Драги читатели, предстои ви да отгърнете книга с приказки. Точно така, приказки. Приказки за деца и възрастни. Възрастните са опак народ — приказки, които успяват да ги учудят, възхитят или научат на нещо, се появяват рядко. А Величка Настрадинова е успяла да улови тъкмо такива приказки.

Много нови са тези приказки. Те са за бъдещето, за времето, когато отново ще има вещици, магьосници, говорещи котки, ледени красавици и всякакви вълшебни неща.

Хората в бъдещето ще са доста подобни на нас. И те като нас ще обичат да разказват и да участват в приказки: вълшебни и мъдри, красиви и забавни, даже малко страшни… Както във всички приказки, я има надеждата за следващите поколения, а може би дори и за настоящото. И както във всички приказки, доброто ще победи.

Приказките, които ви чакат, говорят по въпрос от голямо значение — как да направим така, че доброто да победи? Там някъде в бъдещето проблемът е явно наболял, защото човечеството е упълномощило трима свои представители да намерят оптималното разрешение.

Спасителите на човечеството са двама мъже и една жена, които преди да станат спасители, са били Врагове номер 1. Който знае как мислят хората, няма да се учуди. Любезното човечество не е известно с доброто си отношение към тези, опитващи се да му окажат първа помощ. Да ви представя Триумвирата: тримата учени, които довчера са били мразени и хулени, а днес ще търсят начини за оцеляването на вида.

Госпожица Вещицата (скоро госпожа В.) е влюбена. Ако умеете да виждате най-съкровените мисли на хората, колко ли ще ви е трудно да се влюбите? Но нейният любим е красив — няма една грозна мисъл. Г-ца Вещицата има желание да помогне и на останалите, тези с грозните или празните мисли. Нейната любов към науката прераства в любов към тези, за които прави наука. Не оставяйте това, дето госпожицата гледа на хората с отчуждение, да ви заблуди — тя е по-човечна от цяла манифестация манифестирани хуманисти.

Александър С. е дефиниран простичко — той е радостта, умът и светлината на Вселената. Когато някой е написал това за теб, този някой те обича много. Александър С. е обичан — не от този, от когото желае той, но е обичан. Освен това е преследван като диво животно. Ако си мислите, че най-могъщият ум е признат и уважаван, значи сте живели не сред цивилизовани хора, а с някое племе диваци дълбоко в джунглата. Умът на Вселената е обявен за луд, радостта на Вселената е помътнена, а светлината е на път да загасне. Той е бил мъртъв, но се завръща с помощта на приятел, с твърдото убеждение, че радостта не може да умре.

С името „доктор Беля“ се свързват широк кръг произшествия: от счупена стъклария до сриване на оръжеен завод. Ако аз бях на мястото на съпругата на доктора, когато полицията нахлува в къщата ми, бих се усмихнала с най-ангелската си усмивка и бих им казала „Вие търсите Беля. Вече не е тук“, само за да видя физиономиите им. А Беля дори не го е грижа особено за хората. Или по-скоро грижа го е, доколкото хората с дейността си засягат обичаните от него животни.

Какви са квалификациите на тези трима нетипични супергерои, за да спасяват успешно човечеството? Обичайното и необходимото. Докато вършат това, което могат, и онова, което трябва, те успяват да настъпят по мазолите полиции, правителства и индустрии. Те са неуловими, умират и се раждат отново и вървят след собственото си погребение. Не обръщат другата буза, когато някой се опитва да ги зашлеви с хуманност. Изтласкват границите на приетото, за да постигнат правилното. Обичат хората по свой безкомпромисен и лишен от преструвки начин, вследствие на което хората се плашат от тях и не ги разбират. Те са способни и мъдри, а когато довчера мяталите камъни по тях поискат помощ, им я дават, вместо да ги пратят по дяволите.

Изглежда, най-после човечеството, притиснато от обстоятелствата, е взело правилното решение за своето управление в лицето на Триумвирата. Както в една приказка народът на Амария издига президента Рой, единодушно и без избори, така и в пълно единомислие народите на Земята са дали властта на тримата. Няма документ, дефиниращ техните правомощия, но няма и човек, който ще се противопостави на мерките, предложени от тях.

Което ни води до следващия проблем на дневен ред. Какво трябва да направят тези необикновени, изключителни и неповторими трима, натоварени със скромната мисия: „да съхраним човешкия вид, да го запазим от злините, които той сам е сътворил“? Много полезно се оказва да се допитат до приятелите си. Защото спасителите разполагат с такива. Например семейство Матеви.

Матеви си имат всичко каквото се сетите, и няколко неща, които въобще няма да ви хрумнат, минус скучно ежедневие. Домашната помощничка забърква любовни отвари, синът им е сгоден за ледена принцеса, а протеклата канализация изплюва създания от бъдещето. И въобще не питайте кой е подозрителният водопроводчик, с това дори съпрузите Матеви не са наясно.

Матьо Матев е известен писател, а Марта Матева е най-обичаната оперна певица на света. И като такава, е може би мъничко по-известна от своя тих и многострадален съпруг. Матьо не е притеснен от факта. През повечето време. Понякога цветята от почитатели преливат в хола му — тогава прелива и инак обширното му търпение.

Освен прекаленото обожание към съпругата му и вдигането на шумотевица, когато работи, Матев рядко има повод за възмущение. Едно от нещата, които го дразнят до степен да протестира на глас, са литературно-плакатни лозунги като „За любовта и истината“. Матев се притеснява от твърдения, че някой притежава абсолютната истина и може да ви научи. Матев се притеснява от истини, които се побират на плакат.

За негов ужас, Марта има теория как да се спаси човечеството, и е убедена, че това не е никаква теория, ами „абсолютната истина“. Идея, безумно простичка и безумно трудна за осъществяване, която тя настоява пред Триумвирата да бъде приложена. С Марта Матева не е възможно да се спори, не само на сцената тя е примадона. Матьо и тримата учени се виждат убедени да следват плана на Марта.

Не възприех намесата на Марта и Матьо като някакъв вид конфликт между наука и изкуство. Напротив, за мен това беше едно от хубавите и за съжаление, рядко срещани такива послания — за взаимното допълване, а не взаимното изключване, на тези два начина да създаваш. Не е и неочаквано, че Марта, която е обявявана за лекомислена дори от собствените си деца, измисля спасителната идея. Защото, ако внимателно се вгледаме в Марта, тя не е лекомислена — тя мисли като дете. Само за децата пътят към добрия край е очевиден.

Постепенно става ясно, че Триумвиратът и Матеви се борят, за да осигурят не развитието, а оцеляването на човеците и всички останали обитатели на планетата. Дори Маца Писанска, говорещата котка на семейство Матеви, се бои, че хората са на път да свършат света, но защо и как? В самото начало Маца изказва мнение, че хората твърде много „бързат, дразнят се и ругаят“. Нейният стопанин е дори по-конкретен: хората са недостатъчно справедливи, миролюбиви и общо взето твърде малко разумни. Не че липсват миролюбивите, но войни продължават да се водят. И разумните и справедливите ги има, някъде там сред многото други. Или цялото човечеството ще стане „такова, каквото трябва да бъде“, или ще трябва да си отиде, а Вселената ще продължи по своя път, без да рони твърде много сълзи. Защото, ще спомене Марта, не е възможно някакво си смахнато човечество да попречи на вселенската неумолима склонност към движение и растеж.

Няма да ви разкрия разрешението, предложено от Марта, което ще доведе до добрия край. Вместо това ще завърша с една възможна истина, която не може да се събере на плакат.

Романът „За змейовете и вампирите, за Марта, за потомството“ е написан в период, когато думите „глобална промяна на климата“ все още не бяха сложени заедно или поне не се чуваха толкова високо и не се усещаха тъй притеснително. Настрадинова пише през 1999-а „планетата е отровена и опустошена, животът е застрашен…“. Защото на мислещите хора отдавна им е ясно наличието на причинно-следствена връзка — когато причиняваш неразумности, следствията ще се обърнат и ще те ухапят.

Престанете да мислите, като ви говоря. Пренесете се до един ручей, а може и река или езеро. Слушайте как шумоли водата, гледайте как си играе слънцето по повърхността, потопете ръката си и вижте колко е студена водата и колко е копринена. Гребнете и пийте от шепата си. Почувствайте как сте живи.

Докато пиете, си представете завод за пластмасови бутилки. Може и да се казва „Оникс“. Защо ви е да си го представяте? Ами защото бутилираната вода е необходима в наши дни: за последен път видяхте чешма в града, когато бяхте в детска количка; след три часа в колата в километрично задръстване на път за работа се ожаднява; кой ти пази пластмасовите бутилки, те дори след еднократна употреба се вмирисват; с метални бутилки или термоси никой работещ човек няма време да се занимава. Подобни са необходимостите. След като ви обясних защо са ви пластмасови бутилки, не ви трябва да знаете как се произвеждат и как се разграждат. Знаете как изглежда пластмасата, знаете как мирише, как се усеща. Представете си, че пиете пластмаса. Преглътнете. Тя е смесена с водата отдавна.

Сега започнете пак да мислите. И се запитайте разумно ли е да очакваме, че реките ще разтворят неограничено количество боклук, атмосферата ще поеме колкото е необходимо отровни газове, а след всеки военен конфликт ще има достатъчно оцелели да започнат отначало. Какво би трогнало хората да се замислят, че Земята не може да поддържа безмерна алчност, прекомерно бездушие и абсолютна глупост от страна на уж най-еволюиралия населяващ я вид?

Песента на Марта? Музиката на Винех и романите на Матьо? Науката на Триумвирата? Достатъчно ли е? Явно не. От почти едно столетие учените се опитват да кажат на хората, че планетата Земя е затворена термодинамична система. Ако вътре в нея се произвежда зло и то не се премахва по някакъв начин, злото и последствията от него ще се натрупат. И ще ни затрупат. От много повече столетия художници, писатели и музиканти се опитват да доведат Ренесанс в мисленето на хората, да ни покажат красотата в „да бъдем“, а не „да имаме“.

Добрия край го има само в приказките. Той е художествен похват, измислен, за да заспят децата, без да ги е страх от нощта. И децата ще спят, докато възрастните се въртят в леглата, понеже ги е страх от утрешния ден. Вместо да се запитат как да вървят нататък, към добрия край, и отвъд.

Веселина Василева

– Това, че са трима, не подлежи на съмнение. Но дали са велики наистина? — каза певицата Марта Матева. — То и за мене приказват, че съм велика.

Нейният благоверен съпруг, Матьо Матев — известен не само като писател, но и като безмерно сговорчив и търпелив човек, реши да поясни:

– Те са тримата избраници на човечеството, Мартичка…

– Триумвират — отсече Марта. — Открай време нямам доверие на триумвиратите. Все някак си от трима остават двама и се сбиват накрая. Виж Помпей и Цезар, виж Марк Антоний и Октавиан Август.

– Какво да ги гледам — кисела усмивка „украси“ устата на Матев. — Ти, Мартичке, въобще не признаваш времето. За Цезар и Антоний говориш, като че са ти били състуденти, а не дай си боже, въпросът да опре до Жана д’Арк или Бернар Диас дел Кастильо, с тях си била в най-близка дружба още от детската градина.

– Ти пък си много… едностранчив. Възприемаш отношения само с живи хора. А обективно погледнато, колко са приятелите ни измежду съвременниците? Десет, двайсет… хайде, да речем — сто души. Докато всред мъртвите те са хиляди. Кой ти е създал азбука, за да пишеш и да се препитаваш по този начин? Свети свети Кирил и Методий. Кой ти е изработил вкус и стил? Омир, Данте, Бокачо, Рабле…

– Стилът ми е доста различен от този на Рабле — успя да вметне Матев.

– Добре де, хайде да не търсим точно кой те е поучавал. Аз за себе си мога да кажа само, че не бих могла да бъда това, което съм, без Гвидо д’Арецо, Бах, Моцарт, Перголези, Вагнер, Верди и… и… и най-вече без моя любим, обожаван Алесандро Скарлати.

– Да. Най-изящният, прекрасният, божественият Алесандро Скарлати, който на всичко отгоре е красив почти колкото Александър С.!

– Твоите ревности би трябвало вече да стихнат. Ние сме съпрузи на почтена възраст, със син-годеник и почти пълнолетна дъщеря.

Тук вече Матев не издържа. Скочи иззад „патриаршеския трон“ — така Марта наричаше стола до писалището му, заразхожда се из кабинета и захвана да излага становището си:

– А как, моля, да стихнат, когато жилището ни е пълно с цветя, изпратени от твоите обожатели?

– И какво? Обичат ме хората, пращат ми — безгрижно отвърна Марта.

– Препрочутият професор доктор Беля е готов да прелети Индийския океан, за да дойде да вечеря с тебе…

– С нас — уточни Марта. — И у нас.

– Току-що споменатият Александър С., който бил красив почти колкото Алесандро Скарлати, пристига от друг континент, за да падне в нозете ти…

– А чий приятел е Александър — мой или твой? — попита Марта с най-невинен глас, престана да поглежда с любопитство през прозореца, насочи се към терасата и оповести:

– Гледай я ти моята приятелка Маца Писанска. Хвана си плячка и на всичко отгоре има горещото желание да ми услужи с тази мишка или поне да ми я даде назаем за малко…

Матев обиден изръмжа:

– Непоносимо е! От двайсет и пет години се опитвам да проведа един нормален разговор със собствената си жена и това никога не ми се е удало.

– Не си единственият мъж, който вопие по този повод — констатира Марта, излезе на терасата и захвана „да засрамва“ котката: — Я се погледни! Такава си хубава, шарена и голяма! И да се полакомиш за едно ситно, сиво и глупаво мишленце! Настоятелно те съветвам да го пуснеш, ако все още държиш на мнението ми, разбира се. И не ти ли идва наум, че ме злепоставяш? Искаш цял свят да помисли, че не те храня достатъчно.

Маца Писанска гледаше с недоволство „приятелката“ си, явно никак не й се искаше да изостави нещо, заради което бе пропиляла толкова труд и време.

Марта не пестеше красноречие:

– Това е въпрос на чест, на милосърдие, на добри намерения и взаимно зачитане — и внезапно тонът й стана ядовит: — Не ми примигвай, не се прави на недоумяваща и пусни горкото мишле!

– Няма! — отсече котката.

Мишлето се възползва от това, че тя употреби устата си за по-възвишени цели, и изчезна светкавично.

Марта занемя, постоя втрещена, после с усилие раздвижи устни:

– Матьо, чуваш ли я?

– Какво има за чуване?

– Но тя ми отговаря!

– Голяма работа! — Матев опита да бъде невъзмутим. — Сякаш ти се случва за първи път! Доколкото си спомням, малко след като се оженихме, котаракът Балтасар, любимецът на нашия съсед Каспарян, също се опита да разговаря с тебе.

– Нищо подобно! — възкликна Марта. — Първо, не котаракът говореше, а неговият стопанин. Аптекарят Каспарян беше и вентрилог. Но да не се отклоняваме. Аз не се възмущавам от това, че тя говори, а защото е крайно непочтителна. Как така ще ми отговаря „Няма“!

– Еее… доколкото си спомням, имаше една котка в град Баку, която бе почнала да говори с хората по подобен начин.

– Това не е никакво оправдание. Говорещата котка от Баку може и да е невъзпитана, но това не може да се каже за госпожа Писанска.

– Не! — важно потвърди котката.

Матев се сепна. Той едва сега осъзна, че Марта не се е пошегувала според обичая си. А тя вече искаше обяснение от котката:

– Тогава как да разбирам поведението ти?

– Изнервена съм.

– Ха! Че от какво? — се удиви Марта.

– От хората.

– Искаш да кажеш — от мен?

– Не.

– Ами тогава?

– От другите.

– И защо?

– Бързат. Дразнят се. Ругаят — без ни най-малко притеснение направи преценката си госпожа Маца Писанска.

– И какво те засяга тебе това?

– Ще свършат света.

– Как тъй ще го свършат? — строго и недоверчиво погледна Марта.

– Защо тогава правят Триумвират? — Котката гордо вдигна опашката си, извита като въпросителен знак, и се оттегли с достойнство.

Марта я изпрати с поглед и възви глава към мъжа си:

– И някои ще ми говорят, че това било безсловесна твар. А тя се научила дори да подслушва. Представяш ли си? Аз ти мърморя насън: „Матьо, целуни ми ухото, защото ми е стреснато, шаркаво и сипаничаво“, а тя си мре от смях и си казва: „Тая, моята господарка, дори не умее да говори нормален човешки език“. Ще трябва да я заведа на зоопсихолог.

– Какво? — успя да се опомни Матев.

Марта съобрази, че той не е схванал къде е краят на цитата, и поясни:

– Искам да кажа — аз да заведа Маца на зоопсихолог, а не тя — мен.

– Излишно ще е — мрачно отвърна Матев. — Навярно иде краят на света. Котки проговарят, извънземни се разхождат по тази многострадална планета, хора от бъдещето и лемурийци от миналото делят пространствата, паралелни другоизмерни цивилизации се вместват в човешкото битие… Какво още може да се случи? Можеш ли да измислиш? Освен да дойде най-после този край, да се разпаднем на съставните си атоми и да спре това тягостно превръщане на материята, наречено живот. Но аз все се питам: кому е нужно това — да затваряш вечния движещ се дух в грубата клетка на материята? Да заставяш семето да кълни, да дава плод, и пак, и пак, милиони пъти да се повтаря това и всичко да се самоусъвършенства, да се грижи за потомството си и за разпространението на своя вид — от глухарчето до „венеца на Твореца“ — човека… Да, да… кому е необходимо вечното превръщение? И защо всичко трябва да се движи?

– Небесните тела ги крепяла „всемирната любов“ — притеглянето, животът се възпроизвежда чрез земната любов… привличане, привличане, привличане… Хм. Все някой е измислил тази безотказна система…

– Ако си решила да ме наведеш на мисълта за световния творец, ще ти напомня, че аз все още съм атеист, макар и доста разколебан.

– Разколебай се окончателно, ако обичаш. Не връзвай разума си с предварителни, и то неизмислени от тебе постулати. Приеми, че много неща, които стоят извън нашите представи и, засега, извън обсега на науката, могат да съществуват, без да се съобразяват с твоето скъпоценно мнение.

– Ох, Мартичка — отчаяно въздъхна Матев — знаеш, че дори и след четвъртвековен семеен живот трудно те възприемам като мислителка, загрижена за хода на вселенския живот.

– Знам, знам — засегната отвърна Марта. — Аз мога да спасявам човечеството от набезите на враждебни чуждопланетници, да се вмествам в плановете на разни бъдещи и отдавна отминали цивилизации, да измъквам преданите ти приятели от лапите на смъртта… но не ми подхожда да размислям върху подредбата на света и живота.

И внезапно весели огънчета пламнаха от зениците й:

– Пък какво ли съм се запритеснявала, всъщност, за света и живота? Свят светува. А на животът му се живее. На мен пък ми е интересно. Нà, всеки ден стават чудеса! Отде ли й дойде наум на Маца Писанска да проговори? И то със загадъчни мистични речи: „Правят Триумвират“. Как й се побра в устата? Но… всъщност… ние говорехме за този Триумвират…

– По-точно, ти нарече така тримата велики избраници на човечеството.

– Все някой трябваше пръв да свърши тази работа — измърмори Марта. — И какво от това? Да не би да е обидно? И кои са те, та ще се обиждат, без да ме познават?

– Сигурна ли си, че не те познават?

– Е, може и да са ме слушали, мен кой ли не ме е слушал — с преднамерена комична гордост вирна брадичка Марта. — Но хайде, изплюй камъчето. От час и половина се опитваш да ми кажеш нещо удивително, а все не можеш.

– Няма нищо удивително. Първият измежду равните е Александър С.

Марта възторжено плесна с ръце и обясни:

– Ако ми подхождаше и ако не ме мързеше, бих изпълнила танца на победата и радостта, широко разпространен сред племето Онго-бер. Браво, браво. Това човечество най-после е разбрало кои са достойните му представители. Но впрочем, кои са другите?

– Професор доктор Беля и госпожица Вещицата, пардон, госпожа V.

– Че защо тогава Александър ще бъде пръв?

– Защото името му почва с буквата А — с безизразен глас поясни Матев.

– Моля, когато ще ме съсипваш, прави го по-внимателно — недоволно каза Марта. — Днес ми поднасяш баналности по един такъв начин, като че ли ми съобщаваш епохални открития. И госпожа V, и Белята, и Александър отдавна направляват света, всеки според умението и силите, с които разполага.

– Но никога не са го правили заедно, с обединени усилия и никога не са били упълномощавани официално да го вършат.

– И мен никой никога не ме е упълномощавал, пък колко работи съм свършила! — похвали се Марта съвсем детински. — Що ли не направя аз един списък на чудесата, които са се стоварвали върху бедната ми главица?

– Ти самата си едно чудо чучулато. Господ да ми е на помощ…

– О, той вече споменава Господа! Напредък! — отбеляза Марта и продължи: — Какво толкова ми е чудесното? Че майка ми ме е родила след петдесет и петата си година и след като цялата съвременна медицина е била категорично убедена, че такова нещо въобще не може да й се случи? Ами нà, случва се понякога. А моят възхитителен баща…

– Мартичка, не ми напомняй рода и произхода си. А ако държиш да притежаваш документация за тъй наречените твои чудеса — моля! — те са широко отразени в творчеството ми.

– Като че ли — да… Но… доста хаотично. А някои дори не са използвани. Например случаят с болните от фиторея. Докато ескулапите си блъскаха главите над серуми и всякакви други церове, аз взех, че си разказах сънищата на професор Жлебински и той изведнъж се сети, че неговият апарат „Актинос“ може да въздейства чрез лъчите си…

– Мартичка, какво те е прихванало днес? Ти нямаш обичая да се самоизтъкваш, нито пък се впускаш в спомени. Наистина, отде у тебе това странно поведение?

– Сигурно си има причина. Засега не мога да я открия, но се надявам, че тя сама ще се покаже.

– Като мишка из брашно! Аз веднага мога да ти съобщя повода за твоето скрито раздразнение, което взема у тебе вид на хлапашко перчене. Ти дълбоко в себе си си засегната, че не си измежду тези трима велики. Намираш, че си помогнала на човечеството в съдбовно важни моменти, а то, представете си, никак не е забелязало и не храни и капка благодарност към неговата спасителка Марта Матева.

– Матьо — разтревожена го прекъсна Марта — Матьо, знаеш, че не съм преславна. Наистина ли мислиш така за мене?

– Това е съвсем различно — не отстъпи той. — Ти имаш достатъчно слава, отдавна не й се радваш, нито я забелязваш. Но считаш, че не е справедливо твоите заслуги към човечеството да бъдат подминавани. А не може да е другояче, тъй като те не са известни никому. Е, може би на мене и на още пет-шест души. Освен това, каква заслуга беше например твоето непростимо лекомислие при срещата ни с доброжелателно настроените извънземни? Те искаха да помогнат на хората, те ни разрешиха да им зададем един въпрос, който е от капитално значение за човечеството. И докато моят мозък щеше да се разпадне от напрежението да прецени кое е най-важно, ти безгрижно ги попита как би изглеждало животинче с име Ушо-Кожушо. И тъй, аз изгубих съзнание, възстановявах се шест месеца, а ти получи фигурка на животинче, което би могло да носи името Ушо-Кожушо.

– И какво? — проговори Марта с глас на наказано дете. — Животинчето си е много хубаво. Нà, стана емблема на световния детски съюз. Да не говорим пък колко му се зарадва някога си Борис. После и Мария много го обичаше и дълго си игра с него.

– Е, щом поставяш забавлението на децата си по-високо от човешкия просперитет, няма защо да се чудиш, че човечеството недооценява спасителните ти операции, които от време на време провеждаш в негова чест.

– Но аз винаги имам силно желание да върша добро. Какво съм виновна, че съм с такъв един невъзможен характер? Сигурно ти е непоносимо трудно да живееш с мен. И въобще, как ли ме изтрайваш?

Да, тази Марта винаги успяваше да разнежи хората. Сполучи и този път. Нейният възлюбен съпруг я прегърна, погали раменете й и захвана да я успокоява:

– Не говори така, Мартичка. Знаеш, че те обичам, знаеш, че животът ми с тебе е… приключение. И не приемай упреците ми така болезнено. Ти наистина вършиш огромни услуги на земните жители. Кой разгада тайната на Бермудския триъгълник? Ти. И оттогава там нищо не изчезва.

– Не съвсем нищо — Марта веднага използва случая, за да възрази. — Завчера четох, че когато пътувала по онези морета, на една арабска принцеса й изчезнали бижутата.

– Да, но те били застраховани, така че ти не бери грижа за арабската принцеса — усмихнато съобщи Матев.

– Как да не бера грижа? Аз съм част от този свят и не мога да понасям, когато някой някъде из него безобразничи. Независимо дали е земен или извънземен жител. Аз по цели нощи не спя, терзая се, а те ежеминутно вършеят като луди крави. И хич не се интересуват какво ми е на мене състоянието. Ето, и децата ги няма. А вече е късно. Ти, като глава на фамилия, няма ли да ми обясниш къде се е разпиляло съдържанието на този дом? Дори Маца Писанска не се окадява…

– Окадявам се! — обади се глас иззад прозореца и небезизвестната госпожа Писанска се показа доволно окадена.

Марта хлъцна. Нейната чиста, лъскава, копринена котка имаше вид на коминочистаческа четка.

– Къде си се подредила така? — скърши ръце Марта.

– Подредиха ме — поясни Маца. — Подредиха ме в камината.

– Кой?

– Чортелеците.

Марта безмълвно потърси с поглед помощ от своята опора в живота — силния мъж Матев.

– Мацо, изразявай се разбираемо — опита да овладее положението той.

– Окадиха ме чортелеците — натърти Маца и добави: — Ти ги знаеш.

– Какви чортелеци? Откъде ги знаеш? — Марта се извърна към съпруга си, възмутена от факта, че на него му е известно нещо, преди тя да го е научила.

– Но, Мартичка, това са фантазии. Това са… от старите ми ръкописи. Някога бях направил няколко приказки. В една от тях се говори за чортелеци. Те са нещо като малки дяволчета. Виреят само в Родопите. Напомнят на… палави духове.

– Досега единствено с палави духове и чортелеци не съм се срещала — заяви Марта.

– И те така казаха — се включи в разговора Маца Писанска.

– Къде са те? — войнствено поде Марта.

– В комина.

– Сигурна ли си?

– Съвсем.

– Значи, чортелеците не виреят само из Родопите — извади заключение Марта. — Матьо, вземи си бележка. Не е зле да ми дадеш тази приказка, за да се запозная по-обстойно с техния нрав.

Матев почти бе поласкан:

– Разбира се, с удоволствие. Ето я там. Зелената папка. А аз ще окъпя мадам Писанска, докато ти четеш.

– Ха! И прислужницата е липсвала от този дом, както забелязвам.

– Поиска да иде на театър.

– Как ли не! — отново се намеси котката. — Целува се с водопроводчика.

Съпрузите Матеви изпратиха с тактично мълчание тази реплика, после Марта отклони разговора:

– Тебе да не би чортелеците да са те научили да приказваш?

– Фу! — изфуча Маца Писанска с велико презрение. Матев се опита да я вземе, без да изцапа дрехите си, понесе я към банята и захвана да я увещава:

– Ще видиш, нищо няма да ти стане…

– Като че ли не се мия постоянно — опита да се измъкне котката.

– Ще те окъпя внимателно, с много малко вода.

Госпожа Писанска разбра, че няма да се отърве, и изсъска.

– Само да ми паднат!

– За чортелеците ли споменаваш? — се заинтересува Матев. — Може би твърдиш, че наистина ги има?

– Що не си изчистиш комина? — Маца стана съвсем нелюбезна. — Вместо да ме къпеш!…

– Мислиш ли, че ще изчезнат след почистването?

– Поне ще станат черни като мен.

– А иначе какви са?

– Тъмносивкаво-кафеникави.

– Много точно определение — похвали я Матев, докато изцеждаше шампоан върху гърба й. — А сега се постарай да не се дърпаш, да не мяучиш, да не ми хъкаш…

И той заработи с душа.

Госпожа Писанска изпълни молбата му с известни уговорки — без да се дърпа, да мяучи и да хъка, в даден момент внезапно се изтръгна от ръцете му и се покатери по завесата, като ръсеше едри парцали сапунена пяна след себе си. Матев я погна с подвижния душ и… всъщност не се разбра точно кой кого къпе. След като процедурата бе доведена до някакъв край, започнаха увещания относно изсушаването с хавлия и сешоар.

В това време Марта, излегната на дивана, смучеше парченце пчелна пита и четеше.

Марта довърши приказката малко преди Матьо да внесе на рамото си изсушената и разкрасена мадам Писанска.

Марта се развесели, взе котката в скута си, целуна измокрения си съпруг и каза:

– Брей! Ти си бил много „фолк“ бе, Матьо, и си доста възрожденски. Не подозирах. Имал си, значи, и такива тенденции в творчеството си. Защо не си ги развил? Сега са модни.

– Само да искам. Ти знаеш ли какви ми ги наприказва тая дама, докато я сушах? Според нея нашата градина е нещо като бална зала или дискотека за разни самодиви, нимфи, феи или дриади. В зимника живее караконджо и отглежда хлебарки.

– Хлебарки! — писна Марта. — Веднага да ги напестицидиш. Това е единствената жива сган, която не мога да търпя!

– Срещу въпросния караконджо, искам да кажа, в срещуположния ъгъл на избата, пък се бил инсталирал един симпатичен домашен дух, който не само подкрепял устоите на къщата, но и пъдел хлебарките и мишките. Само дето си имал малка слабост — от време на време счупвал по някоя бутилка, за да си пийне винце. Пък аз се чудех защо така ми се пукат бутилките на умерена и постоянна температура.

– Този дух заслужава да бъде почерпен, аз лично ще се погрижа — рече Марта. — И още нещо да се въди наоколо?

– Едно маломерно таласъмче в пощенската кутия. Страшно ученолюбиво. По цели нощи чете забравените вестници и затова не прави пакости.

– Как ли ги чете на тъмно?

– Таласъмите, доколкото съм осведомен, виждат като котките…

– Как ли не! — се обади Маца Писанска. — Ние виждаме и денем. А той денем въобще не се вижда.

– Гледай какви ценни сведения! — Марта погали котката и я зави с шала си. — Стой сега мирно, докато изслушам господаря ти.

– Господар! — не миряса Маца. — Аз съм му господарка. Кой на кого отваря вратата, а?

Марта я натика под шала и заповяда:

– Докато задавам въпроси, ти ще мълчиш! И какво още, Матьо?

– Някакво си тралала. Съвсем непозната за фолклора персона. Стои на ветропоказателя, когато няма вятър, а когато има, се крие в основата му и пее: „Тралала, тралала“.

– Аха. Навярно заради това ветропоказателят скрипти. Я, моля ти се, намери някой храбрец да се качи на покрива и да намаже с машинно масло този ветропоказател.

– Няма защо да търся. Твоят собствен син с удоволствие ще осъществи операцията.

– Ама него още ли го няма? — сети се Марта. — То бива и бива любов, но чак толкова!

Матев присви очи и подхвана заядливо:

– Интересно. Госпожата се безпокои за пълнолетния си и як като зубър син. И пет пари не дава за крехката си дъщеричка.

– И четири пари няма да дам. Чух я как се прибира, още докато ти къпеше Писанска. Влезе си в стаята и се спотайва, за да не я каним на вечеря. Въобразила си е, че има склонност към пълнеене.

– Тая ръжена сламка! Тя трябва да носи вместо шапка чугунен тиган на главата си, за да не я отвее зефирът.

Матев измъкна Маца изпод шала и я помоли:

– Щом можеш да говориш, свърши и ти поне една работа — повикай Мария на вечеря. На тебе, надявам се, няма да откаже.

– Няма да ида! — И като забеляза, че Матев е обиден, поясни: — Тя слуша.

Вратата се отвори и в рамката й като на картина се показа Мария, или както бе всеобщо известна — малката Матева. Тя церемониално сне лъскав тиган от главата си, направи реверанс в три стъпки по правилата на испанския двор и поздрави:

– Аве, Цезар, тези, които ще бъдат отнесени от зефира, те поздравяват! — след което падна на колене пред майка си, поднесе й тигана като огледало и удари чело у пода в позата на китайска робиня. — О, господарко на Поднебесната империя, красотата ти сияе по-ослепително от Слънцето.

Матев изръкопляска пресилено:

– Браво, браво. Защо ли й трябва на прислужницата да ходи на театър? Имаме си го вкъщи.

– Ха! Театър! — се обади Маца.

А Мария набързо се надигна и попита:

– Добре ли чух?

– Съвсем добре — отвърна Матев — госпожа Писанска, изглежда, отдавна е хранила въжделения да слиса прогресивното човечество.

– А непрогресивното? — поиска уточнение малката Матева.

– То няма как да бъде поразено. Вярващите християни ще я обявят за чудо Божие, мюсюлманите — за говорещ демон, да кажем, будистите — за превъплъщение на стар и учен дух, а някои диви племена може и да я обожествят.

– Че нали някога в Египет е имало богиня-котка. Бубастис. Оха-ха! Мацинка, сега ще ти лепна още едно име — Бубастис. Не ме гледай недоволно, тя е била богиня на радостта. На галено ще ти викам Буба.

– Буба! — едва изплю звуците Маца Писанска. — Аз да не съм кучка!

– Аз пък да не съм коя да е, та ще ми опонираш? Още не съм те обожествила, Буба такава!

– Само котка-божество липсваше на този кротък дом! — мрачно поде Матев. — Писанска току-що ми обясни, че тук навсякъде гъмжи от самодиви, феи, дриади, нимфи, духове, караконджули, малогабаритни таласъмчета и някакво си тралала, което виси на ветропоказателя.

– Бубо, ти си малко „тралала“ — й каза Мария.

– Ти пък си голямо „тралалала“ — отвърна Маца-Бубастис Писанска и се вмъкна под Мартиния шал.

– Забелязахте ли? — се обърна Мария към родителите си. — Оказа се, че аз съм голямо „тралала“ в току-що споменатия кротък дом. И с какво ли трябва да се занимавам в битността си на голямо „тралала“? Не ми се виси на ветропоказателя.

– Що не изчистиш тези гадни чортелеци, а? — предложи Маца Писанска изпод шала.

Наложи се да бъде обяснено и на Мария кои са чортелеците и имат ли те почва у нас. Тя рече:

– Я не ме баламосвайте и кажете как го правите този номер с госпожа Писанска.

Матев вдигна очи към небето, но тъй като никаква помощ не дойде от там, той само рече:

– Не е ли все пак време за нашата среднощна вечеря?

– Аз няма да вечерям без Борис — оповести Марта.

– Тогава що не почистиш чортелеците? — се дочу гласът на Маца.

– Това четириного ми действа както Катон — на Римския сенат. Нали той беше, дето все повтарял: „Картаген трябва да бъде разрушен“, та „Картаген трябва да бъде разрушен“? — попита малката Матева и се обърна към Писанска: — Ти как предлагаш да стане почистването на чортелеците?

– С онази гнъсна прахопищялка.

– Ооо! Готова си да изтърпиш дори гнъсната прахосмукачка, само и само да премахнем гадните чортелеци. Те — какво? Нащипаха ли те, или ти подвикваха непристойни закачки?

– Напудриха ме.

– Със сажди — поясни Марта.

– И с пух от онази гургулица, дето ми се подиграваше.

– Охо! Гургулицата ти се подиграваше! — разсмя се Мария. — И как?

– Викаше ми „гу-гу“.

– Да. Сериозна причина, за да я изядеш — смръщи вежди малката Матева. — Ами ако аз изведнъж реша, че ти ми се подиграваш, наричаш ме „мяу“? И взема, че те изям?

Маца я погледна уплашено и се шмугна под дивана. Мария се просна на пода и продължи:

– С ориз и с гъби. А може би — с дафинов лист, вино и праз?

– Не ти подхожда да плашиш хайванчето — уморено каза Марта. — Не забравяй, че то все пак е хищник и по законите на рода си е длъжно да ловува.

– Някои хора имат необяснимо поведение — влезе в разговора Матев. — Само преди час-два или… пет, да кажем, ти, Мартичка, упрекваше същото „хайванче“, защото то си бе уловило мишка. От твоите речи произлезе всичката бъркотия с говорещи котки и чортелеци. Ако не беше действала толкова безцеремонно. Маца никога нямаше да проговори…

– Брееей! — дочу се изпод дивана.

– А за някакви си чортелеци и дума нямаше да стане…

– Брееей! Нека те да те окадят, пък да видим тогава.

– И въобще, хайде да престанем да се правим на дивни и чудни, да седнем най-после да вечеряме…

– Върна ли се прислужницата? И Борис го няма още. Няма да ям! — заяви Марта.

– Добре. Не яж — със съскаща любезност се съгласи Матев. — Ние пък ще ядем. Вечерята е студена и е сервирана отдавна. А на тебе ще ти пожелаем лека нощ и приятни сънища.

– Да, много приятни! — Марта седна до рояла и запя старинен романс „Прогонихте съня от моите очи“.

– За бога, престани — събра молитвено пръсти мъжът й.

Ръцете на Марта се отпуснаха като попарени цветя. Гласът й секна. Недоумението и тъгата, с които погледна съпруга си, го накараха да каже:

– Не, Мартичка, не мисли, че са ми дотегнали твоите среднощни песни. От времето, когато приспиваше децата, та и до днес най-чистото ми удоволствие е да чуя как гласът ти залива тъмната градина. Но работата е такава: Маца твърди, че самодивите, вилите, феите или нимфите танцуват само когато ти пееш.

– Дори когато пея ария от Хендел?

– Тогава танцуват бавно — се обади госпожа Писанска като че изпод земята.

– Значи, няма спасение — те може би ще танцуват и „Полиелея“ на свети Йоан Кукузел?

– Стига да го пееш ти — подчерта Маца-Бубастис Писанска.

– Бубо! Не се подмазвай! — я смъмри малката Матева. — Няма да развращаваш чрез ласкателства хубавата ми майчица. Хайде с нас на вечеря! А ти, маменце, си пей романси колкото ти иска душата. Щом на някого му се танцува, нека танцува. Нали от това вреда няма?

– Няма — потвърди Маца.

– Вече ми се отщя — се оплака Марта. — Ще си легна. Макар че вие „прогонихте съня от моите очи“.

– Не е беда, Мартичка. Ще ти дам да прочетеш подходяща приказка, тъкмо съм те хванал за ревностен читател.

– Дай — унило се съгласи Марта и Матев бързешком втикна в ръцете й приказка.

Марта се усмихна, прочете заглавието „Градът на прогонените сънища“, помисли си: „Толкова недосънувани неща има по света, а аз си губя времето да стоя будна“, прегърна възглавницата и заспа.

Звън на счупено стъкло я събуди късно сутринта.

„Станали-нестанали от сън и захванаха да трошат“– й мина през ума в просъница. Долови предпазливи стъпки, тиха музика и се разсъни съвсем. Леглото на Матев беше празно. „Почнали са закуската без мен“ — констатира тя и се надигна.

Докато се къпеше, гласовете в трапезарията станаха гръмки, от време на време заглушавани от гласа на Борис. Марта облече кадифена, обвезана със сърма домашна роба и се появи, подобна на Савската царица.

Мария се хвърли на колене пред нея:

– О, господарко на сънищата, звездите бледнеят пред красотата ти.

– Добро утро, Мартичка — скромно поздрави Матев и я целуна.

– Добро утро, госпожо — почтително каза прислужницата.

А Борис вдигна майка си с една ръка, завъртя я около себе си и провъзгласи:

– Ура! Най-после ти се събуди! Ела ми на помощ, майко, тази тълпа тук се е побъркала. Убеждават ме, че Маца снощи е разговаряла с вас.

– И какво от това? — неопределено каза Марта.

– Как — какво? От час и половина те опитват да я интервюират относно някакви си чортелеци, а тя си лочи млякото, катери се по завесите, стои, гледа ги и навярно им се чуди на ума.

– Мадам Писанска! — строго подзе Марта. — Ще беседваш ли с нас или не?

Никакъв отговор. Борис се разсмя наново, а Марта отсече:

– Ако щеш! — и седна да закусва.

Матев с укор погледна котката:

– И това, след като цяла нощ ме увещаваше да напръскам камината с антикомарин? Да запаля огън и да хвърля в него сушена комунига, тинтява и вратика? Да изтичам до най-близката църква, да се снабдя със светена вода и да облея цялата къща?

Мълчание. И усмивки от страна на Борис.

Малката Матева избра най-сериозния си тон:

– Батко, известно ти е, че точно аз съм най-положителният човек в това семейство. И аз ти заявявам най-отговорно, че Маца употребяваше членоразделната реч почти литературно, с известни заемки от речника и словореда на мама.

Борис се замисли:

– Едно не мога да се досетя — qui prodest — кого ползва това.

– Кое? — не разбра сестра му.

– Представлението. Разигравате ми някакъв водевил или цирков реприз… Да не би да си показвате артистичните възможности и да се надявате, че ще ви дам по някоя роля в моя филм?

– Умрели сме ти за филма и за ролите! — изфуча малката Матева. — Освен това, татко вече си е свършил работата като сценарист и едва ли копнее да се показва из твоите филми, а мама и с бъклица няма да я калесаш!

– Ох, стана ми ясно. Ти ми се сърдиш!

И братът и сестрата подхванаха бурно обяснение, от което се разбра, че отначало Борис е ангажирал сестра си за изпълнителка на една крайно интересна роля, а след това е поканил за същата роля годеницата си. Малката Матева била изместена „малко вляво“, предложена й била друга роля, която не й харесвала, но всичките тези разправии нямали нищо общо с твърдението на семейство Матеви, че тяхната обичана котка госпожа Маца-Бубастис Писанска е проговорила. Никой не желае да будалка Борис, просто му се съобщава един факт, а пред фактите и боговете мълчат.

– Аз съм бог! — тържествено обяви Борис и млъкна.

Закуската завърши сред мълчание.

Борис стана пръв, извини се, че закъснявал, и излезе.

Малката Матева се зае да помага на прислужницата да вдигне по-скоро приборите, защото точно тази маса й трябвала за нещо много важно.

Матев запали лулата си.

Марта допиваше кафето и мечтателно се взираше през прозореца.

Тогава довтаса Маца Писанска и нададе глас:

– Отиде ли си онзи?

Всички зарязаха заниманията си.

– А, значи нарочно си мълчала заради Борис? — попита Марта. — И защо?

– Сърдя му се.

Малката Матева я награби:

– Дай да му се сърдим колективно! Ти — по какви причини?

– Смърди на парфюм.

– Оле-ле, ще ме попилееш! — разсмя се Мария и притисна Маца толкова силно, че тя съвсем по котешки й каза:

– Ххх!

– Смърдял на парфюм! — не преставаше Мария и майка й се почувства задължена да й напомни:

– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…

– Ха! На Борис! — гневно измърмори госпожа Писанска.

– Ау! Ау! — премрежи очи малката Матева. — Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи, не ти харесва парфюмът на Снежанка?

– Смърди на чуждо. Не се трае!

– Я да не говориш така за годеницата на Борис.

– Каквото си искам, това ще говоря.

– Леле, че опако добиче ни се случи!

– Вие всички сте опаки! — твърдо изложи преценката си Маца.

– Това не е далеч от истината — се съгласи Матев и погледна Марта. — Мила моя, не е ли по-добре да се оттеглим в моя кабинет?

Оттеглиха се.

– От какво си обезпокоен? — го запита Марта. — Надявам се, не от Мацините брътвежи за разни феи, таласъми и чортелеци.

– Не. Имали сме и по-необичайни посетители. Отнася се до годеницата на Борис. Знаеш, че е „получена“ по особен начин, и аз се чудя дали тя все пак е човек като всички, или госпожица Вещицата ни е подарила някакво подобие, само за да може Борис да види въплътен своя естетически идеал?

– Това е въпросът — мрачно каза Марта. — Не парфюмът дразни Маца, а „чуждото“, тоест нечовешкото. А на този „парфюм“ вече ухае и Борис. Я, моля, намери ми онова твое съчинение за госпожица Вещицата, сегашната госпожа У., което тя самата одобри като истинно и проникновено. Искам да си го припомня, докато ти правиш обичайната си предобедна разходка.

– За мене е чест и удоволствие — се поклони с прикрита ирония Матев. — Моля, заповядай. Но с какво ли ще ни помогне това?

– Не се знае — отвърна разсеяно Марта и зачете:

„Аз и досега вярвам, че нищо подобно нямаше да ми се случи, ако не бях мълчал толкова. И то принудително. Защото съм музикант. Когато човек свири по седем часа дневно, не може да приказва. Тези, които са си мълчаливи по природа, карат някак, някои пък свикват, но аз имам в главата си толкова мисли, че ако не ги извадя и покажа на някого, те се притискат, деформират се и накрая черепът ми заприличва на нар със сплескани зрънца. Те и при най-малкия удар могат да се пукнат и да размесят сока си. А от размесени мисли, чувал съм, се полудява.

И тъй, докато свирех сонатите на Вивалди, Корели, Тартини и други пиеси от стари майстори, у мен се затаи мисъл, която не на всеки мога да разясня. Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютня, струва ми се. И че ме водеха да посвиря на умиращата дъщеря на краля, защото тя бе пожелала това. Въвеждаха ме в просторна полутъмна стая. Там на високо легло, подпряна на възглавници, лежеше тя и очите й ме чакаха. Аз свирех, гледах я и се мъчех да попия чертите й, да скрия образа й под клепките си, защото тя беше прекрасна. Сребристорусите й коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните й зеници и от горчивата чупка над посинелите й устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта й, свирех песни, които никой не е слушал, и виждах пречупени през сълзите си как някакви думи трептяха върху устата й, но от тях различавах само една. Не знаех дали това е ласкаво название или името ми, чувствах, че смъртта е някъде наблизо, и свирех…

А когато видението ми се явеше на концерт, ръкоплясканията ме сепваха и караха да изпитвам някакво отвращение от това варварско събуждане. Мисля, че в такъв миг получих тоя малък тик, който понякога разтегля лявата ми буза.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко — признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха, и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и честна дума, не знам защо тя си въобразява, че е нещо повече от всички други. Обсипваше ме с грижи, а според мен няма по-жалко положение от това — жена да те обсипва с грижи, да ти носи плодови сокове през антрактите, да те пита не си ли изпотен, удобен ли ти е новият фрак… и все такива. Какво я засягаше удобен ли ми е фракът.

Не, наистина, нещо не ми достигаше и след концертите, когато идваха да ме поздравят и ми говореха, че съм свирел неизказано прочувствено, аз изпитвах неизразима скръб и все си мислех, че ето, ще умра някой ден, след години ще ме забравят и никой няма да знае как нещо не ми е достигало, колко съм бил тъжен, и никой няма да изплаче една сълза от съжаление към мен. А, интересно, аз не понасям съжаленията. Обиждам се дълбоко, ако ме съжаляват. Излизаше, че докато съм жив, не искам да ме съжаляват, а като умра, искам, и то след много години. Също както аз сега съжалявам Перголези, защото умрял тъй млад, или Моцарт, защото бил нещастен в любовта.

И други странни неща изпитвах. Когато слушах «Дон Жуан» от Рихард Щраус, ми се струваше, че препускам на кон към нови приключения, че се катеря по копринени стълбички към будоарите на непознати красавици и потъвам в дантелените им обятия, а живописта понякога ми въздействаше още по-силно. Измъчвах се страшно от това, че не мога да поговоря с кардинал Иполито Медичи, да целуна Лусинда Бермудес или да се потопя в моретата на Айвазовски.

Това състояние, съгласете се, не е нормално и аз наумих да се посъветвам с лекар, но тъкмо когато през главата ми мина тая мисъл, чух някаква особена музика отдалече. Че това беше траурен марш, не се усъмних нито за момент, но защо звучеше така подигравателно? И покъртително, и подигравателно. Като че ли някой се шегуваше и със смъртта, и с тъгата, и с всичко, достойно за уважение на тоя свят. Звуците идеха от много далече, но имаха невероятна притегателна мощ и аз тръгнах към тях, както се тръгва насън — без да можеш да дадеш обяснение за действията си.

В началото ми се счуваше, че музиката се отдалечава, после — че се носи някъде около мен, и тъкмо се спрях разколебан, от края на улицата се зададе шествието. Ковчегът беше открит и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха — че е млада и е много красива, и когато се изравниха с мен — че мъртвата носи чертите на моето видение — на умиращата дъщеря на краля. Сигурно съм пребледнял и съм се люшнал, защото някакъв минувач ме подкрепи и запита:

– Вероятно господинът познава покойницата?

– Не. Коя е тя?

– Хм. За нея говорят особени неща, не е хубаво да ги повтарям…

– Кажете, моля ви се!

– Невероятно е. Невероятно е даже това, че тая млада и красива жена е била доктор по биология и професор-психиатър. Носят се слухове, че правела експерименти, на които никой учен не би се решил, че изследванията й били във вреда на човечеството. Загинала при последния си опит, което ясно говори за това, че опитите й са пакостни. Останала с отворени очи и всички имали чувството, че е жива, и затова задържали трупа й няколко дни. Той не давал признаци на разлагане. Аутопсирали я, но тя пак продължавала да гледа със съвсем живи очи…

Може и да е говорил още нещо, но за мен това беше достатъчно. Чувствах се на дъното на ада. Бях мечтал стотици пъти за тая жена и за пръв път видях своя блян мъртъв, обкичен с цветя и понесен към гробищата. Струва ми се, че се огледах за нещо, с което бих могъл да се самоубия…

И тогава, на края на процесията, я видях отново. Без съмнение! Тя беше! Жива! Траурът лошо прикриваше коварната й усмивчица. Загледа ме и аз почувствах, че ми каза: «Не слушай брътвежи, аз съм жива! Жива съм и примирам от смях, като гледам печалните им физиономии».

Веднага ми дойде наум: сестра-близначка! Може би скръбната й гримаса напомня усмивка, а може би е мразила сестра си. И това се случва между близначки. Почувствах, че живея отново и че никакво значение нямат всички тия комедии на смъртта. Че съм открил спасението си.

Тръгнах след шествието. Не след шествието! След нея! Тя от време на време извиваше глава, като да се увери, че я следвам, или за да ми даде кураж, и по лицето й блуждаеше усмивка. Аз се взирах през разветия траурен воал, учудвах се на необяснимата й веселост и тогава изведнъж ми се стори, че е с брада, а друг път ми се мярна индианско украшение на носа й.

Шествието навлезе в гробищата. Мисля, че държаха речи, но не съм сигурен, защото гледах само нея. Спуснаха ковчега. Тя хвърли шепа пръст, както много други, и се отдалечи. Последвах я. Вървеше бавно, но аз, колкото и да се силех, не можех да я настигна. Бяхме излезли извън града. Затичах след нея, но и това не помогна. А вървеше бавно! Чувствах, че около мен се затяга някаква тайнствена примка, че нещо непознато ме носи към голямата неизвестност.

И ето, стигнахме високи стени с плътни двукрили врати, от тези, които поставят на гаражите. Вратите се разтвориха сами. Не се зачудих, има и такива механизми. Тя спря и ме покани с жест. Отвъд вратите имаше полукръгъл зид, тъй че никой минувач не би могъл да хвърли случаен поглед оттатък тези стени. Зад тях се ширеше градина. Отначало ми се видя обикновена, но после с непривична уплаха установих, че дърветата са изродени или са от непознати на Земята видове, или са просто… изкуствени. Зад тях се стелеха цветни лехи. Но в тези лехи не вирееха цветя, а… кристали. Разноцветни, искрящи, във фантастични комбинации.

Сигурно съм бил поразен от тая гледка, щом чак по-късно забелязах дома. А той надхвърляше рамките на всяко въображение. Защото… защото нямаше нито един прав ъгъл. Беше умопомрачаваща композиция от дъги, полумесеци, сфери и полусфери, форми, наподобяващи птичи крака, слонски зъби, медузи… Не беше дом, а бълнуване на шизофреник или модерен художник. Стъписан спрях, но тя ми кимна и аз влязох, забравил начаса колебанията си.

Когато стъпих в просторния кръгъл хол, подът се размърда под нозете ми. Сякаш ходех по тресавище. Дали беше необикновено мек килим или мозайка, направена от неизвестна материя, и досега не знам, защото винаги, когато минавах, се удивявах на новите й форми и цветове, които се сменяха в някакво хаотично безредие. Всред хола блестеше басейн, приличащ на огромно човешко око с фосфоресцираща зеница, а водата там имаше странно поведение. Тя беше изпъкнала в средата. Можете ли да си представите нещо подобно?

Дамата в траур ми посочи нещо, което би могло да се вземе за диван, ако не приличаше досущ на гигантски октопод. Със страх се доближих. Веднага най-близкото пипало се уви около мен и аз се почувствах седнал на необичайно удобно кресло, меко, пружиниращо, заемащо очертанията на тялото ми. Когато по-късно опитах да сменя позата си, то се превърна в лежанка, в люлка, сякаш предугаждаше желанията ми. За око на «октопода» служеше цветен телевизионен екран и по него се плъзгаха фантастични картини, но и те не бяха по-необикновени от рисунките по стените — някаква смесица от древното изкуство на ацтеките, маите и най-модерната живопис. Никъде не се виждаха лампи. Стенописите излъчваха светлина.

Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: «Къде съм попаднал? Коя е тая жена в траур?».

Тя се усмихна:

– Попаднали сте в моя дом. Аз съм вещица. Можете да ме наричате госпожица Вещицата.

«Но тя чете мислите ми! Това е ужасно!»

– Нищо ужасно. Даже е удобно. Не е нужно да се трудите да обличате мислите си с думи.

«Но аз ще се чувствам винаги разголен. Всеки човек има право и на скрити мисли.»

– Хората крият мислите си от страх пред себеподобните си, ако мислите им са грозни. От мен няма защо да се страхувате или срамувате. Аз познавам всякакви човешки мисли и, уверявам ви, самото чудо — мисленето, е в състояние да оправдае и най-срамната мисъл. Материята, раждаща мисъл, е толкова велико съвършенство, че и най-уродливият й продукт буди възхищение.

«Има ужасяващи, отвратителни мисли…»

– И те са достойни за възхищение, защото са създадени от нещо неизмеримо по-долно от тях — материята.

«Това само вещица може да измисли!»

– Великолепно! Вече свикнахте с названието, което ви предложих. А и няма нищо обидно да си вещица. Даже е ласкателно. Думата вещица произлиза от вещина — умението да се справя с природните сили. Умение, далеч надхвърлящо възможностите на обикновените хора. А завистта поражда ненавист. В миналото изгаряли вещиците на клада. Щом някой пожелае да научи малко анатомия и посегне към тялото на мъртвородено дете — на кладата! Някой се стреми да добие нови лекарства, събира билки, изпробва свойствата им… — на кладата! Някой прави примитивни химични или физични опити — на кладата! Някой вижда в бъдещето — в огъня! Хората винаги пращат в огъня тия, които ги тласкат напред. Ленивите умове не могат да прозрат целите на тези, които крачат пред тях. Човешкият прогрес всъщност е дело на вещиците — на вещите, на знаещите хора. А прогресът, казват, е настоящето, само че с няколко години напред. Днес никому не би минало през ума да съди някого за аутопсия на мъртвородено или за химични опити в общоприетите рамки. Но щом тези опити надхвърлят общопризнатото, с теб започват да се отнасят като с вещица. И да крещят за хуманност и идеали. Какво разбират те под хуманност и идеали? И как могат да си позволят да ме съдят? Пак ми става весело, като си спомня как ги изиграх. Обработих един труп тъй, че да добие пълна прилика с мен, и го оставих в лабораторията си, като инсценирах нещастен случай при експеримент. И те ме погребаха! Ах, как тържествуваха, като ме погребваха и колко тъжни се стараеха да изглеждат! А аз, като истинска вещица, вървях след погребението си и ловях мислите им. И се давех от смях пред нищожните продукти на техните тъй старателно образовани и възпитавани мозъци. Вас взех със себе си, защото вие имате красиви мисли. Познавам ви отдавна, слушала съм ви и съм се удивявала на това как майсторски умеете да възкресявате бляновете на композитори, измрели преди столетия. Но съм уверена, че вие все още не познавате себе си. Време е да престанете да съживявате мъртви мисли, време е да извадите на бял свят тези, които дремят във вашата черепна кутия, смачкани от теснотията. Ето този апарат (тя посочи окото на октопода-диван), ако желаете, ще записва вашите мисли…

«Хм. Станах опитно зайче.»

– Че защо? Нима е под достойнството ви да бъдете опитно зайче? Колко са надменни животните от човешки род. Приемат, че в името на науката, която служи на хората, могат да бъдат изтезавани всякакви живи същества с изключение на самите хора. Защо?

«Тя е провеждала експерименти върху хора!»

– Да. И върху себе си. В името на висшата хуманност. Убедена съм, че десет души могат да бъдат пожертвани за благото на милиони. Защо на разни военачалници се разрешават експерименти, тоест учения, при които могат да се пожертват до две на сто от войниците, а на учените не се разрешават дори съвсем безопасни опити над хора? Кое е по-важно за човечеството — ученията за превземане на някаква си кота или голямата наука за нравственото издигане на цялото човечество? Няма да крия, аз се занимавам с това. Искам да подобря мисленето на хората. Искам високоорганизираната мозъчна материя да престане да произвежда мисли от ниска проба. Но вие сте уморен и трудно възприемате това, което ви говоря. А може би и обстановката ви угнетява. Ще ви отведа във вашата стая, за да си починете.

Част от стената се отмести и откри заспало езеро. Всред водни лилии и водорасли плаваха двойка огромни лебеди. Около тях топяха клони във водата плачещи върби. Вещицата тръгна по водата. Последвах я и не потънах. Водата беше просто… под. А лебедите се оказаха изключително удобни легла.

Събудих се с приятното чувство, че съм спал в лодка сред тихи води, и видях, че лебедът бе променил мястото си, значи наистина ме е люлял върху гърба си.

Една стена се отмести и аз се намерих в градината, гдето под дърветата, върху огромна гъба пачи крак, беше сервирана закуска. Плодове, мед, мляко, топчета масло… Едва бях почнал да се храня, когато към масата се приближи лъскав черен котарак, кимна любезно, поне аз така изтълкувах жеста му, приглади мустаци и се настани на съседния стол.

«Е, вещица не може без черен котарак. Липсва само летящата метла.»

– Тя е вдясно от вас — се чу гласът на госпожица Вещицата.

Подпряна на едно дърво, се мъдреше проскубана метла с дълга дръжка. Засмях се. Гласът — също.

– Реквизит. А котаракът е възпитан и би ви правил компания.

Поднесох към котарака зелевия лист, върху който бе сервирано маслото. Той взе с лапа едно топче и го заблиза, както децата — сладолед. Беше забавна гледка.

Закусих.

«А сега какво ще правя?»

Гласът се обади:

– Съжалявам, заета съм, не мога да ви развличам, но ще ви представя една дама, с която вие отдавна желаете да се запознаете. Вървете след котарака.

Той ме отведе в една стая със старинни мебели. Докато гледах картините по стените, влезе… Лусинда Бермудес. Същата. Слязла от портрета на Гойа. Аз не знаех какво да кажа на тая загадъчна и иронична Лусинда, но тя с рядък финес поведе разговор и за няколко часа научих от нея за Гойа повече, отколкото някои от изследователите му научават за цял живот. Спомних си, че някога изпитвах желание да целуна тая тайнствена Лусинда, но сега това ми изглеждаше нещо отминало и маловажно.

Обядвахме заедно. Масата бе подредена по стар испански обичай, блюдата — с подправки…

Когато Лусинда се оттегли за следобедната си почивка, поисках час по-скоро да изляза на въздух.

Около най-високото дърво в градината се виеше стълбичка, а горе, в короната му, се забелязваше къщичка-наблюдателница. Качих се. От високо домът на вещицата изглеждаше като недостроена вила. Даже при нисък полет от самолет не би могла да се види необикновената му архитектура.

Доста по-късно попитах вещицата защо й е бил нужен подобен налудничав дом.

– Нищо налудничаво. Копирана е природата, а в природата всичко е много мъдро измислено. Природата не търпи абсолютно правите черти и ъгли и ги разрушава много по-бързо от формите, които тя самата е създала. В архитектурно отношение един кокоши крак е далеч по-съвършен от най-изящната йонийска колона, а пред простия житен клас трябва да се преклонят най-гордите кули, вдигнати от човешка ръка.

В края на градината белееше покривът на мраморна беседка. Запътих се нататък. До малкия фонтан в беседката Леопардовата Цецилия държеше своя хермелин, както е на портрета. И тази дама е будила любопитството ми и аз помислих, че ако Вещицата реши да ме запознае с всички отдавна измрели красавици, от които съм се възхищавал, това ще й струва доста труд. Помислих още, че ако и Цецилия поиска да ми говори за Леонардо да Винчи, ще заприличам на студент по история на изкуствата. Но Цецилия каза:

– Аз не го познавах много добре. Той ме рисува по поръчка и на сеансите винаги присъстваха слугите на моя любим, а пред слуги не е приятно да се говори. Обаче един от тези слуги…

И ми разказа една тъжна и безкрайно увлекателна история, в която един от слугите беше предрешен благородник от Братството на свети Вем. Членовете на това братство наказвали престъпниците, избегнали правосъдието.

Беше много интересно, но когато тя ми напомни, че вероятно вече ме чакат за вечеря, аз се сбогувах с чувството, с което човек излиза от музей. Забързах към вилата, като си казах:

«Само дано не ми натрапят за сътрапезник инквизитора на Ел Греко.»

– Не се безпокойте, не ви грози тая опасност — се обади Вещицата и се надигна от октопода-диван.

Тя беше в дрехите на мащехата на Снежанка. Гледали сте филма «Снежанка» на Уолт Дисни? Мащехата е покрита с черно кадифе от глава до пети, светлее само лицето й. И златната корона.

– Разходката из миналите векове не ви се понрави съвсем. А сантименталният пейзаж на стаята ви? Отегчава. Всеки човек се чувства добре само във времето си. А ние, вещиците — в бъдещето.

«Защо постоянно напомняте, че сте вещица?»

– Това бе в тон с вашите мисли. Вие живеехте с миналото. Видяхте, че то не е толкова привлекателно.

«Но откъде извадихте тези портретни дами? Или бях жертва на внушение?»

– Не. Дамите са истински. Доколкото истинска може да бъде една реставрирана икона. Аз реставрирам хора. Достатъчен ми е един добър портрет. Лицата на хората са пълно отражение на техните мисли. Ако някой греши при определянето на мислите според лицето, то за това не е виновно лицето, а неопитността на наблюдателя. Абсолютно неверен е изразът «ангелско лице, дяволско сърце». Просто наблюдателят се е излъгал от съразмерните черти и не е прочел уродливите мисли, които могат да се таят в някое ъгълче на окото или зад презрително стиснатите устни, или в деформираните уши. И тъй, аз вземам един не особено сполучлив човешки екземпляр, насаждам му мислите, които са присъщи на… Перикъл например, и неговото лице се изменя и добива чертите на Перикъл. И ако от някой престъпник, осъден на смърт, аз възпроизведа Джовани Бокачо и този нов Бокачо подари на човечеството своя нов «Декамерон», какво лошо има в това? На пръв поглед би трябвало и престъпникът, и човечеството да ми благодарят. Но не! Оказва се, че всеки човек, дори най-несъвършеният пропаднал тип, държи да е това, което е. И не желае да бъде подменен нито с Шекспир, нито с Айнщайн, нито даже с Хера Людовизи или Херкулес. И съм принудена да действам против волята им. Защото никоя наука не може без жертви. А моите жертви не са много и понякога, след като свърша опитите си, аз връщам обичайния им вид. Но и това не задоволява ревнивите ми съперници, които не могат да се примирят с това, че са по-неспособни от мен. И се стараят да ме обвържат с разни закони на хуманността, и то във век, в който същите тия учени глави помагаха на неуравновесени политици да преработват в сапун милиони човешки трупове. Излиза, че да превърнеш хора като Хари Бор в сапун е позволено, а да направиш от престъпника нов Якоб ван Хоф е противочовешко. Звучи парадоксално. Наистина, от промяната при експеримента моите «опитни зайчета» може би ще живеят по-малко, но аз съм убедена, че е по-добре да живееш една година като Емил Фишер, отколкото двадесет — като затворник или разносвач на разхладителни напитки.

«Това не е много окуражително за мен. В кого ли ще пожелае да ме превърне?»

– Не се плашете. Вас нямам намерение да преработвам. Достатъчни ми са вашите собствени красиви мисли. Съгласете се, че даже една вещица има нужда от някой човек с красиви мисли, който да й вдъхва увереност в доброто начало у хората.

Съвсем не твърдя, че предавам точно думите й. Нима човек може да улови хода на мислите у личност, която сама твърди, че е вещица? Аз подреждам думите според собствения си начин на мислене. Не ми се удава да възпроизвеждам главозамайващите скокове на фразите й, чиято логичност разбирах доста след произнасянето им. Беше ми нужно време, за да ги свържа и възприема.

Тази нощ за спалня ми бе отреден ъгъл край селска ограда. Трева по пода, три прецъфтели глухарчета — легло и фотьойли, и едно цъфнало — масата.

«Ще се чувствам като джуджето, което си е направило канапе от глухарче.»

– Нали като дете завиждахте на това джудже?

«Тя знае и това, което някога съм си мислил!»

– Всяка мисъл издълбава печата си върху лицето.

«А вие като заличавате белезите от мислите на своите „опитни зайчета“, не смятате ли, че изтривате и нещо, което никога не се е срещало в природата? И най-грубият и прост човек може поне веднъж да измисли нещо необикновено.»

– Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално, или такива, които и без това са осъдени на смърт. Тази, която превърнах в Цедилия, бе повехнала уличница, която се готвеше за самоубийство. Намирам, че постъпих хуманно, като се възползвах от нейния жив труп, вместо да го предоставя на земните червеи.

«А Лусинда?»

– Тя беше смъртно болна от рак.

«Нима смъртта може да се спре, ако на човек се насадят чужди мисли?»

– Както виждате! Истинската Лусинда не е боледувала от рак. Приемайки новия си вид, тялото на болната изхвърли неприсъщата за новата си форма болест.

«Но това са истински чудеса! Защо не ги направите достояние на хората?»

– Ха! Те толкова държат на своята «хуманност»! Лека нощ.

Мирисът на окосено сено ме приспа. Вероятно и това беше един от «парфюмите» на вещицата, за които ще спомена по-късно.

Събудих се, защото някой гъделичкаше носа ми със сламка. А този някой беше момиче в модни дрехи, с разпуснати коси и сандали. Трябваше да потрия очи, за да се уверя, че е самата Вещица.

– Ставайте! Днес имам почивен ден. Ще ходим на разходка.

Това бе най-веселият ден в живота ми. Скитахме из някакви гори, къпахме се, обядвахме и вечеряхме в някакви селски ресторантчета.

Тя се смееше, размахваше сандалите си, вдигаше прах с босите си крака и се подиграваше на моя «начин на живот».

– Възхитителна биография! Родителите ти те влачеха на безкрайните си турнета по света и те затваряха в хотелските стаи, за да свириш. След това започнаха твоите безкрайни турнета. Хотели, концерти, договори, кратки почивки и пак отначало. Роднините ти измряха, приятели не можа да намериш, тая особа, която се мъкне след теб в качеството си на официална приятелка, те продава от импресарио на импресарио, без ти да забележиш. И взема големи проценти, за да те склони да свириш на някой извънреден концерт. Ти минаваш за разсеян глупак, защото си изцяло погълнат от музиката. Но тя не ти е достатъчна. Другите музиканти по време на изпълнение мислят дали ще им излезе някой труден пасаж, как ще завършат фразата, а по-неподготвените — и с какъв пръст ще изсвирят даден тон. За теб музиката е средство за неизпитани преживявания. Нещо като опиум. Твоята неукротима фантазия прескача рамките на обикновеното музициране и те довежда до образно виждане. За теб гамите имат цветове, пиесите са наситени с видения. Ти се опияняваш от музиката и съзнанието ти създава нови светове, но те отлитат след свършването на творбата. А аз бих искала да останат. Да имат право на живот.

«Значи, подлежа на преработка!»

– Не бъди подозрителен. Искам да постигнеш сам себе си. Освен това не си въобразявай, че мога да превръщам хората в когото си поискам и от някой едър месар мога да направя Езоп. Трябва да се потърсят близки по костен строеж типове…

– И тогава?

– Ха-ха-ха! Ти си представяш някаква кухня, в която нещастниците се преваряват всред страшни мъки. Няма що, фантазията ти е старомодна. А нещата са далеч по-прости — няколко дни приятен сън всред моите хубави «парфюми»… Засега опитите ми са единични. Но са достатъчни само слуховете за тях, за да ме преследват. Много държави искат да ме спечелят… И мен не ме тревожат нападките на моите колеги (те вдигат глас в защита на хуманизма, защото подозират как могат да бъдат използвани моите открития от недобросъвестни хора), а именно тези — на недобросъвестните, които си въобразяват, че трябва да господарстват над планетата. Аз съм по-силна от тях, макар че действията им сериозно ме заплашват. Но, струва ми се, можем да поживеем спокойно още десетина дни в тая вила.

И тя ме въведе в градината през някаква врата, която съвсем не се забелязваше.

Отнякъде се носеше музика. Първата балада на Шопен. Спрях и се заслушах. Изпълнението беше съвършено. Такова, каквото съществуваше само в представите ми.

– Кой свири? — се сепнах, след като звуците затихнаха.

Тя се засмя:

– Мислиш ли, че би се намерил пианист, който да изпълни по тоя начин Шопен?

– Електронна уредба?

– Не, това е твоята собствена представа. Материализирана. Ти не си пианист и винаги се дразнеше от това, че пианистите свирят Шопен твърде недодялано. Ти знаеш как трябва да звучат творбите му, но не владееш пианото. Моите апарати записаха твоите представи и ето ги — достойни за възхищение.

А това, което чух отпосле, ме разплака. Това бяха моите мечти, моите сънища, заговорили с гласовете на непознати инструменти.

Когато божественото видение от звуци изчезна, тя каза:

– Ето музиката, която бе изтръгната от твоя събуден от летаргията мозък. От твоя затлачен от тежкия товар на чуждата музика мозък. От днес ти си творец! Нека отпразнуваме твоето раждане!

И тоя път се разместиха някакви стени и откриха зала, прилична на пещера, издълбана в ледена планина. Всичко блестеше — от ледените висулки по тавана, до пода, застлан с искрящ сняг. Прозрачни статуи, поставени на най-неочаквани места, издаваха тих звън, който се сливаше в някаква небесно чиста хармония. Всред залата бяха наредени, или по-скоро пръснати в безредие, ниски маси, а край тях, излегнали се на лежанки като древни римляни, пируваха двайсетина мъже и четири жени. Всички облечени в бяло. Две от жените — Лусинда и Цецилия — познавах, останалите две не бяха тъй красиви, но въпреки това мъжете им оказваха далеч по-голямо внимание. Мъжете бяха на най-различна възраст, с най-разностилни облекла. Струваше ми се, че някои от тези лица бях виждал някъде, но къде и кога, не помнех.

– Само на портрет! — усмихна се на мислите ми госпожица Вещицата (междувременно бе успяла да надене някаква сребристобяла мантия) и се обърна към присъстващите: — Дами и господа, представям ви — и тя спомена името ми. — Тази вечер ще празнуваме неговото раждане като творец.

Господата ме поздравиха шумно, а дамите ми кимнаха приветливо.

После всичко беше като във вълшебен сън: красивите и умни думи, които тези хора си разменяха, ястията и питиетата — всички в бял цвят, независимо от вкуса, снежинките, които прехвърчаха, без да се топят, танците, в които и аз взех участие… Такава чудна белота навярно има само в душите на новородените. А над всичко звънеше кристална музика като капки вода над тънък лед.

Когато всички захванаха да се разотиват, госпожица Вещицата се приближи до мен:

– Е, как ти харесаха моите реставрирани гении?

Тръснах главата си, за да пропъдя зашеметяващата мисъл. През цялото време не ми беше дошло наум, че може да вечерям с Рьонтген или мадам Кюри, макар и реставрирани. Всъщност, признайте си честно — ако ви дадат истинска всепризната картина и копието й, ще ги различите ли? Даже ако сте специалист, няма да минете без химична и кой знае още какви експертизи. Изведнъж ме завладя страх. Дали и аз не приличах вече на някой мъртъв гений?

– Ето ти огледалото — ми отговори Вещицата. — Надявам се, че все още помниш лицето си.

Лицето в огледалото беше моето, но аз вече се съмнявах във всичко из тоя дом.

«Огледалото може да не отразява истинския ми образ.»

– Огледай се в басейна или в езерото в градината.

Езерото в градината люлееше отразената луна, а някъде около него въздишаха еолови арфи. Огледах се. Бях аз, сякаш малко променен, но на лунна светлина всеки би изглеждал по-различен. Докато гледах лицето си в рамката от лунни лъчи, нещо бе станало с еоловите арфи. Те свиреха втората част от квартета на Шуберт «Смъртта и момичето»! Не знам дали имате понятие от еолови арфи — това са обтегнати струни, които потрепват и звънят от вятъра. Те не биха могли да свирят «Смъртта и момичето» и все пак това, което чувах, бе Шуберт, втора част, анданте кон мото! Потърсих с поглед Вещицата, за да ми обясни. Тя се беше излегнала на мраморната ограда край езерото, косите й се пилееха и водата мокреше краищата им. Изглеждаше мъртва. Изтичах към нея, докоснах ръката й. Студена. Закрещях, сграбчих я. Тогава усетих топлината й. Ръцете й бавно се вдигнаха, за да ме прегърнат.

От тоя миг сякаш потънах в забрава, която трая може би една нощ, може би десет. Не помня. Помня, че проклинах светлината и чаках здрача, за да се втурна към градината и да я търся. Намирах я на най-неочаквани места — под бурените до оградата, на гърба на лебеда-лодка всред езерото, а понякога я свалях от клоните на някое от тези чудовищни дървета. Бях замаян. Но въпреки това отрезнях за секунда, когато веднъж видях, че златистото украшение-гущерче, закрепено над челото й, оживя и се скри в тревата.

Тя се усмихна:

– Толкова ли е странно, че една вещица се кичи с гущери?

– Но това е отвратително!

– Гущерчето е част от природата, както и аз. Може и аз да му се струвам отвратителна. Ние, хората, не сме свикнали да се съобразяваме с мнението на животните и всичко друго, което ни окръжава. Аз съм частица от космоса и нищо от целия безкраен космос не ми е чуждо — нито гущерите, нито съзвездията, нито глоговете по синорите, нито най-долния изверг от човешки произход.

– Тогава защо искаш да ги промениш тези изверги?

– Винаги по-силните, по-висшите, по-добре устроените видове спомагат за еволюцията на по-низшите. Ако не го преследваха, заекът нямаше да бяга тъй бързо, ако антилопите бяха бавни и глупави, лъвът нямаше да се научи да им прави засади. Всъщност видовете взаимно се усъвършенстват. Само че едни видове са еволюирали по-бързо. Те спомагат за развитието на следващите и изчезват. Всичко изгрява и залязва. От взрива на мъртвите звезди се раждат нови светове. Световете отглеждат живот, който със смъртта си поддържа новия живот. И всички видове и светове в крайна сметка са равни. Направени са от една и съща звездна маса.

– Защо тогава, повтарям, с всички сили се стремиш да направиш хората по-умни и добри?

– Спомагам за усъвършенстването на видовете.

– И аз влизам в тези «видове»! И сигурно ще възпроизведеш от мен някой мъртъв гений.

– Не ставай глупав. Нима мислиш, че бих развалила Коперник, за да направя от него Юго? Казах ти, гении правя от отпадъчни материали, а не от други гении.

– Но аз не съм уверен, че съм аз. Може да си отнела паметта ми, може да си ми насадила чужди мисли, може… всичко може. От теб всичко бих очаквал.

– За да се убедиш в моята добросъвестност, ще ти предложа нещо твърде рисковано за мен. Ще отидем в града, където най-много те познават. Там, в банката, имаш касета. Тя се отваря само ако бъде докосната от твоите пръсти. Отпечатъците на пръстите все още никой не е успял да промени. Ще се увериш, че си ти, ще представиш творбите си, за да получиш признание и като композитор, а аз междувременно може би ще успея да свърша малко работа.

И ние потеглихме. Тръгнахме пеша. Край някакво поточе спряхме да починем. Аз сложих глава на коленете й… и съм заспал. Когато се събудих, главата ми все още беше на коленете й, но се намирах в луксозна стая със спуснати завеси.

– Е, хайде! — каза тя. — Вече е единадесет, а твоят професор има часове в консерваторията до дванадесет. Не е зле да му се обадиш.

Професорът ме посрещна с прегръдки и нескрита радост:

– Къде потъна, по дяволите! Бива ексцентричност, но всичко има граници! Полицията те търси.

Засмях се. Усетих, че съм станал хитър и съобразителен, иначе не бих отговорил:

– Една очарователна дама. Най-после истинската любов. А имах нужда и от пълна почивка.

– Слава богу! — възкликна професорът. — Най-после си се отървал от тая пиявица, дето те използваше. Знаеш ли, че тя води дело за твоето наследство?

– Ще припадне, като чуе, че съм жив. Да вървим в полицията.

Там се отнесоха с мен като с любимо дете, което прави пакости. Помолиха ме друг път да им се обаждам, когато реша да изчезна. Те щели да пазят в пълна тайна къде съм.

Професорът ме покани на обяд. У тях забелязах, че през цялото време съм носил някаква чанта, без да знам какво има в нея. Отворих я. Партитури на две симфонии, четири соло цигулкови сонати, един квартет и някакво голямо произведение за мъжки и детски хор, оркестър, попълнен с особени инструменти и алт.

Показах ги на професора. Той започна да вика, да ругае, нарече ме идиот и говедо, задето досега съм пазил всичко това, зазвъня по телефона и събра елита на музикалния свят. Веднага най-известните диригенти се скараха кой да вземе партитурите; цигулковите сонати бяха поделени между най-именитите ми колеги, единствен квартетът получи по-малко внимание, но най-сетне и Чайковски не всеки ден е писал шедьоври.

Междувременно бях нападнат от журналистите и вечерните вестници излязоха със сензационни заглавия. «Изчезналият виртуоз се връща като композитор» и тям подобни.

Следобед отидох в банката. Изтеглих голяма сума, извадих от моята касетка стар индийски пръстен, баснословно скъп, и тръгнах да се прибирам. Но къде? В залисията не бях запомнил къде живея. Или това беше трик на госпожица Вещицата? Направи от мен това, което искаше, и ме пусна да се саморазвивам! Тая мисъл ме влуди. Значи няма да я видя повече!

– Добър вечер, Неверни Тома!

Едно такси спря до мен. Тя беше в него. Прегърнах я, като че ли не съм я виждал от години, и поставих индийския пръстен на ръката й. Отправихме се към нашата квартира. Една къща с висока ограда на края на града. Вещицата беше в траур, забулена с дълъг воал. Като останахме сами, тя хвърли воала.

– Кого жалиш?

– Пропуснах да ти дам наставления — отвърна тя. — Аз съм твоя годеница. Жаля сестра си, чието тяло чакам да пристигне от Южна Америка, за да го погреба на родна земя. Ще се появявам винаги в траур. За мен е опасно да показвам лицето си.

– Защо не го промениш?

– Нали ще променя и мислите си.

– Една пластична операция не променя мисли.

– Месарските работи, тоест операциите, ме отвращават. И освен това, не намирам, че видът ми е лош. А ти огледа ли се в огледало, което не буди съмнения?

– Да. И да ти призная, струва ми се, че съм станал красив! Уж съм същият, а съм красив. Всички го забелязаха.

– И жените? Внимавай, красавецо, ревнива съм.

– Не се шегувай! Знаеш, че за мен ти си най-важното нещо в живота. Ти си… Ти си самият ми живот. Кажи, нали няма да изчезнеш и да ме оставиш да полудея?

– Даже ако се наложи да изчезна, помни, че си мой и че когато дойде времето, ще те повикам при мен. И не допускай и сянка от отчаяние, а чакай. Аз ще те повикам, ако ще между нас да стоят огромни разстояния, хорската ненавист, даже и смъртта.

Бях пиян от щастие. Какво разбирах аз дотогава от слава, любов и признание? Сега Фортуна ме засипваше с благосклонността си. Навсякъде срещах очаровани погледи, може би ми завиждаха, но не го забелязвах. Твърде много искаха да знаят коя жена ме е преобразила до такава степен. Узнах, че преди това съм бил стеснителен, нацупен, занесен, нервен и неприятен. Изведнъж намерих приятели — умни, сърдечни и искрени. Канеха ме непрестанно, но аз гледах час по-скоро да се измъкна, за да бъда сам с моята вещица. Тя не се показваше в обществото и това караше по-любопитните да не спят от мъка.

А аз спях ли? Струва ми се — не. Имах чувството, че ако заспя, тя ще се изтаи като съновидение.

Тя също не спеше. Може би защото знаеше какво ще се случи, и чакаше.

Питах я:

– От какво се пазиш? Ти си почти всемогъща. Кой може да те застрашава? Ще ти взема охрана.

– Излишно. Никоя полиция не би ме опазила от тези, които ламтят за световно господство чрез моите постижения.

– Кои са? Гангстери, шпиони?…

– И гангстери, и агенти на много държави. Твърде са силни и твърде са много. Трябва да заминем. Тялото, което чакам, пристигна от Южна Америка.

– Само още една седмица! В сряда ще чуя изпълнението на първата си симфония, а в четвъртък ще отпътуваме.

– Късно е — отговори тя. — Слушай!

Долу, в хола, се прокрадваха стъпки.

– Те са — каза тя. — Не се плаши. Завий се и се преструвай, че спиш. И помни, че ще те повикам. Каквото и да се случи, чакай! Не вярвай на очите си и чакай!

Целуна ме и притвори вратата.

След няколко минути откъм хола се чуха изстрели. С трепереща ръка завъртях телефона на полицията. За мое учудване отговориха. Мислех, че кабелите са прерязали. Полицаите пристигнаха веднага. Намериха я простреляна на осем места. Откриха и следи от присъствието на четирима души. Започнаха безкрайни полицейски разпити. Аз не умея да лъжа. Казах всичката истина и затова попаднах при вас, господа психиатри.

Да, моля, изследвайте психичното ми състояние! Не се обиждам. Аз самият на ваше място бих обявил за луд всеки, който твърди, че тая фантастична история е чиста истина! Но, надявам се, скоро ще се уверите в моя непокътнат разум! Даже прекалено скоро. Не чувате ли тая странна погребална музика — откъс от «Смъртта и девойката», примесена с откъс от Прокофиевия концерт за виолончело — и всичко това във вид на траурен марш, изпълнен от духова музика! И как подигравателно звучи! Тя се надсмива над смъртта. Ето и погребението. Тя го прекарва нарочно под прозорците на клиниката ви. Гледайте, уважаеми професори и доктори, как ви се вижда изражението на мъртвата? А как ви изглежда стройната дама накрая на процесията? А пръстенът, който блести и под траурния воал? Това е тя! Госпожица Вещицата отново върви след собственото си погребение. И ако пак я убият, тя ще върви и след следващото си погребение. Тя с безсмъртна, Ескулапови жреци, защото е частица от космоса и защото е вещица, а думата «вещица» произлиза от вещина, знание, умение да вижда по-далеч от вас, верните слуги на науката. Въобще, господа, това не е толкова необичайна история — някой да върви след погребението си. Херцог Алба удави в кръв Нидерландската революция, но тя тръгна след собственото си погребение. Сервет и Ян Хус, Бруно и Везалий също вървяха след ковчезите си. Не е възможно търсещият човешки дух да бъде напълно погребан. Не е възможно да бъдат изгорени вещиците. Но къде хукнахте, уважаеми професори? Да гоните госпожица Вещицата? Да, тя е ваш стар конкурент! Не се трепете напразно, господа. Няма да я настигнете, колкото и да тичате, тъй като никога простосмъртният няма да стигне гения, макар и той да крачи бавно. Важни са крачките, господа професори, а не бързината. А сега мога да си ида, нали?

Моите почитания, господа професори, моите уважения, господа доктори! Желая ви големи успехи, повече старание и по-малко завист, господа, по-малко завист!“

Марта затвори книгата и си каза:

„Тя вече би трябвало да е усетила, че мисля за нея и я викам, а също и това, че днес мозъкът ми не е настроен да приема по телепатичен път далечни съобщения. Ако иска да ме успокои, тя ще ми се обади по телефона.“

И зачака.

Но телефонът безмълвстваше и като че ли излъчваше недружелюбие.

– Хайде! Без мистика и отчаяние! — си заповяда Марта и реши, че ще е най-добре да въведе ред в дома си. За тази цел тя събра наличния състав и постанови: — Започвам разследване относно случая с чортелеците. Моля, потърпевшата госпожа Маца Писанска!

– Маца-Бубастис Писанска! — се обади Мария.

– Никой да не ме прекъсва! Госпожо Писанска, доколкото схванах, тъй наречените чортелеци са те оваляли в сажди и са те „напудрили“ посредством китка пера, събрани от оставките на изядена от тебе гургулица.

– Да — потвърди Маца.

– Не мислиш ли, че това е акт на отмъщение? Чортелеците са решили, че ти неправомерно си лишила от живот едно невинно създание.

– Брей!

– Дръж се прилично! Следователно, у чортелеците има някакво чувство за справедливост.

– Ами! По цяла нощ яздят пътуващите котараци, наплюват чехлите на Бояна, та да се пързалят, и гъделичкат краката на Матев, за да му се присънват страшнотии.

– Ооо! Не стига, че тормозят бедните пътуващи котаци, не стига, че искат да препънат добрата ми прислужница, ами безпокоят и любимия ми съпруг! На оръжие! Обявявам Свещена война на чортелеците. Обърнете знамената „на рат“! Напред срещу коварния враг!

– Маменце — плахо се намеси Мария — все пак, как си я представяш тази война?

– Не съвсем като война, по-скоро — като гонение. Не желая никому злото.

– Това, гонението, ще бъде трудно, госпожо — опита да я обезкуражи прислужницата. — Още миналата събота аз опитах със сърп и решето…

– А! Ти си била осведомена! Откога?

– Откак Маца ме нарече „мръхла“.

– И ти не ми се оплака!

– Защо да ти се оплаква, след като е мръхла? Вместо да се целува с водопроводчика, можеше да изпрахосмукачи тавана!

Марта като че не чу дългия апостроф на госпожа Писанска.

– И отдавна ли знаеш, че Маца е проговорила?

– Поне от две седмици.

– И не ми съобщи?!

– За да ме сметнете за луда? Освен това, още като постъпвах на работа при вас, господин Матев, а и съседите, ме предупредиха, че този дом не е като другите, че тук гостуват доктор Беля, Александър С. и дори самата госпожа Вещица, да не броим пък разните извънземни, пратениците на паралелните цивилизации на бъдещето или миналото.

– И ти все пак постъпи?

– Да. Извънредно ми е любопитно. Трябва да ви призная, госпожо Матева, че аз имам образование, което ми позволява да получа по-добра работа. Но предпочитам да се грижа за вас, да живея между добри и интересни хора, да имам възможност да се уча, да наблюдавам странни събития… А що се отнася до водопроводчика, длъжна съм да ви изясня, че той не е това, което се подразбира под понятието „водопроводчик“. Той всъщност почиства каналите на времето и е малко виновен за случилото се тук, защото, без да иска, изтърва нещо от миналото и затова къщата се пренасели с дриади, самодиви, духове и чортелеци.

– Ай-дааа! — съкрушена се просна на дивана малката Матева. — И прислужницата — не у ред! Бояна-Магьосницата!

– Защо „магьосница“?… — скромно поде тя.

– Ами, щом си служиш със сърп и решето… в смисъл — не ги използваш по предназначение, а гониш с тях чортелеци… това са магически действия. Откъде си ги научила?

– Заедно с чортелеците изпопадаха и разни знания от миналото. Аз ги посъбрах… Прецених, че някои са целесъобразни…

– Целесъобразни?! Да гониш някого чрез сърп и решето! — постара се да се „изуми“ малката Матева.

– Според древната рецепта те трябва да бъдат захлупени с решето, това ги омаломощава, после леко се повдига решетото, под него се прокарва сърпът, който отрязва коренчетата, които ги придържат към този свят, и така те се превръщат във валма от прах и косми и могат да бъдат прибрани от прахосмукачката.

– Аз казах ли да изпрахосмукачиш тавана? — напомни Маца.

– Тогава какво ни спира да започнем действия? — рече Марта. — Нали си се снабдила с решето и сърп?

– Амиии… Константин ми препоръча да не правя това.

– Кой Константин?

– Водопроводчикът — натърти Писанска.

– Константин Евр. В славянските страни — Евров. Този, който почиства каналите на времето.

– И точно в моята къща ли намери да ги чисти?

– Ами… нали когато се извика коминочистач, той не сваля комина, а го чисти на място?

– Аха. Пак съм се уредила. Не стига, че установих истината за Великата река на времето, която образува водовъртежи над Бермудския триъгълник, и си въобразих, че съм услужила на света… а то… сега се появили кой знае какви канали, и то, разбира се, точно над фризурата ми. А да ти е известно кой е продупчил тези канали и кого ползват, както се изрази моят син?

– Струва ми се, това са комуникационни канали, а кого ползват, не зная.

– Следователно имаме две задачи. Първо: обезпрашаване на чортелеците. Второ: разузнаване — кой се размотава из тези канали. Трето… трето! Аз довечера ще пея „Стабат матер“, генералната репетиция е в два часа, след двайсет минути трябва да тръгна. Къде е Матьо да ме откара? А вие двете сте задължени да прогоните, отстраните, ако се налага и да погубите скверните чортелеци, щом не са във времето и на мястото си — заповяда Марта и додаде: — Станала съм свирепа напоследък. Не ми подхожда, но не виждам друг изход от създалото се положение. А може би… ще ми запазите едно мъничко чортелече, да му се порадвам, като се върна.

И тя отиде да се преоблече.

Малката Матева нарами котката и каза на прислужницата:

– Хайде, Бояно моме, върла магьоснице, тръгвай да трепем чортелеци. И се радвай, че мама не се сети да се разприказва за един от нейните любими образи — княз Боян Магьосника, синът на блаженопочившия цар Симеон I.

– Някои твърдят, че името му е било Батбаян или Бенеамин. Боян е народната транскрипция…

– Абе, Бояно, ти всъщност откъде си толкова подозрително образована? Какво си учила?

– Народно творчество и народопсихология в исторически план.

– Опа-ла! И колко време го учи?

– Девет семестъра плюс един — за дипломна работа.

– И си заряза специалността и се внедри в нашето семейство? С каква цел?

– Благородна. Такова семейство аз със свещ да диря — няма да открия. А работата ми е лека и приятна, и я върша ей тъй — между другото.

– Кое е другото?

– Спуканите канали на времето, откъдето изпадат чисти бисери. Можеш ли да си представиш какво записах тази сутрин, докато приготвях закуската? — и тя извади от дантелената си престилчица миниатюрна касета и я постави в нещо като видеофон.

Иззад рухнала стена се чу немощен старчески глас:

– Разбираш ли какво съкровище е това? — се извърна Бояна със светнали очи. — Просяци пеят неизвестна песен за цар Иван Шишман. Най-много — петнайсети век! Жалко, че не се виждат. Какви ли са облеклата им, какви ли са лицата им?

– Че защо не си ги зафиксирала откъм другата страна? — наивно попита Мария.

– Ох, какиното, малкото! Не съобразяваш ли, че това са случайни отломки?

– Добре, че мама не е тук. Щеше да обяви твоите канали за колектори.

– Няма да се засегна. Ти не би ли влязла в колектор, ако знаеш, че на дъното му има рядка скъпоценност?

– Не.

– Аз пък бих се натопила в най-мръсната тиня, за да извадя жезъла на цар Калоян или едничка страница от Йоан Екзарх.

– Ами топи се, щом ти харесва. Но засега да изпълним бойното поръчение — да изметем чортелеците.

– Не се престаравай. Имам идея — намигна Бояна. — Само трябва да оставим тук госпожа Писанска, за да не й навредим.

– Ха! Загрижила се! — изсумтя Маца и скочи от рамото на Мария. — И без това си имам работа — и тя се насочи към аквариума.

– Какво ще правиш там? — се заинтересува Мария.

– Ще плаша рибките.

– Хубава работа!

– Че що? Да не е лоша? — отвърна Маца и облещи очи срещу безгрижните рибки.

Бояна подръпна малката Матева:

– Остави я. Нищо няма да им направи. Тръгвай, докато не се е появила майка ти.

– И на нея ли ще й навредим? — заяде се Мария.

– Ще дойде с нас, обзалагам се, и ще си провали репетицията.

И двете момичета заизкачваха стълбите към тавана.

– Лошо я познаваш мама. Тя никога няма да си отложи ангажиментите, дори ако тук нахлуе армия от марсианци.

Бояна отвори вратата на тавана. А там, под средния прозорец, стоеше Марта, хванала две захлупени решета, между които се блъскаше нещо и пищеше:

– Отсам решето, оттам решето. Излаз няма. Човеко, пусни ме, ще те позлатя.

Бояна сне окачения на стената сърп и се разбърза към Марта. А тя викна:

– Не! Ще го умрелиш! А то ми е едно мъничко, живичко чортелече.

– Какво ще го правите, госпожо?

– Ще му се радвам. Толкова е симпатично! Прилича на съселче — и тя издекламира:

Двете момичета смаяни отпуснаха ръце.

– А репетицията? — напомни Мария.

– Какво й е на репетицията? И без това тръгвам — и Марта понесе захлупените едно в друго решета.

След нея се зачу нещо като мише цвъртене:

– Човеко, човеко, къде носиш детето?

– В операта. Там се чувства вопиюща нужда от чортелеци, които да яздят пътуващите диригенти, да наплюват обувките на смотаните балерини и да гъделичкат дебелите певци, та дано поотслабнат.

– Ами ние…

– Какво вие? Последвайте детенцето. Аз пред вас, вие — по мене, по мене… та в операта. Дори ще ви извозя, ако обещаете да не бърникате из колата на Матьо.

– Обещаваме, обещаваме — отчаяно писнаха гласчетата.

– Тогава — напред!

И тя запя: „Напред, напред, за смелите няма предели“.

Матев закъсня и се наложи чортелеците да бъдат превозени до операта с такси. Мина без инциденти. Само дето шофьорът се дивеше за какво й са на тази елегантна дама тези захлупени цигански решета, но и той намери обяснение: „Сигурно им трябват за реквизит в някоя опера“.

А в дома на Матеви се проведе съвещание:

– Това не беше предвидено — поклати глава Бояна.

– Сега какво ще прави Константин?

– Най-много да си премести каналите — лекомислено отвърна Мария.

– Не ми мирише на добро — замисли се Бояна.

И то нямаше как да е на добро, защото в ранния следобед в кабинета на Матев нахлу един страшно разгневен, страшно червенокос и червенобрад човек с исполински ръст и гръмотевичен глас:

– Господин Матев, това не биваше да става!…

– Не ви познавам, господине — хладно отвърна Матев.

– Ще ви се представя — и гигантът втикна ръчището си в ръката на Матев. — Константин Евров. За неславянските страни — Евр. Извинете за безпокойството, но това е нечувано!

– Кое по-точно?

– Жена ви е откраднала чортелеците.

– А те да не би да ви бяха зачислени?

– По-зле! Аз се занимавам с прочистване на каналите…

– Да не би да сте същият водопроводчик, с когото се целува Бояна?

Колосът рухна върху най-близкото кресло.

– Ако държите на дискретността, успокойте се. Деянието ви е забелязано само от нашата котка, но тъй като тя проговори…

– О, богове! — едва не проплака великанът. — Само това липсваше! Не стига, че изтървах самодивите, таласъмите и чортелеците, ами и този провал!

– Кой? — предпазливо рече Матев.

– Значи, има теч не само оттам насам, ами и отсам натам! Котката се е провряла през някоя дупка и някой от бъдещето или миналото си е направил шега — дал й е дар слово! О, богове! Аз съм унищожен!

– Виждате ми се доста здрав и цял.

– Привидно е — изпъшка грамадният мъж и креслото под него плачевно заскърца. — Аз съм сломен.

– Има ли начин да съберем отломките ви и да ви възстановим?

– Не употребявайте тази дума „отломки“! Настръхвам от нея. Представяте ли си? Четиринайсет години да проправяш канали между времената и изведнъж вместо връзка — изсипват се разни парчетии и задръстват всичко, и се пилеят кой знае къде… Разбирате ли, нашето време е застрашено. Това е все едно в сладководен басейн да нахлуе солена морска вода. Всички обитатели ще изгинат!

– А може ли да има и други мнения по въпроса?

Червенокосият се сепна и като че се замисли:

– Какви например? Кой би могъл да има други възгледи? Аз съм специалистът. Никой друг не се занимава с времето.

– Възможно е и да се заблуждавате. Аз преди двайсет години публикувах нещо по този въпрос. Искате ли да го видите?

И без да дочака съгласие, Матев извади един том от библиотеката, отвори го на съответната страница и дори посочи с пръст:

– Ето, това.

Докато Константин Евр с недоумение четеше творението, писателят Матев се измъкна на пръсти и повика шепнешком дъщеря си и прислужницата.

– Там, в кабинета, стои свръхподозрителен тип. Бояно, ти с него ли се целуваш? Нямам възражения, общо казано — приятен наглед мъж. Но убедена ли си, че е добре с ума? Залисах го да чете младенческите ми разкази, докато намислим дали да позвъним в „Бърза помощ“ или в полицията.

– Тате, защо се занасяш? — се засмя малката Матева. — От три метра личи, че този тип ти е харесал, само че не знаеш какво да правиш с него.

– И какво да правя?

– Налей му едно питие, разберете се като мъже, а в това време мама ще си дойде и…

– … И ще разбърка нещата до възможния предел!

– Не е зле да изчакаме госпожата — се обади Бояна. — Искате ли да ви сервирам по един коктейл?

– За мене — сух джин и нищо повече! — строго и недоволно изрече Матев, поколеба се и добави: — Е, може и малко лед.

Върна се в кабинета и с безпокойство зачака да свърши четенето.

– Но това е художествено произведение! — с възмущение каза Евр.

– Надявам се — да — скромно се съгласи Матев.

– Виждането ви е интересно, но нищо не е подплатено с наука.

– Това са моите възгледи от онзи период. Но не искате ли да се запознаете и с по-новите? Някои идеи са ми подсказани от едно… хайде да го кажем „приключение“ на жена ми из времето.

– Щом настоявате… — унило произнесе червенобрадият.

Матев използва случая, натика под носа му друг том и отвори вратата пред Бояна, която предпазливо бе почукала.

Докато момичето сервираше, Константин уж се вглъби в четенето, но бузите му станаха червени почти колкото брадата му. Матев чукна чашата си в неговата, пожела му „наздраве“ и се измъкна от стаята заедно с Бояна, докато бедният Евр преглъщаше новелата на Матев с помощта на разредения алкохол. А тя беше такава:

– Тия май не са съвсем в ред — каза Марта Матева, като остави телефонната слушалка. — Канят ме да пея някъде си… в някакъв град, дето още го нямало на картите.

– Е, нищо — разсеяно отвърна мъжът й — ще го нанесат някой ден.

– Все пак ти чул ли си за такъв град: Ла Кас, Ла Тас, Ла Пас, Ла Хас… или нещо подобно? Тия, дето се обадиха, се казвали Близнаците и се били разбрали с международната импресарска дирекция да отложи турнето ми из Африка. Че ако може да се отлага, защо аз да не заведа малката нанякъде? От три дни кашля.

– Никъде няма да водиш малката! — се сопна Матев. — Тя кашля от твоите „воденета“. Не може едно шестгодишно дете да издържа на твоята програма и на твоите приумици.

– Можааа! — обади се малката Матева. — Можа! Нека да ида с мама!

– Това вече е непоносимо! — любезно и раздразнено каза Матев. Опитваше се да влезе в ролята си на глава на семейството. — Благодарение на твоето възпитание нашето добро и талантливо момче въобще не може да работи над себе си. Сега и малката тласкаш по тоя път. Ти като че ли си поставяш за цел да провалиш децата си.

– Хубаво де — без ни най-малко смущение отвърна Марта. — Ето сега, докато ние с малката се поразходим, ти вземи че си употреби благотворното влияние и възпитай Борис.

– А! Да го възпитам междувременно! И в какъв срок да свърша тая работа? — хапливо подвзе Матев.

Марта, както винаги, съвсем не обърна внимание на интонацията му.

– Мисля, че имаш почти цял месец. Най-напред ще заминем с Мария в Норвегия на фестивала. Тъкмо ще има кой да стои между публиката и да ми съобщава какви са отзивите за мен.

– А някак си да ти идва наум, че за тая цел детето трябва да знае норвежки?

– Че колко му е да го научи? То ми е паметливо детенце — с гордост произнесе Марта Матева и залепи на вратлето на щерка си възторжена целувка.

Матев със сетни сили поддържаше ироничния си тон:

– А не си ли се осведомила, че според последните изследвания прекалената информация е вредна?

– Норвежкият език не е информация! Никой език не може да бъде „информация“! С излишна информация са пълни учебниците на горките дечица. Можеш ли да ми кажеш защо му е нужно на Борис да знае разни венчелистчета на разни цветенца? Или пък тая геометрия! Какво е геометрията? „Наука за измерване на земята.“ Това е геометрията! А Земята е вече измерена! Какво ще й мерят повече? Или се налага да й начертаят Бермудския триъгълник?

Матев, съвсем съкрушен, си наля вино, изпи го наведнъж и с въздишка отвърна:

– Все пак внимавай с Бермудския триъгълник. След Норвегия ще ти се наложи да минеш през него.

– А ти внимавай с алкохола! Като се върна, да не намеря тук някакъв окаян пияница!

– А, не! — махна успокоително Матев. — Щом в твое присъствие още не съм се пропил, изключено е. Изглежда, нямам склонност към спирта.

– Че да не би пък аз да имам склонност към твоя мизерен Бермудски триъгълник или към каквито и да са там геометрични фигури? И да не ми е за първи път да се мотая из разни триъгълници, квадрати, ромбоиди и паралелепипеди?

Матев заплашително сграби бутилката:

– Марта, ако продължаваш да демонстрираш геометричното си невежество, ще се пропия още сега!

– Ха! Геометричното ми невежество! — презрително нацупи уста Марта. — Че аз да не съм Йоан Геометър!

Матев пи направо от бутилката и поясни:

– Все пак, Мартичка, трябва да знаеш, че Йоан Геометър е византийски хронист, а не геометър.

– Ако той самият не е бил геометър, то значи някой от рода му е бил геометър и следователно този Йоан Геометър тъй или иначе е наследствено обременен.

След това компетентно изказване Матев се изправи и отчаяно произнесе три пъти:

– Заминавай! Заминавай! Заминавай! Иначе не отговарям за последствията!

– Разбира се, както винаги за последствията отговарям аз! — гордо и обидено сложи край на разговора Марта и тръгна да събира багажа на дъщеря си, а и своя.

Повикаха такси.

Матев не пожела да ги изпрати до аерогарата, само много тъжно се сбогува с дъщеря си, целува я дълго и като никога я нарече „мъничкото ми, жълтичкото патенце на татко“…

Това, кой знае защо, ядоса Марта:

– Моля ти се, не се разкисвай! Тръгнали сме за Норвегия и още не знам закъде си, а не… за оня свят.

Вместо да отвърне нещо в тоя тон, Матев с примирение и нежност целуна Марта така, като че ли наистина я изпращаше „не знам къде си“ и дори „на оня свят“.

В това Марта не видя нищо добро. Напротив, като че ли някакво студено зрънце пропълзя през гърлото й и заседна малко под гърдите.

Но, вярна на себе си, Марта отпъди лошото чувство, хвана сина си за косата, млясна го по носа и зад лявото ухо и заповяда на шофьора:

– Карай, момче!

Дон Леонардо взе шпагата си и пое по измамните пътища на нощта.

Звезден звън заливаше Андалусия. Небесните светилници изгаряха от зноя и падаха от разтопеното небе.

Дон Леонардо развя плащ, слугите го последваха, по-черни от сянката му.

Дон Леонардо влачи сенките си край крепостните зидове, край Мавърската кула. А там напечените камъни и през нощта излъчват дъх на карамфил, смола и мента, защото привечер край тях премина със свитата си доня Бланка и факлоносците оттук започнаха да палят факлите си…

Такова ще е заглавието на следващата глава. Не мисля, че е изискано, но все пак е поносимо, защото нали се срещат и заглавия от рода на „Блян и кръв“ или „Изтърбушеният удушвач“.

И тъй, госпожа Маца Писанска гореше от съвсем справедлив гняв. Ловците на духове бяха поискали да натъпчат и нея в нещо като мях. Тя поне така обясни. А на въпроса откъде е научила току-що изречените ругатни, отвърна:

– Че това какво е? Аз колко още знам! — и като забеляза, че компанията е твърде печално настроена, каза небрежно: — Ако се кахърите за кюнците, развеселете се. Оня гамен ги запуши.

– Как? — не повярва истинският Константин Евров.

– Навярно с лъжи — се прозя Маца. — Вие да не мислите, че онези двамата се втурнаха да ловят самодивите и тралалато? Ами! Веднага почнаха да се целуват, седнаха върху торбата с чортелеците, те се разпищяха, таласъмът от пощенската кутия се разсмя, тралалато се разпя и тъкмо щеше да настъпи истинско непринудено веселие, се появи един кльощав син-зелен, задигна кокалената свирка, закудкудяка като глухар, а Рижия започна да го лъже и лъга, докато Зеленикавия не заподскача на една пета, не прибра всичкия боклук, а насмалко не прибра и мене. И всичко това го издуха през една халка за правене на сапунени мехури, сам се вдяна в нея, изчезна, а Червенобрадия се разсмя и пак взе да целува Бояна, защото бил надхитрил и излъгал не знам кого си. И каналите били запушени благодарение на него, и тъй да се каже — чрез лъжите му, както обясних отначало.

Госпожа Писанска никога не бе произнасяла толкова дълъг монолог и затова силно уморена се сви пред прага на терасата и заспа мигновено. И тъй като този ден нямаше късмет, в нея се препъна Рижия „гамен“ и дори не я забеляза, защото начаса започна да лъже:

– Много отдавна искам да ви срещна, колега Евров, за да се извиня. Но вашият опонент от Алфа Сенека ми пречи с ненадейни…

– Благодаря, благодаря — го прекъсна истинският Евр с нескрита ирония. — Благодаря за всичко, което правите от мое име и в мое име — нали с все сила ми съдействате?

Великанът се разположи върху каменната скамейка пред камината, навярно тя му се видя по-надеждна, и рече с господарски тон:

– Вие, сеньор, намеквате за дребни грешки, които аз допускам от несръчност и тъй като не съм свикнал с време, което не ми е по мярката. Тук е станало тясно. Развъдили са се много хора и са разделили пространството на късове. И тези хора са страхливи. Втикат се един в друг, живеят на две педи разстояние… Непоносимо! Никой не язди из безкрайните поля. И тях сте ги раздробили и засели с разни грудки и едри цветя. А хубавите големи коне, които можеха да носят тежковъоръжен рицар, са изчезнали. Била се изгубила породата! Къде я изгубихте, джудженца мои? Просто сте я унищожили, защото сте изглеждали твърде ситни върху седлата на грамадните прекрасни коне. — И гигантът докопа една от Мартините покривки и изтри с нея изпотената си шия като с носна кърпичка.

– Хей, Барбароса — не се стърпя Мария — тази покривка е бродирана от Княгиня София…

– Как ме нарече? — трепна Рижия. — Барбароса? Точно тъй.

– А как иначе? — се зачуди малката Матева. — С тази червена брада.

– Чудесно. Разрешавам да ме наричате така.

Матев страдалчески впиваше взор в полилея. До смърт му бяха дотегнали всички чудатости, които се разиграваха пред него. А и не виждаше логиката в тях, и мечтаеше само едно — да го оставят най-после сам. Но тъй като никой нямаше намерение да се съобразява с желанията му, той се постара да се измъкне незабелязано и докато в салона се водеха разговори, които по-скоро приличаха на колективно бълнуване, той се свря в кабинета си, заключи се и употреби идеята, която му бе хрумнала, докато Евр упрекваше Барбароса. И от идеята се пръкна едно разказче.

След като го завърши, Матев се позамисли, тури му заглавие „Чиракът магьосник“ и понеже беше експедитивен човек, веднага сложи един екземпляр в плик, написа адреса на едно детско списание за фантастика и мъдро си рече: „Нека хлапетията се поучи. Напоследък стават доста пакости. Имам чувството, че чираците на магьосниците са се размножили“.

И се сети, че един от „чираците“, и то — със самочувствието на голям майстор, сега се намира под покрива му и въпреки своя „магистър“ е в състояние да сътвори непредвидими бели.

Но Матев се безпокоеше напразно. Салонът беше празен, в спалнята кротко се покоеше Марта, в трапезарията го чакаше прилежно подредена и захлупена среднощната му вечеря.

„Писателският труд е изнурителен“ — за кой ли път констатира Матев и се зае да се възстановява.

Още не бе успял да се подкрепи с чаша вино, когато при него довтаса Бояна и помоли да бъде изслушана. Матев й предложи да му прави компания, наля вино и на нея, и те двамата зашепнаха, като че ли имаше кой да ги чуе даже и ако биха крещели.

Тяхното съвещание се спря на въпроса: кои са двамата, назовали се Константиновци Евровци.

Бояна бе на мнение, че и двамата са нестабилни субекти, които създават легенди около себе си, за да изглеждат по-значителни. Ако съществуват канали между времената, то те едва ли са подвластни на един риж лъжец или на един вайкащ се господин. Ако е до това — да си измисляме разни работи, колко му е — ето, тя с успех е съчинила някаква квазинародна песен, показала я на Барбароса, а той се хванал на уловката и се наел да установява от кой век е.

– Доколкото съм осведомен, ти си имала нещо като видеозапис към песента, така ли е? — вметна Матев.

Да, така било, само че колко му е да се покажат руините на Аетоската крепост и да се монтира звук.

– С други думи, всичко тук е засипано от мистификации и симулации. Чудя се само каква е целта — каза Матев — и какви бяха все пак тези чортелеци.

– Съселчета, разбира се — отвърна Бояна.

– И говорят?! И котката говори също…

– Мутанти — загрижено поклати глава Бояна. — Изнасилваме природата и тя ни се отплаща. И докъде ще стигнем?

– А какво ще кажеш за някакъв син-зелен, който издухал през някаква си халка всичката тази сган?

– Каквото и за тъй нареченото „тралала“. Просто — не съществува. Някои котки имат навика да послъгват.

– Всъщност, доста приятно послъгват — рече Матев и в очите му проблеснаха искрици смях.

Една нощна пеперуда влетя, загърна се в мантията си и заспа. Матев я загледа внимателно и съобщи:

– Доколкото забелязвам, някой си се интересува от някои неща.

Взе недопитата чаша, пожела лека нощ на прислужницата и се скри в кабинета си. Никак не му се спеше. Въпреки напрегнатия ден се чувстваше бодър и работоспособен.

Седна зад бюрото и с радост и удоволствие сътвори следната история:

– Всички червенокоси са големи лъжци — каза свещеникът. — И това момче е лъжец.

– Ай, ай — затюхка се кръчмарят. — Значи, да не му вярвам, когато го изпратиш да купи нещо от мен?

– А, не! Той не е измамник. Винаги плаща честно. Само дето е лъжец. Съвсем не разбирам защо му е нужно. Днес го питах къде се е бавил, а той ми отговаря, че през селото минала карета, тапицирана в червено кадифе, с шест бели коня. Кочияшът бил толкова дългомустакат, че чак било страшно да го гледа човек. А в каретата пътували дама в брокатена рокля, забулена със сребрист воал. Тя искала да знае кой е най-прекият път за града. Моят, рижият, се качил в каретата, за да покаже пътя, и се возил като принц чак до големия мост. Затова закъснял. Слизам аз на площада и подпитвам коя ли е тая дама, а селяните ме гледат като полуумни и не знаят нищо. Връщам се и му се карам, а той настоява: „Видях я, та я видях!“. И името й споменава, и твърди, че го поканила да й иде на гости.

– Дали не е малко нещо тъй? — и кръчмарят завъртя ръка.

– А, не, там е работата, че е умен. Аз затова го държа. Знае реда на литургията и никога не бърка, пази Свещените книги, почиства иконите… само дето си трупа грехове с тия лъжи.

– Че посъветвай го! Изповядай го!

– И на изповед лъже. Не знам как ще се извинява пред Господа Бога на оня свят.

– А да не би да е еретик и да не вярва в Бога?

– Пазил го Бог! Вярва! Но това съвсем не му пречи да лъже на изповед. Онзи ден с покъртителен глас ми каза, че не смее да се изповяда — тъй голям бил грехът му, а после призна, че в петък, когато го бях пратил да пасе козите, срещнал в гората разбойника, който някога ограбил и убил баща му. В гнева си вдигнал пастирската тояга и го ударил. Разбойникът се нахвърлил върху него с нож. Той се отбранявал, но без да знае как, халосал тъй силно разбойника, че онзи се строполил с разбит череп. Погребал го в гората. Аз бях смутен. Но бях чувал от него по-рано, че баща му е ограбен и убит от разбойници, и затова рекох:

– Синко, Бог е насочил справедливата Си ярост срещу голям престъпник. Мисля, че трябва да ти опростя греха, да ти наложа малко наказание и да не те принуждавам да се предадеш на властта, но мисля също, че и тоя окаяник е християнин и затова трябва да му прочета заупокойни молитви. Отведи ме на гроба му.

И той ме заведе в гората. И претърсихме цялата гора, но от гроб нямаше и следа. А той все повтаряше: „Трябва да е тук някъде. Не може да го няма“. Най-после аз се възмутих и го укорих: „Синко, грехота е да разиграваш един стар свещеник“. И той се съгласи, че е грехота, и въпреки това настояваше, че гробът трябва да е тук някъде. А завчера го помолих да ми прочете нещо от Библията. И той започна, но тоя откъс аз никога не бях срещал. Послушах, послушах и разбрах. Той не четеше, а измисляше. И спазваше стиховете. Аз се възмутих и викнах: „Това е гавра със Словото Божие“. А той затвори книгата и невинно вдигна очи: „Защо?“. „Какво четеш?“ „Това, което пише.“ „Нищо такова няма в Библията.“ „Как тъй да няма, щом го четох?“

– Да не би в него да е влязъл дяволът? — източи шия кръчмарят.

– Но той не прави нищо лошо. Само дето лъже. И понякога, когато го домързи да свърши нещо, твърди, че гърбът го болял, а може би и черният дроб, хълцал и му се присънвали хлебарки. А освен това чувствал, че характерът му се променял, че носът му свистял много странно и че утре сигурно щял да има цицина на главата. Но само пет минути след като ми е приказвал тия неща — ела го виж! — помага на дебелата Мария да бере череши и не толкова й помага, колкото яде и й шепне със скромен глас нещо, от което Мария се черви. Спрях я аз веднъж: „Мария, празника на кой светец ще избереш за сватба?“. А тя: „Ах, отче, бих се венчала и в делник, ако не лъжеше толкова“. „Че какво толкова може да те лъже?“ „Бедата е там, че не лъже много, а всички по малко. В неделя сутринта придумвал Катерина да се омъжи за него, а вечерта вече ухажвал Маргарита. Що се отнася до мен — по обяд ми каза, че съм била мечтата му. Да не говорим за оня път, когато го сварих в нозете на младата господарка на замъка да й се кълне във вечна любов и да я уверява, че е преоблечен благородник и че няма да се върне във владенията си, докато не отмъсти за смъртта на баща си.“

– Ей, ей, страшно лъже! — клатеше глава кръчмарят.

– Кой лъже? — попита лекарят на селото. Току-що влизаше в кръчмата.

– Моят, червенокосият.

– Всички червенокоси обичат да лъжат — заяви лекарят. — Може би сместа на кръвта им е такава. Нали познавате сестра ми? Тя като малка беше червенокоса и нямаше случай да отвори уста и да не излъже. А като порасна и косата й потъмня, престана да лъже. Чул ли е някой сега сестра ми да лъже?

– Пазил ме Бог! — се прекръсти свещеникът. — Най-почтената дама в цялата околия! А в косата на дъщеричката й няма даже половин червен косъм, тъй добре е възпитана!

– Имам една идея — обади се кръчмарят. — Не може ли господин докторът да даде на момчето някакво лекарство, от което да му потъмнее косата? Тогава той ще престане да лъже.

– Да, промяната на цвета на косата несъмнено влияе на психиката — потвърди лекарят. — Има такъв случай: нали познавате лихваря Марко? Докато беше червенокос, той беше по-зъл от дявола, а след оная нощ, когато „братята на свети Вем“ го принудиха да върне парите на нещастните вдовици и той побеля, нравът му се измени коренно. Бялата коса му придаде благородство. Видял ли е някой сега по-смирен лихвар от Марко?

– Пазил го Бог! — рече свещеникът. — По-милостив лихвар от Марко не може да се намери на тридесет левги път наоколо.

– Но тогава защо се бавите, отче? Изпратете момъка при господин доктора и нека той се опита да почерни рижата му грива.

Червенокосият отиде при доктора.

– Хм. Чух, че много лъжеш — започна той.

– Кой? Аз? Аз винаги говоря най-чисти истини. Само че никой не ми вярва.

– Защо тогава твърдиш, че си благородник?

– Такъв съм. Но мога ли да го докажа, когато съм тъй ужасяващо беден?

– А защо лъжеш всички момичета, че ги обичаш?

– Обичам ги всичките.

– А добрия стар свещеник?

– Свещеникът… свещеникът просто не може да ме разбере. И наум не му идва, че аз се задушавам в това прашно село, че искам да видя широкия свят, лица, които не срещам всеки ден, да работя това, което ми е по сърце, да се веселя, да имам много пари… и когато му казвам, че ясно виждам всичко това, той не ми вярва.

– Но кой те спира да напуснеш селото?

– Как кой? На изток са високите диви планини, на запад е морето, на север гран-сеньорите водят война, на юг пазят границата, защото нашият херцог иска от съседния някакви високи налози. И все пак аз бих опитал да премина тайно границата, защото дамата от каретата, подплатена с червено кадифе, ми каза, че там всички са богати, макар че били самотни и наплашени. Техният владетел бил тиранин и хората треперели от шпионите му, но все пак не се задушавали в някакви си прашни села, а живеели в просторни домове, в красиви градове…

– Щом мислиш, че там ще ти е по-добре, рискувай — посъветва го лекарят. — Имаше такъв случай: една дама страдаше от нервно разстройство, замина на курорт и се излекува.

И червенокосият пое риска да се промъкне през границата. Но го уловиха.

– Къде? — скръцна със зъби началникът на граничните пазачи.

– Искам да отида отвъд.

– Защо?

– Болен съм. Търся лек при техните прочути доктори и магистри.

– Каква ти е болестта?

– Имам червена коса.

– На тая болест церът е лесен — остригване на косата и пращане в затвора. А ако втори път поискаш да преминеш границата — отрязване на цялата глава. Най-сигурно лекарство против червенокосие. Никога повече няма да страдаш от рижата си коса.

Остригаха червенокосия и го облякоха в дрехи на райета. После наказанието изтече, а косата му поникна отново. Още по-червена.

– Какво ли мога да правя с тая рижа коса? — се замисли момъкът. — Освен да лъжа. Но тъй като е станала още по-рижа, трябва да опитам да лъжа още повече хора. А как мога изведнъж да лъжа много хора?

– Много лесно — каза му кръчмарят. — Сядаш и пишеш небивали истории. Хората вярват на всякакви измислици, щом са написани и напечатани.

– Чудесно! — зарадва се червенокосият. И измисли нов безкраен свят, насели го с лица, които не се срещат всеки ден, те работеха каквото им е по сърце, веселяха се и животът им беше богат, ако не със земни блага, поне с преживявания…

А хората четяха и вярваха.

И само когато пишеше, че Земята не е плоска, че звездите са светове, които напълно й приличат, че на една от звездите живеят хора като земните (но малко по-червенокоси от тях) и тези човеци имат огнени колесници, с които могат да прелитат от звезда на звезда… само когато твърдеше подобни явни небивалици, хората се смееха и казваха:

– Ей, ей, много хубаво измисля тоя Риж лъжец!

И защо ли му трябваше на Матев да ругае? Щетите не бяха чак толкова големи — един пропаднал разказ, който отличната му памет винаги можеше да възстанови, счупена порцеланова лула и изчезнало капаче на перодръжка. Останалото бе просто разбъркано и разхвърляно. Впрочем, капачето се намери всред клончетата на аспарагуса, а самият аспарагус — в калъфа на арфата.

Налага се да отдадем справедливост и на Маца Писанска. Тя не била ядосана толкова от безпорядъка и загубата на любимата си играчка. На нея й миришело „на чуждо“. Освен това, била убедена, че погромът в кабинета е дело единствено и само на проклетите чортелеци…

Тук вече я прекъснаха. На всички беше досадила тази тема. Бояна бе разпространила мнението си за съселчетата-мутанти и бе добавила, че се е пошегувала, като е разиграла сцените със сърпове и решета.

Матев загадъчно произнесе:

– Хм. Хм. Снощи тук влетя една пеперуда, загърна се в мантията си и се престори, че спи. Тъй че много е вероятно някой да се интересува от произшествията в този дом.

Марта го погледна втренчено:

– Дали не намекваш, че професор доктор Беля е дотолкова загрижен за нас, че си е изпратил съгледвачи?

– Намеквам — с неудоволствие съобщи Матев и като забеляза как Бояна се заслуша внимателно в думите му, продължи: — Сведения за доктор Беля могат да се намерят в шестия том на произведенията ми.

Бояна не промълви и думица. Тя отдавна бе запозната със следните „сведения“:

Когато в Амария започнаха метежите, доктор Беля беше в джунглата и затова със сигурност може да се твърди, че не той ги беше подклал.

Но нека най-напред се занимаем с доктор Беля, а после с прословутите метежи.

Доктор Беля всъщност си има едно хубаво, дълго и добре подбрано от родителите му име, но на цял свят е известен с прякора или, както той се изразява — с псевдонима „Беля“. Защото цялото му съществование е низ от бели.

От прохождането му на осеммесечна възраст до трийсет и осмата му година биха могли да бъдат вписани в досието му около двеста и петдесет хиляди бели, което прави средно по двадесетина бели дневно.

Сами виждате, че ако започна да изброявам всяка беля поотделно, не биха ми стигнали петстотин и двайсет хиляди минути.

Мога да спомена само провалянето на стратегическото оръжие „Арес — 111“.

Почна се щателно разследване.

Оказа се, че червеите се бяха излюпили за няколко часа, бяха си свършили работата със завидна бързина, бяха измрели веднага след това и се бяха разпаднали на трохи, подобни на препечен грис.

Предположиха, че микроскопичните яйчица, от които бяха се излюпили червеите, някой бе изпратил в плик с поздравителна новогодишна картичка.

Подозренията се насочиха към доктор Беля, но той с негодувание и недоумение ги отхвърли.

И наистина, имаше ли и най-малки доказателства?

Мнозина се интересуваха как червеите са се насочили точно към плановете. Това говори за преднамерено и разумно действие. И от какво са измрели?

А докторът, като председател на Световното дружество за закрила на животните, заяви, че държи да знае по какъв начин е изчезнал тоя вид.

Авторитетът на доктор Беля (авторитет на голям учен) го закриляше от настойчиви разпити, а на всичко отгоре точно по времето на действието докторът се бе преселил за три месеца в Нова Гвинея.

Лично той обясни пребиваването си там с опитите му да изучи навиците на един особен вид стоножки.

(По-късно, благодарение на тия негови изследвания, бе конструирано превозното средство „Стоножка Б“, което копираше биологичната схема на въпросните стоножки. Нека почитаемата публика отчете резултата от тая дейност на уважаемия учен.)

Немного време след унищожаването на „Арес — 111“ нова беда слетя босовете на военната промишленост: заводът „Сиу“ пропадна вдън земя.

Пропадна много елегантно. Той и без това си беше под земята. Но през една лунна нощ се зачу сигналът за бедствие. Четири минути след като работещите в „Сиу“ бяха изнесени на повърхността, всички корпуси плавно се свлякоха на трийсетина метра надолу и ги заля извънредно лековита алкална минерална вода.

Не успяха да спасят нищо. Водата образува някакви особени наноси, лепкави и неподатливи на механична обработка.

Не трябва да се забравя и това, че заводът беше под земята, следователно минералното езеро, след като запълни кухината и шахтите, започна да бълва вода, която си проправи път, превърна се в река и се устреми към най-близкото море. Не оставаше нищо друго, освен да се каптират тия води и да се оползотворят за здравни цели.

Това произшествие не бе свързано с името на доктор Беля.

И напразно.

Но следващото неблагополучие едва не доведе до арестуването на доктора.

На тайните преговори за доставка на оръжия за Амария търговци и купувачи бяха посетени от две светулки, влезли през верандата на вилата, където се водеха преговорите.

Светулките се повъртяха, посвяткаха край дискретното осветление, излязоха си… а след няколко дни се оказа, че всички договори са… чисти бели листове. Текстът и подписите бяха изчезнали.

Експертите заговориха за някакво особено облъчване. Следи от него бяха открити по дрехите на доктора. Бе издадена заповед за арестуване.

Но когато дойдоха да го задържат, от доктора бяха останали стари вестници, полумокра хавлия и четири фаса.

Агентите, които наблюдаваха дома му, изпаднаха в изстъпление, но това не помогна никому.

Напротив.

Ускори появяването на бъркотиите, които съвсем не бяха подкладени от доктор Беля, защото той се засели в джунглата. Искаше да избегне преследването от страна на полицията.

Разбира се, веднага бе обявено, че всеки, който може да даде сведения относно доктор Беля, ще получи награда, съответна на ценността им.

На непознаващите го, освен снимката му, бе предоставен и словесен портрет: ръст — 181 см; телосложение — крепко; коса — светла; очи — пъстри; нос — римски; чело — високо… и тъй нататък. Накрая бе добавено, че понякога пуска брада, която е значително по-тъмна от косата му.

Народът се смееше. По-простите се побутваха с лакти и питаха:

– А кой номер ръкавици носи този момък? Колко сантиметра е обиколката на талията и бедрото му?…

Някой викаше кварталната красавица:

– Алида, хей, Алида! Ела да видиш годеника си!

Алида пристигаше лениво, поглеждаше и между две прехвърляния на дъвката си казваше:

– Какво пък! Много е мил!

А щом разбереше, че това е самият доктор Беля, прекъсваше портрета и измърморваше:

– Дано ми даде Господ такъв годеник! И Мадоната да го пази!

От горното, надявам се, ви стана ясно, че докторът се ползва от обичта на населението. Беше я спечелил с близо десетгодишната си дейност като министър на здравеопазването.

По това време от страната изчезнаха всички болести, пренасяни от животни и насекоми. Нито един човек не бе разкъсан от зверове или ухапан от змии, а рибата в реките стана повече от водата. Да не говорим за облаците скакалци, които… изобщо не се появиха.

Тези добрини, според мен, изцяло изкупуват неговите безкрайни бели, защото по-добре е да залееш нечия рокля с малинов сироп, като счупиш каната, отколкото да оставиш жълтата треска да мъчи мало и голямо, нали?

Освен това, докторът бе платил с лихви за белите си още когато третата му жена го напусна след двумесечен брачен живот.

Тя издържа доста. (Първата жена на доктора го изтърпя трийсет и шест, а втората — само четиринайсет дни.) Третата издържа, защото много обичаше доктора. И той — нея.

На тайната полиция бе известен тоя факт и затова дамата бе потърсена, за да помогне в издирването на доктора.

Но тя надменно показа паспорта си на гражданка на велика сила и хлопна вратата пред полицаите.

Тогава полицията захвана великата си война с доктор Беля.

Отначало никой не мислеше, че ще се отиде толкова далече.

Бяха изпратени патрули в джунглата.

Смешно.

Като че ли джунглата е градски парк!

Патрулите почнаха „да прострелват“ джунглата.

Още по-смешно!

Куршумите потъваха като в пясък сред бясната зеленина.

Много рисковано беше да се обезлисти джунглата заради един човек. Там живееха полудиви племена, животни под закрилата на закона и термити, които веднага биха се вдигнали на поход.

Докато шефовете на полицията и правителството умуваха какво да се предприеме, бяха изпратени агенти с подкупи при племената от джунглата.

Това вече предизвика гнева на доктора.

Извикал:

– Не им стига, че развратиха цялата нация, сега посягат към тия деца на природата! Няма да им го простя!

И започна великото настъпление на джунглата под знамето на доктор Беля.

Най-напред шефът на полицията бе клъвнат от своя любим папагал. Раната му доведе до съвсем нетипично заболяване от сънна болест, която се разви във фантастично бързо темпо.

После президентът бе ужилен от комар. И това предизвика същата болест.

Световни специалисти се разтревожиха. Дотогава сънната болест се срещаше само на определени места и се разнасяше единствено от мухата цеце.

Сега я носеха комари, бълхи, котки, кучета, дори и питомни канарчета.

Болестта засягаше строго определени хора, като щадеше семействата и близките им.

Скоро бяха поразени всички командни организации в Амария.

Все още незасегнатите управляващи се решиха на крути мерки.

Вдигнаха цялата войска срещу доктор Беля.

Но войската отстъпи пред полковете съскащи змии, ревящи зверове и нападащи термити.

Никой от войниците не пострада, но и никой след това не би се решил „да стъпи в ада“, даже под заплаха от разстрел.

Бе дадена заповед да се бомбардира джунглата.

Много глупава заповед.

Какво ще й направят на джунглата някакви си бомби?

А джунглата нанесе страшни поражения на всички самолети, които се бяха вдигнали насреща й.

Далеч преди да полетят над нея, ескадрилите бяха посрещнати от ята птици, които самоотвержено се устремиха към самолетите и с цената на живота си им направиха пробойни. (Знаете, при скоростта, с която се движат самолетите, всяка среща, даже с неподвижно тяло, е равносилна на изстрел. Пробива се бронята им.)

След това невиждано сражение населението на Амария започна да приказва:

– Самолетите повредени ли са? Повредени са. Кой ще трябва да купува нови? Ние, данъкоплатците. А защо ще плащаме данъци, когато ги пилеят за тоя, що духа? И какво толкова им е направил докторът? Попречи им да се кичат с оръжие? Кой плаща това оръжие? Ние, данъкоплатците. Значи докторът търпи несгодите заради нас, а ние се преструваме на костенурки. Е, мъже ли сме, или?…

Щом поставиш на някой мъж подобен въпрос, той веднага се втурва да доказва своята мъжественост и… в Амария избухнаха бунтове.

Но нека отбележи почитаемата публика, че не доктор Беля ги беше подклал.

По това време той се намираше в джунглата и учеше племето Онго-бер как се опитомяват диви кокошки, а на племето Мико-мико даваше уроци по риболов посредством питомни водни птици.

Въоръжените отряди, както е известно, завзеха властта. И тъй като те почти изцяло се състояха от необразовани хора, то водителите на бунта поканиха доктора за президент на Амария, като в негово лице виждаха честен и талантлив човек с добри намерения.

Докторът отклони това предложение, като каза, че е поласкан, но не е по силите му да води научните си дела, да председателства Световното дружество за защита на животните и да е президент на Амария. Каза още, че би приел старата си длъжност — Министър на здравеопазването, като за президент на Амария горещо препоръчва вожда Рой от племето Ним-ту.

Като изтъкна мъдростта, храбростта, достойното държание и високата нравственост на вожда Рой, докторът рече, че не вижда поради що един „цветен“ да не бъде президент, след като толкова добре е управлявал племето си.

Това, че ходи полугол и накичен с амулетите на племето Ним-ту, никак не означава, че струва по-малко от белите мъже в смокинги и златни браслети.

Когато жителите на Амария се замислиха над думите на доктора, те стигнаха до заключение, че в тях няма нито грам лъжа.

И избраха за президент вожда Рой, който още от началото на властването си показа на какво е способен един мъдър, силен и добросърдечен президент.

Затова са съвсем неуместни изявленията на някои среди, че вождът Рой е подставено лице, марионетка, командвана от доктора. Та помислете, дами и господа, защо е необходимо на доктора да „подставя“ лица, след като той бе първият човек, поканен да заеме властта?

Съвсем некоректни са подмятанията на някои вестници, че последните събития в Амария са най-голямата беля, реализирана от доктор Беля.

Мисля също, че са несъществени насмешливите изявления на известен кръг високопоставени лица, които между другото се интересуват в какво облекло ще се представи господин президентът Рой пред Световната организация на народите.

Аз ще им отговоря: президентът Рой ще дойде в официалния костюм на племето Ним-ту и това никак няма да унижи достойнството му, защото ако дрехите придаваха достойнство, то най-достойните хора на света биха били монасите от новооснования орден на югозападните почитатели на Кришна, които са длъжни да носят по шест наметала върху триетажните си туники.

И така, аз питам почитаемата публика, какви упреци би могъл да получи уважаемият доктор?

Какво зло е сторил?

Един народ е освободен от гнета на безчувствени и корумпирани властници.

Намален е военният потенциал на планетата чрез разоръжаването на Амария, която вярва в силата на своята правота и затова не желае да пази правотата си чрез сила.

Завършени са гигантски експерименти в областта на психологията на насекомите, птиците, бозайниците и влечугите.

За пръв път в историята на страната властта е предадена на човек от коренното население, което е нова стъпка по пътя на демокрацията и дружбата между расите.

Наистина, би могъл да възникне въпросът, не са ли накърнени правата на избирателите, след като властта не е взета с избори? Не е ли това узурпиране?

Не, уважаема публика! Амария нямаше нужда от избори, защото в тоя момент действаше единодушно. А и едва ли тук избирателната система можеше да гарантира всички права на избирателите. И има ли народ по Земята, който да е завладян от пълно единомислие?

Хората са хора, защото са различни и всеки мисли по своему.

Някои даже мислят и действат съвсем особено.

Доктор Беля е един от тях, но това не намалява достойнствата му.

Затова аз, като говорител на новото правителство на Амария, бих искал да апелирам за по-безпристрастно отношение към уважаемия учен и по-великодушно приемане на факта, че в Световната организация на народите ще се появи необразован човек от джунглата.

Нека се замислим: не е ли време да се поучим от хладнокръвието и благородството на тези чеда на Вечната гора?

И да се заинтересуваме как са смогнали да опазят себе си от съблазните на цивилизацията, да останат невинни пред общата ни майка — Земята.

И не е ли добре да използваме тяхната непокварена, наложена от природата мъдрост, вместо заученото двуличие на многоопитните държавници?

Дано моите думи ви дадат повод за размисъл, уважаеми дами и господа.

Аз свърших.

Има ли въпроси?

Госпожа Оливие пита по какъв начин докторът е сринал подземния завод „Сиу“.

Начинът не е много оригинален, но затова пък е ефикасен. Използван е трудът на специални породи земни червеи, къртици и бобри. За съжаление, не съм упълномощен да разкрия точно как е осъществена тая акция. За подробности уважаемата госпожа би могла да се обърне към самия доктор Беля.

Младата дама от третия ред иска да знае как изглежда вождът Рой.

Със задоволство мога да я уверя, че господин президентът изглежда прекалено добре за своите четиридесет и девет години.

Спокойно може да се каже, че последните деветнайсет години от живота му не са оказали никакво въздействие върху вида му. След края на срещата уважаемата дама би могла да получи от мен снимка на господин Рой, за да я публикува, ако желае, в своя вестник.

Господин Тилингер се интересува ще изплати ли Амария заемите, които е направила, за да поддържа военната си мощ. За съжаление, на тоя въпрос отговор ще бъде даден не от мен, а от сената на Амария.

Господин кореспондентът на „Вечерна заря“ проявява любопитство относно семейния живот на президента Рой. Смея да заявя, че едва ли има по-добър съпруг и по-грижовен баща на двадесет и две деца. Госпожа Рой се радва на крепко здраве, свеж тен и добро самочувствие.

Младият господин от балкона е прекалено откровен. Той казва, че не вярва на нито една моя дума. Младият господин (От кой вестник? „Времена“? Чудесно!) е свободен да ми вярва или да не ми вярва. Аз искам само да запитам: вярва ли господинът на президента Омбер, когато той говори за човешки права и демокрация? А вярва ли на президента Голдберг, когато се кълне, че едничката му грижа е мирът? Вярва им. (Смее ли да заяви, че не им вярва?)

Е, в такъв случай излиза, че колкото по-голям лъжец е даден човек, толкова повече му вярват. Или може би се счита, че е редно един тъй наречен голям политик да бъде и голям лъжец?

И само към скромния говорител на правителството на една млада държава се предявява иск да се придържа о чистата истина.

Но къде остава тогава равноправието между страните, членуващи в Световната организация на народите?

Разбира се, ще се намерят хора, които да ми подхвърлят с насмешка: Quod licet Yovi, non licet bovi, или: „Което подобава на Юпитер, не подобава на вола“.

На тези опоненти аз ще отговоря с: Yas est et ab hoste doseri, което ще рече: „Позволено е да се учим дори от врага“.

И ние се учим, дами и господа. И не пречим никому да се поучи от нас. А нима „белите“ на доктор Беля не са достойни за най-обстойно изучаване, обсъждане… и прилагане по целия свят? Ако „методите“ на доктор Беля се „внедрят“ в управлението на някои държави, то кой ще загуби?

Не и народите, мисля аз! Защото още Цицерон е напомнял: „Благополучието на народа да бъде най-висш закон!“.

Към това едва ли може да се прибави нещо.

Dixi. Казах. Хоуг.

Певицата Марта Матева се боеше от влажната пролет. Или, по-скоро, даваше вид, че се бои. Затваряше грижливо прозорците, загръщаше се с оренбургски шал, но страховете й никак не й пречеха да се разхожда привечер в гората край вилата. Капките, които падаха от дърветата, дълго след като дъждът бе престанал, я развеселяваха. Струваше й се, че мокрите носове на обувките й са някакви животинчета, и тя снизходително ги съветваше:

– Друг път не ходете там, където не ви е работа. Друг път си стойте на сухо.

Внезапно глезените й бележки секнаха. Тя чу някакво глухо пращене. В обвита от бръшляна беседка, подпрян на масичката, собственият й съпруг, известният писател Матьо Матев, човек твърд, устойчив и несантиментален, трошеше съчки с необяснима настойчивост.

Марта начаса забрави всичките си преструвки, приближи съвсем тихо и го прегърна.

– Какво се е случило?

Матев притегли жена си, притисна глава до гърдите й, задържа дъха си и не след дълго отвърна с привидно ироничен глас:

– Вживявам се. Като Флобер. Но както виждаш, не се получава.

– И какво толкова ужасно успя да напишеш в тая киша?

– Тук ли да ти го чета? — заядливо я погледна Матев, но Марта вече се беше наместила до него.

Не му остана нищо друго, освен да я загърне в широкия си според модата плащ и да започне:

Някога имаше един Човек с необикновена глава. Тя струваше много, толкова много, че никой не би се решил да я оцени. И Човекът си живееше неоценен. Понеже главата му на вид не се различаваше от другите, хората не подозираха колко много струва тя и не й обръщаха внимание. Човекът беше скромен, на никого не казваше, че главата му има огромна цена. Само той си знаеше и това му стигаше.

Впрочем, ако ще говорим истината, трябва да споменем, че и учителите му забелязваха необикновената му глава, учудваха се:

– Боже мой, каква глава!

И толкова. Нямаха време да се занимават специално с него, защото имаха много ученици, а Човекът не беше богат и не можеше да им плаща. Минаваше без чуждите грижи. Вършеше всичко сам. Съвсем сам.

Още като студент той откри машината на вечното движение, прословутото „перпетуум мобиле“, над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи… Намери я, но никой не повярва. Професорите му се засмяха:

– Това е невъзможно. Това е утопия. Перпетуум мобиле не може да се създаде.

И даже не погледнаха чертежите му.

Отчаян, Човекът ги изгори. Но той не можеше да стои бездеен. Започна да пише стихове. Не бива да се забравя, че той беше млад и току-що се беше влюбил в едно красиво момиче. За съжаление, главата на момичето не струваше повече от една неособено зряла диня. Момичето беше манекен в модна къща, разхождаше се в най-новите и хубави дрехи, позираше на фотографите и когато журналистите я канеха да каже нещо, за да го напишат във вестниците, тя обикновено разправяше, че професията й е трудна и че трябвало да се мисли много как да бъде демонстриран всеки модел. Изобщо, тя смяташе това за мислене. Всеки мисли толкова, колкото може. За един мисленето е леко, а за друг — тежко. Момичето мислеше, че е кой знае каква работа да представиш някаква измислена и ушита от други хора рокля, а Човекът казваше скромно:

– Написах поема.

Момичето не разбираше нищо от поеми и смяташе, че щом той скромно говори за стиховете си, то сигурно стиховете са лоши. Все пак тя ги събираше при писмата на другите си обожатели. Но… нищо повече. Момичето-манекен нямаше време за разни хора, които пишат кой знае какви поеми.

Човекът изпитваше голяма мъка, но беше толкова чувствителен, че се боеше да я покаже пред хората и се смееше весело даже тогава, когато сърцето го болеше от скръб.

А момичето и всички други казваха:

– Ах, колко е безчувствен!

Те не подозираха, че чувствата му са хиляди пъти по-ярки и силни от техните, защото бяха свикнали да вадят на показ всяко свое чувство и да забавляват или тормозят околните с него.

Човекът мълчаливо носеше огромния товар на отхвърлената си любов и никой не го чу да възроптае.

Но, когато Човекът изпита скръбта, забеляза, че много хора по света страдат от нея. Тогава той реши да вдигне бунт против скръбта. Човекът не познаваше бездействието. Той хвърли всичките си сили, знания и способности, за да отърве човечеството от скръбта. Събираше измъчените хора и им говореше, че на света трябва да има само радост.

Но съществуваха и такива, на които думите за радостта не им харесаха. Те искаха на света да цари скръб, защото тъжните хора се управляват по-лесно. Те не желаеха да има даже радостен час, затова изпратиха слугите си да заловят Човека. Но Човекът беше неуловим. От главата му бликаха планове и идеи, които объркваха преследвачите.

Тогава тези, които държаха да няма радост, решиха да го заловят с подлост и обявиха, че ще дадат награда за главата му. Наградата беше голяма, толкова голяма, че кратуните на подлеците и предателите се замаяха и те веднага се втурнаха по дирите му.

Но Човекът беше неуловим. Пазеха го и го криеха. Тъжните хора знаеха колко струва радостта и не продаваха нейния вестител.

А наградата беше много голяма. Страшно голяма за всеки подлец. И нищожно малка сума за главата на Човека, защото неговата глава нямаше цена.

Предадоха го. Вързаха го и му взеха главата. Главата, която струваше повече от цялото земно кълбо, защото в звездното пространство има много планети като Земята, но глава като тая, на Човека, не беше създадена. Наброиха на продажника петстотин хиляди жълтици и той си отиде доволен, а безценната глава заровиха в земята, за да не би някой да се сети за нея и каже:

– Това беше необикновено ценна глава.

Минаха години. Момичето, в което беше влюбен Човекът, който се бореше за радостта, но никога не я изпита, остаря. Излязоха по-млади манекени, които също смятаха, че тяхната работа е тежка, отговорна и изисква много мислене. Обожателите се оттеглиха и не пращаха любовни писма. Пристигаха само известия, че трябва да се плати това или онова, защото бившето момиче бе свикнало да живее весело и нашироко. Веднъж, когато се чудеше отде да вземе пари за нов тоалет (макар че беше стара, тя следваше неотклонно модата), манекенът в оставка случайно намери стиховете, които някога бе написал Човекът със скъпоценната глава. Тя ги изтупа от праха и ги занесе в едно издателство. Там на редакторите им прилоша, след като прочетоха поемите, а като се съвзеха, викнаха:

– Вие ли написахте тези шедьоври?

Тя се поколеба, но после скромно каза:

– Аз.

И започна да получава огромни хонорари за чуждите творения. И се окичи с чужда слава. Но у нея беше останала половин капчица съвест и затова тя намисли да сложи паметник над гроба на Човека. Отиде на гроба, но хората, на които Човекът бе говорил за радостта, я бяха изпреварили. Те бяха поставили надгробна плоча, на която пишеше:

Матев млъкна и продължи с яд да чупи съчките на все по-малки парчета.

– Странен начин на вживяване имаш — констатира Марта.

– Кажи поне, хареса ли ти?

Марта поклащаше глава ту наляво, ту надясно, като че се чудеше дали да хареса писанието на мъжа си, или да го отрече.

Матев отчаяно надигна глас:

– Тогава кажи поне харесала ли си някога нещо, написано от мен!

– Че как — не! Аз целия те харесвам бе, Матьо, иначе защо ще стоя да ти бъда жена? — с готовност отвърна Марта.

Матев грабна листовете и се изправи възмутен от отговора й. Но Марта го принуди да седне и взе листовете. Погледна първия и смръщи вежди:

– Какво е това посвещение?

– Посвещение.

– "В памет на Александър С."? Ти си луд. Александър не може да умре.

– Как тъй да не може? — Матев бе объркан от увереността, с която Марта произнесе думите си.

А тя продължи още по-убедително:

– Телеграфните агенции не се позовават на източници, които внушават доверие. Александър С. не може да изчезне. На всичко отгоре той е красив почти като Алесандро Скарлати…

– Излиза, че красивите хора не умират.

– Може и да умират — се заинати Марта — но не и ако са красиви като Алесандро Скарлати, нито пък ако са хора като Александър С.

Матев сметна, че е безпредметно да спори с жена си по толкова тъжен повод.

Александър С., учен-бактериолог, бе отишъл да помогне на една новооснована държава, за да се справи тя с пораженията, които й бяха нанесени посредством отдавна забранено бактериологично оръжие. Враговете на страната бяха намерили незабележим начин за употребата му. Едновременно с това те боравеха и с най-съвременни оръжия от всякакъв друг вид и нарушаваха сключените споразумения. Безкрайните джунгли, всред които бе разположена републиката, улесняваха действията им. Някъде из тези джунгли бе загинал Александър С., командосите бяха занесли главата му в най-близкото селище, бяха я показвали и я бяха хвърлили в блатата — това съобщаваха телеграфните агенции.

Александър С. бе добър приятел на писателя Матев, но проявяваше странно упорство — не искаше да се запознае с Марта. Той посещаваше концертите й, тя го бе виждала, дори твърдеше, че някога, много отдавна, бе говорила с него при необичайни обстоятелства, но Матев като че не й вярваше — около Марта и без това всичко беше необикновено.

Матев бе дълбоко наскърбен заради приятеля си, но не можеше да се съгласи, че жена му знае повече от телеграфните агенции.

А тя придърпа плаща му, обви се хубаво от главата до петите и предложи:

– Я ти си върви, пък аз ще гледам да помогна на Александър.

– Ако се простудиш… — заканително поде Матев.

– … Ти ще ми свариш чай — завърши Марта. — Иди си, моля те, и не ми пречи.

Матев се отдалечи, прогонен от нетърпението й. В края на алеята се обърна да я види. Тя бе вдигнала глава, като че се ослушваше.

Стъмни се, заваля отново и той се канеше да тръгне да я прибере, когато отдалеч се чу гласът й. Един много странен напев, протяжен като вик, прорязан от неразбираеми думи, размътваше тишината и караше нощните птици да му отвръщат с тревожни крясъци. Непонятната песен завърши в такава тишина, сякаш цялата гора изтръпна и замря.

Матев стоеше на верандата замаян и имаше усещането, че го водят по незнайни пътища, пълни с мъгла, движещи се сенки и мирис на горяло дърво.

От гората излезе Марта. Завита в тъмния плащ, приличаща на богиня от подземния свят. Изкачи стъпалата на верандата и каза:

– На Александър и през ум не му минава, че е мъртъв.

– Престани с детинските си истории, Марта. Време е да…

– Време е да се подкрепя. Чака ме дълго бдение. Преди да настъпи нощта, трябва да го изведа от блатата — и поясни: — Там, при Александър, сега започва денят.

Матев реши да не й противоречи. Бе видял странното й изражение. Бе чул забързаното й дишане, толкова необичайно за нея, певицата, която можеше на един дъх да изпее цяло изречение от меса на Бах. Той я настани, подаде й любимия й хладен чай и опита да възвърне благоразумието й:

– Мартичка, много ми е тежко да говоря, но моля, разбери ме: с представленията и необоснованите си вярвания ти не можеш да ме разсееш и да отдалечиш мислите ми от смъртта на Александър.

– Аз? — Марта се усмихна високомерно. — Аз, дето мога да накарам хиляди хора да забравят кои са и в кое царство живеят? Подценяваш ме, мили ми Матьо. На моята воля са подвластни твърде много неща. Отдавна владея силата на изкуството. А какво е изкуството — налагане на нечия велика воля. Пея, и всички зачитат могъщата воля на Хендел, на Вагнер, на Адамовска или на Моцарт. Към тези внушения аз добавям своето. И зная аз неведомите заклинания, които сочат пътя към човешката душа.

– Увлече се, Мартичка, започна да говориш в мерена реч.

– И мерената реч е заклинание. Стига да се добере до висините на магията и да стане поезия. Има едно стихотворение на Анна Ахматова, „Заклинание“. Непреводимо е. Защото наистина е заклинание. Там витае дори зримият образ на тая магьосница. Тя е красива и заплашителна. Излязла е по пълнолуние на некосените ливади край незнайни блата. Призовава този, който не е наречен за нея, и знае, че той ще излезе от високите врати и по пътища, където никой не ходи, ще дойде, за да вечеря с нея.

Матев се раздвижи неспокойно:

– Мартичке, на тебе не ти е добре. Искаш ли да те занеса в леглото?

– Има хора, на които им е още по-зле — отмести ръцете му тя. — И защо му е на твоя Александър да върши непозволени неща?

– Непозволено ли е да се биеш за свободата? А тогава какво е позволено?

– Не ме разбра — уморено затвори очи Марта. — Цял свят знае, че той е отишъл не само да спасява народа от бактериите. Биографията му е достатъчно известна, за да бъде заблуждавано общественото мнение. Александър се сражава, това е ясно. А непозволеното вече е извършил — нарушил е „табу“-то на едно от нецивилизованите племена. Оттам иде недоразумението. Главният вещер на племето е направил от восък главата му, за да стовари върху нея проклятията си. Командосите, за щастие, са намерили това изваяние, разнасяли са го и са го хвърлили в блатата. Но в същите тези блата блуждае Александър и биоенергията, която отделя цялото диво племе, за да му пречи и да го погуби, така се е сгъстила около него, че той не може да намери брод и да стигне до езерата, до населените места.

– Доколкото разбирам, ти възнамеряваш от хиляди километри, чрез волята си, да се противопоставиш на концентрираната биоенергия на цяло племе, да сломиш нейната враждебност и да изведеш Александър, когото ти считаш за жив. Мартичка, слушал съм и по-фантастични неща от твоята уста, разбирам огорчението ти и това, че не искаш да повярваш в смъртта му, но все пак мисля, че имаш треска, трябва да вземеш лекарства и да спиш.

Марта се надигна бавно, като воин, облечен в ризница и броня, непреклонна и вдъхваща опасения.

– Ако тая нощ аз не го изведа, никой повече няма да го види. Не ме плашат разстоянията, нито враждебната биоенергия, ако е така, както предполагам.

Матев зачака да чуе предположенията й, но тя измъкна от гардероба два шала и някаква кадифена мантия с качулка, обви се, взе старинен светилник, донесен от Цейлон, запали го и се запъти към гората, като пазеше с ръка пламъка. Матев гледаше прозрачната й пред светлината длан, а тя му приличаше на огнено цвете, израсло всред тъмнината.

Той знаеше, че е безполезно да увещава жена си да прекрати тези причудливи занимания. Реши да будува с нея и ако тя съвсем прекали, насила да я прибере. Приготви си топло питие от вино, мед и карамфил, погледна терморегулатора, вдигна телефона, за да разбере как се чувстват синът му и дъщеря му в града. Начаса Борис започна да се оплаква, че сестра му не го слушала, тя пък заяви, че брат й вече не я обичал и не искал да я заведе не знам къде си… Матев пусна в ход целия си родителски авторитет, въдвори спокойствие, но след като остави слушалката, се почувства така уморен, че полегна, а после и заспа на дивана.

И видя насън как всред изпаренията на клокочещи блата една ръка, изваяна от светлина, води сянката на изнемощял човек. Той залита, с неистови усилия измъква нозете си от лепкавата тиня, която дебне да го погълне, той пълзи, залавя се за клони, трепери от изтощение… но върви, защото светлината го вика.

На развиделяване Матев скочи и веднага се втурна да търси Марта — нямаше я ни във вилата, ни в гората. Той обиколи околностите, вика, свири и запъхтян се върна във вилата, за да вземе ловната си пушка и да стреля. Тая пушка Матев държеше напук на Марта, която ненавиждаше ловците. Никога не бе ходил на лов, само от време на време сам си устройваше състезание и стреляше по панички. Жена му намираше и това развлечение за варварско и Матев бе уверен, че щом чуе изстрели, тя ще долети, за да му поднесе възмущенията си.

Но щом прекрачи входа на хола, чу бодър глас:

„… от приятелското посещение, което се тълкува като знак на добра воля…

Известният учен Александър Сулимски бе открит от патрулен катер на брега на езерото Ото. Съобщенията за смъртта му са били злонамерено разпространявани от някои агенции, с цел да се създаде дезорганизация в република Солера. Ученият е под грижите на компетентен медицински персонал.

Продължителната суша, която опустошава провинциите на…“

Матев изключи приемника. Другите новини не го интересуваха. Още повече, след като забеляза любимата си съпруга. Сгушена в едно кресло, тя спеше или се преструваше, че спи. Той се надвеси над нея:

– Марта!

– Е, убеди ли се? — проговори тя и с мъка отвори очите си.

– Марта, аз винаги съм знаел, че си необикновена жена.

– Но не всякога си вярвал в това — уморено каза тя. — Сега можеш да ме заведеш да спя и гледай да не се напиеш от радост преди закуска.

Това напомняне охлади възторга на Матев и го засегна — той никога не бе се напивал, а Марта постоянно го упрекваше в някаква въображаема склонност към алкохола. След като я изпрати да спи, той доста унило поиска да го свържат с Александър С., като не се надяваше, че това ще стане. Но още преди да приключи със закуската си, приятелят му се обади от другия край на света:

– Ще ме посрещнеш ли? Тази нощ. Трябва незабавно да напусна страната. Самолетът е готов. Медицински персонал? Защо? Два освежаващи пластира, добра вечеря, чаша вино с треви и… чакай ме… С мен ще летят журналистите Донервалд и Войкович. И тях ли? Няма ли да станем много народ в тихото ти жилище? Разбира се, разбира се, довиждане.

Утрото май че тръгна спокойно. Само някакъв куриер донесе кошница цветя за Марта и накара Матев да се размърмори:

– Тази госпожа Вещица си нямаше друга работа — направи те да изглеждаш по-млада от сина си, сега пак аз трябва да бера дертове, в смисъл — да събирам цветята от обожателите ти.

– Какво ти е виновна госпожа V? — се възпротиви Марта. — Аз винаги съм получавала цветя. Такава съм си направена — усмихна се на хората, попея им, те засияват… и ми дават цветя в отплата.

– Засияват, засияват… — продължи да мърмори Матев. — А аз си седя в сянката и чакам да ме удостоиш с внимание, та да засияя и аз.

– Ооо! Той искал внимание! — разглези се Марта, настани се на коленете му и захвана да обръща внимание на очите, челото, устните, косите, брадичката, дори и на носа му.

След като Матев се почувства достатъчно нацелуван, той вдигна жена си, постави я на лежанката край прозореца и заповяда:

– Сега стой тук, пий кафе, прави се на мадам Рекамие и мисли хубави неща за мен, защото неотложно трябва да осъществя една идея.

Тъй като разказчето стана кратко, Матев не закъсня за обяда и бе възнаграден за усърдието си със следните новини: Константин Евр (истинският) се обадил, за да узнае смятат ли Матеви да покровителстват този червенобрад измамник, който по неведоми начини е успял да провали невероятно сложния му експеримент.

– Колкото едно нещо е по-сложно, толкова по-лесно се разваля — с тенекиен роботски глас съобщи Марта, като гледаше иронично съпруга си. Навярно искаше да му припомни мисъл от неговите произведения, която тя считаше за баналност.

Матев не отвърна, защото тъкмо слушаше втората вест: ключът към избата е бил предаден на Барбароса в плик с щемпела на Борис Матев и кратка записка: „Засега живей в мазето“. Кой е донесъл плика? Дявол знае кой. Някой си. Човек с фуражка. Куриер. И какъв адрес има там? Дом Матеви, за Червенокосия. Ха така! Браво! А записката не е писана от Борис. Особен почерк.

– Мирише на чуждо — установи Маца Писанска, след като се провря под мишницата на Матев, за да види и тя какво става.

– Да не би да го е писала Снежанка? — рече Матев озадачен.

Марта демонстративно разглеждаше брилянта върху пръстена си. Много беше заета. Не отговори.

– Всъщност кой в тая къща е виждал почерка на Снежанка? — предпазливо поде малката Матева. — Аз лично — никога. Питала съм се дори знае ли тя да пише.

– Не ми е известно дали пише, но твърде ловко се справя с моите компютри — някакво неясно подозрение трептеше в гласа на Матев.

– И с моите — неохотно призна Бояна.

– Момиче, на тебе пък за какво са ти компютри? — се зачуди Матев.

Марта се разсмя:

– Матьо, ти си глухият цар! Ти единствен не си чул с какво всъщност се занимава госпожицата.

Последва обяснение, от което Матев разбра всичко, с изключение на това защо госпожицата е намерила за добре да стане прислужница.

Въобще, обядът не вървеше.

– И като си представя, че горкият Барбароса стои сам и гладен в избата… — въздъхна Марта.

Наложи се горкият Барбароса да бъде поканен на обяд. Впрочем не беше необходимо да го обсипват със съчувствие, защото, като се изключи хранилището, дето лежаха бутилките на Матев, избата представляваше обширно приятно помещение, топло, сухо, обзаведено със старинни мебели от яко дърво и застлано с козяци и кожи. Там понякога Матев събираше приятелите си на мъжки гуляй, когато Марта отсъстваше от страната. Що се отнася до глада… И в това отношение не биваше да ожалват Барбароса, защото дъбовият шкаф приютяваше съвсем съвременен хладилник, но… все пак не е много учтиво да се тършува из чужди хладилници.

Та, горкият Барбароса се появи, хрисим и смирен, кротък и като че ли малко тъжен.

А Маца Писанска се обтегна и прошепна в ухото на Матев:

– И тоя ми мирише на чуждо, извинявай! — след което безцеремонно напусна трапезарията.

Барбароса почти не яде. Бе загрижен. Разсъждавал. Така каза. Човечеството губело своите позиции във Вселенската общност. До такова заключение бил стигнал. Чудовищното опустошение на една от най-хубавите планети не можело да се размине току-така. Дори и да се стигне до едно всеобщо омиротворяване, до възцаряване на разума… не е ли късно вече? Енергийните запаси на Земята все ще имат край. А нови енергии още не са измислени… Или са вредни…

– Много чудни хора сте вие, учените — го прекъсна Марта. — Хем вие насърчавате хищното разсипничество, хем се оплаквате. Че каква ви е работата? Създайте нови енергии и… баста. Може да използвате идеите на Матьо и да не се разправяме повече. Цял живот пише човекът, предлага ви например да получите гориво от утаечни скали, а вие броите звездите…

Матев се извини и стана от трапезата. Матев бе обидчив човек. Не всякога приемаше да се подиграват с творчеството му. А и защо да приема? Пише си той тихо и упорито, мисли, че издига духовния уровен на хората, макар и с незабележими величини, а те… дори и собствената му обична съпруга… Несправедливо е, все пак.

И се затвори Матев в кабинета си, и изпуши две лули тютюн, и изпи две чаши хубаво червено вино, и смелостта да пише се възвърна при него. И той сътвори „Песничка от славянски автор“:

„Бурята ме настигна на голо поле, омота ме в прах и изля върху мене и коня гърмящи водопади.

Стремях се към конюшните като към спасителен остров. А там заварих неразбория. Нямаше ток, прозорци бяха счупени и конярите и конете — изнервени.

Съборих кофа с дъждовна вода… и се включих в общата бъркотия. И тъкмо тогава Лупус намери да ми се радва и да слага мокри лапи по раменете ми. Блъснах го с коляно, без да го погледна, той се сви обиден и като че каза в ухото ми:

«Това пък защо?»

Нямах време да мисля или да се чудя.

Постарах се да въведа ред и потеглих към къщи.

И там ме чакаха счупени стъкла и липса на ток.

Запалих свещ, намерих алкохол, седнах и запуших.

И тогава пак някой произнесе: «Няма смисъл».

Засмях се геройски и си помислих за дамата от втория етаж. За нея адвокатът от партера говори с възхищение:

– Много изискана жена. Само дето нощем ходи по перваза и от време на време чува гласове.

Дамата всъщност не ходи по перваза. А ако е до гласовете — ето, и аз ги чувам.

«Само че тя си въобразява» — ми възразиха.

– От дете съм мечтал за подобно нещо — си казах печално. — Като малък вярвах в Дядо Коледа, а по-късно — в представители на чужди цивилизации.

«Аз не съм представител. Аз съм още… малко същество. Говоря ти така, за да ме разбереш по човешки. А представителите са много… представителни.»

– Аха. Значи си мъничко същество. И къде си се скрило?

«Защо да се крия? Аз си стоя тук, на едно парче материя, близо до твоя свят.»

– На астероид?

«Може и така да е. Стоя и възприемам.»

– А защо не дойдеш на Земята? Моля заповядай.

«Спазвам космическия закон за ненамеса в чуждите цивилизации. Вие имате твърде особени схващания по този въпрос. Все търсите да влезете във връзка, все говорите за неизследвани летящи обекти… И мислите… по човешки. Представяте си, че и другите цивилизации са обикнали металите като вас и се загръщат в метални черупки, за да летят, че съществата от Вселената ви приличат и дори че слизат да ви изследват. Защо ще слизат, щом могат да ви изследват и отдалече? И защо ще се преместват в пространството по толкова примитивен начин?… Не искам да ви обиждам, но във вашата цивилизация има голямо разминаване между мисъл, действие и възможност за действие. А освен това вие се съпротивлявате. Всичко вършите с голямо усилие, защото искате да вървите срещу естественото развитие във времето.»

– Това… как да го разбирам?

«Ще се постарая да ти го обясня по човешки. Например вие някога сте живели в каменни пещери. После сте ги напуснали, но оттогава все се мъчите да се заселите в нещо подобно на пещерите. И вземате камък, натрошавате го или го стривате, размесвате го с вода… и си правите пещери. Но ги градите не в пусти и тихи места, а там, където владеят зеленината, влагата и вятърът. Вятърът, слънцето и влагата постоянно разяждат вашите пещери, а зеленината ги поглъща. И вие все строите и строите с много усилия и за кратко време. А ако вървите според природата, а не срещу нея…»

– Например?

«Сега ще ти покажа как може да си сътрудничите с природата. Измислих тоя начин, докато ви възприемах. Гледай!»

Намерих се всред висока гора. Изведнъж дърветата захванаха да се огъват. Между най-раздалечените поникнаха млади фиданки, израснаха, образува се просторна и много приятна зала. Стволовете, плътно приближени, служеха за стени, клоните, здраво сплетени — за покрив. Местата, оставени за прозорци, се запълниха с бързо растящи кристали. Те засияха в разни цветове. Мъх застла залата, полази по «стените», после оформи мебели, ниши, подставки, преградни стени…

След като успях да се съвзема, помислих:

«Пещерата на горския цар! Само че кой ще се наеме да живее в нея?»

Отговори ми се:

«Грозна ли е? Неудобна?»

– Не, не! Просто… е… фантастична. Мисля, че хората няма да я възприемат.

«Ако всички живеят в такива сгради, ще бъдат много доволни. А има и други начини да се сътвори жилище. Ето.»

Бях под синкава прозрачна вода. Пред мен растеше град. Правеха го корали. Пясък се разстилаше по улиците, после сякаш се втечни и замръзна твърд и блестящ. А коралите зидаха стълби, зали, колони…

Чух:

«Тук трябва да се помогне малко. Океанските води ще бъдат повдигнати с трийсетина метра, докато бъде завършен градът. Но това не е противоестествено. Щом в някои участъци на океана водите са с двайсет и пет метра по-ниски, защо другаде да не станат временно по-високи?»

Аз не намерих какво да отговоря.

«Може би това, което виждаш, е твърде необичайно за твоя мисловен апарат? За почивка ще ти покажа нещо по-обикновено — жилище за студени места. Подобни са строили някога обитателите на тези области. Водата се размесва с лед и сняг, оставя се да се вледени отново, а тези водорасли, които обичат студа, се вплитат за красота и здравина. По-късно, когато се отопли помещението, водораслите се разрастват, обвиват стените и пода, натрупват се на места за лежане и сън, на местата за почивка и храна… И… да не би някой да е измислил по-удобни мебели?»

– Господи — въздъхнах — дали не ме е споходила някаква лудост от нов вид?

«Нищо подобно — ми отвърнаха. — Мисловният ти апарат е много добър и е в отлично състояние. Може спокойно да възприеме вида на постройки за топли страни.»

Милиони термити работеха трескаво. Градът, който вдигаха, би предизвикал шок и у най-напредничаво мислещите архитекти.

Зашеметен, затворих очи. Исках да си отдъхна от тези неописуеми гледки. И тогава разбрах, че не с очите си виждах. А гласът каза сговорчиво:

«Е, добре. Стига ти. Ще те оставя да починеш и да размислиш.»

Но съзнанието ми работеше с необяснима яснота. Спомням си, че през ума ми мина:

«По какъв начин може да бъде постигнато всичко това? Енергията, която…»

«Енергията! — ме прекъснаха. — Колко умствена енергия изразходвате вие, за да добиете… енергията! А тя е около вас навсякъде. Слънцето ви облива с енергия, Земята се тресе, стене от енергия, водите клокочат от енергия, изригват вулкани, бушуват бури, урагани… И всичката тая енергия си отива неоползотворена. А вие разлагате атоми. Не смятам, че е разумно.»

– И ние знаем това — възразих. — Но ще ми обясниш ли с какви способи може да се обуздае и да се впрегне в служба на човека тая енергия? И как да заставим корали, термити, дървета, бури и вулкани да бъдат в наша услуга?

«Егоистично човешко мислене — се обади гласът, като че ли с разочарование. — Дори и ти не можеш да се отървеш от човешкия всепоглъщащ егоизъм. „Да заставим“, „в наша услуга“… Няма защо да ги заставяте. Те сами ще ви помогнат, ако… и вие им помогнете, ако ги „стимулирате“, както се изразяват вашите учени. А и енергиите може да… приобщите, вместо да ги „обуздавате“. Вие сте чада на тая природа. Тя би ви дала всичко доброволно, ако не я принуждавахте, ако не изтръгвахте от нея насила…»

– И как според тебе може да стане това?

«Ако дойдеш при мен, ще ти обясня. Аз не бива да слизам на тая планета, но ти не си се съгласявал със закона за ненамеса в други цивилизации и можеш да пристигнеш при мен.»

– Къде?

«Тук, някъде из Вселената. Уверявам те, няма да се каеш, ако се срещнем, макар че твоите сетива не могат да ме възприемат. Аз общувам с теб само по мисловен път и затова ще запиша в мисловния ти апарат това, което искаш да знаеш, а и много още. После, ако ти пожелаеш, ще се върнеш в твоя свят и ще предадеш знанието на хората, а ако предпочетеш да останеш с мен, ще ти се удаде възможността да възприемеш величието на Вселената. Ти си сам. За тебе не мисли никой. Харесваш ми. Хареса ми още когато беше известен естественик, прославен учен, но щом те принудиха да работиш върху проблем, който според тебе е във вреда на човечеството, ти си взе шапката и отиде да упражняваш своята стара и ненужна професия.»

– Да си ветеринарен лекар е много почтена професия! — се засегнах аз.

«Не е. Животните нямат нужда от лекари. Животните сами знаят как да се лекуват и биха го правили, ако вие не им пречите постоянно. Но защо се огорчаваш? Ще дойдеш ли при мен?»

– Да — казах след кратко колебание. — Кога? И къде?

«Утре. На това място, дето днес бурята отнесе шапката ти. До къпиновите храсти.»

– До къпиновите храсти? — опитвах се да си спомня мястото, защото съвсем не бях забелязал кога е изчезнала шапката ми.

«До къпините. Утре пак ще има буря. Ще използвам енергията й, за да те взема, а енергията на къпините ще…»

– Енергията на къпините? — недоумявах.

«В къпините има неподозирана енергия. Всичко живо е заредено със страшна енергия. Можеш ли да си представиш каква енергия е нужна, за да разпукаш земята, да се надигнеш, да източиш ствол, да разпериш клони и зеленина, да станеш могъщо дърво, да изсмукваш сокове от почвата и да ги изпращаш на десетки метри височина, да едрееш, да заякваш и да устояваш на стихиите?… А утре бурята ще бъде грандиозна. Ела, преди да започне.»

Очите на Матев съгледаха тихи улички, зеленина, цветя, птици, които пърхат между клоните на дърветата в здрача, река, а край реката — старинен дом.

Матев опъна дръжката на излят от мед звънец. Отвори старичка прислужница и се зарадва:

– О, колко навреме идвате! Този път господин Винех е тук.

Да, не бе лесно да завариш големия композитор и цигулар Вергил Винех вкъщи. Той все пътуваше, пътуваше, изнасяше концерти, дирижираше, а понякога съвсем изчезваше от света — когато неговата тайнствена съпруга, госпожа V, госпожа Вещицата, го отвличаше из неизвестни селения. Матев не бе се надявал да го намери. Бе търсил само тих подслон, защото от време на време се ползваше от прелюбезната покана на Винех и ходеше да си почива зад дебелите стени на тая къща, където властваше тишината.

Винех посрещна мълком скъпия си гост, прегърна го, поведе го към най-любимата си стая, седна срещу него, наля коняк и го загледа със съчувствие.

И Матев някак без да иска, изля пред него огорченията си. Винех го изслуша, после взе цигулката си и засвири. И Матев със сърцето си разбра, че никакво значение нямат разните житейски несгоди, че някъде високо над тях господстват спокойствие, доброта и радост.

След като Винех сне цигулката от рамото си, никой от двамата не продума. Матев стана, протегна ръка с благодарност и цигуларят я пое, поведе своя гост към входа и само спря, за да извади роза от вазата и да му я даде с думите:

– За Марта.

И къде да се дене бедният Матев с тази роза? При Марта.

Но Марта се преструваше, че спи, и всички се преструваха, че спят, а Матев не беше от хората, които се влияят от преструвки. Той постави розата в аквариума и влезе в кабинета си. В душата му се стелеха божествените теми на тази позабравена соната от Тартини, която се нарича „Дидона абандоната“. Изоставената Дидона. И пъргавото му перо се подчини на звуците, които той единствен чуваше, и написа баладата за

Хората от това старо градче тъй много уважаваха труда на майстора, който работеше цигулки, че бяха насипали слама по улицата пред дома му, за да не би тропотът на колите да го смущава.

Майсторът правеше цигулки, чиито гласове бяха като разтопени слънчеви лъчи. Най-прочути музиканти свиреха с неговите инструменти и разнасяха славата му. Майсторът чувстваше цигулките като свои деца и вечер, преди да си легне, опитваше струните им, за да им каже лека нощ. А за тези, които вече беше продал, разпитваше, както се пита за близък човек.

Музикантите идваха, отнасяха някоя от рожбите му, той измайсторяваше друга на мястото на тая, която беше тръгнала по света, и тъй живееше, обграден от любимите си цигулки като от послушни дъщери, които той „задомяваше“ винаги за големи музиканти.

И само една от тези дъщери той никога не продаваше. Нея беше правил на младини, когато беше влюбен в едно момиче със светли коси. Затова и лакът на цигулката беше светъл, нещо, което тогавашните майстори не смятаха за проява на добър вкус. А тонът й бе мъхнат и тъмен като гласа на това отдавна мъртво момиче. Когато беше тъжен, майсторът свиреше песните, които бе пяла отдавна-отдавна мъртвата девойка, и му се струваше, че говори с нея.

Но една нощ, по време на страшна буря, която омиташе сламата по улицата, блъскаше капаците на прозорците и караше камбаните на черквата да звънят сами, всред гръмове и мълнии пред вратата на майстора спря каляска с черни коне и от нея слезе най-големият цигулар на света.

Майсторът го посрещна зарадван, повика слугинята да поеме мокрия му плащ и го покани да се сгрее. Но цигуларят не го чу, защото вече беше взел една цигулка и я пробваше. И свиреше на нея тъй, че на майстора се стори, че бурята е навлязла в стаята и светкавиците се мятат обезумели. Цигуларят остави инструмента, изпи чаша вино и засвири на следващия, изреди всички и посегна към светлата цигулка с тъмен тон. Майсторът понечи да го спре, но да се изтръгне цигулката от дългите силни пръсти на музиканта бе равносилно да се ограби плячката от най-страшния разбойник.

И той засвири и сякаш застина и заприлича на пеещите ангели в преддверието на катедралата. Опиваше се от звука на цигулката. Свири толкова дълго, че бурята вън стихна и се чуваше пръхтенето на мокрите коне. После притисна до гърдите си цигулката:

– Тази!

Майсторът му говореше нещо, плахо протестираше, но цигуларят остави куп злато на масата, прегърна майстора и отнесе цигулката под разкопчаното си палто.

Майсторът замислено разрови жълтиците, без да ги вижда, и каза на слугинята:

– Може би така е по-добре, Агата. Аз ще умра скоро, нека знам, че е в най-добрите ръце.

– Той ви я грабна като крадец, господарю.

– Много искаше да я има. Той съчинява музика и неговата музика е тъжна. Нима може да свири тъжните си пиеси с весела цигулка? Освен това, той е млад, а на младите се прощава всичко.

И цигулката пое по света да разплаква хората.

Първият, който заплака, бе кочияшът. Музикантът не се стърпя и засвири в каляската, а на кочияша започнаха да му се привиждат домовете, които запали, когато беше на война, майка му, която умря самотна, белият кон, който го спаси от смърт, а после си счупи крака и трябваше да го застрелят…

Следващият бе камериерът в хотела. Той си спомни, че цял живот бе мечтал да види морето, и не само да го види, а да стане капитан и бързата му бригантина да пени вълните край Огнена земя, Добра Надежда, Тасмания, Надветрените острови… а бе принуден да носи чай и закуски, да подрежда стаи и да лъска обувки посред нощ.

На концертите плачеха всички без изключение. Старите дами ронеха сълзи за младините си, младите — за това, че не са се омъжили за любимите си, господата намираха някое затънтено крайче от съвестта си, от гордостта си или от голямото си желание да имат нещо. Само децата не плачеха. Защото бяха невинни. Възрастните мислеха, че са твърде малки, за да разбират.

Дотогава всички се прекланяха пред цигуларя. Сега започнаха да го боготворят. Монарси отваряха пред него дворците си, банкери — касите си, красавици — сърцата си.

Но цигуларят имаше една голяма слабост. Беше картоиграч. И една нощ проигра всичко. Последният му залог беше цигулката. Спечели я най-богатият колекционер на музикални инструменти. Всъщност той с тая цел бе започнал играта. Колекционерът събираше цигулки, а след това плащаше на известни музиканти да му свирят с тях.

И тъй, той повика най-големите цигулари, за да им покаже новата придобивка на колекцията си. И цигуларите започнаха да изпробват цигулката един след друг, но тя бе занемяла. Вместо мъхнатия тъмен глас, който трогваше и най-суровите хора, се чуваха звуци, които напомняха хълцане и стонове. Студена пот обливаше тези, които слушаха, а колекционерът пресипнало шепнеше:

– Не може да бъде! Не може да бъде!

След това прати да извикат бившия стопанин на цигулката.

Той долетя замаян от радост, сграбчи я и поиска да засвири, но тя захриптя като умираща старица и млъкна. Цигуларят обезумял я питаше:

– Защо не свириш?

„Ти ме проигра“ — отвърна глухо цигулката.

– Но другите цигулари? Защо не пееш в техните ръце?

„Не са достойни да ме имат. Върнете ме на стария майстор!“

– Той умря.

„Тогава никога вече няма да свиря. Моята душа не е дървена като на другите цигулки. Трябва да обичам този, който свири на мен.“

– Значи ти ме обичаше!

„Обичах те. Но ти ме проигра. И аз никога вече няма да пея.“

Тогава в гнева и безумието си той я хвърли на пода, а когато видя как се счупи и как кордите, освободени, отскочиха, измъкна ножа от колана на един офицер и се самоуби. Кръвта му опръска цигулката, но тя хладно напомни:

„Ти ме проигра.“

Колекционерът, треперещ, викна на един от слугите си:

– Изнеси я веднага! Не искам да я виждам повече!

Слугата я качи в стаята си, зави я с кърпа, а после я понесе като болно дете при един познат майстор на инструменти.

Майсторът я залепи много изкусно, но когато я връщаше, каза:

– Тая цигулка е правена от велик майстор, но е няма. А може би е и умряла. Няма душа.

Слугата я постави в сандък, пълен с дрехи, и хлопна капака.

Сред дрехите беше тъжно и скучно. Те все си бъбреха стари клюки — коя рокля на коя сватба е присъствала, коя дантелена якичка е била заляна с вино и кое копче се е откъснало и избягало от законната си петелка. Бяха добре настроени към цигулката, радваха се, че такава знатна вещ е в тяхната компания, но някак не можеха да разберат защо не се интересува от клюки. Мислеха я за приятна, но малко старомодна. Съвсем не им идваше наум, че модата важи само за дрехите, а цигулките стават по-ценни, колкото повече остаряват.

Но веднъж се случи нещо необичайно. Цигулката чу, че някой плаче, облегнал глава на сандъка. И разпозна гласа на внучката на слугата. Цигулката се разтревожи, защото никога не бе чувала деца да плачат в нейно присъствие, и надви мълчанието си:

„Защо си тъжно, дете?“

Капакът се отмести и цигулката видя внучката на слугата, но тя съвсем не беше дете.

Цигулката беше забравила да брои годините. Момиченцето беше станало красива девойка. А девойката плачеше, защото годеникът й беше взел участие в един бунт против краля и утре щяха да го бесят. Тя се молеше, повтаряше името на годеника си и се заливаше в сълзи.

„Почакай — каза цигулката. — Струва ми се, че познавам това име. Не се ли казваше така момченцето, което играеше с теб и което ти скритом водеше да ме види?“

– Да, това е той.

„И е вече мъж?“

– Студент е. И свири на цигулка както никой друг. А утре ще го бесят!

„Почакай — прекъсна я цигулката. — Ти каза, че той свири като никой друг…“

– Да, но каква полза от това?

„Никой не знае какво може да му е от полза. Даже аз може да съм полезна. Това, че безропотно понасям своето нещастие, съвсем не значи, че мога по същия начин да понасям чуждите скърби. Ще опитам да ви помогна, но трябва да знам имаш ли достатъчно любов у себе си, за да ми дадеш малко назаем. Защото моята любов я проиграха. И оттогава аз не мога да пея.“

– Ще ти дам всичко! Цялата си любов, душата си, живота си! Само го спаси!

„Добре — каза цигулката. — Утре ме вземи със себе си. Когато те пуснат да се простиш с него, му прошепни като предсмъртно желание да поиска да посвири пред тълпата. А когато потърсят цигулка, дай мен.“

Студентът каза предсмъртното си желание. Навалицата зашумя. Донесоха му цигулката. Настана мъртва тишина. Само бесилката безсилно поскърцваше, защото предчувстваше, че е изпуснала жертвата си.

Момъкът засвири. Мъхнатият тъмен глас се разля като виолетов здрач над площада. Жените заплакаха. А след тях и навъсените мъже, и войниците, и палачът, и кралицата, която гледаше от балкона. А когато и очите на краля започнаха да примигват често, кралицата помоли:

– Помилвай го! Най-голям грях е да убиеш човек, у когото свети пламъкът на гения.

И кралят го помилва.

Момъкът галеше цигулката и в забрава питаше:

– Но нали ти беше няма? Мъртва?

„Понякога е нужно да ти дадат назаем малко любов и истинска, а не дървена душа, за да се съживиш — въздъхна цигулката. — Печалното е само, че някои разбират това едва в предсмъртния си час, а някои въобще не го проумяват никога.“

След като изпратиха младите на сватбено пътешествие, Матеви си отдъхнаха, намериха си друга, истинска прислужница и седнаха да се видят спокойно и да си поговорят.

– Като си помисля какво ми мина през главата — каза Матев. — И особено онези литературно-плакатни лозунги: „Любовта е тук“, „Истината ще научите“, „За любовта и истината!“… Втриса ме от подобни изрази и от подобни действия.

– Какво искаш от подправени хора? — сговорчиво отвърна Марта. — А и от мен. Нали трябваше да се стресне с нещо този наш загубен син.

– Загубеняк! — назидателно я поучи Писанска.

– Ами това говорещо изчадие? — попита малката Матева. — Това пък откъде се взе? — и намести Маца като яка на шията си.

– Подарък, естествено — рече Марта. — От нашия добър приятел професор доктор Беля.

– Уверена ли си? — неохотно произнесе Матев.

А Марта захвана да цитира пасаж из новелите му:

– "Уважаеми господине, аз усещам как някъде в Аляска една старица плаче, защото е загубила последния си зъб. Когато подстригват храстите в Нова Зеландия, все едно че режат моите коси… а вие тук…" ще ми говорите, че не знам как се е получила собствената ми котка.

И Матев бе поласкан, че толкова точно помнят произведенията му. И през ума му мина лъстивата мисъл, че ненапразни са усилията му, а това го подтикна да иде в кабинета си, да поработи с удоволствие две седмици, за да направи разказ със странно заглавие: „За змейовете и вампирите, за Лала и Лало, за потомството“. Той почваше така:

Писателят Матев прочете на глас:

– "Мило потомство! Ако не си станало по-справедливо, по-миролюбиво и, общо взето, по-разумно, отколкото сме ние (или бяхме) — и тогава няма що — върви по дяволите!

Изразявайки това смирено пожелание, с дълбоко уважение.

Аз съм (или бях)

Твой…"

– Алберт Айнщайн! — изрече с неизразима гордост великата певица Марта Матева и продължи с възторг: — Отбележи, Матьо, той казва: „Твой Алберт Айнщайн“. Да, така казва моят любим гений Алберт Айнщайн.

Мъжът й прие възторга с подозрение:

– Доколкото си спомням, твоят любим гений беше Алесандро Скарлати.

– Скарлати е композитор, следователно няма никакво намерение да съперничи на Айнщайн, освен това никъде не е писал „Твой“. А пък Айнщайн, значи, е мой! И аз го обичам.

– Дори и когато те праща по дяволите? — се заинтересува дъщеря й.

– Че той не праща мен! — с учудване възрази Марта. — Той много добре знае кого да праща по дяволите.

Писателят Матьо Матев, по съвместителство съпруг на Марта (тя твърдеше, че е обратното), реши да я раздразни по възможно най-любезния начин:

– Моля разясни ми най-сетне следния въпрос: ти уж постоянно се грижиш за целокупното човечество, а едновременно с това винаги подчертаваш, че нямаш нищо общо с него.

– Аз нямам нищо общо с побърканото човечество, но тъй като все пак то притежава две-три капки здрав разум…

– Доколкото си спомням, ти веднъж предложи на учени-психиатри вместо да лекуват лудостите, да се опитат да ги засилят, за да се види дали „точката им на кипене“ няма да доведе до скок в човешкото мислене…

Марта се прозя преднамерено:

– Аз колкото предложения мога да предложа, ако седнат да ги изпълняват…

Писателят Матев явно държеше да продължи развлечението.

– И какво е последното ти предложение?

– Най-после човечеството да стане такова, каквото трябва да бъде — решително заяви Марта.

– Например?

– Да се отърве от всекидневните, всеобщи и всевластни лудости.

– Кои по-точно? — поиска да знае дъщеря й.

– Погледнете отстрани: някой немислещ и неотговорен дори пред собствената си съвест нарежда да бъде пресушено някое блато. И подчинените му — слепи и глухи — се втурват да изпълняват. И през ум не им минава подозрението, че началникът им е взел неправилно решение, а когато настъпи екологична катастрофа, всички много зачудени се питат как тъй е станала. И след като съборят паметници на културата, се питат, и след като разболеят цяла детска градина, и след като построят завод, който бълва отрови съвсем безсмислено, от него няма никаква печалба, ни полза… И ако някои добросъвестни писатели се опитат чрез силата на словото да освестят публиката, в крайна сметка те сами осъзнават, че говорят на глухи, и се обръщат към децата, като хранят крехката надежда, че младите сетива още не са загрубели, че свежата памет ще съхрани воплите им и най-най-най-после ще израсне поколение, което няма да повтаря грешките на по-възрастните.

Матев изпрати с въздишка речта на жена си и уморено попита:

– Не ти ли омръзна да надничаш в мислите ми? Не разбра ли най-после, че аз рано или късно ти ги съобщавам гласно…

– Или ги написваш тайно от мен и аз трябва да чакам, докато се наканиш да ми ги прочетеш.

Матев се засегна:

– Да, аз пиша тайно! Издебвам мига, когато си в Нова Зеландия, Финландия или Еквадор, заключвам се, с трескава скорост съчинявам, само и само да не ме усетиш и…

Марта много нежно го целуна и го загледа с умиление, свъсеното лице на Матев започна да се изглажда. Като се мъчеше все още да запази хладно изражение, Матев се заслуша в ласкавия глас на жена си:

– Аз се напрягам чак от другия край на света да разгадавам мислите ти, защото те обичам. Виждам идеите ти, радвам се, но изпълнението им е чисто твоя работа, в която никой не може да се меси, и ще ми струва усилия да вниквам ред по ред в изложението им. Не е ли по-лесно да прочетеш написаното?

Поласканият Матев с последни сили задържаше останките от раздразнението си:

– Като че ли си неграмотна!

– Но на мен ми доставя удоволствие да чувам гласа ти — с подкупваща усмивка възрази Марта, примъкна табуретка в старинен стил (в нейно отсъствие Матев бе обзавел кабинета си като приемна на бенедиктински абат), опря гръб о гърба на мъжа си, намести главата си на рамото му и рече. — Слушам те.

Не може да се каже, че на бедния Матев бе особено удобно, но той започна:

– "Начин да бъдеш щастлив и такъв да останеш, има само един — не се удивлявай на нищо." Да, лесно му е било на римлянина да раздава съвети. „Не се удивлявай!“ Аз пък все се удивлявам. Е, навярно не съм достигнал възрастта, когато удивленията излизат от употреба, но като си помисля — дали е щастлива тази възраст? Засега съм доволен от моята — почти двайсет и пет. Не съм наивен, струва ми се, не съм и глупав. Но как да не се удивлява човек на такова нещо: в най-страшната жега, в най-голямата оскъдица на вода, при най-драстичните заплахи на закони и разпоредби, някой смее посред бял ден да пере килим, и то на двора, съвсем на показ. Кой е този безумец смел? Една жена. Хубава, приятна… и някак особена. Какво й е особеното? Я да помислим. А! Тя няма възраст. От оная категория е, за която Марти Ларни казва: между двайсет и две и осемдесет. И още кой се мержелее върху килима? Русо скокливо момченце на дванайсет-тринайсет години. Двамата се забавляват чудесно. Пуснали маркуча, шляпат с боси нозе, смеят се, въобще, добре се развличат. Да видим докога.

– Добър ден. Имам неприятното задължение да ви глобя.

– Урааа! Ще ни глобяват! — виква момченцето.

– А защо? — усмихва се жената.

– За разхищение на питейна вода — строго заявявам аз, вадя легитимацията си и кочана с квитанциите.

– Значи сме разхитители? — с възторг произнася жената.

А детето — с невинен глас:

– И сме по-важни разхитители от завод „Оникс“? — и след като среща гримасата ми, която иска да рече: „Как си позволявате?“, то продължава още по-невинно: — Не, не вярвам да сме ги надминали. При изпирането на килима за един час ние ще употребим 632 литра вода, а завод „Оникс“…

– Неее — ласкаво го прекъсва жената. — Тоя килим ние ще го перем поне сто и трийсет минути.

– И пак няма да догоним завод „Оникс“, който за минута…

– Почакайте! — възмутен възкликвам аз. — Оставете на мира завод „Оникс“, той е държавно предприятие. Обяснете защо ще перете цели два часа този чист вече килим…

– Ами… нали ще ни глобите — продължава да ме залива с усмивки жената — така ще ни излезе по-евтино глобата, а освен това ние също сме държавни.

– Да, държавни сме! — с гордост потвърждава хлапето. — Ние сме граждани на тази държава. Може ли да има по-държавни хора от нас?

Ааа, това хлапе ми се вижда твърде странно. Макар че… погледнато отстрана… обикновено хлапе, даже и коляното му е одрано, както се полага на екземпляри от неговата възрастова група.

– И тъй като сме съвсем държавни хора и безмерно честни данъкоплатци, моля заповядайте да си получите глобата — прелюбезно ме кани жената. Отваря тържествено вратата на къщата и ме повежда по стълбището.

Аз се обръщам към момчето, което остана на двора:

– Ако обичаш, веднага спри водата.

– Невъзможно! — важно заявява то — Щом Лала е решила да ви прави компания, аз, докато чакам, ще полея слънчогледите. Надявам се, известно ви е, че за да израсне един слънчоглед, необходими са му средно петдесет литра на…

Аз се втурвам разярен от тая наглост, затварям крана, хващам за ръка хлапето и го вкарвам насила в къщата. Тъй наречената Лала ни гледа с възторг и ни настанява в хол, така обилно окичен с висяща, пълзяща, виеща се и, както ми се струва, дори клокочеща зеленина, че аз неволно замижавам и признавам пред себе си: това не е за вярване. А Лала казва:

– Лале, донеси води.

– Всички в тая къща ли се казват Лали? — успявам да попитам аз.

– Защо? — учудва се тя. — Аз съм Лала, той — Лало.

– А баща му?

– Той е в океана.

– Моряк?

– Не. Прави чинии.

Изправям се, готов да изчезна. Тя снизходително ме докосва и ме облива с блаженство. Аз се отпускам в креслото зашеметен. И като в просъница чувам гласа й:

– Успокойте се. Не сме луди. Всичко ще ви обясня. Ние затова сме ви поканили.

– Как тъй… поканили? — се мъча да се освестя аз. — Дойдох да ви глобя…

– А това работа ли ви е?

И аз внезапно се сещам, че не ми е работа. Работата ми е да напоявам тая земя. Затова съм учил толкова време. А ме карат да замествам някаква болна инспекторка и да събирам глоби само защото съм най-млад в службата, току-що дошъл от института.

– И хобито ви не е за вас — продължава Лала.

Докато се питам откъде знае тя какво е моето хоби, Лало носи десетина чаши, пълни с вода.

– Опитайте. Чудесни образци. Вода от Тасмания, от Лигурия, от Есекс, от Тангри-нор, от Инд, горещо ви препоръчвам тази — от водопада Фуего… — и се обръща към жената: — А за ослепителната Лала — вода от ледниците на Анапурна.

– Но вие не сте ли майка и син? — започвам да пелтеча аз.

– Сме, сме — кимат ми съчувствено — но когато поискате, можем да бъдем дядо и внучка, брат и сестра, зет и шурей, Лала и Лало…

Ха! Шегобийци.

– А бащата на семейството как гледа на тези ваши представления?

– Не гледа. Зает е. Прави чинии, както ви обясни Лала — отвръща хлапето.

– В океана?

– А къде другаде?

– И защо точно там?

– Зелените човечета се произвеждат най-лесно от водорасли — обяснява момчето. — Не си набръчквайте челото с озадачен вид. Пределно ви е ясно за какви човечета говоря. Да, да, за поставените в летящите чинии, които са вашето неприлично хоби.

– Защо неприлично? — изръмжавам аз.

– Защото… ние не събираме изображения на ваши произведения, нали? — учтиво вметва жената.

– Но какво значи това? Нищо не разбирам.

– Трябва да му обясним, Лале — благосклонно кимва жената и малкият захваща да ми говори с тон на търпелив учител:

– Вие от години събирате снимки и съобщения за тъй наречените НЛО. Такова е вашето хоби. Имате картотека. Имате много материали. Тези данни ги имат и разни държавни институти, но за разлика от вас, те не ги показват за щяло и нещяло на всеки, който се интересува. Не ме прекъсвайте, за да ме питате какво лошо има в това. Има лошо. Разпространявате изкривена информация. Онези, от държавните институти, мислят, преди да говорят, и не всичко казват, защото не са уверени, че това, което виждат, е истина. А вие изтъквате очевидното и повреждате човешките умове. Не ме прекъсвайте, за да ми съобщите, че очевидното е вярно. Не е вярно. Вашите очи не виждат както трябва и каквото трябва, поне що се отнася до този проблем. Очевидното ви кара да правите погрешни изводи. Въобразявате си, че сте наблюдавани от чужда цивилизация, която се носи по въздуха в летящи чинии и ту се показва във вид на малки зелени човечета, ту — като великани в светещи облекла. Въобще — неразбория. И затова, хайде да се разберем поне с вас: човечетата и великаните от летящите чинии са наши произведения. Нещо подобно на това, което вие наричате роботи. Сътворяваме ги в океана от водорасли, планктон и… каквото ни е нужно. Металните черупки, в които ги затваряме, синтезираме от морската вода. И всичката работа я вършим без помощта на чужда цивилизация. Но помислете си, защо ще им е на онези, далечните, да кръжат над главите ви, затворени като консервени кутии? И как ще преодолеят космическите разстояния с толкова примитивни средства? Разберете, вие отдавна не сте им интересни.

– А защо тогава са тук? — успях да вметна недоверчиво.

– Не са те. Ние сме, нали това ви говоря. И сме тук от началото, заедно с вас. И както виждате, не сме много по-различни. Само че сме малко на брой. А вие се нароихте и започнахте да ни притеснявате. Не се опитвайте да ми зададете въпроса: „Кои сте вие?“. Сам ще ви обясня, щом съм почнал. Във вашата картотека има сведения и за някаква изчезнала зелена раса. Както виждате, не сме изчезнали и не сме зелени. Не ни срещате често, защото обикновено използваме други измерения. Нужна ни е много повече вода, отколкото на вас. Предпочитаме да живеем близо до водата. По тая причина някога вашите прадеди ни вземаха за водни духове. Да, обичаме водата. Но чистата вода! А вие от години тровите тази вода, която не е само ваша! И ние, какво, да мрем ли? Ако сте решили да се самоубивате групово, както често правите, когато си отваряте войни, ние не желаем да ви последваме. И се спасяваме, тоест спасяваме каквото можем. Превърнали сме се в чистачи! Непрестанно произвеждаме тъй наречените зелени човечета, за да запазим от замърсяване колкото е възможно повече водни площи. Но и тяхната помощ е недостатъчна. Възмутително! Не ви ли стига земята, та разваляте и водата, и въздуха? Дори огъня развалихте! Ние страдаме невинно заради вашето безумие…

Докато момчето произнася патетичната си реч, в съзнанието ми проблясва — но, да, летящите чинии са се появили масово, когато е започнало голямото замърсяване — атомни взривове, химизация, изкуствени материали, които не се разпадат… И всичко това сме го направили приблизително за един век! Ей, че сме пъргави! Но ако тези бивши водни духове са се наели…

– Престанете да мислите, когато ви говоря! — строго напомня момчето и е готово да продължи, но аз вече нямам сили да слушам.

Лала е забелязала състоянието ми:

– Стига, Лале, той не възприема вече.

– А за какво ни е тогава?

– Дай му вода от Банска Бистрица, размесена с роса от Памир.

И ме наливат с това питие, но не то ми помага, а пръстите на Лала, които придържат брадичката ми. Накрая кихвам и като че ли идвам на себе си. Питам:

– И защо съм ви?

– Заради завод „Оникс“ — с тъга в очите отвръща Лала. — Аз ви изтъкнах, че не ви е работа да глобявате горките перачи на килими. Вие си казахте: „Да, работата ми е да напоявам тая земя“. Но щом засега не можете да сторите това, свършете нещо полезно — и тя млъква в очакване да дам съгласието си.

– Какво?

– Спрете завод „Оникс“.

– Как?!

– Вие имате пълномощия. Никой от колегите ви не ги е използвал, защото се е страхувал от отговорност. А по-страшна е безотговорността. Заводът трови не само реката, но и подпочвените води, за разхищенията да не говорим

– Но…

– Вие сте в състояние да го обезвредите. Вярвайте, поколенията ще ви бъдат благодарни.

– Но…

– Нали все някой трябва да го направи?

– Но…

– И вие ли се боите?

Сякаш някакъв безстрашен демон се вселява в мен. И заявявам:

– Добре.

– Кога? — упорства Лала.

– Сега — надигам се аз.

– Трябва да ви предупредя, че вече не може да се откажете. Думите ви са записани върху водата — и хлапето разклаща някаква стъкленица с надпис „Аралско море“.

– Няма да се откажа. Отдавна е трябвало да стане, всички го знаят и всеки казва: „Ама, как ще спрем цял завод?“.

– И никой не казва: „Как ще изтровим водите на цяла равнина?“. А кое е по ценно — заводът или равнината? — продължава да ме убеждава Лала. — И от кое хората, тоест държавата, ще има повече полза?

А хлапето изгубва необичайния си назидателен тон и с подкупваща усмивка изрича:

– Ние ненапразно твърдим, че сме държавни — мислим държавнически, грижим се за държавите и точно сега — за точно тази държава.

А аз стоя в глуповато недоумение, чувствам се като жабок, попаднал във волиера. По едно време се сещам:

– Не е ли време да вървя?

– Време е, време е! — радостно отговарят Лала и Лало.

И тръгват да ме изпратят.

На двора водата отново тече върху кръглия килим. Но килим ли е това? Той пред очите ми се раздвижва, надува се и се превръща в нещо, което съм виждал само по фотографиите в моята картотека. Поглеждам с ужас минувачите. Те нищо не забелязват. По корпуса се появяват отвори. Лала и Лало явно се канят да се приютят в този неидентифициран и засега нелетящ обект. Триъгълен люк се разтваря, двамата хлътват в него и на отчаяния ми шепот: „Къде отивате?“ — също шепнешком отвръщат:

– Отиваме да се правим на вуйчо и племенница, на свекър и снаха, на зълва и етърва, на Нина и Нино… О, момент, дайте си пълномощията.

И Лала залепя палец върху инспекторската ми карта. Докато гледам с почуда зеления отпечатък, който по-скоро прилича на смачкано листо от коледниче, ме лъхва раздвижен въздух и преобразеният килим изчезва от погледа ми за секунди. А минувачите си вървят спокойно — ни чули, ни видели. Сядам под сянката на отрупаната с плод праскова, опитвам да запаля цигара, но ръцете не ме слушат. Нещо ме удря по рамото. Подскачам. Успокой се, човече. От клоните се е отронила праскова. Захапвам я и не след дълго улавям, че неволно съм почнал да си тананикам: „Върху вода написа своите думи и те са трайни, неизменчиви като водата…“. Има нещо невярно в този текст. Водата може да е изменчива, но е трайна като самия свят. И е същата, която е паднала от нагорещените пари около планетата, за да образува първичния океан.

Но стига размисли и леност! Време е.

И аз се вдигам на борба. И за огромно изумление, сполучвам да закрия завод „Оникс“. След победата първата ми работа е да отида в къщата, дето видях Лала и Лало. Звъня. Никакъв отговор. Отвъд оградата наднича съседка:

– Няма ги. От две години са в чужбина.

А зелената градина е изложила на показ пред слънцето всичките си багри.

– Кой им полива цветята?

– Отде да знам. Никой — прозява се съседката и недоверчивият й поглед ме пъди. Но аз промушвам ръка през решетките на вратата, за да взема зеленясалата медна чаша, пълна с вода, където плава лист от лавър. Върху метала са гравирани думите Virtuti et merito — „За храброст и за заслуги“.

Та кажете, добри хора, как да следвам съвета на римския поет? И как да не се удивлявам?