Когато съм се появил на бял свят през месец юли 1918 година, майка ми боледувала от „испанската инфлуенца“, моето състояние било плачевно, та се принудили да ме кръстят в самата болница. При едно свое посещение в дома ни старият фамилен доктор ме поогледал и заявил: „Това бебе май ще умре от изтощение.“ Тогава баба ми (по майчина линия) ме взела със себе си в своята лятна къща в Даларна1. По време на пътуването с влака (тогава то траело цяло денонощие) баба ме хранела със сладкиш, разквасен с вода. Когато най-сетне сме пристигнали, аз едва-едва съм дишал. Баба се погрижила и да ми намери кърмачка — една мила и светлокоса млада жена от съседно село, та постепенно съм започнал да наддавам на тегло, но все ме измъчвали стомашни колики и гадене.

На всичко отгоре постоянно ме сполетявали разни загадъчни болести, сякаш съм бил обзет от колебания дали си струва да живея. Някъде дълбоко в съзнанието си съм съхранил спомен за своето тогавашно състояние: неприятната миризма, просмукваща се от тялото, овлажнените дрехи, протъркващи кожата, меката светлина, струяща от нощната лампа, полуотворената врата към съседната стая, тежкото дишане на бавачката, прокрадващите се стъпки, шептящите гласове, слънчевите зайчета, заиграли в каната с вода. Добре помня всичко това. Не помня само да съм изпитвал някакъв страх. Страхът дойде по-късно.

Прозорците на трапезарията гледаха към тъмен заден двор, ограден с висок тухлен зид. Там се намираха нужникът, кофите за боклук, стойката за тупане на килими, мяркаха се охранени плъхове. Седях все в нечий скут, тъпчеха ме с млечна каша. Чинията биваше поставяна върху сива мушамена покривка, обточена с червен кант. Емайлираната й повърхност бе бяла, изпъстрена със сини цветчета, в нея се отразяваше светлината, скъпернически процеждана от прозореца. Навеждах се на различни страни, изпробвах разни гледни точки. Ето, според това накъде движа глава, отраженията в чинията с каша се сменят с други, образуват се нови фигури. И внезапно повръщам върху всичко…

Като че това е всъщност и моят пръв спомен: тогава семейството ни обитаваше първия етаж в ъглова къща между две улици — Шепартаган и Стургатан. През есента на 1920 година ние се преместихме на Вилагатан 22 в квартал Йостермалм. Жилището е изпълнено с мирис на прясна боя и политура за паркет. Подът в детската стая е покрит с яркожълт линолеум, транспарантите светлеят, изрисувани с рицарски замъци и полски цветя. Ръцете на мама са меки, тя не пести от времето си, за да ме разтушава с приказки. Една сутрин, ставайки от леглото, баща ми стъпва в нощното гърне и гръмко изругава. В кухнята шетат две млади селянки от Даларна, които често и с радост пеят песни от родния си край. На отсрещната страна на стълбищната площадка живее семейство с дъщеря, моя връстница на име Типан. Бива я да измисля разни неща, въображението й е много богато. Веднъж сравняваме телата си и откриваме интересни разлики. Някой ни изненадва в тази игра, но не казва нищо.

Четиригодишен съм, когато се ражда сестра ми, и това коренно променя ситуацията: едно тлъсто уродче внезапно заема централно място. Прокуден съм от леглото на мама, баща ми сияе от радост, склонен над пискливия вързоп. Демонът на ревността е впил нокти в сърцето ми, мятам се неистово, рева, акам по килимите и се мърлям от глава до пети. По-големият ми брат и аз — инак смъртни врагове, сключваме примирие и измисляме какви ли не начини да се отървем от тази отвратителна твар. Не знам защо брат ми решава, че аз съм по-подходящият от двамата за осъществяване на нашия план. Чувствам се поласкан и ние чакаме удобния случай.

В един тих и слънчев следобед, убеден, че освен мен у дома няма никой друг, аз се промъквам в спалнята на родителите, където противното създание спи в моето розово кошче. Придърпвам стол, покатервам се на него и впивам поглед в подпухналото личице с олигавена уста. От брат си бях получил точни указания за действие. Ала очевидно не съм ги разбрал правилно, защото, вместо да стисна сестра си за гърлото, аз налягам гръдния й кош. Бебето тутакси се събужда с пронизителен вик, запушвам му устата с длан, то пули воднисти сини очи, криви ги от болка, аз правя крачка напред, та хватката ми да е по-силна, но губя опора и падам от стола.

Спомням си, че самата постъпка бе съпроводена от остро чувство на наслада, която почти мигом премина в ужас.

Годините на детството, прекарани в пасторския дом при болницата „Софияхемет“: ритъмът на делника, рождените дни, църковните празници, неделите. Задължения, игри, волност, неминуеми ограничения и чувство за сигурност. Дългият, обгърнат в тъма, път до училището през зимата, игрите на топчета и разходките с велосипед през пролетта, неделните вечери с четене на глас край камината с напален огън през есента…

Не знаехме, че майка ни е изживяла страстно влюбване, че баща ни е бил в тежка депресия. Тя настоявала да се разведат, той заплашвал, че ще се самоубие, после се помирили и решили да продължат съвместния си живот „заради децата“, както се казвало тогава. Ние обаче не забелязвахме нищо или почти нищо.

В една есенна вечер, когато в детската стая се занимавах със своя прожекционен апарат, сестра ми спеше в леглото на мама, а брат ми беше отишъл на тренировка по стрелба, аз внезапно дочух бурна словесна разпра, избухнала на долния етаж. Мама плачеше, татко й говореше нещо, очевидно обзет от силен гняв. Стана ми страшно, такива викове до тогава не бях чувал. Промъкнах се до стълбите и оттам видях как долу в антрето мама и татко се карат ожесточено. Тя се опитваше да изтръгне палтото си от ръцете му, той не го пускаше. Накрая тя се отказа, остави палтото и се впусна към външната врата. Той обаче я изпревари, изтика я назад и прегради пътя й към нея. Мама се хвърли връз него, двамата започнаха да се борят. Тя го удари, той я блъсна в стената. Мама загуби равновесие и падна. Аз се развиках колкото ми глас държеше. Сестра ми, събудена от шума, излезе при мен на площадката и тутакси зарида. Родителите ни се сепнаха и преустановиха караницата.

Какво стана по-нататък, не помня добре. Мама седеше на канапето в своята стая, от носа й течеше кръв, тя се опитваше да успокои сестра ми. Стоя в детската стая, загледан в кинопрожекционния апарат, падам на колене и патетично обещавам на Господ да му дам и апарата, и филма, само и само родителите ми да се сдобрят. Моята молитва беше чута. Намеси се църковният настоятел на енорията Хедвиг Елеонора (началникът на татко), те сключиха примирие и безмерно богатата ми леля Ана ги отведе на продължително пътешествие из Италия. Баба пое нещата в свои ръце, редът и илюзорната сигурност бяха възстановени.

Седнал на бабиния зелен диван, вуйчо Карл изслушваше нейните упреци. Той беше едър, пълен мъж с високо чело, в момента угрижено набръчкано, с теме плешиво и осеяно с кафяви петна, по тила му се виеха редки кичури. Косматите му уши пламтяха. Издутият шишкав корем притискаше тежко бедрата му, очилата му бяха запотени от избликналата влага, прикривайки мекия поглед на теменуженосините очи. Пълните, пухкави ръце бяха пъхнати между коленете.

Баба, малка и изпъната на креслото край малката масичка в салона, сегиз-тогиз почукваше по нейната блестяща повърхност с напръстника, надянат върху десния й показалец, за да подчертае смисъла на някои от своите думи. Както винаги тя беше в черна рокля с бяла якичка и брошка с камея. Пак си бе сложила делничната престилка на бели и сини райета, а гъстата й бяла коса сякаш сияеше на слънчевите лъчи, нахлули отвън. Беше студен зимен ден, огънят пращеше в камината, прозорците бяха покрити с цветя от скреж. Часовникът под стъкления похлупак отмери дванайсет бързи удара, пастирката затанцува за своя пастир. През портата долу мина шейна, дръннаха звънчета, разнесе се стържещият звук от допира на плазовете й по калдъръм, отекна тропотът на тежки копита.

Бях се разположил на пода в една от съседните стаи. Вуйчо Карл и аз тъкмо бяхме подредили релсите за влакчето, което получих за Коледа от безмерно богатата леля Ана. Внезапно обаче на прага се появи баба и повика вуйчо Карл отсечено, с леден тон. Той се надигна, въздъхна дълбоко, облече си сакото и придърпа жилетката върху корема си. После седна с нея в салона. Разбира се, баба затвори след тях вратата, която обаче се пооткрехна, та можех да гледам какво става, сякаш то се разиграваше на сцена.

Баба говореше, вуйчо Карл я слушаше, издул дебелите си синьо-червени устни. Голямата му глава все повече хлътваше в раменете. Всъщност той ми се падаше вуйчо само наполовина, тъй като бе най-големият от заварените синове на баба, почти неин връстник.

Баба му беше настойница. Вуйчо Карл бе слабоумен, „не му сечеше пипето“, неспособен беше да се грижи за себе си. Понякога попадаше в лудницата, но инак живееше на пансион при две възрастни дами, които го приглеждаха. Бе предано същество, ласкаво като голямо куче, ала сега съвсем я беше оплескал: една сутрин изскочил от стаята си без долни гащи, без панталони и бурно запрегръщал леля Беда, обсипвайки я с лигави целувки и неприлични думи. Леля Беда обаче не изпаднала в паника, а преспокойно щипнала вуйчо Карл там, където трябва, следвайки точно указанията на доктора. После се обадила на баба.

Изпълнен с разкаяние, вуйчо Карл само дето не плачеше. Инак кротък човек, той всяка неделя ходеше с леля Беда и леля Естер в Мисионерската църква. Спретнат тъмен костюм, кадифен поглед, звучен баритон — той наистина можеше да мине за някой от проповедниците. Изпълняваше различни по-дребни поръчения, охраняваше църквата, така да се каже на обществени начала, често биваше канен от дамите на кафе и седенки, на които той с удоволствие им четеше на глас, докато те се занимаваха с ръкоделие.

Вуйчо Карл бе всъщност изобретател. Отрупваше Кралското патентно бюро с чертежи и проекти, ала без никакъв особен успех. От близо стоте негови заявки там бяха приели само две: машина за белене на картофи, която ги правеше еднакво големи, и автоматична четка за чистене на клозети.

Той беше извънредно подозрителен. Особено го безпокоеше мисълта, че някой ще открадне най-новите му идеи. Затова увиваше чертежите си в мушама и ги носеше пъхнати между гащите и панталоните. Мушамата впрочем не бе излишна, защото вуйчо Карл се напикаваше. Понякога се случваше, най-вече сред много хора, той да не устои на тайната си слабост. Тогава увиваше десния си крак около този на масата, надигаше се от стола и пускаше топла струйка, която подмокряше гащите и панталоните му.

Баба, леля Естер и леля Беда знаеха за този негов порок и можеха само с едно отривисто и остро „Карл!“ да предотвратят подобна пакост, ала госпожица Агда например веднъж бе дочула за свой ужас някакъв особен звук, напомнящ съскане откъм горещата печка. Хванат на местопрестъплението, вуйчо Карл възкликнал: „Хоп’ла, аз тук правя палачинки!“

Обожавах го и искрено вярвах на леля Сигне, според която вуйчо Карл бил най-способният от четиримата братя, но обзет от завист, Алберт някога го цапардосал с чук по главата и така обрекъл клетото момче на слабоумие за цял живот.

Когато бях дванадесетгодишен, един музикант, който свиреше на челеста в „Игра на сънища“ от Стриндберг, ми разреши да седя зад сцената по време на представленията. Това бе зашеметяващо изживяване за мен. Вечер подир вечер, спотаен в куличката на авансцената, аз ставах свидетел на бракосъчетанието на Адвоката и Дъщерята. За пръв път се докосвах до магията на актьорската игра. Между палеца и показалеца си Адвокатът държеше фуркет, който огъваше, изправяше, начупваше. Фуркет изобщо нямаше, но аз го виждах! Зад кулисите офицерът очакваше реда си да излезе на сената. Леко приведен напред, той разглеждаше връхчетата на обувките си, скръстил ръце на гърба, покашляйки се беззвучно — съвършено обикновен човек. Ала ето, той отваря вратата и излиза на сцената. Там се променя, преобразява се, става Офицерът.

Лятната къща в Даларна наричахме „Ворумс“, което на тукашен диалект ще рече „наша“. Озовах се под стряхата й в първия месец от своя живот, но в спомените си ще пребъда там завинаги. Вечно лято, огромната двуствола бреза шумоли, въздухът потръпва от зной над нагънатия контур на планината, по терасата се движат хора в леки светли дрехи, прозорците са широко отворени, някой свири на пиано, търкалят се топки за крокет, пуфти локомотивът на товарен влак, който сменя релсите си далеч долу край гара Дуфнес, реката прелива в тайнствена чернота дори в най-ярко слънчевите дни, по течението й се носят трупи, които то върти и преобръща ту бавно, ту устремно, носи се ухание на момина сълза, на мравуняк и печено телешко. Колената и лактите на хлапетата са покрити с драскотини, къпем се в реката или в Черното езеро и отрано ставаме майстори плувци, защото и в реката, и в езерото тинестото дъно изчезва внезапно, сякаш погълнато от неочаквана и зашеметяваща глъбина.

Мама бе наела бавачка — девойка от околността на име Линеа. Мила, по-скоро мълчалива, добра и с опит в отглеждането на малки деца. Бях шестгодишен и обожавах хубавата й усмивка, бяла кожа и пищна руса коса с червеникав оттенък. Подчинявах се на всяка нейна дума и късах горски ягоди със стръковете, само и само да й се харесам. Тя ме научи да плувам, самата беше превъзходна плувкиня. Когато двамата с нея се къпехме, без никой друг наоколо, Линеа не слагаше своя нескопосан черен бански и аз високо ценях това. Беше висока, слаба, с широки луничави рамене, малки гърди и огненорижи косми в слабините. Никога не се бях къпал толкова, колкото през онова лято — излизах от водата, тракайки със зъби, с посинели устни и двамата с Линеа бързахме да се постоплим в палатката, каквато тя приспособяваше от голяма хавлиена кърпа.

В една септемврийска вечер, малко преди завръщането ни в Стокхолм, аз отидох в кухнята. Заварих Линеа да седи там край масата, без да е запалила газената лампа. Пред нея имаше чашка кафе. Подпряла глава с длан, тя ридаеше, силно, но беззвучно. Уплаших се много, хвърлих се на шията й, ала тя ме отблъсна. Такова нещо никога не се бе случвало дотогава и аз също заплаках. И без това ми беше достатъчно тъжно. Исках тя да престане да плаче и да ме утеши. Но Линеа не го стори. Не ми обърна никакво внимание.

След няколко дни заминахме от „Ворумс“ за Стокхолм. Тя не дойде с нас. Попитах мама защо Линеа не ни придружи както в предишните години. Получих от нея твърде уклончив отговор.

Моето решение да се разделя с кинокамерата бе лишено от драматизъм и съзря по време на работата над филма „Фани и Александър“. Дали тялото ми надделя над душата, или душата ми оказа влияние върху тялото не знам, но да се справям с физическите си неразположения ставаше за мен все по-трудно.

През лятото на 1985 година ми хрумна една превъзходна — както ми се бе сторило тогава — идея за филм. Обзе ме желание да се върна към принципите на нямото кино, да направя филмова творба с големи части без диалог и акустични ефекти, като в работата от такъв тип съзирах възможност да скъсам със своите произведения с говор и звук.

Незабавно се заех да пиша сценарий. Ако прибегна до мелодраматичен израз, бих казал, че отново ме осени божията благодат на вдъхновението, в мен пламна порив за творчество. Дните ми бяха изпълнени с онази тайна наслада, която е недвусмислен признак за плодоносност на творческото въображение.

След три седмици упорит и резултатен труд аз обаче се разболях, и то тежко. Организмът ми реагира с колики и нарушено равновесие, бях като отровен, разкъсан от страх и презрение към жалкото състояние, в което се намирах. Разбрах, че никога повече не ще заснема нов филм, че моето тяло ми отказва помощта си, че непрекъснатото напрежение, с което е свързана работата в киното, става за мен нетърпимо, че тя принадлежи на миналото. И затова скътах по-дълбоко своя сценарий за рицаря Фин Конфусенфей12 (за онзи, дето „къща след къща посещава и от всички помощ получава“), за безименния режисьор от епохата на нямото кино, чиито полуунищожени филми случайно биват открити в многобройни тенекиени кутии, захвърлени в мазето на крайградска вила, която предстои да бъде ремонтирана. Между оцелелите кадри се долавя някаква смътна връзка, специалист в областта на нямото кино прави опит да дешифрира репликите на актьорите по движението на устните им. Кадрите биват прожектирани в различна последователност, като всеки път се получават невероятни сюжетни обрати. В този процес вземат участие все повече хора, работата се разраства, набъбва, изисква все повече пари, изтръгва се от всякакъв контрол. В един прекрасен ден всичко изгаря — и нитратните оригинали, и ацетатните копия, изгаря до основи къщата. Облекчението е тотално.

През целия си живот страдам от т.нар. „нервен стомах“, едно заболяване, колкото нелепо, толкова и унизително. Вътрешностите ми се гаврят с мен, проявявайки неизтощима, нерядко направо изтънчена изобретателност. Като ученик се мъчех постоянно, защото не можех да предугадя кога ще ме сполети нов пристъп. Внезапното изпразване в гащите е травма за всекиго и не е необходимо да ти се е случвало често, за да загубиш спокойствие едва ли не до сетния си дъх.

С течение на годините търпеливо привикнах да се справям с този свой физически недостатък дотам, че да мога да работя без прекалено тягостни произшествия. Но в повечето случаи имах чувството, че вътре в мен се е намърдал пакостен демон и само посредством строги процедури аз съумявам да го обуздавам. Особено накърни властта му едно решение, което взех с нужната категоричност: господар над моите постъпки и действия съм аз, не той.

Не помагат никакви лекарства, защото те или изленят червата, или действат със закъснение. Един проницателен лекар ме посъветва да се примиря със заболяването си и да се приспособя към него. Сторих го. Във всички театри, където работя, на мое разположение се предоставя специална тоалетна. Тези тоалетни сигурно и ще останат мой траен влог в театралната история.

И така, вероятно се налага впечатлението, че пакостният демон у мен е удържал надмощие над моето желание да създавам филми. Подобно впечатление обаче би било неоправдано. От двадесет години насам аз страдам и от хронично безсъние, което инак не е опасно, човек може да съществува и със значително по-малко сън, отколкото допуска, на мен самия пет часа са ми във всеки случай напълно достатъчни. Изнурително е друго: нощта прави човека по-раним, преплита перспективите; лежиш и в главата ти безспир се смесват нелепи или унизителни ситуации, терзаеш се с разкаяние за извършени от теб необмислени или преднамерени гадости. Долитат на ята черни птици, които не ме напускат до утрото: страх, гняв, срам, разкаяние, тъга… Но дори и срещу безсънието помагат някои ритуали: сменяш си леглото, палиш лампата, четеш книга, слушаш музика, гризваш бисквитка или шоколадче, пиеш минерална вода. Хапче валиум, глътнато навреме, води понякога до чудесен резултат, но в противен случай може да причини раздразнителност и още по-дълбок страх.

Третата причина за това мое решение е и старостта, едно явление, по повод на което аз не изпитвам нито съжаление, нито радост. Все по-трудно ми стана да се справям с възникващите проблеми, мизансценът ми предизвиква само грижи, вземам решенията за повече време, вцепенявам се при непредвидени практически затруднения.

Натрупаната умора усилва педантизма ми. Колкото по-дълбока е тя, толкова по-силно е недоволството, сетивата ми се изострят до краен предел, навсякъде виждам само провали и грешки.

Придирчиво оглеждам последните си филми и постановки. Тук-там съзирам заядлив стремеж към съвършенство, който ги ощетява откъм жизненост и дух. В театъра тази опасност не е тъй голяма, там мога да бдя над работата си, да издебвам своите пропуски, а в най-лошия случай самите актьори неусетно ги оправят. В киното обаче всичко е невъзвратимо. Всеки ден — по три минути от готовия филм, които трябва да дишат, да пулсират, да бъдат творба на изкуството. Понякога отчетливо, почти физически усещам как в мен живее някакво допотопно чудовище, полузвяр, получовек, което шава вътре в тялото ми и което сякаш всеки момент ще родя: една сутрин на езика ми се появява отвратителният привкус на твърдата му четинеста брада, усещам как още слабите му членове сякаш потреперват, дочувам как се задъхва. Предчувствам здрач, но не този на смъртта, а на угасването. Понякога сънувам, че ми падат зъбите и устата ми изплюва огризки.

Оттеглям се преди моите актьори и сътрудници да са съзрели чудовището и да са изпитали погнуса или съжаление. Виждал съм прекалено много мои колеги, рухнали на манежа като съсипани от изтощение клоуни, погубени от това, че са станали скучни, уморени, освиркани или убити с вежливо мълчание, изнесени извън светлинния кръг от униформени служители на цирка, обзети от презрение или съчувствие към тях.

Вземам си шапката, докато все още стигам до лавицата, където съм я оставил, и си тръгвам по собствено желание, макар да ме наболява хълбокът. Творческата активност на старостта не е нещо, което се разбира от само себе си. Тя е периодична и случайна, приблизително като полека секващата сексуалност.

Още преди първичният мрак на половото съзряване да ме обгърне, внасяйки смут в тялото и душата ми, аз изживях една щастлива любов. Това се случи през лятото, когато останах сам с баба във „Ворумс“.

Защо там бяхме само аз и тя не помня, но незабравимо за мен е усещането за доволство, сигурност, уют. От време на време пристигаха гости, пребиваваха по няколко дни и си заминаваха. Това само засилваше моето блаженство. Независимо че все още бях подрастващ и видът ми си беше детски, дори гласът ми още не мутираше, баба и Лала ме третираха като Млад Мъж, засвидетелствайки ми и подобаващо отношение. Като се изключат обичайните домакински задачи (да насека дърва, да събера шишарки, да избърша измитите съдове, да донеса вода), аз бях свободен и се реех безпрепятствено насам-натам. Прекарвах времето си предимно в уединение, което ми харесваше. Баба ме оставяше да се унасям на воля в мечтите си. Нашите поверителни разговори и вечерното четене на глас продължаваха, но не и като някаква принуда. Разполагах с невиждана дотогава свобода. Можех дори да закъснявам. Ако не се явявах навреме на масата, в кухненския бюфет винаги намирах чаша мляко и сандвич.

Единственото неотменно задължение за през деня се отнасяше до сутрешното ставане. В седем часа трябваше да се събудя, независимо дали беше делник или празник. Баба лично наблюдаваше как извършвах задължителното обтриване на тялото си със студена вода. Почистването на ноктите и измиването на ушите представляваха посегателство срещу свободата ми, но аз ги изтърпявах стоически, макар да не разбирах смисъла им. Според мен баба бе убедена, че телесната чистота съхранява и заздравява духа.

В моя случай такъв проблем още не съществуваше. Представите ми за секса бяха мъгляви, като че донякъде обагрени с чувство за вина. Ужасният грях на юношеството още не ме бе застигнал. Бях невинен във всяко едно отношение. Покровът на лъжата, който тегнеше върху мен в пасторския дом, се свлече, дните ми минаваха безгрижно, без страх и терзания на съвестта. Светът ми се струваше разбираем, аз бях владетел на копнежите си и на своята действителност. Бог мълчеше, Иисус Христос не ме гнетеше със своята кръв и съмнителни подкани.

Не мога да си изясня как точно всичко това се обвързва с появата на Мерта. От няколко години насам вторият етаж на сградата, която принадлежеше на Ордена на добрите тамплиери14, обща собственост на Дуфнес и Юмру, бе даден под наем на многодетно семейство от Фалун — през зимата в същото това помещение провеждаха занятията си различни учебни кръжоци, там прожектираха и филми. Близо до тази сграда минаваше железопътна линия, в парцела, който я заобикаляше, имаше малък водоем. В подножието на хълма се намираше голяма дъскорезница, която черпеше вода от Имон, от онова място, дето езерото се сливаше с реката. Около стръмния бент там се въдеха пиявици — ловяха ги и ги продаваха в най-близката аптека. Въздухът бе наситен с упоителен мирис на нагрят от слънцето дървен материал, току-що насечен и струпан около сивите и полусрутени навеси за машини.

Моят брат отдавна си беше намерил приятели сред братята на Мерта. Нападателни, дръзки, те бяха готови всеки миг да започнат бой и заедно с децата на мисионерите от южния край на селището приканваха на схватки селските побойници — сраженията им се разгаряха на стръмния хълм, обрасъл в гъста папрат. Противниците изникваха внезапно от съответната страна и незабавно пускаха в ход оръжието си — прътове или камъни. Избягвах да се намесвам в тези ритуални побои, имах си достатъчно други грижи: да се отбранявам от брат си, който дебнеше да ме натупа при всеки сгоден случай.

В един топъл ден, някъде в средата на лятото, Лала ме изпрати на оттатъшния бряг на реката, до пасището, където — в една плевня, живееше целогодишно старица на име Лис-Кюла, известна обаче на всички като Лелката. Тя бе загадъчна фигура, известна със своите познания по билкарство и с вещината си да прави кашкавал. В продължение на няколко години психиката й беше разстроена, но вместо да я настанят в лечебница за душевноболни в Сетер, което се смяташе за семеен позор, близките й я бяха изолирали във въпросната плевня. От време на време цялото село се огласяше от нейния вой. В една ранна сутрин тя цъфна пред вратата на „Ворумс“, държейки носна кърпа като поднос, и поиска от баба да сложи в нея четири крони. В случай на отказ щяла да затрупа пътя към къщата със съчки, в тях щели да се завъдят змии и да хапят децата по босите крачета. Баба се поразговори с Лис-Кюла, покани я в къщата и хубаво я нагости. Старата жена получи исканите пари, призова Господ да ни благослови и като се изплези на брат ми, се затътри навън.

В един студен зимен ден тя направи опит да се удави в Гродан край Бесна. От корабчето, което сновеше като ферибот между двата бряга, неколцина мъже я забелязали и измъкнали от водата. После старицата се кротна, разсъдъкът й се възвърна, но говореше рядко и малко. Премести се окончателно в плевнята на пасището — през лятото наглеждаше добитъка, през зимата тъчеше кърпи и вареше отвари от билки, които според общото мнение превъзхождаха с лечебните си свойства церовете на местния доктор.

В петък, 30 януари 1976 година, репетициите на „Мъртвешки танц“ на Стриндберг бяха възобновени. Андерш Ек бе заболял и отсъства в продължение на няколко седмици, но както сам заяви, състоянието му вече било съвсем добро.

През дните, които така неочаквано се оказаха свободни, писателката Ула Исаксон, режисьорката Гунел Линдблум и аз работихме над сценария на филма „Площад Рай“ по романа на Ула. По план производството на този филм щеше да бъде възложено на моята компания „Синематограф“, а снимките трябваше да започнат през май. Подготовката им ни погълна изцяло — подписвахме договори, подбирахме терени. Току-що беше приключила работата над моя телевизионен сериал „Лице срещу лице“. За края на седмицата се предвиждаше прожекция на неговия киновариант, организирана за гостуващи в страната ни американски финансисти. Няколко месеца по-рано бях завършил сценария на „Змийско яйце“, чийто продуцент щеше да бъде Дино де Лаурентис.

Постепенно и не без определени съмнения бях започнал да се ориентирам към САЩ. Причините се свеждаха, естествено, до възможностите за осигуряване на по-големи икономически ресурси както за мен лично, така и за „Синематограф“. Именно тези възможности за създаване на качествени филми с американски пари и за привличане на режисьори рязко бяха нараснали. Допадаше ми ролята на продуцент, роля, която обаче, както ми се струва днес, аз съумях да изпълня особено успешно. „Синематограф“ се крепеше върху два челичени стълба: моите близки приятели и отколешни съратници Ларш-Уве Карлберг (сътрудничеството ми с него започна през 1953 година по време на снимките на „Вечерта на комедиантите“), който ръководеше немалкия ни административен апарат, и Катинка Фараго („Женски блянове“, 1954), чиято сфера бе нашето все по-активно производство на филми. Бяхме се разположили под наем на горния етаж в красива къща от XVIII век, където се беше настанила фирмата „Сандревс“, и обзаведохме там уютни кабинети, зала за прожекции, няколко монтажни стаи, кухня — всичко обгърнато в атмосфера на истински домашен уют.

Не минаха месец-два, и при нас пристигнаха двама учтиви и мълчаливи господа от Данъчното управление. Сложихме ги да работят в един от временно празните кабинети, те се заеха с проверка на нашите сметки, а изразиха желание и да се запознаят с документацията на моята швейцарска фирма „Персона-филм“. Веднага изискахме счетоводните й книги и ги предоставихме на въпросните господа.

Никой от нас нямаше време да се занимава с тези мълчаливи мъже, изолирани в незаетия кабинет. По записките в дневника си виждам, че в четвъртък, 22 януари, сме получили обемист акт от Данъчното управление. Без да го чета, аз го препратих на моя адвокат.

Няколко години по-рано, мисля, че това беше в 1967 година, когато доходите ми започнаха да нарастват с приятна, но лавинообразна скорост, аз се обърнах към моя приятел Хари Шейн15 да ми намери кристалночист адвокат, за да поеме функциите на нещо като мой финансов настойник. Неговият избор падна върху сравнително младия, вече със завидна репутация, Свен Харалд Бауер, който, наред с всички свои заслуги, бе и високопоставена фигура в Международната организация на скаутите. Тъкмо той се ангажира с финансовите ми дела.

Разбирахме се чудесно и нашето сътрудничество беше безупречно. Установена бе и връзка с швейцарския адвокат, комуто бяха поверени работите на „Персона-филм“. Дейността ни ставаше все по-оживена: „Шепот и викове“, „Сцени от един брачен живот“, „Защитна реч на един безумец“ на Шел Греде, „Вълшебната флейта“.

Според това, което съм записал в дневника си на 22 януари, съм бил обезпокоен не толкова от акта на Данъчното управление, колкото от болезнена екзема, поразила безименния пръст на лявата ми ръка.

С Ингрид бяхме женени вече пет години. В новата жилищна сграда на Карлаплан номер 10 (на същото място е била някога къщата, обитавана от Стриндберг) водехме спокоен буржоазен живот, общувахме с приятели, ходехме на концерти и на театър, гледахме филми, работехме усилено.

Всичко, за което става дума по-горе, е предистория на случилото се на 30 януари и на онова, което го последва.

Месеците по-нататък не са отразени в мой дневник. Възобнових записките си в него — спорадични, непълни — едва година по-късно. Затова спомените ми от този период напомнят един вид моментални снимки, контрастни в центъра, а поразмазани в краищата.

Неделен следобед в пасторския дом. Сам съм, очи в очи с неразрешима задача по математика. Камбаните на църквата „Енгелбрект“ възвестяват опело, брат ми е на дневна кинопрожекция, сестра ми лежи в болница след операция на апандисита, родителите ми и прислужниците отидоха в параклиса, за да отдадат почит на паметта на кралица София, основателката на болницата. Пролетното слънце залива със светлина моето писалище, престарелите милосърдни сестри от „Сулхемет“, облечени в неизменните си черни дрехи, пресичат пътя в индийска нишка, полуприкрити от сянката на дърветата. Тринадесетгодишен съм, забранено ми е да ходя на кино заради пропуснат урок по математика — вместо да си пиша домашното, аз се измъкнах да гледам „Залезът на боговете“. Обзет от тъга, от неясен смут на чувствата, аз рисувам в тетрадката си гола жена. За художник не ме бива и по фигурата това си личи. Гръдта е огромна, а краката — широко разкрачени.

За жените знаех съвсем малко, за секса — нищо. Брат ми от време на време пускаше някакви иронични намеци, родителите и учителите пазеха пълно мълчание по този въпрос. Голи жени можеха да се видят в Националния музей или в „История на изкуството“ на Лаурин. Лете току се мярваше разголен задник или гръд. Подобна липса на информация обаче не създаваше особени проблеми, аз бях избавен от изкушения и не се терзаех от прекомерно любопитство.

Един незначителен епизод ми оказа все пак определено въздействие. Семейството ни общуваше с Ала Петреус, вдовица на средна възраст, по произход шведка от Финландия — тя участваше дейно в църковните работи. Заради някаква епидемия, засегнала пасторския дом, се наложи да живея две-три седмици у леля Ала. Тя обитаваше огромна квартира на булевард Страндвеген, откъдето се откриваше изглед към Шепсхолмен и безчет шлепове с дървен материал. Шумът от улицата не проникваше в тихите слънчеви стаи, буквално потънали в завладяващ и будещ фантазията разкош в сецесионен стил.

Ала Петреус не беше красавица. Носеше очила с дебели стъкла и крачеше като мъж. Когато се смееше, а това се случваше често, в ъгълчетата на устата й се появяваше слюнка. Обличаше се елегантно и обожаваше шапки с широка периферия, които трябваше да сваля при посещение в киносалон. Кожата й бе гладка, очите — топли и кестеняви, ръцете — меки. На шията й тъмнееха бенки с различна форма. От нея се излъчваше приятно ухание на екзотичен парфюм. Гласът й бе нисък, плътен, почти мъжки. Харесваше ми да живея при нея, пък и пътят ми до училището се скъсяваше наполовина. Прислужницата на Ала и нейната готвачка говореха само на фински, но затова пък ме глезеха до немай-къде и току ме пощипваха по бузките и отзад.

Една вечер щяха да ме къпят. Прислужницата напълни ваната с вода и прибави в нея някаква ароматична сол. Пъхнах се в топлата вода и примрях от удоволствие. Ала Петреус почука на вратата и попита да не би да съм заспал. Когато не получи отговор, тя влезе. Беше загърната със зелена хавлия, която веднага съблече.

Обясни, че иска да ми изтърка гърба, аз се обърнах по корем, тя влезе във ваната, насапуниса ме, изтърка ме с твърда четка и с меките си длани захвана да ме изплаква. После взе едната ми ръка, придърпа я към себе си и я пъхна между краката си. Сърцето ми насмалко щеше да изхвръкне. Разтвори пръстите ми и ги притисна в своя скут, като с другата си ръка обхвана члена ми, реагирах с изумление и незабавно. Тя внимателно подръпна кожичката и изчисти бялата маса, насъбрала се около главата. Всичко това беше приятно, без да е ни най-малко плашещо или болезнено. Ала ме притискаше със здравите си крака и аз, без да се съпротивлявам, без какъвто и да било страх изпитвах някаква тежка, почти болезнена наслада.

Тогава трябва да съм бил на осем или девет години. По-късно често срещах леля Ала в пасторския дом, но ние никога не обсъждахме онова, което се бе случило. Понякога долавях как ме гледа през дебелите стъкла на очилата си и сякаш я напушваше лек смях. Двамата с нея имахме обща тайна.

Сега, подир пет години, споменът за станалото тогава бе почти изличен, превръщайки се постоянно в мъчителна, изпълнена със съчетание от срам и наслада картина, която редовно обсебваше съзнанието ми подобно на безкрайна лента в кинопрожекционен апарат, попаднал в ръцете на демон, тласкан от омраза и желание да ми причини възможно най-силни терзания и неприятности.

И ето, седях и рисувах гола жена в синята си тетрадка, слънцето грееше, милосърдните сестри от „Сулхемет“ се придвижваха навън в индийска нишка. Ръката ми се спусна към слабините, пръстите й разкопчаха панталона ми и пуснаха на свобода един синьо-червен и леко потреперващ пленник, който бързо наедря. От време на време го потърквах внимателно, това ми доставяше удоволствие по някакъв необичаен и малко плашещ начин. Не преставах и да рисувам, в тетрадката се появи още една гола жена, малко по-нагла от първата. За нея нарисувах и мъжки полов орган, изрязах го, пробих дупка между краката на жената и пъхнах там това късче хартия.

Внезапно усетих, че тялото ми ще се взриви, че ще стане нещо, което не съм в състояние да овладея. Хукнах към тоалетната, която се намираше от другата страна на вестибюла, и се заключих там. Насладата премина във физическа болка, моят инак невзрачен член, който до тогава наблюдавах с разсеян, но доброжелателен интерес, внезапно бе станал пулсиращ бяс, изпращащ силни усещания на болка към корема ми и между бедрата. Без ни най-малка представа за това, как бих могъл да укротя този страшен враг, аз здраво го стиснах и в този миг сякаш го взривих. За мой ужас някаква течност, взела се неизвестно откъде, заля ръцете ми, гащите, тоалетната чиния, мрежата на прозореца, стените и синята мъхеста настилка на пода. Обзет от потрес, аз имах чувството, че тази гадост, изригнала от самия мен, ме е омърсила от глава до пети, покривайки всичко наоколо. Не знаех нищо, не разбирах, не бях имал нощни полюции, ерекцията при мен ставаше неочаквано и също тъй бързо преминаваше.

Сексуалността, една непонятна, враждебна и мъчителна чувственост, ме порази подобно на мълния. И до ден-днешен не съм в състояние да проумея как се случи това, защо такава дълбока физическа промяна настъпи без всякакво предизвестие, защо бе съпроводена от болка и от самото начало — от чувство за вина? Може би страхът от секса е проникнал у нас, децата, през кожата, разстилал се е в стаята ни като отровен и невидим газ? Никой нищо не ни бе казвал, никой за нищо не ни бе предупреждавал или още по-малко — плашил.

Болест или обсебване? Каквото и да бе, то ме сграбчи безпощадно, а пристъпите се повтаряха постоянно, почти натрапчиво.

По липса на по-добро решение на своя проблем аз се обърнах към брат си, опитвайки се да изтръгна от него дали и той не е изпитвал нещо подобно. Брат ми, навършил вече седемнадесет години, дружески се усмихна и заяви, че води пълноценен полов живот, напълно удовлетворяващ неговите еротични потребности, с частната си учителка по немски език. За моята болезнена непристойност той не пожела да слуша каквото и да било, а щом съм имал нужда от повече информация, нека прочета статията „Мастурбация“ в домашния медицински справочник. Сторих го.

Там съвършено ясно бе написано, че мастурбация, или казано другояче — ръкоблудство, е юношески грях, с който трябва да се води непримирима борба, защото предизвиква потене, бледност, треперене, черни кръгове под очите, разсеяност и нарушение на вестибуларния апарат. В по-тежки случаи болестта водела до размекване на мозъка, до поражения в гръбначния мозък, до епилепсия, загуба на съзнание и ранна смърт. С такива перспективи за бъдещето аз продължих да се отдавам на своето удоволствие, без да се отърся от чувството за ужас, което неизменно го съпровождаше. Нямаше с кого да споделя, нямаше кого да попитам, трябваше да съм все нащрек, укривайки своята чудовищна тайна.

В отчаянието си се обърнах към Иисус и помолих баща си да ми разреши да взема участие в предконфирмационната подготовка година по-рано, отколкото бе прието. Молбата ми беше удовлетворена и чрез духовни упражнения, с молитви аз правех опити да се спася от своето проклятие. В нощта преди първото причестяване положих всички усилия да надмогна демона. Борих се с него чак до утрото, ала загубих битката. Иисус ме наказа с огромна гнойна пъпка насред бледото ми чело. Когато приемах причастието, стомахът ме присви и аз едва не повърнах.

Всичко това изглежда днес комично, но в онези дни беше за мен горчива реалност. И последиците не закъсняха! Стената, която отделяше моя реален живот от другия, тайния, ставаше все по-висока и не след дълго — непреодолима. Отчуждението от истината се превръщаше в потребност. В света, изграден от моето въображение, стана късо съединение и щетите, които то нанесе, бяха възстановени в продължение на години и с тактичната помощ на близки люде. Изолацията ми стана херметична и аз не бях далеч от мисълта, че съм се побъркал. Намирах известна утеха у Стриндберг, в анархистично насмешливия тон на неговите „Брачни истории“. Разсъжденията му за причестяването ми се отразиха благотворно, а разказът за жизнерадостния гуляйджия, надживял благопристойния си брат, направо ме успокои. Но как, по дяволите, да намеря жена, независимо каква? Всички успяваха да се чукат, само аз онанирах, бях бледен и потен, с черни кръгове под очите и изпитвах немалки трудности да се съсредоточавам.

Освен всичко друго бях и кльощав, главата ми сякаш висеше, лесно изпадах в раздразнение, често ме обхващаше ярост и аз устройвах скандали, хленчех и крещях, получавах лоши бележки и многобройни плесници. Единственото ми убежище бяха киносалоните и страничните места на трети балкон в Драматичния театър.

С Ана Линдберг бяхме връстници. Учехме заедно в така наречената девятка, т.е. в последния клас преди гимназията, в известното Палмгренско смесено училище, което се намираше на ъгъла на Шепартаган и Комендьоршгатан. Общо 350 на брой, учениците там бяха разпределени в уютните, макар и възтесни, помещения на частен дом. Смяташе се, че учителите в това училище прилагат постиженията на напредничавата и модерна педагогическа наука в по-голяма степен, отколкото тези в другите учебни заведения. Това надали отговаряше на истината, тъй като повечето от тях преподаваха по съвместителство и в кварталното училище на Йостермалм, разположено на пет минути пеш от нашето.

И тук, и там се подвизаваха все същите лайнени даскали, и тук, и там цареше все същото лайнено зубрене. Разликата се състоеше комай само в това, че таксата за обучение в Палмгренското училище бе по-висока. И още, то бе смесено. В нашия клас имаше двадесет и едно момчета и осем момичета. Едно от тях беше Ана.

Учениците седяха по двама на старомодни чинове. Учителят заемаше катедрата, поставена върху подиум в един от ъглите на класната стая. Пред нас се ширеше черната дъска. Навън, зад трите прозореца, все валеше дъжд. Стаята беше обгърната в полумрак. Шест електрически глобуса воюваха вяло с колебливата дневна светлина. Стените и мебелировката бяха безнадеждно пропити с миризма на мокри обувки, мръсно бельо, пот и урина. Това бе и институция, и един вид склад, учреждение, основано върху осквернения съюз на семейството и властта. Отчетливо доловимата воня на омерзение ставаше на моменти всепроникваща, понякога задушаваща. Класът бе сякаш миниатюрно отражение на предвоенното общество: тъпота, равнодушие, опортюнизъм, подлизурство, простотия с плах намек за бунтарство, идеализъм и любопитство. Анархистите бързо биваха поставяни на място — и обществото, и училището, и семейството наказваха провинилите се спрямо тях по съответен образец, нерядко и определяйки по-нататъшната им съдба. Методите на обучение се свеждаха предимно до наказания, стимулиране и насаждане на гузна съвест. Много учители бяха националсоциалисти, едни от глупост или от озлобление поради крах в академичната им кариера, други — от някакъв идеализъм и възхищение пред стара Германия, пред „народа на поети и мислители“.

Върху фона на тази сива покорност се открояваха, разбира се, и изключения, както сред учениците, така и между учителите — надарени и устойчиви личности, които разтваряха вратите и пропускаха въздуха и светлината. Не бяха много. Нашият директор — мазен деспот, виден деец на Мисионерския съюз — обожаваше утринните молитви, лепкавите проповеди, изтъкани от сантиментални вайкания главно на тема колко съкрушен щял да е Иисус (ако би имал възможност да посети Палмгренското училище днес), или от неистови проклятия по адрес на политиката, движението по пътищата или епидемичното разпространение на джаз културата.

Ненаучените уроци, измамите, мошеничествата, подмазването, потиснатата ярост и зловонният пукот на нарочно изпускани газове съставяха задължителната програма на безнадеждно проточилия се ден. Момичетата се скупчваха настрана, заговорнически си шепнеха и се хилеха. Момчетата крещяха с мутиращи гласове, биеха се, гонеха топка, замисляха опасни пакости, подготвяха „пищови“, преписваха домашни.

Моето място в класната стая бе горе-долу в средата й. Ана седеше край прозореца, косо от мен. Намирах я за грозна, а за такава впрочем я смятаха всички. Висока дебелана със заоблени рамене, неугледна осанка, едра гръд и мощни бедра, с поклащащ се задник. Късо подстриганата й рижа коса беше сресана на прав път, очите й, едното синьо, другото кафяво, бяха леко кривогледи, лицето — с високи скули, пълни извърнати устни, по детински пухкави бузи, добре оформена брадичка с трапчинка. Изпод косата й се подаваше белег, достигащ дясната вежда, който се наливаше с кръв, ако плачеше или се сърдеше. Дланите й бяха широки, с къси дебели пръсти, а краката — дълги и стройни, стъпалата им бяха малки, с висок свод, едното нямаше кутре. От нея дъхтеше на момиче и бебешки сапун. Носеше кафяви провлечени поли и розови или светлосини блузки от сурова коприна. Беше умна, находчива и добра. Злите езици твърдяха, че нейният баща избягал с някаква проститутка. Казваха още, че майка й живеела с червенокос търговски пътник, който малтретирал и нея, и дъщеря й, и че таксата за обучението на Ана била по милост снижена.

И аз, и Ана бяхме самотници. Аз, защото бях особняк, тя, защото бе грозна. Нашите съученици обаче не ни дразнеха, не ни се подиграваха.

Една неделя се срещнахме на утринна прожекция в „Карла“. Стана ясно, че и двамата обожаваме киното, че често и с удоволствие гледаме филми. За разлика от мен Ана разполагаше с немалко джобни пари и аз не се противях тя да ми плаща билета. Не след дълго ме покани в дома си. Апартаментът бе голям, но запуснат. Намираше се на първия етаж в жилищна сграда, обърната с фасадата към Нюбругатан, а разположена на ъгъла с булевард Валхалавеген.

Стаята на Ана бе продълговата и тъмна, с разностилна мебел, изтъркан килим и камина. Край прозореца имаше бяло писалище, което получила в наследство от баба си. Леглото й се разгъваше, а кувертюрата и възглавниците му пъстрееха с ориенталски орнаменти. Майката на Ана ме прие любезно, ала без сърдечност. Външно приличаше на дъщеря си, но устата й образуваше горчива гънка, кожата жълтееше, рядката коса, посивяла, беше тупирана и заресана назад. Червенокосият търговски пътник не се появи.

Ана и аз започнахме да учим уроците си заедно, представих я в пасторския дом, където бе приета, колкото и да е чудно, без възражения. Несъмнено фактът, че тя беше тъй некрасива, се прецени като сигурна гаранция за безопасност спрямо добродетелта ми. Семейството я прие благосклонно, канеше я да обядва с нас в неделя, тя хапваше телешко печено с краставички под подигравателния поглед на брат ми, отговаряше бързо и свободно на задаваните й въпроси, вземаше участие в представленията на кукления театър.

Добродушието на Ана допринесе за намаляване на напрежението в отношенията ми с другите членове на моето семейство.

Те обаче не подозираха едно обстоятелство, а именно — редовните отсъствия на нейната майка по вечерно време, та нашите занимания постепенно преминаха в хаотични, но упорити упражнения в леглото й, поскърцващо с жалостиви тонове.

Бяхме сами, обзети от глад, любопитство и напълно невежи. Девствеността на Ана оказа силна съпротива, а провисналата пружина на кревата допълнително затрудняваше цялата операция. Така и не посмяхме да се разсъблечем и практикувахме, без да сваляме нито една дреха от себе си, като се изключат вълнените кюлоти на Ана. Бяхме небрежни, но предпазливи, най-често се изпразвах някъде между колана за жартиери и мекия корем. Смела и находчива, Ана веднъж предложи да легнем на пода пред камината, така видяла да правят в някакъв филм. Разпалихме огън с помощта на цепеници и вестници, смъкнахме дрехите, които ни пречеха. Ана викаше и се смееше, аз навлязох дълбоко в нея по някакъв тайнствен начин, Ана пак викаше, болеше я, но не ме пускаше. Добросъвестно се опитвах да се освободя от нея. Тя ме обхвана с крака, които сключи на гърба ми, аз потъвах още по-надълбоко, Ана плачеше, сълзи и сополи се размазваха по лицето й, ние се целувахме със затворени уста. „Сега забременях — шепнеше тя. — Усещам, че забременях.“ И пак плачеше през смях. Обзе ме вледеняващ ужас, аз се опитах да я вразумя, повтарях й, че трябва незабавно да се измие, да почисти и килима, оцапан с кръв, както бяхме оцапани и ние.

В същия миг вратата се отвори и майката на момичето влезе в стаята. Седнала на пода, Ана се опитваше да си обуе гащите и да напъха големите си гърди в долната риза, докато аз дърпах пуловера си колкото може по-надолу, за да прикрия няколко тъмни петна около копчелъка.

Госпожа Линдберг ми удари шамар, хвана ме за ухото и ме потътри напред-назад по стаята, после спря, заши ми втори шамар и със заплашителна усмивка ми заяви да не се опитвам да направя дете на дъщеря й. „Иначе вършете каквото искате, само мен не набърквайте!“ С тези думи тя ми обърна гръб и тресна вратата.

През лятото, в което навърших шестнадесет години, аз бях изпратен в Германия като Austauschkind16. Това означаваше, че в продължение на шест седмици ми предстоеше да живея у немско семейство с момче на моята възраст. На свой ред то щеше да дойде с мен в Швеция, за да изкара при нас също толкова време.

Попаднах у пасторско семейство в Тюрингия, в малкото селище Хайна, разположено в котловината между Ваймар и Айзенах и обкръжено от заможни градове и градчета. Между къщите лъкатушеше ленива мътна рекичка. Селището разполагаше с внушителна църква, имаше площад с паметник на жертвите от войната и автобусна спирка.

Семейството беше голямо: шестима синове, три дъщери, пасторът, неговата съпруга и престаряла тяхна роднина, дяконка или dienende Schwester17. Мустакатата и вечно запотена старица управляваше семейството с желязна ръка. Главата му, деликатен човек с козя брадичка, с добри сини очи и уши, затъкнати с тампони, носеше барета, нахлупена ниско над веждите му. Той беше начетен и музикален, свиреше на няколко инструмента и пееше с мек тенор. Жена му, смачкана от живота послушна дебелана, прекарваше времето си най-вече в кухнята. Понякога тя свенливо ме потупваше по бузата, сякаш за да извини семейството си за неговата бедност.

Другарчето ми Ханес имаше вид на момче, слязло направо от страниците на някое пропагандно националсоциалистическо списание: едро и русокосо, синеоко, с бодра усмивка, с малки уши и първи признаци за мъжка растителност. И двамата не щадяхме усилията да се разберем, ала това не се оказа толкова просто — моят немски беше резултат от разпространения тогава граматически подход към обучението по чужд език, който не предвиждаше възможности да се разговаря на него.

Дните минаваха тягостно. В седем часа децата хукваха на училище и аз оставах с възрастните. Четях, разхождах се и копнеех по дома. Най-голямо удоволствие ми доставяха посещенията в работния кабинет на пастора и възможността да го придружавам в обиколките му из домовете. Той караше допотопна таратайка с гюрук, пътищата примесваха пушилката им с натегналия от зной въздух, навсякъде по тях се тътрузеха дебели, злобни гъски.

Попитах пастора дали и аз съм длъжен да изпъвам ръка и викам „Хайл Хитлер“, а той ми отговори: „lieber Ingmarq das wird als mehr al seine Hoflichkeit betrachtet“18. Изпънах ръка и казах: „Хайл Хитлер!“, ала ми се стори смешно.

Постепенно Ханес ми предложи да ходя с него на училище и да слушам тамошните уроци. При възможността да избирам между две беди аз предпочетох училището, което си намираше в по-голямо селище, на няколко километра с велосипед от Хайна. Бях приет с преувеличена сърдечност и ми разрешиха да седя заедно с Ханес. В просторната и запусната класна стая цареше влажен студ, независимо че навън, зад високите прозорци, беше горещо. Първият час беше по Religionskunde, история на религията, но на чиновете забелязах „Моята борба“ на Хитлер. Учителят четеше нещо от вестник с название „Der Sturmer“19. Помня само едно изречение, което ми се стори странно: учителят сегиз-тогиз повтаряше с тон, нетърпящ възражения: von den Juden vergiftet20. По-късно помолих това да ми се обясни. Ханес само се засмя: „ach Ingmar, das alles ist nicht fur Auslander!“21

В неделя семейството отиваше на литургия. Проповедите на пастора будеха у мен почуда. Той се позоваваше не на Библията, а на „Моята борба“. След богослужението пиехме кафе в стаята, където се събираха на приказка енориашите. Мнозина носеха униформа, та не ми липсваха поводи да вдигам ръка с възгласа „Хайл Хитлер“.

Всички деца на пастора членуваха в някаква организация: момчетата в хитлерюгенд, момичетата — в „Bund Deutscher Madel“22. Следобедите бяха определени за военна подготовка — с лопати вместо пушки, или за спортни занимания на стадиона. Вечер слушахме лекции, съпроводени от прожекции на филми, или пеехме, танцувахме. Намирахме начин да се къпем в рекичката, чието дъно беше тинесто, а течението й миришеше лошо. В примитивното помещение за миене, където нямаше нито топла вода, нито каквито и да било други удобства, момичетата сушаха превръзките си за мензис, изплетени на една кука от плътна памучна прежда.

Във Ваймар се провеждаше ден на партията — грандиозно мероприятие, предвождано от Хитлер. В пасторския дом настана суматоха, перяха и гладеха ризи, лъскаха обувки и колани. Призори младежите поеха натам. Аз щях да замина по-късно с кола, заедно с възрастните. Семейството не прикриваше гордостта си, че е получило билети за места, близо до почетната трибуна. Някой се пошегува, че това се дължало на моето присъствие.

В напрегнатото утро се раздаде телефонен звън. Търсеха ме от дома. В слушалката чух гласа на леля Ана — нейното несметно богатство й позволяваше да предприеме такъв скъпоструващ разговор. Не бързаше да изложи причината за обаждането си и едва след доста време пристъпи към повода за своята инициатива: във Ваймар живеела нейна близка, омъжена за банков директор, та когато тя, леля Ана, разбрала от майка ми, че се намирам близо до този град, решила да се свърже със своята приятелка и сега предлагаше да я посетя. Сетне, след като обсъди това предложение на хубав немски с пастора, леля Ана отново пожела да говори с мен и заяви, че й е особено приятно, загдето ще мога да видя нейната приятелка и прелестните й дечица.

Пристигнахме във Ваймар около дванадесет. Парадът и речта на Хитлер бяха предвидени за три. Градът вече кипеше от празнична възбуда, улиците му гъмжаха от хора, облечени в неделни дрехи или в униформи. Навсякъде свиреха оркестри, къщите бяха украсени с цветни гирлянди и знамена. Отекваха църковните камбани — протестантските мрачно, католическите весело. На един от старинните ваймарски площади бе съоръжен лунапарк с люлки и атракции. Операта щеше да отбележи тържественото събитие с вечерно представление на „Риенци“ от Вагнер, последвано от нощни фойерверки.

Пасторското семейство — включително и аз — заехме местата си близо до почетната трибуна в очакване на празника. Бе душно като пред буря, ние пиехме бира и дъвчехме сандвичи от омазнения пакет, който жената на пастора плътно притискаше към пищната си гръд, докато пътувахме насам с колата.

Удари три часът и изведнъж се разнесе тътен, напомнящ този на надвиснала буря. Глух, предизвикващ ужас, грохот разтърси улиците, сградите, а отдалеч — откъм площада, се зададе кортеж от открити черни автомобили. Грохотът се усили, заглуши тътена на разразилата се гръмотевична буря, във въздуха увисна прозрачна пелена от дъжд, мълнии раздираха небосвода над центъра на празненството.

Никой не обръщаше внимание на природната стихия, тълпата бе съсредоточила цялото си благоговение, възторг и блаженство върху една-единствена личност. Той бе застанал неподвижно в грамадна черна лимузина, която бавно премина площада. Обърна се, оглеждайки виещите, плачещи, пощурели хора. Дъждовни струйки се стичаха по лицето му, униформата бе прогизнала от влага. Без да бърза, той стъпи на червения килим и полека се отправи към трибуната. Придружаващите го лица го следваха на разстояние.

Внезапно се възцари пълна тишина, само дъждът плющеше по паважа и балюстрадите. Фюрерът започна да говори. Речта му беше кратка, аз не разбрах много от съдържанието й, но неговият глас звучеше ту тържествено, ту шеговито, подкрепен с точно премерена жестикулация. Когато привърши, тълпата ревна „Хайл!“, дъждът секна, между черните облаци засияха лъчите на знойно слънце. Засвири огромен оркестър и парадът започна — хората се стичаха масово към площада от страничните улици, заобикаляйки почетната трибуна и продължавайки нататък, покрай театъра и катедралата.

Никога не бях ставал свидетел на такава демонстрация на безпределна сила. Подобно на всички и аз крещях, подобно на всички и аз изпъвах ръка, подобно на всички и аз виех, подобно на всички и аз бях преизпълнен с обожание.

По време на нашите нощни разговори Ханес ми обясняваше защо се води война в Абисиния, колко е важно това, че Мусолини най-сетне проявил загриженост спрямо туземците, които до тогава тънели в безпросветен мрак, и щедро ги одарил с благата на древната италианска култура. Според него ние, жителите на далечна Скандинавия, дори не можем да си представим как след краха на Германия евреите експлоатирали нейния народ, разказваше ми как немците изграждат бариера срещу комунизма, непрестанно подривана именно от евреите, заявяваше, че сме длъжни да обичаме човека, изковал нашата обща съдба и с такава решимост сплотил всички нас в единна воля, единна сила, единен народ.

За рождения си ден получих подарък — портрет на Хитлер. Ханес го закачи над леглото ми, та „през цялото време да го гледаш“, за да го обикна също тъй дълбоко, както го обичаше и той, и цялото семейство Хайд. И аз го обикнах. В продължение на доста години бях на страната на Хитлер, радвах се на неговите успехи и страдах от пораженията му.

Моят брат бе един от основателите и организаторите на Шведската националсоциалистическа партия, няколко години поред баща ми гласуваше на изборите за националсоциалистите. Нашият учител по история се прекланяше пред „стара Германия“, преподавателят ни по физическо възпитание всяка година посещаваше офицерски форуми в Бавария, някои от свещениците по места бяха тайни привърженици на нацистите, най-близките приятели на родителите ни открито симпатизираха на „нова Германия“.

Когато до мен стигнаха свидетелства за концентрационните лагери, разумът ми отпървом отказваше да приеме това, което виждаха очите. Подобно на мнозина и аз считах, че тези снимки са фалшификати, скалъпени за пропагандни цели. Щом обаче истината в края на краищата преодоля вътрешната ми съпротива, аз бях обзет от отчаяние, а презрението към мен самия, което и бездруго ме гнетеше, стана съвсем нетърпимо. Едва много по-късно разбрах, че собствената ми вина въпреки всичко не е била толкова голяма.

Като Austauschkind, лишен от съответната имунизация и подготовка, аз се озовах в бляскавия свят на идеалите и на преклонението пред героите, оказах се беззащитен пред агресивността, настроена до голяма степен на същата вълна, на която бе и моята собствена. Външният блясък ме бе заслепил. Аз не виждах в мрака.

Когато година след края на войната посетих Гьотеборгския градски театър, сякаш забелязах дълбока кървава пукнатина да прорязва фоайето, където се събираха артистите. От едната й страна седяха директорът на кинопрегледа на УФА, организаторите на шведския вариант на Имперската филмова палата и обичайните им спътници. От другата — евреи, привърженици на Сегерщед23, актьори с норвежки и датски приятели. Така разделени, седяха там всичките, дъвчеха сандвичите, които си бяха донесли, и ги поливаха с отвратителната напитка от бюфета. Ненавистта, която изпълваше помещението, бе толкова сгъстена, че можеше да се реже с нож.

А когато звънецът сигнализираше началото на спектакъла, същите тези актьори излизаха на сцената и се превръщаха в най-съвършения театрален ансамбъл на страната ни.

Прикривах заблудите и отчаянието си. Постепенно у мен назряваше странно решение — никаква политика повече! Разбира се, би следвало да взема съвсем друго решение.

Празникът във Ваймар продължи цялата вечер и цялата нощ. Пасторът ме откара до масивната къща на банковия директор — внушителна постройка в стил модерн, облицована с мрамор, заобиколена от уханна паркова зеленина. На тихата благопристойна улица се издигаха все подобни домове. Изкачих се по широката стълба към входа на къщата, позвъних. Отвори ми прислужница в черна рокля и с дантелена шапчица, кацнала върху изкусна прическа. Заеквайки, казах името си и защо съм дошъл, а тя се засмя и ме въведе в къщата.

Приятелката на леля Ана, висока руса дама, ме прие с искрена сърдечност. Наричаше се Ани, по майка шведка, по баща американка, говореше с акцент на моя роден език. Ани бе облечена изключително елегантно — тя и съпругът й щяха да ходят на вечерния спектакъл на Операта. Въведоха ме в трапезарията, където семейството се бе събрало на вечерен чай с kalter Aufschnitt24. Около празнично наредената маса се бяха разположили хора, по-красиви от които не бях виждал дотогава. Банковият директор — висок, тъмнокос господин с грижливо подрязана брадичка, ме гледаше приветливо-иронично иззад очилата си. До него седеше по-малката дъщеря, Клара, която всички наричаха Клерхен. Тя приличаше на баща си, висока и тъмнокоса, с бяла кожа и кестеняви очи, почти черни, с бледи пълни устни. Беше съвсем леко кривогледа, което по необясним начин усилваше нейната привлекателност.

Братята й бяха по-големи, също тъмнокоси, но за разлика от Клерхен синеоки. Дългокраки, елегантни, те носеха сака с английска кройка и с емблемата на някакъв университет, извезана на джобчетата.

Заех мястото на леля Ани, която ми сипа чай и ми сервира сандвичи. Наоколо зърнах картини, сребро, меки килими, застлали безкраен паркет, скулптирани мраморни колони, тежки завеси, медальони над вратите. В парадната трапезария малко кръгло прозорче припламваше в светлината на залязващото слънце.

Когато вечерята приключи, бях отведен в отредената ми стая на втория етаж, разположена редом с помещенията на момчетата — всяко разполагаше с по две стаи. Имахме обща баня с няколко умивалника и с вана, издълбана в пода. След като ми показа целия този разкош, Ани си взе „довиждане“. В преддверието чакаше изпънат в готовност шофьор, банковият директор вече беше излязъл на стълбите.

Появи се Клерхен — на токчета (затова изглеждаше по-висока от мен) и в домашна роба в убиточервено, косите й се разстилаха по раменете. С шеговито тайнствен жест тя притисна показалец към устните си, хвана ме за ръка и ме поведе по дългия коридор към помещение в горната част на къщата, под самия покрив. То очевидно не беше обитавано, защото мебелите бяха с калъфи, а кристалният полилей — загърнат в тюл. Няколко запалени свещи хвърляха отражения в големите огледала. Там вече се бяха разположили братята на Клерхен, пушеха плоски турски цигари и посръбваха коняк. Върху позлатена масичка бе поставен, напълно готов за пускане, преносим грамофон. По-малкият от братята, Давид, пъхна във фунията му чифт чорапи.

Върху плочата със синия етикет на „Телефункен“ поставиха адаптор и от черната кутия се разнесоха суровите, нарочно сподавени, звуци на увертюрата към „Опера за три гроша“. След саркастичното обяснение на диктор защо творбата се нарича именно така отекнаха песента за Маки („А Маки има само нож и нищо друго; един-единствен нож, укрит от чужди очи…“), „Военна песен“, „Балада за приятния живот“ и „Пиратката Джени“ в изпълнение на Лоти Ления. Гласът й отначало звучи оскърбено, после интонацията му става презрително високомерна, а накрая мека и хумористична: „И под възгласи «хоп’ла» и песни главите ще се търколят“.

Непознат за мен свят, чието съществуване не подозирах: отчаяние без сълзи, ухилена безизходица — „Уви, с главата си ти само въшките ще храниш“.

Посръбвах коняк, пушех турски цигари и усещах как ми призлява. Защо такава тайнственост — нощни концерти, заключена врата, специална игличка в адаптора на грамофона, чорапи във фунията? „Тази музика е забранена — пояснява Хорст. — Брехт и Вайл са под възбрана, плочите си набавихме в Лондон и тайно ги донесохме тук, за да ги слуша и Клерхен.“

Той слага следващата плоча. Еква оркестърът на Люис Рут. Първият финал на „Опера за три гроша“:

Обажда се гробовно плътен бас: „Добър би искал да е всеки, не суров. Но има ли днес място за любов?“

Реем се във валмата на остър, парфюмиран тютюнев дим. Луната проглежда иззад дърветата. Едва извърнала глава, Клерхен внимателно се взира в огледалото, закачено между двата прозореца. Давид ми пълни чашката. Мигът се разцепва като тънка ципица и без съпротива аз се понасям в следващия, който на свой ред също се разцепва, и все така, и все така.

Финалът на „Опера за три гроша“:

Не разбирах думите, а това, което долавях, бе съвсем малко, но подобно на умно животно обикновено схващам интонацията. Схванах я и сега, тя проникна в самите глъбини на моето съзнание, за да остане там завинаги, превръщайки се в част от моя „аз“.

Двадесет години по-късно ми се удаде — най-сетне — да поставя „Опера за три гроша“ на шведска сцена. Но какъв ужасяващ компромис се получи, каква пародия на великия замисъл, какво малодушие, каква измяна спрямо едно извоювано прозрение. Имах на свое разположение всевъзможни ресурси — и художествени, и материални, а претърпях поражение, защото бях глупав и високомерен, съчетание, непробиваемо при режисурата. Дори наум не ми мина да си припомня полуосветеното лице на Клерхен, резливата лунна светлина, турските цигари и Давид, приведен над черната кутия на грамофона.

Имахме възможност да прослушаме поиздрасканите плочи на „Телефункен“, но сторихме това разсеяно, стигайки до заключението, че ни е нужен нов аранжимент на музиката. Провинциални идиоти, селски гении. Така бе тогава, а как е сега?

Концертът продължаваше — звучаха Луис Армстронг, Фатс Уолър, Дюк Елингтън. Задрямах, замаян от възбудата и коняка, но не след дълго се свестих — в голямото легло. През прозореца вече светлееше, в краката ми седеше Клерхен, загърната в широк халат, с коса, навита на ролки. Тя ме наблюдаваше внимателно и с любопитство. Когато видя, че отварям очи, кимна с усмивка и безшумно изчезна.

След изнурителна борба за постигане на целта си баща ми бе назначен за енорийски пастор на „Хедвиг Елеонора“ в Стокхолм, където бе постъпил като викарий през 1918 година. Семейството ни се премести в неговата служебна квартира на четвъртия етаж в сградата на Стругатан 7, срещу самата църква. Получих голяма стая с изглед към Юнгфругатан и Йостермалмските подземия от XVIII век, към старинните комини на площад Йостермалм. Пътят ми до училище се съкрати значително, имах собствен вход в дома и по-голяма свобода.

Като проповедник баща ми беше популярен и когато отслужваше, църквата биваше препълнена с хора. Грижлив духовен наставник, той притежаваше една безценна дарба: невероятна памет. В течение на годините беше кръщавал, причестявал и погребвал мнозина от своето паство, наброяващо не по-малко от четиридесет хиляди души, и не забравяше лицата, имената, обстоятелствата от живота им. Всеки от тях, обкръжен от неговия интерес и топло внимание, се чувстваше избраник, защото знаеше, че го помнят. Разходките с баща ми представляваха твърде сложна процедура. Непрекъснато го спираха, той се ръкуваше, подхващаше разговори, обръщаше се към хората по име, изслушваше разказите им за деца, внуци и роднини. Тази своя дарба той не загуби и в дълбока старост.

Без никакво съмнение пастор Бергман беше обичан от своето паство. Като администратор и работодател бе твърд и решителен, но в същото време гъвкав и дипломатичен. Нямаше възможност да избира сам помощниците си — някои му бяха съперници за длъжността енорийски пастор, други се характеризираха с ленивост, лицемерие и покорство. Той обаче съумяваше почти изцяло да предотврати всякакви открити конфликти и клерикални интриги.

Домът на пастора бе по традиция отворен за всекиго. Майка ми извършваше сериозна административна работа и успяваше да владее положението. Освен това вземаше участие в живота на енорията и бе движещата сила в разни дружества и благотворителни сбирки. Предана спрямо съпруга си, тя изпълняваше необходимите представителни функции, седеше винаги на първия ред в църквата, независимо от това кой проповядваше в момента, участваше в конференции, даваше вечери. Брат ми беше на двадесет години и следваше в Упсала, сестра ми — на дванадесет, а аз на шестнадесет. Нашата свобода се обуславя изцяло от извънредната заетост на родителите ни, но това бе свобода отровена, отношенията в семейството бяха напрегнати до краен предел, възлите дори не се разхлабваха. Това, което отстрани изглеждаше прекрасна картина на семейно разбирателство и солидарност, бе всъщност обстановка, наситена с печал и изтощителни за психиката разпри. Без съмнение баща ми притежаваше значителен актьорски талант, извън „сцената“ той нервничеше, изпадаше в раздразнение и депресия. Боеше се от провал, ужасяваше се, когато му предстоеше поредната изява, непрестанно и многократно преписваше проповедите си, зле понасяше многобройните административни задължения, които беше поел. Терзаеше го постоянен страх и той избухваше по най-малък повод: не свирукай, извади си ръцете от джобовете! Най-неочаквано му хрумваше да проверява как сме си научили уроците — ако някой от нас отговаряше на въпросите му със запъване, биваше наказан. И не стигаше това, ами страдаше от повишена слухова чувствителност: силните звуци го извеждаха от равновесие. Въпреки обстоятелството, че в родителската спалня и в кабинета му бе направена допълнителна изолация от шумовете, идващи отвън, той не спираше да се оплаква от уличното движение, по онова време впрочем твърде незначително на Стургатан.

Двойната натовареност съсипваше майка ми с произтичащия от нея стрес, тя беше все напрегната и измъчена от безсъние, та вземаше някакви силно действащи лекарства, които предизвикваха у нея несекваща тревога и боязън. Подобно на баща ми и тя бе преследвана от усещането за недостиг на собствени сили в сравнение с толкова големи и честолюбиви амбиции. Но вероятно най-дълбоко я гнетеше осъзнаването на това, че губи контакт с нас, с децата. Обзета от отчаяние, тя търсеше утеха от дъщеря си, която й отвръщаше с мекота и смиреност. Брат ми, след опит да сложи край на живота си, бе преместен в Упсала, а аз затъвах все по-дълбоко в своето отчуждение от всички тях.

Не е изключено да сгъстявам прекалено боите. Та нали никой от нас не поставяше под въпрос разпределението на ролите или абсурда на интригата: това ни бе отредено от Провидението, такъв беше животът ни, нашата реалност. Нейни алтернативи нито съществуваха, нито се търсеха. Сегиз-тогиз баща ми изтъкваше, че би се чувствал най-добре като селски свещеник, и навярно подобна житейска ситуация би била по-подходяща за него, би му носила по-голямо удовлетворение. А в своя интимен дневник майка ми бе записала, че иска да се разведе и да заживее в Италия.

Веднъж тя ме взе със себе си на гости у стар приятел, чичо Пер, шеф на църковното издателство. Чичо Пер беше разведен и обитаваше голямо тъмно жилище в квартала Васатаден. За мое учудване там бе и чичо Торщен, приятел на родителите ми от техните детски години, епископ, женен, с много деца.

Възлагат ми да се заема с големия грамофон на чичо Пер, поставен в трапезарията. Музиката — предимно оперна: Моцарт и Верди — се усилва от ехото. Чичо Пер се затваря в кабинета си. Мама и чичо Торщен остават сами в хола край камината. Виждам ги през наполовина разтворената плъзгаща се врата, седнали в кресла, осветени от отблясъците на огъня. Чичо Торщен взема ръката на мама. Те разговарят за нещо с тихи гласове, думите не разбирам, музиката ме е оглушила. Виждам как майка ми започва да плаче, чичо Торщен се накланя към нея, без да изпуска ръката й от своята.

Минава известно време, чичо Пер ни откарва у дома с голямата си черна лимузина с кожени седалки и облицовка от тъмно дърво.

И лете, и зиме вечеряхме в пет часа. Когато отзвучи последният звън на часовника, ние, умити и сресани, застанали всеки до своя стол, мълвим молитвата си и едва след това сядаме. Татко и мама заемат двата насрещни края на масата, аз и сестра ми сядаме откъм едната й страна, брат ми и госпожица Агда — срещу нас. Госпожица Агда, мила, длъгнеста и сякаш леко олюляваща се жена, е всъщност начална учителка. В продължение на много летни месеци подред тя търпеливо изпълнява ролята на домашен педагог и стана близка приятелка на майка ни.

Електрическите крушки на полилея от кована мед обливат масата с мръсножълта светлина. Край вратата, която води към помещението за сервиране, е поставен масивен бюфет, претрупан с предмети от сребро, срещу него е пианото с разтворените ноти на омразния урок. Паркетът е застлан с персийски килим. Прозорците имат тежки завеси, по стените са закачени потъмнели картини на Арборелиус.

Вечерята започва с предястие — маринована херинга или друг вид маринована риба с варени картофи, ако не е запечена шунка, пак с картофи. Татко гаврътва чашка ракия или изпива една бира. Мама натиска копчето на електрическия звънец, прикрепен под масата, и се появява прислужницата, облечена в черно. Тя събира чиниите и приборите от предястието, след което сервира основното ястие, в най-добрия случай кюфтета, в най-лошия запечени макарони. Сармите или наденичките са напълно приемливи, не обаче рибата, но да се изразява неудоволствие не е разрешено. Трябва да се яде всичко, чинията да се опразни.

При основното ястие татко изпива остатъка от ракията и челото му лека поруменява. Вечерята преминава в пълно мълчание. Ние, децата, не разговаряме помежду си и отговаряме само ако ни е зададен въпрос. Задължително ни питат как е минал днешният ден в училище. Задължително отговаряме, че е минал добре. „Дадоха ли ви пак писмена домашна работа? Какво те питаха? Отговори ли?“ — „Разбира се, че отговорих.“ — „Обадих се на твоя класен ръководител. По математика ще минеш. Наистина да се чуди човек.“

Баща ми се усмихва саркастично. Мама си взема лекарството. Изкара тежка операция и сега не може без медикаменти. Татко се обръща към брат ми: покажи оня глупак Нилсон. И брат ми, надарен с таланта да имитира, незабавно върти очи, ченето му увисва, носът му сякаш се сплесква, а от устата му се разнася несвързано боботене. Баща ми се смее, мама се усмихва против волята си. „Пер Албин Хансон трябва да бъде застрелян — внезапно заявява той — и цялата тази социалистическа шайка следва да бъде изтребена!“ — „Нямаш право да говориш така!“, сдържано се обажда мама. „Какво толкова съм казал? Нима не ни управляват негодници и бандити?“ Главата на татко леко се тресе. „Хайде, нека изготвим дневния ред за заседанието на управата“, подканя го мама, за да смени темата. „Вече го каза няколко пъти“, сопва се той и челото му се изчервява. Мама, свела очи, рови с вилица в чинията си. „Лилиян още ли е болна?“, пита тя нежно, извръщайки се към сестра ми. „Утре ще дойде на училище — отвръща Маргарета с тънко гласче. — Да я поканя ли на обед у нас в неделя?“

Край масата се въдворява мълчание, дъвчем, потракваме с ножове и вилици, облени в жълтата светлина на полилея, сребърните предмети върху бюфета проблясват, часовникът тиктака. „Берониус все пак получи назначение въпреки препоръката на катедралния съвет за Алгорд — нарушава мълчанието баща ми. — Така е било и така ще бъде: некомпетентност, идиотизъм.“ Мама поклаща глава, лицето й изразява леко презрение. „А вярно ли е, че проповедта на Велики петък е поверена на Арбелиус? Та той мънка, нищо не се чува.“ — „Може би така е по-добре“, смее се татко.

Веднага след матурата Ана Линдберг замина за Франция, за да усъвършенства езика. Няколко години по-късно тя се омъжи там, роди две деца и заболя от полиомиелит. Мъжът й загинал на втория ден след започването на войната. Загубих всякаква връзка с нея. Захванах да ухажвам друго момиче от класа ни, Сесилия фон Готхард. Червенокоса, умна, бойка, тя бе значително по-зряла от своя поклонник. Защо бе избрала тъкмо мен, така и не разбрах. Като любовник не ме биваше, още по-зле бях с танците, а най-лошото, дрънках безспир, и то само за себе си. По-късно ние дори се сгодихме и тутакси си изневерихме взаимно. Сесилия сложи край на нашите отношения под предлог, че от мен няма да излезе нищо свястно, изразявайки убеждение, което споделяха впрочем и родителите ми, аз самият и изобщо всички от моето обкръжение.

Сесилия живееше с майка си в пустеещ, макар и разкошен, апартамент в квартала Йостермалм. Баща й бил някакъв висш чиновник. Един ден обаче той се върнал от работа по-рано от обичайното, легнал в кревата си и заявил, че повече няма да стане. Известно време изкарал в психиатрична болница, направил там дете на някаква млада медицинска сестра и се установил в малко селско стопанство нейде в областта Йемтланд.

Обзета от срам заради застигналата я социална катастрофа, майката на Сесилия се бе свряла в тъмна слугинска стаичка зад кухнята. Тя излизаше оттам рядко, предимно по мръкнало; силно гримираното й лице, обрамчено с перука, бе набраздено от страдание и бурни чувства. Тихият й говор, толкова тих, че едва се разбираше какво казва, напомняше кудкудякане, а това впечатление се подсилваше и от особения, конвулсивен начин, по който движеше раменете и главата си. Под свежата красота на бледата Сесилия се спотайваше сянката на майчината й разруха. По-късно това ме наведе на мисълта, че ролята на Мумията и на Госпожицата в Стриндберговата „Призрачна соната“ трябва да се изпълнява от една и съща актриса.

Торщен Хамарѐн, тогава шестдесет и две годишен, ръководеше Градския театър в Гьотеборт от деня на неговото основаване през 1934 г. Преди това бил начело на трупата на театъра в Лоренсберг и се считаше за признат изпълнител на характерни роли.

Торщен имаше голям авторитет, а актьорският му ансамбъл минаваше за най-добрия в страната. Първият режисьор на театъра, Кнут Стрьом, стар революционер, бил ученик на знаменития Райнхард. Хелге Валгрен, по-скоро мълчалив, рязък, точен, предпочиташе да поставя пиеси на камерна сцена. Актьорите бяха изграждали добре споения си ансамбъл в течение на десетилетия, без това, разбира се, да означава, че се понасяха взаимно.

В ранната есен на 1946 година аз, Елен и нашите две деца се прехвърлихме в Гьотеборг. В театъра репетираха „Призрачна соната“ на Стриндберг в постановката на специално поканения за целта Улуф Муландер. Промъкнах се на огромната, потънала в мрак сцена. Отдалеч — отпред и отзад — долитаха гласовете на актьори, чиито силуети сегиз-тогиз се мяркаха в светлината на прожекторите. Затаил дъх, аз внимателно слушах: голям театър, с всички възможни средства, големи актьори, големи изисквания. Не бих казал, че ме обземаше страх, но във всеки случай усещах някакъв трепет.

Внезапно усамотението ми бе нарушено — край мен се появи миниатюрно същество, може би привидение: Мария Шилкнехт, grand old lady31 на театъра, във фантасмагоричното одеяние на Мумията и със страшна бяла маска. „Доколкото разбирам, вие сте господин Бергман, нали?“ — прошепна тя с любезна, но някак сепваща усмивка. Потвърдих, че е права, и непохватно се поклоних. Помълчахме. „Е, какво ще кажете за всичко това?“, попита дребният призрак със строги нотки в гласа си. „За мен това е най-забележителната творба на световната драматургия“, отвърнах съвършено искрено. Мумията ми хвърли поглед, изпълнен със студено презрение. „Уф! Това говно Стриндберг го забърка, само и само да има какво да играем в неговия «Интимен театър».“ Тя се отдалечи от мен със снизходително кимване на глава. След минута беше вече на сцената: излизаше от гардероба, заслонила очи с длан и поклащайки дългата си рокля тъй, както папагалът разтърсва перата си — неувяхваща в ролята, която ненавиждаше, осъществяваща замисъла на режисьор, когото ненавиждаше не по-малко.

Представи ми се щедра възможност за дебют: „Калигула“ на Камю. Главната роля беше поверена на моя връстник и близък приятел от трудното стокхолмско време — Андерш Ек, който също като мен щеше да се изяви за пръв път в Гьотеборг.

Окръжаваше го цялата гвардия прочути актьори, които с подозрение и без доброжелателство следяха нашите действия, на новаците тук. Получих възможност да се разпореждам с всички технически и материални ресурси на театъра.

В един прекрасен ден насред репетиционния период в залата влезе Торщен Хамарѐн, без предварително да е съобщил, че ще ни посети. Той седна и се приготви да наблюдава какво правим. Моментът не беше подходящ: Андерш Ек маркираше, другите актьори четяха текста на глас. Поради неопитност аз загубих контрол над работата си и чувах как Хамарѐн сумти и тъпче с крака. Накрая той не издържа и изрева: „Какво става тук при вас, дявол да го вземе? Да не би да сте се отдали на молитви или на духовен онанизъм? А може би си играете на топчета? Какво, по дяволите, правите?“

Като проклинаше и ругаеше, той се втурна към сцената и се нахвърли върху първия изпречил му се актьор, загдето не си бил научил ролята, а я четял. Нападнатият се опита да обясни нещо за нови методи и импровизация, мятайки ми коси погледи. Хамарѐн грубо го прекъсна и се зае да преправя мизансцена. Побеснях и закрещях от залата, че няма да му позволя да продължава, че това е произвол и деспотизъм. Както беше с гръб към мен, Хамарѐн изръмжа: „Я мълчи там и си налягай парцалите, та поне нещо да понаучиш.“ Кръвта нахлу в главата ми и аз продължих да крещя, че няма да се примиря с подобно посегателство. Като се разсмя, не без доброжелателство, Хамарѐн ми извика откъм сцената: „Тогава върви на майната си, провинциален гений такъв!“ Аз се втурнах към вратата, отворих я след няколко неуспешни опита и напуснах театъра. Рано на другата сутрин ми се обади секретарката на Хамарѐн, за да ми съобщи, че ако не се явя на репетиция, договорът ми ще бъде анулиран.

Гневът, който се бе уталожил, лумна с нова сила и аз се понесох към театъра, за да убия Хамарѐн. Най-неочаквано се срещнахме на един завой в коридора, буквално връхлетяхме един връз друг. Това ни се стори толкова комично, че се разсмяхме. Торщен ме прегърна, а сърцето ми тутакси го издигна в ранга на оня баща, който ми бе липсвал, откак Бог се отвърна от мен. И той с удоволствие изпълняваше тази роля през всички онези години, които прекарах в неговия театър.

„Любов“ на Кай Мунк започва с пиене на какао. Местен пастор кани в дома си хора от селището, за да обсъди с тях строителството на вълнолом. На сцената седят двадесет и трима актьори, които пият какао и произнасят по някоя и друга реплика, не липсват и такива, които нищо не казват. Хамарѐн бе разпределил най-щателно ролите, дори тези без думи. Указанията, които даваше, бяха убийствено подробни и изискваха огромно търпение. След като подхвърля нещо за времето зиме, Кулбйорн например си взема курабийка, потапя я в какаото и започва да го разбърква с нея, моля — упражнения! И Кулбйорн се упражнява. Режисьорът внася известни промени. Ванда сипва какао от каната, която държи с лявата си ръка, и мило се усмихва на Бенкт-Оке с думите: „Ти наистина трябва да се подкрепиш.“ Моля! Актьорите репетират. Режисьорът ги поправя.

Гложди ме нетърпение: та той е гробар на театралното изкуство, предизвиква неговия разпад. Хамарѐн обаче стоически продължава в същия дух: „Туре посяга за баничка, кима с глава, обръщайки се към Ева, двамата си разменят някакви думи, които ние не чуваме, моля ви, измислете подходяща тема за разговор.“ Ева и Туре предлагат тема. Хамарѐн я одобрява. Те репетират. Мисля си: „Този мухлясал и одъртял диктатор окончателно изстиска всякакво оживление и спонтанност от тази сцена, умъртви я напълно. Я по-добре да се махам от това гробище.“ Но не знам защо не помръдвам от мястото си, може би подтикван от злорадо любопитство. Актьорите маркират или чистят паузи, координират движенията си с дишането, интонациите биват фиксирани. Прозявам се като зъл котарак. След безкрайни повторения, прекъсвания, поправки, побутвания и тласъци Хамарѐн решава, че е дошъл моментът, в който сцената може да се изиграе от началото до края.

И тук става чудото.

Започва свободен и непринуден, много забавен разговор, придружен със съответните при такива случаи светски жестове, погледи, подтекст и съзнателно неосъзнато поведение. Актьорите, които се чувстват уверено в щателно обозначените им владения, се ползват с волността да създават образи. Те фантазират свободно и с хумор, без ни най-малко да си пречат взаимно, съблюдавайки целостта, ритъма.

Първият урок за мен бе намесата на Хамарѐн в постановката на „Калигула“. Мизансценът трябва да се изгражда ясно и с отношение към поставената цел. Аморфността на чувствата и намеренията е недопустима. Сигналите, които актьорът изпраща на зрителя, трябва да са прости и отчетливи, неизменно един по един, за предпочитане не по-дълги от секунда, и дори ако внушенията са противоречиви, в това непременно трябва да личи преднамереност, за да възникне илюзия за едновременност и дълбочина, за стереоефект. Всеки миг от онова, което става на сцената, трябва да достигне зрителя, оттам нататък вече може да се мисли за правдивост на изображението; един добър актьор впрочем винаги е в състояние да превъплъти истината, съдържаща се в произведението.

Вторият урок за мен бе сцената с пиене на какао в „Любов“ на Кай Мунк. Истинската свобода произтича от съвместно изтъкана фактура, от филигранно взаимопроникване на различните темпове. Актьорското изкуство при това е изкуство на повторението. Ето защо в основата на всяко действие трябва да са залегнали доброволните съвместни усилия на партньорите. Режисьорът е в състояние да наложи волята си на актьора по време на репетиции. Но ето, той се оттегля и изпълнителят, съзнателно или не, започва да внася корективи в играта си по свое усмотрение и вкус. Неговият партньор също веднага променя своята игра — по сходни причини. И така нататък. Подир пет вечери дресираното представление се разпада, освен ако, разбира се, режисьорът не държи под око своите тигри. Сцената с пиенето на какао външно изглеждаше именно като дресура. А не беше такава. Актьорите разбираха своите възможности в точно очертани граници, изпълнени с радостно очакване на момента, когато ще могат да проявят собствено творчество. Тази сцена не подаде, не се разпадна нито за миг.

Веднъж заварих Торщен Хамарѐн да прелиства моя режисьорски дневник, в който нямаше нито една забележка, нито едно описание на сцена. „Виж ти — измърмори насмешливо той, — значи не си нанасяш мизансцените.“ — „Не — отвърнах, — предпочитам да ги създавам направо на сцената заедно с актьорите.“ — „Чудя се докога ще издържиш така“, рече Хамарѐн и захлопна дневника.

Съмненията му се оправдаха твърде скоро. Сега обмислям и най-малките подробности, нанасям всички мизансцени. Когато се явявам на репетиция, аз съм задължен да имам съвършено точна представа за всеки момент от бъдещия спектакъл. Указанията трябва да са ясни, изпълними и за предпочитане стимулиращи. Само онзи, който се е подготвил старателно, има възможността да импровизира.

Нашето семейство се увеличи. През пролетта на 1948 г. ни се родиха близнаци. Преместихме се в петстаен апартамент в нова сграда недалеч от града. А разполагах също и със скромен кабинет в театъра; под самия му покрив, където работех вечер, редактирах ръкописи, съчинявах пиеси и сценарии.

Вторият баща на Елен се самоуби, като остави големи дългове. Тъща ми със своя малолетен син се премести да живее при нас. Настаниха се в кабинета ми, в непосредствено съседство с нашата спалня. Нощем жената, отскоро станала вдовица, често ридаеше. А при нас живееше и Лена, по-голямата ми дъщеря, тъй като Елсе още боледуваше. Общо бяхме десет души, включително инак симпатичната, но все намусена домашна помощничка. Елен буквално се разкъсваше и можеше да отдели твърде малко време за професионални занимания. Семейните отношения се усложняваха и инфектираха, на съпружеската интимност, която им бе спасение, сложи край твърде звучното съседство с тъщата и нейния син.

Бях тридесетгодишен и от „Свенск Филминдустри“ ме изритаха след провала с „Криза“. Едвам свързвахме двата края. Към всички останали проблеми се прибавяха и ожесточените скандали за пари. Нито Елен, нито аз се отличавахме с пестеливост, напротив, щедро харчехме с пълни шепи, бяхме недалновидни.

Четвъртият ми филм се ползваше донякъде с успех благодарение на предвидливостта, загрижеността и търпението на Лоренс Мармстед. Лоренс бе истински продуцент, който живееше със своите филми и се бореше за тях от сценария до излизането им на екран.

Именно той ме научи как да ги правя.

Все по-често пътувах до Стокхолм и наех там стая в пансиона „Нюландер“, който се намираше на ъгъла между улиците Брахегатан и Хумлегордсгатан. Госпожица Нюландер бе достолепна възрастна дама или по-скоро крехко същество с искрящо бяла коса и тъмни очи, с извънредно бледо и умело гримирано лице. В пансиона й живееха много актьори и тя действително полагаше майчински грижи за всички нас. Заемах слънчева стая с прозорец към двора, която се превърна в мое надеждно убежище. Госпожица Нюландер тактично затваряше очи пред хаотичността в начина на живот на своите неспокойни наематели, пред икономическата несигурност, която постоянно ги гнетеше.

В Гьотеборг се чувствах неуютно: градът ми се струваше херметичен, „закопчан догоре“, гнетяха ме ограниченият свят на театъра, където колегите общуваха едни с други само в неговите предели, домът, разтърсен от детски викове и пълен с пелени, проснати да съхнат, с ревящи жени и често сцена на необуздана ревност, нерядко впрочем напълно оправдана… Изход просто нямаше, изневерите станаха натрапчиво правило.

Елен знаеше, че съм склонен да лъжа. Разяждаше я отчаяние, тя ме умоляваше да й кажа истината поне един-единствен път, но аз не можех да сторя това и дори да си представя къде се намира тази истина. В кратките паузи между схватките ние усещахме дълбока привързаност един към друг, телата ни се разбираха и си прощаваха.

По принцип Елен беше добър и силен приятел. При други, по-поносими, обстоятелства нашият съвместен живот сигурно би потръгнал съвсем нормално, но ние знаехме малко за самите себе си и допускахме, че съществуването трябва да е такова, каквото и беше. Не се оплаквахме от несгодите, не роптаехме срещу създалата се ситуация. Борехме се, оковани в една верига, и потъвахме към дъното.

Торщен Хамарѐн ми даде шанса да поставя две свои пиеси в Студийния театър — жест мъжествен и нелек. Някои от собствените ми произведения вече бях представял. Критиката реагира твърде единодушно: Бергман е добър, дори способен режисьор, ала е слаб писател. Под „слаб“ се разбираше наивен, по ученически незрял, пъпчив, потен, сантиментален, смехотворен, досаден, лишен от чувство за хумор, неприятен и т.н.

Захвана да ме преследва уважаваният в най-висша степен и от мен Улуф Лагеркранц. Когато впоследствие той стана „гуру“ по въпросите на културата във вестник „Дагенс Нюхетер“, нападките му придобиха направо гротескен характер. За „Усмивките на лятната нощ“ например бе писал следното: „Оскъдно въображение на пъпчив юноша, безсрамни копнежи на незряла душа, безгранично презрение към художествената и човешката правда — ето факторите, създали въпросната «комедия». Изпитвам срам, загдето я гледах.“

Днес тези думи звучат забавно, дори куриозно. По онова време обаче те бяха като отровна стрела, която ми причини мъка и страдание.

Торщен Хамарѐн, мъжественият, весел човек, в продължение на години беше преследван от един гьотеборгски критик. И ето, по време на представление на „Бишон“, една негова високо оценена и ведра постановка, той съзрял възможност за отмъщение. В антракта, когато публиката, буквално изтощена от смях, вече се насочвала към изхода на залата, той излязъл на сцената и помолил публиката за минутка внимание. Без да бърза, със съответно красноречиви паузи, с нужната мимика, започнал да чете убийствената рецензия за спектакъла. Зрителите го възнаградили с бурна демонстрация на своите симпатии към него. Откритото преследване от страна на критика било прекратено, но го заменил по-изтънчен тормоз: оскърбеният автор на рецензията се заел да срива със земята съпругата на Хамарѐн, актриса, и нейните най-близки колеги в театъра.

Понастоящем съм си изработил отношение на учтивост, да не кажа на подмазвачество, спрямо моите съдници. Веднъж насмалко не съсипах от бой може би най-наглия сред тях. Още преди да съм замахнал, възнамерявайки да го цапардосам, той се свлече на пода сред куп нотни пюпитри. Трябваше да платя глоба в размер на пет хиляди крони, но бях убеден, че парите не са отишли напразно, защото вестникът нямаше повече да му позволи да пише отзиви за мои спектакли. И, разбира се, сбърках. Той изчезна само за няколко години, а сега отново е на линия и продължава да лее несекваща жлъч върху плодовете на усилията, които полагам в напреднала възраст.

Дойде дори в Мюнхен, та верен на своя дълг, да изпълни и там задълженията си на палач. Една пролетна вечер го зърнах на Максимилианщрасе, пиян-залян, в тънка бяла тенис фланелка и прекалено тесни кадифени панталони. Бръснатата му глава клюмаше безутешно, той се тикаше в минувачите, очевидно желаейки да завърже разговор, но те с отвращение го отблъскваха. Сигурно зъзнеше и му се гадеше.

Обзе ме някакъв моментален подтик да пристъпя към този нещастник и да му протегна ръка — може би щяхме да се помирим, та нали бяхме квит, защо да не сложим край на нашата люта ненавист, още повече, че от онази случка бяха минали толкова години. Тутакси обаче се разкаях за своето сантиментално намерение. Това е Смъртен враг. И следва да бъде унищожен. Вярно, сега той унищожава сам себе си със своите сквернословия, но аз се надявам да потанцувам на гроба му с пожеланието навеки да се продъни в ада, където ще може да си прекарва времето в четене на своите собствени рецензии.

Доколкото животът се състои преди всичко от противоречия, искам веднага да заявя, че театралният критик Херберт Гревениус е един от най-скъпите ми приятели. Срещаме се почти всеки ден в Драматичния театър; днес, когато пиша тези редове, той е на 86 години, но както преди е любезно ироничен и както преди пуши своите задължителни петдесет цигари дневно.

В началото на моя път са застанали двама неподкупно строги ангели — Торщен Хамарѐн и Херберт Гревениус. От първия усвоих занаята, от втория — известна систематичност в мисленето. Те ме пощипваха, иронизираха, хокаха.

Страдах безкрайно заради унищожителните критики и други подобни публични унижения. Гревениус ми казваше: „Представи си черта, теглена с тебешир. От едната й страна си застанал ти, а от другата — твоят критик. И двамата правите фокуси, за да забавлявате публиката.“ Това помогна. В една моя постановка играеше гениален, но пропил се актьор. Хамарѐн подметна, след шумно изсекване: „Помисли си колко често от задниците на трупове израстват лилии.“ Гревениус бе гледал един от моите по-ранни филми и гневно твърдеше, че в него сякаш има дупка по средата. Опитвах се да защитя произведението си, пояснявайки, че актьорът е трябвало да пресъздаде образа на посредствеността. Гревениус обаче не се предаваше: „На посредствеността не бива да се поверява ролята на посредственост, на вулгарната жена — тази на вулгарна жена, на надутата примадона — на надута примадона.“ Хамарѐн казваше: „Някаква дяволия става с тези артисти. Тъкмо придобиват собствена физиономия след години на пиянство, и си загубват паметта.“

Като се изключи шестседмичното ми пребиваване в Германия, не бях пътувал извън Швеция. Не беше ходил в чужбина и моят близък приятел и колега в киното Бирйер Малмстен. Решихме да попътуваме. Заминахме за Франция и се настанихме в Кан-сюр-Мер, градче, скътано високо в планините между Кан и Ница, тогава все още неизвестно на туристите, но посещавано от много художници и хора на изкуството изобщо. Елен бе успяла да се настани на работа като хореографка в Лисеберг, децата останаха под крилото на баба си и всичко беше относително спокойно. За момента финансите ми бяха добри, защото тъкмо бях завършил един филм и подписал договор за следващ, над който щях да работя в края на лятото. В Кан пристигнах в края на април и се настаних в слънчева стая с под, застлан с червени плочки, с изглед към долината с поля, засети с карамфил, и към морето, сегиз-тогиз обагряно в цвета на виното, както казва Омир.

Бирйер Малмстен тутакси бе превзет от красива, но туберкулозна англичанка, която пишеше стихове и водеше бурен живот. Оставен сам на себе си, аз се разположих на терасата да съчинявам сценария на филма, чиито снимки щяха да започнат през август. По онова време решенията се вземаха бързо, подготовката не траеше дълго и приключваше, преди да си успял да се уплашиш, а това бе голямо преимущество. Във филма щеше да се разказва за млада двойка — музиканти от симфоничния оркестър на Хелсингборг. Прикритието беше чисто формално, ставаше дума за мен и Елен, за условията да твориш, за вероломството, за верността. И всичко това, пропито с музика.32

Останах напълно усамотен, не разговарях с никого, не се срещах с хора. Всяка вечер се напивах и се добирах до леглото с помощта на la patronne33, жена, която проявяваше майчинска тревога по повод на моята пристрастеност към алкохола. Всяка сутрин в девет часа обаче аз сядах пред писалището, а якият махмурлук сякаш пришпорваше творческата ми активност.

С Елен започнахме да си обменяме предпазливи, но нежни любовни послания. Под въздействието на крееща надежда за някакво бъдеще на нашия изтерзан брак образът на героинята във филма се превръщаше в някакво чудо на красотата, верността, ума и човешкото достойнство. Героят пък, обратното, се оформяше като надут бездарник, лицемер, лъжльо, самохвалко.

Ухажваше ме плахо, но интензивно една художничка от руско-американски произход, атлетично сложена, ала стройна, с хубава фигура и коса, черна като нощ, с искрящи очи и голяма уста. Истинска амазонка с пропорциите на класическа статуя, която излъчваше неудържима чувственост. Това, че оставах верен на съпругата си, придаваше особена пикантност на нашите отношения. Тя рисуваше, аз пишех — две самотни души, единени в неочакван творчески съюз.

Финалът на филма се получи ужасяващо трагичен; героинята загиваше при избухване на газов котлон (вероятно стаено желание), на фона на безсрамно експлоатиран финал от Бетховеновата Девета симфония, а героят осъзнаваше, че има „радост, по-силна от радостта“. Тази истина осъзнах и аз самият, само че подир три десетилетия.

Като смъкнах Бирйер Малмстен от „Венериния хълм“, аз, просълзен, се сбогувах с la patronne и с моята руска amie passionnee34 и заминах за родината. След известни колебания сценарият ми беше приет.

Срещата ми с Елен бе някак припряна и не особено удачна: открих, че жена ми общува с художничка лесбийка, и това предизвика у мен буен пристъп на ревност. Все пак се помирихме, аз заминах за Стокхолм и започнах снимките на филма. Приятелите ми Бирйер Малмстен и Стиг Улин изпълняваха ролите на двамата мъже негодници. Май-Брит Нилсон съумя да пресъздаде образа на идеализираната съпруга почти достоверно, което не беше малко доказателство за нейната гениалност.

Външните снимки се правеха в Хелсингборг. В началото на август заснехме бракосъчетанието на двойката в кметството, там, където преди няколко години бяхме извършили този ритуал аз и Елен. Седмичникът „Филмжурнален“ изяви желание да помести репортаж, посветен на филма и на неговите създатели. Оказа ни чест самата главна редакторка — Гунила Холгер, обаятелна жена, която пристигна заедно с друга журналистка, Гун Хагберг. Ръководството на снимачната група, изпитвайки чувство на задължение към тях и очаровано до немай-къде от главната редакторка, събра последните пари за представителни нужди и им даде обед в „Гранд“.

Следобеда аз и Гун тръгнахме на разходка покрай Пролива. Беше топла и тиха нощ. Целувахме се с удоволствие и се договорихме, малко разсеяно, да се видим пак, когато снимките продължат в Стокхолм. Представителките на „Филмжурнален“ си заминаха и аз забравих цялата тази история.

В Стокхолм се върнахме в средата на август. Неочаквано ми се обади Гун и ме покани на обед в ресторант „Кателен“, като предложи след това да идем на кино. Преодолях моментното си объркване и с радост приех предложението й.

По-нататък събитията се развиха с необикновена бързина. В края на следващата седмица заминахме за Труса, настанихме се в тамошния хотел, пъхнахме се в леглото и станахме едва в понеделник сутринта, вече успели да вземем решение за бягство в Париж — ще заминем поотделно, а всъщност ще бъдем там заедно. В Париж по онова време се намираше Вилгот Шьоман, получил стипендия. Гюстав Муландер се тъкмеше да заснеме филм по неговия дебютен роман, като вече бе отхвърлил няколко варианта на сценария. В търсене на последна възможност да се спаси положението, на мен ми беше наредено да зарежа всичко по филма, който току-що бях завършил, и да замина за Париж при впусналия се в бурен живот Вилгот. Гун пък щеше да отразява моите ревюта за някакво седмично списание и повери двете си синчета на компетентните грижи на бавачка финландка. Съпругът й от половин година беше в Югоизточна Азия, където семейството притежаваше каучукова плантация.

Пристигнах в Гьотеборг, за да поговоря с жена си. Вече настъпваше нощ, тя беше легнала, но се зарадва на моето неочаквано посещение. Без да си свалям шлифера, аз приседнах край леглото й, за да разкажа всичко, което имах за разказване.

Онзи, който се интересува от по-нататъшния развой на събитията, може да го узнае от третата част на „Сцени от един брачен живот“. Единствената отлика се съдържа в образа на любовницата, на Пола. Гун бе по-скоро нейна противоположност: едра, спортно сложена, красива, с ярки сини очи и сочни, привлекателно извити устни, с искрен смях, открита, горда, устремена, изпълнена с женска сила натура, но — лунатичка.

Гун не знаеше нищо за себе си, това не я интересуваше, в живота бе встъпила без броня, без защита, без задни мисли, правдива и безстрашна. Не обръщаше внимание на периодичните кризи на стомашна язва, два дни не пиеше кафе и вземаше лекарства, сетне подкарваше пак както си знае. Не я вълнуваха и лошите отношения със съпруга: рано или късно всеки брак омръзва, а близостта може да се спаси с помощта на някакъв мехлем. Не се замисляше и над кошмарите, които я измъчваха периодично, обясняваше ги с това, че не е яла подходяща храна, че е пийнала повече, отколкото трябва. Животът бе за нея конкретен и великолепен, а тя беше неотразима.

Влюбването ни беше направо сърцераздирателно и още от самото начало нашата връзка ни донесе всевъзможни нещастия.

Рано сутринта на 1 септември 1949 година заминахме за Париж. Пристигнахме там същата вечер. Настанихме се в достопочтен семеен хотел на рю Сент-Ан, уличка, която пресича авеню де л’Опера. Стаята бе продълговата, тясна като ковчег, леглата в нея бяха поставени не едно до друго, а едно зад друго, прозорецът гледаше към тясно дворче. Надвесен от него, човек можеше да зърне късче от нажеженото до бяло лятно небе шест етажа по-горе. В стаята бе хладно, влажно, и миришеше на мухъл. В асфалта на двора бяха пробити отверстия, през които се процеждаше светлина за кухнята на хотела. Там, дълбоко под нас, се мяркаха множество хора, облечени в бяло, досущ трупни червеи. От тази преизподня се разнасяше отвратителна воня на отпадъци и пушек. За онези, които се интересуват от допълнителна информация, бих препоръчал да си припомнят стаята на влюбените в „Мълчанието“.

Седяхме измъчени и наплашени на нашите легла. Веднага ми стана ясно, че така Бог ме наказва за последното ми предателство: радостта на Елен от моята неочаквана поява, усмивката й — картината изплува пред очите ми с безжалостна отчетливост. И знаех, че това ще се повтаря многократно, колкото и да се съпротивлявам.

На другата сутрин Гун се поразговори на френски с всевластния портиер на хотела. Срещу банкнота от десет хиляди франка (хиляда франка тогава се равняваха на петнадесет шведски крони) ние получихме удобна стая с прозорец към улицата, с баня, голяма като църква и с разноцветни стъкла на прозорчетата, със съоръжение за сушене на кърпи и пране, с огромни умивалници. Пак в същия хотел, под самия покрив, наех за работа нещо като килерче с разклатена маса, скърцащо легло и биде, откъдето се откриваше величествена панорама към покривите на Париж и Айфеловата кула в далечината.

В Париж изкарахме три месеца, период, който във всякакъв смисъл определи по-нататъшния ни живот, както моя, така и нейния.

През лятото на 1949-а навърших тридесет и една години. Дотогава се бях трудил, общо взето, усилно, без промеждутъци. Затова досегът с есенно топлия Париж ми оказа огромно влияние. Любов, избуяла в подходяща почва, получила възможност да се разгърне без натиск от страна на времето, отвори заключените стаи, срина преградните стени и аз започнах да дишам. Предателството, което бях извършил по отношение на Елен и децата, бе обгърнато с мъгла и макар да чувствах неговото бреме, това, колкото и да е странно, по-скоро ме стимулираше, отколкото угнетяваше. През тези месеци аз живеех и дишах в центъра на смел спектакъл, поставен със замах и неподкупна правдивост, затова тъй необходим. Но както се оказа, цената на всичко беше ужасяващо висока.

Писмата, които пристигаха от дома, не носеха радостни вести. Елен съобщаваше, че децата боледуват, че тя страда от екзема на ръцете и краката си, че й пада косата. Когато заминах, аз й бях оставил значителна за времето сума пари. Сега се вайкаше, че тези средства привършват. Мъжът на Гун се върна спешно в Швеция. Неговите близки изпратиха при нея адвокат, който я заплаши със съдебен процес: част от фамилното състояние бе приписано на Гун.

Опитвахме се обаче да не се поддаваме на тези грижи. Впечатленията и преживяванията, с които ни даряваше Париж, се сипеха сякаш от истински рог на изобилието.

Най-важното от всички бе запознанството с Молиер. На семинарите по история на литературата аз едва-едва прочетох няколко негови пиеси, но така и не разбрах нищо от тях и като цяло те ми се сториха безинтересни и безнадеждно овехтели.

Ето обаче, че един селски гений от Севера седи в залата на „Комеди Франсез“ и гледа „Мизантроп“ в свежа, красива и силно емоционална трактовка. Въздействието й върху мен не се поддава на описание. Сухият александрийски стих сякаш беше разцъфтял, продухан от живителен ветрец. Актьорите на сцената проникнаха — чрез моите възприятия — в самата ми душа. Да, така беше, знам, че звучи смешно, но е вярно: Молиер влезе в сърцето ми заедно със своите тълкуватели, за да остане там до края на моя живот. Духовното ми кръвообращение, което дотогава функционираше изцяло благодарение на Стриндберг, се свърза посредством специална артерия и с Молиер.

В един неделен следобед посетихме театър „Одеон“, филиал на Националната сцена. Там представяха „Арлезианката“ с музика на Бизе. Самата пиеса е нещо като френски вариант на „Вермландците“35, но по-слаба.

Театърът бе препълнен със зрители — родители с деца, баби, лелки, чичковци. Залата се огласяше от радостната гълчава на публика, предвкусваща насладата; измити кръгли лица, спретнати хора, току-що похапнали неделния coq au vin36: дребнобуржоазна Франция на излет в света на театъра.

Завесата се вдигна, за да открие кошмарни декори в стила на Грабов37. Ролята на младото момиче се изпълняваше от прочута актриса, минала възрастта за пенсия. Изпълнението й притежаваше някаква крехка сила, перуката бе ярко жълта и подчертаваше острия нос върху силно гримираното немладо лице. Всички декламираха ту в тръс, ту в галоп, героинята се тръшкаше върху дъсчената настилка край ярко осветената рампа. Оркестърът, съставен от 35 музиканти, свиреше, без да се напряга кой знае колко, пропускайки репризите в инак приятната чувствена музика. Оркестрантите ту влизаха, ту излизаха, непринудено разговаряйки помежду си, обоистът си сръбваше винце. Героинята, надавайки сърцераздирателен вик, отново се стовари на пода.

И внезапно в тъмната зала се разнесе странен звук. Огледах се и за свое изумление забелязах, че всички плачат — някои по-тихичко, затулили лица с носни кърпи, други, без да се прикриват, с истинско удоволствие. Господин Льобрюн, седналият до мен господин с коса, гладко сресана на път и напомадени мустаци, се тресеше като в пристъп, от черните му кръгли очи се лееха сълзи и браздяха розовите обръснати бузи, пухкавите му ръце безпомощно разглаждаха острите ръбове на панталоните.

Завесата се спусна и избухна буря от аплодисменти. На авансцената излезе застарялата девойка с килната жълта перука и се смръзна, притискайки с тясна ръчица костеливата си гръд, докато разглеждаше публиката с тъмни бездънни очи — тя все още беше в транс. Ето че най-сетне се съвзе, изтръгнаха я от вцепенението възторжените възгласи на нейните предани поклонници — на онези, които бяха изкарали целия си живот с „Арлезианката“, на онези, които всяка божа неделя са се отправяли към театъра като към църква, отначало хванали ръка на баба, а сега водейки своите собствени внуци. Това, че в продължение на толкова години мадам Герлен се тръшва на същата тази сцена в определен момент и на определено място, горчиво оплаквайки съдбата си, им е вдъхвало усещане за устойчивостта на битието.

Зрителите крещяха, стареещата жена, застанала на безмилостно осветената сцена, още веднъж трогна сърцата на своите верни обожатели: театърът като чудо. С присъщото на младостта безпощадно любопитство зяпах този спектакъл в спектакъла. „Студените хора лесно изпадат в сантименталност“, казах сетне на Гун, след което се качихме на Айфеловата кула, та един вид да се разпишем, че сме били там.

Преди театъра бяхме обядвали в изискан ресторант точно срещу „Одеон“. В последвалите часове ястието от бъбреци, фламбирани във вино, бе преминало няколко промеждутъчни етапа и тъкмо когато бяхме на самия връх на Кулата, любувайки се оттам на знаменитата панорама, безчетната армада бактерии, които обитават бъбреците, подхвана атака. И аз, и Гун бяхме обзети от страхотни колики, хвърлихме се към асансьорите. Там обаче видяхме огромни плакати, оповестяващи, че поради стачка в подкрепа на продължителната борба на работниците по чистотата асансьорите няма да работят в продължение на два часа. Трябваше да слезем по спираловидната стълба — нямаше никаква възможност да предотвратим катастрофата. Учудващо услужлив шофьор на такси постла на задната седалка вестник и откара вонящата, полуприпаднала двойка в хотела, където прекарахме следващите денонощия в пълзене от леглото до тоалетната, редувайки се и заедно в прегръдка с клозетната чиния. Дотогава свенливостта в нашата любов не ни позволяваше да се ползваме от удобствата на банята. Когато имахме потребност, ние се измъквахме на пръсти в далеч по-скромния санитарен възел, разположен в коридора. Сега скромността бе отхвърлена от раз. Въпросните физически терзания определено ни сближиха още повече.

Сценарият на Вилгот Шьоман бе завършен и той замина за Швеция. Предоставени сами на себе си, ние остро чувствахме неговото отсъствие. Фактически повод за пребиваването си в Париж вече нямахме. Времето се захлади. Градът потъваше в мъгла, която не ми даваше възможност да наблюдавам Айфеловата кула от моето убежище под покрива на хотела. Написах пиеса, озаглавена „Голият Йоаким“ — за един режисьор от нямото кино, последовател на Мелиес. Под прозорците на мизерното му ателие влачи води бездънен канал. Той хваща говореща риба, къса със семейството си и разказва приказки за това, как веднъж на Айфеловата кула й омръзнало да е все Айфелова кула и тя напуснала своето място, за да се премести в Ламанша. После обаче започва да изпитва угризения на съвестта и се завръща. А Йоаким става член на някаква секта, превърнала самоубийството в ритуал с дълбок смисъл и значение.

Единственият наличен екземпляр от тази пиеса предадох — обзет от пристъп на някаква безумна надежда — в Драматен, където изчезна безследно, може би за добро.

Безцелно скитахме из града, нарочно се губехме, преоткривахме познати места, отново се лутахме където ни видят очите. Слизахме до шлюзовете на Марна, Порт-Оретьой и Лапи. Намерихме Отел дю Нор и неголемия увеселителен парк в гората Венсен.

Изложба на импресионистите. „Кармен“ на Ролан Пти. Баро като господин К. в „Процесът“: непсихологически стил на игра, чужд на нас, но привлекателен. Серж Лифар, престарялото чудовище в „Следобедът на един фавн“, тлъст разпътник с полуоткрита мокра уста, излъчващ безсрамно всички грехове на 20-те години. Коцертът на Равел за лява ръка в една съботна вечер в Театъра на Шанз-Елизе. Мога да продължа още: „Федра“ на Расин, в приглушен ключ, но все пак неистова, „Осъждането на Фауст“, Берлиоз в Гранд-Опера с използване на всички средства, балетите на Баланчин, Синематеката — удивителният господин Ланглоа с ивица кир върху снежнобялата якичка. Даваха „Полуда“ и „Затвор“, приеха ги радушно, гледах филми на Мелиес и френски неми фарсове, „Жюдекс“ на Фьоайд и „Страници от дневника на Сатаната“ на Дрейер. Наслагваха се изживявания върху изживявания. Неутолим глад.

Една вечер отидохме в театър „Атене“, за да гледаме Луи Жуве в пиеса на Жироду. На предния ред, малко встрани от нас, седеше Елен. Тя се обърна към нас с усмивка. Ние избягахме. Един адвокат в светлосин костюм и червена вратовръзка пристигна като пратеник на роднините на Гун, за да я уговори да се съгласи на споразумение. Тя трябваше да обядва с него. Застанал до прозореца на хотелската стая, аз гледах как двамата се отдалечават по улица Сент-Ан. Гун носеше обувки с много високи токчета, стърчеше над дребничкия и жестикулиращ адвокат. Тънката черна рокля се плъзгаше по бедрата й и тя докосна с ръка късо подстриганите си пепеляворуси коси. Не ми се вярваше, че ще се върне. А когато се появи отново преди мръкване, разстроена и напрегната, на устата ми имаше само един въпрос, който повтарях с настойчивостта на маниак: „Чука ли се с адвоката? Легна ли с него? Признай, че си го сторила! Знам, че е така.“

Не след дълго страхът щеше да материализира онова, което го беше породило.

В един леденосив декемврийски ден ние се нанесохме в пансион на булевард Страндвеген, където обаче по силата на кодекса на шведските хотели не можехме да заемем обща стая.

Заплашена, че ще й бъдат отнети децата, Гун твърде бързо падна духом и се завърна при съпруга си във вилата на остров Лидингьо, а той бе имал достатъчно време, за да измисли ефективен начин за отмъщение. Аз трябваше да замина за Гьотеборг, където ми предстоеше да завърша последната постановка по сключения от мен договор.

Бяха ни забранили да се срещаме, да говорим по телефона, да си пишем. Всеки опит за контакт увеличаваше риска на Гун да й бъдат отнети децата. В онези времена законът беше много строг спрямо майката, „избягала от семейния дом“. Успях да наема миниатюрно жилище (разполагам с него и до ден-днешен), където се пренесох — с четири грамофонни плочи, мръсно бельо и една пукната чаша за чай. Обзет от мъка, написах сценарий за филм с название „Лятна игра“, либрето за още един сценарий и пиеса, която впоследствие някъде загубих. Носеха се слухове, че не след дълго производството на филми ще бъде прекратено в знак на протест от страна на продуцентите срещу наложения от държавата данък върху забавленията. За мен подобна акция би означавала финансова катастрофа, тъй като издържах две семейства.

Скоро след Коледа Гун се изтръгна от веригите на униженията и отказа да се придържа към правилата, налагани от съпруга й. Наехме — срещу ужасно голяма сума — четиристаен мебелиран апартамент на последния етаж в красива старинна къща в Йостермалм и заживяхме там всички вкупом: аз, Гун, двете й синчета, бавачката финландка. Гун беше без работа и сега трябваше да издържам три семейства.

Събитията, които последваха, могат да се изразят с няколко изречения. Гун забременя, в края на лятото бе преустановено производството на филми, уволниха ме от „Свенск Филминдустри“, а подир два неуспешни поредни опита за изява във възобновения театър Лоренс Мармстед, където ме цаниха за художествен ръководител, бях изгонен и оттам.

В една есенна вечер телефонира мъжът на Гун и предложи примирие вместо процес, възможност да си уредим отношенията без война. Поиска от мен разрешение да поговори с нея на четири очи — в случай, че постигнат споразумение, те заедно ще идат при адвоката, за да изготвят договор. Забраних на Гун да се среща с него насаме. Но тя беше непреклонна: така нежно и смирено разговарял с нея по телефона, само дето не плакал. Вечерта той пристигна да отведе Гун с колата си. Тя се върна у дома в четири часа сутринта — каменно лице, уклончиви отговори. „Умирам за сън — ще говорим утре и през всички останали дни.“ Отказах да я оставя на мира и настоях да ми обясни какво се бе случило. Гун ми каза, че мъжът й я откарал в гората Лил-Янс и там я изнасилил. Оставих я сама и хукнах навън, където ми видят очите.

Така и не разбрах какво бе станало в действителност. Навярно не е имало физическо насилие в прекия смисъл на понятието. Възможно е той да е използвал метод за психологически натиск: ако преспиш с мен, ще получиш децата.

Не знам как е било. Гун беше бременна в четвъртия месец. Държахсе като ревниво хлапе, тя бе самотна, изоставена, лишена от подкрепа. Има живи картини, притежаващи цвят и звук, които завинаги са вмъкнати в прожекционния апарат на душата и точат своята лъкатушеща лента през целия ти живот, съхранявайки неизменно своята отчетлива, все така обективна яснота. И само собственото възприятие неумолимо и безжалостно се движи в посока към истината.

За по-малко от час се изпари илюзията, че кризата може да се преодолее с общи усилия. Разбирахме, че това е началото на края, макар все още да бяхме вкопчани един в друг, правейки отчаян опит за помирение.

В онази сутрин, когато щеше да започне съдебната процедура, делото бе отменено, защото адвокатът на Гун заплаши, че ще предяви документи за финансовите машинации на съпруга й. Не знам подробности, но заплахата от процес се разсея. Разводът мина съвсем безболезнено и Комисията за закрила на децата, след унизително разследване, излезе с решение, че Гун получава правото да ги възпитава.

По такъв начин драмата се сдоби с щастлив край, а на преден план излезе икономическият проблем, затъмнил всичко останало. Парите се свършваха, възбраната все още тегнеше върху производството на филми, от мен всеки месец искаха значителни суми за издръжката на две жени и пет деца. Достатъчно беше да забавя това изплащане само с два дни, и сякаш изпод земята пред мен изникваше някоя разгневена дама от Комисията за закрила на децата, която захващаше да ми чете конско заради моя разпътен живот. Всяко мое посещение на семейството ми в Гьотеборг, което иначе започваше учтиво-официално, завършваше с неистови сцени, бой и ужасени детски викове.

В края на краищата бях принуден да се унижа и се обърнах към „Свенск Филминдустри“ с молба за заем. Получих го, но срещу задължението да подпиша договор едновременно за пет филма, от които щях да получа — за сценарий и режисура — не повече от две трети от обичайния хонорар. Освен това дългът трябваше да се погасява на части, в продължение на три години, включително и лихвите. Сумите автоматично щяха да се теглят от приходите ми в тази фирма. Временно бях спасен от икономически срив, но пък ръцете и краката ми бяха вързани за неопределено време.

Синът ни се роди в навечерието на Валпургиевата нощ38 през 1951 година. Преди това, за да активизираме раждането, ние с Гун пихме шампанско и се друсахме с моя грохнал „Форд“ по разровена местност в Ладугордсйердет. Като оставих Гун на грижите на акушерката, аз, изгонен от родилното отделение, се върнах у дома, пийнах порядъчно, извадих отнякъде старото си детско влакче и тихо, упорито го пусках по килима, докато сънят не ме обори право там, край играчката.

Възбраната върху филмопроизводството бе вдигната. Гун получи временно работа в един вечерен вестник, зае се и с преводи. Предстоеше ми да започна незабавно работа над снимките на два филма едновременно: „Жените очакват“ по собствен сценарий и „Лятото с Моника“ по роман на Пер Андерш Фогелстрьом. За ролята на Моника ангажирах млада актриса от кабаре, която се явяваше в театър „Скала“ с мрежести чорапи и изразителни деколтета. Имаше някакъв опит в театъра и киното и беше сгодена за един млад актьор. В края на юли потеглихме за външни снимки в архипелага.

Предполагаше се, че „Лятото с Моника“ ще бъде филм с минимални разходи за производство и персонал. Живеехме в Клокалгорден на остров Урньо и всяка сутрин пътувахме с рибарски лодки по няколко часа, за да стигнем до екзотична група острови в самия край на архипелага.

Веднага ме сграбчи някакво еуфорично безгрижие. Професионалните, икономическите и семейните проблеми изчезнаха отвъд хоризонта. Дните минаваха при относително добри условия, на открито; работехме денем, вечер, призори, по всяко време. Нощите бяха къси, сънищата — без съновидения. След като изминаха три седмици, плодовете на нашия упорит труд бяха изпратени за обработка в лабораторията. Там, поради неизправност на някакъв апарат, повредиха хиляди метри лента, трябваше да се снима всичко отново. Колкото за вид, поплакахме с крокодилски сълзи, но вътрешно се радвахме, че волното ни съществуване ще продължи.

Работата в киното се съпътства от силно еротични изживявания. Близостта с актьорите е без резерви, взаимното разголване — пълно. Интимността, предаността, зависимостта, нежността, доверчивостта и доверието пред магическото око на камерата създава топло и може би илюзорно чувство за надеждност. Напрежението, отпускането, съвместното дишане, моментите на триумф, моментите на спад… Атмосферата е заредена с еротизъм, съпротивата е безполезна. Трябваше да минат години, преди да осъзная, че в един прекрасен ден камерата ще спре, прожекторите ще угаснат.

С Хариет Андершон сме работили заедно дълги години. Тя е рядко силен, но и лесно раним човек, а талантът й се отличава със свойството на гениалност. Нейните отношения с камерата са искрени и чувствени. Хариет притежава поразителна техника, при нея преходите от най-глъбинни изживявания към трезва наблюдателност стават мигновено. Хуморът й е малко остър, но лишен от цинизъм. С една дума, жена, напълно достойна за любов, едно от най-близките ми човешки същества.

Когато се завърнах у дома след приключенията в архипелага, аз разказах на Гун за станалото и я помолих за няколко месеца отсрочка, тъй като и аз, и Хариет разбирахме недълготрайността на нашата връзка. Гун изпадна в ярост и ме прати по дяволите. Изумен от такъв страхотен гняв, невиждан от мен дотогава, аз изпитах огромно облекчение, взех някоя и друга своя вещ и отново се прехвърлих в едностайната си квартирка.

Срещнахме се пак подир няколко години — без горчилка, без да си отправяме взаимни обвинения. След развода Гун бе започнала да изучава славянски езици, поставила си беше за цел да получи докторска степен и я постигна. Развиваше се добре и като преводачка, възлагаха й все по-престижни задачи.39

Постепенно тя започна да води съвършено самостоятелен живот, заобиколена от свои приятели, любовници, облагодетелствана от възможности за пътувания в други страни, и пр.

Нашата радост от отново придобитата близост беше голяма, но егоистична. Просто не забелязвахме как болезнено и ревниво реагира на това нашият син.

Когато Гун загина в автомобилна катастрофа, Лил-Ингмар и аз се срещнахме в моето жилище на Гревтурегатан, откъдето заедно щяхме да отидем на погребението. Красив деветнадесетгодишен младеж, с когото не се бях виждал много години. По-висок от мен. Облечен в тесноват черен костюм, който заел от брат си. Двамата мълчахме, обзети от желанието да ускорим хода на времето, но напразно. Попита ме дали нямам игла и конец — да си зашие копче. Донесох му това, което искаше. Седнахме един срещу друг край прозореца. Лил-Ингмар бе свел глава над копчето, което зашиваше, смутено подсмърчайки с нос. Гъстите светли коси падаха връз челото му, силните червени ръце ловко се справяха с иглата и конеца. Поразително напомняше своя дядо, фотографиран през студентските си години. Същите сини очи, същия цвят на косата, това чело, чувствено оформената уста. Същият бергманов маниер да се пази дистанция: не ме докосвай, не ме доближавай, не ме закачай, аз съм Бергман, поврага.

Неловко се опитах да заговоря за майка му, но той рязко ме пресече с жест. Продължих, ала момчето ме погледна с такова студено презрение, че трябваше да млъкна.

Гун бе прототип на много женски образи в моите филми: Карин Лобелиус в „Жените очакват“, Агда във „Вечерта на комедиантите“, Мариане Егерман в „Урок по любов“, Сузане в „Женски блянове“ и Дезире Армфелд в „Усмивките на лятната нощ“.

Несравнимата Ева Далбек се оказа великолепна тълкувателка на нейния образ. На тези две жени се удаде със съвместни усилия да вдъхнат живот на моите, нерядко дифузни, текстове и в същото време да въплътят непобедимата женственост по начин, който никога не би ми бил подвластен.

Имам сънища, които от време на време се повтарят. Един от тези, които най-често ме спохождат, е професионален: намирам се в студията, предстои ми да заснема някаква сцена. Там са и всички останали — актьори, оператори, техници, електротехници, статисти. По неизвестни причини аз съм забравил текста и затова непрекъснато го гледам в режисьорската си тетрадка, ала записките там са абсолютно неразбираеми. Тогава се връщам при актьорите и решавам да блъфирам, говоря нещо за някакви паузи. Направи тук пауза и се обърни с лице към камерата, сетне произнеси репликата, почакай, говори тихо…

Артистът ме гледа с недоверие, но послушно изпълнява даденото му указание. Наблюдавам го през обектива на камерата, виждам половината от неговото лице и окото му, вторачено в мен. Не може да бъде — обръщам се към Свен Нюквист, който е вперил очи във визьора, наглася и отваря кадъра. В този миг актьорът изчезва, някой казва, че е отишъл да изпуши цигара.

Трябва да реша как ще се играе тази сцена. Поради непохватността ми множеството артисти и статисти се тълпят в ъгъла, притискат се към стената със светли тапети на ярки шарки. Разбирам, че ще е много трудно да се постигне добро осветление, виждам учтиво недоволното лице на Свен: той ненавижда директната светлина отгоре и двойните сенки.

Нареждам да махнат стената. Това ще ни осигури свобода на действие и възможност за достъп до мизансцена отвъд. Един от работниците, гледайки настрани, отбелязва, че пренасянето е, разбира се, възможно, но за това ще отидат поне два часа, защото въпросната стена е двойна и пристроена към солиден външен зид, който е тежък, почти непоклатим. Пък ако захванеш да пренасяш и него, може да опада мазилката. Изригвам сподавени проклятия, изпитвайки тягостното чувство, че спояването на вътрешната стена с външния зид е било моя идея.

Нареждам да преместят камерата до стената и гледам във визьора. Статистите наобикалят актьора. За да се озове в кадър, той трябва да се обърне надясно. Помощник-режисьорът отбелязва деликатно, че в предишния дубъл той се е движел наляво.

В студията се е възцарила пълна тишина. Всички чакат търпеливо, покорно. Аз отчаяно се взирам във визьора. Там виждам половината лице и впереното в мен око. Минава ми през ум, че може да излезе страхотен кадър, за който с възторг ще пишат критиците във всички страни, но тутакси отхвърлям тази мисъл като нелепа.

Внезапно намирам решението: фарт. Фарт около актьорите, покрай статистите, движение. Тарковски прибягва до подобен похват във всяка сцена — камерата при него се носи насам-натам, направо лети. Наистина, аз мисля, че техниката за нищо не я бива, но сега ми помага при този проблем. Времето минава.

Сърцето ми бие силно, аз се задъхвам. Фартът е невъзможен, произнася се Свен Нюквист. Ама че капризи е взел да проявява. Е, ясно, напълно естествено той се бои от сложни движения на камерата, станал е стар и плашлив. Гледам го с отчаяние, той сочи нещо зад гърба ми и изглежда тъжен. Обръщам се — там няма нито един декор, издига се само стената на студията. Прав е, снимачната работа не е възможна, да не говорим пък за фарт.

От отчаяние решавам да произнеса реч пред всички присъстващи. Да им кажа, че съм в киното вече от четиридесет години, че съм направил четиридесет и пет филма, че търся нови пътища и се стремя да обновя своя образен език — та нали непрестанно трябва да се съмняваме в постигнатото. Да подчертая, че съм човек с голям опит, който си знае работата и възникналия проблем е дреболия. Ако ми се беше приискало щях да се отдръпна с камерата назад и да заснема общ план отгоре, по диагонал, това би било превъзходно решение. Аз, разбира се, не вярвам в Бог, но нещата не са толкова прости, всеки от нас носи в себе си някакъв Бог, но всичко е подчинено на закономерност, която навремени долавяме, особено в последния си час. Ето какво ми се иска да им кажа, но явно без никаква полза. Те вече са се отдалечили от мен, скупчили са се в дъното на мрачната студия и плътно притиснати един към друг, спорят. Не чувам какво говорят, виждам само гърбовете им.

Бяха обещали да ме назначат в Драматен, не скривах своята радост от предстоящата ми работа в този театър, но ето че ръководството му беше сменено и новият директор, който не се смяташе обвързан с ангажиментите, поемани от неговите предшественици, ми съобщи с унижаващи ме определения, че моята квалификация едва ли съответства на равнището на националната сцена. За да се успокоя, написах няколко пиеси, нито една от които не беше приета за поставяне. Хариет продължаваше да играе с мрежести чорапогащници и дълбоки деколтета и театър „Скала“, където я караха да изпълнява песнички с припеви от рода на: „Ще продължа да се събличам, ако Бергман ме обича.“

Междувременно над нашите отношения надвиснаха облаци: демоните на ревността спрямо нейното минало извършваха пъкленото си дело. Преместих се да живея в малък хотел, разположен на горните етажи в сградата, където се помещаваше Сьодра Театерн и откъдето се откриваше изглед към простора на Ладугорд и гората Лил-Янс. И там, в пристъп на извънредно дълбока меланхолия, написах сценария за един филм, който впоследствие получи названието „Вечерта на комедиантите“.

Тъй като нито един театрален директор в столицата не желаеше да се възползва от моите услуги, аз приех предложението на Градския театър в Малмьо, където поканиха и Хариет. Без каквото и да било съжаление ние се пренесохме в тристаен апартамент в новозастроената част на Малмьо край пътя за Лилхамн. Купих най-необходимото за мебелирането му, обзаведохме криво-ляво жилището и се явихме в театъра.

Външното впечатление, което правеше Градският театър в Малмьо, беше респектиращо: опера, балет, оперета и драма в мирно съвместно съжителство на две сцени; едната прекалено голяма, със зала за 1700 зрители, наричаха „Дюдюкане“, а другата, прекалено малка (за 200 души) — „Освиркване“. Сградата беше резултат от неразрешения конфликт между идеите на Пер Линдберг за монументален народен театър със сцена-арена и демократично разположени места за зрителите и мечтата на Кнут Стрьом за творческа институция, представяща сценографски визии в духа на Майерхолд и Райнхард. Акустичните проблеми бяха също така трудно преодолими. Концертите само с оркестър страдаха от пълна липса на резонанс, драматическите постановки — от необходимата широка авансцена (22 метра), операта и оперетата — от отдалеченост между изпълнители и зрители, балетът — от железните релси, монтирани в пода на сцената. Този театър чудовище разполагаше със сравнително многобройна, но зле платена трупа, която осъществяваше по двадесет постановки годишно. Директорът Ларш-Леви Лаестедиус, чиято власт беше неограничена, водеше потеклото си по права линия от знаменит протестантски проповедник. Беше ерудиран, опитен, дързък и маниакално високомерен — наистина впечатляваща комбинация за един директор на театър.

Осемте години, които прекарах в Градския театър в Малмьо, се оказаха най-хубавия период в живота ми до онзи момент. През зимата осъществявах три спектакъла, през лятото — един или два филма. Ръцете ми бяха развързани; може да се каже, че сложих край на всякакъв личен живот и се посветих изцяло на общите усилия на трупата да осигури представления на добро равнище за това наше чудовище. Тъй като не бях обременен с никакви административни задължения, аз имах възможност да се посветя изцяло на овладяване тайните на моята професия.

Театърът започна да привлича все по-широк интерес, големите актьори започнаха да схващат предимството на възможността зиме да играят в добри постановки, а лете — във филми на Бергман. Ансамбълът набираше сили и ние се одързостихме да атакуваме нови върхове на световната драматургия.

Ако някому бе хрумнало да ни запита защо се занимаваме с всичко това и от какви цели се ръководим, сигурно нямаше да можем да му отговорим.

Изобщо не мога да си припомня нито една политическа, религиозна или интелектуална задача, която да съм се чувствал длъжен да отразя в някой от тринадесетте спектакъла, осъществени от мен в Малмьо. Знаех, че театърът има нужда от репертоар и че на голямата сцена е безполезно да се поднася „хайвер за бедни“. Програмата трябваше да се изгради от произведения със силен заряд, художествено убедителни.

От голяма важност бе също така самото помещение да се пригоди за театрална игра. Посредством експерименти ние открихме в сценичното пространство благоприятно място от гледна точка на акустиката и оптиката — около метър навътре от будката на суфльора. От това място можеше да се осъществява движение на няколко метра встрани и на два-три метра в дълбочина; получаваше се правоъгълник с ширина около шест метра и дълбочина — четири. Извън пределите на тази „игрова плоскост“ възможностите на актьора да въздейства върху зрителя се намаляваха с катастрофична бързина. По този начин на сцената, чиято ширина бе 22 метра, а дълбочината й — 36 („въртящият се кръг достига половината разстояние до Юстад“), се очертаваше пространство за игра в размер не повече от 24 квадратни метра.

С подвижни паравани успяхме да оградим и страничните места на партера. Така залата побираше малко по-малко от хиляда зрители, когато в театъра се представяха драматически спектакли. Машинното оборудване се оказа износено и негодно, модерната осветителна апаратура се намираше на дъното на Балтийско море в трюмовете на торпедиран германски товарен кораб и временно беше заменена със съоръжение от 1914 г. Техническият персонал бе немногоброен, отрупан с работа, и непрестанно се отдаваше на запои, макар и в този случай, разбира се, да имаше изключения: това бяха хора, които буквално жертваха живота и здравето си, та нашият Голем да функционира нормално.

Всяка сутрин точно в осем и половина аз идвах в театъра, закусвах в бюфета (шест курабийки и чаша чай), репетирах от десет и половина до един часа, хапвах шунка и яйца, изпивах чаша силно кафе и продължавах да репетирам до четири, после заседавах, преподавах в театралната школа, пишех сценарии, отдавах се на кратка дрямка в специалното ми, анатомично пригодено, кресло за отдих, пак отивах в бюфета, за да се подкрепя (месце алангле и картофи), после се готвех за следващия ден, зубрех или преглеждах внимателно подробностите около подготвяния в момента спектакъл.

След като Хариет се разгримираше и преоблечеше, ние се връщахме у дома и лягахме да спим. Вече нямахме за какво толкова да разговаряме. Твърде често ми се налагаше да пътувам до Стокхолм, където ме чакаше работа над вече готови или запланувани филми. Там се настанявах в своята гарсониера на Гревтюрегатан, обядвах във филмовото градче, вечерях в едно и също ресторантче. Всичко, което притежавах, бяха два чифта панталони, няколко ризи от памучен плат, износено бельо, три пуловера и два чифта обувки. Животът, който водех, бе практичен, неподчинен на някакви особени изисквания и претенции. За себе си бях решил, че угризенията на съвестта са кокетство, защото мъките, които търпях, все едно не можеха да изкупят злото, което аз бях причинил. Вътре в организма ми очевидно протичаше някакъв процес, който не бях в състояние да разбера и овладея. Страдах от хроничен стомашен катар, от гастрит и язва както на стомаха, така и на дванадесетопръстника, често повръщах и се превивах от колики, съпроводени от разстройство. През есента на 1955 година, след като бях завършил снимките на „Усмивките на лятната нощ“, аз тежах 56 килограма. Настаниха ме в Каролинската болница със съмнения за рак. Доцент Стюре Хеландер ме подложи на най-щателно изследване. Веднъж, привечер, той дойде в стаята ми, донесе рентгеновите снимки, които ми бяха направили, седна при мен и търпеливо се зае да обяснява какво е състоянието ми. Нарече състоянието ми „психосоматично“ и каза, че едва отскоро учените са пристъпили към сериозни изследвания в тази, недотам известна за тях област, гранична между тялото и душата. Посъветва ме да ям кисело мляко, нещо, към което се придържам до ден-днешен. Според него страдах също от определени алергични реакции и затова би трябвало да проверя какво ми понася и какво не. Излъчваше компетентност, дружелюбност, ум. Станахме приятели за цял живот.

Успях да убедя Виктор Шьострьом да изпълни главната роля в „Поляна с диви ягоди“. Бяхме си сътрудничили с него и преди, във филма „Към радост“, без тогава да изпитаме някаква особено настойчива необходимост от по-нататъшно сближаване. Виктор, болен, измъчен, поставяше определени условия, за да работи, и около него все възникваха проблеми, с които трябваше да се съобразяваме. Накара ме например да му обещая, че всеки ден, точно в четири и половина, той вече ще си бъде у дома, за да поеме привичната дажба грог с уиски.

Съвместната ни работа започна с трудности. Виктор нервничеше, аз бях в непрестанно напрежение. Той преиграваше, обърнах му внимание върху този факт с думите, че играе за галерията. Той ми отвърна, че аз сигурно бих могъл да си намеря друг изпълнител на главната роля, който би се подчинил на моето виждане за нея и че стига да поиска, лекарите тутакси ще го освободят от поетото задължение. След това намусено се изолира.

Атмосферата се поразведри, когато на снимачната площадка цъфнаха момичетата. Старият коцкар изпитваше наслада от тяхното любезно-насмешливо ухажване, флиртуваше, купуваше им подаръци и цветя. Незабележимо, някак ей така, за себе си, заснех момент, в който Биби Андершон, в рокля с неголямо деколте от началото на века, седи на малко възвишение и храни Виктор, с диви ягоди. Той облизва пръстите й, двамата се кикотят, младата жена е изключително поласкана, старият лъв — очарован до немай-къде.

В паузите между снимките ние заобикаляхме Виктор в плътен кръг и като любопитни деца го карахме да разказва за отдавна отминали времена, за работата си изобщо, за други режисьори, за Стилер, Магнусон, за актьори, за някогашното Филмово градче. А той с удоволствие откликваше на молбите ни и беше много забавен. Признаваше, че нерядко го обзема сякаш бездънно отчаяние и тогава се затваря в себе си, заминава нанякъде и дори удрял главата си о стена. Когато напрежението спадало, той се завръщал на снимачната площадка — най-често с цицина на темето или на челото. Филми като „Ингеборг Холм“, „Коларят“ или „Оня, който получаваше плесници“ не му се струваха забележителни, във всичко виждаше главно отрицателните страни и се сърдеше на собствената си безпомощност и небрежност. Затова пък се възхищаваше от дръзката гениалност на Стилер и дори през ум не му минаваше да се сравнява с него. Виктор разказваше колко взискателен бил той към актьорите, как държал те да произнасят думите, които сетне се появявали в субтитрите. Глухонемите, които могат да разчитат казаното по движението на устните, се дразнели, когато имало несъвпадение между надписите и изричаното от екрана.

Без да прикрива любовта си към своята съпруга, той откровено говореше за драмата, разиграла се във връзка с филма „Ейвинд от планината и неговата жена“. Внезапно замлъкна, затвори се в себе си, лицето му се изкриви от болка.

Снимките продължаваха, настъпи денят, в който трябваше да направим заключителната сцена: любимата на Исак Борг, още от годините на младостта му, го води на осветен от слънцето хълм. Отдалеч той съзира родителите си, които му махат да иде при тях. Снимахме на територията на Филмовото градче. В пет часа следобед слънчевите лъчи приплъзнаха по тревата и гората потъна в тъма. Виктор започна да се гневи. Напомни ми за обещанието, което му бях дал: точно в четири и половина у дома, грог. Умолявах го да почака. Нищо не помагаше. Виктор си тръгна. Подир четвърт час обаче се върна при нас. „Хайде, няма ли да снимаме тази проклета сцена?“

Не че проявяваше някаква любезност, не че настроението му се бе подобрило — той просто беше решил да изпълни дълга си. Когато в един общ план върви с Биби по осветената от слънцето трева, той мърмореше недоволно, парирайки всеки опит да бъде успокоен или приласкан. Преди заснемането на този план Виктор седеше настрани, свил глава в раменете си, и с негодувание отхвърли предложението да му се сервира грог на снимачната площадка. Ето, идва моментът, в който можем да започнем работа. Той пристъпва, влачейки с мъка крака, подпрян на ръката на асистент-режисьора, лошото настроение е изцедило последните капки от силите му. Камерата е пусната в ход, клапата — ударена. И внезапно лицето му просветва, чертите му се омекотяват, той сякаш се изпълва със спокойствие и благост, с великодушие. Камерата не пропуска този чудесен момент. Запечата го успешно. Не го провали и лабораторията.

В Драматичния театър дойдох направо от Градския в Малмьо, успях — въпреки превъзходните актьори — да осъществя слаб спектакъл по „Чайка“ и поисках отпуск, за да се посветя на работата си по един филм. Внезапно се бях сдобил с успех, с пари, беше ме напуснала неврозата, причинявана от непрекъснатите финансови проблеми.

Омръзнал ми беше бохемският начин на живот и аз се ожених за Кеби Ларетей, концертираща пианистка. Преместихме се в разкошна вила в Юршхолм, където се отдадох на добре подреден буржоазен живот. Всичко бе ново, всичко бе един вид героическа постановка, която не закъсня да се превърне в поредната героическа катастрофа. Двама души, които търсят своята идентичност, които се стремят към сигурност, написват взаимно ролите си и ги приемат, за да постигнат съгласуваност в своя съвместен живот. Маските бързо се пропукват и падат на земята при първата буря. Никой няма търпението да огледа лицето на другия — двамата викат, извърнали погледи: виж ме, гледай ме, но не се гледат. Усилията са напразни. Две самоти са един факт, неуспехът — една непризната реалност. Пианистката заминава на турне, режисьорът режисира, а детето се поверява на компетентни грижи. Отвън бракът изглежда стабилен, успехът е негов важен компонент. Декорът е изискан, а осветлението — умело аранжирано.

През пролетта на 1939 година отидох при Полин Бруниус, тогава директорка на Драматен, и я помолих да ме приеме на каквато и да било работа, само и само да съм там, да уча майсторлъка. Фру Бруниус, изящна, красива дама с бледо лице, яркосини, малко изпъкнали очи и добре поставен глас, за три минути ми обясни, че с огромно удоволствие би ме взела веднага след като свърша училище. Тя се впусна в разсъждения за образованието като най-пряк път към овладяване на театралното изкуство, особено за онзи, който си е поставил за цел да стане по професия режисьор. Като видя искреното ми отчаяние, тя ме потупа по ръката и каза: „Ще ви имаме предвид, господин Бергман.“ Само след четири минути аз се намерих на улицата с разбито сърце. Надеждите, които бях възлагал на срещата си с Фру Бруниус, бяха действително безгранични.

Подир много време разбрах, че баща ми се свързал с госпожа директорката — двамата се познавали по служебни дела — и изложил пред нея своето виждане за бъдещето ми. Може би така е било по-добре.

В безизходицата си отидох в Операта, като и там заявих, че съм готов да работя каквото и да било, безплатно. За директор на Операта неотдавна бе назначен Харалд Андре, висок мъж с мустаци и червено, обветрено лице, с белоснежна коса. През тесните цепки на замижалите си очи той наблюдаваше как треперя от страх, а сетне измърмори нещо доброжелателно, дори не чух какво именно. Неочаквано се оказах приет на длъжността помощник-режисьор и според някакво постановление от средата на миналия век имах право на възнаграждение в размер на 94 риксдалера годишно.

Харалд Андре бе забележителен режисьор и вещ ръководител. Диригенти на оркестъра бяха Лео Блех, Нилс Гревилиус и Исай Добровен. Театърът разполагаше с постоянна, висококвалифицирана трупа, с напълно приличен хор, ужасен балет, цяла армия сценични работници и безчет администрация, напомняща тази у Кафка. Репертоарът беше обширен и разнообразен — от „Миньон“ до „Пръстенът на Нибелунгите“. Публиката бе немногобройна, но предена и консервативна в своите вкусове и предпочитания, обичаше любимците си и редовно изпълваше залата.

Център на цялата тази вселена бе кантората на специалиста по сценично устройство и ефект. Дребно човече, напомнящо доктор Мабузе43, то неизменно беше на мястото си.

Сцената бе просторна, но трудна за работа, подът образуваше наклон към рампата, нямаше кулиси, ала затова пък не липсваха четири нива и огромни подпори за декорите.

Много декори бяха дело на художника Туролф Янсон, създал ги в дух на величествена театрална живопис от старата школа: незабравима истинска бреза насред йемтландския пейзаж за „Арнльот“, опасна гора със стремителен поток и пасище за „Целомъдрена невяста“ по Стриндберг, пролетен пейзаж за състезанието на майсторите певци. Вдъхновение и конкретност. Глъбини и ширини. Акустично пригодни и добре изпълнени декори, които можеха лесно да се сменят и съхраняват.

Контрастен на тази леко овехтяла красота бе изпълненият с хумор експресионизъм от немски тип на Йон-Анд44: „Кармен“, „Хофманови приказки“, „Отело“.

Осветителната апаратура, невероятен антиквариат от 1908 година, бе поверена на един благороден старец, когото величаеха като майстор пожарникар, и на неговия син, мълчалив младеж на средна възраст. Двамата работеха в тясно, коридорообразно помещение вляво от сцената, откъдето всъщност не можеха да виждат какво става на нея.

Подът на балетната зала бе също тъй наклонен, както този на сцената. Това бе зле проветрено, пронизано от течения и замърсено помещение. Гримьорните на нивото на сцената бяха просторни и имаха прозорци. Тези, по-горе, не бяха така удобни, а санитарно-хигиенните възможности — ограничени до краен предел.

Солидна работна сила бе необходима за построяването, подреждането, товаренето и превоза, демонтирането на декорите. Всъщност всичко беше някаква мистерия. Съвременните постижения на електрониката функционират по-зле от грубата машинерия на 30-те години.

Въпросната мистерия впрочем има само едно-единствено обяснение: на сцената денонощно се бъхташе постоянна, донякъде поостаряла, донякъде алкохолизирана армия от решителни индивидуалисти, подпомагани от едно вещо постоянно присъствие на специалисти. Те поемаха отговорност. Можеха да работят, знаеха как. Не е изключено да са се редували на смени, не знам. Разбира се, на мен ми се струваше, че едни и същи старци дърпат въжетата, сутрин и вечер, денем и нощем, година подир година. Задължителната трезвеност сигурно е била подлагана на изпитания по време на дългите пасажи на Вагнер и протяжното умиране на Изолда, но подробностите от декорите се появяваха и изчезваха в необходимия темп, завесата в дъното биваше спускана и вдигана с онзи изтънчен артистизъм, който е непостижим за който и да било мотор със степенувани скорости. Летящият холандец се носеше по морето, Нил се къпеше в сребриста лунна светлина, Самсон рушеше храма, гондолата на Баркарола се носеше по венецианските канали, летяха феи, пролетна буря сриваше стените на дома на Хундинг и разчистваше пътя на брата и сестрата, опетнени от кръвосмесителна връзка.

Макар и рядко, но ставаха провали. Веднъж представяха „Лоенгрин“ на Ейнар Бейрон и Брита Херцберг. Намирах се в стаята на осветителите, за да следя промените в осветлението според режисьорските указания в партитурата. Всичко вървеше по програма чак до финала. Лоенгрин изпя своето „Сказание за Граал“. Подреден на тесния нос, врязан в реката, хорът звънко извести, че приближава лебед, запрегнат в прекрасна раковина, която ще отнесе със себе си изрусения герой. Елза, в бяло одеяние, е съсипана от скръб. (Тайно обичах Брита Херцберг, направо изгарях от любов по нея.) Лебедът беше великолепно творение, създадено от Торулф Янсон и от началника на техническия отдел — той се плъзгаше, плаваше, извиваше изящната си шия и можеше дори да приплясква с крила.

На няколко метра до брега лебедът с раковината обаче неочаквано се закачи за нещо. Задърпа се, разклатушкан, но не помръдваше оттам. Раковината беше заседнала, излезе от релсите. Лебедът продължи да извива дългата си шия и да приплясква с криле, сякаш катастрофата, постигнала возилото му, изобщо не го засягаше. На едно място Вагнер дава указание, че в определен такт птицата се гмурва и вместо нея изплува по-младият брат на Елза, омагьосан от злия Ортруд. Освободен от магията, той се хвърля в обятията на своята умираща сестра. Лебедът не можеше да се гмурне, тъй като бе захванат от нещо, но братът на Елза все пак се появи. И тук обслужващият персонал от първото ниво бе обхванат от паника. А къде, дявол го взел, изчезна лебедът? Май избързахме да избутаме нагоре младежа, трябва пак да го свалим надолу.

Братът на Елза изчезна, преди да е успял да направи крачка извън отверстието. Сега вече бе налице голямо закъснение от партитурата, младежът отново бе изкачен нагоре, а той, не съумявайки да запази равновесие, се спъна в Елза, почти изпаднала в безсъзнание. Според Вагнер от тавана се спуска гълъб, който с помощта на златен шнур привързва раковината за брега. След като Лоенгрин, съпроводен от елегично прощално пеене на хора, заеме своето място в раковината, гълъбът би трябвало да я изтика в кулисите вляво. Но тъй като сега лебедът не помръдваше от мястото си, а раковината бе заседнала, Лоенгрин, отчаян, хвана златния шнур и напусна сцената при все по-приглушените прощални възгласи на хора. Лебедът пак изви красивата си шия и поразмаха криле. Напълно изтощена, Елза трепереше в обятията на брат си. Завесата се спусна бавно, бавно…

В продължение на доста седмици аз бродех из театъра, сякаш бях невидим. Никой не ми обръщаше внимание. Внимателно се опитвах да завържа разговор с някого, но всички ме отбягваха, засвидетелствайки ми пълно пренебрежение. Вечерите прекарвах в кьоше при „доктор Мабузе“ — кантората му бе голяма стая с нисък таван и сводест прозорец, който започваше от пода. Звъняха телефони, идваха и излизаха хора, даваха се и се вземаха разпореждания, от време на време на прага се появяваше „звезда“. Ставах, за да поздравя, отправяше ми се разсеян поглед, звънецът известяваше края на антракта, пушачите гасяха цигарите си и всички заемаха позициите си.

Една вечер „доктор Мабузе“ ме хвана за яката и рече: „На някои не се харесва това, че в антрактите седиш тук, я върви в коридора зад сцената.“ Преглъщайки сълзите си, аз се скрих зад вратата на балетната зала, където и бях открит от красива балерина с италианска фамилия, неочаквано запалила лампите там. „Май прекалено се интересуваш от балет, — рече тя. — Не ни е приятно, че зяпаш как работим.“

Така се помотах около три месеца в тази ничия земя на безнадеждността, след което ме изпратиха при Рагнар Хюлтен-Кавалиус, комуто предстоеше да постави „Фауст“ на Гуно. Този длъгнест слаб мъж с прекалено благородни черти на лицето имаше прякора Фиамета.

За мен Рагнар, независимо от всичко, беше личност. Знаех, че е направил много филми, че е написал много сценарии, че е поставял безчет опери. Бях виждал как работи на сцената с певци и хористи. Сипкав, фъфлещ глас, главата издадена напред, раменете повдигнати, дългите пръсти потреперват. Човек знаещ, компетентен, старомоден. Със „звездите“ беше мек, любезен, шеговит, с останалите — саркастичен, язвителен, безцеремонен. От тесните му устни никога не слизаше усмивката, независимо дали в даден момент беше приветлив или зъл.

Като долови почти мигновено моята пълна некомпетентност, той ме разжалва до разсилен, с когото всички се държаха извънредно зле. Понякога ме щипваше за бузата, най-често бях благородна жертва на неговия сарказъм. Въпреки униженията и страха, аз научих много от указанията му, обмислени най-щателно, до подробности. Заедно с гениалния художник на Драматен Свен-Ерик Скавониус той методично създаваше изпълнен с настроение спектакъл по старата и популярна опера на Гуно.

Великолепният певец-бас Леон Бйоркер, който не можеше да разчита на ноти, веднъж ми каза: „Защо сте толкова надменен? Задниче ли сте, а?“ Зяпнах го неразбиращо — надменен? А Бйоркер продължи: „В нашия театър е прието да се поздравяваме, когато минаваме един покрай друг. С вас се срещаме всеки ден, но вие нито веднъж не благоволихте да ме поздравите. Може би наистина сте «задниче»?“ Не отвърнах нищо, тъй като не разбирах за какво говори, нямах и представа за това, че някой е пуснал такава клюка: новото „задниче“ на Фиамета.

Той беше нагъл, ироничен, язвителен, можеше да обижда, ала не беше нахален. В общи линии дори ми се нравеше, възхищавах се от неговата отдаденост и неизчерпаема упоритост — един неискрен, злобен, ожесточен и стареещ господин с посредствени възможности, на когото в младостта са предсказвали блестящо бъдеще.

Веднъж след репетиция останахме само двамата, аз нанасях мизансцените в партитурата, той, потънал в печал, се бе отпуснал на един стол, опрян в масата, край която седях. „Господин Бергман — отрони той с умолителна интонация, — какво да правя? Йордис упорства. Непременно иска плитки а ла Гретхен. Но това е смешно, та главата й е подута като от водна болест45!“

Помълча, поклащайки се на стола. „Ама наистина странен métier46 сте си избрали, господин Бергман На стари години тази професия може да ви причини големи разочарования.“

Исай Добровен трябваше да постави „Хованщина“ на Мусоргски и сам да дирижира представлението. Беше довел свои асистенти. Около него пърхаха рой помощници. Възползвах се от възможността да наблюдавам тайно как работи — впечатлението беше зашеметяващо.

Добровен беше по произход руски евреин от Москва, списъкът на неговите заслуги бе дълъг, а характерът му (според слуховете) — тежък. Импозантен, винаги учтив, мъж, невисок на ръст, красив, с прошарени слепоочия, които му отиваха. Когато излизаше на сцената или заставаше на диригентския пулт, той се преобразяваше. При нас бе дошъл изключителен европеец, който решително и без церемонии се стремеше към повишаване на художественото равнище на театъра. Това предизвикваше — без изключение — истинско удивление (Какво? Нима може да се говори така на друг човек? Та с какво съм по-лош от него?), сдържан гняв (Хубаво ще го наредя този нахалник!), покорство (Да, дявол е, но Дявол с главна буква!) и накрая пълно обожание (Изумително! Такова нещо нито ние, нито театърът ни сме изживявали досега!).

С тиха радост наблюдавах как този неголям човечец гони едрия Бьоркер по сцената — не един или два пъти, а тридесет. Нашата знаменита певица-алт, прелестната брюнетка Гертруд Полсон-Ветергрен, която се влюби в него до уши, пееше както никога дотогава. Ейнар Бейрон всеки ден биваше обиждан, но с основание. Бавно, ала неотклонно и в правилна посока решителните мерки даваха резултати и от озлобената провинциална „звезда“ се раждаше — не, не певец (чудесата също не са безгранични), но наистина добър актьор. Бързо схванал, че хорът, макар и превъзходен, е зле обучен, Добровен започна да го подготвя — с обич, с огромно желание. Най-приятните си часове той прекарваше именно с хора.

Успях на няколко пъти да вляза в разговор с него и макар моят пиетет, а и езиковата бариера да затрудняваха силно контакта ни, аз все пак нещичко получих от усилието си да го установя. Добровен каза, че се страхува от „Вълшебната флейта“, както от нейното сценично пресъздаване, така и от музикалното. Не му допадаха прекалено усложнените и претрупани с образност декори: сцената, на която някога се е състояло първото представление, не може да е била голяма, представете си само — Тамино и трите Двери; музиката посочва колко крачки са необходими от едната до втората и третата, отделните сцени се сменяли просто и бързо, само в дъното на сцената и отстрани, а нямало и паузи за въвеждане на нови декори. „Вълшебната флейта“ е възникнала в интимен дървен театър с най-елементарно оборудване и фантастична акустика. Хорът пее пианисимо зад сцената: „Pamina lebt noch!“47 Добровен мечтаеше за млади певици, за млади виртуози. Големите арии — медальонната, арията в „до минор“, колоратурите на Кралицата на нощта, обикновено били изпълнявани от прекалено застаряващи „звезди“. А са необходими свеж огън, свежа страст, свежа ревност. Инак се получава смешно, направо нелепо.

Андрея Корели произхождаше от заможна и аристократична фамилия от Торино и според обичаите на времето била възпитана в манастирски пансион, а след като получила основно образование по класическите предмети и по чужд език, тя постъпила в Музикалната академия в Рим, където я смятали за многообещаваща пианистка. Андреа била превързана към семейството си, дълбоко религиозна и херметично защитена в крепостта от условности на италианската едра буржоазия.

Красивата, весела, малко завеяна девойка, гладна за интелектуална храна, била заобиколена от почитатели и ухажори не само заради привлекателността си, а и поради обстоятелството, че била „добра партия“. В Музикалната академия преподавал и цигулар-виртуоз на средна възраст, Йонатан Фоглер, от Берлин, малко вял мъж почти на средна възраст, с прошарени слепоочия и с големи черни очи, доста кривоглед. С изкусното си свирене и демонично излъчване той будел страст.

Андреа била избрана да му акомпанира на няколко концерта, влюбила се в него до уши, скъсала със своето семейство и с академията, омъжила се за цигуларя и тръгнала с него по света, съпровождайки го на многобройните му турнета. Впоследствие Фоглер създал струнен квартет, който придобил световна известност. Андреа също се изявявала — когато изпълнявали квинтети за пиано. Родила дъщеря, която била дадена за отглеждане отпървом у роднини, а сетне — в пансион.

Не след дълго Андреа разбрала, че Фоглер й изневерява. Апетитът му за жени от всякакви категории се оказал неутолим. Ниският и разноглед господин с коремче и слабо сърце, който страдал и от задъхване, гениалният музикант, се оказал гаргантюански склонен към всякакви житейски наслади. Андреа го напуснала, той се заканвал, че ще сложи край на живота си, тя се върнала при него и всичко продължило постарому.

Станало й ясно, че го обича, независимо от всичко, и пренебрегвайки всякаква конвенционалност, тя се заела не само да ръководи квартета като администратор и мениджър, но и да внася с твърда ръка и с хумор някакъв ред в похожденията на съпруга си. Сприятелявала се с неговите любовници, регулирайки движението им подобно на стрелочник на Ерос, станала най-близък другар и съветник на мъжа си. Той не престанал да лъже, защото по начало не бил способен да казва истината, но поне вече не бил принуден да прикрива своето разпътство. Решително и с голям организаторски талант Андреа насочвала кораба с музикантите към откритото море на гастролите — и в родината им, и в чужбина.

Всяко лято преди войната били канени недалеч от Щутгарт, в замък, разположен в местност с изумителна красота, с превъзходен изглед към планината и реката. Собственичката на замъка, Матилда фон Меркенс, възрастна жена, в немалка степен ексцентричка, била вдовица на промишлен магнат. Времето не пощадила нито замъка, нито неговата господарка.

И въпреки това тя продължавала да събира в дома си най-изтъкнатите музиканти на Европа: Казалс, Рубинщайн, Фишер, Крайслер, Фуртвенглер, Менухин, Фоглер. И всяко лято те откликвали на поканите й, хапвали на трапезата й, чиято изисканост признавали всички, пили великолепни вина, спали със собствените си и чужди жени, създавали велика музика.

Андреа бе запазила дарбата да разказва грубовато-пикантно, по италиански, съпровождайки думите си с весел смях. Нейните странни и потресаващи, скандални и смешни истории просто изискваха да се заснеме по тях филм и със съгласието й аз реших да направя по тях комедия.

За съжаление обаче пропуснах центъра на мишената — разбрах това едва когато филмът беше готов и връщане назад нямаше.

При едно свое посещение при нас с Кеби в Юршхолм Андреа донесе снимки, запечатали събитията през едно от летата, прекарани в замъка на Матилда фон Меркенс. Сред снимките видях такава, която ме накара буквално да завия от мъка. На нея личеше компания, излязла на тераса, очевидно след обилно похапване. Парапетът и стълбите от камък бяха гъсто обвити от пищна зеленина, пробила мозайката отвътре, за да се увие и около статуите и скулптурните орнаменти. В пръснатите тук-там по попукания под на терасата оръфани плетени столове са се разположили неколцина от най-ярките музикални гении на Европа. Запотени, сякаш небръснати, те пушат пури. Някой е дотам развеселен, че лицето му се е размазало — Алфредо Корто. Жак Тибо, приведен напред, иска нещо да каже, шапката му се е смъкнала чак до носа. Едвин Фишер е опрял корем в парапета. Матилда фон Меркенс държи в едната си ръка чаша, в другата — пура. Фоглер седи с притворени очи, сакото му е закопчано догоре. Фуртвенглер, забелязал фотоапарата, е успял да разтегли устни в демонична усмивка. През стъклата на високите прозорци се мяркат женски лица — старчески, подпухнали, намусени. Малко встрани е застанала млада, елегантно облечена и сресана жена, чиято красота напомня Изтока. Това е Андреа Фоглер-Корели. Тя държи за ръка петгодишната си дъщеря.

От стената се е олющила мазилката, вместо стъкло в рамката на един от прозорците е тикнато парче шперплат, купидонът си е загубил главата. Снимката излъчва усещане за вкусен обед, потна жега, разврат и постепенен упадък. След като са се оригнали, облекчили, подкрепили със следобедно кафе и с нещо по-силничко, тези господа навярно ще се съберат в огромната и пропита с миризма на плесен гостна на Матилда фон Меркенс, за да правят музика. И в това умение са истински ангели, съвършени.

Изпитвах ужасен срам от моята повърхностна, изкуствена комедия. Полезно, но неприятно. Прекалено бях отрупан с работа, неотдавна бях оглавил Драматен, намирах се пред прага на първия си театрален сезон там, не бях в състояние да се посветя изцяло на своя филм и избрах най-лекия път. Изпитвах огромно желание да се откажа от него, но ме обвързваха обещания, подписани договори, предварителна подготовка, извършена до най-големи подробности. А освен това сценарият се получи забавен, допадна на всички.

На моменти се изисква по-голямо мъжество да натиснеш спирачките, отколкото да изстреляш ракетата. Това мъжество ми липсваше и аз твърде късно разбрах какъв именно филм е трябвало да направя.

Наказанието не закъсня. Филмът претърпя печално фиаско, както зрителско, така и финансово.48

Направих няколко филма, съмнителни по качество, но които все пак ми донесоха пари. Намирах се в незавидно състояние след краха на грандиозно замисления, ала рухнал проект за произведение, в което аз и Лив Улман трябваше да играем главните роли, а причудливите камънаци на Форьо щяха да служат като декор. Единият протагонист избяга, останах сам на сцената. Осъществих доста добър спектакъл по „Игра на сънища“, влюбих се във влюбването на една младичка актриса, изпитах ужас от механиката на повторяемостта, изолирах се на своя остров и обзет от дълъг пристъп на меланхолия, написах сценария за филма „Шепот и викове“.

Събрах всичките си спестявания, уговорих четирите изпълнителки на главните роли да заложат хонорарите си като дялове срещу участие в печалбата и взех половин милион назаем от Филмовия институт. Това незабавно предизвика негодуванието на много кинодейци, които започнаха да се жалват, че Бергман е изтръгнал залъка от устата на своите бедни шведски колеги; та нали би могъл да си набави средства от чужбина. Такава възможност обаче липсваше. След поредица полууспехи за мен нямаше инвеститори, нито в родината, нито извън нея. Това си беше съвсем в реда на нещата. Винаги високо съм ценял откровената бруталност на международното кино, която отнема необходимостта от колебания в собствената пазарна стойност. В оня момент моята бе равна на нула. Критиците за втори път през живота ми бяха започнали да намекват за край на моята кариера. Колкото и да е странно, мълчанието около мен, или демонстрираното безразличие, не ми оказваше никакво въздействие.

Снимахме филма, изпълнени с настроението на бодра увереност. Бяхме избрали запуснато имение недалеч от Мариефред. Паркът бе обрасъл в достатъчна степен, красивите стаи бяха в ужасяващо състояние — беше ни разрешено да правим там каквото ни хрумне. Осем седмици живяхме и работихме в това имение.

Понякога изпитвам носталгия по киното. Тази тъга е естествена и бързо минава. Най-вече ми липсва съвместната работа със Свен Нюквист. Може би и двамата сме така безгранично вдадени в проблематиката около светлината. Меката, опасната, мечтателната, живата, мъртвата, ясната, горещата, острата, хладната, внезапната, мрачната, пролетната, стремителната, рукналата, пряката, косата, чувствената, покоряващата, ограничената, отровната, успокояващата, светлата светлина. Светлината.

Приключването на „Шепот и викове“ отне немалко време. Озвучаването и лабораторните проби се проточиха, необходими бяха пари. Без да изчакаме завършека, ние пристъпихме към снимки на „Сцени от един брачен живот“. Започнахме ги като на игра. По средата на работата ни се обади моят адвокат и заяви, че ще имаме пари още за месец. Продадох скандинавските права на телевизията и така спасих нашия шестчасов филм, който бе буквално на косъм от гибел.

Да се намери американски разпространител за „Шепот и викове“ се оказа твърде сложно. Моят агент Пол Кохнър, опитен и немлад търговец, положи много старания, ала напразно. Един от известните дистрибутори, след прожекцията на филма, се обърнал към Кохнър и закрещял: „I will charge you for this damned screening!“50 Накрая над нас се смили малка дистрибуторска фирма, специализирана по филми на ужаса и лека порнография. В един от най-бляскавите нюйоркски кинотеатри зейна дупка в програмата: очакваният филм на Висконти не излезе навреме. И два дни преди Коледа там се състоя премиерата на „Шепот и викове“.

С Ингрид се бяхме оженили през ноември и бяхме се настанили в апартамент на площад Карлаплан, в сграда, която по хубост не отстъпваше на плосък карамел и беше построена на мястото, където някога се издигала Червената къща — там Стриндберг живял с Хариет Босе. Първата нощ ме събудиха тихи звуци на пиано, долитащи сякаш през прозореца на покрива — „Изчезване“ на Шуман, една от любимите музикални пиеси на Стриндберг. Дали пък не ми изпращаше дружески поздрав?

Подготвяхме се да посрещнем Коледа, обзети от известно безпокойство относно бъдещето. Кеби обичаше да повтаря, че не се интересува от парите, но че те действат свръхуспокояващо на нервите. Някак тъжно ми беше все пак, че на дейността на „Синематограф“ щеше, както личи, да се сложи край.

Един ден преди Коледа се обади Пол Кохнър. С някакъв странен глас той измърмори: „It is a rave, Ingmar. It is a rave!“51 Не знаех какво значи rave и не разбрах веднага, че става дума за пълен успех. Десет дни по-късно филмът бе купен от повечето от страните, където все още имаше кинотеатри.

„Синематограф“ се премести в просторни помещения, които оборудвахме чудесно, снабдихме се с прожекционна зала по последна дума на техниката и с офис, който стана уютно място за срещи и център на дейността, която не бързахме да разширяваме. В качеството си на продуцент се заех с производството на филми на други режисьори.

Не мисля, че бях някакъв изключителен продуцент, тъй като в старанието си да не оказвам прекомерно влияние, аз се държах в известен смисъл непочтено, повече поощрявайки, отколкото предявявайки изисквания. Неведнъж се сещах за продуцентския гений на Лоренс Мармстед, за неговата твърдост, безцеремонност, искреност и готовност за борба, съчетани с такт, разбиране и чувствителност. Ако у нас имаше поне един продуцент със способностите на Мармстед, най-изтъкнатите ни кинорежисьори от рода на Ян Труел, Вилгот Шьоман, Кай Полак, Рой Андершон, Май Сетерлинг, Мариан Арне, Шел Греде, Бу Видерберг нямаше да влачат тъй жалко съществуване. Продължителни и безплодни периоди на неувереност и несигурност, на преоценяване на собствената тежест, на отхвърлени заявки. Внезапно — шепа милиони, мълчание, равнодушие, боязлива реклама. А при провал или засечка — сивкава усмивка. „Е, та нали казвахме…“

Успешен брак, добри приятели, потръгнала и авторитетна фирма. Ласкав полъх на вятъра галеше моите леко щръкнали уши, сладостта на живота усещах по-силно от когато и да било. „Сцени от един брачен живот“ ми донесе успех, не по-малък от този на „Вълшебната флейта“.

За да се поотъркам о славата поне веднъж, аз се отправих за Холивуд, придружен от Ингрид. Официално бях поканен да ръководя семинар във Филмовата школа в Лос Анжелос и това беше изключително удобно: външно — непривично, едва ли не забранено удоволствие.

Пребиваването в Америка надмина всички очаквания: отровножълтото небе над Лос Анжелос, официалният обяд с режисьори и актьори. Неописуемата вечеря в двореца на Дино де Лаурентис, откъдето се откриваше изглед към града и към Тихия океан; неговата жена Силвана Мангано, идеалната красавица на 50-те, се бе превърнала в ходещ скелет с щателно гримиран череп и неспокойни, някак обидени очи; хубавичката им петнадесетгодишна дъщеря, която не се отделяше ни на крачка от баща си; отвратителните блюда; мазната, а всъщност равнодушна приветливост.

И още една вечеря в друг ден: моят агент Пол Кохнър, холивудски ветеран, покани няколко престарели режисьори — Уилям Уайлър, Били Уайлдър, Уилям Уелман. Задушевна атмосфера, приятелска разкрепостеност. Разговаряхме за ярката, неподражаема драматургия на американските филми. Уилям Уелман разказа как в началото на 20-те години овладявал професията, снимайки парчета от по две части. Най-напред трябвало да се сложат акцентите, при това много бързи. На екрана — прашна улица пред вратите на каубойска кръчма — салун. Кученце на стълбата. Отвътре излиза героят, гали кученцето, мята се на коня си, заминава. Пак от същата врата излиза злодеят, рита кученцето, мята се на коня, заминава. Драмата може да започне. Само за минута зрителят вече е оформил своите симпатии и антипатии.

Малко преди това бях чел книга, предизвикала възхищението ми — „Първичният вик“ на Артър Джанов, труд, твърде спорен и войнстващ. Авторът му се обявява за психотерапия с дейното участие на пациентите и при сравнително пасивна функция на лекаря. Теориите му се отличават със свежест и смелост. Написана е с нерв и завладяващо. Идеите в нея ме запалиха и започнах да работя над четирисериен телевизионен филм, изграден върху основния замисъл на Джанов. И тъй като клиниката му се намираше в Лос Анжелос, помолих Пол Кохнър да ми уреди среща с него. Артър Джанов пристигна в офиса на Кохнър, придружен от красивата си приятелка. Оказа се строен, почти крехък мъж с къдрави прошарени коси и привлекателно еврейско лице. Между нас възникна мигновен контакт. Тутакси намерихме общ език и без никакво смущение, без да обръщаме внимание на условностите, веднага минахме към главното.

Много години преди това, във Филмовото градче, аз бях посетен от Джеръм Робинс и неговата спътница, красива жена някъде от Изтока. Усещането, което изпитах при срещата си с Джанов, бе подобно: естествен контакт, лек, но паметен досег, съжаление при раздялата, бурни уверения за следваща среща.

Но от това не излезе нищо, както впрочем никога и не излиза. Селската, бергмановска стеснителност, плахост от неконтролируем изблик на чувства (по-добре да се оттегля встрани, да премълча, да избегна…). Животът и бездруго е достатъчно рискован, казвам „благодаря“ и предпазливо се дърпам назад, любопитството е заменено от боязън, от предпочитание на сивия делник, който поне се поддава на надзор и режисура.

„Лице срещу лице“ бе замислен като филм за сънищата и действителността. Сънищата стават реалност, реалността се разтваря и става сън. Дотогава само няколко пъти ми се беше удало да минавам безпрепятствено границата между тях. „Персона“, „Вечерта на комедиантите“, „Мълчанието“, „Шепот и викове“… Този път задачата се оказа по-сложна. Вдъхновението, необходимо за осъществяване на замисъла, ме подведе. При редуването на сънищата се долавя изкуственост, действителността се пропуква по шевовете. Има някои стабилно направени сцени и Лив Улман се бореше като лъвица. Филмът не се срина само благодарение на нейната сила и талант. Ала дори и тя не бе в състояние да спаси кулминацията — първичният вик, плод на увлечен, но повърхностен прочит. През тънката тъкан прозира художествена безизходица.

Бе започнало да се здрачава, но аз не забелязвах, че се мръква.

Италианската телевизия възнамеряваше да заснеме филм за живота на Христос. Проектът си беше осигурил финансовата подкрепа на големи магнати. В Швеция пристигна петчленна делегация, за да предаде поръчката. В отговор написах подробно либрето за последните четиридесет и осем часа от живота на Спасителя. В отделните епизоди се разказваше за някое от главните действащи лица в драмата: Пилат и неговата жена, отреклия се Петър, майката на Иисус, Мария, Мария Магдалена, Войника, изплел трънения венец, Симон Киренски, който носел кръста, Юда, предателя. На всекиго от тях бе посветен отделен епизод, в който стълкновението със страстите Господни унищожава безвъзвратно техния свят и променя живота им. Заявих, че възнамерявам да снимам филма във Форьо. Крепостната стена на Висбю трябваше да се превърне в стената около Ерусалим. Морето в подножието на скалите — в Галилейско. Върху каменистия хълм на Ланг Хамарѐн щеше да се издигне кръстът.

Италианците прочетоха написаното от мен, поразмислиха и студено го отхвърлиха. След като ми платиха кръгла сума, те повериха филма на Франко Дзефирели. Получи се нещо като красива книжка с картинки за живота и смъртта на Христос, истинска библия за бедни.

Бе започнало да се здрачава, но аз не забелязвах, че се мръква.

Животът ми бе приятен, най-сетне освободен от душераздиращи конфликти. Привикнах да се справям с демоните. И успях да осъществя нещо, за което бях мечтал още от детството си: при ремонтираната къща в Демба на Форьо имаше стар обор, наполовина разрушен и сигурно на сто години. Преустроихме го и си осигурихме примитивна студия за работа над „Сцени от един брачен живот“. След като привършихме снимките, студията стана прожекционна зала, а плевникът — монтажната стая.

Когато приключихме работата си над „Вълшебната флейта“, ние поканихме за премиерата някои от участниците във филма, жители на Форьо и куп деца. Беше август, пълнолуние, над заблатената местност край Демба се стелеше мъгла. Старинните постройки и воденицата излъчваха хладнееща светлина. В люляковите храсти пъхтеше домашният призрак, Справедливият Съдник.

В паузата запалихме бенгалски огън, чукнахме се с шампанско и с напитката от ябълки „Помак“ за Дракона, за скъсаната ръкавица на Разказвача, за Папагено, на когото се беше родила дъщеря, за щастливия завършек на продължилото цял един живот пътешествие с „Вълшебната флейта“ в багажа ми.

През 1970 година Лорънс Оливие ме уговори да поставя „Хеда Габлер“ на сцената на лондонския Национален театър с Маги Смит в главната роля. Стегнах си куфара и заминах, обзет обаче от силна вътрешна съпротива и изпълнен с лоши предчувствия. Предстоеше им да се сбъднат.

Стаята в хотела бе мрачна и мръсна, под прозореца неистово бушуваше уличното движение, та цялата сграда се тресеше, стъклата подрънкваха, вонеше на мухъл и влага, в радиатора за отопление, вдясно от вратата, нещо бучеше. Във ваната пълзяха лъскави червейчета, инак хубавички, но не им беше там мястото. Тържествената вечеря в моя чест с новоизпечения лорд и с актьорите не бе сполучлива: явайската храна направо не се ядеше, един от актьорите дойде пиян още докато си вземахме аперитива и заяви, че Стриндберг и Ибсен са динозаври, които просто не могат да се играят и само доказват краха на буржоазния театър. Попитах не без интерес за какъв дявол тогава той се кани да участва в „Хеда Габлер“, а в отговор научих, че в Лондон и бездруго има вече пет хиляди безработни актьори. Лордът се усмихна малко накриво и побърза да ме увери: този наш колега е превъзходен актьор, а на революционните му дрънканици в пияно състояние не бива да се обръща никакво внимание. Разделихме се рано.

Временно, докато бъде завършена новата му сграда на самия бряг на реката, Националният театър даваше представленията си в две зали, взети под наем. Тази за репетиции представляваше нещо като навес от бетон и гофрирана ламарина насред просторен двор с вонящи кофи за смет. Когато слънцето напичаше ламарината, жегата ставаше непоносима, защото там нямаше прозорци. Покривът бе конструиран върху стоманени опори, разположени на пет метра разстояние една от друга. Мизансцените трябваше да се аранжират зад опорите и пред тях. В късия коридор между помещението за репетиции и временната барака на администрацията имаше две тоалетни, от които се носеше мирис на урина и гнила риба.

Актьорите бяха превъзходни, някои направо великолепни. Техният професионализъм и устременост дори ме сепнаха. Веднага разбрах, че методите им на работа са различни от нашите. За първата репетиция те вече бяха научили текста си. След като получиха мизансцена, заиграха в бърз темп. Помолих да го понамалят, ала това ги объркваше.

Ръководителят на театъра52 бе болен от рак, но независимо от това той всяка сутрин в девет часа влизаше в административната барака, работеше там по цял ден, а освен това и няколко пъти седмично изпълняваше ролята на Шейлок, нерядко в два спектакъла дневно. Една събота надникнах при него в тясната и неудобна гримьорна, след като беше минал първият спектакъл. Заварих го по бельо, наметнат със скъсан халат, бе смъртно блед, облян в студена пот. В чиния до него се подмятаха няколко неапетитни сандвича. Той пиеше шампанско — една чаша, втора, трета. После дойде гримьорът, костюмиерът му помогна да облече износения костюм на Шейлок, той си сложи ослепително бялата челюст, полагаща се за ролята, и грабна шапката си.

Неволно помислих за младите шведски актьори, които се оплакват, че денем репетират, а вечер играят. Или — още по-непоносимо — че участват и в сутрешен спектакъл, и във вечерен! Колко изморително било! Колко опасни за артистизма! И колко тежко се чувствали на следния ден! Да не говорим за катастрофалните последици, които такъв живот имал за семейните отношения!

На своя глава се преместих в друг хотел, в „Савой“, заявявайки, че ще платя от джоба си разходите по това. Тогава лордът ми предложи да поживея в неговата квартира, където той понякога нощувал. Разположена била на последния етаж във висока многоетажна сграда в елегантен район на Лондон — там, каза ми той, никой няма да ми пречи. И Лорънс Оливие, и съпругата му Джоан Плоурайт, живеели в Брайтън. Сегиз-тогиз му се налагало да нощува в лондонския апартамент, но сигурно няма да се смущаваме взаимно. Благодарих за вниманието и се преместих там. Посрещна ме икономката, чийто вид напомняше за клисаря в „Парижката света Богородица“ — ирландка, висока метър и двадесет, която ходеше накриво. Вечер четеше молитвите си толкова силно, та отначало мислех, че в стаята й има високоговорител, по който ечи богослужение.

Апартаментът, на пръв поглед елегантен, бе потънал в мръсотия. Скъпите канапета бяха на лекета, тапетите — изпокъсани. На тавана влагата бе образувала интересни фигури. Навсякъде прах и нечистотия. Зле измити чаши, върху някои — следи от устни, килимите станали на парцали, панорамните прозорци — загрозени от прашни ивици. И всъщност аз всеки ден се срещах с лорда на закуска.

За мен това беше поучително. На чашка кафе Лорънс Оливие провеждаше семинар на тема „Шекспир“. Възхищението ми беше безгранично. Питах го, той отговаряше, без да пести времето си. Понякога се обаждаше по телефона, за да съобщи, че няма да участва в сутрешното заседание, отново се настаняваше на стола и си наливаше още кафе.

Забележителният глас, който сякаш те обгръщаше, разказваше за живот, прекаран с Шекспир, за открития, неуспехи, озарения, опит. Постепенно, но с радост започнах да разбирам дълбоката доверчивост на тези хора, тяхното лишено от невротичен привкус практическо отношение към онази природна мощ, която би могла да ги смаже или пороби. В рамките на традициите те се чувстваха твърде свободно: нежни, надменни, агресивни, но необвързани с нищо. Техният театър — с краткотрайния период за репетиции, със силния натиск отвън, с принудата да води борба за зрители, беше театър непосредствен, безмилостен. А връзката им с традицията: многоизмерна и анархистична. Лорънс Оливие й бе крепител и същевременно поборник срещу нея. Благодарение на непрестанното общуване с по-млади колеги и с по-възрастни, съществуващи в също тъй сурови, но предоставящи творческа свобода условия, неговото отношение към тази всепотискаща сила се менеше непрестанно: тя ставаше разбираема, управляема, макар и все така опасна, предизвикателна, неочаквана.

Подир известно време нашите срещи се прекратиха. Лордът засне филм по своя спектакъл „Три сестри“. Стори ми се, че е направен небрежно. Непохватно монтиран, операторски неудачен. И лишен от близки планове. Опитах се да изразя мнението си колкото може по-вежливо, превъзнасяйки спектакъла и актьорската игра, особено на Джоан Плоурайт — безподобна Маша. Ала това не помогна. Лорънс Оливие внезапно стана извънредно официален, предишната сърдечност и колегиалност отстъпиха пред свади за дреболии.

На генералната репетиция на „Хеда Габлер“ той закъсня с половин час, не се извини, затова пък даде воля на саркастични (макар и справедливи) съображение относно слабостите на постановката.

В деня на премиерата заминах от Лондон, който бях възненавидял с цялата си душа. Стокхолм бе обгърнат от топла майска вечер. Опрях се на перилата на моста Норбру, загледан в рибарите, които от лодките си ловяха риба със зелени мрежести сакове. В Кралската градина свиреше духов оркестър. Никъде не бях виждал толкова красиви жени. Прозрачен въздух, лек за дишане. Офиката разпръскваше ухание, от стремителното течение на водата навяваше пронизващ хлад.

Моето доброволно изгнаничество започна през 1976 година в Париж. След като попътувах из света, аз случайно се озовах в Мюнхен. И също тъй случайно попаднах в Резиденцтеатер, баварския Драматен: три сцени, трупа, приблизително същата по численост, сходни държавни дотации, подобен брой осъществявани постановки. Там аз направих единадесет, натрупах значителен опит и извърших куп глупости.

Самата сграда, вклинена между Операта и Резиденцията, обърната с фасадата си към площад Марк-Йозеф, навежда мисълта за онова, което баварците наричат Schnaps Idee54, и впечатлението в случая е напълно обосновано. Построена през куп за грош веднага след войната, тази сграда, за разлика от разкошната Опера, представлява всъщност най-уродливото театрално съоръжение в света, както отвън, така и отвътре.

Залата побира малко повече от хиляда души и напомня по-скоро кино от времето на нацизма. Подът е без наклон, затова и видимостта не я бива, столовете са тесни, прекалено доближени едни до други и изключително неудобни. Ако си нисък, седиш по-добре, но по-лошо виждаш, ако си висок колкото нормален швед, да речем, виждаш добре, ала пък си притиснат като в менгеме. Разстоянието между залата и сцената е нищожно, не се разбира къде започва втората и свършва първата и обратното. Преобладаващите цветове са мише сиво и тухлено кафяво, посъживени от натруфени златни орнаменти по парапетите на балконите. От тавана примигва ужасен неонов полилей, на стените са окачени неонови аплици, които силно жужат. Износената театрална машинерия не се пуска в действие, защото властите са преценили, че е „опасна за живота“. Административните помещения и гримьорните са тесни и противно неуютни. Въздухът е пропит с мириса на немски перилни препарати, будещи асоциации с дезинфекция или с войнишки бордей.

В тогавашна Западна Германия имаше много градски театри, но най-добрите сили на страната бяха съсредоточени в два-три отчасти поради факта, че там заплащането е по-високо, отчасти и загдето не рискуваш да се обречеш на забрава. Театралните директори и критиците са извънредно подвижни — пристигат от различни краища на страната да разузнаят какво става другаде. Страниците на големите вестници, отредени за събития в областта на културата, за разлика от подобни страници в други страни, демонстрират искрен интерес към театъра и явното убеждение, че посветените на това изкуство материали не бива да се напъхват в рубриките за видео- и попмузика. Всъщност не минава нито ден без подобни информации за някое театрално събитие или без статии от непресъхващата и бурна дискусия за проблемите на театъра изобщо.

Щатни режисьори и художници-сценографи почти няма, което не е без предимства. Актьорите подновяват договорите си ежегодно и всеки миг могат да загубят мястото си — не подлежат на уволнение само онези, които са работили в продължение на петнадесет години подред. Или казано другояче, липсват условия за гарантирано съществуване, а това има както плюсове, така и минуси. Плюсовете са очевидни и не подлежат на коментар. Минусите са интриги, злоупотреби с властта, агресивност, подлизурство, страх, неспособност за пускане на здрави корени и пр. Ако един директор на театър сменя местоработата си, той взема със себе си двадесет-тридесет души, а другите (също толкова на брой) остават на улицата. Подобна система се приема дори от профсъюзите, а в нейната правомерност никой не се опитва да се усъмни.

Ритъмът на работата е напрегнат. На Голямата сцена излизат не по-малко от осем премиери, на сцената на Филиала — четири, на Експерименталната техният брой варира. Играе се всеки ден, без почивни дни, репетира се по шест пъти в седмицата, дори вечер. Репертоарът е обширен, програмата се мени всекидневно, в продължение на много години в нея неизменно се задържат около тридесет спектакъла. Този, който има успех, може да остане на афиш и повече от десетилетие.

Професионализмът е от висша проба, също и знанията, умението, способността без вайкане да се понасят несгодите, преследването, несигурността.

И така, както вече казах, в Германия се трудят здравата, репетиционният период рядко надвишава осем-десет седмици. За психотерапевтични сеанси с режисьори и актьори, обичайни в страни с по-мек климат и с по-възторжено отношение към самодейността, няма икономическа възможност. Затова цялостната дейност е безпрекословно насочена към постигане на нужния резултат, макар в същото време по-анархистичен и подлагащ всичко на съмнение театър (като немския) да няма никъде. Може би такъв е и полският.

Във вторник, 27 декември 1983 година, Стокхолм потъна в непрогледен мрак. Това стана привечер, репетирахме „Крал Лир“ в просторното и удобно помещение на най-горния етаж в Драматен. Бяхме шестдесет души, актьори, статисти, помощници.

Безумният крал е застанал точно в центъра на сцената, обкръжен от всякакъв измет, и заявява, че животът е арена на глупци. Светлината угасва, всички се кикотят, вдигат щорите, разбъркан от вятър мокър сняг покрива прозорците. Натегнала като олово, светлината на деня прониква колебливо в залата за репетиции. По вътрешния телефон някой известява, че театърът, целият квартал, а може би и градът са потънали в тъмнина.

Предлагам да поизчакаме, в един голям град подобно прекъсване на тока не може да продължи кой знае колко. Сядаме — кой на стол, кой направо на пода, подхващаме тихи разговори. Непоправимите пушачи излизат във фоайето, но веднага се връщат, там цари египетска тъма.

Минават минути, лишената от сенки светлина навън сгъстява сивотата си, кралят е застанал встрани, все още наметнат с широката си черна мантия и увенчан с раздърпан венец от цветя, навярно някога използуван и от Офелия, Ана или Зганарел. Устните му помръдват, ръката отбива такт, очите са притворени. Глостър, повдигнал окървавената превръзка от избодените си очи, разказва с леко заекване колко умело приготовлява печена херинга. Няколко хубавички статистки, струпани в ъгъла, слушат Олбани, нагизден с анцуг, меч и ботуши. Сегиз-тогиз те признателно се засмиват, вярно, тихичко, тъй като в помещението цари приглушено, но инак приятно настроение.

Едгар, нашият отговорник по безопасността на техническите съоръжения, настоява площадката да се отдели с ограда. Свалил очилата си, той разпалено обяснява нещо на помощник-режисьора, който си води бележки. Честният Кент се е проснал по цялата си дължина на пода — налегнал го е радикулит или някакво подобно отвратително страдание. Прелестната Корделия, намерила отнякъде стеаринова свещ, се измъква през тъмното помещение до тоалетната — да попуши или да се облекчи, две винаги неотложни необходимости.

Мина половин час, виелицата навън се усили, по-отдалечените части на помещението потънаха в мъгла. В неговия център, скупчени около пет запалени свещи, пеят мадригал диригентът и нашият хор, музикално надарени момчета и момичета с хубави, звънки гласчета.

Мълчим и слушаме; нежно се извива мелодията, вие бурята. Угасналото улично осветление не е в състояние да разсее все по-бързо изчезващата, неуверена и умираща дневна светлина. Песента прониква в душата, лицата са почти неразличими. Времето е спряло, сега сме в глъбините на онзи свят, който съществува неизменно, съвсем близко. Необходими са само един мадригал, една буря и един затъмнен град, за да се озовем в добре познатото, но според представите ни като че все пак недостъпно пространство. В своя професионален живот ние всекидневно си играем с времето — разтягаме го и го скъсяваме, изличаваме го. Това става естествено, не се замисляме над този феномен. Времето е деликатна, външна конструкция и сега то напълно е изчезнало.

„Крал Лир“ е цял континент. Ние подготвяме експедиции, които с различна степен на умение и с променлив успех нанасят на картата хълмиста местност, река, някакви брегове, планински хребет, гори. Такива експедиции изпращат всички страни и в хода на нашите изследвания ние понякога се срещаме, убеждавайки се с горест, че вчерашното езеро е станало зъбер. Чертаем карти, коментираме, записваме — нищо не съвпада. Един опитен тълкувател разяснява четвърто действие. Ето как трябва да бъде: кралят е весел, лудостта му е в пределите на допустимото. Същият тълкувател обаче посивява от безсилие пред вулканичното изригване във второ действие. Началото му е нелепо — по-добре всичко да стане игра, изпълнена със смях и празнично настроение. В главата на краля се е загнездила привлекателна, ала опасна идея, на самия него му е смешно. Ами трагедията на скиталчеството? Трансформацията? Кой притежава достатъчно власт и физическа издръжливост, за да изобрази крушението в неговия последен стадий? Най-напред ред във всичко; секунда по-късно светът се срива в хаос, разразява се жизнена катастрофа.

Знам за какво става дума, самият аз преживях подобна трагедия, усетил я бях с кожата на душата си. Раните още не са заздравели. Но как да внуша своя опит така, че моят крал да успее да взриви създадената си в тежки мъки отбранителна стена срещу безпорядъка и унижението?

Трябва обаче да се пазим и от прекалено дълбокомислие. Необходимо е да се играе бързо, открито, разбираемо. Нямаме нито опит, нито традиция, само едно лошо образование. В състояние ли е поривът да замени техниката? Или ще затънем в тресавището на многословието? Ние, които имаме опит от работата си единствено с директния, твърдо стъпил на нозете си, диалог на Стриндберг? Възможно ли е нормално играещи актьори и актриси да изразят двойната болка на Глостер, веселата ярост на Кент, престореното безумие на Едгар, демоничната злоба на Риган?

Нашата експедиция преодолява неравния терен на обрасла в храсталаци местност, горещо е, от челата ни се стича пот. Внезапно слънцето тупва зад хоризонта като нажежен камък, мракът става непроницаем и ние разбираме, че сме попаднали в пукнатина над дълбока пропаст. Един ден прилича на друг: ето — моментът на истината, твърдият остров, най-сетне, отсега ще възприемем спокойна методичност. Оттук до там са два метра и седемнадесет сантиметра, така и ще запишем. Но по-добре да проверим още веднъж. Оказват се четиринадесет хиляди метра.

Зрители, режисьор, актьор, критик. Всеки вижда своя крал Лир, аморфен в контурите си, илюзорно възприемаем с интуиция и чувство. Опитите за описване с думи са безплодни, но интересни. Е, хайде, нека заедно поиграем на понятия. Някой, извърнат на северозапад, вторачва поглед в слънцето, друг, затворил очи и притиснал брадичка към гърдите си, мърмори нещо, обърнат на юг. Кой най-добре от всички ще опише струнния квартет в си бемол мажор, опус 130, на Бетховен — неговата трета част, Andante con moto, ma non tropo? Можем ли да почетем, можем ли да послушаме? На мен ми харесва. Макар да е малко еднообразна. Но е хубава! Макрокосмос, инверсия, контрапункт, структурна, диалектична, миметична. По-бързо или по-бавно. И по-бързо, и по-бавно? Макар да е нужно акцентиране на структурата. Така ми въздейства, че се просълзих, мислех си — та той е бил глух, поврага. Да се описва музика е все едно да се разказва приказка, защото звуковите вълни докосват чувствата. Да се описва театър се счита за напълно възможно, защото словото, както казват, се възприемало с разума. И таз добра!

Ибсен с неговите лъжци, земетресенията на Стриндберг, яростта на Молиер, поднесена с хлъзгавото коварство на Александрина, континентите на Шекспир! Само като си помислиш за всичко това! Тук ще ни услужат абсурдистите, злободневни, избирателни: всичко е предсказуемо, лесно възпроизводимо, гъделичкащо забавно, ловки побутвания, полуфабрикати за Нетърпеливите.

А сега, драги мой, аз те хващам за ръката, приятелю, и предпазливо те разтърсвам, чуй: ето, тези именно думи ти произнасяш всекидневно по много пъти. И би трябвало да знаеш, че тъкмо те зоват твоя опит. Създадени се в мъка или в сладострастие, с главозамайваща бързина или постепенно, трохичка по трохичка. Разтърсвам те пак: ти разбираш, аз разбирам, ти осъзнаваш, аз осъзнавам, мигът е увенчан с триумф, денят не е минал напразно, животът ни, инак съмнителен може би, най-сетне е получил смисъл и обагреност. Апатичният разврат е станал любов. Като си помислиш само! Да, като си помислиш!

Според някои аз трябва да разкажа за своите приятели. Но това не е невъзможно, освен ако не си достатъчно престарял, та те да са напуснали тленния свят. Във всеки друг случай си принуден да балансиращ между нетактичност и премълчаване: бъди спокоен, ще ти дам да прочетеш какво съм писал.

Един човек излял душата си в подобна изповед. Естествено, дал я на бившата си любовница да я прочете. Тя отишла в тоалетната, повърнала, а сетне настояла името й да се зачеркне. Авторът се подчинил, но силно намалил положителния елемент в преценките си, за да усили отрицателния.

Дружбата, както и любовта, е изключително проницателна. Нейната същност е откритото отношение, пристрастеността към правдата. Да видиш лицето на близкия човек или да чуеш гласа му по телефона, да изречеш онова, което те мъчи най-много, което считаш за неотложно, ето какво наричам аз освобождение. Или да изслушаш приятеля си да признае нещо, за което инак не се е осмелявал и да си помисли. Дружбата нерядко е обагрена от чувственост. Фигурата на приятеля, неговото лице, очите, устните, гласът му, неговите движения, интонацията му са запечатани в съзнанието ти като секретен код, откриващ душата ти за насрещно доверие и съпричастност.

Любовните отношения се разтърсват от експлозиите на конфликти, неизбежно е, дружбата не е дотам щедра, потребността й от сблъсъци и чистки не е особено голяма. Понякога нежната повърхност на контактите се дразни от попаднали там песъчинки, които причиняват болка и затруднения. Мисля си: ще мина и без този идиот! Но минава известно време и усещането за неловкост, за празнота се проявява на различни равнища, понякога пряко, понякога косвено.

Подновявам отношенията, които са били прекъснати, не може да продължава повече така, нека съхраним общото си богатство. И се захващаме да изгребваме, да разчистваме, да възстановяваме.

Резултатът не е тъй категоричен: по-добре, по-лошо или както преди. Така и няма да разберем. Дружбата не е зависима от клетви и уверения, нито пък от времето и пространството. Дружбата не предявява никакви изисквания, освен едно: искреност. Само едно, ала затова пък нелеко.

Мой приятел, обществено активна личност, емигрира и се заселва на Ривиерата. Наема там тристаен апартамент и плете рогозки, седнал на балкона. Неговата приятелка, доста по-млада, продължава да работи в Швеция, но няколко месеца в годината го посещава на удобния балкон. Приятелят ми замлъква, нашият диалог прави опити да се промъкне през гъсталака на това затишие, поддържането на общуването ни изисква немалко сили и време. Фразите му стават все по-загадъчни. За какъв дявол избяга на оня средиземноморски балкон? Та ти бавно и неусетно умираш, макар да не се забелязват трупни петна. Беседваме, спазвайки ритуала, долавям, че го гнети някаква грижа, която не желае да сподели с мен. Много благодаря, тук е наистина прекрасно. Вярно, палмите са покрити със сняг, но затова пък цъфтят магнолиите.

Не съм в състояние да му призная, че съм наясно относно онова, което го измъчва, не искам да го обиждам с упрек, че не е искрен в необходимата степен.

Двамата сме всъщност почти връстници — никак не е изключено именно тъй да започва и истинската старост. Лутаме се по изпълнени с тъма зали и лъкатушещи мръсни коридори, навлизайки все по-надълбоко в тях. Разговаряме по разбрицани местни телефони и безпомощно се спъваме в уговорки, трудно отличими една от друга.

Друг мой приятел, актьор, написа интересна радиопиеса и аз поисках разрешението му да я поставя. Подир няколко месеца го попитах дали не би искал да изиграе Призрака и Първия актьор в спектакъла, който подготвях по „Хамлет“. След мъчително колебание той ми отказа. Разгневен, заявих, че тогава няма да се занимавам с неговата радиопиеса. Истински разтърсен, той заяви, че не вижда връзката, тъй очевидна за мен самия. Посредством пространни разяснения ние, без да променим изходните си позиции, разнищихме възникналото недоразумение. Но в дружбата ни се появи пукнатина.

Мой близък, който се изявява с успех в обществено-политическата сфера, изпитва панически страх от всякаква форма на агресивност. Нарича се на шега besser wiser57 и не без основание. С удоволствие слушам неговите лекции, защото той има на какво да научи другите. Преди много години усърдно ми даваше съвети относно твърде разклатените ми позиции на световния кинопазар, ситуация, която обаче аз познавах по-добре от когото и да било. Седем пъти ми навираше своите напътствия, на осмия избухнах и го пратих по дяволите (при това с изрази, които надали имат нещо общо с изискания език). Нужно бе да мине доста време, преди нашето приятелство да се възстанови.

Трябва да заявя откровено, че самият аз не храня никакви илюзии относно собствения си талант да създавам и поддържам дружески отношения. Предан приятел съм, но подозрителен до крайност. Ако ми се стори, че спрямо мен е извършено предателство, аз, без да се замисля, правя същото; ако ми се стори, че някой е скъсал с мен, късам и аз — един не дотам ценен и съвсем бергмановски талант.

С близките от женски пол ми е по-лесно. С тях съм по-открит и това е взаимно, някак разбиращо се от само себе си (поне така си внушавам); липсват сурови изисквания (поне така си въобразявам); лоялността е непоклатима (поне така си мисля). Интуицията функционира безпрепятствено, чувствата не са помрачени от нищо, липсват съображения за надпревара и престиж. Възникналите конфликти получават разрешение на основата на установеното доверие, те не се инфектират. Заедно сме изтанцували всички възможни фигури: страст, нежност, въжделение, лекомислие, измяна, гняв, комедии, отвращение, любов, радост, раждания, гръмотевични бури, лунни пътеки, мебели, домакинство, ревност, широки легла, тесни легла, извънбрачни връзки, нарушаване на границите, вяра; ето и още: сълзи, еротика, катастрофи, триумфи, проблеми, оскърбления, схватки, страх, тъга, яйца, сперматозоиди, кръвотечения, взривове, бельо; и още: импотентност, разврат, ужас, близост до смъртта, черни нощи, безсънни нощи, бели нощи, музика, закуски, гърди, устни, снимки (обърни се към камерата, гледай в ръката ми вдясно от ръкописа), кожа, куче, ритуали, печена патица, бифтек от кит, развалени стриди, измама и хитрост, изнасилвания, красиви рокли, украшения, съприкосновения, целувки, рамене, бедра, чужди светлини, улици, градове, съперници, съблазнители, косми по гребена, дълги писма, обяснения, смях, старост, болести и мъки, очила, ръце, ръце, ръце, ръце; всичко, арията привършва: сенки, нежност, ще ти помогна, бреговата ивица, морето — и се въдворява тишина. Върху писалището тиктака златният часовник на баща ми, стар, с пукнато стъкло — показва дванадесет часа без седем минути.

Не, няма да пиша за приятелите си, това е невъзможно. Няма да пиша и за жена си, за Ингрид.

Преди няколко години създадох един не особено успешен сценарий за филм, озаглавен „Любов без любовници“, замислен като панорама на живота в Западна Германия и изпълнен с безсилен гняв на заточеника, по всяка вероятност недотам справедлив.

От този исполин, когото сполетя естествена смърт, изрязах къс месо и го превърнах в телевизионен филм под наслов „Из живота на марионетките“. Не се хареса на мнозина, но според мен и според малцина това е едно от най-сполучливите ми произведения.

В сценария, претърпял такава метаморфоза (филмът трябваше да продължава цели шест часа), се съдържа своеобразен контрапункт на хаоса и неизбистреността на основната му структура, а именно парафраза на историята на Овидий за Филемон и Бавкида. Нарочно поставих Приказката като недокоснат олтар в недрата на една разрушена църква.

Преоблечен, Бог броди по земята с намерението да види как живее неговото творение. В прохладна есенна вечер той пристига в запуснато стопанство в самия край на селище, разположено на брега на морето, където живеят двама старци — селянин и неговата жена. Те му поднасят вечеря и го приютяват за през нощта. На сутринта Бог продължава пътя си, но преди да си тръгне, иска от стопаните да му кажат едно свое желание… те поискали да не се разделят и в смъртта. Молбата им била изпълнена — Бог ги превърнал в огромно дърво, под което намирали подслон странниците.

Аз и моята съпруга сме си много близки. Единият мисли, другият го казва на глас или обратното. Не мога да намеря нужната формулировка на това наше родство.

Има обаче един неразрешим проблем: в някой прекрасен ден удар с коса ще ни раздели. Няма такъв добър Господ-Бог, който да ни превърне в дърво-подслон. Притежавам способността да си измислям всякакви житейски ситуации чрез съвместно задвижване на интуицията, фантазията и на съответните емоции, придаващи на картината колорит и глъбина, но със средство, чрез което да си представя момента на разлъката, не разполагам. Тъй като не мога или не желая да си измислям някакъв друг свят, свят оттатък граничната линия, перспективата става ужасяваща. От някой се превръща в никой. И този никой не ще носи дори спомена за тази близост.

В средата на юли баща ми пристигна във „Ворумс“, за да прекара своя отпуск. Настроението му беше лошо, не можеше да си намери място и обзет от безпокойство, извършваше дълги преходи пешком из гората, нощуваше в кошари и плевни.

Една неделя трябваше да произнесе проповед в църквицата на Амсберг. Утрото бе сякаш напоено с олово, слънцето и конските мухи хапеха немилостиво. Над планинските хребети на юг се издигаше тъмносиня стена от облаци.

Отдавна беше решено, че аз ще придружа татко. Сложиха ме върху предния багажник на велосипеда, на задния прикрепиха пакет с храна и чантата с пасторските одежди. Бях бос, по къси панталонки на сини райета и ризка от същия плат с обърната яка. Китката на едната ми ръка беше превързана: бях разчесал мястото, ухапано от комар, и то се поду. Баща ми носеше черни панталони със специални щипки за велосипеда, черни обувки с връзки, бяла риза, бяла шапка и леко лятно сако. Всичко това знам от снимката, която разглеждах неотдавна. На заден план се вижда Гертруд, млада приятелка на семейството. Тя е вперила влюбени очи в татко и лукаво се усмихва. Обожавах Гертруд — колко би било хубаво, ако тя идваше с нас. Весела, все засмяна, тя винаги повишаваше татковото настроение, двамата често пееха на два гласа. Баба пак е отзад, тръгнала към клозета в двора. Брат ми е седнал и вероятно приведен над омразно домашно по математика, сестра ни още спи, аз съм на седем години, скоро ще навърша осем. Снимката е направена от мама, която обичаше да фотографира.

И така, потеглихме — надолу по стръмния горски хълм, заобиколен от борове и мравуняци; наоколо ухаеше на смола и напечен от слънцето мъх. Боровинковите храсти предлагаха изобилие от плодове, още незрели. Минахме покрай изпраните чаршафи, които градинарят беше проснал да съхнат. Преди няколко седмици брат ми заедно със свои приятели от Мисионерския дом откраднали ягоди, размачкали ги и със сока нашарили чаршафите на госпожа Тьорнквист с неприлични фигури. Подозрението падна върху всички, но поради липса на улики нас ни пуснаха, а синовете на градинаря бяха напердашени, макар да нямаха нищо общо с цялата тази работа. Така и не можах да реша да издам ли брат си, или не, причини за отмъщение имах достатъчно. Веднъж, поклащайки пред мен един тлъст дъждовен червей, той ми предложи: изяж го и ще получиш пет йоре. Изядох го. Тогава брат ми каза: „Щом си такъв глупак, че ядеш дъждовни червеи, изобщо не заслужаваш да ти дам пет йоре.“

Аз впрочем бях твърде доверчив и все се хващах на разни въдици. На всичко отгоре заради полипи в носа устата ми бе все полуотворена. Така че и изглеждах възглупав.

Брат ми каза: „Вземи чадъра на баба, разтвори го, ще ти помогна. Скочи от горната тераса с него в ръка — ще видиш как ще литнеш.“ Спряха ме в последната минута, аз се разревах от яд не защото бях излъган, а защото ми забраняваха да литна с помощта на бабиния чадър.

Старата Лала казваше: „Ти, Ингмар, си роден в неделя и затова можеш да виждаш елфите. Но не забравяй, че трябва да държиш пред себе си две клонки на кръст.“ Не знам дали самата Лала вярваше в това, което говореше. Аз обаче бях убеден, че казва истината, и без никой да ме види, хукнах на улицата. Елфи така и не забелязах, но затова пък срещнах дребно сиво човече с лъскаво злобно лице. За ръката водеше момиченце, голямо колкото кутрето ми. Исках да го хвана, ала гномът и момиченцето успяха да избягат.

Когато живеехме на Вилагатан, в двора ни често влизаха улични музиканти, които изнасяха концерти. Веднъж пристигна цяло семейство. На влизане в трапезарията татко заяви: „Продадохме Ингмар на циганите. Добри пари ни дадоха.“ Аз се развиках от ужас. Всички се разсмяха, мама ме взе в скута си и като обгърна с ръце главата ми, започна леко да ме люлее. Всички се чудеха на моята доверчивост. „Толкова е лесно да бъде излъган, не притежава никакво чувство за хумор.“

Бяхме стигнали до възвишението при пощата, трябваше да сляза от велосипеда и да вървя редом с него. Бях бос и затова пристъпвах по канавката, обрасла с мека и утъпкана трева. Поздравихме се с пощальона, тръгнал към гарата, за да посрещне влака за Крюлбу. Чувалчето с пощата беше натоварил на количка. На стълбата седеше Ласе, длъгнест хлапак с провиснали ръце. Като ни видя той завъртя глава и измуча. Кимнах му сдържано. Неотдавна Ласе ме беше научил на следната песенчица: „Петле и кокошчица прескачали връвчица. Рипало, рипало петлето, кацнало връз кокошчицата.“ Смисълът й не разбирах, но ми беше ясно, че не е псалм.

Когато прехвърлихме възвишението, аз отново седнах на багажника. Татко ми нареди да си вдигна краката. Преди година десният ми крак се бе закачил за спиците на велосипеда на чичо Ернст и няколко по-дребни костици на стъпалото бяха счупени. Увеличихме скоростта и скоро се понесохме покрай фермата на Берглунд, откъдето ние, децата, вземахме мляко и събирахме нападали ябълки. Доли пролая хрипливо, завързана на стоманена тел между два бора. Зад фермата се намираха един дом с призраци и Мисионерският дом, обитаван от многото деца на семейство Фрюкхолм, чиито родители разпространяваха словото божие сред пустините на Африка. Мисионерският дом бе изпълнен с атмосферата на весело и обичливо християнство, лишено от догми и принуда. Децата ходеха неумити и боси. Хранеха се стоешком, когато огладнееха. А Бенгт Фрюкхолм притежаваше вълшебен театър, който си бе направил сам по указанията на семейното списание „Алерш“ Децата обаче избягваха да пеят своята любима песничка между стените на Мисионерския дом:

Сега се носехме с доста висока скорост по дългия полегат склон на Сулбака, пътят се виеше покрай реката, слънцето напичаше, колелата на велосипеда подсвиркваха и поскърцваха, водната шир блестеше. Над планинската верига все така бе надвиснала стена от облаци. Татко тихичко си напяваше. Отдалеч екна сирената на сутрешния влак. С тъга си помислих за своето собствено влакче: ако си бях у дома, сега щях да монтирам релсите му на пътеката, отвеждаща към зимника. Пътуването с баща ми винаги беше рисковано начинание. Никога не беше известно как ще завърши. Понякога хубавото му настроение продължаваше целия ден, понякога демони застигаха пастора и той започваше да си цеди думите, ставаше затворен и раздразнителен.

Край пристана на сала вече чакаха каруци с богомолци, старец с мръсна крава и няколко хлапета, които щяха да се къпят в Юпшери и да ловят там костури.

През реката са прехвърлени стоманени въжа, по тях има железни халки и ръждиви подвижни колела, с които е съединен салът, управляван ръчно. С тежки прътове от просмолено дърво се закачат въжата и така плоскодънният съд биваше преместван назад и напред по тъмната тътнеща река. В борда му глухо се удряха дървени трупи, пускани по течението й.

Татко веднага влезе в разговор с жените в една от каруците. Аз се разположих на дъсчения под край носа и спуснах краката си във водата, леденостудена дори сега, в разгара на лятото; кафява и съскаща, тя обливаше ходилата и прасците ми.

От ранно детство реката присъства в моите сънища, неизменно тъмна и развълнувана, както е при моста в Гродан, гредите излъчват мирис на кора и смола, бавно се въртят в неудържимия поток; от глъбината застрашително се подават остри камънаци, които тъмнеят и през огледалната прозирност на водата. Силно изрязаното речно русло между стръмните брегове, където са намерили опора анемични брези и елхи, водата, на моменти просвяткваща под слънчевите лъчи, за да угасне мигом след това и да стане още по-черна, непрекъснатото движение към завоя, глухият тътен. Понякога отивахме да се къпем в тази река — по пътеката, сякаш хукнала отвесно от склона близо до „Ворумс“, за да пресече ливадата на Берглундови, железопътния насип и селището, а оттам и да се спусне от хълма, който от нашата страна бе твърде нисък. В подножието му бе привързан сал от греди, от който можехме да се гмуркаме. Веднъж попаднах под сала, без да мога да изплувам. Не се изплаших ни най-малко, отворих очи и видях поклащащите се водни растения, въздушните мехурчета, които изпускаха, слънчевата илюминация, озарила кафявото пространство, малките змиорки, стрелкащи се между камъните, заседнали в дънната тиня. Не помръдвах, бавно губейки свяст. После не помня друго, освен това, че лежах на сала, повръщайки вода и слуз, а наоколо, всички възбудени, говорят неспокойно, в надпревара.

Сега седях в самия край на ферибота и разхлаждах стъпалата си, пламнали от жегата, и глезените, изпохапани от комари. Внезапно някой ме хвана за рамото и ме блъсна назад, последва силна плесница. Баща ми, разярен: „Нали знаеш, че съм забранил да седиш така? Не ти ли минава през ум, че водата може да те издърпа?“ Последва нова плесница. Не заплаках — само не и тук, пред толкова чужди хора. Не плачех, но изгарях от омраза: простак с простак, все ме бие, ще го убия, никога няма да му го простя, ще се върнем у дома и ще измисля за него най-мъчителната смърт, той ще ме моли да се смиля над него, ще го слушам как вие от ужас…

Дървените трупи се удряха в сала, водата шуртеше, аз се поотместих, но всъщност привидно. Татко помагаше на човека, който придвижваше сала и усърдно размахваше тежкия дървен прът. Виждах, че и той е ядосан.

Пристигнахме, водата заля дъсчената обшивка, каруците се измъкнаха на брега, мостикът се поклащаше. Татко си взе „довиждане“ — никога не му беше трудно да общува с хората. Хлапетата, които отиваха да ловят костури, грабнаха въдиците си със злоради усмивки. Грохналият старец с мръсната крава се помъкна нагоре по хълма.

„Е, хайде да вървим, глупчо!“ — топло продума баща ми. Без да помръдна от мястото си, аз нарочно извърнах глава — дружелюбният му тон ме подмамваше да заплача. Той се приближи до мен и ме тупна лекичко по гърба. „Нали разбираш, изплаших се, та така можеш да се удавиш и никой не би забелязал това.“ Тупна ме пак, взе велосипеда и го подкара по мокрите дъски. На сала вече се качваха нови пътници.

Татко протегна ръка, малката ми длан потъна в неговата. Гневът ми сякаш изтече от мен. Ясно, изплашил се заради мен. Когато човек се бои, той се и сърди, по това две мнения няма. Сега се е успокоил, разбрал е, че е постъпил прекалено строго, и се разкайва.

От пристана започваше стръмнина и аз му помогнах да бута велосипеда по почти отвесния склон. В лицата ни халоса силна жега, вятърът вдигаше вихрушка от ситен пясък и не носеше прохлада. Черните панталони на баща ми и обувките му се покриха с прах.

Стигнахме до църквата, когато камбаната удари десет часа. На сенчестото гробище жени, облечени в черно, поливаха цветята по гробовете. Миришеше на прясно окосена трева и смола. Под каменния свод се усети някаква прохлада. Клисарят, който бе бил камбаната, съпроводи татко до сакристията. В шкафа там имаше леген и кана, той се уми, съблечен до кръста, облече чиста риза, сложи си чиста якичка и пасторски сюртук. След това седна край масата и на къс хартия написа номерата на псалмите. Отидох с клисаря да му помогна да окачи съответните цифри. Изпълнявахме тази важна работа, без да продумаме: една неточна цифра, и катастрофата би била неминуема.

Знаех: сега татко трябва да остане сам. Затова се отправих към гробището и захванах да чета надписите по надгробните камъни, особено по тези на покойни деца. Над тъмните корони на ясените надвисна белият небесен свод. Неподвижен нажежен въздух. Стършели. Комари. Мучи крава. Очите се слепват. Я да подремна. Потъвам в сън.

По време на подготовката на „Причестяване“ аз — в края на зимата — се отправих да огледам църквите в Упланд. В повечето случаи вземах ключа от местния клисар и оставах известно време вътре в храма, наблюдавайки как блуждае светлината и обмисляйки как да оформя края на моя филм. Всичко около него беше написано и запланувано, освен завършека.

В една неделна утрин аз се обадих на баща ми и го попитах не би ли искал да ме придружи. Мама беше в болницата след своя първи инфаркт и той живееше в пълно усамотение. Ръцете и краката му вече съвсем не го слушаха, той се придвижваше с помощта на бастун и носеше ортопедични обувки, но благодарение на своята воля и самодисциплина продължаваше да изпълнява задълженията си в енорията около Двореца. Беше на седемдесет и пет години.

Мъглив ден в края на зимата, снегът излъчва светлина. Пристигнахме без закъснение в малката църква северно от Упсала. Там на тесните пейки вече седяха четирима богомолци. В преддверието си шепнеха свещеникът иконом и пазачът. Край органа се суетеше органистката. Когато звънът на камбаните замря над равнината, пасторът още не се бе появил. На небето и на земята се възцари тишина. Баща ми нетърпеливо се размърда и нещо измърмори. След някое и друго време откъм хлъзгавия хълм се чу шум на мотор, хлопна се вратичка на кола и по алеята към църквата, тежко запъхтян, забърза пасторът. Като стигна до олтара, той се обърна и огледа присъстващите със зачервени очи. Беше мършав, дългокос, грижливо поддържаната брада едва прикриваше безволевата брадичка. Закашля се, размахвайки ръце досущ като скиор, на тила му се виеха къдрици, челото му почервеня от прилив на кръв. „Аз съм болен. Имам температура около тридесет и осем градуса. Простуда — продума свещеникът, търсейки съчувствие в нашите погледи. — Обадих се на настоятеля и той ми разреши да посъкратя богослужението. Затова ще минем без запрестолна служба и причестяване. Ще изпеем един псалм, аз ще си прочета проповедта, доколкото мога, после ще изпеем още един псалм и с това ще завършим. Отивам в сакристията да се преоблека.“ Той се поклони и замря в нерешителност, сякаш очакваше аплодисменти или поне знак, че го разбират и му съчувстват. Като не забеляза каквато и да било реакция, свещеникът изчезна зад една тежка врата.

Възмутен, баща ми започна да се надига от пейката. „Длъжен съм да поговоря с този тип. Пусни ме!“ Добра се до пътеката между пейките и с накуцване се отправи към сакристията, където се състоя кратък, но сърдит разговор.

Малко след това оттам излезе свещеникът иконом и със смутена усмивка провъзгласи, че ще има пълно богослужение. Пасторът ще бъде подпомогнат от свой стар колега.

Органистката и малобройните богомолци подхванаха първия псалм. В края на втория куплет тържествено се появи баща ми — в бяла богослужебна одежда и с бастун. Когато гласовете замлъкнаха, той се обърна към нас и със спокойния си, лишен от напрежение тембър, произнесе: „Свят, свят е господ Саваот! Цялата земя прелива от неговата слава!“

Що се отнася до мен, аз получих идея за заключителната сцена на „Причестяване“ и правилото, което винаги бях следвал и щях да следвам до края на живота си: „Длъжен си, независимо от всичко, да извършваш своето богослужение.“ Това е важно за паството и още по-важно е за теб самия. Доколко има значение за Бога, ще стане ясно по-късно. Но ако няма друг бог, освен твоята надежда, значи е важно и за Бога.

Добре си подремнах на пейката под дървото. Камбаните провъзгласиха, че службата започва, и аз, пристъпвайки едва чуто с боси крака, се вмъкнах в църквата. Жената на пастора ме хвана за ръка и силом ме постави до нея близо до катедрата. Бих предпочел да съм край органа, някак зад кулисите, но госпожата беше в напреднала бременност и нямаше шанс да се промъкна край нея. Веднага ми се прииска да отида в клозета, ясно бе, че предстои продължително мъчение. (Богослуженията и слабите представления изглеждат най-дълги. Ако ви се струва, че вашият живот минава скоротечно, идете на църква или на театър. И времето ще спре, ще придобиете усещането, че часовникът ви се е повредил, оправдавайки констатацията на Стриндберг в „Буря“: „Животът е кратък, но може да се окаже и дълъг, докато минава.“)

Както всички богомолци във всички епохи, аз потънах в съзерцание на олтарната живопис, на олтарните атрибути, на разпятието, витражите, фреските. Там бяха Иисус и разбойниците, окървавени, сгърчени, Мария, сведена над Йоан („Виж сина свой, виж майката своя“), Мария Магдалена, грешницата (кой ли я е чукал за последно?). Рицарят играе на шах със Смъртта. Смъртта сече Дървото на живота, един нещастник е останал на върха му и ужасен, кърши ръце. Смъртта води танцуващата процесия към Царството на мрака, държи косата си като знаме, хорицата танцуват, следвайки я в дълга колона, един шут се плъзга по въже. Дяволи кладат огън под големи котли, грешниците се хвърлят в тях с главата надолу, Адам и Ева виждат голотата си. От забраненото дърво се взира Божието око. Някои църкви приличат на аквариуми, няма незапълнено място, обитават ги и се размножават хора, светци, пророци, ангели, дяволи и демони; и тук, и там те преминават през стени и сводове. Действителността и въображението са се сплели в здраво кълбо — виж какво си направил, грешнико, виж какво те чака зад ъгъла, виж сянката, която те дебне отзад!

Известно време преподавах в театралната школа в Малмьо. Предстоеше ни годишна продукция, а се чудехме какво да представим. И като си спомних за църковните изображения от моето детство, аз за няколко вечери написах кратка пиеса, озаглавена „Картина върху дърво“, в която имаше роля за всеки студент. На най-личния, но за жалост най-малко надарения студент, който се готвеше за поприще в оперетата, дадоха ролята на рицаря — сарацините му отрязват езика и той остава ням.

„Картина върху дърво“ в крайна сметка стана „Седмият печат“ — неравен, но скъп за сърцето ми филм, заснет в най-примитивни условия, ала с огромно жизнелюбие и желание. В нощната гора, където екзекутират Вещицата, зад дърветата, могат да се видят прозорците на жилищните комплекси на Росунда. Процесията на флагелантите58 премина през участък, разчистван за строеж на нова лаборатория. Епизодът с танца на Смъртта под надвиснали тъмни облаци беше заснет в шеметен темп едва след като повечето от актьорите се бяха разотишли. Техници, електричари, един гримьор и двама курортисти, които изобщо не разбираха какво става, бяха облечени в костюми на осъдени на смърт, монтирана бе набързо „няма“ камера и кадърът се засне, преди облаците да се разпръснат.

Не смеех да поспя, докато баща ми държи своята проповед. Той виждаше всичко. Един път приятел на нашето семейство задряма по време на коледна утринна служба в параклиса „Софияхемет“. Татко прекъсна проповедта си и спокойно се обърна към него: „А сега се събуди, Ейнар. Ще чуеш нещо, което те интересува.“ И заговори за това, че последните ще бъдат първи. Чичо Ейнар, ерген, който свиреше на цигулка, беше втори архивар в Министерството на външните работи и мечтаеше да стане първи.

След богослужението пасторът ни покани у дома си на кафе. Там беше и неговият син Оскар, дебеличко момченце на моите години, с коси като от слама. Получихме сок и кифлички. Оскар предизвикваше отвращение: главата му, заради екзема, беше омотана с мръсни бинтове, по които бяха избили розови петна, той непрестанно се дръгнеше и излъчваше мирис на карбол. Изпратиха ни в детската стая, която Оскар бе превърнал в църква — с олтар, свещници, разпятие и разноцветна хартия, залепена по стъклата на прозорците. В единия й ъгъл бе поставен малък орган. По стените бяха закачени картини с библейски мотиви. Миризмата на карбол и мъртви мухи потискаше. Оскар ме попита дали не бих искал да изслушам проповед, или да си поиграем на погребение — в гардероба му имало малък детски ковчег. Казах му, че не вярвам в Бога. Оскар се почеса по главата и заяви, че съществуването на Бог е доказано научно: най-великият учен в света, руснак, по фамилия Айнщайн, съгледал божия образ в глъбините на своите математически формули. Казах, че ми е омръзнало от такива дрънканици. Започна свада. Оскар, който беше по-силен от мен, ми изви ръката и настоя да призная, че Бог има. Болеше ме и бях уплашен, но предпочетох да не викам за помощ. Той сигурно е луд. А желанията на идиотите трябва да се изпълняват, иначе всичко би могло да се случи. И аз бързо-бързо му признах, че вярвам в съществуването на Бог.

След това мое отстъпление ние мрачно се настанихме в различни ъгли на стаята. Дойде време за „довиждане“ и обратен път. Татко прибра пасторските одежди и якичката в чантата, бутна шапката си на тила и ми позволи да се настаня на предния багажник. Пасторът и жена му ни уговаряха да изчакаме да премине бурята — пламтящото слънце бе вече затулено от тежък облак. В душната жега се усещаше предстоящ дъжд. Татко благодари с усмивка — ще успеем. Пък и малко влага няма да попречи. Жената на настоятеля ме притисна към пищната си гръд, от нея миришеше на пот, със своя изхвръкнал и издут до пръсване корем тя едва не ме събори от велосипеда. Съпругът й ни стисна ръцете, докато говореше, от дебелите му устни хвърчеше слюнка. Оскар никакъв не се виждаше.

Най-сетне потеглихме. Татко мълчеше, ала чувствах, че изпитва облекчение. Като си напяваше мелодията на някакъв летен псалм, той въртеше педалите, развивайки доста добра скорост.

При разклона на Юпшери татко предложи да се топнем. Идеята ми хареса и свърнахме по пътеката през пустош, над която се стелеше тежък кисловат мирис на папрат и изсъхнала тръстика.

Езерото беше кръгло и се считаше за бездънно. Пътеката завършваше с тънка песъчлива ивица, която стръмно чезнеше в тъмните глъбини на водата. Съблякохме се. Татко се хвърли във водата и поплува, сумтейки, на гръб; аз предпазливо загребах няколко пъти с ръце и потънах с глава под водата — там нямаше нито дъно, нито водорасли, нищо.

Сетне поседяхме на брега, за да изсъхнем в душния зной, наоколо бръмчаха конски мухи. Татко имаше изправени плещи, висок гръден кош, силни и дълги крака, гениталии с внушителен размер, почти лишени от окосменост. Ръцете му бяха като че без мускули, с много кафяви петна по бялата кожа. Седях между краката му, подобно на Христос, увиснал на кръста между коленете на Бога, както го помня от едно старинно олтарно изображение. Съзрял на брега неизвестно нему тъмнолилаво цвете, татко го откъсна и се зае да разгадава как е попаднало тук, как се казва. За цветя и птици той знаеше едва ли не всичко.

Глад не изпитвахме, защото угощението в дома на пастора беше обилно, но все пак похапнахме и от сандвичите, които ни бяха приготвили у дома, като си разделихме по равно бутилка лимонада.

Наоколо притъмня. Сандвичите ни атакуваха с пикиран полет оси. Внезапно по гланцираната повърхност на водата се заредиха безчет кръгове, които почти мигом изчезваха.

Решихме да тръгнем веднага.

Когато татко овдовя, аз често го навестявах и двамата с него водехме дружески разговори. Веднъж бях седнал при неговата икономка, с която обсъждах практически въпроси. Внезапно откъм коридора дочухме бавните му тътрещи се крачки, на вратата се почука и той влезе в стаята, присвивайки очи от силната светлина — сигурно току-що се беше събудил. С учудване се вгледа в нас и попита: „А Карин още ли не се е върнала?“ Но тутакси разбра каква двойна и болезнена грешка бе направил, смутено се усмихна — от смъртта на майка ми бяха изминали четири години, а той се бе изложил, питайки за нея. Преди да успеем да кажем нещо, той предупредително ни възпря с бастуна и се отдалечи в стаята си.

Запис в работния дневник от 22 април 1970 г. Татко умира. В неделя го посетих в „Софияхемет“. Спеше, похърквайки. Едит, която седи при него и денем, и нощем, го събуди и излезе от стаята. Лицето му е лице на умиращ, но очите му са ясни, учудващо изразителни. Нещо прошепна, ала не беше възможно да се разбере какво. Вероятно разсъдъкът му е леко помрачен. Любопитно е да се наблюдава как се променя изразът на очите му: изискващ, молещ, нетърпелив, боязлив, търсещ контакт. Когато се наканих да си тръгна, той внезапно ме хвана за ръката и нещо замърмори. Сякаш нещо рецитираше. Почти веднага се досетих, че ме благославя. Умиращият баща зове Бог да благослови сина му. Всичко стана бързо и неочаквано.

25 април 1970. Моят баща е още жив. Казано по-точно, в безсъзнание е, сърцето му обаче е силно, работи. На Едит й се струва, че постига контакт с него, когато го държи за ръката. Тя му говори, а той й отвръща — с ръката си. Необяснимо, но трогателно. Та нали са връстници и близки приятели.

29 април 1970. Татко почина. Издъхна в неделя, в четири и двадесет следобед, смъртта му не беше мъчителна. Трудно ми е да анализирам какво изпитах, като видях лицето му. То беше станало съвсем неузнаваемо. Напомняше най-вече лицата на мъртъвците от концлагерите. Това бе ликът на Смъртта. Мисля за него от едно отчаяно дълго разстояние, ала с обич. Не са наред нещата около Бергман, независимо от приветливата светлина над морето. Обзема ме копнеж по това, някой най-сетне да ме докосне, да получа прошка. Да, лоша работа. Не че се чувствам зле, тъкмо обратното, ала душата…

Когато излязохме от брезовата горичка и поехме по равнината с необозримата шир от орните полета, видяхме над планината да просвяткват мълнии. Тежки дъждовни капки започнаха да се ронят в прахоляка на пътя и дълбаеха в него бразди, рисуваха фигури. Казах: „Така бихме могли да обходим Земята, ти и аз.“ Татко се засмя и ми даде шапката си — да му я пазя. Хубаво ни беше на двамата. Край запустялото село започваше възвишение и тъкмо там ни свари буря с градушка. Само за някаква минута задуха силен вятър, мълниите една подир друга пореха тъмата, гръмотевиците се сливаха в непрестанен грохот. Тежките дъждовни капки се слепваха в ледени късчета. Побягнахме към изоставена постройка наблизо, която се оказа навес за каруци — там дори имаше няколко изоставени возила. Отгоре навесът беше протекъл, но ние намерихме заслон там, където някога е имало нещо като плевня.

Настанихме се на огромна греда и вперихме очи в отворената врата. На склона на хълма се издигаше могъща бреза. Два пъти я улучваше мълния, листата й се извиваха, сякаш дървото се гърчеше в страдания, земята се разтърсваше от тътен. Притиснах се към коленете на татко. От панталоните му се носеше дъх на влага, лицето му беше мокро. Той се изтри с ръкав, направих и аз същото. „Страх ли те е?“, попита. „Не, никак“, отговорих, макар мислено да предположих, че е настъпил денят на Страшния съд, оповестен от ангели с тръби и от звездата, паднала в морето, на име Пелин. Вярно, бях отричал съществуването на Господ, но не ми се вярваше, че заради това ще бъда наказан свише, убеден бях, че баща ми, който в този ден несъмнено щеше да бъде сред праведниците, ще направи опит да ме укрие.

Вятърът се усили още повече, стана студен, затраках със зъби. Татко си свали сакото и ме загърна с него; дрехата беше влажна, но стоплена от тялото му. Сегиз-тогиз пейзажът наоколо изчезваше съвсем в пелената на пороя. Градушката спря, но земята беше обсипана с кръгли ледени топчета. Пред навеса се образува истинско езеро и водата рукна към каменната му основа. Сивкавата, блуждаеща светлина навеждаше мисълта за здрача, който настъпва без залез-слънце. Ехтежът на мълниите, все така непрестанен, позаглъхна, дочуваше се отдалеч и затова не будеше такъв ужас. Плътната стена от дъжд се разцепи на отделни, макар и обилни струи.

Трябваше да се махаме оттам. И бездруго отсъствахме прекалено дълго от дома, пропуснахме май и вечерята. На места пътят беше облян от буйни ручеи, трудно беше да се кара велосипед. Внезапно велосипедът се подхлъзна, аз успях да спусна крака и да скоча на полянката, татко остана на пътя.

Когато станах, видях, че той лежи неподвижно, единият му крак е под велосипеда, главата му е обронена на гърдите: мъртъв!

В следващия миг той се обърна, попита дали не съм се ударил и избухна в смях, весел и добродушен. Стана, изправи велосипеда. На бузата му аленееше драскотина. От нея течеше кръв, но раната не бе дълбока. Двамата бяхме мокри до мозъка на костите, омазани в кал и глина. А дъждът не преставаше. Тръгнахме един до друг и татко от време на време се смееше, изпитвайки сякаш облекчение.

Недалеч от пристана на сала се ширеше голямо имение. Татко почука на вратата на къщата и помоли за разрешение да се обадим по телефона. Домакинът, стар човек, обясни, че бурята е повредила линията. Домакинята, възрастна жена, ни почерпи с кафе. Тя ме накара да се разсъблека и с твърда кърпа разтърка цялото ми тяло. После донесе сухи панталони, долна ризка от грубо платно, нощница, плетена жилетка и дебели вълнени чорапи. Отпървом аз категорично отказвах да се обличам в тези бебешки парцали, но след строго смъмряне от страна на баща ми, бях принуден да се подчиня. Той пък взе от стареца панталони, облече си пасторския сюртук, а отгоре намъкна стара кожена дреха без ръкави. Старецът запрегна открит кабриолет. Във „Ворумс“ се прибрахме по мръкнало.

Ама само как се смяха там на нашите одежди!

Същата вечер брат ми с двама свои приятели, негови връстници от Мисионерския дом, излетели от прозорец на вълшебно килимче и се понесли над далечните гори. Заговорниците спяха на дюшеци, които бяха домъкнали в една тясна стая в непосредствено съседство с детската. На мен най-строго ми бе заповядано да не мърдам от кревата и да не кажа дори „гък“.

За някакво мое участие в този полет не можех и да мечтая, бях прекалено малък. Пък и не се знаеше дали килимчето щеше да издържи повече от трима въздухоплаватели. През полуоткрехнатата врата слушах как хлапаците си шепнат и сподавено се кикотят. Надалеч отекваше гръм, по покрива трополеше дъжд. От време на време стаята се озаряваше от беззвучна поредица ярки светкавици.

И ето, аз отчетливо чувам как в другата стаичка се отваря прозорецът. Вълшебното килимче е преметнато на верандата, въздухоплавателите излизат. От неудържимия порив на вятъра изстенаха стените, дъждът рукна по-силно. Вече не можех да се владея и се втурнах натам. Нямаше никой, нямаше го и килимчето, прозорецът беше отворен към нощта, пердето му се развяваше от вятъра. При ново проблясване на светкавица видях брат ми да лети над края на гората върху домашнотъкана черга на червени квадрати заедно с Бенгт и Стен Фрюкхолм.

На другата сутрин тримата бяха уморени и мълчаливи. Опитах се да заговоря за полета, когато се събрахме на закуска, ала страшният поглед на брат ми ме накара да затворя уста.

В една декемврийска неделя слушах „Коледна оратория“ на Бах в църквата „Хедвиг Елеонора“. През цялата сутрин бе валял сняг — тихо, безветрено. А после се показа и слънцето.

Бях седнал в лявата част под самия свод. Златистото сияние на слънцето се отразяваше в прозорците на пасторския дом, разположен срещу църквата, и рисуваше орнаменти по вътрешната страна на свода. Струящата през купола светлина разряза въздуха с остри клинове. Стъклописът встрани от олтара припламна за миг и угасна тутакси — беззвучен взрив на забулено червено, синьо и златистокафяво. Хоралът се носеше плавно из полутъмното помещение, изпълвайки го с утеха: набожността на Бах приглушава мъките на нашето безверие. Неспокойната, треперлива дантела на стената от светлина се измества нагоре, свива се, бледнее, изчезва. Ре-мажорните тромпети възторжено приветстват Спасителя. Мек сивосинкав полумрак внезапно изпълва църквата с покой, с вечен покой.

Захладня, уличните лампи още не са запалени, снегът поскърцва под краката, от устата се кълби пара. Силен мраз е сковал всичко преди Коледа. Каква ли ще бъде зимата? Сигурно тежка. В пространството на съзнанието хоралите на Бах още се реят като пъстри тънки була, прелитат напред и назад над прагове, през отворени врати, радост.

В някакъв краткотраен изблик на дързост аз пресичам замрялата в неделя улица Стургатан и влизам в пасторския дом, където мирише на перилни препарати и на святост — досущ както преди петдесет години!

Голямата квартира тъне в тишина, изглежда изоставена, по тавана на гостната играят отблясъци от светлината, излъчвана от снега, в стаята на мама е запалена нощната лампа, трапезарията тъне в мрак. Някой минава с бързи крачки по коридора, мярва се издадената напред горна част на тялото му. Дочувам женски гласове, приглушени от разстоянието, води се спокоен разговор, лъжички подрънкват о порцелан — в кухнята пият кафе.

Свалям палтото и ботинките си, придвижвам се на пръсти по скриптящия, намазан с восък, под на трапезарията. Мама седи край писалището, очилата са се плъзнали на носа й, косите, още неуспели да се прошарят, са леко разрошени. Свела глава над своя дневник, тя нанася нещо в него с тънка писалка. Почеркът й е равен, стремителен, буквичките — микроскопични. Лявата ръка е отпусната върху писалището: къси силни пръсти, опакото й е изпъстрено с набъбнали сини вени, проблясват масивните венчални пръстени и този с брилянти между тях. Ноктите са изрязани докрай, кожичките — непочистени.

Тя бързо извръща глава и ме съзира (толкова съм копнял за този момент, откак мама умря, все копнея за него). Усмихва се суховато, захлопва тетрадката и сваля очилата си. Целувам я със синовна обич по челото и по кафявото петънце до лявото око.

— Знам, че ти попречих, че наруших твоите свещени минути, знам. Преди вечеря татко си почива, а ти четеш или пишеш нещо в своя дневник. Току-що бях в църквата, слушах „Коледна оратория“ на Бах, тъй красива музика, тъй красива светлина, та през цялото време си мислех: все пак ще опитам, този път непременно ще стане.

Мама се усмихва иронично, както ми се струва, долавям мислите й: „Често, твърде често минаваше по Стургатан, отивайки към театъра. Но тогава рядко или почти никак не ти хрумваше да се отбиеш у нас.“ Да, наистина не ми хрумваше, та нали съм си Бергман — да не попреча, да не се натрапя, пък и отново ще стане дума за децата, не мога да говоря за тях, не ги виждам. И пак ще се подхване игра на чувства: защо не направиш това заради мен. Не ми се сърди, мамо! Нека не изясняваме тези отношения, няма смисъл. Позволи ми да поседя на стария стол само няколко минути, без дори да разговаряме. Дори ако желаеш, продължавай да пишеш в своя дневник… Пералнята. Нали щях да ти купувам пералня, дявол го взел! Мама има нужда от пералня, сещах се от време на време и, разбира се, нищо не направих.

Мама става и с бързи крачки (все така чевръсто) се отправя към трапезарията, изчезва в мрака, за някакъв миг чувам как нещо оправя в гостната, пали лампата на кръглата масичка, връща се, ляга на леглото с тъмночервена кувертюра и се загръща със сиво-син вълнен шал.

— Все съм уморена — казва, сякаш се извинява.

— Искам да те питам, мамо, за нещо важно. Преди две-три години, май беше през лятото на 1980-а, аз седях в кресло в кабинета си във Форьо, валеше дъжд, онзи тих летен дъжд, нали знаеш, който те зарежда за цял ден, днес такова нещо няма. И внезапно усетих, че си до мен, мамо, че мога да докосна ръката ти. Не бях заспал, в това съм абсолютно сигурен, и не ставаше дума за някакво свръхестествено явление. Просто знаех, че ти се намираш в стаята, но дали не си го бях въобразил? Така и не мога да отсъдя, затова реших да попитам теб!

Мама, която до този момент внимателно се взираше в мен, сега извръща глава, взема една възглавничка на зелени квадратчета и се подпира на нея.

— Това сигурно не съм била аз — казва тя спокойно, — все още изпитвам ужасна умора. Сигурен ли си, че не е бил някой друг?

Отрицателно кимам; униние, усещане, че съм навлязъл в забранена зона.

— Ние станахме приятели, нали, нима не сме приятели? Предишните роли — на майка и син — принадлежат на миналото и ние с теб станахме приятели. Разговаряхме искрено, с доверие. Нали така? Започнах да разбирам твоя живот, мамо, но дали съм се приближил поне на йота до истинската представа за него? Или това наше приятелство е било чиста илюзия? Не, не мисли, моля те, че разумът ми се е затъмнил от самобичуване. Не е така. Но приятелството… Дали пък ролите не са останали непроменени, за разлика от репликите? Играта се водеше според поставяните от мен условия. А любовта? Знам, че в нашето семейство такава терминология не се използва. В църквата татко говореше за любовта на Господа. А тук, у дома? Как беше тук, с нас? Как ние преодолявахме раздвоеността на душата, как се справяхме с потисканата омраза?

— Поговори с някой друг за това. Аз съм прекалено уморена.

— С кого? Не мога да разговарям дори със себе си. Ти си уморена, това е ясно, пък и аз понякога чувствам как умората парализира нервите и вътрешностите ми. Мамо, ти обикновено казваше: „Иди, занимавай се с нещо, извади новите си играчки. Не, не бива, не обичам нежности, все гледаш да се галиш, държиш се като момиче.“ Веднъж бе казала, че баба била сурова спрямо тебе. Цялата си любов отдала на по-малкия, на този, който впоследствие умрял. А ти, на кого отдаде ти своята любов?

Майка ми се обръща с лице към светлината на нощната лампа и аз виждам тъмния й поглед, поглед, който не е възможно нито да се изкупи, нито да се понесе.

— Знам — отронва тя бързо, потръпвайки, без да съумее да се овладее. — Цветята цъфтяха, увивните растения се покатерваха все по нагоре, филизите зеленееха. Цветята цъфтяха, а ние? Защо всичко беше така лошо? Заради бергмановската вдървеност? Или имаше друга причина?

— Помня, брат ми веднъж направи беля. Ти, мамо, излезе от ей тази стая, мина в гостната, където се намирахме, и се олюля наляво. Тогава помислих: тя играе, тя преиграва, това не ми изглеждаше толкова убедително. Нима вместо лица са ни дали маски, вместо чувства — история, срам и вина вместо нежност и опрощение?

Мама вдигна ръка към косата си, погледът й тъмнееше, неподвижен, мисля дори, че не мигаше.

— Защо брат ми стана инвалид, защо сестра ми бе смазана до степента на вик, защо растях толкова години с възпалена, незарастваща рана в душата? Не искам да меря каква част от вината носи всеки, не съм специалист по това. Искам само да разбера защо така жестоко страдахме зад паянтовата фасада на социалния престиж. Защо се оказаха осакатени моите брат и сестра? Въпреки грижите, полагани за тях, въпреки подкрепата, доверието? Защо аз толкова дълго не бях способен на нормални човешки взаимоотношения?

Майка ми сяда, отмества очи и въздъхва дълбоко — на левия й показалец забелязвам ивицата на лейкопласт. Върху нощното шкафче прилежно тиктака златният часовник. Тя преглътва няколко пъти.

— Имам богат запас от обяснения — за всяко чувство, за всяко движение, за всяко физическо неразположение, защото употребявам такива думи. Хората кимат разбиращо с глави: така и трябва да бъде! А аз безпомощно пропадам в бездната на живота. Колко високопарно звучи: пропадам в бездната на живота. Но бездната е реалност, освен това е бездънна, та човек не се удря смъртоносно в каменисти ръбове или във водната повърхност. Мамо (викам мама, както винаги съм я викал), когато нощем изгарях от температура, когато се връщах от училище, когато тичах в мрака през парка на болницата, преследван от привидения, когато протягах ръка, за да те докосна в онзи дъждовен ден във Форьо. Не знам, нищо не знам. Какво става с нас? Няма да се справим с това. Да, вярно, имам високо кръвно, то ми е награда за времето на унижения и обиди. Бузите ми пламтят, чувам нечий вой, вероятно своя собствен.

Трябва да се взема в ръце, да се успокоя. Нашата среща не се оказа такава, каквато си я представях: уж с лека тъга щяхме да водим тих разговор за загадките. Ти, мамо, щеше да слушаш и обясняваш. Всичко би било преизпълнено с чистота и съвършенство, като Бахов хорал. Защо никога не се обръщахме към майка си и баща си на „ти“? Защо ни караха да им говорим на „ви“ — граматическа нелепост, която ни държеше на разстояние едни от други?

В сейфа намерихме твоите дневници, мамо. След смъртта ти татко седеше дни наред с лупа, опитвайки се да разбере микроскопичните, отчасти зашифровани записки. Постепенно разбрал, че изобщо не е познавал тази жена, с която е водил съпружески живот цели петдесет години. Защо ти, мамо, не си изгорила тези дневници? Обмислено отмъщение: „Сега говоря аз, сякаш заявяваш ти, и вече съм недосегаема, разкривам най-съкровеното. Ти обаче не можеш сега да ми отвръщаш с мълчание; не можеш да мълчиш така, както бе мълчал винаги, когато те умолявах, плаках, буйствах.“

Забелязах, че майка ми започна да изчезва. Най-напред се стопиха краката й под шала, после бледото лице се отдели от шията и се зарея с полупритворени очи пред завесите с източни орнаменти. Тъмният поглед е обърнат навътре, показалецът с лейкопласта замря неподвижно върху златния часовник. Крехкото тяло се сля с шарката на кувертюрата. Направих още един опит, без особено напрежение:

— Скарахме се и ти, мамо, ме удари по лицето. Аз не останах длъжен. За какво ли се карахме? Какви ужасни сцени бяха, затръшнати врати, сълзи на ярост. Защо ли се карахме? Не помня поводите за тези свади — освен за последната, когато татко беше в болницата. Какво беше всичко това: ревност, търсене на контакт или само възпитание? Помня нашите помирения, обгръщащото ни като мека материя облекчение. Но лъжите?

Откъм кухнята се разнесе слаб мирис на печена риба. Кашлицата на татко проехтя отдалеч, ето го — стана, следобедният сън е завършен, той се настанява край писалището с пурета и граматика на иврит.

Преди няколко години направих филмче за лицето на мама. Заснех го с моята осеммилиметрова камера и със специален обектив. А тъй като след смъртта на татко аз задигнах всички семейни албуми, материал не ми липсваше. Филмът имаше за тема лицето на мама, лицето на Карин — от първата й снимка на тригодишна възраст до последната, направена за паспорт малко преди съдбоносния инфаркт.

Ден след ден аз изучавах през обектива, който има свойството да увеличава и ограничава, стотици фотографии: гордата любимка на стареещ баща, надменно-любената ученичка със свои приятелки в началното училище на леля Роза, 1890 година. Момичето се е свило, сякаш нещо я мъчи — носи широка везана престилка, приятелките й са без престилки. Конфирмацията: скъпа блузка от бяла коприна с руска кройка, с красиви бродерии, момиче от чеховски тип, обзето от тъга, загадъчно. Млада медицинска сестра в униформа, току-що завършила гимназия и вече започнала трудовия си живот, решителна, преливаща от надежди. Годежът — снимката е направена през 1912 година в Орса. Чудо на интуитивното проникновение: годеникът, грижливо сресан, седи край масата, облечен в първите си пасторски одежди, и чете книга; край същата маса е и неговата годеница с ръкоделие, бродира покривка. Едва-едва наведена напред, тя гледа право в обектива; светлината, която пада отгоре, прави още по-тъмни широко разтворените й очи: две самотни души, които нямат допирни точки. Следващата снимка е извънредно трогателна: майка ми седи в кресло с висока облегалка, до нея куче я гледа предано, тя весело се смее (рядко бива фотографирана засмяна). Свободна е, току-що омъжена.

Малкото пасторско имение в гората Хелсинсте, до ненавистта между „Ма“ и „Нейния мил пастор“, както го бе наричала, е още твърде далеч. Първата бременност, тя някак примирено се е облегнала на рамото на мъжа си, който се усмихва гордо и покровителствено, немного широко, едва доловимо. Устните на мама са подпухнали като след продължителни целувки, погледът е забулен, лицето — меко и открито.

Сега идва ред на снимките от столицата. Красива двойка с красиви, добре гледани деца в слънчева квартира на тиха уличка в закътания Йостермалм. Акуратна прическа, спретнато облекло, замаскиран поглед, официална усмивка, красиви накити — оживена, симпатична. Разпределили са си ролите и ги изпълняват с ентусиазъм.

Още една фотография, на която майка ми е засмяна: седи на стълбата към терасата, аз съм в скута й, нямам повече от четири годинки, брат ми се е облегнал на парапета, той е на осем. Мама е облечена в семпла рокля от светъл памучен плат, с високи и тежки обувки въпреки горещината. Хванала ме е здраво, с двете си ръце, през корема. Силни ръце с къси пръсти, ноктите са изрязани докрай, кожичките около тях са изгризани. Особено добре помня дланта с дълбоко врязана линия на живота, суха и мека, със сини вени. Деца, цветя, животни. Отговорности, грижи, сила. Понякога нежност. И винаги — дълг.

Прелиствам по-нататък. Мама все повече се разтваря в кипящия семеен колектив. Направена й е операция, премахнали са матката, яйчниците, тя седи, леко присвила очи, в елегантна светла рокля, в очите вече не се долавя усмивка. Още снимки. Ето, разкършва снага, след като е посадила някакви цветя в саксия. Ръцете са изцапани с пръст, увиснали са тревожно. Умора, може би и страх, двамата с татко са останали сами. Децата и внуците са се разпръснали. Това са бергманови деца: не бива да се пречи, не бива да се намесваме.

И накрая, последната снимка, за паспорт. Майка ми обичаше да пътува, обичаше театъра, книгите, киното, хората. Баща ми мразеше пътешествията, неочакваните посещения, непознатите хора. Болестта му се задълбочаваше, той се стесняваше от непохватността си, от тресящата се глава, от затруднената походка. Мама оставаше все повече привързана към дома. Но веднъж тя все пак се изтръгна на свобода и замина за Италия. Сега паспортът се оказа просрочен, трябваше да си изкара нов — дъщеря й се бе омъжила и замина за Англия. Така беше направена тази снимка, след прекарани два инфаркта. Лицето й сякаш е докоснато от ледовит повей, с леко разместени черти. Очите са забулени, тя, която толкова обичаше книгите, не може повече да чете, сърцето не осигурява достатъчен приток на кръв, стоманеносивите коси над широкото ниско чело са заресани назад, напуканите устни се усмихват нерешително — нали когато те снимат, трябва да се усмихваш. Меката кожа на бузите, набраздена от дълбоки бръчки, е провиснала.

И така, в един неделен следобед, малко преди Коледа, аз се намирах в църквата „Хедвиг Елеонора“. Гледах как светлините играят по стените на свода, проникнах в квартирата на четвъртия етаж. Видях мама, сведена над своя дневник, позволено ми бе да се поразговоря с нея. Започнах несвързано, с въпроси за неща, които мислех за отдавна погребани. Исках отговор. Обвинявах. Майка ми се позова на умора. И ето че сега тя така се обезплъти, та почти изчезна. Длъжен съм да мисля за това, което имам, а не за онова, което съм загубил или никога не съм притежавал. Събирам в купчинка съкровищата си, някои излъчват особен блясък.

В даден миг разбирам болката, която е изпитала тя, осъзнавайки краха на целия свой живот. Не е била в състояние да си го съчини както татко, не е била вярваща. Разполагала е с достатъчно сила, за да поеме вината дори тогава, когато по отношение на нея тази вина е била спорна. Моментите на пламенна театралност в биографията й не затъмнявали разума, а разумът сочел житейска катастрофа.

И ето, седнал в нейното кресло, аз я обвинявах в престъпления, които тя не бе извършила. Задавах й въпроси, на които нямаше отговор. Насочвах лъч светлина върху подробности от подробностите.

Упорито ровех — как и защо. В своята суетна проницателност може би съм доловил, че властният характер на баба ми е причинил драмата на моите родители: самата тя е била омъжена за човек, възрастен, и с трима синове, немного по-млади от нея самата. Мъжът й скоро умрял, оставяйки съпругата си с пет деца. Какво ли пък е била принудена тя да задушава и унищожава?

Загадката без съмнение е проста и въпреки всичко не се поддава на разрешение. Но в едно нещо съм твърдо убеден: нашето семейство се състоеше от хора с добри подбуди и намерения, ала обременени от тежко наследство: прекомерно висока взискателност, угризения на съвестта и комплекс за вина.

В тайния дневник на майка си търся датата юли 1918 година. Там е написано: „През последните седмици бях прекалено зле, за да пиша. Ерик боледува за втори път от испанската болест. Синът ни се роди в неделя сутринта на 14 юли. И веднага — висока температура, силно разстройство. Прилича на скелетче с голям огненочервен нос. Упорито отказва да отвори очи. Няколко дни след раждането загубих млякото си поради болестта. Принудени бяхме да го кръстим направо в болницата. Нарекохме го Ернст Ингмар. Ма го отведе във «Ворумс», намери му там дойка. Ма се сърди на Ерик, че не е в състояние да решава нашите практически проблеми. Ерик се сърди на Ма, че се меси в личния ни живот. Лежа в болницата сама и безпомощна. Понякога, когато никой не ме вижда, плача. Ако бебето умре, казва Ма, тя ще поеме грижите по Даг, а аз ще се върна на работа. Иска да се разведем с Ерик колкото може по-скоро, «преди той с неговата идиотска омраза да е предприел още някакво безумство.» Мисля, че нямам право да изоставя Ерик. Поради огромното пренапрежение той цялата пролет не беше добре с нервите. Ма твърди, че се преструва, но аз не мисля така. Моля се на Бога без никаква надежда. Сигурно трябва да се справям сама, колкото сили имам.“

Форьо, 25 септември 1986 г.

„Истина, светлина, освобождение“ — тези думи от Стриндберговия „Окултен дневник“ са били и мото към първата постановка (през 1907 г.) на „Игра на сънища“, пиеса на шведския класик, комуто оставали пет години живот и още една съдбовна любов. Свързани в такава красноречива градация, те могат да послужат и за лайтмотив на творчеството на Ингмар Бергман, чието сценично пресъздаване на „Игра на сънища“ се счита за върхово постижение в театралното изкуство. За духовното си родство с Аугуст Стриндберг той най-охотно предявява и други доказателства — в почти всички филми, чрез многобройни тълкувания на негови драматични шедьоври, в книгите, които написа. Еднаквата „кръвна група“ на двамата им отрежда място сред т.нар. шведски пророци, мислители и творци с принос в световната култура, но водили и изнурителна борба за признание в своето отечество, прекалено „едроформатни“, за да могат сънародниците им да ги огледат в цялото тяхно величие и да им го простят. Темпераментът и яркото своеобразие на личност като тази на Бергман рядко водят до хармонично съжителство с окръжаващата я среда в страна, чиито предели тя надхвърля с внушителния си ръст, отсенявайки още повече ограниченото национално пространство, което фиксират. Достатъчно би било да си припомним гаврата на овластени чиновници с вече знаменития режисьор, обвинен през 1976 г. в „данъчна измама“ и отведен с белезници от репетиция в стокхолмския Драматен, театъра, който той бе ръководил и направи прочут. Тогава го подложиха на унижение, възмутило света, а горчивината му подсеща за ядовития разтвор, който някога Стриндберг бил принуждаван да гълта, и то неведнъж. „Чувствам се швед до мозъка на костите си, тук са моите корени и за мен е немислимо да живея другаде“, беше заявил Бергман година преди този позорен инцидент да го прокуди извън Швеция, но макар периодът на нежеланото му изгнание да бе творчески плодоносен, готовността, с която се завърна в своя дом на забуления с мъгли остров Форьо веднага след като бе оправдан, несъмнено свидетелства за искреността на неговите думи. А и нима филмите му не ги потвърждават по най-убедителен начин? Сякаш космополитни по замисъл, дух и въздействие, те са по естеството си шведски в не по-малка степен от всеизвестната стомана, също тъй неръждаеми и солидни, хладновато искрящи, огнеупорни. Бергман е изтъквал нееднократно, че избягва импровизациите и сам се окачествява като творец-педант. Всичко в произведенията му е драматургично обусловено и подложено на щателна подредба като при Линей: фантазмите отдясно, демоните по средата, вляво хаосът зад полупрозирен параван, най-отпред лицата, в едър план, „голи“, изопнати в страхотното напрежение на срив, тъждествен на катарзис. Само швед би разбрал впрочем нетърпението, с което Ингмар Бергман преди време напуснал Лос Анжелос и плеядите сияйни „звезди“ край сапфирените холивудски басейни, за да се завърне час по-скоро в тръпчиво благоуханното северно лято, „озарено от светлина, каквато има само в Швеция“. Така пише той в „Латерна магика“ (1987), неговата първа и извънредно популярна автобиографична книга, а употребата (само на половин страница) на двадесет и два епитета, все изразителни и точни, определящи различни ефекти и нюанси на светлината, издава една от основните идеи-фикс на този голям майстор на киното.

Бергман особено се слави с умението да загръща призрачната плът на спомените с мека, но тежко падаща художествена тъкан, да изгражда цялостна естетическа система от произвола, чрез който те тъй често тиранизират съзнанието и чувствата ни. Характерен в това отношение е неговият филм „Фани и Александър“, оповестен като последен в кариерата му, един вид кинозавещание („Вземам си шапката, докато все още стигам до лавицата, където съм я оставил“…), или представителна антология на най-предпочитаните му теми и похвати, праг висок, но застлан с вишнево кадифе, към онова затъмнено помещение за медитация и равносметка, където вълшебният фенер, латерна магика на паметта, проецира прехласващ низ от флашбекове, от кадри, върнати на обратен ход през трудно доловимата с просто око разделителна линия между реалност и иреалност, сънувано и станало наяве, предусетено и изживяно. Това е странна и пленителна творба с духовни кръстници Хофман, Дикенс и Лагерльоф, дали подтик на режисьора да стане писател. Сценариите на доста от филмите му, киноповести или психодрами, както ги назовава сам, отдавна се превеждат и издават по света, но едва с книга като „Латерна магика“ и последвалите я „Образи“ (1990), „Добрите намерения“ (1991) и „Роден в неделя“ (1993) той доказва, че е надмогнал комплекса си от изящната словесност, чиито мистерии и клопки винаги са го държали нащрек. С подхода му към материала, пребогат и свръхинтересен по внушения и ритъм, „Латерна магика“ наистина напомня „Фани и Александър“ — филм, бликащ от жизненост и многобагрие, а с почти геометрична структура. Съставен е от три части или по-точно — от три свята, толкова различни по естество и атмосфера, че сякаш само Бергман е в състояние да ги спои в тъй ненакърнима съвкупност: уютното и щедро охолство в салоните на артистичната фамилия Екдал; вледеняващият полумрак, в който тъне обиталището на епископа аскет Вергерус; бароковото разточителство на чудеса в магазинчето на Исак… Трипланова е и тази негова мемоарна или по-точно — изповедна книга, в която жанровите сценки и интимните детайли се редуват с патетични моменти, предзнаменования, възлови епизоди, жестове, интонации, контури като че облени в цветова тоналност, съответстваща на тяхното емоционално-сетивно качество: гнетущо кафеникава в дома на фанатизирания пуритан пастор Бергман, бащата; сенсуално червена „като опакото на душата“ при (твърде) многобройните влюбвания и женитби на автора; фалцетното жълто на тревогите в снимачни периоди; успокоителното зелено на успеха, омаловажаван от него с прекалена самокритичност… Повечето факти знаем — биографията на днес 77-годишния Бергман е отдавна примамлив обект за много изследователи в разни страни, но уникална в случая е неговата лична гледна точка за тях, прецизна бленда, която ги превръща в изразни средства с художествена функция и стойност. Смелостта да се изповяда публично той демонстрира с решимост, предизвикваща нееднозначна реакция у читателя, колкото възхитен, толкова и сепнат от безжалостното самобичуване, на което е станал свидетел. Именно свидетел: под повърхността на текста разказът клокочи от страсти, които току избликват с парещите струи на гейзер, та четивото получава и допълнителното измерение на съпреживяване с почти физическа осезаемост, а режисьорските прийоми на автора, сякаш сглобил книгата на монтажната маса, ни увличат в игра с Времето, предлагат ни колажи от минало и настояще, експресивни и със силното излъчване на кадри от негови филми. Независимо дали беседва с Лорънс Оливие в гримьорната му, дали наблюдава съчувствено заника на Грета Гарбо или блаженства на концерт, дирижиран от Херберт фон Караян, Бергман не дава покой на мислите си, заплита ги в неочаквани асоциации, тласка ги към идеи, към въпроси, терзаещи го и телесно. Откровеното, до някаква натрапчивост дори, фокусиране на вниманието върху какви ли не болести и неразположения, най-вече нервен стомах, безсъние (често с халюцинации), сърдечни смущения, отначало дразни и нерядко шокира, но постепенно се възприема от читателя като огледално отразяване на душевни страдания и травми. „Ако не беше гений, щеше да крее в лудница“, заключава Уди Алън в отзив за книгата, след като цитира напосоки взети от нея признания на автора й, които наистина смущават. („Брат ми се беше заразил от скарлатина… Естествено, надявах се, че ще умре“; „Повръщах върху всичко наоколо“; „Щели да оперират баща ми от злокачествен тумор… Казах на мама, че нямам нито желание, нито време да ида да го видя“; „Съществуването ни е лишено от каквато и да било значимост. Смъртта слага край на всичко…“).

Суров съдник на самия себе си е Бергман и в „Образи“, логично продължение на „Латерна магика“, където посредством спомени, коментари, откъси от дневници, записки в работни тетрадки и пр. той възстановява, без да робува на хронологията, етап по етап, своите маршрути и позиции в киното от столчето на асистент на Алф Шьоберг до пиедестала на колос на седмото изкуство, от режисьорския си дебют с „Криза“ (1946) до „Фани и Александър“ (1982).

Под псевдонима на уж някакъв френски критик Бергман бе публикувал преди години статия, в която буквално громеше творчеството си, правеше го на пух и прах. Без да изпада в дотам краен негативизъм, тук той отново и успешно демонстрира онова, което актьорът Ерланд Юзефсон нарича „метод за ваксиниране а ла Бергман“, т.е. безпощадното отношение към себе си като способ за имунизиране срещу коварните течения в живота, срещу бацилите на самоувереността, нарцисизма и самомнителността. „Образи“ е ценен източник на информация за посветени, за специалисти в областта на киното и бергмановеди, но книгата се чете с интерес и от други, за които еволюцията и търсенията на такава необикновена личност предлагат тръпката на приключение, толкова по-вълнуващо с възможността да открият човека зад статуята, болката зад вдъхновението и екстаза, словото зад образа.

„Старците трябва да поемат на пътешествия далечни“, твърди Т. С. Елиът в един от своите квартети. Подобно на героя си Исак Борг от вече класическия филм „Поляната с дивите ягоди“ (road-movie в истинския смисъл на понятието), Бергман, достигнал „истината, светлината, освобождението“, не се колебае да тръгне назад, през стръмните хребети на Времето, към реката на познание и мъдрост, тъй често подминавана от нас в годините на младостта. И сякаш на нейните брегове е писан романът „Добрите намерения“, любовен по същност и издържан в драматическата форма на сценарий, само външно обаче: с художествена изтънченост и психологизъм Бергман възкресява връзката на своите родители от тяхното запознанство до месеците, в които майка му го носи в утробата си, хрумване, без съмнение мотивирано от необходимост да се помири с тях през границата с Отвъдното, да олекоти кармичното бреме, притискащо душата му. Семейство Бергман оживява и в „Роден в неделя“, книга, в която е обрисуван едновременно идиличният и плашещ мир на Природата — под сводовете на нейния храм плахо пристъпва осемгодишния Пу и читателят го наблюдава сякаш с ироничния и всеопрощаващ поглед на стария професор Борг. Или през магическия обектив на камерата на Свен Нюквист, оператора-виртуоз и съмишленик, заснел почти всички филми на режисьора легенда, когото киното може би загуби, но пък литературата спечели.

Голямото изкуство впрочем представлява цялост, която в случаи като неговия остава неделима. Това личи с безпрекословна яснота и от най-новата му книга, озаглавена „Пето действие“ (1994) и включваща текстове, които напомнят Бахови сонати за чембало — „те могат да се изпълняват и от струнен квартет, и от ансамбъл за духова музика, на китара, орган или пиано. Тъй е и с писаното от мен вече над половин век: то изглежда като театър, ала може да е кино, телевизия или просто четиво“… И без съмнение изкуство от най-високо качество, творчество, в истинския смисъл на понятието, синоним на светлината, която единствено разкъсва траурното було на мрака, пораждан от отчаянието, безверието, мизантропията. А също и чувство, онова прекрасно чувство, завладяло Бергман при първото му представление с куклен театър в детската стая, при първия треперлив кадър, очертан върху стената на дрешника от лъч на латерна магика, на вълшебния фенер, озарил живота му.

Вера Ганчева

„Алцест“

Алън, Уди

Андершон, Биби

Андершон, Рой

Андершон, Хариет

Андре, Харалд

Антониони, Микеланджело

„Арлезианката“

Арне, Мариан

Армстронг, Луис

„Арильот“

Асп, Ана

Баланчин, Джордж

Балзак, Оноре дьо

Баро, Жан Луи

Бауер, Свен Харалд

Бах, Йохан Себастиан

„Бащата“

Бейрон, Ейнар

Бергман, Ингрид

Бергман, Ялмар

Берлиоз, Ектор

Бетховен, Лудвиг ван

Бизе, Жорж

Бйоркер, Леон

„Блага вест за Мария“

Блех, Лео

Босе, Хариет

Брамс, Йоханес

Бранер, Пер-Аксел

„Брачни истории“

Брехт, Бертолд

Бруниус, Поли

Бунюел, Луис

„Буря“

Бьом, Карл

Бюстрьом, Маргарета

Вагнер, Рихард

Вайда, Анджей

Вайл, Курт

Вайс, Петер

„Вакханки“

Вал, Андерш де

„Венецианският търговец“

Верди, Джузепе

„Вермландците“

„Вечерта на комедиантите“

Видерберг, Бу

Висконти, Лукино

Вос, Марик

„Вълшебната флейта“

„Галилей“

Гарбо, Грета

„Гибелта на «Титаник»“

„Голият Йоаким“

„Госпожица Юлия“

Грабов, Карл Людвиг

„Градът“

Гревениус, Херберт

Греде, Шел

Гревилиус, Нилс

Гуно, Шарл

Далбек, Ева

Далгрен, Ф. А.

„Да не говорим за всички тези жени“

Дефо, Даниъл

Джанов, Артър

Дзефирели, Франко

Дисни, Уолт

Дитрих, Марлене

„Добрите намерения“

Добровен, Исай

„Докосването“

„Дон Жуан“

Достоевски, Фьодор

Дрейер, Карл

Дюмлинг, Карл Андерш

Еврипид

Ек, Андерш

Екберг, Анита

Екблад, Стина

Елингтън, Дюк

Елиът, Т. С.

„Енвар“

Екман, Йоста

Енхьорнинг, Магнус

Енценсбергер, Ханс Магнус

„Ерусалим“

„Есенна соната“

„Жените очакват“

„Женски блянове“

Жуве, Луи

„Жюдекс“

„Завещанието на негова милост“

„Затвор“

„Защитна реч на един безумец“

„Змийско яйце“

Ибсен, Хенрик

„Игра на сънища“

„Из живота на марионетките“

„Изселници“

„Изчезване“

Исаксон, Ула

Йейерщам, Карл Гюстав

Йон-Анд, Йон 221

„Кавалерът на розата“ 252, 253

Казалс, Пабло

„Калигула“

Камю, Албер

„Канибалите“

Караян, Херберт фон

„Кармен“

„Каспер и последният ден на Сирница“

Кафка, Франц

„Клас Големия и Клас Малкия“

Клодел, Пол

„Коледна оратория“

Корто, Алфредо

Крайслер, Фриц

„Крал Лир“

„Криза“

Крук, Маргарета

Куросава, Акира

„Към Дамаск“

„Към радост“

Лагеркранц, Улуф

Лагерльоф, Селма

Лам, Мартин

Ланг, Фриц

Ланглоа, Анри

Ландгре, Инга

„Латерна магика“

Лаурентис, Дино де

„Летящият холандец“

Линд, Дани

Линдблум, Гунел

Лифа, Серж

„Лице срещу лице“

„Лоенгрин“

Лундквист, Артур

Льовенадлер, Холгер

Льофгрен, Мариане

„Любов“

„Лятна игра“

„Лятото с Моника“

Майзел, Курт

Майерхолд, Всеволод

„Майката“

„Макбет“

Малмстен, Берйер

Мармстед, Лоренс

Мартинсон, Хари

Мелиес, Жорж

Менухин, Йехуди

Меркенс, Матилде фон

„Метресата на негова милост“

„Мизантроп“

„Миньон“

Молиер, Жан Батист дьо

Моцарт, Волфганг Амадеус

„Моята борба“

Муберг, Вилхелм

Муландер, Гюстаф

Муландер, Улуф

Мунк, Кай

Мусолини, Бенито

Мусоргски, Модест

„Мълчанието“

„Мъртвешки танц“

Ницше, Фридрих

Нюквист, Свен

„Образи“

Овидий,

„Окултен дневник“

Оливие, Лорънс

„Опера за три гроша“

„Орфей слиза в ада“

„Отело“

Палме, Улуф

„Пан“

„Пеликанът“

„Персона“

„Пето действие“

„Площад Рай“

Плоурайт, Джоан

Полак, Кай

Полсон-Ветергрен, Гертруд

„Полуда“

„Поляна с диви ягоди“

„Призрачна соната“

„Причестяване“

„Процесът“

„Пръстенът на Нибелунгите“

Пти, Ролан

„Първичният вик“

Равел, Морис

Райнхард, Макс

Расин, Жан

„Ревизор“

„Риенци“

„Ритуалът“

Робинс, Джеръм

„Роден в неделя“

Рубинщайн, Артур

Русандер, Оскар

Руслинг, Йоста

„Сага за Йоста Берлинг“

Сандберг, Улуф

Сегерщед, Торни

„Седмият печат“

Сетерлинг, Май

Скавониус, Свен Ерик

„Сладък живот“

„След репетицията“

„Следобедът на един фавн“

„Смъртта на Каспер“

Станиславски, Константин

Стилер, Мауриц

Стравински, Игор

Страндберг, Ян-Улуф

Стрейзънд, Барбара

Стриндберг, Аугуст

Суифт, Джонатан

„Сцени от един брачен живот“

„Счупената стомна“

„Сякаш в огледало“

Тарковски, Андрей

Тибо, Жак

Толстой, Лев

„Три ножа от Вей“

„Три сестри“

Труел, Ян

„Турандот“

Уайлдър, Били

Уайлър, Уилям

Уелман, Уилям

Улин, Лена

Улин, Стиг

Улман, Лив

Уолър, Фатс

„Урок по любов“

„Усмивките на лятната нощ“

„Училище за жени“

„Фани и Александър“

„Фауст“

Фелини, Федерико

„Фиделио“

Фишер, Гунар

Фишер, Едвин

Флобер, Гюстав

Фогелстрьом, Пер Андерш

Фоглер, Йонатан

Фоглер-Корели, Андреа

Фокнър, Уилям

Форшел, Ларш

Фрид, Гертруд

Фуртвенглер, Вилхелм

Фьойад, Луи

Хамарѐн, Торщен

„Хамлет“

Хамсун, Кнут

Хансон, Ларш

Хансон, Пер Албин

„Хеда Габлер“

Хеландер, Стюре

Херберт, Брита

Хенриксон, Андерш

Хитлер, Адолф

„Хованщина“

Хоровиц, Владимир

„Хофманови приказки“

Хюлтен-Кавалиус, Рагнар

„Целомъдрена невяста“

„Чайка“

Чайковски, Пьотр

Чаплин, Чарли

„Часът на вълците“

Шейн, Хари

Шекспир, Уилям

„Шепот и викове“

Шилкнехт, Мария

Шопен, Фредерик

Шуберт, Франц

Шуман, Роберт

Шьоберг, Алф

Шьоман, Виголт

Шьострьом, Виктор

Щраус, Рихард

Юзефсон, Ерланд

Янсон, Туролф