22:07 часа

остров Чунмин

Китай

Лу Хао, слаб и елегантно облечен млад мъж, стоеше прав на покрива на миниатюрната си кола и надничаше над триметровата бетонена ограда към паркинга пред старата работилница.

Гледката от другата страна на оградата дразнеше изтънчените му сетива — оттам се носеше острата миризма на катран, тракане на боклукчийски камиони и потоци от китайски думи, изречени като в скоропоговорка.

Още в невръстните си години Лу Хао бе слушал приказки за решаващата роля, която играеше късметът в живота на хората. Ако не се беше случило така, че да мине точно покрай онази бензиностанция точно в онзи момент, то може би никога не би разпознал противния монголец, когото беше срещал при доставките си в Шанхай. И никога не би го проследил до това затънтено място. И не би станал свидетел на срещата, при която тримата мъже влязоха във фабриката, а след това оттам се появиха само двама…

Преди да излязат, той надзърна през пролуката между двете крила на портала и забеляза как най-дребният и най-млад от тримата спореше с господина и как след това монголецът го смаза от бой с тояга. Миг по-късно, вече извън сградата, монголецът стисна ръката на другия мъж — добре облечен едър китаец, който се отправи към черно „Ауди Седан“ с четири врати, качи се в него и потегли. Регистрационният номер на колата проблесна под светлината на една от уличните лампи и Лу остана поразен от това, което видя: първият знак на табелата беше йероглифът ху, последван от латинската буква а, което в комбинация означаваше, че автомобилът е собственост на правителството. В него се возеше високопоставен държавен служител. Какво ли правеше тук, на стотици километри от Шанхай?

Лу Хао се разтрепери и се вкопчи в бетонената ограда; не смееше да помръдне, за да не привлече вниманието им. Беше скован от страх, но и осенен от прозрение — това беше възможност, риск, награда… Беше шанс. Съдба.

Какво ли означаваше всичко това? Искаше му се да забрави видяното, да побегне незабелязан и да се скрие някъде из страничните улички. Тъкмо се канеше да го направи, когато монголецът, който оглеждаше павираното пространство пред фабриката, внезапно вдигна глава и се обърна към далечния ъгъл на двора.

Лу Хао извърна поглед в същата посока.

По дяволите! От другия край на стената го наблюдаваше обективът на доста голяма видеокамера, придържана от мъж от европеидната раса. А той беше… беше wai guy ren4 — чужденец!

Лу Хао веднага се спусна по стената, трескаво затърси ключовете от колата си и само след миг се озова в нея. Стига толкова! По-късно на спокойствие щеше да реши как най-добре да се възползва от получената информация. Вероятно щеше да му се наложи да потърси помощ.

Може би по-късно щеше да отиде в храма и да запали тамян.

Но сега трябваше колкото може по-бързо да се махне оттук, да се върне в Шанхай и с цялото си сърце и душа да се моли и да се надява, че не е бил забелязан.

16:30 часа

квартал Чаннин

Шанхай, Китай

Лу караше страхотен реставриран мотоциклет с кош, модел CJ-750, със странична седалка, покрита с водонепроницаем брезент. На седалката до него имаше пътна чанта, която само допреди няколко минути бе пълна с пари в брой. И то доста… Пари, които бяха нужни на Лу Хао — Едуард, за да заплати на баща си за собствената си глупава грешка. Но сега чантата беше почти празна, останали му бяха само няколко хиляди юана. Лу отново се съсредоточи върху улицата пред себе си — и най-малкото разконцентриране при натоварения трафик в Шанхай можеше да се окаже смъртоносно.

13… 12… 11…

Жълтата светлина на светофарите в мегаполиса представляваше само светещ брояч, който показва времето до смяната на червеното и зеленото, давайки кратка възможност на многобройните мотористи поне да се сетят, че съществуват правила за движение по пътищата. Не че някой ги спазваше — така или иначе в Шанхай никой не контролираше това.

Лу форсира двигателя на мотоциклета и се наслади на мощния му рев. Звукът привлече и няколко завистливи погледа от шофьорите наоколо.

4… 3… 2…

Стотиците чакащи превозни средства бавно потеглиха. В това упражнение напредваха само най-бързите и силните: водеха мотоциклетите, следвани от скутерите и електрическите велосипеди, а най-накрая бяха колоездачите. Не изсвири нито един клаксон. Всеки знаеше мястото си на пътя.

Лу зави по широкия десетлентов булевард „Янан“, където трафикът рязко се разреждаше. След още няколко завоя мотоциклетът му сякаш се превърна в машина на времето и го пренесе в една друга епоха — в Шанхай такъв, какъвто бе изглеждал преди сто години.

От прозорците на сградите над главата му висеше разноцветно пране, което се развяваше, окачено на бамбукови пръчки, подобно на шарени будистки молитвени флагчета. По улицата имаше повече пешеходци, отколкото превозни средства. Лу намали и двигателят замърка спокойно. Непосредствено пред него някакъв доставчик бе съборил половин дузина пластмасови бидони за вода от скутера си и беше блокирал движението.

Лу зави вдясно по една тясна улица, претъпкана със сергии. Беззъби старци по бели ризи надничаха през прозорците от вторите етажи на сградите и наблюдаваха какво се случва. Отнякъде отекваше весел смях и възгласи при игра на маджонг, примесени с тоновете на разстроено пиано, на което някой се упражняваше да свири Гершуин.

С периферното си зрение Лу долови движение вдясно и щом обърна очи в същата посока, забеляза, че някакъв мъж с наведена глава се е затичал право към него. Беше попаднал в засада, подготвена от съборените туби с вода! В другия си край уличката беше задънена. Лу погледна към пътната чанта на седалката до себе си.

В този миг нападателят го блъсна силно с рамо, Лу изгуби равновесие и падна настрана. Появиха се още двама мъже, които побързаха да го сграбчат. Замаян от удара, Лу усети, че го влачат нанякъде, а миг по-късно непознатите го натъпкаха в задната част на някакъв микробус, където трети мъж залепи устата му с тиксо и пристегна китките му с найлоново въже.

Тогава всички започнаха да крещят едновременно.

11:00 часа

Хонконг

Специален административен район, Китай

Ъгловият офис на двадесет и четвъртия етаж, с гледка към натовареното пристанище на Хонконг и Колун на отсрещния бряг, бе просторен и удобен. В приемната бяха инсталирани три телевизора с плоски екрани. На единия светеше черно-синьо лого с две огледални букви „R“, а над тях стоеше надписът „Ръдърфорд Риск. Сигурността има значение“.

Брайън Праймър ръководеше азиатския офис на „Ръдърфорд Риск“. Беше мъж с правилни черти, проницателни сиви очи и гъста тъмна коса, подчертаваща лекия тен на кожата му, придобит от редовните игри на голф. Той погледна наляво към Дейвид Дулич, един от шестимата оперативни агенти, който му сочеше снимка на някаква кутия за храна с кафява хартиена опаковка и с телени дръжки. Беше една от многото снимки, разпръснати на масичката за кафе пред тях.

— Господи! — възкликна Алън Маргарт, четиридесет и пет годишният изпълнителен директор на „Бертолд Груп“, по момчешки симпатичен. Маргарт носеше тъмносин спортен костюм и вратовръзка в същия нюанс, а от вътрешния джоб на сакото му се подаваше ъгълчето на самолетен билет от „Чайна Еър“. Реакцията му беше породена не толкова от самата фотография, колкото от спомена за отварянето на заснетата кутия, състояло се преди по-малко от десет часа, и за това, което бяха намерили в нея. Вътре имаше снимка на двама мъже: единият беше китаец и държеше вестник, а другият — човек от европеидната раса — стискаше счупената си ръка. Двамата бяха снимани на фона на бял чаршаф, окачен зад тях, а на снимката се виждаха още внимателно сгъната бележка с искане за откуп и две найлонови пакетчета с по една клечка за уши във всяко от тях.

— Този вдясно е от нашите — поясни Дулич. — Казва се Клейт Данър. Той имаше за задача да следи действията на господин Лу. Сигурно се е замесил в цялата тази работа по случайност. И двамата са били живи към момента на заснемането им. Имаме потвърдени ДЖ.

— Това ще рече „доказателства за живот“ — обясни Праймър на Маргарт. — Ще трябва бързо да свикнеш със съкращенията. Ако не разбираш нещо, просто питай.

— Като например: „Защо му е на някого да прави всичко това?“ — подсмихна се Маргарт.

— Това е бизнес. Недей да го превръщаш в нещо лично. През изминалата година американските концерни са платили над четиристотин милиона долара за откупи само в Мексико.

— Хайде де! — не можа да повярва Маргарт.

Въпреки че беше само на тридесет и девет, Дулич изглеждаше на повече години заради замисления си и угрижен вид. На шията му, точно под яката на тениската, се виждаше голям белег от белезникава и избледняла кожа, подобна на восък.

— Предполага се, че клечките съдържат натривки за ДНК проба — каза Дулич. — В момента ги проверяваме, но ще ни отнеме поне още два дни. Сигурни сме обаче, че резултатите ще покажат, че това са именно Едуард Лу и Клейт Данър. Преди ни изпращаха отрязани пръсти, за да сравним отпечатъците, а това с клечките е ново — явно похитителите ни са млади, образовани и доста находчиви. Възможно е да са някое подразделение на „Триад“, известната мафиотска групировка. Но които и да са, определено са умни и действат много внимателно. Те в никакъв случай не са случайни, а ние искаме тази ситуация да бъде разрешена бързо и незабавно да върнем и двамата похитени у дома.

Брайън Праймър подаде на Дулич найлоновия плик с бележката за откупа.

— Подобна кафява хартия се среща често в Китай — рече Дулич, след като обстойно я разгледа. — Може да бъде купена навсякъде. Символите са на улеснен китайски и са изписани с молив, в тях няма нищо особено, а липсата на политическо послание в бележката сочи, че всичко е само бизнес. Вероятно това е по-добре за всички ни.

— Застрахователите ни ще платят половината от откупа — намеси се Маргарт. — Предполагам, че вашите ще направят същото.

Праймър кимна.

„Типичен изпълнителен директор — помисли си Дулич, — загрижен първо за парите, а едва след това за човешкия живот.“

— Веднъж щом получат парите, ще ги убият — каза Дулич.

— Не можеш да си сигурен — отвърна Маргарт.

— Нашият човек със сигурност ще бъде мъртъв към онзи момент — хладнокръвно продължи Дулич, — освен ако не го ликвидират още преди това. Единствената ни надежда е, че като американски гражданин засега той е по-ценен за тях жив.

— А защо им е въобще да го убиват? — попита Маргарт.

— Със задържането му поемат твърде голяма отговорност. Ако това са хора от групировката „Триад“ — а предполагаме, че са точно такива — те знаят какво ще им се случи, ако някой разбере, че са отвлекли wai guo ren. Не си струва рискът.

— Господи!

Мисията беше изпълнена. Дулич някак си се примири с възможната човешка жертва, а Маргарт бе силно пребледнял.

— Искат откупа на осми този месец, така че вече сме назад с времето — продължи Дулич.

— Обикновено отлагат със седмици или дори с месеци получаването на парите… Съкратеният срок е доста обезпокоителен — отбеляза Праймър.

— На осми е първият ден на Националния празник — продължи Дулич, — който тази година съвпада с Есенния фестивал… Доста интересен избор на дата — заключи той и остави бележката с искането за откуп на масичката пред себе си.

— От твоята уста това звучи толкова нормално… — отбеляза Маргарт.

— Де да беше! — отвърна Праймър. — ДНК пробите, съкратеният срок за отговор… Това в никакъв случай не е нормално.

Дулич реши да се престраши и да зададе въпроса, който Праймър старателно отбягваше:

— Кое е по-важно за „Бертолд Груп“? Данните, събрани от Лу, или животът на самия Лу?

— Това е ужасен въпрос — намръщи се Маргарт.

— А това не е отговор — отбеляза Дулич, с което накара шефа си да се почувства още по-неудобно.

— Господин Дулич иска да каже само, че е важно да изясните целите и приоритетите си — намеси се Праймър.

— Няма да те лъжа — започна Маргарт, — данните за нашите поощрения, събрани от Лу, могат да бъдат изключително вредни за компанията, както и лично за мен.

— Имате предвид двамата австралийци, които наскоро получиха присъди от дванадесет години в китайски затвор за подобни „поощрения“, нали? — поинтересува се Дулич.

— Случаят привлече вниманието ни — призна Маргарт.

Всъщност този случай беше потресъл цялата дипломатическа общност. Подкупите, предплатите, „поощренията“ бяха все неща, характерни за договарянето и сключването на сделки в Китай. Правителството бе посветило почти цяло десетилетие, за да работи за изкореняването на корупцията сред хората от властта, но посягането на частния сектор и вкарването в затвора на чуждестранни бизнесмени досега бе изглеждало малко вероятно, дори невъзможно.

— Алън — намеси се Праймър, — помни, че ние сме твоите хора във всичко това. Не сме тук, за да те съдим, а само за да свършим работата. И то тази, която ти ни възлагаш. Това означава да се определят приоритетите. В случай че документите са по-важни, така да бъде! Ние също рискуваме един от хората си и той е нашият приоритет, така че и за миг не си помисляй, че ще го зарежем там. Относно подхода ни при извеждането на господин Лу, ще се съобразим с приоритетите и нуждите на „Бертолд Груп“ и с тези, определени от теб.

— Тук говорим за човешки живот… — отбеляза Маргарт. — Никога не съм си представял, че в такава ситуация може да има някакви други приоритети. Ще платим откупа. Ще си върнем хората.

— Както вече казах — внимателно започна Дулич, — нещата не са толкова прости. Ще ни се да е така, но ако похитителите са професионалисти — а ние нямаме причина да вярваме в противното — то в играта ще са замесени поне шестима различни човека или групи. Един осигурява организацията и следи цялата операция; самите похитители; тези, които трябва да пазят отвлечените; една или повече наблюдателни групи; някой, който да поиска откупа, да го вземе и да им го занесе; и още един, който да върне заложниците…

— Господи!

— Работата е сериозна — отбеляза Дулич. — Само мозъкът на организацията е запознат с пълната картина и знае всичко, което се случва, а той е отделен от останалите. Никога не успяваме да стигнем до него. Нито един човек от групата не познава нито него, нито останалите. А това прави залавянето му почти невъзможно. Така че работим с вас, за да ви помогнем да запазите спокойствие при воденето на преговорите и освобождаването на заложниците. Както знаете, в средата на деветдесетте години имахме известни успехи в това, така че сме наясно какво да правим. Ако всичко това се случваше в Колумбия, Боливия или някоя от страните от Средния изток, нещата щяха да са далеч по-лесни. Но това е Китай, а и нашият човек е американец, макар вашият да не е. Отвлечен е американски гражданин, а това дава две преимущества на похитителите: първо, така си осигуряват възможността да искат много повече пари, и второ, ще имат причина да убият заложниците.

Дулич забеляза, че Маргарт пребледня още повече. Изглежда, убягваше му фактът, че исканата сума от четиристотин хиляди долара беше мизерна. Но това обстоятелство не беше убягнало на него и на Праймър. Обикновено преговорите за освобождаване на заложници започваха от десет милиона долара…

— Щом е отвлечен китаец, а след това е върнат невредим, това слага край на нещата. Но американец? Похитителите ще бъдат преследвани от полицията, заловени и екзекутирани. Те го знаят. Ние — също. Независимо дали са имали намерение да отвличат точно нашия човек, или не, вече е твърде късно. Затова са поставили толкова кратък срок за даване на откупа — за да привършат бързо с това, да опитат да се измъкнат. Но недейте да си мислите, че всичко ще приключи, щом веднъж им бъде платено: получат ли парите, има риск да убият нашия човек, а може би и двамата заложници. Така е най-сигурно за тях.

— Света Дево! — прошепна, объркан, Маргарт.

— Но помнете — наблегна на думата Праймър, — те все пак искат да получат откупа, а за да го вземат, ще трябва да ни покажат поне още едно доказателство, че похитените са живи. Разполагаме със седмица да набележим мястото, където държат отвлечените, и да ги измъкнем оттам, да отклоним исканията им и със сигурност да водим преговори за размера на откупа, защото те ще го очакват. Възможно е да се направи. Ясен ли съм?

Маргарт кимна.

— Но да се върнем обратно към сметките — припомни Дулич. — Има още нещо важно. Данните за подкупите, които Лу е събрал, могат да се окажат от изключително значение както за нас, така и за вас. Във ваш интерес е така наречените „поощрения“ да останат в тайна. Добре тогава. Може да използваме списъка на хората, получили подкупи, за да открием нашите момчета. Някой от подкупните може би е пряко или косвено замесен в отвличането. Така или иначе, разполагаме с твърде малко време и данни, тъй че това ще е тема, в която си струва да се поразровим.

— Има и много други неща, които ще проверим — побърза да добави Праймър, — но данните на Лу са най-добрата ни следа. Също толкова важен е и фактът, че всичко, което „Ръдърфорд Риск“ прави в Шанхай, трябва да бъде вършено изключително дискретно. Така че докато търсим данните, събрани от Лу, в никакъв случай не трябва да даваме вид, че и ние сме замесени в това. Подобно нещо най-малкото би довело до излагане на заложниците на излишен риск. Похитителите искат полицията да не бъде замесвана, а това включва и нас. Нямаме и правната възможност да действаме законно на територията на Китай, а както знаете, китайските власти не са били уведомени за отвличането.

— Разбирам ви… — кимна Маргарт.

— Това, което ни е нужно, е някой с високо ниво на компетентност и по възможност с китайска националност, за да действа като лице за контакт с нашата „Бертолд Груп“ — продължи Праймър и накрая замълча за момент.

— Имаме някого предвид — намеси се Дулич.

Маргарт ги изгледа с любопитство.

— Този човек — допълни Праймър — по една случайност е същото лице, което препоръча услугите на господин Лу на вашата компания, което означава, че тя има лична връзка с господин Лу. Налага се да го знаете и да го одобрите, за да продължим. За нас това не представлява стандартна процедура, но в Китай се сблъскваме с определени трудности и ограничения…

— Знам, забранено ви е да осъществявате дейност тук, наясно съм с това — каза Маргарт.

— Забранено ни е въобще да присъстваме на територията на Народна република Китай — поясни Дулич.

— Дейвид ще събере екип от специалисти — хора, които не работят за някоя конкретна компания по сигурността, като ще включим и наши кадри. Те ще се опитат да открият сметките на господин Лу, да оставят откупа и да освободят двамата заложници. За вас нито е нужно, нито е добре да сте запознат с повече подробности. Важното е да ни вярвате и повече от всичко — да ни съдействате изцяло.

— Разбира се.

— С помощта на вашия отдел за подбор на персонал Дейвид е готов да внедри една жена още днес. Можете да се свържете с нея когато пожелаете, но само където и когато тя прецени, че е удобно.

— Разбирам. Коя е тя?

— Грейс Чу. Тя е китайска гражданка и е много подходяща за целите ни. Завършила е университет в Шанхай, има магистърска степен по икономика от Бъркли и втора по криминология от университета в Южна Калифорния. Работи тук, в Хонконг, като съдебен счетоводен одитор. Технически погледнато — поне що се касае за китайските власти — тя се занимава с частна практика и не е наш служител, така че не може да бъде свързана с нас, но в същото време тя е и един от най-добрите съдебни експерт-счетоводители, с които съм работил. Скоро ще се запознаете с нея.

Праймър направи знак на Дулич и той излезе от стаята. В „Ръдърфорд Риск“ малко неща се договаряха по телефона, а комуникацията в самия офис се осъществяваше само лично.

— Никога не сме подписвали трудов договор с госпожица Чу — продължи Праймър, — нито пък името й някога се е появявало в списъка на лицата, на които плащаме. Тя може да влезе в Китай като наскоро назначен служител на „Бертолд Груп“. Може да оглави търсенето на данните, събрани от господин Лу, както и да подпомогне счетоводния ви отдел с каквото е необходимо. Освен това може да направи съответните корекции, за да отстрани неточностите в счетоводната ви база и публичните финанси. Тя ще знае какво да направите с данните на господин Лу, когато ги намери.

— Звучиш толкова уверен… — каза Маргарт.

— Дейвид трябва да разполага с втори човек в Шанхай още утре. Госпожица Чу ще пристигне още тази вечер или най-късно до утре на обяд.

— Колкото по-рано, толкова по-добре — заяви Маргарт. — Така или иначе, имаме време само до…

— Осми — обади се нечий мелодичен женски глас.

Грейс Чу влезе в стаята, придружена от Дулич, който затвори вратата след нея. Небесносиньото й ципао7, изчистен модел на традиционната китайска рокля, изшумоля, докато жената се приближаваше до свободния стол вляво от Праймър. Маргарт се изправи и двамата се здрависаха.

Лицето й беше широко и излъчваше спокойствие. Имаше стегнато и тренирано тяло. Кожата й изглеждаше леко румена, но това, което поразяваше, бяха красивите й очи с прям поглед.

— Простете, господин Маргарт — започна тя, — но направих цялостно проучване на счетоводната документация на компанията ви за последното тримесечие. Договорът на Едуард Лу и парите за поощренията са били заведени като плащания в главната ви счетоводна книга. Засега разходът възлиза средно на сто седемдесет и две хиляди долара на месец. Ще трябва да погледна и останалата част от счетоводството ви, както и годишния баланс, за да мога да ви кажа как по-добре да прикриете тези разходи, понеже в момента счетоводството ви буди много подозрителни въпроси… И то такива, на които хората ви трудно могат да дадат отговор. Нахвърляла съм някои препоръки, както ме помоли господин Праймър — каза тя и подаде прилежно подвързана пластмасова папка на Маргарт.

— Благодаря ти, Грейс — каза Праймър.

Тя прие думите му като сигнал, че срещата е приключила, и се изправи.

— Моля… — побърза да я спре Маргарт. — Разбрах, че сте познавали господин Лу.

— Познавам господин Лу — поправи го тя. Грейс бързо погледна Праймър, който й кимна едва забележимо. — Той е по-малкият брат на един много близък мой приятел — продължи тя. — Аз го препоръчах, когато разбрах, че се нуждаете от човек, който да заплаща поощренията от ваше име.

— Имате ли някаква представа къде можем да намерим записките му? — попита Маргарт. — Доколкото разбрах, те могат да се окажат ключови за оцеляването му, както и за това на господин Данър.

— Представа ли? Аз се занимавам с проследяването на пари — такива, които искат да бъдат проследени, и такива, които не искат. Ще започна с най-очевидното, ще продължа с най-вероятното и ще изследвам всички възможности. Проверката е просто процес на елиминиране на вероятности.

— Двамата навярно ще обсъдите това по-подробно, когато се върнете в Шанхай. Сега трябва да решим как да нагласим нещата, така че всичко да изглежда нормално. Грейс, имаш ли някакви идеи? — намеси се Дулич.

— Поправете ме, ако греша — отвърна тя, — но в Китай при всички случаи служител с ранга на обикновен счетоводител няма пряк контакт с изпълнителния директор. Така че ще трябва да намерим достоверно обяснение за характера на срещите ни, което да не буди подозрения. Извинете неуместния ми въпрос, но бихте ли си хванали любовница?

— Какво? — изчерви се Маргарт.

— Ако секретарката или асистентката ви е запозната с факта, че очаквате такава компания, то това би улеснило нещата. Бих ви предложила да играем тази роля… Като всичко ще бъде изцяло платоническо, разбира се.

— Не. Женен съм — заяви Маргарт и завъртя брачната си халка. Сетне добави: — Щастливо при това. А колкото до китайските ни служители…

— Всички те са под ниво вицепрезидент на компанията — допълни Грейс.

Маргарт млъкна и Дулич побърза да се намеси:

— Истината е, че китайските ви служители са невидими в компанията, нали? Американското образование на Грейс ни помага до известна степен, но все пак не е достатъчно добро извинение за това, че ще ви виждат заедно, освен ако двамата нямате и романтични интереси. Това е — заключи той.

— Не може да е чак толкова трудно — мрачно заяви Маргарт.

— По-трудно е, отколкото си представяте — възрази Дулич. — Много е вероятно вече да сте наблюдаван от няколко места с различни интереси — от полицията, похитители, а може би и от пресата. Със сигурност има очи и уши, внедрени и в компанията ви. Вашето евентуално похищение дебне иззад ъгъла.

— Мили боже! Не говорите сериозно, нали?

— През следващата седмица всеки ваш ход ще бъде следен внимателно. Не се съмняваме, че дори и пристигането ви в тази сграда е било проследено.

Маргарт изглеждаше наистина уплашен, докато се взираше в лицата на събеседниците си.

— Нека да ви предложа нещо — намеси се Грейс, след като получи леко кимване от страна на Праймър. — Мога да подам оплакване до отдел „Човешки ресурси“ в рамките на няколко часа след като бъда назначена. Няма да бъде свързано с някакво сексуално посегателство или обида, а може би ще е нещо от финансово естество, като например неизпълнение на трудовия договор. Неудовлетвореност от условията на настаняване? Така господин Маргарт, който ще държи на това да ме запази като служител, ще поиска среща с мен, за да изясни нещата… След тази първоначална среща той ще има възможност да подобри условията ми на настаняване, а впоследствие ще имаме и втори повод да се срещнем лично.

След тези думи Праймър изгледа първо Дулич, а след това и Маргарт.

— Харесват ми жените, които умеят да разсъждават, докато са здраво стъпили на краката си — усмихна се Маргарт.

— По-добре здраво стъпила на краката си, отколкото по гръб — заяви Грейс.

За момент Праймър, изглежда, щеше да я порицае за думите й, но вместо това избухна в смях.

— Грейс е служила две години в армията на Народна република Китай. Това е една важна подробност, свързана с разузнаването, която всъщност я направи изключително подходяща за целите ни. Преминала е през обучение по разузнаване, ръкопашен бой, боравене с оръжие и комуникации — допълни Праймър и й се усмихна. — На работното й място можете да останете с впечатление, че тя е твърде пасивна и въздържана, но насаме ще видите, че е… да кажем, не толкова безобидна — завърши той.

— Добре дошли в нашия екип, госпожице Чу! — каза Маргарт.

— При следващата ни среща — поясни Грейс — имайте предвид, че трябва да се държим така, сякаш се виждаме за пръв път. Може би ще ви уведомят лично за оплакването, което ще подам, но ще трябва да заявите, че не сте в настроение да се занимавате с моите претенции, така че на мен да ми се наложи да положа усилия, за да стигна до вас.

— Разбрано.

Тя се изправи и двамата отново се здрависаха. Той задържа ръката й миг по-дълго от приетото, но Грейс не направи опит да се отдръпне, а внимателно наклони глава на една страна. И за миг изражението й се промени.

— За мен беше чест да се запознаем, сър — заяви тя вместо довиждане и отстъпи крачка назад, а той успя да вдъхне аромата на парфюма й с дъх на сандалово дърво и канела.

Грейс се усмихна и изчака Дулич да й отвори вратата, преди да си тръгне.

16:05 часа

Бан Лунг, Камбоджа

Джон Нокс, целият изпохапан от комари и придружаван от местен водач и шофьор, бе прекарал последните девет дни в пътуване през джунглите на Камбоджа, за да купува сувенири. Багажното отделение на хъмвито8 му бе претъпкано до тавана с племенни изделия — предимно ръчно издълбани каменни съдинки и предмети от кован бронз. Беше прекарал последните два дни в националния парк Вирачи, откъдето минаваше най-прекият път до Бан Лунг.

Нокс се огледа в страничното огледало на ленд роувъра и слезе от колата. Сапунът му бе свършил преди три дни и беше доста брадясал, а тъмните косъмчета по бузите му подчертаваха искрящо сините му очи. Косата му беше сплъстена, а ризата лепнеше по гърба му от пот и засъхнал прахоляк. Прокара език по зъбите си, за да ги почисти от остатъците от ядки и стафиди, които беше ял по пътя през последните осемдесет километра, и отпи глътка топла вода от пластмасова бутилка.

Шофьорът говореше малко тайвански и това се оказа единственият език, на който можеха да комуникират.

— Разтоварвам кола? — попита той.

— Първо си намери стая — отговори Нокс и му подаде тлъста пачка банкноти с ясното съзнание, че човекът щеше да предпочете да си ги запази и да спи в колата. — Довечера ще разтовариш всичко в моя хотел. На сутринта ще го изпратим.

Селото представляваше странна смесица от стари бетонени блокове и схлупени колиби, издигнати на колове. Нокс се насочи към верандата на малкия хотел и редицата столове, разположени под вентилаторите с витла от плат, които се въртяха мудно в горещия ден. Очите му срещнаха погледа на някакъв човек, седнал на единия от столовете, и напуканите му сухи устни се разтегнаха в болезнена усмивка. Дейвид Дулич вдигна за поздрав запотената си бутилка с бира и махна към празния стол до себе си.

— Виж ти каква среща! — възкликна Нокс, докато изкачваше няколкото стъпала до верандата.

— Изглеждаш като пребит — посрещна го Дулич, бившият сержант от армията, който в сегашния си цивилен живот ръководеше транспортната фирма, наела Джон Нокс да превозва някои доставки от Кувейт до Ирак. Толкова рисковани превози носеха около 80 000 долара на месец и Нокс беше спестявал повечето от тях, за да може да покрива разходите по лечението на брат си у дома.

Двамата мъже се здрависаха и дружески се потупаха по гърбовете. Дулич направи знак на сервитьора да донесе още две бири, докато Нокс го гледаше изпитателно.

— Какво да ти кажа… Наминавах наблизо — усмихна се Дулич.

— Аха, сигурно е така, сержант — отвърна Нокс.

— Исках пръв да огледам глинените саксии, плетените килимчета, дървените флейти или каквото там друго си отмъкнал от нищо неподозиращите местни жители.

— Само Томи знаеше, че ще идвам в Бан Лунг — заяви Нокс. — Виждам, че си се възползвал от информацията.

През целия си живот Нокс винаги бе защитавал брат си Томи и бе отблъсквал честите шеги по негов адрес. Изрази от рода на „не е най-схватливият“, „не е от най-интелигентните“ и други подобни често стигаха до ушите на Нокс и юмрукът му бе разбил не една и две физиономии заради тях.

Брат му имаше пристъпи на епилепсия, която можеше да бъде контролирана с лекарства, а освен това често страдаше от мигрена и имаше изразени трудности в ученето. При правилно наблюдение и подкрепа Томи можеше да работи като бизнес партньор на Нокс, а и момчето имаше забележителни умения в областта на математиката и компютрите. Често изумяваше околните с бързото си смятане и обработка на информацията, въпреки че бе социално незрял за възрастта си. Томи беше на тридесет и една. Братът на Нокс бе единствената абсолютна величина в живота му. Двамата бяха много близки и ги свързваха общият портфейл, кръвта и Skype.

— Томи звучеше чудесно — невъзмутимо каза Дулич. — Разказа ми, че в момента се занимавал с онлайн продажби, и доколкото разбрах, се справя доста добре.

Бирите им пристигнаха и тъй като беше много изморен, гладен и жаден, Нокс трябваше да внимава да не изгълта наведнъж изстудената напитка. Като се има предвид в чия компания се намираше, трябваше да запази съзнанието си чисто и с мъка си наложи да отпие само малка глътка.

Дулич го изгледа изпитателно. Погледът му бе режещ и сякаш проникваше направо в мозъка.

— Не се интересувам… — заяви Нокс, а устните му отново твърде бързо срещнаха гърлото на бутилката.

Не му трябваше кой знае колко проницателност, за да разбере каква беше играта — вече неведнъж бе отказвал на Дулич да се включи в цивилните конвои към Афганистан. Осъзнаваше какъв късмет бе извадил да се измъкне невредим от Кувейт. Останалите, към които се числеше и Дулич, се бяха отървали с наранявания, които едва не им бяха коствали живота. Сега двамата с Томи си имаха добър бизнес и при условие че родителите им отдавна не бяха на този свят, беше важно Нокс да остане жив и да следи за развитието на общата им работа. Освен това беше важно да не оставя Томи без наблюдение и подкрепа, а това струваше доста пари и старание.

Засега нещата вървяха прилично. Не можеше да се каже, че са идеални, но бизнесът им беше добър и без съмнение човекът, седнал срещу него, вече беше направил проверка на кредитните му сметки. Дулич бе твърде прилежен, щом ставаше въпрос за подобни неща. Без съмнение той вече бе запознат с желанието на Нокс да открие специален фонд, от който да покрива медицинските разходи на брат си. Знаеше също, че двамата се движат по ръба на бръснача и че лекарите постоянно искаха повече пари. Скапана работа.

Дулич му показа снимките на двамата похитени и му разказа на дълго и на широко за отвличане в Китай, при което се споменаваше името на някой си Едуард Лу.

— Бях назначил човек, който да следи Лу, но той също беше заловен. Взеха го за заложник заедно с него. Беше Данър. — Дулич разгърна ксерокопираната бележка с искането за откуп и я подаде на Нокс. — Това пристигна в офиса на една строителна фирма като част от обедните пратки до изпълнителния директор. Името му е Маргарт, а строителната компания се казва „Бертолд“.

Нокс погледна бегло бележката и отново се обърна към Дулич.

— Не се интересувам — излъга той, — независимо какво или колко ще ми предложиш.

— Заедно с бележката са му били предадени и клечки памук с ДНК проби и една снимка. Трябва ни база за сравнение.

— ДНК-то на Дани ли? — попита Нокс.

— Да.

— Опитай да се свържеш с Пеги.

— Гледаме да не замесваме съпругите, докато не сме съвсем сигурни — отвърна Дулич.

— Това честа практика ли е? — попита Нокс. — Имам предвид изпращането на проби с ДНК.

— Не. На нас поне ни се случва за пръв път.

— Значи са младежи — заключи Нокс.

— Да, така е…

— Спомена, че имате и снимка — припомни Нокс.

— Ти чувал ли си за „Фотошоп“? Трябва ни ДНК проба. Това е Данър.

— Тогава не мога да ви помогна.

— Това е Шанхай — продължи Дулич в опит да обясни ситуацията, — а ти нали работиш извън Шанхай?

— Понякога.

— Но имаш шест пътувания дотам само за последните четиринадесет месеца — продължи Дулич.

Нокс го изгледа преценяващо за момент и реши, че новото назначение на Дулич му дава достъп до твърде много информация.

— Харесвам Китай — заяви той.

За повечето хора на пръв поглед Нокс приличаше на номад по душа, но много малко от тях бяха запознати в действителност с това, което правеше. Когато не му се налагаше покрай търговията да живее на палатка в някое затънтено село, обикновено хотелите и мотелите бяха негов дом. У дома, в Детройт, Томи беше този, който се занимаваше с управлението на фирмата им за онлайн продажби, без да подозира, че идващите в къщата им хора бяха всъщност платени домашни помощници, наети от Нокс да го наблюдават и обслужват, докато той работеше като снабдител и обикаляше надлъж и нашир по света — в Азия, от Средния изток до Източен Китай и от Южна Америка до Източна Европа.

След смъртта на баща им преди три години Нокс бе получил пълно попечителство и носеше отговорност за Томи. Беше изоставил високоплатената си и високорискова работа и бе започнал да ръководи търговска фирма, като постепенно бе успял да привлече и брат си в това. Засега двамата се справяха добре.

— Какво ще кажеш за искането за откуп? — попита Дулич.

Нокс огледа копието по-внимателно.

— Писано е с лявата ръка и пишещият е на не повече от тридесет.

— По какво съдиш за това? — заинтригува се Дулич.

— Писането на китайски с опростени йероглифи е започнало около 1920-а година, но се е наложило масово едва към средата на петдесетте и през шестдесетте. Този йероглиф — посочи Нокс и очерта знака с върха на пръста си — е променен по-скоро и са започнали да го преподават в училищата едва в края на осемдесетте. По това съдя за вероятната възраст на този, който го е писал. Колкото до калиграфията, по начина на изписване на опашките си личи, че е правено с лявата ръка. Това с мастило ли е писано, или с молив?

— С молив.

— По това как са свързани отделните линии и удебеляването им предполагам, че моливът е бил механичен. Срещат се доста често в Китай, но може би пишещият вероятно работи като чертожник или инженер, или пък се занимава с броене и засичане на сметки. Колкото до датата — осми, изписана е с арабска цифра, а не с китайския символ. Интересно защо не е написана на китайски? — Нокс плъзна листа обратно по масата към Дулич. — Но ти вече знаеше всичко това.

— Не всичко… Трябваш ми, Нокс. Данър има нужда от теб. Търсим негов косъм, някоя стара негова самобръсначка, каквото и да е, от което може да се извлече ДНК за разпознаването му.

Когато за пръв път се запозна с Дулич в Кувейт, Нокс първоначално реши, че е от типа мъже, които си падат единствено по вкусното хапване и четат само съдържанието на шампоаните в банята, докато седят на тоалетната чиния. Но с времето Нокс откри, че той е далеч по-интелигентен и с доста по-широки интереси, отколкото изглеждаше. Сега Дулич разполагаше с ресурсите на голямата охранителна компания „Ръдърфорд Риск“, а фирми като тази работеха подобно на частно ЦРУ или АНС9. Нокс добре знаеше, че не трябва да се замесва с техните операции.

— Виждам поне двама замесени в това — каза Нокс.

— В качеството му на консултант на „Бертолд Груп“ — продължи Дулич — основната работа на Лу е била да поощрява определени лица и компании, свързани със строителството.

— Имаш предвид, че е плащал подкупи?

— Да — сви рамене Дулич. — Известно е, че е имал тефтери със записи за тези конфиденциални плащания. Едната версия е, че някой от конкурентните на „Бертолд Груп“ фирми е разбрал колко ценен кадър е Лу и го е отвлякъл. Другата е…

— Виж, чувствам се ужасно заради Дани… — прекъсна го Нокс. — Така е. Но успях да уредя Томи добре и не мога да си позволя да изляза от бизнеса ни дори и за малко. Съжалявам.

— Ти си обучен войник от спецчастите на ОСБ. Аз съм платил, за да станеш такъв.

Малко бяха цивилните лица, допускани до обучение в програмата „Оцеляване, Съпротива, Бягство“. Преди много време Дулич бе осигурил на Нокс и шестима други мъже да преминат през обучението в ОСБ, както и през школата на ФБР в Куантико, откъдето Нокс притежаваше уникални за цивилен гражданин умения и квалификация.

— Знаеш, че има и много други, преминали през програмата ОСБ, включително и момчета от военновъздушните сили. Защо не наемеш някого от тях?

— Те не се занимават със задачи в Шанхай — прекъсна го Дулич. — А в случая говорим за Клейт Данър, човече. Може би все пак съм те преценил погрешно.

— Вероятно е така… — въздъхна Нокс и отмести поглед.

— Виждал ли си някога какво представлява китайски затвор? — попита Дулич.

— Стига, това е под нивото ти! — възпротиви се Нокс.

— Ако китайската полиция залови Данър, той ще отиде точно в такъв затвор. Завинаги! Знаеш какви са законите. Ще го осъдят като шпионин. Трябва да го измъкнем, и то бързо.

— А ако прецакам нещата, мен ще ме чака същото — заяви Нокс. — Аз се грижа за Томи. Няма начин да се съглася.

— Внедрили сме една жена в Шанхай, тя е счетоводител и е познавала заложника лично. Ще се преструва на новоназначена служителка на „Бертолд Груп“ и ще прегледа счетоводната документация заедно с теб. Тя може да ти превежда, ако имаш нужда. Надяваме се, че документите ще ни помогнат да стигнем до похитителите навреме, а междувременно ние ще подготвим всичко необходимо за уговарянето на откупа и размяната на заложниците.

— Доста е опасно така да се играе и за двете страни — отбеляза Нокс.

— Прав си, но ти какво би направил? Ако „Триад“ са отвлекли Лу и Данър, какво мислиш, че биха сторили на американеца веднага щом получат откупа?

— Недей да ме замесваш в това.

— В случая не става въпрос за теб, а за Данър. Грози го затвор или смърт. Знаеш, че не бих те помолил за помощ, ако нещата стояха по друг начин.

— Друг път не би ме помолил! — поклати глава Нокс.

— Виж, ти имаш достоверна причина да влезеш в Шанхай. Можеш да го направиш така, сякаш пътуваш по работа. Ще се срещнеш с жената, ще й помогнеш да намерите сметките на Лу. Междувременно ние ще те снабдяваме с каквото можем, а ако успееш да се докопаш до Данър, ще трябва да го измъкнеш.

— Ами ако аз самият не мога да се измъкна? — гневно попита Нокс и в същия миг осъзна, че изречението неочаквано се беше изплъзнало от устата му. — Какво ще стане с Томи тогава?

— Ще изплатим възнаграждението ти на него — отвърна Дулич, съзнавайки, че е постигнал напредък. — Дори ще го удвоим. При всички случаи ще се бръкнем дълбоко в джобовете.

— Всичко това не ми харесва — каза Нокс.

— Томи спомена, че ти било скучно.

— Томи обича да говори твърде много. Стига вече с евтините номера.

— Знаеш ли какво си мисля? — попита Дулич.

— Не си спомням да съм те питал — отвърна Нокс.

— Веднъж каза, че всичко се е променило, след като ме измъкна от онзи камион. Помниш ли?

— Да. Горе-долу по същото време реших да не ходя в Афганистан и да прекратя с този бизнес — отвърна Нокс.

— Пеги е бременна в осмия месец с второто им дете — заговори Дулич за съпругата на Данър. — Изпадна в истерия, когато й съобщих, че е изчезнал. В момента е в Хюстън и й е забранено да лети.

По дяволите! Защо Нокс не знаеше за бременността й? Би трябвало да поддържа по-добра връзка с приятелите си.

— В момента не мога да изпратя нито един от нашите хора в Шанхай — продължи Дулич. — Официално запитахме дали някой от служителите ни не е изчезнал. Сега Имиграционните ще следят внимателно всеки, влизащ в страната, но тъй като ти често пътуваш дотам по работа, ще имаш възможност да влезеш със собствения си паспорт, все едно за пореден път ще се занимаваш с търговия. Ще се срещнеш с жената и заедно ще намерите счетоводните книги, както и Лу и Данър.

— Не се занимавам с наглеждане на момиченца… — отвърна язвително Нокс.

— Няма и да ти се наложи. Тя е бивш военен, много е умна, а освен това изглежда страхотно.

— Тъпо, много е тъпо… — ядосано въздъхна Нокс.

— Трябва да тръгнем тази нощ. — Дулич погледна часовника си и добави: — По-точно — след час и половина.

Нокс забарабани с пръсти по ратановата масичка и попита:

— А какво ще стане, ако го убият?

— Тогава с теб ще изсипем божия гняв върху тях, без значение какво ще ни струва.

Нокс се изправи бавно и се протегна.

— Ще имам ли време да се изкъпя? — попита той.

— Господи — засмя се Дулич, — искрено се надявам да имаш.

17:00 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

Чакалнята в Шанхайското обществено бюро по сигурността, по-известно като полицейското управление на улица „Гуандон“, представляваше сива стая с луминесцентни лампи, изпълнена с тежък мирис на цигарен дим. Постери, обясняващи опасността от птичи грип, бяха окачени по стените. Снимката на „полицая на месеца“ не беше сменяна от юни насам. Над вратата жужеше и припукваше неонов унищожител на насекоми.

Шен Деши, едър широкоплещест китаец, обикаляше нервно напред-назад из чакалнята. Мъжът беше с късо подстригана черна коса, тънки устни и сплеснат нос, който явно беше чупен преди. На врата си имаше златен ланец, носеше черно кожено яке и смъкнати наполовина тъмни очила, които прикриваха недоверчивия му поглед.

Той за пореден път отиде да даде данните си на секретарката, която работеше усилено, за да прикрие притеснението си. Народната въоръжена полиция се ползваше с най-висок ранг и уважение сред всички държавни институции. Като част от въоръжените отряди на военните и полицейските бюра, офицерите от НВП имаха право да носят скрито оръжие и да го използват по своя преценка. Офицерите от елитните полицейски части носеха прозвището Желязна ръка.

Шен Деши опря лакти в ръба на издигнатата преграда пред бюрото на секретарката. Пръстите му бяха широки, кокалести и странно извити — явно всеки един бе чупен поне по веднъж.

— С какво мога да ви помогна? — попита го тя на шанхайски, за да провери произхода му.

— Казвам се Шен Деши — отвърна той също на шанхайски диалект. — Искам да говоря с най-главния дежурен офицер, и то веднага.

Секретарката погледна към телефона, но явно размисли и каза:

— Един момент, моля.

Шен Деши седна на свободното място между две жени, които чакаха на редицата столове до стената. Огледа по-младата от глава до пети и леко й се усмихна, след което впери поглед право напред, сякаш беше съвсем сам в помещението.

Секретарката се върна, придружена от слаб мъж в униформа на капитан. Беше около петдесетгодишен, с хлътнали страни и носеше евтини очила.

— Офицер Шен — каза той, — насам, моля.

В малкия офис на капитана Шен Деши поизтупа ненужно прашинките от стола за посетители, преди да седне.

— Посещението ви е чест за нас — поласка го капитанът.

Двамата си размениха визитки, като си ги подадоха по церемониален начин — с леко кимване.

— Уверявам ви, че честта е изцяло моя — отвърна Шен Деши по приетия маниер, като от тона му пролича, че няма търпение да приключат с формалностите.

— Да ви предложа ли чай?

— За мен е удоволствие, но не желая да притеснявам нито вас, нито персонала ви — отвърна Шен.

— Уверявам ви, че за нас това не представлява притеснение — отвърна капитанът, включи интеркома и поръча чай.

Двамата не си казаха нищо повече цели пет минути, докато не им донесоха чая.

Шен Деши прие чашата и веднага побърза да я остави настрана.

— Благодаря ви — каза той.

— За мен е удоволствие — процеди през зъби капитанът.

— Трябва ми всичко, което имате за отрязаната ръка, която сте извадили от река Яндзъ. Не искам да криете нищо — заяви той, облегна се на стола си и погледна към димящата чаша чай, но не посегна да я вземе. — Чакам!

Капитанът натисна повторно копчето на интеркома, за да поиска всички доказателства и документацията по случая.

— Доста необичаен случай… — започна колебливо той.

Шен Деши го удостои единствено с неодобрителен поглед.

— Разбира се, при работата си сме следвали всички законови процедури — продължи капитанът.

— Това означава, че ще мога да напиша чудесен доклад — рече Шен.

Капитанът преглътна мъчително.

— Подобни открития следва да се докладват незабавно — додаде Шен.

— Боклукчиите, които ровят в устието на Яндзъ, редовно намират мъртви тела — докладва капитанът. — Но повечето са на моряци, загинали при инциденти.

— Разбира се — съгласи се Шен Деши. В едно утопично общество не се гледа с добро око на самоубийците.

— Не знаех по какъв начин да докладвам за тази отрязана ръка — внимателно продължи капитанът. — Наличието й предполага извършено тежко престъпление или инцидент, но вероятно това е станало някъде нагоре по течението, в далечната част на Шанхай.

— Ситуацията е сложна — съгласи се Шен Деши, въпреки че погледът му говореше друго.

— Проверих докладите — продължи капитанът.

— Разбира се.

— Но не намерих нищо, което би могло да има връзка.

— Сигурен съм в това — отвърна Шен Деши. — Министерството се интересува от тази ръка… — Той имаше предвид Министерството на държавната сигурност, разузнавателната агенция на Китай. — Бързото разрешаване на разследването по този случай би било от полза за всички.

— Цялото ми внимание е насочено към това — увери го капитанът.

— Смятаме, че придвижването на определени членове от екипа на една американска филмова продукция в страната може да има нещо общо с това.

— Така ли?

— Да предположим, че вероятно са се отклонили от параметрите, заложени изрично във визите им. Министерството иска да знае къде са ходили и което е по-важно — защо.

— Визите им може да се прекратят…

— Възможно е — заяви Шен Деши, а в погледа му се четеше предупреждение към капитана да внимава с предположенията си.

Няколко минути изтекоха в пълно мълчание. Капитанът се опита да направи комплимент на госта си за доброто име. Шен на китайски означаваше „неотстъпен“, а Деши — „благороден“. В комбинация двете звучаха впечатляващо. И очевидно гарантираха много късмет.

Шен Деши пропусна да изтъкне, че името на капитана всъщност бе безлично, а звученето на фамилията му много наподобяваше числото пет, което носеше лош късмет.

Капитанът се пресегна за телефона, когато на вратата се почука и в кабинета влезе униформен офицер с прозрачен найлонов плик, в който се намираха отрязаната ръка и купчина снимки и документи.

— Съхранявахме я при постоянна температура от два градуса — обясни капитанът.

Шен Деши я огледа през найлона и я върна на офицера. Посъветва го да продължават да я държат замразена. След това се зае да изучава снимките, листа с частичните отпечатъци от пръсти и съпътстващите документи.

— А пръстенът? — попита той накрая.

— От Държавния университет в Оклахома е — отвърна капитанът.

— Виждате ли? — Шен Деши изгледа изпитателно полицая. — Не е толкова трудно да се досетите, че е американец, ала това не е записано никъде — продължи той, подразнен от факта, че капитанът бе пропуснал да отбележи и да докладва, че вероятно става въпрос за мъртъв чужденец.

Капитанът побърза да се защити:

— Възнамерявахме да приключим с предварителното разследване и едва след това да се обърнем към началниците си.

— Да, разбира се.

— Вижте третия документ — продължи той, — изпратили сме копия от него в Министерството и очакваме отговор.

— Добре сте се подсигурили! — отвърна Шен Деши с рязък тон, едва успявайки да сдържи гнева си. — Вижда се, че ръката е била отрязана чисто от китката, а това означава, че или някъде тук се разхожда еднорък американец, който си търси пръстена от училище, или е мъртъв. Убит е и накълцан на китайска територия, а частите от тялото му се носят из Яндзъ. Вероятно останалото от него отдавна е изчезнало. При всички случаи трябва да се уведомят американците.

— Веднага! — с готовност отвърна капитанът.

— И всички доказателства трябва да им бъдат предоставени — продължи Шен Деши.

— Ще се погрижа лично за това, сам ще се обадя в посолството. Тутакси… — Капитанът посегна към телефона.

— Не в посолството! — спря го Шен Деши, вече истински вбесен. — Идиотското ви държание е срам за всички ни!

Капитанът се отдръпна, объркан. Това беше една от най-големите обиди, които човек можеше да изрече. Обхвана го срам и притеснение за кариерата му.

— Нека да помисля за момент — каза Шен Деши, взе чашата и отпи. — Хубав чай, благодаря ви… — добави с изненадващо спокоен тон.

— Удоволствието е мое — отвърна капитанът, който бавно започваше да се поти от напрежение.

— Най-добре ще е да предоставите доказателствата в Американското консулство тук, в Шанхай — каза Шен Деши. — Ще трябва да им се обадите.

— Много се извинявам, уважаеми господин Шен, но няма ли да е по-бързо… — несигурно започна капитанът.

— По-бързо — да. Именно в това е смисълът. Ще отнеме известно време на Консулството, докато определят с какво точно си имат работа, а това време ми е нужно, за да проведа моето разследване и да бъда с една крачка пред тях. Трябва да мога да отговоря на очевидните въпроси, които ще искат да ни зададат. Вие междувременно ще направите дискретни проучвания дали от някой квартал не са докладвали за нападение, убийство или изчезване на чужденец.

— Веднага! — с готовност се съгласи капитанът.

— Ще ми трябват копия на всички документи.

— Незабавно.

— Не трябва да се срамим пред американците, това ще означава лош късмет за нас.

— Ще се обадя, където е необходимо.

— И по-дискретно.

— Без излишен шум, обещавам. Ще предам информацията на един от служителите на ниско ниво, когото познавам в Консулството, но няма веднага да им даваме всички доказателства, не и докато не ги поискат официално. Това може да ви спечели поне още един ден.

— Добре разсъждавате, капитане. Все още има шанс да поправите грешките, които несъмнено са допуснати от някого от подчинените ви.

— Толкова сте благороден! — засия капитанът.

— Може би — отвърна Шен Деши с кисела усмивка. — А дисциплината е нужна, за да се зададе правилният тон на работа.

14:00 часа

квартал Пудон

Шанхай

Самолетът на Нокс кацна на чисто новия терминал на Шанхайското международно летище. Джон носеше кафяво спортно яке с много скрити джобове, пълни с паспорта му, пари в брой, документи и електронни устройства. Беше си сложил чифт бели слушалки, чийто кабел се криеше в яката на якето, свързан за прибран в джоба му бял айфон, който Дулич му даде. Айфонът беше една от последните играчки в „Ръдърфорд Риск“ и беше програмиран така, че по време на разговор на случаен принцип и на всеки десет секунди да превключва сигнала през различни клетки, като по този начин накъсваше разговора при евентуално подслушване.

Митническият отдел на летището беше отделен с въжета, а зад тях се виждаше тълпата от китайци посрещачи, които държаха табелки или махаха усилено на пристигащите. Цареше шум и хаос — точно както го харесваше Нокс.

Той се смеси с тълпата и се запъти към високоскоростната железница — инженерно чудо, което се придвижваше с електромагнити без триене по релсите. Измина разстоянието от тридесет километра за седем минути вместо за обичайните четиридесет, които му бяха нужни, ако беше използвал натоварения трафик по магистралата. За момента прецени, че не го следяха, ако не се броеше видеонаблюдението навсякъде. Китай използваше повече от седем милиона видеокамери, инсталирани на публични места, и разполагаше с най-бързите компютри за разпознаване на лица в света. Само в Шанхай работеха половин милион от камерите.

Нокс се качи на линия 2 на метрото и смени влака на Народния площад, пристигайки на натовареното кръстовище на булевард „Хуахай“. Тротоарът беше претъпкан с хора, валеше лек дъжд. Шарените чадъри се движеха като в танца на хартиения дракон под огромните чинари, останали от Френската концесия в Шанхай в средата на деветнадесети век. Тогава голяма част от града е била дадена на французите с идеята „миризливите чужденци“ да бъдат държани в отделен квартал.

Изморен от дългото ходене и мокър до кости, Нокс пристигна в четиризвездния хотел „Джин Джанг“. След дълго пазарене мениджърът на хотела се съгласи да му направи отстъпка и Нокс плати цената на стаята в брой. Не за пръв път му се налагаше да се регистрира на две места, за да запази в тайна точното си местопребиваване. Два пъти преди му се беше случвало по време на напрегнати преговори с дилъри на черния пазар да се страхува за сигурността си и да трябва да се регистрира в „Джин Джанг“, който като всички хотели предоставяше списъка с гостите си в местното полицейско управление, независимо дали бяха китайци или чужденци.

Влезе в стаята си на петия етаж — като предохранителна мярка никога не наемаше стаи на по-високо. Остави чантата си на тоалетната масичка, разхвърля завивките на леглото, пусна душа и навлажни една от хавлиите, за да изглежда така, сякаш някой е ползвал помещението. Скъса опаковката на рулото с тоалетна хартия, извади нов сапун и го намокри на чешмата. Изля в тоалетната малко количество от шампоана и балсама, които хотелът предлагаше на гостите си, и пусна водата.

От огледалото го гледаше лице с тъмен тен и остри черти, на чийто фон яркосините му ириси изпъкваха още повече. Именно очите му винаги привличаха вниманието и на жените, и на мъжете, както и несиметричните му вежди, белегът до лявото ухо и трапчинката на брадичката, която му придаваше самоуверен вид, възприеман от хората по-скоро като арогантност. Спокойствието на погледа му бе идеалното външно прикритие на трескавите му мисли. И макар че нищо в осанката и поведението му не излъчваше пряка заплаха, никой не се съмняваше на какво е способен. И не беше нужно да се гадае какво ще изригне изпод маската на спокойствието му, ако някой го предизвикаше.

Върна се в стаята, премести дистанционното на телевизора до леглото и спусна тъмните завеси. Посмачка още малко възглавницата и се огледа, за да се наслади на работата си, докато очакваше почукване на вратата. Даде бакшиш на пиколото за това, че му върна паспорта. Прибра го обратно във вътрешния джоб на якето си.

Нахлупи бейзболна шапка на „Тигрите“, огледа коридора през шпионката на вратата и излезе от стаята. Ако се наложеше, по-късно можеше отново да се върне, за да поразхвърля вътре за втори или трети път — в зависимост от риска, на който щеше да се изложи.

Скоро се озова отново сред тълпата. Отне му петнадесет минути, за да стигне до задната пресечка, която минаваше зад сградата на улица „Чангъл“ №808. Изтръска дъждовните капки от непромокаемото си яке и се изкачи по тясно стълбище до първия етаж. Почука леко на една от вратите и влезе.

— Джон Нокс!

— Nihao ma? — поздрави Нокс с китайското „Здравейте! Как сте?“.

— Hen hao — отвърна Фей, собственичка и управител на малкия хотел. Беше около тридесетгодишна жена с дълга изящна шия и широко разположени очи. Носеше обикновена сива тениска, по ръцете й не се забелязваха никакви бижута.

Нокс потрепна при вида й, припомняйки си приятните моменти, прекарани с нея.

— Ще ми осигуриш ли прикритие за около седмица? — попита той на английски. — Официално съм регистриран в „Джин Джанг“.

— За какво става въпрос този път? — поинтересува се Фей.

— Нефрит — излъга Нокс и се почувства виновен за това.

— Все се замесваш в разни неща… — Тя кимна и провери в компютъра. — За тази вечер нямам нищо, но след това мога да се погрижа за теб, ако нямаш нищо против няколко пъти да те местя от стая в стая. Довечера може да спиш тук, ако искаш — посочи тя към канапето зад гърба си, без да отделя поглед от монитора.

— Идеално. Благодаря ти, Фей — усмихна се Нокс.

— Тоалетната е там — посочи тя към една от вратите, — но няма душ. Ще имаш, когато ти осигуря стая.

— Доволен съм и на това.

Фей се завъртя на стола си и добави:

— Радвам се да те видя.

— И аз теб — отвърна Нокс и измъкна пачка юани от джоба на якето си. Най-голямата по стойност китайска банкнота бе 100 юана, равняваща се на около 15 долара. Нокс отдели две банкноти, които покриваха двойно стойността на стаята, и ги подаде на Фей. Тя ги прие, без да ги погледне, и ги пъхна в чекмеджето на бюрото си.

— Бих те поканила да спиш при мен — извини се тя, — но имам приятел.

— Добре за теб и твърде зле за мен — усмихна се Нокс.

— Приятелят ми преобразува единия етаж на къщата в офиси, а част от приземния даваме под наем на една закусвалня. Правят хубави салати, ако те интересува. Ти обичаше „Коб“, нали?

Нокс се усмихна и мислено отбеляза, че Фей явно има навика да помни доста подробности. Трябваше да го има предвид.

— Ще предупредя персонала си за теб — продължи тя. — Те ще се държат така, сякаш никога не са те виждали, но по-добре да избягваш нощната охрана. Служителят е нов и все още не го познавам много добре. Има навика да излиза и по цяла нощ да пуши в предния двор, но мисля, че всичко ще е наред, ако използваш ключа си за задната врата.

— Нямам ключ.

Тя му подхвърли един, окачен на ключодържател.

— Мъж като теб сигурно е свикнал да се промъква през задните врати — подразни го тя.

Нокс превключи на мандарински и изруга.

Тя се засмя и му отвърна с още по-люта ругатня. Той се подготви за словесна атака от размяна на обиди — нещо, което китайците практикуваха почти като национален спорт, — но беше прекъснат от телефонно иззвъняване.

Фей се обърна, за да вдигне слушалката, и секунда по-късно, когато отново погледна към бюрото си, Нокс вече го нямаше.

19:00 часа

Шанхай

Алън Маргарт седеше зад бюрото си и чакаше офицерът от Народната въоръжена полиция да каже нещо, но мъжът явно се бе съсредоточил в разглеждане на „Ксуан Тауър“ в далечината. Строителните работи по сградата не преставаха и през нощта, осветяваха я силни прожектори. По скелето подобно на мравки пъплеха работници, но Маргарт знаеше, че днес те бяха далеч по-малко от онези, които строяха до вчера. А това беше сериозен проблем.

Срещата с офицера бе организирана набързо и бе прекъснала плановете на Маргарт да прекара една вечер в Шанхайската опера, което не беше особена загуба. От задачите му за днес все още оставаше да се обади в главния офис в Бостън и на една инженерна фирма от Сан Франциско. Очертаваше се дълга нощ.

Той обаче не отклони срещата, за която полицията бе настоявала. В представите му Китайската въоръжена полиция бе нещо като азиатска версия на Гестапо. Маргарт беше запознат със значението на прозвището Желязна ръка, а сега, гледайки офицера пред себе си, предположенията му се потвърждаваха. Инспектор Шен Деши беше доста по-едър от повечето китайци, имаше неразгадаемо изражение, прозорлив поглед и изглеждаше като човек, изцяло лишен от чувства. Маргарт нямаше никакво намерение да злепоставя „Бертолд Груп“ пред него — и без това си имаше достатъчно проблеми.

Както бе инструктиран от Брайън Праймър по телефона, докато пътуваше насам, Маргарт не биваше да споменава за отвличането, да не показва никаква реакция към него, да го отрича и най-вече да помни, че полицията би искала подобна ситуация още по-малко и от самата „Бертолд Груп“. Ако с нищо не го провокираше, офицерът най-вероятно нямаше пряко да повдигне въпроса, а само щеше да подпитва Маргарт, без да го притиска да даде отговори. На един по-късен етап прикриването на престъплението можеше да му се отрази лошо, но засега така беше най-добре. Сложното преплитане на социалните и професионалните порядки в Китай изискваше от него да обмисли всичките си отговори предварително, а колкото по-общо отговаряше на всеки въпрос, толкова по-добре.

— Имали ли сте някакви проблеми напоследък? — попита инспекторът.

Ето, започна се… Маргарт трябваше да покаже уважение, като в същото време следваше да спазва общоприетия етикет и със своя правилен мандарински, изречен със силен американски акцент, отвърна с: „Shi shang wu nan shi, zhi pa you xin ren“ — китайска поговорка, чийто буквален превод бе: „Трябва да се стремим да изпълним дори и привидно невъзможните задачи“.

— Yi ke lao shu shi huai le yi guo zhou — изпробва го Шен Деши.

— Бихте ли повторили? По-бавно, моля — отвърна Маргарт.

Инспекторът повтори своята поговорка и Маргарт успя да си я преведе, въпреки че не разгада истинския й смисъл. Китайският език често имаше много значения. Инспекторът обаче говореше приличен английски.

— Дори една миша курешка е достатъчна да развали цяла паница с оризова каша — каза той на английски.

— За щастие, наоколо няма мишки — отвърна Маргарт.

— Мишките са навсякъде.

— Ние се пазим от тях.

— Дали? Знам, че снимат някакъв документален филм за вашия строителен проект — продължи инспекторът.

Напрежението у Маргарт леко утихна. Дали неправилно бе предположил, че инспекторът знае нещо за отвличането?

— А, да. Това е нещо, което нашата Национална публична телевизия в САЩ реши да заснеме — отвърна той.

— Приятно ли ви е, когато журналистите се въртят наоколо като хрътки?

— Търпи се. Всъщност свикнали сме с това. Свободните медии са нещо, което сме се научили да търпим.

— В Китай не проявяваме търпимост към неоторизирани разследвания — отвърна инспекторът.

Маргарт не каза нищо. Всъщност намери начина му на изразяване за доста интересен.

— Имате ли някакви проблеми с екипа, заснемащ филма?

— Ако трябва да бъда честен, нямам почти нищо общо с тях. Ще се наложи да говорите с нашия директор по комуникациите — отвърна Маргарт.

— Добре, но сега говоря с вас.

„Задник“, помисли си американецът.

— Впечатленията от контактите ми с екипа на филма са добри — отвърна той. — Хората са приятни. Заснехме първия епизод, но след него не съм виждал нищо. Защо питате?

— Визите за чуждестранни журналисти са доста специфични — отговори инспекторът. — Този екип има разрешение да направи филм за „Ксуан Тауър“, както и за вашите офиси — подчерта той, удряйки ритмично по страничните облегалки на стола, — но няма право да снима другаде!

— Не мога да знам дали не са превишили дадените им правомощия. Ако искате да ги депортирате от страната, имате пълното ми съгласие — отвърна Маргарт, опитвайки се да разбере накъде бие инспекторът. Беше събота вечер, а в офиса му се намираше офицер от Народната въоръжена полиция на Китай и всичко това заради някакво нарушение на виза? Нещата не се връзваха. — Ние сме само обект на филма — продължи на глас той, — снимачният екип не работи за нас и по никакъв начин не сме свързани с него. А има ли нещо, което трябва да знам?

— Наясно сте, мисля, че двама от операторите са свързани с „Уърлд Лайф“ — отговори инспекторът.

— С екологичната организация ли? Не го знаех.

— Те са екстремисти, войнстващи активисти — отвърна Шен Деши. — Ако не работят за вас, то вярвам, че мога да разчитам на съдействието ви за разрешаването на този въпрос.

— Аз… Ами вижте, детектив… — поколеба се Маргарт.

— Инспектор — поправи го Шен Деши.

— Първо, трябва да е ясно, че нито аз, нито който и да било в тази компания знаем за визите на този свободно нает екип, нито пък някой от нас има контрол върху тяхната работа — обясни Маргарт и силно му се прииска да се беше обадил на ръководителя им.

— Трябва да проверя всеки от членовете на филмовия екип — заяви Шен Деши.

— С цялото ми уважение, сър, опитвах се да кажа…

— И това трябва да стане веднага, още тази вечер — прекъсна го инспекторът.

Маргарт усети как напрежението му се покачи.

— Слушайте — започна той, — за тази вечер… — „Въобще не можем да го обсъждаме“, помисли си той, но на глас изрече: — Малко вероятно е да стане… Нашият директор по комуникациите ще бъде тук в десет сутринта в понеделник.

— Това е неприемливо — отговори сухо инспекторът.

— Ще повторя: „Бертолд Груп“ няма никаква професионална или бизнес връзка със снимачния екип, освен споразумението да им осигурим достъп до нашите офиси и до строителната площадка — настоя Маргарт.

— Вие, моля, ще се свържете с вашия директор по комуникациите още тази вечер — отвърна Шен Деши на английски с неправилен словоред, но Маргарт дори не си и помисли да го поправи. — Искам да говоря с целия екип наведнъж, моля — добави инспекторът.

„Истински задник“, помисли си Маргарт, който едва успяваше да овладее гнева си, но побърза да каже:

— В десет часа в понеделник.

Шен Деши бавно се надигна от стола, бръкна в джоба си, извади кожен портфейл и внимателно подаде визитната си картичка на Маргарт, държейки я почтително с две ръце. Маргарт му подаде своята визитка със същия маниер.

— Ако можете да ми помогнете с този въпрос — подчерта тихо инспекторът, — то настоящото ви положение ще продължи да съществува… поне за известно време.

Маргарт мъчително преглътна. „Настоящото ви положение“… тоест отвличането.

— Смятаме, че единият от операторите е в неизвестност — додаде Шен Деши.

Изчезнал бе американски журналист? Дали този човек намекваше, че знае нещо за отвличането, или пък имаше и друго похищение?

Маргарт разбра, че мъжът срещу него всъщност изпълнява заповеди, дадени му от най-високо правителствено ниво. Китайците предпочитаха да изпреварват събитията пред риска впоследствие да се изложат пред световната общност, а и явната им неприязън към чужди журналисти бе изразявана многократно и не бе тайна за никого.

Господи, сигурно щяха да хвърчат глави. Маргарт се замисли дали не би могъл да използва това стратегическо предимство в своя полза.

На сбогуване двамата си стиснаха ръцете и дланта на Маргарт почти се изгуби в огромната шепа на Шен Деши, но това, което му направи най-голямо впечатление и което със сигурност щеше да запомни, бе твърдият и настоятелен поглед на инспектора.

Този мъж нямаше да се спре пред нищо.

19:30 часа

квартал Жабей

Шанхай

— Агентът на недвижими имоти ще се срещне с нас след половин час — отбеляза Грейс и прибра айфона в чантата си.

— Обичам Шанхай… — усмихна се Нокс. — Обаждаш се по телефона и тридесет минути по-късно отиваш на оглед. На това се казва предприемчивост! А в Щатите сме свикнали нещата да са сложни, някак си това е станало част от очакванията ни. Тук все още има шанс.

— Нали ме чу? Половин час — повтори Грейс.

— Да. Мисля, че изглеждаш достатъчно лесна… Колкото до мен, ще ми трябват няколко минути да се приведа в ред.

— Внимавай как ми говориш, Джон Нокс! — предупреди го тя.

— Искам да кажа, приеми го като комплимент. Това е част от плана ни, нали?

Грейс не му отговори, а погледна край рамото му към другия край на улицата.

— Виждам двама цивилни полицаи — докладва тя. — Единият е онзи зад количката за сувенири, а другият е едрият мъжага в ресторанта.

— Да.

— Мисля, че онзи с количката е от БНС10, а ти?

— Да, със сигурност е полицай — отвърна Нокс. — Май тук, в Китай, имате доста бюра и служители по националната сигурност. Колкото до другия мъж, не съм съвсем сигурен — добави той.

— Смятам, че е частен охранител — отбеляза тя. — Дали някоя чужда компания не се е заинтересувала от Едуард Лу? Има основания да е така.

— Може би точно това е истината.

— Не съм изцяло сигурна — отвърна сковано като по учебник тя и смени темата: — Агентката по недвижими имоти каза, че ще ни чака отпред.

— Знаеш ли, трябва да ме прегръщаш и да висиш на шията ми — сети се Нокс. — Да изглежда така, все едно си търсим местенце, където… нали се сещаш… да продължим пламенната си връзка…

— Няма проблеми — отвърна Грейс.

— Сериозно ли? А толкова ли е лесно за теб? — изуми се Нокс, който не можеше да си представи как тази жена би могла да се прави на секси палавница. Нямаше търпение да разбере.

— Представяй си го така — върна го на земята тя. — Щом се шегувам, ще ти го казвам изрично.

Двамата намериха магазин, откъдето Нокс си купи хубав панталон и нова риза, облече ги и натика дрехите, които носеше, в чантата при нейните.

— Само едно нещо не ми е ясно — започна той, докато изучаваше отражението си в огромното огледало на магазина. — Как така след толкова солидно образование си решила да постъпиш в армията, вместо да се върнеш тук и да вадиш доста добри пари? И защо избра точно Хонконг?

— Сложно е… — отвърна Грейс.

— Ние си създаваме сложностите, а не те нас — мъдро изрече той.

— Може и да си добър в това, с което се занимаваш, господин Нокс, но иначе никак не те бива за философ…

Мъжът присви очи.

— Да не би да те обидих? — попита тя.

— Ще ти трябва доста повече, за да ме засегнеш — отговори Нокс.

— Едуард Лу създаде много проблеми на семейството си, вкара ги в дългове. Аз му предложих тази работа най-вече, за да помогна и на него, и на семейството му. „Бертолд Груп“ му плащаха много добре, а сега той е в беда…

— Което се отразява зле на теб… — довърши Нокс.

Тя не каза нищо и следващите няколко минути продължиха да крачат в мълчание.

— Както вече споменах, доста сложно е — обади се Грейс най-накрая.

Няколко минути по-късно вече се намираха на тротоара пред жилищната сграда на Лу, където ги очакваше млада и енергична китайка, около двадесет и пет годишна, с минипола и страхотни крака, която кипеше от ентусиазъм да ги разведе наоколо. Ръкуваха се и момичето подаде на всеки от тях по една от визитките си, като ги държеше по приетия китайски маниер — с две ръце. На картичките пишеше: „Спейс“ — недвижимите имоти на бъдещето.

Фоайето на жилищната сграда бе много чисто и светло.

— Тук всичко е модерно — започна представянето момичето, което говореше английски с известни затруднения. — Има високоскоростен интернет, телефон и модерна система за сигурност. Всеки апартамент разполага с топла вода и климатици за отопление и охлаждане — заобяснява тя.

Тримата се качиха в единствения асансьор на сградата и натиснаха бутона за петия етаж. До вратата на свободния апартамент, който им се предлагаше, бе изписано името му на мандарински: „Пет еленчета“.

Нокс прекоси малката дневна и надзърна през прозореца, за да огледа отвън. Първо забеляза човека от ресторанта, а след това се появи и второто усложнение — количката за сувенири се отправи към жилищната сграда.

Нокс реши, че вероятно им е бил устроен капан, и се замисли дали да не прекратят операцията, но вместо това реши да избърза, за да могат двамата с Грейс да се измъкнат оттук колкото може по-скоро.

— Любими! — изненада го викът на Грейс откъм спалнята. — Трябва веднага да видиш това!

Нокс влезе в спалнята, която бе толкова малка, че вътре едва се побираше едно двойно легло. Грейс подскачаше щастлива като малко момиченце, застанала на колене върху матрака.

— Толкова е меко! Трябва и ти да го пробваш! — каза тя и приканващо потупа покривката на леглото с ръка.

Нокс изчака вниманието на брокерката отново да се насочи към Грейс и скришом посочи към часовника на китката си. Не разполагаха с много време. Грейс му кимна едва забележимо, без да спира да подскача на леглото.

— Какво ще кажеш? Харесва ли ти? — попита го тя.

— Притеснявам се само от гледката навън, моя малка роза. Нали си говорехме, че тази улица е прекалено шумна, твърде натоварена е… — отвърна многозначително Нокс.

Грейс се хвърли по гръб на леглото и обгърна коленете си с ръце.

— Винаги си толкова практичен — каза му тя, докато се изправяше. — Много добре. Вие — обърна се тя към агентката — трябва да преговаряте в наша полза. Улицата е много шумна и затова трябва да ни бъде направена петнадесет процента отстъпка от цената.

— Опасявам се, че цената е окончателна — отвърна брокерката.

Грейс се засмя. В цял Китай нямаше такова нещо като „твърда цена“.

— Трябва ли да ви напомням, че представлявате както интересите на наемодателя, така и нашите? — попита Грейс.

— Да, разбира се — съгласи се момичето.

Грейс отново потупа покривката, но Нокс не седна до нея.

— Наемодателят трябва да монтира огледало на тавана — продължи Грейс. — И осветлението в спалнята трябва да бъде по-приглушено. Ела, любими, изпробвай го — заяви тя и хвана Нокс за ръка.

Той я изгледа, изненадан.

Агентката по недвижими имоти извади малък бележник от чантата си и започна да си записва.

— Също и телевизор с плосък екран — продължи да изброява Грейс, — поне един метър в диагонал. Искаме и лампи за четене от двете страни на леглото, но да не са флуоресцентни, от тях кожата жълтее отвратително.

Брокерката продължи да си записва.

— Не че ще имаме много време да четем — допълни палаво Грейс и се усмихна лъчезарно на Нокс. — Нали?

— Ах, ти! — засмя се той и я бутна по рамото, така че тя се претърколи по гръб на леглото.

— Ха! Искаш да си поиграем ли? — подразни го тя.

— Да го отложим за после — отвърна Нокс.

— Разбира се, наемодателят ще трябва да плати за ремонта — продължи Грейс. — А любимият ми ще плати за телевизора и за кабелната.

Нокс пое ръката на Грейс и й помогна да се изправи.

Тя погледна към агентката и побърза да добави на шанхайски:

— Извини капризите ми, сестро, но много държа на този мъж… Всеки миг, прекаран с него, е страшно важен за мен.

— Разбира се — отвърна момичето.

Нокс се престори, че не разбира и дума от казаното.

— Сега ще ви оставя и ще отида да говоря с техниците за цените — обясни Грейс. — Става ли?

— Недей да се бавиш — настоя Нокс.

— Не мога дълго да стоя далеч от теб! — отвърна тя, изправи се и побърза да се шмугне покрай брокерката.

— Телефонът ти — извика Нокс след нея и й подаде дамската чанта и торбата, в която бяха натъпкали дрехите си. — Ще ти изпратя съобщение, когато стане време за тръгване.

Агентката покани Нокс да отидат в кухнята.

— Мисля, че ще се впечатлите от обзавеждането тук и в трапезарията… — поде момичето.

— Не чак толкова — отвърна Грейс на път за входната врата. — Няма да се престараваме с готвенето.

09:40 часа

квартал Луан

Шанхай

Американското консулство се намираше на територията на бивша частна резиденция с площ четири акра, разположена в престижен квартал в самия център на онази част от града, известна като Френската концесия. Нокс вече беше копирал и изпратил SIM картата на монголеца до „Ръдърфорд Риск“ в Хонконг и сега вървеше под сенките на огромните чинари, а топлият вятър галеше лицето му. Вдясно от него се издигаше триметрова стена, опасана с бодлива тел, която обграждаше територията на Консулството. На равни интервали покрай стената бяха разположени будките на охраната и във всяка една от тях, застанал мирно, стоеше по един униформен офицер от китайското Министерство на държавната сигурност. Районът сигурно се наблюдаваше от десетки видеокамери, а китайците заснемаха и идентифицираха всяко лице, което влизаше в Консулството.

Нокс се беше запознал със Стив Козловски чрез съпругата му Лиз — впечатляваща блондинка, която работеше като имиграционен адвокат към Консулството. Любовта й към всичко китайско неизменно я бе довела до Нокс, чиято репутация за намиране на най-добрите антики за ценители го беше направила доста известен сред „колекционерските съпруги“.

По-късно двамата с Козловски бяха открили общата си любов към американския футбол и тъй като в Консулството имаше сателитен приемник, който хващаше американските спортни канали, Нокс неведнъж се беше присъединявал към групата. Тя включваше служители на Консулството, университетски професори и малцина избрани правителствени представители, както и няколко войници от спецчастите, подбрани лично от Козловски, които имаха възможността да гледат мачовете на живо заедно с него, и то точно дванадесет часа преди официалното им излъчване в САЩ.

С времето между тях се беше изградило нещо като приятелство, въпреки че Козловски се ползваше с репутация, че не се сприятелява с никого. Нокс често се беше чудил дали човекът не е шпионин.

Нокс премина през щателната проверка на охраната и бе посрещнат от Козловски. Стив беше висок и симпатичен мъж, който прикриваше оредяващата си коса, като ходеше с гладко избръсната глава. Беше облечен в шит по поръчка тъмносив костюм с яркосиня вратовръзка и носеше идентификационна карта на служител от Консулството, окачена на връзка около врата му. Козловски приличаше по-скоро на Джеймс Бонд, отколкото на чиновник, отговарящ за дейността и пребиваването на всеки американски гражданин, дошъл на посещение в Южен Китай.

Докато вървяха през градината към вековното имение, превърнато преди тридесетина години в седалище на Американското консулство, Нокс и Козловски обсъждаха течащия в момента полусезон на Щатската национална футболна лига. Нокс се поинтересува как е Лиз. Двамата преминаха през пищна градина, в която се трудеха градинари китайци, облечени в сини комбинезони.

Преминаха през охраната на входа на сградата и Нокс бе въведен в просторно фоайе, в което бяха подредени бюрата на множество секретарки и асистенти, а помещението някога бе представлявало красива бална зала. Офисът на Козловски бе разположен в центъра на помещението.

Нокс веднага забеляза отворената папка на бюрото му, в която се виждаше ужасяваща цветна снимка на отрязана човешка ръка. Беше дясната. Сядайки пред бюрото, Нокс успя да прочете датата на обратно — беше отпреди шест дни. Един от пръстите на ръката имаше университетски юбилеен пръстен с надпис „ДУО“. Нокс се опита да си спомни дали пръстените на университета в Оклахома, Орегон или Охайо бяха подобни. „Мъртъв американец“, помисли си той, а след миг се поправи: „Осакатен“. И това, според датата, се беше случило преди шест дни. „Слава богу, твърде отдавна е, за да е Данър“ — помисли си Нокс и си отдъхна.

Козловски го забеляза, че се взира в папката, побърза да я затвори и го изгледа недружелюбно.

— Е, какво става? — попита той.

Движенията на Козловски бяха резки и отсечени, подобно на анимирана пластилинова кукла. Нокс никога не го беше виждал да се държи спокойно.

— По телефона каза, че имаш оферта, на която не мога да откажа — продължи Козловски. — А това, трябва да признаеш, не беше много оригинално, нали?

— Офертата важи. — Нокс вдигна ръце пред гърдите си в престорен жест на защита.

— Говори тогава — отвърна Козловски и се облегна назад на стола си.

— Търся да купя мотоциклет CJ-750 за износ — каза Нокс, — както и MI, MIM, MISuper отпреди Втората световна или BMW-R71. Ако нещата потръгнат добре, може да купя и няколко триколесни авторикши.

Козловски, който обожаваше всичко, снабдено с две или три колела и мотор, се наведе, заинтригуван, напред:

— Така ли? И какво?

— Ами хипитата се прехвърлят от харлита на някои от по-старите модели мотоциклети. Отваря се голям пазар. Рецесията притисна голяма част от това поколение да се пенсионира по-рано, но пък те разполагат с доста спестявания и имат много свободно време — отговори Нокс.

— Аз самият карам китайския еквивалент на „Веспа“ — каза Козловски. — Да не би сега да започнеш да ме убеждаваш, че трябва да го сменя? Нали знаеш, че в нашето семейство Лиз си пада по пазаруването, не аз.

— Ще ти кажа какво мисля — започна Нокс. — Китайската полиция сигурно конфискува стотици мотоциклети и велосипеди всяка седмица, след което ги заключва някъде да събират прах. Може да пообиколя и да залепя обяви в няколко магазина за употребявани мотоциклети, да оставя телефонния си номер и да обявя, че изкупувам мотоциклети CJ-750, или пък мога да говоря с момчетата от отдела по конфискация за това кога ще бъде следващата им разпродажба.

— И кой казва, че те организират разпродажби? — попита Козловски.

— Да не би да твърдиш, че не организират? — върна му въпроса Нокс.

— Познавам те, Нокс, искаш да си платиш на някое ченге, за да ти ги изнесе веднага. Не мога и не желая да бъда част от всичко това.

Нокс не се опита да отрече.

— От теб се иска само да ме запознаеш с подходящите хора, Коз. Ще огледаме инвентара, а ако реша да купувам, ще отида друг ден. Обещавам, че няма да те замесвам в продажбите, а колкото до запознанствата, ти ще си избереш какво искаш за подарък.

— Не приемам подаръци — отвърна Козловски.

„Праведно копеле“, помисли си Нокс и добави на глас:

— Добре, тогава ще е срещу определена цена.

— Ще си помисля.

— Знаеш ли какво ще си помислиш? — продължи да го убеждава Нокс. — Ще си помислиш, че си умрял и си се озовал в рая, щом видиш онези бебчета, почистени и възстановени. Мотоциклетите CJ-750 имат и кош, Коз. Само си представи как с Лиз се возите на един такъв в някой късен неделен следобед, бръмчейки по булевард „Чангъл Лу“! Просто красота!

Козловски го измери с присвити очи, но не отхвърли предложението му. Междувременно Нокс оглеждаше стаята в търсене на нещо, което можеше да прилича на лаптопа на Едуард Лу, но не успя да го открие.

— Е — каза Козловски, — значи пристигаш в Хонконг от Камбоджа с частен самолет, регистриран на името на „Ръдърфорд Риск“, още същия ден се залавяш с бизнес и искаш да ме убедиш, че всичкото това бързане е заради някакви си стари мотоциклети, които събирали прах?

Нокс се опита да запази самообладание, изненадан колко много неща знае мъжът за него.

— Да ти изглеждам, че бързам? Но съм поласкан, че си ме проверил… — отвърна той.

Нито Нокс, нито Дулич бяха помислили за евентуалните усложнения от това, че бяха долетели от Камбоджа с частния самолет на „Ръдърфорд“. Щом Козловски имаше достъп до такива данни, то значи и китайците разполагаха с тях.

— Влизал си в Китай шест пъти за последната година и половина, постоянно пътуваш из Южна Америка, Централна и Източна Европа. Изглеждаш като зает човек, който гради компанията си. Или като фирмен шпионин… — заключи Козловски.

Двамата мъже се изгледаха продължително и мълчаливо.

— Дали човек като теб — започна Нокс — нямаше да знае, че човек като мен е шпионин?

— Ти не си американски шпионин, но в днешно време ги има всякакви, Нокс. Това, с което се сблъскваме най-много тук, е частният промишлен шпионаж, напоследък стана много яростен.

— А аз си мислех, че се занимаваш с друго — отвърна Нокс. — Смятах те за служител в Консулството, шеф на сигурността.

— Не само — заяви Козловски.

— Виж, представи си, че както си седях в джунглата на Лаотян, купувах кован бронз и трепех комари с размерите на врабчета, изведнъж в главата ми светна една идея: мотоциклети. Само си представи това: Лиз с шалче, завързано около косата, вятърът развява ризата й, а ти си с навити до лактите ръкави. Отивате на пикник до Сужоу в някой топъл есенен следобед. Кажи ми, че не е идеално!

— Значи си се обадил на „Ръдърфорд Риск“ само за да те превозят?

— Не, попаднах на един приятел.

— В Камбоджа ли?

— Точно там. С Дейвид Дулич сме стари дружки. И двамата работехме за частна компания, която изпълняваше държавни поръчки на Ръмсфелд и Джордж Буш младши. Цели две години получавах заплата от него, и то добра. И изведнъж попадам на този човек в Бан Лунг. Бил там на екскурзия, доколкото знам. Та той ми предложи транспорт с фирмения самолет до Хонконг. Ти на мое място какво би направил? — обясни Нокс, но не посмя да лъже за подробностите, не беше ясно какво точно знае Козловски.

— Можеше да скалъпиш и по-добра история, ако имаше време — подкачи го той.

— Ако беше скалъпена, повярвай ми, щях да я измисля по-добре — отвърна Нокс и зачака. — Кажи, че ще ми помогнеш да получа достъп до складовете с конфискувани мотоциклети — продължи да настоява той. И добави: — Например днес.

— Ще си помисля… — отвърна Козловски. — Но те предупреждавам, че не искам да обсъждаш бизнеса си в мое присъствие, не искам никакви подаръци и никакви сделки.

— Ще се държа прилично, обещавам.

— Аха, добре — измърмори невярващо Козловски.

— Искам и още една услуга — тихо каза Нокс.

— Недей да прекаляваш — изгледа го предупредително мъжът.

— Какво би казал, ако мой приятел е изгубил нещо… нещо важно… и аз дойда с една SIM карта, в която има няколко телефона, които могат да му помогнат да намери това нещо?

— Не мога да ти помогна! — категорично заяви Козловски.

— Не си и представям, че би искал китайците да се ровят из изгубения багаж на приятеля ми. Това все пак са вещи на американец, няма да е добре за никого — започна да обяснява Нокс.

Погледът на Козловски се насочи към затворената папка със снимката на отрязаната ръка. Мъжът изпъна гръб на стола си и се изправи.

— Стига толкова! — заяви той. — Не мога да ти отделя повече време.

Двамата излязоха от кабинета заедно. Нокс го остави да обмисля връзката му с „Ръдърфорд Риск“, надявайки се, че може да го подтикне да се срещнат отново и да поговорят за изчезналия лаптоп на Данър, но предложението трябваше да излезе от Козловски.

И тъй като не искаше да го притиска повече за случая на Данър, Нокс пъхна китайската лична карта, която бе взел от монголеца, в ръцете на Козловски и каза:

— Би ли прекарал това през твоите момчета, за да видиш дали е истинска?

Козловски я грабна и я мушна в джоба си.

— Недей да надценяваш приятелството ни. Не мога да правя чудеса.

— Кой иска чудеса? — усмихна се Нокс.

— Ако си тръгнал по този път, може да ти трябва и чудо — отвърна Козловски.

— Какъв път? — спря се Нокс и го погледна, усещайки, че ще започнат да си говорят като приятели.

— На „Ръдърфорд Риск“ им е забранено да развиват дейността си тук, точно както е и с моята служба. Хрумвало ли ти е, че може би те използват?

— Ставаше въпрос само за едно пътуване дотук със самолет, нищо повече… — отвърна Нокс, сетне се поколеба за момент и допълни: — Но лаптопът на приятеля ми може да бъде много полезен. — Изплъзна се от езика му и само миг по-късно му се прииска да можеше да върне думите назад.

Ноздрите на Козловски потрепнаха от яд, но той успя да запази самообладание и заяви:

— Помни какво те предупредих!

— Колкото до отдела за конфискувани превозни средства… — напомни му Нокс, без да крие разочарованието си.

— За това се разбрахме още одеве.

15:15 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

Преобличането на Грейс й осигури прикритието, от което се нуждаеше, за да напусне сградата, незабелязана от преследвача си. За да се увери в успеха си, без да бърза, тя тръгна пеша по булевард „Хуахай“ и сви по улица „Шанкси“, а след това се забави пет минути в огромния супермаркет в един подлез, преди отново да се появи на улицата.

Точно в уговореното време Нокс се приближи и спря до нея, яхнал скутер, който явно бе виждал и по-добри времена. Грейс взе каската, която той й подаде, и се качи зад него. Под прикритието на каските двамата можеха да се придвижват съвсем дискретно.

— Откраднал ли си го? — попита Грейс.

— Назаем е. Даде ми го приятелка на една приятелка — отвърна Нокс на шанхайски. — Не се притеснявай.

Скутерът беше собственост на счетоводителката на Фей, която му го беше отстъпила временно срещу сума, която на Нокс му се струваше смешно малка, но за жената бе цяло състояние. Сега той можеше да го задържи за колкото време му трябваше.

— Добра приятелка ли? — учуди се Грейс.

— Няма за какво да се правиш на изненадана…

Пътните платна за автомобили бяха задръстени, но на алеята за велосипеди и мотопеди движението беше нормално. Спряха на светофар, а Нокс вдигна визьора на каската си и се обърна към Грейс:

— Преговори ли това, което трябва да кажеш? — попита той и добави: — Не трябва да се сблъскваме с вдигнати вежди.

— С какви вежди? — не разбра Грейс.

— С подозрение.

— Да не мислиш, че съм чак толкова неспособна? — засегна се тя.

— Ами малко попрекали в апартамента на Лу с това огледало на тавана — припомни й той.

— Като единствени деца в семейството, в някои отношения китайците сме привилегировани, дори бих казала глезени. Получаваме веднага това, което искаме. Агентката би очаквала подобни капризи от такова момиче, все пак бях в ролята на любовница на wai guo ren. От сега нататък остави китайските порядки на мен, става ли? Знам какво правя.

Бавнодвижещият се поток от превозни средства се плъзна напред. Нокс гледаше скутерът да не изостава. Десет минути по-късно той я свали на тротоара.

— Набери ме. Веднага. Трябва да направим връзка — каза той.

Грейс набра номера му и преметна белия кабел на слушалките около врата си. Щеше да й трябва само микрофонът им. След това тръгна по тротоара към паркираните наблизо моторни скутери и електрически велосипеди, носещи оранжеви кутии с надпис „Шерпа“, монтирани зад седалките.

— Ако не ме чуваш — каза тя, а Нокс я чуваше силно и ясно, — в момента не можем да направим нищо по въпроса.

Спря се пред необозначен офис, чиято сивкава витрина бе изцапана от дъжда.

Нокс остана да я чака наблизо.

— Ni hao12 — чу я да поздравява той.

— Ni hao — долетя вял мъжки глас.

Говорейки на много бърз шанхайски диалект, Грейс помоли управителя на офиса да й помогне да поправи една грешка. Тя заяви, че неволно е върнала по-малко пари на един от шофьорите му и не искала мъжът да си има проблеми. Връзката по телефона предлагаше достатъчна яснота на разговора и Нокс я чу как четеше на глас от някаква касова бележка.

Управителят й благодари и предложи да приеме парите вместо шофьора. Грейс се извини, както бе прието, изтъквайки колко е виновна, но настоя сама да плати на шофьора.

— Опасявам се обаче, че това няма да бъде възможно — отвърна управителят, говорейки малко по-бавно. — Много съжалявам да го кажа, но с Лин Ки се случи нещастие.

— Болен ли е? — попита Грейс и добави: — Може би ще се поободри, ако получи малко пари.

— За съжаление му се случи инцидент — отвърна управителят. — Ранен е, има много счупени кости. Лош късмет.

— Разбирам — отвърна Грейс.

— Ще бъдете ли така добра да ми позволите да му предам за вашата щедрост? — каза управителят, но в гласа му се четеше по-скоро настояване, отколкото въпрос. Търпението му явно се изчерпваше.

— Много бих искала да се извиня лично.

— Не е възможно.

— Мисля, че вчера го видях да минава по улица „Нанджин Лу“ и тогава се сетих за дълга си, разбирате ли? — настоя отново Грейс.

— Вчера ли? — заинтригуван попита управителят.

Нокс се впечатли от начина, по който Грейс успя да подпита за точната дата на раняването му.

— Опасявам се, че това е невъзможно. Инцидентът се случи във вторник.

— Във вторник ли? — повтори тя.

— Точно така. Беше в късния следобед.

— Но аз бях толкова сигурна, че е той.

— Няма как да е бил — отвърна управителят.

— Ето тогава — каза тя и му подаде пари. — Това е дългът ми, плюс още нещичко отгоре заради това, че му причиних неприятности.

— Наистина сте много щедра.

— Нали ще се погрижите да ги получи?

— Разбира се, имате думата ми. Сега ще изпратя някой към дома му. Не трябва да се тревожите повече за това.

Грейс излезе пред офиса заедно с управителя, който се доближи до един от шофьорите си и му подаде нещо, което вероятно бяха парите.

Отдалеч Нокс включи мотора на скутера и мина покрай Грейс, така че тя да го забележи. Срещнаха се след няколко минути на близкия ъгъл.

— Шофьорът носи зелена жилетка — каза тя, качвайки се зад гърба му.

— Видях го.

— Тръгна на запад по булевард „Ксинкун“.

Нокс обърна скутера, за да заобиколи през съседната улица.

— Побързай! — настоя тя. — Ще го изпуснем!

— Сериозно? Наистина ли мислиш, че мога да го изпусна? — попита той.

Нокс натисна педала на газта до дъно, принуждавайки Грейс да го хване здраво през кръста, за да запази равновесие. Той започна да си пробива път през безкрайния трафик в алеята за мотоциклетисти.

Настигнаха доставчика и започнаха да го следват, ориентирайки се по оранжевата кутия, закрепена на задния му калник. Мъжът прибра поръчка от един индийски ресторант на улица „Дагу Лу“, близо до хотел „Четири сезона“, след което пое на североизток. Следващата му спирка бе пред един тайвански ресторант, откъдето мъжът взе втора поръчка. Следваха го още петнадесет минути. Първата му доставка бе за квартал Луан, а втората в Чаннин, а оттам шофьорът се отправи към Путуо, бедняшки квартал, съставен предимно от тесни глухи улички.

Нокс забави ход, оставяйки на мъжа значителна преднина.

— Пристигнахме — каза той, извръщайки глава назад.

Между сградите се виеха стари тесни улички, задръстени с ръждясали велосипеди и скутери. Къщите бяха разкривени и схлупени, сякаш отдаваха дължимото на гравитацията, а повечето покриви бяха направени от вълниста ламарина, закърпена тук-там с тъмносини късове. Подобни квартали в Шанхай все още съществуваха — в контраст с модерните небостъргачи и жилищни сгради.

Нокс и Грейс свиха по същата улица и подминаха три още по-тесни пресечки, отклоняващи се надясно. Изведнъж Грейс го потупа по рамото. Нокс натисна спирачките и удържа скутера на място, помагайки си с крака.

— Видях го да завива наляво — каза Грейс.

Миг по-късно Нокс също сви вляво. На няколко метра пред тях доставчикът тъкмо паркираше. Мъжът остави скутера, качи се по някакво порутено стълбище и след секунда силуетът му се появи на балкона на втория етаж.

— Ще изчакаме тук — каза Нокс, поглеждайки крадешком часовника си.

Грейс бе заета да попива всяка подробност от обстановката около тях — окаченото по просторите пране, старите очукани скутери и изхабените от времето лица, които ги наблюдаваха любопитно от прозорците. Минута по-късно доставчикът се появи отново, качи се на скутера си и ги подмина, а след малко ръмженето на двигателя му затихна в далечината.

Нокс и Грейс се изкачиха по разнебитеното стълбище, а иззад затворените врати по коридора в къщата се чуваше нечие кашляне, примесено с бебешки плач и звук от пуснат високо телевизор, по който излъчваха някаква китайска сапунка.

На площадката в края на стълбището имаше три врати, които зееха широко отворени за проветрение. Грейс протегна ръка зад себе си, за да спре Нокс, тъй като това беше работа за китаец, и пристъпи към първата врата.

Вътре срещна единствено сбръчканото лице на възрастна китайка с цигара, увиснала на долната й устна. Жената само я изгледа и не й каза нищо. Грейс се поклони и излезе, направи знак на Нокс да стои настрана и се вмъкна през следващата врата.

— Здравей, братко! — високо поздрави тя и продължи: — Вярвам, че току-що си получил парите, които ти дължахме. Исках лично да се уверя, че си ги взел. Съжалявам, че те намирам в такова лошо състояние.

Мъжът лежеше на бамбукова рогозка точно пред отворения прозорец, облечен само в светлосиньо долнище от пижама. Беше положил глава на прокъсана възглавница. Лицето му беше издрано и насинено, а ръцете му бяха целите в гноясали рани и разкъсвания. Сиво-черните петна по голите му гърди издаваха следи от юмруци.

Нокс пристъпи в стаята, прихлопна вратата и застана зад Грейс.

Мъжът го помоли отново да отвори, говореше на един от диалектите на мандаринския китайски, не точно шанхайски, забеляза Нокс.

— Предпочитам да остане затворена, братко — отвърна Нокс също на чист мандарински, с подходящ заплашителен тон.

Стаята беше много тясна, а в ъгъла имаше малък телевизор.

— Дошли сме по една проста причина — заяви Грейс, също със заплашително равен тон, и се приближи до мъжа. — Ние сме прости хора с прости нужди — продължи тя, придърпа една ниска трикрака табуретка с върха на ботуша си и седна близо до лежащия мъж, а от цялата й стойка се излъчваше увереност и дързост. — Много важно е, братко, да не ни излъжеш с нещо — подчерта тя.

Погледът на ранения доставчик се местеше притеснено от Грейс към Нокс и обратно.

— Не искам никакви проблеми — каза мъжът.

— Колкото по-големи грижи имаш, толкова повече са възможностите да покажеш колко струваш като човек — изрецитира поговорката Грейс.

— Моля ви — отвърна мъжът.

— Едуард Лу, или Лу Хао, е мой братовчед — каза тя.

При тези думи болнавото лице на мъжа стана още по-бледо.

„Понякога обичам тази работа“, помисли си Нокс.

— Знаем, че си го посещавал — изрече бавно Грейс и погледна назад към Нокс, сякаш се нуждаеше от неговата помощ.

— Седем — твърдо каза той.

— Поне седем пъти — повтори тя. — Седем е лошо число, нали? Носи много лош fu vin13. Дай да видя ръката ти, дай да прочета линията на живота ти. — Посегна към него.

Грейс хвана здраво ръката на мъжа, който се опита да се съпротивлява, но нямаше силата да я спре. Тя хвана здраво палеца му с лявата си ръка, а с дясната стисна показалеца му, след което прошепна:

— Тази линия тук е лоша…

Бавно проследи очертанията по дланта му с върха на маникюра си. Нарочно натисна силно, така че нокътят да се забие в плътта. Мъжът направи болезнена гримаса и ситни капчици пот избиха по челото и над горната му устна. Опита да отдръпне ръката си, ала Грейс затегна хватката още повече и разтегна пръстите му.

Лицето на мъжа се сви от болка.

— Моля, кажи ми къде можем да намерим Лу Хао — хладнокръвно попита Грейс.

Очите на мъжа се стрелкаха трескаво между нея и Нокс; мъчеше се да ги прецени набързо.

— Не съм сигурен дали те чува — каза Нокс. — А времето ни изтича.

Грейс още повече опъна пръстите му.

— Лу Хао! Приятел! — остро изпищя мъжът.

— Що за приятел оставя искане за откуп? — попита го Грейс.

Стиснатите устни на мъжа посивяха.

— Видяхме те на записа от охранителната камера — излъга Нокс. — Направил си доставка на „Шерпа“ до „Бертолд Груп“.

— Къде се намира сега? Ала си помисли добре, преди да ни отговориш — предупреди го Грейс и усили натиска между пръстите му.

— Не отварям контейнерите с храна, преди да ги доставя — оправда се мъжът. — Вземам ги и ги доставям. Откъде да знам какво има вътре?

Грейс сви показалеца му и го дръпна рязко, а кокалчето се пречупи. Мъжът изкрещя, а пръстът му увисна като счупено стъбло. Грейс сграбчи безименния пръст на ръката му.

— Да опитаме отново… — съвсем спокойно заяви тя. — Къде е Лу Хао?

— Моля ви, умолявам ви… — ужаси се мъжът.

Грейс заплаши да счупи и другия му пръст и той изстреля някакъв адрес, но го каза толкова бързо, че почти нищо не се разбра.

Нокс не му повярва. Едва ли един доставчик би знаел местонахождението на похитените. Мъжът просто се опитваше да спечели време и Грейс да не го наранява повече.

Тя го изгледа изпитателно, а Нокс безмълвно поклати глава.

— Повтори го по-бавно! — настоя тя. — Говори ясно, така че да те разбера. Знам едно: излъжеш ли ни, семейството ти скоро ще оплаква жалката ти съдба — заяви тя и отново стисна пръста му.

Мъжът повтори внимателно адреса, който се намираше в квартал Ксинджинзен.

— Лъжеш! — каза Грейс.

— В името на боговете, казвам истината! — настоя той и повтори адреса още два пъти.

Грейс стисна силно ръката му, за да не може мъжът да я измъкне от хватката й, и заговори с Нокс на английски:

— Не е възможно човекът, доставящ искането за откуп, да знае местонахождението на заложниците. „Мозъкът“ на похитителите би се постарал да запази тази информация колкото може по-далеч от него.

— Съгласен съм. А и Ксинджинзен е поне на тридесет минути оттук. Този се опитва да си спечели достатъчно време, за да офейка… — отвърна Нокс.

— Няма как да избяга, ако аз съм до него и му държа ръката. — Грейс отново мина на китайски. — Обади ми се, щом пристигнеш на мястото, и ще разберем истината. Тогава, ако се окаже, че този тип само ни е пробвал, аз също ще си изпробвам силите върху него.

На Нокс никак не му хареса идеята да я остави сама, въпреки че Грейс очевидно контролираше положението.

— Открий кой го е докарал до това състояние. Кой му е нанесъл побоя — рече Нокс.

Грейс се обърна и погледна ужасения мъж право в очите.

— Не ни харесва да научаваме стари новини. Плъх, който скача към опашката на котката, сам си търси смъртта — изрече тя на мандарински.

— Какъв плъх? Казвам ви истината! — настоя отчаяно мъжът.

— Тогава ми кажи кой ти причини това. Не си паднал от скутера — настоя Грейс.

— Но е точно така! — почти изплака мъжът, показвайки дълбоките рани по ръцете си.

— Кой го направи? — попита го направо тя.

— Причакаха ме! — изпъшка той. — Мръсен wai guo ren!

— Wai guo ren като него ли? — попита Грейс и посочи към Нокс.

— Не. Беше от Севера, сестро, сигурно от някой от автономните региони на страната. За тях знам, че са от север. Мръсни нашественици! — отвърна мъжът.

— Монголци — каза Грейс на английски, поглеждайки към Нокс.

— И на монголците ли даде същия адрес, който каза на нас? — попита отново тя на мандарински.

— Не смея да лъжа — отвърна той. — Истина е. Не ме наказвайте за това! — изплака мъжът. — Направих само това, което всеки би сторил!

— Заложниците отдавна ще са изчезнали оттам — разочаровано каза Нокс на английски и добави: — Ако въобще са все още живи…

— Ще ми се да му изпочупя и другите пръсти! — ядосано процеди през зъби Грейс, без да пуска ръката на мъжа. — Кой отвлече Лу Хао? Кои са хората, отвлекли братовчед ми? Хората, на които си го предал? — заплашително попита тя.

— Не ги познавам! На чужденците казах същото! Знам само къде трябва да отида, да взема храната и да я доставя. Вземам я, доставям я, това е! А лицата им не ги познавам, за мен те са просто някакви хора.

— Не те бива в лъжите… — изрече Нокс на идеален мандарински. — Познавал си този човек на име Лу Хао. А и не си обикновен доставчик!

— Как те намериха северняците? — попита го Грейс.

— Нямам представа! Те се появиха след доставката до „Бертолд Груп“. Така и не разбрах откъде дойдоха.

Грейс погледна разтревожено към Нокс — дали северняците не наблюдаваха сградата на „Бертолд Груп“?

— Дадох ви адреса. Само това знам — въздъхна мъжът.

— Кои са помощниците ти? — попита Нокс. — Нали не смяташ отново да ни лъжеш?

— Лу Хао, Лу Хао, Лу Хао… — започна да повтаря мъжът като в транс, а гласът му звучеше така, сякаш призоваваше Лу на помощ.

— Помощниците ти! Кажи ги! — настоя Грейс.

Мъжът потръпна от страх и изпадна в безсъзнание. Нокс хвана брадичката му, разтърси го и попита:

— Кой ги познава?

— Ако сега си тръгнем оттук, никога повече няма да го видим — каза Грейс.

— А ако останем — допълни Нокс, — кой знае какви ли проблеми ще ни довлекат съседите… Този крещеше доста силно.

— Трябваше да му запуша устата — отвърна съвсем спокойно Грейс.

„Напомни ми никога да не ти ставам враг“, помисли си Нокс и добави на глас:

— Хайде да тръгваме.

— Той може да ни каже още нещо, чувствам го…

— Тези другите, монголците… Те са доста пред нас — отбеляза Нокс, — а аз мразя да догонвам когото и да било.

Грейс пусна ръката на мъжа и тя падна безжизнено на рогозката.

— Знаеш ли, по начина, по който се държа, приличаше на половин китаец — усмихна се тя на излизане.

— Обиждаш ме — отвърна той.

07:45 часа

квартал Хуанпу

Шанхай

— Помолихте да ви покажа всичко… — Фен Ки беше седнал на края на седемстотингодишното кресло на някаква династия.

Точно срещу него, настанен на богато украсен с дърворезба стол и заел царствената стойка на феодален владетел, седеше Йонг Ченг. Огромното бюро пред него представляваше истински музеен експонат и бе изработено от тъмен махагон, инкрустиран със слонова кост, абанос и седеф.

Йонг Ченг бе всичко, което Фен Ки би искал да бъде — той беше богат. Не че един охранител можеше да забогатее от заплатата си, но пазарът на ценни книжа беше друга работа. Заедно със старите беззъби пенсионери по пижами Фен често се отбиваше до публичните аукционни къщи и при всяка възможност се опитваше да купува или да продава, ръководен от слуховете или от инстинкта си. Бе успял да отбележи единадесет процента печалба само за последните два месеца. Инвестираше всичко, което припечелваше, и то предимно в акции на „Йонг Ченг и синове“.

— Да видим какво имаме — каза Йонг и включи DVD плеъра, а на огромния плосък екран пред него се появиха кадрите, заснети от скритата камера в апартамента на Грейс.

— Изображенията са интерактивни. Можете по всяко време да прегледате което и да е от тях — отбеляза Фен, въпреки че не се съмняваше кои точно кадри щеше да предпочете шефът му. Лично беше подбрал цяло дивиди с излизането на обитателката на апартамента от банята и настаняването й в спалнята. Жената беше гола, а Фен добре познаваше шефа си.

Йонг Ченг не се посвени внимателно да прегледа кадрите няколко пъти.

— О, господи! — възкликна той. — Това вече добавя малко цвят в скучното видео!

— Тази е много умна — заяви Фен. — Виждаме я да влиза, но така и не сме я засекли да излиза от офисите на „Бертолд Груп“, и то при условие че много внимателно следим всички изходи.

— Сигурно използва дегизировка — предположи шефът му.

— Да. Това е единственото ни обяснение.

— И означава, че се е усетила! Забелязала те е, идиот такъв!

— Или пък просто е била предупредена от „Бертолд“ за отвличанията и не иска да рискува — предположи Фен.

— И защо да предупреждават точно нея, а не някого другиго от служителите? — попита Йонг.

На лицето на Фен се изписа объркано изражение.

— Трябва да считаме, че тя е наясно със състоянието на злополучния Лу в момента. Предполагам, че точно сега служителите на „Бертолд“ не са сред най-щастливите хора на света, а от това ми хрумва една добра идея.

— Но ще отбележа, че вчера не се опита да се дегизира за срещата си на обяд с някакъв wai guo ren — каза Фен и след кратка пауза добави: — Най-вероятно беше канадец или американец.

— А това е още по-интересно. Не, слушай, казах ти: тази не е стока. Пристигането й не е случайно. А от какво е продиктувана предпазливостта й? Страхува се от правителството, естествено и от Министерството на държавната сигурност… Какво друго? Знаят за отвличанията и може би проявяват по-специален интерес към новодошлите. Естествено! Така е! Ами фактът, че взема толкова много предохранителни мерки? Значи е наясно, че е важна за нас. Дали ще ни доведе до американеца? Замесена е в най-висша форма на измама и ни предизвиква да захапем въдицата или да я пуснем да си върви. Обаче за щастие ние разполагаме с много източници и можем да играем и с двете страни според това как ни е изгодно — въодушеви се почти до екстаз Йонг.

— Двамата май преглеждаха някакви финансови документи — каза Фен.

— Сметките на Лу?

— И на публично място? — усъмни се Фен. — Не, едва ли. Сервитьорката ми каза, че вероятно са били някакви разходни сметки.

— Платил си на сервитьорката? Ти си умен човек, Фен — похвали го шефът му.

— Така правя обикновено.

— Проследи ли чужденеца?

Въпросът постави Фен в неудобна позиция. Ако признаеше, че човекът му е изгубил следите на чужденеца, щеше да се окаже безотговорен пред шефа си. А ако признаеше, че не го е проследил, щеше да излезе, че е некадърен.

— Реших, че е по-важно да остана с жената — каза той накрая.

— Другия път мисли с главата си и си отваряй очите на четири, за да разбереш какво трябва да гледаш! — скара му се Йонг. — Чужденците разполагат с много власт, подмолни са и много са добри в правенето на бизнес.

— Но ако някой ще ни заведе до записките на Лу Хао, това ще е жената. От сигурен източник знам, че вече е говорила директно с Конската кожа. — Името на Маргарт на мандарински звучеше много близо до произношението на израза mar guar, който се превеждаше като „конска кожа“.

— Абсолютно всичко е важно, но най-същественото е да се доберете до името и заниманието на този wai guo ren. Твоята работа е информацията. Трябва да ми я осигуряваш! — строго каза Йонг.

— Да, сър.

— Трябва да се стараеш повече, младежо.

— Разбира се — отвърна Фен, въпреки че нямаше ни най-малка представа как би могъл отново да намери онзи човек. — За мен е чест да съм на ваше разположение.

— От това ще имаш полза и самият ти. Предвидил съм бонус — подсмихна се Йонг.

За Фен нямаше по-благозвучна дума от тази. Йонг се славеше като стиснат човек, но той често беше твърде щедър с любовниците си и с подаръците, които правеше на своите бизнес партньори.

Фен погледна към хоризонта на Пудун, над който се извисяваше „Ксуан Тауър“. Чувството на завист и яд се загнезди като трън в съзнанието му.

— Може ли да предложа нещо, сър? — попита той.

Йонг Ченг не си падаше по чуждите предложения, тъй като те често се оказваха опасна територия.

— Разбира се.

— Може би е добре да поканите на тазвечерните тържества счетоводителката Чу — тази, която наричат Грейс. Дори можете да я насърчите да си доведе и компания…

— Чужденецът…

— Ако имаме късмет, да — отвърна Фен.

— Аз винаги имам късмет. Роден съм с късмет в осмия ден на осмия месец.

Фен потисна въздишката си. Двойните осмици обясняваха защо Йонг притежаваше невероятния късмет да се сдобие с такова състояние, и то още в младостта си. Двойни осмици — какво повече можеше да иска човек!

— Предложението ти е добро — кимна Йонг. — Даже е чудесно! Ето защо ти плащам толкова добре.

Фен се покашля дискретно, запазвайки саркастичния коментар за себе си.

Йонг вдигна телефона и предаде поканата на една от асистентките си, а щом затвори, погледна отново към Фен.

— Ако тя откаже предложението ми, вероятно хората от БНС, които са я наели, ще бъдат доста заинтересовани да разберат за контактите й с този wai guo ren. Може би й липсва разрешително да извършва такава дейност. Ще оставя детайлите на теб.

— Вие сте брилянтен стратег! — възкликна Фен.

— Довечера ще ме придружиш — каза Йонг. — В деветнадесет часа. Сложи двама от хората ни на пост пред номер три на улица „Гуандон“, нека да са готови за проследяване. Ти ще бъдеш с мен вътре.

— За мен ще е удоволствие! — отвърна Фен, а гърдите му се изпълниха с гордост.

— Тук не става въпрос за удоволствие, глупако. Задръж мнението си за себе си. Става дума за това, че ще поставим капан и така ще надхитрим конкуренцията. Нищо ли не си научил досега? — скастри го шефът му.

— Извинявам се, грешката е моя.

— Сега тръгвай! — кратко нареди Йонг, а ръката му очерта кръг над монитора, на който все още се виждаше спряният кадър с голата Грейс. — Остави ми дивидито. А ако ти попадне още нещо такова, искам да го видя.

— Разбира се — отвърна Фен и потисна усмивката си. Очевидно бонусът му не беше далеч. „Единадесет процента за два месеца“, помисли си той и започна да пресмята наум бъдещите си приходи.

19:06 часа

квартал Хуанпу

Крайбрежният булевард

Шанхай

По протежението на улица „Гуандон“ в посока крайбрежието на река Хуанпу сградите ставаха все по-стари и величествени. Много от тях датираха още от времето на британските колонии в края на 1800 година и периода на процъфтяващата търговия с опиум. Там, където някога се бе развявало знамето на Британската империя, днес се вееше китайският национален флаг — яркочервен и с голяма жълта петолъчка, представляваща Комунистическата партия, и четири по-малки, символизиращи народа на Китай.

Широкият крайбрежен булевард, който минаваше по протежение на река Хуанпу, побираше над десет хиляди китайски туристи на вечер, а през нощите в края на седмицата, каквато бе и тази, туристите бяха много повече. Крайбрежният булевард се открояваше с европейски вид и великолепие, с което можеха да се похвалят само Дворецът в Брюксел и Триумфалната арка в Париж, славещи се с огромна архитектурна значимост и величие. Въздухът беше наситен с упоителна смесица от човешко вълнение, остри изсвирвания на корабни сирени и вой на профучаващи превозни средства.

Пристигайки на крайбрежната улица, Нокс бързо огледа ярко осветения кей и открояващите се в далечината неонови светлини, изпъстрили вечерния хоризонт на квартал Пудон. Високата Перлена кула проблясваше в нощта, цялата облята в розово и тюркоазносиньо. Огромни екрани, разположени на двата бряга на реката, непрекъснато показваха реклами на „Кока-Кола“ и KFC, а десетки хиляди туристи изпълваха широкия кей, борейки се за по-предни места, от които да зърнат късче от известната гледка на Шанхай.

Грейс чакаше до стълбите, опряла гръб на перилата, и наблюдаваше пристигащите гости, които слизаха от скъпите си возила — мерцедеси, лексуси, беемвета и дори един син буик миниван, символа на командированите по служба в Китай.

Изглеждаше зашеметяващо с вталеното сако от пурпурна коприна, късата черна рокля с висока яка и наниза тюркоазни и червени корали, които подчертаваха изящната й шия. Косата й бе прибрана и опъната назад в безупречен кок, прикрепен с шнола от коруба на костенурка.

Наведе се напред, за да целуне Нокс по бузата, точно както трябваше според възприетата роля.

— Ще разбереш, че за разлика от американките, китайските момичета винаги идват навреме — усмихна се тя.

Нокс погледна часовника си — беше закъснял с пет минути.

— Изглеждаш… много добре — каза той.

— Бих го приела като комплимент, ако звучеше по-скоро убеден, отколкото изненадан — отвърна тя.

Той я хвана за лакътя и я поведе нагоре по мраморните стъпала.

— Бих предпочела да пийнем нещо насаме, преди да се качим горе — предложи Грейс, внимавайки за всяка изречена дума, тъй като вероятно ги подслушваха. Направи подканящ жест с глава към улицата.

— Както желаеш — отвърна Нокс и я поведе през потока от туристи.

Качиха се с асансьора до „Ню Хейтс“, бар ресторант на седмия етаж с прекрасна гледка към реката. Оттам се виждаше улица „Гуандон“ и витрините на бар „Гламър“, където партито на Йонг Ченг вече беше в разгара си.

Самият бар бе изграден изцяло от дебело матирано стъкло, а бутилките с алкохол се отразяваха шикозно в излъсканите до блясък полици от черно лакирано дърво. Той си поръча бира, а тя си взе чаша шампанско и тъй като в заведението нямаше свободни маси, двамата останаха с питиетата си на бара.

— Е? — започна Нокс.

— Когато се качим горе — каза Грейс, сочейки към бар „Гламър“, — трябва да изиграем ролите си съвършено. Но преди това искам да знам кога ще ми кажеш какво е това, което носиш в джоба на сакото си.

Нокс се наведе настрана и я изгледа.

— Усетих го, когато ме целуна на стълбите — продължи тя. — Не пушиш, значи не е кутия цигари; твърде голямо и тежко е, за да е мобилен телефон; много е леко, за да е пистолет; и е прекалено обемисто, за да е някакво друго оръжие, например нож. Намира се в десния ти джоб, а ти си десняк, значи очевидно държиш да ти е подръка.

— Каква прозорливост! — Той преглътна и посегна към бирата си.

— Може би е фотоапарат? — предположи Грейс.

Погледна я и си помисли колко възхитително изглежда. Беше дребна и много красива, обличаше се модерно, истинско олицетворение на женственост… Но в същото време гъвкавото й тяло излъчваше сила, останала от обучението й в армията. Впечатляващото беше, че умееше да се концентрира и най-вече да се владее перфектно.

— Това е джипиесът на приятеля ми — тихо каза той.

— Ами! — изненада се тя.

— Нямаше да се сетиш! — подразни я той.

Грейс се смръщи, не й беше до комплименти и празни приказки.

— Мога да проследя маршрута, запаметен в картата му, но не познавам добре града и не знам дали всички квартали са толерантни към чужденците — каза Нокс. — И въпреки че не ми пука на какво мога да се натъкна там, все пак не искам да поставям живота на Данър в опасност. Не можем да си позволим грешки. Не и при условие че разполагаме само с няколко дни. Знаем, че са преместили поне единия от тях, а не искам отново да ги местят. Запазени са седем места… — уточни Нокс и й подаде устройството.

— Седем е лошо число.

Нокс я изгледа скептично и продължи:

— Вероятно това е маршрутът на плащанията на Лу. Данър е следвал Лу и е отбелязвал точно къде той е оставял подкупи. Това ни е по-полезно от счетоводните му сметки.

— Не знаем какво представляват тези места — напомни му тя.

— Познавам Данър — каза Нокс, — вярвай ми, това е пътят на парите.

— Може да не са нищо повече от любимите му ресторанти или салони за масаж…

— Тогава да отидем да хапнем и да ни направят по един масаж, за да видим какво харесва — усмихна се Нокс.

Грейс включи устройството и прегледа записаните местоположения.

— Доста интересна смесица от квартали — отбеляза тя.

— Слушам те…

Тя го погледна в очите и продължи:

— Някои от тях са населени предимно с китайци, а други са скъпи и луксозни места за живеене.

— Което напълно съвпада с представата ни за подобен род дейност — отбеляза Нокс.

— Например отсрещното крайбрежие на Пудун — продължи тя. — Там се намират много от луксозните жилищни комплекси за китайци, които са партийни ръководители или бизнесмени.

— Видя ли! — възкликна Нокс.

— Не бива да отправяме безпочвени обвинения точно към такива хора. Трябва да оставим това на други. Те разполагат с много власт и връзки.

— Нямам намерение да обвинявам когото и да било. Искам просто да седна и кротко да си поговоря с всеки от тях.

Грейс се намръщи, излъчвайки откровено неодобрение.

— Нали не искаш да замесваме обвинители и адвокати? Имаме само два дни… — напомни й той.

— Искам счетоводните документи на Еди.

— Отворен съм за всякакви предложения — вдигна рамене той и посочи джипиеса в ръцете й, — но това е единствената следа, с която разполагаме в момента.

— Това не е добра идея.

— Моля те, помогни ми с кварталите — настоя Нокс. — Данър е отбелязал тези местоположения. Трябва да ги огледам.

Грейс изключи устройството и го прибра в чантичката си.

— Върни ми го! — настръхна Нокс, с което привлече погледите на околните.

— Трябва да ми вярваш — каза тя.

— Не влагаш достатъчно усилия, за да успеем. Върни ми го, моля те, или ще си го взема насила.

— Това не е добра идея. Не можем сега през нощта да отидем на тези места — възрази Грейс. — Повярвай ми. Все пак ти поиска съветите ми за Шанхай. Е, това е съветът ми — трябва да планираме внимателно посещенията си до всяко едно от местата. Да определим стратегията си. Ще се срещнем утре рано сутринта в шест. На зазоряване. Ще го направим заедно. В събота движението не е толкова натоварено. Работещите в офисите тогава са по домовете си и времето ще бъде подходящо за нас, Джон Нокс.

Той се опита да се успокои, отпивайки голяма глътка от бирата си. Не успя. Вниманието му остана заковано върху чантичката й, в която се намираше джипиесът, но Нокс не погледна натам — не искаше тя да премине в защитна позиция.

— За липсващите приятели! — вдигна тост той, очаквайки и тя да надигне чашата си с шампанско.

06:20 часа

квартали Жабей и Пудон

Шанхай

Направиха първия обход, само да огледат. Нокс управляваше скутера, а зад гърба му Грейс държеше джипиеса и му даваше напътствия. Гласовите бележки на Данър все още звучаха в главата на Нокс и той ги преразказа на Грейс. След това двамата убиха час време в парк Джинг, където посрещнаха изгрева.

— Искам да задържиш това. — Той й подаде своето копие от хард диска на Данър. — Като застраховка. Освен това ще ни трябва лаптоп, трябва веднага да разгледаме съдържанието на този диск.

Грейс го изгледа, объркана.

— Колкото може по-скоро! — настоя той.

— Не е проблем. В Шанхай лаптопи се продават на всеки ъгъл и освен това са евтини.

Нокс се засмя и тя също се усмихна свенливо, прикривайки устните си с ръка. Прииска му се да й каже да не крие усмивката си, но не се реши.

— Обичаш ли я? — изненадващо го попита тя.

Нокс се замисли, преди да отговори, и внимателно подбра думите си:

— Запозната ли си с физиката на елементарните частици? При сблъсъка на протон или неутрон след ускорението им се отделя енергия, която се разбива на по-малки частици, които след това биват улавяни. Ето така възприемам и аз любовта. Изпитвал съм енергията, която се освобождава при раздялата, и все още чакам улавянето… — обясни той и след малко добави: — Но у дома… не е каквото си мислиш.

— Не знаеш какво си мисля — усмихна се тя.

— Ние нямаме контрол над тези неща — отвърна той. — Разбираш ли? Те вземат надмощие над нас.

— Разбирам те много добре.

— Какво има контрол над теб? — попита той.

Грейс не отговори.

— Предполагам, че е връзката със семейството на Едуард Лу — стреля напосоки Нокс, засягайки темата право в целта.

Грейс го изгледа изпитателно.

— По-големият брат на Едуард се казва Джиан Лу — продължи тя, а Нокс замълча, изчаквайки я да довърши. — Ние… Ами аз съм отговорна за назначението на Едуард Лу в „Бертолд“ — призна тя накрая.

— Чувстваш се отговорна. Разкажи ми за Джиан Лу — помоли я Нокс, но настоятелният му тон я накара да замълчи.

— Не мисля, че искам да го правя — отвърна тя.

— Романтична връзка, така ли? — досети се Нокс. Тя не отрече. — Минала или настояща? — продължи да разпитва той, но отговор не последва. — Или пък и двете… — заключи накрая той. — Значи и това е част от причините да се замесиш в това.

— Има определени семейни задължения… — започна Грейс.

— Всичко е за пред хората — прекъсна я Нокс.

— Какво ли разбираш точно ти от тези работи… — ядоса се тя.

— Брат ми, споменах ти за него. Възприятията и действителността са две много различни неща. Може би знам много повече, отколкото предполагаш.

— Съмнявам се…

— Надяваш се на втори шанс — предположи Нокс. — Ако спасиш по-малкия брат, може би ще спасиш и романтичните чувства.

Грейс го изгледа унищожително, но все пак не отрече думите му. Не след дълго небето изсветля съвсем и двамата отново се метнаха на скутера. Сутрешният уличен трафик беше спокоен, въпреки че първите магазини и закусвални вече отваряха врати. Ароматът на дървени въглища и печено свинско изпълни въздуха.

Маршрутите, по които се движеха, ставаха все по-познати. Нокс намали, щом приближиха до първото отбелязано в джипиеса място. Гласът на Данър му подсказа, че тук беше бездетната двойка четиридесетгодишни китайци. Нокс намали и спря край тротоара.

Грейс скочи пъргаво почти в движение и побърза да му хвърли каската си.

— Ти стой тук! — каза тя на мандарински заради хората, които преминаваха по тротоара в този момент.

На Нокс не му се щеше да разиграва сцени. Знаеше, че всеки wai guo ren, всеки с американски акцент, независимо колко добре говореше езика, щеше да изпъква отдалеч. Но в същото време нямаше никакво намерение да стои безучастен и да остави Грейс сама.

Той също свали каската си, нахлупи бейзболна шапка ниско над очите си и побърза да настигне Грейс.

— Глупав ход! — отбеляза тя, без да се обръща.

— Това, за което си говорихме… — започна той отдалеч. — Това, което ти обясних…

Двамата заедно се качиха по тъмното стълбище до балкона на втория етаж и заобиколиха до втората врата зад ъгъла, откъм страната на улицата, където се падаше всъщност източната страна на жилищната сграда. Нокс опря гръб на стената, така че тялото му да не се вижда от вратата на апартамента.

Грейс почука и миг по-късно вратата се отвори леко.

— Wei? — посрещна я женски глас на мандарински. — Да?

— Нося доставката, която очаквате — каза Грейс.

Вратата се отвори по-широко и жената вътре извика:

— Laogong!17

Последва шляпане на влачещи се по пода домашни чехли, което оповести пристигането и на съпруга.

Грейс отвори рязко вратата и Нокс светкавично пристъпи вътре, притискайки нищо неподозиращия мъж към стената. Грейс хлопна вратата зад себе си и запуши устата на жената, а Нокс заби един юмрук в лицето на съпруга и го свлече на пода, притискайки го с коляно. Стаята бе оскъдно обзаведена, но много чиста; подът бе застлан с плочи, а в средата на стаята имаше само ниска масичка за кафе и няколко дървени табуретки.

Нокс заговори като вбесен и безпощаден шанхаец.

— Ще ти съдера задника и ще го дам на жена ти да си го запази като сувенир!

Пластмасова идентификационна карта, закачена на връв, падна на земята до Нокс. Грейс я беше откачила от една кука зад вратата и му я беше подхвърлила.

— Инспектор по стоманите — подсказа му тя.

— Човекът, който ви плащаше… — започна Нокс.

— Добре, не. Добре, не! — извика жертвата му, бясно тръскайки глава в опит да се освободи.

— Дошли сме за него.

— Bu hao! — извика мъжът, докато риташе и се извиваше в ръцете на Нокс. — Нищо не знам! — Лицето му бе почервеняло, а очите му почти щяха да изскочат от орбитите си.

— Кажи ми сега или ще пикаеш кръв цяла седмица! — заплаши го Нокс и посегна към слабините му.

Лицето на мъжа се зачерви още повече.

— Приятелят ми ти е плащал! Не ме лъжи! — каза Нокс.

— Вземал съм пари, истина е. Всяка седмица вземах парите. Срещу това давах положителни оценки по докладите за качество. Дано Буда ми прости! Знам само, че плащането тази седмица не дойде. Нищо повече, кълна се!

— Достатъчно! — извика Грейс.

Нокс го пусна и я изгледа с предупредителен поглед, в който се четеше: „Само не се меси“.

— Ами тази седмица? — обърна се Нокс отново към мъжа. — Отново ли написа положителен доклад?

Инспекторът се намръщи и инстинктивно се сви, когато американецът вдигна ръка срещу него.

— Не мисля — продължи Нокс. Взе идентификационната карта и я прибра в джоба си. — Ако още веднъж си позволиш да вземеш дори един фен18 за подобна услуга, семейството ти ще плаща завинаги — изрече той, знаейки добре, че в Китай заплахата към бъдещите поколения бе възприемана най на сериозно.

— Казах ти! — извика и жената. — Предупредих те, че от толкова алчност няма да излезе нищо добро!

И кой изричаше тези думи: жената имаше чисто нов хладилник и съдомиялна машина в кухнята. Дори чужденците, изпратени на работа в Шанхай, не разполагаха със собствени съдомиялни.

— Телефоните ти! — кратко нареди Нокс.

Мъжът го изгледа, объркан.

— Дайте си телефоните, и двамата!

Мъжът и жената му подадоха устройствата. Нокс извади SIM картите, хвърли останалото на пода и го размаза с крак. Хвана Грейс за лакътя и двамата се оттеглиха, затваряйки вратата на апартамента след себе си.

— Върви спокойно! — нареди й Нокс, въпреки че Грейс изглеждаше спокойна, а неговата дясна ръка трепереше.

— Можеше да се справим с това по друг начин — обвинително го изгледа тя.

— Така ще бъде! — настоя Нокс. — Поне докато не бъдем сигурни, че човекът отсреща казва истината.

— Ами ако се познават? Ако този се обади нататък по веригата и предупреди останалите?

— Това е една от причините да им взема телефоните — напомни й той.

— Мислех си, че ги прибра, за да видиш на кого са се обаждали и кого познават — предположи Грейс.

Нокс не отговори. Жената срещу него беше умна, нямаше две мнения по въпроса.

— Но ако той все пак звънне по веригата, за да предупреди? — повтори провокативно тя.

— Какво очакваш да ти кажа?

Грейс не отговори. Двамата се качиха на скутера и потеглиха, а тя отново обви кръста му с ръце. Четеше насоките от джипиеса, докато Нокс си припомняше всичко, което Данър бе записал така, сякаш беше оставил съобщения лично до него.

Придвижваха се от един квартал в друг и с всяка следваща спирка усъвършенстваха уменията си за разпити. Грейс на два пъти беше принудена да се бие, отговаряйки на нападение с технически умения и сила. Двамата успяха да се справят с още трима от получателите на подкупите на Лу, довеждайки общия им брой до четири. Най-сетне се озоваха в един от скъпите квартали. Спряха пред модерна жилищна сграда с гледка към река Хуанпу.

Гласовите бележки на Данър отбелязваха етажа и апартамента и съдържаха коментари за охраната във фоайето. Нокс подаде на Грейс втора бейзболна шапка, с която да скрие лицето си от охранителните камери.

— В тези сгради не живеят чужденци — обясни тя. — Тук са настанени само лица от Партията и китайски бизнесмени, все важни клечки. Всеки в Шанхай знае този адрес.

— Инспектори по строителството ли? — предположи Нокс.

— Няма как да знаем със сигурност… Не и докато не намерим счетоводните документи на Еди. — Грейс му напомни, че не може да анализира нещо, което още не е виждала.

— В този квартал живеят всякакви успели хора — продължи тя. — Вероятно има и инспектори, както и архитекти, инженери и представители на регионалните строителни камари — все шефове, от които зависи вземането на решение.

— Още е доста рано — отбеляза Нокс. — Имаме основания да вярваме, че повечето са по домовете си.

— Двама от тях живеят в една и съща жилищна сграда, в един от небостъргачите — напомни му тя.

— Да, на петия и на дванадесетия етаж.

— А щом се отбием при единия, много е вероятно — всъщност почти е сигурно — че няма да можем да проведем второто интервю в същата сграда — заяви Грейс.

„Интервю…“, помисли си Нокс.

С всяко следващо място на което спираха, той все повече потъваше в яростта си. Бе започнал да се наслаждава на наказанията, които прилагаше, и да трансформира яда си от отвличането на Данър в юмручна сила. Дори очакваше всяка следваща спирка с нетърпение. Въобще не би помислил за проблемите, които можеха да си навлекат в тази сграда, ако Грейс не го беше предупредила.

— В това е въпросът — каза той. — Не може да избираме единия или другия. Тези с властта, както ти ги описваш, може би са точно хората, които търсим.

— Да — съгласи се Грейс. — Трябва да координираме действията си максимално добре.

— Да не би да предлагаш да се разделим? — предположи Нокс. Тя отдавна недоволстваше срещу похватите му на работа.

— Имаме ли друг избор? — запита го тя, а Нокс си представи как злорадства вътрешно.

— Винаги имаме избор.

— Тогава аз ще се заема с петия етаж. Така поне, ако ме изхвърлят през прозореца, няма да падна от много високо — пошегува се Грейс.

— Сега майтап ли ще си правим? — подразни се Нокс.

— Уча се — усмихна се тя, а той се разсмя с глас.

— Разбираш ли, че… — започна мъжът, ала Грейс сложи леко пръст на устните му.

— И то много повече, отколкото би могъл да ми повярваш… — каза тя и побърза да отдръпне пръстите си от лицето му.

Нямаше скрит смисъл в докосването й, нищо не искаше да каже с него. Но въпреки това пръстите й оставиха странен гъдел върху устните на Нокс. И за пръв път от коктейла насам го накараха да забележи женствеността й, да усети нежната й сила, която нарочно не го завладяваше…

— Има само два начина да проникнем вътре — каза той: — със сила или с хитрост.

— Остави това на мен — отвърна Грейс. — Двамата заедно ще се качим в апартамента на дванадесетия етаж, а оттам сама ще сляза на петия.

Преминаха покрай двамата портиери във фоайето. Грейс вървеше хванала Нокс под ръка, и се стараеше да изглежда ослепително секси. Успя да влезе в ролята си толкова бързо, че дори той се изненада, което бе и първоначалното й намерение. Ръцете й постоянно шареха по тялото му, докато кокетничеше и му говореше нещо на ухо. Издърпа ръката му около кръста си и я задържа там. Момчетата от охраната, облечени в евтини сиви костюми, не можеха да откъснат очи от нея и не биха си позволили да спрат такава жена, не и ако придружава wai guo ren.

Качиха се с асансьора до дванадесетия етаж, а Грейс не спираше да играе ролята си, тъй като знаеше, че охранителите ще се опитат да ги проследят по системата за видеонаблюдение. Тя правилно предположи, че най-вероятно домашната прислужница ще отвори вратата. Сетне, според казаното от Данър в гласовата му бележка, Грейс спомена на китайката за някакво момче, вметвайки, че може да запази семейството от публичен позор. Вратата се отвори.

Нокс се вмъкна вътре. Грейс го последва и затвори след себе си, докато партньорът й притискаше с длан устата на нищо неподозиращата жена. Откачиха слушалката на телефона и го оставиха отворен, така че линията да е заета, а и никой отвътре да не може да се обади. Коленете на камериерката омекнаха и тя изнемощяло се свлече на пода. Нокс я остави да лежи и забърза по коридора. Грейс приклекна до нея, за да я завърже.

В първата спалня той видя спящ тийнейджър, който дори не помръдна. „Единствено дете, момче“, припомни си Нокс думите на Данър. Зад следващата врата беше празна стая за гости и накрая следваше спалнята на родителите.

Отиде до леглото, но някой изскочи зад него и го нападна в гръб. Глупава грешка! Беше допуснал да се вдигне прекалено много шум с камериерката. Беше мъж, въоръжен с нож, който очевидно знаеше как да използва. Нокс се обърна, но закъсня и ножът проблесна пред очите му. Успя да го парира при втория удар. Нападателят беше дебел китаец в карирана пижама, а потта по лицето му лъщеше под зеленикавата светлина на нощните лампи в стаята.

Нокс успя да избие ножа от ръката му и го изрита надалеч. Мъжът го изрита в бъбреците и Нокс се преви надве, изненадан колко много боли.

Съвзе се дотолкова, че да парира още един ритник, след което се изправи рязко и заби коляно в слабините на нападателя, довършвайки го с юмрук в гърдите. Мъжът се свлече на пода. Жена му се разпищя и изскочи от леглото, прикрила тялото си с чаршафа. Спъна се в единия му край, част от голотата й се разкри, а в опита си да се прикрие отново, се спъна повторно и падна.

Нокс се зае да налага мъжа й, изливайки цялата ярост в юмруците си.

— Вземал си пари за проекта на „Ксуан Тауър“?! — извика Нокс на мандарински. — Ще го отречеш ли? — изсъска той и стисна мъжа за гърлото.

— Ти си боклук! — изхърка мъжът в отговор.

Нокс стисна още по-силно.

Жената все още се опитваше да се прикрие с чаршафа, но не успяваше. Хлипайки, тя се завлачи по задник към стената и се сви там.

— Сега ще те питам за този, който ви е носил парите… — започна Нокс.

— Майната ти!

Нокс го замъкна към широките френски прозорци.

— Всички хора падат от високо с една и съща скорост — каза той преднамерено бавно и добави: — Както сам ще разбереш.

— Съпруже! — извика жена му.

Нокс чу движението на Грейс, преди да я види. Миг по-късно тя вече се беше надвесила над хлипащата жена.

— Дръж си езика зад зъбите или ще ти го откъсна! — заплаши я тя, след което прекоси стаята и отвори прозореца вместо Нокс.

Жертвата в ръцете на Нокс осъзна численото им превъзходство; видя, че прозорците се отварят и извика:

— Wei! Да! Вярно е. Всичко е вярно.

Нокс клекна до него и го разпита, докато Грейс се върна при съпругата му, за да я завърже и да й запуши устата. Миг по-късно тя вече излизаше от апартамента.

Мъжът си призна за получаваните подкупи в замяна на „спокойствие на строителната площадка“, но твърдеше, че не знае нищо за изчезването на Лу и за настоящото му местонахождение. Нокс го предупреди, че ако ги издаде на полицията или дори на охраната в сградата, това ще доведе до мигновено изтичане на новината за подкупите в публичното пространство.

Както се бяха разбрали предварително, Нокс не отиде на петия етаж при Грейс, а тя не се качи повече на дванадесетия. Вместо това той слезе през аварийното стълбище и се върна да я чака при скутера. Тя се появи след по-малко от пет минути, а лицето й лъщеше от пот.

— Има ли нещо? — попита Нокс.

— Нищо… — отвърна тя.

— Остана още един.

— Но е късно.

— Или по-скоро рано — отвърна той. — Да, така е, но си струва да опитаме. Ти какво ще кажеш?

— Да, добре — съгласи се тя, изненадана, че я бе попитал за такова нещо.

Последната им спирка бе на място, което се споменаваше в една съвсем лаконична бележка на Данър: „Скорошна добавка към маршрута. Много тясна алея. Приземен етаж, втора или трета врата. Задънена улица“. Не обясняваше нищо за лицето, нямаше и точен адрес или апартамент. Още по-притеснителен беше фактът, че Данър го беше определил като „задънена улица“ — тясна като фуния и с ограничен достъп, което би направило уязвим всеки, влязъл вътре.

— Това не е на добре — каза Нокс, докато бяха спрели на светофар по маршрута, показван им от джипиеса. — Нямаме достатъчно информация. На Данър също му се е сторило подозрително.

— Това е една от последните спирки на Еди — отвърна Грейс, напомняйки му за гласовата бележка. — Ако разполагахме с точна дата, това може много да ни помогне със счетоводните документи на „Бертолд“.

— Ако въобще успея да ти намеря документите — отбеляза Нокс.

— Ще ги намерим.

Ислямският квартал беше малък, но много гъсто населен. Навсякъде се мяркаха шарени дрехи и улиците миришеха на храна.

Нокс отново огледа входа на тясната алея встрани от улица „Пинг Уанг Джи“ и впечатлението на Данър се потвърди и у него — това наистина беше задънена улица.

— Остави ме да мина оттук сама — предложи Грейс.

— Не — отказа категорично той.

— Обещавам да не се спирам никъде и да не задавам въпроси. Само ще премина — настоя тя и му подаде джипиеса, на който се виждаше тясната алея, представляваща пряка, свързваща две по-големи улици на виртуалната карта. — Един wai guo ren не може да го направи, Нокс.

В същия момент Нокс забеляза някакъв мъж, който ги гледаше безизразно и се приближаваше по алеята право към тях. „Частен охранител“, спомни си веднага думите на Данър. Алеята беше охранявана от специален партиен служител, нает да съблюдава реда и спокойствието в квартала. Не беше полицай, но явно се учеше за такъв — изглеждаше точно като човек, който кипи от желание да се докаже в работата си. Нокс разбра, че Грейс е права.

— Отивай — съгласи се той. — Ще се срещнем от другата страна, но да знаеш, че ако не те видя до пет минути, ще вляза да те търся.

— Моля те, всичко ще бъде наред — увери го тя.

Слезе грациозно от скутера, подаде му каската си и джипиеса и забърза пеша през натовареното движение. Забеляза как охранителят в алеята се обърна и я последва, ала тя продължи нататък с бърза крачка, но без да тича. Не трябваше да изглежда подозрително. Чу как някъде зад гърба й скутерът на Нокс потегли.

Алеята беше толкова тясна, че човек можеше да докосне стените от двете й страни само ако разпереше ръце. Сградите бяха високи по три етажа и имаха ръждясали тесни балкончета, които гледаха към алеята. Почувства се притисната в капан, въздухът имаше тежка миризма на застояло. Подмина няколко врати вдясно и изведнъж забеляза някакъв зелен мотоциклет. Това, което й направи впечатление, беше необичайно хубавият му тъмнозелен цвят и кошницата, монтирана над задната броня. Беше забелязала същия и в уличката пред апартамента на доставчика от „Шерпа“, а това, от своя страна, означаваше, че влизането им в квартала с Нокс не беше останало незабелязано.

Охранителят я последва в алеята.

„Задънена улица“, спомни си тя.

Подмина мотоциклета, опитвайки се да запомни регистрационния му номер. Погледна предпазливо към един затворен прозорец вдясно от нея, а докато преминаваше покрай следващото жилище, вратата му се отвори. Успя да надзърне вътре: състоеше се само от една стая, не по-голяма от девет квадратни метра, в която имаше съвсем оскъдна мебелировка — две бамбукови рогозки на пода и няколко алуминиеви чинии, скупчени една върху друга. На задната стена на стаята се виждаше друг, малко по-голям прозорец.

Стъпките на пазача подсказваха, че е скъсил дистанцията и сега се намираше само на няколко метра зад гърба й. Грейс продължи да върви — нито прекалено бързо, нито бавно, осъзнавайки, че ако Нокс беше влязъл в тясната уличка, охранителят със сигурност щеше да се заяде с него.

Малко по-нататък се виждаше втора отворена врата. Тя спря, надзърна през нея и извика, за да намери оправдание за присъствието си пред пазача. Отвътре се показа някаква мюсюлманка. Грейс сниши глас и реши да се пробва.

— Здравейте — заговори тя на мандарински, — познавате ли северняка, който живее две врати по-нататък?

Жената кимна утвърдително.

— Монголецът — досети се тя. — И той не е единственият тук.

Грейс едва не възкликна от изненада.

— Един от приятелите му ми дължи пари — обясни Грейс.

— На твое място бих му опростила дълга, сестро — прошепна жената и я изгледа притеснено.

— Приятелите му често ли се мотаят наоколо?

— Да — добави съвсем тихо жената и кимна едва забележимо.

Дори само от думите й Грейс усети как я побиват тръпки от вълнение.

— Тези, другите мъже, с него ли живеят? — попита тя.

— По-надолу по улицата са — отвърна жената. — Делят една стая.

„Задънен изход“, спомни си Грейс.

— Колко са?

— Петима, нали ви казах.

Това означаваше, че трима от тях са си живи и здрави някъде наоколо.

— Питам ви, понеже предпочитам този, който ми дължи пари, да не ме вижда тук. Той не е от най-приятните типове — продължи Грейс.

— Всичките са грубияни — съгласи се жената.

— Да. Монголците са такива…

Жената не възрази.

— Живеят по двама в стая — допълни тя. — Съквартиранти са. Само водачът им живее сам.

— Водач ли?

— Винаги се движат като глутница кучета.

— Да — съгласи се Грейс, опитвайки се да асимилира чутото. Поколеба се дали да не притисне жената още малко. — В две стаи ли живеят? — попита тя.

Трудно можеше да се каже какво означаваше безизразният поглед, който й хвърли жената. Грейс разбра, че беше започнала да злоупотребява с гостоприемството й.

— Благодаря, бяхте много мила с мен, госпожо — каза тя за довиждане.

— Няма за какво.

Грейс понечи да излезе, но жената я спря.

— И още веднъж — каза тя, — послушайте съвета ми. Забравете за този дълг. Не се занимавайте с тези мъже. Ние — тези, които живеем на улицата — гледаме да не ги закачаме.

— Бог да е с вас — усмихна се Грейс.

— И с вас — отговори жената и хлопна вратата след нея.

Уличният пазач беше запалил цигара и бе седнал на едно стълбище до две саксии с цветя. Наблюдаваше я, но не би могъл да чуе какво си бяха говорили с жената.

Грейс продължи нататък, напусна тясната алея и излезе на натоварена улица. Измина разстоянието до следващата пресечка, където я чакаше Нокс със скутера.

— Добре ли мина? — попита я той.

— Карай! — нареди тя. — Ще ти разкажа по пътя.

Нокс се включи в натоварения трафик, а Грейс отново обгърна тялото му с ръце, ала миг по-късно се стресна, дръпна се назад и извика:

— Нокс! Нокс! Спри! — Лявата й ръка беше напипала мокрото място на ризата му и беше изцапана с кръв. Показа му я.

— По дяволите! — изруга той.

— Кървиш!

— Знам…

— И не си ми казал?! — извика тя, надвиквайки шума от колите.

— Случва се — оправда се той, сякаш това би обяснило всичко.

— Веднага трябва да отидем у вас.

— Не можем — каза той. — Имахме посетители, помниш ли? В онази тясна уличка. Те вече знаят къде е мястото. Не мога да се върна там. Няма как да отидем и у вас. Ти се компрометира, когато се сбихме с тях. Проследили са те най-вероятно след партито, а ти си се прибрала в твоя апартамент. — Грейс не се опита да възрази. — Значи знаят къде живееш. Знаят и за къщата за гости, където спя. Те искат нас, в противен случай нямаше да ни преследват толкова настойчиво. Никой няма да се прибира в апартамента си.

Грейс обмисли казаното за няколко секунди и предложи:

— Знам едно място. Можем да отидем там, докато решим какво да правим по-нататък.

— Не може да ходим при някого от приятелите ти.

— Служебен апартамент под наем е — поясни тя, — но не се ползва с много добра репутация.

— Но си била там лично, нали? — попита той.

— Да — отвърна тя и си спомни за Джиан Лу.

Служебни апартаменти под наем с оборудвана кухня и с персонал за почистване се използваха вместо скъпите хотелски стаи при по-дългосрочен престой на чуждестранни бизнесмени.

— Може би ще ни свърши работа… — съгласи се Нокс.

— Трябва да побързаме — пришпори го тя, а в гласа й се надигаше паника. — Кървиш много лошо.

Нокс най-накрая бе разбрал какво я ужасяваше — гледката на кръв. Всеки имаше по нещо, което не може да понася. При него това беше насилието, когато някой по-силен се възползва от по-слаб. Направо му се повдигаше от подобна гледка.

— Честно казано — призна той, обръщайки се към нея, за да го чуе, — дори не знаех, че съм ранен. Всичко е наред.

— Ти кървиш, Джон. И то доста… Спри веднага! Ще се обадя, а след това аз ще карам! — нареди Грейс.

За пръв път се беше обърнала към него на малко име. Нокс се усмихна и лицето му се изкриви в неочакван пристъп на болка, щом Грейс го притисна по-силно.

Той отби встрани и спря.

12:10 часа

небостъргачът Tomorrow Square

Шанхай

Ресторант „Белият лотус“ се намираше на двадесет и седмия етаж на небостъргача Tomorrow Square, издигнат от хотелската верига „Мариот“. Ресторантът разполагаше с двадесет частни сепарета, разположени встрани от централния салон. От всяко от тях се разкриваше гледка към хоризонта на града. Дискретният персонал от келнери идваше и си отиваше безшумно, като единствено главният келнер оставаше в стаята, застанал чинно в ъгъла прав и с ръце зад гърба.

Алън Маргарт не му обърна никакво внимание. Кръглата маса беше достатъчно голяма за десет души и това, че на нея седяха само трима, изглеждаше странно. Престън Чи бе седнал малко по-близо до Маргарт, отколкото до Грейс, изолирайки я от шефа си. Около четиридесетгодишен и с тесни свински очички, Чи носеше скъп тъмносин костюм и златна игла за вратовръзка, а от цялата му осанка се излъчваше раздразнение и досада.

Грейс ги осведоми за новините около доставчика от „Шерпа“ и за това, че бяха обходили маршрутите, записани в джипиеса на Данър. И им напомни за необходимостта да погледне годишните счетоводни отчети.

— От това, което ни казвате, съдя, че определено сте постигнали напредък — каза Маргарт. — Това е добре.

— Разбрах, че сте се справили с преговорите — рече Грейс.

— Да.

Престън Чи я изгледа недоверчиво и изучаващо. Грейс събра мислите си и се опита да отговори с възможно най-уверения и професионален тон:

— В търсене на счетоводните документи и местонахождението на Едуард Лу, двамата с партньора ми разпитахме част от хората по маршрутите на Лу… Тези, които са получавали поощренията. Опасявам се, че никой от тях не отговаря на профила на евентуалните му похитители. В течение на процеса открихме и допълнително плащане, което скоро е било прибавено към списъка на Лу — каза тя и внимателно огледа реакциите им. Маргарт се подсмихна, а Престън Чи остана безмълвен, в изражението му не се четеше нищо. — Ако трябва да бъдем максимално ефективни, трябва да знаем кои са тези хора и какви са били целите на плащанията — допълни тя и зачака.

Чи бе твърде добре обигран, за да позволи каквато и да било емоция да се изпише на лицето му.

— Първото от двете плащания се е състояло на десето число миналия месец или поне някъде около тази дата — продължи Грейс, припомняйки си датата, отбелязана в гласовите бележки на Данър.

Погледът на Престън Чи се прикова в нея; мъжът явно се чудеше какво да каже.

— Скъпо момиче — започна той, — намираме се пред края на проекта по изграждането на „Ксуан Тауър“. Нормално е да са възникнали някакви непредвидени разходи.

— Трябвало е да се плащат допълнителни „поощрения“, разбираемо е… — съгласи се Грейс.

Тя знаеше, че Чи лично се бе занимавал с контрола на подкупите, давани от „Бертолд Груп“, и участваше в цялата афера като буфер, който да защити Маргарт.

— Идеята е, че у тези мъже се е пробудил интерес заради усилията ни да намерим господин Лу — продължи тя. — От съществено значение е да узнаем точната им роля. Ако мога да го кажа направо: трябва да знаем дали те са наши врагове или приятели. Към настоящия момент по поведението им може да се съди, че са по-скоро противници.

Дискретно почукване на вратата на частния салон я прекъсна. Престън Чи придоби още по-раздразнено изражение, когато цяла върволица келнери влезе през вратата и им сервира дим сум20. Наляха им чай и изчезнаха също толкова бързо, колкото се бяха появили. Храната остана на помощната количка за сервиране, докарана до Маргарт, който напълни чиниите.

— Каква е била целта на тези плащания? — попита Грейс.

Сякаш изведнъж изгубил апетит, Маргарт остави клечките си за хранене върху малката порцеланова поставка до вилицата си.

— Въпросите ви започват да стават нахални — предупреди я Престън Чи.

— Тази информация е важна за изпълнението на задачата ни и за нашата сигурност — отвърна тя. — Разплащания, изнудване… Плащанията имат ли нещо общо с филма, който се снима? С липсващия оператор?

Маргарт я изгледа с пронизващ поглед, а Чи невъзмутимо продължи да похапва от предястието си, за да не изстине.

— За пръв път научих за проблема едва преди няколко дни — каза Маргарт. — Заклевам се, че нямаме нищо общо с това.

— А за най-скорошните плащания? — попита Грейс.

— Както и Престън спомена, това е неизбежно към края на всеки проект и касае обичайните непредвидени разходи — обясни Маргарт. Сетне млъкна за миг, за да си поеме дъх. — Надявам се и обещавам, че ще направим всичко възможно да върнем господин Лу обратно. С вашата помощ, разбира се. Определени финансови въпроси обаче следва да останат конфиденциални. Както можете да си представите, тук става въпрос за милиони долари и ако това имаше нещо общо с господин Лу, каквото и да било, то нямаше да се поколебаем и за миг да споделим информацията с вас. Разбирате ли? Ние не сме глупаци, госпожице. Искаме същото, към което се стремите и вие.

Хрумна й, че Еди Лу вероятно беше разкрил нещо около филмовия екип. Момчето просто не можеше да се сдържи да стои настрана, когато ставаше въпрос за филми, и тази му страст бе и причината той — а покрай него и всички останали — в момента да се намират в тази каша. Тази страст бе докарала семейството му до финансов крах.

— Последните увеличения по фактурите на нашите подизпълнители бяха одобрени и заплатени, това е всичко — намеси се и Чи. — Причината да наемаме подизпълнители е, че някой трябва да се заеме именно с непредвидените неща, които възникват в последния момент.

Грейс много добре знаеше защо се наемаха подобни подизпълнители — за да може криминалните деяния около подкупите да бъдат прехвърлени на някого другиго. Но прехапа език и замълча.

— Много добре. Благодаря ви — каза тя накрая.

— Слушайте — започна Маргарт, — няма да ви лъжа: ако счетоводните документи на Лу, засягащи подкупите, излязат в публичното пространство, това може да ни довлече много неприятности. Искаме и трябва да си върнем тези записи, но без съмнение на първо и единствено място поставяме задачата да върнем Лу и Данър невредими, точно както ви казах и преди. За всичко необходимо в тази връзка сме на ваше разположение — заключи той.

— Ще се радвам да ми предоставите годишните финансови отчети — напомни Грейс.

— Не виждам с какво ще помогне това — обади се Чи с пълна уста, като не спираше да дъвче, поднесъл чинията с хапки към брадата си.

— Помолих ви за това още в самото начало… — Грейс се извърна към Маргарт.

— Така е. Очаквах, че досега ще сте ги получили. Престън, помолих Гейл да се погрижи за това. Какво става? Нали ще провериш въпроса вместо мен? — Маргарт погледна към подчинения си.

— Разбира се.

Маргарт, изглежда, бе изпаднал в безизходица. Чи продължи най-невъзмутимо да отпива големи глътки от бирата си, докато началникът му едва бе докоснал своето блюдо. Клечките в ръцете му трепереха, докато си вземаше миниатюрно парченце вон-тон, обвито в ивица свинско филе, и го поднасяше към устните си… Това явно бяха първите признаци на разклатеното му душевно равновесие…

Грейс веднага разбра какво ставаше. Престън Чи нямаше никакво намерение да й даде достъп до годишните финансови отчети, което я караше да ги иска с още по-голямо любопитство.

А Маргарт, от друга страна, изглежда се опитваше да бъде неин съюзник.

13:25 часа

квартал Хуанпу

Рибният пазар беше останал на три пресечки зад гърба му, когато Нокс забеляза отражението на зеления мотоциклет в една витрина пред себе си. Продължаваше да ръми и времето беше мрачно. Нокс се движеше бързо на юг, а монголецът го следваше. Обяснението на Дулич за таксиметровия шофьор и за това как го бе проследил изглеждаше невероятно, дори невъзможно. Много по-реално беше монголецът да го е забелязал, докато двамата с Грейс бяха в тясната уличка в неговия квартал, и да бе проследил регистрацията на скутера. Нокс си напомни по-късно да попита Фей за това.

Запъти се към „Града на електрониката“, огромен триетажен търговски комплекс, намиращ се на пресечката на улица „Ксинян“ и „Фукси“. Отвътре комплексът представляваше лабиринт от дълги и тесни алеи, минаващи между стотиците павилиони и магазини, претъпкани с всевъзможни електронни устройства, странни дрехи и кухненски уреди.

Посрещна го глъчка и разпалено пазарене. Качи се с ескалатора до втория етаж, сви вдясно и плесна една банкнота от сто юана върху издраскания плот на първия изпречил му се павилион. Побутна служителя с табелка „Кени Джи“ на ревера и на развален мандарински му обясни, че го преследва някакъв монголец, който мрази чужденците. „Несъмнено е пладнешки обирджия“, добави той за повече достоверност.

А това да бъдеш наречен „пладнешки обирджия“ в Китай се възприемаше като кръвна обида.

Кени изруга. Нокс пристъпи в сянката зад павилиона и се сви в ъгъла. Точно зад него се намираше аварийният изход.

Изминаха две минути, но монголецът не се виждаше никъде. Нокс огледа съседния щанд, на който се продаваха цифрови фотоапарати. На витрината му бяха наредени безброй камери и апарати със светещи екранчета, на които непрекъснато примигваха разни изображения. Една от дигиталните фоторамки показваше снимки от Великата китайска стена и Сиан, а през екрана на друга преминаваше непрекъснат рекламен надпис: „Присъединете се към революцията в цифровото съхранение на данни! Сега ще имате място за над 1000 снимки и 5000 песни!“.

Грейс му бе показала снимка на дигиталната фоторамка в апартамента на Лу. Не й беше хрумнало да я вземе. Но като всяко цифрово устройство, рамката също имаше вътрешна памет и можеше да приема информация с USB.

Лу беше скрил неофициалните си счетоводни файлове точно под носа им!

Изведнъж тревогите на Нокс за това да заловят монголеца и да изкопчат информация от него, което беше предложил и Дулич, секнаха. Сега много по-необходимо беше да се добере отново до апартамента на Лу и да вземе дигиталната фоторамка.

Забеляза, че Дулич се мотаеше из долния етаж на търговския център. След няколко минути Сержанта се качи с ескалатора и се присъедини към Нокс в импровизираното му „скривалище“ зад щанда на Кени Джи. Двамата бързо си размениха якетата и шапките, като Дулич облече спортния елек на Нокс и си сложи бейзболната му шапка, а Нокс взе сивото пилотско яке на Дулич, в чиито джобове имаше смачкани опаковки от шоколадови блокчета. Предвид дъждовното време навън, прикритието им можеше и да свърши работа.

— Забрави да се занимаваш с този човек. Имаме нова следа, която трябва да проверим… — каза Нокс и обясни за дигиталната рамка, видяна от Грейс в апартамента на Лу, която можеше да служи като цифров тайник за търсените файлове. — Трябва само да се отърва от този, който ме преследва…

— Планът ни все още е изпълним — отвърна Дулич. — Той е някъде там и се оглежда за нас. Ще нанесем удар. Сега.

— Той не знае нищо — отговори Нокс. — Именно затова е тръгнал да ме преследва.

— Наясно е с нещо, което ние не знаем. Той има човек в Пекин, а това го прави източник на ценна за нас информация.

— Само го отведи настрана, махни го от мен. Имаш местонахождението му на телефона си и по всяко време можем отново да се заемем с него.

— Действаме или сега, или никога — продължи упорито да настоява Дулич.

— Тогава никога — отвърна Нокс. — Само да не е сега. Дигиталната рамка е по-важна.

— Както кажеш. Ще се чуем. — Дулич се обърна и се запъти към ескалаторите.

Нокс успя да си проправи път до третия етаж, където имаше щандове за традиционни уреди за приготвяне на ориз, миксери и електрически скари. В края на дългата редица от павилиони се намираше един от малкото прозорци на този етаж — неотваряем стъклен панел, широк към четиридесет сантиметра и висок над три метра. Нокс залепи лице за него.

През дебелото стъкло успя да забележи монголеца, който не обръщаше никакво внимание на усилилия се дъжд и чакаше пред магазина, застанал с мотоциклета си в специалната лента от пътното платно. Миг след това очите и на двамата се приковаха в Дулич, който сега носеше якето и шапката на Нокс и си проправяше път сред множеството от чадъри към стоянката за таксита. Едно от тях вече го очакваше. Дулич отвори задната врата и се качи. Колата потегли и се включи в натоварения градски трафик.

Нокс мислено се поздрави за успеха им — краткото разстояние за придвижване до таксито бе направило размяната им незабележима. Монголецът стартира двигателя на мотоциклета си, но остана на място, загледан след отдалечаващата се кола.

Защо не я последва? Идеята бе да го подлъжат, за да се отдалечи подир Дулич… Нокс бързо огледа и останалата част от улицата. Дали нямаше и втори монголец, който да го следи? Дали не ги бяха подвели…

Обзе го паника. Междувременно дъждът навън се усили още повече и се превърна в истински порой. Намирането на такси в такова време щеше да отнеме поне петнадесетина минути…

Ала таксито на Дулич го чакаше на стоянката — нещо много малко вероятно дори в слънчев ден и напълно невъзможно във време като сегашното.

Нокс заудря с юмрук по стъклото, сякаш можеше да спре отдалечаващата се кола. Трескаво побърза да извади айфона, изпусна го и се наведе да го вдигне. Веднага набра номера.

Залепи лице обратно на стъклото и забеляза, че останалите коли от трафика се скупчваха около таксито на Дулич — поредното недоразумение… Колата очевидно си пробиваше път към дясната лента.

— Да? — обади се Дулич, а гласът му прозвуча леко променен от непрекъснато превключващия сигнал на телефона.

— Прекрати операцията! — извика Нокс. — Били сме изиграни! Таксито е чакало мен!

— Ей, приятел, спри тук! — дочу Нокс на английски, последвано от китайското „Ting!“ — „Стоп!“.

Сетне до ушите му долетя звукът от счупени стъкла и изкривени ламарини, секунда преди същият звук да изпълни и слушалката.

Стар модел сива „Тойота“ беше ударила странично таксито, беше го изблъскала встрани от пътя и го бе запратила в едно дърво.

Шофьорите и на двете коли излязоха, разпалени, навън.

Едва сега монголецът се размърда. Качи се на мотора си и се приближи към мястото на катастрофата. Скочи от мотоциклета си и се пъхна сред счупените стъкла и смачканите ламарини, сякаш опитвайки се да помогне. Нокс знаеше много добре какво прави всъщност.

Огромна тълпа от зяпачи веднага обгради катастрофата. Китайците си падаха по подобни зрелища.

Нокс успя да слезе до приземния етаж, преди още да бе осъзнал какво се случва. Конспиративните правила изискваха да излезе и възможно най-спокойно да тръгне в противоположната на катастрофата посока, но вместо това той се затича натам, разблъска тълпата и си проби път, раздавайки лакти и ругатни на мандарински. Монголецът отново се качи на мотоциклета си, включи двигателя, сви вляво покрай ъгъла и изчезна.

Нокс беше обграден отвсякъде. Успя да си проправи път до катастрофата и видя следите от кръв по смачканите ламарини. Отнякъде се чуваше воят на приближаващи сирени — явно беше линейка от близката болница или полицията. Но което и от двете да беше вярно, Нокс не можеше да остане повече в района. Щяха да го разпитват. Щеше да е замесен.

Хвърли се напред и отвори смачканата задна врата на таксито. Дулич беше в безсъзнание, а по лицето му се стичаше кръв. Нокс се пресегна, хвана го под мишниците и го измъкна навън. Ръката му напипа хард диска в джоба на елека. Тъкмо претърсваше за айфона, когато някаква почти беззъба старица го плесна през ръцете и извика: „Крадец!“.

Нокс я нарече „дърта крава“, но побягна по улицата, преди тълпата да се е решила да го линчува.

04:00 часа

болница „Хуашан“

Шанхай

— Чуваш ли ме? — попита мъжът с острите черти на лицето, застанал до болничното легло и заслонил с ръка очите на пациента, предпазвайки го от яркия блясък на луминесцентната лампа над главата му. — Казвам се Козловски. От Американското консулство съм.

Дейвид Дулич огледа болничната стая, доколкото можеше, без да мърда главата или врата си, пристегнати от пластмасова яка. Искаше да излезе от това място. Целият беше омотан в бинтове, а към тялото му бяха прикачени всевъзможни тръбички и екстензии. Чувстваше се така, сякаш нещо го разпъваше.

— Изглежда, извадил си късмет — продължи Козловски с малко по-весел тон. — Може и да не повярваш, но трябва да благодариш на „Формула 1“ за това. Преди десет години градската управа решила да привлече състезанията в Шанхай, но организаторите на събитието поставили изискване в града да има модерен медицински център по западен модел, за да одобрят провеждането. В резултат на това — допълни той, правейки живописен жест с ръка — няколко стотици милиона долара били вложени в това произведение на изкуството, превърнато в напълно оборудвана болница за чужденци. А ти, приятел, сега имаш възможността да се възползваш от това. Споменаха ми, че е цяло щастие, задето въобще си жив. Ако си беше сложил предпазния колан, можеше и да се отървеш само с натъртвания, но пък намери ми едно шанхайско такси, в което да има предпазни колани на задните седалки! Нали така? — Козловски бавно заобиколи леглото и продължи: — В случай че се чудиш, пироните в коляното ти те издадоха, че си американец. На тях пише „Произведено в САЩ“. Реших, че така или иначе ще попиташ откъде знам.

— Добре си свършиха работата, приятел, но не съм оттам — отвърна Дулич с убедителен австралийски акцент. — Австралиец съм.

Козловски не изглеждаше като човек, който приема да бъде будалкан.

— Имаше времена в кариерата ми, когато някой тип като теб би могъл да ме обърка или дори напълно да ме подведе — каза той, показвайки бяла картичка 6х10 сантиметра, разчертана на клетки. Във всяка клетка имаше по един пръстов отпечатък. — Австралийският ти паспорт обаче е добър — продължи той. — Дори много… Бих казал даже, че е автентичен. Повярвай ми, това ми разкрива повече за теб, отколкото би ти се искало.

Козловски се премести в края на леглото, търсейки зрителен контакт с Дулич, но пациентът не искаше да го погледне.

— И двамата шофьори са избягали от местопроизшествието. Едната кола е била крадена. Таксито е управлявано от племенника на този, който има разрешително за такси. Отстрани нещата изглеждат така, сякаш американски гражданин е попаднал в грешното време на грешното място. Да, но ако не беше паспортът. Както и айфонът. Впрочем дори моите технически спецове не бяха виждали такъв. Знаем и за самолетния билет до Хонконг, запазен час преди излитането за вчера сутринта, както и за билета в първа класа на влака за Гуанжу.

— Вчера ли? — попита Дулич, опитвайки се да се изправи. Не успя. — Каква дата сме днес?

— Седми — отвърна Козловски и си придърпа стол. — Това говори ли ти нещо?

— Не обичам да ми се губи чувството за време.

— До края на деня ще знам със сигурност кой си. Няма да си играя с теб на доброто и лошото ченге и да ти казвам, че е по-добре да говориш с мен сега, отколкото после. И двамата знаем, че това са глупости. Най-добре е въобще нищо да не казваш и още по-добре е да се изнесеш от това място възможно най-бързо, без някой да те види. Но в твоето състояние не мисля, че ще е възможно. Може да се пробваш да пълзиш… Честно казано, въобще не искам да знам защо си тук. Просто предвещаваш скорошна поява на цял тон бумащини по бюрото ми.

Дулич отново се опита да седне в леглото и се намръщи от болка.

— В този град има много хора като теб, не си мисли, че си специален — продължи Козловски. — Проблемът е, че американците тук са моя отговорност. Аз съм този, който трябва да ви бърше задниците или най-малкото да бърше след вас, ако свършите беля. Може би си тук, за да откраднеш нечии тайни, да проследиш нечии грехове, да търсиш изчезнал човек или пък да поведеш революция. Не ми пука! Искам само да се махнеш. И има само един начин да ме спечелиш на своя страна — подчерта Козловски и извади няколко снимки от джоба си. Показа първата на Дулич.

— Не… — уморено кимна Дулич, щом зърна лицето на Едуард Лу.

— Първи път — отвърна Козловски с тона на конферансие на публична продан. — А този? — продължи той, показвайки снимка на Клейт Данър.

— Не — отвърна Дулич и преглътна с усилие.

Лекарствата му пречеха да прикрие емоциите си. Козловски забеляза това, но добави: „Втори път“, след което извади трета снимка, заснета от охранителна камера. На нея се виждаше китаец.

— А този? — попита той.

— Този изглежда доста зъл — заключи Дулич.

— Да не се мислиш за голям умник? — сряза го Козловски. — Китайците вече са се набъркали в тази работа.

— В коя работа?

— Сериозно ли не знаеш?

Дулич успя да сдържи емоциите си и не се издаде. Междувременно в главата му се блъскаха мисли за Желязната ръка — липсващия видеооператор. Козловски лесно можеше да се разграничи от това разследване, както и да повярва, че Дулич бе замесен в него.

— По-добре ще е за теб, ако получиш някаква сериозна подкрепа в тази игра, защото, доколкото разбрах от докторите, скоро няма да отидеш никъде. Насаден си тук като патица — американски израз, но мисля, че ще го схванеш — добави Козловски. — Ако ти трябва помощ, защита или евентуално прехвърляне, само помоли. Ако има и една кост в тялото ти, която да не е потрошена, да знаеш, че още не са я открили — каза той и зачака. — Нищо? Сериозно ли? — учуди се Козловски и отстъпи назад. — Е, наслаждавай се на китайския затвор тогава. Надявам се да обичаш ориз.

22:15 часа

квартал Хонгяо

Шанхай

— Надявам се новините да са добри — каза Алън Маргарт, посрещайки Грейс на вратата на къщата си.

„Елегантните градини“, затвореният комплекс за чужденци, намиращ се в квартал Хонгяо, приютяваше няколко десетки триетажни имения, разположени сред пищни градини.

Грейс бе съобщила за посещението си още при влизането през портала към затворения квартал и бе принудена да изчака, за да разбере дали Маргарт щеше да я приеме. В момента погледът му съсредоточено я изучаваше.

— Извинявам се, господин Маргарт — започна тя, — но въпросът е спешен.

Въпреки нежеланието си, той я покани да влезе. Някъде от вътрешността на къщата се чуваше звукът от включен телевизор. Към тях се приближи красива жена на средна възраст, облечена в бял ленен панталон и ефирна морскосиня риза. Маргарт я представи като Лойс — съпругата му, а за Грейс спомена само, че е една от служителките му.

— Скъпа, моля те, донеси ни чай — обърна се той към съпругата си.

Заведе Грейс в дневната, препълнена с лавици с книги и експонати от азиатското изкуство. Кушетката, на която й предложи да седне, носеше символа на ин-ян и беше на повече от двеста години. Самият той се настани в кожения стол от другата страна на ниската индийска масичка за кафе, изработена от стъпало на слон.

— Може ли да говоря свободно? — попита Грейс.

— Да, къщата е сигурна — отвърна Маргарт.

— Двамата със сътрудника ми — започна тя, избягвайки да спомене името на Нокс — открихме и взехме счетоводните записи на Едуард Лу за поощренията.

За момент Маргарт сякаш не схвана за какво говореше тя, но след това възкликна:

— Отлично!

Тя разтвори свитите си пръсти и му показа флашката, а след това отново я стисна в юмрук.

— Ще ви го предам заедно с кодовете за дешифриране на информацията веднага щом ми кажете каква е била причината за пътуването ви до остров Чунмин — изрече решително тя, въпреки че това не беше част от плана на Нокс.

— Моля? — не можа да повярва на думите й Маргарт. Той явно се притесни.

— Остров Чунмин — повтори Грейс.

— Познавам мястото… — уклончиво отговори Маргарт.

— Посетили сте го заедно с Престън Чи на 27 септември. Трябва да знам защо. Това е жизненоважна информация, ако искаме да спасим заложниците.

— Напомням ви, че на практика сте мой служител — едва продума Маргарт. — Ако искате да се обадя на Брайън, с удоволствие ще го сторя. Изнудването не е най-доброто решение в случая.

— По време на обяда ни прегледах основанията за двукратните плащания от по двеста хиляди долара, но ударих на камък. Двамата с господин Чи сте посетили остров Чунмин след първото плащане, което не е отразено никъде в записките на господин Лу за поощренията около строежа на „Ксуан Тауър“. А защо не е било направено? Второто подобно плащане според вашите собствени данни предшества отвличането на Лу само с няколко часа. Това също се нуждае от обяснение.

Лойс Маргарт пристигна с чая, наля им две чаши и се обърна, за да излезе.

— Двамата с колегата ми сме следени — каза Грейс, поглеждайки към съпругата на Маргарт, която спря, за да чуе. — Апартаментът ми е под постоянно видеонаблюдение. Не мога да се върна там. Няколко пъти ме проследяваха на излизане от работа и вече не мога да рискувам да ходя в офиса. Всъщност вече не рискувам да отида където и да било — подчерта тя. — Един от колегите ни бе вкаран в болница след предизвикана катастрофа. Предполагам, че всичко това е свързано с файловете на тази флашка и вероятно с вашето пътуване до остров Чунмин, когато сте били придружен от Престън Чи.

— Какво става, Алън? — обърна се Лойс към съпруга си.

Маргарт погледна към жена си, давайки й явно да разбере, че иска да ги остави насаме.

— Всичко е наред, скъпа. Благодаря ти за чая — опита се да я отпрати той.

— Ако ви трябва нещо, само се обадете. — Лойс кимна към Грейс и излезе.

— Не виждам как е възможно пътуването ни да е свързано с отвличането… — започна да говори припряно Маргарт.

— Тогава нека просто да допуснем, че е така.

— Как разбрахте?

— Това не е важно — отвърна Грейс.

— За мен е от значение. Много по-важно е, отколкото можете да си представите.

— Не ви трябва да знаете подробностите. Част от работата ми е в това да ви пазя — отговори Грейс.

— Не мога да ви кажа нищо за това пътуване — тежко въздъхна Маргарт. — Опасявам се, че напразно сте дошли дотук.

— Не съм съгласна — възрази тя.

— Госпожице Чу, не забравяйте, че с вас сме на една страна — напомни й Маргарт. — Това, за което ме молите, е невъзможно. Ако можех да ви кажа, щях да го направя, но не мога — заяви той след кратко мълчание. — Моля, дайте ми флашката.

— Изгубихме възможността да получим парите за откупа поради непредвидени затруднения… Наложи се колегата ни да постъпи в болница — каза Грейс. — А колкото до пътуването ви до Чунмин, уверявам ви, че каквото и да ви е отвело там, то със сигурност е било свързано с отвличането.

— Не е възможно. А Брайън ми каза новината за откупа… Скапана работа… — отговори Маргарт.

— Първо ми обяснете за остров Чунмин — Повтори Грейс упорито. — След това ще съберете колкото може повече долари в кеш, и то преди 9 часа утре сутрин. Остатъкът може да се набере от други лица, заинтересовани да получат съдържанието на тази флашка.

Маргарт се покашля многозначително.

— Съдържанието на тази флашка е моя собственост — подчерта той. — И мога да ви уверя, че вие със сигурност няма да правите търг с него. Ще ви задържа тук, ако се налага. Прекрачихте границата на правомощията си, госпожице.

Маргарт извади телефон „Блекбъри“ от калъфче на колана си и с една ръка започна да набира нещо на него.

— На ваше място не бих го правила, сър — спокойно каза Грейс. — Телефонът ви се подслушва от китайците, бъдете сигурен в това. А и повярвайте ми, няма да ви се иска те да знаят, че сме засекли счетоводните записки на Лу — продължи тя и замълча за миг. — Ще ни се нахвърлят като скакалци…

— Тогава дайте ми флашката — настоя той и пръстът му умишлено се задържа над бутона със зелената слушалка.

— Не мога да го направя.

— Не плувате в свои води, госпожице Чу. Не ми отправяйте заплахи, защото, повярвайте, ще ви задържа тук.

— Малко вероятно е да се случи — усмихна се Грейс.

— Говорих с Брайън и двамата ще се опитаме да съберем колкото може повече пари. Доказателството, че заложниците са живи, ще ни бъде показано на витрината на един магазин на улица „Нанджин“. Вие ще бъдете там с парите, но, изглежда, няма да ни стигнат около петдесет хиляди. Уверявам ви, че заплахите ви в тази ситуация няма да помогнат…

— Петдесет хиляди ли? Това е неприемливо — възмути се Грейс. — Те ще очакват пет пъти по толкова…

— Брайън вярва, че може да се съгласят и на сто хиляди. Няма как да знаем, докато не предадете парите — отговори Маргарт.

— Твърде рисковано е.

— Чувал съм, че това е игра на риска. Дайте ми флашката, моля — настоя той.

Грейс бързо погледна към телефона. Екранчето му показваше, че вече набира.

— Още чай? — попита я Маргарт.

Грейс едва бе докоснала чашата си. Той искаше да я задържи. Обаждането бе до охраната. Дали щеше да дойде частният охранителен екип на чуждестранния квартал? Или пък Маргарт беше наел свои бодигардове? Имаше ли значение?

— Този, който даде най-високата оферта, получава флашката и съдържанието й — каза Грейс и се изправи.

— Не го правете — хладнокръвно я предупреди Маргарт, — ще ви смажат.

Ако разполагаха с поне двама души, охраната би поставила хора край предния и задния вход, но Грейс се съмняваше да е така. Много по-вероятно беше да има само един бодигард, който да държи връзка с охранителите на затворения квартал.

Ако се наложеше, дори и един-единствен охранител можеше да заеме такава позиция, че да наблюдава едновременно предния и задния вход, или пък просто щеше да влезе в къщата.

— Спасете кариерата си, докато все още можете — предупреди я Маргарт и протегна ръка към нея.

Грейс побърза да си тръгне и на вратата почти се сблъска с Лойс Маргарт, която бе останала в салона, за да е наясно какво става. Очите на двете жени се срещнаха. Лойс кимна към предната врата, давайки й знак да не излиза оттам. Грейс огледа стълбището.

Жената й прошепна: „По прозорците има окачени противопожарни стълби“.

Грейс се втурна презглава нагоре по стълбите.

В първата стая на горния етаж в която влезе, имаше заспало дете. Тя бързо се придвижи до другия край на коридора към спалнята на родителите. Видя широкия прозорец и го отвори. Отвън висеше метална стълба, прикрепена към стената. Прозорецът гледаше към алеята зад къщата и паркинга. Ако охраната наблюдаваше предния и задния вход, нямаше да я забележи оттук. Грейс прехвърли крак през рамката на прозореца и заслиза по стълбата, която се тресеше неудържимо, а всеки звук или удар на метала в стената можеше да я издаде.

Спусна се в градината под прозорците и приклекна зад храстите. Трескаво обмисляше плана си за бягство. Подкреплението щеше да пристигне… Ако не успееше да се измъкне от квартала преди появата им, щяха да я заловят. Затвореният жилищен квартал представляваше оградена площ от двадесет акра земя с един-единствен изход в оградата, висока три метра и изградена от камък и желязо. От горната й бетонна част стърчаха острите краища на натрошени стъкла — беше проектирана така, че през нея нито можеше да се влезе, нито да се излезе…

Промъкна се в сенките в обратна посока на металния портал и достигна ъгъла на къщата на Маргарт. Не се виждаше никакъв бодигард. Явно до пристигането на подкрепленията той действаше сам и бе избрал да стои до предната врата откъм страната на портала.

Грейс побягна през квартала, подминавайки къща след къща. Стараеше се да тича през сенките, доколкото беше възможно. Беше дошла дотук с автобус. Сега обаче трябваше да се спасява пеш.

Нямаше начин да успее да мине през портала, без да се сбие с пазачите на входа. Те бяха обучени единствено в това да вдигат ръка, за да спират колите и да проверяват документи. Ако бяха само двама, можеше и да успее да се справи с тях, но ако извикаха подкрепления, щяха да се съберат поне още двама или трима охранители, с които нямаше как да се справи.

Забеляза някакъв велосипед, оставен в една от алеите за паркиране. Пренесе го до основния път и се качи на него. Заобиколи откъм западната страна на квартала, тъй като пазачите в будката щяха да я очакват откъм източната. Това можеше да й спечели няколко допълнителни секунди.

Светлините от верандите на къщите осветяваха пътя само частично. Грейс спря велосипеда под сянката на едно бамбуково дръвче и се огледа. Уличният шум се засили, докато се приближаваше към портала, който беше единственият изход през високата циментова стена. Малката будка на пазачите беше добре осветена и пред нея стояха двама униформени мъже.

Забелязаха я почти мигновено.

Единият пристъпи напред и спусна червено-бялата бариера, която препятстваше влизането на коли. Мъжът вдигна ръка и й направи знак да спре.

Вторият остана пред будката и побърза да спусне по-малката преграда, предназначена за пешеходци.

Грейс нарочно се забави, искаше да изглежда така, сякаш бе готова да им сътрудничи. Спусна десния си крак встрани от велосипеда, но остана да пази равновесие на левия педал. Беше само на няколко метра до бариерата. Тя скочи изненадващо и засили велосипеда към единия от пазачите, като в същото време побягна право към колегата му, който я изгледа недоумяващо. Той също й направи знак с ръка да спре. Тя връхлетя върху него, с ритник потроши левия му крак и заби коляно в носа му. Мъжът се люшна напред и се стовари тежко на асфалта.

Пазачът, който се беше сблъскал с велосипеда, вече се изправяше и се засилваше към нея. Видя приятеля си повален на земята и когато Грейс се обърна към него, мъжът се закова на място. Не беше сигурен как да продължи.

Грейс пристъпи заплашително. Мъжът, стреснат, направи крачка назад. Тя разбра, че го е победила.

— Не си струва да се занимаваш с мен — каза тя на мандарински. — Аз съм само една зарязана любовница, нищо повече. Ще ти откъсна топките, ако ме подгониш! — заплаши го тя.

Обърна се, но не побягна. Охранителят направи няколко крачки след нея, но тя се обърна, изгледа го и той отново спря на място. Приятелят му изстена и пазачът се върна, за да му помогне.

Грейс наведе глава и се опита да се пребори с притока на адреналин, който я подтикваше да побегне, но знаеше, че така само щеше да се издаде. Един тъмносин микробус намали и зави по пътя към оградения квартал. Отпред се возеха двама китайци, които изглеждаха като типичните офицери по фирмена сигурност.

Тя изчака микробусът да влезе през портала, след което се обърна и побягна.

В далечината автобусът от градския транспорт вече наближаваше спирката.

01:15 часа

Крайбрежният булевард

— Какво неочаквано удоволствие! — приветства я Йонг Ченг на шанхайски, когато Грейс пристигна.

Тя пъхна ръка в чантата си и извади флашката.

— Това са счетоводните записи на Лу — отвърна тя на мандарински, тъй като намираше шанхайския диалект за твърде груб и недодялан за водене на бизнес преговори.

Очите на Йонг Ченг светнаха от задоволство. Обикновено в погледа му се четеше известно превъзходство и той изглеждаше така, сякаш се интересува от случващото се, но никога не бе твърде въодушевен от него.

— Да не би да се предполага, че трябва да знам за какво говорите? — попита той.

— Вероятно не — отвърна Грейс, прибирайки флашката обратно в чантата си. — И тъй като не знаете, бих предложила да обсъдим нещата по друг начин. Да речем просто, че съдържанието на флашката е кодирано с доста добър код, а разшифроването му изисква да се обадя на един човек от точно определен телефон в точно определено време. И при всички положения това не може да стане днес преди обяд — уточни тя.

— Да предположим, че мога да се досетя какво имате предвид под „счетоводството на Лу“ — кимна Йонг Ченг и се усмихна.

Грейс затвори чантата си и магнитчето на закопчалката изщрака.

— Ще очаквам вашето предложение при наддаването, но за сума, не по-малка от сто хиляди долара, до девет часа сутринта. Доставката й трябва да стане преди обяд — каза Грейс.

Йонг Ченг се ухили като котарак.

— Така ли? — попита той. — Нали ви предупредих за работата с Маргарт? Трябваше да приемете моето предложение.

— Може би не е твърде късно за това — отвърна Грейс.

— Продаването на фирмени тайни е наказуемо деяние, госпожице Чу — предупреди я той.

— Както и купуването им — напомни му кратко тя и се огледа из офиса. — А заради записващите устройства, с които вероятно е претъпкано това място, ще кажа само, че вие бяхте този, който нарече тези файлове „фирмени тайни“, а не аз. Доколкото знам, данните не са собственост на дадена фирма, а са частна собственост на Едуард Лу. Той ми е осигурил достъп до тях, а самият Лу в момента е в плен и силно се нуждае от средства, за да бъде гарантирано безопасното му освобождаване.

Йонг Ченг усети как по челото му избиха ситни капчици пот. Ако камерите не записваха, можеше да смаже тази змия! Тя му беше докарала само проблеми.

— Това, което искате, е… Невъзможно е огромно количество чуждестранна валута да бъде събрано за толкова кратко време… Вероятно юаните също могат да свършат работа?

— Само щатски долари — заяви категорично Грейс. — Предложилият най-висока оферта печели. В девет сутринта.

— Сто хиляди? За толкова ми трябва поне седмица, дори две. Банките… Нали се сещаш? — продължи той. — А до днес на обяд… Абсурд!

— До обяд — каза тя и се изправи. — Катрин има телефона ми.

— Тя ще ви покаже пътя до изхода.

— Ще очаквам обаждането ви — рече Грейс на излизане.

— Стъпвайте внимателно, госпожице Чу. Поемате голям риск.

— Bu ru hu xue yan de hu zi — отвърна тя, което буквално означаваше: „Как можеш да заловиш тигърчетата, без да влезеш в леговището на тигъра“.

— Колко точно са другите наддаващи? — поинтересува се той.

— Достатъчно.

— При същите условия ли?

— Ще приемам наддавания до девет часа сутринта. Парите трябва да са доставени в кеш до обяд — кимна Грейс. — А ако бъда проследена на излизане оттук, отпадате от наддаването. Повярвайте ми, мога да разбера дали ме следят — заключи тя.

Той я изгледа преценяващо през полупритворените си подпухнали клепачи. Грейс сви рамене, обърна се и излезе от офиса, без да му даде време да изпита задоволство от случилото се.

07:00 часа

Шанхай

Петъчният старт на Националния празник на Китай съвпадаше с дните на Есенния фестивал, което означаваше, че триста милиона китайци възнамеряваха да пътуват нанякъде за почивните дни. За по-малко от три денонощия щяха да бъдат закупени почти сто милиона влакови билета за отиване и за връщане за сто и осемдесетте милиона пътници. Двеста милиона други щяха да пътуват с автобус, кола, велосипед, мотоциклет, лодка или пеша, за да се видят със семействата си. Щяха да се организират полети до всички дестинации, а местата в самолетите бяха резервирани още преди месеци. Фериботите щяха да са претъпкани с народ, а означеното ограничение за броя превозвани пътници щеше да бъде многократно превишавано…

Всички китайски граждани се чувстваха задължени да се върнат по родните си места за празниците, а пребиваващите в страната чужденци виждаха в това възможността да ползват цяла седмица почивка за ваканционни пътувания. Китай буквално щеше да изключи за няколко дни: първо, за да отпразнува основаването на държавата си, а след това заради есенното равноденствие — празник, който се честваше вече 3000 години. Отливът на хора щеше да доведе до опразване на улиците и тротоарите на Шанхай и двадесетмилионното население на града щеше да се стопи наполовина.

Сред тези, които нямаше да ходят никъде, бяха и Нокс и Грейс.

След като Нокс се беше обадил на Праймър, двамата с Грейс спяха на смени, очаквайки позвъняването му и предложенията на Маргарт и Йонг Ченг, които наддаваха за счетоводните документи на Лу.

В седем сутринта си взеха по един душ, ядоха традиционни бухтички от количката на един уличен търговец и си купиха кафе от „Старбъкс“. Слънцето вече припичаше, въпреки че Нокс бе видял прогнозата за времето, според която се очакваше тайфунът „Дюан“ — бурята, която бе отнесла Филипините само преди три дни. Следобед трябваше да се развихри над крайбрежието на Китай и да донесе дъжд и ураганни ветрове.

За строителството на небостъргач като „Ксуан Тауър“ появата на бурята точно в този момент би могла да се окаже фатална. Заради почивните дни нямаше достатъчно работници, които да обезопасят стотиците строителни нива по обекта, оставеното оборудване и изградените скелета. Правителството отправи телевизионни и радиоапели към работниците да се завърнат в града, но като цяло никой не им обърна внимание.

Айфонът на Грейс иззвъня. С Нокс го погледаха за момент, преди тя да вдигне.

— Ало? Моля, изчакайте… Ще включа високоговорителя.

— И двамата сте си изгубили ума! — чу се ядосаният глас на Праймър. — Да изнудвате клиента ни?! Да го противопоставяте на конкуренцията?!

Нокс усети яростта в гласа му, но мислеше само за това как Дулич държеше подобен телефон и му бе показал, че е проследил монголеца.

— Получи ли съобщението ми за ДЖ? — попита направо Нокс.

— С кого, по дяволите, си мислиш, че разговаряш! — извика Праймър.

— Има ли някакъв напредък с операцията? — спокойно продължи Нокс.

Последва дълго мълчание от страна на Праймър.

— Не говоря с двойни агенти — каза той накрая.

— Ако бяхме станали двойни агенти, нямаше да ви изпратим доказателството за живот и въобще нямаше да отговорим на обаждането — отвърна Нокс. — Питай Маргарт за остров Чунмин. Той крие информация от нас. Ние сме прецаканите. Определено някой с повече кураж би ни свършил работа. Трябват ни точните детайли около плащането на откупа.

Отново се възцари мълчание. Сетне Праймър заговори:

— Времето определено не работи в тяхна полза. Те бързат. Договорихме се за сто хиляди. Доказателствата за живот ще бъдат доставени на запис до витрината на един магазин за видеотехника точно в три следобед, както поискахте — обясни той и им прочете адреса на магазина. — Трябва да отиде само Грейс. С парите, в три и тридесет. И никой не бива да я следва. След това отива на метростанцията на Народния площад. Ще бъде операция „Мръсния Хари“ — минава набързо, оставя парите и се оттегля. Заложниците ще бъдат освободени между двадесет и четири до четиридесет и осем часа след успешното плащане на откупа. Устройва ни… — заключи Праймър.

Нокс си записа набързо казаното. Представянето на доказателствата за живот на витрината на магазина обаче го заинтригува.

— Вие за какви се мислите, по дяволите? — попита Праймър.

Нокс побърза да отговори:

— Без доставката на пристанище Гуанжу останахме без пари и ни хрумна, че с предаването на счетоводните записки ценността на двамата заложници би паднала значително.

— Договорили сме се да платим откупа — настоя Праймър.

— Да, договорили сте се… — съгласи се Нокс. — А ние държим да измъкнем заложниците на всяка цена и не ни остават много варианти за действие. Не и след случилото се със Сержанта, с нас… Налага се да импровизираме.

— Маргарт може да събере четиридесет хиляди — отбеляза Праймър.

— Не е достатъчно.

— Няма да правите наддаване за счетоводните записи!

— Опасявам се, че ще отдадем предпочитанията си на този, който предложи повече пари — отвърна Нокс. — Но по-важното е това, че вече можем да изключим Йонг Ченг от списъка със заподозрените за отвличането. Ако той държеше Лу, нямаше да му се налага да плаща за счетоводните му записи. Щеше да ги изтръгне от него със сила.

— Наясно съм. — Праймър въздъхна шумно.

За момент никой от двамата не каза нищо.

— Грейс — обади се Праймър след малко, — предай счетоводните записки на Маргарт. Знаеш защо.

Грейс погледна Нокс в очите и отвърна:

— Опасявам се, че ще трябва да ги дадем на този, който предложи най-висока цена…

Нокс видимо си отдъхна и й се усмихна.

— По дяволите! — изруга тихо Праймър, но те го чуха.

— Планът ни е да ги измъкнем, без да плащаме — каза Нокс. — Трябва да успея да ги изведа от плен преди плащането на откупа.

— Не ставай глупак. Ще ги убият. Я чакай! — досети се изведнъж Праймър. — Да не би да знаеш къде ги държат?

Нокс се пресегна и прекъсна обаждането.

Грейс потисна усмивката си.

— Трябваше да приема предложението за работа на Ченг — каза тя.

14:55 часа

квартал Луан

улица „Нанджин“

Грейс никога не беше виждала улиците на града толкова претъпкани. Заради предстоящите почивни дни тротоарите гъмжаха от пешеходци. Носейки обикновена пътна чанта, традиционна за всеки пътуващ китаец от провинцията, тя се приближи до магазина за електроника и се залепи за витрината му.

Нокс я беше предупредил да стои нащрек — доказателството за живота на похитените може би щеше да бъде показано на телевизионния екран, на който в момента се виждаше нейното лице, или на някоя от многото дигитални фоторамки, или на широкоекранния монитор, разположени зад множеството камери и фотоапарати… Можеше и някой от служителите в магазина да й даде или да й покаже нещо през витрината. Възможно бе дори самите Лу и Данър да се появят за миг.

Тя остана да чака пред витрината, а времето сякаш спря. Предстоеше й един тежък час. Вече не ставаше въпрос за упражнения, учебници или лекции — сега тя носеше отговорност за живота на двамата отвлечени мъже… Отхвърли от съзнанието си мисълта за това, което можеше да постигне с Джиан Лу, ако мисията й се увенчаеше с успех. Докато по-рано Нокс не й бе намекнал, тя не би признала напълно, дори и само пред себе си, своите скрити мотиви… Може би те я бяха накарали да приеме тази задача. Но дали беше точно така…

Погледът й обходи всички камери, фоторамки и монитори, а очите й трескаво се местеха от един екран на друг. Оглеждаше се за движение или за сигнал от служителите вътре, а невнимателните минувачи я блъскаха и настъпваха. На два пъти дори успяха да я изтикат от мястото й за наблюдение и се наложи да си пробива път с лакти сред тълпата, за да се върне отново пред витрината.

Сред шумотевицата от колите и пешеходците никой не чу възгласа й, когато на екрана на един преносим DVD плеър се появи картина с похитените…

— Еди! — възкликна Грейс.

Той и чужденецът седяха на очукани трикраки дървени столове, а ръцете им, изглежда, бяха вързани зад гърба. Бяха застанали на фона на опънат чаршаф. И двамата бяха с брада по на няколко дни, а в погледа на чужденеца се четеше отчаяние. Чаршафът зад тях помръдна от някакво движение на въздуха — сякаш някой бе влязъл или излязъл от стаята. В опънатото платно се очертаваше нечия сянка. След миг в кадъра се появи и екранът на мобилен телефон, който скри лицето на Еди, за да покаже датата и часа от някакъв уебсайт. Телефонът остана в кадър достатъчно дълго, за да се види добре, след което изчезна. Екранът на DVD плеъра също угасна…

Грейс си пое дълбоко дъх. За втори път я бе обзел пристъп на тревога — първият беше, когато Нокс й бе казал за „Мръсния Хари“, за начина на оставяне на откупа. Сети се и за склада, за резките, издълбани в стола, на който беше седял единият от отвлечените мъже. Резките не означаваха 44, а инициали… Не беше споделила това си подозрение с Нокс. Дори и сега не можеше да го приеме, неспособна да определи чувството, което превземаше съзнанието й като отрова…

Стресна се от острия звън на телефон. Отне й няколко секунди, докато разбере, че звъненето идваше откъм пътната чанта. Бръкна в един от страничните джобове и извади мобилен телефон — не беше нейният. В навалицата на претъпкания тротоар някой бе пъхнал телефон в чантата й.

— Да? — отговори тя на мандарински.

— Иди до магазина за дрехи „Робърт де Ниро“ през три врати от мястото, където си. Влез в първата пробна. Дръпни завесата и чакай за инструкции! — изкомандва гласът отсреща, след което разговорът прекъсна.

Грейс тръгна механично в указаната посока. Нокс беше някъде наоколо и я наблюдаваше. Не й оставаше друг избор, освен да последва нарежданията. Проправи си път до бутика, влезе в пробната и дръпна завесата зад себе си. Очакваше, че тук трябваше да остави парите за откупа, преди дори да беше стигнала до метростанцията на Народния площад. Уловка.

Телефонът иззвъня отново.

— Наблюдаваме те — чу да казват тя. Погледна нагоре и видя дупка с назъбени краища, пробита в една от плочите на тавана. Беше достатъчно голяма, за да побере малка камера. — Съблечи се! — нареди гласът. — Свали всичко, веднага. След това си сложи дрехите, които ще намериш тук.

Грейс остави телефона и трескаво се съблече, обръщайки гръб към камерата. След малко гласът заговори отново и тя грабна апаратчето.

— Дръж слушалката близо до ухото си, докато ти кажа! — нареди човекът отсреща. — Сега се обърни. Трябва да видя, че си напълно гола. Quai, quai! Бързо, бързо!

Тя вдигна ръце и се обърна бавно, оставяйки тялото си на показ. Почувства се беззащитна… След това бързо намъкна широките дрехи, които й бяха оставили.

Мъжкият глас й нареди да прехвърли парите за откупа в пътната чанта „Найк“, оставена под пейката в пробната. Искаха да видят преместването на парите от едната в другата чанта и в същото време елиминираха възможността в нейната да бе поставено проследяващо устройство. Това бе последната им проверка преди плащането на откупа. Явно възможността просто да остави парите тук, в магазина, им се бе сторила твърде рискована. Искаха тя да се движи. И да попадне в хаоса и глъчката на метростанцията с много изходи и влакове.

Щом се облече, макар без бикини и сутиен, Грейс бръкна в джоба на работническия панталон, който й бяха дали, и намери вътре сгъната пътна карта. Бяха я накарали да облече и един яркооранжев потник, с който лесно щяха да я различават сред тълпата. Облеклото й завършваше с чифт гумени сандали, които й бяха твърде големи и допълнително щяха да я затруднят, ако решеше да побегне.

— Дръж телефона наблизо! — изкомандва гласът. — Сега тръгвай към метрото.

Грейс излезе от бутика, побесняла, задето се наложи да се съблече чисто гола пред тях, но в крайна сметка успя да се съвземе бързо. Беше изпълнена с решимост да победи похитителите, ала все пак беше напълно наясно, че щеше да се нуждае от помощта на Нокс.

15:43 часа

квартал Луан

Шанхай

Ресторантът от веригата KFC на улица „Хуахай“ отдавна бе претъпкан до пръсване много над разрешения лимит, когато Стив Козловски успя да се добере до него.

Инспектор Шен седеше до барплота край стената и наблюдаваше прозорците. Беше едър, широкоплещест и набит.

Козловски изостави идеята да се нареди на някоя от опашките, на които имаше по повече от тридесет души, само за да запази достойнството си. Проправи си път през тълпата, отправяйки се директно към Шен. Не можеше да бъде сплашен толкова лесно. Бе прекарал по-голямата част от кариерата си в най-отдалечени кътчета на света, управлявайки другите, но сега присъствието на инспектор Шен го караше да се чувства неспокоен…

Народната въоръжена полиция бе служба, която действаше сама за себе си и не се отчиташе пред никого. Нейните офицери притежаваха твърде много власт, често работеха без началници над главите си и бяха известни с това, че пазеха делата си в дълбока тайна. Козловски усети, че колкото повече се доближаваше до инспектора, толкова по-напрегнат ставаше.

Поздравиха се с бързо кимване, а шумотевицата в ресторанта скри напълно тихия им разговор.

— Видеокамерата е намерена — каза Козловски.

Шен го погледна в очите, но Козловски не можа да разчете нищо в погледа му — стори му се толкова тъмен и неопределен, сякаш се взираше в празна стоманена тръба.

— Имам адреса, но не мога да го предам поне в следващите няколко часа. Искаше ми се да ви дам време да съберете хората си — продължи той.

— Нямам хора. Сам съм — каза инспектор Шен.

Козловски никога преди не бе чувал офицер от Народната въоръжена полиция да действа абсолютно самостоятелно. Това го накара да се замисли дали всъщност не разговаряше с агент на МДС — Министерството на държавната сигурност, което беше китайският еквивалент на ЦРУ.

— Първо ръката, сега и камерата… — продължи Козловски и добави: — Между другото намерена е в доста лошо състояние. Това не говори добре и за оператора… А ние искаме да го намерим. Както и вие…

— Само мотивите ни са различни — прекъсна го Шен. — Очаквам вашето съдействие по този въпрос.

И двамата мъже знаеха, че това беше малко вероятно. Доброволното предаване на камерата беше максималното, което Козловски би направил в случая. Лишаването от подобно доказателство, дори и в името на американското правителство, бе невъзможно, без от това да последват сериозни порицания, а и колкото и да му се искаше, ръцете му така или иначе бяха вързани от протокола в посолството.

— Ще ви съобщя местонахождението веднага щом мога. Ако американецът бъде намерен мъртъв, настоявам за щателно разследване, в което да участват и моите хора — каза Козловски.

— Да, както се разбрахме — съгласи се Шен.

Козловски отдавна подозираше, че Шен лично бе убил човека и в момента неофициално се опитваше да премахне доказателствата, водещи към него самия. Подобен сценарий обаче предпазваше Козловски от опасността да навлезе твърде навътре в случая и да рискува някой ден скутерът му неволно да бъде размазан от огромен военен камион.

— Доколко сигурен сте, че камерата е негова? — попита инспекторът.

— Не съм я виждал лично — уточни Козловски, — но от това, което ми разказаха, съдя, че не може да е на никого другиго.

Шен го изгледа продължително.

— Той нарушава условията по входящата си виза — каза инспекторът. Използваното сегашно време прозвуча така, сякаш човекът, останал без ръка и без камера, може би все пак беше оцелял.

Ако операторът беше арестуван и китайците търсеха доказателства, за да предявят обвинение срещу него, то Козловски се намесваше директно в плановете им.

Миризмата на пържено откъм фритюрниците бе силна и започваше да дразни стомаха му — дори само от нея му се образуваха киселини. Проклетият му стомах бе истинска развалина след заболяването от дизентерия преди четири месеца. Сега в Консулството шегите за стомашни проблеми бяха станали по-популярни от вицовете за блондинки.

— Само лъжите са ни довели до тази ситуация — заяви Шен.

— Лъжите и тайните — добави Козловски. Имаше поне едно нещо, за което и двамата бяха съгласни.

— Ще ми запишете ли къде се намира камерата? — попита инспекторът.

— Когато имам потвърждение — побърза да отговори Козловски.

— Сега, моля. Няма да действам, докато не получа обаждане от вас. Имате думата ми — настоя Шен.

Козловски разбираше деликатността на момента — думата на този човек бе също толкова надеждна, колкото и неговата. Едно и също беше и в Сомалия, и в Атина, и в Шанхай — можеше да спечели много повече от изграждането на дългосрочни добри контакти с Народната въоръжена полиция, отколкото ако се опитваше да прикрива гърба на Джон Нокс. Така печелеше guanxi — най-тънкия и важен аспект от бизнес взаимоотношенията с китайци.

Козловски се поколеба само за миг, преди да извади химикалка от джоба си и да напише адреса на една салфетка.

Надяваше се, че с това не подписва смъртната присъда на Нокс.

15:45 часа

квартал Луан

Всред непоносимата задуха, излъчваща се от телата на хилядите хора, проправящи си с мъка път към вратите на пристигащия влак в метрото, Нокс бе опрял гръб на една от цилиндричните колони и се чувстваше така, сякаш бе попаднал в придошла река. Единственото, за което можеше да се хване, бе дънерът на повалено от бурята дърво…

Всеки от околните можеше да е част от групата на похитителите. Изборът на точния ден и час за предаване на откупа беше брилянтен. Милиони хора излизаха от работа и бързаха да напуснат града колкото може по-скоро. Огромната тълпа беше идеално прикритие…

Нокс погледна часовника си за десети път.

Ако искаше да запази някакъв шанс да измъкнат заложниците, спешно трябваше да излезе на място, където мобилният му телефон имаше обхват, и да чака второто обаждане от Ранди. Момчето бе успяло да прихване тестов видеосигнал към магазина и в момента се прикачваше към него с надеждата да го проследи и да даде на Нокс точното местонахождение на излъчването му. Но ако онези успееха да отвлекат Грейс, всичко би било изгубено. Щяха да екзекутират Данър, а заедно с него вероятно и Грейс. Парите за откупа щяха да изчезнат, а Нокс щеше да бъде заловен и вкаран в затвора…

Сега той беше решен да не изпуска от очи Грейс, поне докато тя успееше да остави парите.

Нокс внимаваше да държи козирката на шапката си нахлупена ниско над очите, за да се пази от всевиждащите охранителни камери. Козловски вече го беше предупредил, че китайците разполагат с изключително добра система за разпознаване на лица. Последното нещо, което му трябваше в момента, бе полицията да тръгне по петите му.

Той остана на място, наблюдавайки оранжевия потник на Грейс, който ту се губеше, ту се показваше сред тълпите. Не изпускаше от поглед и преследвача й, който бе влязъл малко преди нея. Не беше много висок, но беше здравеняк. Беше се спрял до една от кабинките за информация, използвайки я като прикритие сред тълпата, за да погледне назад. След това бе провел кратък разговор по телефона. Твърде кратък — такъв, в който човек се обажда просто за да докладва за местонахождението си. Нокс предположи, че този бе един от хората на монголеца, и мислено го добави към списъка с непредвидените усложнения.

Забавена от навалицата, Грейс се придвижи към ескалаторите. Нокс пое през тълпата, следвайки движението на оранжевия потник. Не изпускаше от очи и човека на монголеца. Отбеляза си, когато една шапка с цвят каки се появи зад него и зае мястото до колоната, на което бе стоял допреди малко. Невероятно бързо бяха успели да го проследят.

Оранжевият потник отново се мерна пред него. Грейс се отправяше към стълбището, за да слезе на платформата на линия 2. Нокс продължи да се движи, така че да се намира между човека на монголеца и Грейс.

Изведнъж мобилният телефон завибрира в джоба му — явно бе навлязъл в зона, в която имаше покритие. Погледна към екрана, където пишеше: „Хонгкао“.

Ранди бе успял да проследи видеосигнала до квартал, северно от потока Сужоу — зона, която включваше новото пристанище за круизни кораби и бившето еврейско гето на града. В този район живееха повече от четвърт милион души.

„Повече подробности“, върна съобщение Нокс.

Секунди по-късно се изписа: „Трябва ми повече време“.

„Няма време“, отвърна Нокс.

Не последва нищо повече.

Нокс бе изправен пред избор: дали да изостави Грейс, за да спаси заложниците? Щеше да му отнеме между десет и петнадесет минути, за да стигне до Хонгкао с такси, дори и повече, като се има предвид задръстването. Това беше надпревара за живота на Данър. Ала не можеше да остави и Грейс в лапите на монголеца…

Зает с телефона, Нокс осъзна, че я бе изгубил от поглед. Затърси я разтревожено, извърна се и попадна очи в очи с един от охранителите, който стоеше на мястото, заемано от Нокс само преди минута. Нямаше никакво съмнение, че веднага щом го видя, охранителят го разпозна.

Разделяше ги стена от забързани пътници. Нокс отново пое напред, за да се смеси с тълпата. Присъедини се към потока и чу как охранителят се разкрещя зад гърба му, разблъсквайки хората, за да му направят път. Нокс знаеше, че няма да стане, понеже в Китай през почивните дни всеки си проправяше път както може.

Някъде пред него отново се мерна яркооранжевият потник.

Грейс също го забеляза и извърна към него угриженото си лице. Нокс разблъска тълпата и се приближи до нея. Безброй лакти и колене се забиха в тялото му, но успя да се добере достатъчно близо до влака, който тъкмо бе пристигнал на перона.

— Следващата е „Ксинтианди“! Магазинът за сладолед! — извика му тя на английски, понесена от потока от тела.

Нокс поклати глава, опитвайки се да й даде знак да не казва нищо повече.

Човекът на монголеца се обърна и забеляза Нокс. Погледите на двамата се срещнаха.

— Видеото… Чаршафът зад тях. Счупено стъкло! Зад чаршафа има счупено стъкло. И двамата са живи! — продължаваше да обяснява Грейс.

Нокс се опита да си проправи път напред, за да настигне преследвача й, но тълпата имаше богат опит във възпирането на напористи пешеходци, които искаха да се прередят. Не му позволиха да мине напред.

Влакът доближи до перона и спря. Вълната от нетърпеливи пътници се люшна право към Нокс. Грейс и преследвачът й бяха понесени към един от вагоните. Грейс стискаше здраво пътната чанта, повдигайки я над рамото си. Той я зърна за миг над навалицата.

Емблемата на „Найк“ обаче бе с правилния размер и нямаше смешна извивка в края!

Нокс замръзна на място, опитвайки се трескаво да осмисли случващото се, докато вратите на вагона се затваряха.

Човекът на монголеца погледна към него, подсмихвайки се, доволен от успеха си.

Нокс беше изгубил Грейс от поглед. Грабна телефона си и опита да я набере, но в метрото нямаше сигнал. Погледна надясно и видя охранителя, който се приближаваше към него, държейки радиостанция пред устните си.

Спомените за случилото се преминаха пред очите му като на филмова лента: тя излезе от бутика, носейки първата пътна чанта; след това си проби път през ескалаторите на метрото; сетне премина през охраната; качи се на перона…

Пренави лентата: бутикът, първата чанта, перона, различната чанта…

И тогава осъзна — охраната.

Видя го ясно в съзнанието си: вниманието му бе приковано в Грейс и оранжевия й потник, когато тя бе оставила пътната чанта на гумената лента за скенера…

От другата страна бе взела друга чанта, борейки се с навалицата от пътници, чакащи багажът им да бъде проверен.

От другата страна бе излязла друга чанта!

Промяната бе направена от охраната! Те бяха сменили пътна чанта с друга, за да премине през скенера…

Нокс се обърна и тръгна през навалицата право към охранителя, който не скри изненадата си от този ход. Нокс го сграбчи, заби коляно в слабините му и го прикова към една от циментовите колони. Измъкна радиостанцията от ръцете му и го пусна, оставяйки го да се свлече на земята, превивайки се от болка.

Сетне наведе глава и се устреми обратно през тълпата. Веднъж щом парите бъдеха доставени, Дани щеше да бъде мъртъв.

16:00 часа

търговска зона „Ксинтианди“

Шанхай

„Ксинтианди“ представляваше модерен търговски център, изграден в напълно реставриран шанхайски квартал в стил 20-те години на XIX век, и заемаше район от осем пресечки, заети от просторни луксозни магазини и четиризвездни ресторанти. Районът представляваше важна туристическа атракция и бе дом на най-богатите и известните. В навечерието на почивните дни преди Китайския национален празник мястото бе шумно и оживено като стадион по време на рок концерт.

Грейс се потопи в този хаос и веднага усети, че въздухът не й достига. Лъхна я цигарен дим и мирис на пот, примесен с дъх на парфюми.

С мъка си проправяше път напред, а тежката чанта на рамото й пречеше допълнително всеки път, когато опитваше да се размине с някой минувач. Започваше да ръми. Провирайки се сред гъстата тълпа, тя се отправи към сладоледената къща „Колд Стоун“ точно зад ъгъла.

Влезе в сладоледената къща, стиснала мобилния телефон в ръка, очаквайки следващото обаждане.

Наложи се да чака дълго.

Екранът на телефона си стоеше все така тъмен. Грейс се молеше мислено да звънне, но никой не й се обаждаше.

Дъждът се усили. Наближаваше буря…

Дали не беше закъсняла?

Огледа се и веднага забеляза двамата униформени полицаи, които бавно се движеха сред гъмжилото от хора.

Дали похитителите също бяха ги забелязали?

Липсата на връзка с Нокс не й даваше мира. Чудеше се кога бе успяла да стане толкова зависима от Джон Нокс.

Пусна тежката чанта до нозете си, без да изпуска дръжката й.

Все още нямаше обаждане.

Никакъв контакт.

Погледна към чантата. Двата плъзгача на ципа се срещаха точно по средата й… Нещо не беше наред! Беше ги плъзнала в единия край, тъй като от опит знаеше, че тежките чанти се отварят, когато ципът е затворен с двата плъзгача до средата.

Съвсем ясно си спомняше, че бе затворила плъзгачите в единия край.

Коленичи до чантата.

Дъждът вече се лееше като из ведро, носен от силен вятър, но тя не го усещаше…

И тук, сред тълпата, която я заобикаляше отвсякъде, сред бушуващата буря, подгизналата до кости Грейс нервно сграбчи двата плъзгача на ципа и ги дръпна. Поколеба се само за секунда, преди да разтвори чантата…

Беше пълна с пачки вестници, овързани с ластици.

Останала без дъх, тя безпомощно вдигна поглед към небесата, сякаш очакваше отговор оттам. Кога, къде и как се бяха изпарили парите? Самата тя ги беше преместила в тази чанта! Това беше невъзможно…

Ала се беше случило. Разрови вестниците просто за да се увери, че не халюцинира…

Двете ченгета вече се приближаваха към нея. Преследвачът й все още беше някъде зад гърба й. Разполагаше само с няколко секунди. Оранжевият потник я издаваше.

Заряза чантата.

Нямаше пари. В себе си носеше само транспортна карта с двадесет юана, равняващи се на около три долара. Побърза да се отдалечи от полицаите и се приближи към един магазин за тениски.

Открадна една. Не успя да свали закачалката от стойката, а просто издърпа дрехата от нея. Сто метра по-нататък приклекна и дари две момчета в тийнейджърска възраст с неописуема гледка: свали пред очите им оранжевия си потник и навлече задигнатата тениска.

Върна се при входа на метрото, минавайки само на няколко метра от полицаите, които, изглежда, търсеха именно нея.

Някъде назад щяха да се натъкнат на захвърления на паважа мокър оранжев потник, стъпкан от стотици крака, мръсен и скъсан.

16:04 часа

„Ксинтианди“

След провала Грейс се върна обратно в метрото. Краката й изгаряха от болка, гърлото й беше пресъхнало, а подгизналата зелена тениска лепнеше по тялото й като чужда кожа. С ясното съзнание за стотиците всевиждащи електронни очи наоколо и вероятността един от монголците все още да я следва, тя наведе глава и се опита да се смеси с тълпите, с хилядите китайци, които изпълваха метрото.

Операцията бе претърпяла провал. Лицето й вече бе известно на полицията. Беше изгубила връзката си с Нокс, беше изгубила и парите, събрани за откупа. Един от монголците продължаваше да я преследва.

Еди Лу най-вероятно щеше да бъде убит, Данър също.

Сигурно бяха извършили подмяната на парите, когато в метростанцията на Народния площад й се наложи да придвижи чантата по лентата през скенера. Това бе единствения път, когато се бе отделила от багажа си. Личеше си, че е замислено предварително и замяната е била подготвена внимателно.

Знаеше, че може да вини само един човек, задето се беше провалила толкова лесно.

16:20 часа

Северно от мястото, където потокът Сужоу се вливаше в река Хуанпу, Нокс влезе в района на Американския квартал, който в средата на 19-и век бе представлявал малка и неприветлива крайречна зона, дарена на Американската търговска делегация. Районът дълги години бе считан за безперспективна и подценявана част от града, но наскоро бе преживял разцвет и в момента приютяваше десетки хотели, кафенета и сгради с офиси. Таксито на Нокс подмина няколко пресечки с красиви градски къщи, които някога бяха служили за домове на евреите бежанци от Втората световна война.

Той потупа шофьора по ръката и каза на шанхайски:

— По-бавно, приятел, продължавай напред.

— Извинете ме. Колата… — започна шофьорът.

— Напред — повтори Нокс. — Обърни и спри вдясно.

— Но… — опита се да се възпротиви човекът.

— Quai! Quai! Бързо! — настоя Нокс.

Волвото бе намалило ход и бе направило два последователни десни завоя — рутинно действие, за да се провери дали някой не го следи. Нокс можеше да се обзаложи, че ще направи още два, преди да се върне към предишния си маршрут. Паузата, за да се огледат за евентуални „опашки“, всъщност беше добър знак — значи бяха близо до целта.

Нокс накара шофьора на таксито да обърне, така че да има видимост към предното стъкло на волвото, за да е сигурен, че пътникът не бе напуснал автомобила. Не му се щеше отново да направят някой хитър трик с чантата.

Нокс погледна часовника си, забравил, че той беше спрял преди часове. В момента, в който парите пристигнеха при похитителите, Данър и Лу щяха да бъдат убити и приблизителното време нямаше да му свърши работа. Чувстваше се така, сякаш часовникът му бе спрял нарочно.

Шофьорът на таксито му се усмихваше и очакваше Нокс да каже нещо. А Нокс едва успяваше да разсъждава.

Преследването продължи твърде дълго! Оказа се, че волвото всъщност не се беше опитвало да се измъкне от евентуални преследвачи — двата последователни десни завоя бяха в резултат на пропусната пресечка или еднопосочна улица. Колата явно приближаваше към мястото.

Нокс написа съобщение на Ранди: „Трябва ми мястото“.

Миг по-късно се върна друго съобщение: „Скоро“.

Нокс насочи шофьора към мястото, където за последно бяха видели волвото. Спомни си, че Грейс бе споменала някакво счупено стъкло в заден план на видеото, и осъзна, че в момента се намираха в неправилния квартал.

— Има ли някаква изоставена сграда или тесни улички из този район? — обърна се той към шофьора. — Виждал ли си някакви счупени стъкла?

По лицето на таксиметровия шофьор се изписа изумление.

— Електроцентралата край реката е изоставена от много години — каза той. — Наскоро построиха нова.

— Новата не ни върши работа — каза Нокс и посочи на шофьора да свие вдясно. Волвото не се виждаше никъде.

Телефонът му завибрира: Южно от улица „Кунмин“, източно от „Далиан“.

Нокс повтори посоката на шофьора.

— Близо сме — каза той и натисна газта. Стигнаха до улица „Далиан“, която се намираше само на две пресечки от мястото. — Районът е доста голям.

— Да, така е — съгласи се Нокс, докато се оглеждаше през зацапаното предно стъкло.

Шофьорът вдигна окуражително палец и посочи през прозореца от своята страна.

Не сочеше волвото, а голяма тухлена сграда, построена леко встрани от пътя.

Сградата имаше стотици изпочупени прозорци.

16:39 часа

квартал Хонгкао

Шанхай

Нокс се изправи над поваления Лу. Вдигна крак и бе готов да забие пета в гърдите му и да го рита, докато изпочупи всичките му кости. Смесицата от изненада и гняв понякога можеше да бъде пагубна. Едуард Лу бе едновременно заложник и похитител.

Лу изпусна ножа и поклати глава, сякаш всичко това се случваше само в кошмарите му.

— Ти? — възкликна Нокс. — Ах ти, боклук такъв!

— Трябва да ти обясня! — извика Лу, а гласът му трепереше, докато се мъчеше да се изправи и да застане колкото може по-далеч от Нокс.

— Дяволски си прав! Всички ще давате обяснения! — отвърна той и огледа пораженията, които бе нанесъл.

Приближи се към Данър.

— Хей, добре ли си? — попита.

Данър леко поклати глава.

Нокс вдигна ножа от пода и го приближи до лицето на Лу. Завърза ръцете на тримата мъже зад гърбовете им, използвайки връзките на обувките им, сетне запуши устите им с топки банкноти. Накара Лу да легне по лице и го пребърка за скрито оръжие.

Намери още два мобилни телефона в джоба му и ги взе. След това внимателно си проправи път до Данър и го освободи, като през цялото време не откъсна поглед от Едуард Лу. Сетне подаде ножа на Данър и извади собствения си, така че и двамата бяха въоръжени.

Данър се опита да се изправи, но не успя и се свлече на пода.

Нокс посегна към хладилника и разблъска няколко парчета студена пица и пакети чипс, за да го отвори. Подаде на Данър шише с вода и кутийка с енергийна напитка.

— Кажи ми сериозно, добре ли си? — попита отново Нокс.

— По-полека с него… — помоли Данър, имайки предвид Лу. — Задник е, но се отнасяше добре с мен. Почакай само да чуеш историята му. Този е тотално прецакан поне по шест начина и до неделя ще е мъртъв.

Нокс забеляза окървавената превръзка на ръката на Данър.

— По седем — отбеляза той, без да сваля очи от Лу, и добави: — А седем е число, което носи нещастие.

— Сложно е — каза Данър.

— Напоследък все на сложни неща се натъквам — отвърна Нокс. — Звучиш така, сякаш те е хванал стокхолмският синдром, Дани. Вече си свободен. Ще те измъкнем оттук.

— И тримата ще се измъкнем — настоя Данър.

— Да, предполагам, но ще е така само защото съм обещал на някого…

— Те ме хранеха. Държаха ме вързан, но ме местеха от време на време. Можеше да бъде и много по-зле. Казвам ти, по-добре съм, отколкото изглеждам… — рече Данър.

— Отрязали са пръста ти. А той можеше да те е убил! — заяви Нокс.

— Не! Не! — извика Еди Лу. — Никога!

— Млъкни! — прекъсна го Нокс и се наведе заплашително над него, което накара Лу да се свие, ужасен, и да отстъпи към стената.

Нокс се чувстваше като човек, попаднал в къщата на ужасите в някой лунапарк в мига, когато светлините угасват, а огледалата изкривяват образите. Дани защитаваше Лу. Лу не беше заложник. Парите се бяха пръснали по пода.

— Мамка му! — извика той.

Отново усети, че побеснява. Адреналинът все още бушуваше в него, караше го да унищожи Едуард Лу. Нокс изрита преобърнатата маса, а тя се плъзна по пода и се удари в един от вързаните мъже. Той изпъшка.

Данър бе разрязал тиксото около китките си и вече се освобождаваше от него. Обърна се към Нокс:

— Направи ми само една услуга: изчакай, преди да го убиеш. Не че му прощавам или нещо такова…

— Така вече звучиш по-добре — отвърна Нокс, погледна към приятеля си и си позволи малка усмивка.

— Ако след като чуеш историята му, все още искаш да го ликвидираш — продължи Данър, — да знаеш, че аз ще те изпреваря. Това няма нищо общо с теб, не и след всичко, което направи за мен.

— Мисля, че е най-добре да млъкнеш — прекъсна го Нокс, хвърляйки изненадващо хладен поглед към Данър. Излизаше, че написаното от него на облегалката на стола не беше „44“ — това бяха инициалите LH — Лу Хао.

Той разсъждаваше трескаво. Нещата не се връзваха. Отчаянието, раняването, рисковете… А се оказа, че Лу се беше отвлякъл сам. Нокс все още кипеше от гняв и искаше да го смаже. Помисли си за Грейс. Чудеше се какво ли щеше да последва и предусещаше отговора: Дулич. Нямаше как да остави Дулич.

— Опаковай всичко обратно в чантата! — нареди Нокс на Данър. — Парите идват с нас.

17:07 часа

квартал Хуанпу

Вдясно от третия вход към метростанцията на улица „Нанджинг Лу“ имаше огромна метална врата, облепена с плакати на музикални банди и реклами на американски производители на китари и микрофони, и постери на местни рок групи. Входът не беше обозначен по никакъв начин, но мястото бе открито и лесно за наблюдение.

Грейс почука и отвътре й отвори плешив мъж на средна възраст с проницателен поглед. Иззад него долиташе приглушена какофония от хеви метъл и рокендрол, изпълнявани крайно фалшиво. Мъжът я разпозна — беше я виждал и по-рано, когато двамата с Нокс бяха наемали стая за репетиции. Той отвори тежката метална врата и я пусна да влезе в тесния коридор със спускащо се надолу стълбище.

Грейс се озова на осемнадесет метра под земята, в широк коридор, който водеше към редица врати, окачени на масивни панти. Светлината от луминесцентните лампи над главата й примигваше в такт с пулсиращите музикални звуци, идващи иззад вратите. Свиреха не една, а поне три различни групи, и то едновременно.

Намираше се в едно от дузината бомбени убежища, построени от Мао, за да приютят населението на града и армията му при военно нападение над Шанхай. Спомените от японската окупация и убийствата по време на военния режим така и не бяха заглъхнали, те никога нямаше да напуснат съзнанието на китайците. В момента част от бункерите бяха превърнати в музеи, а други, като този, бяха станали жертва на комерсиализацията, превръщайки се в места за репетиции на бъдещи рок звезди.

Грейс стигна до бункер 4 и отвори още една метална врата; влезе и я прихлопна след себе си. Стаята миришеше лошо на пот, цигарен дим и пица. По сивите циментови стени бе залепена изолационна пяна, а по пода си личаха останките от стар мокет. От стените стърчаха кабели и контакти, а от тавана висяха две бледи луминесцентни лампи.

„Докъде съм стигнала“, помисли си тя — да се крие под земята като някакво животно. Бе принудена да лъже и да дава подкупи, за да се добере до тази тясна стая, и всичко това заради многото други лъжи и подкупи. „Злото ражда само зло“, спомни си поговорката тя. Изведнъж усети как я обзема смесица от чувства — мъка, гняв, ярост… Шок от натрупания по време на неуспешната акция адреналин и безсилие от факта, че бе обиколила половината град с пътна чанта, натъпкана с вестници. Как ли щеше това да се отрази на Нокс и на неговите усилия да освободи заложниците?

Мокра и разтреперана, Грейс погледна към затворената врата и за миг се зачуди дали Нокс щеше да дойде, или това, че бе изгубила парите, означаваше, че изцяло е провалила мисията!

17:40 часа

квартал Луан

Грейс вече беше успяла да овладее гнева си, а Данър спеше уморен на пода. Тя се приближи и приседна до Еди Лу, чиито ръце и глезени все още бяха пристегнати с пластмасови връзки. Прикривайки изцяло емоциите си, както всяко китайско дете бе обучавано още от съвсем ранна възраст, Грейс попита спокойно:

— Какво си направил, Еди?

— Хиляди извинения, Йойа Чу. Умолявам те да ми простиш. Аз обърках всичко, а най-вече посрамих честта на семейството ми. Заслужавам всяко наказание, което прецениш, че трябва да ми наложиш… — Беше навел виновно глава и се взираше в шарките на килима.

— Кажи ми каквото имаш да казваш, преди да те предам на американеца и да му позволя да направи с теб това, което и аз смятам, че е справедливо.

— Всичко беше просто лош късмет, нищо повече. Беше случайност. Видях едно лице… Познат от доставките, които правех за господин Чи и за „Бертолд Груп“. Беше свързано с работата, която ти ми намери. Трябваше да си остане така. Xing xing zhi huo ke yi liao yuan — изрече той, което буквално означаваше: „И една искра може да подпали огън, който да изгори цялото поле“.

— Плащал си големи суми на монголеца — продължи Грейс.

Лу я изгледа шокирано, впечатлен от това, което тя знаеше.

— Да. И всичко е заради плика, който в момента се намира в задния ми джоб. Четиристотин хиляди долара! И всичко това само за едно число! — прошепна той.

— Число ли?

— Да, кълна се! Всички тези пари са само заради един-единствен плик. В него има само едно число и нищо друго.

Грейс измъкна червения хартиен плик от задния джоб на джинсите му, отказвайки да повярва, че събитията от изминалата седмица се дължаха единствено и само на някакво си число. Разгледа внимателно плика.

— Отворил си го — забеляза тя.

— Четиринадесет милиарда и седемстотин милиона — каза Лу. — Какво ли означава? Какво трябваше да направя с него? Веднъж щом влязоха в онази сграда, мъжът беше пребит. Биха го, докато се строполи. Казвам ти, загина… А другият, онзи човек от правителството, той просто гледаше…

— Какъв човек от правителството?

— Той пристигна с правителствена кола, видях регистрацията — беше обикновена синя табела, но със знака hu, а след него имаше буква „А“. Това означава правителствен автомобил, знаеш ги. Уплаших се! Направо бях ужасен! На никого не можех да вярвам. Обадих се на теб, Йойа Чу, на кого другиго? Все пак ти ми намери тази работа. Реших, че може би ти ще знаеш нещо. Не видя ли обаждането ми?

Еди Лу я погледна, а в очите му се четеше молба да получи обяснение. Но Грейс мълчеше…

— Втората пратка с пари — двеста хиляди долара. Казаха ми просто да приема един плик. Но онзи човек… Как само ме изгледа, докато му давах парите. Сигурно съм се издал по някакъв начин. Кълна се, той знаеше, че го бях видял как той и другият мъж убиха онзи. Не ме питай откъде е знаел!

„От видеозаписа“, помисли си тя. Точно както и Нокс бе разпознал Лу.

Едуард Лу звучеше така, сякаш всеки момент щеше да се разреве. Точно като малкия Еди, какъвто Грейс го помнеше — винаги зависим от по-големия си брат или от баща си, за да го измъкват от кашите.

— Тогава измислих историята — продължи Еди. — Трябваше да бъда отвлечен. Съдържанието на този плик щеше да ме направи много ценен за работодателя ми, със сигурност достатъчно ценен, за да даде за мен четиристотин хиляди долара. Щях да искам откупа и да върна дълговете на баща ми. След това естествено щеше да се разрази трагедията — всички щяха да смятат, че съм бил убит, а тялото ми така и нямаше да бъде намерено. Родителите ми щяха да си върнат бъдещето и достойнството пред хората, а аз щях да изчезна. Щях да отида в Австралия или в Америка — продължи той и й показа ръката си с липсващия пръст. — Е, планът ми не можеше да мине без жертви — допълни, погледна към спящия Данър и добави: — А тогава се появи той…

Грейс също погледна към него.

— По-тихо — предупреди го тя и кимвайки към плика, добави: — За какъв номер говориш?

— Казвам ти, цената му е четиристотин хиляди щатски долара.

Грейс го изгледа, объркана, докато си мислеше за думите на Селена Минг за съвместното пътуване на Маргарт и Чи — „за уреждане на бъдещи проекти“. Освен това монголецът имаше връзка с Пекин, където се вземаха всички важни решения. „Майчице!“, помисли си тя, щом се сети за назованото от Лу число. Беше твърде голямо, за да е сума на подкуп. Но ако беше сума за наддаване за някакъв правителствен проект в строителството? Да, парите бяха огромни, но хипотезата не беше невъзможна.

— Еди… — започна Грейс.

— Американецът! — прекъсна я той. — Само ако бяхме оставили американеца. Но всички планове са обречени, нали? — тъжно добави той.

— Еди…

— Те ще ме убият, Йойа. Какво ще стане със семейството ми? Аз ги посрамих. Нямах друг избор.

Грейс се опита да обмисли чутото. Какво показваше големината на числото, заради което „Бертолд Груп“ си беше платила? Нито един подкуп не можеше да е в размер на милиарди юани. Какво ли означаваше това огромно число?

— Чужденецът взе парите от откупа. Върни ги, братовчедке, дай ги на баща ми — каза Еди.

— Вече е твърде късно за това. Парите платиха свободата ти.

— Трябваше по-рано да се усетя, че тези хора не биха се спрели пред нищо.

— Кои са те? — попита тя. — Какви са тези монголци?

Едуард сви рамене.

— Аз съм само куриер, предавам съобщения. Откъде да знам? Ще ти кажа едно обаче: онзи мъж беше зъл, в очите му се четеше смърт.

— А тази фабрика? — продължи да разпитва Грейс. — Видях я на видеозаписа…

— Виждала си видеозаписа? — изуми се Лу и скочи на крака.

— Къде е това? Къде се намира фабриката? — попита Грейс. Мястото, където и да беше, явно бе в центъра на проблема…

Изведнъж я опръска нещо топло. Едуард Лу се люшна напред и главата му тежко тупна на мръсния килим.

Клейт Данър стоеше зад него, все още стиснал дървената закачалка за дрехи. Канеше се да замахне и да го удари втори път.

Грейс скочи на крака и го хвана за китките, предотвратявайки втори удар. Очите на Данър блестяха от ярост.

— Спри! Спри! — изкрещя тя.

Но Данър беше достатъчно едър и я изблъска настрана.

— Достатъчно! Достатъчно!

Данър беше объркан, полусънен… Очите му не можеха да се фокусират. Не й отговори нищо. Изглежда, дори не я беше чул. Дали не ходеше насън? Дали не бе изпаднал в наркотично състояние, причинено от травмата? Опита се отново да удари Лу по главата с окървавената закачалка, но усилието явно го беше изтощило и гневът му се изпаряваше… Грейс успя да се пребори и да изтръгне закачалката от ръцете му. Данър се препъна, опря гръб в стената и се свлече на пода, заравяйки лице в шепите си.

— Всичко ще бъде наред — успокои го тя.

Едуард Лу обаче остана да лежи в безсъзнание на пода, с кървяща рана на главата. Всъщност братовчед й изглеждаше полумъртъв.

19:00 часа

Крайбрежният булевард

Проливният дъжд се изливаше по прозорците на хотелската стая като из ведро. Гледката към реката се предполагаше, че трябва да е към Пудон, но Нокс виждаше само гъмжилото от хора, изпълнило доковете на пристанището.

— Е? — попита Грейс, имайки предвид телефонния разговор, който Нокс бе провел с шефа на „Ръдърфорд Риск“ Брайън Праймър.

— Иска да се махнем оттук — довери й Нокс.

— Виждаш ли?

— Но няма какво да направи за измъкването на Сержанта. Дори не знаеше, че е задържан в болницата. Определено мога да кажа, че новината го изненада. Притиснах го, за да видя има ли някакъв план, но думите му бяха „всичко по реда си“. На първо място иска да измъкне нас.

— И аз нямам нищо против това — заяви Грейс.

— Нито пък аз — каза Нокс. — Той няма никакъв план, но дори и да имаше, не би ни свършил работа, ако Сержанта бъде преместен в някой китайски затвор. Козловски познава начините за влизане и излизане от страната по-добре от всеки друг. Обеща ми, че ще направи нещо, и аз му вярвам. Ще остана тук, вие тримата тръгвате.

— Едва ли ще стане — отвърна Грейс. — С този вятър и толкова бурна река вероятно ще затворят пристанището и фериботите няма да пътуват. Трябва да измислим алтернативен план.

Тя приседна на края на леглото и отпи глътка от зеленчуковия бульон, който бяха донесли в стаята.

— Това е алтернативният план. Само дето няма да ни качат на ферибота — отбеляза Нокс. — Използват доковете само като място на срещата.

— Няма как да разпознаеш онзи човек от Партията без мен — каза тя, повтаряйки за пореден път аргумента, който му бе изтъквала през последния един час от разговора им.

— Само гледай… — подкачи я Нокс.

— И как ще мога да те гледам от Хонконг? — отвърна тя.

— Е, тук вече се предавам — усмихна се той.

— Трябва да разбереш, че…

— Това вече го обсъдихме — прекъсна я Нокс. — Ти искаш Еди да се измъкне оттук. Аз искам да измъкна Данър. Сега и двамата са при нас и трябва да направим всичко възможно да ги изведем от страната. Подсигурих нещата така, че обвинението да не падне върху Еди. Най-вероятно монголецът вече е арестуван за това. Ако успеем да се доберем до него, може би той ще издаде името, но едва ли ще го срещнем отново. Край на историята — заключи Нокс.

— „Ние“ ли го обсъдихме? — отново опита да спори тя.

— Това вече не подлежи на обсъждане. Ами ако Дани се събуди и отново изпадне в ярост? Някой трябва да бъде наоколо, за да го предотврати.

— На лодката ще има хора, които да ги държат настрана един от друг — отвърна Грейс.

— Сигурна ли си? — попита той.

— Знаеш, че съм ти нужна… — настоя тя.

Наистина го знаеше, но нямаше намерение да си го признае.

— Имам нужда да бъдеш тук, когато Лу най-после дойде в съзнание и може да говори. Трябва да ми съобщиш мястото, където е бил заснет видеозаписът. Трябват ми някакви следи, от които да започна.

— Джиан Лу — брат му, може да ни помогне. Ако Еди е бил на острова на двадесет и четвърти, то значи е бил там със семейството си. Джиан Лу може да ни помогне да запълним белите полета във времето. Но това няма да ти бъде от полза поне засега, не и без моето участие.

Нокс не се беше сетил за семейната връзка.

— Щом Лу се събуди, можеш да измъкнеш от него поне местонахождението на фабриката. Трябва да бъдеш наоколо, за да го попиташ.

— Все някой трябва да бъде наоколо — отвърна тя. — Но не е задължително да съм аз. Може да е Данър.

Беше права и за това. Данър съжали, задето беше нападнал Лу, и нямаше да го направи отново. Освен това Дани свободно говореше езика.

— Той е слаб. Недохранен е, изтощен е и е травматизиран — отбеляза Нокс.

— Въобще някога съмнявал ли си се във възможностите му? — попита тя. — Кажи ми? Да или не? Е, и аз не съм се съмнявала. Той може да го направи вместо нас.

— Вие и тримата ще слезете на доковете и ще се качите на кораба — заключи Нокс.

— Дори не знаем дали корабът ще е там.

— Няма да споря повече с теб!

— Не ставай смешен — подсмихна се тя, — та на теб ти харесва да спорим.

21:30 часа

Крайбрежният булевард

Баржите пореха разпенените до бяло вълни на Хуанпу точно зад фериботния терминал на „Донгмен Лу“ въпреки бурното време. Между тях минаваше само един малък ферибот за четири автомобила с една-единствена кола на борда. Вълните го подмятаха насам-натам като черупка, докато фериботът прекосяваше водите от западния до източния бряг на квартал Пудон.

Инспектор Шен Деши бе останал за много кратко зад щурвала на ферибота, тъй като не искаше да се отделя за дълго от пътната чанта, която в момента лежеше скрита под задната седалка на колата. Самата кола се мяташе толкова силно при всяка вълна, че инспекторът се опасяваше да не се откъсне от веригите, които я държаха на борда на малкия ферибот. Бе платил на капитана цяло състояние за десетминутното прекосяване на реката, но не му се искаше той да вижда лицето на монголеца и въпреки обилния порой, бе извел пленника си отвън на палубата. Тук се чувстваше малко по-сигурен.

През последните дванадесет години инспектор Шен бе служил в Министерството на държавната сигурност, представяйки се за полицейски служител само като прикритие. Това бяха дванадесет години на жалки заплати и безброй подмолни игри, пълни с хора с протекции, дребни риби и плащания под масата, които само усложняваха работата му. Бяха дванадесет години, в които бе виждал колегите си агенти да се издигат неимоверно много. През последните четири години Шен Деши бе един от малкото офицери, на които можеха да поверят разследване за корупция на всички нива — за това време той бе разкрил престъпления за десетки милиони юани, част от които му бяха предлагани и като подкуп. Ала никога не бе вземал и фен.

Сега му предстоеше да вземе съдбоносно решение, което щеше да предопредели кариерата му. И то без никакво колебание…

Сто хиляди щатски долара. И още сто и четиридесет хиляди юана, които монголецът внимателно бе разпределил в найлонови пликове, скрити в тайника в стената. Всичко това съставляваше сума, по-голяма от заплатите, които щеше да получи за двадесет години напред. Най-накрая бе попаднал на огромни пари, които не можеше да подмине. Щеше да бъде богат до края на живота си, ако успееше да измисли защитен план, който нямаше да събуди подозрения. И смяташе, че познава точния човек, който му трябваше за това.

В момента обаче се налагаше да се погрижи за някои неща. Беше наясно с усложненията, до които водеше едно такова решение — неколцина щяха да загинат от неговата ръка. Щеше да започне с монголеца и капитана на ферибота. Доказателствата трябваше да бъдат унищожени. Трябваше внимателно да си изработи лъжлива теза. По време на цялата си кариера от него бе изисквано да побеждава заподозрените и сега не беше изправен пред нещо ново. Неминуемо беше и някои от тях да загинат, а това, така или иначе, не беше много по-различно…

Досега чужденецът трябваше вече да се намира в затвора или да е пребит от някой особено прецизен в работата си полицейски капитан. Налагаше се да се погрижи за това. Онзи wai guo ren, както и спътникът му, трябваше да бъдат накарани да замлъкнат…

Ако се появяха и други трудности, щеше да намери начин да се справи и с тях. Птиченцето само веднъж кацаше на рамото и той не възнамеряваше да го изпусне…

— Сега трябва да внимаваш! — обърна се той към монголеца, надвиквайки шума от проливния дъжд и ръмженето на двигателя. Откачи веригата и отвори металната преграда, монтирана на перилата на ферибота. — Тази лодка заминава за Пудон. От теб зависи дали там ще слезем двамата, или само единият от нас.

Мелсчой го изгледа сърдито, търсейки начин да се измъкне. Опита да разхлаби връзките около китките и глезените си, но те бяха пристегнати толкова силно, че нямаше как да се освободи.

Единственото му предимство в тази невъзможна ситуация бе явният факт, че ченгето пред него се чувстваше крайно некомфортно на борда на клатушкащата се лодка. Изглежда, мъчеше го морска болест и всеки момент щеше да повърне.

— Къде е сниман видеозаписът? — извика инспектор Шен.

— На остров Чунмин — извика Мелсчой. Като ченге той също знаеше, че в момента не е време да увърта излишно.

— Кой те нае?

— Виждал съм човека само веднъж. Не знам имена. Някакъв държавен служител. Обаче заплашваше с изнудване и се наложи да го елиминирам — отвърна Мелсчой.

— Wai guo ren ли беше?

— Не, китаец. Беше само наблюдател. Убих го. Но онзи wai guo ren беше забелязан, снимаше с камера. Не му беше там мястото. Убих и него — разказа накратко монголецът.

— Ти ли отряза ръката му?

— Нарязах го целия. Проклети журналисти! — извика Мелсчой.

— Отлично!

— Хвърлих частите от тялото му в реката за храна на рибите.

Инспектор Шен изпитваше вътрешно задоволство от чутото.

— Все повече започваш да ми харесваш! — възхити се той. — А какво снимаше онзи?

— Мисля, че знаеш.

— Кажи ми тогава — отвърна Шен, — каква беше целта на полагането на онзи асфалт?

— Човек прави само това, за което му плащат — отвърна Мелсчой.

— И защо да убиваш човек заради нещо толкова обикновено? — попита инспектор Шен.

— Правя това, което ми кажат.

— Но кой би ти поръчал подобно нещо?

— Плащанията ми бяха оставяни на задните седалки на различни таксита или ми ги донасяха с поръчки на храна за вкъщи. Никога не повтаряха един и същи начин на плащане два пъти. И недей да си мислиш, че не съм се опитвал да разбера — срещнах се с човека, но така и не научих името му. Обаче крушата не пада далече от дънера… Той се намира някъде в Пекин, това го знам със сигурност. И очевидно зад него стои някой с много власт. Колата му беше с шанхайска регистрация, но определено я ползваше назаем от някого.

Шен Деши предвкусваше удоволствието от успеха. Само ако успееше да идентифицира този човек, можеше да го използва като скрито предимство в собствената си игра.

— Дай ми телефонния му номер тогава — настоя той.

— Онзи проклет ebpon — чужденецът… Той ми взе телефона — отвърна Мелсчой.

Шен Деши реши, че очевидно беше време да намери онзи wai guo ren и да се погрижи за него. Трябваше отново да се обади на капитана от полицията.

— Сигурно го помниш — настоя Шен.

— Първо ми развържи китките и глезените, а когато слезем на брега, ще говорим — отвърна Мелсчой.

— Не съм толкова глупав, че да пробвам да разпитвам бивш полицай! — ухили се агентът и скръсти ръце пред гърдите си, но от това движение изгуби равновесие и тялото му залитна напред.

Мелсчой реагира светкавично, наведе се и го удари с глава в коленете.

Инспектор Шен се строполи по гръб. Мелсчой се опита да нанесе повторен удар с глава, но получи ритник в лицето, носът му се счупи и започна да кърви.

Шен Деши го сграбчи за косата и го замъкна до отворената преграда в перилата на корабчето.

— Не! — изкрещя Мелсчой, опитвайки се да го изблъска.

— Телефонният номер! — яростно извика Шен Деши.

— Твой е, ако ме освободиш.

— Ще те затрия, ако не ми съдействаш! — извика Шен Деши и започна да го рита в гърдите и корема.

Зад гърба му колата скърцаше и се мяташе, вързана за обезопасителните вериги. Целият ферибот се люшкаше от огромните вълни.

— Дай ми проклетия номер! — изкрещя Шен Деши.

Мелсчой отвори уста, за да му отговори, но корабът се люшна силно и следващият ритник на Деши попадна право в гърлото му. Смаза трахеята и ларинкса му. Мелсчой започна да се задушава и да се бори за глътка въздух.

Фериботът отново се издигна и се наклони на една страна. Шен Деши инстинктивно се пресегна да го спре, но столът на Мелсчой се плъзна настрана по мократа палуба, падна през отвореното ограждение и се изгуби сред разпенените тъмни води на Хуанпу.

12:00 часа

Крайбрежният булевард

До полунощ бурята вече бе преминала. Полицията бе успяла да озапти побеснелите тълпи, бе арестувала доста хора и безредиците бяха потушени. Нокс наблюдаваше случващото се от прозореца на хотела, докато Грейс спеше тихо на леглото. Щом дъждът спря, водата бързо се оттече от улиците, градът се възстанови от наводненията и както само в Шанхай можеше да се случи, огромният мегаполис отново се върна към живот, сякаш нищо не беше станало…

Разчистиха боклуците и трафикът се върна към нормалното си състояние. По улиците от всички посоки се появяваха хора, такситата се движеха отново. Градът приличаше на огромен мравуняк, който някой бе разровил с пръчка, но само минути по-късно мравките пъргаво започваха да го строят отново.

Нокс така и не събуди Грейс, за да го смени в наблюдението, остави я да спи. Когато най-накрая утрото дойде и закусиха, а Нокс изпи няколко чаши черен чай, двамата седнаха да си поговорят.

— Е, ето докъде я докарахме.

— Да — съгласи се тя. — Да разбирам ли, че имаш някакъв план?

— Островът — отговори той.

Грейс кимна.

— Приятелят ти — продължи Нокс.

— Знам, че аз го предложих, но не ми се иска да го правим — отвърна тя и го погледна крадешком. — Предпочитам да започнем с наетия от Маргарт шофьор или с хотела, където двамата с Чи са били отседнали.

— Все още го обичаш… — отбеляза Нокс.

— Вие, западняците, възприемате любовта като нещо, което има начало и край. За китайците обаче не е така — отвърна тя.

— Най-краткото разстояние между две точки минава по права линия — отвърна Нокс. — Каквото и да ни каже шофьорът, все ще ни бъде от полза. Можеш да му се обадиш и да си уговорите среща. Но братът ще знае повече от всеки друг, наясно съм какви са братята. В този случай от значение е времето. Сержантът ще попадне в затвора, ако вече не е задържан.

— Не мисля, че Праймър ще позволи това да се случи — отвърна Грейс.

— Дори и неговите връзки не стигат толкова нависоко.

Грейс поклати невярващо глава.

— Дори и един ден, прекаран в китайски затвор, е твърде много — каза Нокс.

— Тук вече си прав…

— Тогава да се свържем с брата. Но преди това се обади на шофьора и гледай да го уредиш така, че той да ни кара.

Тя го изгледа учудено.

— Моля те — настоя той.

— Май за пръв път те чувам да изричаш тези думи — подразни го Грейс.

— За всяко нещо си има първи път — изрецитира друга поговорка Нокс.

Той открадна една от тойотите в покрития паркинг в подземията на хотел „Индиго“, като свърза кабелите й накъсо. Беше си сложил тъмни очила, лента за коса, която прикриваше ушите му, и грим, който Грейс му помогна да нанесе, така че скулите му изглеждаха по-широки, а брадичката му се стесняваше. С тази дегизировка се надяваше да заблуди всевиждащите очи на охранителните камери, които разполагаха с най-добрата система за разпознаване на лица в света.

Шофираше Грейс, а Нокс бе залегнал на задната седалка, така че през предното стъкло на автомобила да се вижда само лицето на китайката.

Половината град беше опустял заради празниците и движението не беше толкова натоварено. Прекосиха моста Лупу и навлязоха в квартал Пудон. Половин час по-късно тойотата пое из системата от тунели и мостове, водеща към остров Чунмин.

Вятърът беше утихнал, но дъждът все още продължаваше да ръми. Небето бе покрито с тъмносиви облаци. Улиците на Чунмин бяха все още мокри, на места и наводнени от бурята, а хората се щураха насам-натам и изглеждаха леко замаяни.

Тридесет минути по-късно стигнаха до Чунмин Сити. Грейс вкара тойотата в двора на една пететажна жилищна сграда и паркира там.

Посегна към дръжката на вратата.

— Внимавай! — предупреди я Нокс.

Тя се спря за миг и погледна назад към него. В очите й се четеше само тъга, граничеща с мъка.

— Не излизай от колата, Джон. В този град лицето ти се набива на очи. Тук не е Шанхай — предупреди го тя.

— Значи и лицето на Маргарт се е набивало на очи — отвърна Нокс, знаейки, че тя преувеличава. Все пак тукашните хотели и колите под наем не съществуваха само за удоволствие на местните, а островът скоро щеше да бъде признат като един от кварталите на Шанхай. — Ако реша, мога да бъда още по-незабележим…

— Тук също има охранителни камери — напомни му тя.

Грейс слезе от колата. Нокс се изправи на задната седалка и огледа крадешком сивите сгради наоколо, които до една изглеждаха като извадени от ерата на Мао. Небето над тях също сивееше. Навсякъде се виждаха боклуци.

Искаше му се да излезе навън.

11:30 часа

Чунмин

Нокс знаеше, че не е лесно да откраднеш нещо в Китай: навсякъде имаше твърде много очи — както човешки, така и електронни. Въпреки молбата на Грейс да стои в колата, той слезе и тръгна по тесните странични улички, където бе малко вероятно да има камери. От паркираните там коли открадна два чифта регистрационни табели и ги напъха отзад под ризата си.

Камерите за контрол на скоростта по пътищата по принцип записваха регистрационните номера на автомобилите. Ако тойотата вече бе обявена за открадната, вероятно някъде по пътя бяха записали номера й. Знаеше, че Брайън Праймър бе прав: не си струваше двама души да се озоват в китайски затвор, опитвайки се да спасят трети оттам. Нямаше намерение да достави на Праймър това удоволствие — да разбере, че е бил прав.

И след смяната на регистрационните номера, рано или късно, щеше да се наложи да зарежат тойотата. Трябваше да намерят място, където да могат да се приютят. С всяко следващо предизвикателство вероятността за грешка ставаше все по-голяма и колкото по-дълго останеха на острова, толкова повече нарастваха шансовете да бъдат заловени.

Грейс се приближи до колата с печална физиономия. Сякаш току-що я бяха изхвърлили. Нокс замълча и само я наблюдаваше от задната седалка, докато тя шофираше.

— Той ще се обади, ако разбере нещо — проговори накрая тя.

— Ако въобще допуснем, че се опита да разбере…

— Ще опита. Честта изисква да го стори. Ние спасихме брат му, той не може да не плати дълга си.

— Той е идиот, щом те е зарязал — изрече ненадейно Нокс.

Очите й го стрелнаха в огледалото за обратно виждане.

— Ами шофьорът на Маргарт? — попита той.

Не беше сигурен като нея, че тайнственото пътуване на Маргарт до острова бе свързано с високопоставения партиен служител, когото бяха видели на видеозаписа — същия, чието име се опитваха да разберат. Но Маргарт бе свързан с монголеца чрез доставките на Едуард Лу, а монголецът беше свързан с важния човек от правителството, така че беше почти невъзможно пътуването на Маргарт да не бе свързано с това… Нямаше към кого другиго да се обърнат.

— Той ще ни чака пред един мъжки клуб — каза Грейс. — Знае се, че често е посещаван от влиятелни хора, и май е едно от местата, където със сигурност няма камери.

— Колко си умна! — похвали я Нокс.

— Това е едно от предимствата на живота на остров: тук има много малко тайни — отвърна тя.

— Ами ти, Грейс? Какви са твоите тайни? Или няма да ми кажеш, защото ако го направиш, вече няма да бъдат тайни? — попита той, надявайки се поне да предизвика усмивката й, но нищо не се случи.

— Ще паркирам колата. Ще тръгнем поотделно и ще се срещнем в клуба — обясни тя, зави зад ъгъла и намали. — Гледай да държиш главата си наведена. Ти тръгни пръв.

В преддверието на клуба миришеше на сандалово дърво. Имаше и електрически фонтан, вграден в стената, който плискаше вода над миниатюрен пейзаж, изрязан от нефрит. В ъгъла имаше кушетка, а над нея — прозорец със спуснати тежки завеси. Зад елегантното бюро на рецепцията стояха две симпатични момичета, облечени в традиционни прилепнали рокли с прави яки. На лакираната черна ламперия зад тях беше изрисуван яркочервен дракон.

Нокс бе приветстван и посрещнат в клуба, а щом го видяха, усмивките и на двете млади жени се превърнаха в момичешко кискане. Той беше wai guo ren! С накъсания си английски едното от девойчетата го попита дали не би искал коктейл, въпреки че дори не бе станало време за обяд. Той си поръча бира.

След малко дойде една от служителките и седна срещу него, за да му обясни цената на членството в клуба, от която имаше отстъпки при закупуване на няколко посещения в пакет. Казаха му, че цената на забавленията щеше да бъде обсъждана едва след като одобряха членството му и го допуснеха на горния етаж.

Бирата беше фантастично студена и примамлива за пиене и ако сервитьорките изглеждаха поне малко като жените тук долу, то съвсем разбираема бе и популярността на клуба.

Грейс също влезе и се настани до Нокс. По-старшата от двете жени зад рецепцията, явно свикнала и с клиенти жени, започна да изтъква предимствата на членството и пред нея.

— Водка с лед — поръча си Грейс на мандарински и каза нещо на сервитьорката толкова бързо, че Нокс успя да долови само част от думите й: бе нещо от рода, че той й бил съпруг и след няколко питиета щяла да го води у дома. След това тя остави банкнота от 100 юана на масата и доволно се облегна назад.

Водката й пристигна и Грейс отпи голяма глътка. Заговориха си на английски. Грейс явно пиеше с лекота.

— Всички си имаме своите малки тайни — каза тя. — Тук жените можем да пием.

Нокс извади банкнота от петдесет юана, помоли рецепционистката да го запише и да го качи горе.

— Какво правиш? — сграбчи го за китката Грейс.

— Шофьорът не е тук. Не можем просто да си седим! Привличаме внимание — обясни й той. Изпи половината от бирата си на малки равни глътки. — Отдавна търся такова място — блажено се усмихна той. — Точно така виждам и връзките си: наситени и ярки, но кратки. Е, не твърде кратки, не ме разбирай погрешно. По-скоро краткотрайни.

— Скъпи… — каза тя, влизайки в ролята си.

— Защо не дойдеш с мен? — попита той. — Защо не се присъединиш към нас?

— Няма да бъда тук, когато се върнеш. — Тя пусна ръката му.

Водката беше изпита, а ледът остана на дъното на чашата й.

— Ако все пак промениш мнението си — продължи той, — знаеш къде да ме намериш.

Нокс се качи по стълбите и чу как зад гърба му Грейс си поръча втора водка.

На втория етаж се намираха седем жени, някои от които все още момичета. Едни бяха доста хубавички, другите не чак толкова и всичките се опитваха да изглеждат заети. Нокс седна между две от тях и си поръча втора бира.

Почти беше преполовил бутилката, когато Грейс се появи на горната площадка на стълбището. Изглеждаше леко замаяна от алкохола. Тя прошепна нещо на ухото на красивото момиче до него, то се изправи и Грейс зае мястото й.

— Какво толкова се чудиш? — подразни го тя. — Избери си някоя.

— Ако трябва да съм честен, жените от най-древната професия никога не са представлявали интерес за мен. Наречи ме твърде старомоден, ако щеш.

— Тогава защо се качи тук? За да ме накажеш ли? — попита тя.

— Да те накажа ли? Това няма нищо общо с теб…

— Защо тогава?

— Успях да свия една значителна сума пари от монголеца. Ако ни хванат — по-скоро, когато ни хванат — тези пари ще бъдат конфискувани и ще потънат в ръцете на някое ченге. А тук може да си доставим някое и друго специално изживяване — каза той, прокарвайки пръст по вдлъбнатината между гърдите на момичето, седнало до него. То се усмихна и постави ръка от вътрешната страна на бедрото му.

Грейс също сложи ръка на бедрото му и изблъска ръката на момичето.

Нещата явно започваха да стават твърде интересни.

— Това, че се държиш надменно, не те прави важен — каза тя, борейки се с изпитата водка.

— Благодаря за пояснението — отвърна той, отпи глътка от бирата си и начерта с пръст странна фигура по запотената повърхност на чашата си.

— Е, избери една — подкани я той. — Нека да е някоя, която си заслужава.

— Не искаш ли мен?

— Защо не? Все пак аз съм за това да се дават равни възможности на всички — отвърна Нокс, но тя явно не разбра шегата му.

За миг я съжали, но след това се замисли колко ли нейни шеги бе пропуснал самият той, преди да се сети, че тя никога не се шегуваше. Това обаче го накара да я съжали отново.

— Ти наистина ли вярваш, че няма да се справим с това? — попита го тя.

В действителност вярваше, че в момента говори с изпитата й водка, затова позволи на изпитата бира да отговори вместо него.

— Обзалагам се — каза той. — Не виждаш ли, че изпод всеки обърнат камък изпълзяват все по-големи змии. И това не е някаква американска поговорка. Казвам само това, което виждам.

Той остави бирата си настрана и си обеща повече да не пие.

— Така е… — измърка Грейс, довършвайки втората си водка.

— Все още чакам да избереш някоя — напомни й той, щом видя, че погледът й се замъглява.

— Парите ти ще отидат на вятъра. Нали знаеш, че която и да е от тях утре пак ще заработва, легнала по гръб?

— Това си е неин избор — каза той.

— Колко смяташ да оставиш?

— Десет хиляди.

— Няма да го направиш! Колко точно си взел? — изуми се тя.

— Много повече.

Тя се взря продължително в него. Нокс посрещна погледа й, извърна глава, но след малко отново я погледна.

— Ето тази — каза тя, сочейки в далечния край на тясното помещение.

Момичето разбра жеста й и се изправи, усмихвайки се лъчезарно.

— Защото е най-младата ли? — попита Нокс.

— Не — отвърна Грейс. — Не е заради възрастта й.

Момичето се приближи и застана пред Нокс, полюшвайки леко бедрата си и усмихвайки се изкусително.

— Нали съзнаваш, че нямам какво повече да правя тук — каза Нокс.

— Каквото и да правиш, само гледай да не й го подаваш пред останалите — рече Грейс.

— Вярвам, че говориш за плика с парите — отвърна той, но водката явно й пречеше да разбира шегите му.

Момичето очевидно бе доволно, че е успяло да спечели благоразположението на чужденеца. Нокс се остави тя да го поведе навътре по коридора в една от удобните свободни стаи. Той огледа леглото и си помисли само за сън…

Когато се обърна, момичето вече беше голо. Бързо бе успяла да смъкне леката си рокля, която в момента лежеше в краката й. Имаше малки и стегнати гърди и плосък корем. Изглеждаше на не повече от деветнадесет или двадесет години и явно не чувстваше свян от голотата си, защото се усмихваше самоуверено. Нокс коленичи на пода, а тя явно не разбра жеста му и разтвори крака. Той вдигна внимателно роклята нагоре по тялото й и я покри. Обърна я с гръб и закопча двете копчета на врата й.

Подаде й пачката юани, така както си беше с гръб, и на много правилен мандарински каза:

— Това са пари, които да похарчиш за бъдещето си, не за миналото. Ясно ли ти е? Недей да казваш на останалите. Има много други неща, които можеш да работиш.

След това просто я целуна по врата и се наслади на опияняващия й аромат.

В този момент някой почука и миг по-късно вратата се отвори.

— Той е тук — каза Грейс.

12:30 часа

Куаксинжен

В малка оградена кутийка, представляваща една от стотиците идентични кутийки офиси в огромното хале в североизточната част на Шанхай, вниманието на една жена, наречена Лон Би, бе привлечено от появилата се на екрана регистрационна табела от обявените за издирване.

Натисна бутона и включи съответния видеоматериал само за да открие, че откраднатата табела беше монтирана на „Тойота Сантана“, която в момента прекосяваше моста тунел към остров Чунмин. На един от видеозаписите се мерна лицето на wai guo ren, който гледаше през задното странично стъкло на колата. Дъхът на жената секна от изненада и тя се обади на началника си, който назначи още двама служители, които да прегледат внимателно записите и да идентифицират регистрационната табела.

Само след двадесет минути информацията беше предадена до всички поделения на полицията, включително и до това на инспектор Шен, който бе заминал за остров Чунмин заради забележката, спомената от монголеца. Благодарение на съобщението Шен вече разполагаше с основание да посети местните полицейски и жандармерийски сили и да изиска информация.

А ако по време на ареста или разпитите на чужденеца се случеше да бъде неволно убит, всичко това щеше да се разглежда официално и дори можеше да се предостави за разследване на невежите местни полицаи вместо на него.

12:35 часа

остров Чунмин

Встрани от тесния прашен път, обозначен само от два ронещи се бетонни стълба, се намираше отбивка, която водеше до махала от пет дървени къщички, стари и с белеща се боя по фасадите. От комините им се виеше дим, който носеше миризма на пържено. Нокс и Грейс се приближиха до къщите пеша.

От верандата на втората къща ги посрещна възрастна жена с широка бяла роба и бяла забрадка на главата, която миг по-късно изчезна в тъмнината на дома си.

— Това е бабата — обясни Грейс. — Отива да извика дъщеря си. Облечена е в бяло, защото е в траур.

Малко по-късно от същата къща се показа около четиридесетгодишна жена с тъжен и отчаян поглед. Нокс и Грейс бяха поканени в една затъмнена стая, в която им предложиха ниски столчета за сядане около откритото огнище, на което вреше и вдигаше пара почернял от сажди чайник.

Нокс успя да разбере всяка дума от представянето, въпреки че жената говореше със силен акцент: дядото бил грънчар, а съпругът на по-младата жена бил негов чирак; синът им Ксулон Яо бе учил в местното училище и след завършването бе отишъл да работи като геодезист в града.

Грейс обясни, че тя и чуждестранният й приятел са разбрали, че синът е участвал в някакъв много важен проект, с който семейството му е можело да се гордее, и че важността му за този проект е била огромна. Каза им, че сега искат да документират постиженията на сина им.

Майката им показа негова снимка и не спря да се хвали с него в следващите петнадесет минути, докато Нокс и Грейс отпиваха от сервирания им зелен чай. Грейс не я прекъсна нито веднъж, показвайки необичайно за нея търпение — качество, което Нокс обаче нямаше.

— А сега всичките тези лъжи… — изрече ядосано майката, а в очите й напираха сълзи.

— Обяснете ни за какво става дума — помоли я Грейс.

— Те не знаят нищо за сина ми! Много пъти го обяснявах на полицията и въпреки това, щом ме видят, гледат да ме отпратят оттам.

— Какво точно не знаят за сина ви?

— Ами дрехите му, мис! Умрял е в най-хубавите си дрехи — онези, които си пазеше само за вечерите, когато излизаше. Дрехите за ходене в града, за срещи с момичета, за бизнес… Намерили са го край пътя, облечен в най-хубавите му дрехи, а работните инструменти били до него. Отгоре на всичко не били неговите! Как е възможно? Казвам ви, няма начин да се е случило така, както твърдят. Не знам защо разправят всички тези лъжи за сина ми, но лъжите са си лъжи! — оплакваше се жената, а в очите й се появиха сълзи, но тя побърза да ги забърше с опакото на ръката си.

— Скорошна ли е снимката? — попита Нокс.

— Не много — отговори майката.

— Той така ли си носеше косата?

— Беше по-къса — отвърна жената, — знаете ги какви са младите хора в наши дни.

Нокс се опита да си представи същия човек, но с по-къса коса. Мъчеше се да го идентифицира с мъжа, когото бе видял на видеозаписа да влиза във фабриката. Не беше невъзможно да е той…

— Колко висок беше синът ви? — попита Нокс.

— Около един и шестдесет… А може би и малко повече.

Нокс си го представи — метър и шестдесет, доста подобен по ръст на жертвата. На записа изглеждаше по-висок.

— Разкажете ни повече за проблема с работните му инструменти — помоли Нокс. — Споменахте, че не били негови. Какво имахте предвид?

— Да, наистина не бяха! — отвърна жената и погледна към съпруга си, който досега бе стоял в сянката на единия край на стаята.

Мъжът излезе веднага и се качи на горния етаж.

Тогава жената им обясни, че баща й бил подарил на сина им най-съвременно земемерско оборудване в деня, когато го назначили на държавна работа. Оборудването било скъпо и дядото го бил купил със спестяванията си, които кътал от години. Синът се грижел много добре за уредите и внимавал да не им се случи нещо, но когато го намерили край пътя, близо до него имало държавно земемерско оборудване — странност, която така и не намерила обяснение.

Съпругът слезе долу, понесъл обикновен пластмасов цилиндричен куфар в едната ръка и чанта в другата. В чантата се намираха дрехите, с които бе загинал синът им. Там бяха и обувките — официални и от черна кожа, както забеляза Нокс. Подметките им се бяха залепили за вътрешната страна на найлоновата чанта. Нокс ги измъкна, отлепвайки ги от найлона, и разгледа дрехите една по една, подавайки ги на Грейс.

Майката през сълзи им разказа за часовника и обувките на сина си и за това как той никога и при никакви обстоятелства не би излязъл с тях на работа на полето.

Оказа се, че обувките са изцапани с нещо черно и лепкаво, подобно на катран, което полепна по дланите на Нокс. Бащата му предложи парцал, за да се почисти, и отвори пред него големия цилиндричен куфар, в който лежеше новичък яркооранжев триножник и оптичен теодолит — последна дума на електронната техника.

Нокс се зае да разглежда оборудването.

— Това е теодолит — обърна се той към Грейс и добави: — И даже е снабден с джипиес. Сложна работа. Сигурно струва цяло състояние.

Нокс помоли майката и бащата да разгледа уреда. Разрешиха му. Той го включи и малкото зелено екранче примигна, показвайки меню на китайски. Нокс се зае да превключва из менюто, докато останалите го наблюдаваха.

— Има възможност за запаметяване на последните десет местоположения — каза той на английски.

— Нещо не е наред ли? — притеснено попита майката.

— Всичко е наред — каза Нокс на английски и след това добави на мандарински: — Тази информация ще ни помогне много.

Проследи с пръст втория от записите в паметта на уреда, чудейки се дали Грейс щеше да се досети колко близо се намираха координатите до онези, които Нокс бе взел от навигационното устройство на шофьора. Различаваха се само с няколко секунди.

Грейс си записа всички десет координати, съхранени в паметта на уреда.

— При вас ли е мобилният телефон на сина ви? — попита Нокс.

Бащата се качи обратно горе, но след малко се върна с угрижено и объркано изражение. Двамата със съпругата му проведоха някакъв разгорещен разговор.

— Изгубен е! — каза им майката.

— Бях готов да се обзаложа, че ще е така — кимна Нокс.

Той искаше да остави на двамата малко пари, но Грейс го спря още преди да беше предложил. Споразумяха се да купят няколко от грънчарските произведения на дядото. Последва внимателно увиване на всяка от покупките в отделно парче вестник, което се оказа доста бавен процес и поизнерви Нокс.

Щом се върнаха при тойотата, той вече бе приготвил айфона. Въведе първите и най-скорошни координати, преписани от секстанта, и на картата на телефона се появи синьо знаменце. След това второ и трето. Бяха подредени в права линия, водеща към Ван Бейкун.

— Този младеж е бил доста дребен — отбеляза Нокс. — Също като онзи от видеото.

— Да.

— И онзи от видеото беше облечен в доста хубави дрехи.

— Да — съгласи се отново тя.

— Значи може и да е бил той и да са го захвърлили някъде далеч от фабриката — заключи Нокс.

— Възможно е — каза тя и се настани зад волана.

— По дяволите! — изпъшка Нокс и разтърка ръцете си.

— Какво има? — погледна го Грейс.

— Пръстите ми горят — отвърна той и плю върху дланите си. — Мамка му! Я спри тук!

Грейс се сепна при вида на зачервената и раздразнена кожа.

— Това е химическо изгаряне — каза той. Беше виждал подобни неща в Кувейт.

Грейс спря колата, Нокс изскочи отвътре и побърза да се измие в една локва. Върна се след пет минути.

— По-добре ли си? — попита тя.

— Малко по-добре — отвърна той. — Това трябва да е от сода каустик.

— Обувките… — досети се тя.

— Да. Нашето момче е ходило на някакво много мръсно място точно преди да загине.

— Като например в някоя фабрика — добави тя. — Трябва да проверим всички записани координати.

— Ако се окаже, че сме прави, то който и да го е сторил, искал е да изглежда като злополука, сякаш е бил ударен от кола, докато се е занимавал с геодезическото заснемане. В противен случай е трябвало просто да изчезне.

— Това означава, че изчезването му би породило нежелани въпроси — каза тя. — Въпроси, на които сега трябва да намерим отговорите.

През следващите няколко часа, докато караха по координатите, записани от теодолита, минаха през десетина малки фермерски селища. В два случая от общо десетте координати данните съвпадаха до абсолютна точност с тези, които бяха посетили по-рано с шофьора на Маргарт — в Чунан Сан Дуй и Ван Бейкун. Спряха се и на двете места.

Грейс разгледа внимателно картата, на която Нокс беше начертал свързващи линии между отделните точки с посочените координати.

— Все още ли си мислиш, че това може да е група малки градчета? — попита я той. На картата беше начертал трите страни на идеален правоъгълник.

— Огромно е. Това е твърде голяма площ — отвърна тя.

— Така си е — съгласи се той и се опита да разгадае изражението й, докато тя разучаваше картата. — Имаш ли някакви идеи какво може да е това?

Грейс вдигна поглед към равнинния пейзаж наоколо и към оризищата, които се простираха до края на хоризонта.

— Прилича ми на нов град — каза тя.

Нокс беше запознат с термина. Китайското правителство от време на време създаваше нови технологични или производствени центрове в отдалечени извънградски райони.

— Това не е ли шамар за Чунмин Сити? Нали той бе определен да е седмият град? — попита Нокс.

— Всъщност това даже допълва идеята. Вероятно ще бъде „преселнически град“ — заяви тя малко по-уверено. — Има подобен близо до Ченгду.

Понятието беше ново за Нокс и той си го призна.

— Китай вече не е в състояние да изхранва хората си — обясни Грейс. — Принудени сме да внасяме дори основните храни, като например ориз. Проблемът е в ефективността на фермерството. Да, имаме около седемстотин милиона фермери, но въпреки това средно на всеки от тях се пада по по-малко от половин хектар земя. Правителството ни е направило изчисления, че са ни необходими минимум по хектар и половина на фермер, за да може селското ни стопанство да покрие нуждите на пазара. Това означава, че ще трябва да намерим работа за един от всеки трима фермери. В момента се намираме в центъра на най-голямата миграция на население от зората на човечеството до наши дни. — Думите й прозвучаха някак гордо.

— Преселение… — замислено изрече Нокс.

— Да. Преселническите градове се изграждат върху пусти пространства като това — каза тя и посочи с ръка полята наоколо. — Къщите се строят набързо и в такива градове обикновено се заселват между четири и пет милиона души.

— Господи! — удиви се Нокс, опитвайки се да възприеме цифрата.

— А колко би струвал подобен строителен проект?

— Милиарди юани… — рече той. — Ако трябва да сме точни, би струвал четиринадесет милиарда и седемстотин милиона. Значи това беше числото. Това е цената на проекта.

Седяха в колата и мълчаха, опитвайки се да осмислят новата информация. И двамата осъзнаха, че само така нещата си идваха на мястото…

— Дължа ти извинение — каза Нокс след малко. — Пътуването на Маргарт все пак е означавало нещо.

— Приема се — усмихна се тя.

— Както и червеният плик на Лу…

— Бил му е предаден от някакъв важен човек от Пекин. Първите двеста хиляди вероятно са били предплата, за да може Маргарт да получи координатите и да посети мястото. Така би било по-сигурно да наддава в проекта, ако преди това е виждал земята лично…

— Така е можел да предвиди предварително по-голямата част от разходите и да предложи най-оптимална цена.

— Следващите двеста и петдесет хиляди вероятно са отишли за това да купи информацията за наддаването и да предложи сума, приемлива за Комитета по разселванията — тези четиринадесет милиарда и седемстотин милиона. Това би позволило на Маргарт да подбие предложенията на всички останали потенциални участници.

— Ксулон Яо явно е разбрал с какво точно се занимава — добави Нокс. — Все пак островът не е чак толкова голям. Сигурно се е досетил, точно както и ние. Може би е предложил да продаде координатите на Йонг Ченг или на друг конкурент на „Бертолд Груп“ или пък просто е искал пари, за да си държи устата затворена. Което и да е вярно, това му е коствало живота.

— Но той определено е знаел с кого да се свърже — каза Грейс. — Бил е наясно на кого да се обади. Възможно ли е да е познавал монголеца?

— Може и да не го е познавал — отвърна Нокс.

— Тогава онзи служител на правителството? — предположи тя.

— Вероятно… Но ако е успял да разкрие кой е той, то и ние ще можем.

Единственото леко изкривяване в идеалната правоъгълна форма, очертана от координатите на картата, се намираше в югоизточния ъгъл, където една неправилна по форма площ свързваше парцела с бреговете на река Яндзъ. И двамата я забелязаха почти едновременно.

— Познавам тази част от острова — каза Грейс. — Преди много години там имаше фериботен док. Сега там се намират складовете и производствата на леката индустрия.

— Химикалите — отвърна Нокс.

— Точно така, химикалите — повтори тя.

12:45 часа

област Хонгкайо

— Проклети китайци! — изсумтя Козловски пред жена си, щом затвори телефона.

— Скъпи! — скара му се тя и погледна към дъщеря им Тъкър, която в момента играеше на някаква електронна игра.

— Неделя е — каза той, — отгоре на това сега са почивните дни на националния им празник, а онази лаборатория точно днес е решила да върне доклада от съдебната експертиза.

— Значи поне те работят — каза жена му и добави: — Но ти няма да работиш.

— Де да беше така.

— Моля те.

— Налага се. Има едно доста високопоставено ченге, което е замесено в това. А участва и Нокс. Нали го познаваш?

— Загазил ли е? — попита жена му.

— Да. Затънал е до шия. Знаех си, че въобще не трябваше да вдигам телефона — ядоса се Козловски.

От обаждането преди малко беше разбрал, че отрязаната ръка, намерена в Яндзъ, е била отделена от мъртво тяло, а не от жив човек. ДНК-то сочеше, че е принадлежала на бял човек с кръвна група 0-отрицателна. Белезите в плътта на китката сочеха химическо изгаряне, а пробите от почва, взети под ноктите на два от пръстите, бяха показали високо съдържание на тежки метали: живак, олово, кадмий, хром и арсеник.

— Какво ще рече това? — попита Козловски лабораторния техник.

— Металите са в съдържание двадесет и три пъти превишаващо нормите, измерени в градинските почви на Шанхай — отговори му той.

„Градинските почви на Шанхай ли? И на кого, по дяволите, му пука за градинските почви на Шанхай?“, помисли си Козловски.

— Това е почва от остров Чунмин — обясни лаборантът.

— Я повтори?

— Почвите на Чунмин са единствените в радиус от няколкостотин километра, в които има приблизително такова съдържание на тежки метали.

Козловски преглътна с мъка. Беше определил двама души, които да проследят инспектор Шен Деши след срещата им в KFC. Хората му го бяха изгубили по време на прекосяването на реката в бурята, но след това го бяха открили отново и го бяха последвали на остров Чунмин.

— За какви точно химикали говорим? — попита Козловски.

— Цяла комбинация са и са намерени по кожата на китката — отвърна лаборантът. — Натриев хидросулфид, натриев карбонат и натриев метабисулфит. Бих предположил, че става въпрос за цех за преработка на естествени кожи.

— Кожарски цех на остров Чунмин… — измърмори Козловски.

— Правилно.

Козловски затвори, опасявайки се, че Шен Деши този път щеше да го изпревари в събирането на доказателства за убийството на американския оператор. Доказателства, които инспекторът щеше да унищожи възможно най-бързо и всички шансове за правосъдие и справедливост щяха да бъдат безвъзвратно изгубени.

Тогава Козловски се свърза с двамата си агенти.

— В момента той е в полицейското управление на Чунмин Сити — докладва единият от тях.

— Останете с него! — нареди Козловски. — Искам да знам за всяка негова стъпка.

13:00 часа

остров Чунмин

Инспектор Шен Деши се беше разположил царствено и с кръстосани крака в ъгъла на ярко осветената конферентна зала на 5-о районно управление на Китайската народна полиция в Чунмин. Носеше тъмни очила и се възхищаваше на младостта на неколцината местни полицейски офицери. Опитваше се да си спомни дали и той някога бе изглеждал така като млад.

Решението да задържи парите го беше накарало да се замисли. Не можеше да изтрие от паметта си изненадата, изписана на лицето на монголеца, когато беше изхвърчал във водата. Може би беше прибързал да го унищожи. Ако имаше нужните връзки, човекът, наел монголеца, можеше да направи живота му ад. Същото можеше да направи и Козловски, ако му попаднеха доказателства, че монголецът е накълцал на парчета онзи американски оператор. Трябваше да постави край на всичко това. И да действа бързо, докато все още можеше…

Полицейският капитан свика групата си на оперативка. Униформите им бяха зле скроени и висяха грозно по телата им. В групата имаше три жени, две „стари кучета“, едва навършили тридесет, и една доста привлекателна мацка, която приятно изпълваше униформата си отпред. Шен Деши реши, че тя можеше да го съпровожда в задачата му.

Изслуша доклада на капитана по ситуацията до момента: опасен чужденец беглец, придружаван от китайка; и двамата издирвани за няколко престъпления, включително отвличане, побой и убийство. Полицията на остров Чунмин считаше за сериозен случай кражбата на някоя кокошка и в момента полицаите се удивляваха от мисълта, че щеше да им се удаде възможност да преследват истински престъпници. И то не защото се наслаждаваха на преследването, което си беше самата истина, а защото единственият изход от адска дупка като остров Чунмин бе шансът да спечелят вниманието и благоразположението на някого от шефовете си и да поискат повишение. И деветте събрали се ченгета смятаха, че в момента капитанът им размахва печеливш лотариен билет под носовете им.

Шен реши, че забавянето все пак си струваше. Искаше му се да се подсигури с подкрепата на местната полиция, в случай че нещата тръгнеха в лоша посока, както и очакваше. Освен това се надяваше да хвърли примамка на кучетата и да ги прати в грешната посока, така че да го оставят да прибере наградата си сам или почти сам — изглежда, не беше чак толкова лошо да вземе младата полицайка със себе си.

Петнадесет минути по-късно двамата вече седяха в колата му и тя се хващаше за всяка негова дума, тъй като добре знаеше, че не трябва да пита къде отиват.

— Имам доста връзки в частния сектор — каза й той, знаейки, че с това ще я впечатли. — В случая говорим за една криминална лаборатория, използвана от европейците и американците. Получих информация от тях, преди тя да стигне до американците. Търся кожарска фабрика на острова — такава, която доскоро е работила.

— Кожарска фабрика „Чунмин“ — веднага се досети тя.

— Какво знаеш за нея?

— Починалият ми вуйчо работеше там, докато властите не я затвориха. Закриването на фабриката донесе много трудности и глад за семейството му — каза момичето.

— Сградата е синя, нали? — попита инспекторът. — И се намира близо до вода? — Беше видял записа на монголеца. Предположи, че е близо до вода, защото ръката на оператора бе намерена в реката.

— Същата е — потвърди полицайката.

— Моля те, заведи ме до това място.

— Завийте вдясно при следващата пресечка — упъти го тя.

Шен сви рязко вдясно. Момичето залитна и се опря в него, за да запази равновесие — точно както той искаше.

— Далеч ли е? — попита я.

— На петнадесетина минути извън града.

— Харесват ми устните ти — изрече изведнъж Шен Деши. — Допада ми формата им.

— Благодаря — изчерви се тя и погледна настрани.

Инспекторът я хвана за косата и рязко обърна лицето й към себе си.

— Още повече ще ми харесват, ако са в скута ми — заяви той.

Момичето стана още по-червено, а устните й побеляха от притеснение.

— Нали не искаш да ме разочароваш? — предизвика я той.

Радваше се на уплашения й поглед и усещаше силата на страха, който й всяваше. Останалите офицери постоянно получаваха сексуални услуги, но не и Шен Деши и сега той реши да си навакса пропуснатото. С една ръка спусна облегалката си назад, а с другата придърпа лицето й към скута си.

— Може дори да си спечелиш повишение — обеща й той.

Почти излезе от пътя, докато тя го довършваше. Дясната му ръка се беше спуснала под ризата му, а лявата стискаше волана.

Момичето се пооправи и само минута по-късно изглеждаше така, сякаш нищо не се беше случило.

— Сега ще ме заведеш до кожарската работилница! — нареди й той. — Ще паркирам някъде наблизо, но встрани от пътя. Ти ще останеш да пазиш и да ме уведомиш, ако се случи нещо необичайно.

— Районът е доста отдалечен и там няма никого — каза тя. — След затварянето на фабриката останалите фирми също се преместиха.

— Защо? — учуди се инспекторът. Знаеше, че земята бе прекалено ценна, за да бъде изоставяна с лека ръка.

— Местният комитет на Партията обяви района за бъдещ парк — обясни тя.

— А каква беше истинската причина? — попита той. Нямаше особен смисъл да се строи парк на слабо населен остров.

— Това беше единствената причина, за която съм чувала.

— Кажи ми от какво почина вуйчо ти?

— От заболяване. Имаше рак на кръвта.

— Имаше ли и други заболели? — попита я той.

— Тук трябва да завиете вляво — смени темата тя и посочи с ръка. Шен Деши зави наляво. — Този път води до реката. След това трябва да завиете надясно по крайбрежния път.

— Виждам, че съм избрал правилния партньор — похвали я той. — Добре се справяш.

Момичето се изчерви от гняв и срам.

— Радвам се, че ми се удаде възможност да работя с теб — добави Шен. — Взаимодействието между отделите трябва да се поощрява.

— Тук завийте вдясно — каза тя.

— Добре поработихме заедно, нали? — попита той и проследи с пръст линията на бузата й.

Тя потръпна. Изглеждаше така, сякаш й се повдигаше.

— Спрете, моля! — извика момичето изведнъж.

Шен Деши кривна встрани от пътя и спря.

Тя отвори рязко вратата на колата и повърна.

18:00 часа

остров Чунмин

На фона на залеза въздухът над хоризонта на Шанхай изглеждаше като тънка розова мъгла, обгърнала града. Близо до мястото, където река Яндзъ се влива в Китайско море, се разгръщаше най-усиленият корабен трафик и малките баржи плаваха редом с огромни контейнеровози, а самолетите прелитаха ниско, захождайки за кацане на летище „Пудон Интернешънъл“.

Грейс караше тойотата, на която бяха монтирали третия комплект регистрационни табели. Сви с колата по крайбрежния път и спря на един разкалян паркинг, заобиколен с изоставени складове и отрупан с боклуци. В дъното на паркинга се забелязваше силуетът на някакъв стар кран.

— Това е цял град призрак! — възкликна Нокс, щом слезе от колата и се огледа.

Грейс го последва.

— Обикновено е така през почивните дни на националния празник — отвърна тя.

Изоставените сгради бяха отделени една от друга чрез прегради, издигнати с бетонни блокчета. Грейс тръгна покрай една от стените по пътека, която водеше извън чакълирания паркинг.

— Предлагам да застанеш на позиция тук, до купчината пясък — каза тя с тона на бивш офицер от армията, посочвайки към мястото. — Оттук ще можеш да виждаш всички сгради, а и прикритието е добро.

— Съгласен — отвърна Нокс. — Само дето ти ще стоиш да пазиш, а не аз.

— Една китайка, заловена да се разхожда из тези места, ще бъде третирана много по-благосклонно от един wai guo ren — обясни Грейс, но млъкна, тъй като осъзна, че е твърде дребна на ръст, за да се качи сама на стената.

— Аз обаче мога да се катеря по стените без чужда помощ — подразни я той.

Помогна й да се качи и я последва от другата страна. Минаха напряко през едно запустяло и вмирисано пространство, заето от стръкове изсъхнала трева и кал, и стигнаха до втората стена, обграждаща двора. Слънцето вече клонеше към залез и се канеше да потъне зад облаците смог и изпарения. Нощта се спускаше бързо.

Двамата заедно се изкачиха на купчината пясък и успяха да погледнат отвисоко към индустриалните сгради вляво.

— Третата сграда ето там — каза Нокс. — Това около нея не е кал.

— Асфалт е. Обаче оттук не мога да прочета табелата.

— Обзалагам се, че е същата табела от видеото на монголеца.

— Не можеш да си сигурен — възрази Грейс.

— Ако се качим на онзи кран, ще можем да погледнем от по-добро място.

— Да ти се намира случайно втори телефон? — попита тя.

— За какво ти е?

— Да ми дадеш единия и да ми се обадиш, ако видиш нещо, докато си тук.

— Хубав опит — усмихна се Нокс.

— Като жена — започна тя, — родена и израснала на този остров, мога да ти кажа, че имам много повече шансове да успея да се измъкна от напечена ситуация с преговори, ако случайно ме заловят.

— А аз като мъж въобще не се занимавам да се измъквам от напечени ситуации с преговори — контрира я той.

— Именно! Така дори и да не успея с разговори, няма да се проваля. Ако ми трябва помощ, ти ще си наблизо.

— И как точно смяташ да прескочиш тези стени?

— Само едната стена е трудна. Виж — посочи с ръка тя, — втората е започнала да се руши и няма да има проблем.

— Тогава ще отидем и двамата — настоя Нокс.

— Но ти си чужденец.

— Знам…

— Подобно нещо означава сами да си търсим белята, мисли разумно — продължи да го увещава тя.

— Недей да искаш от мен невъзможни неща.

— Помогни ми само да прескоча първата стена и ако от другата страна не срещна никого, може и ти да дойдеш да огледаме заедно — съгласи се тя.

Беше компромис, с който той можеше да се примири, макар и с нежелание. Нокс й подаде телефона. Няколко минути по-късно тя вече се катереше по наклоненото тяло на крана, който беше опрян от едната страна на стената.

18:40 часа

остров Чунмин

Някаква фигура се приближаваше с широки крачки към сградата на кожарската фабрика, без дори да се опитва да се прикрие. Беше ченге. Имаше голяма глава, но тялото му не бе достатъчно широкоплещесто, за да е монголецът. Не беше и достатъчно висок, за да е Козловски.

Нокс позвъни на Грейс още няколко пъти. След малко телефонът превключи на гласова поща, явно бетонната конструкция на сградата препречваше сигнала, реши той.

Приклекна по-ниско до наклонения кран, опасявайки се, че силуетът му можеше да изпъкне на фона на хоризонта, и проследи ченгето с поглед.

Мъжът се обърна и тръгна право към вратата на фабриката. Носеше нещо… Пистолет или гаечен ключ?

Китайските полицаи нямаха право да ходят с оръжие, но офицерите от Народната въоръжена полиция винаги носеха. Дали това не беше човек на Козловски?

Нокс притихна за момент, когато мъжът се обърна в неговата посока. Ала веднага щом новодошлият отиде до входа на фабриката, Нокс побърза да се спусне по стената в двора. Миг по-късно отекнаха две силни метални прещраквания. Мъжът влизаше вътре.

22:09 часа

Крайбрежният булевард

Подполковник Пот Хо от Министерството на държавната сигурност заемаше червен кожен стол, разположен зад обикновено бюро в малък сив офис без прозорци. Мъжът бе доста дебел и с мазни устни, мазен перчем и нетърпелив нрав.

Шен Деши бе седнал срещу него с гипсирана ръка, обездвижена със слинг през врата, и с превързана глава с обръсната на места коса, под която се виждаха шевове. Инспекторът се опитваше да изглежда уверен, докато се взираше в очите на човека от отсрещната страна на бюрото.

— Е? — попита подполковникът на шанхайски. — Щях да те накарам да повториш отново всичко това, но не искам да го чувам пак. Ако американците настояват да повдигнат обвинение срещу теб…

— Да, разбирам — отвърна Деши.

— Как така си го взел на прицел? — продължи да разпитва подполковникът.

Шен замълча. Челото и горната му устна бяха плувнали в пот — сигурен знак, че изпитваше слабост. Подполковникът можеше да му скъса топките, ако поискаше.

— Ти трябваше да запазиш доказателствата за евентуално замърсяване на района и да прикриеш останалото, преди въпросът да се е разчул — смъмри го началникът.

Шен Деши потъна още повече в стола си.

— А вместо това си се натресъл право в ръцете на американците, които всеки момент може да отправят официално запитване и да потърсят отговорност. Ако исках подобен род внимание, щях да съм наел фирма за връзки с обществеността! — извика подполковникът.

Шен се окопити и се опита да откупи спасението си от ситуацията.

— Разполагам с някои доказателства, които навеждат към обвинение срещу американския видеооператор. Имам камерата му.

— Защо не си я унищожил, глупако?

— Разбира се, както желаете — съгласи се Деши.

— Тя е последното нещо, което ни трябва в момента.

— Има и още нещо — отвърна Шен Деши в опит да разкрие картите си докрай.

— Обясни.

— Сто хиляди щатски долара — каза той. — И още триста хиляди юана.

Погледът на подполковника светна като очите на хартиен дракон по време на годишния фестивал. Той намигна на служителя си и с дебелия си показалец разтърка месестата си горна устна.

— И какво предлагаш? — попита той и отвори едно чекмедже на бюрото си, за да си запали цигара. Намери и някакво шоколадче, от което си отчупи парче и го пъхна между мазните си устни. Димът излизаше от устата му, докато дъвчеше и пушеше едновременно. — Моля, майоре, продължете — подкани го той.

— Пенсионирах се миналата седмица. Ако бъде отправено някакво запитване — каза Деши, — може да посочите, че съм действал на своя глава.

— И аз си мислех за нещо такова — отвърна подполковникът. — Ще подготвя документите. Покрий се за ден-два. Ще те обявя за издирване в следващите четиридесет и осем до седемдесет и два часа — достатъчно дълго, за да изглежда така, сякаш полагаме усилия да те намерим.

— Както желаете — кимна Шен Деши.

— Това ще бъде добре за нас — продължи подполковникът.

— Така е — съгласи се Шен, който от цялото изречение чу само думата „нас“.

— Лоялността ти никога не е била поставяна под въпрос — добави началникът.

— Благодаря ви, господин подполковник — отвърна Шен Деши и преглътна сухо.

— А доказателствата?

— Съдържанието на пътната чанта не е докладвано. Дойдох директно при вас, както вие ме посъветвахте. Следователно това не е записано никъде — отвърна Шен Деши.

— Не искаме подобни доказателства да излизат черно на бяло! Ще настане голяма бъркотия! — прекъсна го началникът и издиша голям облак дим.

— Точно така, сър.

— Значи несъмнено трябва да решим какво да правим с тези тъй наречени „доказателства“ — продължи подполковникът.

— Несъмнено — съгласи се Деши.

Той искаше Шен да предложи съюз, никога не би го предложил сам.

— Бих могъл да предам средствата на Народната въоръжена полиция — каза Шен.

— Това е едната възможност.

— Или пък да се опитам да ги върна на тези, които са ги дали — продължи инспекторът.

— Откупът за отвличането ли? Несъмнено е осигурен от някоя западна застрахователна компания, едва ли ще им липсва — отвърна подполковникът.

— Да, и на мен ми хрумна същото… — съгласи се Шен Деши.

— Трябва да има и друго решение — наблегна подполковникът на последните две думи, а крайчецът на фаса му се показа между мазните му устни, изцапан с шоколад. — Е? — подкани той, окуражавайки подчинения си да говори.

— Хрумна ми и колко добра работа биха свършили тези средства на някои училища или на жертвите от земетресения и наводнения — продължи да увърта Шен, — но, разбира се, те не могат да излязат директно от Министерството.

— По дяволите! — изруга началникът му.

— Но ако са от името на частни лица, това вече е друго нещо — заключи Деши.

— Съвсем друго — отвърна подполковникът.

— Ако, да кажем… си разделим сумата… в процент, който взема предвид вашия по-висок пост и стаж, разбира се… — продължи неуверено Шен. — Аз имам десет години в Министерството, а вие — петнайсет… Какво ще кажете на шейсет на четирийсет?

— Седемдесет на трийсет — отвърна началникът.

— Шейсет и пет на трийсет и пет.

— Дадено.

— Можем да се погрижим за разпределението на сумите много по-отговорно, отколкото би го сторила бюрокрацията в Министерството — продължи Деши.

— Разбрах добре идеята ти и я приемам. Много добре казано, майоре. Да, ясно виждам загрижеността ви по този въпрос — заяви началникът и след миг добави: — А кога можем да пристъпим към разрешаването му?

— Когато пожелаете, разбира се — отвърна Деши.

— Но нека не е тук. Да отидем в парка. Тази вечер в „Тай Чи“, на пейката отпред.

— Разбира се — съгласи се Шен Деши.

— Недей да ме разочароваш. Да не вземеш да размислиш — предупреди го подполковникът.

— Не, сър — отвърна инспекторът, представяйки си ада, в който би попаднал човек, който се е осмелил да не спази уговорка с Пот Хо.

— Свободен си — каза подполковникът.

Деши се изправи бавно и с изражение, пълно с болка. Каква ирония! Министерството на държавната сигурност бе предназначено да се бори с корупцията и корпоративните злоупотреби.

— Да се разберем обаче за едно нещо — добави началникът. — Технически погледнато, това не са кървави пари, нали? — Беше по-скоро въпрос, отколкото настояване. Все пак подполковникът не искаше да се излага на опасност.

Шен Деши си представи физиономията на монголеца в мига, когато беше паднал от ферибота. Представи си транжорната маса в кожарската фабрика, на която монголецът бе накълцал оператора. Спомни си жужащите рояци мухи.

— Не, разбира се — отвърна той. — Просто ги намерих.

— Намерени значи.

— Да.

— Добре тогава. Да действаме — отвърна началникът.

Шен Деши с мъка се добра до колата си. Отключи и реши да провери дали всичко с безценната чанта беше наред. Отвори задната врата и се надвеси над нея.

Повдигането на задната седалка не беше лесна работа. Механизмът заяждаше дори и когато под нея нямаше натъпкана чанта с пари; направи го и този път. От болката в спуканите си ребра и счупената ръка Деши едва успяваше да се движи, а какво оставаше да премести неудобната седалка и да погледне под нея, но все пак събра последни сили и с едно силно издърпване успя да я повдигне.

Хората разправят, че когато човек умира, целият му живот преминава като на филмова лента пред очите му — от детството до настоящето, и че изходът към рая прилича повече на огледало, отколкото на врата. Животът на Шен Деши премина пред очите му и все пак, като се изключат няколкото счупени кости, той все още беше жив.

Отделението под седалката беше празно.

Отне му няколко минути, преди да осъзнае реалността на случващото се. Заблъска седалката напред-назад, сякаш тежкият сак можеше да се е пъхнал между механизмите или да беше изпаднал от колата, когато седалката се отвори.

Самият той беше скрил парите там! През цялото време беше стоял в колата, с изключение на няколко момента…

Онази кучка!

Беше я оставил сама в колата, когато бе отишъл да огледа фабриката, а тя бе дошла с нея след пристигането на американеца.

Трескаво се замисли какво, по дяволите, трябваше да направи сега, когато някъде от дълбините на съзнанието му се надигна глас: „Бягай!“.

09:20 часа

квартал Луан

Шанхай

Малко след закуска на следващата сутрин Грейс получи телефонно обаждане от Джиан Лу. Не беше казала на Нокс и Козловски за помощта, която й бе оказал бившият й любовник. Като държавен служител Джиан Лу разполагаше с достъп до информация, за която американското разузнаване би се наложило да се труди със седмици, за да събере и анализира.

— Да? — попита тя.

— Собственикът не е само един — бе започнал направо Джиан Лу. — Кожарската фабрика — тя е собственост и е била управлявана от компания с десетчленен борд на директорите. Фирмата е прекратила дейността си и фабриката е била затворена преди две години.

— Когато са влезли в сила законите за защита на околната среда — досети се Грейс.

— Времето съвпада. Можеш ли да ми кажеш за какво е всичко това? — попита Джиан Лу.

— Имаш ли възможност да издириш кои лица са били в борда на директорите на фабриката?

— Вече съм го направил.

— Наистина те обичам. Знаеш го. — Грейс се усмихна на телефонната слушалка. Не беше правилно да го казва и веднага съжали, че се беше изплъзнало от устата й, но откакто бе пристигнала в Консулството и вече бе в безопасност, постоянно се чувстваше като замаяна и не знаеше какво говори. За момент си помисли, че той ще й затвори.

— Мога да ти дам имената им — продължи Лу съвсем делово от другата страна на линията. — Имаш ли химикалка?

Тя бавно и внимателно си записа няколко китайски символа и ги прочете обратно на Джиан Лу, а той я изслуша и не я поправи нито веднъж.

— Това ли е? — попита той.

„Това ли беше?“, замисли се за миг тя, но на глас каза:

— Надявам се, че не.

— Чух се с Едуард. Той наистина е в безопасност извън страната. Като негов по-голям брат… и от името на семейството… знам, че сме ти задължени… — започна той.

— О, моля те. Няма никакъв дълг — прекъсна го Грейс.

— Бих искал да изразя огромната ни благодарност — каза съвсем официално той.

— Като начало би могъл да ми дойдеш на гости в Хонконг — заяви тя. Е, от китайките се очакваше да бъдат много по-добре възпитани от това и Грейс се надяваше да не му е прозвучала твърде нахално и да го отблъсне.

— Да, разбира се — отвърна той.

— Само ако искаш, естествено — побърза да добави тя.

— Това, което човек иска, и това, което приема, са две много различни неща — каза той.

— Имаш адреса ми. Същият е.

— Значи смяташ да напуснеш страната? — попита той, а гласът му й прозвуча някак си разтревожен.

Грейс за пръв път го чуваше да звучи така. Не каза нищо, оставяйки думите му да ехтят отново и отново в главата й.

— Възможно най-скоро, още днес или утре — добави тя след малко.

— Разбирам.

— Полетът не е дълъг.

— Но за мен си е цяло пътуване — добави той.

— Ще те чакам — каза Грейс.

Той затвори. Тя остави внимателно телефона и се взря в него, преповтаряйки си наум всяка дума от разговора им. Търсеше скрит смисъл в думите и интонацията, с която ги беше изрекъл.

Почукване на вратата я извади от унеса й.

Беше Нокс.

17:00 часа

Крайбрежният булевард

На самотния седми етаж на просторния шикозен апартамент на М. над Крайбрежния булевард Нокс, въоръжен с бинокъл, разглеждаше множеството от хора, запълнило района долу. Слънчевият следобед и топлата вечер бяха довели двадесет хиляди туристи, предимно китайци, които в момента се блъскаха, за да се доберат до късче от вълшебната гледка към отсрещния бряг на река Хуанпу. Там, сред десетките кули от стомана и стъкло, се издигаше и „Ксуан Тауър“. Скелето й беше разкъсано и висеше от едната страна, а металните му платна се развяваха от вятъра. Не можеха да се намерят хора, които да разчистят последиците от унищожителния тайфун, и цялото строителство в града бе претърпяло загуби вследствие на природните стихии.

С айфона в ръка Нокс наблюдаваше разхождащите се долу хора и търсеше червения чадър, носен като слънчобран въпреки залязващото слънце. След малко го забеляза да се приближава от правилната посока. Знаеше, че под него се крие Грейс, и я наблюдаваше, докато се качваше по стълбите към платформите, за да се слее с разхождащите се тълпи.

Там чадърът се смеси с останалите слънчобрани, бебешки колички, балони и хвърчила на клечка, спря се в центъра на множеството и зачака.

Черното „Бентли“ пристигна и спря в отбивката за автомобили. Един забързан шофьор слезе, за да отвори вратата на пътника в тъмен костюм, и въпреки че мъжът, изглежда, пътуваше сам, Нокс и Грейс добре знаеха, че не е така. Йонг Ченг никога не беше сам.

— Забелязах те. Той идва — докладва й Нокс по телефона.

— Тук е толкова претъпкано — чу се гласът й. — Има ли полиция?

— Забелязах двама край входа на метрото от твоята страна на улицата. Има още двама край хотел „Мир“.

— Нормално — каза тя.

— Да. Всичко е наред. Остани на позиция — каза Нокс, а тя не затвори телефона, така че той да може да чува. Преметна слушалката микрофон през врата си, сякаш бе от айпод с музика, сложен на пауза.

10:00 часа

квартал Луан

Шанхай

Само преди час дъждът се беше усилил неимоверно много. Нокс, Грейс и Козловски стояха на сушина на стълбището пред сградата на Консулството.

Точно пред портала на сградата, на китайска територия, чакаше линейка с един-единствен червен буркан, който проблясваше на покрива й.

Порталът се отвори и металните преградни блокове се прибраха в земята. Линейката обаче не помръдна.

— Хайде де! — нетърпеливо каза Нокс, очаквайки специалната кола да пресече границата и да премине на американска територия.

Грейс държеше айфона на Нокс до ухото си.

— Катрин, моля те, линейката е вече пред входа — каза тя и погледна към Нокс. Очакваха секретарката да ги свърже с Йонг Ченг.

— Той няма да го направи по телефона, прекалено предпазлив е — прошепна Грейс, след като закри микрофона с ръка.

— И какво тогава? Тук ли? Къде? — попита Нокс.

— Мисля, че по-скоро става въпрос за „как“ — отвърна Грейс. — Ченг не би рискувал да бъде видян или подслушан как научава от американец името на някакъв китайски високопоставен служител и по-късно предава въпросния човек на властите. Той очевидно разбира, че може би си играем с него и това може да е просто номер от страна на американското разузнаване.

— И, разбира се, ще бъде прав — вметна Козловски. — Ако се предположи, че американското разузнаване е било достатъчно умно, за да измисли подобен сюжет. Премахването на високопоставен човек от властта чрез слухове и безпочвени обвинения определено би било успех за нас.

Грейс замислено допря телефона до бузата си.

— Катрин? — каза тя. — Моля те, предай на господин Йонг Ченг, че офертата важи още само четиридесет минути. Ще чакам на портала на Американското консулство и бих предала информацията само на теб или на господин Ченг, на никого другиго — заяви тя и прекъсна разговора.

Червената светлина продължи да пулсира в лицата им.

— Защо? — попита я Нокс.

— Ако изпратят някого от Министерството например, няма гаранции, че сделката за господин Дулич ще стане — отвърна тя.

— Но Йонг Ченг може да я осъществи, така ли? — саркастично попита Нокс.

— Разбира се.

— И защо?

— Заради честта си — отвърна Грейс, абсолютно убедена в думите си. — Той не би нарушил обещание, което е дал, гарантирам ти го.

Нокс държеше чадъра над Грейс, докато я съпровождаше до охраната на предния вход, и след това застана редом с нея до портала, за да огледа линейката по-добре. От спряно наблизо „Хъмви“, управлявано от един от командосите от охраната, се носеше мелодия на U2. Човекът зад волана припяваше фалшиво в такт с музиката, а двигателят не работеше.

Това бе една от най-дългите разходки, които Нокс бе предприемал в живота си. Внимаваше да остане в територията на Консулството и в същото време се опитваше да надзърне през предното стъкло на спрялата отвън линейка. Шофьорът на линейката реши, че Нокс гледа към него, и му показа изрезката със снимка на Кобе Брайънт21, която висеше от огледалото за обратно виждане, след което се ухили и вдигна палец в знак на „този е номер 1“.

Нокс обаче гледаше покрай въртящия се образ на Кобе към мъжа, седнал на една от страничните пейки отзад в линейката. Някаква жена, вероятно парамедик, седеше до него, а срещу тях се виждаше друг човек, облечен в тъмносиня униформа. Полицай. Дулич държеше ръката си, обездвижена в слинг през врата, а главата му беше омотана в бинт. Изглеждаше наистина много зле. Дулич кимна леко и се облегна с мъка назад, като или не го видя, или предпочете да не показва, че го е познал.

Зад и отстрани на линейката бяха спрели две полицейски коли, а във всяка от тях имаше по четирима униформени. Нокс обмисляше как би могъл да измъкне Дулич, но осем срещу един, и то без да броим ченгето в линейката, не обещаваше резултат в негова полза. И все пак, ако линейката си тръгнеше, ако сделката се провалеше, той нямаше какво да направи, за да го спре.

Нокс се огледа в двете посоки на необичайно празната улица, търсейки с поглед черното „Бентли“ на Йонг Ченг, което бе забелязал на Крайбрежния булевард. Вместо това минаха няколко коли и таксита, както и десетина велосипеда и мотопеда, но нямаше никакво „Бентли“.

Нокс проклинаше китайците за това, че си бяха изградили стени сред стените от чест и срам, които му се струваха като безсмислена защита от противниците. Та това бяха правила в правилата, закони в законите, а отгоре на всичко, изглежда, се променяха според случая и нуждата… И въпреки че се преструваше, че ги разбира, Нокс не ги разбираше ни най-малко.

Изминаха десет минути, но на него му се сториха като четиридесет. Все още стоеше на същото място, дъждовните капки барабаняха по чадъра. Продължаваше да се оглежда, когато видя едно такси да спира в локалното платно пред Консулството. Отвътре слезе жена, която инстинктивно се опита да предпази косата си с ръка. Ако паметта не го лъжеше, отдалеч жената приличаше на Катрин, но мозъкът му бе изморен и нервен от дългото чакане, така че можеше и да греши. Дамата се отправи директно към охраната на портала.

Нокс зачака. Шофьорът на таксито изключи двигателя и също зачака.

Жената не бе стояла в будката на охраната повече от тридесет секунди, преди да излезе и отново да се качи в таксито. Шофьорът потегли и колата се отдалечи. Нокс погледна към линейката, очаквайки да тръгне, но тя не помръдна.

Грейс също излезе от будката на охраната и забърза през внимателно поддържаната чакълена пътека право към очакващия я Нокс с чадъра.

— Готово — каза тя.

— Е, и какво следва?

— Сега зависи от Йонг Ченг да прецени информацията, вероятно да я провери и да проучи дали този Жмин наистина носи наказателна отговорност. Той ще реши дали това е достатъчно важно за „Йонг и син“, за да рискува репутацията си и да изгуби ценни политически връзки.

— Идеално! — измърмори тихо Нокс.

— Предполагам, че обмисляш атака към линейката — каза тя.

Нокс замълча. Не му харесваше фактът, че тя се беше научила да го разпознава толкова безпогрешно.

— Всичко е наред. Нали така? — попита тя.

— Изразът е такъв — рече Нокс. — Но в случая не е така.

— Ако линейката си тръгне, ще знаем, че сме се провалили — каза тя с ледено спокоен глас.

— Ако линейката си тръгне, няма да успее да измине и десет метра — отвърна той.

— Джон?

— Да, Грейс?

Тя сложи ръка на рамото му и се сгуши по-близо под чадъра до него.

— От много години не е имало случай на компрометиран министър. Правителството ни ще извлече много от това — каза тя. — Няма да е добре за Партията обаче. За китайския народ най-голямото престъпление е корупцията и правителството вероятно няма да успее да устои пред възможността да се сдобие с кървав трофей като главата на председателя Жмин.

— Това е Китай — отвърна простичко Нокс.

— Ще видиш — увери го тя.

Линейката обаче не помръдна нито напред, нито назад. Шофьорът си играеше с Кобе Брайънт, докато Дулич още повече увеси глава. Изглеждаше отчаян и победен.

Изминаха още пет минути.

— Йонг Ченг няма да го направи — каза Нокс.

— Дай му малко време — успокои го тя.

През струите на дъжда Нокс видя, че единият от полицаите в по-близката кола вдигна портативното радио. Нокс го наблюдаваше, докато в колата явно течеше разгорещена дискусия между този с радиото и шофьора, който със знаци му показа, че са блокирани.

Полицаят, който бе взел радиостанцията, слезе от колата и отиде при втората полицейска патрулка, която блокираше пътя на линейката. Шофьорът на втората кола погледна към Нокс и в очите му се четеше зла самоувереност и победа. Нокс видя нещата пред него да се развиват като на забавен каданс. Проклети служители, които злоупотребяваха с властта си!

Нокс погледна обратно към Консулството, където от дистанция ги наблюдаваше Козловски, и след това отново се обърна към линейката. После бързо погледна към командоса зад волана на хъмвито и най-накрая към куката с лебедка, монтирана на предната броня на военния автомобил.

Нокс изтича към куката, освободи я, издърпа около десет метра от здравия стоманен кабел и с куката в едната си ръка тръгна към портала.

— Нокс! — разтревожено извика Грейс.

— Ей! — последва го и гласът на командоса, който бе слязъл от хъмвито.

Нокс се промъкна през локвите и навлезе в китайската територия пред района на Консулството, в която той беше със статут на издирван престъпник, и докато се навеждаше под купето на линейката, забеляза, че едната от полицейските коли се отдръпна. Нокс заключи куката за теглича на линейката и побърза да отскочи назад, щом чу звука от отварящи се врати — сигнал, че полицаите идваха, за да го заловят. Изтича и се шмугна обратно в частта зад портала на Консулството, която се считаше за американска територия. Затича се обратно към хъмвито и отвори със замах кутията, от която се управляваше макарата. Китайските полицаи го изпуснаха на косъм.

— Не можеш да го направиш! — извика му командосът, но определено бе по-зает с двамата китайски полицаи, които почти бяха прекрачили браздата, разделяща китайската от американската част на посолството. Командосът тръгна натам и застана на няколко сантиметра от тях.

Кабелът на лебедката се изпъна.

Командосът успя да се задържи прав, а пръските слюнка от разгорещените му думи, отправени в лицето на единия от двамата китайски полицаи, се примесиха с капките на дъжда. Това обаче бе ясен сигнал за Нокс.

— Престанете и се отдръпнете, сър! — извика командосът. — Това е американска собственост.

Нокс забързано отвори вратата на хъмвито, качи се на мястото на шофьора и дръпна ръчната спирачка. Линейката понечи да потегли, но кабелът се изпъна още повече и не й позволи. Двигателят й започна да реве, а целият й корпус се разтресе. Хъмвито дръпна рязко назад и между двете коли започна битка на издърпване.

Нокс измести големия камък, който запречваше чакълената алея, и го използва, за да блокира предната гума на хъмвито. Сега всичко зависеше от военната машина. Линейката бавно започна да се плъзга по мокрия асфалт все по-близо и по-близо до портала.

Двамата полицаи явно разбираха от физика и механика, защото скочиха почти едновременно и се хванаха за металния кабел, но усилията им се оказаха напразни.

Козловски също дотича откъм сградата на Консулството; беше останал без дъх и се отправи директно към вратата на хъмвито. Нокс му препречи пътя.

Единият от полицаите изтича към патрулната кола, отвори багажника и измъкна оттам ножица — секач за метал.

Задната броня на линейката бе само на сантиметри от портала.

— Войнико! В тази линейка се намира американски ветеран! — извика Нокс към командоса. — Ако не успеем да го издърпаме отсам граничната бразда, той отива право в китайски затвор.

Думите бяха отправени и към Козловски, който стоеше точно до Нокс и наблюдаваше как лебедката все повече придърпва линейката към портала.

Нокс беше наясно, че разстоянието между хъмвито и линейката няма да позволи на лебедката да издърпа целия автомобил на територията на Консулството. Той направи знак на Дулич и стана свидетел как човек с превързана глава и гипсирана ръка напада и обезоръжава полицай, седнал на пейката срещу него.

Дулич се наведе и се спусна към задната част на линейката, а в същия момент полицаят успя да прищипе малките челюсти на ножицата — секач за метал, около стоманеното въже. Командосът обаче го изрита откъм американската страна на граничната линия и ножицата падна. В този момент задната броня на линейката навлезе в американска територия.

Полицаят прекрачи границата, опитвайки се да пререже кабела, а войникът извади оръжието си. Ченгето веднага побърза да се отдръпне и се задоволи само да наблюдава случващото се.

— Ефрейтор! — извика Козловски, оставяйки Нокс сам, но не и преди да му изсъска: — Ах ти, копеле!

Нокс се усмихна на притеснената Грейс.

Задната част на линейката вече се намираше на територията на Консулството. Отпред трима от полицаите се опитваха да влязат в нея през страничната й плъзгаща се врата, за да спрат Дулич, а самият той бе в задната част на колата.

Козловски изкрещя на командоса да прибере оръжието си.

— Сър! Това е моя отговорност, сър! — отвърна му войникът, вдигна оръжието си и го стовари върху ръката на единия от полицаите в линейката. — Ей! — изкрещя командосът, за да привлече вниманието му. — Оттеглете се! Намирате се на американска територия!

В усилието си да се отскубне линейката се плъзна встрани и закачи едното крило на солидния метален портал. Тежката врата се изкриви и се стовари навътре към двора сред оглушителен метален трясък. Командосът насочи оръжието си към полицая, който не смееше да помръдне. След цели две минути страничната врата на линейката също пресече граничната линия и Нокс изключи електрическата лебедка.

Дулич слезе от линейката и бе посрещнат от Козловски и Грейс, които му помогнаха да се придвижи по-навътре към сградата на Консулството. Нокс освободи кабела и командосът изрита куката назад към хъмвито. Нокс се пресегна и я прибра.

— Сър! — извика командосът към ошашавения шофьор на линейката. — Автомобилът ви е спрян неправилно на американска територия. Отстранете го веднага!

Шофьорът едва ли разбираше английски, но линейката толкова бързо се стрелна напред, че ченгето в нея загуби равновесие и се свлече на пода, а в бързината автомобилът закачи една от патрулките.

Откъм сградата на Консулството притичаха още шестима командоси, въоръжени с автомати М-16, и се присъединиха към ефрейтора.

Нокс и Козловски подкрепяха Дулич от двете му страни. Единият от командосите се приближи до Нокс и предложи да го отмени.

— Не, благодаря — отвърна Нокс, затягайки здравата си хватка около ръката на ранения.

06:00 часа

остров Чунмин

Шен Деши седеше зад волана на автомобила си, паркиран срещу сградата на 5-о полицейско управление в Чунмин Сити, в очакване приключилата смяна полицаи да излезе. Беше стоял на това място близо девет часа и бе премислял отново и отново създалата се ситуация. Тази жена полицайка го беше прецакала. Трябваше на всяка цена да му върне парите. Шен Деши щеше да ги подели с подполковника в съотношение, в което се бяха уговорили, и официално щеше да излезе в пенсия. Все още имаше надежда.

Тя се показа от сградата след няколко минути, отключи един от велосипедите, паркирани отпред, и потегли. Шен Деши я последва, давайки й солидна преднина.

Живееше в порутена четириетажна сграда, каквито той беше виждал с хиляди. В нея имаше не повече от шест семейства, като всяко от тях населяваше пространство от около една голяма стая. Деши слезе от колата и я последва. Нямаше по-добър от него в проследяването пеша. Щом жената съвсем спокойно влезе в апартамента си на третия етаж, инспекторът разбра, че тя дори не се беше усетила, че е следена.

Не искаше да й даде време, за да се окопити. Затича се към вратата и я изрита силно. Тя поддаде, удари се в стената и отскочи обратно към него, а Шен Деши скочи вляво и инстинктивно издаде напред раненото си рамо, за да я спре.

В дясната си ръка стискаше камък.

Жената пред него държеше бебе.

Гледката на детето го стъписа и той се спря. Жената беше толкова млада, че Шен си я беше представял как дели апартамента с още четири-пет момичета на нейната възраст, а вместо това, се оказа очи в очи с втори полицай — мъж, при това едър. Униформената му риза беше разкопчана. Определено изглеждаше ядосан. Държеше сгъваем нож.

— Това е той! — каза полицайката. — Онзи със свирката.

Шен веднага съжали за глупостта си. Бе позволил на привързаността и емоциите да ръководят действията му. И откога така? Откакто тази кучка бе откраднала бъдещето му изпод задната седалка на колата…

— Искам само парите си — заяви Шен.

— Какви пари? — попита жената с непоколебим тон.

Съпругът й не каза нищо, само пристъпи към Шен и стисна ножа по-здраво в юмрука си.

— Сигурна ли си? — попита мъжът.

— Съмняваш ли се в мен? — отвърна му полицайката. — Човек не забравя подобно нещо! — изсъска тя и плю на пода. — Все още усещам отвратителния му вкус.

Решимостта в погледа на съпруга вещаеше само проблеми. Шен Деши почти бе готов да се откаже от парите си, но не би си позволил да бъде заплашван и унижаван от двойка пладнешки обирджии.

— Парите! — настоя той. — След това си тръгвам.

Само дето не си беше направил правилно сметката за съпруга. Мъжът скочи и се засили, но не към него, а към вратата, блокирайки единствения изход навън.

Жената бе оставила бебето в креватчето му и също се беше въоръжила с нож.

— Можем да преговаряме! — извика Шен и почувства тежестта на безполезния камък в дланта си. Не че не можеше да надвие мъж и жена, въоръжени с ножове. Можеше да го порежат или намушкат, но, общо взето, би могъл да го преживее. Само че свирепият поглед на съпруга беше това, което смразяваше кръвта във вените му.

— Не тук — обърна се спокойно мъжът към жена си.

— Знам едно място. Далече е и е изоставено. Идеално е — каза полицайката.

Шен Деши си спомни за окървавената вода по масата за транжиране и за звука, с който се оттичаше в канала.

— Нека бъдем разумни — предложи Шен Деши.

16:40 часа

Хонконг

Двама служители на „Ръдърфорд Риск“ посрещнаха Нокс, Грейс и Дейвид Дулич на частния терминал на летище „Чек Лап Кок“ в Хонконг. Успяха бързо да преминат през имиграционните проверки и бяха отведени до черен мерцедес, който ги чакаше на паркинга. Дулич и Нокс бяха оставени в близката болница „Принцеса Маргарет“, където прегледаха набързо залепената със секундно лепило рана на Нокс, сложиха му инжекция с антибиотици и му предписаха някакви лекарства. Той остана там, за да чака новини за състоянието на Дулич.

Грейс се прибра у дома, за да разопакова нещата си и да се почисти. Шофьорът услужливо отвори багажника на колата и мина отзад, очаквайки да прибере куфара й.

— Всичко е наред — каза Грейс. — Нямам багаж.

— Джентълменът ме помоли да ви предам това, мис — обърна се към нея шофьорът, извади пътна чанта с надпис „Найк“ от багажника и я остави в краката й. — Както и това — добави той, бръкна в джоба си и извади оттам един червен плик.

— Благодаря ви — каза Грейс, объркана. В себе си не носеше дори пари, за да му остави бакшиш.

Шофьорът затвори багажника, усмихна й се, върна се обратно зад волана и потегли.

Грейс усети, че гърлото й е пресъхнало, а ръцете й трепереха. Отвори плика и прочете оставената в него бележка само с няколко думи: „За Едуард. Чест“. Нямаше подпис. Тя се наведе, за да вдигне чантата за дръжката, и си спомни тежестта й веднага щом я сложи на рамо. Беше забравила за това. Нямаше и никаква представа как Нокс бе успял да се сдобие с нея, но бележката не й оставяше никакви съмнения — само той можеше да го е сторил.

Тя се напъха с чантата в асансьора и се качи до апартамента си, а след като влезе, остави багажа на пода, седна на дивана и се взря в него. Сълзите сами избликнаха в очите й, стиснаха я за гърлото и тя зарови лицето си в длани. Събитията от изминалата седмица извираха като петрол от кладенец и сълзите й бяха разтуха, която я остави изтощена, но с ободрен дух.

Така и не отвори ципа на чантата и не провери съдържанието й. Обади се на Еди в хотелската му стая и помоли за разрешение да го посети. Той я покани.

10:00 часа

Хонконг

На следващата сутрин Нокс и Грейс се срещнаха в офиса на Брайън Праймър. Седяха един срещу друг, но Нокс отбягваше погледа й.

Дулич бе освободен от болницата и се предполагаше, че трябва да се е прибрал за лечение у дома, но той се появи на срещата десет минути след останалите.

— Събитията тук се развиват доста бързо — осведоми ги Праймър, облечен във великолепния си копринен костюм и с хубав спортен тен, придобит от голф уикендите във Виетнам. Седяха в същата стая, в която Грейс бе получила първите си инструкции по случая.

Той подхвърли сгънат вестник към Нокс. В долната част на страницата имаше статия за ареста на председателя Жмин по обвинения за вземане на подкупи и корупция.

Очите на Грейс и Нокс най-накрая се срещнаха и тя го изгледа с онзи поглед, който говореше: „Нали ти казах!“.

— Алън Маргарт е напуснал страната — каза Праймър, — но ще му бъдат предявени обвинения. „Бертолд Груп“ на практика е била заловена със свалени гащи. Това няма да им се отрази добре. Китайците обаче не обичат да губят време. Изглежда, „Йонг Ченг и син“ ще са първите, на които ще бъде възложено завършването на „Ксуан Тауър“, поне доколкото може да се вярва на пресата, а това можеше… би трябвало… да отнеме месеци. Всичко обаче се случи за един ден.

— Значи сме приключили? — попита Нокс.

— Никак даже — отвърна Дулич.

— Вие двамата свършихте забележителни неща — похвали ги Праймър.

— Благодаря — отвърна Грейс.

— Възнамеряваме да ви компенсираме добре. Във вашия случай, господин Нокс, това ще включва и използването на фирмения самолет, за да ви превозим, докъдето посочите.

— Искам първо да говоря с Дани — каза Нокс.

— Господин Данър си замина у дома, при семейството си.

— Не, не е заминал. Проверих в „Четири сезона“, има стая на шестнадесетия етаж със самостоятелен асансьор. Бих си направил труда да нахлуя там, но вашата благословия значително би улеснила нещата — каза Нокс.

Праймър сви рамене.

— Това е… гъвкав бизнес, Джон. Нали мога да те наричам на малко име? — попита той.

Нокс също сви рамене. Погледът на Дулич се беше впил изпитателно в лицето му. Той усещаше накъде бие Праймър, но Нокс очевидно нямаше желание да се пазари. Единственото нещо, което все още го задържаше на стола, беше Грейс, но след миг реши, че дори това беше глупаво. Какво чакаше? Беше приключил тук и толкоз.

— Е? — обади се Нокс. — Свободен ли съм да си вървя?

Грейс го погледна и му се усмихна. Той й върна усмивката.

— Доскоро — каза й Нокс и се изправи.

— Говорете със секретарката ми, за да ангажирате самолета — гордо му напомни Праймър, като не пропусна отново да му предложи играчката си. — Само им се обадете поне час и половина предварително — добави той. — Секретарката ми е уведомена.

— Благодаря ти — каза Грейс и протегна ръка към Нокс. — За всичко.

Двамата си стиснаха ръцете и след преживяното заедно се почувстваха страшно сковано и неловко от формалния жест, точно като истински китайци.

— Идеята е, че вие двамата… Нали знаете, че изникват и други възможности… — започна Праймър.

— Винаги — добави Дулич.

Нокс пусна ръката на Грейс и тръгна към вратата.

— Томи ме очаква — каза на излизане.

— А като говорим за брат ти — извика тя след него, — най-накрая успях да погледна счетоводството на фирмата ти, Джон.

Той се спря, спомняйки си за непристигналото плащане до Ейми Сю.

— Ще ти трябва помощта ми — каза Грейс.

— Ще можеш ли да го направиш за мен? — попита той.

— Ще мога — съгласи се тя.

— Добре тогава.

Той излезе от стаята, без да се обръща. Спря се пред бюрото на секретарката и не можа да се стърпи да не погледне в плика, който му подадоха. Вътре имаше чек за умопомрачително голяма сума. Нокс сгъна плика и го прибра в задния джоб на джинсите си.

— Искам да резервирам онзи самолет, моля — каза той.