпечен хляб и още една чаша вино. Кастор вдиша жадно аромата на ястието, като си припомни начина, по който го приготвяше навремето майка му. Тя прекарваше петъчните вечери в търсене на най-тлъстия заек, който заколваше собственоръчно, после го одираше, разфасоваше и мариноваше месото с червено вино. Двамата с брат му наблюдаваха възхитени приготвянето на храната, застанали на пръсти до кухненския плот.

А пък звуците… Те се бяха запечатали завинаги в съзнанието му. Басовото тиктакане на часовника в кухнята. Мелодичният звън на далечни църковни камбани. Завирането на водата. Пукането на кости.

В събота сутрин къщата осъмваше сред миризмата на чесън, докато яхнията къкреше на огъня. Той знаеше наизуст всички нейни съставки. Доматено пюре, зехтин, захар, дафинов лист, моркови, картофи, грах. Вълшебна смес.

Кастор загреба с лъжицата от ястието пред себе си. Не беше лошо. В този ресторант приготвяха чудесна яхния, но в сравнение с онази на майка му не беше нищо. Липсваха му онези съботи и недели. Преди сиропиталището. Където нямаше яхния. Защото и майка му я нямаше.

Спаня беше прав. Той беше станал лъжец и крадец. Но защо игуменката не бе направила нещо по въпроса? Как бе допуснала това да се случи? Той нито за миг не се съмняваше, че сам Бог се бе намесил, изпращайки го в семинария и към нов живот. Вярата не бе от нещата, на които изцяло би се отдал. Което беше странно за един кардинал. Но той не беше виновен за това. Беше фаталист. Животът му беше низ от съдбовни събития, всяко от които го бе тласнало в определена посока. Дали се бе изложил пред последния папа? Определено. Но защо трябваше да се чувства виновен? Според току-що прочетеното Светият престол гъмжеше от лъжци и мошеници.

Той продължи да се храни.

Римокатолическата църква се ползваше с привилегията да е най-старата непрекъснато съществувала институция на човечеството. Тя бе в състояние да се справи с практически всичко освен с неочакваното — а скоропостижната смърт на един папа определено спадаше към тази категория.

При избора на папи имаше известна цикличност — редуваха се стари с млади. Младият Пий XII, следван от стария Йоан XXIII. Енергичният Павел VI, сменен от грохналия Йоан Павел I. Борбеният като лъв Йоан Павел II и после фигурантът Бенедикт XVI. Една закономерност, която датираше от векове и рядко допускаше изключения. Последният Божи наместник, който сега лежеше в криптата под базиликата „Свети Петър“, беше от старите. Неговото управление беше програмирано да трае кратко, около едно десетилетие, давайки възможност на претендентите за престола да се прегрупират и да трупат подкрепа. Най-дълго служилият папа си оставаше първият. Петър. Според някои източници се бе задържал на престола трийсет и четири, а според други — трийсет и седем години. Никой не знаеше със сигурност. Така че, ако можеше да се вярва на историята, следващият папа би трябвало да бъде по-млад, да се задържи по-дълго и да остави потенциално по-ярка следа.

Той се радваше, че няма да му се наложи да прекъсва естествения цикъл.

Кастор дояде яхнията си, повика сервитьора и поиска още вино. Младежът нямаше представа кого обслужва. Тази анонимност му допадаше. Малцина извън Ватикана бяха чували за него или се интересуваха от съществуването му. А и кой беше той всъщност? Просто един свещенослужител от някаква скала насред Средиземно море, който се бе издигнал високо, за да се срине отново. Слава богу, поне червената шапка не можеха да му вземат. Не и с приятелите, които имаше. Хора, запазили позициите си на власт и влияние, които съвсем скоро щяха да си потърсят водач.

Историята помнеше папи гърци, сирийци, африканци, испанци, французи, германци и холандци. Както и един англичанин, един-единствен поляк, двама миряни и безброй италианци. Папи бяха ставали благородници, бивши роби, селяни и аристократи. Никога досега обаче не бе избиран португалец, ирландец, скандинавец, словак, словенец, чех, унгарец или американец. Нито пък малтиец.

Слава богу, внезапното спукване на онзи капиляр не бе оставило на кардиналите много време за заговорничене. А те определено имаха тази склонност. Самата идея на конклава бе да се ограничат възможностите за даване на подкупи и да се съкрати времето за задкулисни сделки. Латинската дума conclave означава „стая, която се заключва“.

Всичко това му говореше, че малцина от кардиналите са готови за очертаващата се битка. За негов късмет, той не беше от тях.

Кастор погледна надолу към найлоновата папка. Слава богу, една истина оставаше неизменна. Хората с власт искат едно нещо. Да запазят властта си.

Малоун си взе стая в хотел „Д’Ингилтера“ на последния етаж с излаз на балкон, който преминаваше по цялата дължина на сградата. Беше украсен с кашпи, преливащи от цъфнали пролетни мушката. С парите, които щедро му плащаха, можеше да си позволи да се поглези. Той седна на леглото и се загледа към вратите на балкона. През стъклата нахлуваше златиста слънчева светлина. Отвън се простираше море от римски покриви с характерната им неправилна форма, усукани водосточни тръби и комини с керамични шапки. Сателитните чинии бяха единственият знак, че градът все пак бе стигнал до XXI в.

Бе долетял до тук за седемдесет минути с личния самолет на Джеймс Грант, като по време на полета почти не бяха обсъждали случващото се. Разговорът им се въртеше най-вече около книги и световните дела. Още преди да пристигнат, той бе проверил датската си банкова сметка и в нея вече имаше преведени сто хиляди евро. Не че нямаше доверие на британците, но друго си беше да получи парите в аванс.

Той имаше нужда да вземе душ и да се преоблече, затова се възползва от просторната баня, облицована с мрамор и огледала. Беше предпочел „Д’Ингилтера“ не само заради репутацията му, а и заради удобното му местоположение. Хотелът се намираше близо до Виа Кондоти, прочутата търговска улица на Рим, чиито витрини предлагаха безкрайно разнообразие от бутикова мода, кожени изделия, сребро, стъкло, бижутерия и всякакви дрънкулки. Освен това на №68 се намираше Палацо ди Малта.

След като през 1798 г. Наполеон изгонил хоспиталиерите от Малта, те дълго се скитали по света в търсене на нов дом. Накрая, през 1834-та, го намерили в Рим. По-точно, придобили две вили — едната тук, другата, Вила дел Приорато ди Малта, на върха на Авентинския хълм. Двата имота разполагаха с общо около шест декара земя и бяха абсолютно независими територии, образуващи може би най-малката суверенна държава в света.

По време на полета бе използвал бордната уайфай мрежа, за да научи колкото се може повече за хоспиталиерите. За негово огромно изумление, те все още съществуваха — над 900 години след основаването си. Управляваха се от Общо събрание, което се събираше веднъж на пет години, за да избере суверенен съвет от шестима членове и шестима висши офицери, който да управлява текущите дела на организацията. Над всичко това стоеше Великият магистър, избиран доживотно, който имаше титла кардинал, но без право на глас в конклава. Отказали се от статута си на воини монаси, в днешно време хоспиталиерите бяха тиха хуманитарна организация, подкрепяща международните усилия за осигуряване на здравеопазване, изграждаща бежански лагери в зони на военни конфликти, грижеща се за децата от гетата на Южна Америка, лекуваща проказа в Африка и Азия, управляваща клиники за първа помощ в Близкия изток, стопанисваща кръвни банки, екипи за бърза помощ, кухни за бедните и полеви болници по целия свят. Помагаха на всички без оглед на раса, вяра и религия. Членуването в Ордена обаче ставаше само с покана; организацията наброяваше над 13 хиляди членове, разделени на рицари и дами. Протестанти, евреи, мюсюлмани и разведени не се допускаха. Над 40 процента от членовете бяха свързани по един или друг начин с най-старите католически родове в Европа. За организацията работеха повече от сто хиляди души, осемдесет процента от тях като доброволци.

Имаше обаче петдесет и петима членове, които бяха по-особени. Рицари на справедливостта.

Посветени мъже, дали обет за бедност, целомъдрие и послушание, това бяха последните останки от първите хоспиталиери. Освен това те съставляваха и управляващата класа на Ордена, заемайки всички властови позиции.

Сам по себе си Орденът беше нещо внушително. Поддържаше дипломатически отношения на равнище посолства със сто и четири държави. Имаше своя собствена Конституция и извършваше дейност в петдесет и четири страни. Беше в състояние да пренася лекарства и консумативи по целия свят без митнически проверки и политическа намеса. Притежаваше дори статут на наблюдател в ООН, като издаваше свои собствени паспорти, регистрационни номера на коли, пощенски марки и монети. Не беше точно държава, защото нямаше граждани и граници, които да защитава; по-скоро, беше суверенен субект. Всичките му усилия бяха насочени към подпомагане на болните и опазване на доброто име и наследството му, което членовете му бранеха с особена стръв.

Но рицарите имаха проблеми. И то големи. Малоун бе чел няколко материала в „Л’Осерваторе романо“ за вътрешните борби в Ордена от последните години. Сериозна работа.

Починалият папа дори бил лично въвлечен в гражданска война с малтийските рицари, в която участвал един кардинал, Кастор Гало, както и Великият магистър, французин. Гало бил пратеникът на Ватикана към Ордена — една привидно церемониална длъжност без каквото и да било влияние, чиито функции били да способства за реализацията на духовните интереси на Ордена, неговите членове и отношенията му със Светия престол. Но Гало успял да се внедри във вътрешните дела на Ордена. Повод за спора била някаква малко известна програма на хоспиталиерите за раздаване на презервативи в различни части на света като мярка срещу разпространението на венерически заболявания и СПИН. Проблемът бил, че това противоречи на категорично заявената политика на Ватикана срещу използването на противозачатъчни средства. Гало се възползвал от тази грешка, за да вбие клин между папата и Великия магистър, принуждавайки последния да подаде оставка. Това довело до конфликт между посветените рицари, принуждавайки ги да вземат страна. В крайна сметка се разделили почти поравно — половината поддържали своя Велик магистър, останалите били „против“. Папата се опитал да овладее хаоса, нареждайки на Великия магистър да оттегли оставката си, но напразно. И макар да се боричкали помежду си, рицарите като цяло негодували срещу вмешателството на папата и Гало в техните дела.

Една статия отпреди няколко месеца служеше като блестяща илюстрация за това.

Цялата история изглеждаше доста противна. Но Малоун си каза, че така е навсякъде в политиката.

Според други вестникарски статии в последно време Орденът бе провел масови чистки, много от висшите му служители бяха подменени и организацията още не можеше да се опомни от междуособиците. Всички като че ли очакваха следващият папа да им покаже пътя, тъй като досегашният Христов наместник бе починал, преди димът да се разсее. Онова, което оставаше неясно, поне за Малоун, бе как боричканията в една съвременна благотворителна организация, макар и на деветстотин години, могат да бъдат заплаха за сигурността на Обединеното кралство.

Люк се изкачи по въжето и излезе от ямата. Лора го следваше, също използвайки въжето. Направи му впечатление лекотата, с която се изкатери нагоре, без изобщо да се задъха от усилието. Първоначалната му оценка се оказа правилна: тя наистина беше в страхотна форма.

Той се огледа наоколо. Намираше се в подземие със стени от неодялан камък и пръстен под. По грубия таван зад предпазни мрежи светеха ярки крушки и го заслепяваха. Врата водеше към осветен проход.

— Тези тунели са прокопани от рицарите — каза му Лора. — Ровили са като къртици под града. Повечето са за водоснабдяване и канализация. Но са били ползвани и за тайно придвижване на хора и оръжие. Голяма част все още съществуват. През Втората световна война малтийците са се крили в тях от германските бомбардировки. Някои са прочистени и леснодостъпни. Други — не толкова. Този комплекс заедно с гувата е известен само на правителството.

Тя тръгна към изхода. Тунелът сякаш нямаше край. Люк не помръдна от мястото си. Тя се спря и се извърна, забелязала колебанието му.

— Знаеш какво искам — каза й той.

— На твое място не бих насилвала нещата. Не изгарям от щастие да те имам за партньор. Тази история не засяга американците.

— Само че вече съм набъркан в нея.

— Единствено заради факта че Стефани Нел те праща. Сега шефът ми казва да те приемем.

— Доколкото чувам, ти не обичаш да изпълняваш заповеди.

— Върша си работата.

— Защо изобщо се обади на Стефани?

— За да й кажа, че си идиот. Разузнаването на Ватикана те засече в мига, когато стъпи на този остров.

— Защо просто не й го каза?

Тя вдигна рамене.

— Разбирам от намеци. Тя очевидно не искаше помощта ми. Затова не й предложих нищо.

— Ведомството знаеше ли, че идвам тук?

— Ако от това ще се почувстваш по-добре, да, знаеха.

Очите й го гледаха втренчено; бяха кафяви, почти черни. Освен това имаше великолепна квадратна челюст, издаваща инат. Което му харесваше.

— Виж — каза тя. — Каквото и да си мислят вярващите, конклавът не се направлява от Светия дух. Небето не праща знак на онези старци как да гласуват. Църквата е създадена от хора и се управлява от хора. Папата се избира от хора. Това означава, че винаги нещо може да се обърка. Нас ни интересува Кастор Гало, капиланът от Малта.

— Не говоря малтийски шпионски език.

— Той е свещенослужител, който се е издигнал до епископ и впоследствие до кардинал, но се е оказал гнила ябълка. Предизвиквал е много проблеми, създал си е много врагове. А сега се пробва за папския престол.

— Кой иска да го спре?

— Знам ли? За мен това има значение само защото така казва шефът ми. Проблемът ни е, че Кастор Гало може да е много неща, но не е глупак. За жалост, ти си. И благодарение на теб сега той знае, че го наблюдаваме.

Беше права. Той определено бе оплескал нещата, оставяйки се да го засекат, и тя явно му беше бясна. На нейно място и той би се чувствал по същия начин. Затова реши да разведри атмосферата:

— Не е толкова лошо положението. Може пък и ти да понаучиш нещо от тази съвместна операция.

— Като например как да се оставя да ме хванат, че подслушвам чужди разговори?

— Не се отказваш, а?

— Не, не се отказвам. Имам да върша работа, а часовникът тиктака. Сега от нас се иска да изпреварим Гало. — Тя поклати глава. — Първоначално щях уж само да наблюдавам и докладвам. Просто и лесно. А сега благодарение на теб трябва да променяме плана. Остава ми по-малко от ден, за да изпълня задачата. А за разлика от теб аз винаги изпълнявам задачите си.

Гласът й беше нисък, гърлен и странно еротичен. Но в тона й имаше нещо особено, сякаш се опиташе да спечели доверието на малко кученце, за да го удуши, когато й се остави в ръцете. Люк реши да не настоява повече.

— За протокола — каза той, — по улиците на Валета се разхождат милиони туристи. Откъде можех да знам, че Ведомството следи точно мен?

— Ако не познаваш играчите, проблемът е твой. Малко местни знания щяха да ти свършат добра работа. Допускам, че затова сега искат да работим заедно.

— Трябвало е да го кажеш още в началото на Стефани.

Тя му се ухили.

— Е, добре. Тук си прав. Но аз се надявах да те оставя там, насред морето.

Той се огледа.

— Как се излиза от тук?

— В края на тунела има стълбище, което води нагоре.

— И после?

— И после имаме уговорена среща.

Кастор продължи да чете.

Спаня очевидно бе свършил добра работа с разследването си, особено по отношение на традицията, известна като „Грошовете на Петър“. Така се наричаха даренията, насочвани пряко към Рим вместо към местните енории. Традицията датираше от IX в., когато английският крал Алфред събирал по едно пени от земевладелците като финансова подкрепа за папата. В крайна сметка практиката се разпространила из цяла Европа, докато накрая отмряла с Реформацията. През 1871 г. Пий IX я възродил, но с друга цел: парите вече не отивали за лично ползване на папата, а трябвало да се харчат в полза на бедните по целия свят. Набирали се всяка година във всички църкви в Деня на св. св. Петър и Павел. Никой извън Курията не знаел действителния размер на набраната сума.

Освен Спаня.

Кастор едва се сдържаше. Толкова много измежду онези надути надменни червени лешояди, както ги наричаше Спаня, бяха ликували при неговия провал. Но се оказваше, че някои от тях са извършили най-гнусни престъпления. Онова, което десетилетия наред бяха подозирали мнозина, включително и той, сега изглеждаше доказана истина.

В Курията се вихреше необуздана корупция. Нещо повече: тя изглеждаше институционализирана. А най-лошото бе, че облечените с власт явно бяха решили едновременно да я прикриват и поддържат.

Противно на онова, което си мислеха хората, папата невинаги имаше последната дума в управлението на църковните дела. Курията съществуваше от над хиляда години, през което време бе усъвършенствала до краен предел изкуството на оцеляването. Системата беше толкова заплетена, закостеняла и дълбоко окопана, че никой не бе успял да прокара смислени реформи. Някои от последните папи — конкретно Йоан Павел II и Франциск I — се бяха опитали. Но и двамата без успех. А пък Бенедикт XVI бе подал оставка от безсилие, след като разбра, че реформите му биха означавали да уволни мнозина измежду дългогодишните си приятели. От доста време се носеха легенди за вътрешни разследвания и тайни одити. Франциск дори бе натоварил две така наречени независими комисии да разследват злоупотребите и да препоръчат промени, но и от това нищо не бе излязло.

В Курията бяха експерти по протакане и увъртане. Истински магьосници. Както току-що бе потвърдил Спаня, двойното счетоводство с всички възможни трикове беше нещо обикновено. Дотолкова се бяха усъвършенствали, че можеха да блокират дори интервенция от Светия отец. Защо? Защото в крайна сметка папата се нуждаеше от Курията. От хора, които да управляват едно предприятие с многомилиарден оборот, а колкото и да беше склонна към разхищения и злоупотреби, Курията движеше Църквата напред. Това беше като Съюзниците след Втората световна война, които си запушваха носовете, за да използват услугите на разни бивши нацисти из цяла Германия. Не беше най-добрият избор, просто единственият.

Оставаха му още няколко страници до края. Затова Кастор отново насочи вниманието си към резюмето.

Кастор порови в паметта си, за да се сети за името на неназования кардинал. Познаваше няколко, които живееха във и около Ватикана. Който и да беше, сега той с истинска наслада щеше да го унищожи.

Кастор спря да чете, изумен от това лицемерие. Какви надути, арогантни лъжци и крадци! Той никога не би откраднал и цент от Църквата. Не бе получавал никакви парични подаръци, никакви безплатни пътувания. Никакви специални дарения за „покровителство“, както им викаха някои кардинали. Което беше странно, защото Спаня бе прав. На млади години той беше напълно различен човек. За него кражбата беше ежедневие. Но колкото повече остаряваше, толкова по-малко значение имаха за него материалните неща. Търсеше нещо далеч по-съблазнително. И носещо по-голямо удовлетворение. Абсолютната власт.

Дворът на ресторанта беше все така празен. Наближаваше четири следобед. Кастор бавно отпиваше от третата си чаша вино, а в главата му бушуваше ураган от объркани мисли. Нямаше съмнение, че всички твърдения на Спаня могат да бъдат доказани. Ведомството знаеше как да разследва парични потоци, да надушва фиктивни банкови сметки и документни измами, да прониква през стените на тайнственост и да научава кой контролира какво и колко.

Всичко прочетено беше самата истина. Иначе Спаня не би му го дал. Пък и отсъствието на имена… Нито един от престъпниците не бе назован. Документът беше предназначен само да подразни апетита му. И успя.

Някакво раздвижване вдясно от него привлече вниманието на Кастор.

От сенките се появи Арани Чатърджи, който се приближи с безгрижна стъпка и седна на масата му, без да чака покана.

— Виждам, че не съм труден за откриване.

— Привързаността ти към това място е надлежно отбелязана в досието ти. — Чатърджи посочи с пръст папката в ръката му. — Прочете ли го?

— Да. Имате ли доказателства?

— О, да. — Чатърджи бръкна в джоба си и извади флашка. — Всичко е тук. Аудио записи, документи, сканирани разпечатки, банкови извлечения, доклади от електронно следене. Всяка подробност по всяко обвинение заедно с името на нарушителя. Доколкото знам, доста дълъг списък на епископи, монсеньори и кардинали, повечето от които са направо за затвора. За техен късмет, Светият престол няма собствени затвори.

Той можеше само да се досеща кои имена бяха в списъка. Със сигурност включваше шефа на Института за религиозни дела — претенциозно название на Банката на Ватикана, контролираща финансовите активи на Църквата. Също и Администрацията за имуществото, която стопанисваше недвижимите й имоти. Губернаторството, което отговаряше за музеите и цялата търговска дейност като магазини за сувенири и църковна утвар. Заедно с Префектурата по икономически дела на Светия престол, която управляваше всички служби на Ватикана. Това беше Голямата четворка, като кардиналите начело на тези институции идваха от държави по целия свят — Чили, Хондурас, Съединените щати, Индия, Германия, Конго и Австралия. Нито един от тях не си бе мръднал пръста да му помогне.

Всички щяха да бъдат пометени. Но едва след като гласуваха за него. Всеки един от тези мерзавци щеше да напише неговото име на бюлетината си.

— Какво предупреждава Откровение? — попита Чатърджи. — Една покварена църква се намира в Града на седемте хълма.

Така наричаха Рим.

— И нейната поквара ще се разраства, докато накрая бъде разрушена — добави Чатърджи, като прибра флашката в джоба си.

Дотук добре, обаче…

— Трябва да знам какво иска Спаня в замяна на своята безценна помощ.

— Веднага ли? Просто открий Ностра Тринита. Както и той ти каза, иска да приключи с този въпрос. Разбира, че възнамеряваш да го използваш, за да станеш папа. Ако може да се вярва на легендите, може би тя има някаква стойност. Само че от създаването й са минали хиляда и седемстотин години. Това, което току-що прочете, е по-непосредствено и има далеч по-голяма сила. Така че той иска размяна. Ти му даваш реликвата, а той ти дава всичко това — Чатърджи посочи папката — плюс флашката.

— А той ще я унищожи?

— Абсолютно.

Кастор не беше непременно против подобно развитие на нещата. Такова бе и неговото намерение. Веднъж добрал се до папския престол, последното, от което би имал нужда, бе нещо да всява съмнения.

— Освен това — продължи Чатърджи, — след като измине достатъчно време, но не повече от деветдесет дни след коронясването ти, ще ръкоположиш архиепископа за кардинал. Иска да умре с червена шапка на главата.

— Той май не си пада много по „червените лешояди“.

— Презира ги. Но иска да бъде един от тях.

— Това е малко странно.

— Също така ще го назначиш и за глава на Ведомството, след като уволниш кардинала, който сега е начело на департамента. Той не е приятел на архиепископа, нито пък твой, между другото.

— Ако направя Спаня кардинал, това ще повдигне много въпроси.

— Е, и? Папата единствен решава кого да направи кардинал и решенията му не могат да бъдат оспорвани или обжалвани. И никакви тайни назначения. Това трябва да е изцяло публично.

Този демон сякаш четеше мислите му. Папите имаха право да посочват кардинали in pectore — в гърдите, като само папата и ръкоположеният знаеха за това в сърцата си. Но за да изпълнява функциите си, посоченият in pectore трябваше да бъде обявен публично. В последно време тази практика се използваше за предпазване на служители на Църквата, назначени във враждебна политическа среда в страни като Китай, Украйна, Латвия и Русия. След като папата обявеше публично назначението, тайният кардинал встъпваше в длъжност, като се вписваше със задна дата в редиците на колегията от момента на избирането си. Ако обаче папата починеше, преди да е разкрил избора на кардинал in pectore, назначението също умираше с него.

— Йоан Павел Втори бе ръкоположил архиепископ Спаня in pectore, но почина, преди да го бе обявил публично — каза Чатърджи. — Той държи да получи червената шапка с цялата церемония. Иска всички лешояди да се съберат и да видят как встъпва в редиците им. Единственото, в което ти и той сте единодушни, е омразата ви към Курията.

Кастор толкова дълго бе носил в устата си горчивия вкус на провала. Ставайки папа, щеше с един удар да си възвърне всичко загубено. Някога бе казал, че най-големият грях на Църквата в днешно време е нежеланието й да се ангажира. Грехът на бездействието. Папите бяха станали мекушави, бяха изгубили гръмовните си гласове. Но той щеше да промени това.

Първоначално си бе мислил, че онова, което търсеше, би било най-доброто му оръжие за манипулиране на гласовете на предстоящия конклав. Сега то му изглеждаше просто средство за постигане на още по-висока цел. Освен това не виждаше проблем с исканията на Спаня.

Имаше обаче две неща. Първо…

— Като глава на Ведомството, Спаня ще изпълнява всичко, което му кажа. Без въпроси. Без възражения. Слуша и изпълнява.

— Естествено, това се подразбира.

И второ…

— Какво стана с жената в лодката и онзи американец?

— Alea jacta est.

Той се усмихна на иронията. Жребият е хвърлен.

Малоун усети с тялото си, когато хеликоптерът започна да се снижава над италианската провинция. Неговият домакин го бе отвел на покрива на Палацо ди Малта, където върху неголяма площадка бе кацнал един Агуста Уестланд AW 139 в черно и бяло с цивилни отличителни знаци. Той бе очаквал да открие временно изпълняващия длъжността Велик магистър в палацото. Вместо това научи, че въпросният човек го очаква във Вила Пагана — една резиденция на брега на морето в Рапало, на 400 километра на север.

Свечеряваше се; късното следобедно слънце плавно се спускаше към хоризонта. При съзнанието, че го откарват толкова далече от Рим, нови червени лампички засвяткаха в и без това подозрителния му мозък. Наистина, песимистът винаги се оказваше прав накрая, но оптимистът поне се забавляваше повече междувременно. Затова той реши да не избързва със заключенията.

Малоун погледна надолу към Рапало, който беше типичен италиански крайморски град. Белосани къщи с червени керемидени покриви бяха накацали амфитеатрално по склоновете, които се спускаха стръмно надолу към ясно очертания пясъчен плаж. Покрай брега минаваше алея за разходки. Лодки и яхти се полюшваха на котвите си в сините води на Лигурско море.

Хеликоптерът прелетя ниско над бреговата ивица и зави към сушата, където на билото на скалист нос сред пинии с гъсти преплетени клони се виждаше внушителна триетажна прилична на крепост вила. Над балюстрадите се вееше червен флаг с бял малтийски кръст.

— Строена е през седемнайсети век — каза неговият придружител. — Но се ползва за лятна резиденция на Великите магистри едва от петдесетте години на миналия век.

Двамата седяха в удобни кожени кресла в задната част на салона, далече от вибрациите на двигателя и шума на роторите.

Малоун хвърли поглед през прозореца към безупречно поддържаните градини, осеяни с кактуси, палмови дървета и лехи с цветя. На самия връх на носа се виждаха руините на древно укрепително съоръжение. Недалече от къщата имаше гола ливада, вероятно площадка за кацане на хеликоптери; пилотът насочи машината натам и меко я спусна на земята.

Извън вихрушката от ротора ги очакваше черен мерцедес и двамата тръгнаха към него. На задната седалка вече се бе настанил широкоплещест мъж с грижливо сресана черна коса. Жилав и върлинест, с правилни черти на безизразното лице, той седеше по войнишки изправен, с издадена напред челюст. Също като придружителя от Рим, и той беше облечен с тъмен костюм и раирана вратовръзка; от горното джобче на сакото му се подаваше светлосиня кърпичка.

— Аз съм Полукс Гало, временно заместващ Великия магистър.

Мъжът не му подаде ръка, но устните му се извиха в едва забележима усмивка за „добре дошъл“.

— Котън Малоун. Сър Джеймс Грант ме изпраща.

Колата прекоси ливадата и излезе на асфалтирана алея, като зави в обратна посока на вилата.

— Къде отиваме?

— Да получим отговорите, които търсите.

Малоун веднага забеляза пръстена на дясната ръка на мъжа. Бръкна в джоба си и извади този, който бе взел от трупа.

— Британците ми разправиха за случилото се с вас днес — каза Гало. — Също и за този пръстен. Мисля, че мога да хвърля известна светлина по въпроса.

— Показаха ли ви снимка на убития?

— Да. Не е от нашите. Но сме виждали и преди имитации на пръстените. Във Франция и Италия е пълно с бижутерийни магазини, където се продават. Палиндромът е известен като Квадрата „Сатор“, по първата от петте думи. Датира още от римско време.

— Защо вътре има малтийски кръст?

— Добър въпрос.

— Бас държа, че и този на пръста ви има същия кръст. Докато при имитациите едва ли е така.

Веждите на Гало леко се повдигнаха като първи знак на раздразнение. Добре. Време беше този мъж да проумее, че няма насреща си аматьор.

Малоун винаги бе мразил погребенията и присъстваше на такива само при крайна нужда. За пръв път видя погребение като юноша, когато почина дядо му. Баща си бе изгубил още когато беше на десет, загинал при катастрофа с военна подводница. Юношеските си години той прекара с майка си в Джорджия, където семейството имаше ферма за лук. С дядо му бяха станали близки и когато видя стареца в ковчег, това му причини по-голяма болка, отколкото би могъл някога да си представи. Освен това бе запомнил директора на погребалния салон. Кисел мъж, не много различен по външен вид и държание от този, който седеше до него сега, говорейки баналности. Каза си, че трябва да бъде нащрек.

— През петдесет и седма — започна Гало, като понижи глас — в Падуа се провежда съдебен процес. Подсъдими са някои от партизаните, замесени в изчезването на златото на Мусолини през четиресет и пета. От години се носят слухове как златото може да е останало при местни хора. След дванайсет години разследвания срещу трийсет и пет души са повдигнати обвинения в кражба. Призовани са триста свидетели. По първоначални очаквания делото трябва да продължи осем месеца, но след показанията на двайсет и шестия свидетел е преустановено от съдията и никога повече не се възобновява. Всякакви разследвания за изчезналото злато също са прекратени. През петдесет и осма съдията излиза в пенсия. Любопитна подробност е, че като пенсионер живее охолно в една вила. Мъжът, убит тази сутрин, е негов внук. Собственикът на вилата край езерото Комо.

— Очевидно съдията е бил подкупен.

— Нямам представа. Мога само да ви кажа какво се е случило. Знаем, че на двайсет и пети април четиресет и пета Съюзническите сили са на по-малко от осемдесет километра от Милано. Мусолини свиква извънредно заседание на кабинета и обявява, че смята да бяга на север, в Швейцария. След това разпорежда всичко, което е останало в хазната, да бъде докарано на заседанието. Златни кюлчета, валута и скъпоценности, сред които короната и останалите символи на кралската власт. Той разпределя валутата и скъпоценностите между министрите си и им нарежда да напуснат града с плячката. За себе си запазва всичкото злато и по малко от останалото. По приблизителни изчисления неговият дял е бил на стойност сто милиона тогавашни долари. Повечето от валутата днес не би имала никаква стойност. Но златото и скъпоценностите са нещо друго. В днешни пари биха стрували над милиард евро.

Това наистина беше впечатляващо съкровище.

— С което отговарям на въпроса ви — каза Гало. — Италианската правосъдна система има много недостатъци. Корупцията е повсеместна. Няма съмнение, че съдията е бил подкупен. Пак казвам: никога няма да научим истината, случаят не е разследван. Но в съдебните протоколи се съдържат показания на свидетели, подробно описващи какво е имало в двете кожени чанти, иззети от Мусолини при ареста му. И двете са били щамповани с партийния символ: орел, стиснал в ноктите си фашо.

Малоун само преди броени часове бе държал едната от двете в ръцете си.

— И двете чанти са изчезнали — продължи Гало. — От четиресет и пета година никой не ги е виждал. До шейсета почти всички лица, имащи отношение към намереното у Мусолини, са починали или са безследно изчезнали. Оттогава двете чанти се издирват. Днес, както изглежда, вие сте открили едната.

Движеха се по двулентов път, който се спускаше с остри завои надолу по склона. Мъжът, който го бе придружил от Рим, седеше отпред, а трети мъж, също с тъмен костюм, шофираше. И двамата мълчаха през цялото време и с нищо не показваха, че осъзнават присъствието им.

— А какво знаете за писмата между Мусолини и Хитлер? — попита той Гало.

— Известни са ми теориите. Британците отдавна смятат, че Мусолини е отнесъл част, ако не и цялата си кореспонденция с Чърчил при бягството на север. Това е възможно. Наш пратеник е присъствал както в Донго, така и във вилата, където са били държани Мусолини и любовницата му в нощта, преди да бъдат разстреляни. Мусолини споменал нещо за документи, с които можел да причини сериозно неудобство на британците. Дори предложил да ги размени срещу разрешение да напусне Италия. Но не дал подробности, а и когато станало дума, вече документите не били у него. Партизаните му ги взели в Донго.

— Защо е трябвало емисар на хоспиталиерите да разговаря с Мусолини?

— Искахме да ни бъде върнато нещо, откраднато от нас. Надявахме се да го е взел със себе си при бягството си на север.

Малоун вдигна пръстена.

— Нещо такова?

— Да. Един от тези пръстени. Взет от посветен рицар, когото Мусолини бил осъдил на смърт. Ние определено искахме да ни се върне.

Малоун зачака да чуе още, но Гало бе приключил. Затова пробва с нещо по-лесно.

— Искам да знам повече за този пръстен.

— Той е отличителният знак на една секта от наши членове, които се наричат Тайното братство. Водят началото си от кръстоносните походи и времената, когато сме владели Йерусалим, но са били част от Ордена и след преместването ни в Родос и Малта. Покана за членство са получавали само малък брой от най-изявените рицари. Дълго време дори Великите магистри не са били посвещавани в тяхната дейност. Това е така, защото Великите магистри са оцелявали само години, понякога дори месеци. Много от тях са били некадърни или корумпирани. Докато Тайното братство е просъществувало векове, като е останало вярно на дадената клетва. Членовете му са живеели по свои закони, не са се доверявали на никого, използвали са свои методи, спазвали са свои правила и са прилагали свое правосъдие, за да опазват тайните на Ордена. Вярвали са единствено в Бог. На практика обаче завладяването на Малта от Наполеон слага край на тяхното съществуване. Рицарите се пръсват по целия свят, като отнасят и тайните ни. Официално са разформировани след края на Втората световна война.

— И все пак вие, човекът на предната седалка и убитият в Комо все още носите пръстени.

Гало се усмихна. Това очевидно му струваше болезнено усилие.

— По-скоро, заради традицията, господин Малоун. От носталгия по отминалите времена. Ние, хоспиталиерите, ценим миналото. Обичаме да си го припомняме. И за да отговоря на предишния ви въпрос, отвътре на пръстена ми има гравиран малтийски кръст. Но Тайното братство вече не съществува. Нашите пръстени са копия, изработени от римски бижутер. Ако искате, мога да ви дам името и адреса му.

Всичко звучеше правдоподобно и напълно невинно, но нищо около този мъж не беше такова, каквото изглеждаше. Особено дразнещ беше тихият му глас, с който сякаш се опитваше да контролира разговора, да унижи събеседника си и да наложи собственото си превъзходство.

— Вие сте временният лидер на хоспиталиерите, така ли? — попита той.

— Бях посочен за заместник на Великия магистър, след като той бе принуден да се оттегли. Планирахме да проведем избори за титуляр преди две седмици, но смъртта на папата промени всичко. Ще се съберем след конклава, за да излъчим своя нов лидер.

Любопитството му надделя.

— Фамилията ви е Гало. Случайно да имате роднинска връзка с кардинал Гало?

— Той е мой брат.

Колко удобно. От медиите знаеше, че кардиналът бе сял раздори сред хоспиталиерите, довели до отстраняването на Великия магистър. След което за заместник бе назначен брат му. Съвпадение, нали? Той си припомни и какво го бе помолил да провери Джеймс Грант.

— Чувам, че рицарите били почти обсебени от личността на Мусолини.

— Не сме обсебени. Проявяваме по-скоро научен интерес. Но това е личен въпрос, който не обсъждаме с хора извън нашите редици.

Точно отговорът, който Грант го бе предупредил, че ще получи.

Домакинът му леко се размърда на кожената седалка и Малоун забеляза под сакото му очертанията на нещо, което приличаше на кобур с пистолет. Интересно. Защо му трябваше на един посветен Божи служител да носи оръжие? Вярно, че някога хоспиталиерите са били воини монаси, защитавали честта на Христос и Църквата. Но това бе отдавна.

Изкачваха се по склона на друг хълм. Лигурско море се простираше на запад до хоризонта, бледо и уморено в мътната светлина на залязващото слънце. В далечината се виждаха светлините на Портофино. Право напред Малоун забеляза няколко сгради с неправилна форма, накацали върху отвесна скала над водата. С кулите и бойниците си напомняха руини на древна крепост или може би скално образувание, изваяно от дъждовете и вятъра.

— В този манастир ли отиваме? — попита той Гало.

— Някога е бил такъв. Но ние го купихме преди около шейсет години.

Колата продължаваше да се изкачва.

— След като Наполеон ни прогонил от Малта — каза Гало, — ние сме отнесли части от архива си. Били са съхранявани на различни места из Европа, понякога не особено грижливо. Накрая сме купили този имот, ремонтирали сме старите сгради и сме събрали всичко на едно място. В Малта все още има едно малко хранилище на документи, но огромната част от нашите архиви и движимо наследство се съхраняват тук.

Колата зави по къса алея, мина през отворената порта и влезе във вътрешен двор. В осветените с прожектори павета беше оформен друг огромен малтийски кръст. Мерцедесът спря.

— Трябва да се чувствате поласкан — каза Гало.

— Защо?

— Малцина освен рицарите са допускани да влизат тук.

Но оказаната чест не действаше особено успокояващо на Малоун.

17:40 ч.

Люк излезе от сградата и се озова на тиха странична уличка, по-скоро проход между две каменни стени; в двата й края се виждаха перпендикулярни главни улици с хора и автомобили. Двамата с Лора Прайс бяха минали през някакво подземие, пълно с дървени каси вино. Нещо като изба или склад. Тя очевидно се ориентираше добре в лабиринтите под Валета.

Вечерта беше още топла след отминалия непоносимо горещ ден. Тръгнаха към единия край на прохода. Когато зърна пристанището, Люк си каза, че сигурно колата му е наблизо. Беше надарен със забележително чувство за ориентация. По-трудно запомняше имена и числа. Също и лица. Но местата, през които бе минавал, се запечатваха веднъж завинаги в паметта му.

— Трябва да си взема телефона — каза й той. — В колата ми е.

— Не може ли да почака?

— Не. Не може.

Той я поведе към колата.

— Кардинал Гало е в Мдина — каза му Лора. — На дванайсетина километра от тук. С него е мъжът, когото видя на кулата „Мадлиена“, казва се Арани Чатърджи.

Хубаво! Имаше сметки за уреждане с тоя кучи син.

— Чатърджи се представя за археолог, има диплома, но всъщност е иманяр и търговец на крадени антики.

Те продължиха да крачат напред. По тротоарите се блъскаха тълпи хора, повечето по тениски, къси панталони и сандали. Откъм морето духаше лек ветрец, обливайки телата им като невидима река.

Един въпрос не му даваше покой.

— Защо всички са в паника покрай тоя конклав?

— Изборът на папа не е нещо маловажно.

— Наистина ли? Не знаех.

Лора долови сарказма в думите му.

— Това не е единственото, което се случва — продължи тя. — Гало е тук, за да се срещне с един архиепископ на име Даниел Спаня.

Това име му беше познато.

— Шефът на Ведомството. Допускам, че тази среща не е обичайна.

— Най-меко казано.

Люк обичаше хубавата книга и прекарваше голяма част от свободното си време в четене. Любим предмет му беше историята. Особено си падаше по книги на шпионски теми. Подвизите на Ведомството бяха легендарни и обхващаха много векове. Разузнаването на Ватикана имаше пръст в съдбата на английската кралица Елизабет I, френската Вартоломеева нощ, победите на Испанската армада, убийствата на един холандски принц и на френския крал, в опита за убийство на португалския владетел, Войната за испанското наследство, Френската революция, възкачването и падането от власт на Наполеон Бонапарт, Испанско-кубинската война, разпада на Испанската империя, свалянето на кайзер Вилхелм по време на Първата световна война, на Хитлер през Втората и на комунизма през 80-те години на миналия век.

Изумителна биография. Той си припомни какво бе казал навремето Симон Визентал, знаменитият ловец на нацистки престъпници: „Най-добрата, най-ефективната разузнавателна служба в света принадлежи на Ватикана“. И ето че самият Люк бе изпаднал в немилост пред нея.

Право напред той видя малкия паркинг, където бе оставил колата си сутринта. Ускори крачка и откри телефона си невредим, а също и беретата, която пъхна на голо в колана си под ризата.

— Сигурно си даваш сметка, че е забранено носенето на оръжие без специално разрешение от властите, каквото те по принцип не дават — каза Лора.

— Вероятно и нападенията с цел отвличане също са забранени — отвърна й той. — Но това не те спря.

— Нямах избор.

Може и така да беше. Но той още й беше ядосан.

— Гледай местната полиция да не те вижда с тоя пистолет. Агент или не, ще те арестуват, а нямам време да те вадя от затвора.

— Няма проблем.

— Трябва да вървим към центъра.

Той се питаше дали Стефани Нел действително бе одобрила тази съвместна операция. Последните й указания бяха да разкара Лора Прайс. Трябваше да се свърже с нея, но реши да изчака още малко, за да види накъде ще се развият нещата, преди да занимава шефката си.

След още няколко минути ходене пеша те се озоваха на оживената улица „Република“, която започваше от южната порта, минаваше покрай площад „Свобода“ и стигаше до крепостните стени и морския бряг. Цялото пространство около тях беше завладяно от непроходими човешки тълпи, несъмнено слезли от круизните кораби, които бе видял по-рано. Разбира се, коли не се виждаха, бяха забранени. Напористият вятър отнасяше далече спарената миризма на наблъскани едно в друго човешки тела. Магазините и ресторантите, редуващи се като заешки дупки по улицата, въртяха оживена търговия. Катедралата и дворецът на Великия магистър бяха затворени, но по павираните площади наоколо гъмжеше от посетители. Валета определено оправдаваше славата си на популярна туристическа дестинация.

— Къде отиваме? — попита Люк.

Но тя не отговори. Вместо това се гмурнаха в човешкото море. Сред което той забеляза трима униформени полицаи на моторизирани тротинетки, както и това, че погледът на единия от тримата се спря върху тях малко по-дълго, отколкото бе нужно. Може би щеше да отмине случилото се като пристъп на параноя, но в този момент служителят на закона извади радиостанция и започна припряно да говори в нея. Погледът на Люк обходи тълпата и видя още един униформен, движещ се пеша, който също гледаше втренчено към тях.

— Виждаш ли това? — попита я той.

— Дотук преброих четирима. Определено ни наблюдават.

Тя беше нащрек, следеше обстановката и това му допадаше. Люк огледа отново тълпата; професионалното му любопитство се бе задействало на високи обороти. Най-близката заплаха беше на петнайсетина метра, но полицаи се виждаха във всички посоки, като им отрязваха пътя към преките на „Република“.

— Ще им се легитимирам и ще се оправя с тях — каза Лора.

Звучеше разумно. Все пак и тя, и те бяха от страната на добрите. Сигурно местните вече бяха идентифицирали и него. Между правоохранителните органи тук сигурно имаше известна враждебност, както и в Щатите, но в крайна сметка всички гледаха да се разбират. Смущаваше го това, че полицаите не бяха направили опит да се приближат. Вместо това ги бяха обградили отвсякъде, държаха ги под око и говореха по радиостанциите си. С кого?

— Стой тук — каза му Лора.

От една пряка на трийсетина метра се появи полицейски автомобил в синьо и бяло с мигащи светлини и бавно си запроправя път през тълпите в пешеходната зона към площада пред катедралата. Колата спря и от предната врата до шофьора слезе мъж. Висок, набит, сравнително възрастен, с гъста посребрена коса и бели бакенбарди, небрежно облечен. Спря се, колкото да се огледа и да подуши въздуха, сякаш знаеше, че някой го наблюдава. След това извади пура от джоба си, отряза края й със златна резачка и я запали, докато продължаваше да преценява обстановката наоколо.

— Изчезвай от тук — прошепна му Лора.

— Познаваш ли го?

— Това е Даниел Спаня. Изчезвай!

Не беше в негов стил да се отказва толкова лесно.

Униформените се приближаваха към тях от различни страни.

Спаня издиша нагоре облак син дим, после посочи с пурата си и извика:

— Госпожо Прайс! Искам двамата с господин Даниълс да дойдете с мен.

— Аз викам „не“ — каза й тихо Люк.

— Аз също.

— По двама? — прошепна той.

— Абсолютно.

Той се обърна, с един скок се озова до по-близкия униформен и го събори с ритник от тротинетката. Вторият се втурна напред, но Люк го изпревари, като го посрещна с рамо в гръдния кош, при което краката на мъжа загубиха опора и той се строполи тежко по гръб на паважа. Зад него Лора не беше толкова убедителна. Когато той погледна, единият от полицаите я бе съборил на земята, докато другият, когото първоначално бе успяла да неутрализира, се надигаше на крака и се включи в задържането й. Можеше да й се притече на помощ, но беше въпрос на секунди и четиримата полицаи да се нахвърлят върху тях, пък и кой знае още колко щяха да пристигнат.

Тя беше права. Единият от двама им трябваше да се спасява. И той гласува за себе си. Промуши се в морето от хора, които се бяха поотдръпнали назад със започването на конфронтацията, и се запровира между тях, разбутвайки ги с лакти, с наведена глава, увеличавайки дистанцията и слоевете човешки тела между себе си и заплахата. Отзад се чуха викове и той хвърли бърз поглед през рамо; двамата, заловили Лора, я бяха изправили на крака и я влачеха към Спаня. Люк се измъкна от тълпите и свърна в една от преките. Никой не го гонеше. Влезе в един вход и извади мобилния си телефон, за да позвъни на пряката линия на Стефани. Когато тя отговори, й разказа за случилото се, включително за последната си дилема.

— Нещата се промениха, Люк. Искам да работиш с Прайс.

— Значи ти си одобрила тази съвместна операция.

— Дадох временно съгласие.

— При нормални обстоятелства щях да се подчиня като доброто войниче, но сега държа да знам какво, по дяволите, става? Тук сякаш съм с вързани очи.

— Мога само да кажа, че присъствието на Даниел Спаня във Валета означава, че се мъти нещо голямо. Отначало мислех Лора Прайс за досадна натрапница. Но сега вече се нуждаем от помощта й. Тя притежава институционални познания, които биха могли да ускорят нещата в наша полза.

Стефани говореше бавно, с равен тон, като при всяка криза. Затова беше толкова добра. Никога не губеше самообладание. Но той започваше да губи.

— Спаня я отвлече.

— Ти си умно момче. Ще промениш ситуацията.

Люк понечи да й каже нещо ехидно, но знаеше какво държи да чуе тя.

— Ще бъде изпълнено.

— Добре. В момента воювам на два фронта, като на другия здраво съм загазила.

Последното нещо, което би направил, бе да я товари с нови неприятности. Работата му беше да решава проблеми, а не да ги създава.

— Става въпрос за Котън, Люк. Попаднал е в гнездо на оси.

Италия

Малоун пресече вътрешния двор и последва Полукс Гало към трапезарията на манастира — обширно помещение със стени от варовик и теракотен под, в което на равни разстояния бяха подредени компютърни терминали.

— Похарчихме сума пари за ремонт на комплекса — каза Гало. — Всеки момент щеше да се срути. Сега в него се помещават библиотечното хранилище и архивът. Оборудван е по последна дума на техниката.

И напълно скрит от света, добави мислено Малоун. Но това сигурно се отнасяше и за много други неща около малтийските рицари.

Мъжът, който пръв го бе посрещнал в Рим, ги придружи в сградата, докато шофьорът остана отвън в колата.

Вътре ги чакаха двама монаси в кафяви роби. И двамата бяха млади и късо подстригани, с метален блясък в очите. Нямаха вид на особено набожни. Стояха отстрани и ги наблюдаваха внимателно.

— Това нали вече не беше манастир? — попита Малоун.

— Не е, но братята са част от персонала по поддръжката.

Гало направи знак с ръка и двамата излязоха през една дървена врата в другия край на помещението, като се озоваха в осветен ходник с монашески килии от едната страна и колонада от другата. Четири такива ходника образуваха нов, по-широк вътрешен двор, в средата на който имаше цветна градина. Всяка от килиите имаше номер, а някогашните дървени врати бяха заменени с метални панели с електронни ключалки, които се отваряха с код.

— Във всяка стая се намира по един раздел от нашите архиви — каза Гало. — Всеки документ е заведен в електронен опис с каталожен номер за лесни справки. Помещенията са с постоянна влажност и температура на въздуха.

Ходникът с колоните завиваше под прав ъгъл и в далечния му край се виждаше отворена метална врата, малко по-висока и широка от останалите. Водеше към зала със сводести тавани, вероятно ползвана някога от монасите за сутрешна молитва. Покрай боядисаните каменни стени все още се виждаха старите дървени пейки. Залата беше с неправилна форма, като таванът се поддържаше от две централни колони, от които излизаше система от арки, оптически разделящи пространството на три. Малоун веднага усети разликата във влажността и температурата — в помещението беше по-хладно и сухо, което издаваше наличие на сложна климатична инсталация. На тавана предвидливо бе монтирана система от автоматично задействащи се противопожарни пръскачки, свързани с метални тръби. Матови стъклени глобуси хвърляха мека светлина. По застлания с теракот под бяха наредени в редици масивни дъбови маси, отрупани с ръкописи, църковна утвар, реликварии и разпятия. Набитото му око на антиквар се спря на ръкописите, сред които веднага различи хрисовули, сигилии и други документи със свещени печати. Стъклени похлупаци ги предпазваха от допир с непредпазливи ръце.

— В хранилището се пазят около петнайсет хиляди ръкописа — каза Гало. — Повечето са оригинали или първи издания. Има редки библии, произведения на класиците, научни текстове, речници. По малко от всичко, събирано в течение на девет века. В тази зала се намират някои от архивните единици, до които понякога допускаме посетители.

— Потенциални дарители?

— Точно така. Издръжката на Ордена струва около двеста милиона евро годишно. По-голямата част от сумата се отпуска от правителства, от ООН и ЕС. Но зависим и от щедростта на частни дарители. Така че, да, тази колекция понякога спомага за провокиране на интереса им.

Двамата братя в кафявите роби отначало останаха да чакат отвън пред вратата, но после влязоха при тях в залата. Придружителят му от Рим си бе намерил някакво занимание в трапезарията. Малоун знаеше, че Гало вероятно е въоръжен, а на идване безпогрешно бе различил очертанията на пистолети и под робите на двамата монаси. Отвсякъде го заобикаляха неприятности. Изглежда, му е било писано да е все така.

— Защо не престанем с увъртанията? — каза Гало, застанал във войнишка стойка до него. — Британците отдавна искат да надникнат в този архив. Правили са четири тайни опита. Докато ето че накрая успяха.

— С ваше позволение, разбира се. Прекрасно знаете, че съм тук от тяхно име. При това не сме ви молили за това посещение.

— Те се свързаха с нас и настойчиво поискаха да говорят с мен. Под претекст, че мои братя рицари били някак си замесени в случилото се с вас тази сутрин на езерото Комо. Нападение, обир. Казах на сър Джеймс Грант, че греши.

Но това бе лъжа. Твърде много неща просто не се връзваха. Или по-точно, връзваха се по начин, който не вещаеше нищо добро. Малоун отново се бе озовал във вихъра на съдбоносни обстоятелства изцяло извън неговия контрол, от които зависеше животът му. Една част от него ненавиждаше такива конфликти, докато друга жадуваше за тях. Удар и контраудар. Всичко беше част от играта. От която той се бе оттеглил, защото му бе омръзнало да я играе. Не съвсем.

Той се приближи до една от масите и през стъкления похлупак огледа експоната: евангелие от XIII в. с изкусно резбована дървена корица и подвързия от марокен. Като нищо можеше да се продаде за няколкостотин хиляди долара. Докато очите му бяха приковани в експоната, започна да се подготвя. Като агент на отряд „Магелан“ повечето си грешки бе правил, когато разполагаше с твърде много време за мислене. Действай. Реагирай. Парирай. Няма значение какво. Просто направи нещо.

— Къде са те? — попита той, продължавайки да се взира в древното евангелие с потъмняла от времето корица, изпъстрена с фина паяжина от пукнатини като нереставриран Рембранд.

Гало знаеше какво точно има предвид и направи знак с ръка. Един от братята в кафяви роби отиде до другия край на съседния ред маси и вдигна от пода чантата от слонска кожа. Малоун й хвърли бегъл поглед, после продължи да разглежда експонатите на масата пред себе си, като се приближаваше незабелязано до другия монах в кафява роба.

— Кой застреля мъжа във вилата? — попита той Гало.

— Какво значение има? Той не се справи със задачата си.

— Задачата му не е била да ме убие или да бъде заловен. Не. Искали сте британците да знаят, че сте там.

— Точно така и, слава богу, пръстенът ви доведе право при мен.

— Както и обстоятелството, че бяхте обесили мъж за ръцете, извити отзад на гърба.

— Сарацините в Светите земи са знаели за този вид екзекуция и са се парализирали от страх, че може да им се случи.

Доста дръзко признание — очевидно Гало беше убеден, че изцяло владее ситуацията. Малоун отново насочи вниманието си към експонатите на масата.

— Тези ръкописи са впечатляващи.

— Казах си, че като антиквар няма как да не оцените колекцията ни.

— Оценявам я. А защо писмата на Чърчил и Мусолини са толкова важни за вас?

— Те са средство за постигане на определена цел.

Имаше само две логични обяснения. Или Джеймс Грант нямаше представа какво се върши и го бе изпратил, за да провери. Или пък имаше представа и го бе изпратил, за да не се върне жив.

Той се спря на второто. От което произтичаше и следващият му ход. Обектът вече беше на около метър и двайсет; в неподвижния му безизразен поглед се четеше мрачно предупреждение. Малоун се спря, за да се наслади на поредния безценен ръкопис под стъклен похлупак. Онова, което предстоеше да направи, му беше противно. Но нямаше избор.

Пистолетът на Гало под сакото му беше по-лесен за достигане, отколкото онези под робите на двамата монаси.

Всичко се разви за броени секунди: давайки си вид, че се любува на ръкописа, той грабна тежкия стъклен похлупак и го запрати по Гало. Същевременно лявата му ръка описа широка дъга назад към лицето на брата, застанал до него; последвана от лакът в бъбреците. Младият мъж се преви.

Малоун използва момента, за да повдигне робата му и да сграбчи пистолета. После го удари с коляно в лицето, с което го просна по гръб. Похлупакът бе улучил Гало, но той бе успял да го отблъсне с ръце към твърдия под, където дебелото стъкло се пръсна на парчета. Другият брат в това време посягаше към пистолета си. Също и Гало.

Малоун изстреля по тях два куршума. И двамата мъже залегнаха зад масите. Той откри огън по стъклените глобуси над главите им; посипаха се искри и стъкла, разнесе се дим. Гало се опитваше да се изправи на крака и Малоун отново стреля по него, но куршумът рикошира от повърхността на масата. Със следващия изстрел той пръсна още едно от осветителните тела; нов дъжд от искри и стъкла, примесен с дим, се посипа от тавана.

Дали беше достатъчно?

Чу се пронизителен вой на сирена и бликна вода; противопожарната система се бе задействала от дима. Той прекатури масата пред себе си; експонатите се разпиляха по мокрия под, а стъклените им похлупаци се пръснаха на парчета. Плътният дъбов плот сега щеше да му служи за прикритие срещу куршумите на Гало и останалите, които можеха да стрелят по него между краката на масите. Можеше дори да се опита да си пробие път до изхода. Малоун се просна на пода и се претърколи по покрития с плочки под, по който тук-там се бяха образували локви вода. Гало със сигурност щеше да отгатне намеренията му и да смени позицията си, но щеше да загуби няколко ценни секунди. От които Малоун трябваше да се възползва максимално.

Три куршума се забиха в плота пред него. Той се надигна на четири крака и бързо пропълзя покрай последния ред маси. Преди да се изправи, надникна предпазливо през ръба и видя Гало и втория монах, които с насочени пистолети го изчакваха да се подаде.

От пръскачките продължаваше да струи вода. Сирената не спираше да вие. Те откриха огън по него.

Малоун реши да продължи с изненадите и стреля два пъти по стъклените похлупаци на експонатите върху масите, зад които бяха застанали. И двата похлупака избухнаха в гейзери от стъклени отломки. Гало и помощникът му се дръпнаха назад, за да избегнат шрапнелите. Малоун използва момента, за да побегне от залата обратно към ходника с колонадите. Можеше да се затича от там към трапезарията, но това означаваше да се изложи на куршумите им. В откритото пространство щеше да е като подвижна мишена. Но една двойна дървена врата на пет-шест метра встрани може би предлагаше временно убежище.

Той се затича към нея и натисна желязната брава, която изщрака и се отвори от първия опит. Бутна вратата, влезе вътре и я затвори полека след себе си, като се надяваше преследвачите му да не забележат. От вътрешната страна нямаше заключващ механизъм.

Малоун се намираше в параклис, осветен с подобни лампи с нажежаеми жички като предишната зала; помещението беше просторно, с позлатен олтар и статуи, които хвърляха призрачни сенки в полумрака. Вътре не се виждаше жива душа.

Пожарната сирена замлъкна.

Взирайки се в тъмното пространство около олтара, той забеляза вдясно от него стълбище, което водеше надолу. От подземието се процеждаше бледа светлина. Малоун заслиза по стълбите и се озова в някаква крипта; обзе го смътен страх. Дали не бе попаднал в капан? Порта от ковано желязо водеше към обширно трикорабно пространство. Таванът беше нисък и сводест, вдясно от него имаше малка правоъгълна ниша с олтар. В центъра се виждаха средновековни каменни саркофази, покрити с огромни плочи от дялан гранит. Само една малка жълтеникава крушка над олтара нарушаваше мрака, хвърляйки петно мъждива светлина от няколко квадратни метра. Останалата част от помещението беше тъмна, а въздухът беше застоял, зловонен и доста студен.

Той чу как някъде горе се отвори дъбовата врата. Погледът му, бърз и винаги нащрек, подскочи към тавана на половин метър над главата му. По мраморния под отекнаха стъпки.

Малоун прекоси на пръсти криптата и се скри в мрака. Съзнанието му бушуваше в напрегнато очакване. Беше изстрелял твърде много патрони в залата горе и реши да провери пълнителя на пистолета. Празен. Страхотно.

Трябваше му нещо, с което да се отбранява, затова се заоглежда в тъмното. В малка ниша на пет-шест метра встрани забеляза железен свещник. Пристъпи бързо натам. Беше висок около метър и половина и от него се издигаше една-единствена восъчна свещ, дебела около десет сантиметра. Той го сграбчи за стойката и опита тежестта му. Беше от плътен метал. Взе със себе си и свещника, и свещта и зае позиция зад една от колоните.

Някой слизаше надолу по стълбището към криптата.

Малоун надникна иззад ъгъла и се взря над саркофазите в непрогледния мрак. Малката крушка над олтара не му помагаше особено. Вълнение и страх се бореха в него, усещаше странен прилив на енергия, някаква необяснима сила, която стягаше мускулите и проясняваше мислите му. В арката в подножието на стълбите се очерта силует на мъж — един от братята в монашески роби.

Силуетът запристъпва безшумно напред с насочен пистолет.

Малоун стисна желязната стойка на свещника и го вдигна, готов за удар. Знаеше, че трябва да примами мъжа по-наблизо, затова потърка подметката на дясната си обувка в каменния под. Бърз поглед иззад колоната потвърди, че мъжът се е насочил към него. По тавана подскачаха, удължаваха се и се смаляваха сенки. Мускулите му се свиха като пружина. Той преброи мълчаливо до пет, стисна зъби и се хвърли напред, замахвайки със свещника. Улучи мъжа право в гръдния кош, като го запрати към един от средновековните саркофази. Захвърли свещника и го удари с юмрук в лицето. Пистолетът се изплъзна от ръката на мъжа и изтрака по мозаечния под.

Неговият преследвач скочи на крака и понечи да се нахвърли върху него. Но Малоун беше готов. Втори юмрук в лицето и един в корема и мъжът започна да се олюлява като пиян. Той го подкоси с ритник в глезените и чу как главата му издумка в пода.

Мъжът не мръдна повече.

Малоун посегна към пистолета на пода и в момента, когато пръстите му се свиха около дръжката, по стълбата се чуха нови стъпки. Проехтяха два изстрела. Куршумите попаднаха в каменния свод и по главата му се посипаха парчета мазилка. Той се скри зад колоната, после надникна иззад ъгъла и даде един изстрел. Куршумът рикошира от отсрещната стена — знак, че е въоръжен и готов. Това привлече вниманието на другия.

— Няма да излезеш от тук!

Гласът на Гало отекна, ледено заплашителен, иззад най-близкия саркофаг.

Между Малоун и единствения изход бе застанал въоръжен мъж, твърдо решен да го убие. Но Гало също беше притиснат. Нямаше как да се добере до стълбите, без да получи куршум в гърба. Трябваше да го изкара от укритието му, да го подмами да сгреши.

Малоун се огледа и забеляза на пода дебелата свещ. Пресегна се и я стисна в ръка, после се вгледа напред в полутъмното помещение. При тази слаба светлина имаше вероятност Гало да сбърка свещта с нещо друго. Той я подхвърли в пространството между колоните, надявайки се да отвлече вниманието му. Както и стана.

Свещта описа дъга, превъртайки се във въздуха, и тъкмо когато се бе издигнала в най-високата точка от траекторията си, Гало се подаде иззад укритието си и стреля.

Малоун вдигна пистолета и произведе два изстрела. И двата куршума попаднаха в гръдния кош на Гало. Той залитна назад, но не падна. Вместо това насочи оръжието си към него и откри огън. Малоун залегна между колоните; около него във всички посоки засвистяха рикошети. Залегнал на покрития с отломки под, главната опасност за него бе да го удари заблуден куршум.

Стрелбата спря. Той отброи наум няколко секунди, после се изправи на крака. Бърз поглед към отсрещната страна на криптата му показа, че Гало е изчезнал. Чу вратата горе да се отваря.

Той не се съмняваше, че го е улучил и с двата куршума, което означаваше, че под шития си по поръчка костюм Гало носи бронежилетка. Рицарите винаги бяха подготвени.

Малоун се затича към стълбите и тръгна нагоре, към равнището на земята. Параклисът беше празен. Дъбовата врата в другия му края стоеше открехната. Той се приближи, надникна навън към оградения с колонади вътрешен двор и видя Полукс Гало, който в този момент влизаше обратно в трапезарията. Тръгна след него, но когато стигна до там, Гало вече имаше деветдесет секунди преднина и помещението беше празно.

Отвън се чу запалване на двигател.

Той се втурна към външната врата и видя как мерцедесът изхвърча с пълна газ през манастирската порта. Гало беше в колата.

Когато Малоун влезе в манастирската столова, рицарят напусна наблюдателната си позиция на склона. Той се качи на колата си и потегли по крайбрежното шосе към вътрешността на страната.

Внезапната смърт на папата бе променила всичко. Той винаги си бе мислил, че ще има повече време да се подготви. Но случаят не беше такъв. Нещата се развиваха с шеметна бързина. За негов късмет, Даниел Спаня се бе включил в играта. Обикновено архиепископът дебнеше, скрит зад кулисите, без да се показва, използвайки многобройните си марионетки. Но не и сега. Очевидно той искаше нещо. Присъствието му едновременно опростяваше и усложняваше нещата. Още едно предизвикателство, на което се налагаше да отговори.

Жребият беше хвърлен. Нямаше връщане назад. Единствената възможност бе да следва избрания път. Следващите четиресет и осем часа щяха да определят съдбите на много хора. И той бе планирал внимателно всеки свой ход. Сега му трябваше и малко късмет. Погледна часовника си.

19:40.

През последните пет години се бе подготвял непрекъснато за този миг. Толкова много бе чел. Изучавал. Анализирал. И всичко опираше до един-единствен човек, който се бе опълчил на Римокатолическата църква и бе спечелил.

Бенито Амилкаре Андреа Мусолини.

За свой късмет, Мусолини се бе изкачил на власт точно когато влиянието на Църквата в Италия бе започнало да отслабва. Тя вече не представляваше някогашния център на политическа власт. Пий XI си бе поставил за цел да й вдъхне нов живот, а Мусолини държеше управлението му да получи легитимност от традиционно считаната за най-влиятелна институция в Италия. За да умилостиви папата, като същевременно демонстрира великодушие пред народа, през 1929 г. Дучето подписа Латеранския договор, признавайки властта на Светия престол върху Ватикана.

Италианците бяха в екстаз от тази сговорчивост. Също и Мусолини. През следващите девет години той се радваше на пълна ненамеса от страна на Ватикана, докато избиваше и изтезаваше всеки, изпречил се на пътя му. Дори католици ставаха жертва на тормоз, а църквите — на вандалски нападения. Насилието срещу свещеници се беше превърнало в ежедневие.

А той имаше пълна свобода на действие.

Докато накрая, през 39-а, Пий XI реши да го заклейми публично. Написана бе злъчна реч, която бе отпечатана в нужния тираж и готова да бъде произнесена и разпространена по света. И тогава Пий се спомина. Всички налични екземпляри на речта бяха иззети и унищожени по заповед на държавния секретар на Ватикана. Никой не успя да прочете или да чуе дума от папското порицание. Както се казваше по онова време, от него не бе останала и запетайка.

Три седмици по-късно човекът, организирал потулването, се възкачи на трона като Пий XII. Новият папа беше с безупречни обноски, сговорчив и невероятно хитър. Той незабавно върна Църквата към предишния курс на политическо помирение, далече от всякаква конфронтация с Италия или Германия.

И рицарите знаеха защо. Заради Ностра Тринита. Която по онова време Мусолини или притежаваше, или знаеше къде да открие. Обстоятелство, за което папа Пий XII отлично си даваше сметка.

Люк се запита защо му бе трябвало на Котън Малоун да се набърква във всичко това, но съобрази да не задава на Стефани излишни въпроси. Пък и отговорът нямаше отношение към ситуацията, в която бе изпаднал. Очевидно той беше просто част от по-мащабна мисия. В което нямаше нищо необичайно. Задачата му бе да изиграе своята роля в пиесата. За целта Стефани му бе дала указания във връзка с Лора Прайс и очакваше от него да ги изпълни. И той точно това смяташе да направи.

Люк тръгна обратно към улица „Република“, която беше все така задръстена от тълпи, струпали се около мястото на инцидента. Здрачът беше преминал в мрак и улиците и площадите на града грееха в оранжево. От укритието си в прохода между сградите видя Лора, уловена за ръцете от двама полицаи, да разговаря с едрия мъж, когото бе нарекла Спаня. Разговорът не изглеждаше приятелски. Спаня беше все така с пура в устата. Местните полицаи очевидно изпълняваха заповедите му. Виждаха се само двама от първоначалните четирима, докато петият — шофьорът на колата, докарала Спаня — стоеше на известно разстояние встрани.

Имаше шанс.

Шефът на разузнаването на Ватикана очевидно бе дошъл тук, за да ги издири. Едрият мъж специално се бе обърнал към него. Следователно Спаня имаше достъп до надеждна информация. Но какво ли бе изплашило Стефани? Отношението й се бе преобърнало на 180 градуса. Много неща се случваха твърде бързо. Но той бе свикнал да шофира в бързата лента. Всъщност я предпочиташе.

Люк видя как униформените натикаха Лора през задната врата в синьо-белия автомобил с още мигащи светлини. Спаня изчака отвън, за да поговори с единия от двамата полицаи. Накрая отвори предната врата, посочи нещо с пурата си, излая някаква команда на другия полицай и се сгъна на две, за да седне вътре. Явно си тръгваха.

Но сигурно щеше да им отнеме време да се проврат през тълпите пешеходци, задръстили улицата в двете посоки. Трябваше да напредват сантиметър по сантиметър, докато стигнат до някоя от страничните улички. Той беше въоръжен и можеше да си проправи път със стрелба. Но това би означавало да оплеска работата отвсякъде. По-добре да приложи някой нов трик.

Вече бе забелязал, че площадът около катедралата и двореца на Великия магистър беше осеян с колички на улични търговци. Някои продаваха закуски и безалкохолни напитки, други — сувенири и занаятчийски предмети. Люк преброи десет такива. Полицейската кола си пробиваше път през тълпата с мигащи светлини и нервно грачене на сирената.

Той излезе от прохода между сградите и се затича през тълпата към една от количките, отрупана с цветни плакати на Малта и Валета. Беше дървена и тежка на вид, с четири големи колела със спици. Видя, че под две от колелата бяха подложени тухли, за да не тръгне сама. През цялото време той се оглеждаше за още полицаи, но не видя хора в униформа. От което не следваше, че няма такива. Да не говорим за камери. Такова оживено място се намираше под постоянно видеонаблюдение.

Люк се подканваше да бърза. Да свърши работата. Нерешителността обикновено се плаща скъпо. Беше научил това от Малоун още в самото начало. Крив или прав, няма значение. Само не се колебай!

Люк пресече „Република“, излезе на площада и се насочи с бърза крачка към далечния му край, където полицейската кола отново бе спряла в задръстването, а сирената й виеше припряно. Стигна до количката с плакатите, чийто собственик разговаряше с потенциални купувачи, докато други разглеждаха наредените по нея изображения. Ритна двете тухли, после изтича зад нея и сграбчи яките дървени дръжки. Собственикът и клиентите му се вцепениха от изненада и той използва момента, за да тласне тежката количка с товара й напред. Продължи да я бута, набирайки скорост. Колелата затракаха по изтритите стари павета. Накрая Люк я блъсна с все сила в предната врата на полицейската кола.

Ударът привлече всеобщо внимание. Той си даваше сметка, че в колата също ще настъпи объркване, но шофьорът ще излезе бързо.

Както и стана. Вратата се отвори и полицаят се подаде навън. Люк се метна върху предния капак, прескочи го и изрита мъжа в лицето. Събори го по гръб. После стъпи с двата си крака отново върху предния капак и зачака да отблъсне контраатаката. Но такава не последна — полицаят беше в безсъзнание. Люк се пресегна зад гърба си, извади беретата и я насочи към вътрешността на колата.

— Да вървим — извика той на Лора, после отвори задната врата, като държеше на прицел главния шпионин на Ватикана.

— Оправдаваш си рекламата — каза Спаня. — Вече ми бяха казали, че си един от новобранците на Стефани.

— Върша си работата — отвърна той.

— Само защото ти разрешавам.

Лора се изправи до него. Люк не можеше да се сдържи:

— Какво означава това?

— Нямаме време за препирни — каза тя. — Да вървим!

После направи знак на Спаня, който се прехвърли през шофьорската седалка и слезе след нея, този път без пурата си.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш — каза Люк.

— Винаги знам.

Тримата си запроправяха път през зяпачите към поредната от множеството тесни улички. Наоколо не се виждаха униформени. Глух тътен на далечна гръмотевица разтърси вечерния въздух.

— Видях как ни наблюдаваш и предположих, че ще се пробваш — заяви Спаня, докато крачеха бързо напред. — Кажи му, Лора.

— Преди да ме набутат в колата, Спаня ми поръча да се приготвя за тръгване. Каза още, че и ти ще дойдеш.

— Аз бях този, който съобщи на малтийците за вас — обясни Спаня. — Използвах като повод онова нападение в морето. Исках местните да ви открият, но сега трябва да останем насаме.

— Разговорът, който наблюдавах между двама ви, не изглеждаше никак приятелски — отвърна Люк.

— Казвам на хората си, че понякога актьорът трябва да пресъздаде в една-единствена стая онова, което по сценарий са четиресет стаи. И публиката да повярва, че стаите наистина са четиресет. За да постигне това, трябва да променя действителността. Това прави и добрият шпионин. Лора Прайс е добър шпионин.

— Вие на чия страна сте? — попита го Люк.

— Винаги на страната на Църквата. Работата ми е да я пазя.

— А ти? — обърна се той към Лора.

Не обичаше да го правят на глупак. Само това не. Тя го изгледа враждебно.

— На единствената страна, която има значение. Моята.

Люк се опитваше да се успокои, да бъде очите и ушите на Стефани. Вече се бяха отдалечили достатъчно от „Република“ и можеха да забавят крачка. Спряха се в края на една тясна уличка, която се пресичаше с друга оживена артерия, пълна с коли. Магазините бяха вече затворени. По тротоарите също се виждаха по-малко хора.

— Приятно ми е да се запознаем, Даниълс — каза Спаня, като му подаде ръка.

Играй ролята. Прави се на възпитан. Люк също протегна ръка и се здрависаха.

— Би трябвало и двамата да се чувствате поласкани. Обикновено не работя на терен.

— А сега защо го правите?

Спаня разтвори ръце в престорено примирение.

— Защото всякакви неща се случват на този древен остров. А когато се извие ураганът, най-доброто място е в окото му. Между другото, имаш ли мобилен телефон?

Люк кимна и го извади от джоба си. Спаня го пое от ръката му и го метна на уличното платно, където попадна под гумите на преминаващ автомобил. В ушите си той чу гласа на Малоун. Тъпа грешка. Дали?

— Не е нужно да ни следят. Знам, че служебните телефони на отряд „Магелан“ изпращат джипиес координати.

— Има ли нещо, което да не знаете? — отбеляза Люк. — Бас държа, че срещу вас ще е ад да се играе „Стани богат за шпиони“.

— Можеш да си задържиш беретата — каза Спаня, като посочи извадената от панталона му риза. — Видях как ти издува дрехите, докато идваше насам. Наречи го акт на добра воля от моя страна.

Колко успокоително. Но не достатъчно, за да разсее подозренията му.

— Кажете му каквото разказахте на мен — подкани Лора Спаня.

— Знам какво търси кардинал Гало.

— Чудесно. Но първо трябва да се свържа със Стефани Нел — напомни Люк. — Получавам заповедите си от нея.

В далечината отново изтрещя гръмотевица; задаваше се буря.

— Може да се свържеш с нея — отвърна Спаня. — Но по-късно. Аз ще се погрижа. Сега тя е заета да спасява кожата на един бивш агент на име Котън Малоун.

Малоун мина покрай тъмните компютърни терминали и излезе във вътрешния двор с колонадите. От Полукс Гало нямаше и следа, но не се знаеше дали е избягал сам. Двамата братя в кафявите роби може би все още дебнеха някъде наоколо.

Той тръгна обратно към хранилището с готов за стрелба пистолет. Дрехите му бяха мокри от пръскачките, които все още се чуваха да шуртят през отворената врата на залата. Съжаляваше за загубата на ръкописите. Без съмнение всичките бяха незаменими. Но Гало го бе довел тук, за да умре. Не му бе оставил избор.

Шумът от пръскачките спря. Малоун застана нащрек, като се питаше дали са се изключили автоматично или от човешка намеса. Надникна в залата. От масите със стъклените похлупаци капеше вода; по пода се бяха образували локви. Той се вмъкна вътре и пробяга по дължината на крайната маса, оглеждайки се за мъжа, когото най-напред бе повалил, но в помещението нямаше никой. Слезе в криптата, но там откри същото. Братът, когото бе оставил проснат на пода, беше изчезнал. Но къде бяха отишли? И защо Гало се бе отказал от атаката?

Той трябваше да огледа останалата част от манастира. Грант изрично искаше да знае всичко, свързано с Мусолини. И Малоун реши, докато е тук, да се опита да открие нещо.

Той излезе от криптата и прекоси двора, като оглеждаше една по една металните врати. Всички бяха затворени и защитени с електронни ключалки, които се отключваха с бутони отстрани. Когато стигна до най-отдалечената точка от залата с масите, той се спря и се вгледа назад между колоните в сгъстяващия се под сводовете полумрак. В ходниците на приземния и горния етаж се запалиха лампи. В отсрещния ъгъл горе той забеляза полуотворена врата. Все така оглеждайки се за двамата изчезнали братя, Малоун се отправи към най-близкото стълбище и затича нагоре.

Горният етаж изглеждаше също така притихнал, както приземният. Той се приближи до полуотворената врата; помещението зад нея беше осветено с неонови тръби. Беше с размери може би девет на девет метра, с потъмнял от времето дървен гредоред. Покрай каменните стени бяха наредени шкафове и етажерки, а в центъра се намираше още една дървена маса като онези долу, само че празна.

Той влезе вътре и огледа рафтовете. Много бяха изпълнени с книги на различни езици, всичките за Мусолини. Тренираното му око забеляза подвързиите. Някои бяха текстилни, други кожени, повечето с хартиените си обложки, обвити във фолио. Бяха поне няколкостотин. Направи му впечатление, че тук няма противопожарни пръскачки. Логично. Зелени метални шкафове, подредени в редици, заемаха двата края на помещението. Отвори един и видя папки с документи, датирани в периода от 1928 до 1945 г. Много от изписаните на машина пожълтели от времето страници му напомняха съдържанието на чантата от слонска кожа. Той прегледа няколко и се убеди, че това тук е архивът на Мусолини.

Вдясно от него имаше друг метален шкаф с открехнати врати. Приближи се и ги отвори докрай, разкривайки четири рафта с еднакви тънки томове с кожена подвързия. Малоун забеляза датите на гърбовете им — между средата и края на 1942-ра. Тук-там липсваше по някой том; имаше общо девет празни места. Той измъкна един. Страниците бяха изписани с едър мъжки почерк с черно мастило. Той се зачете в текста на италиански. Всеки абзац се предшестваше от конкретна дата като в дневник.

Погледът му обходи рафтовете покрай стените на помещението и забеляза още празни места, откъдето липсваха книги. Запита се дали архивът не бе прочистен от всичко по-важно.

В този момент пред вратата откъм двора се чу шум. Бързи леки стъпки. Може би двата му останали проблема най-после се бяха материализирали.

Той изтича напред и зае позиция от лявата страна на вратата, между два метални шкафа, с гръб, опрян на каменната стена. В дясната си ръка, опусната отстрани до тялото, стискаше пистолета с пръст на спусъка. Когато шумът се усили, го вдигна нагоре. Може би се готвеха да го нападнат фронтално. Той зачака.

Някой влезе в архива. Той вдигна пистолета и се прицели.

— Теб търсех — каза с равен глас Стефани Нел.

Малоун свали оръжието.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Тъкмо се готвех да те питам същото.

— Тук съм, защото исках да изкарам едни бързи сто хиляди евро. Цял ден се правя на стръв и за малко да бъда изяден. А ти защо си тук? И внимавай, наоколо има поне две заплахи.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— Съмнявам се да са още тук.

— Какво те води на терен?

— В Рим назрява проблем, а конклавът започва утре. Стана голяма каша, Котън, откакто и Ведомството се намеси.

Същите, които Малоун толкова добре познаваше, включително техния шеф Даниел Спаня.

— Спаня? — попита с тънка усмивка той.

— В момента е в Малта. С него се знаем отдавна, още откакто преди години работех за Държавния департамент. Люк също е в Малта — добави тя.

— Как е той? Последния път, когато го видях, беше в болнично легло.

— Възстанови се. Но в момента много му се е струпало на главата. А ставащото тук е пряко свързано със случващото се там. Дойдох да поискам помощта ти.

Той бе чувал и преди този тон и знаеше какво означава. Затваряй си устата и слушай.

— Грант те е изпратил тук, за да те убие Гало.

— Вече се досетих.

— Освен това Грант смята да изтъргува нещо срещу писмата на Чърчил, които са ти били отнети тази сутрин. Не съм сигурна къде и кога, но това е планът.

Докато закусваше с Грант в Милано, Малоун си бе казал, че той крие нещо. Трябваше още тогава да му откаже и да се прибере в Копенхаген. Но бе продължил с мисията. Защо? Заради парите. За какво друго? Което не беше в негов стил. Но пък сто хиляди евро щяха да му стигнат за доста време. А сметките си идваха…

— С кого ще търгува Грант тези писма? — попита той. — И какво ще предложи в замяна?

Зад Стефани в рамката на вратата се появи мъжка фигура. Ново непознато лице. Висок, широкоплещест, с гъста кестенява коса, покриваща част от ушите му, и посребрена монашеска брада.

— Котън — каза Стефани, — това е Полукс Гало. Временно изпълняващият длъжността Велик магистър на малтийските рицари. Мисля, че той е в състояние да отговори и на двата ти въпроса.

Кастор пътуваше с Чатърджи.

Поройният дъжд проблясваше като брокат през прозорците на колата в синкавобялата светлина на мълниите. Равномерният шум на чистачките притъпяваше сетивата му.

Бяха тръгнали от Мдина с колата на Чатърджи към Марсаскала — древен град в един закътан залив на източния бряг на острова. Познато място, чиито сгради се простираха по бреговата ивица, с широка крайбрежна алея за разходки, от която се разкриваше изглед към стъпаловидно спускащите се към водата скални носове, колоритните рибарски лодки и някогашните солници. Той знаеше, че името на града произлиза от арабското marsa — залив, и от skala, италианската версия на sqalli — сицилиански. В отминали времена италиански рибари бяха търсили тук заслон, понеже заливът се намираше на по-малко от сто километра от родните им места. Лятото беше активният сезон. Много малтийски семейства притежаваха вили на това място, а многобройните барове и ресторанти разчитаха на сезонния туристически наплив.

Като момче бе идвал тук да плува, като след всяко потапяне в хладното Средиземно море лягаше да изсъхне на затоплените скали. По онова време пътуването отнемаше време, понеже пътищата не бяха като сегашните. Извън Валета почти нямаше асфалт, а повечето шосета не водеха доникъде, просто стигаха до брега на морето. Всичко това се промени през 70-те години на миналия век с туристическия бум. Въпреки модернизацията обаче историята се набиваше в очи на всеки метър от острова. Присъствието на рицарите оставаше силно — но той знаеше, че това се прави по-скоро заради туристите, отколкото от някаква искрена обич.

Малтийци и хоспиталиери никога не се бяха разбирали. Още от самото начало рицарите бяха станали обект на неприязън като натрапници, на които друг натрапник бе дал земята на местните хора. Не помагаше и фактът, че предизвикваха почти непрестанни войни на острова, тъй като окупацията им се възприемаше като постоянна заплаха за арабския свят. Още повече че самите те се отнасяха към местните като към слуги или мобилизационна войска в случай на нужда.

Рицарите така и не разбраха как се управлява такова малко местенце като Малта. След като толкова дълго бяха живели близо един до друг, местните хора се бяха научили да зачитат нуждите и желанията на съседите си. Бяха си създали общество на толерантност и взаимопомощ, върху което рицарите наложиха безсърдечна тирания. Към 1798 г. на малтийците вече им бе писнало до такава степен, че посрещнаха французите като освободители, а Наполеон — като застъпник на тяхната кауза. Малцина в Малта се натъжиха, когато рицарите бяха изритани. Но радостта им бързо бе заменена с ненавист и те не повториха два пъти една и съща грешка. Французите на свой ред бяха изгонени в рамките на две години. Накрая, след победата над Наполеон през 1814 г., островът мина под британски контрол, който продължи чак до 1964 г.

До 21 септември. Денят на независимостта.

Онази старица от сиропиталището грешеше в разказа си за Мадоната с лилията и трите откраднати пасти. Това се бе случило в Деня на независимостта. Той не поправи Спаня, но си спомняше ясно всяка подробност. Как го бе нарекла? Малък крадец?

Мобилният телефон в джоба му избръмча. Той го извади, погледна кой го търси и отговори. Време беше.

— Имам добра новина — каза гласът в ухото му. — Вече знам къде Мусолини е скрил намереното.

Той притвори облекчено очи.

— Казвай.

— Британците през цялото време са разполагали с информацията. Успях чрез писмата на Чърчил да получа от Джеймс Грант онова, което ни е нужно.

— Къде е?

— Не мога да го кажа по открита линия.

— А можеш ли да го намериш?

— Може да се окаже трудно, но не и непостижимо.

— А онзи, когото току-що спомена?

— Вече не е в играта.

Той също трябваше да внимава какво говори, но сметна за уместно да каже:

— Аз съм с човек на име Чатърджи. Работи за мой приятел от Рим. Имаме проблем. Двама агенти, американец и малтийка, ме наблюдават.

— Приятелят, когото спомена, свърза ли се с теб?

— Да. Беше донякъде изненадващо. Можеше да ме предупредиш.

— Така е по-добре. Той е най-добрият в света, а сега е на твоя страна.

— Което също бе изненада за мен.

— Но приятна, не се съмнявам. Аз ти го уредих, така че се възползвай. Остават само още няколко часа. Кротувай си и не се навирай в блъсканицата. Нека нашият нов приятел свърши мръсната работа.

Той нямаше нужда да му се напомня. С последния папа си бе изпросил боя и си го беше получил. За жалост — макар по онова време той наивно да си мислеше другояче, — войната приключи, преди дори да бе започнала. Но тази щеше да се води по много различен начин.

Кастор сметна за безопасно да каже:

— Получих и нова информация. Включва значителна доза скандални подробности на лична основа. Достатъчно, за да постигнем каквото искаме.

— С нетърпение чакам да чуя повече.

— Имаше ли причина да скриваш самоличността на нашия нов приятел? Нито веднъж не го спомена, когато ми каза да дойда тук.

— Приеми извиненията ми. Това беше условието за неговото участие. Но спокойно. След няколко дни ще си му началник.

— Намери каквото има за намиране — каза той. — И по-бързо.

— Точно това възнамерявам да направя. И още нещо. Къде е тази силна и убедителна информация, която спомена?

— У Чатърджи.

— Само внимателно.

Кастор затвори.

Излязоха от Марсаскала и поеха нататък, към залива Сейнт Томас — закътано пристанище, заобиколено от три страни с отвесни скали.

— Къде отиваме? — попита той.

— Да разговаряме с един човек, който знае доста неща.

Загадъчният отговор подразни Кастор. Трябваше сега да бъде в Рим. Сигурно с всеки изминал час прииждаха кардинали и биваха разпределяни по стаите си в дома за гости „Санта Марта“, готови да бъдат изолирани от света за времетраенето на конклава. А той беше тук, под дъжда.

— Кога ще получа онази флашка в джоба ти?

— Архиепископът иска първо ловът да стигне до логичния си завършек.

Все по-трудно му ставаше да прикрива надигащото се в него чувство на раздразнение.

— И условие за това е откриването на Ностра Тринита?

— Не. Ако това начинание се провали, значи се е провалило и толкова. Но за момента архиепископът не вижда нужда да разкрива детайли по степента на корумпираност в Курията. Ще получиш флашката, преди да се явиш за конклава.

И тогава, в миг на прояснение, видя смисъла в това отлагане.

— Той си мисли, че ще я пусна в употреба преждевременно. Иска цялото това изнудване да се извърши вътре, в рамките на конклава, за да може, когато всичко приключи, никой да не говори повече по въпроса.

— Уместна предпазливост, не смяташ ли? Макар той да е убеден в способността ти да придумаш правилните кардинали да подкрепят твоята кандидатура, ако нещо се обърка, поне няма да се разчуе, тъй като кардиналите ще са дали обет да пазят тайна.

— А пък аз ще бъда изкаран виновен за всичко.

— Във всяко нещо, с което се заемем, има елемент на риск.

— Освен за шефа ти.

— Напротив! Заставайки зад теб, архиепископът поема огромен риск.

Кастор се зачуди на тази забележка. Спаня не бе оцелял толкова дълго, поемайки огромни рискове. Внезапното нахлуване на ватиканския шпионин в живота му го изпълваше с неприязън. Понякога сутрин, докато се бръснеше, Гало улавяше в огледалото отражението на човек, когото не би могъл да разпознае, ако не го бе създал той. Ако не го бе изваял старателно като скулптор. Както по всяко парче мрамор обаче, и по него бяха останали белези — стигмата на едно противоречиво минало, и макар да се смяташе за завършен, собствените му грешки го бяха превърнали в самотен неудачник. Но сега му се струваше, че може би съдбата му дава втори шанс.

— Може ли да те питам нещо? — добави Чатърджи.

— Казвай.

— Какво име си избрал да си дадеш като папа?

Странен въпрос, но той определено бе мислил за това. Всъщност допадаше му пълната титла. Епископ на Рим, наместник на Исус Христос, приемник на Княза на апостолите, Върховен понтифекс на Вселенската църква, патриарх на Запада, примас на Италия, архиепископ и митрополит на Римската провинция, монарх на града-държава Ватикана, роб на робите на Бога.

Но това беше твърде много, дори за него.

Ранните епископи на Рим бяха използвали кръщелните си имена след избирането им. След това, към средата на VI в., Меркурий мъдро решил, че не подхожда на един папа да носи името на езически римски бог. Затова се нарекъл Йоан II, в чест на своя предшественик, почитан като мъченик. По-късно, когато до папския престол започнали да се издигат и свещенослужители от север, отвъд Алпите, те заменяли чуждоземските си имена с по-традиционни. Последният папа, използвал кръщелното си име, бил Марсел II през 1555 г. Сега той щеше да направи същото.

— Ще се наричам Кастор Първи.

Чатърджи се изсмя дрезгаво.

— Какво ти е толкова смешно?

— Спаня явно добре те познава. Това е паролата за флашката.

Малоун изгледа мъжа, който се наричаше Полукс Гало.

— Същото име носеше и онзи, който току-що се опита да ме убие.

— Знам, за което се извинявам — каза Гало. — Но в редиците на хоспиталиерите назрява сериозна криза. Мъжът, с когото сте имали проблем, явно се представя за мен.

Това беше очевидно.

— А кой е той?

— Рицар, както и останалите с него. Във всяка организация се появяват фанатици. Ние не сме изключение.

Темата изискваше по-обстоен анализ, но той реши първо да изслуша Стефани.

— Котън, преди няколко часа разбрах в какво си се замесил — каза тя. — Работя върху ситуацията повече от седмица, но едва сега научавам за англичаните.

— Каква ситуация?

— Не съм напълно сигурна. Нещата са в постоянен хаос, най-меко казано. Знам, че си имал работа с Джеймс Грант, а Грант е свързан с Ведомството.

Навремето, като действащ агент в отряд „Магелан“, Малоун на няколко пъти си бе имал работа с хората на Даниел Спаня. Същото правеха и повечето разузнавания в западния свят. Ватиканът беше истинска златна мина за информация. Всеки ден от хиляди свещеници, епископи, миряни и нунции в централата постъпваха църковни, политически и икономически сведения. Ватиканът разполагаше с изумително множество от очи и уши в почти всяка държава на света. Никой друг не притежаваше подобна шпионска мрежа.

— Разбира се — продължи Стефани, — да работиш с Ведомството не е еднопосочен процес. Информацията трябва да се разменя. Знам, че преди няколко седмици Джеймс Грант е споделил факта за появяването на писмата на Чърчил. Издирил е потенциалния продавач и е питал Ватикана дали разполага с нещо за него. Каквото и да било, стига да потвърждава автентичността на писмата. Напълно естествено, човекът не е искал да си губи времето с измамник. И е говорил лично със Спаня.

— А какво е научил? — попита Малоун.

— Вероятно Спаня не му е бил от голяма полза. И въпреки това той сега е в Малта и сее хаос, докато Грант е в Италия и издирва онези писма. Надявам се, че Люк владее положението там, макар че по-рано днес и той си имаше проблеми.

— Люк ще свърши работа.

— Не се съмнявам. Но и той като теб работи слепешком.

Гало се обади:

— Това е трудна ситуация за мен, господин Малоун. Моят брат близнак кардинал Гало е дълбоко замесен. Боя се, че се е оставил да го въвлекат в поредната авантюра.

— Четох за него и за случващото се с вашата организация. Казвате, близнак. Еднояйчен ли?

Гало кимна. За жалост, в статиите, които Малоун бе чел, не фигурираше снимка на кардинала. Ако имаше такава, той щеше навреме да разкрие измамника.

— А кой се опита току-що да ме убие? — попита той.

— Една група в нашите редици, известна като Тайното братство.

На ръцете на мъжа нямаше пръстен, нито по нещо личеше, че е носил такъв в миналото.

— Измамникът ми разказа за тях, като ме увери, че вече не съществуват.

— Допреди няколко часа бих се съгласил с него. Но това явно не отговаря на истината. Съществуват в някаква нова форма. Смятам, че те са ви нападнали във вилата и са убили трима души, между които един от своите.

— За да не го заловя жив?

— Логиката сочи натам. Трябва да разберете, че благодарение на моя брат малтийските рицари сега са дълбоко разделени. Води се гражданска война. Една от страните остава вярна на Ордена, другата открито се бунтува. Тази вечер сте попаднали на група бунтовници.

— А къде бяхте вие, когато въпросните бунтовници се опитваха да ме убият?

— В Рим. Едва в самолета научих за възникналата ситуация и че сте били в Палацо ди Малта. Последните няколко дни поддържам връзка с госпожица Нел, работим заедно. Когато споменах ситуацията и казах името ви, тръгнахме насам колкото се може по-бързо.

Малоун нямаше причина да не му вярва, особено след като и Стефани беше замесена.

— От Тайното братство искат писмата на Чърчил — каза Гало, — за да сключат сделка с британците. Може да се предполага, че британците разполагат с информация, която им е нужна.

— Каква например? — попита той.

Гало се поколеба, но Стефани му кимна окуражително.

— Рицарите хоспиталиери са уникални сред воините монаси — каза Гало. — Тамплиерите ги няма вече. Тевтонските едва живуркат. Но хоспиталиерите си остават сила. Ние сме глобална благотворителна организация. Донякъде дължим оцеляването си на нашата адаптивност, на това, че винаги успяваме да допринесем полза. Донякъде на настойчивост и на късмет. Но една част от причините е в онова, което някога сме знаели. И което включва нещо, наречено Ностра Тринита. Нашето триединство.

— Звучи като нещо, предавано между поколенията.

— И е. Всъщност това е нашата същина. Отначало е било Ностра Дуе. Светото двуединство. Два документа, които рицарите са пазели ревниво от самото начало. Единият се нарича Pie Postulatio Voluntaris, „Най-благочестивата молба“, от хиляда сто и тринайсета, който признава съществуването ни и потвърждава нашата независимост и суверенитет. Вторият е Ad Providam от хиляда триста и дванайсета, с който папа Климент Пети ни предава във владение за вечни времена цялото имущество на тамплиерите. Те са разпуснати пет години преди това. Във Ватикана се намират подписани и двата документа, така че няма никакво съмнение в тяхната автентичност. Но ние винаги сме съхранявали свои оригинали.

— Защо? — попита Стефани.

— Те са единственото свидетелство за нашата легитимност, за независимостта ни. И двата принципа са оспорвани неведнъж в миналото, но тези два папски декрета винаги са решавали спора.

— А третата част, която ги прави Триединство?

— Тя стига до нас по-късно, през Средните векове, и е много по-загадъчна. Доколкото ми е известно, днес няма жив свидетел, който да я е виждал. Нарича се Constitutum Constantini. „Константинов дар“. Него са търсили Наполеон и Мусолини и него е тръгнал да дири сега моят брат. Всичките три документа са били държани заедно и съхранени през вековете от Тайното братство, чиито членове са полагали клетва да ги опазят. И са ги опазили чак до хиляда седемстотин деветдесет и осма, когато и трите документа изчезват безследно и оттогава никой не ги е виждал. За да покажат единството и солидарността си, членовете носят пръстен с гравиран палиндром, който датира от времето на Константин Велики.

И той разказа на Стефани за пръстена и петте реда букви, които се четат по един и същ начин във всяка посока:

— Латинският надпис е бил тълкуван по много различни начини — каза Гало. — Един от вариантите е: „Сеячът, без да отделя очи от ралото, направлява колелата с внимание“. Което е безсмислица, както и всички останали тълкувания.

Включително онова на Грант днес.

— Истинското послание е скрито.

Гало бръкна в джоба на сакото си и извади писалка и малък бележник. Начерта кръст от квадратчета, които запълни с букви, като встрани от него добави още четири полета.

— Взети заедно, буквите на четирите думи образуват анаграма. Ключът е буквата N в средата. Всички букви от палиндрома са групирани по двойки, с изключение на N. Ако бъдат подредени около нея в центъра, буквите образуват кръст, по който в две посоки се четат думите Pater Noster, „Отче наш“ на латински и първите две думи от молитвата. Останалите четири букви — по две А и О, са инициали на думите „алфа“ и „омега“. Началото и краят. Символи на вечността от Откровение. За християните от четвърти век това е означавало, че Бог е навсякъде.

— Кой би могъл да предположи? — каза Малоун. — Това няма как да е съвпадение.

— Не е. Ранните християни са използвали палиндрома като таен код, с който са се разпознавали помежду си. Лично Константин го е одобрил. В крайна сметка в Тайното братство го възприемат за свой символ.

— Какво общо има всичко това с предстоящия конклав? — попита Стефани.

Малоун си задаваше същия въпрос.

— Вероятно всичко — отвърна Гало. — Днес Константиновият дар придобива особена актуалност, която брат ми също е усетил. Вероятно не без помощта на архиепископ Спаня. Кастор иска да бъде папа.

Това беше нов елемент в бъркотията, който Малоун си отбеляза наум да доизясни при първа възможност. Засега му бе нужна повече информация за третия елемент.

— Ето какво знам аз — продължи Гало. — Константин утвърждава християнството като религията, заменила езичеството. По онова време то вече не е някакво слабо регионално движение. Над пет процента от населението са християни. Така че той го обявява за официална държавна религия, а себе си — за неин глава. Константиновият дар е свързан по някакъв начин с този негов ход. Но как? Наистина не знам.

— И никой в организацията ви няма представа какво пише в документа? — попита Стефани.

— Не. Брат ми е открил в архивите на Ватикана, че има някаква връзка с ранната Църква. Със структурата и организацията й. Но каква е тя? Не знам. Знам само, че папите от векове насам се боят от внезапното му появяване, като се надяват да остане скрит. Хоспиталиерите са се съобразили с искането им.

— Като са получили нещо в замяна — добави Малоун.

— Именно. Затова ние сме оцелели, докато другите са изчезнали.

Гало видимо спестяваше част от истината и Малоун му каза:

— Сега не е време за престорена свенливост.

— Прав сте. Не е сега моментът. Ние наистина използвахме като разменна монета онова, което знаехме. — Гало помълча, после продължи: — Петстотин години след смъртта на Константин Църквата вече е най-могъщата политическа институция в Европа. През шестнайсети век Мартин Лутер е първият смъртен, оспорил авторитета й. След което се появява Наполеон. За него на света има само един всемогъщ владетел, в когото Бог се вслушва. Той самият. Затова му е нужно Църквата да я няма. Иска своя и по собствените му думи нова, послушна религия. Затова премахва Инквизицията и Списъка на забранените книги и възвестява новата християнска вяра, като създава дори нов християнски календар, по който за година първа обявява хиляда седемстотин деветдесет и втора, провъзгласява Париж за свещен град, а Рим — за негов подгласник. Наполеон иска нова световна религия, също както Константин е искал християнството, и — подобно на Константин — иска да бъде неин глава. Но преди това е трябвало да унищожи Католическата църква.

За Малоун част от чутото звучеше познато, особено онова за религията като политически инструмент. Но други елементи бяха нови.

— Наполеон нахлува в Италия и разгромява папската армия — продължи Гало. — След което се насочва към Рим, където не среща никаква съпротива, и плячкосва Ватикана. През хиляда седемстотин деветдесет и осма обявява Рим за република и иска от папата да се оттегли от светската си власт. Пий Шести отказва, при което Наполеон го пленява и след няколко месеца папата умира зад решетките. Новият папа се опитва да постигне мир, но напразно; Наполеон отново нахлува в Италия и взема и него в плен. Папата е освободен едва след като британците слагат край на Наполеоновото управление през хиляда осемстотин и четиринайсета. И тогава се случва нещо невероятно. След като Наполеон е заточен на остров Света Елена, папата пише писма, призоваващи за снизхождение. Можете ли да си представите? След онова, което Наполеон му е причинил — взел го е в плен, лишил го е от всичко, — да моли за милост към врага си?

— Може просто да е постъпил християнски — отбеляза Малоун.

— Може. Но никога няма да знаем със сигурност. Наполеон, все още заточеник, умира през хиляда осемстотин двайсет и първа. Папата — две години по-късно. Най-вероятно Светият престол през цялото време е смятал, че Константиновият дар е бил притежание на Наполеон, а разкриването му е било толкова опасно за тях, че са се опитвали да го умилостивят.

— А така ли е било?

— Не, но Наполеон е бил добър лъжец, като се е възползвал от две възможности, предоставили му се при разграбването на Ватикана. Освен това е плячкосал и Малта.

Малоун усети как го обзема любопитство.

— Църквата знаела ли е, че Ностра Тринита се е загубила още с нахлуването на Наполеон в Малта?

— Естествено. Но по онова време никой не е имал представа къде е била скрита. Сега знаем, че човекът, който я е укрил, е бил екзекутиран и е отнесъл тайната в гроба.

— И сега вашият брат я издирва, така ли? — попита Стефани. — Също и Спаня.

— Така мисля.

— Вие така и не ми обяснихте защо от Тайното братство току-що се опитаха да ме убият.

— Много просто — отвърна Гало. — Защото британците са ги помолили да го направят.

— Той е прав. Джеймс Грант е мошеник — заяви Стефани.

— А Мусолини? — попита Малоун. — Как се вписва в цялата картина?

— Това е именно причината моят брат и архиепископ Спаня да играят в един отбор.

Люк размишляваше колко бързо се променят нещата около него.

Първо бе висял във въздуха, после се бе изкъпал в Средиземно море, бяха го хвърлили в тъмница, полицаи го бяха нападнали, а сега се намираше в апартамент в сърцето на Валета, отведен там от началника на разузнаването на Ватикана в компанията на агент от малтийските служби за сигурност. Не знаеше вече кого да слуша и на кого да вярва. Лора Прайс, която го бе предупредила да бяга колкото може по-надалече, сега очевидно работеше за врага.

— Намираме се близо до стария Дворец на Инквизитора — каза Спаня. — Каква длъжност, а? Назначаван от папата и изпращан тук, за да изкоренява ересите и всичко противоречащо на католическата вяра. Имал е последната дума. Ето такава длъжност би ме зарадвала.

Люк огледа тясното жилище. Само три помещения, поосвежени от пъстри завеси, с мебели, изглеждащи твърде големи за размера на стаята. Никакви снимки, поставки за свещи или джунджурии. Нищо лично. Тук не живееше никой, поне не постоянно. Като агент той бе отсядал в достатъчно тайни квартири, за да ги разпознава по вида им.

— Ваше ли е това местенце?

— Нашите хора го ползват.

При пристигането им Люк бе забелязал на фасадата нещо странно — един барелеф, изсечен в ерозиращата каменна фасада, над чифт покрити с капаци прозорци. Изобразяваше човешко око между две брадви. Спаня му обясни кой бе живял преди много време в тази сграда. Палачът.

Едва ли беше съвпадение, че заемащият тази незавидна длъжност е живял в близост до Двореца на Инквизитора.

Чу се избръмчаване. Спаня извади от джоба си телефон и излезе, за да говори спокойно.

— Би ли ми казала какво става тук? — попита Люк Лора.

— Спаня ми каза, че знае за присъствието на кардинал Гало на острова и че ситуацията е под контрол.

— И ти му повярва?

— Когато се качихме в колата, позвъни на шефа ми и той ми нареди да му съдействам. Бас държа, че твоята шефка ще ти нареди същото.

Само че това бе трудно да се докаже, откакто телефонът му беше удобно унищожен.

— Твоят телефон още ли е у теб?

— Спаня го взе.

Естествено.

— Значи ние сме изолирани, докато папският шпионин контролира потока на информацията? Това не е добре. По много причини.

Люк пристъпи до прозорците, вдигна завесите и погледна към пустата улица два етажа по-надолу.

Спаня се върна и затвори вратата след себе си.

— Първо, нека сме наясно. Можете да си тръгнете по всяко време.

— А защо тогава сме в този затвор?

— Както видя, местните нямат добро мнение за теб.

— Благодарение на теб.

— За твое съжаление, така е. Бих желал да не намесвам мои хора. В момента ситуацията е хаотична и времето ми е изключително ценно, а повечето от хората ми подготвят Ватикана за конклав.

— А какво става с Котън Малоун?

— Това бе предметът на обаждането. По всичко личи, че господин Малоун е вън от опасност. Твоята шефка в момента е при него, както и временният началник на хоспиталиерите.

Люк определено се оказваше намесен в нещо далеч по-голямо, отколкото бе очаквал. Това беше очевидно. И трябваше да продължава напред без оглед на рисковете. Някои биха нарекли това глупост. Но за него беше работа.

— Моят човек през последните два часа е с кардинал Гало — каза Спаня. — Исках да го задържи, за да използваме времето за решаване на един по-належащ проблем.

Люк нямаше търпение да чуе какъв.

— Слушайте сега, провеждам ви разузнавателен инструктаж. В разните му там книги и филми с наслада разправят как християни били хвърляни на лъвовете. Леко смешно е, ако питате мен. Да, преследвания е имало. Няма две мнения. Но преди хиляда и седемстотин години християните най-после се озовали на вярното място във верния момент. И въпреки това имали проблем. Новата им религия била раздробена на стотици парченца, имало толкова много версии на християнството и всички били във война помежду си. Константин Велики виждал в тази нова религия политически потенциал, но само ако всички тези фракции бъдат обединени. Ето защо свикал Никейския събор, като призовал епископи от всички краища на империята.

Люк и преди бе чувал за събора, но не знаеше почти нищо по същество.

— Епископите се събрали в Мала Азия — продължи Спаня. — Никой не знае колко са били. Може би триста. Според някои и повече. Това бил първият общохристиянски събор, но те били дълбоко разединени относно божествеността на Христос. Едни твърдели, че Синът е бил заченат от Отца без отделно начало. Други, че Синът е бил създаден от нищото и сам по себе си бил начало. Звучи глупаво. На кого днес му пука? Та това е Христос, за бога! Но за тях това е било много важно. И затова през лятото на триста двайсет и пета епископите разнищвали тази тема. Лично Константин водил дебатите. Накрая с одобрението на императора стигнали до консенсусно решение, че Синът произхожда от Отца и Му е равен. И написали документ в съответния дух, като само двама епископи били „против“. Те били отлъчени от Църквата и изгонени от събора. След което епископите определили в какво да вярват истинските християни. Неща като кога да се празнува Великден, как да служат свещениците, как да бъде устроена Църквата. Всичко, влизащо в противоречие с това, било обявено за ерес, недостойна за доверие. И така възникнала Католическата църква, каквато я познаваме до днес.

— И какво общо има всичко това със случващото се в момента? — попита Лора.

— Много общо — отвърна Спаня. — След като съборът приключил, Константин поканил всички епископи в двореца си на тържество. Официално поводът бил да отбележи двайсетата годишнина от обявяването му за император. Но събитието прераснало в нещо много повече. От малкото разкази на очевидци знаем, че въпросната вечер епископите са си тръгнали, отрупани с дарове за себе си и пари за своите църкви. Но освен това приели и един документ. Подписан от всички, включително от императора. Документът се казва Constitutum Constantini. Константиновият дар. Императорът го запазил при себе си до своята смърт през триста трийсет и седма. От там се озовал в ръцете на папата, но впоследствие се изгубил. После, през Средните векове, рицарите от Родос, които впоследствие се преименували на малтийски рицари, се сдобили с него. Той бил един от трите документа, които те почитали и пазели. Ностра Тринита. Нашето триединство. Наполеон нахлул в Малта в опит да го открие, но не намерил нищо. Всичко потънало в забвение чак до трийсетте години на миналия век, когато Мусолини отново се захванал да търси.

— И защо това трябва да значи нещо сега? — попита Люк. — Това е било толкова отдавна.

— Константиновият дар все още означава много. Днес може би повече от всякога. Кардинал Гало разбира важността му. Аз я разбирам. Ето защо ние трябва да го открием първи.

— Ние? — попита Лора.

— Имам уверенията на съответните ви преки ръководители, че сте на мое разположение за следващите дни.

— Мисля да изчакам, докато не го чуя лично от шефката си — каза Люк.

— Винаги ли си толкова труден?

— Само с хора, които не са ми симпатични.

— Та ние току-що се запознахме. Откъде може да знаеш дали съм ти симпатичен или не?

— Майка ми казва: „Не е нужно да се въргаляш при свинете, за да знаеш, че в кочината смърди“.

— Явно е умна жена.

— Най-умната, която познавам. И бих казал, че и тук смърди.

— Независимо от личните чувства — продължи Спаня — имаме работа за вършене. Но първо в Италия трябва да се случат някои неща.

Люк поклати глава. Нова порция глупости.

— Допускам, че не смяташ да даваш повече обяснения.

Спаня се усмихна, посочи го с пръст и каза:

— Ето тук грешиш.

Малоун чакаше отговор на въпроса си как Мусолини се вписва в ситуацията.

— Трябва да разберете — каза Гало, — че двамата с брат ми, макар и еднояйчни близнаци, сме крайно различни един от друг. Аз избрах за себе си военна кариера, след което се посветих в служба на благотворителността заедно с рицарите. Докато той предпочете пътя на религията. И ако в моя свят амбицията не е нещо немислимо, в неговия може да бъде фатална. Аз не се интересувам от конклава, безразлично ми е кой ще стане папа. Но има други, за които не е така. Начело в списъка е брат ми, следван на близко разстояние от архиепископ Спаня.

— Ведомството се опитва да повлияе на конклава ли? — попита Стефани.

— Те са го правили и преди неведнъж. Защо сега да е различно?

— Отговорете на въпроса ми — каза Малоун. — Всичката тази информация за Мусолини. Защо е у вас? Едва ли е просто от историческа любознателност.

— Нищо подобно. — Гало посочи с жест помещението. — Тази колекция е един огромен по мащабите си изследователски проект, който ни отне десетилетия. Нека ви кажа нещо, което се знае само от посветените рицари. Орденът притежава два имота извън Рим. Палацо ди Малта, откъдето тръгнахте, и Вила дел Приорато ди Малта. Има една история за посещение на Мусолини в Приората.

Люк слушаше внимателно обясненията на Спаня.

— През трийсетте Мусолини държал да демонстрира на света Рим, възроден в някогашното си имперско великолепие. Затова се захванал с огромен по мащабите си проект за реконструкция на градската среда. Съборени били сгради, цели квартали били изравнени със земята, прокарани били широки булеварди. Днес в Рим идват хора от цял свят, за да се възхищават на архитектурата. Но те не разбират, че в голямата си част тя носи отпечатъка не само на папи и императори, а и на един кръвожаден фашист.

После Спаня им разказа как Мусолини се е надявал да докара в Рим световно изложение, че дори и олимпийски игри. За целта усвоил един участък блатиста земя северно от града, на брега на Тибър, и построил там величествен комплекс. Форо Мусолини.

— Нещо като Форума на Цезар или този на Август. Но докато в древността това са били места за търговия и богослужения, неговият бил замислен като арена на спорт и политика. Имало зали, лекоатлетически писти, плувни басейни, натруфен стадион от полиран варовик с двайсет хиляди места, заобиколен от шейсет мраморни статуи на голи мъже, размахващи боздугани, мечове и прашки. Форумът се превърнал в място за сборища на черноризци, седалище на Фашистката академия за физическо възпитание и площадка за тренировки и състезания. Лично Мусолини редовно ходел там да спортува и, което е най-невероятно, съоръжението още съществува.

Това беше изненада за Люк.

— Комплексът се използва за международни състезания — каза Спаня. — В сградите се помещават Италианският олимпийски комитет, телевизия, музей, академия по фехтовка, дори съдебна зала, оборудвана по последна дума на техниката, в която се провеждат процеси срещу терористи и мафиоти. Мястото се развива според нуждите, но една негова част си остава все същата.

Той помълча за ефект и добави:

— Обелискът.

Кастор Гало влезе в магазина.

Звънчето над вратата издрънча, когато с Чатърджи прекрачиха прага и се озоваха в полутъмно помещение, осветено само от две голи крушки. Той вдиша застоялия въздух с мирис на морска влага, видя изтъркания под, паяжините по ъглите и безкрайно интересната стока за продан.

Стенни часовници. С дървени кутии, повечето в различни стадии на завършеност. Някои в момента се резбоваха, на други вече се полагаше лак, на трети — позлата. Кастор се замисли дали е виждал този магазин като дете, но не помнеше дори да е идвал на отсамната страна на залива. Но пък между многото вили винаги бе имало най-разнообразни магазинчета и работилници. Гало се сети за един грънчар, който произвеждаше чинии, купи и вази.

Но не познаваше нито един, изработвал по онова време знаменитите малтийски стенни часовници „Тал Лира“. Той ги познаваше добре. Водещи началото си от XVII в., те бяха уникални за Малта и се продаваха навсякъде из острова. Един такъв бе висял в сиропиталището. Задачата му през летните месеци беше да го навива. Часовникът имаше две вратички — една стъклена отвън и вътре втора, върху която беше монтиран циферблатът, както и малък отвор, през който се виждаше махалото. По традиция тези часовници никога не бяха пускани в серийно производство, всеки се изработваше сам за себе си и беше уникален.

Както тези тук.

Иззад тезгяха изскочи старо куче, грохнало и измършавяло. Пристъпи няколко несигурни крачки напред, после легна на пода. Стена отделяше магазина от задната част на сградата и в нея имаше отворена врата. През излинялата завеса се появи някакъв мъж. Възрастен, с груби черти, посребрена брада и дълбоко хлътнали очи, присвити зад дебелите стъкла на очилата.

— Не приличате на кардинал — каза старецът.

На Гало му се прииска да каже нещо хапливо в отговор, но се сдържа.

— Ваш ли е магазинът?

— Да. Семейството ми изработва часовници от триста години. За съжаление, аз ще съм последният. Двете ми деца нямат интерес да продължат традицията.

— А кой сте вие?

— Ник Тавил.

Кастор се обърна към Чатърджи:

— Какво правим тук?

— Този човек знае много за Ностра Тринита.

— Вярно ли е? — попита той Тавил.

— Да.

Ярка светкавица проблесна през прозорците на магазина, последвана от силен гръм. Дъждът плющеше по стъклата. На Гало му бе нужно време, за да смели информацията. Затова се загледа в часовниците.

— Колко бройки изработвате годишно?

— Седем, понякога осем.

— И колко им вземате? Пет-шест хиляди евро?

— По-скоро седем.

— Добър поминък.

Гало си спомни часовника, който бе висял на стената в дома на родителите му. Не беше толкова впечатляващ, но пък показваше безупречно часа. Загледа се в една от кутиите, която беше в стадий на нанасяне на позлатата.

— Двайсет и четири карата?

— А как иначе!

Повърхността изглеждаше леко матова, но той знаеше, че завършеният продукт ще бъде полиран до блясък. Насочи вниманието си обратно към Тавил.

— И какво смятате, че знаете?

— От много години издирвам тайните документи на рицарите. Баща ми ги е издирвал преди мен. И неговият баща преди него.

— Рицар ли сте?

— Не. Не съм католик.

Подозрителен по природа, Гало изгледа Чатърджи.

— Откъде познаваш този часовникар?

— С него сме стари приятели.

— Вярно си е — добави Тавил, като заобиколи тезгяха и приклекна до кучето, за да го погали. — Има едно място, недалече от тук. Древно гробище близо до морето, което си е там от векове. В него е погребан рицарят, когото Наполеон убил в двореца на Великия магистър с приковани към масата ръце.

Сега Гало разбра откъде Чатърджи е чул тази история.

— Моят дядо ми беше разправял, че картата с местонахождението на документите е била погребана заедно с него.

— Откъде е могъл да знае това?

— Нямам представа. Но дядо ми не беше глупак.

— Наистина ли картата е погребана там?

— Никога няма да разберем. Гробът е плячкосан в началото на трийсетте. Дядо ми и още няколко души се опитали да спрат крадците. Но били убити и крадците се измъкнали. Така че никой не може да каже дали нещо е било намерено и какво. Дядо ми бе посветил живота си на издирването. Знаеше много. Аз съм запазил всичките му книги и документи.

Щеше да е добре Гало да ги прегледа. После. Сега той каза:

— Искам да видя гроба.

— В този дъжд? — попита Тавил.

— Защо не? И без това съм мокър.

Часовникарят се позасмя.

— Да, имате право.

През прозорците на магазина откъм улицата пробягаха лъчи от фарове. Гало се стегна. Затръшнаха се врати на кола. Той пристъпи към прозореца и се взря в мрака отвън. Чатърджи застана до него. Две фигури се приближиха до тъмната сянка на колата, с която бяха пристигнали двамата с Чатърджи. Проблесна искра и автомобилът избухна в огнено кълбо; силата на експлозията, последвана от мощна топлинна вълна, повдигна цялата каросерия от земята, като запрати покрива някъде в непрогледната стена от дъжд.

Тялото му се скова от ужас. Никога преди не бе виждал нещо подобно.

Колата се стовари на земята сред огнени езици и гъст черен дим от възпламененото гориво. На светлината на пламъците Гало видя силуетите на двамата мъже, които се обърнаха към магазина с насочени автоматични карабини.

Жилестата ръка на Чатърджи го сграбчи и го дръпна надолу.

Тавил все още стоеше до кучето си.

— Лягай долу! — изкрещя Чатърджи.

Вихрушка от куршуми се изви в магазина. Посипаха се стъкла. Част от куршумите попаднаха в жива плът със смразяващ кръвта плясък. Тавил изохка и се строполи на една страна върху пода; тялото му се затърчи в спазми. Кучето подскочи, изквича уплашено и хукна към задната стаичка. Шумът от бурята вече се чуваше ясно през разбитите прозорци. В помещението нахлуваше вода от пороя, вятърът свиреше зловещо като болезнен стон.

— Пропълзи зад тезгяха — каза Чатърджи.

— Ами старецът?

— Той не е мой проблем. Ти си.

Чатърджи се пресегна зад гърба си и извади пистолет от скрития кобур. После му показа с дулото накъде да върви.

— Давай! Аз идвам след теб.

Без да се надига, Гало пропълзя зад тезгяха и през тънката завеса мина в задната стаичка на магазина. Чатърджи изстреля два куршума навън в тъмното, после допълзя при него.

— Това ще ги забави, сега поне знаят, че сме въоръжени. Да вървим.

— Ами часовникарят?

— Мъртъв е.

— Как тези хора са научили, че сме тук? — попита той. — Откъде се взеха?

— Сега не е време за разбор на ситуацията.

Чатърджи се изправи и Гало направи същото. Намираха се в неугледно помещение, задръстено от купища боклуци. Единствената слаба светлина идваше от един лампион в ъгъла. Стълбище водеше към горния етаж. Двата прозореца бяха закрити с мръсни пердета. Нямаше заден изход. Чатърджи отиде до единия прозорец, дръпна пердето и погледна навън.

— Я виж какво има тук!

Гало се приближи и надникна. И видя пристан. С малка лодка, която се поклащаше върху водата.

— Ето нашето спасение — каза Чатърджи.

Бурята отвън бушуваше, дъждът валеше като из ведро, но вятърът, слава богу, беше поутихнал. В лошо време Средиземно море можеше да бъде безмилостно. В течение на векове то бе служило като главната защита на острова. Крайбрежните течения бяха убийствени, както и скалистият бряг с надвисналите му скали, нарязани от дълбоки клисури. Но всичко бе за предпочитане пред оставането им тук.

Входната врата на магазина се разтвори с трясък.

— Да тръгваме — извика Чатърджи.

Но пътят им към спасението бе преграден от решетка от ковано желязо. Чатърджи повдигна нагоре плъзгащия се прозорец, който изскърца жално, запъна се с крака за стената и сграбчи с две ръце решетката. След няколко дърпания тя леко поддаде. Гало също се включи и двамата заедно успяха да изтръгнат болтовете, които я държаха за прогнилото от влага дърво.

Чатърджи я захвърли настрани.

Гало прекрачи перваза и се провря навън. Чатърджи го последва. Дъждът падаше все така с монотонна неумолимост от катраненото небе. От магазина до пристана водеше пътечка. Подметките му се хлъзгаха на всяка крачка, докато пристъпваше припряно, но предпазливо по мокрите каменни плочи. Стомахът му беше свит от смразяващ страх.

— Върви, не спирай — подкани го Чатърджи.

Стигнаха до пристана и той видя, че лодката беше типична дайса — малка и солидна, с извит нагоре нос и кърма. Такива се използваха като водни таксита в Големия залив. Приличаха повече на гондоли и не бяха пригодени за плаване в открито море. Обикновено се задвижваха с весла, но тази беше оборудвана с извънборден двигател. Гало усети, че и Чатърджи е притеснен. Но нямаха избор.

— Качвай се — каза Чатърджи.

Скочиха в лодката и той освободи въжетата, с които бе привързана към брега. Вълните и вятърът им помогнаха да се отдалечат бързо от пристана. После Чатърджи дръпна въжето и двигателят се събуди.

Нощта ги погълна.

Котън Малоун, Полукс Гало и Стефани седяха в хеликоптера, който летеше на юг. Отначало тя мислеше да остане на място, за да координира мисията на Малоун с онова, което вършеше Люк в Малта. Гало й бе предложил за щаб Вила Пагана в Рапало и тя за малко не се бе възползвала от щедростта му, но в крайна сметка реши да дойде с тях, защото държеше да се върне в Рим.

— Знам, че това сигурно ви се струва объркващо — поде Гало. — Брат срещу брата. При това близнаци.

— Винаги ли сте враждували помежду си?

— Всъщност точно обратното. Родителите ни бяха убити, когато бяхме още деца. Отраснахме в сиропиталище, сестрите не можеха да заменят родителската грижа, но поне се стараеха. Двамата с Кастор се бяхме вкопчили един в друг. Но после всеки от нас заживя свой живот. Променихме се като личности. Макар да си приличаме, ние мислим различно. Преди да навършим двайсет, той беше в семинарията, а аз — във войската.

— Докато бяхме в архива, казахте, че брат ви иска да стане папа. Сигурен ли сте в това?

— Извън съмнение. Той сам ми го каза. За него този конклав е дар Божи, неочакван шанс, от който трябва да се възползва максимално.

— Разговаряли сте по въпроса, така ли?

— Спорихме разгорещено. Както често ни се случва напоследък.

— Архиепископ Спаня негов съюзник ли е? — попита Стефани.

— Това чувам. Вчера Кастор е отишъл в Малта специално за да се срещне със Спаня.

— А вие откъде знаете това? — попита Малоун.

— И ние като Спаня си имаме шпиони.

Малоун не се съмняваше в това; нещо, казано в архива, не му даваше покой и се нуждаеше от пояснение.

— Защо смятате, че животът на брат ви е в опасност?

— Имаме хора в Малта, във Форт Сант Анджело. Няколко от рицарите ни са постоянно разквартирувани там. Наблюдават брат ми и ми докладваха, че може да е в опасност.

— От кого? — попита Стефани.

— От Тайното братство. Те са на острова. Знам това със сигурност.

Малоун погледна към Стефани.

— Нещо от Люк?

— Мълчание. Джипиес сигналът от телефона му също е прекъснал. Работел с една агентка на малтийските сили за сигурност, Лора Прайс. И двамата били при Спаня. Шефът на сигурността ме уверява, че ситуацията е под контрол, така че се надявам Люк да се оправи сам.

— Той умее.

Хеликоптерът продължаваше да цепи нощния въздух. Малоун гледаше през прозорците към притихналата провинция, тук-там оживена от светлините на някое селце или ферма. Бяха далече от Рим, вероятно още не бяха стигнали Тоскана.

— Сега разбирам — каза Гало, — че интересът на брат ми към рицарите е бил продиктуван изцяло от егоистични мотиви, както е обичайно за него. Използвал е поста си, за да научи тайните ни. Да се надяваме, че ще спрем кандидатурата му за престола, преди още да е обявена, и така ще избегнем по-нататъшни вреди за Ордена.

На пода на хеликоптера имаше брезентова торба. Гало я посочи и каза:

— Донесъл съм всичко необходимо. Предполагам, че легендата не отговаря на истината и няма да се наложи да разрушаваме обелиска, за да се доберем до кодекса или каквото има там вътре. Отдавна смятаме, че един белязан камък в основата ще улесни достъпа ни до скривалището.

— Смятате да го взривите ли? — попита Стефани.

— Надявам се и един тежък чук да свърши работа. Но в Италия има много хора, които няма да заплачат, ако този обелиск бъде сринат. Няколко правителства досега са правили опити да го махнат от там.

Но още си стоеше. Като цветята на лобното място на Мусолини.

— А защо от Тайното братство биха желали смъртта на кардинал Гало?

— Защото се е скарал с половината братство, превърнал ги е във врагове.

— Но те не са от хората, за които убийството е нещо нормално.

— Те са фанатици, което ги прави непредвидими и опасни. Според тях Кастор е заплаха за Ордена. А те са създадени с една цел: да елиминират заплахи. Така че последното нещо, което биха допуснали, е Кастор да стане папа.

— И са готови на убийство, за да го спрат? — попита Стефани.

— Не мога да кажа какво биха направили. Знам само, че са в Малта.

Хеликоптерът направи широк завой и започна да се снижава. През прозорците Малоун видя, че летят над покрайнините на Рим. Отдолу се виждаше форумът с двата стадиона, разните лекоатлетически писти, тенис кортове и други съоръжения, частично осветени през нощта, а на входа на всичко това, в началото на широко авеню, стигащо чак до площада в другия край, се издигаше обелискът.

Той погледна часовника си. Наближаваше полунощ. Беше изминал един дълъг ден.

Кастор Гало седеше, свит на две, в дайсата, докато Чатърджи я изкарваше от залива в открито море. Не беше убеден, че това е най-разумният им ход в буря като тази, но реши да не спори. Все пак идеята бе да избягат колкото се може по-далече от мъжете с автоматите. Да стигнат до място, където можеха безопасно да излязат на брега.

Безкрайната шир на Средиземно море тънеше в мрак с надвиснали отгоре гигантски буреносни облаци. Някъде в тях проблясваха светкавици и ги осветяваха отвътре в мъртвешкобяло. Откъм далечния хоризонт се задаваше нов буреносен фронт.

Той познаваше топографията на бреговата ивица. Южното крайбрежие на Малта беше осеяно с високи отвесни скали, някои издигащи се на повече от 250 метра над водата. Бяха напуснали залива и се движеха към нос Делимара. През дъжда се виждаше фарът. Макар и невидим в нощта, някъде там се извисяваше и Форт Делимара, построен от британците през XIX в. В голямата си част крепостта се намираше под земята, а бойниците и амбразурите й бяха вписани в скалите на носа. Още в детството му фортът беше в руини, а доколкото му бе известно, така си оставаше и до днес. Така че не можеше да послужи за убежище.

Дъждът продължаваше да плющи.

Чатърджи зави надясно, за да мине през залива Марсаскала. Носът на лодката подскачаше по вълните. Превъзбуден и преуморен, Гало се бореше със страховете си. Обърна се към Чатърджи и в далечината зад него забеляза бързо приближаващите се очертания на моторница с мигащи червени и зелени светлини.

— Май се задават неприятности — извика той; вятърът го зашлеви със собствените му думи през лицето.

Чатърджи се обърна и също видя преследвача.

— Тези хора са дошли подготвени.

— Защо искат смъртта ми?

— Надценяваш се.

— Смяташ, че гонят теб?

— Бих казал, че да.

Заобиколиха южния край на залива. Наблизо се намираха скалите Дингли с прочутите „коловози“ — причудливи двойки бразди в скалната повърхност, сякаш образувани от колела на праисторически каруци. Той си ги спомняше от детските години. Загадка, която дори монахините не можеха да обяснят.

Както сега. Това беше лудост. Той се намираше в открито море насред бушуваща буря в дайса с пърпорещо моторче от няколко конски сили, а зад него се носеше мощна моторница с бог знае какви хора на борда.

Той се огледа, за да се ориентира. И тогава си спомни за пещерите.

Южният бряг на острова беше изпълнен с пещери с имена, напомнящи за отколешни истории. Котешката. Огледалото. Кръглата. Слонът. Меденият месец. От всички тях може би най-известна беше пещерата Ар Хасан. Според преданието сарацинът Хасан се укривал в нея с една млада девойка, която бил отвлякъл. Гало си спомняше пътеката, която отвеждаше до каменни стъпала, изсечени във варовиковата скала. Вътре имаше плетеница от тунели, не особено уютни, но Хасан се заселил в един от тях. Пещерата беше твърде високо над водата, за да я стигнат от лодката. Но под нея имаше няколко други, където биха могли да се скрият. Например Синята пещера. Той напрегна мозъка си, за да си припомни посоката. Витлото на двигателя пореше водата. Преследвачите им се приближаваха, но дистанцията все още оставаше значителна. Гало посочи с ръка надясно.

— Завий към брега.

— Към пещерите ли имаш предвид?

— То е единственото ни убежище. Ако побързаме, ще можем да се скрием незабелязано в него. Но трябва да се приближим, за да го видим.

Той погледна часовника си със светещи стрелки.

00:20.

Новият ден бе започнал. До конклава оставаха вече по-малко от дванайсет часа.

Това надминаваше всичко, което Гало бе преживял в досегашния си живот. Вярно, беше водил битки със Светия престол заради дръзкото си несъгласие с официалната линия, но да стрелят по него му се случваше за пръв път. Скован бе от истински, неподправен страх — нещо необичайно за него. Никога досега не бе изпитвал боязън нито от папата, нито от Курията. А съжаление? Това, да. Никой не обича да губи.

Но сега беше различно.

Той се взираше в нощта, търсейки пролука между надвисналите скални зъбери. Светкавици продължаваха да проблясват на равномерни интервали, предлагайки кратки мигове на видимост.

— Ето там! — извика той, като сочеше с пръст. — Пещерата! Видях я!

— Аз също — отвърна Чатърджи.

Заобиколиха следващия вдаден в морето нос, лодката навлезе в малко заливче и пое курс към мястото, което бяха видели при последната светкавица. Мощните пориви на вятъра разрошваха до бяло гребените на вълните. Над главите им отново проблесна могъща искра и той видя, че се движат към естествена арка във варовиковата скала, изгладена от хилядолетния сблъсък с морето. Завеси дъждовна вода се стичаха от скалната стена, закривайки входа на пещерата.

Моторницата се беше скрила от погледа им и те успяха да се доберат незабелязано до отвора в скалата. Чатърджи премина под арката през малкия водопад, който се изливаше отгоре. Дрехите на Гало бяха подгизнали, по дъното на дайсата се плискаше вода. Но вече бяха на сухо, под каменния свод, защитени от бушуващата навън буря. През деня отразена от водата слънчева светлина щеше да проникне в тези кухини и да ги освети в множество най-невероятни нюанси на синьо и зелено; сега обаче тук бе царството на мрака.

— Има нещо като перваз — каза той, като различи очертанията в тъмното.

Чатърджи приближи лодката до него.

— Слизай — каза той.

Той изгледа с почуда индиеца.

— Слизай — повтори Чатърджи. — И се скрий. Аз ще ги отклоня.

— Нека останем заедно.

— Ти ще ставаш папа. Аз съм обслужващ персонал. А сега се разкарай от лодката и ме остави да си върша работата.

Гало скочи върху варовиковия перваз, който едва-едва се подаваше над повърхността на водата. Извънбордният двигател избръмча и дайсата се отдалечи с голяма скорост към изхода на пещерата. Някъде далече, през вятъра и дъжда, се чуваше грохотът на двигателите на моторницата, която неумолимо се приближаваше. Чатърджи бе излязъл обратно навън, сред несекващата буря.

След това към монотонния шум на дъжда се добави нов звук.

Та-та-та-та. Изстрели.

Страхът отново го сграбчи за гърлото. Гало никога не се бе чувствал толкова безпомощен. Трябваше да се скрие някъде. Той забеляза някакво още по-тъмно петно. Пещера? Внимателно запълзя нататък по грапавата скала, хлъзгава от морската вода. Оказа се донякъде прав. Не точно пещера, по-скоро нещо като тунел. Знаеше, че повечето такива тунели не водеха никъде. Тръгна по него. Този го отведе към малка килия, изсечена в скалата.

Отвън се чуха още изстрели.

Той си спомни пещерите, които бе изследвал като дете, повечето украсени със сталактити и разноцветни петна от метални примеси. Тук-там се намираха и примитивни праисторически рисунки. Дали и в тази тук имаше нещо такова? Нямаше как да знае. Той седна на мокрия варовик и задиша дълбоко. Не биваше да се поддава на паниката. С усилие на волята се опита да дисциплинира съзнанието си.

Какви изпитания за един от ръководителите на Църквата…

Той се облегна на стената; главата му пулсираше. За пореден път се почувства като апостол Павел, който според преданието също се бил укривал в малтийска пещера. Павел не беше от първоначалните дванайсет, но все пак си беше апостол. Павел, слугата Христов, получил внезапно и стряскащо откровение, което го направило различен от останалите. Бил си създал репутация на човек, непризнаващ закона. Съдбата му била решена от писмата до римляните, галатейците и коринтяните. Гало си спомни какво пишеше в Деянията за змията, увиснала на ръката му. Местните казали: Тоя човек е наистина убиец; затова, макар да се е избавил от морето, Божието правосъдие го не оставя да живее. Но Павел, след като се отърсил от змията, останал жив. А те го очакваха да му се яви оток или веднага да падне мъртъв. Но като чакаха дълго време и видяха, че не му ставаше никакво зло, измениха мнение и думаха, че той е бог.

Гало също бе възнамерявал да се отърси от змията, да остане невредим и да бъде смятан за бог. Но, подобно на Павел, и него може би го очакваше ужасна участ. Никой не знаеше кога бе умрял Павел и как точно. Но всички предания описваха някакъв вид насилствена смърт. Чрез обезглавяване. Или разпъване на кръст. Намушкване с нож. Удушаване.

Няколко минути не се бяха чували изстрели. Добър знак ли беше? Дали Чатърджи ги бе пратил в грешна посока?

Откъм изхода на тунела, някъде от вътрешността, се чу плътен равномерен звук. Бучене на двигател. След това на входа на килията се появи човешка фигура.

— Ваше преосвещенство…

Гласът на Чатърджи. Слава богу.

— Отидоха ли си? — попита с надежда той.

Чатърджи пристъпи навътре. Зад него се появи друг силует. В дясната му ръка се виждаха очертанията на пистолет.

— Не — отвърна Чатърджи. — Заловиха ме.

Гало не знаеше какво да каже. Новодошлият не мърдаше.

Той искаше да се изправи, но силите го бяха напуснали. Два изстрела отекнаха от каменните стени и го оглушиха. Чатърджи се олюля и падна по лице. Гало гледаше с изумление черния силует на мъжа. Нима всичко щеше да свърши тук? Да умре сам? В тази кухина в скалата? Без полза и смисъл? И всичко, което бе изтърпял, да е било напразно?

Най-после той се примири със съдбата си, затвори очи и започна да се моли с надеждата, ако Бог съществува, да бъде милостив. Известно време нищо не се случи. Той отвори очи.

В далечината заглъхваха стъпки.

Люк изяде още едно хлебче с плънка от сирене и месо. Лора им викаше фтира, нещо средно между калцоне и сандвич. Особено му допадаха тънките резенчета картофи, с които бе украсена кората. Необичайно. Но вкусно. Той прокара късната си вечеря с кини — питие, подобно на кока-кола, но с по-малко захар. Една бира щеше да му дойде добре, но никой не му предложи такава. И на това беше благодарен. Беше гладен, а всяко момче, което расте, има нужда да се храни по три пъти на ден.

Или така поне твърдеше майка му.

Лора не бе успяла да хапне почти нищо, когато се появи един по-възрастен възпълен мъж с тъмна коса. Тя го представи като Кевин Хан, неин шеф и директор на малтийската служба за сигурност. След това тя си тръгна със Спаня и Хан. Люк се зачуди защо бе изключен от тази приятна компания, но реши да не го приема лично и да използва времето, за да мисли.

На кухненската маса имаше няколко броя „Малта Индипендънт“. Вниманието му привлече заглавие на първа страница отпреди няколко дни: „Всичко е готово за конклава“.

Люк си припомни какво му бе разказал Спаня за хората си и подготовката за конклава. Ведомството разполагало с необходимите експертни познания, за да осигури тайната на вота. А кой би могъл да защити правоверните по-добре от шпионите?

Вратата се отвори и в стаята влезе Спаня. Сам.

Това вече обиждаше чувствата му.

— Къде е Лора? — попита Люк.

— Ще се върне скоро.

— Да не е оплескала нещо пред шефа?

— Допускам, че подобни ситуации са ти добре познати.

— Изпадал съм неведнъж…

— Не се съмнявам. Когато се върне, искам двамата да се заемете с нещо, което току-що възникна.

Дъждът беше поотслабнал, но още ръмеше.

— Опитвам се да се свържа с моя човек, когото пратих да пази кардинал Гало — каза Спаня. — Но не успявам да установя контакт. Бяха тръгнали към залива Сейнт Томас, там имало някакво часовникарско магазинче. Искам да идете до там и да видите какво става.

— Смяташ, че има проблем?

— Имам неприятно предчувствие.

Люк беше чувал Стефани да казва това и вярваше на инстинктите й, но този човек тук не му беше никакъв.

— Трябва да попитам шефката си — заяви той. — И това не е молба. Ако имаш нещо против, напускам.

— Шефката ти в момента лети с хеликоптер за Рим, нямаш връзка с нея. Тя е с Котън Малоун и с временния Велик магистър. Който, между другото, е брат близнак на кардинал Гало.

— Ти всичко знаеш — отбеляза Люк.

— Това ми е работата и си прав. Преди те излъгах. Нямам разрешение от Стефани Нел да използвам услугите ти. Но ще го получа в първия възможен момент. Имам право обаче да се възползвам от услугите на госпожица Прайс, така че за момента ти решаваш дали да останеш, или да си ходиш. Е, решавай.

— Защо не се занимаваш с конклава?

— В момента хората ми подготвят нещата.

— А пък ти си тръгнал на лов за съкровища. Да се чуди човек.

— Мога да върша няколко неща едновременно.

Люк стана от масата и хвърли хартиените салфетки от вечерята си в кошчето за боклук.

— Долу е паркирана кола. Зелена тойота. Ето ключовете. — Спаня ги постави на масата заедно с един телефон. — В навигационното приложение на апарата са зададени координатите на мястото, където отивате. Ако си с нас, изчакай Лора Прайс да се върне и тръгвайте нататък. Ако ли не, дай й ключовете и телефона. Тя ще се справи. Трябва да откриете Гало и моя човек и да не ги изпускате от очи. Когато това стане, обадете ми се. Номерът ми също е в телефона.

С тези думи Спаня излезе. Люк нямаше избор. И Спаня отлично го знаеше. Длъжен бе да остане. Но сега поне имаше мобилен телефон. Грабна го и набра номера за спешни случаи на отряд „Магелан“. Но не успя да се свърже. На дисплея се появи надпис: Нямате включена услуга международни разговори.

Той се усмихна. Спаня определено не беше глупак.

Люк реши, че му се полага поне да се поосвежи. Кой знае кога отново щеше да му се удаде тази възможност. Той остави беретата на масата, влезе в банята, използва тоалетната, после си изми ръцете и наплиска лицето си. След като се избърса с хартиените кърпи, той се върна в стаята и ги изхвърли в кошчето за боклук.

И тогава вратата се разтвори с трясък, като буквално изхвърча от касата. Вътре нахълтаха двама мъже. Нищо във вида и държанието им не показваше дружелюбни намерения.

Люк нямаше време да посегне към пистолета, затова се завъртя на дясната си пета и заби лакът в корема на по-близката заплаха. Нападателят се преви от удара зашеметен. Той стисна зъби и насочи вниманието си към втория. Ритникът му го запрати към стената; закачените картини издрънчаха. Люк пристъпи към мъжа, за да го довърши, като за миг забрави за първия. Силен удар в гърба обаче му напомни за неговото присъствие. Последван от втори.

Сякаш електрически ток премина по гръбнака му. Краката му омекнаха, болката пречупи прилива на адреналин. Зави му се свят. Но Люк беше отлично обучен и трениран боец, ветеран от много ръкопашни схватки в тясно пространство. Знаеше как да блокира центъра на болката в съзнанието си и да продължи да се бие.

Той се обърна. В лицето му се стовари юмрук. Ако не беше изтръпването в гръбнака му, щеше да окаже съпротива, но беше твърде зашеметен, за да реагира. Мъжката фигура пред него се завъртя в пространството. Същото направи и стаята. Пореден юмрук го улучи в челюстта.

Той залитна назад.

Трети юмрук се заби в стомаха му и изкара въздуха от дробовете му. Последният удар бе нанесен едновременно с две ръце, които се стовариха като брадви върху шията му. Проснат на пода, Люк чу като в просъница гласа на единия от мъжете, който се беше надвесил над него задъхан:

— Вдигай го!

Опита се да реагира, но не можеше.

Мъглата в мозъка му пречеше на мускулите да се подчиняват. Силни ръце го стиснаха за китките и глезените. Той искаше да окаже съпротива, но мускулите му бяха парализирани.

— Да го изхвърлим през прозореца — предложи единият от мъжете.

Малоун скочи от хеликоптера. Бяха се приземили точно в центъра на Стадио ди Марми, Мраморния стадион. Отвъд пистата за лекоатлетически състезания се издигаха пейки за двайсет хиляди зрители. В горния край на трибуните различи смътните очертания на гигантски статуи, напомнящи Древна Гърция.

Докато роторите постепенно забавяха ход, тримата се насочиха към изхода. Гало вървеше напред с тежката чанта. Пилотите останаха да чакат в кабината. Тази част от Рим изглеждаше съвършено пуста в ранния сутрешен час; Форо Мусолини — или Форо Италико, както му викаха днес — беше притихнал.

Заизкачваха се по една рампа; по стара традиция стадионът беше вкопан надолу, така че най-горният ред седалки бяха на равнището на земята. Гало ги поведе към фонтан, увенчан с огромна каменна топка, която се въртеше свободно върху подавана под налягане струя вода. Вляво от тях започваше широка алея.

— Пиацале дел’Имперо. Имперската алея — обясни Гало. — Паметник на фашистката пропаганда. Един от малкото, оцелели по света. Брат ми би оценил наглостта на целия замисъл.

Улични лампи обливаха в жълта светлина пътя им между два реда масивни мраморни блокове. Самата алея беше застлана с мозаечни плочки, подредени във вид на карти, лица на хора, спортни сцени и пророчески лозунги. Докато крачеха нататък, Малоун прочете няколко. Dvce. Вожд. Dvce a noi. Вождът с нас. Molti emici molto onore. Много врагове, много чест. Dvce la nostra giovinezza a voi dedichiamo. Дуче, посвещаваме ти нашата младост.

Наглост беше думата.

— Това място е било наполовина спортно съоръжение, наполовина метафора — каза Гало. — Мусолини се надявал, че спортът като предпоставка за физическо здраве ще осигури място на Италия под слънцето. Преплитането на спортната и военната слава е в основата на фашизма. Брат ми също обича метафорите. Той смята, че ако на всички бъде напомняно за миналото на католицизма, това някак си ще гарантира неговото бъдеще. Подобно на фашистите, брат ми е подготвил на Църквата една смесица от страх и невежество.

— Вие двамата определено имате разногласия — каза Стефани.

— Той е мой близнак, двамата сме свързани и аз го обичам. Но, слава богу, винаги съм бил в състояние да разгранича роднинските си чувства от мнението, което имам за него като кардинал.

Малоун не знаеше почти нищо за кардинал Гало. Но тези двамата определено имаха проблеми.

— Нещо от Люк? — попита той Стефани.

— Нищо.

В далечния край на алеята се издигаше обелискът. Нито един прожектор не беше насочен пряко в белия мрамор. Той съществуваше, но никакви усилия не се полагаха за разгласяване на този факт. В радиус от пет-шест метра наоколо бяха разположени в кръг прожектори, насочени право нагоре, към небето. Формата му също беше нетрадиционна — висока централна колона, заобиколена от стъпаловидно заобикалящи я каменни блокове.

— Изсечен е от един-единствен блок — каза Гало. — Триста тона. Опакован в дъски и железни обръчи и превозен по море и нагоре по Тибър до тук. Нужни са били три години, за да го оформят и изправят нагоре. Висок е седемнайсет метра. Всеки етап от процеса е документиран и отразен във фашистката преса, за да се напомпват масите с благоговение.

Интересно как диктаторите изискват подобни демонстрации на величие, за да докажат легитимността на собствената си власт, помисли си Малоун. Демократично избраните лидери никога не изпитват тази необходимост, тъй като получават властта си на избори от народа, а никой не очаква от тях да са безгрешни. Всъщност именно грешките понякога се оказват стъпало към величието. Докато диктаторите никога не си признават провала. Те предпочитат грешките им да бъдат забравени, удавени в показност.

Приближиха се към обелиска. Гало посочи с пръст нагоре.

— Обърнете внимание на надписа.

Малоун се взря през сиянието на прожекторите. Надписът беше ориентиран вертикално, изцяло с главни букви: най-отгоре пишеше MVSSOLINI, малко по-надолу DVX.

— Буквите са изсечени в камъка, а не просто гравирани — поясни Гало. — За да не могат да бъдат изтрити от дъждовете или премахнати. Дучето е мислил далече напред. Направил ги е големи и дълбоки, за да останат завинаги.

Каква ирония, помисли си Малоун. Също като спомените за самия фашизъм, които днес сякаш още витаеха.

Те заобиколиха паметника. По мраморната повърхност нямаше никакви други обозначения, ако не се брояха думите Opera Ballila Anno X, изрязани в един висок панел в основата.

— Младежката фашистка организация „Балила“ също се е обезсмъртила тук — каза Гало. — Отбелязали са десетата си годишнина. Обелискът е открит на четвърти ноември трийсет и втора, в деня, когато са се навършили десет години от Похода на черноризците към Рим и началото на фашисткия режим.

— Истинско чудо е, че това нещо още стои — каза Стефани. — Всички реликви, свързани с Хитлер, са премахнати. Докато с Мусолини сякаш е различно.

— Опитали са се да го взривят през четиресет и първа, но едва са го издраскали. От десетилетия много хора искат да бъде съборен, но италианците не изпитват нужда да заличават историята си. — Гало посочи с ръка обелиска. — Дори когато е пресилено драматична. За тях разрушаването на подобен паметник е признак на слабост и страх, а не на сила.

Той продължаваше да оглежда извисяващата се нагоре конструкция.

— Знаем, че Мусолини е поставил кодекса си вътре — продължи Гало. — Това е ясно казано във вестниците от онова време. Но никой не знае точно къде. Извършено е на церемония в тесен кръг, за която не са оцелели никакви свидетелства. Както виждате, ако не броим самия стълб, на паметника има само един камък с някаква маркировка. Може да се допусне, че кодексът е зад него. Какво ще кажете? Тази мраморна плоча би трябвало да е около пет сантиметра дебела.

— Поне.

Плочата с надпис Opera Ballila Anno X беше с размери приблизително два и половина на метър и нещо. Тежък, солиден мраморен паралелепипед, изваян, за да трае вечно. И досега бе оцелял 80 години. Малоун знаеше какво иска Гало, затова се изкачи върху фундамента и огледа голямата буква X, изсечена в мрамора — цифрата от надписа Anno X, отбелязващ десетгодишнината на фашисткия режим.

— Дали това бележи точното място?

— Ами аз не виждам по-логичен белег.

Гало отвори чантата и извади два тежки чука и електрическо фенерче. Малоун пое единия от чуковете, а Гало грабна другия и се изкачи върху фундамента. Стефани им светеше отдолу с фенерчето.

Малоун се усмихна наум на тази ирония на съдбата. Колко пъти досега беше повреждал обекти от Списъка на световното културно наследство? Твърде много, за да ги преброи — и винаги по случайност. Сега обаче бе дошъл тук, за да унищожи умишлено част от историята.

Той стисна дръжката на чука и замахна. Ударът се стовари право върху цифрата X. Гало нанесе втория удар. Но мраморната плоча не помръдна. Повториха.

— Усетихте ли? — попита Гало. — Като че ли леко поддава. Може би кухината е отзад.

Стефани държеше фенерчето, насочено в десетката, от която радиално бяха започнали да се разпространяват малки пукнатини. Малоун се огледа. Наоколо все още не се виждаше жива душа. Но със сигурност имаше охранителни камери. А досега никой не се бе притекъл в защита на обелиска.

Възобновиха офанзивата. Още няколко удара и мраморът капитулира. Двамата с Гало се дръпнаха назад, за да избегнат падащите отломки и облака прах. Както и очакваха, зад външната облицовка се разкри малка кухина. Той остави чука и зачака прахта да се разнесе. Стефани му подаде фенерчето.

Вътре се виждаше метален цилиндър, дълъг около шейсет сантиметра и петнайсетина в диаметър; върху матовата му повърхност беше гравирано фашо. Гало се пресегна, извади го и го постави върху ръба на фундамента.

— Как ще го отворим? — попита Стефани.

— Направен е от олово и краищата му са запоени — каза Гало. — Би трябвало да можем да счупим шева. Идеята е била един ден запечатаното вътре да може да се извади. Нося чук в чантата.

— Знаете много за тези неща — подметна Малоун.

— Ние отдавна изучаваме Мусолини и фашистите. Надявам се онова, което търсим, да се окаже вътре.

Стефани подаде чука на Гало, който започна леко да почуква единия край на цилиндъра по запоения шев.

— Използвали са нарочно мек метал и съвсем малко калай — каза Гало. — Важното е било контейнерът да запази херметичността си.

Дъното поддаде и Малоун освети с фенерчето вътрешността на цилиндъра, където имаше нещо, навито на руло. Гало го издърпа навън. Не беше хартия. А нещо по-твърдо. И дебело. Пергамент.

Гало разви листа. Едната му страна беше изписана на ръка с черен туш. Най-горе се четяха думите Codex Fori Mussolini. Но вниманието им привлече онова, което изпадна, докато Гало развиваше документа.

Друг лист. По-тънък, пожълтял и крехък. Хартия.

Люк висеше във въздуха, уловен за китките и глезените от двамата си похитители. Главата му се люлееше безпомощно, беше все още зашеметен. Носеха го към единия от прозорците, очевидно решени да го метнат през стъклото. В този момент през отворената врата видя Лора, която нахълта в стаята и се нахвърли върху десния похитител, който пусна ръката и крака му, за да насочи вниманието си към нея. Люк мигновено се измъкна от хватката на другия мъж, падна на пода и го подкоси с един ритник през глезените. После го сграбчи с дясната си ръка отзад през шията, като продължи да притиска гръкляна му, докато мъжът изгуби съзнание. В това време Лора вече беше обезвредила своя опонент, който лежеше неподвижно на пода.

— Кои бяха тия идиоти? — попита задъхан той.

— Нямам представа. Но са дошли право тук, в тайна квартира на Ведомството, което значи, че познават работата на Спаня.

— А къде е той?

— В друга тайна квартира, недалече от тук. Той и шефът ми ме отведоха там преди малко, когато излязохме.

Тази тема просто плачеше да бъде разровена, но за момента Люк реши да изчака и се наведе да претърси двамата мъже. Нямаха документи за самоличност. Нито оръжие. Забрави ги, каза си той. Мисли!

— Вземи един чаршаф от леглото — каза й той. — Ще го накъсаме на ивици и ще вържем тия хубавци. Ще се занимаем с тях по-късно.

После Люк пристъпи към масата и взе телефона, ключовете и пистолета си. Време беше да открият Спаня.

Малоун вдигна навития лист хартия, който бе изпаднал от цилиндъра. Хвана го внимателно за краищата; псе пак сегашното му поприще го бе приучило да борави с редки и ценни документи.

Той го разви и огледа страницата. Общо шест реда, изписани на машина. Превеждайки си наум от немски, той прочете текста на глас:

— „Съдържанието да се предаде лично на Фон Хомпеш. Това трябва да стане незабавно и с всички евентуални указания. Там, където маслото среща камъка, смъртта е краят на един тъмен затвор. Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони. HZPDRSQX“

— Какво означава това? — попита Стефани.

— Да се махаме от тук, преди да са ни открили — каза Гало. — Мога да ви обясня част от написаното, докато пътуваме.

Двамата скочиха от фундамента и върнаха инструментите в брезентовата чанта. Гало нави на руло пергамента и листа хартия и ги пъхна обратно в оловния цилиндър. После тръгнаха по обратния път по широката алея към стадиона. Малоун носеше цилиндъра.

— Рицарят, написал този текст, е бил представител на Великия магистър Фердинанд фон Хомпеш за Малта като приор на la nostra ronti maggiore della sacra religione — каза Гало.

— Нашата главна Църква на светата вяра — преведе Малоун.

— Конвенционалната Църква на малтийските рицари — каза Гало. — Катедралата във Валета. Дълго време мислехме, че тайната се намира в нея, просто заради връзката между приора и Фон Хомпеш.

— Но това не е всичко, така ли? — попита Стефани.

— Има още — отвърна Гало.

Той им разказа за мъжа, изтезаван от Наполеон по време на нашествието в Малта. Чиито китки били приковани с пирони за масата и въпреки това мълчал докрай пред френските нашественици.

— Легендата гласи, че мъртвият е оставил начин да бъде открита Ностра Тринита. Този мъж бил приор на катедралата и член на Тайното братство. След като Наполеон го убил, бил погребан в църковно гробище на източния бряг на Малта. И останал там, необезпокояван от никого, докато гробът му не бил разкопан през хиляда деветстотин и трийсета.

— От Мусолини ли? — предположи Малоун.

— Да. И той очевидно е намерил нещо, което е привлякло вниманието на двама поредни папи. И е било достатъчно, за да ги държи далече от политиката. Винаги сме си мислили, че от този гроб е излязло нещо твърде съществено.

— Дали това е посланието, което току-що прочетохме? — попита Стефани.

— Трябва да е то. А има и още нещо. — Гало се спря и остави тежката брезентова чанта на земята. — Мусолини е убил трима от нашите братя, за да се сдобие с това, което прочетохме. Тези мъже, както и онзи отдавна загинал приор на катедралата са изпълнили дадената клетва за вярност. Ние винаги сме вярвали, а сега вече знаем със сигурност, че Мусолини не е открил нищо. Държал е Ватикана с лъжа. Доста добре скалъпена, наистина, но лъжа.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Много просто — намеси се Малоун. — Ако наистина беше открил заветния документ, сега той щеше да се намира в цилиндъра вместо някакви заплетени указания как може да бъде открит.

— Да. Освен това по всичко личи, че е променил оригиналното послание, защото в Малта през осемнайсети век не е имало пишещи машини. Оригиналът със сигурност е писан на ръка. Да се надяваме, че е преписан правилно. Сега е наша задача да открием онова, което той не е успял, и да го предадем на Ордена за съхранение.

Малоун долови болката в гласа му. Нямаше съмнение, че членуването в което и да било оцеляло през вековете тайно братство изискваше здрава мъжка дружба. Но една общност с ясно изразена религиозна окраска и исторически цели придобиваше напълно различни измерения. Бяха изминали над осемдесет години от смъртта на онези трима рицари, а раната в душата на Полукс Гало беше още прясна.

— Трябва да отидем до Малта — каза Гало.

— Защо смятате така? — попита Малоун.

— Закодирано е в думите, които току-що прочетох. Там, където маслото среща камъка. Онова, което търсим, е там.

Кастор Гало не бе помръднал.

Нито пък Чатърджи, проснат на няколко метра от него.

Откакто мъжът си тръгна, никой друг не се бе приближавал през тунела. Ако не се броеше плискането на вълните отвън, последният звук, който бе чул, беше отдалечаващото се бучене на двигателите на моторницата. Никога през живота си не бе виждал да се стреля по жив човек. А днес двама души бяха загинали пред очите му от куршуми.

Към умората му се прибавяше и усещане за безнадеждност. Той трепереше, с всяка пора на тялото си излъчваше страх като ранено животно. Беше изпаднал в шок. Трябваше да се вземе в ръце. Но съзнанието за случилото се не допринасяше с нищо за облекчаване на дълбокото отчаяние, което го бе обхванало. Срам го бе от самия себе си.

Слава богу, наоколо нямаше никой, който да види слабостта му. От която не биваше да проявява и следа в предстоящите дни.

Църквата беше наранена и хвърлена в хаос. Китай и Русия се отдалечаваха все повече от нейната орбита. Европейците не ходеха на неделна служба. В Централна и Южна Америка здравата й някога хватка беше отслабнала. А в Северна беше най-зле. Покварени свещеници и епископи бяха нанесли неизмерими вреди. Хората напускаха масово. Малцина се записваха да учат за свещеници. Католиците все по-малко се интересуваха от религията. Традиционалистите бяха подмамили много от вярващите при себе си, докато младите бяха като цяло лишени от илюзии. Образованите миряни, изглежда, нямаха никакво желание да повтарят наизуст катехизиса и да пренебрегват ужасния въпрос: защо.

Назрял бе моментът за човек на действието. Който да познава законите и наследството на Църквата, да уважава традицията и да вярва, че истината се намира във Ватикана и не е нужно да бъде насаждана насила. Римокатолическата църква беше най-великата династия в историята на човечеството. Но мекушави папи и неспособност за мислене я бяха отклонили от пътя. На това трябваше да се сложи край.

Той възнамеряваше да се обърне към Кардиналската колегия. Не към всички кардинали, но имаше някои предвид. Такива, които бяха в състояние да упражнят влияние и да увлекат след себе си останалите, за да събере гласовете, които му бяха нужни за папския престол. Беше си въобразил, че притежанието на Константиновия дар ще му свърши работа за целта, но Спаня току-що му бе предложил нещо по-добро. То се намираше на флашката, която Чатърджи му бе показал.

Гало овладя емоциите си и запълзя напред по грапавия камък, като се молеше флашката да е още у него. Чатърджи беше паднал на лявата си страна и той претърколи трупа, преди да претърси джобовете. Флашката беше там. Слава богу. Неговото спасение. Стига да беше истинска.

Жалко за Чатърджи. Човекът се бе опитал да помогне, макар че Гало си задаваше въпроса какво ли щеше да му поиска Спаня насреща. Едва ли нещо толкова просто, както Чатърджи му го бе представил. Да запази службата си? Кардиналска тиара? Сигурно залогът беше по-висок.

И ето ти сега. Убийци. Мъже, които хладнокръвно застрелваха други без угризения. Но кои бяха те? Защо не застреляха и него? Ако в Гало все още бе останало някакво подобие на вяра, трябваше сега да падне на колене и да каже една молитва на благодарност, като поиска и Божието напътствие. Но той много отдавна бе загубил вярата си в съществуването на някаква милостива всемогъща сила, която наблюдава земните дела с благоволението на любящ баща. Това беше мит, част от религията, създадена и организирана от човека и просъществувала благодарение на човека вече две хиляди години.

Спаня беше прав в едно. Веднъж заключени в Сикстинската капела, където никой да не може да иска помощ отвън, кардиналите трябваше да бъдат подложени на натиск. Но всяко нещо по реда си. Първо да се махне оттук.

Той се изправи и тръгна опипом през тъмния тунел. Дайсата беше завързана за една скала, сякаш го очакваше. Но дали не беше капан, начин да го подмамят обратно във водата?

Той отхвърли тази мисъл като параноя. Ако онези мъже, които и да бяха те, го искаха мъртъв, щяха да го застрелят заедно с Чатърджи.

Той скочи в лодката и развърза въжето. Три дръпвания на въжето и двигателят запали. За последен път бе управлявал лодка като дете заедно с баща си. Гало я изкара на заден ход в залива. Бурята беше отслабнала, вятърът беше утихнал, дъждът се бе превърнал в ситен ръмеж. Той обърна лодката с носа напред и пое към открито море. Наоколо не се виждаха никакви други съдове. Въпросът беше: накъде? Можеше да се движи успоредно на южния бряг, да се добере до Валета, след което по най-бързия начин да се махне от острова.

Или пък да се върне по обратния път до къщата на часовникаря. Там щеше да гъмжи от полиция, като се има предвид, че една кола се бе взривила. Гало можеше да помоли за полицейска закрила, позовавайки се на статута си на кардинал. Да настоява за превоз обратно до Рим. Но това би означавало случаят да се разчуе, а точно в момента той не можеше да си позволи около него да се вдига шум.

Остават само още няколко часа. Кротувай си и не се навирай в блъсканицата. Нека нашият нов приятел свърши мръсната работа.

Този съвет бе получил по телефона неотдавна. И все пак домът на часовникаря му се струваше най-безопасен избор.

Той дръпна лоста и зави на изток.

Малоун вече дремеше, когато служебният самолет на Министерството на правосъдието се издигна във въздуха от римското летище „Фиумичино — Леонардо да Винчи“. Той, Стефани и Полукс Гало бяха взели хеликоптера за краткото разстояние от обелиска до летището и бяха заварили самолета да ги очаква — същият, който бе докарал Стефани. Само двамата с Гало обаче щяха да извършат деветдесетминутния полет на юг до Малта. Стефани взе хеликоптера обратно за Рим, до Палацо ди Малта, където само преди няколко часа се бе озовал Малоун.

Докато пътуваха към летището, тя получи обаждане по телефона и каза, че определени проблеми изискват непосредственото й внимание. Не даде подробности, а и той не й поиска. Познаваха се добре. Джеймс Грант бе изпаднал от радара, което беше смущаващо. В Лондон нямаха представа къде се намира, а номерът, който имаше Малоун, се включваше директно на гласова поща. Стефани го увери, че ще наблюдава ситуацията от американското посолство, и поиска да я държат в течение за случващото се, след като кацнат.

Самият Гало бе странно мълчалив. Седеше със затворени очи на мястото си, вероятно опитвайки се да подремне. Но Малоун нямаше нищо против. Трябваше му време, за да мисли.

Там, където маслото среща камъка, смъртта е краят на един тъмен затвор. Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони.

Що за смахната комбинация от безсмислици. Думите не бяха подбрани наслуки. Но не означаваха и нищо разбираемо. Пък и тези букви.

— Какво искахте да кажете с това, че посланието сочи Малта? Там, където маслото среща камъка. Вие очевидно знаехте точното значение.

Гало се надигна на седалката; изглеждаше раздразнен.

— В първата част просто се иска посланието да бъде доставено на Фон Хомпеш. Очевидно приорът на катедралата го е съставил за своя Велик магистър. Като това е станало, преди да бъде пленен от Наполеон. Всички данни сочат, че единствено приорът е бил замесен в укриването на реликвата. Няма сведения да е напускал острова през периода от четиресет и осем часа между пристигането на Наполеон и смъртта си. Съмнявам се да е посветил и други, така че каквото и да е укрил, се намира в Малта. Освен това да вземем Матия Прети. Какво знаете за него?

— Никога не съм го чувал.

— Бил е като много други, дошли в Малта през седемнайсети век. Хора, търсили голяма цел, място, където да живеят пълноценно и да се реализират. Бил италиански художник и прекарал в Малта остатъка от живота си, като превърнал катедралата в истинско чудо. Сводестият таван на кораба бил неговият шедьовър. Нужни му били шест години, за да го изрисува. Там били изобразени осемнайсет епизода от живота на свети Йоан Кръстител. Обикновено такива стенописи се изпълнявали с водни бои. Но той нарушил традицията и работил с масло направо върху камъка.

Малоун разбра връзката. Там, където маслото среща камъка.

— Всичко сочи катедралата на Валета.

— Така изглежда и има логика. Французите се появяват без предупреждение. Битката за острова продължава малко повече от ден и завършва с пълна капитулация. За жалост, само нищожна част от съкровищата и архивите са изнесени в безопасност. Повечето са плячкосани от французите и изгубени завинаги, когато корабът, в който били натоварени за съхранение, потънал на път за Египет.

Гало помълча малко, после продължи:

— Това е мрачен период в нашата история. Още преди идването на Наполеон като рицари сме били изгубили чувство за цел и посока. Редиците ни били оредели в резултат от протестантската Реформация. После приходите ни от европейски дарители се свили практически до нула. Самата Малта бил един гол остров, който не произвеждал нищо, годно за износ. За да изкарваме пари, сме се обявили за полицаи на Средиземно море, защитаващи християнското корабоплаване срещу отоманските корсари. Постепенно до такава степен сме се усъвършенствали, че сами сме се превърнали в пирати, нападащи и плячкосващи корабите на мюсюлманите. Така сме натрупали много пари, но както може да се очаква, беззаконието довело до морален упадък, който се просмукал в целия Орден. В един момент сме се поставили над крале и кралици, над закона, и така сме си създали дори повече врагове от преди. Така че никой не се трогнал, когато французите завзели Малта и ни изгонили от там. — Гало помълча, после продължи: — Едва към края на осемнайсети век сме преоткрили първоначалното си предназначение: да помагаме на болните. Слава богу, въпреки изтезанията онзи приор не изменил на дълга си и отказал на Наполеон да му предаде Ностра Тринита. Съкровището ни е останало скрито, а сега знаем със сигурност, че дори Мусолини не е успял да го намери.

Малоун посочи с пръст цилиндъра, поставен върху една от седалките.

— Как можем да сме сигурни, че посланието е същото като на приора? Вие сам казахте, че текстът е написан на машина по заповед на Мусолини.

— Не можем. Но самият факт, че го открихме, съответства на онова, което ви разправих за Мусолини и казаното от него пред нашия Велик магистър на единствената им среща през трийсет и шеста. Той е казал, че е променил спомена, за да го запази. След което го е скрил така, че никой да не го намери. Трябва да приемем, че не е променял нищо. Защо да го прави? Един ден това послание би могло да му послужи.

— Интересно, че самият Мусолини не се е опитал да го открие.

— Не му е било нужно. Достатъчно е било да убеди папата, че знае къде е.

— Но със скриването на това послание той сякаш се е опитвал да предразположи папата.

— Така е. Определено. При цялото си самохвалство Мусолини е изпитвал страх от папите. Политиката му е била да ги ухажва и в известен смисъл е успяла и пред двамата.

— Какво ли е нужно, за да изнудваш един папа?

— Аз самият си задавам от години този въпрос. От частите на Ностра Тринита единствено Константиновият дар би могъл да представлява заплаха. Другите два документа са известни, имат копия във Ватикана. Но Константиновият дар би трябвало да е нещо уникално. Винаги сме смятали, че Мусолини е използвал заплахата с публичното му разкриване с користни цели като инструмент за изнудване. Но дали е така? Никога няма да разберем. Знаем само, че папите не са се противопоставяли открито на фашисткото правителство.

— И все пак Църквата съществува от около две хиляди години. Какво ли би могло толкова дълбоко да я уязви? Би трябвало да е нещо, което да я разтърси до основи. Да подсече краката, на които стои.

— Особено нещо, което е щяло да получи силен обществен отзвук през трийсетте и четиресетте. Нещо взривоопасно, което Църквата не би могла да преживее. Били трудни времена. Светът затъвал в разрушителна война. Основната грижа на хората била да оцелеят. Религията не била важен аспект от живота им. Ние отдавна спекулираме какво ли би могъл да съдържа този документ, но всичко се свежда именно до спекулации.

— Колко време е бил ваше притежание?

— Не се знае нищо повече от това, че е попаднал в ръцете ни някъде през тринайсети век. Но как? Нямаме представа. Подробностите се губят назад във времето. Знаем със сигурност обаче, че е останал при нас до Наполеоновото нашествие.

— И никой не го е чел, така ли? Няма устни предания, свързани с него?

— Нищо не е оцеляло до наши дни. Документът е бил грижливо пазен от Тайното братство. Сега поне имаме някакви улики къде би могъл да се намира.

— Проблемът с членовете му остава обаче — напомни му Малоун.

— Давам си сметка и трябва да бъдем нащрек. Те вероятно също съзнават важността на катедралата. Освен това ще научат, че съм пристигнал в Малта. Не бива да подценяваме обхвата на влиянието им.

— А какво ще правим с брат ви?

Макар Стефани да не бе разкрила почти нищо, преди да отлети за Рим, тя бе споменала, че архиепископ Даниел Спаня е бил убит заедно с още един от хората на Ведомството. Кардинал Гало, първоначално изчезнал, бил открит от Люк, който в общи линии владеел ситуацията на терена.

— Ще говоря с него — каза Гало с глух глас. — Той ни причини твърде много неприятности. Ще мине време, преди да поправим стореното.

Малоун беше единствено дете. Баща му бе починал, когато Котън беше на десет, и той бе свикнал да се осланя на майка си. Добра жена. Все още живееше в Централна Джорджия. Тя също нямаше братя и сестри, така че с него родът Малоун прекъсваше. Поне по кръвна линия. Синът му Гари, също единствено дете, се водеше изцяло негов освен генетично — продукт на кратка афера, която жена му бе имала преди седемнайсет години. Двамата бяха решили да погребат демоните от миналото, но той щеше да излъже, ако кажеше, че перспективата за края на рода Малоун му е безразлична.

— Брат ми и аз сме излезли от една утроба — каза Гало. — Физически сме идентични, макар че аз полагах големи усилия да променя външния си вид, за да не ме свързват с него. Но като мислене сме различни като деня и нощта. Винаги съм се опитвал да водя свой живот, да страня от общественото внимание, да не си навличам неприятности. Да бъда полезен, а не досаден. Както ви казах, не съм молил да ме изберат на този пост. Поех го по необходимост, за да овладея една твърде неприятна ситуация. Когато имаме нов папа, рицарите ще се съберат и ще изберат нов Велик магистър.

— Вас?

— Постът се полага на друг. Бях пределно ясен, когато приех да го заема временно.

— Все още не виждам какво цели брат ви, предизвиквайки хоспиталиерите. Струва ми се, че насила се опитва да си навлече неприятности.

— Той вирее само в конфликтна среда. Издирва Ностра Тринита, защото по някаква причина си е въобразил, че ще го направи папа.

— А така ли е?

— Не виждам как, но той е убеден… брат ми вечно е убеден в нещо.

Гало отново затвори очи и се облегна назад в креслото. През прозорците на самолета се виждаше мрак, а осветлението в салона беше намалено. Монотонното бръмчене на двигателите действаше приспивно и успокояващо.

Щяха да кацнат след повече от час. Малко почивка би им дошла добре. Макар Малоун да предпочиташе отговори.

Люк беше застанал на пистата и се взираше в нощното небе. Лора и кардинал Гало бяха влезли в малкото здание на терминала. Тримата бяха изминали с колата краткото разстояние от залива Сейнт Томас до основното летище на Малта. Гало не се бе противил да тръгне с тях и Люк разбра защо, след като чу разказа му за премеждията в морето. Той най-после успя да се свърже със Стефани по телефона и научи за случилото се в Италия. Лора се обади на шефа си и в Синята пещера, която Гало им бе описал, бяха изпратени хора, за да открият група на Чатърджи. А сега самолетът с Котън Малоун и брата близнак на кардинала се готвеше за кацане.

Слава богу поне, че Стефани беше останала в Рим. Точно сега той нямаше никакво желание да се виждат лице в лице. Не се бе справил добре. Бяха го изпратили на разузнавателна мисия, а той я бе превърнал в игра на войници. А сега на всичко отгоре Малоун идваше да разчиства след него. Всъщност Люк го харесваше. Нещо повече: уважаваше го. Но Малоун беше пенсионер, а това беше неговата — на Люк — мисия. Той беше оплескал работата и сега негова бе задачата да я оправи, и то без помощта на някакъв бивш агент от разузнаването и настоящ антиквар.

Но нищо не зависеше от него. Стефани му бе наредила да слуша за всичко Малоун, а обясненията щели да почакат. Чудесно. Нямаше търпение.

Наближаваше два през нощта и главният терминал на международното летище беше тих като гробище. Никакъв рев на двигатели не смущаваше нощната тишина. Той беше застанал до терминала за частните самолети; вдясно от него имаше няколко такива. Един до друг, всеки струващ десетки милиони долари. Откъм север се задаваха примигващи светлинки, които се увеличаваха и слизаха надолу. Поредната скъпа играчка допря пистата и плавно допълзя до другите. Отстрани имаше надпис „Министерство на правосъдието“. Докато двигателите още се въртяха, на отворената вратичка се появиха две мъжки фигури. Първо Малоун, а мъжът след него вероятно беше Полукс Гало. Със същата височина и физика като кардинала, но с различна прическа и брада. Когато се приближиха, Люк видя и приликата в лицата. Малоун се здрависа с него, после го представи на другия:

— Люк е действащ агент от отряд „Магелан“. Той ръководи мисията.

— Не знам такова нещо — възрази Люк.

— А какво ти бях казвал за работата на терен?

Той се усмихна, припомняйки си съвета, който бе получил при първата им съвместна задача. Можеш да правиш всичко, което поискаш, стига да свършиш работата.

— Така че забрави какво ти е казала Стефани — каза Малоун. — Това не е моят филм. Аз съм в поддържаща роля. Къде е кардиналът?

Люк се почувства по-добре след този вот на доверие. Още една причина да харесва Малоун. Беше прям във всичко. Люк посочи с ръка и тримата влязоха в бетонната сграда. Братята се поздравиха с топлината на два алигатора. Без здрависване. Без прегръдка. Дори без усмивка на любезност. Подобна отчужденост беше необяснима за Люк, особено като си помислеше колко близки чувстваше собствените си братя и сестри.

— Е, доволен ли си от себе си? — попита студено Полукс Гало.

— Моментът не е подходящ — отвърна кардиналът.

— За теб моментът никога не е подходящ. Заради твоето безразсъдство умират хора, Кастор.

— Нямам нужда от лекциите ти. Трябва да се върна в Рим.

— Не и преди това да приключи — каза Люк. — Имам информация за всичко случващо се в Италия, както и указания никой от вас да не напуска острова, докато нещата не се успокоят.

Кастор Гало винаги бе харесвал катедралата „Свети Йоан Кръстител“. Солидна, с изчистени форми и дебели стени, внушаващи непоклатимост и сила. От двете страни на главния вход се издигаха две високи осмоъгълни камбанарии. Неслучайно всички останали църкви на острова се опитваха да уподобят стила и формата й.

Рицарите бяха избрали хитро мястото — висока точка и центъра на техния нов град, която да се вижда отвсякъде на острова и далече извън него. Строгата й фасада беше обърната на запад, а олтарът — на изток, според традицията от XVI в. Зад привидно скромната външност се криеше неописуемо разнообразие на бароково изкуство, посветено изцяло на Йоан Кръстител, светеца покровител на рицарите. Всичко беше свързано с Ордена, макар че и Наполеон бе оставил своя отпечатък. Още щом французите бяха завладели острова, епископът на Малта се бе обърнал към него с молба. Той бе искал църквата за своята епархия и виждаше в нашествието удобен повод да я отнеме от рицарите. Наполеон бе изпълнил желанието му и бе издал декрет, според който църквата трябвало да бъде достъпна за всички миряни.

Кастор Гало не знаеше какво да мисли за попълненията в екипа. Но какъв избор имаше? Спаня и Чатърджи бяха мъртви. Слава богу, флашката беше на сигурно място в джоба му. Не бе казал дума за нея и нямаше намерение да я споменава. Тя беше неговият трофей. Но какво ли се бе случило с трупа на Чатърджи? Дали убиецът му се бе върнал да го прибере? И ако да — защо?

Те заобиколиха катедралата и се озоваха на малко площадче пред един от страничните й входове. Паважът беше мокър от дъжда. Въпреки късния час на площада все още тук-там се виждаха хора. По пътя от летището Полукс се бе свързал по телефона с фондацията, която стопанисваше катедралата, за да ги уведоми, че идва. Макар хоспиталиерите вече официално да не бяха собственици на храма, те упражняваха значително влияние върху начина, по който се ползваше. Всъщност това вече не беше точно храм. По-скоро, туристическа атракция. Преди четиресет години нещата бяха изглеждали съвсем различно. Тогава на острова идваха по-малко туристи. Светът тепърва щеше да открива Малта. Той си спомни как с родителите си бе идвал няколко пъти в тази църква и още много пъти, докато живееше в сиропиталището. Тук всичко му беше познато. А защо тогава се чувстваше толкова не на място?

Дървените крила на вратата се разтвориха със скърцане и мъж на средна възраст по джинси им се представи като уредник. Беше блед, с извит нос и очила с дебели рамки; донякъде приличаше на бухал. Косата му беше разрошена, очите уморени — вероятно защото го бяха вдигнали от сън посред нощ.

Полукс пристъпи напред и пое ситуацията в свои ръце.

— Благодаря ви, че се отзовахте в този късен час. Важно е да останем известно време в църквата. Без да бъдем безпокоени.

Уредникът кимна. За Кастор беше странно да види брат си в силна позиция. Досега винаги той бе водил, а Полукс го бе следвал. Но си каза, че Полукс бе оглавил временно рицарите благодарение на него. Каквато и власт да притежаваше брат му, я дължеше на роднинската връзка помежду им. И сега на Кастор му беше неприятно да отстъпи кормилото, макар това да му изглеждаше разумно. Нямаше да спечели нищо, ако се конфронтираше с брат си. Освен това беше любопитен да разбере какво ли биха могли да открият. Но часовникът тиктакаше, конклавът щеше да започне след по-малко от десет часа. Всеки кардинал, който искаше да вземе участие в гласуването, трябваше да бъде в дом „Санта Марта“ не по-късно от десет сутринта. След това вратите се затваряха.

Той последва групата във вътрешността на катедралата. Освен широкия четириъгълен кораб имаше и два по-тесни странични, отделени с колони, които поддържаха оребрен сводест таван. На равни разстояния в страничните кораби имаше богато украсени параклиси. Въздухът тук беше значително по-хладен, отколкото отвън. Пищни каменни фризове и мраморни орнаменти във формата на листа и цветове, ангели и триумфални символи покриваха всеки квадратен сантиметър от стените, пода и тавана. Скрити лампи с дискретна кехлибарена светлина хвърляха отблясъци и причудливи сенки по мраморните стени. Близо петстотин години на непрестанно доизпипване, доукрасяване и полиране бяха произвели истински шедьовър на архитектурата.

— Оставям ви насаме — каза уредникът.

Полукс го спря с жест.

— Моля ви, недейте. Нужна ни е помощта ви.

Малоун си повтаряше наум, отново и отново, посланието на приора, като се спираше на последните два реда. Три ръце полагат, друга защитава. Три разцъфтели рози към редици и колони. През това време крачеше напред-назад по пода и се взираше в изображенията на надгробните плочи.

— Тук има над четиристотин гроба — каза уредникът. — Дори аз не ги познавам в подробности.

Нещо привлече вниманието на Малоун в предната част на кораба, точно пред стъпалата към главния олтар.

— Тези двата са идентични. Единият вляво от стъпалата, другият ето тук, вдясно.

— Двама рицари — уточни уредникът. — И двамата са се казвали Франческо Карафа, и двамата са били от Неапол. Единият починал през хиляда шестстотин трийсет и втора, другият — през хиляда шестстотин седемдесет и девета. По някаква неизвестна за нас причина вторият Карафа пожелал гробът му да бъде като този на първия.

Любопитно, наистина, но без връзка със сегашната дилема. Малоун се отдалечи от двата гроба близнаци и продължи да оглежда плочите. Другите правеха същото.

Всеки се опитваше да намери връзка между думите на посланието и пода. Още нещо привлече вниманието му.

Три лъвски глави върху един щит. С корони. Името на погребания отдолу рицар беше Франсоа дьо Мор Вентавон.

Малоун се зачете в надписа на латински. „Ръкоположен от своята религия за епископ на Марсилия, приор на Почитаемия език на Прованс и — последният му пост — приор на Сен-Жил.“ Три титли.

И тогава му просветна. През цялото време бе мислил в грешна посока. Три ръце полагат. Беше си въобразил, че става въпрос за някакво съвместно усилие, за трима души, които заедно полагат нещо — крайъгълен камък, покрив, основи на къща. Оказа се, че става дума за трикратното ръкополагане на Франсоа дьо Мор Вентавон.

— Ето тук! — провикна се той. — Трите коронясани лъва. Трите ръкополагания на Франсоа дьо Мор Вентавон.

— Може и да сте прав — отвърна Полукс Гало.

После Малоун се сети за следващата част от посланието.

— Трябва да намерим още една плоча с лъв на щит.

Люк излезе навън, следван от Лора, и погледна часовника си — 2:48 сутринта. По план трябваше да е някъде в Източна Европа, а вместо това се намираше на една скала насред Средиземно море, господ знае защо. Беше със същата риза, шорти и обувки както предишната сутрин — облекло, което само по себе си не беше неуместно за Малта, макар за миг в църквата да се бе почувствал леко неловко. Намираха се според близката указателна табела на площад „Свети Йоан“; наоколо в отразената светлина на прожекторите се разхождаха петдесетина закъснели туристи. Самата катедрала, осветена през нощта, се намираше в пресечната точка на множество улици. Твърде много възможности за евентуалния неприятел да се скрие, преди да удари.

— Да огледаме наоколо — каза той. — Ще направим една пълна обиколка около площада.

Беретата беше пъхната под колана му. Лора също беше въоръжена с пистолет, който нейните хора й бяха дали, докато чакаха пристигането на Малоун. Люк дори се радваше на възможността да излезе на въздух. Малоун беше надушил нещо и той с готовност го остави да се занимава с проблема. Люк също си имаше проблем и този проблем в момента стоеше до него.

— Аз съм натам — каза той. — Ти тръгни в обратната посока и ще се срещнем от другата страна на сградата.

Тя кимна и се отдалечи с бърза крачка.

Люк закрачи през павирания площад, но се спря под няколко дървета, използвайки дънера на едно за прикритие. Той хвърли бърз поглед назад; Лора вече приближаваше ъгъла на катедралата и скоро щеше да се скрие от очите му.

Той си спомни как като единайсетгодишен баща му го бе завел заедно с тримата му братя на първия му ловен излет извън Тенеси. В Небраска. В смразяващ костите студ. Три дни гониха сърни в просеките по стръмните склонове над една река, чието име вече не помнеше, две сутрини и един цял следобед мръзнаха в гората, без да зърнат сърна. Баща му и братята му бяха на края на силите си. Но той искаше още. Това беше първият му лов, първият случай да държи истинска пушка и да стреля с нея. И не искаше много — само един шанс.

Затова баща му направи това, което би направил всеки уважаващ себе си ловец от Тенеси. Заведе ги горе в планината да дебнат. Още два дни гониха сърните. Но колкото и хитър да беше баща му, стадото винаги беше на крачка пред него. Докато най-после той налучка логиката в режима им на придвижване. И им прегради пътя.

От далечния рид отекнаха два изстрела. Баща му провери посоката на вятъра — все още беше насрещен. Идеално.

— Другите ловци ги избутват към нас — беше казал той. — След минута-две цялото стадо ще бъде в долчинката. Ти си, сине.

И сега, като си спомни за този първи шанс, който му бе дал неговият баща и идол, Люк се усмихна.

Всичките петима мъже от семейство Даниълс се спуснаха надолу. Баща му се върна двайсетина метра нагоре по склона, за да вижда по-добре; след малко вдигна пет пръста — броя на животните, и посочи с ръка откъде точно се задават. Той все още усещаше в дланта си приклада на пушката „Уинчестър 94“. Стискаше с все сили дървото, сякаш я душеше. Брат му Марк поклати глава и му направи знак да охлаби хватката.

— Дръж я леко, като бебе.

Лора беше завила зад ъгъла и не се виждаше. Той излезе от укритието на дърветата и тръгна след нея, като стъпваше бавно, за да й даде преднина.

В съзнанието му нахлуваха спомени от онзи лов. Сърните се приближаваха, стъпвайки по изсъхналите листа и полустопения сняг. Дишаха дълбоко и равномерно, изпускайки бели облачета пара, без да си дават сметка за опасността, която ги очакваше. Спряха се на двайсетина метра от него. Той дръпна затвора на пушката и вкара патрон в цевта. Бавно. Полека. Прикладът беше долепен до рамото му. Подаде се иззад дънера на едно дърво, за да вижда по-добре целта. Студът хапеше лицето му.

После Люк дръпна спусъка. Трясък и откат. По-силен, отколкото си го бе представял, като едва не го събори по гръб.

Двете женски с едногодишни сърненца се разбягаха, но куршумът улучи сръндака в плешката, прекърши гръбнака му и го повали на място.

Всичко около онзи ден се бе запечатало дълбоко в съзнанието му. Първият му смъртоносен изстрел. При това — в присъствието на баща му и братята. Пък и поуките, които бе извлякъл от този излет. И които помнеше до ден-днешен.

Да зададеш глупав въпрос е по-добре, отколкото да сториш някоя глупост. Наблюдавай околните и се учи от тях. И никога не използвай наготово всичко, което ти се предлага. Вместо това, накарай придобитите знания да работят за теб по твоя начин. Добри съвети, които му вършеха добра работа и тогава, и сега.

Люк стигна до ъгъла на катедралата и надникна зад него; Лора беше на около трийсетина метра напред, наполовина на разстоянието до следващия ъгъл. Той я наблюдаваше, като се надяваше да греши; надяваше се тя да завие надясно и да продължи обиколката си, за да се срещне в един момент с него. Но тя погледна наляво, обърна се и тръгна по обратния път, към него, само че по отсрещната страна на улицата.

Люк поклати глава, едновременно доволен и разочарован от факта, че инстинктите му не са го подлъгали. Бързо се скри в сянката на дърветата, докато тя вървеше със забързана крачка по тротоара, подмина катедралата и площада, пресече кръстовището и влезе през страничната врата откъм прохода между две сгради в един от множеството магазини по улица „Република“, всичките затворени за през нощта. Очевидно имаше ключ. Странно.

Подобно на онези сърни, тя бе избутана на открито. Но не от изстрелите на други ловци. По свое желание. Слава богу, той я очакваше надолу по склона. А също като сърните тя нямаше представа какво й се готви.

Той се пресегна зад гърба си и напипа дръжката на беретата. Държеше я в ръка. Леко. Като бебе.

Малоун вдигна поглед от надгробната плоча с щита и се взря към отсрещната страна, после обратно към олтара, където на двайсетина метра се намираше плочата с трите короновани лъвски глави. Линията между двете пресичаше кораба по диагонал.

Той насочи вниманието си към последните няколко думи от загадката. Три разцъфтели рози към редици и колони. Отговорът със сигурност се намираше някъде на пода.

— Търсете рози! — провикна се той.

Братята Гало и уредникът на катедралата се пръснаха във ветрило.

— Насам! — чу се след малко гласът на уредника; идваше отнякъде близо до олтара.

Затичаха се натам и видяха трите рози, подредени върху един хералдически щит, точно над малтийския кръст. Първата каменна плоча — с коронясаните лъвски глави — беше на пет-шест метра от там, към отсрещната страна на кораба.

— В този край имаме две маркирани плочи — каза Малоун. — Онази с щита е в другия край. Някъде там наблизо би трябвало да има втора.

Оставаше изразът редици и колони. Какво ли би могъл да означава? Войници, строени за парад? Редовна войска, за разлика от командващите офицери? Сложна колонада, съставена от множество шахматно подредени колони? Шахматна дъска, на която квадратчетата са подредени по хоризонтала (в редици) и по вертикала (в колони)? Дотук няколко възможни значения.

Под краката им лежаха останките на много рицари и офицери. Твърде много, за да се приложи значението на военен строй. Сигурно ставаше дума за шахматна дъска.

— Търсим нещо, наподобяващо дъска за шах — каза Малоун. — Да тръгнем заедно.

Те веднага разбраха какво има предвид и се подредиха в редица на три метра един от друг, разделяйки си пода на катедралата на четири приблизително равни части. После бавно тръгнаха от олтара към гигантската двукрила врата в другия край. Надгробните плочи бяха подредени в единайсет колони. Когато бяха приблизително в средата на кораба, той бе преброил шест хоризонтални редици; до изхода оставаха още шест или седем.

Дотук нищо.

Продължаваха с бавна и равномерна крачка напред, навели глави, оглеждащи изображенията в мрамора.

Когато стигнаха тринайсетия и последен ред, Полукс Гало възкликна:

— Ето я!

Малоун се приближи и огледа надгробната плоча, изобразяваща особено зловеща сцена: ангел надуваше тръба, скелет сочеше обвинително с костелив пръст, а младенец гледаше учудено; и тримата бяха стъпили върху под от шахматно наредени бели и черни плочки.

— Трябва да е това — каза Малоун. — Редици и колони. Шахматно подредени квадратчета.

Вече имаха четири точки върху пода на катедралата. Две в близост до олтара, две в другия край. Координати.

— Трябва да обозначим с нещо плочите.

Братята Гало тръгнаха обратно към другия край на кораба — Полукс наляво към лъвските глави с корони, а Кастор към щита. Уредникът застана върху трите рози, докато Малоун остана при шахматния под. Местоположенията им образуваха леко изкривена буква X, от по-дълга и по-къса чертичка, но все пак ясно различимо X. Бяха намерили решението.

— Сега всеки от нас да тръгне по права линия към човека по диагонал от него, без да го изпуска от очи. Гледайте да се срещнем в пресечната точка на двете линии. Щом наближим средата, ще се коригираме.

Четиримата тръгнаха едновременно — той към кардинал Гало, а уредникът към Полукс. Малоун и кардиналът се падаха на дългата чертичка на хикса, затова Полукс и уредникът се срещнаха първи. Когато той и кардиналът стигнаха средата, другите двама бяха леко встрани, вероятно защото единият бе правил по-големи крачки. Затова се върнаха малко назад и се събраха в пресечната точка на изкривеното X. Под краката им имаше надгробна плоча.

Рицарят наблюдаваше сцената в катедралата, доволен от постигнатия напредък. Търпението му най-после щеше да бъде възнаградено.

Думите, написани през 1113 г. в „Най-благочестива молба“, единия от трите документа, съставляващи Ностра Тринита, изведнъж придобиха ново значение. Всеки член на Тайното братство знаеше наизуст свещения текст. Когато папа Паскал II основал Ордена на рицарите хоспиталиери, той написал:

Тези указания бяха нарушени. Турците се бяха опитвали безуспешно, но Наполеон бе задигнал всичко, до което се бе докопал. Хитлер бе сипал бомби и сял хаос, но Мусолини бе убил, за да се добере до заветния трофей. И в документа имаше предвидени последици за всяко от тези действия.

Колко по-ясно от това можеше да се каже?

Всичко беше подготвено отвън. Хората му бяха готови за действие. Дошъл бе часът на най-тежкото възмездие.

Люк оглеждаше сградите по улица „Република“. Всичките бяха тъмни и притихнали, а повечето прозорци бяха закрити с метални щори. По тротоарите се виждаха малцина закъснели минувачи. Валета най-после бе заспала нощен сън. Но Лора Прайс не спеше. Какво ли търсеше в този магазин? Очевидно това беше част от плана й. Той я подозираше още от тайната квартира. Не можеше да назове конкретно нещото, от което му бе светнала червената лампичка, но тази жена определено не му вдъхваше доверие.

Стиснал пистолета в ръка до бедрото си, с насочено към земята дуло, Люк пресече улицата и се приближи към вратата, през която бе влязла тя. Беше на три метра навътре в алеята между сградите, която стигаше до следващата успоредна на „Република“ улица. Пробва бравата. Тя се завъртя.

Вратата беше отключена? Това не вещаеше нищо добро.

Защо си бе отворила с ключ, а след това не беше заключила след себе си? Дали очакваше някого, който нямаше ключ? Или му бе заложила капан? Да си отишъл на лов в ролята на сръндака не беше особено забавно. Но също като онези плахи животни в ледената Небраска преди двайсет години Люк Даниълс не беше глупав. Бутна вратата и влезе, след което я затвори след себе си, оставяйки я отключена.

Защо не? Можеше да има и други поканени на партито.

Той се намираше в малко фоайе. Вдясно врата водеше към нещо като сувенирно магазинче. Право напред каменно стълбище се изкачваше нагоре. Тъй като в магазина беше тихо, Лора сигурно бе тръгнала нагоре. Той вдигна пистолета пред себе си и се заизкачва по тесните стъпала, като внимаваше да не издава звук. Беше пълна тъмница; единствено през витрината на магазина долу проникваше смътна светлина откъм улицата. Чувстваше се уязвим, както онези сърни, когато стрелците горе на хълма ги бяха избутали надолу.

Той стигна до горната площадка. Къс коридор водеше към още две отворени врати. Приближи се до първата врата, облегна се с лявото си рамо на стената и надникна вътре. Миниатюрната стая беше изпълнена със столове, подредени един върху друг, и сгъваеми маси, подпрени на стената. През единствения прозорец проникваше светлина от уличните лампи. Следващата стая беше с подобен размер, но празна, ако не се броеше масичката до прозореца, върху която имаше поставена пушка. Беше голямокалибрена, с оптически мерник за нощно виждане. Солидно оръжие. С голяма кинетична енергия на куршума и далекобойност. Той пристъпи към масата и погледна навън. От прозореца се разкриваше идеална гледка към площад „Свети Йоан“ и страничния вход на катедралата. На слабата светлина различи заглушителя, поставен върху дулото на пушката. Някой се беше подготвил за сериозен лов.

Зад гърба си Люк чу ясно различимия звук от прищракване на ударника на пистолет.

— Бавно и полека — каза Лора. — Обърни се. Но преди това да чуя пистолетът ти да пада на пода.

— Наистина ли искаш това?

— Можеш да не се съмняваш.

Е, добре. Той разтвори пръсти и остави оръжието да падне на пода. После се обърна.

— Ритни го насам — каза тя. — Полека.

Той се подчини.

— С какво се издадох? — попита Лора.

— Шесто чувство.

— Ти не си тъпият селяндур, за какъвто се представяш.

— Приемам това като комплимент. Нека позная: от самото начало работиш за Спаня.

— Точно така. Когато се появи, той ме зачисли към теб.

— И аз останах с това впечатление, когато шефът ти се появи в тайната квартира, а аз бях изключен от разговора. Онази полицейска хайка, дето уж Спаня те отвлича с колата си, беше цирк, нали?

— Нещо такова. Спаня искаше да установи контакт с теб, но по начин, който да не показва, че работим заедно. Освен това искаше да те държа на тъмно. Но ти се притече да ме спасяваш, както и се очакваше. Затова той реши да те включим в екипа.

— Тогава за пръв път изпитах съмнения. Онези две местни ченгета те спипаха твърде лесно. Но когато Спаня умря, това реши въпроса. Всичко се подреждаше твърде добре, опаковано в целофан и с панделка. Прекалено много съвпадения издават наличие на план. Онези, които се опитаха да ме убият, бяха от Ведомството, нали?

Тя влезе в стаята, все така с насочен пистолет, и се спря на два метра от него, извън обсега на ръцете му.

— Там е работата, Люк, че не бяха хора на Спаня.

— Би ли обяснила?

Тя се засмя.

— Мисията продължава соло.

Той посочи с ръка пушката.

— Готвиш се да убиеш някого ли? Това ли имаше предвид Спаня, когато ти каза да следваш указанията му?

— Точно това имаше предвид.

— Обиден съм. На мен ми каза само да открия кардинала.

— Архиепископът винаги се е грижил за Църквата, а точно сега Църквата е застрашена.

— От кардинал Гало?

— От случващото се в този момент в катедралата. Аз не мога да допусна да открият Ностра Тринита. Посланието трябва да остане в неизвестност.

— Откъде си толкова сигурна, че ще го открият?

— Спаня беше в течение на всичко, което се случваше в Италия с Малоун и Полукс Гало. Знаеше, че пътуват насам, към катедралата, и ми уреди това хубаво местенце. Разбира се, той не можеше да знае точно кога ще ми се предостави възможност. Това беше моя задача. Виждах, че Малоун напредва. Той е умен мъж или поне така ми го описа Спаня. Не след дълго Малоун и братята Гало ще излязат през онази врата.

— Малоун също ли е в списъка за убиване?

— Тайните документи не бива да се появяват на бял свят.

Това не беше точно отговор, но почти.

— Кой уби Спаня?

— Същите хора, които те искаха мъртъв. Същите, които искат и Малоун мъртъв.

Той зачака Лора да продължи.

— Тайното братство.

— Ти не ми отговори — каза той. — Малоун в списъка ли е?

Вниманието му привлече движение зад гърба й. На вратата се появи фигура на мъж. Нисък, набит, на неопределена възраст.

— Не, господин Даниълс — прозвуча плътен нисък глас. — Ние нямаме нищо против Америка.

Малоун пое чука и длетото от ръцете на уредника. Докато чакаше, бе огледал сантиметър по сантиметър обшивката на часовника и бе констатирал, че няма други циментови спойки освен при ъглите, нито скрити лостчета и бутони, никакъв таен начин за проникване във вътрешността на уреда. Каквото и да имаше скрито в него, е било вкарано вътре само през капака. Той почука леко с инструмента по повърхността; камъкът издаваше плътен глух звук.

— Като че ли няма скрити кухини — каза Малоун.

Останалите го наблюдаваха с любопитство, а уредникът — и с немалка доза загриженост. Но той нямаше избор, освен предпазливо да счупи циментовата спойка между капака и корпуса на часовника.

— Колко е старо това нещо?

— На четиристотин години — отвърна уредникът. — Творба на един от големите майстори от началото на седемнайсети век.

Преди да приложи сила, Малоун реши да отвори кръглата стъклена вратичка. Циферблатът на часовника се държеше на три винта и ако успееше да го свали, със сигурност щеше да стигне до механизма вътре.

— Искам да сме сигурни — каза той.

Уредникът му подаде отвертка с плоска глава и той разхлаби трите винта. Но отзад имаше само пружини и зъбни колелца, които движеха стрелките; през тях не можеше да се стигне до основната кухина на часовника.

— Хайде, направете го — каза Полукс Гало, усетил колебанието му.

Малоун притисна металния връх на длетото към циментовата стойка и започна да почуква с чука. Не бързаше — важното беше да не повреди капака, за да може лесно да се постави обратно. Циментът беше много твърд и бяха необходими няколко удара на едно и също място, за да има видим резултат.

— Господин Малоун — обади се кардинал Гало.

Той спря работа.

— Мисля, че забелязах нещо. Бихте ли ми подали чука за момент?

Малоун винаги беше готов за нови идеи и изпълни желанието му. Кардиналът огледа часовника, после замахна и стовари чука право в керамичния похлупак. От гърлото на уредника се изтръгна сподавен вик на ужас. Похлупакът се пръсна на парчета, но циментовата спойка остана невредима. И така става, призна мислено Малоун.

— Нямаме време за деликатности — каза кардиналът. — Имам седем часа да се прибера в Рим.

Полукс Гало не бе издал звук, но нищо в изражението на лицето му не показваше, че протестира срещу оскверняването на реликвата.

— Може ли? — попита Малоун, като протегна ръка за чука.

Гало му го подаде и той отстрани керамичните останки, полепнали по циментовата спойка, колкото да може да бръкне с ръка вътре.

— Донесете онзи стол — каза той на уредника.

Столът беше поставен до входа на молитвената стая, вероятно за разпоредителя, когато катедралата е пълна с посетители. Уредникът го донесе и Малоун стъпи върху него, за да надникне отвисоко в часовника.

— Пълен е с нещо като пясък — каза той.

По пръстите му полепнаха лъскави зрънца.

— Или по-скоро счукани на ситно стъкълца.

— Защитна мярка — обясни Полукс. — Използвана от Ордена през отдавна минали векове. Виждал съм и други хранилища, натъпкани със счукано стъкло.

Определено вършеше работа — Малоун не можеше да бръкне с ръка и да провери какво има вътре. Стъклените парчета бяха натъпкани плътно в кухината, което обясняваше плътния глух звук, когато бе почукал корпуса отвън.

— Ще трябва да внимаваме с изваждането — каза Полукс. — Стъклото може да повреди всичко, което се съдържа вътре.

— Ностра Тринита — намеси се кардиналът — най-вероятно е древен пергамент, устойчив на такива влияния.

Полукс поклати глава.

— Не е вътре. Двете папски були не могат да се съберат в кухината. И двамата сме виждали копията във Ватикана. Свитъците са много по-дълги.

— Сега ли се сетихте да ни го кажете? — сопна се Малоун.

— Константиновият дар може да е по-малък — каза кардиналът. — Не знаем в какъв формат е написан.

Полукс поклати глава.

— Те никога не биха нарушили целостта на Ностра Тринита. Или всичко е вътре, или нищо. Аз предполагам, че в часовника се намират допълнителни указания как да се доберем до него.

Малоун нямаше представа кой от двамата е прав, но му хрумна как да разреши спора. Обърна се към уредника:

— Имате ли по-мощна прахосмукачка?

Рицарят вече едва се сдържаше. Историята датираше от много, много отдавна.

На 13 октомври 1307 г. всички тамплиери били заловени и хвърлени в тъмница. Били подложени на изтезания, а мнозина и убити, включително техният Велик магистър Жак дьо Моле, който умрял по ужасен начин. Пет години по-късно Орденът бил официално разпуснат, а почти цялото му имущество — предадено от папата във владение на хоспиталиерите. Никой не посмял да оспори това решение. Никой не питал, дори не се зачудил как е възможно такова нещо. Защо папата би постъпил така?

Много просто. Двеста години преди това, при една операция в днешна Турция, група хоспиталиери се натъкнали на скривалище за древни документи. Много от тях били на пергамент. Все религиозни текстове. Повечето отдавна загубили значението си.

С изключение на един. Константиновият дар.

Уникален документ в един-единствен екземпляр, той оцелял при хоспиталиерите през цялото време, докато обитавали Светите земи. После те го отнесли в Кипър, Родос и Малта. Накрая папите надушили съществуването му. Един от тях, Климент V, който се възкачил на престола на свети Петър през 1312 г. и знаел за документа, издал булата Ad Providam, с която цялото имущество на тамплиерите се предавало във владение на хоспиталиерите. Което било категорично доказателство за значението на този документ. Оттогава през вековете, ако някой папа се нуждаел от убеждаване, на помощ се притичвал Константиновият дар. От който рицарите черпели сила.

Но всичко това приключило през 1798 г.

Сега, още тази нощ, положението можеше да се промени.

Малоун стъпи на стола, насочи накрайника на прахосмукачката към слоя счукани стъкла, запълващ часовника, и започна полека да ги засмуква. Той работеше бавно и предпазливо, защото не знаеше какво ще изпадне отвътре, ако изобщо имаше нещо скрито. Сега разбра предимствата на стъклото като опаковъчен материал — не съдържаше прах, освен това беше тежко, правейки невъзможно отнасянето на часовника от крадци. Мощната прахосмукачка работеше безупречно; стъклените частици потракваха равномерно през тръбата. Той се безпокоеше за Люк, но нямаше как да възложи тази задача на някого от тримата мъже, които го наблюдаваха съсредоточено.

Нещо се подаде изпод стъкления пълнеж. Той започна да разчиства около предмета, който се оказа бутилка. С широко гърло. Висока. Изправена вертикално, изпълваше наполовина кухината. Запечатана с восък. Скоро вече се подаваше наполовина над стъклата.

— Спрете прахосмукачката — каза той.

Уредникът изключи уреда, а Малоун остави маркуча върху масата.

— Какво има вътре? — попита кардиналът, нетърпелив както винаги.

Малоун разклати леко бутилката и я издърпа навън. По нея бяха полепнали песъчинки стъкло. Той ги отърси и вдигна съда нагоре, за да го видят всички. Беше от матово зеленикаво стъкло, през което се виждаха неясните очертания на някакъв предмет.

— Някакви идеи какво може да е това?

Полукс огледа вътрешността на бутилката.

— Ново послание.

Малоун кимна и грабна длетото, за да изстърже восъка от гърлото. Тъмночервеният материал започна да се лющи. Цялото гърло на бутилката беше запълнено с восък и той я наведе надолу, като гледаше нищо да не попадне в нея, за да не повреди съдържанието. Върху масата се образува купчинка от над двестагодишен восък, последно ползван от приора, отчаяно опитал се да запази останките от наследството на една загиваща организация. Малоун изстърга с длетото и последните парченца от восъчната тапа. После обърна бутилката с гърлото надолу и от нея падна навит на тръбичка пергамент е цвят на чай. Той постави бутилката върху масата.

— Можете да го развиете — каза уредникът, отгатнал мислите му. — Само че внимателно.

— Хайде — подкани го кардиналът.

Малоун постави дългия десетина сантиметра свитък върху масата. Уредникът затисна с два пръста единия край. Малоун го заразвива, бавно и полека, преодолявайки естествената жилавост на материала, която се беше запазила след повече от два века. После го притисна от другия край и двамата се загледаха в изображението, нанесено с туш, поизбледнял с времето.

— Това е Малта! — възкликна уредникът.

Малоун беше съгласен. Бреговата линия беше очертана несръчно, но формата не можеше да се сбърка. Покрай брега, както и навътре в сушата, имаше обозначения с букви и знаци.

— Това е стар вариант на латинската азбука — каза Полукс. — Пресеченото квадратче е буквата Н. Двете съединени кръгчета, приличащи на осмица, са F.

— Може би обозначават наблюдателни кули — предположи уредникът. — Някога са били тринайсет, обграждащи острова отвсякъде. По брега има тринайсет букви. Буквата M може би означава Мдина, странно написаното F е приблизителното място на двореца на Инквизитора, а това О тук е дворецът „Вердала“.

Всичко звучеше логично. Приорът бе оставил трудни, но за човек, запознат с терена, не и непреодолими подсказки. Малоун се бе питал какво ли означават буквите в посланието от обелиска — H Z P D R S Q X. Сега знаеше.

— Знаете ли всички букви на този вариант? — попита той.

Полукс кимна. Чудесно.

— Трябва да направим фотокопие на този пергамент. Трябва ми, за да пиша на него.

* * *

Люк огледа бавно непознатия. Осъзна, че Малоун не е в опасност.

После попита:

— Кой сте вие?

— Монсеньор Джон Рой. Бях помощник на архиепископ Спаня. Сега временно изпълнявам длъжността началник на оперативното командване на Ведомството.

— Говорите като американец.

— И съм.

— Членовете на Тайното братство са тук, в Малта, така ли?

— В известен смисъл.

Странен отговор.

— Убиха Чатърджи и Спаня и се опитаха да убият вас — каза Рой. — И в момента са отвън и чакат.

— Чакат какво?

— Да видят какво ще се случи в катедралата.

Люк посочи с пръст пушката.

— А вие кого чакате да убиете?

— Само не ми казвайте, че никога не сте убивали — контрира Рой.

— Аз не съм убиец.

— Нито пък аз — намеси се Лора. — Върша си работата.

— Няма да допусна нито един от вас да убие когото и да било.

— Това не е нещо, което засяга Съединените щати — каза Рой. — Проблемът е на Ватикана и ние ще се справим сами.

— Като ликвидирате хора?

— Вашингтон се набърка насила в тази история — отбеляза Рой. — Ведомството не ви е молило за помощ. А сега ви призовавам като професионалист да си тръгнете от тук. Уверявам ви, нищо лошо няма да се случи с господин Малоун. Поне от наша страна. За Тайното братство не знам. Вие и Малоун трябва да се справите с този проблем. За вас те са врагът. Не ние.

— Те търсят онова, което Малоун всеки момент ще открие, нали? Вътре в катедралата.

— Именно. И няма да се спрат пред нищо, докато не го получат. Архиепископ Спаня беше тук, за да спаси каквото имаше за спасяване. Но се провали. Сега аз и госпожица Прайс ще довършим мисията му. Докато вие и господин Малоун можете да си вървите у дома.

Това всъщност звучеше примамливо. Като момче Люк и братята му бяха пасли кравите на родителите си. Лениви животни. По цял ден се скитаха из пасището и преживяха. Конските мухи бяха безмилостни. Гадни същества, чиито ухапвания оставяха пришки. Някои от кравите побягваха, за да се отърват от тях. Повечето обаче си стояха на място, като само се пляскаха с опашките си. Сякаш нищо не ги вълнуваше. Онези крави, които не побягваха, бяха храбрите глупаци. Като него сега.

— Не мога да си тръгна и вие го знаете.

Малоун притискаше с длани пергамента към стъклото, докато ярката светлина отдолу го сканираше. Бяха си тръгнали от молитвената стая и се намираха в кабинета на уредника. Двамата братя Гало наблюдаваха мълчаливо, докато той се мъчеше да разгадае шифъра на приора.

Малоун нави пергамента на руло и го остави настрани, после сложи копието върху бюрото, взе писалка и написа върху лист хартия H Z P D R S Q X.

— Напишете ми съответствията на тези букви.

Полукс взе писалката и попълни писмените знаци. Малоун моментално разбра, че е прав. Всичките осем фигурираха на картата, разпръснати на интервали из острова.

Той ги загради в кръгчета върху копието.

— Това са маркери. Отправни точки.

Но буквите бяха безполезни, ако не се четяха заедно. Затова той ги разгледа още веднъж внимателно и съедини с къси чертички онези, които бяха най-близо една до друга.

— Не сте сигурен, че това е правилният начин — намеси се кардиналът.

— Не. Не съм. Просто гадая, но този ми се струва разумен. Ако той не помогне, ще пробваме други комбинации.

Здравият разум повеляваше картата да идентифицира една-единствена точка на острова, като начинът това да стане беше с пресичащи се линии. Той ги начерта мислено, свързвайки в различна последователност осемте заградени в кръгчета символи. Една комбинация му даваше онова, което търсеше. Останалите просто се сливаха в бял шум, объркващ търсещия.

— Получава се нещо като онзи хикс на пода — каза той. — Точките се свързват по диагонал една с друга.

Той поиска от уредника линия и начерта връзките.

— Получава се нещо като малтийски кръст — каза кардиналът. — Твърде деформиран, но явно е това.

— Което означава, че трябва да отидем до пресечната точка на тези линии — продължи Малоун. — Някъде по северозападното крайбрежие, недалече от залива Сейнт Пол, ако не греша. Има ли някой представа какво има там?

— Това може да бъде едно-единствено място — каза уредникът.

Полукс Гало кимна.

— Параклисът на света Луиза Магяр.

Люк погледна навън през прозореца.

Площадът пред катедралата беше все така полутъмен и притихнал. Малоун и братята Гало още не бяха излезли. Имаше още време.

— Господин Даниълс, Църквата е изправена пред непосредствена заплаха — заяви Рой. — Тази заплаха се засилва още повече от предстоящия конклав. След като кардиналите бъдат заключени в Сикстинската капела, губим контрол върху нещата. Трябва да действаме тук и сега. Архиепископ Спаня бе открил заплахата и работеше за нейното елиминиране. Дойде лично тук, за да се справи със ситуацията. Възнамеряваше да привлече и двама ви, вас и Лора Прайс, в мисията си. За жалост, заплахата го изпревари.

— Каква заплаха?

— Това не мога да ви кажа. Но ви уверявам, че е истинска.

— Вие имате едно от най-добрите разузнавания в света. Можете да се справите с всяка заплаха. Не е нужно да се пролива кръв.

— За жалост, предвид случилото се тази вечер само с насилие ще сложим край на това. Убийството на архиепископ Спаня не може да остане неотмъстено. Тези хора трябва да разберат, че действията им носят последици.

Нещо не се връзваше. Люк се обърна към Лора.

— Ти ми каза, че Спаня бил организирал това убийство за теб. Но когато това се случи, още никой не беше умрял. И така, какво е това? Мокра поръчка?

— Още веднъж ви казвам — намеси се Рой. — Това не е нещо, което засяга Съединените щати. Моля ви, трябва да си тръгнете. Веднага.

— И да ви оставя да убиете кардинал Гало?

— Господин Даниълс, както сам казахте, Ведомството разполага с неограничени ресурси. Съществуваме от векове. И сме оцелели, като винаги сме вършили онова, което е трябвало да се върши. — Рой замълча, после продължи: — Убийството не е нещо непознато за нас. Никога не сме се страхували да сторим необходимото. В минали векове, когато Светият отец е заповядвал елиминирането на някого в защита на вярата, ние сме изпълнявали заповедта. Той е Божият глас, а ние — Божията ръка.

— Не сме в Средновековието, а и папата е мъртъв.

— Но заплахата остава. — Рой поклати глава. — Само че ние не сме тук, за да убием кардинал.

При споменаването на конклава Люк бе приел за факт, че Кастор Гало е обектът на покушението. Това бе и причината Стефани Нел да го набърка в тази история.

— Братът е заплахата — продължи Рой. — Архиепископ Спаня работеше усилено с Полукс Гало. Твърде усилено по мое мнение. Само че архиепископът не беше от хората, които приемат да бъдат… съветвани. За жалост, личните ми подозрения относно Полукс Гало се оказаха верни.

Люк би желал да научи повече по въпроса. Но това не бе писано да се случи.

— Остави това на нас — каза Лора.

— Де да беше…

Две пуквания нарушиха тишината. Сякаш някой изпляска с ръце.

Рой залитна напред, сграбчил гръдния си кош, и се строполи на пода. Куршумите не бяха влетели през прозореца, така че нападателят трябваше да е отвън, в коридора. Лора реагира, като се извъртя и насочи оръжието си към тъмния коридор. Люк използва суматохата, за да грабне пушката от масата, и се просна по лице на пода. Но преди да бе успял да предупреди Лора да стори същото, чу още едно пукване и главата й се отметна назад от силата на куршума, попаднал в лицето и изхвърчал през тила й. Мъртвото й тяло падна до това на монсеньора.

Люк изстреля три куршума в мрака. Отвън се чуха отдалечаващи се стъпки.

Люк скочи на крака и притисна гърба си до стената встрани от вратата. Коридорът беше много по-тъмен от стаята. Но той вече не усещаше чуждо присъствие. Остави пушката и посегна към пистолета си, който още лежеше на пода. Отдели няколко мига, за да провери Рой за пулс. Нямаше. Лора беше очевидно мъртва. По дяволите. Тя не заслужаваше това.

Люк тръгна опипом към стълбището и заслиза. Вратата към страничната уличка беше оставена открехната.

Внимателно, каза си Люк. Отвън можеше да го очаква опасност.

Прикрит зад каменните стени на сградата, той протегна десния си крак и отвори вратата докрай. Хвърли бърз поглед навън; не се виждаше никой. Излезе от къщата. Вдясно, в далечния край на прохода между сградите — там, където излизаше на успоредната главна улица, — той смътно различи човешка фигура, която се отдалечаваше.

Люк се затича натам.

Малоун забеляза увереността на всички, че именно това е мястото.

— Какъв е този параклис? — попита той.

— Един от най-старите на острова — отвърна Полукс. — Построен е през шестнайсети век, малко след пристигането на рицарите.

Той се заслуша в разказа на Гало. Легендата гласяла, че през XII в. местна девойка работела на полето, когато видяла няколко турци да се приближават към нея. Тя побягнала, а натрапниците я гонели по петите. Останала без дъх, девойката намерила убежище в една пещера, чийто вход бил закрит от паяжини. След като се озовала вътре, тя паднала на колене и замолила Богородица да й помогне. Корсарите продължили да я търсят, дори намерили пещерата и погледнали вътре, но като видели завесата от паяжини, се отказали да влязат.

— След като минала през паяжините, те отново се затворили зад нея. Станало чудо — каза Полукс. — Затова построили параклис пред пещерата в чест на девойката, който била провъзгласена за света Луиза Магяр.

— Всяка църква тук има подобна история — добави уредникът. — Островът е буквално осеян с църкви. При последното преброяване бяха триста петдесет и девет, което е малко повече от една на квадратен километър. Имаме шейсет и три енории. Този тук е просто крайпътен параклис, затворен за богомолци.

— И е собственост на Ордена — уточни Полукс.

Интересно.

— Първоначално съществувалата на това място каменна църква била възстановена от рицарите през шестнайсети век — продължи той. — Остава си все така затворена, но ние я поддържаме. Мога да се обадя на нашия представител и да уредя да я отворят за нас.

— Направи го — каза кардиналът.

Очевидно на Полукс не му беше приятно да получава нареждания от брат си, но не каза нищо и излезе от кабинета, за да проведе разговора.

Някаква мисъл тормозеше Малоун.

— Какво има около тази църква, което не споделяте? — попита той уредника и кардинала.

— Когато Наполеон опустошил острова — отвърна уредникът, — параклисът бил пощаден. Бил прост, без пищна украса. Вътре не е имало нищо за крадене. Затова е останал непокътнат. Точно както е изглеждал тогава.

— Освен това е частен параклис на Тайното братство — добави Гало.

Ето, това вече беше нещо. Гало обясни, че те винаги са се държали на разстояние от останалите рицари. Цялата идея на тяхната организация от посветени била да стоят настрана от останалата членска маса. Така, след като Орденът получил Малта в дар, те построили църква, която да се ползва само от тях, като и църквата, и земята около нея били обявени за забранена зона за всеки, който не носел пръстена с палиндрома от букви. Знакът на Константин.

— Църквата се е ползвала редовно до Наполеоновото нашествие — каза уредникът. — Има данни, че френски войници са посещавали мястото, но както казах, там нямало нищо ценно за плячкосване.

Очевидно французите са допуснали грешка. Малоун реши да смени тактиката и се обърна към Гало:

— Е, сега можете да се приберете в Рим.

— Веднага след като приключим тук.

— Простете ми, Ваше преосвещенство, но какъв интерес може да има един кардинал към всичко това? Доколкото разбирам, каквото и да има скрито, то принадлежи на малтийските рицари.

— Това е спорен въпрос. А пък аз съм представителят на папата към техния орден. Мой дълг е да доведа нещата докрай.

— Ние можем да ви докладваме какво сме намерили. Защо е необходимо да участвате лично?

Той забеляза как кардиналът настръхна от прямотата му. Но имаше причина да настоява.

— Не съм длъжен да ви давам обяснения — сопна се Гало.

— Не сте, така е. Но по собствените ви думи на острова има хора, които се опитват да ви убият. Конклавът започва след броени часове. А вие държите да останете докрай. Някои биха нарекли това поведение безразсъдно. — Той помълча, после добави: — Или преднамерено.

В очите на Гало проблеснаха ледени кристали.

— Аз съм кардинал на Римокатолическата църква, господин Малоун, и съм свикнал да ми се оказва уважение. Дори от хора, непринадлежащи към Църквата.

— Дори когато лъжете?

Преди кардиналът да бе успял да отговори, Полукс се върна в кабинета и прекъсна разговора им.

— В църквата ще ни чака наш човек с ключ от вратата. Сградата е електрифицирана. Той ще донесе и инструменти, тъй като нямаме представа какво търсим и как да стигнем до него.

Полукс замълча, после каза:

— Господин Малоун, оттук нататък можем да се справим и сами.

— Съгласен съм — каза кардиналът. — Вървете си.

Вече бяха екип. Интересно.

— Имам нареждания да докарам нещата докрай — заяви Малоун. — А това не е краят.

— Вие ни помогнахте неимоверно — отвърна Полукс. — Виртуозно разгадахте посланието на приора. Но съм длъжен да се съглася с брат ми, което е рядкост за мен. Това е църковен проблем, можем да го решим помежду си.

— Ръководителят на Ведомството е мъртъв. Това вече далеч не е само религиозен проблем.

— Разбирам и ще се заемем с Тайното братство — каза Полукс. — Всички виновници за проявеното насилие ще бъдат подобаващо наказани. Но Ностра Тринита е деликатен вътрешен въпрос, който бихме желали да си остане между нас.

— Какво ще кажете да се разберем така — заяви Малоун. — Нека идем до там, да хвърлим един поглед и да видим какво има. След това изчезвам. За мен историята свършва там.

— Нямаме нужда от вас — каза кардиналът с нетърпящ възражение тон.

Но Полукс кимна одобрително.

— Звучи разумно — отбеляза той.

Люк се затича през тъмния проход между сградите.

Мъжът, когото гонеше, имаше голяма преднина. Но такава бе имал и Бъди Барнс едно време в школата на специалните части, когато ги накараха да тичат двайсет километра с пълно снаряжение като последен тест за издръжливост в края на двата дни интензивно физическо натоварване. Ако не пробягаш разстоянието в рамките на три часа, си аут. Но той не само го бе пробягал, ами бе изпреварил и Бъди, наваксвайки стоте му метра преднина в последния километър и половина, за да пресече пръв финалната линия. Победителят получаваше за награда привилегията да черпи другарите си в бара при следващия градски отпуск. Това излизаше някъде към двеста-триста долара, но въпреки това всеки държеше да спечели състезанието. Така че Бъди му бе заел сумата до следващата заплата. Така постъпваха помежду си. Ах, как му липсваше Бъди! Приятелят му бе загинал от заложено край пътя самоделно взривно устройство в Афганистан и на Люк се падна да бъде един от шестимата, носещи покрития с флага ковчег в Арлингтънското гробище.

Той ускори крачка, като внимаваше да не се подхлъзне по мокрия паваж. Това не беше равната земна пътека във Форт Бенинг, а хълмист град на брега на морето, пълен със свои и чужди, като понякога беше трудно да се каже кой, кой е.

Люк се сети за Лора Прайс. В нея имаше по малко и от двете. Само че бе проявила невнимание, за което бе платила висока цена.

Обектът се скри зад ъгъла на петдесетина метра напред. Люк усети обичайния прилив на адреналин. Беше в разцвета на силите си, готов за всякакви предизвикателства. Но си казваше, че трябва да бъде и умен. Винаги. Трудно бе да се каже дали мъжът изобщо съзнаваше, че има преследвач, понеже се движеше с равномерна стъпка. Люк стигна на свой ред до ъгъла и зави, без да спира. И тогава видя, че обектът вече не се движи. Беше застанал неподвижно по средата на улицата в стойка за стрелба, стиснал в двете си ръце пистолет.

По дяволите.

Люк се хвърли върху капака на една паркирана кола и се спря в предното й стъкло. Над главата му изсвириха два куршума. Той се претърколи върху капака, без да изпуска от ръцете си пистолета, просна се по корем на тротоара и надникна иззад бронята на колата.

Поредният куршум рикошира с писък от калника. Той се повдигна на колене, вдигна оръжието и на свой ред стреля. После надникна над предния капак на колата.

Мъжът бе изчезнал. Люк скочи на крака и хукна след него. Вдясно от мястото, където стрелецът бе заел позиция преди миг, започваше друга тясна уличка между два реда сгради. Люк се спря на ъгъла и видя мъжа, който тичаше надолу по склона. В далечния край блещукаше вода. Движеха се към залива, до който всъщност се стигаше лесно от всяка точка на града. Той измина тичешком разстоянието до края на улицата, където се спря и се огледа. Намираха се на яхтеното пристанище. Моторни лодки и малки яхти се полюшваха на въжетата си, почти опрени една в друга. Люк обходи с поглед множеството вдадени навътре малки кейове. Не се виждаше жива душа. Но някъде вляво от него се чу равномерно бръмчене на мотор.

Люк се затича по бетонния кей и видя една надуваема лодка модел „Зодиак“, която в този момент потегляше към Голямото пристанище. В нея имаше две изправени мъжки фигури. Единият от двамата се обърна и му махна подигравателно с ръка.

Мръсник.

Трябваше му лодка. Веднага. Много от съдовете бяха твърде големи, шест и повече метра, с всякакви ненужни екстри. Негодни за преследване. Към края на кея Люк видя една малка, около петметрова лодка с остър кил и извънборден мотор. Разбира се, нямаше ключ да запали двигателя, но това едва ли щеше да се окаже проблем. Още като дете той се беше научил как се пали такъв, като даде на късо. Люк и братята му вземаха една отвертка и развиваха кабелите под таблото, след което ги допираха един до друг. Работеше безотказно. Сега нямаше инструменти, но не му трябваха. Той развърза въжетата, придържащи лодката към кея, и когато водата я отнесе навътре, бръкна под таблото, издърпа двата кабела и завърза голите им краища един за друг. Двигателят изкиха и запали.

Когато оборотите се стабилизираха, той завъртя руля наляво и даде газ. Витлото захапа и тласна лодката напред, към пристанището. Зодиакът имаше голяма преднина, а пък неговата нова придобивка беше бедна откъм конски сили. В най-добрия случай щеше да види накъде бяха тръгнали. А какво ще направи по-нататък с тази информация, тепърва щеше да реши. Но му беше писнало да е все една крачка назад. Лора, Малоун, Тайното братство, Спаня. Всички имаха преднина от самото начало.

Подминаха Форт Сант Анджело и острия нос, обозначаващ входа към пристанището. Зодиакът беше на около четиристотин метра напред — черно петънце върху черната вода.

В далечината пред него Люк забеляза светлини. Някакъв по-голям съд чакаше на рейд. Вероятно целта им.

Рицарят видя как обектите излязоха от катедралата и се насочиха към паркирана отсреща кола. Хората му бяха обезвредили Спаня и неговия помощник, а вече сигурно се бяха справили и с Лора Прайс. Той сериозно бе подценил архиепископа, не бе успял да усети в пълна степен амбициите и стремежите на Спаня. Но и този проблем беше вече решен.

Оставаха американците.

Да убие и двамата агенти на терена му се струваше най-лесното решение, но това щеше да доведе до нови разследвания. Малтийските рицари и Римокатолическата църква бяха два гигантски безлични монолитни обекта, като единият не можеше да се спре, а другият — да се помести. Но Съединените щати бяха нещо напълно различно. Той не бе очаквал да се намесят и до момента не можеше да реши как да ги отклони от следата. Котън Малоун изглеждаше твърде способен агент, а и по-младият Люк Даниълс не се справяше зле. Но да ги убие и двамата или единия от тях му се струваше неразумно, особено в критичен момент като този. Ред и хармония бяха целите на живота му. Всичко трябваше да се подчинява на зададени правила, с всяко действие да се постига определена цел. А пътят към целта беше изцяло предначертан в съзнанието му. Той отдавна мислеше за онова, което предстоеше да се случи. Представяше си го. Кроеше планове. Надяваше се.

Вече му се виждаше краят. Не точно такъв, какъвто го бе предвиждал преди няколко дни. Но все пак край.

Люк държеше руля прав и носа на лодката насочен към открито море. Зодиакът с двамата мъже продължаваше да се отдалечава; шумът на двигателя му вече едва се долавяше през близо километровата дистанция между тях. Целта беше лъскавият бял корпус на яхтата, който се очертаваше грациозно напред. Главната каюта зад планшира беше поне петнайсет метра дълга. Корпусът, каютата и задната палуба, по която се разхождаше самотна фигура, бяха облени в светлина.

Надуваемата лодка се приближи до кърмата и спря. Двамата мъже скочиха на палубата и привързаха зодиака към стъпалото за гмуркане. Люк погледна назад и видя, че се е отдалечил на петстотин метра от брега и се намира право на север от Форт Сант Анджело, осветен през нощта в цялото си златисто великолепие. Предстоеше му да вземе трудно решение, което при грешка от негова страна можеше да има чудовищни последици. Тази нощ мъжете на яхтата бяха убили четирима души — поне за толкова знаеше, като той за малко не бе станал пети. Лора беше искала да ги спре и макар методите й да бяха спорни, не заслужаваше да умре. Да влиза в престрелка с тия хора би било глупост — все пак това не беше филм за Джеймс Бонд. Те бяха много, а той — сам, и щяха да го забележат, когато се приближеше на половин километър от яхтата им.

Сега на задната палуба се различаваха три фигури. Нещо проблесна в нощта и Люк си даде сметка, че стрелят по него. Картечни откоси вдигнаха гейзери вода около лодката. Той се смъкна надолу, като надничаше през предното стъкло. Колкото повече се приближаваше, толкова по-лесна цел ставаше. Най-умният му ход бе да подмами тези момчета извън яхтата и да установи кои са, след като вече са във водата, мъртви или спасени.

Като най-доброто му оръжие беше под краката му. Лодката. Целта му го чакаше на котва в морето. Той се насочи право към центъра на корпуса на яхтата и даде газ. Малката лодка запори спокойната повърхност на водата. Трябваше да изчисли добре времето, тъй като не можеше да рискува да изкриви руля.

Покрай него отново засвистяха куршуми. Някои се забиха с глух звук в корпуса от фибростъкло. Оставаха сто метра. Трябваше да се приближи още.

Отекна нов откос: та-та-та-та-та…

Люк хвърли един последен поглед. Лодката следваше зададения курс. Много хора му бяха казвали, че дъската му хлопа. Но как го бе рекъл баща му? По-добре да си на хората в устата, отколкото в краката.

Той скочи от лодката, вряза се с дясното си рамо във водата, но от набраната скорост се плъзна няколко метра по повърхността, преди да потъне. Остана долу, като се взираше в черната подводна част на яхтата, която внезапно избухна в ослепителна светлина.

Малоун не беше виждал нищо подобно. Слава богу, залата, макар и претрупана с множество статуи в човешки ръст, беше доста просторна и не предизвикваше клаустрофобия.

— Има ли климатик? — попита той, усетил липсата на влага и лекото течение.

— Имаме обезвлажнители — каза Полукс. — Инсталирахме ги заедно с новия механизъм за отваряне на вратата. Въздухът се обменя по естествен път. Научили сме се, че с варовика трябва да се внимава. При докосване с пръсти се отлага мазнина, която с времето го разлага. Изкуствената светлина способства развъждането на бактерии. Наличието на множество топли тела, изпускащи въглероден диоксид, променя движението на въздуха, температурата и влажността. За нас е важно това място да оцелее, затова сме взели съответните мерки.

— Тук ли е извършвало богослуженията си Тайното братство? — попита Малоун.

— Да. Тук са били приемани и новите членове. Рицарите са били твърде придирчиви в подбора на кадрите си. Не са водили документация, затова не може да се каже кой е бил техен член и кой не. Освен по пръстена.

— Предполагам, че в онези времена бижутерите не са изработвали копия — подхвърли не без ирония Малоун.

Полукс го изгледа объркано. Американецът им разказа какво му бе обяснил фалшивият брат Гало.

— Всъщност има нещо вярно в това — заяви Полукс. — Аз лично съм виждал няколко пъти такива копия през годините.

— Но след като тях вече ги няма, какво значение има, така ли?

— Нещо такова — каза Полукс.

Малоун обмисляше възможни отговори на въпроса на кардинала: „А сега какво?“. Нищо във външния параклис не бе привлякло интереса му, което вероятно беше и предназначението на безличния интериор. Тук обаче имаше изобилие от възможни скривалища. Той се обърна към Полукс:

— Колко далече сте готов да стигнете, за да откриете онова, което търсим?

— Ако имате предвид дали бих унищожил нещо тук, зависи — отвърна Полукс. — Първо да видим доколко сте убеден в крайния резултат, ако се стигне дотам.

Малоун усилено прехвърляше в съзнанието си възможностите. До момента всички действия на убития приор се бяха оказали напълно рационални. Но нищо в посланието му не указваше конкретно място вътре в светилището. Само най-общо, че реликвата се намира в параклиса. И Полукс, и уредникът бяха заявили категорично, че в близост до точката, където се бяха пресекли линиите на картата, няма никакви други църкви или светилища. Значи това беше мястото.

— Никой не може да каже какви тайнства са се извършвали тук — отбеляза кардиналът.

— Членовете на Тайното братство са представлявали опасност единствено за онези, които са заплашвали рицарите.

— А днес? Сега? Какво заплашва рицарите? Защо те продължават да убиват хора?

Полукс се обърна към брат си.

— Никой не твърди, че са те.

— Вие го казахте — намеси се Малоун. — Нали затова толкова бързахме да дойдем тук, за да ги изпреварим. Трима души загинаха в онази вила. Плюс още двама тук, в Малта. А вие казахте, че и петте убийства най-вероятно са дело на Тайното братство.

— Натам сочи логиката — отвърна Полукс. — Но аз ще се заема с тази възможност, след като намерим Ностра Тринита.

Погледът на Малоун обиколи помещението и се спря на единственото място, което му се струваше логично. В отсрещния край три ниски стъпала водеха към олтар, изсечен в стената. Беше вдаден навътре и обърнат с гръб към богомолците — обичайна практика преди петстотин години. Над него имаше барелеф на Богородица с младенеца между две ангелчета с крила. Но онова, което привлече вниманието му, бе основата на олтара. В нея бяха гравирани пет думи, които се виждаха от всички посоки.

Той посочи с пръст.

— Ето, там трябва да е.

Братята се приближиха към олтара.

— Знакът на Константин е поставен още при построяването на църквата — каза Полукс. — Винаги е бил там.

Малоун остави лопатите на пода и коленичи, за да огледа олтара. Буквите бяха издълбани върху една вдлъбната плоча в центъра точно където би трябвало да стои свещеникът, докато отслужва литургия. Вляво и вдясно от него имаше четири оребрени колони, издялани от същия камък. Той прекара пръст по една циментовата спойка във вдлъбнатата плоча — подобно на всичко наоколо, и тя изглеждаше сивкава, суха и ронлива.

— Аз викам да разбием плочата — каза той.

После даде на Полукс малко време да обмисли последиците. Това тук не беше като да строшиш настолен часовник. Беше част от нещо, оцеляло петстотин години. Нещо, на чиято защита мъже бяха посвещавали живота си. Хиляди рицари, хиляди малтийци бяха загинали, за да опазят неприкосновеността на това място. И бяха успели.

Само за да бъде унищожено сега от един от тях ли?

Полукс му подаде бойния чук в знак на съгласие. Малоун стисна дървената дръжка и си каза, че тъй като няма деликатен начин да се свърши работата, ще пробва по другия. Замахна и стовари тежкото парче желязо право в центъра на плочата, малко над думата TENET. Камъкът не се счупи, но видимо хлътна навътре, както при обелиска.

— Отзад е кухо — каза той.

И замахна отново. Още два пъти. И още два. Накрая камъкът се пръсна на парчета, разкривайки кухина.

Пред погледите на двамата братя той разчисти отломките, изгребвайки с ръка парченца от палиндрома. В кухината отзад се виждаше някакъв предмет. Стъклен цилиндър, поставен хоризонтално върху златни крачета, оформени като лъвски лапи. Около шейсет сантиметра на дължина и двайсетина в диаметър. Двата му края бяха запушени със златни дискове, запечатани с восък. През дебелото стъкло се различаваха очертанията на три хлабаво навити свитъка.

Полукс се прекръсти.

— Ностра Тринита.

Малоун бръкна в кухината и повдигна реликвария. Беше тежък. Трите пергамента изглеждаха цели и в сравнително добро състояние. Той постави цилиндъра върху олтара, за да го разгледат от всички страни.

— Тук трябва настойчиво да приканя да се разделим — каза Полукс. — Открихме документите. Те принадлежат на малтийските рицари.

— Или на Римокатолическата църква — заяви кардиналът.

— Именно — съгласи се Полукс. — Това е един спор, който трябва да разрешим помежду си. Той по никакъв начин не засяга американското правителство. Извиняваме се за всичко, което е трябвало да изтърпите, и ви благодарим за усилията. Но тайната вече е разкрита и сега трябва да решим какво ще се случи по-нататък. — Той замълча, после посочи с пръст Кастор. — Между нас двамата. Имаме много неща да обсъждаме.

Малоун не се съмняваше в това.

— Много злини бяха сторени през последните дни — продължи Полукс. — Хора бяха убити и ранени. Двамата с брат ми ще трябва да се заемем с това. Като представител на Светия престол и временен Велик магистър. Това е наш проблем. Не ваш.

Малоун беше свикнал с несгодите в шпионската професия и с готовност рискуваше да бъде понатупан от време на време. Тялото му беше изпъстрено с белези от рани. Но да го изгонят като ненужен? От това наистина го заболя.

Но той вече беше изпълнил всичко, което Стефани му бе наредила. И макар да умираше от любопитство какво точно съдържа този реликварий, Полукс беше прав. Това наистина не беше негова работа, нито на Вашингтон.

— Е, добре — каза Малоун. — Махам се. Но смятате ли, че е безопасно да се мотаете тук сами?

— Абсолютно — отвърна Полукс и му подаде ръка.

Той я пое и двамата се ръкуваха.

— Благодаря ви, господин Малоун, за всичката помощ. Така и не ви попитах, вие католик ли сте?

— Кръстен съм като такъв, но не си падам много по религията.

— Жалко. От вас би излязъл добър рицар.

Кардинал Гало не му подаде ръка за „довиждане“ и киселото изражение на лицето му не се промени. Малоун поклати глава и хвърли последен поглед към Полукс.

— Е, късмет.

И той си тръгна.

Рицарят видя Котън Малоун да излиза от църквата. Най-после и последната пречка беше отстранена. Американците бяха вън от играта. Колко подобаващо да се случи точно тук, на това специално място, където преди се бяха събирали само посветените. Бяха малобройни и пазеха числеността си в тайна, обединени в обща цел и съдба от един таен френски декрет с дата 12 април 1798 г. Каква ирония, често си бе казвал той. След векове на кръвопролития не турците, не мюсюлманските корсари, а в крайна сметка французите ги бяха победили. И то не с насилие и въоръжена инвазия, а с едно драсване на перото. С указ на Наполеон в качеството му на командващ армиите на Източния фронт, по силата на който той встъпил във владение на остров Малта, като за целта незабавно се отправил към него с цялата мощ на военноморските и сухопътните сили под свое командване.

Оттам нататък било лесно. До битка почти не се стигнало. Наполеон изпратил нарежданията си и обявил острова за френско владение. И макар само генерал по онова време, той вече си бил поставил по-високи цели. Осемнайсет месеца след завземането на Малта той бил провъзгласен за първи консул на Франция с неограничена власт. Последвали дванайсет години на почти непрекъснати войни. Наполеон искал империя. Подобно на Александър Велики, Чингис хан, Карл Велики и Константин преди него. Освен това искал да запази изцяло контрола върху империята си и знаел едно-единствено средство, което можело да му гарантира пълен успех. Религията.

Какъв по-ефективен начин да държи масите в подчинение от страха за безсмъртните им души! Един безотказен, самонавиващ се, саморегулиращ се инструмент, изискващ единствено постоянство, за да се поддържа в изправност. Понякога се налагали и известни демонстрации на сила — два от по-характерните примери били кръстоносните походи и Инквизицията, — но като цяло религията се възпроизвеждала успешно. Всъщност при правилно дозиране хората развивали зависимост от въздействието й. Искали още и още.

Наполеон дошъл в Малта, за да търси Ностра Тринита с намерението да използва документите или за да постави под контрол, или да елиминира Римокатолическата църква. По онова време тя била най-голямата, най-добре организираната и най-дълбоко окопаната религия в света. Той вече знаел, че малтийските рицари са се ползвали с особена почит и привилегии. Били избегнали преследванията и унищожението, сполетели други ордени през вековете. Сигурно това не е ставало без чужда помощ.

Но в крайна сметка Наполеон бил победен и заточен на Света Елена. Мусолини опитал същата безогледна тактика, но го застигнала ужасна смърт. А ето че сега, след повече от двеста години, пергаментите най-после бяха намерени.

Полукс беше приковал поглед в пергаментите. Всичко сочеше тяхната автентичност. Включително мястото, където бяха намерени. Тук, в този свещен параклис, на края на следата, оставена от Тайното братство.

— Нямаме време да го анализираме сега — каза той. — Ще се занимаваме с него по-късно. Ще преснимам и преведа лично документа на английски и италиански и ще ти дам копия, преди да влезеш в Сикстинската капела. Ще вземеш оригинала със себе си.

— Би било добре да е в мен — отвърна Кастор. — Кардиналите все ги тегли към миналото. Но нашият коз е тази флашка.

— Толкова ли е добра?

— По-добра, отколкото си мислиш.

Всичко бяха планирали така старателно. Процесът бе продължил с години, от момента, в който папата бе уволнил Кастор. Но докато брат му бе приел това като порицание, личен неуспех, дори край на кариерата си, Полукс си бе дал сметка за възможностите, които се разкриваха, и бе настоял той да поиска назначение като патрон на Суверенния военен орден на Малта. Какъвто си беше вироглав, тогава Кастор бе приел идеята като безумие.

Но Полукс му бе обяснил. Кастор си беше останал все така неспособен да види голямата картина. Времето беше техен приятел и съюзник, който Полукс с готовност бе прегърнал, но никога не му се бе предал, защото беше в състояние да удържа нетърпението си. Докато Кастор беше друга история.

Премахването на Великия магистър бе необходимост. Докато този човек беше на власт, те не можеха да се ползват със сегашната си свобода на движение. Твърде много от рицарите му бяха лоялни. И те просто елиминираха проблема.

При други обстоятелства един куршум би решил въпроса бързо и лесно. Но убийството на човека начело на 13 000 рицари, 25 000 служители и 80 000 доброволци щеше да привлече внимание. Опозоряването изглеждаше по-добро оръжие. Особено ако повод бе раздаването на презервативи. Например в Мианмар. Където хиляди бройки били раздадени от благотворителна организация, свързана с Ордена. Как се бе случило, никой не можеше да каже, но Църквата забраняваше използването на противозачатъчни от всякакъв вид. Програмата бе преустановена, но Кастор, като патрон и емисар на папата при хоспиталиерите, проведе разследване и отправи обвинения възможно най-високо, принуждавайки Великия магистър да се оттегли.

И тогава изневиделица папата взе, че почина. Като дар от Бога. В хаоса не беше проблем да се издейства временно назначение на Полукс за заместващ Великия магистър. Мнозина от офицерите на Ордена искаха да умилостивят Кастор, уплашени от нарасналото му влияние. Помогна и това, че покойният папа не бе взел страна в борбата и го бе оставил да се оправя сам, вероятно надявайки се да направи поредната грешна стъпка. Нещата се бяха подредили перфектно. Към пиесата се добавяха и мнимото им съперничество и взаимна неприязън с Полукс, които действаха успокояващо на рицарите, подкрепили изпадналия в немилост Велик магистър. Оттам нататък маската на незаинтересованост, която Полукс си бе сложил, подведе всички, включително Котън Малоун и Стефани Нел. „Но той е само временен.“ „Докато изберат новия папа.“ „Няма никакъв интерес да става Велик магистър.“

Само във Ведомството бяха прозрели измамата.

— Спаня никога не ми е казвал, че разполага с инкриминираща информация на такова равнище — каза Полукс.

— Ти ме изпрати тук — отвърна Кастор. — Срещнах се с Чатърджи на кулата „Мадлиена“, точно както ми беше поръчал. Той ме отведе право при Спаня, който нямаше търпение да сключим сделка. Нищо ли не знаеше за това?

— Не. От Спаня се искаше единствено да сключи сделка с теб, за да откриете свитъците. За това се бяхме договорили. Казах му, че знаеш неща, които никой друг не знае.

Това беше истина. Но когато бе говорил с Кастор по телефона, за да го осведоми за случилото се край Комо и в Рим, бе чул за пръв път за тази флашка. Нещо, което Спаня му бе спестил. Хората му вече пътуваха за магазина на онзи часовникар и той им каза да изтласкат обектите в морето, където Чатърджи ще бъде елиминиран. Но изрично им бе заръчал да не пипат флашката. Той познаваше брат си — какъвто си беше крадец, щеше да пребърка джобовете на Чатърджи и да му я донесе лично. Както и стана.

— Време е да тръгваш за Рим — каза Полукс.

— Ами американците?

— Малоун ми изглеждаше напълно удовлетворен. Аз работих пряко с него и с неговата началничка. Помогнаха много, после си тръгнаха. Нищо повече не ги задържа тук. Сега сме само ти и аз.

Точно както бе искал. Да се озоват тук, насаме и под земята, в контролирана среда. Идеалното място да приключи една част от мисията си и да започне следващата. Но първо…

— Носиш ли личен багаж?

— Да. В резиденцията на пастора в Мдина е. Ще мина да я взема на път за летището. Чака ме частен самолет, за да ме откара до Рим. Един приятел ми прави услуга.

Беше добре да го знае. Полукс погледна часовника си: 5:40 сутринта. Оставаха по-малко от пет часа, за да се върне в Италия.

— Моят сътрудник е приготвил вещите ми — продължи Кастор. — Документи, дрехи, тоалетни принадлежности, всичко необходимо за конклава. Писа ми есемес, за да ми каже, че са в „Санта Марта“ в стаята ми. От летището ще ида право там.

— А аз ще тръгна за Палацо ди Малта, за да се оправя с Тайното братство. Достатъчно неприятности ни причиниха. Освен това ще преведа пергамента.

— Те трябва да бъдат разкарани.

— Ще бъдат. Ти си гледай конклава и гони крайната цел. Нищо няма значение, ако не станеш папа.

Полукс пъхна трите свитъка в реликвария и го затвори с капачката. Това изглеждаше най-безопасното място за тях. Когато рицарят бе дошъл с ключовете и инструментите, той бе донесъл още нещо. Едно късо тънко въженце. Около метър. Него Полукс прибра в джоба си.

— Да вземаме нещата и да вървим — каза той.

Кастор пристъпи към инструментите. Полукс използва момента, за да извади въженцето от джоба си и стисна двата му края в ръце.

— Все пак се чудя защо пратениците на Тайното братство не ме убиха в онази пещера — каза Кастор.

Полукс пристъпи напред и когато брат му се наведе, за да вдигне лопатите, ловко метна въженцето около шията му и го изпъна докрай с две ръце, прекъсвайки притока на въздух в трахеята. Кастор вдигна ръце нагоре в опит да се освободи от примката, но тя се стягаше все по-силно. Ръцете му се мятаха бясно зад главата, за да достигнат нападателя, но Полукс се дръпна назад, без да пуска въжето. Кастор започна да се дави, гърлото му издаваше немощни хрипове, пръстите му се опитваха да разхлабят примката, но напразно.

Полукс отдавна се питаше как ли би се чувствал в миг като този. Толкова години бе останал невидим в сянката на своя арогантен брат. Мнозина знаеха за Кастор Гало, но почти никой освен хоспиталиерите не бе чувал за Полукс Гало. Брат му бе избрал попрището на свещенослужител и се бе издигнал до позиции на уважение и власт. След което бе пропилял всичко с глупавото си безразсъдство. Само защото не можеше да си държи устата затворена. Той се бе опитал да го посъветва да си мълчи, но Кастор, бидейки Кастор, бе направил своя избор.

Сега и Полукс бе сторил същото. Бе направил избора си.

Движенията престанаха. Той продължи да държи въжето изпънато още няколко секунди за всеки случай, после охлаби хватката. Тялото на Кастор беше омекнало, краката му се подгъваха под него, шията вече не държеше главата изправена. Полукс разви примката и остави трупа да се смъкне като дрипа на пода.

— Не те убиха — каза той, — защото исках аз да го направя.

Интересно как при цялата си хитрост брат му нито веднъж не бе заподозрян, че е обект на манипулация. Може би защото винаги се бе смятал за нещо повече, за доминиращата сила в тяхната роднинска връзка. През целия им досегашен живот ги бяха наричали Кастор и Полукс. Никога Полукс и Кастор. Стига толкова.

Полукс Гало току-що бе умрял. А Кастор Гало се раждаше за нов живот.

Малоун шофираше разсеяно. Наближаваше да се развидели, но той си мечтаеше за малко сън. Предвид напредналия час беше решил да си наеме стая в хотел и да си тръгне по някое време следобед. Последните два дни бяха, меко казано, интересни, пък и му бяха донесли сто хиляди евро, но каквото и да си мислеше за него Джеймс Грант, той не се бе хванал на тази игра за пари. Не че имаше нещо против парите.

Федералните агенти не са сред най-добре платените държавни служители. Към края на кариерата си в Министерството на правосъдието си докарваш, има-няма, шейсет и пет хиляди годишно.

Но пък кой се наема да върши такава работа заради заплащането? Вършиш я, защото трябва да се свърши. И защото я умееш. Слава, признателност — забрави! Малцина изобщо знаят какво работиш. Което си има и добрите страни, защото, ако оплескаш нещо — което бездруго се случва понякога, — пак почти никой не разбира. Единственото ти удовлетворение е, когато си свършиш работата, и то добре.

Той взе поредния остър завой и продължи на юг, между черния като мастило ландшафт от едната страна и безкрайната морска шир от другата. В обикновено подредения му мозък се гонеха безразборно странни мисли и търсеха мястото си. От годините си в Правосъдието бе научил, че най-страшната картина винаги е умозрителна, плод на въображението. Реалността няма значение; въображението е много по-непосредствен дразнител. Затова бе свикнал да разчита на подсъзнанието си да му подскаже, когато нещо не е наред, когато някой елемент от мозайката изглежда не на място.

Нещо наистина не беше наред в тази ситуация. Но това не беше негов проблем. Той бе изпълнил нарежданията на Стефани и всичко, което бе открил, беше в ръцете на малтийските рицари и Католическата църква. Сега братята Гало и силните на деня във Ватикана щяха да се разберат помежду си. Кардиналът щеше да отиде на конклава и да върши каквото там върши един кардинал, а Полукс Гало — да се разтвори в лабиринта от коридори и колонади на своя свят. А пък Тайното братство? Кой би могъл да каже? Първо, дали изобщо съществуваха? И ако да, представляваха ли заплаха? Няма значение, те бяха проблем на властите в Италия и Малта, където бяха извършени всички престъпления.

Той си заповяда да не мисли повече за тях.

Малоун продължаваше да се движи по шосето, което обикаляше северния бряг на острова. Беше идвал няколко пъти в Малта и се бе влюбил в това място. Винаги бе отсядал извън Валета, в хотел „Драгонара“ в курортното градче Сейнт Джулианс. Просторни стаи, добра храна, балкони с изглед към Средиземно море. Чудесен, макар и леко скъп, морски курорт с всички необходими удобства, на които така и не бе успял да се наслади. Но може би днес най-после щеше да навакса пропуснатото в зависимост от разписанията на полетите. Няколко минути край басейна и всичко щеше да изглежда различно.

Той забави ход и се запровира през тесните улички на Сейнт Джулианс, като спря пред хотела точно в шест сутринта. Остави ключовете на пиколото да му паркира колата и се насочи към рецепцията, където с радост научи, че имат свободна стая.

— Видяхте ли взрива? — попита рецепционистът. — Тази нощ беше твърде вълнуваща.

Което си беше вярно, и то до степен, която този човек едва ли можеше да си представи.

— Какво имате предвид?

— Преди около два часа навътре в морето имаше силен взрив. Яхтата горя половин час, преди да потъне. Тук рядко се случват такива неща.

— Имате ли представа какво точно се е случило?

Рецепционистът поклати глава.

— Сигурен съм, че сутринта в „Индипендънт“ ще пише.

Малоун взе ключа от стаята си и тръгна към асансьора. Преди да си легне обаче, трябваше да докладва на Стефани. Извади телефона, набра номера и й разправи за случилото се в катедралата и в параклиса. Тя му каза:

— Люк е взривил някаква яхта край пристанището на Валета. Блъснал е в нея моторна лодка. Има четирима загинали, Люк е в ареста. От пристанищната полиция са го прибрали. За жалост, в нито един от труповете не са открити документи за самоличност, но разполагаме с отпечатъците им и работим по тях. Има и още.

Той слушаше.

— Люк казва, че Лора Прайс е сменила отбора и е работела за Ведомството. Щяла да стреля по теб и братята Гало на излизане от катедралата; лично Спаня я бил вербувал. Членове на Тайното братство се намесили, като убили нея и временно управляващия Ведомството, който бил дошъл до Малта специално за да ръководи покушението.

— Кой е бил целта? Аз или кардиналът?

— Нито единият, нито другият.

Отново онова чувство. Една от онези блуждаещи мисли, които не можеха да си намерят място в мозъка му.

— Ведомството е искало да елиминира Полукс Гало?

— Точно така. Което повдига ред друг въпроси.

Мислите му започнаха да се подреждат. Увъртанията и организираната атака в архива на хоспиталиерите от така нареченото Тайно братство. Внезапната поява на истинския Полукс Гало. Любезното му съдействие. Липсата на външна намеса при обелиска, макар членове на Тайното братство да бяха твърде активни при езерото Комо и онази вила. После странното безгрижие при параклиса. Изолиран и уязвим насред онази пустош, където отвсякъде биха могли да дебнат опасности, Полукс Гало изглеждаше невъзмутимо спокоен.

От къде на къде някакъв си временно заместващ лидера на невинна благотворителна организация би бил по-голяма заплаха от кардинал, който поне на хартия имаше шанса да стане папа?

— Къде е Люк сега? — попита той.

— Във Валета. Работя по въпроса.

— Изкарай го от там.

Той й каза името на църквата и къде се намира, като добави, че уредникът може да й обясни подробно как се стига до там.

— А когато Люк е свободен, го прати при мен — допълни той.

— Какво смяташ да правиш?

— Да се върна там. Може би съм подценил погрешния Гало.

Полукс чакаше хората му, събрани отвън, да минат през външния параклис и дойдат при него във вътрешния храм. Движенията им бяха бързи, но обмислени. Той бе изчакал няколко минути, преди да ги повика. Беше в реда на нещата да остане за малко насаме със скоропостижно починалия си брат.

Роднинската им връзка от начало до край беше илюзия. Кастор винаги се бе смятал за по-добрия от двамата, за нещо повече от брат си, за богоизбран. Така беше и след като родителите им си отидоха от този свят и двамата бяха дадени в сиропиталище. Кастор беше ораторът, мислителят, ученият, а той, Полукс — атлетът и войникът. Съмняваше се дали някой в онзи приют изобщо си спомняше за съществуването му. Докато Кастор никой не можеше да забрави. Просто нямаше как. Той оставяше навсякъде трайни впечатления, незаличими спомени; където и да се появеше, единствено неговото присъствие се забелязваше.

Но нищо от това не би било възможно без неговата помощ. Когато Кастор дойде за пръв път при него с новината, че е решил да стане папа, Полукс си каза, че това е налудничава идея. Особено с оглед на катастрофалния развой на църковната му кариера. Действително, имаше хора, които бяха съгласни с него в душите си, но никой нямаше куража да застане срещу папата. Полукс прегледа компрометиращата информация, която Кастор бе събрал за някои от кардиналите. Не беше зле. Определено имаше инкриминиращи материали. Но далеч не достатъчно, за да се повлияе на конклава. А пък с изтласкването му в периферията на църковните дела шансовете му да се сдобие с нова информация изглеждаха незначителни. Затова Кастор насочи усилията си към древните документи, въобразявайки си, че ще му свършат работа.

Полукс също беше заинтригуван от Ностра Тринита, особено от Константиновия дар, който определено се бе оказвал полезен в отдавна минали епохи. Кастор бе успял да открие доста полезна информация в архивите на Ватикана, която той бе допълнил с факти от рицарските анали, традиционно държани под ключ. Заедно бяха постигнали напредък. Обаждането от онзи алчен италианец при езерото Комо се оказа едно от онези щастливи събития, които карат човек да вярва във всемогъществото на Бог, направляващ свише изпълнението на някакъв замисъл. Полукс от доста време бе надушил, че британците разполагат с информация за Мусолини и Ностра Тринита. Но просто нямаше какво да използва за разменна монета. Затова бе тръгнал за Комо. Решение, което се бе оказало плодотворно, понеже го бе отвело до сър Джеймс Грант, оттам до обелиска, до катедралата във Валета и накрая до тук. Всичко си бе дошло на мястото.

И докато тленните останки на покойния папа лежаха изложени в базиликата „Свети Петър“, а стотици хиляди прииждаха, за да им се поклонят, Спаня се бе появил в Палацо ди Малта с интригуваща оферта. Да направи Кастор папа.

Архиепископът бе научил за частните разследвания на Кастор и неговия интерес към древните документи. Но Спаня беше с няколко крачки напред, макар да не споделяше подробности. Кардиналите винаги са се поддавали на подкупи и извиване на ръце. В това нямаше нищо ново. До началото на XX в. колегията е била толкова малобройна, че е било възможно решенията й да бъдат повлияни с няколко хода. Съвременните конклави обаче бяха нещо различно. В тях участваха между 100 и 150 кардинали, което създаваше затруднения от чисто математическо естество. Но кардиналите също бяха хора и нищо човешко не им беше чуждо. Докато вървеше погребението на папата в „Свети Петър“, той и Спаня крояха планове. Спаня бе този, който настоя да изпратят Кастор в Малта. Искаше да сключат сделката лично, като в същото време Кастор да е далече от Рим, за да не провали всичко с някоя поредна глупост. И успя.

После, когато алчният италианец от Комо се бе свързал с рицарите и се бе опитал да им продаде писмата, се бе разкрил и начинът да стигнат до документите. И така, Полукс бе решил да импровизира, привличайки и британците в играта чрез писмата на Чърчил. Джеймс Грант се бе хванал лесно в капана. Също и американците. Но най-лесен от всички бе Кастор. Защото който превъзнесе себе си, ще бъде унизен, а който се смири, ще бъде въздигнат. Право пишеше в Библията.

Кастор не се бе научил на смирение. Нито пък Спаня и затова трябваше да умре заедно с Чатърджи и заместника си Рой. Спаня искаше да унищожи Константиновия дар. Ведомството го смяташе за пряка заплаха за Църквата. Дали Константиновият дар щеше да изчезне или не, нямаше особено значение за него. Но тази флашка… Тя значеше много.

И той бе оставил Спаня да си изиграе картите. Глупакът очевидно се изживяваше като фактора, от когото зависеше избирането на папа. А какъв по-добър начин от това да постави в ръцете на един напълно покварен кардинал лостовете за изнудване, които щяха да го отведат до папския престол? След което да му бъде вечно длъжен. Какъв по-добър начин, наистина.

Единствената неочаквана пречка се бяха оказали американците. Но Спаня го бе уверил, че и с тях положението е под контрол. Полукс се усмихна на наивността на покойния шпионин. За негов лош късмет, архиепископът така и не бе разбрал, че най-голямата опасност идва отвътре. Хората на Полукс бяха елиминирали Спаня, Чатърджи, Лора Прайс и Джон Рой, като за всяко от тези убийства бяха лепнали вината на членове на Тайното братство. Които, разбира се, отдавна не съществуваха. Всичко беше измама. Замислена лично от него.

— Какъв глупак беше — прошепна той на брат си.

После Полукс прибра в джоба си флашката, паднала на пода от ръката на Кастор. Може би трябваше да изпитва известна вина, но не усещаше нищо такова. За разлика от смъртта на онзи рицар във вилата край Комо. За когото наистина съжаляваше. Убийството на брат християнин беше забранено за хоспиталиерите. Това беше част от клетвата им да защитават християнството. Но в случая бе неизбежно. Той не можеше да допусне Малоун да го арестува. Това би застрашило цялото начинание.

А убийството на Кастор? Брат му беше всичко друго, но не и християнин. Беше използвал Църквата като средство за постигане на собствените си амбиции.

Появиха се двама мъже. Единият беше рицарят, придружавал Малоун от Рим до Рапало, а другият — онзи, който се бе представил за Полукс при пристигането на Малоун и се бе опитал да елиминира бившия агент в хранилището на архива. Тогава нещата не се бяха развили по план. Но той бе направил опита само защото Джеймс Грант настояваше. След неуспеха бе сменил тактиката и бе решил да се намеси, като лично води американеца за носа. Това му бе дало и достъп до вътрешна информация за действията на Спаня и Стефани Нел.

Още една от многото разлики между него и Кастор. Полукс притежаваше способността да изоставя онова, което не вършеше работа, и незабавно да възприема новото, което би могло да му помогне. За него не бе трудно да предразположи британците и американците. С лекота осигури помощта им за решаване на загадката с обелиска и тази с катедралата. Проблемите бяха дошли от Спаня.

Истински отцепник. Неконтролируем. Но вече вън от играта.

— Вдигайте го — каза Полукс на двамата рицари.

Те сграбчиха Кастор за китките и глезените, повдигнаха трупа и последваха Полукс в дълбините на параклиса. В дъното на къса апсида имаше още една дъбова врата. Той дръпна резето, отвори я и включи осветлението. Спираловидна стълба водеше надолу. Той тръгна по нея; двамата му верни рицари го следваха, но тежкото тяло на брат му затрудняваше движенията им.

В подножието на стълбата започваше нов коридор, водещ към изсечена в скалата кухина, в далечния край на която имаше поредна врата. Целият този лабиринт от зали и коридори датираше някъде от XVII в. Повечето били използвани като складове за барут и муниции. Дупката в земята пред краката му също била изкопана приблизително по това време. Около три метра широка при горния си ръб и пет метра дълбока, тя постепенно се разширяваше надолу във формата на звънец.

Той направи знак с ръка и двамата сложиха Кастор върху сухия под. По-нататък знаеха какво да правят. И шестимата му най-доверени сътрудници се намираха сега в Малта — трима на яхтата, хвърлила котва край брега, а останалите трима във Форт Сант Анджело го бяха чакали да ги повика, което той направи веднага след като Малоун реши загадката. Без тяхната помощ не би могъл да постигне каквото и да било. Ето защо се наложи да възкреси Тайното братство. Разбира се, всичко беше само привидно, но той ги бе обвързал с пръстена и с обещание за добра отплата.

Двамата му помощници съблякоха Кастор. Една от причините да прибегне до удушаване бе необходимостта да запази облеклото му. Дрехите му трябваха невредими.

— Аз ще довърша тук — каза Полукс, после махна на единия от двамата. — Върви да донесеш лопатите и въжето.

Мъжът тръгна да изпълни заповедта, докато той и другият рицар доразсъблякоха Кастор. Тялото на брат му далеч не беше толкова запазено, колкото неговото, но като ръст си приличаха. Той внимателно сгъна дрехите и ги сложи настрана заедно с обувките.

Другият рицар се върна.

Вдясно имаше забит дървен стълб. Към него единият мъж привърза дебелото конопено въже, което бяха донесли за целта. Краят на въжето бе спуснат в ямата. Това беше единственият начин за влизане и излизане от зиналата черна паст. Той кимна и хората му хвърлиха вътре лопатите, после се спуснаха по въжето. Това беше идеалното място да погребе брат си, понеже никой не можеше да припари до параклиса без разрешение от Великия магистър. И тъй като той заемаше длъжността за момента, негово бе задължението да охранява това място срещу натрапници. Но и след като изберяха постоянен лидер, никой нямаше да тръгне да слиза тук. Нямаше да има причина. А дотогава всички следи от случилото се тази нощ щяха да са заличени.

— Погребете го дълбоко — извика той.

И се заслуша в шума от лопатите им. Това не беше просто заключителната глава от живота му. След тази нощ нищо нямаше да е същото. Но Полукс беше готов. Хоспиталиерите му бяха осигурили идеалното убежище. Бе успял да научи много неща, за да си създаде връзки, да спечели лоялността на много хора в очакване на предстоящото да се случи. Допреди два дни той не бе сигурен дали това изобщо бе възможно, но сега беше много по-уверен в успеха.

Хората му бяха престанали да копаят. И двамата се изкачиха горе по въжето. Тъкмо щяха да хвърлят Кастор долу в ямата, когато той се сети за нещо. Извади телефона си и направи снимка на брат си, на която се виждаха лицето и косата.

След това Полукс свали пръстена от дясната му ръка. Всеки ръкоположен кардинал получаваше в дар златен пръстен от папата. Целуването на пръстена беше знак на уважение. Той го нахлузи на своя пръст. После кимна.

Двамата бутнаха голото тяло на Кастор през ръба; трупът падна с глух удар. Мъжете се спуснаха обратно долу по въжето, за да приключат с погребението. Не точно краят, който неговият брат си бе представял. Кастор си бе мечтал един ден тленните му останки да бъдат положени в основите на „Свети Петър“ наред с другите папи.

Няма да стане, каза беззвучно Полукс. Или поне не точно така, както брат му го беше намислил.

Люк седеше в арестантската килия. Позната територия. Колко ли такива бе удостоявал с присъствието си през годините?

Дрехите му бяха още мокри от второто потапяне в морето. Беше взривил яхтата с малката си лодка, убивайки и четиримата на борда. Пристанищната охрана бе реагирала на експлозията и го бе извадила от водата заедно с четирите трупа, макар да се бе опитал да им се изплъзне в тъмното.

По дяволите тези уреди за нощно виждане!

Толкова по-лесно щеше да му бъде сега, ако просто бе изплувал незабелязано на брега. Местните не бяха особено услужливи. В повечето случаи бяха просто досадни. Ужасно досадни. Както сега. Беше парирал всичките им въпроси със старото и изпитано „Нищо не съм чул, нищо не съм видял, нищо не знам“ на сержант Шулц. Обожаваше „Героите на Хоган“. Каза им само, че работи в Министерството на правосъдието на САЩ. И името на прекия си ръководител: Стефани Нел. С молба да й се обади. Която бе удовлетворена.

Люк накратко й бе обяснил сегашната си дилема и тя му бе казала да мълчи и кротува. Никакъв проблем. Но оттогава бе минал повече от час, без нещо да се случи. И той бе използвал времето, за да разсъждава.

Стоманената врата срещу килията му изтрака и пред решетките застана някакъв мъж. Той го позна, беше го видял в тайната квартира. Кевин Хан, шефът на малтийската служба за сигурност. И не изглеждаше никак щастлив.

— Разговарях със Стефани Нел — каза Хан. — Тя ми каза за случилото се с Лора. Открихме трупа й заедно с този на заместник-началника на Ведомството точно където казахте. — Той насочи пръст към гърдите му. — Вие сте убили четирима души, господин Даниълс. Не се намирате в Съединените щати. Убийствата тук са рядкост. А само през последните дванайсет часа имаме седем.

Люк стана и се обърна с лице към досадника. Не беше в настроение да слуша лекции. Лично Малоун му бе казвал неведнъж: Никога не оставяй местните да ти се качат на главата.

— Аз съм агент на американското федерално правителство, изпратен със задача. Веднага ме извадете оттук.

— Вие сте един нахалник.

— Наричали са ме и с по-обидни неща.

През последния час много мисли бяха минали през главата му. Особено за онова, което му бе казала Лора при първия им разговор. Когато Люк я бе попитал кой й е казал, че е на острова.

Шефът ми. Той ми дава заповедите, аз ги изпълнявам. Откъде знаеше, че го заплашват неприятности? Същият отговор. От шефа ми.

— Откъде разбрахте, че съм изпратен тук? — попита той Хан.

— Кой казва, че съм разбрал?

— Вашата мъртва агентка. Какво правихте със Спаня в онази тайна квартира?

— Едва ли очаквате да ви отговоря.

— Всъщност очаквам.

— Трябва да тръгваме.

— Това не е отговор.

— Друг няма да получите.

Но на Люк не му трябваше отговор. Той вече бе заключил, че през цялото му познанство с Лора Прайс минава една константа и тя е този мъж — нейният шеф. Беше планирал да проучи този клоун веднага след като се измъкне от тук. Но Стефани му бе спестила труда.

— Вие всъщност работехте за Спаня — заяви той.

В очите на мъжа пробягна сянка на разкаяние.

— Направих грешка. Работата се оказа по-заплетена, отколкото си мислех. — Хан замълча, после продължи: — Спаня ме помоли да му помогна. Изложи ми убедителни аргументи и аз приех.

— Очевидно и двамата сте подценили опонентите си. Които и да са били те.

— Все още се опитваме да идентифицираме четиримата от яхтата.

— Лора и човекът от Ватикана казаха, че са били членове на Тайното братство.

— Това би било невероятно. То е разформировано преди два века.

— И двамата ми изглеждаха доста убедени, че все още съществува. А няколко такива се опитаха да ме изхвърлят през един прозорец.

— Вашата шефка беше доста пестелива на думи, когато ми позвъни, за да ме информира за вас. Имате ли нещо против да ми кажете какво става всъщност?

— Знам колкото и вие.

Което не беше далече от истината. Но ако Стефани си беше мълчала, и той щеше да стори същото.

— Тя ме помоли да уредя освобождаването ви — каза Хан. — И аз току-що го направих.

— Оценявам го. Ще ми е нужна и кола.

— Може и това да се уреди. Къде смятате да ходите?

— Да си върша работата — даде Люк стандартния отговор.

Полукс седеше на сгъваемия метален стол. От пътната чанта неговият помощник бе извадил ножица и го подстригваше. За да го улесни, той държеше нагоре телефона със снимката на Кастор, която бе направил преди броени минути, като целта бе новата му прическа да наподобява тази на брат му. Не помнеше косата му да е била толкова къса от юношеските му години.

Помощникът приключи работа и Полукс се огледа в телефона, като използваше предната камера. Кимна одобрително. Помощникът напълни купа с вода, а Полукс си сложи пяна за бръснене. После извади бръснач и внимателно се залови да отстранява монашеската си брада, като отново ползваше телефона вместо огледало. Трябваше да е гладко избръснат, без порязано, дори без драскотина. Бръснеше се с ловки къси движения, без да натиска, като непрекъснато овлажняваше острието във водата. Когато приключи, Полукс извади хавлиена кърпа от чантата и избърса остатъците от пяна по лицето си.

Помощникът кимна одобрително. Полукс бе съгласен. От юношеските си години не бе приличал толкова на Кастор. Двамата бяха абсолютно еднакви и останаха такива, докато не напуснаха сиропиталището. От тогава бяха изминали близо четиресет години. Сега отново бяха еднакви.

Полукс стана от стола и облече дрехите на брат си. Прибра флашката, портфейла и телефона си, но не и паспорта. Той би трябвало да е в чантата му в Мдина. Накрая си сложи и чифт очила, точно като тези на брат му, но без диоптри.

Кардинал Кастор Гало възкръсна от мъртвите — свободен, изпълнен със сили, готов да стори всичко, което Бог и природата му бяха отредили. Освен това беше отпочинал, здрав и — най-накрая — безгрижен. Опасностите дебнеха, без съмнение. Но той се бе отдал изцяло на момента и всяка секунда бе скъпоценна, живителна, предопределена от съдбата. Дошъл бе и неговият момент.

Той даде знак на помощника си и мъжът изсипа купата с вода на пода, натъпка всичко обратно в пътната чанта заедно с дрехите му и сгъна стола.

— Можем да тръгваме — каза Полукс.

Люк натискаше газта на север по крайбрежното шосе към някаква църква. Беше се обадил на Стефани, която му каза накъде е тръгнал Малоун. Тя се беше свързала с уредника на катедралата, която я бе упътил. Люк отказа на Хан предложението за помощ, тъй като бе решил да не намесва местните. Оттук нататък би било добре да не разкрива картите си, тъй като играта беше без правила и имаше твърде много неизвестни.

Колко ли пъти Люк бе шофирал бясно по тъмно шосе посред нощ? След срещи с гаджета. След футболни мачове в гимназията. След излизания с приятели. Околният терен не можеше да се сравнява с планините на Източен Тенеси. Нищо на света не можеше да се сравнява с тях. Той бе прекарал сред тях първите осемнайсет години от живота си и до днес не пропускаше случай да се върне там. А такива случаи не бяха кой знае колко чести. За онези хълмове имаше много легенди, предания и митове. Баща му обичаше да му разправя такива истории.

Като например за Одрания Том. Красив и чаровен, печелел сърцата на всички момичета по пътя си, докато един ден не хвърлил око на красива омъжена жена на име Елинор. Започнали да се виждат тайно на закътани местенца, но, разбира се, съпругът на Елинор научил и одрал Том жив. Всички били убедени, че окървавеният скелет на Том все още броди по местата на някогашните им любовни срещи, стиснал в ръка ловджийски нож, дебнещ да срещне двойка прелюбодейци, за да им даде урок. Което би било ужасно несправедливо от негова страна предвид обстоятелствата около собствената му гибел.

Имаше дори песничка в чест на привидението:

Със сигурност е мръзнал. Самият Люк се чувстваше гол-голеничък в момента, препускащ с пълна газ, сам срещу неизвестността.

Той отби от крайбрежното шосе, пое към вътрешността на острова, следвайки указанията на Стефани, и се озова в една тъмна долина. В далечината се издигаха стръмни възвишения с разпръснати от двете им страни светлинки. Люк продължи още известно време напред по черния прав гладък асфалт, докато не видя паркирана встрани от шосето някаква кола.

Изглеждаше позната. Той спря зад нея и се убеди, че е прав. Същата, която бе ползвал по-рано. Същата, която Малоун явно бе взел от катедралата. Угаси фаровете, спря двигателя и излезе навън в нощта.

Малоун беше някъде наоколо и очевидно бе избрал да се приближи незабелязано. Люк реши да направи същото. Тръгна пеша по шосето, като се оглеждаше и в двете посоки.

Хор от цикади огласяше мрака. Беше уморен и му се спеше, но с времето се бе научил да действа на автопилот. Всъщност Люк беше доста добър на този режим.

Определено му помагаше и това, че беше едва на трийсет, неспокоен, амбициозен и добре трениран.

На около двеста метра напред той видя очертанията на сграда, кацнала високо на стръмния склон, пред която имаше паркирана друга кола. Сигурно беше църквата.

Внезапно вратата се отвори и в осветеното пространство се появи мъжка фигура. Мъжът пристъпи към колата, понесъл в ръце пътна чанта и нещо, което приличаше на сгъваем стол, и ги сложи в багажника. После се върна до вратата и светлината угасна, сякаш някой завъртя електрически ключ. Колата потегли, но не се насочи към него, а направи завой и се отдалечи на запад, към долината, докато той не я изгуби от поглед.

Инстинктите му подсказваха, че нещо не е наред. Люк се приближи към вратата. Опита бравата и видя, че е заключена. При това не с обикновена ключалка. А с нещо сложно, голямо, от ковано желязо, за което сигурно бе нужен гигантски ключ.

Той огледа дъбовите дъски. Дебели и масивни. Беше изключено той да я разбие, а сградата нямаше прозорци. Имаше само един избор. Върна се при колата и запали двигателя. Засили се нагоре по склона, като държеше фаровете приковани във вратата. Приближи се и спря така, че предната му броня опря в дъските.

Стефани им бе казала, че тази сграда е съществувала от векове. Малоун беше придобил печална известност с ефекта от присъствието си върху паметници на културата, особено такива, включени в Списъка на световното наследство. Май и Люк се готвеше да влезе в този клуб. Той натисна газта и заби колата в дървената врата, която хлътна навътре сред градушка от трески.

Оказа се по-лесно, отколкото бе мислил.

Люк даде назад, угаси двигателя и слезе. Отвъд вратата беше черен мрак. Той опипа с ръка стената и намери електрически ключ; няколко голи крушки осветиха помещение с голи стени, прилично на параклис, с под от изгладени каменни плочи, отгоре с разпръснат пясък.

Той се огледа. Никакъв звук не нарушаваше тишината.

Помещението беше дълго петнайсетина метра. Люк забеляза, че в пясъка на пода има разчистена пътека, която води до олтара и по-нататък. Той тръгна по пътечката и се озова в полукръгла апсида зад олтара.

Там пътеката свършваше. Внезапно. Точно до стената.

Люк се беше изправил срещу полукръг от каменни плочи. Три извити панела с тесни каменни фризове, минаващи през средата, с каменен корниз в горната им част, а пред тях — подредени каменни пейки. Дали някой бе дошъл до тук, за да седне? Възможно. Но малко вероятно. Нямаше следи от човешко присъствие, ако не се броеше разчистената пътека от входната врата до тук.

Той огледа извитата стена и я почука тук-там с юмрук. Плътен камък. Каквото имаше за намиране, трябваше да е при централния панел. Той прокара пръсти по фугите в двата му края. Нищо необичайно.

Горният корниз беше твърде високо, за да го стигне, а в централния фриз не се виждаха вдлъбнатини. Всичко беше оформено от едно монолитно парче мрамор. Той седна на пейката и се загледа в пода. Защо не? Коленичи и надникна отдолу. Там също нямаше нищо, пейката беше стъпила върху две каменни конзоли в двата си края.

Хайде де! Едва ли е толкова сложно.

Той огледа конзолите; бяха заоблени, като стигаха от стената до предния ръб на пейката, поемайки тежестта й. Между задния им край и стената имаше жлеб. Може би два и половина сантиметра широк. Той бръкна с пръст в този отдясно. Нищо. После в левия. Там напипа кръгла вдлъбнатина. С нещо изпъкнало в средата. Бутон. Натисна го. Целият панел се дръпна назад.

Той се изправи на крака; чувстваше се като Индиана Джоунс в поредното приключение. Натисна навътре каменната плоча, като се изненада колко изкусно е закрепена върху опорите си. С минимално усилие успя да помести монолитния каменен блок. От другата страна отново го посрещна мрак. Люк напипа поредния електрически ключ и запали следващите светлини. Коридор водеше към друг параклис, леко страховит, пълен със статуи и релефни изображения. Все едно се намираше в „Мадам Тюсо“, но за каменни фигури. Той видя олтара и зеещата дупка в средата на основата му.

Почеркът на Малоун.

Люк продължи напред. Мина през поредната врата и се озова до спираловидно стълбище, което го отведе в тясно помещение с още един електрически ключ. Той тръгна по светлините, премина през тесен тунел и се озова в по-голямо помещение с дупка в средата. Вече бе виждал такава във Валета. Гува.

Какво му бе казала Лора? Навремето такива били пръснати из целия остров. Сега били останали само две. Е, да речем, три.

Той пристъпи към ръба и надникна в черната бездна.

— Крайно време беше — чу се глас от дълбините.

Полукс излезе от долината Пвалес. Току-що бе убил трима души. Заедно със собственика на вилата и Джеймс Грант това правеше общо петима. Жалко, но неизбежно.

Още на тръгване от църквата той бе позвънил по един от двата телефона, които бе прибрал от труповете на убитите рицари, и бе наредил на човека отсреща да го чака при кулата „Липия“. Масивна двуетажна постройка от XVII в. на около 10 минути с кола, тя гледаше към залива Гнежна на източния бряг. Той допускаше, че по това време на денонощието в кулата няма да има никой, и се оказа прав.

След като паркира, Полукс се пресегна към съседната седалка и грабна лаптопа. Бяха му го купили преди няколко седмици, но до момента не го бе ползвал. Чакаше сгоден случай. Не можеше да ползва собствения си лаптоп, нито каквото и да било от предишния си живот. Полукс Гало се бе освободил от всичко, оттегляйки се от света. Нищо не биваше да го свърза с миналото му. Трансформацията трябваше да е пълна.

Той постави флашката и набра паролата: KASTOR I.

Отвори единствения файл и се зачете, като някои части ги минаваше по диагонал, на други се спираше по-подробно, изумен от огромното количество компрометираща информация. Повече, отколкото би могъл да си представи. С години Полукс бе изучавал кардиналите и знаеше почти всичко за биографиите им. Беше в течение дори на частните разследвания на Кастор, при които и той бе успял да се натъкне на това-онова. Но натрупаното от Спаня беше неизмеримо повече.

Кастор се бе оказал прав. Това беше златна мина.

Зад него се приближаваше автомобил, фаровете му изпълниха огледалото. Той нямаше много време, но този въпрос трябваше да се реши, преди да напусне острова. Остави лаптопа и излезе от колата.

От другия автомобил слезе Кевин Хан и каза:

— Даниълс е освободен от ареста.

Полукс махна пренебрежително.

— Американците вече не би трябвало да са проблем.

— Само че Даниълс уби четирима от нашите.

— Което е ужасна трагедия. Но това само ще ги отведе към рицарите, така че ние ще ги оставим да си решат проблема.

Двамата с Хан бяха отдавнашни приятели. Бяха се запознали още като младежи и бяха служили заедно в казармата, след което постъпиха в Ордена. Хан не беше посветен, но все пак беше рицар. През годините го бе осведомявал за всичко случващо се в Малта. Беше очите и ушите му на острова, издигайки се бавно, но неумолимо в силите за сигурност, докато накрая ги оглави. Когато Полукс набираше екипа си, който трябваше да уподобява нещо като временно възстановено Тайно братство, Хан беше до него от самото начало. От него знаеше за присъствието на американците на острова и за всички ходове на Спаня. С помощта на Хан бе научил за двойната игра на Лора Прайс, съюзяването й със Спаня и за готвеното покушение срещу него самия.

Вярно пишеше в Притчи:

Приятел обича във всяко време и като брат ще се яви във време на злочестина.

И Хан му бе станал повече брат от Кастор.

— Приличаш изцяло на него — каза Хан.

И гласът му звучеше като неговия. Полукс се беше упражнявал с месеци. Което не беше особено трудно, тъй като гласовете им си приличаха по тембър и интонация. Имаше някои различия, но той полагаше усилия да ги изглади. Най-трудни бяха дикцията и синтаксисът. Всеки си имаше любими думи, начини на построяване на изреченията, включително той самият. Но Полукс вече беше друг.

— Имаш ли представа какво би могъл да предприеме Даниълс?

— Нищо не каза. Просто си тръгна.

Даниълс със сигурност щеше да се свърже с Малоун, който щеше да го осведоми, че документите са намерени и върнати на рицарите и Църквата. И с това нещата щяха да приключат. Разбира се, инцидентът с яхтата трябваше да намери решение. Четирима души бяха загинали. Но и там нищо не сочеше към Рим.

— Какво искаш да направя? — попита Хан. — Американците ме помолиха да им помогна за идентифициране на хората на яхтата.

— Помагай им. Това няма значение. Оказвай съдействие. Остави ги да разследват четиримата загинали. Това ще ги отведе до малтийските рицари, а не до Кастор Гало.

Приятелят му закима в знак на съгласие.

— Готов ли си? — попита той.

— Да. — Полукс се пресегна и стисна ръката му. — Ти много ми помогна. Но има проблем при параклиса. Двама от хората ми се полакомиха за повече, отколкото им се полагаше. Наложи се да приключа с тях.

— Неприятно ми е да го чуя.

— Не ми оставиха избор. Искам да се върнеш там и да ги погребеш при Кастор. Той е на дъното на гувата, както и те. Има оставено въже и лопата. Иди да поразчистиш. Не можем да рискуваме да намерят нещо. Досега всичко се нарежда перфектно и никакви следи не водят към Църквата. Така че върви. Да свършва всичко.

Той знаеше, че неговият стар другар няма да възрази. Хан идваше с него във Ватикана, като на по-късен етап щеше да оглави Ведомството. Още една причина Даниел Спаня да бъде отстранен. Да постави този човек начело на най-старото разузнаване в света би било само плюс. Макар че лично той предпочиташе да работи сам, в Притчи отново бе казано най-добре: Желязо остри, а човек изостря погледа на приятеля си.

— Ще бъде изпълнено — каза Хан. — Ти върви да ставаш папа.

— Разполагам с всичката информация на Спаня. Би трябвало да е повече от достатъчна, за да убедя необходимия брой гласуващи.

Той се върна при колата си. Доволен. Оставаше му само да прочете третата част от Ностра Тринита. Константиновия дар.

Полукс спря да чете.

Латинският текст покриваше плътно и двете страници, изписан на равни тесни редове с минимални полета отстрани. Черното мастило беше нанесено дебело, но на повечето места бе избеляло за седемнайсетте века от написването на документа. Полукс седеше в луксозния салон на частния самолет, който го отнасяше на север, към Рим. След като остави Кевин Хан на кулата, той се добра без инциденти до летището на Малта, като по пътя разхвърля съдържанието на пътната чанта в три различни контейнера за боклук. Глокът бе запокитен в морето от една висока скала. После Полукс се отби в Мдина, за да прибере чантата на Кастор и ватиканския му паспорт. Беше уморен от месеците на тревоги, кроежи и мечти. Но до няколко часа щеше да бъде в Сикстинската капела. И то не като някакъв неизвестен рицар от деветстотингодишно братство. А като sanctae Romanae Ecclesiae cardinalis, кардинал на Светата римска църква.

Той години наред бе изучавал латински и старогръцки, изчитайки текст след текст за християнството и Католическата църква, особено за периода между основаването й и края на трети век. Годините на формирането й. Нещо като пубертета, през който детето става личност.

След което, през 325 г. след Христа, всичко се бе променило. Константин Велики бе привикал християнските епископи в Никея, събирайки за пръв път на едно място всички основни играчи, с едно-единствено искане: договорете се за създаване на единна — католическа — Църква и Короната ще облече новата религия в огромни политически привилегии. Не го ли направите, гоненията ще продължат. Никой не знаеше със сигурност точно колко свещеници са се отзовали на призива му, но явно са били достатъчно, за да приемат декларация за своята вяра — декларация, която до ден-днешен дефинираше какво значи да си католик. Бяха преобразили философията на един човек, проповядвал бедност, опрощение и ненасилие, в държавна идеология на властта, която Константин бе използвал, за да сплоти нацията. Малко по-рано днес, когато изпрати двамата си сътрудници да се представят пред Бог, Полукс си бе помислил колко уместно бе да повторят заедно древния текст на Никейския символ на вярата.

В учебниците по история се разказваше как Константин имал видение, после спечелил велика битка, като отдал на Христос заслугата за своята победа. В знак на благодарност, гласеше легендата, той се покръстил и провъзгласил християнството за официална религия на империята си. Но това беше само наполовина вярно. Константин приел християнството едва на смъртния си одър, макар че дори и това е спорно. През целия си живот играел на сигурно, почитайки старите богове и използвайки новия. Цялата тази история с покръстването му имаше за цел да направи житието му по-приемливо в очите на хората. Което е добро за императора, е добро и за тях. Константин не създал християнството, само го оформил по свой образ и подобие. И в мъдростта си никога не се опитал да победи Христос, но определено искал да го дефинира.

А току-що прочетеното потвърждаваше това заключение. Константин искал своя религия. И защо не? Вярата — това е смъртта на разума. Вярата разчита на сляпо приемане, без замисляне, без съмнение в истинността на приеманото. В самата си същност тя почива на ирационалност, а за нейното институционализиране човек е създал религията, която остава една от най-старите и най-могъщи конспирации в историята.

Ето за какво са спорили в Никея. За естеството на Христос. Старият завет е прост. Бог е единен и неделим. В това вярват евреите. Докато при новата религия има триединство. Отец. Син. Свети дух. Разбира се, всичко това е създадено от човека като елементи на новата религия. Но какво точно е бил Христос? Нещо различно от Отца, понеже е бил човек? Или същото — безсмъртен и вечен, въпреки че е бил човек? Всичко това звучи толкова тривиално, но дебатът заплашвал да разцепи християнството. Дори Константин смятал спора за глупав, подхождащ на неопитни деца, а не на свещеници, прелати и разумни мъже. Той сложил край на разделението, обявявайки Христос за истинен, роден, несътворен, единосъщен с Отца, чрез Когото всичко е станало.

Религията винаги е била средство. Черпи сили от умението да улови нещо скъпо за хората и да му придаде духовно измерение, от което да произтичат привилегии за всеки, избрал да стане неин последовател. Независимо дали става дума за християнство, ислям, юдаизъм, хиндуизъм или дори езичество — всички те са създали свои истини, които през цялото време са изкривявали в своя полза.

Но всяко хубаво нещо рано или късно си има край.

За Католическата църква краят дошъл през 1522 г., когато Мартин Лутер превел Новия завет от латински на немски. За пръв път хората могли да прочетат Божието слово и в него не открили никъде да се споменава Църквата, да се говори за грехове, индулгенции, кардинали и папи. И те прочели Евангелието на Лука, където пише: Царството Божие вътре във вас е, и Посланието на апостол Павел до римляни, където се казва: Духът Божий живее във вас, като никъде не се споменава, че Бог би могъл да обитава някъде другаде. Преди Лутер Светото писание се четяло само от свещеници и се тълкувало от Църквата, като и в двата случая целта била да се упражнява контрол върху масите.

Точно както учел Константин.

Константин искал да види епископите обединени. Държал новата религия да бъде вечна и неизменна. Колко подобаващо — собственото му име означавало „вечен“, „неизменен“. Той осъзнал, че последователността буди доверие, а веднъж развили в себе си доверие, хората щели да вярват безропотно. Той ясно казваше това в края:

Идеята била проста: останете единни, изпълнявайте заповедите му и християнството ще процъфти. Делете се и не му се подчинявайте, и императорската закрила ще изчезне. При което християните ще се озоват обратно там, където са били преди Никея. Низвергнати и преследвани. Лесен избор.

В началото църквите били основавани от колонисти — апостолически мисионери, които ходели от град на град и създавали конгрегации. Всяка от тези църкви се развивала като отделна религия, изолирана и затворена в себе си. Постепенно тези конгрегации започнали да излъчват старейшини — членове на паството, избирани само заради зрялата си възраст и житейски опит, без някакви специални правомощия или гаранции за несменяемост.

Но Константин явно си давал сметка за политическите възможности, които предлагали тези старейшини. В тях той виждал армия от поддръжници на местно равнище, които, вместо да размахват меч, притежавали способността да докосват сърцата и умовете на хората. Колко умно.

Полукс познаваше историята на Църквата си. Константин издигнал статута на духовенството. Дал на свещениците фиксирана годишна заплата без данъци. Освободил ги от задължението да служат във войската, както и от всякакви граждански повинности. Те действително се обособили в привилегирована класа, неподлежаща на светските закони, неподсъдна в имперските съдилища. Свещениците се обличали различно и се подстригвали различно. Били обявени за пазители на правата вяра, по-могъщи от губернатори. Един духовен елит от свети мъже, отрупани с дарове и благоволения, на които никой друг нямал право. Нищо чудно, че от този момент нататък много младежи изпитали внезапно влечение към свещеническото призвание.

Но въпреки всички тези привилегии още петстотин години Църквата едва кретала. След смъртта на Константин наследниците му съсипали империята. Тя се разцепила на две, като източната част се нарекла Византия, а западната запазила предишното име, Римска. Разцепило се и християнството. И макар да имало разпръснати епископи из цяла Европа, Африка и Азия, свещенослужителят в Рим, започнал да налага властта си над западната част на империята, да се счита за нещо повече от останалите, да твърди, че е пряк потомък на свети Петър и да се нарича с езическа титла.

Pontifex Maximus. Върховен понтифекс.

Към Коледа на 800 г. след Христа Църквата била готова за разширение. Това се случило в Рим: Карл Велики коленичил в молитвена поза, а папа Лъв III поставил императорската корона върху главата му, след което помазал краката на новия император. Историците обичат да казват, че цялото събитие е станало спонтанно. Нищо подобно. Всичко било планирано. Християнският владетел нямало как да бъде бог. Това намирисвало на езичество. Но можел да бъде богоизбран, превръщайки се във връзката между небето и земята. С един умел замах кралят на франките станал първият император на Свещената римска империя, а Църквата се превърнала в средството, чрез което всякакви претенции за трона придобивали легитимност.

Класическа ситуация, при която всички печелели. И която променила света. Цяла Европа, без една незначителна нейна част, в крайна сметка попаднала под властта на императора. Католическата църква се очертала като доминиращата сила в световните дела за следващите осемстотин години. Тя системно заличавала и заменяла всякакви конкуриращи се с нея алтернативни вероизповедания, унищожавала всякакви съперничещи й религии. Умъртвила жаждата за знания, преследвала мистици и еретици и принуждавала всичко живо по пътя си да се покръства. Същевременно отнела на членовете си правото да вярват в пророчества, сънища, видения, призраци, превъплъщения, медитация и лечителство. Поела пълен контрол върху ежедневието на паството си, позовавайки се на дадената й от Бог власт да управлява, при което доминирала всеки аспект от живота на вярващия. Задушаваща хватка.

За да поддържа особения статут на армията си от духовници, Църквата измислила свещеното тайнство на ръкополагането, ползващо за образец римския обичай на назначаване на мъже на високи длъжности в държавната администрация. Никой не се сетил да възрази, че в Новия завет никъде не се споменава за избирателно проповядване, нито пък че правото да кръщават нови души принадлежи единствено на ръкоположените. Личния контакт с Бог, който Библията предоставяла, бил заменен със строги църковни правила.

А сега Полукс вече знаеше откъде е тръгнало всичко това. От Константиновия дар. Нищо чудно, че Църквата държеше този документ никога да не види бял свят. Какъв по-бърз начин да загуби властта си от това цялата християнска религия да бъде разобличена като илюзия. Ако хората научеха, че нищо от така наречената църковна доктрина няма божествен произход, че всичко е създадено от човека в негова изгода, това би било катастрофа. Целият страх от Църквата щеше да се изпари. Цялото тайнство да се разпръсне. Ирационалността да се замени с разум.

Той гледаше двата листа в ръцете си. Миналото се бе върнало в настоящето. Какво ли щеше да си помисли съвременният свят за Константиновия дар? Отличен въпрос.

В древни времена Църквата бе разчитала на невежество и страх. Съвремието изискваше много повече. Образованието вече не беше привилегия на малцина. Телевизията, радиото и интернет владееха мислите на хората. Какво би си помислил съвременният свят, ако научеше, че един римски император отпреди хиляда и седемстотин години е положил основите на нова религия, за да бъде в крайна сметка използвана от прелати с цел държане на вярващите в покорство и възпроизвеждане на собствената й важност? Никаква божествена намеса. Никакви небесни влияния. Никакво общение с Бог. Просто една група мъже, които са обичали луксозния живот и властта.

Подобно разкритие едва ли щеше да бъде посрещнато с овации. Но дали щеше да е фатално? Трудно бе да се каже.

Без съмнение в един свят, където религията отмираше, а доверието в институциите на властта се стопяваше, където хората напускаха Църквата много по-бързо, отколкото на тяхно място идваха нови, от подобно разобличаване не би произтекло нищо добро. Кастор бе преценил, че това ще е достатъчно, за да упражни натиск върху някои ключови кардинали да подкрепят кандидатурата му. Това бе сработвало през Средновековието при много различни папи, повечето от които безнравствени и покварени. Бе сработило и през 30-те години на XX в. при двама, носещи името Пий, изправени пред един несигурен свят, който в крайна сметка бе погълнат от война. Дали щеше да сработи отново? Може би. Или не.

Но със сигурност нямаше да донесе полза. Слава богу, че сега имаше флашката на Спаня, пълна с инкриминираща информация за важни кардинали. Тя определено щеше да свърши работа.

Самолетът започна да се снижава.

Полукс се облегна назад в коженото кресло, събра върховете на пръстите си и опря брадичка в допирната точка на двата палеца, опитвайки се да овладее надигащото се в него нетърпение. Очите му пареха. Нервите му пищяха. Винаги имаше риск от провал. Елемент на случайност. Опасност от грешка. Това би било катастрофа с оглед на греховете, които бе сторил. Слава богу, той беше предпазлив човек. Винаги.

Отвън слънцето се бе подало над източния хоризонт. Новият ден бе настъпил. Ако всичко вървеше по план… До утре вечер или най-късно до вдругиден той щеше да бъде папа.

Малоун гледаше нагоре към Люк Даниълс. Който се усмихваше. Както и можеше да се очаква от него.

— Май яко си се набутал — каза Люк.

— Може и така да се каже. Сам съм си виновен, но от това не ми става по-леко.

Той вече бе огледал дъното на ямата, като си светеше с телефона. Сигнал нямаше. Което не беше чудно предвид количеството скала наоколо. Двата трупа бяха паднали един върху друг, а лопатата — малко встрани. А както бе подозирал, един участък от пода изглеждаше прясно разкопан и след това заринат — цветът и плътността на почвата бяха различни. Но това се нуждаеше от по-подробно изследване.

— Откъде знаеше, че ще дойда? — попита Люк отгоре.

— Не знаех. Но допусках, че в един момент ще говориш или със Стефани, или с уредника на катедралата и единият или другият ще те насочи накъде съм тръгнал. Стефани ми каза за Лора Прайс и какво си направил.

— Ведомството искаше Полукс Гало мъртъв. Имаш ли представа защо?

— Всъщност имам няколко теории по въпроса. Видя ли някой да си тръгва от тук?

— Един мъж — отвърна Люк. — Носеше пътна чанта и сгъваем стол. Но беше далече и не видях кой е.

— Допускам, че е тръгнал за летището и от там за Рим.

— Значи кардиналът?

Малоун огледа зловещата сцена пред себе си, полузакрита от мрака. После посегна към лопатата.

— Там някъде има въже — каза той. — Слез по него.

Люк го послуша и спусна въжето през ръба в зиналата пред краката му черна яма. Не че изгаряше от нетърпение да се озове в поредна дупка в земята, но си каза, че Малоун сигурно има причина да иска това от него.

— Тук е доста пренаселено, не смяташ ли? — каза той, като видя двата трупа на дъното.

— Да ги отместим встрани. Интересува ни това, което е под тях.

Те издърпаха труповете настрана. Малоун извади телефона си и включи фенерчето. Люк видя, че пръстта под тях е рохкава.

— Някой е копал? — попита той.

— Така изглежда.

Малоун коленичи и заразравя почвата с лопатата.

— Какво мислиш, че има отдолу?

— Не „какво“. Кой.

— Какво става тук?

Малоун продължаваше да копае.

— Когато бях дете, една нощ с група приятели си бяхме направили бивак в гората. Аз бях най-малкият, на десет, и тогава за пръв път спах под открито небе. След като вдигнахме палатките и вечеряхме, останалите ме заведоха до една тъмна поляна и ми дадоха калъфка от възглавница. Казаха ми, че в полето имало лалугери, които излизали през нощта да си търсят храна. Били страхотни на вкус, месото им било като пилешко или пуешко. Искаха да хванат един и да го опекат, затова ме научиха да квича като лалугер, адски смешен и противен звук. Казаха ми да се оглеждам и да квича, и като дотича лалугер, да го захлупя с калъфката от възглавница. После ме оставиха сам в тъмното, като ми казаха, че ще подкарат лалугерите към мен, за да станело по-лесно. Аз се хванах като пълен глупак и останах насред поляната да издавам този идиотски звук и да чакам лалугера, докато те ме гледали иззад дърветата и изпокапали от смях.

Люк се изсмя.

— Звучи ми като нещо, на което и аз бих повярвал. И колко лалугера хвана?

— Знаеш отговора. Те ме бяха изпързаляли. Както и сега. Знаеш ли какво правя тук? Ловя лалугери.

Той спря да копае.

— Напипах нещо.

Люк се приближи и двамата започнаха да разчистват пръстта.

— Мъжът, който си е тръгнал от тук, е бил Полукс Гало — каза Малоун. — Той застреля тези двамата, без да му мигне окото, след като ги накара да се молят заедно. Не подозираше, че съм тук долу. Ако знаеше, щеше да застреля и мен. Но аз съобразително си мълчах.

Изпод пръстта се показа човешка кожа. Гръден кош. Разчистиха още малко, докато се появи лицето. Кастор Гало.

— Единственото логично обяснение — каза Малоун — е, че Полукс ще се пробва да стане папа. Ще се представи за брат си. Аз го видях. Беше се променил физически. Подстриган. Избръснат. Сега е кардинал.

— Доста дръзко, трябва да му признаем.

— Чух, че и ти си имал интересна нощ — каза Малоун. — Потопил си яхта. Елиминирал си четирима мъже.

Той замълча. Премисляше нещо.

— Какво има?

— Гало няма представа, че го дебнем. Ти си го видял да излиза. Имаше ли вид да бърза?

— Не, ни най-малко.

— Това означава, че имаме предимство. Той смята, че теренът е чист, а нас вече ни няма. За него сме невидими.

Малоун започна да зарива ямата.

— Трябва да оставим всичко, както е било, за да не се досети някой, че сме идвали тук.

Люк го посочи с пръст, припомняйки си нещо.

— Ти обичаш да се правиш на труп.

— Има си своите предимства.

Малоун беше застанал на пистата на международното летище. Двамата с Люк бяха дошли до тук с колите си само за да установят, че частният самолет е напуснал острова преди три часа и вече е пристигнал в Рим. На борда му бил Кастор Гало.

Малоун извади телефона си, за да позвъни на Стефани, като я пусна на високоговорител. Сутрешното слънце вече прежуряше.

— Гало е във Ватикана — каза Стефани.

— Поне знаем точното му местоположение — отбеляза Малоун.

— Има ли нещо за четиримата, които елиминирах? — попита Люк.

— Все още ги издирваме. Отпечатъците им не са в системата.

— Със сигурност са били наемници, които Полукс Гало е убедил да му свършат черната работа — каза Малоун. — Мислели са си, че помагат на бъдещия папа. Гало няма пари, така че ги е привлякъл с нещо друго. За жалост, са излезли в ранна пенсия.

Той погледна часовника си.

8:45.

— Служебният самолет е още в Малта — каза Стефани. — Мога да разпоредя да го приготвят за излитане до един час.

— Направи го — помоли той.

— Ами кардиналът? — попита Люк.

— Дръж го на дълга каишка. Не прави нищо, което да го подплаши. Трябва да бъдем сигурни, преди да предприемем каквото и да било. — Малоун помълча, после добави: — Абсолютно сигурни.

— В такъв случай ще ви разделя — каза тя. — Люк, ти се връщаш и прибираш трупа на Гало, както и другите двама, от онази яма. Котън, ти тръгваш за Рим. Докато стигнеш до там, ще сме сигурни.

Люк се върна в помещението с гувата. Входната врата зееше разбита. Според Малоун сградата била собственост на малтийските рицари, които щели да бъдат информирани за ситуацията след пристигането му в Рим. Люк се надяваше да не му представят сметка за причинените щети.

Може би трябваше да се чувства засегнат, че Малоун отново е поел водещата роля, след като Стефани го бе изпратила във Ватикана, докато той трябваше да се разправя с трупове в тази дупка. Но не й се сърдеше. Люк беше екипен играч. Стефани му бе наредила да бъде тук и той щеше да свърши каквото му бе възложено. Малоун щеше да се оправи и сам в Рим и заедно щяха да изпълнят мисията. Това беше важното.

Добре го бе казал Хари Труман: Изумително е колко може да постигнеш, ако не ти пука чии са заслугите.

Люк беше застанал на ръба и се взираше надолу в черната яма. Въжето беше все така вързано за стълба и се виеше като змия към дъното. Той го сграбчи с две ръце, опря се с крака на стената и без усилие се спусна долу. Когато очите му започнаха да се адаптират към тъмнината, се огледа наоколо.

Трупове нямаше. Нито лопата. Къде ли бяха изчезнали? Той не беше видял никого, отвън нямаше други паркирани коли. Но там, където с Малоун бяха копали същата сутрин, земята изглеждаше рохкава върху по-голям участък, обхващащ почти целия под. Някой бе копал след тях. Горе, на оскъдната светлина, се мерна движеща се сянка. В главата на Люк задрънчаха алармени звънци. Той започна да се издърпва нагоре по въжето, като се запъваше с крака за грапавата стена. Когато главата му се подаде над ръба, видя мъжка фигура с гръб към него. Режеше с нож въжето.

По дяволите!

Конопът изпращя. Пръстите на лявата му ръка се стрелнаха нагоре и се вкопчиха в коравата земя, едва издържайки тежестта на тялото му. Люк чу приближаващи се стъпки. Набра се нагоре и видя Кевин Хан с нож в ръка, с който в този момент замахваше към пръстите му.

Мамка му!

Люк се извъртя във въздуха и сграбчи ръба на ямата с дясната си ръка, като се пусна с лявата. Ножът се заби в отъпканата пръст. Пръстите на дясната му ръка го боляха. Хан издърпа ножа от земята и замахна за пореден удар, но Люк постави двете си длани върху пода и се набра нагоре, като успя да преметне през ръба и единия си крак, а същевременно лявата му ръка се стрелна напред, сграбчи Хан за глезена и го събори по гръб.

Люк се изтърколи извън гувата. Хан вече беше скочил на крака и размахваше ножа. Люк се надигна от пода.

— Ама ти сериозно ли?

— Дай да те видим какво можеш!

Дванайсетсантиметровото острие в ръката на Хан заслужаваше респект, но това не беше първият нож, пред който Люк се изправяше. А пък кой уважаващ себе си младеж от Тенеси би пропуснал едно хубаво сбиване? Освен това Люк бе насъбрал доста въпроси за тоя гадняр.

Хан замахна два-три пъти с ножа и той не понечи да го парира, за да прецени потенциала му. Не беше кой знае какъв. Което бе странно, като се имаше предвид длъжността му. Може би бе изял твърде много фтири и твърде дълго бе седял зад бюро.

— Ти ли погреба труповете? — попита Люк.

Вместо отговор Хан замахна още веднъж с ножа.

Хайде, стига толкова. Люк се дръпна крачка назад, за да даде възможност на противника си да пристъпи напред. След това се извъртя и заби едно кроше в челюстта на Хан. Главата му отхвръкна назад и Люк използва случая, за да му вкара и един юмрук в стомаха. Хан залитна назад. Люк изби с ритник ножа от ръката му, сграбчи го с две ръце за ризата и го вдигна от земята, после се извъртя и го надвеси над ръба на гувата. Хан размахваше отчаяно ръце, за да се хване за нещо, но единственото, което го спасяваше от падане, бе желязната хватка на Люк.

— Дълбочко е — заяви американецът.

В очите на Хан се четеше страх.

— Ще ти задам няколко въпроса. Ако не ми отговориш, те пускам. Става ли?

Хан кимна.

— Да започнем с въпроса, който пропусна: ти ли погреба труповете?

Той отново кимна.

— Не ме карай да ти вадя думите с ченгел!

— Беше ми наредено.

Люк поклати глава и го наклони още малко над гувата, като краката му едва докосваха ръба. Това подейства незабавно.

— Добре! Добре! Добре!

Люк го издърпа обратно.

— Полукс Гало. Направих го заради него.

— А какво знаеш за кардинала?

— Мъртъв е.

— Кой го уби?

— Гало. По братски. Той е там, долу.

— Искам да знам всичко. И говори бързо, пръстите ми изтръпват.

— С Полукс се знаем отдавна. Дойде при мен с план и ми направи оферта. И аз приех.

— Ти си предал Спаня и Ведомството на Гало?

— Да. Мразех Спаня. Той си получи заслуженото.

Този човек беше извор на информация. Стефани и Малоун имаха нужда от такава, и то добра, но събирането й щеше да отнеме време. Той издърпа Хан обратно на твърда земя. Малтиецът изглеждаше облекчен. Но не задълго.

Люк го бутна през ръба в ямата.

Малоун слезе от служебния самолет, който Стефани му бе осигурила, на пистата на „Фиумичино“. Минаваше обед и той беше гладен. Един сандвич щеше да му дойде добре, но белият хеликоптер на Ватикана го очакваше с въртящ се ротор. Той се затича към него и се качи.

Полетът от Малта бе минал бързо. Нямаше никакви новини нито от Стефани, нито от Люк. Явно нещо се мътеше, след като Стефани бе успяла да му издейства хеликоптер с обозначенията на Светия престол. И слава богу. Да стигне с кола от летището до центъра на Рим щеше да му отнеме поне два часа. Задръстванията в Рим бяха сред най-противните в света — какофония от надути клаксони, писък на спирачки и рев на форсирани двигатели. И, ако трябваше да бъде честен, да летиш високо над всичко това си беше удоволствие.

Полукс влезе в Сикстинската капела с процесията от кардинали, двама по двама, облечени в червените си одежди, сплели молитвено пръсти. Помещението беше четиресет метра дълго, трийсет широко и разделено на две неравни части от решетка от мрамор и ковано желязо, донякъде наподобяваща византийски иконостас. Между нея и олтара имаше издигнат подиум, на който в дълги редици един до друг щяха да насядат кардиналите. Всеки разполагаше със стол и част от дълго писалище, общо за цялата редица столове. Единственото, от което Полукс имаше нужда в този момент, бяха малко късмет и информацията на флашката, която носеше в джоба на панталона си под расото.

Полукс беше посещавал няколко пъти Сикстинската капела, но във факта, че е дошъл тук, за да участва в конклав, имаше нещо особено вълнуващо. Сградата бе прочута със стенописите си, дело на някои от най-великите майстори на XV в. Погледът му се спря на „Страшният съд“ на Микеланджело върху отсрещната стена. Най-голямото живописно платно в света. На пръв поглед изображението изглеждаше объркано и хаотично, но при по-внимателен оглед зрителят би могъл да оцени мистичното вдъхновение, залегнало в него.

Пеенето спря. Процесията се разпръсна.

Той вдигна поглед нагоре, между двата реда прозорци отстрани, към извития таван. Критиците имаха право. Това категорично беше най-въздействащото произведение на изкуството, създавано някога. Когато папата деспот Юлий II наредил повторното изографисване на капелата, Микеланджело се разбунтувал. Все пак той бил скулптор, а не живописец! Но не след дълго получил вдъхновение и приел с ентусиазъм поръчката. Изпълнението му отнело четири усилни години, но окончателният резултат спираше дъха.

Полукс разглеждаше с любопитство отделните панели, съставляващи творбата. „Опиянението на Ной“, „Потопът“, „Сътворението на Ева“, „Бог витае над водата“, „Разделянето на светлината от тъмнината“. Погледът му се спря върху една конкретна сцена. „Медната змия“. И прати Господ върху народа отровни змии, които хапеха народа, и много свят измря от синовете Израилеви. И направи Мойсей медна змия и коя змия ухапваше някой човек, той, щом погледнеше медната змия, оставаше жив. Той се успокояваше с текста на Числа, глава 21. Сега някои от кардиналите около него щяха да видят медна змия.

— Братя — провикна се от олтара кардиналът, председателстващ конклава. — Моля, заемете местата си, за да започваме.

Полукс откри отреденото му място до стената отляво, под „Прекосяването на Червено море“ от Росели. Настани се удобно на стола, върху който имаше поставена червена възглавница и по-малка възглавничка отзад за кръста. До момента измамата работеше перфектно. Няколко кардинали го бяха заговорили. Очевидно част от тях бяха приятели на Кастор, други не дотам. Той им бе отговарял кратко и мъгляво, преструвайки се на изцяло погълнат от случващото се наоколо. Слава богу, огромното мнозинство не му обръщаха внимание.

Председателстващият кардинал — италианец, най-старшият от присъстващите — се изправи и обяви пред събралото се множество, че предстои да положат клетва за спазване на нормите, залегнали в различните апостолически конституции и правилници, приети от предишните папи. Процедурата щеше да отнеме известно време, тъй като всеки кардинал по ред на старшинство трябваше да пристъпи напред, да положи ръка върху евангелието и публично да се закълне.

Полукс щеше да се забавлява, наблюдавайки представлението.

Малоун следваше кардинал Стам, който крачеше към Сикстинската капела. Влязоха в помещение, наречено Sala Regia, Кралската зала. Обширен салон за аудиенции, в който някога императори и крале бяха приемали посетители; стените му бяха украсени с не по-малко величествени стенописи. Той обърна внимание на латинските заглавия под тях. „Завръщането на папа Григорий XI от Авиньон“. „Битката при Лепанто“. „Помирението между папа Александър III и Фридрих Барбароса“. Всяко от тези изображения отразяваше съществен момент от историята на Църквата. И солидна доза суета. Това бяха стените на славата.

Отгоре имаше елегантно извит таван, изографисан със сложни папски гербове и библейски фигури. Като всичко останало във Ватикана, и тук цветовете и стилът по-скоро провокираха, отколкото успокояваха сетивата. В отсрещния край на салона беше входът за прочутата Паолинска капела. В средата на една от дългите стени имаше висока двукрила врата, охранявана от двама швейцарски гвардейци с техните характерни костюми на сини, оранжеви и червени райета.

Входът към Сикстинската капела беше затворен. Високият таван отразяваше като ехо приглушените разговори на петдесетината души, които се движеха привидно безцелно по мраморния под. Свещеници, епископи, но най-вече мъже с костюми и вратовръзки. Някои държаха фотоапарати и имаха окачени на шиите си журналистически баджове.

— Закъсняхме — каза Стам. — Дайте ми минута.

Той се отправи с бърза крачка към групичка костюмирани.

— Не можем да оставим нещата така — каза Малоун на Стефани.

— За жалост, това е проблем на Ватикана.

— Полукс Гало се опита да убие Люк. Което е наш проблем.

— Това е спекулация.

— Която може да се окаже достатъчна.

Стефани посочи с ръка залата.

— Онези двама часовои едва ли ще се впечатлят от нашата юрисдикция. А наоколо гъмжи от въоръжена охрана, готова да реагира на всякакви натрапници.

Той разбра. Обстоятелствата изискваха дипломация, а не груба сила.

Стам се приближаваше с бавна крачка към тях, нищо в движенията му не издаваше припряност и напрежение.

— Вратите са затворени преди десет минути. Сега слушат кратка проповед. Това е традицията, преди да се пристъпи към първото отсяване на кандидатите.

Следователно имаха време за размисъл, а Малоун виждаше, че самият кардинал се двоуми за следващия си ход. Около тях се чуваха разговори, гласовете бяха усилени от мрамора.

— Трябва да опразним тази зала — каза Стам.

— Значи решихте? — попита Стефани.

— Никога не съм харесвал кардинал Гало. Смятах го за надут глупак, който почти от нищо не разбира. Никога не съм харесвал особено и Спаня. Но не е моя работа да ги съдя. Освен това никой не заслужава да бъде убит. Мой дълг е да пазя Църквата, нейните свещенослужители и принцове, както и да гарантирам неопетнеността на процедурата за избиране на новия папа. — Той замълча, после попита: — Разбирам, че сте видели Ностра Тринита?

— Ние я намерихме — отговори Малоун.

— Проверих — продължи Стам. — Кардинал Гало е пристигнал в „Санта Марта“ с голяма пътна чанта. Преди малко по мое нареждане стаята му е била претърсена. Открити са стари пергаменти, скрити в древен реликварий.

— Запечатан с червен восък в двата края? Като от едната страна восъкът е изронен?

Стам кимна.

— Точно това е. В реликвария се намира Константиновият дар.

— Не съм имал възможност да проверя дали е истина. Но ако след седемстотин години отново се е появил на бял свят, имаме проблем.

— Толкова ли е важен този документ?

— Ако може да се вярва на слуховете, да.

Малоун се усмихна. Човекът знаеше как да не си разкрива картите.

— Нашият измамник се гласи да стане папа — каза Стам. — Допускам, че последното нещо, което би желал да се случи, е Църквата да загуби силата си по какъвто и да било начин. Решен е с изнудване да се добере до Престола на свети Петър. Вие сте прав, господин Малоун. Не можем да допуснем провеждането на този първи тур. Нямаме представа какво е сторил досега Полукс Гало. Дали ще спрем процедурата сега или по-късно, вредите за репутацията ни ще бъдат едни и същи. Затова решавам да действаме.

Полукс слушаше проповедта, очевидно предназначена да внуши чувство за дълг с баналното си многословие. Сякаш някой от мъжете в залата се нуждаеше да му бъде напомняно за поетата отговорност. Това беше първата удала му се възможност да види как кардиналите функционират в група и той я използваше, за да наблюдава лицата им. Някои бяха видимо развълнувани, но други просто се опитваха да запазят стоическо спокойствие, да не разкриват мислите си, да стаяват всичко в себе си. Със сигурност вече имаше сключени сделки, формирани предварителни съюзи. Никой освен глупаците не очакваше Светият дух да се спусне от небето и да го озари с вдъхновение.

А може би той беше Светият дух? Може би тази флашка бе предопределена свише да попадне в ръцете му?

Монсеньорът най-после млъкна и председателстващият конклава кардинал се изправи пред олтара. Първото отсяване на кандидатите щеше да започне всеки момент. Полукс се заслуша в обясненията на прелата за процедурата, благодарен да получи последни указания. Беше прочел всичко за реда на провеждане на конклава, но малко опресняване на паметта нямаше да му навреди. Всеки от кардиналите щеше да напише по едно име на картончето пред себе си. След това по ред на старшинство щяха да отнесат бюлетините си до олтара и да ги пуснат в един златен бокал. Преди да подаде гласа си, всеки кардинал трябваше да положи още една клетва, на латински:

В предишни времена кардиналите били длъжни да подписват подадената бюлетина с името си, поставяйки отстрани и малък отличителен знак. След това бюлетината се сгъвала така, че да закрие подписа и личния знак, и накрая била запечатвана с восък. Но преброителите на бюлетините винаги знаели кой за кого е гласувал. Пий XII сложил край на това безумие. Сегашният метод беше много по-добър. Тайната си оставаше тайна.

Председателстващият привърши с обясненията и прикани към започване на гласуването. Няколко от присъстващите моментално посегнаха към моливите, докато други наведоха глави в молитвена поза. Той реши да изчака малко, преди да впише със закръгления си почерк името на брат си.

Глух удар наруши тишината. Всички вдигнаха изненадано глави. Звукът идваше от главната порта. И продължаваше.

Невероятно. Някой думкаше по вратата.

Полукс проследи внимателно с поглед председателстващия, който слезе от олтара и тръгна към вратата, скръстил ръце на гърдите си. Погледите на всички бяха приковани в масивната двукрила врата зад мраморната решетка. Забръмчаха приглушени гласове. Няколко кардинали станаха от местата си и пристъпиха към пътеката. Той реши да ги последва. След него наскачаха и други.

Председателстващият се приближи до вратата, освободи резето и отвори едното крило, колкото да излезе. Полукс бе обзет от подозрения. Нищо в случващото се не изглеждаше обещаващо. Вече им бяха казали за аварийния изход от капелата, през една малка врата зад олтара, която водеше или нагоре към Стаите на Рафаело, или надолу към Колекцията от модерно изкуство на Ватиканския музей. Самите музеи бяха затворени, огромните им изложбени зали празни. И на двата етажа бяха осигурени тоалетни за кардиналите в случай на нужда. Но оттам можеше и да се избяга.

Полукс се отдели от групата кардинали, които бяха приковали очи във вратата. Той също не отделяше поглед от централния отвор в мраморната решетка, като се надяваше всичко да е фалшива тревога.

Двукрилата врата се отвори със замах. Вътре влезе Котън Малоун.

Малоун бе присъствал на разговора между Стам, Стефани и председателстващия кардинал. Който не изглеждаше особено щастлив.

— Чарлс, имаш ли представа какво направи току-що? — прошепна на английски той.

— Напълно, приятелю. Но има проблем с конклава. Изисква се неговото прекратяване.

Бяха опразнили Кралската зала от посетители под претекст да се осигури тишина за хората зад двукрилата дървена врата. Всички бяха поканени да се преместят в едно съседно помещение и вратите зад тях бяха затворени, като останаха на пост само двамата швейцарски гвардейци. Командирът им бе информиран за обстоятелствата и заклет да си мълчи; той се подчини на Стам, защото — както обичаше да казва възрастният мъж — никой във Ватикана освен самия папа не смееше да оспори волята на Ведомството. Стам започна да обяснява ситуацията пред председателстващия конклава и Котън забеляза как с всяко ново разкритие очите на кардинала се разширяват от ужас.

— Сигурен ли си? — попита той, когато Стам приключи.

— Извън съмнение.

Стефани извади телефон и показа на кардинала трупа на Кастор Гало.

— Трябва да арестуваме измамника — каза Стам.

Другият, видимо в шок, кимна.

— Разбира се. Абсолютно.

Стам кимна в отговор и Малоун бутна двукрилата врата, за да влезе в Сикстинската капела.

Пред мраморната решетка се беше събрало море от алено-бели одежди. Той се смеси с тълпата и застана в образувалото се празно пространство в центъра.

— Господа, търся кардинал Гало.

Хората около него го изгледаха учудено, после няколко посочиха подиума.

— Ето онзи стол е неговият.

Беше празен. Стам и Стефани се приближиха до него.

— Хлъзгав тип, а? — прошепна Стам.

— Допускам, че има и друг изход.

— Зад олтара. Със стълби нагоре и надолу, като и в двата случая водят към музеи. Всичко е затворено за конклава, а пред изходите има въоръжена охрана. Мога да им се обадя да влязат вътре.

— Не. Аз ще го хвана. Може би ще успеем да ограничим всичко в музеите. Нека охраната стои при изходите, за да не може да избяга, но им го кажете изрично. Нали имат радиостанции?

Стам кимна.

— Кардиналите нямат право да напускат музеите. Те са затворени вътре.

— Разбирам. Ако се опита, нека го арестуват. А има ли охранителни камери в музеите?

— Изключени са за конклава от съображения за поверителност. Така няма да се разчуе и скандалът.

Малоун разбра. Стам държеше камерите да си останат изключени.

— Аз ще го намеря.

— Действайте. Аз лично предпочитам да не издавам заповед за арест на кардинал.

— Той не е кардинал.

— Нещо по-лошо е. Разчитам на вашите способности и дискретност, господин Малоун.

— Котън ще се справи — обади се Стефани.

Стам направи знак с ръка и един от униформените швейцарски гвардейци притича до тях. По нареждане на Стам мъжът извади изпод костюма си радиостанция заедно с малък микрофон и слушалка.

Стам ги подаде на Малоун.

— Хайде, заловете го.

Малоун стоеше в Залата с колесницата и обмисляше вариантите си за действие. Огромната статуя на римската колесница доминираше изцяло пространството пред него. Но той нямаше време да се захласва по чудесата на древността. Имаше да върши работа. А засега нещата не вървяха особено добре.

Той отиде до един от големите прозорци и погледна навън. В слънчевия следобед от там се виждаха куполът на „Свети Петър“, Ватиканските градини и разни сгради, сгушени между дърветата. Отдолу минаваше улица, почти безлюдна. Което беше разбираемо предвид конклава. Две-три коли и няколко пешеходци. Но Ватиканът не беше спрял работа. Нищо подобно! Животът си вървеше, както обикновено. От другата страна на двореца море от хора изпълваше площад „Свети Петър“ в очакване на новия папа. Медии от целия свят бяха разпънали антените си, за да предадат новината. Но тук? Тук нямаше никого.

Странно усещане бе да се намира сам в един от най-големите, най-оживени музеи в света. Нещо привлече погледа му долу.

Мъжка фигура, която се отдалечаваше от сградата. Един от въоръжените охранители, като онези в „Свети Петър“.

Мъжът се спря за миг, огледа се и нахлупи фуражката си. Малоун зърна лицето му. Гало.

Полукс измина разстоянието зад двореца и пое с бързи крачки към базиликата. Не знаеше накъде отива, но поне се бе измъкнал от сградата и от кардиналските си одежди. От затвора и ярката кардиналска премяна. Докато откриеха трупа на часовоя, тази униформа щеше да му отвори доста врати. Но трябваше да побърза.

Той мина под Григорианската арка, заобиколи някаква пристройка към задната фасада на двореца и се озова на поредния площад с фонтан — „Санта Марта“, доколкото си спомняше, после продължи нататък по улицата. Огромната базилика се извисяваше право напред. Беше прекрасен ден — синьо небе, ярко слънце, тук-там бели облаци, топло. Внезапната поява на Малоун в Сикстинската капела означаваше едно: нещата в Малта не се бяха развили добре. Кевин Хан се беше издънил. Трябваше да застреля и този идиот, преди да си тръгне от острова, но труповете не можеха да останат непогребани. Последното нещо, което му трябваше, бе да ги открие някой. Затова Полукс нямаше избор, освен да го остави жив. А и щеше само да му бъде от полза, ако поставеше свой човек за оперативен командващ на Ведомството.

Но това вече нямаше никакво значение. Беше разкрит. Което означаваше, че Малоун знае и за Кастор.

Полукс трябваше да изчезне. Но преди това да се измъкне от Ватикана.

Полукс заобиколи отдясно гарата и се приближи до коловозите. За локомотива бяха закачени пет пътнически вагона; плъзгащите се врати бяха отворени, но вътре не се виждаше никой. На перона имаше влак от мотокар и няколко вагона, натоварени с дървени сандъци и кашони. Отстрани до композицията беше застанал мъж и размахваше ръце към локомотива.

Мощната машина изсъска и двигателят забоботи.

Най-после!

Той насочи пръст към стрелочника и каза на италиански:

— Трябва да се кача на този влак по съображения за сигурност.

Човекът не възрази.

Полукс се затича и се метна на втория вагон зад локомотива. Влакът потегли към портата в крепостната стена. Можеше и да успее да се измъкне. След като излезеха от Ватикана, той щеше просто да скочи от вагона и да се слее с римските тълпи. А оттам накъде? Все щеше да измисли нещо.

Нямаше никакво намерение да прекара остатъка от живота си в затвора.

Малоун чакаше в кабинета на кардинал Стам, в една от безбройните сгради на Ватикана; тази конкретно се намираше северно от Апостолическия дворец редом с пощата, една аптека, няколко медии, магазин и казармите на Швейцарската гвардия. Леко необичайно място за централа на най-старата разузнавателна агенция в света. Напомняше донякъде на отряд „Магелан“, чиито офиси се намираха в една невзрачна административна сграда в Атланта.

По нареждане на Стам влакът се бе върнал на заден ход до гарата на Ватикана. Единствените хора наоколо бяха двама мъже. Стам обясни, че работят за него. Гало бе официално арестуван, качен в чакащ автомобил и откаран в неизвестна посока. Стам каза още, че конклавът е бил прекъснат с обяснението за повреда в електрическата инсталация на Сикстинската капела и риск от пожар. За щастие, кардиналите все още не били пристъпили към процедура на гласуване, така че конклавът щял да възобнови работа на следващия ден.

Докато медиите предъвкваха новината, кардиналите бяха затворени в стаите си в дом „Санта Марта“. Там беше и председателстващият конклава, за когото Стам лично бе дал уверения, че никога няма да разкрие каквото и да било.

Малоун и Стефани се бяха върнали обратно в сградата. Междувременно на ранения часовой бе оказана първа помощ и въпреки опита да бъде удушен щеше да се оправи. И той, и ротата му се бяха заклели да пазят тайна. Малоун изпитваше известни угризения, че не направи нищо за човека, но ако бе останал при него, със сигурност щеше да изпусне Гало. Надяваше се мъжът да прояви разбиране.

Малоун беше уморен, брадясал, недоспал и гладен. Кабинетът на Стам беше олицетворение на ефикасността. Нищо лъскаво и излишно, просто всичко необходимо, за да се върши работа. Явно подхождаше на личността му. Сдържан, решителен и делови. Малоун се радваше, че всичко е приключило. Време бе да отлети за Южна Франция и да прекара няколко дни с Касиопея. Самият факт, че мислите му вече включват и друг човек, беше необичаен. Толкова дълго бе живял сам. Но вече не. Вече имаше жена в живота си. Което не беше лошо.

Стефани влезе при него.

— Много съм ти благодарна за всичко, което направи.

— Вършех си работата, пък ми се и плащаше.

— Като стана дума… Трупът на Джеймс Грант е открит в Лигурско море с дупка в главата.

— Гало?

— Без съмнение.

— Много трупове се събраха.

— Съгласна съм. Но този ще ни струва скъпо.

— Какво става с писмата на Чърчил?

— Изчезнали са. Но малтийските рицари ни съдействат и в момента претърсват стаите на Гало. Най-вероятно ги е скрил някъде. Те са отвратени от всичко, което се случи. Но Гало се оказа един мошеник. Вербувал е фалшивите членове на Тайното братство с обещания за постове във Ватикана. Живото доказателство, че в днешно време не можеш на никого да разчиташ.

— Разбирам те напълно — каза той с лека усмивка.

— Знам.

Стам влезе в кабинета и седна зад бюрото. Столът му беше най-обикновен, дървен, с висока облегалка; изглеждаше неудобен. Но човекът се чувстваше у дома си.

— Ситуацията е овладяна. Пресслужбата на Ватикана отразява прекъсването на конклава. Кардиналите са заключени. На двамата охранители на гарата е обяснено, че сме решавали вътрешен проблем и вие работите за нас.

— А онзи, когото изхвърлих от влака?

— Нищо му няма. — Стам помълча, после каза: — Днес извадихме късмет. Положението бе станало неудържимо, но ние се справихме. Благодарение на вас, господин Малоун.

— И на Люк Даниълс в Малта — добави Малоун.

— Вече му казах същото — обади се Стефани. — Люк пътува насам и води арестант. Кацнали са преди два часа.

— Защо насам?

— По моя молба — отвърна Стам.

Малоун разбра. Намираха се на суверенна територия. Стам възнамеряваше да третира и Гало, и Хан като арестанти на Ватикана и да се разправи с тях по каноничното право.

— По очевидни причини не можем да оставим италианците, малтийците, британците и американците да се занимават с техните престъпления. — Стам се изправи. — Бихте ли дошли с мен?

Те излязоха от кабинета и тръгнаха към асансьора. След като влязоха в кабината, Стам вкара ключ в контролното табло и натисна един бутон без обозначения. Сградата беше на четири етажа с подземие. Бутонът, който светеше, се падаше под този за подземието.

— Това е стара сграда — каза Стам. — Строена е през седемдесетте години на миналия век над част от катакомбите.

Асансьорът спря. Вратите се разтвориха. Намираха се дълбоко под земята; право напред се разкриваше добре осветен коридор с висок таван. Стените бяха от боядисан бетон; подът — от плочки.

— Тези подземни зали се оказаха доста полезни — каза Стам.

Кардиналът тръгна напред и спря пред една желязна врата. После почука два пъти с юмрук. Чу се плъзгане на резе и вратата се отвори навътре. Озоваха се в продълговата стая; едната й страна беше преградена с метални решетки между бетонни колони. Арестантски килии.

Стам освободи с жест мъжа, който им бе отворил.

Срещу една от килиите имаше маса. Върху нея бе поставен реликварият от параклиса; в него се виждаха навити пергаменти, а един от свитъците беше изваден отвън, разгънат. Малоун пристъпи към килията, любопитен да види Полукс Гало зад решетките. Стефани и Стам го последваха.

— Тези килии ги ползваме от доста време — каза кардиналът. — Мехмед Али Агджа беше затворен тук, след като се опита да убие Йоан Павел Втори.

Малоун не можеше да не се сети за зловещия затвор на улица „Любянка“ в Москва, под зданието на старата централа на КГБ, където са били изтезавани дисиденти, хора на изкуството, писатели и репортери. Запита се защо ли й бяха нужни на Католическата църква подземни килии с ограничен достъп.

— Това ли е Константиновият дар? — попита той и посочи пергамента.

— Това е — отвърна Стам.

— А мога ли да попитам с какво е толкова важен?

— Доказва, че всичко е измама — обади се Гало, като стана и се приближи към решетките. — Римокатолическата църква е един фалшификат. Кажете му, кардинале. Кажете му истината.

Малоун зачака да чуе повече.

— Има една африканска поговорка: Докато лъвовете си намерят историци, ловните легенди ще възхваляват само ловците. Толкова е вярна! В нашия случай славата е отишла при онези, които са изпреварили. — Стам замълча, после продължи: — Константин Велики е променил света. Първо обединил Римската империя, после я разделил на две части. Източната й част се управлявала от императори. В крайна сметка западната попаднала под властта на папите. Но това станало едва след като всички послушали съвета му.

— Това е проект за нова религия — каза Гало. — С указания как християнството да придобие важност. Да проникне във всички аспекти на човешкия живот. Да бъде използвано за държане на последователите си в подчинение. Как дори да оправдае убийствата на хора, ако това е нужно за неговото запазване.

Стам изглеждаше невъзмутим.

— Чел съм го, той е прав. Константин искал религия, създадена от него като гаранция, че хората няма да се разбунтуват. За да ги държи в подчинение, без те дори да съзнават това. За жалост, не постигнал това приживе, нито пък се случило през вековете след смъртта му. Идеите му били приложени само отчасти. Нямало генерален план. И така чак до девети век, когато дарът му бил открит наново. По онова време папите вече преливали от амбиции. Смятали се за нещо повече от религиозни водачи. Били военачалници и политически лидери. Към единайсети век Църквата вече била най-богатата и могъща институция в света. Всичко това се дължало на Константиновия дар.

— Това единственият екземпляр ли е? — попита Стефани.

— Доколкото знам, да. Хоспиталиерите се сдобили с него към средата на тринайсети век. Папите били в ужас, че всичко ще се разкрие, затова оставили хоспиталиерите да вършат каквото си искат срещу ангажимент да пазят тайната.

— Дали е истински?

— След предварителен оглед моите експерти ме уверяват, че е на Константин. Сравнили са го с потвърдени оригинали, съхранявани в нашите архиви. При това е в оригинал, на латински, което е рядкост за негов оцелял ръкопис. Можем да подложим пергамента на въглероден тест, но съм сигурен, че датира от четвърти век. Освен това мастилото съответства на използваното по онова време. Изглежда напълно автентичен.

Малоун не се съмняваше в това.

— Наполеон се е опитвал да го открие — каза Стам. — Мусолини също, като е бил близо до целта. Останал е у рицарите до осемнайсети век, когато е бил скрит набързо при френското нашествие в Малта.

— Какво смяташ, че са щели да направят крале и императори, след като го прочетат? — попита Гало; в тона му се долавяше отвращение. — След като разберат, че Божественият закон не произхожда от Бог. Всичко е създадено от хора за собствените им користни цели.

Нито мускулче не потрепваше по лицето на Стам. Беше безизразно и с нищо не издаваше какво си мисли.

— Какво са щели да си помислят вярващите за първородния грях на Църквата? — продължи Гало. — И за цената, която уж всички трябва да платим за грехопадението на Адам и Ева. Грехът на непокорството при изяждането на забранения плод. Нищо от това няма каквото и да било общо в случая. Всичко е било просто начин да се набират последователи още от майчината утроба. Не е имало нужда някой да бъде убеждаван да се влее в Църквата. Просто са обявявали, че се е родил опетнен и опрощението идва чрез свето кръщене, извършвано от Църквата. Разбира се, който откаже да бъде кръстен, ще гори в ада, при дявола, за вечни времена. Но и адът, и дяволът са измислени от Константин. В тях няма нищо истинско. Те са там, за да всяват страх и да осигуряват покорство. А какъв по-добър начин да държиш хората в покорство от ирационалния, недоказуем страх!

Стам стоеше неподвижен и мълчалив. Накрая заговори:

— Аз лично предполагам, че не би имало Църква. Християните са щели да продължават с междуособиците си, да не постигат нищо. Оставени на себе си, те никога е нямало да се обединят в нещо смислено. Накрая вярата им е щяла да избледнее, а крале, кралици и императори са щели да воюват помежду си без задръжки. Цивилизацията би била нещо много различно от онова, което познаваме сега. Църквата, при всичките си недостатъци, е придавала на света онази доза стабилност, която го е крепяла, помагала му е да не се разпадне. Без нея кой знае накъде би тръгнало човечеството.

— Да бе, вярвайте си — промърмори Гало.

— Само че светът вече не е съставен от неграмотни — каза Стам. — Хората вече са много по-скептично настроени към религията, отколкото през тринайсети век. Това разкритие, ако бъде направено днес, би имало огромно въздействие.

— Точно на това разчиташе брат ми. Да използва страховете ви, за да постигне онова, което искаше. — Той изгледа в упор Малоун. — Този пергамент отваря очите. Не им позволявайте да го скрият.

Стам бръкна под расото си и извади нещо, което вдигна пред очите му.

— Заедно с това ли?

Беше флашка.

— Архиепископ Спаня е бил твърде усърден — каза той. — Открил е многото прегрешения, които дълги години са се вършили между тези стени, и е посочил виновниците. Проблемът му беше в собственото му его. И в това, че подцени предполагаемите си съюзници.

— Спаня беше глупак — каза Гало.

— Може би — отвърна Стам. — Но беше мой глупак.

— Какво ще правите с тази флашка? — попита Стефани.

— Всички нарушители ще бъдат наказани. Тъкмо обратното на онова, което би се случило, ако Спаня или нашият измамник тук бяха успели.

Желязната врата зад тях се отвори с грохот. Влезе Люк, който водеше още някакъв мъж. И двамата току-що бяха пристигнали от Малта.

— Шефът на малтийската служба за сигурност — прошепна Стефани на Малоун. — Казва се Кевин Хан.

Стам отведе Хан до една от килиите и го заключи. Малоун използва възможността, за да стисне ръката на Люк.

— Бандата се събра. Браво, момче — каза му той.

После забеляза, че Люк е със същата риза, шорти и маратонки, както в Малта.

— Днес да не е петък, че си толкова неофициален?

— Беше дълъг ден — ухили се Люк. — Чувам, че вече скачаш по покривите на вагони като в „Умирай трудно“. Радвам се да чуя, че още те бива за нещо…

— За късмет, влакът не се движеше много бързо.

Люк забеляза Гало в килията.

— Та той приличал напълно на кардинала! Никой не би се досетил.

— Какво ще правите с Ностра Тринита? — попита Гало Стам.

— Двата пергамента ще бъдат върнати на рицарите като тяхна собственост. Но Константиновият дар принадлежи на Църквата.

— Значи отива в архивите на Ватикана? — попита Стефани.

Стам пристъпи към масата и вдигна навития на свитък пергамент. Дясната му ръка бръкна под расото и когато се появи отново, не държеше флашката. А запалка. Щракна я и поднесе пламъка под сухия крехък свитък, който пламна. Стам го пусна на пода и за секунди свитъкът стана на пепел.

— Въпросът е приключен — каза той.

— Ние сме още тук — извика Гало от килията си. — Знаем всичко. Нищо не е приключило.

Кардинал Чарлс Стам стоеше неподвижен като статуя. Изгарянето на свитъка беше най-вълнуващото действие, което Малоун го бе видял до момента да извършва. Но той долавяше още нещо в погледа му. Облекчение.

— Архиепископ Спаня, при всичките си прегрешения, винаги е бил защитник на Църквата — каза накрая той. — Също като мен.

Малоун си представи как мъже като Стам са били принуждавани в течение на векове да вземат трудни решения. Като всеки от тях си е мислел, че постъпва правилно. И всеки от тях е грешал. Току-що една част от историята бе погубена завинаги. Част, която би била в състояние да хвърли различна светлина върху много неща.

— Ами флашката? — попита Стефани.

— Лично ще се заема с нарушителите. Започвам от сега.

Малоун виждаше във въображението си какво ще последва. Най-вероятно поредица от срещи на четири очи, последвани от внезапни оставки.

— Ще кажа на света истината — извика Гало. — Нея не можете да изгорите. Играта още не е завършила, кардинале. Ще има съдебен процес. Там ще видя и вас, и останалите лицемери в червено изобличени. Лично ще се погрижа светът да научи какво е пишело на пергамента.

Стам не отговори. Но на Малоун му беше ясно, че без документа Гало разполага само със собствените си думи.

Стам пристъпи към решетките.

— Подценяваш ме. Защита на вярата чрез проливане на кръв — това е дълг, който никога не бива да изоставяме.

Гало очевидно схвана намека.

— Това са думи на Константин — каза Стам. — Част от неговия дар. Свободата да убиваме в защита на вярата. Това конкретно Църквата го е взела присърце. Избили сме милиони.

Гало мълчеше.

— Какво имате предвид? — чу се гласът на Хан от съседната килия.

Стам се дръпна крачка назад, за да го виждат и двамата арестанти.

— Никой от вас няма да си тръгне жив от тук. Длъжни сте да изкупите гнусните си грехове. Още двама ще загинат, за да бъде защитена вярата.

— Аз пък какво съм направил? — попита Хан.

— Нареди убийството на Лора Прайс — отвърна Люк.

— И на монсеньор Рой — добави Стам. — Ти си също толкова виновен, колкото и другият участник в заговора.

След това даде знак на останалите да излязат.

— Малоун! — изрева Гало. — Не можеш да му позволиш това!

Люк отвори желязната врата.

— Малоун! За бога! Не му позволявай! Имаме право на съдебен процес. Това е убийство.

И тримата излязоха навън. Но не преди той да бе чул последния жален вопъл:

— Малоун!

Котън Малоун продължи напред, докато в съзнанието му отекваше цитат от Библията. Римляни 12:19.

Отмъщението е мое. Аз ще отплатя, казва Господ.

Пътуванията ми покрай написването на този роман ме отведоха до някои от най-интересните и красиви места, които с Елизабет сме посещавали. Най-напред обиколихме езерото Комо и всичко свързано с неуспешния опит за бягство и последвалата екзекуция на Мусолини. Какво живописно кътче! После на два пъти отскочихме до Малта, която е наистина изумително място. В Рим и Ватикана вече бяхме ходили с опознавателна цел няколко пъти преди това.

А сега нека отделим фактите от художествената измислица.

Бягството на Мусолини от Милано и опитът му да се добере до Швейцария, описани в Пролога, са действителни събития. Кларета Петачи е загинала заедно с него при екзекуцията им от партизаните (глава 1 и 40). До ден-днешен никой не знае със сигурност кой точно е дръпнал спусъка, макар мнозина да са претендирали за тази чест. Много от репликите на Мусолини в Пролога са взети от реални цитати на негови изказвания, направени към края на живота му, макар и не във вилата. Присъствието наблизо на представител на малтийските рицари е добавено от мен. Мусолини е носел със себе си злато, валута и две чанти с документи (глава 3).

Незначително количество от пренасяното злато е било открито в езерото Комо от местни рибари. Огромната част от скъпоценностите (включително документите) са изгубени. През 50-те години в Италия пред съда са изправени няколко лица, обвинени в кражба, но делото приключва внезапно, без съдебно решение, като всякакви по-нататъшни разследвания на случая са прекратени (глава 19). Връзката между съдията по делото и собственика на вилата в пролога е моя измислица.

Повествованието се развива на множество очарователни места. Езерото Комо — лобното място на Мусолини — и хотел „Четири сезона“ в Милано са описани достоверно. В Рим Форумът на Мусолини (прекръстен по-късно на Форо Италико), хотел „Д’Ингилтера“, Палацо ди Малта и Вила дел Приорато ди Малта изглеждат точно така, както съм ги описал. Държах този роман да изобразява в подробности забележителностите на Малта, затова съм положил специално усилие да включа колкото се може повече интересни места. Валета, катедралата, дворецът на Великия магистър, Голямото пристанище, кулите „Мадлиена“ и „Липия“, Марсаскала, заливът Сейнт Пол, Мдина, долината Пвалес, естествените и изкуствените пещери по южния бряг, построените от рицари тунели под Валета (глава 17) и хотел „Драгонара“ — всичко това са реални места. Летенето с теглени от лодки парашути е популярен спорт край бреговете на Малта (глава 4), на който, подобно на Люк, с готовност се насладих. Единствено параклисът на света Луиза Магяр (глава 49) е измислица, но свързаната с него легенда за девойката (глава 32) е точно предадена.

Фашото (глава 3) е древноримски символ, от който са почерпили името си италианските фашисти. Мусолини действително е оставил своя отпечатък върху Рим. Много от построените от него комплекси от сгради и широки булеварди още съществуват (глава 29).

Във Форо Италико (някога наричан Форо Мусолини) действително се издига обелискът, описан в тази история. Вярно е, че през 30-те години в него е зазидан Codex Fori Mussolini — манифест за величието на фашизма и неговия вожд (глава 28, 29, 34 и 36). Знаем това, защото текстът на документа е бил отпечатан в италианските вестници от онова време. Противно на написаното в романа обаче, документът си остава вграден в основите. Възпоменателният медал в чест на обелиска, който Люк разглежда в глава 29, съществува в действителност.

Историята за произхода на кроасана (глава 12) е една от онези симпатични градски легенди, за които никой не знае дали са верни. Символът на Карл Велики, описан в глава 12, е бил неговият подпис. Темата е разработена изчерпателно в „Наследството на Карл Велики“. Факт е, че всеки може да бъде избран за папа (глава 10). Часовниците „Тал Лира“ са разпространени навсякъде из Малта (глава 30), както и многоцветните лодки дайса (глава 32). А пък легендата за Одрания Том, която Люк си припомня в глава 60, е популярна в Източен Тенеси.

Хоспиталиерите, известни днес като Суверенният военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, или по-просто малтийските рицари, съществуват от 900 години. Осмоъгълният малтийски кръст (глава 7) в течение на векове е бил техен символ. Всички исторически събития, свързани с рицарите (глава 4, 12 и 16), както и законите, цитирани в глава 44, отговарят на истината. Днес те са много успешна хуманитарна организация. Някога в техните редици са съществували и членове на т.нар. Тайно братство. Дали единици от тях са оцелели до ден-днешен, е невъзможно да се знае, тъй като вътрешните дела на Ордена се пазят в тайна. Съживените за целите на този роман герои са изцяло измислени.

Двете вили в Рим — Палацо ди Малта и Вила дел Приорато ди Малта — заедно образуват най-малката суверенна държава в света (глава 16). Вила Пагана в Рапало се използва за лятна резиденция на Великия магистър (глава 19). Разположеният наблизо архив (глава 21) е измислен от мен. Някога цяла Малта е била осеяна с дупки гува — подземни затвори, уникални за рицарите (глава 14). Оцеляла е една-единствена, във Форт Сант Анджело във Валета. Аз създадох още две. През ключалката на Авентинския хълм в двора на Вила дел Приорато ди Малта наистина се разкрива изумителна гледка към базиликата „Свети Петър“ (глава 28). Дали това е съзнателно търсен ефект или щастлива случайност, не се знае.

Ностра Тринита — Нашето триединство — е плод на въображението ми, но два от елементите му — Pie Postulatio Voluntaris и Ad Providam — са реални документи. Constitutum Constantini — Константиновият дар (глава 48), е изцяло мое творение, както и неговата предистория (глава 48), макар залегналите в него тези — религията е човешко творение и Католическата църква е формулирала основополагащата си доктрина с цел собственото си оцеляване — да са реалност (глава 62, 63 и 64). Историци, изследователи на религията, отдавна разучават тази материя в най-големи подробности.

Катедралата във Валета (глава 40) е величествена сграда, особено подът, почти изцяло покрит от над 400 мраморни надгробни плочи. Всяка от тях е уникална и великолепна. Всички използвани в романа съществуват (глава 41, 43 и 44), включително тази на Бартоломео Томази ди Кортона (глава 45), съдържаща трите символа, след които и монограмът Хи-Ро, свързван с Константин. На плочата наистина има изобразен часовник, но онзи „истинският“ в катедралата е изцяло мое творение.

Малта е обсадена от турците през 1565 г. (глава 8), но рицарите отблъскват нашествието. Всъщност тяхната победа спира турското настъпление през Средиземно море и спасява Европа. След обсадата островът е бил заобиколен от тринайсет наблюдателни кули, които стоят до ден-днешен. Всички споменати в романа съществуват в действителност. Беше забавно да ги включа като мизансцен в търсенето на съкровището, още повече че четири от тях, ако бъдат съединени, наистина образуват кръст (глава 47 и 48). Апостол Павел действително е посещавал Малта, донасяйки християнството на острова, като подвизите му са подробно описани в Библията (глава 13).

Всички места и сгради във Ватикана са обрисувани достоверно, включително Сикстинската капела, Апостолическият дворец, музеите, дом „Санта Марта“ и железопътната гара (глава 65, 67, 68, 69, 70 и 71). Длъжността префект на Апостолическата сигнатура (глава 5), заемана от Кастор Гало, съществува от векове.

Правното и политическото разграничение между Ватикана като град-държава и Светия престол (глава 13) се появява благодарение на Латеранските договори от 1929 г. И двете се управляват от Курията (глава 15), като техен единствен и върховен глава е папата. Проблемът с нуждата от ограничаване властта на Курията не е от вчера. За голямо съжаление, всички примери за корупция, описани подробно на флашката на Спаня (глава 15 и 18), са почерпени от скандали, разтърсили Светия престол през последното десетилетие. Темата е добре разработена в „Търговци в храма“ и „Рацингер се боеше“ — две книги от Джанлуиджи Нуци. Ватиканът упорито продължава да отрича наличието на скандали и вътрешни проблеми, но Нуци по убедителен начин доказва обратното.

Ведомството съществува. На петстотин години, то е най-старата разузнавателна агенция в света. Ватиканът никога не е признавал официално за неговото съществуване, но историята му е дълга и пребогата на събития (глава 20). Папата има и началник на разузнаването, чиято самоличност се пази в тайна. Прякорът Domino Suo е моя измислица. Страхотен източник по темата е книгата „Ведомството“ на Ерик Фратини.

За писмата между Чърчил и Мусолини, споменати в повествованието, се носят слухове и легенди, но никой не ги е виждал. Твърдението, че Мусолини ги е носил със себе си при опита си за бягство от Италия, е моя добавка. Писмата, цитирани в глава 9, са съчинени от мен, но като материал съм черпил щедро от изказвания и на двамата. Подписът на Чърчил е автентичен. При встъпването си в длъжност като министър-председател той възнамерявал да използва Малта като разменна монета срещу отказ на Италия от съюз с Германия. Но военновременният кабинет отхвърлил тази идея. В крайна сметка Малта се оказала критично важна за изхода на войната, удържайки многогодишна съвместна обсада на Италия и Германия, за което е наградена като държава с Кръста на свети Георги (глава 9).

Съглашение между Мусолини и папите Пий XI и Пий XII (глава 38) наистина е имало. И двамата папи били ретроградни и в много отношения споделяли консерватизма на Мусолини. Факт е, че Дучето е успял да натика Католическата църква в ъгъла. Нито веднъж Ватиканът не посмял публично да заклейми фашизма. През 1939 г. Пий XI бил готов да обърне посоката и да излезе с нещо като порицание, но починал, преди да го стори. Пий XII така и не се решил на такъв ход. Отношението на Пий XII към Германия, Холокоста, нацистите и Мусолини вероятно никога няма да стане изцяло известно. За повече информация по въпроса прегледайте „Папата и Мусолини“ на Дейвид Кърцър.

Наполеон нахлул в Малта през 1798 г. и превзел острова почти без да срещне съпротива (глава 11 и 15). По онова време Орденът бил отслабен до почти пълно изчезване. Наполеон още не бил провъзгласен за император, но определено имал такива планове. Част от замисъла били премахването на Католическата църква и създаването на религия, оглавена лично от него (глава 26). За да постигне целите си, той на два пъти обсаждал и плячкосвал Ватикана. По същия начин постъпил и с Малта, като отнесъл плячката със себе си в Египет, но в крайна сметка тя се озовала на дъното на морето.

Малтийските рицари били във висша степен ненавиждани на острова (глава 25). Властта си упражнявали с надменна жестокост. Но французите си навлекли още по-жестока омраза, като били принудени да се изтеглят през 1800 г., след само две години окупация. Така те освободили терена за англичаните, които завладели Малта през 1814 г. Макар и част от Британската общност, днес тя се ползва със статут на независима държава.

Квадратът Sator (глава 12) от доста дълго време вълнува въображението ми. Той съществува от римско време и наистина е свързан с Константин, но не по начина, който измислих аз. Какво означава този палиндром от пет думи, остава неизвестно до днес, но явно има някаква връзка с ранните християни, защото буквите в него са анаграма на Pater Noster — молитвата „Отче наш“, като останалите четири означават алфа и омега (глава 26). Това едва ли е съвпадение. Петте думи могат да се видят издълбани на много места из Европа, като се продават и пръстени, гравирани с тях (глава 19).

Основна тема в романа са корените на християнството. Съборът в Никея е първият голям екуменически форум, свикан от самия Константин Велики (глава 27 и 63). Начинът на протичане и темите на разискванията му са забулени в тайна, ако не се брои един-единствен документ, който може да се опише, в най-добрия случай, като откъслечен. Дори броят на участвалите епископи е под съмнение, но списъкът с имената в глава 54 е точен, макар и непълен. Онова, което се знае, е, че са били изгладени някои разногласия по църковната доктрина и е приета декларация за вярата като такава — Никейският символ на вярата, цитиран буквално в глава 59. Той с много малки изменения остава до днес основната прокламация за целите на Католическата църква.

Константин се радва на преклонение от страна на Римокатолическата църква. Към IV в. християнството вече е било утвърдена религия, макар и жертва на преследване и погроми. Вземайки го под крилото си, императорът е допринесъл неимоверно много за нейното развитие, включително чрез височайша санкция, привилегии, пари и сгради. Сред безбройните църкви, построени от него, е тази на Божи гроб в Йерусалим, както и първообразът на базиликата „Свети Петър“ в Рим.

Исторически факт е, че след закриването на Никейския събор се е провел банкет, на който императорът раздал подаръци на епископите, които да отнесат в съответните си църкви. Що се отнася до документа, който им бил представен за подпис — измисления от мен Константинов дар, — нищо подобно не е имало. Религията е понятие, създадено от хората в търсене на политическа изгода. Това е факт. Истина е, че идеите за първородния грях, рая, ада и дявола са творения на Църквата. И преди да отхвърлите това твърдение като фантазия, припомнете си какво каза папа Франциск през март 2018 г.:

Силно изказване от главата на повече от милиард католици. Малко след поместването на този цитат в „Ла Република“, водещ италиански ежедневник, Ватиканът направи изявление, че статията „не предавала вярно“ думите на папата, при това казани на лична среща между него и автора на статията, а не в официално интервю.

Липсваше обаче категорично отричане подобни думи да са били изричани.

Онова, което за мнозина е свещена църковна догма с божествен произход, има твърде конкретни основания. Проблемът е, че ние не знаем практически нищо за ранната Католическа църква и с какво всъщност са се занимавали нейните основатели. Онова, което знаем, го дължим най-вече на един човек, Евзебий, живял по времето на Константин. Евзебий е автор на толкова много трактати, че се смята за бащата на църковната история. Освен това бил доверен съветник на императора. Много от трудовете му са оцелели. Неговата „Църковна история“ си остава жизненоважен източник на информация за ранната Църква. „Житието на Константин“, също от него, се смята за важен труд, макар и силно пристрастен поради любовта му към императора.

Каква част от неговите разкази са истина? Никой не знае.

Същите съмнения се отнасят и до друго изказване, приписвано на папа Франциск, което е изведено като епиграф на книгата и се споменава и в глава 5. Съществуват много различни негови версии, което е разбираемо предвид спорното му естество. Някои от вариациите са дело на Ватикана след първоначалното изказване, като целят да смекчат очевидните последици от него и да посеят съмнение в неговата автентичност. И тук никой не е сигурен. Но все пак такива коментари, в каквато и да било форма, са необичайни за един папа. В заключение нека ги прочетем отново и да помислим върху тях:

Отново искрени благодарности на Джон Сарджън, директор на „Макмилън“, и Сали Ричардсън. Благодаря на Джен Ендърлин, директор на „Сейнт Мартинс“, и на Андрю Мартин, моя издател в „Минотор“. Дължа много на Хектор Деджийн в отдел „Реклама“, на Джеф Доудс и „Маркетинг и продажби“. Благодаря на Ан Мари Талберг, която отговаря за изданията с меки корици, на Дейвид Ротстейн, който направи корицата, и на Мери Бет Рош и екипа й в отдела „Аудио книги“.

Както винаги, поклон пред Саймън Липскар, мой агент и приятел, и пред редакторката ми Кели Рагланд и нейната асистентка Маги Калахан. И двете са чудесни.

Трябва да спомена и Мерил Мос и страхотния й екип рекламисти, Джесика Джоунс и Естер Гарвър от „Стив Бери Ентърпрайзис“, както и Рейчъл Маурицио, наш невероятен гид в Малта.

Преди десет години посветих „Венецианското предателство“ на новата ми съпруга, Елизабет. Тя не познаваше света на книгоиздаването, но бързо се превърна в чудесен редактор. И сега притежава заедно с М. Дж. Роуз издателска къща „1001 Дарк Найтс“. Тя е и изпълнителен директор на „Интернешънъл Трилър Райтърс“.

И така, тази книга е за Елизабет, изключителна жена, която направи книгите ми по-добри и живота ми по-хубав.