Излезе римлянина: горди стьпки
заглъхнаха по мраморния под;
ала от хладни речи дълго свод
кънтя след него в ледни тръпки…
Суетен блян! На Цезаря синът
не бе на Рим женопоклонен чадо:
безчувствено оста сърцето младо.
Коварната царица първи път
видя безсилен своя лик чаровен:
царица над царете — и един
под огъня на погледа любовен
отмина той, всесилен властелин.
Де бяха те — единствена надежда —
на жива плът магесните цветя?
Пред сребърното огледало тя
раздра лукаво-траурна одежда,
изтръпнала в съмнеиие и страх:
„Кажи, метал, на старостта ноктете
докоснаха ли царствен ствол? Крилете
на времето ли са навели с прах
златокоронна палма? Или есен,
дошла несетно, звездолистен клон
с увехнал плод накичи… и несвесен
сън още ме лелей на рухнал трон-?“
И дигна тя глава. Талази смолни
низпаднаха в безредна красота
и мрамора на жадна голота
заляха светнали и волни.
Възсепна се в метала дишащ чар, —
царицата се взираше пленена:
от благовоние опиянена,
тъй пред Астартиния свет олтар
благоговее жрица. На колени,
приведена като пред божество,
издума тя словата вдъхновени,
поток слова в безумно тържество:
„На саморевност демоните злобни
горят за мъст! Не богове са вас,
съблазни — моя плът, до тоя час
ласкали, а мъже богоподобни.
Евнуха римски ви презря: така
безсмъртните за смъртната обида
жестоко отмъстиха. Но, Изида,
кълна се, майко на света, ръка
на земен мъж не ще докосне вече
неземен дар!…“ И пред обет свещен
Озирис се задъхваше — далече,
под образа на гаснещия ден.
А новодневната зора с тревога
видя пуст храма на Змията-бог.
И глъч изпълни царския чертог…
На златно ложе в изнемога
царицата лежеше. Страстен пир
на знойните желания кипежа
бе сякаш утолил. Но все тъй свежа
и прелъстителна — гробовен мир
тя вкусваше, с отровната милувка
на своя бог, на своята мечта!
Свещената змия в една целувка
замряла бе на нейните уста.