Жестоко, жестоко, жестоко! Само това ми се въртеше в главата, когато за пръв път прочетох „Да пробудиш драконче“. Тази необикновена книга съм я чел седем пъти — три пъти по задължение, а останалите за удоволствие. Радвам се, че именно аз бях първият й редактор и издател. В края на 1997 година Николай Теллалов се появи при мен с един доста задъхан и особен ръкопис, който веднага ме грабна с оригиналността си, емоционалното напрежение и странната смесица от зрели прозрения и инфантилизъм. Аз няма да преразказвам тук съдържанието на „Дракончето“, нито ще му правя литературен анализ, понеже всеки сам трябва да си го прочете и съизживее. Неоспорим факт е, че тази „истинска приказка“ се превърна в литературното явление на небосклона на фентъзито от края на деветдесетте години. Не помня друга българска книга в жанра, която да е претърпяла две издания и да се появява в трето.

Но да се върнем отново в онези кризисни времена, когато да издадеш и продадеш книга бе едва ли не кралимарковски подвиг. Редактирането и предпечатната подготовка преминаха в люти шестмесечни схватки между мен в качеството ми на редактор и Николай Теллалов, който си вардеше думите като квачката — пиленцата. В крайна сметка успяхме да отсеем от текста плявата и да вплътним и динамизираме фабулата, както и да изберем заглавие измежду 40 варианта. С танталови мъки Николай осигури пари за отпечатване, аз натъкмих най-тънката оферта от печатницата и така „Да пробудиш драконче“ се пръкна на бял свят през есента на 1998 година чрез моето издателство „СВЕТРА“ и с неоценимата консултантска помощ на Вихра Манова.

Тиражът се изчерпа за около две години, после издателство „Квазар“ преиздаде книгата през 2001 година, но и този тираж замина в историята, а интересът към „Дракончето“ продължава да бъде голям. Затова искрено се радвам на новото издание — талантът на Николай Теллалов блести в тази книга по неповторим начин!

Николай Светлев

Фентъзи, реалистична история, притча, изпълнена с любов и магия?

Кое от тези три неща описва най-точно „Да пробудиш драконче“ на Николай Теллалов?

И трите, и нито едно от трите.

А може би думичката е толкова лесна и близка до сърцето, че я знае всяко дете — приказка.

„Да пробудиш драконче“ е приказка за смелостта да обичаш в нашата си действителност, която е изпълнена с не по-малко предизвикателства от всеки мит за велики геройства.

„Да пробудиш драконче“ е за малките неща, които предвещават големите промени — малките неща, без които няма как да се случат големите.

„Да пробудиш драконче“ ти дава възможност да надникнеш в сърцата на героите, да усетиш какви ветрове развяват косите им, какви светлинки светят в душите им и ги водят напред.

„Да пробудиш драконче“ е съвременна българска история — написана по начин, който те изпълва с ведрина, воля и вяра в приказното, което се случва около теб.

Представяш ли си свят, чиито владетели са велики шаркани — змейове и змеици, благородни и справедливи?

Представяш ли си от другата страна нашия свят, обитаван от мутри и други нелицеприятни създания ;)?

Представяш ли си как тези два свята се срещат?

Границата между въображение и реалност е тънка… а ако се пресегнеш през нея какво те чака?

Разпери криле, отвори очи, почувствай вятъра — чуваш ли го?

Почувствай драконовото в теб, остави се на човешкото да те води… и ако не ти е достатъчно, това далеч не е всичко.

Тепърва те очаква най-приказното! Смело напред!

Бъди, читателю!

Габриела Петрова

Стотина страници, а всъщност хиляда години.

Тази приказка тъй звучно се лее и дипли, ще речеш: песен е, векове наред чакала да изромоли из нечии устни от първия до последния си тон; ще речеш: свила е, изтъкана от царска дъщеря, облечена за пръв път след столетия.

Такива са и героите в нея — сякаш познати, а нови, чисти. Те се учат. Учат се да търсят своите пътища. И намират своите пътища. Своя път. Учат се да правят първи стъпки, първи скокове, първи полети и гмурвания — някои заради себе си, някои в името на другия. Събуждат се, за да разкажат заедно две истории в една.

И прекрасна е тази история, защото в нея ме има и мен, има те и теб. Защото всеки може да я разкаже от първо лице. Тя и за нас е писана — защото такива са нашите истории — всички те започват от престрашаването преди пристъпването. И именно там е магията — тъкмо в онзи момент, когато се хвърляш с глава напред и откриваш, че можеш да летиш.

И има ли значение какво име ще й дадем, какъв етикет ще й сложим — легенда, предание или чудновата небивалица? Тя ще бъде все толкова поглъщаща и все толкова наша.

И истинска — толкова истинска, че й вярваш безрезервно, позволяваш й да влезе в теб и да стане теб. В нея има герои, които са изгубили човешкото, и такива, които го преоткриват. Има младеж, който полита в мига преди да се подхлъзне. Има и драконче, на което нищо човешко не му е чуждо и дори е повече човек от човеците.

Да, такива са героите й. Уж сме ги срещали в песни, сказания и живия живот, а тук са други, необикновени. Такава е и тя — легенда, с която заспиваш обнадежден, но повече бивалица, с която се събуждаш. Събуждаш се по-цял и по-истински, ахваш блажено-усмихнато, а после може цял живот да дириш своя дракон измежду хората, да защитаваш любовта си, да пазиш топлината в себе си, да пожелаваш нещо и да го преследваш въпреки всичко.

Вълшебен е този разказ, и то не само защото в него се мяркат митични създания, а защото показва как магичното може да съществува и всред мръсотията и пошлостта, как можеш да се оттласнеш от земната повърхност, да прегърнеш същество крилато, люспесто и огнедишащо и да отлетиш с него към неизвестното.

А ето го и него — дракончето, на един размах разстояние, на един драконов дъх от теб, там е и чака своя полет.

Нели Иванова

Тази книга е от онези проблясъци на въображението, които с едно докосване ни въвличат в нов свят. Приказно красив, болезнено реален, свързващ песимизма и оптимизма, чародейството и ежедневието, минало, настояще, бъдеще. Той приковава вниманието ни, събужда любопитството ни, заразява ни с надеждата, че някоя сутрин и ние ще се пробудим от апатията. Че ще знаем кои сме.

Образите и думите оживяват. Героите са истински и близки до нас, със своите неравни ръбове, прекрасни черти, мечти и болки. Драконовата магия, плясъкът с люспести криле и огън в очите, се прокрадва навсякъде — по планинските пътечки, морския бряг, в ритъма на танца, сред историческите руини, дори в сивия софийски пейзаж. Историята тече като пясък през пръстите, но и след последната песъчинка тя продължава да живее в ума и сърцето на онзи, който е слушал.

„Да пробудиш драконче“ не е поредната вълшебна приказка, с която да избягаме от реалността в по-добър свят. Действителността присъства, осезаема, понякога брутална. Няма как да не си зададем въпроса на героинята, излетяла от дълбините на легендите: Кога станахме такива? А дали да потънем в отчаяние, или да полетим напред, освободени от страха, окрилени от желание за промяна?

Фентъзи, изградено върху българската митология и история? Приказка за пораснали, запазили вяра в магията? Нежна и неклиширана любовна тръпка, от която омеква и най-циничното сърце? Техническият напредък срещу мъдростта на вековете?

„Да пробудиш драконче“ те предизвиква сам да откриеш отговора, да отвориш портите на вълшебното царство, да надникнеш в змейските владения. На добър път, странниче!

Славена Илийчева

Тази история започна с това, че Радослав изтърва ловджийския си нож в тясна клисура, по дъното на която студено ромолеше планинско поточе. Ругаейки каруцарски, младият мъж реши да слезе долу и да потърси загубеното.

Обаче ръбът на стръмнината се зарони под краката му и той отстъпи. Унило погледна двамата си приятели, Павката и Сашо Рус, плесна се ядно по коленете и плю към клисурата:

– Тю, да те…

– Ник’во страшно — веднага заяви Сашо. — Колко му е да се намери!

Русия бе неизлечим оптимист. Но едва помръдна от мястото си, краката му се хързулнаха и той едва не хлътна подир ножа. Радослав с мъка удържа приятеля си за яката.

Павката подигравателно ги стрелна изпод вежди с дяволити очи.

– Сто години жив да съм, та все да ви отървам, загубеняци мамини… — промърмори той.

Разви от кръста си въжето, което винаги носеше, и откопча от куките на колана алпинистки карабинери. Сетне овърза приятеля си по всички правила на катераческото изкуство и го спусна в издълбаното от водата и времето дере. Радослав потъна в обраслия в зеленина каменист сумрак. Потръпна — беше хладно, усойно и неприветливо след напечените от слънцето полянки. Миришеше на мъх и папрат.

Наоколо лакомо забръмчаха стръвни комари и младежът замаха с ръце. Не ги пропъди, само се разлюля и блъсна главата си в подло изпречил се дебел клон на някакво уродливо подобие на дърво. Изохка от болка, чак му притъмня. За малко не цамбурна в поточето. Потърка ядосан стремително набъбващата цицина, украсена с кървяща драскотина. Но начаса я забрави, щом видя ножа си, по чудо здрав и ненащърбен, който стърчеше забит в прогнил дънер сред лишеи и камънаци.

Зарадван, Радослав грабна скъпоценния си ханджар. Върху стоманата блесна емблема — хищно озъбена котешка глава. Миналата година съвсем случайно мина покрай един оръжеен магазин и съзря този нож на витрината. Веднага му допадна формата на острието, елегантна като нападаща акула. Миряса чак когато си го купи с предвидените за рождения ден пари. Много се гордееше с придобивката и веднъж изтърси самохвално: „За този нож бих се заврял и в устата на ламя“.

Още не подозираше колко прав ще се окаже.

Почти.

Той стисна удобно изрязаната по дланта дръжка и се приготви да извика на приятелите си, които мъчно можеха да го видят отгоре, че всичко е тип-топ, готов е да го теглят обратно. Ала не сколаса да произнесе нито дума, защото изведнъж челото страшно го засърбя точно под удареното, а погледът му се спря върху гола кафява канара. Сякаш езикът му замръзна, дъхът спря в свилото се от изненада гърло.

Не повярва на очите си и отново изохка — този път от смайване.

Върху камъка личеше дялан изпъкнал образ на същество, от което Радослав се стряскаше дори на картинка. Беше приблизително метър и седемдесет висока змия със странни подутини по тялото. Зашеметяващо истинската глава на чудовището бе увенчана с назъбен гребен. Но най-поразителни се оказаха очите под изящно изписаните вежди — бяха човешки, с формата на бадеми, с дълги мигли и… го гледаха като живи!

– Това пък какво е? — измънка съвземащият се Радослав. Подобни очи не помнеше да е виждал и у най-шармантните пловдивски хубавици.

– _На какво ти прилича?_ — счу му се иронично момичешко гласче.

По подобен начин забелязваме нещо с ъгъла на окото. Гласчето също все едно се долавяше на предела на чуваемостта, като оставаше достатъчно отчетливо и разбираемо. Беше сякаш… призрачно.

Младежът направи две ситни крачки назад и спря, защото нямаше накъде да отстъпва. Не се усъмни откъде е дошла забележката, и въпреки това се заозърта, раздразнен и поуплашен.

Отгоре долетя вик — съвсем нормално възприеман от ушите, макар и приглушен:

– Кво стаа, Дичо…?

Радослав, върнат към реалността, бързо съобрази за кое става дума и сви длани в рупор:

– Намерих го!

– Да дърпаме ли? — донесе се откъм слънчевата светлина, където не бръмчаха кръвожадни насекоми.

– Изчакайте, тук има…

– Квоооо? — не го разбраха горе.

– Почакай! — кресна Радослав.

– Окей.

Младият мъж се взря в скалата.

Сега видя каменната фигура по нов начин — тънка момичешка снага, замряла в неудобна поза с притиснати към люспесто тяло ръце. За миг му се стори, че различава и разперени криле над раменете й, но не, явно просто погледът се подлъга от ветрилните пукнатини и неравностите по канарата. Дичо си даде сметка, че изваянието е сериозно поизтъркано от грапавата четка на годините, май се долавяше повече с въображение, отколкото със зрение. Единствено очите на змията бяха крещящо ясни върху загатнатото, все едно забулено лице. Като древен барелеф на някоя Шехерезада…

– _Е?_ — пак долетя призрачното гласче. С неприкрита досада.

– Какво „е“? — изпуфтя Радослав.

– _Приключи ли със зяпането? Няма ли да направиш нещо?_ — нетърпеливо попита змията.

Младежът неволно докосна цицината си. Май по-добре ще е да се катери обратно. Бързичко. Когато си удариш толкова силно кратуната, навярно не бива за известно време да се доверяваш на очите си. Вярно, не бе чувал мозъчното сътресение да причинява халюцинации… или все пак причинява?…

Остра карфичена болка го накара да се плесне здраво по врата. Комар. Дичо с погнуса избърса грозното кърваво петно по дланта си в крачола. Въздъхна, че дънките прекалено бързо започват да се нуждаят от пране…

Още един миниатюрен „Сикорски“ го атакува.

„Тези вампирченца ще ме оглозгат!“ — паникьоса се Радослав и посегна да дръпне въжето.

– _Хей, чакай! Не си тръгвай! Ще изгоня комарите, само не си отивай!_

Пищенето на ситните кръволоци рязко секна. Сякаш току-що стоватови тонколони са дънели Balls To The Wall на Аксепт, а в следващата секунда някой е щракнал копчето, понеже му се слуша Бийтълс.

Тишината му се стори необикновена.

Радослав замислено отвърна на настойчивия скален поглед. Красивите очи незнайно как придобиха умоляващ израз, но гласът прозвуча престорено, чак припряно равнодушно:

– _Няма ли да ме целунеш?_

Младежът се облещи към канарата.

– _Ще ти се отплатя_ — опита се да скрие отчаянието на притежателя си гласчето.

Неканено „как“ се оформи в изуменото съзнание на Радослав.

– _От това, че имам люспи, не си прави извода, че съм риба_ — назидателно каза каменната змия. — Пък и къде си чул за златни рибки! Такива не съществуват. Ала хрумването ти за трите желания ми се струва добро като награда… Стига да са изпълними, само ме измъкни от това кофти място, моля те!

– Но как? — изграчи Радослав.

– _Уф… Ми целуни ме!… Уж не си тъп, пък… И го стори с чувство, инак няма да развалиш магията, пък догодина това хараво паве сто на сто ще се откърти и срути. Тогава съм свършила навеки. Е?_

Съвършенството на изрязаните очи изведнъж го облъхна с внезапна светла жар. Стори му се, че го издува неизразимо със слова предусещане за нещо невъобразимо дивно, все едно бе хлапе, току-що гледало най-вълшебната приказка от детско киноутро, толкова хубава, че да ти се доплаче от раздялата в края на филма. Все едно току-що бе сънувал Щастието… и почти го помнеше, още пазеше в сърцето си вълшебното му докосване… докато подробностите вече се изтриваха от невярната памет.

Радослав затвори зиналата си уста. Измига. Почеса цицината. И се реши.

Камъкът имаше вкус на камък и студена метална влага. Прекрасните очи на змията сякаш се бяха впечатали в съзнанието му, където витаеше объркано недоумение — „Чакай бе, какво правя?“, — от което ехото на радостната светлина взе тихо да гасне под дъжда съмнения. Радослав отстъпи от кафявата скала и се почувства страшно глупаво.

Нищо не се беше случило.

Той мигна.

Фигурата сякаш се раздвижи.

Радослав до болка разтърка очи. Барелефът наистина се преобразяваше. Сякаш течеше, линиите му трептяха, замъгляваха се. За един кратък миг се олюля всичко наоколо, поточето прекъсна простичката си песен… Младежът мигна още веднъж… и в канарата имаше само една пукнатина.

А пред него стоеше стройно девойче, облечено в старинна, направо древна рокля, по която като по жива кожа блестяха змийски люспи.

Радослав силно стисна клепачи. Отвори ги предпазливо… Видението не изчезна, само дето младежът започна да вижда още по-размазано. Само едно забеляза — очите на девойката бяха почти неестествено грамадни и далеч по-пленителни от скалния си вариант.

– Ах, най-сетне! — възкликна момичето. Гласът й вече нямаше смущаващата отвъдна тоналност. — Ей, адски ти благодаря, юнако! А сега прощавай, ще се видим по-късно!

И тя радостно се втурна надолу по поточето, скачайки от камък на камък с лекота и грация на балерина, преди младежът да е обелил и думичка. Дългата й до кръста катраненочерна коса се подмяташе весело като конска опашка. Цветът на роклята по гърба й напомняше черно-сивата пъстрота на пепелянка. Хлад полази по гръбнака на Радослав. Той конвулсивно задърпа въжето.

– Да те теглиме ли?

От третия път успя да викне „да“.

Прохладата горе под буковите листаци му се стори топла.

– Много се забави бе, братле.

– Треснах си тиквата — обясни смутено той. — И… поразгледах.

– И как е?

– П… поносимо. Като омагьосано.

Приятелите му се опитаха да надникнат долу.

– Фрашкано с комари — допълни идващият на себе си Радослав. Не искаше никой друг да слиза долу.

– Яко си се цапардосал — отбеляза съчувствено Сашо. — Даже си пребледнял.

– Трябваше долу да намокриш цицината със студена вода — закъсняло го посъветва Павката, докато намотаваше въжето под якето си.

– Не се сетих.

Павката кимна, все едно искаше да каже — да бе, мой човек, кога си се сещал òвреме?

– Карай — отметна назад сламеноцветния си перчем Сашо. — Със студено шише също става. Ама викам, хайде да се връщаме, че току-виж Зако не ни е опазил бирата от бриджьорите.

И те поеха обратно към манастира, при останалите от компанията.

Почивните си дни Радослав винаги предпочиташе да прекарва възможно по-далеч от града и този му навик и днес го бе отвел под гостоприемната стряха на един планински манастир.

Всичко дотук беше прекрасно — чист въздух, чудесни цветове на едва-едва започващо лято, звуци на жива гора, величави гледки към балкански гърбици и зелени долини. Какво би могло да развали на човек настроението! Уж нищо, ако не броим дребната беля с ножа. Не, наистина, как така се е изхитрил да се изхлузи от канията, да издрънчи по камъните и хоп — да изчезне?…

За да го отведе право пред… кха-кха-хъммм…

С малодушно съжаление мислите на Радослав натрапчиво се връщаха към въпроса защо? Защо му се случи първи да хване стоп, а не остана с по-голямата част от тайфата другари-планинари, за да гълтат заедно автобусен пушек в София? Защо, след като пристигна рано следобед, не предпочете партия бридж без досадници-белотаджии, ами взе че хукна из мрежата тукашни пътечки — за да налети вместо на гъби, на… по дяволите, на какво?!

И чак привечер, когато пристигнаха закъснелите, при което манастирът направо отесня, Радослав успя да си внуши, че нищо откачено не му се беше случило.

Само малко слънчасване — скоро ще мине, да…

А междувременно новодошлите струпаха по масите на манастирския чардак издути от алкохол и храна раници, палнаха по цигара и заразправяха на кого как му е вървял автостопът в тези неблагодарни времена и какъв здрав купон ще развихрят. Други заразпитваха неколцината монаси за историята на светата обител и дали ще се намери в мазето отлежало винце. Много скоро звъннаха китари и запяха се едни ми ти хайдушки македонски и американски кънтри песни, плисна ракия и вино в пластмасови чаши и железни канчета, а опразнените консервни кутии се превърнаха в пепелници.

Подир розово-оранжев залез земята се зави с нощта като с одеяло. В мрака нарядко мъждукаха светлинки на селца и блуждаеха фарове на закъснели автомобили. Подканеното от Вечерницата небе блесна в разточително звездно великолепие. Подобни на огромни светулки, мигаха бордови сигнали на високо летящи авиолайнери. От терасата въодушевен хор ревеше „Шуми Марица“, а на относителна тишина пред параклиса се водеха отмарящи разговори. Там пламваха цигарени огънчета и отлитаха като жълти комети в урвата.

С напредването на нощта троянската сливова най-сетне отпусна душата на Радослав, който с все сили се опитваше да не мисли за случката в клисурата. Подобни премеждия явно и заслужено се намираха във вечната зона на здрача. Разбира се, спускането му там в търсене на знаменития му нож не остана вън от обсъждането, докато се опразваха „Закуските на туриста“ и „Скумрии в доматен сос“, плюс сирене, хляб, домати и наръчи див чесън, за който зевзекът Сашо рече, че щом бил див, значи не е „чесан“, а „рошав“. По-смелите ядяха и от набраните пътьом гъби.

Радослав покорно разказа за клисурата, за поточето, за комарите… ала подмина с мълчание най-важното, нищо не спомена за момичето-змия. Не посмя. Защо? Ами защото…

Защото, първо — нямаше доказателства. И второ… а бе, хора, нима изобщо се е случило нещо? Хайде холан! Я пий, пей, кикоти се до премала на вицове и войнишки спомени! Щуротиите ги остави на Стивън Кинг, че да не умре от глад горкият…

И Радослав послуша мъдрия съвет на вътрешния си глас. Олекна му.

… Към времето, когато от веселбата започнаха да изпадат най-пияните, а купонът клонеше към тотално заспиване, Радослав отново се разстрои. Тайната го изгаряше отвътре да бъде споделена, но нямаше с кого. Сашко Рус дремеше до приятелката си, Павката покоряваше нова любов, Лъчезар… него някъде го бе хванала липсата. Затова Радослав потърси отзивчива — женска — душа за изповедник, ала повечето момичета вече си бяха легнали да спят, а другите или не предразполагаха към откровеност, или се намираха впримчени в собственическите ръце на гаджетата си, които гръмогласно разправяха мръсни вицове. И младият мъж тромаво измисли да се поразходи. Необичайно благоразумно за състоянието си, той взе солидното фенерче на Лъчезар, подобно на онези, които ползваха щатските шерифи от филмите. Радослав го преметна по същия маниер на рамо и тръгна, святкайки от време на време, за да не налети върху къпинаците, обрамчили пътеката. Крачеше нестабилно, със залитане, докато не се усети, че се е запътил право към загадъчната клисурка.

Спря и се помъчи да събере разпилените си желания. Тъмнината в гората беше твърде плътна и събуди забравени детски страхотии за всякакви чудовища, които само за това живеят — да излапат някое хлапе или каквото там им падне. Радослав обиколи гъсталака с колебливия лъч на фенерчето. Храстите накълцаха снопа светлина на неприятно мърдащи сенки. Стряскащо изшумолване откъм клонака на надвисналите в мрака дървета. Радослав се поогледа пак, изфъфли неясно към кого адресирано извинение, че мястото било далеч, и тръгна да се връща в манастира. Беше му гадно, досадно и искаше да спи.

Но от само себе си неволно сви на погрешно място и скоро се озова на ръба на урвата. Пътечката тук се килваше под лек наклон, сетне изведнъж рязко завиваше. Радослав не бе натиснал копчето на ръчния прожектор, затова не забеляза навреме опасността. Усети, че нещо не е в ред, едва когато проби с набраната инерция храсталака и загуби опора под краката си…

Сякаш на забавен кадър, той забеляза манастирските очертания на фона на звездите.

В подножието на вековната обител лагерен огън хвърляше към старите зидове жълто-червени отблясъци. Обвити в дим, пред пламъците седяха трима-четирима души и самотно подрънкваше китара. На ръба на игривата светлина се бяха скупчили като стадо овце цикламено-синьо-зелените палатки на онези опърничави туристи, които ги бяха предпочели пред манастирските стаи за гости. Въпреки отдалечеността, цялата гледка бе ясна и отчетлива като на кино. Радослав разпозна най-върлите купонджии край огъня и различи умело свирената мелодия — Dust In The Wind…

В следващия момент полетя в пропастта.

Ужасът изпълни гръдния му кош, захапа сърцето и бясно го разтърси.

Болезненото мучене не успя да прерасне в предсмъртен вопъл, нито — ако сърцето бе издържало до дъното на урвата — в агонизиращо изхъркване. Нечии тънки, но силни ръце прихванаха младежа през гърдите, повдигайки мишниците му, а близко отзад сякаш запърхаха перки на голям вентилатор с безшумен електромотор.

– Не се шашкай — бодро прозвуча познат глас. — Продължаваш да живееш. Още не съм ти изпълнила трите желания, забрави ли?

Пейзажът от мрак, осветен пушек и китарен звън плавно и без особено желание от страна на земното привличане пое в обратна посока — тоест надолу. Не помръднаха само звездите, подредени в безразлични към всичко земно легендарни орнаменти. Полетът, траял далеч по-дълго от падането, завърши върху покрива на параклиса, покрит с каменни плочи вместо керемиди. В субективното времеусещане на Радослав двете неща имаха еднаква продължителност. Той усети под задника си успокояваща твърдост на плочите и отмаляло се повали по гръб. Преживеният страх се стичаше заедно с потта върху камъка, който пазеше ехото на дневния зной.

– Който не знае да хвърчи, не бива да щъка толкоз къркан по тези пътечки! — съчувствено рече момичето от клисурата. — Ех, че си заплес, юнако!

Радослав мъчително преглътна и обърна тежка глава на непослушен врат към спасителката си.

При нормални обстоятелства със сигурност би се стреснал, но сега бе обезсилен от ужаса на отминалата го на косъмче нелепа гибел. Вероятно уплахата също може да се изчерпва, както куража.

Седналото до него същество най-лекомислено клатеше преметнати през улука боси крака. Мисълта, че не я вижда достатъчно добре при звездна светлина, накара младежа да се сети за чуждото фенерче и той с мъка отлепи схванатата си китка от оксидираната метална тръба на прожектора. Заразтрива дланта си с кашкавалени палци.

– Мисля, че по-добре ще се справя — каза мистериозната непозната и пое ръката му.

Пръстите й бяха горещи и много приятни на пипане, но някак не предизвикваха усещане за човешка кожа.

– Коя си ти? — овладя гласните си струни от втория опит Радослав, докато невероятното момиче сръчно стапяше мускулната му треска.

– Змеица, разбира се — след кратък размисъл отговори девойката, а тонът й издаваше възмущение от подобна недосетливост. — Какво друго! Вярно, мелез съм, ала те мислех за по-умен.

– Змей-мелез…

– Баща ми е от Долната земя, а Майка ми — Царска дъщеря, заточена в манастир! — с гордост и капка негодувание уточни момичето. — И съм им единствено дете — подчерта тя. — Мале ми и Тате са готови на всичко заради мен. Въртя ги на кутрето си, когато поискам, ъъъ… чат ли си, готин?

– Змеица… — издиша Радослав, мигайки, сякаш светлината, идеща от Вега, Тубан и Алтаир, изискваше слънчеви очила.

– Ми да! — раздразнено отвърна момичето. — Женски змей, кой знае защо викате ни още дракон, хала, ламя. Ей, че ти си доста… как беше… неориентиран елемент!

Младият мъж хлъцна. За първи път почувства едно чисто умствено затруднение като осезаема физическа преграда. Така, блъскаше се в преградата логичната част от съзнанието му, АКО ДОПУСНЕМ, че е ВЪЗМОЖНО да съществуват дракони и змейочовешки мелези, то къде е смисълът да има връзка между митичното крилато огнедишащо създание и столичния жаргон…?

От друга страна, емоционалната половина на Дичо бе готова да хване вяра на всичко, особено на поднесеното УБЕДИТЕЛНО. А какво по-убедително от това да те подхванат при падане в пропаст?

Да де, ама как така змей, ЗМЕИЦА де, ще плямпа като банишорски хулиган…

– _Ти_ така говориш! — обвини го незабавно девойката-змеица. — Взех този скапан речник от собствената ти глава, за да ме разбираш. Уж не бях толкова дълго омагьосана, ето — и Царят си царува, ала пък адски много неща са променени! И езикът също. Ти да не би да си някакъв преселник от Ромейската земя? Избягал роб? Монах ли си, че носиш брада и дълга коса? Хм, какъвто и да си, не смей да мислиш, че след като си ме целувал, ще се омъжа за теб ей тъй лесно — аз имам царска кръв! А ти от какви си?

Радослав успя да се вклини в паузата:

– Ти четеш мислите ми! — едва не изпищя той.

– Ако си дадеш труда да се поуспокоиш — сухо забеляза тя, — ще смогна да не обръщам внимание какво става в мозъка ти. Та ти направо крещиш наум! Карай по-кротко, по-дисциплинирано.

Младежът мълчеше, опитвайки се да разсъждава шепнешком.

– Добре де, извинявай — рече отново момичето и засрамено раздвижи крилете си, които мигом приковаха с еднометрови пирони вниманието на Радослав. Не че не се забелязваха през цялото време, но поне няколко минути не мърдаха и човек спокойно можеше да си позволи да ги пренебрегне… за да свикне, че все пак са налице.

А девойчето си бърборкаше и Дичо нямаше възможност да се изключи поне за малко, макар да бе на път да даде трайно заето по линията.

Само това остава, да припадна, рече си мрачно и с усилие се съсредоточи върху думите на, хм, змеицата:

– … доста ми е трудно, ала с всички сили ще опитам!

– Ъ?

– Ще опитам да не подслушвам чужди мисли — повтори тя. — Все пак трябва да ме разбереш, нуждаех се бързо да науча езика ти… Прилича ми на българо-славянския изказ, дето се говори та приказва вън от престолните градове…

– Това Е български език — машинално натърти младият мъж.

– Ето, видя ли? Променил се е само за двайсет-трийсет години… Значи не ми се сърдиш, знаеш ли, просто от време на време един възусет ме наляга и тогаз да не чета мисли ми е все едно да не чувам що си крещят двамина стражници от съседни крепостни кули. Та, бъди и ти така добър да мислиш по-навътре и да не са неща, от които да се срамуваш… А между другото, много се радвам, че Царят на Българите е в добро здраве и се връща от похода си в Мадрид. Много ли пленници взехте? Къде е това Мадрид, за маджарите ли става дума?

– Пощади ме — изпъшка Радослав и драматично вдигна ръце. — Покривът ще се продъни под тази камара въпроси.

Изненадата пролича в извивката на неусетно станалото съвсем човешко тяло (е, почти де). Очите блеснаха в рубинено, в зелено… а после девойката се разсмя и плесна хем с ръце, хем с крила. Полъх се плъзна по лицето на Радослав. Косата му почти настръхна.

– Хумор — каза дъщерята на царкинята и змея. — Шеги. Змейовете не ни бива много-много да се шегуваме. Ако не бях мелез, трудно щях да те разбера.

Радослав неуверено се поухили.

– Кажи ми — продължаваше момичето, — защо в този край няма самодиви?! Цял ден търсих, ала даже калпаво горско таласъмче не съзрях. Изобщо, какво става тук? Коя година е сега?

Гледаше го с широко отворени очи в очакване на отговор.

Младият мъж стана сериозен. С усилие се съсредоточи.

– Запозната ли си с християнското летоброене? — предпазливо попита той.

Тя подскочи гневно.

– Ами естествено! Даже селянките са наясно, а аз съм…

– Добре, добре… — Радослав затършува за цигари, после за кибрит.

– Дай на мен — нетърпеливо каза люспестото момиче. Взе цигарата от устата му и духна крайчето й. То припламна в тъмното. За миг Радослав зърна лицето на девойката.

Никога преди не бе използвал определението „чудна хубавица“.

Мислите му се разбягаха като бълхи от сапун. Той с мъка се върна на темата, която също бе не по-малко смущаваща от припомнената красота на момичето от клисурата… както и способността на непознатата да пали огън с едно издишване.

– За какъв цар ми спомена преди малко? — изпълнен с подозрителни предчувствия, я запита той.

– Божичко! За Цар Симеон Велики! Що за въпрос! Нали пяхте за него, после си казвахте, че скоро щял да се завръща с Царицата… Между другото, не пееш много зле. И свириш… хм, прилично. Бива за слушане… Наблюдавах ви — извинително добави тя, незнайно как уловила в тъмнината втренчения му поглед.

– Така… Цар Симеон Велики се е възкачил на престола през… ъъъ… през…

– Лето Господне осемстотин деветдесет и трето — подсказа девойката милостиво.

– Да… — Радослав въздъхна и си дръпна от цигарата. — Ти откога си… беше, хм… в онази скала?

– Беше Тох Елем, шест хиляди четиристотин и девета световна година… Значи, от септември деветстотин и първа след Христа.

Младият мъж отново дълбоко пое глътка тютюнев дим, закашля се и хвърли недоизпушения „Мелник“ в урвата, където сега можеше да се търкаля разбитото му тяло. Момичето хрисимо чакаше.

– Сега сме осемнай… не, вече деветнайсти ден от петия месец… на хиляда деветстотин деветдесет и шеста година след Христа — бавно и меко промълви Радослав, гледайки звездите. — А тайфата си говорехме за Симеон Втори, който беше изгнаник, чак сега след много време си идва… Да. Съжалявам — добави накрая и прехапа устни.

Крилатото девойче до него замръзна. Той усети под черепа си сякаш бързо докосване с перце.

– Затуй значи не срещнах и едно таласъмче тъдява — замислено рече тя, а после… жестоката истина без предупреждение се стовари върху й така, че чак Радослав усети разтърсване. Очите й ярко пламнаха в няколко бързо сменящи се цвята, крилете й се сгърчиха и приказното създание сподавено прошепна:

– Маме, Татенце!… Дружки-приятелки ми самодиви… Толкова отдавна?! — и закърши ръце. Бурята излъчвано от нея отчаяние едва не помете младежа от покрива.

А после момичето заплака, отначало тихичко, ала постепенно избухна в горчиви ридания.

Той нямаше какво друго да направи, освен да я прегърне (ако някога сте прегръщали ангел, например, то навярно знаете, че хватката си има някои особености заради допълнителния чифт крайници зад раменете). Прегърна я здраво, отчасти от опасение да не би отново да падне в пропастта.

Момичето-змеица се вкопчи в младия мъж, в плача й пропълзя вълча мъка всред мразовито пълнолуние. Крилете й също конвулсивно го обгърнаха, сякаш гротескни ръце, впивайки остри нокти в гърба му като паникьосани и търсещи закрила котки. Радослав не обърна внимание на болката. Повече от всичко не обичаше някой да плаче. Винаги бе готов да излезе от кожата си, само и само да спре скръбните дъждове, най-вече когато бяха стряскащо обилни, извираха от толкова хубави очи и така непреодолимо заразяваха със страданието си като с грип.

Нещо парна младежа по шията, после го засърбяха пръстите. За рекордно кратък срок той осъзна причината и бързичко вдигна преграда пред поредното си изумление — сълзите на девойката жилеха, сякаш копривени! Но Радослав продължи да ги бърше от лицето й, докато не се сети, че в джоба си има относително чиста — от вътрешната страна — носна кърпа.

Оттатък параклиса, под стените на манастира, китарата в нечии ръце издрънча по-силно и най-държеливите пиячи, подкрепени от неможещите да заспят в палатките, подхванаха „Моме Калино“. Продължиха с Бийтълс и съвсем изненадващо преминаха на Георги Минчев:

Риданията бяха отслабнали. Нещастната змейска щерка вече само подсмърчаше на гърдите на Радослав, който, погълнат от скръбта й, окуражително галеше косите й — на места ту меки като пух, ту твърди като четка за дрехи. От тях се процеждаше неусещан досега аромат, който гъделичкаше ноздрите му с неопределими и неописуемо омайни импулси.

– Много обичам песни — гъгниво рече момичето. — Мен — (смрък) — хич ме няма в музиката.

Той се почувства задължен да каже нещо ободряващо.

– Да слезем при другите? — предложи, от опит поназнайвайки някои лекове против самота.

– Не… Ще се оправя.

Помълчаха, заслушани в песента.

– Дичо се казваш, нали? — попита крилатото момиче, след като старателно си издуха носа в Радославовата кърпичка.

– Дичо ми викат още от гимназията. Всъщност съм Радослав.

– Кое име си харесваш повече?

– Все ми е тая.

– Аз съм Верèна. Много тъпо име, нали? Все едно човешко момиче да кръстят Човечка или Фйлия.

– Не, защо, много е хубаво — възрази той най-убедително.

– Мислиш ли?

– Прочети го в съзнанието ми.

Момичето се стегна.

– Нали ти обещах да не го правя спрямо теб — обидено каза тя, — а и с другите ще внимавам.

– Не се връзвай де, пошегувах се. — Той изследваше формата на ухото й. Установи, че е по-нагънато, липсва му традиционната за носене на обеци мека част и е заострено на връхчето.

– Понякога нямам усет към майтапи — самоосъдително промърмори девойката. — Наследствена обремененост.

Гърбът на Радослав потрепна от хладния ветрец. Крилото й веднага го зави като с наметало.

– Ти да не се разболяваш? Париш като трескава — обезпокоено попита младежът.

Тя потърси нужната дума:

– Това е нормалната ми телесна температура.

– А, добре.

Край огъня пееха „Море сокол пие“. Верена слушаше, съвсем буквално наострила уши.

– Ще ме вземеш ли със себе си? — изненадващо рече тя.

– Къде? — стресна се Радослав.

– У вас. В гнусното гъмжило.

Той затаи дъх от познатата фраза.

– В главата ти вървеше заедно с понятието София — поясни девойката. — Още докато учех езика, който използваш, сегашния български. — Тя изхлипа и за секунда стегна юмручета.

– Ами…

– Ще се превърна в змия и ще ме сложиш в денка си. Никой няма да разбере.

– Ъъъ… можеш да се превръщаш в различни животни?

– Не, разбира се! — подразни се тя. — Само в змей и човек. И, ааа… междинни превъплъщения. Вземи ме, имам да ти изпълнявам три желания. Няма да са кой знае какви, ала все пак…

Дичо бавно пое въздух и реши да възприема нещата по-леко.

– В момента нямам друго желание, освен да запаля една цигара и да видя, че се усмихваш — закачливо каза той.

Верена послушно му запали подадената й цигара, но усмивката й беше плаха. Огънчето на „Мелника“ се отразяваше в големите й очи като кандило в остъклена икона.

– Сигурен съм, че имаш по-хубави усмивки, но и тази беше приказна — рече й той.

Виеше му се свят. Не знаеше как да реагира. Чудеше се дали вече не се е претрепал долу в пропастта и отлитащото му към неизвестността съзнание всъщност не фантазира утешителни заблуди. Не, не, и на сън не прилича… С внезапно необяснимо въодушевление той си призна колко се е заблуждавал относно това дали има чудеса и биха ли могли те да изникнат насред сивата всекидневна скука.

Обърна се към змейското момиче, което изглеждаше все още детински смалено от тъга, и тържествено заяви:

– Ти ми спаси живота, Веренче. Не зная как…

– И ти моя — напомни тя.

– Значи… — отвърна той и неопределено махна с ръка, — не ми дължиш три желания.

В безлунието на нощта никоя ярка звезда не бе в състояние да разкрие чертите й, но Радослав беше готов да се закълне, че момичето се усмихна и го погледна странно.

– _Ти_ разруши магията. Аз само си хвърчах. Не е същото. Ако в целувката ти нямаше обич…

Младият мъж се втрещи. Запита се какво ли означава това… и сякаш отново усети хладината на камъка върху устните си, а после си припомни тънката талия на Верена под дланите си и атлазената кожа на вратлето й.

– Но аз те познавам от… от няма и час! — възкликна смутено той.

– И аз те познавам отскоро — отвърна тя през смях, който — истинско женски, а не както досега момичешки — го накара да затаи дъх. И да помисли колкото може по-потайно: Май не само издишванията ти палят огън, Верена.

Китаристът оттатък — кой друг, ако не Павката — смело се катереше по стълбата към небето на Лед Цепелин.

Те седяха прегърнати на покрива дълго след като замлъкнаха песните и миризмата на пушек избледня. Радослав люлееше изненадващо лекото телце на необикновеното момиче, така вълшебно дошло в живота му…

… от дълбините на единайсет века!

Сутринта за Радослав настъпи към десет и половина. На челото, на рамото и лакътя си той откри пресни листенца жиловлек, но мъченият от махмурлука мозък отказа да проумява произхода им. Помъкна се да се измие на старовремската чешма в дворчето на манастира. Двамина монаси сърдечно го поздравиха. Той избъбри нещо в отговор, после дълго пи вода, а калугерите — явно им бяха допаднали юнашките песни от снощи — добродушно се посмяха над лютата му жажда.

Освен Радослав, само още неколцина от тайфата бяха се изправили на два крака толкова рано след купона. Играеха белот, за да се поразсънят. До тях на масата се мъдреха предвидливо съхранени провизии. Видът на храната разпали апетита на Радослав.

– Има и бира в зимника — съобщи му Еми, приятелката на Сашо Русия, докато същият, вместо да пасува, отново обявяваше спатия коз, без да има пукната черна боя.

– Бирата е „Леденика“ — подхвърли той на Радослав, който надникна в картите му, — понеже според наименованието си няма начин да се стопли… Аз ли съм пръв? — Сашо намести очилата си. — Те ви асо купа, бийте се!

Радослав се захили, наля ароматен чай в канчето и дебело намаза две филии с масло и обилно количество сирене. Разликата им бе в допълнението — едната покри с конфитюр от ягоди и я обяви за десерт, в състава на другата включи колелца луканков салам и домат. Англичанин, немец или французин никога не биха нарекли това закуска.

Но миг преди да захапе сандвича, определен за първо блюдо, младежът замръзна с отворена уста. Премига, скришно избърса избилата по челото му пот. Огледа се нервно към картоиграчите, които разпалено спореха кой от тях е „вътре“ и дали точките „висят“, след което се изнесе с чая и филиите към спалното.

Там, макар да беше подготвен от невероятния си спомен, се постресна, щом в раницата си откри голяма лъскава змия с крилца на прилеп… която му намигна приветливо.

– Излез да се нахраниш — прошепна той, хипнотизиран от сапфирените й очички с дълги пухкави мигли.

Змията кимна и изпълзя от раницата. Радослав припряно се заозърта наоколо.

Общо взето, по някакъв начин бе съумял да възприеме всички сполетели го събития от снощи, при това не се чувстваше полудял. Буквално преди часове слязоха двамата с момичето-змеица от покрива на параклиса и се промъкнаха в спалното. Тя го водеше в хорово похъркващата тъмнина, защото твърдеше, че се ориентира лесно в тъмното, той се спъна в нечии обувки-кубинки и обхвана острите й рамене, за да не падне… Ама сега, сега за какво трябваше да се хване, за да не откачи пред лицето на слънцето, щедро леещо лъчи през капандурите?! Невероятните преживелици грубичко бяха избили изпод краката му успешно изгражданото вече двайсет и седем години отношение към живота, вселената и всички останали неща.

Е, поне, слава Богу, всичко живо в стаята за гости спеше — някои по двойки, — до един сразени от снощната ракия. Никак не му се обясняваше пред хора, че просто е откачил, но се чувства… хм, ами добре се чувства. Зле ли е това?…

Докато се обърне, Верена, вече в човешки облик, седеше на леглото и режеше сандвичите на хапки. Ножът — същият, от който започна всичко и който правеше силно впечатление на глутниците бездомни кучета — изглеждаше в слабите й ръчички като меч. И пърхаше като перце, толкова сръчно, че навярно би вдъхнал уважение дори на някой японски сенсей по кен-джуцу. Радослав приседна на крайчеца на постелята. Бе смазан.

Думите „чудна хубавица“ отново забръмчаха като рекламни неонови светлини в главата му. Само сляп не би съзрял в свежия тийнейджърски чар на момичето-змейче близостта на мига, в който думи щяха да са безсилни да я опишат. Тя носеше същия си вчерашен сукман от клисурата. Материята на дрехата играеше в семпло пъстри змийски люспи от грациозните движения на девойката. Смущаващият момент се състоеше във впечатлението, че сигурно такава рокля не приличаше да е кроена и шита, повече приличаше на жива, съвсем като човешката кожа на Верена.

Драконовото момиче погледна Радослав и се усмихна. По бузите й затанцуваха мили трапчинки. Слънцето сякаш запламтя по-силно, готово със светлината си да избие прозорците.

Младежът се сети, че не е зле между другото и да диша.

Девойката от миналото имаше блед тен. Аристократичен. Да де, нали е царска внучка… А очите й… ами, биеха на очи, биеха като стенобойно оръдие по чувствата. Същински таран от чар, който на третото си люшване събаря обковани с желязо дъбови крепостни порти и помита кули, гордо стояли векове наред. Ирисите преливаха от малахит към аметист през морскосиньо, в тях проблясваха златни искрици и играеха спиращи дъха вертикални цепки-зеници с цвят на кадифен космически мрак. Беше стряскащо и прекрасно.

– Хайде, хапни и ти — каза му шепнешком тя. Малък белег се спускаше от нослето към естествено алените й устни. Забележимата асиметрия на устата очарова Радослав. — Не бой се, зная как изглеждам, ще се скрия, ако някой се пробуди или влезе.

Той едва не се задави.

– Ти… ти си адски хуба… симпатична!

Верена леко поруменя от удоволствие.

– Ала съвсем ясно нечовек — отвърна тя. — Поне в този ми вид.

Фигурата й бе слаба, но излъчваше ореол на нещо по-здраво и по-гъвкаво от стомана.

– Ау, колко е хубаво! — възхити се тя на чая.

Нездраво любопитство загложди Радослав.

– Къде са ти крилете?

Момичето потупа роклята, дъвчейки хапките. Унищожаваше ги със светкавична бързина. Той се престори, че разбира.

Няколко минути минаха в мълчание.

Изведнъж един от спящите се размърда и със сънено мърморене повдигна бучащата си глава. Верена небрежно вдигна длан, меко махна като за довиждане — човекът потъна обратно в пиянския си сън. Радослав с усилие преглътна дребно доматче.

Девойката-змеица допи на един дъх горещия чай и рече:

– Виж ме, излапах всичко сама — надникна в канчето за още и му го протегна. — Ето, вземи си бърдучето. Благодаря.

– Ис… искаш ли още?

– О, не. Нощес половувах малко мишки. Не ми се спеше.

Мишки? Радослав усети стомаха си обезпокоително активен и побърза да смени темата:

– Ти ли ми сложи живовляк?

– Да. На новолуние много зле лекувам самичка. Имай си го наум, да не пострадаш по него време.

– Аха.

Верена се ослуша.

– Иде някой! — изрече тя и се хвърли към вцепенения младеж. Целуна го бърже по бузата и се изви във въздуха. Тялото й стремително изтъняваше в тъмна лента. Накрая се шмугна в раницата, превръщайки се в еднометрова змия. Радослав остана с отворена уста. Чувстваше се преситен откъм чудеса.

– К’во правиш тука бе? — учуди се влезлият Сашо Рус. — Никакво спане! Хайде да пиеме бира, че оттатък в палатките се разшаваха.

Радослав прие. Идеята наистина бе добра. Определено имаше нужда.

На излизане невярващо се огледа към раницата си. Самар като самар, избеляло-оранжев с черна щампа ТРАКИЯ, с поочукана алуминиева рамка — нищо особено.

– Ето ни вкъщи — обяви Радослав и малко се притесни.

В мансардата, шест и осемдесет на четири и двайсет, но всъщност много по-малка заради скосените стени, следващи извивките на покрива, цареше хаос, достоен за обширен склад.

– Типично за мъжете е — нацупи се Верена и надникна през ниското полукръгло прозорче до мястото за спане, — да пренасят обстановка на боен стан в дома си. Що за мокани слуги имаш?

– Нямам слуги — отвърна гузно раздразнен той.

– А… — отрони девойката-змия, сякаш това обясняваше всичко. — Добре тогава. Ще почистим сами. После ще ти намеря имане, ще се нанесем в по-достоен зертон и ще вземеш слуги. Как се живее в такъв… обор!

Радослав поспря.

– Виж сега, в наше време не държим слуги. Само най-богатите могат да си позволят домоработници…

– Със съкровището ще станеш богат.

– Хм, нещата малко са се променили… Добре, нека поподредим отгоре-отгоре, после ще сляза до апартамента да направя нещо за вечеря и ще ти обясня като как е в наше време. А съкровището… Може да се вземат някои работи, но предполагам, че ще има проблеми.

– Днес да си богат не е ли хубаво? О, ами това е добре! Просто чудесно! Най-сетне да тачат човек не заради пари и имоти… Макар че всеки, кой е майстор и честно си гледа работата, редно е да натрупа богатство и слава. Виж какво, няма да го смятам за твое желание. Ще го сторя, защото така искам.

– Не ме разбра, Веренче… Да си паралия сигурно винаги ще е добре. Но за да забогатееш, вече не е достатъчно просто да изровиш гърне жълтици. Задължен си да ги дадеш на държавата. Понеже банките законно няма да ти изкупят имането, без да обясниш откъде и как си го намерил. Ако постъпиш според закона, ще си вземеш полагащия ти се процент… тоест дял, част, пак ще ти лепнат данъци до небесата. Веднага ще те посетят крадци. След това полицаи — да душат дали си предал всичките жълтици… Ако с остатъка подхванеш търговия, друг някакъв бизнес, ще се появят мутри да те застраховат. А скриеш ли всичко, тогава, за да превърнеш златото в пари, защото в наше време не плащаме със злато, тогава отиваш право при мошеници, престъпници. Значи — пак при борчетата и вече няма измъкване. С тях или против тях. В най-добрия случай ще си съсипеш съкровището по адвокати и други глупости. С една дума — разправии.

Змейското момиче сбръчка чело.

– Не разбирам — рече безпомощно тя накрая.

– Ще ти обясня… А като начало, защо не седнеш на матрака да поразгледаш тълковния речник? Аз ще подредя сам. Чакай да ти светна лампата. И обуй тези терлици, недей ходи боса.

– Ала аз винаги ходя боса! Бива, бива, щом настояваш…

Тя чакаше пробуждането му, подпряла брадичка на коленете си. Радослав сънено забеляза до себе си табла, покрита с шарен пешкир, на която от писаните панички и чинийки на майка му вдигаше пара закуската. Верена размърда рамене:

– Добра заран, юнако. Мляко с какао, милинки, дето им викате палачинки, сирене и кашкавал — казаха ми, че обожаваш тези неща.

– Дбротро… Кой ти каза?

– Майка ти.

Радослав стремглаво се измъкваше от воалите на съня. Нацупи се:

– Ама че… Уж й намекнах да не се качва…

– Аз слязох — прекъсна го драконовото момиче. — И само първата палачинка е на майка ти, трябваше да видя как се правят. Не са изненадани — закикоти се тя и в миг стана сериозна. — Защо ме гледаш така?

Бузите на Радослав почервеняха. Той се засмя, търкайки се по врата. Спасителна прозявка му даде допълнително време да си измисли реплика.

– Чудя се как не те е хванала да те разпитва до обяд за к’во ли не или пък да ти разправя що за хубаво бебе и хрисимо момченце съм бил.

– Не й дадох никакъв шанс — гордо каза Верена. — Щом понечеше да ми задава въпроси, започвах да говоря или да я питам нещо. Така и не успя да си отвори устата. Баща ти е много готин. Донесе ми чехлички, съвсем забравих, че не бива да ходя боса. Нищо не понечи да ме разпитва, само предложи да помогне с таблата. Много е мил. Доста е възрастен, нали?

– Такъв си е… Издънка на стария софийски хайлайф отпреди Девети…

– Започвай да закусваш. Искам да разбера как съм се справила с готвенето.

– Нека поне се измия, става ли?

След това Радослав, без ни най-малко да си криви душата, обяви палачинките за сполучливи. Верена засия.

– Ще изляза за малко навън — каза той, — ъъъ… да свърша една работа. Скоро ще се върна.

Имаше намерението да завърти един телефон, но да не е пред Верена. Автоматът на ъгъла не работеше и той се запъти до другия, на който обаче липсваше шайбата. Реши да се обади от апартамента — как не отиде веднага там? — ала видя изненадващо отворено в ранната доба цветарско магазинче и хлътна вътре. Продавачката-циганка с неочакван плам му помагаше да рови из кофите за неоръфани цветя. Младежът плати и си тръгна.

Изкачи на бегом петте етажа и запъхтян, влетя в мансардата.

Верена, седнала по турски — младият мъж се втренчи в голите й колене, — изучаваше Радославовия „Тексас Сайънтифик Инструмент“, а до нея лежеше английска граматика, два речника и диплянката с инструкции за калкулатора. Тя вдигна глава, проследи погледа му и бърже придърпа края на роклята си.

– Какво хубавко роканче имаш, Дичо! — Верена радостно размаха елката насреща му.

Радослав успя да нормализира дишането си.

– Ето — каза той и измъкна укрития зад гърба букет. — За теб са.

Тя моментално се озова пред него и зарови лице в розите.

– Какъв великански трендафил! Обичам го! — възкликна щастливо тя. — Как отгатна?

– Нали сама каза, че владея магията.

– О, да, ала, слава на Слънцето, не чак толкова, че да ме натикаш в панелна стена… Как чудно миришат! От другите китки обичам кокичета — те са толкова храбри. А тези ще сложа в онази ваза до големия буркан. Искаш ли да се обзаложим, че няма да увяхнат до Рождество?

Преди да сложи букета където бе решила, Верена лепна на Радослав светкавична целувка по челото, за което й се наложи леко да подскочи.

Щом тя се обърна, той докосна целунатото място така, както се опипва пресен белег.

В единайсет часа, тъкмо в разгара на умуването над картата на София кой маршрут да се избере за запознаването на Омуртаговата внучка със столицата на България от ХХ век, изписука звънецът.

Три пъти късо, веднъж дълго.

Дичо замръзна, сещайки се за непроведения в залисията телефонен разговор и за още много други неща, все неприятни за разчистване. Верена го стрелна с проницателен поглед.

– Да се скрия ли? — попита тя.

– Не!… Да, да.

Момичето-змия повдигна вежди и докосна брадичката си.

– Къде? В буркана ли?

– Да, да, някъде… — замрънка той, като избягваше въпросителния й поглед и не реагира на опита й да се пошегува. И Верена го разбра буквално. Той се метна към цветята, без да забележи как черното лъскаво тяло се намества в трилитровия съд, пренесе ги в другия край на стаята и остави вазата до изправеното в ъгъла руло чертежи — проектите му от следването.

Едва успя да се обърне и поизтрие паниката от лицето си. В мансардата с тренирана манекенска крачка влезе Светлана. Радослав моментално подуши парфюма й, лъхащ на плодов сладолед.

Мразеше го.

При запознанството им преди три месеца тя бе казала, че е фотомодел. После се изясни, че не й потръгнало с манекенството, затова работела на щанд в Илиянци. Но от няколко седмици имаше далеч по-престижна секретарска професия във фирма-дистрибутор на клетъчни телефони.

Бе висока колкото Радослав — 183. Демонстрираше безупречна фигура с всичките приложения като дълги бедра и така нататък, а несъвършенствата си, например не си харесваше глезените, умело прикриваше с подходящи обувки, подплънки където трябва и уместна кройка на дрехите. Естествено русата й коса бе изкусурена до платинено, гримът — наложен умело, облеклото — стилно. Ядосваше я само цветът на очите й — светлокафяви, а не зелени, за каквито мечтаеше — и тя компенсираше този досаден факт с хризоберилови и малахитови накити, доста ефектни на черен кожен фон, подчертаван от ликра, цепки и деколтета. Винаги гледаше да прилича на стриптизьорка в началото на появата си на сцената.

Усмихна се сърдечно — (отрепетирано пред огледалото), — след което изчурулика:

– Здравей, скъпи!

– Ммм… здрасти…

– Едва сега ли ставаш, Ради? Колко си ленивичък! — оглеждайки стаята, тя тръгна към него с гъвкавината на разглезена котка, но спря внезапно и вдигна ръце към устата си: — Ау, змия!

„Мамка му“ — изстена Радослав и припряно рече:

– Не е отровна.

– Няма значение — свадливо отвърна Светлана и гнусливо набръчка римския си нос, — гадна е! Нали не ги понасяш и ти!

– К’во му е на животинчето… — промърмори Дичо и прибра глава в раменете като костенурка.

Светлана изучаваше отдалеч буркана.

– Познавам един… — замислено подхвана тя, — гадже е на моя приятелка…

(С този ли празноглав боклук ходиш, Дичо?! — отекна в главата на Радослав гласчето от клисурата. — Жими Бога, каква тъпачка! И патрава, на всичко отгоре, не си ли забелязал?!)

– … друг познат, той прави много шикозни колани от змийска кожа. Помисли само колко сладко ще ми стои!

Радослав занемя. Верена в буркана — също.

– Не! — излая той с тон на филмов германски офицер, който командва наказателен взвод, но веднага омекна от стреснато-питащото лице на Светлана. — Не я давам.

– Бре, защо се връзваш, само предложих…

– Няма да допусна да я убие някакъв касапин!

Всяка сутрин Радослав се събуждаше и виждаше усмивката на драконовото момиче, а миризма на закуска гъделичкаше носа му. Всяка вечер той заспиваше, усмихвайки се на свитата в скута му змия. На първо време оставяше четената книга и внимателно преместваше Верена върху съседната възглавница, но после страхът му от влечуги пропадна окончателно и Дичо вече не затваряше очи, без да чувства странния ритъм на пулса й.

Само след четири дни на Верена й доскуча.

– Не мога повече, не издържам! — троснато повтаряше тя, обхождайки мансардата като тигър в клетка (поправка: змей в клетка). — Изчистих стаята като операционна, подредила съм я като аптека! Изчетох всичко, каквото имаш! Зная вече да точа баници, да правя сарми, да слушам радио, да карам колело, мога да се измъквам от майка ти и от комшиите, да пазарувам, да пускам касетофона и прахосмукачката, даже вече си броя рестото! Писна ми! Трябва да върша нещо!

Радослав въртеше глава подир нея, безсилен дори да се противопостави, камо ли да укроти изригването. Тя се мяташе из стаята, пръскаше въгленчета на раздразнение и досада в змейски дози и се ядосваше все повече и повече. Младежът имаше чувството, че я вижда размазано от скоростта.

Внезапно момичето-змейче спря. Очите на Дичо проследиха въздуха пред нея, после сепнато се върнаха обратно.

Настроението на девойката се бе променило с присъщата й стремителност. Тя имаше вид на озарена от блестяща идея и се усмихваше към остъкления тавански капак.

– Знаеш ли, Дичо — замечтано каза тя, — мога да стана полицай… Защо „олеле!“? Добре, хубаво, тогава нека бъда велика лечителка, боила кутугер. Познавам цяр за всичко! Ще приемам болнйци около пълнолуние. Рак, депресии, неврози, грип, СПИН, инфаркти и инсулти, диабет…

Понякога Радослав неволно си помисляше, че не би било зле езикът й — съвсем нормален, стига да не се вгледаш — да бе останал мааалко по-вкаменен.

– … безплодие, страхливост, пристрастие към тютюн, наркотици, алкохол — всичко ще лекувам! Ще ходя с бяла престилка в огромен кристален Институт на Здравето и всички ще ми викат доктор Змеевска — тя звънко се засмя. Младежът не бе сигурен дали се глези или говори сериозно. — Как ти се струва, а?

– Първо ще поискат да изкараш диплома по медицина… а преди това, нали ще се наложи да обясниш произхода си, ще те вземат за луда. После ще рекат, че си измамница. А ако — ако! — повярват, тогава ще те връхлетят орди историци, лингвисти, богаташи, военни, политици… абе, всякакви. Ще те влачат по конференции и предизборни срещи, по полигони и архиви, и ще повтарят колко бачкат на ползу роду, но всъщност ще искат всичко само за себе си, а дори да им го дадеш, пак не ще те оставят да вършиш нещо за всички, без да ти казват кое може да правиш, а кое ще бъде прибързано, несвоевременно, вредно… и дявол знае още к’во!

– Ами, ще им помогна… — раменете й изведнъж се отпуснаха. С унищожителен гранитен глас Верена произнесе: — Някой ден ще ми откъснеш крилете с това ти черногледство. Биваше ли така да ми удряш мечтата! Непоносим си!

– Но, съкровище, помисли малко…

– Не ща да мисля! — отряза тя. — Това го може всеки змей! Искам да мечтая като човек!

– Ами, мечтай си — ядоса се Радослав. — Но недей зида въздушни кули върху пясък! Този свят изяжда мечтателите!

Те замълчаха нацупени.

– Ох, имаш право — примирително каза тя. — Наистина хубаво е да ти се иска да сторваш нещо полезно, ала… Колко наивно се е мислило, че по-бъдещите времена ще са и по-мъдри… Хм, поне не са кой знае колко по-посредствени… Добре, ще го правя скришом, колкото и да не ми харесва да е така. На пълнолуние ще си правим дълги разходки по места, където има много хора, и аз тайничко ще лекувам онези, които имат нужда… Или ще се промъквам нощем в болниците… Ала това не е работа! Кажи ми какво да правя, ти по-добре познаваш своето време.

– Какво търсиш в работата? Пари, признание, да ти е интересно?

– Да ми е интересно.

– Хм… Защо ли не дойдеш с мен на сергията?… Вярно бе! Ще четеш, ще виждаш доста хора, които подушиш, че са болни, ще ги лекуваш… и ще им продаваш книги! Какво ще кажеш? Бива ли такъв занаят за внучка на Велик Владетел?

– Това „ирония“ ли беше? Една девойка с царска кръв трябва да може всичко — да се бие с оръжие, да тъче, да бродира, да пере, да чете и пише, да язди, да…

– Можеш ли всичко това? — поизненада се Радослав.

Тя се посмути.

– Не ме бива с шиенето и бродерията. Отегчавам се. Най си падах по резбарство. Ала виж, не е зле да продавам къниги. Поне ще подбирам за хората хубави неща. Инак срам — последната жива от рода Дуло и никаква полза от мене!

– Парите няма да са много. И… ще се наложи да слушаш шефа. Той си пада малко чешит и е кон с капаци…

– Ако ми потрябват пари, ще намеря имане. А послушанието е първото нещо, което научава всяко момиче, особено царкините, които някой ден ще заповядват! Стига този твой шеф да не ми нарежда безсмислици — добави тя, вече не толкова назидателно.

– Е… Постарай се повечко да си мълчиш пред Ангел. София няма да понесе и една дискусия помежду ви…

Пътуваха с трамвай към вкъщи.

Верена с неизтощимо любопитство надзърташе през прозореца. Радослав се бе изненадал, когато научи, че най я вълнуват хората и в известна степен остана разочарован от безразличието на момичето-змеица спрямо чудесата на неговия век — същите тези трамваи, например, самолетите (те предизвикаха бурния й смях), многоетажните сгради и всички предимства на цивилизацията, които специално й бе изтъкнал.

„Малко скучно зидате в твоята епоха — сви рамене змейската щерка и се помъчи да не обижда приятеля си. — Ами водопровод и канализация имахме си и в Плъскова, ала електричеството — това да, хубаво нещо е.“

Но съвременното градостроителство не слизаше от прицела на жлъчно-отровните й подигравки, особено когато момичето-змеица не беше в настроение. Очевидно Верена продължаваше да мисли изключително с категориите на своето време. Колкото и да четеше за сегашното военно дело, тя намираше за дразнеща липсата на действащи крепости — „пирготи“, както им казваше. Това явно оскърбяваше чувството й за уют и сигурност. Навярно затова толкова се радваше на присъствието на снажни момчета-часови пред чуждите посолства, а зърнеше ли конна полиция или даже гвардейци, направо се чувстваше щастлива.

И ето сега пак, въпреки че не бе мрачна, тя отново посочи колко тесни са столичните улици и как са задръстени с паркирани автомобили.

– Ама, миличко! Говориш все едно аз съм я строил Софията! — възмути се Радослав.

– Дичооо — проточи разочаровано-извинително тя. Това й бе хубавото, че, навярно водена от змейското си чувство за справедливост, винаги признаваше грешките си и отстъпваше. — Не го приемай лично, говоря така, изобщо… — обясни Верена, ала спря насред дума, привлечена от нещо странично. Радослав едва успя да проследи стремителния й поглед и видя как в навалицата пътници една мърлява ръка опипва нечия чужда дамска чанта…

Драконовото момиче вече стискаше джебчийката за китката.

– Сега ще те водя при стражниците — зловещо обеща тя на примрялата от ужас циганка, която само тихичко скимтеше и с треперещи устни гледаше ръката си, хваната сякаш в менгеме. — Нека ти отрежат на битоля кутрето, та да знаят всички, че си хонса!

Наоколо хората се усетиха и зашумяха. През тълпата панически се запровираха към вратите още няколко мургави жени и момичета. Възмутеното гражданство завика по тях, те се озъбваха. Изненадващо се намериха защитници на крадлите и скандалът взе да набира обороти.

– Веренче, зарежи… — прошепна Радослав, опитвайки да успокои топката. — Хич не обичам разправиите…

Ала странната му любима го дари с такъв поглед, че той почти си глътна езика.

Воплите стигнаха до ушите на ватмана и той свадливо закрещя по пътниците. Неколцина му отговориха. Лицето на Радослав се сгърчи от отвращение и досада.

Трамваят противно заскърца със спирачки и с трясък разтвори съскащи врати.

– Вънка се разправяйте! — завика ватманът.

Едни продължиха да спорят, други заблеяха:

– Айде не пречете на момчето да си кара спокойно работата! Ние бързаме!

Верена и Радослав слязоха. Момичето-змеица измъкна със себе си слабо съпротивляващата се жертва. Трамваят зло захлопна врати и зафуча по звънтящи релси. Верена се оглеждаше, но сякаш не забеляза дузината циганки, решени да отърват аверката си. Дичо с безпокойство видя сред тях трима мъже с нагли и заплашителни физиономии.

– Там — рече изведнъж Верена и посочи спряла в дъното на страничната пряка полицейска кола.

Сетне толкова свирепо изгледа отведнъж стъписаните приятелчета на крадлата, че бандата за секунди се разбяга. Спасяваха се като пилци от ястреб. А девойката-драконче повлече крадлата право към блюстителите на реда.

Това, което се случи после, потресе дъщерята на змея…

… защото накрая, след кратка разправия с полицаите, джебчийката си тръгна, подигравателно стрелкайки ги с очи. А Радослав и момичето с царска кръв едва се откопчиха от ченгетата, които на всяка цена желаеха да видят паспортите им.

Вървяха бавно към следващата спирка. Радослав изучаваше шестоъгълните плочки под краката си и утешаващо придържаше Верена за рамото. След няколко минути мълчание тя го попита, почти плачейки, защо стражниците са реагирали така.

– Нямахме свидетели, че онази наистина крадеше — обясни той с въздишка.

– _Свидетели_? Че за какво са те, след като им го казвам! Те трябва да ми вярват! Нито съм жигосана като лъжкиня, да не говорим, че съм с царско потекло… — замлъкна и печално се замисли.

Щом се прибраха вкъщи, тя отрони:

– Нима вече не вярват в твоя свят на честна дума…

Не му прозвуча като въпрос. Пък и не намери какво да й отговори.

През ден-два те се отбиваха в някоя черква, всеки път различна, ала чак в „Свети Седмочисленици“ Верена внезапно обърна внимание на иконата с великомъченика Георги Победоносец. Кроткото й, смирено допреди това лице стана враждебно.

– Кой е този? — попита с неприязън. Радослав тихичко обясни, като се запъна на думата „дракон“, понечи да каже „ламя“ и накрая смутолеви „чудовище“.

– Ламя ли? — не скри сарказма си Верена. — Ти да си виждал човек, който е побеждавал ламя?

Зададен от някой друг, въпросът би бил неуместен.

Дичо отрече.

– Точно така — отговори неговата странна приятелка, след което сериозно заяви: — Гнусна византийска пропаганда. Фукльовци!

И отново сплете длани в молитва, но не престана да хвърля коси погледи към светеца и накрая раздразнено махна с ръка да си ходят.

Радослав не желаеше да я подкача — изглеждаше му разстроена, но тя сама заговори, че единствено змейове могат да воюват с противници като хали-лами.

– Как можеш да се биеш с градушка, щом не си змей! — възкликна тя в края на разпаления си монолог. Нещо дръпна Дичо за езика да спомене специалната артилерия и противоградните ракети. Верена го погледна с недоверие.

– И помага ли?

– Ами горе-долу…

– Ах, горе-долу… Ясно. — И млъкна напушена и тъжна. Второто Радослав разбра, когато тя побутна ръката му да я прегърне.

За да я разсее, младежът предложи да отидат на кино и Верена живна. Вече бе запозната с телевизионните новини, изумена от рекламите и любопитстваше що е то седмото изкуство.

В салона тя замръзна със свити устни и не помръдна от началото до края на филма — някакъв трилър-екшън с Джони Деп.

– Това, което показват — рече тя след втората прожекция, — не може да е истина, защото кой ще го разкаже, след като са умрели всичките? Не че преданията не бяха добре живографисани, особено отначало. Ала краят им беше тъп.

– Както повечето американски филми. Виж, киното — то е като книгите, които четеш. Всичко е измислица. Нещо, което би могло да бъде. За разлика от документалните, там обаче често не е това, което е, а това, което авторът иска да бъде видяно.

– Въображение — досети се Верена. — Аха. За змей имам добро въображение, ала за човек… Тук е разликата. Не ти ли доскучавам? Направо се чувствам много тъпа.

– Боже, какво говориш! — той я прегърна. — Ти си чудесно нещо! Гледа ли ти се още?

– Нямаме пари.

– Ще поискам от един приятел видеото, ще кача телевизора горе… Хрумнаха ми няколко филма, които да ти покажа.

Най-голямо впечатление й направи Епизод ІV на „Междузвездни войни“. Тя превъртя касетката и загледа филма още веднъж. Някъде към битката на Дарт Вейдър с Оби-уан Кеноби поотегченият Радослав задряма. Верена го събуди веднага щом спря видеото.

– А?

– Искаш ли да ти разкажа една истинска приказка?

– Ммм…

Часовникът показваше три и половина след полунощ.

– Разказвай — съгласи се Радослав, намести се по-удобно и придърпа одеялото.

– Нищо не си измислям — предупреди тя.

Той кимна, преглъщайки прозявката.

Верена прегърна коленете си с ръце, заби поглед в някакво известно само на нея пространство и започна:

Живял едно време един юнак, Керан му викали. Погинали клети му братя по бойни полета от стрели хазарски, останали му само сестрици и гласени за зетьове приятели. Каквото и да захванел — всичко му споряло. И конете на баща му най-хубави и житото най-едро в цялата банава.

Кога дойде време за веселба, пак пръв бил Керан — дали ще играе, намигайки на момите, дали ще пее, затворил очи, а звънкострунна булгарина от ръце ще му приглася.

А вдигало ли се над крепостта копие с конска опашка, пръв пристигал Керан при таркана, хестрогин облечен, с остра сабя запасан и с орлово перо на тулша. И летели в атака като каменна планинска лавина предвожданите от него воини. Щадил Керан предаващите се на милостта му и по бащини завети не убивал ранени врагове. И, чакан от семейството си, завръщал се от поход с нови звънци по колана.

Много моми въздишали по красавеца, а той искал да вземе едно сираче, за което щом чуел баща му, кой знае защо мръщил вежди, ала нищо напреки не казвал, защото хубавица и с много добро сърце била Ануши.

Ала веднъж отново случила се война. Настъпили Българите да накажат Ромеите, че против клетвата си за мир строят крепости и селят в тях от далечни земи войници с жените им. Отначало всичко вървяло добре за нашите, ала увлекли се в грабеж на вражия лагер дружините на славянски князе и оставили пехотинското опълчение без защита. Връхлетяла византийската войска и кипнало сражение. Хвърлили се бири багаини и багатури на помощ на своите побратими. Едва отървали пълен разгром, ала дали тежки загуби, мнозина били убити и немалко пленени от Византийците.

Не се завърнали със слава българските отреди и славянските дружини. Нямало го нашия Керан сред воините, криещи очи от срам. Плакала Ануши, плакали сестрите му. Една от тях върнала белака на годеника си, отрязала хубавата си коса, обула мъжки гащи и взела от кубачията зла сабя да мъсти за рода и брата си.

А Керан бил жив, ала се криел далеч в гората. Пленилите го Ромеи премазали му палeца, да не може да върти меч. Изболи очите му, ала и това им се сторило малко, ами че отсекли му и носа и страшно се надсмивали на страданията му. И още щели да се гаврят с клетника, ала дошъл мрачен десетник и смъмрил войниците за нехристиянско поведение. После наредил да убият нещастника, да се не мъчи. Повели Керан към близка вада да го давят, ала там се криели неколцина славянски дружинника с бойни брадви и големи щитове. Разцепили главите на Ромеите, подхванали момъка и търтили да бягат.

Не тръгнал за бащината си къща Керан. Изчакал да заспят спасилите го мъже и избягал в гората при мечките и вълците. Търсил смъртта си от тях, ала бягали зверовете, щом дочуели стъпките му.

Все мрачина била за него. Мъка се плискала като зад бент в душата му и не се свършвала, защото не могли да заплачат изгорените Керанови очи. Мислел юнакът за баща си, за чембаса му, бяла като Верегава зиме. За сестрите си тъжил. И името на изгората си шепнел, а после задавено казвал: АН УАКХ, има и читави момци за нея…

Излязъл по едно време той на горска полянка и в тревата се спънал в умрял от раните си славянски ратник. Погребал убития и взел му боздугана.

„Един враг да срещна, главата му на Тангра ще занеса — рекъл си Керан. — Няма да гина като стара баба, я!“

С издрани пръсти напипал по-мъхавата страна на дънерите на дърветата и тръгнал да търси друма, където да издебне жестоките Ромеи, стиснал оръжието в лявата си, по-здрава ръка.

Така блуждаел Керан в гората три дни и три нощи, геренида ял, роса пил. На четвъртия ден подир пладне подушил вода, чул поточе да ромоли… и като че някакъв плач го стреснал там. Ослушал се. И отстъпил крачка назад, когато право в душата си чул момчешки глас:

Моля те, човече-бате, спаси ме!

„Кой си ти, мънък? Къде си? — завъртял се напосоки Керан. — Сляп съм, шольо ми, кажи къде си!“

Право пред тебе. Направи десет крачки, внимавай, тук има корен… Сега още две крачки. Под тоз камък съм, срути се скала отгоре и ме затисна. Можеш ли я махна?

Опипал Керан камъка — то цяла канара! — а после докоснал и момчето… Затреперал юнакът, ала сдържал да не отскочи като попарен и не дръпнал ръце.

„Ти не си човек!“

Да, змейско чедо съм. Моля те, помогни ми. Сам не мога си измъкна крилото, защото някога вещер изсякъл е името на Великия Бог връз скалата и само човек може я помести.

Напрегнал сили Керан, опрял рамо в канарата. Задъхал се, ала нищо не сторил.

А ти сещай се за Ромеите, които те ослепиха, за хубавата Ануши, чието лице никога няма да зърнеш — рекло изведнъж змейчето.

Нощ имало под сгърчените клепачи на Керан, ала пламнала тя и още по-черна станала. Ярост кипнала в душата на злочестия юнак, зашарил той с ръка, напипал боздугана, грабнал го и със страшен вик натрошил камъка на дребен чакъл — с един замах.

Сякаш нещо тежко и задушаващо излязло от гордото сърце на слепия багатур. Усетил той ведрина и покой. АН УАКХ.

„Лети, змей-драконче — рекъл той. — Какъв хитрец си само!“

Няма ли да искаш нещо за добрината си?

„Нима можеш да ми върнеш очите…“

Змеят мълчал, мълчал, па казал накрая:

Наистина не мога. Малък съм още, ала и някой от единайсетте ми братя да беше тук, гореното с жежко желязо не можем излекуваме. Всички други твои рани до три дни ще преминат, тогава няма вече лицето ти да е грозно и пак ще свириш на гайда и булгарина както преди.

„Ами очите? Нима нивга не ще да видя милата си?!“

Ще я виждаш с горещи целувки и нежни милувки, бат-юнако. Насред шумен битол като никой друг ще чуваш гласа на обичаната си и сърцето й ще усещаш. По дъха на тялото й като на сладка ябълка преди всеки зрящ ще разбираш къде е твоята изгора. И само в гнева си ще можеш да виждаш, ала само който е враг… а с него знаеш що да сториш.

„Тогава, шольо змейче — усмихнал се Керан, — нищо не искам от тебе. Здравей и читавей, мънък!“

Нищо ли, бат-юнако?

Помрачило се челото на момъка.

„А… кажи ми, какво става с Ромеите?“

Лошо става. Базилевсът на християните стяга голяма войска, кораби са видени в морето. Лошо. А през туй време вашите боили все за глупости мислят…

„Тъй е, шольо. Откак предадоха рода на Сина на сърната, все е така. Умни, хитри са Ромеите. Отровиха сърцата ни с раздори. Чуй ме, змейско момче, някой ден, кога видиш голяма византийска войска и срещу й няма ни българска, ни дори славянска сила — убий ги! Никой да се не завърне в Кесарград!“

Три пъти ще го направя — обещало змейчето, — Заедно с единайсетте ми батковци и морските ми братовчеди. А ти върни се, кога след три дни не останат други белези по тебе, освен мъртвите ти очи, върни се у вас, вземи Ануши за жена и да знаеш една тайна — от велик род е твоята хубавица, род, който е властвал и пак ще властва, а правнучката ви аз ще взема за булка…

В бавно отиващата си нощ избръмча далечен трамвай — досущ като последна стража. Завайка се аларма на автомобил.

– Буден ли си, Дичо?

По-буден не можеше да бъде. Широко отворените му очи блуждаеха по тавана на мансардата. Неизвестно кога Верена бе угасила лампата и сега едва се виждаше в тъмното.

– Змейчето… това е бил баща ти?

– Да.

– И… наистина е нападнал византийците?

– _Съсипал_ ги е. Заедно с единайсетте ми чичовци от Долната земя два ромейски флота потопил и цяла армия уплашил, та прогонил. Накрая Тате убил и твърдоглавия Император… Е, това го пише даже в твоята История, прочети за Константин Пети. Тате ми е казвал, че много студен човек бил, никога не се усмихвал… Леле, колко ни мразеше! И знаеш ли защо? Беше му по наследство: тъкмо бяха започнали Славяните да се поддават на съблазни за византийски разкош и забави, когато не щеш ли заприиждахме ние… Още преди Кан Аспарух да дойде отсам Истър през Змейската година, вече имахме крепости из Македония, Илирик и Дакия. Имахме си и традиции, и култура, не по-долни от ромейските, и не смятахме, че ставаме по-важни, като попиваме всичко гръцко-чужбинско. Наричаха ни варвари, защото се пукаха от яд, че сме пò на почит от тях пред по-дивите племена, които вече аха бяха се покорили, не толкоз пред оръжието, колкото пред хитростта. С нас не им мина номерът, ха! Поне не веднага… Ала лека-полека намериха начини. Зла-коварна дума тук, злато за нечия лакомия там. Срамни неща настанаха, Дичо, изправи се брат срещу брата, погази се дадена дума, черна измяна вилня и смутове не стихваха… В такова време дядо Керан спасил баща ми.

– Амиии… какво се е случило после с Керан?

– Малкият му син ти е познат като Крум Страшни… Знаеш ли, сега започвам да разбирам защо сте ми уж познати, пък някак различни… Византийците — и войници, и попове — тъпкаха душите ви твърде дълго човешко време, та когато ги прогонихте, вече не бяхте същите… И все по-непознати ми сте ставали от преживени злочестини. Ала ако сега изгоните из себе си робското и лъжливото, може би ще станете отново такива, каквито ви помня. Да, мили Дичо, това е Бедата. Навремето ние никого не мразехме, защото никому не завиждахме, от никого не се бояхме. Ние се обичахме и с това бяхме силни… А-аах… много ми се спи. Лека нощ, жими юнако.

– Лека, гущерче…

Един ден Верена обяви, че отиват на пазар.

– За какво?

– Например, да се пооблечеш. Ходиш като циганин.

– Така ми харесва!

– Дичо, изобщо не искам да променяш стила си на обличане. Отива ти или не — това си ти. Ала след като си толкова небрежен към себе си, няма ли да ти е по-добре, ако знаеш, че ми е приятно да те гледам с не толкова овехтели дрехи? Хайде де, не се сърди. Искам да ти направя подарък. Та днес заранта започна лятото!

Пъшкането не помогна. Момичето-змеица не миряса, докато не попълни съставения списък с бележки „взeто“ срещу всяка предвидена покупка. В интерес на истината самата тя въздъхна облекчена, когато приключиха с обиколката на магазините.

Капакът на всичко обаче стана вземането на вносна електрическа пишеща машина, последен модел. Тежестта й убеди Радослав, че мечтаната вещ наистина е негова. Но как Верена е смогнала да спести толкова пара?

Неразбирането му се поразсея, когато се сети за споменаването на съкровище.

– Как успя да го обърнеш в днешни пари? Та ти и паспорт нямаш! Много непредпазливо.

– Умея да бъда и убедителна, и предпазлива — упрекна го тя и дообясни: — Занесох в Историческия музей шепа златни монети. Приех една трета от цената. Ами да, това е национално богатство, няма да го дам на чужденци!

– А ти защо нищо не си взимаш?

– Ще си купя няколко бели рокли. За гости, за излизане, за сергията…

– А обувки? И после аз съм бил циганин…

– Уф… Добре де, ще взема едни сандали. И, слушай, запазих една жълтица за колекцията на баща ти. И за теб има една. Може да стане хубаво медальонче.

– Ами за тебе си, миличко?!

– Преструваш ли се, или наистина не загряваш? Жени-змеици не носят телотени накити. В подлеза на ЦУМ обаче си харесах няколко сребърни неща! — След известно време тя ни в клин, ни в ръкав рече: — Дичо, дали не трябва да поискам да ми издадат паспорт?… Хей, не се стряскай!

Пръстите сами намираха нужните им букви и Радославовите мисли изникваха върху хартията:

Той поспря, отне ръце от клавишите и изпъна схванат гръб. Мекото мъркане на новата пишеща машина му доставяше непознато удоволствие, каращо го до самозабрава да седи пред нея и да преточва идеи и сюжети от главата си върху белите листа. Папките с чернови постепенно набъбваха и Радослав се чудеше как е могъл толкова време досега да спи с отворени очи, оставяйки фантазиите си да умират неизказани.

Ухилен до уши, той погледна към Верена. Момичето-змеица лежеше по корем на пода пред разтворена тетрадка. В момента замислено бръчкаше носле и почукваше с тъпото на молива. Творческата треска я бе заразила преди седмица и тя старателно попълваше страниците на съчинението си, озаглавено:

Когато Дичо й отстъпваше ред на пишещата машина, тя неуморно тракаше „Кратко Описание на Долната Земя от …“, като последната дума Радослав не съумяваше да прочете; бе дописана на ръка с чудати знаци.

Изписаните листове Верена прилежно събираше в синя картонена папка, в която слагаше и тетрадката си.

„Да не си посмял да четеш преди да ти кажа! — строго бе заръчала тя на приятеля си. — Не ща да ставам за смях!“

Умилен, Радослав я гледаше как удря боси пети една в друга и самовглъбено гърчи красиви вежди. Днес обаче писателството не й спореше.

Внезапно девойката се изправи. Отметна коса от леко смръщеното си лице и щом забеляза, че Радослав я гледа, отрони:

– Ще отморя малко — и застана пред капандурата с гръб към него.

Радослав престана да се усмихва. Сви рамене и отново докосна машината:

Радослав отново прекъсна писането. Вдъхновението неусетно го бе напуснало. Някакво угрижено и печално червейче го глождеше отвътре. Младият мъж притисна тила си с длани, изправи се на стола и погледна към Верена. Змейската девойка не бе помръднала от капандурата. Понякога, когато дълго стоеше на едно място, тя тихичко си тананикаше нещо, но сега мълчеше. Това не се хареса на Радослав.

– Разкажи ми още нещо за Долната земя, Верена — помоли я той. — Докато си почиваш, разбира се…

Тя дълго мълча. Когато обърна лице, Радослав видя, че очите й са пълни със сълзи. Мъчеше се да заговори, но думите й се удавяха в ридания, а Верена храбро се бореше с плача. В момента, в който младежът я прегърна, тя захапа ръката си и болезнено стисна клепачи. Солени и бистри капчици тъга светнаха по миглите й.

Той усещаше как неописуемата й мъка се разпростира на вълни от нея като тежко въздушно течение. Невъзможността да поеме поне част от страданията й го подлуди. Накрая тя се овладя, но гласът й прозвуча толкова беззащитно и жално, че за малко самият Радослав да ревне.

Не мога да намеря Пътя дотам, Дичо — отекнаха думите й право в главата му, а змейското момиче изхълца и скри лице на гърдите му. — Преди Проходите бяха нещо обикновено, като сегашните ви летища, ала… Татко ми разказваше, че от незапомнени древнини с всяко столетие хората все повече и повече ги е дострашавало от всичко магическо. Питах го защо, а той само ме погали с крило и каза, че като порасна, ще разбера. А онази нощ аз летях до няколко такива места, не ми се сърди, че не ти казах… И не почувствах Пътя към Долната земя. Проходите — затворени са, запустели, изоставени!… Сякаш са зашити, зазидани, залостени! Не сме го ние сторили. Нима болен е този твой свят, та е сякаш чумав град — стои обсаден, под карантина!? Или Проходите са зараснали като… като рани! Били са нежелани, Дичо! От хората нежелани… Не разбирам какво става…

– Няма ли ги, или просто ти не можеш да ги намериш? — изцеди дрезгаво Радослав.

Не зная, Дичо… — от знойното й дишане той плувна в пот. — Нека ти разкажа друг път за моя Свят, може ли?

– Разбира се, когато кажеш, миличко.

Изглежда все пак, че телепатирането я караше да потиска болката, и тя продължи:

Аз живях Там… докато не почина дядо Омуртаг. Сетне за малко ме изпроводиха на възпитание в Плъскова, че да опозная и човешката си рода. После пак се завърнах… И пак… и пак. И там, и тук ме обичаха, имах приятелки, колко само сме си играли край Тича! Имах си родители, роднини… Затова, че бях ту тук, ту там, до омагьосването си още не бях навършила трийсет и осем години. Ние, змейовете сме деца до четирийсет.

– Знаеш ли, все исках да те попитам… Всъщност, кога си родена? Понеже от кан Омуртаг до цар Симеон — доста време е изтекло…

Първият ден на Теку Ениалем е началото на живота ми — Верена се усмихна през сълзи и продължи гласно:

– Мама направо се е побърквала, защото денем съм била ревливо бебе, а нощем — много непослушно змийче, което все се е разхождало и криело из татковия замък.

Озадачената му физиономия я разведри още повече.

– Коя година е това Теку…

– Според сметките на татковите рокамчии, в твоя свят е бил двайсет и трети октомври осемстотин трийсет и осма година. Баща ми много се радвал, чичовци ми змейове целия зертон отрупали с дарове! Между другото, имам и драконово име, ала ти, мили, не ще можеш да го изречеш, дори не се мъчи да го сториш — ще се задавиш и ще те боли гърло…

… За последно дойдох в Горната земя — продължи тя след дълбока въздишка — през осемстотин деветдесет и шеста и останах във Велики Преслав към свитата на кавхана, който беше мой… хм, виках му „чичо“, ала се падаше Мамин племенник. Че то и Къняз Борис Кръстителят трябваше да ме нарича „лельо“, ала нали разбираш, неудобно е… И така Мама се прибра в Долната земя, да не би Татко да заболее от тъга по нея, а аз останах в хорския свят. Да стана съвсем голяма и да смогна сама да се прибера вкъщи… като намеря Прохода. И ето, сега откривам, че Пътят… липсва… Няма ми нищо, Дичо, мина ми.

– Сигурно просто трябва да пораснеш съвсем и тогава ще го видиш, миличко! Не се отчайвай, недей!

– Да, навярно. Прегърни ме. Силно. Сигурно си прав. Ще почакам.

Не изглеждаше обаче убедена.

Късно след като Верена заспа, Радослав добави на ръка към машинописния лист:

От думите на Верена личи, че времето в Долната земя тече по-бавно оттук. Не исках да се връщам на темата, за да не тормозя чудесната ми приятелка, но тя ме видя с калкулатора (нарича машинката „рокан“ и не знам защо, но много й се радва), та мисля, понеже се поугрижи, че се е досетила какво правя — опитвам да изчисля колко е това „по-бавно“… Захвърлих това си занимание. Не искам пак да плаче, въпреки че подозирам — правила го е и преди — скришом…

Мило мое драконче…

Веднъж, докато се връщаха от излет на Черни връх, Радослав го ужили пчела.

Цялата бурна активност на Верена да ходи натам-насам, да учи това-онова и да обсъжда всичко, което за момента я вълнува, понякога се редуваше с кратки периоди на апатия и сънливост. Радослав направи опит да подпита не е ли свързано това с нещо от змейските й биоритми, на което тя меланхолично махна с ръка: „Ами! Просто ме мързи“. И на следващата сутрин отново бе жадна за движение.

Предложи — по-скоро заповяда — „да се поразходят“. Тръгнаха по обичайния вече маршрут: изкачиха Витоша откъм Боянския водопад, където змейското момиче застана под ледената му струя и към клонаците изригна облак пара; постояха сред жарените от слънчеви лъчи циментовосиви морени под Ушите, напомнящи лунни пейзажи от астронавтски снимки, и милвани от студен планински вятър, прекосиха безлюдното в делничния ден било. На самия Черни връх, в заслона, пиха вкусен чай, подремнаха край Грамадата и през резервата затопуркаха към Бистрица.

За първи път досега Верена беше оставила змейската си рокля. Носеше мъжка карирана риза и къси панталонки. С неуморна пъргавина на сърна тя шляпаше с боси крака по пътеките, скачаше главозамайващо по скалите и ровеше с розови пръстчета в окапалите борови иглички. Бе с някак омекотени черти и в трайно благо настроение… за което Радослав вече беше научил, че не ще й попречи да се заяде при нужда:

– Виж, колко бедна е и таз гора… Всичко е от калпавите ви заводи, шосета и жици — заяви тя, след като спази традицията да се полюбува на потопената в сив смог София, която упорито наричаше Средец.

– И какво, да се върнем в пещерите ли? — отвърна й той кисело. Вече не за пръв път спореха за това, но Верена постоянно се връщаше към темата с нови доводи. Не че не се съгласяваше с повечето й възгледи, ала сега Радослав отреагира не на думите, а на обвиняващия й тон:

– Такава е логиката на прогреса, старите неща ги заместват нови…

– Кое пò има право на съществуване — фотографите или шаръчиите? — неочаквано го засече тя. — Киното или книгите? С какво сте по-добри от миналото? Само че с тези ваши коли, железници, самолети сте по-бързи — ха! Ала помисли какво се е загубило! Удоволствието от самия път — нека и тежък, тъй се най усеща, нали светът от това е хубав, че е шарен! Ами сега? По-бързо научавате новините — имате вестници, четете от хартия или гледате телевизия, вместо да послушате някой разказвач. Не сте ли от това забравили да другарувате, да търсите общ език? Погледни — хем знаете повече… хем се разбирате по-малко… Та кажи, колко неща ви е отнел и колко дал този прогрес. Как по-бива: повече количество или все пак малко, ала качество, а?

– Чакай, нелепо е да се сравняват, още по-малко противопоставят тези неща…

– Точно така — меко и търпеливо каза Верена. — И нима новопридобитото трябва да е за сметка на вече притежаваното?

– Но не можеш да имаш всичко наведнъж! Всяко нещо си има определена цена…

– Има — уж се съгласи тя. — И тя е: повечко пот по челото или изгризани в мислене нокти — това е достойната цена. Ако трябва — и спестени празненства, и известно време по-бедна трапеза. Даже просто без лакомия, пак ще е достатъчно, за да се плати тази цена. Ала да жертваш нещо Старо заради Новото, то си е чиста сделка с дявола, глупава и гибелна. Не е цена това — безвъзвратно да събориш всичко ценно заради нов градеж, дори да го замисляш като велик, защото най-често ще е рожба на моментна необходимост или по-лошо — на прищявка… Изгорил ли е някой картините заради фотоапарата, Дичо? Кой дава мило за драго!?

Радослав си помисли, че отново се натъква на слабостта й към парадоксите. Момичето-змеица виждаше в противоречията нещо особено привлекателно и той се опита да го използва:

– Веренче, ясно е, че човек не може без природата, но вече няма друг изход, освен тя да бъде променяна според нуждите ни. И не е толкова трагично положението, чела си за опазването на околната среда…

– Опазване! Защо тогава няма тюлени по Черно море, защо продължават да горят стърнища, защо са мръсни реките? Не е ли същото? Или навярно хората, ако цените нявга нещо, то е само онова, което сте създали вие самите?!

Колкото и да бе убедителна, вече ставаше дума за доброто име на човешкия род и Радослав разгорещено взе да възразява:

– Хубаво де, хората сме тъпанари! Ами щом като сме такива, как така змейовете сте офейкали в Долната земя? Значи нашата цивилизация се е оказала по-печеливша в оцеляването!

Той широко заразмахва ръце в подкрепа на думите си и улучи бодливите къпини отстрани.

– _Успял_ не значи всякога прав.

– Пак излишно обобщаваш… Ох!!! Ау леле, гадинка гадна… — последното се отнасяше до нападналото го раздразнително насекомо, оскърбено от резките му жестове.

– Казах ли ти да внимаваш около новолуние, Дичо — скара му се Верена. — Добре, че е току-що преминало!

– Алергичен съм към пчелна отрова — измънка той. — И не си нося лекарство…

– Няма страшно, я да видя.

Той й показа подутата раничка от вътрешната страна на сгъвката на лакета. Момичето каза:

– Ще изсмуча отровата, надявам се да е достатъчно.

И го стори. Радослав се посмути от тръпките, които го полазиха.

– Тази муша не е била от най-умните, щом не е усетила по теб моята миризма — каза Верена, изплювайки заседналото в кожата жило. — Инак са разбрани животинки… Чакай, нека бъда сигурна — и момичето отново се наведе към ръката му.

Контрастът между диамантено прохладните й зъби и горещата влага на устните бе изумителен. Младежът на пресекливи глътки дълбоко пое въздух.

Очакваше тя да го подкачи, но когато вдигна глава, лицето й бе самовглъбено. Замислено се облизваше. Езичето й бе досущ човешко… но леко раздвоено накрая.

– Струва ми се… — започна девойката.

– Какво?

Тя свали от коланчето си сгъваем нож — бе го харесала от една вехтошарска сергия, намираща се между градинката пред „Кристал“ и канцеларията на Синода. Дичо си спомни с какво учудено уважение я наблюдаваше продавачът.

Верена разгъна ножа и взе ръката му. Колебаеше се.

– Не, не мога. Би ли се порязал, ако обичаш? Мъничко. Вкусът на твоята кръв… Хм.

– ?

– Направи го! Ще ти обясня.

Той смело изпълни молбата й, може би повечко от необходимото. Тя засмука палеца му, но този път Радослав обърна по-малко внимание върху чувствената страна на действието. Гледаше я въпросително, разнежен от импулсите, които проникваха от нея към него.

Момичето-змеица спря, отстрани се, разсеяно отмятайки разпиляна коса, но продължи да стиска ръката му. Имаше вид на ядрен физик, съвсем непреднамерено открил нещо толкова фундаментално, че не бе сигурен в истинността му.

Радослав докосна чудната си, загадъчна приятелка по скулата:

– Веренче?

Тя го погледна с широко отворени зеници.

– Ти да не вампирясваш, миличко? Имам само четири литра — пошегува се той.

Драконовата девойка бегло се усмихна.

– Знаеш ли как Къняз Борис е покръствал Българите?

Въпросът го свари неподготвен. Беше съвсем неочакван обрат.

– В общи линии. След покръстването е имало езическа реакция и въстания.

– Точно така — кимна тя. — Кънязът ослепил собствения си син и избил главите на метежните боилски родове, но не чак до трето коляно, както разправяте сега! Простолюдието, взело участие в бунта, било опростено, както ставало по него време. Ала не всички размирни водачи намерили смъртта си. Имало оцелели — било укрити от приятели, било спасили се с бягство в Бълград на Волга или приели новата вяра, за да запазят живота си. Останал жив и младият тогава колобър Радан… Разбираш ли, Дичо, тогава не всеки жрец е бивал задължен да спазва безбрачие, имали си тайни семейства. Обичайно децата не знаели кои са бащите им. И после често ставали техни чираци, а след това и самите те колобри… Разбираш ли ме?

– Да. Обаче каква е връзката…

– Радан е твой двайсет и три пъти прадядо, Дичо.

Радослав се облещи.

– Това го разбра по вкуса на кръвта ми?

– Ми… Ухапах колобъра, когато тръгна да ме натиква в скалата. Беше ме вече обезсилил с магия, а и само това можех да направя по новолуние. Ала не вярвам да е умрял от това — та той не беше някакъв си вещер, а истински магьосник! Интересно, никъде не прочетох да е имало бунт през онази година… Колобър Радан отне кръстчето ми, за да помисли Царят, че животът ми е в ръцете на заговорниците, и да не посмее да вика змейове от Долната земя. Ала накрая сигурно джамàче са заловили съзаклятниците, преди те да въстанат. Магьосникът трябва да е спрял сърцето си, да не издаде нищо на Симеон Велики, докато го измъчват…

Радослав мълчеше потресен.

– Човекът, който те е превърнал в камък за хиляда и сто години, е мой прапра… дядо?! — разлепи пресъхнали устни той.

– Знаеш ли, не го мразя вече. Инак, ако Радан не ме беше омагьосал, ние не бихме се срещнали, Дичо.

Усмихваше се с цялото си лице — с очите, с леко загатнатите трапчинки, с кокетно извитата снага.

– Но, Веренче… Сигурна ли си, че не се заблуждаваш? Защото, ако си права, съгласи се, всички тези съвпадения — от омагьосването ти до това, че изпуснах ножа си в клисурата единайсет столетия по-късно… Просто целият този наниз случайности е адски невероятен!

– Случайности? Че какво са те друго, освен вълнички-въртопи в поток предопределености? Не че има нейде писана Съдба, ала такава е хармонията на Всемира… Чуй, ами ако колобър Радан е знаел?…

В живота на почти всеки софиянец редовно настъпва онзи сезон, когато дори за най-градското чедо столицата се превръща в нещо непоносимо досадно, а душата се устремява към Златни пясъци, Слънчев бряг и Несебър.

Верена и Радослав намериха заместник за сергията, стегнаха един самар и малка раница багаж, след което се поддадоха на повика на морето.

Навярно заради змейската девойка автостопът вървеше като швейцарски часовник. Първо ги качи един симпатяга с микробус, пътуващ до Пловдив.

От бензиностанцията на магистралата край Филибето до Ахелой те пропътуваха с тръгнал на почивка катаджия, с когото за три и половина часа Радослав сподели всички запомнени вицове за ченгета. Оказа се, че полицаят ги знае повече.

Отстрани на шосето горяха стърнища и профучаваха самотни слънчогледи. Верена посочи на Дичо красива бяла бреза, на която висеше, сякаш почивайки си, черна жетварска коса. А малко преди Карнобат девойката-змеица протегна ръка към небето и прошепна по детски радостна:

– Лиляк!

И веднага след това ято от десетки щъркели хвърли шарена сянка върху шкодата.

Сбогуваха се с веселия лейтенант на разклона за Равда. Той продължи пътя си, пожелавайки им всичко най-гот, а младежът от двайсети век и девойката от десети тръгнаха на юг. Край блатото преди Ахелой зърнаха приказно снежнобели чапли. Птиците важно се разхождаха на тънки жълто-зелени крачка. Човките им бяха все едно изрисувани върху коприна с остра четчица, топната в китайски туш. Верена и Радослав дълго се любуваха на птиците, а когато после достигнаха къмпинга, вдъхнаха соления дъх на море, видяха неговата синева с пенести бръчици на вълните.

Следващото возило ги подхвърли едва до Поморие. Налагаше се да чакат нов автостоп. Верена изведнъж свали ръка и застина със затворени очи. Ноздрите й потрепваха. Когато Радослав изрази обезпокоено недоумение, тя му каза, гледайки някак през него:

– Полето на Тутхон още помни…

– Кое, мило?

– Кръвта и потта, дъха на славата, сенките на опиянението от победата и агонията на поражението… Да вървим, Дичо. Това е минало. А аз вече живея сега…

Направиха късен обяд в Бургас. А вечерта навлязоха в желаното градче с големите му квартали от бунгала. Скочиха в мечтаните води, като викаха, пръскаха се лудо и прегърнати устояваха на поразигралия се прибой. И чак след това Радослав извади тефтерчето, в което Сашо Русия им бе записал адреса на уредената квартира. Оставаше им само да почакат няколко дни до пристигането на останалите. Летуването започваше с чувство за радост, покой и детски вкус на ваканция, с видения на украсени с мидички пясъчни дворци и пълна забрава за проблемите на цялогодишната сивота.

Обиколиха доста капанчета и ресторантчета. По пътя Верена топло погали руините на агатополската крепост. Накрая за столова си избраха една кръчма под високи тополи. От дувара й се зъбеше нарисувано „зло куче“. Заведението представляваше обикновен навес с десетина груби маси и пейки под него, имитиращи лондонски пъб. Над главите висяха елегантно парцаливи знамена — Юнион Джек, Веселия Роджър и южняшкото на Конфедератите. Две симпатични момичета, едното от които с бюст като на Лили Иванова, чевръсто поднасяха поръчките. Клиентите изглеждаха все едно статисти от „Коса“ — на Дичо даже му се стори, че към кълбата цигарен дим се присламчва и дъх на марихуана. Музикантите всички приличаха на дънкови мускетари или карнавални пирати и безспорно до един бяха купонджии по душа и черен дроб. Те пееха нещо, което Радослав отначало помисли за Висоцки, но се оказа българско:

Дичо се заслуша… но солистът-пират взе, че отстъпи място на същински френски благородник от времето на Ришельо, който подхвана унгарски парчета от „Плешивото куче“, смесвайки ги с хитове на Guns’n’Roses.

Верена с грейнал поглед попиваше екзотичната атмосфера. Пърхаха свежи като минзухарчета гимназистки в неумелите прегръдки на своите красиви като елфи кавалери, незапознати още със самобръсначката. Компания бургазлии кръжеше в шамански танц около своята маса, а недалеч от тях дългокос младеж — ако не учеше във ВИТИЗ, то бе съгрешил да лиши света от втори Ален Делон — говореше на своя приятел с физиономия на добродушен булдог:

– Да знаеш колко ги намразих ония селски граждани, водата им водна, слънцето им слънчево, пясъкът им песъчлив… Чупих се от тях и дойдох тук да се изкефя на сродни души…

Очарователно момиче с нещо котешко в лицето се усмихваше като сфинкс на момчето до него, което се правеше, че уж умее да гледа на ръка.

Змейската девойка почти не обръщаше внимание на порцията панирани калмари, а непрекъснато въртеше глава и жадни очи. На няколко пъти Радослав забеляза в погледа й откровена носталгия и се запита — а какви ли са били купоните преди единайсет столетия, нима с нещо напомняха сегашните? Не бе никак странно — хората като че ли не се бяха променили съществено през последните четирийсет хиляди години.

– Дичо, виж — побутна го Верена.

Пиян и в прекрасно настроение, на външност я Христос, я Че Гевара, млад мъж със синя раница старателно рисуваше нещо с химикалка под ключицата на късокосо девойче. Правеше го бавно, педантично изписвайки подробности — изобщо не му се откъсваше от гладката кожа на миловидната бургазлийка. По приказката му можеше да се предположи, че е от Пловдив или просто прекаляваше с майните. Мъчеше се да бъде забавен и момичето благосклонно се усмихваше, рошейки косата му.

– Виждаш ли какво й рисува?

– Някаква картинка…

– Дракон, Дичо! Глава на дракон! Знаеш ли, когато онзи ден минавахме през Созопол, видях една табелка с адрес на студио за татуировки… Утре сме там! Искаш ли? И двамата!

Идеята мигом завладя въображението му, но не успя да сподели съгласието си, освен с кимване, защото Арамис с електрическата китара запя златния блус на „Омега“. Думите на песента тутакси бяха подхванати от цялото заведение… като някакъв химн в бомбоубежище, докато над тъмния град вият сирени и бръмчат орляци вражески самолети.

Радослав не усети как подхвана Верена на ръце и се озова на мястото, спонтанно превърнало се в дансинг. Блусът ги люшкаше като ласкави морски вълни, докато те усещаха как се удрят едно в друго сърцата им — безкрайно различни и толкова доволни от близостта.

Сутринта Верена поведе Радослав към плажа.

Слънцето едва се канеше да изгрее, Зорницата бързо гаснеше в лъчите му. По пясъка бродеха чайки и гларуси, вече тичаха за здраве редки ранобудници.

– Да не би да искаш да плуваме?

– Защо не? Ето, вържи си дрехите в този плик да не се измокрят.

– Знаеш ли колко има до Созопол, Веренче?

– Изчислих го, хайде, докато няма хора наблизо! — и тя се втурна облечена към вълните, които засъскаха в люспите на роклята й. Радослав остана в нерешителност на място.

Водата й стигаше до кръста, когато тя се обърна и му се скара:

– Не се мотай, Дичо!

Радослав припряно се подчини. Когато навлезе по-навътре, там го чакаше и нетърпеливо удряше с опашка нещо змиевидно, дълго колкото торпедо, цялото в шипести перки и начленен костен гребен по гръбнака. Познатите очи го успокоиха.

Хвани се за мен, ала здраво. И внимавай нещо да не изтървеш!

И тя се заизвива, водата сякаш завря. Дичо не успя да преброи до три, а вече се носеха, пронизвайки вълните със скоростта на глисер. Пръски и пяна шибаха като камшик. Спасявайки се от безмилостните удари, Радослав съвсем нерицарски се покатери върху гърба на любимата си, стъпи здраво между костените плочки и се вкопчи в короновидните шипове на тила й.

Затова ме накара да закуся царски — помисли си той.

Още преди зовът на морето да ги изтръгне от ту прашната, ту дъждовна София, те честичко предприемаха подобни екскурзии. Първия път Радослав запротестира:

„Но, миличко, как така ще ме мъкнеш на гръб?!“

„Това е моя грижа, нали съм змеица! Ти само се мъчи да ми помагаш, все едно политаш насън, нали се сещаш?“

След това тя го прегърна отзад през кръста, а краката й се превърнаха в дълга опашка, която пристегна младия мъж в грижовната хватка на предпазен колан. И излетя.

Радослав, зареден с желание сам да заплува във въздуха като балон с хелий, помисли, че навярно усещането много прилича на полет с делтапланер. С тази разлика, че „делтапланерът“ беше жив и размахваше демонски криле.

Естествено, летяха нощем. При това много бързо. Опашката на драконовата девойка не само го придържаше и балансираше за равновесие с тялото му, но и успешно служеше вместо защитен комбинезон. Във всеки случай следващите пъти Радослав си слагаше мотоциклетен шлем и навличаше кожени рокерски дрехи, защото Верена се движеше като светкавица и насрещният вятър се превръщаше в грапаво ренде. Когато пристигнаха до целта си (имаше голям спор за нея, понеже любимата крепост на Верена понастоящем се намираше зад границата; накрая момичето-змейче склони за Търново), те покръжиха над Царевец и безшумно кацнаха на Балдуиновата кула. Оттам продължиха пеш. През цялото време Верена критикуваше твърдината. Според нея по стил градежите били повече византийски, отколкото български. И все пак накрая тя замълча и остана дълго до една стена, галейки камъка, сякаш го миеше в лунната светлина. И Радослав чу как изсъска капнала от очите й сълза. Опита се да прегърне приятелката си, но тя го отблъсна… а после се сгуши гальовно в ръцете му, изтръпнали от предишното й раздразнено докосване.

Те пребродиха още много места и градове — кои денем, кои нощем — и Верена често допираше буза до зидовете на старите руини, сякаш се вслушваше в тях. А може би наистина чуваше нещо от своето далечно време на мощ и слава?

Веднъж се отбиха край Мадарския конник. Момичето-змеица застана с кръстосани на гърдите си ръце и впи в него блеснали очи. Със задъхан шепот тя произнесе някакво приветствие и, въпреки че думите зазвучаха гъделичкащо познато, Радослав чу и ясно разбра само „Канасубиги Исперих“. Бе достатъчно, за да го разтърси невероятна възбуда, предусещане за нещо величествено и той също жадно се втренчи в Конника… Ала канът остана в камъка, посребрен от искрящата в небето Луна… Изведнъж Радослав усети кънтяща празнота в себе си. С мъка пое въздух и побърза да прегърне приятелката си. Вече знаеше, че дължи тези си усещания на Верена — тя неволно му телепатираше чувствата си.

„Да си вървим“ — с тиха печал девойката излезе от унеса си и те полетяха обратно към София…

След всеки полет Дичо буквално примираше от глад.

„Все едно аз съм хвърчал вместо теб“ — изненадваше се той.

„Донякъде е така. Черпя енергия и от твоето тяло — срещайки озадачените му очи, тя се притесни и поядоса. — Ами как да летя с такова неаеродинамично нещо каквото си! Малка съм още, не разбираш ли? Ако ще те нося, поне изпълнявай ролята на горивен резервоар или, щом повече ти харесва, на електрическа батерия. И не забравяй да желаеш сам да летиш. Олекваш значително при това положение!“

Радослав не намери сили да я разпита за механизма на процеса — със сигурност имаше работа с нещо парабиохимично или екстрабиоенергетично и нямаше да го разбере. Аналогията с батерия го задоволяваше — така логичното му, отвикнало от вяра в чудеса възрастно Аз не изпадаше в оскърбена паника. Тази своя половина Дичо реши да щади и екзометафизични идеи да поема по чаена лъжичка дневно, за да опазва душевното си равновесие.

И ето сега — ново пътешествие, при което, вместо мъж на място да качи изгората си поне на ČZ, щом си няма „Хонда“, самата мацка се превръща в транспортно средство. И то такова, че пътните ченгета биха се затруднили да ги спрат, понеже подобно превишаване на скоростта не са дори сънували.

Но сега Радослав се тревожеше. Нощните им излети бяха прекратени, откакто веднъж двамата едва не се размазаха край Белоградчик. По-аварийно кацане не помнеше българската земя от времето на Втората световна война. Е, все пак едно непълнолетно драконче не е Мессершмит, надупчен в неравен бой с Лайтинги и носещи бомбена смърт Либерейтъри Б–24. Затова се приземиха сравнително тихо, почти без щети, по терена на Втория вътрешен град на крепостта.

„Веренче! Как си, гущерчето ми! Да не си си счупила нещо, а?!“

„Добре съм, Дичо, добре… Нещо…“

„Какво? Да търся лекар?“

„Или ветеринар-чернокнижник? Нищо ми няма. Само… малко се претоварих.“

Неведнъж тази й нелепа потайност дразнеше Радослав и той не знаеше коя нейна страна — змейската или човешката — да вини за пристъпите й на саможивост. Ала сега определено не беше време за сърдене.

„Така. Връщаме се с влака!“ — разпореди се той.

„Не, Дичо, веднага щом отморя…“

„Ааа, не! Никакви геройства! В града имам един състудент, у тях ще нощуваме, после ще му взема малко пари назаем, за да се приберем утре в София.“

„Ангел…“

„Да върви на майната си Ангел! Няма заради скапаната сергия да се чудя откъде да търся змейски педиатър!“

„Вече не съм съвсем дете!“

„Тъй ли? И сигурно знаеш къде по света има драконологична поликлиника?“

„В момента само авиоремонтна база ще свърши работа“ — засмя се тя.

Ала след този случай повече не предложи да летят. Пътуваха както всички нормални граждани. За неразположението си Верена не даде никакви обяснения и почти успя да скрие загрижеността си. Радослав не я тормозеше с въпроси. Вместо това поднови упражненията си и изрови от мазето прашасалите гири. Обаче не си правеше илюзии, че така ще се научи да лети като лястовица или че ще препуска като жребец. Просто за всеки случай реши да бъде във форма, колкото и жалка да бе тя в сравнение с възможностите на любимата му.

Но разходка по вода беше друго нещо. Имаше опора, значително по-плътна и осезаема от въздуха. Тайничко му липсваше летенето и го измъчваше въпросът за здравето на змеицата. Обаче, както всеки човек, той си позволи да загърби неприятностите и да забрави опасенията — но не и копнежите си, — особено след като Верена му каза веднъж: „Само след десет веша ще съм възрастна! Пораствам по-бързо, отколкото очаквах… Та имаш още време да поживееш спокойно!“

Вярно, Верена се шегува странно, както тя си може — реши тогава Радослав, — ама къде беше майтапът?

Слънцето се издигаше над морето и над самотния ездач, понесен от братовчедката на морските дракони.

Пътьом изпревариха стадо делфини, които засвирукаха подире им като възхитени ученици. Верена им отговори нещо и Радослав тъкмо си напрегна мозъка да й телепатира въпрос, когато момичето в змейско тяло направи лупинг във въздуха, отблъсквайки се от вълните, гмурна се, изскочи на повърхността и отново се понесе по права като стрела линия. Младият мъж по чудо остана на гърба й. Делфините пощуряха от възторг, но много скоро изостанаха. Въпреки това цвърчоренето им следваше необикновената двойка още няколко километра. През остатъка от пътя Радослав смогна да се овладее и престана да се сърди на приятелката си за внезапната баня.

– Хайде, Дичо, ставай. Нали щяхме да ходим до Созопол на танци! Ей, сънчо?…

След обедна дрямка прохладата на стаята, докато жегата мачка всичко отвън, е неподменимо блаженство… Радослав мързеливо се протегна и отвори очи. Верена чоплеше перце от възглавницата, за да му погъделичка носа. Отново, за втори път, беше оставила змейската си кожа.

– Как така не си люспесто, а, гущерче? — попита той, когато я видя в една от дългите й бели рокли. Разсеяно си помисли, че все се буди след нея… и не може да я види как се облича. Прозя се: — До Соoоoозопол… пак ли с плуване?

– Не. Нека е с автобус. Не се чувствам съвсем… добре за такива разходки.

– Да не ходим тогава, мило!…

– Ами! Просто новолуние… Виж как съм се пременила! Нали много ме харесваш в тази, дето е без ръкави? А кожата… Мога и без нея. Нужна ми е все по-малко и по-малко. А и ще съм мъничко пò човек днес.

Чувстваше се парализиран, разбит и невярващ. „Намирам се в уж спокойната, тиха и мирна България, не в някакъв шибан американски екшън!“

„Спокойна? Мирна? — насмешливо се обади Чувството му за черен хумор. — Откога не четеш вестници бе, човек? Забрави ли Пешко, когото пречукаха за седемстотин долара, с които щеше да прави фирма? От кой Марс падаш! Да не би да си мислиш, че мръсотията по света престава да съществува, когато не й обръщаш внимание? Ти ме скапа бе! Какво чувство за хумор съм, след като ти си цяла трупа смешници! А ревни де, женчо!“

Това май вече беше Съвестта в дует с подпряното на патерици Достойнство. А зад тях хвърляше кръвнишки погледи Гневът и точеше на камък ръждива секира.

В предутринния мрак в полицейския участък равнодушно и някак притъпено-гузно записаха данните на Верена (173 сантиметра ръст, 50 килограма, синьозелени очи, прясна татуировка), прибраха снимката й и го посъветваха да си върви, щели да вземат мерки. Радослав не спомена за липсващите от портфейла му пари — просто не се сети за тях. Опита да настоява за незабавна хайка в дискотеката.

– Я не ме учи какво да правя бе, келеш! — сряза го полицаят. — Фръкнала е мацката ти при друг, а ти ми дигаш тука гири. Де се е чуло и видяло на някой да му отмъкнат гаджето, без тя да поиска… Не ми лази по нервите, момче, че ще спиш в килията за нарушаване на паспортния режим. К’ва е тая поповска брада, де е на снимката, а? Айде чупка, калугер!… Не ми опявай за права, не ми опявай! Ша ми кипнат лайната, па кат’ те запукам с палката! Битник с битник! Като си толкова ербап, що сам не я потърсиш?

Другият полицай се оказа по-човечен и му прошепна на излизане:

– Ще ти я върнат, ти само си трай. Софиянец ли си?

– Роден съм в Пловдив, живея в София… Ама какво да правя сега! Таксито отказа да ме върне, иначе щях да отида до скапаната дискотека…

– … и след няколко дни морето да те изхвърли подут, посинял, с кожа като мокър вестник — поклати глава полицаят. Изглеждаше горе-долу на Радославовите години. — Или да прекараш остатъка от отпуската в гипс и с катетър, от който ще тече кървава урина. Това в случай, че не се репчиш, а просто имаш глупостта да попиташ два пъти за приятелката ти. Върни си се в бунгало там, квартира… Тя ще се прибере. Най-много на следващата сутрин. Пак ти се е разминало, щом са ти сипали дрога, вместо да те смелят от бой и да си вземат момичето.

Радослав измери полицая с безумен поглед. И видя отсреща срам. Срам, който се страхуваше да се признае за такъв. И безсилие. И уморено съчувствие.

Прибра се.

Сега лежеше в полубезпаметен унес, а въображението го инквизираше с кошмарни картини.

От дълбините на съзнанието му отново избликна звук на точиларски камък. Гневът майстореше алебарда от вехта коса. Радослав зашлеви с всичка сила въображението си, скочи от леглото и трескаво зашета из стаята.

Навън се съмваше. Слънцето се издигаше над мъгливия хоризонт, прерязано като с бръчки от далечни облаци. Приличаше на кървав мехур над вълни стопено олово. Олово, от което се леят куршуми. Радослав обречено отвърна на укоряващото око на Небесния събрат на змейовете.

Мен няма да загубиш, ако не загубиш себе си.

Радослав започна тихичко да вие през стиснати устни.

„Допуснах го! Позволих да я откраднат, Слънчооо!…“

Понечи да спре с юмруци напиращите сълзи и усети ръката си по-тежка. Погледна какво се бе озовало в дланта му в хода на безсмислената суетня из стаята.

„Аз съм, бате — отвърна шведската стомана на Дънди Крокодиловия нож. — Винаги съм готов. Кажи само к’во ще режем — хляб, сирене, пръти за палатка? Дракон от стар крив корен? Или на някой двукрак шопар гръцмуля? Обичам да режа, бате Дичо, ýмрем си за тая работа!“

– Я да те видя колко си остър, другарче — прошепна Радослав и тръгна към банята.

След петнайсет минути младият мъж се разглеждаше в огледалото. Брадат, той бе приличал на Дядо Коледа на младини. Сега не можеше да познае лицето си — студено, с жестоки гънки около устата, в очите — пламъчета отчаяна лудост. Иронично си помисли, че би могъл да рекламира любимите си „Лъки Страйк“, нищо че бе отказал пушенето. Но не мязаше на Кевин Костнър, още по-малко на Слай Сталоун.

„Цял живот си мечтал да бъдеш герой, нà ти сега герой!“ — рече си той, стягайки косата си във висока конска опашка. Подхвърли верния нож с полепнала по острието пяна за бръснене, безцеремонно конфискувана от съседната стая, където мъртво спеше и миришеше на бъчва група веселяци от Сливен. Оръжието изглеждаше впечатлено от новия му облик:

„Ррр-иха! Ще клъцнем на мутрата гръцмуля! Ще клъцнем на мутрата гръцмуля! Ще…“

Радослав погнусен обви агресивно настроения нож в хавлиената си кърпа и се върна в стаята. В главата му кънтеше пустота. С престорено спокойствие започна да се облича. Кърпените, отрязани под коленете дънки „Вранглер“. Черните китайски кецове, сега вече сиви, прославящи със здравината си едномилиардната държава. Мексикански колан, подарък от вуйчо му, поизтъркан за десетината години, с календара на маите или ацтеките на токата. Фланелка… тази е мръсна.

Той надникна в гардероба. Сърцето му бясно заби в гърдите като пожарна камбана. На закачалката висеше роклята на драконовото момиче. Люспите блестяха, галени от скръбни слънчеви лъчи.

Радослав протегна трепнала ръка и внезапно, подчинявайки се на необясним порив, наметна топлата материя на раменете си, като стискаше зъби. Саркастичните мисли за това колко глупаво и нелепо изглежда увяхнаха, защото това, което се случи, го смая… но не чак толкова, колкото очакваше.

Неусетно беше облякъл дрехата, но вече не рокля, а широка мъжка риза в дънков стил. Образът на стаята плуваше в полезрението му и Радослав ядно избърса предполагаемите сълзи. Ала очите му се оказаха сухи.

Занаглася канията на ножа под мишницата си.

„А ще успея ли да извадя ножа достатъчно бързо?“ — усъмни се той.

Оръжието вече бе в ръката му и дебнеше невидим противник.

Радослав неуверено го върна на място.

„Я пак.“

Този път стана още по-бързо. Острието мина през змейската кожа на ризата, но Радослав не откри и следа от порязване.

„Но аз не мога да се движа толкова мълниеносно!“ — провикна се по-миролюбивата му половина.

– Можеш, можеш — процеди младият мъж замислено.

Бръмна муха. Радослав светкавично извърна глава по посока на звука. В следващия миг нещо изфуча във въздуха и се заби във вратата.

Той със спряло за секунда сърце изчака да стихне тътенът и се приближи към потрепващата дръжка. Имаше някакви остатъци от мухата около мястото, където острието влизаше в дървената плоскост. Ножът изскърца, излизайки от нея. Присвил очи, Радослав прецени, че с лекота бе пробил трите сантиметра чамова дъска и беше щръкнал поне четири пръста от другата страна.

„А ти даже не ме хвърли силно — възторгна се ножът. — Още от пещите заводски мечтая за подобна употреба. Yes!“

„Ризата — просветна му на Радослав. — Роклята. Преобразените криле на Верена. Прилеповите криле на любовта. Имаше ли приказка за юнак, облякъл змийска кожа…?“

Осъзна, че вижда по-различно.

Околният свят бе придобил неподозирана дълбочина и богатството на различни оттенъци. Сякаш имаше очи за повече от трите пространствени измерения и седемте основни цвята на спектъра. Заобикалящите го звуци превключиха на хиперхекса-долби система с кристално ясна чистота на всеки шум. В ноздрите му нахлуха отчетливи миризми, които имаха определена посока и точна локализация. Осезанието му без допир, отдалеч долавяше грапавини по стените, хладна неравност на стъклата на прозореца, мъхеста топлина на одеялото…

Миличко, защо не си ми казала в колко плосък, сив, безвкусен и гумен свят живея! Навярно не си го и предполагала, огнена моя, мило слънчице, гущерчето ми…

Мисълта за Верена го влуди. С хладни пестеливи движения той прибра в джобовете си паспорта, портфейла и излезе от къщата.

В седем без дванайсет пред смешно малката сграда с табела АВТОГАРА Радослав хвана заблудено такси. Метна хилядарка на шофьора и през зъби заповяда:

– Созопол. Там ще ви покажа къде точно. И бързо.

Неизвестно от какво впечатленият таксист подкара форда-ветеран като на рали.

Дискотеката очевидно не работеше, но огледалните врати не бяха заключени, което беше добре дошло — Радослав влезе без трясък и парчета стъкло.

Тихо, тъмно и празно. Лъскавината на бара осветяваше сама себе си. Погледът на младия мъж се позадържа върху дансинга. Бе пометено и подредено. От приоткрехнатия служебен вход до хромираното гнездо на ди-джея избоботваха гласове. Радослав тихо застана до вратата и се заслуша.

– Ма к’ва мастия, иих…

– Дай огънче… А черната?

– Маймуна… Резни малко филе.

– Я го върни т’ва.

– Бе ш’ти дам касетката.

– Кой е снимал? Дай още бира.

– Дръж. Не го знаеш. Един от Варна с „Панасоник“.

– Става, става… Още салата?

Нищо не означаващи, безинтересни реплики. Радослав се поколеба, но интуицията властно му заповяда да изчака. Младежът започна да брои.

Едно, две, три…

… сто и трийсет, сто трийсет и едно…

Избоботи автомобилен двигател. Без да се изненадва или съмнява в извода си, Радослав реши, че отвън е спрял джип, вероятно „Чероки“ — такава кола караше един тип от съседната кооперация в София.

Сега.

Радослав се вмъкна в служебното помещение.

Там седяха трима души със зачервени от безсънната нощ очи — барманът, единият келнер („Не е този“ — отбеляза си Радослав. Не бе запомнил добре гласа му, но за физиономията бе сигурен.) и, явно, бодигардът на заведението. На масата се търкаляха останките на довършваната трапеза. Телевизор „Сони“ показваше порно с изключен звук. Тримата апатично следяха екрана, биячът се прозяваше. После, със закъснение, те извъртяха стреснато глави към безшумно изникналия човек. Опулиха се.

Сто трийсет и три.

Радослав пръв наруши мълчанието:

– Търся приятелката си. Носи бяла рокля с гол гръб, има дълга черна коса, нашарена в светло и тъмносиво. Под лявата ключица — татуировка, китайски дракон. Танцуваше снощи в средата на дансинга. Къде е?

„Сещат се“ — помисли той.

– Откъде да знаем? — сви рамене барманът.

– Що я търсиш тук? — изръмжа бодигардът.

„Този поназнайва нещичко“ — реши Радослав.

– И к’ъв си ти бе, отворко — лениво продължи биячът. — Как влезе? Яаа чупка, че кат’ те зашамаря!…

Келнерът реши да се направи на остроумен:

– Да не е тази тук?… — и посочи екрана на „Сони“-то.

„Малко предупреждение. И мърдай по-живо, онзи от черокито скоро ще довтаса“ — напомни си младежът и пристъпи напред. Сто четирийсет и пет.

Подигравателният смях се задави, когато Радослав светкавично обръсна широка ивица коса от главата на келнера. Фъндъкът падна в чинията пред него. Младият мъж с лице на екзекутор поигра три секунди с грамадния си нож и го втъкна обратно в канията, така че дръжката да стърчи от разкопчаното на ризата.

После се обърна, като уж нехайно загърби бодигарда.

– Първо ти — посочи той пребледнелия барман… и изтръгна от лапите на бияча зад себе си пушка-помпа „Уинчестър-Дефендър“ с пистолетна дръжка.

Продължавайки движението, той тресна по главата келнера, като заедно с това просна и бармана. Атлетичният притежател на пушката не успя да стори нищо друго, освен да надзърне в дулото й през рамото на нападателя.

– Шшшш… — каза Радослав на бодигарда и заотстъпва към ъгъла.

Втори борец влезе със замах и се втрещи. Докато оцени обстановката, Радослав вече бе захлопнал вратата зад гърба му.

– Добре дошъл — поздрави той ококорения гостенин. — Заповядай, седни.

Новодошлият бабаит мислеше.

„Да го поступам ли за неподчинение?“ — въздъхна Радослав. Едната му част се отврати, а другата, тъмната му половина, енергично закима. Съвестта запази неутралитет и младежът избра нулев вариант.

– _Сядай_ — натърти той.

Онзи продължаваше да не разбира.

Внезапно Радослав си припомни как веднъж разправяше на Верена за своите спортни увлечения.

„Кендо ли? Какво е това? — бе го попитала внучката на Омуртаг. — Я по-добре да ти покажа как са въртели мечове багаините от едно време. Можеш ли да намериш кон? Добре, тогава само чиготчийски хватки.“

С доста труд Радослав съумя да издялка две леко извити саби от дебела букова дъска. Верена преглътна критиките си и сама измайстори подходящи за демонстрация и упражняване мечове. След показване на основните похвати, змейското момиче заяви, че техниката се усвоявала само в двубой.

Всяка схватка свършваше с избиване на оръжието от ръцете на младия мъж, а връхчето на Веренината сабя опираше адамовата му ябълка. При това лицето й имаше такъв израз, че Радослав вътрешно изстиваше. Сякаш дуелирането събуждаше някакво унищожително упоение във войнствената душа на девойката.

„Обикновено към лявата ръка се крепи малък щит, ала така, че да не пречи да прехвърляш меча в нея. Освен това преди малко като замахна, най-разумното беше да ме удариш по главата с дръжката — затова е тоз топуз накрая й. И не се притеснявай да ме нараниш. Не че ще успееш, ала просто не мисли, че пред теб съм аз. Нека бъде някоя освирепяла ромейка… Което също е малко пресилено…“

„Нима и българките от твоето време са се сражавали наравно с мъжете?“

„Не говори недомислици. За битка трябва физическа сила. Ала се упражнявахме, да. Нали ти разказвах — ако е волята Божия в семейството да загинат мъжете, едно от момичетата даваше обет за безбрачие, докато не убие наречен брой врагове. Най-често с лък, ала такъв мъчно ще направим добър. Виж, това е немалко изкуство, както и изковаването на мечове… Нека пак. И щом замахваш, прави го бързо, без да стягаш мускули, не си на оран! Прави атаки с цяло тяло, ала краката ти да държат земята като корени на дъб! Стой таръм! И не ме гледай в ръцете, а в очите — така ме следиш най-добре.“

Този път Радослав успя да отрази няколко удара, но не съумя да довърши хватките, които предполагаха мигновено контранападение. А когато се поядоса и влезе във вкуса на боя, дървената сабя се строши. Той отпусна с досада и разочарование ръка — провален бе целият му устрем, а го чувстваше като добър!

„Защо спря! — извика Верена и веднага се усмихна, клатейки глава. — Дичо, мили, не се прави тъй. Знаеш ли защо такива народи като франки, варяги и авари уважаваха българските воини? Защото специално се обучавахме за фехтовка със счупени оръжия, колкото и рядко това да се случва с наши кубачии. Какво ти се прииска — да хвърлиш меча, така ли? Ала той продължава да е опасен! Дори двойно — мами противника, че си вече лесна плячка. Строшеното оръжие не е безвредно — то е коварно! Сигурно не е така със сегашните огнестрелни и не знам на що ви учат във войската, ала повярвай ми, дори готите сме смайвали с тези наши хватки, измислени точно за такива случаи. Счупено копие или просто овчарска гега, да не говорим за строшена сабя — все неща, които много неприятно могат да изненадат… ако са в научени ръце.“

Радослав си спомни това и го изживя отново за един миг. Още секундичка той отдели да съжали, че не е бил по-старателен. Е, все нещо можеше да покаже. Какво е един „Уинчестър“, ако не къса гега? При това доста тежка.

„Изпроси си го тоя“ — каза Радослав на съвестта си и мушна с цевта втория бодигард в слънчевия сплит. Използвайки помпата като тояга, подсече превиващия се бияч, който тежко тупна по задник. А годеникът на Омуртаговата внучка, барикадиран зад туловището на падналия, вече сочеше първия охранител с „Уинчестър“-а.

Сто шейсет и две.

– Изваждаш това, за което посегна, с два пръста и внимателно.

Зениците на появилия се изневиделица терорист бяха по-плашещи от черното око на „Дефендър“-а и първият бодигард отмести поглед към дулото. Оттам му се озъби нещо ухилено и без грам плът по черепа, което проверяваше с кокален пръст остротата на жетварска коса.

Бодигардът се подчини, нервно тресейки се: „Ама к’ъв е тоя?! Дали не е от руснаците? ’Бах го и командоса…“

На чист български омоновецът отсечено нареждаше:

– Остави пищова на масата. Ръцете на тила. На тила казах. Отмести стола встрани. Краката разкрачени… — използва паузата да забие лакът в слепоочието на живия си щит, — изпъни ги напред. Браво.

Радослав се изправи. Пистолетът на бодигарда по нещо приличаше на „Макаров“, но бе по-плосък и не толкова груб. Различаваше се надпис LLAMA и cal.38. Младият мъж не бе чувал за такъв модел. Реши, че е излишен.

Ревът на „Уинчестър“-а, произведен в град Милуоки, щата Уисконсин, отнесе пистолета далеч от масата, като помете от нея чинии и шишета.

Виж ти. Бренеке.

Следващото ужилване засегна телевизора и беше много по-ефектно. Парчета се разлетяха из цялото помещение.

Презареди нарочно бавно, гледайки замръзналото от гърмежите лице на първия бодигард.

„Правй се на Клинт Истууд — посъветва се мъжът с ризата от драконова кожа. — Това се харесва на публиката и тя ще снесе информация. Цяла диария от сведения.“

– Така — каза той и приближи седящия охранител. — Е, слушам.

Онзи мълчеше, вперил поглед в отпуснатото оръжие.

„Добре премерена жестокост — сети се Радослав. Споменът прободе сърцето му. — Да се надявам, че няма да стигна дотам.“

Извъртя „Дефендър“-а и го стовари върху капачката на бияча. Онзи изви от болка.

– Млък! — тихо каза Радослав. — Ще говориш ли за приятелката ми?

– Ух, леле… Нищо не знам…

– Излъжи още веднъж.

– Повлякоха я някъде, откъде да знам!… Ау… Счупил си ми крака бе, мръсник…

– Прибери ръце на тила, иначе наистина ще го счупя. Онзи там знае ли къде сте я отвлекли?

– Не. Върви на майнатааАА!!!

Нещо изохка в Радослав. Той прати съчувствието си по дяволите. Бодигардът се превиваше, като се чудеше за кое коляно да се хване. Цевта на пушката подпря брадичката му.

– Броя до три, после натискам спусъка. Можеш да си помислиш за задгробен живот, за прераждане… а можеш просто да кажеш къде е приятелката ми. Едно. Две…

– Не зная… — изпищя охранителят. — Не ме убивай! Не в главата! Аз не зная! Цяла нощ съм бил тук! Питай… Панчо Джудото знае!

– Кое от всичката измет е Панчо? — спокойно се поинтересува Радослав.

– Онзи там…

Младежът кимна и зверски халоса бодигарда през виещото лице. Охранителят се преметна през стола и остана там като купчина кайма, със също толкова съзнание. Радослав застана над лежащия в несвяст водач на черокито и в изблик на гняв го срита в бъбреците.

Премерено жестоко.

Вторият бодигард се сгърчи и дойде на себе си. Радослав внимателно разглеждаше пресни драскотини, следи от конични зъби и морави петна, избиващи изпод кожата на мускулестите ръце. Едва се сдържа да не напълни слабините на здравеняка с олово. Приклекна.

– Слушай, Джудо — каза равно той и измъкна ножа. — Сега ще започна да те кълцам като да си априлски четник, а аз див башибозук. Само едно те отърва — приказвай, къде е приятелката ми и какво сте й направили. Бяла плажна рокля, дълга коса, татуиран дракон. Хайде.

Борецът изквича, когато острието отнесе връхчето на носа му.

– Продължавам. И когато ме помолиш да те застрелям, аз също ще се направя на глух.

– Недей!… Нищо й няма…

– Нищо?

– Изпохапа ни и ни изподра като бясна котка! Шибнахме я по главата да трае, но не помогна много. Вързахме я и я откарахме на плажа… и да пищи, никой да не чува.

– И?

– Не, недей! Никой не я докосна! Тя не даде! Скъса въжетата — найлонови въжета! — още докато беше в багажника… Направо ги скъса!

– Повтаряш се, Джудо. Къде е сега?

– Амчи, не знам… Изскочи от багажника като хала и избяга… Луда! Виж, някакви обриви хванахме, всеки, който я беше пипнал, тя направо се бе разпенила като кобилка…

– Къде избяга?

– Май… в гората! Оооооооуу!!!

– Без уши се живее. И без език също. Чувал ли си за Крум Страшни, отрепко? Така са наказвали лъжците. Къде е тя?

– Избяга, наистина… Оооу!… Към скалите. Скочи от тях в морето. Не я намерихме, търсихме я, за да помогнем…

– Да помогнете?! — Радослав се изправи като пружина и избухна в зловещ истеричен смях. — Да помогнете! Неее, задници такива, търсили сте да я заровите, да не намерят трупа й, защото май много ви станаха „инцидентите“ тоя сезон. Така ли е? Отговаряй.

– Да, така е!… Не ме режи, не бях го измислил аз!…

– Склонен съм да повярвам, че не знаеш да мислиш.

– Един от нашите викаше, че я видял да плува навътре в морето… ама беше тъмно, освен т’ва, и шампионка по плуване да е, нямаше да е като торпедо…

Жива е. Жива е! Чувствам го.

– Млъквай вече, повръща ми се от тебе… Къде са тези скали? — и като изслуша внимателно панически подробното обяснение, Радослав попита отново: — Как се казва шефът ти?

– Джамбата… ъъъ, Станко.

– Ако успееш да се измъкнеш, понеже това заведение ми се струва пожароопасно, кажи на тази джамба да си изкопае гроб. Ще се върна да го зария. Дай си мобифона, запалката и ключовете от джипа — мрачно нареди Дичо.

След като прибра поисканите предмети, той без предупреждение ритна бияча в челото, строши мобифона и се огледа. Барманът като че ли се свестяваше.

И Радослав си тръгна. Забави крачка, докато прекосяваше дансинга. В съзнанието си ясно видя как ще пламне омразното заведение, как огънят ще гризе лъскавите рекламни плакати, как ще избухват витрините и нагоре ще се засуква черен мазен дим… Младият мъж гнусливо запокити встрани запалката на бияча. Не намираше смисъл наистина да опожарява дискотеката, освен просто от злоба. Майната им, каза си Радослав на излизане и спря разписукалата се аларма на автомобила. Бе сгрешил за джипа — оказа се „Мицубиши“. Гневът му постепенно се укротяваше, в олекващото сърце се разливаше радостта от непоклатимата убеденост, че Верена е жива и общо взето здрава. Вече не го интересуваха джамби, мутри и дискотеки, той бързаше да се прибере. Метна „Уинчестър“-а на задната седалка и запали колата. С вой на буксуващи гуми и надут клаксон джипът се стрелна по още неоживените улици.

След десетина километра отби по описания от борчагата черен път и излезе към скалите, където бе избягало от мъчителите си момичето-змейче. Дълго разглежда стръмнините, плискащите се долу вълни, и внезапно се закова на място, забелязал някакъв предмет, заклещен между камъните.

Беше талисманчето на Верена, със скъсана кожена каишка. Радослав го вдигна и притвори очи. Сърцето му биеше като пред пръсване, отново препълнено и раздирано от противоречиви емоции — и задушаващ гняв, и жажда за нечувано по свирепост отмъщение, и разкаяние, и тъга, и…

Беше го стиснал в длан и се олюляваше, затворил очи, когато талисманчето осезаемо трепна. Радослав стреснато разтвори пръсти…

Помнеше как драконовото момиче си майстореше амулета от парче дърво и как после го шареше с остро шило, чието връхче нажежаваше с диханието си. Чак бе изплезила езиче от старание. В средата на кръста тя тогава написа няколко руни.

Небето помни — означаваха те.

Но сега върху талисмана имаше други знаци2:

Радослав притисна амулетчето към гърдите си и петнайсет секунди стоя като статуя, устоявайки на беснеещите в него чувства. „И аз те обичам, миличко“ — прошепна в отговор той. След малко се посъвзе. Прибра медальончето в пазвата си. Огледа се.

Нямаше повече работа тук.

Зае се да закара „Мицубиши“-то до ръба на скалата. Автомобилът жално се катурна надолу и взривът на резервоара отекна наоколо, стряскайки птиците. Радослав тръгна с решителна крачка към шосето. В движение нагласи пушката до канията с ножа, пусна ризата да покрие цевта на оръжието и безгрижно продължи край изсъхналите магарешки бодили.

Постоя на шосето по-малко от пет минути, когато мина таксиметров микробус.

– Ааа… Радославе?

Младежът събираше багажа си. След завръщането в квартирата свали змейската риза и се почувства изцеден и грохнал. Всичко наоколо стана бледо и безинтересно.

Той се обърна към небрежно притворената врата. В стаята надничаше хазаинът — възрастен човек с вечно набола бяла четина по хлътналите бузи.

– Да? — дрезгаво и уморено откликна Дичо.

Хазаинът с укор клатеше глава.

– Не е хубаво така, мойто момче. Не е хубаво.

С неудобство Радослав си рече, че човекът е видял разцепеното на вратата.

– Бай Ристе, аз…

– Не е моя работа, разбирам, но мъжката ще ти кажа: не е хубаво. Чуй ме, синко, докер съм бил, знам к’во е да му се пийне здравата, ама не е хубаво т’ва, дет си го сторил на момичето.

Радослав измига.

– Дойде тука преди няма час твойта приятелка. Роклята съдрана, синини по лицето и ръцете, носът й кърви. Ама юначно чедо — държа се все едно й е много весело… Остави ти бележка — хазаинът протегна зеленикав кариран лист и продължи: — Не ви се намесвам, но слушай хем старило, хем патило: бърже да я намериш, доземи й се кланяй, ама си измоли прошка! Че добре си я подредил. То, ракията не прощава, виж се к’ви торбища имаш под очите…

Не бях аз, понечи да каже Дичо, но само стисна зъби. Торбички под очите ли? Сутринта ги нямаше… Верена!

Радослав се насили да вземе писмото спокойно.

– Момичето да не е чужденка? Арменка, грузинка? Много свястно дете, да знаеш…

Младежът припряно зачете. Древнобългарски руни и драконически писмена послушно се преобразяваха в познати думи, изричани в съзнанието му с любим, нетърпеливо-мил глас:

Отдолу следваше бързешком рисуван чертеж на пътя от къщата на бай Христо до Прохода. Радослав разпозна мястото, недалеч от което съсипа колата на похитителите. Разстоянията бяха педантично отбелязани на схемата в стъпки, разтеги и хвърлеи.

Младият мъж светна. Хазаинът го изгледа изненадано:

– Добри вести? Прощава ти?

– Да, бай Ристе! Много добри! Виж… аз се изнасям.

– Ъъъ… Амчи платили сте за ощe десет деня…

– Нищо. Малко посчупих вратата.

Бай Христо скоси очи натам.

– Бе дребна работа… Да ти върна барем част от парите, а?

– Недей. Скоро ще дойдат мои приятели. Смъкни им наема, става ли?

– Ми… хубаво. Ама къде така изведнаж?

– При Нея, бай Ристе, при Нея! — отговори Радослав, затегна шнуровете на самара и бързо навлече змейската риза.

Хазаинът се втренчи в стърчащата от раницата дръжка на „Уинчестър“-а.

– Само дето го мъкнах този харпун, нищо не улових — подхвърли нехайно Дичо.

– Аха…

Радослав протегна ръка на омърлушения хазаин.

– Страшно ти благодаря, бай Ристе. Жив и здрав да си.

– Ъхъ… И ти, Радославчо, сичко най-хубаво. И вече без глупости, нали? Щото такъв бабаитлък не е мъжка работа, без да ми са сърдиш…

Следващите дни, в очакване на назначеното време, Дичо се криеше по пустинните каменисти плажове на север от градчето, без да доближава точката на Прохода. Само отдалеч проследи с бинокъл как вдигаха от скалите грозните останки на „Мицубиши“-то. Сред сюрията работници от Пътна помощ усиленият му от драконовата кожа поглед различи двамата биячи от дискотеката и с тях гларусът с уискито. Изглеждаха като бити псета, а освен това водачът на изгорялото возило беше обилно покрит с лейкопласт.

„Не е възможно аз да съм го нашарил така — изненада се Радослав. — Мяза на болен.“

При оттеглянето си в нелегалност Дичо купи два ръжени хляба и две шишета горнобанска минерална вода от по литър и половина. В самара си имаше консерва русенско варено. Но не чувстваше остър глад, нито жажда — допълнително, че змейските сетива и реакции му позволяваха с голи ръце да лови риба и да усеща достъпна прясна вода.

Не палеше огън, не само от опасения, че може да привлече внимание. Просто бе отвикнал да носи кибрит или запалка. Та нали постоянно бяха заедно с Верена — за какво му трябваха?

Събуждаше се, когато от звездите единствена Зорницата оставаше на източния небосклон, приповдигащ клепача на новия ден.

Втората сутрин го поля с весел дъжд. Преди мръкване, високо на североизток в небето, той забеляза едни особени облаци, надробени като паваж, които Верена наричаше „земетръсни“.

Рано следобед на третия ден младежът реши, че има да посвърши още нещо на Земята, която познаваше, или поне приемаше, че познава — в рамките на България, мразовитата република Коми и екскурзионните будапещенски спомени от техникума. Той се върна в летовното градче, минавайки по бреговата линия, стегнат като войник на поход. Изцапа се с мазут по неохраняемите плажове, където вниманието му беше заето от хората, и се позабави край няколкото паркирани автомобила да помоли за парцал с малко бензин за почистване. Получи отказ с невероятното обяснение, че „бензинът не бил без пари“. Дичо смаяно огледа намусения шофьор, ревниво изпречил се пред „Лада“-та си, после избухна в невесел смях. Продължи по шосето.

Там го задмина джип. „Чероки“. Ала компанията в колата, момчета и момичета, му замахаха дружелюбно и му предложиха да го закарат до Резово.

– Мерси, за тук съм — отвърна на усмивките Радослав.

– Както кажеш, майна. Чао! — И джипът изчезна, отнасяйки ритмично дънещ шлейф звуци на Замунда Банана Бенд. Дичо се озъби с облекчение на тревожните си предчувствия и под сянката на дърветата в лек тръс се насочи към курортното градче.

В пощата той се позамисли над бланката. После решително надраска:

МАМО ТАТЕ. ЗАМИНАВАМ НЯКОЛКО ГОДИНИ ЧУЖБИНА… — Поколеба се. — НА РАБОТА. ВСИЧКО НАРЕД. НИКАКВИ ПРИТЕСНЕНИЯ. ЧАКАЙТЕ СЛЕД ШЕСТ МЕСЕЦА ПИСМО. ЦЕЛУВКИ ВАШ РАДОСЛАВ.

Плати на гишето и поиска телефонен разговор със София. Едва се натика заедно със самара в кабината.

Зако не отговори. Навярно бе на работа, както всеки четвъртък. Радослав набра друг номер, почти сигурен, че и Сашо Русия не си е вкъщи. Но изненадващо оттатък триста и осемдесетте километра по права линия вдигнаха слушалката. Връзката беше невероятно добра.

– Как си бе, морски? Ще се забавим. Майка ми не беше добре и нямаше кой да тича по поликлиники. Между другото… Ъъъх… С Еми ще си правим сватба на морето! Вече подписахме. Какъв купон ще стане само!

– Я! Е, поздравления, Сашо. Радвам се за теб.

– Нали знаеш, човек дори добре да живее, жени се, ха-ха! Така че уговорката остава, заведението на Бети, само денят се пренася за сряда, демек… ъъъ, двайсет и четвърти юли. Баш след рождения ти ден. Много гот стана, че се сети да звъннеш. Имам няколко поръчки…

– Сашо.

– Ъ?

– Няма да те дочакаме.

– Ха така! И кой ще ми кумува в църквата?! Да ти пратя мангизи?

– Не, имам още. Заминавам.

– Къде бе!?

– Хм, за чужбина. Подир Верена. У тях.

– Че тя чужденка ли била бе, Дичо? Айде стига бе! Направо ме шашна!

– Наполовината.

– И сега к’во — Канада, Австралия? Хей, мама му стара, кой ще ми партнира на карти и асоциации! Абе що не заминеш сам, пък Веренчето я остави тука, ха-ха!

Радослав също се подсмихна. Нещо го сърбеше под черепа, сякаш някой му телепатираше настойчиви сигнали.

– Няма как. Тя вече е там.

– И къде е това ТАМ? Да не е Щатите?

Радослав помълча.

– _Много_ по-далеч.

В слушалката съскаше електричество.

– Нещо нищо не загрявам — обади се Сашо накрая.

– Написал съм ви писмо. Оставих го в Мичурин в пощата на името на Зако, до поискване. Там всичко е обяснено, колкото и невероятно да ти се стори… Да, предай много здраве на Павката.

Малкият салон на пощата, и без туй непретъпкан, взе изведнъж да се опразва. Служителката на гишето осезаемо занервничи.

– Мичурин ли?… Май нещо си закъсал, братко — каза сериозно Русият.

– До гуша — отвърна Радослав и проследи как на улицата спират два „Мерцедеса“ с тъмни стъкла. Стана му весело.

– Айде бе… С нещо да помогна?

– _Сега_ не можеш.

– Да бе, тясна е слушалката да се телепортирам по телефонната жица.

– От семеен живот се пълнее.

– Тъй ли? Да не намекваш, че съм дебел? Бързам да те разочаровам — свалил съм осем кила да търча по адреси и клиентите все намират кусури после.

– Страдания на дребен частник-бояджия.

– Добре казано. Съвсем като за младия Вертер. Какво смяташ да правиш?

Отвън се мярнаха масивни фигури в костюми от пясъчна коприна. Вестникарят, доскоро дремещ, припряно засъбира сергията си.

– Ще се правя на Антонио Бандерас.

– А? Не те чух добре…

– Сашко, трябва да приключвам, братле.

– Поне обели една сричка за какво става дума…! — примоли се приятелят му.

– Ами… — Радослав погледна в портмонето за пари. Двайсет долара по петарки и три банкноти с Варненската опера. Той измъкна петстотинлевка и прибра портфейла в джоба на якето. — Помниш ли приказката за златната ябълка?

– Е?

– В случая юнакът няма братя, златна ябълка изобщо липсва и ламята не е ламя, а змеица и не е подгонена, ами търсена, за да се ожени за нея момъкът… — говорейки, той се приведе и отметна платнения капак на самара. От навития на руло спален чувал се подаваше дръжката на пушката от Милуоки.

– Уха! Нова приказка, така ли?… Само че к’во общо има тя с…

– Когато прочетеш писмото, ще ти стане ясно. И… не е приказка. Истина е. Най-шантавото и готино нещо в живота ми.

Сашо Русият помълча и изненадващо, защото личеше, че му просветва нещо фантастично, попита:

– С Верена ли е свързано?

– Да.

– Казвал ли съм ти, че името на твоята хубавица е древнобългарско? От „Вер“ — дракон.

– Нямаше как сам да не се досетя. Добре, хайде, пък ще се видиме… някой ден.

Завладя го опасение, че може да засекат разговора. Не му пукаше за подслушването, важното бе да не научат телефонния номер на Сашо. Сети се и за телеграмата.

– Ами, късмет, Дичо, и ти пожелавам…

Радослав затвори. Дано не са успели. Някакво новопридобито, не, по-скоро взето назаем шесто чувство му подсказваше да не се тревожи. Той излезе и нагласи самара на гърба си. Оръжието вече бе подпряно в кабината. Радослав срещна уплашените очи на жената зад гишето. Подаде й банкнотата.

– За обаждането. Задръжте рестото.

Жената страхливо взе парите.

– Телеграмата. Изпратена ли е вече?

– Д-да…

– Заличете адреса в книгата, моля… Така, благодаря. Приятен ден.

– Младежо… Да извикам полиция?

Той изненадано се обърна. Въртеше му се на езика едно, но каза друго:

– А, не, няма нужда — и се усмихна, като взе пушката от телефонната кабина. Замислено прецени тежестта й. — Ще изляза навън — подхвърли той на изкривеното в ням писък лице зад стъклото с надпис ПОЩЕНСКИ УСЛУГИ. — Но вие се скрийте за зор заман.

Служителката изчезна.

Радослав погледна навън — към улицата зад остъклената врата.

Имаше пет патрона с бренеке и едри сачми. А насреща — дузина противници в сака, издути от бронирани жилетки, кобури с автоматични пистолети „Колт“ и мобифони. Тлъсти бръснати мутри с боксьорски прически. Скъпи тъмни очила. Дали мога да се измъкна някак отзад без въргал, или направо да загърмя в резервоарите на некадърно паркираните от тактическа гледна точка коли? Едната му, по-добра част, се ужаси, другата, неподозираната, заламтя за избухващи лимузини, а по-добре — тропот на конски копита и разсечени ромейски каски.

– Знаеш ли колко мразя такива като тебе — въздъхна Радослав на „Уинчестър“-а.

Пушката с целия си вид даваше да се разбере, че никога не намесва лични пристрастия в бизнеса.

„На война като на война, А la guerre comme a la guerre, In a war as in a war“ — би свило рамене оръжието, ако можеше.

Радослав направи колеблива крачка към изхода.

По един във возилата, снишаване, кълбо напред да се прикриеш с раницата от експлозиите, после — беж да те няма. Запазваш боеприпаси за трима, на случай ако те преследват. Може отначалото по един в ей онези юначаги, малко над ризниците им, макар да не заслужават никаква жал. Отровата на малката ламя вече ги яде.

Гласът, прозвучал в главата на Радослав, принадлежеше на призрачна фигура в черни кожени дрехи. Висок мъж с масивен жезъл в ръка. Лицето му бе сурово и набраздено от спомени за славни битки. От тила на бръснатата глава върху силното рамо бе преметната небрежно сплетена посивяла плитка. Очите святкаха в сиво-зелено като старата, лъсната до сребро сабя, висяща на колан, покрит с издрънчали за миг златни звънчета.

– Дядо Радане… — прошепна младият мъж.

Но духът беше изчезнал. Светът внезапно се завъртя на каданс и Радослав скочи напред, през облак искрящи парченца стъкло, устремен към слънчевата светлина на смълчаната калдъръмена уличка.

Алтаир, Вега, Тубан — най-ярките звезди от съзвездията Орел, Лира и Дракон.

Ан уакх — буквално: „Небето помни/знае/вижда“.

Багаин — човек от военното съсловие, командир.

Багатур — тежковъоръжен конник; също така: почетно звание на отличил се воин, то е давало възможност на човек от простолюдието да стане част от по-висшето съсловие багаини, от които после излизали боилските (управляващи) родове.

Бан, банава — област, район, местност.

Белак — годежен дар.

Бамбал — буца кал.

Бир, бири — конен отряд, ескадрон.

Боил, боила — благородник. Означава също „главнокомандващ“, например ичиргу боила (началник на всички стражници-стрелци), а в съчетания като боила колобър (жрец) има значението на „велик, почитаем, прославен“.

Бърдуче — малък съд за вода.

Вара, варе — недей.

Велик владетел — кан, канасубиги — висша титла в българската държава.

Веш — месец.

Верегава — Стара планина.

Възгеч — близко по смисъл до „опашата измислица“.

Геренида — трева, бурени.

Джамач — въоръжен държавен чиновник; човек, изпратен да арестува някого; преследвач.

Дуло — династията, управлявала България; множествено число е Дулар, притежателната форма е Дулари, буквално: „от Дуловците“.

Жими Бога — буквално: „Бога ми“.

Звънци по колана (или пулове) — знак за храброст, бележи броя победени в бой врагове.

Зертон — дворец.

Змейската година — 680 година, която според източния календар е година на Дракона.

Ичиргу — стрелец; стражник; пехотинец.

Калеш — черноок.

Кубачия — майстор-оръжейник; означава и просто „оръжие, амуниции“.

Кутугер — лечител, знахар.

Кънига — и тази дума, както например зид, обич, къща, баща, кокиче, са дошли от езика на Аспаруховите българи.

Мотовила — унищожителка, душегубка.

Мокан — безделник, мързеливец.

ОМОН (Отряд Милиции Особого Назначения) — милиционерски отряд със специално предназначение; командоси.

Патрав — кривокрак.

Рокàн — сметало; рàкам — смятам, изчислявам; рокамчй — математик.

Сабя, меч — Верена употребява тези думи като синоними, понеже през Х век меч и сабя не са били обособени. Предимно конната българска войска е използвала оръжия, по-късно превърнали се в саби. Същинският меч е прав и двустранно остър.

Синът на сърната — Авитохол, легендарен прародител на българите.

Сиряв — мръсен.

Таркан — управител (бори-таркан), надзорник; съдия.

Таръм — изправен, висок, красив.

Телот — злато.

Тулш — шлем, каска.

Фйлия — „дъщеря“, „момиче“ на латински (ромейски).

Харо, харав — стар.

Хестрогин, естрогин — ризница.

Хонса — крадец.

Цер — вид дъб.

Чемба, чембаса — плитка, перчем.

Чигот — меченосец, пехотинец.

Шаръчи — художник.

Шоле, шольо — противоположното на „бате, батко“, обръщение към по-малък брат.

Янкул — Юпитер.

775 година — внезапно умира византийският император Константин V Копроним.

830 година, пролет — Зора, дъщеря на канасубиги Омуртаг, е грабната от змей.

23 октомври 838 година — ражда се Верена.

1 ноември същата година — роден е бъдещият боила колобър Радан.

901 година, ранна есен — малката змеица е заточена в скалата.

23 юли 1969 година, 9:05 часа- раждането на Радослав.

17 май, 1996 година, петък — новолуние; Янкул (Юпитер) е в съзвездие Стрелец.

18 май, между 13:50 и 14:30 часа — първата среща на Радослав и Верена; Слънцето залязва в 20:45, Луната — в 21:37.

19 май — в 5:28 звездите гаснат, Слънцето изгрява в 6:00.

1 юни, събота — пълнолуние 23:47; Венера е Вечерница.

16 юни, неделя — новолуние 4:36; Венера вече е Зорница.

21 юни, петък 5:24 часа — началото на астрономическото лято; Слънцето изгрява в 5:49 и залязва в 21:08, луната залязва около полунощ.

1 юли, понеделник — пълнолуние 6:58.

15 юли, понеделник- новолуние 19:15.

18 юли- Радослав отива в пощата около 15:00 часа.

19 юли, петък, 00:01 часа — кулминация на Юпитер за 28° източна дължина.