Ню Йорк — Париж — Ница — Ню Канаан — Ванс

Кристофър Хей винаги бе искал да стане писател. Но в този дъждовен и сив априлски следобед умът му бе зает с далеч по-различни неща. В момента той беше едно от главните действащи лица в задушната, претъпкана зала на Криминалния съд, чието здание се намираше на Сентър стрийт, сред бъркотията от стари улици и сгради в долната част на Манхатън.

До него стоеше клиентът му — едър като мечок човек с нездрав цвят на лицето. Докато чакаха съдебните заседатели да изнесат присъдата, Крис Хей се опитваше да не мисли за това колко мрази адвокатската си професия. Той преживяваше това чувство болезнено, тъй като обучението му в Принстън и следването в Правния факултет на Харвард след това бяха погълнали огромна сума пари и невероятен труд. Впрочем, трудът не плашеше Крис. Ако усилната работа е богатство, то той бе богат — така, както родителите му бяха богати в истинския смисъл на думата. Баща му притежаваше промишлена корпорация, чиито клонове буквално обхващаха земното кълбо, и в момента се намираше в Пекин с третата си по ред съпруга, за да решава производствените въпроси на една от компаниите си в Далечния изток.

В крайна сметка усилията, хвърлени над книгите, не отидоха на вятъра. Една от престижните правни фирми на Парк авеню, все още достатъчно малка, за да търси свежи умове, забеляза способностите му.

Човекът, който нае Крис, се казваше Макс Стайнър. Той бе основен акционер на фирмата, около шейсетгодишен, дребен на ръст и изискан. Посивялата му коса оредяваше точно там, където католическите монаси бръснат теметата си. Носът му бе голям, но не го загрозяваше, а правеше лицето му интересно. Широко разположените му очи бяха постоянно нащрек — веднъж той каза на Крис, че това е така, защото е евреин, а цял свят мрази евреите.

През първия работен ден на Крис в адвокатската кантора той му каза:

— Аз вярвам във вашите блестящи способности, господин Хей. Но вие сам разбирате, че преди всичко трябва да ни докажете своите професионални умения. Поради това не бива да се учудвате, ако първите ви дела ви се сторят донякъде елементарни.

— Това, доколкото разбирам, означава, че като новак ще трябва да поема скучните и незначителни случаи.

Стайнър се усмихна обезоръжаващо.

— Дядо ми казваше: „Няма значение дали плюеш по просяк или по милионер, важно е дали ще те хванат.“ — Говореше с акцент, бавно и с добродушна незаангажираност.

— Аз не плюя по никого — каза Крис твърдо.

— Всички сме хора, а хората си приличат — отвърна Стайнър.

— Само че някои не ги хващат.

Стайнър се облегна назад в креслото и оплете пръсти зад тила си. Макар да се обличаше добре, дрехите му постоянно изглеждаха измачкани и това му придаваше мекушав и дружелюбен вид. Това впечатление продължаваше до прага на съдебната зала — когато за пръв път го видя там, Крис бе потресен от бързината и точността, с които Макс хващаше противниковата страна за гърлото.

— Изглежда имате предвид нещо конкретно, мистър Хей. Защо не ми го кажете?

— Ако трябва да бъда откровен — отвърна Крис, — не съм дошъл при вас, за да обирам останките, а за да си създам име. Сигурен съм, че „Стайнър, Макдуъл и Файн“, подобно на всяка друга търсена адвокатска фирма, ежедневно се отказва от доходни случаи само защото изглеждат толкова безнадеждни, че никой от кантората не желае да се наеме с тях. Честно казано, сър, смятам това за погрешно.

Крис продължи нататък в същия дух, отстоявайки тезата си за правото на всеки да получи най-добрата защита така красноречиво, сякаш пледираше по някое от хипотетичните дела в университета.

— Дано знаете какво вършите, Хей — каза Стайнър.

— Смятам, че знам, сър. Отдавна мисля по този въпрос.

— Ще ви кажа направо, че някои хора тук не споделят вашите възгледи за всеобщо равенство пред закона.

Крис разбра, че Макс има предвид двамата си партньори.

— Без равенство няма справедливост, сър — отговори той.

— Добре, ще видим — промърмори Стайнър.

Следващите пет години Крис работи като вол. Започна, като пое едно от делата, с които фирмата никога не би се ангажирала. Делото беше малко, но не и маловажно. За всеобщо учудване и завист, той го спечели. Не след дълго вече му поверяваха по-значителни и сложни случаи. Решен да постигне своето, той залягаше над работата си все по-усърдно. Успехът го съпътстваше и скоро пресата започна да отразява делата му.

— Ти имаш дар, Крис — му бе казал Стайнър, когато измина една година от постъпването му във фирмата. — Притежаваш това, което аз наричам железен юмрук в кадифена ръкавица — искам да кажа, че съдебните заседатели ти вярват. Те не гледат клиента ти, а теб и се вслушват в това, което им казваш.

Крис триумфално печелеше дело след дело и вече беше търсен постоянно. Тогава реши, че е настъпил моментът да започне свой бизнес.

Сега беше собственик на престижна правна кантора на Парк авеню, за която сам бе подбрал всички служители и сътрудници. По настояване на Макс Стайнър извършваше също консултантски услуги за старата си фирма, която се бе простила с него с крайна неохота.

Така вървяха вещата до преди година и половина, когато Маркъс Гейбъл прекрачи прага на кантората му и всичко се обърна с главата надолу.

Това бе човекът, който стоеше до него сега, в очакване на присъдата си. Срещу него имаше обвинение в предумишлено убийство — съпругата му Линда бе убита със законно притежавания от него пистолет. Гейбъл обясняваше станалото по следния начин. Жена му взела пистолета, за да го изнесе от спалнята. Тя не знаела да борави с него, понеже поначало мразела огнестрелните оръжия. Когато го вдигнала от нощната масичка, неволно натиснала спусъка. Изстрелът бил в упор и я убил на място.

Версията на обвинението гласеше, че Маркъс Гейбъл е поддържал извънбрачна връзка, която съпругата му разкрила. Между двамата се стигнало до кавга, а след това и до бой, по време на който той извадил пистолета и застрелял жена си.

Чрез показанията на куп свидетели, заместник-главният прокурор Аликс Лейн бе обрисувала Гейбъл като жесток и лесноизбухлив човек. Обвинението бе доказало също така, че той е прекарвал голяма част от времето си в малък апартамент, нает от него в Манхатън, доста надалеч от разкошното жилище на семейството, намиращо се на Пето авеню. С други думи, прокурорът се опитваше по косвен път да докаже съществуването на любовница.

На другото блюдо на везната с помощта на своя гвардия от свидетели Крис трупаше доказателства в полза на довереника си.

Бизнесът на Гейбъл, твърдяха те, е свързан с оборот на големи суми и крупни партиди стока и поради това изисква продължителна ангажираност по различно време на денонощието. Воденето на сделки с неговите отвъдокеански търговски партньори, особено с тези от Атлантическия басейн, редовно се извършва през малките часове на нощта. Ето защо, особено в завършителния етап на дългите и сложни преговори, той предпочита да работи в своя апартамент, за да не намесва проблемите на бизнеса си в светая светих на семейния живот.

В своята облицована с махагон кантора, Крис неведнъж бе разпитвал на четири очи клиента си за истината около тази афера. Ако обвинението успееше да докаже съществуването на любовница, изтъкваше той, или дори да внуши на съдебните заседатели, че Гейбъл се опитва да ги изпързаля по някакъв начин, нещата отиваха по дяволите.

— Мисля, че съм невинен, докато не се докаже обратното — бе отговорил той, повдигайки набитите си рамене. — Съдът трябва по безспорен начин да обоснове вината ми. Не виждам причини за тревога.

— Не забравяйте, че срещу вас е повдигнато изключително тежко обвинение — каза Крис. — Определението за предумишлено убийство гласи: „Когато с умисъл се причинява смъртта на лицето.“

— Умисъл? — извика Гейбъл. — Как така умисъл?

— Според обвинението, фактът, че сте посегнали към заредения пистолет, предполага умисъл.

— Това се нарича предумисъл.

— Не е така — отговори Крис. — Параграф сто двайсет и пет, точка двайсет и пет гласи, че предумишленото убийство не е задължително резултат на предварително намерение или обмисляне. То може да е дори плод на мигновено решение.

Гейбъл пренебрежително махна с ръка.

— След като всичко е станало другояче, тия щуротии нямат значение.

Крис настоя упорито:

— Обвинението ще извади пред съда снимки на жена ви, както я е намерила полицията. Те ще довлекат всеки, разбирате ли, всеки, който някога ви е виждал с жена, независимо дали ви е била любовница, или не.

— Само не забравяйте, че аз бях този, който повика полицията — каза Гейбъл. — Когато те пристигнаха, аз бях там, показах им всичко и ги оставих да ровят където поискат.

Крис вече достатъчно бе опознал клиента си, за да знае, че няма смисъл да му обяснява правото на полицията да претърсва местопрестъплението както намери за добре, без да иска неговото разрешение. Това само би породило нов спор, затова той вдигна ръка в знак на примирение:

— Съгласен съм, това не са действия на виновен човек. Не споря с вас по този въпрос, а само се опитвам да ви обясня, че играта, която ни очаква, невинаги се играе чисто. Можем само да се надяваме, че накрая справедливостта ще възтържествува. Но до момента, в който съдебните заседатели се оттеглят, за да обмислят решението си, обвинението няма да щади сили, за да хвърля по вас мръсотия. Уверен съм, че на главния прокурор страшно му се иска да ви осъди, а Аликс Лейн е най-добрата му помощничка. Познавам я добре — тя е умна, упорита е и така зажадняла да види името си във вестниците, че надушва кръвта от миля разстояние.

— Слушайте, аз съм ветеран от Виетнам — каза Гейбъл. — Имам една шапка ордени, за всеки от които съм рискувал задника си на бойното поле. Много от момчетата, които оцеляха след оная кланица, ми дължат живота си. Извадете полза от тия веща, затова сте адвокат. Искам да видя заглавия от рода на „Герой от войната изправен пред съда“. Това ще постресне прокурора. И да не е лъжа? Че аз още сънувам кошмари, дявол да го вземе. Единият е направо ужас — намирам се в стоманен асансьор, значи, и се спускам все по-надолу. Изведнъж вратите се отварят и аз потъвам до коленете в кръв и вътрешности. Около мен плуват глави и ръце, мъртвите очи на приятелите ми ме гледат, а вкочанясалите им пръсти ме зоват. — Гейбъл изду бузи и изпуфтя силно, сякаш трябваше да се освободи от излишна енергия. — Когато се събуждам, в ушите ми звучи плач на малко момиченце. — Той изгледа Крис и додаде: — Ужас, нали? — После кимна с глава. — Така значи, работата няма да е лесна. — Накрая сви рамене. — Е, какво пък. Бил съм в ада и съм се измъкнал жив от там. Аликс Лейн ще ни отрови живота, ние пък ще й го върнем тъпкано. Само искам да знам кога ще мога спокойно да си продължа бизнеса. Всеки ден киснене в съда заради тая шибана работа ми коства куп пари.

Крис гледаше седящия пред него набит мъж с вид на побойник, енергичното му лице, твърдия поглед, голямата, тясна уста. Това лице би могло да се нарече красиво, ако се приеме, че излъчването на властност и сила правят мъжа красив. Естествено жените до една са на това мнение. Особено що се отнася до този тук, мислеше си той. В него зрелостта, която идва единствено с годините, някак си се съчетаваше с младежките черти. Може да си е правил пластична операция, мина му през ума. Той се вгледа в ъглите на лицето му и действително забеляза малките, издайнически белези.

— Като казвате „тази шибана работа“, имате предвид смъртта на жена си, така ли? — попита Крис.

— Тук смъртта няма нищо общо. — Гейбъл имаше свойството презрително да пренебрегва всяко мнение, освен своето собствено. — Имам предвид това извратено подобие на процес, което съм принуден да търпя.

Крис се зачуди дали Гейбъл някога е чувал думите „разкаяние“ и „жал“. Подозираше, че дори да ги е чувал, ги намира достойни за презрение.

— Аз трябва да знам истината, мистър Гейбъл — упорстваше той. — Въпреки цялото си старание не бих могъл да ви помогна, ако не ми я кажете. И бъдете сигурен, че ако обвинението научи нещо, което сте скрили от мен, ще гледате света през решетките на някой федерален затвор най-малко петнайсет години, преди някой да си помисли да ви амнистира.

Гейбъл стана от креслото, в което седеше. Този човек имаше огромен запас от кинетична енергия.

— Защо ми говорите за затвор? — каза той. — Вашата роля е да направите всичко възможно, за да не попадна там. — След това се изправи пред една репродукция на Дега, висяща на стената. — Знаете ли, преди две години купих оригинала. Никога не съм си падал особено по тази картина, но я взех, защото Линда каза, че щяла да стои добре над дивака в гостната или нещо подобно, не помня вече. Пък и няма значение — миналия месец я продадох на един търг. Взех й четири пъти повече, отколкото съм платил за нея — тия японци купуваха като побъркани всичко, което им попадне пред очите. — Той отново се обърна към Крис. — Бяха направо невероятни — поглъщаха всичко около себе си като пирани, да не би случайно курсът на йената им да падне, преди да са си изпразнили портфейлите.

— А каква е всъщност истината?

— Истината ли? — Гейбъл примигна с дългите си клепки. — Истината е, че за мен изкуството е търговия, като всяка друга — за колко купувам, какво печеля, след като продам. Форма, цветове, перспектива, творческо виждане — въобще не ми пука за тези неща, а и честно казано, не вярвам, че някой изобщо се интересува от тях.

Крис бавно преброи до десет, гледайки през прозореца синкавия пръстен от бензинови изпарения около Сентрал парк.

— Имам предвид истината за вашата любовница — каза той накрая.

— Това е лъжа! — Гейбъл тресна с юмрук на бюрото му. Сега лицето му сякаш се бе превърнало в маска, толкова твърда, помисли Крис, че ако я удареше с чук, сигурно би се разбила на парчета. — Аз обичах жена си. Всеки, който твърди обратното, е лъжец, ясно ли е?

— Добре — кимна Крис. — Но съм длъжен да ви предупредя, че през следващите десетина дни ще затънем до колене в мръсотия.

— Плащам ви, за да си вършите работата — му отговори Гейбъл от вратата. — Затова я вършете, по дяволите, и не ме занимавайте с глупости.

Тогава Крис за пръв път осъзна колко ненавижда това, което върши. Той винаги бе вярвал в американското правораздаване, в правото на всеки индивид на справедлив процес, на който гласът му да бъде чут от безпристрастния съд на равните нему. До голяма степен именно това го бе накарало да избере адвокатското поприще.

Но сега университетските дебати и възвишените идеали, както и споровете му с Макс Стайнър относно безнадеждните на пръв поглед дела бяха вече в миналото. Смениха ги годините на практика и той видя как утайката на обществото се процежда през ситото на правосъдието. Като наемаха ловки и находчиви адвокати като него самия, за да ги измъкват, тези хора нерядко се надсмиваха над закона. И воден от принципа, че всеки има право да отстоява правата си, Крис бе приел да играе по техните правила. Правеше се, че не вижда какво става, както би си затварял очите пред брадавицата върху лицето на красиво момиче. Предпочиташе да се заравя в работата си и да оставя разплитането на човешките личности и характери на психиатрите.

А сега осъзнаваше, че отвръщайки поглед от истинския лик на своите клиенти, всъщност бе пренебрегвал въпроса що за адвокат е самият той. И в резултат абсолютната му вяра в правотата на това, което вършеше, започваше да се руши. Този процес бе започнал неусетно. Случаят с Гейбъл беше просто последната капка, брънката, чрез която съмненията на Крис се съединиха със страховете му.

Той си спомни думите на Макс Стайнър: „Дано знаете какво вършите“ и собствения си наивен отговор: „Смятам, че знам, сър.“ Тъжната истина беше, че тогава Крис въобще нямаше представа с какво се нагърбва. Защо тогава Макс, който положително е бил наясно, не го бе спрял още в самото начало?

Крис нямаше представа как тези нови, опасни мисли и чувства и неговият вроден идеализъм ще съществуват съвместно — и поради това не само не търсеше отговор, но се стараеше да изхвърли от съзнанието си и самия въпрос.

Той преглътна яда си към Гейбъл, потисна разочарованието си и се съсредоточи върху непосредствените задачи. Продължи да оборва твърденията на прокурори, доведе в съда приятелите на Линда, психиатъра й, лекарите от заведението, където неколкократно бе лекувана от алкохолизъм и злоупотреба със сънотворни средства. Виждайки намеренията на Крис, прокурорката Аликс Лейн бурно протестира, че свидетелските показания са подвеждащи и не са по същество, но възражението й беше отклонено от съда.

Един след друг свидетелите разказваха за многобройните пристъпи на депресия, за безпричинния гняв в честите мрачни настроения, обземали Линда Гейбъл. Един от лекарите например каза в показанията си, че в продължение на шест месеца тя се е смятала за обладана от зъл дух.

Макар и доста подло, това ровене в личния ад на Линда Гейбъл даде резултат — съдебните заседатели видяха Маркъс в нова светлина. Крис им представи също така и пълен списък на бойните му заслуги и ето че от дебелокож бизнесмен, какъвто изглеждаше първоначално, Гейбъл се превърна в патриот до мозъка на костите си, герой и изключително човечен съпруг — търпелив, нежен и внимателен. Със своите най-меки кадифени ръкавици Крис извъртя делото в желаната от него посока. Затова и вестниците го отразиха не като „Делото Маркъс Гейбъл“, а като „Делото на Крис Хей“.

Единственият странен елемент беше, че Аликс Лейн обеща да доведе пред съда любовницата на Гейбъл, като увери Крис, че нейните показания ще го закопаят. Но любовницата така и не се появи и Крис реши, че ако някой е закопан, то това е обвинението.

— Уважаеми съдебни заседатели — прозвуча гласът на съдията. — Стигнахте ли до решение?

— Да, Ваше превъзходителство — отговори старшият заседател и подаде на съдебния пристав сгънато листче хартия. Докато той го занесе на съдията, измина сякаш цяла вечност.

Съдията го взе на свой ред, разгъна го и го прочете. След това вдигна глава и кимна на старшия.

— По делото за предумишлено убийство на Линда Гейбъл — каза заседателят, — ние, съдебните заседатели, намираме Маркъс Гейбъл за невинен.

В залата най-сетне изригнаха дълго сдържаните емоции. Маркъс Гейбъл, който през цялото време не бе помръднал, продължаваше да не обелва звук.

— Добре ли сте, мистър Гейбъл? — попита Крис накрая.

— Да — отговори той, без дори да мигне. — Да вървим да хапнем по една пържола.

На излизане от залата Крис пъхна в ръката му напечатан лист с предварително подготвено изявление за пресата, което Гейбъл прочете пред наобиколилите ги журналисти в мраморното ехтящо от волята на закона фоайе.

— Това е всичко, приятели — каза Крис, когато той свърши и журналистите започнаха да напират с въпросите си. — Вече чухте това, което моят клиент имаше да ви каже.

След това изтика Гейбъл през шумящото множество. На излизане от сградата го спря Аликс Лейн.

— Искам да поговоря с теб — каза прокурорката.

— Идвам след малко — обърна се той към своя довереник.

— Учудвам се, че може да върви — каза Аликс, гледайки с хладните си сиви очи как Гейбъл се спуска към лимузината си по широките каменни стъпала. — Змия като него би трябвало да пълзи по тези стълби. — После се обърна към Крис. — Ще ми се да можех да кажа, че се възхищавам от това, което направи днес.

— Просто си свърших работата.

Аликс се изсмя кратко и презрително, страните й порозовяха. Лицето й имаше мек овал, който заблуждаваше, скривайки строгия й и рязък характер. Червеникавокафявата й коса се спускаше на къдрици около шията със сребърно колие.

— Значи работата ти е да се грижиш убийците да остават безнаказани, така ли?

— Мери си думите — каза Крис. — От моя клиент току-що бе снето всякакво обвинение.

— Независимо от това, той е убиец. И фактът, че може би аз, ти и Гейбъл сме единствените, които го знаят, не променя нещата. Ако бях получила всички доказателства, които ми обещаха, цял свят щеше да разбере истината.

— Като твой колега ще ти дам един добър съвет — млъкни — каза Крис. Чувстваше се учудващо сърдят, едва ли не предаден. Дали нямаше нещо общо с факта, че намираше заместничката на главния прокурор за твърде привлекателна? Откакто я видя за пръв път, неведнъж си бе мислил да я покани на среща. По време на кратките им разговори във фоайето между съдебните заседания всичко у нея му допадаше, с изключение на отношението й към самата себе си — тя сякаш изпитваше притеснение от женствеността си. От своя страна, Аликс ясно показваше, че не одобрява методите му като адвокат, но като мъж очевидно го харесваше, въпреки моралните си скрупули. — Млъкни и приеми загубата си. Доказателствата ти по делото бяха неубедителни и ако продължаваш с тези приказки, ще намажат вестникарите, защото те предупреждавам най-сериозно, че ще подам срещу теб иск за клевета и морални щети от името на клиента си.

— Това вече ще е най-големият майтап. — Очите на Аликс хвърляха искри. — До гуша ми е дошло от самодоволни копелета като тебе, дето залъгват пресата с лицемерни проповеди, че всеки заслужавал най-добрата защита, и трупат пари, като измъкват от ръцете на правосъдието твари като Гейбъл. Защо не споменеш в някое интервю, че тази защита се купува срещу двеста и петдесет долара на час? Повдига ми се от всичко това. Кажи ми кога за последен път си водил дело pro bono, просто защото си вярвал в правотата на клиента си? Ти не си адвокат, а циркаджия и мястото ти е по панаирите заедно с жонгльорите, огнегълтачите и укротителите на змии. Не ти ли е ясно все още, че нямаш работа тук, в съдебните зали? — махна тя с ръка към каменната фасада на Криминалния съд.

Преди Крис да успее да отговори, Аликс се обърна и се изгуби в тълпата пред главния вход на сградата. Той се почувства не толкова сърдит, колкото потиснат — сякаш някой бе надникнал в душата му и бе видял мръсотията в нея.

„Гадост“, мислеше си Крис, бързайки надолу по стълбите. Денят беше все така мрачен, а дъждът се усилваше. Потръпвайки, притича до чакащата лимузина и се вмъкна вътре до Гейбъл.

— Май понакуцвате? Не бях забелязал по-рано.

Крис се намръщи — не обичаше да му напомнят за болката в крака. В колата беше тъмно като в катафалка.

— Нищо особено, стара контузия на бедрото. Обажда се от влагата.

— От войната ли я имате, или сте спортували? — попита Гейбъл. Той вече си бе налял чаша шампанско от бутилката, изстудяваща се в малкия хладилник на лимузината.

— И едното, и другото — каза Крис. Думите на Аликс Лейн не излизаха от главата му.

— Така ли? — за пръв път, откакто бе стъпил в офиса му, Гейбъл го изгледа с известен интерес. — Един момент — каза той и викна на шофьора си: — Ресторанта, Еди. И дай газ, умирам от глад.

— Да, мистър Гейбъл.

Лимузината меко се плъзна през глухите лабиринти на централен Манхатън и старите улици дадоха път на атомния век, на мечтите, изградени върху какао, цветни метали и замразени свински пържоли.

— Е, разкажете ми сега как пострада бедрото ви.

— Мистър Гейбъл — отвърна Крис. — От вас току-що беше оттеглено обвинение в убийството на жена ви. Това нищо ли не означава за вас?

Гейбъл присви очи.

— Какво искате всъщност, да ви потупам по рамото ли? Свършихте това, за което ви платих. — Той вдигна рамене. — Разбира се, изявлението за печата, което ми съчинихте, беше много добро. Утре ще изглежда един път във вестниците.

— Не разбирам що за човек сте — каза Крис. — Въобще имате ли чувства?

— Слушайте, каквито и чувства да имам, да пукна, ако някога ги покажа пред вас или пред някой от ония там — махна той към останалия свят зад тъмните стъкла на колата.

Но след печеното и три големи скоча със сода нещата вече бяха по-различни.

— Вие на колко сте? — попита Гейбъл. — Сигурно към четирийсетте. А аз наскоро ударих петдесетака. И знаете ли какво означава това за мен? Означава, че се отдалечавам с още една година от войната. — Двамата заемаха най-добрата маса на скъп ресторант в кънтри стил на Второ авеню. Подът беше покрит с дървени стърготини, а по стените висяха черно-бели плакати на естрадни звезди, подписани с хвалебствени автографи лично за Дон, собственика на заведението. — Да-а, войната — продължи Гейбъл. — Тя ме промени, разбира се — как иначе. Единственият начин човек да не се промени в тая смрадлива касапница, беше като умре. Всеки, който твърди обратното, е лайнар.

Оберкелнерът дойде, но като видя, че са увлечени в разговор, дискретно се оттегли.

— Казвам ви, виждал съм много момчета, които не искаха да се променят. Бога ми, по очите им личеше, че са отписани. Защото знаеха, че са в ада, но отказваха да го допуснат в себе си. А трябва да знаете, че в ада трябва да си дявол, за да оцелееш. Всичко е въпрос на сила — който успя да разбере, че войната в основата си е анархия и обърна това в своя полза, оцеля. Всички други загинаха по един или друг начин. Там, сред пламтящите от напалма джунгли, сред минираните оризови полета, хората грохваха и умираха. — Гейбъл отпи от скоча си и си изжабури устата, преди да го глътне. — Вие сте били там и знаете, че оризовата реколта зависи от дъждовния сезон — продължи той. — Значи, една година, докато бях във Виетнам, дъждовете започнаха по-рано от обикновено и оризищата почервеняваха, разбирате ли, почервеняваха от кръв. Представяте ли си, стотици наши пехотинци, разкъсани на парчета, наторяват с кръвта си шибания ориз. — Гейбъл допи чашата си. — Бях пленил един от ония дръпнатите, а той се смее и ми вика, че тая година щяло да има страхотна реколта. Вярвайте ми, като му отрязах оная работа и му я напъхах в устата, вече не се смееше. — Той взе менюто. — Ще поръчвате ли? Защото аз трябва да сложа нещо в стомаха.

Крис не знаеше да се смее ли, или да плаче. Маркъс Гейбъл беше за него като удивителна главоблъсканица, една отвратителна, но интригуваща китайска загадка. Всеки път, когато решаваше, че го е опознал, поредната неочаквана страна от характера му изникваше внезапно, подобно на таласъм в къща на ужасите.

Гейбъл си поръча двойна порция филе с гарнитура от пържени картофи и пържен лук, а Крис избра риба тон на скара.

— Уф, риба — каза Гейбъл, щом сервитьорът се отдалечи. — Винаги смърди. Замирише ли ми на риба, все едно, че ми мирише на кръв. — Той сви рамене. — Сигурно е заради войната. Във всеки случай, след Виетнам не мога да гледам риба. Преди година-две едно приятелче ме покани на яхтата си — красива работа, шейсет и пет фута, боядисана в зелено и сиво. Казва се „Моник“ на името на френското му гадже. Тръгваме ние от Ийст Бей Бридж, едно селце на Лонг Айлънд3, на лов за тон. А моят човек е страхотен рибар и за двайсетина минути закачи един двеста и петдесет килограмов звяр. След два часа, като го вдигна на палубата, ми вика: „Маркъс, ела да видиш рибето.“ На мене не ми се ходеше, но Моник беше там и нямаше как. И като видях рибата, повърнах — Гейбъл започна да се смее. — Представяте ли си? Наповръщах му цялата шибана риба. О, Господи.

Бан Ми Туот, Виетнам — Камбоджа; Мужен20 — Париж, Франция

Първата мисъл на Тери Хей, когато под прикритието на нощта пристигна в Бан Ми Туот, в планините на централен Виетнам, бе един стих от Пол Валер, великия френски символист: „Сила, с която не се злоупотребява, губи своето очаровани.“

Седмица по-късно, когато по ръцете му вече имаше кръв, той си спомни за думите на един друг французин, Ларошфуко: „Ако се съпротивляваме на страстите си, то е повече заради нашата слабост, отколкото заради силата ни.“

Защото когато дойде във Виетнам, Тери Хей вече бе готов да се научи да убива.

— Да се убива, е лесно — бяха думите на капитан Клеър по време на първата лекция зад стените на лагера на Частите със специално предназначение. — Затова не си губете времето в излишни притеснения. Всички сте чували потресаващи разкази за момчета, чийто пръст замръзва на спусъка. Аз пък ще ви кажа, че тия истории са пълна глупост. Всеки може да убие — това е все едно да щракнеш с пръсти. Вземете когото и да било — от ония, дето убежденията не им позволявали да служат, някой пацифист, дори шибания Мартин Лутър Кинг, ако щете, все едно кой, и му сложете един зареден пистолет в ръката. След това му покажете как някой изнасилва жена му или петнайсетгодишната му дъщеря и само гледайте колко бързо ще го вдигне и ще застреля мръсника, заплашващ семейството му.

Тери, седнал с небрежно кръстосани крака, си мислеше що за нравоучение в армейски вариант е това. Но част от него несъмнено искаше, може би дори се нуждаеше да повярва — така, както човек вярва, когато докторът му каже; „Никак няма да ви заболи.“ Не нравоучение в истинския смисъл, а просто една лъжа, в която ти е необходимо да повярваш.

— Или ще кажете, че това е различно? В такъв случай се подгответе за горчивата истина — продължи капитан Клеър, — защото на война е също все едно, че виждаш някой да изнасилва жена ти или дъщеря ти пред очите ти. Бъдете сигурни, че започнете ли веднъж, независимо от съмненията, с които сте дошли тук, нищо вече не ще ви спре да убивате ония гадини.

По това време Тери вече бе минал през първоначалния и напредналия курс на военна подготовка, военновъздушното училище във форт Бенинг край Кълъмбъс, щата Джорджия, и училището на специалните части във форт Браг, Файетвил, Северна Каролина.

Сега, като слушаше капитанът да дудне за това какво означава да се убиват хора и как съзнанието го възприема по един начин, докато всъщност действителността е съвсем друга, той се питаше защо е целият този шум. В края на краищата, разсъждаваше Тери, хората се убиват още от праисторически времена, откакто е било откраднато първото парче месо, първата жена, откакто някое облечено в кожи племе е нахлуло на територията на съседите си. Тогава какво?

Не му беше ясно какво толкова сложно има в цялата работа. Всички тези капани на съзнанието, заложени от лъжливо чувство на вина или жал, за които капитан Клеър непрестанно намекваше, липсваха при него. „Врагът е насреща, мислеше си той, кацнал в прицела ти. Натискаш спусъка и — бум! — той изчезва, край. Няма нищо трудно, нищо неразбираемо.“

— Вие сте се записали като доброволци в групата за проучвания в състава на силите със специално предназначение. — Капитанът се усмихна зловещо и многозначително. — Звучи така, сякаш ще ставате библиотекари. Какво да се прави, армейска канцеларщина. Първата ви работа ще се състои в това да набирате хора за ЦГЗ, което, зайци непросветени, означава Цивилни групи за защита — още безполезна канцеларщина. Ще се занимавате с подривна дейност в тила на врага и с разполагане на противопехотни мини. За територията, на която ще се намерите, няма изработени карти, така че ще имате нужда от помощта на местното население. За целта началството ни е упълномощило да използваме кхмерите от планинските племена по северозападната граница и тези от делтата на река Меконг. Хората, които изберете, ще получават кодови имена, тъй като азиатските, в най-добрия случай, са трудни за запомняне. Ще ги вкарвате предпазливо в подразделенията си и ще ги използвате според обстоятелствата — като водачи, а ако стане нужда — и като жертви.

Докато говореше, капитан Клеър се разхождаше из стаята, вглеждайки се в лицата.

— Така, хубавото беше до тук. А лошото е, че се намирате в Азия и Азия може да ви убие. Първото нещо, което трябва да запомните, е, че никога няма да проумеете това място. То съществува в различна реалност и ако се опитате да го приспособите към западните си разбирания, най-много да докарате смъртта на някого или дори по-лошо, своята собствена. Второто нещо е, че за азиатците смъртта не означава нищо — при тях тя е просто етап от някакъв процес на преминаване от една плоскост на действителността в друга. Така че единствената съществена разлика между вас и вашия враг е, че той няма нищо против да умре, докато вие имате.

Капитанът млъкна.

— Виждам, че някои от вас се усмихват и съм принуден да приема, че смятате думите ми за смешни. Първия път, когато отидете да помогнете на някое изоставено край пътя момиченце и гранатата, скрита под мишницата му ви откъсне краката, ще разберете какво имам предвид. — Той ги изгледа свирепо. — А можете да го научите и още тук, където ще ви коства само малко време и умствено усилие.

По-късно в помещението, минаващо за офицерски салон, докато Тери се питаше защо им бяха нужни камбоджански, а не виетнамски водачи, Кид Гавилън, един от новото подразделение, каза:

— Всичко това е без значение. Ние сме тук, защото вярваме в Америка и защото е жизненоважно да защитим Виетнам от комунистите.

В отговор се чу общо одобрително мърморене. Тери огледа тези уестпойнтски възпитаници, стегнати от ранна възраст по калъпа на военната етика, и се опита да си представи какво вълнува скритите дълбани на съзнанието им. Какво в действителност ги бе довело тук? Дали чистият патриотизъм, непоколебимото чувство за дълг, или други, по-лични подбуди намираха израз сред този елитен воински кръг?

Този въпрос не бе породен от празно интелектуално любопитство. Той знаеше, че много скоро безопасността му, самият му живот могат да се окажат зависими от всеки един от тези мъже. Разбирането на техните мотиви един ден можеше да е равносилно на разликата между това да лежи по лице в собствената си кръв или да се измъкне жив.

Какво, в крайна сметка, вълнуваше дълбините на неговото собствено подсъзнание? Като момче той никога не се разбираше особено добре с връстниците си. Те му завиждаха заради превъзходството му в почти всяка област, изискваща физическо умение. А той, който тичаше по-бързо, скачаше по-надалеч и мислеше по-добре от когото и да било от тях, презираше ленивите им умове, неспособни да видят очебийните за него решения. В гимназията и колежа, където бе еднакво търсен от спортните отбори и от момичетата (той бе също така изключително привлекателен и красив), чувството му за изолация се усили. Момичетата го разочароваха едно след друго, оставяйки го да се чувства глупаво, задето им е отделил твърде много от времето си. Постоянно се чувстваше обсаден от околните, раздразнен, принуден да ги отблъсква.

Но не беше самотен, както би могло да изглежда отстрани. Тери бе свързан със своите мисли, тоест с процесите на протичането им така, както градът е обгърнат от необятната си мрежа от електричество. И той получаваше огромно удоволствие от изучаването на това неповторимо, дадено му от природата богатство, без да знае за предупреждението на Франсис Бейкън, че този, който намира радост в самотата, е или диво животно, или бог.

Като момче той никога не се беше отдавал на фантазии и мечти. Защото откакто се помнеше, знаеше — или поне бе вярвал, че знае — какво иска от своя живот. Детската невинност му бе позволила да наблюдава от непосредствена близост как баща му води своите сделки, при което с потресаваща бързина бе доловил, че единствената стока, чиято цена никога не пада, е силата. Силата бе вездесъща, разбираха я всички езици, подчиняваха й се всички епохи; тя бе Златното руно и Светият Граал.

Помнеше коледната утрин, когато баща му измъкна изпод окичената с истински лакомства елха два дълги, тънки, красиво увити пакета. „Весела Коледа“, каза той, подавайки ги на синовете си.

Тери беше на тринайсет години, Крис — на дванайсет. Намираха се в кантората на баща им, където по традиция поставяха коледната елха. Той занесе подаръка си на огромното кожено канапе, разположено срещу масивното бюро в романски стил. Над канапето имаше прозорец, дълъг като борд на кораб, под който растяха букови дървета, покрити тогава единствено с коричка скреж. Цепеници пламтяха в грамадната камина, облицована с френски мрамор от осемнайсети век с издялани бузести херувимчета.

Малкълм Хей, висок, с мустаци, великолепно облечен, стоеше пред бюрото и се усмихваше, докато гледаше как синовете му отварят подаръците си. Тери още помнеше чувството, което изпита при вида на трийсеткалибровия „Ремингтън“. Хладна тръпка на вълнение премина по гърба му и накара сърцето му да подскочи.

След това, в туидовия си ловен костюм, баща им ги закара извън града, нареди консервни кутии върху едно повалено дърво. Бум! Бум! Бум! — неговите кутии хвръкнаха една след друга. Той се засмя доволно, възбудено, гледайки как тези на Тери подскачат и се превъртат в мразовития въздух, пронизани в средата.

Но Малкълм Хей бе тръгнал на лов за сърни, не за консервни кутии. Той им бе разправял как в Уелс баща му го извел на лов за елени, когато бил едва десетгодишен. „Старата пушка, която ми даде, каза той тогава, бе по-висока от мен. Но аз я удържах. Винаги успявах да удържа това, което ми даваше.“

Тези думи, естествено, бяха бележка и предупреждение. Тери отдавна бе разбрал, че баща му никога не говори напразно. Във всеки негов разказ се съдържаше поука. Животът, казваше често той, е поредица от уроци и колкото по-добре ги учи човек, толкова повече ще преуспее. Малкълм Хей ценеше успеха високо и това го бе накарало да се влюби в Америка, земята в която успехът е пълновластен господар; крал, кралица и принц.

Улегналият, стар сняг в гората лежеше на разпокъсани, покрити с ледена коричка петна.

— Търсете отпечатъци от копита — каза баща им. — Гледайте кората на дърветата — там, където са пътечките им, тя е ожулена. Следите са навсякъде край вас, трябва само да ги видите. И не забравяйте да вървите вината срещу вятъра, за да не могат да ви подушат. — В този момент той се доближаваше до тогавашната му представа за Шерлок Холмс — силен, широкоплещест, знаещ отговора на всяка загадка, властващ над тайнственото и неизвестното. Тери искрено му се възхищаваше.

И тогава Крис каза:

— Не искам да гледам нищо. Не искам да убивам.

Малкълм Хей се закова на място. Обърна се и Тери видя в очите му искри.

— Ще правиш каквато ти казвам, Кристофър.

— Мога да стрелям по кутии. Но не желая да стрелям по животни.

— Има уроци, които трябва да усвоиш — каза баща им. — Важни уроци. Независимо дали ти харесват, или не. — Той хвана Крис за яката и го блъсна навътре сред дърветата. Посочи го с ръка на Тери: — Гледай да изпълнява това, което му казах.

Терм, благодарен, че никога не е давал повод на баща си да се държи така с него, догони брат си.

— Какво има? — попита той. — Не искаш ли да се научиш да ловуваш? — Крис го стрелна с поглед. — Какво ти става, бе момче?

— Защо не си гледаш работата?

— Няма да си гледам работата, мърльо. Знаеш ли какво ще те направи татко? Ти направо му се изпика на фасона. Не те удари само защото е Коледа. Обаче ако продължаваш да се държиш така, Коледа или не, ще те спука от бой. — Малкълм Хей, който бе получил желязно възпитание, подсилвано с жилава пръчка, твърдо вярваше в ролята на телесното наказание като основен фактор за изграждане на характера.

— И друг път ме е удрял — каза Крис. — Няма кой да му попречи.

— Но защо трябва постоянно да го дразниш? Понякога ми се струва, че го правиш нарочно.

— Ти си негов син. Аз трябва да съм на някой друг.

— Боже, ти си невъзможен. Не знам защо се мъча да ти помагам.

— Това ли си мислиш, че правиш? Въобще не ми помагаш. Просто искаш да повярвам във всичко онова, в което вярваш ти. Същият си като татко. Той затова те обича, защото си негово копие.

— Той обича и двама ни — каза Тери. — Единствената разлика е, че ти през цялото време се опитваш да докажеш, че не приличаш на него.

— Не знам обича ли ме или не, но е ясно, че не ме харесва. Не съм такъв, какъвто му се иска да бъда. Това е много жалко, но ще мина и без неговото одобрение. — Крис се обърна и продължи напред.

— Не си прав, братче — каза Тери след него. — Само че си прекалено твърдоглав, за да го разбереш.

Разбира се, Крис пръв видя елена, едър мъжкар с клонести рога. Намираха се откъм подветрената му страна, сред групичка гъсто израсли борови дървета, осигуряващи им отлично прикритие. Тери занемя от вълнение. Животното бе толкова голямо. Мисълта да го повали бе възбуждаща.

— Стреляй! — изсъска той в ухото на брат си. — Давай, застреляй го!

Крис само стоеше и гледаше елена. Промълви нещо, което Тери едва дочу, може би „Колко е красив.“

— Е, щом ти не щеш — каза той, вдигайки своята карабина.

— Не! Това не ти е игра. Този път няма да спечелиш! — Крис изрита пушката и тя се блъсна в съседното дърво. Цевта й се изкриви, правейки я негодна.

— По дяволите — прошепна ядно Тери. — Виж какво направи. Татко ще те убие.

В този момент се обърна и видя как Малкълм Хей се промъква безшумно сред дърветата. Той също бе съгледал елена. Дали вече бе забелязал и тях?

Тери хвърли карабината си на земята, посегна и сграбчи тази на брат си.

— Не! — каза Крис. — Няма да ти дам…

Но Тери бе по-силният, той знаеше какво правя. Повдигна „Ремингтън“-а на Крис, докато еленът се оказа на мушката. Животното се бе изместило леко и сега стоеше обърнато с едната си страна към момчетата. Пресягайки се през рамото на брат си, Тери обви показалец върху неговия и дръпна спусъка.

Изстрелът прозвуча като експлозия, отеквайки сред стволовете на дърветата. Еленът залитна встрани, сякаш се бе подхлъзнал на някое от петната замръзнал сняг. След това предните му крака се подгънаха и се свлече на земята. Страната му бе окървавена. Той изви глава, търсейки може би източника на своята болка. После рухна върху килима от борови иглички.

Малкълм Хей дойде забързано при тях. Видя пушката в ръката на Крис; тази на Тери бе все още на земята.

— Е, сега вече ме зарадва — каза той и потупа Крис по гърба. — Не можех и да мечтая за по-добър коледен подарък!

Гледайки брат си, Тери си мислеше: „Защо не изпитваш това, което изпитвам аз, защо не си щастлив?“ След това радостното му настроение се смени с гняв: „Аз те отървах, неблагодарен тъпако, а ти знаеш само да ме гледаш с омраза и да ревеш като бебе.“ Няколко седмици по-късно окончателно спря да общува с него. След като Крис отритна по такъв начин услугата му, той си обеща никога вече да не плаща за чужди грешки. Не желаеше да бъде слаб, да се поставя в уязвимо или зависимо положение.

„Винаги действай от позиция на силата, чу отново гласа на баща си, и светът ще е твой.“

Облечени в широки, черни кхмерски ризи и панталони, те се приземяват съвсем близо до Ан Лок. Най-старши в групата е капитан Клеър, след него — лейтенант Тери Хей. Границата с Камбоджа бе на не повече от три мили. Стаени в мрака, те изчакваха, докато издигащият се хеликоптер засипа лицата им с пясък и прах. Двамата мрачни водачи от Кхмер Серей — дясно ориентираната фракция от камбоджански кланове, които групата нарича Донър и Блицън, ги поведоха през оризищата и блатистата, обрасла с мангрови дървета джунгла. Някакъв грохот ги накара да замръзнат на местата си. Погледнаха към небето и видяха извънземни кораби. След минута земята затрепери и хоризонтът на запад избухна в ярки огнени кълба, бърза серия от взривове, които скоро се сляха в ивица ослепителна светлина.

— Какво, по дяволите, е това? — прошепна някой.

Капитан Клеър мълчеше, но Тери бързо премисли някои неща. Попита се от къде на къде бомбардировачи Б-52 атакуват цели отвъд границата, в неутрална Камбоджа.

Продължиха пътя си и след не повече от миля се натъкнаха на виетконгски лагер. Водачът подаде сигнал на капитана. Групата се разпръсна. Тери, който още не се беше сдобил с прякор, получи задача заедно с Кид Гавилън да обезвреди часовите.

Той прехвърли своя „Калашников“ на гърба си и извади парче жица. За да може да го държи по-здраво, в двата края бе прикрепил ръкохватки.

Досега не беше убивал човек и изпитваше интелектуално любопитство относно чувствата, които му предстоеше да изпита. Откри жертвата си — едва различим силует сред листата. Джунглата бе изпълнена с бръмченето на безброй насекоми, дори след полунощ горещината и влагата бяха потискащи. Тери съзерцаваше тесния гръб. Колко лек и дребен изглеждаше виетнамецът, колко невзрачен и хилав.

Тери обви жицата около врата му и дръпна ръкохватките. Усети първата струйка кръв, когато жълтият конвулсивно вдигна ръце, опитвайки се да се освободи. Тери коленичи на земята, опъна още по-здраво, чувствайки приближаването на смъртта. Долови дейната жар, нейния мирис. Краката на виетнамеца играеха като на пиян или епилептик.

Той усети как между тях възниква някаква връзка, зависимост между отнемащ и даващ, господар и позорен, бог и смъртен. Завъртя рязко виетнамеца към себе си, за да може да се вгледа в плоското му лице.

Не знаеше какво очаква да види там, макар че вероятно все пак се надяваше да долови проблясък от вечността. Вместо това срещна очи, мътни като кална вода, които се взираха в него с израз на такава абсолютна омраза, че за момент се сепна. Кафявите устни на човека се разтвориха и той се изплю в лицето му.

Дълбоко от гърлото на Тери излезе ръмжене, той смръщи чело, кокалчетата му побеляха от усилие върху ръкохватките на убийствената жица. Разнесе се отвратителна воня на фекалии. Човекът бе мъртъв.

Развивайки жицата от почернялата плът, той си мислеше, че никога по-рано не е изпитвал какво означава силата, а само си е представял нейното съществуване.

Видя, че Кид Гавилън се затруднява със своя противник. Извади ножа си и го заби между плешките на жълтия с такава съкрушителна сила, че го повали на земята. За момент Кид Гавилън и той се гледаха един друг, след което, усмихвайки се с окървавеното си лице, Кид му показа вдигнатия си нагоре палец.

Заедно с останалите, Тери свали от ремъка своя „Калашников“, прегази сънения враг, изстрелвайки в лагера къси, акуратни откоси. Видя как великанът Аксмън, който у дома си в Ред Хук свири на китара, се врязва сред жълтите и покосява всичко пред себе си. Десет минути по-късно групата вече се бе върнала на мястото, определено за среща с хеликоптера. Той, както се изрази, капитан Клеър, цепеше секундата.

Издигайки се нагоре в небесата, всички се почувстваха неуязвими, безсмъртни като скандинавски богове, завръщайки се във Валхала. Но Тери, седнал в тъмнината, сложил оръжието върху коленете си, мислеше за бомбения набег, за който капитанът не пожела да говори.

Седемнайсетгодишният Кид Гавилън, с провесен на шията касетофон, тупна Тери по коляното и каза, усмихвайки се широко:

— Голяма работа свърши там долу. Мисля, че вече ще ти викаме Бучър21. А, Бучър — той барабанеше по каляното му някакъв жив ритъм, — гледай, всички са съгласни.

Всяка нощ излизаха на бойни задачи в джунглата, но при това никой не спомена Виетнам. Тери не видя карта на страната, нито дори сводки за развитието на войната в техния район. По това, което знаеха, те спокойно можеха да се намират или на Филипините, или на остров Гуам.

Понякога, отегчен, изпълнен с неясни копнежи, той бродеше из Бан Ми Туот като вампир посред бял ден. Все по-често при своите обиколки из запуснатите кръчми започна да чува за Камбоджа. Сега, под звуците на Джими Хендрикс и „Дорс“, той събра късчетата на единствената история, която бе от значение тук — тази, която се е случила вчера.

Тери излезе от сиво-зеления порой, така проливен, че буквално на три крачки не се виждаше нищо. Дори вездесъщият поток от мотоциклети временно бе намалял. Въздухът бе толкова горещ и наситен с изпарения, че капките се усещаха топли върху тялото. Единствената положителна страна на дъжда бе, че свирепите атаки на комарите също така временно намаляваха.

На бара в бараката от гофрирана ламарина проблесна неонова реклама „ПИЙТЕ КОЛА-КОЛА“, изписана на виетнамски. Тери поръча бира „33“. Едва седнал, върху него се спусна рояк от момичета в пъстроцветни виетнамски рокли и той си помисли, че би предпочел комарите.

От съседната маса до него долетя разговор, подобно на музика:

— Трябва просто да отвориш шибания учебник по история — обясняваше бивш ратай с пъпчиво лице на своя чернокож приятел. — Разочароваш ме, Фист22, та ти знаеш да четеш. — На издрасканата каска на черния беше изрисуван як мъж с вдигнат юмрук. — Убежищата имат първостепенно значение за успешното водене на партизанската война. — Във Виетнам всяко хлапе беше военен експерт. — Според слуховете, щабът на ЦУЮВН се намира в едно от тези убежища в Камбоджа. — Тери вече бе научил, че ЦУЮВН е съкращение от Централно управление за Южен Виетнам — легендарната променяща местоположението си база, от която според Командването Виетконг и северновиетнамците ръководеха войната. — Докато не го открием и унищожим, няма да спечелим тази лайняна война.

През следващите дни и седмици той чуваше тази жалба отново и отново, като молитва или катехизис. Един начин да се махнеш от това място.

Изглежда, във Виетнам винаги вали. Тери неизменно бе мокър до кости, когато влизаше в овехтелия бар с неоновото, бръмчащо на пресекулки „ПИЙТЕ КОКА-КОЛА“ като лош сън от друго време и друго място. От един друг живот.

Там, в най-отдалечения тъмен ъгъл на заведението, постоянно седеше едър като мечка мъж с побеляла брада, приведен над собствена бутилка контрабандно уиски. Подобно на каубой от Дивия запад, той носеше на едното си бедро револвер в кобур, а на другото — голям флотски нож с дръжка във формата на американския орел. Тери проявяваше интерес към него, защото момичетата не го закачаха, а това означаваше, че или знаят нещо за него, или той се намира в страната от времето на Ной и неговия ковчег.

Един ден седна на неговата маса.

— Изчезвай от тук — каза подобният на мечка мъж. Носеше лейтенантски нашивки, от което Тери заключи, че това не може да е заповед. Но лейтенантът продължи да го гледа заплашително и той измъкна бутилка малцово шотландско уиски, което бе купил от черния пазар. Постави го на масата до неговата почти привършена бутилка „Кънейдиън Клъб“.

Мъжът впери очи в уискито.

— Изчезвай от тук. Но остави „Гленливит“-а.

Тери се засмя, отви капачката на скоча и наля две солидни чаши.

— Наричат ме Бучър — каза той и вдигна своята.

Човекът улови чашата с месестата си ръка и моментално я пресуши. На Тери му се стори, че чу въздишка, но не бе сигурен, защото в същото време Джими Хендрикс пееше как ще целуне небето.

Мъжът си наля втора чаша, отпи бавно и с любов, като познавач.

— Аз съм Върджил.

— Лейтенант Върджил или просто прякор?

— Кой ти помни вече? — вдигна рамене той. — Някога може да съм се казвал всякак, сега съм Върджил.

— Аз съм към специалните части — каза Тери. — Ти какво правиш тук?

— Откривам разни неща. Държа фенера си високо, гледам в горящия мрак.

— Отдавна ли си във Виетнам? — уискито бързо изчезваше и той си даде сметка, че е трябвало да купи две бутилки.

— Зависи от мярката — каза Върджил.

Тери кимна с глава.

— Разбирам какво имаш предвид.

— Не. Нищо не разбираш. И ти си като всички останали бозайници, дето не знаят какво правят тук и за какво са ги докарали. Но запомни от мен, момче, оправданието за воденето на тази война е най-скапаното, с което някога е подвеждана нищо неподозиращата публика. И тази публика сме ние.

— Така ли? — каза Тери, заинтригуван. — Е, тогава аз положително бих искал да знам какво правя в това шибано място.

Върджил дълго го гледа изпитателно, като археолог, който се пита от какво е направена вазата, която държи в ръце.

— Добре тогава — каза най-сетне. — Сам си го изпроси и ще го получиш, та ако ще да ти преседне. — Той си наля още „Гленливит“. — Тия генерали от Командването си нямат понятие от тукашните условия. Те си мислят, че могат да вземат една армия, обучена за тежки, моторизирани бойни действия в откритите хълмисти местности на Западна Европа и да я приспособят за партизанска война в тая воняща дупка. Вместо да обучат южновиетнамците да водят партизански действия, те намират за уместно да докарат наши войници, момчета на по деветнайсет години, и да ги насъскват срещу жълтите. Е, нека ти кажа нещо ново, приятел. Ние губим тая шибана война. Прословутите акции на генерал Уестморлънд за „намиране и унищожаване“ сърцевината на нашия тъй наречен тактически подход срещу виетконгците се оказаха пълен провал. А сега, след неговото оттегляне, дали от глупост, или от суета, командването не желае да признае, че е допуснало подобна капитална грешка. И много бързо неутрална Камбоджа се превръща в изкупителна жертва.

Върджил си сипа останалия в бутилката скоч.

— Защото именно там виетконгците строят своите убежища и се въоръжават от пратките на китайските комунисти, пристигащи през Лаос, по маршрута „Хо Ши Мин“. Командването вече знае, че работата във Виетнам е загубена и сега планира безумно и незаконно нахлуване в Камбоджа. Което означава, че всичко, този път действително всичко, ще отиде по дяволите.

Върджил гледаше как момичетата сноват из заведението в своите пъстри като паунови опашки цепнати отстрани рокли.

— Виждаш ли, Бучър, Камбоджа е ключът. Ако не знаеш нищо за нея, както повечето момчета тук, никога няма да разбереш тази война. Принц Нородом Сианук, който управлява страната от 1945-а, балансира като въжеиграч с невероятен риск в продължение на десетилетия, водейки политика на дружба първо с комунистите, след това с французите и американците и после пак отначало. Звучи глупаво, нали? Да, но не е. Защото само благодарение на това страната му е останала свободна и незасегната от битката за Индокитай. И което е не по-малко важно, той е успявал да държи натясно Виетнам, вековния и най-силен враг на Камбоджа, като същевременно е получавал помощи както от Пекин, така и от Вашингтон. Но този път Камбоджа загази. След като Сианук разреши на ЦУЮВН да строи там убежищата си, Командването реши да се добере до тях. Да нахлуе в страната му.

— Ти си луд — каза Тери. — Що за безумна идея! Та нали ще разпънат военните на кръст. Администрацията никога няма да търпи подобно нещо.

Върджил се усмихна накриво.

— Да, Никсън и Кисинджър. Какво може да очаква човек, когато една война се води от побъркани? В Камбоджа всичко ще се разпадне на парчета и няма да спре само дотам. Това, Бучър, е началото на края. Упадъкът, тъй да се каже, на американската империя.

Вече се носят слухове, че левите партизани, които принц Сианук нарича Червените кхмери, представляват много по-голяма сила от това, за което ги представя пред нас. И за разлика от продесните Кхмер Серей, които вършат черната ни работа, ние нямаме никакъв контрол над тях. Те са неуправляема карта в това шибано тесте и мисля, че именно от тях идва най-голямата потенциална опасност. Впрочем, не бих се учудил, ако до половин година Сианук бъде отстранен, може би чрез атентат. И когато това стане, можеш да се обзаложиш, че по един или друг начин ще бъдем замесени в него.

— Как така по един или друг начин?

Върджил сви рамене.

— Не само армията ни е тук, Бучър. Виетнам се е превърнал в истинско свърталище на ония бандити от ЦРУ. Кой би могъл да каже какво зло замислят тези копелета в момента?

Една безлунна нощ, докато групата със специално предназначение се носеше в хеликоптера през заоблачените небеса, капитан Клеър ги заговори. Това бе твърде необичайно. По правило групата получаваше своите инструкции още на земята, преди тръгване. Този път такива нямаше.

През воя на перките и силната вибрация, той им каза:

— Тази нощ работата ни е сладка — само разузнаване. Ще огледате участъка непосредствено около мястото, на което ще кацнем. Както знаете, времето напоследък е лошо, поради което Командването се нуждае от непосредствени впечатления за степента на поражение. Звучи просто и наистина е така.

Групата бе сбрала глави като футболен отбор, молещ се преди важна среща; капитан Клеър крещеше, за да чуват гласа му през оглушителния шум.

— Конкретният ни обект ще бъде местност, подложена на удар от типа „Прожектор“. Не знам дали някой от вас е виждал опустошението, което този вид бомбен килим оставя след себе си. Повярвайте ми, то е страхотно. Нещо живо трудно би могло да оцелее, но има вероятност да откриете асфалтирани пътища, временни постройки, дори бетонни бункери. В такъв случай незабавно отбелязвайте техния брой и размери.

Луната се подаде иззад тъмната маса облаци и когато Тери погледна надолу, той видя, че Ан Лок вече е останал на изток, а под тях се извива реката, мътно проблясваща, с надвесени от бреговете й наклонени дървета и лиани. Сега със сигурност знаеше, че пресичат границата и навлизат в забранената територия на Камбоджа — една неутрална страна, в която нямат работа. „Ако бомбардираме Камбоджа, мислеше си той, независимо поради какви причини, значи сме изгубили всякакъв разум, всякаква далновидност.“

Осъзнаването на този факт имаше своеобразен ефект върху него — направи го предпазлив. Ореолът на неуязвимост, усещането, че принадлежи към орда мъже — валкирии, сега изведнъж му се видяха нелепи, безумни мечти на юноша. Изведнъж осъзна, че онзи, който се стреми към власт, може да се бои само от едно — безумието на висшестоящите.

Той се вгледа в лицата на останалите мъже в хеликоптера, забеляза на светлината на малките червени лампички за вътрешно осветление израженията им на жадно очакване, погледите им, с които сякаш искаха да разтопят пластмасата и метала.

Хеликоптерът се наклони, направи стръмен вираж и се спусна, кръжейки като хищна птица. Хората, настръхнали от снаряжение, изскочиха от корема й — извънбрачно поколение на своята механична майка.

Оставена на тъмната страна на луната, групата се разпръсна. Пред нея се простираше изпепелена пустиня. Земята бе обезобразена от кратери с овъглени, все още тлеещи краища. Бомбеният килим бе превърнал местността в сечище, осеяно с пънове на дървета. Няма пътища и постройки, нито бункери.

Подобно на бунище, по земята бяха пръснати останки от продоволствия. Коленичейки, Тери взе да рови сред парчетата от опаковки и успя да различи китайски йероглифи. Запасите бяха стигнали до виетконгците по маршрута „Хо Ши Мин“. Бомбардировката нямаше нищо общо с камбоджанците. Причина за нея бе почти маниакалният стремеж на Командването да унищожи ЦУЮВН.

И все пак, тя има много общо с Камбоджа. Защото за да усмири Северен Виетнам, Сианук бе дал мълчаливото си съгласие за строежа на виетконгските убежища на територията на своята страна.

Придвижвайки се бавно и предпазливо напред, Тери откри първото от обезобразените тела. Един от цивилните групи на име Тонто коленичи до него и загледа лицата на жертвите или това, което бе останало от тях.

— Виетконгци? — попита Тери.

Тонто поклати отрицателно глава, преминавайки от един труп към друг.

— Кхмери — каза той. — Камбоджанци. — Вдигна поглед към него и Тери забеляза сходството между лицата на мъртъвците и неговото.

— Не са войници, нали?

— Къде им е оръжието? Къде са мунициите им? — Тонто отново поклати глава. — Това са били селяни, които не са и чували за тази война, нито са знаели защо се води.

— Познаваш ли някой от тези хора? Има ли сред тях твои роднини?

Тонто му отвърна с лека, тъжна усмивка.

— Моето семейство е далеч от тук. Аз не съм от Кхмер Серей. Не съм обвързан с вашето правителство, нито с Лон Нол. Аз съм просто един камбоджански войник, прекарал дълго време в Бирма. Истинското ми име е Мън.

Земята се разтърси, небето почервеня по краищата, въздухът се изпълни със свистящи назъбени осколки, смъртоносни като куршуми. Дори прекършените стволове помежду им се разпаднаха, мъртвите бяха убити повторно заедно с живите, удавени в градушка автоматичен огън.

Докато падаше, Тери видя капитан Клеър, ударен на половин дузина места. Кръвта му се пръсна заедно с кората и сърцевината на дърветата. Кид Гавилън се поклащаше като чудовището на Франкенщайн, половината от главата му бе отнесена. Донър и Блицън, двамата кхмерски водачи, бяха мъртви, проснати по лице в една от бомбените ями.

— Боже Господи! — каза Тери, легнал напреко на Мън. — А ни казаха, че щяло да е сладка работа, само оглед, никой не бил останал жив след бомбения килим.

— Нещата, които американската армия не знае за тази война — отвърна Мън, — могат да изпълнят много томове.

— Но това е лудост. Аз не виждам нито един виетнамец.

Тракането на кръстосания автоматичен огън беше оглушително. Мън затвори очи и изпъшка.

— Бучър — прошепна той, — тази кръв от теб ли е, или от мен?

Тери напипа помежду им нещо прогизнало, лепкаво и топло.

— Аз не усещам нищо.

— Аз също — каза Мън. — Трябва да съм изтръпнал.

Тери преобърна внимателно кхмера и видя дълбоката рана на хълбока му.

Бързо смъкна черната си памучна риза и напрани груба, но доста ефективна превръзка. Кръвта спря да сълзи.

Видя, че Мън се взира в него с черните си като мраморни топчета очи.

— Къде е? — попита той. — Ще умра ли?

— Капитанът каза, че за азиатците смъртта не означава нищо.

— За мен означава — прошепна Мън. — Трябва да се грижа за семейството си.

Тери стисна рамото му — той се страхуваше да даде отговор за нещо, което не разбира. Доближи устни до ухото му:

— Отивам да намеря радиото. Единственият начин да се измъкнем цели от тук е като повикаме помощ.

— Ако приемем, че аз още съм цял — каза Мън.

Тери се обърна и запълзя към тъмнината и смъртта.

Промъкваше се от сянка в сянка, от ръба на бомбена яма до черната хралупа на овъглено дърво. Радиото, радиото, звънеше в ушите му някаква детска песничка, у кого е радиото?

Аксмън. Да, сега се сети. Грамадният черен китарист, който все импровизираше парчета от Джими Хендрикс. Аксман, радистът. Намери онова, което бе останало от него — той се бе вкопчил в радиостанцията, сякаш тъкмо е сигнализирал за помощ, когато куршумите са го разкъсали на две.

Тери протегна ръка, изтръгна я от отчаяно стиснатите пръсти. С крайчеца на окото си видя проблясване като от далечно пламъче на кибритена клечка, чу познатото тр-р-р-аатт! от автомата на жълтия, усети отвратителната, разкъсваща болка в тялото си.

Той се търколи, залитна и се загърни, мятайки се като риба. Шумно се свлече в тъмнината на дъното на една яма. Всяко вдишване бе усилие, жега и студ го обливаха, сменяха се с бързината на разбеснелия му пулс.

Свит като ембрион, без да откъсва очи от ръба на ямата, той чакаше неизбежното. Чакаше да дойдат жълтите.

Комарите го покриваха целия, смучеха кръвта му, мухи облепваха лицето му, пиеха солената пот. Той не смееше да помръдне. Не смееше.

Накрая три силуета предпазливо се показаха над ръба на ямата, все още далеч, но ето, че го зърнаха, взеха да слизат надолу, наближиха. Тери издърпа със зъби иглата, хвърли гранатата, крещейки от болката, която движението му причини, чу, или може би само си въобрази, изстрелите на техните АК-47, преди земята, ужасена от продължаващата в недрата и мерзост, да го избълва нагоре.

Той лежа дълго, окъпан в потта на страха, вслушвайки се в шумовете и стенанията на нощта. „Не е както го очаквах, мина му през ума, сделката беше съвсем друга. Къде е тук силата? Нима само смърт и нищо друго?“

Трябва да има нещо повече.

Мислите му се обърнаха към Крис, избягал от Америка, от армията, от своя дълг. Сега припича във Франция загоряло тяло на слънцето, на фона на причудливите бели сгради на Лазурния бряг и кобалтово-синьото Средиземно море. До него е коленичило френско момиче, маже го с масло, кара го да се отпусне.

Докато той, Тери — Касапина, лежи тук вонящ, кървящ, умиращ от страх. „Честно ли е, питаше се той. Справедливо ли е? Да бъдеш тук, далеч от Франция, далеч от своя дом?“ Как мразеше брат си, как му завиждаше — така, както му бе завиждал винаги за искреното удоволствие, което Крис намираше в общуването с момичетата, в евтиния училищен светски живот, който Тери можеше единствено да презира. Но колко встрани го бе отнесло това презрение от руслото на живота, осъждайки го да наблюдава този живот отдалеч, като бог от Олимп.

Той лежеше тук, кървеше, умираше от страх, докато Крис, страхливецът, заобиколил ловко своята отговорност, своя дълг, попиваше слънцето и секса. Как искаше да е на негово място сега.

В устата му се появи горчив вкус. Обзеха го тръпки на ужас. Много по-добре е, реши Тери, да умреш от куршум, отколкото от страх. Нищо не може да е по-лошо от това.

И той взе радиостанцията, извика за помощ:

— Нантъкет, Нантъкет! Тук е Пекод! Попаднахме на засада! Имаме тежки загуби! Измъкнете ни от тук, бързо!

Въпреки болката, въпреки кървавите буци, които задавяха гърлото му, въпреки опасността жълтите да го чуят, той се почувства по-добре, нещата вече бяха различни, vita vice. Защото повече от всичко той ненавиждаше чувството да умира от страх; нищо не можехте да го уплаши повече от това.

„Отдавна ли си във Виетнам?“

„Зависи от мярката.“

Сега вече Тери разбра какво означават думите на Върджил. Защото бавно, превъзмогвайки болката, той пълзеше обратно към Мън, нощта бе пълна с комари, колкото пиявици, раздразнената му кожа смъдеше и всеки бе тръгнал на лов за неговата кръв, с която той сантиметър подир сантиметър напояваше зловонната почва.

Там някъде, в изпълнената с шумове тъмнина, жълтият се стаяваше, чакаше, търпелив като Буда и смъртоносен като ухапване на змия. Но не това плашеше Тери в момента, а съзнанието, че срещата с него е неминуема — тук жълтият бе навсякъде, той бе част от пейзажа, подобно на обезобразените дървета и изгорената земя. От жълтия не може да се избяга и той знаеше, че ако до пет минути хеликоптерът не дойде, двамата с Мън или ще бъдат убити, или ще умират, дълго в кафеза на жълтия някъде отвъд Стикс23, в недрата на ада.

Намери Мън, довлече се до него през калта. От болка някъде зад очите, в мозъка му, хвърчаха искри. Клепачите на Мън бяха затворени, но известно време Тери бе толкова изтощен, че нямаше сили да провери дали е още жив.

Вслуша се в нощта, в стърженето на насекомите, в брачния зов на дървесните жаби се мъчеше да долови някакъв тревожен признак, издаващ приближаването, настъпването на жълтия. Тери още не бе готов да го посрещне, но не бе готов и да умре.

Той отвори очи, повика тихо:

— Мън. Чуваш ли, Мън? — Полъхна лек ветрец, разнасящ миризма на гниеща растителност и разлагащи се тела. Насекомите го изяждаха жив. — Събуди се, Мън.

Кхмерът се размърда до него.

— Бучър ли ме вика, или Равана? — гласът му бе дрезгав и глух, сякаш гърлото му е залепнало.

— Повиках помощ. Скоро ще се измъкнем от тук.

— Бучър — въздъхна Мън. — Значи съм още жив. — В следващия момент изкрещя от болка — Тери бе сложил ръка върху раната му.

— Извинявай, приятел, исках само да проверя. Кръвта е спряла. — „Поне засега, мина му през ума. Къде се губи тоя скапан хеликоптер, попита се той.“

— Чух експлозия — прошепна Мън. — Сънувал ли съм?

— Пратих няколко жълти в света на сенките.

— Как?

— С граната в гащите.

— Има още, Бучър. Усещам ги, наблизо са.

— Още малко и изчезваме. Тогава жълтите могат да го духат.

— Ами ако хеликоптерът не дойде?

— Как така? Та той вече е тръгнал.

— Равана също е тръгнал. Питам се кой ще стигне пръв до нас.

— Равана ли? Този пък кой е?

Мън обърна глава и го погледна.

— Аз съм тхеравадански будист, Бучър. — Тери ясно видя отпечатъка на болката върху лицето му. — Равана е върховният демон в нашата религия.

— Могъщ малък дявол, а?

— И то толкова — отвърна сериозно Мън, — че може да извади самия Буда от медитацията му.

— Е, щом самият той ни преследва, много се надявам хеликоптерът да стигне преди него.

— Но може и да не успее, Бучър. Затова ние ще трябва да се подготвим.

Тери му изшътка да мълчи. Той бе чул нещо — какво? Прокрадващи се стъпки, шумолене на листа, кратко прекъсване в безкрайната любовна песен на дървесните жаби? Може би всичко това, а може би нищо? Не бе сигурен, не можеше да се довери напълно на сетивата си. Болката, както и паниката, изкривява реалността, кара да не забелязваш някои неща, да забравяш други. Подобно състояние е опасно винаги; при тогавашните обстоятелства то бе гибелно.

Тери провери своя „Калашников“, постави нов пълнител. Съжали, че не може да се движи; чувстваше се безпомощен, безкрайно уязвим. Естествено, не смяташе да използва оръжието, освен при крайна необходимост — огънят би издал тяхното местоположение.

— Какво има? — обади се след известно време Мън.

— Не знам — отвърна Тери. — Нищо. — И за да разсее непоносимото напрежение на неизвестността, попита: — Какво искаше да кажеш?

— Равана не преследва теб — продължи кхмерът. — Аз съм този, който му трябва.

— Само ти? От къде на къде?

— Защото притежавам нещо, което му принадлежи — каза Мън. — „Prey Dauw“ — „Гората от мечове“.

До този момент Тери не го слушаше с особено внимание, а и да беше чул нещо, не повярва нито на една дума — кхмерски демони, Буда, разни източни щуротии. Но сега се сети какво бе казал капитан Клеър за Азия: „Първото нещо, което трябва да запомните, е, че никога няма да проумеете това място. То съществува в различна реалност и ако се опитате да го приспособите към западните си разбирания, най-много да докарате на някого смъртта или дори по-лошо — своята собствена.“

— Значи искаш да кажеш, че имаш нещо, което принадлежи на демон? И какво, по дяволите, е то?

— Не на самия демон. Това е талисман, принадлежащ на Махагири, монаха изгнаник, който преди много векове бил ученик на Равана. С негова помощ той написал „Муй Пуан“ — забранената тхераваданска книга, в която се описват хилядата ада и как се призовават злите духове, които ги населяват. „Гората от мечове“, изработена от Махагири под ръководството на Равана, е живото въплъщение на „Муй Пуан“. Онзи, който я притежава, има пълна власт над тази част от света. Моят народ вярва в това.

— А самият ти вярваш ли го?

— Донякъде — отвърна Мън и притвори изнемощяло очи. — Но това няма значение. Тяхната вяра го прави реалност.

— Как си се сдобил с това нещо?

За миг Мън се поколеба и Тери за пръв път долови в очите му проблясък на истински страх.

— Аз съм потомък на древен род от свещеници, Бучър. На необикновен род. — Въздухът излизаше със свистене от гърдите му. — С баща ми никога не говорим за това. Аз съм най-големият му син и той го е разказал единствено на мен. Ние сме потомците на Махагири. Баща ми е научил това от своя баща. Мястото, където е заровен „Prey Dauw“, се предава по този начин от поколение на поколение. Никога човек не се е осмелявал да докосне талисмана или да го изрови, нито дори да се доближи до него. Докато аз не го сторих. — От страх очите на Мън се разтвориха толкова широко, че бялото обгради ирисите им отвсякъде. — Времената се менят и аз се опасявах да не би мястото, където е заровен първоначално, да се окаже недостатъчно сигурно. Исках да го преместя в по-добро скривалище. Поне така се оправдавах пред самия себе си. После, когато хванах меча в ръце, вече не ми се искаше да го пусна. Усещах мощта му, Бучър, като грохота на тъмна, безкрайна река. Неговата сила стана моя сила. Тогава разбрах защо той е символ на могъщество, признавано както от бирманци, така и от кхмери — от всички тхеравадански будисти. Уплаших се и изпълних първоначалното си намерение. Зарових го на по-сигурно място.

Известно време Мън мълча. Говоренето го бе изтощило. Но страхът продължи да се излъчва от него, да се процежда като отровен газ в нощта.

Тери се замисли върху неговите думи. За пръв път, откакто бяха в това положение, мъчителният страх отстъпи встрани. Мозъкът му работеше напрегнато.

— Кажи ми — обърна се той към Мън, — планинските племена в северната част на Бирма, в платото Шан, също ли се боят от тази „Prey Dauw“?

— Имаш предвид опиумните вождове? — Мън кимна с глава. — Да, и то много. Те са изключително суеверни хора. „Гората от мечове“ има особено значение за тях; биха целували дори земята под нея. Но това не ме засяга, Бучър. Ако Равана дойде и аз я притежавам, той ще ме завладее. Ще остана завинаги с него и Махагири, вън от „самсара“, изхвърлен от колелото на съзиданието. — Той потръпна.

Сега Тери разбра ужаса на Мън. Осъзна каква кошмарна съдба е отлъчването от „самсара“ за един будист, вярващ в цикъла на прераждането. Да се отнеме колелото на живота от будиста е все едно католически свещеник да бъде изпратен в ада. В случай, разбира се, че човек вярва в „самсара“ — или в ада.

Единственият ад, в който вярваше Тери, бе този, в който се намираше в момента. Но, както казваше Мън, от хорската вяра „Гората от мечове“ черпи своята сила. „Какво бих постигнал, ако имах тази сила!“ — мислеше Тери.

— Мога ли да ти помогна по някакъв начин?

— Да — каза сериозно Мън. — Трябва да ти завещая „Гората от мечове“. Ти ще трябва да я приемеш по собствена добра воля. Разбираш ли, тъй като не си будист, за Равана ти въобще не съществуваш. Така той няма да може да ме вземе и същевременно ще запазим от него „Гората от мечове“. — Черните му очи се взираха умолително в него. — Ще направиш ли това за мен?

Тери не знаеше да вярва или не. Всъщност, майната му. Знае ли въобще някой какво става в тази земя на илюзии и смърт? Той забеляза силната възбуда, обзела Мън, видя как кръвта отново взе да се процежда от разкъсаните краища на раната му и каза „Да“, за да го успокои — той и без друго бе загубил много кръв. Но също и защото вече усещаше „Prey Dauw“ в ръцете си, виждаше се как изкачва Шан, понесъл талисмана, и как могъщите опиумни вождове от платото коленичат като васали в краката му, за да отдадат безценните си владения в негова власт, да се разпорежда с тях според волята си. Власт! Безпределна власт!

Но всичко губеше смисъла си, ако не успееха да се измъкнат от този ад. Тери прецени, че Мън ще е мъртъв до половин час! А ако сега се появяха жълтите, и двамата щяха да умрат много по-рано. Къде е тоя шибан хеликоптер?

— Закълни се, Бучър.

— Заклевам се, Мън.

Мън започна да говори. Тери забеляза движение, сега съвсем ясно, гласове, бърборещи на остър, креслив виетнамски, усилвани от тежкия, влажен полъх на вятъра. Жълтият идваше. Не проклетият Равана, не скапаният хеликоптер. Жълтият.

— Зарових „Гората от мечове“ в Камбоджа. Слушай внимателно. Щом ти кажа къде е, тя вече ще е твоя и аз ще съм свободен. Равана няма да има власт над мен, няма да може завинаги да ме извади от колелото на живота. Намира се в Ангкор Ват. Чувал ли си за него? Древният град на кхмерските крале. Пълен е с духове — достойно място за почивка на подобен талисман…

Докато слушаше с едно ухо Мън и запомняше местоположението на „Гората от мечове“, в случай, че такова нещо действително съществуваше, Тери хвана на мушка движещите се сенки и се приготви да стреля.

Туъб-ъб-ъб-ъб!

Нощта внезапно засия като на Нова година, когато връхлетелият от изток хеликоптер включи мощните си прожектори и автоматичният огън, струящ от отворените му амбразури, издуха жълтия, направи жълтия на решето, взриви жълтия.

Туъб-ъб-ъб-ъб!

Тери вече усещаше плющенето на силния вятър, вдигнал пепелта нагоре в нощното небе, на смерча, готов да грабне Дороти и Тото, за да ги отнесе в страната Оз. Той отпусна глава на гърдите на Мън и си помисли: Спасен.

— Хей ти, със звездния поглед!

И неочаквано, сякаш се е пукнал сапунен мехур, Тери дойде в съзнание. Усети в главата си вихрушка от събития — полусънища, които за миг изпълниха съзнанието му. След това всичко изчезна, подобно на облаче дим, пуснато от някой фокусник, и той позна надвесеното над него лице.

— Bellum longum, vita brevis24 — каза Върджил.

— Приличаш на мечка — излезе нещо като грачене от пресъхналото гърло на Тери.

Върджил се ухили:

— Това е, за да ям по-лесно жълтите, баби.

— Къде съм, по дяволите?

Върджил се озърна наоколо.

— Конкретно това кътче от ада е военнополевата болница в Бай Ми Туот.

— Можеш ли да разбереш нещо за този, когото докараха заедно с мен? Как е той?

— А, Мън, кхмерът — Върджил кимна. — Малко е понадупчен. Казват, че бил по-зле от теб.

— Чакай малко — каза Тери. — Откъде знаеш името му?

— Той е от моите хора — ето откъде.

Докато асимилираше тази новина, Тери попита:

— Ще се оправи ли?

— Ще оживее. Още не му е дошло времето да си замине от тази воняща дупка. Нито твоето, както виждам. Здравата се озорихте, а?

Събитията от нощта връхлетяха Тери като приливна вълна.

— Всички са мъртви — каза той. — Капитан Клеър, Кид Гавилън, Аксмън, кхмерите, цялото шибано подразделение, освен мен и Мън.

— Лош късмет.

— И ти наричаш това късмет? — Тери се насили да седне в леглото, но пристъп на болка и световъртеж го повали обратно на възглавницата.

Върджил сви рамене.

— На война — каза той — съществува само късмет и нищо друго. Слушай, Бучър, та аз съм герой. Искаш ли да видиш ордените ми? Да ти кажа ли колко виетконгци съм убил? Но това беше отдавна. Тогава бях стар, сега съм вече по-млад. Ти вървиш по моите стъпки, синко. За това нещо ще ти дадат орден. Тогава и двамата де бъдем герои. Ето по какъв начин армията се отплаща за твоята храброст под куршумите. Казва ти да се върнеш там и отново да опиташ да загинеш. Това е, което тя всъщност иска от теб, Бучър. Твоя живот.

Тери не бе дотолкова изтощен, че да не схване мисълта на Върджил.

— А ти какво искаш от мен?

— Как ти се струва идеята да имаш свое собствено подразделение? Сам да набираш хората и да ги командваш.

— И ти можеш да уредиш това? Но как?

— Държа фенера си високо, гледам в горящата тъма.

— Не питай, с други думи. — Тери погледна лейтенанта. — И какво ще трябва да прави това подразделение?

— Виж, аз съм Върджил. Казах ти, че откривам разни неща. Мислех, че може би след тази случка ще пожелаеш да се присъединиш към мен.

— Какви неща имаш предвид? — за какво ли му е нужен кхмерът, попита се Тери.

— Всякакви — отвърна Върджил. После изведнъж се усмихна: — Пък и защо трябва да ти пука? Не забравяй, че сме на война. Сто пъти по-добре е да си богат, отколкото мъртъв.

Той не се колеба дълго. Сети се за зловонието на смъртта, за насекомите, които те изяждат жив и най-вече за страха — смъртния страх, който си бе обещал никога да не изпитва отново. За лудостта на висшестоящите, на администрацията, на хората, ръководещи тази война. За думите на Върджил: „Това е, което всъщност искат от теб, Бучър. Твоя живот.“

Не биваше да забравя също, че със свое собствено подразделение щеше да има възможност да се върне в Камбоджа, в Ангкор Ват, където бе заровена „Гората от мечове“, талисманът на силата. Сила, по-могъща дори и от вездесъщата смърт, господстваща над Виетнам.

Гледаше лейтенанта и се питаше какво вижда в него, дали добро, или зло. А може би просто един Път, по-добър Път от търсенето на ЦУЮВН и на смъртта.

— Да става каквото ще — каза Тери и протегна ръка. — Както казваш, животът е къс, войната е дълга.

Върджил я пое със смях:

— Така те искам.

Платото Шан — Ню Йорк — Ница — Париж — Турет-сюр-Лу

— Колко китайски войници убихме днес? — попита адмирал Джъмбо, опиумният вожд на Девети сектор от платото Шан.

Могок се усмихна широко, като оголи монтирания в един от предните му зъби рубин с цвят на гълъбова кръв.

— Петнайсет — отвърна той. — Засега.

Комунистическото правителство на Китай постоянно изпращаше в Шан бойни отряди в напразни усилия да изкорени изключително доходоносната търговия с опиум.

Адмирал Джъмбо раздруса автомата в ръката си.

— Малко е — изръмжа той. — Генерал Киу вече е убил около двайсет. Чух, че единият бил лейтенант. Това се казва късмет.

Адмирал Джъмбо не беше неговото истинско име. Както повечето могъщи опиумни вождове, той бе бивш офицер, дезертирал от комунистическата китайска армия. Наричаха го така заради дебелината му27. Самият той вярваше, че тя е белег за велик „уа“ или вътрешен дух и поради това насърчаваше разпространението на прякора си.

Що се отнася до адмиралското му звание, то беше своеобразна шега — Китай не притежава свой флот в истинския смисъл на думата и повечето китайци не понасят откритото море, тъй като далеч от сушата страдат от ужасна морска болест.

Той бе определено грозен човек, с прекомерно едри черти и отблъскващо сипаничаво лице. Беше облечен в брезентов панталон и подплатено с овча кожа яке, без съмнение свалено от мъртъв руски войник. На двете му бедра висяха ножове. Пръстите на ръцете му бяха обсипани с рубинени и сапфирени пръстени — след опиума скъпоценните камъни бяха основен източник на богатство в Бирма. Шията му бе украсена с огърлица от резбован нефрит.

Могок, бивш племенен вожд в Шан, а сега лейтенант в опиумната армия на адмирал Джъмбо, погледна своя главнокомандващ. От смъртта на Ма Линг бяха изминали няколко седмици без той да спомене нито веднъж името й, като че ли тя изобщо не бе съществувала.

— Ще трябва да убием още няколко — каза Могок.

— Не — отвърна адмирал Джъмбо и примигна от ярките лъчи на слънцето. — По-скоро трябва да хванем няколко руснака. Доста време не сме го правили. Един руснак е по-добър „джос“ от двайсет китайци.

От друга страна, помисли си Могок, от смъртта на Ма Линг насам адмиралът бе до такава степен обладан от стремежа да усили авторитета си, че бе изоставил обичайните си умерени методи. Дори Ма Варада, момичето с неутолима страст, което той му бе подарил на мястото на Ма Линг, не бе успяло да го впечатли.

— Така е. Аз самият често си мисля, че руското КГБ си пъха носа тук много повече от китайската армия — каза Могок в стремежа си да покаже колко мащабно гледа на положението.

— Ха! — Адмирал Джъмбо се изплю в храстите. — Руснаците миришат лошо. Вонят от сто крачки. Пък са и прекалено тъпи, за да се притеснявам от тях. — Той отново се изплю, което означаваше, че е нервен. — И все пак чувам, че генерал Киу трупа руско оръжие. Много бих искал да знам за какво му е.

„Ето каква била работата“, каза си Могок. Обичайното отношение на адмирал Джъмбо към териториите, което се изразяваше в правилото „Живей и остави и другите да живеят“, напоследък бе отстъпило място на желанието за мъст. А тук в планините то се състоеше в завземане на нови територии. Това естествено означаваше контролирания от генерал Киу Десети сектор.

— Генерал Киу е като къс отровно месо — рече Могок. — Най-добре е да не се пипа.

Той не обираше генерала, всъщност дори доста се боеше от него. Страховитите разкази за измъчване на хора за собствено удоволствие, извращения спрямо жените и даже престъпване на свещените писания, макар и вероятно поукрасени от фантазията на разказвачите, се носеха около неговото име като мъгла край планински връх. Дали тези истории разкриваха или напротив, потулваха истината? Могок не знаеше, а и не бе уверен, че има желание някога да разбере.

Адмирал Джъмбо изсумтя в знак на презрение.

— Нека страхливците треперят благоговейно пред Киу — каза той. — Познавам този кучи син още от времето, когато служехме заедно в армията. Беше добре известен. Продажността му нямаше равна в целите въоръжени сили.

— Как тогава се е задържал на власт толкова време? — попита Могок. — С помощта на приятели?

— С помощта на страха — отвърна адмирал Джъмбо, потвърждавайки най-мрачните предчувствия на Могок. — Киу винаги е знаел местата, където са заровени свещените тайни.

— Говори се — осмели се да продължи Могок, — че генерал Киу и сега управлява чрез страх. Ако това е така, то по тези места има само една свещена тайна, която би могла да му даде подобна власт — Дах а миа Гю, „Гората от мечове“.

Адмирал Джъмбо се сепна, като го видя как потръпва при тези думи.

— Защо трябва да говорим за това, Могок? „Гората от мечове“ е изгубена от векове. Никой не знае къде се намира. — Той се загледа към виещата се надолу кална пътека. — Но ако знаех къде е, ако я притежавах, колко лесно бих принудил Киу да плати за греховете си. Той щеше безпомощно да гледа как навлизам с войските си в Десети сектор и завладявам всичките му макови полета, цялата му армия, всичките му канали и връзки, цялото му влияние и богатство. А самият генерал Киу щеше да коленичи пред „Гората от мечове“ и да се разтресе от смъртен ужас, когато го докосна с нефритовите остриета.

Могок започваше да подозира, че адмирал Джъмбо вече е взел окончателно решение. В такъв случай те не след дълго щяха да се сблъскат лице в лице с Киу. Това не беше нищо ново на платото Шан. Десети сектор даваше най-високите добиви от „сълзите на мака“. През годините, откакто генерал Киу бе дошъл на власт, много опиумни вождове се бяха опитвали да изскубнат управлението от ръцете му. Никой не бе успял. Все по-очевидно бе, че сега и адмирал Джъмбо е решил да изпробва своите сили.

„Положително мнозина щяха да загинат в подобен страшен конфликт, помисли си Могок. А тези, които оцелееха?“ Той потрепери. Ако разказите за генерал Киу се окажеха дори наполовина верни, мъртъвците щяха да са за завиждане.

Могок приклекна до един дънер и замислено всмукна през зъби. Тук в планините съществуваше магия, могъща магия, прекарала векове наред в сън, събирайки сила. Ако генерал Киу действително имаше достъп до „Гората от мечове“, той безспорно би могъл да извади тази магия на бял свят и да я използва срещу всеки, имал глупостта да застане между него и стремежа му към контрол над цялата търговия с опиум в Шан. Защото това бе всъщност неговото желание. И той би бил непобедим, дори може би, както се казва в книгата „Та Таун“, безсмъртен.

— Говори се още, че генерал Киу не е роден от жена.

— Какво?! — адмирал Джъмбо изгледа Могок така, сякаш му бе изникнала още една глава.

— Да. — Като видя изражението на адмирала, на Могок му мина през ума, че може би не бива да упорства. Но, отворил веднъж уста, той продължи нататък, движен от тревогата и страха, подобно на изгубила управление кола, летяща с нарастваща скорост надолу по стръмен планински склон. — Говори се, че няма майка и съществува извън „самсара“, колелото на прераждането.

— Ха! Ама че глупост! — изсумтя адмирал Джъмбо. — Знаеш по-добре и от мен, че според тхераваданското учение28, всеки — човек, нат29, бог или демон, е обвързан от „самсара“.

— Това е вярно — очите на Могок гледаха мрачно. — Но не и за Махагири, монаха отстъпник, написал „Та таун“ — Книгата на хилядата ада. Неговото наказание е вечно. Дори Равана, демонът, който се мъчи да унищожи Буда, не може да промени това. Махагири е безсмъртен, но е изхвърлен от „самсара“. Осъден е да остане един и същ, непроменен, завинаги.

Адмирал Джъмбо се намръщи.

— Какво искаш да кажеш?

Могок преглътна, събирайки целия си кураж.

— Че генерал Киу и Махагири са едно и също.

— Могок, питам се дали усещаш какви глупости говориш.

— Махагири не може да умре — продължи да настоява Могок. — Такава е неговата карма. Може само да приема различен облик. Това е, което се знае тук, в Шан. Аз просто отбелязвам съществуването на тези слухове около генерал Киу.

— Слънчевите лъчи — каза адмирал Джъмбо — прогонват мъглата. В този климат разумът е като слънцето — той разпръсква суеверието. Съветвам те да забравиш за тези истории, Могок. Вярно е, че Махагири е безсмъртен, че отново и отново се появява в тази част на света, за да се опита да измени своята карма, да се освободи от проклятието, което го прави най-окаяното създание на земята. — Адмирал Джъмбо потръпна. — Да си извън колелото на прераждането действително означава да живееш в Хилядата ада. Но който и да е Махагири, той в никакъв случай не е генерал Киу. Бил съм се рамо до рамо с него и мога да те уверя, че е човек от плът и кръв, не по-различен от теб или мен.

— Щом ти го казваш — рече Могок, но по гласа му не личеше да е убеден.

В този момент те чуха зов на птица и телата им се напрегнаха. Часовите на адмирал Джъмбо бяха забелязали някой да се изкачва по пътеката.

Двамата провериха оръжията си и махнаха предпазителите, готови всеки миг да открият огън.

— Не е руснак — каза адмирал Джъмбо, когато човекът се показа пред очите им. — Свали автомата. Това е Мън.