Честно казано, мисля, че не съм виждала преди Андрю така усмихнат. Може би в онази нощ, когато за първи път бях заедно с него в Ню Орлиънс и беше толкова горд с мен, но въпреки това не съм сигурна, че нещо може да се сравнява с лицето му в този момент. Сърцето ми се блъска в ребрата от вълнение особено заради реакцията на Андрю. Виждам колко много иска едно малко момиченце и мога да се закълна, че прави всичко по силите си, за да не се просълзи пред сестрата. Или пък пред мен.

За мен не е имало значение дали ще е момче или момиче. Аз съм точно като всяка друга майка там, отвън, която иска го само да е здраво. Макар че едва ли би могло да се каже, че за Андрю полът има предимство пред здравето на бебето. Аз съм по-наясно по въпроса.

Той се навежда и ме целува леко по устните, а искрящите му зелени очи са пълни с доброта.

– Лайли ще е – казвам аз напълно съгласна и го целувам още веднъж, преди да се отдръпне, като прекарвам пръсти през късата му кестенява коса.

– Хубаво име – казва сестрата. – Но си намислете и едно за момче за всеки случай.

Тя отдръпва сондата и чака да разбере дали имаме още въпроси.

Изведнъж Андрю се обръща към нея и казва:

– Е, ако не виждате купчинка боклучета, натрупали се по детето ми, тогава определено е момиче.

Успявам да се сдържа да не се засмея на глас и вдигам нагоре очи, когато поглеждам сестрата. По-смешното е, че Андрю е съвсем сериозен. Накланя настрани глава, когато забелязва, че се подсмихвам.

Прекарваме остатъка от деня в пазаруване. И двамата не можем да устоим на изкушението. И преди сме разглеждали разни бебешки неща, но никога не сме купували много, защото не знаехме дали да са в розово или в синьо, а не искахме стаята да се напълни с жълто. И макар че все още имаше възможност да е момче, според мен Андрю е по-убеден от преди, че е момиче, така че и аз се предавам, оставям се да вярвам в това, въпреки че той не ми позволява да накупя много неща.

– Просто изчакай – настоя той, когато се отправих към следващата дрешка за момиче в сектора за новородени. – Нали знаеш, че майка ми планира официално поднасяне на подаръци за бебето?

– Е, да, ама сега и ние можем да купим някои неща – въпреки всичко сложих дрешката в количката.

Андрю поглежда в нея, после мен и свива замислен устни.

– Мисля, че вече сложи в количката няколко неща.

Беше прав. Вече бях нахвърляла вътре дрешки за около деветдесет долара. Добре де, ако пък се окаже момче, мога да ги сменя по-късно.

Така премина остатъкът от деня ни до момента, в който се отбихме в дома на майка му, за да ѝ съобщим новината.

– О, това е чудесно! – казва Марна и ме прегръща. – Мислех, че сигурно ще е момче!

Пускам ръцете на Марна и сядам край кухненската маса заедно с Андрю, а тя се отправя към хладилника. Вади кана за чай и започва да ни приготвя по чаша.

Поднасянето на подаръците за бебето ще е през февруари – провиква се тя от бара. – Вече всичко съм планирала.

Поглежда ме широко усмихната и оставя каната за чая.

– Благодаря ти – казвам.

Поставя пред всеки от нас по чаша и придърпва един празен стол.

Моят дом наистина ми липсва. Но тук също ми харесва, а Марна ми е като втора майка. Още не се решавам да кажа на Андрю колко ми липсват майка ми и Натали, просто да имам приятелка, с която да разговарям. Може да си влюбена в най-страхотния мъж на света и всъщност аз съм, но това не означава, че ще е лесно да нямаш други приятели. Тук се запознах с едно момиче на моята възраст. Казва се Алана и живее с мъжа си на горния етаж, но все още не съм успяла по никакъв начин да се сближа с нея. Мисля, че ако ще трябва да продължавам да измислям лъжи, за да не отидем някъде заедно, когато ми се обажда, сближаването ни с нея никога няма да се получи.

Всъщност си мисля, че скритата ми тъга, копнежът по дома и всички подобни вълнения са заради бременността. Хормоните ми никак не са в ред. И ми се струва, че това има много общо с безпокойството ми. Сега се тревожа за всичко. Правех го много и преди да срещна Андрю, но откакто съм бременна, тревогите ми се умножиха: Здраво ли ще е бебето? Ще бъда ли добра майка? Дали не си съсипах живота като… Пак го правя. Мамка му. Ужасна съм. Всеки път, когато ми мине тази мисъл, това ме кара да се чувствам виновна. Обичам бебето ни и не бих променила нищо от това, което се случи, дори и ако можех, но не мога да не се питам дали аз… дали не оплескахме нещата с това мое твърде скорошно забременяване.

– Камрин? – чувам гласа на Андрю, който ме изважда от дълбокия размисъл. – Добре ли си?

Пресилено се усмихвам.

– Ами да, добре съм. Просто се бях замислила… Знаеш ли, предпочитам червеното пред розовото.

– Трябваше да ѝ намисля име – казва Андрю, – за да можеш да ѝ избираш такъв цвят, какъвто ти хареса.

Той хваща ръката ми под масата. Това, че изобщо го е грижа за такива неща, ме кара да се усмихна.

Марна отдръпва чашата от устните си и я оставя на масата пред нея.

– О? – пита заинтригувана тя. – Вече сте избрали име?

Андрю кима.

– Лайли Мерибет. Второто име на Камрин е Мерибет. Трябва да бъде кръстена на майка си.

– О, Господи, разтопи ми сърцето. Не го заслужавам.

Марна ми се усмихва, лицето ѝ изразява щастие и всякакви други подобни чувства, които може да си представи човек, че майката на Андрю би могла да изпитва. Синът ѝ не само победи болестта и се върна силен, след като беше на косъм от смъртта, ами сега тя е на път да има внучка.

– Името с хубаво – казва тя. – Мислех, че Ейдън и Мишел ще са първи, но животът е пълен с изненади.

Нещо от начина, по който го каза, издаваше някакво скрито значение и Андрю го забеляза.

– Да не би да става нещо между Ейдън и Мишел? – пита той и бързо отпива от чая.

– Само част от това, което се случва, когато човек е женен – отговаря тя.

Не съм виждала брак без някакви търкания, а и те са заедно от дълго време.

– Колко дълго? – питам аз.

– Женени са само от пет години – казва Марна. – Но мисля, че са заедно от около девет.

Тя кима замислена, доволна от паметта си.

– Сигурно причината е Ейдън – казва Андрю. – Не бих искал да съм женен за него – смее се.

– Е, да, би било странно – отбелязвам аз и сбърчвам нос.

– Ами Мишел няма да може да дойде на бебешкото парти – казва Марна. – Трябва да участва в няколко конференции и няма как да то съчетае с програмата си, особено след като е толкова далеч. Но вероятно ще изпрати най-хубавите подаръци – завършва тя и мило ми се усмихва.

Съгласявам се е нея и отпивам нова глътка, но мислите ми отново блуждаят някъде другаде и не мога да ги спра. Единственото нещо, за което мисля, е забележката ѝ преди малко, че не е виждала брак без търкания. И отново преминавам в режим на безпокойство.

– Рожденият ти ден е на осми декември, нали така. Камрин?

Аз се сепвам и премигвам насреща ѝ.

Ох… да. Големите двадесет и една.

– Ами тогава изглежда, че ще трябва да планирам и парти за рожден ден.

– О, не, не е нужно.

Тя отхвърля с ръка молбата ми, сякаш да покаже, че е смешна, а Андрю не казва нищо и не сваля глупавата усмивка от лицето си.

Предавам се, защото знам, че с Марна няма смисъл да се спори.

След час се отправяме към къщи, вече се стъмва. Толкова съм уморена от тичане насам-натам през целия ден и от вълненията за Лайли.

Лайли. Не мога да повярвам, че ще ставам майка. Когато влизам в хола, широко се усмихвам. Пускам чантичката си върху масичката за кафе, пльосвам се върху централната възглавница на дивана и изритвам обувките. Обаче не след дълго Андрю сяда до мен с многозначителна усмивка на красивото си лице.

Бих могла да заблудя Марна, но би трябвало да си давам сметка, че не мога да заблудя него.

Вземам Камрин на ръце и я слагам в скута си. Седим тук заедно, обвил съм я с ръце, а брадичката ми се е настанила в извивката на шията ѝ. Знам, че нещо я тормози. Чувствам го, но част от мен се страхува да попита.

– Какво има? – питам все пак и затаявам дъх.

Тя се обръща да ме погледне в очите, те са изпълнени с тревога.

– Просто се страхувам.

– От какво се страхуваш?

Тя запазва мълчание за момент и очите ѝ шарят из стаята, а после отново гледа пред себе си.

– От всичко – казва Камрин.

Протягам ръка и обръщам брадичката ѝ към мен.

– Можеш всичко да ми кажеш, Камрин. Знаеш го, нали?

– Аз… не искам да я караме по този начин… като повечето хора.

О, знам къде ще ни отведе това. Хващам китката ѝ и завъртам тялото ѝ така, че да е срещу мен и да ме възседне.

– Погледни ме – казвам аз и хващам и двете ѝ ръце. – Няма да я караме като другите. Искаш да знаеш откъде знам ли?

Тя не отговаря, но и не е нужно. Знам, че иска да продължа. Една сълза се отронва и аз вдигам ръка да я изтрия с палеца си.

– С нас няма да е така, защото и двамата го съзнаваме – започвам аз. – Защото съдбата ни срещна в онзи автобус в Канзас и защото и двамата знаем какво искаме от живота. Може и да не сме наясно с подробностите, а и не ни е нужно, обаче и двамата знаем в коя посока не искаме да вървим.

Правя кратка пауза и после казвам:

– Пак може да пътуваме по света. Просто ще трябва да го отложим за известно време. Но междувременно ще живеем живота си така, както ние го искаме. Никакви монотонни глупости на ежедневието.

Успявам да я накарам леко да се усмихне.

– И как точно ще ги избегнем? – пита тя, скръства ръце и ме поглежда дяволито.

Сега Камрин се превръща в умницата, която познавам и обичам.

Разтривам ръце, поглаждам за малко бедрата ѝ и казвам:

– Ако искаш да работиш, работи. Не ми дреме дали ще обръщаш бургери, или ще ринеш тор в зоологическата градина, прави каквото искаш. Обаче в мига, в който това ти омръзне, или почувстваш, че става част от живота ти, веднага се махай. А ако искаш просто да си седиш и да не правиш нищо, както вече ти казах и преди, може и така. Знаеш, че независимо от всичко ще се грижа за теб.

Знам какво ще последва, затова се подготвям за него. И, разбира се, Камрин ми се озъбва и започва да спори.

– В никакъв случай няма да си седна на задника и да те оставя да се грижиш за мен.

Толкова е разгорещена, когато отстоява независимостта си.

– Ами, добре. Както искаш – казвам аз и вдигам ръце, за да покажа, че се предавам. – Обаче искам да разбереш, че не ми пука какво ще правиш, стига това да те прави щастлива.

– Ами ти, Андрю? Не можеш просто да ми казваш да не се тревожа за монотонността на живота, докато ти се хвърляш в него с главата напред само защото имаме бебе, за което да се грижим. Не е справедливо.

– Това донякъде ми прилича на думите, които каза в онази първа нощ, когато зарових глава между бедрата ти. Проблем ли беше това за мен тогава?

Тя силно се изчервява. Дори след толкова време и след всичко, което преживяхме заедно, пак успявам да я накарам да се изчерви.

Навеждам се напред, хващам с две ръце лицето ѝ и я придърпвам към себе си, за да я целуна.

– Докато имам теб, Лайли и музиката ми, нямам нужда от нищо друго.

По меката ѝ буза се търкулва още една сълза, но този път тя се усмихва под нея.

– Обещаваш ли? – пита Камрин.

– Да, обещавам – казвам решително и стискам силно ръцете ѝ. Вече преставам да съм толкова сериозен и отново ѝ се усмихвам.

– Съжалявам – казва тя и въздъхва примирена. – На знам какво ми има напоследък. Един ден съм усмихната и се чувствам чудесно, а после изведнъж ставам ужасно мрачна.

Аз тихо се засмивам.

– Типично за долна кучка рязката смяна на настроенията ѝ. Трябва да свикваш с това.

Устата ѝ застива леко отворена и тя също се засмива.

– Е, предполагам, че и така би могло да се обясни.

Изведнъж млъква.

– Чу ли това?

Присвива очи и извърта ухо към източника на звука, който и аз чувам, но се правя на разсеян.

– Е, страхотно – казвам аз. – Не ми казвай, че тази бременност причинява и шизофрения.

Тя ме плясва леко по гърдите и става от скута ми.

– Не, това е мобилният ти телефон – вика Камрин и заобикаля дивана. – Мислех, че батерията е изтощена.

Не.. Просто изключих звъненето и го скрих, за да си помислиш точно това. Поне съм си мислил, че съм го изключил.

– Мисля, че седиш върху мобифона си – казва тя.

Ставам и се правя на глупак, ровя под възглавницата. Накрая го изваждам и виждам снимката на Натали (всъщност това е снимка на хиена, която според мен я представя най-добре да ни гледа от екрана. По дяволите. Твърде неловко се получи.

Камрин протяга ръка към него, когато забелязва името на Натали.

Откога Натали е почнала да ти се обажда? – пита тя и грабна апарата от ръката ми.

Да, определено неловко, защото тя май изобщо не ревнува. Хили се!

Почесвам се припряно по тила, като избягвам да я гледам в очите, а носле се опитвам да ѝ го отнема.

– Охо. Няма начин – вика през смях и се отдръпва от дивана.

– Хайде де, дай ми телефона.

Тя ме дразни с него, когато прескачам облегалката на дивана, за да я достигна.

Насочва празната си ръка срещу мен.

– Внимавай, бременна съм, можеш да ме нараниш! – казва тя и дяволито се усмихва.

– О, сега пък си играем на колкото съм уязвима, толкова и зла.

Прекарва пръст по бутона за отговор и слага телефона до ухото си. Като през цялото време продължава да се хили.

Аз просто се предавам. Никак не ме бива в тези работи.

– Здравей Натали – казва Камрин и продължава да ме гледа .дяволито. – Срещаш се зад гърба ми с мъжа ми, така ли?

Клати глава на това, което ѝ отговаря Натали. Очевидно Камрин е наясно какво става или поне има известна представа, защото знае, че никога не бих ѝ изневерил, особено пък с най-добрата ѝ приятелка. Момичето е хубаво, но е като някой катастрофират влак, който дават по телевизията.

Камрин включва високоговорителя.

– Признайте си и двамата – настоява тя.

– Ама… аз… – успява да измънка Натали.

– За първи път Натали да не казва нищо. Шокирана съм! – Камрин ме поглежда в очакване аз да отговоря.

– Извинявай, Андрю! – вика Натали.

– Ти не си виновна – казвам. – Оставил съм телефона да звъни.

Камрин нетърпеливо се прокашля.

– Щеше да е изненада – казвам намръщен аз.

– Ами да! Кълна се, че той не ме чука!

При това твърдение на Натали направо се свивам и Камрин полага неимоверни усилия да не избухне в смях. Обаче няма да е Камрин, ако пропусне възможността да измъчи тези, които обича, макар и с напълно безобидни намерения.

– Не ти вярвам, Нат – казва сериозно тя.

– Хм? – Натали е направо изумена.

– Откога продължава това? – не спира убедително да се преструва Камрин. Заобикаля дивана, оставя телефона върху масичката за кафе и скръства ръце.

– Кам… кълна се в Бога, няма нищо такова. О, Господи, никога не бих, ама никога не бих ти сторила нещо подобно. Искам да кажа, че макар Андрю да е страхотен, признавам го напълно и вероятно бих правила секс с него като с Джоузеф Морган, ако двамата не бяхте заедно, но…

– Разбрах, Нат – прекъсва я Камрин.

И слава Богу, преди тя, както казва Камрин, да се е отплеснала напълно по допирателната.

– Наистина ли? – пита предпазливо Натали, все още объркана, което не ме изненадва.

Камрин отново вдига мобифона, показва ми екрана и пита само с устни: “Сериозно ли?” Явно има предвид снимката на хиената.

Аз свивам рамене.

– И така, какво всъщност става? – пита Камрин и двама ни, като оставя шегите настрана.

– Камрин – казвам аз и пристъпвам към нея, – знам, че тъгуваш по дома. Разбрах го от известно време, затова преди две седмици взех номера на Натали от телефона ти и реших да ѝ се обадя.

Камрин присвива очи. Водя я да седне на дивана заедно с мен.

– Ами да, той ми се обади, каза ми, че имаш насрочена дата за преглед с ултразвук, и ме попита дали бих искала да… – Натали млъкна, оставяйки ме аз да изплюя камъчето на изненадата.

– Предположих, че тя ще иска да ти организира бебешко парти. Когато разберем дали е момче или момиче… Опитах се първо да се обадя на майка ти, но тя ще трябва да е била в още Козумел.

Камрин кима.

– Да, вероятно ще да е била там по това време.

– Обаче сега майка ти участва най-активно в начинанието – гърми гласът на Натали в мъничкия ми микрофон. – Тя и у» планираме заедно всичко зад гърба ги. Не можех повече да чакам твоят жребец ла ми се обади днес с новините и затова аз му се обадих. Е, сега знаеш всичко и изненадата се провали!

– Не, не, Нат, изобщо не е провалена – казва Камрин, вдига телефона, приближава го до устата си и се обляга назад в дивана. – Всъщност дори е по-добре, че научих, защото отсега през цялото оставащо време ще се вълнувам, след като знам, че скоро ще се върна в Северна Каролина.

– Е, няма да се наложи да чакаш дълго – обаждам се аз до нея, защото заминаваме в петък следобед.

Очите на Камрин се разширяват, усмивката ѝ също.

Мисля, че тъкмо от това има нужда. Само за две секунди тя се преобразява и от тъгуваща по дома се превръща в щастливо момиче. Обичам да я виждам такава. Трябваше да го направя още по-рано.

– Макар че в четвъртия месец е малко рано за бебешко парти – казва Камрин. – Не че се оплаквам!

– Може и така да е – обажда се Натали. – Но кой го е грижа? Ти си идваш у дома!

– Ами да, помислихме защо пък да не ударим с един изстрел два заека – добавям аз.

– Наистина съм развълнувана. Благодаря и на двама ви – казва широко усмихната Камрин.

– И така… каква е голямата новина? – пита Натали.

Камрин изчаква няколко дълги, мъчителни секунди, защото знае, че съвсем ще изкара от търпение Натали, а после казва:

– Момиче е!

Натали пищи толкова силно в телефона, че аз премигвам и се свивам.

– Знаех си! – крещи тя.

Обикновено това би било достатъчна причина за мен да се оттегля от тази подходяща за моминско парти атмосфера и да отида да си направя сандвич, да взема душ или да се занимая с нещо друго, но не мога така бързо да се откача. Бях част от “голямата тайна” и затова предполагам, че трябва да остана до края на разговора.

– Толкова съм развълнувана, Кам. Наистина нямаш представа.

– Всъщност тя може би си има твърде добра представа – обаждам се аз.

Камрин ме поглежда предупредително.

– Благодаря ти, Нат. Аз също съм много развълнувана. А ние вече решихме как ще се казва. Всъщност Андрю го избра.

– Какво? – пита Натали и става напълно сериозна. – Искаш да кажеш, че той го е избрал, така ли?

Изрича тези думи, сякаш това е нещо много опасно. Защо повечето жени мислят, че мъжете не ги бива да измислят имена?

– Лайли Мерибет Париш – казва гордо Камрин.

Това ме кара да съм много по-добре: моето момиче всъщност харесва името колкото мен, а не се преструва, за да не накърни чувствата ми.

– О, Господи. Харесвам го, Кам. Андрю, добре си се справил!

Не че имам нужда от одобрението на Натали, но въпреки това то ме кара да се ухиля като малко момче – дори и тя го харесва.

Вчера бе изтощителен, но добър ден. Хубавите новини като че ли валяха отвсякъде и аз все още съм като замаяна от всичко. Това само ще направи вечерта в любимия ни бар в Хюстън още по-вълнуваща.

Преди малко повече от месец Андрю и аз започнахме да пеем в няколко бара и на мен това много ми харесва. В живота си преди Андрю никога не съм си представяла, че мога да пея на живо в барове. Всъщност да пея на живо където и да е. Нито веднъж дори не ми е минавало през ума. Обаче това, което изпитах тогава в Ню Орлиънс, разкри пред мен нов свят. Фактът, че Андрю беше там с мен, изигра огромна роля за удоволствието, което изпитах, и това важи и до днес. Съмнявам се, че бих продължила да го правя, ако не беше заради него.

Най-много ми харесва не толкова фактът, че изпълняваме песни, а най-вече това, че заедно ги представяме.

Разговарях за малко с майка ми, казах ѝ, че след два дни ще си дойда у дома, и тя много се развълнува, че ще ме види. Двамата с Роджър се ожениха в Мексико! Това донякъде ме ядоса, защото не можах да присъствам, но сега, като се позамисля, вече не ме интересува толкова. Взели са решението спонтанно. Направили са това, което са почувствали със сърцата си, сторили са го. През времето, прекарано с Андрю, се научих да бъда импулсивна и да не се съобразявам с общоприетото за порядъчно. В края на краищата ние нямаше да сме заедно днес, ако аз самата не бях разбрала чрез собствения си опит какво значи да си импулсивен.

Колкото до датата на нашата сватба, все още не сме я определили. Разговаряхме за това една нощ и се съгласихме, че ще се оженим, когато и където решим, че трябва да го сторим. Никакви дати. Никаква подготовка. Никаква рокля за пет хиляди долара, която ще облека само веднъж. Никакво подбиране на цветя съобразно декора. Никакъв кум и никакви шаферки. Всички тези неща карат и двама ни да изпаднем в стрес само като си ги помислим.

Ще се оженим, когато сме готови. И двамата знаем, че изчакването няма нищо общо с това дали сме сигурни. Искаме го и двамата, по това няма спор.

Чувам Андрю да дрънка с ключовете пред вратата на апартамента и го посрещам там. Подскачам, стискам кръста му с бедрата си и страстно го целувам по устата. Той затръшва вратата с крак и ме прегръща, като продължава да държи устните си, впити в моите.

– Това пък за какво беше? – пита той и се отдръпва.

– Просто съм развълнувана.

Трапчинките му стават по-дълбоки.

Продължавам да се държа за него, обвила ръце около врата му, и той ме отнася през хола в кухнята.

Ще ми се по-скоро да те бях завел в дома ти – казва той и ме поставя върху плота.

Застава между разтворените ми крака и хвърля ключовете върху плота.

– Няма защо да се чувстваш виновен – казвам аз и отново го целувам леко по устните. – Ако остана твърде дълго в Северна Каролина, Тексас ще започне да ми липсва. Сигурна съм.

Той се усмихва, но не изглежда много убеден.

– Не е нужно да вземаш решение сега – казва той, – но аз наистина искам да решиш къде ще живеем и не ми се ще да избереш Тексас заради мен. Обичам майка си, но няма да изпитвам носталгия по дома като теб.

– Какво те кара да мислиш така?

– Защото съм живял известно време сам – отвръща той. – Ти никога не си имала време да го сториш, преди да напуснеш Ралей.

Андрю се усмихва, отстъпва леко назад и добавя:

– Освен това ти си пълна с хормони, лудост и какви ли не глупости, така че с удоволствие ще направя това, което кажеш, и няма да чуеш оплаквания от мен.

Игриво се опитвам да го ритна с крак, но нарочно не го уцелвам.

Той се навежда между краката ми, повдига края на фланелката ми и притиска топлите си устни в корема ми.

– Какво ще кажеш за Били Франк? – питам аз, когато той се изправя. – Ако пак го напуснеш, той може никога повече да не те вземе на работа.

Андрю се смее, заобикаля плота и се отправя към шкафовете. Аз се извръщам, седнала върху плота, за да го видя какво прави, и продължавам да клатя крака.

– Били Франк е бил с временни прекъсвания мой шеф още откакто бях на шестнадесет години – казва Андрю и изважда кутия със зърнена закуска. – С него по-скоро приличаме на семейство, така че не е твоя работа. Аз имам по-голяма нужда от него, отколкото той от мен.

– И защо продължаваш да го правиш? – питам аз.

– Какво, да работя под капаците на колите ли?

Аз кимам.

Той залива закуската с мляко и връща обратно бутилката в хладилника.

– Обичам да работя с коли – отвръща Андрю и лапва препълнена до горе лъжица. Продължава да говори с пълна уста. – Това ми е нещо като хоби, предполагам. Освен това ми харесва парите да продължават да текат в банковата ми сметка.

Чувствам се малко незначителна от това, че още нямам работа. Той го усеща, както усеща и всичко останало. Изгълтва храната и ме сочи с лъжицата:

– Недей.

Поглеждам го с любопитство и се нравя, че не знам за какво ми говори.

Той сяда на една табуретка край бара до мен и подпира обувките си върху релсата долу.

– Даваш ли си сметка, че ти работиш? – пита Андрю и ме поглежда. – Миналата седмица изкарахме четиристотин долара вечерта, когато пяхме у Диви. Четиристотин за една нощ никак не е малко.

– Знам – казвам аз. – Просто не го чувствам като работа.

Той леко се усмихва и клати глава.

– Не го чувстваш като работа, защото ти харесва. И защото не та се държи сметка в колко часа си се явила на работа.

Той е прав, но аз още не съм свършила с обяснението.

– Ако бяхме постоянно на път, нямахме да плащаме наем и такси за ток и вода, както и бебе, което предстои да се роди, щеше да е различно. – Поемам рязко въздух и направо казвам: – Искам да имам работа, която да ми е хоби. Като теб.

Той кима.

– Страхотно – казва Андрю и отново лапва пълна лъжица, като през цялото време продължава да седи, небрежно подпрял ръце върху бара с купата пред него. – Какво би ти харесало да правиш? – сочи ме с пръст. – Отбележи важната дума в този въпрос: харесва.

Свивам устни и се замислям за момент.

– Ами, обичам да чистя, така че бих могла да получа работа в хотел – започвам аз. – А може да е хубаво да работя и в кафетерия на “Старбъкс” или нещо подобно.

Той клати глава.

– Съмнявам се, че ще ти хареса да чистиш стаи – казва Андрю. Майка ми го правеше, преди баща ми да започне бизнеса си. Хората оставят отвратителни мръсотии в тези стаи.

Аз се свивам.

Е, ще измисля нещо друго. Веднага щом пристигнем в Ралей, ще си потърся работа.

Лъжицата на Андрю спира малко над купата.

– В такъв случай решението ти е да се върнеш обратно у дома, нали?

Нямах намерение да накарам лицето ѝ гака да се вцепени. Отмествам настрани купата и я притеглям към себе си, като я плъзгам по повърхността на плота. Слагам ръце върху голите ѝ крака и я гледам с най-искрената си усмивка.

– Момиче, наистина нямам нищо против това.

– Сигурен ли си?

– Да, определено – навеждам се и я целувам по лявото бедро, а после и по другото. – Този уикенд ще заминем за бебешкото парти, ела тук и започни да събираш багажа.

Тя хваща ръцете ми.

– Обаче след това със сигурност ще трябва да се върнем тук през февруари за партито, подготвяно от майка ти.

Усмивката ми става още по-широка.

– Прилича ми на планирано – казвам аз, макар да не съм изненадан, че тя се съобразява и с чувствата на майка ми. – В такъв случай да го считаме за решено. Ралей ще бъде нашият нов дом. Поне докато ни омръзне.

Сега Камрин е още по-щастлива, отколкото когато ме посрещна при вратата, протяга ръце и обгръща врата ми. Ставам и отново я вземам на ръце. Хубавият ѝ задник подскача в ръцете ми.

– Съжалявам за зърнената закуска – казва тя.

– Какво?

Свежда притеснена очи.

– Обзалагам се, че когато си се виждал женен, си си представял как жена ти специално за теб готви такива мъжки ястия, които биха накарали Гордън Рамзи^[1] да се изправи на нокти.

Отмятам назад глава и избухвам в смях.

– Не, всъщност никога не мисля за подобни неща – казвам аз. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго. – Що се отнася до изправянето на нокти, теб много те бива в тази работа, повярвай ми.

Тя стяга бедра около кръста ми и лицето ѝ се изчервява. Целувам я по носа и се вглеждам в красивите ѝ сини очи. Затварям моите и усещам топлия дъх на мента да се приближава. Езикът ѝ нежно докосва долната ми устна и кара устата ми да се разтваря за нейната. Аз бързо се предавам и докосвам върха на езика ѝ с моя, преди да започна страстно да я целувам и да стискам тялото ѝ в ръцете си. Отнасям я в спалнята, без да откъсвам устата си от нейната, и през следващия един час правя с нея каквото ми хрумне, преди да се отправим към Хюстън за участието ни.

Пристигаме на летището в Северна Каролина в петък по обед и аз вече виждам искрата в очите на Камрин. Това е само второто ѝ завръщане тук за четири месеца. Вземаме саковете си и излизаме навън сред ярката слънчева светлина, където ни чакат Натали и Блейк. И – както първия път – се въоръжавам с цялото си търпение, за да застана лице в лице с хиената, която е най-добрата приятелка на Камрин.

– Толкова ми липсваше, Кам! – вика Натали и я прегръща.

Блейк, на когото мога да започна да викам Блонди просто си така. Без особена причина, сгърчи зад Натали с ръце. Мушнати дълбоко в джобовете, и широка, глуповата усмивка на загорялото лице. Мога да кажа кой от двамата командва в тяхното царство. Този човек здравата го пердашат с камшик.

Идва ми да се засмея, но се въздържам. Трябва да му се дадат повече права… По дяволите, нищо не мога да кажа…

– Андрю!

В следващия миг тя пристъпва към мен и аз вдигам невидимия си щит, докато отвръщам на нейната нежелана прегръдка.

Добре де, истината е, че не харесвам много Натали. Не я мразя, но тя е от онези момичета, с които не бих искал да си имам вземане-даване, ако не беше Камрин. А и онова, което беше сторила на Камрин, преди тя да се качи на онзи автобус, беше оставило горчив вкус. Аз съм напълно за това хората да си прощават, но фактът, че Натали все пак е могла да направи подобно нещо, е достатъчен, за да ме накара да бъда предпазлив с нея през цялото време. Беше ми много трудно да се реша да ѝ се обадя в онзи ден преди две седмици и да ѝ кажа за датата, на която Камрин ще се яви на прегледа с ултразвук и т.н. Но го направих заради Камрин и за мен това беше важното.

– Радвам се да те видя отново, Блейк – казва Камрин и приятелски го прегръща.

Знам всичко и за Блейк, за това как се е интересувал първо от Камрин, преди да се захване с Натали. И независимо че е харесвал Камрин, преди да се срещнем, за мен той е окей.

Двамата си стискаме ръцете.

– О, Господи, я да видя! – възкликва Натали.

Вдига ризата ѝ и внимателно поставя двете си ръце на корема ѝ, след което широко ѝ се усмихва. От гърлото на Натали се изтръгва нещо подобно на квичене и аз се чудя как е възможно човешко тяло да издава подобни звуци.

– Мога да бъда леля Натали или кръстница Натали!

Хм, ами ако не бъдеш?

Камрин, усмихната, бързо кима с глава и аз се старая да не излъчвам прекалено много негативна енергия, която тя би могла да усети. Последното нещо, което бих искал, е да помрача връщането ѝ у дома, като ѝ дам да разбере, че търпя най-добрата ѝ приятелка само заради нея.

Бебешкото парти, което организираха майка ми и Натали, имаше огромен успех. Сдобих се със съвсем ново бебешко креватче, проходилка, люлка, високо детско столче с масичка, две бебешки ванички – една розова и една синя, просто за всеки случай, около 984 пелени – е, май пелените ми идват в повече, голям брой най-различни бебешки шампоани и пудра, както и нещо, което се нарича против маймунски задник, или паста за задник. Не мога да си спомня всички подробно, а за някои нямам и абсолютно никаква представа за какво служат.

След като прекарах известно време в стаята, заобиколена от всички, започвам да се уморявам и вече ми се приисква да сложа край на това събиране и да се накисна задълго в гореща вана.

Проточиха се още два часа, но накрая всички си отидоха с изключение на Натали, която ме намери, потънала в сапунените мехурчета на така желаната вана.

– Кам?

Чувам гласа на Натали зад вратата на банята. Почука леко няколко пъти.

– Хайде, влез – казвам аз.

Вратата леко се открехва и Натали наднича вътре. Не за първи път ще ме види гола.

Сяда върху спуснатия капак на тоалетната чиния.

– Ама наистина е вярно – казва ухилена насреща ми, – че от бременността циците стават по-големи.

Както винаги, преувеличава.

Изваждам ръката си от водата и леко я пръсвам.

– Добре ли се чувстваш? – пита тя, изоставяйки шегите. – Изглеждаш изтощена.

– Бременна съм – отвръщам сухо аз.

– Вярно, но, Кам, изглеждаш ужасно.

– Благодаря.

Вдигам ръка, нагласявам шнолата, с която съм прихванала косата си. За да не се намокри, и бавно отпускам ръката си върху ръба на ваната.

– А не трябва ли да имаш по-цветущ вид? Казват, че така трябвало да изглеждат бременните жени.

Свивам рамене и клатя главата си, подпряна в задния ръб на ваната.

Усещам в кръста тъпа болка, която отминава също толкова бързо, както се е появила. Правя гримаса и се настанявам по-удобно във ваната.

– Сигурна ли си, че си добре?

Изглежда по-загрижена, отколкото е нужно.

Това са само болки. Нищо тревожно. Предполагам, че оттук нататък ще става по-зле. Болки и пак болки, това е.

Не знам защо се чувствам принудена да пояснявам – нека ми се тя да знае, че не съм си представяла нещата по друг начин.

– Още ли не ти се гади сутрин? – пита Натали. – Бих заменила малко болка срещу това всеки ден да си издрайфвам червата.

Ами не – отвръщам аз. – Но да не избързваме, Нат.

Признавам, че ако наистина мога да избирам, и аз бих предпочела болката пред повръщането. И засега, изглежда, получавам тъкмо това. Предполагам, че съм една от щастливките, които минават без повръщане сутрин. А и нямам никакви странни желания. Така че или съм някакво странно творение на природата, или тези приказки за туршии и сладолед са пълни глупости.

Излизам от ваната и се загръщам с хавлиената кърпа, а след това прегръщам Натали за довиждане.

После се изтягам върху леглото и си припомням колко е удобно. Обаче тази стая не ми липсва много, нито пък изпитвам някакъв копнеж да се върна към стария си живот. Не. Все още искам да избягам от “стария живот” и това е главната причина, коя го ме караше толкова да се колебая дали да си дойда у дома. Майка ми и Натали ми липсваха и признавам, че, общо взето, Северна Каролина също ми липсваше. Но не чак толкова, че да ми се иска да прекарам точно тук дните си, като върша все същите неща, които правех преди. С основание избягах от този начин на живот и нямам намерение да се върна отново към него.

Реших, вместо да изляза тази вечер с Натали и Блейк, да си остана тук и да си легна рано. Чувствам се прекалено изморена, сякаш батерията на тялото ми се е изтощила по-бързо от нормалното и болката в кръста ми изобщо не е стихвала. През последните няколко часа тя ту се засилва, ту отслабва.

Андрю пропълзява в леглото заедно с мен и ляга на една страна с глава, подпряна на ръката.

– Чувствам се така, сякаш правя нещо, което не би трябвало да правя – да съм с теб тук, в стаята от детството ти – казва той и се усмихва.

Усмихвам се едва-едва и заравям още по-дълбоко тялото си под одеялото. Навън е малко хладно, но аз направо замръзвам. Придърпвам го до брадичката си и забивам пръсти в пухкавия плат.

– Ако баща ми беше тук – казвам през смях, – ти щеше да спиш в стаята на Коул.

Той се примъква по-близо до мен и усещам ръката му върху кръста ми. Отначало изглежда, че ще се възползва максимално от факта, че най-после сме сами, но изражението му става по-сериозно, отдръпва ръката си оттам и прекарва пръсти през косата ми.

– Започваш да ме тревожиш – казва той. – Държиш се странно, откакто се върнах тук с Блейк. Какво става?

Приплъзвам тялото си по-близо до неговото и казвам:

– Ама вие и двамата с Натали…

Гледам го втренчено. Лицата ни са само на сантиметри едно от друго.

– О, значи и тя го е забелязала, така ли? – пита той.

Аз кимам.

– Просто имам болки в кръста и се чувствам, общо взето, като лайно, обаче вие май забравяте в какво положение съм.

Той пресилено ми се усмихва.

– Може би трябва да идеш на лекар и да се прегледаш.

Поклащам леко глава.

– Няма да се превърна в една от онези параноички, които тичат в болницата за всяка дреболия. Само преди седмица бях в кабинета на лекарката. Всичко е наред. Дори и тя го каза.

Навеждам се над него, целувам го леко по устните и се усмихвам малко повече с надеждата да го успокоя.

Той също ми се усмихва и отмята от мен одеялото, за да се сгуши до мен, Повдигам се и лягам на другата си страна, за да съм с гръб към него, а той притиска топлото си тяло в моето и ме прегръща с едната си ръка отзад. Толкова е топъл, че се разтапям в него. Знам, че само след минути ще съм здраво заспала. Усещам дъха му във врата си, когато ме целува там. Затварям очи и се отпускам, чувствам естествената миризма на тялото му, за която винаги копнея, твърдите му ръце и крака и топлината, която излъчва кожата му. Сериозно се съмнявам, че ще мога вече изобщо да заспя някога, ако той не е до мен.

– Ако стане по-зле – казва тихо той зад мен, – по-добре е да ми кажеш. Не искам да си и като онези инати, които не отиват да се прегледат, когато знаят, че може нещо да не им е наред.

Извръщам глава към него леко развеселена.

– О, може би имаш предвид един мой познат, който отказваше да иде на лекар в продължение на осем месеца, защото беше напълно сигурен, че туморът в мозъка му не може да се оперира.

Той въздъхва и аз усещам топлия му дъх върху рамото си. Намерението ми беше да го накарам да се засмее, но очевидно не намери напомнянето ми за смешно.

– Просто ми обещай – казва той и стиска леко ръката ми, – че ако болките продължават или нещо друго не е наред, ще ми кажеш и ще отидем в болницата.

Аз се предавам не защото искам да го успокоя, а защото той е прав. Не съм била бременна преди, така че знам какво е нормално и какво не е колкото всяка бъдеща майка, която ще ражда за първи път.

Неделя следобед е и си мисля, че вчера се нуждаех единственото от едни добър сън. Днес се чувствам малко по-добре и болката в кръста я няма. Обличам се и се залавям да си събирам багажа, за да е готов, когато с Андрю тръгнем довечера със самолета обратно за Тексас. Но преди да потеглим, имам едно излизане по женски с Натали и с нетърпение го очаквам.

– Сигурен ли си, че нямаш нищо против да се пошляеш навън с Блейк? – питам аз, когато Андрю намъква тъмносинята си фланелка с къси ръкави. Застанал е пред огледалото и си сресва косата, ако може да се нарече сресване еднократното прокарване на пръсти през нея. Никога не обръща внимание как изглежда тя, стига да не стърчи на места, където не би трябвало.

Из връща се и ме поглежда.

– Нямам. Блейк е доста свестен мъж. Ще отидем до някоя зала за билярд и ще поиграем известно време – той обвива кръста ми с ръце. – Не се тревожи за мен. Просто си прекарай добре с Натали.

Леко се засмивам.

– Знаеш ли, ако разбере каква снимка използваш вместо нея в мобифона си, направо ще те убие.

Усмивката на Андрю става по-широка.

– Ти си много смела, Камрин Бенет – той ме хваща за раменете и клати изразително глава срещу мен. – Бих умрял под тежестта на личностното влияние на това момиче, ако се наложи да прекарам повече от час в една и съща стая с нея. Или това, или ще трябва да си запуша ушите с първия молив, който ми попадне подръка.

Мъча се да не се засмея и го блъсвам силно в гърдите с ръце.

– Толкова си гаден!

– Ами да, такъв съм – казва той и се хили насреща ми.

Навежда се и притиска устни в челото ми. Аз правя нещо по-добро, сграбчвам го отпред за фланелката, придръпвам го към себе си и впивам устни в неговите.

– Не е много късно да го направим тук, казвам го просто да го знаеш. – Зелените му очи се взират в лицето ми, после и в устните ми, преди отново да ме целуне и да стисне долната ми устна между зъбите си.

– Как пък не, късно е – чувам Натали да казва от вратата на стаята ми.

Прекъсваме целувката, извръщаме се едновременно и двамата и я виждаме да стои там със скръстени ръце и да се усмихва мрачно. Дългата ѝ черна коса се спуска на вълни върху раменете. Първото нещо, което се питам, е какво е успяла да чуе.

Андрю скришом вдига нагоре очи заради прекъсването. Бедният. Какво ли не е готов да направи заради мен.

Натали влиза в стаята и се тръшва в края на леглото. Явно не е чула нищо обидно, иначе вече щяхме да сме разбрали.

– Хайде! Хайде! Днес ще отидем да ни направят педикюр, маникюр и всякакви други такива процедури.

От изражението на Андрю съдя, че ужасно иска да ѝ викне да си затвори устата. Поглеждам го строго, за да го предупредя да не казва и дума, а той само се свива и стисва устни.

– По-добре ли се чувстваш днес? – пита Натали.

Обувам платнените си ниски обувки, според Андрю най-грозните, които е виждал някога, и започвам да си реша косата.

– Да, всъщност по-добре се чувствам – отвръщам аз на отражението ѝ в огледалото. – Все още малко не на себе си, но по-добре от вчера.

– Моля те, наглеждай я – казва Андрю на Натали. – Ако започне да се оплаква от болки или от каквото и да било, обади ми се, става ли?

И а гали кима.

Разбира се. Няма да ѝ е за първи път да не обръща внимание на здравословен проблем. Миналата година в продължение на два дни се превиваше от зъбобол, преди все пак да иде на зъболекар. Беше толкова досадно.

– Тук съм и ви чувам – викам аз и заставам пред тях с четка в косата.

Натали ми махва пренебрежително с ръка и продължава да говори па Андрю:

Ако кихне повече от четири пъти поред, ще ти се обадя.

– Добре – отвръща той и се обръща към мен. – Чу ли това? – пита строго. – Вече си имам съюзник. – Откога пък се съюзи с Натали? Само преди секунди беше изцяло настроен против нея. Клатя глава и се залавям отново с косата, като я навивам на пръста си в плитка и ѝ надявам гумената лента в края.

Андрю ни целува двете с Лайли за довиждане и излиза някъде с Блейк. Скоро след това излизаме и ние с Натали. Надявам се този ден да мина без болки или нещо друго, което да накара Натали да се обади на Андрю и да ме замъкне до най-близкото спешно отделение.

Първо прекарваме известно време в любимото ни кафене на “Старбъкс”, а после отиваме в мола, за да се отбием в магазина за козметика, където Натали ме запознава с управителката и .цвете момичета, които работят заедно с нея. Моментално забравям имената им. Управителката е симпатична и дори ми каза пак да дойда и да попълня молба за клиентска карта, ако искам. Натали веднага бърза да ѝ обясни, че скоро се връщам в Тексас, и когато не потвърждавам достатъчно бързо твърдението ѝ, тя вече е наясно, че крия нещо и няма търпение да разбере какво. Усмихвам се и благодаря на управителката, а в следващия миг Натали буквално ме избутва навън от магазина и се взира в лицето ми.

– Изплюй камъчето! – вика тя и блещи очи в мен.

Отивам до перилата на балкона и се подпирам на тях. Тя ме следва и пуска чантичката си и един плик от магазина на пода до краката си.

Обмислям отговора, защото наистина нe съм сигурна какво да кажа. Не мога да кажа, че се връщам в Ралей, защото за Натали това би означавало: Връщам се обратно тук и всичко ще си бъде точно както беше преди. Това, което наистина означава, е, че майка ми и Натали ми липсват и че Тексас и аз не си подхождаме.

Истината изведнъж ми просветна, докато се взирах напрегнато из мола. През всичките дни, когато лежах в леглото и гледах тавана, докато Андрю работеше в сервиза на Били Франк, непрекъснато се опитвах да разбера какво, по дяволите, не е наред с мен, защо чувствам такава носталгия по дома и същевременно не искам да се завърна. Спомням си времето, когато пристигнах за първи път с Андрю в Тексас, и още докато пътувахме заедно, малко преди да пресечем границата на щата Тексас, аз не исках да отивам там. Страхувах се, че в Тексас всичко ще свърши, че вълнуващият живот, който имах с Андрю, докато пътувахме, ще се превърне само в спомен, след като стигнем крайната цел.

И донякъде… той се…

Преглъщам голяма буца в гърлото и мислено затаявам дъх.

Не е заради Лайли. Толкова много я обичам и никога не бих я обвинявала. Защото истината е, че животът не свършва с една бременност. Много хора, изглежда, мислят така, но аз вярвам със сърцето си, че всичко зависи от начина, по който избереш да го живееш. Разбира се, да имаш бебе е едно от най-трудните неща, пред които се изправяш, но то не е краят на света. Не трябва да убива мечтите на човека. Това, което двамата с Андрю бавно правим, без да си даваме сметка, че убива мечтите, е, че живеем прекалено спокойно. Това е същото онова спокойствие, което години по-късно се промъква до теб, удря те по тила и казва: Хей, тъпанар! Даваш ли си сметка, че през последните десет години всеки ден правиш едно и също?

Продължавам да гледам пред себе си.

– Не съм сигурна какво правим, Нат – казвам и най-накрая я поглеждам. – Да, връщам се у дома, но…

Тя сбърчва черните си вежди и ме гледа въпросително.

– Но какво?

Извръщам очи и когато не ѝ отговарям достатъчно бързо, казва:

– О, не, не ми казвай, че Андрю няма да дойде с теб. Момиче, да не би да става нещо между вас двамата?

Аз се обръщам към нея.

– Не, Нат, няма нищо такова. Той твърдо идва с мен… не знам, трудно е да се обясни.

Тя свива устни и ме хваща за лакътя.

– Имаме цял следобед да решиш какво е, затова хайде да отидем в салона, а по пътя можеш сериозно да помислиш върху това.

Навежда се, взема чантичката и плика и ги клати насам-натам върху свободната си ръка, докато ме води към най-близкия изход на мола.

След минути сме в салона за красота, а там е пълно, точно както го помня, че е в края на седмицата. Натали и аз кацваме върху високите столове за педикюр и две момичета се залавят с босите ни крака. От последния ми педикюр мина много време и се надявам пръстите на краката ми да не са в ужасно състояние.

– да ти кажа право, Кам, ти така и никога не ми каза защо замина – казва Натали и ме поглежда. – Моля те, кажи ми, че вината не е в мен.

– Конкретна вина няма в никого – казвам аз. – Просто исках да се махна за известно време. Не можех да дишам.

– Е, аз никога не бих направила нещо толкова безразсъдно, но признавам, че нещата се развиха направо по изумителен начин.

Това ме кара да се усмихна.

– Така ли мислиш?

– Абсолютно – казва тя и широко се усмихва, а кестенявите и очи светват.

– Сдоби се със страхотно секси мъжле – момичето, което ѝ прави педикюра, вдига за миг очи към нас, – годежен пръстен и едно хубаво бебенце – казва Натали и прихва да се смее. – Направо ти завиждам!

Аз също се смея, макар и не толкова шумно.

– Първо на първо, защо ще ми завиждаш, когато имаш Блейк? И, второ, откъде знаеш как ще изглежда бебето ни?

Натали свива устни и ме поглежда, като че ли съм някаква глупачка.

– Ама ти сериозно ли? Двамата не можете да направете грозно бебе – момичето, което работи върху пръстите на краката ми, поглежда многозначително другото момиче. – А и аз не ти завиждам заради Андрю. Завиждам ти, защото вероятно ще свърша като майка ми и никога няма да видя нещо повече от Северна Каролина. Това не ме вълнува чак толкова. Не съм като госпожица Грейхаунд и не изпитвам клаустрофобия, когато някой диша твърде близко до мен, но въпреки това ти завиждам.

Замислям се върху думите ѝ, но не казвам нищо.

Гърбът отново започва да ме боли и аз се опитвам да се наместя по-удобно върху седалката, без да мърдам много краката си. Задните части също леко ме наболяват, но съм сигурна, че е от дългото ходене днес.

– И така, разбра ли какво е? – пита Натали.

– Кое?

Тя премигва изненадана колко бързо съм забравила за разговора ни в мола. Изобщо не съм забравила. Просто се опитвам да го избегна.

– Истината е – започвам аз, като гледам встрани и мислено си представям Андрю, – че нито искам да се върна обратно у дома, нито да остана в Тексас. Наистина искам да съм тук, но се ужасявам, че и аз ще свърша като майка ти.

Никога не бих използвала за пример майка ѝ, но това наистина беше най-лесният начин да накарам Натали да ме разбере, особено след като тя сама използва същото сравнение само преди секунди. Толкова е просто.

– Е, да, напълно те разбирам – казва Натали и кима. – Ама какво друго можеш да направиш? Няма кой знае колко възможности да е нещо по-различно, особено пък когато очакваш да ги се роди бебе.

Господи, защо трябваше да казва това? Седя мълчаливо и се опитвам да не я поглеждам, за да не види разочарованието, изписано на лицето ми. Натали е моята най-добра приятелка, но винаги съм знаела, че тя е от онези хора, които прекарват целия си живот в един безцветен мехур и се събуждат само за да установят със съжаление, че е твърде късно да променят нещо. Току-що го доказа с твърдението, че да имаш бебе до голяма степен означава да сложиш чертата на интересния и съдържателен живот. И тъй като никога няма да ме разбере, не си правя труда да ѝ отговарям.

– Кам? Сигурна ли си, че си добре?

Затаявам дъх и я поглеждам. През хълбока ми преминава нова остра болка и изведнъж усещам, че започвам леко да се изпотявам. Без да обръщам внимание на момичето, което ми прави педикюра, издърпвам крака си от ръцете ѝ, хващам се за облегалките на стола и ставам от него.

– Трябва да отида до тоалетната.

– Камрин.

– Добре съм, Нат – казвам аз и слизам от стола.

– Съжалявам – казвам на момичето, минавам покрай нея и се отправям по късия коридор към вратата с надпис тоалетна.

По пътя се опитвам да не показвам, че изпитвам болка, защото не искам Натали да ме последва, но знам, че независимо от това ще го стори.

Слагам ръка върху вратата на кабината, отварям я, заключвам се вътре, отпускам се и най-после наистина мога да не крия колко зле се чувствам. По челото и под носа ми избиват ситни капчици пот. Нещо определено не е наред. Наистина съм бременна за първи път, но определено мога да кажа, че това, което изпитвам точно в момента, не е нормално. Бързо приключвам в тоалетната, излизам от малката кабинка, където ми стана още по-зле, и отивам при умивалника.

Не може да бъде,..

Ръцете ми неудържимо треперят. Не, цялото ми тяло трепери. Вдигам ръка към автоматичния дозатор за сапуна и си мия ръцете, но така и не успявам да ги изсуша, защо изведнъж с пълна сила ми просветва какво става с мен. Разтърсвам се от ридания и се държа с ръце за ръба на плота. Сега физическата болка е отминала, но… може би просто ме измъчва параноя. Да, тъкмо това е, ето. Параноя. Болката я няма, значи съм добре.

Поемам дълбоко въздух, вдишвам и издишвам още няколко пъти, преди да вдигна глава от приведените си рамене и да се погледна в огледалото. Вдигам мократа си ръка и изтривам потта от лицето си, както и следите от сълзи от бузите. Достатъчно дълго се чувствам добре и не ми се гади, когато си давам сметка, че стоя с боси крака в обществена тоалетна.

Входната врата се разтваря широко и вътре влиза Натали.

– Сериозно те питам, добре ли си? Не, явно не си, така че ми кажи какво става? Ще се обадя на Андрю. Веднага.

Тя тръгва да излиза от тоалетната, за да се върне отпред, където е мобифонът ѝ, но аз я спирам.

– Не, Нат, почакай.

– Как пък не – отвръща тя. – Точно след шестдесет секунди ще му се обадя, така че ти остават още по-малко, за да ми обясниш.

Предавам се, защото колкото и да ми се иска да се убедя, че съм добре, дълбоко в себе си знам, че не съм. Особено след това, което видях, преди да изляза от кабината.

– Имах болки в гърба и отзад и имам петна по гащите.

– Петна ли? – тя прави лека гримаса, но добре я прикрива и очевидно е повече разтревожена, отколкото отвратена. – Искаш да кажеш като от кръв?

Поглежда ме с подозрение и не сваля очи, докато не ѝ отговоря.

– Да.

Без да каже нито дума повече, излиза навън и затваря след себе си вратата на тоалетната.

Понякога в живота на човека настъпва момент, когато трябва да се изправи пред нещо толкова ужасно, че има чувството, че никога няма отново да бъде същият. То е като нещо черно, спуснало се някъде отгоре, което ти открадва всяка маяка частица щастие, което си изпитвал някога, и единственото, което можеш да направиш, е да я наблюдаваш и да почувстваш, че си отива, като знаеш, че независимо какво ще правиш през живота си, тя никога няма да може да се върне обратно. Всеки минава през това поне веднъж. Никой не е недосегаем. Обаче не мога да разбера как става, че един човек може да мине за толкова кратко време през такива неща, достатъчни за петима души.

Лежа в болничното легло на едно спешно отделение, свита под одеяло, Натали седи на стола от лявата ми страна. Не мога да говоря. Толкова съм уплашена.

– Защо, по дяволите, се бавят толкова? – казва Натали за докторите.

Става и започва да ходи напред-назад из стаята, а високите ѝ токчета тракат леко по покрития с блестящи бели плочки под.

След това сменя ритъма.

Спира, поглежда ме и казва с обнадеждено лице:

– Може би пък, след като отделят от скъпоценното си време, за да те изследват, не мислят, че е нещо обезпокоително.

Не го вярвам, но не мога да го кажа гласно. Това е вторият път, в който попадам в спешно отделение. Първият беше, когато за малко не се удавих, след като скочих от един отвесен склон в езерото. Тогава престоят продължи около шест часа. И то най-вече за да зашият раната на бедрото ми, когато се ударих в скалите.

Обръщам се, лягам на една страна и гледам стената. Само след секунди плъзгащата врата се отваря. Мисля, че най-накрая е някой доктор, но сърцето ми прескача няколко пъти, когато Андрю влиза в стаята. С Натали си разменят няколко думи шепнешком, които се преструвам, че не чувам.

– Те дори не се задържаха дълго тук, освен да ѝ зададат няколко въпроса и да ѝ дадат одеяло.

Андрю поглежда за миг към леглото и аз виждам тревогата, изписана на лицето му, макар отчаяно да се опитва да не я показва открито. Знае какво се случва толкова, колкото и аз, но също като мен няма намерение да го каже или сам да се увери в това, докато някой доктор първо не го потвърди.

Те разговарят още няколко секунди, а после Натали се приближава до леглото, навежда се и ме прегръща.

– Разрешават при теб да има само по един човек – казва тя, когато се отдръпва. – Отивам да поседя в чакалнята заедно с Блейк – пресилено ми се усмихва. – Ще се оправиш. А ако не побързат и не направят нещо, ще вдигна страхотен скандал на тази кучка.

Усмихвам ѝ се, твърде благодарна за способността на Натали да го стори дори и в най-мрачния ми час.

Тя спира при вратата и прошепва на Андрю:

– Моля те, кажи ми веднага, след като разбереш.

Измъква се от стаята и затваря стъклената врата зад себе си.

Сърцето ми се свива, когато Андрю отново ме поглежда, защото сега вниманието му е насочено изцяло към мен. придърпва един стол и сяда до леглото ми. Взема ръката ми и леко я стиска.

– Знам, че се чувстваш зле, и затова няма да те питам – вика той.

Опитвам се да се усмихна, но не мога.

Известно време само се взираме един в друг. Като че ли знаем какво ще каже докторът. Никой от нас не си позволява да предположи, дори само да предположи, че нещата може да са наред. Защото не са. Андрю прави всичко, което може, за да ме успокои, не си позволява да плаче или да изглежда прекалено притеснен. Обаче аз знам, че е сложил тази маска заради мен. Знам, че сърцето го боли.

Не след дълго влиза доктор заедно с една сестра и аз го чувам като през някакъв странен сън, че няма пулс. Мисля, че светът се срути под краката ми, но не съм сигурна. Виждам как очите на Андрю стават по-лъскави заради напиращите в тях сълзи, когато той се взира в доктора, докато той изрича думите, които заглъхват някъде дълбоко в мозъка ми.

Сърцето на Лайли вече не бие.

И си мисля… ами да… нито пък моето.

В Ралей сме вече от две седмици. Няма да се спирам на всичко, което двамата с Камрин претърпяхме през това време. Отказвам да говоря за подробностите. Лайли я няма и Камрин и аз сме съсипани. Не мога да направя нищо, за да я върна обратно, и се опитвам да се преборя с това, доколкото мога, обаче от онзи ден Камрин не е на себе си и започвам да се питам дали отново ще бъде някога. Не иска да разговоря с никого. Нито с мен, нито с майка си или с Натали. Говори – само че не за това, което се случи. Не издържам да я гледам такава, защото е очевидно, че зад фасадата, която трябва да покаже, че се чувства добре, много се измъчва. И се чувствам безсилен да ѝ помогна.

Камрин е под душа от дълго време, докато аз лежа тук в спалнята ѝ и гледам в тавана. Чувам телефонът да звъни на нощното шкафче до мен.

– Ало?

Натали е.

– Трябва да говоря с теб. Сам ли си?

Заварен съм неподготвен и ми е нужна секунда да отговоря.

– За какво? Да, Камрин е в банята.

Поглеждам към вратата, за да се уверя, че никой не ни чува. Водата от душа продължава да шурти и това ми подсказва, че Камрин е още там.

– Майка ѝ казвала ли ти е нещо за… каквото и да било? – пита с подозрение в гласа Натали и това ме кара да се чувствам много странно.

– Трябва да ми кажеш нещо повече от това – викам аз.

Този разговор вече започва да ме ядосва.

Тя въздъхва тежко в телефона, а аз започвам да губя търпение.

– Е, добре, слушай. Кам явно не е на себе си – започва Нагази (хайде бе, не думай). – Трябва да се опиташ да я убедиш да отиде отново при психиатъра си, и то скоро.

При психиатъра си?

Чувам шума от водата да спира и отново поглеждам към затворената врата.

– Какво искаш да кажеш с това “да отиде при психиатъра си’ “? – питам аз, като снишавам глас.

– Ами, да, тя ходеше преди при един и…

– Чакай – прошепвам рязко аз.

Вратата на банята се отваря и чувам, че Камрин върви обратно към стаята.

– Тя се връща – казвам много бързо. – Мога да ти се обадя след малко.

Затварям и оставям телефона на нощното шкафче секунди преди Камрин да отвори вратата, облечена в розова хавлия и с хавлиена кърпа около главата.

– Здравей – казвам и скръствам ръце зад главата.

Много ми се иска да се обадя на Натали и да науча всичко, което ще ми каже, но ще е по-добре да се обърна направо към първоизточника. Освен това не искам да крия тайни от нея. Вече го направих веднъж и нямам намерение да го правя отново.

Тя ми се усмихва, разтърсва косата си и започва да я подсушава с кърпата.

– Мога ли да те попитам нещо?

– Разбира се – отвръща тя и отмята мократа си коса назад.

– Ходила ли си някога на психиатър?

Усмивката изчезва от лицето ѝ и моментално е заменена от каменно изражение. Отива до гардероба и го отваря.

– Защо питаш?

– Защото Натали току-що ми се обади и ми каза да се опитам да те накарам да се видиш пак с него.

Тя клати глава, като продължава да стои с гръб към мен и да оглежда окачените на закачалки дрехи.

– Не обръщай внимание на опитите на Натали да ме изкара луда.

Все още само но боксерки отмятам чаршафа, ставам от леглото, отивам при нея и слагам отзад ръце върху бедрата ѝ.

– Ходенето на психиатър не означава непременно, че си луда – казвам. – Може би пък трябва да отидеш. Просто да поговориш с някого.

Това, че този някой не съм аз, наистина ме притеснява, но не е най-важното.

– Андрю, добре съм – тя се обръща и мило ми се усмихва, като прекарва пръсти по брадичката ми. Целува ме по устните. – Обещавам. Знам, че ти, Нат и майка ми наистина се тревожите за мен и не ви се сърдя, но няма да отида на психиатър. Смешно е – тя пак ми обръща гръб и изважда една блуза от гардероба. – Няма да вземам никакви антидепресанти.

– Е, не е нужно да вземаш антидепресанти, но мисля, че ако има някой друг, с когото да поговориш, това би могло да ти помогне да понесеш по-лесно случилото се.

Все още с гръб към мен, тя спира да рови из гардероба и отпуска ръка, стиснала в нея блузата. Въздъхва и свива рамене, без да каже нищо. После рязко се обръща и ме гледа право в очите.

– Най-добрият начин да се справя със случилото се е да го забравя – казва тя и това къса сърцето ми. – Ще се оправя, ако не съм принудена всекидневно да си припомням. Колкото повече се опитвате да ме накарате да “говоря за него” и колкото по-дълго всички продължавате да ме гледате с тъжни физиономии всеки път, когато влизам в стаята, толкова повече време ще ми трябва да забравя.

Това е нещо, което не можеш просто да забравиш, но не ми дава сърце да ѝ го кажа.

– Добре де, в такъв случай… – казвам аз и се отправям замислен към леглото. – Колко дълго ще останем тук? Не че държа непременно да се върнем.

Това е само един от въпросите, които ми се иска да ѝ задам, но към всичките се отнасям с подозрение. Чувствам се така, като че ли стъпвам около нея по яйчени черупки, за всичко, което казвам през последните две седмици.

– Няма да се върна в Тексас – казва небрежно тя и започва да намъква чифт дънки.

Яйчени черупки. Те са навсякъде.

Разтривам с ръка тила си.

– Това е добре – казвам. – Тогава ще си приготвя багажа и се връщам сам, а ако искаш, докато ме няма, можете да излезете с Натали и да се огледате за апартамент за нас. Ти го избери, такъв, какъвто на теб ти хареса.

Усмихвам ѝ се предпазливо от другия край на стаята. Искам да е щастлива и ще направя всичко, което мога за това.

Лицето ѝ светва и мисля, че успя да ме заблуди, а може пък усмивката ѝ да е напълно истинска. В момента не мога да кажа нищо повече.

Тя идва при мен и ме побутва към леглото си, като притиска с длани гърдите ми. После ме събаря върху него. Вдигам очи към нея. При нормални обстоятелства вече да съм отгоре ѝ, но чувствам, че не е редно. Знам, че тя го иска. Поне така ми се струва… но ме е страх дори да я докосна и това е така от помятането.

Тя ме възсяда и макар да ме е страх да я докосна, инстинктивно се притискам в нея. Слага ръце върху раменете ми и ме гледа в очите. Прехапвам устните си и Затварям очи, когато се навежда да ме целуне. Отвръщам на целувката ѝ, усещам сладостта на устните ѝ и вдишвам дълбоко с пълни гърди. Обаче после се отдръпвам и я хващам за кръста, за да попреча на опитите ѝ да продължим.

– Момиче, не мисля, че…

Изглежда изумена и рязко накланя глава на една страна.

– Какво не мислиш?

Не знам как да ѝ го кажа и просто казвам първото нещо, което ми идва наум:

– Минали са само две седмици. Ти още ли…

– Да кървя ли? – пита тя. – Не. Да изпитвам болки? Не. Казах ти, че съм добре.

Тя е всичко друго, но не и добре. Обаче чувствам, че ако се опитам да я убедя, това по някакъв начин ще ми се отрази зле.

По дяволите… може би наистина трябва да събера кураж и да поговоря най-сетне с Натали.

– Ти си прав – казва Камрин, смъква се от скута ми и се дръпва назад, за да види очите ми. – Трябва… да се върна пак към противозачатъчните хапчета. Ще е глупаво да рискуваме отново.

Отдалечава се от мен.

Нямах предвид точно това. Разбира се, че може би ще е по-добре този път да бъдем по-внимателни заради това, което съвсем наскоро претърпя. Но ако трябва да бъда напълно откровен, ако тя наистина иска да го направим, сега бих я изчукал с единственото намерение отново да забременее. Стига да го поиска от мен. Изобщо не съжалявам за първия ни опит и бих го направил отново и отново. Обаче трябва тя да го иска. Опасявам се, че ако аз повдигна някога въпроса, тя ще го приеме като мое настояване, че може да се почувства виновна за това, че е загубила Лайли, и ще иска да забременее отново само защото според нея така ще се почувствам по-добре.

Камрин сваля хавлията, хвърля я върху леглото и започва да се облича.

– Ако това искаш – казвам аз по повод противозачатъчните, – ще се съглася с теб.

– А ти искаш ли го? – пита тя и ме поглежда в очите.

Подвеждащ въпрос. Внимавай, Андрю.

Кимам бавно с глава.

– Искам това, което ти искаш. Точно сега мисля, че в момента е най-доброто, което трябва да направиш.

Очите ѝ не издават абсолютно нищо и това ме изнервя.

Накрая тя също кима и отмества поглед от мен. Намъква дънките и започва да рови из чекмеджето на гардероба за чифт чорапи.

– Днес ще отида при доктора си, ако има свободен час.

– Добре – казвам аз.

Камрин идва при мен, усмихва ми се и ме целува леко по устните. Все едно че преди малко не сме водили мъчителен и сериозен разговор.

– Тогава можеш пак да си си същият – вика тя.

– Какво искаш да кажеш?

– О, хайде – вика тя, – откакто се случи това, нито веднъж не си се опитвал да правиш секс с мен – усмихва се и бавно плъзва поглед по голите ми гърди. – Трябва да призная, че моят сексуален маниак Андрю Париш ми липсва. През последните три дни се позанимавах доста със себе си – навежда се към устните ми, а после към ухото ми, подръпва го леко със зъби и прошепва: – Само преди няколко минути го направих под душа. Трябваше да си там.

Усещам как по гърба ми, та чак до краката ме полазват тръпки. Мамка му, защо просто не ме помоли да ѝ помогна. С удоволствие щях да го направя. А и тя със сигурност вече ще го е разбрала.

Хващам с ръце лицето ѝ и страстно я целувам, а тя ме сграбчва за пениса. Докато се усетя, се озовавам по гръб върху леглото и тя се настанява върху мен. Пръстите ѝ дърпат ластика на боксерките ми, а в очите ѝ проблясват дяволити пламъчета.

О, Боже Господи, дали ще го налапа…

Дори не разбрах кога съм затворил очи, когато усетих пръстите ѝ да шарят под боксерките. Започва да ги смъква, а аз виждам само опакото на клепачите си.

Съзнанието ми надига грозната си глава и я спирам, като се надигам на лакти върху леглото.

– Бейби, не точно сега.

Тя се цупи като малко кученце и на мен ми се иска да се предам, защото това направо ме разтапя.

– Искам да го направиш. Повярвай ми… наистина го искам – казвам аз и се смея на собствените си думи. – Но почакай. Устата ти ще е винаги добре дошла и аз…

Тя накланя встрани глава и широко ми се усмихва.

– Всичко е наред – казва Камрин, целува ме още веднъж и скача от лег лото. – Прав си. Последното нещо, което искам, е майка ми да ме завари, че ги правя минет.

Наистина ли току-що отказах да ми духа? Това момиче няма никаква представа колко здраво ме е хванала за топките. По-добре да не ѝ казвам, защото може да злоупотреби с властта си. По дяволите, какви ги говоря? Искам да злоупотреби. Много я обичам.

По-късно същата сутрин Камрин излиза заедно с майка си, след като успяха в последната минута да уговорят час при гинеколога ѝ. Искаше ми се по някое време да поговоря с майка ѝ за нещата, които Натали се опита да ми каже, но така и не ми се удаде такава възможност. Трябваше да тръгнат след час за прегледа и щеше да изглежда странно, ако се бях уединил в някоя стая с майка ѝ. Камрин веднага щеше да разбере, че говорим за нея.

Камрин ми остави своята кола. Веднъж я попитах защо в онзи ден в края на юли не е тръгнала със собствената си кола вместо с автобуса, а тя ми отговори:

– Ти защо не тръгна със своята?

Костваше ми големи усилия да се наместя на шофьорската седалка в малката червена тойота, но го изтърпях и се отправих към кафенето на “Старбъкс”, където се бях уговорил за среща с Натали.

Имах усещането, че всичко в цялата тази работа е опасно и нечисто. Имам предвид нечисто в буквалния смисъл на думата. Че след като приключи, ще ми се иска да се изкъпя със сапун “Лава”. Натали влиза без Блейк и си проправя път през заведението към мен. Дългата ѝ черна коса е прибрана в конска опашка. Бях се погрижил да заема маса възможно най-далеч от високите прозорци от страх да не би някой да ме види с нея. Няма значение, че никой тук не ме познава, въпреки това. Опитах се да я накарам просто да ми каже за какво става дума по телефона, но тя настоя да се срещнем.

Сяда в празния стол и стоварва чантичката си върху масата.

– Аз не хапя – казва със самодоволна усмивка тя.

Може би не, но се обзалагам, че твоята…

– Не е нужно да се преструваш, че ме харесваш – прекъсва мислите ми тя. – Кам не е тук. А и аз не съм толкова тъпа, колкото ме мислиш.

Признавам, че ме изненада. Наистина си мислех, че не подозира за моята неприязън към нея. Може да е най-добрата приятелка на годеницата ми, но тя наистина е засегнала много Камрин, когато преди месеци ѝ е запушила устата и не ѝ е повярвала, че бившият ѝ приятел, Деймън, е признал, че си пада по нея. Това е много обидно.

Изтягам се назад в стола и скръствам ръце на гърдите.

– Е, добре, след като ще бъдем откровени един към друг, кажи ми, по дяволите, какъв ти е проблемът?

Това я завари неподготвена. Тя разтваря широко очи от изненада и после ги присвива. Като че ли дъвче отвътре устната си от досада.

– Какво искаш да кажеш?

Сега пък тя накланя глава на една страна и конската ѝ опашка пада отстрани.

– Мисля, че знаеш какво имам предвид – викам аз. – Ако ли пък не, тогава наистина си толкова тъпа, колкото си мислех.

Не мога да се сдържа да не се държа като задник с нея. Можех просто да продължавам да я понасям и никога да не ѝ кажа и една лоша дума, обаче точно тя сложи картите на масата още със сядането. Грешката си е нейна.

Една малка лампичка току-що светна в главата ѝ и блясъкът в кестенявите ѝ очи помръкна. Знае съвсем точно какво имам предвид.

– Знам, че си го заслужавам – казва тя и поглежда встрани. – Може би винаги ще съжалявам за това, което сторих на Камрин, но тя ми прости, така че не знам защо трябва да се държиш като задник заради това. Ти тогава дори и не си ме познавал и все още не ме познаваш.

Не, не я познавам, трябва да ѝ го призная, но знам достатъчно и това ми стига, за да не я харесвам. Деймън, или както му беше името, е друга история. Със сигурност бих предпочел той да стои пред мен вместо нея. Не бих искал нищо друго, освен да му забия един в зъбите.

– Но сега не става дума за мен – казва тя и отново се подсмихва. – Така че просто ми позволи да обясня защо те помолих да се срещнем тук.

Кимам и не казвам нищо повече.

– Кам и аз настина сме най-добри приятелки от много дълго време. Бях до нея, когато умря баба ѝ, после когато умря Иън, когато брат ѝ Коул уби онзи човек и отиде в затвора. Да не говорим пък, когато баща ѝ изневери на майка ѝ и те се разведоха – тя се навежда напред през малката масичка. – Всичко това ѝ се стовари само през последните три години.

Клати глава, обляга се назад в стола и отново скръства ръце.

– И това са само по-значимите случки, които преобърнаха живота ѝ наопаки, Андрю. Откровено казано, мисля, че на това момиче наистина му се струпаха доста гадории – тя вдига нагоре ръце и патетично казва: – Но, разбира се, никога не бих ѝ го казала. Тя за малко да ми откъсне главата последния път, когато се опитах да покажа малко съчувствие към нея. Казвам ти, не обича да я съжаляват. Мрази това. Просто си е втълпила, че независимо какви ужасни неща ѝ се случват, по света има прекалено много хора, които са преживели и по-лоши.

Натали вдига нагоре очи.

Знам точно какво има предвид. Камрин се опитваше да не говори за проблемите си, докато пътуваше с мен, така че знам това от собствен опит, но това, което Натали не знае, е, че успях по някакъв начин да измъкна Камрин от тази черупка. Като си помисля, че само за две седмици успях да постигна това, което нейната така наречена най-добра приятелка не е успяла да стори през годините, през които са се познавали, отвътре ме напира да се усмихна, но се въздържам…

– Така че тя просто го приема – продължава Натали. – Винаги го прави. Казвам ти, у нея се е насъбрала много болка, гняв, разочарование, както щеш го наречи, с което тя никога не е могла да се справи. А сега и това, което стана с бебето… – тя преглъща и кафявите ѝ очи издават силно безпокойство – … Наистина се страхувам за нея, Андрю.

Не очаквах, че срещата ми с Натали ще засили тревогата ми за здравето и душевното състояние на Камрин. И преди се безпокоях за пея, но колкото повече говореше Натали, толкова по-лошо ставаше.

– Разкажи ми за тази работа с психиатъра – казвам аз. – Вече я попитах, но тя отказа да говори за това с мен.

Натали кръстосва крак върху крак и тежко въздъхва.

– Ами баща ѝ я убеди да посещава един скоро след смъртта на Иън. Кам ходеше всяка седмица и като че ли имаше известна полза от това, но мисля, че тя заблуди всички ни. Човек не заминава, без да каже на никого, и не се качва като нея на някакъв автобус, ако е започнал да се чувства по-добре.

– Значи баща ѝ я е убедил да отиде на психиатър, така ли?

Натали кима.

– Ами, да. Тя винаги е била по-близка с баща си, отколкото с майка си. Нанси е страхотна, но понякога е лекомислена. Когато баща ѝ си събра багажа след развода и се премести в Ню Йорк с новата си приятелка, мисля, че това я обърка още повече. Но, разбира се, тя никога няма да го признае.

Поемам дълбоко въздух и прекарвам ръце през косата си. Чувствам се гузен, че слушам всичко това точно от Натали, но съм готов да науча нещо от когото и да било, защото очевидно Камрин няма намерение да ми каже нищо за себе си.

– Тя спомена нещо за хапчета – казвам аз. – Каза, че няма намерение да ходи при никакъв психиатър, защото те само…

Натали кима и ме прекъсва.

– Е, да, даваха ѝ някакви антидепресанти, които вземаше известно време. После ми каза, че от няколко месеца е престанала да ги взема. Нямах представа.

Накрая я прекъснах и попитах:

– И така, за какво точно ме накара да дойда тук? Надявам се да не е било само за да ми разкриеш всички тези тайни.

Благодарен съм за информацията, но трябва да се запитам дали това е единствената причина, накарала Натали да ми каже всичко това. Мисля, че тя наистина се тревожи за Камрин, но в края на краищата Натали си е Натали, а това не е за пренебрегване.

– Мисля, че ти трябва да я наблюдаваш – казва тя и отново привлича вниманието ми. – Кам наистина изпадна в някаква депресия след смъртта на Иън. Като че ли вече не беше тази, която познавам от толкова много време. Не плачеше и не реагираше, както според мен реагират хората, изпаднали в депресия… Не, Кам беше… – тя вдига замислена очи. – Понесе го стоически, ако това е точната дума. Престана да излиза с мен. Престана да мисли за училище. Отказа да ходи в колеж. През последната година и двете имахме конкретни планове за колежа, но когато тя изпадна в онази депресия, престана да се интересува от колежа.

– А за какво мислеше?

Натали клати едва-едва глава.

– Всъщност не мога да кажа, защото тя рядко говореше за това. Но понякога наистина говореше някакви странни глупости: да тръгне по света с раница на гърба, такива неща. Не помня точно, но тя определено не си даваше сметка за реалността. 0, и веднъж наистина спомена колко много ѝ се иска отново да изпитва емоции. На мен ми се вижда странно как някой не може изобщо да изпитва емоции, но както и да е – тя махва пренебрежително с ръка. Усмихва ми се и аз не мога да разбера как да го тълкувам, докато не продължава да говори. – Обаче после се появи ти и тя отново стана такава, каквато беше. Само че изглеждаше сто пъти по-добре. В онази нощ, когато разговарях с нея, докато беше в Ню Орлиънс заедно с теб, разбрах, че нещо се е променило. Да ти кажа право, никога не съм я виждала такава, каквато е с теб – тя млъква за момент и продължава: – Мисля, че ти си най-хубавото нещо, което се е случвало на Кам. Недей да ме убиваш, че го споменавам, но ако ти беше умрял…

Чакам нетърпеливо тя да продължи, но не го прави. Извръща очи от мен и изглежда готова да се откаже от всичко, за което е имала намерение да говори.

– Какво ако бях умрял?

– Не знам – казва тя, но аз не ѝ вярвам. – Просто мисля, че трябва да я наблюдаваш. Не е нужно да ти казвам, че сега тя се нуждае от теб повече от всякога.

Не, не е нужно да ми го казва, обаче всичко останало, което ми съобщи, ме кара да мисля, че трябва да съм с Камрин още в този момент и да съм с нея във всяка минута на всеки ден. Почти намразих Натали, че ми наговори всички тези неща, но същевременно беше нужно да ги зная.

Ставам от масата, пъхвам ръце в джобовете на черното яке и избутвам стола навътре.

– Тръгваш си просто така?

Спирам и я поглеждам.

– Ами да – казвам и тя също става. – Мисля, че научих достагъчно.

– Моля те, не ѝ казвай…

Прекъсвам я с вдигане на ръка.

– Виж какво, не ме разбирай погрешно. Благодарен съм ти, че ми сподели всичко това, но ако Камрин ме попита, ще ѝ кажа, че съм се срещал насаме тук с теб и че ти си ми разказала всичко, което знам. Така че не очаквай от мен да скрия нещо от нея.

Тя въздъхва.

– Разбирам – казва тя и взема чантичката си от масата. – Но аз ти го казах само защото се безпокоя как може да се почувства тя, ако разбере, че съм дошла при теб, а не защото се тревожа, че ще ми се ядоса за това.

Кимам и признавам, че този път ѝ вярвам.

Мотая се в кабинета и гледам телевизия, когато Камрин и майка ѝ се връщат от прегледа при гинеколога. Старая се да седя по-изправен, защото се чувствам неловко в къщата на майка ѝ. Оставям дистанционното върху дъбовата масичка за кафе и ставам да посрещна Камрин.

– И така, как мина всичко?

Неловка поза. Неловки въпроси. Всичко е неловко. Мразя да се чувствам така. Трябва скоро да си имаме наш дом или поне хотелска стая.

Погледът на Камрин омеква и тя се запътва към мен.

– Добре мина – отвръща тя и ме целува леко по бузата. – Получих това, от което имах нужда. Ти какво прави днес? Обзалагам се, че си изглеждал много секси, докато си се разкарвал насам-натам цял ден в тази модерна кола – казва тя и леко се усмихва.

Усещам как малко се изчервявам.

Майка ѝ леко ми се усмихва зад нея и се отправя към кухнята. Това е същата онази “кротка усмивка”, за която Камрин говореше тази сутрин, онази, която крещи: Тя е толкова крехка и толкова ми е мъчно и за двамата. Започвам да разбирам защо Камрин мрази тази усмивка толкова много.

– Ами, не съм правил кой знае какво, но все пак изтърпях петнайсетминутен разговор на четири очи с Шензи^[2] в “Старбъкс”.

– Шензи?

Клатя глава, усмихвам се и казвам:

– Както и да е, искам да кажа с Натали. Искаше да се срещне с мен, за да говорим за теб. Наистина много се тревожи.

Ядосана, Камрин се запътва към коридора, който води в стаята ѝ. Аз я следвам.

– Мога да си представя какво ти е казала – вика тя, когато завива зад ъгъла и тръгва към стаята си. Оставя чантичката си и една пазарска торба върху леглото. – И ме е яд, че ти се е обадила скришом от мен.

– Може би не трябваше да се срещам с нея – отговарям аз, застанал при вратата. – Обаче тя настояваше и да ти кажа честно, исках да чуя какво има да каже.

Тя се обръща към мен.

– И какво научи?

Лекото недоволство в тона ѝ малко ме жегна.

Само, че са ти се случили много неща и…

Камрин вдига ръка и клати заканително глава към мен.

– Андрю, сериозно ти говоря. Ще ме изслушаш ли? – идва право при мен и ме хваща за ръцете. – Точно сега единственото нещо, което допълнително ме измъчва, е, че всички непрекъснато се тревожат за мен. Замисли се върху това. Та нали гази сутрин вече водихме такъв разговор. Погледни ме.

Гледам я. Не че не съм я гледал преди това.

– Имам ли вид на потисната? Не, нямаш. Колко пъти си ме виждал да се усмихвам през изминалата седмица? Всъщност много пъти. Чул ли си ме поне веднъж да казвам нещо, което да ти подсказва, че се измъчвам повече, отколкото го показвам? Не, предполагам, че не.

Тя накланя леко красивата си руса глава на една страна, протяга ръка и докосва лицето ми с меките си пръсти.

– Искам да ми обещаеш нещо.

При нормални обстоятелства щях да кажа “каквото кажеш” без колебание, но този път се колебая.

Накланя глава на другата страна и отдръпва ръката си от лицето ми.

Накрая с нежелание казвам:

– Зависи за какво става дума.

Тя не се възмущава, но виждам разочарованието в очите ѝ.

– Обещай ми, че ще се върнем отново към нормалния си живот. Това е всичко, за което те моля, Андрю. Липсва ми начинът, по който живеехме преди, липсват ми нашите щури моменти заедно, щурият ни секс, твоите влудяващи ме трапчинки и щурашкото ти, жизнерадостно отношение към живота.

– Липсва ли ти пътуването? – питам аз и лицето ѝ изведнъж помръква, сякаш съм казал нещо ужасно лошо.

Извръща очи от мен и сякаш потъва дълбоко в някакъв мрачен спомен.

– Камрин… липсва ли ти пътуването? – нуждая се от отговор на този въпрос повече, отколкото преди секунди заради неочакваната ѝ реакция на него.

С лед дълго мълчание тя отново ме гледа и аз се чувствам изгубен в очите ѝ, само че по някакъв смущаващ начин.

Тя не отговаря. Като че ли… не може.

Не знам какво става в главата ѝ, но искам да разбера и накрая казвам:

– И сега можем да го направим – слагам ръце върху раменете ѝ. – Може пък точно това да ти е… искам да кажа, да ни е нужно – след като съм изрекъл идеята на глас, с всяка измината секунда се въодушевявам още повече. Камрин и аз. Отново на път. да живеем свободно и за момента, както го планирахме. Давам си сметка, че съм се ухилил до уши и лицето ми е озарено от вълнение. Мама му стара! Ами да, точно това трябва да направим. Защо не съм се сетил по-рано?

– Не – казва рязко тя и отговорът ѝ изведнъж ме изважда от блаженото, приказно състояние.

– Не? – не мога да повярвам, нито да я разбера.

– Не.

– Но… защо? – питам аз, когато тя се отдръпва от мен. – Вече няма причина да чакаме.

В същата секунда разбирам причината за отговора ѝ. Обаче няма да я кажа, защото тя го прави вместо мен.

– Андрю – обяснява Камрин и виждам съжалението, изписано на лицето ѝ, – ако го направим, винаги ще си мисля, че е било нещо, което сме отлагали заради бебето. Няма да е редно да го направим сега. За известно време. За дълго време.

– Добре – казвам и пристъпвам към нея.

Кимам и топло се усмихвам с надеждата да я накарам да разбере, че независимо какво иска да прави или да не прави, аз винаги ще стоя зад нея.

– И така, на какво ниво на биполярно разстройство^[3] се намирам според Натали днес? – пита през смях Камрин, отива при пазарската торба, която донесе, и бърка вътре.

Аз също се засмивам и лягам на леглото ѝ, а краката ми висят от едната страна, свити в коленете.

– На жълто – отговарям, – най-ниското възможно. Но самата тя май е на червено ниво – повдигам глава, за да я погледна. – Обаче съм сигурен, че на теб това ти е известно.

Тя ми се усмихва, вади пакет дамски пликчета от торбата и започва да маха етикетите от тях.

– Сигурна съм, че ти е надула главата да ти разправя как съм имала период на депресия и какви лайняни неща са ми се случили – сочи ме с пръст и ми намига. – Но това просто си беше един период. Преодоляла съм го. А и кой не е имал смърт в семейството, разводи и лоши периоди? Смешно е, че…

– Момиче, какво ти казах преди малко? Обратно към Ню Орлиънс?

– Ти ми каза доста неща.

Тя хвърля етикетите в кошчето за боклук.

– За това, че мъката не е някакво състезание.

– Да, помня – отвръща тя.

Протяга ръка да вземе пликчетата от леглото, но аз я изпреварвам и грабвам няколко. Вдигам пред лицето си едни розови, с дантели, а другите два чифта поставям върху гърдите си.

– Мамка му, тези ми харесват – викам, а тя ги дръпва от ръцете ми.

– Както и да е – продължава Камрин, а аз вземам следващите два чифта и правя същото. – Не искам повече да говоря за това, разбра ли?

Грабва последните два чифта от ръцете ми, отива до най-горното чекмедже на шкафа и натиква всичките вътре.

Връща се при мен, настанява се в скута ми и забива колене в одеялото, което покрива леглото. Гладя с ръце нагоре-надолу бедрата ѝ.

– Тази вечер искам да излезем – казва тя. – Какво ще кажеш?

Прехапвам замислен устни и казвам:

– Става. Къде искаш да отидем?

Тя ми се усмихва мило и аз оставам с впечатлението, че вече го е намислила. Обичам да я виждам да се усмихва така. Прави го толкова естествено, така че в края на краищата Натали може би преувеличава нещата.

– Ами, помислих си, че бихме могли да отидем в “Подземието” с Натали и Блейк.

– Почакай, не беше ли това заведението, където онзи тъпанар те целуна на покрива?

– Ами, да – казва с напевен глас тя. По дяволите, ако не престане да се върти така в скута ми… – Обаче този тъпанар е в затвора за година, а и Натали много иска да отидем. Изпрати ми съобщение в този смисъл малко преди да вляза.

– Сигурна ли си, че не се опитва да ти се подмаже, защото се чувства гузна?

Камрин свива рамене.

– Може и така да е, но въпреки това ще е забавно да отидем. А ще е хубаво за разнообразие да погледаме на живо изпълнения на разни банди, вместо ние да сме на сцената.

Тя ляга върху гърдите ми, а аз се протягам и стискам с две ръце идеално оформения ѝ задник. Целува ме и ръцете ми започват да шарят нагоре-надолу по тялото ѝ и да я притискат все по-силно.

– Добре – казвам тихо, когато тя престава да ме целува, но устните ѝ продължават да са само на сантиметър от моите. Прекарвам пръсти през косата ѝ, а после държа главата ѝ неподвижна, притиснал длани в бузите ѝ. – Нека да е в “Подземието”. А утре ще взема самолета обратно за Тексас, затова трябва да започна да си събирам багажа.

– Надявам се, че не възразяваш, че аз няма да дойда – казва тя.

– Не възразявам – целувам я по челото. – Ти така и не ми каза дали ще идете с Натали да търсите апартамент за нас.

Тя се изправя, протяга гърба си и вплита пръсти в моите.

– Ще се погрижа за това – казва Камрин и се усмихва. – Стъпка по стъпка, а точно сега следващата стъпка ще е да се приготвя за излизане довечера.

Кимам, стискам ръцете ѝ, и отново я придръпвам върху мен.

– За мен ги си всичко на този свят – шепна аз, почти докосвайки устните ѝ. – Надявам се никога да не го забравиш.

– Никога няма да го забравя – отвръща ми шепнешком тя и движи много коварно бедрата си в скута ми. После доближава устните си до моите и преди да ме целуне, казва: – Обаче ако някога го сторя по каквато и да е причина, се надявам винаги да намериш начин да ми го припомниш.

Вглеждам се в устните ѝ, а после и в бузите, които леко разтривам с палци.

– Винаги – казвам аз и пламенно я целувам.

От последния път, когато съм купонясвал в клуб като “Подземието”, измина доста време. По дяволите, та аз съм само на двадесет и пет години, а това място ме кара да се чувствам стар. Тъй като предпочитам да посещавам спокойни барове и клубове като “Олд Пойнт”, съм забравил за съществуването на хеви метъла. Е, обичам хеви-метъла, но на мен ми дай този от едно време. Камрин и аз прекарахме вечерта с Блейк и Натали да слушаме някаква банда, която се наричаше “Шейсет и девет”– колко оригинално, – как стърже лаишки на китарата тон след тон, а водещият певец се дере в микрофона като рогач в размножителния период.

Обаче на посетителите, изглежда, им харесва. Може пък защото повечето от тях са пияни или надрусани. Вероятно и двете.

Трябваше да се напия, но се съгласих аз да съм шофьорът тази вечер. А и нямам нищо против. Исках Камрин да си повърти задника до насита и да си прекара добре. Има нужда от това. И се гордея с нея, че се опитва, защото почти очаквах да откаже да прави много дълго време каквото и да било. Мъчно ми е за загубата на Лайли, но Камрин е все още тук и точно сега тя има най-голямо значение за мен.

Студеният въздух в ноемврийската нощ ни се отразява добре. След като през последните три часа сме били затворени в онзи задушен и задимен склад.

– Ще можеш ли да вървиш? – питам Камрин, докато вървя редом с нея, прегърнал я здраво през кръста.

Тя обляга глава на рамото ми и крие ръце в ръкавите на палтото си.

– Добре съм – казва. – Този път ме накара да престана тъкмо навреме, така че не е нужно да се страхуваш, че ще се наложи да ме носиш на ръце както в онази нощ в Ню Орлиънс – чувствам как извива главата си, за да ме погледне, и аз я поглеждам за миг, като същевременно внимавам къде стъпвам по неосветения тротоар. – Помниш онази нощ, нали?

– Разбира се, че я помня – отвръщам аз и я стисвам по-силно през кръста. – А и не беше чак толкова отдавна, но ако искаш да знаеш, дори и да беше, никога не бих забравил онази нощ, както и всяка друга нощ с теб.

Тя ми се усмихва и също започва да гледа напред.

– Ти беше толкова незабравима – добавям аз и се ухилвам насреща ѝ.

– В онази нощ се събудих веднъж – казва тя и заравя лице в ръката ми. – Видях тоалетната чиния до мен и се попитах как съм стигнала дотам. После усетих тялото ти до моето, ръката ти върху кръста ми и не пожелах да стана. Не защото все още бях полупияна и се чувствах сякаш са прекарвали главата ми през резачка за хартия, а защото ти беше с мен.

– Е, да, спомням си … – за момент се зареях в спомена.

Вървим, сгушени един до друг в студа, в продължение на десет минути, за да стигнем до бензиностанцията, където колата е паркирана на изоставен паркинг наблизо. Включвам на максимална степен парното и подкарвам колата обратно към дома на майката на Камрин. Когато спираме на паркинга и виждам колата на майка ѝ, паркирана отпред, ми се иска да бяхме отседнали през цялото време в хотел. Харесвам Нанси, но също харесвам да ходя из къщи по боксерки или гол, без да се тревожа за публиката.

Помагам на Камрин да излезе от колата и я водя вътре, като продължавам да я държа през кръста, в случай че алкохолът вече я е хванал. Обаче тя се чувства добре. Доста е фиркана, но е добре. Заключвам вратата зад нас, а Камрин веднага смъква палтото си и го мята на закачалката в ъгъла на антрето. Аз правя същото.

В къщата цари мъртва тишина. Единствените светлини идват от включената лампа в близкия коридор и тази върху плота в кухнята, която осветява бара.

Камрин ме изненадва, когато ръцете ѝ се плъзгат нагоре по гърди те ми, започва да притиска само с пръсти мускулите ми и ме опира в стената на антрето. Вмъква езика си в устата ми и аз я целувам. Дясната ѝ ръка се спуска надолу към дънките, бръква с лекота вътре и едва после смъква ципа. Започвам да я целувам още по-страстно и да стена в устата ѝ, когато тя плъзва ръка в боксерките ми и го хваща.

Боже Господи, толкова отдавна не сме го…

Тя се притиска още по-силно в мен и опира гърба ми в стената.

Преставам да я целувам само за миг, за да се измъкна.

– Ужасно много те желая, но хайде поне да влезем най-напред в твоята стая.

Целувката ѝ става още по-пламенна и тя прошепва, докато устните ѝ са още опрени в моите.

– Майка ми не е тук – захапва устната ми достатъчно силно, за да ме заболи, но това напълно ме подлудява. – Тя взе колата на Роджър, за да иде с нея на работа тази вечер.

Впивам устни в нейните, вдигам я на ръце и я нося през коридора към стаята ѝ. Не успяваме да стигнем там достатъчно бързо, тя е смъкнала ризата ми, още преди да минем през вратата, и я хвърля на леглото. Свалям останалите ѝ дрехи и я оставям само по пликчета. Тя сяда изправена на ръба на леглото и смъква надолу дънките и боксерките ми. Пропълзявам върху нея, като се поддържам с една ръка опряна на леглото, а с другата я дразня. Търкам е пръст между влажните ѝ срамни устни през тънката материя на пликчетата. Тя скимти под мен, затворила очи и отметнала назад глава върху дюшека, а гърдите ѝ са повдигнати малко по-високо пред мен.

Отдръпвам се от леглото и смъквам с пръсти гащичките ѝ. Целувам я от вътрешната страна на бедрата. Не мога да издържа повече и бързо се смъквам между краката ѝ, защото имам чувството, че не сме го правили цяла вечност. Вече не я дразня, защото направо полудявам, докато го правя.

Започвам трескаво да я лижа, а тя се опитва да се отдръпне от устата ми, като се тътри по гръб върху леглото. Продължава да мачка с ръка чаршафите над главата си и тя увисва от другата страна на леглото. Държа я здраво с ръце за бедрата и пръстите ми се забиват в кожата ѝ. Смуча клитора ѝ още по-силно, а тя не може да издържи повече и бедрата ѝ се опитват да се кръстосат върху главата ми.

Не мога да кажа дали е на път да свърши, когато внезапно тя ме сграбчва за косата и със сила ме принуждава да отдръпна устата си. Продължава да мачка с пръсти косата ми, а аз чакам и се питам за какво мисли и защо ме накара да спра.

Като че ли чака нещо, но не съм сигурен какво. Единственото нещо, за което мога да мисля в момента, е да проникна в нея. Полагам неимоверни усилия да се сдържа, да не я обърна и да я накарам да застане опряна на ръце и колене, да дърпам силно косата ѝ, докато я заболи, да…

Тя накланя глава на една страна и ме гледа, изучава ме и като че ли обмисля следващата си стъпка. Аз съм като хипнотизиран от лицето ѝ. Има нещо загадъчно и нежно в него, което не съм виждал преди. След това ме избутва с ръка от ръба на леглото и инстинктивно лягам по гръб. Камрин пропълзява върху мен и започва да ме целува по корема, по ребрата и гърдите, като продължава да се придвижва нагоре, докато се настанява в скута ми. От гърдите ми се изтръгва спонтанен стон, когато усещам топлината и влагата ѝ. Тя ме гледа усмихната, мила и невинна, макар да знам, че съвсем не е така. После го хваща с ръка и аз усещам как очите ми като че ли ще се качат върху проклетото ми чело, когато тя си го вкарва и започва да се плъзга надолу толкова бавно, че направо е мъчително.

Оставям я да ме чука толкова дълго, колкото ѝ се иска, но това ми коства огромни усилия да не свърша преди нея. И в тази последна секунда се случва нещо, което никога не съм очаквал. Вътрешно се паникьосвам и се надявам тя да не го е усетила, когато за част от секундата трябваше да взема съдбоносното решение дали да се отдръпна от нея или не.

Мислех, че тази сутрин ще имам по-тежък махмурлук от обичайния. Миналата нощ пих за първи път от месеци, но не се оплаквам. Обръщам се на една страна и когато виждам часовника до лицето си да показва, че Андрю трябваше да е на летището преди час и половина, пуля очи и се изправям в леглото.

– Андрю! – викам и го разтърсвам да се събуди.

Той пъшка, обръща се и едва-едва отваря очи. Протяга ръка и се опитва да ме събори под нея, за да продължи да спи, но аз я отблъсквам.

– Ставай. Изпуснал си самолета.

Единствената част от тялото му, която се помръдва, са очите, които се опулват също като моите, и когато най-после проумява какво му казвам, останалата част от тялото му също реагира.

– Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Става от леглото и застава гол по средата на стаята.

Никога не ми омръзва да го гледам – гол или облечен, няма значение! И до днес не мога да намеря логично обяснение как се озовах при него. Той вдига двете си ръце към лицето, прекарва ги през косата си, задържа ги на тила, а изпъкналите му мускули се втвърдяват. После изпуска дълга примирителна въздишка.

– Ще трябва да хвана някой по-късен самолет.

Ставам от леглото и вдигам хавлията си от пода, за да отида под душа.

– Не че имам нещо против да постоя тук с теб още няколко часа – казва той и застава зад мен.

– Не знам, Андрю – казвам аз, загръщам се с хавлията и завързвам колана отпред. – Тъкмо мислех да се отърва от теб – продължавам аз и се усмихвам, докато съм с гръб към него.

В стаята настъпва мълчание.

– Сериозно ли говориш?

Няма как да не се засмея на изумлението в гласа му. Обръщам се кръгом и го целувам по устните.

– Не, по дяволите, не говоря сериозно. Може пък аз да съм изключила алармата на часовника снощи. Може пък съвсем съзнателно да съм го планирала.

Усмивката му става по-широка, целува ме и заобикаля леглото, за да си потърси боксерките.

– Наистина ли го направи? – пита той и ги намъква.

– Не, не съм. Но идеята е добра. Ще я запомня за следващия път. Искаш ли да се изкъпеш заедно с мен?

В същата секунда на вратата на стаята някой чука. Разбрал, че това вероятно е майка ми, Андрю се стряска, сяда на леглото и покрива краката си с одеялото.

Отварям вратата и виждам майка ми да стои там в цялото ѝ бледорусо великолепие. Облякла е светлорозова, закопчана догоре блуза и е сложила розов руж на бузите, за да е в тон с нея.

– Стана ли? – пита тя.

Не мамо, ходя насън. Понякога е направо смешна.

Забелязвам я да хвърля поглед към Андрю. Вече изрази безпокойството си да не би да забременея отново, но, разбира се, не би могла да очаква да не правим секс. Тя тъкмо това иска, ама няма да стане.

Усмихва ми се едва-едва и пита:

– Искаш ли днес да дойдеш с мен у Бренда?

Категорично не. Обичам леля Бренда, но не чак толкова, че да се задуша до смърт в пълната ѝ с цигарен дим къща.

– Не, имаме планове с Натали.

Всъщност нямам никакви планове, но както и да е.

– Е, добре. Ами… – тя отново поглежда към Андрю, а после мен. – Мислех, че той ще пътува за Тексас тази сутрин?

Пристягам колана около хавлията си и скръствам ръце.

– Е, да, ама се успахме. Ще вземе по-късен полет.

Майка ми кима и поглежда към него още веднъж. Усмихва му се леко и той прави същото. Неловко. Тя наистина харесва Андрю, но определено не е свикнала мъж да спи заедно с мен в стаята ми, дори и след като той е тук от две седмици. Ако не бях почти на двадесет и една и сгодена за него, той със сигурност нямаше изобщо да е тук. Същевременно тя знае, че се обичаме, и след това, което се случи с бебето, иска той да е тук с мен. И въпреки това е неловко. За всички ни. Да, Андрю и аз сериозно трябва потърсим собствено жилище.

Наше жилище… тук в Ралей. Изведнъж усещам като че ли нещо тежко засяда в гърдите ми.

Майка ми най-после ни оставя и аз поглеждам към Андрю, който стои изнервен и намръщен, защото се чувства съвсем неловко с чаршафа, покрил скута му.

– Идваш ли с мен под душа? – питам отново аз, но виждам, че вече не му се ще.

Той трепва.

– Мисля да го сторя след теб.

Засмивам се на момчешката му стеснителност и изражението ми става по-меко.

– Този уикенд ще потърся жилище. Обещавам.

Той се изправя.

– Ако искаш да търсим заедно, само ми кажи.

– Предложих Натали, в случай че искаш да правиш нещо, докато ме няма. Без майтап, можеш да се консултираш с нея за пердетата и цветовете.

Аз избухвам в смях.

– Няма да избирам никакви пердета. Завеси може би, но пердетата са за вътрешните дизайнери и богатите лелки.

Той клати заканително глава към мен, а аз излизам от стаята и се отправям по коридора към банята.

Чувствам се като др Джекил и мистър Хайд. Непрекъснато. Когато съм пред Андрю, изражението ми е щастливо.

но не че се преструвам. Наистина съм щастлива. Така мисля. Обаче в секундата, в която отново съм сама, сякаш съм друга. Превръщам се в някаква невидима, която винаги стои зад мен и щрака с един шибан ключ в мозъка ми. Изключва. Включва. Изключва. Включва. Из.., не, включва.

Седя на дъното на ваната с прибрани към гърдите колене и се оставям безкрайно дълго топлата вода да ме облива. Мисля за неизбежния апартамент, който трябва да намеря, как си прекарах добре снощи в “Подземието”, за купчината пране, което трябва да изпера, и за това как тази емблема започва да избледнява от калъпа сапун. Когато водата започва да става хладка, промяната на температурата ме изважда от този странен унес и забелязвам колко дълго съм тук. Дори не си избръсвам краката, а Затварям крана и излизам от ваната, като нарочно избягвам да стъпвам върху изтривалката, защото мразя усещането под краката си. Хвърлям една чиста хавлиена кърпа върху нея и после просто стоя там и се гледам в огледалото. Разсеяно започвам да броя петънцата от пастата за зъби върху стъклото. Спирам на четиринадесет.

Отварям аптечката и ровя из шишенцата и тубите, за да открия аврил. Благодарна съм, че моят така наречен махмурлук се нуждае само от две хапчета против главоболие. Когато ги намирам, посягам да взема шишенцето, което е зад няколко други жълтокафяви шишета с лекарства срещу рецепта, и спирам за момент. Вземам едно от тях и прочитам етикета. Перкосет 7.5 – вземайте по една таблетка на всеки шест часа при болки – Нанси Лилард. Нямам представа защо майка ми притежава шише с болкоуспокояващи, които очевидно не е вземала, но по едно време тя имаше проблеми с гърба, така че може би най-накрая е ходила на доктор за това. Или пък може би тя като регистрирана медицинска сестра е извършила престъпление, като се е възползвала от по-лесния, отколкото за обикновените граждани, достъп до лекарства, за които се иска рецепта.

Неее. Едва ли, като се има предвид, че шишето е купено преди месец и все още е пълно. Тя си е все същата, каквато я познавам цял живот – не обича да взема нищо против болка освен безобидните лекарства, които се продават без рецепта.

Каня се да върна шишето обратно, когато се разколебавам миг преди да го оставя на мястото му върху малката полица. Предполагам, че няма да ми навреди. Имам главоболие, а това е против болки, нали? Точно така. Отдръпвам ръката си и се обръщам, за да отворя специалната капачка срещу деца, и изсипвам едно хапче в шепата си. Глътвам го с малко вода от чешмата, избърсвам се и увивам хавлиената кърпа около главата си. Загръщам се отново с хавлията, завързвам здраво колана ѝ и се отправям обратно към стаята, за да се облека. Чувам Андрю да говори в кухнята, но небрежният му тон ми подсказва, че не разговаря с майка ми. Вероятно говори по телефона. Когато го чувам да споменава името на брат си Ашър, съм доволна, че съм била права, и започвам да се обличам.

Щях да разкъсам Натали, ако беше отново тя. Ще трябва да престане с това нейно безпокойство и да заговорничи зад гърба ми с Андрю.

След като си сресвам мократа коса, се отправям към кухнята при него.

– Знам, брат, обаче не мисля, че точно сега идеята е добра – чувам да казва Андрю и спирам за малко, за да не му преча. – Да, да. Не, тя е добре. Определено не е така объркана, както през първата седмица.

Поглеждам иззад ъгъла и го виждам да стои при бара с мобифон, притиснат до ухото, а другата му ръка е върху плота. Кима от време на време и слуша този, който е в другия край на линията, а той според мен е Ейдън. Отново разбирам, че съм права, когато той казва:

– Кажи на Мишел, че ѝ благодаря за предложението. Може би ще дойдем след един-два месеца, след като Камрин има време да… Не, може би през пролетта. За мен в Чикаго е прекалено студено през зимата. – Андрю се смее и казва: – А, не, брат ми, защо мислиш, че предпочитам Тексас?

Пак се смее. Накрая завивам зад ъгъла и той ме вижда.

– Би ми харесало да отидем – казвам.

Андрю ме поглежда за момент, а после прекъсва Ейдън.

– Изчакай за момент – покрива микрофона с дланта си. – Искаш да отидем в Чикаго? – изглежда леко изненадан.

– Ами, да – казвам аз и се усмихвам. – Мисля, че ще е забавно.

Отначало изглежда, че той премисля нещо. Може би не ми вярва или може би просто обмисля идеята и вижда само вятър и сняг. Но изведнъж лицето му се оживява и започва бавно да кима. – Окей – казва колебливо и отново долепва телефона до ухото си. – Ейдън, нека ти се обадя след малко, става ли? Да. Добре. Ще ти се обадя. Доскоро.

Прекарва пръст по телефона и прекъсва разговора. После отново ме поглежда.

– Сигурна ли си? Мислех, че известно време искаш да останеш тук.

Влизам в кухнята и вадя бутилка портокалов сок от хладилника.

– Да, сигурна съм – казвам аз и отпивам. – Изглежда, че идеята е на Мишел. – Той кима веднъж.

– Да, Ейдън каза, че се тревожела за теб. Предложила да ни приюти за няколко дни, ако искаме да ѝ гостуваме.

Отпивам нова глътка и оставям бутилката на бара.

– Безпокояла се за мен? Е, много мило от нейна страна, но се надявам да не отидем там и да се озова в същата ситуация, в каквато съм с Натали тук.

Андрю клати глава.

– Не, Мишел не е такава – и за да подчертае това, добавя: – Мишел изобщо не е като Натали.

– Нямах това предвид, Андрю.

– Знам, знам – казва той, – но тя наистина е свястна.

Тъй като сама познавам достагъчно добре Мишел, знам, че е така.

Точно тогава онова хапче съвсем неочаквано ме блъсва в главата и изведнъж изпитвам чувството, че я няма на раменете ми. Цялото ми тяло изтръпва от пръстите на краката до темето и ми е нужна секунда, за да фокусирам погледа си. Ръката ми инстинктивно се подпира на ръба на бара, за да се задържа на крака.

– Опа!

Преглъщам и премигвам енергично няколко пъти с очи. Андрю ме поглежда изпитателно.

– Добре ли си?

Усмихвам се толкова широко, че чувствам как въздухът в стаята ме блъсва в зъбите.

– Ами да, съвсем добре съм.

Той накланя глава на една страна.

– Не съм те виждал да се хилиш така, откакто сложих този пръстен на пръста ти.

Андрю също леко се усмихва, но продължава да ме гледа изпитателно.

Вдигам нагоре пръста си и се възхищавам на пръстена, който струва под сто долара и вероятно повечето бъдещи младоженки из страната изобщо не биха го приели за годежен пръстен. Видях го един ден в малък магазин в Тексас и само споменах колко е хубав.

– Харесвам този – казах, като го държах изложен на слънчевата светлина точно под подходящия ъгъл. – Семпъл е и в него има нещо особено.

Подадох го на жената зад щанда и тя го сложи обратно в стъклената кутия между нас.

– Какво, не си ли от онези момичета, за които диамантите са най-добрият им приятел? – пита Андрю. – Не искаш ли такъв грамаден годежен пръстен, че за да го носиш, ще ти трябва ръчна количка?

– В никакъв случай – казвам през смях аз . – Такъв пръстен не означава нищо освен етикета, на който е изписана цената му – излизаме от магазина и продължаваме да вървим по тротоара. – Ти сам го каза веднъж, помниш ли?

– Какво съм казал?

Усмихвам се и пъхам ръката си в неговата, когато стигаме до уличния ъгъл и завиваме наляво към кафенето.

– Семпла и секси – подпирам глава на рамото му. – Онзи ден в къщата на баща ти, когато ми разправяше защо не трябва да прекарвам по цял час, за да си слагам грим и да си реша косата.

Вдигам глава и го виждам, че се усмихва, спомняйки си онзи ден, а после ме придърпва по-близко до себе си.

– Е, да, казах го. Семпла и секси. Така е.

– А е и красив – казвам.

На другия ден Андрю се върна у дома със същия този пръстен и ми го подаде. После в типичния си стил застана на едно коляно като мъжете от старата школа, макар и малко по-драматично, отколкото трябва:

– Камрин Мерибет Бенет, най-красивата жена на планетата Земя и майка на бебето ми, ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

Аз се усмихнах, погледнах го с подозрение и отвърнах:

– Само на планетата Земя ли?

Той премигна и каза:

– Ами още не съм виждал майки от други планети.

И двамата избухнахме в смях. Обаче после той стана много сериозен и настроението му се промени до такава степен, че промени и моето.

– Ще се омъжиш ли за мен? – попита той.

Сълзите започнаха да се стичат по лицето ми и с дългата, страстна целувка, с която му отговорих и която накара и двама ни да паднем върху килима, го повторих милион пъти Разбира се, той пак ме помоли да се омъжа за него в деня, в който му казах, че съм бременна, но тогава го направи както трябва и аз никога няма да го забравя, докато съм жива.

– Жива ли си там вътре?

Андрю маха с ръка пред лицето ми.

Аз се сепвам и се връщам от миналото обратно в настоящето в такова приповдигнато настроение от онова хапче, като някое хвърчило във висините. Веднага съобразявам, че трябва бързо да възстановя спокойствието си, за да не разбере той какво става.

Предполагам, че промените в настроението се запазват за известно време дори и след… ами, след бременността. В рамките на един час Камрин изпадна в обичайното си еуфорично настроение, характерно за Ла Ла Ленд^[4]. Но изглежда щастлива, а кой съм аз, че да я съдя за това как е решила да го покаже?

Обаче фактът, че внезапно поиска да напусне Ралей и да отиде на съвсем различно място дори само за един уикенд, ми се струва странен и просто трябва да я попитам.

– Защо толкова скоро? Аз наистина съм изцяло за това да отидем, но мислех, че искаш да си тук, да потърсиш апартамент и така нататък?

– Е, да, така е… – казва тя, но не е много убедителна. Все още някак разсеяно се усмихва, което ми се струва странно. – Просто мисля, че трябва да отидем на гости, докато имаме тази възможност, защото, след като започна работа тук, не е много сигурно дали ще намеря свободно време някой уикенд.

Тя скръства ръце върху корема си и непрекъснато движи пръстите си, като че ли не я свърта на едно място.

– Ти добре… – спирам по средата на изречението. Няма да направя точно това, което тя каза, че трябва да престанем да правим – да се тревожим непрекъснато за нея и през цяло време да я питаме дали е добре. Усмихвам се и казвам: – Пак ще се обадя на Ейдън и ще му кажа, че ще отидем при него и Мишел през този уикенд.

Чакам я да каже дали е съгласна за продължителността на гостуването ни и когато не казва нищо, добавям:

– Това означава, че няма смисъл да се връщам в Тексас за нещата ни, докато не се върнем от Чикаго.

Казах го повече като въпрос. Трябва да призная, че от тази несигурност къде ще бъдем на следващия ден започва да ми се замайва главата. Съвсем различно е от времето, когато пътувахме по магистралите, живеехме за момента и изпълвахме със съдържание думата спонтанно. Тогава целта ни беше да не знаем какво ще ни донесе следващият ден. Обаче точно сега не съм сигурен какво става.

Тя кима и придърпва един кухненски стол, където никога не сяда. Освен когато си яде закуската. Струва ми се, че има нужда да поседне.

Чакай – казвам внезапно. – Теб устройва ли те да се наставям в апартамент? Можем да намерим малка къща някъде – мисля, че като я карам да отговаря, ще разбера как е, без да питам: какво ти е?

Тя клати глава.

– Не, Андрю, нямам нищо против апартамент. Тази въпрос няма връзка с каквото и да било. Освен това не смятам да ти позволя да похарчиш наследството си за къща в щат, който сам не си избрал.

Придърпвам стола до нея и сядам с ръце върху масата пред мен. Поглеждам я и казвам:

Ще отида там, където идеш и ти. Знаеш го. Стиг а да не поискаш да купим някое иглу в Арктика или да се преместим в Детройт. Все ми е едно. А и ще правя каквото си поискам с наследството си. Всъщност какво друго мога да направя с него, освен да купя къща? Това правят хората. Купуват големите неща с големите неща.

Имаме 550000 долара, които наследих от баща си, когато почина. Братята ми получиха стадо по толкова. Това са много пари, а аз съм обикновен човек. Какво друго, по дяволите, мога да направя с такива пари? Ако Камрин не беше влязла в живота ми, щях да живея сам в скромна къща с една спалня някъде в Галвестън, щях да ям японска юфка и да вечерям пред телевизора. Скромните сметки, които имам, щяха да бъдат платени и щях да продължавам да работя за Били Франк, защото харесвам миризмата на двигатели. Със своите скромни изисквания Камрин много прилича на мен и това прави връзката ни идеална. Ала понякога наистина се дразня, че тя просто нс може да приеме факта, че моите пари са и нейни. Дори не ми позволява да възстановя тези от кредитната ѝ карта, които беше похарчила по време на пътуването с автобуса, когато се срещнахме. Баща ѝ и беше оставил 600 долара в кредитна карта за извънредни разходи. И тя много упорито настоя сама да ги плати. И го направи с половината от изкараното за изпълненията ни в Левис.

Ако има нещо, което изобщо ме тревожи в нея, е тъкмо това. Аз съм решил да се грижа за нея, независимо дали го иска или не. И тя трябва да се примири с това.

– Нека просто се позабавляваме няколко дни в Чикаго, а когато се върнем, ще тръгнем да купуваме жилище. Заедно.

Ставам и бутвам назад стола си, с което искам да кажа: Това не подлежи на спорове.

– Не, ако ще купуваме къща, аз ще трябва да спестя…

Махам рязко с ръце пред себе си.

– Престани да си толкова упорита – викам аз. – Щом като толкова много се тревожиш за “твоята половина” от парите, винаги ще можеш да ми се отплатиш със секс и стриптийз от време на време.

Тя остава с отворена уста и широко отворени очи.

– Какво, по дяволите? – вика Камрин през смях и не успява да се направи на обидена. – да не съм проститутка!

Става и удря леко с длан по масата, но мисля, че го прави повече за да запази равновесие, отколкото да протестира.

Усмихвам се и се каня да изляза от кухнята.

– Сама си го изпроси – казвам и се отправям към входа на кабинета, като поглеждам за миг през рамо и виждам, че та не се е помръднала, вероятно защото още е в шок. – А ти ще бъдеш такава, каквато аз пожелая! – провиквам се аз, след като се отдалечавам. – Няма нищо лошо в това да си моя проститутка!

Забелязвам с крайчеца на окото, че се втурва към мен. Притичвам през кабинета, прескачам дивана от другата страна като някоя нинджа и се измъквам през задната врата на къщата, а тя ме следва. Писъците и смехът ѝ огласят къщата, докато се опитва да ме настигне.

Самолетът ни каца на летище, О’Хеър” в петък следобед. Благодаря на Бога, че не виждам планини от сняг. Вземам си думите назад за едно нещо, което казах на Камрин – че можем да отидем да живеем навсякъде, където тя поиска. Категорично ще отстоявам мнението си, ако някога реши, че иска да живее някъде, където през зимата обикновено има сняг и студ. Мразя ги, И го страстно. И съм леко замаян, също като Камрин във вторник, когато виждам безснежния пейзаж и усещам върху лицето си, че е малко над десет градуса над нулата. Сравнително топло за това време на годината в Чикаго, но не се оплаквам. Глобално затопляне? Че то не било толкова лошо нещо.

Ейдън ни посреща на аерогарата.

– Отдавна не сме се виждали, братле – казвам аз, стискам ръката му и го прегръщам, а той ме потупва няколко пъти по гърба и поглежда към Камрин.

– Радвам се да те видя – казва Ейдън.

Тя силно го прегръща.

– VI аз теб – отговаря Камрин и се отдръпва. – Благодаря за поканата.

– Заслугата е на настоятелната ми жена – казва той и повдига вежда. – Не че не съм искал да дойдете, разбира се – намигва ѝ.

Камрин се изчервява и аз я хващам за ръка.

Докато стигнем до къщата им, Мишел ни е приготвила късен обяд. Жената може да готви. Тя е като Ейдън и мен, когато стане дума за храна, затова не се изненадвам, че е приготвила дебели чийзбургери с много сирене. И бира. Аз съм на седмото небе.

Четиримата ядем в гостната и гледаме филм на шестдесетинчовия телевизор на Ейдън, като разговаряме по време на по-скучните моменти за това-онова. От началото на пристигането ни тук малко се безпокоях да не би Ейдън и Мишел да кажат нещо, което, макар и отдалече, да засегне темата табу за помятането на Камрин. Но почти бях уверен, че няма да го сторят. Като ги гледам, дори не мога да кажа, че изобщо мислят за това. Ейдън вероятно не толкова. Той се държи настрана от подобни сериозни теми. А Мишел си изигра картите, както трябва, като накара Камрин да се почувства напълно удобно и не ѝ даде никакъв повод да се замисля за това, което искаше да забрави.

Никога не съм виждал Камрин да се държи с Натали така, както сега се държи с Мишел, и това е хубаво. Изглежда, че неочакваното пътуване ще се окаже по-ползотворно, отколкото си представях.

По време на един от разговорите Ейдън отмята назад глава и избухва в смях. Никога няма да понеса спокойно онзи момент в присъствието на който и да било от братята ми.

– Ами да, Андрю беше пиян като мотика – обяснява Ейдън на Камрин, въпреки че непрекъснато му правя знаци с очи, – когато онзи моден агент отиде при него в бара ми през онази нощ.

О, ето че се започва. Ейдън наистина започна да разказва прекалено драматично онази случка. Камрин се е ухилила до уши и без съмнение се кефи, като ме гледа как се гърча до нея.

– Онзи седна до Андрю на високата табуретка и му каза нещо за това как бил изглеждал – Ейдън спира за малко и клати глава. – Обаче преди човекът да е свършил, Андрю се обръща към него и казва с безумно изражение като на Чарлз Менсън: ..Абе, приятел, ти ли ми изяде проклетите фъстъци?” Не мога да ти опиша онзи как го погледна. Беше уплашен и дори се отдръпна, защото си помисли, че Андрю ще го удари.

Камрин и Мишел се смеят.

– После онзи извади визитната си картичка от портфейла и каза: “Да си мислил някога да ставаш модел?” И му я подаде. Андрю само я погледна, но не я взе.

– Взех я – казвам аз.

Ейдън ме поглежда лукаво и се усмихва.

– Е, да, но след като така красноречиво обясни как никога няма да станеш манекен, защото това било “за мъже без топки” и…

– Е, добре, Ейдън, достатъчно – прекъсвам го и отпивам бързо от бирата си.

– Защо ли не съм те виждала толкова пиян преди? – пита Камрин.

Не може да изтрие усмивката от лицето си и се наслаждава на всяка минута от всичко казано, а това ме кара и аз да се усмихна и да се примиря. Протягам ръка и поглаждам златистата ѝ плитка с върховете на пръстите си.

– Ами – започвам аз, – никога не си ме виждала толкова пиян, защото съм пораснал оттогава.

Мишел се задавя от смях.

– Хей – викам и я соча с пръст, – я да поговорим пък за теб, Шел. Спомням си, че последния път, когато бях тук, ти танцуваше като пияна стриптийзьорка на бара, след като изпи твърде много питиета.

Тя остава с отворена уста.

– Не съм правила стриптийз, Андрю!

Ейдън се смее и отпива от бирата си.

– Знам ли, ако не бях там в онази нощ, можеше и да се разведем.

Мишел го перва леко по лицето с възглавницата от дивана, на която се е облегнала.

– Никога не бих си свалила дрехите – казва през смях тя.

Ейдън не се впечатлява от атаката и не може да спре да се смее.

Същото прави и Камрин. За момент се захласвам по усмивката ѝ, доволен да я видя, че си прекарва толкова добре.

Мишел добавя:

– Вие двамата сте ужасни, когато се съберете.

– Ами да – казва Ейдън. – Бъди доволна, че и Ашър не е тук, защото той не е толкова невинен, колкото го мислиш.

Абсолютно е прав. Онова малко лайно може да бъде много коварно, когато поиска.

– Е, аз твърде дълго нося името Париш, за да знам това. Повярвай ми.

Тя събира чиниите и Камрин ѝ помага да събере салфетките и няколкото празни бирени бутилки.

– Защо си толкова мълчалива, Камрин? – пита Ейдън от дивана. – Може и да не си още женена за брат ми, но може и да бъдеш, така че трябва да участваш наравно с всичките в играта.

Той вдига бирата си като за тост към нея и отпива, като се усмихва дяволито.

Хитър брат си имам. Ако не беше толкова грозен, бих го целунал по устата за това. Последното нещо, което искам, е Камрин да се чувства изолирана.

Тя му се усмихва многозначително, като внимава да не изпусне нещо от нещата, които държи в ръцете си.

– Това, че още не знаете нищо за мен, ме радва.

– Още – казва той и кимва веднъж с глава, като да подчертае неизбежността на думата. – В такъв случай предполагам, че и ти имаш доста неудобни моменти, които стават за майтап, нали?

Камрин бърчи нос към него и следва Мишел в кухнята.

– Много съм доволна, че ни поканихте – казвам аз зад Мишел и хвърлям празните бутилки в кофата за боклук.

Мишел слага малката купчина чинии върху плота и започва да ги плакне в умивалника, преди да ги сложи в миялната машина.

– А, няма никакъв проблем – казва тя и ми се усмихва. – да ти призная, имах нужда от малко компания. Тук беше започнало да става доста напрегнато.

Слага нова чиния в миялната.

Пристъпвам по-близо, подпирам се на плота и скръствам ръце. Разрешава ли ми това да опитам? Не съм сигурна, но с нея се разбирам достатъчно, за да си позволя да продължа, и го правя.

– Работата ти коства много усилия, нали? – всъщност исках да я попитам: Между теб и Ейдън всичко наред ли е? Спомних си какво каза Марна за нея и Ейдън – че имали брачни проблеми, но мисля, че е малко рано да питам за това.

Тя ми се усмихва топло и изплаква последната чиния.

– Не, мисля, че в клиниката дори се чувствам по-добре.

Не казвам нищо, но я слушам внимателно.

– Напоследък този бар коства много усилия на Ейдън – продължава тя, – но сам си е виновен. Има предостатъчно персонал, който да движи нещата, но той прекарва много време там да се разправя с неща, за които плаща на други да ги вършат.

Поглеждам я с любопитство.

– Че защо?

Тя затваря миялната машина и поглежда към сводестия вход на коридора, който води към гостната, където Ейдън и Андрю се смеят и твърде често ги чувам да казват “мамка му, брат ми”. После се обръща към мен, снишава глас и казва:

– Той просто е недоволен от мен.

Гледа настрани и бърше ръцете с кърпата за чинии, която виси на дръжката на шкафа над плота.

Това ли било? Изчаквам няколко секунди, в случай че тя е от тези, които предпочитат дългите паузи, но Мишел не продължава. Това малко ме разочарова. После изведнъж казва:

– Не би трябвало да говоря за такива неща. Не и след това, което се случи на теб и Андрю. Наистина съжалявам.

– Не, Мишел – казвам аз с надеждата да я успокоя, – тук съм, за да те изслушам.

По някаква странна причина това, че Мишел заговори за “случилото се” на мен и Андрю, не ме притесни така, както става винаги, когато го правят другите. Може би защото знам, че тя не се опитва да ме накара да говорим за него или се страхува да се държи нормално с мен. В момента разговорът е за Мишел и аз искам да съм тук заради нея.

Тя се колебае, поглежда още веднъж към гостната и въздъхва.

– Той иска деца – казва тя и аз усещам как сърцето ми се свива, но не го показвам. – Аз също искам, само че не точно сега.

– О, разбирам – казвам аз, кимам и се замислям за секунда. – Е, би могло да е и по-лошо. Поне не е някаква любовна история или че внезапно е започнал да прави метамфетамини в мазето.

Мишел леко се засмива и оставя кърпата обратно върху дръжката на шкафа.

– Права си – казва тя, а кафявите ѝ очи се оживяват. – Никога не съм гледала на нещата от този ъгъл. Просто искам той да ми даде поне още три години. Като педиатър около мен но цял ден има деца. Обичам ги. Трябва да ги обичаш, ако искаш да работиш тази работа, но имам по-други представи, когато стане дума за отговорността да отгледаш едно дете. Представите на Ейдън се изчерпват с това да ги води на бейзболни мачове и по екскурзии, сещаш се какво имам предвид, нали?

– Да – казвам аз и се засмивам.

За момент ми минава мисълта дали, като ми казва, че отглеждането на едно дете е трудна работа, Мишел не се опитва по свой начин да облекчи моята болка. Може и така да е, но същевременно ми се струва, че е по-вероятно да не съм права. Като ми споделя какво става между нея и Ейдън и какъв е проблемът, трудно би било да не каже нещо такова.

– Как върви рехабилитацията на Андрю?

Настроението в стаята моментално се променя, като че ли и двете започваме да дишаме малко по-леко, след като приключваме с рискованата тема.

– Известно време чувстваше слабост в мускулите, но сега се справя чудесно. Всъщност вече изобщо не ходи на рехабилитация.

Мишел кима и също придърпва един стол.

– Това е добре – казва тя и настъпва неловко мълчание.

Андрю и Ейдън го нарушават с влизането си в кухнята при нас. Ейдън се отправя директно към хладилника, а Андрю намества тежкия си задник направо в скута ми.

– Андрю! – охкам аз и едновременно се смея, като се опитвам да го изблъскам. – Трябва да свалиш някое и друго кило! По дяволите, направо ще ме смачкаш!

Той се извръща все още в скута ми, поглежда ме, хваща лицето ми с ръце и ме целува между очите.

– Стани от мен! – викам аз и най-накрая той става. – Имаш кльощав задник. – Разтърквам с ръце бедрата си, за да раздвижа мускулите. Разбира се, задникът му изобщо не е кльощав, но лъжата си струва, след като виждам изражението му.

– Като на малките момченца – казва Мишел вече от умивалника.

Не съм забелязала, че е станала.

Ейдън затваря хладилника с нова бутилка бира в ръка и сяда в стола, от който Мишел току-що е станала. Андрю ме вдига, все едно че съм безтегловна, и ми открадва стола, а после ме слага в скута си.

– Така е много по-добре – казвам аз.

Прегръща ме през кръста и казва:

– И така, двамата с Ейдън си поговорихме.

Ох, ох, не съм сигурна, че този тон ми харесва.

– Да? – питам аз и гледам повече към Ейдън, тъй като всъщност не виждам Андрю зад мен.

– Това ще да е интересно – казва весело Мишел откъм умивалника и се обръща към нас, подпряла се на ръба на плота.

Ейдън оставя бирата си на масата и казва:

– Бихте ли искали да пеете в моя бар утре вечер? Това е най-оживената вечер от седмицата. Нещата, които пеете двамата, ще се харесат на посетителите.

Единственият път, когато съм се чувствала толкова нервна в който и да било бар или клуб, беше първият път, когато бях с Андрю в “Олд Пойнт” в Ню Орлиънс. Мисля, че ще се почувствам също толкова нервна да пея пред семейството му. Пред хора, които не познавам и вероятно никога няма да видя отново. Не е чак толкова разстройващо, но трябва да кажа, че от самата мисъл стомахът ми се сви на топка.

– Ами, не знам…

Андрю ме притиска леко отзад.

– О, хайде – казва той, като се опитва да ме окуражи, без да е много настоятелен.

Бъди настоятелен, Андрю! Престани да си толкова предпазлив! Бъди такъв, какъвто беше, когато ми каза да се кача на покрива на колата ти в дъжда или когато ме накара да помагам за смяната на онази тъпа гума!

– Хайде – казва Ейдън и бързо отмята глава назад. – Андрю казва, че си добра певица.

Изчервявам се и едновременно премигвам.

– Е, Андрю е пристрастен, затова мнението му не трябва да се приема за абсолютна истина.

– Мисля, че идеята е чудесна – обажда се Мишел и също сяда в скута на Ейдън. Той закачливо я плясва по бедрата с две ръце и това ми напомня как Андрю го е правил много пъти е мен по същия начин. Ейдън не прилича външно толкова на Андрю, както Ашър, но по всичко друго общо, което имат двамата, определено може да се каже, че са братя.

Замислям се за момент върху това, извръщам се да погледна Андрю зад мен и обвивам врата му с ръце. Той се е ухилил до уши. Как бих могла да кажа не?

– Добре – съгласявам се. – Ще го направя. Но аз ще подбирам музиката.

Ейдън кима в знак на съгласие.

– Каквото ти искаш – казва Андрю.

– Колко дълго ще пеем? – питам аз.

– Колкото вие решите – казва Ейдън. – Ако искате, може да изпеете дори само една песен. От вас зависи.

С Андрю си лягаме късно, след като с Ейдън и Мишел изиграхме няколко оспорвани игри на “Пики”. И въпреки че бяхме в свободната стая, която беше в коридора точно срещу тяхната, тук не се чувствахме така неловко като у майка ми. Само дето от тяхната стая не се чуваше никакъв шум, както съм сигурна, че се е чувал от нашата през следващия половин час. Опитвах се колкото мога да сдържам стенанията си, но това никак не е лесно, когато Андрю нрави с мен каквото си поиска.

Мисля, че лежа вече три часа будна, след като Андрю заспа. Чувам шума отвън на улицата и лекото му дишане до мен. От време на време светлините на някоя кола се отразяват в стената отсреща и след секунди изчезват.

Не мога да заспя. Имам проблем със заспиването и продължителността на съня от… ами от две седмици. Опитвам се да не се обръщам твърде често, за да не събудя Андрю. Той лежи така спокойно до мен.

Най-накрая изпълзявам тихо от леглото и ровя в чантичката за едно от онези хапчета. Помагат ми да заспя. А и ми харесва как се чувствам след това. Карат ме да чувствам нещо друго вместо болка. Обаче внимавам. Не съм човек, който лесно се пристрастява, и никога през живота си не съм вземала наркотици. Въпреки че наистина съм опитвала няколко пъти да пуша трева в последната година в гимназията, ала всички го правеха.

Все пак признавам, че мисля много за това какво ще правя, когато хапчетата свършат…

Държа едно в ръката и го поглеждам за момент. Може би тази нощ трябва да взема две, за да заспя по-дълбоко. Искам да съм бодра и готова за представянето ни утре вечер в бара на Ейдън. Да, това е добра причина да взема едно повече.

Глътвам хапчетата с вода от бутилката, която съм оставила до леглото, и лягам до Андрю, като гледам в тавана и чакам да подействат. Усетил, че се движа, Андрю инстинктивно се обръща и слага ръка на кръста ми. Аз се свивам на кълбо до него, като внимателно прекарвам ръка по очертанията на Евридика от едната му страна. Правя така, докато накрая започвам да чувствам главата си лека като перце, а очите си пълни със стотици малки пеперудки, които гъделичкат клепачите ми отвътре и около слепоочията.

И аз…

Когато влизам в тоалетната, там има опашка от жени, които чакат да се освободят кабини. Въздухът е тежък и мирише на алкохол, на дъх, на парфюми и на дрехи, пропити от цигарен дим. През няколко секунди малката врата ту се отваря, ту се затваря с ужасно неприятен трясък, когато хората влизат и излизат. Отивам първо да си измия ръцете и се налага да се напъхам между две пияни момичета, седнали върху плота от двете ми страни. Добре че са от симпатичните пияници, защото няма да мога да се справя с някоя настроена за бой грубиянка тази вечер. Извиняват се, че ми пречат, и се отместват, за да ми сторят място.

– Благодаря – казвам аз и посягам да пусна водата.

– Хей, ама вие сте онова момиче, което пя – казва това от лявата ми страна, сочи ме с пръст и се усмихва.

Поглежда приятелката си от другата ми страна, а после отново към мен.

– Ами, да, предполагам, че ще да съм аз.

Никак не съм настроена за разговори в тоалетна. Колкото по-дълго се мотая там, толкова по-безцеремонна ставам.

– Вие двамата сте страхотни – казва усмихната тя.

– Да, бе, съвсем сериозно ви казвам – добавя приятелката и. – За какъв дявол свирите по барове?

Само свивам рамене и изстисквам повече сапун в ръката си, като се опитвам да избегна продължаването на разговора колкото е възможно по-учтиво.

– Ами, да – добавя тази от лявата ми страна. – Аз бих платила, за да ви видя как пеете.

Е, не съм съвсем безразлична към комплименти. Усмихвам се и отново ѝ благодаря.

Когато се освобождават още две кабини, те се възползват от възможността и се затварят в тях. Скоро след това ми махат за довиждане и ми пожелават късмет в “музикалната ми кариера”. Когато оставам почти съвсем сама, се обръщам към огледалото, но не се оглеждам в него. Вместо това бъркам в джоба си и вадя едно хапче, което преглъщам с вода от чешмата.

Правя го просто за да се поотпусна.

После се поглеждам, като се старая заедно с хапчето да натикам колкото е възможно по-дълбоко виновното изражение, което придобивам всеки път, когато вземам едно. Измислям си извинения, за да се оправдая, че ги вземам, и почти успявам да се избудалкам. Обаче знам, че вината, която чувствам, си остава, и то с основание.

След по-малко от единадесет минути вече не ми дреме нито за вината, нито за извиненията, нито пък за напрежението, защото тази част от мозъка ми става безчувствена.

Прекарвам пръсти под очите си, за да изтрия всяка следа от размазал се грим за очи, а после попивам грима от лицето си с тоалетна хартия. Трябва да изглеждам добре, когато се върна обратно. Чувствам се страхотно, но трябва и да изглеждам също толкова добре, колкото се чувствам.

Пробивам си път през тълпата, намирам Ейдън и Мишел, застанали зад огромния бар, и се присъединявам към тях. После си спомням, че Андрю щеше да ми носи питие, но нямам намерение да се провирам обратно между толкова хора заради него.

– Вие сте фантастични! – казва Мишел, като се мъчи да надвика шумната клиентела. Прегръща ме и аз ѝ отвръщам със същото, като усещам как се усмихвам до уши под влияние на хапчето.

Обръщам се към Ейдън:

– Ти какво мислиш?

– Съгласен съм с Мишел – отвръща той. – Трябва да пишете своя музика и да пеете тук по-често – сочи стената, където са наредени голям брой снимки с автографи на различни музиканти и кинозвезди. – Започнете с нещо напълно ваше – продължава той. – Обзалагам се, че до една година двамата ще сте със сключен договор.

В момента съм така надрусана, че той би могъл да ми каже, че изобщо нямаме бъдеще в музиката, а аз ще продължа да се хиля и да не обръщам внимание на думите му.

Поглеждам помещението и виждам, че Андрю е на сцената с китарата и се готви заедно с бандата на заведението да изпълни коронната си песен “Laugh, I Nearly Died”. Вероятно не може да ме види през тълпата, но знае, че го наблюдавам. Обичам да го гледам на сцената, когато е в стихията си. Знам, че колкото и да сме добри заедно в музикално отношение, той е много по-добър, когато пее сам. Може би само аз си мисля така, но обичам да мисля за него по начина, по който той се представи първия път, когато го видях да пее. Защото в онази нощ в Ню Орлиънс той пееше за мен и аз се почувствах най-щастливото момиче на света.

Бих направила всичко да се почувствам отново така. Всичко…

Само след секунди от началото на песента Андрю, както винаги, приковава вниманието на всички присъстващи. Двете момичета край онази маса сега са станали прави и танцуват предизвикателно заедно, но знам, че го правят заради Андрю. Виждала съм го и преди. Те го искат, а той ги кара да повярват само за една нощ, че и той ги желае. Абсолютно безобидно е. Двамата с Андрю гледаме на това като на начин да накараме други хора да се почувстват добре. Малко флирт тук и там, да направим някое момиче или мъж да се почувства център на внимание достатъчно дълго, за да го накараме да се изчерви и да се усмихне. Човек никога не знае какво става зад затворените врати на хората и малко флиртаджийска, положителна енергия никога няма да навреди.

Когато се връщаме обратно малко след полунощ у Ейдън и Мишел, отивам да си легна преди всички останали. Лежа там в продължение на един час, заслушана в гласовете им, които стигат до мен през коридора в стаята. Андрю се канеше да дойде с мен да си легнем заедно, но аз настоях да постои с брат си. Напоследък се тревожи прекалено за мен. Утре се връщаме обратно в Ралей и ми се иска той да прекара колкото може повече време с Ейдън.

Минава още един час, а аз съм още будна.

Ядосвам се, бъркам в чантичката и търся пипнешком бутилката с водата. Без дори да се усетя, са ми останали последни няколко хапчета.

Този път заспивам с три.

– Камрин? Бейби, моля те, събуди се – стиснал съм я за рамото и я разтърсвам напред-назад.

В момента съм най-вече разтревожен. На второ място съм гневен и обиден. Но колкото и да е странно, чувството за несигурност потиска всички останали.

Отново я разтърсвам.

– Ставай.

Нямам представа колко от тези проклети хапчета е взела, но като съдя по почти празното шише, от мисълта, че е възможно да е взела повече, отколкото е безопасно, започва да ме обзема паника. Обаче тя диша равномерно и сърцето ѝ като че ли бие с нормален ритъм. Ако не се събуди…

Отваря едва-едва очи и аз с облекчение си поемам въздух.

– Камрин. Погледни ме.

Най-накрая успява да фокусира достатъчно погледа си и да ме погледне в очите.

– Какво? – охка леко тя и се опитва отново да затвори очи, но аз я сграбчвам за раменете и я принуждавам да седне в леглото.

– Казах да се събудиш. Дръж очите си отворени.

Тя седи отпусната, но в това няма нищо необикновено, след като са я накарали насила да се събуди и да се изправи.

– Колко взе?

Мишел стои на входа зад мен.

– Искаш ли да повикам линейка?

Изведнъж Камрин идва напълно на себе си. Не съм сигурен дали това се дължи на въпроса ми или на споменаването на линейката, но ме поглежда с широко отворени, уплашени очи.

– Колко от тези проклети хапчета взе?

Тя свежда очи и поглежда шишето върху нощното шкафче. Когато реших, че не е обичайно за нея да продължава да спи след два часа следобед, влязох тук да я видя и намерих шишето на пода.

– Камрин? – отново я разтърсвам и я карам да ми обърне внимание.

Тя само ме поглежда. В момента очите ѝ ми казват толкова много, че не мога да реша точно какво изпитва – унижение, съжаление, обида, гняв или примирение. После очите ѝ започват да се пълнят със сълзи. Чувствам, че тялото ѝ трепери под тежестта на ръцете ми. Сълзите ѝ рукват, отпуска се в ръцете ми и започва на ридае неудържимо, а това направо ми къса сърцето.

– Андрю? – обажда се Мишел от вратата.

Казвам, без да се обръщам към нея:

– Не, добре е – преглъщам собствените си сълзи и гняв и имам чувството, че се задушавам.

Мишел излиза от стаята и затваря предпазливо вратата.

Държа дълго Камрин в ръцете си и я оставям да плаче върху ризата ми. Не казвам и дума. Не още. Отчасти защото знам, че има нужда от това, просто да може да си поплаче и да изкара всичко от себе си. Същевременно съм толкова ядосан и обиден, че усещам необходимост да изчакам и да се успокоя, преди да съм казал погрешните думи. Продължавам да държа треперещото ѝ тяло в прегръдката си. Целувам косата ѝ и се опитвам да не заплача и аз. ‘

– Толкова съжалявам – проплаква тя и в тази част от секундата, когато чувам болката в гласа ѝ, почти забравям за гнева си и я притискам още по-силно към себе си.

– На мен ли се извиняваш? – питам озадачен. Отдръпвам я от себе си, като продължавам да я държа здраво за ръцете. Клатя енергично глава и казвам, като я гледам право в очите: – Първо искам да ми кажеш колко хапчета си взела.

– Снощи – отвръща тя. – Само три.

– Колко бяха първоначално в шишето?

– Не знам. Може би двадесет.

– И откога ги вземаш?

Тя се замисля за момент и отговаря:

– Само от вторник. На майка ми са Взех едно, когато имах главоболие, но после започнах да ги вземам…

Очите ѝ отново се навлажняват. Изтривам с ръка сълзите от лицето ѝ.

– По дяволите, Камрин – казвам аз и отново я притискам за малко до гърдите си, – къде ти е бил умът?!

– Не знам – вика тя. – Не знам какво ми е!

Притискам бузите ѝ с дланите си.

– Знаеш какво не ти е наред. Измъчваш се за загубата на Лайли и не знаеш как да се справиш с това. Иска ми се просто да беше поговорила с мен.

Въпреки че продължавам да държа лицето ѝ с ръце, тя отклонява погледа си от мен. Зловещото мълчание помежду ни ме кара да се чувствам много странно.

– Камрин? – опитвам се да я накарам отново да ме погледне, но тя отказва. – Говори ми. Трябва да ми говориш. Слушай, не си направила нищо лошо, нито би могла да направиш нещо, което да предотврати това, което се случи. Трябва да го знаеш. Трябва да разбе…

Тя рязко се дръпва назад и се освобождава от ръцете ми, а очите ѝ се впиват в моите, пълни с болка и… нещо друго.

– Вината е моя! – казва тя и се отдръпва от мен в леглото. Става от него от противоположната страна, скръства ръце и остава с гръб към мен.

– Вината не е твоя, Камрин – казвам аз и отивам при нея, но в мига, в който тя усеща, че се приближавам твърде много, рязко се обръща към мен.

– Не, Андрю, моя е! – вика тя и сълзите отново изпълват очите ѝ. – Не можах да спра да мисля как това, че съм бременна, ще обърка всичко! Яд ме беше, че след четири месеца продължавахме да живеем в Галвестън! Питах се как бихме могли да направим нещата, които искахме да сторим, с едно бебе! Така че вината е моя, че я загубихме, у аз се мразя ужасно за това!

Тя закрива лицето си с ръце.

Втурвам се към нея и отново я прегръщам.

– Господи, Камрин, вината не беше твоя!

Мисля, че никога преди не съм казвал с такова чувство нещо на някого. Гърдите ми треперят опрени в нейните.

– Погледни ме! – казвам аз и отново я притискам до себе си. – Тези неща са абсолютно нормални. А ако ти си виновна, също толкова съм виновен и аз. От време на време и на мен са ми минавали през ума такива неща, но също като теб не бих се отказал от нея доброволно, ако имах тази възможност.

Не е нужно и тя да го потвърди гласно, защото знам, че също не би го направила. И въпреки това тя го потвърждава.

– Изобщо не съм съжалявала, че бях забременяла с нея – казва тя. – И… искам тя да се върне.

– Знам. Знам – силно я прегръщам, отвеждам я до леглото и я карам да седне. Клякам между краката ѝ, опирам лакти върху бедрата ѝ и държа ръцете ѝ в моите. Вглеждам се в очите ѝ казвам още веднъж: – Вината не е твоя.

Тя изтрива няколко сълзи от лицето си и оставаме да стоим безкрайно дълго така. Мисля, че ми вярва… или е така, или просто избягва да говори. После поглежда към стената зад мен и тихо казва:

– Това прави ли ме наркоманка?

Искам да се засмея, но се сдържам. Само клатя глава и се усмихвам, като притискам леко с пръсти ръцете ѝ.

– Било е момент на слабост. Дори и най-силният човек има такива моменти, Камрин. С шише болкоуспокояващи в продължение на четири дни не се става наркоман. Наречи го лоша преценка, но не и пристрастяване.

Тя ме поглежда отново и казва:

– Мишел и Ейдън ще си го помислят.

Клатя глава.

– Не, няма. Както няма да си го помисли и никой друг – изправям се и сядам до нея. – А и на никого не му влиза в работата. Това само ти и аз трябва да знаем и да се справим с него.

– Никога преди не съм правила нещо подобно – казва тя и гледа пред себе си. – Не мога да повярвам…

– Ти не беше на себе си – викам аз. – Не си, откакто умря Лайли.

В стаята отново настъпва странна тишина. Поглеждам я, но не казвам нищо. Изглежда дълбоко замислена.

После казва:

– Андрю, може би не трябва да сме заедно – думите ѝ ме удрят така неочаквано и толкова силно, че направо оставам без дъх.

Толкова съм изумен, че имам чувството, че думите ѝ ми отнеха абсолютно всичко. Сърцето ми бясно препуска.

Най-накрая, след като тя не продължава, успявам да кажа:

– Защо казваш това? – и очаквам със страх отговора ѝ.

Тя продължава да гледа пред себе си, а сълзите ѝ бавно се стичат по бузите. После ме поглежда и аз виждам в очите ѝ същата болка, която знам, че тя вижда в моите.

– Защото всеки, когото обичам, или ме напуска, или умира.

Усещам облекчение, но то е притъпено от мъката в очите ѝ.

Точно в този момент си давам сметка, че Камрин за първи път говори за това пред мен или пред когото и да било друг. Замислям се за нещата, които ми каза Натали, и за разговора, който Камрин и аз водихме по време на пътуването, както и за това, че тъкмо сега тя признава за дълбочината на мъката си не само пред някой друг, но, което е по-важно, пред самата себе си.

– Чувствам се такава егоистка, като го казвам – продължава тя, а аз я оставям да говори и не я прекъсвам. – Баща ми ни напусна. Майка ми се промени. Баба ми, която беше единственият човек, който приличаше на мен и винаги беше насреща, когато имах нужда от нея, почина. Иън умря. Коул отиде в затвора. Натали ми заби нож в гърба. Лайли… – накрая ме поглежда и мъката ѝ става още по-очевидна. – И ти.

– Аз ли? – приклякам отново пред нея. – Ама аз съм тук, Камрин. И винаги ще бъда – вземам ръцете ѝ в моите. – Не ме интересува какво правиш и какво става между нас. Никога няма да те изоставя. Винаги ще бъда с теб – дръпвам силно ръцете ѝ. – Помниш ли, когато ти казах, че ти си моят свят? Ти ме помоли да ти напомня, ако някога забравиш. Е, сега ти го напомням.

Тялото ѝ се разтърсва от ридания.

– Но ти можеше да умреш – казва тя и сълзите задавят гласа ѝ. – Всеки божи ден, в който бях в болницата, си мислех, че ще бъде последният ти. А когато това не стана и ти оцеля, продължавам да чета писмото ти седмици и месеци по-късно, защото част от мен чувства необходимостта да свикне с възможността теб да те няма. Някой ден. Защото просто знаех, че ще си отидеш по един или по друг начин. Също като всеки друг.

– Но не си отидох – казвам нетърпеливо и дори леко се усмихвам. Сядам на пода и я придърпвам при себе си. – Не умрях. Не умрях, защото знаех, че през цялото време ти беше там с мен. Защото знаех, че ние бяхме предопределени да бъдем заедно и че щом като ти щеше да живееш, аз също щях да остана жив.

– Ами ако все пак умреш? – пита тя.

Не очаквах това.

– Ако туморът се върне?

– Няма да се върне – казвам аз. – А и дори да го стори, пак ще го победя. По дяволите, изкарах осем месеца, без да отида нито веднъж при доктора, и пак оцелях. С теб в живота ми, когато не ме оставяш на мира, за да ходя редовно на прегледи, няма начин скоро да умра.

Тя като че ли не е много убедена, обаче виждам тънък лъч надежда да озарява лицето ѝ, а тъкмо това искам да видя.

– Наистина съжалявам – казва тя, но вместо да ѝ кажа да не го прави, я оставям да почувства още по-осезателно момента без намеса от моя страна. – Обзалагам се, че никога не ти е минавало през ум, че ще се натовариш с такова налудничаво бреме.

Прекарва пръсти под очите си.

В опит да я поразведря разтривам с ръце голите ѝ колене и казвам:

– Бих продължавал да те обичам, дори и ако беше някое от онези момичета, които тичат в банята, за да повръщат след ядене, или ако тайно имаш за секс-кумир някой чукундур.

Тя се засмива леко през сълзи и това ме кара да се усмихна.

Повдигам с пръст брадичката ѝ и отново ставам сериозен, като се взирам в красивите ѝ бледосини очи.

– Камрин – казвам, – Лайли просто не беше готова. Не знам защо, но не можеш да се обвиняваш заради нея или заради когото и да било. И трябва да разбереш, че в тази работа ние сме заедно. В цялата тази работа. Вярваш ли го?

Тя кима.

– Да.

Навеждам се и я целувам по челото, а после по устните. Настъпва тишина, но атмосферата в стаята е различна. По-ведра. Знам, че Камрин няма да се оправи напълно за една нощ, но виждам, че сега се чувства по-малко потисната, след като се разтовари от доста неща, които е държала в главата си. Тя има нужда от някого, който да ѝ помогне да се оправи. Не някой безразличен и някой, който има готови отговори за всичко.

Тя имаше нужда от мен.

Ставам и поемам ръката ѝ.

– Ела тук.

Тя се подчинява. Вземам шишето с хапчетата от масичката край леглото и я водя в банята. Вдигам капака на тоалетната чиния и ѝ подавам шишето. Преди да съм казал и дума, Камрин без колебание изсипва останалите няколко хапчета в тоалетната и пуска водата.

– Още не мога да повярвам, че съм била толкова слаба – взира се във водата, в която хапчетата се въртят, преди да бъдат всмукани в тръбите. Поглежда ме и казва: – Андрю, можех лесно да се пристрастя към тях. Не мога да си представя…

– По не го направи – прекъсвам я аз, преди да се е замислила по-дълбоко върху стореното. – А и ти се полага да проявиш моментна слабост. Достатъчно говорихме за това.

Излизам от банята и ходя напред-назад из стаята. Тя ме следва, застава по средата и ме наблюдава.

– Андрю.

Спирам, обръщам се към нея и казвам:

– Дай ми една седмица.

Изглежда леко объркана.

– Една седмица за какво?

Леко се усмихвам.

– Просто се съгласи. Остани тук с мен една седмица.

С всяка изминала секунда става по-объркана и казва:

– Хм, добре. Ще остана тук с теб една седмица – макар да се вижда по изражението на лицето ѝ, че няма представа за какво се съгласява.

Обаче ми се доверява, а това означава всичко за мен. Ще дам и на двама ни това, от което имаме нужда, независимо дали го иска или не.

Ден трети

Нито за миг не съм си и помисляла, че мога да направя това, което сторих. Андрю го нарича момент на слабост и може да е прав, но ще ми е нужно ужасно много време, за да си го простя.

Мишел даде ясно да разбера, че не ме осъжда, и макар това да ме кара да се чувствам по-добре, винаги ми е неловко, когато съм в една стая с нея и Ейдън. Може би причината да се чувствам така е, че проявяват такова разбиране.

Една седмица. Нямам представа какво имаше предвид Андрю, но съм му обещала да не задавам въпроси и да го оставя да направи това, което е запланувал. През последните няколко дни е много потаен и често разговаря в други стаи по телефона, за да не мога да го чуя, Опитах се да подслушвам само веднъж, просто като си стоях тихо на дивана, когато той влезе в кухнята, за да говори с Ашър. Обаче това ме накара да се почувствам гузна и затова пуснах телевизора, за да не мога да чувам.

Може да съм вземала хапчетата само в продължение на седмица, но очевидно това е било достатъчно дълго, за да продължавам да се чувствам странно три дни, след като глътнах последните. Не съм на себе си, не мога да спя дори повече, отколкото преди да започна да ги вземам, но поне леките главоболия започнаха да отминават. Не мога да си представя как бих се чувствала, ако бях пристрастена към тях в продължение на месеци или години. Съжалявам хората, които са…

Мисля, че вчера в Чикаго за първи път не можех да предскажа как ще реагира Камрин на една от идеите ми. Моето момиче беше съсипано. Това всеки ден ме плашеше ужасно все повече и повече. Поех риск, когато се обадих онази нощ на Ашър и го помолих да докара шевролета през целия този път до Чикаго. Не знаех какво може да направи Камрин и да си кажа право се страхувах, че тя ще откаже да тръгне. Заради вината, която чувстваше. На мен също ми е много мъчно, че загубихме Лайли. Бих си отрязал ръка или крак, за да я върна обратно. Обаче станалото – станало, а е пълна глупост да продължаваме да стоим, удавени от скръбта, и по някаква причина да отказваме да правим това, което ни прави щастливи. Така можеш сам да се убиеш. Бавно, болезнено самоубийство. Ако Камрин беше отказала, щях да я метна на рамо, колкото и да рита и да крещи, и щях да я стоваря на задната седалка на колата. Защото това е нашият живот. Ние се срещнахме на пътя, запознахме се и се влюбихме един в друг пак на пътя. Това е мястото, където трябва да бъдем независимо за колко дълго, и това ще правим, докато стане ясно, че трябва да се занимаваме с нещо друго.

Първите четиринадесет дълги часа от нашето пътуване преминават спокойно, без да се случи нещо особено. Аз карам през целия път от Чикаго до крайбрежието на Вирджиния, като слушаме най-вече радиото или моите дискове, когато не мога да намеря свястна радиостанция. Макар да се усмихва и да говори за гледките по пътя, Камрин все още не е напълно на себе си, но ще се оправи. Може да отнеме няколко дни, но ще започне да се съвзема.

Плажовете по Източното крайбрежие са по-различни от тези в Тексас. По-чисти са, а океанската вода тук изглежда такава, каквато би трябвало да бъде, а не онази кална и мътна вода на залива, каквато е в Галвестън.

Свечерява се. Наблюдаваме как слънцето залязва на хоризонта тъкмо когато навлизаме във Вирджиния Бийч, и аз за първи път забелязвам онази искрица в очите на Камрин отпреди помятането. Ако знаех, че един залез може да направи това, щях отдавна да я водя да го гледа.

– Значи ще сме в различни стаи, така ли? – пита тя, когато излизаме от колата на паркинга на нашия първи хотел.

Не мога да кажа дали се шегува, но се обзалагам, че не очаква да се хвана.

– Точно това правим – отварям багажника и нарамвам саковете.

– Ама ти сериозно ли?

Изглежда шокирана и ми става смешно.

Играя си играта колкото е възможно по-добре. Никога не съм възнамерявал да спим в отделни стаи, но сега, след като тя го каза, идеята не е чак толкова лоша.

Затварям багажника и се отправяме към фоайето на хотела.

– Андрю, мисля, че вече сме преминали тази фаза.

– Две съседни стаи с двойни легла за непушачи, ако ги имате на разположение.

Служителката на рецепцията изтраква поръчката на компютъра си. През това време се старая да не поглеждам Камрин и ровя в портфейла, за да си намеря кредитната карта.

– Андрю?

– Нямам две стаи една до друга – казва жената, – но имам две една срещу друга в коридора.

– Става – казвам.

Камрин прошепва:

– Не мога да повярвам, че ще похарчиш пари за две отделни стаи, след като вече сме правили толкова много секс…

Камрин не спира да ми шепне в ухото, а служителката ни поглежда скришом така, като че ли сме побъркани. Харесвам това недоумение на лицата на хората, което сякаш казва: “Направо не мога да повярвам на това, което току-що казахте.”

– Моля те, просто млъкни – казвам аз и се обръщам към Камрин. – Не се безпокой, ще дойда за малко в стаята ти да те оправя, гака че престани да правиш сцени.

Очите на Камрин се разширяват точно толкова, колкото и на служителката.

Хващам ръката на Камрин и я повеждам към изхода на фоайето.

– Надявам се престоят ви да ви хареса – казва смутена жената, когато завиваме зад ъгъла и се отправяме към асансьора.

Камрин избухва в смях в мига, в който вратите на асансьора се затварят.

– Какво беше това? – пита тя, неспособна да се сдържи повече. – Чувствам се така, като че ли сме две шестнайсетгодишни хлапета!

– Ама се смееш, нали? – отбелязвам аз. – Така че хлапашката ни постъпка си струва.

Асансьорът спира на втория етаж и ние излизаме в коридора.

– Ама, Андрю, защо пък чак отделни стаи?

Убеден, че спонтанността наистина помага на целта ми, докато вървим по коридора, се замислям за писмото, което Натали ми изпрати в Чикаго. Спираме по средата на коридора пред двете срещуположни стаи и аз пускам саковете върху изпъстрения със зелени точки мокет.

– Само за тази нощ – казвам и почвам да ровя в сака си за онзи плик.

Камрин се е надвесила над мен и безмълвно ме наблюдава. Виждам, че ѝ се иска да каже нещо, но за момента не е сигурна какво.

Изправям се с плика в ръка. Тя го поглежда, но не може да разбере какви са намеренията ми.

– Тази вечер ще си сама в стаята – казвам аз и ѝ подавам плика.

Тя е престанала да се усмихва още когато извадих плика от сака. Сега само ме поглежда с недоумение.

Протяга предпазливо ръка да го вземе, все още несигурна в нищо, може би дори в това дали иска да знае какво е съдържанието му.

Пъхам нейната електронна карта в процепа на вратата на нейната стая, отварям я и внасям сака ѝ вътре. Тя ме следва, без да каже нищо, и продължава да ме гледа с подозрение, стиснала плика в ръка. Оставям сака ѝ върху дългата поставка за телевизора и оглеждам стаята, както го правех винаги. Паля лампите и проверявам дали работи отоплението, преди да дръпна завесите и да се уверя, че са чисти. Спомням си фобията на Камрин към хотелски покривки и затова смъквам кувертюрата от леглото и я захвърлям в един ъгъл на стаята.

Тя стои до леглото и не помръдва.

Заставам пред нея. Вглеждам се в очите ѝ и само наблюдавам как се взира в моите. Прекарвам показалеца си по веждата ѝ, а после надолу по лицето и усещам топлината на кожата ѝ. Искам я. Когато очите ѝ се свеждат, за да погледнат устните ми, това отприщва нещо хищническо в мен. Обаче сдържам желанията си заради нея. Надявам се тази нощ нещо да приключи.

“Кам беше на погребението – ми каза Натали по телефона в деня, в който ѝ се обадих от дома на Ейдън. – Обаче пристигна късно, седна най-отзад, близо до изхода, и си тръгна преди службата да свърши. Отказа да отиде и до ковчега.

– Тя изобщо говорила ли е някога с теб за това? – попитах аз.

– Никога – каза Натали. – Когато съм се опитвала да поговорим за погребението, за инцидента или за каквото и да е, свързано с него, ме караше да млъкна.”

Тази нощ на Камрин ще ѝ е трудно, но ако не го преодолее, няма никога да се оправи.

– Знаеш къде съм – казвам тихо и пускам ръцете ѝ. – Ще бъда буден през цялата нощ. Вчера започнах да ниша друга песен и наистина искам да поработя върху нея, докато все още ми е в главата.

Камрин кима и макар лицето ѝ да продължава да изглежда загрижено заради това, което се крие в плика, успява леко да се усмихне.

– Ами ако не искам да остана сама в гази стая? – пита тя.

– Умолявам те – казвам сериозно. – Само за през нощта. Не искам да казвам нищо повече, но се надявам искреното изражение на лицето ми да е също толкова убедително, колкото думите.

– Добре – съгласява се тя.

Целувам я леко по устните и я оставям сама в стаята. Мога само да се надявам това да няма последици за мен.

Питам се дали тя ще го отвори. По дяволите, чудя се дали ще ме намрази, че ѝ причиних това, но ако то ѝ помогне, ще поема този риск.

Натискам бутона за включване на дистанционното и тишината на стаята е нарушена от една стара версия на “Зайнфелд”^[5]. Събувам си обувките и заставам под душа, като оставям горещата вода да ме бие, докато започва да става хладка. Мога да мисля само за това какво прави Камрин сама в стаята си, дали гледа снимката на мъртвия си бивш приятел и дали се справя с това. Иска ми се да отида там и да съм с нея, но знам, че тя трябва да го направи сама. Трябвало е да го стори много отдавна, много преди да ме срещне.

Избърсвам се с хавлиената кърпа, завързвам я около кръста и започвам да ровя из сака си на леглото за чифт боксерки. Сядам и поглеждам към телевизора, после към стената и пак към телевизора, докато си давам сметка, че гледам където ми падне само за да не мисля за Камрин.

Пускам покрай ушите си на МП-3 плеъра пет случайно избрани песни, преди да реша, че най-малкото, което мога да направя, е да проверя как е тя. Първо опитвам по мобифона, но не отговаря. После вземам стационарния телефон на хотела и се опитвам да се свържа със стаята ѝ. Пак никакъв отговор. Може би просто взема душ. Пъхам резервната карта в процепа на вратата и отключвам.

Тя не е тук. Сърцето ми започва да бие по-бързо, когато влизам навътре в стаята. Първото нещо, което виждам, е снимката, която самият аз всъщност не бях виждал до този момент, да лежи на леглото. Вземам я и я поглеждам. Камрин изглежда толкова щастлива. Това е Камрин, която познавах, онази с хубавата, жива усмивка. Помня тази усмивка. Виждал съм я десетки пъти, докато пътувахме заедно.

Обзема ме паника, спирам да гледам снимката и се отправям към прозореца. Поглеждам черния океан и виждам няколко души да вървят по дъсчената пътека на плажа. Продължавам да държа снимката в ръка и бързо отивам в стаята си, нахлузвам обувките и без да ги завързвам, отивам към плажа. Въздухът не е непоносимо студен, но е доста хладно. Доволен съм, че съм с дълги ръкави. Поглеждам нагоре и надолу дъсчената пътека и плажните шезлонги, близо до хотела, но тя не се вижда никъде. Пъхам снимката в задния си джоб. Отправям се тичешком към плажа.

Намирам я седнала недалеч върху пясъка.

– По дяволите, момиче, изплаши ме.

Сядам до нея и я прегръщам с една ръка.

Тя се взира в океана, студеният вятър развява леко косата ѝ. Не ме поглежда.

– Съжалявам – казвам аз. – Исках само да…

– Обичам те, Андрю – прекъсва ме тя, но продължава да гледа напред. – Не знам как едно момиче може да е толкова щастливо и същевременно толкова нещастно.

Тъй като не съм сигурен какво иска да каже с това, се страхувам да отвърна каквото и да било, защото не искам да кажа нещо, което не трябва. Притискам я по-плътно, за да се стоплим взаимно. И не казвам нищо.

– Не съм ти ядосана – казва тя. – Отначало бях. Но искам да знаеш, че вече не съм.

– Кажи ми какво ти е – питам тихо аз.

Тя продължава да се взира в мрака пред себе си. Вълните едва облизват брега на няколко метра от нас. Виждам на хоризонта да се движи малка бяла точка, светлините на някакъв кораб.

Изведнъж усещам погледа на Камрин върху себе си и извръщам глава, за да я погледна. От сградите зад нас, а и от луната идва достатъчна светлина, за да мога да виждам чертите ѝ и тънките кичури коса, полепнали по студените ѝ бузи. Протягам ръка и махам няколко от устните ѝ. Очите ѝ ме гледат по-меко и тя казва:

– Наистина много обичах Иън. Но не искам да мисля за…

Аз клатя глава.

– Камрин, не прави това. Тук не става въпрос за мен – подхващам с пръст още един тънък кичур коса и го махам от устата ѝ. – Не го прави заради мен.

За момент тя не казва нищо и аз усещам как поставя ръката си в скута ми и пръстите ми хващат нейните.

Отново гледа към океана.

– Не исках да отида на погребението на Иън – казва тя. – Не исках да го виждам за последен път по този начин. Помниш ли онзи ден в апартамента ти, когато влязох и прекъснах разговора ти по телефона с Ейдън, в който той се опитваше да те накара да отидеш на погребението на баща си?

Аз кимам.

– Да, спомням си.

– Ти му каза нещо от сорта, че би искал да видиш за последен път някого, докато е жив, а не да лежи мъртъв в ковчег. Е, точно така се чувствах и аз за погребението на Иън. Не исках да отида. По същата причина не исках да видя Лайли. Тъкмо затова предпочетох кремация.

– И въпреки това си отишла на погребението на Иън.

Засега гледам да не засягам темата за Лайли. Тя е по-болезнена. И за двамата. Аз я видях. Беше толкова мажа, че можеше да се събере в дланта ми. Обаче Камрин отказа да погледне.

Тя клати глава.

– Всъщност не – казва тя за погребението на Иън. – Бях там, но и не бях. Моят начин да го оставя да си върви беше да го прогоня от главата си, да прогоня всяка дума, която ми е казал, лицето му, прогоних всичко, което можах. Отидох на погребението само защото какво ли щяха да си помислят всички, ако в този ден си бях останала у дома.

– Но това не е приключване – казвам предпазливо аз. – Все едно да замиташ боклука под килима. Той пак си е там. Знаеш, че е там. И аз няма да те оставя на мира, докато не го направиш, както трябва.

– Знам – казва тя.

След няколко секунди мълчание бъркам в задния си джоб и изваждам снимката.

– Знаеш ли, ако той беше още жив, щях малко да ревнувам. Доста хубаво момче е.

Камрин ми се усмихва и забелязвам, че поглежда за миг снимката.

Оставям я върху пясъка до коленете ни. После отново ставам сериозен.

– Камрин, какво става с теб… Хапчетата, които взе, цялата тази работа не ще да е само заради загубата на Лайли. Знаеш го, нали?

Тя не отговаря, обаче усещам, че размишлява напрегнато върху това, което казах.

– Прогонила си от главата си всички. Иън. Лайли. Според Натали дори баба си и Коул, както и факта, че баща ти ви е напуснал и като че ли го е грижа повече за новата му приятелка, отколкото за теб – казах го така, както си е, защото точно така трябва да бъде казано. – Вместо да се справиш с това, да скърбиш или да направиш каквото и да било, ти само се затваряш в себе си и очакваш всичко да се оправи само. Правиш го от много време, още отпреди да се срещнем. Трябва да знаеш, че то единствено се трупа и някой ден няма да издържиш и ще се изправиш с лице срещу него.

– Знам. Както обикновено, си прав – казва примирена тя.

– Убедена ли си в това, или просто се съгласявай! С мен само за да ме накараш да млъкна?

Усмихвам ѝ се с надеждата и тя да ми се усмихне.

Номерът минава.

Тя се усмихва и казва:

– Не, наистина го вярвам. Само ми се иска да го бях повярвала по-рано.

– И защо го вярваш сега?

– Защото си един философ с татуировки – вика Камрин и се смее, а това ме изпълва със задоволство.

Не мога да повярвам, че се смее. Отначало си мислех, че ще мине много време, докато Камрин преодолее всичко това, но тя ме изненадва с всеки изминал ден.

– Философ ли? – казвам. – Едва ли. Но съм поласкан.

Камрин се обръща на една страна и полага глава в скута ми. Поглежда ме с големите си сини очи, а аз не мога да се сдържа и я погалвам по лицето.

– Искаш ли да знаеш истината? – пита тя.

– Разбира се – казвам аз, но изведнъж се чувствам малко изнервен.

– Тя я такава, каквато ти я казах там, у Ейдън – продължава Камрин. – Ако те загубя, това ще ме довърши. Когато загубих детето, това отново събуди всички мои страхове. Да не те загубя. Като че ли в този трагичен момент ми беше напомнено отново за смъртта и колко бързо тя се промъква към човека. Ако Бог или природата, или който и да било, или каквото и да е контролира всичко това и може да е толкова жесток и безсърдечен да ми убие бебето, тогава той изобщо не би се замислил, ако реши да убие и теб. Това ме плаши, Андрю. Мисълта, че мога да те загубя някога, ме убива отвътре. И това, че веднъж почти те загубих, прави страха ми още по-голям.

– Ама аз вече ти казах…

Тя се надига от скута ми и сяда директно срещу мен, забила колене в пясъка.

– Знам какво ми каза – отбелязва Камрин. – Обаче няма значение в какво си убеден, нито пък от това, че знаеш винаги правилните отговори, нещата стават по-добри. Не можеш да си сигурен какво ще се случи, Андрю. Туморът може лесно да се появи отново. Независимо какво ще направим и какви предпазни мерки ще вземем, той може да те убие.

Започвам да споря, но тя е така решена да ми каже тези неща, че аз разбирам, че трябва да я оставя да ги изрече.

– Ти си най-хубавото нещо, което ми се е случвало някога – продължава Камрин, – и тъкмо сега мога да те гледам в очите и да кажа това, независимо колко болезнено е. Мога да приема смъртта на Иън. Мога да приема смъртта на Лайли. Мога да приема смъртта на всеки друг, независимо кой е той, колкото и непоносимо трудно да е. Обаче твоята… – тя млъква за момент, а после дори не премигва, когато се взира в очите ми. – Никога няма да мога да се примиря с твоята. Никога.

Тишината между нас се засилва още повече от шума на океана. Искам да я взема в ръцете си и да впия устните си в нейните, но само седя тук и я гледам, защото думите, които тя току-що ми каза, са най-силните, които съм чувал, почувствал или разбрал някога.

Накрая протягам ръце и я слагам в скута си. Обгръщам гърба ѝ, взирам се в очите ѝ и казвам:

– Вярвам ти и аз се чувствам по същия начин.

Тя накланя леко главата си на една страна.

– Наистина ли?

– Да, Камрин, не мога да живея без теб. Бих се опитал, но това ще бъде жалко съществуване. Не става дума само за мен. Ти можеш утре да умреш също толкова лесно, както и аз. Никой от нас не е защитен от това.

Хващам с ръце бузите ѝ и я принуждавам да ме погледне. Кожата ѝ е студена.

– Трябва да живеем за момента, забрави ли? – казвам аз и веднага отново привличам вниманието ѝ. – Ти и аз трябва да сключим договор още сега. Ще сключиш ли договор с мен?

Премествам леко ръцете си, за да стопля студените ѝ уши.

– Добре – казва тя и кима, а аз съм доволен, че ми има достатъчно доверие и не задава въпроси, преди да се съгласи.

Отдръпвам едната си ръка от ухото ѝ и прекарвам пръсти през челото надолу по бузата ѝ.

– Не можем да контролираме смъртта – казвам аз. Никой от нас не може да направи нищо, за да я избегне или да и отблъсне. Можем да контролираме единствено това как да живеем живота си, преди тя да дойде за нас. Така че нека да си обещаем един на друг неща, които наистина зависят от нас, независимо какви са те.

Камрин кима и леко се усмихва.

– Какви неща? – пита тя.

– Всякакви. Такива, каквито искаме един от друг. Като… – ставам от пясъка и мушвам ръце в джобовете си. Гледам към океана, като мислено търся кое е най-доброто обещание, с което да започна. В момента мога да измисля само едно, затова се обръщам към нея, соча с показалеца си нагоре и казвам: – Това няма нищо общо с тумора или нещо конкретно, но аз искам ти да ми обещаеш, че ако по някаква причина някога ме поставят на животоподдържаща система и почувстваш със сърцето си, че няма да ме бъде и според теб само ще се мъча, да я махнеш от мен.

Усмивката ѝ изчезва и тя ме гледа така, като че ли съм развалил хубавия момент. Хващам ръката ѝ и я изправям на крака до мен.

– Не искам да ти звуча прекалено мрачно, обаче да ти кажа, това винаги ме е притеснявало. Може да се види по телевизията и по филмите. Дават ни някакъв човек, който е прикачен към всякаква възможна апаратура, известна на човека, и с нея се опитват да го държат жив, защото семейството му се надява и т.н. – обгръщам нежно ръцете ѝ. – Никога не ме оставяй да живея като някакъв зеленчук. Обещай ми го. Познаваш ме по-добре от всеки друг и ти имам доверие, че ще си наясно, когато няма да има нужда да продължавам повече. Така че ми обещай.

Виждам, че тя бавно започва да се съгласява с мен. Отнема ѝ малко време, но започва да кима.

– Обещай ми същото – казва Камрин.

Усмихвам се и казвам:

– Обещавам ти.

Тя прави крачка назад и скрива ръце в ръкавите си. Загръща се по-плътно с пуловера си и започва да ходи напред-назад.

Спира и ме поглежда.

– Обещай ми, че ако някога имам алцхаймер или деменция и не мога да разпозная никого, ще ме посещаваш всеки ден и ще ми четеш, както Ноа четеше на Али^[6].

– Кой? – питам аз, но после се сещам. – О, разбирам.

Смея се и клатя глава към нея.

Очите и усмивката ѝ се разширяват и тя вика:

– Андрю! Това не е смешно! Говоря ти сериозно!

Смее се, а аз я сграбчвам и я придръпвам към себе си.

– Добре де, добре! – казвам аз и я притискам по-плътно.

– Идеята беше твоя – казва тя, – така че не го обръщай на майтап.

– Знам. Права си, но защо си ми толкова сърдита?

Чувствам как лакътят ѝ се забива в корема ми и се свивам, като се преструвам, че много ме е заболяло. Камрин обаче иска освен да ме заболи и да ме унизи. Блъсва ме назад и ме поваля на пясъка. После застава заплашително над мен с крака, опрени в ребрата ми, и с ръце върху бедрата. Аз продължавам да се държа с една ръка за корема и ме напира смях отвътре, но се старая да не го показвам, макар да знам много добре, че не мога да я заблудя.

– Ако остане на теб, ще обърнеш и най-сериозния момент на майтап – казва тя с такова сериозно изражение, че ме кара да се смея още по-силно, най-вече може би за това, че и на нея ѝ е много трудно да запази физиономията си сериозна.

Навежда се над мен и май ще започне да ме удря с нежните си, малки ръце, но аз съм по-бърз от нея и миг преди това протягам ръка и я сграбчвам здраво между краката.

– Ауу! – надава болезнен вик тя и се опитва да се търколи на една страна, но аз не я пускам и я държа в това положение. – По дяволите, Андрю. Какво ти става, че си ме сграбчил така за она… онова място?!

Стискам я още по-силно и бавно надигам глава от пясъка, като се опитвам да я наведа назад. Тя пада на колене и очите ѝ са много близо до моите…

– Защото ми харесва – прошепвам аз, като опирам устните си в нейните. – Не мърдай.

Настроението ни се променя за секунди. Студената ѝ кожа става по-топла, погледът ѝ е някак унесен, а тялото ѝ податливо.

– Тук навън има хора… – опитва се да каже едва чуто тя, но ръката ми между краката ѝ я кара бързо да млъкне.

– Не ми пука – казвам аз и поглеждам първо очите ѝ, а после пълните ѝ влажни устни. – Далече са.

– Ама… какво правиш…

– Просто не мърдай. Не говори.

Прекарвам езика си по долната ѝ устна и леко я засмуквам. Усещам, че се опитва да ме целуне, но не ѝ позволявам. Плъзгам ръка под меката материя на пликчетата и усещам топлината между краката ѝ. Боже Господи, тя вече се е подмокрила. Навеждам глава към извивката на шията ѝ и вдишвам аромата на кожата ѝ. Тя стои абсолютно неподвижна, но аз усещам как тялото ѝ трепери и пулсът ѝ е много ускорен. Изгарям от желание да я чукам, но продължавам да се сдържам, защото ми харесва да се измъчвам. Ужасно ми харесва.

Свободната ми ръка, която е обгърнала кръста ѝ, се спуска към бедрата ѝ и я принуждава да разтвори още повече краката си.

– Разтвори ги – казвам, а устните ми едва докосват нейните. Тя прави точно каквото ѝ казвам и разтваря коленете си. За миг остава неподвижна и напрегната, когато забелязвам един мъж да минава недалеч от нас, но аз отново започвам да я притискам, плъзвам два пръста в нея и я принуждавам да гледа само в мен. Тя диша учестено, а аз потръпвам, когато усещам как вътре мускулите ѝ се стягат около пръстите ми. Взирам се в очите ѝ и от време на време погледът ми се плъзга по извивката на устните ѝ. – Не спирай да ме гледаш – казвам. – Не ме е грижа, че ти се иска да затвориш очи. Продължавай да ме гледаш.

Тя кима едва-едва, като че ли се страхува, че ще спра, ако направи нещо не както трябва.

Движа пръстите си в нея навътре и навън отначало бавно, като от време на време ги изваждам и използвам влагата ѝ, за навлажнявам клитора ѝ. Търкам средния си пръст по него с кръгови движения. Всеки път, когато го докосна, очите ѝ започват да се затварят, но аз спирам в мига, когато забелязвам това, и тя отново започва да ме гледа. Отново движа пръстите си вътре в нея, сега малко по-бързо, като всеки път притискам все по-силно клитора ѝ с палеца си. От разтворените ѝ устни се отронват леки стенания. Тя всмуква студения въздух около нас заедно с топлия ми дъх, докато дишам тежко в устата ѝ. Обаче така и не сваля погледа си от очите ми и не говори, макар да знам, че иска да направи и двете.

– Признай – шепна в ухото ѝ, – че в този момент не би ти пукало, ако някой ни гледа. – Не е ли така? Би ме оставила да те чукам направо тук пред всички и ще започнеш да се срамуваш едва след като свърши.

Чувствам как главата ѝ кима до моята.

– Какво друго би ми позволила да направя? – питам аз и продължавам да държа устните си близо до ухото ѝ.

Продължавам да движа пръстите си.

– Всичко каквото поискаш – казва тя и едва си поема дъх.

– Всичко каквото поискам ли? – търкам палеца си по-силно по клитора ѝ.

– Да… – казва припряно тя. – Всичко… каквото… пожелаеш…

Думите ѝ, изпълнени с желание, ме влудяват и ме карат да я желая още повече, така съм възбуден, че едва издържам. Пръстите ми се движат все по-бързо и по-настойчиво. Тялото ѝ започва да трепери, а бедрата ѝ се опитват да я повдигнат и да я задържат в това положение. Отдръпвам се от ухото ѝ и отново я гледам в очите. Тя също полага максимални усилия да не отмества погледа си, клепачите ѝ натежават, дишането ѝ става неравномерно и учестено. Обаче очите ѝ се разширяват и като че ли замръзват в това положение, когато налучквам онова специално място и се старая да не нарушавам ритъма.

– Не гледай встрани – казвам аз и продължавам да се взирам свирепо в очите ѝ.

Когато тя започва да свършва, погледът ми става още по-ожесточен и я пронизва в момент на ненаситно желание. Като че ли мога да видя как удоволствието се заражда някъде около ирисите ѝ, да почувствам как горещината на оргазма ѝ се излъчва от чувствителната кожа на устните ѝ, които искат да целунат с ненаситна страст моите, но аз продължавам да не ѝ позволявам. И когато треперещото ѝ тяло започва да се успокоява, пъхам двата си пръста още по-навътре и чувствам как тя се стяга около тях, докато през всичкото това време продължавам да натискам клитора ѝ с възглавничката на палеца си.

Тя се срутва върху гърдите ми.

Обгръщам треперещото ѝ тяло с ръце и я целувам отгоре по главата.

– Какво по дяволите правиш с мен? – газта тя.

Леко се засмивам и я притискам още по-силно.

– Каквото си поискам, по дяволите – отговарям лукаво аз.

Тя отмята назад глава и ме поглежда.

– Добре, не ми пука какво ще кажеш, но този път няма да се отървеш от мен, без преди това да ти върна услугата.

– О, така ли?

– Да, точно така, затова дори и не се опитвай.

– И какво ще ми направиш? – питам аз и усещам как усмивката ми става по-широка.

– Каквото си поискам, по дяволите – отвръща тя с усмивка, дори по-лукава от моята.

После се изправя на крака и поема ръката ми, за да ме издърпа до себе си.

– Обаче не тук навън – казва тя. – Стана ми много студено.

– Ти си босът – отвръщам аз и я оставям да ме издърпа.

Никога няма да ѝ го напомня, но наистина забелязвам, че когато се отдалечаваме от плажа, Камрин поглежда веднъж към снимката, на която са двамата с Иън и която лежи върху пясъка. Ръката ѝ стиска силно моята и тя ме поглежда, като се усмихва леко, когато пресичаме дъсчената пътека.

Знам, че всъщност нямам кой знае каква заслуга за това тя най-накрая да приключи вътре в себе си с тази история. Е, да, аз я принудих, но Камрин беше тази, която в този момент се изправи срещу един от своите най-големи страхове. Тя се вгледа в лицето на един човек, когото беше обичала и загубила и най-накрая се беше примирила с това. Признавам, че всичко това стана по доста странен начин и аз не бях отишъл там с някакви сексуални намерения, особено в момент като този. Обаче през времето, което беше прекарала сама на плажа, Камрин беше мислила за Иън и дълго преди да се присъединя към нея, вече беше взела решението.

Не мога да кажа със сигурност как го беше направила и до каква степен аз имам нещо общо с това, но когато си тръгна от плажа в онази нощ, тя започна отново да прилича на себе си. Камрин се завръщаше и аз бях на седмото небе заедно с нея.

8 декември – моят двадесет и първи рожден ден

Когато започна да става по-студено, Андрю и аз се придвижихме още по на юг. Прекарахме само една нощ във Вирджиния Бийч и оттам се отправихме по крайбрежието на Северна Каролина, където получих първата си работа за пътуването. Като чистачка. Определено не ми беше най-любимата, особено след като в онзи ден Андрю ми напомни какви гадни неща имат навика да оставят гостите на хотела след себе си. Обаче това беше работа и не ми беше чак толкова неприятна с изключение на това, че от мен се очакваше да изчиствам кошчетата за боклук от отвратителни храчки, полепнали но дъното. Съжалявам, ама от самата мисъл ми се повръща. Извиках Андрю и го помолих да дойде и да го направи вместо мен. Разбира се, направо го подкупих с обещания за невероятни свирки на безразборни места срещу услугата му. Както и за чукане. Хм, кого заблуждавам? Доставя ми голямо удоволствие да му ги правя. Понякога само се преструвам, че ми е неприятно, но мисля, че това му харесва, защото обича да ме слуша как мърморя.

Както и да е, очевидно работата като чистачка е като тази на въртящите се врати. Наемателите идват и си отиват толкова бързо, че понякога не можеш да ги включиш в общата сметка. Замислих се доколко това би могло да е в моя полза по време на пътуването. Срещу половината от таксата за стаята, която ползваме, и поради липса на достатъчно обслужващ персонал попитах дали мога да помогна и те веднага ме наеха.

Обаче работата беше само временна, тъй като Андрю и аз искахме да се измъкнем от Миртъл Бийч и да се насочим към следващата дестинация, каквато и да се окажеше тя. Никога не я планирахме предварително. Единственото правило, което спазвахме, беше да се придържаме към крайбрежието. Поне до пролетта. Но докато пролетта настъпи, тук има още няколко месеца, а точно сега сме се настанили в едно хотелче на самия плаж в красивата Савана, Джорджия.

А и днес ставам на двадесет и една.

Андрю ме събужда от дълбок сън, като разтваря завесите на огромния прозорец и слънчевите лъчи изпълват стаята.

– Ставай, рожденице – казва тържествено той някъде от края на леглото. Чувам го да пляска с длан по масата край прозореца.

Изохквам и се обръщам на една страна, с гръб към яркото слънце, а после отново се скривам под чаршафите. Усещам вълна от студен въздух да ме залива, когато Андрю ги отдръпва от мен.

– О, я стига! – изпъшквам аз, свивам колене към гърдите и слагам възглавницата върху главата си. – Би трябвало да мога да се наспя на рождения си ден.

Изведнъж тялото ми е извлечено от леглото и аз започвам да махам отчаяно с ръце, опитвайки се да се задържа за ръба на дюшека. Андрю ме е стиснал здраво за глезена. Ритам, извивам се и се опитвам да се освободя, но той ме издърпва от леглото толкова бързо и без каквото и да било усилие, че просто се предавам. Задникът ми се удря в пода, а чаршафите се скупчват около мен.

– Ти си такъв гадняр! – викам през смях.

– Обаче ме обичаш. А сега ставай.

Косата ми е в пълен безпорядък. Поглеждам го и се цупя. Той ми се усмихва и ми подава ръка. Поемам я и ме издърпва да се изправя.

– Честит рожден ден, момиче – казва той и ме целува леко по устните.

Леко се отдръпвам заради сутрешния ми дъх. Толкова съм свикнала с него и знам, че никога не пропуска възможността да ме дразни за това.

Без да ме погледне, Андрю бърка в джоба на палтото си и изважда малка кутия в черно кадифе. Очевидно вече е излизал навън днес, но ме интересува повече кутийката, която е сложил в ръката ми. Поглеждам го предпазливо, готова да го сдъвча, ако тайно е похарчил много пари за някакво бижу.

– Андрю? – казвам, изпълнена с подозрение.

– Просто я отвори – вика той. – Не съм се изсилвал. Обещавам.

Той вдига примирен ръце.

Все още подозрителна към демонстративната му искреност, повдигам капака на кутията, виждам вътре диамантено колие и леко ахвам. Поглеждам го с присвити очи.

– Андрю, кълна се – поглеждам отново в кутията и се чувствам виновна дори само че я държа. – Няма начин това да не е…

– Уверявам – казва той и очарователно се усмихва. – Не беше скъпо.

Дъвча скептично долната си устна и питам:

– Тогава колко струва?

– Ами, някъде около сто двадесет и пет. Не повече. Честен кръст – кръсти се.

После протяга ръка и вади колието от кутията, като го оставя да се поклаща от ръката му.

– Харесва ли ти? – пита той и застава зад мен.

Инстинктивно вдигам ръце и отдръпвам разрошената си коса, когато той поставя колието около врата ми.

– Безупречно е, Андрю. Не само го харесвам. Очарована съм.

Поглеждам надолу, след като той закопчава колието, и хващам между пръстите си лъскавата сребърна верижка.

Обръщам се с лице към него, повдигам се на босите си пръсти и страстно го целувам.

Просто не мога да си представя, че нещо такова няма да струва куп пари, но той говори истината. Мисля, че…

– Благодаря ти, скъпи – казвам широко усмихната.

Изведнъж той ме плясва по задника и вика:

– Днес трябва да се махнем оттук. Писна ми да се крием в тези стаи. Писна ми от това студено време. Иска ми се да можехме да заспиваме зимен сън.

– Аз и ти заедно. Какво точно ще правим?

Изваждам комплект чисто бельо от сака си край телевизора.

– Не знам. Каквото и да е – казва той. – Само се облечи по-топло.

Не беше нужно да ми го казва. От това, че бяхме на крайбрежието, и то по на юг, не ни стана по-топло през последните няколко дни. И двамата мечтаем толкова много за пролет и лято, че през повечето време говорим само за това. Аз често се оплаквам, че не мога да си провесвам краката през прозореца на колата, без да измръзнем, а той мърмори, че все още не става да спим на онова поле под звездите. Разбира се, не смея да го кажа на глас, защото това ще го амбицира още повече да го направим, но не изгарям от желание да спя под звездите. Никога повече. Не и след това, което стана първия път, когато опитахме. Не. Мисля да се задоволя с хотелските легла. В тях няма змии.

Зимата действа депресиращо. Мисля, че това е причината броят на самоубийствата в Аляска да е толкова голям. Красив щат, но аз предпочитам горещината на някой пустинен южен щат.

Обличам се изключително топло за рождения си ден: дебело палто, шал, ръкавици и каквото още се сетите. И пак ми е ужасно студено.

Андрю прави зимата някак си по-топла. Винаги съм мислила мъжете с шапчици за секси, но така както той изглежда в черното си марково яке и плетена шапчица, тъмносив пуловер, черни дънки и високи обувки “Док Мартен”, това е най-хубавият подарък за рождения ми ден. Усмихвам се мислено, когато вървим, хванати за ръце, сред неголямото множество от хора, които влизат във фара и излизат отново на студа, а три момичета, вероятно туристки, се зазяпаха в Андрю, минавайки покрай нас. Случва се често и вече трябва да съм свикнала. Тайно злорадствам, но кой не би го правил в моето положение? Той е най-секси нещото, което съм виждала някога. Нищо чудно, че по едно време е бил манекен. Мрази да говори за това и, естествено, аз често се връщам на темата просто за да го видя как се гърчи. А и вече се бръсне по-рядко, пуснат си е секси четина.

Движим се по интуиция из града, докато попаднем на нещо интересно, но през студените месеци това си е просто случайност.

Изкачваме спираловидните стъпала във фара, извисил се над океана, и се наслаждаваме заедно на откриващата се гледка. Провесили сме ръце през перилата и стоим плътно един до друг, за да се топлим. Студеният вятър ни брули по-силно, защото сме толкова високо над земята. Сигурна съм, че бузите и носът ми са зачервени.

Достатъчни са ни пет минути, за да кажем “стига толкова” и направо тичаме към колата.

– Може би просто трябва да отидем на кино – казва той. – Или… пък да изпаднем в зимен сън.

Седим дълго в колата и се опитваме да измислим какво да правим.

– Хайде още малко да пообиколим с колата насам-натам – казвам след малко аз.

– Може би просто трябва да си тръгнем.

Свивам рамене.

– Ако искаш.

Точно тогава виждам надпис, на който пише “Битпазар и антикварен магазин”.

– Хайде да вървим да пазаруваме – предлагам аз.

Андрю не изглежда много ентусиазиран.

– Да пазаруваме?

Кимам и му соча надписа.

– Не като в мола или нещо подобно – викам аз. – На битпазарите може да намериш страхотни неща.

Изражението му продължава да е неутрално, но предполагам, че си дава сметка, че това е много повече за предпочитане, отколкото да обикаляш навън на студа или да стоиш в колата и да не правиш нищо.

Предава се, защото наистина няма кой знае какъв избор. Потегля от паркинга и следваме знаците, които ни насочват към битпазара. Намираме по малко от всичко: глупаво изглеждащи шапки, едновремешни зъболекарски инструменти, ръчно изработени юргани, касети и грамофонни плочи. Андрю не им обръща много внимание, докато не съзира дървена кутия с грамофонни плочи.

– От години не съм виждал истински грамофонни плочи на “Лед Цепелин” – казва той, като държи една в ръцете си.

Обложката е така изтъркана и избледняла, като че ли е престояла тридесет години на някой таван, но той я държи толкова внимателно, сякаш е съвършено нова.

– Не възнамеряваш да купиш това, нали?

– Защо? – пита той, без да ме погледне.

Обръща я, за да я види от другата страна.

– Защото е грамофонна плоча.

– Е, да, ама е плоча на “Лед Цепелин” – отвръща той и ме поглежда за миг.

– Е, ѝ?

Той не отговаря.

Аз продължавам:

– Андрю, на какво ще я пуснеш да свири?

Накрая ми обръща внимание.

– Няма да я пускам да свири.

– Тогава защо ще я купиш? – питам, а после саркастично сама давам отговора: – О, става за колекциониране. Разбрах. Можеш да я сложиш някъде на задната седалка на колата – казвам и се подсмихвам.

– Или мога да сложа теб на задната седалка, а нея отпред.

Леко отварям уста от изненада.

Андрю се ухилва и слага плочата обратно в кутията.

– Няма да я купя – казва той и ме хваща за ръка.

Минути по-късно стигаме до друга барака, пълна със стари модни облекла. Докато най-методично преравям всичко по рафтовете, Андрю се спира пред съседната барака, където е изложена стена от стотици дивиди и блурей дискове. Стои пред нея със скръстени ръце, без да се помръдва, докато преглежда всички заглавия. Виждам тила му през преградата, която отделя моята барака от неговата. Връщам се към дрехите с чувство за неотложност и нужда при всяка дреха, която докосвам. Ужасно си падам по стари модни облекла. Не че наистина нося такива или пък съм имала някога, но това е едно от онези неща, от които не можеш да не се възхитиш и да си представиш как биха ти стояли.

Премествам една след друга металните закачалки, за да мога да разгледам всичките. Блузи с широки ръкави и кожени ширити, корсети, рокли с дълги, отпуснати ръкави и драпирани жаба, обувки във викториански стил…

Какво е това?

Сърцето ми спира за миг, когато отмествам една закачала и виждам роклята. Рокля в цвят слонова кост на “Гъни Сакс” с къси, широки ръкави. Вземам закачалката, премервам роклята върху себе си и се обръщам към огледалото. На дължина почти достига пода. С една ръка поддържам роклята на равнището на моя ръст, а с другата придръпвам нагоре плата. После се завъртам.

– Господи, обичам тази рокля – казвам на висок глас аз. – Трябва да я имам.

– Ами трябва да кажа, че роклята е много сладка – казва зад гърба ми Андрю и ме стресва.

Малко съм смутена, че той вероятно ме е видял да се възхищавам на себе си в нея и си говоря сама, затова не го поглеждам. Вместо това проверявам на етикета кой ръст е. Моят ръст! Разбира се, че трябва да я купя още сега. По това няма спор. Като че ли е правена за мен!

Притискам роклята до гърдите си и се завъртам с лице към Андрю.

– Наистина ли ти харесва? – питам виновно, като се моля да не ми го върне за разговора ни по повод онази стара грамофонна плоча.

– Мисля, че трябва да я вземеш – казва той и широко се усмихва, а трапчинките му стават по-дълбоки. – Вече си те представям в нея. Красива. Естествено.

Силно се изчервявам и отново я поглеждам.

– Така ли мислиш?

Не мога да престана да се усмихвам.

– Определено – отвръща той. – А и ще имам по-лесен достъп.

Не му обръщам внимание!

Пропускам покрай ушите си извратената му забележка, главно защото роклята много ми харесва. После изведнъж се сещам, че още не съм погледнала етикета с цената. Запозната съм с роклите на “Гъни Сакс” и знам, че не са скъпи. Затаявам дъх и поглеждам надолу. Двадесет долара! Чудесно.

Обръщам се към Андрю и изведнъж се чувствам като една гаднярка.

– Защо не отидеш да вземеш онази грамофонна плоча на “Лед Цепелин”? – казвам смирено аз.

Андрю клати глава и се усмихва.

– Нее, една стара грамофонна плоча наистина е безполезна. Обаче рокля като тази има приложение. – Той скръства ръце и ме оглежда от горе до долу.

Мисля си, че отново му минава някаква перверзна мисъл и този път се каня да реагирам, когато той добавя:

– Като например да се омъжиш за мен с нея.

Погледът на зелените му очи като че ли се плъзва за миг по моите сини. Усмивката ми става по-приветлива и казвам:

– Това е идеална булчинска рокля.

– В такъв случай е решено – казва той и ме хваща за ръката. – Когато се оженим, поне ти ще си се погрижила за роклята си.

– Всъщност това е единственото, от което имаме нужда – отвръщам аз и излизам от бараката с роклята, преметната върху ръката ми.

Той ме поглежда.

– Ами пръстени? – пита той и ме поглежда със скрито любопитство.

– Аз си имам пръстен – казвам аз и му показвам ръката си, в случай че е забравил за пръстена, който ми купи в Тексас.

– Ама това е годежен пръстен.

– Да, но е достатъчен.

– И аз ще трябва да имам – казва Андрю. – Или си забравила за мен? Нужни са два.

Леко се подхилквам, когато стигаме малката опашка пред касата.

– Е, да, прав си, но аз съм доволна от пръстена, който имам. Освен това знам, че си похарчил доста пари за това колие. Не биваше да го правиш.

– Пак ли ще говорим за това? – пита закачливо той и изважда портфейла от джоба си. – Не те излъгах за сумата, която платих за колието.

Може пък наистина да казва истината.

– Вярвам ти – казвам накрая аз.

Той само се усмихва, но не казва нищо.

Да, аз съм долен лъжец. Онова колие струва малко над 600 долара, но знам, че е по-добре да не ѝ го казвам. Според нея за скъпите неща се съди най-вече по това колко нули има след десетичната точка, но невинаги става дума само за това. Аз пък мисля, че обикновено от момичето зависи каква ще е цената. Ами да, виждал съм мацки, които се сърдят и се оплакват, че приятелят им не харчи достатъчно за тях. Питам се дали си дават сметка, че ни правят живота труден, когато, като се съберат с приятелки, си сравняват скъпоценните камъчета, както ние можем да си ги мерим в сантиметри. Между другото не го правим наистина. Поне аз не познавам някой, който е искал да си го извади и да се съревновава с мен.

Исках да купя нещо наистина хубаво на Камрин за рождения ѝ ден. Просто се случи така, че единственото нещо, което най-много ми хареса от тези, които гледах, беше скъпо.

Примири се с това, бейби.

Тя може да припадне, ако някога разбере колко пари съм похарчил за сватбените ни пръстени, които купих, когато бяхме в Чикаго. Беше много трудно да ги скрия от Камрин, за да не ги види. Обаче успях да набутам малката кутийка, в която ги държах, в едно скришно отделение на сака ми.

През целия ден правихме това, което винаги правим – да се мотаем двамата, доколкото можем, на това студено време. Когато се върнахме в хотела, грабнах китарата и ѝ изсвирих една песен, която композирах и върху която работих една седмица. Надявах се да я завърша за рождения ѝ ден, зашито е част от подаръка ѝ за него. Написах я специално за нея.

Нарекох я “Лалето на хълма” – една песен, за която получих вдъхновение в първия ден, който прекарахме заедно, когато излязох от болницата след операцията.

– Мисля, че трябва да я караш по-кротко – каза Камрин в онзи ден. – Известно време да не си завираш главата под капаците на колите при Били Франк и да забравиш за бънджи скоковете и надпреварата с коли.

Леко се засмях и наклоних глава на една страна, за да я погледна. Бях се излегнал върху една каменна маса за пикник, а Камрин седеше на пейката, близо до главата ми.

– Значи твоето определение за това как да я карам по-кротко е да не правя абсолютно нищо, така ли? – попитах аз и ѝ се усмихнах, подпрял глава с ръце отзад.

– Какво лошо има в това да се прекара един спокоен ден в парка? – попита тя и прекара пръсти по веждата ми.

– Нищо – отвърнах аз и целунах пръстите ѝ, когато ръката ѝ стигна до устата ми. – Харесва ми да сме сами с теб.

Тя наклони леко глава на една страна и изражението ѝ стана по-меко. После огледа парка. Дърветата се бяха разлистили напълно, а тревата беше гъста и зелена. Денят наистина беше хубав. Запитах се защо като че ли само ние двамата му се наслаждаваме.

– Мисля, че лалетата са красиви – каза някак разсеяно тя, загледана в малкия, покрит с трева хълм от другата ми страна.

Аз също го погледнах и видях едно лале да стърчи съвсем само на върха на хълма.

Не знам защо, но от онзи ден, когато видя някъде лале, си мисля за нея.

Никога няма да забравя усмивката ѝ, докато ѝ свирех песента. Беше толкова топла и мила, усмивка, която казваше “Обичам те повече от всичко на този свят”, без да е нужно да се изричат самите думи.

21 януари – моят двадесет и шести рожден ден

Сънувам приятен сън, в който (не знам откъде накъде) скачам с парашут заедно с актьора Кристофър Лий и небето е синьо като… ами, като небето. Кристофър Лий е с червени изпъкнали очила и ми дава знак с вдишат нагоре палец миг преди вятърът да го отнесе в синия ефир. После изведнъж сърцето ми като че ли спира и аз поемам рязко студения въздух. Очите ми се отварят за реалния свят около мен. Скачам толкова рязко в леглото, че ръката ми прави размах зад мен, и удрям лампата, окачена на стената.

– Мамка му! – ругая на висок глас.

Нужна ми е секунда, за да разбера какво се е случило. Въпреки че виждам Камрин в края на леглото да държи кофа с лед, рязко отхвърлям от мен студените, мокри чаршафи, но все още не мога да си поема дъх.

Камрин се кикоти насреща ми.

– Честит рожден ден, бейби! Ставай!

Мисля, че си го заслужавам след онова, което ѝ сторих миналия месец в сутринта на нейния рожден ден. Обаче подлата малка гадина ми го върна тъпкано.

След като не мога да се сдържа да не се усмихна, просто се примирявам и бавно отлепям голия си задник от леглото. Тя вече започва да отстъпва назад към вратата с онова изражение на лицето, което показва, че е наясно какво я очаква. Знам, че това е единственият ѝ път за измъкване и продължавам да я наблюдавам как преценява ситуацията.

– Съжалявам! – казва тя ужасена, но продължава да се усмихва, сложила ръка отзад, за да търси пипнешком пътя към вратата.

– Ами да, сигурен съм, че е така, момиче.

Пристъпвам много бавно към нея, като я поглеждам изпод вежди като хищник, който си играе с жертвата.

Тя отново се кикоти.

– Андрю! По-добре недей!

Сега е само на две крачки от вратата. Обаче аз не бързам и я оставям да си мисли, че наистина може да успее да се измъкне. Усмивката ми вече е станала толкова широка, че със сигурност трябва да съм заприличал на някакъв побъркан садист.

Изведнъж Камрин започва да пищи, неспособна да се сдържи повече, втурва се към вратата и я отваря.

– Неее! Моля те! – крещи тя и се смее едновременно, когато вратата се отваря широко и се блъска в стената.

Тя изскача навън в коридора.

Когато се втурвам след нея, изумлението, изписано на лицето ѝ, и фактът, че изведнъж спира, категорично ме убеждават. че не е очаквала да отида толкова далеч без никакви дрехи на гърба.

– Боже Господи! Андрю, не! – крещи тя и тича с всички сили по ярко осветения коридор.

Аз продължавам да тичам след нея, а всичко, което си имам, се поклаща от вятъра. Това момиче има още много да се учи, щом като си мисли, че ще се поколебая да хукна след нея по гол задник и със сбръчкано мъжко достойнство. Не ми пука. Тя ще съжалява заради онази кофа с лед.

Преминаваме тичешком покрай стая номер 321 тъкмо в момента, когато една възрастна двойка се показва на вратата. Мъжът дръпва рязко назад жена си, ококорила широко очи, когато покрай нея профучава побърканият гол мъж.

– Мили Боже… – чувам един глас далеч зад мен.

Накрая, когато Камрин успява да стигне до самия край на дългия коридор, тя спира и се обръща с лице към мен, извива гръб и вдига и ръцете си като щит пред себе си. От силния смях но бузите ѝ се стичат сълзи.

– Предавам се! Предавам се! Боже мой, ама ти си гол!

Не може да спре да се смее. Чувам я да изсумтява предизвикателно веднъж.

– Ще си го получиш – казвам аз, сграбчвам я и я мятам през рамо.

Тя дори не се опитва да рита, да крещи и да размахва ръце. Първо, защото не може да спре да се смее, за да може отново да контролира тялото си, и, второ, защото е размислила. Само се надявам да не се напикае върху мен.

Нося я на рамо през целия път обратно по коридора към стаята ни и когато минаваме покрай стая 32], казвам:

– Съжалявам, че трябваше да видите това. А сега приятен ден – и кимам с глава, докато минавам.

Двойката само ни зяпа, а мъжът клати възмутен глава към мен.

Затварям вратата зад нас и хвърлям Камрин на леглото сред парчетата лед и все още ледената вода. Тя продължава да се смее.

Заставам между краката ѝ, свалям едновременно шортите и пликчетата ѝ и се взирам в нея, без да кажа и дума. За секунди съм надървен. Игривото ѝ настроение моментално се променя и тя хапе долната си устна, като ме гледа със сладките си, изкусителни сини очи, които винаги изваждат навън първобитното у мен.

Без каквото и да било предупреждение лягам отгоре и прониквам в нея.

– Наистина ли съжаляваш? – шепна в ухото и продължавам бавно да се движа напред-назад в нея. Гърдите ми се притискат силно в нейните, а татуировките ни се докосват. Орфей и Евридика отново стават едно цяло, докато се сливаме един с друг.

– Да… – отронва думата през разтрепераните си устни тя.

Прониквам по-дълбоко в нея, като избутвам едното ѝ бедро нагоре с ръка.

Клепките ѝ натежават и тя изпъва назад глава.

Впивам устните си в нейните и стенанията ѝ отекват в гърлото ми, когато започвам да я чукам по-грубо.

Тогава нещо тъмно в мен наедрява и се ожесточава. Заставам на колене върху леглото, сграбчвам я за бедрата, впивам пръсти в плътта ѝ и я придърпвам към себе си толкова бързо, че тя не успява да помръдне. Сграбчвам двете ѝ ръце, обръщам тялото ѝ и извивам китките ѝ отзад на гърба, след което я принуждавам да застане на колене. Със свободната си ръка докосвам меките очертания на задника ѝ, докато стои повдигнат пред мен, като стискам поред всяка буза, преди да я плесна така силно, че тялото ѝ се изпъва, разтреперано напред. Тя проплаква. После натискам с глава врата ѝ отзад, като притискам едната страна на лицето ѝ по-силно към дюшека. Чувствам горещината, която идва от плътта ѝ там, където ръката ми е оставила червено петно.

Отново проплаква, а аз извивам още по-силно с другата ръка китките ѝ отзад.

Продължава леко да проплаква, краката ѝ започват да треперят, но аз не спирам. Знам, че всъщност тя не иска да спра.

След като свършвам и сърцето ми започва да бие по-бавно, придърпвам голото ѝ тяло редом с моето, а потната ѝ глава се сгушва в сгъвката на ръката ми. Тя целува гърдите ми и прокарва показалеца и средния си пръст по бицепса ми нагоре към устата ми. Вземам ръката ѝ и целувам пръстите ѝ.

– Доволна съм, че отново си такъв, какъвто беше – казва тихо тя.

– Какъвто бях ли? – питам аз, а тя вирва назад глава, за да може да види очите ми. – Не съм ли винаги все същият?

– Не, невинаги.

– Кога не съм бил?

Наистина съм объркан, но намирам сдържаността, с която се опитва да ми каже това, за очарователна.

– След като загубихме Лайли – казва тя и игривата усмивка, която беше на устните, ѝ изчезва. – Не те обвинявам, обаче след Лайли ти се отнасяше с мен като към порцеланова кукла и се страхуваше, че ще ме счупиш, ако ме работиш твърде грубо.

Притискам я малко по-силно до себе си и бузата ѝ отново се отпуска на гърдите ми.

– Ами не исках да те нараня – казвам аз, като прекарвам палеца си по ръката ѝ. – Понякога все още се чувствам така.

– Недей – прошепва тя и отново целува гърдите ми. – Никога не се сдържай с мен, Андрю. Винаги ще искам да си това, което си.

Усмихвам се и отново стискам ръката ѝ.

– Да разбирам ли, че ми даваш разрешение да си отмъщавам на теб, когато си поискам?

– Да, напълно го съзнавам – казва тя и по гласа ѝ усещам, че тя също се усмихва.

Целувам я отгоре по главата и я придърпвам върху себе си.

– Честит рожден ден – казва отново тя и плъзва езика си в устата ми.

Благодаря на Бога за Флорида през зимата. След моя много изненадващ и мога да добавя, изпълнил ме със задоволство рожден ден тази сутрин Камрин и аз прекарахме деня да репетираме новата ни песен. Всъщност технически погледнато, тя не е наша, но като поразместихме някои неща, адаптирахме страхотния хит на Стиви Никс “Edge of Seventeen”. Камрин се ядосва от начина, по който стиховете така бързо се смесиха, но е решена да поправи нещата. Това е нейната песен, тази, която тя иска да изпълнява сама. Огромна крачка за нея, защото досега винаги сме пели заедно.

И аз ѝ се възхищавам за това.

Изглежда много изнервена, но под всичко това виждам как моята Камрин се връща към мен с всеки изминал ден. Като че .ди на душата ѝ е по-леко, а светлината в очите ѝ по-ярка. Всеки път, когато се усмихва, ми напомня за момента, когато се срещнахме за първи път.

– Можеш да го направиш – казвам аз, седнал на перваза на прозореца с китара, окачена на гърдите. – Не се напрягай прекалено, бейби, просто я усвои.

Тя въздъхва, отмята назад глава и се тръшва на стола до малката кръгла масичка до мен.

– Знам всички думи, но винаги се запъвам на последните няколко стиха. Не знам защо.

– Току-що ти го казах – отвръщам аз. – Прекалено се напрягаш и още със започването на песента вече очакваш да сбъркаш, когато стигнеш до тази част. Не мисли за нея. А сега опитай отново.

Тя пак поема дълбоко въздух и се изправя.

Репетираме още един час, преди да се отправим за късен обяд до най-близкото заведение за бифтеци.

– Ще започнеш да я изпълняваш, както трябва. Не се безпокой за това – казвам, когато келнерката носи бифтеците ни.

– Знам. Просто е досадно.

Започва да реже пържолата си с нож в едната ръка и вилица в другата.

– Беше ми нужно известно време да науча “Laugh, I nearly Died” – казвам аз и захапвам огромна хапка от пържолата. Дъвча малко и казвам все още с пълна уста: – Следващата песен, която трябва да науча, е “Ain’t No Sunshine” от Бил Уидърс. Винаги съм искал да науча тази песен и мисля, че е време да пратя в пенсия “Стоунс”. Тя изглежда изненадана. Сочи с вилицата си към мен, преглъща и казва:

– Еха! Добър избор!

– Знаеш ли я? – аз също съм малко изненадан, защото знам, че не си падаше по класическия рок и по блу бъф, когато се запознахме.

Тя кима и бързо хапва от картофеното пюре.

– Обичам тази песен. Баща ми я имаше в списъка на песните, които обичаше да слуша, когато пътуваше с колата по бизнес из щата. Този Уидърс наистина може да пее.

Избухвам в смях.

– Какво толкова смешно има? – пита тя и ме гледа с недоумение.

– Прозвуча ми толкова провинциално.

Отпивам глътка бира и продължавам да се смея още малко и да поклащам глава.

– Какво каза? Че съм ти прозвучала като селяндурка ли?

Очите ѝ са широко отворени, но не може да скрие усмивката си.

– По-скоро като провинциален чукундур. “Този Уидърс наистина може да пее.” Хахаха – имитирам я аз и отново избухвам в смях.

Тя също се смее насреща ми, макар да се опитва с всички сили да скрие червенината по лицето си.

– Е, да, тук съм напълно съгласна с теб – казва тя и отпива от бирата си. Оставя чашата на масата и добавя, премрежвайки очи: – За избора на песента, а не за провинциалния чукундур.

– Разбира се – казвам усмихнат аз и довършвам пържолата си.

Яденето на първите ни пържоли заедно стана точно както тя беше обещала, няколко дни след като излязох от болницата след операцията. Както в този ден, и всяка пържола, която си е поръчвала след това, успява да изяде само половината. А това просто означава повече пържола за мен. Когато забелязвам признаци, че се отказва, защото така се е натъпкала, че ѝ се гади, аз се пресягам през масата и придърпвам чинията ѝ към себе си.

През това време тя продължава да гледа мобифона си и по едно време започва да пише отговор на някого.

– Пак ли е Натали, която пита кога се връщаш у дома?

– Да, тя е неуморна.

Слага телефона обратно в чантичката си.

Камрин е ужасна лъжкиня. Ужасна. Не може да излъже дори и ако от това зависи животът ѝ. И сега начинът, по който продължава да зяпа стената, ми подсказва, че определено лъже. Човъркам зъбите си с клечка за зъби и я и наблюдавам.

Тя леко ми се усмихва. Очевидно крие нещо, но после забелязвам екрана на телефона ѝ да светва в чантичката ѝ. Тя поглежда текста и изведнъж започва да става по-нетърпелива да си тръгваме. Усмивката ѝ става по-широка и става бързо от масата.

– Почакай, трябва да платя.

Махам на келнерката да дойде при нас, а Камрин сяда с нетърпение обратно в сепарето.

– Защото е това внезапно бързане?

Питам, за да я дразня, когато келнерката слага сметката на масата, но преди да се отдалечи, изваждам кредитната си карта от портфейла.

– Няма причина – казва Камрин.

Аз само се подхилквам.

– Добре – казвам и се облягам назад, протягам ръце и се настанявам по-удобно.

Това е номер. Колкото по-удобно се настанявам, толкова по-нетърпелива става тя.

Минути по-късно келнерката се връща с кредитната ми карта и касовата бележка. Оставям бакшиша върху нея и много бавно ставам, обличам си палтото, протягам ръце високо във въздуха над мен, правя се, че се прозявам…

– Ще побързаш ли, дявол да го вземе!

Знам, че не може да издържи повече. Смея се, хващам я за ръка и излизаме от ресторанта.

Когато се връщаме обратно в хотела, Камрин спира във фоайето.

– Ти върви напред. Идвам след секунда.

Очевидно е замислила нещо, но тъй като е моят рожден ден, просто продължавам, приемам играта ѝ, целувам я по бузата и влизам в асансьора. Обаче след като се озовавам в стаята, ставам нетърпелив.

Не се налага да чакам дълго, преди тя да влезе в стаята с нова китара в ръка.

Скачам на крака в мига, в който я виждам.

– Ау…

Усмивката ѝ е мила, нежна, дори срамежлива. Като че ли някаква малка част от нея се тревожи, че няма да я харесам.

Отивам право при нея.

– Честит рожден ден, Андрю – казва тя и ми я подава.

Слагам ръка около дръжката, а другата на корпуса и възхитен широко се усмихвам. Лъскава. Красива. Идеална. Обръщам я, за да я видя от другата страна, и виждам написано със сребърен курсив от задната страна на дръжката-.

Той изкара железни сълзи по бузата на Плутон,

И накара Ада да му даде това, което искаше – любовта.

Стих от няколкото истории, разказвани за Орфей и Евридика. Наистина не знам какво да кажа.

– Харесва ли ти?

Поглеждам я.

– Много. Чудесна е.

Тя гледа встрани и се изчервява.

– Всъщност нищо не разбирам от китари. Надявам се да не е някакво менте или нещо подобно. Човекът в магазина за китари ми помогна да я избера. После трябваше да чакам няколко дни за надписа върху нея, който си мислех, че никога няма да бъде готов по една или друга причина, но…

– Камрин – казвам аз и прекъсвам нервното ѝ бръщолевене, – никога не съм имал по-хубав подарък за рожден ден.

Затварям празното пространство между нас и леко я целувам по устните.

Някъде по магистрала 75 – май

Пътуваме от месеци. През март вече така бяхме свикнали, че животът по хотелите ни беше станал втора природа. Всяка седмица нова стая, нов град, нов плаж, ново всичко. Обаче независимо колко ново е всичко, всеки път, когато влизаме в някой хотел, като че ли минаваме през входната врата на къща, в която сме живели от години. Никога не съм си представяла, че мога да наричам една хотелска стая “дом” или че с живота на пътя може да се свикне толкова лесно, както беше за нас. Понякога беше трудно, но всичко е едно преживяване и не бих променила нищо в него.

Обаче се чудя дали дългата зима не ми дойде в повече. Питам се, защото се улавях да мечтая за къща някъде, в която да живеем уседнал живот с Андрю.

Да, сигурна съм, че е само от зимата.

Беше два часът сутринта и закъсахме с колата някъде в Югозападна Флорида на една дълга, пуста отсечка от магистралата. А валеше проливен дъжд. Направо из ведро. Преди час се обадихме да дойдат да ни теглят, но поради някаква причина камионът още не се появяваше.

– Има ли някъде чадър в колата? – шетам аз, като се опитвам да надвикам шума от силното трополене на дъжда по покрива. – Мога да го държа над теб, докато поправиш колата!

– Навън е тъмно като в рог, Камрин – вика той като мен, за да го чуя. – Съмнявам се, че дори и с фенер ще мога да го направя. Първо трябва да разбера какво не е наред.

Смъквам се още повече на седалката и подпирам крака върху таблото с колене, прибрани към гърдите.

– Поне не е студено – казвам.

– Ще преживеем някак си тази нощ тук – казва той. – Няма да е за първи път да спим в кола. Може би камионът, който трябва да ни тегли, ще се появи, преди да се съмне, ако ли не, ще я оправя, когато мога да виждам.

Седим заедно в мълчание известно време и слушаме как дъждът трополи по колата, гръмотевицата преминава с грохот като вълна през облаците. След време сме толкова уморени, че се промъкваме на задната седалка, свиваме се заедно на нея и се опитваме да поспим. Не след дълго, когато става очевидно, че и на двамата не ни е удобно и че няма достатъчно място да спим така, Андрю се промъква отпред. Обаче пак не можем да заспим. Усещам го да се намества известно време и после пита:

– Къде се виждаш през следващите десет години?

– Не съм сигурна – отвръщам аз, загледана в покрива на колата. – Но знам, че искам да правя каквото и да е заедно с теб.

– Аз също – казва той отпред.

Лежи в същата поза, в каквато съм сега, по гръб и гледа нагоре.

– Мислила ли си за нещо конкретно? – питам тихо аз и се чудя какво ли има предвид той, като подхваща тази тема.

Сменям лявата си ръка е дясната под главата си.

– Да – казва той. – Искам да се установим някъде, където е топло и спокойно. Понякога си те представям на плажа да вървиш боса по пясъка, а вятърът да развява косата ти. Аз пък седя не много далеч под едно дърво и свиря на китарата…

– Тази, която ти купих ли?

– Разбира се.

Усмихвам се и продължавам да слушам, като мислено си представям сцената.

– И ти ѝ държиш ръката.

– Чия ръка?

Андрю замлъква за момент.

– На нашето малко момиченце – казва някак разсеяно той, като че ли мисълта му се рее някъде по-далеч от моята.

Преглъщам и усещам как в гърлото ми наедрява буца.

– Харесва ми да си го представям – казвам аз. – Значи искаш да се установим някъде, така ли?

– Евентуално – казва той. – Обаче само когато наистина го почувстваме. Нито ден преди това.

Внезапен порив на вятъра разтърсва колата, а земята се разтреперва от силна гръмотевица.

– Андрю? – питам аз.

– Да?

– Номер три, който трябва да прибавим към списъка ни с обещанията. Ако стигнем до старост, кокалите ни болят и не можем да спим повече в едно легло, обещай ми, че никога няма да спим в отделни стаи.

– Обещавам – отговаря той и по гласа усещам, че се усмихва.

– Лека нощ – казвам аз.

И когато минути по-късно заспивам, сънувам онзи топъл плаж, а Андрю ме наблюдава как вървя по пясъка с малката ръчичка, хванала моята.

Камионът, който трябваше да ни тегли, така и не пристигна. Събудихме се на следващата сутрин, вдървени и с болки тук и там, независимо че спахме на отделни седалки.

– Ще спукам от бой онзи мъж с камиона, ако го видя някъде – ръмжи сърдито Андрю под капака.

Зает е да върти един гаечен ключ. Аз дори не се преструвам, че знам каква е повредата. Той ще оправи колата. Това е всичко, което знам. А и той е в доста лошо настроение. Просто се мотая около него, за да му помогна, ако му е нужно нещо, и не се правя на тъпа руса блондинка, като го питам каква е тази джаджа или какво прави онази джунджурии. Истината е, че не ме интересува. А освен това той ще се ядоса още повече, ако ще трябва да ми обяснява.

Обаче слънцето е изгряло. И е горещо! Чувствам се, като че съм умряла и съм се възнесла на небето.

Шляпам наоколо из локвите от дъжда през нощта и мокря маратонките си. Не ме занимава нищо друго освен времето, но вдигам високо ръце във въздуха над мен и гледам към небето, като продължавам да се въртя в кръг по средата на пътя.

– Ще дойдеш ли тук да ми помогнеш? – пита сърдито Андрю.

Отивам при него и го щипвам закачливо по бузата, защото съм в такова страхотно настроение, че просто не мога да се сдържа. Обаче следва едно “дум”. Андрю реагира рязко, вдига главата си нагоре и се удря в капака. Премигвам и се хващам за устата.

– По дяволите, бейби! Съжалявам!

Посягам към ядосания Андрю, зелените му очи святкат заплашително, но после той ги затваря и бавно изпуска въздуха от надутите си бузи.

Хващам го за главата, разтривам я и го целувам по носа. Все още не мога да престана да се усмихвам, но не се смея, само се опитвам да направя физиономията на гледащо виновно кученце.

– Прощавам ти – казва той и сочи под капака. – Нужно ми е да държиш онова нещо там да не мърда за секунда.

Отивам откъм посочената страна, надничам под капака и протягам ръка към мястото, а пръстите му ме насочват където трябва.

– Да, точно там – казва той. – А сега просто го дръж.

– Колко дълго?

– Докато ти кажа – вика той и аз виждам как леко се подсмихва. – Ако го пуснеш, маслото ще се изсипе и тогава ще се наложи дълго да останем тук.

– Добре, ама тогава побързай – викам аз и вече чувствам как вратът ми започва да се схваща.

Той отива при багажника и взема бутилка с вода. Отвива бавно капачката. Отлива една глътка. Оглежда се наоколо. После пак отпива.

– Андрю, ама ти бъзикаш ли се с мен?

Надничам, доколкото мога, изпод капака, за да го погледна.

Той само се усмихва. И отпива нова глътка.

Мамка му, той наистина се бъзика с мен! Мисля…

– Не го пускай, сериозно ти казвам.

– Глупости – казвам аз и ми се иска да си раздвижа пръстите, но решавам да не го правя, – Истината ли ми казваш? Сериозно ли говориш?

– Да, сериозно. Тасчето с маслото ще падне и вероятно ще се разлее върху теб. После ще е трудно да махнеш тази гадост от кожата си.

– Гърбът започва да ме боли – викам аз.

Той продължава да се бави и едва когато вижда, че се каня да го пусна, ме заобикаля, сграбчва ме през кръста и ме измъква изпод капака. Вдига едната си ръка и оставя голямо черно петно по бузата ми. Крещя срещу него и го отблъсквам.

– Пфу! Мамка му, Андрю! Ами ако не успея да изчистя това нещо от себе си?

Наистина съм ядосана, но въпреки това не мога да устоя на неговата усмивка.

– Ще се изчисти – казва той и отново се навежда под капака на колата. – А сега влез в колата и завърти ключа, когато ти кажа.

Озъбвам му се още веднъж, преди да сторя това, което ми е казал, и след малко шевролетът забоботва отново и ние сме на път към Сейнт Питърсбърг, който е само на час от нас.

Днес денят много прилича на летен, а ние не можем да се възползваме достатъчно от това. След като се настаняваме в хотелската стая и вземаме така нужния ни душ, се отправяме към най-близкия универсален магазин, за да купим чифт бански на Андрю и бикини за мен с намерение да идем да доплуваме в океана.

Той настоява да взема мъничките черни бикини с малките сребърни звездички, но не на него ще му се налага да придърпва на всеки пет секунди тънката материя от бузите на задника ми. Затова се спирам на хубавия червен бански, който ще ме покрива малко повече.

– Може пък да е по-добре, че избра този – казва той, когато отново сме в колата на паркинга на магазина.

– Защо го казваш? – питам аз, усмихвам се и изритвам обувките си.

– Защото можеше да се наложи да разбия някоя и друга челюст – включва на задна и потегляме назад.

– Само защото са гледали ли? – питам недоверчиво и се усмихвам.

Той накланя настрани глава и ме поглежда.

– Не, предполагам, че не. Всъщност аз се кефя, когато те заглеждат други мъже.

– Стига бе! – викам аз и сбърчвам нос.

– Не, не е това! – казва той. – Гледай ти! – клати глава, като че ли иска да каже, че не е за вярване, и ние излизаме от паркинга на улицата, по която движението е оживено от туристите. – Просто ми доставя удоволствие, когато си се облегнала на ръката ми. Прави чудеса за егото на мъжа.

– О, значи аз съм просто нещо като трофей върху ръката ти, така ли? – скръствам ръце и го поглеждам изпитателно.

– Ами да, бейби, тъкмо затова те търпя около себе си. Мислех, че вече си го разбрала.

– Тогава предполагам, че и за теб не е тайна, че те търпя поради същата причина.

– О, така ли? – пита той и се оглежда, преди да излезе на пътя.

– Ами, да – казвам и се облягам назад в седалката. – Търпя те, за да карам кучките да ревнуват. Обаче нощем сънувам любовта на живота ми.

– Кой ли пък може да е този?

Свивам устни и се оглеждам наоколо, а после отново закачливо го поглеждам.

– Няма да ти кажа името му, защото не искам да тръгнеш след него и да видя как ще ти нарита задника. Обаче мога да ти кажа, че е с кестенява коса, великолепни зелени очи и има няколко татуировки. О, и е музикант.

– Наистина ли? Ами че той ми изглежда божествен, тогава защо ти е да ме използваш като някакъв трофей върху ръката си?

Свивам рамене, защото не мога да измисля добър отговор.

– Хайде, можеш да ми кажеш – вика той. – Ние с него не си говорим.

– Съжалявам – казвам аз и поглеждам встрани, – но не говоря за него зад гърба му.

– Правилно – казва той и се усмихва. – Знаеш ли какво?

– Какво?

Андрю дяволито се усмихва и това никак не ми харесва.

– Помня две неща от нашето първо пътуване, които ти така и не се съгласи да направиш.

Ох, ох…

– Нямам представа за какво говориш – лъжа аз.

Той сваля дясната си ръка от волана и я поставя на крака ми. Погледът му става все по-дързък, а аз се опитвам да не показвам, че все повече се изнервям.

– Ами да, мисля, че ми дължиш един гол задник на прозореца и аз още не съм станал свидетел как ядеш бръмбари. Какво ще бъде? Скакалец? Щурец? Земен червей? Или някой дългокрак паяк. Чудя се дали имат такива паяци във Флорида…

Усещам как по кожата ме полазват тръпки.

– Престани, Андрю – викам аз и клатя глава. Опирам крак във вратата и въртя плитката си между пръстите, като се опитвам да скрия тревогата си. – Няма да го направя. А освен това то беше при първото ни пътуване и ти не можеш да прехвърляш такива неща за сегашното. Трябвало е да ме накараш да го направя, когато си имал тази възможност.

Той продължава да се хили дяволито и да ми показва колко гадно лайно може да бъде.

– Не – отсичам категорично аз.

Поглеждам го.

– Не! – казвам за последен път и това го кара да избухне в смях.

– Добре де – вика той и слага дясната си ръка отново върху волана. – Макар че си струваше да опитам. Не можеш да ме обвиняваш, че съм опитал.

– Предполагам, че не.

За някои неща може да се лъже. Това “обещание” е просто едно от тях. Няма начин да престана да го издирвам след една година. Истината е, че никога не бих могла да спра да го търся. Това пълно с обещания споразумение, което си дадохме дума да спазваме, е важно и за двама ни, но предполагам, че след като се стигна до подобни клетви, просто трябва да се съглася открито, а ще постъпя както намеря за добре, ако се наложи.

Освен това имам чувството, че той също лъже.

Андрю не го знае, обаче видях два часа по-рано в тоалетните, недалеч от плажа, онова чернокосо момиче, Брай. Тя използва моята кабина след мен. Всъщност ние не разговаряхме помежду си, просто се разминахме с приятелска усмивка и това беше всичко. Предполагам, че това я е подтикнало да накара приятелите си да ни поканят на парти с тях.

Мисля, че ще бъде забавно. Андрю и аз прекарваме сто процента от времето си сами и мисля, че ще е добре и за двамата да нарушим това за известно време и да общуваме повече с други хора. А и той нямаше никакви възражения и, предполагам, не смята, че това би ни навредило.

Пътуването с кола до това “частно” място според мен продължава около час.

Техният джип завива наляво по един частично павиран път и колкото повече напредваме, толкова по-неравен става. Светлините на фаровете им подскачат в тъмнината пред нас, докато накрая обграденият от дървета път се разтваря в широко пространство от скали и пясък. Андрю спира до тях и изключва двигателя.

– Ама това наистина е уединено – казвам аз и излизам от колата.

Андрю идва при мен и оглежда пустия плаж. Хваща ръката ми.

– Сега можем да се върнем обратно, все още има време – подкача ме той. – След като ни отделят от колата, това може да бъде последният път, в който се виждаме.

Стиска ръката ми и ме придърпва закачливо към себе си.

– Мисля, че ще се справим – казвам аз, а в това време и последният от тях се изсипва от джипа.

Срещаме се отзад зад колите.

Тейт отваря задната врата на джипа и изважда огромна хладилна чанта, която оставя на пясъка.

– Имаме много бира – казва той, вдига капака и бърка вътре.

Подхвърля бутилка “Корона” на Андрю. Знам, че това не е най-любимата му марка, но няма да откаже да изпие една.

Брай и годеникът ѝ, дори не мога да си спомня името му, застават заедно до мен, а Тейт отваря нова бира и ми я подава.

Поемам я.

– Благодаря.

Андрю отваря капачката на своята с отварачката, която е закачена на ключодържателя му.

– Ако имате някакви одеяла, на които да легнете, можете да донесете едно – казва Тейт.

Неговата приятелка се присъединява към него и ми се усмихва, когато застава между нас, облечена в оскъдни бели бикини.

– А в тази кукла тук имам страхотна уредба – добавя той и потупва задния капак на джипа си, – така че съм осигурил и музиката.

Андрю отваря капака на багажника и изважда одеялото, което винаги държи там – същото, което използвахме в нощта, когато се опитахме да спим на полето миналия юли. Само че сега благодарение на мен то е изпрано и не вони на бензин и масло.

– Къде са ми шортите? – питам аз и ровя из задната седалка.

– Тук са – обажда се Андрю откъм багажника.

Когато се подавам навън от колата, той ми ги подхвърля и аз ги улавям във въздуха.

– Нямам намерение да плувам в тази бездна нощем – казвам аз и ги намъквам върху червените си бикини.

Брай ме е чула и казва:

– Радвам се, че няма да съм единствената!

Аз ѝ се усмихвам през покрива на шевролета и Затварям вратата.

– Била ли си тук и преди с тях?

Тейт и другите вървят към плажа, натоварени с хладилна чанта, плажни сакове и разни други неща. Оставят вратите на джипа отворени и от високоговорителите му дъни рок музика.

– Снощи бяхме тук – казва Брай, – ама Елиас се напи твърде рано и си издрайфа червата, затова трябваше да ни върне с колата обратно в хотела доста рано.

Да, Елиас, така се казваше годеникът ѝ. Той клати глава и я поглежда саркастично, сякаш казва “да бе, благодаря ти, че го плещиш наляво и надясно”.

Андрю и аз вървим заедно с Брай и Елиас, хванати ръка за ръка, към всички останали, които вече установяват лагера не много далеч, по-близо до водата. Когато пристигаме и постиламе одеялото си на пясъка, Тейт запалва клечка кибрит и я хвърля върху купчината дърва. Пламъкът запалва течността за запалки, която преди това е наръсил по купчината. Над купа се извива висок огнен стълб и осветява мрака около нас с игрив оранжев блясък. От идващата насреща ми горещина веднага започва да ми става топло, затова издърпвам одеялото малко по-далеч от лагерния огън, преди Андрю и аз да седнем на него. Брай и Елиас последват примера ни с двете си огромни плажни кърпи. Тейт, брат му и другите три момичета са се настанили върху голяма покривка за легло. Забивам дъното на бутилката си в пясъка до мен така, че да стои изправена.

Тейт ми напомня за онези много руси, загорели от слънцето калифорнийски сърфисти. Подобно на всички момчета тук. Включително и Андрю, Тейт седи с прибрани към гърдите колене и подпрени върху тях ръце. С крайчеца на окото си забелязвам за миг нещо, което моментално ме кара да премина на териториален режим. Блондинката, която седи до брата на Тейт и която се съмнявам да е негова приятелка, защото не се държат така, сякаш са заедно, наблюдава с жадни очи Андрю. Нямам предвид само невинен поглед от сорта “гледам, но не пипам”. Не, това момиче ще се опита да спи с него в мига, в който се отдалеча.

Когато забелязва, че я наблюдавам, поглежда встрани и започва да разговаря с другото момиче до нея.

Няма защо да се безпокоя, що се отнася до Андрю, но ако тя се отнесе с неуважение към мен, след като знае, че е мой годеник, няма да се замисля много и ще ѝ наритам задника.

Питам се дали Андрю е забелязал.

С напредването на нощта нещата в нашата малка група започват да се променят. Хората говорят по-малко и се целуват повече. Брай и Елиас лежат един до друг от едната страна на огъня. Тейт и приятелката му вече са готови да се чукат; единственото нещо, което остава да направят, е да си свалят дрехите. Добре че русата мацка със съмнителната репутация не се занимава е мен и помага на своята приятелка да опипва Калеб на около осем крачки от мен и Камрин.

Ами да, определено имам усещането, че знам докъде води това. Не е кой знае какво. Не че преди не съм попадал в ситуация като тази, но този път главното ми внимание не е да се опитам да задоволя две момичета едновременно, когато и двете са готови да го направят.

– Ох, мамка му… – казвам на глас, но може пък и да не съм го казал, може би само съм си го помислил.

Вдигам ръка пред лицето си и като че ли луната е седнала между палеца и показалеца ми. Опитвам се да се отърся от нея, но тя е ужасно тежка и натиска надолу ръката ми. Усещам как лакътят ми се стоварва в пясъка като осемдесеткилограмова щанга.

Главата ми се върти. Цветът на огъня е син и жълт, и тъмночервен. Шумът от океана отеква три пъти по-силно в ушите ми и се смесва с прашенето на дървата в огъня, а някой стене.

– Камрин? Къде си?

– Андрю? Аз… тук съм. Мисля.

Дори не мога да кажа дали това наистина е нейният глас.

Премигвам силно с очи и отново ги отварям, като се опитвам да фокусирам, но разбирам, че не искам да го направя. Усмихвам се. Чувствам лицето си така опънато, че за момент се опасявам, че няма да спре да се опъва и ще се разцепи наполовина. Но после се оправя.

О, Господи… започвам да превъртам. Какво, по дяволите, са ми дали?

Опитвам се да стана, но когато мисля, че съм се изправил, поглеждам надолу и виждам, че изобщо не съм се помръднал. Опитвам отново със същия резултат.

Защо не мога да стана?

– Мама му стара, Тейт – чувам един глас да казва, но дори не мога да кажа дали е на мъж или на жена. – Това нещо си го бива. Мамка му. Виждам небесни дъги и дрога. Ама това е “The Reading Rainbow”(“Четящата небесна дъга”).

После този, който каза това, започва да пее песента “The Reading Rainbow”^[8].

Чувствам, че се побърквам, но като че ли не искам да изляза от това състояние.

Накрая лягам по гръб и проверявам положението си, като потупвам пясъка от двете страни с дланите на натежалите си ръце. После поглеждам нагоре към изпълненото със звезди небе. И наблюдавам как звездите се движат напред-назад през мрака в някаква поетично съчетание.

Лицето на Камрин се показва над гърдите ми като някакъв призрак от мъглата.

– Бейби? – питам аз. – Добре ли си?

Безпокоя се за нея, но не мога да спра да се усмихвам.

– Да. Добреее съм. Добре съм.

– Легни до мен – казвам ѝ аз.

Затварям очи, когато чувствам главата ѝ върху гърдите си и вдъхвам миризмата на шампоана, който тя винаги използва, но сега тя е много по-силна от преди. Всичко е по-силно. Всеки звук. Усещането за вятъра върху лицето ми. Дакс Ригс пее “Night is the Notion” някъде зад нас, но разумът ми подсказва, че е много далеч, въпреки че се чува ужасно силно, сякаш джипът е точно до главата ми. Почти усещам миризмата на гумите му.

И не мога да се сдържа. Започвам да пея “Night is the Notion” колкото ми глас държи. Не знам как вече съм научил всички думи, но ги знам. Знам ги, мамка му. И имам чувството, че песента продължава с часове, но не ми пука. След време спирам да пея, само Затварям очи и чувствам музиката да минава през мен. И точно сега не ме е грижа за нищо освен за момента. И съм надървен до пръсване. Мисля, че ми е нужна секунда да се усетя, че чепът ми също усеща вятъра, както лицето ми. И му е добре.

– Камрин? Какво? Да.

Дори не знам какво казвам и дали изобщо казвам нещо. Разумът ми казва, че трябва да се уверя, че не е чак толкова фиркана, че да ми духа пред всичките тези хора, обаче същевременно не искам да я спра.

Задъхвам се и главата ми пада на една страна. Виждам Калеб върху едно от онези момичета, голите ѝ бедра, сключени около напиращото му тяло. Гледам настрани. Поглеждам пак към небето. Звездите се движат и с тях забелязвам някакви светли оттенъци да се движат напред-назад. Потрепервам, когато усещам, че чепът ми опира в гърлото ѝ.

Поглеждам надолу. Виждам руса коса. Протягам ръка да я докосна, част от мен иска тя да се махне, а другата част иска да я накара да го поеме още по-дълбоко. Свършвам, като правя последното, обаче когато отмятам назад глава, виждам лицето на Камрин да лежи до моето. Рязко се надигам.

– Махни се от мен, курво! – успявам да кажа аз.

Изригвам я от себе си и всичко рязко се променя. Вече не ми е приятно.

Полагам усилия да се държа изправен. Опитвам се да се удрям по главата с две ръце с надеждата да поизтрезнея, обаче се получава обратен ефект. Успявам да прибера чепа си в гащите, оглеждам пясъка през огъня и виждам курвата вече да лежи в несвяст до Калеб. Нямам представа колко време е минало, но всички като че ли са изпаднали в безсъзнание, с изключение на мен.

Обзема ме паника. Мамка му, не мога да дишам. Какво, по дяволите, стана току-що?

Обръщам се на една страна, сграбчвам Камрин, придърпвам я до мен и не я пускам.

И това е последното нещо, което си спомням.

Дори не знам как толкова лесно намерих пътя обратно. Мисля, че по едно време изобщо не ми пукаше дали ще се загубим. Обаче ни върнах обратно, без да направя погрешен завой или да спирам, за да питам за посоката. Четиримата не говорихме много в колата. А и изобщо не си спомням нищо от малкото, което беше казано.

Спряхме на паркинга на хотела и се разделихме с Елиас и Брай. Може би трябваше да благодаря на Елиас, да им пожелая късмет през останалата част от пътуването или може би да ги поканя да излязат с нас някъде тази вечер, но при създалите се обстоятелства всичко, което направих, беше да кимна, когато те ни благодариха, че сме ги докарали.

Потеглих и заобиколих откъм нашата страна на хотела.

Камрин, изглежда, не се чувстваше сигурна да говори с мен. Не се страхуваше, а се чувстваше несигурна. Аз пък дори не мога да я погледна. Чувствам се като някакво лайно заради това, което се случи, и никога няма да си го простя.

Камрин хваща ръката ми и се отправяме към стаята. Отварям широко вратата и започвам да хвърлям нещата ни в саковете.

– Това не беше твоя…

Спирам я.

– Недей. Моля те. Просто… ми дай малко време…

Тя ме поглежда много обезсърчена, но кима и отстъпва.

Скоро отново сме на път и се движим на север по крайбрежието. Дестилация: където и да е, само не и във Флорида.

След като карам един час, отново и отново си припомням какво се случи миналата нощ, като се опитвам да намеря някакво логично обяснение. Отбивам от магистралата и колата бавно спира отстрани на пътя. Много е тихо. Поглеждам скута си, а после и през прозореца. Виждам, че от стискане на волана пръстите ми са побелели. Отварям вратата и излизам навън.

Вървя бързо през чакъла и пръстта, после надолу по склона в канавката и се изкачвам нагоре по другия склон, след което се насочвам право към първото дърво.

– Андрю, спри! – чувам да ми вика Камрин.

Обаче продължавам да вървя и когато заставам срещу проклетото дърво, го удрям също толкова силно, както Калеб и Тейт. Кожата по кокалчетата на двата ми пръста се разкъсва, а кръвта протича от ръката между пръстите ми, но аз не спирам.

Спирам едва когато Камрин ме заобикаля, застава пред мен и ме блъсва с такава сила с дланите си в гърдите, че за малко да падна назад. От очите ѝ се стичат сълзи.

– Престани! Моля те! Просто престани!

Отпускам се на колене върху тревата, провесил окървавените си ръце. Тялото ми пада напред, а също и главата. Виждам само пръстта под мен.

Камрин сяда пред мен. Усещам ръцете ѝ да притискат страните на лицето ми, опитва се да повдигне главата ми, но аз не ѝ позволявам.

– Не можеш да постъпваш така с мен – казва с разтреперан глас тя.

Опитва се да ме накара да я погледна и накрая успява, защото ужасно ме боли да я чувам как плаче. Поглеждам я в очите, собствените ми очи са пълни с гневни сълзи, които се мъча да сдържам.

– Бейби, ти не си виновен. Бяха те дрогирали. Всеки би могъл да сгреши в такова състояние – пръстите ѝ стискат по-здраво страните на лицето ми. – Ти. Не беше. Виновен. Разбиращ ли ме?

Опитвам се да гледам встрани, обаче тя избутва ръцете ми и застава на колене срещу мен. Инстинктивно обгръщам тялото ѝ с ръце.

– Въпреки това трябваше да знам – казвам аз и свеждам очи. – И не става дума само за това, Камрин. Аз трябваше да те пазя. Първо на първо, ти изобщо не трябваше да бъдеш дрогирана! – самата мисъл за това отново ме изпълва с гняв и ненавист към мен. – Аз трябваше да те предпазя!

Тя обвива ръцете си около мен и насила слага главата ми върху гърдите си.

После се отдръпва.

– Андрю, погледни ме. Моля те.

Поглеждам я. Виждам болка и състрадание в очите ѝ. Нежните ѝ пръсти държат небръснатото ми лице. Целува бавно устните ми и казва:

– Това беше моментна слабост – като че ли да ми напомни какво ѝ бях казал преди няколко месеца за онези хапчета. – Аз съм знам също толкова, колкото ѝ ти. Не съм глупава. Трябваше също да внимавам да не им оставям нито за момент без надзор питиетата ни. Вината не е твоя.

Свеждам очи, а после отново я поглеждам. Не знам как мога да я накарам да разбере, че заради начина, по който съм устроен, изпитвам силно чувство за отговорност към нея. Отговорност, с която се гордея и която чувствам още от деня, в който я срещнах. Това ме убива… убива ме да знам, че в онзи мой “момент на слабост” не можах да я защитя, че заради непредпазливостта ми тя можеше да пострада, да бъде изнасилена, убита. Как да я накарам да разбере, че няма значение дали ме обвинява за това, че мнението ѝ, колкото и винаги да е в моя полза, не извинява моята моментна слабост? Тя има право на моментна слабост, но аз нямам. Моето е просто провал.

– И аз никога, ама никога няма да те виня за това – добавя Камрин.

Само я поглеждам, за да разбера по изражението ѝ доколко наистина го мисли, а тя продължава:

– Това, което направи това момиче, никога няма да ти го припомням – обяснява тя. – Защото не си сторил нищо лошо –

усещам как пръстите ми притискат страните на лицето ми. – Вярваш ли ми?

Кимам бавно с глава.

– Да. Наистина ти вярвам.

Тя въздъхва и казва:

– А и отчасти грешката беше моя – казва и поглежда встрани.

– Откъде накъде?

– Ами – казва тя, но се колебае и гледа някак със съжаление, – мисля, че може случайно да съм ѝ дала позволение.

Това наистина ме изненадва.

– Помня, че тя ме попита дали може да спи с нас и мисля, че ѝ казах, че може. Аз… аз не знаех, че тя има предвид… сексуално. Ако бях по-трезва, категорично щях да се усетя. Андрю, съжалявам. Съжалявам, че оставих побърканата кучка да те изнасили.

Поклащам глава.

– Затова никой от нас не носи вина, така че не е нужно да поемаш част от вината върху себе си, разбра ли?

Искам да я видя усмихната, това беше целта ми – протягам ръце и я сграбчвам от двете страни за кръста. Тя пищи, когато започвам да я гъделичкам. Смее се и пищи толкова силно, че пада назад върху тревата, а аз сядам върху нея, като прехвърлям тежестта си върху коленете си от двете ѝ страни, за да не я смачкам.

– Престани! Не! Андрю, заклевам те! Престанииии! – залива се от смях, а аз забивам пръсти в ребрата ѝ, за да я накарам да се смее още повече.

После чувам звука на предупредителна сирена на полицейска кола и замръзвам на мястото си, когато я виждам да спира до моята.

– О, мамка му! – казвам аз и поглеждам надолу към Камрин.

Косата ѝ е разрошена и от нея тук-там стърчат стръкове суха трева.

Отскачам от нея и протягам окървавената си ръка, за да ѝ помогна да се изправи.

Тя я поема, става на крака и започва да се изтупва. Отправяме се обратно към колата в момента, в който полицаят излиза от своята.

– Така ли оставяте колата си широко отворена на магистрала като тази? – пита ченгето.

Поглеждам вратата после и него.

– Не, сър – отвръщам. – Трябваше да повърна и в онзи момент изобщо не помислих за това.

– Свидетелството, застраховката и регистрационния талон.

Изваждам шофьорската си книжка от портфейла и му я подавам, после заобикалям от другата страна, за да извадя застраховката и регистрационния талон от жабката. Камрин се е подпряла върху капака на колата, скръстила нервно ръце на гърдите. Ченгето отива в колата си да провери името ми.

– Надявам се, че не си скрил някакви кражби, убийства или нещо друго от мен – казва Камрин, когато се подпирам на капака до нея.

– Неее, дните ми на сериен убиец са отминали – казвам аз. – Той няма нищо, за което да се захване – викам аз и я сръгвам леко с лакът отстрани.

След няколко напрегнати минути ченгето идва при нас до колата и ми връща документите.

– Какво е станало с ръката ви? – пита той.

Поглеждам я и за първи път усещам пулсиращата болка, след като той ми обърна внимание. После соча дървото, което не е много далеч.

– Ами ударих онова дърво.

– Ударил сте дървото? – пита изпълнен с подозрение той и виждам, че поглежда Камрин през няколко секунда.

Страхотно, вероятно си мисли, че съм я бил или нещо подобно, а като се има предвид, че тя изглежда доста зле след инцидента миналата нощ и неотдавнашното боричкане в тревата, това може би му помага да потвърди предположението си.

– Да, ударих едно дърво.

Сега той гледа право в Камрин.

– Това ли се е случило наистина? – пита я ченгето.

Камрин, изнервена до краен предел, вероятно също като мен се сеща какво си мисли ченгето и изведнъж започва да обяснява в стил Натали:

– Да, сър – казва тя и маха с ръце. – Побесня, защото едни задници… – премигва… – съжалявам, се възползваха от нас миналата нощ и след като той цяла сутрин се укорява за това, накрая си изкара яда на онова дърво! Аз пък изтичах там да го спра, преди да се е наранил, и разговаряхме за това. Причината, поради която изглеждам като сплескано лайно… съжалявам… е, че имахме една много шибана нощ. Обаче ви уверявам, че не сме лоши хора. Не вземаме наркотици и той не е сериен убиец или нещо подобно, така че просто ни пуснете да си вървим. Можете дори да претърсите колата, ако искате.

Отвътре ме напира смях. Няма нищо, от което да се безпокоим, ако той претърси колата. Освен ако… нашите временни приятели, Елиас и Брай, са оставили случайно плик с трева или друго уличаващо нещо на задната седалка.

О, мамка му… моля те, Господи, не позволявай това да се превърне в нещо, което дават по телевизията.

Поглеждам Камрин и скришом ѝ се заканвам с глава.

Тя отваря широко очи.

– Какво казах?

Само се усмихвам и продължавам да клатя глава, защото само това мога да направя.

Ченгето пристъпва от крак на крак и прехапва долната си устна. Поглежда няколко пъти ту Камрин, ту мен, без да каже и дума, а това само засилва напрежението ни.

– Следващия път не оставяйте така вратата широко отворена – казва той, като запазва същата безизразна физиономия, с която ни гледа през цялото време. – Ще е жалко някое минаващо превозно средство да отнесе вратата на шевролет модел 1969 в такова добро състояние.

Лицето ми се озарява от тънка усмивка.

– Абсолютно сте прав.

Ченгето потегля пред нас и ни оставя да седим за малко в паркираната кола.

– Можете да претърсите колата, ако искате? – повтарям аз.

– Знам! – тя избухва в смях и отмята назад глава. – Нямах намерение да го кажа. Просто ми излезе от устата.

Аз също се смея.

– Изглежда, че безобидното ти бръщолевене, което между другото ме плаши малко като силно влияние на твоята двуполюсна най-добра приятелка, този път чудесно ни отърва.

Поставям ръце на волана.

Тя се усмихва и вероятно иска да каже нещо по повод шегата ми с Натали, но изведнъж отново вижда окървавените ми пръсти. Премества се по-близо до мен и взема внимателно ръката ми.

– Трябва да почистим това, преди да се инфектира – казва тя. Навежда се и започва внимателно да отстранява малки парченца трева и мръсотия от отворената рана. – Доста е зле, Андрю.

– Не чак толкова – казвам аз. – Нямам нужда от шевове.

– Не, ти просто заслужаваш да те напляскат. Никога повече не прави подобно нещо. Сериозно ти казвам.

Отстранява и последното парченце от раната, след което се навежда към задната седалка и се пресяга за малката хладилна чанта отзад.

Извръщам глава надясно и единственото нещо, което виждам, е задникът ѝ да се подава от шортите. Протягам окървавената си ръка, плъзгам пръста си под бикините ѝ и рязко дръпвам за миг ластичния ръб, който я пляска по кожа га. Това не я смущава, но ме поглежда възмутена, когато се изправя и сяда с бутилка вода в ръка.

– Изплакни я – настоява тя и ми подава бутилката.

Отварям вратата и я поемам, като държа ръката си навън и изливам водата върху раната.

Тя търси нещо в чантичката си и казва:

– Следващия път, когато си толкова ядосан и имаш нужда да си изкараш яда на неодушевени предмети, официално ще напиша името ти в моя списък на психопатите.

Подава ми тубичка с неоспорин.

Само поклащам глава и я вземам. Предполагам, че няма да мога да споря с нея за това.

Тя посочва тубичката в ръката ми и ми казва да побързам с намазването.

Смея се и викам:

– Ама ти наистина си една малка, досадна трътла.

Тя ме удря закачливо по ръката, от което я заболява, и ме обвинява, че съм я нарекъл дебела. Всичко е в рамките на шегата и си мисля, че така тя се опитва да отвлече вниманието ми от случилото си. След минути се впускаме в разговори за музика и най-различни барове и клубове, в които можем да пеем по пътя към Ню Орлиънс.

Да, по някое време решихме, че независимо къде ще спираме по пътя или колко дълго ще продължава престоят ни, ще посетим нашето любимо място на брега на Мисисипи, каквото ще да става.

Това беше преди два дни. Днес сме в приличен хотел в страхотния щат Алабама.

– Вълнуваш ли се за довечера? Имаш ли нужда да подишаш в книжна кесия, за да се успокоиш? – пита Андрю на излизане от банята с хавлиена кърпа около кръста.

– И двете – казвам аз. Оставям дистанционного върху нощното шкафче и сядам в леглото. – Знам песента, обаче това е моето първо солово изпълнение. Така че, да, леко съм паникьосана.

Той рови в сака си до телевизора и намира чифт чисти боксерки. Кърпата пада на пода. Накланям глава на една страна и наблюдавам от леглото големия му секси задник. Намъква боксерките и ги опъва около кръста си.

– Ще предизвикаш фурор – казва Андрю и се обръща към мен. – Имаш много практика и вече си я овладяла добре. Освен това, ако си мислех, че още не си готова, щях да ти го кажа.

– Знам.

– Е, готова ли си за работа? – пита той и облича останалите си дрехи.

– Да. Мисля, че съм готова. Как изглеждам?

Изправям се и се завъртам, облечена в оскъдно черно боди с тънки презрамки и тесни дънки.

– Почакай – казвам и вдигам пръст.

Обувам новите си високи до прасците лъскави черни ботушки и вдигам циповете им отстрани. После отново се завъртам и пак позирам малко прекалено артистично.

– Непоносимо секси, както винаги – казва той, ухилва се, пристъпва напред и прекарва плитката ми през ръката си.

Тази вечер може и да изпълнявам сама “Edge of Seventeen” (“Почти на седемнайсет”), но в продължение на два часа, преди да изляза на сцената, ще съм келнерка, а Андрю ще почиства масите. Едно на нула за мен! Получих по-престижната работа.

Когато пристигаме в седем часа, заведението е пълно. Харесвам атмосферата на това място. Сцената е с прилични размери, но дансингът е огромен. И е претъпкано, което ме прави още по-нервна. Отивам отзад, хванала Андрю за ръка, докато се провираме през навалицата. Извадихме късмет с тази временна работа. Ще можем да работим заедно няколко вечери. Всяка друга странична работа по време на това пътуване, откакто сме тръгнали от Вирджиния, беше съвсем случайна. Тук-там работих като чистачка на стаи, а Андрю като барман и дори като охрана. Не е някой напомпан със стероиди (и съм доволна, защото е грозно), но има достатъчно големи мускули, така че лесно го наемат на работа. Добре, че не се е налагало да влачи някого навън за ризата или да влиза в юмручни схватки.

Босът ни през следващите няколко дни Джърмън (името му е такова, а не националността, освен това вратът му е червен като на германец) подава на Андрю една бяла престилка и един бадж, на който пише Анди.

Едва се сдържам да не се засмея, но Андрю забелязва веселото изражение на лицето ми.

Джърмън потърква нос с месестата си като наденичка ръка, избърсва я в дънките и казва:

– Веднага щом някой стани ут масата и съ разкара, утивъш там и я подготвяш за друг клиент – клати заканително пръст към Анди, т.е. Андрю. – И ни пипай бакшишити. Те съ зъ келнирката, разбра ли мъ?

– Да, сър – вика Андрю.

Когато Джърмън поглежда за миг бележника си с поръчките, Андрю беззвучно се обръща към мен с думите: “Защо се хилиш?”, а аз стискам устни, за да не се засмея, когато босът отново вдига очи към нас.

Сега той ме оглежда, искам да кажа, че ме оглежда от главата до петите съвсем различно от начина, по който гледа Андрю в момента. Усмихва се мазно и казва:

– А ти тряба дъ изглеждъш точно тъй, както изглеждъш сига. Тури си тъз сладка усмивка на лицету и събирай бакшишити.

Мога само да си представя какво трябва да изтърпяват от този човек другите келнерки, които работят за постоянно тук.

Усмихвам му се и казвам с подкупващ провинциален акцент:

– Ама, разбиръ съ, гуспудин Джърмън, сигурна съм, че по-късну, кату ми свърши смяната, шъ разберети, чи трябва да утида отзад да съ поупрява малко преди да пея тъз вечер.

Виждам как очите на Андрю стават по-големи и по-заинтригувани, но продължавам да гледам Джърмън, когото вече така съм намотала на пръста си, че ако му кажа да оближе пода, ще попита: Колку дългу?

– Джърмън, изглежда, си мисли, че ще останем тук известно време – казвам аз, опряла дясната си буза в дюшека. – Казах му, че е само временно.

Вълшебните ръце на Андрю мачкат двете страни на гърба ми от раменете до кръста и аз съм като маджун в тях. Лежа тук и така се наслаждавам на този масаж, като че ли никога преди не ми е бил правен. Почти не си отварям очите. Той седи върху почти голото ми тяло, възседнал кръста ми.

– Е, да, той ме дръпна веднъж настрана и ме попита по кое време ще пеем утре вечер.

Андрю се смее и забива върховете и на десетте си пръста дълбоко в плътта ми и прави с ръце плавни кръгови движения.

Аз охкам под него.

– Можем да останем няколко дни – казва той, – но мисля, че трябва скоро да продължим.

– Съгласна съм. Освен това комарите в Мобайл са ужасни! Видя ли страховития облак около уличната лампа, когато си тръгнахме?

Андрю не отговаря на въпроса ми и казва:

– Ама ти наистина беше божествена тази нощ. Знаех, че ще се справиш Отлично, но трябва да кажа, че не очаквах това.

Най-после отварям очи и поглеждам към прозореца.

– Какво по-точно?

Ръцете му не спират да мачкат гърба ми.

– Ти излезе на гази сцена и направо я завладя. Имаш природен талант.

– Не знам – казва тя. – Обаче съм горда от себе си. Наистина не знам какво ми стана. Просто се отървах от нервното усещане в стомаха и продължих.

– Видя ли, че стана? – казва той.

– Само защото ти беше там с мен – викам аз.

Мълчим няколко минути, очите ми отново се затварят и има опасност масажът да ме изпрати в страната на сънищата. Чувствам как кръвта около очите ми се раздвижва, цялата ми глава пламва и по врата ме полазват тръпки, когато той разтрива с върховете на пръстите си скалпа ми.

Преди да е изминал неговият пълен час, започвам да се чувствам гузна, че го карам да ме масажира толкова дълго, затова отварям очи и казвам:

– Ако си се уморил, можеш да спреш.

И когато той не спира, аз го карам да спре, като се обръщам и лягам по гръб. Той ляга отгоре ми и ме целува леко по устните. Известно време се гледаме един друг, взираме се в очите, изучаваме устните си. Усещам, че той се притиска в мен отдолу и устата му се впива в моята в страстна целувка, когато започва да прави любов с мен.

Отново сме на път някъде на една магистрала между Гълфпорт, Мисисипи, и Ню Орлиънс. Денят е прекрасен, с ясно синьо небе и е топъл точно колкото трябва, така че все още можем да пътуваме със свалени прозорци и да не чувстваме необходимост да пускаме климатика в колата. Кара Камрин, а аз съм на съседната седалка, където през повечето време бе тя, и съм извадил единия си крак да виси през прозореца.

Останахме в Мобайл една седмица и платихме хотелската стая, цялата храна и бензина в колата само с минимална част от парите, които изкарахме от пеенето и бакшишите на Камрин от келнерството. Моите бакшиши като зареждаш масите са само капка в морето в сравнение с нейните.

Мобилният ми телефон бръмчи в джоба на черните работни шорти и аз отговарям:

– Здравей, мамо, какво има?

Тя ми казва колко много ѝ липсвам и минава направо на въпроса за моите прегледи.

– Не, прегледаха ме – казвам аз. – Неотдавна минах на скенер в една болница в… Не, те просто се обадиха на др Марстърс за информация и… Да, мамо. Знам. Внимавам – поглеждам към Камрин, която ми се усмихва. – Камрин няма да ме остави да не отида на преглед. Ами, да. Точно сега сме на път за Ню Орлиънс. Не знам колко дълго ще останем там, обаче след като си тръгнем, ще се отбием по някое време у дома, става ли?

След като приключвам разговора с нея, Камрин пита:

– Тексас ли?

Моментално имам чувството, че си мисли същото, както при първото ни пътуване, но тя ме опровергава, когато казва:

– Не че имам някакъв проблем с това. Просто се заинтересувах за дестинацията.

Усмихва се и мога веднага да кажа, че не се опитва да скрие нещо от мен.

– Тексас не те притеснява, така ли? – питам аз.

Тя гледа отново пред себе си, когато правим един завой, а после отново ме поглежда.

– Абсолютно не. Не е както преди.

– Какво те накара да промениш мнението си?

Издърпвам крака си от прозореца и се обръщам, за да я видя по-добре, заинтригуван от промяната в нея.

– Защото сега нещата са различни. Но в добрия смисъл. Андрю, миналия юли беше трудно. И за двама ни. Не знам на какво се дължеше, но през цялото време знаех, че ще се случи нещо лошо, когато пристигнем в Тексас. Известно време си мислех, че се безпокоя само защото това беше последната спирка от пътуването ни. Обаче вече не съм така сигурна в това. Имам чувството, че знаех…

Леко се усмихвам.

– Мисля, че разбирам – казвам аз. – И това ме навежда на един въпрос.

Тя ме поглежда и изчаква.

– Ще се установим ли някога за постоянно?

Не реагира според очакванията ми. Мислех, че усмивката ѝ ще изчезне и моментът ще отмине, но вместо това очите ѝ се оживяват и от нея лъха спокойствие.

– Евентуално – казва тя. – Но не още – гледа отново пред себе си и продължава: – Знаеш ли, Андрю, искам един ден да видя Италия. Рим. Соренто. Може би не точно сега или дори през следващите пет години, но се надявам да я видя. Франция също. Лондон. Дори с радост бих отишла в Ямайка, Мексико и Бразилия.

– Наистина ли? Ще отнеме много време да видиш тези места – казвам аз, тю не така, че да я откажа от желанията и. – На мен също би ми харесало.

Вятърът от отворения прозорец развява косата ѝ и разпилява повече кичури по усмихнатото ѝ лице.

– С теб се чувствам свободна – казва тя. – Имам чувството, че мога да направя всичко. Да отида навсякъде. Да бъда всичко, каквото поискам – поглежда ме за миг и казва: – Скоро ще се установим, но не искам това да стане завинаги. Струва ли ти се логично?

– Определено – отговарям аз. – Не бих могъл да го кажа по-добре.

Малко след като се стъмва, преминаваме границата на щата Луизиана и Камрин отбива встрани от пътя.

– Мисля че не мога да карам повече – казва тя, протяга назад ръце и се прозява.

– Преди час ти казах да ме оставиш аз да карам.

– Е, оставям те сега.

Започва да става капризна, когато е уморена.

Двамата излизаме от колата да си сменим местата, но се спираме, когато се срещаме пред предния капак.

– Виждаш ли къде сме? – питам аз.

Камрин оглежда и двете страни на пустата магистрала и свива рамене.

– Ами, по средата на никъде?

Леко се засмивам и посочвам полето. После гледам нагоре към звездите.

– Последният път не се брои, забрави ли?

Очите ѝ се оживяват, но усещам, че се двоуми. Не ми е нужно много време, за да се сетя защо.

– Това е равно, чисто поле. И доколкото виждам, на него няма крави – казвам аз.

Знам, че абсолютно нищо от това, което току-що казах, не я кара да се почувства по-спокойна за възможността от змии, но се правя на разсеян и глупав с надеждата, че тя няма да повдигне въпроса.

– А змии? – не пропуска да попита.

– Не позволявай страхът ти от змии да провали една чудесна възможност най-накрая да спим под звездите.

Тя ме гледа с присвити очи.

Зарязвам големите хитрини и направо го удрям на молба.

– Моля те! Съкровище, моля те!

Чудя се дали опитът ми да я гледам с очите на малко кученце ще има същия ефект, както когато тя прави така с мен. Първото ми инстинктивно желание е да я метна на рамо и да я отнеса там, но съм любопитен какъв ще е ефектът от молбата ми.

Тя се замисля за момент и накрая отстъпва пред чара ми.

– Добре – казва малко нервно.

Грабвам одеялото от багажника и преминаваме заедно през канавката и през ниската ограда, а после през огромното поле, докато намерим подходящо място на няколко метра по-нататък. Имам усещането за нещо познато. Постилам одеялото върху сухата трева и правя бърза проверка за змии наоколо само за да я накарам да се почувства по-добре. Лягаме върху одеялото по гръб един до друг с изпънати крака. Поглеждаме нагоре към безкрайното, изпълнено със звезди тъмно небе. Камрин сочи различни съзвездия и планети и ми дава подробни обяснения за всичките, а аз съм впечатлен от това колко много знае и как може да ги различава едни от други.

– Никога не съм предполагал, че си толкова… – мъча се да намеря думата.

– Толкова знаеща ли?

Усещам я да се усмихва до мен.

– Ами, аз… Не исках да кажа, че не мисля за…

– Безмозъчно, повърхностно момиче, което не знае, че Млечният път е нещо по-голямо от блокче шоколад или че теорията за големия взрив не е само телевизионно шоу?

– Да, нещо подобно – казвам само за да я замерям със собствените ѝ камъни. – Но наистина откъде е дошло всичко това? Просто никога не съм мислил, че си падаш по науката.

– Исках да стана астрофизик. Мисля, че го реших, когато бях на дванадесет.

Напълно шокиран съм от признанието ѝ, но продължавам да гледам звездите заедно с нея и да се усмихвам.

– Наистина исках да бъда това плюс теоретичен физик и астронавт, исках да работя за НАСА, но тогава бях малко наивна. Естествено.

– Камрин – казвам все още толкова изненадан, че не знам какво да кажа, – защо никога не си ми казвала това?

Тя свива рамене.

– Не знам. Просто не е ставало дума. Никога ли не си мечтал да си нещо друго от това, което си?

– Е, да, предполагам – казвам аз. – Но защо не си продължила?

Надигам се от одеялото и сядам. Тази тема изисква цялото ми внимание.

Тя ме гледа така, като че ли иска да каже, че реакцията ми е пресилена.

– Вероятно по същата причина, поради която ти не си продължил да се стремиш към нещо, което си искал да бъдеш – тя прибира нагоре колене, слага ръцете си на корема и преплита пръсти. – Ти какво искаше да бъдеш?

Не искам да говорим за мен сега, но мисля, че е по-добре да ѝ отговоря, защото ме попита два пъти.

И аз прибирам нагоре коленете си и подпирам ръцете си на тях.

– Ами, освен мечтата да бъда рок звезда, каквато всеки е имал, исках да бъда архитект.

– Наистина ли?

– Да – казвам аз и кимам.

– Това ли учи в колежа, преди да се откажеш?

Клатя глава.

– Не – отговарям и леко се засмивам на абсурдността на отговора си. – Бях в колежа да уча счетоводство и бизнес.

Камрин свива вежди.

– Счетоводство? Сериозно ли говориш?

Едва се сдържа да не се засмее.

– Да – казвам и сам започвам да се смея. – Ейдън ми предложи да стана частичен съсобственик на бара. По онова време пред очите ми се мержелееха парични знаци и си помислих, че да притежавам бар ще е страхотна възможност. Там можех да изпълнявам моя музика и… не знам какво съм мислел, но се хванах на предложението на брат ми. После той започна да говори как трябва да съм наясно с деловата част на тази работа и разни такива глупости. Записах се в колеж и точно там свърши всичко. Не ме интересуваше нито счетоводството, нито как се управлява бар, нито това, че трябва да се справям с негативите, свързани с притежаването на бизнес – замълчавам за момент и казвам: – Както каза, предполагам, че съм бил наивен и съм искал само позитивите, но не и негативите. Когато разбрах, че не става така, казах майната му.

Тя се надига и сяда до мен.

– Тогава защо не се зае с архитектурата?

Аз многозначително се усмихвам.

– Вероятно по същата причина, поради която ти си се отказала от астрофизиката.

Тя само се усмихва, защото няма какво да ми отговори.

Поглеждам към полето над русата коса на Камрин.

– Предполагам, че ние сме просто две изгубени .души, които плуват в стъкленица за рибки – казвам аз.

Тя присвива очи.

– Чувала съм това някъде преди.

Усмихвам се и я соча.

– “Пинк Флойд”, но това е истината.

– Мислиш ни за загубеняци?

Накланям леко глава назад, поглеждам звездите зад нея и казвам:

– В нашето общество може би. Но заедно – не. Мисля, че сме точно там, където трябва да бъдем.

Доста време никой не казва нищо.

Лягаме пак по гръб един до друг и правим това, заради което сме дошли тук. Гледам тъмната безбрежност на това небе и съм изцяло отдаден на момента. Мисля, че част от мен е там горе с тези звезди. В продължение на доста време забравям за музиката, за това, че сме на път, за тумора, който за малко да ме убие миналата година, и за моментната слабост, която почти уби духа на Камрин. Забравих за Лайли и за факта, че знам, че Камрин е спряла да взема противозачатъчни хапчета и че не ми казва. Забравям и факта, че нарочно престанах да го вадя и че не ѝ казвам.

Наистина забравих за всичко. Защото тъкмо така ти въздейства момент като този. Кара те да се чувстваш като нещо толкова малко, част от нещо толкова грамадно, което е извън пределите на разума. То те освобождава от всичките ти проблеми, от всички твои трудности, от всички твои земни нужди и желания, принуждава те да си дадеш сметка колко незначително е всичко това. Като че ли Земята напълно притихва и мълчи и всичко, което мозъкът ти може да разбере или да почувства, е безкрайността на Вселената, а ти само оставаш с отворена уста при мисълта за мястото ти в нея.

Кой има нужда от психиатри? Кой има нужда от съветници по душевни въпроси, от наставници, които ни учат как да живеем, от учители по мотивация? Майната им на всичките. Просто гледай нощното небе и от време на време си позволявай да се загубиш в него.

На следващата сутрин ме събужда нещо неприятно. Подушвам въздуха, все още със затворени очи, мозъкът ми не работи на пълни обороти, но тялото ми и усещането за миризма действат преди мен. Във въздуха се усеща лек хлад и чувствам кожата си влажна, сякаш е покрита с утринна роса. Обръщам се на една страна и отново подушвам въздуха. Сега той е дори по-противен от преди. Чувам нещо да шумоли наблизо и най-накрая отварям леко очи. Камрин спи до мен. Едва виждам русата ѝ плитка да лежи помежду ни върху одеялото. Спи със свити към гърдите колене.

Каква е тази миризма?

Закривам устата си с ръка и се надигам от одеялото. В същото време се раздвижва и Камрин, обръща се по гръб, търка с две ръце лицето и очите си. Прозява се. Седя изправен и отварям още по-широко очи, а Камрин пита:

– Каква, по дяволите, е тази миризма?

Прави гримаса.

На път съм да кажа, че това вероятно е дъхът ѝ, когато сините ѝ очи уплашено се разширяват, докато гледа зад мен.

Инстинктивно бързо се обръщам.

Стадо крави стои само на крачки от нас и когато усещат, че се движим, стават нервни.

– О, Господи!

Камрин скача по-бързо, отколкото онази нощ, когато змията пропълзя по одеялото ни, и ме принуждава да направя също.

Две крави започват да мучат, да пръхтят и да отстъпват към другите зад тях, а стадото се раздвижва още повече.

– Мисля, че ще е по-добре да се махнем оттук – казвам аз, хващам я за ръка и хуквам заедно с нея.

Не се бавим да вземем първо одеялото, но секунди по-късно спирам и се връщам да го прибера. Камрин пищи, а аз се смея, когато тя бяга от кравите към колата.

– Ах, мамка му! – викам аз, когато стъпвам в огромна купчина кравешки лайна.

Камрин се задъхва от смях и ние изминаваме, залитайки, останалата част от пътя, като аз се опитвам да изстържа в движение лайното от подметката си, а джапанките на Камрин се закачат по земята, докато тича.

– Не мога да повярвам, че се случи! – смее се тя, когато най-после стигаме до колата.

Извива тялото си напред, подпира се с ръце върху коленете и се опитва да си поеме дъх.

Аз също едва дишам, но продължавам безмилостно да търкам подметката си по асфалта.

– Мамка му! – викам, като трия крак напред-назад.

Камрин скача на капака на колата и провесва крака отпред.

– Сега можем ли да кажем, че сме го направили? – пита тя и се смее.

Стоя неподвижно и си поемам дъх. Поглеждам я, колко хубава е тази нейна усмивка, и казвам:

– Ами да, спокойно можем да го зачеркнем от списъка.

– Добре! – казва тя. После сочи зад мен: – Прави го върху тревата – казва и леко стисва устни. – Така само го размазваш наоколо.

Отивам при тревата и започвам да търкам с крак напред-назад.

– Откога стана такъв експерт по лайната?

– По-добре внимавай какви ги говориш – предупреждава тя и сяда на мястото на шофьора.

– Какво ще правиш? – дразня я аз.

Тя включва двигателя и го форсира няколко пъти. Виждам жесток блясък в очите ѝ. Подпира лявата си ръка на отворения прозорец и в следващия миг минава бавно с колата край мен.

Хвърлям ѝ предупредителен поглед, но тя само още по-широко се усмихва.

– Знам, че няма да ме оставиш тук!

Надавам вик, когато минава покрай мен. Разбира се, че няма да ме… Тя се отдалечава още повече и отначало мисля, че блъфира, затова продължавам да стоя тук и да наблюдавам как става все по-малка и по-малка.

Накрая хуквам след колата.

Първото нещо, което ми минава през ума, когато стигаме Ню Орлиънс, е отново у дома. Изпълва ме нетърпение, когато виждам познати гледки: грамадните дъбове и красивите стари къщи, езерото Пончартрейн и Супердома, боядисаните в червено и в жълто трамваи, които ни напомнят на играчки. И, разбира се, Френския квартал. Дори виждам един мъж да свири на саксофон на уличен ъгъл и имам усещането, че сме влезли директно в пощенска картичка на Ню Орлиънс.

Поглеждам Андрю и той ми се усмихва. Включва мигача и завиваме надясно по “Ройъл стрийт”, сърцето ми започва да бие по-бързо, когато виждам хотел “Холидей Ин”. Колко много неща се случиха тук преди десет месеца. Това място… един хотел… за мен е много повече, а и за двама ни.

– Предположих, че ще искаш да отседнем тук, докато сме в града – казва широко усмихнат Андрю.

Тъй като спомените все още са пресни и това ме кара да затая дъх, не мога да му отговоря, затова само кимам и също се усмихвам.

Вземаме си нещата от колата и се отправяме към фоайето. Всичко изглежда съвсем същото, с изключение може би на двете жени на рецепцията, когато се приближаваме. Не си спомням да съм ги виждала преди.

Разсеяно слушам как Андрю пита дали са свободни старите ни стаи, докато се оглеждам наоколо за всичко и се опитвам да почувствам атмосферата.

Господи, това място ми липсваше.

– Да, изглежда, тези две стаи са свободни – чувам да казват служителките на рецепцията. – И двете ли ще искате?

Това привлича вниманието ми.

Андрю се обръща към мен. Предполагам, че иска да знае какво мисля.

Прехвърлям сака на другото си рамо и за миг се колебая, обмисляйки въпроса. Не съм го очаквала и не съм си представяла, че решението ми ще е толкова трудно.

– Ами, аз… – поглеждам Андрю, после служителката и все още не мога да реша. – Не знам. Добре де, може би ще трябва да е онази, в която ние… – млъквам, защото този път не искам да изглеждаме като шестнайсетгодишни хлапетии, и хвърлям многозначителен поглед на Андрю. – Онази, в която беше сключено споразумението.

Андрю се мъчи да не се засмее, но ясно виждам усмивката в очите му, когато протяга ръка и подава кредитната си карта на жената.

Скоро след това напускаме фоайето и се качваме с асансьора на нашия етаж. Докато вървим по коридора, продължавам да попивам всичко около мен чак до цвета, в който са боядисани стените, защото всичко е част от спомена, независимо дали е малко, голямо или незначително. Чувството, че съм отново тук… почти ме кара да се разплача от щастие. Обаче съм и развълнувана и това ме спасява да не се разрева.

. Андрю спира между двете врати на старите ни стаи, окачил на раменете си двата сака и електрическата китара, която му купих! Смяташе да ѝ купи калъф, но още не го е направил.

– Не е ли странно, че отново сме тук, а? – пита той и ме поглежда.

– Странно, но хубаво – казвам аз.

Стоим така известно време, споглеждаме се, после гледаме и вратите, докато накрая Андрю пристъпва към тази, за която сме платили, и плъзга електронната карта в ключалката.

Наистина прилича на встъпване в миналото. Вратата бавно се отваря и като че ли всички емоции, които сме изпитали в тази стая, са били оставени тук и сега ни посрещат при влизането. Когато влизаме вътре, си спомням всяка нощ, в която спахме тук отделно или заедно, сякаш беше вчера. Поглеждам мястото близо до леглото, където стоях, когато Андрю ме направи своя. Гледам към прозореца, от който се виждат оживените улици на Френския квартал. Нагледно си представям деня, когато Андрю седеше на перваза и свиреше с акустичната си китара, както и когато аз стоях там и танцувах и пеех “Бартън Холоу”, и си мислех, че съм сама. Обръщам се да видя банята и когато Андрю пали лампата вътре, погледът ми се насочва първо към пода и аз, макар и смътно, си спомням нощта, когато той спа там до мен.

Мисля, че понякога най-страхотните спомени идват от най-невероятни места, което е още едно доказателство, че спонтанността може да ти се отплати по-щедро и от най-подробно съставения план. Аз най-подробно планирах всичко.

Обръщам се към Андрю:

– Не знам защо, но чувствам, че… чувствам, че всичките месеци на път до декември трябваше да ни доведат до това място. До този град. До този хотел.

Не мога да повярвам на това, което казвам, и моментално започвам да подлагам на съмнение основанията си. Това би могло да означава много други неща, но според мен най-важното е, че ние имахме нужда да се върнем отново тук.

Да, точно това е, или поне от това имах нужда. Когато ме осени това откритие, си дадох сметка, че стоя в тази стая, заобиколена по-скоро от мисли, отколкото от материални предмети. Вглеждам се в очите на Андрю, но всъщност не го виждам. Вместо това го виждам в миналото. Същите магнетични зелени очи, но в друга година.

Защо се чувствам по този начин?

– Може би си права – казва той и тонът му става по-загадъчен. – Камрин, за какво мислиш точно сега?

– Че първия път си тръгнахме твърде рано.

Това беше първото нещо, което ми дойде наум, и едва сега, когато го казах, започвам да разбирам колко вярно може да бъде то.

– Защо мислиш така? – пита той и пристъпва към мен.

Не се чувствам така, като че ли той ми задава въпроси, на които вече знае отговорите. Сякаш и двамата мислим за едно и също, и двамата се опитваме да открием смисъл във всичко това и търсим отговорите един от друг.

Седим заедно в края на леглото. Сложила съм ръце между бедрата си, също както и той, и известно време запазваме мълчание. Накрая извръщам глава, за да го погледна, и казвам:

– Когато го решихме, изобщо не исках да си тръгнем, Андрю. Знаех, че следващата ни спирка след Ню Орлиънс ще бъде Галвестън. Не бях готова да напусна това място… но не знам защо.

И тази истина ме кара да се почувствам нервна.

Защо? Като изключа страха, че Тексас означаваше края на пътуването ни, или че по-късно почувствах, че съм знаела, че ще се случи нещо лошо, какво друго ме беше карало да искам да остана тук? Не исках непременно да остана тук завинаги, просто мисля, че си тръгнахме твърде рано.

– Не знам – казва той и леко свива рамене. – Може би защото точно тук сключихме споразумението.

Побутва ме закачливо с лакът. Не мога да се сдържа да не се усмихна.

– Да, може би, но мисля, че има нещо повече, Андрю. То е, защото намерихме себе си тук – поглеждам замислена към стената. – Просто не знам…

Усещам, че леглото се поклаща и Андрю става.

– Мога да кажа само, че този път ще се възползваме максимално от това, преди да си тръгнем – подава ми ръка и аз я поемам. – Може пък да разберем.

Ставам и казвам:

– Или… може би е повторение.

– Повторение на какво по-точно? – пита той.

Замислям се за момент и отговарям:

– И аз не знам…

Хващам лицето ѝ между дланите си.

– Не е нужно да мислим за това точно сега – казвам аз и я целувам по устните. – Мириша като кравешко лайно и имам нужда от душ. Надявам се, че за теб това няма да е много отблъскващо и ще се присъединиш към мен.

Замисленото изражение на Камрин се променя и на лицето ѝ се появява онази усмивка, към която се стремях.

Вдигам я, като подхващам задника ѝ с две ръце, а тя кръстосва крака върху кръста ми и обгръща с ръце раменете ми. В мига, в който усещам вкуса на топлия ѝ език в устата си, я отнасям при душа заедно с мен. Хвърляме ризите си на пода, преди да минем през вратата на банята.

Първото заведение, в което се отбиваме, е барът “Олд Пойнт”. Когато минаваме през входната врата, ни приветства развълнуваната Карла, която направо изблъска двама едри мъже от пътя си, за да стигне до мен, широко разтворила ръце. Прегръщаме се.

– Толкова се радвам да те видя отново! – казва Карла, надвиквайки музиката. – Я да те огледам! – отстъпва назад и ме оглежда от главата до петите. – Все така красив, както винаги.

Сега се обръща към Камрин. Поглежда ме за миг, после отново гледа Камрин.

– Ами да, знаех си, че тя няма да те пусне – прегръща сърдечно Камрин и силно я притиска към себе си.

– След като си тръгнахте, казах на Еди, че тя не е за изпускане – продължава Карла и гледа ту мен, ту Камрин. – Разбира се, Еди се съгласи. Каза, че следващия път, когато дойдете тук, Камрин ще е с теб. Опита се да ме накара да заложа пари за това. – Сочи към мен и ми намигва: – Знаеш го какъв беше Еди.

За две секунди усещам как сърцето ми потъва чак до подметките на обувките.

– Беше? – питам предпазливо и се плаша от отговора.

Усмивката на Карла не изчезва напълно, само малко, и

през повечето време тя все още е усмихната.

– Съжалявам, Андрю, но Еди почина през март. Казват, че получил удар.

Дъхът ми спира и аз сядам на един от високите столове край бара. Усещам, че Камрин застава до мен. Виждам само пода.

– О, не прави това, чуваш ли ме? – казва Карла. – Познаваше Еди повече от всеки друг. Той не плака дори когато умря собственият му син. Не помниш ли? Свири на китарата през цялата нощ в памет на Робърт.

Ръката на Камрин стиска моята. Не вдигам глава, докато Карла не отива зад бара и взема две чаши и бутилка уиски от стъклената полица зад нея. Поставя чашите пред мен и започва да налива.

– Той винаги казваше – продължава тя, – че ако умре преди някого от нас, той би се радвал Оттам, ако хората танцуват върху гроба му, вместо да плачат. А сега пийте. Това беше любимото му уиски. Не би приел друг начин да почетете паметта му.

Карла е права. Но въпреки това знам, че Еди не би искал никой да скърби за него, и в този миг все още чувствам бездънната дупка в сърцето си. Поглеждам застаналата до мен Камрин и виждам, че се опитва да не заплаче, макар очите ѝ да са пълни със сълзи. Обаче се усмихва и усещам как леко стиска ръката ми. Протяга ръка към уискито, налято от Карла, и изчаква аз да взема другата чаша. Плъзгам ръка по барплота и я стискам с пръстите си.

– За Еди – казвам.

– За Еди – повтаря Камрин.

Докосваме чашите си, усмихваме се един на друг и ги изпиваме до дъно.

Сериозният момент бързо отминава, когато Камрин сваля ръката си и стоварва чашата с дъното нагоре върху бара. Прави такава отвратена физиономия, сякаш е получила ритник в зъбите, каквато никога не съм виждал момиче да прави, и издава такъв звук, като че ли дъхът ѝ се е подпалил.

Карла се смее, взема чашата ѝ и избърсва мястото под нея с парцал.

– Не казах, че е хубаво, а само, че беше любимото на Еди.

Дори аз трябва да призная, че това нещо е отвратително.

Долнопробна, отвратителна гадост. Не знам как Еди го е пил през всичките тези години.

– Още ли пеете заедно двамата? – пита Карла.

Камрин се покатерва на една от високите табуретки до мен и отговаря първа:

– Ами, да, пеем много заедно.

Карла поглежда и двама ни с подозрение, взема моята чаша и я слага някъде под бара.

– Пеете много от колко време? И защо не дойдохте по-рано тук?

Аз въздъхвам тежко, скръствам ръце на бара и се облягам по-удобно върху него.

– Ами, след като си тръгнахме оттук, отидохме в Галвестън и аз се озовах в болницата с тумор.

– Бил си в болница? – казва Карла и аз се чудя дали тя няма нещо общо с онова досетливо ченге във Флорида.

Сочи строго към мен, но се обръща към Камрин:

– Казах му да отиде на доктор, но той не искаше да слуша.

– И ти ли си знаела? – пита Камрин.

Карла кима.

– Да, знаех. Ама твоето момче е упорито като муле.

– Тук съм съгласна с теб – казва Камрин и се засмива.

Клатя глава и се отдръпвам леко назад в стола.

– Преди да продължите да ме одумвате, все пак трябва да ви напомня, че съм жив. По-късно на нас двамата с Камрин ни се случиха някои наистина много лоши неща, но и двамата ги преодоляхме, нали така? – казвам аз и топло ѝ се усмихвам.

– Очевидно сте направили един пълен кръг – казва Карла и насочва вниманието ни в друга посока. – Надявам се, че ще пеете тази вечер. На Еди много би му харесало да е там горе с вас още един път.

Камрин и аз се споглеждаме за миг.

– Аз съм за – казва тя.

– Аз също.

Карла пляска с ръце.

– Ами, добре тогава! Можете да пеете толкова дълго, колкото си искате. Единствената банда, която щеше да пее тази вечер, се отказа.

Оставаме край бара заедно с Карла около час, преди най-накрая да се отправим към сцената. И макар барът да е само наполовина пълен тази вечер, пеем пред екзалтирана публика. Започваме с коронния ни дует “Бартън Холоу”. Струва ни се най-подходящо той да е пръв, защото тъкмо в “Олд Пойнт” го изпяхме за първи път. Изпяхме още няколко песни, преди накрая да стигнем до “Laugh, I Nearly Died”. Предварително обявявам, че песента е в памет на Еди Джонсън. Изпълнявам я без Камрин и със заместител на Еди, един симпатичен креол на име Алфред.,

Малко след полунощ двамата с Камрин се сбогуваме с Карла и бар “Олд Пойнт”. Обаче, верни на обичая в Ню Орлиънс, не си лягаме рано и оставаме навън да обиколим по-известните барове. Първо се отбиваме в клуба за музика на живо, а после се отправяме към бара, където Камрин ми даде урок по билярд онази вечер. Измина почти година, откакто бяхме тук за последен път и бяхме изритани навън след боя в бара. Надявам се, че не са ме запомнили. Към два часа сутрин-

та, след няколко игри билярд и няколко питиета, точно както миналия път помагам на Камрин да влезе в асансьора на хотела, защото едва се държи на крака.

– Добре ли си, момиче? – питам я засмян и я държа здраво през кръста.

Главата ѝ се люшка насам-натам.

– Не. Не съм добре. А ти се смееш.

– Ау, съжалявам – казвам аз, но това е само отчасти вярно. – Не се смея на теб, а само се питам дали този път ще спиш до тоалетната.

Тя охка, макар да мисля, че това е нейният начин да спори с мен, вместо да каже колко зле се чувства. Подхващам я по-здраво през кръста, когато вратата на асансьора се отваря, и вървя заедно с нея по коридора до стаята ни. Слагам я на леглото, свалям от нея всичко с изключение на пликчетата и ѝ помагам да намъкне фланелката си. Тя отпуска глава върху възглавницата и аз се опитвам да я покрия с чаршафа. Обаче се сещам, че след като е толкова пияна, ако има нещо повече от фланелката и пликчетата върху себе си, ще започне обилно да се поти и така ще изхвърли всичкия алкохол, който е изпила тази нощ.

За всеки случай примъквам малката пластмасова кофа за боклук и я поставям на пода до леглото. После отивам в банята, намокрям една кърпа със студена вода и я изстисквам над умивалника. Но докато се върна обратно при леглото, за да избърша лицето и челото на Камрин, тя вече е заспала.

Когато се събуждам на другата сутрин, с изненада виждам, че тя се е събудила преди мен.

– Добро утро, момиче – казвам почти шепнешком.

Отварям очи и я виждам да лежи на една страна, с лице, притиснало възглавницата. Сините ѝ очи гледат топло и са оживени, а не уморени като при махмурлук, както очаквах.

– Какво правиш толкова рано? – питам и протягам ръка, за да я погаля по бузата.

– Не съм сигурна – казва тя. – И аз самата съм малко изненадана.

– Как се чувстваш?

– Добре.

Прегръщам я през кръста и придръпвам тялото ѝ до себе си, босите ни крака се преплитат. Тя прекарва пръст по очертанията на гръдните ми мускули. От докосването ѝ по кожата ми преминават студени тръпки.

Вглеждам се в очите и устните ѝ и оставям пръстите си да следват посоката на погледа ми. Толкова е красива. Ужасно красива. Тя протяга ръка и гали пръстите ми, а после ги целува един по един и притиска тялото си още по-плътно в моето. В нея има нещо различно.

– Сигурна ли си, че си добре? – питам аз.

Леко ми се усмихва с очи и кима. После докосва с устни моите, като притиска гърдите си в гръдния ми кош. Зърната ѝ са твърди. Аз съм твърд дълго преди тя да го хване с ръка. Лизва върха на езика ми, преди да впие устни в моите, а аз обгръщам тялото ѝ с ръце. Тя се притиска отдолу в мен и усе-: щам мекотата на кожата ѝ, влагата ѝ през тънките, памучни пликчета. Без да прекъсвам страстната целувка, спускам ръката си надолу, плъзвам пръсти под тях и ги смъквам. Притискам бедрата си в нея и натискам издутия си член в топлината ѝ.

Лягам върху нея и се вглеждам в очите ѝ. Обаче не казвам нищо. Не ѝ казвам колко влажна е отдолу, нито я карам да ме гледа в очите. Не изразявам господството си над нея с думи, жестове или искания. Само я гледам в очите и знам, че това е момент, в който думите не са нужни.

Отново целувам леко устните ѝ, ъгълчетата на устата ѝ, очертанията на скулите. Разтварям устните ѝ с езика си, много нежно я целувам и свалям ръка, за да хвана члена си и го търкам в нея. Усещам как бедрата ѝ се изпъват напред към мен и ми подсказват колко силно иска да вляза в нея. Този път не

искам да я дразня, нито да ѝ отказвам това, което иска, затова го вкарвам само малко и наблюдавам как тя вече не може да контролира погледа си, миглите ѝ потрепват, а устните ѝ се разтварят. Натискам го по-навътре и чувствам как краката ѝ треперят около мен. Тя изохква леко и прехапва устна. Отново я целувам и най-накрая прониквам колкото е възможно по-дълбоко в нея. Държа го там и се наслаждавам на треперенето на бедрата ѝ и на ръцете ѝ, докато ме държат, а пръстите ѝ се забиват в гърба ми.

Блъскам се по-силно в нея, като извивам бедрата си. Телата ни започват да се покриват със ситни капчици пот. Иска ми се да я оближа от нея, но не спирам. Не мога да спра…

Повдигам леко тялото си, за да не могат гърдите ни да се докосват, сграбчвам под коляното единия ѝ крак, който е увила около мен, и го избутвам назад, за да мога да проникна още по-дълбоко. Чукам я още по-здраво, като притискам бедрото ѝ върху леглото. Тя вика името ми, двете ѝ ръце са се вкопчили в кръста ми, но тя ги отдръпва назад и сграбчва дюшека зад главата ѝ. Гледам жадно как гърдите ѝ се надигат и се спускат върху гръдния ѝ кош и продължавам да я чукам все по-силно, като се навеждам, за да лапам зърната ѝ и да ги държа между зъбите си.

Погледът ми се замъглява. Тя охка още по-силно, а после започва да стене. Това направо ме побърква. Пускам бедрото ѝ и чувствам как тялото ми отново се прилепва плътно към нея. Гръдният ми кош мачка гърдите ѝ, а ръцете са обгърнали плътно гърба ми. Чувствам как пръстите ѝ се забиват болезнено в плътта ми. Тя блъска бедрата си в моите, а устата ми се впива в нейната. Когато започвам да се празня, целувката ми става още по-ненаситна. Тялото ми трепери и аз стена в устата ѝ, а тласъците ми постепенно отслабват. Камрин държи долната ми устна между зъбите си, а аз нежно я целувам, като продължавам да се клатя напред-назад, докато свършвам.

Отпускам се върху гърдите ѝ. Сърцето ми се опитва да намери отново обичайния си ритъм. Чувствам как кръвта напира в пръстите на ръцете и на краката ми, както и пулсирането на вената близо до слепоочието ми. Притискам бузата си в голите ѝ гърди, устата ми е отворена, а дъхът ми излиза неравномерно през устата ми. Устните ѝ се движат по влажната ми коса.

Лежим така един до друг цялата сутрин, без да кажем и дума.

Не помня кога съм заспал. Когато отварям очи, часовникът до леглото сочи единадесет и десет. Усещам, че се чувствам гол не защото нямам дрехи върху себе си, а защото Камрин не е в леглото с мен. Тя седи на перваза на прозореца, облечена в шорти и фланелка с къси ръкави, но без сутиен. Гледа през прозореца.

– Мисля, че трябва да тръгваме – казва тя, без да сватя очи от яркия пейзаж на Ню Орлиънс.

Сядам в леглото, покрит наполовина с чаршафа.

– Искаш да напуснем Ню Орлиънс? – питам недоумяващ аз. – Но нали каза, че първия път сме си тръгнали твърде рано.

– Е, да – вика тя, но не се обръща. – Първия път си тръгнахме твърде рано, но сега не можем да стоим тук по-дълго, за да компенсираме това.

– Но защо искаш да си тръгнем? Тук сме само от един ден.

Тя се обръща към мен. Има нещо като усещане или решителност в очите ѝ, но не мога да разбера кое от двете или и двете.

След дълго колебание казва:

– Андрю, знам, че може да прозвучи глупаво, но мисля, че ако останем тук… аз…

Ставам от леглото и намъквам боксерките си, които намирам на пода.

– Какво става? – питам и пристъпвам към нея.

Тя ме поглежда.

– Просто мисля, че… отначало, когато пристигнахме тук вчера, можех да мисля само какво е означавало това място за нас миналия юли. Дадох си сметка, че непрекъснато си представям случилото се и се опитвам да съживя отново всичките моменти…

– Но те вече просто не са същите – добавям аз и ми идва една идея.

Тя се замисля за момент, но накрая казва, след като кима леко с глава:

– Е, да. Предполагам, че просто това място е свързано с толкова важни спомени… По дяволите, Андрю, дори не знам какво говоря! – казва тя и замисленото ѝ изражение се заменя с досада.

Придърпвам един стол при масата пред прозореца, сядам, навеждам се напред, слагам ръце между коленете си и се взирам в нея. Каня се да добавя нещо към нейното обяснение, но тя ме изпреварва:

– Може би не трябва никога да идваме тук.

Не очаквах да каже това.

– Защо?

Тя притиска длани върху перваза на прозореца, за да държи

тялото си изправено, раменете ѝ са като сковани, а гърбът леко извит напред. Объркването и колебливостта, изписани на лицето ѝ, постепенно изчезват и тя започва да разбира.

– Знаеш ли, няма значение какво правиш, дори и ако се

опиташ да повториш до най-малката подробност нещо, което вече се е случило: То никога няма да стане по същия начин, по който се е случило напълно естествено първия път – оглежда замислена стаята. – Спомням си, когато бях малка, как двамата с Коул винаги играехме в гората зад старата ни къща. Това са едни от най-хубавите ми спомени. Там построихме къща на едно дърво – тя ме поглежда и тихо се смее. – Е, не беше кой знае каква къща, а само няколко дъски, закрепени между два клона. Обаче това беше нашата къща и се гордеехме с нея. Играехме в нея и в онази гора всеки ден след училище – лицето ѝ оживява, когато си спомня този момент от детството си. После усмивката ѝ изчезва. – Преместихме се оттам в къщата, в която майка ми живее сега, но аз все си мислех за онази гора, за къщата ни на дървото и за това как играехме там заедно. Понякога, когато бях сама в стаята си или пътувах с кола някъде, така потъвах в онези спомени, че изпитвах същите чувства, както преди години.

Тя слага с разперени пръсти ръце на гърдите си.

– Един ден отидох там – продължава Камрин. – Бях така свикнала с носталгията, че си помислих, че бих могла да усиля чувството, ако отида на мястото, където беше нашата къща на дървото, да седна на земята, където имах навика да седя, и да изпиша с пръчка в пръстта тайно съобщение за Коул, за да го прочете, ако отида там преди него. Обаче не беше същото, Андрю.

Наблюдавам я и я слушам внимателно.

– Не беше същото – повтаря замислена тя. – Бях много разочарована. И си тръгнах в този ден дори с по-голяма дупка в сърцето, отколкото беше, когато се запътих за там с намерение да я запълня. И всеки ден след това, винаги, когато се опитвах да си го представя както преди, не можех да го направя. Разруших този спомен с отиването си там. Без да си давам сметка, докато не стана твърде късно, в онзи ден замених този спомен с празнота.

Знам точно какво означава това чувство на носталгия. Мисля, че всеки го е изпитал в даден момент от живота си, но аз не започнах да разказвам за собствения си опит в това отношение. Вместо това просто продължавах да слушам.

– Цяла сутрин се опитвам да се накарам да повярвам, че всъщност ние не бяхме в тази стая. Че барът, в който бяхме снощи, не беше “Олд Пойнт”. Че тъжната новина за Еди беше само мой сън – тя ме гледа право в очите. – Искам да си тръгнем, преди да разруша и този спомен.

Тя е права. Абсолютно права.

Но аз започвам да се питам, ако…

– Камрин, а защо се опитваше да съживиш отново спомена? – не ми е приятно, но въпреки това го казвам. – Не си ли доволна от нещата такива, каквито са? Между нас?

Тя рязко повдига нагоре глава, а очите ѝ ме гледат с недоумение. Но после чер гите ѝ омекват и Камрин казва:

– Господи, не, Андрю – отдръпва се от прозореца и застава между разтворените ми крака. – Изобщо не става дума за това. Мисля само, че тъкмо защото дойдохме тук, аз подсъзнателно се опитвам да пресъздам едно от най-запомнящите се преживявания в живота ми.

Тя поставя и двете си ръце върху раменете ми, а аз я хващам от двете страни за кръста и вдигам очи към нея. Не бих могъл да изпитам по-голямо облекчение от отговора ѝ.

Усмихвам се, изправям се заедно с нея и казвам:

– Ами тогава да се омитаме оттук, преди мозъкът ти да се напълни с още какви ли не глупости.

Тя се смее.

Отдръпвам се от нея и веднага започвам да хвърлям нещата ни в саковете. После посочвам банята.

– Гледай да не забравиш нещо.

Усмивката ѝ става по-широка и тя веднага се втурва покрай мен в банята. Само след две трескави минути всичко е прибрано. Всеки от нас взема по един сак и по една китара и без да погледнем назад, излизаме от стаята. Никой дори не поглежда и към вратата на съседната стая, която не наехме този път. Когато слизаме долу във фоайето, отивам на рецепцията и моля да ми върнат парите, които бях предплатил за една седмица. Служителката взема кредитната ми карта и ми прехвърля обратно сумата, а аз ѝ връщам картите ключове.

Камрин чака нетърпелива до мен.

– Престани с тези глупости – нареждам ѝ аз, защото знам, че тя пак се връща към спомена.

Камрин леко се засмива и затваря за момент очи.

– Благодаря ви, че ни гостувахте в “Холдей Ин Ню Орлиънс” – казва служителката, когато се отдалечаваме от рецепцията. – Ще се радваме да ни посетите отново.

– “Холидей Ин” ли? – преструвам се аз. – Не, това са… апартаментите за посолствата в… Гълфпорт. Ами да, това е Мисисипи. Какво ви става, госпожо?

Изражението на служителката се променя и тя прави озадачена физиономия, но не казва нищо и ние излизаме от сградата.

Камрин започва да подскача веднага щом излизаме навън, и товари всичко в шевролета:

– Предлагам да минем направо покрай Ню Орлиънс, за да стигнем в Луизиана.

Всъщност не е чак толкова трудно, колкото си мислех, да си представим, че сме някъде, където не сме.

– Звучи добре – казвам и Затварям вратата на колата. – Можем да минем направо и покрай Галвестън, ако искаш.

– Не, трябва да отидем на гости на майка ти – казва тя. – След това можем да отидем където си поискаме.

Включвам на скорост и миг преди да тръгнем, казвам:

– Това обаче не означава, че не можем да спрем някъде по пътя за Галвестън.

Тя свива устни и кима в знак на съгласие.

– Това е вярно.

После ме поглежда така, като че ли иска да ми каже: “А сега да се махаме оттук.”

Поемаме по по-дългия път за излизане от Ню Орлиънс и се отправяме на северозапад през Батън Руж и Шривпорт, а след това през границата на щата Тексас и после в Лонгвю. Спираме да заредим в Тайлър и караме от там до Далас, където Камрин настоява да се отбием в Уест Вилидж, за “дъ съ приминя с шапка къту ковбойка” (думите бяха нейни, не мои).

– Ни мога дъ пътувам през Тексъс, без дъ съм ублечена къту тексаска – каза тя малко преди да се съглася да я заведа.

Лично аз не си падам по каубойски шапки и ботуши, но трябва да кажа, че много ѝ отиват.

Спираме за през нощта в Ла Грандж, където изпиваме по някое и друго питие и гледаме изпълнението на една голяма кънтри рок банда. Следващата нощ се мотаем в Джилис, където, разбира се, Камрин поязди механичния бик Ел Торо с онази секси каубойска шапка на главата. По-късно, когато се върнахме в хотела, каквото съм си похотливо копеле, се престорих на механичния бик и я оставих да ме поязди. Естествено, с каубойската шапка на главата.

Два дни по-късно, когато сме на около час път от Лъбок, отбиваме в страничната лента заради гръмнала гума. Трябваше да проверя и четирите гуми на бензиностанцията в Тайлър.

– Загазихме, момиче – казвам аз и клякам до спуканата гума. – Нямам друга резервна.

Камрин се подпира на колата и скръства ръце на гърдите. Лицето и кожата над гърдите ѝ лъщят от пот. Тук е горещо като в ада. На мили от нас не се мярка нито дърво, нито някаква постройка. Заобиколени сме от почти напълно равна, гола земя. Отдавна не бях стигал толкова далеч на запад в Тексас и започвам да се сещам защо.

Изправям се и сядам върху капака на колата.

– Я ми дай да видя мобифона ти – казвам.

– Ще се обадиш, за дойдат да ни теглят ли? – пита тя, след като го взема от предната седалка и ми го подава.

Прекарвам пръст по екрана и прехвърлям два пъти, за да намеря “Жълтите страници”.,

– Това е единственото нещо, което можем да направим. Натискам върху “пикапи за теглене” и преглеждам резултатите, преди да се спра на един.

– Надявам се този път наистина да дойде – казва тя.

Аварийната служба отговаря и докато разговарям с човека

и му казвам какъв размер гума ми е нужен, забелязвам Камрин да се навежда към задната седалка през отворения прозорец и

да се появява оттам с онази секси каубойска шапка на главата. Може да ѝ помогне да се пази от палещото слънце.

Заобикаля колата и сяда на предния капак до мен.

– Добре, благодаря, приятел – казвам аз и изключвам телефона. – Той каза, че ще мине най-малко час преди да успее да дойде тук – оставям мобифона върху капака и ѝ се усмихвам. – Знаеш ли какво, единственото нещо, което трябва да направиш, е да срежеш онзи чифт дънки в сака ти и да ги превърнеш в много къси шорти в стил Дейзи Дюкс^[10], да свалиш сутиена си, да останеш само по боди и би могла да…

Тя слага пръст пред устните си.

– Няма начин – казва. – Дори не си го и помисляй.

Седим в мълчание известно време и гледаме заобикалящото ни нищо. Като че ли започва да става по-горещо, но мисля, че това се дължи най-вече на факта, че седим директно изложени на слънцето върху капака на черната кола, която привлича като гъба горещината. От време на време приятен ветрец погалва лицата ни.

– Андрю? – тя сваля шапката си и я слага върху главата ми, после се обляга назад върху предното стъкло. Подлага ръце под главата си и прибира колене към гърдите. – Номер пет от списъка с обещанията ни: ако умра преди теб, погрижи се да съм облечена в онази рокля, която купихме на битпазара, и да съм без обувки. А, и никакви синки на очите от осемдесетте и изтеглени мигли.

Накланя глава и ме поглежда.

– Ама аз си мислех, че това беше роклята, с която искаше да се омъжиш за мен.

Тя премигва и извръща очи от слънцето.

– Е, да, така е, но искам и да бъда погребана с нея. Някои вярват, че когато човек умре, в живота му след това оживяват отново най-щастливите моменти, които е имал. Един от моите ще бъде денят, в който се омъжа за теб. Затова мога да взема роклята с мен, когато умра.

Аз ѝ се усмихвам. Свалям шапката и лягам до нея, като притискам главата си до нейната, за да мога да сложа шапката да покрива главите и на двама ни, за да ни пази от слънцето. След като я нагласявам, казвам:

– Номер шест: ако умра преди теб, погрижи се да изсвирят “Dust in the Wind” на погребението ми.

Тя ме поглежда предпазливо, като внимава да не събори шапката.

– Пак ли се връщаме към това? Караш ме да намразя една великолепна класика, Андрю.

Аз леко се засмивам.

– Знам, но гледах един епизод от “Highlander” (“Планинец”), когато умира жена му Теса. Свириха тази песен за фон. Оттогава не ми излиза от главата.

Тя се усмихва и вдига ръка, за да избърше потта от веждата си.

– Обещавам – казва тя. – Но тъй като сме на темата, бих искала да прибавя номер седем. Гледал ли си “Призрак”?

Поглеждам я за миг.

– Ами, да. Предполагам, че всеки е гледал този филм. Освен ако е на шестнайсет. Мамка му, изненадан съм, че си го гледала – побутвам я с лакът.

Тя се смее.

– Причината е майка ми – признава тя. – Гледала съм го стотина пъти: “Призрак” и “Мръсни танци”. Тя си падаше по Патрик Суейзи, аз бях единственото пораснало момиче около нея, с което можеше да си говори колко красив е бил. Както и да е, значи си го гледал. Номер седем: ако някой те убие, ще е по-добре да се върнеш като Сам и да ми помогнеш да намеря убиеца ти.

Аз се смея, поклащам глава и случайно събарям за малко шапката.

– Така ли ти въздействат филмите? Както и да е. Да, обещавам да се върна и да преследвам задника ти.

– По-добре! – смее се тя. – Освен това знам, че ще съм от онези хора, които си мислят, че любимите им са все още около тях, след като са умрели. Ще е още една причина да вярвам в подобни неща.

Не съм сигурен как да тълкувам това, но както и да е. По дяволите, ще се опитам.

– Ще обещая, ако и ти ми обещаеш – казвам аз.

– Както винаги – вика тя.

– Номер осем – продължавам аз. – Не ме погребвай, където е студено.

– Напълно съм съгласна. Мен също.

Избърсва още пот от лицето си, а аз се надигам от капака t и ѝ подавам ръка.

– Хайде да седнем вътре, за да не сме на слънце.

Тя хваща ръката ми и аз ѝ помагам да слезе от капака.

Два часа по-късно пикапът, който трябва да ни тегли, не се е появил и започва да се стъмва. Изглежда, че ще се наложи да наблюдаваме заедно как слънцето залязва над голия тексаски пейзаж.

– Знаех си – казва Камрин. – Какво, по дяволите, им става на тези влекачи?

И точно когато го казва, по магистралата към нас се задават ослепителните светлини на два фара. Въздъхваме с облекчение, излизаме навън да го посрещнем и първото нещо, което забелязвам, е същото, което забелязва и Камрин. Човекът може да е двойник на Били Франк. Двамата се споглеждаме, но не казваме нищо на глас.

– От теглене ли имате нужда или от гума? – пита той и опъва с палци презрамките на гащеризона си.

– Само от гума – отвръщам аз и го следвам до задницата на пикапа.

– Добре, не разполагам с много време за престой тук, докато я сменяте – казва той и изплюва на пътя тютюна, който дъвче. – Двамата ще се справите ли?

– Да, ще се справим – казвам аз. – Обаче почакай за секунда – давам му знак с пръст аз, навеждам се в колата и завъртам ключа за запалването. Когато двигателят започва да работи без проблем, го изключвам и се връщам при него. – Просто исках да се уверя, че ще запали.

Плащам на двойника и наблюдавам как задните стопове на камиона се отдалечават в тъмнеещия хоризонт. Когато се връщам обратно при колата, с изумление виждам, че Камрин вече я повдига с крика.

– Браво бе, това се казва момиче.

Тя ми се усмихва, но продължава да работи, а русата ѝ плитка се спуска върху рамото.

– Не е трудно – казва и сега дотъркулва новата гума, след като е успяла да развие гайките на старата съвсем сама.

Мисля, че започвам да се възбуждам. Да, почакай, определено съм възбуден.

– Не, наистина не е трудно – отговарям накрая аз и се усмихвам още по-широко.

Няколко минути по-късно тя отново сваля колата и хвърля крика в багажника. Вдигам вместо нея старата гума и хвърлям вътре и нея.

Влизаме вътре и просто седим там.

Толкова е тихо. Огромните розовочервени и сини ивици на перестите облаци, изпълнили небето, се простират далеч над хоризонта. Дневната горещина постепенно намалява и с настъпването на нощта през прозорците на колата нахлува лек ветрец. Залезът е красив. Откровено казано, никога не съм му обръщал внимание преди. Може би причината е компанията.

И не съм сигурен какво става между нас точно в момента, но каквото и да е то, ние се чувстваме толкова свързани един с друг, че и двамата го усещаме. Поглеждам я. И тя ме поглежда.

– Готова ли си за връщане? – питам аз.

– Ами, да – замълчава за момент и гледа замислена през предното стъкло. После се обръща към мен по-уверена отпреди няколко секунди. – Да, мисля, че съм готова да се завърнем у дома.

Усмихва се. И за първи път, откакто напуснах сам Галвестън в онзи ден или когато Камрин се е качила на автобуса в Ралей онази нощ, най-накрая ние се чувстваме… напълно доволни от постигнатото.

Мисля, че наистина направихме пълен кръг. Обаче трябва да кажа, че сега, когато най-накрая се завръщаме след седем месеца в Галвестън, този път чувството е различно. Не се притеснявам от това, че съм тук, и не се страхувам, че времето ни заедно ще свърши. Не очаквам всеки момент една трагедия от здравен характер да надигне грозната си глава. Чувствам се добре тук. И когато спираме на паркинга на неговия жилищен комплекс, изпитвам удовлетворение. Дори мога да си представя да живея тук. Обаче мога също да си представя, че живея и в Ралей. Според мен това означава, че може би вече сме готови да се установим някъде. Само за известно време, а не завинаги, както казах на Андрю преди, но достатъчно дълго, за да се съвземем от пътуването.

Андрю е съгласен.

– Ами, да – казва той и грабва саковете от задната седалка. – Знаеш ли какво?

Оставя саковете обратно на мястото им и поглежда над покрива на колата към мен.

– Какво? – питам заинтригувана аз.

Очите му се усмихват.

– Ти си права да не искаме да сме на път прекалено дълго, за да ни омръзне, или пък да се застоим на едно място твърде дълго по същата причина – млъква и протяга ръце над покрива на колата. – Може би ако пътуваме само през пролетта или лятото, тогава през есента и зимата ще живеем у дома и по празниците ще се .държим като семейство. Майка ми е много разочарована, че не прекарахме Коледа или Деня на благодарността с нея.

Аз кимам.

– Това е добра идея. И тъй като е неприятно да се пътува, когато е студено, в това има силна логика.

Гледаме се през покрива на колата още известно време, но аз прекъсвам мислите, които се въртят в главите ни, и казвам:

– Добре де, вземай саковете. Можем да говорим и вътре. Трябва да видиш как е Джорджия.

– О, Джорджия е добре – казва той и отново се навежда над задната седалка. – Майка ми я поливаше.

Вземам китарите и чантата си. Когато влизаме в апартамента на Андрю, в него мирише точно така, както миришеше първия път, когато влязох тук: на празно. И точно както каза Андрю, Джорджия не е изсъхнала и е добре.

Направо се стоварвам изтощена и провесвам крака през страничната преграда.

– Обаче следващото място, където ще отидем – вика Андрю и минава покрай гърба на дивана, – ще бъде далеч оттук.

Чувам как ключовете му издрънчават върху плота в кухнята. Надигам се и се провиквам:

– Колко далеч?

– Европа, Южна Америка – казва ухилен до уши той, когато влиза отново в стаята. – Нали каза, че би искала да видиш Италия, Бразилия и всичките онези места. Предлагам да си изберем едно и да отидем там следващия път.

Изведнъж чувствам в тялото си силен прилив на енергия. Ставам и го поглеждам толкова развълнувана в момента от перспективата, че почти не мога да се сдържа.

– Ама ти сериозно ли?

Той кима и се усмихва широко със стиснати устни.

– Мамка му, ако искаме да останем верни на традицията, можем дори да напишем на малки лентички всички места, които искаме да видим, да ги пуснем в една шапка и да вземем това, което се падне.

Пищя. Направо пищя! Вдигам рязко нагоре ръце.

– Ама това е чудесно. Андрю!

Той сяда на дивана, подпира ръце на масичката за кафе и подвива колене. Аз не мога да седна. Продължавам да стоя на същото място и да гледам усмихнатото му лице.

– Разбира се, ще трябва да продължаваме да печелим пари – казва той. – Все още имаме доста в банката, но като пътуваме извън страната, определено ще свършат по-бързо.

– Нямам търпение да почна работа – казвам аз и това опреснява паметта ми. – Андрю, ти ми каза да бъда напълно откровена с теб къде предпочитам да живеем.

Това привлича вниманието му.

– Къде искаш да живееш?

Аз се замислям за момент и казвам:

– Засега мисля в Радей, но само защото бих искала да бъда там, където са Натали и майка ми, и защото знам, че лесно мога да си намеря работа там, където работи Натали. Нейният бос наистина, изглежда, ме харесва, каза ми да попълня молба и…

Андрю ме спира.

– Не е нужно да обясняваш причините.

Протяга ръка към мен и аз сядам в скута му. Не съзнавах, че бръщолевя, защото съм нервна. Просто не искам да се чувства задължен.

Той ми се усмихва и ме прегръща през кръста.

– Въпросът ми е какво точно имаш предвид с това “засега”?

– Ами… това е трудната част – викам.

Той накланя глава на една страна, поглежда ме с любопитство, трапчинките на бузите му едва се забелязват.

След малко сама излизам от положението, като казвам:

– Мисля, че не е нужно да похарчим всичките пари за къща, защото не искам да остана там завинаги. Освен това, ако го направим, няма да имаме достатъчно пари, когато решим да отидем в Европа или някъде другаде, а това, че ще работим срещу минимални заплати, няма да ни помогне да спестим много.

Той ми хвърля кос поглед.

– Почакай. Надявам се, че не искаш да живеем в къщата на майка ти. Имаме нужда да сме сами. Искам да мога да полагам сладкото ти малко задниче върху масата за кафе, когато пожелая.

Аз се смея и притискам закачливо бедрата си в неговите.

– Толкова си непоносим! – казвам. – Но не, определено не искам да живеем с майка ми.

– Е, да, ама ако не искаш да купим къща и не искаш да живеем при майка ти, единственото, което остава, е да живеем под наем, а за това също ще отидат много пари.

Чувствам се в затруднено положение, защото това е моментът, в който трябва да говоря за парите на Андрю все едно са и мои, с което се съмнявам, че мога да свикна някога.

Поглеждам встрани и казвам:

– Помниш ли, като каза, че бихме могли да имаме малка къща някъде?

– Ами, да – вика той и очите му оживяват, като че ли вече се сеща какво ще кажа.

– Бихме могли да платим в брой за една много малка къща или апартамент, достатъчно голям за нас… не знам, нещо евтино, но прилично, и пак да ни остане доста в банката за пътуванията. Няма да излизаме под наем и ще плащаме всеки месец само за ток, вода и такива неща, които можем да покриваме с парите от работата и пеенето, и няма да харчим от спестяванията ни.

Защо той се усмихва като Чеширската котка^[11]? Усещам как главата ми хлътва между раменете и лицето ми пламва.

– Какво толкова смешно има? – питам, като притискам бубите си с длани и се мъча да не се засмея. – Нищо. Просто се радвам, че най-после разбра, че каквото е мое, то е и твое.

Притиска ме по-силно през кръста.

– Както и да е – казвам аз и се опитвам да прикрия изчервяването си, като се правя на обидена.

– Хей – вика той и разтърсва бедрата ми, – не прави така, довърши това, което имаше да кажеш.

След дълга пауза казвам:

– И когато заминем за там, където ни каже късчето хартия в шапката, можем да накараме Натали да се грижи за нея. Или – соча нагоре, – когато най-накрая намерим това красиво място на плажа, за което съм си мечтала, и поискаме да живеем там, или ще продадем тази къща в Ралей, или ще я дадем под наем, за да имаме допълнителен доход. Можем дори да я дадем под наем на Натали и Блейк!

Мисля, че нещо става в главата му. Продължава все още леко да се усмихва и не сваля очи от мен. Но продължава да мълчи. Накрая все пак казва:

– Имам усещането, че си мислила доста за това. Колко време ти отне, за да го измислиш?

Едва сега си давам сметка, че е било от доста дълго време. Мисля, че е от деня, в който започнах да се опитвам да си представя бъдещето ни, когато окончателно реших, че наистина искам да се установим някъде и че съм се уморила от пътуване.

Андрю изчаква търпеливо да му отговоря пак с този спокоен, замислен поглед, с който винаги ми напомня, че нищо, което му кажа, няма да породи негативизъм помежду ни.

– Беше на магистралата, след като напуснахме Мобайл – отговарям. – Когато ти казах, че един ден искам да видя Италия и Франция, и Бразилия. Когато казах, че не искам да се установяваме някъде завинаги. От онази нощ нататък реших да измисля как да го направим – поглеждам встрани. – Наруших правилата и го измислих сама.

Той се навежда напред и ме целува по устните.

– Понякога планирането е необходимо – казва Андрю. – Свършила си добра работа. Мисля, че целият план е безупречен.

После ме притиска силно до себе си и страстно ме целува. Когато се отдръпва, аз го поглеждам за миг, като държа лицето му в ръцете си.

– Обаче искам да се омъжа за теб тук – казвам и очите му блясват. – Не искам майка ти да се чувства изоставена. Тя наистина е единствената причина да се чувствам неловко, че искам да се преместим в Ралей. И се чувствам още по-зле, че тя планираше бебешко парти, ама ние така и не…

– На нея това ще ѝ хареса – казва той и ме прекъсва, преди отново да започна да бръщолевя. – На мен определено ми хареса.

Той отново ме целува.

Не бих могъл да желая по-чудесен ден от този. Времето е идеално. Плановете за женитба, които все не успявахме да уточним, си дойдоха точно на мястото. Вчера се обадих на майка ми и ѝ казах да се срещнем на плажа на Галвестън Айлънд. Тя пристигна навреме, без да има каквато и да е представа защо я повикахме тук.

Вдигам нагоре ръка, когато я виждам, и ѝ махам да дойде при нас. В мига, в който ни вижда, тя вече е разбрала. Лицето ѝ се озарява от широка, заразителна усмивка.

– Ох, вие двамата – казва майка ми, когато идва при нас, – не мога да повярвам, че накрая ще го направите. Аз съм просто… така съм…

По лицето ѝ се стичат сълзи и тя вдига ръка да ги избърше, смее се и плаче едновременно.

Камрин, боса, облечена в онази бутикова рокля с цвят на слонова кост, която намери на битпазара, обвива ръце около майка ми и я притиска до себе си.

– О, Марна, моля те, не плачи – казва тя, макар да мисля, че е повече от молба, защото, като гледа майка ми да плаче, и Камрин е почти готова да я последва.

– Някой друг ще дойде ли – пита майка ми, когато се отдръпва.

– Ти си единственият ни почетен гост – казвам гордо.

– Да – добавя Камрин, – само ти и преподобният тук.

Майка ми ни заобикаля и прегръща и преподобния Рийд.

Тя посещава църквата му от девет години. Опитвала се е стотина пъти да ме накара да отида и аз, но просто не си падам по църкви. Обаче си помислих кого ще е най-добре да помоля да ни ожени?

Докато преподобният Рийд стои пред нас на плажа с изтърканата си Библия в ръце и казва няколко думи, аз виждам и чувам само Камрин, която стои пред мен с ръце в моите. Вятърът развява разпуснатите ѝ коси, освободени от златистата плитка, преметната върху рамото, която толкова обичам. Обичам усмивката ѝ, сините ѝ очи и меката кожа. Сега искам да я целуна и да приключим с това. Притискам леко с пръсти ръцете ѝ и я придърпвам малко по-близо. Вятърът духа в дългата ѝ рокля и платът прилепва около тънката ѝ талия. Мъча се да не се усмихна, когато вятърът вкарва кичур коса в устата ѝ. Тя се опитва незабелязано да го махне с език, без да привлича вниманието върху себе си.

Тъй като знам, че не иска да стане причина за някакво прекъсване дори и за такова просто нещо, протягам ръка и махам косата от устата ѝ.

Чувствам се така, сякаш сме единствените двама души на света.

Когато идва време да се закълнем, знам, че никой от нас не си е записал нещо предварително, нито е имал време да помисли какво да каже. Затова го правим така, както правим всичко останало.

Стискам по-силно ръцете ѝ и казвам:

– Камрин, ти си другата половина на душата ми и аз ще те обичам както днес, така и през всеки друг ден от живота ни. Обещавам, че ако някога ме забравиш, ще ти чета, както Ноа чете на Али^[12]. Обещавам, че като остареем и костите започнат да ни болят, никога няма да спим в отделни стаи и ако умреш преди мен, ще се погрижа да бъдеш погребана с тази рокля. Обещавам да те преследвам, както Сам е преследвал Моли^[13] – очите ѝ започват да овлажняват. Галя дланите ѝ с пръстите си. – Обещавам, че един ден след години няма да се събудим и да се запитаме защо сме пропилели живота си, като не сме направили нищо, и независимо какви несгоди ще ни сполетят, винаги, ама винаги, ще бъда тук до теб. Обещавам да бъда спонтанен, винаги да изключвам музиката, когато спиш, и да ти пея за стафиди, когато си тъжна. Обещавам винаги да те обичам, независимо къде сме по света или на етап от живота. Защото ти си другата моя половина, без която знам, че няма да мога да живея.

От очите ѝ рукват сълзи и ѝ трябва малко време, за да се успокои.

После тя казва:

– Андрю, обещавам никога да не те оставя на животоподдържащи системи или да страдаш, когато със сърцето си знам, че животът ти е свършил. Обещавам, че ако някога изчезнеш безследно, аз… няма никога да престана да те търся. Никога – това ме кара да се усмихна. – Обещавам, че когато умреш, ще се погрижа на погребението ти да звучи “Dust in the Wind” и да не те погребвам там, където е студено. Обещавам винаги да ти казвам всичко, независимо колко засрамена или виновна се чувствам, и да ти се доверявам, когато ме караш да направя нещо, защото знам, че за всичко, което правиш, си има причина. Обещавам винаги да бъда до теб и да не те оставям да се изправяш пред нищо сам. Обещавам винаги да те обичам в този живот, а и когато отидем в следващия, защото знам, че не мога да отида в никой друг живот, ако и ти не си в него.

Пастор Рийд се обръща към мен:

– Андрю Париш, вземаш ли Камрин Бенет за твоя законна съпруга, която да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, която ще обичаш и за която да се грижиш от този ден нататък?

– Да – казвам аз и слагам на пръста ѝ венчалния пръстен, който купих в Чикаго. Тя едва чуто ахва.

После той се обръща към Камрин и казва:

– Камрин Бенет, вземаш ли Андрю Париш за твой законен съпруг, който да бъде с теб в добро и в зло, в богатство и в бедност, когото ще обичаш и за когото ще се грижиш от този ден нататък?

– Да. Най-накрая аз ѝ подавам моя пръстен, защото криех и двата от нея до този момент, и тя го слага на пръста ми. Пастор Рийд приключва с онези очаквани шест думи:

– Обявявам ви за съпруг и съпруга – и ми дава разрешение да целуна моята булка.

Това беше всичко, което искахме да направим през цялото време, докато траеше церемонията, а сега, когато ни е разрешено, седим и се взираме един в друг, виждаме се в различна светлина, много по-ярка от тази, когато се срещнахме за първи път в автобуса в Канзас. Усещам как очите ми започват да се навлажняват, вземам я в обятията си и впивам устни в нейните. Тя хлипа, докато трае целувката, а аз я притискам още по-силно, като напълно повдигам босите ѝ крака от пясъка и я завъртам. Майка ми реве като пеленаче, а аз имам чувството, че не мога да престана да се усмихвам.

Камрин е моя жена.

Ралей, Северна Каролина – юни

– Изненада! – викат няколко гласа, когато влизам в новата ни къща.

Действително съм изненадана, ахвам и вдигам ръка към гърдите си. Отпред по средата е Натали с Блейк до нея. Приятелките ми от любимото ми кафене на “Старбъкс” и сестрата на Блейк, Сара, с която се запознах преди две седмици, когато с Андрю се върнахме в града, всички са там.

– Ау, какъв е поводът? – питам и продължавам да се опитвам да си поема дъх, защото здравата ме изплашиха.

Обръщам се да погледна Андрю. Той се хили, явно има нещо общо с цялата работа.

Натали, сега с кестенява, бухнала коса, силно ме притиска до себе си.

– Това е официалното парти за влизането ви в новата къща – усмихва ми се дяволито и поглежда Андрю. – Защо мислиш, че се преструвах през последните няколко дни, че не ме интересува кой се е завърнал?

– Не си правила подобно нещо – казвам аз.

– Добре де, може би не беше толкова демонстративно – вика тя, – но, Кам, не можеш да кажеш, че не съм крила нещо от теб, нали?

Сега, като се замисля, ми се струва, че има право. Радваше се, че съм се завърнала у дома, но не прекалено, както би било нормално за нея. Бях започнала да си мисля, че по някакъв начин Блейк е успял да я укроти.

Отново се обръщам към Андрю:

– Ама ние дори нямаме мебели.

– О, имате! – казва Натали и ме хваща за ръката.

Води ме в гостната, където по пода са разхвърляни безразборно осем меки пуфа. В средата на стаята има четири плътно долепени една до друга червени касетки за мляко, покрити с плоско парче дърво, което, предполагам, е масата за кафе. Още дори не е пуснато електричеството, но върху “масата за кафе” има три незапалени свещи, поставени върху капаците на тенекиени кутии за сладки, които чакат настъпването на нощта след няколко часа.

Това ме разсмива.

– Харесва ми – казвам на Андрю. – Мисля изобщо да забравим за мебелите и да се придържаме към ретро модата с пуфовете!

Майтапя се и Андрю го знае.

Той се стоварва върху най-близкия пуф и изпъва крака върху пода, като се изтяга в меката облегалка.

– Това ме устройва, но определено ще имаме нужда от наше легло.

Сядам в пуфа до него и се настанявам удобно. Всички останали ни последват, а Натали и Блейк се отправят към кухнята.

С Андрю намерихме тази малка къща пет дни след като пристигнахме тук. Тъй като искахме да сме колкото е възможно по-малко в дома на майка ми, той прекара часове наред в интернет, за да преглежда оферти в списания за недвижими имоти, докато аз си почивах след дългото пътуване с кола от Галвестън. До голяма степен оставих Андрю сам да се занимава с търсенето на къщата. Той ми показваше снимки, а аз си казвах мнението. Тази къща беше безупречна. Беше третата, която ходихме да разглеждаме на място (и не мисля, че това, че той много я хареса, има нещо общо с факта, че случайно видя майка ми полугола, защото си беше помислила, че вече сме излезли). Цената ѝ беше много изгодна, защото продавачите я бяха напуснали преди четири месеца и искаха да я продадат колкото може по-бързо. Накрая я купихме за 20000 долара – по-малко от истинската ѝ цена, и се съгласихме продавачите да не правят никакви ремонти, преди да се изнесат. Тъй като плащахме в брой, всичко стана много бързо.

Днес официално е първият ни ден като нейни нови собственици.

Донесохме много неща със себе си от Галвестън и наехме малък фургон, който влачехме зад нас, пълен догоре с неща, които можаха да се поберат вътре. Обаче скоро трябва да се върнем обратно за мебелите. За съжаление Андрю все още е непреклонен и иска да задържи стария смрадлив стол на баща си, но ми обеща да го занесе да го почистят. Дано го направи наистина!

Натали и Блейк се връщат в стаята с по три бутилки бира, които започват да раздават.

– Благодаря, но без мен – казвам аз.

Натали изглежда съкрушена, издава напред долната си устна и се взира в мен. Носи тясна бяла фланелка, от която циците ѝ стърчат още повече.

– Мъча се да не пия бира най-малко от седмица, Нат – казвам аз. Тя бърчи нос, но свива рамене и казва:

– Тогава ще има повече за мен!

След като Блейк подава бирата на Андрю, отива да седне в единствения останал свободен пуф, но Натали се втурва и го изпреварва. Така че той сяда в нея. Докато се боричкат, Натали издава онзи неин странен смях, а аз поглеждам, за да видя изражението на Андрю.

– Шензи – прошепва той и клати глава, допрял бутилката бира до устните си.

Аз се смея тихо, защото едва сега разбирам какво е имал предвид първия път, когато я нарече гака. Скоро след това проверих името в гугъл и открих, че така се казва онази хиена с голямата уста в сериала “Цар Лъв” .

– Ти ми обеща да ми разкажеш за пътуването ви – казва Натали, след като се настанява между краката на Блейк върху мекия пуф.

Всички погледи са отправени към мен и Андрю

– Вече ти разказах някои неща, Нат.

– Е, да, ама на нас не си ни разказала нищо – вика моята приятелка Лия, която работи в “Старбъкс”.

Алисия, която работи заедно с нея, добавя:

– Веднъж бях на такова пътуване с майка ми и брат ми, но съм сигурна, че изобщо не може да се сравнява с вашето.

– А и ти така и не си ми разказала какво се случи във Флорида – казва Натали.

Отпива от бирата и оставя бутилката на пода до нея, след което отпуска ръце върху краката на Блейк. Той я целува отстрани по врата.

Свивам се отвътре, като си помисля за Флорида, но съзнавам, че това е, защото Андрю може да се почувства неловко от онова, което се случи. За миг дори не смея да го погледна, защото се чувствам виновна, че изобщо съм споменала за това пред Натали. Не съм ѝ казвала никакви подробности, само споменах, че докато бяхме там, се случи нещо наистина неприятно.

Когато най-после поглеждам Андрю, виждам, че той не ми е ядосан. Намигва ми и също оставя бирата си на пода до него.

– Флорида – казва той за моя изненада – беше може би най-лошата част от пътуването ни, ако не и най-странната… Но въпреки това нямам нищо против някои моменти от него.

Нямам представа накъде ще го отведе това. Сега всички гледат право в Андрю, особено Натали, която е ококорила очи в очакване.

– Срещнахме група хора, които ни предложиха да се присъединим към тях до едно много забутано място на брега. Така и направихме. Прекарахме си добре. Обаче после се случи нещо странно.

– В какъв смисъл? – прекъсва го Натали.

– Странно като ЛСД или дявол знае точно какво – казва той.

Очите на Натали се разширяват още повече и стават по-гневни, когато ме поглежда.

– Вземали сте ЛСД? Какво, по дяволите, е станало с теб, Кам?

Аз клатя глава.

– Не, не съм го направила доброволно. Те ни упоиха!

Сега очите на всички са като тези на Натали.

– Ами, да – продължава Андрю. – Дори не сме сигурни какво са ни дали, но и двамата напълно изключихме.

– Мен ме упоиха веднъж – обажда се сестрата на Блейк, Сара.

Изглежда на около осемнадесет.

Тялото на Блейк рязко се навежда напред и Натали удря зъбите си в бутилката с бира.

– Какво? – пита той с пламнали очи,

– О, не съм ли ти казала? – казва мило Сара и се преструва, че просто е забравила да му каже по някое време.

Явно е било по-добре, че не му е казала.

– О-оох! – вика Натали и се хваща за устата.

– Съжалявам – казва Блейк. Целува я по бузата и се обръща отново към сестра си: – Кой, по дяволите, те е упоил, Сара? Не ме лъжи. По-добре да ми кажеш… Случи ли се нещо?

Изражението му е заплашително.

Сара вдига нагоре очи.

– Не. Нищо не се случи, защото Кайла беше там и тя ме откара вкъщи. А и не знам кой го направи, Блейк, така че, моля ти се, престани да се горещиш – после се обръща към нас: – Та какво разказвахте?

– Ще дойда с теб, приятел – вика Андрю на Блейк. – Ако някога разбереш кой го е направил, само ми кажи. Това е долно.

Аз сръгвам леко Андрю с лакът. Той разбира намека и добавя:

– Както и да е, трябва да кажа, че Флорида беше едно преживяване, което не искам никога да се повтори.

Андрю не им казва нищо за онази нахална кучка, която се опита да му духа. Радвам се, че не го стори, защото разговорът щеше да стане твърде неудобен. Да не говорим пък, че с информация като тази Натали направо щеше да пощурее. Продължаваме да седим на пуфовете и да разговаряме с приятелите си още няколко часа – докъм осем вечерта, когато Блейк трябваше да откара Сара у дома. Малко след като тримата си тръгнаха, останалите ги последваха и с Андрю сме сами в първия ни собствен дом като младоженци.

Той идва от кухнята със свещ в ръка, след като я е запалил на печката. Газта беше пусната по-рано. След това с нея запалва и останалите свещи на масата.

– На пода ли ще спим? – питам аз, докато го наблюдавам.

– Не – отвръща той и се отдръпва от свещите. Събира всичките пуфове по средата на стаята и ги нарежда плътно един до друг. Прави нещо като импровизирано легло и потупва с длан един от тях.

– Засега това ще свърши работа. Няма да спя на пода и да се събудя със схванат гръб.

Аз се усмихвам.

– Това е странно, нали? – казвам и продължавам да оглеждам голите стени, като си представям какви картини и снимки може да са подходящи за тях.

– Какво, че нямаме мебели и електричество ли? Трябва вече да си свикнала с това – вика той и се смее.

– Не, имам предвид тази къща. Нас. Наистина всичко.

– Странно в добрия смисъл, надявам се.

– Разбира се – казвам аз и му се усмихвам.

В къщата настъпва мълчание. Светлината от свещите хвърля големи, танцуващи сенки по стените, Мирише на белина и разни други почистващи препарати, макар и слабо.

– Андрю – викам аз, – благодаря ти, че се преместихме тук.

Най-накрая той сяда до мен и двамата стоим известно време, загледани в пламъците на свещите.

– Къде другаде мога да бъда освен там. Където си ти? – казва той.

– Знаеш какво имам предвид – отвръщам аз.

Протягам ръка и движа дланта си над една от свещите просто за да почувствам горещината върху кожата си и да видя колко близо мога да я приближа, преди да се опаря.

– Знам – вика той, – но въпреки това.

Отдръпвам ръката си и го поглеждам. Лицето му изглежда гладко на оранжевата светлина на свещите дори и с поникналата брада, която той отново остави да расте.

– Камрин, трябва да ти кажа нещо – казва той.

Сърцето ми моментално се свива в гърдите от начина, по който го каза.

– Какво… какво имаш предвид с това, че трябва да ми кажеш нещо?

Чувствам се толкова нервна. Не знам защо.

Андрю прибира коленете си нагоре и подпира ръце върху тях. Поглежда веднъж пламъка за няколко секунди, но и те ми се струват прекалено дълги.

– Андрю? – обръщам се с лице към него.

Забелязвам как адамовата му ябълка се движи, докато преглъща. Гледа ме в очите.

– Имам главоболия – започва той и сърцето ми изтръпва. Мисля, че ще повърна. – Само от понеделник, но си уговорих час с един доктор тук. Майка ти ми го препоръча – в момента я мразя, че е скрила това от мен. Ръцете ми треперят. – Помолих майка ти да не казва нищо, защото исках тази работа с къщата да мине гладко…

– Трябваше да ми кажеш.

Той се опитва да докосне ръката ми, но аз несъзнателно го отблъсквам и ставам.

– Защо си крил това от мен – чувствам се замаяна.

Андрю също става, но не се приближава.

– Вече ти казах. Не исках да…

– Не ме интересува. Трябваше да ми кажеш!

Скръствам ръце върху корема си и се извивам леко напред. Изненадана съм, че още не съм повърнала. Нервите ми са така опънати, че имам чувството, че всеки момент ще се скъсат вътре в мен.

– Това не може да се случи… – най-после заравям лице в ръцете си и избухвам в плач, – Защо, по дяволите, става това?!

Андрю веднага застава до мен. Усещам ръцете му да ме прегръщат. Придърпва разтрепераното ми тяло до гърдите си и ме държи. Здраво.

– Това не означава нищо – казва той. – да ти кажа честно, не се чувствам както преди, Камрин. Да, имам главоболия, но ги усещам по различен начин.

Когато риданията ми стихват достатъчно, за да усетя, че мога да говоря, без да се задавям, вдигам глава, за да го видя.

Той ме притиска отново до себе си и леко ми се усмихва.

– Знаех, че ще реагираш по този начин, бейби – казва тихо той. – Не искам да се измъчваш през следващите четири дни до уговорения час за понеделник – продължава да ме гледа втренчено. – Не се чувствам по същия начин. Просто се съсредоточи върху това, защото ти казвам истината.

– Вярно ли? – питам аз. – Или ми го казваш, за да не се тревожа?

Вече съм решила в себе си, че той прави точно последното. Отдръпвам се от него и започвам да ходя напред-назад из стаята със скръстени на гърдите ръце. Не мога да спра да треперя.

– Не те лъжа – казва той. – Ще се оправя. Чувствам, че ще се оправя, и ти трябва да вярваш в това.

Извръщам се рязко и отново го гледам.

– Не мог а да го правя повече, Андрю. Не мога.

Той накланя леко глава на една страна. Погледът му е замислен, заинтригуван, загрижен.

Знам, че иска да продължа след казаното, но не мога. Не мога, защото нещата, които искам да кажа, само ще го разстроят и натъжат. А и това ще бъдат само думи. Думи, предизвикам от болка и гняв, защото част от мен иска да погледна Бога или който и да е там, или каквото и да е гам, в лицето, за да му кажа да върви по дяволите.

Трябва да се успокоя. Трябва да отстъпя назад и да си поема дъх.

Правя точно това.

– Камрин?

– Ти ще се оправиш – казвам му с делови вид. – Знам, че ще се оправиш.

Той пристъпва към мен, целува ме по челото и казва:

– Ще се оправя.

Последните четири дни бяха напрегнати. Въпреки че Камрин ме увери, че ще гледа положително на нещата и няма да позволи да се разстройва, нервите ѝ бяха ужасно опънати. На два пъти я чувах да плаче в банята и да повръща. Откакто ѝ казах за главоболията в четвъртък вечерта, тя до голяма степен се държи така, както се държеше, преди да заминем на гости на Ейдън и Мишел в Чикаго: усмивките ѝ бяха фалшиви и се преструваше, че се смее, когато се предполагаше, че нещо е смешно. Просто не беше на себе си. Тъй като се безпокоях за нея и си спомних какво се случи с болкоуспокояващите след помятането, направо я попитах дати не е изпаднала отново в “онзи момент на слабост”.

Каза, че не е, и аз ѝ вярвам.

Обаче този път нищо не можеше да я успокои, докато не си тръгнехме от болницата и ми кажеха ясно, че съм здрав.

Ако не съм… е, не искам да мисля за това.

Тревожа се повече за нея, отколкото за себе си.

Казаха на Камрин да чака в друга стая, докато мина през скенера. Видях, че иска да спори със сестрата, но все пак отстъпи. И точно както последния път имах усещането, че съм в апарата от часове, изпитвах лека клаустрофобия в тунела на тази огромна шумна машина. Стойте съвсем неподвижен, помоли ме техникът. Опитайте се да не мърдате, защото ще трябва да го направим отново. Излишно е да казвам, че направо престанах да дишам в продължение на петнадесет минути.

Когато сканирането приключи, извадих запушалките от ушите си и ги хвърлих в кошчето наблизо.

Камрин направо не издържа, когато сестрата, която дойде да ме освободи от апарата, каза, че ще можем да знаем нещо едва в сряда.

– Шегувате се! – каза Камрин и я погледна заплашително. Гледаше ту мен, ту сестрата с надеждата някой от нас да направи нещо. Погледнах сестрата.

– Има ли някакъв начин да разберем резултата днес?

След като разбра от изражението на Камрин, че тя няма да мръдне оттук, сестрата въздъхна и каза:

– Седнете в чакалнята, а аз ще видя дали др Адамс може да дойде да види резултата сега.

Четири часа по-късно седим в кабинета на др Адамс.

– Не виждам нищо необичайно – казва той и аз усещам как ръката на Камрин отпуска мъртвата си хватка от моята. – Обаче, като имам предвид историята на вашия случай, мисля, че ще бъде във ваш интерес да идвате при мен за преглед един път месечно през следващите няколко месеца и да си отбелязвате всички промени, които чувствате, че трябва да бъдат отбелязани,

– Но вие казахте, че не забелязвате нищо – вика Камрин и отново стиска ръката ми.

– Не, и въпреки това мисля, че това ще е в интерес на Андрю. За да сме сигурни. Така че, ако нещо започне да се показва, ще го хванем още в самото начало.

– Искате да кажете, че според вас нещо ще се покаже? Искаше ми се да се изсмея, когато забелязах леката досада, изписана на лицето на доктора, но погледнах Камрин и казах:

– Не, той не казва това. Просто се успокой. Всичко е наред. Нали ти казах, че всичко ще бъде наред.

И от този ден нататък единственото, което ми остана да правя, беше да се надявам, че съм казал истината.

Много месеци по-късно…

По някое време през първия месец в новата ни къща Андрю ми писа още едно писмо. Мисля, че го прочетох поне сто пъти. Обикновено плача, но и много често се усмихвам. Каза ми, че иска да го чета веднъж седмично, за да отбелязвам, че е изминала още една седмица и нищо не се е случило, че всичко продължава да е наред. И аз го правих. Обикновено го четях в неделя вечер, след като той вече е заспал до мен в леглото. Обаче понякога, когато заспивах преди него, протягах ръка на следващата сутрин, изваждах писмото от книгата до леглото и го четях, преди да се събуди. Както всеки друг път преди това, когато свършвах, го поглеждах как спи и се надявах за още една седмица.

Андрю винаги ме изумяваше. Изумяваше ме с начина, по който работеше мозъкът му. С начина, по който ме гледаше, без да каже каквото и да било, и ме караше да се чувствам най-важният човек на света. Изумяваше ме с това как можеше винаги да бъде толкова позитивен дори когато светът около него се разпадаше. И как успяваше да хвърля светлина и в най-затънтените кътчета на мозъка ми, когато си мислех, че вече никога няма да видя отново друга светлина.

Разбира се, и той имаше своите лоши дни, своите “моменти на слабост”, но не познавам друг като него. И знам, че никога няма да видя такъв.

Може би по природа съм слаб човек. Може би, ако не беше Андрю, нямаше да съм тази, която съм днес. Понякога се чудя каква щях да бъда, ако не го бях срещнала, ако не беше там да ме спаси от онова опасно, безразсъдно пътуване с автобус, което реших да предприема сама. Чудя се какво щеше да стане с мен, ако той не се грижеше за мен достатъчно, за да ми помогне да преодолея моментната слабост. Мразя да мисля за себе си по този начин, но понякога човек трябва да се изправи с лице срещу реалността такава, каквато е, да види нещата такива, каквито са, и как те могат да зависят от действията му. В сърцето си знам, че ако не беше Андрю, мен можеше изобщо да ме няма днес тук.

Последните няколко месеца бяха много трудни за нас, но същевременно бяха пълни с живот и вълнение, с любов и надежда.

Животът е загадъчен, често пъти несправедлив. Обаче мисля, че през времето ми с Андрю се научих, че той може да бъде и красив и че обикновено, когато ни сполети нещо, което изглежда несправедливо, Животът така открива място, за да се случат по-добри неща. Обичам да мисля така. Това ми дава сила, когато най-много се нуждая от нея.

А точно сега имам такава потребност.

Опитвам се да погледна нагоре към часовника високо на стерилната бяла стена на стаята, но почти не мога да различа малките черни стрелки през замъглените си очи. Исках да разбера колко дълго съм била тук. Чувствам се изтощена и слаба, умствено и физически, и не мога да издържам повече. Преглъщам една буца в гърлото и чувствам устата си суха като гласпапир. Вдигам нагоре ръка, за да изтрия една потекла сълза. Но само една. Всъщност изобщо не бях плакала много. Защото преди това болката беше толкова непоносима, че направо пресуши всичките ми сълзи.

Не мога да направя това. Чувствам се така, сякаш всеки момент ще се предам. Искам да кажа на всички в стаята да си вървят, просто да ме оставят сама и да престанат да ме гледат, като че ли душата ми има нужда от ремонт. Тя има! Наистина има, по дяволите! Но никой тук не може да го направи.

През повечето време нищо не чувствам. Вече не мога да усещам каквото и да било. Обаче болничните стени започват да се приближават към мен и ме карат да изпадам в клаустрофобия. Що се отнася до физическата болка и душевната мъка, не чувствам нищо. Питам се дали и ще си остана така безчувствена завинаги.

– Трябва да се опиташ да се напънеш – казва Андрю до мен, хванал ръката ми.

Извивам рязко глава встрани, за да го видя и да протестирам.

– Ама аз не чувствам кръста си! Как да се напъна, като не чувствам, че се напъвам!

Според мен единственото напъване, което мисля, че успях да направя, беше да кажа тези думи през скърцащи зъби.

Той ми се усмихва и целува потта по челото ми.

– Можеш да го направиш – казва доктор Бол, застанала някъде между краката ми.

Стискам здраво очи, сграбчвам ръката на Андрю и се напъвам. Така си мисля. Отварям очи и си позволявам да дишам.

– Напънах ли се? Подейства ли?

Господи, надявам се да не пръдна! О, Господи, това ужасно ще ме притесни!

– Справяш се чудесно, бейби.

Сега Андрю поглежда докторката и чака.

– Още няколко пъти и трябва да се получи – казва тя.

Думите ѝ не ми харесват, въздъхвам с досада и отмятам силно глава назад върху възглавницата.

– Опитай пак, бейби – казва тихо Андрю, който никога не губи самообладание, макар че всеки път, когато го виждам да поглежда докторката, забелязвам скрита тревога на лицето му.

Отново повдигам гърба си от възглавницата и се опитвам да се напъна, но пак не мога да кажа дали наистина се напъвам, или само си мисля така.

Андрю подпъхва едната си ръка под гърба ми и ми помага да стоя изправена, а аз отново се напъвам, като стискам толкова силно очи, че чувствам как те потъват навътре в черепа ми. Зъбите ми скърцат и са оголени. По челото ми избиват капчици пот.

Крещя нещо неразбираемо, когато преставам да се напъвам, и отново мога да дишам.

И усещам нещо.

Ха… това не е болка – епидуралната упойка е помогнала, – но определено усещам натиска на бебето. Ако не знаех, че не е така, бих си помислила, че някой ми пъха нещо необикновено голямо във вагината. Очите ми се разширяват все повече и повече.

– Главата на бебето е навън – чувам докторката и след това чувам противен, всмукващ звук, когато тя почиства гърлото на бебето с всмукателна тулумба.

Андрю иска да погледне; виждам го да изпъва врата си като костенурка и да се мъчи да види по-добре, но не иска да се отделя от мен.

– Само още два пъти, Камрин – казва докторката.

Отново се напъвам, като влагам дори повече усилие, след като знам, че всъщност има ефект.

Тя измъква раменете на детето.

Напъвам се още веднъж и нашето бебе е родено.

– Справи се чудесно – казва докторката и отново прочиства гърлото на бебето.

Андрю ме целува по врата и челото и избърсва потта от мократа ми коса по лицето и врата. Няколко секунди по-късно проплакванията на бебето изпълват стаята с усмивки и вълнение. Избухвам в сълзи и хлипам толкова силно, че цялото ми тяло трепери неудържимо от вълнение.

После докторката обявява;

– Момиче е.

Андрю и аз не сваляме очи от нея, докато му казват да пререже пъпната връв. Той се отдалечава от мен, но се усмихва гордо, когато се навежда и изпълнява оказаната му чест. Изглежда, не може да реши кого иска да гледа повече, мен или дъщеря ни. Усмихвам се и отпускам глава върху възглавницата напълно изтощена. Най-накрая виждам колко показва часовникът на стената. Той ми казва, че съм раждала в продължение на повече от шестнадесет часа.

Усещам още натиск и подръпване между краката, докато докторката пъха там нещо, което, честно казано, не искам да знам какво е. Само се взирам в тавана за момент, унесена в спомените си от последните девет месеца, докато чувам нашето бебе да врещи в другия край на стаята. Надигам отново толкова рязко глава, сякаш са ме ударили с камшик.

Андрю стои наблизо, докато една от сестрите я почиства и започва да я повива в одеяла. Той поглежда към мен и казва:

– Тя определено има твоите дробове, момиче.

Запушва си ушите с пръсти. Аз се усмихвам и наблюдавам и двамата, като се опитвам да не мисля за това подръпване там долу. После Андрю се връща и застава отстрани на леглото.

Целува ме по устните и прошепва:

– Захарче. Изглеждаш така, като че ли току-що си бягала маратон. Без грим. С болнична нощница. И пак си красива.

Въпреки всичко пак успява да ме накара да се изчервя.

Вдигам ръка, от нея стърчи система с физиологичен разтвор. Хващам лицето му и го придърпвам към себе си.

– Успяхме – прошепвам върху устните му.

Той отново нежно ме целува, а после сестрата се приближава до нас с дъщеря ни в ръце.

– Кой иска да я подържи пръв? – пита тя.

Двамата с Андрю се споглеждаме, но той се отдръпва настрани, за да може сестрата да ми я подаде.

– Не – казвам аз, – ти пръв.

Андрю се колебае само малко, но се предава и протяга ръце да я поеме. Сестрата я поставя внимателно и се отдръпва, след като се е уверила, че той я държи уверено. Отначало Андрю изглежда по момчешки притеснен, страхува се, че ще я изпусне или че не я държи, както трябва, но бързо се отпуска.

– Руса коса – казва, застанал край мен, той. Ухилил се е до уши, а зелените му очи блестят леко навлажнени. – Има много за подстригване!

Все още съм толкова изтощена, че мога единствено да се усмихна.

Андрю гледа надолу към нея, докосва бузичките ѝ с пръсти и я целува по челцето. След малко я слага за първи път в ръцете ми. В мига, в който заставам лице в лице с момиченцето си, отново не мога да се сдържа. Почти нищо не виждам през насълзените си очи.

– Толкова е хубава – казвам, без да свалям очи от нея. Почти се страхувам, че ако отместя поглед само за секунда, тя ще изчезне или ще се събудя от сън. – Съвършена е – прошепвам аз и я целувам по нослето.

Цялата рода, моята и на Камрин, са навън в чакалнята – без баща ѝ и брат ѝ. Още не знаят дали е момче или момиче. Камрин и аз не го знаехме през цялата ѝ бременност. Решихме да се оставим на изненадата. И тя го стори.

Преди да пусна роднините вътре да ги видят, седя с Камрин в отделната стая, в която бяхме преместени малко след раждането. Тук сме съвсем отскоро и чакаме сестрите да върнат бебето обратно, след като направят онова, което трябва, каквото и да е то. Поемам го в ръцете си, след като сестрата поглежда болничната гривна на Камрин и я сверява с тази на “Бебе Париш”, поставена около мъничкия прасец. Аз също го проверявам, преди сестрата да излезе. И при това добре я оглеждам. В наше време човек не може да бъде напълно сигурен и трябва напълно да се уверя, че са донесли същото бебе, с което излязоха. Обаче тази гъста, руса коса и този смразяваш кръвта писък, който ме прави напълно смирен пред нея, не могат да се сбъркат. Ако можеше да говори, щях да направя всичко, което каже, без изобщо да се замислям.

Подай ми шишето! Да, скъпа! Смени ми пелената! Готово! Настъпи онази сестра по крака, задето ме е увила като бурито!^[15] Ама, разбира се, малка госпожице!

Камрин я държи до гърдата си и ѝ дава да суче.

Тя е разбрала, че отново е бременна, в деня, преди да се преместим в новата ни къща. Обаче не ми каза, докато не мина срещата ми с доктора следващия понеделник. Каза, че я било

страх, предполагам по същия начин, по който аз се страхувах да ѝ кажа, че главата отново ме боли. Но след това говорихме много как ще правим нещата по-различно този път. Едно от тях беше да я кърми. При първата си бременност Камрин не беше много във възторг от перспективата бебето да суче от гърдата ѝ, особено когато можеше да се наложи да я храни на обществени места. По онова време аз просто се съгласявах с желанията ѝ и не се опитвах да я разубеждавам. Всъщност нямах и причина да го правя.

Обаче този път, когато Камрин отново повдигна въпроса, тя каза:

– Знаеш ли какво, бейби? Прочетох доста повече за бременността и за ползите от кърменето и наистина не ми пука какво мислят хората. Мисля, че искам и трябва да кърмя.

– В такъв случай и аз мисля, че трябва – казах аз.

Седя до нея. Доволен съм, че сама взе това решение, без да добавям нещо от себе си. Докато не се налага аз да започна да кърмя и тя не очаква да се опитвам да го правя, ще приема всяко нейно решение.

– Прочетох, че повечето бебета се раждат със сини очи – казва Камрин, докато я гледа, – но мисля че по-късно тя ще има твоите зелени очи.

Докосвам леко с върха на пръстите си главата на дъщеря ни.

– Може би.

Не мога да спра да гледам и двете – красивата ми жена и скъпото ми момиченце. Чувствам се като преминал в някакъв друг свят – по-ярък и по-блестящ, отколкото съм си представял. Наистина не съм мислил, че бих могъл да се чувствам по-щастлив, отколкото се чувствам с Камрин. Не съм смятал това за възможно.

Мисля, че Камрин все още е малко шокирана.

– Какво мислиш? – питам я и не преставам топло да ѝ се усмихвам.

Уморените ѝ очи ме поглеждат по-меко.

– Ти беше прав – казва тя.

Бебето издава лек смукващ звук, толкова слаб, че почти не го чувам, но аз съм нащрек за всеки шум или движение, което прави.

Камрин продължава:

– Ти каза, че този път няма да пометна. Каза също, че туморът ти няма да се появи отново. Каза, че всичко ще бъде, както трябва. Така и стана – поглежда бебето за момент и прекарва пръст по миглите ѝ, а после вдига очи към мен: – Благодаря ти, че се оказа прав.

Ставам от стола, хващам брадичката с ръка и повдигам главата ѝ, за да мога да я целуна по устните.

Някой леко чука на вратата и тя бавно се отваря. Главата на майка ми наднича зад нея.

– Хайде, влез вътре – викам и ѝ давам знак с ръка.

Голямата врата се отваря широко и в нея един след друг влизат толкова много хора, че преставам да ги броя след Ейдън и Мишел, която е бременна в петия месец.

Следват много прегръдки, всички ме тупат по гърба, но същевременно се опитват да зърнат бебето.

– Поздравления, брат ми – казва Ейдън и ме тупа и той по гърба. – Предчувствах, че ще ме изпревариш.

Протяга ръка и потърква заобления корем на Мишел. Тя закачливо отмества ръката му и казва, че ще е по-добре друг път да не завира пръста си в пъпа ѝ. После тя ме прегръща и се отправя към леглото на Камрин.

– Ще имаме момче – казва Ейдън.

– Така ли? – викам аз. – Страхотно.

Съобщението привлича вниманието и на Камрин, но Мишел започва да говори първа:

– Не може да е напълно сигурен в това – вика тя. – Просто си мисли, че знае.

Камрин леко се засмива:

– Повярвай ми, ако един от братята Париш казва, че ще има момче или момиче, той най-вероятно ще се окаже прав.

– Добре де, ще видим – вика Мишел, все още не напълно убедена.

Поглеждам брат си. И преди съм виждал този самоуверен поглед. Ами да, определено ще имат момче.

– О, Боже мой – чувам да казва тихо Натали някъде от стаята, – одеялото е розово. Означава ли това, което мисля?

Вдига и двете ръце към лицето си, обсипаните ѝ с пръстени пръсти докосват устните ѝ. Всъщност направо съм изненадан, че е толкова сдържана. Блейк стои до нея мълчалив, както винаги.

Камрин поглежда първо мен, аз ѝ кимам одобрително и тя обявява пред всички:

– Да, това е нашата дъщеря.

Всички жени моментално се втурват напред и се надвесват над леглото. Майката на Камрин протяга ръка и иска първа да я подържи, а Камрин прикрива гърдата си с нощницата и внимателно ѝ я подава.

– О, колко е красива, Камрин – казва напевно Нанси. Изрусената ѝ коса е събрана в не особено стегнат кок. Очите ѝ са сини като на Камрин. Те взаимно се допълват. – Съвършена е. Моята съвършена малка внучка.

Вторият баща на Камрин, Роджър, изглежда ужасен, застанал сам до стената. Не съм сигурен дали защото нещо като това го кара да се чувства неловко, или защото си дава сметка, че сега е женен за баба. Засмивам се вътрешно.

Следващият, който ме прегръща, е Ашър.

– Ако беше момче, щях да се тревожа, че около мен има още един като теб. – Ухилва се и ме сръгва с лакът.

– О, само почакай, малки братко – викам аз, – ти си следващият наред, а ако има още един като теб, е също толкова лошо, колкото и един като мен.

– Не знам нищо за тези неща – отвръща той.

– Прав си да не знаеш – викам. – Първо трябва да имаш приятелка, с която да започнеш. Мисля, че още не ти е дошло време да се тревожиш за деца.

– Абе, човек, аз имам приятелка – вика той.

– Коя? Лара Крофт? Или една от дъщерите на Луис Ройо? – питам през смях.

– Както и да е, приятел – казва той.

Скръства ръце и поклаща глава, но аз знам, че ще е нужно много повече, за да го ядосам. Ако не се бъзикам с него, ще си помисли, че с мен нещо не е наред.

– Чичо Ашър – казвам аз като компенсация за закачките. – Звучи добре.

Той кима замислен и казва:

– Ами да, и аз мисля така.

Нанси подава дъщеря ни на майка ми. Никога преди не съм я виждал толкова горда. Непрекъснато гледа ту мен, ту бебето.

– Има твоя нос и твоите устни, Андрю – казва майка ми.

– И косата и дробовете на Камрин – добавям аз.

Сега Натали е застанала в края на леглото и примръдва нервно, скръстила ръце отпред. Майка ми забелязва колко ѝ се иска да я подържи, затова целува новата си внучка по главата и ѝ я подава.

– Надявам се, че си си измила ръцете, Нат – обажда се Камрин от леглото.

– Измих ги! – вика Натали, после престава да ѝ обръща внимание и започва да говори на дъщеря ми, въпреки че тя спи. – О, ти си най-хубавото нещо, което съм виждала някога – колкото повече се вълнува, толкова гласът ѝ става по-писклив. После поглежда право в Камрин и с напълно сериозен вид казва: – О, Господи, и аз искам едно.

Очите на Блейк стават огромни и си мисля, че е престанал да диша. Когато отново го поглеждам след няколко минути, вече се е подпрял до Роджър на стената.

Лелята на Камрин, Бренда, е следващата, която я поема, а после идва ред на един от братовчедите ѝ. След като Мишел я държи в продължение на няколко минути и се възхищава колко е красива, тя отново я подава на Камрин. Отново сядам в стола до леглото ѝ.

– И така, решихте ли за името? – пита майка ми.

Камрин и аз се споглеждаме. И двамата мислим едно и също.

– Не още – отвръща Камрин, но не казва нищо повече.

Знам, че вероятно съм единственият в стаята, който разбира, че въпросът за името предстои да бъде решен: Камрин не може да престане да мисли за Лайли. Обаче тя оставя моментът да отмине и целува бебето ни по бузката, явно горда от това, което има, въпреки претърпяната загуба.

Повечето от роднините се разотиват, преди да се стъмни, но майките ни остават още малко след другите, за да се опознаят. Запознават се официално за първи път. Накрая си тръгват малко преди седем, тъкмо в момента, в който сестрата идва в стаята, за да види как са бебето и Камрин.

Когато тримата оставаме отново сами, аз угасвам лампите в стаята и оставям да свети само една, близо до банята. Дъщеря ни е заспала здраво в ръцете на Камрин. Знам, че тя е уморена и напълно изтощена, но не може да остави детето, за да поспи и тя малко. Затова ѝ предлагам да я взема, но тя настоява да остане будна.

Наблюдавам за момент и двете – такъв чудесен момент, а после сядам отстрани на леглото до тях.

Камрин ме поглежда, а после се взира в нашия спящ ангел.

– Лайли – казвам направо аз.

Камрин ме поглежда смутена.

Кимам бавно, като че ли за да кажа: Да, чу ме правилно, и отново докосвам нашето бебе по меката главичка.

– Помниш ли какво ти казах? Там, в Чикаго, когато намерих хапчетата?

Тя клати отрицателно глава.

Този път докосвам нейното лице и прекарвам пръсти първо през едната ѝ буза, а после през другата.

– Казах, че Лайли просто не е била готова тогава – замълчавам за момент и добавям с усмивка: – Същата душа в друго тяло.

Някаква мисъл се мярка в очите ѝ. Накланя леко глава на една страна и ме поглежда учудено. После отново поглежда бебето, но този път много продължително.

Когато най-после вдига към мен очи, по бузите ѝ се стичат сълзи.

– Така ли мислиш? – пита с надежда тя.

– Да, така мисля.

Започва да плаче по-силно, нежно притиска бебето Лайли към гърдите си и започва да я люлее. После ме поглежда и кима няколко пъти.

– Лайли – прошепва тихо и я целува по главичката. Следващата сутрин се събуждам в стола край леглото на Камрин, където съм заспал през нощта. Чувам Камрин да говори тихо в стаята и – както всеки друг път – се преструвам на заспал, докато тя чете писмото, което ѝ написах преди месеци.

Вдигам очи от писмото в ръката си и го оставям на леглото до мен, като продължавам да го притискам с пръсти. Лайли спи непробудно близо до мен в болничната количка. Трябваше Андрю да ме убеждава, преди да се съглася да я сложа в нея, вместо през нощта да я държа в ръцете си. Обаче често се събуждах, за да проверявам дали продължава да диша. Сега пак проверявам. Не мога да си наложа да не го правя. Вероятно ще продължавам още месеци наред.

Накрая сгъвам писмото на Андрю по същия начин, както съм го правила досега. Той вероятно си мисли, че сега, когато Лайли се роди, ще престана да го чета. Обаче няма да престана. Така и не престанах да чета първото писмо, което ми написа, но той не го знае. Пазя някои неща само в себе си.

– Готова ли си да сложим онези листчета с дестинациите в шапката? – пита Андрю.

Чудя се от колко време е бил буден. Поглеждам го и се усмихвам. – Нека да изчакаме няколко месеца.

Той кима и се надига от стола.

– Как спа по този начин? – питам аз. – Трябваше да легнеш на канапето.

Поглеждам към малкото канапе до прозореца.

Андрю се протяга и гърбът и вратът му изпукват. Не ми отговаря.

– Предполагам, че най-после можем да съберем онези неща от първото бебешко парти, което даде майка ми, и да ги занесем в къщата – казвам аз.

Андрю дяволито се усмихва.

– Я почакай… вече си го направил, така ли?

Той се изправя и отново се протяга.

– Всъщност ако трябва да съм точен, не бях аз. Вчера Натали, Блейк и майка ти отнесоха всичко там, след като пие тръгнахме за болницата, и вече са подредили всичко.

По време на бременността така и не пожелах да го направя. Само щях да се притеснявам още повече, че избързвам, и пак може да пометна. Затова и не поисках да разбера предварително какъв е полът на бебето, преди да се роди. Не исках да мисля или да завися от това, както сторих преди. Казвах си, че може да е на лошо. Андрю не беше напълно съгласен с мен, но така и не каза нищо, нито се опита да ме разубеди.

– И както вероятно можеш да си представиш – продължи той, – тъй като Мишел и майка ми са в града, има още много други неща освен подаръците от бебешкото парти, които ви очакват, когато се приберете вкъщи.

На следващия ден, когато Андрю отваря входната врата на къщата и аз влизам вътре с Лайли на ръце, веднага виждам, че е бил прав и за това. Къщата е безупречна. Никога не бих могла да я изчистя така. Когато Андрю ме води към гостната през коридора, зървам един бебешки монитор на плота в кухнята, един на масата за кафе в гостната, един на плота в банята и накрая един в стаята на Лайли, когато влизам в нея.

Ахвам с широко отворени очи.

– Ау, Андрю, виж какво са направили!

Лайли се размърдва в ръцете ми вероятно заради вълнението в гласа ми, но бързо отново притихва.

Леглото на бебето е сложено до една стена със симпатична музикална въртележка е Мечо Пух над него. До стената с прозореца пък са сложени подходящ шкаф и сгъваема маса. Андрю отваря чекмеджетата, за да ми покаже, че всяко е пълно с дрешки, одеялца, лигавничета, чорапки и други най-различни неща. Отваря гардероба и виждам дузини малки роклички и облекла. Край стената до сгъваемата маса е струпано такова количество пелени, че си мисля, че на нас никога няма да ни се наложи да купуваме още. Разбира се, знам, че се самозаблуждавам.

Андрю ме връща обратно в коридора и отваря килера в съседство с банята, за да ми покаже чисто нова проходилка, бебешка люлка и някаква странна бебешка игра, всички все още в кутиите, в които са били донесени.

– Ще трябва да ги сглобявам, когато ще е готова за тях – казва той. – Ама това ще е малко по-късно.

– Мислиш ли, че ще можеш да се справиш сам – подкачам го аз.

Той повдига брадичка и казва:

– Дори без да чета инструкциите.

Само се засмивам вътрешно.

След това ме води в стаята ни. От моята страна до леглото има бяла люлка.

– Купих я за теб – казва гордо усмихнат той. – Знам, че дълго време няма да се решиш да я оставяш сама в стаята, затова предположих, че ще имаш нужда от нея.

Изчервявам се. Отивам при него и го целувам по устата.

– Прав си – казвам. – Благодаря ти.

Лайли отново се размърдва и този път се събужда. Андрю я взема от мен.

– Ще ѝ сменя пелените – вика той.

Аз му я подавам, излягам се на леглото и го наблюдавам. Той слага и нея върху леглото ни и развива одеялцата. От малките ѝ дробове се изтръгва най-милият и най-силен плач, който съм чувала. Малките ѝ крачета и ръчички се движат сковано напред-назад. Цялата ѝ главичка почервенява. Обаче Андрю не трепва. И когато разтваря пелената, не се мръщи на изненадата, която му е оставила там. Признавам, че съм учудена колко лесно свикна да е баща.

След като отпуската ми по майчинство свърши, започнах отново работа в магазина за тоалетни принадлежности и козметика от веригата “Бат енд боди уъркс”, но сега съм само на непълен работен ден. Моята шефка Жанел е страхотна, толкова ме харесва, че ми повиши заплатата с един долар, когато ѝ казах, че очаквам дете. Сега там работим само аз и Натали. Тя е на пълен работен ден, но поемаше много от моите часове, тъй като ме нямаше през последните шест седмици. Обаче нямаше нищо против. Казва, че пести за собствено жилище. Двамата с Блейк ми изглеждат наистина влюбени всеки път, когато ги видя заедно. Наистина не съм виждала Натали толкова щастлива преди. Мисля, че беше щастлива, когато беше с Деймън, но сега си давам сметка, че всичко това трябва да е било повече търпимост и ниско самочувствие. Блейк е различен. Мисля, че просто си допадат.

Три седмици след като се преместихме в къщата ни, Андрю започна работа в един автосервиз. Познанията му за автомобилите наистина му докараха прилична заплата. Той определено печели повече от мен, но се опитва да ме накара да не се притеснявам, като казва:

– Това е нищо в сравнение с времето, когато се напъваше, за да изкараш моето бебче през твоята…

Всеки път го спирам точно там.

– Не е нужно, Андрю. Но ти благодаря.

Според мен отглеждането на едно дете до голяма степен е работа за богата хора. Честно казано, не виждам как някой, който работи за минимална заплата, може да си позволи да гледа дете. Той ще работи само за разноските по него, няма логика. Но като изключим това, и двамата с Андрю сме съгласни, че не искаме да оставим дъщеря си на грижите на непознати. Затова се споразумях с Жанел да работя на непълен работен ден вечер, когато Андрю си е вкъщи, и през уикендите.

Живеем добре и се справяме с всичко така, сякаш сме го правили цял живот. Може и да имаме шестцифрени спестявания, но не се колебаем да отделяме по нещо от заплатите си и да харчим колкото е възможно по-малко. Освен редовните ни работи Андрю и аз пеем всяка събота вечер, когато не съм на работа, в един бар, който братът на Блейк – Роб, отвори в града. С “Подземието” се случи нещо и Роб го затвори. Говори се, че едва отървал затвора. Не знам, но предполагам, че има нещо общо с това, че не е имал разрешително за бар. Обаче сега управител на новия бар е Блейк и във вечерите, когато аз и Андрю пеем там, получаваме половината от входната такса, което е повече от парите, които сме получавали в който и да било бар, с изключение на бара на Ейдън. Миналата събота изкарахме осемстотин долара.

Това са още пари за спестяванията ни и за бъдещите ни планове да отидем там, където онази шапка ни каже.

И макар Андрю, както винаги да влага в изпълнението цялата си душа и сърце, сега мога да кажа, че когато сме заедно на сцената, той просто няма търпение да свършим, за да вземем Лайли от майка ми или от когото сме ощастливили да я гледа през тези няколко часа.

Андрю се държи толкова страхотно с Лайли. Не спира да ме изумява. Става посред нощ също толкова пъти, колкото и аз да ѝ сменя пелените и дори понякога стои буден заедно с мен, докато я храня. Той има и своите мъжки моменти, така че не е изцяло господин Перфект. Явно не е напълно свикнал с насраните пелени – тази сутрин го хванах, че се дави, докато се опитва да ги смени. Засмях се, но ми домъчня толкова много за него, че не можах да се сдържа и поех нещата в свои ръце. Той излезе от стаята, запушил устата и носа си с яката на фланелката.

И… е, не ми се ще да избързвам прекалено в предположенията си, но си мисля, че Лайли до такава степен промени Андрю, че сега той може би харесва Натали. Може би съвсем малко. Не знам, но каквото и да прави Нат, да държи Лайли и да я кара да се усмихва, като ѝ говори по своя прекалено възторжен начин, Андрю като че ли няма нищо против. Лайли стана на три месеца, а, честно казано, не си спомням кога за последен път Андрю я е нарекъл хиена зад гърба ѝ или ме е поглеждал с онзи поглед, изразяващ нетърпение, когато знае, че тя не го вижда.

Все още се гърчи, когато тя говори за себе си като бъдеща кръстница на Лайли, но… Ще се примири и с това.

9 февруари – първи рожден ден на Лайли

– Ейдън и Мишел са тук! – чувам Камрин да казва от гостната.

Закопчавам последното копче на гърба на роклята на Лайли и я хващам за ръка. Тя обаче не обича да я хващам за ръката, винаги се дърпа и предпочита да ме държи за показалеца.

– Хайде да вървим, момиченце – казвам аз и я поглеждам. – Чичо Ейдън и леля Мишел са тук да видят рожденицата.

Готов съм да се закълна, че знае какво казвам.

Стиска с всички сили пръста ми, смее се и прави голяма крачка напред, като че ли да покаже, че не съм достатъчно бърз да вървя редом с нея. Извил гръб, правя бързи полукрачки, докато вървим по коридора, като я оставям да тича пред мен с пълничките си бебешки крачета. Когато политва да падне, докато завива зад ъгъла, аз я хващам за ръката, леко я повдигам от земята и ѝ помагам отново да се изправи. Проходи на десет месеца. На шест месеца първата ѝ дума беше “мама”. На седем каза “тата” и аз се разтопих, когато чух да я произнася за първи път.

Камрин беше права – има моите зелени очи.

– Лайли! – казва възторжено Мишел, прикляква и я взема в обятията си.

– О, Боже мой, колко си голяма! – целува я по бузките, по челото и по нослето, а Лайли се смее неудържимо. – Ам, ам, ам – добавя Мишел и се преструва, че яде бузките ѝ.

Поглеждам Ейдън, който държи племенника ми Ейвъри на коляното си. Протягам ръка към него, но той е срамежлив и се сгушва в Ейдън. Отдръпвам се с надеждата, че няма да започне да плаче. Ейдън се опитва да го залъже.

– Ходи ли вече? – пита застаналата до мен Камрин.

Мишел следва Лайли в гостната, където куп розови и червени балони, пълни с хелий, опира в тавана. Когато Лайли разбира, че не може да ги стигне, се отказва и се насочва право към купчината подаръци на пода.

Ейдън подава два опаковани подаръка на Камрин и всички се присъединяваме към Мишел и Лайли в гостната. Камрин оставя подаръците при другите.

– Опитва се – отговаря Ейдън за прохождането на Ейвъри. – Държи се за дивана и върви покрай него, но още не смее да се пусне.

– Боже, ама той изглежда точно като теб – казвам. – Горкото дете.

Ейдън е готов да ми удари един юмрук в корема, ако ръцете му са свободни.

– Чудесен е – казва Камрин и протяга ръце да го вземе.

Разбира се, че е, но аз трябва да се бъзикам с брат ми.

Отначало Ейвъри я гледа, като че ли е побъркана, но после

си отмъщава за това, че говоря глупости за баща му, и отива без проблем право в ръцете на Камрин.

Ейдън се смее.

Нанси и Роджър, Натали и Блейк, Сара и приятелят ѝ, който вече има дете от бившата си приятелка, всички пристигат почти по едно и също време. След това се появяват с подаръци нашите съседи Мейсън и Лори, млада съпружеска двойка с детенце на две години. Лайли, каквато си е малка фръцла, се навежда, опира ръце и глава на килима и вирва нагоре покритото си с пелена задниче. После се преструва, че пада, и казва “ох, ох”, а всички избухват в смях.

– Вижте тази къдрава, руса коса – казва Мишел. – Толкова ли светлоруса беше Камрин като бебе? – пита тя майка ѝ, която седи до нея.

Нанси кима.

– Да, наистина беше такава.

По-късно, когато вече всички пристигнаха, Лайли започва да отваря подаръците и също като майка си пее, танцува и забавлява всички. А после, когато се опитва да духне свещта (всъщност аз я духнах вместо нея), направо се омазва с цялата торта и червена ѝ глазура. Има я в косата и в клепачите ѝ и се показва от ноздрите ѝ. Камрин напразно се опитва да ѝ попречи съвсем да се оплеска, но се отказва и я оставя да се забавлява.

От толкова вълнения Лайли заспива здравата много преди да си тръгне последният гост.

– Мисля, че е от банята – прошепва ми Камрин, докато стоим до леглото ѝ. Хващам я за ръка и я водя със себе си, като Затварям вратата на Лайли, но я оставям съвсем леко открехната.

Изтягаме се заедно на дивана и в продължение на два часа гледаме филм, а после Камрин ме целува по устните и става, за да си вземе душ.

Гася телевизора, надигам се от дивана и оглеждам стаята. Чувам водата от душа да тече, както и минаващите по улицата коли. Мисля си за разговора, който имах с боса вчера. Каза ми, че след почти две години работа имам право на две седмици отпуск. Обаче знам, че две седмици не са достатъчни за мен и Камрин, за да направим това, които искаме. Положението с работата е единственото нещо, което никога не сме обмисляли, щом като възникне въпросът какво ще правим, когато поискаме да отсъстваме от Ралей за месец и повече. Никой от нас не иска да загуби работата си, но все пак стигнахме поне до едно заключение – че това е жертва, която искаме да направим и ще трябва да я направим, ако ще осъществяваме мечтата си да пътуваме по света и да не позволяваме да станем жертви на всекидневния, монотонен живот, който толкова много ни плаши.

Наясно сме, че няма завинаги да сме на тези работи, а това все пак е някакъв довод.

Обаче на боса си казах, че наистина ще трябва да взема тези две седмици отпуск през следващите два месеца. Реших да не му давам никакво предупреждение, че ще напусна, докато първо не поговоря с Камрин тази вечер.

Ставам от дивана, вземам един бележник от чекмеджето в бюрото с компютъра и сядам с него край кухненската маса. Започвам да пиша разни места, за които Камрин и аз вече сме говорили, че искаме да видим: Франция, Ирландия, Шотландия, Бразилия, Ямайка… Пиша, докато натрупвам върху масата пред себе си купчинка листчета. След като ги сгъвам едно по едно и ги пускам в каубойската шапка на Камрин, чувам водата в банята да спира.

Тя идва в кухнята с отметната назад мокра коса.

– Какво правиш? – пита Камрин, но се сеща, преди да успея да ѝ отговоря.

Прекарва замислена няколко пъти гребена през косата си. После го оставя на масата.

– Мислиш ли, че Лайли е готова за това? – пита тя.

Аз кимам.

– Ами, да, мисля, че е готова. Вече ходи. Казахме, че ще чакаме поне докато започне да ходи.

Камрин също кима, все още замислена, но не се колебае.

– Ще трябва да започне да пътува доста рано – вика тя.

Ние категорично не сме като другите семейства. Повечето родители напълно биха отхвърлили идеята да пътуват с малко дете извън страната само заради самото пътуване. Обаче не и ние. Признавам, че тази работа не е за всички, обаче за нас е единственият начин. Разбира се, нашите “пътешествия оттатък” няма да са като онези, които предприехме двамата с Камрин в Съединените щати. Пътуването безцелно с кола с часове, дни и седмици наред с бебе в нея не е напълно осъществимо. На Лайли няма да ѝ хареса. Не, тези пътувания ще бъдат с повече престой в градовете, които искаме да разгледаме, вместо да преминаваме от град на град без почивка. И за съжаление няма да вземем шевролета.

Камрин придърпва шапката към себе си и разбърква с ръка листчетата в нея.

– Сложи ли вътре всички от списъка? – пита тя.

– Разбира се – отвръщам аз.

Тя присвива очи и ме поглежда.

– Лъжеш.

– Какво? Не, наистина ги сложих.

Ритва ме под масата по пищяла с босия си крак.

– Голям лъжец си, Андрю.

После започва да вади късчетата хартия, да ги разгъва и чете.

– Ямайка – оставя го на масата. – Франция – слага го върху него. – Ирландия, Бразилия, Бахамите, Вирджински острови, Мексико.

Реди ги на купчинка едно по едно. След още няколко изважда и последното. Държи го сгънато между пръстите си и с неприкрит сарказъм казва:

– Нещо ми подсказва, че на това не пише “Италия”.

Полага големи усилия да не се усмихне. Наистина не знам защо си казах, че мога да пропусна това. Аз също се опитвам да не се засмея и да запазя каменна физиономия, докато тя разгъва листчето и прочита: “Австралия”. Оставя го върху купчинката.

– Трябва да те накажа за опит за измама – вика Камрин и скръства с решителен вид ръце на гърдите.

– О, я стига – казвам аз и вече не мога да се сдържа. – Поне не написах още няколко листчета с “Бразилия”.

Смея се.

– Ама си го мислил, нали?!

Премигвам от неочаквано силния ѝ глас и двамата поглеждаме към коридора, където в спалнята ѝ спи Лайли.

Камрин се навежда леко над масата и процежда през зъби:

– Наказвам те. Никакъв секс за една седмица.

Обляга се назад в стола и дяволито ме поглежда.

Е, това вече не е смешно. Преглъщам гордостта си и казвам:

– Хайде, хайде, не говориш сериозно, нали? На теб ти харесва не по-малко, отколкото на мен.

– Разбира се, че ми харесва – казва тя. – Обаче никога ли не си чувал, че жените имат тази магическа способност да могат да живеят по-дълго без секс? Аз отпадам.

– Блъфираш – викам все още не напълно убеден аз.

Тя клати заканително глава с онзи блясък в очите, с който като че ли иска да каже “съвсем не блъфирам”, и това ме изнервя.

– Тогава какво ще направиш, за да отменя наказанието ти?

Аз леко се усмихвам.

– Каквото пожелаеш! – после вдигам пръст и добавям, преди да е станало твърде късно: – Е, стига да не е нещо унизително, отблъскващо или несправедливо.

Усмивката ѝ става още по-широка и тя бавно се надига от стола. Наблюдавам с изключително внимание всяко нейно движение, защото се страхувам да не пропусна нещо. Плъзга палците си под ластика на пликчетата си и ме дразни, като ме кара да си помисля, че се кани да ги свали.

Ох, мамка му… сериозно ли? На това ли му викаш наказание?

Опитвам се да запазя самообладание, като се преструвам, че тези нейни движения изобщо не са ме впечатлили, а истината е, че направо ще пощурея от желание по нея.

Тя се отдалечава от мен.

– Къде отиваш? – викам аз.

– Да се самозадоволя.

– Какво?

– Чу ме.

Е, да, чух, но… нещата не трябваше да се развият по този начин.

– Ама… какво е наказанието ми?

Тя спира за миг, колкото да ме погледне.

– Ти ще гледаш.

– Почакай… какво?

Тръгвам след нея.

Зла вещица.

Тя влиза в гостната и ляга на дивана, слага едната си ръка под главата и прехвърля единия си крак през облегалката.

Зла, зла вещица!

Поглежда ме изкусително и това е достатъчно. В мига, в който очите ѝ срещат моите, аз пристъпвам напред и лягам върху нея, като впивам устни в нейните.

– Няма начин, момиче – прошепвам разгорещен в устата ѝ и я целувам още по-страстно.

Ръцете ѝ сграбчват ризата ми, а езикът ѝ страстно се преплита с моя.

И точно тогава Лайли започва да плаче.

Спирам. Камрин също спира. Споглеждаме се за миг, и двамата сме разочаровани, но не можем да не се усмихнем. Лайли спи много дълбоко и вече не се буди нощем, но събуждането ѝ в този час на нощта като че ли не ме изненадва.

– Този път аз ще го направя – казва Камрин и се надига от дивана.

Аз се изправям и прекарвам ръка през косата си.

След като тя изчезва по коридора, се отправям обратно към кухнята, сядам край масата и написвам “Италия” на друго листче. Пускам го в шапката, отново сгъвам останалите и пускам и тях вътре.

Минути по-късно къщата утихва, след като Камрин е сложила Лайли отново да спи. Тя сяда на стола до мен и премята един върху друг голите си крака. Подпира единия си лакът върху масата, отпуска брадичка върху ръката си и ме поглежда топло усмихната, сякаш да покаже, че е намислила нещо.

– Андрю – казва тя, – наистина ли мислиш, че можем да го направим?

– Да направим какво по-точно?

Тя слага и ръце на масата пред себе си и преплита пръстите.

– Да пътуваме с Лайли.

Аз се замислям за момент и се облягам назад в стола.

– Ами, да, наистина мисля, че можем. Ти не мислиш ли?

Усмивката ѝ почти изчезва.

– Камрин, не искаш ли вече да пътуваш?

Тя поклаща глава.

– Не, изобщо не става въпрос за това. Просто се страхувам. Аз лично не познавам някого, който да е опитвал нещо подобно. Плашещо е. Дали не се заблуждаваме? Може би нормалните хора с основание не правят такива неща.

Отначало се притесних. Имах това вътрешно чувство, че може би тя е променила решението си и макар че съм готов да се съглася с това, което тя поиска да направи, част от мен ще бъде разочарована за известно време.

Облягам се назад и слагам двете си ръце пред мен върху масата също като Камрин. Докато я гледам, погледът ми омеква.

– Знам, че можем да го направим. Ако го искаме еднакво и двамата и никой от нас няма да го направи само за да угоди на другия, тогава съм сигурен, че можем да го направим. Имаме спестявания. Ще бъде няколко години преди Лайли да тръгне на училище. Няма нещо, което може да ни попречи.

– Това ли искаш наистина? – пита тя. – Обещаваш ли, че не е само част от теб, която иска да го направи заради мен?

Клатя глава.

– Не. Макар че дори и да не го исках толкова, колкото теб, пак щях да го направя, защото ти си го поискала, обаче не, аз наистина го искам.

Колебливата ѝ усмивка пак става по-широка.

– А ти си права – продължавам аз, – плашещо е, признавам. Няма да е същото, ако ставаше въпрос само за теб и мен, но… помисли само за миг. Ако не направим това, какво друго ще направим?

Камрин поглежда замислена встрани. Свива рамене и казва:

– Предполагам, че ще работим и ще отглеждаме семейството си тук.

– Точно така – викам аз. – Този страх е тънката линия между нас и тях.

Правя широк жест с ръка, за да посоча “тях”, онези хора по света, в които не искаме да се превърнем. Камрин разбира. Виждам го на лицето ѝ. И не искам да кажа, че хората, които предпочитат да останат на едно място през целия си живот и да създадат семейство, грешат. Грешат онези, които не искат да живеят така, които мечтаят да са нещо различно, да направят нещо повече, но никога не го правят, защото позволяват на страха да ги спре, преди да са започнали.

– Но какво ще направим? – пита тя.

– Каквото поискаме – казвам аз. – Знаеш го.

– Е, да, но аз имам предвид по-късно. След пет или след десет години, какво ще правим с живота си, с живота на Лайли? Колкото и да ми харесва мисълта да го правим вечно, все пак не мога да си го представя като нещо реално. След време ще останем без пари. Лайли ще трябва да започне училище. Тогава отново ще се установим тук и пак ще станем като тях.

Клатя глава и се усмихвам.

– Тъкмо този страх и тези извинения прокарват онази тънка линия. Момиче, с нас всичко ще бъде наред. С Лайли също всичко ще бъде наред. Ще правим това, което искаме, ще ходим там, където искаме, и ще се радваме на живота си, няма да водим живот, който никой от нас не иска. Каквото и да се случи, Лайли трябва да ходи на училище и ние ще трябва да решим да се установим някъде за дълго време, дори и ако това място ще е пак тук, в тази къща. Тогава ще правим това, което трябва да направим. Обаче точно сега… – соча с решителен вид масата – точно сега това не са нещата, за които трябва да се тревожим.

Тя се усмихва.

– Добре. Просто исках да съм сигурна.

Аз кимам, протягам ръка през масата и побутвам с пръст шапката към нея.

– Ти избирай първа.

Тя посяга да бръкне вътре, но спира и ме поглежда с присвити очи.

– Сложи ли вътре Италия?

– Да, сложих я. Уверявам те.

Тъй като знае, че този път казвам истината, Камрин бърка в шапката и разбърква листчетата. Изважда едно и го държи в свития си юмрук.

– Добре де, какво чакаш? – питам аз.

Тя слага ръката си в моята и казва:

– Искам ти да го прочетеш.

Аз кимам, вземам листчето от нея и предпазливо го разгръщам. Прочитам го първо на себе си, като оставям въображението си да си представи как ще сме там тримата. Толкова ми се искаше да спечеля онзи облог за Бразилия, че изобщо не съм мислил за никоя от другите страни, но сега, когато загубих, ми е лесно да си го представя.

– Е? – започва да губи търпение тя.

Усмихвам се и хвърлям листчето на масата с написаното отгоре.

– Ямайка – обявявам аз. – Изглежда, че и двамата загубихме баса.

Камрин широко се усмихва. Онова малко късче хартия, което лежи на масата пред нас, е нещо много повече от хартия и мастило. То официално пусна в движение остатъка от живота ни заедно.

А какъв изумителен, чудесен живот се оказа той.

Помня, сякаш беше вчера, деня, в който заминахме в края на пролетта за Ямайка. Лайли беше облечена в жълта рокля с две шноли във формата на цветя в косата. Не плака и не нервничеше в самолета до Монтего Бей. Беше истински ангел. А когато пристигнахме, в мига, в който слязохме от самолета в новата страна, изведнъж всичко стана реалност.

Точно тогава двамата с Андрю станахме… различни.

Обаче ще стигна до това след малко.

Беше много отдавна и искам да започна отначало.

В продължение на два месеца, до деня, в който се качихме на онзи самолет, аз продължавах да се страхувам от изпълнението на намерението си. Колкото и да ми се искаше да го направим и колкото и често да си повтарях, че Андрю е прав и че не трябва да се тревожа, непрекъснато се тревожех, разбира се. До такава степен, че два дни преди да тръгнем, почти започнах да бия отбой.

Обаче си припомних времето, когато Андрю и аз се срещнахме за първи път и най-вече когато той ме накара да нахвърлям дрехите в сака му:

– И така, къде ще отидем най-напред? – попитах аз, докато сгъвах една негова риза от купа, която той ми даде да прибера.

Той още ровеше из дрешника.

– Не, не – развика се с приглушен глас отвътре Андрю. – Без ориентири, Камрин. Просто ще се качим в колата и ще караме. Никакви карти, планове или… – подаде главата си от дрешника и гласът му стана по-ясен: – Какво правиш?

Погледнах го. Бях сгънала наполовина втората риза от купчината.

– Сгъвам ги.

Чух едно тум-тум, когато пусна чифт черни маратонки на пода и се показа от дрешника. Когато се приближи, ме погледна така, сякаш бях направила нещо лошо, и грабна полусгънатата риза от ръцете ми.

– Не бъди толкова прецизна, момиче, просто ги напъхай в сака.

Очевидно един съвсем незначителен момент помежду ни, но тъкмо той ми даде куража да се кача на самолета. Знаех, че ако не го бях направила, ако бях продължила да му мисля прекалено много, щях да постигна само едно нещо – щях да оставя оттук нататък страхът да контролира моя, нашия, целия ни живот.

И сега всеки път, когато отправям поглед назад към живота ни, единственото, което продължава да ме плаши, е съзнанието, че бяхме само на сантиметър от това да прекараме остатъка от живота си в Северна Каролина.

Изкарахме три седмици в Ямайка и толкова ни хареса, че наистина не искахме да си тръгнем оттам. Обаче знаехме, че имаме още много пътувания пред нас и ни предстои да посетим още толкова много места. И затова една нощ, след като бяхме на плажа с някои местни хора, Андрю бръкна в сака (бяхме заменили каубойската шапка с яркочервена кадифена торбичка, защото беше по-лесна за носене) и изтеглихме Япония. Чак от другата страна на океана…

Беше нещо неочаквано за нас.

Излишно е да казвам, че точно затова напълно зарязахме торбичката и идеята да изтегляме страната, както ни падне. Започнахме да избираме къде да отидем по-нататък в зависимост от местоположението ни: Венецуела, Панама, Перу и евентуално Бразилия, Видяхме ги всичките, като най-дълго, два месеца, изкарахме в Темуко, Чили. Избягвахме на всяка цена места, известни като опасни за туристи, градове и дори цели страни, в които имаше някакви безредици. Където и да отидехме, се чувствахме все повече и повече като част от местната култура. Ядяхме храната. Вземахме участие в събитията. Научавахме езиците. Е, най-многото, което двамата с Андрю успявахме да научим, беше само по някоя и друга основна фраза.

И се връщахме обратно у дома в Съединените щати за празниците. Ден на благодарността в Ралей. Коледа в Галвестън. Нова година в Чикаго. И, разбира се, отпразнувахме втория рожден ден на Лайли в Ралей. Заведохме я при нейния доктор да я прегледа и да ѝ направят нужните ваксинации. А, и Андрю също мина на преглед и също като дъщеря ни беше здрав като бик.

Малко преди да настъпи пролетта, той се съгласи с идеята да дадем къщата под наем на Натали и Блейк. Всъщност идеята беше чудесна. Те си търсеха жилище, а ние можехме да използваме парите от наема, като при това нямаше да плащаме таксите за ток, вода и т.н. Научихме се как да намаляваме разходите си, докато сме в чужбина, като намирахме общежития, евтини хотели и дори по-евтини квартири. Не се нуждаехме от лукс, а само от сигурно и чисто място за Лайли.

Обаче мисля, че това, от което спестихме най-много пари, беше, че никога не пътувахме където и да било като туристи. Не купувахме сувенири или неща, от които нямахме нужда. Не бяхме там, за да се присъединяваме към хората, дошли на почивка, на обиколки с екскурзоводи или да харчим пари, като правим онези неща, които правят почиващите хора. Купувахме само най-необходимото и от време на време си позволявахме някаква по-хубава храна или нова играчка за Лайли, когато гази, която имаше, ѝ омръзнеше.

А и от време на време пеехме тук и там за малко допълнителни пари, но с Лайли никога не го правехме заедно. Тъй като не смеехме и да помислим да оставим Лайли на грижите на някой друг дори и за няколко минути, аз напълно престанах да пея и Андрю трябваше да свири на акустичната китара и да пее

сам. Но накрая и той престана. Чужди страни. Различни стилове музика. Напълно различни езици. Не ни беше нужно много време, за да разберем, че нашата музика няма онзи ефект по тези места, какъвто има у дома.

Няколко месеца след втория рожден ден на Лайли Андрю и аз решихме, че е време да продължим. Искахме да видим колкото е възможно повече, преди да се установим някъде, за да може Лайли да тръгне на училище. А аз бях готова да видя Европа. Така че, когато наближи лятото, следващата ни дестинация стана Португалия.

Андрю и аз “пораснахме” в деня, в който слязохме от самолета в Ямайка. Това имах предвид, когато казах, че станахме различни. Разбира се, за това до голяма степен допринесе раждането на Лайли, но когато излязохме от самолета и усетихме вятъра в лицата си, не само най-накрая разбрах, че въздухът в другите страни е различен, а и че всичко е реалност. Бяхме далеч от дома, с нашата дъщеря и независимо колко много се забавляваме от този ден нататък никога няма да сваляме гарда.

Пораснахме.

Мисля много за предишния си живот, дори и за времето преди Камрин и аз да се срещнем, и виждам, че донякъде е плашещо колко много съм се променил. Когато бях в гимназията, бях това, която тя нарича “мъжка курва”. А и след гимназията до известна степен също бях мъжка курва… Тя знае за всяка жена, с която съм бил. За моите купонджийски дни. Знае почти всичко за мен. Както и да е, аз наистина мисля много за миналото си, но то не ми липсва. Освен от време на време, когато си спомням как растях заедно с братята ми, наистина чувствам онази носталгия, за която говореше Камрин втория ни път в Ню Орлиънс.

Не съжалявам за нищо, което съм правил в миналото, за това, че понякога бях толкова безразсъден, но и не бих го повторил отново. Успях някак да се провра през този живот и да имам красива жена и дъщеря, които наистина не заслужавам.

Вчера разбрах, че Ейдън и Мишел след две деца и дълги години брак се развеждат. Мъчно ми е за тях, но предполагам, че не всички са предопределени един за друг като Камрин и мен. Питам се дали биха могли да спасят брака си, ако не се убиваха от работа. Този бар беше обсебил брат ми, а Мишел също беше направо погълната от работата си. Камрин и аз сме говорили как те като че ли се отдалечават един от друг дори и при първото гостуване на Камрин у тях, преди Лайли да се роди.

– Единственото, което правят, е да работят – каза Камрин една нощ през миналата година. – да работят, да се грижат за Ейвъри и Моли, да гледат телевизия и да си лягат.

Кимам замислено.

– Ами, да, доволен съм, не не завършихме по този начин.

– Аз също.

От друга страна, Ашър е с едно мило момиче на име Лиа. И съм горд да кажа, че един ден спонтанно решиха да се преместят в Мадрид. Малкият ми брат наистина се справя много добре и работи като компютърен инженер, което му позволи да се премести. Не му се налагаше. Би могъл да си остане в Уайоминг, но очевидно той е повече като мен, отколкото съм предполагал. Хубавото е, че Лиа споделя интересите и решителността му, в противен случай връзката им по-вероятно да свърши като тази на Ейдън и Мишел, отколкото като нашата с Камрин. А и чувам, че доходите на Лиа от продажба по интернет на ръчно ушити рокли са направо страхотни. Камрин се замисли дали да се опита да направи нещо подобно, докато разбра, че ще трябва да шие.

Това, че те живеят в Мадрид, ни осигури място за престой, когато бяхме там. Ашър настоя, че няма да плащаме наем, но ние все пак платихме. Камрин не искаше да я считат за “авантаджийка”, както се изрази тя.

– Един долар – каза Ашър, за да я дразни.

– Не – рече Камрин, – шест долара и осемдесет и четири цента на седмица и нито пени по-малко.

Ашър се засмя.

– Ти си странно момиче. Добре. Шест долара и осемдесет и четири цента седмично.

Първоначално имахме намерение да останем у брат ми две седмици, но една нощ Камрин и аз си поговорихме откровено.

– Андрю, мисля, че може би ще трябва да се установим за известно време. Тук, в Мадрид. Или може би трябва да се върнем в Ралей. Не ми се иска, но…

Погледнах я с любопитство, но същевременно за мен беше очевидно, че мислим горе-долу по един същ начин.

– Знам какво си мислиш – казах аз. – Не е толкова лесно, колкото ни се искаше, да пътуваме с Лайли.

– Не, не е – остана така замислена известно време, а изражението ѝ стана сериозно. – Мислиш ли, че постъпихме правилно? Като я водихме с нас из толкова много места?

– Разбира се – казах аз и наистина го мислех. – Нали това искахме да правим, когато тръгнахме в онзи първи ден. Не съжаляваме. Вярно е, че заради нейната сигурност трябваше да правим нещата по различен начин, да подминем много места, които искахме да видим, да останем в някои по-дълго, отколкото сме желали, за да не я пришпорваме, но постъпихме правилно.

Камрин леко се усмихна.

– И може би възпитахме у нея любов към пътуването. Не знам…

– И така, какво мислиш, че трябва да направим? – попита тя.

Останахме у Ашър и Лиа три месеца, преди да тръгнем отново на път. Трябваше да спрем в още едно място, преди да се отправим обратно към Съединените щати: Италия. Камрин най-накрая призна защо така е настоявала да отидем в Италия. Баща ѝ я завел там веднъж при едно пътуване по бизнес, когато била на петнадесет. Били само двамата. И пътуването с баща ѝ било последният път, когато се чувствала като неговото малко момиченце. Прекарвали много време заедно. Той отделял повече време за нея, отколкото за бизнес.

– Сигурна ли си, че идеята е добра? – попитах аз, преди да тръгнем за Рим. – Ами ако отидеш там и развалиш спомена си, както е станало в онзи ден в гората зад къщата от детството ти?

– Ще поема този риск – каза тя, докато нареждаше дрехите на Лайли в куфара. – Освен това не отивам там, за да съживя онези шест дни с баща ми, а отивам, за да си припомня онези шест дни с него. Не мога да разваля нещо, което не си спомням добре.

Когато вече бяхме там, стана ясно, че Камрин помнеше всичко. Взе Лайли и седна с нея на Испанските стъпала, предполагам, по същия начин, както е направил баща ѝ, когато я е завел там.

– Ние много те обичаме – каза Камрин на Лайли. – Знаеш го, нали? – и тя стисна ръката ѝ.

Лайли се усмихна и целуна майка си по бузата.

– Обичам те, мамо.

После Лайли седна между краката на Камрин, а тя зарови пръсти в русата ѝ коса и я вплете в нова плитка, която сложи върху рамото ѝ, за да изглежда също като нейната.

Аз се усмихнах и ги наблюдавах, замислен за един ден, отминал много отдавна:

– Ами, приятелство, предполагам – каза тя. – Нали разбираш, двама души, които се хранят заедно.

– Охо – казах леко усмихнат, – значи сега сме приятели?

– Разбира се – рече тя, очевидно заварена неподготвена за реакцията ми. – Предполагам, че сме нещо като приятели, поне до Уайоминг.

Подадох ѝ ръка и тя неохотно я пое.

– Тогава приятели до Уайоминг – рекох аз, но разбрах, че трябва да я имам. По-дълго от Уайоминг. Завинаги ще бъде достатъчно.

Все още се изумявам колко далеч стигнахме.

След близо почти три години на път най-накрая беше дошло време да си вървим у дома.

Върнахме се в Ралей, в нашата скромна малка къща. Натали и Блейк се изнесоха и си намериха жилище в другия край на града. По-късно Лайли тръгна на училище и през следващите няколко години бяхме щастливи, но в част от нас винаги имаше празнота. Наблюдавах малкото си момиченце как порасна и стана красива млада жена с мечти, цели и стремежи в живота, които съперничеха на моите и на Камрин. Харесва ми да мисля, че ние – Камрин и аз имаме заслуга за това как се разви Лайли. Същевременно тя е самостоятелна личност и понякога си казвам, че щеше да се развие по този начин дори и без наша помощ.

Не мога да не се чувствам по-горд.

Струва ми се, че беше толкова отдавна, а и наистина беше. Но дори днес се връщам към деня, в който срещнах Камрин и онзи автобус на “Грейхаунд” за Канзас и споменът ми е толкова жив в главата, не имам чувството, че мога да протегна ръка и да го докосна. Като си помисля, че ако не бяхме тръгнали така, както го направихме, и не бяхме казали на обществото и неговите норми да вървят на майната си, никога нямаше да се срещнем. Ако Камрин беше позволила на страха пред неизвестното да надделее прекалено над нея, никога нямаше да се качим на онзи самолет за Ямайка. Ние наистина живяхме живота си така, както искахме да го живеем, а не така, както светът очаква от нас. Поехме рискове, избрахме необичайния път, не позволихме на това, което всички мислят за избора ни, да попречи на мечтите ни и отказахме да се установим за постоянно, за да правим прекалено дълго нещо, което не ни харесва. Разбира се, през цялото време правехме неща, които не искахме да правим, защото трябваше – например известно време работихме в няколко ресторанта за бързо хранене, но не позволихме нищо от това да контролира живота ни. След време намирахме начин да се измъкнем, а не да го оставим да ни победи. Защото имаме само един живот. Имахме право само на един избор, за да го направим такъв, че да си струва да се живее. Ние направихме избора си и се втурнахме с всички сили напред.

И мисля, че се справихме твърде добре.

Откровено казано, не знам какво повече да добавя. Не че сега, след като историята ни е към края си, с живота ни е свършено. Не. Той съвсем не е свършил. С Камрин имаме още много неща да свършим, още много места да видим, още много правила за живота да нарушим.

Днес е първият ден от остатъка от живота ни. Това е специален ден за Лайли, за нас, за всичко, зад което тримата заставаме. Нашата история приключи, но пътуването ни не е приключило, защото винаги ще живеем на ръба до деня, в който ще умрем.

Петнадесет години по-късно

Гордън Рамзи – прочут английски готвач и ресторантьор. – Б.пр.

Шензи – една от трите петнисти хиени от американския анимационен филм “Цар Лъв”. – Б.пр.

Биполярно афективно разстройство, или циклофрения – редуване на моменти на депресия и меланхолия с еуфория. – Б.пр.

Ла Ла Ленд” – американски комедиен сериал. – Б.пр.

“Зайнфелд” – американски сериал с участието на комедийния актьор Джери Зайнфелд. – Б.пр.

Али, Ноа – герои от американския романтичен филм “Тетрадката”. – Б.пр.

“Запознайте се с Хъни Бу Бу‘” – американски телевизионен сериал. – Б.пр.

“The Reading Rainbow” – песен от популярния американски детски телевизионен сериал. – Б.пр.

Хъш пъпис – понички от царевично брашно. – Б.пр.

“Планинец” – телевизионен сериал. – Б.пр.

Котката от книгата на Луис Карол “Приключенията на Алиса в страната на чудесата”. – Б пр.

Главните герои в американския филм “Тетрадката”. – Б.пр.

Главните герои в американския филм “Призрак”. – Б.пр.

Прочутото стълбище на площад “Испания” в Рим. – Б.пр.

Бурито – завита мексиканска царевична питка с пълнеж. – Б.пр.

Джаред Лето – американски актьор и музикант. – Б.пр.

 Scars on Broadway – наименованието на популярна американска банда. – Б.пр.

Алекс Петифър – английски актьор и манекен. – Б.пр.

Хламидиоза – инфекциозно заболяване, предаващо се по полов път. -Б.пр.