Тя лежеше на една страна, главата й бучеше, косата й беше влажна и лепкава. Осъзна, че трябваше да изпитва болка — човек, паднал върху асфалт от противопожарната стълба на третия етаж, не може после да не изпитва болка, — но засега не усещаше нищо.

Видя в далечината Космическата игла1 и съжали, че се бе качвала на нея само веднъж, когато беше седемгодишна. Може би това изкачване бе породило страха й от височини. Пред очите й се занизаха образи от детството като забързана прожекция на диапозитиви, докато не чу шума от запалването на автомобилен двигател и в счупените й крака не пропълзя първото усещане; тя изобщо не се усъмни, че това бе само началото. Когато „шлюзовете“ се отвореха, когато нервните импулси достигнеха максималния си потенциал, болката щеше да стане прекалено силна и тя щеше да се предаде.

Поради тази причина и подтиквана от желанието да зърне блещукащата черна огледална повърхност на езерото Юниън, се надигна от асфалта на треперещата си дясна ръка и най-накрая успя да се подпре на лакът.

Усети натиска на бащините й лакти от двете страни на гръдния си кош, както и пиянския му дъх, въпреки че той лежеше мъртъв в гроба си вече две години. Потръпна при допира на потната му кожа, отвратена от киселата й миризма и от поредното задоволяване на потребностите му, и потърси отново гледката на водната повърхност, която бе била за нея като своеобразна молитва за лека нощ.

Надигна се достатъчно, за да успее да зърне сърповидната извивка на брега, вляво от един казан за боклук, килнат на страната на липсващото му колело, който се извисяваше над нея и й напомняше ковчег.

Двете бели очи, които примигнаха и се стесниха бързо пред нея, не бяха фарове, както бе предположила отначало, а габаритни светлини, предназначени да помагат на шофьорите да не се блъснат в нещо, когато карат назад.

— Спри! — Но слабият й глас не можеше да бъде чут.

Този път в асфалта се удари главата й и тя отговори на повика на болката.

Видя под себе си водата, за която бе мислила като за свой приятел, гладка и черна като влажен мрамор. Тъмнината се въртеше пред очите й, изпъстрена с точици светлина, докато той я пренасяше от бръмчащата кола до парапета на моста. Нямаше нито сили, нито воля да се съпротивлява. Дори акрофобията2 й не можа да я принуди да се бори със зъби и нокти за живота си. Очите й се напълниха със сълзи, които замъглиха неговия образ, замъглиха точките светлина, замъглиха границата между живота и смъртта.

През следващите няколко секунди тя щеше да бъде хем жива, хем мъртва.

Когато я преметна през парапета, това бе като акт на отдалечаване от нещо нежелано, като да чуеш плъх в торбата с боклук, която си понесъл към казаните за смет. Но докато падаше, тя си мислеше за царствената красота на балерина; видя се също толкова елегантна и изящна; възвърна душевното си равновесие, усети някаква безтегловност, която бе изненадващо приятна. И се зачуди защо бе изпитвала страх от височини през всичките тези години. Това бе едно пътешествие в света на спомените.

Дафни Матюс вървеше по пътеката между походните легла, сред чиито временни обитателки имаше надрусана седемнайсетгодишна наркоманка, пристрастена към метадона, тресящо се в алкохолен делириум момиче и петнайсетгодишна уличница в напреднала бременност. Продължителните пролетни дъждове и хладното време караха младите жени, също като мишките и паяците, да се преселват тук, принудени от обстоятелствата.

В сутеренното помещение се носеше особена миризма: на плесен, лекарства, спагети и кюфтета. Голи крушки, накачени като лампички на продажбата на коледни елхи, блещукаха и мъждукаха над двадесет и няколко тийнейджърки, две щатни медицински сестри и двама доброволци, в това число и Матюс. Това бе третото място, където се помещаваше приютът, за последните три години — подобен на пещера сутерен, в който се влизаше през сградата на Втора презвитерианска църква — една от петте най-стари постройки в Сиатъл. Избухналият през 1889 пожар, обхванал тридесет квартала, бе унищожил всички останали, така както улиците щяха да погубят тези девойки, ако приютът спреше да съществува.

През последните пет месеца Матюс бе удвоила времето, което прекарваше тук като доброволец, не толкова от чувство за граждански дълг, колкото в резултат на смесеното чувство за вина и скръб заради загубата на една обезсърчена тийнейджърка — редовен обитател на приюта, — която се беше самоубила. Момичето, също бременно, се беше хвърлило от мост „И–5“.

Матюс познаваше младата жена на походното легло пред нея само като Маргарет — в приюта не се използваха никакви фамилни или бащини имена. Тя попита дали може да се присъедини към нея и момичето се съгласи без особен ентусиазъм. Матюс приседна на вълненото одеяло до тийнейджърката, като облегна гръб на студената тухлена стена.

Седнала толкова близо, Дафни видя разкривената жълта месечина на стара синина, която се разпростираше върху лявата буза на девойката, и архипелага от зараснали белези около същото око. Маргарет несъмнено казваше на хората, че това е спортна контузия или резултат от падане. Тя беше петнадесетгодишна, но се държеше така, сякаш бе на четиридесет.

— Разговаряхме снощи — напомни й Матюс. Метамфетамините, алкохолът и марихуаната превръщаха в хаос краткотрайната памет на тези хлапета. Не че те се вслушваха в думите на възпитателите. Търпяха подобни вмешателства само за да получат топла храна, душ, безплатни дамски превръзки и възможност да изперат дрехите си.

— Ти си ченгето. Психоложката. Помня те.

— Точно така, само че тук съм просто един обикновен съветник, нищо друго. Смяташе да обмислиш идеята да се обадиш на баба си и дядо си.

— Не съм. Ти обмисляше тази идея.

— След пет дена трябва да напуснеш приюта поне за една нощ.

— Знам правилата, повярвай ми.

— Не ми се иска да си навън в това време.

— Това си е твой проблем. Аз живея навън. — Предизвикателна поза. Но в очите имаше стаен страх.

Матюс рядко губеше самообладание, но когато се налагаше, можеше да се преструва на разгневена. Тя обмисли следващия си ход в това, което за нея бе като игра на шах, създаваща или рушаща живот.

— Можеш да се обадиш безплатно. Разговорът няма да се таксува.

— Нямам нищо против да се махна оттук — призна момичето.

Психоложката видя благоприятна възможност и се вкопчи в нея. По дяволите, правилата. Тя извади един химически маркер от дамската си чанта, хвана ръката на Маргарет и написа от вътрешната страна над китката й номера на мобилния си телефон с цифри с големината на тези от последния ред на таблата в очните кабинети. Дрехите не се задържаха задълго при тези момичета. Бележките в джобовете им също. Но ръцете бяха малко по-трайни.

— И денем, и нощем — каза Матюс. — Никакви въпроси. Никаква полиция. Обаждаш ми се и говорим като жена с жена, като приятелки.

Маргарет погледна сърдито ръката си.

— Една татуировка щеше да изкара по-дълго.

— И денем, и нощем — повтори психоложката и стана с неохота от походното легло.

— Мога ли да те попитам нещо? — обади се момичето.

Матюс кимна.

— Мислиш ли, че това място е обитавано от духове?

Дафни прехапа устни, за да скрие усмивката си.

— Че е старо, да. Зловещо, може би. Но не и обитавано от духове.

— Не го ли усещаш?

Матюс беше чувала тези думи и друг път.

— Може би малко — призна тя.

— Сякаш някой те наблюдава.

— Няма такива неща като духове — заяви Матюс, знаейки, че звучи като даскалица. — Въображението е могъща сила. Не трябва да го подценяваме.

— Но ти също си го усещала — каза Маргарет.

Психоложката кимна, преувеличавайки. Трябваше й доста време, за да събуди нещо близко до доверие в тези хлапета.

— Чух, че това място е било склад или нещо такова. На гангстери, контрабандисти или някакви подобни хора. Трябва да е било преди стотина години.

— Чувала съм да го наричат с най-различни имена: кланица, затвор, публичен дом — продължи шеговито Дафни и лицето на момичето за първи път се проясни. — Контрабандисти? Защо не? — Тя се поколеба, несигурна дали да спре дотук — при първите признаци на благосклонност от страна на Маргарет — или да повдигне отново въпроса за телефонния разговор. — Ако се обадиш на баба ти, ние ще ти осигурим транспорт. Никой не те гони, разбери. Просто искам да си в безопасност, Маргарет. Бебето ти да е в безопасност.

Момичето огледа неспокойно стаята.

— Да — каза то. — Ще видим.

Когато Матюс излезе навън и се качи в колата си, полицейската й радиостанция изпращя и диспечерът обяви код 342 — спешен случай на пристанището, — във водата било забелязано тяло. Местонахождението бе мостът Аврора. Психоложката пусна сирената и подкара натам.

Джон Ламоя се събуди от двучасова следобедна дрямка (той караше нощни дежурства през целия март) с мисълта откъде да си набави следващата доза оксиконтин3. После си спомни, че бе спрял да се друса.

Краката му не стърчаха „Калифорния Кинг“, въпреки че той обичаше да спи с ръка, мушната под възглавницата и простряна към горната табла на леглото. Висок около метър осемдесет и пет, Ламоя бе стърчал с двадесет и пет сантиметра извън матраците, откакто бе навършил пълнолетие, затова гледаше на „Калифорния Кинг“ като на трофей: луксозна вещ, която, след като си я използвал веднъж, те кара да се чудиш как изобщо си живял без нея.

Сержантът можеше да обиколи спалнята — два на четири и с гипсова мазилка — със завързани очи, защото я беше изградил собственоръчно, с чук и пирони, като първи елемент на Първа фаза от обновяването на мансардното помещение, служило преди за склад на магазин, което се намираше на един хвърлей от залива Елиът. В момента бе в Трета фаза — последният от серията килери до спалнята за гости.

Със своите близо сто и тридесет квадратни метра площ, таванът осигуряваше на Ламоя обширно поле за експерименти.

Жилището беше странно място — комбинация от ергенска представа за независимост, полицейска представа за разходи и мъжка представа за декорация. Едва ли някой би пожелал да снима мансардата за списание за обзавеждане на дома. Но тя си заслужаваше да я снимат, дори само заради изгледа, който се разкриваше от нея.

Сержантът се претърколи и погали кучето си, а болката в пресъхналото му гърло му напомни за някогашното му пристрастяване. Ламоя се зачуди дали тя изобщо щеше да изчезне напълно.

Лечението, което бе започнало заради счупена челюст по време на изпълнение на служебния му дълг, бе прераснало от терапевтична необходимост в медикаментозна злоупотреба, в пристрастяване в огромни размери. Все още не можеше да си обясни как бе позволил това да се случи; дори сега, три месеца след възстановяването му, той още се чувстваше в безмилостната хватка на нуждата.

Сержантът усети на врата си топъл дъх, последван от влажния нос на една австралийска овчарка, преди наричана Блу4, но преименувана на Рехаб5, когато собственикът й осъзна, че я използва като резонатор на собственото си психично състояние. Ламоя се чувстваше леко обезпокоен от отговорността, с която кучето обременяваше ергенския му начин на живот. Но от друга страна, ергенството вече не му се струваше чак толкова приятно; след възстановяването му светът сякаш се беше преобърнал с главата надолу.

Сержантът не живееше като демократ, а като диктатор. Той седеше на трона, той дирижираше нещата, той удряше с чукчето, той вземаше решенията и тези, които не го разбираха, можеха да вървят на майната си. Винаги е било така — или поне от пубертета нататък и от откритието, че жените, независимо от възрастта, външността, размерите и цвета на кожата им, не могат без него. Интересът им към него отдавна го бе главозамаял. Сексът се беше превърнал за Ламоя в своеобразен наркотик. Той се бе отдал на спорта да завладява жени през по-голямата част от зрелия си живот. Докато оксиконтинът и останалите обезболяващи не го бяха отвели в друга реалност, в която увлечението му по нова, неизпробвана плът вече нямаше значение. Накрая от значение бяха само хапчетата. Терапия с болкоуспокояващи. Що за гении бяха тези хора? Накрая, когато не можеше, пък и нямаше желание да види ползата от въздържанието, сержантът се бе заинатил, убеден, че има правото да се самоунищожи.

През тези дълги месеци работата се бе превърнала за него в поносимо развлечение, в необходимо зло. Фактът, че работеше като полицай би могъл да му се стори ироничен, ако изобщо бе способен да изпитва ирония. Но подобни умозаключения му убягваха, а най-вече обективността. Тъкмо обратното, през този период той бе толкова погълнат от себе си, колкото и по всяко друго време през тридесет и няколко годишния си живот, и напълно сляп за това. Безгрижен. Живеещ в заблуда. И без абсолютно никаква надежда.

Преди шест месеца, когато неговият началник лейтенант Болд бе заминал да помага при разследването на углавно престъпление в Уиначи, щата Вашингтон, Ламоя се бе озовал в положението на завеждащ отдел „Престъпления срещу личността“ към Сиатълското полицейско управление. Все едно бяха пуснали дете в пилотската кабина на боинг 747. Той бе прецапал криво-ляво през разследванията на „маловажни“ убийства, които може би щяха да бъдат важни за него, ако оксиконтинът не беше обсебил всичките му мисли. Домашно насилие, гангстерска престрелка. Би могъл да се справи с тях дори и насън. По време на управлението му духът в отдела беше спаднал. Когато се завърна, Болд сложи всичко на мястото му и разкри пристрастяването на Ламоя. Тогава се намеси съдбата.

Сержантът беше катастрофирал с камарото, защото бе осъзнал коя е единствената му истинска любов и бе разбрал, че се нуждае от болнично лечение и от още болкоуспокояващи. Бяха го пуснали в отпуска и това се бе оказало пагубно за него — разполагаше с твърде много свободно време. Една ноемврийска нощ Лу Болд и Дафни Матюс се бяха намесили — бяха изправили Ламоя пред проблема му с наркотиците и му бяха предложили шанс да се спаси или да посрещне неизбежните последици. Намесата се беше оказала успешна. На Коледа, излекуван от пристрастяването си, сержантът яде с удоволствие пуйка в дома на Болд. През първия ден от новата година отново бе на работа.

Но една мрачна, студена мартенска вечер в дъждовния Сиатъл можеше да изтормози човек, да породи болка в счупени преди време кости и да направи мъчително дори отиването до тоалетната.

Раят настъпи във всичките му проявления: 34° С — максималната температура за Сиатъл, — и ясен разсъдък. С въздържанието се беше възвърнало и трезвото мислене, но колкото и да бе странно, не и непреодолимата нужда да има всяка жена, която му е хвърлила око. Сега Ламоя искаше нещо различно. По-скоро сериозна връзка, отколкото сляпо увлечение. Той не беше сигурен какво е любовта, но мислеше, че може и да е това. Ето защо се държеше настрана от „досадничките“ в полицейските барове, сътрудничките и сервитьорките, които му се натискаха, пренебрегвайки нуждата да плъзне ръката си между дънките и нежната, мека женска кожа и да ги възбуди. Господи, как беше живял заради тази власт, заради способността му да доведе една зряла жена до открит копнеж. Те все още му се обаждаха, като оставяха съобщения на телефонния му секретар, намеците и поканите им бяха изтънчени, но не и неразбираеми. Те го желаеха. Само допреди няколко месеца сержантът бе оставял тази тяхна нужда да ръководи живота му, да диктува високомерието му, да поглъща вниманието му. А сега трябваше да живее с миналото и той откри, че това е смущаващо.

Когато телефонът иззвъня, Ламоя погледна номера на дисплея, ужасен от мисълта, че трябва да изиграе отново онази роля — флирт, придружен от надежда. Но номерът му беше познат — беше на отдела. Случай. Нещо, което да го извади от вглъбеността му. Той отговори на обаждането — ставаше въпрос за самоубиец удавник. Добро начало на нощната му обиколка, във всеки случай не по-лошо от което и да е друго.

Мостът се тресеше от трафика и караше коленете й да танцуват. Дафни Матюс прибра мократа си от дъжда коса зад дясното си ухо с жест, който бе по-скоро механичен, отколкото необходим, защото носеше лента през челото. Ако я оставеше свободна, косата падаше върху лицето й заради сегашната й прическа, която тя не харесваше, но не можеше да промени. Резултатът беше черна велурена лента, която правеше челото й по-изпъкнало и — нещо, от което се опасяваше, — караше ушите й да стърчат.

Сините светлини на патрулните коли, кехлибарените прожектори на лодките на спасителната служба и ярките бели пулсации на сигналната лампа на линейката, от чиито услуги нямаше да има нужда, пронизаха болезнено очите й. От това, в комбинация с дъжда и вибрациите, които се пълзяха нагоре по краката й, й се зави свят. Тя понечи да се хване за парапета, за да запази равновесие, но в последния момент се спря, защото откри, че все още не си е сложила гумените ръкавици, които бяха задължителни за всяко местопрестъпление. Вместо това тя сграбчи нечия ръка, твърда почти колкото стоманения парапет на моста. Но щом осъзна, че въпросната ръка принадлежеше на окръжния заместник-шериф Нейтан Прейър, я пусна и отстъпи назад и се дръпна настрана.

— Не съм те виждал скоро, Дафни.

— Заместник-шериф Прейър — обърна се тя към него като домакиня към неканен гост. Нейтан Прейър беше неин бивш пациент. Бяха го изпратили служебно след една престрелка. Матюс се бе принудила да прехвърли Прейър на цивилен колега, защото беше започнал да й досажда, претендирайки, че е влюбен в нея. Нещата бяха стигнали дотам, че ако му благодареше или просто започнеше разговор с него, рискуваше да го насърчи, като му изпрати някакъв непреднамерен сигнал.

Въпросът беше защо Прейър бе тук. Този мост се намираше на територията на града и беше под юрисдикцията на Сиатълското полицейско управление. Защо се намесваше Окръжната шерифска служба? Или някой от техните хора беше забелязал тялото на удавника — тя се надяваше това да не е бил Прейър, — или може би самото езеро беше под юрисдикцията на ОШС? Като се имаше предвид, че политиците правеха районирането, всичко бе възможно.

— Как я караш? — Прейър пристъпи напред, за да запълни мястото, което психоложката беше оставила помежду им. Той беше от онези полицаи, които прекарваха по няколко часа на ден във фитнес залата, въпреки че нямаше издадена челюст и ниско чело, които изглеждаха отличителна черта на останалите културисти, които бе виждала. В действителност прекалено кръглото лице на заместник-шерифа подслоняваше две приближени, нежни кафяви очи, които му придаваха едновременно момчешка красота и невинност — доста смущаваща комбинация. Въпреки прическата на морски пехотинец, Матюс винаги си бе мислила, че с тази руса коса Прейър изглежда по-скоро като сърфист, отколкото като безмилостното ченге, на което му се искаше да прилича. Най-големият проблем на заместник-шерифа бе, че смяташе, че жените намират външността му за неустоима. Тази заблуда му беше създавала купища проблеми. Заради нея го бяха отстранили от Сиатълския полицейски участък и го бяха преместили в шерифската служба.

— Заместник-шериф Прейър, не мисля, че е подходящо да обсъждаме тази или която и да е друга тема. — Тя се огледа за Джон Ламоя, който вече трябваше да е пристигнал на местопроизшествието.

Прейър поклати глава, без да престава да се усмихва.

— Това бе преди колко… повече от година? Малко се разгорещих — случва се. Не ми казвай, че никога преди твой пациент не е хлътвал по теб.

— Радвам се за новото ти назначение — каза примирено психоложката. — Надявам се, че се справяш с работата.

— Звучиш като баба ми. Това съм аз, Дафни!

— За теб съм Матюс, лейтенант Матюс. Чарът ти не ми действа, заместник-шерифе.

Той се наведе към нея и гласът му се снижи до шепот във влажния въздух:

— Значи ти си потопила Титаник. Мистерията е разрешена.

Тя отстъпи назад тъкмо когато Ламоя извика името й и се приближи до тях с бързи, решителни крачки.

Джон Ламоя не ходеше, а стъпваше наперено, демонстрирайки цялата си индивидуалност чрез самоуверена походка, която да бъде видяна от всички. Сержантът съществуваше преди всичко, за да бъде забелязван. Каубойските ботуши от щраусова кожа — негова запазена марка — струваха колкото едномесечната му заплата, но той не се колебаеше да ги смени, когато се износваха. Гъстата му кестенява коса, която падаше на вълни и къдрици, предизвикваше завист у всяка негова колежка. Сакото от еленова кожа изглеждаше като анахронизъм, като реликва от поколението на „децата на цветята“6, в което Ламоя се вместваше трудно, тъй като бе роден прекалено късно, за да бъде автентично хипи и твърде рано, за да бъде юпи. Еднакво обичан от шефовете и от патрулните полицаи — едно трудно постижение, — като детектив, Ламоя се отличаваше с поведение, заради което биха уволнили всеки друг. Той прекрачваше всякакви граници и дори престъпваше морала, но винаги с неговата дяволита, безгрижна усмивка и винаги в името на закона. Като всеки друг и Матюс имаше известна слабост към него, въпреки че никога не би го признала.

Сержантът не би могъл да се намеси в по-подходящ момент от този. Дафни си каза, че по-късно трябва да му благодари.

— Психиатърът и необщителният — обади се Ламоя. Повечето детективи не обичаха Нейтан Прейър — човек, който според преобладаващото мнение беше опетнил значката на Сиатълското полицейско управление. — Трябва да я взема назаем за минута. — Той хвана Матюс за лакътя и я поведе към другия край на моста, където имаше група патрулни полицаи и където заместник-шерифът не би могъл да ги чува.

— Винаги се радвам да те видя — каза тя.

— Виж какво, ако стоиш прекалено близо до един боклук, започваш да миришеш като него. Не можех да позволя това да се случи с теб.

— Да бе, сигурно.

— Истина е, лейтенант — натърти той. — Изненадан съм да те видя тук. Нощна обиколка в дъжда и така нататък.

— Бях наблизо, когато чух повикването по радиостанцията — преиначи леко фактите тя.

— И това няма нищо общо с онази скочила от моста тийнейджърка и с чувството ти за вина, че не си успяла да я спреш?

— Кой кого анализира? — попита Матюс.

— Просто питам.

— Използваш въпрос, за да направиш изявление?

— Обожавам, когато си цинична.

Тя го сръга закачливо с лакът и сержантът се засмя. Тази близост беше непривична за тях и Дафни откри, че се наслаждаваше на момента.

— Оттук почти се вижда домът ти, нали?

— Предполагам. — Психоложката гледаше надолу към черната вода, под чиято повърхност плуваха водолази, екипирани с мощни фенери, чиито лъчи изглеждаха сиви в дълбините на езерото. Тялото, за което се смяташе, че принадлежи на жена, беше забелязано на повърхността преди по-малко от час, но бе изпуснало газовете си и бе потънало в опита си да ги възстанови. Някои хора не искаха да бъдат намерени.

— ОЛД я откри — обади се той. Отделът за лабораторна диагностика — криминалната лаборатория.

— Откри какво? — попита Матюс.

Ламоя не отговори, защото някаква кола профуча твърде близо — един полицай извика на шофьора да намали, — като разклати и едва не събори поставените набързо стойки с халогенни лампи. Вместо това сержантът посочи към мястото, където една лаборантка се трудеше над нещо, което приличаше на малко петно засъхнала кръв върху парапета на моста.

Кръвта я шокира — не защото беше кръв, а заради това, което загатваше. Дафни беше дошла на местопроизшествието, защото бе сметнала, че става въпрос за самоубийство. Наличието на кръв обаче показваше, че се е лъгала.

— Как я открихте? — попита тя.

— Постарахме се — отговори лаборантката, без да вдигне глава от парапета. После добави: — Няма гаранция, че е нейна.

— Разбира се, че е нейна — каза Ламоя.

— Ще разберем до сутринта.

— Може да е на всеки — обади се Матюс.

— Да бе, сигурно. Всички болни от хемофилия7 идват да се порадват на гледката от тази част на моста.

Едва сега психоложката забеляза дирята от капки. Някои от тях бяха заличени от мръсни стъпки, но въпреки това дирята се виждаше съвсем ясно. Втори оперативен работник очертаваше зоната от тротоара, през която минаваше започващата от шосето кървава следа. Едно по-задълбочено изследване на пръските щеше да установи от каква посока и с каква скорост е била направена дирята, но на пръв поглед това изглеждаше очевидно.

— Там е била паркирана кола — каза Ламоя. — Мъжът я е взел от багажника или от задната седалка, донесъл я тук — носел я е, не я е влачил, — блъснал я е в парапета, докато се е опитвал да я хване по-удобно, и voilà8. Тя е заспала вечния си сън.

— Кой казва това?

— Moi9 — отвърна сержантът.

— Опитай на испански, Джон. Френският не ти отива особено.

— Si10 — каза той.

Лаборантката, която беше испанка, се намръщи на липсата му на произношение, а може би просто флиртуваше с него. Не беше първата, която го правеше.

Матюс заразглежда отново кървавата диря, част от нея изпитваше облекчение, че може би не ставаше въпрос за самоубийство. Знаеше, че не може да изрази на глас подобно чувство — другите нямаше да го разберат.

Идващи отдолу възбудени викове привлякоха вниманието им към водолаза, който се бе показал на повърхността и размахваше фенерчето си към близката лодка. На борда й имаше надпис МОРСКО ПОДЕЛЕНИЕ. Фигурираха и телефонен номер, и интернет адрес. Един нов свят.

Участието на морското поделение, което бе към отдел „Специални операции“ в Окръжната шерифска служба, обясняваше донякъде присъствието на Прейър.

— Намериха я — оповести очевидното Ламоя.

Оперативните работници, сержантът и психоложката се умълчаха. Момент на уважение към жертвата, докато по моста се разнасяха все повече викове. Двама от тях събираха кръвта й. Третият трябваше да анализира всичко и да припише престъплението на някого.

Матюс беше там да наблюдава. Но когато бледият подпухнал труп, който някога е бил жена, изплува на повърхността заедно с тримата водолази, тя се обърна и се отдалечи, давайки си сметка, че Нейтан Прейър, застанал в компанията на още няколко служители на Окръжната шерифска служба, наблюдаваше всяка нейна стъпка. Тя притисна скръстените си ръце малко по-силно към гърдите си.

Доволна, че е напуснала местопрестъплението, Дафни осъзна, че можеше да си тръгне оттук, но не можеше и нямаше да зареже този случай. Той беше толкова неин, колкото и на Ламоя.

През късния следобед на следващия ден, докато няколко стажант детектива четяха задълбочено двете дузини доклади за изчезнали местни жители и прелистваха страниците на шест папки, претъпкани със съобщения за избягали на северозапад заподозрени (тези папки съдържаха рапортите до Сиатълското полицейско управление само от последните два месеца), телефонът в Обществена безопасност иззвъня и дежурният сержант го вдигна.

— Да! — отговори Ламоя.

— Сержант, обажда се Фил от главната канцелария.

— Да, Фил. К’во има?

— Току-що имахме телефонно обаждане. От някой си Феръл Уокър. Мъж. Гласът му звучеше младежки. Твърди, че описанието във вестника отговаря на това на сестра му и че доколкото знае, тя е изчезнала — спомена за някакъв шибан неин приятел, който не отговарял на телефонните му обаждания. Да изпратя ли доклад за разговора на горния етаж или какво?

— Не. Аз ще се погрижа за това. Дай ми координатите му.

Дежурният сержант продиктува данните на Ламоя и повтори каквото си спомняше от разговора.

— Дай ми ТВД — каза Ламоя, искайки точното време на деня, когато е бил записан разговора. Всички входящи в телефонния номератор обаждания се записваха дигитално. Ламоя можеше да получи достъп до съобщението и да го прослуша собственоръчно, но предпочиташе компютърът да го изтегли от комутаторното табло и да го съхрани и защити, така че да разполагат с него по-късно.

Намери Матюс в кабинета й на седмия етаж — четиридесет и пет квадратни метра женственост в иначе сивия мъжки свят. С кретонови пердета на прозореца, с пейзажи по стените, той винаги му действаше успокоително, което, както предполагаше, беше и целта — тук тя провеждаше своите събеседвания. Но най-вече интимната мебелировка беше тази, която правеше кабинета толкова различен, дори и да беше взета от склада на управлението, както твърдеше психоложката — мебели от тъмно дърво и кожа, вместо сивата тръбна мебел, която им осигуряваха данъкоплатците. Електрически чайник, дървена кутия за чай и пакетчета „Спленда“11 заемаха един плот вдясно от бюрото й.

— Ето какъв е проблемът ми — каза той вместо поздрав.

Матюс беше приключила работата си за деня и прибираше нещата си в тясна черна чанта за документи, която приличаше повече на дамска чанта.

— Свърших за днес.

— Шефът настоява да пренапиша доклада за случая на моста.

— Опитай на английски, Джон.

— Ха-ха. Много смешно, няма що.

— Няма да пиша доклада вместо теб.

— Междувременно — продължи той — попаднах на един приятел, който твърди, че сестра му е изчезнала и отговаря на описанието, което дадохме на вестника.

Тя вдигна глава.

— Работата е там, че ще трябва да се правя тук на Шекспир през следващите няколко часа, а когато набереш номера, оставен от този тип, се обажда някакъв мърморко, който заявява, че нашият човек няма да разговаря по телефона, докато е на работа — а работата му се оказа чистене на риба в Рибарския терминал, — и като се има предвид, че той ти е кажи-речи на път към къщи…

— Това значи да си удължа пътя.

— Но ще го направиш.

— Няма. Уморена съм и искам да изпия чаша вино.

— Ще отидеш — настоя Ламоя. — Кълна се, че ако не трябваше да пиша този проклет доклад…

— Да бе, да — прекъсна го недоволно тя. — И ще ти варосам оградата, когато минавам покрай нея.

— Нямам ограда — отвърна той, — но имам няколко килера, които изградих наскоро и които се нуждаят от няколко пласта боя.

— С тях ще се заема друг път — каза Дафни, готвейки се да излезе от стаята. — Кажи ми още веднъж кого трябваше да търся?

Тя остави хондата до един ръждясал, разнебитен пикап на паркинга, през чиято напукана асфалтова настилка избиваше кафява кал, очевидно твърде токсична, за да приюти и най-издръжливите бурени. На външен вид и мирис, като излезли от Дикенсовите романи, търговските рибарски докове на Южен Болард почти не се бяха променили през последния век. Дузина или повече мръсни и очукани малки траулери разтоварваха улова си на маси за почистване на риба с открити дренажни улеи, порозовели от стичащите се по тях черва и нечистотия, които се изливаха обратно във водите на канала, където охранени чайки и други крайбрежни птици се биеха шумно за територия, като надаваха пронизителни и остри крясъци, които очевидно не правеха впечатление на никой, освен на Матюс.

Неколцина от мъжете, повечето млади и дрипави, я оглеждаха открито, докато вървеше, следвайки дадените й напътствия, край редицата към третата маса за почистване. Дафни щеше да се чувства неловко в тази среда дори и в джинси и работна риза, а облечена в панталон от туид, с басти в кръста и остър ръб, и в тъмносиньо яке от микрофибър, гарнирано с кожа, тя се чувстваше толкова комфортно, колкото сребристата сьомга под ножа.

Феръл Уокър изглеждаше по-скоро на седемнадесет, отколкото на двадесет. Ламоя й беше показал копия на две шофьорски книжки: на Уокър и на сестра му, Мери-Ан Уокър, двадесет и шест годишна. От първата Матюс бе узнала, че младежът има зелени очи и кестенява коса, че тежи 76 килограма и че не е донор на органи. Той носеше черна гумена престилка, омацана от лигавите вътрешности, с почистването на които си изкарваше прехраната. Престилката се опитваше да опази чифт мръсни дънки и износено горнище на анцуг, изцапано с петна от същия произход. Той свали от ръцете си две различни на цвят дебели гумени ръкавици — едната черна, другата жълта — и ги натика в скъсания джоб на престилката, който висеше върху гърдите му като огромен език. Изплакна ръце със студената вода, която течеше постоянно от един гумен маркуч над масата му. После ги избърса в кирливо парче от хавлиена кърпа, но, слава богу, не й протегна за поздрав нито едната. Тя му показа полицейската си значка, като я задържа, за да се увери, че я е видял.

Лицето на Уокър беше изпито, сякаш като малък е бил недохранван. Тя не можеше да види зелените му очи, защото бяха дълбоко хлътнали в орбитите. Зад гърба му, на високата дървена работна маса, по която се стичаше розова вода, лежеше нож за риба с дървена дръжка и острие, извито като измъчена усмивка. Докато отговаряше на първия й въпрос, адамовата му ябълка подскачаше като шамандура. Той ли се бе обадил в полицията, за да съобщи за изчезването на сестра си?

Младежът я гледаше така, сякаш едва ли не я познаваше — мъжете винаги я гледаха по този начин, но Уокър го правеше прекалено настойчиво и това я притесни.

— За Мери-Ан не е присъщо да отсъства от работа, а когато онзи задник каза, че и той не я е виждал, реших, че има нещо нередно, затова се обадих на вашите момчета… вашите хора… или каквито са там.

Тя поиска и получи описанието на сестрата, което се покриваше отчасти с наученото от шофьорската книжка: двадесет и шест годишна, руса, шейсет и един килограма, висока метър и шейсет, пушачка, работела тук на пети док. Видяна за последно — и това й се стори най-обезпокоително от всичко — преди почти три денонощия. Според патоанатома момичето беше прекарало във водата повече от четиридесет и осем часа. А това съвпадение във времето означаваше, че трупът почти сигурно бе на Мери-Ан. Матюс имаше в джоба си полароидна снимка на подпухналото от водата и наядено от раците лице на жената, но не можа да намери смелост да я покаже на това хлапе. Споменаването на „онзи задник“ я наведе на мисълта, че може би разполага с друг кандидат, който да идентифицира тялото.

— Имате предвид някакъв неин приятел? — попита тя.

— Чакайте, кажете ми, че това не е Мери-Ан — каза той. — Кажете ми, че това не се е случило.

— Как се казва приятелят й?

— Лени Нийл. — В гласа му все още звучеше надежда. — Описанието във вестника… кажете ми, че греша, че не е на Мери-Ан.

Матюс потърси с поглед място, където да седне, но размисли. Не й харесваше как мирише тук, нито плясъкът от изсипването на мъртвата риба върху масите за почистване. Не й се нравеше тъгата в изморените очи на Уокър, нито мисълта, че Ламоя й беше прехвърлил това задължение, за да бъде тя човекът, който ще съобщи лошата вест.

— Анна също е чистачка на риба — каза младежът. — Босът смята, че по някакъв начин аз съм виновен, задето я няма никаква. Затова върша и нейната работа, чистя два пъти повече риба. — Той се поколеба. — Тя нямаше да ме зареже така — щеше поне да се обади или нещо подобно. Това тяло… прилича ли на нейното?

— За нещастие тялото трудно може да се оприличи на някого, господин Уокър. Престояло е твърде дълго във водата. А сега ми кажете как по-точно реагира този Лени Нийл, когато го попитахте за нея? И ви умолявам да си припомните какво ви е казал, а не какво смятате, че ви е казал. — Тя се спря отново. — Доколкото разбирам, вашата сестра живее с това лице или е свързана с него по начин, който предполага, че той може да знае къде се намира?

— Той я клати, ако питате за това. И да, може да се каже, че тя живее с него на свободни начала, откакто вече не притежаваме корабчето. За което, така а или иначе, е виновен Нийл. Щото щом започнаха да живеят заедно, тя ме заряза да се оправям сам — тридесет години ловене на риба от нашето семейство в тези води отидоха на вятъра, — заради което шибаните банкери едва не ми смъкнаха кожата от гърба, благодаря.

— А реакцията на господин Нийл на вашето обаждане?

— Неубедителна — отговори Уокър. Мъртвите риби го очакваха, струпани на купчина. — Имате ли нещо против? — попита той, посочвайки масата.

Психоложката имаше, но му каза, че няма, така че двамата отидоха до масата за почистване, където Уокър, сложил отново ръкавиците си, заработи с извитото острие на ножа с такива привични и умели движения, че те граничеха с грациозност. Той изкормваше рибите и трупаше вътрешностите им на бяла, хлъзгава купчина.

— Ако обичате, предайте ми разговора. Поискали сте да говорите с Мери-Ан и…?

— Слушайте, госпожо… лейтенант… или каквато сте там… Нийл е едно миризливо лайно. Аз знам това и той знае, че аз го знам. Нийл я пребива, а тя се връща отново при него и аз не разбирам тази шибана работа, схващате ли? А аз? Аз съм загрижен за нея, пък тя ми казва да си гледам работата, сякаш аз съм отрепката, а не онзи скапаняк, с когото живее, така че това, което имам предвид, е, че не сме провели истински разговор, аз и Нийл. Той в общи линии ми каза да си гледам работата.

— Какви бяха точните му думи?

— Просто ми кажете, че това не е тя. — Пръстите на Уокър са раздвижиха, острието направи разрез и по пътя си пое още една изкормена риба.

Матюс зачака да й обърне внимание. Той беше меланхолик, човек, който жадува за обич. Професията й я предразполагаше към такива прибързани преценки и въпреки че не искаше да си го признае, тя вярваше на първоначалните си впечатления.

— Искрено се надявам госпожица Хикс де не е вашата сестра. Така или иначе, съдействието ви е крайно необходимо, за да заличим името на Мери-Ан от нашия списък, а за тази цел трябва да отговаряте на въпросите, които ви задавам. Разбирате ли?

Уокър вдигна поглед от рибата, която кормеше, и я изгледа толкова втренчено, че тя отмести очи.

— Още не сме идентифицирали тялото. — Зачуди се дали е разтълкувала правилно този поглед. Наблюдаваше скръбта му от професионална гледна точка и се стараеше да не я класифицира. Някои хора крещяха, други плачеха, трети ставаха мълчаливи, четвърти направо се поболяваха. Имаше и такива, които временно изпадаха в ярост.

— Нийл каза, че не е при него, че не я е виждал и че ако в този момент я види, ще е за последно.

Матюс си водеше записки.

— Добре… — каза машинално тя.

— Не е добре — прекъсна я Уокър. — Този тип я бие, госпожо. Той се отнася ужасно с нея и ако й е направил нещо… — Младежът вдигна извития нож. — Ще го нарежа като риба за стръв и ще нахраня с него раците.

Очите му й напомниха за убийците, с които бе разговаряла. Скръбта можеше да направи това — да ни накара да вършим неща, които никога не сме възнамерявали да правим.

— Важно е всички да запазим хладнокръвие, господин Уокър. Засега само събираме факти и доказателства. Няма положителна ИД, т.е. идентификация, на тялото, което открихме. На този етап ще бъде грешка да предполагаме, че господин Нийл е замесен.

— Аз не предполагам — отсече той. — Просто ви казвам как стоят нещата.

— Не можем да сме сигурни в нищо, докато не разберем с кой и с какво си имаме работа. — „Той е по-скоро дете, отколкото възрастен човек — реши Дафни. — Болен от любов брат с рибарски нож, достатъчно остър, за да разцепи косъм.“ — Напомни си да благодари на Ламоя за задачата.

Заваля дъжд и намокри бележника й.

— Тя вземаше ли някакви лекарства? Наркотици?

— Ако пиеше и се дрогираше, то беше по вина на Лени.

Матюс записа това като положителен отговор. Пиене, наркотици, малтретиране — светата троица на домашните скандали.

Дъждът се усили и тя се замисли дали да не вдигне качулката на якето си, но реши, че иска Уокър да знае, че може да понесе лошото време.

— Имате ли адрес или телефонен номер на господин Нийл?

Младежът изрецитира един адрес в Уолингфорд и психоложката го записа. Той се върна към чистенето на рибата. Този път отсече главата с един-единствен замах, после и опашката. След това накълца на парчета тялото, червата и всичко останало и ги избута в дренажния улей, а чайките атакуваха като обезумели повърхността на водата.

— Запомнете, господин Уокър, не сме свързали господин Нийл с никакво подозрително деяние. От вас чувам за първи път за него. Изяснихме ли този въпрос? — Матюс се запита с тревога дали един по-малък брат можеше да понесе това. Той беше загубил семейното корабче и семейния бизнес. Как й беше хрумнало да намеси Нийл? Надяваше се, че ще успее да поправи стореното. — Изчезват жени, господин Уокър. Десетки хиляди всяка година. Някои просто стават и си тръгват, напускайки своите семейства, съпрузи, приятели… братя. Повечето се появяват отново няколко дни или седмици по-късно. Ще ми се да мисля, че можем спокойно да поставим Мери-Ан в тази последна категория.

Младежът издърпа пред себе си една сьомга с помощта на острия връх на ножа.

— Ако това е Мери-Ан — каза той сухо, — тогава имате още по-основателна причина да говорите с Нийл. Анна се страхува от височини.

— Има акрофобия?

— Както там се нарича.

Матюс отбеляза фобията в бележника си.

Дъждът се усили още повече и тя пак се накани да вдигне качулката на якето си, но отново се отказа. По лицата и на двамата се стичаха дъждовни капки. В очите на Уокър се появи студенина и това го накара да изглежда по-стар от двадесетте му години.

— Е, какъв ще бъде следващият ход?

— Ще ни уведомите, ако Мери-Ан се появи. — Тя му подаде визитка със служебния си номер, като добави на нея и този на Ламоя. — Опасявам се, че може да съм оставила у вас погрешно впечатление, господин Уокър. За това, че трупът е на Мери-Ан. Извинете ме. Не искам да направите нещо глупаво — да нараните по някакъв начин господин Нийл. И то безпричинно.

— В този свят хората получават каквото дават. Това не е ваша грижа.

— Разбира се, че е. Определено е моя грижа. — Психоложката добави: — Бихте ли ми дали някакъв телефонен номер? Домашен. Различен от този в работата ви.

— Нали ви казах, откакто Нийл й завъртя главата… Нямам телефон.

— А адрес?

— В момента нямам постоянен адрес, окей?

— По това време на годината времето е доста лошо.

— Някои хора не смятат така.

— Значи затова ви намирам тук — каза тя, като се огледа. — Какво е работното ви време?

Той пренебрегна въпроса.

— Попитах какъв ще е следващият ви ход, в случай че не ви се обадя и Анна не се появи.

— Опитваме се да идентифицираме тялото.

— И аз трябва да участвам в това?

Матюс се чу да казва:

— Можем да уредим да видите тялото, но засега не е необходимо да го правите. Ако предпочитате, тази работа може да я свърши господин Нийл.

Уокър реши, че отговорът й крие някакъв подтекст.

— Това ще ви помогне да го хванете? Като наблюдавате каква ще е реакцията му? Нещо такова?

— Нямам намерение да гадая какво ще предприеме главният детектив. Аз не съм главният детектив.

— Що се отнася до мен, вие сте — каза той.

На Матюс й се прииска да може да започне отначало.

— Ако Нийл ще гледа тялото и аз искам да съм там — заяви младежът. — След като съм неин брат, имам някакво право на това, нали?

— Не е абсолютно задължително — отвърна несигурно тя. — Всичко зависи от главния детектив.

— Така ли? Е, кажете му, че искам да бъда там.

— Ще му предам.

— Направете го — каза Уокър, като набучи следващата риба на върха на ножа и я премести на мястото за изкормване. — Помогнете ми и аз ще ви помогна.

Лу Болд имаше обикновена външност, каквато малко хора биха очаквали от един полицай. Още по-малко биха очаквали да открият у него качествата, довели до процент на разкриваемост на убийства, счупил всички рекорди на Сиатълското полицейско управление — безгранично упорство и съпричастност към жертвата, които бяха придобили такива легендарни размери, че той бе превърнал изнасянето на лекции за прилагането на закона във втори източник на доходи. Неговият прекалено остър слух не само бе разпалил любовта му към бибоп джаза12, но и му помагаше да долови и най-незабележимия нюанс на лъжата в гласа на заподозрян или свидетел. Непрекъснатото му издигане в чин беше предвидимо, въпреки че той не се напъваше особено. Просто си вършеше работата и го правеше с удоволствие. Избягваше да публикуват негови снимки в пресата, но славата му беше неизбежна. Единственият сержант, който бе отхвърлял в продължение на пет години лейтенантската значка, Лу Болд беше останал на този пост повече от десетилетие и се бе съгласил да го повишат едва когато финансовото положение на семейството му бе направило това необходимо. Той ходеше твърде прегърбен — нещо обичайно за потъналите в размисъл хора. Семеен човек, Болд бе станал баща на напреднала възраст. Всеки път, когато отиваше на родителски срещи в детската градина, той откриваше, че почти няма общи теми на разговор с другите майки и бащи. Труповете, убийствата и изнасилванията не го предразполагаха към сладкодумство. Именно на една такава сбирка жена му Лиз го бе запознала със Сюзан Хебрингър.

Хебрингър, видяна за последно в търговската част на града, беше в неизвестност от няколко седмици, също като някоя си Патриша Рандолф, изчезнала почти два месеца преди нея. И двете бяха в неизвестност, а сега се водеха за мъртви. Този случай разяждаше стомаха на Болд като много други преди това — неговите медали бяха празните шишенца от Малокс13, захвърлени като телата на жертвите, за чиято смърт се надяваше да намери отговор. Неблагодарна работа, но която не би искал да замени с друга. Случаят Сюзан Хебрингър беше изключение — той прибавяше към лицето глас, както и образа на дете, гледащо към задната врата в очакване на своята майка, — освен това поставяше Болд нащрек, като му напомняше за фактора произволност. Тази майка можеше да е Лиз. Можеше той и двете му деца да са тези, които гледат в очакване към задната врата. Призракът на Сюзан Хебрингър — една жена, с която се беше срещнал за кратко, но която беше семеен приятел — го бе обсебил.

От друга страна, отношенията на Болд с Мама Лу бяха започнали с една измама, свързана с нелегални имигранти, която включваше превозване на контейнери, и с времето бяха прераснали в своеобразна професионална връзка, в която тя играеше ролята на неплатен информатор в замяна на по-сетнешни услуги. Болд разбираше отлично, че подобни отношения са двупосочни и смяташе, че сегашното му посещение при Мама Лу е сигнал, че обменът е потекъл в противоположна посока — тя се нуждаеше от услуга и той бе длъжен да направи всичко възможно, за да й помогне. Тази вечер на Болд му бе известно само, че искането й бе свързано с нечия смърт и че независимо дали това му харесваше или не, ако можеше да й помогне, щеше го направи. А ако не можеше, щеше се постарае поне да я утеши.

От предишните си посещения в корейската бакалница Болд знаеше, че трябва да мине през първия от двамата самоанци — дебеловрат кривоглед човекоподобен, облечен в черно. Стори му се малко унизително един ветеран от отдел „Убийства“ с повече от двадесет години стаж да иска разрешението на някакъв бодигард, но той беше дошъл да върши работа, а не да препикава пожарен кран, така че показа на мъжа значката си и му съобщи — не го помоли, това беше единствената проява на самоуважение, която си позволи, — че е тук, за да види многоуважаемата Велика господарка.

Натежал от миризмата на маринован джинджифил и сусам, въздухът във вътрешността на бакалницата накара Болд да изпита внезапно чувство на глад. Възрастен кореец с беззъба усмивка, напукани устни и повдигнати в очакване вежди излезе да го приветства иззад един щанд с деликатеси, който предлагаше предимно неразпознаваеми парчета месо, риба и домашни птици. Рибните глави и кокошите крака бързо убиха апетита на Болд.

Консерви и всевъзможни други стоки заемаха пространството от пода до тавана, подчертавайки теснотата на пътеките — истински кошмар за страдащия от клаустрофобия. На тавана се въртяха мързеливо два вентилатора; на перката на единия висеше прашна паяжина, която се развяваше като знаме на биплан. Болд се заизкачва по стръмните стъпала, като внимаваше за лявото си коляно, което понякога блокираше, а сладката остра миризма на чай замени тази на джинджифила. Странно дисхармонична китайска струнна музика подразни музикалния му слух. От всички оскърбления за сетивата тази дисхармония му се стори най-неприемлива.

Същински Буда в женски образ, Мама Лу се беше разположила като царица върху трон на един богато украсен, лакиран в черно стол, а плътта й беше толкова обширна и необятна, че издуваше едно муму14 като спален чувал, натъпкан в торба за боклук. Очите й проблясваха като малки черни камъчета сред подобното на балон лице, подчертано от нанесен със замах руж, който подсказваше за съществуването на скули, сега потънали в тлъстини, поради прекомерното й преклонение към супата. Устните й лъщяха в отвратително пожарникарско червено, цвят, който беше употребила и върху захабените си нокти на пръстите на ръцете, един от които, по-точно показалецът, се изви като кука, за да прикани Болд да се приближи.

— Господин Бот — рече тя, така и незапомнила името му през седемгодишното им познанство.

— Велика господарке.

— Искате ли супа?

— Благодаря ви. — Отдавна се бе научил да не отказва. Седемнайсет-осемнайсетгодишна прислужница, симпатично миньонче с талия като на оса, облечено от шията до глезените в бродирана коприна, остави пред него малка маса. Докато Болд се настаняваше, тя извърна лице, отбягвайки очите му.

Мама Лу промърмори няколко китайски думи и момичето сякаш пропадна вдън земя. Това място беше същински зайчарник.

— Споменахте смърт, Велика господарке. — Болд се опита да насочи разговора направо към целта на посещението му, защото знаеше, че ако зависеше от азиатката, той можеше да се проточи повече от час. А Болд не разполагаше с цял час. Нито Сюзан Хебрингър. Мама Лу се усмихна, но не каза нищо.

Мълчанието, нарушавано единствено от музиката, продължи чак до момента, в който им донесоха димящите купи, лакирани в черно също като стола. Уон тон15 и нишки от пресечен белтък се въртяха в тъмен бульон. Плоска и широка, китайската лъжица допринесе за бързото охлаждане на супата. Мама Лу прикри с ръка едно оригване, което й достави истинска наслада.

— Най-великият детектив, работил някога в този град.

— Сигурно се нуждаете от ужасно голяма услуга.

— Преувеличавам ли?

— Винаги.

— Мое наследство. — Лицето й изчезна в широка усмивка. — Моля извинение.

— Вие сте приятел на този град, Велика господарке. Давате му много в замяна. Другите трябва да вземат пример от вас.

— Ласкаете ме.

— Аз ви уважавам — възрази той. — Вие сте скъп и благороден приятел.

— Откога се кандидатирате на избори?

— Просто тези дни се опитвам да стоя вън от опасност.

— Супа кара вас чувства по-добре. Вие казва Мама Лу какво ви тревожи.

Болд изяде една лъжица. Супата се отличаваше с гъстота и отличен вкус.

— Двете жени, които изчезнаха — каза той, без да изпитва нужда от пояснения — целият град знаеше за Хебрингър и Рандолф. — С жена ми познавахме едната от тях.

Мама Лу направи гримаса и след известно време кимна.

Лейтенантът продължи да яде и помоли за втора купа, спечелвайки благоволението на азиатката. Ако успееше да се оригне, тя сигурно щеше да го осинови.

— Някой път трябва да напишете готварска книга — заяви той.

— Вие зает мъж, господин Бот. Простете на стара жена неин егоизъм.

— Винаги съм на ваше разположение, Велика господарке. — Етикетът не трябваше да се забравя. Болд остави Мама Лу да поскромничи, очаквайки да му разкрие истинската причина, поради която бе повикан. Втората паница супа му се услади дори повече от първата.

— Вие знаете за спукването на главния водопровод, господин Бот?

— Трябва да съм пропуснал това, Велика господарке.

— Снощи.

— Валя ме дъжд. През нощта имахме две нападения. Голяма пратка дрога бе изхвърлена в залива. Мисля, че съм пропуснал главния водопровод.

— Късметлия. Но не чак такъв късметлия вторият братовчед.

Ето я и нея — причината за супата. Неин братовчед. Евфемизъм за всеки азиатец, за който Великата господарка се чувстваше морално или физически отговорна. През годините Болд беше научил част от кода. Не наведнъж, а малко по малко.

— Нещо против да си водя записки?

Тя махна разсеяно с ръка. Болд извади изтъркания си продълговат бележник. Той пасна в ръката му като кръст в ръката на вярващ.

— Били Чен. Неговата майка сестра на съпруга на моята братовчедка. — Мама Лу се усмихна. Всичко това беше пълна измислица. — Работи в пътно ремонтна бригада, тук, в града. Добро момче Били Чен.

— Защо Били да е нямал късмет? — попита лейтенантът.

— Били мъртъв — отвърна тя.

— Съжалявам за загубата ви — каза той. — Как е станало? — И в този момент го озари прозрението, макар и твърде късно. Пропадането на асфалта на Трето авеню. Тълкуването на „снощи“ го бе насочило към грешна дата и му отне известно време, докато се ориентира. Пропадането привлече вниманието му само заради местонахождението си. Единствените двама благонадеждни свидетели на изчезването на Сюзан Хебрингър я бяха видели наблизо, на Кълъмбия стрийт, веднъж на Първо авеню и няколко минути по-късно да пресича Второ, насочвайки се на изток. Смяташе се, че Рандолф се е намирала в същия район по време на изчезването си. Бяха разпитали собственици на магазини и шофьори на автобуси, бяха разпространили брошури, но до този момент не бяха намерили друга следа. После това голямо пропадане. А сега труп. Лейтенантът изправи гръб с разтуптяно сърце, готов да записва.

— Били поправя спукан водопровод. Ваши хора казват, че той удавил при ремонта — не бил добър работник. Това от съдебен лекар. Мама Лу не мисли така, господин Бот. Били Чен не добър работник? Искал работа свършена по-добре. Били носи на всички ни много скръб. Мама Лу няма отговор. Обръща се към добър приятел за отговор.

— Къде по-точно е било открито тялото? — попита Болд.

— Аз карам ли ви готви вместо мен? Управлява бакалница?

Лейтенантът се ухили. Мама Лу искаше той да започне от самото начало. Тази жена не управляваше бакалница, тя управляваше азиатската икономика на Сиатъл. Кого будалкаше?

— Съдебният лекар, Док Диксън, ми е близък приятел. Може да му се има доверие. Той е много добър в работата си. Ако казва, че Били Чен се е удавил, значи това несъмнено е така. Не знам подробностите, но ако Док Диксън…

— Вие ще узнаете подробности, да, господин Бот? Ако не инцидент, вие разследвате. Да? Като услуга на добър приятел.

— Ние — имам предвид моят отдел — сме упълномощени да разследваме само подозрителните случаи на смърт, Велика господарке. Аз, разбира се, мога да хвърля едно око на този… инцидент или каквото е било… няма проблем. Но докато не се изясни със сигурност, че случаят е подозрителен, ръцете ми са вързани.

— Но вие ги развържете като услуга за приятел.

— Мога да работя в извънработно време. Може би ще успея да отделя и малко от работното време. Просто искам да разберете, че разследването може да се проточи.

— Аз не разбира.

— Точно сега съм много зает. Фамилията може да предпочете частен детектив; някой, който може да се занимава с това по цял ден. — Не можеше да повярва, че им предлагаше да наемат частен детектив. Надяваше се, че е изразил предложението си достатъчно внимателно. Не искаше да изгуби симпатията на Мама Лу. Не сега. Нито когато и да било.

— Фамилия Чен предпочита вас, господин Бот. — Тя остави лъжицата си и побутна леко малката масичка пред нея. Искаше да му покаже, че предпочита него. Щом докосна брадичката си, в стаята се разнесе шумолене на коприна и купата за супа изчезна. Истинска магия.

По-директна заповед от тази лейтенантът нямаше да получи. Сега изборът беше негов.

— Нека да видя какво ще ми каже за вашия човек Дикси, съдебният лекар. — Болд побутна масичката си. Същата реакция: купата бе отнесена, масичката избърсана и преместена настрани.

— Искате ли курабийка на съдбата? — попита го Мама Лу.

— Не, благодаря ви.

— Не искате курабийка на съдбата?

— Ние сами градим или рушим съдбата си. Не ми е необходима намесата на някаква курабийка.

— Но тя толкоз вкусна — заяви корейката, като схруска една курабийка и върху диплите на дрехата й се посипа дъжд от трохи. Тя се усмихна. Слава богу, зъбите й си бяха на мястото.

— Били Чен — каза лейтенантът, за да се увери, че е запомнил правилно името. — Ч-е-н.

Но мислите му се въртяха около Хебрингър и Рандолф, видени за последно в един и същи район, когато Мама Лу се обади:

— Малко птиче ми казва Чери и Трети сектор на стар подземен град. Как знаете какво убива Били, преди да видите?

— Подземието стига дотам? — попита Болд, стоплен от приток на адреналин. В края на деветнайсети век Сиатъл бил построен наново след един стихиен пожар. След реконструкцията, извършена до голяма степен заради причинено от прилив наводнение, изникнал град върху града — всеки от двайсетте квартала бил обграден с огромни подпорни стени, а улиците между тях били затрупани с камъни и пръст, на места на височина до девет метра. Значителна част от първоначалния град сега лежеше под земята. Лейтенантът се бе разхождал веднъж из него — това беше един отделен свят: помещения със старомодни фасади, обвити в мрак повече от век, някои от тях замръзнали във времето, други — окупирани от собственици на магазини, нуждаещи се отчаяно от склад.

Болд не би могъл да бъде по-малко заинтригуван от Били Чен. В момента за него бяха важни само Хебрингър и Рандолф. Покрита част от града, необезпокоявана от сто години. „Фантомът от операта“ — помисли си той.

— Може би — отвърна Мама Лу, но с блясък в очите, който му подсказа, че знае повече.

— Кое е това „малко птиче“, Велика господарке?

Широките рамене се свиха.

Лейтенантът внезапно усети в себе си прилив на енергия, достатъчна, за да измине тичешком обратния път до полицейското управление. Подземието? Азиатката му беше дала дяволски добра следа.

— Ще се заема с разследването — каза й той, опитвайки се да скрие ентусиазма си.

— Вие добър човек, господин Бот — заяви тя, като разчете предсказанието на трохите и го намери за безкрайно забавно. Тялото й се разтърси като планина от желе.

Обувките „Нордстром“ и туристическата обиколка бяха изморили до такава степен краката на Мелиса Дънкин, че жената усещаше в прасците си болка, която до сутринта щеше да премине в мускулна треска. Когато в седем часа вечерта докрета в буквалния смисъл на думата до хотелската си стая, тя се насочи директно към банята. Нямаше никакво време за губене, защото в 8 и 30 имаше уговорка за вечеря. Ако побързаше, щеше да разполага с няколко минути да полежи и да погледа Си Ен Би Си.

Мелиса врътна секретното резе, за да си осигури уединение срещу случайно посещение за проверка на минибара или рум сървис. Пусна водата и започна незабавно да се съблича, а горещата пара незнайно защо я подсети за дома, за съпруга и децата й и тя си помисли, че й липсват. После реши да бъде искрена пред себе си — радваше се, че е сама. Нямаше нищо лошо в това човек да си угоди веднъж или два пъти в годината.

След като свали блузата си и я сложи на закачалка, Мелиса дръпна завесите на големия прозорец в хола с панорамен изглед към залива Пюджит Саунд. Сиво-зелена вода, гъсто залесени острови и отзад, като фон, склоновете на планината Олимпия. Тя дръпна и пердетата в спалнята, като леко се подразни, че не прилепваха плътно, но не се разтревожи от това, защото прозорците гледаха към един тъмен строеж — щръкнал към бавно помръкващото вечерно небе скелет. Съблече се чисто гола. В този момент нищо друго не бе по-важно от къпането.

Мелиса облече хавлия, обърна телевизора към банята и нагласи вратата й, на която имаше огледало в цял ръст, под такъв ъгъл, че да може да гледа от ваната „Преглед на пазара“. Увеличи звука. Топна пръст във водата. Божествена.

Тя захвърли хавлията, плъзна се в покритата с пяна вана и едва не изпищя от удоволствие, защото усещането беше дяволски приятно. Миг по-късно излезе от нея и пренебрегвайки хавлията, прекоси забързано всекидневната и извади една бира от минибара. После се завърна победоносно във ваната.

След двадесет минути, изпълнени с наслада, Мелиса Дънкин се избърса с хавлиена кърпа с размерите на пътническо одеяло, навлече отново хавлията и се запъти направо към леглото. Отметна завивките, съблече хавлията и легна по гръб върху чистите чаршафи, гола и сгорещена, а топлината от банята започна бавно да напуска зачервената й кожа. Тя изключи звука на телевизора и задряма, обзета от спокойствие, каквото не беше изпитвала от години. Ако не беше записаната в нейния Палм Пайлът16 вечеря, щеше да заспи и да спи чак до сутринта.

Мелиса никога не би си приписала женска интуиция. Тя оставаше това за чувствителните натури от Биркенсток, които посещаваха често големите супермаркети и си купуваха китайски подправки, чиито имена не можеха да произнесат. Мелиса Дънкин се смяташе за педантична, но делова и способна бизнес дама, грижовна майка и съвършена любовница. Когато й стана студено, тя придърпа чаршафа върху гърдите си, наслаждавайки се на унеса, в който бе изпаднала.

Точно тогава видя отражението на мъжа в огледалото на вратата на банята, което под сегашния си ъгъл отразяваше прозореца на спалнята. Прозорецът присветна в червено, после внезапно в зелено, когато се промени светлината на някакъв уличен светофар. Мъжът държеше нещо пред лицето си.

Бинокъл.

Насочен към нейния прозорец.

Към нея.

Гола само допреди секунди.

О, боже!

Мелиса се сви на кълбо и посегна към телефона, като придържаше чаршафа, който я криеше от непознатия. Напипа слушалката и като хвана кабела придърпа апарата към себе си през огромната възглавница. Изведнъж изпита смразяващ студ, кожата й настръхна, а зъбите й буквално затракаха. Говорителката от телевизионния екран я гледаше спокойно и съсредоточено. Тя усети страх и ужас, от които й прилоша.

Нямаше да позвъни на някой зле платен хотелски администратор. Не и Мелиса Дънкин. Тя натисна 9 за външна линия и набра 911.

Звънящият телефон трябваше да бъде вдигнат, но Джон Ламоя се поколеба. В отдел „Престъпления срещу личността“ телефонът беше своеобразен вид хазартна игра, лотария. Детективът, който вдигнеше слушалката, автоматично поемаше поднесения му случай, независимо от неговото естество: понякога убийство, за което си заслужаваше да отдели от времето си, но най-често домашно насилие. Побоища с бейзболни бухалки, наръгвания с ножове, огнестрелни рани от всевъзможен тип — това беше достатъчно, за да задържи мъж като Ламоя ерген. Достатъчно, за да остави някой друг да поеме този случай.

Сержантът разполагаше с добра новина и нямаше желание да я пожертва заради някакъв незначителен случай, който щеше да отнеме от времето му: един шофьор на камион беше прочел статията за Мери-Ан Уокър и се беше обадил да съобщи, че няколко минути преди полунощ е видял паркирана на моста кола. Мъжът не бе успял да разгледа добре шофьора, но Ламоя бе възложил на един детектив да продължи разследването по телефона (в момента свидетелят пътуваше по работа към Бойси17), за да се опита да получи някакво сносно описание на събитията. Когато шофьорът на камиона се върнеше в града, те щяха да го разпитат отново.

Кабинетът на сержанта се отличаваше от тези на другите му колеги по рекламния календар на бански костюми на „Спортс Илюстрейтид“, закачената с кабарче крещящо розова заешка лапа, колекцията от класифицирани вестникарски реклами, до една предлагащи Чеви Камаро, и поставения в рамка комикс „Живот в ада“. В този кабинет прекарваше между осем и дванадесет часа на ден, понякога нощем или на празник. Няма значение, че дразнеше колегите си с тесните си сини дънки, каубойските ботуши от щраусова кожа и еленовото си сако. Само той и още един детектив от отдела носеха сержантски значки. Щом не искаше да отговори на някакво си маловажно обаждане, нямаше да го направи и толкова.

Най-накрая вдигна телефона — дългът беше надделял над здравия разум.

— Ламоя.

— Вие детектив ли сте? С детектив ли разговарям? Искам да съобщя за воайор.

В съзнанието му веднага изникна образът на жената — бяла, около тридесетте, добре образована. Помогна му мястото, откъдето му се обаждаше. Хотел „Маркет Ин“ обслужваше определена класа хора; хора, които можеха да създадат проблеми на един детектив.

Той се изправи в стола си и грабна химикал. Всеки кадърен детектив по убийствата щеше да обърне внимание на това обаждане. Сюзан Хебрингър — една от двете изчезнали в центъра на града жени — беше съобщила за воайор двадесет и четири часа преди изчезването си. В мозъка на Ламоя се включи аларма — беше попаднал на добро обаждане.

— Сержант, госпожо. „Престъпления срещу личността“. Това е моят отдел.

Тя зашепна в слушалката:

— Той е… точно… от другата страна… на… улицата. Още е там. Виждам го.

— Запазете спокойствие, окей? — Ламоя погледна часовника и записа часа: 19 и 38. — Предполагам, че се намирате в хотел „Маркет Ин“. На кой етаж?

— Пети.

— Случайно да знаете в каква посока гледат прозорците ви?

— Не.

— Океанът? Виждате ли океана? — Сержантът се обърна към картата на града и таблото над нея, на което бе отбелязано развитието на все още неразкритите случаи. Там пишеше с червен маркер Хебрингър и Рандолф, а в главната колона срещу тях — Болд. Тези две имена се бяха задържали на таблото твърде дълго.

— Океанът се вижда от хола. Ако се обърна с лице към него, този тип ще бъде от дясната ми страна.

— Север. Добре. Петият етаж. А вие в момента къде сте?

— В леглото.

— Сама?

— Да, сама. — Негодуваща, изплашена.

— С дрехи или без?

— Не съм облечена, не. На пода има хавлия.

— Ако той все още е там, по-добре не мърдайте от мястото си.

— Мисля, че има бинокъл.

Ламоя усети пулса в ушите си. Воайор с бинокъл. Сюзан Хебрингър.

— Ще ви помоля да стоите неподвижно. Ще взема номера на стаята ви и ще ви се обадя от мобилния си телефон. Намирам се на може би пет минути път от вас. Патрулните коли, които ще изпратя в района, ще пристигнат за още по-кратко време. Най-важното е да не давате на този тип причина за тревога. Ако реши, че сте го забелязали, ще избяга оттам.

— Аз искам да се махне оттам.

— Разбирам това, госпожо… Името ви, ако обичате?

Той записа подробностите и я помоли да остане в леглото и да запази спокойствие. Проведе необходимите разговори по мобилния, докато тичаше към асансьора. Това щеше да е най-голямата мобилизация на полицаи, извършвана от Сиатълското полицейско управление заради един въшлив воайор.

Сюзан Хебрингър. Ако имаше време, щеше да се обади на Болд. Ако не на Болд, тогава на Матюс — при процедурата за разпознаване на престъпника щяха да са му необходими благонадеждни свидетели.

В качеството си на командващ офицер, Ламоя заповяда на диспечера да обяви код 041 за строежа на Бей Тауър. Полицаите от две патрулни коли отговориха след секунди и бяха инструктирани да влязат в зоната „под прикритие“, за да търсят пълнолетно лице от мъжки пол, което вероятно ще бяга от зоната и ще носи бинокъл или телескоп. Обадиха се още трима пеши полицаи, всичките горе-долу в същия район, и щом научи това, Ламоя им нареди да отцепят мястото, в случай че мъжът се изплъзне на двете патрулки.

Сержантът, който разполагаше само с пет минути да действа, осъзна, че е направил всичко възможно, за да залови този воайор. Телефонното обаждане до жилището на Болд го свърза с гласовата му поща и Ламоя остави загадъчно съобщение лейтенантът да му позвъни. После помоли диспечера да го потърси по радиостанцията. Обаждането му до Матюс се оказа безсмислено — тя вече пътуваше към мястото.

Джон извърши всичко това, без да прекъсва телефонната си връзка с Мелиса Дънкин, продължавайки да води нещо подобно на диалог със свитата на кълбо под памучния чаршаф в стая 514 жена. Когато тя му съобщи, че воайорът е изчезнал, Ламоя изпрати до хората си в района код за тревога. Десет минути по-късно и петнадесет след позвъняването на госпожа Дънкин, те започнаха да претърсват строежа, а сержантът се разтревожи, че са го изпуснали. Тридесет минути по-късно в претърсването участваха петнадесет полицаи, пазачът на строежа и вицепрезидентът на строителната компания.

По времето, когато строежът вече гъмжеше от представители на реда, Ламоя сърбаше кафе в компанията на видимо разтрепераната Мелиса Дънкин, която бе предпочела пред натуралния сок водка с лед от малките бутилки с алуминиеви капачки в минибара.

Дънкин носеше тъмен вълнен костюм, който бе навлякла набързо, ако се съдеше по нагънатата и закопчана накриво блуза. Матюс пристигна, облечена в сини дънки и тениска, които й стояха страхотно. След като се запозна с Мелиса, психоложката й обясни, че прокуратурата вече не позволява детектив от мъжки пол да разпитва жена, ако на разпита не присъства и жена полицай. Всъщност това не беше истинската причина за присъствието й в хотелския апартамент. Според устава един патрулиращ полицай беше достатъчен. Но Ламоя искаше Матюс да „надникне под качулката“, а тя нямаше нищо против.

— Значи сте от Редмънд? — попита той.

— Да.

— Но днес сте извършили туристическа обиколка на Сиатъл.

— Следобяд. Да — потвърди Дънкин.

— Най-вече по магазините? — попита Матюс.

— Не само, въпреки че и пазарувах. Да. Разгледах аквариума. Площад „Пайъниър“. Еднорелсовият влак.

— Натоварен ден — отбеляза Ламоя.

— Много.

— А по време на тези обиколки имахте ли усещането, че някой ви следи или наблюдава? — попита психоложката.

— Не. Ни най-малко. Господи, смятате, че този човек ме е следил?

Ламоя направи резюме на събитията:

— Върнали сте се в хотела, заключили сте вратата на стаята си, дръпнали сте завесите — доколкото това е било възможно — и сте се съблекли, за да се изкъпете.

— Точно така.

— Извън банята сте била гола само два пъти — повтори той, като гледаше бележките си. — Когато сте отишли да си вземете бира и в леглото, след като сте приключили с къпането.

— Бях във ваната — спомни си тя и описа как беше отворила вратата с огледалото в цял ръст под такъв ъгъл, че да може да гледа телевизия.

Това беше нещо ново за Ламоя, така че той я накара да му направи демонстрация. Сержантът постла една хотелска хавлиена кърпа във влажната вана, влезе вътре и седна. Мелиса Дънкин започна да мести вратата, докато детективът не видя гардероба в спалнята. Тя го попита дали да промени още ъгъла.

— Не, така е добре — спря я той. — Виждам телевизора, но освен това виждам през онзи прозорец и хората ми на строежа.

— Той ме е гледал — измънка жената. Ламоя се зачуди на какво се дължеше неясният й говор — на алкохола или на шока. — Мисля, че имаше бинокъл. Държеше нещо в ръце.

Сержантът знаеше отлично, че един перверзен тип, който наблюдава тайно гола жена, несъмнено ще държи нещо в ръцете си, но не направи никакъв коментар. Вместо това попита:

— Камера?

— О… Боже! Мислите ли? И какво, ще открия снимките си да обикалят из интернет?

Ламоя се съмняваше, че снимките на една гола административна директорка на средна възраст ще предизвикат голям интерес някъде, пък било то и в „Международния дом на порнографията“, както наричаше той Световната компютърна мрежа, но си замълча.

— Госпожо Дънкин, извинявам се предварително за начина, по който въпросът ми може да прозвучи, но бизнесът ви в Редмонд от такова естество ли е, че конкурентите ви да могат да извлекат някаква изгода, ако… ако се сдобият с известно влияние над вас?

— Изнудване?

— Влиянието може да има много форми.

— Занимавам се с изкупуването на акции на фирми.

— А как ги изкупувате — със или без съгласието им?

— Не мисля…

— Слава богу, не ви се налага — прекъсна я Ламоя. — Нали затова се обърнахте към мен — към нас — да мислим вместо вас. — Той я възнагради с добре отрепетираната си усмивка. — Ние обмисляме всичко — всички възможни сценарии — и след това ги елиминираме един по един. Колкото повече възможности елиминираме и колкото по-бързо го направим, толкова по-скоро ще открием най-вероятната комбинация от обстоятелства, ще намерим заподозрян и ще го арестуваме. Всичко е много просто.

— Всички страни, които имат отношение към изкупуването, го подкрепят — каза тя. — Бизнесът ми няма нищо общо с това.

Сержантът беше склонен да мисли като нея, но не искаше да приема за чиста монета заключението, че жената току-що е била наблюдавана от сериен похитител, отговорен за изчезването на Хебрингър и Рандолф. Той си помисли за Болд и се зачуди защо лейтенантът още не се е свързал с него.

Ламоя реши да доведе в стаята оперативни работници, за да определят с точност ъгъла, под който е било завъртяно огледалото; това от своя страна можеше да им покаже точното място, на което бе стоял перверзникът. Той погледна през прозореца и видя, че хората му продължаваха да претърсват строежа от другата страна на улицата.

Дънкин също ги видя и за пръв път си даде сметка, че полицията хвърляше прекалено много усилия за залавянето на един обикновен воайор.

— Хей — обади се тя, — какво правят всичките тези хора там?

— Търсят улики.

— Това ми е ясно, но защо изобщо го правят?

— С надеждата, че ще помогнат за идентифицирането на виновника — намеси се Матюс.

— И правите всичко това заради един воайор? Сержант и лейтенант? Екип за събиране на улики? Да не би да съм в беда и да не знам това?

— Мисля, че е по-добре да седнете, госпожо. — Ламоя посочи тапицирания стол до леглото.

— Обяснението може да отнеме известно време — каза психоложката.

Дънкин продължи да гледа през прозореца. Бяха пристигнали още няколко полицаи и опъваха жълта лента около строежа.

— Имаме случаи на изчезнали хора — съобщи й сержантът.

— Жени — допълни Матюс.

Мелиса Дънкин седна и заслуша потресено.

Не след дълго в хотелската спалня бе монтирана сложна лазерна апаратура, която да пресъздаде ъгъла, от който перверзникът е бил способен да наблюдава стаята.

Един оперативен работник от японско-американски произход, облечен с фланелка на Световното турне на Дон Хенли18, повика Ламоя. Той му показа апаратурата и обясни, че лазерът „ще опъне въже“ от прозореца до строежа. После включи лазера, остави го да се загрее и разпръсна фина пудра из стаята. Прашният въздух бе пронизан от тънък лъч яркозелена светлина.

— Добре се справяш с магиите — похвали го сержантът.

Радиостанцията му изпращя.

— Видях го — докладва басов глас. Един от полицаите отсреща беше открил лъча и им махаше с ръка, докато говореше по радиостанцията си.

Ламоя каза:

— Освен това искам огледалото да отрази ваната. Комбинирайте отражението с лазера и поръсете с прах за отпечатъци онази част от платформата, където те се пресекат, после направете снимки.

— Няма проблем.

— Има проблем — поправи го сержантът. — Просто проблемът не е твой.

След по-малко от час Ламоя, Матюс и два оперативни работника бяха застанали на петия етаж на строежа. С помощта на лазера един квадратен метър от площта на пода беше определен като мястото, на което бе стоял воайорът. В края на тази зона, оградена с полицейска лента, на малка пластмасова стойка бе поставено петсантиметрово, жълто пластмасово триъгълниче с цифрата 7, сочещо към няколко мънички геометрични купчинки кал и прах, които образуваха неясна форма, считана за отпечатък от обувка или ботуш.

Асансьорът на строежа спря на етажа, вратата му се отвори и се появи силуетът на един доста едър мъж. Ламоя разпозна Лу Болд по решителната и енергична походка.

— Хей, Серж. — Джон продължаваше да се обръща към лейтенанта си с предишния му чин — същият чин и същата длъжност, които сега заемаше той. Болд изглеждаше уморен и измъчен дори в сумрака, който цареше на строежа. Ламоя отдаде това на изчезването на Сюзан Хебрингър. Някои казваха, че Лу имал домашни проблеми, други смятаха, че е болен. Но сержантът знаеше каква бе истинската причина за влошеното физическо състояние на Болд, независимо дали колегите му я осъзнаваха или не.

— Добра работа, Джон — каза лейтенантът, като се ръкува с Ламоя. После кимна сърдечно на Матюс.

— Следи от обувки — обади се единият оперативен работник, изгарящ от нетърпение да получи похвала. В управлението Болд се ползваше с репутацията на Норман Шварцкопф19. Новаците винаги му се подмазваха.

— Може би става въпрос за най-обикновен перверзник, който е поработил с „джойстика“ си — заяви сержантът.

Болд погледна към Матюс за потвърждение.

— Стоял е тук дълго време. Имал е поне няколко възможности да я види чисто гола. Наблюдавал я е доста дълго как се излежава в леглото — пак гола. Ако е мастурбирал, както намекна Джон, щеше да се махне много по-рано.

— Може да е пил виагра — подхвърли Ламоя.

Като се помъчи да скрие усмивката си, психоложката отговори:

— Има и друго обяснение — че изобщо не е било мастурбиране, а фаза на съсредоточаване след набелязването на жертвата и преди…

— Нейното отвличане — довърши мисълта й Болд.

— Това е само една възможност — каза Дафни, — но все пак тя съществува.

След като бяха научили, че Сюзан Хебрингър е съобщила в полицията за воайор непосредствено преди изчезването си, от отдел „Престъпления срещу личността“ бяха работили в тясно сътрудничество с отдел „Специални посегателства“, за да проучат всеки докладван случай на сексуален тормоз и воайорство, като бяха фокусирали вниманието си най-вече върху докладите, касаещи търговската част на града, и на жалбите, подадени от живеещи там хора. На патрулните полицаи бе наредено да обръщат специално внимание на празни сгради, билбордове, паркинги и строежи — всички вероятни наблюдателници на един воайор. Беше установен контакт и с частните охранителни фирми, отговарящи за тези места.

— Имаме ли някаква представа колко време е прекарал тук горе?

Ламоя стисна фенерчето със зъби и направи справка в бележките си, за да е сигурен, че отговорът му ще е точен. Болд не обичаше да се допускат грешки още в началото на разследването.

— Жертвата го е видяла с очите си да стои на това място в продължение на дванайсет минути. До леглото й има будилник — поясни той. — Но воайорът може спокойно да е бил тук много по-дълго, защото тя се е къпала над двайсет минути, а после е дремала известно време в леглото си.

— Открихте ли някакви флуиди или секрети? — попита Матюс един от оперативните работници.

— До този момент нищо, което да се вижда с невъоръжено око. Ако искате, можем да пробваме с луминол и други подобни. — При взаимодействието си с химическия агент луминол под ултравиолетовите или инфрачервени лъчи, човешката кръв започваше да свети в зелено. Съществуваха и други тестове за телесни флуиди от така наречените секретори — хора, чиято кръв съдържаше набор от специфични кръвни протеини.

Сержантът отговори:

— Искаме.

Болд добави:

— Моля. Използвайте всички трикове, с които разполагате, за откриването на слюнка или сперма. Ако намерите нещо, бих искал да се вземе ДНК проба от него и да се изпрати до архивите на щатската полиция и федералните. И независимо дали търсенето ще е успешно или не, искам всичко да бъде картотекирано, както и пълни писмени доклади.

— Дадено.

— Освен всички трегери тук горе, искам да проверите за отпечатъци перилата на всяка стълбищна площадка и от двете страни на чупката. — Той видя изненаданото изражение на оперативния работник и поясни: — Това са местата, за които хората се хващат. Просто го направете.

Лейтенантът даде знак на Ламоя и Матюс да се дръпнат настрани и тримата се уединиха за малко.

— Нещо друго? — попита ги Лу.

Сержантът погледна към хотелската стая на Дънкин. Японецът, който беше инсталирал лазера, му махна. Той му помаха в отговор, въпреки че се почувства глупаво. Оперативните работници никога нямаше да станат полицаи.

— Направила е туристическа обиколка — отвърна Ламоя. — Ходила е и по магазините.

— Някакви по-специални покупки? Бельо, бански, нещо, заради което да се е показала от някоя пробна частично разсъблечена или поне с по-малко дрехи, отколкото е носила на улицата?

— Не се сетих да я питам за това — призна засрамено сержантът. От две години насам Болд се занимаваше с чиновническа работа, но все още притежаваше по-добри инстинкти, от които и да е двама улични детективи, взети заедно.

— Смятате ли, че воайорът се е качил тук случайно?

— Въпрос за един милион долара.

— Някакви жокери? — попита лейтенантът.

Матюс поклати отрицателно глава. Ламоя отговори:

— Не случайно. Преднамерено. Но имам сериозни проблеми със следното: дори и да се навърта около туристическите забележителности, как, по дяволите, е узнал в коя стая е отседнала тя?

— Освен ако не действа по друг начин — предположи Болд.

Те бяха обсъдили основните точки в тази теория още в сградата на Обществена безопасност. За да го чуе как ще прозвучи, изречено на глас, сержантът каза:

— Той ги набелязва оттук — или от което и да е друго място, — после изчаква да напуснат хотела и знаейки как изглеждат, ги проследява. Поради някаква причина поне в два от случаите ги отвлича.

Психоложката рече:

— Времето и мястото — това са доводите ти. Нищо по-сложно от това, което пък ни разкрива възможността — в зависимост от причината, поради която си е тръгнал — нашата госпожа Дънкин току-що да е била включена в списъка му.

Ламоя се обърна към Болд:

— Утре тя напуска града. Ще отиде с такси направо до летището. Той няма да може да я проследи.

— За нейно щастие. И за наше нещастие — отбеляза лейтенантът.

— Все още можем да го заловим — продължи сержантът. — Ще сложим някое хубаво маце от нашите да се съблича пред прозорците.

— Чудя се кой ли ще е доброволецът, който ще ръководи тази операция — вметна Матюс.

Ламоя направи гримаса.

Болд не изглеждаше доволен.

— Проблемът е, че не става въпрос за определен хотел, нито за определена постройка. Хебрингър и Рандолф са живели в Сиатъл. Но на десет пресечки една от друга. Не можеш да поставиш примамка във всяка къща и във всеки хотел в града.

Бяха обсъждали този вариант достатъчно пъти в стаята за съвещания. Седмици наред, дори месеци. Лейтенантът се чувстваше зле, защото върху него оказваха натиск пресата, шефовете му, семействата на изчезналите жени и дори собствената му съпруга.

— В такъв случай това, че Хебрингър е била наблюдавана от воайор, може да е просто едно шибано съвпадение — каза сержантът, имайки предвид информацията, с която разполагаха за изчезналата жена, — на което обръщаме ненужно голямо внимание. Може би то ни е водило за носа към задънена улица. И тази вечер аз попаднах в нея.

— А може би не, Джон — намеси се психоложката. — Не трябва да пренебрегваме съвпаденията — обърна се тя към Болд. — Воайорът не е бил тук случайно.

— Продължавайте да търсите — каза им лейтенантът. После посочи оградената с полицейска лента зона. — Накарайте я да „проговори“, а? — И добави с ръмжене: — Едно признание ще ни свърши чудесна работа.

Док Диксън — едър като мечок мъж с полускрити от тежките клепачи очи и широко лице — махна на Матюс, за да привлече вниманието й, а после й посочи своята служителка, която седеше зад плъзгащия се стъклен прозорец на рецепцията, гледаща към чакалнята на съдебния лекар. Неговият сигнал означаваше, че Лангфорд „Лени“ Нийл — вероятният приятел на тяхната госпожица Хикс — е пристигнал току-що и очаква да го приемат.

Матюс му кимна в знак на благодарност, погледна стенния часовник, зачуди се дали да не звънне още веднъж на Ламоя и се примири с факта, че едно телефонно обаждане нямаше да помогне за намаляването на уличното движение. Нищо не би могло да намали сиатълския трафик, дори Бог.

Чувствайки се длъжна да постъпи така, тя бе оставила съобщение на рибарския док, където се бе срещнала с Феръл Уокър, в което беше посочено къде се намира моргата и кога ще се проведе идентифицирането на трупа, с надеждата, че съобщението може да не стигне навреме до скърбящия брат. Въпреки това психоложката не сваляше очи от прозорчето на рецепцията, като се питаше дали все пак Уокър нямаше да се появи.

Матюс никога не бе харесвала моргата и я бе избягвала винаги, когато бе имала възможност. Диксън я управляваше по-скоро като лекар, отколкото като бюрократ, като проявяваше жив интерес към всяко тяло, преминаващо през нейните врати и през юридическата система, която претендираше за контрол над телата след смъртта им. Дафни не беше нито толкова близка, нито хранеше чак такива приятелски чувства към доктора, каквито хранеше към него Болд, но благодарение на лейтенанта изпитваше към този човек дълбоко уважение. Въпреки това, докато повечето детективи от отдел „Убийства“ бяха привикнали и се чувстваха само малко неловко в моргата, Матюс, която рядко ходеше там, намираше подземната обстановка, миризмата на лекарства и тягостната тишина за отблъскващи. Може би чувствата й се дължаха на болничния вид на мястото: луминесцентно осветление; сив килим; бели кантонерки край стените; експедитивни мъже и жени, представители на всички етноси на Сиатъл, облечени до един в бели лабораторни престилки, някои, носещи папки, други, отговарящи на телефонни обаждания. Моргата изглеждаше толкова нормална. Човек очакваше нещо по-мрачно и по-окончателно — влажни каменни стени и прозорци с решетки, заекващ доктор и куца сестра. Това място й напомняше по-скоро за кабинета на нейния акушер-гинеколог. Обстановката изобщо не се връзваше с представите й.

Влезе Ламоя, сержантската значка беше закачена на джоба на сакото му от еленова кожа. Той намигна на служителката на рецепцията — около шестдесетгодишна афроамериканка, — пренебрегна една от младите лекарки, която се опита настойчиво да привлече вниманието му, хвана Матюс през кръста и я поведе към двукрилата летяща врата, през която се влизаше в „камерата за месо“ — главната приемна зала, която даваше подслон на двадесет и едно хладилни чекмеджета и бе обзаведена с три маси за аутопсия от неръждаема стомана с дренажни канали, силни лампи и видеокамери. Психоложката знаеше за съществуването на поне още една зала за аутопсии — по-скоро частен хирургичен кабинет, в който Диксън или главният му асистент от време на време се заемаха с някой деликатен или особено отвратителен случай. Тя се закова рязко на място, не позволявайки на Ламоя да я въведе през двукрилата врата, преди това да стане необходимо, при което сержантът залитна непреднамерено към нея и се допря до тялото й. Те се отдръпнаха внимателно един от друг и за момент Матюс не усещаше нищо друго, освен спомена за допира, съхранен от нервните окончания на кожата й.

— Онзи там нашият човек ли е? — попита делово Ламоя, като отстъпи назад.

— Да. Лангфорд Нийл — отвърна тя и подръпна леко сакото си, за да го изпъне. — Приятел, или бивш приятел на Мери-Ан Уокър, ако това там е тя.

— А докторът смята, че е.

— Докторът разполага с по-добра снимка от шофьорска книжка от тази, която имам аз. Едно от очите й, мисля, че лявото, все още е на мястото си и несъмнено е със същия цвят — синьо. Ръстът горе-долу съвпада. Теглото също, ако се вземат под внимание погълнатата вода и подпухването. Помолих брат й да се опита да намери зъболекарския й картон.

Сержантът хвърли поглед към рецепцията.

— Чакай да ти кажа нещо за нашето ангелче, Нийл. Две присъди и няколко жалби от предишни гаджета. Този тип играе грубо. При първата присъда е прекарал трийсет дни в окръжния затвор. При втората е влязъл вътре за шест месеца, а е излязъл след четири.

Тази новина поставяше Нийл на челно място в списъците със заподозрени и на двамата. Едва сега Дафни разбра допълнителния мотив за хода на Ламоя — той обичаше да демонстрира информираност.

— Това определено ни помага — каза тя, — но не бива да забравяме и брат й.

— Залагам десет към едно, че тя е била убита в или близо до дома на приятеля й, затова е по бельо, без обувки и така нататък.

— Братът може да таи в себе си ревност и гняв, защото е бил изоставен заради Нийл. Това е страховит коктейл.

— Нийл има две присъди за побой над жени. Шегуваш ли се с мен? Да не забравяме брат й, добре. Но да съсредоточим вниманието си върху Нийл. Ако наистина разпознае тялото й, доколкото разбирам, ти ще го отведеш направо в предварителния арест и ще се заемеш с разпита му. Прав ли съм?

— Да, или ще използвам тукашната зала за съвещания.

— Смяташ, че това идентифициране може да го извади от равновесие — като я види такава подута и всичко останало — и че трябва да го обработим, докато имаме такава възможност.

— Ти си доста по-умен, отколкото изглеждаш.

Ламоя се справяше с лекота. Той бе превърнал избирането на подходящия момент в изкуство. И го правеше професионално — поне засега. Това накара психоложката да настръхне и да застане нащрек.

— Ти искаш да участваш в този случай до неговото разрешаване и аз нямам нищо против. Изглеждаш твърде… свежа… за човек, който се труди на няколко места. Особено, като се има предвид, че си прекарала в моргата няколко извънредни работни дни.

Психоложката знаеше, че може да се справи; беше виждала много трупове, някои от които в ужасно състояние, но това не означаваше, че иска да го направи.

— Мисля да приема това като комплимент.

— Твърде много мислиш — каза той, като я погледна в очите, за да я убеди в позицията си. Сержантът имаше големи кафяви очи и знаеше как да ги използва ефикасно.

— Тоест?

— Трябва да се научиш да чувстваш, Матюс. — Джон се облегна на едното крило на летящата врата. Нямаше намерение да я кара да влизат заедно вътре. — Ти си като машина. Управлението е това, което е от значение. — За Ламоя всичко се свеждаше до автомобилите. — Когато се заловиш с него, ще си близо до съвършенството.

— Кой казва, че искам да бъда съвършена? — Но сержантът не отговори. Той я остави да размишлява над думите му. Вратата се затвори зад гърба му. За него избирането на подходящия момент беше всичко.

Отпреди десетилетия в градските морги в цялата страна бе въведена практиката разпознаването да не се извършва в помещението, в което се намираше трупът, защото миризмата много често предизвикваше припадъци и повръщане. За целта в някои морги се използваше видео, в други — прозорец, а в повечето и двете, също като в окръжната морга, където бе монтиран цветен телевизионен приемник от лявата страна на тесен прозорец, снабден с щора, която се вдигаше и спускаше отвътре.

Лени Нийл беше красив по начина, по който можеше да е красив един скиор безделник, и доста самоуверен, което си личеше по изправените рамене, самодоволното изражение и очевидното му желание да съблече с поглед Матюс, от която не откъсваше очи.

Психоложката знаеше, че не трябва да прибързва с въпросите, но той я беше атакувал първи с безцеремонното изучаване на „топографията й“ и Дафни се почувства длъжна да отговори на предизвикателството.

— Кога видяхте за последен път Мери-Ан? — попита тя.

Въпросът не смути ни най-малко Нийл, но на лицето на Ламоя се изписа леко безпокойство. Лени остана спокоен и равнодушен, сякаш беше на интервю за работа. Това подразни още повече Матюс.

— Преди няколко нощи.

— Преди колко нощи?

— Мисля, че в събота.

— Мислите или сте сигурен? — настоя психоложката.

— В събота вечерта. Късно.

— Не сте ли притеснен за нея?

— По-скоро съм ядосан.

— Не сте съобщили за изчезването й. Защо?

— А защо да го правя? Тя ме заряза. Толкова по-зле за нея.

Мери-Ан си беше отишла. Следващият въпрос. Матюс знаеше как да процедира. Попита го за последния път, когато беше видял Мери-Ан. Къде са се намирали тогава, как е била облечена, в какво настроение е била.

— Мисля, че са готови за нас — намеси се Ламоя.

На видеоекрана се виждаше обикновен бял чаршаф върху носилка от неръждаема стомана. Сержантът почука на прозореца и щората се вдигна като театрална завеса. Една ръка се появи едновременно на екрана и от другата страна на прозореца, отметна чаршафа и откри останките от женска глава, която изглеждаше патетично и същевременно ужасяващо. Устните бяха гротескно подути, сякаш напомпани с въздух. Клепачите бяха затворени и зашити, очевидно, за да спестят на Нийл гледката на празните очни кухини.

Психоложката усети как затаи дъх. Ламоя остана невъзмутим. Нийл дълго гледа мъртвото лице, после издиша бавно, поклати леко глава и се извърна настрана с изцъклени очи. Матюс не бе очаквала подобна реакция от един убиец — двамата със сержанта се спогледаха и тя разбра, че той споделяше мнението й — и тя я накара да се зачуди колко добър актьор би могъл да бъде Лени Нийл. А това на свой ред я подготви за отговора на следващия въпрос, който възнамеряваше да му зададе.

— Да — каза Нийл, като продължаваше да гледа настрани от прозореца.

— Мери-Ан Уокър ли е? — попита Ламоя.

Мъжът изглеждаше леко позеленял; кожата му бе придобила нюанс, който преди секунди не съществуваше.

— Някъде тук има ли мъжка тоалетна?

Сержантът го упъти надолу по коридора, после размени отново поглед с психоложката, разкривайки й собствената си изненада от реакцията на Нийл.

В предната част на моргата настана суматоха, защото служителката на рецепцията скочи от стола си прекалено късно, за да предотврати нахълтването на един мъж, облечен в износено горнище на анцуг и мърляви сини дънки.

На Матюс й бе нужен само миг, за да разпознае в новодошлия Феръл Уокър.

Уокър се спря объркано насред главната зала на моргата, но на лицето му бе изписано решително изражение. Психоложката веднага усети безумната енергия, която излъчваше младежът. Тя прехвърчаше из стаята като искри от електричество. Новодошлият прикова вниманието на всички служители в моргата — те вдигнаха глави и в помещението стана тихо. Тези хора нямаха никаква представа, че това бе един скърбящ брат. На тях Феръл им изглеждаше като психопат в метрото, като лунатик в преддверието на хотел. От присъстващите в стаята само служителката от рецепцията се помъчи да се намеси, но и тя размисли, след като направи няколко крачки към младежа. Лени Нийл все още не го беше забелязал.

Матюс излезе от малкия коридор, в който се намираше прозорецът за наблюдение, и се запъти към Уокър, който обаче я пренебрегна и тръгна към Нийл. Пръстите на дясната му ръка танцуваха като на готвещ се за стрелба гангстер.

— Недей! — изкрещя тя, но за нейна изненада викът й спря не Феръл, а Нийл и това позволи на младежа да скъси дистанцията между тях още по-бързо. Психоложката знаеше, без действително да знае, какво възнамеряваше да направи Уокър; знаеше, без наистина да знае, че за няколко скъпоценни секунди скърбящият брат бе все още възприемчив; знаеше, без действително да знае, че щеше да й се наложи да убеждава Уокър.

Младежът, който сега се намираше от лявата й страна, замахна със скоростта на влечуго към доста по-високия от него мъж. Ламоя, който още се намираше в малкия коридор, извади инстинктивно оръжието си, но Матюс го спря с жест, понеже извитото острие на ножа за риба проблесна във въздуха и замръзна до гърлото на Нийл.

— Въпросът, който трябва да си зададете — започна тя, обръщайки се към Уокър, сякаш беше репетирала тази роля, — е не дали смятате, че господин Нийл е наранил сестра ви, нито дали мислите, че самият вие сте способен да го нараните, не и дори за времето, което ще прекарате в затвора — ще получите доживотна присъда за подобно нещо, Феръл, което ще рече, че господин Нийл ще е погубил и двама ви с Мери-Ан, — въпросът е какво щеше да ви каже Мери-Ан, ако беше тук в този момент, дали щеше да одобри факта, че разрушавате собствения си живот в опит да спасите нейния; един живот, който вече не може да бъде спасен. — Психоложката се придвижи бавно към него. Вече ги деляха около пет метра.

Беше привлякла вниманието му, макар че засега нямаше резултати. Острието остана допряно до гърлото на Нийл.

Дафни продължи:

— Господин Нийл току-що идентифицира Мери-Ан. Тя е тук и можете да я видите лично. — Психоложката се вкопчи в това, което според нея бе най-голямото му желание — да види сестра си отново, — и без да сваля очи от младежа, посочи към коридора, където чакаше Ламоя. Трябваше да го върне към скръбта му и да го отдалечи от гнева и вината. — Искате ли да видите отново Мери-Ан, Феръл? Това би било хубаво, нали? Повярвайте ми, ако продължавате по този начин, никога няма да я видите отново. Когато дойде време за нейното погребение, вие ще сте в затвора и вашите действия тук, в този момент, ще са възпрепятствали завеждането на каквото и да е съдебно дело срещу господин Нийл, независимо от факта дали е изиграл някаква роля за смъртта на сестра ви.

— Това… е… пълна глупост — процеди Лени Нийл през стиснатите си зъби.

Очите на Уокър не спираха да шарят.

Матюс направи още една крачка към него. Сега ги деляха четири метра.

— Заблуждавате се, ако си мислите, че правите услуга на Мери-Ан, Феръл. Смятате ли, че хладнокръвното убийство на един човек ще й помогне? Как? Смятате ли, че то ще помогне по някакъв начин на собственото ви положение? Така ще си навлечете големи неприятности. — Тя кимна към Ламоя. Искаше да раздвои вниманието на Уокър. — Джон! Това ще ти причини ли неприятности?

— На мен? През цялата следваща седмица ще трябва да пиша доклади, ако това момче направи погрешния избор. Със сигурност няма да ми направи услуга.

— Така е — съгласи се психоложката. Тя протегна длан към Уокър. — Само ми дайте този нож и инцидентът е приключен. Чувате ли, Феръл? Приключен. Остава само думата на господин Нийл срещу вашата. Сержантът и аз, хората в тази стая: никой нищо не е видял. Един скърбящ брат е изпуснал малко нервите си. Голяма работа.

— Кой е грешният избор? — обади се Ламоя.

— Той й причини това! — каза със суров глас младежът.

— Глупости — изпъшка Нийл.

— Не знаем какво се е случило — намеси се Матюс. — Това все още е решаващото. Ако сте прав, значи сте прав. Но това е рисковано предположение от ваша страна. А какво ще стане, ако грешите, Феръл? Какво? Какво ще стане, ако днес тук убиете един невинен човек? Убиецът на Мери-Ан — на свобода, а вие в затвора, зад решетките, където не можете да направите нищо, за да ни помогнете. Ние се нуждаем от помощта ви, Феръл. Вие сте единственият й жив роднина — това е ужасно важно за нашето разследване.

Вместо да й подаде ножа, Уокър се напрегна.

От далечния край на стаята проехтя гръмовен мъжки глас:

— Оставете ножа, млади човече! — Док Диксън, звучащ като самия Господ. Зад психоложката, от дясната й страна.

Феръл погледна в тази посока, като увеличи натиска върху гърлото на Нийл.

Диксън каза:

— Не използвайте нож като оръжие в подземието на една болница. — Това прозвуча много убедително. — На етажите над главите ни има неколкостотин дипломирани лекари. Има спешни отделения. Хирургически кабинети. Аз самият съм лекар. Неколцина от асистентите ми в тази стая също са лекари. Ние няма да го оставим да умре. Каквото и да опитате, ние ще го спасим. В момента, в който се опитате да направите нещо, сержант Ламоя, дето стои ей там, ще ви застреля или ще ви изпотроши кокалите. Помислете и върху още нещо: никой от тук присъстващите няма да се втурне да ви помага, повярвайте ми.

Сега Ламоя се намираше може би на десет крачки зад Матюс.

— Това е еднопосочен път — обади се той, — не тръгвай по него.

Психоложката каза:

— За целта има съдебен процес. Процес, който върши работа, Феръл. Но ножовете не вършат. Повярвайте ми.

— Ножовете цапат — намеси се Диксън. — Изцапайте ми килима и ще ви пребия собственоръчно.

Лекарят се раздвижи за първи път и приближаващата му фигура се уголеми още повече в периферното зрение на Матюс, напомняйки й на кобра. През всичките тези години тя някак си беше пропуснала да забележи страховитата външност на Диксън. Внезапно осъзна много по-ясно на какво се дължеше привличането между доктора и Болд — и двамата бяха от един дол дренки.

Бледите очи на Феръл шареха между Диксън и психоложката.

— Спри на място — предупреди го младежът.

Дафни направи една крачка и каза:

— Дайте ми ножа и всичко ще приключи. Това е единственият начин то да приключи. Поставете Мери-Ан в тази стая, Феръл. А нас останалите ни махнете оттук. Останете само вие, господин Нийл и Мери-Ан. Поставете Мери-Ан точно тук, където съм в момента — можете да го направите, знам, че можете, — и тогава се запитайте какво би ви казала тя. Как би реагирала на заплахата ви към господин Нийл? Какво би ви помолила да направите? — Психоложката направи още една крачка към него. Два метра. — Не слушайте мен, не слушайте доктор Диксън, просто послушайте нея, Мери-Ан.

Уокър се втренчи в нея.

— Пуснете ножа, Феръл.

За нейна изненада младежът го пусна.

Ламоя се втурна към него, сграбчи го и го събори на пода с помощта на Диксън.

Лени Нийл се наведе над Феръл:

— Непотребно лайно.

Дафни вдигна ножа от килима. Той беше по-тежък, по-солиден, отколкото бе предполагала.

Сержантът сложи по устав белезници на Уокър, но после се зачуди на глас дали трябва да го арестуват и Матюс предложи на Нийл да реши дали иска да подаде жалба срещу него, или не. Един смазан от скръб брат, изправен пред възможността да види тялото на убитата си сестра. Колко сурова щеше да бъде съдебната система към Уокър?

— Убита? — повтори след нея Нийл.

— Вие поне ме слушате, господин Нийл. А това е добре като за начало.

— Къде е той? — попита Феръл Уокър. Младежът седеше в един от двата стола за гости в просторния кабинет на доктор Диксън.

Матюс обикаляше в пространството зад бюрото на лекаря, където единственият прозорец на стаята, разположен на нивото на главата й, гледаше към намиращия се на една педя под перваза му тротоар.

— Трябва да ме убедите, господин Уокър, че вземаме правилното решение по отношение на вашето освобождаване.

— Онзи мъж го отведе, нали? Онзи, дето се нахвърли върху мен?

— Не помагате с нищо, за да подобрите положението си.

— Ако исках да сторя нещо на онзи лайнар, досега да съм го направил. Окей? Мислите ли, че ще имам отново такъв шанс? — Той не откъсваше поглед от крачещата жена; хлътналите му очи следяха всяко нейно движение. — Вие ме спасихте.

— Не съм спасила никого. Намесих се на страната на господин Нийл, не на вашата. — „Не извъртай това както ти е угодно.“ — За да ви освободим, трябва да сме уверени, че сте способен да контролирате емоциите си, вашия гняв.

— Бях объркан. — Той й се усмихна, равнодушно и хладнокръвно, като всички онези улични хлапета, с които се занимаваха. — Това ли се предполага, че трябва да кажа?

— Нищо не се „предполага“ — излъга тя. В действителност се предполагаше Феръл да каже нещо подобно, но не й хареса непочтителния му тон. — Освен това за нас са от значение не думите, а делата ви.

— Окей. Сега разбрах. Ако ме пуснете да си отида, ще съм ви длъжник. Намеквате ми, че ви дължа нещо. Например донос. Нещо такова. Прав ли съм? Слушайте какво, няма проблем.

— Нищо подобно не намеквам.

— Разбирам. Всичко е наред. Искам да ви помогна да арестувате Лени.

— Не е наред. Длъжен сте не заради мен, длъжен сте заради Мери-Ан да ни оставите да си вършим работата. Дължите на Лени Нийл правото да установим дали е виновен или не. Той не е виновен просто защото е бил неин прия…

— Той я биеше. Правеше й разни неща.

— Ще проверим това. Всъщност, господин Уокър, при разследването на едно убийство обикновено се проверяват първо преките роднини, после интимните партньори и едва тогава близките приятели. А в случая вие сте прекият роднина — този, който трябва да проверим, — а не господин Нийл.

— Ами проверете ме тогава — каза Феръл, като разпери ръце.

— Вие ли убихте сестра си, господин Уокър? — Този въпрос отдавна измъчваше Матюс. Тя зачака реакцията на Феръл, за да разчете езика на тялото му.

Младежът я изгледа втрещено, после вирна глава и каза:

— Що за хора сте вие? Той я преби. Каза, че ще направи това и ето, че го е направил.

Не прояви нито една от реакциите, които според Матюс бяха типични за виновен човек — не направи многозначителна пауза, не завъртя очи, не отмести поглед, не се размърда неудобно върху стола си. Въпреки това идеята, че убиецът е той, не я напусна напълно, а се спотаи дълбоко в съзнанието й. Нийл имаше по-добър мотив, повече възможности. И ако това, което знаеха за него, бе вярно, значи имаше и лошо минало. А гневът и желанието за мъст на Уокър бяха толкова силни, че осезателно изпълваха стаята. Не й беше трудно да определи чия е вината.

Феръл каза:

— От това, което чувам, разбирам, че ви дължа услуга, задето ми помогнахте. Като ме спряхте да не извърша онова. Аз съм много добър в тези работи. Всъщност не исках той да види Ана преди мен. Бях… разстроен. Окей? Не мога да ви се отблагодаря за това, което направихте.

— Не бива да се случва втори път — заяви Дафни.

— Осъзнавам това. Съжалявам. — Ученикът, който се свива пред учителя. Малкото момче, което знае какво се иска от него.

— Ще уведомим господин Нийл за правото му да подаде молба за ограничителни мерки срещу вас — предупреди го тя. — Той сам ще реши дали да го направи или не. Молбата няма да доведе до арестуването ви, но трябва да ви послужи като предупреждение. Ще прокара линия в пясъка, която е по-добре да не преминавате.

— Ние с Ана връщаме дълговете си — каза Феръл.

— Няма никакъв дълг. Слушате ли изобщо какво ви говоря?

— Ще бъда добро момче.

— Не ми създавайте главоболия, господин Уокър.

— Лени Нийл е този, който трябва да бъде арестуван. Погрижете се за това, лейтенант Матюс, и аз няма да ви създавам никакви проблеми.

— Няма да се разберем така — каза тя. — Думите ви ми прозвучаха много близо до заплаха над офицер от полицията.

— Тя е била убита. Самата вие го казахте. И убиецът е в ръцете ви. Така че направете нещо по въпроса. Ако се нуждаете от помощ, ще ви помогна. Вие ме избавихте от затруднено положение. Няма да го забравя.

— По-добре го забравете. Това не е важно! — Дафни беше изгубила търпение и присъствие на духа. Уокър изглежда възприе това като победа.

— Той е счупил краката й, нали?

Матюс усети как изненадата прониза гърдите й.

— Виждате ли? Мога да ви помогна, стига да ми позволите. Той каза, че ще направи това… каза, че ще счупи и двата й крака, ако някога се опита да го напусне. — Уокър зачака да получи потвърждение и очите му се наляха със сълзи. — Счупил е краката й, нали? О, боже, горката Ана.

— Нямам право да обсъждам подробностите.

Младежът се отпусна на стола си.

— Погледнете на нещата под този ъгъл: аз също не исках помощта ви. Не исках да се поставяте на мое място, да прониквате в главата ми по този начин. Но вие го направихте и се оказа, че е за добро. Нали? Виждате ли? Опитвам се да ви кажа, че… понякога получаваме помощ, без да я очакваме. Това е хубаво нещо. А аз мога да ви помогна.

— Разговорът приключи — обяви психоложката. — Ще се наложи да поговорим отново с вас и когато това стане, ще ви потърсим на работното ви място.

— Освен ако аз не ви открия първи — каза той детински и я погледна в очите, опитвайки се да й съобщи нещо повече.

Тя потръпна.

— Върнете се на работа. Върнете се към стария си начин на живот. Ако има някаква промяна във връзка с разследването, ще се погрижа да ви уведомим.

— Виждате ли? Още една услуга.

— Това е стандартна процедура, господин Уокър. Не е услуга. Нито едно мое действие не трябва да тълкувате като лична услуга. Всяко погрешно тълкуване…

— Спестете ми го — каза той, като се изправи рязко, за да скъси разстоянието между тях. Матюс усети острата миризма на риба и киселия мирис на потта му. От отвращение едва не повърна. — Единственият въпрос, който имам към вас, е дали ще ми върнете рибарския нож.

Психоложката погледна надолу към бюрото на Диксън, където до моливника на доктора лежеше тъмносивото острие.

— Този нож си има история — обади се Феръл. — Семейна история.

Щеше да е погрешно да му върне този нож, но не по-малко погрешно щеше да бъде да конфискува навярно единствения предмет, останал от семейството му.

— Правя го против убежденията си — каза тя, като го хвана за острието и му го подаде.

— Няма да забравя това — рече той.

Младежът тръгна да излиза от кабинета, а Матюс затвори очи, разкъсвана между желанието да промени решението си и това да види как Феръл си тръгва. Но в следващия момент него вече го нямаше и дилемата стана излишна.

Докато пресичаше кабинета на съдебния лекар на път към залата за съвещания, където Ламоя държеше Нийл, тя се отърси от мисълта за Феръл Уокър. Когато отвори вратата към малката приемна, в която навсякъде бяха разхвърляни списания, Дафни съзря кафява шерифска униформа. Моргата беше под юрисдикцията на окръга, а не на града, затова служителите на окръжната шерифска служба идваха тук по-често, отколкото представителите на сиатълското полицейско управление. Въпреки това тя разбра предварително, усети инстинктивно на кого принадлежеше тази униформа.

Широките рамене се обърнаха, русокосата глава се завъртя и миг, преди вратата да се затвори, психоложката зърна профила на заместник-шериф Нейтан Прейър.

Каква работа имаше тук Прейър? Защо беше дошъл — заради Мери-Ан Уокър, или заради Дафни Матюс? Тя се обърна бързо, надявайки се, че той не я е видял. Забърза към залата за съвещания, въпреки че част от нея искаше да избяга оттук; почука веднъж, натисна дръжката и пристъпи вътре с разтуптяно сърце.

— Защо не ни запознаете със събитията от нощта, в която е изчезнала Мери-Ан? — попита Ламоя.

Блуждаещият поглед на Нийл, постоянното му преглъщане, дължащо се на пресъхналото му гърло, и изпотената му горна устна послужиха на Матюс като предупреждение за лъжите, които несъмнено щяха да последват. Това бяха симптоми, които психоложката бе очаквала да се проявят при Уокър, когато му бе задала същия този въпрос. По предварителна уговорка Ламоя започна първи разпита. В даден момент, който щеше да бъде определен допълнително, сержантът щеше да млъкне, тя щеше да поеме неговата роля, а той щеше да слуша мълчаливо. Ако усетеха, че разполагат с реален заподозрян, щяха да довършат разпита съвместно, при което Матюс щеше да се преструва на безкомпромисното, а Ламоя на по-търпеливото и разбрано ченге, като щяха да сменят непрекъснато стереотипите, така че да накарат Нийл да се чуди кой какъв е.

— Двамата бяхме на гости на майка ми. Изпихме по няколко питиета. Вечеряхме. Мама обича ром. Мисля, че изпихме по няколко рома.

— Имате предвид себе си, Мери-Ан и вашата майка? — уточни Ламоя.

— Точно така.

— Името на майка ви, ако обичате.

— Френсис. Френсис Кели Нийл.

— Тримата сте вечеряли заедно. За коя вечер става въпрос?

— За събота.

Сержантът замълча, уж че пресмяташе наум изминалите дни. Любимата му тактика бе отначало да се преструва на глупак, а после постепенно да се превърне в неотстъпчивото ченге, от което се страхуваше всеки заподозрян.

— Двадесет и втори март.

— След вечерята се прибрахме у дома… в моя апартамент. И си легнахме. Аз гледах спортните новини, докато тя… нали се сещате, беше заета.

— Заета с какво?

— Нали се сещате?

— Страхувам се, че не.

— Заета. — Той размаха енергично нагоре-надолу свитата си във формата на цилиндър длан. — Под завивките.

— Госпожица Уокър ви е правила орален секс, докато вие сте гледали спортните новини.

Нийл се усмихна самодоволно, но очите му продължиха да шарят.

— Именно.

„Лъже“ — помисли си Матюс тъкмо когато Ламоя срещна погледа й и завъртя очи.

— По кое време стана това? — попита сержантът.

— След вечерята, както вече ви казах.

— Значи сте гледали местните новини?

— Кю–13.

— Значи новините по телевизия „Фокс“.

— Значи правилно — изимитира го Нийл, а Дафни се впечатли от факта, че Ламоя запази спокойствие и не захапа примамката.

Лени беше разговорлив. Нещо, което им бе от полза.

— Понякога тя проявяваше желание да върши това заради себе си — ако разбирате какво имам предвид — и аз не се оплаквах, но…

— Да прескочим детайлите, ако нямате нищо против — прекъсна го сержантът. — Осъществихте ли или не осъществихте полово сношение с Мери-Ан Уокър в събота, двадесет и втори март?

— Отговорът е „осъществих“. Сигурен съм в това.

— С презерватив или без презерватив? — намеси се Матюс.

— Отговорът е „без“ — отвърна й Нийл с усмивка на професионален тенисист.

— Какво правихте след сношението — гледахте още телевизия, четохте или заспахте? — попита Ламоя.

— Заспахме. Или поне аз. Мери-Ан може да е излязла през прозореца.

— Ще обясните ли това?

— За да пуши — поясни Лени. — Не мога да понасям тези лайна. Тя излизаше да пуши на противопожарната стълба. Винаги пушеше там. Видях я отвън на противопожарната стълба. Беше късно през нощта, много късно. Вероятно бе излязла да пуши. Ясно ли е? Видях я там отвън, да. Та, както ви казах, видях я. — В ъгълчетата на очите му се мерна объркване.

— Приблизително в колко часа я видяхте?

— Беше късно през нощта.

— Може ли да бъдете по-точен?

Нийл погледна първо Матюс, после Ламоя, сякаш очакваше някой от тях да му помогне. Той стисна слепоочията си между пръстите на дясната си ръка и като че ли зачака някаква божествена намеса. Подозренията на Дафни към Уокър започнаха да се разсейват. Лени Нийл беше егоцентрик с досие за малтретиране на приятелките си. Не умееше да лъже особено добре, въпреки че навярно имаше богат опит.

— Спомням си я там отвън… че я видях отвън. Не ми харесваше, че излиза навън, облечена по този начин. Но на нея, изглежда, не й пукаше. Твърдеше, че никой не може да я види там на високото и така нататък. Нещо повече — тя не обичаше височините, но за да изпуши една цигара, бе готова да изкачи и Космическата игла. Както и да е, беше излязла отвън по фланелка и бикини или нещо от тоя сорт, беше съвсем разголена.

— Говореше — продължи той. — Отначало се зачудих кой, по дяволите, бе там с нея. После видях, че безжичният телефон липсваше. Тя беше отвън на противопожарната стълба и говореше с някого по проклетия телефон. Може би това, което ме е събудило, е бил именно звънът на телефона. Дори си спомням колко беше часът. — Отстрани трябваше да изглежда, че Лени наистина е започнал да си припомня случилото се през онази вечер, но когато продължи с разказа си, Матюс разбра, че си съчиняваше. — Всичките двойки примигваха срещу мен. Два и двадесет и две. Часовникът до телефона от нейната страна на леглото. Спомням си това. Две, две, две. Примигваха. И когато погледнах през прозореца, тя беше там и говореше по проклетия телефон.

— В два и двадесет и две сутринта.

— Трябва да поговорите с онзи неин брат. Непрекъснато я молеше за пари и й досаждаше. Отвратително хлапе, обвиняващо я за всичко лошо, което му се е случило. Вероятно той е бил на телефона. Вероятно той й е причинил това.

— Какво по-точно си мислите, че се е случило с Мери-Ан? — попита Ламоя.

— Откъде да знам? Нещо ужасно, като се има предвид начинът, по който изглеждаше. Сякаш е била удавена или нещо подобно. Прав ли съм?

— Как по-точно беше облечена тогава Мери-Ан? Там, на вашата противопожарна стълба.

— Нали ви казах! Беше почти гола.

— Едно описание на дрехите й би било полезно за разследването.

— Е, със сигурност не би излязла навън отново по гол задник. Не и след последния път. Щях да я хвана пак и…

Той млъкна.

Ламоя и Матюс се спогледаха, защото за първи път бяха видели истинското лице на Лангфорд Нийл. Следователите живееха за такива моменти.

Сержантът допълни:

— Щяхте да я шамаросате и да й покажете кой командва.

— Не съм казал такова нещо.

— Шамаросахте ли я онази нощ, Лени? Ударихте ли я по главата, съборихте ли я от противопожарната стълба? Тя е кървяла, нали? Тя е кървяла и вие не сте знаели какво да направите.

— Това са пълни глупости. Видях, че е там отвън и пак заспах. Край на историята. Трябва да е била облечена в копринени бикини, тип „прашка“. Бяла копринена „прашка“. Винаги носеше такива бикини.

— Бели бикини, тип „прашка“ — повтори Матюс. — А нагоре? Фланелка? Блуза? Халат?

— Една от онези ками… не знам си какви неща.

— Камизола.

— С две издутини точно където трябва. Хубави и стегнати.

Матюс се сви пред неговата безочливост.

— Камизола и бельо, тип прашка. Никакво горнище от анцуг, никакъв халат?

— Тя е с гореща кръв, казвам ви. Винаги излизаше там почти без дрехи. За да изпуши една цигара. Анцуково горнище — откъде, по дяволите, да знам? Дали притежаваше такава? Да. Но онази нощ беше необичайна. По-топла от другите. Можете да проверите това, нали?

— Ще проверим всяко ваше изявление, Лени — каза Ламоя. — Всяка ваша дума.

Нийл се смути за момент, но после си възвърна самоувереността и повтори, че е видял за последно Мери-Ан на противопожарната стълба.

— Когато се събудих на сутринта, нея я нямаше. Но това не беше нещо необичайно. Тя си лягаше по-късно от мен и ставаше по-рано. Вероятно бе отишла направо в кафенето, „Най-доброто в Сиатъл“, на няколко пресечки от квартирата. Трябва да проверите. Нали така? Те отварят в шест и тя винаги е един от първите им клиенти.

— Значи дрехите й ги е нямало — заключи Ламоя. — Когато сте се събудили на сутринта, останалите й дрехи — каквото там още е носела — са липсвали?

— Какви дрехи? Откъде, по дяволите, да знам? — Видимо изнервен, Нийл раздруса ръце пред себе си, сякаш бяха изтръпнали. — Тя беше облечена с тях в леглото, само това мога да ви кажа.

Сержантът прегледа записките си.

— Преди малко казахте, че сте заспали, след като сте правили секс с госпожица Уокър. Че сте заспали след секса. А сега твърдите, че е била в леглото с пликчета? Можете ли да бъдете по-точен?

— Носеше ги в леглото, преди да й ги сваля. — Той добави: — А това направих след спортните новини, за да бъда по-точен.

— А някакви нейни дрехи останаха ли в апартамента ви, след като тя е излязла онази сутрин?

— Тя е човекът, който разтребва, не аз.

Ламоя попита раздразнено:

— Значи казвате, че онази сутрин е почистила дома ви, преди да отиде на кафе?

— Слушайте, в апартамента ми имаше нейни дрехи, окей? Откъде, по дяволите, да знам кои са били там и кои не? Тя живееше при мен, не забравяйте това. Така ли е? Дрехи? Какви? Тези на пода или останалите? Как, по дяволите, бих могъл да знам?

Матюс си помисли, че разказът му отиваше към своя край. Малките паузи. Бързите движения на очите. Тя се извини и напусна залата за съвещания, за да се върне няколко минути по-късно със снимки от аутопсията на две различни жени.

Психоложката не хранеше илюзии, че ще получи самопризнание, че ще предизвика някакъв а ла Пери Мейсън момент, в който Лангфорд Нийл ще заложи, ридаейки, главата си и ще опише в подробности събитията от онази нощ. Тя обаче възнамеряваше да подложи Нийл на тест. Надяваше се, ако тестът излезеше успешен, да разбере кога Лени лъжеше и какви бяха мотивите му да го прави. Събирането на улики не беше нейно задължение. Матюс просто искаше да узнае истината. Докато адвокатите не се намесеха в случая — все пак Нийл имаше право на адвокат, — тя можеше на практика да говори каквото си иска и да оборва неговите лъжи една по една. Дафни знаеше как да използва външния си вид срещу типове като Нийл. Непосредствено преди да влезе отново в залата за съвещания, тя напъха блузата в панталона си и изправи рамене, за да подчертае формата на бюста си. Нека да види всичко, което иска. Нека да стане разсеян.

Постави снимките пред Лени. Ламоя разбра, че са си разменили ролите — сега приятелят на Мери-Ан беше неин. Матюс каза:

— Миналата година имахме подобен смъртен случай. Пак на млада и привлекателна жена. Разследваме дали има връзка между двата случая.

— Връзката са мостовете и водата — каза Нийл.

— И/или мъжете, с които са ходели тези жени.

— И ме разпитвате заради някаква ненормалница, която се е хвърлила от мост преди една година?

— Не, разпитваме ви заради Мери-Ан Уокър, господин Нийл. — Тя се втренчи театрално в Ламоя. — Кой е казал, че Мери-Ан е скочила от моста?

— Не съм аз — отговори сержантът.

— Нито пък аз — рече Матюс.

— Не забравяйте вестниците, телевизията — протестира Нийл.

Психоложката се обърна към него.

— Мери-Ан Уокър не е скочила, господин Нийл.

— Но нали току-що казахте…

— Била е пребита, вероятно изнасилена, а след това е открита във водата, облечена в разкъсани бикини и памучна камизола — точно както ни я описахте преди малко. Как се е озовала във водата все още не е изяснено.

Лени изгуби самонадеяната си усмивка.

— Вие очевидно сте умен мъж — излъга тя. — Мъж, който разбира от жени. Не е необходимо да ми казвате, че някои жени сами си навличат големи неприятности. Дават обещания и променят решението си. Стига само да пийнат малко и започват да си го просят, а после се измъкват от правенето на секс със старото извинение, че ги боли главата. Възбуждат някой мъж, а после отказват да му пуснат.

Ламоя погледна изненадано Матюс.

Лени изглеждаше разтревожен.

— Така ли е? — попита го психоложката.

— Аха, сигурно. Предполагам, че е така.

— И понякога човек трябва да превъзпита малко такава жена, да й покаже кой командва. Да я вразуми. Това може да стане, а може и да не стане, но със сигурност няма да стане, когато тя е пияна и разгонена в единия момент, а в следващия — ледена девица.

Нийл схвана уловката.

— Аз… ъ… Не знам за какво говорите.

— Не?

— Не.

— Разполагаме с половин дузина по-раншни оплаквания срещу вас, Лени. Всичките за малтретиране на ваши приятелки. Излежали сте трийсетдневна присъда в окръжния затвор. Вкарали сте едно момиче на име Айлийн Римбоуър в спешното отделение със счупена ключица. Знаете ли, че Мери-Ан Уокър е била пет пъти в спешното отделение през последните шест месеца? Случайно да ви е казала за това? Брат й знае. Тя е заявила, че е паднала по стълбите на яхтата, че ръката й е пострадала от крик. — Матюс прочете всичко това, сякаш беше напечатано на листа, а то не беше. — Доста неубедителни обяснения, ако питате мен. Освен това е имала някакви женски проблеми, които могат да бъдат обяснени по-скоро с малко грубите и извратени действия на някой мъж. Така че това, към което трябва да насочите вниманието си, господин Нийл, не е вратата, нито моя бюст, нито детектива, към които поглеждахте, а към събитията през онази нощ. Трябва да насочите вниманието си към скритите обстоятелства, които са довели до започването на кавгата, възникнала между вас; обстоятелствата, които са довели до прерастването на тази кавга в насилие. Ние сме полицаи, да. Но, вярвате или не, ние сме и хора. Чували сме какво ли не — нищо, което бихте могли да ни кажете, няма да ни изненада. Ако ви осъдят трети път за насилие над жени, животът ви ще стане доста тежък. Искате ли някакъв шанс? Убедете ни, че онази нощ с Мери-Ан сте се скарали и нещата са излезли малко извън контрол. В кавгата участват двама души, господин Нийл. А това е много по-добре, отколкото някой мъж да пребие жена си без никаква причина. Можем ли да започнем оттам?

— Тя беше отвън на противопожарната стълба. Мисля, че говореше по телефона. Но не съм сигурен. Вероятно е пушила цигара, иначе нямаше защо да излиза там. Казвам ви, не обичаше височините.

— И не е бягала от вас?

— Правихме секс, това е всичко. Може да съм бил малко груб. Не си спомням. Онази нощ бях доста пиян. Но ще ви кажа едно: Мери-Ан никога не се е оплаквала от секса, повярвайте ми. Тя обичаше да е груб. Молеше ме да бъда груб. Онази нощ, на противопожарната стълба, я видях за последен път.

— В два часа и двайсет и две минути сутринта — повтори Матюс.

— Жената страдаше от безсъние.

— Вие разбирате, че когато в даден случай има смекчаващи вината обстоятелства — например кавга, — следователят е длъжен да ги вземе под внимание. Те излизат наяве по време на съдебния процес, независимо какви са. Няма причина един детектив да настоява, че е извършено убийство, когато става въпрос за домашен скандал, при който приятелката се явява съучастник — примерно, в даден момент се държи като пияна курва, а в следващия търчи за месарския нож. Трябва да помислите върху това, защото когато един мъж пребие жена си, нещата са предрешени много преди съдебните заседатели да заемат за първи път местата си. Повярвайте, така е.

В погледа на Нийл се четеше шок и психоложката прие това за малка победа.

— Бях ли ясна, Лени? — попита реторично тя.

— Тя не беше с всичкия си. Беше привързана по някакъв извратен начин към онзи задник брат й. Казваше, че го е предала, като е изгубила риболовното корабче и всичко останало. Че му била длъжница. Но, по дяволите, той само я използваше. Лентяйстваше. Наливаше се с бира. Исках Мери-Ан да свърши някаква работа вкъщи. Да направи нещо за нас. Но, казвам ви, тя не беше с всичкия си.

— Добре. — Матюс си пое дълбоко дъх и се наслади на изненадата, че той бе започнал да се разкрива.

— Тя пи много онази нощ и стана неадекватна. Правихме секс, точно както ви казах. Беше върху мен и беше обзета от някакъв бяс. Движеше се бързо и яростно и не знам, може би някак безчувствено. Сякаш не искаше да го прави.

Матюс не хареса образите, които изплуваха в съзнанието й — потната камизола, лепкавата коса, плясъкът на плът.

— Понякога изпадаше в такива състояния — продължи Нийл, като за първи път понижи глас. — Малко странни. Сякаш в действителност не беше там, нали разбирате? Сякаш беше в транс. И да си призная, всеки следващ път това ми се струваше все по-странно. Достигаше сама до оргазъм. Без моя помощ. В такива моменти аз като че ли не съществувах за нея.

Дафни се помъчи да прогони образите от главата си, но те не искаха да изчезнат. Докато се бореше с тях, попита:

— През онази нощ по-специално карахте ли се за нещо? Нещо, което може би сте казвали друг път, когато сте я виждали в такова състояние?

— Казвам ви, беше най-откачена, когато бях взел в апартамента Феръл, а аз направо полудявах, защото той не се отделяше от нея нито за миг. Исусе, хлапето се появяваше винаги в най-неподходящите моменти. Хленчеше за пари и за това как тя била прецакала всичко. Мери-Ан не обичаше да говоря за него. Казваше, че съм несправедлив. След смъртта на баща им се беше грижила доста време за него. Майка й… не знам нищо за нея. Напуснала ли ги е, умряла ли е, нищо. Но доколкото знам, и тя трябва да е мъртва.

— Значи сте се карали заради брат й — каза Матюс.

— Онази нощ? Не помня такова нещо. Казвам ви: върнахме се в моето жилище и тя се нахвърли върху мен като същинска курва. Беше се съблякла наполовина и лежеше върху мен още преди да включа телевизора.

— Според вас тя е била на противопожарната стълба по бикини и камизола. А може би по горнище на анцук; не сте сигурен. Не можете да си спомните. Предполагам, че освен това е била боса. И после изведнъж се озовава във водата. — Психоложката направи пауза. — Има проблеми с вашата история, господин Нийл. Давате ли си сметка за това? Започнахме с вас и Мери-Ан — почти в същото окаяно положение. Вие гледате спортното си предаване, докато тя ви обслужва. А сега ни казвате, че е била превъзбудена и на практика ви е изнасилила. Започнахме с това, че е станала сутринта и е отишла да пие кафе. Но знаем със сигурност, че е умряла във водата предишната нощ. Как се е озовала там?

— Как се е озовала във водата? — повтори Нийл, сякаш внезапно беше преминал на тяхна страна. — Казвам ви, видях я отвън на противопожарната стълба. Чух я да говори по телефона.

Вече не изглеждаше толкова самоуверен. Ако някаква част от разказа му трябваше да бъде преразгледана, то това беше моментът с Мери-Ан на противопожарната стълба. Матюс направи нов опит:

— А какво ще кажете за това? Може би тя все още е била пияна, когато е излязла на противопожарната стълба. Може би грешите за времето. Може би тя е била пияна, уморена и все още не се е била съвзела от секса, а цигарата, която е изпушила, я е замаяла допълнително и тя е паднала от стълбата.

— Напълно възможно — обади се Ламоя.

— Не беше така — възрази Нийл.

— Тя се опитва да ви помогне — каза му сержантът.

— Мери-Ан пада от противопожарната стълба и повече не се появява, и вие, господин Нийл, разбирате, че предвид вашето минало, това няма да изглежда добре. Никак дори. Полуголата ви приятелка, пълна с вашата сперма, в подножието на противопожарната ви стълба. Как ще обясните това?

— Едно падане от противопожарната стълба би обяснило състоянието на тялото. Добро предположение, лейтенант.

— Не беше така — повтори Нийл.

— Но какво ще си помислят съдебните заседатели? Въпросът, който трябва да си зададете, е как ще изглежда това на заседателите. Защото да ви кажа — на мен ми изглежда доста убедително.

— И на мен — съгласи се Ламоя.

Сега лицето на Лени беше плувнало в пот, а очите му шареха между двамата следователи.

Матюс се наведе над заподозряния, така че да може да долови аромата й, без да може да се отдръпне от нея.

— Но за ваше съжаление истината винаги побеждава. Знаете ли какво мисля? Мисля, че сте ударили Мери-Ан. Мисля, че сте й се ядосали и сте я ударили, и нещата са се развили зле за вас. Решили сте, че е припаднала както друг път, но тя така и не се е свестила. По някое време през нощта или на сутринта сте открили, че е мъртва. Вие сте я убили. И после какво? Може би по някаква причина това ви е възбудило. Може би вие сте такъв човек. Може би сте правили разни работи с нея след смъртта й. — Тя понижи глас. Вече се чувстваше в свои води. — Няма нищо, което да се сравни с вашия гняв, нали? Той ви напуска. После се връща, нали? Обзема ви отново. И настъпва момент, който ви е непонятен. Сякаш яздите ракета, докато вашата възлюбена не омекне в ръцете ви. Нахвърляте се върху нея с юмруци, защото скандалите винаги завършват по този начин — нали? — вие двамата се сборвате върху леглото и всичко започва да става ужасно грозно, преди сексът да оправи нещата. Само че този път не е успял да ги оправи, така ли е? Този път тя не се е свестила.

— Коя, по дяволите, си ти? — попита той с ококорени очи.

— Аз съм вашият изход от тази бъркотия. По-точно ние — сержантът и аз. Искате да се измъкнете от това, нали, Лени?

Ламоя потри длани в панталоните си. Кавгата беше увиснала във въздуха като мирис на буря.

Матюс каза:

— Искам да не забравяте за лабораторните тестове: кога са се получили тези ужасни контузии, кога си е счупила костите — преди или след смъртта й. Какво? Смятахте, че още не знаем това? Седемнайсет счупени кости, Лени. Какво? Мислихте, че ще решим, че са в резултат от сблъсъка й с водата? И като стана дума за водата, тя кога е проникнала в белите й дробове? Преди или след смъртта? Трябва да се замислите как ще повлияе това на съдебните заседатели, защото тази среща, точно тук и точно сега, е добър шанс да си помогнете. Ние не си измисляме истории. Обработваме фактите и ги оставяме те да разкажат историята. И това е историята, на която вярват заседателите. Единствената история. Колкото повече изопачавате вашата история, толкова по-малки стават шансовете ви да сключите сделка с нас.

Матюс се изправи и се зае да приглажда гънките на дрехите си, сякаш, докато беше стояла близо до Нийл, беше прихванала от неговия разврат. Приятелят на покойната Мери-Ан остана съвършено спокоен, запазвайки надутото изражение, характерно за лицето му също като красотата, която не заслужаваше.

Двамата следователи бяха изчерпали въпросите си. Те се спогледаха и Ламоя съобщи на Нийл, че е свободен да си върви, като го помоли да не се отдалечава от дома си. И да не напуска града, без да е уведомил полицията.

— Впечатляващо — каза сержантът на Матюс, когато заподозряният си тръгна, — макар и малко нестандартно.

— Какво мислиш за него? — попита го тя.

— Объркан съм — рече Ламоя.

Психоложката усети, че я обзема разочарование. Тя искаше отчаяно това да свърши, да приключи успешно този случай и да остави Мери-Ан Уокър да почива в мир. Но нейната преценка за Нийл също беше противоречива.

— Да изчакаме лабораторните резултати. Тези на техническия екип и тези на Диксън. Може би те ще изяснят всичко.

И двамата знаеха, че се самозалъгват.

Характерната миризма на антибактериални препарати и консерванти винаги напомняше на Болд за смърт, за образите на контузени и подпухнали трупове, запечатани неизлечимо в съзнанието му от 134-те аутопсии, на които бе присъствал. Той никога не обърка бройката.

Това беше място, където човешките ходила носеха идентификационни кодове, написани с черен маркер; където царуваше голота, която никога не беше привлекателна. Където се извисяваха до тавана хладилни чекмеджета от неръждаема стомана, способни да издържат тежащи до двеста килограма и дълги до метър и деветдесет тела. Лейтенантът се надяваше искрено, че това е място, което Сюзан Хебрингър никога няма да посети. Но не беше съвсем убеден.

Въпреки че законите на щата изискваха следователите да присъстват на аутопсиите при всеки съмнителен или подозрителен случай на смърт, Болд не беше дошъл тук поради тази причина. Това изискване вече беше изпълнено от детектив Чес Милнър. Не, лейтенантът беше тук, в моргата, защото мъртвите нашепваха последните си думи чрез техния преводач, доктор Диксън. Мъжът с голямата глава, ококорените очи и меката усмивка.

Лу каза:

— Чух, че по-рано днес се е заформило нещо като уестърн.

— Всеки различно се справя със скръбта. Тя е наранила онова хлапе доста жестоко.

— Дафни се чуди дали е постъпила правилно, като го е пуснала да си върви.

— Тя го успокои. Мисля, че той няма да създава повече проблеми.

— Аз се тревожа за другия мъж — рече Болд, — онзи Лангфорд Нийл.

Съдебният лекар кимна.

— Аха, знам какво имаш предвид.

Това не бяха проблеми на Диксън. Двамата с лейтенанта обсъдиха преиздаването на една компилация на Чет Бейкър на компактдиск, като Лу описа гласа на певеца като „сметана и мед“. Докторът от своя страна беше впечатлен от изпълненията на Бейкър на валдхорна, защото той самият беше почитател на тромпета.

— Откога разбираш от вокалисти? — попита го съдебният лекар.

— Лиз се опитва да ме запали по операта.

— Звучи ми така, сякаш се опитва да те излекува от безсъние.

— Същото е.

Стана въпрос за трупа на „братовчеда“ на Мама Лу, Били Чен. Диксън провери два пъти местоположението му, отвори квадратната врата на хладилната камера от неръждаема стомана и издърпа снабдената с безшумни колелца платформа, на която лежеше Чен.

— Нека те попитам нещо — каза докторът. — Откога проявяваш интерес към случай, записан в книгите като злополука?

— Правя услуга на един приятел.

В отговор Диксън наведе глава и изгледа Болд над рамката на очилата си.

Лейтенантът му даде обяснение, като се надяваше, че лекарят ще види връзката.

— Този мъж е бил намерен на една пресечка от мястото, където са видели за последно Хебрингър.

— Имало е спукване на водопровод.

— Причинено от какво? — попита Болд.

— С други думи си позволил на тази Хебрингър да те обсеби.

— Това Лиз ли ти го каза или Матюс?

— Разбирам защо едно изчезване те притеснява повече от едно убийство. Защото случаят все още не е приключен.

— Две изчезвания.

— Още по-лошо.

— Съпругът на Сюзан Хебрингър се обажда на Лиз кажи-речи през ден. Тя спря да ми казва за тези обаждания, но аз знам, че те продължават. Тяхната дъщеря и Сара са в един и същи клас по балет.

— Ти си лейтенант. Какво, по дяволите, търсиш на бойното поле?

— Капитанът ми отпусна малко юздата — отговори Болд. — Тя надуши, че ще си има неприятности с мен и реши да ги избегне. Така че ми развърза ръцете за този случай. Е, и?

— С този случай трябва да се занимава твоят сержант, а не ти.

— Никога ли не си отнемал аутопсия от твоите асистенти? — попита лейтенантът. Думите му, изглежда, нараниха Диксън, но Лу не съжаляваше. Той се наслаждаваше на свободата, която бе имал през последните седмици, и не искаше тя да свършва. За него беше направено изключение и той нямаше намерение да си прави отвод.

— „Ако изгубиш перспективата, губиш фокуса.“ Това не е ли Болдизъм?

— Няма никакви Болдизми — каза Болд. — Има две изчезнали жени и един опитен работник, който се е удавил в две стъпки вода. Прибави към това и неизследвана зона от Подземието.

— Онази част от града?

— Така ми казаха.

— Това прави нещата по-интересни.

— Несъмнено. Но ако ми кажеш, че Чен е жертва на инцидент, ще си тръгна оттук.

— Ще ми се да можех. — Диксън дръпна ципа на чувала, разкривайки главата на Били Чен. Лицето на мъртвеца беше с цвят на бял чорап, изпран в пералнята с погрешна партида дрехи — беше лилаво-жълто. Около устните се беше очертал синьо кафяв кръг.

Гърдите на лейтенанта се стегнаха. Странна работа — той се нуждаеше от усложнения, нуждаеше се от необясними факти, нуждаеше се от указанията на Били Чен. И все пак не ги искаше. Сюзан Хебрингър можеше и да влезе утре в класа по балет на Сара, но Били Чен щеше да се върне в хладилната камера. Болд се „хранеше“ от мъртвия, използвайки смъртта му като евентуален трамплин и мисълта за това го отвращаваше.

— Устните му?

— Повярвай ми, не ми се ще да го признавам, но екипът на моргата е допуснал грешка.

Тази дума, произнесена от Диксън, наелектризира Лу.

— Какъв е източникът на тази грешка?

— Предполагам, че тя е резултат от полицейския доклад за случайна смърт. Травма на главата. „Задушаване вследствие на потапяне на ноздрите и устата в течност.“ Няма никакви патологични следи от удавяне. Сложихме травмата на главата на първо място в нашия списък. Чен е получил травма на главата, следователно удавянето се връзва. Понякога търсим това, което ни е казано, че трябва да открием. Случва се. Някой отива на обяд, поглежда менюто и оставя очакванията му да ръководят неговия избор. Виждаме хубава бяла пяна в кривото гърло, свидетелство за повръщане — удавянето си е удавяне. Падането — падане.

— Устните му? — повтори Болд, искайки да получи от Диксън обяснение за моравата синина около устата на Чен.

— Майкъл, един от най-добрите ми асистенти, е пренебрегнал две неща. Синината противоречи на предполагаемата причина за смъртта. — Докторът посочи на лейтенанта потъмнялата кожа около устата на мъжа, която му придаваше вид на клоун. После свали докрай ципа на чувала, нахлузи чифт ръкавици за еднократна употреба и повдигна кръста на Чен. — Виждаш ли бутовете?

Болд разгледа лилаво оранжево-черното петно с размерите на поничка върху левия бут на мъртвеца.

— Синина?

— Точно така.

— Бутовете и устните?

— Именно. Когато човек умре, нагоре са обърнати или устните му, или бутовете. Но не и двете. Тази синина — рече той, като насочи вниманието на лейтенанта отново към краката на трупа, — вероятно се е получила, докато е лежал в очакване да бъде открит. А не, след като е бил сложен в чувала. Не и, докато е чакал да се озове на масата за аутопсии. А много преди това.

Болд все още не можеше да разбере накъде биеше Диксън и му го каза.

Съдебният лекар му обясни:

— Удавянето, причинено от травма на главата, означава, че Чен е получил удар с тъп предмет — двойна Т-образна греда или циментова плоча — вероятно вследствие на големия воден поток там долу. Ударът го зашеметява или го кара да изгуби съзнание. Дробовете му се напълват с вода. Той кашля и повръща. Сега вече със сигурност е в безсъзнание. Сърцето му спира да бие, кръвта се оттича в най-ниските части на тялото и се съсирва. В случая това са неговите пети и бутове. — Диксън повдигна вкочанения ляв крак на мъртвеца. На петата му имаше идентична кръгла синина.

— Което ни връща на устните — напомни му лейтенантът.

— Промяната на цвета на кожата около устата не се дължи на синина, а по-скоро на хематом20.

— Бил е задушен?

— Дробовете му съдържаха само няколко кубически сантиметра вода. Количество, несъмнено достатъчно да го убие, но не и такова, каквото бихме свързали с едно случайно удавяне.

— Реанимация?

— В доклада на ЕСМП21 не е отбелязана реанимация, не. Когато са го намерили в онази дупка, Чен е нямал никакви жизнени функции. Никакви признаци на живот. В неговия случай изобщо не се е стигнало до реанимация. Пациентът е останал безжизнен при първоначалните опити с електрошок.

— Може би в доклада е пропуснато нещо — предположи Болд.

— Всяка от процедурите щеше да излезе наяве при проверка на инвентара. В доклада за господин Чен няма нищо пропуснато. Провери, ако искаш.

— Ще проверя — съгласи се лейтенантът.

— Питай ги и за кислорода.

— Кислород?

— Майкъл е пропуснал и това. Прочел е доклада за инцидента, после доклада на ЕСМП и е видял каквото е очаквал да види. Пропуснал е и повишеното ниво на кислород във венозната кръв. При нормални обстоятелства това ниво е седемдесет и седем процента. Нивото на кислорода във вените на господин Чен беше осемдесет и осем.

— Бил е в добра форма. Лекоатлет?

— Ами. Допълнителен кислород е единственото обяснение за такова ниво.

— Въртим се в кръг. Значи ми казваш, че това се дължи на ЕСМП. Те са направили опит да го съживят.

— Не, според техния доклад не са. Казвам ти, че не разполагаме с убедително доказателство за ненасилствена смърт. Напълно е възможно господин Чен да е бил хванат изотзад. Който и да го е направил, е бил доста силен. Чен се е съпротивлявал и това е предизвикало хематома около устните му. Нападателят му е съумял да го повали на земята. Чен е получил удар с тъп предмет. Изпаднал е в безсъзнание и е бил на границата на удавянето, но, не ме питай как, въздухът около него е бил пълен с кислород. Ще проверя дали някой не е заварявал там долу. Оксиацетилен. Нещо, което да обясни наличието на кислород.

— Обяснява го немарливият доклад на ЕСМП.

— Тези хора са ни колеги. Не искам да ги клеветя.

— Помогни ми да го проумея, Дикси. Чакат ме два случая с изчезнали жени.

— Заради заобикалящата ги вода от спукания водопровод лекарите от екипа са го извадили от дупката колкото е възможно по-бързо, а по-късно, когато е дошло време за доклада, са потулили този факт, защото са разбрали, че мъжът е умрял под грижите им. Може би грижите им са били неподходящи. Можем само да гадаем.

Болд не беше уверен, че тази информация му е от полза. Не искаше да съди един екип за спешна медицинска помощ.

— Един пожарникар би разполагал с допълнителен кислород — предложи съдебният лекар. — Кой отговаря за такива пропадания на шосето?

— Чен е бил убит от пожарникар? — каза невярващо лейтенантът.

— Знам, че звучи безсмислено.

— Не и ако е бил някой, който не е искал да бъде открит.

— Тогава защо е употребил кислород? — попита Диксън, объркан не по-малко от Болд.

— Точно това трябва да разберем.

— Ние?

— По-добре напиши това в доклада, Дикси. Може да се наложи да притисна този ЕСМП.

— Лейтенант, имаме пратка за вас на входа към Трето авеню.

Матюс, която не очакваше никакви пратки, каза:

— Ще бъдеш ли така добър да се разпишеш за нея и да ми я изпратиш горе, Пийт?

— Вече не мога да правя така, лейтенант, съжалявам. Нов правилник.

И тя беше чела тази наредба. „Колко досадно.“

— Тогава поне се разпиши за нея. Аз ще сляза да я взема.

— Човекът казва, че няма да даде пакета на никой, освен на вас.

— Тогава ще трябва да почака.

— Той чака, лейтенант. Звъня ви за трети път.

Психоложката беше присъствала на заседание и не беше проверявала за съобщения. Нищо чудно Пийт да казваше истината.

— Питай го какво представлява и от кого е.

Въпросите се чуха в слушалката. После Пийт каза, че ще й даде да говори с доставчика.

— Здравейте, лейтенант.

Гласът й беше познат, но й отне известно време да го идентифицира.

— Господин Уокър?

— Казах ви, че мога да ви помогна.

Матюс усети хладни тръпки. Във въображението й изникна образът на семейното куче, оставящо мъртва катерица на стълбището пред входната врата.

— Вече обсъдихме въпроса.

— Вие трябваше да кажете тези неща. Разбирам това… Разбирам начина, по който стават нещата.

— Не съм убедена, че разбирате. Какво има в пакета, господин Уокър? — Тя се опита да налучка. Какво бе донесъл ученикът на обожавания си учител? — Някаква риба? Прясна риба?

— Риба? Нося нещо нейно — каза тъжно той. — Доказателство, че онзи лайнар лъже, щом казва, че не е направил нищо на Мери-Ан.

— Господин Уокър… Феръл, незаконно е да се включвате в действащо разследване. Вече изяснихме този въпрос. — По тялото й преминаха нови тръпки. Това не беше първият случай, при който опечален роднина се намесваше в разследването, но на нея лично никога не й се бе случвало. Вместо да се зарадва на сътрудничеството, тя се почувства като хваната в капан.

— Имате си информатори, нали? Е, аз ви нося улика. Не се отнасяйте пренебрежително към нея, преди да сте я проверили.

— Ако ми оставите този пакет, господин Уокър, ще го взема по-късно.

— Няма начин. Трябва да ви видя или ще го отнеса с мен. Какво ви става? Искате ли да хванете този човек, или не?

— Трябва да оставите пакета, господин Уокър. Нищо не мога да направя по този въпрос. Пратките се преглеждат на рентген, проверяват се по електронен път — съществуват всевъзможни мерки за сигурност, които не мога да пренебрегна. Те отнемат няколко часа. Ще видя какво има вътре и ще ви се обадя.

— Няма начин. Ще ви почакам.

— Какво стана с двойното ви работно време?

— Нови споразумения.

— Господин Уокър…

— Ще ви почакам, независимо дали това ви харесва.

Тя чу, че младежът върна телефона на Пийт.

— Лейтенант? — обади се дрезгавият глас.

— Кажи му, че слизам. Започни проверката на пратката, окей? — Всъщност една такава проверка отнемаше само няколко минути. Матюс се зачуди дали не беше глупаво да показва на Уокър, че бе преувеличила. Майната му: ще приеме пратката, ще изведе Феръл оттам и ще го предупреди да не опитва това друг път.

След няколко минути тя мина покрай автомата за кафе в преддверието и се приближи до оживения контролно-пропускателен пункт при главния вход на сградата, гледащ към Трето авеню. Феръл Уокър я чакаше прав — там нямаше столове — от другата страна на двата метални детектора, вляво от шумната рентгенова машина. Носеше същото горнище от анцуг и същите сини дънки, с които беше облечен при срещата им по-рано през деня. Стори й се, че усеща онази миризма, въпреки че все още се намираше далеч от него.

Пийт, едър полицай в началото на петдесетте, който охраняваше предния вход от години, й посочи едно безформено кафяво кашонче от велпапе, оставено върху сгъваема маса. При входа шумът се усили заради въпросите на охраната, регистрирането, пиукането на металните детектори и стърженето на конвейера на рентгеновата машина, създаващо повишено напрежение във въздуха, което винаги предизвикваше у нея присвиване под лъжичката като при заплаха за насилие. Обикновено тя влизаше и излизаше от сградата през гаражния изход, където бе значително по-спокойно, защото се използваше само от полицаи. Но тук, в ухаещото на кафе фоайе с висок таван, застанала под мижавата светлина на разположените над главата й лампи с матови крушки, избрани заради по-малката им консумация на ток, Матюс се чувстваше по-скоро като турист на контролно-пропускателния пункт на някое чуждестранно летище.

Картонената кутия сякаш нарасна по размери и значимост. Дафни изгуби от поглед Уокър заради съоръженията за сигурност, но усети, че той все още стоеше там и я наблюдаваше.

— Пийт, бъди така добър и го пусни го да влезе.

Дежурният полицай даде знак на Уокър да мине през металния детектор, но младежът отказа.

Матюс се премести на място, откъдето можеше да вижда Феръл, и му каза:

— Можеш да го оставиш. На пластмасовата табла. Ще ти го върнат, когато си тръгваш.

Уокър я погледна скептично.

— Ще ти го върнат — повтори тя.

Младежът извади дългия рибарски нож от ръчно ушита кожена кания, затъкната в колана на панталоните му под анцуговото горнище. Изглеждаше впечатлен, че тя се е досетила, че го носи. Остави ножа на мръсния пластмасов поднос и Пийт го премести извън досега му с открито любопитство. Уокър мина през детектора за метали и полицаят размаха ръка пред лицето си, за да прогони вонята на риба, която се разнасяше от младежа.

Матюс и Феръл застанаха пред кашончето и тя го помоли да го отвори. Пийт пристъпи към тях, за да защити своя лейтенант.

— Вие я отворете — каза някак детински Уокър. Но в гласа му се прокрадна и нещо като заплаха.

— Щом сте тук, по-благоразумно е да я отворите вие, господин Уокър. Дадох ви възможност да си тръгнете. — Психоложката погледна часовника си, за да придаде автентичност на следващата си реплика. — Или ще направим това сега, или не, но аз нямам време да стоя тук и да го обсъждам. — Искаше да бъде сурова към него, за да разсее всякакви хрумвания от негова страна, че между тях се е породило лично приятелство. Знаеше отлично, че ако не внимава, Уокър ще се присламчи към нея, за да запълни празнотата, оставена от мъртвата му сестра. А тя изобщо не искаше да се случва подобно нещо.

— Беше зад контейнера за боклук в алеята зад апартамента му — каза младежът, като бръкна в кутията. Той извади оттам тъмносиньо горнище на анцук с щампован жълт надпис „Мичиган“. Матюс направи всичко възможно, за да сдържи реакцията си. Нийл бе споменал, че Мери-Ан може би е носила такова горнище. Това съвпадаше с част от неговите показания и тя изпита въодушевление от откритието. Уокър се опита да й го даде, но Дафни отказа и извика на охраняващите полицаи: „Ръкавици!“ Накара младежа да хване с два пръста горнището за раменете и да се постарае колкото се може по-малко да се допира до него. После изстреля следните въпроси:

— Колко дълго сте били в контакт с него? Можете ли да потвърдите, че е принадлежало на сестра ви? Кога и къде по-точно намерихте тази дреха?

Уокър й отговори решително, че го е сложил в това кашонче, за да й го даде; че е било на сестра му и че го е намерил зад контейнера за боклук по време на търсенето, което е провел същата тази сутрин след срещата им при съдебния лекар. Щом нахлузи ръкавиците, психоложката взе горнището и го завъртя, за да огледа тъмнокафявите точици, с които бе изпъстрено, и по-голямото идентично на цвят петно на бието му. Засъхнала кръв.

— Ще ми трябва торба за улики — обърна се Матюс към един от полицаите. Той пое в тръс към асансьорите.

— Постъпих добре, нали? — попита я изпитателно Феръл Уокър.

— Може да сте повредили важна улика. — Дафни нямаше да признае, че Уокър е направил нещо, което тя не беше; което не можеше да направи без съдебна заповед за претърсване жилището на Нийл. Без основателна причина — силна улика срещу Нийл — те все още не разполагаха с подобна заповед. Иронично, но горнището, макар и намерено на обществено място, както твърдеше Феръл, можеше да се окаже необходимата основателна причина.

— Казвам ви, той го е направил.

— Оставете изводите на мен. Участието ви в разследването трябва да спре дотук. Разбрахме ли се?

— Вие ми помогнахте и аз ви помогнах — каза леко обидено Уокър. — Ние си помагаме един на друг. — Неувереният му тон й разкри, че той проверяваше каква е ситуацията, какви са отношенията между тях. — Помагам ви както вие помагате на онези момичета.

Матюс затаи дъх: Той знаеше за доброволната й работа в приюта. Дали не я беше следил?

— Ще го отнесем оттук — каза твърдо тя. — Ще поддържам връзка с вас.

— Не и ако аз ви потърся пръв — отвърна младежът със същата наивна емоционалност, която беше демонстрирал по-рано през деня. Той се спря при Пийт и си взе ножа, въпреки че полицаят му нареди първо да мине през системата за сигурност. По-възрастният мъж каза:

— Незаконно е да носите под дрехите си оръжие.

— Аз съм информатор — отговори гордо Уокър.

Щом чу това изявление, Пийт се обърна за потвърждение към Матюс, която поклати с отвращение глава. Когато психоложката погледна отново към младежа, той беше изчезнал.

Това противоречеше на цялото й обучение, на квалификацията й, да не говорим за правилата, определени за доброволните работници, но щом чу от един полицай в отдел „Наркотици“ на сиатълското полицейско управление, че едно бездомно хлапе — момиче — е назовало името й по време на улична полицейска проверка, от която в последствие е било освободено, Дафни Матюс реши, че трябва да се занимае лично със случая. Първата й спирка беше приютът, където научи, че Маргарет е била изгонена оттам, след като е изтекло максималното позволено време за престой. Коя трябваше да е следващата й спирка?

Над града се изви късна мартенска буря, която докара студен дъжд и жесток мразовит вятър, който я накара да се почувства като през декември. Тя вдигна яката си и изтича към хондата. Това не беше нощ, която едно бременно момиче трябваше да прекара на открито, а Матюс не искаше Маргарет да предлага тялото си на улицата само за да си осигури топлина и подслон. Психоложката знаеше какво правеха тези момичета, за да оцелеят. При положение, че Маргарет бе казала името й на един полицай — очевиден вик за помощ, — нима Дафни можеше просто ей така да се прибере на яхтата си, която й служеше за дом, за да изпие чаша вино? Тя реши да пообиколи центъра на града и да потърси момичето. Можеше да отдели за тази цел четиридесет и пет минути. Все пак нямаше неотложна работа.

Щом се озова зад волана, психоложката се отърси от мокрите капки и се обърна към задната седалка, за да си вземе чадъра. Когато погледна през замъгленото от дъжда задно стъкло, й се стори, че видя една фигура — със сигурност беше на мъж — да стои зад оградата на клинообразния бетонен подземен гараж. Стоеше там и я наблюдаваше.

Тя се обърна отново напред, завъртя огледалата за задно виждане — и външното, и вътрешното — и го видя отново: черен силует, сякаш изрязан от картон, стоящ абсолютно неподвижно на второто ниво на триъгълния гараж.

След първоначалния изблик на паника, който я смрази, Матюс реши, че това вероятно е Уокър, и изпита известно безпокойство, че я следи, но се успокои с мисълта, че засега не бе направила нищо, с което да накърни уважението му към нея; нищо, което да превърне един почитател във враг, въпреки че знаеше колко е тънка линията, по която ходеше.

Щом се поуспокои, психоложката, която не бе свикнала да трепери и да се свива, реши да се изправи лице в лице с младежа. Тя запали хондата, изкара я от паркинга на приюта, заобиколи бързо сградата и влезе отново в подземния гараж. Взе с негодувание карнетката с билети за паркиране, осъзнавайки, че за да предаде посланието си на Уокър, ще трябва да прежали още няколко долара, но готова да се раздели с два пъти повече, за да си осигури спокойствие на духа.

Изкачи се по рампата на второто ниво и паркира на първото свободно място, което й попадна. Грабна чантата си, заключи колата и тръгна бързо към онази зона от гаража, където бе видяла силуета. Нямаше никой.

Тя извика:

— Господин Уокър?

Хвана се за парапета на оградата и се наведе, за да огледа по-голям район. От лявата й страна се простираше новият футболен стадион, като заемаше по-голямата част от хоризонта и скриваше почти напълно „Сейфа“ — прозвището, с което местните жители наричаха бейзболното игрище „Сейфко Фийлд“. От дясната й страна бе пълно с небостъргачи, които се състезаваха за гледка към залива Пюджит Саунд. Матюс погледна нагоре, после надолу, като се чудеше дали не е сгрешила нивото. Като сведе очи право надолу към тротоара, тя обхвана с поглед всички пешеходци, нащрек за някой, който бърза; някой, който е с телосложението на Уокър и е облечен с неговите анцугова блуза и дънки; някой, който също да гледа към нея.

Докато оглеждаше минувачите, забеляза сигналната лампа и набиващия се на очи надпис на патрулна кола №89 на Окръжната шерифска служба. Тя се появи на улицата от дясната й страна, в непосредствена близост до изхода на закрития паркинг. „Прейър?“

Дафни, която ходеше да тича всеки ден, се втурна да бяга като същинска фурия. Прелетя покрай редиците паркирани коли и се спусна по витата, хлъзгава автомобилна рампа, която я бе отвела на второто ниво, като се стараеше да не изпуска от очи завиващата покрай гаража патрулка. Искаше отчаяно да зърне шофьора й. Не тичаше, а спринтираше към изхода на кънтящия гараж и неизброимите разноцветни светлини — неонови лампи, светофари, фарове и стопове, — които се сменяха като в калейдоскоп.

Съсредоточена върху патрулната кола, Матюс не забеляза групичката от четири улични пънкара, докато едва не връхлетя върху нея. Скупчени под свода на следващото ниво на паркинга, те я погледнаха с празни очи — по-скоро с празни глави — във въздуха се усещаше острият мирис на марихуана.

Патрулката, която се намираше от дясната й страна, увеличи скоростта си. Тя погледна към нея, но твърде късно.

Едно от по-големите момчета се приближи към нея иззад паркираните коли.

— Какво зяпаш?

Дафни се зачуди дали да покаже значката си, но реши да не го прави. Този род хлапета хранеха особена неприязън към властите. Вземайки това решение, тя изпита нещо, което би трябвало да е паниката на беззащитен цивилен гражданин. Но ако бяха поели достатъчно марихуана, пънкарите нямаше да представляват голяма заплаха за нея, въпреки външността си. Виж, ако бяха взели амфетамини и пушеха трева, за да намалят ефекта им, тогава щеше да си има проблеми. Покрай доброволната си работа в приюта беше понаучила това-онова.

Друг хулиган, с изрусена коса и достатъчно обеци по лицето, за да задейства детекторите за метал на някое летище, тръгна след първия пънкар.

— Хубава е, а, Мани? — Хлапето се закашля и плю, а храчката му се залепи на колата, покрай която минаваше.

Дафни не помръдна.

— Тук имаше мъж. Там горе. — Тя посочи към второто ниво. — Току-що. Висок може би метър и осемдесет, гледаше на запад. Може би с горнище на анцук и дънки, а може би с униформа.

— Търси го другаде — каза по-голямото момче, но очите му не се откъсваха от чантата й.

— Адски е хубава — прошепна хлапето с изрусената коса на своя приятел, окуражавайки го да продължи, като му демонстрираше собствения си интерес към Матюс.

— Видяхте ли една патрулна кола? На Окръжната шерифска служба?

— Да бе, как ли пък не — отговори саркастично водачът.

— Там горе, на второто ниво — допълни тя.

— Тук сме ние четиримата, госпожо. — Той излезе измежду колите, вече само на няколко крачки от нея.

Къде беше шерифската кола сега, когато имаше нужда от нея? В този южен край на града беше опасно нощем, затова и приютът се намираше само на една пресечка оттук. Някои от тези хулигани ходеха въоръжени, а тя не искаше да включва и оръжия в уравнението. Но пък един подкуп можеше да свърши добра работа.

— Ще ви дам двайсет долара, ако отговорите на въпроса ми. — Матюс се опита да не обръща внимание на погледа на момчето, прикован в чантата й, защото не искаше да си мисли за него като за престъпник, а като за източник на информация. В случай че изрусеното хлапе поискаше да изпробва наркоманския си късмет, като я пребърка, в дамската й чанта имаше берета, сълзотворен спрей „Мейс“, чифт белезници, мобилен телефон и електронен бележник. Един удар с чантата в лицето на пънкара щеше да го изпрати в съседния окръг. Бръкването в чантата, сграбчването на пистолета, зареждането — всичко това навярно щеше да й отнеме десет секунди, а тя нямаше да разполага с толкова.

— Не сме видели патрулка — рече водачът, — но може би униформения, да. Кво ще кажеш за двайсетте долара?

Сега имаше възможност да извади беретата, докато се преструва, че вади обещаните пари, но това щеше да бъде доста рисковано. Не искаше да застреля някое надрусано хлапе, нито пък да провокира останалите три да открият огън по нея.

Дафни попита:

— Какъв цвят беше униформата? — Този въпрос щеше да разграничи факта от измислицата. Синя на Сиатълското полицейско управление. Тъмнокафяво каки на Окръжната шерифска служба.

— Армейски може би. — Младежът направи още една крачка към нея.

Матюс намери отговора му за интригуващ, защото ако той смяташе, че униформи с цвят каки носят военнослужещите, това обясняваше защо пънкарите не бяха избягали от непознатия, при положение че една синя униформа щеше да ги хвърли в паника. Но какито беше по-типично за Окръжната шерифска служба, отколкото за армията.

Преценянето на ситуацията я доведе до съставянето на план за бягство. Матюс бе уверена, че може да надбяга всяко едно от тези хлапета. Проблемът беше, че техният водач стоеше между нея и изхода. Единствената свободна рампа водеше нагоре към вътрешността на гаража. Около паркинга имаше непрекъснат поток от коли, чиито светлини проблясваха като лампички на въртележка. Толкова много хора, толкова близо до нея и все пак никой от тях не осъзнаваше затрудненото й положение. Изведнъж си даде сметка за пълната си изолация — една срещу много; сама и обградена.

— Каква на цвят беше ризата му? — попита психоложката.

— Кво стана с двайсетте долара?

Тя се озова пред дилема — какво да извади, пистолета или парите? Матюс отвори дамската си чанта и за момент звуците на града отстъпиха пред силното туптене в ушите й. Извади двайсетачка от портмонето си, като държеше ръцете си, скрити в чантата. Там лежеше беретата й. А на дъното под всичко останало беше спреят й с екстракт от люти чушки — далеч по-разумен начин за самозащита, като се имаше предвид заплахата. Тя зарови трескаво ръка в съдържанието на чантата — и по божията воля напипа студеното метално флаконче, извади го и го скри в шепата си.

И тогава всички чуха колата, която се появи от другия край на сградата, и видяха лъчите на фаровете й, когато сенките запълзяха по мръсния бетон. Като се възползва от моментното разсейване, Матюс остави двайсетачката до краката си, стисна здраво спрея, обърна се и тръгна към рампата, която водеше към второто ниво. Голямото момче се втурна към банкнотата — тя чу скърцането на подметките му по бетонния под. Усети как другото хлапе тръгна бързо след нея, вероятно предвкусвайки възможността да получи лична отплата — може би пари, може би нещо друго.

— Дъд! — извика водачът на пънкарите, когато лъчите на фаровете завиха и ги осветиха.

Без да бяга, защото не искаше да издава страха си, Матюс забърза нагоре по рампата право към хондата си. Щом натисна дистанционното, фаровете на колата проблеснаха и алармата й изпищя.

Докато изкарваше хондата на оживената улица — действие, което й напомни на излизане иззад кулисите и навлизане сред публиката, — Дафни се зачуди какво беше посланието. Тя се замисли върху значението на всяко събитие, на всяка преживяна среща, като се вкопчи във възможността да научи като психолог нещо повече за себе си.

Погълната от това занимание, Матюс почти забрави за мъжа в униформа с цвят каки, наблюдаващ паркинга на приюта. Почти, но не напълно.

— Искаш воайори? Ние имаме воайори. Но трябва да ти кажа, Джони: твоите хора вече ги провериха заради Хебрингър и Рандолф. — Мариша Стеноловски отвори едно от чекмеджетата на една кантонерка. Показаха се куп канцеларски папки.

Самата Стеноловски показваше по дузина сантиметра от най-подходящите места от тялото си. Той ги познаваше отпреди това.

— За последните трийсет дни. Ще разбера, когато го видя.

Беше се случило преди една година. В един полицейски бар. Двамата бяха флиртували доста открито. Тя беше по-висока от него поне със седем сантиметра. Слаба като върлина. С тъмна славянска кожа и замислени очи. Спомняше си още нещо — тя обичаше да крещи. Връзката им беше продължила седмица или две. Беше я зарязал заради друга жена, изобщо не се съмняваше в това. Точно сега не можеше да се сети заради коя. Проблемът с любовните връзки на работното място беше, че после ти създаваха неприятности.

Стеноловски понижи глас:

— Ти си задник, Джон. Не се сещаш за мен, освен когато ти потрябва помощта ми. Какво съм аз, развалена стока? Недоядена храна? Не ми пука, че ме заряза заради някаква певица. Прав ти път. Измъчва ме начина, по който ме избягваш сега. Това е проява на неуважение.

Певицата. Сега си спомни.

— Не те избягвам.

— Казали ли сме си две думи през последните шест месеца?

— Една жена е била наблюдавана от воайор в хотел „Маркет Ин“. Търся подобни оплаквания.

Мариша потупа металното чекмедже.

— Ето. Всички воайори, за които може да се сети човек. Потърси внимателно, Джони. Може би и ти си сред тях.

Тя се отдалечи. Той си спомняше тази походка. Енергична. Съблазнителна. Крака до луната. Единият крак стъпваше точно пред другия, като на професионална манекенка, затова задните й части се полюшваха наляво-надясно като чифт кученца в хартиена торба. Една сутрин беше обула чифт негови боксерки. Нагоре нямаше нищо, беше само по боксерки. Ядоха понички на кухненската маса, тя — облечена по този начин. Спомняше си повече неща за нея, отколкото беше предполагал.

Не би трябвало да се изненадва, че името на следователя върху единствената папка, която го заинтригува, беше това на Стеноловски. В живота беше така. Трябваше да се досети, защото само двама души бяха на пълен осемчасов работен ден в отдел „Специални посегателства“ — СП. Останалите работеха на смени.

Намери я седнала на метален стол в едно преградено кътче от кабинета, чиито стени бяха отрупани с откъснати от списания страници, показващи босоноги водни скиори. Снимка на племенник. Друга на Прага или Москва — сиво, неприветливо място с билбордове, чиито реклами не можа да разчете. Несъмнено някакъв източноевропейски град. На снимката Стеноловски беше прегърнала с ръка една много възрастна жена, чиято коса имаше цвят на зимни облаци.

Той си прочисти гърлото:

— С мен получаваш това, което получаваш. Понякога то е нещо хубаво. Понякога не е. Ако съм те изоставил, значи съм те изоставил. Но би било погрешно да се извинявам, защото няма да съм искрен. Аз не съжалявам за нищо от нашата връзка, освен за това, че оттогава може би се отнасям погрешно с теб.

Тя се усмихна.

— Дръпни си един стол, задник такъв.

Сержантът отвърна на усмивката й.

— Аха. Благодаря.

— Госпожица Тина Облиц? — Стиснал телефона между рамото и ухото си, Ламоя предположи, че папката за Облиц е била пропусната по време на разследването на случая Хебрингър/Рандолф заради липсата на това, което в неговото управление наричаха „свързващо звено“, защото Облиц се беше опитала да оттегли жалбата си. Навярно прикрепената към папката бележка щеше да подведе и него — защо да се продължава разследването на нещо, което „не се е случило“? — но именно тя бе привлякла вниманието му.

— Същата.

Сержантът се представи, като назова чина си, и изчака да премине задължителната пауза, породена от шока. Телефоните не бяха най-подходящи за тази цел.

Пейджърът му изпиука и той го откачи бързо от колана си, като се чудеше дали Рехаб не е подлудил пак съседите. Кучето се беше привързало към Ламоя и разправяха, че когато сержантът бе на нощно дежурство, виело в продължение на часове. А по време на дневните му дежурства — не. Песът се нуждаеше от психиатър. Може би Матюс щеше да му помогне.

Телефонният номер, изписан на пейджъра, принадлежеше на съдебния лекар. Сигурно Диксън бе приключил с аутопсията на Мери-Ан Уокър.

— Да, сержант? — Колебливо. Предпазливо.

— Наскоро сте подали при нас жалба за воайорство. После сте се обадили отново и сте поискали да оттеглите оплакването си.

— Нямаше воайор. Бях сгрешила.

— И ние — продължи Ламоя, сякаш не го бяха прекъснали, — по-точно детектив Стеноловски, сме ви информирали, че веднъж подадено, оплакването не може да бъде оттеглено.

— Добре, но воайор нямаше.

— За мен не е добре, госпожице Облиц. Работя по един случай, свързан с преследване и воайорство. В момента тъкмо преглеждам един доклад за сходен случай. Първоначалното ви оплакване ме навежда на мисълта, че човекът, който ви е наблюдавал, е същият, когото търсим.

— Никой не ме е наблюдавал, сержант. Сгрешила съм.

— Ако ви изнудват, мога да ви помогна, госпожице Облиц.

— Няма такова нещо.

— Тогава какво има?

— Моля?

— Стеноловски казва, че първоначалното ви оплакване е било доста убедително. Видели сте този човек от хотелския ви прозорец. Това е важно за мен, госпожице Облиц. После сте се обадили, за да се отречете от думите си. Внезапно сте се отказали от жалбата си. Трябваше да се запитам: защото сте била уплашена? Била ли сте заплашвана? Изнудвана? Трябва да знам това.

— Не, не… просто се бях объркала.

— Окей, значи греша. Но все още се налага да разговарям с вас, госпожице Облиц. За първоначалното оплакване. Една жена преживя нещо ужасно — други две са изчезнали — и мисля, че може би вие ще успеете да ми помогнете да разнищя това. Смятам, че знаете какво е преживяла тази жена.

Дълга пауза. Ламоя чуваше как Тина дишаше в слушалката.

— Не сега. Не по телефона.

Сержантът изпита страхотното усещане, че е победил. Затвори очи, пое си дълбоко дъх и прекара пръстите на свободната си ръка през косата си.

— Окей. Благодаря ви. Тогава кога? Къде? — Той добави: — Намирате се в… района на залива. Страхувам се, че ще трябва да бъде по телефона.

— В понеделник ще идвам в града по работа. Ще бъда в „Дабъл Ю“.

— Кога ще можем да се срещнем?

Тя го помоли да изчака за минута.

— Свободна съм в четири часа. Между четири и пет. Това устройва ли ви?

— Четири часа. Добре.

— Каквото и да правите, само не се представяйте на рецепцията, става ли? Просто се обадете в стаята, моля ви.

— Дадено. — Ламоя затвори телефона с усмивка. Госпожица Тина Облиц беше негова. Просто още не го знаеше.

— Бърни Лофгрин определи групата на кръвта по горнището на анцуга, което ти донесе твоят приятел — каза Ламоя на Матюс. — Тя съвпада с тази на Мери-Ан Уокър. В момента провеждат ДНК тест. А междувременно ние сме тук за малък разговор.

— А техническият екип? — попита тя. — Ние ще претърсваме апартамента му, така ли?

— Ако ни пусне вътре, ще направим обикновен оглед — отговори сержантът. — Но за нещо повече от това ще ни трябва съдебна заповед, а за да я издаде, Махони иска върху горнището да са открити един или повече отпечатъка, косми, които не принадлежат на Мери-Ан, чужда кръв, сперма… нещо, което да изиграе ролята на физическа улика за вината на Нийл.

— А лаборантите?

— Работят по въпроса. — Той добави: — Наречи ме безразсъден, но не ми се чака още двайсет и четири часа за това.

— А защо съм ти аз? — попита психоложката.

— Защото те харесвам, Матюс. Защо иначе?

Дафни усети, че си изчервява и се опита да го прикрие, като каза:

— Леле, Джон, направо ме накара да се разтреперя от треска.

— Това е идеята — отвърна той. — После ще се охладим с по едно питие.

— Не разчитай на това — каза тя, въпреки че предложението й се стори примамливо. „Ламоя? Кого будалкам?“

— Защото виждаш неща, които ние останалите не можем — заяви сержантът, отговаряйки на първоначалния й въпрос. — И защото някой трябва да го държи под око, докато проверявам колата му. — Той изчака Дафни да осмисли казаното. — Тя е седяла с лице към автомобила, който я е блъснал, не е стояла права, нито е бягала. Дикси може да го докаже. Ако не открием нищо на горнището, може би ще го открием в колата на Нийл. Работата е там, че нещо ще осигури билет на техническия екип за апартамента на Нийл и аз ще го получа, независимо по какъв начин.

Той я възнагради с една от високоволтовите си усмивки и с помощта на кредитна карта отвори бравата на входната врата на сградата, в която се намираше апартаментът на заподозряния.

Тъмното стълбище смърдеше ужасно на бира и вино, на тютюн и на други неща в различна степен на органичен разпад, за които не й се искаше да мисли — уличен секс и инжектиране на наркотици, всичко това примесено с мириса на морето. Освен това се долавяше слаба воня, която Матюс реши, че се дължи на отровени мишки или водни плъхове, погребани в стените в различен стадий на разложение.

— Дали да не се обадим за подкрепление? — попита тя, като се насили да шепти.

— Всичко е наред — отвърна Ламоя, докато се изкачваше, вземайки по две стълби наведнъж, и бръкна във вътрешния джоб на якето си, за да извади пистолета си в мига, в който се озова на стълбищната площадка.

На нея не й се струваше „наред“ и почти го каза.

— Не трябваше да идваш — рече той.

— Тогава защо ме помоли да дойда с теб? По дяволите, Джон, в момента дори не съм на работа.

— Защото знаех, че ще се подразниш, ако не го бях направил. — Това я ядоса — не коментарът, а фактът, че сержантът не беше зачел правата й. — Помолих те, защото знаех, че тази вечер нямаш по-добра алтернатива и мислех, че ще се зарадваш да видиш как ще натрия носа на този тип.

— Да видя как ти ще му натриеш носа? — повтори Дафни. — А аз какво съм, твоя публика?

— Нямах това предвид и ти го знаеш.

— А какво имаше предвид? — прошепна тя. Двамата стояха пред апартамента, чийто номер Ламоя бе записал на ивица хартия. Сега вече психоложката бе наистина ядосана. А фактът, че го беше показала, я вбесяваше още повече.

Той я погледна в очите и прошепна в отговор:

— Харесвам компанията ти, Матюс. Ти си умна и находчива и както вече казах, виждаш разни работи в лайна като Нийл, които ние останалите пропускаме. В случай като този… може да открием улика, а може и да не открием. И ако не открием, за улика може да ни послужи поведението на този тип. Неговите реакции. Прав ли съм? И кой би се справил по-добре от теб със задачата да седне на свидетелската скамейка и да омагьоса за отрицателно време съдебните заседатели, така че да приемат набор от косвени доказателства, уличаващи Нийл като човек, способен на всичко, включително и на лъжи.

Ламоя посегна със свита в юмрук ръка и потропа с кокалчетата на пръстите си по вратата. Направи й знак да се отдръпне и вдигна пистолета пред себе си, готов за стрелба.

Тя разбра, че оръжието не бе нищо друго, освен поза от страна на колегата й — влизайки по този начин, той искаше да уплаши Нийл, да установи степен на несигурност, която да определи тона на разпита, който щеше да последва. Матюс се възхити на неговия вътрешен инстинкт; понякога се чудеше кой от двамата разбираше по-добре човешкото поведение.

— Кой е? — попита Лени през вратата.

— Сержант Ламоя и лейтенант Матюс, господин Нийл.

Мъжът отвори вратата на апартамента без нежеланието и колебанието, които психоложката очакваше от един виновен човек, и това й направи впечатление. Тази прекалена самоувереност можеше сама по себе си да е свидетелство за отмирането на рядката порода „заподозрян“.

Вратата водеше към стая, обзаведена с голям износен диван, застлан с грозна зелена памучна покривка, приличаща повече на кувертюра за легло, дървен стол, обърнат към дивана, и масичка за кафе със силно надраскан фурнир, очевидно използвана като облегалка за крака. На една очукана алуминиева маса за игра на карти, част от оборудването на каравана „Еърстрийм“, имаше две празни бутилки от бира, както и солница и пиперница от тези, които се носеха на пикник. Масата беше сложена пред голям прозорец, чиито две крила се отваряха чрез плъзгане нагоре. Черчевето и первазът му бяха нашарени с няколко пласта нескопосано нанесена боя, а през него се виждаше черната желязна противопожарна стълба и се откриваше неочаквано внушителна гледка към Лейк Юниън. Кухнята за ерген беше чиста и подредена и това изненада Матюс. Тя бе очаквала Нийл да е лош домакин. Един повърхностен оглед на малката спалня разкри телевизора, за който им бе споменал при предишния разпит, и втори прозорец, гледащ към противопожарната стълба, който също бе присъствал в по-ранните му показания. Явно тези показания бяха верни, поне що се отнася до описанието на мястото.

Художествената украса на стените, ако изобщо можеше да се нарече така, се състоеше от колекция от рекламни плакати на морски курорти, показващи оскъдно облечени жени с бронзова кожа, които се наслаждават на яркото слънце, заобиколени от палми и плажни чадъри.

Нийл улови погледа й.

— Бях пътуващ агент на интернет услуги, преди цените им да паднат. Това извади повечето от нас от бизнеса.

— А сега? — попита Ламоя. — Не мисля, че уточнихме какво работите в момента, господин Нийл.

— По малко от това, по малко от онова. В момента си търся нова работа.

— И нови жени — промърмори сержантът.

— Мери-Ан помагаше ли ви за наема? — попита Матюс.

Лени сви рамене.

— Малко. Ще научите това от лигльото, ако все още не сте го разбрали.

— Братът — уточни Ламоя.

— Той е паразит и не ме гледайте така, сякаш съм хърбел, присмял се на щърбел, защото става въпрос за моя апартамент, за моята кола, за моите вещи. Просто в момента съм без работа и Мери-Ан ми помагаше. Е, и?

Сержантът каза:

— Седнете, господин Нийл. — Това беше заповед, не молба.

Мъжът се подчини с явно нежелание и се отпусна с физиономия на отвращение в прегръдката на зеленото чудовище. Матюс застана нарочно до масата, където Нийл не можеше да я вижда с периферното си зрение, но тя можеше да го наблюдава безпроблемно, изтласквайки на заден план загрижеността си за местонахождението на Маргарет и съмненията си към Феръл Уокър и Нейтан Прейър, които й бяха отнели съня. Дафни се съсредоточи върху заподозряния, нащрек за всяко нервно трепване, за всеки нюанс на реакциите му към въпросите на Ламоя.

С разтворен върху изгладените си сини дънки детективски бележник, сержантът каза:

— Споменахте, че имате кола. Каква е?

— Карола, модел деветдесет и втора година.

— Цвят?

— Златист.

— Бледо жълт?

— Точно така, бледо жълт.

— Казахте, че колата е ваша?

— Да.

— Само ваша?

— Да.

— И вие разполагате с единствения чифт ключове или Мери-Ан имаше свой собствен?

— Вижте, ние не бяхме женени.

Ламоя каза:

— Значи тя е нямала ключ.

— Хората, които прекарват много време на кораби, не са добри шофьори. Мери-Ан… тя представляваше заплаха зад волана на тази кола.

Детективът повтори:

— Тя е нямала свой собствен ключ.

— Много сте схватлив, сержант. — Нийл проточи врат, за да види Матюс. — Мислех, че душите наоколо, докато сержантът тук ми отвлича вниманието с въпросите си.

— Сбъркали сте — каза тя. — Опитваме се да ви покажем някакво уважение, като идваме при вас на крака, вместо да ви разкарваме до центъра на града. Опитваме се да се доберем до истината за това, което се е случило с Мери-Ан.

Ламоя каза:

— На идване не видях бледо жълта карола на улицата.

Нийл поклати глава и едновременно с това се усмихна.

— Значи сте знаели каква кола имам, преди да ме попитате. Това трябва да ме уплаши или какво, сержант?

Детективът отговори:

— Знам много неща, преди да ви питам, Лени. Затова отговорите ви са толкова важни.

— Знам какво си мислите, хора. — Той потри ръце една в друга и се зае да разглежда шарките на захабения си кафяв килим, отбягвайки погледа на Ламоя. — Но това са пълни глупости и всички ние го знаем.

— Какво си мислим? — попита сержантът.

— Не ме занасяйте. Вие го знаете и аз го знам. Туй то.

— Аха — каза Ламоя, — определено е туй то.

— Това не ме кара да се чувствам добре.

— Миналото на един човек е нещо, от което не може да се избяга, Лени. Помислете върху това. Имаме черно на бяло, че обичате да шамаросвате жените си.

— Това е неприемливо.

— Значи сега сте адвокат. Какво стана с пътуващия агент за интернет услуги?

Коментарът на Ламоя накара Нийл да погледне отново към него и Матюс видя една конфликтна личност, която полагаше усилия да се въздържи. Лени искаше да излее част от насъбралия се гняв, който изпитваше, но бе достатъчно умен, за да осъзнае, че това нямаше да е в негова полза.

Сержантът каза:

— Да се върнем на местонахождението на тази карола.

— Паркирана е зад блока.

— Скоро била ли е на ремонт?

— Не.

— А на автомивка?

— О, да, прекарах дълго време в автомивката заедно с майките на футболистите в техните микробуси. Виждам, че този път ме хванахте. Прочетете ми правата високо и ясно.

— Трябва ми недвусмислен отговор на този въпрос, Лангфорд. Почиствали ли сте си колата през последните шест дни или не сте?

Прямотата на зададения от Ламоя въпрос отрезви Нийл. Той изправи гръб — ученикът, хванат да драска по чина си, — внезапно осъзнал сериозността на този разпит.

— Какво общо има това?

— Просто ми отговорете.

— Не съм. Какво? Смятате, че след като съм я убил, съм я закарал до Болард Бридж и съм я хвърлил във водата? Искате да претърсите колата? Познах ли?

Мери-Ан беше хвърлена от моста Орора Бридж. Матюс отбеляза наум тази грешка.

— Стига да нямате нищо против — сержантът размени поглед с Дафни, — да, претърсването й може да ни помогне да изясним много по-бързо случая.

— Претърсете я.

Матюс и Ламоя се спогледаха отново. Детективът каза:

— Лейтенантът ще остане тук, докато аз сляза долу да я огледам.

Идеята очевидно не допадна на Нийл. Той се зачуди дали да не възрази, но в крайна сметка им посочи една кука до входната врата, на която висеше връзка ключове.

— Няма да влизам в автомобила — успокои го сержантът, — няма дори да го докосвам. Само ще го огледам отвън.

— Защото не разполагате със съдебна заповед. Да не би да ме обвинявате в нещо?

— Защо, трябва ли?

— Мамка му, не! Просто се интересувам какво става тук.

— Става това — отговори му бавно Ламоя, — че аз ще изляза навън да огледам колата ви, а междувременно лейтенант Матюс ще ви зададе няколко въпроса. — Той добави: — Някакъв проблем ли има?

— Не… никакъв — отвърна неохотно Лени.

Сержантът излезе от апартамента и Дафни се премести на стола пред зеления диван, с лице към Нийл. Поведението на заподозряния се промени видимо, което не я изненада особено. Свикнал да контролира жените, Нийл вярваше, че може да вземе надмощие и над нея. Тя осъзна, че мъжът, който я бе наблюдавал в закрития паркинг, може да е бил Лени. Може да е бил всеки, ако онези хлапета я бяха излъгали за униформата с цвят каки.

— Кога возихте за последен път Мери-Ан в колата си, господин Нийл?

— Защо са всичките тези въпроси за колата? Защо не ме оставите на мира? Не съм сторил нищо на Мери-Ан.

— Като казвате, че не сте й сторили нищо, какво по-точно имате предвид? Че не сте упражнили никакво насилие върху нея, така ли? Защото ние знаем, че сте имали сексуални отношения с Мери-Ан, това вече ни го казахте. Съжителствали сте в този апартамент — напомни му тя. — И доколкото подразбрахме от думите ви, сте се карали. Трябва да ви предупредя, господин Нийл, че вземаме отговорите ви на сериозно. Те са записани и ние предполагаме, че се стараете всячески да помогнете на разследването ни. Да не би сега да ми кажете, че никога не сте удряли Мери-Ан, никога не сте я заплашвали, никога не сте злоупотребявали с нея по един или друг начин — защото, като направите необосновано изявление като това, което току-що направихте, ме принуждавате да преразгледам всичките ви останали отговори.

— Не съм я убил — каза той, макар че звучеше далеч по-неубедително и Матюс се зае да запише в бележника си последната минута от разговора им. Докато психоложката пишеше, Нийл продължи: — Тя се возеше непрекъснато в колата. Окей? Може би не всеки ден, но непрекъснато.

— Удряли ли сте я някога, докато е била в колата?

— Не казвам, че някога съм я удрял.

— Необходимо ли е да ви повтарям въпроса си? — Дафни си даде сметка, че е заинтригувана от способността му да се съсредоточава върху въпросите й и да открива някои от клопките, които се опитваше да му постави. Предположи, че Нийл е привикнал на подобни разпити. Колегите й от „Специални посегателства“ не отбелязваха колко пъти даден човек е бил довеждан за разпит — но ако го правеха, психоложката не се съмняваше, че якето на Нийл щеше да е изпъстрено с такива разпити.

— Никога не съм я удрял в колата. Никога не съм я удрял.

— Катастрофирала ли е някога Мери-Ан с това превозно средство?

— Била е на косъм, като се има предвид как шофира.

Матюс записа отговора в сегашно време, като се чудеше дали Нийл все още не бе приел напълно смъртта на приятелката си или това бе най-обикновена грешка на езика. Вината и угризенията на съвестта можеха да играят номера на мозъка.

— Да повторя ли въпроса?

— Никакви катастрофи, окей?

Тя остави напрежението във въздуха да се разсее, сякаш ставаше въпрос за пушек.

— Тогава няма да разполагате с никакво обяснение за петната от кръвта на Мери-Ан, ако открием такива във вътрешността или по бронята на вашата кола — тази златиста карола, модел деветдесет и втора?

— Кръв? — Очите му се разшириха и психоложката си представи как гърдите му се стягат от паника. Той се чудеше как беше прескочила на този въпрос, какво бе пропуснал, в какво го беше набъркала.

— Въпросът е достатъчно прост — каза Матюс. — Или искате и него да повторя?

— За какво е всичко това?

— Въпросът се отнася до евентуални обяснения за кръвта, която може да намерим във вашата…

— Чух проклетия въпрос. Попитах за какво е всичко това.

Нийл демонстрира искрена изненада при загатването й, че могат да свържат кръвта на Мери-Ан с неговата кола. Дафни не повярва на тази реакция, но въпреки това я отбеляза в бележника си. Щом Лени можеше да разиграва приятелките си, тогава защо да не можеше да разиграва и някакви си детективи? Хора като Лени Нийл свикваха да разиграват всички около тях, за да получат онова, което искат. Това го правеше труден за разгадаване и тя откри, че й бе още по-трудно да се доверява на преценките си. Семейните убийства — а по всичко личеше, че това бе точно такова — обикновено се разкриваха заради някое признание или изявление от страна на виновника. Близо осемдесет процента от семейните убийства се разкриваха благодарение на признанията, направени пред първия пристигнал на местопрестъплението полицай. Лени Нийл залагаше на шанса си, но това нямаше да го спаси от неприятностите.

Ламоя влезе в апартамента, без да почука.

— Искам да виждам ръцете ви, господин Нийл — каза решително той, приближавайки се към дивана. — Дръжте ги на коленете си.

Матюс веднага разбра какво означаваше това. Лени също. Психоложката стана от стола си, като й се искаше сержантът първо да се бе консултирал с нея. Тя беше размекнала Нийл с въпросите си и може би щеше да изтръгне от него самопризнание, ако Ламоя й беше дал известно време.

Детективът заповяда на заподозряния да стане и го обискира грижливо за оръжие. После провери под възглавниците и в пролуките на зеленото чудовище — работа, за която Дафни не му завиждаше, — изтупа ръце и накара мъжа да седне отново на дивана.

— Запознат ли сте със съдебните заповеди за обиск? — попита го сержантът.

Матюс се зачуди дали претърсването бе провокирано от истинска улика или от желанието на Ламоя да внуши на Нийл, че е намерил такава. С Джон човек никога не можеше да бъде сигурен. Тя продължи да си мисли, че знае какво целеше това, въпреки че за първи път се запита какво го бе предизвикало.

— Да.

— Помолих по телефона за заповед за претърсване и конфискуване на ваша собственост, господин Нийл. По-специално на вашата кола. Напълно известно ми е, че вече получихме устното ви разрешение да огледаме превозното средство, но тази по-формална стъпка е необходима, за да спазим това, което наричаме процедура на задържане от гледна точка на събирането на улики. Разбирате ли ме?

— Не съвсем. Това за заповедта, да. Но защо?

— Мислех, че вие можете да ми кажете — отговори Ламоя. — Ще ни спестите доста време.

Психоложката каза на заподозряния:

— Става въпрос за това, което току-що обсъдихме.

На лицето на Нийл се изписа смесица от тревога, гняв и несигурност.

— Ако в колата има кръв, нямам никаква представа как е попаднала там. Никаква.

Матюс информира сержанта, че току-що са проучили различните възможности за подобна улика. Тя завърши с думите:

— Понеже знаем, че господин Нийл разполага с единствения ключ за колата.

— Не е единственият — обади се заподозряният. Погледът му умоляваше за разбиране. — Попитахте дали Мери-Ан е имала ключ. Тя нямаше. Но аз имам още един. Държа един резервен ключ при задната гума от страната на шофьора.

Тази новина се стовари върху психоложката като бомба и тя забеляза, че се отрази по същия начин и на Ламоя, въпреки че сержантът го скри благоразумно от Нийл, като се престори, че се прозява и покри устата си с ръка. Той искаше да накара Лени да си мисли, че е отегчен.

— Втори ключ — обобщи детективът.

— Задната гума, върху моста. В една от онези магнитни кутии.

— И смятате, че в момента ключът е там?

— Откакто го използвах за последно, сигурно са минали поне два месеца. Трябва да е там.

— Кога го използвахте за последно? — попита Ламоя.

— На Четиридесет и пета улица. Бяхме ходили на онова тайландско място… виетнамско… или каквото е там. На рождения ден на Мери-Ан.

— Ще отида да проверя — каза сержантът на Матюс. — Тук всичко наред ли е?

— Напълно — отвърна психоложката.

— Миналата седмица ударих птица — обади се Нийл. — С дясната страна на колата, чухте ли? — извика той след отдалечаващия се сержант.

Ламоя се спря.

— С ваше позволение, господин Нийл, ще отида да проверя за онзи ключ. — Той зачака отговор.

Лени погледна първо единия, после другия, като очевидно преценяше дали да се съгласи, или да откаже. Изглежда се канеше да зададе въпрос на Матюс, но тя не направи никакво усилие да го окуражи. Ако сержантът блъфираше, погрешният й отговор можеше да накара заподозряния да започне да се защитава, а това беше последното нещо, което искаха двамата с Ламоя.

— Какво, по дяволите? — възкликна Нийл. Детективът отвори вратата на апартамента, но не излезе през нея. Вместо това се обърна и кимна подканващо на Лангфорд.

— Имате разрешението ми — отстъпи мъжът.

Ако някъде в колата беше скрит резервен ключ, всеки порядъчен адвокат първокурсник щеше да разпердушини усилията им да обвинят Нийл въз основа на някаква дискредитираща улика. Онова, което объркваше още повече Матюс, бе желанието му да им съдейства за търсенето. По-ранните му присъди и краткият му престой в затвора, в комбинация с нивото му на интелигентност, което очевидно беше по-високо от средното, би трябвало да го предпазят от даването на подобни съгласия. „Виновен или не“ — помисли си тя.

— Ударих една птица — повтори Нийл, обърнат към нея.

— Сигурно е така — каза психоложката, стараейки се да звучи колкото се може по-неубедено.

— Няма ключ, господин Нийл — обяви Ламоя, който се върна след по-малко от пет минути. — Проверих въпросното място четири пъти.

— Така ли? — Самоувереността му явно бе започнала да се стопява. Матюс бе виждала това десетки пъти преди: момента, в който лъжите се срутват под тежестта на истината. — Значи е паднал някъде… Или може би… не съм го върнал на мястото му, след като съм го използвал последния път.

— Сигурно.

— Казвам ви… — Но не можа да измисли как да завърши мисълта си.

Сержантът тъкмо започваше да се разгорещява.

— Искаш ли да знаеш какво открих, докато пълзях насам-натам под колата? — обърна се той към Дафни, сякаш Нийл не беше в стаята.

— Какво? — попита психоложката.

— Малко коса. Едно малко хубаво снопче окървавени руси косми. Отдолу на задната броня и едно по-голямо — на бензиновия резервоар. От задната страна на колата — поясни Ламоя заради Нийл. — Удрял ли си руса птица, боклук такъв? Карайки назад? Може би ще ти се прииска да започнеш да говориш, тъй като хората от техническия екип ще съберат всички тези физически улики — в това число, обзалагам се, и няколко сини памучни влакънца от анцуговото горнище, с което, както сам ни каза, е била облечена Мери-Ан онази нощ — и ще загубиш шанса, който имаш, да ни привлечеш, нас или съда, на твоя страна. Всичко това ти е ясно, нали? Процесът няма да е нещо ново за теб.

— Скарали сте се — намеси се Матюс, вкопчвайки се в откритата от сержанта улика. Приливът на адреналин я накара да се почувства ободрена. — Може би тя ви е блъснала. Ударила ви е. Напсувала ви е. Всичко това влияе на начина, по който адвокатите разглеждат едно семейно убийство.

— Но ако сериозността на онази улика се увеличи с времето — обади се Ламоя, — тогава за какъв дявол си ни ти? Как, по дяволите, ще накараш някой да те изслуша, ако вече си ни вързан в кърпа?

— Слушаме какво имате да ни кажете в момента, господин Нийл — рече психоложката. Но Лени изглеждаше толкова парализиран от изявлението на сержанта, колкото се чувстваше и самата тя. Всеки път, когато хванеха на тясно този мъж, той я объркваше с някоя неочаквана реакция. Дафни си каза, че трябва да се придържа към метода на Болд — да изслуша жертвата, да се заеме с уликите, да пренебрегне свидетелите, да отхвърли напълно заподозряния като извършител, докато не се запознае с всички факти. Тя се стараеше да проявява съчувствие към заподозрените, поне привидно, и да печели доверието им с тази си реакция. Именно този нестандартен подход правеше екипа им толкова ефективен. С Ламоя нещата стояха по-различно. Той гледаше да бъде нападателен и да се добере до истината, а после оставяше Матюс да покаже на заподозрения грешките, които е допуснал. Психоложката добави: — Ние няма да бъдем винаги наоколо, Лени. Скоро този случай няма да е наш — тя се зачуди дали бе възможно да излязат такива късметлии, — а на прокурорите. И тогава шансът ви да получите някакви точки за съдействие отпада.

— Не знам нищо за кръвта под колата.

— Грешен отговор — каза сержантът. Мобилният му телефон иззвъня. — А знаеш ли какво е това? — попита той заподозряния, като погледна номера, от който му се обаждаха. — Това е моята съдебна заповед да претърся тази дупка. — Детективът натисна бутона и вдигна телефона до ухото си. — Ламоя. Говори ми, скъпа. Кажи ми каквото искам да чуя.

Примигващата лампичка на телефона не изненада особено Матюс, когато се завърна в кабинета си същата вечер. Тя набра механично номера на гласовата си поща и чу, че има шест съобщения. Сви се, понеже интуитивно предвиди, че поне едно от тях ще бъде от окръжния заместник-шериф Нейтан Прейър. Преди време той я беше ухажвал и сега, след подновяването на запознанство им и предвид полученото в закрития паркинг описание на кафявата униформа, тя беше почти сигурна, че ще се наложи да се разправя отново с него.

Първото съобщение беше по-ранното обаждане на Ламоя, с което Джон я молеше да му помогне при разпита на вероятна жертва на воайор на име Тина Облиц. Сержантът разказваше на кратко за предишните опити на Облиц да „отмени поръчката“, както се бе изразил той, и за надеждата си, че така би могъл да се добере до същността на изчезването на Хебрингър и Рандолф.

Дафни се чувстваше по-близка с Джон — неговите закачки граничеха с флиртуване. Борбата, която бе водил да преодолее зависимостта си от оксиконтина, й беше разкрила един по-човечен Ламоя. Подобни предизвикателства помагаха на някои хора, а сержантът имаше необходимите качества. Тя надраска инициалите му — по този начин си записваше всички телефонни съобщения — като напомняне да отговори на обаждането му.

Второто съобщение я изненада и заради предчувствието си първоначално преписа погрешно гласа на Прейър, но мозъкът й бързо я поправи.

— Лейтенант Матюс? — Беше Феръл Уокър. — Чудех се дали моят подарък ви е помогнал? Нямам телефон, така че… слушайте какво… ще ви се обадя по-късно.

Тя си представи не онзи Уокър от моргата, който бе наполовина обезумял от скръб, нито държащия се като дете мъж, който й бе дал като подарък съсипаното анцугово горнище на сестра си, а стоящия под дъжда Уокър с окървавена престилка, с кървясали от умора очи, които въпреки това не спираха да шарят нагоре-надолу по тялото й, и с мокра, сплъстена коса. С една черна и една жълта гумена ръкавица — Матюс помнеше толкова много детайли от този разпит.

— Да те няма — каза тя на глас, изтривайки съобщението.

В началото на третото съобщение Дафни усети първите признаци на безпокойството, което пропълзя във вените й като гореща вълна след глътка алкохол.

— Пак съм аз. — Тя се ядоса, че се бе оставила да бъде разсеяна от Прейър, само за да бъде атакувана неочаквано от очевидно далеч по-емоционално нестабилния Феръл Уокър. Неприятностите идват по три — беше чувала детективите да говорят за това в продължение на години, но не бе обръщала внимание на подобни суеверия — и все пак, изглежда, вече й бяха сервирани две. Уокър каза: — Забравих да спомена, че ми харесват дрехите, които носите — особено оранжевата блузка. — „Тя е прасковена на цвят, не оранжева“ — помисли си психоложката, като погледна надолу покрай телефона и спря очи върху облеклото си. — Слушайте… може да излезем на бира или кафе, или нещо друго. Да поговорим за случая. Пиете ли изобщо кафе? Трябва да науча толкова много неща за вас.

Как бе успял да види цвета на блузата й? Заради непрекъснатото ръмене през целия ден бе носила сивото си непромокаемо яке. И го бе свалила едва когато беше влязла в кабинета си. Мислите й се скупчиха като стружки, привлечени от магнит. Тя погледна към прозореца на кабинета си. Щорите бяха отворени. Невъзможно! Дафни натисна необходимото копче, за да запише съобщението на Уокър, после прекоси стаята, надникна любопитно през разположения на седмия етаж прозорец и затвори щорите. Е, тя не носеше якето си закопчано чак догоре — Феръл можеше да я е видял където и да е извън кабинета. Но за тази цел би трябвало да я е наблюдавал, и то отблизо.

Четвъртото съобщение се включи автоматично, когато стигна до средата на стаята. Отново гласът на Уокър:

— Пак съм аз. Съжалявам. Но бихме могли да се поразходим или нещо подобно. Не е задължително да пием. Ще се чуем по-късно.

Психоложката си пое дълбоко въздух, за да прочисти мислите си. Беше работила с десетки емоционално неуравновесени хора; с някои на масата за разпити, с други — в затвора: изнасилвачи, наркомани — убийци и самоубийци, — саможиви хора. Феръл Уокър все още скърбеше, нямаше съмнение в това, и очевидно бе прехвърлил някои от чувствата към мъртвата си сестра върху нея. Подобно прехвърляне обикновено се осъществяваше върху хора, смятани за близки от дадената личност, а не върху напълно непознати, но това явление не се подчиняваше на определени правила, не следваше някакви конкретни заповеди.

Последното съобщение на Уокър накара кожата на ръцете й да настръхне, после тръпките се спуснаха по гръбнака й и предизвикаха спазъм в стомаха й.

— Надявам се, че съобщенията ми не ви плашат. Знам, че жените — особено привлекателните — трябва да са изплашени в този град точно сега. Аз няма да ви нараня по какъвто и да е начин. Просто искам да ви помогна да арестувате Лени Нийл. И колкото по-скоро стане това, толкова по-добре за мен. — Неизреченото послание бе, че всъщност той може би планираше да я нарани, ако Нийл не бъде арестуван.

Дафни се отпусна тежко на стола си и подпря брадичка на сключените си ръце. Още един проблем, с който трябваше да се справи. Тя се насили да прецени Уокър като пациент. След смъртта на сестра му той се намираше в емоционално състояние, характеризиращо се с фантазии, в които виждаше Матюс като разрешение на всички злини и несправедливости. Тя беше объркала нещата още повече, като не се беше придържала строго към правилата при първото му предложение да й помогне. И което бе още по-лошо, границата между любовта и омразата беше толкова тънка, че сега Дафни бе изправена пред изключително трудната задача да се дистанцира от него без съответните последици.

Шестото съобщение беше от Болд — щом чу гласа му, веднага изпита облекчение. В съобщението се говореше за Мама Лу, аутопсия и възможна връзка с Хебрингър и Рандолф, но тя не можа да се съсредоточи напълно върху него, защото кървавата престилка на Уокър беше обсебила съзнанието й. Без необходимата улика срещу Лени, без първоначалното обаждане на Феръл и опита му да помогне за завеждането на дело срещу Нийл, предоставяйки им тази улика, Матюс навярно би решила, че Уокър е способен да убие собствената си сестра. Въпреки всичко тя не можеше да отхвърли безрезервно тази възможност.

— Край на съобщенията — обяви операторът на гласовата й поща. Приятен, механичен глас, който нямаше ни най-малка идея за безпокойството, което бяха породили в нея тези съобщения. Дафни прекъсна връзката, а съобщенията на Уокър и решителният му тон продължаваха да ехтят в главата й. Първо по-важното: щеше да отвори досие, в което да опише предаването на анцуговата блуза, силуета в закрития паркинг и съдържанието на различните телефонни съобщения. Ако Уокър не спреше да я тормози, това досие щеше да й помогне да заведе дело срещу него. Тя нямаше да му позволи да я уплаши. Беше се сблъсквала с много по-тежки случаи от този на Феръл, въпреки че в досегашните й пациенти конфликтът, насилието, обсебването и манията бяха насочени към други, не към нея. И никога не бяха неин личен проблем. Тя беше човекът, който им помагаше, а не тяхната мишена. Полицаят. Не жертвата.

Матюс си събра нещата и тръгна да се прибира, но откри, че се взираше в огледалото си за задно виждане малко по-често от обичайното; че се оглеждаше, когато спираше на червен светофар, и че проверяваше по три пъти автоматичната ключалка на вратата. Дафни бе развила фобия от Уокър, която не искаше да я напусне.

Яхтата й край брега на езерото Юниън бе закупена много преди техно ренесанса на града, когато плаващите домове на етаж и половина — истински къщи на пилони, до които се достигаше по разположен в средата дървен кей — приютяваха западаща хипи колония; сектанти, които искаха дом в града, но не и да платят цената на земята под него. Тогава къщите бяха много евтини, независимо от местоположението си. Сега цената на същите тези къщи се измерваше в шестцифрени суми и Матюс отдавна бе проумяла, че живееше в яхта за 401 хиляди долара и че в крайна сметка първоначалната й инвестиция се беше учетворила.

Яхтата й, последната вляво на кей №7в, беше построена от сиви припокриващи се дъски. От двете страни на конопеното въже, което ограждаше като перило нейната палуба, имаше трийсетгалонови глинени саксии. Лишена от всякакви градинарски познания, известно време психоложката се бе опитвала да отглежда в тях едногодишни растения, но те неизменно бяха умирали. Затова в момента саксиите приютяваха множество корейски чимшири, които не изискваха никакви грижи.

Матюс се запъти енергично по кея; обувките й с ниски токове, марка „Коул Хан“, трещяха като изстрели, а пулсът й препускаше, защото се опасяваше, че някой може да я следи. Входната врата на яхтата беше от африкански махагон и бе украсена с изрязан върху нея гълъб, който според Дафни бе напълно излишен. Тя влезе, заключи вратата и пусна резето. Свалянето и закачването на непромокаемото й яке й напомни за цвета на блузата й и Дафни изпадна за миг отново в паника при мисълта, че Уокър не само бе съумял да я види без яке, но и бе достатъчно нагъл да й го съобщи.

Целият долен етаж беше от кедър, с изключение на мебелировката — разтегателен диван, печка с дърва, ръчно резбован люлеещ се стол от черешово дърво. Квадратен стълб със страна от двадесет сантиметра, разположен в центъра на всекидневната, поддържаше покрива. В тясната кухничка, отделена от всекидневната с барплот, имаше три табуретки, дъска за рязане, безжичен телефон и дървен рафт с чаши за вино. Бяха й необходими три години, за да се сдобие със страхотната си домашна стереоуредба. Тя пусна „Повърхностен“ на Сара Маклаклан и усили звука. Ако един ден яхтата потънеше, това щеше да се дължи на множеството книги и специализирани списания, които препълваха библиотечните лавици и бяха струпани на високи купчини по пода. Тясната тапицирана пейка до прозореца бе любимото й място за четене. Сгушена на нея, с напалена печка и с метнат върху краката си вълнен шал, психоложката бе прекарала много часове на чисто блаженство — или поне тези, през които не бе имала работа. През последните месеци те бяха намалели прогресивно. Нещо я подтикваше не просто да запълни графика си, а да го препълни с доброволна работа в приюта, бягане и гимнастика — без значение с какво, стига само да запълнеше шестте предобедни часа с умора и да не й останеше време да мисли. Защото размишленията бяха истинският й враг — размислите за нея самата, за липсата на романтика в живота й, за изолацията, за зле платената й обществена работа и за пропуснатите възможности.

След вечерята от печено пилешко бяло месо и зелена салата, подправена с оризов оцет, Матюс се преоблече в бархетна пижама, накладе огън и се настани на пейката до прозореца с чаша „Арчъри Самит Пинот“ в ръка. Изпитваше известна вина, че не се беше отбила в приюта да разпита за Маргарет, но телефонните съобщения на Уокър я бяха разстроили, а уютът на дома се оказа точно това, което й беше предписал докторът, тоест самата тя. Глава след глава Матюс се изгуби в „Блудното лято“ на Барбара Кингсолвър — книга, която й се стори неочаквано вълнуваща — едно превъзходно и страшно необходимо бягство от психологическите прегледи. Тя усети, че задрямва. По нейно време удоволствията бяха евтини.

В 11 и 32 — Матюс видя яркия зелен дисплей на електронния часовник в кухнята — тя чу звук, който съзнанието й регистрира като непознат. Яхтата притежаваше свой собствен живот, който никога не замираше напълно. Блъскана от водата и вятъра, тя винаги се движеше, наместваше, скърцаше и стенеше. Пукането и сумтенето, писъците на дървесината и дългите зловещи въздишки придаваха на яхтата уникална индивидуалност. Психоложката познаваше добре тази индивидуалност. Тези звуци я приспиваха. Те я събуждаха. А понякога я плашеха, както направиха и тази вечер.

Дафни внезапно се разсъни. Мозъкът й започна да сравнява чутия звук с шумовете, които й правеха компания всяка нощ на езерото Юниън, и да ги отхвърля един по един: приводняването и излитането на хидроплани, движението на колите по магистралата, далечното тръбене на ферибота, сирените и звуците от всекидневния живот на съседите й. Тя лежеше на пейката, а ушите й леко бучаха, докато се напрягаше да чуе отвъд стените. Не беше сигурна дали действително бе чула нещо, или нервите й бяха изиграли лоша шега. Онези телефонни съобщения я бяха стреснали. Както и случката в закрития паркинг. Повече, отколкото бе предполагала. Тя си обеща да не се поддава на страха, но все пак погледна през стаята към чантата си, която висеше на облегалката на един от трите стола — там бяха пистолетът, мобилният телефон, спреят от люти чушки и миниатюрното фенерче „Маглит“. Барбара Кингсолвър привлече погледа й обратно към романа и Матюс си каза, че водата разпространява звуците надалеч и ги променя по смешен начин. Нямаше причина да се вълнува.

Дрямката обаче я бе напуснала. Дафни прекара още няколко минути в съприкосновение с възхитителните страници, мелодичното пеене и разкошното вино. Наближи полунощ. Със завършването на поредната глава тя се почувства изморена, пъхна картонения показалец в книгата, стана от пейката и механично сгъна шала. Изми на кухненската мивка чашата за вино — стъклото тихо скърцаше под пръстите й — и я остави внимателно върху сушилника. Проследи приводняването на един хидроплан — последният за нощта, — който се плъзна по черните води на езерото. Когато ръмженето на перките заглъхна, тя чу още едно непознато скърцане от костите на яхтата й.

Този път Матюс грабна пистолета си и отиде при предната врата с намерението да прогони Уокър от кея. Независимо от факта, че домашните телефонни номера и адресите на полицаите не се поместваха в указателите, независимо че бе наблюдавала внимателно огледалата за задно виждане и се бе уверила, че никой не я следи, тя беше убедена, че там навън се промъкваше Феръл Уокър и това започваше да й писва.

Психоложката отметна пердето на тесния прозорец вляво от предната врата и погледна към яхтата на Боб и Блеър. Долният им етаж беше тъмен, а в прозореца на мансардата се виждаха сините отблясъци на телевизор. Видя, че другите й съседи, Робърт и Лин, са все още будни. Племенникът на Лин, Джин, който им беше дошъл на гости от Япония, тършуваше из хладилника. Матюс бе спуснала щорите от тази страна на яхтата много грижливо, защото Джин проявяваше юношеска склонност към воайорство. При всички тези шумове наоколо, тя знаеше, че няма да спи спокойно, ако не огради дома си с охранителна система. Нямаше да й е за първи път. Такива системи обикновено се използваха за подсигуряване на целостта на конструкцията по време на бушуваща буря. Да излезе навън, макар и със свито сърце, в една относително тиха нощ, в която само ръмеше, трудно можеше да се сравнява с излизане при вятър със скорост от четиридесет мили в час и пороен дъжд.

Дафни грабна халогенното фенерче химикалка от дамската си чанта, навлече якето от гортекс22 върху пижамата си, излезе от яхтата и пусна резето, за да е сигурна, че никой няма да се промъкне вътре зад гърба й. Предпазни мерки. Всеки практикуващ съдебен психолог се научаваше да живее с тях — бивши затворници, които я обвиняваха за арестуването си, се завръщаха да изкажат почитанията си; бивши полицаи, уволнени заради злоупотреба с наркотици или заради постоянна злоупотреба с чужди съпруги, решаваха, че тя е виновна за отстраняването им от служба; ищци и детективи я притесняваха по всяко време, убедени, че имат право на безплатен съвет.

Стъпвайки боса по дъските от червено дърво, Матюс тръгна да обиколи яхтата в посока, обратна на часовниковата стрелка, като след всеки следващ завой ставаше все по-предпазлива. Тя се прокрадваше уверено напред със свити заради студените мокри дъски пръсти, докато не попадна на една треска. Подскачайки на един крак, за да избегне пронизващата болка, психоложката запази равновесие и вдигна другия си крак към светлината. Треската беше с големината на клечка за зъби и беше проникнала доста дълбоко в плътта й. Тя премести очи от крака си към палубата, върху която тънък слой вода образуваше сребриста патина. Сред този блясък изпъкваха калните следи от два ботуша, които водеха от мястото, на което стоеше, до прозорчето на килера. Над прозорчето имаше навес и то се губеше в сянката му. Изведнъж на Дафни й се стори, че навън е станало много по-студено. Отпечатъци на ботуши бяха открити на строежа, гледащ към хотела „Маркет Ин“ и стаята на Мелиса Дънкин. Матюс си представи фигурата на мъж, който я наблюдава с облегнати на прозореца ръце. Тя завърши обиколката на яхтата и забърза, разтреперана, към задната врата и скрития ключ. Ламоя трябваше да научи за това. Миг по-късно беше вътре, със заключена брава и пуснато резе, а треската и причинената от нея болка бяха само забравена бележка под линия.

Психоложката искаше да уведоми сержанта незабавно, защото в момента той работеше по подобен случай. Дежурството му беше приключило и Ламоя трябваше вече да си е у дома.

Тя крачеше припряно през помещенията, като дърпаше щорите и проверяваше по два пъти ключалките, чувствайки се едновременно изложена на показ и уязвима. Свали непромокаемото си яке, но се загърна плътно с един халат, наля си нова чаша вино и седна до телефона, като се взираше в него. Какво да прави? Чифт следи, вероятно от ботуши? Беше ли това изобщо някаква улика? Два шума, дошли отвън? Положението на Матюс в управлението бе деликатно, тъй като тя работеше отчасти като професионален психолог, отчасти като ченге. Тази нейна двойственост — истински лейтенант, завършил академията, който същевременно бе дипломиран доктор по психология, караше повечето от служителите да гледат на нея като на психолог, а не като на ченге. Като на външен човек. Вдигането на тревога заради чифт следи от ботуши щеше да я направи да изглежда в очите на другите полицаи меко казано „зелена“.

Дафни взе телефона и набра номера на Ламоя. Когато гласът на сержанта прозвуча по телефонния му секретар, тя едва не заговори.

— Вие го казахте, не аз. Така че съобщението си оставете и не се тревожете… Ще се свържа с вас.

Бийп.

Матюс произнесе името му, размисли и прекъсна връзката.

Минута по-късно телефонът й иззвъня. На дисплея му се изписа: „Няма запаметен такъв телефонен номер.“ Тя се поколеба с ръка на слушалката и разбра, че се страхуваше да отговори на обаждането. Тогава мозъкът й заработи — тя нямаше да позволи на никой да й причинява това.

Вдигна слушалката.

— Търсила си ме? — Ламоя. Равнодушен, хладнокръвен и спокоен.

— Попаднах на секретаря ти — отвърна психоложката.

— Видях. Името и номерът ти се бяха изписали на дисплея. Би трябвало да си блокираш номера, знаеш ли?

Дафни си отбеляза това на един лист.

— Добре.

— Какво има?

Тя се поколеба, не искаше да прозвучи като ученичка на фона на спокойния му тон.

Той каза:

— Не искам да бъда груб, но знам, че номерът ми не е запаметен в телефона ти и не си го набрала случайно. Наближава един часът. Късните новини ще започнат след броени минути. Независимо дали идват почивни дни или не, аз си те представям като човек, който си ляга рано и става рано, има здрав сън и така нататък, не че това ти е необходимо, затова започвам да си мисля, че може би ти ме проверяваш, за да се увериш, че не съм се поддал на голямото изкушение, и искам да знаеш…

— Не бих постъпила така, Джон — прекъсна го психоложката. — Никога. И ти го знаеш. Това, което направихме — Лу и аз, — го направихме от… приятелски чувства. То започна и свърши в кухнята ти през онази нощ. Аз не съм от отдел „Наркотици“. Не си мисли такива неща.

— А какво трябва да си мисля? Помогни ми, докторе. Защо си се обаждала, ако не да ме провериш?

Матюс заекна и каза:

— Да… да… проверя какъв е резултатът от лабораторните изследвания на кръвта и космите от колата на Нийл.

— В дванайсет и половина?

— В дванайсет и половина, да.

Той се поколеба, изпълнен със скептицизъм.

— Окей.

— Какво ни е известно? — попита тя.

— Все още нищо — отговори Ламоя, очевидно заинтригуван. — Малко е рано, не мислиш ли?

Матюс не искаше да звучи като ревла. Тя чуваше как детективите непрекъснато се присмиваха на такива жени, независимо дали бяха полицайки, или не. Каза си, че ако действително бе видяла някой навън със собствените си очи, ако можеше да даде описанието му или да осигури нещо, което да си струва да бъде разследвано, тогава щеше да сподели със сержанта какво я тревожеше.

Той попита:

— Да не би случайно да се чувстваш самотна? — отново старият Ламоя.

— Моля? — Ако му кажеше сега, когато разговорът беше стигнал дотук, детективът щеше да реагира или твърде остро, или да избухне в смях. А в момента тя не можеше да понесе нито едно от двете.

— Звучиш… не знам… малко отнесено.

— Нищо ми няма. — Дафни искаше сержантът да продължи да говори, да чува гласа му.

— Сигурна ли си? Мога да взема видеокасета или нещо подобно. При Дени има страхотни филми, които се дават за двайсет и четири часа. Да ти се намират пуканки?

Джон й предлагаше приятелство? Може би тя бе тази, която вземаше наркотици.

— Това не беше светско обаждане.

— Но ние можем да го направим такова.

— Не, благодаря — каза психоложката, макар и изненадващо неохотно. Предложението изобщо не звучеше лошо. — Прав си за режима ми на сън. Може би някой друг път? — Почувства се трогната от вниманието, което й обръщаше обикновено себичният Ламоя. Скрити мотиви? Колко силно я беше пожелал по време на хотелския разпит?

— Както кажеш.

— Благодаря, Джон. — Тя усети, че трябва да затвори телефона, но не й се искаше да го прави. По линията се възцари напрегната тишина.

— Е, ще приключваме ли, или можеш да ми отделиш още една минута? — обади се пробно сержантът.

Звукът на гласа му й хареса.

— Ще ти отделя минута — отвърна небрежно Матюс, като се опитваше да звучи равнодушно и се чудеше дали го постига.

Той каза:

— Една бизнес дама на име Облиц. Онази, дето е подала оплакване и после се е помъчила да го оттегли, оставих ти съобщение за нея.

— Та кой оттегля оплакване!?

— Да, знам. Опитах се да й го обясня. Преди мен се е опитала Стеноловски. Помислих си, че може би ти ще можеш да ми кажеш защо една жена ще съобщи за воайор, а после ще се отметне от думите си.

— Фасулска работа — имала е гостенин.

— Или я изнудват.

— Възможно е, но по-скоро любовникът й я притиска да оттегли оплакването или и двамата го искат.

— Така ли? Е, ще разберем в понеделник в четири часа. „Дабъл Ю“, новият хотел срещу „Олимпик“. — Той добави саркастично: — Отдели ми време в заетия си график.

— Браво на нея.

— Благодарение на Облиц ще постигнем голям напредък с Хебрингър и Рандолф. Двамата с теб. Усещам го. Как мислиш, каква ще е реакцията на Хил? — Шейла Хил, техният капитан и пряк началник на Болд, беше бивша любовница на Ламоя — факт, който се предполагаше, че Матюс не знае. Но между нея и Болд не съществуваха много тайни. Те самите някога бяха любовници — нещо, което би трябвало никой да не знае, и никой не знаеше.

— Никой няма да повярва. — Тя и Джон имаха славата на хора, които забъркват големи каши.

— Да вървят на майната си, ако не носят на майтап.

Гласът му прогони опасенията й. Прииска й се да му благодари за това, но си замълча.

Той попита:

— Сигурна ли си, че си добре? Предложението за видеокасетата все още е в сила.

Един Ламоя, който Дафни не познаваше и на когото не можеше да се довери безрезервно. Всички жени в управлението ли беше имал освен нея? Беше ли го подтикнал към това някой в служебната съблекалня, като го беше предизвикал да започне да я ухажва, защото тя твърдо отказваше да излиза с колеги? (Матюс не включваше в тази категория Болд и никога нямаше да го включи.) Беше почти един часът сутринта, а сержантът се държеше така, сякаш беше ранна вечер. Нощните дежурства имаха такова въздействие върху хората.

— Ще ти помогна с разпита — съгласи се тя.

— Е, това е едно начало.

Когато затвори телефона, психоложката беше забравила почти напълно следите от ботуши.

Построеното на различни нива фоайе на хотел „Дабъл Ю“ се отличаваше с двойно стълбище, чиито две крила обграждаха малка площадка с ваза с цветя и водеха до черния лакиран плот на рецепцията, където млади хора в черни дрехи и с радиослушалки на главата посрещаха гостите с усмивка и умерено приветлив тон. Халогенните лампи бяха поставени толкова ниско, та се създаваше впечатлението, че администраторите изникваха от мъгла. От разположени на тавана говорители бумтеше хип-хоп.

Несъмнено територия на Ламоя. Той беше научил наизуст подходящите саркастични и цинични реплики.

— Мараба, готин — каза той на администратора, като показа значката си, за да не му задават излишни въпроси. — Първи април е утре. Това нещо е истинско. — Младежът с влажна на вид коса и сребърна обица на лявото ухо го изгледа с безизразно изражение. Искаше да накара сержанта да си мисли, че постоянно вижда такива значки. Но в действителност не беше така.

— Една гостенка на хотела, Облиц. Очаква ни.

Облечената в черно ръка — 40% кашмир — посочи.

— Има вътрешен телефон от…

— Попитах ли ви за вътрешен телефон? Тези радиослушалки все пак трябва да служат за нещо, прав ли съм? Гостенка на хотела, Облиц. — Джон се поколеба за миг. — Веднага.

Решителният му глас отекна между каменните стени. Няколко души от седящите във фоайето вдигнаха глави и се обърнаха.

Младежът раздвижи уста като риба на сухо.

Матюс прошепна в ухото на Ламоя:

— Много тактично.

— Не критикувай това, което не си опитвала.

— Ти наистина си безсрамен. Да не би целият свят да е за теб един пожарен кран, Джон?

Той я изгледа многозначително.

— Човек трябва да се прочуе в обществото.

Тя видя в далечината фигурата на един мъж, който влезе в хотела, погледна към рецепцията и излезе толкова бързо, колкото се беше появил. „Грешен адрес, грешен хотел?“ — зачуди се Матюс. Или това беше снощният мъж с ботушите пред прозореца на килера й? Били ли са изобщо тези ботуши пред прозореца й снощи? Параноята й я задушаваше.

— Стая деветстотин и единадесет — каза администраторът, като всячески се стараеше гласът му да прозвучи като на възрастен.

Психоложката се върна към настоящата им работа.

— Стая девет, едно, едно — повтори Ламоя, после, като наведе глава към Дафни, добави: — Колко усукано е това?

Тя отвърна:

— Думата, която търсиш, е иронична.

— Асансьорите са вдясно. — Мъжът-дете искаше да се отърве от тях.

— Студено — изръмжа сержантът, карайки младежа да застане нащрек.

Психоложката обясни:

— Първо искаме да прегледаме книгата ви за регистрации от последните три месеца.

Ламоя добави:

— И съответните фактури за сметките.

Тина Облиц носеше сив костюм, блещукаща сребриста блуза, колие от редки перли, сребърен часовник „Турние“ и черни лачени обувки. Тесните й тъмни очи не се откъсваха от Матюс. Вляво от телефона на бюрото лежеше малък симпатичен 9-милиметров полуавтоматичен пистолет в черен кожен кобур, проектиран да бъде носен под мишница. Кобурът беше изтъркан и с петна от пот, които показваха, че е бил носен с години. Върху черното лакирано бюро бяха оставени и задължителните лаптоп, мобилен телефон и джобен калкулатор.

— Нищо особено — каза жената, щом забеляза, че Ламоя разглеждаше пистолета. — Не искам никакви изненади. Ако желаете да го видите, разрешителното е в чантата ми.

— Глок?

— Глок седемнайсет — отговори тя.

Той бе чувал за модела, но никога не бе виждал такъв.

— Тежък ли е?

— Лек като перце. Полимерна ръкохватка. Магазин за десет патрона. Преди е бил за седемнайсет, но, разбира се, е бил по-тежък.

— Това не е скорошна придобивка към гардероба ви — заяви сержантът.

— Дали не съм се паникьосала, когато се е появил този воайор, и не съм изтичала да си купя оръжие? Не е така, детектив. Аз вярвам в правото на жената да се защитава сама. За седем години не съм стреляла нито веднъж, но пистолетът ми е послужил на няколко пъти. Никога не се разделям с него.

— Късметлия — вметна Ламоя.

— Посещавам стрелбището веднъж седмично. Знаете какво имам предвид.

— Сержант, не детектив. А това е лейтенант Матюс — поправи я той.

— Грешката е моя.

— Не, грешката ви е, че сте се опитали да оттеглите оплакването си за натрапника, което сте подали. Защо го направихте?

— Искате ли да седнете? — попита ги Облиц.

— Искам отговор — отговори сержантът. После се обърна към Матюс. — Ти искаш ли да седнеш?

Психоложката поклати отрицателно глава.

Той погледна пак към гостенката на хотела.

— Не, ще останем прави.

Тина Облиц приседна на малкия диван, извади цигара от луксозна табакера, която лежеше върху стъклената маса, запали я и вдиша жадно дима като наркоман, който не е вземал дозата си от години. Дробовете й го абсорбираха. Когато издиша, не излезе почти никакъв дим. На лицето й се изписа израз на задоволство, сякаш беше алкохоличка, гаврътнала току-що пълна чаша.

Тя каза:

— С другия детектив… вече обсъдихме това.

— Оплакването ви все още се пази в архива, госпожо Облиц, и като се има предвид, че работим по случай, който се нуждае от напредък, ще оценим високо вашето съдействие — каза Ламоя. — Обясних ви го по телефона. Мисля, че знаете, че сме тук именно заради това.

— Не съм се съгласявала да бъдете двама.

Матюс се намеси:

— Управлението изисква на всяко интервю или разпит, в които участва жена, да присъства и една жена полицай. — Когато каза това, гледайки гостенката на хотела, я загложди някаква мисъл, но излетя от главата й, защото Облиц заговори.

— И вие сте тази придружителка? — попита саркастично тя. — Надявам се да не ви обидя, но не приличате на такава.

— Не ме обиждате — отговори решително Дафни. Мина доста време, преди жената в сивия костюм да се смути и да отвърне поглед от нея. После попита: — Срещали ли сме се преди?

— Сигурни ли сте, че не искате да седнете? — При следващото дръпване въгленчето на цигарата стана почти бяло.

Неясната мисъл отново загложди Матюс, неуловима и досадна като комар в мрака.

Сержантът се обади:

— Смятаме, че опитът ви да оттеглите оплакването може да е бил предизвикан от опасението ви да не се компрометирате или че е бил направен опит да ви компрометират.

Облиц бе силно гримирана, но там, където се виждаше естествената й кожа, лицето й пребледня.

— Дали е така? — вметна тя.

Дафни се намеси:

— Воайорството ескалира в изнасилване. А изнасилването може да ескалира в убийство. Вече изгубихме две жени — изчезнали са в центъра на града. Колко още трябва да изчезнат, преди да решите да ни съдействате?

— По дяволите!

Ламоя й напомни:

— Споменах ви това по телефона… че сме в деликатна ситуация.

— Ние не сме жълт вестник — каза Матюс. — Противно на това, което може би си мислите, от полицейското управление не изтича всяка информация.

— Само по-важната — намеси се сержантът, — а, вярвате или не, сексуалният ви живот не фигурира никъде в тази скала на Рихтер.

— По дяволите. По дяволите. По дяволите.

Ламоя попита:

— Спомняте ли си нещо? Как изглеждаше той? Къде беше застанал? По какъв начин евентуално ви е набелязал?

— Не, всичко това ми е излетяло от ума.

И двете използваха сарказма за първа стъпка към премия разговор.

— Вие сте омъжена. — Матюс вече бе забелязала скъпите й пръстени, но Облиц, изглежда, се почувства задължена все пак да й ги покаже. — Били сте с друг мъж, а не със съпруга си.

— Точно така — отвърна рязко Облиц, — вие познавате света, лейтенант. Умът ви е остър като бръснач.

Психоложката сдържа гнева си:

— Господин Джордж Рамирез е платил хотелските ви разходи, в това число цената за три рум сървиса и целодневно ползване на филм за възрастни.

В отговор на изненаданото и измъчено изражение на жената Ламоя рече:

— Знаете ли какво казват? Че заглавията не се вписват във фактурата ви? Не е вярно. Записват се на ордера за поръчката: „Бедро от Сладката долина“, госпожо Облиц. Вашият приятел ви е придумал да се опитате да оттеглите подаденото при нас оплакване. Доколкото знаем, той ви е придумал за много неща, в това число за горещ шоколад и бита сметана — рум сървис поръчка номер три, в четири и седемнайсет следобед. Ваша си работа. Това не ни засяга. Но воайорът ни засяга, затова ще ви тормозим, госпожо Облиц, докато не научим всичко, което можете да ни кажете за него.

— Вие двамата сте си лика-прилика. — Облиц взе запалката си, щракна я и задържа бутончето за газта натиснато. Вдигна я между себе си и Ламоя и се втренчи в сержанта през жълтия пламък. После върна запалката на мястото й. Междувременно бе успяла да запали друга цигара. Димът се изви на спирали.

— Нямаме намерение да ви търсим отговорност заради сексуалните ви предпочитания или навици — обади се Матюс. — Тук сме, защото вярваме, че можете да помогнете на нашето разследване; че вашето преживяване може да е пряко свързано с поне една от изчезналите жени. — Понякога трябваше да изрече думите, да изрази на глас мислите си. Гръбнакът й изтръпна, а кожата на врата й настръхна. С изключение на цвета на косата й, Тина Облиц изглеждаше досущ като Сюзан Хебрингър. Приликата е прекалено голяма, за да е обикновено съвпадение, би казал Болд.

Психоложката рече:

— Когато сте на улицата, носите на главата си шал или шапка. — Тя уточни: — Тъмен шал.

Облиц я изгледа невярващо.

— Откъде, знаете това, по дяволите?

— Бихте ли го сложили?

Ламоя си замълча, въпреки че очевидно не разбираше каква бе целта на молбата й.

Жената измърмори недоволно, донесе шала и го върза на главата си.

— Не мога да си поддържам прическата заради постоянните ви валежи — оплака се тя. — Не и без лак, а аз го ненавиждам.

— Виждаш ли? — обърна се психоложката към сержанта, който продължаваше да изглежда объркан. — Приликата.

— Хебрингър — прошепна той. Или по-скоро ахна. — Как сме могли да пропуснем това?

— Не го пропуснахме — отвърна Матюс. — Просто ни трябваше известно време, за да го забележим.

Облиц ги гледаше, като въртеше комично глава ту към единия, ту към другия, сякаш беше наблюдател на тенис среща. Тя застана до дивана със запалена цигара и спря погледа си върху психоложката.

— Какво да правя? Как да ви помогна?

— Разкажете ни за онзи ден — каза Ламоя. — Опишете ни всичко до момента, в който забелязахте воайора.

— От тогава мина доста време.

— Каквото си спомняте — настоя Дафни с изненадващо любезен глас.

Облиц седна отново на дивана, все още с шала на главата.

— Разполагах с няколко свободни часа. Посетих музея. Шоуто на Ани Лейбовиц. Някои от туристическите ви забележителности.

Сержантът погледна Матюс. Неговите обикновено безизразни шоколадовокафяви очи блестяха от вълнение.

Те забързаха по слабо осветения хотелски коридор към асансьорите, но Матюс реши да използват пожарния изход и стълбите. Току-що бяха уведомили Ламоя, че от криминалната лаборатория е пристигнал предварителният доклад за колата на Лени Нийл и двамата изгаряха от нетърпение да научат резултатите.

— Това не прави работата ни по-лесна, нито ме кара да се чувствам адекватно, че съм го предвидила. — Тя задържа вратата, за да мине сержантът.

— Нашата работа? — каза Ламоя, като спря само на няколко сантиметра от нея. — Харесва ми как звучи тази дума.

— Не ставай сантиментален. — Психоложката остана на мястото си и не му позволи да я уплаши със своята близост; беше облегнала гръб на студената метална врата и гърдите на двамата почти се допираха. Тя каза: — Строежи, туристически забележителности. Не виждам как се връзват с това Хебрингър и Рандолф, след като и двете са местни, и двете живеят в центъра на града. Но предполагам, че трябва да започнем оттам, след като ни се отдава такава възможност.

— Работим добре заедно — рече той.

— Да не говорим за това, става ли?

— Не.

Той мина през вратата и се спусна по първия ред стъпала. Матюс се поколеба за секунда, колкото да възвърне присъствието на духа си и да си наложи самоконтрол.

Гласът на сержанта проехтя в тясното стълбищно пространство:

— Шоколад и бита сметана — пробвала ли си го някога?

— Само в мечтите ти.

— Така е — каза той, а шляпането на обувките му се забърза и усили, докато слизаше стремително надолу.

Матюс стоеше на паркинга до хондата си в очакване на Уокър, който излезе от малка колиба в подножието на един от доковете за риболов. Въздухът бе наситен с фини капчици солена вода, вятърът навяваше студена мъгла и тя присви очи срещу поривите му, за да се наслади на унинието и красотата на плавателния канал и на зеленикавосивия хълм, който се извисяваше към примигващите радиокули. Въпреки дъжда навсякъде се развяваха американските национални флагове. Момче караше колело, а мърляво куче тичаше след него. Звукът на свистящи по влажното улично платно гуми й беше толкова познат, че се бе превърнал в неделима част от пейзажа, така, както центърът на града бе неразривно свързан с ниското тръбене на фериботните сирени, ревящи в залива Елиът. Прочутият град бе смесица от застояли миризми и мистични звуци, мрачно небе и картонени чаши с димящо кафе. Освен това от гумени ботуши и дъждобрани; място, където пешеходците чакаха на светофарите. Траулерите бяха обслужвали същите тези докове повече от сто години. Матюс можеше да чуе тропота на конски копита по паважа. Можеше да чуе цените, викани от продавачите на риба, докато малки русокоси момчета носеха увити във вестникарска хартия рибни филета на добре облечени слуги и готвачи.

— Пак се нуждаете от помощта ми, нали? — извика Уокър от другата страна на шосето.

— Просто искам да ви задам няколко въпроса — каза високо тя, защото той все още беше на известно разстояние от нея.

Феръл носеше чифт стари маратонки, а не ботуши с грайферни подметки, както бе очаквала. Това откритие я разтревожи, защото оставяше под въпрос кой бе човекът, отговорен за следите пред прозореца на килера й.

— Какво ще кажете за едно питие? — попита Уокър, когато се приближи до нея. Бе облечен в същите дрехи, с които го беше виждала и преди. Мокри на коленете и с изкаляни крачоли, дънките му не изглеждаха да са били прани.

— Не искам да ми се обаждате повече по телефона, господин Уокър. — Тя добави: — Всякакви по-нататъшни опити да осъществите контакт с мен ще бъдат считани за тормоз. Разбирате ли?

— Това ли са благодарностите, които получавам? — Той наклони глава. — Какво? Притеснена сте, нали? Искате още нещо, прав ли съм? Някаква услуга?

— Съжалявам за загубата ви — каза Матюс. Видя, че на лицето му се изписа объркване. — Ако ви е трудно да превъзмогнете скръбта си, има програми, има съветници, които мога…

— Какво е това, по дяволите? Съветници? Искате да ме отстраните от вашия случай, тогава…

— В този случай сте на крачка от ареста — прекъсна го тя.

Думите й се стовариха върху него като плесница. В ъгълчетата на устата му се появиха мехурчета слюнка.

— Вие се нуждаете от мен — прошепна младежът. — Аз мога да ви помогна.

— Имам нужда… да стоите настрана от това. Вашето участие може да изложи на риск усилията ни, господин Уокър.

— Онова горнище? Предполагам, че то е изложило на риск усилията ви?

Феръл я бе хванал натясно и лекото й колебание какво да отговори я издаде, но психоложката спаси положението, като го извъртя в своя полза.

— Окей, ще си призная, има нещо, което можете да направите, за да ни помогнете.

— Знаех си — каза бавно той, а в гласа му прозвуча насмешка.

— Трябва да видя шофьорската ви книжка, както и да получа потвърждение на адреса ви. Става въпрос за стандартна проверка на документи — обясни тя, въпреки че това не беше истинската цел на искането й.

— Не притежавам кола и нямам книжка, защото срокът й изтече. Но вие вероятно вече знаете това, прав ли съм? Искам да кажа, какъв е смисълът? — Той посочи доковете зад гърба му. — Пътувам дотук с автобус. Връщам се в града пак с автобус. Живея в една дупка в земята, където не вали. Притежавам брезент и кашон с разни вещи. Това е домът ми. Това е, каквото ми остави шибаният Лени Нийл, след като отведе Мери-Ан от корабчето. — Младежът пристъпи към нея; в очите му отново се надигаше гняв, а на нея пак й се доповръща. — Защо ми задавате въпроси, чиито отговори вече са ви известни? Играете ли си с мен?

— Бях останала с впечатлението, че сте карали тойотата карола на Лени Нийл — излъга тя. Опитваше се да пробута краставици на краставичаря. Това не беше впечатление, а подозрение, дължащо се на резултатите от лабораторните изследвания на колата. — Вечерта на рождения ден на сестра ви преди няколко месеца.

— Глупости. Шофираше Нийл. — Матюс получи първото потвърждение, че Лангфорд им беше казал истината за онази нощ. Освен това научи нещо ново — Уокър бе присъствал на тържеството — несъмнено идея на сестра му. Не можеше да си представи, че го е поканил Нийл.

— Той е открил, че си е забравил ключа в заключената кола. Вярно ли е?

— Този тип е пълно куку. Нали ви казах.

— Мери-Ан нарани ли се през онази нощ?

— За какво нараняване става въпрос?

— Надявах се вие да ми кажете.

— Той я биеше непрекъснато, ако питате за това.

— Питам дали през онази нощ сте станали свидетел на някакво насилие между тях в колата на Нийл.

Уокър наклони отново глава.

— Разбирам — каза той, като кимаше бавно. — Естествено. Той го направи.

— Господин Уокър, няма да помогнете на никого — особено на Мери-Ан, — ако съчинявате отговорите си. Ако ме лъжете.

— Естествено, това ми е пределно ясно — рече младежът, а изражението на лицето му си остана все така лукаво. — Но аз не лъжа, нали, лейтенант? Аз го видях. Той я удари онази нощ. Нарани я.

— Рискувате да поставите под съмнение всичко, което някога сте ни казали или ще ни кажете, ако ви хванем в лъжа. Разбирате ли това, господин Уокър? Включително и анцуговото горнище.

— Какво искате от мен, Дафни? Мога ли да ви наричам така?

Това беше похват, който тя използваше върху заподозрените — установяване на разбирателство чрез употребата на собствено име. При използването на този похват върху самата нея по ръцете й полазиха тръпки — ловкият фокусник, чийто номер бе разкрит.

— Искам истината. Искам няколко отговора. Нищо друго.

— Ще ви кажа всичко, което поискате. Трябва само да ме попитате.

— Така не става.

— Лени Нийл все още ходи свободно по улиците, затова не ми разправяйте какво става. Нищо не става. Аз мога да ви помогна за това, Дафни. Двамата с вас… можем да станем екип… да свършим необходимото. Знаете какво имам предвид.

— Няма да стане.

— Ще стане, ако направим каквото трябва.

— В колата ми има комплект принадлежности — каза му тя. — Принадлежности за снемане на отпечатъци. Много е лесно. Става за около пет минути. Дори не се налага да си миете ръцете. Трябва да се попълнят няколко формуляра… че сте съгласен.

— За какво е всичко това?

— Ще ни приближи с още една крачка към Нийл. А вие го искате, нали?

— Разбира се, че го искам.

— Тогава ще снемем няколко отпечатъка и ще придвижим нещата напред, ако нямате нищо против. — Матюс не искаше Ламоя да е с нея именно заради това — две ченгета, нуждаещи се от отпечатъци, щяха да поставят нащрек дори такъв ентусиаст като Уокър.

Той я гледа втренчено, докато най-накрая очите й срещнаха неговите.

— Мога да направя за вас толкова много неща.

Тя се помъчи да му отговори спокойно:

— Да започнем с отпечатъците, ако нямате нищо против.

Пет минути по-късно Феръл притискаше десния си показалец върху картата за снемане на отпечатъци. Той седеше на предната седалка на колата й, на завет от мъглата и дъжда, а между тях бяха мобилният й телефон и чаят й „Старбъкс“. По радиото звучеше НОП23. Матюс го изключи и открехна единия прозорец, за да се разсее миризмата, която се излъчваше от младежа.

— Откъде знаете, че е останал извън заключената кола без ключ? — попита Уокър. — Той ли ви разказа за глупостта си? Спомена ли ви, че не можах да го вкарам в онази кола и двигателят й работи почти три минути напразно? Нека ви кажа нещо — ако сте се занимавали достатъчно време с лодки, можете да извършите всичко, всякакъв механичен или електрически ремонт, независимо от това какъв е проблемът. А смотаняците не могат да си решат проблемите. Нийл направо изпадна в шок, че си е загубил ключовете. Мамка му. Такива хора трябва да се отвеждат настрани и да се разстрелват.

Психоложката сне отпечатъците на пръстите и на лявата му ръка. Макар че тампонът с мастилото беше безцветен, отпечатъците на Феръл останаха върху картата.

— Всичко това е заради колата, нали? — попита нервно той. — Първият ви въпрос беше за нея. Мери-Ан караше колата му. Мога да ви помогна за това. И двамата го искаме, нали, вие и аз?

— Няма никакво вие и аз — заяви Матюс. — Имам предвид онова, което казах — повече никакъв контакт.

— Естествено.

— Никакво питие, никакво кафе, никакъв контакт.

— Добре.

— Господин Уокър?

Той обърна лице към нея, завъртайки се по един преднамерен, прекалено драматичен начин.

— Аз… мога… да… ви… помогна — каза младежът, като отвори вратата и се измъкна навън. На неговото място нахлу студен, влажен вятър. Когато мушна глава отново в колата, лицето му потъна в мрак и тя си помисли, че това бе страна на Феръл, която още не беше виждала. — Свършете си работата — заяви той — или аз ще я свърша вместо вас.

Матюс се опитваше да върви редом с Джон Ламоя, чиито дълги крачки го носеха бързо по моста, водещ към Окръжния арест, където бяха затворили за през уикенда Лени Нийл. Уличният трафик минаваше на пет метра под тях и вибрациите на моста й напомниха защо не обичаше да минава по този маршрут. Тя предпочиташе добрия стар тротоар.

— Казвам само, че може да има противоречия, които си заслужава да бъдат разгледани — обади се психоложката.

— Това е просто едно обвинение. Времето ни притиска. Трябва да действаме сега. Той твърди, че е невинен. Продължава да ни разиграва. Противоречията могат да почакат до започването на предварителния процес.

— Не мисля, че могат.

— Е, задръж тази мисъл за себе си, ако не възразяваш.

— Бих искала да разгледам случая отначало заедно с Лу.

— Той не се интересува от него.

— Мисля, че ще се заинтересува.

— Я ми разясни — рече Ламоя, — ако не приятелят, тогава кой, братът? — Не й позволи да отговори, а продължи: — Ти си тази, която каза, че братът не ти е дал сигналите, които си очаквала. Ти си човекът, който твърди, че Нийл има мотив, възможност и склонност към насилие. Прости ми, ако навлизам в твоята област — областта на психологията, — но ние видяхме братът да избухва и да изпуска парата си — момчето се нахвърли върху Нийл с нож. Ножът е оръжие на страстта. Когато един брат убие сестра си, това е престъпление от страст; тогава защо не я е заколил, ако си е изпуснал нервите? Защо ще я хвърля от противопожарната стълба на Лени Нийл, ще я прегазва с колата на Лени Нийл и ще оставя блузата й зад казана за боклук на Лени Нийл? Този вид планиране връзва ли се с това, което знаем за личността на Феръл Уокър?

— Не съм против идеята за Нийл — каза спокойно тя, решена въпреки всичко да изложи мнението си. — Просто бих искала да видя правилния доклад, правилното подреждане на нещата. Това е прибързано.

— Това е обвинение. Постъпваме правилно. Довери ми се.

Те се разминаха с няколко млади адвокати, които бяха държавни служители. Ламоя хвана Матюс за лакътя и я отведе до стената.

— Не прави това, окей? Не мъти водата. Искаш да промениш психологическата си преценка? Добре. Премисли я и я напиши. Двамата с теб сме на прав път с Облиц. Тя и Хебрингър си приличат. Усещам го. — Той се наведе към нея, толкова близо, че лицето му се размаза пред очите й. — Сложил съм хора да наблюдават строежите и други, които да патрулират около туристическите забележителности. Проверяваме миналото на всички хотелски служители, от техническия персонал до пиколата. Рано или късно някъде ще направим пробив. Болд е обсебен напълно от онова спукване на главния водопровод, при което загинал някакъв китаец, но аз предлагам да го изпреварим и да му връчим наградата и не искам да се занимавам точно сега с шибания Лени Нийл. Окей? Лайнарът е прегазил приятелката си. Натъпкал я е на задната си седалка и после я е хвърлил от моста Аврора. Техническият екип може да докаже по-голямата част от това. Защо да ми пука, че оперативните не намериха нищо в апартамента му? Няма нещо, което да ни навреди. Да не би някой от нас да е очаквал огнестрелно оръжие? Не и аз. Е, може би се надявах да открият малко кръв, но това е всичко. Лени е нашият човек — сержантът размаха кафяв хартиен плик — и аз разполагам с авторитетния доклад на Отдела по океанография, от който излиза, че той е един лъжлив лайнар, щом твърди, че е видял приятелката си на противопожарната стълба в два и двадесет и две минути сутринта. Според доклада Мери-Ан се е удавила преди полунощ, в противен случай приливът е щял да я отнесе към шлюзовете. Установили са го с компютърни диаграми на прилива. Нийл е хванат в лъжа и това според мен го прави подходящия извършител.

Тази информация беше нова за Матюс. Нейното впечатление произлизаше от най-важното — от наблюдението на реакциите на Нийл по време на разпита му. Той не отговаряше на представата й за виновен човек и въпреки че тя знаеше, че не може да докаже това, призовката щеше да изпрати Нийл на съд. Двамата с Ламоя щяха да разполагат с един до десет дена да приключат случая си, а заради себе си и заради сержанта Дафни искаше случаят да бъде разрешен. Тя се тревожеше към какво можеше да тласне това Феръл Уокър, ако Нийл прескочеше техническата част на нещата.

Тридесет минути по-късно Матюс и Ламоя седяха в съдебната зала между сводници, проститутки и наркомани в очакване на триминутното обвинение на Нийл. Преводачи от испански и азиатски езици стояха непосредствено зад назначените обществени защитници, като полагаха всички усилия да държат заподозрените осведомени за бързите промени и непосредствените преговори между съдиите и адвокатите. След половин час това приличаше повече на конвейерно правосъдие, отколкото на истински съд. Като експерт в областта си, Дафни беше прекарала доста време на свидетелския стол, но при мисълта, че трябва да участва в обвинение на окръжния съд, настроението й се скапваше.

Точно преди влизането на Нийл, психоложката усети, че космите на тила й настръхват и се завъртя интуитивно да разгледа многобройните лица в препълнената съдебна зала. Ламоя също се обърна и типично за него, забеляза Уокър пръв.

— Там — каза той, без да го посочва. — Задната редица. Най-вляво.

Щом погледите на Матюс и нещастния брат се срещнаха, Феръл й показа кафява хартиена торба и й обясни с жест, че е за нея.

— Това не е на добро — каза тя на сержанта.

— Искаш ли да ти я донеса? За мен ще бъде удоволствие.

— Той е в правото си да бъде тук. Предупредих го, че не искам повече да контактувам с него. Ако нямаш нищо против, смятам, че донасянето й от теб ще направи предупреждението ми по-официално в неговите очи.

— Какво премълчаваш от мен? — попита Ламоя, схватлив както винаги.

— Премълчах го, защото не знаех какъв е най-добрият начин да го съобщя. Но сега съм готова да го споделя с теб и с Лу. За да ми дадете съвет какво да правя.

— Среднощното обаждане?

Вместо отговор психоложката направи опечалена физиономия.

— Занасяш ме! — каза той.

— Няколко телефонни обаждания. Може да ме е проследил до дома ми, не знам. — Тя му разказа за следите от ботуши пред прозореца си.

— Матюс!

— Недей, окей?

— Ще го направя на парчета.

Сержантът стана. Но в същия момент съдебният пристав обяви името на Нийл и един униформен полицай въведе мъжа в залата. Психоложката дръпна Джон обратно на стола.

Лени Нийл заяви, че е невинен, изрази съжаление за загубата на Мери-Ан и му бе предложена гаранция от петдесет хиляди долара — изненадващо ниска сума, предвид характера на обвинението. С един поръчител, той щеше да бъде освободен срещу пет хиляди, залагайки колата си като допълнителна гаранция. Колелата на правосъдието се завъртяха и по-малко от пет минути след появата му в съдебната зала, Лени Нийл бе ескортиран навън като свободен човек. Срещу него щеше да бъде заведено дело, а доста по-късно щеше да бъде назначена дата за разглеждането му. Междувременно Нийл вероятно щеше да остане на свобода под гаранция.

Матюс знаеше, че е важно да успокои Феръл Уокър, за да избегне момент а ла Джак Руби24.

Като хвана Ламоя за ръката, тя каза:

— Да поговорим с него заедно.

Сержантът сведе очи към пръстите й, стиснали предмишницата му, и тя побърза да ги махне.

Те си пробиха път през чакащите заподозрени и изтощените защитници и най-накрая се добраха до пътеката между редовете.

Ламоя извика по име Уокър и го спря при вратата на залата. Тримата излязоха вкупом в широкия коридор отвън, където дървени скамейки предлагаха почивка на семейства и приятели с изморени крака. Всички глави бяха наведени. Отчаяни гласове си разменяха изтъркани клишета с разтревожен шепот: „не е честно“, „не го е направил той“. Униформените пазачи, отегчени от подобни твърдения, гледаха право напред, мълчаливи като статуи. Сержантът ги отведе до фонтана, където един шумен компресор щеше да заглушава разговора им.

— Той си тръгна — каза Феръл Уокър, а в гласа му се усещаше гняв.

— Това е само едно заседание за повдигане на обвинение.

— Те го пуснаха да си отиде.

— Пуснаха го под гаранция — отвърна Ламоя. — Това изненада и нас, въпреки че не е нещо необичайно. Повярвайте ми, Нийл ще влезе в затвора заради сестра ви.

Уокър не показа с нищо, че е чул думите му; цялото му внимание беше съсредоточено върху Матюс. Тя долови в това внимание нещо, близко до боготворене; едно обожание, едновременно агресивно и малко противно.

— Казах ви, че ще продължим разследването сами.

— Казах ви, че ще имате нужда от моята помощ — възрази той, вдигайки същата хартиена торба, която й беше показал преди това.

— Обяд? — попита сержантът.

Матюс и Уокър бяха приковали погледи един в друг, слепи и глухи за всичко останало. Изведнъж психоложката осъзна, че това бе моментът, в който младежът щеше да пресече тънката линия между любовта и омразата, че тя бе човекът, който щеше да го тласне отвъд тази линия и че просто нямаше друг избор. Неизбежността я разстрои, стегна гърлото й и я остави без дъх. Всъщност Уокър сам си причиняваше това; тя беше просто един посредник, длъжен да нанесе съкрушителния удар, който щеше да ги раздели.

Дафни каза:

— Не искам помощта ви и не се нуждая от нея. Нито сега, нито в бъдеще. Всичко между нас вече е приключено.

Тъмните му очи пламнаха от негодувание. Младежът хвърли торбата в краката й, но тя се приземи плавно.

— Ще видим — рече той.

Погледна към Ламоя, осъзнавайки за първи път присъствието му:

— Вие трябва да стоите настрана от това.

После се обърна и се отдалечи, изчезвайки бързо в тълпата.

— Мамка му — каза сержантът.

Матюс вдигна хартиената торба. Отвори я, погледна в нея и поиска химикал от Ламоя. С негова помощ прерови съдържанието: ръчен часовник, кутия цигари, газова запалка, дамско портмоне, от кожените челюсти на което се подаваше акт за превишена скорост.

— На какво искаш да се обзаложим, че е влязъл с взлом в апартамента на Нийл и е конфискувал оттам тези неща? — попита колегата си тя.

— Ако е така, значи току-що ни измами.

— Той си мислеше, че ми помага. Това е тъжната част.

— Ако ги е взел от апартамента на Нийл, значи вече са невалидни като улики.

— Ако изобщо са улики. Наясно съм с това, Джон.

— Тези боклуци няма да ни свършат работа. Трябва да направим нещо.

— Мисля, че току-що го направих — каза психоложката, която се разкайваше за тона, с който бе разговаряла с Уокър, и се чудеше за последиците.

— Чук, чук.

— Влез — каза Болд. Щом видя, че е Матюс, добави: — Здравей. Не сме се виждали скоро. Сядай.

Психоложката се зачуди къде бяха изчезнали комплиментите му. Лейтенантът винаги й казваше нещо хубаво; малки забележки, които неизменно оправяха настроението й за деня. Но вече ги нямаше и тя си даде сметка, че й липсваха.

Той рече:

— Джон ми каза за мъжа пред прозореца ти.

— Не е трябвало. Видях следи от обувки, нищо повече.

— Помолих оперативните работници да хвърлят един поглед. По-добре късно, отколкото никога. — За да не й даде възможност да протестира, Лу обясни: — Има шанс да са свързани с нашия хотелски воайор.

— Няма.

— Те вече са там.

— Тук някой някога пита ли изобщо другите за нещо?

— Разполагаме със снимка на следите от грайфери на строежа — на воайора, наблюдавал хотела. Можем да ги сравним.

— Няма нужда. Имам двама кандидати наум.

— Заподозряни?

Тя поклати глава.

— Слушай какво, може да е било някое момче за всичко. Инсталирах си рамки с мрежи на прозорците само преди две седмици.

— Много оптимистично от твоя страна. За мен зимата още не е свършила.

— Следите не са свързани с Хебрингър и Рандолф, Лу.

— Искам да чуя експертно заключение по този въпрос; заключение на екипа. Окей?

— Държиш се странно.

Болд избута назад стола си и се втренчи в нея.

— Знаеш ли, след като чух това от около стотина души, взе да ми писва. Да, дори и казано от теб.

— Бих ти предложила да зарежеш Хебрингър, но те познавам твърде добре.

— Така е. Затова се откажи. — Той започна да се извинява: — Съжалявам. Ти не заслужаваш това. Тормози ме мисълта за нещо друго.

— Удавянето на градския работник?

— Екипът за спешна медицинска помощ ми каза, че част от Подземието все още е непокътната. Но градските власти не ми разрешават да се спусна там през мястото на аварията, защото е твърде опасно. Можеш ли да си представиш? Някой да каже това на Сюзан Хебрингър. Ето защо обмислям възможността за друг достъп. В университета има една жена, доктор Бабкок, която проучва въпроса. — Той добави: — Е, ще ми кажеш ли кои са заподозрените ти или планът ти е да ме измъчиш?

Матюс никога не бе премълчавала много неща от Болд. Дори не беше сигурна защо сега се бе опитала.

— Удавницата, Мери-Ан Уокър?

— Е, и? — Той беше запознат със случая.

— Тя има по-малък брат, който е заподозрян номер едно. Може да е пренасочил към мен част от чувствата си към нея. Изглежда ме мисли за Шерлок Холмс, а себе си — за доктор Уотсън.

— Чудесно.

— Другата възможност е Нейтан Прейър.

— Отново?

— Той беше на моста в нощта на разследването ни. Намесена е Шерифската служба — не ме питай защо. Той си е все същият гадняр и мисля, че е възможно да ме наблюдава или поне да държи под око посещенията ми в приюта.

— Искаш ли да поговоря с него? Да му разясня как стоят нещата?

— На човек като него? Не, благодаря. Хора като Прейър живеят с надежда. Ако се опиташ да го разубеждаваш, само ще налееш масло в огъня и тогава той ще трябва да доказва на себе си, на мен, на всеки замесен колко е бил прав за това каква чудесна двойка ще излезе от нас двамата. Вече съм разговаряла по този въпрос с него. Най-добрата тактика е разстоянието.

— И това е всичко? Списък от двама заподозрени? Можем да го проверим.

— Това е съкратеният списък — отговори Матюс. — Пълният включва всеки престъпник, който някога съм помогнала да вкарат в затвора, а сега е на свобода. Може да включва и Лангфорд Нийл — приятелят, когото обвинихме, че е прегазил Мери-Ан и после я е хвърлил от онзи мост. Той е властна натура и има досие на насилник. А аз съм жена, която взема решения за бъдещето му — нещо, с което той не може да се примири. Предусещам как в него се събужда интерес към мен, а това може да го подтикне към някоя дивотия.

— Не ми харесва накъде отиват нещата.

— Значи ставаме двама.

— Тогава да направим нещо по въпроса.

— Говорим за пасивно престъпление, Лу. Това усложнява нещата. Уокър ми оставя телефонни съобщения, от които ми се преобръща стомахът. Прейър се появява в закрития паркинг и после изчезва. Отвън пред прозореца ми има кални следи. С какви обвинения разполагаме? И до каква степен искам да обезкуража Уокър, при положение че той току-що ни снабди с улики, до които иначе можеше да не се доберем?

— Какви улики?

— Някои вещи на сестра му: портмоне, часовник и кутия цигари. В портмонето има документи, в това число нещо, което изглежда, е акт за превишена скорост. Преди да се заемем с проучването им, ги оставихме на Бърни. Той ще ги провери за отпечатъци, косми и влакънца и после ще ни даде да ги погледнем.

— Ако братът излага на риск възможни улики, тогава това е възпрепятстване на разследването. Ти го искаш зад решетките и ние ще го вкараме зад решетките.

— Джон, разбира се, иска да го разпита. Но аз може вече да съм го наплашила. Бях доста безкомпромисна с него. Взех му пръстовите отпечатъци. Предполагам, че няма да се покаже на работното си място през следващите няколко дни. Освен това не знаем откъде се е сдобил с тези улики. Отначало Джон побесня, и то с право. Но после премислихме нещата: ако Нийл е укрил тези вещи и Уокър ги е намерил, след като е претърсил апартамента му, това на практика може да ни помогне да заведем дело.

— Това е игра с огъня и двамата го знаем, Дафи. А ти не би искала да се окажеш в средата му.

— Аз вече съм в средата му. И искам да се отдръпна настрана, та този тип да съсредоточи вниманието си върху Джон. Но хора като него трябва да бъдат леко манипулирани. А това не може да стане от раз.

Болд остави химикала и свали очилата си за четене. Дълбочината на погледа му привлече Матюс. Той криеше толкова много неща.

— Тогава как да ти помогна? — попита лейтенантът.

— Хоп-троп — каза Ламоя, влизайки в кабинета на Лу, без да почука. Придърпа с крак един стол, завъртя го с лице към тях и се тръсна върху него.

— Обсъждаме факта, че някой тормози Дафни, а може би дори я следи — рече лейтенантът.

Сержантът разпери ръце и каза саркастично:

— Не бях аз. — Възнагради ги със специалната си усмивка. — Моята препоръка е двамата с Хайман да строшим капачките на колената на Уокър и така да сложим край на всичко. През следващите десет години ще обикаля тротоарите с една от онези малки колички. Ще го научим да не се забърква с нашето семейство.

Психоложката се изсмя нервно.

— Предпочитам да играем по правилата.

— Прави каквото ти е угодно. Спести парите на данъкоплатците. — Ламоя погледна към Матюс. — И трябва да ти кажа, че това е работа, в която ще вложа сърцето и душата си. — Той флиртуваше открито с нея и тя се зачуди как изглеждаше това в очите на Болд и на всички останали.

Дафни не беше сигурна дали трябваше да каже на Болд, но ако си замълчеше и по-късно лейтенантът научеше за това, последствията щяха да са ужасни.

— Той спомена косвено за Хебрингър и Рандолф.

Болд се вцепени.

— Какво?

— В едно от телефонните съобщения. Каза, че навън било опасно. Но че когато съм с него, не трябва да се тревожа за това.

— В такъв случай искам да се махнеш от яхтата си. Ще се изнесеш на хотел със съдействието на управлението, докато не ни се отдаде възможност да приключим случая.

— Това не е необходимо. — Тя се бе опасявала именно от такава бурна реакция.

Болд й напомни:

— Намерила си следи от ботуши пред прозореца ти. Каквато и да е ситуацията, искам да се махнеш от яхтата. — Той се обърна към Ламоя. — Щом Уокър е споменал за изчезванията, искам да бъде доведен тук за разпит.

— Ти си афектиран, Лу, и двамата го знаем. Виж какво, телефонните терористи рядко преследват жертвите си, а преследвачите рядко тормозят по телефона. Говорим за два различни модела на поведение, за две различни личности и струва ми се, за двама различни души.

— Уокър и Прейър — повтори лейтенантът. — Но ти не го знаеш!

— Я почакай — каза Ламоя. — Какво общо има Прейър с това?

Психоложката разказа за случката в закрития паркинг, като премълча някои подробности — че един „свидетел“ е видял мъж в униформа, кафява или цвят каки. Тя добави:

— Любовно увлечение като това на Прейър е безвредно; то просто е досадно. Честно казано, по-загрижена съм от трескавото желание на Уокър да ми се хареса. Но да го свързвате с изчезванията? Това е прекалено.

— Той сам се е свързал с тях — обади се Болд.

— Те са новината на деня, Лу. Целият град говори за Хебрингър и Рандолф. Стига де!

Сержантът се опита да разсее напрежението между тях.

— Нейтан Прейър не е безвреден — каза той. — Попитай моториста, когото очисти.

— Той беше оправдан за това, Джон — намеси се бързо лейтенантът. — Разбра се, че е имало престрелка.

— Не е имало никаква престрелка и тримата знаем много добре това — заяви Ламоя.

Настана неловка тишина. Сержантът се размърда неудобно на стола си.

— Подкрепям Лу, Дафни. В момента яхтата е прекалено опасна за теб. Ще разтребя стаята си за гости. Ще останеш при мен, докато не изясним нещата.

Матюс възрази яростно, гледайки към Болд, който се ухили:

— Говориш за вълка в овча кожа!

Ламоя едва не се разсмя на свой ред.

— Няма да ти се нахвърля, не се безпокой. Ти — вие двамата — неотдавна ми направихте услуга. Сега ти я връщам, това е всичко.

— Да бе, сигурно — каза психоложката. Пейджърът в дамската й чанта изпиука и всички млъкнаха. Стаята се изпълни с колебание и очакване: ако пейджърите на Ламоя и Болд се активираха през следващите няколко секунди, това щеше да означава, че е било извършено углавно престъпление. И тримата затаиха дъх, докато Матюс проверяваше устройството, размишлявайки върху възможността да е изчезнала друга жена. Тя отпусна рамене.

— Приютът. Не се тревожете, знам за какво ме търсят.

— Помисли върху предложението — каза й Ламоя.

Психоложката погледна към Болд, очаквайки нов дружен изблик на смях. Вместо това лейтенантът заяви с напълно сериозен тон:

— Помисли върху предложението или си вземи хотелска стая. Няма да се връщаш на онази яхта.

Матюс усети как я заля вълна от облекчение, когато забеляза Маргарет в другия край на пещероподобното подземно помещение. Бременното момиче се бе върнало на същото походно легло. Тези легла бяха най-близки до нещото, което девойки като нея можеха да нарекат свой дом. Тя искаше да благодари на Шийла, задето я беше повикала по пейджъра, но това можеше да почака.

Очите на Маргарет бяха потънали още по-дълбоко в орбитите си, сякаш кожата на лицето й се беше свила. Косата й беше сплъстена, сплескана и мазна. Тя видя, че психоложката я наблюдава.

— Тежък ден в службата — каза момичето в отговор на погледа й.

— Може ли? — попита Матюс, посочвайки отсрещното легло.

— Губиш си времето.

— То си е мое и мога да го губя както намеря за добре.

Маргарет затвори с усилие очи, сякаш се бореше с някаква болка.

— Добре ли си?

— Била ли си някога бременна?

— Не — отговори Дафни. — Но някой ден ще ми се прииска да бъда.

— Не бъди толкова сигурна. Гадно е. Чувствам се зле през по-голямата част от времето. Освен когато съм дрогирана. Когато съм надрусана, не е толкова лошо.

— Когато си надрусана — каза Матюс, — и бебето ти е надрусано.

— Толкова по-добре за него, нея, каквото е там. Проповеди ли ще ми четеш? Защото ако е така, по-добре да ги оставиш за някой друг път.

Трезвеността беше задължителна в приюта, но нейното определение си оставаше неясно. Повечето момичета пристигаха в него надрусани. Всяка девойка, хваната по време на престоя си да употребява наркотици, беше съветвана и консултирана — процес, в който обикновено участваше Матюс, — а при второ нарушение я изхвърляха оттам. При повторно провинение на даденото момиче се забраняваше да посещава приюта в продължение на един месец. Като правило персоналът се опитваше да ограничи проповядването на евангелието. Някои от християнските църкви страдаха от проповедите си — момичетата не искаха и да чуят, че Исус или някой друг ще ги спаси. До този момент никой не ги беше спасявал.

— Не. Няма да ти чета проповеди — каза психоложката. Тя се постара да звучи спокойно, въпреки че си мислеше за бъдещите здравословни проблеми на майката и за неврологичните и други увреждания на нейния плод.

— Не съм искала това бебе.

— Вече е без значение дали си го искала, или не.

— Знаех си, че си проповеднически тип. Имаш такъв вид, знаеш ли? На сестра Тереза. — Маргарет обърна глава към възглавницата. — Върви си, моля те. Имам главоболие.

— А на мен ми се свива стомахът от притеснение, Маргарет. Вече не става въпрос само за теб. Не можеш да пренебрегваш бебето. Какво стана с баба ти и дядо ти?

— Забрави ги, чу ли? Има едно място на юг от игрището Сейфко. Някога имах там дом… мисля, че ще мога да се върна в него.

— На твое място бих премислила отново дали да остана в града. Ти си непълнолетна. Има хора, които се възползват от момичета като теб, Маргарет. Те ще те накарат да продаваш наркотици. Ще бъдеш арестувана. Обади се на баба ти и дядо ти — те са шанса ти да се измъкнеш оттук.

— Ти ги познаваш много добре, така ли?

— Бебето ще се роди пристрастено. Това справедливо ли е?

— Справедливо? — Тя положи ръка върху издутия си корем.

— Храниш ли се достатъчно? Бебето се нуждае от храна.

— Пица. Би могло да се каже, че ям италианска кухня.

— Какво ще кажеш да им се обадим заедно? Ще бъда принудена да го направя.

— Не схващаш ли?

— Може би не.

— Те ще й кажат — на майка ми. Все пак тя е тяхна дъщеря. Ще й кажат. А тя ще каже на него, защото е емоционална, слаба жена, която винаги постъпва по този начин. А бебето е негово — схващаш ли? Негово бебе, бебе на нейния приятел. А той или ще ме убие, или ще продължи да спи с мен. И да ме кара да правя разни неща… схващаш ли? Няма да се върна там. Забрави.

— Тогава ще измислим нещо друго.

— Наистина ли, ние?

Матюс съзря възможно решение — престой в затвора. В женското отделение на затвора щяха да осигурят добри медицински грижи за майката и бебето. Иронията на положението не й убегна — като полицай не можеше да предложи на Маргарет да се постарае да я арестуват.

— Тук ще ти бъде добре през следващите няколко нощи. Това ще ни осигури достатъчно време за размисъл.

— Просто забрави, става ли? Тук съм заради храната, душа и леглото. Не заради теб, не заради съветите, които ми дават. Навън ми харесва. Там имам приятели. Те са ми като семейство.

— Ако не спреш да се друсаш, бебето ти ще се роди пристрастено.

— Това вече го разбрах.

Психоложката хвана ръката на момичето и я обърна, за да се увери, че телефонният й номер още е написан там. Тя напомни на Маргарет, че може да й се обади не като на ченге, а като на приятел.

— Да, да — каза бременната.

Матюс тръгна разочаровано към изхода на помещението. Благодари на Шийла за вниманието, но без да се впуска в подробности. Според стандартите на приюта Маргарет беше в относително добро състояние.

Тя си взе чаша слаб чай и седна сама в ъгъла, опитвайки се да прехвърли наум възможностите за действие. Торбичката за чай остави мокро петно върху масата, щом я извади от чашата. Започна да я движи насам-натам и да чертае мокри фигури по пластмасовата повърхност. Като приключи с чая, все още й се искаше да придума Маргарет да направи нещо, за да я арестуват.

Когато излезе от приюта, видя, че отново бе преваляло. Психоложката прекоси добре осветения паркинг на църквата, отключи хондата и се качи в нея. Веднага си спомни за последното си посещение и за мъжа, който бе забелязала на второто ниво, и въпреки че се опита да се противопостави на импулса да го направи, погледна в огледалото за задно виждане.

Видя, че горе нямаше никой и си каза, че трябва да забрави за случката, но откри, че бе по-лесно да го каже, отколкото да го направи. В пиковия час на деня централните улици бяха задръстени от коли и осъзнавайки, че това щеше да бъде по-малкото зло, тя реши да мине по моста Аврора, готова да пълзи до пет часа, само и само да избегне светофарите в центъра на града.

Излезе от закрития паркинг. Трафикът действително се движеше като кръв по запушена артерия. Отне й десет минути да мине през три светофара. Когато най-накрая успя да завие наляво, Матюс провери в страничното си огледалото дали някой колоездач или нахален шофьор не се опитваше да я изпревари, и забеляза един автомобил със сигнална лампа, който й се стори едновременно познат и непознат. Не беше патрулка на Сиатълското полицейско управление, това бе повече от сигурно. Можеше да е кола на федералните, само че те използваха червени, а не сини сигнални лампи. Сините бяха запазена марка на полицията и на Шерифската служба.

Матюс отдаде реакцията си на факта, че бяха говорили за Прейър преди по-малко от час и мъжът беше обсебил мислите й. Гледката на сигналната лампа събуди в нея едновременно страх и гняв. Нейтан Прейър ли я следеше из града? Следеше я до дома й? Наблюдаваше я в закрити паркинги? Прейър ли беше стоял пред прозореца на килера й и ако да, каква част от самата нея беше видял?

Сега, когато беше толкова очевидно, това й се стори напълно правдоподобно: понеже беше полицейски служител, домашният й телефон и адресът й се пазеха в тайна, но за един заместник окръжен шериф нямаше да представлява никакъв проблем да се сдобие с тях. Беше малко вероятно Уокър да узнае къде се намира яхтата й, докато Прейър можеше да го научи с едно телефонно обаждане.

Тя изчака в пресечката, предизвиквайки истинска буря от гневни клаксони, и когато светофарът светна в жълто, бързо зави наляво, оставяйки колите зад нея да чакат угасването на червената светлина.

Да помоли Ламоя да дойде при нея при това натоварено улично движение отначало й се стори немислимо, но въпреки това направи точно това. Щеше да извърши няколко ловки маневри и накрая да се добере до дома си — ако имаше късмет, ескортирана от колата на Ламоя, който щеше да внимава дали някой я следи.

— Да — отговори сержантът.

— Аз съм.

— Здрасти.

— Слушай, може би вдигам много шум за нищо, но съм почти убедена, че Прейър ме следи и се чудех дали можеш да използваш връзките си в службата, за да провериш дали случайно в момента не е на дежурство и какъв му е графикът. Трафикът е претоварен. И започва да се стъмва. Пътувам към Сейфко. Мисля да му мина в гръб — да завия четири пъти последователно надясно. Знаеш как става.

— Направи го и после влез в режим на изчакване — направи няколко кръгчета, — ще бъда при теб след броени минути.

— Много мило от твоя страна, но тук е голяма бъркотия. Ще отида да си взема някои неща от яхтата и ще си наема хотелска стая, както ме посъветва Лу. Той ми предложи „Парамаунт“. Ако искаш да се срещнем там, няма да имам нищо против.

— По-скоро бих искал да се присъединя към теб още сега, да хвана Прейър в крачка.

— Няма закон, който да забранява шофирането из града.

— Виж какво, мога да направя тези обаждания от колата си. Продължавай да се движиш към Сейфко. Ще бъда при теб след пет минути. — Той затвори.

Матюс изпита невероятно облекчение. Той беше постъпил така, както се бе надявала, при това без да го моли, доказвайки, че е предвидим по един непредвидим начин.

Половин миля по-късно облекчението й прерасна в паника, защото когато стигна до игрището Сейфко, двигателят на хондата й внезапно изхърка и спря.

Докато колата й бездействаше край пътя, Матюс се проклинаше, че бе избрала да отиде в такава отдалечена част на града. В цял Сиатъл човек не можеше да намери пуста улица по това време на деня, освен около някой неизползваем спортен стадион.

Внезапно падна завеса от дъжд и заглуши всички други звуци. Психоложката посегна да отвори вратата, но вместо това я заключи, като си напомни да не излиза от хондата.

— Аз съм — каза тя, когато Ламоя отговори на обаждането й по-малко от минута по-късно.

— Къде се намираш? Аз съм в задръстване, трафикът е шибан и само за твоя информация, господин Неоткриваемия Прейър застъпва на дежурство с нощната смяна. Би трябвало да дежури по маршрута на един автобус в центъра на града. Моят човек проверява това. Но има една страхотна новина. — Той направи пауза. — Готова ли си за страхотната новина?

Матюс не мислеше, че е готова. Тя искаше да му обясни, че колата й се е развалила и че се нуждае от помощта му. Но преди да успее да го направи, сержантът продължи:

— Спомняш ли си акта за превишена скорост, който ти подхвърли Уокър в съдебната зала? Този акт е бил съставен не от някой друг, а от Нейтан Прейър.

Светът се срути върху психоложката като масичка за игра на карти, чиито крака са се счупили. Тя се почувства хваната в капан, прикована. Успя само да изломоти:

— Двигателят на хондата ми угасна. Закъсала съм на пътя до Сейфко.

— Как угасна?

— Изхърка и спря. Отбих встрани от шосето.

— Бензинът — каза той. — Тази работа не ми харесва.

— Е, и на мен това не ми е ваканционната мечта — отвърна малко сприхаво тя.

— Може да са те саботирали, Матюс. Не мърдай оттам.

— Имам ли избор?

Телефонът замлъкна и Дафни го пусна в скута си. Беше се надявала, че сержантът няма да прекъсне връзката, защото гласът му й действаше успокояващо, но така и не се беше решила да го помоли да остане на линията. Прейър бе познавал Мери-Ан преди смъртта й. Това я накара да се почувства ужасно уязвима.

В този миг на просветление един автомобил спря зад нея, а фаровете му засияха в огледалата й за задно виждане като същински прожектори. Заслепена от светлината им, Матюс се опита да идентифицира транспортното средство като колата на Ламоя и бързо разбра, че не беше тя.

Дамската й чанта лежеше на пода от дясната й страна. Отбранителният й арсенал се намираше в нея. Психоложката посегна да я вземе и едновременно с това завъртя ключа, двигателят изхърка, а кръвта нахлу в ушите й. Тя стисна презрамката на чантата и се изправи в седалката си. В страничното огледало видя тъмния силует на приближаващ се мъж и се сети отново за закрития паркинг. Матюс си даде сметка за внезапно обзелата я слабост и си каза, че трябва да запази хладнокръвие.

Изтегли чантата в скута си и бръкна в нея, но стреснато дръпна ръката си, защото нечии кокалчета потропаха шумно по прозореца.

— Да ви помогна? — Мъжки глас. Дълбок. Дъждът й попречи да види ясно лицето на притежателя му.

Фюю, фиит. Гумените чистачки танцуваха единственият им познат танц. Сега валеше по-силно и дъждовните капки плющяха като камъчета по повърхността на езеро.

Чук, чук. Отново.

— Мога ли да ви помогна?

Гласът на мъжа беше силен и й подсказваше много. Тя не искаше да поглежда към него, защото знаеше, че зрителният контакт дава власт на нападателя. Молеше се мълчаливо Джон да побърза. Пъхна пръсти отново в чантата, но този път нервно, сякаш се страхуваше да не я хванат.

— Не, благодаря ви. — Каза го прекалено тихо, затова повиши глас. — НЕ, БЛАГОДАРЯ ВИ! ВСИЧКО Е НАРЕД. — А наум добави: — „НЯКОЙ ВЕЧЕ Е ТРЪГНАЛ НАСАМ!“

— Имам опит с колите.

„В поправянето или в развалянето им?“ — запита се Матюс.

— Всичко е наред.

— Освободете спирачката — нареди й дълбокият глас. — Нека поне ви изведа от тази уличка.

Мястото, на което беше спряла хондата, действително беше ужасно — по средата между две улици. В слабините й се зародиха малки тръпки на ужас, които плъзнаха нагоре по тялото й.

— НЕ, БЛАГОДАРЯ ВИ! — Колко пъти трябваше да повтори това?

Тропането на мъжа по стъклото я изнерви. Искаше да я остави намира.

— Стига! — изрева тя. Не искаше да го казва, не искаше да звучи уплашено. Хищниците се хранеха с такъв страх.

— Опитвам се да помогна — чу се мъжкият глас. — Ще ви блъснат, ако продължите да стоите тук!

Матюс свали страничното стъкло един сантиметър, колкото да се чуят ясно думите и тонът й.

— Искам да се махнете, моля ви.

— Госпожице, опитвам се да ви помогна.

— Махайте се! — Думите й прозвучаха прекалено настойчиво, прекалено обезумяло. Не искаше да стане така. Тя вдигна стъклото и се загледа право напред.

— Госпожице! — Той разтърси хондата и изпробва дръжката на вратата на шофьора. — Освободете спирачките на проклетата кола и ме оставете да ви махна от пътя.

Дясната ръка на психоложката, сега вътре в чантата, напипа дръжката на пистолета. Лявата й ръка се присъедини към дясната и тя вкара патрон в патронника, без да изважда оръжието.

Мъжът извика:

— Някой ще ви блъсне, ако продължите да стоите тук!

Внезапно се чу силен трясък и Матюс подскочи. Помисли, че някой е блъснал задницата на хондата й. Токата на колана на Добрия самарянин се притисна към стъклото на прозореца, при което дюкянът му се озова на нивото на очите й. Тя незабавно реши да открие огън по тази мишена.

— Остави дамата на мира, задник.

Въпреки че не можа да види спасителя си, психоложката разпозна гласа на Нейтан Прейър и през тялото й преминаха тръпки на ужас. Кой беше паякът и кой мухата?

— Не се мотай. Тръгвай! Няма да получиш двеста долара. — Тази остроумна забележка беше произнесена от Ламоя, чийто желан глас Дафни не можеше да сбърка. Следващите му думи сигурно бяха адресирани до Прейър:

— Ти си твърде далеч от дома си, моряко. Изчакай ей там.

Хронометърът на мобилния телефон в скута й продължи да отброява секундите: 3:07, 3:08… Тя изобщо не бе прекъсвала връзката. Сержантът беше чул целия разговор с мъжа, който бе спрял да й помогне. Отвън се разменяха реплики. Страстите се нажежаваха.

Чу се металическото щракване на белезници, познато до болка на всеки полицай. Ламоя информира непознатия:

— Жената ви помоли да се махнете и да я оставите намира. Вие отказахте, което означава, че сте арестуван за тормоз на полицейски служител.

Изненаданият глас на мъжа попита:

— Полицейски служител?

— Имате правото да запазите…

Матюс отметна глава назад. Еднообразният светлосив таван се простираше над нея като небе. Грапавата дръжка на пистолета се затопли в ръката й. Слепоочията й пулсираха, сякаш всеки момент щяха да експлодират.

Появяването на Прейър на сцената беше отприщило цяла лавина от мисли. Тя зърна проблясващата сигнална лампа на колата му в огледалото си за задно виждане и се зачуди кога я беше включил и защо не я бе видяла досега.

Звънтящите й уши се изпълниха с шума на дъжда и тримата спорещи мъже. Хондата се тресеше от силата на водните струи. Прейър беше скрил, че е познавал — или поне срещал — Мери-Ан Уокър преди убийството й. Защо? И какво влияние имаше това върху случая? Върху Дафни Матюс?

Неспособна да понася повече уединението си, тя излезе под дъжда и погледна към онази страна на пътя, откъдето я гледаше Нейтан Прейър през страничния прозорец на патрулната си кола. По сивото стъкло се спускаха ручейчета дъждовна вода и създаваха илюзията, че по лицето на заместник-шерифа се стичаха безспирно сълзи. Погледът на Прейър беше по-студен отвсякога. Дали не беше прочел мислите й? Дали не беше доловил страха й? Беше ли усетил, че знаят малката му мръсна тайна? Дафни искаше да разбере истината — беше толкова лесно да го попита, но толкова трудно да се реши да го направи.

Заместник-шерифът свали стъклото. Сълзите изчезнаха.

— Опитвах се да помогна — извика той.

Матюс кимна. От косата й се разлетяха дъждовни капки, които заблестяха под светлината на фаровете на Ламоя. Тя му викна в отговор:

— Напоследък всички ми помагат.

— Това чакане наистина ли е необходимо? — попита Дафни Ламоя с несвойствено за нея нетърпение, докато двамата наблюдаваха арестувания през еднопосочния прозорец на стаята за разпити.

— Знаеш процедурата — отговори й сержантът.

Наистина я знаеше: чакането позволяваше на заподозряния да осъзнае сериозността на положението си и осигуряваше на полицията време да събере колкото е възможно повече информация за индивида, но до този момент психоложката не беше преживявала това чакане в ролята на жертва, затова я беше обзело разбираемо безпокойство.

— А Прейър?

— Какво за него?

— Ти го остави да си отиде.

— Оставих го да си отиде? — възкликна Ламоя. — Той е полицай, отзовал се на ситуация. При нормални обстоятелства фактът, че ти се е притекъл на помощ, би направил от него герой.

— Едва ли. Ще поговорим ли с него?

— Неформално — отвърна сержантът.

— Но актът… това, че е познавал Мери-Ан… — Матюс усети гняв, защото всичко се обръщаше с краката нагоре.

— Няма да показваме фиша, докато не сме в състояние да го подкрепим с още нещо. Той ще го накара да се скрие така, че ще трябва да си пробиваме път през пет пласта адвокати, за да разберем само как е облечен.

— Той ни излъга.

— Но лъжата му не е документирана. Той е ченге, Матюс. Щом е замесен по някакъв начин в това, знае отлично какво ще предприемем срещу него. Ще изиграем танца или ще го изпуснем — всичко е много просто.

— Искам да го притиснем — каза тя. — Довечера, утре, колкото е възможно по-скоро. Знам как разсъждават хора като него. Ако го притиснем, ще имаме най-голям успех.

— Смяташ да ми нареждаш, заради по-високия си чин, така ли?

— Трябва ли да се стига дотам? — попита психоложката.

Те се втренчиха един в друг.

Ламоя каза:

— Окей… Но той ще замаже положението с приказки.

— Смяташ, че действам прибързано?

— Ти противодействаш на трудна ситуация… онази на пътя не беше лека. Затова се нахвърляш върху всеки, който ти попадне пред очите.

— Кой е психологът и кой детективът?

Той кимна утвърдително.

— Искаш детектива? Бензинопроводът ти е бил срязан, вероятно с клещи.

— А може би това е сторил някой отскочил от гумата камък. — Тя неволно бе чула предварителния доклад от полицейския гараж и не искаше Ламоя да прави нещата по-лоши, отколкото бяха в действителност.

Раздразнението на сержанта си пролича по разширените ноздри и намръщеното чело. Спокойният характер на Ламоя беше едно от най-ценните му качества — Матюс бе чувала, че, когато се ядоса, нещата могат „малко да загрубеят“, както се беше изразил веднъж един патрулен полицай. А тя нямаше никакво желание да става обект на подобна проява.

— Мъжът, когото арестувахме, носи груби обувки с чудовищни подметки. Напълно е възможно този задник да посещава често празни строежи. Мога да го задържа по обвинение в тормоз, докато оперативните не се свържат отново с нас и не разберем със сигурност дали има досие или не.

— Докъде стигнахме? — попита Болд зад тях. Психоложката можеше да разпознава настроението на лейтенанта по тона на гласа му; сега в него се долавяше тревога. Те се спогледаха с нежност и страст. Прииска й се да го прегърне. Без да откъсва очи от лицето й, той каза:

— Доколкото те познавам, вече си мислиш, че си губим времето.

— Анди Шиповиц25 няма нищо за теб, Серж — пошегува се Ламоя.

— Той ми предлагаше помощта си — рече Матюс. — А сега охлажда ентусиазма си в ареста, сякаш е някакъв уличен главорез. Чудя се дали това е правилното разрешение на проблема.

Сержантът съобщи на Болд за бензинопровода.

Лу се обърна към психоложката:

— Ха така. — И добави: — Слушай, ти не си нито първата, нито последната жертва на преследване, която си мисли, че сме хванали погрешния човек. Това е естествена защитна реакция на жертвата. — Той се обърна към Ламоя: — Какво знаем за него?

— Гари Холи. Западен Сиатъл. Счетоводител на нещо, наречено „Крос Шип ЛЛС“. — Сержантът млъкна за момент. — Мразя счетоводителите.

Млада патрулна полицайка се приближи с бързи крачки до Ламоя и му подаде със срамежлива усмивка компютърната разпечатка на очаквания доклад. Матюс се престори, че не забелязва откритото флиртуване на жената.

— Никога не съм излизал с нея — защити се Джон, без да вдига поглед от разпечатката. Дафни се смути, защото беше предвидил въпроса й. А на нея не й се искаше сержантът да чете мислите й.

Той каза:

— Изглежда нашият господин Холи е бил арестуван за незаконно влизане в частна собственост в Мериленд преди по-малко от две години.

— Може да не е нищо сериозно — предположи психоложката.

— Освен това е бил обвинен във воайорство — добави Ламоя.

— Той е твой — каза му Болд, съставяйки план за действие. — Няма да се намесвам. Ти заеми председателското място. Аз ще се разхождам из стаята.

— Дадено — отвърна Джон. Когато стигна до вратата на стаята за разпити, той се обърна към Матюс: — Ако видиш нещо, което не ти харесва, ни почукай или ни позвъни. — Любезно предложение, макар и малко покровителствено.

— Ами ако нищо не ми хареса? — извика след него тя.

Сержантът махна към Болд.

— Старостта е с предимство пред красотата — каза той.

Несъразмерно голямата глава на Гари Холи напомняше на тиквен фенер и имаше почти толкова коса. Над стиснатите му устни, които трепереха от едва сдържан гняв, се кипреха изящно подрязани черни мустаци. Зелена горска униформа, бяла риза със закопчана яка и служебни обувки с дебела подметка допълваха външния му вид. Ако вземеха решение да повдигнат срещу него обвинение, щеше да се наложи да разгледат обстойно грайферите на тези обувки.

Ламоя представи Болд като „човекът, който командва тук“. После се настани на един неудобен стол срещу седналия от другата страна на очуканата маса заподозрян. В Кутията всичко беше аскетично и сиво, от виниловата подова настилка до облицования със звукоизолиращи плочи таван, ако не се брояха дупките от инцидентно хвърляни моливи. Болд крачеше напред-назад из помещението и разглеждаше добре познатите му стени, сякаш беше строителен инспектор. По-голямата част от западната стена беше заета от огледало — стъкло с еднопосочна видимост, през което Дафни Матюс щеше да наблюдава разпита.

Холи се оплака с носов хленчещ глас на човек, подложен на стрес и напрежение:

— Това ли получавам, задето се опитах да помогна на дамата? Що за хора сте вие?

Ламоя помълча, както се полагаше на ролята му, и в застоялия въздух в стаята настъпи напрегната тишина.

— Оценяваме факта, че ни отделяте няколко минути, за да ни помогнете в разрешаването на този проблем.

— Имам право на адвокат.

— Да, имате, и можете да се възползвате от него по всяко време. Никой не ви отказва това право. Ако си спомняте, аз вече ви предложих да му се обадите.

— Освен това ме заплашихте, че ще предявите обвинение срещу мен.

— Информирах ви, че намесата на адвокати ще ме принуди да повдигна обвинение срещу вас. Това са фактите, господин Холи. Но все още мога да променя решението си. В момента ние сме двама души, разговарящи за инцидент, който може да остане без последствия. Ако искате да си тръгнете оттук, тогава ще трябва да отменя ареста ви. Ето какво правим тук вие и аз: правим се на фокусници. Упражняваме номера с изчезването.

— А той какво прави? — Холи посочи Болд.

„Разсейва те. Тревожи те.“

— Шефът е тук, за да се увери, че не ви бия и не забърсвам пода с вас, защото аз съм известен с това, че губя самообладание, когато се наложи да защитавам семейството си. Жената, която тормозехте, е полицейски служител, с когото работя — с когото работим заедно. Високо уважавана и обичана от всички. Избрали сте си ужасно неподходяща мишена, Холи.

— Не съм я избирал за мишена.

— Тя ви помоли няколко пъти да я оставите намира. Телефонът й беше включен. Чух всичко.

— Колата й блокираше две улици.

— Тя ви каза да си вървите. Вие пренебрегнахте молбата й.

— Беше неразумна.

— А блъскането по прозореца, борбата с дръжката на вратата и крясъците към шофьора са образец на разумно поведение.

— Колата… блокираше… пътя — каза Холи, раздвоявайки вниманието си между Болд и Ламоя. — Опитвах се да помогна. Колата пречеше на движението. Вие щяхте ли да я отминете просто ей така? Фаровете й бяха включени. Валеше. Вътре седеше жена. Сама.

— Виждате ли? Ето че си дойдохме на думата — рече сержантът. — Как, например, разбрахте, че в колата има жена? Как разбрахте, че е сама?

Мъжът заекна стъписано, но успя да се окопити:

— Защото отидох до прозореца и погледнах вътре.

— Слязъл сте от колата си, за да погледнете през прозорците на хондата, така ли? — попита Ламоя, като се обърна, за да размени поглед с Болд.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Мериленд, преди две години. Искате ли да ни разкажете за обвинението в незаконно нахлуване в частен дом?

Холи пребледня и задъвка долната си устна, сякаш между зъбите му бе заседнало нещо. Той забарабани бързо с пръсти по ръба на масата, а кожата под очите и над тънките му вежди лъсна от пот. Криминалното досие беше като жалон на писта — независимо от това, колко бързо бягаш, той непрекъснато се появява пред очите ти.

— Ще се обадим в Мериленд всеки момент — уведоми го сержантът. — На ваше място не бих си съчинявал разни истории, защото не обичам измислиците. Уважавам хората, които поемат отговорност за делата си. Миналото си е минало, нали, господин Холи?

— Вие сте ерген, иначе нямаше да кажете това — заяви авторитетно заподозряният. — Ако сте разведен, такова нещо като минало няма. Издръжката, гневът, спомените са пред очите ви всеки ден. Тези неща никога не остават в миналото. Във всеки случай не напълно.

— Ами разкажете ми тогава за тези обвинения.

— Бившата ми жена си внуши, че смятам да открадна нашия син. Говоря за отвличане. Изфабрикува куп доказателства, че я тормозя — нито едно от тях не е истинско, — и се сдоби с ограничителна заповед. Жената е психо. Те, разбира се, вярват на жената, а не на мъжа, нали така? Покажете ми един случай, в който са повярвали на мъжа. Ограничителната заповед ми забраняваше да се приближавам на по-малко от трийсет метра от къщата, чиято ипотека изплащах. Можете да проверите това.

— И вие нарушихте заповедта. — Ламоя осъзна, че гласът му прозвуча по-неуверено и съжали за моментната си слабост.

— Влязох в къщата — в моята къща, и то, когато в нея нямаше никой — и взех част от дрехите си, два компактдиска и една снимка на сина ми. И затова ме арестуваха, обвиниха и осъдиха. — Той се намръщи и поклати глава. — Ще ви кажа нещо: тръгнах от щат на щат, опитвайки се да се отдалеча колкото се може повече от Мериленд, като заобиколих Южна Калифорния, защото това място ме кара да се чувствам зле — и накрая дойдох тук, в Сиатъл. Далеч от нея и бих добавил, далеч от сина ми, което ме убива. Ако бяхте баща, щяхте да разберете. — Мъжът направи жест, с който обхвана Болд и цялата стая, и каза: — Само се огледайте. Все още не съм достатъчно далеч от нея.

Лейтенантът проговори за първи път, като попита спокойно:

— Господин Холи, имате ли нещо против нашите оперативни работници да вземат набързо отпечатък от подметките на обувките ви и да огледат колата ви?

— За какво говорите? — Холи имаше такъв вид, сякаш се чудеше дали да се засмее или да заплаче.

— Съгласието ви ще ускори процедурата — посъветва го Болд, — само че вие не сте длъжен да ни сътрудничите и няма никакви гаранции за последствията.

Заподозряният притвори очи като човек, който коленичи пред олтар, за да поиска прошка.

— Всичко, което исках да направя, беше да помогна на онази жена.

— Да излезе от колата или да се махне от шосето? — вметна Ламоя.

— Все още можете да помогнете — намеси се лейтенантът. — След като разсеят подозренията към вас, оперативните ни работници ще могат да се заемат с другите си задължения. — Това не беше съвсем вярно, но звучеше достатъчно убедително.

Сержантът и неговият началник зачакаха отговора му — двама комарджии, очакващи топчето на рулетката да спре.

— Първо, трябва да се обадя на адвокат.

Джон поклати глава.

— Доведохме ви тук за отговори. А сега намесваме адвокати?

— Ако адвокатът каже, че всичко е окей, за мен няма да представлява никакъв проблем да разгледате всичко мое. Обувки, кола, какво ме е грижа?

Изявлението на Холи прозвуча така, сякаш им съдействаше или възнамеряваше да им съдейства, но това беше уловка — и най-глупавият адвокат щеше да го посъветва да не се съгласява на подобно претърсване без съответните улики и обвинения.

Заподозряният им напомни:

— Започвам всичко отначало. Въпреки че трябва да знаете, че премислям и това решение. — Той кръстоса поглед с Болд, на чието лице бе изписано открито разочарование. — Останало ли е на този свят място, където някой — който и да е той — все още е нормален?

Лейтенантът направи знак на Ламоя. Искаше да излязат в коридора да поговорят. И двамата знаеха, че са хванали погрешния човек.

— Благодаря ти, че се срещна с мен.

— Не спомена, че и той ще присъства. — Заместник-шерифът Нейтан Прейър посочи Ламоя така, сякаш се канеше да се сбие с него. Прейър винаги изглеждаше като навита на кълбо змия, готова да ухапе някого.

— Аз съм преводачът — обясни сержантът. — Ти й сервирай глупостите си, а аз после ще й ги разтълкувам.

— Много умно.

Кръглото лице на четиридесетгодишния заместник-шериф и изрусената му коса обикновено го правеха да изглежда десет години по-млад, но през този ден умората беше сложила под очите му нездрави сиви сенки. Раменете му бяха изправени не толкова заради тренировките, колкото заради непреклонната му решимост да не изглежда уплашен в компанията на Матюс и Ламоя, които възнамеряваха да го разпитат. Прейър се бореше с умората си като шофьор, прекарал твърде дълго време зад волана — примигваше постоянно и се блещеше толкова силно, че понякога очите му изглеждаха изхвръкнали от страх.

Тримата стояха пред магазина „Нордстром Рек“ на улица Пайн — непривлекателен уличен ъгъл, само на няколко метра от входния тунел на автогарата. Матюс бе оставила Нейтан да определи мястото на срещата им и изборът му я заинтригува. Той беше дежурен, но бе отделил няколко минути, за да се срещне с нея. От залива Пюджет Саунд повя топъл вятър и над главите им прелетя с изумителна скорост една чайка. Ламоя проследи полета й като истински ловец. Накрая очите му се спряха върху заместник-шерифа и Прейър се наежи.

Противно на желанието на сержанта, Матюс връчи на Нейтан ксерокопие на акта за превишена скорост, който беше написал на Мери-Ан Уокър. Тя каза:

— Вероятно можем да ти дадем дузина лъжливи причини за присъствието ни тук, Нейтан. Само че ние всички сме ченгета. Всички знаем истината. Можем да те вкараме в Кутията, да те разпитаме по този въпрос и да видим дали ще успеем да измъкнем нещо от теб. Но ти си запознат достатъчно с тези неща. Не мислиш ли? Защото аз смятам така. Затова ще говоря направо: разполагаме с акта, който си съставил на Мери-Ан Уокър една седмица преди да я хвърлят от онзи мост. И се питаме за какъв дявол си скрил тази информация от разследващия детектив, като се има предвид как може да изскочи на бял свят и да те злепостави, както и стана.

Покрай тях минаваха с рев коли и камиони. От другата страна на улицата някакви келеши слушаха оглушителна рап музика с децибелите на излитащ реактивен самолет.

— А аз си мислех, че се каниш да ми благодариш, задето те измъкнах от онова трудно положение вчера.

— Предполагам, имала съм късмет, че се появи там.

— Животът е пълнен с щастливи съвпадения.

— Като това, че познаваш Мери-Ан — обади се Ламоя.

— Точно така — съгласи се Прейър. Той се усмихна. — Какво? Вие двамата си мислите, че когато съм застанал върху онзи мост, аз вече съм знаел, че жената под него е една от шейсетте или повече нарушители, на които съм съставил актове през същата седмица? Майтапите ли се с мен? — Заместник-шерифът се обърна към сержанта: — Работил ли си някога като патрулен полицай? Знаеш какво имам предвид.

Три хлапета в прекалено големи за тях дрехи профучаха край тях на скейтбордове точно навреме, за да хванат зелената светлина на светофара.

— Никога не съм имал това удоволствие — отговори Ламоя. — Издигнах се с търкане на тротоари.

— В нощта, в която беше убита Мери-Ан, ти отдели четиридесет минути от личното си време да…

— Убита? Доколкото чух, тя се е самоубила.

— Няма начин — заяви сержантът. — Ти беше на онзи мост. Знаеш, че сме открили следи от кръв, знаеш какво мислим по въпроса. Ти беше там, Прейър. Ние всички бяхме там. Стига преструвки.

— Макдоналдс — каза заместник-шерифът. — Отидох в… забравих точно — единайсет, единайсет и половина — за един чийзбургер и порция картофки. — Лъжеше или не, изражението на лицето му се стори искрено на Матюс.

Може би Прейър не знаеше това, но току-що бе споменал отрязъка от време, посочен от университетския отдел по океанография. Твърдението на Нийл, че часовникът е показвал 2 и 22, се бе оказало невярно, понеже според океанолозите този час беше твърде късен. Мери-Ан Уокър беше паднала от моста преди полунощ. Психоложката улови погледа на Ламоя и разбра, че той си мислеше за същото.

Сержантът извади детективското си тефтерче и попита:

— Кой Макдоналдс?

Заместник-шерифът зарови лице в голямата си ръка.

— По дяволите. — Той си възвърна самообладанието и съобщи адреса на Ламоя: — „Марджинал Уей“, на завоя за СИЙТЕК.

Матюс попита:

— Да не се окаже, че си имал вземане-даване с Мери-Ан Уокър освен в случая с акта за превишена скорост?

— Ще ни извиниш ли за момент? — Прейър хвана психоложката за ръка и я отведе настрани, така че сержантът да не може да ги чува, а Ламоя проточи врат към тях, сякаш се надяваше да долови някоя дума. Щом видя това, Прейър я отведе още по-далеч.

Две едри, мускулести жени излязоха от магазина, понесли прекалено много препълнени найлонови торби — приличаха на слонове с дисаги. Те незабавно заговориха за пазарлъците, които току-що бяха направили, и за парите, които бяха спестили. Матюс си помисли: „За да ги спестиш, трябва да ги похарчиш, дали някой вижда иронията в това?“

Заместник-шерифът каза:

— Лейтенант, ще ме прощаваш, но каквото и да съм ти казал по време на сеансите, е било поверително и се предполага, че трябва да си остане такова.

— Фантазираш си, че правиш секс с жените, които спираш за нарушение. На няколко пъти тези фантазии са имали пряко въздействие върху поведението ти. Такъв ли беше случаят с Мери-Ан? — „Такъв ли беше случаят с мен?“

— Това няма нищо общо с Мери-Ан.

— Докажи го. — Тя се питаше дали такъв беше случаят и с нея. Дали Прейър бе срязал бензинопровода й, за да се направи на герой и да я спаси? Беше ли се надявал тя да си легне с него в знак на благодарност?

— Няма защо да го правя. Няма какво да доказвам. Ти изопачаваш мнението си, базирано върху поверителна информация, лейтенант. Няма значение, че в това няма нищо вярно — пък и да имаше, няма да издържи пред съда.

Психоложката се освободи от хватката му и отстъпи назад. Ламоя тръгна към тях, готов както винаги да я защити.

Тя каза на заместник-шерифа:

— Трябваше да предложиш услугите си миналата седмица, когато се състоя идентифицирането на трупа.

— Би ли… щеше ли… можеше ли… нека те попитам това: би ли предложила услугите си, ако беше на моето място? С моята репутация?

Матюс навярно нямаше да го направи, но си замълча.

— Престрелката изопачава всяко впечатление, което някога е съществувало за мен, независимо от това, че определиха стрелбата ми като основателна. Никой не помни тази подробност. Ако бях предложил услугите си по случая с Уокър, щях да объркам разследването — точно каквото се случва в момента — и това нямаше да е от полза за никого.

— Особено за теб — обади се Ламоя.

Дафни погледна през рамото му към патрулната кола на Прейър. Регистрационен номер ОШС–89. Беше видяла сигналната лампа на същата тази кола от закрития паркинг срещу приюта. И дума не можеше да става за съвпадение. Тя усети, че кръвта се оттича от лицето й.

— И вчера съвсем случайно попадна на мен, когато се случи авария с колата ми? — попита Матюс.

— И какво, ако е така?

— Питам те: имаш ли навика да следиш жени, пътуващи с колите си?

— Не е това, което си мислиш.

— Тогава опиши подробно как точно е станало — заповяда му сержантът. — Направи го доброволно, направи го тази вечер или ще пуснем официална молба по каналния ред и ще се озовеш окачен на флагщока за късата си коса. Всяка среща с Мери-Ан — случайна или не, — всеки телефонен разговор, местонахождението ти във всяка една секунда на бодърстване през нощта на смъртта й. И ако има дори една запетая не на място, това ще се излее върху теб, Нейтан. Искаме разписанието на дежурствата ти през последните месеци, искаме копие на всеки акт за нарушение, който си съставил. Ако има дупки в разписанието, ще искаме подробни обяснения за всяка липсваща минута. Ако има свидетели на местонахождението ти, посочи имената им. Някога носеше златната значка — знаеш как се пише доклад.

Очите на Прейър станаха студени като лед. От двете страни на челюстта му се появиха две издутини с размерите на лешник.

— Писна ми. Да знаете. Доклад? Разписание? Копия на актовете? Вие ебавате ли се с мен? Това ме поставя под прицел.

— Ти си под прицел — информира го Ламоя. — Заеми се с това. Довечера в десет докладът да бъде на бюрото ми или лайната ще започнат да валят върху главата ти.

При тези думи небето се отвори като по команда и заваля като из ведро. Сержантът и психоложката се втурнаха към входния тунел на автогарата. Прейър тръгна към колата си. Чайката се появи отново над главите им, като правеше отчаяни опити да лети под водните струи. Матюс стана за кратко свидетел на борбата й, после птицата изчезна в сивотата, ведно с хилядите пешеходци, хукнали да търсят убежище от бурята.

Болд се събуди от звука на къпещата се под душа Лиз и видя едно размазано петно — спокойното лице на сина му, който спеше, допрял носа си до неговия. Не си спомняше Майлс да е лягал в леглото заедно с тях. В продължение на един безкрайно щастлив момент той остана загледан неподвижно в малкия мъж, осъзнавайки, че това вероятно ще бъде най-хубавата част от деня му — после една мисъл изникна в съзнанието му като малък кълн, разкъсващ обвивката на семето си, и наруши спокойствието му.

Лейтенантът имаше уговорена среща по-късно през деня, която можеше да му даде отговори не само за смъртта на Чен, но и вероятно — той се осмеляваше да вярва в това — за изчезването на Сюзан Хебрингър. Предстояха му две административни събрания относно бюджета, които го изпълваха със страх. Микробусът на Лиз трябваше да бъде откаран от подземния паркинг на банката до един сервиз на Бродуей. След училище Сара имаше урок по балет и ако дотогава колата на Лиз не бъдеше ремонтирана, щеше да се наложи Болд да вземе дъщеря си оттам в пет.

— Каква е програмата ти за деня? — Жена му застана гола на прага на вратата и започна да се подсушава с хавлиена кърпа. Беше възвърнала част от теглото, което й бе отнел лимфомът26, покривайки най-накрая скелета си отново с възхитителна женствена плът.

— Хич не е лоша — отвърна той. — Като се има предвид настоящият момент.

— Искаш ли да заключим вратата за минута?

— Да, искам. — Заедно с теглото й се бе възвърнал и част от неговия апетит. Болд се измъкна внимателно от завивките, за да не събуди Майлс, прекоси стаята и затвори вратата на банята зад гърба си. Докато миеше зъбите си, тя го съблече, като смъкна долнището на пижамата му и му помогна да извади краката си от крачолите по същия начин, по който помагаше на децата. Той реши да се пошегува по този повод, но се отказа, за да не развали момента. Остави водата да тече в мивката, за да заглуши звуците им.

Лиз остави хавлията да се свлече на пода и седна върху шкафчето с лице към него.

— Така добре ли е? — попита тя.

Болд пристъпи към нея, разтвори внимателно краката й и те се прегърнаха.

— Да чуваш да се оплаквам?

В отговор на целувките му тя отметна глава назад към огледалото. По гладката му повърхност започнаха да се стичат капки вода. Лейтенантът се отпусна на едно коляно и Лиз зарови пръсти в остатъка от косата му.

— Добро утро — каза тя с дрезгав, доволен глас.

„Поне започва като такова“ — помисли си Болд.

Доктор Сандра Бабкок можеше да работи като манекенка за реклама на дънки, освен това се оказа значително по-млада, отколкото Болд бе очаквал да бъде един пожизнен професор по археология. Най-много на тридесет и пет, тя имаше светла кожа, нежни зелени очи и провлачен южняшки говор. В очите й се мяркаха игриви искрици и притежаваше отвличащия вниманието навик да върти автоматичен молив между пръстите на дясната си ръка, както мажоретка своя жезъл.

Ако кабинетът отразяваше начина й на мислене, тогава двамата щяха добре да си паснат. Подреден и спретнат, в него нямаше нито един кламер, който да не е на мястото си. Двете празни кофички в коша за смет бяха от обезмаслено ягодово кисело мляко. Той забеляза, че бе запазила пластмасовата лъжичка — тя стърчеше между група моливи и химикали от чаша за кафе с надпис „Уикенд Едишън“. Но д-р Сандра Бабкок се бунтуваше вътрешно срещу цялата тази организираност — преструвката, която съпътстваше всеки ръководител на факултет, — защото ноктите й бяха изгризани чак до живеца. Болд се зарадва, че бе узнал това предварително. „Ние сме от един дол дренки“ — помисли си той.

Те изгубиха няколко минути в светски разговор. Лейтенантът изнасяше редовно лекции на курсовете по криминология в университета и Бабкок си беше приготвила домашното. Минаха през задължителните „знаете ли“ и „познавате ли“, но се оказа, че имат малко общи познати. След няколко колебливи паузи Болд реши, че е дошъл моментът да насочи разговора към целта на своето посещение.

Той каза:

— Онзи ден разпитах двама души от Екипа за спешна медицинска помощ. Или те ме лъжат, или съществува обяснение за случилото се, което ми убягва. Както ви обясних по телефона, д-р Бабкок, нуждая се от старите документи за градското подземие и ако е възможно, от достъп — трябва да се спусна в частта под Трето авеню, а от общината не ми позволяват.

— А Екипа за спешна медицинска помощ?

— Твърдят, че не са правили опит да съживят един човек, за който смятам, че е умрял по-късно, отколкото е посочено в доклада им. Не преследвам тях. Просто искам верните отговори.

— Къде по-точно под Трето?

— Между Чери и Кълъмбия.

Тя вдигна поглед към голяма стенна карта на централната част на Сиатъл, която се различаваше от всички карти, които лейтенантът бе виждал досега — вместо каретата, очертани от улиците, голяма част от центъра беше изобразена като разкрити при разкопки стени и етажни планове на сгради.

Болд каза:

— Имам съвсем бегла представа за градското подземие. Няколко квартала около площад Пайънър. Знам за пожара в края на ХІХ век, наводненията и решението да се повдигне крайбрежната част на града. Но хората от Екипа за спешна медицинска помощ твърдят, че са видели Подземието между Чери и Трето авеню.

Няколко кичурчета коса се измъкнаха иззад ухото на Бабкок и паднаха пред очите й. Тя ги отметна настрани.

— Двадесет и два квартала са били погребани преди сто години. Били са издигнати подпорни стени, а улиците са били затрупани, за да се вдигне нивото с близо седем метра. Процесът отнел повече от десетилетие. В момента използваме Подземието само под три квартала. Много от останалите сектори все още съществуват, като повечето са запечатани и ни очакват като някакви времеви капсули. По-голямата част от тях са частна собственост, те са опасни и въпреки че непрекъснато се опитваме да получим достъп до тях, за да ги инвентаризираме и фотографираме, страхът от съдебни процеси и застрахователният риск обезсърчават хората да ни съдействат. От началото на двадесетте години на двадесети век газопроводите и водопроводите, както и телефонните и електрическите кабели минават по старите подземни тротоари, в зоната между подпорните стени и тухлените зидове на старите постройки, останали отдолу. Когато прочетох за пропадането на шосето, ме обзе надеждата, че инженерите от общината ще ни позволят достъп. Но нуждите на археологията останаха на заден план заради подновяването на движението по улицата и усложненията, произтичащи от факта, че по-голямата част от Подземието е частна собственост. От друга страна, ако успеете да осигурите достъп за мен, за факултета, ще направите услуга на учебниците по история. Така че ще отговоря с радост на всичките ви въпроси.

— Надявах се, че това може да стане по другия, заобиколния начин.

— Страхувам се, че е невъзможно. Градската управа отхвърли молбата ми. Но един лейтенант от полицията? Не можете ли да получите достъп, дори и до частна собственост, стига да поискате?

Бабкок очевидно се бе съгласила да разговаря с Болд, защото беше видяла в негово лице билета си за Подземието.

— Нещата не стават така — отговори той, но мозъкът му вече обмисляше възможностите. Обърканата аутопсия на Диксън можеше да повдигне достатъчно неизвестни, за да осигури на Болд необходимия документ.

Жената сякаш нарочно го подразни, като се впусна в обяснения.

— Когато градските улици са били затрупани, за да се издигнат над нивото на наводнението, хората се придвижвали от квартал в квартал, като се катерели по стълби, пресичали новите улици, които все още били в процес на строене, а после се спускали по други стълби в съседния квартал. Придвижвали се по този начин в продължение на години. Накрая магазините се преместили на новото ниво на улиците, но старите складове били запазени.

— Те все още са там долу — продължи тя. — Някогашната Главна улица сега се намира под земята. Предполагам, че вашите хора от Екипа за спешна медицинска помощ са попаднали именно там — складове, магазини и тротоари, които не са били докосвани повече от един век. Вие сте човекът с яркочервените чехли, лейтенант.

Отстъпвайки пред копнежа й, той каза:

— Ще ми трябват имената на собствениците.

— Мога да ви ги дам. Няма проблем.

— Подземието трябва да бъде третирано като сцена на престъпление и едва тогава като археологически обект, ако изобщо се стигне дотам.

— Ще го преживея. — Тя протегна ръка, за да се здрависат. — Оставям решението на вас.

Болд се ръкува с нея, но го направи малко неохотно. Имаше чувството, че е влязъл в капан.

Бабкок имаше ръце на фермер или земеделец. Тя каза:

— Окей, сделката е ваша.

Матюс смяташе основаното на доказателства разглеждане на делото — вероятен процес или предварително изслушване — за формалност. По време на десетгодишната си служба бе присъствала само на две такива съдебни заседания, и то само защото я бяха призовали като свидетел. Когато Ламоя й съобщи, че е включил „част от бележките й“ в доклада си до прокуратурата и че заради това е длъжна да присъства на разглеждането на делото, тя се ядоса и му се скара, че е представил доклад, който всъщност не е нищо повече от някакви си „бележки върху салфетка“.

Психоложката нахлу в съдебна зала 3Д като самолет, който се приземява с твърде висока скорост, с димящи гуми и включени светлини на крилата.

— Какво, по дяволите, си мислеше? — попита тя Ламоя, когато седнаха на местата си, на третата редица зад масата на прокурора.

Сержантът сложи пръст на устните си, умолявайки я да понижи глас. Съдебното заседание още не беше започнало, но прокурорът — жена с широко лице на име Махони — беше достатъчно близо, за да ги чуе.

— Правим това, което правим — каза той. Това беше единственото му обяснение.

— Надрасках ти няколко забележки, Джон. Това не беше психологическа оценка.

— Вече е.

— Не, не е. Точно там е работата.

— И двамата искаме да пипнем Нийл за това, Матюс. Включих бележките в доклада си, защото те потвърждават психологическото му състояние по време на изявлението му, в което ни излъга за отрязъка от време. Махони крепи нашето дело именно върху това лъжливо изявление, поне засега. Нека не го забравяме. Кръвта върху горнището на анцуга се оказа на Мери-Ан Уокър. Но всичко ще отиде по дяволите, ако Махони реши да призове като свидетел Феръл Уокър, за да каже на всички откъде е взел въпросното горнище…

— Иззад един контейнер за боклук в задната алея — прекъсна го тя. — На няколко метра от колата, която знаем, че я е прегазила. Това ще свърши работа, Джон.

— Но то ще постави Уокър на свидетелската скамейка за вероятен разпит. Ще извади на бял свят заплахата за живота на Нийл в моргата и личната вражда между тях. Това не само ще омаловажи като улика анцуговото горнище, но ще обърка съдията и ще остави място за логични съмнения. Махони обаче е наясно с тези неща. Знае какво прави. Тя поиска психологическия доклад.

— Това не беше психологически доклад. Мислиш, че в полицейското управление няма да го разберат?

— Това е разглеждане на дело, а не съдебен процес. Тук имаме свободата да действаме, както намерим за добре. Успокой се.

— Някой от вас двамата с Махони трябваше да ме помоли да напиша психологически доклад.

— Защото разполагаме с много време, нали? — отвърна саркастично Ламоя, раздразнен на свой ред. — Следващата седмица Махони излиза в отпуск, а аз исках тя да гледа делото. Освен това защитата прие определената дата, което означава, че те разполагат със също толкова малко време за подготовка, колкото и ние. „Когато обувката ти става…“ Не казвам, че е перфектно, просто изиграй ръката, която са ти дали.

— Не започвай да ми цитираш клишета от кънтри песни, в противен случай си тръгвам оттук. — Тя се облегна назад на седалката си и се втренчи в тавана, като се питаше как Сержантът бе успял да се справи с гнева й толкова лесно. Когато прекаляваше с бирата или в редките случаи, когато напрежението в работата го изкарваше от равновесие, Ламоя имаше навика да рецитира ужасно смешни стихове, като „Имам сълзи в ушите си, защото лежах по гръб и плаках за теб“ — този й беше любимият. Дафни предусети задаващия се „малък Кени Роджърс“ и реши да пресече изблика му още в зародиш.

— Значи съм тук — рече тя, — за да подкрепя една психологическа оценка, която не е психологическа оценка.

— Важното е, че си тук — каза Джон, осъзнавайки, че най-лошото бе отминало. — Виждаш ли? Всяко нещо си има и добрата страна.

Изслушването на свидетелите премина като съкратен съдебен процес; Махони трябваше да образува дело срещу Нийл и тя се зае с работата както подобава, представяйки неговата кола като оръжие на престъплението — от шасито на каролата били събрани косми, кръв и тъкан. Една малка част от тези органични улики била подложена на ДНК тест, който потвърдил, че те принадлежат на Мери-Ан Уокър. Щяло да има още тестове, съобщи оперативният работник от свидетелското място. Махони съкрати представянето си, понеже очевидно бе наясно, че съдът, също като нея, се отнасяше формално към такива изслушвания и понеже не искаше да разкрива козовете си, с което подразни преуморения съдия още преди да е започнал същинският съдебен процес.

Оценката на Матюс бе приета като глазурата на кекса с доказателства — начин за излагане на възможните мотиви за престъплението и за настройване на съдията срещу подсъдимия още от самото начало.

Общественият защитник — Норман Сепамоса — тридесетинагодишен индонезиец, второ поколение натурализиран американец, с леко наднормено тегло, дебели очила и боксьорски нос, изглеждаше обезоръжен и обезкуражен, докато не изненада всички присъстващи в съдебната зала, като помоли съдията да подложи психоложката на кръстосан разпит — молба, която незабавно бе удовлетворена. Той стана от стола си до масата на подсъдимия — демонстративен акт, необичаен за едно изслушване, защото нямаше съдебни заседатели, които да се впечатлят от него, — и премина през серия от въпроси, имащи за цел да установят акредитивите на Матюс.

Дафни видя Феръл Уокър зад гърба на Махони, на една седалка от последната редица. Той й кимна приветствено.

Когато Сепамоса започна разпита си, прокурорът каза:

— Ваша чест, мисля, че сме запознати с акредитивите и квалификацията на госпожица Матюс.

Съдията — афроамериканка в средата на четиридесетте и отявлен либерал — изрази несъгласието си с изявлението на Махони, като цъкна с език.

Психоложката откри, че присъствието на Уокър я смущаваше.

— Причината, поради която задавам тези въпроси, Ваша чест — обясни Сепамоса, — е проста: да установя дали ние, както и съдът, можем да приемем безрезервно думите на такъв опитен и доказан експерт в ролята на свидетел.

Дафни усети как вътрешният й радар за предчувствия светна предупредително и видя подобно безпокойство да помита снизходителната усмивка от лицето на Махони.

Нежелана топлина плъзна нагоре по гръбнака й и се разля по целия й гръб — имаше на разположение само няколко скъпоценни секунди, за да се подготви за серия от агресивни въпроси. След близо половин час на неоспорвани свидетелски показания, тя се бе озовала на свидетелската скамейка с убеждението, че Сепамоса просто ще й отправя гневни забележки, вдигайки от време на време глава, както бе правил до този момент, в очакване да бъде извикан следващия свидетел. Но при вида на човека, който стоеше в края на масата и се взираше в нея, като се потеше толкова силно, че под мишниците на сакото му се бяха образували мокри петна; който апелираше към съдията и възхваляваше нейния опит и благонадеждност, Дафни разбра, че ще си има проблеми. Той чисто и просто я бе дебнал.

Съдията напомни сурово на прокурора, че ако има някакви възражения, би трябвало да се обърне към съда официално, а не чрез спонтанни избухвания.

— Това не е религиозно събрание, госпожо Махони. — Въпросното порицание показа липса на подкрепа, която очевидно засегна прокурорката и я накара да сведе поглед към жълтата си тетрадка, така че Матюс не можеше да каже със сигурност дали слушаше или не. Ако Сепамоса се домогваше до психоложката, тя предполагаше, че го прави, за да отхвърли отчасти или напълно показанията й. Ако изобщо имаше показания, които да бъдат чути.

— Виждам в доклада на разследващия детектив, че сте присъствали в апартамента на господин Нийл на двадесет и осми март тази година.

— Точно така — каза Дафни, поглеждайки календара, който й подаде съдебният пристав.

— Според експертното ви мнение, доктор Матюс, тогава Лангфорд Нийл показа ли някакво колебание или неохота при даването на разрешение на полицията да претърси неговата тойота корола, модел хиляда деветстотин деветдесет и втора?

— Не.

— А според експертното ви мнение, доктор Матюс, като се има предвид, че щатът е доказал, че уликите, събрани от въпросното превозно средство, подсказват вероятната му намеса в престъплението, това поведение — желанието му да сподели тези улики с полицията — отговаря ли на реакцията, която можете да очаквате благодарение на богатия си и добре документиран опит от страна на едно виновно лице? Да или не?

— Не.

— А отговаря ли на реакцията на едно невинно лице?

Психоложката се поколеба, но си даде сметка, че колебанието й навреждаше на делото повече, отколкото биха му навредили бързите, експедитивни отговори.

— Предаването на тези улики би било по-типично за невинно лице, но като се има предвид, че…

Той я прекъсна.

— Защото господин Нийл един вид ви е предал още димящото оръжие. Нали?

Махони напомни на съда, че няма никакъв пистолет, никакво огнестрелно оръжие, свързано с убийството на Мери-Ан Уокър. Съдията пък й напомни да възразява официално, защото в противен случай ще бъде глобена от съда.

Дафни беше инструктирана, че не е необходимо да отговаря на въпроса.

— Госпожице Матюс — каза Сепамоса, внезапно изпускайки титлата й; пропуск, който й се стори много сериозен, — понеже щатът не можа да осигури други свидетели, освен океанографите, които да потвърдят времето на събитието, и като се има предвид, че обвинението основава голяма част от подозренията си към моя клиент върху това, което сами наричат „неточен времеви отрязък“, бих искал да ви попитам за събеседването — трябва ли да го нарека разпит? — на моя клиент, господин Лангфорд Нийл. Вие сте присъствали на него, нали?

— Мисля, че госпожа Махони вече е раздала копия от доклада на разследващия полицай — отвърна психоложката.

Наредиха й да отговори на въпроса.

— Да, присъствах.

— И тук също го пише — рече Сепамоса.

— В такъв случай моята помощ може би не ви е необходима — заяви Матюс, с което предизвика сдържана усмивка на лицето на Махони. — Или искате да го прочета вместо вас?

Сепамоса явно възнамеряваше да играе твърдо. Психоложката осъзна колко бе важно да обособи своя собствена територия и да покаже готовността си да я защитава. Чрез отговора си тя даде на адвоката да разбере, че няма намерение да се предава и това го накара да я погледне с нови очи.

— Не целия документ — отговори със самодоволно изражение Сепамоса. — Ще ви бъда благодарен обаче, ако прочетете пред съда страница седма от копието, от ред осми до ред осемнадесети. Позволил съм си да подчертая този пасаж. В него подсъдимият Лангфорд Нийл говори с вас и Сержант Джон Ламоя от отдел „Престъпления срещу личността“, който води разследването на случая.

Пункт, контрапункт — той бе обърнал наопаки нейната малка шега, така че да я ужили. Сега трябваше да прочете част от разпита на Нийл за протокола, така че тя да се запечата неизлечимо в съзнанието на съдията. Махони прелисти някакъв документ със сръчността на библиотекарка. Сепамоса връчи на Матюс едно копие. Тя прочете въпросните редове наум, но не можа да проумее какво целеше с тях защитникът — Сепамоса, изглежда, бе пропуснал същността на експертните показания; този параграф щеше само да подпомогне делото на Махони срещу Нийл. Психоложката си прочисти гърлото встрани от микрофона и после прочете:

— „НИЙЛ: Може би това, което ме е събудило, е бил именно звънът на телефона. Дори си спомням колко беше часът. Всичките двойки примигваха срещу мен. Два и двадесет и две. Часовникът до телефона от нейната страна на леглото. Две, две, две. Примигваха.“

— Доколкото си спомняте, това ли бяха дословните думи на господин Нийл, госпожице Матюс?

— Доколкото си спомням, да.

— Значи това е противоречието, на което госпожа Махони се е позовала за запитването си към океанографския експерт доктор Брайън Рътлидж?

— Би било неуместно да отговарям от името на доктор Рътлидж или от това на госпожа Махони.

— Самата вие смятате, че тук има противоречие, нали?

— Точно така. Тялото трябва да е било хвърлено от моста преди полунощ. Затова господин Нийл не може да я е видял на противопожарната стълба два часа след полунощ. Подобни противоречия привличат вниманието на един детектив.

— Наистина.

Сепамоса се върна при масата на защитата, претършува дипломатическото си куфарче и извади един електронен будилник. После накара Матюс да прочете част от полицейския опис на всички видими вещи по реда на документирането им. Опис, основан на съдебната заповед за претърсване на апартамента на Нийл. Тя прочете марката и модела на будилника на Нийл и съдията потвърди, че сега Сепамоса показваше на психоложката идентичен часовник.

Дафни не разбираше накъде водеше това, но не се съмняваше, че са я вкарали в капан. Тя се напрегна да предвиди какво целеше адвокатът с този будилник, но не можа да измисли нищо. Хвърли поглед към залата и видя, че Махони и Ламоя изглеждаха също толкова озадачени и разтревожени. Трябваше да предвиди въпроса, за да подготви умен отговор. Въпреки провала си в това начинание, тя се почувства ободрена и готова да изиграе ролята на жертвеното агне.

Сепамоса включи будилника в разклонителя на пода до стенографа и психоложката си даде сметка, че той вече беше репетирал това — знаеше къде се намираше контактът; знаеше какво прави. Защитникът повъртя часовника в ръцете си и се обърна към нея.

— Заради съда — каза той, като се увери, че и съдията, и Махони виждат екрана на будилника, — бихте ли назовали часа, който показва будилникът?

— Два часа и двадесет и две минути — отговори Дафни. — Не мога да кажа дали сутринта или следобед.

— Сутринта — заяви весело Сепамоса. — Когато е следобед, свети малка лампичка. Ако съдът желае…

Съдията го прекъсна, обявявайки, че съдът не желае.

Адвокатът отбеляза заради протокола, че Матюс е разпознала правилно времето на деня, показвано от часовника. После пусна бомбата, която психоложката усети като токов удар под лъжичката.

— А цифрите на часовника неподвижни ли са или примигват, госпожице Матюс?

— Неподвижни са — отговори тя, като не само четеше написаното върху листа пред нея, но и чуваше в спомените си изявлението на Нийл: „всичките двойки примигваха срещу мен… примигваха.“

— Заради съда сега изключвам часовника. — Сепамоса бързо включи отново будилника и обърна екрана му към психоложката. — А сега? Какви са стойностите и състоянието на цифрите?

— Дванайсет часът — едно, две, нула, нула.

— А цифрите неподвижни ли са или примигват?

Ламоя стана от мястото си и се втурна към задната врата на съдебната зала.

— Примигват. — Сърцето й се сви, защото вече знаеше със сигурност какво целеше адвокатът.

— Примигват, също като в изявлението на господин Нийл пред вас и Сержант Ламоя.

— Примигват, да.

— Колко часа показва сега будилникът? — Той й показа отново екрана.

— Дванайсет-нула-едно.

— Дванайсет часа и една минута, ако не възразява съдът.

Съдията му нареди да продължи, все още неразбирайки напълно целта на представлението му.

— Доктор Матюс, спомняте ли си отрязъка от време, през който тялото на Мери-Ан Уокър трябва да е било хвърлено от моста според показанията на щатския експертен свидетел доктор Рътлидж?

Дафни се поколеба. Вече бе съобщила това.

Сепамоса каза:

— Ваша чест, ще се радвам да помоля съдебния стенограф да прочете…

— Между двадесет и три и петнайсет и полунощ — отговори Матюс, понеже не виждаше смисъл да отлага повече този момент. Правило номер едно в съда: действай бързо, когато губиш.

— И за да опростим тези показания, отрязъкът от време е бил определен според посоката на приливното течение, както и по разстоянието, на което се е отдалечило тялото, преди да го извадят от водата, нали така?

— Нещо подобно.

— Ваша чест, ако съдът не възразява, мога да прочета отново…

Но съдията имаше възражения:

— Каква е същността на тази демонстрация, господин Сепамоса?

— В състоянието на цифрите, Ваша чест. Те примигват. Точно както в първоначалните показания на подсъдимия господин Нийл пред полицията. Цифрите на този род часовници примигват само когато е имало прекъсване на тока и батериите им не са заредени достатъчно. Часовникът се настройва автоматично на дванайсет часа в полунощ и започва да отброява времето наново.

— Вземайки друг лист хартия от своята маса, Сепамоса се запъти към свидетелската скамейка.

— Госпожице Матюс, ще ви помоля да прочетете още нещо в помощ на съда.

Махони стана права и този път възрази както подобава, намеквайки, че защитникът тормози свидетелката, като я кара да чете документи, които нямат абсолютно никакво отношение към нейната експертиза.

Сепамоса се оправда, че е избрал за целта Матюс, понеже тя е уважаван член на полицейската общност, на който може да се разчита, че ще каже истината. После предложи, ако съдът е съгласен, да бъдат изпратени призовки на други експертни свидетели — производители на часовници, електротехници…

Съдията отхвърли гневно предложението, като прекъсна грубо мъжа, но това изобщо не го впечатли — Сепамоса беше човек с мисия, по-бодър и весел от който и да е изправен пред съда защитник, който Дафни бе виждала.

Съдията нареди на психоложката да прочете печатния текст върху листа, който й бе даден.

— Антетката е на „Пюджит Саунд Енърджи“ — обясни й тя. — Изглежда това е страница от уебсайт, принтирана или изпратена по факса на господин Сепамоса.

— Подчертаният текст, моля — каза едва ли не тържествуващо адвокатът.

Матюс прочете:

— … в областта, обхващаща Болард, Уолингфорд, Грийнлейк и Фини Ридж, спря тока в осем и петдесет и девет вечерта на двадесет и втори март. Прекъсването на електроенергията продължи средно три минути, най-дълго във Фини Ридж — седем минути и двадесет и седем секунди.

Сепамоса заговори високо, наслаждавайки се на своя момент а ла Пери Мейсън:

— Ваша чест, твърдя, че това спиране на тока е изключило будилника на господин Нийл точно в осем часа и петдесет и девет минути. След това е нямало ток в продължение на три до пет минути. Някъде около девет часа и четири минути електрозахранването е било възстановено — междувременно господин Нийл и госпожица Уокър все още са били на вечеря в къщата на майката на господин Нийл, — будилникът се е включил и е продължил да отброява времето така, сякаш не е било девет часът и четири минути, а полунощ. Господин Нийл е чул госпожица Уокър да говори по телефона. Видял я е отвън на балкона. Довереникът ми е видял на будилника да примигват, както е заявил в изявлението пред полицаите — същото изявление, за което твърдят, че го уличава в невалидност на посоченото от него време — цифрите две-две-две. Два часа и двадесет и две минути след възстановяването на електрозахранването в девет часа и четири минути или единайсет часа и двадесет и шест минути вечерта, Ваша чест. Несъответствието, което щатът се опитва да използва, за да докаже вината на моя клиент, всъщност доказва без никакво съмнение, че изявлението на господин Нийл пред полицията е било вярно, абсолютно вярно, и няма нищо, което да уличава моя клиент в лъжа пред властите, нито в опровержение на отрязъка от време, в който е било извършено престъплението, определен от самите експертни свидетели на щата.

Съдията осмисли казаното и насочи вниманието си към прокурора.

— Госпожо Махони?

— Щатът моли за отсрочка, за да преразгледа новата информация.

— Никаква отсрочка, госпожо Махони — заяви ядосано съдията. — Уликите ви са незадоволителни. Ако щатът желае да води съдебен процес срещу господин Нийл, трябва да започнете всичко отначало.

Съдията удари с чукчето и освободи Нийл под гаранция.

Матюс чу, че в задната част на залата настъпи суматоха. Тя вдигна поглед и видя Феръл Уокър да излиза забързано в коридора.

Със звучаща в главата й песен на Том Пети „Няма да се оттегля“, Матюс отхвърли идеята да прекара втора нощ в хотелската стая и се завърна в яхтата си, ядосана, че бе загубила присъствие на духа по време на предварителното разглеждане на делото, ядосана на Ламоя, задето не бе предвидил противоречивата улика, разкрита с помощта на примигващия часовник, и ядосана на себе си, че бе позволила на Сепамоса да манипулира нея и фактите в полза на своя клиент. Жадуваше за едно питие. Заслужаваше уюта на собствения си дом — беше й писнало да й казват какво да прави.

Изтощена от дългия следобед, изпълнен със срещи, тя изкачи стъпалата на стълбата, която водеше до малката й спалня.

Срещите пораждаха срещи — изпитана и доказана аксиома на полицейската работа. Не й се мислеше за утрешния ден. Наля си чаша скъпо, почти перфектно вино — отново „Арчъри Самит Пинот“, — напълни ваната с гореща вода и реши да прекара една безпаметна пиянска вечер пред телевизора. Но докато продължаваше с приготовленията за банята, се замисли за Маргарет, която беше някъде навън по улиците, и откри, че й бе невъзможно да се отдаде на насладата. Замисли се за Нейтан Прейър и за факта, че той все още не им беше дал доклада, поискан от Ламоя — докладът, който психоложката се надяваше да хвърли светлина върху връзката, която заместник-шерифът бе имал с младата жена преди убийството й.

Когато започна да се съблича в спалнята, я завладя параноя, въпреки че беше покрила всеки сантиметър от прозорците на яхтата с щори или със забити с кабарчета хавлиени кърпи. Остана по сутиен и не можа да се насили да се разсъблече повече. Все още частично облечена, тя се загърна с един халат и слезе в малката баня, където заключи вратата и едва тогава се съблече напълно. Захвана се да сгъва дрехи, които всъщност бяха за пране, и в това действие разпозна предупредителен знак — тънки като косъм пукнатини в здравия й разсъдък. За да се влошат нещата още повече, тя реагира твърде бурно, като стовари купчината дрехи в мивката и те се превърнаха в разбъркано кълбо.

Осъзна, че бе забравила чашата с вино, навлече отново халата и тръгна да поправи грешката си, но откри, че вървеше безкрайно бавно, нащрек за всеки подозрителен шум. Част от проблема й се дължеше на вида на дома й, защото затъмнените прозорци бяха свили пространството до клаустрофобични размери. Тя възнегодува срещу натрапливото безпокойство, срещу изострените си сетива, принудени да я защитят от депресиращата тъмнина на стаята, лишена от светлината на лампите около езерото.

С чашата вино в ръка, Дафни заключи отново вратата на банята, решена да отмие от себе си дневното напрежение и нарастващия си страх. Малко шумове, малко кал отвън пред прозореца, няколко странни телефонни обаждания от едно разстроено хлапе — като прецени събитията от последната седмица, тя реши, че няма причини за тревога. Ако беше обект на атака като психолог, щеше да се учуди на безпокойството си. Но фактът, че бе обект на атака като потенциална жертва, усилваше това чувство по начин, който никога не беше проумявала преди.

Горещата вода помогна на виното да я замае, но то не можа да притъпи фантазиите й, както се бе надявала. Това, което трябваше да бъде няколко скъпоценни мига спокойствие, я накара да се озове на мястото на Мелиса Дънкин, къпеща се в хотелската си стая. Въпреки че се намираше в заключено помещение без прозорци, тя усети ликуващия поглед на някакъв странник. Всичко и всеки биха могли да са там отвън по всяко време. Нямаше място, което да мине за напълно безопасно. Дафни видя отново в съзнанието си как заключва двете врати и всички прозорци, но не можа да се пребори със съмненията си. Самата идея за ваната й се стори погрешна — водата щеше да я приспи и тя щеше да излезе от банята половин час по-късно, замаяна и с притъпени сетива — идеалната жертва. Щом осъзна, че се поддаваше отново на параноята, психоложката посегна към чашата с вино — нейното лекарство — и не улучи, събаряйки я на керамичните плочки, където тя се пръсна със звук, два пъти по-силен, отколкото би трябвало да бъде. Целият под се покри с остри парчета стъкло, които очакваха босите й крака. Разлятото червено вино й заприлича на локва кръв.

— По дяволите! — Гласът й прозвуча също толкова високо, отразен от огледалото, плочките и ваната.

Почувства се глупаво. Идиотско. Къпането й беше провал. Цялата вечер беше пълен провал.

Някой друг навярно би оставил бъркотията, за да се наслади на водата, докато все още е топла, но Матюс се почувства длъжна да я почисти незабавно, приемайки ролята на мъченик.

Като използва тоалетното гърне за стъпало, тя излезе от ваната, предпочитайки халата пред хавлиената кърпа, защото й даваше по-голямо чувство за сигурност, приседна на шкафчето и като се отместваше малко по малко, най-накрая скочи до вратата и оттам в коридора. Нахлузи чифт гумени ботуши, стоящи до задната врата на яхтата, грабна метлата и лопатката за боклук и се залови да чисти.

Когато измете и последното стъкло, усети в гърдите й да се надига нова вълна на безпокойство. Обзета от самосъжаление, Матюс видя живота си така, както навярно го виждаше нейният преследвач: препълнен със събития и все пак празен. Помисли си колко бе жалко, че не можеше да почисти парчетата от близкото си минало така, както почисти парчетата от счупената чаша. Два развалени годежа, а тя все още се пазеше за един недостижим женен мъж, който напоследък показваше към нея по-малък интерес откогато и да е било. Беше направила кариера от оправяне на чужди животи, но се беше оказала неспособна да уреди своя собствен.

Дафни се огледа и видя един истински пашкул — закрити прозорци, заключени и залостени с резета врати. Уплашена от собствената си сянка, тя беше човекът, към който се обръщаха други хора, за да ги спаси от страховете им.

Реши да не пие повече вино — то само влошаваше нещата — и вместо това да послуша Малер27. Беше хубаво и шумно, сякаш седеше на втората редица в Бенаройа Хол28. Потърси убежище в едно безсмислено телевизионно шоу, но го намери за незадоволително, неспособно да прогони усещането, че някой я наблюдава. Заложи отново на виното, като изпи още една пълна чаша; стана й топло, но тревогата й не изчезна.

Разчувствана и леко вдетинена, Матюс въпреки всичко взе решение да обходи яхтата. По време на една от обиколките си тя грабна една бархетна пижама, върна се в банята и се преоблече в нея, като реши да наметне халата отгоре. Оказа се, че междувременно бе пропуснала най-важната част от шоуто, затова загаси телевизора на път да се разплаче. Изпи още една чаша вино и се почувства пияна.

Неспособна да се отърве от усещането, че е наблюдавана, под въздействието на многото чаши вино психоложката реши, че Уокър, Прейър или някой друг е скрил камери в яхтата и че трябва да ги намери. Какво неразумно имаше в тази идея? В града имаше „шпионски магазини“, които продаваха фибро-оптически камери, които можеха да бъдат монтирани в детектори за пушек, електрически ключове, вентилатори за бани и тръби за гореща вода.

Започна да претърсва методично яхтата, но след няколко минути си даде сметка, че вади като обезумяла книги от рафтовете, сваля картините от стените и изкоренява растенията от саксиите им. Ако беше погледнала зад себе си, щеше да види път, застлан с разрушения, и може би щеше да спре. Но едва когато направи пълен кръг, видя опустошението на долния етаж — разхвърляни книги, картини и лампи; голи стени, по които пълзяха непознати сенки, предизвикани от лампите край тях.

Ураганът Дафни.

Действията всъщност бяха по-красноречиви от думите. Тя видя вилнеенето си като продължителен писък, като вик за помощ с епически размери.

Мобилният й телефон иззвъня някъде върху кухненския плот. Психоложката го потърси с ненавист, сякаш той можеше също да я наблюдава.

— Матюс.

— Дафни? Обажда се Феръл.

Тя затаи дъх. Уокър се беше обадил отново. В подходящото време. И на мобилния й телефон, чийто номер просто не би могъл да притежава.

— Вие ме разочаровахте, Дафни.

Тя се почувства така, сякаш я беше залял с ледена вода.

— Помолих ви да не контактувате с мен. — Можеше ли да усети ужаса й? Имаше ли смелост да му затвори?

— Казахте, че това е процес, система. Че тя работи. Не виждам да работи, Дафни, и не виждам да правите нещо по въпроса.

— Това е процес, който отнема време, господин Уокър. Повярвайте ми, правим всичко възможно…

— Не ми пробутвайте тези глупости! Ако правехте всичко възможно, той щеше да е зад решетките, а не на свобода, за да прави каквото си иска.

— Няма смисъл да обсъждаме това. Ще затворя телефона.

— Донесох ви нейната блуза!

— Ще ви го кажа направо: колкото повече се опитвате да помогнете, толкова повече намалявате шансовете ни да затворим убиеца на сестра ви. Подхвърлените улики са неприемливи.

— Откога един информатор не може да осигурява улики?

— Откакто информаторът допря нож до гърлото на заподозряния. Откакто информаторът е свързан с жертвата. Откакто информаторът е бил молен неколкократно да не се намесва. И на първо място — откакто информаторът не е никакъв информатор! Полицейските информатори са подбрани и направлявани, а за действията им се пишат доклади. Вие не сте полицейски информатор, господин Уокър. И не помагате на следствието.

— Окей, окей. Да играем с открити карти?

— Господин Уокър, вие не ме слушате.

— Мога да ви помогна, Дафни.

— Господин…

— Двете липсващи жени.

Внезапната тишина в стаята и по телефонната линия беше заменена от бумтенето в ушите й, когато последните събития преминаха през съзнанието й като на филмова лента. Хебрингър и Рандолф занимаваха Болд и отдел „Престъпления срещу личността“ от месеци. Самата тя бе изработила техни профили, бе разпитала членовете на семействата им и бе научила всички тайни от живота на тези две жени — секс играчки, семейни конфликти, лечения и дори потеклото им. Като гражданин на Сиатъл, Феръл Уокър сигурно знаеше с каква отдаденост управлението разследваше тези случаи, така че това негово подмятане акт на отчаяние ли беше или основателно предложение? И ако беше последното, щеше ли да се осмели да му откаже?

— Слушам ви — каза Матюс, а сърцето й продължаваше да препуска, докато адреналинът циркулираше във вените й. Тя посегна към бутилката вино и я надигна.

— Ще ви помогна да намерите тези жени, ако вкарате Лени Нийл зад решетките завинаги.

— Издирваме тези жени от дълго време, господин Уокър. Какво ви кара да мислите…

— Защото знам неща, които са ви неизвестни.

— И как да повярвам на това?

— Да кажем просто, че съм имал видение. Двете жени, провесени като чирози. Може би не сте ги търсили, където трябва.

Тя не се смяташе за човек, който лесно може да бъде уплашен — провесени като чирози — и все пак този безутешен бездомник я накара да се свие и разтрепери, докато отпиваше нова глътка вино в опит да се успокои.

— Видение или нещо по-конкретно?

— Не ви ли се иска да разберете? — Хлапашко. Той си играеше с нея.

— Да, иска ми се, господин Уокър.

— Уплашена сте, защото знам повече от вас — каза Феръл. — Разбирам това. Но няма причина да сте уплашена. Ние сме приятели, ние двамата. Аз не бих ви наранил. Вие не бихте ме наранили. Аз мога да помогна на вас, вие можете да помогнете на мен. Кажете, че ще ми помогнете.

Психоложката измести уплашената жена, защото сметна този момент за личен триумф.

— Няма да арестуваме и осъдим Лени Нийл заради вас, господин Уокър. Ще го направим, защото това ни е работата. Колкото до съдействието ви за провеждащото се разследване на изчезванията…

— Тогава си вършете работата — изропта той.

— Вършим си я. Правим точно това.

— Като го оставяте да се измъкне? Като купувате бутилка червено вино и пропилявате нощта?

О боже: той я беше проследил, беше я наблюдавал. Знаеше номера на мобилния й телефон. Тя се насили да се овладее, да бъде психолог, а не жертва.

— Как се сдобихте с този телефонен номер? — Дафни избълва въпроса, без да се замисли, вътрешната й електрическа мрежа беше в пълен хаос заради нежелания коктейл от вино и адреналин. Тя осъзна, че на дисплея на телефона й ще се изпише номерът, от който се обаждаше Феръл, веднага щом прекъснеше връзката. Трябваше да разбере откъде се обажда, но за целта се налагаше да затвори. А не можеше да го направи, защото Уокър разполагаше с информация за Хебрингър и Рандолф. Все още не.

— Защо закривате прозорците? Това разваля гледката.

От нерви Матюс цялата се раздруса. Тя никога не оставяше типове като него да победят, но сега се изкуши да прекъсне връзката. Можеше да гледа заподозрените от другата страна на всяка маса за разпити, като се правеше на самоуверена и отправяше заплашителни погледи, които караха и най-коравосърдечните да размислят два пъти, преди да избухнат срещу нея. Тогава защо не можеше да се изправи срещу Феръл Уокър по мобилния телефон?

Тя прекъсна връзката.

Пръстите й се засуетиха с копчетата на телефона в търсене на номера, от който й бе позвънил младежът.

ТЕЛЕФОНЕН АВТОМАТ № 945

Матюс се втурна към домашния си телефон и набра 911, но в същия момент мобилният й телефон иззвъня отново. Номерът, от който я търсеха, примигна на дисплея:

ТЕЛЕФОНЕН АВТОМАТ № 945

Уокър пак се обаждаше.

— Оператор за спешни случаи — отговори един спокоен глас.

Дафни се представи, изрецитира номера на значката си и поиска адреса на телефонен автомат номер 945.

Докато чакаше отговор, мобилният й телефон продължи да звъни. После млъкна, защото се включи гласовата й поща. След две прехвърляния я свързаха с някакъв началник. Пет минути по-късно, през които началникът провери самоличността й, психоложката най-накрая се сдоби с координатите на телефонния автомат. Адресът беше само на две пресечки южно от дома й.

Когато затвори телефона, изпита чувството, че стените на стаята се приближават към нея — едно чисто физическо усещане — и въпреки че по време на прегледи бе чувала описания на подобни тревожни преживявания от страна на пациентите си, едва сега разбра какво представляваше ужасът от свиването на физическата околна среда. Изведнъж яхтата се превърна в клетка, от която се канеха да я извадят. Уокър се намираше на две пресечки от нея и я наблюдаваше.

Психоложката грабна в движение ключовете на колата, дамската чанта и мобилния си телефон, без да се замисля много-много за факта, че се канеше да напусне сигурността на дома си. Докато трополеше по кея с чифт гумени ботуши „Уелингтън“ на краката и разтворен халат, под който се виждаше бархетната й пижама, Матюс извади пистолета от чантата си и вкара патрон в патронника.

Тя изтича покрай добре облечена двойка съседи, връщащи се от вечеря. Те й направиха път, а жената извика, предлагайки й помощ.

Неясно петно от бял хавлиен плат, Дафни заизкачва с тропот дървеното стълбище, водещо от кея до нивото на улицата под надвисналите клони на кленове и чинари, които се протягаха към нея като дълги костеливи пръсти и я принуждаваха да тича приведена и да маневрира, за да не си извади някое око. С наведена глава, тя връхлетя върху някакъв човек. Неочакваният сблъсък я остави без въздух — отчасти заради силния физически удар, отчасти заради шока. На мъждивата светлина, която хвърляше уличната лампа, психоложката успя да види само една кафява униформа, преди вълната на ужас да я залее като притока на кръв, който нахлува в главата на човек, когато се изправи прекалено рязко. Беше се блъснала в гърдите на някакъв мъж. Висок мъж. Тя вдигна глава и срещна очите на Нейтан Преър.

— Дафни? — Изненадата му изглеждаше истинска, въпреки че нейната беше по-голяма. Заместник-шерифът я хвана за раменете. — Аз… — заекна той — тъкмо идвах да те видя. Исках да се извиня за…

В този момент Матюс не се ръководеше от никаква рационална или логическа мисъл, само от първичния инстинкт да избяга. Никакво обмисляне, никакво умно извинение за халата и гумените ботуши. От устата й се изтръгна нещо, което приличаше наполовина на писък, наполовина на аларма, като каратистски вик при нанасяне на удар. Тя блъсна Прейър в центъра на гърдите и за нейна огромна изненада той отстъпи назад и залитна.

Психоложката пресече улицата и спря за част от секундата на паркинга, търсейки с поглед липсващата хонда, преди да осъзнае, че тя бе в ремонтната работилница на полицейското управление. Зад гърба й Нейтан вече се беше окопитил и се беше обърнал към нея.

— Дафни! Почакай!

Миг по-късно Матюс отключи служебната си кола и запали.

Прейър хукна през улицата към нея.

Във въздуха се разлетяха чакъл и кал, а буксуващият автомобил поднесе по паважа и едва не събори редица пощенски кутии. После прелетя покрай една телефонна кабина, в която според психоложката се намираше автомат номер 945, и тя протегна врат, за да надникне вътре. Беше празна и тя се зачуди къде ли бе отишъл Уокър. При яхтата й? Чевито се гмурна в уличния трафик на червено. Зад гърба й се разнесоха възмутени писъци на клаксони, в същия момент колата поднесе отново и кривна в отсрещното платно, но Дафни завъртя рязко волана, изправи автомобила и го върна от другата страна на двойната жълта линия. Стрелката на скоростомера се отскочи, а чевито се разтърси, преминавайки през някакви дупки с два пъти по-висока от разрешената скорост. В един перфектен свят тя щеше да има както време, така и присъствие на духа да се обади на диспечера и да го помоли да програмира светофарите, така че да не й се налага да спира чак докато стигне до сградата на Обществена безопасност. Ако не друго, поне щеше да се легитимира пред Пътния патрул.

Мокрите улици блестяха като полиран камък. Когато зави рязко наляво, изгуби контрол върху задницата на чевито и сякаш пришпорена с камшик върху зимни кънки, откри, че се носеше с непоносима скорост. Автомобилът се блъсна в предната решетка на една закрита мазда и звуците от чупещо се стъкло й се сториха по-силни и по-отчетливи от нормалното, и все пак не толкова значими, колкото трясъкът от чашата с вино, която бе строшила преди броени минути.

Разбра, че Уокър бе спечелил играта и гневът я накара да натисне педала за газта и да продължи напред. Изобщо не й хрумна да спре, за да се разберат за щетите с другия шофьор; намираше се на три пресечки северно от сигурността. Зад нея останаха още два червени светофара, преди да осъзнае, че току-що бе ударила превозно средство и после бе избягала. Щеше здравата да загази, ако някой бе видял регистрационния номер на чевито й.

Колата спря с буксуване в полицейския гараж и тя избяга от нея, сякаш се беше подпалила. Двама омацани в масло монтьори, дежурни нощна смяна, вдигнаха едновременно глави. Матюс отвори тромаво тежката метална врата на сградата, влагайки сила в едно движение, което обикновено изискваше минимално усилие. Като опря гръб на бетонната стена, тя си пое мъчително въздух и се остави да я завладее първото усещане за сигурност. Червеният блясък на знака ИЗХОД привлече погледа й; поради някаква причина цветът й подейства успокоително. Този коридор миришеше на стари гуми, бензин и човешка пот.

Двама униформени полицаи, даващи нощно дежурство младоци, се приближиха към нея от вътрешността на сградата, като видимо се стараеха да не я зяпат. Жената полицай се обърна и попита:

— Мога ли да ви помогна?

— Лейтенант Матюс — представи се психоложката.

Като се помъчи да скрие усмивката си, младата жена каза:

— Объркали сте мястото, госпожо. Имате ли уговорена среща?

— Аз съм лейтенант Матюс, полицай. — Дафни показа значката си.

— Грешката е моя, лейтенант. — Жената стана сериозна и изправи рамене — същински образец на правилната стойка.

— Ситуацията е специфична — заяви психоложката, опитвайки се да обясни присъствието на халата и гумените ботуши, които очевидно бяха привлекли вниманието им.

Спаси я отварянето на вратата на гаража, откъдето изникна един от омацаните в масло монтьори — цивилен на име Рой, работещ години наред на това място, — който каза:

— Вижте какво, лейтенант — чеви или не, това е служебна кола и тя излезе оттук в чудесен вид, а вие я връщате с откъснат наполовина заден панел. Трябва да напишем доклад по случая.

— Изпратете го в кабинета ми, Рой — отговори Дафни, опитвайки се да запази достойнство. Като осъзна безполезността на това усилие, тя обърна гръб на всички и затропа със зелените си гумени ботуши към асансьора.

Сигурността беше дошла на цената на унижението.

Когато телефонът иззвъня в 22 часа и 20 минути, никой в дома на Болд не се зачуди кой да вдигне слушалката. Той получаваше по-малко обаждания, откакто го повишиха в чин лейтенант — чиновниците не бяха толкова търсени, колкото Сержантите от отделите, — но все още се сещаха за него. Екипът на Болд рядко вземаше важни решения, без да се допита до него. Той очакваше да го потърси Сандра Бабкок, надяваше се тя да е получила достъп до Подземието, защото градските власти му бяха отказали да проникне в него през дупката, зейнала при пропадането на шосето, от съображения за безопасност.

Болд вдигна телефона във всекидневната, изслуша думите на Ламоя и се съгласи с всичко, което му предложи Сержантът, като изръмжа „да“ пет или шест пъти. Когато затвори, се почувства така, сякаш беше седем часът сутринта — напълно разсънен.

Междувременно Лиз се бе появила на вратата на спалнята им, облечена в небесносиньо горнище на пижама от някаква изкуствена материя, която притежаваше всички качества на сатена и се спускаше като цветна паяжина до средата на бедрата й. Той знаеше, че под това горнище жена му не носеше нищо друго и че това бе нейният начин да му съобщи за намеренията си, и изпита съжаление, че ще трябва да разочарова и двамата. Щом окачи слушалката, лейтенантът наведе глава.

— Много лошо — каза Лиз. — Щеше да ти хареса.

— Да.

— На мен също, ако това е от значение.

— Радвам се да го чуя.

— Не можеш ли да закъснееш с двайсет минути?

— Ще ми се да можех.

— Така е — каза тя разбиращо, в очите й се четеше съчувствие. Да бъдеш съпруга на полицай не беше лесно. Болд знаеше това и се опитваше да смекчава ударите, когато бе възможно. Бяха преживели заедно най-опасните и най-стресиращите години, като си бяха изневерявали, но само по веднъж, поне доколкото му беше известно, макар че връзката на Лиз бе продължила по-дълго. Той никога не беше разкрил самоличността на любовника й и се чудеше дали някога щеше да я разкрие. Като лейтенант, разполагаше с малко свободно време, натискът върху него бе повече от политическо естество, а вътрешните проблеми на неговите хора го караха да се чувства като групов съветник. Това обаждане доказваше по малко и от трите. Лиз нямаше да се поинтересува защо го викат. И двамата полагаха усилия да оставят работата си в службата — непостижим идеал, но идеал, за който си заслужаваше да се борят.

— Колко ще се бавиш?

— Ако имам късмет, час — отговори той. — А ако съм истински късметлия, цяла нощ.

Думите му я накараха да се усмихне — малка, но важна отстъпка.

— Браво на теб. — Ако не бяха свързани лично с изчезванията, тя нямаше да има право да го пита дали става въпрос за Сюзан Хебрингър и Болд навярно щеше да изпитва неудобство да я държи в течение за развитието на случая. Но откакто майката на съученичката на дъщеря им бе изчезнала, правилата се бяха променили и лейтенантът си помисли, че може би така беше по-добре — Лиз заслужаваше да знае повече за излизането му от къщи в 10 и 15 вечерта.

Той й каза, че се е обадил Ламоя, че Дафни Матюс е загазила и се нуждае от помощ, но че затруднението й, изглежда, имало връзка с Хебрингър и Рандолф.

— Върви тогава — рече му тя, знаейки, че това няма да промени решението му, но все пак ще му повлияе. — Ще стоя будна и ще се моля.

Те стигаха до решения в съвместния им живот от две различни гледни точки, но Болд най-накрая се бе примирил с това, вярвайки, че едната вероятно не можеше да съществува без другата, че материалното и духовното бяха далеч по-тясно свързани и едновременно с това съвсем отделни. Той все още опознаваше нейния свят; Лиз се бе отказала от неговия в деня, в който завърши лечението на лимфома й. И все пак двамата доста често постигаха разбирателство.

— Това може да ми свърши работа — каза лейтенантът, желаейки да подкрепи усилията й.

Тя явно имаше да му казва нещо, но го запази за себе си, замълча и вместо това се усмихна свенливо. Болд искаше да го чуе, но знаеше отлично какво бе то и без да пита. Тайната на успеха на техния брак напоследък се криеше в това да знаят не само какво да не казват, но и какво да казват. Той се възхищаваше на нейната сдържаност. Целунаха се. Тя ухаеше леко на лосиона, с който лейтенантът знаеше, че маже цялото си тяло преди лягане.

В действителност това беше нощ на голяма саможертва.

— Къде е тя сега?

— Прибра се у дома — отговори Ламоя, докато двамата приближаваха почти тичешком заседателната зала в отдел „Убийства“. Когато Болд го изгледа неодобрително, Сержантът му обясни, че яхтата й се охранява от патрул.

— Кои други са тук?

— Хайман, Гейнс, Де Лука и Морс. Брандън лежи болен вкъщи, а Марша все още е в отпуск по бременност.

— Слушайте! — извика Болд, обръщайки се към присъстващите, щом двамата с Ламоя влязоха в приятната топлина на заседателната зала, която служеше за сцена на главните разследвания. Четиримата детективи се бяха разпръснали из помещението: Хайман се бе разположил на един стол, Гейнс се беше подпряла на една кантонерка, Де Лука се бе надвесил над видеото и се мъчеше да го изключи, преди лейтенантът да разбере, че са гледали филм. Стаята миришеше на кафе и на мръсни чорапи. Екранът стана син, но звукът от филма продължи още няколко секунди, преди Де Лука да открие правилното копче.

— Проучване — каза Морс, предизвиквайки задружен нервен смях сред своите колеги.

Болд успя да прикрие една усмивка — тайната на умелото ръководство се криеше в това да караш хората да гадаят.

— Ето каква е ситуацията — обясни им Лу с тон на военен. — Матюс е имала обаждане, загатващо възможна следа към изчезванията. Името на връзката е Феръл Уокър, братът на хвърлената от моста — случаят, с който се зае Ламоя преди малко повече от седмица. Разполагаме със снимка от шофьорска книжка — каза лейтенантът и даде знак на Джон да раздаде ксерокопията. — Обърнете внимание, че снимката е отпреди няколко години. Тогава той още е бил хлапе. Сега е един сериозно пропаднал тип. Живее на улицата и изглежда с около двадесет години по-възрастен. За последно са го видели да носи мръсни дънки и овехтяло горнище от анцук с цип отпред. Тъмносиньо или може би черно. През деня работи като чистач на риба на рибните докове на канала. Може да има приятели там. Споменал е на Матюс, че живее основно на улицата и ние предполагаме, че това е така. Патрулите обикалят около строежите и хотелите. Друг патрулен полицай държи под око дома на Матюс, така че сме малко кът откъм униформени. Работното време на всички вас свършва след час, но бих искал да продължите с издирването му поне до два часа — докато го открием, ако имаме късмет. Ламоя е определил за всеки от вас отделен участък от града. Искам да проверявате всеки бездомник, когото срещнете, докато не намерим Уокър или мястото, в което се е сврял. Арестувайте го за скитничество, безделничество, обществена вреда — не ми пука, просто го доведете тук.

Сержантът добави:

— Считайте го за опасен. Той носи у себе си хладно оръжие — сериозен нож, остър като същински меч. — Ламоя показа дясната си страна. — Ето тук, в кания.

— Звучи ми като някакъв шибан пират — каза Де Лука. Двама от останалите детективи се захилиха.

Болд се обърна към Де Лука:

— Брайън, ти ще провериш кръчмите около канала. — Двамата с Ламоя бяха определили назначенията, написани на ксерокопията на снимката. — Но слушайте, искам да разгласите на улицата, че всяка полезна информация ще бъде възнаградена с нощувка в хотел „Хамилтън“.

— Вземете по една радиостанция — намеси се сержантът. — Имате и мобилни телефони, така че ще поддържаме постоянна връзка. Никакви почивки: никакви понички, бургери или пържено пиле — това се отнасяше за Морс, — никакви видеоигри или по-дълги от необходимото разговори със сервитьорки. Ясно ли е?

— Уокър е споменал Хебрингър и Рандолф — напомни им лейтенантът. — Да не забравяме това.

Даже и някой да бе възнамерявал да направи някоя остроумна забележка, коментарът на Болд изсмука кислорода от стаята.

— Тръгвайте — каза Ламоя, видя как четиримата детективи се разбързваха и изпита усещане за власт, защото думата му имаше такава голяма тежест.

Гейнс се спря до шефовете си.

— Ако ви трябва жена, която да се навърта около Матюс, аз съм насреща. Независимо по кое време, за мен е без значение. — Тя се отдалечи, знаейки, че е излишно да чака отговор.

— А ти? — попита Болд своя сержант.

— Нещо, което каза току-що… — Джон потупа слепоочието си с показалец. — … накара соковете да потекат.

— Ще споделиш ли с мен това зрънце мъдрост?

— Ще намина към Матюс и двамата ще поумуваме малко. Ако изникне нещо, ти ще си първият, който ще научи.

— Защо ли изпитвам съмнения? — измърмори лейтенантът.

Ламоя го възнагради със специалната си усмивка — усмивка а ла Тони Рандъл, — гарнирана с яркия блясък на един преден зъб.

— Изчезвай — каза му Болд.

— Здравей, мамо, прибрах се — извика силно Ламоя пред предната врата на яхтата. Той вдигна демонстративно една хартиена торба с любимите й кифлички „Айнщайнс Багъл“. — Почерпи ме, или ще ти изиграя номер29? — Матюс продължаваше да мълчи, но Джон знаеше, че е вътре и че не би искала той да събуди съседите й.

Предната врата се отвори бавно и психоложката се появи на фона на тъмната всекидневна като сива фигура в долнище на анцук и тънка бяла тениска. Тя изглеждаше добре, противно на мнението й — без грим и с несресана коса, — това беше една Дафни Матюс, която Сержантът не бе виждал преди. И която му хареса.

Джон протегна към нея торбата с кифлички и каза:

— Изглеждаш като онова хлапе в „Екзорсистът“. — Застанал на прага, той усети задушливия, застоял въздух, който излизаше от стаята. Но тя не прие торбата.

Вместо това заяви:

— Имам си предостатъчно кифлички. Защо не се възползваш от поканата ми друг път, Джон?

— Нуждая се от помощта ти — отвърна Ламоя. Когато една жена се правеше на недостъпна, той почти винаги намираше начин да я завладее. Сержантът живееше за такива предизвикателства.

— Имам гатанка за теб — каза Ламоя.

— Махай се.

— Стига де.

— Не искам да играя игричките ти, Джони.

— Напротив, искаш. И ще ти кажа защо: защото не искаш някой да научи отговорите преди теб, а аз разполагам с отговорите, Матюс, отговорите, от които се нуждаеш. Повярвай ми. Ако ми затвориш вратата, ще дам информацията, която имам, на Болд.

Дафни проучи с тъжен поглед лицето му. Вратата се отвори с още няколко сантиметра. Ламоя предвкуси победата си. Той каза:

— Малкият Джо знаеше, че работиш като доброволец в приюта — спомняш ли си? Тази вечер той се е обадил на мобилния ти телефон — номер, с който не би могъл да се сдобие, освен ако не му го дадеш сама. Привлякох ли вниманието ти?

Тя отвори широко вратата и Сержантът влезе вътре.

— Харесва ми как си разкрасила това място. Бомбоубежището на Марта Стюарт30 е очарователно.

— Очарователно? — повтори Дафни, сякаш последните думи на Ламоя бяха произнесени на чужд език. Тя сложи резето и заключи секретната брава. Сержантът забеляза полицейския лост от лявата страна на вратата и осъзна, че Матюс се беше барикадирала с него.

— Хавлиени кърпи на прозорците? Страхотно.

— Стига шегички.

— Мога ли да светна лампата?

— Така ми харесва повече.

— Това ме притеснява.

Дафни грабна хартиената торба, надникна вътре и отбеляза:

— Сусамени.

— Препечени, с нискомаслено топено сирене.

— Но как…?

— Матюс, знам повече за теб, отколкото можеш да си представиш. Повярвай ми.

Психоложката го изгледа подозрително. Кифличките й се сториха хубави. Тя намаза едната с топено сирене и отхапа солидна хапка. Наличието на апетит беше добър знак. Заговори с пълна уста, нещо нетипично за нея.

— Пуснаха ме в принудителен отпуск до второ нареждане. Провалих се на теста за алкохол, знаеш ли?

— Да, чух.

— Две-три чаши вино и се провалих. Не бях пияна, Джон. Бях уплашена. Ама на.

— Болд се е заел с това. Ще оправи нещата. Необходима е само малко канцеларска работа. Ще си обратно на седлото след ден или два.

— По-скоро след четири — пет. А междувременно съм без значка и пистолет.

Щом чу тези думи, той разбра, че е бил поканен вътре не заради кифличките, нито заради професионален разговор в извънработно време, а защото психоложката имаше нужда от него. Това нарани гордостта му.

— Какво има?

— Трябва ми нерегистрирано оръжие — отговори тя.

Молбата й му подейства като плесница в лицето.

— Ти, от всички именно ти? — Матюс беше най-отявленият противник на оръжията в управлението.

— Времената се менят.

— Но не чак толкова.

— Интересно как ще ти се отрази една добра доза реалност.

Ламоя каза:

— Серж ме попита какво възнамерявам да правя.

— Ти?

— Останах с впечатлението, че смята, че ние сме започнали да… се сближаваме. Нещо такова.

— Ние?

— Не че това е напълно немислимо — каза той с тон, предназначен да изпробва реакцията й. — Предполагам, че е в сферата на вероятното. Ти и аз. Искам да кажа, че и друг път са ставали странни неща.

— Назови едно. — Психоложката сложи джезве с вода на котлона. Движенията й изведнъж станаха по-бързи, сякаш беше свалила от себе си тежко палто. — Обичаш кафе, нали?

— Осем… не, девет години, откакто работим заедно, и ти ме питаш какво пия?

— Учтиво е да се попита.

— Но е грубо, когато двама души се познават от толкова много време като нас.

— Пиеш еспресо — заяви тя. — Виждаш ли? — Беше права, разбира се. — Имам еспресо машина, някой ми я подари за Коледа.

— Беше по случай назначаването ти — каза той. — Подари ти я Гейнс.

— И ти помниш това?

Сержантът сви рамене. Усети, че лицето му пламва.

— Едно нормално кафе би било чудесно — промърмори той, — стига да имаш кафе и това да не представлява проблем за теб.

— Едно суфле би било проблем. Но с едно черно кафе мисля, че ще се справя.

Ламоя попита дали може да използва тоалетната, осъзнавайки с пълна сила, че се намираше на яхта. Дафни махна към пространството зад ъгъла на кухнята и го попита никога ли не е бил тук преди. Сержантът отговори уклончиво, сякаш не си спомняше.

Докато уринираше, Ламоя разгледа съдържанието на стенната й аптечка, оставена леко открехната. Вътре имаше оранжево-кафяво шишенце с предписание от лекар. С бяла капачка, обезопасена за деца, но не и за Сержанта. Той закопча ципа си, пусна водата и използва шума, за да бръкне в аптечката и да завърти шишенцето. Беше предписано преди година.

Очите му се стрелнаха нервно към вратата, за да се убедят, че резето е на мястото си. Амитриптилен. Десет или повече хапчета. Ламоя извади две и ги пъхна в малкото джобче на дънките си. На съхранение. Един вътрешен глас му извика: „Какво правиш, по дяволите?“ Но отговорът дойде незабавно. „Застраховка. Спокойно. Това не означава, че ще ги изпия.“ Той върна вратата на аптечката в същото положение, в което я беше заварил — винаги добър детектив. Погледна отражението си в огледалото и се изненада, че изглеждаше съвсем нормално. Щом отключи вратата и се върна при Матюс, чувството за вина пропълзя по вените му като малки иглички и го накара да потръпне.

— Какво ще кажеш да те изведа оттук и да ти взема нещо за закуска в любимия ми крайпътен ресторант? — попита я той.

— Какво ще кажеш да ми намериш един нерегистриран пистолет?

— Воайорите не обичат насилието. Ти сама си го казвала, когато сме се занимавали с тях в миналото. Уокър си мисли, че е част от разследването. За това е виновна скръбта му, нали така?

— Откога стана психолог?

— Кажи ми, че греша.

— Ти никога не грешиш, Джон. — При нормални обстоятелства сарказмът на Матюс щеше да го накара да си тръгне от яхтата. Когато изпаднеше в ярост, тя пускаше интелекта си на свобода, сякаш беше затворено в зоопарка животно, очакващо своя шанс, и той знаеше, че няма смисъл да се изправя насреща му. Но този път откри, че не желаеше да се остави да бъде изгонен, защото това щеше да е двойна победа за него.

— Уокър разполага с номера на мобилния ти телефон — каза Ламоя. — Трябва да се съсредоточим върху този факт. Той би трябвало да е ключът към всичко, Матюс, защото е напълно необясним. Ако намерим обяснение, ще знаем къде да го открием.

— Ще го открием при канала — възрази психоложката, — да чисти риба. Утре сутринта.

— Не, няма. Той е напуснал работа. Знаеш го. Предполагам, че е офейкал някъде. Знае, че е отишъл твърде далеч с предложението си да помогне за двете изчезвания. Трябва да е свързан по някакъв начин с тях, щом прави такова предложение. Споменаването им пред теб е било грешка.

— Уокър не е свързан с изчезванията — протестира тя. — Той е едно сразено от скръб, тъжно човешко същество, което е объркано и крехко в емоционално отношение и което се опитва да ме подмами да го включа в разследването с информация, която не притежава, така че да бъде част от нещо. Точно сега, Феръл не е част от нищо. Убийството на сестра му е всичко, което му е останало.

— Обясни ми тогава как се е сдобил с номера на мобилния ти телефон.

— Видял го е на телефона, докато е бил в колата — това е единственият начин, за който мога да се сетя.

— Не споделям твоето мнение.

— Каква изненада — каза тя, прибягвайки отново до сарказъм.

В този момент Ламоя забеляза масивното кълбо от жици и касетофона до домашния телефон.

— Познаваш ли Даниълсън от техническия отдел? — попита го Дафни.

— Каква е сделката?

— Ако искам да получа ограничителна заповед срещу него, ще трябва да разполагам със запис на поне един от моите откази. Добре дошъл от женската страна на новия подобрен закон срещу преследването. Все същият, все същият стар закон, ако питаш мен. — Тя си направи чай и изля остатъка от горещата вода в една фуния, напълнена с твърде много кафе. Той си замълча. Матюс заяви спокойно: — Трябва ми оръжие и в случай че се наложи да го използвам, искам да не може да бъде проследено.

Щом чу това, вътрешностите на Сержанта се преобърнаха.

— Караш ме да се тревожа.

— Правя ти кафе — поправи го тя.

Ламоя опита резултата от усилията й. Той беше горчив и парещ. Но Сержантът й каза точно обратното. Любители на чая. Какво ли разбираха те от кафе?

— Няма ли да ме попиташ?

— За твоята версия за номера на мобилния телефон?

— Че какво друго?

— Добре, питам те.

— Той е бил в приюта — каза уверено Ламоя. — Името, адресът и номерът на мобилния ти телефон са окачени някъде по дъската за съобщения. Прав ли съм? Уокър говори като бездомник и се облича като бездомник. Нима някой би го попитал какво прави там?

— Хубава теория, но приютът е само за жени, Джон.

— Но от време на време там сигурно влизат и мъже, независимо дали търсят някое момиче или си мислят, че приютът е смесен.

— Така е, прав си.

— Е, някой от тях е бил Уокър. Може би е влязъл с цел. Съвсем съзнателно, в твое отсъствие. И е взел твоя…

Матюс го прекъсна, връщайки се към началото на неговото предположение.

— Това би обяснило защо е наблюдавал приюта. — Мислеше за фигурата в закрития паркинг. Ами ако онези улични хлапета й бяха казали просто това, което са решили, че тя би искала да чуе? Ами ако мъжът, наблюдавал я отгоре, е бил Уокър? И защо изпитваше такава несигурност да сподели, че Нейтан Прейър се е спотайвал в края на кея й? Отговори си незабавно на този въпрос, знаейки, че не е била съвсем невинна по отношение на Прейър, че не бе останала сто процента обективна с него по време на сеансите им. Не че някога бе направила нещо, което би могло да се изтълкува като намек, нищо подобно, но нещо в Нейтан я бе накарало да удължи беседите с него с по няколко минути, беше го оправдало в очите й поради липсата на доказателство за вината му, когато трябваше да преценя всеки негов отговор. По-късно се бе питала дали не се е била оставила да бъде запленена от чара му — нечувана грешка, непростим грях за един психолог. Знаеше, че трябва да спомене за присъствието на Прейър на кея й, но не сега. Не на Ламоя. Страхуваше се, че Сержантът от отдел „Престъпления срещу личността“ може да разреши проблема с един бейзболен удар, а това нямаше да е от полза за никой.

— Приютът е отворен по това време на нощта, нали? — попита той.

Тя му отговори с поглед „не ме карай да правя това“.

— Шефът иска да го задържим за разпит. А аз искам да разбера как се е сдобил с номера на мобилния ти телефон. Обади се на който е необходимо и да се махаме оттук. Тук смърди, знаеш ли?

— Момче, ти наистина знаеш как да поласкаеш едно момиче.

— Да бе — отвърна в същия дух Ламоя. — Така разправят.

Матюс проумя нещата бавно, сякаш учеше стъпките на танц. Просто не можеше да приеме ей така, отведнъж, идеята за Уокър в приюта. Също като при многобройните предишни разследвания, тя смяташе, че първоначалната информация е твърде голяма, за да бъде обработена напълно, като разбъркана супа, която трябва да се избистри, преди да бъде опитана, за да се установи какво съдържа. Но за Ламоя това не беше супа, а спагети и той ги запрати по стената, както правеше винаги, за да види дали ще се залепи нещо. За него Дафни беше част от сместа — Сержантът беше хвърлил там и нея, включвайки я в своята теория. Ламоя не развиваше теории, а по-скоро ги тестваше. Той не вършеше работата си на хартия, а на бойното поле и това до голяма степен обясняваше защо тя се озова пристегната с колан на мястото на пътника в неговата джета малко преди полунощ. Още едно от щурите хрумвания на Ламоя и Дафни в колата му, най-вече за да му прави компания.

— По-добре ли се чувстваш? — попита я той. Сержантът шофираше безстрашно, както подхождаше към повечето неща в живота. Тя му завиждаше за това, но в същото време мразеше факта, че бе негов спътник.

— Чувствам се засегната, че ме влачиш след себе си, Джон.

Боже, как само обичаше жените.

Психоложката реши да се пребори с последвалото мълчание и каза:

— Съзнанието ти отива на странни места, когато усетиш, че някой те атакува.

— Ти си в безопасност с мен — отвърна той с най-сериозния глас, който някога бе чувала от неговата уста. — Винаги и завинаги. Никой никога няма да се доближи до теб, когато съм наоколо, Матюс.

Тя не искаше да плаче пред него. Загледа се през прозореца от нейната страна само за да премести фокуса на вниманието си и срещна отражението на ококорените си очи. Ламоя галантен? Кой би предположил?

Дафни каза:

— Изявления като това могат да ти създадат проблеми.

— Аз винаги имам проблеми.

Това я накара да се поусмихне.

— От сега нататък ще стоиш в моята мансарда. Край на дискусиите.

Тя се засмя на глас:

— Тая няма да я бъде.

— Ще я бъде, и то още довечера. И ще я бъде, докато не изясним този случай.

Матюс потърси в профила му някакъв намек, че се шегува. Колата поднесе на поредния хлъзгав завой, но психоложката не се опита да запази равновесие. Вместо това се отпусна на седалката, като се питаше как така всичко изведнъж започна да й се струва по-хубаво.

— Събери една чанта багаж. — Той се пресегна и я хвана за лявата ръка — един невероятно грижовен жест за Джон Ламоя. Дафни не се отдръпна, не се пошегува с него. Очите им се срещнаха за миг. Сержантът стисна леко ръката й и потърка палец в дланта й. — Знам какво си мислиш — че съм полудял. Няма нищо, Матюс. Всичко ще бъде наред. — Колата се вля в трафика и в черното сияние на мократа улица се отразиха цветни светлини. — И това ще отмине.

Отначало Ламоя влезе в приюта сам, както беше предположил, че е направил Уокър. Матюс влезе миг по-късно, махна на разпоредителката, прегледа книгата за гости и мина покрай един параван, за да се разходи по пътеките между редовете от походни легла.

Когато половин час по-късно настъпи полицейският час, заприиждаха в почти непрекъснат поток бездомни млади жени, докато Сержантът стоеше пред тъмносиво метално бюро и слушаше една жена с гуша, по-нагъната от тази на Шар Пей31, която му обясняваше политиката на приюта да приема само жени. Пристигащите момичета прочитаха една страница с правила и права, а после се подписваха. Понеже едрата жена трябваше да надзирава тази процедура, пренебрегнатият Ламоя се заозърта, за да установи откъде бе взел Уокър номера на мобилния телефон на Дафни; разгледа набързо няколко табла с бюлетини, документите по повърхността на бюрото и купчината рекламни листовки, раздавани на новодошлите. За негово разочарование единственият телефонен номер, който откри, беше този на безплатната линия на приюта.

— Матюс — извика той, като разбра, че се канят да го изгонят, независимо от това, че беше ченге.

Матюс се озова в общата спалня и откри, че преживява наново деня, в който бе седяла при Маргарет и се бе опитвала да я убеди да влезе във връзка със семейството си — тя си припомни разговора почти дума по дума, собственото си чувство на безсилие пред наглостта на момичето. Спомни си как извади маркера от чантата си и използва неизличимото мастило, за да демонстрира решителността си да й помогне. Видя в съзнанието си как изписва номера на мобилния си телефон върху предмишницата на Маргарет. Споменът я връхлетя като плесница в лицето. Тя се завъртя на пети и побягна, заобиколи паравана и се озова пред Ламоя. Спря рязко, неспособна да каже каквото и да било.

— Добре ли си? — попита я той и направи крачка към нея. — Изглеждаш така, сякаш си видяла призрак.

Думите му накараха разпоредителката да вдигне глава. Без да си дава сметка за това, Сержантът бе произнесъл забранената дума на приюта. Очакването увисна във въздуха като статична енергия преди буря, докато едрата жена и Ламоя гледаха към Дафни за отговор. До тях достигна миризмата на горещ шоколад и далечният носов говор от слушалките на едно момиче, което слушаше рап на портативен Си Ди плейър.

— Тъкмо обратното — отговори дрезгаво психоложката, опитвайки се да запази спокойствие. — Мисля, че призракът видя мен.

— Този път ти ме обърка, Матюс, а не обратното.

— Предмишницата й — каза тя. — Написах номера на мобилния си телефон на предмишницата й с маркер „Шарпи“. — Дафни извика общоприетия сигнал за тревога: — Мъже на етажа! — Когато заведе Ламоя от другата страна на паравана, той видя няколко дузини тийнейджърки — почти всички облечени в хирургически мантии вместо пижами. Те седяха в края на леглата си и на изпитите им лица беше изписано искрено любопитство. Няколко момичета се появиха от един коридор с мокри коси. Съобщението за мъж ги беше прогонило от душовете.

— Бъди по-ясна — каза тихо сержантът заради аудиторията им. — Не съм сигурен, че разбирам какво имаш предвид.

— Има две възможности — отговори Матюс. — Или Уокър е срещнал Маргарет по-късно на друго място и тя му е казала чий е номерът на ръката й…

— Имам сериозни резерви към този вариант.

Дафни кимна в знак на съгласие, с което го изненада.

— Втора възможност: той е подслушал разговора ми с Маргарет и е видял номера на ръката й… в реално време… в момента на написването му. Докато съм била тук.

Ламоя обмисли чутото, като местеше кафявите си очи от лицето на психоложката към стената и обратно към лицето й.

— Това ли е най-доброто ти хрумване?

— Джон, нали ти се е случвало да знаеш, че си прав за нещо и да си уверен в това, независимо че се опитваш да се убедиш, че не е така? Случвало ти се е, нали? На всички ни се е случвало. Е, сега положението е същото. Права съм. Сто процента.

Той огледа помещението и видя, че момичетата ги наблюдаваха, сякаш бяха някаква атракция.

— Още нещо — каза Матюс с дрезгав глас, възвърнал ожесточеното и мрачно недоволство, което бе прозвучало само преди няколко мига. Тонът й предполагаше конспирация, така че Сержантът се наведе още по-близо към нея и усети топлия й дъх върху врата си. — От месеци насам девойките се оплакват, че това място е обитавано от призраци. — Тя забеляза снизходителното му изражение. — Не, не. Изслушай ме! Не става въпрос за някакви необичайни призрачни звуци, а за това, че някой ги наблюдава — за усещането, че са наблюдавани. Особено под… душовете. — Това игра на въображението й ли беше, или цялата стая беше притихнала? Ламоя погледна по посока на душовете. На нея самата коридорът изведнъж й се стори много по-дълъг. — Джон?

— И ти вярваш на това?

— Напълно и безрезервно.

Той й прошепна:

— Тогава ще започнем с душовете, така че момичетата да не видят какво правим.

— Дадено — съгласи се психоложката.

— И, Матюс, по отношение на доклада: ако се провалим, никога не си ме уговаряла да правим това. Ако ми излезе име на ловец на духове, няма да го преживея.

— Казвали са ми, че в това помещение някога са осолявали месо — рече Матюс, обяснявайки широкия отводнителен канал на тухления под на стаята с душовете, която Ламоя разглеждаше съсредоточено.

— Или конюшня, а може би сайвант за файтони — предположи сержантът. — Ако сложиш отточен канал в мазе, Матюс, особено ако е толкова близко до вода като това тук, то ще се наводни. Факт от живота.

— Тоест?

— Ако Болд не се беше развълнувал толкова от споменаването от екипа за спешна медицинска помощ на Подземието, това може би нямаше да ми направи впечатление. Но отводнителен канал в мазето? Не мисля. Смятам, че това помещение някога се е намирало на нивото на земята.

Тя се огледа, изследвайки старите каменни зидове. Сив хоросан, нанесен немарливо в близкото минало, бе замръзнал там, където се бе стекъл от фугите.

— Значи твърдиш, че от другата страна на тези стени няма пръст?

— Казвам, че лейтенантът се опитва да направи връзка между възможна използваема подземна част от стария град и Хебрингър и Рандолф. Той е човекът, който ми пусна тази муха в главата. Сега ти намекваш за възможността тук долу да се навърта воайор и аз трябва да се съглася с това, да се съглася с теб, защото ти имаш онова усещане — знаеш за какво говоря, нали? — и аз трябва да приема тази възможност, колкото и глупава да ми изглежда.

— Не казвам, че е глупава, Джон.

— А аз го казвам. Глупава е. Но да я пренебрегна? Това ми се струва глупаво на квадрат.

— Няма такъв израз.

— Така ли? Е, в края на тази история може и да има — заяви той. — Не сменяй темата.

Металният капак на отводнителния канал, с диаметър трийсет сантиметра, бе разположен точно в средата на просторната стая. На каменния таван беше окачена бяла пластмасова тръба като временен водопровод за душовете. Помещението миришеше на млади жени, шампоан и сапун, съвсем различно от мъжката баня, и това накара Ламоя да се почувства неловко. При целия си богат опит с жените, той никога не бе влизал в женска баня.

— Загаси лампите — каза й сержантът.

Матюс се подчини без никакъв коментар, без да прекъсва хода на мислите му, потапяйки стаята в пълен мрак — единственият звук бе постоянният, ритмичен плясък на капещата от душовете вода. И тихото дишане на Ламоя.

— Да светна ли с фенерче? — попита тя очаквателно, дори малко притеснено.

Вместо отговор Джон запали клечка кибрит и по ронещите се стени заподскачаха и се заизвиваха сенки. Цялата стая се раздвижи, когато той тръгна внимателно покрай далечната стена, като държеше клечката близо до тухлите и хоросана. Отначало пламъкът й беше ярък, после започна да намалява, сенките се свиха и сержантът я хвърли на пода. Запали нова клечка. Капенето на водата звучеше като туптене на сърце. Той ту сваляше, ту вдигаше пламъка и го движеше отляво надясно в някакъв известен само на него езически ритуал. Пламъкът потрепна, затанцува и после изгасна, оставяйки ги отново в пълен мрак.

— Бинго — каза тихо Ламоя.

Провери същото място с помощта на друга клечка — откъртено парче хоросан на височината на раменете му. Сенките по стените отново се удължиха, малкото пламъче потрепна и изчезна.

Матюс попита:

— Защо продължаваш да гасиш клечките? Какъв е смисълът?

— Не съм аз — отговори сержантът. — Гаси ги вятърът. — Той вдигна нова клечка помежду им, така че да могат да се видят, но ефектът беше дезориентиращ. Сега сенките се накъдриха и се смесиха на пода. — Тук в хоросана има пробита дупка — каза той сочейки, — тук също. Дупки на воайори, Матюс. Никакви призраци. Никакви таласъми. А перверзни възрастни мъже или поне така предполагам. И може би един значително по-млад. Един, който си пада по една много красива полицайка.

Дафни кръстоса ръце на гърдите си, за да се предпази от побилите я тръпки.

— О, боже — изстена тя. — По-добре да се обадим в криминалната лаборатория.

— Да не прибързваме. Това може да се окаже нещо маловажно — заяви за нейно изумление Ламоя. После пристъпи към нея и прошепна в ухото й: — Той може да ни наблюдава.

Двадесет минути по-късно Ламоя беше отбелязал с тебешир още четири такива дупки в хоросана, през които се виждаха съвсем ясно кабинките с душове, в които се бяха къпали младите жени. Той огледа за последен път тухлената стена, гледаща към походното легло, на което бяха разговаряли Матюс и Маргарет. Кибритената клечка угасна.

Психоложката срещна погледа му и сержантът видя, че очите й бяха пълни с тревога.

— Понякога мразя да съм права — каза тя.

Едно от момичетата попита какво става и Ламоя импровизира, отвръщайки, че е инженер от общината, проверяващ „структурната плътност на химическите съединения, примесени с хоросана“. Отговорът му, изглежда, задоволи девойката, но едновременно с това я смути.

— Работите малко до късно, а?

— Правя го доброволно, млада госпожице. Още не съм се прибирал за вечеря.

— Много сте ентусиазиран за инженер — каза тя. Беше на не повече от седемнайсет и имаше татуировка. Сержантът направи гримаса на Матюс, преди момичето да е отправило към него някоя друга саркастична забележка. Те излязоха през главната врата на приюта и се спряха в един плесенясал приземен коридор, който беше част от църквата.

— Повръща ми се — каза Дафни, кръстосала здраво ръце. — Това е толкова отвратително… толкова нагло… толкова ужасно!

— Я стига — рече Ламоя. — Момчетата започват да пробиват дупки в стените, когато станат на около осем.

— Ти?

— Не питай. Въпросът сега е да намерим тези копелета — защото това не са някакви ранно съзрели хлапета. Това са перверзници, някакви пещерни хора, които заслужават да им отстранят по хирургически път атрибутите. — Той се огледа някак трескаво. — Тези типове са някъде отвъд тези стени и ние трябва да разберем как, по дяволите, са се озовали там. — После добави: — Сега, докато все още можем да им провалим ревюто.

Втората презвитерианска църква, в чието мазе лабиринт се помещаваше приютът, беше отворена от шест часа сутринта до полунощ седем дни в седмицата и приемното време на приюта съвпадаше с нейното. Матюс поведе Ламоя обратно към изключително древното каменно стълбище, по което бяха слезли на влизане. През последната година по същия маршрут бяха минали няколко хиляди бездомни момичета.

— След това ще направим една обиколка на квартала — каза той — и ще потърсим разбити врати, отточни шахти за дъждовна вода, прозорци на мазета — някакъв достъп до мястото от другата страна на тези зидове. — Зидовете бяха изградени от големи каменни блокове и бяха варосани. — Но въпреки че сме длъжни да направим тази обиколка, аз залагам на „Дева Мария“ или както там е глупавото име на тази сбирщина от камбанарии, защото отворените й часове наред порти дават свободен достъп на безделниците. Една врата някъде тук долу и няколко разклатени камъка са напълно достатъчни за целта.

— Ти си истински поет, знаеш ли?

— Знаем ли накъде води всяка от тези врати? — Въпросните врати бяха тежки и стари, от потъмняло дърво с метален обков. Имаха средновековен вид, сякаш бяха взети от подземния затвор на някой замък. Едната беше разположена в края на малък, глух коридор; другата — в стена, която изглеждаше външна. И двете бяха заключени.

— Ние не — отговори тя, подчертавайки партньорството им. — Тук долу е скрита много история. Както и много тайни.

Ламоя отбеляза, че и двете врати имат ключалки, които вероятно ще могат да бъдат отворени с шперц.

Психоложката каза:

— Което потвърждава възрастта на това място.

— По-скоро имах предвид колко трудно ще бъде да се разбият — изрече саркастично сержантът. Той обърна лице към Матюс. — Имаме две възможности: можем да говорим със свещената „гарга“, която е на смяна, или, като се има предвид, че е полунощ, мога да се погрижа за нещата както аз си знам и да се озовем от другата страна на някоя от тези врати за по-малко от три минути. — Сержантът извади един солиден нож „Ледърман“. — Не излизай от къщи без него.

— Понеже и аз съм намесена, ще се радвам да извършим нещата легално, колкото и разочароващо да бъде това за теб.

— Значи сега ще ме вкарваш в правия път?

Тя погледна към каменните стени и към готическите арки над главите им.

— Мястото ми се струва толкова подходящо за начало, колкото и всяко друго.

Петнайсет минути по-късно и двете врати зееха отворени. Свещеникът беше плешив мъж с мазна кожа, слабо телосложение и надвиснали над очите вежди, които изглеждаха като пришити към челото му. Държанието му беше спокойно и лъчезарно, сякаш да го вдигат от леглото в полунощ беше част от работата му. А може би беше.

Една от вратите водеше към склад — просторна каменна пещера с почти четириъгълна форма, осветена от голи крушки и покрита с паяжини и няколко пласта прах. Към тавана се извисяваха неустойчиви кули от струпани един върху друг дървени столове и възглавнички за сядане с проядени от мишките червени кадифени калъфки; виждаше се кожен стол, чиято тапицерия беше обелена на облегалките като човешка кожа при дълбоко изгаряне. Имаше свещници и кантонерки, парни грейки и дори изоставен амвон, килнат на една страна. На отсрещната стена висяха стари ръждясали вериги. Матюс изкоментира огромните размери на помещението — то изглеждаше дълго двайсет или дори повече метра. Ламоя си проправи път към вътрешността му, откривайки тунел с нисък таван, който водеше към древна винарска изба, изоставена преди много години също като амвона. Дебелият слой прах показваше, че тук не бе стъпвал нито един безделник.

Матюс си проби път през вехториите и се присъедини към него.

Двамата се изправиха пред една зазидана с тухли каменна арка. Ламоя каза тихо:

— Искаме да отидем там, където някога е водила тази арка.

Свещеникът дочу коментара му и ги информира, че, доколкото знае, всички врати и прозорци, които някога са гледали към онова, което преди сто години е било тротоар, са били зазидани с тухли и хоросан. „Запечатани завинаги“, както се изрази той.

Сладкодумец по природа, свещеникът им заразказва за стар тунел на контрабандисти на ром, който според мълвата минавал под Скид Роу — сега Йеслър Уей, — като започвал от крайбрежната ивица и свързвал няколко църкви и контрабандни питейни заведения, които предшествали Голямата депресия и Сухия режим. „Те свързали стария контрабандистски тунел с тези подземни тротоари, където направили черен пазар.“

Сержантът слушаше разказа с половин ухо, нетърпелив да отвори втората врата. Когато най-накрая я отвори, се оказа, че тя води към дълъг подземен коридор, който минаваше покрай музикална стая, малка библиотека с работещи абсорбатори за влага, килер за дрехи и още няколко стаи с каменни стени, използвани от църковната администрация за нуждите на църквата. Те огледаха всяка от тях, търсейки скрит достъп към Подземието, чието съществуване, след откриването на воайорските дупки и разказа на свещеника, изглеждаше напълно вероятно.

Когато влязоха в нещо, което приличаше на гигантски килер — стая, пълна със стоманени тръби и електрически бойлери, — Ламоя изшътка на психоложката и на свещеника, който не беше млъкнал нито за миг, и притисна ухо към студения, изпотен камък. Като отдръпна глава от стената, сержантът направи знак на Матюс да се ослуша.

— Кажи ми какво чуваш — прошепна той.

Дафни се притисна към влажната студенина на камъка и лицето й придоби цвета на варосаната стена.

— Гласове — промълви тя. — Мъжки гласове.

Разнебитената червена врата, под чиято спечена и напукана боя се виждаха няколко по-стари пласта, беше скрита зад контейнер за боклук в една глуха уличка на половин пресечка от западната стена на църквата. Ламоя може би нямаше да я забележи, ако един бездомник не се беше материализирал сякаш от въздуха. Но когато този мъж се появи в алеята, където до преди миг не бе имало никой, сержантът потърси обяснение. Двамата с Дафни избутаха контейнера настрани и Ламоя завъртя ръждивата топчеста дръжка на вратата.

Тя се отвори с жалостиво скърцане. Отвътре лъхна смрад на човешка пикня и очите му засмъдяха. Джон закри лице и се извърна.

— Да се обадим за подкрепление — каза той. — Работата може да загрубее.

Тридесет минути по-късно, малко след един часа сутринта, Ламоя се спускаше по стръмни, разклатени дървени стъпала, дишайки спарен, миришещ на плесен въздух, воден единствено от тънкия лъч на едно джобно фенерче. Матюс го следваше по петите, а по стълбите зад нея слизаха четирима униформени полицаи — двама с палки в ръка, а другите двама с пистолети. Обграждаха ги паяжини, тръби и жици.

— Лъвове, тигри и мечки — прошепна през рамо сержантът в катранената тъмнина. Успокоителните звуци на града замряха нейде над главите им и внезапно бяха заменени от дълбок тътен, който изпълни сърцата им с тревога.

Матюс протегна ръка и се хвана за сакото от еленова кожа — едно малко дете, стиснало престилката на майка си. После го пусна, а Ламоя се престори, че не е забелязал нищо.

Лъчът на джобното му фенерче, който свършваше на не повече от пет крачки пред него, освети счупени дъски, които някога бяха служили за тротоар. Като заобикаляха дупките, те тръгнаха покрай стената на една отлично запазена тухлена постройка, голяма част от стъклата, на чиито прозорци все още бяха на местата си. Джон насочи лъча на фенерчето през един от прозорците: купчини от счупени мебели и боклуци, недокосвани от години. Остатъци от друго време. Те минаха покрай една бръснарница и един галантериен магазин — стойките за шапки си стояха вътре.

Двайсетина метра по-нататък тухлената стена стана каменна и сержантът използва езика на знаците, като кръстоса показалци, за да покаже, че според него това е стената на църквата. Психоложката кимна в знак на съгласие и посочи тесните лъчи бяла светлина, които пресичаха тротоара пред тях.

Щом забавиха ход, прахът, който вдигаха след себе си, се понесе напред и направи лъчите още по-ярки. Бяха пет на брой.

Като сложи ръка на ухото й, Ламоя й прошепна, че някой трябва да погледне вътре и че това не трябва да е той. Матюс кимна, пристъпи напред и долепи очи до дупките в стената.

После се обърна и потвърди:

— Това са душовете. — Въпреки че шепнеше, вълнението й се усети ясно.

Миризмата във въздуха беше остра, кисела и определено с човешки произход. Воайорите бяха еякулирали върху стената и тротоара.

Обзета от внезапно отвращение, Дафни покри с ръка устата си. Въпреки че беше присъствала на повече от сто местопрестъпления, за първи път изпита желание да повърне.

Внезапно четиримата униформени полицаи се втурнаха към тях, като правеха трескави знаци с ръце и приготвяха оръжията си. Ламоя също им отвърна със знаци, поемайки ръководството — мълчаливо оркестриране на предстоящите минути.

Матюс разбра каква бе причината за настъпилата суматоха — иззад ъгъла пред тях се разнесе отчетлив звук, който не можеше да е нищо друго, освен смях.

Те навлязоха в нещо, наподобяващо висок тунел — от дясната им страна се извисяваше стената на подземието на църквата, която някога се бе намирала на повърхността на земята, а от лявата — подпорната стена от камък и хоросан, построена преди един век, за да затвори градския квартал и да издигне нивото на улицата. Над главите им се преплитаха като вени на крайник прашасали жици, ерозирали кабели, ръждясали водопроводи и газопроводи, прокарвани безразборно през годините. През един отвор на тавана проникваше ореол от лилава светлина; отвор, който някога е бил капандура, преди десетилетията на реконструкция да принудят двата, разположени на различни улични нива тротоари да съществуват съвместно: единият — част от стария Сиатъл, другият — символ на подобренията и промяната. Глъчката от гласовете на пияни мъже се засили — глутница диви кучета, срещнали се случайно в гората.

Ловецът Ламоя се отдели от униформените полицаи и надникна зад ъгъла. Вдигна четири пръста. На Матюс й се струваше, че мъжките гласове са по-скоро десет. Притокът на адреналин я накара да се разтрепери и пресуши гърлото й. Сержантът даде на подчинените му полицаи серия от знаци, които я накараха да завиди на хладнокръвието му. Почувства се истинска късметлийка: той бе ченгето, което човек искаше до себе си в ситуация като тази. Рискованите ситуации му доставяха удоволствие. Дафни си припомни думите му, че докато са заедно, е в безопасност и въпреки че не й се искаше да го признае, знаеше, че това е истина и го приемаше за факт.

Като се движеха бързо, но тихо, шестимата завиха зад ъгъла с военна прецизност и смелостта й започна да се възвръща, защото си помисли за Маргарет и останалите момичета под душовете и за омразните очи на пияниците, които се бяха взирали тайно в тях. Тя се препитаваше с подобни типове, те бяха нейните масло и хляб. Проникваше в главите им като в счупени орехи.

Униформените полицаи стигнаха първи до скитниците и изритаха настрани кутиите с бира, хващайки ги напълно неподготвени. Но тогава от дясната им страна се развихри същинска вихрушка — мъжете не бяха четирима, а десет, и останалите шестима се пръснаха като семена на вятър.

— Уокър! — извика психоложката, защото в мъждивата светлина й се стори, че разпознава тила на единия. В настъпилата суматоха двама от полицаите се спуснаха след тях. Шумотевица от псувни и викове. Един от бездомниците повърна.

Едно от униформените ченгета се върна с празни ръце.

— Хей! Слушайте! Ти също, лайнян дъх — каза Ламоя, като се обърна към повърналия скитник — брадат мъж в дрипаво старо сако, което някога е било част от хубав костюм. — Полиция — изрече той с акцента на беден южняк. — Двамата с нея също сме полицаи. Имаме няколко лесни въпроса към вас. Това не е игра на гатанки: нямате право на три опита. Отговаряте и ви пускаме. Лъжете и си ангажирате стая за през нощта в центъра на града — в ареста. Ще ви проверим за минали нарушения, пускане под гаранция, условни присъди. Затова през следващите пет минути се постарайте да се държите умно и да слушате, защото ние с нея знаем всичко, така че, ако се опитате да скриете нещо от нас, ще разберем, и повярвайте ми, няма да ви се иска да видите какво ще стане после. Някакви въпроси? — Без да изчака евентуалните им отговори, той продължи: — Добре. Тогава сложете ръцете си така, че да се виждат, дами. Разположете задниците си на земята и да се залавяме за работа.

Миг по-късно шестимата скитници седяха на дъските на древния тротоар като деца в детска градина.

Сержантът ги попита дали са наблюдавали тайно душовете и получи шест отрицателни поклащания с глава.

— Не знаете за какво говоря? — Ламоя посочи двама от скитниците: „Този и този“, инструктирайки едно от ченгетата да им сложи белезници и да ги отведе „в центъра на града“. Единият от двамата веднага проговори, като призна за воайорството и настоя, че не е направил „нищо лошо“. Сержантът му позволи да остане и кимна на полицая, който навлезе в тунела с другия скитник.

— Други желаещи да направят самопризнания?

Бездомниците вдигнаха срамежливо ръце, като избягваха да поглеждат Матюс.

— Да ги чуем тогава — каза Ламоя. — Първият, който проговори, получава златна звезда.

Стомахът на психоложката се сви, когато научи, че те се бяха отнасяли към воайорството като към отварянето на прозорец. Благодарение на хора като тях съществуваха стриптийз баровете на Първо авеню, книжарниците за възрастни и видео кабинките. Разредената бира и лепкавите подове.

Джон прикри гнева си зад маската на комично отвращение.

— Кой от вас е добър физиономист? — попита ги той. — Това ще ви осигури пътуване до центъра на града тази вечер, но свободен коридор, когато загазите следващия път. Време е за събиране на обществени средства, народе. Някой заинтересован?

Желаещи нямаше. Ламоя се спря на най-трезвения — млад мъж, който вероятно не бе навършил трийсет години, но изглеждаше на петдесет. Евтиният алкохол водеше до подобни резултати. Уличните наркотици също. А може би младежът беше болен от СПИН.

Сержантът и униформените полицаи нахлузиха ръкавици за еднократна употреба, показвайки, че разговорът е свършил.

Матюс също си сложи един чифт, като си мислеше: „Животи за изхвърляне“.

Последният полицай се появи от мрака с още двама от бегълците. Уокър не беше сред тях.

Беше ли предполагала, че ще стане така? Беше ли се самозалъгвала?

— Време е да погледаш снимки на престъпници, вместо голи тийнейджърки, перверзник такъв. — Той сграбчи червената носна кърпа, вързана около врата на скитника, и го поведе като куче към изхода на тунела.

В Обществена безопасност опитите на Ламоя да накара скитника да му сътрудничи завършиха с осигуряването му на горещо кафе и кутия Марлборо. После, в два часа сутринта, той накара мъжа да разгледа няколко дузини снимки на престъпници, докато се убеди в неговата трезвеност и в способността му да идентифицира. Скитникът отдели снимките на трима бездомници, които бе виждал в Подземието. В присъствието на Дафни Матюс, наблюдаваща процедурата от ъгъла на малката стая за разпити, сержантът извади още няколко снимки — шест лица в малки квадратни отвори върху един и същи картон — и ги плъзна към мъжа.

Мръсните му пръсти с нащърбени нокти сграбчиха картона, сякаш собственикът им беше нервен картоиграч, вземащ ръката си. Скитникът разгледа лицата на снимките. Напуканата кожа на кирливата му ръка се нагъна, когато забучи пръст в едно от лицата — долу вляво.

— Този човек беше в тайфата.

Ламоя обърна картона към приближаващата се Матюс.

— Използвал ли е някога коридора? Дупките за наблюдение? — попита сержантът.

— Разбира се. През цялото време.

Пръстът му не беше поставен върху снимка на престъпник, а върху фотография от шофьорска книжка. Лицето принадлежеше на Феръл Уокър.

— Викаме му Рибаря — каза бездомникът, — защото вони като лайно.

Матюс беше присъствала на едно или две партита в мансардата на Ламоя: големи купони с тълпи от хора, много шум и гърмяща музика. Празен, апартаментът приличаше по-малко на ергенска квартира, отколкото психоложката бе очаквала. Колекцията от непретенциозни, в по-голямата си част неподхождащи си мебели, беше допълнена от театрално осветление — голи крушки, висящи от боядисани в ярки цветове жици. Всичко това насочваше вниманието към голямата, добре оборудвана кухня и към очевидно зашеметяващата гледка към залива Елиът, която изглеждаше такава дори през нощта.

— Уоу! — възкликна Дафни.

— Да, знам. — Скромен както винаги. Той затвори и заключи металната врата с три ключалки. Беше купил апартамента на безценица, така както тя се бе сдобила със своята яхта. Беше го купил, когато кварталът все още беше скалист парк, а кметът предлагаше облекчения в данъците. Носейки се по гребена на вълната на „Калифорнизацията“ и на прехода на квартала към аристократизма (към времето, когато тук бе имало кралство), Ламоя се оказа собственик на част от един моден район, обновен от построяването на квартала Сейф и новия футболен стадион. Също като нейната яхта, мансардата сега струваше едно малко състояние и също като Дафни, един ден той щеше да се възползва от това състояние и да отпътува към залеза в една от колите си марка Камаро.

Блу въздъхна от мястото си върху дивана и заудря с опашка по възглавницата. Сержантът сгълча кучето, задето се бе покатерило върху дивана, но го посрещна топло, когато то се втурна да му каже здрасти. Изживявайки се като архитект през уикендите си, Ламоя бе издигнал няколко стени в огромното помещение, като го бе разделил прецизно на стаи, но все пак бе оставил по-голямата част от него непреградена. На юг от централната всекидневна зона и кухнята бяха главната спалня и банята, които той й показа с гордост, изтъквайки няколко придобивки, като високоскоростна интернет връзка. На север от кухнята имаше кабинет с единично легло, служещо за диван, и баня за гости, до която се стигаше по широк коридор. Сержантът остави чантата й в кабинета, изчезна за минута, минута и нещо, и се върна с червена плажна кърпа, като се извини за лененото спално бельо.

Кърпата се оказа по-тежка, отколкото Матюс бе очаквала, и преди да успее да я разгъне, той каза:

— Без въпроси и коментари.

— Разбрах.

— Регистрацията му е с изтекъл срок. Преди е бил собственост на мъж, който пушел твърде много и загинал под гумите на един форд Пинто.

— Ще ти го върна веднага, щом ме върнат на работа.

— Така че да сме наясно: аз не бях полицаят, отговорен за тази катастрофа. Аз съм чист. Не можеш да ми навредиш с него, независимо от обстоятелствата.

— Ясно.

— Другото нещо вътре — продължи Ламоя, без да назовава електрошока „Тасер“, който тя щеше да открие по-късно, — е със сходна история. Смятай го за подарък. Без никакви уговорки.

— Всичко е подарък, Джон. Оценявам всичко, което правиш за мен.

— Да… добре… — Ламоя да не може да намери думи? Нито една светкавична остроумна забележка? — Можем да погледаме телевизия — предложи той.

— Минава два часа сутринта.

— Вятърът утихна.

Кучето зарови муцуна в него, копнеейки за сън също като нея.

— Слушай — каза сержантът, — има вино, бира, газирано. Храна. Възползвай се от тях, както намериш за добре. Mi casa, su casa.32

— Мислех, че хладилникът ти е празен.

— Сбъркала си.

— Че се храниш в крайпътни ресторанти.

— Виждам, че имам проблеми с външния вид.

— Не си ми казвал, че си готвач.

— Chef33 — каза той. — Когато е мъж, се нарича chef.

— И ти си chef? — попита невярващо тя.

— По дяволите, не. Аз съм meister34 на грила и цар на готовата храна. Мога да ти поръчам всяко ястие, което си пожелаеш, независимо от националността му и неговия вкус, и ще го доставят в рамките на половин час.

— Това е истински талант, форма на кулинарното изкуство.

— Точно така. Аз и кухненският телефон. Всичко е въпрос на техника.

— Лека нощ, Джон — каза Дафни, като му благодари отново.

— Щастлив съм, че сме заедно.

Кучето се шмугна до нея малко преди да се развидели, като стопли краката й и зае твърде голяма част от малкото легло. Тя се събуди след четири часа сън, гладна като вълк, и се взря в красотата на залива Елиът и островите, покрити със сочна зеленина, отвъд; един свят, който не знаеше нищо за нейните проблеми — точно гледката, от която се нуждаеше в момента. Психоложката отвори прозореца и пое с наслада морския въздух. Имаше характерен вкус, който й напомни, че се намираше в Сиатъл.

Ламоя хъркаше шумно в далечната спалня, разрушавайки имиджа си на Дон Жуан с всяко вдишване. Тя се усмихна на себе си и се отърси от умората, почеса Блу зад ушите, където му харесваше най-много, и се приготви за душ с мисълта, че тази сутрин нещата са добре, отиват към оправяне, и че чаша чай и кифличка със сусам не биха навредили на никой.

Въпреки че отначало Болд прояви интерес към входа към Подземието, който Ламоя и Матюс бяха открили, защото той му осигуряваше достъп до стария град, този интерес намаля, когато му обясниха, че всеки квартал от Подземието е изолиран зад подпорна стена и доколкото са видели, не е свързан със съседните. Повече от шест квартала, всеки от които тридесет хиляди квадратни метра, разделяха мястото на смъртта на Чен от приюта. Лейтенантът таеше надежда, че ще успее да получи достъп до това място с помощта на връзките си в университета.

Той започна деня си с разговор с един механик в полицейския гараж, уговаряйки го да хвърли едно око на минибуса на Лиз, понеже беше пропуснал вчерашната уговорка. После написа рязък имейл до капитан Шийла Хил относно временното отстраняване от работа на Матюс, в който предлагаше „положението да бъде поправено до края на деня“, за да може СПУ „да продължи ефективно разследването на случая Хебрингър и Рандолф“. Прочете електронното писмо два пъти, провери го за правописни грешки и го изпрати, убеден, че Хил ще осъзнае грешката си. Политическа кариеристка, Шийла нямаше да посмее да опетни името си, като забави едно действащо разследване, отразено толкова широко в пресата. Болд знаеше, че би било съдебно самоубийство да вкара Матюс в съда заедно с Уокър, преди психоложката да бъде върната на работа, а сега смяташе, че споменаването на Хебрингър и Рандолф от Уокър бе ключово за разследването. Всъщност лейтенантът бе оставил съобщение на гласовата поща на Дафни, в което я окуражаваше да „определи среща“ на Уокър следващия път, когато младежът влезе във връзка с нея. Освен това бе вдигнал под тревога момчетата от отряда за специални операции и техническите служби, така че да имат готовност да отреагират светкавично. Болд искаше Матюс да носи микрофон в часовника си и бе накарал детектив Хайман да напише молба за съдебно разрешение да улавя и проследява входящите обаждания както на служебния, така и на мобилния й телефон. Прокуратурата щеше да уважи молбата. Феръл Уокър усложняваше нещата. Лейтенантът искаше да се срещне с него. Искаше отговори.

След по-малко от час Сандра Бабкок най-накрая се свърза с него, давайки му списък на имоти, притежавани от осем фирми и магазини, които според нея можеха да им осигурят достъп до онази част от Подземието, в която Били Чен бе намерил смъртта си. Този достъп щеше да позволи на Болд да заобиколи отказа на градските власти да му позволят да се спусне долу през дупката в асфалта. Лейтенантът прекара деветдесет минути в дебнене на фирми и магазини, докато успя да си уреди аудиенция при вицепрезидента на банка „Сий Тел“ — оплешивяващ мъж, който миришеше на одеколон. Вицепрезидентът потвърди, че банката е разположена върху старо подземие и извика един човек от поддръжката да придружи Болд при спускането му вътре.

Лейтенантът знаеше, че финансовите операции на Рандолф и Хебрингър са проверени и препроверени. Ако и двете бяха клиентки на тази или на някоя друга банка, това щеше да го разтревожи, но той не можа да си спомни за такава информация и започна да се чуди дали пък екипът му не беше допуснал грешка. Обикаляше ли похитителят из фоайетата на банките в търсене на жени, осребряващи чекове за големи суми? На брюнетки с коса до раменете? Чакането раздразни Болд и той се зачуди какво, по дяволите, можеше да отнеме на един човек от поддръжката осем минути да се добере до фоайето. Понякога осем минути не бяха нищо, но понякога, както в този случай, тридесет секунди бяха достатъчни, за да го накарат да заскърца със зъби.

— Това е той — каза вицепрезидентът, като посочи към другия край на преддверието. Лейтенантът видя слаб мъж със сънливи очи, развалени зъби, здрави мускулести ръце и червена роза, татуирана на лявата предмишница. Болд пресече забързано фоайето и се представи. Дишайки тежко заради някаква алергия или астма, мъжът каза „Подземието е ето тук“, без да се представи. На пластмасовата табелка на гащеризона му пишеше Пер Вандърхорст. Той изглеждаше нервен — нещо обичайно за повечето хора, които за първи път се срещаха с полицай. Лейтенантът подозираше, че тип като Вандърхорст е имал вземане-даване с полицията и преди, но от друга страна, ако мъжът беше извършил някакво углавно престъпление, сега нямаше да работи в банка като „Сий Тел“.

— Искам да ви питам дали сте виждали в подземието наводнения, след като се спука онзи водопровод — каза Болд, вървейки след Вандърхорст.

— Нито капка — отговори с хъхрене мъжът, сякаш някой го душеше.

Той извади връзка с около двайсет ключа, използва един от тях, за да отвори врата с табелка „Частна собственост“ и поведе полицая по неприветлив коридор, подминавайки врата с надпис „ИЗХОД“, намираща се отдясно, и друга с надпис „Частна собственост“ — отляво. В края на коридора те влязоха през врата с табелка „Само за упълномощени лица“ и слязоха две площадки по-надолу по стълбище от бетон и стомана, в подножието на което Вандърхорст натисна втори ключ на лампа и махна с ръка към едно стерилно чисто подземие, използвано за склад.

— Дъщеря ми има приятел на име Вандърх_ъ_рст — каза лейтенантът, наблягайки на „ъ“-то. Той искаше да завърже разговор с мъжа, да го разпита за спукания водопровод и за евентуални слухове за съществуването на Подземието, да измъкне каквото може от него, но си имаше работа с човек, който едва дишаше и явно не обичаше да говори.

— Чух, че този квартал от Подземието се бил наводнил — направи опит Болд.

Вандърхорст изхъхри:

— Складът обикновено е сух.

Стените бяха от камък и бетон, ниският таван се поддържаше от стоманени греди, а луминесцентното осветление караше всичко да изглежда бяло или сиво. От север на юг се простираха редици от рафтове, наредени от пода до тавана като библиотечни лавици. Картонени кутии с кодове, отбелязани с черен маркер, заемаха всеки сантиметър свободно място.

— А под този под? — обърна се към водача си лейтенантът. — Има ли нещо?

— Доколкото знам, не. — Слабият мъж стоеше като истукан. Болд го попита дали някога е намирал тук външни лица.

— Не мога да кажа, че не е имало външни лица, защото не съм слизал тук от доста време. Но това е банка. Не им харесва идеята наоколо да обикалят разни непознати. — Те тръгнаха. — Тук има още няколко стаи, които може би ще искате да видите.

Той показа на лейтенанта още три стаи: едната, претъпкана с вентилационни тръби и тръби за парно, другата, оплетена в електрически, телефонни и комуникационни жици, а третата, по-голяма и много по-стара, приютяваше водопроводни тръби и радиатори, които вече бяха излезли от употреба. Стените на това помещение бяха тухлени и измазани с тънък слой боя. Отворите за прозорци бяха зазидани и боядисани още преди няколко поколения. Тези отвори подсказваха за наличието на външна стена. Болд потри ръка в студените тухли.

— Опитвам се да попадна от другата страна на тази стена.

Вандърхорст остана безизразен.

— Това няма ли да е мръсна работа?

Лейтенантът попита отново за наводнение, учуден, че голямото количество вода в такава близост до банката не бе предизвикало някакво наводнение.

— Вижте какво, откъде да знам? Можете да разберете това от шефа ми — каза мъжът и добави раздразнено: — Достатъчно ли видяхте?

Като продължаваше да прокарва ръка по стената, Болд попита:

— Попадали ли сте някога на някакви врати, дупки в стената или пода… отвор, през който може да се излезе от другата страна на това мазе?

— Тунелът на автогарата… там май имаха някакви проблеми заради водопровода.

Този коментар заинтригува полицая — в съзнанието му светна лампичка.

— За коя стена става въпрос?

Вандърхорст посочи най-близката стена на правоъгълната стая. Като направи известни изчисления, Болд прецени, че тази стена бе със същото изложение, като стената в помещението със зазиданите прозорци.

— Нямаме повече работа тук — заяви развълнувано той.

Човекът от поддръжката го поведе по обратния път нагоре по стълбите, като изостана назад, за да изгаси лампите.

Лейтенантът стигна до вратата в края на коридора, на която пишеше „ИЗХОД“ и беше снабдена с червен алармен бутон.

— Ще ме уволнят, ако я отворите. — Вандърхорст стоеше на метър, метър и нещо зад гърба на Болд и го гледаше. Беше се промъкнал незабелязано до лейтенанта и това го изнерви.

— Накъде води?

— Към улица „Кълъмбия“. Това е противопожарен изход. Ако искате да разговаряте с хората от охраната, те са в първата стая отдясно, на горния етаж, крило „Администрация“.

Лу благодари на мъжа и излезе през фоайето на улицата, като обмисляше следващия си ход. Все още не бе проучил останалите фирми в квартала, които имаха потенциален достъп до Подземието според информацията на Бабкок.

Разочарован от факта, че не беше открил нищо в банката, той се обади в службата си и натовари двама детективи със задачата да обиколят въпросните фирми вместо него.

От дясната му страна се виждаше входът към тунела на автогарата, който гледаше към „Обществена безопасност“. Болд взе решение, избирайки тунела за себе си.

Когато щатът Вашингтон осъществява някакъв транспортен проект, един процент от отпуснатата сума е предвиден за изкуството, за естетиката. Резултатът е еклектична смес от скулптури, надписи, музика и изобразително изкуство; малки бисери, които остават незабелязани от публиката. В случая с пешеходните входове към тунела на автогарата, тя включваше издълбани в стъпалата стихове и цветни скулптури по стените.

В автогарата на площад „Пайънър“ всички ескалатори, стълбища и асансьори водеха надолу към просторен балкон, една открита площадка, простираща се над трафика в тунела отдолу, която осигуряваше на пътниците достъп до няколко допълнителни стълбища и ескалатори към заминаващите в северна или в южна посока автобуси. Осветлението на електрическите крушки бе ярко; звуците отекваха, отразени от бетона и керамичните плочки, и понеже автобусите се задвижваха с електричество, щом се озовяха в тунела, вътре на практика нямаше никакви миризми, освен едва доловим мирис на горяща гума, който разтревожи Болд. Подземните автогари не бяха особено популярни и чудовищните размери на това съоръжение го изумиха. Тунелът направо поглъщаше двете дузини пътници на долните платформи, очакващи пристигането на своя автобус, сред които беше и лейтенантът.

Директорът на службата за техническа поддръжка на тунела, мъж на име Чък Ибърсън, беше едър човек с румени бузи и оредяваща бяла коса. Военното минало на Ибърсън се прояви в неговата вежливост и уважение към Болд. Той се беше отнесъл към обаждането на лейтенанта с изключителна сериозност и бе пристигнал да се срещне с него след по-малко от петнайсет минути. Подозрителен по природа, Лу винаги гледаше на хората като на възможни заподозрени. Ревностното желание на Ибърсън да се отзове толкова бързо, също като бледия, безплътен, хъхрещ Пер Вандърхорст, накара Болд да се замисли за личностите, които се спотайваха в тези хора. Един банков служител би могъл да нападне една нищо неподозираща жена така, както би могъл да я нападне и един мъж с власт като Ибърсън. Лейтенантът знаеше от натрупания през годините опит, че заподозрените често изплуваха на повърхността на най-необичайни места.

— Интересувам се от спукването на водопровода на двадесети срещу двадесет и първи март. — Лу изгаряше от нетърпение. Беше дошъл тук, воден единствено от интуицията си. А тя го подвеждаше в девет от десет случая.

— Каква бъркотия. — Ибърсън изведнъж доби разтревожен вид и Болд се зачуди каква ли бе причината.

— И от възможността някой да получи достъп до Подземието от вътрешността на тунела — продължи лейтенантът.

Това предположение, изглежда, обърка директора. Лу реши да се върне към първоначалния си въпрос.

— Разследвам удавянето на един работник от общинската ВИК служба. Ако определим с точност откъде е започнало наводнението, това може да ни помогне.

На лицето на Ибърсън се изписа облекчение.

Болд му обясни:

— Екипът за спешна медицинска помощ и Противопожарната команда, които са го извадили от водата, докладваха, че са го намерили на място, което според нас е част от старото Подземие. Достъпът до това място може да отговори на някои от въпросите около смъртта на работника.

— Това не представлява проблем за мен. Щом искате да огледате тунела ми, заповядайте. Не знам нищо за съществуването на подземен град, но ако искате да видите къде сме наводнени, ще трябва да минем през съответния тунел, а това няма да е лесно. — Той посочи към мястото, където площадката на автогарата се стесняваше до гърлата на два бетонни тунела, през които минаваше трафикът на заминаващите в различни посоки автобуси.

— Тогава да минем през него.

— Добре, но трябва да си сложите оранжев елек и каска.

— Ще го преживея.

Десет минути по-късно Ибърсън водеше Болд през левия тунел, като вървеше срещу автобусния трафик. И двамата носеха оранжеви елечета „Дей Гло“ и жълти каски. Министерството на транспорта използваше доста голямо количество двойни автобуси с хармоника по средата. Наричани „дракони“ заради задната им част, която винаги се влачеше като опашка след предната, те бяха дълги близо петнайсет метра и бяха ненавиждани от всички мотористи.

— Ако ви кажа, че идва дракон — предупреди директорът, — прилепете гръб към стената и дръжте краката си зад бялата линия. Задниците им се изнасят малко встрани, така че не се предоверявайте на очите си.

Те минаха покрай сива врата с надпис „Авариен изход — задейства се аларма“ и лейтенантът попита за изходите.

— АЕП — обясни му Ибърсън. — Аварийни евакуационни пътища. По два във всеки тунел.

— Къде излизат на повърхността?

— Повечето представляват спираловидни стълбища, завършващи с люкове на тротоара.

Болд беше минавал по Трето авеню години наред и никога не беше забелязвал по тротоара да има люкове.

— Какви люкове?

— Гледани отгоре, приличат на метални плочи. Допускам, че два от пътищата водят към съседни сгради, но Бог ми е свидетел, че повечето извеждат право на повърхността.

— Разкажете ми за онези, които водят към съседните сгради. — Лу осъзна, че тези здания може да са включени в списъка на Бабкок.

— Вижте какво, при цялото ми уважение към вас, аз поддържам тунелите осветени и сухи, и с работеща вентилационна система. Не съм запознат толкова подробно с аварийните евакуационни пътища.

Нямаше какво толкова да се гледа. Приближи се автобус и лейтенантът притисна гръб към извитата бетонна стена. „Драконът“ профуча край него, като издърпа вратовръзката му изпод елека. Ибърсън изобщо не спря да върви.

— Бих искал пълно копие на оригиналните строителни планове — заяви Болд, — в това число на вентилационната и канализационната системи.

Директорът спря да крачи и изчака спътникът му да го настигне.

— Не съм ги строил аз, детектив, но ще видя какво мога да направя за вас. — Въпреки че беше лейтенант, а не детектив, Лу не поправи мъжа. Ибърсън посочи две шахти на платното. — Тук срещнахме проблеми за първи път. Нормалното отводняване не ни затруднява, ние имаме помпи, които се справят отлично с определен обем вода, но те се оказаха безпомощни при спукването на водопровода. Преди да разберем какво става, тук долу имаше половин метър вода. Достатъчно, за да трябва автобусите да се превърнат в хидроплани, така че затворихме тунелите. Наводнението беше пробило вентилационната тръба. Водата не излизаше от отводнителните шахти, както си бяхме помислили отначало; проблемът не беше в помпите. — Той посочи голяма решетка, монтирана високо на бетонната стена. — Не ме питайте как, защото и досега не сме разбрали, но през това бебче се изливаше същински водопад.

Болд каза:

— Другият авариен изход, който подминахме. Той май води към центъра на квартала?

— Малко на север от центъра.

— Бих искал да го погледна — добави лейтенантът и поясни: — Отвътре.

Ибърсън му махна да се дръпне назад, миг преди край тях да профучи един „дракон“, вдигайки вихрушка от прах.

— Не се и съмнявам — отговори той.

Известно време вървяха в мълчание. Междувременно мозъкът на Болд работеше на пълни обороти и сглобяваше едно възможно обяснение за изчезването на двете жени с информацията, дадена му от директора. Той заяви, сякаш знаеше с абсолютна сигурност:

— Вентилационната ви тръба минава през подпорната стена, издигната да затвори достъпа до улицата с магазини, които някога са били разположени на нивото на земята. Когато водопроводът се е спукал, той е наводнил онзи район до такава степен, че тръбата ви се е озовала под водата, създала е вашия водопад и е наводнила тунела.

Стигнаха до вратата. На нея беше изписано числото 19.

Лейтенантът попита:

— От кой вид е: спираловидно стълбище, завършващо с люк, или с излаз в сграда?

Ибърсън сви рамене. Нямаше представа.

— Искате ли да погледнете?

— Да.

Директорът изключи алармата на вратата, въведе Болд вътре и побърза да отбележи:

— Не е от вида с люк накрая.

Полицаят вече беше предположил това, но не каза нищо, защото се опитваше да се постави на мястото на Чен или дори на това на Хебрингър и Рандолф.

Подът на коридора бе покрит с листова стомана, а стените му бяха облицовани с метални плочи. Лампите във вътрешността му се запалиха с отварянето на вратата. Това беше един дълъг десетина метра изкуствено направен проход, водещ право нагоре към друга врата.

— Детективе?

— Водете ме.

Те направиха двайсет или трийсет крачки, преди да се изкачат по късо стълбище с метални стъпала като на противопожарна стълба, което ги изведе до друга стоманена врата с надпис, предупреждаващ за аларма. Ибърсън изключи алармата и я отвори. Тя водеше към подземно помещение с големи табели „ИЗХОД“, насочващи пешеходците към стълбище, извеждащо на повърхността. Самото помещение ужасно много напомняше на подземието на банката, което Вандърхорст бе показал на Болд. Ако директорът не бъркаше посоките, дори бе възможно това помещение да има обща стена с банката. Подземието миришеше на прясна боя и плесен. За първи път лейтенантът чу над главата си бученето на уличния трафик — звук, който бе отсъствал в тунела на автогарата.

Ибърсън каза:

— Почти всички подземни изходи, които съм виждал, изглеждат така. Празни помещения с табели, указващи посоката на движение.

Болд се обърна и се втренчи в стената, през която ги беше извела вратата. И в нея имаше следи от зазидани прозорци. Коридорът, през който бяха минали, свързваше тази стена с тунела на автогарата.

Полицаят остана загледан за няколко секунди в стената, глух и сляп за всичко останало. Представи си Хебрингър и Рандолф в това помещение — трансцендентален момент, в който видя образа на мъж, влачещ за ръцете изпаднала в безсъзнание жена. Това беше един неясен, размит образ, породен не от нещо, което е станало в тази стая, а от собственото му съзнание. Той знаеше отлично това, но вместо да го прогони, остави фантазията си да се развихри. Мъжът държеше жената за китките. Косата й се влачеше по пода. Блузата й беше скъсана, сутиенът — издърпан надолу, така се виждаше дясната гърда, главата й беше отпусната безжизнено на една страна. Убиецът отвори сивата врата и Болд откри собствената си ръка върху студената й стомана. Убиецът погледна назад, но преди лейтенантът да види лицето му, то изчезна, както и самият мъж. Сюзан Хебрингър лежеше на пода на изкуствения проход, свързващ подземието с тунела. Внезапно очите й се отвориха и се втренчиха в полицая. Лицето и тялото й се преобразиха в тези на Чен, работника от общинската ВИК служба. Чен имаше рана от тъп предмет на тила и тя кървеше. После той също изчезна.

— Чухте ли нещо от това, което току-що казах? — попита го директорът.

Болд вдигна пръст, за да го накара да замълчи. Огледа вратата, сякаш беше лаборант от техническия екип, като прокара пръсти по ръба й, протегна нагоре ръце и опипа пролуката при пантите. С глас, който му прозвуча като чужд, той попита:

— Колко често се проверяват алармите? Алармите на вратите?

— Аз… ами…

Лейтенантът даде знак на Ибърсън да мине заедно с него през противопожарния изход, те влязоха в стоманения проход и Болд затвори вратата зад гърба им.

— Включете алармата — нареди той.

Директорът активира отново алармата с леко трепереща ръка.

— Окей? — попита полицаят.

— Окей — отговори Ибърсън.

Лейтенантът отвори вратата. Не се задейства никаква аларма. Той погледна многозначително спътника си.

— Мамка му, няма начин — каза изумено директорът. — Простете френския ми — побърза да добави, за да замаже положението.

Болд разгледа алармата и забеляза един кабел, който излизаше от нея. Изолиращато му покритие беше изрязано и един тънък проводник беше извит, за да свърже две от четирите разноцветни жици. По-голямата част от кабела беше срязана и той вече не беше свързан с алармата. Полицаят показа на другия мъж промените.

— Мамка му — възкликна Ибърсън, без да се извини за езика си.

— Проверете другата — каза му Болд, като посочи към задния край на коридора. Директорът хукна натам. Проходът закънтя оглушително под краката на бягащия мъж, сякаш през него минаваше самолет.

Лейтенантът се обърна да огледа коридора в момента, в който Ибърсън мина през отсрещния противопожарен изход и излезе в тунела на автогарата. Директорът затвори вратата след себе си. Когато миг по-късно влезе отново, появяването му беше съпроводено от тишина. Не се задейства никаква аларма.

— Проклет да съм. Как разбрахте това? — Изненадата на мъжа изглеждаше искрена. Ако имаше нещо общо с бърникането по вратите, значи беше дяволски добър актьор.

Болд се замисли — вратите с неутрализираните аларми осигуряваха на извършителя достъп до тунела и до мястото, на което извеждаше това подземие. Той се запита отново: това достъп ли беше или път за бягство? А може би и двете? Със свито от предчувствие сърце, полицаят осъзна, че това бе солидно доказателство — извадените от строй аларми само потвърждаваха теорията му. Той премисли отново нещата: изход или вход от тунела на автогарата, изход или вход от подземието на някаква сграда на Трето авеню.

— Това не му помага — промърмори Болд.

— Какво е това? — попита Ибърсън, изучавайки саботирания кабел на вратата на тунела, както беше постъпил лейтенантът с този на вътрешната врата. — Отново същата история.

Лейтенантът тръгна по коридора, като се спираше пред всяка плоча на стената му, удряше с юмрук по нея, мушкаше пръсти в пролуките около нея и я дърпаше силно, сякаш се опитваше да отвори шкаф, който е останал без дръжка. Като проверяваше по този начин плочите, той стигна до края на прохода, после се обърна и се зае със северната му стена. Когато удари третата плоча откъм тунела на автогарата, тя издрънча шумно. Болд направи знак на директора да се присъедини към него и двамата пъхнаха пръсти в цепнатините около нея, опитвайки се да я издърпат. Изведнъж плочата изскочи на десетина сантиметра от стената. Поддържаше я жица — със същия цвят като онази, използвана при обезвреждането на алармите, — увита около задната страна на плочата.

През отворилата се пролука нахлу влажен, застоял въздух. Миришеше на тресавище.

Докато бъркаше в джоба си за чифт найлонови ръкавици, лейтенантът каза:

— Ще трябва да затворите южния тунел. Измислете някакво извинение.

— По дяволите!

— След около десет минути тук ще гъмжи от оперативни работници. — Болд провери обхвата на мобилния си телефон. Нямаше сигнал. — Трябва да изляза на повърхността — каза раздразнено той. — Междувременно ще заключим този коридор. Ще излезем и двамата. Никой да не пипа нищо. И ако ви питат, кажете, че отново има наводнение. Или измислете нещо друго. Но не искам да споменавате нито дума за полиция, за моето посещение, за оперативните работници. Ако се издъните, не само, че ще си изгубите работата, но и ще ви арестувам за възпрепятстване на разследването. Разбрахте ли?

— Разбрах — отговори директорът. Той погледна отново към разкрилия се отвор и поклати глава. — Ако не го бях видял със…

— Не сте го видели — каза Болд.

— Да, да.

— Не сте го видели — повтори строго полицаят.

— По дяволите, не съм. Обаче трябва да информирам шефа си. Ако искате, ще ви свържа директно с него. Затварянето на единия тунел е сериозна работа.

„По-сериозна, отколкото си мислиш“ — едва не каза Болд.

— На горното ниво видях телефонни автомати.

Ибърсън прерови джобовете на панталона си, докато лейтенантът затваряше противопожарния изход зад гърба им.

— Да ви се намират двайсет и пет цента? — попита го той.

Четири от шестте налични патрулки бяха паркирани около участък от търговската част на града, заключен между Второ и Трето авеню и улиците „Кълъмбия“ и „Джеймс“. На дежурните полицаи в тези коли бе наредено да следят зорко за всеки субект, по всяка вероятност от мъжки пол, който изскочи тичешком от вратата на някоя сграда в района или от люковете по тротоарите на някоя от съседните улици. Всъщност, ако някой изглеждаше или се движеше подозрително, то той трябваше незабавно да бъде арестуван и отведен в централния арест на Обществена безопасност.

Останалите две патрулки обикаляха в околностите на този участък. Освен това те послушваха диспечерския радиоканал на градските автобуси, в случай че някой шофьор докладва за нещо необичайно.

След като районът бе отцепен и Болд заведе оперативните работници в подземния коридор, той и детектив втори клас Боби Гейнс от полицейския отряд на Ламоя — първата жена детектив в отдел „Убийства“ — се провряха през отвора, образуван при отместването на стоманената плоча в АЕП 19, и се озоваха в тъмнината на сектор от Подземието, в който вероятно не беше влизал жив човек повече от сто години.

Лу би предпочел да разполага и с още трима-четирима специално обучени бойци от Отряда за бързо реагиране (ОБР), но за целта трябваше да подаде официална молба до спецчастите — нещо, което щеше да отнеме твърде много време. А търпението на лейтенанта и без това се беше изчерпало почти напълно през почти единия час, който му отне да направи това, което се бе подготвил да извърши още щом махна стоманената плоча.

Въздухът, невероятно студен и миришещ на влага и прах, секна дъха на Болд и той едва не се закашля. Двамата с Гейнс носеха електрически фенерчета, върху стъклата, на които бе залепен червен плексиглас, така че матовата червеникава светлина, която излъчваха, стигаше едва на осем крачки пред тях, помагайки им да напредват, без да издават присъствието си.

Придвижваха се наведени или пълзешком сред газопроводните тръби и плетеницата от кабели. Лу насочи снопа светлина зад тях, осветявайки внушителен каменен зид, който изникна от мрака, едва разпръснат от бледия лъч на фенерчето. Двамата се покатериха върху ниска купчина от счупени тухли. На лейтенанта му се стори, че чу шум от бягащи плъхове, но побърза да отхвърли тази мисъл. Тези твари не бяха сред домашните му любимци.

Двамата с Гейнс излязоха на нещо, което някога трябва да е било тротоар на едно по-ниско ниво на Трето авеню, или както бяха наричали тази улица през XVIII век. Тротоарната настилка се състоеше предимно от къси и масивни талпи от секвоя, някои вече изгнили, но повечето учудващо здрави и запазени. Болд съзря вдясно от себе си старите фасади на магазини — призрачни и обезпокоителни. Над главата му голяма част от тръбите и кабелите се преплитаха в невъобразима бъркотия. Ламоя я беше описал отчасти в своя доклад за ареста, извършен до църквата. Тук долу наистина имаше друг град, осъзна Лу и за любознателния му дух това му се стори до известна степен очарователно.

На тавана стоманени двойно Т-образни греди подпираха огромна тръба, която според него трябваше да бъде главния водопровод. Десет-дванадесет метра по-нататък тротоарът изчезваше под дебел слой кал — един участък, който се оказа краят на голяма локва, образувана от теча на спукания водопровод. Лейтенантът насочи червения лъч на фенерчето си към калта и видя низ от следи — стъпки от нечии обувки или ботуши. Недостатъкът на червената светлина беше, че размазваше очертанията им. С разтуптяно сърце, Болд се наведе по-ниско. „Следите са скорошни — осъзна той. — Господин Чен? Екипът за спешна медицинска помощ?“ Дали пък не принадлежаха на някой друг, на самото лице, което в момента преследваше?

Когато нагазиха в дълбоката до глезен кал, шляпането от краката им му се стори много шумно и го обезпокои. Той вървеше напред, като внимаваше да не повреди отпечатъците от обувки, които искаше да запази за хората от техническия екип. Болд не беше от хората, които вярват в предчувствията и свръхестествените дарби; вярно бе, че понякога проявяваше необичайната си способност да се поставя на мястото на жертвата, да съпреживява престъплението от нейната гледна точка по някакъв вътрешен, почти осезаем начин, но той отдаваше това на богатата информация, натрупана по време на дългогодишната му практика, а не на някакво магическа дарба. И пак на опита си отдаваше способността, своята и на другите, да усеща кога следата е гореща — игличките по кожата от повишения адреналин, които предупреждават ловеца за близостта на плячката му. Точно това чувство изпитваше сега — остро предчувствие, сякаш нечия ръка можеше всеки момент да му нанесе удар от сенките.

Вдясно пред тях тясната, покрита с кал ивица на тротоара се разширяваше, защото част от стогодишния тухлен зид се бе срутила. На това място те можеха да надзърнат през него в подземния комплекс, виждайки напречното сечение на неговата история. Преди няколко десетилетия стените бяха разрушени, беше излят бетон и бяха поставени стоманени греди. Сандра Бабкок и нейният археологически екип щяха да възхваляват подобна находка години наред. Но за момента Болд даде знак на Гейнс да тръгват и те оставиха зад гърба си дълбоката кал, продължавайки да следват дирята от стъпки. На всеки няколко метра лейтенантът спираше и се ослушваше, като слухът му бе изострен до крайност. Той чу някакво свистене, но не можа да определи откъде идваше то. Отгоре? От тунела на автогарата зад тях?

Приглушената червена светлина на фенерчето му се натъкна на фина паяжина, разпростряла се вдясно и вляво от него, и той си даде сметка, че по пътя си не беше срещал такива препятствия — някой неотдавна бе минал оттук и бе обрал всички паяжини. При липсата на отпечатъци от обувки, които да следва, тъй като калта бе останала далеч зад него, лейтенантът продължи, воден от драскотините по бетона, като показваше с ръка пътя на Гейнс: през една отворена врата вляво, надолу по някакъв коридор, после през друга врата вдясно. Свистенето несъмнено ставаше по-силно. По-близко. Болд докосна ухото си и Боби кимна утвърдително — и тя го беше чула.

Лейтенантът си даде сметка, че е спрял да диша, напрежението във въздуха внезапно се бе сгъстило. Той пое дълбоко дъх, за да се овладее, и Гейнс направи същото. Тя посегна и извади беретата си, макар че не я зареди, заради шума, който би издала. Всеки косъм, всяко нервно окончание подсказваше на Болд, че нещо или някой се спотайваше наблизо.

Понеже бе прекарал достатъчно дълго време в подземието и очите му бяха привикнали с мрака, лейтенантът реши да експериментира и изгаси фенерчето си. Гейнс го последва. Инстинктът му се оказа прав: околната светлина бе достатъчна, за да види неясните сиви очертания на врата и стена зад нея. Контурите им се сливаха почти напълно с околния мрак, но не съвсем, а това имаше огромно значение за Болд, защото подсказваше наличието на източник на светлина, а тя на свой ред подсказваше присъствието на нещо, на някой, на човек.

В този момент произходът на свистенето му се изясни: газова лампа. Той се приведе, надникна иззад изгнилата странична рамка на вратата и видя дълъг коридор с по няколко врати от двете му страни. По-нататък саждиво сивите очертания на коридора преминаваха в слонско сиво, а в далечния му край ставаха гълъбовосиви — така би определила Сара цветовете. С мисълта за децата и семейството си лейтенантът зави зад ъгъла и пое по коридора, следван плътно от Гейнс. Нито Болд, нито спътничката му носеха предпазни жилетки и той си каза, че това бе безразсъдно недоглеждане. Още преди години бе обещал на Лиз и на самия себе си да избягва опасността, когато е възможно, разбирайки колко е важно да се запази целостта на семейството. Сюзън Хебрингър го бе довела в Подземието. Ако бе преценил трезво ситуацията, щеше да изпрати тук Ламоя или Хайман, или някой друг.

Коридорът сякаш се смрачи, а светлината отслабна до такава степен, като че изчезна напълно. Гейнс го потупа по рамото, включи фенерчето си, което държеше в лявата ръка, и бързо прикри червената му светлина в шепата си. Тя направи знак на лейтенанта да спре. После докосна ухото си. За момент Болд чуваше единствено ритмичния пулс в слепоочията си и пищенето в ушите си от повишеното кръвно налягане. После разбра защо: свистенето бе замлъкнало. Той долови скърцане от панти и си помисли, че Боби е искала да чуе точно това.

В този миг радиостанциите и на двамата пропукаха и запиюкаха — накъсаният кодов сигнал от патрулните коли над тях. Нито Лу, нито Гейнс се бяха сетили да ги изключат. Със същия успех можеха да изкрещят предупредително на онзи, който се спотайваше отпред.

Скърцането на пантите се повтори, последвано от ясния шум от стъпките на бягащ човек.

С пресъхнало гърло и пулсираща в главата болка Болд хукна, следван от Боби, като заобикаляше падналите предмети и се навеждаше да избегне висящите от тавана тръби. В мислите му се въртеше обещанието, дадено на Лиз — той беше баща, съпруг, длъжен бе да се грижи за своята безопасност. Но в същото време пред очите му изплува образът на Сюзан Хебрингър, влачена по същия коридор, по който тичаше сега, и той осъзна, че нищо не можеше да го спре да продължи напред. Лейтенантът се втурна през една отворена врата и зави наляво, като протегна дясната си ръка, за да изпрати Гейнс в другото голямо помещение.

Двамата се разделиха.

Стъпките на бягащия идваха отдалеч.

Лу си даде сметка, че се намираше в някакъв централен коридор, разделен от задната част на някогашни магазини. Големи участъци от паянтовите стени липсваха и през тях се виждаха стаи с различни размери, прекатурени рафтове и купища боклуци. Той направи грешен завой и се озова в малко помещение, вместо в друг коридор. Заобиколи и пробва друга врата, но отново удари на камък. Лабиринт. Върна се по стъпките си, блъсна една врата — най-после коридор. Втурна се тичешком напред.

— Лейтенант? — достигна до него приглушеният от стените глас на Гейнс.

— Тук съм!

— Изпуснахме го!

След това гласът й прозвуча по радиостанцията, докато се опитваше да предупреди патрулиращите на повърхността да бъдат нащрек. Радиостанцията на Болд улови сигнала й с лекота, но липсата на потвърждение отвън показа, че сигналът е блокиран и не е достигнал до никой друг.

Лейтенантът забърза напред, като неколкократно бъркаше пътя, озовавайки се в задънени коридори или в стаи, затрупани с боклуци. Постепенно осъзна огромните размери на подземния квартал, в който се намираше. Беше се объркал напълно; внезапно се натъкна на поредица от витрини, чиито мръсни стъкла бяха все още непокътнати, и откри, че виждаше през тях друг участък от тротоар.

Включи радиостанцията си и зашепна, за да не издаде местоположението си.

— Гейнс, застанал съм пред участък от тротоар. Мисля, че се пада на юг. Твоите координати?

— Близо до теб, лейтенант. В центъра на сградата, или поне така ми се струва. Голяма стая: бар или може би дрогерия.

— Нещо при теб?

— Нищо.

Лу изчака, наострил слух, давайки си сметка, че лицето, което бе побягнало, можеше още да е тук, да се спотайва и да чака подходящ момент, за да се измъкне.

— Ще проверя на запад и после на север, като заобиколя обратно към теб — прошепна в радиостанцията си той. — Ти стой там и бъди нащрек!

— Разбрано.

— Със светнато фенерче — добави лейтенантът, за да е сигурен, че някой от тях няма да сбърка другия с човека, който преследваха.

— Разбрано.

Болд тръгна внимателно да заобикаля огромния подземен квартал, като оставяше следи и се връщаше по стъпките си, когато се налагаше. Той пълзеше под паднали греди, прекрачваше през счупени прозорци и си проправяше път през входове, нащрек за прогнили греди или други отломки, които можеха да паднат неочаквано върху главата му, както и за заподозряния, който можеше да изскочи зад него и да се метне на гърба му. Откри, че целият е плувнал в пот, че е мокър и изгаря от горещина от главата до петите, отделяйки токсините на страха.

Изведнъж се появи още кал и лейтенантът се зачуди дали не бе вървял в кръг. Той нагази в калта, стигна до някакъв вход и се покатери по могила от железа, някога били противопожарна стълба. Лъчът на фенерчето му освети Гейнс, която го гледаше объркано.

— Изчезна — каза тя. — Изпари се.

— Но кой беше? Някой бездомник? Похитителят на Сюзан Хебрингър? Убиецът на Чен? — Болд пробва отново портативната радиостанция, но се чу само бръмчене. — Може би са го хванали на повърхността.

— С тези неща не можеш да видиш и на пет крачки пред себе си. — Боби отлепи цветния плексиглас от стъклото на фенерчето си. Лу направи същото. Двамата поеха по обратния път, като сега водеше Гейнс.

— Свистенето, което чухме — каза Болд, обявявайки накъде са тръгнали.

— Да — съгласи се тя.

Изминаха още двадесет минути в лутане през врати, коридори, складови помещения, разпилени боклуци и невъобразими отпадъци, преди лейтенантът да отвори предпазливо вратата, водеща към една разхвърляна стая, три и половина на четири и половина метра, където имаше видими следи, че е била обитавана. Някогашното складово помещение с тухлени стени беше без прозорци. В него имаше дюшек с одеяла и пластмасови щайги от мляко, пълни с картонени кутии от храна. С облечената си в ръкавица ръка Болд включи една портативна луминесцентна лампа и стаята оживя. Това скривалище бе като сандък със съкровище за детектива.

Човекът, превърнал тази стая в свой дом, бе сложил върху поставена на блокчета от пенобетон врата газов котлон, няколко бели пластмасови туби, пълни с вода, и кутия с книги. Лейтенантът веднага усети свежестта на въздуха; мускусната воня на Подземието беше изчезнала почти напълно. Едва тогава Лу се сети, че лампата в помещението се захранваше с батерии, а не с газ. Той извърна бавно очи, докато се обръщаше, и видя половин дузина газови бутилки, високи по метър и двайсет. Сиви бутилки. Пълни с кислород. Клапанът на едната бе счупен и от него се чуваше свистене.

— Лейтенант? — В гласа на Гейнс прозвуча въпросителна нотка. Тя знаеше, че озадаченият му израз означава само едно — че се е сетил за нещо, за което тя не е помислила.

Болд се обади:

— Ето, че високото съдържание на кислород в кръвта на покойния господин Чен внезапно получи обяснение. — Той бръкна в една от щайгите от мляко и измъкна гумена серпентина от новогодишно парти, от онези, които се развиват, като духнеш от единия им край. — Смятам, че нашият господин Чен сигурно е провалил нечие парти.

Понеже не можеше да прави почти нищо, докато бе отстранена от работа, Матюс, неспособна и нежелаеща да се отдаде на принудително бездействие, отново постави Маргарет на първо място сред своите ангажименти. Тя знаеше, че тази нейна мания да си запълва времето надхвърляше допустимите граници; знаеше, че възникваше истински проблем, когато й се наложеше да си разреши малко отдих; знаеше, че понякога този род мании връхлитаха човек, когато най-малко можеше да си го позволи. Но най-вече дълбоко в себе си психоложката знаеше, че принудителното бездействие щеше да й даде възможност да хвърли критичен поглед върху себе си, да преразгледа своите цели и стремежи, да се сблъска с факта, че нямаше с кого да прекара деня. Нямаше представа какво иска за себе си — мъж, семейство, кариера, почивка, независимост, хоби, кауза? Матюс се опасяваше, че ако си направеше труда да спре и да помисли върху това, празнотата на сегашното й съществуване можеше да се окаже твърде непреодолима. Обикновено тя живееше, за да решава проблемите на другите, било в Обществена безопасност, било в приюта. Идеята да се изправи пред собствените си проблеми я объркваше, а това на свой ред я връщаше обратно към откриването на Маргарет, към желанието да направи нещо, за да й помогне.

Позвъняването до приюта потвърди онова, което вече знаеше, защото дори и Маргарет да бе решила да остане там, до обяд мястото на практика опустяваше, тъй като момичетата се връщаха на улицата. Имаше няколко свърталища, където можеше да я потърси: площад „Пайънър“, пазара, зоната пред центъра „Уестлейк“, някои от алеите. Понякога тези девойки просто пътуваха с часове насам-натам с автобусите, като седяха на последната седалка и разговаряха. Тъй като беше бременна, Маргарет не се разсъбличаше, не сваляше мъже, но можеше да се дрогира, а Дафни искаше да предотврати това на всяка цена. Момичето бе споменало, че обича тънички пици — „ям италиански“, — но психоложката не можеше да се сети за нито една подобна пицария. Тя извървя още няколко пресечки, докато открие телефонна кабина с монети, чийто телефонен указател да е на мястото си. Тъкмо разлистваше „жълтите страници“ на раздела „Италиански ресторанти“, опитвайки се да размърда паметта си, когато иззвъня мобилният й телефон. Тя погледна дисплея му, където прочете: БЛОКИРАНО ОБАЖДАНЕ. Цялото й тяло потръпна.

— Матюс — отговори тя.

— Мисля, че имахме уговорка — каза отсреща гласът на Уокър.

— Така е — отвърна Дафни, внезапно обхваната от паника вследствие на изненадата. Не искаше да показва, че се оглежда за младежа, но чувствата й надделяха и тя извърна рязко глава, изследвайки всеки ъгъл, всяка витрина, всяко превозно средство. „Къде си, по дяволите?“ Почувства студ, сякаш температурата беше спаднала с тридесетина градуса. После, като си напомни, че няма нужда да му позволява да взема власт над нея, я обзе спокойствие. „Окото на очевидеца“ — помисли си тя. Стана й по-топло. Чакаше я работа — Болд искаше от нея да му достави Уокър, като приеме първоначалното му предложение да се видят. А дотогава трябваше да накара младежа да вярва, че все още има надмощие над нея.

Уокър каза:

— На мен обаче не ми се струва така. Я да видим… Аз ви предлагам да ви помогна и вие се съгласявате… после внезапно изхвърчате от дома си полуоблечена, сякаш ви преследва призрак… след това се присламчвате до Мръсния Хари. Какво ви става?

— Мисля, че трябва да се срещнем и да поговорим за това — отвърна спокойно тя, понеже опитът и квалификацията най-накрая й бяха помогнали да определи отношението си към Уокър. Откриването на воайорските дупки в приюта я беше разтърсило дълбоко и я беше принудило да насочи тревогата, която изпитваше за себе си, към момичетата. Сега бе твърдо решена да доведе Уокър за разпит, както искаше лейтенантът.

— Разочарован съм от вас, Дафни.

— Нуждая се от вашата помощ, Феръл. Искам да ми помогнете.

— Повярвайте ми, вие със сигурност няма да искате да ме разочаровате. Малките житейски уроци понякога са толкова сурови. — Това прозвуча на Матюс като нещо, което е чул от майка си.

— Не. — Това бе всичко, което успя да отвърне.

— Вие ме излъгахте… че ще си помогнем взаимно.

— Не съм. Ние двамата ще се справим с това, Феръл. Не е каквото си мислите. — Тя се напрегна да измисли някаква примамка, която да му предложи. — Има вероятен свидетел на убийството на Мери-Ан. — Замълча за момент. — Шофьор на камион, който е минал по моста по това време. Може да организираме разпознаване на Нийл. Нека да поговорим за това… вие и аз. — Продължи да търси и най-малкия знак, който би й разкрил местоположението му. Не вярваше Уокър да има клетъчен телефон — доколкото знаеше, никога не беше използвал такъв при предишните си обаждания, — така че откъде ли се обаждаше сега? Чу непогрешимия звук от свистенето на пара и рязко се завъртя. През витрината на кафенето на следващия ъгъл на същата пресечка мярна някаква фигура до телефонен автомат.

— Здравейте — каза той. Беше видял, че се обръща към него.

За момент дъхът й секна.

— Здравейте — отговори психоложката.

Със свободната си ръка отвори дамската си чанта и трескаво зарови из нея, опитвайки се да напипа портмонето си — трябваха й тридесет и пет цента, за да задейства телефонния автомат, в чиято кабина стоеше. Ако успееше да се свърже по него с Ламоя, ако успееше да му даде възможност да чуе този разговор, той навярно щеше да направи връзката и да изпрати екип за наблюдение. Надяваше се през следващите няколко минути да прилъже Уокър да седне с нея, за да поговорят за Хебрингър и Рандолф. Ако планът й успееше, искаше да разполага с подкрепление.

— Колегите ми не смятат, че можеш да разполагаш с информация за двете изчезнали жени — рече накрая.

— Грешат — отговори той с дрезгав шепот.

Матюс долови промяната в тона му и отново си напомни да не му отстъпва.

— Трябва да знаете, че все още сме решени да заведем дело срещу Нийл, което да го вкара зад решетките.

— Само защото излъга за времето, не означава, че не го е направил.

— Разбирам това, но нашият съдебен казус бе изграден върху тази лъжа и по тази причина загубихме при предварителното разглеждане на делото. Ние обаче не сме се предали, повярвайте ми. — В действителност тя не смяташе, че някой бе направил нещо ново по случая Мери-Ан от разглеждането на делото насетне, въпреки че лабораторните изследвания продължаваха. — Съдебните медици ще бъдат убедителни. Просто е необходимо малко време.

— Баламосвате ме — каза той. — Чакате да ви дам това, до което съм се добрал, преди наистина да направите нещо.

— Не е така. — Дафни сложи четвърт долар върху миниатюрното рафтче от неръждаема стомана. Затършува за монета от десет цента.

— Ако и вие започнете да ме лъжете, Дафни, тогава какво ми остава?

— Имаме свидетел — повтори тя. — Шофьор на камион, който го е видял на моста.

Чу само възбуденото му дишане и осъзна съблазнителната роля на надеждата в неговото невзрачно съществование.

— Щяхте вече да сте го използвали — каза Уокър.

— Не… Било е нощ, не забравяйте. Мостът е бил тъмен. — Мозъкът й се напрягаше да измисли как това да прозвучи убедително. Пръстите й докопаха една десетцентова монета. Тя се измести така, че той да не види как откачва слушалката и я оставя да виси. Матюс постави палеца си върху тясната дупчица на микрофона на мобилния си телефон и мушна двете монети в процепа на телефонния автомат. Те се търкулнаха шумно във вътрешността му. Тя натисна копчето за пряката телефонна линия на Ламоя, допря слушалката до ухото си и чу неговия глас. — Не говори! Слушай! — каза му тихо. Приближи непохватно двата апарата, като извъртя слушалката на телефонния автомат, чудейки се дали сержантът ще успее да чуе нещо. — Всеизвестно е, че свидетелите са ненадеждни, Феръл. Винаги сме гледали на този мъж като на последна възможност, но сега сме готови да заложим на тази карта — бихме могли да уредим разпознаване — и можем да направим това, ако се съгласите да ни кажете какво знаете за изчезналите жени. — Господи, как се надяваше Ламоя да чува това.

— Без съмнение ще ми предложите да се срещнем.

— Да, така е.

— Отново ли ме лъжете, Дафни? Бихте ли рискувала с нещо толкова глупаво? Да играете малките си игрички. Да ме дразните, като се разхождате в яхтата си по фланелка и бельо, без никога да се съблечете гола? Какво ще кажете за това?

Гърлото й пресъхна. „Той може да си го съчинява“ — рече си тя, неспособна да си спомни дали е ходила вкъщи, облечена по този начин. Как би могла да му го върне? Защо умът й не можеше да се отърве от картината как той я гледа полугола?

— Така облечена ли се разхождаше Мери-Ан, Феръл? Сбъркахте ме с нея, нали? Това на корабчето ли се случи? Гледахте ли я? Сбъркахте ни, нали? Гледал сте собствената си сестра? Сама? С Лени Нийл? Как?

— Млъкнете.

Тонът му й подсказа, че бе познала и това наистина я изненада, защото го бе споменала само за да го разсее, като възможност да наложи в съзнанието му друга картина. Но неговият тон…

Децата, видели или чули родителите си да правят секс, никога не бяха съвсем същите след това преживяване. Поради липса на родители, дали Феръл Уокър не беше шпионирал собствената си сестра, дали не я беше наблюдавал скришом? Дори и някой друг да я бе убил, вината, че е правил това, щеше да го измъчва винаги.

— Къде се случи това, Феръл?

— Вие…

— В апартамента на Лени? Видял сте я, нали? Видял сте ги, както и да е станало това. Случайно или не. Видял сте какво прави с нея.

Той заговори. Гласът му бе малко по-висок от шепот, но все пак се чуваше.

— Откъде може да знаете това?

Ръцете й настръхнаха. Зъболекарското борче, изследващо кухината, бе закачило нерв. Помисли си за Ламоя и как той натискаше рязко газта на завоите, за да избегне боксуването. Тя също натисна газта.

— Той е получавал неща, които вие никога не сте получили от нея, и тя го е харесвала по начин, по който не е харесвала вас, а това наранява, нали?

— Не знаете толкова много, колкото си мислите.

Отново едва доловимата нотка, показваща, че го е накарала да се замисли или да потъне в спомени. Това бяха моментите, за които живееше — бе проникнала в съзнанието му.

Този процес й позволяваше съзнателно да пренасочи вниманието на Уокър от нея самата към Нийл — още един напълно преднамерен акт от нейна страна. Лени Нийл в момента бе под наблюдение. Ако не друго, това усилие можеше да им даде възможност да арестуват младежа, докато се опитва да извърши ново покушение върху него. Тя попита:

— Това ли предизвика яростта ви в моргата? Не беше само смъртта й, нали Феръл? Беше нещо повече. Причината бе, че тя го е харесвала, даже го е обичала. А вие сте били изолиран. Не е ли така? — Матюс си помисли за слушащия Ламоя. — Ето, аз съм тук, на един ъгъл на „Марион“, а вие сте в кафенето — какъв е смисълът в това, Феръл? Можем да седнем двамата и да обсъдим всичко: нашето дело срещу Нийл, какво знаете за двете изчезнали жени. Мери-Ан я няма, но аз съм тук заради вас, Феръл.

— Заради мен? Не мисля така. Кажете го на Мръсния Хари. Той е заплаха за вас, Дафни. Предупредих Ана, но тя не ми обърна внимание. Вижте докъде я доведе това.

Мозъкът й се смрази и сега видя събитията от последните два дни в съвсем нова светлина, като начаса съжали за посоката, в която току-що бе тласнала толкова внимателно младежа. Уокър, Прейър или който там я бе накарал да изскочи от яхтата си, обзета от паника, я беше тласнал също така под закрилата на Ламоя. И Феръл по някакъв начин го знаеше, чувстваше се обиден от това и правеше паралел със загубата на сестра си. Огромният психологически проблем, който това щеше да предизвика — първо, идентифицирането й със сестра му от негова страна, после, нейното собствено имитиране на любовната връзка на Мери-Ан с Нийл — можеше никога да не бъде разрешен, дори и при най-съпричастния пациент. Уокър се бе оказал наблюдател на моментно повторение на сцената и сега тя започна да съзира сложността на събитията, които бяха променили тона му към нея, бяха го тласнали отвъд почти неуловимата линия, разделяща обожанието от омразата.

— Положението е сложно — каза психоложката, внезапно отмаляла и студените тръпки на страха полазиха по гърба й.

— Ще ви помогна, ако вие ми помогнете — отвърна той, възвърнал неочаквано детинския си тон.

Смяната на 180 градуса бе твърде бърза и твърде убедителна. Той страдаше от психическа неуравновесеност. Беше променил поведението си прекалено бързо.

— Не искам да ви лъжа, Феръл. Искам да ми помогнете с каквото можете за изчезналите жени. — Помисли си, че поне една кола вече идваше към мястото, където се намираха. Може би дори Ламоя беше превключил телефонния номератор, за да може да следи разговора по мобилния си телефон и сега слушаше, докато и той самият се придвижваше насам.

— Защо не запазите маса за нас двамата? — попита Матюс. — Аз ще дойда при вас в „Сиатълс Бест“ и ще седнем да поговорим. — Колко още отправни точки трябваше да подаде на Ламоя? Беше му дала както адреса, така и името на заведението. При това положение бе сигурна, че е безопасно да напусне телефонната кабина и да се приближи до Уокър. — Феръл?

— Довечера в десет. Бъдете пред вратата на приюта. Ако видя, че сте сама, ще поговорим. Ако не сте… — Тя отново чу повърхностното му учестено дишане. Можеше да си го представи как се поти, макар да му е студено; възбуден, но и уплашен. — Не бъдете глупава, Дафни.

Психоложката чу отново съскането на парата, но един голям камион зави иззад ъгъла и паркира до някаква спряла кола. Отблясъкът на слънчевите лъчи по бронята му я заслепи и скри от погледа й витрината на кафенето.

— Феръл? — извика Дафни, пусна телефонната слушалка и тръгна по тротоара към заведението. Отначало вървеше, но когато шумът от кафенето, разнасящ се от мобилния й телефон, се усили, тя ускори крачка, а накрая се затича. Блясъкът на витрината намаля с промяната на ъгъла, от който я виждаше при приближаването си, стъклото премина от сребристо в черно и в крайна сметка отново стана прозрачно.

Слушалката на телефонния автомат се полюшваше на шнура си.

Джетата на Ламоя зави иззад ъгъла, заобикаляйки паркирания камион. Той прояви предпазливост и не слезе от нея — просто искаше да й покаже, че е наблизо и може да разчита на подкрепление.

Но беше твърде късно. Феръл Уокър си беше отишъл.

В 21 и 48, няколко часа след като бе разговаряла с Феръл Уокър, Матюс спокойно караше ремонтираната си хонда на юг по Първо авеню. Черното й кожено портмоне, в което бе лейтенантската й полицейска значка, се подаваше от дамската й чанта. Болд очевидно бе упражнил натиск върху капитан Шийла Хил да я върне на работа, защото не се бе събирала ревизионна комисия, нито се бе провело официално преразглеждане на случая. Бяха й се обадили по телефона, че срещата й с Уокър е одобрена, а това означаваше, че отново бе на работа.

Последните часове в Сиатълското полицейско управление и Обществена безопасност бяха преминали в мобилизация на екипа за наблюдение, в който влизаха няколко цивилни агенти от отдел „Наркотици“ и отдел „Престъпления срещу личността“, както и три облечени в черно барети от специалните части, и дори най-добрият снайперист. Болд беше прекратил претърсването на подземието под Трето авеню, докато момчетата от техническия екип изследваха скривалището, но наблюдението на строежите продължаваше, което означаваше, че хората му бяха претоварени с работа.

Когато се приготвяше за срещата, Матюс бе помолила Ламоя да й сложи микрофона — покана, която обикновено се отправяше към някоя колежка. Идеята беше сержантът да закачи и залепи с лейкопласт предавателя към панталона й, за да се избегне болезненото скубане при отлепването му от кожата й. Макар това да не бе точно интимен момент, двамата го почувстваха такъв, докато пръстите му се плъзгаха под колана на панталона й, докосвайки мимоходом еластичната материя на бельото й. Наистина на басейна и в гимнастическия салон тя носеше по-малко дрехи и показваше повече гола плът, но пък там мъжете не плъзгаха ръце под панталоните й. Ламоя не успя да залепи много добре лейкопласта, така че бръкна още по-надолу. Той внезапно отстъпи назад, сякаш го бе ударила.

— Виж какво, не можах да свърша много добра работа. Може би трябва да сложиш пола.

— Довърши нещата — отвърна Дафни, като откопча блузата си на пъпа. После потърси пипнешком кабела, който той се опитваше да промуши, и попита: — Ще ти бъде ли от полза, ако си разкопчая панталона?

— Не и ако нямаш двайсет минути свободно време — пошегува се сержантът.

— Ха, ха — изсмя се Матюс, като се опитваше смехът й да прозвучи така, сякаш думите му не я бяха развълнували.

Той пробва лейкопласта — беше залепнал.

— Аз съм добре.

— Не ми звучиш, като да си добре.

— Гледай си твоята работа.

— Когато ръцете на някой мъж са в панталона ми, това със сигурност е моя работа.

— Играеш си с мен.

— О, да — отвърна тя. — Напълно си прав. Харесва ми, когато те виждам смутен.

— Не съм смутен.

— Разбира се, че си.

Ламоя изсумтя.

Матюс отново го закачи:

— Довърши си работата и си махни ръцете от бельото ми.

— Нервна си. Затова е всичко, нали? Заради нервността ти.

— Наистина знаеш как да ухажваш момиче.

— Да ухажвам?

Най-накрая лейкопластът бе здраво залепен. Тя улови кабела, който сержантът й подаде, и промуши малкия микрофон под блузата си. Откопча още едно копче и защипа миниатюрната щипчица за еластичния колан на сутиена си между двете чашки, като се обърна към Джон, докато се закопчаваше. За момент й се стори, че той се изчерви при вида й.

— Имаш истински подход към жените — подхвърли тя.

— Така казват.

Матюс се изчетка и приглади блузата си.

Ламоя я изгледа отблизо и сви устни, при което мустаците му щръкнаха. Тя никога не си бе падала особено по мустаците.

— Вик за помощ — каза той, повтаряйки вероятното обяснение за държанието на Уокър, което тя бе изтъкнала при една по-ранна среща.

— Ако съм права — но запомни, че може и да не съм, — тогава е налице развитие на психическата криза на Уокър, отклонение, което е нещо повече от объркване и е тясно свързано с взаимоотношенията им със сестра му; Нийл му открадва Мери-Ан; Нийл я насилва; последвалото убийство; после Уокър прехвърля нуждата си да защитава Мери-Ан върху мен. Това прехвърляне обхваща всички нюанси, Джон, и стига до свръх-упоритост. Той се е съсредоточил върху мен. Преследва ме. Поради причини, известни само на него, е избрал аз да представлявам Мери-Ан в живота му. Може би просто се опитва да събере кураж да ми каже нещо. Може би е видял повече от убийството, отколкото ни каза. Това не би ме изненадало — преди всичко чувството за вина, че ги е гледал, му пречи да ни разкаже какво точно се е случило. Това би обяснило и решителността му да види Нийл, затворен за това престъпление.

— А Хебрингър и Рандолф?

— Нямам претенции, че знам отговора — каза тя, като си откопча панталона и напъха блузата си вътре — едно неприлично действие, което очевидно изненада сержанта. — Възможно е теориите ми да са напълно погрешни. Първоначалното ми предположение бе, че Уокър не знае нищо повече за Хебрингър и Рандолф от онова, което е прочел във вестниците, и че просто е налучкал начин да ме примами да се срещнем.

— Аз все още съм на същото мнение — вметна Ламоя.

— Но начинът, по който уреди тази среща — присвоявайки си моя опит да го уговоря да се видим в някое затворено пространство, което би било по-изгодно за нас, — и фактът, че Лу разполага с безспорно доказателство, че Уокър е посещавал Подземието, пък и онзи тип, който се е изплъзнал на Лу и Боби там долу… а лейтенантът никога не е харесвал съвпаденията и внезапно си е помислил, че Уокър или наистина знае нещо за Хебрингър и Рандолф, или дори има пръст в изчезването им… и ето докъде ни доведе това.

— Ето докъде ни доведе — повтори сержантът.

Матюс почувства неговото неодобрение към ролята, която тя трябваше да изиграе, и оцени сдържаността му да не го изкаже на глас. Полагайки огромно усилие да изглежда спокойна и хладнокръвна, Дафни каза тихо:

— Слушай, Джон… Мисля, че го тласнахме отвъд ръба с това, че Нийл бе освободен на предварителното разглеждане на делото и с последвалия ми опит да се дистанцирам от него. Прецених погрешно нещата. Ако Мери-Ан му липсва толкова, колкото си мисля, значи в даден момент той ще се опита да се домогне до мен. Подобни мании водят до отвличане. Това е моя територия. Знам какво говоря — каза тя в отговор на отрицателното му поклащане с глава. — Може да го направи със съвсем невинна цел, например изповед — да се освободи от вината си, че знае повече, отколкото ни казва — или заради нещо… много по-сериозно. И ако ме докопа…

— Той няма да те докопа.

— … трябва да мислиш нестандартно, нещо, в което си добър. Апартаментът на Нийл е едната възможност. Другата може да е семейният дом — мястото, което е загубил, когато бизнесът му е тръгнал зле. Напълно възможно е да е и някой рибарски кораб. — Дафни срещна погледа на Ламоя и понижи глас. — Тези места означават нещо за него. Той ще ме отведе на някое подобно място.

— Няма…

— Ако хората ти ме изгубят — прекъсна го тя, — провери местата, които споменах. Следващото място е мостът „Аврора“.

— Господи… ти си не по-малко луда от него.

Матюс продължи със служебния си тон:

— Ако аз изчезна, Джон, не ме търси по стандартния начин. Обещай ми това. Времето е наш неприятел, нали? Той е организирана личност. Знае какво прави. Живее, за да контролира положението. Когато усети, че е загубил контрол, както стана по-рано, започва да действа. Това е единственото, което го отличава от хората, които наричате „откачалки“. Повярвай ми, ако ме хване и после загуби контрол над положението… — Не пожела да завърши мисълта си дори и наум. — Просто ме намери, Джон. И то бързо. Няма значение как, просто ме намери.

— Заклевам се — отвърна вечният нарушител на правилата.

Сержантът разпери ръце, невероятна покана от мъж като него. Психоложката пристъпи колебливо напред, притеснена, че може да се шегува. Но не беше така и тя се притисна до гърдите му, чувайки сърцето му, което бумтеше като барабан. Опита се да измисли нещо смешно, което да каже, за да тушира момента и за двамата, но усещането на обгръщащите му я ръце и чувството за пълна безопасност я стиснаха за гърлото и не можа да изрече нито дума. Дафни се притисна в него и той стегна прегръдката си, и за един кратък момент в душата й се възцари абсолютен покой.

Сега, докато караше покрай витрините на „Ол Нюд“, някакъв пияница пристъпваше несигурно зад препълнена пазарска количка, туристите се смесваха с градската субкултура, като никой не обръщаше внимание на другия, тя се възхити на толерантността, на съвместното съжителство на две толкова различни в културно отношение обществени прослойки. Почувства се като инжектирана в това съжителство, подобно на ваксина в заразена кръв, когато мина през площад „Пайънър“, където групи хора се тълпяха около улични музиканти, прошарени хипита продаваха евтини бижута върху обърнати с дъното нагоре кашони и колежани чакаха на опашка пред музикални клубове.

— Проба, едно, две — каза Матюс на глас в празната кола.

Специално нагласената й Моторола изграчи в отговор:

— Прието, Дикой35.

Тя не бе харесала кодовото име, което й дадоха за тази операция, но не беше във властта й да го коментира.

След няколко завоя психоложката влезе в паркинга на църквата, пред който имаше табела с надпис: „СТРОГО ОХРАНЯЕМ ЧАСТЕН ПАРКИНГ — ПРЕВОЗНИТЕ СРЕДСТВА ЩЕ БЪДАТ ВДИГНАТИ“, и сложи картончето на разрешителното си върху таблото на хондата, преди да я заключи. Косата й бе пусната свободно над ушите, за да прикрива миниатюрната слушалка, която я свързваше с радиомрежата на патрулите. Изпробва устройството още веднъж, докато пускаше ключовете в чантата си.

— Добре, момчета, във ваши ръце съм.

— Прието, Дикой — отвърна спокойно гласът в ухото й. Никакви шеги от диспечера. Никакви закачки. Радиооператорите бяха нацупените „библиотекари“ в полицията.

Стигна до навеса и вратата отстрани на църквата, която водеше към приюта, пет минути преди уговорената среща в десет. Небето ръсеше ситен дъждец, който напомняше за пулверизаторите над зеленчуковите щандове в супермаркетите. Матюс си помисли саркастично колко идеално дъждът усложняваше и без това сложната обстановка — трафикът щеше да е по-бавен, следенето от разстояние — по-трудно, а всеки нормален човек щеше да потърси някакъв подслон, което щеше да затрудни още повече задачата на работещите под прикритие.

Тя слушаше по единичната слушалка радио докладите на постовите около яхтата й, защото Болд не беше изключил вероятността Уокър да се възползва от срещата, за да проникне в дома й, било за да потърси някой сувенир, било за да изчака там завръщането й. Явно дъждът беше по-силен над езерото Юниън и един от постовите докладва, че е забелязал на кея индивид с червено-черен чадър, но не можел да идентифицира човека, който го държи.

— Това е мой съсед — каза психоложката, като се стараеше да не мърда устни, защото Уокър можеше да я наблюдава. Червено-черният чадър принадлежеше на Робърт — мъж, който би могъл да мине за изумителен двойник на Ърнест Хемингуей. Ако те влезеха в разправия с Робърт, тя щеше да слуша за това месеци наред.

Четиримата агенти, работещи под прикритие, и началникът на баретите докладваха на диспечера от различните си постове, като потвърждаваха позициите си и съобщаваха за лица, считани, че „може“ да бъдат Уокър, изпълвайки радиоефира с активност, която не съществуваше в действителност. Матюс знаеше, че Ламоя е паркирал джетата си на втория етаж на автомобилния паркинг и седи на задната седалка (за да бъде по-незабележим за външни хора), като я държи под око през прозореца. Дафни долови загрижеността на всички тези очи и уши и се почувства като актьор на сцена, изложен на всички погледи. Ако се осъществеше срещата й с Уокър, тя щеше да бъде записана, заснета с камера и анализирана, както и всеки последвал разпит. Почувства се неловко под „светлините на прожектора“, дори стомахът й се сви, както когато бе усетила, че някой ходи около яхтата й и я наблюдава. Някой я наблюдаваше — всъщност много хора — и като човек, свикнал самият той да наблюдава, откри, че смяната на ролите бе неприятна, даже вулгарна. Без съмнение и Уокър я наблюдаваше и Матюс можеше само да се надява, че той няма да види или усети защитната мрежа, създадена около нея, защото бе сигурна, че това щеше да го разубеди и младежът нямаше да я доближи.

Когато изпиташе нужда да каже нещо на диспечера, щеше да се престори, че кашля, да сложи ръка пред устата си и да говори бързо.

— Засега нищо — докладва тя и веднага определи казаното като коментар на аматьор, който щеше да я направи обект на шеги в цялата комуникационна мрежа. Обхвана я изкушението просто да си тръгне и да забрави за всичко това — да ги остави да намерят друг начин да спипат Феръл. Но дълбоко в себе си й се искаше нещата да се разрешат хем заради нейното спокойствие — да се отърве от случая с Уокър, — хем заради спокойствието на Болд, защото според нея той бе прекалено уверен, че Феръл имаше пръст в изчезването на Хебрингър и Рандолф.

Докато стоеше под слабия дъждец, обект на толкова голямо внимание, Дафни изпита допълнителен подтик да събере различните части в нещо, което имаше смисъл, нещо, което би обяснило случая с двете изчезнали жени, и се почувства вбесяващо разстроена, когато всичките й опити се провалиха. Какво би могъл да й каже Уокър, което те вече да не знаеха? Дали дебненето на Прейър, който по всяка вероятност я следеше, беше свързано с увлечението му по нея или с намесата му в живота на Мери-Ан, преди тя да бъде хвърлена от онзи мост? Как би могъл някой да счита човек с миналото на Лени Нийл за невинен в цялата тази история? Матюс обикаляше ли, обикаляше, а минутите течаха. Уокър закъсняваше или стоеше някъде и я наблюдаваше също като другите — отначало докладите в слушалката й съобщиха за някакъв бездомник на ъгъла на улицата зад църквата, после се чу: „възможният обект се насочва към Дикой от югоизточния ъгъл на паркинга“.

Психоложката видя идващата фигура — все още на значително разстояние. Тя имаше приблизителната височина на Уокър, носеше сини дънки и тъмно горнище на анцуг с качулка, която покриваше главата й. Мъжът вървеше целенасочено, било за да стигне бързо до Матюс, било за да избяга от дъжда. Тя се напрегна и при приближаването му я обля гореща вълна. Разговорите по радиомрежата, които бръмчаха в лявото й ухо, й се сториха разсейващи — диспечерът определи спокойно нови позиции на двама от детективите под прикритие, нареди на баретите да бъдат нащрек относно настоящото местоположение на заподозряния и поиска от снайперистите да свалят пушките си до второ нареждане. Психоложката знаеше, че това означаваше просто да махнат пръст от спусъка — нито един снайперист нямаше да отмести поглед от мерника си, независимо от това каква заповед бе получил.

Тя реши да говори колкото се може по-малко — Уокър бе поискал тайната среща… нека той да говори.

С приближаването на фигурата приликата й с Уокър намаляваше, а страхът на Матюс се увеличаваше. Бедрата на идващия като че ли се движеха твърде плавно, походката му изобщо не приличаше на тази на Уокър. Той беше изпратил свой заместник, някой, който да й предаде съобщение.

Мускулите й се стегнаха; ужасно й се искаше бърборенето в ухото й да спре. Не можеха ли просто да млъкнат? Приближаващата се личност вдигна дясната си ръка и на Дафни, както и на гласа в слушалката, едновременно им мина една и съща мисъл: нож. На снайперистите бе наредено да бъдат в готовност, на баретите бе обявена „бойна тревога“. Но във вдигнатия нагоре бял юмрук не проблесна метал. Ръката хвана качулката и я смъкна. Показа се къса, но остра коса. Гладка кожа. Чип нос. Беше млада жена, насочила се към приюта, нищо повече.

— В почивка ли сте? — попита момичето Матюс, която все още таеше надеждата, че то може да е пратеник на Уокър.

— Нещо такова. Чакам някого. — Тя си спомни смътно лицето му — Кармин? Керълайн? Карли?

— В този дъжд? — учуди се девойката.

— Карли ли ви беше името?

— Да. Вие сте Матюс, нали? Полицайката.

Мълвата бързо се бе разпространила. Репутацията й на полицай би могла да дистанцира момичетата от нея завинаги. Или — хрумна й малко късно — Карли проверяваше дали е попаднала на правилния човек за съобщението?

— Точно така.

— Пълно ли е? — попита девойката, като посочи вратата. Понякога от приюта слагаха на пост пред входа някой доброволец, за да информира закъснелите, че няма повече свободни места. Имаше и табела за същата цел, но момичетата рядко й обръщаха внимание.

За първи път през последните петнадесет минути слушалката в ухото й мълчеше милостиво. Командващият операцията я беше изключил, за да й даде възможност да мисли спокойно, а и за да е сигурен, че заподозряното лице няма да долови тъничките гласове, идващи от нея. Дафни не си бе направила труда да провери, но заяви на момичето, че все още има свободни места; нервите й бяха изопнати до скъсване заради съобщението на Уокър, което все още не беше получила.

— Не знаех, че пушите — каза Карли, преценявайки погрешно причината, поради която психоложката стоеше почти незащитена под дъжда. — Добре ли сте, госпожице Матюс?

Девойката посегна към дръжката на вратата — голям пръстен от ковано желязо. Дафни се отдръпна настрани и попита:

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — Карли я изгледа озадачено. — Може би съобщение от някого? — настоя Матюс.

Девойката спря и психоложката се напрегна в очакване. Карли се поколеба пред отворената врата и каза:

— Маргарет се установи на онова място на юг от Сейф. Заедно с онова другото момиче. Това ли имахте предвид?

Маргарет. Същият спазъм отново сви сърцето й. „Ох!“ бе всичко, което успя да изрече. Карли мина през вратата и отекващите й по каменния под стъпки постепенно се отдалечиха навътре в подземния коридор.

Слушалката пропука и Матюс чу диспечера да дава отбой на голяма част от участниците в операцията по наблюдението. Тези команди почти на секундата бяха последвани от мъжки глас, който се намеси и се идентифицира само като Сивия. (При полицейските радиокодове цифровите комбинации бяха толкова много, че на оперативните работници се даваха разнообразни условни имена, като се започнеше от тези на животни — Улфи и Дъмбо, — и се стигнеше до прозвища, като Спарки и Хутър, както и наименования на различни цветове.)

— Имаме си униформен, момчета. Горе главите. Кола осемдесет и девет на ОШС идва откъм Йеслър.

— Осемдесет и девет? — повтори уточняващо Дафни, като забрави да прикрие факта, че говори в микрофона.

— Осемдесет и девет, потвърждавам — отговори й Сивия.

Коомандващият операцията се намеси:

— Да проверим това, Южен. — Инструкцията бе отправена към Обществена безопасност — южният полицейски участък — и към диспечера на Сиатълското полицейско управление, който ръководеше радиовръзките. Обикновено старшият офицер следеше операциите оттам, но тя познаваше Болд — той едва ли щеше да стои в командния пункт.

— Излишно е — каза Матюс. Тя погледна към втория етаж на закрития паркинг и мястото, където знаеше, че се е усамотил Ламоя, като внезапно изпита копнеж за някаква връзка с него, иронично подметната фраза, успокояващ поглед, нещо, което да оправи ситуацията, защото тя изобщо не беше наред. Дори й се стори, че видя движение там горе, от задната страна на една кола. Въобразяваше ли си? — зачуди се психоложката.

Гласът на Ламоя долетя скорострелно от мобилната му радиостанция през разговорите в радиоефира право в лявото й ухо. Тя допусна, че по някакъв начин той бе усетил нейния копнеж.

— Слушай, Дикой, той е на дежурство по автобусната линия. Знаем го със сигурност, разбра ли? Така че може да закъснее до десет и двайсет заради работата си. Не си прави прибързани заключения. Разбра ли? Стой там. Дръж се естествено. Нека рибата да дойде при теб. Потвърди.

— Прието — отвърна Матюс с ръка пред устата, като се върна към ролята си без усилие. Нямаше представа защо самият звук от гласа му й действаше успокояващо, но това беше факт и тя не зададе никакви въпроси.

— Той завива. На една пряка северно от Йеслър е — обади се Сивия.

Това й се стори странно, при положение че Прейър се движеше по дежурния си маршрут, както бе предположил Ламоя, но тя се насили да остане спокойна.

Командващият операцията каза:

— Офицер, движещ се пеша, върви на юг. Дикой, той ще е при теб след пет… четири… три… две…

Психоложката видя масивната фигура на Прейър, когато той мина край живия плет и влезе в паркинга. Заместник-шерифът вървеше с обичайната си самоувереност, с изправена стойка и военно държане.

— Лейтенант — обърна се той към нея, пропускайки за първи път да я нарече на малко име.

— Заместник-окръжен шериф Прейър — отвърна тя заради касетофоните в управлението.

Между тях увисна неловка тишина. Нейтан Прейър пристъпи напред, заставайки само на няколко крачки от нея, и попита:

— Какво искате?

— За какво говорите? — учудено попита Матюс.

— За съобщението.

— Какво съобщение?

— Съобщението, че ще ме чакате тук в двайсет и два часа, че искате да ме видите.

— Бихте ли повторили?

— Получих съобщението, лейтенант.

— Не знам какво имате предвид — каза тя, — но като начало бихте могли да ми обясните присъствието си на моя кей миналата нощ.

Внезапен порив на вятъра развя косата й. Лицето на Прейър се изопна и за първи път той се огледа, сякаш усетил наблюдението. Подухна отново вятър, този път по-студен и примесен с дъжд, и когато заместник-шерифът посегна и отметна косата от врата й — движение, което я ужаси, — Дафни осъзна, че Прейър не беше усетил нищо: беше забелязал кабела на слушалката й.

— Какво става тук, по дяволите? Тук провежда ли се нещо?

— Вие се намесихте в това нещо — отвърна Матюс. — Вие го провалихте.

— Казаха ми да се срещна тук с вас.

— Какво говорите?

— Аз… получих… съобщение, в което се казваше, че искате да ме видите.

— Писмено съобщение? — попита тя.

— Записали са го в централата, докато патрулирах.

— Убедена съм, че са го направили.

— Чуйте ме, лейтенант…

— Спестете си го — прекъсна го психоложката. — Ще си поговорим за това в Обществена безопасност и ще изясним цялата тази работа. — Такива бяха инструкциите, които получи по слушалката от диспечера.

— Вече изгубих десет минути от работното си време — оплака се той.

— Добре, ще ги направим цял час — заяви тя.

— Получих съобщение. Проверете. В централата са го записали при подаването му.

Матюс пристъпи към него с нарастващ гняв.

— Подсигурили сте се по всички пунктове, нали?

Прейър протегна отбранително двете си ръце.

— Не знам какво става тук, лейтенант. Но ако съм провалил нещо, то е защото съм бил подведен.

— Син! — чу се крясъкът на Болд в слушалката. — Син, влез в гнездото! На моя отговорност влез в гнездото, и то веднага!

Нейната яхта.

Тогава разбра, че според Болд Уокър бе използвал срещата за отвличане на вниманието, като бе подсилил шанса си с Прейър, а единствената му цел е била да проникне в нейния дом.

Нейтан отстъпи назад, излагайки се на дъжда.

— Не мърдайте оттук, заместник-шерифе.

— Правите грешка, лейтенант. — Изглеждаше напрегнат до пръсване, готов да побегне.

— Останете на мястото си, Прейър.

— Това не е моя работа, Матюс. Бъркате. Ще се върна при колата си и ще си продължа по пътя. Не искам проблеми.

— Вече е късно — информира го тя. — Вие се намесихте в това. Сега трябва да разнищим тази работа.

— Исках да се извиня — изграчи той, привличайки цялото й внимание. Матюс измъкна шумната слушалка от ухото си. Прейър вече беше започнал да подгизва от дъжда. — Дойдох там… при яхтата… на кея, за да се извиня. Кълна се в Бога. За моето държание, за глупостите, които направих. Това беше единствената цел на посещението ми. Да се опитам да оправя нещата.

— Моята кола — каза психоложката, като пристъпи по-близо, принуждавайки го да отстъпи назад. — На този паркинг. И в онзи закрития отсреща — допълни тя, като посочи натам, където знаеше, че стои Ламоя и наблюдава. — Били сте вие.

— Трябваше да ви кажа за повредата на колата. Това беше глупаво — призна си заместник-шерифът за саботажа на нейната хонда.

— Всичко или нищо, Нейтан. Не можете да премълчите някои неща.

Той отстъпи още една крачка назад с разширени от страх очи.

— Бях там, за да се извиня — повтори мъжът. — Нищо повече.

Двама униформени детективи влязоха тичешком в паркинга.

— Задачата ви приключи, лейтенант — извика единият. — Всички сме прецакани благодарение на Рой Роджърс — додаде той, обръщайки се към Прейър. — Спечелихте си пропуск за петия етаж и ние сме вашият личен ескорт, сър.

Детективите застанаха от двете страни на заместник-шерифа.

— Допускате грешка — каза той на Матюс.

— Ще видим това — отвърна тя. Но бе наполовина сигурна, че Нейтан бе прав и това я накара да се почувства още по-объркана.

Преди да бъде разпитан, Нейтан Прейър потърси правото си на съдебен защитник, на адвокат, като практически направи невъзможно провеждането на какъвто и да е разпит и по този начин навлече върху себе си допълнителни подозрения. Той бе освободен в очакване на изслушване пред комисия, макар че изглеждаше неясно дали изобщо ще се състои такова изслушване, тъй като Сиатълското полицейско управление не притежаваше пълномощията да върне в ареста един заместник окръжен шериф. Щеше да мине известно време, докато прокуратурата разнищеше всичко това.

В стаята за съвещания Болд се разбесня, ядосан на своя екип заради провала на операцията и нескопосаното разузнаване и вбесен от факта, че Уокър ги беше изиграл. Той нареди на Ламоя да организира проверка на всички известни местонахождения на Уокър с цел довеждането му на разпит. Сержантът извади един ключ от ключодържателя си и го подаде на Матюс, като я помоли да нахрани Рехаб, когато се върне в неговата мансарда.

— Няма причина да се връщам у вас, Джон, въпреки че оценявам предложението ти.

— Как да няма, по дяволите?

— Яхтата ми беше под наблюдение през цялата нощ. Два пъти бе претърсена от край до край. Вероятно точно сега тя е най-безопасното място в града.

— Тя е начело на нашия списък с опасни места, Матюс. Не ми пробутвай глупости от този сорт. През следващите два часа ще претършуваме всяко свърталище на бездомници в този град. Имам нужда от всичките си хора за това. Няма да наблюдаваме жилището ти. Няма да претърсваме яхтата ти. Ти ще останеш в дома ми поне още една нощ, а може и повече. Там или на хотел. Познаваш Серж. Знаеш правилата. Не съм ги измислил аз, скъпа. Ако искаш да се оплачеш, направи го без мен.

— Ще го направя.

— Бъди мой гост.

След като блъфът й се провали, тя потръпна и се опита да смекчи отказа си на тази покана.

— Какво ще кажеш първо да нахраня Блу, а после да си отида у дома? — Не беше сигурна защо държеше толкова силно на своята независимост — в действителност не я привличаше идеята да бъде сама на яхтата. Въпреки това нещо я подтикваше да не приема предложението на Ламоя. Струваше й се проява на слабост да приеме. — Просто остави един човек да наблюдава кея ми.

— Уокър е рибар, Матюс. Нищо чудно да се опита да се приближи откъм водата. Нямам достатъчно хора. А дори и да имах, не бих могъл да защитя такова наблюдение пред лейтенанта, който не иска да стоиш там. Направи ми услуга, не ме карай да се срещам отново със Серж. Той е в ужасно настроение. Нямам нужда от това, не и тази вечер. Ако спипаме Уокър, обещавам да ти се обадя и да те оставя да си отидеш, разбрано? — Не й беше хрумвало, че може да не я включат в този разпит, но в качеството й на „жертва“, това внезапно придоби смисъл. — Ще ти се обадя на домашния ми телефон, а не на мобилния ти. Разбрано? — И добави: — Междувременно ще уведомя диспечера, че ще продължиш да носиш микрофона, докато не се съблечеш за лягане. Окей?

Психоложката го изгледа мълчаливо.

— Не ме гледай така — каза той. — Това не е прищявка. То е за в случай, че този тип държи някой „скрит коз“. — Нямаше да я остави да каже и една дума. — Не забравяй, Матюс, ти бе тази, която ми внуши, че този хахо може да планира да те отвлече, не аз. Ако си ядосана, сърди се на дамата в огледалото, а не на мен, окей?

Тя реши, че участието й в разпита на Уокър е далеч по-важно от това къде ще спи тази вечер. А пък и с цялото си бърборене Ламоя неусетно бе успял да я убеди, че при всички положения не й се искаше да прекара нощта сама. А и щеше да бъде чудесно да има куче и ченге в коридора си.

Вятърът фучеше, сякаш някой бе включил вентилатор. В залива Елиът се гонеха пенести вълни, които люшкаха напред-назад движещия се тежко ферибот. Когато пристигна в мансардата на Ламоя, Матюс не разбра веднага каква бе причината за непрестанното скимтене на Блу и реши, че стопанинът липсваше на кучето така, както липсваше и на нея самата. Но после си даде сметка, че овчарката се нуждаеше от разходка, за да се облекчи. Тя облече една от мушамите на сержанта, нахлупи стара филцова шапка и излезе за една бърза обиколка на квартала, като за всеки случай сложи беретата в десния си джоб. Някогашният индустриален квартал през деня бе изпълнен с гълчавата на търговците — кафене, магазин за килими, гастроном, магазинче за вестници и списания, магазинче за цигари, — но нощем тротоарите в околностите на мансардата бяха пусти, край бордюра се строяваше редица от паркирани рейндж роувъри и трупъри, а двойките с черни кожени якета, които се разхождаха при хубаво време, си вземаха под наем видеодискове и си стояха вкъщи, когато валеше.

Блу препика няколко дузини вертикални повърхности, от ъглите на сградите до стълбчетата с табели „НЕ ПАРКИРАЙ!“. Той очерта територията си като топограф, маркира уличния ъгъл, и после зачака Матюс да го преведе през улицата.

Когато полегатите водни струи заплющяха, психоложката си помисли за открехнатия прозорец на спалнята — за много от прозорците на мансардата — и пое по обратния път. Ръмежът бе едно, но тази дъждовна буря можеше да наводни жилището.

Може би се дължеше просто на силното й желание да предпази мансардата от проливния дъжд и на повишения й вследствие на това адреналин, но няколко минути след като ускори крачка, минути, в които си даде сметка, че двамата с Блу бяха зловещо сами навън на улицата — къде бяха отишли всички? — тя внезапно бе обхваната от тревога, подобна на чувството, когато те боли или сърби някой крайник. Това ужасно усещане я подтикна да се заоглежда във всички посоки с нарастващото неистово усилие да види дали някой не вървеше след нея. Параноята я връхлетя светкавично като вятъра.

Когато Блу ускори крачки, а ноктите на лапите му задраскаха по циментовия тротоар във вихрен ритъм от звънки удари, сърцето й заби учестено, краката й сами преминаха в тръст и накрая тя направо затича, като сега двамата с кучето се надбягваха; то я следваше по петите с провесен език, а Матюс повдигаше колене, свиваше глезени, регулираше дишането си, изминавайки на спринт последните две пресечки до сградата.

Въпреки че беше задъхана, психоложката каза през смях на Блу, че е добро куче, въведе го във входа и тръгна по стълбите, въздържайки се да използва асансьора. Стори й се много по-топло, отколкото на излизане от блока. Стигна до вратата на апартамента, мушна ключа в три от петте налични ключалки и отключи. Откопча каишката на Блу, погали го по главата и тъкмо закачваше мушамата обратно на дървената стояща закачалка, когато скимтенето на овчарката я накара да се обърне.

Блу лижеше пода. Той погледна нагоре към Матюс, докато правеше това — сякаш знаеше повече от нея, — допря носа си до дъсчения под, направи няколко крачки и отново го заблиза.

За момент Дафни си помисли колко мило изглеждаше това, но мигът бързо отмина, последван от внезапната нужда да си поеме въздух в едно помещение, където той сякаш внезапно бе свършил: кучето лижеше от пода вода — вода във формата на следи от мокри ботуши.

Малко по-рано, докато беше на улицата, Матюс бе съжалявала, че е сама. Сега се чудеше дали наистина бе сама и искаше повече от всякога това да е така. Запита се дали самата тя не е оставила тези следи преди половин час. Или те още тогава са били там, а тя просто не ги е забелязала заради нетърпението на Блу?

— Джон? — извика името му три пъти, всеки път по-силно от предишния.

Психоложката отстъпи и заопипва слепешката вратата зад себе си, без да изпуска от поглед обширното пространство на мансардата и дългите й остъклени стени, нашарени от дъждовните струи, които се преплитаха на повърхността им като сребърни нишки. С дясната ръка отключи една по една трите ключалки, които бе заключила само преди минута — искаше, ако й се наложеше, да има свободен излаз. Лявата й ръка потърси мушамата, намери беретата и безшумно я измъкна от джоба. Свали предпазителя, вкара патрон в патронника и хвана пистолета с две ръце, като насочи дулото му към пода и леко към себе си.

Прочисти гърлото си. Когато заговори, Блу вдигна глава и се заслуша внимателно.

— Въоръжена съм! — извика високо Дафни. — Ще стрелям без предупреждение! Сега излез или кажи кой си! Повтарям: Въоръжена съм! — „И опасна“ — помисли си тя. Приклекна — жест, който кучето прие като покана да бъде погалено и припна към нея. Матюс избута Блу настрани, но овчарката изтълкува действието й като желание за игра. Кучето завря муцуната си в нея и едва не я прекатури.

Една редица от следи — от дясната й страна мокрите петна бяха по-големи, а от лявата — по-малки, подметките бяха отцедили повечето дъждовна вода само след няколко стъпки. Ъгълът, под който завиваха, сочеше към гостната — нейната спалня.

— Сега излез! — изкрещя отново психоложката, а на Блу прошепна: „Намери го!“, като посочи към стаята. Кучето я изгледа любопитно, почти се подчини, но продължи да се върти около нея, несигурно каква е играта. — Намери го! — повтори Матюс и овчарката заудря с опашка в някаква смесица от възбуда и объркване. Дафни пристъпи към вътрешността на помещението с олекнала глава и натежали ръце. Помисли си да се обърне и да избяга, но само за миг. Вече бе бягала, беше се уморила да играе ролята на жертва. Понякога тази роля бе продукт на дадена ситуация; друг път бе въпрос на поведение, на поредица от избори. Тя бе тази, която имаше опита, която държеше пистолета, която притежаваше решимостта. Сега бе ред на Уокър да се бои от нея, или на Прейър.

Психоложката отново огледа следите от подметки, като постепенно се убеждаваше, че са нейни, както обикновено постъпва със съзнанието си човек, подложен на напрежение. Нямаше повече да клечи и да изследва пода, нямаше да се остави да бъде хваната неподготвена от неканения гост.

— Уокър? — извика високо, като внимателно напредваше в компанията на Блу, който дишаше шумно до нея.

Дафни се обръщаше наляво и надясно с оръжие, все още насочено към пода пред краката й, като бавно потракващ метроном. Потта се стичаше на тънки струйки по страните й, заливаха я горещи вълни, очите й бяха сухи и я смъдяха. Прозорците изтропаха едновременно при един силен порив на вятъра. Във въздуха миришеше на морска вода и хладен дъжд — съчетание, което в друга нощ щеше да й се стори приятно и дори опияняващо.

„Само ми помогни да се справя с това“ — помоли се наум.

Пред ширналия се гол под на мансардата и обширността на помещението, тя се чувстваше като бръмбар в терариум — нечие невидимо, чудовищно око я дебнеше, докато се движеше. Мислите й препускаха, обзе я огромно нетърпение да огледа стаята колкото се може по-бързо, да заключи вратата и прозорците и после да се обади на Ламоя. Блу я следваше по петите, като от време на време от устата му се изтръгваше скимтене, като от пробит балон.

„Ламоя ще се прибере вкъщи по някое време“ — напомни си Матюс. Едната възможност бе да опре гръб в стената с видимост към цялото помещение и просто да изчака завръщането му. Или би могла да се обади по телефона и да извика някой тук, независимо от късния час. Ако го помолеше, Лу щеше да й се притече на помощ за минути.

Но възможността за съвпадение съществуваше, колкото и малка да й се струваше в този момент. Някой уличен крадец или наркоман можеше да е нахлул в апартамента, за да открадне някои преносими предмети.

Скимтенето на Блу я изнервяше. Искаше й се овчарката да се държи като истинско куче и да отиде да подплаши натрапника, вместо да се крие зад нея като уплашено дете.

Първо претърси спалнята, банята и тоалетната на Ламоя, като се притаяваше до касата на всяка врата и после с рязко движение минаваше от другата й страна, както я бяха учили. До този момент не бе влизала в тази част на мансардата, затова се опита да не обръща внимание на чистотата, която цареше в спалнята на сержанта, на купчината от само образователни книги до леглото, на перфектно сгънатите хавлиени кърпи на стола, поставен до дъската за гладене, която си беше съвсем на мястото. Тези няколко стаи й разкриха много повече за мъжа, наречен Джон, отколкото пет вечери в ресторант.

Матюс напусна спалнята, отвори и прегледа два огромни стенни гардероба, като отново се възхити от добрата подредба във всеки от тях, мина през помещението, което служеше едновременно за кухня, трапезария и всекидневна (поглеждайки към входната врата да се увери, че е все така затворена). С оставащите й още два стенни шкафа в коридора (единият от които с гъсто наредени лавици, където едва ли можеше да се скрие някой), банята и спалнята за гости, тя поднови обиколката си, по-спокойна, отколкото бе минути преди това. Блу бе спрял да скимти и се отдели от нея в кухнята, за да отиде да се налочи с вода от купата си. Езикът му плесна по повърхността на водата, а нашийникът му се удари звънливо в ръба на съда.

Дафни се приближи до тази последна стая, за да провери и нея.

— Въоръжена съм! — повтори по-скоро за да чуе гласа си, в който бе останала малко от предишната настойчивост и властност. В известна степен й се струваше, че преиграва, че ролята на печено ченге не й подхождаше.

Тя разбра и се примири с факта, че бе по-женствена, отколкото повечето жени в полицията. Да бъдеш едно от „момичетата“ изискваше грубо държане, което не бе успяла да придобие. Беше повече жена, отколкото ченге, повече психолог, отколкото полицай, независимо от званието, чина и тренировките. Докато стоеше колебливо пред вратата на спалнята за гости, стиснала в треперещите си ръце беретата, чието тегло сякаш бе станало петдесет килограма, Матюс си помисли, че е жалък образец на полицайка. Семената на това съмнение в себе си покълнаха в нея и тя откри, че бе по-скоро разсеяна, отколкото съсредоточена; по-скоро с опънати нерви, отколкото готова за бой.

Някакво движение или звук — не бе сигурна кое от двете — предизвика рязкото покачване на адреналина й. Някой стоеше точно от другата страна на вратата. Дафни с един скок се озова в стаята за гости, вдигна оръжието и не видя никого. Тя бързо затвори прозореца, провери под леглото, под бюрото, после забърза към входната врата, като сграбчи ключовете си.

Минута по-късно двамата с Блу тичаха като вятър надолу по стълбите — Матюс, внезапно завладяна от желанието за конфронтация, от желанието да приключи всичко това.

Пътьом бе грабнала електрическото фенерче на Ламоя от пластмасовата му поставка, закачена на стената, но като стигна до партера, то й се стори старомодно и неудобно, за да го държи заедно с пистолета. Психоложката отвори задната врата на стълбището, блъскана яростно от вятъра. Морският бряг бе зад двойка складови сгради от стомана. Те скоро щяха да бъдат съборени и на тяхно място щяха да бъдат издигнати жилищни блокове. Матюс не искаше да изгуби кучето, така че се измъкна навън без него, с което моментално предизвика нескончаем лай от негова страна. Вратата на противопожарния изход се затвори с щракане зад гърба й. Ако искаше да влезе отново в сградата, щеше да й се наложи да мине през предния вход.

С притиснат към влажната стена гръб и изопнати от дъжда и мрака нерви, Дафни направи кръгово движение с лъча на фенерчето и с пистолета по начин, който на някой страничен наблюдател би се сторил случаен, но всъщност представляваше методичен оглед на района. Тя се изкачи и тръгна по ниска купчина от товарни палети, а дървесината заскърца под нея. Знаеше, че противопожарната стълба под гледащия на запад прозорец свършва зад ъгъла, на западната стена. Част от нея не искаше да приеме, че стълбата е спусната надолу, но миг по-късно откри, че наистина бе така и откритието й я напомпа с достатъчно адреналин, за да пробяга цял маратон.

Със замъглен от вятъра и дъжда поглед, психоложката зашари с лъча на фенерчето, като се оглеждаше за натрапника, търсеше го, изследвайки със снопа светлина тъмните сенки с надеждата, че ще го открие. Притисна пръст към спусъка, изгаряйки от желание да го натисне. Изпитваше жажда за кръв; нещо, за което бе чела и за което й бяха разказвали пациентите й, но никога не го бе преживявала. Искаше претекст да го направи. Беше готова да използва този претекст — лош или добър стрелец, тя откри, че се подготвяше да извърши немислимото.

Тази мисъл я накара да си спомни за Прейър и внезапно, въпреки вятъра и дъжда, въпреки провокиращия импулс да премахне Феръл Уокър от лицето на божията земя, съзря проблясък на светлина в края на това, което приличаше на един много дълъг тунел. Тя се помъчи да изхвърли тези мисли от главата си, но процесът на размисъл вече беше започнал — той се шмугна в съзнанието й, притаявайки се там като компютърен вирус, готов да изскочи в най-неочаквания момент.

Уличните лампи при складовете примигнаха — предупреждение за неизправност в мрежата. Водата се просмука през дрехите и бельото й и я накара да се разтрепери от студ. Мокра или не, Матюс продължи да върви покрай огромната сграда, насочвайки фенерчето толкова често над главата си — право срещу дъжда, — колкото и в която и да е друга посока, с надеждата, че ще улови някакво движение на противопожарната стълба.

Страхът, коварен както винаги, проникна през непреклонната й решителност. Внезапно й се прииска само едно — да бъде отново в мансардата, заключена на сигурно и безопасно място. Сега идеята да застреля Уокър й се струваше далеч по-маловажна от това да намери подслон и топлина. Тук се чувстваше гола и незащитена; пронизващият студ и мокротата я караха да се чувства далеч по-уязвима, отколкото преди броени минути.

— Копеле такова! — изкрещя тя към небето, без да осъзнава кой го бе казал, нито откъде бе дошло. Ръцете й се разтрепериха. Светлината на фенерчето помръкна, приглушена от водната завеса. Дафни беше доведена тук против трезвата й преценка, против истинската й воля, манипулирана по начин, който й се струваше едновременно насилствен и противен. За да сложи край на това, тя бе прибягнала до неговите методи, до неговата игра, и този факт й се стори най-оскърбителен от всичко.

В далечината се чуваше истеричният лай на Блу. Имаше и други, по-слаби звуци — приглушено ръмжене от турбините на джет и нисък тътен от двигателя на кораб или от гръмотевица.

Психоложката се запита отново дали да не извика подкрепление, но знаеше много добре, че тези, които вдигаха фалшива тревога, скоро се оказваха изоставени от всички.

Обзета от неувереност, тя влезе отново в сградата. Обиколката около нея беше събудила в Матюс съмнения коя е била преди и коя бе сега.

Освободи кучето от стълбищната клетка и тръгна да се изкачва по стъпалата; една изморена, обезсърчена обвивка на предишната Дафни. Този, който бе влизал в мансардата, бе успял да я надхитри и това я караше да кипи от негодувание. И дори и да не бе взел нищо оттам, беше откраднал част от самата нея.

Лампите в жилището на Ламоя примигнаха и Матюс изруга под носа си. В момента не й трябваше повече драматизъм, искаше само да се заключи на топло, сухо, безопасно и сигурно в мансардата.

Мокра до кости, тя обиколи още веднъж апартамента, проверявайки всеки ъгъл, всеки килер. Решавайки, че е сама и е защитена от серия секретни ключалки, психоложката провери два пъти дали е залостила прозореца в стаята за гости, спусна щората, затвори вратата, подпря дръжката й с гърба на един стол и съблече бързо мокрите си дрехи. Навлече суха тениска, бикини и обичайния си анцуг и прекара една четка през косата си, преди да отиде в кухнята и да кипне вода за чай.

Възвърнала сили от горещия лайков чай, тя проведе безсмислен разговор с Блу, намери му кучешка бисквитка и го нахрани с нея, седнала на една табуретка до кухненския плот. Щом я изяде, кучето застана мирно до стола й, за да й покаже непоколебимата си преданост. Психоложката изпита омраза към себе си, защото й се искаше Ламоя да се прибере по-скоро. Не искаше да си легне, без той да е в апартамента, без да му е разказала сърцераздирателната история за мокрите отпечатъци от обувки, които бе намерила насред всекидневната му, без да е получила малко съчувствие за това, което бе преживяла, независимо, че вината за него беше най-вече нейна.

Разглеждайки мансардата и нейното обзавеждане над ръба на чашата си, тя веднага разбра какво не бе наред — нищо. Нищо не липсваше от мястото си. Нито една вещ, доколкото успя да прецени. Ако в апартамента бе влизал обикновен крадец, трябваше да има някое и друго отворено чекмедже, щеше да липсва телевизорът или музикалната уредба.

Ръката й увисна над телефона. Би могла да се обади на Ламоя и да го попита след колко време смята, че ще се прибере. Още по-добре — би могла да измисли някакъв хитър начин да научи графика му и после да го уведоми, че някой е шетал из апартамента му — това със сигурност щеше да го доведе при нея след броени минути. Но ако Лу Болд му бе възложил някаква задача и тя се провалеше заради нея, последиците щяха да бъдат ужасни. Лу очевидно изпитваше ревност към тяхната близост — необоснована ревност, поне според нея. Нямаше смисъл да усложнява допълнително нещата. Освен това усилията на Болд бяха насочени към довеждането на Уокър за разпит в управлението. А Матюс нямаше никакво желание да възпрепятства тези усилия.

Психоложката погледна към стаята за гости и взе решение. Не искаше да заспива. В спалнята на Ламоя имаше телевизор с размерите на Тексас. Можеше да се самопокани вътре за един филм — какъвто и да е, стига да й помогне да убие времето до идването на сержанта. Стига да й помогне да не заспи.

Ламоя непрекъснато се забъркваше в неприятности. Имаше склонност към това, а защо те винаги, ама винаги, бяха свързани с жени — и то привлекателни — му беше непонятно, освен ако приемеше, че някои мъже просто не бяха късметлии.

Синди Мартин щеше веднага да заинтригува сержанта, дори и да не беше идентифицирана от телефонната компания „Лоукал Юзидж Дитейлс“ или ЛЮД, като личността, с която бе разговаряла Мери-Ан Уокър в 23 часа и 3 минути в нощта на своята смърт — последното обаждане за деня от апартамента на Лени Нийл. Джон бе прочел няколко пъти доклада за нейния разпит. Един детектив от отдел „Престъпления срещу личността“ на име Луис Гилгоу й бе задавал въпроси в продължение на близо час и това бе само един от десетте й разпита. Сега Ламоя трябваше да я разпита наново, защото Болд му бе заповядал да го направи, все още убеден, че предложението на Уокър да „помогне“ за Хебрингър и Рандолф го правеше изключително важен за това разследване, както и за разследването на убийството на сестра му.

Сержантът щеше да я забележи не заради нейния бюст — прекрасен пример за високо разположени гърди над стройна талия, не заради невинното й лице на фермерско момиче, не заради отнесения й поглед към отсрещния край на сравнително празния бар, а заради модните й предпочитания. Мартин беше от онези жени, които продължаваха да се обличат и да носят косата си така, както го бяха правили в гимназията. В резултат на това тя все още изглеждаше на същата възраст. Ако Ламоя трябваше да си избере еротичен модел от каталог, със сигурност щеше да се спре на Синди Мартин — миловидно русокосо фермерско момиче с ръце на мъж и с пронизващия поглед на наемен убиец.

— Здравейте — каза сержантът, като се настани на един стол до бара и хвърли поглед към огледалото, за да провери как му стои сакото от еленова кожа.

— Здрасти.

— Вие сте Синди?

— А вие сте ченгето, което ми се обади.

— За Феръл Уокър — напомни й той.

— Както казах на колегата ви, просто съм излизала няколко пъти с него.

— Излизали сте с него? — повтори Ламоя. Не си спомняше да е чел подобно нещо в доклада. Как е могъл Гилгоу да пропусне това? — Мислех, че сте познавали Мери-Ан Уокър.

— Да, така е.

— Но сте излизали с Феръл.

— Не за дълго. Нищо сериозно.

— Опитвам се да го открия.

— Вече го казахте по телефона. — Очите им се срещнаха, нейните бяха студени и сиво-сини, и той бе сигурен, че могат да уплашат някого, когато е ядосана. Или да го накарат да изпита нещо друго.

— Излизали ли сте с него наскоро?

— Преди две години.

Едва сега сержантът разбра защо Гилгоу бе пропуснал тази важна информация. Тук ставаше въпрос за Феръл Уокър — рибарят, Феръл Уокър, който все още не е бил пропаднал, чийто баща не е бил умрял и чиято сестра все още не е била зарязала семейния бизнес. Той попита:

— В продължение на седмица, на месец, на няколко месеца или…? — Не можеше да си представи това момиче с някой толкова недостоен. Да се изчукаш с някой, който ти е симпатичен, беше едно — самият Ламоя го бе правил неколкократно, — но да се обвържеш с него?

— Или какво? — отговори тя.

— Хитруша — каза неволно той.

Блондинката го напусна и се насочи към един брадат клиент, който се нуждаеше от още една халба „Пилснър“.

Сержантът си помисли за едно питие, но това бе сериозно нарушение на правилата. Такива бяха и двете таблетки, откраднати от Матюс, въпреки че ги беше прехвърлил в чистия си чифт дънки и те си стояха там, в джобчето за монети, а от удоволствието го делеше само дебелината на плата.

Когато се върна, Мартин каза:

— От време на време. Тогава той ловеше риба, така че връзката ни не беше съвсем сериозна. Беше забавно, защото вършехме разни неща с Мери-Ан, това е всичко. Просто между нас нямаше химия, нали разбирате? — Тя се наведе към него с двата чифта фарове — очите й и онези неща под ватираната й блуза — и предизвика достатъчно електричество, за да изпече един пейсмейкър36. А Ламоя разбра защо зад бара имаше табела, която предупреждаваше за здравословните рискове, свързани с употребата на микровълнови печки. Вероятно мъжете се бяха навъртали тук като мухи, преди да поставят табелата.

— Е, ако между вас е нямало химия — чу се да казва той, — вината не е била ваша. — Не бе сигурен какво го караше да казва подобни неща, но ето че го правеше. Не беше сигурен за много неща. Но това не му пречеше нощем да спи спокойно.

— Така каза и другото ченге. Вие двамата сте по-симпатични от него.

— Когато не сме на работа, сме още по-симпатични. — „Откъде, по дяволите, му хрумна това?“

— Изобщо не се съмнявам. — Тя погледна към часовника. — Свършвам в дванайсет.

Оставаха по-малко от двайсет минути.

— Карах нощни дежурства през целия март. А през последните няколко дни работих по двайсет и четири часа и спях по седем. Това се отразява ужасно върху социалния живот на човек.

— Съмнявам се, че страдате прекалено много — каза блондинката, като се обърна към бутилките, за да налее на един клиент водка с лед, и се престара в усилието си да стигне въпросното шише. Тя видя в огледалото, че Ламоя оглеждаше преимуществата й.

— Запишете ме в списъка си — извика й той хапливо. — С това последното направо ме разбихте.

Мартин се ухили. Сетне захапа долната си устна.

— Аз съм свободна жена.

— И аз — каза сержантът. — Предполага се, че трябва да живея по същия начин.

Тя наля водката, върна бутилката на мястото й със значително по-слабо усилие и отнесе чашата. Изглежда й дадоха бакшиш от два долара за питие от четири — може би гимнастиката в края на краищата не е била предназначена за него. Жената си познаваше клиентите.

— Уокър каза на един колега, че Лени Нийл е държал Мери-Ан натъпкана с наркотици. Че е правил с нея неща, които един мъж не бива да прави. Лоши неща — допълни той.

— Звучи ми като Феръл. Вижте какво, Мери-Ан беше голямо момиче. Колкото до Лени Нийл — знаете репутацията му, ако разбирате какво имам предвид. Той можеше да се държи ужасно с една жена, така е. Но познаваше ужасно добре жените.

— Схванах.

— Тя знаеше какво да очаква. Можеше да си тръгне.

— Мислите ли?

— Естествено, че можеше. Само че той, предполагам, й бе влязъл под кожата. — Мартин отново се облегна върху барплота. — Някои мъже правят това.

— Жените не обичат да злоупотребяват с тях, защото са пристрастени към секса — каза сержантът. — А защото се страхуват какви ще са последствията, ако избягат.

— И вие вярвате на тези глупости?

— Така пише в учебниците — заяви той, опитвайки се да си възвърне изгубените позиции. Не знаеше дали искаше да си ги възвърне заради самия себе си или за да може да продължи с разпита й. Тази несигурност го обезпокои. След възстановяването му това беше неизследвана територия. Дори опасна. Част от объркването му се дължеше на двете таблетки в джобчето му за монети. Другата го гледаше в очите.

Мартин избухна в сърдечен смях:

— Ама и вас си ви бива.

— Така разправят.

На барманката й бе трудно да повярва, че бе изрекъл това. На него също.

Десет минути до полунощ. Трябваше да вземе някакво решение.

Ламоя каза:

— Извадила е лош късмет.

— Вярно ли е, че го е извършил Лени?

— Все още работим по тази версия. Вие какво мислите?

— Аз? — Въпросът, изглежда, я смути. — Независимо от обстоятелствата, не. Според това, което четох за случилото се… ако е носила повече дрехи… нещо такова… бих казала, че чисто и просто е нямала късмет. Била е на погрешното място в погрешното време. Този град не е същият като отпреди десет години, нали? Вие трябва да виждате това по-лесно от нас останалите. Едно съвсем различно място. Но по бикини и тениска… не знам. Тя би се облякла така само ако се кани да си ляга, а ако се е канела да си ляга, значи е бил Лени, така че бих казала, че сте прибрали правилния човек.

— Не сме го прибрали — обади се сержантът.

Това я обърка.

— Мислех, че разглеждането на делото вече се е състояло.

— Състоя се. — Той си даде сметка, че хората като Синди Мартин, които са били близки с Мери-Ан, са следили отблизо събитията, и за пореден път се удиви от ролята на медиите.

— И? Във вестника пишеше, че делото ще се гледа отново.

— Може би няма.

— Без майтап?

— Без майтап. Зависи какво ще изровим.

— Къде се вмества Феръл във всичко това?

— Тайна — пошегува се Ламоя, омаловажавайки нещата. Той излъга: — Уокър е важен свидетел. Трябва да се уверим, че сме намерили човек, на когото можем да се доверим.

— Феръл е окей.

— Просто окей? Може би това не е достатъчно.

— В балета — ходили ли сте някога на балет? — казват, че сте изгубили опорната точка. Сводът на стъпалото просто не може да издържа повече, вие губите опорна точка и на практика спирате да танцувате. След инцидента… този с бащата на Мери-Ан, не с нея… Феръл изгуби опорната си точка. Изгуби мен. Изгуби Мери-Ан заради Нийл. В рамките на една година изгуби всичко останало. Баща им държеше тези хлапета заедно. Непрекъснато съсипваше корабчето… риболова… съсипваше ги и двамата. Той, разбира се, пиеше твърде много. Но ги държеше заедно. Да се удави по такъв начин. Това вероятно е можело да се предвиди, но то съсипа Феръл повече, отколкото Мери-Ан. Баща и син, предполагам. Представете си.

— Никога не съм чувал този израз за „опорната точка“. — Ламоя не бе чувал по-голямата част от това, но не смяташе, че е необходимо тя да го знае.

— Да, не ми приличате на човек, който ходи на балет.

— Мога да се адаптирам — каза той, карайки я да се усмихне отново.

— Защо ли се съмнявам в това?

— Той казва… имам предвид Феръл… че Нийл е бил доста брутален към Мери-Ан. На няколко пъти я е вкарвал в спешното отделение.

— Не знам нищо по този въпрос. От думите й останах с впечатлението, че е пострадала на корабчето. Докато двамата с Феръл се опитвали да продължат рибарлъка без баща им. На ваше място не бих била толкова убедена в това.

— Чували сме много истории за Лени Нийл и жените му.

— Вижте какво, той не е принц. Лени има лош нрав, в това няма никакво съмнение. Ако Лени е бил на метадрин37… не, благодаря. От тази дрога направо откача. Двамата с Мери-Ан на практика бяха женени. Забелязвала ли съм я да върви вдървено, сякаш всичко я боли? Естествено. Но ви повтарям, тя ми каза, че е пострадала по време на риболов и аз й повярвах. На тези корабчета не работят много момичета, а тези, които работят на тях, не издържат дълго.

— Бих изпил една „Сам Адамс“, ако ви е останала. — Ламоя си помисли отново за таблетките; за това, колко лесно щеше да е да ги глътне.

Мартин му напълни една халба бира. Той й плати с банкнота от пет долара и й остави два като бакшиш. Не му се пиеше, просто искаше да заплати престоя си в заведението. Тя каза:

— Стан ще ме смени зад бара. Можем да се преместим в едно от сепаретата. — Погледът, който му хвърли, прогони тъмнината от сумрачното помещение.

Минаха десет минути, преди да се присъедини към него. Донесе му риба и картофки, като заяви, че й се виждал гладен. Предложи му оцет за рибата и кетчуп за картофките.

— Разкажете ми за този инцидент — помоли я сержантът.

— Какво да ви разкажа? Господин Уокър беше пияница. В този бизнес — тя огледа тъмния бар, — човек се научава да забелязва такива неща, повярвайте ми. Когато бях по-малка, не знаех това, но повярвайте ми, старият Уокър беше луд по ментовата ракия. — Тя разтърси глава като мокро куче, за да покаже презрението си. — Направо ми се повръща от нея.

— И как умря?

— Паднал през борда в собствената си мрежа. Случват се такива гадости, какво да ви кажа?

— И Феръл пое грижата за корабчето?

— Смъртта на стареца едва не го съсипа. Аз и той… вече бяхме разделени, но Феръл дойде да ми хленчи и аз му дадох пари, само и само да се отърва от него. — Погледът й стана отнесен. — Да ви кажа честно, когато чух, че Мери-Ан е скочила, фактът, че се е качила върху един мост ми се стори по-невероятен от това, че е скочила от него. Това семейство изстрада достатъчно. След като майка им умря, двамата с Феръл преживяха много. Старецът, който прекарваше времето си или на корабчето, или в бара, изобщо не беше добър към тях. А те бяха толкова млади и всичко останало. Не ме учудва, че Феръл е превъртял след загубата й, защото със сестра му бяха такъв невероятен екип. Превъртял е, нали? Така чух.

Ламоя беше чел вестникарските статии по случая — и трите. Уокър беше споменат в тях само като единствения жив роднина.

— Защо ми казвате това? — попита той.

— Така се говори на доковете. Не отишъл на работа. Уволнили го. По дяволите… преживял е по-голямата част от зимата на улицата. Живял е като прасе, доколкото чух. Срамота.

— Имате ли някаква идея къде мога да го намеря?

— Това ли е причината за целия този разговор?

— Отчасти — отговори сержантът, без да откъсва поглед от нея.

— А каква е другата причина?

— Притеснявал ли ви е някога? Правел ли е нещо извратено — например да наднича през прозорците ви?

— Феръл?

Ламоя забеляза учудването й.

— Смятате ли, че е следял Мери-Ан и Нийл?

— Това е друга история.

— Разкажете ми я.

— Просто казвам, че… да, той се караше на Мери-Ан, че ходи с Нийл. Разбира се. Та кой брат не би се карал?

— Как й се караше?

— Вижте, той беше закъсал, нали? Разорен. Без пукнат цент. И от време на време молеше Мери-Ан за пари. Знам това, защото тя ми го каза. И тя, разбира се, му помагаше винаги, когато имаше възможност. Сигурно е било ужасно досадно да се навърта непрекъснато около квартирата на Лени и да се опитва да върне Мери-Ан на корабчето. Но тя просто не беше родена за такъв живот. През всичките онези години беше живяла там, защото в противен случай баща й щеше да я смачка от бой. Тъп алкохолик. Напусна корабчето при първа възможност, но това нарани Феръл и той правеше всичко възможно, за да я върне там.

— Значи е бил изпълнен с негодувание към Нийл?

Барманката го изгледа многозначително.

— Ало?

Сега Ламоя видя Уокър в нова светлина и това го смути. Знаеше, че Матюс трябва да чуе историята около смъртта на бащата и последиците от нея върху двете му деца. Несъмнено Феръл Уокър бе носил основната тежест за прехраната на семейството, като се имаше предвид алкохолизма на баща му, и той се бе пречупил под тази тежест след смъртта бащата, а подобни истории бяха често срещано явление. Сержантът реши, че загубата на бащата е бутон, който Матюс би могла да натисне.

Синди Мартин си играеше с косата си, боядисана в ужасен оттенък на жълтото.

Джон видя, че разговорът й беше повлиял.

— Добре ли сте? — попита я той.

— Да… Не. Не съвсем. Мислите ли, че съм го съсипала, като съм го зарязала?

— По-скоро ми се струва, че го е съсипало неговото семейство.

— Храната не ви ли харесва?

Сержантът не бе изял почти нищо.

— Просто не съм много гладен. Иначе е вкусно. Много вкусно. — Той натъпка в устата си една хапка. Твърде лицемерно.

Тя погледна часовника си.

— Смяната ми свърши.

— Свърши значи.

— Искате ли да продължим този разговор на някое по-малко задимено място?

— Къде например? — Погледите им се срещнаха. Ламоя флиртуваше с нея, а дори не знаеше защо. Той се почувства като задник. Каза си, че не му трябва да спи с тази жена. Не искаше да се връща към старите си навици. В такива случаи имаше чувството, че е програмиран. Помисли си отново за таблетките. Те бяха част от програмата. Помагаха му да се отпусне, да бъде себе си.

— Имам няколко снимки на Мери-Ан. От онова време. Ще ви бъдат ли от полза?

— А на бащата? — Сержантът си мислеше за спусъка, който Матюс би могла да използва. Мислеше си за ватираната блуза, простряна на пода заедно с нейната собственичка.

— Може и него да го има. Не съм сигурна.

— Имам кола — каза той.

— Аз съм само на няколко пресечки оттук.

Ламоя кимна, въпреки че не трябваше. Някои навици се унищожаваха трудно.

Докато вървяха към дома й, вятърът фучеше по доковете от алуминий и стомана. На два пъти сержантът бръкна в джобчето си за монети и докосна двете капсули. Можеше да ги преглътне на сухо. В главата му се въртяха дузина картини на подпухналия старец на Уокър, уловен в собствената си мрежа. Таблетките щяха да забавят всички мисли, щяха да премахнат болката, донесена от вятъра.

Знаеше, че ако ги изпие, ще преспи с барманката. Две злини, които бяха за добро, щом в уравнението участваха хапчетата. Ако искаше да спи с една жена, щеше да го направи — тогава защо мислите му непрекъснато се връщаха към Матюс? В него се надигна юношески импулс да прогони тези мисли. Ако изпиеше достатъчно алкохол в комбинация с таблетките, може би щеше да ги забрави. Нямаше да му е за първи път. Той си напомни, че можеше да прави секс, колкото си пожелае. Не беше обвързан с никого.

Синди Мартин живееше на горния етаж на къща в колониален Новоанглийски стил, претърпяла известни промени. Докато барманката отключваше вратата на върха на едно стълбище, добавено, когато етажите са били разделени на апартаменти, Ламоя извади хапчетата върху дланта си, погледна ги и ги хвърли във високата трева.

Той й се извини, като заяви, че не може да остане. Трябвало да се връща. Беше я наранил, приемайки и после отказвайки предложението й. И двамата се престориха, че не е така. Тя каза, че се надява да не е разбрал погрешно поканата й. Сержантът я целуна — хубава, солидна целувка, която Мартин щеше да запомни — и рече, че не трябва да смесва работата с удоволствията, в противен случай ще го уволнят. Това беше неубедително извинение, но тя го прие мълчаливо.

— Колкото до Феръл — каза жената, когато Ламоя й обърна гръб, за да си тръгне, — той е рибар, не забравяйте това.

— Тоест? — Сержантът откри, че гледаше към подножието на стълбището и се опитваше да види къде бе хвърлил таблетките. И си даде сметка, че обмисляше отново възможността да легне с тази жена. Боже, как се нуждаеше от тях.

— Те са търпеливи — отговори Мартин. — Ловят риба в продължение на три, четири, пет дни, а после, дори и да не са уловили нищо, се връщат там и пробват отново. Той е правил това през целия си живот. Никога няма да срещнеш по-търпелив човек от мъж, който се прехранва с риболов. Те са свикнали да чакат това, което искат.

— А какво иска Уокър?

Тя поклати глава.

— Освен да си върне Мери-Ан? Не знам.

Никакви добри новини за Дафни Матюс. Двамата с психоложката го бяха очаквали, но фактът, че го чуваше от устата на тази жена, направи това още по-реално за него.

— Много ми помогнахте.

— Можех да ви помогна още повече — направи последен опит барманката. — Имате си някого, нали?

Имаше ли си? Помисли си, че тя може би се опитваше да спаси гордостта си, и каза:

— Да.

— Личи ви.

Това изявление измъчваше Ламоя по целия път към мансардата му.

Матюс се събуди от отключването на секретните ключалки на входната врата. Беше задрямала за няколко минути върху кралското легло на Ламоя, а на широкоекранния телевизор „Полок“ — един филм, който психоложката бе открила с изумление във видеотеката на сержанта — бе стигнал до средата си. Да го вземе под наем беше едно. Но да си го купи?

Тя натисна грешен бутон на дистанционното, увеличавайки звука, вместо да изключи телевизора. Но поне беше седнала, когато Ламоя се появи на вратата.

— Да не би да си извеждала Рехаб на разходка? — попита той.

— Откъде накъде? — попита на свой ред Дафни. Сержантът поклати обезсърчено глава. Тя искаше да му даде обяснение за това, че я намираше в леглото си, чувстваше, че трябва да му обясни, въпреки че й беше казал да се чувства като у дома си. — Помислих си, че един филм може да ми помогне да заспя. — Матюс се изправи, като придърпа смутено тениската си надолу. После кръстоса ръце, защото не носеше сутиен и се почувства неловко от този факт. — А, да… за Блу. Разходката.

— Добре ли си?

— Не — отговори тя, като разтърси коса и наведе глава. Чувстваше се ужасно слаба, защото бе реагирала по този начин. — Мисля, че някой е влизал в мансардата, Джон.

— Какво?

— Май бях забравила да затворя един прозорец.

Лицето му се изопна, но той успя да каже:

— Няма нищо.

— Не е така. Вината е моя и аз съжалявам.

— Това не означава…

— Подът беше мокър — прекъсна го Дафни.

— Заради отворения прозорец — предположи сержантът.

— Не. Ето тук. — Тя посочи мястото. — Следи от обувки. Може би мои, а може би не. Ако не са мои, сигурно са били оставени, докато съм разхождала Блу навън. — Чувстваше се ужасно, въпреки опитите на Джон да омаловажи нещата. — Мисля, че трябва да провериш всичко ценно, което притежаваш. Не съм пипала нищо, а тук не беше разхвърляно.

— Няма много за крадене — каза той. Но Матюс видя, че се бореше с гнева си. За да разсее напрежението, Ламоя провери няколко чекмеджета. — Бельото ми е тук. Чорапите също.

Психоложката изпита желание да го прегърне.

— Виждаш ли, че е по-добре да се върна на яхтата?

— Не е така. — Той се зае да проверява всекидневната. — Уокър?

— Възможно ли е Нейтан Прейър да знае къде живееш?

Въпросът обезпокои сержанта.

— Мислиш ли?

— А Нийл или Уокър?

— Сигурно, ако някой от тях ни е проследил.

— Ами Прейър? Нашите адреси са достъпни за братята ни в синьо. Не за обществото.

— И какъв е мотивът му? — попита Ламоя. — Да открадне мръсното ти бельо или нещо подобно?

— Много умно.

— Баретите задържаха за известно време Прейър, след като ни провали наблюдението. Времето не съвпада. Не виждам как би могъл да е той.

— А Нийл? Това до известна степен ми звучи по-логично. Може да си мисли, че разполагаме с документация по случая. Може да ме е видял да влизам сама и да е решил да ми даде урок. Никога не подценявай силата на вината, Джон.

Той направи гримаса.

— Опитът ми ме е научил на всичко, което трябва да знам. И продължава да ме учи. Не се нуждая от учител.

— Не се нахвърляй върху мен. Нийл може още да е тук.

— За да ни върне взетото.

— Нещо такова, да. Правя предположения, Джон.

— А случайно да четеш мисли? — попита сержантът. Той я накара да седне на масата и двамата започнаха да закусват препечени филийки с топено сирене, докато Ламоя й разказваше по-голямата част от разговора си със Синди Мартин. Най-пикантните моменти бяха премълчани.

Дафни каза:

— Значи децата са споделяли обща омраза към бащата, а когато той е умрял, е нямало какво толкова да споделят. Мери-Ан се е събрала с Нийл, вероятно чувствайки се свободна за първи път в живота си. Но малкият брат Феръл е нямал такъв късмет. Чувствал се е изоставен. Мери-Ан е била за него едновременно майка и сестра. Ако такова нещо сполети внезапно човек, той трябва да запълни бая голяма празнина.

— И Уокър е решил да я запълни с теб.

— Нямах предвид това.

— Кажи ми, че греша.

Взеха си по още една препечена филия. Матюс изяде своята с мед и изпи втора чаша чай, след което каза:

— Втора поредна нощ. Съсипана съм.

Тя знаеше, че сержантът нямаше да я остави да почисти. Миг по-късно се върна с пистолета и електрошока, които той й беше дал.

— Можеш да ги задържиш — рече Ламоя.

Психоложката ги остави на плота.

— Беше невероятно мило от твоя страна да направиш това за мен, Джон.

— Бих направил всичко за теб, Матюс. Знаеш го.

Сериозността на изявлението увисна между тях. Дафни знаеше, че ако просто излезеше от стаята, щеше да постави Ламоя в неловко положение, затова я прекоси, приближавайки се на няколко инча от него. После направи още една крачка и те се прегърнаха. Тялото му беше невероятно мускулесто. Освен че си размениха физическа топлина, между тях протече ток. Гърдите и слабините й пламнаха. Като отстъпи назад, тя се обърна бързо и пожела на сержанта лека нощ, надявайки се, че не е забелязал как се бяха втвърдили зърната й под тениската. Тук имаше твърде много линии, които можеха да бъдат пресечени. Трябваше да се върне на яхтата си, въпреки че никак не й се искаше.

Матюс попита:

— Защо да не проверим за скрити места леговището, което Лу откри? Защо да не претърсим всяка позната част от Подземието? Уокър трябва да се крие някъде долу, нали?

— Утрото е по-мъдро от вечерта — отговори Ламоя. — Ако имаше нещо, което трябва да знаем, щяхме да го узнаем. — Той се усмихна. — Лека нощ.

— Приятни сънища — пожела му тя.

Джон измърмори нещо под носа си. Матюс се зарадва, че не го чу.

Десет минути по-късно тя се приготви за лягане, като затвори вратата на кабинета и свали долнището на анцуга си. Мушна се под олекотената завивка, а леглото й се стори по-уютно от когато и да е било. Блу задраска по вратата и Дафни стана да я открехне, така че кучето да може свободно да влиза и излиза. Миг по-късно се шмугна отново под завивката с мисълта, че малките удоволствия в живота често се оказваха големи.

Може би Ламоя беше купил „Полок“, защото във филма бяха засегнати темите за алкохолизма и депресията — част от неговата рехабилитация. А може би просто заради актьорската игра. Матюс се зачуди защо съзнанието й се занимаваше с този въпрос, докато заспиваше. Тя се обърна, мушна ръка под възглавницата, ахна, подскочи и едновременно с това се претърколи от леглото.

— Джон! — извика инстинктивно.

Той се появи на около пет крачки от нея. Без риза, по сиви шорти, под които се подаваха крачолите на белите му боксерки. Дафни остана на пода с вдигната над пъпа тениска и изрязани бикини, които показваха повече, отколкото би искала да се вижда. Но никой от тях не гледаше към другия, защото погледите им бяха приковани към леглото за гости. По време на бурната си реакция Матюс бе захвърлила възглавницата настрани. Причината за цялата бъркотия лежеше на чаршафа.

Един ключ. Шперц. Чаршафът беше леко мокър на мястото, където го бе докоснала нечия ръка.

— Какво, по дяволите, е това? — Сержантът се приближи.

Дафни се надигна и придърпа надолу тениската си, но не можа да се прикрие напълно.

— Изглежда Уокър държи на обещанието си — каза тя с пресеклив глас.

— Хебрингър и Рандолф? Мислиш ли?

— По-добре да се обадим на Лу.

— Не мога да заявя със сигурност, че е бил той, не. — Матюс беше облечена в едно синьо вълнено яке на Ламоя със закопчан догоре цип и със същото сиво долнище на анцук. Косата й беше прибрана с шнола на тила.

— Вдигнахме цялото управление под тревога — каза Болд, докато наблюдаваше как техническият екип на Барни Лофгрин изследваше мансардата на Ламоя.

Джон изпухтя. Лейтенантът го погледна втренчено.

— Сержант, имаш ли да кажеш нещо, което би могло да е от полза?

— Не, сър.

Матюс никога не бе усещала подобно напрежение между двамата мъже.

— Господа — рече тя, за да им покаже колко глупаво се държаха.

Ламоя се обади:

— Дайте ми един отряд за бързо реагиране и време до края на нощта и ще го доведа в Кутията, преди да изпиете втората си чаша чай, сър.

— Няма да действаме така — каза Дафни, карайки и двамата да се обърнат към нея. — Той изпълни своята част от сделката. — Тя посочи шперца, прибран в пластмасово пликче за доказателства с етикет отгоре. — Така че и ние ще изпълним нашата, като заведем Нийл на очна ставка.

— С шофьора на камиона? — попита сержантът. — Мислиш ли? Това няма да ни помогне, Матюс.

— Но ще изпълним нашата част от сделката. Ако се отнесем с него като с информатор…

— Ще спечелим доверието му — довърши Болд и кимна.

— Но той не е информатор — протестира Ламоя. — Той е един проклет психопат, на когото му хлопа дъската.

Психоложката, изглежда, не хареса определението, защото го погледна остро.

— Ще открием какво отваря този шперц, ще организираме очната ставка, ще те държим под наблюдение — заяви Болд на Матюс.

— Не става въпрос за мен — каза тя. — Аз съм посланикът, това е всичко. Може би и доверено лице; може би той смята, че може да говори с мен.

— А може би си мисли — изстреля в отговор сержантът, — че си втора Мери-Ан и иска да поеме към залеза с теб… или върху теб.

— Това е неуместно — отсече Дафни.

— А откъде да знаем дали не е издевателствал над сестра си, след като старият е хвърлил топа и преди да се появи Нийл, който му е откраднал забавлението?

— Не знаем — отговори честно тя.

— Какво за бащата? — попита Болд, напълно игнориран от двамата.

— Откъде да знаем дали онези риболовни „инциденти“ не са били в резултат на игричките на малкия брат със сестрата?

— Не знаем. — Матюс усети, че всеки момент ще му се развика.

— Нямам какво повече да кажа — заяви сержантът.

Болд повтори:

— Ще проверим шперца. Утре ще организираме очната ставка и ще засилим наблюдението над теб. Нещо против?

— Той ще наблюдава сградата на Обществена безопасност — съобщи Дафни, — за да види дали ще доведем Нийл за очна ставка. Дали ще изпълня моята част от уговорката. Това ще е нейното изпълнение, окей? Ако доведем Нийл за очна ставка и проведем наблюдението както подобава, Уокър ще се озове в ръцете ни. Няма да се налага да го издирваме. — Тя добави: — Ако хвърлим във водата стръв, рибата ще дойде сама при нас.

Ламоя си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Това устройва ли те? — попита го Болд.

— Няма значение.

— Да или не?

Сержантът кимна и изгледа неодобрително психоложката.

— Тук добре ли се чувстваш, или предпочиташ да се преместиш на хотел? — попита я лейтенантът, като наблегна на втората възможност.

Тя повдигна вежди, препращайки въпроса към Ламоя, който каза:

— Ще оставя настрана отряда за бързо реагиране, докато стане ясно дали очната ставка ще го примами. Когато хората на Барни си тръгнат оттук, тя ще поспи. Тук ни е добре.

Матюс размени поглед с Болд. Неговите очи бяха хладни и резервирани и тя почувства, че го е предала по някакъв неизказан начин. Той се прибираше вкъщи при жена си и децата си, но нейното желание да спи в стаята за гости на един колега полицай беше недопустимо. В погледа й се надигна възмущение, но тя се овладя и не каза нищо.

— Добре — каза някак неловко лейтенантът. — Тя остава.

Той взе шперца и се спря при вратата.

— Сложи си микрофона и се постарай да го носиш у себе си утре сутринта.

Психоложката кимна, усещайки, че всеки момент ще се разплаче, защото Болд бе поискал да й покаже, че ще я държи под постоянно наблюдение.

— Благодаря, Лу — извика тя след него.

Лейтенантът или не я чу, или не пожела да отговори. Разликата между двете възможности я държа будна почти до сутринта.

— Изглеждаш ужасно — каза Болд на следващия ден.

— Помисли си само — отговори Матюс саркастично — каква лишена от стрес нощ прекарах.

Общественият защитник на Нийл се беше съгласил и беше организирал явяването на клиента му на очната ставка. Мъжът изглеждаше доста изненадан, когато видя, че на тротоара на Трето авеню ги чакат двама лейтенанти от полицията. Дафни бе решила да пресрещнат адвоката и Нийл пред предния вход на Обществена безопасност, за да дадат време на Уокър — ако се криеше някъде наоколо — да осъзнае, че психоложката е спазила обещанието си за очна ставка. Това щеше да даде възможност и на спецотряда да локализира Уокър, докато наблюдава сградата. Закачената за колана на Болд радиостанция щеше да ги държи информирани за всяко развитие на операцията.

Вместо това иззвъня клетъчният му телефон. Когато Лу отговори на обаждането, Матюс се опита да отведе другите двама мъже настрана и да осигури известно уединение на Болд, като попита Нийл какво знае за взаимоотношенията на Мери-Ан с брат й след смъртта на баща им.

— Не сте длъжен да отговаряте — посъветва клиента си адвокатът.

Нийл каза:

— Старецът се държеше като копеле и с двамата. Хлапето пропадна, няма съмнение. Прееба всичко. Загуби всичко. Но, по дяволите, това беше глупаво. Не трябваше да се отдава на разгулен живот.

— Разчитал е на Мери-Ан — предположи психоложката.

— Шибанякът пропадна, казвам ви.

— Вие подкрепяхте ли желанието й да помага на брат си или бяхте против това?

Адвокатът повтори предупреждението си, този път по-остро, и Нийл послуша съвета му, като предпочете да замълчи.

Болд приключи разговора си и каза на Матюс:

— От техническия екип са готови с онзи доклад. — От начина, по който лейтенантът наклони глава, Дафни разбра, че имаше предвид доклада за скривалището в Подземието — след годините на съвместна работа тя можеше да разчита жестовете му, — но от думите му Нийл можеше да остане с убеждението, че става въпрос за доклада от огледа на колата му; доклад, с който вече разполагаха и който не ги вълнуваше особено. — Ще ви придружа до горе, а после ще отида да се запозная с доклада.

Психоложката погледна към радиостанцията на кръста му и общественият защитник на Нийл забеляза това.

— Какво става? — попита той. — Защо е тази радиостанция?

— За да поддържам контакт — отговори Болд.

Адвокатът погледна мобилния телефон в лявата ръка на лейтенанта и очевидно усети, че зад това се криеше нещо повече.

— Така ли? Ами тогава да влезем в сградата и да осъществим някакъв контакт. Всички си имаме и друга работа.

Очната ставка, в която взеха участие няколко детектива, един портиер и Лени Нийл, всеки от които държеше номер и гледаше под светлината на ярки лампи към стъклото за еднопосочно виждане, премина според очакванията — доведеният от Ламоя шофьор на камион посочи един детектив от отдел „Специални посегателства“ като човека, хвърлил Мери-Ан от моста Аврора. Фактът, че бе станал свидетел на убийството преди две седмици и че през онази нощ бе валяло и е било тъмно като в стомаха на крава, не помагаше изобщо на паметта му.

След приключването на очната ставка четиримата души, които наблюдаваха района около сградата за Уокър, останаха на местата си още няколко минути с надеждата, че повторната поява на Нийл на улицата може да предизвика „появата на Елвис“, както подхвърли един от тях.

След безуспешен опит да се свърже с Болд в кабинета му, Матюс изгуби двадесет минути, извървявайки квартал и половина, да занесе в Окръжния съд една молба, адресирана до Социалните служби, за да може Махони да я прочете и да потвърди легалността й. Целта на молбата беше агенцията да й разреши да стане временен настойник на Маргарет („фамилията й да бъде установена“). Ако молбата й бъдеше удовлетворена, психоложката щеше да се грижи за момичето до раждането на бебето, като се опита да я включи в една спонсорирана от щата програма за малолетни майки. Дафни обясни на дълго и на широко ситуацията на Махони и накрая си тръгна, като остави молбата при нея. Тя бе решена да помогне на момичето, дори ако се наложеше да мине през ада заради това. Новината, че Маргарет си е взела стая на юг от Сейф, не повиши особено настроението на Матюс — за стаята трябваше да се плаща наем, кварталът беше лош, а възможностите за работа на една бременна тийнейджърка, чийто термин наближаваше, бяха мизерни. Намесата й изглеждаше най-добрият начин да защити майката и детето.

На връщане от съда психоложката положи титанични усилия, вместо да мисли за Уокър, който може би я следеше, или за специалния отряд, следящ за появата му — всички насочили вниманието си към нея, — да се съсредоточи върху Маргарет или върху някой друг, който е в нужда.

Изтръгването на Уокър от мислите й се оказа малко като разговарянето с някой, който спи. Само идеята да спаси Маргарет успяваше да я разсее достатъчно.

Матюс забеляза с изненада гърба на Болд, който влизаше в „Най-доброто кафе в Сиатъл“, разположено срещу северната стена на Обществена безопасност. Беше останала с впечатлението, че лейтенантът е при Барни Лофгрин и разглежда доклада му за предварителния оглед на подземното скривалище. Срещата или беше свършила, или предстоеше и тя реши да го попита кое от двете бе вярно, така че евентуално да го придружи.

Дафни спря на ъгъла на кръстовището и зачака светофарът да светне зелено. Беше единственият пешеходец, който се канеше да пресича.

— Ти… съсипа… живота ми. — Дълбокият мъжки глас прозвуча зад гърба й и едва не я накара да се свлече на колене. Тя се видя да лежи, наръгана и кървяща, на ъгъла, а колите да преминават край нея, без да й обръщат внимание.

Помисли си за микрофона, който бе прикрепила сутринта към сутиена си, и за факта, че някъде някой беше чул молбата й към Махони за спасяването на Маргарет. Опита се да каже нещо, да извика за помощ, но когато мъжът я хвана за раменете и я завъртя към себе си, не издаде нито звук. Вдигна ръце, за да се защити от предполагаем удар или нараняване. Видя лицето на нападателя и го разпозна, но то не принадлежеше на този, когото бе очаквала, и това накара мозъка й да блокира.

Беше мъжът, който беше спрял „да й помогне“ край игрището „Сейфко“. Мъжът, когото после бяха разпитали.

— Господин Холи — изломоти Матюс. — Махнете ръцете си от мен!

Но той сграбчи китката й, когато тя посегна към чантата си и я стисна толкова силно, че й причини болка.

„Моят момент а ла Джон Ленън“ — помисли си психоложката, като се чудеше дали мъжът щеше да извади пистолет и се удивляваше на иронията, че през последните дни вниманието й е било насочено погрешно към Феръл Уокър.

— Какво ти сторих?

Матюс долови емоцията в гласа му, който звучеше едва ли не плачевно, и я приветства — със самосъжалението можеше да се справи по-лесно, отколкото с гнева, — вярвайки, че има приличен шанс да овладее ситуацията. Един тих вътрешен глас й напомни, че Болд вече би трябвало да е чул по радиостанцията си, че „тя се нуждае от подкрепление“, и че ще изскочи от онова кафене всеки миг. С друга част от съзнанието си проумя, че от години е искала да бъде спасена и че на това донякъде се дължеше влечението й към Ламоя. Тогава осъзна, че изпитваше влечение към сержанта и тази мисъл я зашемети. Устата й пресъхна. Главата й запулсира. Тя се огледа за помощ.

— Тук не му е мястото — каза сухо Матюс. Ако успееше да накара мъжа да говори, ако успееше да спечели време, можеше да разсее намеренията му, каквито и да бяха те. Ужасът, който изпитваше в момента, беше кулминацията на всичкия страх, който бе насъбрала към Уокър.

— Спрях да ти помогна, неблагодарна кучко! — Промяната в тона я обезпокои.

— Вие сте ядосан. — Най-погрешното нещо, което можеше да каже. Осъзна го в мига, в който се изплъзна от устата й.

— Ядосан? Нима? Това се превърна в централна тема на вечерните новини, на сутрешните вестници. Моето име! Изгубих работата си. Съседите изхвърлиха боклука си пред вратата ми. — Той отстъпи назад с увиснали ръце. — Ядосан?

Матюс проследи как дясната му ръка се скри бавно в джоба на тренчкота му. После долови някакво движение отдясно. Болд, нехаещ за уличното движение, с извадено оръжие. Една кола наби спирачки и едва не го блъсна.

Ръката на мъжа забави зловещо движението си — тромав уличен балет, чийто хореограф се канеше да извърши убийство. Дафни знаеше, че независимо от бързата реакция на човек, острието или куршумът винаги застигаха жертвата неочаквано бързо. Освен това знаеше, че 99 процента от нападнатите реагираха отбранително и страхливо.

Тя каза:

— Не искате да го направите! — После наведе дясното си рамо и атакува Холи, като едновременно с това се опита да отвори чантата си.

Болд изкрещя нещо от сорта на „Вдигни ръце над главата!“, но за Матюс викът му беше нещо ефимерно — бръмчене в шумотевицата зад гърба й. Чантата се изплъзна от рамото й, падна на тротоара и съдържанието й се разпиля. Към нея тичаха от всички страни полицаи от спецотряда. Тя усети приближаването им. Чу пращенето на радиостанциите, които стискаха в ръце.

Психоложката заби с всичка сила рамото си в центъра на гърдите на Холи, точно под гръдната му кост, и го запрати към каменната стена на Обществена безопасност, като му изкара въздуха. Тя нямаше да бъде жертва. Нямаше да се поддаде на страха. Щом удари мъжа, Дафни изкрещя, за да освободи напрежението и да даде израз на яростта си, после блъсна Холи повторно в гърдите. Някаква кост изпращя. Той изпъшка, отвори уста и се строполи на тротоара.

Докато падаше, Матюс го ритна с коляно в чатала — рязко движение, сякаш взето от курса по аеробика. Болд я дръпна назад и се хвърли върху нея, за да я прикрие с тялото си в мига, в който дотичаха двама цивилни полицаи. Той се просна отгоре й с разкривено от гняв лице.

Дафни видя как лейтенантът постепенно осъзна, че тя е добре и насочи вниманието си към Холи. Болд се претърколи от нея и застана на колене.

Ръката на Холи беше издърпана рязко от джоба на палтото му, за да му поставят белезници. Лист хартия излетя отвътре като птица, увисна за миг във въздуха и падна на земята.

В джоба на мъжа не бе имало пистолет, а известие за уволнението му. Оръжието, от което Матюс се бе страхувала, се оказа обикновен лист хартия.

Болд водеше Дафни към централния вход на сградата, когато мобилният й телефон иззвъня от вътрешността на чантата й. Той й бе предложил да го придружи до лабораторията, за да се запознаят с доклада на Лофгрин за Подземието, но тя беше отказала. Искаше да отиде в кабинета си. Искаше чаша чай.

На дисплея на телефона й пишеше: „Телефонен автомат 122“.

— Ало? — Психоложката притисна апарата до ухото си.

— Аз нямаше да позволя да ви се случи нищо. И вие го знаете, нали? — Гърлото й се сви. Гласът звучеше твърде задъхано, за да бъде разпознат. „Защото не иска да бъде разпознат“ — помисли си тя.

— Т-е-л-е-ф-о-н-е-н а-в-т-о-м-а-т… УОКЪР? — изрече с устни Матюс и се огледа светкавично. После повтори с устни „телефонен автомат“ и вдигна пръсти: един, два, два.

Лу грабна собствения си телефон, натисна един бутон за бързо набиране и се обърна с гръб към Дафни, за да не се чува.

— Болд. Трябва ми местоположението на телефонен автомат сто двайсет и две, едно-две-две. Ще изчакам.

Задъханият глас продължи да говори в ухото на психоложката:

— Кажете на приятеля си, че не е необходимо да се тревожат за мен. Вие сте в добри ръце.

— Кой се обажда? — попита тихо тя.

— Няма да позволя да ви се случи нищо.

Връзката прекъсна.

Матюс забеляза две телефонни кабини надолу по Трето авеню.

Но Болд посочи в срещуположната посока, към ъгъла на Четвърто авеню.

— Там! — каза той, все още очакващ отговора на диспечера.

Тя проследи протегнатата му ръка и видя как един мъж окачи слушалката на един телефонен автомат и излезе от отворената кабина.

— О, боже — изпъшка лейтенантът, когато съзря лицето на мъжа.

Беше Лени Нийл. Той им обърна гръб и изчезна със спокойна походка зад ъгъла на Четвърто авеню.

Болд направи крачка в тази посока, но Дафни го хвана за ръката.

— Какво, Лу?

— Това е Нийл!

Тя се съгласи: приличаше на него.

— Той има номера на мобилния ми телефон? Наистина ли смятаме така? Сигурни ли сме? Къде е нарушението? — добави психоложката, говорейки досущ като Ламоя. Малки частички от него преминаваха в нея — трябваше да бъде нащрек.

Лейтенантът се освободи от ръката й.

— Не е извършено никакво престъпление, Лу! Просто едно телефонно обаждане — това е всичко. Впрочем онзи мъж — ако изобщо беше Нийл — окачи слушалката твърде късно. Моят човек вече беше прекъснал връзката.

— Не сме сигурни в това — възрази Болд. Той направи две крачки на уличното платно и спря с притиснат до ухото телефон. Главата му се извърна рязко назад и психоложката помисли, че гледаше към нея, но после осъзна, че получаваше някакви неясни напътствия. Лейтенантът й обърна отново гръб и тръгна почти тичешком към онази празна телефонна кабина. — Кой ъгъл? — чу го тя да пита по телефона. — Дайте ми посоката! Север… юг… къде?

— Мисля, че беше Уокър — избъбри Дафни, като го последва през трафика. — От психологична гледна точка това пасва чудесно на Уокър. — „Слуша ли ме изобщо?“ — зачуди се тя.

Той й извика през рамо:

— Казваш ми, че присъствието на Нийл в телефонната кабина е най-обикновено съвпадение? — Лейтенантът произнесе с отвращение последната дума. Продължаваше да притиска телефона към ухото си.

— Беше Уокър — повтори Матюс, този път по-убедено. — Ролята на покровител му пасва чудесно. Това е последната логична постъпка, Лу, преди… — Тя замълча, шмугна се между две спрели коли и се присъедини към Болд на отсрещния тротоар. Не искаше лейтенантът да чуе какво си мислеше.

— Преди какво? — Лу тръгна нагоре по хълма, устремен към далечния уличен ъгъл, сякаш беше Блу, който опъваше каишката си.

Дафни не отговори. Той я погледна.

Настъпилата тишина бе запълнена от шума на трафика и от сирената на ферибот.

— Какво? — изкрещя вбесено лейтенантът по телефона. Той привлече вниманието на психоложката и посочи към уличния ъгъл, който се намираше диагонално от тях. Подведени от човека, приличащ на Нийл — или от действителния Лени Нийл, — те бяха тръгнали към погрешната телефонна кабина.

Болд грабна радиостанцията си и съобщи бързо координатите на телефонния автомат:

— Заподозряният е забелязан на югоизточния ъгъл на Четвърто и Кълъмбия! Проследете го и го арестувайте!

Те не бяха забелязали Уокър заради преминаващите на зелено коли, сред които имаше и един висок тир. „Въпреки това Болд вярва на системата повече от което и да е друго ченге“ — помисли си Дафни.

Две патрулки и три цивилни полицаи изникнаха на ъгъла на улицата сякаш от нищото. Над покривите на колите се видя Феръл Уокър, който пробяга три крачки, после вдигна ръце на тила си и се облегна на телената мрежа на един строеж. На мястото веднага се събраха пешеходци, като мухи месарки на труп.

— Отвличане — каза Болд, изричайки думата, която Матюс беше премълчала.

Те се спогледаха. Психоложката откри, че й бе невъзможно да говори.

— Тя ме предаде — каза Уокър на Ламоя, който седеше срещу него на масата за разпити в Кутията.

— Къде бяхте вие? — попита го насмешливо сержантът. — Тя е жена, Уокър. Свиквайте с това.

Ръбът на масата беше осеян с кафяви лунички от изгаряния с цигари, въпреки че на стената висеше табела „Пушенето забранено“. В касетофона се въртяха две касети и записваха едновременно. Имаше два жълти бележника. Два молива.

Облечен в оранжевия комбинезон на окръжния затвор, Уокър изглеждаше по-възрастен и в лошо състояние. Матюс и Болд наблюдаваха тази първоначална размяна на реплики от другата страна на стъклото за едностранно виждане, в тясната тъмна стаичка, която се използваше като кабина за наблюдения. Лейтенантът обясняваше извинително, че трябва да се срещне с Лофгрин.

— Шперцът се оказа чист, но се наложи той да провери вместо мен дали отваря някоя врата в Подземието — трябваше да бъда там още преди половин час, — пък има някакви важни срещи по-късно, които не може да отмени.

— Джон ще се справи сам, Лу. Той е един от най-добрите. Няма смисъл да се тревожиш за нас. — Тя не сваляше очи от Уокър.

— Ние сме най-добрите, ти и аз — каза Болд. Но на нея й прозвуча, сякаш лейтенантът я изпитваше или си просеше комплимент. — Имам предвид в разпитите.

Матюс знаеше отлично за какво говореше той. Ревността противоречеше на намеренията му. Тя отклони за първи път вниманието си от Кутията, срещна погледа на Болд и повтори:

— Няма смисъл да се тревожиш за нас.

Той кимна, но жестът му беше толкова резервиран, че можеше да се изтълкува и като „не“.

— Записваме всичко на аудио и видео касети, Лу. Няма да пропуснеш нищо. — Щеше да пропусне, разбира се, но на нея не й пукаше.

— Ще го задържим до сутринта — каза лейтенантът.

— Мисля, че това може да е грешка — заяви психоложката.

— Той те заплаши.

— Да, но един чайник е един вид заплаха, Лу. Всичката тази вряла вода вътре… ти я изливаш навън и това е различен вид заплаха. Ако притиснем този тип… не знаем какво може да се случи. — Тя отново се зачуди кой водеше разговора. Погледът й се премести от Уокър върху седналия срещу него мъж. Беше време да си вземе хотелска стая. Почувства се обезсърчена, дори тъжна. Уокър беше обсебен от скръб, Болд от ревност, тя от страх, а Ламоя — от непоколебимото си спокойствие. Матюс му завиждаше и се надяваше, че лицето й не разкриваше това.

— Не се тревожи. Можем да го задържим за двайсет и четири часа, което ще ни осигури достатъчно време да се сдобием със съдебна заповед дрехите му да бъдат изследвани в криминалната лаборатория.

— Не мислиш сериозно, че той е човекът, който живее в онова скривалище, нали? Наистина ли вярваш, че космите и влакната по дрехите му ще покажат това? Че ще покажат какво е станало с Чен?

Те се спогледаха мълчаливо — никой не искаше да приеме мнението на другия.

Дафни каза меко:

— Знам, че си мислиш, че ми помагаш, Лу, и те обичам заради това. Но не с този човек. Не по този начин.

Болд не отмести очи.

— Е — рече колебливо той, — в такъв случай предполагам, че трябва да тръгвам.

— Чао — махна му вяло тя, насочила вниманието си отново към Кутията. Чу, че лейтенантът излезе от стаята, изпита облекчение и се запита какво ставаше между тях. Използваше ли го, засилвайки объркването му във връзка с отношенията й с Ламоя? И ако да, с каква цел?

— Да се върнем към главните факти — чу да казва сержантът, а гласът му прозвуча носово заради малкия говорител.

Матюс знаеше, че бе невъзможно, но Уокър като че ли изведнъж се състари с още десет години, вероятно заради луминесцентната светлина — мастилени сенки под двете очи; болнаво синкав оттенък на кожата на лицето, изопната от самоналожен глад. Той помръдна едва забележимо върху стола, а когато проговори, гласът му прозвуча сдържано и спокойно, което я обезпокои и я накара да се запита с какво си имаха работа. Кой владееше положението?

— Баща ми обичаше да казва това — отговори Уокър. Той се обърна към стъклото, което от неговата страна изглеждаше като голямо огледало. — Тя слуша ли? Там ли сте, Дафни?

— Хей! — изстреля Ламоя, опитвайки се да привлече вниманието му отново върху себе си.

— Толкова съм разочарован от вас — каза Феръл.

Психоложката усети, че стомахът й се преобърна. Той като че ли знаеше точно къде стоеше. Тя се премести наляво и очите му сякаш я проследиха. Това беше обезпокоителна проява на арогантност.

— Кажи ми за шперца — обади с Ламоя.

Уокър продължи да гледа към огледалото — към нея.

— Хей! — извика за втори път сержантът, — на теб говоря. — Той стана от стола си и заобиколи масата.

Феръл обърна рязко глава към него.

— Само ме докоснете и това отива в ръцете на адвокатите.

Думите спряха Ламоя, сякаш се беше блъснал в невидим щит.

— Гледаш твърде много съдебни филми.

— Аха — каза Уокър, като погледна отново към огледалото. — През цялото ми свободно време в кънтри клуба.

— Ти да не си комедиант?

— Точно така — отговори Феръл. После извика: — Кажете му, Дафни.

— Нейната част от сделката беше да доведе Нийл на онази очна ставка. Твоята беше ключът… но един ключ се нуждае от врата.

— Не знам нищо за никакъв ключ — каза Уокър — преднамерено неубедително? — навеждайки се да погледне покрай Ламоя, който се опита да препречи гледката му към огледалото, — но съм сигурен, че вие ще измислите нещо. — Той погледна сержанта в очите. — Не е необходимо да ви помагам във всичко, нали?

— Не е необходимо да ми помагаш за нищо — сопна му се Ламоя. — Ти предложи това, приятел.

— Сделката беше Нийл да бъде прибран на топло. Ако го вкарате в затвора, може би ще намерите онази врата.

— Това може да стане и по друг начин.

— Мислиш ли?

— Това е двупосочен процес.

— Така ли? — Уокър освободи животното в себе си. Оголи зъби, забели очи, а жилите на шията му изпъкнаха. — Ние… имахме… сделка! — изрева той, карайки сержанта да отстъпи крачка назад.

Дивият му крясък накара говорителя в кабината за наблюдения да изпращи.

По брадичката му пръсна слюнка. Феръл я избърса с ръкава на ризата си. Понеже не беше отклонил нито за миг погледа си от огледалото, при отдръпването на Ламоя Матюс откри, че гледаше отново в очите му.

Сержантът каза:

— Ако открием вратата без твоята помощ, с теб е свършено.

— Хубав избор на думи, детектив. Кажете му, Дафни.

— Шибан изрод. — Ламоя се приближи отново до мъжа. Наведе се към него и изсъска: — Остави я намира, Уокър. Аз съм този, за когото трябва да се тревожиш.

Като гледаше психоложката, а не сержанта, Феръл каза:

— Ако тя иска да я оставя намира, ще я оставя. Просто е като фасул. И Мери-Ан искаше да я оставя намира и вижте какво й се случи. — Той обърна очи към Ламоя, надвесен над него като издуто от вятъра платно. — Вижте какво й стори Нийл.

— Църквата има врати, които се отварят с шперц. Църквата, в която се намира приютът. Докато разговаряме, целият онзи сектор от Подземието се проверява. — Сержантът повтори: — Ако я открием без твоята помощ…

Феръл го прекъсна:

— С мен е свършено. Схванах това още първия път. — Той разпери ръце. — Хайде, довършете ме, детектив. Поне ме обвинете в нещо. Направете нещо, вместо само да ме дразните, става ли? Попитайте я какво иска. Попитайте я какво ще се случи. Тя знае, детектив. А вие? Мисля, че нямате никаква представа. — Уокър стана от стола си и я посочи. — Но тя има! Свърши ли всичко, Дафни? А? — Той се обърна към Ламоя. — Сега тя живее с вас. Вие я попитайте.

Сержантът го блъсна обратно на стола му. После се наведе и прошепна в ухото му достатъчно тихо, за да не го запише касетофонът:

— Ако стъпиш отново в жилището ми, Айнщайн, ще ти пробия нова дупка в задника и ще те накарам да изядеш собствените си лайна.

Той се дръпна назад. Уокър беше пребледнял, устните му лъщяха от слюнка, а погледът му бе влажен и убийствен.

— Ще видим.

— Да, ще видим — каза Ламоя.

— Питайте я. Тя знае какво ще се случи.

— Ето с какво разполагаме дотук — каза доктор Барни Лофгрин — тантурест, оплешивяващ мъж с очи, толкова увеличени от дебелите стъкла на очилата му, че когато бе развълнуван, приличаха на половинки от твърдо сварени яйца. Той беше любимец на всички детективи от управлението, затова го наричаха Магу.

Като цивилен директор на криминалната лаборатория, Лофгрин беше работил с Болд цяло десетилетие, осигурявайки техническите елементи на пъзела, така важни за всяко разследване и по-сетнешното съдебно дело. До един арест можеше да доведе донос или свидетелско показание, но до една присъда — уликите, предоставени от криминалната лаборатория. Докато някои детективи използваха своите връзки, информатори и източници, за да възстановят живота на жертвата непосредствено преди смъртта й, Болд разчиташе на физическите улики да му покажат какво се е случило в действителност. Всеки следовател градеше до известна степен разследването си върху тях, но лейтенантът бе изградил на тази основа своя собствена научна система и в процеса на това бе станал не само партньор на Лофгрин, но и негов близък приятел. И двамата горещи почитатели на джаза, те си правеха взаимно услуги срещу редки записи или скъпоценни шедьоври. За всеки от тях изграждането на фонотеката му бе толкова важно, колкото нарастването на индивидуалната му сметка за пенсионно осигуряване. И понеже колекцията на Болд от над десет хиляди касети беше значително по-голяма от тези на Лофгрин и Док Диксън, и тъй като практически той бе този, който най-вече се нуждаеше от услуги, неговият касетофон правеше много по-често записи.

Лофгрин обичаше да говори пред публика. Беше по-подходящ за работа в университет, отколкото в лаборатория.

— Събрахме пълен набор органични отпадъци от сто трийсет и седемте проби, които взехме от онази стая. Можеш да си абсолютно сигурен, че повечето от тях са от един и същи индивид. Скоро ще установим чии са и останалите.

— Изглежда вашият човек не се е стараел да заличава следите от присъствието си — продължи той. — Обитателят на стаята не е предполагал, че ще има посетители. А, да, вкарахме пробите в базата данни на щата и ги разпратихме до международните бази с данни. — Тантурестият мъж изрецитира: — Ако отпечатъците на този тип някога са били снемани, ще узнаем това. — Жълтеникавата му усмивка разкри, че отново бе пропушил. Този факт разтревожи Болд — сърцето на Лофгрин се измъчваше в едно нервно, съсипано тяло.

Оперативните работници не бяха успели да установят маршрута, по който заподозряният беше избягал от Подземието, и това беше оставило повече въпроси, отколкото отговори.

— Съпоставихте ли отпечатъците с тези на…

— Феръл Уокър? — прекъсна го Барни. — Чета си имейлите, Лу. Отговорът е да, Матюс е взела няколко пръстови отпечатъци от Уокър. Дори и някога да е бил в онази стая, никога няма да можем да го докажем. Отпечатъците не са негови.

Когато Болд си водеше бележки, Лофгрин се вдъхновяваше, затова понякога лейтенантът драскаше разни завъртулки в бележника си, както правеше и в момента.

Лу каза:

— Както вървят нещата, няма да се изненадам, ако се окаже, че този Уокър е замесен в няколко от неразкритите ни случаи. Колкото повече се занимаваме с него, толкова повече се засилва убеждението ни в това — моето, на Ламоя, дори на Дафни. — Когато един следовател подтикваше лаборантите да работят в определена посока, той го правеше, за да им повлияе и да ускори резултатите, но Болд, който рядко използваше подобни методи, не можеше да бъде сигурен, че Лофгрин изобщо го е чул.

— Няма да си правя труда да те баламосвам, казвам ти, отпечатъците не са негови. А в онези газови бутилки имаше чист кислород, както подозираше. Ти си този, който трябва да открие откъде ги е откраднал.

— Възможно ли е да са част от ацетиленови горелки?

— За заваряване? Абсолютно.

— Като тези по строежите?

— Защо, имаш ли нещо предвид? — попита Барни.

— Хотелският воайор… строежът.

Лофгрин кимна бавно:

— Аха.

Този път драскането на Болд не беше безсмислено; той си записа да провери дали наскоро са получавани доклади за кражба на контейнери с кислород от строежи. Когато нещата в даден случай започнат да се навързват, следователят моментално усеща, че е на прав път. Това понякога го води до почти детинско замайване — всепоглъщаща еуфория, която е една от причините да живее човек; също като чувството, което изпитва маратонецът, когато влезе в темпо и осъзнае, че изморителните тренировки не са били напразни. Великият момент бе в тази лаборатория и лейтенантът реши да го улови.

— Продължавай — насърчи той оплешивяващия мъж.

— Анализирахме космите и власинките. — Лофгрин завъртя ококорените си очи към Болд. — Имай предвид, че това е само предварителен анализ, но открихме седемнайсет черни косъма в един бидон с мръсна вода, в който вероятно вашият човек се е миел. Косми от коса. Освен това прекарахме всички намерени дрехи през стаята за остъргване и събрахме значително количество улики под формата на власинки. Първоначалният оглед на черните косми протече както на макроскопично, така и на микроскопично ниво. Клетъчната им структура показва, че са от азиатец. Броят на хромозомите в обвивката на една от пробите сочи, че косата е на мъж. Въпросният азиатец е пушил трева през последния месец. Това няма да е трудно да се докаже за твоя господин Чен, нали? — Химикалът на лейтенанта се раздвижи. — Помолихме Дикси за сравнителни образци от косата на Чен. Ако сходството между тях е голямо, а аз смятам, че то ще е такова, ще извършим ДНК анализ по новия метод. Той е по-бърз, по-надежден и по-евтин от стария. Ще разполагам с резултатите до утре или най-късно вдругиден.

Болд събра парчетата наум. Изглежда Чен бе имал физически контакт с обитателя на подземното скривалище. А това от своя страна подсказваше очевидното.

— Следи от кръв? — попита той.

— Ти си един нагъл кучи син, знаеш ли? Тестът с фенолфталеин беше положителен. Виж луминола. — Лофгрин му подаде цветна снимка, на която имаше сини петна — местата, на които луминолът бе влязъл в реакция с остатъците от кръв в превърнатото в жилище складово помещение. За да станат видими тези места, беше използвано специално флуоресцентно осветление. Петната приличаха на стъпки.

— Намерени са до вратата, така ли? — попита лейтенантът.

— Осветихме цялата стая, но да, тази снимка е направена близо до вратата. Кръвта е била измита със сапун и вода или може би с нещо малко по-силно. — Барни му показа друга снимка, на която се виждаха петна от луминол по капака на бидон. — Това е въпросният пластмасов бидон с мръсна вода.

Болд каза:

— Той е измил ръцете си от кръвта и по време на този акт са паднали няколко косъма от косата му.

Лофгрин кимна.

— Ако беше жена, щях да те целуна.

— А аз щях да подам оплакване за тормоз. — Тантурестият мъж подаде на лейтенанта още една снимка, този път на работнически комбинезон, заснета също на тъмно, под блясъка на флуоресцентна черна светлина. Безцветните петна, представляващи пръски кръв, приличаха на порой от сълзи.

— О, боже — промърмори Болд.

— Да. Точно така. Това не е Джаксън Полок. — Барни побърза да отговори, преди следователят да зададе въпроса си: — И тя е била измита, но със силен перилен препарат. Няма начин да определим групата й, няма как да направим ДНК тест. Човекът може да е заколил някой лос.

— Или две изчезнали жени.

— Носи обувки четиридесет и пети номер. Висок е около метър и осемдесет. Косата му поначало е кестенява, но в момента е боядисана — в пясъчно русо. Взема големи дози доксициклин.

Лейтенантът осъзна, че Лофгрин не описваше Феръл Уокър. Боядисана коса? Нейтан Прейър може би, въпреки че и той не съвпадаше напълно с описанието.

— Да не би да ми казваш, че сме намерили там долу шишенце за лекарства със залепена на него рецепта? Скриваш ли нещо от мен, Барни? Да не би да си открил име на тази рецепта?

— Няма рецепта, нито шишенце. Изследването на неговата коса, на боядисаната коса, на преобладаващите образци от косми, които намерихме в онази подземна стая — отговори директорът на криминалната лаборатория, — показа наличието на доксициклин. Човек е това, което поглъща. Повечето от него отива в косата му.

— Той лекува някаква инфекция — каза Болд. Използването на боя за коса разтревожи детектива у него. Жените, да. Но едно ченге не вярваше, че мъж ще боядиса косата си от суетност — ако обитателят на онази стая бе променил външния си вид, съществуваше вероятност да го е направил, за да прикрие криминалното си досие. Химикалът на лейтенанта написа: Бивш затворник? Беглец от затвора?

— Това ли е всичко? — попита той, нетърпелив да се заеме с уликите.

— Ти как смяташ? — Барни имаше обичай да пази някоя „черешка“ за края на предварителните си доклади. Болд беше взел боята за коса и доксициклина за препинателния знак — за удивителната, — но липсата на перчене от страна на Лофгрин, липсата на високомерно държание в стил „аз съм по-умен от теб“ го накараха да си мисли, че може да има и още нещо.

— Докато търсехме пътя му за бягство в коридорите отвън, намерихме няколко скъсани наскоро автобусни билети.

— Аз влязох в Подземието през един от аварийните изходи на тунела за автобуси. Вече ни е известно, че е имал достъп откъм автогарата. — Лейтенантът добави: — И ти го знаеш, защото твоите хора влязоха оттам, така че за какво става въпрос? — Барни обичаше да го предизвикват, в противен случай Болд нямаше да е толкова агресивен. Приятелствата в управлението бяха едновременно проклятие и благословия.

Лофгрин порови върху работната маса на лабораторията и извади плик за улики, в който имаше правоъгълно парче хартия — квитанция или галон.

— Квитанция от банкомат. СийТел. — Следователят знаеше, че СийТел се казваше банката на ъгъла, из чието подземие го беше развел човекът от поддръжката. — Ще те заинтригува датата.

Лу грабна плика от ръката на Лофгрин със свито сърце. Притисна найлона към квитанцията, опитвайки се да разчете датата. Пликът се изплъзна от пръстите му и падна на пода. Когато Болд се наведе да го вдигне, Барни му каза:

— Един от моите хора, Майкъл Йей — неговата сестра е касиерка в клона на СийТел на Капитъл Хил. На квитанцията е номерът на сметката на шейсетгодишна жена — Вероника Шепърд. Съмнявам се дълбоко, че госпожа Шепърд живее по-далеч от Трето Авеню.

Лейтенантът беше взел отново плика. Той притисна найлона и датата на квитанцията се видя съвсем ясно. Дата, която беше запечатана в паметта му — датата, на която беше изчезнала Сюзан Хебрингър. Лу изпита едновременно болка и оживление.

— Банкомати — каза дрезгаво Болд със задавен от емоцията глас. Беше открил връзката между туристките, наблюдавани от воайор, и двете изчезнали жени. — Общият знаменател са банкоматите.

Лу изхвърча през вратата, преди да зърне самодоволната усмивка на Лофгрин.

Болд паркира за втори път служебния си Краун Вик на стръмния склон пред СийТел, този път с включена сигнална лампа. Той се приближи тичешком до ъгловия вход на банката, но спря рязко при вида на малката светеща табела: „Банкомати“. Всеки добър следовател си задава въпроси, когато фактите станат известни. Човек се пита защо и как нещо толкова очевидно сега е изглеждало толкова незначително преди, как мозъкът е могъл да пренебрегне нещо толкова важно, толкова очебийно.

Това беше малка остъклена стая — една разкрасена кабина, — която гледаше към Кълъмбия Стрийт и съдържаше два, разположени един до друг банкомата, стенен часовник и малка синя лавица с химикали, прикрепени с верижки към нея. Вместо портиер имаше електронно устройство за разчитане на кредитни карти, което осигуряваше ограничен достъп от гледна точка на сигурността, допускайки вътре само легитимни собственици на банкови сметки.

Лейтенантът притисна лице към стъклото, засенчвайки очите си с ръце. На пода под на банкоматите се въргаляха няколко хартиени квитанции, чиито размери и форма вече му бяха познати.

Той не притежаваше кредитна карта — все още осребряваше чекове на гишетата на касиерите, — затова не можеше да влезе вътре.

Болд предизвика кратка паника в банката, когато пререди учтиво една малка опашка, нетърпелив да получи достъп до онази остъклена стая. Сега, когато бе видял кабината, можеше да си представи Сюзан Хебрингър вътре в нея, с преметната през рамо чанта и с мушната в процепа на един от двата банкомата кредитна карта.

Вече планирал следващия си ход, следователят възнамеряваше да обещае всички необходими услуги, за да получи незабавен достъп до банковите архиви на Хебрингър и Рандолф. Изглеждаше му немислимо двете жени да са използвали кредитните си карти в деня на изчезването си, а той да не знае това. Чувстваше се като препълнен язовир, от който се лееха навън потоци от гняв и объркване. Неговите хора бяха проверили финансите и на двете жертви, знаеше го със сигурност. Тогава къде бе станала грешката? Как са могли да пропуснат това?

Един нервен банков служител пъхна карта в устройството на входа на стъклената кабина. Болд влезе в топла, задушна стая. Отначало отпрати чиновника, но бързо промени решението си и го помоли да застане отвън, за да не влезе някой и да го обезпокои.

После огледа помещението, включително двата издигащи се до тавана банкомата, на чиито малки екрани светеха приветствени надписи. Той забеляза оборудваната с аларма врата в ъгъла, която водеше към сградата — противопожарен изход. Лейтенантът се овладя, забави дишането си, опита се да надмогне емоцията на момента. Фокусира се върху двата банкомата и се опита да си представи Сюзан Хебрингър в стаята. Въображаемата сцена се появи пред очите му — черно-бяла и изнервяща. Видя жената в гръб, облечена в дрехите, които бе носила според показанията на съпруга и на колегите й в деня на изчезването й. Видя как вади кредитната карта от чантата си и вдига поглед, когато чува един мъж да влиза през вратата, през която е влязла току-що и тя. Беше ли му казала здравей? Не, реши той. Беше продължила работата си.

Но кой е бил мъжът? Уличен пънк, искащ парите? Добре облечен мъж в костюм — някой, когото никога не би заподозряла в подлостта, която е последвала? Банков чиновник? Заместник-шериф?

Лу направи крачка към банкоматите, но спря, защото усети нещо да залепва за подметката на обувката му. Лейтенантът махна квитанцията от подметката си, разбра как една такава се бе озовала в Подземието и незабавно вдигна очи към снабдения с аларма противопожарен изход.

Припомни си стоманената врата в коридора по време на предишната си обиколка. „Задейства се аларма“ — беше го предупредил човекът от поддръжката. Той накара банковия служител да я отвори.

— Нека да позная — каза Болд, докато мъжът ровеше из една дебела връзка с ключове. — Вие — имам предвид банковите чиновници — и вашите охранители имате ключове за тези защитени с аларми врати. Кой друг? Чистачите?

— Не. — Мъжът се наведе леко и отвори вратата пред следователя. Както бе очаквал, тя водеше към коридора.

— Хората от поддръжката? — попита Лу. Хрумна му още една логична мисъл, която би трябвало да го осени по-рано: бутилките с кислород, ужасяващото хриптене на човека от поддръжката. Спомни си името, защото Сара имаше приятел със сходна фамилия — Вандърхорст. Сега вече се бе задействала собствената му вътрешна аларма. Той видя как извличат една безжизнена Хебрингър през същата тази врата. Наведен над нея, Вандърхорст носеше комбинезон, който скоро щеше да бъде изцапан с кръв.

— Да, хората от поддръжката също — потвърди чиновникът.

Болд влезе в коридора и погледна надясно, припомняйки си стълбището, което водеше към подземието на банката. Човекът от поддръжката, Вандърхорст, му беше казал, че изходът води към улицата; беше пропуснал да спомене банкоматите. Вандърхорст се беше престорил, че не знае никакъв достъп до Подземието.

Боядисана коса? Доксициклин за задръстените му дробове.

— Обявявам това място за сцена на престъпление — заяви лейтенантът на изумения банков чиновник. — Отдръпнете се назад и дръжте ръцете в джобовете си.

— Лейтенант, не трябва ли да поставим под наблюдение гара Грейхаунд? — попита Боби Гейнс, заел предната пътническа седалка на служебния Краун Вик.

Болд отговори:

— Ние наблюдаваме автогарата, както и фериботите, и влаковете, и пропусквателния пункт на северната граница с Канада. Агенциите за коли под наем оттук до Такома разполагат с факс на банковата му сметка. — Последните няколко часа бяха най-натоварените му часове от седмици насам. Но той се чувстваше невероятно добре. — Какво те притеснява, Боби?

— Но защо тук? — попита тя, все още разочарована от него. — Вандърхорст се е обадил, че днес се чувства зле. Това би трябвало да ни подскаже нещо, нали? Той се маха. Губим си времето тук.

Колата на Болд гледаше към подножието на хълма и встрани от разположената на ъгъла сграда, в която се помещаваше банка СийТел. Лейтенантът беше завъртял огледалото за задно виждане и огледалото от страната на шофьора така, че да вижда ъгъла на улицата — в едното гледаше, когато седеше изправен, а в другото — когато се прегърбваше.

Мълчанието на шефа й разтревожи Гейнс.

— Обясни ми тогава какъв е смисълът да наблюдаваме банката?

— Тя затваря за уикенда след десет минути.

— Според моите изчисления това означава, че той се отдалечава с още десет минути от нас.

— Защо убиват хората, Боби?

Тя въздъхна, за да му покаже, че сега не й е до неговите разпити, до неговите поучения. Не след дълго те губеха актуалност.

— От любов и за пари. — Гейнс го каза с глас на ученичка, рецитираща таблицата за умножение. — Заради родината и за отмъщение. — После добави раздразнено: — Заради мириса на кръвта, заради аромата на парфюм, или защото така са им заповядали Бог или кучето им, а те са забравили да изпият таблетките си този ден.

— Просто извадихме късмет — заключи Болд. — Понякога човек има късмет.

— Късмет? — повтори вбесено тя. — Той вече е преполовил пътя до Маями, Вегас или Тихуана. Що за късмет е това?

Радиостанцията на колата и тази в скута на лейтенанта изпращяха едновременно. Мъжки глас каза тихо:

— Имаме повод на радост. Уайлдхорс се изкачва по северното стълбище на автогарата.

— По дяволите, няма начин — измърмори Гейнс. — Уайлдхорс е…?

— Разполагах само с минута, за да измисля прякор.

— Вандърхорст е Уайлдхорс — каза тя.

— Толкова ли е очевидно? — попита той, докато се взираше съсредоточено през предното стъкло на колата.

— Казваш ми, че си разположил на улиците шест патрулки и десет цивилни ченгета, освен нас само защото си разчитал на късмет?

— Първата половина от този късмет е, че открихме онова скривалище вчера, четвъртък. Втората и далеч по-важна половина е, че днес, петък, е ден за изплащане на заплати в СийТел.

— Ден за заплати — прошепна Гейнс, която вече почти боготвореше своя шеф.

— Кой би пропуснал да си вземе заплатата? Той не се е канил да напуска. Когато ми казаха, че сутринта се е обадил, че не се чувства добре, знаех, че пак ще се появи в банката. Искам да кажа, иначе защо ще си прави труда да им се обажда?

— Данните, с които разполагат в банката?

— Всичко е измислено. Няма такъв адрес. Няма такъв телефон. Охранителната фирма ще се пържи: ако са му правили проверка, тя е била повърхностна.

— Типично — каза Боби. — Големият Мак вътре ли е?

— Макензи се преструва на клиент. Трябва да действаме по този начин. Вандърхорст познава обстановката, познава редовния персонал, в това число охранителите и касиерките. Ако сложим при тях още някой, той ще надуши, че нещо не е наред.

— Тогава…

Болд я прекъсна:

— Вдигни глава!

Лу разполагаше със своя собствена представа за облика на Пер Вандърхорст, комбинация от обиколката му в подземието на банката и от снимката на мъжа, с която разполагаше охраната. Нито един от тези два образа не съвпадаше напълно със сухия, върлинест, болнав мъжки силует, който се отразяваше в огледалото.

Гейнс попита:

— Имаме ли вече потвърждение, че двете кредитни карти са били използвани?

Без да изпуска от очи приближаващия се заподозрян, лейтенантът отговори:

— Сега знаем, че нито Хебрингър, нито Рандолф са теглили пари от тези банкомати. Това, което се опитваме да определим, е дали някоя от кредитните им карти е била вкарвана в тях през въпросните два дена.

— И това може да се определи?

— Смята се, че всеки опит за теглене на пари, дори и да е неуспешен, се регистрира от системата.

— Той ги е нападал, преди да са си взели парите — предположи тя.

— Кой би помислил нещо лошо за човек в син работен комбинезон, който носи табелка на охранител на джоба на гърдите си? Той мете стаята. И какво? Те използват картите си, за да влязат, обръщат се към един от банкоматите и получават удар в тила от дръжката на метлата му. Извлича ги през противопожарния изход още преди да са изпаднали напълно в безсъзнание.

— Но кабината е остъклена, лейтенант. Освен това е добре осветена.

— В такива моменти силата на типове като Вандърхорст се удвоява. Питай Матюс. По време на няколкото секунди, през които влачи тялото към вратата, той е във вихъра си.

— Понякога ме плашиш, лейтенант.

— Не, не аз, Боби. Те те плашат. — Болд й даде знак да се наведе и самият той се смъкна надолу на седалката.

Гейнс се наведе светкавично и хвана дръжката на вратата си.

— Ще го пипнем, когато излиза от банката, ще се притечем на помощ на Големия Мак или какво?

Вандърхорст спря пред банката и огледа района. Погледът му не се задържа задълго нито върху пароструйната почистваща машина в другия край на улицата, нито върху скитника с разтворен калъф на китара, който свиреше по ужасяващ начин „Тази земя е вашата земя“, нито върху високата чернокожа жена, разхождаща една немска овчарка, която всъщност беше член на подразделение К–9.

— Какво става, по дяволите? — попита Гейнс, гледайки в огледалото.

— Просто иска да се увери, че е в безопасност.

— Този кучи син се държи странно, лейтенант.

Болд вдигна портативната радиостанция към устата си:

— До всички подразделения: Ще извършим това точно както го описах в Заседетелната зала.

— Потвърждавам — чу се гласът на Денис Шефър от почистващата машина. Шефър, диспечерът от отдел Специални операции, играеше комбинираната роля на спортен коментатор и капитан на отбора. А това засега оставяше Болд на скамейката.

Лейтенантът пъхна жака на една слушалка в радиостанцията и пъхна другия край в ухото си.

Щом Вандърхорст влезе в банката, Лу и Гейнс отидоха незабавно при кабината с банкоматите и следователят пъхна в устройството на вратата една взета назаем карта. Когато минаха през противопожарния изход, без алармата му да издаде нито звук, той усети необичайна топлина.

Бяха му казали, че на Вандърхорст ще му трябват между три и десет минути да получи и да осребри чека за заплатата си на гишето на касиерката. И че може да бъде сигурен, че човекът от поддръжката ще прекара точно толкова време пред гишето. Макензи, застанал до едно бюро за попълване на чекове, щеше да предупреди диспечера, ако събитията в банката се развиеха по друг начин.

Болд бе поставил един униформен полицай на пост от задната страна на подвижната плоча, която бяха открили в аварийния изход на тунела на автогарата. Беше изпратил други четирима униформени на възможните изходи на уличното ниво, подсказани му от професор Бабкок. По целия периметър беше наредил патрулни коли с радиостанции. За да мине всичко по вода, трябваше да арестуват Вандърхорст в момента, в който влезеше в оградения район. Лу не беше свикнал да се осланя на късмета си, но в случая смяташе да постъпи точно така и Гейнс беше усетила това. Ако положението излезеше извън контрол, ревизионната комисия щеше да постанови, че той е позволил на затруднения от личен характер да повлияят на решенията му, да диктуват действията му, да замъглят преценката му. Щяха да бъдат прави, разбира се, въпреки че Болд щеше да отрече яростно това. Сюзан Хебрингър ръководеше тази операция, а той беше само неин пълномощник. Щом Вандърхорст бъдеше арестуван официално, според статистиката шансовете да открият жертвите му намаляваха драстично. Понякога престъпленията излизаха наяве по време на разпитите. Но при положение, че разполагаха само с косвени улики — квитанция от банкомат и няколко компрометиращи следи от кръв, че нямаше пряка връзка между кабината с банкоматите и Подземието и което беше още по-важно, че нямаше как да докажат, че Вандърхорст знае за достъпа до Подземието, лейтенантът можеше да си представи как той щеше излезе от Обществена безопасност като свободен човек.

Двамата с Гейнс стигнаха задъхани до офисите на втория етаж на банката. Той потропа на една врата с табела „Вход забранен“ и само след миг беше посрещнат от привлекателна млада жена в спретнат сив костюм, зад която се виждаха двама мъже в униформата на охранители, застанали пред редица от пет черно-бели телевизионни монитора, свързани със скрити камери.

Всеки монитор предлагаше разнообразие от гледки към различни райони от банката, в това число фоайето, кабината с банкоматите и коридора, по който току-що бяха минали.

Гейнс попита Болд:

— Да не искаш да ми кажеш, че вече разполагаме със запис на извършените от него отвличания?

— Двайсет и четири часовите ленти се използват наново след седемдесет и два часа — обясни й с разочарован шепот лейтенантът. — Отвличанията са изтрити отдавна.

— Ами? — каза тя, като махна към мониторите. — Е, сега вече го имаме на запис.

Вандърхорст стоеше до едно гише, вдясно от голямата зала, с гръб към камерата. Детектив Франк Макензи не беше помръднал от позицията си до бюрото за попълване на чекове, което се намираше близо до главния вход и единствения изход към улицата.

Планът на Болд се въртеше около способността на Франк преднамерено да допуска грешка, докато се преструва на ченге под прикритие. Макензи, едър като дънер мъж със седемнайсетгодишен стаж в полицията, беше избран за тази роля отчасти заради легендарната си репутация на актьор. Всяко лято той се присъединяваше към театралната трупа в Ашланд, Орегон, отговаряща за провеждането на местния Шекспиров фестивал. Като лейтенант и ръководител на операцията, Болд беше длъжен да използва повечето си предимства.

Мониторите нямаха звук, затова суматохата, която настъпи на първия етаж на банката, протече мълчаливо по единия екран и това я направи да изглежда още по-зловеща и по-изолирана. Лу слушаше коментарите на полицейския диспечер в дясното си ухо, докато умът му анализираше обстановката.

— Можем ли да се придържаме към номер четири, моля? — попита Болд, когато двамата с Гейнс пристъпиха по-наблизо.

Тя прошепна:

— Предпочитам да участвам във филма, отколкото да го гледам.

— Все още не е късно да се включим — съобщи й лейтенантът. — Първо да видим колко е умен Вандърхорст. — Той вдигна радиостанцията си, натисна бутона за разговор и издаде заповедта, за която знаеше, че по-късно ще му търсят отговорност: — Окей, да го направим.

— Потвърждавам — чу се тихият отговор на диспечера Денис Шефър в слушалката в ухото му. Макензи бе получил заповед да „хвърли стръвта“. Останалите от екипа бяха вдигнати по тревога. Като при повечето операции, след неколкочасово чакане събитието в реално време се разиграваше за секунди или в краен случай, за няколко минути. През тези няколко скъпоценни мига отделните участници, които се намираха на различни улици, трябваше да се движат, да мислят и да съгласуват действията си в хармония. В противен случай Вандърхорст щеше да избяга. Денис Шефър беше режисьорът на пиесата, но Лу Болд беше авторът на сценария и като такъв, той слушаше и наблюдаваше внимателно.

На малкия екран Франк Макензи изключи слушалката си от радиостанцията и започна да я върти в ръцете си, като усили звука.

Съобщението на диспечера „Заподозряният е в сградата“ прозвуча едновременно по радиостанцията на Болд и по тази на Големия Мак, както беше планирано. То се разнесе във фоайето на банката, карайки хората да обърнат глави.

Това беше. Лейтенантът се облегна напред и продължи да гледа. Като всеки друг във фоайето, и Вандърхорст чу радиостанцията на Макензи. Заподозряният наклони леко глава в тази посока, но остана спокоен. Лявата му ръка прибра парите от заплатата му в джоба. Макензи изигра убедително ролята си на глупак. Той изпусна радиостанцията, намали отново звука й и се престори, че нищо не е станало. Направи няколко крачки към входа с очевидното намерение да блокира главната врата. До нея една цветна табела рекламираше предимствата на домашното кредитиране.

Вандърхорст напусна гишето и тръгна невероятно спокойно, както отбеляза Болд, към вратата „Служебен вход“, която водеше към задния коридор. После спря при нея, като наблюдаваше Макензи, който беше с гръб към него.

Лейтенантът каза високо в претъпканата стая на охраната:

— Отвори вратата, Вандърхорст.

На екрана мъжът продължи да седи неподвижно, сякаш преценяваше възможностите си.

— Мини през вратата! Сега!

Вместо да се подчини, Вандърхорст направи няколко крачки към Макензи и към главния вход на банката.

— Губим го! — изкрещя Болд в радиостанцията си.

Денис Шефър инструктира тихо Макензи:

— Втора фаза, Големи Мак.

На екрана Макензи се завъртя на пети, погледна към Вандърхорст и бръкна в спортното си яке, разкривайки кобура на пистолета си.

Щрак. Човекът от поддръжката се обърна, пъхна ключ в страничната врата и се шмугна в коридора.

— Окей! — извика прекалено силно за малката стая развълнуваният Болд. — Да действаме според плана.

Пазачите се спуснаха да въртят копчета и картините на мониторите се смениха: задния коридор, кабината с банкоматите, стълбището към мазето и самото мазе под няколко различни ъгъла.

— Давай… давай… давай! — извика лейтенантът към екрана като някой футболен запалянко. А в микрофона на радиостанцията си изкрещя: — Повече натиск, повече натиск! — защото Вандърхорст спря в коридора пред вратата, която водеше към кабината с банкоматите. Болд не искаше той да минава през тази врата.

Диспечерът излая друга команда и въпреки че мониторите нямаха звук, Лу разбра, че в момента Макензи блъскаше по вратата към онзи коридор. Вандърхорст реагира механично и изнервено, като първо погледна в онази посока, а после се втурна към стълбището, което водеше към мазето.

— Да! — извика екзалтирано Болд. Той стисна Гейнс за ръката. — Приготви се да тичаме. Първо ти. Мазето.

— Ясно — каза тя, тръгвайки към вратата на стаята.

Зад тях образът на Вандърхорст се местеше от единия монитор на следващия, сякаш скачаше от екран на екран. Когато се появи на последния, превключването на едно копче накара мониторите да покажат мазето под различни ъгли.

От отдела за Специални операции бяха прибавили тези камери по молба на Болд.

Гейнс осъзна за първи път плана на лейтенанта.

— Ти го караш да ни покаже пътя към Подземието.

— Да се надяваме — отговори той.

Сякаш чул тези думи, Вандърхорст премина бързо през три от екраните и повика асансьора.

Болд промърмори:

— Не е възможно. Проверих този асансьор собственоръчно и… — Но той млъкна, защото заподозряният се качи в асансьора, пристъпи навътре и — след кратко и неочаквано трепване на екрана, което скри за миг Вандърхорст от погледите им — отключи един панел на гърба на кабината, предназначен за аварийна евакуация.

— По дяволите — изрева лейтенантът, който се гордееше с това, че ругае рядко. Заподозряният мина през отвора и затвори панела зад гърба си.

— Ключове! — извика Болд на охранителите, сякаш беше репетирал тази реплика.

Един от пазачите му хвърли голяма връзка ключове с думите:

— Малкият, сребристият е за панела. Онзи със зелената точка блокира асансьора.

Сюзан Хебрингър е била издърпана през този панел. Преди нея Патриша Рандолф също. Лейтенантът виждаше как е станало това, сякаш го наблюдаваше на някой от мониторите.

Болд и Гейнс се втурнаха към мазето, като следователят крещеше инструкции по радиостанцията си, защото знаеше, че щом се озоват под земята, ще изгуби връзка.

— Изгубихме контакт. Повтарям, изгубихме контакт с Уайлдхорс! — Диспечерът предаде думите му. Лейтенантът извика: — Искаме го жив, хора! За бога, да го заловим жив.

Болд и Гейнс се спуснаха по стълбището, като вземаха по две стъпала наведнъж, и стигнаха до мазето само секунди, след като бяха напуснали стаята на охраната. Вандърхорст имаше не повече от половин минута преднина пред тях.

Лейтенантът отключи вратата на асансьора, после хвърли връзката с ключове на Гейнс, която беше влязла първа в кабината. Тя отключи задния панел, докато Болд влизаше при нея.

— Шейсет секунди — каза той, като си погледна часовника.

Те минаха през зейналия отвор и започнаха да се спускат по една ръждива стълба, която се подаваше от бетонната стена на шахтата. Разстоянието между стената и кабината беше малко. Гейнс се спускаше безпроблемно, но Болд трябваше да се притиска към стълбата, защото якето му се закачаше за механизмите на асансьора. Застоялият въздух миришеше силно на грес и електричество. Боби включи фенерчето си, преди да стъпи на най-долното стъпало и се приземи с малък скок на мръсния под. Лейтенантът я последва.

— Шефе! — Светлината на фенерчето освети вътрешността на шахта за въглища, чиято чугунена врата, около шейсет на шейсет сантиметра, бе наполовина отворена. Някой бе издигнал фалшива тухлена стена от страната на Подземието, за да създаде илюзията, че шахтата е задънена. Гейнс събори с ритник купчината тухли, отвори вратата по-широко и се провря в шахтата. Болд я последва, като напъха с усилие голямото си туловище в тесния отвор.

Слушалката в ухото му изпращя и той чу накъсания глас на Денис Шефър, когато няколко радиовълни успяха да проникнат за кратко в подземието. Не разбра нито дума от казаното: трябваше да се оправят сами.

Двамата полицаи стояха в един от тъмните коридори, познати им смътно от предишното им кратко посещение в подземния градски квартал. Лу използва езика на жестовете, за да покаже на Гейнс, че трябва да се разделят. Тя щеше да поеме този коридор, а той щеше да продължи на юг и да претърси някой друг. Боби му показа, че го е разбрала. Лейтенантът долепи юмруците си — двамата щяха да се съберат отново в далечния край на подземието.

Болд запали собственото си фенерче. Бяха изминали деветдесет секунди, откакто бяха изгубили от поглед Вандърхорст.

В далечината се чу трясък — първо от чупенето на дърво, после от разбиването на стъкло. Беше твърде далеч, за да видят дали има бягащ силует.

Лу се гмурна в тъмнината на просторна празна стая. Откри втори коридор и зави наляво, докато съзнанието му търсеше обяснение за онзи шум. Вандърхорст, ако той бе човекът, причинил трясъка, със сигурност познаваше наизуст този подземен квартал с размерите на няколко футболни игрища. Тогава кой или какво бе причинило шума — и струваше ли си той да бъде проследен? Болд шляпаше през калта и отломките с мисълта, че Гейнс вече трябваше да се намира близо до скривалището. Щяха да са й необходими няколко секунди да го провери. Внезапно коридорът свърши.

Той влезе през вратата вдясно и се озова в някогашна бръснарница, а лъчът на фенерчето улови отражението му в мръсните, непокътнати огледала. Лейтенантът отскочи назад, стреснат от собствения си образ, препъна се в един бръснарски стол и падна, а столът се завъртя със скърцане на ръждясалия си механизъм. Лу се изправи с усилие на крака, тръгна през отломките към друга врата и се озова на един тротоар, който не бе виждал при предишното си претърсване на Подземието. Няколко метра напред тротоарът беше затрупан с пръст и камъни и това му напомни колко крехко бе всичко тук. Той мина през първата врата, която видя вляво, и си запроправя внимателно път през една стая, пълна с изоставени отпреди четиридесет години перални машини и други електроуреди.

Тази стая го изведе в къс коридор, в който имаше смачкана на топка жълта полицейска лента. Болд спря, защото осъзна, че това бе причинило трясъка, който бе чул преди малко — Вандърхорст се беше спънал в една от жълтите им ленти. Ушите му бучаха, устата му бе пресъхнала, тялото му бе подгизнало от пот. Той си помисли за обещанието, което бе дал на Лиз, да стои зад бюрото, за децата си и за ведрите им личица. Но после видя в съзнанието си безжизнената Сюзан Хебрингър, влачена нататък по този коридор, видя и лицето на нейния нападател и тръгна бавно напред, следвайки специфичния стържещ шум — нещо се влачеше — през една врата отдясно.

Болд тръгна след звука, като се стараеше да стъпва безшумно. „Той куца.“ Вандърхорст се беше наранил по време на падането си, предизвикано от полицейската лента. Лейтенантът ускори ход, вкопчвайки се във възможността да го настигне, и внезапно чу от лявата си страна бързо приближаващи се стъпки. „Гейнс.“ Прикри с ръка лъча на фенерчето. Това беше къщата на ужасите в лунапарка, където върху теб се нахвърлят таласъми, вещици и скелети. Лу се съвзе от изненадата и нервите му се изопнаха в очакване.

Прекоси една малка стая, като се движеше в мрака, закрил с пръсти стъклото на фенерчето. Вече надушваше мъжа — киселата миризма на човешки страх. „Той е близо.“

Чу свистене отляво и се довери на острия си слух, за да избегне удара. В момента, в който се наведе, над главата му прелетя парче от греда и обещанието, което бе дал на Лиз, избухна в съзнанието му с пълна сила. Махна пръсти от фенерчето и лъчът му разсече лицето на Вандърхорст като острие на меч. Видя страх и решителност. Видя това, което бе видяла Сюзан Хебрингър, когато се е събудила в пленничество. Този път гредата го удари в корема.

Болд се преви на две, но докато падаше назад, ритна силно коляното на мъжа и Вандърхорст се строполи с вик върху един рафт с ръждясали тенекиени кутии с боя, разпилявайки ги по пода. Заподозряният си проби трескаво път през вехториите до далечния край на стаята, метна един стол през остатъците от стъклото на един прозорец и се опита да го последва, но лейтенантът го сграбчи. Лу дръпна рязко мъжа назад и главата и раменете на Вандърхорст се блъснаха в земята. Болд замахна с една кутия с боя и го удари по главата. Капакът на кутията изхвърча и върху лицето на Пер се разплиска гъста червена мътилка, напомняща на прясна кръв.

Стъпил с крак върху гърлото на Вандърхорст, лейтенантът насочи надолу дулото на пистолета си, а лъчът на фенерчето му освети бялото на чифт спокойни очи. Спокойствието, което изненаданият полицай видя в тези очи, накара стомахът му да се свие. Заподозряният стискаше в лявата си ръка телената дръжка на една кутия от боя, готов да го удари.

Болд каза бързо и безизразно:

— Направи го. Направи на всички ни услуга.

Гейнс се появи до тях, останала без дъх.

— Спокойно, лейтенант.

Лу се дръпна назад, махайки крак от гърлото на мъжа. Вандърхорст пусна дръжката на кутията, затвори бавно очи и каза:

— Искам адвокат.

Матюс чу превъртането на ключ в ключалката, видя как Блу се втурна към вратата и задраска с лапи по нея и остави чашата си с вино. Докато прекосяваше стаята, сърцето й се разтуптя и тя си помисли, че се е превърнала в тийнейджърка.

Кучето започна да лиже ръката на стопанина си в момента, в който той влезе в мансардата.

Ламоя затвори и заключи тежката врата с уморено изражение.

— Здрасти, сладур, прибрах се.

Думите му накараха психоложката да спре на място, миг преди да е разтворила ръце за прегръдка. Какво, по дяволите, си мислеше тя?

— Каква е онази патрулка отвън? — попита той, докато събличаше сакото си от еленова кожа и си играеше с Блу.

— Идея на Лу.

— Оставихме Уокър да пренощува в ареста.

— Добър начин да ме отървете от него.

— Трябва да направим резервацията му постоянна, ако питаш мен.

— Той работи по въпроса.

Тя дори не искаше да си помисля за работа. Искаше да се наслаждава на компанията му, да поръча малко готова храна, да забрави напълно, ако бе възможно, за полицейската работа.

Не беше възможно. Ламоя каза:

— Боби Сокс и Серж арестуваха един отговорник по поддръжката на банка за отвличането на Хебрингър и Рандолф.

— Да, Лу ми се обади. Иска да присъствам на първия му разпит, но заради адвокатите той ще се проведе най-рано утре.

— И аз чух същото. Това май оборва теорията ми за Уокър.

— Така изглежда.

— Какво? — възкликна сержантът. — Няма ли „нали ти казах“?

— Лу се надяваше да издейства съдебна заповед за изследването на дрехите на Уокър.

— Получи я. Откриха малко кръв. В момента проверяват дали е от риба или от човек. Освен това намериха няколко власинки, които смятат да сравнят с намерените в подземното скривалище.

— Не е бил Уокър — заяви Матюс. — И Лу го знае. Иска да притисне Уокър само за да го задържи настрана от улицата. Настрана от мен.

Ламоя забеляза отворената бутилка вино.

— Реших да се самолекувам — каза тя, мислейки го за забавно, докато не осъзна казаното. — Съжалявам.

— Изглеждам ли ти като човек, който се притеснява от това?

Те прекараха половин час на дивана, като сержантът пиеше бира, а психоложката се трудеше върху бутилката с мерло, която вече бе обещала да му възстанови. Блу лежеше в краката им като рошаво килимче, което диша.

— Мисля, че трябва да отида при него — обади се Матюс.

— При Уокър? Шегуваш ли се?

— Трябва да ни помогне за шперца.

— Проверяваме Подземието. Серж изпрати снимки на един археолог от университета. Рано или късно ще направим пробив.

Тя каза:

— Някой трябва да му обясни предимствата на електронната поща.

— Той върши нещата по свой собствен начин. — Гласът му й подсказа, че е влюбен в нея и Дафни се зачуди дали заслужаваше това.

Кучето скочи на крака и започна да скимти.

— Рехаб се нуждае от разходка — заяви Ламоя, като разроши козината на овчарката с пръстите на десния си крак.

— Странно е, че го наричаш така.

Сержантът я разбра погрешно.

— И аз съм странен. Какво от това?

— Да не би нещо да не е наред, Джон?

— Да, нещо не е наред.

— Защото съм тук? Да не би да съм прекалила с гостоприемството ти? — „Защо каза това?“ Тя усети, че се изчервява.

— Какво? Не! Причината е в мен… мой проблем. — Той стана от дивана и кучето се оживи. — Хайде, идиот такъв. — Потупа Блу по главата.

— Ще ви преча ли? — попита психоложката.

— Не го мислиш сериозно, нали, Матюс?

— Вероятно не.

— Не ни пречиш.

— Окей. — Тя потисна един кратък пристъп на гняв. Към себе си? Към него? Не беше сигурна.

Той се обърна към дивана, като избягна за миг погледа й.

— Това, което каза одеве… за само лекуването…

— Беше глупаво — прекъсна го Дафни.

Очите му бяха по-тъжни от тези на Блу.

— Слушай, Матюс… при последното ми посещение откраднах две таблетки от банята ти. Пуснах ги в джоба си и се разхождах с тях дни наред, без да кажа нищо нито на теб, нито на Болд. Както и по време на срещите ни. Нищо.

По някакъв начин чутото я уплаши повече, отколкото я беше уплашил Уокър. Думите заседнаха в гърлото й.

— Ти… изпи ли ги?

— Не, изхвърлих ги, но бях на крачка да го направя. Откраднах от теб и не ти казах. Опитах да се убедя, че щом съм ги изхвърлил, значи всичко е наред, но не е така. Това е гадно. Аз съм истински задник. Най-лошото е, че не престанах да мисля за тях. Мислех си колко глупаво съм постъпил, като съм ги изхвърлил.

— Ти си ги хвърлил, Джон. Това е важното.

— Слушай, Матюс, става въпрос за теб, не само за хапчетата.

— Разбирам те.

— Така ли? Не мисля. Не знаеш и половината от всичко.

Като погледна към Блу, тя каза:

— Мисля, че е по-добре да продължим този разговор навън.

Ламоя се усмихна леко. Матюс си помисли: „Така е по-добре.“

Тръгнаха към входната врата, тримата заедно. Сержантът я хвана за ръката и каза:

— Онези в патрулката отвън. Ще ни видят. Знаеш, после ще разправят, че сме вървели, хванати за ръчичка.

— Ами да разправят тогава. И без това ще го направят.

— Не е като да сме направили нещо.

— Не, не е — съгласи се тя.

Думите му витаеха във въздуха, докато излизаха.

Минаха покрай патрулката и Джон махна на колегите си.

— Е — обърна се той към психоложката, — мисля, че оттук нататък се движим по наклонена плоскост.

„Наклонена и хлъзгава“ — помисли си тя.

Блу откри един пожарен кран и го препика.

Матюс знаеше, че ще спи сама тази нощ, но самият факт, че размишляваше върху това, я накара да се зачуди в какво ли се забъркваше.

На Матюс й харесваше нещата да бъдат по този начин: тя, Ламоя и Болд — като един екип — се спускаха по аварийното стълбище на Обществена безопасност толкова бързо, че психоложката едва успяваше да ги догони.

— Какво става? — попита тя, като прекоси поредната площадка и продължи надолу след тях. Болд бе поискал почти всички от отдел „Престъпления срещу личността“ да бъдат в кабинетите си в събота. Криминалната лаборатория работеше с пълна пара. Хората от отдел „Специални операции“ бяха поставени в бойна готовност. Всички очакваха заповеди, защото знаеха, че е настъпил моментът случаят Хебрингър-Рандолф да бъде разрешен. Матюс бе получила указание да напусне кабинета си и да се срещне със сержанта и лейтенанта на стълбището. Освен това й бяха казали да си вземе палтото, което тя не пропусна да направи.

Болд притежаваше удивително обаяние, което зареждаше с енергия всички около него, тайнствена дарба да ръководи, която караше дори „умници“ като Ламоя да изпълняват безпрекословно заповедите му.

— Държим Вандърхорст по обвинение в терористичен акт срещу щата, основано върху притежанието му на бутилки с кислород, всяка от които би могла да предизвика мащабна експлозия. А всички заедно — нещо подобно на ядрен взрив. — Въпреки че беше едър мъж, лейтенантът се движеше плавно, като плъзгаше лявата си ръка по перилата по-скоро по навик, отколкото за опора.

— Но пуснахме Уокър? — попита сержантът, а в гласа му прозвуча нескрито недоволство. — Какво ще кажеш за това?

— Петната кръв по дрехите му са прекалено стари — някои са от риба, други от човек, но никое от тях няма да ни разкрие нещо по-специално, независимо от тестовете, които ще направим. Съпоставянето на власинките не можа да го свърже със скривалището, което е разбираемо, след като то е на Вандърхорст.

— Не можем ли да го задържим за нещо друго? — попита Ламоя, опитвайки се да задържи вниманието на Болд върху Уокър. — Ами ако все още не се е отказал да досажда на нашата приятелка?

На следващата площадка лейтенантът се обърна към него.

— Кажи ми за какво да го задържим и аз ще съм първият, който ще го взема предвид.

— Възпрепятстване!

— Не можем да го докажем.

— Тогава поне да държим Матюс под наблюдение — настоя сержантът.

— В никакъв случай! — възпротиви се тя.

Оставаха им още два етажа. Изглеждаше невъзможно, но сега Болд се движеше още по-бързо, вземайки по три стъпала наведнъж. Психоложката нямаше такъв разкрач. Двамата мъже се бяха отдалечили от нея, макар и не много. Тя започна да прескача по две стъпала и бързо ги настигна. Лейтенантът каза:

— Смятай, че е направено. Дафни, ще носиш микрофона винаги, когато си извън тази сграда.

— Лу — възпротиви се Матюс.

Това не подлежеше на обсъждане. Болд смени темата:

— Дадох на Бабкок снимка на онзи ключ и тя впоследствие определи, че той е изработен в края на деветнайсети и началото на двайсети век — поне двайсет години след изграждането на онзи сектор от града, който сега се намира под църквата.

— Двайсет години? — повтори неразбиращо психоложката.

— Строителството се е разпростряло нагоре по хълма след големия пожар.

— Като на Кълъмбия и Трето Авеню? — попита Ламоя.

— Точно така — отговори лейтенантът, когато най-накрая влязоха в гаража на сградата. — Всяка ключалка може да е била поставена на всяка врата по всяко време. Но ако трябва да говорим в проценти, тогава ключалката е по-скоро от този район на града — от мястото, на което се намираме, надолу по хълма към площад „Пайънър“.

— И ние натам ли сме се отправили? — полюбопитства Матюс. — От другата страна на улицата?

— Всеки сектор от Подземието е с площ над девет хиляди квадратни метра. Колкото три футболни игрища. До този момент оперативните работници са претърсили деветдесет или повече процента от сектора, в който открихме скривалището на Вандърхорст, но все още няма следа от Хебрингър и Рандолф.

Той задържа вратата отворена, за да минат.

— Преди близо час пуснахме там две кучета от отряд К–9, всяко, обучено да надуши една от изчезналите жени. Те ни отведоха право при асансьорната шахта. До една отводнителна шахта. Вандърхорст я е запушил с черен найлон, така че миризмата не може да се долови.

— Хвърлил ги е в отводнителната шахта? — възкликна сержантът. — В една и съща шахта?

Болд вдигна шперца, поставен в найлоново пликче.

— Шахтата води надолу към друго ниво на Подземието — каза той. — Затова са ни якетата. Ние ще бъдем първите, които ще се спуснат там, а аз се обзалагам, че долу ще е студено.

Дафни имаше чувството, че замръзва. Не знаеше дали действително бе толкова студено или й се струваше така заради опасенията й какво щяха да открият, но палтото не й помагаше и това бе първото й голямо откритие. Когато настъпи моментът да се спуснат в отводнителната шахта, която се намираше на дъното на асансьорната шахта, сега осветена от халогенни лампи, окачени на висящи от сутерена на банката кабели, лейтенантът им даде латексови ръкавици и тубичка с ментолов вазелин да се намажат над горната устна, за да не усещат смрадта. И тримата познаваха добре тази смрад и тя „не е на умрели плъхове“, както беше вметнал Ламоя.

Когато се спуснаха през шахтата в някакво тъмно, влажно място, където вонята беше значително по-силна, Матюс се почувства така, сякаш влизаше по собствено желание в ада.

Тя ги разпитваше, съветваше ги, анализираше ги, предричаше им бъдещето и ги оценяваше, но все още не можеше да проумее напълно защо човешките същества се отнасяха към себеподобните си с такова презрение, пренебрежение и злоба.

Земята под краката им беше сравнително суха. Въпреки бързината, с която се беше спуснал по стълбището на Обществена безопасност, Болд започна да се придвижва по този коридор със скоростта на охлюв, давайки пример на спътниците си как да пристъпват внимателно, за да не унищожат някоя улика. По ронещите се тухлени стени имаше поставки за газени лампи. Някога, в дните на Златната треска в Юкон, когато Сиатъл бе прераснал от малко рибарско село в търговска метрополия кажи-речи за една нощ, това подземие е било обор или склад. В онези дни, когато човек е можел да получи обяд срещу монета от пет или десет цента, всеки златотърсач е похарчвал близо две хиляди долара, за да си осигури едногодишен престой в северната провинция, защото правителството не позволявало на никой да се качи на борда на пътуващ на север кораб, без да разполага с припаси за дванайсет месеца. Мазета като това били пълни със сушено говеждо, овес, захар и сол. Също и с говеда, прасета, коне и мулета. Сега то беше празно пространство зад заключени врати и именно пред една от тези врати спря Болд, след като почти я беше подминал, воден от своя нюх и от острото си зрение, благодарение на което бе забелязал петна от смазка по дървото под ключалката от ковано желязо.

Тази ключалка бе осветена незабавно от лъчите на трите фенерчета. Това беше тежка дървена врата, закачена на плоски ръчно ковани панти.

— Никой да не влиза, преди да сме огледали добре — каза им лейтенантът. Той отвори плика с ключа, оставен под възглавницата на Матюс от Феята на зъбчетата.

Болд пъхна големия шперц в ключалката. Двамата с Дафни се спогледаха в сумрака. На психоложката й се стори, че устните му помръдваха и тя се зачуди дали той не се молеше — съвсем неоснователно според нея — Сюзан Хебрингър да е била пощадена. Ключът се превъртя с шумно щракване. За Дафни това превъртане щеше да разкрие поредната човешка проява, която щеше да унищожи още една частица от оптимизма й, че човечеството може да се справи с проблемите си и че някой ден ще го направи.

„Едва ли“ — помисли си тя, като разбра, че може само да изстене при вида на гледката, която се разкри пред очите им.

Фенерите осветиха два женски трупа. Те все още бяха отчасти облечени, но гърдите и слабините им бяха оголени. И двете тела висяха на китките си, омотани с найлонови въжета, които бяха завързани за големи железни халки, прикрепени към каменната стена. Гърдите и изпитите им лица бяха покрити с огромни жълто-кафяви синини. Краката им бяха извити назад и глезените им бяха привързани към бедрата със сребрист изолирбанд, така че да не могат да ритат и да се борят, когато тъмничарят им ги изнасилва.

Имаше следи, че той ги е поддържал живи: по пода беше разхвърляна пакетирана храна, част от която бе разсипана по дрехите им или бе полепнала по кожата им. Похитителят ги беше посещавал многократно; факт, който по-късно щеше да помогне на Матюс да състави профила му. Беше ги поддържал живи, беше ги използвал, ту едната, ту другата, докато бе усетил необходимост да ги смени. Беше ги държал на стената като трофеи.

— „Провесени като чироз“ — изрецитира психоложката. — Спомням си, че Уокър каза това. Уокър, не Вандърхорст. — Разкритието отклони за момент вниманието на Болд от телата. Той прошепна, че ключа им го е дал пак Уокър, но че това място е на Вандърхорст.

После добави:

— До банкоматите ни отведе Вандърхорст, а не Уокър.

— О… боже… не… — Те чуха гъргорене, придружено от плисък. Бабкок, университетската професорка, по някакъв начин бе успяла да получи разрешение да слезе тук. Щяха да хвърчат глави. Но първо трябваше да се справят с нейното повръщане.

— Помогни й да излезе — каза лейтенантът на Матюс, отказвайки да се помръдне от мястото си, за да не спре потока на мисълта си. Психоложката разбра важността на това, което правеше сега Болд, преди самият той да е привикнал към гледката и миризмата, преди хората от техническия екип да забият малки хартиени флагчета из стаята и да я превърнат в параден плац, сега, преди друг жив човек, освен един (убиецът), да е преживял ужаса в истинския му вид. Местопрестъплението даваше възможност за вникване в събитията, които се бяха разиграли тук; прозрения, които можеха да се окажат неоценими за съдебното дело срещу Пер Вандърхорст. Без да сваля латексовите си ръкавици, лейтенантът извади бележника си и започна да си води записки.

— Джон? — каза той. — Фотоапарата?

Ламоя бе донесъл със себе си един служебен цифров фотоапарат с джобни размери и цял куп пликчета за улики.

— Какво, по дяволите, става тук? — изстена Бабкок.

— Шшт — опита се да я успокои Дафни. — Той анализира мястото на престъплението.

Болд и екипът му успяха да запазят в продължение на няколко часа откритието си в тайна, избягвайки неизбежната медийна паника, която щеше да отклони вниманието им и да даде на адвоката на Вандърхорст информация, с която полицейското управление не искаше той да разполага. Знаейки, че дори в събота подобна цензура на новините няма да продължи дълго, лейтенантът бе помолил Лофгрин да възложи на двама от най-доверените си лаборанти да огледат мястото. Освен това бе натоварил екипа си от компютърни специалисти със задачата да проверят в базата данни на Националния информационен център по криминология за сходни престъпления и търсенето вече бе дало резултати. Три от седемте страници, които сега Болд носеше със себе си, представляваха снимки на местопрестъпления, взети от базата данни на НИЦК. Въвеждайки в базата данни подробна информация за престъплението, като използването на изолирбанд, поддържането на жертвата жива, кръвната група на извършителя (от Хебрингър и Рандолф беше взета сперма, която в момента се подлагаше на ДНК тест), възрастта и физическите характеристики на двете жертви, екипът беше установил прилика между убийствата на Хебрингър и Рандолф и три други неразрешени случая. Тези резултати — продукт на седмици, месеци и дори години междущатска детективска работа — бяха получени за по-малко от четиридесет минути.

— Дотук добре — отговори Болд, когато Матюс го попита как се развиват нещата. — Въпреки че това може да се промени.

Тя посочи вратата на стаята за разпити, от другата страна, на която седеше и чакаше Пер Вандърхорст.

— Не можеш да мислиш сериозно, че Уокър има пръст в тези убийства. — След експедицията им в Подземието, психоложката се беше пременила в чифт сини дънки, които обикновено носеше през уикендите, и огромна за ръста й бяла мъжка риза, която беше на Ламоя. Колосаните ръкави на ризата бяха навити почти до лактите й.

— Уокър ни даде шперца. Това го замесва в убийствата, независимо дали ти харесва.

— Има някакво обяснение — настоя тя.

— Няма или поне аз не съм чул такова.

— Тогава Вандърхорст ще ни го даде сега.

— По-добре да го направи. Уокър така или иначе ще бъде обвинен във възпрепятстване на разследването. Той знаеше за онази стая на смъртта. Ако Вандърхорст откаже да говори, ще ги закопчая и двамата за това.

— Лу, това е абсурдно и ти го знаеш! Уокър е намерил случайно шперца в Подземието.

— Различните сектори на Подземието не са свързани, Дафни. Ще ти трябва по-добро обяснение от това.

— Може и да са свързани, а ние просто още да не сме открили как.

Болд погледна ръчния си часовник, давайки да се разбере, че дискусията е приключила, и каза на Матюс:

— След двайсет и пет минути Тим Питърсън от щатската прокуратура ще пристигне тук да се срещне с Махони и Тони Шапиро.

— Шапиро?

— Докладваха ми, че той е поел случая като съдебен защитник преди около час. Затова казах, че нещата могат да се променят. Ако Шапиро е поел случая, той ще се превърне в медиен цирк. Този тип живее заради това. Още по-лошо, ще зашие устните на Вандърхорст и ще го храни със сламка.

Сега психоложката разбра защо лейтенантът бързаше да разпита Вандърхорст — те щяха да изгубят заподозряния си заради механизмите на телевизионната справедливост. Времевото ограничение от двайсет и пет минути изглеждаше смехотворно — щеше да им стигне да изпият по две чаши кафе в Кутията. Но да изтръгнат признание?

— Лу? — каза тя.

— Виж какво, в полицейското управление едва ли харесват парадирането на Шапиро повече от мен и теб, в противен случай той нямаше да посъветва клиента си да разговаря с нас. Не съм сигурен от кого трябва да се страхуваме повече, от Шапиро или от федералните. Питърсън е добър човек и аз съм убеден, че той смята, че ни помага, като подкрепя възможността за екстрадирането му в щат със смъртно наказание, но това в действителност означава само едно — че ще изгубим Вандърхорст, а на мен тази идея не ми харесва.

— Значи съдебната система ни притиска — рече Матюс. Още един Ламояизъм. На лицето на Болд се изписа недоволство.

— Нещо такова — отговори лейтенантът. Преди да отвори вратата, той прошепна: — Във всеки случай, време е за шоу.

Като държеше в ръка снимките от местопрестъпленията в различните щати, Лу влезе в зала за съвещания „А“ на отдел „Убийства“ — най-голямата от трите подобни зали, — следван по петите от психоложката. Тя затвори внимателно вратата. Първоначално никой от тях не обърна внимание на седналия в далечния край на малката маса Вандърхорст. Вместо това те си придърпаха два стола, лейтенантът свали спортното си сако и го окачи на облегалката на стола си, сякаш се канеше да прекара тук целия ден, а Матюс изключи мобилния си телефон и седна до него.

Доведен от ареста, Вандърхорст носеше унизителния оранжев гащеризон на окръжния затвор, глезените му бяха оковани, а на ръцете си имаше белезници, свързани чрез верига с колана на кръста му, за да се ограничават движенията му.

Болд включи на запис двете гнезда на касетофона, представи себе си и психоложката и обръщайки се по име към заподозряния, обяви, че Вандърхорст е поискал адвокат, срещал се е с него неколкократно през последните двайсет и четири часа, и че въпросният адвокат е бил известен за този разпит и „ще пристигне всеки момент“.

Лейтенантът нареди внимателно няколко листа пред Вандърхорст с празната им страна нагоре, а после, като истински раздавач на карти във Вегас, обърна три от тях колкото се може по-многозначително и драматично. Понеже нямаше никакво време за губене, Лу бе принуден да прескочи обичайното „затопляне на атмосферата“ чрез въвеждането на заподозряния в ролите, които щяха да играят — краткия разговор, с който често започваха подобни разпити в опит да се установят приятелски отношения. Нямаше време за приятелски отношения. Това щеше да бъде емоционалният еквивалент на шамаросване на мъжа.

Като заби решително показалец поред във всеки един от листовете, Болд каза:

— Форт Уорт, Литъл Рок, Санта Фе. — Жертвите висяха на стените с глезени, завързани за бедрата им с изолирбанд, с разкъсани дрехи и изложени на показ гърди и гениталии.

Лейтенантът бе разчитал на силата на шока. Но Вандърхорст не реагира. Тогава се намеси Матюс:

— Спомняш си всяка от тях, сякаш се е случило вчера, нали Пер? Имаш ли нещо против да те наричам Пер? — попита реторично тя, без да му остави време да отговори. — Начинът, по който е миришел въздухът точно преди да ги отвлечеш… невероятния прилив на сила, когато си вземал надмощие над тях…

Вандърхорст вдигна очи от снимките и срещна погледа на психоложката. Лицето му остана безизразно. Разочарована, Матюс продължи да го притиска.

— О, да — рече тя. — Знам как си се чувствал.

Заподозряният наведе отегчено глава или поне на нея така й се стори. Никакво разкаяние, никакво вълнение, никакъв страх или трепет. Това я изпълни с любопитство, защото бе очаквала, ако не друго, поне някаква проява на изненада от негова страна. Психоложката усети, че времето си течеше, минутите се изнизваха и й се прииска Болд да не й беше казвал за пристигането на прокурора и адвоката.

Лейтенантът реши, че снимките са изненадали мъжа, независимо от невъзмутимото му изражение. Той се опита да му поднесе друга изненада, като плъзна по масата пликчето за улики, в което беше шперцът.

Вандърхорст вдигна глава и по спокойното му лице се появиха първите признаци на ужас.

— Това ли търсеше? — попита го Болд.

Погледът на мъжа стана твърд.

— Виждам този шперц за първи път.

Бяха го накарали да проговори. Матюс се облегна назад на тръбния си стол.

Лу каза:

— Намерихме ги.

Заподозряният наведе глава, както правеше Блу, щом чуеше някакъв необичаен шум. Психоложката усети как по тялото й полазиха ледени тръпки. Тя погледна към отдушника на стаята, после обратно към Вандърхорст.

Болд се наведе над масата и обърна следващите фотографии — първо на Рандолф, после на Хебрингър.

— Пет жени в четири щата за последните осемнайсет месеца. Най-добрият шанс, който имаш, е да изпревариш събитията, Вандърхорст. Щом веднъж излезе наяве, че убийствата са дело на един и същи човек, няма да има съдебен заседател, който да не е чул това — нито съдия. Независимо от твърденията на заседателите и съдиите, че винаги са обективни, това просто е невъзможно. Най-умната инвестиция, която можеш да направиш, е да изпревариш събитията, като действаш бързо.

— Никога не съм виждал тези жени — заяви заподозряният. — Нито пък този шперц.

— Наистина ли? — попита лейтенантът. — В такъв случай няма да искаш да видиш видеозаписа на твоето влизане в асансьорната кабина, на твоето отключване на задния панел и на твоето изчезване в онази шахта. Записът показва, че си имал необходимите знания и достъп, за да преместиш телата на жените, след като си ги отвлякъл от кабината с банкоматите. — Болд възнамеряваше да засипе мъжа с улики, като му поднася изненада след изненада. — Мислиш ли, че няма да открием физически доказателства за пътешествието, което са извършили онези две жени? Ти си бързал, Вандърхорст. Разбира се, че има улики и колкото повече съберем, толкова по-малко благосклонни ще бъдем да изслушаме твоята гледна точка. — Лу щеше да остави Матюс да класифицира или да експлоатира вината на заподозряния и облекчението, което според нея той изпитваше от факта, че е бил заловен и спрян.

Вандърхорст се загледа в белите гърбове на последните две фотографии, но не направи никакъв опит да ги обърне.

Усещайки, че времето ги притиска, психоложката реши, че няма друг избор, освен да нападне открито мъжа.

— Виждаш тези жени за последен път. Разбираш това, нали? Разбираш, че всичко е свършило?

Челото му се набръчка. Дафни смяташе всеки възможен отговор за победа. Тя забеляза, че Болд я погледна с крайчеца на окото си.

— Какво изпитваш при мисълта, че всичко е свършило? Облекчение? Гняв?

Вниманието на Вандърхорст остана приковано върху гърбовете на двете фотографии.

На Матюс й се стори, че той сви рамене, но може би мъжът просто се бе опитал да се намести по-удобно — нещо невъзможно на тези столове.

— Смяташ ли, че е добре, че всичко свърши?

Тя си помисли, че този път заподозряният със сигурност беше кимнал.

— Направил си опит да спреш, но не си могъл — заяви психоложката, приспособявайки се бързо към асоциалната личност, която вярваше, че седи пред нея. — Местел си се от град на град, не защото си се страхувал да не те хванат, а защото си мислел, че смяната на обстановката може да те накара да спреш.

Лейтенантът привлече вниманието й към касетофона: искаше отговорите на Вандърхорст да бъдат записани.

— Можеш да се довериш на нас — каза спокойно тя. Част от Дафни ненавиждаше фалшивата съпричастност, която демонстрираше към убийци като Вандърхорст; тя бе длъжна заради жертвите да показва повече погнуса и отвращение от естеството на престъпленията. Част от нея се наслаждаваше на играта, на предизвикателството да измами криминалното съзнание и да изтръгне тайните му, като използва вината и разкаянието, ако там имаше такива. Тук изкуството на заблудата беше да се преструва, че изпитва съпричастност и разбиране в преследването на истината и разкритията. Психоложката също имаше жертви — извършителите на тези престъпления, които решаваха да й се доверят и да признаят нещата, които бяха пазили толкова грижливо.

— Не е каквото си мислите — каза той.

Тя изпита вълна на облекчение, защото го бе накарала да проговори.

— Помогни ни тогава да разберем какво е.

— Не знам нищо за всичко това.

— Тогава ние можем да те изненадаме — рече Матюс. — Може би знаем повече, отколкото си мислиш.

— Не ми се вярва — каза Вандърхорст.

Дафни знаеше, че в главата на този мъж нямаше никакви гласове, никакви прошепнати „послания от Бог“ да убива. Тя си имаше работа не с психопат, а с човек, страдащ от асоциално разстройство на личността — АРЛ, — човек, толкова отдалечен от себеподобните си и от представата за добро и лошо, че извършваше своите деяния почти без да осъзнава последствията от тях. Време бе да докаже способностите си, да убеди Вандърхорст, че знае повече за него, отколкото той самият. И, помисли си тя, може би току-що го беше убедила.

— Ти наблюдаваш жени в хотелските им стаи — заяви психоложката, която вече го познаваше много по-добре. — В техните апартаменти и квартири. Как се събличат. Как се къпят. Представяш си, че си при тях, че водиш нормален живот, че си част от техния живот.

Заподозряният се сви и се размърда нервно на стола си. После се втренчи в Матюс, но тя не отмести очи, за да му покаже твърдостта си.

Болд я наблюдаваше с пребледняло лице и нервно изражение.

Почукване по вратата даде на всички им краткотрайна почивка. Влезе една жена в полицейска униформа и подаде на психоложката едно розово листче с думите:

— Не исках да ви безпокоя, но момичето звучеше много зле и каза, че било спешно.

Съобщението гласеше: „Проблеми с бебето. Моля те, ела. Аз съм над «Пицария Марио».“ Беше от Маргарет. Матюс благодари на жената, сгъна листчето и го прибра в джоба на дънките си, разочарована, че трябваше да изостави за кратко момичето, но с ясното съзнание, че разпитът бе с предимство.

Когато вратата се затвори, Дафни каза уверено на Вандърхорст:

— Ти си ги следвал по петите — някои от тях — с надеждата, че могат да те забележат, че могат да те заговорят. През по-голямата част от живота си ти си се надявал да бъдеш забелязан. Въпреки това изпадаш в ужас, когато някоя жена действително те забележи, права ли съм? — Тя разбра, че е познала, защото той се сви на стола си. Изглеждаше едновременно шокиран и любопитен. „Точно така.“ — Сюзан Хебрингър… наблюдавал си я тайно и после, съвсем изненадващо, тя се е появила при банкоматите. И ти си решил, че тя трябва да бъде твоя. Рандолф? Защо си я избрал? Заради начина, по който те е погледнала? Заради начина, по който ти е казала „здравей“? Кажи ми. — Знаейки, че в даден момент Вандърхорст ще се опита да я прекъсне, Матюс продължи бързо: — Бил си в капан между тези две думи, нали Пер — да искаш внимание и същевременно да не искаш? — Той се втренчи в очите й още по-упорито. „Остани с мен“ — окуражи го наум тя. — Какви бяха техните престъпления, Пер? Защо ги наказа? Казаха ли ти „здравей“? Попитаха ли те колко е часът? Или просто заради начина, по който са те погледнали — поглед, който си приел като покана? Само жените те объркват, нали? Мъжете не те смущават. Лейтенант Болд е дошъл в банката, но за теб не е представлявало трудност да разговаряш с него, нали? Но една жена? Аз обърквам ли те в момента? Изпитваш гняв към мен, нали? Усещам това, Пер. Той е навсякъде около мен, този гняв. И понеже знаеш какви ще бъдат следващите ми думи, знаеш кого ще спомена, нали? — Очите му се отваряха все по-широко, а бялото им се виждаше все повече. — А ти не искаш да я споменавам, нали? Искаш тя да остане извън всичко това. Тъмната й коса, обърканите сигнали, които ти е изпращала. Какво ти стори, че да заслужи това? — попита психоложката, докосвайки втората от снимките на местопрестъпленията. — Критикуваше те, независимо какво правиш? Обличаше те като малко момиченце и те показваше на приятелките си, а после ти се смееха? Къпеше се заедно с теб? Под душа? И когато си станал достатъчно голям, за да реагираш на голотата й — ти не си искал да й показваш ерекцията си, но просто не си могъл да се въздържиш и тя ти се е присмяла, — присмяла се е на ерекцията ти, нали? Смятала е, че това е забавно, страхотно. Така ли е? Но на теб изобщо не ти е било забавно. За теб е било унизително. Било е ужасно да я гледаш как се смее. А може би причината е била в това, че тя се е разхождала пред теб по бельо и е показвала прекалено много от себе си за момче на твоята възраст. Може би затова сега ти харесва да гледаш през прозорците. А може би тя се е пъхала в леглото при теб в студените нощи или в нощите, когато е имало гръмотевици и светкавици, или просто е била пила прекалено много и е искала компания? Както сега ти искаш компания.

Вандърхорст не каза нищо, но лицето му беше плувнало в пот. Болд имаше такъв вид, сякаш се канеше да прекъсне Матюс или да излезе от стаята, но въпреки това седеше мълчаливо до нея и си водеше записки върху един лист, сякаш съставяше списък за покупки.

Тя каза на Вандърхорст:

— Никога не си искал всичко това, нали Пер? Инициативата никога не е била твоя. Тя ти се е подигравала пред приятелките си, пред твоите приятели; изолирала те е от всички. Когато си водел някой приятел вкъщи, тя те е правела на глупак. Но ти си я обичал още повече заради това. Обичал си я повече от всичко на света. И този факт те е обърквал най-много от всичко. — Влажните очи на мъжа показваха, че е готов да се разплаче. Той не беше някакво престъпно животно, а бедно, патетично същество, което бе изгубило представа кое е добро и кое лошо. Психоложката усети, че скъпоценните минути на Болд изтичаха. — По-късно, когато си бил по-голям — на колко, на четиринайсет, на петнайсет? — тя все още е идвала нощем в стаята ти, но за да прави с теб неща, които са ти се стрували немислими преди година или две. И сега вече ти си бягал, нали? Криел си се. Първо, в килера. Но тя те е намерила. После в банята… но тя пак те е открила. — При всяко изявление Дафни търсеше някаква непреднамерена реакция от негова страна — сдържане на дъха, трепване на очите, разширяване на зениците, — която да й послужи като сигнален знак. — И накрая… в мазето — заяви психоложката, знаейки предварително, че ще отбележи точка. И наистина, Вандърхорст извърна засрамено очи и се втренчи в пода. — Единственото място, където тя никога не е успяла да те открие. — Матюс основаваше тази своя догадка на подземното убежище, което бяха намерили. Местонахождението на това скривалище не беше случайно. — Това е мястото, на което си се чувствал в най-голяма безопасност, нали? В мрака. Сам. С опрян в студената стена гръб. — Тя изхождаше от собственото си преживяване в приюта. — Миризмата на плесен е почти като парфюм за теб. Ти си ги водил там долу и си вършел с тях онези неща — нещата, които тя е правила с теб, — а после си се чувствал зле заради това, нали? После ти се е приисквало, ако е възможно, да ги запазиш живи. В мрака. Заключени в онази стая. За да са ти под ръка, когато се нуждаеш от тях.

Вандърхорст не се беше опитвал да измъчва жертвите си, а да ги спаси. Грешката му беше, че ги бе окачвал да висят на стената — без да си дава сметка, той ги беше разпнал. Психоложката подозираше, че ако предприеме пътешествие назад във времето и влезе в апартамента на майка му, ще открие разпятия на Исус в почти всяка стая. Тя беше чела за крайни случаи на асоциално разстройство на личността, от каквото страдаше Пер Вандърхорст, но никога не бе разговаряла с такъв човек.

Дафни си помисли, че би трябвало да изпитва вълнение, някакво чувство на реализация, но не беше така.

Тя каза:

— Сега, когато всичко свърши, е по-лесно, нали? Вече няма какво да криеш. — В интерес на истината те не знаеха почти нищо. Все още не беше сигурно дали разполагаха с достатъчно улики да осъдят Вандърхорст. Резултатите от ДНК теста на кръвта и спермата, които бяха взели от труповете, можеха да го погубят, но без да държат в ръце тези улики (а до този момент щяха да минат още ден или два), Болд щеше да се нуждае от признание.

Лейтенантът се обади:

— Ще те разкарват насам-натам като играч, който гони топката, Вандърхорст. В Тексас използват смъртоносна инжекция. Знаеш това, нали? В този щат сериозните престъпления получават сериозни наказания, а ти си убил жена във Форт Уорт и трябва да се замислиш върху този факт. Прокуратурата на САЩ има власт да прехвърли разглеждането на делото ти в Тексас и те ще настояват за това, защото ще искат да получиш смъртно наказание. Тези прокурори се отнасят сурово към престъпленията — разбираш това, нали? Но те по принцип са добри хора, по-добри, отколкото си мислиш. Те няма да те отнемат от нас, ако заведем по-добро дело срещу теб тук. Виждаш ли как работи системата? — Той добави: — А може би не работи. Поне не толкова добре. Но в момента разполагаме само с нея и ти си в епицентъра й.

В очите на мъжа се появи безпокойство.

— И какво ще постигне системата? — попита Болд Матюс, продължавайки добре познатата им игра.

— Мисля, че той знае — отговори психоложката.

— Виждаш ли накъде те води това? — попита го лейтенантът.

Дафни каза на Вандърхорст:

— Двамата с теб знаем, че не си психично болен и че ще те осъдят. Няма смисъл да се правиш на луд, Пер. Ще проведем, разбира се, обичайните тестове, но ти ще ги издържиш. Решението, което трябва да вземеш сега, преди да си изгубил шанса си, е кой да контролира съдбата ти. Ако искаш да я повериш в ръцете на федералните, твоя воля.

Болд рече:

— Любопитен си да видиш последните две фотографии, нали?

Заподозряният го изгледа подозрително.

— Хайде, виж ги — насърчи го лейтенантът.

Вандърхорст не помръдна.

— Обзалагам се, че си любопитен да разбереш как сме се сдобили с шперца.

Мъжът присви очи, едновременно сърдито и нервно, и Матюс съзря пролуката, която й беше отворил Болд.

Тя каза:

— Мислехме, че си се погрижил за тях сам, Пер. Банкоматите. Подземието на банката. Това беше една от грешките ни — едно от нещата, които ни пречеха толкова дълго да те заловим — идеята, че си бил достатъчно умен да планираш всичко сам. — Психоложката се облегна на масата — Вандърхорст се дръпна рязко назад и едва не се прекатури заедно със стола си — и обърна единия от последните два листа, разкривайки снимката на лицето на Феръл Уокър, направена в централния арест. — Това е човекът, който ни даде ключа за онази стая. Той твърди, че е планирал всичко — че идеята е била негова, — но че ти си извършил действителните убийства.

— Но аз дори не познавам този човек — заяви заподозряният.

— Той твърди, че го познаваш.

— Той ни даде ключа за онази стая — повтори Болд.

— Той го открадна.

— Ключът? — попита Матюс.

— Да — отвърна Вандърхорст, потапяйки пръстите на краката си във водите на признанието.

— Откъде го открадна? — поинтересува се лейтенантът.

Мъжът продължаваше да се поти обилно. Той изгледа с подозрение Болд, но не се затвори в себе си, както се опасяваше психоложката.

Тя повтори:

— Той твърди, че всичко е измислено от него.

Объркан, Вандърхорст посочи първите три снимки на масата.

— Тогава кой е отвлякъл тези? Сигурно пак той? Милисънт Етъридж. Таня Уолас. Анита Бейлок. Той ви лъже.

Техният заподозрян току-що бе назовал имената на другите три жертви; имена, които не бяха споменавани в тази стая. Имаше обяснения, които един добър съдебен защитник би могъл да използва, например огромната шумотевица, която обикновено се вдигаше от пресата около подобни случаи. Но контекстът на отговора на Вандърхорст в комбинация с решителността в гласа му щяха да допринесат до голяма степен за осъждането му.

— Значи твърдиш, че той не е участвал в това — продължи Матюс.

— Глупости.

— Той ни каза, че са провесени като чирози. Значи е бил в онази стая.

— Той открадна ключа. Моят ключ.

Психоложката отчаяно искаше да погледне към Лу, за да отпразнуват победата си, но не посмя да изпрати такъв сигнал. Трябваше да изтръгнат колкото се може повече информация от него.

Болд го попита:

— От колко време ти липсва този ключ?

— От известно време. Нямам много добра представа за времето.

— Как си влизал там, след като си изгубил ключа?

— Не съм — каза Вандърхорст и се изкашля. — Не и след като загубих този ключ. Повечето от ключалките там долу… могат да бъдат отворени с какъвто и да е шперц. Но не и онази стая. Затова избрах нея. — Той видя озадачените им изражения и добави: — Вижте какво, аз скрих ключа, за да не бъде намерен в мен.

— Наистина ли? — попита лейтенантът.

— Това е било твоя идея — заяви Матюс.

— Закачих го на един пирон в дъното на коридора… в онзи склад. И после един ден той изчезна — оттогава не съм влизал в стаята. — Заподозряният се обърна към Болд: — Планирах да напусна този град много преди да се появите, повярвайте ми.

— Но са ти дължали пари — каза лейтенантът.

— Близо шестстотин долара — рече Вандърхорст, сякаш говореше за кралско възнаграждение, сякаш си бе струвало да го хванат заради такава сума. Отчаяният му поглед шареше между двамата следователи. — Защо ме гледате така? Какво казах? Шестстотин долара са си шестстотин долара. Кой би изоставил шестстотин долара?

— Звучи ми смислено — каза Болд.

Мъжът обърна сам последната фотография. Това беше снимка на лицето на Били Чен, направена от съдебния лекар. Той се втренчи мълчаливо в нея и дълго време не отмести поглед.

— Погрешното място, погрешното време.

— Наистина ли? — попита скептично лейтенантът.

— Питайте го.

— Ти си го държал в онази стая. Можем да го докажем.

Вандърхорст изглеждаше изненадан. Той сви рамене.

— Някой се появява неканен и ти му показваш вратата.

— Ти си го зашеметил с удар по главата и после си инсценирал удавяне.

— Така казвате вие.

— Убеди ме, че греша.

Вандърхорст погледна нагоре към Болд с отчаяни очи.

Силно почукване по вратата накара психоложката да подскочи. За момент тя се бе пренесла в Подземието заедно с Вандърхорст. В стаята влезе една жена в полицейска униформа.

— Лейтенант — каза тя, като се обърна към Лу. — Те са тук.

Антъни Шапиро мина покрай нея, като я избута настрани с тялото си, високо едва сто и шейсет сантиметра. Беше облечен в тъмносин копринен костюм, който струваше колкото едномесечната заплата на Болд. Той каза на заподозряния:

— Нямаме повече работа тук, Вандърхорст. Не казвайте нито дума повече. — Адвокатът изгледа ядосано Болд. — Засрамете се, лейтенант. И то през уикенда! — Той забеляза касетофона, чиито касети още се въртяха. След това си даде сметка за присъствието на психоложката. Двама лейтенанти в една и съща стая за разпити, и то работещите в екип Болд и Матюс — тази мисъл, изглежда, най-накрая достигна до съзнанието му.

— Кажете ми, че сте държали устата си затворена, сър — обърна се Шапиро към своя клиент.

— Кой, по дяволите, сте вие? — попита заподозряният.

Адвокатът наклони глава и въздъхна.

— Окей — обърна се той към Болд. — Кажете ми колко лошо е положението.

Лейтенантът се усмихна за първи път от седмици насам. Не беше необходимо да казва нищо повече.

Когато Болд и Матюс започнаха разпита на Вандърхорст, Ламоя затвори телефона с треперещи ръце. Една муха кацна на стената на кабинета му и той остана загледан в нея, докато тя се почистваше, потривайки крачета като картоиграч, който загрява дланите си преди голямата игра. Като детектив, Джон преследваше фактите един по един, с други думи вървеше по дирята от трохите — клише, което отразяваше изключително точно действията му в момента.

Дългоочакваният доклад на Нейтан Прейър лежеше на бюрото му — един зле написан преразказ на събитията, по време на които заместник-шерифът беше съставил акт за превишена скорост на Мери-Ан Уокър една седмица преди смъртта й, както и алибито му за нощта, в която бе умряла жената — едно нощно дежурство, през което, по собствените му признания, той си бе дал почивка, наричана от полицаите „свободно време“, през критичния интервал от двадесет и три часа до полунощ.

Ламоя позвъни на Матюс, която се намираше на горния етаж, за да сподели с нея важната информация, която току-що бе получил от управителя на закусвалнята „Макдоналдс“, намираща се до летището. Понеже се бе надявал, че тя може да се включи в разпита на управителя или поне да отбележи неговия напредък, сержантът изпита разочарование, когато се включи гласовата й поща. Изхождайки от най-важното — Прейър скоро щеше да приключи дежурството си, — той реши да действа без нея.

Докато пътуваше през града, Джон се обади на Джанис Майер, компютърна специалистка от криминалната лаборатория, и поиска от нея невъзможното. Джанис не знаеше паролата. Той бе разчитал именно на това.

Благодарение на компютърната технология бе успял да определи местонахождението на Прейър. Окръжната шерифска служба следеше движението на всяка от патрулните си коли. Вместо да помоли диспечера на ОШС да се свърже по радиостанцията със заместник-шерифа или да изпрати текстово съобщение на мобилния информационен терминал на патрулката му, Ламоя поиска от него да му съобщи местонахождението на мъжа или назначението му. Като служител на Сиатълското полицейско управление, сержантът нямаше власт да извика Прейър на разпит, но не виждаше нищо лошо в това да посети заместник-шерифа с касетофон в джоба. Въоръжен с благословията на прокуратурата и с информацията, че кола 89 в момента се намираше между Медисън и Мериън и се движеше на юг по Бродуей, следвайки един лесно предвидим дежурен маршрут, Ламоя паркира джетата си пред един магазин за рамки на Бродуей, отиде на автобусната спирка и започна да се оглежда за патрулната кола. След няколко минути я забеляза, включи касетофона на запис и излезе на улицата, вдигайки палец като стопаджия. Искаше срещата му с Прейър да изглежда колкото се може по-случайна и безобидна.

Заместник-шерифът спря патрулката до тротоара, отключи предната врата и сержантът се качи вътре.

— Какво искаш, по дяволите? — попита Прейър, като включи сигналната зелена лампа на колата и потегли. Ламоя чу, че ключалката на вратата изщрака отново и за първи път изпита безпокойство.

— Не съм длъжен да правя това — започна Джон. — Дори не знам защо си създавам главоболия заради теб.

Заместник-шерифът изгледа с пламнал поглед спътника си, вдигна глава и подмина мълчаливо няколко пресечки. После каза:

— Така ли?

— Така — отговори сержантът.

— Тогава ще те попитам отново: Какво искаш, по дяволите?

— В онзи „Макдоналдс“, който използва като алиби за нощта, в която Мери-Ан Уокър е била хвърлена от моста Аврора, през същата нощ е имало пожар — подпалил се е един фритюрник. — На лицето на Прейър се изписа ужас. — Противопожарната команда е получила обаждането в девет и петдесет и четири вечерта. Пожарникарите са пристигнали на мястото в десет часа и седем минути. Което означава, че когато си отишъл там, заведението не е работело. — По шосето изсвистяха мокри гуми. Движението по Бродуей беше натоварено по всяко време на денонощието. — По дяволите, ние сме длъжни да проверим всичко — алиби, свидетели и така нататък — и ти знаеш това, Прейър, тъпо лайно такова. Ако не друго, поне е трябвало да провериш алибито си.

— Мамка му.

Още пет пресечки прелетяха край прозорците като хаос от мокри цветове. Тази част на Бродуей гъмжеше от колежани. Ламоя с удивление осъзна, че всяка година те му изглеждаха все по-млади.

Най-накрая заместник-шерифът каза тихо:

— Нямаше начин да се разбера с някой от вас. И знаеш ли защо? Защото дойдохте на масата за разпити предубедени към мен.

— О, я стига.

— Ако ви бях казал истината, щях да си изгубя значката.

— Нищо чудно.

— Правиш си шеги с това, така ли?

— Аз и Попай: „Аз съм това, което съм.“

— Майната ти.

— Как мислиш, защо съм тук, Нейт? Ако исках да те арестувам, щях да се обърна към шефовете си или към прокуратурата. Трябва ли да искам да те арестувам за това убийство, Нейтан? Или първо би трябвало да изслушам твоята версия за случилото се? — Нямаше значение, че вече бе разговарял с Хил и че тя би трябвало вече да се е обадила на прокурора; нямаше значение, че ако бяха завлекли Прейър в Кутията, той щеше да се позове на правото си на адвокат и да си затвори устата. Ламоя се надяваше отчаяно, че като правеше това в уюта и безопасността на патрулката на заместник-шерифа, като му предлагаше втори шанс, Прейър можеше да не забележи плаващите пясъци, в които можеха да нагазят сега.

„Дотук добре.“

Нейтан се отклони от маршрута си, спусна се надолу по хълма към града, спря пред Египетската шатра и остави мотора да работи на празни обороти. Той погледна към сержанта и Ламоя видя напрежението в очите на мъжа, който се опитваше да прецени хладнокръвно думите му. Джон откри, че гледаше към дръжката на вратата. Заместник-шерифът каза:

— Тя и аз… малко се сближихме.

Сержантът внезапно стана неспокоен. Кой беше притиснат в ъгъла и кой кого планираше да изненада? Прейър беше дяволски едър. Ламоя не искаше да влиза в конфликт с него.

Нейтан продължи:

— Тя и аз… добре, да кажем просто, че изпихме заедно по чаша кафе… и тя се оказа едно ужасно объркано хлапе.

— Да не би да ми казваш, че ти си хвърлил Мери-Ан Уокър от моста? — попита Джон, като продължаваше да се опитва да звучи така, сякаш разговаряха под душовете в съблекалнята.

— Не, не — рече заместник-шерифът и подкрепи думите си с мазна усмивка. — Просто се сближихме малко.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Но аз бях заинтригуван от нея, окей? И тя беше заинтригувана от мен, казвам ти. Ти най-добре знаеш за какво говоря.

— Сигурно. — Ламоя изпита леко отвращение към себе си.

— Случва се на всички ни, когато сме на работа.

— Така е — отвърна сержантът и се опита да надене приятелска усмивка на лицето си, понеже усети, че изражението му бе леко резервирано.

— Та всичко, което ти казвам… е, че може би малко се увлякох по нея. Съди ме, ако искаш! Тя беше красива, ужасно сексапилна и толкова уязвима, докато ридаеше и се оплакваше от грубото копеле, с което живеела. И аз… аз си помислих, че мога да се покатеря по лозата, да вляза през прозореца, да хвана нейния Опасен Дан, докато я бие, и да му разкатая фамилията — мога да го направя, стига да пожелая, прав ли съм?

— Абсолютно — отговори сержантът, усещайки киселини в стомаха си.

— Точно така — каза самоуверено Прейър. — И какво трябваше да ви кажа — че онази нощ използвах „свободното си време“, за да се мотая пред апартамента на онзи лайнар, питайки се как да спася една дама в беда? Как щях да изглеждам в очите ви? Разбираш ли какво имам предвид?

— Разбира се.

— Следиш ли мисълта ми?

— Съвсем ясно.

— Тя имаше проблеми с онзи тип и аз реших да се погрижа за него.

— Просто като фасул — рече Ламоя. — И аз щях да реша същото.

— Обръщаш тези сладурани по гръб и те те заливат със сладостта си. Казвам ти. Гърнето с меда е твое. Един поглед в очите им и разбираш кои са така напращели, че се канят да се пръснат, кои харесват униформата, независимо кой я носи, кои ще те издухат. Разбираш го, нали?

— Абсолютно.

— Като в някаква шибана агенция за запознанства.

— Значи ти си бил там онази нощ — притисна го сержантът, чудейки се докъде можеше да го доведе това. Хрумна му да избяга от колата, докато все още имаше два крака и две ръце. После си спомни за подутото тяло, което се носеше по лице в черната вода, и се отпусна върху седалката си.

— Навъртах се отзад, да. Петнайсет, двайсет минути.

— Сериозно?

— Окей… честно казано, висях там и предишните няколко нощи в изчакване на подходящ момент. Онази нощ обаче не стоях дълго. — Заместник-шерифът стисна здраво волана. Кормилното устройство изскърцваше силно под капака на колата дори при най-лекото завъртане на волана. Но Прейър сякаш не чуваше това.

— Ако ще търсим решение — обади се Ламоя, — ще ни трябва цялата информация.

Нейтан кимна. Той бе започнал своя разказ и знаеше, че трябва да го довърши.

— Окей, та значи специално онази нощ, онази събота, тъкмо паркирах колата пред блока и ги сварих да се прибират.

— Колко беше часът?

— Малко след десет. Помислих си: „Ще я оставя да види патрулката, като мина покрай тях с включени фарове.“ Тя направо зяпна от изненада, казвам ти. Но поне сега знаеше, че съм там. Знаеше, че ако й потрябва помощ, може да я получи. Останах да чакам в колата зад блока. В десет и четиридесет и пет, или може би единайсет часа, тя се появи на противопожарната стълба и запали цигара. Аз реших, че ми сигнализира, разбираш ли? Така че слязох от патрулката. Адреналинът ми скочи — помислих си, че е време за шоу. Но когато тръгнах да заобикалям колата, тя изведнъж се обърна към мен и аз видях, че говори по телефона, по проклетия телефон! Тогава, едва ли не секунди по-късно, видях онзи тип да се катери по стълбата към нея и застинах. Кой, по дяволите, бе този? Той трябва да бе висял наоколо също като мен. И проклет да съм, ако онзи мръсник не й махна с ръка, докато се изкачваше нагоре, а тя му махна в отговор. Той седна няколко стъпала под нея — на нивото на чатала й, окей? — и двамата започнаха да си бъбрят, а аз се махнах оттам.

— Видял си онзи тип?

— Да съм го видял? Нищо подобно. Нямаше начин. Видях го само като силует. Но си тръгнах. Рандевуто й не беше с мен, така че се махнах. Не исках да видят патрулката, докато се измъквам оттам. И те не я видяха, което беше добре. — Той направи пауза. — Беше добре, докато във вторник вечерта не я намериха под онзи мост и аз се оказах затънал до шия в лайната. — Обърна лице към сержанта. — Какво ще кажеш, мога ли да изляза чист от тях?

Ламоя си позволи известен скептицизъм.

— Така ли предпочиташ да наричаш това?

— Това е, което се случи, Ламоя. Кълна се в Бог. Но помисли си само. Какво трябваше да сторя? Нямаше как… имам предвид, че нямаше начин да ви разкажа всичко това там, на моста. Без майтап? — Прейър изимитира сам себе си: — „Хей, Ламоя, впрочем по-миналата нощ се навъртах около тази сладурана. Наблюдавах я как пуши по бикини на противопожарната стълба.“ А после, по-късно, какво трябваше да кажа: „Впрочем, може да съм забравил да спомена…“?

— Нямаше да прозвучи много убедително.

— Така е. И тези момичета. Вече ми се носи слава. Знаеш каква. Ако нещо подобно излезе на бял свят… — Той погледна към сержанта. — Разбираш ли, Джон? — Употребата на малкото име на Ламоя явно малко го затрудни. — Това не бива да излиза на бял свят.

Докато Нейтан осъзнаваше последствията от своето признание, Ламоя пресмяташе колко време щеше да му е необходимо, за да избяга от предната седалка — вратите бяха заключени и щеше да се наложи да направи нещо по въпроса.

— Искам да кажа… относно това, че ти помагам… това, разбира се, ме обърква. Аз съм длъжен да помагам и знам какъв е дългът ми. — Сега Прейър говореше на себе си и този факт разтревожи сержанта още повече. — Трябваше да разкажа това по-рано, окей? Съгласен съм. Но ти можеш да видиш нещата от моята гледна точка.

— Разбира се, че мога. — Не прозвуча много убедително, дори и на самия него.

— Ако подобно нещо се разчуе, с мен е свършено. Ще продавам билети за паркинга на някой търговски център. Дай ми някакъв шибан шанс.

— Определено има възможност да излезеш чист — успокои го Ламоя.

— Ако кажеш на някой от кого си получил тази информация, с мен е свършено. Разбираш, нали?

— О, да. Ние сме добри в това.

— Колко добри?

— Нека уточним нещо — каза сержантът. — Видял си онзи другия на противопожарната стълба, но не си успял да го разгледаш хубаво.

— Дигнах си чукалата оттам, вече ти казах. — Заместник-шерифът млъкна, обмисляйки това. — Смяташ, че е бил братът, онзи мръсник, дето тормози Дафни.

Ламоя не каза нищо. Не му хареса, че Прейър нарече Матюс на малко име. В момента се почувства настроен невероятно покровителствено към нея.

Нейтан заяви:

— Нямам нищо против да кажа, че съм видял него, ако се нуждаеш от това, ако то помогне на сегашното ви положение. Стига да успеем да сключим някаква сделка. Може би си наясно, че мотаенето ми там директно ме въвлича в това.

Чуваше ли се този клоун? Джон си имаше работа с патологичен лъжец, мъж, който би казал всичко на една жена, за да си легне с нея, всичко на едно ченге, за да запази досието си чисто. Сержантът рече:

— Ето какво е мнението ми, Нейт: имаш известен шанс за измъкване, но трябва се потрудиш.

— Шанс за измъкване — съгласи се заместник-шерифът, като кимна леко. — И аз се опитвам да ти кажа същото.

— Ще се наложи да разкажеш всичко това отново.

— Не и официално, не. Мамка му, няма начин. Забрави. Ако ме извикаш отново в стаята за разпити, ще постъпя като сержант Шулц. Ще видиш грозния ми полицейски задник. Аз? Да правя свирки на разни тежкари, как ли пък не.

Дясната ръка на Ламоя напипа бутона, с който се заключваше вратата — постара се движението му да остане незабелязано. Въздухът изведнъж му се стори с няколко десетки градуса по-горещ. Натисна бутона и изщракването му прозвуча като изстрел от пистолет със заглушител.

— Нали знаеш, Нейт, подобни лайна довършват и най-добрите.

— Вкарай ме там и ще се сдобия с лоша форма на ларингит.

— Сиатълското полицейско управление и Окръжната шерифска служба, говорим за две различни неща — напомни му сержантът. — Едната ръка не винаги мие другата. Ще те третираме като информатор и ще запазим личността ти в тайна. — Това бе невъзможно, но Прейър си мислеше, че знае повече за детективската работа, отколкото знаеше в действителност.

Иззвъня мобилен телефон. Ламоя посегна към своя, но осъзна, че звънеше телефонът на Нейтан. Едрият мъж отговори на обаждането.

— По дяволите, какво казваш! — Очите му се насочиха към Джон и за момент сержантът си помисли, че говореха за него. Беше ли избързала Шийла Хил със своето обаждане? Беше ли предупреден току-що Прейър, че го разследват заради нещо, което бяха открили в кочаните му с квитанции отпреди почти две години? — Може би, а може би не. — Той приключи разговора и се загледа в Ламоя с крайчеца на окото си, сякаш се канеше да каже нещо. После погледна през предното стъкло на патрулката към красивия хоризонт. На сержанта му се прииска да можеше да се наслади на момента.

Нейтан каза:

— Срещата ни приключи. Трябва да се връщам.

Джон усети, че облекчението отпусна мускулите му и че отново можеше да се движи. През последните няколко секунди бе седял като вкаменен на седалката си.

— Ще се справим с това, Нейт. И то без особени затруднения.

— Просто запомни какво ти казах: направи ми услуга и аз ще ти я върна. Но ако се опиташ да ме измамиш, паметта ми ще отиде на кино.

— Ясно. — Ламоя успя да отвори вратата и да се добере до сигурността на тротоара. Пръстите му напипаха касетофона, който издуваше джоба на сакото му.

— Мога да те закарам до управлението, на път ми е.

— Не е необходимо.

— Както искаш.

Сержантът затвори вратата. Когато Прейър се вля в трафика, левият му палец изключи касетофона. Валеше. Но като всеки друг в този град, Джон не забеляза това.

Двадесет и няколко минути по-късно Ламоя, който бе тръгнал по най-прекия път обратно към Обществена безопасност и се бе задъхал от бързането си надолу по хълма, потропа по отворената врата на Матюс, очаквайки да завари психоложката, седнала зад бюрото й. Колкото и да бе иронично, Дафни разбираше Прейър по-добре от всеки друг и щеше да полудее, когато чуеше записа на касетата. Раменете на сержанта увиснаха разочаровано и той отиде в стаята на секретарките.

— Матюс да не би да е на някаква среща? Къде мога да я открия?

— В почивка е — отговори му най-близката секретарка, като погледна към графика на стената.

— Какво казваш? — попита той със значително по-висок глас.

— Взе си „свободно време“, сержант.

— Тя е с микрофон. Под наблюдение е — каза Ламоя, въпреки че не беше съвсем сигурен. Не искаше Дафни да се разхожда незащитена по улиците.

Раздразнената секретарка отвърна:

— Тогава какъв е проблемът да я намерите? — Тя промърмори нещо под носа си за това, че той все пак е детектив и жената до нея се ухили на коментара.

Сержантът каза твърдо:

— Обади се тук-там и я намери. Ще чакам на мобилния си телефон. — Той тръгна към асансьора, но го пренебрегна и хукна надолу по стълбите. Когато стигна на петия етаж, номерът на мобилния й телефон вече звънеше в ухото му. Свърза се с гласовата й поща. Защо не отговаряше?

Ламоя се обади от кабинета си на диспечера на отдел „Специални операции“. Там не бяха чували Матюс да е напускала сградата.

— Провери ли дамската тоалетна? — попита диспечерът.

Сержантът измърмори нещо на мъжа, неспособен да говори разбираемо. Тя не беше в тоалетната — беше сигурен в това. Нещо или някой я бяха накарали да излезе от сградата и той трябваше на всяка цена да разбере какво става. Обади се на Болд, пусна съобщение на пейджъра на дежурните детективи да му се обадят. Позвъни в лабораторията, в кабинета на съдебния лекар. На всеки, за когото се сети.

Джон бе плувнал в студена пот. Очите му смъдяха, дланите му бяха влажни.

Какво му ставаше, по дяволите?

В добавка към червеното листче със записаното обаждане по телефона, чието донасяне прекъсна в неподходящ момент разпита на Вандърхорст, Матюс откри, че имаше съобщение и по гласовата поща на мобилния си телефон. „Госпожица Матюс? — Чуруликащият глас на Маргарет бе достатъчен да я накара да се почувства зле. — Аз… Аз сериозно загазих. Наистина сериозно. Казахте да се обадя. Така че… така че се обаждам.“ Никакъв адрес, никакъв телефонен номер. Дафни порови в джоба на дънките си и измъкна сгънатото листче. „Слава богу!“ — помисли си, доволна, че го бе запазила.

На него също липсваше адрес, беше отбелязано само „над «Пицария Марио»“. Психоложката извади телефонния указател и запрелиства жълтите страници. Никога не бе одобрявала идеята на Маргарет да се настани на това място. Покрив над главата бе едно нещо, но с бебето, което носеше, тя се нуждаеше от предродилни грижи, солидно хранене и лекарски прегледи. Подслон над заведение за пици? Какво представляваше то — публичен дом, сексшоп, свърталище на наркомани? Най-накрая го откри на белите страници: „Пицария Марио“. Време бе да тръгва. Почувства се ужасно, че бе изгубила връзка с Маргарет, но най-вече, че не е била на нейно разположение през последния един час. При тези момичета всяка минута бе от значение. На улицата животът можеше да се промени за секунди.

— Вземам си „свободно време“ — информира тя цивилната администраторка, която отговаряше за седмия етаж. Изразът означаваше, че за нисшия персонал тази пауза трябваше да се приспадне от работното време, а за чиновете от лейтенант нагоре — просто, че няма да бъдат в кабинетите си и на позвъняванията ще отговарят телефонните им секретари. Администраторката плъзна маркера „присъствие/отсъствие“ на стенното табло и продължи да печата на машината си.

Матюс протегна колебливо ръка към телефона на секретарското бюро пред нея, докато се чудеше дали да се обади на Болд, чийто кабинет бе два етажа по-долу. Разпитът на Вандърхорст бе протекъл добре — по-добре от очакваното, — двамата бяха уцелили верния ритъм, който сигурно се бе сторил на Лу като джемсешън на двойка музиканти. Бе длъжна да му докладва, а и знаеше, че не би одобрил излизането й от сградата, преди да е довършила работата си. Трябваше да се планират серия от психотестове, да се направи консултация с външни експерти, които да потвърдят или оспорят професионалната й преценка. За всяка консултация трябваше да напише и съответния доклад. Усложненията, произтичащи от множеството съдебни постановления, които бе необходимо да се издействат поради факта, че убийствената вакханалия засягаше четири щата, щяха да ангажират повече от половината детективи от отдела „Престъпления срещу личността“, голяма част от ресурсите на криминалната лаборатория и почти цялото й лично време през следващите няколко седмици. Един човек и неговите престъпления щяха да обрекат служител на Сиатълското полицейско управление на истински застой.

Вместо с Болд пробва да се свърже с Ламоя, но още при първото иззвъняване се включи гласовата му поща, което означаваше, че той или говореше по телефона, или бе извън кабинета си. Не беше го виждала от закуската, когато се появи в мансардата, следван по петите от Блу и с кесия топли сусамени гевречета под мишница.

Остави му съобщение, че ще отиде с колата да помогне на Маргарет. Съобщи и името на пицарията в СоДо. При последния си телефонен опит откри Боби Гейнс на работното й място.

— Би ли си взела един час „свободно време“, за да ми направиш една услуга?

— Само кажи каква, лейтенант.

— Ще се повозиш с мен. Може да ми е нужно подкрепление. Едно момиче от Приюта — в напреднала бременност — ми е оставило съобщение, че е загазило. Отседнало е над една евтина пицария и си мисля, че щом е получило стая, значи е замесен някой сводник или наркодилър — знаеш в какво се забъркват тези момичета. — Дафни замълча за миг, после добави: — Като сме две, шансовете са по-добри. — Усмихна се, опитвайки се да убеди Гейнс. Ако нещата прераснеха в нещо повече от услуга, Лу щеше да го обяви за полицейско наблюдение.

— Дай ми пет минути. Ще се срещнем в гаража.

Докато караше на юг от Сейф няколко минути по-късно, Гейнс я попита:

— Има ли нещо друго, което трябва да знам, лейтенант?

Матюс обясни накратко взаимоотношенията си с Маргарет. Накрая каза:

— Обещах на Лу, че ще продължа да нося микрофона, но да си призная, не искам този разговор да минава през диспечера, защото пък обещах на момичето, и то преди седмици, че ще се отзова като жена, а не като полицай.

— Тези устройства изпращат сигнал само на стотина метра, лейтенант. Няма начин да бъде чут от диспечера.

— Добре — отвърна психоложката.

— Значи аз ще слушам от колата и ако е необходимо, ще осигуря подкрепление.

— Точно така.

— Няма проблем — отвърна Гейнс.

Трафикът намаля, като подминаха двата стадиона, а гледката ставаше все по-грозна, докато навлизаха в квартала на доковете и складовете.

— Значи аз ще се спотайвам, освен ако не възникне проблем, нали така? Ако се нуждаеш от мен, искаш ли някаква парола? — попита Боби.

Матюс бе обмисляла такава възможност, но й хрумна по-добра идея:

— Не. Просто ще изкрещя за помощ.

Гейнс се усмихна:

— Договорихме се.

Обучението в школата и миналият опит накараха Матюс да отдели още няколко минути, за да огледа района в непосредствена близост, като направи пълна обиколка на кварталчето, където се намираше „Пицария Марио“.

В края на огледа си забеляза хромираната броня и черното купе на кола, паркирана в дъното на тясна алея, намираща се на по-малко от пресечка от пицарията. Тя се промъкна край стената на някаква изоставена сграда и се приближи достатъчно, за да види черния регистрационен номер в левия край на бронята: ОШС–89.

Тя ахна силно, после заради микрофона, закачен под блузата й, каза:

— Боби, забелязах патрулната кола на Нейтан Прейър. Една пряка по на юг, на западната страна на улицата, в дъното на една алея. Ще отида да я разгледам по-отблизо. Бъди нащрек.

Матюс пресече улицата и докато приближаваше, можеше да вижда през задното стъкло на патрулката. Тя изглеждаше празна. С разтуптяно сърце, тя се прокрадна в сенките на алеята и надникна едновременно към предната и задната седалка, готова всеки момент Прейър да изскочи внезапно от колата.

— Заместник-шериф? — извика Дафни, но не последва никакъв отговор.

Дали Маргарет не е била в комбина с Прейър през цялото време? Дали пък не му се е обадила за помощ, след като не бе успяла да се свърже с нея? Или може би някой познат на Нейтан в Сиатълското полицейско управление му бе предал зова за помощ на момичето, вдъхновявайки Прейър да извърши геройство, за да я впечатли? От хилядите предположения, които кръжаха в главата й, тя едва не припадна, залитна и протегна ръка, за да запази равновесие.

— Боби — каза Матюс, говорейки високо в студения въздух заради миниатюрния микрофон, защипан за сутиена й, — обади се в Окръжната шерифска служба и попитай… не, по-добре поискай да говориш лично с Прейър. Когато се свържеш с него, разбери какво, по дяволите, прави патрулната му кола на една пресечка от „Пицария Марио“. После ми звънни на мобилния телефон. Ще го оставя включен, докато не ми се обадиш.

Тя пресече решително улицата, обхваната от прилив на ентусиазъм да разнищи докрай тази работа. Почувства се засегната от мисълта, че Маргарет може да е била използвана за примамка, за да се добере до нея — ако изобщо бе така. Нейтан Прейър бе минал всякакви граници.

После отново си даде сметка, че всъщност не знаеше какво става и тази несигурност засили решителността й да го разбере.

Седнал на каменната пейка на няколко метра от фонтана на площада срещу центъра „Уестлейк“, Ламоя забеляза Джанис Майър и сърцето му се разтуптя при мисълта за това, което тя може би му носеше. Джанис бе облечена в дълъг до глезените сиво-кафяв тренчкот, чийто колан не бе закопчан с тока, а бе завързан на възел. Носеше кафяви обувки с ниски токове, над които се виждаха мургавите й глезени. Косата й бе тъмна като нощно небе, същият цвят имаха веждите и миглите й. Зелените й очи бяха ярко доказателство за намесата на някой ирландец в афроамериканското й родословие. Пълните й устни се извиваха предизвикателно, когато се усмихваше — нещо, което бе харесал още при първата им среща. Сега тя се усмихна по същия начин, сядайки на пейката до него, и сложи в скута си кожена чанта за книжа.

— Е, защо е тази конспирация, каубой?

— Изнасяш тайно поверителни документи, Джанис.

— Копия на поверителни документи — натърти тя, като му подаде половината от топчето листове. — За бога, можех да ти ги изпратя по електронната поща! Това щеше да ми спести изминаването на шестте пресечки дотук.

— Истина е. — Ламоя запрелиства книжата. Малко преди това бе приключила патрулната му обиколка. Отне му известно време, докато се ориентира в дребните формуляри — всякакъв род актове: от такива за превишена скорост до глоби за неправилно паркиране. — Електронната ни поща се наблюдава, нали? — попита той полицайката от отдела за връзки с обществеността. — Слушай, ако имам неприятности за това, искам да са на моята глава, а не на твоята.

Тя посегна и взе чашката кафе от по-близкото му до нея коляно. Сръбна през малката дупчица на капачето, наслаждавайки се на вкуса. Ламоя си спомни този й навик — Джанис пиеше кафето, сякаш то беше еликсир. Като се замислеше, тя се отнасяше към доста неща по този начин.

Двама тийнейджъри профучаха на скейтбордовете си, опитвайки нови фигури.

— Не знам за какво ти е това — каза Джанис, — отиването му в шерифството и всичко останало, — но вече го имаш. — Преди Метро архивираха пътните актове на микрофилми. Сега всичко се вкарва в компютъра — поясни тя.

Ламоя продължи да прелиства страниците, докато Джанис се наслаждаваше на кафето.

— Провери отново квитанция номер 35МН–732 — каза тя с крайчеца на устата.

Опитвайки се да накара Ламоя да обикне джаза, веднъж Болд му бе казал, че хубавата музика е колкото в неизказаното — онова, което не е изсвирено, — толкова и в тоновете, които се чуват. За Ламоя този съвет бе изглеждал напълно налудничав до момента, в който отгърна на споменатата от Джанис квитанция. В кочана с актове на Прейър отпреди две години липсваше копието на квитанция 35MN–732.

— Шегуваш ли се с мен? — процеди той. Върху копието на квитанция 35МН–733 — следващата в кочана — личаха бледи следи, така познати на всеки полицай, използвал някога карнетка38 от карбонова хартия: от натиска на химикала написаното върху липсващата квитанция 35MN–732 се бе отпечатало върху 733-та в резултат на това, че не бе пъхнат разделител. Същото се бе случвало и на Ламоя с чековата му книжка. Отне му известно време, докато разграничи единия надпис от другия. Постепенно бледият отпечатък се открои пред погледа му.

Минута по-късно Ламоя възбудено говореше по мобилния си телефон с отдела, издаващ шофьорски книжки, диктувайки регистрационния номер на отегчена бюрократка в другия край на линията.

— Трябва ми колкото се може по-бързо — завърши той.

Джанис Майър отдели чашата с кафе от устните си и каза:

— Успокой топката, каубой, от много вълнение ще ти изгорят бушоните или нещо друго.

Ламоя само я изгледа влюбено, не искайки да говори при отворен телефон.

— И какво е толкова специалното на липсващата квитанция, освен че е в разрез с правилника да не се къса от кочана? — попита Джанис.

Служителката в другия край на телефонната линия спокойно му съобщи името на собственика на превозното средство. Той й благодари и затвори.

— Дейна Итън — повтори механично Ламоя на глас.

Като го чу, Джанис изплиска кафето на гърдите си, бързо се избърса и изруга:

— Дейна Итън? — Нямаше ченге в Сиатълското полицейско управление, което да не знаеше това име — то бе набито в съзнанието на цялото население от френетичната медийна шумотевица.

Тя грабна книжата от коленете на Ламоя и започна да ги прелиства напред и назад, като проверяваше датите на актовете за пътни нарушения, издадени непосредствено преди и след липсващия.

— Не може да е вярно — каза тя. — Това като че ли е било два месеца преди стрелбата. — Отне й известно време, докато осмисли информацията. — Да не искаш да ми кажеш, че той е познавал тази жена?

Ламоя не можа да произнесе нито дума. Беше го чувствал през цялото време, но едва сега можеше да докаже, че в крайна сметка това не е било „случайна стрелба“.

Нейтан Прейър щеше да отиде в затвора.

Марио — ако изобщо имаше такъв — бе открил един наистина евтин имот, който все пак бе на учудващо кратко разстояние от центъра на града и му даваше възможност да доставя пици там. Сградата изглеждаше по-стара от Господ. Кварталът, добре познат на полицейските патрули като предпочитано място за дейността на бандите — район на складове и предприятия от леката промишленост — бе в упадък повече от десетилетие, откакто хардуерът бе загубил битката със софтуера за местната икономика. Тухлените постройки и напуканият асфалт приютяваха ръждясалите скелети на стари коли. На пет минути път от благополучието.

Пицарията разполагаше с щанд за приходящи клиенти, двама готвачи, четирима разносвачи и чифт огромни фурни. От тонколоните се лееше алтернативен рок, достигащ опасни децибели. Растафарианецът39, който приемаше поръчка по телефона, вдигна пръст — знак, че ей сега ще дойде при нея. Като затвори, той извика нещо към мършава, накичена с безброй обици, около двадесетгодишна девойка в другия край на малкото помещение. Бялото момче до нея, което се изживяваше като гангстер — целите му ръце бяха покрити с морави татуировки, изобразяващи паяжини и бодлива тел, — ръсеше, слава богу с домакински ръкавици на ръцете, един блат с резенчета гъби.

Матюс отвори със замах полицейската си карта:

— Има ли горе бременна млада жена?

— Може и да има — отговори растафарианецът. Не бе имал време да проучи обстойно полицейската й карта, така че я впечатли, като добави: — Какво прави един лейтенант на улицата?

— Вие ли сте собственикът?

— Ами. Просто управител. Вие от жилищната полиция ли сте? — За него това си беше просто шега.

— Маргарет — каза Матюс. — Името й е Маргарет.

— Така ли?

— Тук съм, за да й помогна.

— Обзалагам се, че е така.

— Кога за последен път са идвали на проверка от градската хигиенно-санитарна служба?

— Втора стая — отговори той. — Намира се вляво.

— А какво ще кажете за заместник-шерифа?

— За кого?

— Колата му е на една пряка оттук.

— Значи е на посещение при някой от чародеите в квартала. Нищо ново.

Матюс се взря изучаващо в лицето му и откри, че му вярва. Помисли си, че Прейър би трябвало да има пръст в положението на Маргарет — било като неин приятел, било като враг. Психоложката обаче не гореше от желание да се сблъска с него. Той имаше опит в спотайването и тя не бе забравила това.

— Кой обитава другите стаи горе? — попита Дафни.

Ямаецът я изгледа подозрително.

— С кого ще се сблъскам в коридора? — натърти Матюс.

— Никой няма да стреля по вас, ако това имате предвид.

— Точно това имах предвид.

Тя извади двайсетачка от чантата си, сложи я на щанда и каза:

— Задръжте рестото. — Това го накара да се усмихне, показвайки редките си зъби. Психоложката добави още една двайсетачка. — Има ля някой горе с Маргарет?

— Аз дори не знам, че тя е горе, лейди.

— А в сферата на възможното? — намекна тя.

— Слушайте, те мислят, че не знам, но има трички, които делят една стая, която едва стига за един човек. Млади жени.

Матюс извади пистолета от чантата си и го зареди. Всичко се свеждаше до демонстриране на сила по улиците. Човек или беше играч, или не. Бе разбрала тази психология, макар че не й достигаше кураж да я прилага.

— Не искам някой да ми досажда. Да ви дам ли минутка да уведомите някого, или не?

— Хората през цялото време сноват навън-навътре, лейтенант. — От начина, по който наблегна на чина й, разбра, че той бе наясно що за канцеларски плъх бе тя. — Направете каквото трябва — добави растафарианецът.

Входът за стълбището, което водеше до стаите, бе вляво от изхода на пицарията. Матюс погледна към отсрещната страна на улицата, където Гейнс бе паркирала колата. Според уговорката тя правеше всичко възможно да открие Прейър. Матюс прикри оръжието си, докато се качваше по тъмното мръсно стълбище, задушавайки се от смрадта на урина. В места като това — един пропаднал бордей — точно изненадите костваха живота на полицаите. Времето за реакция се оказваше по-дълго от мисловния процес. Дванадесетгодишни хлапета с водни пистолети биваха застреляни.

Коридорът на горния етаж бе безлюден и слабо осветен. Или нейният човек долу бе разчистил района, или бе извадила късмет. Оръжието не й изглеждаше най-подходящия начин за поздрав към Маргарет, но и нямаше да е добре да го сложи в чантата си. Тя отпусна до тялото си ръката, с която го държеше, и почука.

— Маргарет, аз съм — обяви високо. Съзнателно или не, не съобщи повече подробности.

Чу приближаващи се към вратата стъпки и изпита облекчение от факта, че момичето можеше да върви, а не бе простряно на леглото в процес на преждевременно раждане. Защото това бе последното й предположение: контракции. Маргарет всеки момент ще ражда.

— Момент. — Младежкият глас изпълни Матюс с чувство на благодарност. Реши да не изоставя девойката, да остане с нея, докато проблемът, какъвто и да бе той, не бъде разрешен.

Чу шума от дърпането на чифт резета. Усети, че стискаше по-здраво пистолета и се стегна в очакване да види момичето със зачервени очи, прежълтяло, с изтекли околоплодни води. Вратата на жилището се отвори. Маргарет беше плакала, лицето й бе на червени петна, носът й течеше, бузите й лъщяха от сълзите. Носеше скъсани чорапогащи и широка рокля от „Гудуил“. Цялата трепереше от треска, челото й бе оросено от пот. Или беше някакъв токсичен шок, или реакция от наркотик, който бе взела. Девойката не можа да намери сили да я погледне и стоеше със сведени очи. „Притеснена е“ — помисли си Матюс.

Обхвана я смесица от ужас, симпатия и основателно възмущение и отново си обеща да изведе нещата докрай. Хебрингър и Рандолф бяха мъртви, така че можеха да почакат. Това момиче все още имаше шанс.

— Всичко е наред — каза Матюс. Вратата се отвори изцяло. Тя надникна вътре, преди да влезе. Стаята беше празна. — Добре направи, че ми се обади.

— Не знам нищо за това.

Мрачната стая бе малко по-голяма от баня. Тънкият дюшек на желязното легло бе покрит с мръсни чаршафи. Ако в помещението живееха три жени, те трябваше да спят на това легло почти една върху друга. Кранът на мивката в ъгъла капеше и под него се бе наслоила зелена патина. Тоалетната сигурна бе в дъното на коридора. Вместо гардероб, в срещуположния ъгъл бе сложена напречно дървена пръчка, на която висяха няколко празни закачалки. Единственият прозорец бе голям едва колкото да се промушиш през него. В стаята миришеше на момичета, на плесен и пот, а над всичко това се носеше отвратителният дъх на доматен сос и нещо изгоряло.

Маргарет седна като парализирана на крайчеца на леглото и отново заплака.

— Съжалявам — изхлипа тя, повтаряйки го отново и отново.

Матюс свали предпазителя на пистолета и го прибра в дамската си чанта. После приседна до момичето и каза:

— Е… радвам се да видя, че имаш покрив над главата.

Чу стъпки да се приближават по коридора към вратата. Почувства, че я залива гореща вълна, сякаш хормоните й се бяха разбунтували. Маргарет вдигна поглед, направи усилие да овладее хлипането си, взря се в Матюс и дрезгаво прошепна:

— Той каза, че ще убие бебето.

— Кой…? — В този момент очите й попаднаха на миниатюрна, наскоро пробита дупчица в страничната стена на стаята. Белият прах от мазилката бе образувал на пода купчинка като малка пряспа сняг. Тя обърна глава към вратата. Не беше заключена! Забеляза пропуска си твърде късно. Сама си отговори на въпроса: рибарят. От управлението я бяха използвали като примамка за Уокър, но вместо това той я беше подмамил. Въпреки че преди това бе допускала тази възможност, двете минути с Маргарет я бяха прогонили от съзнанието й.

Феръл Уокър нахълта в стаята, като сграбчи грубо изотзад психоложката. Дафни хвана чантата си, но ножът му преряза кожената дръжка и тя падна на пода, а той я изрита настрани. Ножът й беше познат. Извитото му острие изглеждаше матово сиво от многото часове точене на ръка.

Внезапно вратата се затръшна и Маргарет се оказа здраво стисната в ръцете му с допрян под издутия й корем нож.

— Коя е приятелката във форда? — попита той — първите думи, които произнасяше. Уокър се наведе напред, притиснал бузата си до тази на момичето. — Тя те предаде — изсъска. — Също както предаде и мен. — Феръл срещна очите на Матюс, докато държеше девойката в задушаваща хватка, и ножът му неочаквано се озова допрян до нейния корем. Ако го използваше, тя щеше да бъде разрязана като узрял плод.

— Под наблюдение съм — каза Дафни. Правило номер едно: никога не лъжи в ситуация със заложник. Заради Боби Гейнс, която чуваше всяка нейна дума, добави припряно: — Махни този нож, Феръл.

Той се приближи заднишком до прозореца и предпазливо погледна навън.

— По дяволите! Отзови я! — Долу без съмнение Гейнс вече бе предприела съответните действия.

— Как да го направя, Феръл? — попита Матюс, хитрувайки. После посочи към вратата. — Трябва да изляза…

— ОТЗОВИ Я! — Той стисна още по-силно Маргарет и плъзна ножа по-надолу.

— Трябва ми чантата. Мобилният ми телефон — рече Дафни.

Уокър погледна към чантата на пода, после обратно към психоложката, към вратата на стаята, през прозореца.

Беше си мислила, че воайорите не убиват и че Феръл определено бе воайор от Подземието, човек, който се задоволява с тормоз по телефона, една съсипана от скръб душа, загубила пътя си. Едва сега забеляза петната, приличащи на прясна кръв, по маратонките и крачолите му. Едва в този момент осъзна, че бе грешила по отношение на него.

Уокър прекъсна мислите й:

— В такъв случай ще им дадем нещо, което да ги ангажира. — При тези думи прокара със замах ножа си през корема на Маргарет, като заглуши писъка й с лявата си ръка, и я пусна да се свлече на пода в локвата на невъобразимото.

Матюс изпищя и се втурна към него, но бе халосана в челото с дръжката на ножа и загуби съзнание. Когато с огромно усилие успя да дойде на себе си, усети, че той я държеше под мишниците и я влачеше по пода. Пурпурният вик на Маргарет заглъхна под прозореца, пръстите на дясната й ръка барабаняха като на машинописка в ексцентричен безкръвен спазъм.

— Ах, ти, копеле! — простена психоложката и повърна точно пред прага на вратата. Уокър я дръпна да се изправи на крака и я блъсна напред. Тя тръгна, залитайки, по коридора, следвана по петите от него. — Кръвта й ще изтече — каза, като се надяваше Гейнс да я чуе. — Накъде води този коридор? — Отново заради микрофона.

Феръл натисна върха на ножа в гърба й и тя почувства как той сряза кожата й.

— Каква е тази кръв по дрехите ти? — попита Дафни. — Да не си наранил Лени Нийл? — Надяваше се Гейнс да чуе това. Погледът й се замъгли, но се опита да бъде нащрек за появата на детективката, да е готова за движението, което щеше да й позволи да стреля. Със следващото си побутване Уокър попадна на издатината на металното записващо устройство, залепено с лейкопласт за гърба й. Ръката му рязко се плъзна край шията й, разкъса кабела, изтръгна микрофона и го размаза на пода с петата на десния си крак. Ризата на Ламоя, с която бе облечена, се разпра от мишницата до талията й.

Това не бе онзи Феръл Уокър, за когото го бе мислила. Психологът в нея търсеше симптомите, които бе пропуснала, източника на насилието, което той проявяваше. Уокър пак повтори, че го е предала. Правеше връзка между Мери-Ан и нея: и двете го бяха „изоставили“ заради някой друг — Ламоя в нейния случай. Прониза я страх, когато осъзна, че всъщност бе предупредила Ламоя и Болд точно за това, което се случваше — нейното отвличане. Значи ето какво било, нямаше нищо общо с онова, което си бе представяла.

Той отново я ръгна и тя се заклатушка напред с несигурни крачки.

Бяха на две стъпала от междинната площадка на стълбището, когато Гейнс се показа иззад завоя. Без да се колебае, сякаш го бе правил стотици пъти, Уокър тласна Матюс, така че тя загуби равновесие, претърколи се по стълбите и се блъсна в Боби като топка за боулинг в кегла. Детективката, която стискаше с две ръце пистолета по време на изкачването си, се прицели ниско и се извъртя, за да избегне Матюс, но се спъна и се строполи на площадката. Без да се интересува от пистолета, Феръл го ритна настрана и стовари крака си върху китките на Гейнс, първо върху дясната, после върху лявата. Отпусна се на едно коляно върху гърдите й, сграбчи я за косата и удари с все сила главата й в пода, така че тя изгуби съзнание. Това бе човек, който можеше да прикове дори сто и осемдесет килограмова извиваща се камбала40.

Той задърпа Матюс за ръцете, докато тя не се изправи и не закрачи сама на изтръпналите си крака. Преведе я през една врата, която водеше към задната страна на сградата. Там едно момче в бяла престилка, изцапана с доматен сос, се бе облегнало на тухлената стена и пушеше трева. Престилката му напомни на психоложката за първата й среща с Феръл. Сега й се струваше, че е била преди година. „Да се надяваме — помисли си тя, — че няма да се окаже преди цял един живот.“

— Чупката оттук! — изсъска му Уокър, без да се опитва да скрие, че я държи в плен.

Момчето измърмори едно „да ти го начукам“, навири цигарата си и се извърна надясно, обръщайки им гръб. Уличните нападения не бяха нещо ново за него.

Феръл я спря на ъгъла и надзърна към обикновено пустата улица. С грохот преминаха два товарни автомобила. Той скри окървавения нож с ловкостта на фехтовач, хвана Матюс здраво за ръката и каза:

— Движи се близо до мен или ще нахраниш раците! — После я задърпа през улицата.

Като възвърна стабилността си от раздвижването, тя се отърси от вцепенението, в което бе изпаднала от изкормването на Маргарет. Едно бе да разбираш от престъпление, а съвсем друго да бъдеш пряк свидетел на такова — извършеното от него направо я потресе. В кратките мигове, докато забързано пресякоха улицата и поеха по друга, осеяна с боклуци алея, Матюс разбра, че оцеляването й зависеше от способността й бързо и точно да определи психическото състояние на Уокър, мотивите и факторите, които го бяха превърнали от любезен опечален в непредсказуем маниакален убиец. Беше дръпнат някакъв спусък и тя вярваше, че за да остане жива, трябва да го идентифицира, да го изобличи и да го използва в своя полза.

Сякаш чул мислите й, Феръл се обърна към нея по средата на алеята и заяви с безумен поглед в очите:

— Не се притеснявай, това ще ти хареса.

Думите му я накараха да се притесни още повече.

Те спряха пред една улична шахта, покрита със стоманена плоча, на която бе написано СВИКС — Сиатълска водно канализационна служба. Уокър измъкна някакъв недодялан инструмент, направен от изкривено арматурно желязо, който бе скрил зад купчина влажни кашони. Железният прът бе огънат като огромен месарски ченгел. Той нареди на Матюс да седне на тротоара и тя се подчини, готова да се опита да избяга при първа възможност. Феръл мушна края на импровизираната щанга във вентилационния отвор на капака на шахтата и го повдигна. С метален звън капакът се стовари до зейналата дупка. Като се възползва от прикритието на шума, тя се пресегна, бръкна отзад в панталона си и откъсна малкото платнено етикетче, което указваше размера на дрехата. След това го пусна на тротоара. „Да им оставя следи“ — рече си наум. Реакциите й на ченге бяха започнали да вземат връх над личните й емоции.

Слаба надежда проблесна сред зловещия мрак, който сякаш я бе обгърнал в онзи момент. Оставяше го да победи, без да е имала такова намерение. Тогава каза:

— Ние намерихме стаята, Феръл. И телата. Знаем всичко за тях.

Видя как лицето му се сгърчи от разочарование — беше познала какъв бе подаръкът му, преди той да успее да го разопакова пред нея.

Уокър рязко й нареди да се изправи. Посочи към черната дупка на тротоара и рече:

— Първо дамите.

Първите доклади за ситуацията далеч не бяха пълни и Болд се опита да не реагира прибързано. Когато чу, че една полицайка е ранена, а друга — изчезнала, бе склонен да допусне най-доброто, докато се приготви за най-лошото. В работата му рядко имаше много добри новини и лейтенантът си бе изградил доста добра защитна броня, но човек никога не можеше да свикне да не интерпретира творчески една обикновена радио шифрограма.

Фактът, че това обаждане засягаше членове от собствения му екип: единият — протеже и другар, другият — приятелка и бивша любима, доказваха изключението от правилото. Новината направо го разнищи. Докато следеше натоварения радиотрафик, той установи, че линейките бяха тръгнали към мястото на престъплението. В докладите се споменаваше жена — по всяка вероятност цивилна — с лоша порезна рана и обилно кървене. Присвиването под лъжичката прерасна в гадене, когато осъзна, че се надяваше жертвата наистина да бе цивилна — морална граница, която нямаше право да прекрачва.

Болд се втурна към мъжката тоалетна, тъй като гаденето се увеличаваше и всеки момент можеше да повърне. През цялата си кариера никога не бе повръщал от съобщение на радио патрулите.

Потуши бушуващия в него огън, като наплиска лицето си със студена вода. Гаденето се размина, отстъпвайки пред чувството на гняв и безсилие. „Какво, по дяволите, си е мислила Дафни?“ Беше се измъкнала от сградата на Обществена безопасност, без да предупреди отдела за специални операции. В пристъп на яд Болд стовари дланите си върху мивката с такава сила, че тя се отдели от стената. Водата плисна от счупените тръби. Лейтенантът отскочи назад, а порцелановата мивка се стовари на пода и се разби на парчета, вдигайки шум като от малка експлозия.

Детектив Джералд Милхаус влетя в помещението, опасявайки се, че ще трябва да вика сапьорския отряд.

— Мамка му, шефе! Помислих, че сме те изгубили.

Болд отстъпи пред нахлуващия воден поток на покрития с плочки под. Той чу Милхаус и много добре знаеше, че трябва да му отговори, но вместо това откри, че бе изпаднал в транс, съзерцавайки как водата на пода образуваше вълнички, докато се завихряше в спирала, която се стесняваше при отводнителния канал и изчезваше в него.

„Човек неизбежно пропуска очевидното“ — помисли си Болд, като си спомни превърналата се в клише фраза, която казваха на всички начинаещи детективи. Това беше неговата версия на закона на Мърфи, която бе виждал в действие повече пъти, отколкото му се искаше.

— Лейтенант? — прозвуча отново гласът на Милхаус, който се опитваше да привлече вниманието му.

Болд се изчерви смутено не защото бе счупил мивката, а защото бе пренебрегнал простия закон на гравитацията.

Неговите инструкции към детектива бяха уклончиви, тъй като умът му работеше твърде бързо, за да формулира най-точното изречение.

— Доктор Сандра Бабкок от археологическия факултет в университета. — Напрегна мозъка си да си спомни името на човека, отговарящ за поддръжката на тунела за автобуси. Не можа да се сети. После внезапно то изплува. — И Чък Ибърсън… Поддръжка на тунела за автобуси на Трето авеню. Намери ги и двамата и ги доведи на спирката на площад „Пайънър“, колкото се може по-бързо. И без драми.

Милхаус снижи глас и каза нерешително:

— Шефе, чухте за Матюс и Гейнс, нали?

— Ще маркираш с тебешир гуми, ако тези двамата не бъдат след десет минути в споменатия автобусен тунел — отговори сухо Болд.

Детективът изхвърча паникьосано от мъжката тоалетна.

Лейтенантът положи огромно усилие да избегне емоциите при вземането на решение, да не хукне надолу по стълбите, да не се качи в колата си и да отпраши към местопрестъплението. Постави на първо място жертвите, а една от тях беше изчезнала. И тя бе изключително важна.

Събралата се на пода вода продължаваше да се вихри около канала и да изчезва в него, навявайки чувството за безвъзвратност и безнадеждност. Но Болд знаеше, че надеждата изобщо не бе загубена — той току-що бе открил липсващото парченце от мозайката.

Пространството — някакъв стар тунел — бе влажно, тъмно и тясно. Бяха стигнали там сравнително бързо, като минаха няколко пресечки, следвайки на север градския канал за поройни дъждовни води. Уокър бе отместил голяма решетка, монтирана в стената на канала, и я бе накарал да мине през отвора, който тя преграждаше. Сега Матюс вървеше приведена, като понякога газеше през лепкава кал, друг път през дълбока до глезените студена вода. Във въздуха миришеше на пръст, глина и едва доловимо — на море. Тя почти не обръщаше внимание на хлъзгавите предмети по пътя си, което й подсказваше красноречиво за крещящата нужда да открие начин да излезе от това положение, защото при нормални обстоятелства щеше да залита от погнуса при всеки допир с гъстите паяжини и невидимите предмети, които се хлъзгаха край голите й глезени.

Феръл продължаваше да върви зад нея, като я подкарваше с резки мушкания с пръстите в кръста, които отначало бе взела за ръгвания с ножа. Отдавна бе загубила чувството си за ориентация. Малкото му фенерче осигуряваше единствената светлина — тя стигаше колкото треперливата й сянка да пробягва, дълга и тънка, по пръстенните стени на тунела.

Някъде зад тях на повърхността лежеше Маргарет с разпорен корем и Гейнс, в безсъзнание. Винаги спазваща разпоредбите, Боби навярно се бе обадила на 510 за подкрепление, преди да влезе в сградата. Според Матюс сега подкреплението вече бе пристигнало на местопрестъплението. Сигурно се бяха посъветвали с Лу. И Джон е бил информиран. В момента в Обществена безопасност цареше овладяна професионално паника и в центъра на всичко това бе тя самата. Трябваше да лавира с Уокър, за да печели време. Трябваше да излезе на повърхността. Притежаваше уменията за постигането и на двете си цели, нужно бе единствено да остане спокойна и съсредоточена. В ситуации като тази умът на човек бе склонен да скача почти произволно от мисъл на мисъл и тя, като професионалист, бе напълно наясно с това. Необходима й бе отправна точка. Трябваше да мисли ясно и праволинейно.

Подът на тунела постепенно стана сух — бяха стигнали на твърда почва. Отначало Матюс си помисли, че хрускането под краката й бе от чакъл или камъни. Попадаше на такива участъци почти на всеки двадесет метра; не можеше да се предвиди кога и колко често. После си даде сметка, че шумът под стъпките й приличаше повече на хрущене, отколкото на скриптенето на чакъл. Пръстеният под внезапно заискри с отблясъците на хиляди скъпоценни камъни и тя осъзна, че вървяха по натрошени стъкла, и по-точно върху счупени бутилки — Тунелът на контрабандистите.

Без ни най-малка представа накъде я водеха, сега поне знаеше къде се намира и това малко зрънце знание й даде сили, вдъхна й кураж да започне да пречупва малко по малко своя похитител.

— Това донякъде е забавно — каза високо и енергично. Когато светлината на фенерчето се отклони от нея, пусна златната си обица на пръстения под. „Още една следа“ — помисли си с надежда.

Уокър се спъна зад нея и Матюс мислено отбеляза една точка в своя полза. Първата спечелена точка. Дано да не бъдеше и последната.

Ламоя се взираше в задната броня на патрулна кола 89 на Окръжната шерифска служба — фалангата на полицейските автомобили и линейките бе само на една пресечка зад него. Състоянието на бременното момиче бе критично. Гейнс бе дошла в съзнание, но изпитваше ужасни болки и бе откарана в Спешна помощ. В онзи момент бе готов да повярва, че Нейтан Прейър е отвлякъл Матюс, ала Боби му каза, че е бил Уокър. Сега трябваше да повярва в очевидното: или Прейър се бе отзовал на същия зов за помощ на момичето, който бе получила и Матюс, или бе прихванал обаждането на Гейнс на номер 510 за подкрепление и бе откликнал с надеждата, че той ще спаси психоложката.

— Само през трупа ми — чу се Ламоя да изрича на глас.

Той огледа внимателно колата, тя се оказа заключена. Претърси алеята, но откри само боклуци, няколко игли и разлагащия се труп на умряла котка. Сградите край алеята също бяха чисти. Колкото повече изследваше обстановката, толкова повече бе склонен да мисли, че Прейър просто е паркирал колата тук, за да избегне вероятността да бъде видян. Той бе искал да спечели преднина и това още повече ядосваше Ламоя. Напълно в стила на заместник-шерифа бе да наблюдава нещо подобно да се случва само за да осъзнае твърде късно, че е било по-добре да направи нещо.

Сержантът напусна алеята, върна се на улицата и грижливо претърси отсечката до „Пицария Марио“, както и сградата, в която тя се помещаваше, но този път от лявата й страна. Знаеше какъв неандерталец, какъв кон с капаци, бе командващият „Специални операции“ Чатуин. С присъщата й далновидност Матюс бе предвидила всичко това. Чатуин разполагаше с отряд за бързо реагиране и с пътен хеликоптер, които претърсваха улиците на повърхността — упражнение за командоси в градски условия, с което командващият бе добре запознат и което го караше да се чувства в свои води. Кратката молба на Ламоя да бъде определен отряд, който да потърси достъп до подземията, бе посрещната хладно:

— Какво, да не си мислиш, че това е шибаният Дисниленд, сержант?

— Има доказателства, че похитителят разполага с достъп до Подземието. — Ламоя се постара думите му да прозвучат официално, но не успя да запази самообладание, след като Чатуин отхвърли предложението му, и добави: — При цялото ми уважение, сър, та той е същински пещерняк. Ние го свързваме директно с поне две различни зони от подземния град.

— Това какво е, някаква туристическа забележителност ли? — попита командващият и Джон осъзна, че всеки опит за обяснение щеше да отиде на вятъра.

— Търсите на грешно място — все пак направи един последен опит той.

— Въпрос на елиминиране, сержант. Ще приема предложението ви, но първо ще свършим това по моя начин.

— Тъй вярно, сър.

— Аз съм командващият операцията — напомни му Чатуин, леко засегнат от тона на Ламоя.

— Тъй вярно, сър.

— Ако искате да помогнете, качете се в колата си и поддържайте връзка с диспечера. Бихме могли да ви използваме.

— Не искам да помагам, сър.

Сега Ламоя проверяваше внимателно улицата, защото на всяка цена искаше да избегне друга среща с Чатуин. Той държеше на своето. Една алея отпред привлече вниманието му. Момчетата от отряда за бързо реагиране бяха преминали през нея като торнадо. Те бяха търсили похитител и заложник. Сержантът търсеше нещо съвсем друго: достъп до спасителен път, който Уокър може да е използвал. Матюс го бе описала като организирана личност и това бе добре за него. Тя беше предвидила собственото си отвличане. На кого щеше да се довери той? Ламоя смяташе да претърси мястото на престъплението методично както го бе учил Лу — един от най-добрите в работата.

Джон зави зад ъгъла и влезе в следващата алея, като внезапно се запита къде, по дяволите, се намираше самият Болд. Матюс бе заложничка, а Серж го нямаше никакъв. Той трябваше или да е заключен, или да е мъртъв, за да стои настрана от това местопрестъпление.

Очите му светнаха при вида на бялото платнено етикетче на около пет метра от него — лъчът на тънкото му като писалка фенерче се натъкна на някак неуместния цвят за това място, където властваше кафяво пепелявата кал. Идеален, чист, бял. Открояваше се така ясно, сякаш му крещеше. Ламоя се насочи към него като копой — това сравнение го накара да се запита дали бе повикан отряд К–9. Той се наведе и го взе.

„Викторияс Сикрет“, среден ръст.

В този миг всичко изчезна: звуци, нощен въздух, писък на сирени, крясъци по радиостанции, движение, останаха само треперещите му пръсти и бялото платнено етикетче, което те стискаха до премаляване.

Колебаейки се дали да се обади или не за подкрепление, сержантът бързо се огледа наоколо за нещо, с което да повдигне капака на шахтата. Тя му бе казала недвусмислено, че ако изчезне, разчита на него да направи необходимото. Чатуин явно щеше да оплеска нещата, излагайки Матюс на опасност. Подкреплението можеше да почака, докато той не добиеше пълна представа за положението.

„Викторияс Сикрет“. Щеше да я закача за това, когато я намереше. А той със сигурност щеше да я намери. Трябваше. Това бе единственият му известен начин. Джон Ламоя винаги намира момичето.

— Къде отива всичката тази вода? — попита Болд Ибърсън и Бабкок. Археоложката носеше сини дънки, кафяв пуловер и гумени ботуши. Ибърсън беше сложил за случая маратонки, униформа в цвят каки и тънка червена грейка, която се закопчаваше с цип отпред. Двамата се обърнаха и го погледнаха озадачено. Един двоен автобус премина с голяма скорост край тях, вдигайки след себе си прах, пясък и дребен чакъл. Разсеяната светлина, която хвърляха живачните лампи, които осветяваха тунела за автобуси, придаваше на кожата на всички синкавозелен цвят.

— От главния водопровод — поясни лейтенантът. — Всичката тази вода… достатъчна да удави човек. Та къде би отишла тя? Къде би се изляла накрая? — Обърна се към Бабкок. — Долното ниво беше влажно, но не и наводнено.

Ибърсън отговори:

— Казах ви, че изтече през стенните отдушници.

— Част от нея със сигурност. Но всичката? — настоя Болд.

— Достатъчно, за да блокира работата ни — отбеляза директорът.

— Така ли смятате? — попита го Бабкок.

Лейтенантът нямаше време за празни приказки.

— Имаме една ранена полицайка. И друга — липсваща. Едно момиче, всъщност млада жена, е в критично състояние и може би няма да оживее. Времето ни притиска. Типът, когото преследвам, държи под контрол долното ниво. Следователно разполага с достъп към него, който ни е неизвестен. Водата от спукания водопровод е отишла някъде. И то не само в този тунел. По-голямата част от нея трябва да е изтекла в долното ниво — физичен закон. Тогава какво е станало с нея? Там трябваше да се е образувал плувен басейн.

Бабкок изхъмка разбиращо:

— Прав сте. Разбира се, че сте прав.

— Някой ще ми обясни ли? — попита раздразнено Ибърсън.

Болд го бе загърбил и бе съсредоточил вниманието си единствено върху археоложката.

— Но къде? На друго ниво? Смесена канализационна система? Водоносен пласт? — Беше му трудно да изговаря думите — буцата в гърлото му, причинена от изчезването на Матюс, бе твърде голяма, за да я преглътне.

Той видя, че в очите й нещо трепна.

— Някаква идея? — попита я Лу. Тя поклати глава. — Каквато и да е — настоя Болд. — Той държи нашата лейтенантка някъде в Подземието. Гарантирам това.

— Само слухове — отвърна Бабкок с пресъхнало гърло.

Лу кимна гневно:

— Ще се доверя на слуховете.

— Има стари сведения за тунел на контрабандисти. Предполага се, че той е свързвал питейните заведения и хотелите с брега по време на Сухия режим. Бил прокопан от китайците. В онези дни се контролирал от китайската мафия — поясни историчката.

— Международният квартал? — помисли си за Мама Лу — жената, която най-напред го бе подтикнала към това разследване. Матюс бе изчезнала съвсем наблизо до този квартал. — И свързва това място с Международният квартал?

— Само казвам, че е възможно. Не, вероятно. Дори не, правдоподобно.

Болд извади мобилния си телефон и извика на Ибърсън:

— Трябва да се кача горе. Трябва да проведа един телефонен разговор.

Директорът махна на следващия автобус, който се зададе. След по-малко от две минути Болд и Бабкок крачеха по улиците.

Ниският тунел се снишаваше зад завоя и разкриваше огромно количество дървени подпори и греди — по всяка вероятност стари железопътни траверси, — които бяха почти напълно изгнили. Матюс се помъчи да прогони страха, който се опитваше да я завладее.

Уокър я спря и й нареди да се дръпне настрана. Не бяха стигнали много далече при този бавен ход. Тя видя как бледата светлина на фенерчето му освети ръба на голяма дупка в пръстената стена. Феръл се приближи до нея и надникна вътре, а психоложката остана с впечатлението, че е идвал тук и друг път.

Не можеше да види какво има в дупката, но мълчаливо се помоли той да не я кара да минава през нея. Приличаше на едно от онези места, от които човек никога не излиза. Не й вдъхваше никаква надежда, че може да води до някакъв спасителен път.

Уокър се обърна и я погледна, като първо насочи светлината към нея, а после към себе си, давайки й възможност да го види. След това с детински тон, от който я полазиха тръпки, каза:

— За мен е важно да знаеш колко много ме е грижа за теб.

— Феръл…

Той й изшътка и каза:

— За да разбереш до каква степен съм готов да ти помогна. Ти намери стаята. Ето защо… — Гласът му изтъня.

Дафни се притесни, че Уокър не можеше да задържи мисълта си, че връзките в мозъка му може би правеха засечка като резултат било от стрес, било от някаква органична малформация, която тя бе пропуснала да установи по време на контактите си с него. Всъщност тези контакти бяха твърде краткотрайни.

— Защото какво? — попита Матюс.

— Ами… то е целта на всичко това — поясни той.

— В случай че вече сме постигнали тази цел, Феръл… може би трябва да тръгнем обратно към повърхността.

— Сега тя е далеч над нас, нали? — Уокър опита да се усмихне, но безизразното му лице само се сгърчи и усмивката му заприлича повече на озъбване. — Ела да видиш. Това е за теб.

— Не, благодаря.

— Ела! Погледни! — Ръката му хвана дръжката на ножа и психоложката усети, че запристъпва напред, сякаш бе марионетка.

— Сега искам да се върна горе на улицата — каза тя, подтиквайки го към съдействие, като се възползва от момента, в който той се държеше поне малко по-благосклонно.

Уокър я накара да застане пред тъмната дупка в стената. Тя изглеждаше като издълбана от поток, текъл преди години оттук. Противната усмивка на Феръл трябваше да я предупреди. Той се обърна бавно и насочи жълтеникавата светлина към отвора.

На нещо като естествен трон, издигащ се над калта подобно на олтар, седеше обезглавеното тяло на мъж в кафява униформа. Матюс изкрещя и отскочи назад, когато лъчът на фенерчето освети главата на Нейтан Прейър, положена в собствения му скут между големите му длани.

— За теб е — каза Феръл. — Той те безпокоеше, нали? Видях ви двамата пред Приюта онази нощ, когато трябваше да се срещнем. Видях те да го блъскаш. Той те сграбчи… — Гласът му заглъхна, като осъзна, че тя бе разстроена от това, а не очарована, както бе очаквал. — Ти се… спречка… с него.

Уокър я беше наблюдавал пред Приюта в нощта, когато се бяха уговорили да се срещнат — нощта, в която Нейтан Прейър бе пристигнал неочаквано без съмнение в резултат на телефонно обаждане или съобщение от самия Феръл. Психоложката си даде сметка, че той сигурно я бе проследил до жилището на Ламоя — вероятно вече е знаел за мансардата, — влязъл бе през онзи прозорец да остави ключа, когато тя бе извела Блу на разходка. През цялото време си бе играл с нея като рибар с ценен улов.

Погледът й се концентрира, на слабата светлина на фенерчето, като бързо сменящи се кадри, пред очите й изникнаха един по един всички детайли: служебният пистолет на Прейър все още бе в кобура на униформения му колан — сега точно до дясното му ухо. До него бе затъкнат черен спрей без етикет със сълзотворен газ. А до него — фенерче „Маглит“. Уокър, който не бе проявил интерес към оръжието на Гейнс, очевидно бе пренебрегнал и това на Нейтан. Дафни събра и последната частица сила и самообладание, които й бяха останали, и пристъпи напред, към олтара.

— Аз се спречках с него — каза тя. — Прав си за това. — Постави си за цел да влезе в контакт с младежа и дори се насили да се усмихне. — И ти направи това заради мен?

Феръл кимна, но очите му бяха изпълнени с недоверие, когато срещнаха нейните, и тя се запита кой Уокър се е включил в играта: този, който хлапашки я ухажваше, или сръчно боравещият с нож убиец на жени?

Матюс предпазливо направи още една крачка, приближавайки се до Феръл и дупката, като се чудеше дали ще събере сили да се мушне вътре при обезглавения труп, да стигне до пистолета и все пак да има достатъчно време да го използва като заплаха. Въздухът имаше метален привкус и миришеше на разлагаща се плът.

— Исках да помогна — каза Уокър.

— Не е това, което очаквах.

— Обичам изненадите.

Тя цялата настръхна и по гърба й полазиха студени тръпки, но каза:

— Така ли? О, добре. — При тези думи отстъпи, извъртя се, наведе се и с цялата си сила блъсна Феръл, запращайки го настрани. После се шмугна в отвора вляво от нея, подхлъзна се, изкатери с мъка калното нанагорнище, озовавайки се току до отрязаната глава на Прейър, докато откопчаваше пипнешком кобура, измъкна пистолета, свали предпазителя, дръпна ударника и се извъртя. Уокър бе вече на крака пред отвора на дупката, когато тя натисна спусъка. Цък. Спусъкът засече. Матюс френетично заопитва да освободи заседналия куршум, в следващия момент Феръл я сграбчи за колената, дръпна силно и я просна по гръб. Главата на Прейър се търкулна от скута му и падна върху гърдите й. Тя я блъсна настрана и изпищя. Тогава усети тежестта на пистолета и разбра: пълнителят му го нямаше. Уокър бе изпразнил оръжието. Беше й поставил капан за пореден път.

Феръл цъкна с език укоризнено.

— Някой май се прояви като лошо момиче — каза той.

Тя се хвърли напред към спрея, затъкнат в колана на Прейър.

— Празен е — извика Уокър.

Матюс запрати пистолета по него, но той го избегна.

— Никога не съм обичал огнестрелните оръжия — вметна Уокър. — Чувствам се много по-сигурен с това. — Той размаха сивото извито острие между тях.

Изцапана с кръв и кал, на Дафни й бе необходимо известно време да възстанови дишането си. Тя се бе разграничила от него, едно съзнателно усилие от нейна страна, което сега не можеше да остане без последствие. Той я бе изпитал и тя се бе хванала на въдицата му, и се бе провалила.

— Това променя всичко — каза той мрачно. — Знаеш го, нали?

Нямаше какво да каже, сърцето й биеше учестено, устата й бе пресъхнала и я побиваха студени тръпки от мисълта за стореното. Обвиняваше се за взетото решение — беше позволила на страха да вземе връх над надеждата да се договори разумно за излизането си навън. Ако не беше замесена, ако бе само наблюдател, щеше да разпознае лошия избор на жертвата, правен на всяка крачка. Но пленница на своя страх, тя изпитваше единствено желанието да оцелее и вътрешната сила да се бори за това.

— Изправи се, Ана — каза Уокър, без да осъзнае неволната си грешка.

Образно казано, Матюс зърна светлина в края на тунела. След това си даде сметка, че тя беше реална: в далечината имаше реална светлина.

— Сега ще отидем да се присъединим към твоите приятелки — каза Феръл.

Хебрингър и Рандолф бяха единствените „приятелки“, за които можеше да се сети.

— Ще се опознаем взаимно.

За нея бе важно по някакъв начин да опита да възстанови разбирателството между тях, дори и да трябваше да участва в неговата фантазия, че тя не е някоя друга, а собствената му сестра. Неистово се мъчеше да измисли какво ли умалително име бе използвала сестрата към по-малкия си брат в даден момент от дългото им съжителство. Спря се на първото име, което й хрумна, „стреляйки в мрака“:

— Аз вече те познавам… Ферис Уил.

Уокър рязко обърна глава към нея. Той се втренчи в психоложката и продължи да се взира в нея, докато Матюс не почувства, че гледа през нея, а не в нея. Главата я заболя, но тя издържа погледа му.

— Мислиш, че Ана не знае, че си я наблюдавал, докато е била с Лени Нийл? Разбира се, че знае, Ферис Уил.

Той я блъсна. Дафни залитна назад, но не падна. Главата на Прейър, сега лежаща в калта отстрани и ги гледаше.

— Това ли предизвика разрива между вас? Твоето гледане? — попита Матюс.

Уокър отново я блъсна и този път тя се строполи в калта на четири крака. Дясната й ръка уцели парче стъкло, което я поряза. От вонята на разложение, която я обгръщаше, й се повдигна. Той насочи светлината надолу към нея, но Матюс вече бе извадила голямото парче стъкло от дланта си и го бе стиснала в лявата си ръка. Тя изтри кървящата си длан в панталона и Феръл забеляза раната.

— По дяволите! — възкликна той с глас на дете, което не е искало да нарани домашния любимец на семейството. — Ей там отпред има стена. Ще си починем там. Ще почистим това.

Психоложката се отдалечи на няколко метра от младежа. Нямаше намерение да бяга, само се нуждаеше от известно пространство, за да проясни ума си и да се стегне. Спомни си всичко, което Ламоя й беше разказал за разпита на барманката — бившето гадже на Уокър.

— Проблемите започнаха след смъртта на баща ти, нали? — Болката в ръката й намаля. Реши, че трябва да продължи да говори, свободен разговор, каквото й дойде на устата. Просто да продължи да говори. — След това останахте само двамата на корабчето.

— И какво от това?

— Доста близки жилищни помещения за мъж и жена.

— Не беше така.

— Не? — Прехвърли трескаво в ума си няколко възможности. Щеше да ги пробва всичките, ако се наложеше. — Мислиш, че си първото момче, което някога е гледало сестра си? Дай ми малка почивка — добави смирено. Мери-Ан сигурно бе играла водеща роля в тяхната връзка. Избра няколко теми за разговор, с които да му въздейства, области, в които той можеше да бъде уязвим. Трябваше да го накара да говори, това бе важна стъпка. За нищо на света не искаше да изгуби тази възможност. До този момент калта я бе отвращавала, но тъй като тя я покриваше цялата, беше я завладяла, сега се чувстваше някак по-примитивна, способна на почти всичко. Готова да нанесе удар.

— Не говори за нея — заяви Феръл.

— Не, не мисля така — отвърна тя. Той я побутна да продължи да върви в тунела. На места от калните стени капеше вода. Ако кихнеше силно, таванът щеше да се срути. — Знаеш ли защо избра мен, Феръл? Аз ще ти кажа защо: защото аз те слушам, защото те разбрах още първия път, когато разговаряхме. Беше на доковете. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням.

— Хареса ти начина, по който изглеждах — уверена. С всички е така, Феръл. — Искаше й се да го накара да се почувства колкото се може по-нищожен, за доброто и на двама им. — Но най-вече, защото ти хареса това, което казах. — Не си спомняше какво бе казала, поне не точно, но знаеше, че нещо бе поставило началото на пробива и бе твърдо решена да отключи тази ключалка. — Знаеше, че аз бих могла да ти помогна, нали? Ето защо не се отказа от мен.

— О, но аз се отказах — каза той и я смрази.

— Не, не си.

Уокър вдигна ножа в дрезгавата светлина и го размаха наляво-надясно, така че той проблесна пред лицето й. Кръвта на Маргарет бе засъхнала по острието му.

— Мислиш, че си ме разбрала напълно, нали? — Ножът отново проблесна. — А може би не си — добави мрачно. — Може би изобщо не си.

Тя не се отказа. План втори.

— Избра ме по някаква причина, Феръл.

— Защото ти ми каза да го направя.

— Какво ти казах да направиш?

— В моргата — отвърна той. — Каза ми, че в стаята няма никой друг. Каза ми да поставя Мери-Ан на твоето място и аз го направих… а когато ти заговори, чух нейния глас, точно както ти каза, че ще стане. Права беше.

— Аз не съм Ана, Феръл, нали? Погледни ме. Слушай ме внимателно. Сестра ти е мъртва.

— Ама как се спусна да вземеш онзи пистолет преди малко?! — каза той. — Беше впечатляващо. Беше нещо, което Ана би направила. — Матюс почувства, че погледът му я скова. — Беше грешка, но беше забавно.

— Как мислиш, че се чувствам при гледката на този нож? Как щеше да се чувства Ана? Смяташ, че имам желание да те опозная, когато държиш този нож, когато ме заплашваш с него?

— Ти каза, че вече ме познаваш — напомни й Уокър.

Не искаше да мисли за него, че е умен, не искаше той да съсредоточава вниманието си върху опита й да избяга, затова реши да го предизвика отново, опитвайки се да го извади от равновесие.

— Не намери онази анцугова блуза, нали, Феръл? Пропуснах това, нали?

— Не знам за какво говориш. — Но бе повече от сигурно, че знаеше.

— За блузата на Мери-Ан — каза тя. — Не си я намерил. Ти вече си знаел къде е.

— Какво? — Гласът му го издаде. Прибра ножа, като преди това избърса острието му в дънките си. Тази победа й вдъхна смелост.

— Ти си знаел къде Нийл крие ключа за колата си.

— Достатъчно за това.

— Бил си с тях онази нощ, когато той е забравил другия ключ. На рождения ден, нали?

— Казах достатъчно!

— Как успя да я накараш да седи там, докато я прегазиш, Феръл?

Той изкрещя:

— Затвори… си… устата!

Матюс разбра, че бе улучила право в целта.

— Ей там ще си починем за минутка — каза, искайки да прозвучи като нейна идея, за да му отнеме водещата роля. Започваше да разбира, че трансформацията в Уокър бе отишла отвъд стадия, който си бе представяла. Той не само бе прехвърлил чувствата си към Мери-Ан върху нея, но и собствената си вина върху Лени Нийл.

Чу дишането му — бързо и повърхностно — и си даде сметка, че си бяха сменили ролите. Сега той вървеше по петите й и не искаше да спре.

— Не можеш да я замениш, Феръл. Нито с мен, нито с който и да е друг. Не можеш да промениш случилото се, колкото и да ти се иска, и повтарянето на това, което си извършил — то ти се върти в ума, нали? — няма с нищо да помогне. То просто ще направи положението още по-лошо. Говоря за мъката. Знам всичко за нея. Тя ще стане много, много по-силна. — Предизвикателно и надменно му обърна гръб, преди да е имал възможност да се съвземе от казаното. Продължи напред към мястото за почивка.

— Ти ме предаде — чу зад себе си и разбра, че това бе адресирано към Мери-Ан, а не към нея.

Пробва с нещо, което им бе разказал Нийл, и подхвърли през рамо:

— Ти си я помолил за пари… Да се върне с теб на корабчето. Но тя не е искала. Искала е да си поживее. Какво си очаквал, Феръл?

— Аз… я… спасих — отвърна Уокър. — Тя… ми беше… задължена.

Матюс спря и се обърна.

— Спаси я от Лени Нийл, от самата нея. — Нарочно се поколеба, искайки следващата мисъл да се запечата в съзнанието му. — … Или от теб? От онази част от тебе, която е мислела за нея по начин, по който не се допуска братята да мислят за сестрите си.

Феръл се приближи до Матюс толкова, че тя можа да долови познатото му зловоние.

— От него! — каза той по-възбуден, отколкото някога го бе виждала. — Аз я спасих от него. — Уокър погледна вляво от нея и тя разбра, че съжаляваше за онова, което току-що й беше разкрил.

Без да иска, Матюс ахна високо. Бе пропускала катализатора през цялото време. А той е бил там, точно пред очите й — практически посочен й от Ламоя, — а тя просто го бе подминавала. Сега парченцата на мозайката си отидоха по местата като редичка от домино, чиито блокчета падаха в абсолютна последователност. Сега — най-накрая — всичко придоби смисъл и откритието я зареди с нова енергия и целенасоченост. Беше го хванала натясно; целият бе в ръцете й.

Подхвърли:

— Удавянето… То не е било злополука.

Лицето на Уокър се изопна. По него се изписа огромна мъка и тя очакваше от очите му да закапят сълзи. Но той се оказа по-силен, далеч по-издръжлив, отколкото бе предполагала. Вече бе проявявал част от тази сила и това изправи отново Матюс пред неговия сблъсък с Мери-Ан.

— Злополуките се случват.

Първият писък насочи Ламоя в правилната посока. Преди това бе следвал градската канализационна тръба за дъждовна вода към залива Елиът. Но този писък, женски писък, го накара да се завърти на пети, да тръгне бързо назад по стъпките си и да извади мобилния си телефон. Когато разбра, че телефонът бе безполезен, защото нямаше обхват толкова дълбоко под земята, той се замисли дали да не се изкачи по бетонния комин обратно до уличната шахта, през която беше дошъл — в момента минаваше точно под отвора й, — за да поиска подкрепление от отдела за специални операции, но си спомни молбата на Матюс да не превръща спасяването й в диктувана от управлението процедура, нещо, което тя някак си беше предвидила, и подмина отвора на уличната шахта, решен да следва звука на гласа й, преди да го е изгубил, а заедно с него и нея.

Докато вървеше в тази посока, фенерчето му освети два чифта кални следи от обувки, които след няколко минути го отведоха до една метална решетка в стената на канализационната тръба. Сержантът дръпна решетката и тя веднага поддаде. Той захапа фенерчето, сякаш беше цигара, хвана я с две ръце и я премести настрани, за да може да се покатери през отвора. Калните следи продължаваха от другата страна в ниска хоризонтална шахта, която му заприлича на миньорски тунел. Шахтата изглеждаше много стара… и изведнъж Ламоя осъзна какво виждаше. Той не разбираше почти нищо от отводнителни канали и тунели и все пак детективът в него реши, че по всяка вероятност това бе Тунелът на контрабандистите, за който им беше споменал свещеникът.

От далечния край на тунела долетя приглушен глас. Мъжки глас.

Феръл Уокър.

Гърдите на сержанта се стегнаха болезнено. Той насочи фенерчето към мрака. Промуши се през отвора и влезе в тунела. Вътре миришеше познато — на смърт, каза си той.

— Идвам — прошепна Джон и се втурна в тъмнината.

По време на посещенията му при Мама Лу, корейката само два пъти не беше седяла върху трона си от палмово дърво, затова сега Болд отново остана изненадан колко ниска беше тя. „Не дребна — помисли си той, — а ниска.“

— Оценявам това, Велика господарке — каза лейтенантът. Той, Бабкок, Мама Лу и двете й тренирани полярни мечки в черни дрехи стояха зад щанда за месо пред едно разнебитено стълбище, което се спускаше надолу под блясъка на няколко голи крушки. Корейската бакалия миришеше на пресен джинджифил и екзотични подправки. От едно носово звучащо американско радио, разположено зад касовия апарат в другия край на стаята, се чуваше някаква корейска радиопрограма.

— Това било семейна тайна много поколения, господин Бот.

— Разбираме това.

— Вие, знам, вярвам. Да. Но жена? Мама Лу не знае.

— Няма причини да се тревожите — каза Бабкок.

— Давам ви думата си — заяви Болд, знаейки колко бе отговорно това твърдение.

— Полицията не знае това. Никой не знае.

— Разбира се — съгласи се лейтенантът.

— Само заради тази ваша приятелка.

— Матюс — каза Лу.

— Правя това само за вас. За нея. Вие добър човек, господин Бот. Вие изчиствате добро име на Били Чен.

На Болд не му се щеше този разговор да се проточва двайсет минути, но познаваше обичаите на корейката.

— Ще похапнем заедно — рече той. — Ще празнуваме.

Тя се усмихна и показа изцапаните си с червило зъби.

— Но по-късно.

Мама Лу го познаваше по-добре, отколкото бе предполагал.

— Да, по-късно.

— Покажи им — заповяда тя на по-едрия си бодигард. А на Болд каза:

— Тази тайна спасила живота ми три пъти. Може би спаси и ваша приятелка.

Лейтенантът кимна, а в гърлото му сякаш заседна някаква жаба, която изквака:

— Благодаря ви. — Той наведе глава и заедно с двамата си спътници се спусна по разнебитеното стълбище в склада отдолу.

— Мястото е старо — информира го развълнувано Бабкок, преди телохранителят да извади сивите дъски на един вграден в стената долап и да разкрие тесен тъмен проход.

— Това е.

Болд кимна на едрия мъж и поведе спътничката си към миризмата на влага и катранения мрак.

— Да се надяваме, че е така — чу се да казва лейтенантът.

Докато седеше на влажната издатина в пълен мрак, защото Уокър беше изключил фенерчето, за да пести батериите, Матюс намести парчето от бутилка в лявата си ръка. За да бъде разрезът достатъчно сериозен, щеше да се наложи да натиска здраво и това я накара да осъзнае, че ръката й трябваше да бъде защитена, в противен случай щеше да се пореже и да изпусне стъклото.

Феръл светна изненадващо фенерчето и взе дясната й ръка в своята, за да разгледа раната й.

— Не е дълбока — каза той. Извади от единия си заден джоб голямо парче плат — на психоложката не й се искаше да гадае откъде го беше взел — и го натъпка в ръката й, за да спре кървенето. Без да знае, младежът току-що й беше дал щит срещу стъклото.

Тя се опита да проумее търпеливостта му. Защо не бързаше? Нима не осъзнаваше, че в момента вече я издирваше половината полицейско управление? Или просто вярваше, че тези тунели, в които през последните сто години на практика не беше влизал никой, освен шепа бездомници, ще му осигурят сигурно скривалище от евентуални преследвачи? Или беше намислил да й причини нещо ужасно и искаше да го отлага колкото се може по-дълго?

Пленниците, които водят преговори, никога не подтикват похитителя си към прибързани решения. Очевидното търпение на Уокър беше за нея като благословия. Той можеше и да познава тунелите под града, но тя познаваше тунелите на човешкото съзнание.

Погълната отново от пълен мрак, Матюс се приготви да прехвърли парчето стъкло в дясната си ръка.

— Как се зароди… идеята да му се случи някаква злополука?

— Забрави.

— Такива идеи не се раждат от нищото. Те назряват с времето. Как стана: Той критикуваше ли те? Въпреки че те беше научил да бъдеш по-добър рибар? Нещо подобно?

— Нищо не знаеш.

— Но не сме ли тук именно заради това?

— Тук сме, защото искам да бъдеш тук — отвърна Уокър. — Тук сме, защото аз ти помогнах и исках да ти покажа…

Тя го прекъсна:

— Не, искаше да ме изпиташ.

— И ти се провали.

— Тук съм, защото те разбирам, Феръл. — Психоложката намести стъклото в дясната си ръка. — Премисли отново мотивите си, защото аз съм тук именно заради това. Това беше твое решение, не мое, и ти трябва да го разбереш.

Дафни позволи на последвалата тишина да ги погълне, сякаш се ослушваше за животни в гората.

— Заради Мери-Ан ли? — попита шепнешком тя. — Заради нещо, което е причинил на Мери-Ан?

Фенерът светна отново. Уокър се отдалечи от нея и Матюс съжали, че не беше нанесла удара си, когато бе имала шанс.

— Нещо, което си видял, че й прави. Нещо, което си чул, че й прави. Какво? В корабчето, откъдето не си можел да избягаш? Откъдето тя не е можела да избяга?

Никакво гневно негодувание, никакви викове на протест. Феръл се обърна и я изгледа тъжно в мъждивата жълта светлина, и тя разбра, че бе познала.

— Да вървим — каза той, като махна с ръка.

— Накъде? — След като го пореже, фенерчето щеше да й е нужно. Ако го изгубеше в калта… без светлина щеше да се изгуби тук долу и да се блъска вечно в калните стени и изгнилите греди.

— Това, което чувстваш, Феръл… не е нещо, от което можеш да избягаш през няколко тунела. Ако ме нараниш, само ще направиш нещата още по-лоши.

— Ти ме предаде — каза младежът, но прекалено спокойно, прекалено тъжно. — И двете ме предадохте.

— Искаш да говориш за нас двете? Отговори ми тогава: как щеше да се почувства Мери-Ан, ако я беше поставил в същата ситуация? Да я влачиш в калта. И за какво? За да изиграеш някаква игра, която би трябвало да оправдае това, което си сторил с баща ви? Тя щеше ли да участва в играта, Феръл?

Те продължиха да се движат в същата посока, навели глави заради провисналите греди. Матюс предположи, че вървяха на север, обратно към сърцето на централната част на града. Приютът? Стаята, в която Вандърхорст беше окачил телата? Накъде?

— Ти си я спасил, нали?

— Млъквай!

— Спасил си я от него и този, когото имам предвид, не е Лени Нийл.

— Не знаеш нищо за това.

— Така ли? Той пиеше до самозабрава, нали? Критикуваше те как управляваш корабчето и ловиш риба, въпреки че именно неговата некомпетентност проваляше улова. Неговата, а не твоята. А после Мери-Ан е пораснала, превърнала се е в красива млада жена и тримата сте излизали заедно с корабчето. И той се е възползвал от това, нали? Възползвал се е от нея. Както е бил пиян. А ти си бил от другата страна на преградата и си бил принуден да слушаш цялото това унизително нещо. И на следващата сутрин погледът й е бил мъртъв, а ти си бил обзет от гняв, какъвто никога преди не си изпитвал. Но той е бил едър, свадлив мъж и ти не си можел да му се противопоставиш. Дори когато си му предлагал нещо, той те е удрял по главата. И двамата сте били целите в синини. Ти и Мери-Ан, нали? Тези синини са били знаците му на уважение. Колко дълго продължи това, Феръл? Месеци? Години?

Психоложката млъкна, защото осъзна, че младежът бе спрял на няколко крачки зад нея с насочено към краката му фенерче и наведена пораженски глава. Беше отбелязала още едно попадение. Тя заложи на това и пристъпи към него, като внимаваше оръжието й да остане скрито.

— Някой е трябвало да направи нещо и да го спре. Ти просто си направил каквото е било необходимо. — Дафни се поколеба, защото бе навлязла в най-опасната територия. — Единствената причина това да те разкъсва отвътре, Феръл, единствената причина то да не ти дава покой, е, че ти си добър човек. Лошите хора не усещат нищо. Но ти си се чувствал зле заради това, което си извършил, въпреки че то й е помогнало, въпреки че ти си я спасил. — Настъпи тишина, нарушавана от постоянното капене на вода някъде напред в мрака. — А тя е проявила неблагодарност и в момента, в който си я спасил, те е изоставила.

— Тя искаше да им кажа — чу се тихият глас на Уокър.

Матюс изпита едновременно чувство на победа и на ужас. Беше предполагала, че предателството на Мери-Ан се състоеше във факта, че бе отишла да живее при Лени Нийл. Сега знаеше, че катализаторът е бил друг.

— Продължавай да вървиш.

— Не можеш да избягаш от това. Можеш да ме прегазиш, можеш да ме хвърлиш от мост, но то ще продължи да те измъчва.

— Просто така се случи — каза той. — Случват се злополуки.

— Ти си я прегазил с колата, Феръл. Това не се случва просто ей така. То ще те измъчва, докато ние не те отървем от него.

— Няма никакво „ние“. Вече не.

— Тук сме двамата, Феръл. Погледни ме. Докосни ме, ако искаш. Аз все още съм тук. — Искаше да го примами по-наблизо.

Парчето стъкло си искаше своето. Това беше моментът — когато беше напълнила главата му с достатъчно образи, за да забави реакциите му. Но колената не искаха да й се подчинят.

— Никакви разговори повече — каза Уокър. — Говорихме достатъчно.

— Тя също е искала да ти помогне — заяви психоложката. Това беше връзката между нея и Мери-Ан. Не външният вид, не интонацията на гласа или сексуалните фантазии. Мери-Ан бе искала да му помогне и — случват се злополуки — той я беше убил заради това. Тя, Матюс, е била неговият шанс да опита отново и щом разбра, че Феръл бе убил баща си и сестра си, реши да поиска от него същото, което бе поискала Мери-Ан: Предай се, Феръл. Позволи ни да ти помогнем.

— Продължавай да вървиш.

— Не. — Дафни реши да остане на място и да се отбранява. Не искаше да марширува към смъртта си. Мери-Ан очевидно бе управлявала живота на този младеж, косвено или директно, докато той не я беше убил. Тя трябваше да успее там, където Мери-Ан накрая се беше провалила. — Мога да ти помогна, Феръл. Мога да те освободя от това. Но за целта трябва да разберем и двамата какво се е случило. Разкажи ми за злополуките. Сподели с мен. Моля те — добави тя, понеже вече не искаше да пролива кръв. Не искаше да го убива. Да го рани. Да избяга. Да. Но тя чувстваше, че младежът бе жертва също като нея.

— Ножът не ти трябва. Няма къде да отида, нали? — Матюс посочи тесния тунел. В действителност тя искаше той да е на тясно, за да бъде лесна мишена. Този тесен тунел беше идеален за нуждите й.

Хрумна й една мисъл и психоложката откри, че нямаше желание да я анализира, да я разгледа от всеки възможен ъгъл и да прецени всеки аргумент. В тази частица от секундата, когато избра да изкаже на глас мисълта си, вместо да я анализира, Дафни каза:

— Ти имаше много възможности да ме отвлечеш. Защо го направи чак сега?

Уокър махна с ножа.

— Тръгвай.

— Не. Направи го тук. Точно тук. Точно сега. — Тя разтвори ръце, хванала парчето стъкло с носната му кърпа.

— Не става въпрос за предателство — продължи психоложката, като знаеше отлично, че ставаше въпрос именно за това, но искаше да отклони вниманието на Феръл в друга посока. — Не се заблуждавай. Става въпрос за власт. Контрол. И ще ти кажа нещо: ти спечели за кратко онази игра с мен. Аз капитулирах. Разбира се, че го направих. Само се преструвах, че не съм.

— Губиш си времето, Ана — каза младежът. — Всичко е решено. Спести си дъха.

Зъбите й затракаха. „Синът повтаря греховете на бащата.“ Той искаше да бъде с нея на корабчето. Искаше да съживи миналото. Искаше да направи това, което бе направил баща му. Настоящето и бъдещето вече не бяха добри за него.

— Аз съм Дафни, Феръл. Не съм Мери-Ан. Мери-Ан е мъртва.

— Ще бъдем отново заедно. Само това има значение.

— Мога да ти помогна да се отървеш от това — каза умолително тя. — Мога да ти помогна да забравиш какво се е случило с баща ти… какво се е случило на корабчето. В момента ти не вярваш, че е възможно, защото си мислиш, че си опитал всичко, но е истина. Аз съм паспорта ти да се измъкнеш от тези кошмари. Не можеш да спиш, нали, Феръл? Не можеш. Не ядеш много — виждам го, само като те погледна. Ти все още си под негова власт, Феръл. Но аз мога да го накарам да се махне. Мога да оправя отново нещата.

— Това никога няма да стане. — Той се приближи още повече към нея. — А сега тръгвай.

Батериите на фенерчето отслабваха, а с тях намаляваше и шансът й да избяга. Ако възнамеряваше да използва парчето стъкло срещу Уокър, трябваше да го направи скоро.

— Тогава ми разкажи за другата злополука — тази с Мери-Ан.

Младежът каза:

— Ти обичаш всичко да е чисто и подредено. Спретнато. Но не винаги става така. Ще разполагаме с много време за разговори, Дафни. — Той се усмихна. — В края на тунела има светлина. Ще видиш.

„По-скоро корабче“ — помисли си Матюс. Уокър вече й беше намекнал това. Щеше да открадне някое корабче и да го изкара в открито море. Рибарите можеха да стоят седмици, дори месеци в морето. Тази мисъл я парализира. „Никога няма да ме открият.“

„Никога няма да я открия“ — каза си Ламоя, когато стигна до един завой на тунела, където подът беше покрит с рядка кал, която правеше преминаването трудно, дори невъзможно. Доколкото знаеше, следите, по които вървеше, бяха отпреди шейсетина години. Но в момента, в който си помисли това, забеляза недалеч пред себе си цяла плетеница от следи, сякаш в калта се бяха въргаляли група прасета.

Сержантът спря крака си в последната секунда — петата му докосваше калта, а пръстите му се канеха да стъпят в нея, — завладян от ужас, сякаш беше войник, който всеки миг ще настъпи мина. Той премести внимателно крак и освети с фенерчето си парчетата счупено стъкло, сред които проблесна малко късче злато. След миг държеше обецата й в ръка. „Вече съм близо до теб — помисли си неволно Ламоя. — Дръж се.“

Когато се приближи до отъпканата кал, видя в стената на тунела отвор. Друг тунел? Изход към повърхността или към друг отводнителен канал?

Джон извади пистолета си от кобура под коженото сако и бързо го зареди.

— Въоръжен съм — извика тихо сержантът, така че гласът му да бъде чут на не повече от няколко метра. Задържа фенерчето под пистолета, направи няколко големи крачки и като протегна напред и двете си ръце, освети дупката.

— Исусе! — Стомахът му се преобърна от шока при вида на обезглавения заместник-шериф. Трябваха му няколко секунди, за да види лежащата настрани глава и да разпознае лицето на Прейър.

Ламоя осъзна, че разсъждаваше не само като полицай, но и като психолог. Това също го изненада. Ескалация. Уокър беше пренесъл в жертва Прейър заради нея — знаеше това със сигурност. Обикновеното убийство беше едно нещо; обезглавяването — съвсем друго, различна парадигма. Той провери отново дали мобилният му телефон имаше обхват — нямаше. Провери функцията „радио“. Тя също не работеше.

Все още стоеше вцепенен на мястото си, когато дочу слабия звук на гласове. Като шумоленето на насекомо в тъмна стая. Не можеше да определи със сигурност от коя посока идваше звукът. Направи крачка напред, после една назад. Завъртя се на другата страна и се ослуша отново.

Остави дупката, в която лежеше тялото на Прейър, зад себе си. Това го накара да изпита облекчение.

На север! Сега чуваше ясно звука. После той изчезна отново и Ламоя се зачуди дали изобщо е съществувал. Но да. Там. Женски глас, нямаше съмнение в това. По-близо, отколкото си беше мислил. Той тръгна бързо към звука, като се придържаше към стената на тунела, встрани от хлъзгавата кал по средата му, движейки се колкото се може по-тихо.

Това беше единственото нещо, което можеше да направи, за да се въздържи да не извика името й.

Поглъщащата тъмнина затрудняваше придвижването на Матюс и объркваше сетивата й. Уокър я накара да застане на четири крака и те пропълзяха под чифт тръби, които разполовяваха тунела. Когато понечи да се изправи, той я бутна напред и я натисна към калния под. После включи фенерчето и насочи жълтия му лъч към очите й.

— Тя падна — каза младежът. — Това е всичко: злополука.

— Злополука? Та ти си я прегазил, Феръл. Как ще ми обясниш това?

Уокър продължи да седи върху психоложката, но погледът му стана отнесен и той поклати яростно глава. Правейки това, младежът й даде благоприятната възможност, от която се нуждаеше, но тя не се възползва от нея. Не можеше да се възползва. Искаше да научи отговорите. Уокър заговори толкова бързо и тихо, че Дафни едва разбираше думите му:

— Тя ме блъсна… не трябваше да го прави… падна от противопожарната стълба… въпреки че беше мъртва там долу… трябваше да я преместя… колата. Онзи ключ… задната ос.

— Трябвало е да я преместиш — повтори Матюс, карайки го да се съсредоточи върху разказа си. — Това звучи разумно.

— Подкарах назад, за да я взема. Тя беше мъртва. И после… изведнъж се надигна. — Гласът му заглъхна и психоложката разбра, че споменът го бе завладял напълно. — Тя щеше да каже, че съм я бутнал. А това не е вярно. Казах й да се махне от пътя ми, но тя не го направи. Миришеше… на него… на онова.

— Също като корабчето — предположи Дафни.

Уокър наведе глава и я погледна изпод вежди. После кимна.

— Когато я видях да се надига и да сяда… разбрах какво трябва да направя.

— Всичко това — каза меко Матюс, — всичко, което ми каза, е разбираемо. — Тя нарочно пропусна да спомене за Нейтан Прейър. — Позволи ми да ти помогна — не по начина, по който е искала да ти помогне Мери-Ан. Говоря за съвсем различна помощ.

Светлината на фенерчето помръкна. Оставаха му само няколко минути живот. Да се опита да избяга на тъмно беше немислимо. Психоложката промени инстинктивно захвата си върху парчето стъкло и острият му ръб се показа.

Тя се повдигна на лакът. Трябваше да го направи сега! Искаше в очите й да има сълзи, които да замъглят погледа й. Трябваше да се отнесе към него, сякаш бе буца глина.

— Тя те е обичала много, Феръл. Независимо от това, което е имало между тях с Нийл, то никога не се е доближило до любовта, която ти е давала. Тя е искала да ти помогне, защото те е обичала. В противен случай защо ще се опитва да ти помага?

Лицето на Уокър се вкамени.

— И ти също си я обичал, нали?

Раменете на младежа се разтресоха.

— Никой не знае колко много я обичах — каза дрезгаво той.

Когато сгъна крака си, за да се изправи, жълтеникавата светлина на фенерчето придаде на лицето му млечен цвят. Това беше моментът на разсейване, който Матюс бе очаквала.

Тя грабна с лявата си ръка фенерчето, което Уокър държеше в дясната си ръка, и на лицето му се изписа удивление. С другата си ръка психоложката прекара със замах назъбеното стъкло от ключицата до пъпа на младежа, сякаш разкопчаваше цип.

Обзет от недоверие и от физически шок, Феръл сведе поглед към раната си, сякаш тя принадлежеше на някой друг. Като направи това, той без да иска защити гърлото си и провали втория й удар. Стъклото разсече врата му под ухото, но повърхностно. Уокър залитна назад, препъна се, падна на една ръка, после се надигна отново. И изрева като диво животно.

Матюс се изправи с усилие на крака и побягна с примигващото фенерче в ръка.

За своя изненада тя го чу да се втурва след нея.

Когато викът долетя до Болд, той беше толкова слаб, че лейтенантът можеше да си помисли, че идва от улицата над главата му, ако не беше музикалният му слух. И ако сетивата му не се бяха изострили заради влажния подземен гроб, в който се намираше.

— Чухте ли това? — попита той Бабкок.

— Не… Какво?

— Зад нас — каза Болд, като се обърна и насочи лъча на фенерчето си покрай нея.

Тя също се завъртя назад, сякаш можеха да видят нещо друго, освен пръст и изгнили дъски.

— Движим се в грешна посока.

— Но градът… Подземието… трябва да се движим нататък.

— Не вървим накъдето трябва — заяви той и тръгна в противоположната посока.

Бабкок остана на мястото си и му позволи да я подмине.

— Правите грешка.

Лейтенантът й подвикна в отговор:

— Това е мое право.

Жената побърза да го настигне.

Ламоя имаше око на полицай, нос на полицай и инстинкти на полицай, но сърце на обикновен човек, затова, когато слабите гласове, които следваше, изведнъж замлъкнаха — вече бе сигурен, че единият е на жена, — той се уплаши, че е изгубил Матюс завинаги.

Сержантът изостави усилията си да се придвижва безшумно и се втурна безразсъдно в тунела, пришпорван от опасенията си. Никакви остроумия не се въртяха в главата му и не напираха на устните му, никакви духовитости; целият беше само мускули, адреналин и решителност.

Чувствата, които човек изпитва към другите, често се проявяват по странен начин. На Ламоя му бяха необходими един тунел, миризмата на смърт и заглъхващи гласове, за да осъзнае истината, която криеше в сърцето си: нейният живот беше безценен за него. Трябваше да я спаси на всяка цена.

На места тунелът изглеждаше готов да се срути, стогодишните железопътни траверси се огъваха под тежестта и натиска на града, построен върху тях. Сержантът преминаваше през участъци, в които се редуваха горещина и студ, отвратителна смрад с липсата на каквито и да било миризми. Гробовете бяха по-плитки от тези катакомби. Той бягаше под гробове.

Мъжът видя недалеч пред себе си стена от тръби, които изглежда, запушваха тунела и си помисли: „Да измина целия този път, само за да открия, че е блокиран.“ Но когато се приближи, светлината на фенерчето му разкри илюзията — под най-долната тръба имаше достатъчно място, през което да се провре.

Докато се провираше под тръбата, той чу вик — мъжки вик, — породен от физическа болка, а не от ярост.

После се разнесе шляпане — някой бягаше през калта. Не един, а двама души, реши сержантът. Не към него, а в другата посока. Дали не бягаха от него? Беше ли видял Уокър светлината на фенерчето му? Беше ли чул приближаването му?

Или Матюс бягаше от Уокър, което беше по-вероятно, като се имаше предвид викът, който бе чул? Ламоя премина в спринт, като се изкушаваше да извика, но се опасяваше да не издаде присъствието си.

Когато халогенното му фенерче освети почервенелия от кръв парцал и назъбеното парче стъкло, увито в него, той не изпита страх, а стопляща надежда. Беше ли Уокър достатъчно умен, за да измисли подобно оръжие? Не му се вярваше. Беше ли отрязал главата на Прейър с парче стъкло? Едва ли. Тя го беше изиграла. По дяволите — тя го беше изиграла!

Слабата жълта светлина на фенерчето разкри, че напред тунелът или правеше остър завой, или свършваше. Тази мисъл обсеби съзнанието на Матюс: глух тунел. Беше ли възнамерявал Уокър изобщо да я убива или просто бе искал да й предложи тялото на Нейтан Прейър като „подарък за сдобряване“? Дали не беше предизвикала всичко, което й се беше случило, като се бе опитала да вземе оръжието на Прейър?

Следващата й мисъл беше, че Уокър, лошо ранен и отчаян, нарочно я беше оставил да избяга напред, знаейки, че влиза в капан. Фенерът внезапно угасна. Дафни го разтърси, но не можа да го върне към живот. Тя се съсредоточи върху последното нещо, което беше видяла, и чийто образ в момента избледняваше пред очите й по начина, по който отслабваше светлината на един фенер. Купчина отломки няколко крачки напред и надясно. Уокър също бе намалил ход, щом фенерчето бе угаснало, вероятно подозирайки някаква клопка. Психоложката протегна ръце и тръгна бавно напред. Пълният мрак започна постепенно да губи гъстотата си. Отнякъде проникваше светлина, засега твърде слаба, но достатъчна, за да й вдъхне надежда.

Тя коленичи, прокара ръце по земята и напипа една тухла. Като я стисна здраво, Матюс се обърна и облегна гръб на студената мръсна стена до някаква подпора, която й заприлича на изгнила, разпадаща се, поставена вертикално железопътна траверса.

Никаква смърт не я плашеше повече от идеята да бъде погребана жива. Дафни опита да сдържи дъха си, за да чува по-добре, но кръвта, която пулсираше в ушите й, заглушаваше всички други звуци.

Тя можеше да си представи как Уокър се приближава към нея, но не можеше да го види, нито да го усети. Очите й се приспособиха още повече към заобикалящия я мрак и психоложката видя силуета на подпората, до която се криеше. Щом имаше светлина, значи имаше въздух. А щом имаше въздух, значи имаше отвор към повърхността.

Без да иска, Матюс се подпря върху подпората и част от нея се отчупи. Парчето падна на пода, а заедно с него от тавана на тунела се посипа пръст.

Уокър изскочи от тъмнината и заблуден от слабата светлина, заби рибарския си нож в меката дървена подпора. Върху тях се изсипа лавина от пръст и отломки; Дафни изпищя, отскочи назад и се спъна в друга купчина отломки. Тя политна назад и протегна ръце, за да омекоти падането си, но си удари главата в друга стълб. В скута й падна голяма буца мокра пръст, последвана от порой от камъни. Уокър се хвърли към нея — видя го като неясен, тъмен силует. Тя замахна с тухлата към главата му със силата, с която биеше сервис, но го улучи в рамото, защото младежът също се спъна в купчината отломки. Матюс замахна отново и този път го удари в ухото, като отнесе част от скалпа му.

— Мамка му! — изкрещя той, ножът му проблесна в тъмнината с невъзможна скорост и лявата предмишница на психоложката пламна от болка. Феръл я поряза още веднъж по същата ръка, този път по-високо.

Младежът се нахвърли върху нея и тя замахна отново с тухлата, но Уокър, чиито очи вече се бяха приспособили към мрака, се извъртя настрани към стената и се блъсна в една подпора достатъчно силно, за да я измести. Една греда над главите им изпращя и ги засипа с трески и парчета дърво. Единият й край се люшна надолу към стената, удари Уокър, събаряйки го назад, и го затисна. Феръл се заизвива, опитвайки да се освободи от нея, и тогава Матюс го чу — един звук, чието значение разбра още преди да види последствията.

Тя отстъпи две крачки назад, но спря, забелязвайки лъча на фенерче. Той се появи от тъмнината на известно разстояние зад гърба на Феръл, който строши падналата греда и я бутна настрани.

— Матюс!

Джон! Щом чу гласа му, Дафни се разплака. Тя извика предупредително секунди преди таванът да се срути като пробита язовирна стена и да ги залее с водопад от пръст, греди и камъни. Психоложката се хвърли назад, претърколи се, скочи на крака и се втурна по-далеч от разпадащия се таван. Когато погледна отново назад, Ламоя и светлината от фенерчето му изчезнаха под падащия пръстен таван.

Тя изкрещя отново името му, но светът наоколо й се сгромоляса, сякаш някакъв огромен самосвал отгоре бе изсипал товара си. Слабата светлина, която бе видяла в края на тунела, внезапно се превърна в лъч, после в сноп от лъчи и накрая в къс небе, когато заедно със срутващия се тунел пропадна и част от улицата. Матюс хукна да бяга, а навсякъде около нея заваляха отломки. Те бързо я настигнаха, спечелвайки състезанието, затрупаха я, погребаха я. Дафни започна трескаво да копае, борейки се за въздух и за опора, после внезапно бе издигната от гигантска вълна пръст. Психоложката се закатери, подхлъзна се и отново си запроправя път към билото на купчината. Когато лавината от падаща пръст спря, Матюс задрапа с ръце, хвана се за нещо и миг по-късно откри, че висеше и се полюшваше на една подаваща се от пръстта тръба и на мрежа от преплетени жици.

Въздух. Светлини.

Зад нея и под нея нямаше нищо друго, освен пръст, кал, асфалт, жици и някаква счупена тръба, всичко това образуваше едно гигантско „V“, сочещо надолу към мястото, от което Матюс бе изпълзяла.

Нямаше повече гласове. Нямаше никакви признаци на живот.

Болд и Бабкок стигнаха до мястото на срутването само няколко минути, след като то се бе случило, а радиостанцията на лейтенанта се върна чудотворно към живот секунди, преди да ги залее вълна от прах, появила се от отсрещния край на тунела. Диспечерът обяви всеобща тревога — под развалините имало погребан полицай. После съобщи някакви координати. Бабкок погледна Джи Пи Ес41 устройството в ръката си и каза на Болд:

— Това сме ние.

Тогава те чуха някъде зад тях звук от удар на камък в камък. Някой копаеше!

Лу, който си помисли, че това е Матюс, се втурна към купчината отломки и започна да хвърля настрана всяко нещо, което успяваше да докопа. Бабкок му извика да спре, като го обвини, че едва не е погребал и тях под развалините, и го инструктира да премести внимателно по-големите отломки, които се намираха само в непосредствена близост до стената на тунела, като се старае да използва за прикритие голямата греда над главата му. Благодарение на нейното вещо ръководство лейтенантът спаси живота на Джон Ламоя.

Когато се добраха до него, сержантът ровеше като обезумял в погрешната посока — към центъра на срутването. Болд го сграбчи за краката и го издърпа навън. Ламоя започна да гълта жадно въздух, преви се надве и се разкашля. Замаян и дезориентиран, той продължи да рови трескаво — като куче в пясък.

Лейтенантът го хвана за краката и го издърпа отново назад, като този път успя да го накара да престане да копае.

— Джон! Дафни! — извика му той.

— Видях я — отговори Ламоя и се върна към хаотичното си ровене. — Видях я! — Сержантът обърна изкаляното си лице към Болд и изкрещя обезумяло: — Помогни ми! — После отново се зарови в отломките, трогателен в решителността си.

Един мъжки глас каза по радиостанцията:

— Полицай със значка девет-двадесет е десет-четиридесет и пет-А, на път към Харбървю. — Лу го чу. 10–45 А означаваше — състоянието на пациента е добро.

Ламоя също чу това и най-накрая престана да рови. Лейтенантът го хвана за глезените, за да се опита да го извади от отломките. Те се спогледаха на светлината на фенерчето на Бабкок. Не беше необходимо да изразяват чувствата си на глас — и двамата обичаха една и съща жена.

— Девет-двайсет. — Сержантът си пое дъх и белите му зъби проблеснаха в усмивка. — Нейната значка.

— Да — каза Лу. — Чух.

Когато двамата санитари вкараха закритата носилка на Матюс в спешното отделение, където я очакваха двама, облечени в сини мантии лекари, психоложката попита:

— Там имаше ли едно момиче… Едно бременно момиче…?

Единият лекар светна в очите й с малко фенерче и започна да дърпа нагоре клепачите й. Тя замига яростно.

— Вие сте в спешното отделение на Медицински център „Харбървю“ — уведоми я спокойно мъжки глас.

Матюс сграбчи бакенбардите на доктора и придърпа лицето му надолу към своето.

— Едно момиче… наръгано с нож… бременно.

Лекарят се освободи, излая няколко заповеди за инжекции и се обърна към своята сестра — чернокожа жена с благи очи. Сестрата поклати тъжно глава, като гледаше към психоложката.

— Тя почина. Съжалявам.

— А бебето? — попита Дафни. Някой прободе кожата й с игла. Тя се намръщи от болка. Прозрачната пластмасова тръбичка бе разопакована и включена към системата. Течността закапа и Матюс усети топла вълна на облекчение и спокойствие. Успокоително. Усещането бе на път да я погълне.

— Сега ще ви зашием — чу тя да казва докторът. — Дадохме ви нещо, което ще облекчи болката ви.

— Бебето? — прошепна психоложката на сестрата.

Чернокожата жена се наведе над нея, а лицето й внезапно стана много по-любезно.

— Ще направят опит да извадят бебето посмъртно.

Дафни едва удържаше очите си отворени. Сънят я дърпаше при себе си. Но тя успя да се протегне и да хване ръката на сестрата. Жената се наведе още повече към нея. Матюс попита:

— Ламоя… един полицай… той добре ли е?

Сестрата я погледна нежно.

— Почивайте — каза й кротко тя.

— Никакви наркотици — рече психоложката.

— Само нещо, което ще ви облекчи.

— Не на мен — възпротиви се дрезгаво Дафни, като направи неуспешен опит да седне. Сестрата й помогна да легне отново. — На каубоя… никакви наркотици. Той не бива да взема наркотици. Той… — Не можа да каже нито дума повече, защото езикът й се бе превърнал в неуправляем плужек. В края на полезрението й се появи тъмнолилава светлина, която скри от очите й сестрата, а после погълна и ослепително ярката лампа над носилката й. Непосредствено преди сладката дрямка да я надвие напълно, на Матюс й се стори, че чу чернокожата сестра да казва нещо, но в същия миг заспа и забрави чутото.

— Задължен съм ти — изкрещя Ламоя, за да надвика рева на кухненския си миксер, докато приготвяше по своя собствена рецепта доза от коктейла „Маргарита“. Блу патрулираше по пода на кухнята и облизваше пръските. Сержантът наля текила през един отвор в капака на каната. От лявата му страна имаше чиния със сол.

— Така е, по дяволите. — Матюс имаше превръзка на лявата си ръка и още няколко на места, които не се виждаха. Тя седеше върху един тапициран стол до кухненския плот. Задникът й също бе пострадал.

Ламоя имаше няколко сериозни синини по лицето и ръцете си, сякаш беше накичен с медали за храброст. Той улови погледа й.

— Можеш да ги целунеш, за да минат по-бързо.

— Да не би да флиртуваш? — попита психоложката. Понеже не искаше да стои в яхтата си, където Уокър я беше наблюдавал толкова дълго, тя бе прекарала последната седмица в мансардата на сержанта като негов гост. Като негова приятелка. Но тази вечер романтиката клокочеше под повърхността и двамата го усетиха.

Той донесе питиетата.

— Опитай.

— Прекрасно е — каза Матюс, отпивайки от коктейла.

— Има още много.

— Така е.

Ламоя вдигна чашата си:

— За забравянето.

Тя знаеше, че Джон бе изрекъл този тост от най-добри чувства, но той само й припомни колко време още трябваше да мине, за да забрави случилото се. Феръл Уокър нямаше да бъде забравен — поне не от системата на правосъдието, която изгаряше от нетърпение да заведе дело срещу него. Братът на Мери-Ан щеше да чака месеци, дори години, докато дойдеше този момент — първо в болницата, после в един затвор в източната част на щата. Спасителните екипи го бяха извадили от развалините на срутилия се тунел почти двайсет минути след спасяването на Ламоя. Гладният за кислород мозък на Уокър не беше успял да се възстанови напълно през последвалото възкресяване. Пазачите му го наричаха „лигльото“. Ламоя му викаше „нещастник“, а Матюс — „жертва на произшествие“. Тя нямаше да забрави скоро и Маргарет, нито малкото й момиченце, което лекарите бяха спасили след смъртта й. Майката и пастрокът на Маргарет — единствените й живи роднини — бяха отказали да приемат детето.

Същия следобед се бе провела почетна възпоменателна служба в чест на заместник-шерифа Нейтан Прейър. Матюс и Ламоя не присъстваха на нея.

Тя разплиска леда около устата си, отпивайки голяма глътка от коктейла.

— Мога да изпия около пет такива.

— Е, това вече е приказка — рече сержантът.

— Да ме напиеш ли искаш, Джон?

— Това беше твоя идея, не моя. Освен това не може да се каже, че пиеш тук сама, в случай че не си го забелязала. — Той обмисли следващите си думи. — Виждал ли съм те някога пияна, Матюс? Не мисля. Виждаш ли? Ето още една твоя характерна черта: ти винаги запазваш пълен контрол — както над себе си, така и над всички около теб.

Психоложката гаврътна питието си на един дъх и си изстуди гърлото. Ламоя донесе каната на миксера и й наля още половин чаша. После напълни своята чак до ръба.

— Още, моля. — Когато сержантът не удовлетвори желанието й, тя посегна към каната със здравата си ръка, но Джон я хвана нежно за китката.

— Никакъв алкохол повече за теб. Не приемам никакви извинения.

— Извинения за какво? — попита Дафни, смутена от неговия отказ. За момент в стаята настъпи пълна тишина — ръмженето на фериботите в залива замлъкна; ручейчетата „Маргарита“ замръзнаха по миксера — единствените звуци, които чуваше психоложката, бяха постоянното потупване на опашката на Блу по един от столовете и високооктановото бумтене в ушите й.

Ламоя се пресегна, хвана я за ризата и я придърпа внимателно към себе си. Тя разпери здравата си ръка, за да запази равновесие, когато той допря устните си до нейните, оставяйки я без дъх, и затвори очи. Главата й се завъртя, а пръстите на краката й затанцуваха в обувките й. Усети, че цялата се стяга, сякаш бе хванала оголена жица, после мускулите й се размекнаха от непрекъснато увеличаващата се топлина, която се появи в гърдите й и се плъзна надолу по бедрата й. Джон зарови свободната си ръка в косите й и Матюс го целуна на свой ред.

Столът на сержанта едва не се прекатури.

Дафни искаше да се съблече гола. Искаше Ламоя да проникне в нея още сега, на кухненския плот.

Той прошепна:

— Никакви извинения за това.

— Правиш много коварна „Маргарита“.

— Практиката води до усъвършенстване.

— Във всички области. — Откъде й хрумна пък това? Тя добави: — Може да съм ръждясала малко.

— Не ми изглеждаш ръждясала. — Ръката му се беше вмъкнала под гърба на ризата й. Главата на психоложката пламна.

— Никакви извинения — промълви тя.

— Никакви.

Матюс прошепна:

— Слушай, Джон, или ще спрем дотук… или няма. — Прозвуча й глупаво в момента, в който го изрече.

— Каквото има да се случва, ще се случи — отвърна той, като продължаваше да я целува. — И това е най-добрата възможност, с която разполагаме. Никакви извинения, никакъв страх.

Тя каза:

— Кой би си помислил?

— Има много неща, които не знаеш за мен, Матюс.

— Сигурно. Какви са шансовете ми да ме наричаш с малкото ми име, Ромео?

— Никакви. — Сержантът разтвори ръце и я прегърна. Психоложката усети, че я завладява странна смесица от спокойствие и вълнение.

— Заведи ме в спалнята — прошепна тя в ухото му.

— Четеш ми мислите.

Дафни се изкикоти нервно.

Той я хвана за ръка.

Докато слизаше от стола си и се отпускаше в обятията му, тя попита тихо:

— Какво правим?

— Живеем. Какво лошо има в това?

Великата господарка седеше на същия ракитов трон, а в тъмните й очи имаше блясък, който почти се скри в гънките на плътта й, когато се усмихна на Болд. Супа топчета. Крехко говеждо с грахови шушулки. Пържен ориз с яйца и скариди.

— Харесва вас, господин Бот?

— Много е вкусно. По-вкусно откогато и да било — отвърна той.

— Защо ваши очи толкова тъжни? Вие очиствате името на Били Чен. Той не прави грешка по време на работа. Доказвате отново какъв голям приятел сте на стара господарка.

— Приятелството е сложно нещо. Вие също ми помогнахте.

— Вие имате женски проблем. — Изявлението на Мама Лу не предполагаше никакви възражения.

— Имам прекрасна съпруга и страхотни деца, Велика господарке.

— Но все още имате женски проблем.

Лейтенантът се изсмя гръмко. Помисли си, че се смееше за първи път в нейно присъствие и се зачуди дали тя нямаше да изтълкува това като проява на неуважение. За всеки случай й се извини.

— Извинявате се, защото се смеете? Лоша работа. Коя е тя?

— Те са двама — той и тя — призна й Болд.

Великата господарка цъкна с език:

— Само глупак страда заради удоволствието на друг.

Лу обмисли това, кимна и каза:

— А понякога един глупак трябва да поговори с приятел, за да се вразуми.

Тя премлясна и зачовърка с нокът зъбите си и за момент лейтенантът се уплаши, че те ще изпопадат от устата й. После планината от плът насочи тъмните си, мънистени очички към него и Болд се сви под погледа й. Не беше сигурен как бе станало това, но той беше завързал приятелство с тази жена.

— Хората се променят, господин Бот. Законите може би не се променят, но хората го правят. Не трябва да се смущавате от тези двамата.

Лейтенантът се чу да признава:

— Обичам поотделно и двамата, но се измъчвам, понеже са заедно.

— Ето пак това кучешко изражение — каза Мама Лу, наблюдавайки го от далечния край на чифт китайски пръчици. Тя остана мълчалива дълго време, преди да проговори отново. От пръчиците й не падна нито зрънце ориз. — Златните сърца никога не се разбиват. Огъват се естествено. Златото е меко. Но никога не се разбиват. — Великата господарка лапна ориза и продължи да говори с пълна уста: — Вие имате добро сърце, господин Бот. Златно сърце.

Когато си тръгваше половин час по-късно, Лу целуна ръката на Мама Лу. Той я докосваше за първи път и тя несъмнено оцени този жест.

Щом се качи отново в колата си, лейтенантът си пусна една касета и увеличи звука на радиокасетофона. Една тъжна ирландска балада в изпълнение на Ван Морисън.

— Казвал ли съм ти напоследък, че те обичам? — изпя Ван и Болд си затананика, отдавайки се на емоциите си. Съзнанието му се изпълни със спомени за Лиз, а не за Дафни и това му се стори съвсем в реда на нещата.

Той се оригна и си помисли, че Мама Лу би оценила това повече от една целувка по ръката.

Болд подкара към къщи, като потупваше с палец по волана в такт с бавния ритъм на песента. Мелодията се надигна от гърлото към устните му и той запя текста на висок глас. Нямаше търпение да се прибере у дома.

Яхтата беше празна, а подът й от твърда дървесина светеше от чистота, защото Дафни Матюс не беше от хората, които продават дома си и после го напускат, без да го почистят. Джон знаеше, че този момент ще бъде болезнен за нея и й беше предложил да я придружи, но тя бе осъществила това поклонничество сама.

Психоложката не би могла да напусне яхтата, без да пролее някоя и друга сълза, затова бе пожелала да си поплаче на спокойствие. Между тези стени бяха преминали най-хубавите години от зрелия й живот. Тя беше открила и бе изгубила себе си тук — няколко пъти, ако трябваше да бъде откровена — и раздялата й с това място беше тежка. Буцата в гърлото й щеше да я задуши. Тази яхта беше за нея много повече от къща, от дом — тя беше неин приятел, който бе изстрадал заедно с нея оплакванията й, радостите й и двата й провалени годежа. Те се познаваха отлично. И все пак Матюс не искаше да преживее следващата глава от книгата на живота си тук.

Мобилният й телефон иззвъня — сега имаше нов номер — и тя го извади от чантата си, като погледна екранчето му, преди да отговори на обаждането. Номерът, който бе изписан на него, я изпълни с решителност и радост. Беше доволна, че човекът, който я търсеше, не бе Джон. Той беше удържал на думата си, че няма да я безпокои, докато е тук. Напоследък сержантът се държеше толкова различно, че Дафни направо не можеше да го познае. В какво, за бога, се беше забъркала този път?

Тя отговори на обаждането, защото изписаният на дисплея номер беше на адвоката й. Последваха кратки приветствия и бърза размяна на любезности. Накрая, завладяна от любопитство, Матюс попита:

— Разговаря ли със съдията?

— Разговарях.

— Взел ли е решение?

— Има период на изчакване.

— Но роднините се отказаха от попечителството. — Бяха обсъждали това толкова много пъти. На психоложката всичко й изглеждаше безкрайно просто. Защо беше необходимо да се намесва съдът и да се усложняват излишно нещата? Дафни беше нервна. Искаше отговори. Знаеше, че може да изгуби Джон, ако получеше разрешението на съдията и това я тревожеше. Част от нея се питаше доколко бе разумно да изгуби единственото нещо, което се развиваше както трябва в живота й. Матюс се чувстваше щастлива за първи път от много, много време насам.

— Да, но трябва да бъдат потърсени по-далечни роднини. Ще се наложи да подадем в съда нова молба от твое име и би било грешка от моя страна да те окуражавам за резултата.

— А междувременно?

— Щатско попечителство.

— Тоест? Какво ще стане с бебето, след като напусне кувьоза в болницата?

— Ще го изпратят в някоя институция за периода на изчакване. А после, ако има късмет, в някое приемно семейство.

— Мога ли да го посетя?

— Вероятно.

— И ако аз съм първа в списъка с осиновителите? — Психоложката се почувства така, сякаш напомняше на адвоката си, че преди няколко години се беше занимавала с един случай на нелегално осиновяване. Тя знаеше много повече за осигуряването на добър дом на едно дете, отколкото някой някога би узнал.

— Ключовата дума в момента е търпение, Дафни.

— Търпение — повтори Матюс. После дръпна яростно входната врата на яхтата и тя се затръшна, оставяйки я заключена отвън.

— Нито една от тези новини не е лоша — каза адвокатът. — Но ти трябва да спреш да мислиш за това, че си първа в списъка. Съдът разглежда квалификациите на всеки кандидат.

— А аз съм самотна майка. И това не е в наша полза.

— Нищо подобно. Много самотни майки осиновяват деца. Казвам, че трябва да си търпелива. Нищо повече.

— Ще се справя — каза психоложката, знаейки, че е истина. Непрекъснато си повтаряше, че ще се справи. Почувства се като развалина. — Но не мисля, че това ще бъде добре за бебето.

Адвокатът се засмя в ухото й.

— Ще ти се обадя, когато положението се промени. А ти ми се обади, ако междувременно промениш решението си.

— Няма да променя решението си — заяви Матюс.

— Не. И аз не мисля, че ще го направиш.

Дафни каза „дочуване“, прекъсна връзката, върна телефона в чантата си и тръгна да пресича кея. Но когато го видя, спря и се усмихна.

Срещу нея, скрит от горещината под сянката на едно дърво, стоеше и се усмихваше Джон Ламоя с онази негова хитра усмивка. Джон Ламоя — още не можеше да повярва в това. В дясната си ръка сержантът държеше кошница за пикник. Несъвместима комбинация, ако изобщо съществуваше такава.

Но ето — Ламоя бе доказал за пореден път, че бе непредсказуем.