Той чу наближаването й, преди да е стигнала върха на стълбите. Дива и гневна, като обзета от безумие, с надигаща се в душата й ярост, резултат от толкова силно пристрастяване към алкохола, че две седмици по-рано той я беше открил припаднала, като ръката й, покрита с петна, все още държеше здраво бутилка със силен спирт.

Докато се опитваше да се пребори със стъпалата, тя му крещеше, изведнъж превърната в стокилограмова балерина, която с едната си ръка напипваше перилата, а едното й око беше затворено в усилие да спре виенето на свят.

— Донеси ми го, Момче!

Това беше за нея името му: Момче — единственото име, с което се обръщаше към него. И двамата съзнаваха какво означаваше това го. Момчето го вземаше всеки ден от близкия магазин за напитки — или в дните, когато тя имаше необходимите пари, за да го купи. Възрастният мъж с бяла твърда брада му подаде кафявата торбичка и Момчето покорно го отнесе вкъщи. За него това беше отрова. За нея — рай небесен.

Днес тя нямаше пари, но вече сигурно беше забравила за това и беше убедена, че той й прави номера, а в случаите, когато беше сигурна в това, светът се превръщаше за Момчето в страшно място. Тя имаше огромни силни ръце, подобни на гребла, и непреклонната воля на самозван тиранин. Не знаеше прошка.

Той лъжеше за синините в училище. Нагласяваше и измисляше. Училищната медицинска сестра се беше отказала да задава въпроси, след като се беше наслушала на изобретателно измислените му обяснения. Хората знаеха за майка му: този град, сгушен в околността на Кънектикът, беше толерантно място.

Той чу стъпките от подутите й крака по единадесетте стъпала. Колко много пъти ги беше броил, докато тя слизаше? По тялото му преминаха тръпки. Дали днес неговите напомняния и забележки щяха да свършат работа? И защо краката му винаги отказваха да бягат, когато тя приближаваше? Защо стоеше там и я чакаше, като че ли ги привличаше един към друг някакъв магнит? Съзнаваше, че оцеляването му зависи от това тя да не го вижда, от това да не го владее по този начин. Знаеше, че трябва да се скрие.

Стоеше като замръзнал на мястото си. Можеше да каже със сигурност как е облечена по шумоленето на материята: хавайски оцветената домашна рокля, носена като гигантска затворена с цип палатка над подпухналата й бяла кожа с нейните яркочервени петна и необясними черно-сини пъпки. Ушшш, тя слизаше. Освободи последното стъпало и изправена пред избора на две посоки, по които да продължи, по някакъв начин беше привлечена от миризмата му и се отправи към него — тя, човек, който не би могъл да усети миризмата на прегорял хляб, поднесен под носа й.

Това беше единственото, което беше яла през последните три месеца: една филия тост, оставена й от него до леглото сутринта преди училище. Тя се събуждаше някъде към обед, а след това пиеше до след полунощ, като телевизорът й се чуваше високо, стъклените й очи, фиксирани в екрана и много подобни на очите, които имаха някои от препарираните животни на момчето. Мъртви очи, даже когато тя се опитваше да отправи с неясен звук думите си към него. Мъртва от години. Но както той си мислеше, не съвсем мъртва, когато напредваше през кухненската врата, отваряйки я с удар, достатъчно силен, за да строши кост.

Той мина през вратата на стаята, която служеше за пералня, движейки се гърбом, винаги по този начин, не изглеждаше, че беше в състояние да побегне напред, когато тя го преследваше. Той й позволяваше да го контролира. Шумът на пантите го издаде. Почувства как студена пот се стича по ребрата му, а гърлото му пресъхна: когато бягаше от нея, тя удряше по-силно.

Навън, както се виждаше от прозореца, бледнеещите слънчеви лъчи, задушени от облаци, промиваха хоризонта до въглено сиво. Двойка патици с проточени като стрели шии прелетяха на север над широколистната гора, където момчето си беше построило малка неудобна крепост високо в клоните на едно дърво. Лятно време то можеше да се крие там, но сега не беше лято и убежищата му ставаха все по-малко — тя ги знаеше всичките.

И сега той беше тук, в пералнята. Като в задънена улица. По-лошо: огромен куп от мръсни дрехи стърчеше от пластмасовия кош и въпреки че беше потънал в работа — като че ли без друго нямаше достатъчно повод да е побесняла — гледката, която представляваше тази мръсна купчина много вероятно щеше да прибави още нещо към наказанието.

Той протегна ръка към белината, защото му мина през ум, че би могъл да я хвърли в лицето й и да я ослепи, въпреки че сърцето му не му позволяваше да постъпи така, а освен това откри, че бутилката е абсолютно празна и суха. Заби очи в бутилката и си пожела, ако е възможно, по някакво чудо тя изведнъж да се напълни и да го спаси от гнева й.

Той се огледа и погледът му попадна върху една стая, която не предлагаше нищо повече от една задна врата, която водеше навън към студа. Ако излезеше там, тя щеше да удари ключа и да го остави навън. А ако това станеше и някой разбереше, тогава щяха да я приберат — такава заплаха беше отправяна неведнъж. Което пък на свой ред щеше да означава, че той ще живее с чичо си и ако момчето не грешеше, чичото се занимаваше с търговия на наркотици и отчасти с бандитизъм — италианец и горд поради това обстоятелство. Ходеше на църква два пъти седмично. Момчето не искаше нищо от това.

От другата страна на вратата ясно чу стъпките на майка си, които скърцаха над трохите по кухненския под с приближаването й. Понякога тя забравяше напълно за него само няколко минути след началото на преследването. Не днес, стана му ясно.

Звънецът на сушилнята се обади — динг! — и този зов съдържаше някаква магия. Сушилнята! Защо не? — запита се той. Без да мисли повече, отвори вратата и докато нейните стъпки приближаваха, лудо награби чистите дрехи и ги натъпка в синия пластмасов кош с пурпурните четирилистни детелини. Промуши единия си крак вътре в машината, но опари ръката си, когато докосна изпъстрената в сиво рамка на барабана. Започна да мисли дали да приеме всичко, което би могла да му причини, и реши мигновено, че всякакво изгаряне е по-добро от това. Сви се на топка, като коленете му се притиснаха в гръдния кош и заприлича на ембрион, белите му дробове започнаха да се пърлят от сухата метална горещина. Провря пръстите си в пластмасовата сива закопчалка на филтъра, монтирана на вратата, и я затвори тихо. Клик. Потрепери. Даже в пристъп на ярост тя имаше слонски слух.

Той беше наследил същия този слух или може би това беше някакво качество, което се беше развило у него, но какъвто и да беше случаят, той я чу, когато тя бутна и отвори пружиниращата врата, чу как тя шляпна отново след нея като крило на огромна птица.

Сега можеше да си я представи така ясно, като че ли се намираше с нея в стаята. Мекото й гъбесто тяло, прегърбено и неподвижно, зашеметената й глава, извиваща се като на кукумявка, оглеждаща тъпо стаята, опитвайки се да мисли, но прекалено пияна, за да успее. Изчезването му щеше да я обърка — да я вземат дяволите. Ако той беше с късмет, тя щеше да започне да изпитва съмнения относно себе си. Щеше да забрави как така беше попаднала в пералнята като сомнамбул, който излиза от транс._Ушшш._ Шумът, който идваше от нея, докато минаваше покрай сушилнята, движенията й, тежки и неестествени. Сърцето му барабанеше болезнено в гърдите. Дробовете му пареха от горещината. Ушшш, роклята й премина отново наблизо. Той сграбчи здраво вратата в усилие да я поддържа затворена, за да не би тя да се опита да я отвори. Ако попречеше на намеренията й, тя може би щеше да се откаже.

В дробовете му се появи гъдел, парене и сърбеж едновременно. Това чувство се разпростря в гърдите му, дращеше вътрешностите на дробовете му и пробиваше дупка дълбоко в гърлото му.

— Къде си, Момче? — извика тя хрипкаво, задавяше се от напираща слуз.

Направи усилие да потисне неприятното чувство, като се опита да преглъща с гърло, оголено от изгарящата горещина, противопоставяйки се на импулса да кашля, за да не разкрие скривалището си. Гърдите му бяха в пламък, а ноздрите му широко отворени и му се струваше, че ако не се изкашля, дробовете му биха могли да се пръснат.

— Момче? — прогърмя гласът й само на няколко изпълнени с опасност крачки от него.

По лицето му се стекоха сълзи. Той издиша в дълго, контролирано усилие, което отказваше на тялото му всякакво право на кашлица. И когато отново пое въздух, той нападна гърлото му, все едно, че беше погълнал горящо масло.

Но тази болка беше толкова незначителна в сравнение с болката, която би могла да му причини, че той я прие с радост, като даже позволи на една самодоволна усмивка да го завладее в тъмнината. Той наистина беше хитър дявол, в което тя често го обвиняваше. И когато я чу да излиза енергично от стаята на път за друго място в къщата, където щеше да вилнее, докато припадне в някакво кресло или на кушетката, или даже на пода, той се мъчеше да разбере къде и как би могъл да открадне малко пари, за да я поукроти и да купи за себе си още една нощ на оцеляване.

„Още един?“, чудеше се той, чувството на страх беше не по-слабо от всичко, което беше изпитал.

На връщане от единственото му за цяло лято отиване на плаж детективът Джо Дартели чу съобщението по радиото и престоя по-голямата част от времето, през което светеше зелена светлина, преди някой да прояви разум и да натисне клаксона и да го разбуди от този момент на уплаха.

Кодът означаваше самоубийство — не че имаше някаква полза от кодовете, местните медии използваха тези честоти в стил на паразитираща рибка, прилепнала към корема на акулата, и те познаваха всички кодове, бяха в състояние да интерпретират даже и най-малкото отклонение — но в този случай това, което привлече вниманието на Дартели, беше прибавената дума „летец“. Скачач.

Още един.

До пристигането му в началото на търговската част Хартфорд Гранада патрулиращият персонал вече беше опънал познатото въже около сцената на произшествието, като по този начин държеше на разстояние неколцина загубени любопитни и два нетърпеливи новинарски екипа. Имаха късмет: в единадесет и тридесет през нощта сърцето на тази част от града беше фактически обезлюдено, застрахователите прекарваха нощите вън от града, освен в случаите, когато им се налагаше да присъстват. Беше добре, че късните новини бяха вече свършили и събитието се превръщаше в новина за утрешния ден. Дартели забеляза един форд таурус без отличителни знаци, паркиран накъде и да е, и една черна кола от тези, с които обикновено превозват затворници и която Дартели бързо разпозна. Това беше автомобилът, който служеше на Теди Браг, когато събираше доказателствен материал. Върху задните врати бяха отпечатани думите: „ПОЛИЦЕЙСКИ ДЕПАРТАМЕНТ ХАРТФОРД, ОТДЕЛ СЪДЕБНА МЕДИЦИНА“. Да се нарече такава дреболия, като тази на Браг, отдел, беше малко нещо пресилено, като се има предвид, че се състоеше от само двама души. Но може би това обстоятелство караше обществото да се чувства по-добре при мисълта за доларите, които се заплащаха за данъци.

Дартели паркира осемгодишното волво 245 комби, като остави мигачите да светят, и чукна сенника с документите, които идентифицираха колата като притежание на детектив от Хартфордския полицейски департамент (ХПД), като целта беше никой да не я закача. Той напусна комфорта, предоставен му от климатичната инсталация, и попадна в супата на почти непоносимата горещина и враждебна влага.

Носеше сини бермудки, мокасини без чорапи и бяла риза за голф от „Скотис Ландинг“, заведение в Коконът Гроув, Флорида, което предлагаше риба и чипс, сувенир от ваканция, която принадлежеше на далечното минало. Патрулиращият полицай на вратата не го позна и се опита да го изкъшка, преди полицейската му карта да му издейства достъп.

— Добър вечер, сър — изрече полицаят с нотка на извинение в гласа си.

Джо Дартели кимна, въпреки че в цялата тази работа нямаше нищо добро. Един черен американец, проснат на тротоара, напиращи журналисти. Той закачи картата към яката на ризата си.

— Кой се занимава със случая? — попита Дартели.

— Ковалски — отговори полицаят.

Детективът кимна отново. Можеше да се очаква, помисли той. Когато работите тръгнат на лошо, рядко се случва да не стигнат така до края.

— Петият етаж — информира го полицаят.

Той чу сирената на приближаващата отдалече линейка и тя ставаше все по-силна и по-писклива, като че ли можеше да дойде навреме, за да спаси изстиващите останки, които изпълваха евтиния костюм, захвърлен кървав и обезобразен върху тротоара. За сцената подхождаха повече чувал за прибиране на трупа и автомобилът на съдебния лекар, а даже и тогава щяха да бъдат нужни лопата и маркуч.

Август в Нова Англия: не беше виждал туристически брошури, които да разнасят хвалби за това време.

Приближи асансьора с вкиснат стомах, което нямаше нищо общо със сандвича и горчицата, които беше нарекъл обяд. Състоянието на стомаха му представляваше резултат от отровна комбинация от страх и чувство на вина: още един. Изпитваше неотразим натиск върху слепоочията си, който причиняваше безжалостна остра болка, която сякаш пробождаше самия му мозък.

Спомни си за последното самоубийство, с което се беше занимавал преди три години, и последвалото разследване и дотолкова силно почувства как му се завива свят, че когато кабината на асансьора се раздвижи, той се подпря с ръка, за да запази равновесие.

Изпълних дълга си, си каза той при спомена за смъртта, която вестникът бързо нарече Ледения човек. Беше отвратителна зима със седемнадесет ледени и снежни бури, две виелици и десетдневен период, когато живакът нито за момент не стигна до пет над нулата. През март при разтопяването на една преспа се показа един замръзнал самоубиец — Ледения човек.

Действах според правилата, каза си той. Но знаеше добре истината: заради приятелството беше погледнал встрани. Беше разследвал, описал и класирал някои потенциално подозрителни улики, фактите относно които, свързани един с друг, изглеждаха близки със случая Леден човек — макар и косвено — като беше решил да не насочва вниманието на главния разследвач, детектива Роман Ковалски, върху тези улики. През последните две години вътре в себе си беше размишлявал върху това решение — сега той го поставяше под съмнение.

Не наруших закона. Това в крайна сметка беше най-важното за Дартели. Беше насилил закона може би до последна възможност, но беше останал в рамките му. Ако го откриеха, това можеше да му струва преназначаване или трансфер, но това беше работа, изпълнена с трудни преценки, и той беше направил своята, добра или лоша. Обаче разкриването на това второ и подобно на първото самоубийство прибави ново бреме към по-ранното решение. Дали не беше изтълкувал погрешно доказателствения материал? Дали решението му да го игнорира сега не създаваше възможност за още едно убийство? Въпреки климатичната инсталация, той започна да се поти отново, кашляше сухо и чувстваше болка в белите си дробове. Обвиняваше „Гранада Ин“. Това беше достатъчно прилична верига, но точно този хотел беше пълен боклук. Прякорът му беше „Де Нада“ — от нищо на испански.

Двама униформени полицаи охраняваха петия етаж и Дартели обясни факта, че го спират за втори път, с бермудките си. Ковалски, който беше на мнение, че светът се върти около него, огледа критично одеждата на Дартели и информира с тежкия си акцент, характерен за Бронкс:

— Единственият свидетел е някакъв мургав наркоман отсреща на улицата. Ако искаш да направиш нещо, би могъл да го разпиташ.

Тялото на детектива Роман Ковалски беше покрито с твърде голяма растителност — рунтава, черна, къдрава, която стърчеше вън от ръкавите и яката му, веждите му се извисяваха внушително като два навеса над близко разположените му едно до друго черни очи. Брадата му се нуждаеше от бръснач, преди да е изминал половината ден. Беше прекалено суетен, за да си позволи да я остави да расте, но така щеше да си спести много време и усилия.

Ковалски дъвчеше дървена кибритена клечка. От джоба на полиестерната му риза се подаваше пакет цигари „Кемъл“ без филтър. Той излъчваше горчивата миризма на страстен пушач. Този човек имаше славата на второсортно ченге. Дарт не можеше да разчита на него. Ако стигнеше до края на някакъв случай, това ставаше или защото му е провървяло, или защото се е възползвал от услугите на издайник. Списъкът на успехите му беше повече от скромен. Той нарушаваше всички правила и винаги му се разминаваше, беше любимец на шефовете.

— Не съм дежурен — декларира Дартели.

— Че какво — възрази Ковалски раздразнено. — Ако си търсиш работа, разпитай свидетеля. Ако искаш да бъдеш свободен, върви си у вас. Какво ми пука от тая работа?

— Видях колата на Браг.

— Сега той се занимава със сцената на произшествието — поясни Ковалски, сочейки към стаята. — Слушай, ако не искаш да помогнеш в свободния си ден, това никак не ме вълнува. Но тогава по-добре изчезвай, ясно? Тъкмо по това вечерно време нямам настроение да те гледам как се перчиш.

— Отсреща на улицата? — попита Дартели. Искаше да погледне във вътрешността на тази стая и да поговори с Теди Браг. Трябваше да разбере докъде са стигнали до този момент. Тръгна обратно към асансьорите.

— Хубави бермудки, Дарт — се провикна Ковалски, употребявайки прякора му. — Изглежда, че си готов за почивка.

Джо Дартели, както беше с гръб към Ковалски, вдигна дясната си ръка и му показа средния си пръст. Дочу хихикането на Ковалски.

Беше добре — работата тази вечер тръгваше.

Теди Браг приличаше на кандидат за сърдечна хирургия. Дартели се безпокоеше за него. Кожата му имаше цвят на разводнено сирене и му липсваше онази енергия, която му беше донесла прякора Бъз. Очите му бяха налети с кръв, дишането му затруднено и си беше закопчал неправилно ризата, което го превръщаше в старец, но на Дартели не му достигна смелост да посочи тази грешка, защото Теди Браг беше особено чувствителен към подобни забележки и когато настроението му се вкиселяваше, всички край него страдаха.

— Разполагам всичко на всичко с щаб от двама, не забравяй — измърмори той, като преди това се извини, което смути Дарт. — И трябва да движа тази работа чрез Ковалски — съвсем добре съзнавам това — но ти си този, който попита за апартамента, така че на теб се обадих.

Таванът на лабораторията беше от акустични плочки с водни петна, подът — цимент, нацапан с боя. Доста нещо беше лепено върху стените и след това отлепяно, в резултат на което бяха останали тъмни дупки в кремавата боя. Това, което беше останало от лабораторията, където се обработваха доказателствени материали и която се свързваше чрез една отворена врата с пространството, не по-голямо от килер, където огромна машина за проявяване въртеше снимки със сцени на престъпления, изпълваше двете помещения с токсична миризма, от която нямаше спасение, и това веднага причиняваше на Дартели главоболие и възпаляваше очите на Теди Браг.

— Ако е необходимо, мога да почакам, Бъз, това е само едно самоубийство. — Лъжи. Една лъжа пораждаше друга.

— В понеделник отношението ти не беше такова.

— Сега е вторник. Имам други грижи. — Дартели си поигра с търпението му, въпреки бушуващата болка в стомаха си и стегнатостта в гърдите си. Четири нощи беше спал зле, преследван от образа на смачканата физиономия на Стейпълтън и подозрението, че миналото е изплувало на повърхността като кита на Ахав. Трябваше му това, с което разполагаше Браг, каквото и да беше то, страшно много му трябваше, но сега се чувстваше повече като майка си алкохоличка, когато се опитваше да скрие бутилката си. „Никой не трябва да знае“, напомни си той.

— Предоставих това на Сам — каза той, имайки предвид Саманта Ричардсън, другата половина от отдела на Браг. Ричардсън се занимаваше с цялата фотографска дейност и по-голямата част от насъбрания доказателствен материал, докато Браг правеше научния анализ, който не се изпращаше до щатската полиция, администрацията и повечето от показанията за съда. — Изпратих я с униформен полицай за ескорт, защото се надявах да я получа обратно жива.

— Апартаментът на Стейпълтън — поясни Дартели, като изпитваше истински сърбеж да получи каквато и да е информация, която Браг можеше да достави, и като се опитваше да изглежда незаинтересован. Местността на север от града, където Стейпълтън беше живял, не беше безопасна за неуниформен човек от бялата раса, даже посред бял ден.

— Що се отнася до това, не сме прибирали никакви червени срамни косми или коса. И въпреки че съседите знаеха за съществуването на приятелка — много викове, очевидно — тя, Сам, не можа да научи от тях никакво име.

Дартели беше искал той самият да проведе тези интервюта, но беше решил, че при самоубийство в северната част интересът му би могъл да привлече излишно внимание в отдела. Да остави това на Браг и Ричардсън не беше лесно. Дарт обичаше да контролира нещата, но имаше пълно доверие в Браг — най-малкото, когато този човек беше в добро здраве.

— Никакво име? — попита Дартели смутен от мисълта, че може би е загубил шанса да свърже Стейпълтън с лицето, което е било с него в онази стая.

Оставаха множество въпроси без отговор: Защо Стейпълтън беше ходил в „Де Нада“, ако намерението му е било да се самоубие? А ако намерението му не е било такова, тогава защо е дошъл със специалната отвертка? А ако единственото му намерение е било да бъде с курва през нощта на самоубийството си, тогава защо хората от отдела за наркотици не са открили липсващата червенокоса? При условие, че се предлагаха двеста долара награда за информация, която да води до самоличността на жената, за Дартели изглеждаше неразбираем фактът, че те все още нямаха солидни следи. Това не беше голям град.

— Не казах това — поправи го Браг, — само това, че, както обикновено, от съседите няма никаква полза.

— Но ти се добра до име! — възкликна Дартели, хващайки се за този факт. Думите му не съответстваха на външното му спокойствие. „Дай ми шибаното име“, искаше му се да изкрещи.

— По-тихо, защото мога да помисля, че си спечелил на лотария или нещо такова — изгледа го Браг подозрително. Като съзнаваше, че владее положението, Браг не разкриваше жизненоважна информация. — Изобщо никакъв знак за това, че тази жена продължително е живяла в апартамента със Стейпълтън, като не се смята един празен шкаф и няколко празни чекмеджета в банята. Може би се е изнесла или нещо такова. И както казах: никакви червени косми — всичките са черни. Сам каза, че мястото е много зле поддържано, човечецът е бил голям мърляч.

— Името й? — попита Дартели с възможно най-спокойния си израз.

— И не е намерила бележка или каквото и да е, което горе-долу да обясни защо се е хвърлил. — Следейки внимателно реакцията на Дарт, той додаде: — Не помислих, че това ще ти хареса.

— Трябва ми името на тази жена, Бъз. Това преди всичко.

Опитвайки се да придаде на гласа си категоричност, Браг заяви:

— Няма защо да искаш от нас да сравняваме влакна. — И добави бързо: — За бога, не когато става дума за скачач от северната част. Забрави тази работа.

Дартели се поколеба и избъбри:

— Не за скачач от северния квартал, не.

Браг изглеждаше обезпокоен. Дартели не можеше да бъде сигурен дали разбира добре състоянието му или дали Браг действително беше физически зле, но той се държеше странно, като че ли криеше нещо.

— Бъз? — обърна се към него с въпросителен тон Дартели, като в същото време си спомни за Гини Райс, защото тя винаги употребяваше името на Дарт като въпросителна дума и това го тревожеше.

— Присила Коул — реши да каже Браг, за да се спаси от разпита на Дарт. — Сам е намерила сметки за телефон и електричество на името на Присила Коул. Тя трябва да е приятелката.

Дартели си го отбеляза и благодари.

— Все пак какво те измъчва? — попита Браг.

Дартели употреби цялото си старание да премахне от лицето си загрижеността си.

— Нищо.

— Искам да кажа, за това скачане — уточни лаборантът. — Почувствах го от самото начало.

— Ще бъда по-щастлив, след като говоря с тази червенокоса — обясни Дартели. — После ще ми бъде по-леко, нали разбираш.

— Зелър — изведнъж изрече Браг.

Гърлото на Дарт се сви и той почувства, че се задушава. „Дали Теди знае?“, се запита.

— Той направи от теб черногледец като себе си — декларира Браг.

Това обяснение заля Дартели с вълна от облекчение.

— Ще го приема като комплимент — успя да избъбри Дартели, въпреки че гърлото му остана стегнато, като правеше гласа му емоционален.

Браг кимна.

— Би могъл да направиш нещо по-лошо от това да ми напомниш за Уолтър Зелър — каза Браг като комплимент.

— Присила Коул — повтори Дартели с надежда да прекрати разговора. Не искаше да говори за Зелър.

Като съпроводи Дартели покрай миризливата фотомашина и до вратата, Браг подхвърли:

— Остани на тази вълна.

Дартели излезе с неприятно дразнеща подутина в гърлото си: „Остани на тази вълна“ беше предупреждението на Теди Браг за нещо неочаквано. Дартели не искаше никакви изненади в това разследване. „Човекът е скочил“, напомни си той.

Отправи се нагоре по стълбите. Чувстваше се зле и му се гадеше. Може би болестта на Теди Браг, каквато и да е, беше заразителна.

До пет часа в един горещ ден през август в отделението за регистрация цареше обърканост: звучаха високи гласове, задържани се оплакваха, адвокати спореха, родители протестираха, полицаи от всички рангове, различно облечени и от двата пола, правеха опити да овладеят хаоса. Специалната група, занимаваща се с организираните насилия, беше довела двадесет и трима тийнейджъри от латиноамерикански произход за регистриране и разпит. Дартели беше между участниците в акцията по залавянето им.

Преди два часа климатичната инсталация беше отказала да работи. Въздухът беше натежал от дразнещата миризма от потене и оглушителния шум неспиращи клетви и псувни. Помещението, както и самата сграда, представляваше комбинация от кремаво оцветени пенобетонови блокчета с винилови плочки по пода в леко напомнящ урина цвят. Акустичните плочки по тавана бяха на петна от течовете, които не бяха спирали в сградата през последните три години. Мястото напомняше на Дартели за кръстоска между поща и затвор. В момента то напомняше по-скоро канцелария на гимназиален директор.

Дартели се съвещаваше с един колега детектив за това, как да бъде регистрирано едно от момчетата, което беше хванато с деветинчов сгъваем нож. Двамата разговаряха с нормален глас въпреки какофонията. Той вдигна погледа си, когато между две тела се промуши една червена папка и разбра, че я насочват към него. Тя се люлееше, подканяйки го да я хване. След малко той видя прикрепена към папката грациозна женска ръка, покрита с нежни, обезцветени от слънцето косъмчета. Преди да види лицето й, той идентифицира гласа на Аби Ланг.

— Джо? Това е за теб — проговори гласът. Папката отново се олюля. — Трябва да поговорим.

Всъщност той никога не беше разглеждал ръцете й. Не отделяше много време за такива неща. Но нейните бяха хубави.

Лейтенант Абигейл Ланг се справяше сама с работата в отдела по сексуални престъпления. Преди две години тя беше успяла да откъсне този отдел от отдела за престъпления срещу личността. Това не се хареса много на детективите, защото тази промяна й даваше доста много власт. Дарт беше възхитен от нейния ход, ход, който изискваше твърде голямо политическо умение, но самият той никога не беше имал близък контакт с Ланг. До момента, в който тази папка му беше набутана в ръцете.

Правата й руса коса имаше извивка над рамото. Лицето й излъчваше нещо толкова характерно за северните народи и беше от такъв характер, че десет години по-рано би могло да причини спиране на уличното движение. Малко след четиридесетата си година тя беше хубава жена с ярки живи очи, тиха усмивка и малък, леко чип нос. В телевизионен филм можеше да играе ролята на адвокат или медицинска сестра.

Дартели взе папката и се почувства задължен да й благодари, но тя беше притисната от двете страни от спорещи хора и всичко от нея, с изключение на парфюма й, изчезна, като за Дартели не оставаше нищо, освен да вдиша дълбоко.

— Хубаво нещо — промърмори другият детектив, загледан в посоката, в която тя беше изчезнала.

— Съгласен — кимна Дартели, който нямаше време да мисли за Аби Ланг, въпреки че крадешком потърси възможност да я зърне още веднъж. Ако беше се замислил малко, би могъл да си изясни, че беше стоял сам в апартамента си много-много месеци след скъсването с Гини, че много-много пъти се беше събуждал пред телевизионен екран, изпълнен с танцуващи снежинки, залостен в тъмнината и самотата на бирено опиянение. Беше се оттеглил прекалено навътре в себе си.

Неговият проблем беше контролът. Майка му, Зелър, жените в неговия живот — той винаги предоставяше контрола на другите, капитулирайки пред техните капризи, желания и емоции. По време на най-тежките си състояния на депресия си позволяваше да вярва, че е бил кукла през по-голямата част от зрялата си възраст, че никога не е държал кормилото на постъпките и желанията си, а само е танцувал според конците, които диктуваха действията му високо над него. Чувството, че зависи от волята на други, от време на време почти го парализираше. Тайно той искаше да вярва, че стои зад руля на собствения си кораб.

Когато хвърли поглед върху папката, не името Джералд Обрайт Лорънс привлече вниманието му, а двете букви пред регистрационния номер — СП — сексуални престъпления. Ако Дарт не беше игнорирал събраните улики в напредналата фаза на разследването относно Ледения човек, уликите, които потвърждаваха, че Ледения човек е сериен изнасилвач, кръстен от медиите Азиатския удушвач, поради това, че жертвите му бяха с азиатски произход, тогава и онази папка щеше да започва със същите две букви.

Но той беше предпочел да игнорира уликите в името на едно ценено приятелство. Жената на сержант Уолтър Зелър беше жестоко изнасилена и убита от неуловимия Азиатски удушвач и разкритите от Дарт факти неопровержимо идентифицираха Ледения човек като Азиатския удушвач. При много реалната възможност Зелър да е отмъстил много изобретателно за бруталното убийство на жена си, но без абсолютно никакви конкретни доказателства в подкрепа на това, неговият партньор и възпитаник беше предпочел да остави тези факти да се изплъзнат, предпочитайки да не постави Зелър пред изпитание, като така или иначе това в крайна сметка не би могло да бъде доказано.

Сега, също като изплуването на повърхността на огромния бял кит, тази папка връщаше отново на сцената Ледения човек.

Дартели с папка в ръка излезе от помещението за регистриране и премина коридора до отдела за престъпления срещу личността. Прегледа началните страници на доклада.

Джералд Лорънс бил задържан няколко пъти по подозрения за сексуален тормоз на малолетни, бил арестуван и осъден само веднъж в края на миналата година. Преди единадесет седмици, след като излежал пет месеца от четиригодишната си присъда, бил пуснат с изпитателен срок.

След четири седмици Лорънс се беше обесил.

Дартели се загледа продължително в папката. Самоубийство. Извършител на сексуално престъпление. Най-добрите му идеи рядко го навестяваха с блясъка на вдъхновението, а се промъкваха в него във вид на отделни капчици, слаб глас, който изведнъж по необясними причини увеличаваше силата и яснотата си. Докато седеше пред тази папка, той се попита: Съвпадение? Гръдният му кош се свиваше, той почувства, че зад него има някой и се обърна назад в стола си.

Аби Ланг беше висока около пет фута и седем инча. Тя имаше широки рамене, нежна шия, мек поглед и пълни, високи гърди. Облеклото, което носеше, беше съвсем обикновено, но не така изглеждаше върху нея.

— Преча ли? — попита тя, хвърляйки крадешком поглед над рамото му.

Той отговори отрицателно.

Тя му подаде втора папка, този път от отдела за престъпления срещу личността, неговия собствен отдел. Тази папка също беше отбелязана с името на Лорънс.

— Този случай беше на Ковалски — информира го тя. — Самоубийството на Лорънс. Но аз държа папките за сексуалните престъпления заключени и си помислих, че може би ще искаш да видиш това.

— Защо? — попита той, изпълвайки се бавно с чувство за вина. Беше ли тя направила връзка между Ледения човек и Азиатския удушвач?

— Скачачът от миналата седмица. Всички говорят колко си бил развълнуван и ядосан.

— Всички?

— Сам Ричардсън. Тя каза, че си го приел прекалено навътре.

Дартели знаеше истината. Роман Ковалски, детективът, който имаше космати гърди и златна верижка, който караше червена миата, беше презиран от почти всички жени в службата. Аби Ланг оставяше на Дарт да види връзката между двете самоубийства: разследващият офицер.

Заемайки се отново с папката, той й предложи стол и тя прие.

Ланг му спести труда да чете.

— Джералд Лорънс беше известен сред съседите си като Джери Ло. Обесил се е на скоба на тавана, като използвал шнур за лампа. Оставил е бележка със съвсем простия текст: „Не мога да живея с престъпленията си. Простете ми“. При анализа на кръвта не е открит алкохол и въпреки че в апартамента са намерили половин унция марихуана, по времето на смъртта не е имало нищо в кръвта му, а също нищо, което да говори за насилие. Стаята е била заключена отвътре. Ковалски приключи случая кажи-речи само с това, че написа задължителния доклад, въпреки че той му отне няколко дни. — В гласа й се улавяше досада.

Дартели беше готов да приеме, че всеки един от детективите би постъпил горе-долу по същия начин — процедурата по самоубийствата беше кратка.

— Слушай — изповяда се тя открито, — такива неща ме радват. Някакъв изрод слага край на живота си. Това ми пести време и енергия. Пет месеца при петгодишна присъда? Може ли това да се нарече правосъдие? — повиши тя гневно глас. — Но това е било самоубийство и е било разследвано от Ковалски.

— В смисъл? — Ако тя разполагаше с доказателства, от които да се вижда, че Ковалски по някакъв начин е оплескал разследването, тогава това беше случай за службите по вътрешната сигурност, а не за отдела за престъпления срещу личността, нито за него.

Тя не отговори на въпроса му директно.

— Джери Ло обработвал малките момичета в квартала. Сприятелявал се с тях, печелел доверието им. Получавал обещания за секретност. А след това започвали ужасите. Правел е необходимото, за да бъде сигурен, че може да разчита на тяхната секретност — пречупвал ги е бавно. Някои от тях държал в продължение на няколко години. Правел снимки и видеозаписи. Продавал някои, използвал снимките, за да изнудва по-големите: „Не би искала майка ти да види това“. Стопроцентова гадост. Освобождавал се е от тези над четиринадесетгодишна възраст. Познаваме майки, които са подозирали някого в квартала, но не са могли да намерят свидетел. Той дресирал отлично всички.

— Знаели сте, но не сте могли да направите нищо? — попита Дартели недоверчиво.

— Подозирахме — поправи го тя. — Този вид престъпление се забелязва често пъти най-напред в банята вкъщи или в кабинета на лекаря. Коварно е, защото невинаги е толкова очевидно, което зависи от самия акт. Един лекар трябва да знае какво трябва да търси. Родителите — майките в частност — често пъти са най-лошите: те не искат да повярват на това, което виждат. Непрекъснато се случва.

— Но вие го пипнахте — спомни си Дартели. Той прелисти папката, поглеждайки снимките на обесения.

— Точно така. Провървя ни, но само веднъж. Седем ареста, едно осъждане — знаеш как става.

Дартели знаеше и неудоволствието, което съпътстваше такава работа.

Когато посегна към съдебномедицинския доклад на Браг, тя го попита:

— Защо е трябвало да употребява шнур? Струва ли ти се, че това е нормално?

Той премина по-нататък към подробния доклад относно вещите в апартамента.

— Какво казваш? — попита той. Но разбираше много добре въпроса: тя се съмняваше във версията за самоубийство.

Тя каза:

— Ако ти си на мястото на Лорънс и имаш намерение да извършиш нещо подобно, защо да не вземеш въже?

Дартели бързо разгледа доклада на Браг за сцената на произшествието. Липсваха подробности, което говореше за набързо извършена работа, типична за разследванията на самоубийства и за повърхностния подход на Ковалски — обичайните памучни и синтетични влакна, които трябва да се очакват във всеки дом, няколко медни стружки от жицата, намерени на пода под тялото, нищо особено.

— Как накрая го спипахте? — попита Дарт, като се опитваше да й попречи да занимава ума си със съмнения относно самоубийството.

Тя отговори:

— Появи се едно осемнадесетгодишно момиче. Тя е гледала някои от програмите на Опра, в които става дума за сексуални престъпления, и разбрала какво й е било сторено и как била формулирала в съзнанието си станалото. Използвахме я като свидетел и тя го идентифицира, но рухна при кръстосания разпит и това ни излезе скъпо. Той получи пет години, намалени на една, и излезе след шест месеца, пет всъщност, поради пренаселеност на затвора. Ето ти един гад, който, доколкото ни е известно, е обработил повече от дузина малки момичета и по същество не получава никакво наказание.

Дартели измъкна доклада на съдебния лекар.

Аби протегна ръка над рамото му и посочи едно фотокопие от бележката, оставена от Лорънс.

— Нека те попитам нещо — каза тя. — Ти си Джери Ло, отвратителен перверзен тип, и това е последното ти обръщение към света. Две изречения, правилна граматика, просто послание. „Не мога да живея с престъпленията си. Простете ми.“

Дарт разгледа внимателно фотокопието. Почеркът беше нервен, което говореше за силно напрежение — разбираемо, помисли той, след като човекът се е канил да се самоубие. И все пак, въпреки това, оформлението беше странно, въпреки че му беше неприятно да го признае. Към какво се стреми тя?

— Това, което ме интригува, е подборът на думите — каза тя. — Например думата „престъпления“. По такъв начин ли мисли един човек? Престъпления. Разпитвала съм десетки подобни личности, Джо. Тук има нещо, което не мога да приема. — По изписаното върху лицето й съмнение той разбра, че го очакват неприятности. — Звучи ли ти това правдоподобно? Някакъв от главата до петите долен тип да живее на Белвю скуеър? — Тя си отговори сама. — По-скоро това може да се очаква за прокурор, отколкото за Джери Ло.

„Или за детектив“, си каза той, мислейки за Уолтър Зелър.

— Ами ако Джери Ло се е занимавал с наркотици? — попита тя. — Ами ако той има и наркодосие?

Преди да се прехвърли в отдела за престъпления срещу личността, Роман Ковалски беше работил в отдела за наркотици. Дартели най-после разбра към какво се стреми тя — тя подозираше Ковалски. Не Зелър.

Тя имаше почти съвършена кожа, която прикриваше възрастта й. Замисли се дълбоко, като захапа устната си и продължи:

— Наркопапките се съхраняват отделно, също като моите. Без достъп до тези папки никога няма да узнаем дали е имало връзка между един следовател и тези самоубийства, или не.

— Слушай — поде Дартели, който чувстваше как по гръбначния му стълб се разнася топлина, — това е интересно, Аби, но, съмнявам се, че тук има някакво голямо потулване. — Една година по-рано в отдела беше проведено преустройство. Наркодетективите бяха уволнени. Тя продължаваше да проявява интерес към наркобизнеса.

— Ти си отделът, Джо. Можеш да огледаш още веднъж случая Лорънс — може би той е свързан със Стейпълтън.

Може да е, но не по начина, по който ти мислиш. Мина му през ум колко удобно би било за него, ако този случай можеше да бъде свързан с Ковалски. Разбирайки, че му беше подала папката на Лорънс не заради него самия, а движена от собственото си любопитство, Дартели се чудеше как да разколебае интереса й.

— Какво искаш от мен, лейтенант?

— Аби, Джо. Моля те! Знаеш какви ми са отношенията с отдела. Докъде бих могла да стигна с това положение.

Беше истина, мнозина ламтяха за ранга и привилегиите й, които бяха източник на завист и омраза в отдела. Темата за дискриминация на основание на различието в пола се дискутираше рядко, но тя съществуваше.

— С кое положение, Аби?

Тя му отправи поглед, изпълнен с досада и разочарование, който му напомни за майка му. Той почувства остра болка на вина и изпита желание да изкрещи: „Остави ме на мира!“.

Тя му напомни:

— Две самоубийства, и двете разследвани от един и същ детектив — едното със съмнително текстуално оформена бележка. Ти си присъствал на сцената на произшествието при случая Стейпълтън, Джо. Всичко това, което ме кара да се чудя… какво питам… имаше ли там нещо, което да подсказва възможността за каквото и да е…

— Не — прекъсна я той рязко. — Нищо. — „Остави тая работа, я подкани той мислено. Зарежи я.“

Прекъсването я разяри.

— Ти, Джо? Ти не си като тях. — Имаше предвид кликата от отдела, клуба на старите момчета. Не, той не беше като тях, той беше Айви, захвърленият от обществото, но с образование — само Зелър го беше включил. — Не ми казвай това. Не мога да го повярвам даже за миг. Не сме толкова различни ти и аз. И не ми казвай да се обръщам към службите по вътрешната сигурност, тъй като много добре знаеш, че това ще бъде началото на края на всичко. Ковалски има отлични връзки.

Роман Ковалски беше обичан от всички. Вероятно най-лошото ченге, никаквец номер едно и детектив с най-добри връзки по върховете, където повечето шефове бяха приятели и съюзници.

— Искаш от мен да забъркам каша? За това ли ме молиш?

— Забрави — изсъска тя, като се изправи и му хвърли злобен поглед, след което изфуча навън.

Той искаше да й извика — да я спре и да й каже, че да, той също е любопитен. Но остана седнал, проследявайки я с поглед. Изпитваше болка, знаеше някак, че нещата сега са по-други и че след като Аби беше ангажирана в тази работа, щеше да му се наложи да й отвори очите за истината.

Той погледна отворената на коленете си папка. Аби си я биваше, тя мислеше, тя създаваше грижи. „Да я вземат дяволите“, помисли си той.

— Изглеждаш уморен — му каза Дартели, който беше едновременно любопитен и нервен поради това, че срещата им беше импровизирана. Не беше загубил нищо от съня си заради онова „остани на тази вълна“ на Браг отпреди няколко дни, но и не беше го забравил.

Браг не изглеждаше уморен, а нещо по-лошо, болен може би, от този вид болест, която отнема цвета на бузите и зачервява очите, и рисува набиваща се в очите тъга върху поведението на човека до такава степен, че е трудно да го погледнеш, без да зададеш въпрос или да предложиш съвет. Дартели не знаеше откъде да започне, състоянието на Браг изглеждаше нелечимо. Все едно че виждаше пред себе си тъжно старо куче. Дартели почувства съжаление.

— Уморен съм — потвърди Браг, без това да беше необходимо. — И боя се, че нямам добри новини.

Той направи на Дарт знак с ръка и го изведе от малкия офис. Преминаха коридора до малката лаборатория встрани от фотопроцесора. В далечния ъгъл до някакви наредени една върху друга пластмасови щайги за мляко, които играеха ролята на рафтове, бяха насъбрани накуп компютърни съоръжения. Същата тази ръка насочи Дартели към едно износено канцеларско кресло. Три от четирите колелца бяха надживели годините му. Дартели се наклони наляво и леко назад, чувствайки, че всеки момент може да падне. Браг взе по-новото кресло, това, което се намираше непосредствено пред клавиатурата и необикновено големия монитор. Постави ръцете си върху клавишите. Кожата му беше набръчкана и изглеждаше стара — прекалено много химикали, помисли Дартели. Прекалено много часове из лаборатории. Имаше основания да предлагат пенсиониране след двадесет години стаж. Дартели имаше възможност да се вижда с хора, които бяха прекрачили този срок.

Браг каза:

— Можем да се занимаваме с косми и влакна, докато кравите се върнат от паша. Всичко това е много приятно и забавно. Добре закопчано. Участва жена — може би проститутка, на основание на това, че са намерени вагинален кондом и презерватив в джоба му — изглежда нещо много едро за нормално съжителство, нали? Обича да се боядисва в червено. Това потвърдихме. Е, и какво? Той обича червенокоси. Какво ни засяга това? Били са заедно в леглото, мога да докажа това — продължи той. — Тя е взела душ. Ползвала е тоалета. Сигурен съм и в едното, и в другото. По някое време по-късно нашият господин Стейпълтън решава да провери действието на закона за гравитацията. Нищо наистина ново. Съгласно данните нищо необичайно, нищо, което да изисква червен флаг. Това е, което имаме засега.

Идваше ред на компютъра и Дарт не беше изненадан от това, тъй като очакваше с нетърпение онова, което беше дотам стегнало гърлото на Браг, че той трябваше да измъква с мъка думите си. Нещо го вълнуваше. Когато попадаше под магията на някое от откритията си, мигновено пресипваше.

— Една голяма разлика между законите, с които и двамата си имаме работа. Твоите са човешко творение и варират непрекъснато според съдилищата и съдебните заседатели. Моите са закони на природата и те не помръдват нито с йота. Не мога да ги заставя да се променят, даже и ако си наумя да поискам това — а понякога страшно много ми се иска. — Той перна драматично клавиша за пауза и екранът живна изпълнен с цвят.

За Дартели беше необходим един миг, за да разбере, че гледа отвисоко към фасадата на една сграда на един тротоар. Беше направено с компютърна графика и макар да беше реалистично, не приличаше на нищо от това, което Дартели беше виждал: не съвсем снимка, не съвсем скица.

— Познавам това място — смотолеви Дартели.

— „Де Нада“ — информира го Браг. — Особените закони, които имам предвид, са законите на физиката. Те диктуват скоростта, при която пада дадено тяло. Тук не можеш да направиш нищо, нищо. Това е триизмерна изобразителна програма — компютърна анимация, но управлявана от законите на физиката. От това колко бързо при какъв ъгъл на траекторията пада едно тяло, се определя мястото, където то пада — много проста работа. В този случай, обратно — Ние знаем къде е паднал Стейпълтън. Измерихме. Фотографирахме. Документирахме по всички достъпни за нас начини — и това е нещо значително. Докладът на доктор Рей за патологията ни казва, че раните на Стейпълтън показват, че преди да стигне земята, той се е ударил в гигантска циментова саксия — една от тези саксии, които имат предназначение да заграждат срещу камиони, въпреки че, както ми се струва, за „Гранада Ин“ това е може би някакво подобрение.

Дартели чувстваше, че е задължен да се разкиска, въпреки че беше малко напрегнат за подобна реакция.

Браг продължи:

— Тази саксия е доста значителна промяна и е на известно разстояние от стената и това ме заинтересува на първо място. — Той погледна Дартели — в погледа му имаше нещо закачливо. — Стига съм бръщолевил — избъбри той. — Ще дам възможност на пръстите ми да говорят.

Екранът се промени в цветна снимка. Браг му каза:

— Това е от вътрешността на хотелската стая на Стейпълтън. — Той докосна още няколко клавиша и снимката избледня и се замени от точно копие на триизмерна графика.

— Хубаво — кимна Дартели.

— Чудесен софтуер — съгласи се Браг. — Но обърни внимание на ограниченията. Мястото е претъпкано като консерва за сардели. Кракът на леглото практически се удря в тоалетната масичка. Долното чекмедже не може да се издърпа цялото — опитах това, спомняш ли си? — попита той с любопитство. Дартели не си спомняше. — Влиза Дейвид Стейпълтън. — Той докосна няколко клавиша и в стаята се появи фигура в три измерения, която приличаше на съблечен витринен манекен. — Анимацията ни дава възможност за взаимодействие с възможните траектории на Стейпълтън по научно издържан модел — подчерта той специално за Дарт. Браг боготвореше науката по същия начин, по който теолозите говорят за Бога.

Той отново се зае с клавиатурата, връщайки Дартели и екрана навън от сградата, този път от перспективата на тротоара, където една снимка на мястото на произшествието показваше окървавения Стейпълтън, сгънат на две върху плочките. Той отново задейства системата така, че да постигне метаморфоза между фотографския образ и този, който беше резултат от компютризация. Стейпълтън се трансформира в същия бял манекен.

— Работим отзад напред. — Той задейства софтуера по такъв начин, че манекенът бавно се разгъна, надигна се от тротоара, свърза се с рамката на огромната циментова саксия, а след това литна нагоре във въздуха с краката напред, като главата сочеше надолу към земята. Дартели си спомни описанието на черния хлапак за това как Стейпълтън полетял навън от прозореца и за това, как хлапакът беше подсвирнал, докато размахваше ръката си във въздуха, имитирайки скока.

Браг каза:

— Специфичната траектория ни дава възможност да пресметнем скоростта, необходима за изхвърляне на Стейпълтън навън от прозореца, за да може той да пропътува разстоянието, което действително е изминал. При всяка друга скорост той ще се приземи в друга точка, ще попадне по друг начин върху тази саксия или напълно ще я пропусне. Тогава — добави Браг — ние гледаме три различни сценария: отлепя се от перваза, полита през прозореца и се хвърля или… бива хвърлен.

Дъхът на Дарт спря и по гръбнака му полази гореща вълна. Креслото се поклати и малко остана да падне назад. Той успя да запази равновесие в последния възможен миг.

— Настояваме за нови кресла — погледна го загрижено Браг, — но никога не ги получаваме. — Зае се отново с клавиатурата. — Обърни внимание на това. — Екранът се раздели на две половини: вляво една странична перспектива на вътрешността на стаята, вдясно фронтално изображение на хотела и графична тебеширена маркировка, където Стейпълтън беше паднал. Компютърните цветове бяха неестествени, изображението фантастично.

Манекенът отиде до прозореца, изкачи се на перваза, присви се, за да премине през неудобния малък отвор, и изчезна. На съседното изображение компютърното тяло се появи и падна в пространството. То падна с краката напред близо до тухлената стена на сградата, далече от тебеширеното очертание.

— Не е просто скочил — констатира Браг. — Тогава хвърлил ли се е?

Манекенът се появи отново в хотелската стая. Краката му на пода, главата излиза през отворения прозорец и тялото изчезва. На съседното изображение тялото се понесе бавно надолу и удари с главата надолу доста встрани от циментовата саксия и тебеширената маркировка.

— Не — отговори Браг. — Не се е хвърлил.

Дартели забеляза, че се е изключил от всичко останало, имаше чувството, че се намира вътре в компютърния екран.

— Програмирали сме теглото му, височината му. Ако беше с изключително телосложение, щях да поощипя това-онова, за да го направя да изглежда по-силен за софтуера. Но той в основни линии е с нормално тяло и, ще ти кажа нещо — трябва му много повече скорост — обясни ученият. — Така че нека го накараме да бяга до прозореца. — Софтуерът показа манекена да се опитва да бяга през стаята към прозореца. Препълненото пространство изискваше неудобни отклонения. — Трябваше да ни видиш как се опитвахме да убедим това нещо да изпълни тази танцова фигура — отбеляза Браг. Манекенът се удари в прозореца и парчета стъкла излетяха навън заедно с него. — Десет пъти се опитахме да го промъкнем през този отвор с необходимата скорост. Всеки път той минаваше през стъклото. Излиза, че ще е трябвало да започне скока от леглото, за да успее да премине през този отвор с необходимата скорост. Това означава три фута летене съвсем водоравно — Супермен може би, но не и Дейвид Стейпълтън.

Дартели заекна:

— И това означава…

Браг го прекъсна:

— Известна помощ от моите приятели.

Втори манекен се появи в стаята, тъмносив, почти черен. Той сграбчи манекена Стейпълтън за врата и кръста, измина две стъпки на бегом към прозореца и изхвърли тялото. На съседното изображение тялото се появи и заплува надолу. То не засегна саксията, но премина много по-близо до тебеширеното очертание, отколкото при другите опити.

— Успяхме при втория опит — оповести Браг. — Той трябва да е голям мъж или дяволски силна жена, за да извърши такъв подвиг.

Сивият манекен този път беше забележително по-голям. Две стъпки и тялото беше изхвърлено от стаята.

То излезе от прозореца успоредно на земята, изви се, завъртя се и лявото рамо се забучи в саксията. Тялото полетя назад, при което главата изтрака остро и манекенът се размаза върху тротоара в безформена купчина.

Браг задейства клавиатурата. Отново се появи снимката на сцената на произшествието, като напълно замени компютърната графика. Точно съответствие.

— Олеле — въздъхна Дартели, като пробно се залюля напред в креслото. Голям човек, мислеше си. В ума си имаше няколко кандидати.

— Съвсем по мой вкус. — Игнорирайки екрана и кървавата купчина, която представляваше Стейпълтън, Браг обърна лицето си срещу неговото. — Тъжната част е, че това не е доказателство, Джо. То, разбира се, може да бъде използвано, за да се повлияе на съдия или на съдебен заседател — не казвам, че не струва нищо, но ние не разполагаме с никакви други доказателства в полза на това, че някой е хвърлил Стейпълтън от тази стая, а материалът, с който действително разполагаме, е в доста голямо противоречие, като се има предвид, че би била необходима амазонка. Ако тя е под шест фута, излиза, че има тялото на Шварценегер.

Вниманието на Дарт остана приковано в екрана.

— И така, значи това подсказва убийство, но не го потвърждава.

— Точно така.

Дартели потърка ръце, за да ги стопли и се размърда в креслото. Пружините проскърцаха под тежестта му. Десетки мисли наводниха съзнанието му, но една от тях изплува на повърхността.

Браг изглеждаше зает със собствените си мисли. Между двамата настъпи тежко мълчание. Екранът показваше снимката на неприятния за гледане труп на Стейпълтън, изкривен и невъзможен, който причиняваше болка, даже когато само се погледнеше към него.

Започна се, констатира Дарт.

Почувства прилив на паника, когато Браг каза:

— Не искам да правя нещо голямо от това, но смятам да пробвам софтуера за Ледения човек.

Дарт мислеше, че и Зелър, и Ковалски отговарят много точно на физическите характеристики, изложени от Браг. Зелър беше съвсем точно шест фута, с внушителен гръден кош, телосложението му напомняше камион пикап, не седан. Той беше загубил значителна част от теглото си след убийството на Лъки, но не и силата си, помисли си Дартели.

— Защо е необходимо? — попита Дарт, като си мислеше: той знае!

— Би представлявало интересен тест за софтуера, нали? — попита риторично Браг.

— Предполагам — кимна Дартели, като се опитваше да звучи отегчено.

— Този случай така и остана неизяснен — припомни му Браг.

— Да, така е. — Дарт си пожелаваше темата да бъде изоставена и все пак и той самият искаше да разбере какво би разкрил софтуерът. — Резултатите биха ме заинтересували.

Браг натрака бързо инструкции върху клавиатурата и белият манекен в ролята на Дейвид Стейпълтън отново излезе от прозореца, като се хвърли. Той заплува, изви се и падна, като се удари силно в саксията, преди да попадне на тротоара. Дартели почувства удара в костите си.

— Софтуерът е подложен на изпитание като нас. Необходимо ми е да тестувам моделирането — каза Браг. — Това може да се окаже полезно.

— Не бих заложил прекалено много на това — предупреди го Дартели. — Ранкин няма да приветства издърпването обратно на точно този случай от списъка на неизяснените.

— Съгласен — кимна Браг, познавайки политическата чувствителност на този случай и без съмнение спомняйки си ударите, които отделът беше получил от вестниците. — Но това може да бъде направено тихо — просто да се изпробва софтуерът.

Дартели почувства, че му прилошава. „Ами ако софтуерът внуши, че Ледения човек не е скочил?“, замисли се той.

— Ще пробвам — каза Браг.

Дартели изрече много внимателно:

— А засега вероятно ще пазим нашата малка тайна.

Теди Браг кимна и докато пръстите му танцуваха, анимираният Дейвид Стейпълтън беше още веднъж изхвърлен от прозореца и катапултира, преди срещата с ужасната смърт пет етажа по-долу.

Офисът на отдела за сексуални престъпления, който беше офис на Аби Ланг, беше мрачен, както всичко останало на Дженингс роуд. Беше трудно да се внесат подобрения при този линолеум и акустичните плочи, въпреки че тя беше направила всичко възможно. Беше окачила няколко произведения на изкуството върху стените, държеше на бюрото си ваза със сухи цветя, а от уредбата звучеше нежна класическа музика. Адажио за струнен квартет. Тя, също както Дарт, имаше на бюрото си личен компютър: само няколко от детективите си бяха позволили подобно разточителство.

— Седни — кимна тя, когато той влезе. — И затвори вратата.

Дарт се подчини. Подчинението беше в кръвта му.

— Прегледай това — продължи тя, сочейки папката на Джералд Лорънс.

Дарт имаше опасение, че това би могло да се отнася за Лорънс, и беше дошъл въоръжен с няколко аргумента, но в миг забрави за повечето от тях. Тя поде отново:

— Номерата на страниците от дневника на Ковалски. — И добави: — Работата е там, че не му е трябвало да включва този дневник, но се е опитвал да се спаси от бумажна работа. Питаш ме: сгафил е. Има липсващи страници.

Дарт разбра за какво става дума. Ковалски просто беше включил фотокопия от бележките си като част от материала. В действителния доклад беше отбелязано: „Виж приложено“.

— Но това е напечатано — обърна й внимание Дарт, който разбра, че е попаднал в неудобната позиция на защитник на Роман Ковалски. — Каква полза да печаташ бележките си, вместо просто да напечаташ доклада?

— Това е ОРБ — оптическо разпознаване на буквите — напомни тя. — Всички го използват, за да лъжат в докладите си.

Дарт беше запознат със сканиращия софтуер, който можеше да превърне ръкописа в печатан текст, но сега за първи път научаваше за това специално приложение.

— Бърза работа — промърмори той.

— Точно така. Не по тази причина отделът инвестира в ОРБ, но вероятно в момента това е най-разпространената употреба.

За Дарт това придоби огромен смисъл: водиш четливи записки, сканираш ги в компютъра, редактираш ги на уърд процесора и ги предаваш като доклад — по този начин избягваш досадното дублиране, което се изисква при написването на един доклад. Това го накара да постави под съмнение собствената си практика.

Поддавайки се на нейното внушение, Дарт огледа номерата на страниците на напечатаните бележки и откри празно място между трета и пета страница.

— Четвърта липсва — отбеляза той.

Аби не каза нищо, докато продължаваше да се занимава с клавиатурата си. Дарт прегледа останалата част от доклада, защото допускаше, че може би четвърта страница е попаднала не там, където трябва, и е изместена от хронологичния ред. Четвърта страница не съществуваше.

Дарт предложи:

— Ясно е, че съдържанието на четвърта страница не му е трябвало за нищо. Това едва ли има значение. — Дарт рядко използваше дори една трета от собствените си бележки.

— О, да? Погледни това — предложи тя, като отдръпна стола си назад и по-далеч от екрана. — За да използваш ОРБ софтуера, трябва по-напред да сканираш материала, нали? А единственият скенер, който имаме, е в архивата и това е PC, не е от мрежовите терминали.

— Което значи?

— Скенерът поема ръчно написаните бележки и ги превръща в графика. Графиката бива разчетена от ОРБ софтуера и се превръща в текст, който може да бъде разчетен от един уърд процесор. — Дарт не се нуждаеше от обучение по ОРБ. Аби почувства това недвусмислено. Тя додаде: — Той създава файловете в собствената си директория. Това, което прави Ковалски, е, че създава файл и го принтира. Той не отстранява файла, не го изтрива.

— Искаш да кажеш, че си извадила оригиналния файл? — попита Дарт силно впечатлен.

— Воала!2 — каза тя, сочейки екрана. — Ковалски е сканирал бележките по Джералд Лорънс.

Тя беше копирала файла на дискета и го беше сложила на собствения си PC. „Проявила е инициатива“, помисли той, осъзнавайки, че ще трябва да внимава много с нея.

Дарт прочете текста на екрана. Ориентирайки се в характера на бележките, той разбра веднага, че Ковалски е интервюирал свидетел по самоубийството на Джералд Лорънс. Страницата беше посипана като с червен пипер от кавички.

Дарт инстинктивно беше готов да повярва, че свидетелят се е оказал пълен майтап, какъвто беше случаят с толкова много свидетели. Това би могло да обясни идеално защо Ковалски не си беше дал труда да включи текста на разпита. Дарт грабна от бюрото на Аби папката — официалния доклад на Ковалски. Процедурата изискваше разследващият офицер да впише името или имената на всеки от свидетелите на произшествието, включително и тези, за които можеше да се допусне, че са излишни. Дарт не намери нищо подобно.

— Името й е Люилън Пейдж — поясни Аби.

Погледът на Дарт се плъзна бързо по екрана. Не му харесваше да изостава от Аби. Както четеше, той протестира:

— Тя е дванадесетгодишна, Аби! — Изпита силно облекчение. — Нищо чудно, че не е счел за нужно да я включва.

— Но той я е интервюирал, Джо — напомни му тя. — Длъжен е да я впише. — Тя се поколеба и попита: — И така, защо я е пропуснал? Какво е видяла тя?

— Аби — възпря я той, — това е спекулация. — Но повторно надеждата се върна при него: Замесен ли е Ковалски в това?

Тя измести текста нагоре, за да разкрие долната част на страницата. Пръстът й посочи едно изречение. Дарт прочете:

— Видях бял мъж. Голям бял мъж. Качи се горе и…

— Следващата страница липсва — информира го тя.

Дарт препрочете материала няколко пъти. „О, боже мой, помисли си той. Бял мъж.“

— Искам да говоря с нея, Джо. Искам да разбера каква е работата — кой е този човек — този, когото е видяла.

— Можеш ли да я намериш?

— Не знам — погледна го тя. — Но ако я намеря, искам и ти да бъдеш с мен.

Чуваше се музика в изпълнение на Джаксън Браун. В гласа му се чувстваше самотност. Самотен се чувстваше и Дарт. Гини не се съгласи на среща в апартамента му, а той нямаше желание да рискува да попадне на някое от гаджетата й. Трябваше да бъде на неутрална територия — бара на Смити, едно място, което нито той, нито тя посещаваха често, не че Дарт посещаваше често изобщо някакъв бар. Повече си падаше по библиотеките, въпреки че му беше неприятно да го признае.

Това беше юпи бар, с мебели от черно дърво, бял лен и островен бар, който доминираше входната част. Барът обслужваше клиентела от застрахователи, бели мъже и жени на възраст между тридесет и четиридесет, които носеха тъмни костюми, пиеха светла бира и водеха шумни оживени разговори.

Встрани от централната част на града с неговите блестящи небостъргачи единственото място, където подобен бар можеше да съществува, беше Западен Хартфорд и долината. Белите, които представляваха малцинство в града, трябваше много внимателно да избират местата си за запой.

Джаксън Браун пееше и казваше, че ще направи всичко, ще кара самолет, ще се разхожда върху крилата му. Дарт се беше чувствал по същия начин някога с нея. И може би, просто може би, тя се беше чувствала по същия начин с него. Но всичко беше пропаднало. Беше се разтопило като фигура, движеща се в гъста мъгла. Беше наблюдавал отдръпването й, беше протягал ръка да я стигне, беше й викал и крещял, когато тя изчезна, защото такива неща никога повече не могат да се върнат — поне такива бяха думите й.

Гини Райс с влизането си накара няколко глави да се обърнат. Не толкова заради външния й вид, колкото заради присъствието й — тя налагаше внимание. Той мислеше за нея с чувство, въпреки че се надяваше тя да не го разбере и се страхуваше, че би могла да го разбере, защото за нея той представляваше най-лесният прочит. Тя носеше сини джинси, кафяво яке, силно стегнато в талията, с наполовина придърпан цип като реакция срещу климатичната инсталация, синя копринена блуза и огърлица от диаманти и злато, която й беше подарил по повод на някаква незначителна годишнина. Достатъчна беше само тази екипировка, за да я открои от почти еднообразната тълпа, също както Дартели с неговите панталони цвят каки и син блейзер го отличаваха от другите. Беше подрязала късо тъмнокафявата си коса доста над раменете. Имаше перфектен нос, малки устни и очи с цвета на блузата, към лявото й ухо бяха прикрепени двойка златни обеци — на дясното нямаше нищо. Това беше Гини: винаги малко по-различна. Мъжко момиче. Фантастична атлетка. И все пак с достойнство и грация, когато го искаше. Сега тя принадлежеше на някой друг — беше чул слуховете. Преглътна на сухо в опит да направи гласа си ясен, чудейки се отново защо беше позволил това да се случи.

— Здравей, Дарт — поздрави тя, издърпвайки стола към себе си.

Ако той беше станал прав, ако й беше помогнал със стола, тя щеше да му се разсърди и затова той потисна желанието си и просто остана седнал. Употребата на съкратената форма на фамилното му име не беше формалност, тя винаги се обръщаше към него по този начин. Най-често той самият приемаше себе си като Джо Дарт благодарение на нея.

Тя дръпна ципа на якето. Неколцина от мъжете все още гледаха — Гини съзнаваше това, но беше свикнала и го прие като комплимент. Нагласи си една усмивка на лицето, подобно на актьор, който се упражнява пред огледалото. Сърцето му се разхлопа в гърдите. „Карай да върви“, каза си той.

Беше чувал, че времето лекува всички рани, но ако случаят беше такъв, тогава времето вървеше ужасно бавно и раните все още не се затваряха. А това, че я виждаше — свежестта, лекотата, с която тя се носеше, видимото й щастие — беше като сол в тези рани. Дарт все още се намираше някъде назад във времето. Чувстваше се като замаян. Беше загубил Зелър и Гини в период от два месеца. Още не се беше възстановил.

Джаксън Браун звучеше тъжно — беше развалил един съюз. „И ти, и аз, скъпа“, помисли Дарт.

— Изглеждаш много добре — излъга го тя.

Тя поръча един „Деуор“ с лед и лимон от една жена, която няколко минути преди това беше взела поръчката на Дарт.

Той благодари и върна комплимента, а тя си сложи същата престорена усмивка още веднъж, при което той почувства ужилване в сърцето си. Тя не искаше да бъде тук, имаше за нея по-важни неща. В този момент той беше готов да умре.

„Затвори си устата, Джаксън“, помисли Дарт. Нямаше желание да слуша за болката на някой си, стигаше му неговата собствена. „Лоша идея, това идване тук“, констатира той. Огледа се наоколо и погледът му се спря върху пода.

— Видях те по телевизията — каза тя. — Стори ми се, че си възвърнал нещо от килограмите, но мисля, че е истина това, което казват, че камерата добавя десет фунта.

— Много съм добре — смънка той, но и за двамата всичко беше достатъчно ясно.

— Добре.

„Деуор“-ите пристигнаха и тя настоя да плати. Трябваше да се протегне, за да бръкне в предния си джоб и Дарт разбра, че всяко нейно малко движение го изпълва с трепет, и се намрази още повече.

— Как е Мак? — попита тя.

— В отлична форма. — Двамата заедно бяха взели лабрадора от един кучкарник в последния уикенд, преди да се разделят.

Той и Гини всяка съботна сутрин имаха обичая да посещават мястото, където биваха прибирани безстопанствени животни. Един от ритуалите на тяхната връзка. Дванадесетгодишно, страдащо от артрит, общо взето глухо, кучето беше намерено скрито в един вход, намушкано осемнадесет пъти с нож. Вече нямаше ларинкс — когато се опитваше да лае, се получаваше звук като на балон, който изпуска въздух, или скърцане на спирачка според посланието му. Кучето силно куцаше, бяха му останали много малко зъби и имаше най-милия нрав от всички върху божията зелена земя. Служителят, който се грижеше за животните, му беше дал името Мак Ножа и това име изглеждаше достатъчно подходящо.

Дарт получи кучето заедно с името му. Гини също го обичаше. Въпреки че се опитваше да не показва това, тя предпочиташе да бъде насаме с болката си. Насаме и с удоволствията си.

Дарт на висок глас поръча водка — трябваше му някаква промяна.

Келнерката не обичаше да й викат от другия край на залата. Това не се хареса и на Гини. Дарт се почувства като лайно.

— Е, и? — попита тя. Търпението й се изчерпваше, спокойните теми се изчерпваха.

— Чувствам се малко глупаво — призна той.

Снизходителна усмивка.

Той си пожела да беше възможно да съществува начин всичко да започне отначало. Този разговор, тази връзка — всичко.

— Трябва ми помощта ти — продължи несмело.

Това изглеждаше голямо облекчение за нея. Може би се беше страхувала от нов опит за помирение, от сълзите, болката, невъзможността. Тя опита скоча, облиза устните си и внимателно остави чашата.

— Професионална? — попита го с известно злорадство. До голяма степен работата й беше причина за края на отношенията им, а ето че сега Дарт на колене я молеше да употреби способностите си. Иронията на положението не мина незабелязана покрай тях.

Той кимна. Къде беше тази водка?

— Да. Информация — каза.

Тя го изчака. Това не му хареса.

— Застрахователни данни. Медицинска застраховка — додаде той тихо. — Имаш ли достъп до тези неща?

— Знаеш много добре дали имам, Дартели.

Работата й, която нямаше специално наименование, но повече или по-малко се свързваше с компютърно програмиране, й предлагаше достъп до всичко, което имаше връзка с големите застрахователни компании. Ако не можеше да се добере до нещо по законен начин, успяваше по друг — на съдебното заседание, където се решаваше въпросът за нейния изпитателен срок, съдията я беше нарекъл „вълшебница“. Един вестник я беше нарекъл „естествено продължение на компютъра“. Дарт я наричаше „бейб“, но обикновено само след полов акт и в никакъв случай в присъствието на приятели. Беше му ясно, че ако тя не беше многократно нарушавала закона, може би все още щяха да са заедно. „Или може би това, че я бяха заловили?“, мъчеше се да си отговори Дарт. Беше забранено един офицер да има близки отношения с осъждано лице, въпреки че веднъж бяха обсъждали начини за преодоляване на подобни ограничения. Той знаеше, че даже сега тя прекарва вечерите си пред екрана, надничайки там, където нямаше никакво законно право да наднича. Това беше нейна болезнена страст, която не можеше да бъде поставена по-ниско от потребността й от секс. Беше много добра и в двете направления.

Тя беше единствената личност от тези, които той познаваше, с толкова много служби, пари, след като я бяха разкрили и й бяха дали изпитателен срок. Предложенията бяха завалели като дъжд. Излизаше, че залавянето й й беше спечелило научна степен. Беше цитирано ФБР: „Тя разбира от компютри повече от Бил Гейтс“. Последиците бяха положителни. Сега тя получаваше три-четири пъти повече от Дарт. Той нямаше нищо против желанието й да плати сметката. Тя имаше четириседмичен отпуск и право на представителни пари. Беше чувал, че кара лексус. Запита се какво ли би помислил за това съдията.

Тя попита:

— Какво по-точно ти трябва?

— Бих искал да знам.

— Е, добре, сега вече е ясно. — Едно от оплакванията й срещу него беше това, което тя схващаше като неохота да изрази позицията си — тя го беше наричала „уклончив, плъзгав и нечестен“. Това възкресяваше лоши спомени.

„Лоша идея“, помисли си той за втори път.

— Загубих следата на един възможен свидетел — приятелката на нашия самоубиец, нашия скачач. Мислим, че е живеела с него. Но не можем да пипнем някоя бележка, адрес или телефонен номер. Беше предположено, че застрахователните данни са начин да стигнем до нея. — Той замълча в очакване на реакцията й. — И докато ти се занимаваш с тези неща… — добави той, очаквайки някаква усмивка от нея, — реших, че бих могъл да разбера това самоубийство, да разбера дали този човек е страдал от фатална болест или нещо такова, някаква причина, която да обясни скока.

— Да не би всемогъщият Бъд Гормън да се е отказал от теб? — Това беше изстрел от засада. Докато траеше връзката им, Гини беше предлагала многократно да осигурява финансовата информация, която Дарт получаваше от Гормън, но детективът беше отказвал упорито, защото технически това се квалифицираше като престъпно действие. Желанието му да наруши закона, използвайки Гормън, а не нея, беше като вечно възпалена рана.

Той вдигна рамене.

— Името е Дейвид Стейпълтън. Ако не сме сгрешили, жената се нарича Присила Коул. — Той й подаде двете имена изписани на лист.

Тя даже и не ги погледна, очите й се бяха съсредоточили върху неговите. Тя постоя така безкрайно дълго време. Без да гледа, тя протегна ръка, намери чашата си и я пресуши. Той отказа да прекъсне зрителния контакт, можеше да бъде не по-малко упорит от нея. Беше прекарал години загубен в тези очи. Почувства се леко пиян.

— Липсваш ми — промълви тя тихо. Не правеше ли тя опит да поправи счупеното?

— Да — кимна той.

— Не е сериозно… Това, което имам сега… То е заместител, нещо, което запълва времето, стопля нощите, придава смисъл на уикендите. — Тя отново потърси питието и разбра, че чашата е празна. Той изпита желание да й предложи своето. — Можеш да прибегнеш към някого — насърчи го тя.

— Точно това е — отбеляза Дарт. — Мисля, че това би било използване.

— Доколкото има яснота, всичко е наред.

— Не. За мен не е.

Очите й се натъжиха, но тя не свали погледа си от неговия.

— Да искаш още? — попита тя.

Той не можеше да каже със сигурност какво имаше тя предвид — още един шанс, още едно питие? Кимна.

Тя вдигна ръка, развъртя китката си и посочи масата. Погледът й продължаваше да бъде върху него. Не беше ясно дали поръчката е приета. Но питиетата пристигнаха след няколко минути и Дарт си помисли колко типично беше това за нея. Имаше контрол. Контрол върху положението. Започна да изпитва гняв към нея, не можеше да разбере откъде идваше това чувство.

Той отново докосна листа, като свали погледа си от нея.

Тя прибра имената, внимателно сгъна листа и го мушна в джоба на блузата си, нетърпението й нарастваше.

— Това, което ти казах за това, че ми липсваш, е истина — каза му тя.

— Не искам да нарушаваш никакви закони. — Той не знаеше какво да каже и затова изрече това, а след това започна да се чуди защо го е казал. Разбира се, че искаше от нея да наруши законите.

— Боже опази — пошегува се тя. — Такова нещо би могло да рефлектира върху теб.

Още сол.

Тя вдигна чашата си — познато нейно движение, и се усмихна:

— Нека видим какво мога да направя.

— Да… Много добре — смотолеви Дарт, без да бъде напълно сигурен дали тя говореше за застраховки или за отношенията им.

Колкото и да се чувстваше привлечен към нея, разсипан от раздялата, той разбираше, че изпитваше слабост към жени, които го търсят с надеждата, че той ще ги спаси. Отношенията му с майка му бяха установили тази тенденция и тя беше продължила при няколко връзки и романа с Гини. Много пъти я беше спасявал, когато я улавяха в прегрешения — имаше случаи, когато се поддаваше на чувството, че това е единствената му цел в тази връзка. Знаеше, че трябва да прекъсне този цикъл. Ако се върнеше при нея, без значение колко съблазнително беше това, той просто щеше да започне всичко отново — по този въпрос беше наясно. Но и така сърцето му потрепваше болезнено.

Когато тя преглътна, гърлото й се задвижи чувствено. Нещо дълбоко в него се развълнува въпреки разума му. Но разумът победи и не след дълго тя стана от мястото си и си отиде.

Защо, чудеше се той, отново пиейки сам, защо го заболя така силно, когато я видя да тръгва?

Четири дни по-късно Дарт стоеше на тротоара пред главната квартира на Дженингс роуд в компанията на много неспокойния Тед Браг. Той чуваше шума на трафика по Кънектикът ривър. Въздухът на късния август беше като пашкул, който задушава всяко живо същество, което се осмелеше да излезе навън. Дарт би предпочел да остане вътре с далеч не изключителната климатична инсталация, но Браг беше настоял да се срещнат тук, навън, за да може да пуши. Дарт се движеше неспокойно напред-назад в очакване Браг да каже нещо. Появяваха се и изчезваха полицейски коли.

— Направих компютърната анимация и за Ледения човек, както ти казах.

— Ти каза, че ще ти отнеме седмица или две, Бъз — напомни му Дарт, изненадан от бързата реакция на Браг.

— Мотивиран съм — процеди Браг с раздразнение. — Нали изпробвам този софтуер. Налага ми се да реша дали да го купя или не, а и не е евтин! — Той се чувстваше леко шизофренично, непрекъсващото кънтене на вътрешния му глас го измъчваше и му напомняше за недоглеждането му по време на разследването на Ледения човек и сега всичко като рикошет излизаше на повърхността.

— Резултатите са същите — обяви Браг уморено, беше явно разочарован.

Дарт почувства как тези думи го задавят. Същите резултати! Искаше му се да постави това веднага под въпрос, да хвърли съмнение върху разкритията, но явното живо напрежение в погледа на Браг го принуди да замълчи.

— Казваш, че Ледения човек не е скочил? — „Азиатския удушвач“, си каза той наум. „Човекът, който уби жената на Зелър.“ — Ледения човек е бил хвърлен от онзи прозорец? — На Дарт му се виеше свят. — Можеш да го докажеш? — Той се тревожеше, че разкритията на Браг биха могли да доведат до това, че случаят отново да излезе на сцената, и тогава, миг по-късно, какъв ужас би могло това нещо да донесе на Зелър. Няма тайна, която да остане вечно тайна.

Трябваше да напрегне вниманието си, за да чуе какво говори Браг — беше му трудно да се съсредоточи. Дузина вътрешни гласове се бореха за вниманието му. Беше ли той отчасти виновен за смъртта на Стейпълтън с това, че не беше вдигнал шум три години по-рано? Беше ли сгрешил, като прие, че Зелър е бил замесен? „Няма доказателство“, си напомни той.

Браг го сепна:

— Това внушава софтуера, да. Все пак трябва да ти кажа, че това ме кара да се усъмня във валидността му. Не съм много сигурен. Искам да кажа: изпробвах два случая и при два от двата излиза, че момчето е било хвърлено. Майтап ли си правиш с мен? Това по-скоро ми прилича на софтуерна грешка. Имам намерение да се обадя на компанията и да си поговорим малко. Точно сега не ми се ще да се вълнувам прекалено много, Айви. Нека малко проверя сам. Може би има нещо нередно в кода — нещо такова. Както ти изтъкна, разследването на Ледения човек беше нещо много неприятно за целия отдел — да ме вземат дяволите, ако ще съм този, който ще разбута отново тази работа. Ранкин ще ме изгори на клада.

— Доста вярно — кимна Дарт насърчително, сърцето му започна отново да удря силно. Но в душата му гореше безпокойство.

— Нека си спомним ти и аз — обясни Браг с угрижен и покровителствен тон, — че тази проверка започнах на своя глава. Моя идея! Затова нека да изоставим тази работа. Забавлявал съм се и това е всичко — експериментирах със софтуера. Нищо не съм записвал черно на бяло. Това беше за мен някакъв нов софтуер. Така че, освен ако не те е обхванало дивото желание да предизвикаш върху нас двамата божия гняв, аз просто засега ще държа това нещо в тайна. Първите версии на софтуер като тази винаги дават дефекти. Винаги! Обзалагам се десет на едно, че все някак нещата се изпортват. Повярвай ми.

Въпросът действително се свеждаше до вярване, Дарт разбираше, но това имаше много малко общо с Теди Браг. Ставаше дума за доверието в Дартели от страна на публиката, че той ще разследва докрай, въпросът беше в доверието, което отделът гласуваше на своите детективи, беше уважението, което Дарт изпитваше към Уолтър Зелър — своя учител и бивш партньор — и несъгласието му да унищожи човека само заради едното подозрение.

— Компютърен проблем — повтори Дарт с пресъхнало гърло. Той се изкашля.

— Точно така. — Браг отново го погледна, като мълчаливо му предаде: „Не се съмнявай в това“.

Дарт почувства необходимост да изплюе вътрешностите си, да остави на някой друг да се занимава с това. Ледения човек беше Азиатския удушвач — факт, неизвестен никому, освен на Дарт, случаят с Азиатския удушвач оставаше неизяснен — а Уолтър Зелър беше имал най-личната причина да иска смъртта на Азиатския удушвач. Преди три години това беше краят на цялата история. Но сега?

— Имаме ли яснота по въпроса? — попита Браг.

Дарт кимна, гърлото му беше прекалено стегнато и му беше трудно да отговори.

— Това е всичко, на едно мнение сме. — Браг всмукна продължително от цигарата, издуха дима и добави: — Ще ти изпратя копие от първите заключения на доктор Рей относно Стейпълтън. Кръвната токсикология не показва следи от улична дрога, не, нищо, което би ни карало да мислим за каквито и да е наркотици. Освен множеството строшени кости, единственото, което представлява интерес, са няколко следи от убождане от вътрешната страна на левия лакът.

— Редовен наркоман?

— Не, там е въпросът — изрече той нетърпеливо. — Няма нищо в кръвната токсикология, което да наведе на такава мисъл. Може би кръводарител. Кой знае? Може би недостиг на течности — по това време на годината, при тази горещина хората имат такива оплаквания.

— Алкохол в кръвта? — попита Дарт.

— Незначителен. — След малко Браг попита: — Защо, Айви? Защо гледаш така?

— Никакви наркотици, никакъв алкохол? При скачач? — разсъди той с раздразнение. — Виж какво, аз приемам това като добра новина. Ако искаш да размътиш водата, говори сам с доктора.

— Стейпълтън не е скочил, Бъз. Ти самият го каза.

— Това беше, когато се доверявах на този софтуер — напомни Бъз. — Като не се смята проклетият софтуер, ние нямаме доказателства за престъпно действие — всичко, с което разполагаме, подкрепя идеята за чисто скачане. — Той изчака, като че ли очакваше възражение от Дарт. — Не представяй нещата толкова тревожни, Айви. Дай ми възможност да проверя всичко.

— Да, разбира се — измърмори Дарт. Но вътрешно той загиваше. Ледения човек беше убит, доказателството, което му беше липсвало, сега стоеше пред него и го гледаше в очите.

Той остана навън дълго, след като Браг си беше заминал. „Ще има още клане“, помисли си той.

Чу клаксон зад себе си. Обърна се и видя зад волана Аби Ланг. Тя му правеше знак с ръка да се качи.

Когато Аби Ланг му направи знак, той веднага почувства, че тя носи със себе си нови неприятности и започна да мисли как да избегне това, което тя, все едно какво, искаше от него. И все пак, в същото време изпитваше необходимост да я наглежда. Не му се щеше да я остави да отиде прекалено далече сама.

Тя му каза:

— Свидетелката на Ковалски е съгласна да разговаря с мен. — Подаде му адреса.

Вероятно това, което отнемаше едно десетилетие от възрастта й, беше комбинацията от русата й коса и сини очи или безукорната й кожа, но от нея се излъчваше жив младежки ентусиазъм, който клокочеше вътре в нея като врящо гърне. В очите на други това можеше да изглежда наивност, но за Дарт беше повече концентрация на енергия — тя като че ли беше някаква батерия и тази батерия частично разливаше енергията си, когато очите му срещнаха нейните.

Есента не беше далече и първите й сигнали бяха променили цвета по краищата на много листа, въздухът носеше нейния аромат, а слънчевите лъчи изглеждаха по-различни — предметите вече не блестяха, те пламтяха. Видя му се чудно, че досега не беше забелязал нищо от това.

— Малко по на север е от Белвю скуеър — предупреди го тя.

„Лош район“, помисли той.

— За това място не е най-доброто време на деня.

Проектите бяха най-безопасни от изгрев-слънце до единадесет преди обед, защото гангстерската активност се проявяваше късно вечер и децата спяха до късно — упоени от наркотици и изтощени.

Аби се оживи.

— Кажи ми за това. Но тя има желание да говори, така че отивам.

— Две пресечки северно от Белвю скуеър? Бяла жена? Сама? Ти шегуваш ли се?

— Какво е това, мъжки егоизъм или расизъм, господин детектив?

— Не бих отишъл там сам — декларира той честно.

— Е, добре тогава, ще ти правя компания — погледна го тя с крива усмивка, отдръпвайки се от него и отваряйки вратата.

— Не, не, не — запротестира Дарт, като не желаеше да отстъпи.

— Влизай — нареди тя, поглеждайки към групата полицаи, застанали до вратата на главната квартира, — или ще направя сцена.

Погледите им се срещнаха и той почувства, че тя съвсем не се шегува.

Мина напред пред колата и след малко влезе и се настани до нея.

— Това е лоша идея — предупреди я той.

— Почакай малко — каза Аби Ланг.

След седмици рутинна работа, когато му беше лесно да забрави за себе си, Дарт продължаваше да държи на бюрото си една папка, която съдържаше пет снимки на лица, които малката Люилън Пейдж беше идентифицирала като близки подобия на убиеца на Лорънс. За нейна чест лицата изглеждаха сходни, което подновяваше вярата на Дарт в нея като свидетел. Той попадна на папката през един следобед в сряда в началото на октомври и реши да предприеме нещо по отношение на безпокойството, с което беше живял след интервюто. Единствената стъпка, която можеше да види ясно пред себе си, се състоеше в това да хвърли крадешком един поглед към някои файлове, достъпът до които му беше забранен. Опасността, която се съдържаше в подобна инициатива, го беше държала настрана от тях, но точно в тази сряда той махна с ръка. Трябваше да направи нещо, преди да се появи още някое самоубийство.

Дарт прекоси коридора до офиса на Аби, затвори тихо вратата и я помоли да излязат за сладолед.

— Сладолед? — сепна се тя, оглеждайки го с любопитство — еднакво поради начина, по който беше затворил вратата, и поради въпроса. — Сега е октомври.

— Някъде далеч от Дженингс роуд. Това е всичко — информира я той.

Погледите им се срещнаха и той почувства, че може би го е разбрала. Уговориха си среща след няколко минути на паркинга.

„Оазис Дайнър“ се намираше на Фармингтън авеню по пътя към Марк Туейн хаус и Уест Хартфорд. Първият точно от този род крайпътен ресторант в тази местност, „Оазис“ запазваше своя художествено оформен интериор, който включваше пълно обкръжение от неръждаема стомана и снимки на Брандо, Монро и Джеймс Дийн. Дарт поръча за себе си ванилия, а за Аби къпини с шоколадов сок.

— И така? — попита тя.

Пътуването им беше преминало в пълно мълчание.

Дарт започна:

— Преди отдела за убийства Ковалски е работил в отдела за наркотици. При първия оглед на доктор Рей по тялото на Стейпълтън са открити следи от убождания. Това може да не означава нищо, но е възможно Стейпълтън — вероятно Стейпълтън и Лорънс — да са били разпространители. Работата се състои в това, че не можем да разберем нищо, тъй като архивата по наркотиците е заключена и след всичко, което се е случило с тях, ако започнем да задаваме въпроси, е вероятно да разбутаме гнездо на оси и да накараме Хейт да зададе куп въпроси, на които никой от нас двамата с теб няма желание да отговаря, докато не разполагаме с някакви отговори. Слушаш ли ме?

— През цялото време — увери го тя, като въртеше езика си над шоколадовия сироп. Не направи никакъв опит да прикрие удоволствието, което изпитваше, и облиза устните си. — Лорънс е бил потулен?

— Зависи дали вярваме на Люилън Пейдж или не — уточни той.

— Тя няма да издържи като свидетел, ако ме питаш за това. Не. Ще бъде разкъсана от психолозите, които ще узнаят за извършеното срещу нея насилие, и ще измислят всякакъв вид причини, поради които тя би искала да съчини история за някой, който е убил Джери Ло. Това е моето професионално мнение. Аз лично й вярвам и мисля, че ти също й вярваш, защото иначе нямаше да седим тук и ти нямаше да изглеждаш толкова уморен и смутен.

— Ако поискаме наркофайла на Лорънс чрез вътрешния отдел, това ще означава голяма писмена работа и шест месеца време. Плюс безброй интервюта и доклади и по някое време ще ни се наложи да сложим всичко на масата.

— Между другото ние не спим добре — вметна тя, опитвайки отново сладоледа. Поднасяше го в устата си върху края на една пластмасова лъжичка и внимателно обираше повърхността с устните си, като по малко пооткрадваше от тази плячка, докато онова, което беше останало върху лъжичката, изчезваше, след което тя подновяваше усилията си за още.

Той нямаше чувството, че тя правеше това подчертано чувствено — по-вероятно изглеждаше това да е начинът й на ядене на сладолед, но Дарт преживя тежки моменти. Как би почувствал една нейна целувка?

— Бих искал да проникна в стаята с наркоматериалите — изповяда се той.

Лъжичката се спря неподвижна в устата й. Тя я върна в чашата и притисна устните си с една салфетка.

— Ти какво?

— Необходимо ни е по един или друг начин да разберем дали Стейпълтън или Лорънс са били разследвани от отдела за наркотици. В това се състои единствената ни надежда да свържем Ковалски с Лорънс.

Тя сложи лъжицата на масата, беше забележимо побледняла. Огледа се, сякаш се боеше, че някой може да я подслуша.

— Действително трябва да ми се довериш — поде тя загледана в него. — Думата „отстраняване“ означава ли нещо за теб? Или какво ще кажеш за думите „отстраняване без заплащане“? Какво ще кажеш за разследване на вътрешния отдел, при което мишената си ти? — Тя избута встрани сладоледа. — Ако смяташ да ме използваш като пробна сонда, Джо, тогава приеми този съвет: забрави тази работа. Те ще те отстранят за известно време, може би ще те изхвърлят. Ще те посочат като пример — така стават тези неща. — Тя наклони главата си към него. — Какво означава този твой поглед?

— Наркоотделът е празен до един часа сутринта. Всички са навън по улиците или ядат понички, или убиват времето из порно заведения. До три се прибират. Отделът за престъпления срещу личността действа, но той е в долния край на коридора. От четвъртък до събота почистващият персонал започва работа в полунощ. През останалата част от седмицата те работят от осем до единадесет.

— Това, което разправят за теб и издирванията ти, е вярно, нали?

— Не мога да наблюдавам коридора и в същото време да търся папките.

— Няма начин. — Каза го, без да се поколебае даже за миг.

— И това не може да се направи?

— Не може — потвърди тя.

— Не без помощ — настоя той.

— Прието. А сега чуй какво ти казвам: няма начин!

— От твоя офис коридорът се вижда идеално. Ако вратата се остави отворена, можеш да виждаш и би могла да ме предупредиш. Понякога настъпва закъсняло оживление. Това, да предскажеш обема на влизанията и излизанията, никога не е сигурно нещо.

— Това би направило от мен съучастник.

— Имаме пейджъри. Могат да се нагласят така, че вместо да бибикат, да вибрират, знаеш, нали? Ако искаш да програмираш телефона си така, че да набереш номера на моя пейджър, ще ти трябват само секунди, за да ме предупредиш. След като веднъж минеш покрай ъгъла, необходими са точно девет секунди, за да се извърви разстоянието по коридора и да се стигне до отдела за наркотиците.

Тя поклати глава, изглеждаше много учудена, че той вече беше измерил всичко.

— Облечен съм като чистач. Нося шапка, очила и залепен мустак. Държа главата си наведена. Никой не се заглежда в такива екземпляри. Поне не в един часа сутринта. Избутвам количката си през вратата и ме няма. Освен това рискът е мой, не твой. Хванат ли ме, действал съм сам. Ти не си направила нищо повече от това, че си изкарала нощта в работа. Какво необикновено има в това? — Говореше съвсем тихо. Сърцето му биеше бързо и той се потеше. Ванилията се топеше пред него недокосната.

Тя протегна ръка, взе лъжичката и я върна обратно между устните си.

— Предполагам, че вече знаеш реда на почистването. С кои офиси се започва?

— Мога сам да се оправя — напомни той, — но реших най-напред да те питам. Измъчвам те, Аби, и съжалявам. Нека изоставим тази тема.

Тя отстрани лъжичката и присви устни. Гледаше го изпитателно, скептично и по такъв начин, че можеше да се помисли, че го измерва. Че го изпитва.

— Ти си прав за вътрешния отдел. Ако молбата мине през тях, това вероятно ще отнеме няколко седмици. Но проникване в папките на наркоотдела на основание на показанията на дванадесетгодишно момиче? Това не ти ли се струва малко странно?

— Не ме гледай така. — Той си играеше със сладоледа, но не беше гладен.

— Наистина ме ядосваш.

— Много добре.

Помежду им възникна напрежение, неприятно и разяждащо.

— Струва ми се, че съм загубила апетита си — декларира тя.

Да знаеш какво трябва да се направи и да го направиш, това бяха две различни неща, особено ако се имаха предвид последиците: смърт. Мисълта за смъртта на друг човек представлява особена затворена в себе си сила. Доколкото този човек иска да вярва, че истината е друга, беше почти невъзможно да игнорира осезаемо бързото протичане на кръвта във вените си. Тази вечер божията сила беше негова, това не можеше да се отрече. Той почувства, че му трябва алкохол, но се противопостави на това желание. Искаше му се да тананика и така и направи, макар и фалшиво — никога през живота си не беше навестяван от мелодии.

Той се качи върху една торба за боклук до задната врата и се съблече гол, разкривайки по този начин нездравословно мършавото си тяло. След като предпазливо слезе от торбата, той я обърна отвътре навън, грабвайки дрехите, преметна торбата на рамо, подобно на Дядо Коледа, и я пренесе през всекидневната до тясната стълба в спалнята, където я сложи в шкафа.

Влезе в банята, като все още си тананикаше, слабото му тяло му беше непознато и чуждо — той все още мислеше за себе си като за мускулест атлет, какъвто е бил някога. С ръкавици, които беше надянал малко преди влизането си, той отвори домашната аптечка. От металния шев на аптечката се подаваше малка жица и когато я дръпна, цялата аптечка се отдели от стената и той я сложи настрана. Сега се виждаха стъкленица от прозрачно стъкло, кутия със спринцовки и кутия с игли. Отстрани стъкленицата, една спринцовка и една игла и върна аптечката на стената, така че да може да се вижда в огледалото.

Тази част от процедурата му беше неприятна: иглите, болката.

Застанал пред огледалото, той разгледа лицето си, прокара напоената в спирт топка от памук по загрубялата от слънце застаряла кожа, повдигна спринцовката и забоде иглата в горната си устна, потрепервайки при убождането. Появи се капка кръв. Инжектираната течност пареше и причиняваше сърбеж, а горната устна се изду почти веднага и придоби яркочервен цвят, както при ухапване от насекомо. Идваше ред на долната устна и той отново потрепна. Размърда устните си, както би ги размърдал някой, който е прекарал дълго време на студено място, и се опита да говори.

— Добър вечер — изрече той на огледалото, движейки болезнено бухналите си устни, докато думите започнаха да се чуват по-ясно. — Добър вечер, господин Пейн.

Още една инжекция, точно под долната челюст, предизвика подуване, което значително изкриви лицето му. Но двете убождания под всяко от очите беше това, което го промени дотам, че идентичността му вече беше друга. Изведнъж той се превърна в булдог с леко затворени очи, издута физиономия, със сива козина, която се подаваше изпод шапката за бейзбол — синтетична перука, вшита по краищата на шапката.

Образът в огледалото вече не беше този на човека пред него, а представляваше някой си Уолъс Спарко — името, което фигурираше в сметките, в договора за наем и даже на кредитните карти, с които бяха купени дрехите, които висяха в стаята на горния етаж. Измислена идентичност. Човекът не се чувстваше като Спарко — не можеше да си позволи да стигне чак дотам, да допусне в главата си такова опасно превключване. Дяволски добре му беше известно кой е и какво ставаше тук — имаше намерение да убие човек. Лайно без всякаква стойност. Имаше намерение да сложи нещата в ред. Беше преизпълнен с желание да принесе тази жертва. Подготвен. Но не можеше да си позволи да се радва на това жертвоприношение — въпреки активизиращият се от време на време импулс да се опита, както част от него се опитваше да извърши точно това — а той не искаше да позволи на тази част от себе си да измами някоя друга част: не беше правилно да се убива, все едно какво е оправданието, знаеше това в сърцето си, в душата си, в спокойните дълбини на съществото си. Предстоеше му да свърши една работа, това беше всичко. Акт на благотворителност.

Той продължи да тананика, когато прокарваше козметичния молив по тънките си вежди, за да ги потъмни. Завиждаше на Павароти за огромния му талант. Мислеше за Моцарт като за нещо ненормално — някаква стъпка отвъд гения. Тук беше и Айнщайн. Микеланджело. Кубинските пури. Мексиканската бира. Материята, от която е изграден животът.

А в това огледало имаше друг човек, негово изобретение — имаше много начини, по които да се изиграе ролята на Бога.

Правиш това, което трябва да направиш, напомни си той.

Лицето, което беше в това огледало преди шарадата на инжектирания хистамин, едва ли можеше да бъде идентифицирано от този човек като свое: мършаво и слабо, бледо, с очи на болен от жълтеница. Намираше себе си за красив, но лицето срещу него положително не беше.

Той потегли с една стара поочукана мазда с две врати на името на господин Уолъс Спарко, облечен в дрехите на господин Спарко, носеше старите кафяви обувки на господин Спарко, часовник „Таймекс“, кожен колан, имаше и найлоново портмоне. Седеше отпуснато в стила на измисления господин Спарко и все пак си тананикаше, както си тананика само един шофьор.

Тръгна нагоре към Тринити колидж, гледката вдясно беше изпълнена с великолепието на искрящите светлини на долината, и намали скоростта, преди да завие наляво, тъй като улицата беше пълна със специално костюмирани за празника на Вси светии, които бяха излезли да събират сладки и бонбони по къщите. Костюмите бяха продукт на въображението на компетентни хора, а гъвкавите женски крака в черно трико на осемнадесетгодишни бели момичета, които залитаха от бирата и се стабилизираха без съмнение от трезва сметка и луди очаквания. Господин Уолъс Спарко премина бавно през все повече прииждащите студенти. Той натисна леко клаксона и зави наляво, като не му беше ясно защо си дава труд да кара нагоре по хълма, но реши, че в живота на всеки човек, даже в този на Уолъс Спарко, неизбежно се налагат някои отклонения. Когато беше отново в своя си път, той се отправи към Фармингтън авеню, а после към Западен Хартфорд, само на десет минути път, където мизерната бедност на гетото отстъпваше на изискания комфорт на населения с бели анклав, където черният цвят отстъпваше пред белия и панелите пред истинските жилища.

Търговската част беше обезлюдена тази вечер. Родителите бяха по домовете си и празнуваха заедно с децата. Няколко минути след като остави зад себе си наситения с малки магазини квартал, Уолъс Спарко зави вдясно, а броени минути след това потъна в нежния балдахин на тъмнината и наближи къщите в колониален стил, които се бяха скрили тук далече от страха на вътрешността на града.

Уолъс Спарко зави вляво към Уестмонт, после надясно към Уенди лейн, стигайки до самия край на задънената улица, откъдето премина в дългата отбивка, водеща към къщата в стил Тюдор, маркирана със знака на фирмата за недвижими имоти „Двадесети век“, изгаси фаровете и паркира.

Покритата с бръшлян задна стена на Орчърд стрийт номер тридесет и седем се виждаше през двата акра есенна гора. Известно беше, че младата и привлекателна жена на Пейн е с приятели на редовна за всяка сряда вечеря, а след това ще бъде изпратена с кола до дома й в десет вечерта. В действителност в този момент тя се шибаше като бясна с мъжа, който оглавяваше местната театрална група, мъж, десет години по-млад от нея и който необичайно много приличаше на Дъстин Хофман, но нямаше почти никакъв талант. Поне актьорски талант, помисли той. Нито веднъж през трите седмици, когато я беше държал под око, не се беше прибирала вкъщи по-рано от десет, и сега оставяше мъжа си Харолд тази вечер да стане жертва. Факт от статистиката. Самоубийство.

Премисляйки грижливо оркестрирания си план, Уолъс Спарко погледна часовника си и разбра, че има на разположение цели петдесет минути, за да постигне това, което трябваше да се направи.

Изобилие от време, за да се реализира в ролята на Бог.

Колт парк заемаше открито пространство, равняващо се почти на двадесет жилищни блока. В него имаше кленове, дъбове, борове, площадка за детски игри и паркинг. Като всеки друг градски парк в Хартфорд, след залез-слънце той не представляваше чак толкова безопасно място. Дарт държеше ушите си нащрек и очите си отворени в очакване на движение от какъвто и да е род. Беше напрегнат до крайност.

От време на време на тротоара, далече от мястото, където се намираше, се появяваше някой призрак или таласъм, тъй като сега беше нощта на Вси светии, нощ, от която всяко ченге се страхуваше, нощ непредсказуема, като новогодишната вечер или Четвърти юли. До настъпването на полунощ бандите щяха да са навън в пълен състав. До един часа сутринта някой тийнейджър щеше да бъде мъртъв, поразен от огнестрелно оръжие. В нощта на Вси светии практически това беше гарантирано.

Дарт я чакаше в ранния вечерен здрач, който през октомври се появява като нежелан братовчед, чакаше под жълтия конус на високо разположената улична лампа, чакаше неспокойно една жена, която беше обичал твърде наскоро, за да може да я забрави, но която беше обичал прекалено силно, за да си позволи да я запомни без остатък, чакаше, когато няколко рано паднали дъбови листа кацнаха върху тревата със звук на разпилени морски черупки, чакаше и изпитваше болка. Горещината на циганското лято беше капитулирала пред настойчивия хлад на есента, небето беше предпочело един по-мрачен цвят, а въздухът — загубил аромата си.

През последните две седмици Дарт се беше занимавал с редовната си работа по случаи на домашен тормоз и убийства, свързани с бандите. Но това, което изпълваше мислите му, беше поредицата от самоубийства. Беше разглеждал доклади, изучавал снимки, следял бе Роман Ковалски. Не беше разговарял с Аби Ланг. Тяхната нощ в стаичката не беше преминала границата на целувките и все пак те се разминаваха по коридорите, разменяйки само скрити погледи, като че ли, като бяха споделили толкова много, толкова скоро, като бяха нарушили заедно всякакви правила, лични и професионални, бяха издигнали помежду си стена.

Гини носеше тъмно горно палто, което я покриваше до глезените. Около врата й беше увито нестегнато малко шалче. Тя беше паркирала на улицата и прекосила ъгъла на парка с бърза стъпка, много сериозно загрижена за избора на място на това рандеву.

Дарт излезе от осветеното място, загърнат от сивия полумрак, и се запъти натам, където двамата, гледани от разстояние, щяха да представляват две неразличими фигури в бързо сгъстяващата се мъгла.

— Здравей — поздрави тя тихо, като разкопча палтото си, извади един плик и му го подаде.

— Какво е това?

— Присила Коул, както ти поиска. Данните от медицинската й осигуровка.

Той беше живял достатъчно дълго с Гини и можеше да се ориентира в начините й на изразяване. В случай като този осемте месеца раздяла приличаха на дни.

— Каква е работата с тях?

— Една от много съмнителните страни на застрахователния свят е опитът от страна на застрахователите — както те се изразяват — да предпазят себе си от непредвидени загуби. Неочаквани загуби. Ако живееш в Лос Анджелис или Сан Франциско, те могат да ти откажат или да ти ограничат застраховка срещу земетресения. Ако си известен пияница, възможно е да откажат застраховка на автомобила ти. Същата практика е валидна за медицинските застраховки. Известни ограничения могат да засегнат пушачите, като се изключи или ограничи плащането за емфизема или астма, белодробен рак или други подобни заболявания.

— Разбирам те.

— Във всяко по-голямо застрахователно дружество има компютър, където са отбелязани възможни високо рискови случаи. Непочтено, но е така.

— И ти участваш.

— Аз контролирам софтуера, нали така? Аз поддържам кода в добро състояние и в действие. Всякакъв вид софтуер. Намират се и се отбелязват съмнителни сведения, които след това се преглеждат. Ако е необходимо, сумата се намалява или даже се анулира. Аз съм част от тази работа, Дарт, трябва да ти е ясно. Не че се гордея с това, но съм част.

Дарт изпитваше нервност и безпокойство. И двете бяха продукт на обстановката и мудността на Гини. Той искаше да я пришпори, но се въздържа. Тя винаги се движеше с нейната собствена скорост — във всичко.

— Искът на Дейвид Стейпълтън не беше отказан, но този на приятелката му, на тази Присила Коул, беше.

— Отказан за какво? — Той се беше надявал, че триизмерният софтуер на Теди Браг наистина е с дефекти, но Браг беше възразил, като се оплака, че компанията твърди, че софтуерът е непогрешим. Заради самия себе си се надяваше, че тя би могла да докладва, че Присила Коул е била диагностицирана със СПИН и че Стейпълтън е посегнал на живота си, за да се спаси от този ужас.

— Синдром бита жена — отговори тя, очите й бяха втренчени в него.

Не това беше очаквал Дарт. Беше му трудно да подреди мислите си, камо ли да изрече нещо уместно. Мислите му бяха заети с Ледения човек и Джералд Лорънс, заети с темата сексуални престъпления. Беше чувствал облекчение от това, че срещу Стейпълтън не бяха отправени такива обвинения — имаше само наркодосие, а това не се връзваше добре с никое от другите две самоубийства. А сега това, помисли той.

Тя обясни:

— Присила Коул многократно е била в спешни кабинети с необясними контузии и фрактури, вагинални разкъсвания, белези от ухапване — каквото си искаш. Софтуерът трябва да идентифицира такива наранявания. На жертвите на домашно насилие се отказва обезщетение от всички големи застрахователи, с изключение на един. В момента са предложени закони, които имат за цел да променят това положение, но сега за сега положението е такова. Отказали са й две полици и е предстояло да загуби всякаква възможност за обезщетяване, защото точно сега ние сме в процес на свързване на всички главни здравни база данни. След като това бъде постигнато, всеки ще знае тайните на всеки. Възможността за смяна на компанията, с цел да скриеш миналото си, ще престане да съществува.

— Или настоящето си — каза той.

— Точно така.

— Стейпълтън я е биел — промърмори той. Беше му трудно да изговори думите. Сексуално престъпление, помисли той.

— Ние не знаем дали е бил Стейпълтън, не. Той не е споменат.

— Но адресите! Какво ще кажеш за адресите?

Тя кимна.

— Втората отказана полица е била с адрес Батълс стрийт, адреса, който ти ми даде.

— По дяволите! — И тримата самоубийци — Стейпълтън, Лорънс и Ледения човек, по един или друг начин бяха виновни в насилие срещу жени. И ако някой беше взел на прицел тези насилници и искаше да ги превърне самите тях в жертви, сега Дарт виждаше два ясни начина да го открие: мъже, осъдени за сексуални престъпления, и мъже, имащи връзка с бити жени. Тази мисъл го изпълваше с напрежение и вледеняваше пръстите му. „Зелър?“, запита се той отново. Обърна се към Гини: — Можеш ли да ми дадеш списък на други жени?

— Пострадали жени?

— Да.

— Мога да се опитам.

— Не искам да имаш неприятности.

— Това не е законно, ако това искаш да кажеш.

— Бих могъл да призова свидетели.

— При условие, че разполагаш с няколко години, би могъл, да. На мен ми се струва, че ще бъде отречено съществуването на какъвто и да е подобен списък — в края на краищата това се свежда до форма на дискриминация. Твърдят, че жената има избор и може да напусне мъжа, който постъпва така с нея — че оставането й е доброволно. Това е все същият стар аргумент „тя иска това“. Те игнорират психологическите фактори, наличието на деца и семейства — чисто варварство.

— Ако можеш да ми направиш тази услуга, тогава поне ще разполагам с такъв списък, докато се занимавам с призоваването. Но не искам да поемаш никакви рискове, Гин. За мен е важно да разбереш това. — Той знаеше, че това е видът предизвикателство, за което тя живееше — да нападне една компютърна система и да задигне информация, но веднъж вече тя беше арестувана и осъдена — повторна простъпка би довела до много по-сериозни последици.

— Искам да помогна, Дарт. Не ме питай защо, тъй като не знам съвсем точно. Може би се чувствам виновна за това, че се разделихме. Може би бих искала да видя двама ни отново заедно. Не искам да мисля за всичко това. Искам само да помогна.

— Това ме кара да се смущавам — това, че ми помагаш.

— Ти ме помоли да направя нещо за теб.

Искаше ли той да й бъде длъжник? Налагаше се впечатлението, че нещата се движат точно в тази посока и това го караше да се чувства неловко.

Тя въздъхна:

— Тревожиш се за мен. Колко мило.

Той не можеше да каже дали това беше сарказъм или откровеност и се попита кога беше загубил способността да забелязва такива нюанси. „Хората се сближават дотам, че се отчуждават един от друг“, помисли той, чудейки се дали всяка връзка не беше обречена, преди да е възникнала, и чувствайки дълбоко в себе си болка.

Джо Дарт се прибра вкъщи, за да прекара остатъка от празника сам. Опита много телевизионни канали, но не намери нищо, освен глупави комедийни сериали, в които всички бяха с костюми, и черно-бели рисувани филмчета със зловещи звукови ефекти.

След две бири той мобилизира психическата си енергия, която му беше необходима да позвъни на Аби Ланг. Тя отговори след третия сигнал и той я попита дали е заета, а тя смотолеви, че не чак толкова и попита за какво става дума.

— Разбираш ли нещо от костюми? — попита я той.

Заедно се отправиха с колата към Тринити колидж в търсене на най-добрия костюм. Дарт беше шофьорът. Аби отпиваше от един термос, настроението й ставаше все по-ведро след всяка измината миля. След един час с това нейно занимание тя се плъзна близо до него и двамата заприличаха на двама тийнейджъри, които се возят с лодка по река Мейн. Когато някой от двамата забелязваше костюм от висока класа, Аби изскачаше от колата и го заснемаше с един „Полароид“, използвайки камерата на Дарт, която му служеше за местата на произшествие. След това тя подреждаше фотосите пред себе си на арматурното табло, докато в един момент неволно чукна бутона на вентилатора и всичко се разхвърча.

Висока оценка получи един фосфоресциращ скелет, едно чудовище със зелена коса и огромен, осеян с брадавици нос спечели място в първата петица, както и една гигантска костенурка. Но венецът на победата отиде у една група от седем студенти, всеки от които представляваше стрък зелен асперж, като всички бяха завързани заедно със син колан, все едно бяха стегнати в ластик. Като решиха, че седем движещи се стръка не могат да бъдат спрени, двамата се отправиха към жилището на Аби в търговската част на града, като целта беше Дарт да получи възможност да участва в консумацията на съдържанието на термоса.

Квартирата се намираше недалеч от жп линиите в ничия територия отвъд Бъркли бридж, част от града, която му беше непозната. Беше на втория етаж на една стара фабрика и дотам се стигаше с тромав товарен асансьор, който миришеше на дървени стърготини и загрети електрически мотори, което създаваше у Дарт впечатлението, че влиза в изоставена сграда. Но от другата страна на стоманената врата на апартамента се намираше един свят в пълно владение на Аби. Тя беше изциклила дъсчените подове и им беше върнала светлия цвят, и за таван беше окачила седем бяло-зелени-сребърни парашута. Голямото открито пространство светеше с мека дружелюбна светлина. Бели преградни стени отделяха кухнята вдясно и една баня, няколко отделени спални, офис и килер вляво. Точно насреща тумбеста печка за дърва служеше за фокусна точка на ленена гарнитура с възглавници на зелени райета, към това се прибавяха два шезлонга и един чудноват шахматен комплект, който тя използваше като странично шкафче.

— Играеш ли шах? — я попита той, докато палеше печката по нейна молба.

— Да. И бридж, и тенис. И волейбол, ако е на пясъчен корт. Вече не мога да играя на закрито.

— Къде са децата?

— Оставих ги при една приятелка — отговори тя. И добави: — За през нощта.

Дарт почувства отговора й чак до пръстите на краката си.

— Преимуществото ми — продължи тя, — което произтича от факта, че съм отдел, състоящ се от един човек, е в това, че мога да си определям сама работното време.

Той чу как тя разбъркваше питиетата. Имаше чувството, че някак си се е поканил да остане с нея, без това да е намерението му. Или може би е? Основното беше, че се чувстваше неуверено, излегнат на шезлонг под един парашут с пращящ пред него огън и една жена четири или пет години по-стара от него, която малко по-нататък в една кухня приготвяше питиета.

— Това ще ти хареса — обади се тя.

Беше си свалила пуловера и разкопчала горните две копчета на блузата си. Освободила се бе от обувките си и той можеше да види как пръстите на краката й се движат нервно, когато тя зае съседния шезлонг и постави на масата поднос с кана и двете им пълни коктейлни чаши. Върху книжните салфетки имаше рисунки на Гари Ларсън, а върху сламките надпис: „Казино Кактус Пийт, Джакпот, Невада“. Дарт се почувства обезоръжен.

Тя стана от мястото си и пусна компактдиск с изпълнения на китара. Той отпи от питието, което беше много силно, и почувства, че се отпуска.

— Това, което ти направи за Люилън, беше хубаво — промълви тя с поглед, отправен към пламъка. — Това, че убеди майката да отстъпи за зайчетата. Ченге, което се занимава с убийства, а в същото време има и сърце, ето едно ново понятие.

Той почувства, че се изчервява.

— Просто ми се стори, че е разумно, това е всичко.

— Не е необходимо да се извиняваш. Нямам намерение да издевателствам. Мисля, че е трогателно.

Опитвайки се да не мисли по този въпрос, той додаде:

— Тя е толкова… малка? Не знам как да се изразя.

— Невинна? — попита тя.

— Точно това исках да кажа, да. Но тя не е, нали?

— Не. Не е, благодарение на Джери Ло.

— Не бих могъл да върша твоята работа.

— Всеки си намира призванието.

Той искаше да я попита как така е попаднала в този отдел, но откри, че не му се ще да узнае. Възхищаваше й се. Изпитваше известен страх. Можеше ли той да има връзки с лейтенант?

— Силничко е — каза той за питието.

— Можеш да се справиш — отвърна тя, отпивайки едно добро количество, раздвижвайки отново пръстите на краката си.

На преден план излезе музиката, като в ритъма й се намесваха искри от огъня. Тя доля чашата му. Той вече беше чувствително повлиян от изпития алкохол.

— Костенурката си я биваше — подхвърли тя, спомняйки си за костюмите.

— Ъхъ — отговори Дарт. — Но аспержите бяха гениални.

— Да, невероятни. След нашата нощ в стаичката виждам в теб някаква странна промяна — каза тя честно. Алкохолът посягаше и към нея. — Толкова лошо ли беше — добави. — Струваше ми се, че беше много забавно.

Той я погледна, но вниманието й продължаваше да бъде насочено върху огъня, като така му даваше възможност да продължи да я гледа. Най-после той призна:

— Беше ми приятно. Мисля, че се чувствах неловко. Не знам.

— Ти се отнасяше с мен така, сякаш не съществувах.

— Имам чувството, че те принудих да направиш това.

— Да те целуна? — попита тя. — Шегуваш ли се? — Отпи с настроение още малко. — Да си сваля дрехите може би. — Засмя се. — Не може да има спор по въпроса, че това беше интересна първа среща. — Тя полюля главата си и се загледа право в него. Очите й се усмихваха. Блестяха. Устните й изглеждаха засилено червени и мокри от питието и ако шезлонгите им бяха по-близо един до друг, той щеше да се опита да я целуне. — Какво мислиш? — попита тя лукаво.

— Чувствам се изнервен — призна той.

— Това е хубаво.

— А защо е толкова хубаво? — попита той.

— Имам своите основания. — Аби се изправи и отмести масата с питиетата, след което избута шезлонга си по-близо до неговия. Тя го подразни: — Ако това те смущава, задръж мислите за себе си. В момента се чувствам особено добре, а когато се чувствам особено добре, мога да бъда опасна.

— Обичам опасностите — отговори той, протягайки ръката си към нейната и вземайки я в своята. — Така добре ли е? — попита.

— Отлично — отговори тя с многозначителна усмивка.

Дарт изведнъж се почувства несигурно, под нейна власт — нейния контрол, помисли той със страх — и това го накара да се почувства още по-неуверено.

— Нямаш намерение да се поддадеш на магията, нали? — попита тя.

„Вече ме познаваш“, помисли той.

Тя обясни:

— Харесва ми компанията ти. Особено тази вечер. Не предявявам собственически права. Не искам нищо повече от това да се отпуснеш и да ти е приятно. И двамата сме възрастни хора. Такова нещо ни се полага от време на време. — Тя стисна ръката му в своята като сигнал. — Съгласен ли си?

— Трябваше ми да чуя това.

— Добре. Трябваше да го кажа.

— Това съвсем не ме прави по-малко нервен — промърмори той и двамата се засмяха — тя самоуверено, той като форма на облекчение.

Тогава тя му подаде питието си и след като и двете му ръце бяха вече заети, тя се наведе, като при движението й блузата й се свлече от нея, и го целуна с отворена уста по устните. Дишането му спря, когато тя захапа долната му устна и с това изпрати електрически ток до пръстите на краката му. Той отговори на целувката, като неуверено жонглираше с двете чаши. В мига, когато ръката й се промуши под ризата му и се задържа върху гърдите му, той настръхна.

— Едно от хубавите неща на средната възраст — прошепна тя в ухото му по начин, който предизвика у него студени тръпки, — е, че човек знае какво му харесва… какво го кара да се чувства добре… — Тя помилва гърдите му. — Какво го възбужда. И даже още по-добре — добави тя, — той не се страхува да си създаде радост. — Тя му помогна да се освободи от чашите и като прекрачи страничните облегалки на шезлонгите, се настани върху Дарт. Погледите им се срещнаха. — Знаеш ли това? — попита тя.

— Мина много време — каза й той като извинение.

— Аз съм много търпелива жена — избъбри тя, като го издърпа напред така, че той да заеме седнало положение. В същото време тя се погрижи шезлонгът да легне. След това тя му помогна да легне назад и се настани върху него. В точките на допир се разля топлина.

Той обви силно ръцете си около нея и ги задържа, а тя мушна брадичката си в шията му, целуна го веднъж леко и измърка страстно.

— Няма нищо на този свят толкова удивително, колкото една добра прегръдка — каза тя. — Сексът свършва, преди да си разбрал, но прегръдката, ако е такава, каквато трябва да бъде, трае вечно.

— Такава ли е тази прегръдка? — попита той.

— Можеш да се обзаложиш, че е — отговори тя.

Даже банята нямаше да послужи за целите му. Дарт се нуждаеше от изолирано място, място, където не съществува възможност да бъде подслушан, и за предпочитане такова, че да не предизвика учудено повдигане на вежди. Той се отказа и от едната, и от другата стая, където се провеждаха разпити, защото те щяха да привлекат прекалено голямо внимание. Отказа се от стаичката — можеше да влезе някой. Би свършила работа една кола, въпреки че ако двамата влезеха заедно, това щеше да изисква известна допълнителна стратегия, а на настоящия етап и преговори.

И в този момент се сети: асансьора. Това, че Ковалски използваше асансьора в двуетажна сграда, беше повод за много шеги.

Възможността се представи няколко минути след времето за обяд, когато Дарт и Ковалски бяха призовани да се явят в офиса на Теди Браг. Дарт намери Ковалски зает с реденето на пасианс на компютър, който принадлежеше на друг детектив. Ковалски въобще не се извини за това, че прекарва времето си по такъв начин. Вместо това той промърмори:

— Само минутка, съгласен ли си, Дартели? Почти успях. — Дарт го изчака, като нетърпението му се усилваше. Най-накрая Ковалски се обърка окончателно, изключи играта от монитора и се завъртя в стола си. — Шибана работа — изсумтя той.

— Ти игра валето каро не където трябва — информира го Дарт, без да разбира напълно защо беше започнал с конфронтация.

— Осрах се. Предполагам, че играеш тази игра повече от мен, а? Не мисля, че е така. Гледай си работата.

— Браг иска да слезем долу. Започнал е с Пейн.

— Разбира се. Защо не?

Когато Ковалски стана от стола, Дарт отново си помисли за това, колко огромен и здрав беше този човек. Изведнъж идеята за конфронтация един срещу друг в асансьор престана да изглежда брилянтно хрумване. Но не можеше да направи нищо друго и реши да не се отказва.

Когато излязоха в коридора, Ковалски попита, като се опита гласът му да прозвучи нехайно:

— По стълбите ли ще се качваш?

— Не. Нека се повозим — каза той, с което явно изненада Ковалски. Натисна бутона за повикване и малко след това двамата влязоха в празната кабина. Почувства учестените удари на сърцето си и пулсирането на дължаща се на умора болка в слепоочията си. Това малко приличаше на решение да яхне див бик. Натисна бутона, отбелязан с 1 и вратата се затвори. Опита се да успокои нервите си, съзнавайки много добре, че Ковалски ще реагира с възмущение. Дарт отброи до три и натисна червения бутон за спиране. Кабината се разтресе и спря.

— Какво става?

Дарт се обърна с лице към него. Ковалски имаше тъмна, характерна за хората от средиземноморието кожа, агресивни кафяви очи и тежки мъжествени черти. Ако беше петнадесет години по-млад, щяха да го вземат да работи за специални реклами. Предните му зъби бяха потъмнели от пушене на цигари без филтър, а гласът му звучеше така, сякаш някой разкъртваше лед.

Дарт обясни:

— Люилън Пейдж.

— Кой?

— Люилън Пейдж — момичето, което се е оказало свидетел на убийството на Лорънс.

Ковалски протегна ръка към бутоните, но Дарт осуети намеренията му.

— Остави това нещо да се движи.

— Исках да поговорим насаме — обясни Дарт. — Целта ми не е да те поставям натясно, а да разбера какво мислиш. Твоите разсъждения. — Това беше оксиморон в пълния смисъл на думата.

— Лорънс?

Все едно да говориш на слон.

— Самоубийството на улица Батълс — напомни му Дарт.

— Обесването? — попита риторично детективът, вече беше ясно за какво става дума.

Дарт не можеше да каже дали Ковалски се преструва, или не, всеки детектив съдържа в себе си един актьор.

— О, тя — кимна Ковалски.

— Да, тя — съгласи се Дарт.

— Какво има да се говори?

— Ти си я интервюирал. Записал си това интервю. И не си го включил в доклада си. Защо?

Ковалски изглеждаше объркан — дете, което се опитва да реши труден ребус. Чудеше се откъде Дарт се е добрал до такава информация, какво друго знаеше и по какъв начин всичко това го засяга. Той запелтечи:

— Тя е дете, Айви. Какво, по дяволите? — Правейки нов опит да стигне до бутоните въпреки съпротивата на Дарт, продължи нервно: — Остави това нещо да се движи — тръпки ме побиват от стоенето тук.

Не асансьорът, а темата беше причина за тръпките, както се досети Дарт.

— Тя е свидетел — изрече той натъртено.

— Глупости. Тя е загубено негърче, което вижда в белите лоши хора. Тя не е виждала други бели, освен ченгета. Те идват и отвеждат някого със себе си. Създават неприятности. Бъди умен, Дартели. Опитва се да съчини някаква история за някой си, който е убил Лорънс. Престани с това. Как се борави с тези бутони? — Той пристъпи напред.

Дарт отстоя позицията си между Ковалски и бутоните.

— Не ти се урежда въпросът — предупреди го Дарт. — Тя е видяла как столът под Лорънс е бил издърпан от някакъв бял мъж. Описа движението на краката му съвършено. Убеден съм, че действително е видяла станалото. Ти казваш, че го е измислила?

— Вероятно е видяла такова нещо в някой филм. Откъде, по дяволите, мога да знам? Занимавал ли си се по-нататък с тази работа? Мисля, че е имало бележка. Било е заключено. Никаква следа от борба. Нищо, което да говори за нечиста игра. Какво толкова?

Дарт почувства, че се обърква. Той вярваше на Люилън Пейдж. Докато е бил в наркоотдела, Ковалски беше разследвал Дейвид Стейпълтън. Би ли се осмелил Дарт също да изиграе тази карта?

— Лорънс бил ли е замесен в наркотрафикантство? — попита Дарт, като се надяваше да разбере нещо от реакцията на Ковалски.

— Наркотици? Откъде да знам, по дяволите? Струва ми се, че е намерена марихуана в апартамента. Не съм чувал за нещо сериозно. — Лицето на Ковалски не разкриваше нищо — никаква изненада, никаква паника.

„Не вярвай“, предупреди сам себе си Дарт.

— Нека ти кажа нещо, Дартели. Не съм съгласен който и да е негодник да си пъха носа в моята работа, ясно ли е? Ако имаш проблеми поради начина, по който работя, иди във вътрешния отдел и тогава ще видим какво ще кажат там.

— Имаш предвид твоите приятелчета от вътрешния отдел — уточни Дарт язвително.

— Разкарай се. Чуваш ли ме! — Той направи крачка напред, положението ставаше опасно. — Искам да ти кажа, че не ми харесва да се занимаваш с моите работи, без да си ме попитал, ясно ли е. Без да си поканен, се появяваш на местопроизшествията. Какво ти е? От сега нататък трябва да съблюдаваш правилата на играта.

За Дарт това беше най-голямата ирония: този човек, който беше прочут с незачитането на правилата на системата, го съветваше да ги спазва. Това лицемерие го накара да се засмее и да отхвърли назад главата си.

— Това е вече много — изхихика той.

Тогава шепнейки, като че ли допускаше, че би могъл да бъде подслушан даже в спрялата кабина на асансьора, Ковалски се наклони близо до Дарт и процеди с дрезгавия си глас:

— Чуй ме, Дартели. Нека кажем, че някой бял човек действително е ликвидирал Лорънс в онази нощ — просто като хипотеза. Огромен бял мъж нощно време на площад Белвю. Нека помислим върху това… Колко са хората, които могат да си позволят такова нещо? А? — Той вдигна месестата си ръка и показа единия от силните си пръсти. — Първо: закъсал наркоман. Това би могло да означава, че Лорънс е снабдител, за което нямаме доказателства. Това вероятно трябва да предполага и някаква борба. Нали така? И тогава къде са доказателствата? Второ: какъв друг проклет глупак ще бъде достатъчно смел, за да посети площада след свечеряване? Кой, освен някой наркоман ще се появи там нощно време? Даже не би минало и някакво шибано такси, за бога! Има само един отговор, нали? — Той погледна злобно към Дарт, никой от двамата не искаше да изговори думата, която гъделичкаше езиците им. — Не съм много разстроен от това, че някакъв перверзен тип като Лорънс е свършил живота си увиснал на жица. И положително няма да използвам някаква пострадала дванадесетгодишна загубена негърка да провали разследване, което би могло да доведе дотам, докъдето, както и двамата знаем, може да доведе. Съгласен ли си? Какъв е смисълът? Нека просто оставим тази работа.

Дарт поклати глава.

— Не можем да я оставим.

— О, за бога! Слез от твоя шибан бял кон.

— Да оставим работата така, защото той е сексуален насилник, така ли?

— Разкарай се.

— Или защото това би могло да замеси някого от нас?

— Не съм казал такова нещо — протестира Ковалски.

— Разбира се, че го каза.

Чу се сигнал. Някой викаше спрелия асансьор.

Ковалски изсумтя:

— Искаш да кажеш, че справедливостта е в нашите ръце? Това са глупости. Ние сме обвързани в тази хранителна верига.

— Справедливостта не е наша работа, а на съда.

— О, хайде! — протестира Ковалски. — Искам да кажа наша: на хората. Знаеш, че съществуват други видове справедливост. Има закони на джунглата. Завираш си опашката в дванадесетгодишна и загазваш — колата губи едно от колелетата си по пътя. Шибаното радио пада във ваната. Откъде, по дяволите, да знам?

— Някакво ченге фалшифицира самоубийство — довърши Дарт.

— Може би. Да, просто може би. И на кого му пука, Дартели? Ти искрено ли съжаляваш, че този червей е ял лайна и е умрял? Плачеш за него? Да върви по дяволите! Да вървят по дяволите всички като него.

— Дейвид Стейпълтън, Харолд Пейн — напомни Дарт. И тогава разбра по израза на Ковалски колко тъп може да бъде този човек. По всичко личеше, че Ковалски не беше направил връзката до този момент.

— Що не ме шибаш! — изломоти Ковалски.

— Това вероятно заслужава внимание — отбеляза Дарт, но дълбоко в сърцето си той изпитваше болка. Ако изненадата на Ковалски беше истинска, Дарт би могъл да снеме подозренията си от него, което щеше да остави само един друг заподозрян. На определено равнище той съзнаваше, че убиецът би могъл да бъде който и да е от стотици, хиляди хора, но това не беше важно. Едно лице, едно име владееше мислите му: Уолтър Зелър. Той се отдръпна и вече не закриваше достъпа на Ковалски до бутоните.

Ковалски отново задвижи асансьора. Подът на кабината подскочи. Ковалски предупреди:

— Ако вкараш това момиче в тази история, ще имаш сериозни неприятности. Казвам ти го.

Дарт кимна. Той виждаше Ковалски и възможното му участие в по-различна светлина, въпреки че не знаеше със сигурност дали да се довери на чувството си.

— Докъдето и да доведе това — предупреди Дартели, — все едно, това е единственият път.

— Ако искаш да се правиш на момче скаут, иди да се запишеш в някоя организация. — Между колегите офицери това беше един от най-обидните изрази. Ковалски добави: — Лорънс получи това, което заслужаваше. — Кабината спря движението си и вратата се отвори. Ковалски направи крачка към свободата, помисли малко и се обърна с лице към Дартели. — Не, това не е така. Той се отърва леко. Ако аз се бях заел с тази работа — додаде той убедено, — щях да му отрежа парчето, да му го натикам в гърлото и да го оставя да се удуши.

Дарт не мръдна от кабината. Той си мислеше: „Ако ти го беше направил, щяхме да те хванем“.

Който и да беше инсценирал тези самоубийства, беше свършил работата си блестящо, и още веднъж Дарт можеше да мисли само за един човек.

Колкото и да му беше трудно да приеме това, Дарт разбираше, че е наложително да открие местонахождението на Уолтър Зелър и да му зададе някои въпроси. Неофициално, убеждаваше се той — поне в началото. Щеше да си даде вид, че търси Зелър за съвет, че протежето се връща при своя наставник. Но той вече нямаше никакви съмнения. Това трябваше да се направи. Мъртвите бяха най-малко трима. Дарт вярваше, че знае защо те са били избрани. Беше време да се действа преди цифрата да нарасне.

През последните няколко месеца из отдела се говореше, че след като е работил кратко време в охранителна фирма в Хартфорд, Зелър получил предложение за по-добра служба в Сиатъл. Дарт беше вярвал, че все едно дали ставаше дума за по-добра длъжност, или не, за Зелър беше важно да отиде някъде, за предпочитане колкото може по-далече от убийството на жена си. Сиатъл безусловно отговаряше на това изискване.

Но колкото и да се опитваше, Дарт не успя да се добере до телефонния номер на бившия сержант в Сиатъл нито чрез офиса, нито чрез телефонните указатели, нито чрез някой от многото приятели на Зелър. Успя да открие един адрес на Зелър в Сиатъл — номер на пощенска кутия на Първо авеню — и да разбере, че пенсионните изплащания на Зелър се депозират направо в сметка в Първа междущатска банка, но следите свършваха дотук: хората в банката имаха същия номер на пощенската кутия, но не и жилищен адрес или телефонен номер.

Нищо от това не представляваше особено голяма изненада за Дарт и не го накара да се откаже от търсенето. Повечето полицейски служители, излезли в пенсия или не, се защитават от възможни опити за отмъщение, като не публикуват телефонните си номера, а за кореспонденция използват пощенски кутии. От Зелър, който се славеше с пристрастието си към усамотеността, и който беше изпратил на топло десетки убийци, можеха да се очакват подобни предохранителни мерки.

Един вторник в началото на ноември Дарт премина с колата си покрай магазина на Сам и Роб на улица Асайлъм и спря една пресечка по-нататък. В грубо нарушение на федералните ограничения на вноса Сам и Роб тайно продаваха различни кубински пури на предпочитани от тях клиенти. През двадесетте си години служба Уолтър Зелър беше редовен клиент и се беше сприятелил със собствениците.

Магазинът ухаеше на пресен тютюн за лула.

Роб, по-възрастният от двамата собственици, пет години по-рано беше починал от рак на белия дроб. Брат му Сам, който беше прехвърлил петдесетте, беше плешив, с кафяви мустаци, червени бузи и високи скули. Той носеше позакърпена зелена престилка, върху която беше избродирано с нишка в избеляло червено името на магазина. Ръкавелите на ризата му бяха оръфани, а върху единия от тях липсваше копче. Гласът му беше като на пушач, а погледът неспокоен като на професионален комарджия.

По всичко личеше, че той не си спомни за Дарт, докато детективът не спомена името на Зелър. Тогава асоциацията беше мигновено направена. В продължение на години, докато Зелър водеше преговори в задната стая, където се продаваха кубински тютюни, Дарт беше оглеждал рафтовете на тази открита за всички стая.

След като се представиха един на друг, Дарт му каза, че е натоварен с трудно разследване и че е загубил следите на Зелър.

— Мина ми през ум, че може би е поискал да му изпратиш пури, че може би разполагаш с някакъв адрес или телефонен номер.

— Той отиде в Сиатъл — информира го Сам, без това да е необходимо. — Ванкувър получава всички кубински марки — Канада, нали знаеш. Никакви ограничения.

— И така, не ти се е обаждал?

— Да ми се е обаждал? — повтори Сам. — Той беше тук преди по-малко от три седмици. Купи няколко кутии…

— Тук? В магазина?

— Не бях го виждал няколко години. Все така е много слаб. Оплакваше се от някакви доминикански пури, които бил пушил, и казваше, че не струват. Тук спор не може да има. В аромата на неговата пура има нещо подобно на какао. Това не може да се каже за нито една доминиканска пура. Всеки има свой собствен вкус, когато става въпрос за пури — додаде той с авторитета на търговец. — Пушиш ли пури?

— Не.

— Опитвал ли си?

— Не, благодаря. Значи преди три седмици?

— Три-четири. Да.

— А преди това?

Сам се замисли.

— Не бях го виждал от години.

— Когато преди три седмици дойде тук, колко купи? — попита Дарт.

— Мисля, че три-четири кутии.

— И за колко време ще му стигнат?

— На сержанта? Така или иначе ще му стигнат за известно време. — Той се замисли за момент и определи: — Месец или малко повече.

— И вече е изминал горе-долу един месец — уточни Дарт.

— Да, точно така, разбирам какво искаш да кажеш. Може би ще успея да го свържа с теб.

Дарт бързо взе решение какво да каже и каза това, което мислеше.

— Или още по-добре — каза той — е да ти оставя моя номер и ако той се появи, може би ще можеш да го задържиш достатъчно време, за да мога да дойда и да го изненадам.

— Искаш да кажеш да ти се обадя.

— Точно така.

— Това ми харесва. Да, разбира се. Такива услуги ми са по вкуса, да помагам на хората да се свързват помежду си. Това е и една от характеристиките на бизнеса с пурите. Те сближават хората. След добро похапване. Игра на покер. След голф. Това нещо, пушенето, е форма на социална активност.

— Застоя ли се тук или мина само за малко? — отмина разсъжденията му Дарт. — Успя ли да почувстваш кое от двете?

— Само за малко. Не беше много разговорчив. Съвсем не е същият. Но кой може да го вини? Никой не би се оправил, след като загуби жена си по такъв начин. — Лицето на Сам се помрачи и Дарт почувства колко му тежеше загубата на брат му. — Не е лесно — прошепна той, с което потвърди мислите на Дарт.

Лек ужас обзе Дарт, разтреперване както при първите пристъпи на грип. Изглеждаше необяснимо това, че Зелър е посетил града, без да потърси дори един-единствен приятел — Дарт се беше свързал буквално с всички, за които можеше да се досети.

Той подаде на Сам визитната си картичка.

— Моля те, обади ми се веднага.

— Аз съм по добрите изненади.

— Да — кимна Дарт. — Това ще бъде страхотна изненада.

На следващия ден Дарт, Аби и малката Люилън Пейдж преминаха четиридесет и пет минутния маршрут до Шефилд през студения, но славен следобед. Мак Ножа окупираше задната част на волвото и си играеше с ръката на Люилън. Планинските върхове на Апалачите бяха посребрени от първите намеци на зимата. Люилън, която никога не беше напускала местата около Белвю скуеър, седеше кротко на задната седалка с широко отворени любопитни очи и задаваше безкрайни въпроси.

— В ума ми не съществува никакъв въпрос за това дали килимът в кабинета на Пейн е бил чистен с прахосмукачка непосредствено преди самоубийството, но след като не съм детектив — поде саркастично Браг, — не виждам как това обстоятелство може да има значение за разследването.

Теди Браг изглеждаше днес по-добре, повече цвят имаше на лицето, а по-малко в очите. Издаваше миризма на цигари. Папката за самоубийството по време на празника на Вси светии на Харолд Пейн лежеше отворена на бюрото му. Малкият офис беше претрупан с книжа. Микроскоп, който му беше награда за постижения в съдебната медицина, събираше прах в ъгъла в компанията на буркан, който съдържаше един панкреас в прозрачна течност. Дарт никога не беше питал за този панкреас, но го беше виждал там години наред. От някакъв малък часовник радио се показваше светлинка, от което следваше, че е включен, но очевидно звукът му беше намален.

— Преди самоубийството? — попита Дарт любопитно.

— Решително до стрелбата, да. От повърхността на килима ние взехме кръв.

— Какъв е проблемът? — попита раздразнено Ковалски.

Браг отговори:

— Проблемът, детективе, е в това, кой е чистил този килим, кога и защо. Съпругата обясни, че през същия ден чистачката се е намирала там, но по причини, които ще обясня по-късно, това не ни върши работа.

— Тя е била там — съпругата — напомни Дарт, — преди нашето пристигане.

— Да, така че може да е излъгала.

Ковалски хвърли пронизващ поглед към Дарт. Може би, помисли Дарт, той също разбира, че това би могло да насочи нещата обратно към Зелър.

Браг предупреди:

— Ние знаем от следите от прахосмукачката — широчината на ивицата — че това не може да е нито една от машините в къщата. По-нататък ние проверихме торбичките на двете машини и сравнихме вълнените нишките в тях с подобните на цвят по килима и установихме две неща: първо, килимът е бил почистен, може би същия ден, и второ, някой друг, използвайки друга машина, е почистил килима след чистачката, но преди самоубийството.

— Металната прахосмукачка от горния етаж — продължи той, — както изглежда, стои на горния етаж и се използва за работа само там. — На Дарт той додаде: — Знаеш колко не обичам несъответствие като това. Знам, че това са дребни глупости, но те ме вбесяват.

Ковалски се оплака:

— Това няма значение. — И добави: — За мен. Влияе ли това по някакъв начин на твоето заключение?

— Роман, великите умове имат еднакви мисли — стрелна го Браг. — Зададох си същия въпрос: има ли значение нещо от това? Смъртта е от собствената му ръка, това е ясно — така да се каже — и убедително. Така че, защо трябва да се тревожим?

— Точно така.

— Но ние наистина се тревожим — противопостави се Браг. — Заради една мъничка подробност.

Ковалски сключи вежди.

— Каква е тя?

— Виж какво — каза Браг на Дарт, — тези портативни прахосмукачки с батерии не са много мощни. Те обират прах. О, отлични са за трохи, за разпиляна захар, но ако ги използваш за ориенталски вълнен килим като този, който намерихме в кабинета на Пейн, те не вършат задоволителна работа — поне не, ако се сравнят с нашата разновидност от двадесет ампера индустриална мощност. Това е същото като онези евтини телевизионни реклами по кабелната: минете с вашата прахосмукачка, а ние ще минем същото място с нашите и ще приберем голямо количество, което вашата е пропуснала. И точно това се е случило. — Той размени последователно погледи с двамата мъже — в очите на Браг Дарт забеляза сдържано, но силно вълнение. Тези, които се занимават с наука, също имат нужда от някакви удоволствия.

Тед Браг им направи знак да останат на местата си и отиде да търси нещо. Върна се малко след това с две торби от восъчна хартия. Той ги постави върху една осветена отдолу масичка, като помежду им сложи линийка. После внимателно отвори всяка от торбичките и извади съдържанието върху масичката с помощта на пластмасови пръчици. Действията му бяха много внимателни и предпазливи.

— Вляво е това, което взехме с прахосмукачка от кабинета. Това вдясно е от рогозката пред кухненската врата в гаража.

Като гледаше материалите пред себе си, Дарт започна да се ориентира в тях. Купчинката от кабинета включваше прах, трохи, косми и много влакна, главно вълнени, ако се съдеше по това, че бяха накъдрени. Рогозката в гаража беше насъбрала клечки, прах и нещо, което вероятно беше от мръсно маслено петно. Но и двете групи имаха нещо общо: малки елипсовидни зелени иглички.

— Борови? — попита Дарт.

— Видя ли? — Браг беше насърчен. — Казах ти, че е интересно.

— Наричаш това интересно? — предизвика го Ковалски.

— Не сме определили какво точно е — каза Браг. Вниманието му продължаваше да бъде изцяло насочено към Дарт. — Но както можеш да видиш, подобна растителност беше открита и по килима в кабинета, и на рогозката в гаража.

— Е, и какво? — проплака раздразнено Ковалски.

— По самата повърхност на рогозката — поясни Браг. — Определянето на нечии действия — това, което някой може да е направил или да не е направил — е отговорен момент, който важи и за двама ни — ти извличаш заключенията си от широк кръг улики и свидетели, а аз — от интерпретирането на физическите науки. Мога да ти съобщя няколко интересни факта, Роман, и може би ти ще можеш да ми ги разтълкуваш.

Ковалски приличаше на дете в училищния двор, което не иска да играе, той изкриви устните си и се огледа нервно, като търсеше място, където да изпуши една цигара.

— Този килим в кабинета е бил чистен — това не е нещо, което аз не мога да докажа, но съм убеден в този факт. Нашето изследване на машината, с която по-рано през деня е бил чистен килимът, не показа никакви такива органични вещества. И все пак последвалото наше почистване на същото място показа тази засега неидентифицирана органична материя, най-вероятно от някакви иглолистни дървета. Ние също събрахме известно количество фосфорни и азотни съединения — обикновена пръст, детективе. Подобна органична материя и почва бяха открити върху рогозката, което показва, че някой си е изтрил обувките, преди да влезе в къщата. Питах съпругата, не е тя. Малко неудобно е да се разпитва жертвата, но нямаше нищо по чехлите му, което да ни кара да мислим за подобна органична материя. Върнахме се до дома и изследвахме единадесет чифта ботуши и обувки: резултат отрицателен.

Ковалски го прекъсна нервно:

— И така, съпругата се е шибала с градинаря в кабинета на дядката и са преобърнали всичко. После са почистили, но не много добре. Може би дядката е разбрал и си е пробил капака с куршум.

Браг кимна в знак на съгласие:

— Би могло да е така, но градинарят е приготвил лехите за зимата преди три седмици и претърсването на помещенията не показа наличието на такава пръст. Лехите са били наторени обилно. Посипани са били с овесена слама. Във филтрите не се намери нищо. — Той се поколеба и добави: — Ето до какво се добрахме. — Той показа прозрачен пластмасов контейнер. Вътре имаше малки сини кристали. — Това съдържа сол и тор и се продава като размразител. Синьото се добавя за пазарни цели. Сместа разтопява леда, но не убива растенията, цветята или тревата. — Обобщи: — Три неща — игличките, пръстта и каменната сол. Това ще стигне, Айви, стига само да ми доведеш някой заподозрян.

Неизказаното съдържание на тези думи заинтересува Дарт повече от фактите: Тед Браг беше посветил необичайно много време за този случай, който иначе би минал за незначителен. Неговият малоброен съдебномедицински отдел беше оживено място; бързаха да приключат колкото може по-бързо с разследванията. Браг или неговата асистентка Саманта Ричардсън се бяха връщали към случая „Пейн“ вероятно повече от един път в търсене на улики. Това показваше на Дарт колко несигурен беше този човек с неговите разкрития.

Всичко, което Браг можеше да направи, беше да представи доказателствения материал с надеждата да заинтересува водещия детектив. В последна сметка това дали да продължи по този материал, беше работа на водещия детектив. Той ясно виждаше в Ковалски слабото звено на веригата.

— И така, какво точно казваш — попита риторично Ковалски и продължи като отговор: — Това, което казваш, е, че някой си е влязъл в къщата през заключен гараж и е свършил известна домакинска работа, преди да си отиде, след което нашият приятел Хари Пейн гръмва шапката си с деветмилиметров. Пропускам ли нещо дотук? — Той се обърна към Дарт: — Това ми прилича на купчинка прясна биволска тор — без да се обиждаш, Теди. Ти какво мислиш? — попита самоуверено Дарт.

Дарт се колебаеше.

Ковалски продължи:

— Да вървят по дяволите игличките и проклетата пръст. Винаги там, където е извършено престъпление, има боклуци, за които не може да се намери обяснение. Прав ли съм?

— Вероятно си прав — призна Дарт. — Какво ще правим с това? — попита той Браг.

— Какво ще правиш с това е твоя работа — напомни му Браг, явно силно разстроен. — Казвам ти само какво съм намерил.

— Ти какво би правил с това? — повтори Дарт.

Ковалски започна да поклаща тялото си нервно.

Браг мислеше върху зададения му въпрос, той потърси погледа на Ковалски, а след това на Дарт.

— Вероятно ще отида при някой ботаник. За идентификация на органичната материя. Това може или не може да ни каже нещо. И мисля, че ще пратя хора в къщата на Пейн, които да извършат допълнително изследване между входа от гаража към кухнята и вратата към кабинета.

— Но гаражът е бил заключен — протестира Ковалски.

— Не мога да оспоря това — съгласи се Браг, — но Айви ме попита какво бих направил и аз казвам, че бих направил точно това.

— Да, добре — проплака Ковалски. — А аз казвам, че трябва да се забрави това. Не заслужава внимание, момчета. Човекът изял един деветмилиметров и това е всичко. Ако искате да се занимавате с глупости, ваша работа. Аз ли? Аз си имам друга работа. — Ковалски отмести гъстата си черна коса от челото с месестата си ръка и приключи: — Довиждане.

Дарт забеляза, че преди да е излязъл от лабораторията, вече беше захапал цигарата.

Браг каза:

— Когато се случи нещо такова, знаеш кой бих искал да е все още тук.

— Да, знам. — Дарт почувства в стомаха си болка. „Знам, помисли той в себе си. И може би той е по-близо до тази работа, отколкото предполагаш.“

Малката около два акра, покрита с трева площ, покрай западния бряг на Кънектикът Ривър технически представляваше част от крайречния парк, макар и не пряко свързана с него. Точно тази част се намираше под моста Чартър оук, сравнително нова структура, свързваща Хартфорд и Източен Хартфорд. Кафявата повърхност на реката отразяваше сивото небе и деликатните силуети на заспалите дървета, които очертаваха бреговете й. Прелитайки шумно, две гъски стигнаха до самия център на водния път. Студеният ноемврийски въздух беше причина Гини да бъде облечена със зимен вълнен пуловер и да се движи с вдигната яка. Тя носеше зелен шлифер, незакопчан до края, зелени боти с кожени връзки и чифт малки розови ръкавици. Зимната река беше по-спокойна, отколкото през пролетта или лятото, безмълвна, като че ли спеше в очакване на покривалото си от лед, което вече беше започнало да настъпва по краищата.

Дарт пое дълбоко въздух.

— Изглеждаш разтревожена. Какво не ти е наред? — Предполагаше, че я познава достатъчно добре, за да я пита това, въпреки че въпросът му говореше за интимност, с която тя точно в този ден не можеше да се съгласи.

— Нищо.

— Ако е нещо лично?

— Не е — пресече го тя рязко.

Той се чувстваше в значителна степен част от нея и затова не можеше да стои настрана от напрежението, което я беше обзело. То преминаваше в него и бавно стягаше гърлото му, като ограничаваше дишането му и увеличаваше пулса на сърцето му.

— Името на тази жена, което ти ми даде, Даниел Пейн — каза тя, говорейки за съпругата на покойния Харолд Пейн, — е в системата като жертва на домашен тормоз.

За Дарт това потвърждаваше, че съществува поне един достъпен за проверка начин, по който убиецът да идентифицира жертвите си — това не можеше да се обясни със съвпадение. Втората част от списъка на жертвите изглеждаше свързана с осъждани закононарушители. Той каза:

— Можеше да ми го кажеш по телефона.

— Работата е по-сериозна. По-сериозна, отколкото мислехме. По-объркваща.

Тя не обичаше да й вадят душата и затова той я изчака, но тревогата му пречеше да бъде спокоен.

Тя продължи:

— Твоите приятели Стейпълтън и Лорънс, и двамата неотдавна са сключили големи здравни застраховки. Двеста и петдесет доларови вноски. Този вид полици, които се свързват с много богати хора. И двамата в рамките на три месеца до самоубийствата им. И двамата преди това не са имали застраховки. Това, което ме порази, беше твоят приятел Харолд Пейн…

Престани да ги наричаш мои приятели, му се поиска да се оплаче.

— Той е имал полица, но тя е била при вноска хиляда. Точно преди три месеца той я променил на двеста и петдесет долара.

Дарт не знаеше как да се ориентира в тази информация. Мислейки на глас, той промърмори:

— И тримата самоубийци са имали нови или наскоро променени застраховки.

— Да.

— Което ги свързва.

— Абсолютно — съгласи се тя.

На Дарт му се струваше, че това е още един начин, по който един убиец би могъл да идентифицира жертвите си, а това на свой ред го безпокоеше, тъй като Гини беше проверявала същите база данни.

— Защо? — попита той, все още озадачен.

— Нямам представа. Но може да се допусне, че някой е купувал тези полици за тях и ако случаят е такъв, възможно е да успея да открия кой е той, като намеря достъп до сметките.

— Можеш ли да го направиш?

— Това са компютри, Дарт. Всичко може да се направи.

— Безопасно?

— Още лекции?

Тази забележка го ядоса и за момент той се почувства изкушен да й каже нещо, но се въздържа, като захапа устната си.

— Може би някоя от компаниите е провеждала някакъв вид маркетингова кампания.

— Като предлага застраховки за биячи на съпруги и осъждани сексуални насилници?

— Демографските данни са сходни — каза той, досещайки се веднага, че разточителният начин на живот на Пейн го отдалечава от Стейпълтън и Лорънс. — Не знам — отстъпи Дарт.

Тя му подаде голям плик:

— Жертви на домашно насилие, както са идентифицирани от застрахователите — Хартфорд, Източен Хартфорд, Западен Хартфорд. Списъкът е голям, Дарт, и вероятно много непълен. Може би ще трябва да пробваш с твоите файлове по сексуалните престъпления.

Чувство за вина във формата на изгаряща топлина се разля по гръбначния му стълб — знае ли тя за Аби? Хартфорд беше малък град и слуховете циркулираха свободно. Опитва ли тя да ми каже нещо?

— Добре — кимна, желаейки да си обясни нейния израз, като в същото време избягваше погледа й. Тя лесно проникваше в мислите му.

Но очите му все пак потърсиха нейните и той видя, че тя гледа над рамото му, не право в него, а изразът на лицето й издаваше загриженост и това го накара бързо да отклони погледа си.

В далечината от нивото на земята се издигаше тесен пешеходен мост, който стигаше до площадка, където завиваше и се издигаше чрез редица бетонни стъпала до пешеходния път на Чартър оук бридж. На площадката се виждаше силуетът на висок мъж.

Дарт бързо отклони погледа си встрани. Тази гледка учести пулса му. Той насочи вниманието си към Гини и промълви тихо:

— Там ли е още?

— Тръгва нагоре по стълбите.

Дарт погледна още веднъж и попита:

— Колко време беше там?

— Не знам — отговори тя, като гласът й отразяваше страха й.

— Откъде се появи?

— Не знам — изрече този път грубо.

Първата мисъл, която съблазни Дарт, беше да се обърне и да тръгне след мъжа, въпреки факта, че това можеше да бъде произволен пешеходец, който просто се е спрял, за да се порадва на гледката. Но не му се искаше да остави Гини сама на такова изолирано място, особено ако се имаше предвид това, че тя беше разкрила възможна конспирация със замесени три самоубийства.

— Слушай… — поде той.

— Тръгвай — подсказа тя.

— Сигурна ли си?

— Тръгвай! Аз съм наред.

Дарт побягна. До входа на пешеходната рампа имаше сто ярда. Той прекоси няколко островчета бурени и две павирани шосета, които виждаха много малко или почти никакъв трафик по това време на годината. Като достигна рампата, напрегна сили и се заизкачва бързо, поглеждайки към мястото, където бяха разговаряли с Гини. Гини с отметната назад глава и издигната брадичка го следеше напрегнато.

Дарт прелетя по бетонните стъпала, озова се на самия мост и се огледа и в двете посоки: първо вляво към наклонената арка на моста, после вдясно, към града, а след това към земята. Дишаше тежко, кръвта бучеше в ушите му. За кратко време на един завой вдясно забеляза кола. В усилие да събере мислите си той затвори очи, стремейки се да вреже тази картина в паметта си. Но също както колата, картината избяга, едно размазване, неподдаващо се на определение, което остави само цветен отпечатък върху вътрешната страна на клепачите му: синьо-сив.

Дарт успокои дишането си и се върна обратно по стъпалата, за да се присъедини към Гини, но тя и колата й бяха изчезнали, оставяйки Дарт с онзи цвят, запечатан в зрението му, който се задържаше, подобно на мига след проблясъка на фотографска светкавица: синьо-сив.

Той изключи всичко останало, освен този цвят, като го остави да плува в главата си и много бързо празнината беше запълнена от един глас. Това беше гласът на дванадесетгодишно черно момиче, гласът на Люилън Пейдж, който резонираше в кухнята на майка й, когато тя описваше пред лейтенант Аби Ланг колата, която беше видяла зад апартамента на Джералд Лорънс на Батълс стрийт през нощта на неговото самоубийство. „Синя, може би. Сива…“ — Думите й изплуваха в паметта му.

Убиецът? Дарт се чудеше, силно разгневен за това, че не беше видял достатъчно от колата, за да разбере марката, модела или годината.

Застанал във вътрешността на разположена край пътя телефонна кабина и докато набираше номера, Уолтър Зелър изпитваше родителски гняв. Глупостта, мислеше си той, в подходящи ръце е форма на изкуство. Никога не беше имал деца, но отчаянието на един родител му беше достатъчно ясно.

Той мобилизира силите си, подготвяйки се за конфронтация, недоволен от това, че тя е необходима, разтревожен от степента на емоционална решимост, която се изискваше от него. Това беше като да се изстърже черната тиня от речното дъно, за да се разчисти път за преминаване по-нататък.

Покрай него профучаваха коли. Това място беше като хиляди други в Америка. Гигантски реклами от всякакъв вид, евтини трикове като огромни котви или щипци на рак, които се опитват да стигнат небето, подобно на църковна камбанария. Той се чувстваше далече от такива фанфари, беше като болен от тях, отвратен от алчността, от просташкото посегателство срещу естетиката и явния ненаситен апетит на публиката за неон, шаблонна архитектура и надписите, според които цените са занижени. Болен до смърт.

През всичките години на службата си той вярваше, че е прикривал добре сантименталността си. Единствено Лъки беше виждала тази страна на сержанта, който във всяко друго отношение беше известен като човек с желязна воля. И все пак набирането на този номер и очакването на гласа от другия край го изпълваше с такива емоции, плашеше го такова чувство за уязвимост, че го караха да изпитва едновременно облекчение и срам. Облекчение, защото това му напомняше за собствената му човечност. Срам, защото Уолтър Зелър стоеше високо над сантименталните спомени за миналото. Ръката му се поколеба преди последната цифра. Огромен камион профуча шумно, оставяйки зад себе си облак от прах и миризма от дизел и горяща гума. Зелър натисна бутона. По дяволите, помисли той.

— Дартели — отговори гласът.

Уолтър Зелър се колебаеше, чувстваше някаква бучка в гърлото си.

— Ало? Не мога да чуя.

Без въведение, Зелър попита:

— Защо действаш по лекия начин при наличието на труден?

— Серж?

Зелър забеляза учудването в гласа на Дарт, страха и загрижеността, това, че не беше загубена техниката на изкусно водените с десетилетия разпити.

— Самоубийства ли са, Айви?

Тишина, като че дишането на младия мъж беше спряло.

— Отговори ми! — През цялото време трябваше да се поддържа инициативата.

— Не.

— Разбира се, че не. Добре. Много добре.

— Опитвам се да…

— Не се опитвай — действай! — каза той, прекъсвайки го умишлено, за да не му даде възможност да завърши дори една мисъл, карайки го да губи равновесие и да се чувства неуверено. Трябваше да се поддържа контрол. — Посегнали са на живота си, но не са самоубийци, Айви. Разбираш ли?

— Не.

— Гледай да не бъдеш отведен в грешна посока от застрахователните данни, за бога! Какво, по дяволите, може да се постигне с тях?

— Ти ли беше на моста?

Разочарован от това, че беше дал възможност на другия да каже до края едно изречение, Зелър навърза поредица от мисли и им даде глас на един дъх.

— Аз съм твоят шибан ангел пазител, Айви. Бдя над теб, за да не кривнеш и, повярвай ми, това ми отнема много време. Какво е станало с теб? Направил си голяма плетеница от нещо толкова просто. Прекомерно мислене — каза той, оплаквайки се, както беше правил много пъти навремето. — Създаваш проблеми, вместо да ги решаваш. Губиш следата на основните неща. Нищо ли не си успял да запазиш? За да може да се стигне до осъждане, детективът трябва сам да свърже всички точки. Тоест, освен ако доносникът не пожелае да застане на свидетелската скамейка, и аз мога да ти кажа още сега, че това не е пътят, по който вървим — ти и аз. Основните неща, по дяволите. Нищо ли не си запазил? По дяволите! Ако самоубийствата не са самоубийства и ако, от друга страна, тези хора са се самоубили, тогава какво става тук? Ориентирай се, Айви. Не се обърквай. Какво ще кажеш за кръвта им, Айви? Основните неща! Понякога врагът е на една крачка. — Той тръшна слушалката, ръката му все още трепереше, макар и не от студа.

Нещата никога не се развиваха така, както са били запланувани, и хората биваха непредсказуеми като времето. Уолтър Зелър изпита нужда да хване хлапака за раменете и да го разтърси здраво, така че да му внуши малко разум — да го изправи. Той стоеше в телефонната кабина загледан в треперещите си ръце и се чудеше какво става с него. Как можеше да позволи на хлапака да подхожда към него по този начин? Как се замеси в това, на първо място? Ковалски беше този, когото беше набелязал — тъп като пън и все пак достатъчно умен, за да не буди спящото куче. Истината щеше да излезе наяве достатъчно скоро, съвсем от само себе си.

Джо Дартели, гордостта и радостта на неговата полицейска кариера, беше нещо съвършено друго. Дартели с неговото образование и селски усет за това, къде може да се крие плъхът, само създаваше неприятности.

Ще го пъхна в болницата, ако ми се наложи, помисли Зелър, точно както се опитват да постъпят с мен.

Той погледна нервно към улицата нащрек за познатата тойота, за грубото, приведено зад волана лице — наемника, когото винаги беше изпреварвал и надхитрял.

Поглеждайки още веднъж, той се зарадва, че ръцете му бяха престанали да треперят. Отново се владееше, а за Зелър контролът над себе си и нещата беше всичко.

Дарт беше наполовина театрален критик, наполовина играещ треньор. Работата му се състоеше в това да накара тази жена да му каже това, което тя не искаше да му каже. Всеки разпит се свеждаше до едно нещо: игра на аз на тебе, ти на мене, на трикове, опит някой да бъде заставен да каже нещо, което няма намерение да каже. Всеки следовател, който си заслужава хляба, знаеше, че всеки крие тайни. Изкуството се състоеше в това да се намери начин тези тайни да се изкарат на бял свят.

Стаите за разпити на отдела за престъпления срещу личността представляваха две малки непривлекателни кутийки, всяка от които съдържаше евтина маса и два метални стола. Дарт издърпа вътре един трети стол и затвори вратата, като добре съзнаваше въздействието на една такава строга обстановка. Разпитът предлагаше само една-единствена врата. Тази врата водеше или до затвора, или до свободата, според това, как критиците оценяваха спектакъла.

Около очите на Даниел Пейн, съпругата на самоубиеца от празника на Вси светии, се забелязваше изкуствен израз на изненада, което можеше да се обясни само като последица от козметична операция. Кожата й беше безупречно гладка, устните чувствено червени, а останалото от нея би могло да послужи като модел за Венерата на Томи Темпълтън, красавица с епични пропорции, с бюст, който би трябвало да изпълни нейния хирург с гордост, побран в пуловер с поло яка, който подчертаваше отсъствието на всякакви видими средства за поддържане и предизвикваше всички правила на гравитацията и възрастта. Това, че беше омъжена за известен порнограф, можеше лесно да се определи от лошия й вкус по отношение на дрехите, платинената коса, дъвката, която движеше между предните си зъби, и едно усилено усещане за сексуална готовност, което се предаваше от това, че тя многократно забиваше ръка между бедрата си и я издърпваше бавно, и една необходимост да движи неспокойно горната част на тялото си, да разлюлява гърдите си и да извива тънката си талия, като че ли я сърбеше някъде и й беше необходимо да се почеше. Да се почеше здраво, както личеше по всичко.

Адвокатът вдясно от нея и отляво на Дарт беше задник, златоуст, с шестстотин хиляди долара годишен доход и се наричаше Гамбели. Самото му присъствие предупреждаваше Дарт, че не трябва да се надява на много.

След формалните встъпления заради магнетофона той помоли жената да си припомни какво е правила в нощта на самоубийството на съпруга й — самоубийство, което според Дарт беше убийство, но за което липсваха улики, за да бъде разследвано като такова. През цялото време, докато слушаше разказа й, Дарт забелязваше в нея подчертана нервност, от която разбираше, че лъже. Съществуваха два различни вида напрежение, които излизаха на повърхността по време на разпит — при единия разпитваният се чувстваше неудобно поради това, че се намира в компанията на ченге, а при втория разпитваният имаше нещо, което трябваше да скрие. Даниел Пейн без съмнение попадаше във втората категория.

— Как бихте описала отношенията си с вашия съпруг, госпожо Пейн?

— Моите отношения? — попита тя, поглеждайки адвоката си, който й отговори с едва забележимо кимване.

— Топли и нежни? — опита се да подскаже Дарт. — Бурни… приятелски?

— Мисля, че се разбирахме много добре.

— Много добре? — попита Дарт. — Нежни? Романтични? Дистанцирани? Хладни?

— Беше ни приятно заедно. Хари си имаше своята работа, своите занимания, аз също. Мисля, че отношенията ни бяха много добри.

— Никога не се е държал грубо с вас — каза Дарт, с което явно я накара да се почувства неудобно.

— Грубо? — ахна тя, изчервявайки се.

— Физически агресивен — поясни Дарт.

Гамбели подръпна края на ръкава си и каза:

— Към какво се стремиш с това, Дартели?

Даниел Пейн се изви на стола си, цялата й сексуалност изчезна. Лицето й се сгърчи в един възел от безпокойство.

— Ситуациите на тормоз са нещо много неприятно за жертвата на този тормоз. — „Длъжен съм да знам това“, каза си той, мислейки си за майка си алкохоличка и за това как се беше скрил в сушилнята.

— Какво значи това? — попита Гамбели.

— Госпожо Пейн — обърна се към нея Дарт, като полагаше всички усилия да игнорира адвоката, — бил ли е някога вашият съпруг физически груб към вас?

— Дали понякога се е държал грубо? Да, разбира се — призна тя. — Сега той е мъртъв. Какво значение има това за вас? Не беше ангел. И какво? Покажете ми някой мъж, който е.

— И вие се примирихте с това негово поведение — попита или констатира Дарт. — Търпяхте го. Издържахте го.

Тя вдигна рамене.

— Живеем на хубаво място. Аз карам мерцедес. Някога карал ли сте мерцедес? — Погледът й изследваше Дарт, като че ли за да внуши, че това има много голямо значение. Дарт поклати глава отрицателно. Тя додаде: — Хубава кола. Действително много хубава, мерцедес.

— Не е ли вярно — попита я Дарт, — че най-малко шест пъти сте посещавала спешен кабинет във връзка с контузии, резултат от спречквания с покойния ви съпруг, че в два случая сте телефонирала на 911 с молба за помощ от полицията?

Тя отвърна с кротък глас:

— Всичко това беше грешка.

— Той е мъртъв — напомни й Дарт. — Няма защо да се страхувате от него. Няма защо да ме лъжете.

Тя погледна встрани. Адвокатът й й каза, че не е длъжна да отговаря на всички въпроси. Очите й плувнаха в сълзи, тя махна с ръка.

Дарт я почака да се успокои. За този свой най-важен въпрос му беше необходимо да оцени реакциите й с голямо внимание. Огледа я и попита:

— Предлагал ли ви е някой помощ срещу съпруга ви?

Нейният израз го разочарова, тя като че ли не разбра внушението, към което се стремеше Дарт, но същото съвсем не можеше да се каже за адвоката й.

— Искам да не отговаряш на това — подсказа бързо той на клиентката си.

Но Даниел Пейн вече беше готова с отговор в главата си и го каза:

— Ходеха при него, не при мен. Това беше негов проблем, а не мой. Аз не можех да направя нищо.

За първи път Дарт и Гамбели се спогледаха, като никой от двамата не беше в състояние да сдържи учудването си от нейния отговор. Погледът на Дарт каза строго: нека натисна тук. Погледът на Гамбели изразяваше силно безпокойство.

Адвокатът я предупреди:

— Даниел, моля те!

Но тя трябваше да протестира.

— Не ми е казвал нищо повече от това — само, че те можели да му помогнат и че той е имал намерение да опита. — На Дарт тя каза: — Хари ме обичаше много. Не искаше да бъде подъл. Наистина. Той не искаше да ме наранява.

— Те? — попита Дарт, като съзнаваше отлично, че адвокатът ще се намеси, което и стана. Но Даниел Пейн изглежда се беше разгорещила.

— Какво го засяга това, което говоря? Той е мъртъв завинаги. Какво значение има за него това?

Възползвайки се бързо от това, Дарт попита:

— Кой предложи помощ на съпруга ви, госпожо Пейн? Какво имате предвид, казвайки това?

Дарт беше очаквал тъкмо обратното — че Уолтър Зелър се беше направил достъпен за наемане от страна на жени, които искаха да се отърват от грубите си агресивни мъже, че е създал професия, опирайки се на опита си от годините, прекарани в разследване на убийства. Една пострадала съпруга или любовница, или майката на пострадало дете винаги ще има повече от достатъчна мотивация да види сексуалния насилник убит. С едно грижливо манипулирано самоубийство ще се приключи бързо. Зелър би могъл да задоволи собствената си страст и да си вади хляба, убеждавайки при това самия себе си, че прави услуга на света. Това се вписваше във властната личност на Зелър и разочарованието му от правосъдната система, която беше напуснал. Но Даниел Пейн рушеше напълно теорията му: споменаването на трети фактор и че този трети фактор лично се представя на Пейн не се вписваше в нито една от първоначалните идеи на Дарт.

— Не знам — отговори тя и той се довери на объркаността в очите й. — Хари каза, че не може да ми каже, но че нещата ще се подобрят, че той ще стане по-добър и че аз само трябва да имам доверие на него и на докторите.

Гамбели въздъхна много дълбоко и отсече:

— Достатъчно! — опитвайки се да затвори устата на клиентката си. На Дарт подхвърли: — Бих искал да говоря с нея насаме, детективе. Ако имаш намерение да продължаваш още по тази тема, трябва по-напред да говоря с нея.

— Доктори? — попита Дарт жената.

— Не отговаряй на това, Даниел — предупреди Гамбели и този път клиентката се подчини. Тя кимна и провеси глава. Беше гримирана с небесносин грим около очите и черна очна линия.

Жената каза тихо:

— Няма какво да кажа. Не знам нищо повече.

Гамбели поклати глава с отвращение и плесна краката си с отворени длани.

— Доктори — повтори Дарт и прозвуча като човек, който мисли на глас.

— Никога не съм се срещала с тях — отрони тя. — Но Хари се държеше по-добре с мен, беше по-мил и аз нямах оплаквания.

Една мисъл осени Дарт.

— Вашият съпруг помоли ли ви да напуснете къщата онази вечер?

— Няма такова нещо — отговори тя остро.

— Беше празникът на Вси светии — контрира Дарт. — Не поиска ли да си бъдете вкъщи, за да участвате в раздаването на сладкиши?

Тя отново провеси глава.

— Хората наоколо не са приятелски настроени — каза глухо.

Най-малкото към осъдени порнографи, помисли Дарт, на когото беше ясно, че двамата Пейн сигурно са били отбягвани след неговия арест.

— Той не е имал запланувана среща?

Гамбели не се противопостави на този въпрос.

— Не. Не ми е казвал такова нещо.

Като се ръководеше от бележките си, той я разпита за чистачката и тя потвърди, че къщата е била чистена същата сутрин. Също така тя потвърди, че в къщата няма малки портативни прахосмукачки.

— А кой има достъп до гаража ви? Той се управлява чрез дистанционен контрол, така ли е?

— Дистанционка, да. И двамата имаме дистанционки в колите си.

— И вие използвахте вашата при завръщането си? — попита Дарт.

Тя кимна.

Той продължи:

— И вратата на гаража по това време беше затворена?

— Да, разбира се. Какво означава това с вратата на гаража?

Дарт вярваше, че материалите на Браг — боровите иглички, каменната сол и пръстта, намерени в гаража и в кабинета — говорят за това, че убиецът на Пейн е влязъл през гаража. След като вече е в гаража, кухненската врата е отключена и ще му даде възможност да излезе незабелязан. Достъпът до гаража можеше да се осъществи само с уред за автоматично отваряне на врати, единият от които беше у Даниел Пейн. Тази комбинация от факти му беше дала възможност да допусне, че тя е програмирала самоубийството на мъжа си, предоставяйки дистанционното управление на нает от нея убиец.

— И никой от бизнеспартньорите на съпруга ви няма как да отвори вратата на гаража към вашата къща?

— Разбира се, че не!

— Чистачката?

— Не.

— А сигналната ви система. Беше ли включена?

— Хари обичаше да я държи включена, когато сме вкъщи. Не обичаше изненадващите посещения. — Тя се изчерви и отклони погледа си. Това, което не е обичал, са били посещенията на полицията. — Но заради празника на Вси светии сигурно трябва да е била изключена. Поне така мисля.

Дарт хвърли най-голямата бомба от арсенала си, надявайки се на пряко попадение. Това беше свързано с телефонен разговор, който той беше провел по-рано през деня.

— Не сте била с вашите приятели семейство Фалоуфийлд онази вечер, госпожо Пейн, както твърдите във вашето изявление под клетва. — Дарт погледна Гамбели, знаейки, че ако не клиентката, то адвокатът ще разбере нейната уязвимост. — Направихме справка с Фалоуфийлд. Видяла сте ги само за едно питие вечерта.

Жената погледна адвоката си.

— Не искам да отправям обвинения за лъжесвидетелство — продължи той, подчертавайки силно думата и представяйки я като сериозна възможност. — И нямам желание да ви създам неприятности с разпити и обвинения по това или други по-сериозни престъпления. Но държа да получа някои отговори, и така, оставям на вас — на вас двама ви — да решите как ще процедираме от сега нататък.

Уплашеният й поглед се обърна с молба към Гамбели. Адвокатът потърси и откри подписаното от жената изявление и го прочете. После каза:

— Съветвам те да отговаряш на въпросите на детектива, Даниел. При съществуващите обстоятелства според мен това е в интерес на всички. — Той отправи към Дарт поглед, примесен с гняв и уважение и като че ли за първи път беше изцяло включен в играта.

— Къде бяхте през онази нощ, госпожо Пейн?

Въпреки всичките й четиридесет и нещо години, когато отново си послужи с очите си, тя заприлича повече на дете. Гамбели просто й отвърна със строг поглед. Тя призна на детектива:

— С приятел.

— Приятел?

— В легло, добре ли е така? Бях в легло с приятел.

— Имахте любовна връзка — уточни той.

— Не, по дяволите — отговори тя ядосано. — Шибахме се като разпрани, добре ли е така? Искате ли подробностите?

— Искам името му. Трябва ми точното време.

Тя попита адвоката си:

— Трябва ли да му кажа?

Гамбели кимна.

Тя съобщи желаните от Дарт подробности и додаде:

— Доволен ли сте? — Беше необходим телефонен разговор за проверка, но той подозираше, че тя говори истината.

— Докторите — върна се назад Дарт. — Трябва ми всичко, абсолютно всичко, което можете да ми съобщите.

— Нищо не знам, казвам ви! Само това, че Хари каза, че някои доктори щели да му помогнат да стане по-добър — за това, че ме биеше — и че не трябваше да казвам на никого.

— Срещал ли се е той с тези доктори? — попита Дарт.

— Не знам. Трябва да се е срещал.

— Вземаше ли лекарства?

— Инжекции — каза тя, докосвайки собствената си ръка. — Знам това, понеже видях ръката му една вечер и той каза, че това е част от лечението, което ще го направи по-добър.

— Инжекции — повтори Дарт, записвайки в бележника си. — Това са били думите му „ще го направи по-добър“ — настоя за уточняване Дарт.

— Точно така.

— И според вас това е означавало какво?

— По-добър… нали разбирате… по-малко удари… по-малко грубости. Не че имам нещо против малко грубост, нали разбирате — така на шега, но Хари понякога изпадаше в състояния, които продължаваха дълго. И вината не беше моя, разбирате — той ми го казваше. Не бях виновна аз. Само това, че съм жена. Все едно, че имаше нещо химическо в него. Като лошо семе. Както във филма, където онзи там се превръща в луд доктор и убива хора, нали? Нещо такова.

— Никога не се срещнахте с тези доктори?

— Не.

— Говорила ли сте с тях по телефона?

— Не, доколкото си спомням.

— И той получаваше тези инжекции…?

— На всеки две седмици горе-долу. Така ми се струва. Може би е взел четири или пет.

— Съпругът ви е променил медицинската си осигуровка — каза Дарт. — Спомняте ли си това?

— Не знам нищо, кълна се.

— Датата на тази промяна изглежда съвпада с лечението му.

— Не ми е казвал нищо за каквото и да е, свързано с пари. Това беше неговата част. Моята част… — Тя се поколеба за момент и обяви: — Моята част беше спалнята. — Погледът й се заби в Дарт, той представляваше огън от свирепа напрегнатост и презрение. Беше я унижил с въпросите си.

— Ако стане така, че докторите се свържат с вас…

— Няма да се свържат.

— Но, ако все пак ви потърсят…

— Ще ви се обадя — довърши тя, — бъдете сигурен. Няма начин. Хари е мъртъв. Оставете го на спокойствие. Те се опитваха да му помогнат. Може би ще помогнат на някой друг.

В мозъка на Дарт прозвуча тревога. Зелър беше превърнал всичко това в ребус — хора посягат на живота си, но не извършват самоубийство. Злоупотреба с наркотик, помисли си той: Морски свинчета. Опитни животни.

Както Зелър беше предупредил: ключът трябва да се търси в кръвта на жертвите.

— Джо, още един — съобщи Аби шепнешком, издърпвайки един стол до бюрото му. Тя ухаеше на разцъфнал люляк, бузите й бяха зачервени, а русата й коса се нуждаеше от гребен.

Вниманието на Дарт беше насочено другаде. Току-що беше затворил телефона след разговор най-напред с Теди Браг, а след това с патолога доктор Виктор Рей, като беше поискал резултатите от кръвната токсикология на Харолд Пейн. Обсъжданията се бяха насочили в непозната територия, докато Дарт установяваше какво може и какво не може да се открие с такива тестове и най-накрая убеди доктор Рей да поиска пълно изследване, тъй като, и това беше типично, кръвната токсикология проверяваше само по-обикновените наркотици и алкохолни нива, а стиснатият Теди Браг не беше поискал да отпусне фондовете, необходими за такова тестуване, без някои дяволски добри основания, които Дарт не беше в състояние да представи.

Аби постави на бюрото пред Дарт компютърна разпечатка, един-единствен ред, подчертан с яркожълто. Когато прочете името, тялото му реагира така, сякаш беше взел таблетка ниацин — във всяка пора пламна огън. Кръвното му налягане се повиши толкова бързо, че почти не чу шепота й.

— Това е от нашите папки — каза тя, имайки предвид отдела за сексуални престъпления. — А това — подчерта тя — е от отдела за престъпления срещу личността. — Още един подчертан с жълто ред беше със същото име.

Той направи усилие да поеме въздух. Също като давещ се човек, който се опитва да дойде на себе си.

— Самоубиец, Джо, и предполагаем сексуален насилник. Доколкото мога да кажа, двете никога не са били свързвани — каза тя развълнувано, — което аз мога да обясня. Ние не разкриваме идентичността на предполагаемите насилници поради загубения процес за клевета в Ню Хейвън. Само арести и присъди. Този човек не беше арестуван — не разполагахме с достатъчно доказателства. — Тя спря за момент и после каза: — Познато ли ти е името, Джо? Спомняш ли си този случай? Помисли какво щяха да направят вестниците, ако им бяхме показали това — изгледа го тя, потупвайки папката. — Можеш ли да повярваш? — Почака, като беше сигурна, че той ще си спомни за името. И въпреки че това беше така, той все пак не каза нищо. Не знаеше какво да каже. Отчасти защото се чувстваше в състояние на физически шок. Тя изтълкува погрешно колебанието му. — Това е Ледения човек, Джо! Хайде! Ледения човек! И той е излетял по същия начин през прозореца, както и Стейпълтън. Какво е това? Съвпадение? Стейпълтън не беше първият. — От решителна важност при работа с поредица от престъпления беше да се разбере кой е първият в тази поредица. Аби, която също както Дарт вярваше, че имат работа с поредица, гореше от ентусиазъм поради откритието си. — Разбираш ли ме?

— Аз не бях водещият детектив, а вторият по случая с Ледения човек — информира я той. Буца задавяше гърлото му, болезнена буца. В този момент му беше ясно, че нямаше накъде да избяга, че можеше само да се крие. Нещата, за които се вярва, че са мъртви и погребани, неизбежно се връщат или символично, или буквално излизат от гроба си. Той не виждаше как може да й каже, да я помоли да върне папките и да забрави.

Ледения човек беше изпълзял обратно навън от гроба си. Част от Дартели наистина почувства облекчение, останалото беше в състояние на пълна паника.

— Ковалски беше водещият детектив — обясни той. — Аз бях вторият.

— Като стана дума за съвпадения — усмихна се тя, снишавайки гласа си, — Теди ще ни намери доказателства.

— Какво? — попита Дарт изненадан.

— Да, не е ли прекрасно? — каза тя, погрешно приемайки реакцията му като израз на ентусиазъм. — Той се съгласи да поговори с Ранкин и Хейт, след като обядват — да види дали можем да направим някакви сравнения със Стейпълтън и другите.

Триизмерният анимиран софтуер вече беше направил точно такава връзка — нищо чудно, че Браг се беше поддал на изкушението да изрови възможни връзки.

Дарт почувства, че не му достига въздух. Обливаха го ту горещи, ту студени вълни. Виеше му се свят. „Запази спокойствие“, напомни си той.

— Какво има, Джо? — попита тя предпазливо. — Мислех си, че ще се зарадваш. Връзката е очевидна.

Дарт се чувстваше като парализиран, беше като вцепенен — положението му беше критично. Той чу стъпките й, когато тя слизаше по стълбите и шумоленето на роклята й. Вдигна очи, но само за да види Аби.

Преценяваше козовете, с които разполагаше.

Тя постави нежно ръка на рамото му и това разсече възела. Той вдигна енергично глава към нея и я накара да трепне.

— Какво ще кажеш за една разходка?

Грижа прогони вълнението от лицето й. Тя избута стола си назад и се изправи.

Срещата се състоя на една мръсна затворена улица, наречена люлката, която водеше към едно старо дърво, надвесено над реката, което през лятото се използваше за люлеене и скачане във водата. През ноември беше сигурно, че мястото ще е пусто.

Дарт помнеше това място от новобранската си година, когато люлката беше един от неговите участъци. Беше попаднал на група състуденти и почти ги беше изплашил до смърт.

За да стигне до люлката, той тръгна с колата си към Източен Хартфорд, като прекоси Чартър оук бридж и пое на север до черния път, който водеше стръмно надолу към реката, и взе остър завой, преди да навлезе в паркинга с форма на луковица, който беше осеян с кутии за бира. Заключи волвото и взе със себе си Мак за кратка разходка, като се движеше бавно, така че да не претоварва артритните кости на старото куче. Когато Дарт се спря, опивайки се от гледката, която представляваше кротката река с малкото ято канадски гъски, които се носеха по повърхността на водата, Мак се изравни с него и притисна тялото си в Дарт, като опря муцуната си на коляното на Дарт — за Мак това беше най-красноречивият знак за привързаност. Дарт го погали по главата. Мак беше стар, беше живял две години повече от обещаните му от ветеринарния лекар и все пак истината беше безспорна: той беше най-добрият приятел на Дарт. Мисълта, че може да остане без него, беше мъчителна и Дарт беше признателен за този споделен момент на спокойствие.

Той продължи и стигна до самата река, където на двадесет ярда навътре се простираше тънък пласт от бял като кост лед. Върху леда бяха хвърлени камъни и той беше накъсан от малки черни дупки, през които бликаше вода и които след това замръзваха.

С настъпването на тъмнината от другия бряг на реката се появиха светлините на електроцентралата.

Дарт не можеше да е освободи от чувството, че е наблюдаван, параноя обсаждаше рационалния му ум. И все пак мястото изглеждаше безопасно.

Когато се изкачи обратно до паркинга, придружаван от Мак, той чу шума от приближаващата се кола на Гормън.

Бъд Гормън, приятелят на Дарт, чиято работа включваше проследяването на кредитни истории и начини на харчене на пари, беше облечен в топли дрехи, големите му уши се подаваха изпод плетена шапка. Дарт не мислеше, че този човек е от нервните, но това шпиониране действително го правеше неспокоен — носът му шаваше като на заек.

— Кучето е старо — установи вместо поздрав той.

— Какво откри? — попита Дарт, като се стремеше да говори само по работа. Гормън беше бъбрив.

— Уолтър Зелър е взел пари като безработен за два месеца, от март до началото на юни, преди три години.

— След като се е оттеглил — разбра Дарт.

— Предполагам. От юли до декември същата година е работил за нещо, наречено охранителна фирма „Проктор“.

— Да, спомням си — кимна Дарт.

— Получавал е чисти шестстотин четиридесет и три седмично. Имаме сведения за обичайните разноски за телефон и други битови услуги, покупки с кредитна карта за същия тримесечен период. Живял е на…

— Уинчестър корт, 4204.

— Да.

— Към първи януари миналата година неговите кредитни данни се придвижват в Сиатъл, както ти спомена. Оставя сметката си тук открита за покриване на някой безкасови плащания. Но тук е странното в сиатълската история — добави той злокобно. — По същество не демонстрира никаква финансова активност, като не се смятат някои автоматични трансфери — пенсията му. Всеки месец срещу тази сметка се прави едно вземане — предполагам чек с гарантирана от банката стойност или банково плащане, при което вероятно парите се изпращат по пощата до място, посочено от Зелър.

— Сумата?

— Две хиляди и триста. Същата всеки месец. Единствените други тегления, изглежда, са свързани с данъци и те не са свързани с банкови сметки, а се внасят в банкови фондове и оттам се теглят.

— И това ли е всичко, което можеш да кажеш?

— Човекът е вън от системата, Джо. Според мен той съществува в строго кешова среда. Ако харчи в кеш, не мога да го проследя.

„Никой не може“, помисли Дарт, като се чудеше дали това е въпросът.

За да покаже на Дарт, че е извършил цялостна работа, Гормън добави:

— Използвал е кредитна карта до януари главно за дребни неща. Данните сочат джинси, обувки, ризи, чорапи и бельо — неща от първа необходимост.

— Оръжие? Самолетни билети? Билети за влак? Хотели?

— Нищо подобно.

— Бензин?

— Не. Нищо. Това ти казвам — той плаща само в брой.

— Ти спомена данъци?

— Декларирал е всички данъци като резидент на щата Вашингтон, но не съществува никаква финансова следа, която да сочи, че прекарва там някакво време.

— Или където и да е другаде — напомни Дарт.

— Да. Точно така. Сякаш се е изпарил.

„Тъкмо това е направил“, помисли Дарт.

— Ами ако е имал банкова сметка в някой друг щат?

— Щях да знам. Същото е и с кредитните карти, сметките от магазини — мога да стигна до всичко, което е свързано с неговия осигурителен номер.

Нощта ги погълна в тъмната си прегръдка. Въздухът беше влажен, а влагата беше придружена от смразяващ костите студ, който проникваше през дрехите на Дарт. Мак, който седеше до него, се притисна към десния крак на Дарт. Детективът погали кучето и му дръпна ушите, което Мак много обичаше.

— Ами ако би могъл да избегне осигурителния номер? Да се сдобие с фалшив номер? — попита Дарт.

— Това е дяволски трудно.

— Но ако би могъл? — попита Дарт, като си мислеше: „Нов осигурителен номер, шофьорска книжка, банкови сметки, кредитни карти…“.

— Никога няма да го открием — отвърна Гормън, очевидно разочарован. — Нали?

— Да — съгласи се Дарт. — Мисля, че точно така стоят нещата.

Браг каза:

— Нервен си като лисица в курник.

— Трябва да бъдат нервни пилетата — отбеляза Дарт.

— Все едно кой. — Браг често пъти се опитваше да се представи като провинциален фермер, какъвто едно момче от Бруклин никога не може да бъде. В малката стая, която Браг използваше за лаборатория, пак беше протекло. Мястото миришеше силно на фотохимикали от голямата машина за проявяване в съседната стая.

— Не изглеждаш добре, Теди. Как се чувстваш?

— Прекрасно.

— Блед си. Много пушиш.

— Затваряй си човката.

— Но аз се безпокоя за теб — възрази Дарт. — Или може би това няма значение.

— Не. Няма значение — кимна той. — Ти се безпокоеше и за онова твое сакато куче, а излезе, че нищо му няма.

— Мак не е сакат.

— Разбираш ли какво имам предвид? — Браг блъсна Дарт с рамо. — Погледни по-внимателно — насърчи го той.

Дарт се наведе над лабораторната маса и притисна окото си към визьора.

— Това е органичната материя от самоубийството на Пейн. Нарича се плешив кипарис. Той расте по тези места, но се счита за рядкост.

Саманта Ричардсън се намеси:

— В имота на двамата Пейн няма плешив кипарис.

Дарт беше забравил напълно за присъствието й, тя беше мълчала през цялото време. Беше облечена в сини джинси, бяла блуза и жилетка в тревистозелено. С очила с телена рамка. За първи път Дарт я виждаше с очила.

— Сам се зае с това по моя молба — информира го Браг.

— Защо?

— И двамата знаем защо, по дяволите — отвърна гневно Браг. — Ланг сътвори цялата тази воня около Ледения човек — Несбит — и въпреки че работата не стигна доникъде, Хейт вижда необичайния брой самоубийства и търси възможна връзка. Грешката е на Ланг, не е моя. Не обвинявай мен.

— Или мен — обади се Саманта.

— Имам по-едра риба за пържене — оплака се Браг. — Но той иска буквално всяка улика за всяко едно от тези самоубийства да бъде изследвана. Ако има някаква връзка, той я иска. Не обвинявай мен! За бога, той е подгонил Ковалски да обикаля насам-натам като… като…

— Като лисица в курник — довърши Дарт.

— Затваряй си плювалника.

— Благодаря.

— И така, ще се занимаваме отново с уликите по случаите Лорънс, Стейпълтън, Пейн — гадна работа.

Споменаването на Ледения човек — Несбит — доведе Дарт до внезапна паника, но той я прикри. Обяснението на Браг запълваше известни празноти. Хейт беше изпратил на Дарт бележка, с която задаваше въпроси относно пълно кръвно изследване на Пейн. Досега Дарт беше избягвал да отговори.

— И това е горе-долу единствената необяснена подробност в самоубийството на Пейн — довърши Ричардсън.

Браг добави:

— И Хейт — като мен, като вас, вижда възможността тези плешиви кипариси да са били оставени от някой посетител, и той — като мен, като вас — иска да знае кой може да е бил този посетител и какво е правил там.

— Разбирам — кимна Дарт, като си мислеше: „Знам кой е бил. Знам какво е правил там. Но Хейт единствен няма да повярва, без да разполага с купища доказателствен материал“.

— Там няма никакви плешиви кипариси — каза Дарт на Ричардсън.

— Да, в имота на Пейн няма никакви.

— И ето за какво трябваш — намеси се Браг. — Защото тук сме само двама, а аз имам да готвя друга риба.

— Да пържа — поправи го Дарт.

— Гледай си работата. — После кимна към Ричардсън. — Кажи му.

— Овощарското общество на Хартфорд разполага със списък на всички плешиви кипариси в Хартфорд, Източен Хартфорд и Западен Хартфорд.

— Овощарско общество на Хартфорд?

— Точно така. Те следят редките видове. — Тя протегна ръка към масата и подаде на Дарт един факс. — Само единадесет в областта.

— И ето за какво трябваш — повтори Браг.

— Искаш да хукна да търся разни дървета? — попита Дарт объркан.

— Дървета, сол и почва — напомни Браг. — Имаме всичките три в комбинация. Това представлява сигурно указание. И не аз, а твоят прекрасен сержант Хейт иска това. Ако искаш да се оплачеш, качи се горе.

— Не, благодаря.

— И аз мисля така.

— Бих могла да помогна след работа — предложи Ричардсън на Дарт.

— Не, не можеш — противопостави се Браг.

В очите на жената имаше нещо, което казваше, че това няма нищо общо с листата от плешив кипарис и Дарт го почувства остро до пръстите на краката си.

— Би ми било приятно — каза той, без да знае откъде бяха дошли думите му.

— Добре — кимна тя.

— Не е добре — сопна се Браг.

— Гледай си работата — промърмори Дарт, макар и с добро чувство и Браг му отговори с нещо като усмивка.

Детективът сгъна внимателно факса и го мушна в джоба си. Когато напускаше лабораторията, той все още чувстваше погледа на Ричардсън, който дълбаеше дълбоко в него.

Усещането беше приятно.

В седем и тридесет през една студена ноемврийска вечер час и половина след края на дневната смяна Дарт и Саманта Ричардсън бяха тръгнали на лов за плешиви кипариси из посочените къщи. Сам взе Източен Хартфорд и най-голямата концентрация на дървета — седем на брой. Дарт взе града.

Обитателите на първите две от четирите места учтиво обясниха на Дарт, че никога не са чували за такова нещо и му предложиха да огледа наоколо, което той и направи. Излезе, че няма никакви плешиви кипариси. Той се свърза със Сам по клетъчния телефон и тя му каза неохотно, че списъкът е бил съставен преди около седем години. Много от дърветата можело вече да са мъртви, и още по-лошо, през последните няколко години може би са били засети други, които не са включени в списъка.

На вратата на третата къща се появи възрастна жена със синкава коса и внушителна обиколка на талията. Тази къща, която беше по-близо до Източен Хартфорд, решително беше по-хубава в сравнение с първите две. Тя имаше малък заден двор с малък фонтан, но кипарисът беше открит вътре в къщата, което настрои Дарт скептично относно възможността тази находка да го отведе до посетителя на Пейн. Безплодността на търсенето започна да го уморява. Чувстваше се потиснат — нищо не се връзваше, той работеше с хрумвания и почти без веществени доказателства. Ето какво правеше тук, преследваше едно дърво! Чувстваше се като идиот.

В девет вечерта Дарт се свърза отново по телефона с Ричардсън, която съвсем не можеше да се похвали с по-добър късмет. Тя го информира, че има намерение да се прибере вкъщи и да предприеме нов опит на следващия ден. Дарт си беше обещал последен опит, но той също се отказа.

След работа следващата вечер, малко след седем часа Дарт се отправи към южния Поуп парк, за да огледа последния от четирите си обекта. Въпреки че се намираше само на няколко пресечки от анклава Тринити колидж, адресът Хамилтън корт му беше непознат и не принадлежеше към местата, които Дарт би искал да посещава сам нощно време. Беше опасно по тези места, а близостта с Поуп парк създаваше известно напрежение. До северната граница на парка улицата, наречена Парк стрийт, беше с посока изток-запад и нощем беше най-опасната от всички улици в града. Тук можеше да се намерят всякакви наркотици и огромно количество оръжия. Когато патрулна кола минаваше по Парк стрийт, в нея имаше сериозно въоръжена и готова за схватка команда.

Хамилтън корт се оказа мръсна, тясна алея с дължина по-малко от петдесет ярда, която разделяше на две един стръмен наклон и свързваше Хамилтън стрийт с Парк теръс. Дарт зави и навлезе в улицата и продължи да кара, като не му се искаше да паркира, нито даже да намали скоростта. Четири разнебитени къщи, оградени с порутени огради, очертаваха алеята, по две от двете й страни.

Отминавайки ги, Дарт се надяваше, че входът към тези къщи би могъл да бъде на Цион, в горната част на възвишението, но той премина през алеята два пъти и реши, че единственият достъп до тях беше покрай Хамилтън корт. Къщата с номер единадесет беше бледожълта, прозорците на приземния етаж светеха. Гниещата дървена облицовка някога е била бяла.

Дарт паркира и заключи колата, като остави мотора да работи, доволен от това, че имаше два ключа точно за тази цел. Той извади полицейската си карта и окачи верижката й около врата си с надеждата, че един стрелец би помислил два пъти, преди да катурне ченге. Убийците на полицаи нямаха дълъг живот, след като веднъж попаднеха в хартфордските затвори. Той тръгна по изкривените стълби с енергични бързи движения, като държеше очите си отворени за всичко наоколо. „Глупав нощен час за това място“, помисли си той с разтуптяно сърце и с ръка, готова да извади пистолета. За това място важеше законът „първо стреляй, после задавай въпроси“ — този закон не се харесваше много на Дарт, но му беше ясен.

Той почука енергично и зачака. Никой не отговори. „Нямам нищо против“, помисли той, поемайки обратно към очакващата го кола.

Когато кракът му се намираше на второто стъпало, той чу и почувства, че нещо проскърцва под обувката му и алармената инсталация в полицейския му мозък задейства. Беше готов да приеме това за стъкло, но не беше стъкло. Почти като стъкло, му подсказваше чувството. „Не спирай!“, предупреждаваше го същият вътрешен глас. Но той спря. Стълбището се оказа твърде тъмно и той извади малкия си джобен фенер, проклинайки се за това, че е такова момче скаут, и освети стъпалото. Снопът светлина попадна върху малки бели камъчета, подобни на звезди в нощно небе. Но камъните не се разпрашаваха като тези и затова Дарт се вгледа по-внимателно, без да престава да поглежда над рамото си, да не би да бъде нападнат. Предпазливо коленичи, протегна ръка и внимателно стри между пръстите си няколко зрънца. Същата алармена система зазвуча при този контакт: Каменна сол!

Браг беше свързвал каменната сол със самоубийството на Пейн — с възможния посетител на Пейн — и въпреки че настроението на Дарт би могло да се повиши при такова откритие, в този квартал, на тази улица, в този нощен час той почти искаше кракът му да беше пропуснал стъпалото.

Мак се опита да излае от волвото и лаят му прозвуча като недобре затворена прахосмукачка. Дарт погледна, за да разбере дали това не беше предупреждение, но реши, че просто старият Мак копнее за компания, че иска да си ходи вкъщи. И аз, момчето ми.

Дарт сложи праха върху дланта си и насочи към него лъча на фенерчето. Водно синя багра — точно както беше го описал Теди.

На теория, тъй като Хамилтън корт 11 фигурираше като къща с плешив кипарис, след това откритие Дарт имаше два от трите елемента, идентифицирани от Браг. Детективът в Дарт не можеше да игнорира това. Все едно дали му харесваше, или не, но прокълнатата стара къща изглеждаше неумолимо свързана с Харолд Пейн. Той пусна щипката сол в горния си джоб, насъбра смелост и реши да огледа наоколо.

Тесен черен път преминаваше успоредно на сградата и стигаше до разнебитена дървена ограда, която някога е била боядисана в зелено. След като нямаше законно право да влезе и като не забравяше, че Хамилтън корт 11 може да се окаже нещо ценно, Дарт предпочете да остане навън, но намери място в съсипаната ограда, откъдето да може да погледне. Мястото беше тъмно и беше необходим един нервен момент, докато очите му привикнат. Освен тревога той чувстваше и възбуда.

Тъй като не можеше да види нищо, той насочи светлината от фенерчето си и това, което видя, го накара да ахне. Някогашната градина сега представляваше занемарено и опустошено място. Легналата на земята с мокри и избелели букви книжна торба беше цъфнала като разлагащ се труп и съдържащата се в нея пръст се беше разпиляла върху пътеката към малката задна веранда. Третият елемент, който Браг беше описал! Вляво от това място стърчеше щърбаво дърво с голи клони, в основата на което — и фактически разпилян навсякъде, включително и на мястото, където беше застанал Дарт, се виждаше килим от малки игли, някои с убито зелен цвят, други кафяви и кехлибарени. Плешив кипарис, Дарт беше сигурен, въпреки невежеството си. Той събра малко от падналите иглички и ги постави в джоба си.

После бързо изгаси фенерчето и огледа стената на къщата, сърцето му биеше бързо, кожата му беше настръхнала. Къщата изглеждаше толкова мрачна и запусната, като обитаваните от призраци къщи по филмите. Но тази беше истинска и въздействието й върху Дарт беше също истинско.

Този, който живееше тук, е бил в дома на Харолд Пейн в нощта на неговото убийство — не самоубийство, а убийство. И активизиралият се в Дарт инстинкт на ченге казваше, че този човек е бил нещо повече от обикновен посетител.

Дарт тръгна към колата, отключи я и влезе. Мак го поздрави с мокра целувка.

— Не си отиваме вкъщи, момчето ми — информира той кучето. Имаше намерение да държи Хамилтън корт 11 под наблюдение.

Това бяха няколко наситени с работа часа.

Дарт охлаби връзката си и разкопча яката си.

— Трябва ми група за спешна намеса за акция по събиране на данни от една къща в южния край — обясни Дарт на сержант Джон Хейт.

Кожата около очите на сержанта беше мастиленосиня и напомняше на Дарт маска, изобразяваща миеща мечка. Отделът за престъпления срещу личността се управляваше от двама сержанти — Джон Хейт или Дейв Алмеди, като всеки от двамата разполагаше със собствена група детективи и със собствено бюро в една остъклена стая на етажа на отдела. Двамата рядко се засичаха, тъй като хората им действаха на смени от по дванадесет часа.

Дарт се настани в метален стол срещу отрупаното бюро на Хейт. Поради флуоресцентното осветление кожите на двамата блестяха в грозен жълто-зелен цвят.

— Трябва ти какво? — помита Хейт риторично.

Идеята да се използва група за спешна намеса за акция, чиято единствена цел е събирането на данни, беше изцяло на Дарт. За нея щяха да бъдат необходими писмени заповеди и съдебни постановления и разумно оправдание. Дарт обясни:

— Мога да допусна присъствието на непознато лице в кабинета на Харолд Пейн през нощта, когато той… е извършил самоубийство. Браг ще ме подкрепи в това, че въпросното лице, което и да е било, вероятно е направило опит да прикрие присъствието си, като е почистило килима с прахосмукачка.

Хейт изглеждаше скептично настроен.

Дарт му подаде доклада на Браг, завършен само преди час. В него се посочваше идентичният химически състав между каменната сол, намерена в дома на Пейн, и солта, която Дарт беше взел от Хамилтън корт 11.

— Това свързва въпросното лице, къщата на Пейн и тази на Хамилтън корт 11. Говорих със собственика, който ме свърза с една фирма за недвижими имоти…

— Питър Шарп — сети се Хейт. Шарп се занимаваше с всички имоти от бедняшките квартали. Полицията не го обичаше.

— Да. Мястото е дадено под наем на някой си Уолъс Спарко, бял, петдесет и две годишен. — Дарт подаде на Хейт фотокопие от шофьорската книжка на Спарко. Още по-силен беше ефектът, когато му подаде и компютризирания портрет на човека, когото Люилън Пейдж беше видяла в дома на Джералд Лорънс. Макар и не идеално, сходството беше безспорно. — Уолъс Спарко е авторът на самоубийствата — каза Дарт.

— По дяволите — се изтръгна от Хейт, като сравняваше двете снимки. Той погледна Дарт със силно раздразнение. Беше против това, да се усложняват нещата. — Не са самоубийства?

— Това е, което трябва да докажа или опровергая.

— Тези разследвания не са твои. Къде, по дяволите, е мястото на Ковалски в тази работа?

— Без него, сержант — продължи неохотно Дарт. — Не ми е приятно, но такова е положението.

— Без Ковалски?

— Той водеше всяко едно от тези самоубийства — изтъкна Дарт.

— О, по дяволите… — Хейт се облегна назад в креслото си — О, по дяволите!

— Знам — кимна Дарт. — И на мен не ми харесва.

— Остави това — кресна Хейт побеснял. — Никак не обичам такива работи.

Дарт го изчака. Беше благоразумен и знаеше, че не трябва да притиска Хейт.

— Някой е ликвидирал и Пейн, и Лорънс и се е погрижил случаите да приличат на самоубийства? — промърмори Хейт. — Защо?

— За да ни заблуди. За да си свърши добре работата. За да бъде в безопасност: и двамата са сексуални насилници, сержант. Порнография. Малтретиране на съпруга. Стейпълтън също.

— Кой е Стейпълтън?

— Скачачът от „Гранада Ин“. Август.

— О, боже! — Той си почеса главата. — О, по дяволите.

— Знам — повтори Дарт.

— И какво, по дяволите, искаш от мен?

— Искам акция за събиране на данни с участието на група за спешна намеса в случай, че стане нещо лошо. Този Поуп парк е ужасно място.

— Знам.

— Да можем да влезем и да излезем, без Спарко да разбере.

— Остави това — махна с ръка Хейт. — Просто ще вземем разрешително, а после нахлуваме и претърсваме мястото. Какво толкова?

— Спарко е много хитър негодник, сержант. Не разполагаме с нищо. Ако не намерим някакви улики, които да го свързват с тези престъпления, няма смисъл някой да знае, че сме били там.

— Това е незаконно. Помислил ли си по този въпрос? При всички случаи трябва да обявим претърсването.

— Такова обявяване обикновено проваля всичко, сержант.

— О, по дяволите! Какво ти става, Дартели? Как така проваля всичко? Предлагаш умишлено да свършим работата на тъмно? Незаконно е, детективе! — Беше повишил тон и вече крещеше.

Дарт разбираше, че другите вече гледат към тях, но тъй като беше с гръб, не можеше да ги види.

— Ще го обявим, пък ако пропаднем, ще пропаднем.

— Това не е в твой стил — укори го сержантът. И добави: — Това много повече прилича на Ковалски или Дръмонд, отколкото на теб. Какво те е прихванало?

— Три убийства, маскирани като самоубийства — поясни Дарт. — Имаме работа с човек, който сам активно раздава правосъдие, сержант. Ако не предприемем нещо, броят на жертвите ще нарасне.

Хейт и Зелър бяха направили кариера по едно и също време, тръгвайки от низините. Уважаваха се взаимно и съперничеството помежду им беше кавалерско. Ако някой беше привързан към Зелър толкова силно, колкото Дарт, това беше човекът срещу него. Ако Дарт споделеше с Хейт възможността за участие на Зелър, той рискуваше да бъде отстранен от това разследване. Без железни доказателства Джон Хейт нямаше да предприеме нищо срещу Уолтър Зелър и Дарт не спомена нито за бившия си сержант, нито за разследването по Ледения човек. Но няколко дни преди това Хейт беше прегледал случая.

— Какво ще кажеш за Ледения човек? — попита той. — Той е полетял също като Стейпълтън.

Дарт и сержантът размениха твърди погледи.

— Да, така е. — И не добави нищо повече. По етажа звъняха телефони. Хейт и Дарт продължаваха да се гледат, без да мигат.

— Казваш, че Ледения човек е бил сексуален насилник? Наистина ли знаем това? Можем ли да го докажем?

Дарт отговори:

— Не казах нищо за Ледения човек, сержант. Имаш ли някакъв специфичен въпрос, който искаш да зададеш?

Хейт, който все още продължаваше да гледа Дарт в очите, вече направо го пронизваше. Ясно му беше значението на резервирания тон на Дарт — той се опитваше да внуши на сержанта да стои по-настрана. Може би единственото впечатление, с което Хейт би могъл да се залови — без помощта на Дарт — беше датата на оттеглянето на Зелър, последвало бързо след разследването на Ледения човек.

— Нямам въпроси — изрече тихо и сухо Хейт, като опипваше фотокопието на шофьорската книжка на Уолъс Спарко и Дарт трябваше да се запита какво ли виждаше в лицето му. Дали той също не забелязваше прилика със Зелър?

Дарт кимна.

— Това ме удовлетворява. — Той се поколеба известно време и отново попита: — А акцията на групата за спешна намеса?

— Ще видя какво мога да направя. — В този миг Хейт беше бледен като Теди Браг.

Джон Хейт изглеждаше изтощен, търкаше очите си, за да прогони съня. Той, Дарт и Ковалски бяха седнали във втората от двете стаи за разпити на отдела за престъпления срещу личността. Дарт беше все още облечен в черно. Върху единствената маса в стаята се намираше пластмасовата торба, която съдържаше стъклениците, забелязани от Дарт върху тоалетната чиния. Видеото на Брандън беше записало всички движения на Ковалски след влизането му в банята. По ирония на съдбата, със своята стриктност тимът беше лишил от законна сила този доказателствен материал, като бяха показали, че го е взел Ковалски, а името на Ковалски не фигурираше в заповедта. Това беше крайно неприятно за Хейт и Дарт.

— Искам да чуя всичко това още веднъж — тръсна Хейт ядосано.

Дарт трябваше да остави Хейт да проведе първите разпити. Рангът имаше своите привилегии.

Ковалски започна:

— Телефонно обаждане. Намек. Поверителна информация. Разбрах за какво става дума. Реагирах. Каза ми, че ако ключът е отвън, мястото е празно. Каза ми, че има нещо скрито във фалшива тухла в тоалетната. Отидох право там. Разправяше ми, че няма да имам много време…

— И всичко това без заповед — прекъсна го Хейт.

— Това ми е ясно — смотолеви Ковалски.

— И ние трябва да повярваме на това? — попита Хейт.

— Какво ми пука от тази работа, сержанте? Така стоят нещата.

— Внимавай! — предупреди го Хейт.

— Ключът за задната врата? — попита Дарт.

— Висеше на гвоздей, точно където информаторът ми каза, че ще го намеря.

— Боже, каква гадост — изохка Хейт. — А какво ще кажеш за това? — каза той, сочейки торбата на масата.

— Той ми каза къде да намеря и това — избъбри неохотно Ковалски. — Знам, че звучи лошо…

— Звучи ужасно — коригира го Хейт. — Невъзможно е по-точната дума.

— Така стана — каза Ковалски с глупав вид.

— Щуротии — възкликна Хейт. — Това са щуротии на квадрат, Ковалски, и това е ясно на трима ни. Говори ясно, приятелче, защото иначе лошо ти се пише.

Дарт в желанието си да успокои обстановката попита:

— Какво каза информаторът за това съдържание?

— Каза, че има нещо интересно за мен във връзка със самоубийствата. Каза, че има нещо скрито, че е замесен някакъв убиец. Каза, че там има неща, които ще изяснят цялата работа и че ако това ме интересува, е най-добре да си размърдам задника и да отида до Хамилтън корт. По дяволите, това ми се видя много изгодно — оплака се той. С плачлив глас додаде на Хейт: — Изглеждаше обещаващо, сержант. Можех ли да знам?

— Знаеш, че има такова нещо като заповеди, за бога! Процедура. Господи, ти си негодник. — Той се поколеба за малко и продължи с висок глас: — Лично аз не вярвам на нито една твоя дума, детективе. Нито на една. Ти си нещастие за този отдел, шибано ченге, и когато свърша с теб, ще останеш с пръст в устата или ще попаднеш в затвора! Сега кажи ни какво, по дяволите, смяташ да правиш, кой е този Уолъс Спарко и как да си обясним участието ти, защото иначе ще предприема действия срещу теб и те очаква рае и номер, приятелче.

Ковалски побледня. През всичките години на службата си Дарт не беше виждал този човек да губи цвета си. Въпреки това той се облегна с две ръце върху масата и изрече спокойно:

— Бях потърсен по телефона от доносник.

— Доносник, за когото никак не беше чувал преди — притисна го Хейт.

— Да. Но той знаеше за самоубийствата. Изглеждаше, че знае какво говори. Каза ми, че това ще ме заинтересува. Каза ми къде е ключът. Каза ми какво ще намеря. Аз тръгнах по следата. След това се появихте вие — погледна той Дарт. — Да ме вземат мътните, това е всичко, което знам.

— Без заповед! — възмути се Хейт.

— Знам, знам.

— Тия работи тук не ни вършат работа! — изрева Хейт, сочейки масата. — Вероятно това са ключови данни за шибаното разследване и не ни вършат никаква работа!

Едва сега, когато Хейт се изказа толкова сбито, на Дарт му стана ясно. Не можеше да го спомене пред другите — те нямаше да повярват. Човекът беше Зелър. Той беше намерил начин да обезсили уликите. Знаейки, че Ковалски ще налети като муха на мед на всичко, което изглежда лесно, той го беше превърнал в пионка и използвал.

Дарт се изправи.

— Ти пък къде отиваш, мамка му мръсна? — прогърмя Хейт.

— Трябва да свърша една работа.

След като Бъд Гормън се добра до предишната работа на Зелър в „Проктор секюрити“, Дарт се залови с Тери Проктор.

Охранителната фирма заемаше горните два етажа на четириетажна стъклобетонна сграда на Асайлъм стрийт. Секретарката, която наближаваше тридесетте, беше със сив вълнен италиански костюм с черни копчета и бяла блуза, закопчана в яката. Секретарят в офиса на Дарт беше сержант ирландец с брадавица на брадичката и намръщена гримаса на лицето си. След неколкоминутно чакане Дарт беше отведен по един коридор с грамоти по стените и черно-бели снимки на големи градове по света. Теди Проктор се мислеше за важна фигура в системата на охранителната дейност, а в същото време беше съвсем дребна риба. В големите фирми като „Крол асошиетид“ никога не бяха чували за него, нямаше и да чуят. От офиса му се виждаше част от река Кънектикът, кафява и ленива, и изглед от голи дървета, между които имаше тук-таме сгради. Беше декориран като евтино кафене. От скрити тонколони се чуваше музика, от която на Дарт му се повдигаше леко. Той почти очакваше да се появи някаква келнерка.

Проктор беше с груби, но красиви черти, малко над шест фута висок, с пронизващи сини очи и широки рамене, но се обличаше като търговец на коли втора употреба. Имаше позлатени копчета за ръкавели и черни очила, прорязани от бифокална линия. Прическата му подхождаше на очилата, същото можеше да се каже за усмивката му и всичко останало.

Дарт се отпусна върху една кафява кушетка, която просъска под него като змия. Проктор взе в ръката си едно дистанционно управление, насочи към стената и музиката спря. Слава богу!

— Допуснах, че може би търсиш работа — започна Проктор. Той подходи към Дарт в стила на луд мъжкар, който се опитва да го съблазни с перспективата за хомосексуална проституция.

— След напускането на отдела Уолтър Зелър е работил при теб — не му обърна внимание Дарт.

— Това, че попаднахме на Уолтър, беше голям удар — изгледа го спокойно Проктор, въпреки че на Дарт му се стори, че го изрече доста нервно. — И голямо разочарование, когато напусна. Но още веднъж, при всичко това, което му се беше случило в личен план, няма нищо толкова чудно. Не съм сигурен, че някога ще се чувства щастлив в частния сектор. — И продължи наставнически: — Някои хора не са създадени за тази работа. Не казвам, че е по-лесно или по-трудно от това, което ти правиш сега, всичко е съвсем различно. — Той си поигра с ръчния си часовник — също позлатен, като на места покритието се беше износило.

— Мога ли да попитам каква му беше работата при теб?

— Разбира се, че можеш да питаш. — Той предложи усмивка като тези от рекламите за паста за зъби и отправи към Дарт покровителствен поглед. — Стига да мога да отговоря — продължи, а усмивката остана върху лицето му. — Най-важното нещо за всяка частна охранителна фирма е дискретността, детективе — крайъгълният камък в нашия бизнес. Убеден съм, че ме разбираш.

— Няма да излезе от мен — обеща Дарт. — Не съм дошъл, за да ти повдигам поличката.

— Джо — изрече Проктор сериозно, като се наклони напред и заговори тихо. Дарт се запита дали в офиса нямаше скрит магнетофон. Донякъде той се увери, че това е така, когато Проктор посегна към дистанционното управление и върна обратно музиката, за да прикрие гласа си. Момчета като Проктор смятаха себе си за важни личности. Истинските важни личности никога не изразяваха това. — Няма да повярваш какви поверителни договори трябва да подписваш. С текст от двадесет страници. При много от тях над петдесет. — Изглеждаше, че този обем беше за Проктор източник на гордост. — Няма да повярваш, ако ти кажа какви са наказанията — при някои случаи седемцифрени суми. Аз съм законно и морално задължен да държа ципа между устните си затворен — това е всичко. — Нито един от килограмите му не съдържаше морал. — Същото важи и за хората, които работят при мен. Това е една от причините, поради които получаваме много пари. Хората идват при нас, за да не се вдига шум. Ясно? Съжалявам.

— Значи даже ако искаш да ми помогнеш, не можеш — изпробва Дарт.

— Разбира се, бих желал да помогна.

— Това са глупости. Нека ти кажа нещо, Проктор. Ако трябва, ще дойда тук с призовки.

— Ще трябва — кимна Проктор с още една театрална усмивка, видимо неповлиян.

— Нищо ли не можеш да ми кажеш?

— Съжалявам.

Дарт видя в очите на Проктор съпротива. Той не искаше Дарт да разполага с тази информация. От упоритост или поради вина?

— Намирам се в положение, при което не трябва да коментирам нищо, Джо. Бих искал да мога да ти помогна. Ясно? Съжалявам.

— Какво може да накара някого да изостави една приятна, добре платена работа само след няколко месеца? — попита Дарт. — Това не е разумно.

— Казах ти: доколкото мога да разбера, той просто не беше готов за това. Ние работим доста по-различно от вас, момчета. Разбира се, плащаме добре и затова изискваме лоялност, преданост, внимание по отношение на подробностите. Според мен на Уолтър му трябваше повече време. Трябваше му повече време, за да скърби за смъртта на жена си — това е моето мнение.

— Казваш, че причините са били лични.

— Абсолютно.

— Нищо, което да има връзка с работата му — натисна Дарт.

Проктор явно се чувстваше неудобно.

— Можеш да отговориш на този въпрос — подкани го Дарт.

Проктор блесна с пластмасовата си усмивка.

— Искаш ли да ми кажеш по какво работиш, Джо? В какво се състои интересът ти към Зелър?

— И двамата ли се интересуваме от Зелър? — попита Дарт.

— Ние изпълняваме необходима функция. Помагам ти и те облекчавам, все едно дали признаваш това, или не.

— Ти нарушаваш законите, за да постигнеш целите на клиентите си. Ние поддържаме същите тези закони.

— Ние нарушаваме малките закони — тези, които ти би искал да нарушиш. Задържане? Заповеди за претърсване и арест? Ние рядко се стремим към уреждане на въпросите по съдебен ред. Правим това, за което ни плащат да правим.

— Да нарушавате закона.

— Съвсем не. Ти знаеш това, Джо. Ние играем в общоприетите граници. Ако не беше така, щяхме да бъдем без работа. Ти знаеш това.

— Няма да ми помогнеш със Зелър? — попита Дарт.

— Не мога. Не че не искам.

— Ами ако те призова в съда и до медиите изтече…

— Заплашваш ли ме, Джо?

— Предупреждавам те, Тери — изсъска Дарт, който никога преди това не се беше виждал с този човек. — Предпочитам да бъда с ръкавици, но ако те се изхлузят… Искам да знаеш, че се отнасям много сериозно към тази работа. Не говорим за заснимане на спалнята на нечия невярна съпруга.

Това попадна в целта. Проктор повдигна рамене и се отпусна в креслото, лицето му беше червено, юмруците и челюстите стиснати.

С гневен глас той изломоти:

— Не бъди задник, Дартели. Не ти отива.

— Трябват ми отговори.

— Няма да ги получиш тук.

— Ще ги получа.

— Ще видим.

— Казвам ти — обърна се Теди Браг към Дарт, който седеше в задръстения офис на съдебната медицина. — Това е особена наука или като нищо може да се окаже такава, така че, ако пропусна нещо, веднага се обади, тъй като никак не искам да обяснявам всичко от самото начало.

Дарт се чувстваше неловко. В зачервените очи на Браг се четеше силна възбуда. Той показа широка усмивка, която излагаше на показ всички коронки на зъбите му. В последно време Браг не беше се усмихвал по никакъв повод. Кожата му беше придобила малко повече цвят. Сам беше дошъл при Дарт, нещо нечувано за него. Във високопарен стил беше заявил как Дарт трябва да му благодари за цялото разследване, защото без него не би узнал това, което знае, а сега, когато знаеше това, което знаеше, той знаеше, че това е важно.

— От решителна важност — беше казал той.

Дарт го беше съпроводил до края на коридора със свито сърце. Никога не беше виждал Браг такъв.

— Изглеждаш по-добре — подхвърли Дарт.

— Чувствам се по-добре. — Той посочи една металическа кутия в ъгъла на офиса, която поради всички други неща Дарт беше пропуснал да забележи. — Кислород — каза той, — добрият стар кислород — или нов кислород фактически. — Той се усмихна отново, показвайки изкуството на зъболекаря си.

— Нека изясним това — предложи Дарт, забелязвайки отворената кутия цигари на бюрото. — Продължаваш да пушиш, но сега вземаш и кислород.

— Лекарю, излекувай себе си.

— Но ти не си лекар, Бъз.

— Ти си гледай работата. Има полза. Не се заяждай. Внимаваш ли?

— Да.

Той подаде на Дарт фотокопие от една страница, която съдържаше много номерирани кутийки.

— Пълната кръвна картина, която ти трябваше. Харолд Пейн.

— Какво ни говори това? — попита Дарт.

— То говори на мен. Аз говоря на теб — отговори той арогантно. — Това, което говори на мен, е, че твоето момче е било с недостатъчно андроген. Всичко останало е наред.

— Андроген?

— Мъжки хормони. Тестостерон и компания. Твърдостта на ерекцията.

— По-полека, Бъз.

— Ние даже не сме започнали още. Казвам ти, това е вълк в овча кожа. Това е нещото, за което човек като мен живее.

— Андроген — повтори Дарт. Той си извади бележника.

Като забеляза това, Браг каза:

— Ти си добро момче. Сега разбираш за какво става дума.

— За какво става дума? Или може би имаш намерение най-напред да ме прекараш през двегодишен медицински курс?

— Без остроумия — предупреди го Браг. — Повечето хормони могат да се категоризират като пептиди или липиди. Пептидите представляват вериги от аминокиселини, липидите са мазнини. Стероидите спадат към липидите. Чуваш ли ме? Стероидите. Успях ли вече да те заинтересовам? И мъжете, и жените притежават ендокринни системи, които отделят естрогени, които възприемаме като женски хормони, и андрогени, мъжките хормони, в различни количества. Тези количества контролират развитието и зрелостта на половите органи, окосмеността, гърдите, гласа — човешката сексуалност. — Той продължи възбудено: — Слушай сега много внимателно! Мнозина наричат това също така психология на пола, защото много от пептидите имат връзка с психологическата активност. Това е деликатен и важен баланс, който обуславя размножението на всички видове. Един пептид представлява верига от аминокиселини — удължаваш веригата и това нещо става протеин. В по-късата си версия действа като хормон. На атомно ниво съществуват някои очарователни неща — но аз ще ти спестя това, освен ако не проявиш интерес.

Дай ми версията на Клиф.

Браг го предупреди:

— Ще ти е необходимо да изучаваш това, ако някога стане така, че го разбереш. Няма да бъде лесно, Айви. Нито е балистика, нито дори отпечатъци. Това е умопомрачителна материя. Щяхме да пропуснем това, ако не беше настоявал за тази картина, но ти настоя и трябва да ти кажа, че тази мръсотия ми харесва.

— Но каква стойност има всичко това? — попита Дарт.

— Говорим за много силно намалени нива на андроген. Радикално намалени нива, ако можеш да ме разбереш.

— Искам да те разбера. Опитвам се — изръмжа Дарт.

— Ще ти кажа нещо — на основание на тази кръвна картина съм готов да заложа фермата си, че Пейн е бил безполов. Никакви тестиси. Но аз проверих. — В отговор на озадачената физиономия на Дарт той продължи: — Точно така, по дяволите. Проверих това заедно с доктор Рей — бижуто е непокътнато. Което означава, че за този недостатък няма медицинско обяснение. И нека да ти кажа, че хормонната недостатъчност от десетилетия е главната тема на медиците и че аз съм много добре запознат с тази наука като цяло и с някои видове лечения.

— Това има ли нещо общо с…

— С това, че е биел жена си? Разбира се, че би могло. Можеш да бъдеш сигурен. И ако питаш мен, има. Мненията може да варират. Но там е цялата работа, че по-ниските нива би следвало да правят този човек пасивен, ненормално по-високите нива андроген могат да се очакват при един сексуален насилник. И ето къде има смисъл изследването, за което говорих. — Той посочи една купчина книги. Говореше толкова възбудено, че Дарт едва следваше мисълта му. — Част от тези неща получих снощи. Търсил съм тук и там, направих поръчки по пощата. До утре или до петък трябва да знам повече. Очарователна материя — завърши той.

— Нека си изясня това: нивата на Пейн са били по-ниски от нормалните. И предвид отвратителното му държане с жена си би трябвало да очакваме по-високи нива.

— Аз бих — поправи го Браг. — Да. И тук е по-големият проблем: кръвната картина не разкри никакви лекарства — синтетични или животински хормони, които бихме очаквали при химическа кастрация.

— Кастрация?

— Нека да ти предоставя малко фон. — Той посочи купчината книги и някакви вестникарски статии върху бюрото. — Най-напред не забравяй, че говорим за сексуални насилници, Айви. Много важно! Говорим за мъже, които примамват десетгодишни момичета и ги насилват да правят секс. Пълно проникване. Орален секс. Анален секс. Каквото можеш да измислиш. Не е хубаво. Ако става дума за нападение, в процеса на насилие се чупят няколко крайника. Има бой. Или ако е Харолд Пейн, важното е, че той я бие. Наранявания. Контузии. Фрактури. Тези момченца са зверове.

— Ако питаш дали ни е грижа дали тези момченца умират, всичко, което мога да кажа, е…

— Не питам! Виж какво, аз не плача за загубата на Харолд Пейн — не, ако сам е посегнал на живота си. Но ние и двамата поставяме под въпрос това, нали? Разбира се, че е така, защото иначе ти нямаше да си тук. Слушай ме — преди няколко години, в края на осемдесетте, във Финландия беше създадена програма за доброволна кастрация на сексуалните насилници. Свобода срещу кастрация. Групата беше наблюдавана и изучавана в рамките на четиригодишен период. Резултатите бяха внушителни: от два до четири процента рецидивизъм срещу осемдесет в контролната група — деветдесет и осем процента намаление на случаите на сексуална агресивност; а даже и тези цифри не казват всичко. Двата до четири процента насилници рецидивисти бяха прибрани за простъпки като воайорство и ексхибиционизъм. Никой от кастрираните не е извършил брутално действие от сексуален характер. Нито един.

Пое си дъх.

— Кастрациите бяха доброволни, не забравяй — продължи Браг. — Процедурата е сравнително проста: тестисите се премахват и се заменят с протеза. И не бъди прекалено опечален: известен процент от групата съобщиха, че са осъществявали полов акт приблизително веднъж месечно. Но осъдителното поведение, причинено или от производството на дефектни хормони — ако щеш — или свръхпроизводството на организма, беше изцяло елиминирано. Казано на прост английски език, кастрацията дава резултати.

— Но екипировката на Пейн е била непокътната — напомни Дарт.

— Учените и изследователите у нас се кланяха на религиозния канон и считаха кастрирането за варварско. Това въпреки очевидния успех. Но това доведе до нови опити: американското правителство реши, че би било в по-малка степен варварско решението да се използват големи дози естроген, на теория да се контрабалансира лошият ефект от свръхпроизводството на тестостерон. Това е известно под името химическа кастрация. В някои от нашите затвори беше изпробвано на доброволна основа. То пропадна в два пункта. Първо, поради важни и очевидни проблеми, характерни за този подход: поява на гърди, изчезване на брадата, промяна в гласа. Второ, ами просто нямаше резултат. Финансирането беше орязано и програмата изоставена. Върнахме се към практиката сексуалните насилници да се заключват, но за много кратко време.

— Теди…

— Къде отивам с това? — попита той риторично. — Нека ти обясня. — Той завъртя стола си и показа една от няколкото сиви картонени кутии с размер и форма на кутия за обувки. Отстрани капака и измъкна една пластмасова торбичка, в която имаше по-малка пластмасова торбичка, в която се намираха стъклениците от Хамилтън корт 11. — Не ми говори за недопустимостта на този доказателствен материал, защото всички тези неща вече ги чух. А освен това проблемът е твой. Аз не давам пет пари. Моята работа се състои в това да се ориентирам в материала. Този материал ми е ясен, момчето ми.

— Говори.

— Мъртви вируси. — Той посочи стъклениците. — Това да ти говори нещо?

— Ваксина?

— Ти си добро момче — кимна Браг, явно впечатлен. — Само че в дадения случай грешиш. Наблизо си, но все пак твоето е цигара, но не пура.

Споменаването на пурата напомни на Дарт за Зелър и той се загледа внимателно в Браг, за да разбере дали той не знаеше повече, отколкото Дарт можеше да допусне. Реши, че не знаеше.

— И така?

— При генната терапия в момента съществуват три системи, които се прилагат нашироко.

— Генна терапия — повтори Дарт като ехо.

— ДНК. Основата на живота.

— Разбирам — каза развълнувано Дарт.

— Предполагам, че нашият господин Пейн е бил в програма за генна терапия.

Най-после Дарт разбра накъде биеше Браг.

— Програма, която включва сексуални насилници, биячи на съпруги?

Браг кимна.

— Нарича се „антисмисъл технология“. Свежда се до това, да се разбере кой ген причинява лош ефект, а след това с този ДНК материал се въздейства на този ген. Тази технология се използва успешно при висок холестерол. Има голямо бъдеще. След осемдесетте години правителството прояви голяма активност и интерес към човешките ДНК и даже създаде специален проект.

— Открихме следи от убождане — заекна Дарт. — Помислихме за даване на кръв или продажба на плазма.

Браг изигра сцена, при която си забива игла в ръката.

— Инжектиране на мъртви вируси, смесени със свежи гени. Това е крайното решение — каза той. — Няма нищо варварско. Фиксираш гена, коригираш хормоналния дисбаланс, подобряваш поведението. Все едно отрязваш топките без нож. Прекъсваш веригата. Не казвам, че точно това става тук. Но е възможно.

— Колко възможно?

— Напълно възможно. — Браг посочи стъклениците. — Ако това нещо е каквото мисля, че е, то е острието на ножа.

— А ти какво мислиш? — попита Аби.

— Мисля, че Зелър знае за тези тестове по генна терапия. Мисля, че не иска някой да предлага лечение за сексуалните насилници — още едно извинение да бъдат пускани под наблюдение. Несбит беше на свобода под наблюдение по времето, когато уби Лъки и другите три.

— Трудно е, нали?

— Как така? — попита Дарт.

— Никакви сълзи за хора като Джералд Лорънс. Една част от мен — голяма част — желае смъртта им. Работя с техните жертви и това, което им е причинено, ме разболява. О, да — увери го тя. — Не мисли, че свиквам с тези неща. Човек никога не свиква с тях.

Думите й бяха облекчение за Дарт, който се боеше, че тя беше загрубяла, че и от нея беше откраднато нещо. Той обясни:

— Това много повлия на решението ми да не продължавам с Ледения човек: кого го е грижа? Мъртви те са по-добри, отколкото заключени. Но ако съществува лечение?

— А какво ще кажеш за толкова многото сексуални насилници, които дават израз на покаянието си и истински искат да спрат? — попита тя. — Знам. Въпросът не е от лесните.

— Знам какво трябва да се направи — изрече като на себе си Дарт, като сам изпитваше страх от мисълта си.

— Аз също знам какво трябва да се направи — пробърбори тя прелъстително. Носеше стегнати сини джинси и отпуснат сив пуловер, който Дарт намираше за провокационен, защото, когато тя се навеждаше, той се разтваряше. Като пиеше бира от бутилката, тя седеше в единственото останало на Дарт голямо кресло, левият й крак от време на време се премяташе върху страничната облегалка.

Той приготвяше скариди с ориз, като се опитваше да се съсредоточи върху точното изпълнение на рецептата. Мак шумолеше в краката на Аби.

— Преди да започнеш това — продължи тя, — направи една пауза. Започне ли се веднъж, спиране няма. — Направи му знак да седне. — Разкажи ми за Ковалски.

Дарт отвори една бира.

— Възможно е да говори истината. Разказа ни една и съща история три пъти. И добре си спомня подробностите. При разпит на ченге неудобството се състои в това, че той знае към какво се стремиш.

— Но ти му вярваш — вметна тя.

— Вярвам му. Хейт не му вярва. И аз не мога да кажа на Хейт, тъй като това въвлича Зелър, а аз не съм готов да прехвърля всичко това върху него.

— Лично аз никога не съм вярвала и дума на това, което казва Ковалски. Той е глупак в пълния смисъл на думата. — Тя попита: — Какъв е неговият статус?

— Случаят ще бъде преразгледан. Междувременно той все още е на активна служба.

— Не мисля, че се интересува прекалено много от теб.

— Никога не се е интересувал.

Тя отпи от бирата и остави бутилката на масата. Нещо я вълнуваше силно.

— Какво ще кажеш за тези тестове — попита той.

— Питаш ме дали съм чула нещо? Дали са открили някакъв ненормален ген у сексуалните насилници? Доколкото ми е известно, не. Но слушай, от години се носят слухове за някакъв ген на престъпността. Чувал си за това нещо. „Таймс“ съобщи миналия февруари, че генът — комбинация от гени — е бил идентифициран. Няма нищо невъзможно. — Тя попита риторично: — Съществува ли някакво лечение за такива хора? Не съм чувала такова нещо. Засега не съм. Но както казва Теди Браг, останете на същата вълна.

— Щеше ли да научиш, ако се правеха изпитания с такова нещо?

— Съмнително. Не. Толкова важно и спорно нещо би било забулено от секретност. Нямаше да науча за него, преди да е станало публично достояние. Засега няма нищо подобно. Следя.

Беше хубаво, че тя е тук. Приятно. Удобно. Тя изпи бирата, стана, отиде при кухненските чекмеджета, откъдето взе това, което й трябваше, за да сложи масата. Дарт следеше действията й с приятно чувство.

— За какво мислиш? — попита тя, поставяйки пред него една вилица.

— Ковалски — излъга той. И се изкашля.

— Тази кашлица не ми харесва — избъбри тя. — Ти си свикнал с нея, нали?

Не му се щеше да й говори за това. Не беше казвал на никого и не виждаше защо трябва да го направи сега. Започна:

— Това не е най-добрата история. — И му стана чудно как така устата му така умишлено беше отказала да се подчини на мозъка му. — Всъщност това е лоша история — добави той, като му стана чудно откъде беше дошло и това.

— Не си принуден да ми кажеш.

Не, не искам да ти кажа, отговори мозъкът му.

— Имах това, което ти би могла да наречеш безотговорна майка. Пияница. Тя беше пияница. А баща ми беше никой. Никога не съм го познавал. Поне така мисля. Но майка ми беше… брат й беше разпространител на наркотици. Значителен. Много пари. Тя беше, не знам как да се изразя, объркана. Той се погрижи за нея. Беше кривнала далече от правия път. И аз бях на същия път, поне в началото. Това беше моето начало. Като дете, нали разбираш. Изпълнявах поръчки. Готвех. Поръчките се свеждаха главно до купуване на алкохол. Купувах й пиячка. И сега си мисля за това, за момчето, което купува от близкия магазин. Господи, какво време от живота ми беше това!

— Лош път? — попита тя.

— Беше зла и пияна — поясни той.

Отпи от бирата. Не му се говореше за това. Страхуваше се, че тя ще разбере намека. Да промени темата. Едва ли имаше смисъл: тя го гледаше в очакване.

— Беше объркана за всичко. Пари. Алкохол. Понякога изпиваше цяла бутилка докато съм на училище, а до завръщането ми мислеше, че въобще не съм купувал тази бутилка, че съм изхарчил парите й, като че ли бяха нейни, парите. Веднъж месечно получаваше чек. От брат си. Пари от наркотици, както по-късно разбрах. Лоши пари. — Той се почувства малко по-спокоен. Не беше чак толкова трудно да се говори на тази тема, колкото беше очаквал. Тя изглеждаше заинтересована, но не ужасно разстроена. Винаги беше мислил, че ако говореше за това, слушателят му би се разстроил — така, както той се чувстваше. Бесен. Истински бесен.

— И така, ти се разболя? — попита тя. — Кашлицата — му напомни.

— Не, не — възпря я бързо. — Не се разболях. Аз… тя… когато побеснееше, когато се объркваше, тя… тя си го изкарваше на мен. Предполагам, защото съм й бил подръка.

— Биеше ли те? — попита го, но въпросът й имаше за цел да внесе яснота, не да отправи обвинение.

— Да — кимна той. — Имаше такова нещо. — Помисли, че е време за ориза със скариди. Чувстваше се нервен, нищо не можеше да го успокои. — Да, биеше ме — призна. Колко пъти беше лъгал училищната сестра за това? Колко много години не я беше издавал? А точно в тази нощ той изведнъж започна да сваля бремето от себе си. „Какво става, по дяволите!“, се питаше. — Биеше ме непрекъснато. И след толкова много бой трябваше да се науча да бягам. Боят те учи да бъдеш страхливец — поясни с неохота. Това беше най-трудното за него — че е трябвало да бяга. През всичките по-късни години, а и сега бягството от нея му се струваше нещо недостойно. Като че ли не беше достатъчно силен. Винаги беше искал да отвърне на ударите й с удар. Никога не беше вдигнал ръка. Лицето й беше цялото подуто, очите й нефокусирани. Кой би могъл да удари такова нещо?

— Не е необходимо да говориш за това — повтори тя. Бяха изминали няколко минути. Той разбра, че не беше докоснал храната си. — Но аз искам да чуя, ако наистина имаш желание да говориш.

— Бягах — повтори той. Почувства паренето в очите си и се замисли дали не трябва да напусне масата. — Бягах — каза го отново. Преглътна. Имаше чувството, че в гърлото му беше заседнала пилешка кост. — И се научих да се крия, докато тя се укроти. По-точно, докато загубеше съзнание. Често я намирах на пода. Като кит, излязъл на брега. Легнала. Не можех да я мръдна. Мислил съм си, че е мъртва. Предполагам, че съм искал да бъде така. — Той почувства, че в очите му се появяват сълзи и че няма сила да им се противопостави.

Аби не изглеждаше силно повлияна. Тя продължаваше да го гледа напрегнато, но той чувстваше, че от нейна страна нямаше присъда. Тренирана е за такова нещо, помисли, като изведнъж разбра защо беше избрал да каже всичко това точно пред тази жена. Тя е подходящата.

Той продължи:

— И така, аз се криех. Шкафът. Мазата. Имаше една мебел в столовата, където можех да се настаня. Но тя ме намираше. Почти винаги. Докато не открих сушилнята. Сушилнята за дрехи.

Лицето й оставаше спокойно, не разкриваше никакво мнение, никакво съчувствие, никаква жалост и все пак той беше убеден, че тя го е чула. Чудеше се дали може да бъде толкова обективна, толкова спокойна вътрешно или това беше някакъв вид поведение, което е усвоила като професионалист.

— Не й мина нито веднъж през ум да погледне в сушилнята — обясни той. — Това се превърна в мой първи избор и много пъти, когато съм се занимавал с прането, съм го измъквал оттам и бързо съм се вмъквал вътре.

— Горещината — разбра тя. — Дробовете ти.

Той кимна. Нещо дразнеше гърлото му, но не искаше да кашля пред нея, защото изведнъж му се стори, че това би могло да изглежда умишлено. Затова само преглътна и каза просто:

— Да. Мисля, че като съм се крил там, съм ги изпържил.

Той отпи. За да прави нещо. Ръцете му да са заети. Да спрат да треперят. За да има нещо, към което да отклони погледа си. Имаше чувството, че може би пет минути са преминали в пълна тишина. Повече приличаше на час.

— Благодаря ти — каза тя.

Изведнъж той се почувства неудобно. Беше свалил маската си и изглеждаше невероятно уязвим.

— Жива ли е още?

— Не, но остана жива дълго време. Бях на осемнадесет. И все още живеех с нея. Не питай защо. — Той се поколеба. — Контролираше положението. Предполагам, поради това.

Аби излезе от креслото си и го приближи. Перна с тялото си неговото кресло, плъзна единия си крак над Дарт и седна в скута му с лице, обърнато към неговото. Пооправи косата му и повтори:

— Благодаря ти. — Изтри следите, които бяха оставили сълзите му.

Той почувства нещо подобно на виене на свят след поглеждане от голяма височина, обхванат от облекчението, че се е изповядал пред някого. Тя като че ли плуваше над него, той почти не чувстваше, че е седнала, въпреки че беше възбуден от контакта. Топлината й. Тя се наклони, за да го целуне, като го доближаваше с игриви движения, търсейки всички възможни видове контакт, дотам, където краката й погълнаха талията му и го обхванаха здраво. Целувката беше нежна, но по никакъв начин невинна. Той я зацелува, тръгвайки от брадичката й и продължавайки надолу по шията й, и тогава тя прошепна:

— По-грубо. — И той засмука нежната кожа на шията й в устните си.

Тя потрепери и замърка. Той почувства надигащата си ерекция.

Тя се притисна нежно към тялото му, протърквайки леко гърдите си срещу него, бедрата й следваха същото движение. Той я наклони назад и устните му намериха мястото, което не беше закрито от пуловера, езикът му я рисуваше, докато ръцете й се спуснаха зад него и издърпаха ризата му. Топлите й пръсти заиграха по гърба му, изпращайки светкавици нагоре по гръбнака му, които караха кожата му от главата до петите да настръхва.

Аби познаваше добре обекта на вниманието си. Гърбът й се беше нагорещил и колкото повече той целуваше шията й, толкова повече растеше възбудата й, докато накрая тя сподави един многозначителен смях, дал глас на удоволствието и сигнал, че вече бяха излезли от някаква рамка. Той целуна гърдите й през пуловера, при което тя се освободи от него с решително освобождаващо движение и устните му намериха твърдостта на зърната й. Тя сложи ръка зад главата му и притисна здраво устните му към себе си и отново пропя със същия предизвикателен приятен звук. Плъзна надолу ръцете си и дръпна ципа на джинсите си. А след това в една експлозия на енергия за кратко време играта беше обсебена от нея. Тя слезе от креслото и го поведе през коридора в спалнята, разсъбличайки се по пътя.

Когато стигнаха леглото, тя беше гола над талията, а бикините й свлечени до глезените. Обърна се към него, съблече го бързо и го дръпна към себе си. Притиснаха се един към друг и той можа да почувства бързите ритмични удари на сърцето й. Кожата й беше невероятно нежна — нямаше нищо твърдо в тялото й. Тя не беше тежка, но не беше и стегната. Кожата й беше кремава, еластична — той като че ли за първи път беше с тази жена. Тя се притисна срещу ерекцията му, ноктите й се плъзнаха надолу по гърба му.

Ръцете й го обхванаха здраво и го задържаха срещу нея, докато тя леко разлюля бедрата си и изведнъж той почувства нейната влага. Дарт целуна рамото й и продължи по шията, а тя отпусна глава назад и той видя, че се усмихва.

— Знаеш ли какво? — попита го, без да очаква някакъв отговор. — В деня, когато говорехме за папката на Лорънс? Исках да скоча върху теб, точно тогава, направо. — Тя простена, когато той очерта с език топъл кръг около зърното й. Потрепна, когато почувства зъбите му.

Тя отдръпна назад главата си и го целуна с отворена уста по устните. Изведнъж пръстите й бяха навсякъде. Той почувства, че му се вие свят.

Целуна другата й гърда и всмука зърното, при което почувства втвърдяването му.

— Обичам това — прошепна тя, одрасквайки леко с пръсти зърната му. Бедрата й продължаваха да се люлеят, тя го обхвана с ръка и протърка връхчето му по себе си. То беше хлъзгаво и затоплено от нейните сокове. — Обичам и това — каза тя. Задвижи го нагоре и надолу, очите й бяха затворени, гърдите й пламнали в червено. Той искаше да бъде в нея, но тя го държеше на разстояние, радвайки се на допира.

Той затвори очи. Тя се изви и застана над него и в същия миг той беше в устата й и го обля вълна от трепетно удоволствие. Езикът й твореше чудеса и тъкмо когато той се страхуваше, че може би пътят за отстъпление е отрязан, тя отмести целувката си назад към корема му и го яхна, отваряйки се за него, плъзгайки се насреща му, но все още, без да го допуска в себе си.

Той я превъртя, а тя го издърпа върху себе си и позволи навлизане само на главата. Опиянена и загубена, тя се мъчеше да поддържа очите си отворени, премигваше бързо.

— Почакай — прошепна тя, все още продължавайки да го направлява. Присви очи. — Ъм — измърмори. — Да. — Ускори ритъма. Беше хлъзгава. Когато постигна облекчение, от нея се изтръгна неясен шум, който съвпадна със спазмите, които преминаха през тялото й в горещи вълни. — Боже, да — измърка тя, гърбът й се изви, гърдите й изпъкнаха напред. Дарт целуна гърба й и тя изпищя. — Да… Да!

В очите й имаше див, безумен израз — като на човек, събуден бързо и изтръгнат от невероятен сън. Изглеждаше едновременно учудена и развълнувана, лицето й гореше, усмивката й беше ярка. Поставяйки ръцете си под него, тя продължи да го забива в себе си, налагайки ритъм, преплитайки краката си в неговите и след като образуваха едно цяло, отблъсквайки се от леглото и още повече поглъщайки го в топлината си.

— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди Дарт, чувствайки, че губи контрол.

Тя се засмя, очите й бяха приятно притворени.

— Кажи ми, когато си наблизо — предрезгавя тя.

Той се засмя нервно.

Без да сваля погледа си от него, тя го вклини в себе си със силен тласък на ръцете си, учестявайки ритъма.

— Хммм? — простена тя закачливо, явно чувствайки уголемяването му в себе си. — Кажи ми кога ще свършиш — напомни му тя.

Той я целуна по шията и после по-нагоре, стигайки лицето й. Тя пропя.

— Искам да се дръпнеш и да свършиш върху гърдите ми — прошепна тя. — Искам да ме облееш цялата.

Тези думи бяха повече, отколкото Дарт можеше да понесе. Вече почти експлодираше, когато каза:

— Ще ти се изпълни желанието.

При отдръпването си той беше посрещнат от топлата й ръка.

— Направи го за мен — просъска тя разгорещено. — Направи го хубаво. — Тя се сгуши по-ниско под него, така че той да може да я яхне и тя го масажира, докато в прилив на растящо желание той изригна, изпръсквайки гърдите й. — Да! — каза тя, без да прекъсва заниманието си, като с лявата си ръка разнесе пяната му по кожата си. После го освободи от хватката си и с две ръце, все едно, че това беше лосион, втри течността в кожата си, по гърдите си, гръдният й кош беше рубиненочервен, очите затворени, тънките й устни се усмихваха и потрепваха, като че ли говореше. Зърната й бяха твърди и изправени, тя мъркаше от удоволствие, продължавайки да се масажира, задоволена, кимаща леко, като че ли изразяваше съгласие с нещо казано, с нещо, за което може би си мислеше. Ръцете й се движеха плавно по тялото й, течността по кожата й бързаше да засъхне. — Толкова е гладко — каза тя, — толкова нежно — отваряйки отново очи. Двамата се усмихнаха. — Опипай — помоли го, насочвайки ръката му върху гърдата си и прокарвайки я по кожата, върху която се разстилаше тайнствена материя, подобна на фино сухо масло.

Бялата кожа на гърдите й блестеше топло в светлината. Въздухът беше смесил в себе си уханието на двамата, беше силен и опияняващ. Той почувства леко замайване.

— Изумително, нали? — промълви тя, все още държейки китката му над гърдите си. — Хубаво — прошепна. — Беше много хубаво.

Дарт се отдръпна и се строполи до нея, премалял и замаян от наслада. Продължи да лежи така. С пръстите, преплетени върху белия й корем, със затворени очи, тя се усмихваше, но не казваше нищо. Дарт помилва ръката й и усмивката й стана по-широка и тя отново кимна, съсредоточена в себе си. Тази секретност, тази уединеност на удоволствието беше, което той намираше така интригуващо. Наблюдаваше я през приятния полумрак на стаята.

Няколко минути по-късно, все още със затворени очи, тя попита:

— Имаш ли да ми дадеш някаква копринена риза?

— Имам много ризи.

— Копринени?

— Имам една, която е копринена — отговори той. Беше му от Гини като подарък за рожден ден. — Черна.

— Нямаш нищо против? — попита го, като обърна главата си така, че сега носовете им бяха съвсем близо един до друг.

— Ни най-малко.

— Чувствам кожата си толкова приятно — изрече тя по начин, който го стимулира.

Тя скочи неочаквано, запали нощната лампа и гола, като не се смятаха чорапите й, приближи и претърси шкафа му. След като намери ризата, тя обърна лицето си към него. Тялото й продължаваше да бъде облято с розово, лицето и очите й искряха, гърдите й имаха матови отблясъци. Мушна дясната си ръка в ръкава.

Досещайки се, че беше направил пропуск, Дарт каза:

— Искаш ли да вземеш душ? Да си поделим един душ?

— О, не — отказа тя решително, придружавайки думите си с характерната си лукава усмивка. — Не искам да загубя това.

В този момент високо прозвуча противопожарната аларма и Дарт скочи. Той подуши дим. Побиха го тръпки страх. Много се страхуваше от огън и този страх водеше началото си от факта, че майка му пушеше.

Може би причината беше страхът от сушилнята от времето, когато беше малък, или споменът за голям пожар на Запад, на който беше станал свидетел като тийнейджър — големи огнени вълни със светлооранжев цвят, които се носеха по равнината и прострелваха с гъсти сиви сажди синьото безкрайно небе — или може би, помисли си той, просто една интуитивна реакция срещу нещо, което би могло да причини бърза смърт, но Дарт почувства паника и въпреки че видя ужасения израз на Аби и движението на устните й, той не чу никакви думи. И двамата си бяха навлекли дрехите — той даже не си спомняше как беше станало това — и сега стояха в коридора. Поради горещината тя потърси с опипване вратата на апартамента, коленичи и подуши между килима и вратата.

— Всичко е наред — я чу той да казва, така, като че ли някой най-после беше усилил звука.

— Готова ли си? — попита той.

— Тръгваме — се чу гласът й над стържещия звук от алармата. Някъде отдалече прозвуча първият плачлив вой на една сирена. — Ти готов ли си?

Той кимна, вниманието му беше приковано върху всичко онова, което оставяше след себе си, върху спомени и предмети от времето, прекарано тук с Гини. Тя сложи ръката си на дръжката на вратата.

— Бавно — предупреди я той, отдръпвайки се встрани.

Тя кимна и отвори вратата. Нямаше никакъв пламък, никакъв облак дим, само усиленият звук на алармата и виковете и бягащите стъпки.

Мак пое надолу по стълбите. Всеобщ хаос цареше около тях, докато бързаха към централното стълбище и започнаха спускането си. Миризмата на мазен пушек завладяваше всичко. Това беше миризма на страх и стара боя и прах, на всички тези години, през които Дарт беше използвал тези стълби, избягвайки уморения асансьор. Беше миризма на финалност.

Докато слизаха, димът се сгъстяваше, обвиваше ги като мъгла. При всеки завой на металния парапет те проверяваха дали са заедно. Широко отворените й очи го огледаха. Отдолу идваха звуци, пълни с паника. Два етажа по-долу Дарт зърна няколко познати лица и му стана чудно как е могъл да живее толкова години на това място и да познава толкова малко от съседите си. Те го познаваха, главно знаеха, че е полицай, и макар че имената на някои му бяха известни, това не беше достатъчно.

— Госпожа Еймъри — каза той на Аби, когато се спря пред изхода за пожар на приземния етаж.

Елеонор Еймъри се движеше в инвалидна количка и беше избрала тази сграда поради близостта й с един от градските автобусни маршрути. Тя наближаваше осемдесетте и страшно много държеше на независимостта си.

Както изглежда, Аби се ориентира по начина, по който го каза, и се спря, за да му помогне да установят дали вратата е нагорещена, преди да продължат до коридора долу. Тук димът беше по-тежък, по-гъст и според Дарт той идваше от гаража, гореше кола и това намали паниката, понеже огънят можеше да бъде ограничен достатъчно в бетонния гараж.

Изтичаха по дългия коридор и едва тогава Дарт разбра, че единствената светлина идваше от алармените лампи, факт, който му беше убегнал. При цялата ми тренираност, помисли си той, като не можеше да разбере как така толкова лесно беше станал жертва на паниката, която сега чувстваше зад себе си, и беше радостен, че вече я няма.

— Кой апартамент? — чу той гласа на Аби зад себе си.

Той отвори вратата с крак и й даде знак да влезе. Аби се зае със стаите вляво, а Дарт с тези вдясно.

Елеонор Еймъри не беше в кухнята, нито в малката всекидневна, нито в трите малки стаички, които Дарт бързо претърси.

— Джо? — подвикна Аби.

Елеонор Еймъри беше в спалнята си, свита на кълбо в далечния ъгъл, на коленете й имаше нощница, до нея, подпряна на стената, инвалидна количка. Тя беше в шок, мътните й сини очи бяха като стъклени, широко отворени и загледани неподвижно в пространството.

Аби се наведе, опита се да говори с жената, но беше безполезно. Много внимателно тя подложи ръцете си под прегънатите колене на жената и зад главата й, и заедно с Дарт я вдигнаха. Дарт я пое изцяло в ръцете си, докато Аби помогна на жената да обвие врата му с ръка.

Много наскоро бяха навън в една уличка зад сградата и Елеонор Еймъри беше поверена на грижите на пристигналата спешна помощ. Аби беше застанала до жената и държеше ръката й. Уличката беше тъмна, проблясваха само фаровете на колите на спешната помощ, а от гаража към небето се устремяваше енергично гъст облак черен дим. Мястото беше препълнено с кибици, както и с живеещи в сградата в пижами, дъждобрани и какво ли не още, което им беше попаднало. Някои държаха в ръце домашните си животни. Една жена гледаше към прозорците си и плачеше. Мак беше заел позиция встрани от хаоса, подобно на старец, който наблюдава парад.

Дарт почувства студа. Почувства се неудобно и не на място, след като беше свикнал да бъде този, който реагира на извънредно произшествие, вместо да бъде свидетел. Имаше толкова много неща, за които съжаляваше, че не беше взел. Снимки. Подаръци. Писма. Първата си полицейска униформа. През главата му премина дълъг списък, докато наблюдаваше как димът поглъща четирима пожарникари в пълно снаряжение при втурването им в гаража. Надяваше се всичко да свърши бързо. Нощният въздух беше изпълнен с накъсания шум от разговорите по радиотелефоните, от писъците на деца и ахканията на възрастните, и от безкрайния рев на издаваните заповеди. За непосветения, за страничния човек усилията на спасителите изглеждаха хаотични и дезорганизирани. Но не и за Дарт.

Той скръсти ръце и се стегна в усилие да отпъди студа.

Дрезгав и нетърпящ възражение глас каза тихо:

— Не се обръщай, Айви. Ако ме чуваш, кимни. — Дарт кимна. Той подуши задушливата миризма на дим от пура въпреки дима във въздуха и разпозна плътния бавен глас и начина, по който този глас произнесе прякора му. — Не мога да направя нищо — промърмори Уолтър Зелър. Дарт, който беше напълно слисан, почувства присъствието на Зелър, когато той пристъпи по-наблизо и додаде шепнешком: — Малък проблем с твоето волво, просто късо съединение под таблото. Ако пластмасата беше по-малко, може би въобще нямаше да се запали.

Дарт имаше толкова много неща за казване, че не можа да изрече нищо, мислите му се задръстиха някъде около езика му. Какво да каже за пожара и хаоса, и изненадата, която Зелър му беше устроил.

— Ще разбереш. Поне ако ти е останал малко разум, ще разбереш — добави той. — Не мога вместо теб да върша шибаната ти работа, момче. Казах ти го. Бих искал да мога. Но тогава няма да издържиш на напъна, нали? Трябва да свършиш тази работа сам. Трябва да отклониш енергията от малката глава и да я насочиш обратно към голямата.

Къса пауза и гласът продължи:

— Това, за което искам да размислиш, Айви, е — и което искам да запомниш, е следното: ти гледаш това, което знаеш, това, с което си запознат, вместо да се поровиш и да откриеш истинската причина. — И приключи: — Да откриеш, че всичко е свързано.

— Генната терапия — промълви Дарт.

— Може би наистина слушаш. — Той додаде: — Може би трябва да ти се обадя пак. Знаеш как обичам да действам, сам.

— И така, ти си запалил колата ми? — изрече Дарт силно разгневен.

Той понечи да се обърне, но Зелър го спря с едно строго:

— Недей! — И после: — Не е безопасно.

— За теб?

— Това са убийства, Айви, но не е това, което ти мислиш. Аз знам какво си мислиш. Напиши си шибаното домашно. Направи услуга на двама ни.

В далечния край на уличката спря стара очукана кола. Не полицейска кола, не пожарна. При мигащите светлини Дарт не можеше да различи цвета, нито да огледа лицето на човека, който отвори вратата на колата и бързо погледна навън, преди да се прибере отново вътре и да отпраши, когато един полицай го приближи и му нареди да се отстрани.

— Виждаш ли това? — попита Зелър. — Те преследват мен, Айви. Защо? Защото знам истината — защото открих истината! Открий я, по дяволите. Напиши шибаното си домашно.

Дарт каза тихо:

— Хормоните. — Той почака една секунда, обърна леко главата си и добави: — Някакъв вид лечение.

Зелър не отговори.

За втори път Дарт направи опит да се обърне, очаквайки, че ще му се попречи, но вместо това забеляза тъмните сенки непосредствено зад себе си, които се накъсваха единствено от ритмичния хипнотичен пулс на светлините от колата на спешната група.

Зелър беше изчезнал — беше се изпарил, въпреки че Дарт все още чуваше шепота му над рамото си.

Неговият учител. Неговият наставник.

Изчезнал.

Неговият убиец?

За част от секундата Дарт се усъмни дали не беше си представял целия този разговор. Той отново огледа около себе си, като внимателно търсеше някакво възможно скрито място.

Изчезнал.

Това са убийства, Айви, но не е това, което си мислиш.

„Лъжи!“, помисли Дарт. „Трикове! Той си играе с мен.“

Открий я, по дяволите! Напиши си шибаното домашно.

Дарт почувства гадене в стомаха си. Пушекът се издигаше като спирала в нощното небе, а след малко той също беше изчезнал.

По време на прехода между дневните и нощните дежурства детективите работеха слабо, понякога заспиваха на бюрата си, както водеха разпити или даже по време на телефонни разговори. Вкиселяваха се, избухваха. Групата на Хейт, която включваше Дарт и Ковалски, току-що беше застъпила между полунощ и сутрешната смяна и преминаването през помещенията, заемани от отдела за престъпления срещу личността, беше като преминаване през минно поле. На всичко отгоре сградата беше в ужасно състояние, имаше теч, който, както изглежда, никой не беше в състояние да спре, и в далечния ъгъл до машината за кафе бавно, но постоянно капеха капки в голям бял пластмасов леген. Непрекъснатият шум беше източник на постоянно раздразнение. Към него се прибавяше и обичайният при работа шум, към който Дарт и колегите му бяха отдавна привикнали.

Дарт имаше грижата за случай в северния край на града — наръгване в домашни условия, негърка беше убила пияния си любовник. Чувстваше се щастлив, тъй като това беше ранно повикване, в осем и тридесет вечерта, и името му отпадаше от телефонния списък. Остатъкът от нощта щеше да премине в написване на безпроблемен доклад, в разговор с прокурора и в очакване на изгрева, след което щеше да бъде свободен.

Беше стигнал до средата на доклада си, когато познатите шегички се изтощиха и свършиха и се възцари тишина. Измина съвсем малко време, докато това се почувства, и тогава Дарт вдигна глава и се завъртя в креслото си, за да види Гини Райс, която стоеше на вратата. Всички в отдела бяха следили отблизо драмата на техния разрив и неочакваното й появяване беше успокоило колегите му.

Тя носеше кафяв панталон и бяла блуза под зелен пуловер. Имаше две обици на лявото си ухо и огърлица, която представляваше малка златна верижка.

Дарт стана от мястото си и я приближи, за да я поздрави, правейки това с възможно най-спокойния си глас.

— Здравей — каза той.

— Здравей, Дарт. Някъде, където да можем да поговорим?

Той я отведе в стаичката и двамата седнаха до издрасканата маса, където лежеше отворен един брой на „Оръжия и амуниции“.

— Може би съм малко загазила — започна тя. При по-внимателно вглеждане се забелязваше, че е като леко зашеметена или преуморена. Не беше много наред.

— В какво се състои бедата?

— Може и да е нищо.

Той взе ръката й в своята, беше много объркващо. Чудеше се как след болката, която му беше причинила, беше способен така мигновено да се почувства добре с нея.

Тя продължи:

— Новите полици. Помниш? Добрах се до сметки…

На два пъти Дарт я беше прикривал, беше й помагал да се измъкне от неприятности със закона, само за да бъде заловена трети път. Това доведе до федерална присъда, нещо, което Дарт не можеше да промени. Сега той се чувстваше виновен за това, че беше поискал от нея да свърши тази работа.

— Излиза, че има десетки нови сметки, всички платени от фондове трансфери от една и съща сметка. Корпоративна сметка в Юнион банк.

— Десетки?

Тя кимна.

— Всичките на мъже и въпреки че не съм ги проверила всичките, знам, че най-малко трима от тях имат съпруги, регистрирани в системата като жертви на насилие.

Тестовете, помисли Дарт. Не каза нищо.

— Мисля, че е станало това, че навлизайки в Юниън тръст, съм нахлула през защитна врата.

— Нахълтала си в банка.

— Електронно — уточни тя, добавяйки като самозащита: — Как иначе бих могла да разбера кой е платил всичко по застраховките?

— Било е претърсване — промърмори той, предполагайки, че осигуровката е била използвана като подтик за добиране до обекти за тестуване.

— Какво?

— Няма значение — махна с ръка той.

— Мислех, че имам на свое разположение дупка в стената — обясни тя. — Мислех, че съм влязла много чисто. Но може би на излизане съм стъпила върху нещо. Не знам. Знам само, че моят софтуер откри, че съм под наблюдение.

— Следили са те? — възкликна той.

Тя кимна.

— Изглежда знаят какво съм търсила.

— И ти дойде направо тук?

Лицето й стана много сериозно.

— Не трябваше да постъпвам така, нали?

— Човек никога не знае — проточи Дарт. — Съмнително е дали са те поставили под физическо наблюдение. Ако бяха федералните…

— Щяха да ме арестуват — довърши тя. — Разбираш ли? — Наклони се напред. — Тази е една от причините, поради които дойдох направо тук. Надявам се — по дяволите, моля се на Бога, че може би при вас ще се намери някаква постановка, нещо по-леко… Защото иначе…

— Това е работа на частна фирма — каза той.

— Да, частна. И какво, те могат да ми разгонят фамилията в съда. Предпочитам да си имам работа с вас, отколкото с някоя корпорация.

— Могат да те преследват по един или друг начин, но няма да го направят. — Корпорациите рядко прибягваха до услугите на съдилищата. Те огласяваха случая и демонстрираха, че системата им е уязвима на електронна атака. Предпочитаха да не се вдига шум, като често пъти се отказваха от всякакви обвинения, като в замяна се задоволяваха с някаква мярка срещу извършителя на пиратското деяние. При случай въпросният нарушител получаваше предложение за работа от същата тази компания. Той й напомни: — И не е добре да си имаш работа с нас, защото си в изпитателен срок. Едно второ осъждане…

— Ще лежа в затвора. Знам. — Тя кръстоса ръце и сви рамене. — Изплашена съм до смърт, Дартели — промълви тихо. — Но ти открих името на компанията. Поне не идвам с празни ръце.

— Хората, които са купували тези полици?

— Те са плащали от корпоративна сметка под името „Роксин инк“.

Бъд Гормън щеше да отговори на въпросите, свързани с „Роксин“. Дарт си записа името.

Тя каза:

— Мислех, че това ще ти хареса.

Дарт вдигна глава от бележника си, все още й беше много сърдит.

— Защо, Гин? Защо трябваше да рискуваш?

— Какво, сърдиш ми се за това, че ти помагам?

— Високо оценявам тази помощ. Работата не е в това, че…

Тя го прекъсна:

— Искам да сме пак заедно.

Гласът й беше единственият звук в нагорещената стая, когато Дарт отклони погледа си отново към бележника, а Гини започна да драска по нещо залепнало върху масата.

— Липсваш ми — почти прошепна тя.

— Ти също ми липсваш — отговори той честно. — Ти си с някого — напомни й той.

— От това, което чувам, и двамата сме.

— Да, аз също. Нещо такова.

— Нещо такова?

— Съм.

— Аби Ланг — подсказа тя.

Той нямаше какво да каже. Гини го беше изоставила. Това, което правеше сега, си беше негова работа и само негова.

Каза:

— Фирмите имат свои собствени системи за компютърна сигурност, така ли е? И следят за пробиви в системата. Например тази банка.

— Да.

— Така че, ако някой знае нещо за теб, това ще е тази частна фирма или самата банка.

— Направих го от вкъщи — поясни тя, както винаги изпреварвайки го. — Всичко е на домашния ми компютър.

— Могат ли да стигнат до теб по обратния път?

— Зависи от това колко ги бива — отговори. — От колко време подозират съществуванието ми. Нормално не биха могли да ме хванат, но бях твърде дълго в системата. Биха могли. Зависи.

— А ако са успели?

— Биха могли да действат или да изчакат втори мой опит. Два или три опита са нещо по-убедително… ще им е по-лесно да ги използват срещу мен.

— Но ти няма да правиш такива опити.

— Не. — Тя се засмя нервно. — По всяка вероятност.

— Значи изчакваме — каза той. Тя кимна. — Добре ли си?

— Разтревожена.

— Разбирам — съгласи се той.

— Ако са частна агенция, могат да ме наблюдават, нещо такова. Мисля, че това главно ме тревожи — мисълта за това. Знаеш, наблюдение.

— Биха могли — отстъпи той. — Но ако направят грешна стъпка — напомни й, — тогава можеш да направиш кръгом и да ги съдиш — и това може да доведе до отпадане на обвиненията.

Тя кимна, но страхът очевидно не я беше напуснал.

— Това е една мисъл — продължи той. — Ако заподозреш нещо такова — електронно наблюдение, каквото и да е подобно на това — трябва да ми съобщиш. Може би ще успеем да обърнем положението срещу тях. — После попита: — Добре ли си? — Тя изглеждаше ужасно.

Тя отново кимна, но беше престорено.

— Какво ще кажеш за това нещо? — попита тя. — Какво ще стане с нас?

— Зелър ми казваше: Ако пътят пред теб се разклони, дръж и двете посоки — отговори Дарт.

Това изтръгна от нея усмивка. Тих смях. Дарт се изкашля.

— Мисля, че се намирам пред такова разклонение — каза той, — пред това разклонение на пътя.

— Разбирам.

— Не казвам не.

— Разбирам.

— Аби може да се опита да си подобри отношенията с нейния бивш. Ако това стане и излезе успешно… Кой знае?

— И това те задоволява? — попита тя недоверчиво.

— Това е особена връзка — отговори той. — На вълната на момента.

— Не мога да кажа, че не изпитвам ревност.

— Що се отнася до Аби и мен, утрешният ден е далече.

Тя го погледна със сълзи в очите. Той пусна ръката й.

— Съжалявам — промълви тя.

— Разбирам — кимна Джо Дарт. — Аз също.

Характерното за космическата ера съоръжение беше оградено от висока девет фута ограда от ковано желязо, която загръщаше в себе си три или четири акра парк. По оградата се виждаха разположени в равни интервали табелки, които предупреждаваха срещу незаконно проникване. В разклона на един бряст Дарт забеляза, както подозираше, десетки скрити камери с охранителна цел. „Роксин лаборатории“ представляваше малка крепост. На девет мили западно от центъра на града и няколко мили на юг от град Ейвън, сгушено в горист хълм и с изглед към Фармингтън ривър, то се състоеше от голям пететажен купол от стомана и огледално стъкло и конструирана по подобен начин многоетажна лаборатория, прикрепена като кутия към южната страна на купола. Имаше два входа за автомобили — главният с пропускателен пункт, обслужван от съответния персонал, и един автоматизиран вход към паркинга за служителите в близост до кутията. Дарт показа картата си на пазача и паркира в мястото, предназначено за посетители, недалеч от главния портал.

Всички охранители носеха тъмносини униформи, изгладени и колосани, с емблеми, вшити в десния ръкав, и табелки с имена над десния джоб на гърдите. Дарт остави оръжието и клетъчния си телефон и мина през един остроумно маскиран метален детектор, където беше посрещнат от мъж, малко по-възрастен от двадесет години, със строга прическа и пронизващи зелени очи, който се представи с името Ричард. Ричард носеше светлосин костюм и скъпи обувки, които бяха излъскани до огледален блясък. Той обясни на Дарт как да използва пропуска си, за да се регистрира в компютризираната охранителна система.

За Дарт цялата тази история му напомняше влизане в затвор.

Асансьорът задейства едва след като Ричард вкара пропуска си на охранител с големината на кредитна карта в четящото устройство. След като преминаха през още една проверка и влязоха в сградата на лабораторията, на третия етаж той и Дарт влязоха в друг асансьор. Една поредица от херметически камери им откри по-нататък пътя към втора система асансьори, офиси и лаборатории.

Необходимостта от ескорт стана явна много бързо — по коридорите и вратите нямаше отличителни знаци, като не се смяташе една загадъчна лента с керемиден цвят, което напомняше на Дарт за морски флагове. Пеш те прекосиха някакъв мост, свързващ асансьорите с третия етаж на лабораторната сграда, високо над това, което Ричард наричаше „терариум“ — малък затворен двор с действащ фонтан и басейн с лилии. Офисите гледаха към този двор.

— Мястото изглежда донякъде зловещо — каза, извинявайки се Ричард, — но генетиката е нещо твърде сериозно. За нас не е толкова важна защитеността на идеите ни, колкото опазването на околната среда.

— Без съмнение това е много успокояващо — съгласи се Дарт.

Ричард се опита да предложи нещо, което трябваше да мине за усмивка.

— Да, не трябва нищо да ни убегне — обясни Ричард.

— Да, разбирам — кимна Дарт. След още десетина крачки Дарт каза: — Скъпоструващо съоръжение — като искаше да провери ефекта от комплимента си.

— Когато започнахме, биотехниците бяха галените деца на Уолстрийт. Бордът държеше да направи впечатление с това съоръжение и аз мисля, че успехът беше пълен.

— Безусловно — пак кимна Дарт.

— Постигнахме много с нашето лекарство за артрит — „Артарест“, това е търговското име. А от лекарството ни за простата — противоракова генна терапия — се очаква много.

Стигнаха до една врата, белязана с червен флаг. Картата на Ричард им даде възможност да влязат и той въведе Дарт в голяма заседателна зала. Масата, поредица от дебели плочи черен гранит в хромова рамка, имаше в центъра си три плоски микрофона, които повече приличаха на пепелници. Креслата представляваха черна кожа, опъната между лъскава стомана и плетена тел. Огромна абстрактна картина от полиран розов камък и синьо стъкло заемаше по-голямата част от далечната стена. Система от шкафове от бяла ламарина с височина до тавана изпълваха далечния край на залата и навярно съдържаха аудио-визуални съоръжения.

Ричард му направи знак да седне, попита го дали иска да му донесе нещо за пиене и когато Дарт отговори отрицателно, се оттегли през една врата, която след излизането му издаде звук, както при заключване. След четири мъчително дълги минути вратата се отвори и влезе жена на средна възраст с тъмноруса коса, която носеше консервативно сив костюм и кремава блуза, беше грациозна и с изправена глава. Мъкнеше голяма черна кожена чанта, настани се в едно кресло, а в съседното остави чантата. Обута бе в черни обувки с ниски токове.

Никога не е била хубава, макар и винаги елегантна, реши Дарт, преди да я чуе.

— Добре дошъл в „Роксин“ — поздрави тя в стил на екскурзовод, без да пречи на обувката си да се изплъзне от крака й.

— Чудесно място — реши да каже Дарт. — Не се вижда от пътя.

— Да. Само от реката. И само ако човек се загледа. Уединеността му прави впечатление.

— Чувал съм, че времето ви е изключително ценно, затова ще премина направо към въпроса — започна той.

— Много любезно, детективе.

— Необходимо ми е да сверя някои имена… мъже от тест, който провеждате…

— Клинични изпитания — поправи го тя. — Кое от тях по-точно?

Дарт загуби увереността си. Доктор Ариел Мартинсън беше директор на отдела за изследователска дейност и развитие на „Роксин“. Той беше изненадан, че при първия си опит беше успял да стигне до самия връх — съвсем не това, което беше очаквал.

— Имената са у мен — продължи той, подавайки й един лист от бележника си. Малкият набръчкан лист от бележника изведнъж му се стори нещо крайно непрофесионално. Почти изпита желание да се извини.

Мартинсън беше жена, чието присъствие внушаваше силен респект, правеше силно впечатление, беше една от тези личности, в които Дарт можеше мигновено да усети лидерските качества. Двете статии, които беше взел от „Уолстрийт джърнал“ и „Ню Йорк таймс“, я представяха като жена пионер в един преобладаващо мъжки свят, носител на десетки престижни награди, включително наградата „Макартър“ от триста хиляди долара по времето, когато е била в Мичиган, където е участвала в работата на голямо изследване за човешките гени. Специалността й беше хормонална генна терапия. „Уолстрийт джърнал“ изразяваше мнението, че „Роксин“ е на прага на откриването на генна терапия на страничните ефекти от менопаузата, което, проектирано в пазарни измерения, означаваше осемстотин милиона долара годишно.

Тя имаше нервната привичка да подръпва късо подстриганата си тъмна коса надолу покрай дясното си ухо и да си играе с нея. Беше застанала почти в профил към Дарт, като прикриваше, доколкото е възможно, тези свои движения, като че ли съзнаваше какво прави, но че не е в състояние да се контролира. Това от жена, която, съдейки по всичко около нея, се владееше пълно.

Тя прие листа, прочете имената и проведе телефонен разговор, като продиктува тези имена в слушалката за някоя си Анджелика.

— Да, разбирам — приключи с разговора, благодарейки на жената, преди да затвори телефона. Обърна се наполовина, така че да не бъде с лице към Дарт и поглеждайки го с периферното си зрение, го информира: — Да, регистрирани са при нас, въпреки че, боя се, това е всичко, което мога да споделя в този момент.

Дарт беше изумен от нейната откровеност. Беше очаквал шикалкавене.

— Регистрирани са — повтори той, без да му е много ясно как да продължи нататък, тъй като се беше предварително подготвил за битка.

— Да.

Той се замисли, като пресмяташе възможностите. Беше сигурен, че тя ще откаже да обсъжда естеството на процеса.

— Знаете ли, че всичките трима са мъртви? — Той направи пауза. — Самоубийци?

Новината явно имаше ефект, въпреки че тя сдържа добре изненадата си.

— Клиничните изпитания се провеждат на тъмно, детективе, знаете ли това? Като създатели на лекарството ние можем или да наемем независимо лице, или да останем с ангажиран тим за нашите двуетапни изпитания за ефикасност. И по единия, и по другия начин тези изпитания се провеждат на тъмно, с други думи въпреки че сме осведомени за имената на участниците, а понякога имаме и участие в подбора на тези индивиди, ние не сме информирани за това, кой получава действителното лекарство и в стадии три на кого се дава безвреден заместител, ако фактически участва и тестуване със заместител.

— Разбирам — кимна Дарт, отново изпитвайки чувство на неувереност. — Бихте ли проявили желание да обсъдим естеството на това изпитание? — попита той.

— Вашето споменаване на думата самоубийство ме смущава, това е очевидно — започна вместо пряк отговор тя. — И единственото, което мога да ви кажа, е, че ако самоубийствата по какъвто и да е начин имаха връзка с нашите изпитания, ние вън от всякакво съмнение щяхме да бъдем уведомени. Мога да ви уверя в това. В това отношение инструкциите са твърди.

— И така, вие казвате, че тези три самоубийства нямат връзка? — попита той недоверчиво.

— Можете ли да докажете противното? — констатира тя, като гласът й издаваше загриженост, не гняв.

Той реши да хвърли бомбата.

— Не сме напълно сигурни, че са били самоубийства, доктор Мартинсън.

Тя посивя като костюма си и ръката й веднага се хвана за кичура коса.

— Саботаж? — изрече стреснато тя. — Казвате ми, че някой се опитва да саботира моите клинични изпитания?

— Ами ако самоубийствата са били свързани с изпитанията — попита той, — тогава какво?

Тя се усмихна, тази мисъл не й хареса ни най-малко. После поклати глава, показвайки му по-голяма част от шията си, косата й се размести и за миг се видя нещо подобно на широк белег точно под ухото й. Ръката й бързо се върна там и обръщайки главата си, тя отговори:

— Ако е възникнало впечатление, че нашето лекарство причинява силна депресия или други психологически странични ефекти, аз мога да ви убедя, че изпитанията ще бъдат незабавно прекратени и че ще преразгледаме цялата си работа. Но нека също ви кажа и това, че една от добрите страни на генната терапия е специфичното приложение на лекарството и следователно намаляване на множество странични ефекти, свързани с други групи лекарства. Що се отнася до това как това би ни се отразило — ами че това ще ни съсипе, разбира се. Ние сме против това да бъдат убивани хората, с които правим изпитанията, детективе. И нека само кажа, че тези лекарства се подлагат на най-строго тестуване, преди да бъдат приложени на хора и аз положително не мога да очаквам сериозни психологични разстройства да останат незабелязани и следователно нелекувани.

— Вие първи ще ги откриете — вметна той.

— Можете да бъдете абсолютно сигурен в това.

— И така, някой би могъл да напакости на вашата компания, ако успее да свърже изпитанията ви с тези самоубийства?

— Такъв вид саботаж може да ни съсипе. — Сега вече тя изглеждаше много нервна, раздразнена и желаеща да приключи с Дарт. Додаде: — За да бъда честна, детективе, самата мисъл за това е страшна и аз бих искала да се намеся незабавно. Още веднъж — заяви тя решително, — мисля, че ако съществуваше някаква връзка, без съмнение щях да чуя за това, но ако ме извините…

— Нужно ми е да разбера какво става — закова той просто и грубо.

— Разбирам — кимна тя.

— Може би ще ми е по силите да ви помогна?

— Да. — Тя направи опит да се усмихне, но безуспешен. Беше твърде много потресена.

— Един последен въпрос — реши се Дарт. Чувстваше, че е станал много агресивен с тези въпроси. Мартинсън научаваше, че някой се опитва да саботира компанията й и сега той, Дарт, продължаваше да се вре във всички възможни мръсни кьошета. — Има ли някакво участие в тези изпитания вашата охранителна фирма „Проктор секюрити“? Имат ли те достъп до опитите или до резултатите?

— Длъжна съм да кажа, че не! — Изчерви се силно. — Но, за бога, те охраняват паркингите ни. Помагат ни срещу опити за шпиониране в страната и от чужбина. — Очите й се разшириха и тя отсече: — Къде, по дяволите, са те, когато имаме нужда от тях?

Дарт виждаше съвсем ясно, че тя си записва нещо в паметта по този въпрос.

Тя се овладя и продължи:

— Това е във висша степен конкурентна област, детективе, и са заложени десетки — стотици милиони долари. Ако един продукт пропадне, възможно е мястото му да бъде заето от друг. От Тери Проктор се изисква да бди за тези неща. Да защитава интересите ни.

Тя опита още една усмивка, този път по-сполучлива.

— Можем ли да продължим някой друг път?

Дарт кимна. При ставането си тя завъртя главата си и Дарт успя крадешком да види врата й.

Несъмнено белег. Рана от нож. И при това отвратителна.

Дарт нямаше желание да се връща на Хамилтън корт 11, тъй като къщата се държеше под наблюдение с надежда, че може би Уолъс Спарко — Уолтър Зелър, ще бъде заловен. Но уроците на самия Зелър повлияха на Дарт в решението му да се върне и да изследва още веднъж това, което се намираше там. Тази къща оставаше единственото физически съществуващо звено към посетителя при самоубийството на Пейн. Винаги се връщай на сцената на престъплението, така го беше учил Зелър.

— Обикновено много мразя да съм на повикване — каза Саманта Ричардсън, флиртувайки с Дарт, докато отключваше вратата на фотолабораторията.

Асистентката на Браг носеше сини джинси и фланела, която подозрително напомняше пижама. В единадесет и тридесет през нощта беше възможно всичко — хората се показваха в най-странни дрехи. Дарт почти не спеше между нощните дежурства и дневните посещения, какъвто беше случаят с „Роксин лаборатории“. Чувстваше се като парцал и това му личеше.

Нощем малката лаборатория не ухаеше по-приятно отколкото денем, благодарение на големия фотографски процесор в съседната стая. Ричардсън придърпа два стола пред монитора на компютъра и Дарт се присъедини към нея.

— За първоначално гледане намаляваме образите, за да бъдат по-ясни — обясни тя. Хората от групата за спешна намеса бяха заснели дигитални изображения, а не фотографии. Ричардсън подготви Дарт за това, което предстоеше да види. — При снимането в условия на относителна тъмнина, това, което те са направили, осветлението, както можеш да се досетиш, е изключено. Камерата вижда предметите до голяма степен както ги виждат твоите очила за нощно гледане. Но едно от хубавите неща е, че можем да поискаме от компютъра да компенсира и коригира светлинните недостатъци. Да добави цвят. Да усили. И често пъти образите изненадващо изглеждат почти като направени на дневна светлина. Точно това сега ще направим — обеща му тя. — Ще започнем с намаления образ и ще увеличаваме. Винаги можем да се върнем към оригинала.

На екрана се появи първият образ, снимка на всекидневната с шезлонга и телевизора. В началото, неясно зелено и бяло, една черна черта се задвижи бавно надолу по екрана и също както при вдигането на щора стаята изведнъж се напълни с цвят. Тази технология направи много силно впечатление на Дарт.

— Това ще ти хареса — стрелна го тя, докато работеше енергично с клавиатурата, а след това грабна мишката на компютъра. Подът на стаята се повдигна и образът придоби три измерения, като че ли Дарт се беше качил на стълба и гледаше надолу.

— Какво е това, по дяволите? — попита Дарт.

— Дигиталните камери са стерео оптични — това е едно допълнително преимущество. Компютърът използва алгоритми за създаването на триизмерния ефект. — Тя завъртя стаята и вече Дарт гледаше от друга посока, но лявата част на екрана беше празна. Тя обясни: — Компютърът не може да напълни това, което камерата не е видяла. — Тя посочи празната страна на рамката и допълни: — Това е мястото, където се е намирал фотографът, когато е снимал.

Дарт се изпълни с ентусиазъм към технологията, която Ричардсън явно ценеше особено много. Тя се оплака:

— Не всеки може да си позволи такава камера, но може би в близко време…

Кадър след кадър Ричардсън развеждаше Дарт из къщата и му показваше важни неща. Манипулирането на гледната точка даваше на Дарт възможност да вижда стаите от много ъгли. Всяка една от тях той проучи внимателно, като от време на време искаше увеличаване на дадена част, нещо, което компютърът постигаше за секунди. Стая след стая той издири всякакви физически данни, които биха могли да подскажат къде трябва да се търси Уолтър Зелър, иначе наречен Уолъс Спарко.

Убиецът е тук. Думите на Зелър продължаваха да го преследват. Колкото и да вярваше Дарт, че убиецът е Зелър, единствената убедителна улика, с която разполагаше, свързваше резидента на Хамилтън корт 11 със самоубийството на Пейн. Всичко друго оставаше в периферията. И въпреки че той вече вярваше, че Зелър е Спарко, това не означаваше задължително, че Спарко-Зелър действително беше убил Пейн. Може би, както Зелър искаше Дарт да повярва, това, което свързваше всичките самоубийства, беше лекарството на „Роксин“ и Мартинсън с компанията си беше фактически единствената, върху която трябваше да падне обвинението. Все пак Хамилтън корт 11 като че ли предлагаше на Дарт главната надежда да намери отговорите и резидента. Ако само можеше да открие Зелър.

Вече от няколко дни се беше псувал за това, че не беше се възползвал от Зелър по време на пожара. Не знаеше как би могъл да го постигне. Всичко свърши с това, че се беше оказал извън играта, невъоръжен и в шок. Но той беше сърдит на себе си за това, че се беше оставил да се поддаде на властната магия на Зелър, беше си останал ученик, слушател.

— С мен ли си? — сепна го Ричардсън.

— Да.

Тя го поведе през поредица увеличени образи, докато накрая се стигна до стълбите на приземния етаж и стаята, която служеше за пералня. Даже при подобрените цветове на компютъра стаята изглеждаше мръсна и неприятно влажна. Дарт си спомни задушаващата миризма на мухъл.

— Ето това — спря я той, като се наведе напред и посочи пейката. — Можеш ли да го увеличиш?

Ричардсън промени образа, придавайки му три измерения, завъртя го, така че пейката да е на преден план, след което последваха неколкократни увеличения и пейката се приближи максимално.

— Приспособление за зареждане на въдици с изкуствена стръв — установи той.

— Риболов с изкуствена муха — уточни тя.

— Да.

Имаше едно малко менгеме, разположено под подвижна лампа, и двете бяха монтирани върху работната пейка, а над менгемето беше прикрепено увеличително стъкло. Рафтовете бяха осеяни с пера и пластмасови кутии, които изглеждаха прекалено зърнести при увеличението, за да могат да се видят добре. Ако Дарт не беше знаел, че Уолъс Спарко е всъщност Уолтър Зелър, той можеше да пропусне това, както беше го пропуснал в нощта на акцията. Но като подозираше, че това е може би леговището на Зелър, тези рибарски инструменти се набиваха в очи. Уолтър Зелър не обичаше риболова. Инструментите имаха смисъл само като опит да се създаде фиктивна идентичност за Спарко. В този смисъл съществуванието им можеше да се обясни. Но Дарт, ученикът, човекът, който познаваше Уолтър Зелър почти както самият Зелър себе си, разбра нещо повече. Хитрината беше твърде изкусна, за да се обясни като опит за въвеждане на детективите в заблуждение. Зелър би могъл да остави ракета за тенис или торба с принадлежности за голф. Тук има нещо много по-важно, помисли Дарт.

— Все едно, че можем да го пипнем — каза Саманта Ричардсън.

Дарт погледна часовника си.

— Не — възрази той, — можем да постъпим по-добре.

— Какво, по дяволите? — Ризата на Тед Браг беше закопчана накриво, а клепачът на лявото му око все още беше залепнал от съня. — Тази вечер Ричардсън е на повикване. Тази сутрин — поправи се той, поглеждайки часовника си.

Беше три сутринта. Дарт беше на Хамилтън корт 11 само преди няколко часа. Сега това му се струваше цял човешки живот.

— Трябваше ми най-добрият, Теди, трябваше ми ти.

— Това са глупости и двамата го знаем. Ричардсън е добра. — Той огледа Дарт. — Приличаш на лайно.

— Чувствам се като лайно — призна Дарт.

Той отново погледна часовника си.

— И какво толкова важно има? — И добави: — Виж какво, дано да е нещо важно.

— У теб ли са твоите работи?

— В колата.

— Ще ти помогна — предложи Дарт.

Браг поклати глава с отвращение.

— Нека ти напомня нещо: тази вечер не съм на повикване.

Извадиха две тежки чанти от багажника на Браг. Дарт правеше отчаяни усилия да прикрие вълнението си. Убеден, че най-после беше разбрал всяко от самоубийствата, единствено Браг беше в състояние да потвърди правилността на изводите, за него и за самия Браг. Но за да бъде резултатът истински, налагаше се да измами Браг.

Уолъс Спарко имаше чувството, че не е във форма. Трябваше да се чувства добре, предстоеше още един излишен гад да престане да консумира въздух. Но Дарт вече кръжеше много наблизо, това го тревожеше сериозно.

Под зеленото яке за сафари на Спарко-Зелър носеше фланела с качулка и кафява рибарска жилетка, торбите и джобовете му бяха пълни с лакомства. Всичко това го правеше да изглежда по-тежък и да се чувства по-добре. Той мислеше за себе си като за едър мъж, беше му трудно да се усеща като слаб, лек, незабележим.

Ръцете на Зелър се потяха леко в черните ръкавици за голф, които бяха обхванали волана. Денис Грийнууд живееше малко по на север от Колт парк на Норидж стрийт в южния край, което повеляваше на Зелър да се държи с крайна самоувереност и да работи бързо. Норидж стрийт се намираше непосредствено на запад от Дътч пойнт, място толкова опасно, че такситата избягваха да навлизат в него. Един бял човек, без значение колко е огромен, който върви из улиците на това място, сам се превръщаше в потенциална жертва. Да се появиш в това място нощем беше толкова рисковано, че Зелър, който приличаше и се държеше като Уолъс Спарко, се чувстваше принуден да предприеме този ход в здрача. Той зави вляво, навлизайки в Уилис и паркира, провери револвера си, спусна качулката над главата си, сграбчи малката вълнена торба и се отправи към двуетажното жилище, което се намираше на по-малко от една пресечка. Денис Грийнууд наемаше горния етаж, до който се стигаше само откъм задната страна. Спарко премина по влажна слама, кучешки изпражнения и отвратително вонящи боклуци и стигна до разнебитеното дървено стълбище, което изкачи бързо.

Едно от хубавите неща в този квартал беше, че ченгетата нямаше да получат нищо от никакви свидетели. За никакво съдействие не можеше да става и дума. Зелър би могъл да убие своя човек навън на улицата, а Дарт и компания щяха да получат в най-добрия случай някакво описание. Системата на наблюдение тук беше трудна. Зелър само три пъти беше посещавал това място и беше на мнение, че е твърде рисковано да оставя колата си. Той знаеше, че Грийнууд няма телефон, кредитни карти, действаща приятелка. Чернокожият беше заемал различни служби през последните шест месеца, включително и в пощата на Мърфи роуд. Или напускаше, или биваше уволнен заради наркотици и алкохол. Четири месеца по-рано шофьорската му книжка му беше върната след шестседмично ограничение и в рамките на дванадесететапна рехабилитационна програма. Нямаше кола, регистрирана на негово име, въпреки че от една седмица насам работеше на осемчасова смяна като таксиметров шофьор. Смяната свършваше в четири следобед.

Сега беше пет и петнадесет.

Спарко доближи изподрасканата дървена врата и почука силно. През шпионката Спарко видя една зеница, която се вглеждаше в него.

— Работя в екипа на клиниката — представи се Зелър с най-добрия за Уолъс Спарко глас — малко по-нисък от собствения си. — Има промяна във вашето лечение. Отворете вратата, моля, господин Грийнууд.

Той почака, докато заглъхне металическият звук от четирите ключалки и стърженето на вратата при отварянето й. Чувстваше ръцете си неприятно влажни в ръкавиците, но приемаше тази необходимост.

— Как я карате? — попита Зелър, влизайки вътре, почуквайки с върха на дясната си обувка разсеяно и нервно. Всичко трябваше да бъде проведено както трябва, така че Грийнууд да реагира точно според желанията на Зелър.

— Мисля, че много добре.

Черният мъж беше на малко повече от тридесет години, кожата му съдържаше повече крем, отколкото въглен. Имаше широк сплеснат нос и дебели устни, които, леко разтворени, разкриваха счупен преден зъб. Доста приятно, лицето му не познаваше усмивка, а твърдият недоверчив поглед не знаеше приятели.

Малкият апартамент беше мръсен, тъмен и издаваше миризма на цигарен дим и горчиво кафе. Един остарял цветен телевизор бълваше синкава светлина от ъгъла — детективска серия. По кухненската маса имаше празни торби от магазините за бърза закуска. Мебелировката се състоеше от мизерно двойно легло, един-единствен стол с висока облегалка и каса за мляко, която се използваше като подпора за краката пред едно червено издуто кресло, което беше виждало далеч по-добри дни. Спарко не забеляза никакви книги. Купчина мръсни дрехи висяха от една кука в банята. Двата единствени прозореца на апартамента бяха закрити с мръсен шперплат с неправилна форма, взет от строителни обекти, и тези парчета бяха съединени несръчно с винтове и гвоздеи. Това беше по-лошо от всякаква затворническа килия от тези, които Зелър беше виждал. За Денис Грийнууд това беше дом.

Спарко остави торбата, при което раменете му се свиха още повече. Тя привлече вниманието на Грийнууд и предизвика подозрителен блясък в твърдия му поглед. Челото му се набразди, а мускулите на челюстите се стегнаха.

— Трябва да ви задам няколко въпроса във връзка със състоянието ви — каза Спарко. — Може би ще се наложи да ви взема кръв.

— Съвсем наскоро ми взеха.

Спарко пристъпи по-близо до жертвата си и изрече с мек приятелски глас:

— Вижте какво, аз просто изпълнявам нареждания и вие трябва да разберете това. — Той погледна другия в очите и тогава нанесе удар като със заострено копие — едно-единствено съкрушително пробождане на юмрука на дясната ръка точно в центъра на гръдния кош.

Тялото на Грийнууд се сгърчи. Краката му се подкосиха. Той се опита да диша, но ударът в слънчевия възел беше перфектно нанесен и ефектът беше незабавен — нервната система излезе от строя.

Спарко в миг го завъртя, свлече се надолу заедно с него, като го подкрепяше, докато двамата стигнаха до позиция на колене, а след това му щракна белезници, заключвайки по този начин ръцете му зад гърба. После надигна отпусналата се брадичка със сила и по този начин затвори устата, като едновременно закри устните и защипа носа. С дясната си ръка Спарко несръчно измъкна малка пластмасова торбичка, пълна с кокаин — нервиран от необходимостта да носи ръкавица — и поднасяйки торбичката до зъбите си, разкъса единия от ъглите й.

Дишането на Грийнууд щеше да се възстанови преди движението на крайниците — първата реакция на тялото беше насочена към оцеляване. Уолъс Спарко почака, лявата му ръка не допускаше притока на въздух. Гръдният кош започна да се надига в усилие да диша, Спарко усили хватката си. Грийнууд замига и в този момент заприлича на Зелър на птица. Той го държеше здраво, като стискаше носа му и като му отказваше всякакъв въздух. Тялото на Грийнууд се възстанови бързо и той започна да оказва съпротива, да си върти главата, да се отблъсква с крака в отчаяно усилие да диша.

Спарко, все още обхванал устата на жертвата, повдигна торбичката с кокаин до носа и я обърна в същото време, когато отпусна хватката с пръсти. С едно силно вдишване Грийнууд изсмука съдържанието — един грам кокаин. Когато белият прах се посипа върху горната му устна, той изглеждаше така, като че ли беше натопил лицето си в брашно. Погледът му стана див, очите му се разшириха, когато кокаинът смрази белите му дробове и го удари в главата. Опита се да изпищи, но след като устата му все още беше затворена, успя само да проплаче.

Спарко притисна в свития си лакът като с кука гръкляна на жертвата си в упражнена хватка за задушаване, пое собствената си дясна китка в лявата и упражни постоянен силен натиск като менгеме, внимавайки да не причини външна контузия. Три години преди това на полицаите в Хартфорд беше преподавана материя, която включваше този отбранителен способ, а след това няколко месеца по-късно това беше изоставено като практика, след като трима задържани бяха умрели в резултат на смачкани гръкляни.

— Това е за Мелъни — Зелър, не Спарко, прошепна разгорещено в ухото на жертвата.

Мелъни, единадесетгодишна, изнасилвана и третирана животински в продължение на седем месеца от този изрод. На процеса той беше казал, че й е въздействал с кокаин, преди да я оправи. Мелъни, заради която Грийнууд беше плакал, докато се намираше на подсъдимата скамейка, един спектакъл, който му беше донесъл тридесет дни в затвора и две години изпитателен срок от един съдия с известни проблеми с пиенето. Системата.

Денис Грийнууд изпадна в състоянието на полусъзнание, към което се стремеше Зелър — лишена от кислород наркоза, нито на себе си, нито напълно в безсъзнание.

Спарко действаше гладко, действията му бяха аранжирани и репетирани. Той завлече тялото и го настани в червеното премного издуто кресло, обърнато срещу телевизора, отиде до мивката, наля чаша вода и се върна при тялото. Отвори якето си за сафари и без да гледа извади кафяво медицинско шише без етикет. После наклони главата на Грийнууд и наля малко вода в гърлото му. Грийнууд се закашля силно, разпръсквайки водата. Спарко опита отново, като този път масажираше гърлото му и водата мина. По-нататък той изпразни всичките двадесет и седем милиграма валиум в устата на Грийнууд и наля малко вода след тях. Грийнууд гълташе и гълташе, а видимият пулс под кожата на шията му разкриваше ефекта на кокаина върху сърцето му.

Зелър почисти брадичката със светлосинята кърпичка на Уолъс Спарко, при което беше особено внимателен, също като майка, която се грижи за новороденото си дете, а след това много внимателно огледа стаята.

До мивката откри малка чиния. Сложи я до несъзнаващата жертва и се зае да изтупва кокаина от торбичката. По-нататък с това, което според него представляваше брилянтен ход, като държеше шофьорската книжка на Грийнууд за края, той я използва, за да отстрани праха от кокаин върху чинийката и накрая остави книжката на видимо място.

От рибарската си жилетка извади къса пластмасова сламка за пиене, която беше приготвил предварително — тя вече съдържаше във вътрешността си следи от кокаин. Той размърда тялото, стигна до хванатите в белезници ръце и притисна сламката с пръстите на Грийнууд, така че тя да запази неговите отпечатъци, а след това я остави върху чинийката.

Той остави отпечатъци на Грийнууд и върху шишенцето, а него самото пусна в креслото до крака на жертвата, като пластмасовото капаче остана при чинийката.

Уолтър Зелър беше присъствал на десетки подобни сцени. Уолъс Спарко я огледа внимателно, за да се убеди, че всичко е както трябва. Хареса му — изглеждаше добра.

В торбичката от вълнен плат се намираше портативна прахосмукачка. Спарко премина с уреда пода, където беше паднал кокаинът като снежен прах, прибирайки и последната прашинка. След това той почисти цялото място между вратата на апартамента и кухненската мивка — мястото, в което беше вървял. Като прибра прахосмукачката, той се обърна още веднъж към жилетката си, този път внимателно изследвайки съдържанието й. Избра три шишенца, като последователно сваляше капачките им и грижливо поръсваше малко количество от битов прах, после щипка памучни и синтетични влакна и най-накрая следа от пепел от цигари — рецепта за Теди Браг.

Грийнууд шавна несръчно и неочаквано и Зелър се запита дали кръвоносните съдове в главата му не се бяха пръснали и дали не бяха го убили, преди валиумът да получи своя шанс. Надяваше се, че това не е станало. За Уолъс Спарко това не беше толкова интересно. Неговата задача беше изпълнена: ако не беше вече мъртъв, Грийнууд щеше да изпадне в необратима кома до един час, а смъртта щеше да настъпи до три часа.

Спарко свали белезниците и провери дали не бяха останали следи от тях. Той се отправи предпазливо към вратата. Ключалките представляваха разновидност, при която езиче с пружина посрещаше едно стоманено вместилище в страничната част на касата на вратата. Можеше да се завърти ръчка и да се освободи щифт, за да се отвори ключалката или да й се даде възможност да се затвори. Спарко освободи щифта на всичките три, освобождавайки металните им езичета. Четвъртата ключалка беше с неподвижен болт, монтиран вътре във вратата. Тук Спарко не можеше да направи нищо. Той дръпна вратата, затваряйки я здраво, задействайки три от четирите ключалки. Когато след около двадесет до четиридесет часа разлагането на трупа щеше да сигнализира за себе си на съседите, на полицията щеше да й се наложи да строши вратата, повреждайки касата, може би затваряйки си очите пред обстоятелството, че неподвижният болт не е бил използван.

Навън беше тъмно и много студено и Уолъс Спарко чувстваше как сърцето на Уолтър Зелър удря силно в гърдите му, като че ли дрогираният беше той. Не чувстваше нищо от съжалението, което по неговите разбирания всеки нормален човек ще изпита, но се спря, преди да обяви себе си за луд. Обратно, той не изпитваше никаква суетна гордост от работата си — това беше нещо, което трябваше да се направи, това беше всичко, някой трябваше да се погрижи за изхвърлянето на боклука. „Без такива като Давид на този свят, помисли той, Голиатовците щяха да правят каквото си искат.“

Зелър издърпа гуглата върху сивата коса и шапката за бейзбол на Спарко и заприлича още веднъж на палач или на францискански монах. Наложи си да върви бавно надолу по стълбите, тъй като не искаше да привлича внимание върху себе си или да прилича на човек, който бърза.

Образът беше всичко. Едно театрално изпълнение: някой в ролята на друг, един живее, друг умира. Убийство, превърнато в самоубийство.

А Уолтър Зелър — творецът — не можеше да се види никъде.

Тед Браг беше коленичил до вратата на апартамента на втория етаж на Норич стрийт 21. За самоубийството беше съобщено в четири следобед, а Дарт беше уведомен малко след това.

Браг информира детектива:

— Една жена от апартамента на долния етаж е почувствала миризмата. Предполагам, че е на два дни.

— Кой направи огледа пръв?

— Аз — отговори зад него Грег Томпсън. — Току-що разпитах съседката. Не е видяла, нито чула каквото и да е. Само е усетила миризмата. Вони гадно — добави той.

Браг огледа стаята и каза на Томпсън:

— Това, което ще видим, и това, което ще намерим, е самоубийство — свръхдоза наркотик. Това, което търсим — поправи се той, — е убийство.

Томпсън изглеждаше затруднен.

— Кой казва това?

— Казват го данните — отговори Браг. — Мисля, че мога да ти покажа, но за това ще са необходими няколко часа и всеки, който идва и заминава, трябва да носи предпазни обвивки за обувките, мрежи за коса и ръкавици.

— Това никога няма да се случи — каза Томпсън.

— Така трябва да бъде — настоя Браг.

Дарт извади листа хартия от джоба на палтото си и го разгъна. Името на Грийнууд беше третото в списъка на Гини, където бяха тези със заплатени здравни застраховки от „Роксин“. Той беше отбелязал до името на Грийнууд, че няма телефон.

За Дарт стаята беше тъмна и студена, бремето за смъртта на този човек тежеше върху него. През последните два дни беше използвал този списък в опит да предугади следващото убийство на Зелър. Беше разговарял с шестима от списъка, съдържащ двадесет и четири имена. Денис Грийнууд нямаше телефон и Дарт, на когото кварталът не му харесваше, не беше отишъл там — не по време на нощната смяна. Сега Грийнууд беше мъртъв — въпреки че въпросът как точно Зелър е извършил това, все още беше загадка за него.

— Човекът е имал досие — докладва Томпсън на Дарт.

— Сексуални престъпления — уточни Дарт, загледан в сивото и с подути очи лице на мъртвеца.

Долната челюст на Грег Томпсън увисна.

— Но как, за бога, си го разбрал…

На Дарт му беше необходима подкрепата на отдела, ако трябваше да убеди доктор Мартинсън да прекрати клиничните изпитания, да предаде всички имена, а след това или Проктор, или полицейският отдел на Хартфорд да осигурят защитата на тези хора до арестуването на Зелър. Убийството на Грийнууд потвърди за Дарт, че това е единственият начин на действие.

По-лошо, сега трябваше да съобщи новината за участието на Зелър на Хейт, убедително и все пак много внимателно, без да споменава името на Зелър, без да поставя Хейт в положението, при което от него се изисква да направи съобщение относно Зелър пред вътрешния отдел и по този начин да загуби контрол. До действителния арест на Зелър щеше да е по-добре за него да се мисли като за Уолъс Спарко. Това щеше да държи настрани от разследването и вътрешния отдел, и шефовете. Ако преследването приемеше мащабни пропорции, Зелър нямаше никога да бъде хванат. Беше много предпазлив и умен.

Дарт чакаше до катедралата Крайст чърч. Не беше подходящо облечен за студеното време, движеше се напред-назад, краката го наболяваха, беше нервен и напрегнат, и мръзнеше. За една от първите църкви на готическия ренесанс, построени в новия свят, с острия си връх от кафяв камък, се говореше, че е била въздигната, с цел да посвети вярващите в божествените помисли. Помислите на Дарт бяха на по-вулгарно ниво, въпреки че погледът му беше отправен към небето и че молеше за помощ.

Джон Хейт трепна, когато забеляза отдалече Дарт. Човек, който обичаше да напуска офиса на Дженингс роуд и да не мисли повече за него, Хейт направи знак на жена си и сина си да влязат в църквата. Като приближи Дарт с решителен външен вид, той попита:

— Какво означава това?

— Трябва да говоря с теб.

— Синът ми за първи път взема участие в празненствата по случай Деня на благодарността. Тази вечер не съм дежурен. Смених…

— Знам — прекъсна го Дарт, — но трябва да бъдеш ти. Въпросът не може да чака до утрешната смяна. Съжалявам, сержант.

— Това са глупости — възрази Хейт. — Невъзможно.

— Има още едно самоубийство — информира го Дарт. — Още едно убийство — внесе той поправка. — Утре е петък и ние сме нощна смяна, така се пропуска целият уикенд, времето няма да е подходящо.

Хейт погледна наоколо. Махна с ръка на другите родители, които тъкмо пристигаха с децата си от предучилищна възраст. Изглеждаше затруднен и прошепна ядосано:

— Ама че шибана програма.

Вечернята беше току-що завършила и Дарт забеляза самотен свещеник при една от страничните врати. Той го приближи, показа му значката си и помоли да му се предостави само за няколко минути някаква стая. Свещеникът бързо се съгласи. Дарт махна с ръка на Хейт, сочейки му вратата, и сержантът приближи неохотно, като се извиняваше и жестикулираше почтително пред свещеника, който ги вкара в една малка зала, предназначена за църковния хор, с богата облицовка от черно дърво и изящен червен килим. На Дарт му беше интересно да види Хейт откъм по-смирената му страна, той беше по-религиозен, отколкото Дарт би могъл да предположи.

Хейт явно се чувстваше неуверено в тази обстановка. Голяма черна маса заемаше центъра, около нея имаше четири стола с високи облегалки. В главния хол пианист и китарист репетираха детските песни от програмата, която включваше „Фермата на стария Макдоналд“. Сцената беше донякъде сюрреалистична.

Дарт се погрижи нетърпеливият Хейт да седне на един от столовете, след което подпря рамото си на стената до някакви окачени тоги за хористите.

— Имаме трудна ситуация — започна той.

— Имаме психопат, който убива сексуални насилници, това е, което имаме — прекъсна го Хейт избухвайки.

— Ако беше толкова просто — проточи Дарт, изненадвайки Хейт и привличайки по този начин цялото му внимание.

— Продължавай.

— Трябва да внимавам за това, как ще се изразя.

— Имаш седем минути — каза той, поглеждайки часовника си, — иначе ще проведем този малък танц утре вечер.

— Имам списък с имена… Няма защо да знаеш откъде го имам. Стейпълтън, Лорънс, Пейн и днешната жертва Грийнууд, всички са в списъка. Има още двадесет. Имам основание да вярвам, че с подобен, ако не и идентичен списък разполага една компания за проучвания на лекарства, която се намира в Ейвън. Всички в списъка са мъже. Всички са обект на определен вид хормонална терапия — генетична терапия — която, както предполагам, има за цел да промени или елиминира насилническото им поведение спрямо жени.

Хейт имаше такъв вид, че можеше да се помисли, че някой му е ударил шамар, ако и двете му бузи не бяха еднакво зачервени. Той промърмори:

— Ще ти трябва известно време.

Дарт продължи:

— Вярвам също така — и мога да докажа някои неща — че индивид, който действа сам, извършва убийства, но ги прави така, че да приличат на самоубийства, за да попречи на тази компания да изнесе продукта на пазара. Неговата цел е лекарството да не издържи на клиничните изпитания. Сексуалните насилници да бъдат зад решетките, вместо да скитат по улиците, докато ги лекуват.

— Мога да подкрепя това отношение — отряза Хейт рязко.

— Всичките са убийства, сержант. Лорънс. Стейпълтън. Пейн. Блестящ монтаж. Теди Браг може да докаже това или поне да бъде много убедителен. Техниката е забележителна, методологията — безупречна.

— Защо самоубийства? Защо просто не ги убие гадовете?

— За да обезсмисли клиничните изследвания. За да не допусне разследване от наша страна. За да убие колкото може повече, преди някой да разбере за какво става дума.

Хейт кимна.

— Окей — промърмори той, — нека кажем, че имаш право.

— Въпросният индивид ни е известен като Уолъс Спарко.

— От Хамилтън корт 11. Акция на групата за спешна намеса, която не доведе до нищо, освен че арестувахме човек от нашите. Няма защо да споменаваш провалите си, Дартели.

Дарт се опита да игнорира забележката му.

— Това, което особено ни интересува, сержант, е, че този убиец — Дарт направи пауза, за да се успокои — е… — Търсеше начин да се изрази по-точно. — Безусловно запознат с полицейските процедури по разследване. Особено що се отнася до събирането на косми и влакна като веществени доказателства и тъй нататък.

— Ченге? — Хейт не беше глупак и разбираше накъде бие Дарт. Той додаде: — Мислиш за Ковалски?

Дарт поклати отрицателно глава и проговори изключително бавно:

— Някой с лична омраза към сексуалните насилници, някой, нека речем, чиято жена може да е била брутално изнасилена и убита. — Замълча, наблюдавайки как цветът от лицето на Хейт се изтичаше. — Някой, който владее полицейските техники и има достатъчно остър ум и използва знанията си против нас.

— Господи — ахна сержантът с широко разтворени очи.

Дарт се загледа в една маслена картина, изобразяваща Исус.

Хейт започна:

— Ти мислиш, че това е…

Дарт бързо го прекъсна.

— Най-добре ще е, ако това се запази като хипотеза до времето, когато индивидът бъде заловен.

Две от оставащите му пет минути Хейт употреби в размисъл и пълно мълчание, като непрекъснато поглеждаше към Дарт с нещо подобно на омраза в очите си. Изглежда обвиняваше Дарт за цялата тази неприятност, така както един родител може да обвини детето си.

Дарт, оставяйки обвинението само да отпадне от него, чувстваше, че е направил съобщението си добре и че до този момент Хейт беше запазил хладнокръвие. Положението беше по-добро, отколкото се беше надявал. Затова си позволи предложение:

— Трябва ми авторитетната подкрепа на отдела — защита на схващането, че става дума за убийства — ако трябва да убедя тази компания, „Роксин лаборатории“, да се откажат от изпитанията си.

— Забрави за тази работа — отряза Хейт, слагайки край на краткия флирт на Дарт с успеха.

— Но, сержант!

— Едно по едно, детективе! Разследването на първо място. Лицето под подозрение на първо място. Няма да стане така, че да поставиш този отдел в положението на защитник на една теория — теория, във връзка с която не сме излезли с никакви обвинения срещу някого и не разполагаме с нищо, на което да се опрем, освен някакви косми и влакна. Трябва да намесим канцеларията на прокурора, трябва да направим всичко това открито. Ако искаш да постигнеш нещо, трябва да разполагаш с човек в ареста…

— Но, сержант…

— Засега това са самоубийства — бучеше Хейт. Гласът му без съмнение стигаше до главната зала. — Приключени са като самоубийства. Ти говориш за разравяне на приключени случаи.

— Той ще продължи да убива — напомни му Дарт шепнешком. Чувстваше се опустошен, като че ли юмручен удар го беше оставил без въздух.

— Някакви перверзни типове? Насилници срещу деца? Мислиш, че това ще раздруса много хора, така ли? Бъди по-умен, Дартели.

— Той ще ги убие — повтори Дарт.

— Това е твой проблем, детективе. Ти си мой проблем. Това е твоя теория, не моя. Ти ще я докажеш или ти ще я загубиш, но не обвинявай, докато не ти е напълно ясно за какво говориш — докато си в състояние да ми го докажеш на мен и на прокурора. Това, за което говориш тук… — Той завъртя очи. Те бяха пълни със сълзи, приятелството му със Зелър се проявяваше силно. — Що се отнася до мен, аз се моля на Бога да грешиш. — Той погледна часовника си, погледна Дарт и отсече: — Нито една дума за това пред никого. Пред никого. Не преди да си сложил в ръката ми димящия пистолет и към него прикрепена ръка. Разбираш ли?

— Знаеш ли какво казваш? — повиши тон и Дарт. — Какво защитаваш? — Той огледа залата. И то в църква, му се поиска да добави.

— Нито една дума — повтори сержантът.

— Моля — каза Дартели, като се надяваше, че тази една дума можеше да постигне нещо.

Хейт избута назад стола с крак при ставането си и за малко щеше да го събори.

— Ти наистина си момче скаут — изръмжа злобно, като излезе бързо навън, но се спря и до отворената врата се обърна с лице към Дарт. — Нищо не си научил от него, нали?

Дарт намести стола на мястото му и последва Хейт навън в студа.

Това беше голяма викторианска къща в Западен Хартфорд, разположена върху оградена площ от един акър, малко по-надолу в улицата, недалеч от къщата на губернатора. Високо извисяващи се брястове и дъбове очертаваха улицата. Във въздуха се усещаше миризма на дим от горящи дърва. Един съсед вече беше запалил коледните светлини — група от седем перфектно скулптирани елени, направени от малки бели лампи, които се извиваха като дъга към небето и теглеха шейна по тревата в очакване, и надежда за сняг. Това беше квартал, където господстваше „Мерцедес-Бенц“. Дарт имаше чувството, че прави впечатление със своя таурус.

Той се огледа два пъти в огледалото за задно гледане, опитвайки се да пооправи лошия си външен вид, който като че ли беше залепнал върху него. Оправи огледалото, като го върна на старото му положение, мушна в устата си ментово бонбонче и излезе от колата.

Доктор Ариел Мартинсън му отвори сама. Носеше жълто тефтерче и очила с половинки стъкла. Беше облечена в джинси и мъжки тип фланелена блуза. Без грим тя изглеждаше с няколко години по-възрастна. Той забеляза сива коса вдясно на главата й, на която не беше обърнал внимание при първата им среща. Малко преди да отвори вратата, тя беше издърпала назад косата си, тъй като държеше около двата си пръста ластиче, а косата й все още запазваше формата на човек, изправен срещу силен вятър. Но косата й се беше вече отпуснала, когато поздрави Дарт и отново тръсна глава, давайки по-голяма свобода на косата си в желание да покрие белега.

Тя го пусна почти без нищо от обичайните кратки разговори за несъществени неща. Той, ченгето, обърна внимание на изключителното обзавеждане — ориенталски килими, диплещи се завеси, антики; системата за сигурност — детектор за улавяне на движения, който мигаше високо в един ъгъл на тавана, и ръчно гравираната врата на библиотеката.

До пристигането му тя беше работила с един от двата компютъра, този, който беше върху бюро от махагон с кожена горна част в убит червен цвят. Имитация на лампа „Тифани“. Оригинално маслено платно над камината. Тя му предложи кафе, чай или нещо по-силно. Той отклони предложението, като спомена, че е дежурен. Тя си наля в кухнята чаша бяло вино и бързо се върна.

— Чудесна къща — сподели той.

Като се настани в едно кресло, тя каза:

— Късно е. Нека преминем направо към въпроса, какво ще кажете? Какво ви накара да ме потърсите толкова скоро, детективе?

— Един мъж на име Грийнууд. Самоубийство чрез свръхдоза. Открит е късно следобед днес. Мислим, че той участва във вашите изследвания.

Тя раздвижи устните си.

— Нямам коментар.

— Аз само се запитах…

— Без коментар значи без коментар — отсече тя. Надигащите й се гърди показваха, че е развълнувана. Пронизващият й поглед провокираше в него чувство на загриженост, тя като че ли правеше опит да не издаде присъствието на някой, който се криеше в стаята.

— Играем в един отбор — напомни й той.

— Веднага след срещата ни миналия път направих опит да проведа някои разследвания. Но тези изпитания се провеждат така да се каже на тъмно и се боя, че това е точно така. Още веднъж искам да ви убедя, че ако беше открита връзка, каквато и да е връзка между самоубийствата и нашите изследвания, аз щях много добре да знам това и изследванията щяха да бъдат прекратени. Но за такава връзка не узнах, въпреки моите търсения. Разбирам, че трябва да си вършите работата. Нямам нищо против това. Бих ви предложила да…

— Това са убийства. Потвърдихме го — прекъсна я Дарт и по този начин я принуди да мълчи. — Имат връзка с вашите изследвания. Трябва да ги спра.

— Можете ли да ми докажете, че съществува връзка? — Пръстите на дясната й ръка започнаха нервно да се плъзгат нагоре и надолу по столчето на чашата.

Дарт каза:

— Трябва да осигурим защита на тези хора…

— Невъзможно.

— Те са мишени!

Тя го изгледа втренчено за миг и след това проговори:

— Детектив Дартели, не мога да ви осведомя за естеството на нито едно от нашите изследвания, но това, което предлагате, е много вероятно да компрометира изследването, най-вероятно да сведе до нула всякакви резултати и по този начин да причини на нашата компания милиони долари загуба. Мога да ви обещая, детективе, да обещая, че ще се противопоставим най-енергично на такъв опит от ваша страна. Вие и вашият отдел ще понесете големи материални щети, ако бъдем в състояние да кажем нещо по въпроса. Не мисля, че някой от двама ни иска това.

— Нуждаем се от вашето сътрудничество — изрече той почти умолително. Трябва да представя на шефовете си доказателства, помисли той. Трябва да ти затворя работилницата.

— Не. Това няма да стане — отсече тя строго.

— За това се грижи Проктор — така ли е? Мислите, че можете да се оправяте без…

Дарт се спря на средата на изречението, спомняйки си за Зелър по време на пожара и думите му за това, че той самият е мишена. Дарт и Мартинсън се спогледаха. Очите й бяха студени като камък, а дишането й се беше успокоило, гърдите й изобщо не се движеха. Заплашително самоуверена. На Проктор е било казано да я отърве от проблема, наречен Уолтър Зелър. „Тя знае за Зелър!“ — разбра Дарт.

— Имате нужда от мен — каза й той.

Погледът й не се промени. Тя отпи от виното и задържа чашата върху скута си, пръстите й отново си поиграха както преди.

— В крайна сметка самоубийствата ще бъдат свързани с вашите клинични изследвания — предупреди я Дарт, — с вашето лекарство за сексуални насилници. — Тялото й видимо се вдърви, по лицето й се изписа омраза. — Освен ако не се потърси отговорност от някого от страна на полицията, ако не бъде съден и осъден, вината ще тежи върху вашето лекарство. — Той беше против това Зелър да бъде гонен от разни частни детективи или ченгета под наем и против закона на джунглата. Каквито и да бяха престъпленията му, сержантът заслужаваше по-добро отнасяне. Изведнъж той разбра, че чувствата му наклоняват везната в полза на Зелър, откри, че самият той вярва, че това, че го беше открил първи, дължи на Зелър. — Разбирате ли ме? — попита Дарт гневно.

Безстрастното й лице му действаше. Тя още не се беше възстановила от това, че той беше нарекъл лекарството й лекарство за сексуални насилници. Почувства, че знае нещо, което тя не искаше той да знае, и че в отчаяние той би могъл да изиграе тази карта погрешно.

— Мисля, че се разбираме един друг — отговори тя със сух въпреки виното глас.

— Освен ако тези самоубийства не бъдат преквалифицирани като убийства, вината ще тежи върху вашето лекарство. Сама казахте, че това би било вредно за компанията ви. Това преквалифициране зависи от мен, доктор Мартинсън.

— Без коментар. — Тя повдигна брадичката си и го погледна под нов ъгъл.

„Каква беше нейната игра?“, запита се той.

— Имате нужда от мен — повтори той.

Ако са убийства, щеше да изглежда, че някой се е опитвал да саботира изследователската й работа, ако са самоубийства — че лекарството е имало фатални странични ефекти.

— Аз трябва да продължа работата си — промърмори тя упорито.

— За това съм ви нужен аз — настоя той отново.

— Да сте ми нужен? — Тя се усмихна и продължи: — Нека приемем, хипотетично, че вие сте прав, че някой може би изпробва онова, което нарекохте лекарство за сексуални насилници. Разбирате ли важността на такова едно нещо? Можете ли да започнете да разбирате социалните и икономическите последици от такова лечение? Изгодите за обществото? Даже ако тази компания беше частично ефективна при преследването на целта си, да речем, че бихме могли да намалим физическото и сексуалното насилие с десет или петнадесет или двадесет процента, без да съществуват неблагоприятни странични ефекти — можете ли да се противопоставите успешно на такова лечение? Но има хора, които, ако могат, ще спрат това нещо. О, да! Повярвайте ми, има такива. Те ще кажат, че след като е извършено престъпление, трябва да има и възмездие. Те ще направят всичко, за да видят провала на такова лечение — всичко — конкурентите на тази хипотетична компания, известни организации за защита на гражданските права — списъкът е дълъг. Казвате, че може би ще успеете да преквалифицирате тези самоубийства в убийства. Нека кажем, разбира се, хипотетично, че тази компания има повече от десет години такава практика — къде ще насочите вярата си? — Тя отпи малко вино и погледна Дарт в очите. — Това, което искам да ви кажа, ако ме слушате, е, че не съм убедена, че тези хора, тези ваши самоубийци, изобщо някога са били част от каквото и да е изследване на „Роксин“. — Дарт почувства думите като удари в гърдите си. — Вие ми изглеждате като образец на коректен човек, не бих искала да ви създавам неприятности. — Тя завъртя чашата в ръцете си. — Може да се окажете в глупаво положение, ако продължите да упорствате — предупреди го тя.

„Може ли тя да свали имената от списъка?“, му мина изведнъж през ума. Той нямаше никаква документация от Мартинсън относно участието на Стейпълтън, Лорънс и Пейн в изследванията, а само устна забележка отпреди няколко дни. Тя може да отрече всичко това. Ако можеше да унищожи следите от тяхното участие, тогава единствената й грижа за техния убиец щеше да е той да бъде прибран — бързо и тихо, колкото по-малко публичност, толкова по-добре. И той, Дарт, да не създава повече неприятности.

— Ако някой ви е убедил да излезете извън рамките на закона, доктор Мартинсън, аз много сериозно ви съветвам да потърсите и друго мнение — за предпочитане законно мнение. Няма причина по-нататък да…

— Моето впечатление — пресече го тя остро, изправяйки се на крака, при което гърдите й започнаха отново да се надигат — е, че и двамата си губим времето и че и двамата можем да свършим по-добра работа, отколкото просто така да си седим и да разменяме мисли. Всъщност аз се допитах до законното мнение, което, както изглежда, вие много активно защитавате, и то се върна като едно категорично „без коментар“. Категорично — повтори тя. — Сега ще ви изпратя до вратата.

— Не трябва да се процедира така — предупреди я Дарт. — Правите голяма грешка.

— А вие е най-добре да бъдете предпазлив, защото може да ви потрябва вашият собствен адвокат, вашето собствено друго мнение. — На външната врата тя се спря. Заплахата се съдържаше не в думите й, а в очите й. — Не се бъркайте, детектив.

Тя превъртя дръжката и отвори вратата. Студеният въздух нахлу и ощипа лицето на Дарт.

— Можем да работим заедно по въпроса. — Дарт й предостави последна възможност.

— Не мисля така. Не, благодаря ви. — Тя отвори вратата по-широко.

Дарт излезе навън и изведнъж студът почти го вкамени.

След като наблюдението на Хамилтън корт 11 не даваше никакъв знак за Уолтър Спарко и след като търсенето на колата му приключи без успех, Дарт почувства, че единственият му шанс да намери човека — да го спаси може би — се намираше на този адрес. Но когато по време на петъчната нощна смяна той отиде при Хейт, за да обсъдят техническите достойнства на заповедта за претърсване и арест, Хейт му забрани да влиза или да приближава на каквото и да е разстояние Хамилтън корт 11. Това, което беше започнало като цивилизован разговор, завърши като състезание по надвикване, по време на което всички от отдела за престъпления срещу личността гледаха напрегнато към двамата през стъклената стена на офиса на Хейт. Дарт излезе бързо и като чувстваше върху себе си вниманието на всички, продължи в коридора, като търсеше място, където да може да се успокои. Продължи да крачи бързо и когато видя, че при Аби свети, почука и влезе. Не бяха се виждали почти цяла седмица, един факт, който се беше изплъзнал от вниманието на Дарт, докато най-после той не се появи пред нея и не я погледна.

— Какво правиш тук? — попита я.

— Това е моят офис.

— През нощта.

— Сама си правя програмите. Аз съм отдел в състав един човек. — Тя се поколеба и след малко обясни: — Опитвам се да наглася програмата си в съответствие с твоята, така че да можем да се виждаме повече. — Ново колебание. — Липсваше ми…

— Децата?

— Така е по-добре. Те спят през нощта. Аз съм с тях сутрин и следобед. Трябваше да опитам този вариант по-рано.

— Кога спиш?

— Не спя — отговори тя. — Ти като че ли си готов да разрушиш нещо. Надявам се, че не нещо, което съм направила.

— Хейт. Той е твърдоглав. Не съм го оценил правилно. Доверих му се, а вероятно не е трябвало. Той кипна. Изведнъж иска нищо да не се прави с тези самоубийства. Продължава да ми възлага домашни свади и побоища.

— Нощната смяна — напомни му тя. Домашните свади и побоища почти изцяло владееха нощните смени.

— Да, знам. Но аз съм тръгнал по по-едър дивеч и той знае това. Цялата работа е там, че това го плаши.

— Какъв дивеч?

— Казах му — не направо, но му казах — за Зелър.

— О, по дяволите — ахна тя.

— Изглежда, че неговата лоялност надделява над грижата му за — и точно такива бяха думите му — някакви перверзни типове, които ги убиват.

Тя кимна, като че ли разбираше или самата тя беше срещала такава съпротива. Каза:

— Имах един случай, в който беше замесен един гимназиален учител по физическо възпитание. Тиранизирал момичетата, дупка, през която надничал в банята, крадял бельото им от шкафчетата и все в тази посока. Изнасилил три. Едната забременя, в противен случай никога нямаше да разберем. Училищният борд се опита да окаже натиск върху мен да не повдигам обвинение. Казаха, че това ще намали притока на ученици. Казаха, че ще го уволнят и че това е достатъчно. Намериха някаква важна връзка — не знам как. Уволниха го и го изгониха от града. Но нищо във вестниците, никаква публичност.

— Не съм чувал за това.

— Никой не е чул — въздъхна тя. — Това нещо за малко да ми загуби значката. — Като го погледна с благ поглед, тя добави: — Но аз задържах значката си и получих собствен отдел. — Тя се засмя. — Разбрах към кого се бяха обърнали.

Дарт и другите се бяха чудили как беше успяла да измъкне отдела за сексуални престъпления от отдела за престъпления срещу личността и сега, години по-късно, се появи обяснението. Дойде му нещо наум.

— Какво стана? — попита тя, забелязвайки промяната в израза на лицето му.

— Една мисъл — избъбри той, чувствайки се по-спокоен, отколкото беше при влизането си. Подпря коляното си върху единственото друго кресло в стаята. — Ти си твоят собствен отдел. — Той сякаш мислеше на глас.

— Точно така.

— За да се сдобиеш със заповед, не минаваш през Хейт.

— Слава богу.

— Какво? — изгледа я невярващо той. — Направо при прокурора?

— Да.

— При специални изисквания за вероятна причина ли действаш или е същото, което правим останалите? — Той внесе пояснения: — Държи ли те прокурорът…

— Закачена на въдица, наречена отдел за сексуални престъпления? — помогна му тя и отговори: — Не. — И добави саркастично: — Колкото и да е чудно, отнасят се с мен така, сякаш съм лейтенант.

— Не исках да кажа…

— Знам, че не си искал, но донякъде прозвуча така.

— Искам да разширя заповедта за наблюдение на Хамилтън корт — каза той. — Трябва ми влизане вътре.

— Аз мога да вляза — сви рамене тя. — Можеш да ме придружиш. — Поглеждайки часовника си, тя добави: — По това време на нощта ще бъда телефонистка. Кой от юристите е на повикване?

— Крист.

— Синтия Крист? — повтори тя. — Жена, Джо. Тортичка. Можеш да ми имаш доверие. — Избута книжата пред себе си, за да не й пречат, и взе един бележник. — Това е елементарен случай.

Това беше то — Дарт го знаеше, преди да пристъпи навън от вратата.

Той открадна четири часа сън вкъщи, след като беше разходил Мак и след като си беше направил сандвич с риба тон. До пет и тридесет навън вече беше тъмно и му мина през ум, че колкото по-рано, толкова по-добре, защото най-лошите групови насилия се проявяваха след десет вечерта във времето, когато наркотиците, алкохолът и неспокойният гняв вземаха данъка си. Той се облече в черни джинси и морскосин пуловер, така че да може да се движи с вдигната гугла и по този начин донякъде да се дегизира.

Осъществи пътуването сам, вярвайки, че ще намери Зелър в къщата на Сеймур стрийт и че Зелър е избрал съвършено безопасната къща — отвън до нея никой, нито даже полицай нямаше да навлезе в сърцето на Парк стрийт в този час на нощта без много силно основание и обилно подкрепление. Може би Зелър беше сключил сделка за протекция с някоя от бандите и се беше погрижил за предупредителна система, състояща се от клетъчни телефони и преносими радиостанции.

Когато мина с колата си покрай съда и една поредица от къщи, приспособени като адвокатски кантори, той беше поразен от иронията на тяхната близост с Парк стрийт, само на няколко пресечки на юг. Законът и беззаконието съществуваха рамо до рамо. На две пресечки от тези офиси четиринадесетгодишни момичета се трупаха по ъглите, а разпространителите на кокаин продаваха стоката си на тротоара. Дарт караше с вдигната гугла и при това бързо, без да се съобразява със стоповете и светофарите.

На седалката до него лежеше зареден револвер. Под пуловера си носеше бронирана жилетка, в джоба шперц. Вратите на колата бяха заключени. Колкото повече приближаваше Парк стрийт, толкова по-ленив ставаше трафикът и по-голямо оживлението. Това беше южният край на Син стрийт — нощта гъмжеше с възможности.

Въпреки ноемврийския студ тъмните улични ъгли бяха пълни с пуерториканци и тук-таме между тях се виждаха испанци, италианци и португалци, всички под двадесет и пет. Това място се доминираше от Le Soledos и латинските крале. Неподходящият цвят чорапи биха могли да струват живота на някой хлапак. Показването на оръжие означаваше началото на битка. Тези хора бяха започнали живота си с впечатление от Сталоун, и Лий, и Шварценегер, и Снайпс, и считаха, че не им отстъпват по нищо. На Дарт му се стори, че всички по-възрастни от тридесет са изпратени на заточение. Мястото се управляваше от неспокойна младеж.

Струващи четиридесет хиляди долара автомобили „БМВ“ и „Мерцедес-Бенц“ преминаваха по Парк стрийт с десет мили в час, караха ги тийнейджъри, заети с клетъчните си телефони и преизпълнени с гордост. Да подканиш с клаксон някоя кола да избърза, беше все едно да поканиш поток от куршуми.

Ако нещо можеше да се вдиша, инжектира или пуши, можеше да се намери. Ако нещо можеше да се чукне, сводникът се появяваше. Ако нещо се откраднеше, то се излагаше за продан. Ако живееше, можеше да се умъртви.

Той почувства върху себе си чифт подозрителни очи, но не погледна в тази посока. В движеща се кола един бял човек би могъл за кратко време да бъде търпян — бизнесът си беше бизнес и голяма част от бизнеса на Парк стрийт идваше от белите анклави на запад.

Но достатъчно беше един бял човек да премине повече от два пъти по тази улица и вече всички научаваха новината. Знаеше, че е наблюдаван, че е следен. А ако Зелър си беше купил протекция, тогава да напусне колата беше равнозначно на това да се изправи срещу армия от гладни улични плъхове, готови за пакост.

Той паркира тауруса на Уолкот, на три пресечки от Сеймур. Грабна револвера и бързо излезе от колата, като носеше оръжието в ръка и се движеше бавно, навлизайки все по-дълбоко в тъмнината и надявайки се да стигне до Фънк стрийт без инцидент.

Уличните лампи наоколо бяха счупени веднага след поставянето им. Ако това място се погледнеше от самолет, то би изглеждало като четвъртита черна кутия, осветена единствена от Парк стрийт, която се намираше на разстояние една пресечка на север.

Дарт сви вляво, пресече улицата и тръгна по Фънк към Сеймур. Имаше чувството, че сърцето му е променило мястото си и че сега е някъде около ушите му, а той самият е влязъл в огнена пещ.

В този момент отсреща на улицата се появи група млади хора, силно приличащи на глутница гладни кучета. Той не можеше да каже откъде бяха дошли. Но те бяха там.

Дарт беше прекарал голяма част от последните четири години в разпити на хладнокръвни убийци, съвсем не по-възрастни от тези хлапаци — убийци, които не показваха абсолютно никакво разкаяние, които изпитваха гордост от това, че могат да убият заради чифт баскетболни кецове или заради кожено яке, или заради измислена любов. Празни очи. Диалог, взет назаем от филмите. Човешки черупки, лишени от всякаква обич, изпълнени с неописуема омраза.

Забелязаха го и се разреваха враждебно. Револверът им хареса, те крещяха силно и подигравателно. Дарт пресече улицата на бегом, без да се обръща назад. Дай си вид, че си спокоен, насърчаваше го уплашеният вътрешен глас. Когато чу стъпките им, разбра, че положението е сериозно. Той напрегна всичките си сили и премина в пълен спринт. Ченге бяга от група пънкари… Не можеше да се освободи от тази мисъл. И все пак не можеше да бяга достатъчно бързо.

След като беше преполовил Фънк, той наруши собственото си правило и погледна над рамото си. Преследваха го. Те също бягаха.

Обзе го отчаяният страх на преследвано животно. Нямаше никакво значение, че и той е въоръжен, те бяха повече. Заплашваха го въоръжени деца, които можеха да убият поради скука, които можеха да убият заради цвета на кожата на някого. Беше изправен пред много реалната възможност да стреля срещу някой непълнолетен. Беше ли способен да го направи? Нямаше представа дали и кога самозащитата може или би надделяла над разума.

Те бяха бързи бегачи. Вече го наближаваха.

Често пъти беше сънувал, че краката му натежават невероятно много, че колкото и бързо да бяга, усилията му имаха като резултат съвсем бавно пълзене. А сега лошите сънища се бяха изравнили с реалността и той започна да чувства върху себе си огромна тежест, която изсмукваше силите му, притискаше го към тротоара. Крайниците му се бяха циментирали в миг и му се струваше, че гази в гъста лепкава кал.

— Хей, мой човек! — извика силен глас зад гърба му.

Дарт стигна Сеймур и сви вдясно, при което налетя направо срещу група от четирима латиноамериканци на около двадесетгодишна възраст. Дарт падна на тротоара и бързо се изправи на колене. Един от хлапаците извади пистолет и го насочи към него.

— Полиция! — извика Дарт по-скоро инстинктивно, отколкото по силата на някаква логика. Той издърпа затвора на револвера си.

— Без глупости — сряза го хлапакът с пистолета. — Дай ми револвера.

Дарт, който беше останал без дъх, чу бързите стъпки от бързото приближаване на другата банда. Латиноамериканецът с пистолета разполагаше само с част от секундата, за да вземе решение. Той като че ли успя да види добре револвера на Дарт. Може би го разпозна като полицейско оръжие. Погледна към приятелите си, вдигна рамене и внимателно върна оръжието си в жилетката си. Кимна.

— Спокойно, мой човек. — Вероятно просто беше помислил, че Дарт е откачил.

Дарт продължи да бяга, чувстваше болки в мускулите си, очакваше изстрел в гърба.

Вместо това той чу гневни викове, когато хлапаците от Фънк стрийт се сблъскаха с латиноамериканците от Сеймур. Чу думите: „Той е ченге, бе човек! Ченге“.

Дарт намали скоростта до бърз ход, беше му трудно да поеме дъх. Пред него фасадите на сградите изглеждаха донякъде познати и му се стори, че си спомня как изглеждаха от старите снимки по стената на коридора в къщата на Зелър. Точно в този миг той се разсея, пропусна да се ориентира в обстановката. Скочи високо, когато две улични кучета излаяха близо до него, и се приземи крайно несръчно, навяхвайки десния си глезен. Удари се лошо, изпусна револвера си и с голяма мъка се изправи на коленете си. Кучетата лаеха, приближаваха с наведени муцуни, зъбите им блестяха застрашително. Той вдигна падналото оръжие. Едното куче се втурна срещу него. Дарт отскочи назад и падна върху глезена си и се строполи за втори път.

Той на свой ред изръмжа злобно. Кучетата заскимтяха и се махнаха.

След като се изправи на крака, огледа улицата и този път безпогрешно разпозна сградата. Една повехнала от времето снимка: Зелър със стареещите си родители на стъпалата пред къщата. Снимката беше направена през деня.

Сега беше нощ.

Прозорците на горния етаж светеха.

Дарт се напъха в сушилнята за дрехи, прибра краката си и се сви в познатото до болка положение. Нахлуха спомени и той почти забрави къде свършваше един живот и започваше друг: изведнъж стана отново десетгодишен, преследваха го стъпки. Беше като шофьор, изпуснал кормилото, пилот, който не знае къде е хоризонтът. Страх пареше гърлото му.

Затварящият механизъм на машината беше нещо много по-сериозно от това, с което си беше имал работа като дете. Опитвайки се да открие тайните му, той бързо го опипа с пръсти. Докато домашната машина беше с фиксатор, това чудовище, което се използваше за стотици фунтове мокро пране, се затваряше и отваряше само отвън. За да излезе, на Дарт му беше нужно да блокира затварящото езиче. Изваждането на портфейла от задния джоб означаваше истинско гимнастическо упражнение. Кредитната карта беше много дебела, една снимка прекалено тънка. Пръстите му попаднаха на шофьорската му карта, която той притисна здраво срещу металната рамка и бавно затвори вратата, така че снабденото с пружина езиче се задържаше вън от дупката си заради картата. Дарт затвори вратата плътно.

Беше погълнат от тъмнина и миризма, които познаваше така добре, че се почувства обезсилен. Разбира се, той знаеше кой е и къде се намира. Но някак си миналото удържа победа. В тъмнината на сушилнята пред очите му премина филм, в който той видя как пияната му майка го приближава със залитаща походка. За Дарт в един момент Уолтър Зелър престана да съществува, съществуваше само спомен за нещо ужасно. Белите му дробове като че ли горяха. В гърлото му имаше гъдел. Той се криеше от Звяра. Нищо, ама нищо нямаше да го накара да се издаде.

Стъпките й започнаха да се чуват по-високо. Сърцето му се издуваше болезнено и го задавяше, то биеше бързо като тракащите колелета на влак. Тялото му се обливаше в пот. „Тя ще те убие?“, предупреди го някакъв вътрешен глас. „Този път тя ще те убие.“

„Той ще те убие?“, се обади като ехо един по-дълбок глас. „Той няма какво да губи.“

Бели искри заиграха пред очите му като светулки. Страхът му нарастваше в този метален затвор, който трябваше да му послужи като убежище. Гърбът на ризата му, мокра от кръв, а глезенът му пулсираше. Шумът от стъпки върху циментовия под приближаваше все повече.

Звярът беше над него.

— Не можем да вземем такси. Биха могли да предвидят такова нещо, може би даже подслушват със скенер. Не е необходимо човек да бъде гений, за да се досети, че вземане на клиент край реката по това време на нощта ще означава, че става дума за нас. — Зелър поведе Дарт по брега на реката. Дарт чувстваше глезена си почти нормално.

— На Чартър оук бридж беше ти — каза Дарт след него.

Без да прекъсва хода си, Зелър кимна:

— Да. Трябваше да разбера какви са намеренията ти. А освен това беше замесена Гини и онази другата — Ланг — и беше ясно, че имаме проблеми.

— Алверес?

— Чужденец. Нает, за да ми пречупи коленете — вече и твоите. Да ни накара да си затворим устата. — Той поведе Дарт след себе си през някакви храсти, които се закачаха по дрехите им, а след това отново по брега. — В продължение на месеци успявам да му избягам. Но след като и ти участваш в картината, струва ми се, че ще потърсят допълнителна помощ. — Добави загрижено: — Чух, че е нает стрелец.

— Това едва ли може да се нарече пречупване на колене.

— Разликата между един единичен огън и огнен кръг се състои в навременен скок.

— Нает от кого? Проктор? — попита Дарт.

— Относно теб мога да кажа едно нещо, Айви — пиши си домашното.

Вървяха мълчаливо покрай силните светлини на електростанцията и накрая стигнаха до Чартър оук бридж. Изкачиха същите стъпала, където Дарт беше забелязал Зелър, и след минути бяха на моста.

— Колата ми е в южния край — напомни Дарт тъжно.

— Той ще я наблюдава, след като разбере, че сме се изплъзнали. Стой настрана. Същото е и с апартамента ти. И с Дженингс роуд. Ще те търси там. В неговите очи ти си обвързан с мен, Айви. Положението ти не е леко. Те имат много нещо за пазене. От месеци се опитват да ме спипат. Ако даже ти не беше разбутал гнездото с отиването си в „Роксин“, пак щеше да бъдеш в списъка им.

— Знаеш за посещението ми? — попита Дарт учуден.

— Айви, знам всичко. Много бързо забравяш.

— Но аз съм им нужен — протестира Дарт. — Аз съм им нужен, за да бъдеш подведен под отговорност за убийствата. Те трябва да ми помагат.

— Не разбираш ли, Айви? Толкова ли си невежа?

— Може би съм.

Зелър спря и се обърна. Дарт почти не можеше да види лицето му при съществуващата светлина. Когато премина една кола и фаровете й попаднаха върху Зелър, в очите му се забеляза черна сянка. Той каза:

— Латеринът няма успех.

— Латерин?

— Лекарството, което изпитват — каза той снизходително. — Няма успех.

Дарт се замисли върху думите му. Изглежда, че Зелър правеше последен опит да се оневини.

— Слушай. Как разбираш дали едно лекарство, предназначено за сексуални насилници, е успешно или не? Това не е рак — нямаш рентгенови лъчи. Държиш човека под наблюдение — следиш всяка негова крачка. — Зелър заговори бавно. — „Проктор секюрити“ трябваше по договор да държи под наблюдение тези въшки. Аз работех за тази фирма. И какво открих? Половината от тези задници продължаваха да извършват същите престъпления. С нищо не бяха станали по-добри. — Челюстите му като че ли се движеха механично, не като на човешко същество.

Дарт задиша неспокойно.

— И Мартинсън или някой там преиначи резултатите, а аз, без да се стремя към това, разбрах какво става. Един ден се ядосах на Проктор и му направих скандал, а той извърши грешка, като ми загатна нещо, за което трябваше да мълчи. Аз прегледах някои папки и попаднах на променени доклади — Проктор им беше давал такива резултати, каквито те искаха. И тогава каква беше следващата ми стъпка? — попита учителят.

— Папките на „Роксин“.

— Точно така. По това време беше по-трудно да се проникне, но не и невъзможно. Вече бяха превърнали мястото в истинска крепост. Аз видях шибаните резултати от тестовете, Айви — истинските резултати. Боклукът, който изпитват — този латерин — не вършеше никаква работа.

— О, боже — изохка Дарт.

— Хванаха ме — почти ме хванаха — и оттогава непрекъснато бягам. След като това започна… нали разбираш… беше включен Алверес. Книжата, които видях, бяха изпокъсани. Имаше зачерквания. Всичко, което може да ти дойде наум. Не можех да представя никакво доказателство в подкрепа на това, което знаех. Така че имах единствен избор — каза той, без да довърши, за да даде възможност на Дарт сам да направи заключението си. — Какъв шибан избор оставаше?

Дарт беше силно развълнуван. Беше дешифрирал самоубийствата като убийства, беше стигнал до заключението, че убийствата са работа на някой, който се опитва да дискредитира „Роксин“ — Уолтър Зелър. Но това, което сега му каза Зелър, обръщаше всичко и го поставяше с главата надолу. Дарт промърмори, като мислеше на глас:

— Ако ги бях оставил като самоубийства, ако ги бях свързал с клиничните изпитания…

— Какво, по дяволите, мислиш, че се опитвах да ти кажа с тези телефонни обаждания — и с поемането на риска да те видя лично! Ти вършеше прекалено добра работа. Проваляше ми плановете. Всичко това, което трябваше да направиш, беше да свържеш смъртните случаи с клиничните изпитания на „Роксин“. — Той отведе Дарт по-настрани, тъй като не искаше да стоят на главния път. — Останалото щеше само да си дойде на мястото.

Зелър продължи:

— Парите й свършват — на Мартинсън. Това нещо, латеринът, я съсипва от десет години. Тя използва всичките си ресурси, хвърли прекалено много пари по латерина. Вероятно е фалшифицирала документи, но това в крайна сметка интересува теб. От години се занимаваха с различни стадии на клиничните изпитания. На нея й трябва това нещо да успее. Иначе трагедията й е пълна. При неуспех тя излиза от играта. Всички се прибираме вкъщи — някои в много добро настроение. — Зелър погледна над рамото си. — Сега не гледай — додаде той.

Дарт погледна назад и видя патрулираща полицейска кола, която бавно ги наближаваше.

Зелър му каза:

— Гората зад старата ми къща. Два часа. Бъди там.

Той кривна по една странична уличка, оставяйки Дарт сам, изчезвайки в миг. Беше усъвършенствал изкуството да се изпарява.

Колата намали скоростта си до тази на пешеходец. Дарт приближи и показа значката си.

— Какъв е проблемът?

— Вие — каза униформеният шофьор, добавяйки: — сър. — И направи движение с глава към Дарт. — Не знаех кой сте.

Пуловерът на Дарт се беше дръпнал над кобура, в който се намираше револверът му, и той съвсем явно се виждаше.

— А другият?

— Той е с мен — отговори Дарт. Беше, помисли си.

— Двама души с мокри дрехи от коленете надолу, движат се по тези места в студена нощ и с оръжие… — започна да обяснява полицаят.

— Разбирам — каза Дарт.

— Дежурен ли сте, сър? — попита полицаят, който вече се стремеше да направи добро впечатление. — Ако искате, мога да ви заведа до Дженингс роуд.

— Бих се повозил — каза Дарт. — Но не до Дженингс роуд.

Срещнаха се в тъмното край бученето на електрическата подстанция, недалеч от бившата къща на Зелър. Формите на подстанцията се издигаха срещу небето като гигантски чертеж. Беше навалял сняг дебел един инч, първият за годината, и температурата беше спаднала значително. Дарт пристигна първи и трепереше до появяването на Зелър. Болката, която Зелър изпитваше, личеше въпреки желанието му. Явно Алверес го беше ранил.

Дарт предпочиташе да не стоят под шума на проводниците над главите им и направи движение към тъмната гора.

— Много шум вдига тази гадост — оплака се Дарт, поглеждайки нагоре и, пристъпвайки към Зелър, посочи в тъмнината.

— Много си нервен. Успокой се. — Гласът на Зелър беше стегнат.

Дарт изпита безпокойство за него.

— Добре ли си?

— Чувствам се прекрасно, благодаря.

— Сега какво?

Зелър започна:

— Съветвам те да оставиш тези случаи като самоубийства. Нека Мартинсън си изпати както заслужава. — Той замълча за момент. — Бих искал да ти кажа, че ще се предам, но това няма да стане. Нямам намерение да се оставя да ме заключат.

— Късно е — промълви Дарт. — Вече убедих Теди Браг и Хейт, че това са монтирани самоубийства. Добрата новина е, че Хейт не иска да се разбутва тази работа.

— Тогава прави каквото казва — изръмжа Зелър. — Нека нещата си останат на мястото.

— Това няма да събори „Роксин“. Мартинсън е изтрила имената на самоубийците от списъка на участниците — прикрила е данните си.

Беше трудно да се вижда в тъмнината, но Дарт си помисли, че е видял кимването на Зелър, като че ли той беше очаквал нещо подобно. С глас, повлиян от болката и разочарованието, Зелър се съгласи:

— Свършила е тази работа и резултатът е, че всичко е било на вятъра. — И добави: — Кучка.

— Мисля, че грешиш за папките — докладите от клиничните изпитания — каза Дарт, поемайки контрол върху разговора. Не можеше да си спомни някога друг път да е противоречал на Зелър толкова директно. — За това, че били изтрити — продължи той. — Скъсани. Може ли това да е в стила на Мартинсън? Казваш, че от години се занимават с клинични изпитания. Човек като нея — отдаден на работата си учен — няма да унищожи данните. По никаква причина.

— Глупости. Всичко е изчезнало.

— Скрито, може би, но не изчезнало. Тези данни й трябват. Тя ги е създала. Те са важни за нея. Тя няма да ги унищожи.

— Не съм съгласен.

— На нейно място бих унищожил всички показания от тези папки, но само след като си заделя едно копие за собствена употреба.

— И какво? Имаш намерение да ги изискаш по законен път?

— Имаме Гини — напомни му Дарт.

— Компютър? Ти мислиш, че Мартинсън има тази информация в компютър? — попита Зелър, развеселен от цялата тази абсурдност.

— Къде другаде? Защитена с парола. Сигурна. Лесно се стига до нея, но е недостъпна за всеки друг.

— Съмнителна работа, Айви. Всичко е изчезнало. Тя го е накъсала. Казаха ми, че тези папки са скъсани.

— Скъсани може би, но не унищожени.

— Не можеш да разбереш — тросна се ядосано Зелър. — Тя няма да ти даде нищо, Айви, повярвай ми. Ако вдигнеш шум около тези файлове, тя ще ги унищожи. Абсолютно сигурно.

— Може би тъкмо това ми трябва — изрече Дарт лукаво. — Тя да ги изтрие.

— Искаш ли да бъдеш малко по-умен? — Зелър бръкна в джоба си, откъдето извади смачкана пура. Разкъса набръчкания целофан и счупи пурата на две в мястото, където се беше скъсала, натъпка я в устата си и отхапа парче от края, което после изплю. Зелър поднесе към пурата кибритена клечка, като я закриваше с шепата си, и я запали. — Аз провалих всичко, Айви. Това, което искам да ти кажа, е, че — той задърпа дим от пурата и духна клечката — всичко е свършило.

Дарт забеляза една малка червена мигаща точка върху галванизирана тръба на оградата. Точката не приличаше на нищо повече от застояло се отражение от пламъка на клечката на Зелър, но Дарт продължи да я следи и точката се размърда.

Тя се придвижи бързо към главата на Зелър и Дарт я разгада: електронен оптически уред, използван от стрелци. Червената точка докосна оградата зад рамото на Зелър, а след това бързо намери шията му. С отворена ръка Дарт удари по лицето неочакващия подобно нещо Зелър, избутвайки го встрани. Зелър се спъна, изпусна пурата и падна.

За Дарт куршумът изсвири като вятър на височината на ухото му. Зелър не го чу. Той изтълкува погрешно положението, блъсна детектива и се приготви за бой. Когато червената точка намери лицето на Дарт, Зелър полетя напред и си върна удара, с който спаси живота му. Дарт падна в мокрия сняг в същия миг, когато куршумът откъсна парче от кората на едно дърво зад тях. Двамата незабавно изпълзяха към прикритието, което им предлагаха дърветата, бяха готови за пламтящата червена точка на убиеца. Когато точката намери гърба на Зелър, Дарт просъска:

— Надясно! — и сержантът се търкулна вдясно. Земята, върху която преди част от секундата беше пълзял, експлодира в мокра пръст. — Надясно! — инструктира го отново Дарт и отново земята изригна под силата на куршума.

Зелър се изправи на колене и запълзя бързо, съзнавайки, че стрелецът се цели в него, че на убиеца му беше необходимо да премества уреда напред-назад и да чака появата на кръстчето. Дарт тръгна наляво, като умишлено увеличаваше пространството помежду им, с цел да остави на стрелеца по-голямо мъртво пространство, където технологията няма да успее да изпрати сигнал.

Но червената точка преследваше Зелър и Дарт изпита силен страх.

— Наляво… надясно… — Той издаваше команди, като се опитваше да му помогне да избяга на безопасно място, съзнавайки много добре, че лазерът е по-бърз, далеч по-пъргав от човешката си мишена.

Парче от крака на Зелър експлодира, когато беше прострелян в гръб. Зелър падна с лице в калта.

— Превърти се! — извика Дарт с глас, задавен от емоция.

Точката се поразходи по ребрата на Зелър и замръзна на едно място.

Сержантът се превъртя, но не преди Дарт да чуе ясно различимия звук от следващия куршум. Зелър простена, изправи се на колене и запълзя надясно в зигзаг. Земята около него се осея от поредица малки експлозии. Дарт побягна към дърветата, като се чувстваше безпомощен и гледаше отдалеч как движенията на Зелър отслабваха.

Дарт се завъртя, извади оръжието си и залегна. Стреля в тъмнината. Ехото от гърмежа проехтя високо. Червената точка се премести и се насочи към него. Дарт се опита да разбере къде е източникът на тази светлина, но не видя нищо. Той стреля още веднъж. Раненият Зелър бързо се дотътри на лакти и колене в гората като осакатено куче.

Вниманието на Дарт беше раздвоено между червената точка, която бързо го приближаваше, движейки се по снега, и тъмнината, която скриваше стрелеца. Ако се превъртеше наляво, щеше да попадне на лазера. Превъртането надясно само щеше да го дезориентира. Той остана на мястото си, сърцето му биеше силно, пръстът му върху спусъка настояваше за разрешение за още един изстрел.

Зелър произведе два последователни изстрела, с цел да отклони червената точка от Дарт, привличайки я отново върху себе си.

Стрелецът беше добър. Той знаеше, че неговите цели се бяха обърнали с лице към него, че следващият му изстрел, макар и заглушен, щеше поради светването да издаде местоположението му. Светлинката щеше да предостави на Дарт или на Зелър — или и на двамата — мишена, в която да се целят. Предизвиквайки го, Дарт и Зелър го заставиха да помисли дали да ги обстрелва. Лазерът се заскита по снега. Двете ченгета не отклоняваха погледа си от движението му. Той се насочи към Зелър, спря и отново тръгна към Дарт. Все още с обърнато лице към стрелеца, Зелър запълзя назад и стигна гората. Зае позиция отчасти скрита от едно дърво.

Дарт лежеше плътно прилепен към земята, оръжието му беше насочено пред него, но погледът му беше съсредоточен върху смъртоносната червена точка, която се плъзгаше по снега. Тя упорито приближаваше: десет стъпки… пет стъпки… три стъпки…

Зелър, който също следеше движението й, стреля още веднъж и след това бързо се превъртя, защото светлината от собственото му оръжие го превръщаше в мишена.

Червената точка затанцува диво по посока на Зелър. Сержантът стреля отново, печелейки време за Дарт, който навлизаше все повече в гората. Той загуби малката червена точка и изпадна в паника — неговият свят се беше побрал в тази малка орбита червена светлина, лошото й следене можеше да означава смърт.

Червена светлина блесна в лявото му око. Дарт отдръпна главата си като от горяща кибритена клечка. Дънерът, към който се беше притиснал, експлодира и дървен шрапнел насече лицето му, закривайки погледа му и за известно време го заслепи. Сега той разбра, че е мъртвец — не можеше да вижда, не можеше да избяга от всевиждащия лазер. Щеше да бъде открит и убит. Притисна се плътно към земята, стараейки се да стесни профила си, като в същото време се мъчеше да отмахне отломките от очите си.

Зелър, който вече беше привикнал с тъмнината, видя лицето на Дарт, цялото покрито с трески и парчета кора от дърво. Зелър знаеше, че следващият изстрел ще означава последния миг на Дарт на тази земя.

Нямаше време да заема по-добра позиция. Трябваше да действа.

За себе си Зелър знаеше, че всичко е свършено: беше се опитал да събори „Роксин“ и беше пропаднал в опита си. Давид невинаги побеждаваше Голиат — справедливостта беше цел, която трябва да се преследва, но тя невинаги побеждаваше. Като ченге в продължение на повече от двадесет години се беше убеждавал непрекъснато в тази истина. Той зае удобна позиция облегнат с гръб към дървото, вдигна оръжието си и стреля. „Няма да ме заключат“, помисли той. Изстрелът проехтя в гората и привлече вниманието на стрелеца, който изостави търсенето в посока на Дарт и обърна лазера към Зелър.

Зелър стреля още веднъж, като си мислеше: „покажи ми онази светлинка…“.

Червената точка запълзя по снега, тръгна нагоре по едно дърво и попадна върху коляното на Зелър. Сержантът се ободри. „Дай ми цел“, подразни той още веднъж мислено противника си.

Точно насреща от вътрешността на гората се зададе жълто-бяла светлинка.

Гората се изпълни от поредицата изстрели на Зелър, който умишлено стреляше в широк кръг. Коляното му се разпиля. Рамото му експлодира. Той успя да произведе един финален изстрел. „Бягай колкото можеш, Дартели“, подкани го той мислено. „И Бог да те пази.“

Хейт вдигна главата си от бюрото, погледна към детектива, който стоеше на вратата на офиса му, и ахна:

— Боже господи… — Дарт беше целия в кал, кръв и с мокри дрехи. — Затвори вратата — бяха следващите думи на Хейт, към които той прибави бързо: — Бил си там! — Дарт кимна. — Какво, по дяволите, се е случило?

— Не искам да бъда въвлечен в разследването — каза Дарт.

— Така си мислиш. — Хейт погледна часовника на стената — беше един сутринта. — Изпратил съм дузина полицаи и четирима детективи. — Офисите на отдела бяха празни. — Какво, по дяволите, се случи?

— Стрелецът?

— Умря по пътя за болницата.

Дарт погледна Хейт право в очите и каза:

— Сгреших за самоубийствата. Те не са били убийства.

— Вярно ли е? — сепна се Хейт, който нито за момент не повярва на Дарт, но и не му зададе никакви въпроси. Това беше, което Хейт искаше да чуе.

— Неправилно съм изтълкувал уликите, сержант. Грешката е моя — продължи Дарт.

— Така ли?

— Да. Може би съм в състояние да докажа, че „Роксин лаборатории“ има участие в някакво потулване във връзка с лечението с генна терапия, което в момента изпробват. Лекарството, както изглежда, има сериозни психологически странични ефекти, които имат за резултат, така мисля аз, някои от тези самоубийства. Ужасно нещо.

— Какво е участието на Зелър? — попита Хейт направо.

— Струва ми се, че никога не съм споменавал името на Зелър в твое присъствие, сър. Не мога да разбера какво имаш предвид. — Употребата на „сър“ непременно трябваше да направи впечатление на Хейт. — Неговата смърт — каза Дарт — положително е истинска трагедия за нас всички.

— Желанието ми е той да умре като герой, а не като престъпник — изсъска Хейт, като явно говореше честно. — Каква част от това ще излезе на бял свят?

— Каква част от какво? — попита Дарт с най-невинния си глас на момче скаут.

— Ти можеш да задържиш поражението в този му вид? — попита Хейт, като гласът му показваше, че той е и изненадан, и силно впечатлен.

— Изпитваме известен недостиг на време, сър — настоя Дарт, който държеше да не пропусне официалното обръщение. Той се закашля и извади малко кал от зъбите си. — Ако имаме намерение да докажем присъствието на „Роксин“, то ще трябва да действаме бързо. Ще ни трябват различни заповеди, един пълен състав за спешна намеса, автомобил за провеждане на наблюдение… Ако не успеем — додаде той, без да откъсва погледа си от Хейт, — боя се, че срещу сержант Зелър биха могли да бъдат издигнати обвинения, имащи за цел да го дискредитират и да се отклонят подозренията от мястото, върху което те трябва да паднат.

— Наистина ли можеш да го предпазиш от това? — попита отново Хейт.

— Не знаех той да е замесен в каквото и да е — отговори спокойно Дарт, играейки добре ролята си. — Името му било ли е някога споменавано във връзка с някое от тези разследвания?

Докато размишляваше върху думите на Дарт, Хейт избърса с ръка устните си.

„Направи това за Зелър!“ — говореха очите на Дарт, насочени към Хейт.

— Можеш ли наистина да уредиш това, Дартели? — Хейт разбираше, че отстъпките, за които Дарт настояваше, щяха задължително да доведат до собственото му въвличане, до излагането му на опасност в случай, че планът на Дарт не успее и истината за престъпните действия на Зелър излезе наяве. И двамата щяха да рискуват кариерата си, за да спасят репутацията на Зелър. — Можеш ли? — повтори Хейт, настоявайки за отговор, който и двамата знаеха, че Дарт не може да даде.

— Имах добър учител — промърмори Джо Дарт.

Трябваше им паролата на Мартинсън. Като караше един лексус, собственост на отдела, Дарт приближи входа на служебния паркинг на „Роксин“ в два и тридесет сутринта. Беше в джинси, с пуловер и винтяга.

Надзорникът по телеграфо-пощенските линии, който беше качен на един стълб, въоръжен с мощен монокуляр, работеше в отдела за наркотици, но беше със значителен стаж в наблюденията под прикритие. В едно специално укритие в града, недалеч от резиденцията на губернатора, дежуреше оператор, който очакваше разрешение от съда да се включи в линията за бързо предаване на данни, която обслужваше един дистанционен компютърен терминал в домашния кабинет на доктор Ариел Мартинсън. Гини беше открила съществуването на този дистанционен терминал, след като беше разпитала подробно Дарт за компютрите, които беше видял там. Разузнаването на Бъд Гормън го беше потвърдило.

Черният немаркиран автомобил на групата за спешна намеса беше паркиран на половин миля от „Роксин“. Тимът беше готов с черни стълби за атака в случай на необходимост на западната стена на съоръжението.

Хейт беше в командния автомобил заедно с двама техници. Паркиран до главния вход на „Роксин“, той беше с вдигнато на крик ляво задно колело, а наоколо лежаха разпилени инструменти. Впечатлението беше, че става дума за спукана гума. В действителност, ако беше необходимо, автомобилът можеше да тръгне от това положение.

Малка слушалка в лявото ухо на Дарт поддържаше връзката му с командния автомобил, а по този начин и с Гини и съгледвача на стълба. На гърдите му имаше оптична камера с дебелина не по-голяма от тази на резервоар на писалка и закачена на една жичка, така че да предава гледната точка на Дарт — интересна подробност, за която беше настоял съдията при издаването на заповедта. Списъкът на готовите указания за подобна компютърна операция не беше дълъг и затова се налагаха импровизации.

Когато Дарт спря пред охранителната врата, която се управляваше автоматично, той включи видеорекордера — не по-голям от уокмен — и каза в микрофона, който беше закачен под яката на якето му:

— Позиция едно. Целият съм на теб, Гин.

Техниците в автомобила записваха всяка негова дума.

Дарт чу гласа на Гини. С телефонен шлем на главата и две слушалки на кухненската маса пред себе си Гини повтори като ехо:

— Позиция едно. — И добави: — Не става.

Дарт се запита как ли се чувства тя с това разрешение. Беше навлязла във владенията на „Роксин“ с разрешението на съда и по молба на Дарт. Срещу сътрудничеството й, съдът се беше съгласил да изчисти криминалното й досие, а също и да й опрости изпитателния срок. И сега, когато законът стоеше зад нея, тя се опитваше да проникне в охраняваните зони на компютъра на „Роксин“ и да отвори вратата от няколко мили разстояние.

Охранителната врата приличаше на вратите на паркингите — хоризонтална бариера в червено и бяло препречваше входа, а дълга редица от остри шипове, предназначени да пробиват гуми, правеше невъзможно излизането.

Дарт очакваше нервно магията на Гини.

— Нещо? — чу въпроса й.

— Нищо.

— Една секунда — избъбри тя. — А това как е?

Вратата се отвори.

— Бинго! — възкликна Дарт, влизайки с колата. — Ти си гений.

— Нека се надяваме, че ще успея да те измъкна обратно — изсумтя в отговор тя, като донякъде се заяждаше.

В този час неговата кола беше единствената в паркинга. Той тръгна към няколкоетажния блок от стъкло и метал, който беше залепен откъм северната страна към гигантския купол. Мястото напомняше огромен блестящ космически кораб.

Дарт загаси фаровете.

— Намирам се пред втората врата от южния край — информира той Гини. — На вратата няма номер.

— Стълбите са вдясно? — попита тя.

Остъклените стълби се виждаха ясно.

— Точно така.

— Правилно — потвърди съгледвачът, който също беше включен.

— Успях — информира го тя. — Вписах те в системата под името на служителя Нийли. Джордж Нийли. Той е регистриран като инженер биохимик на работа в Б-блок. Разбра ли?

— Джордж Нийли. Б-блок — отговори Дарт. За да го вкара, Гини трябваше да използва името на реално съществуващ служител. В случай че го спрат, той можеше да обясни, че е загубил картата си някъде между паркинга и мястото, където са го задържали.

— Можеш ли да ме вкараш? — попита той.

— Обади ми се, когато стигнеш вратата — отговори тя.

Дарт слезе от колата, пресмятайки, че до този момент нощната охрана е уведомена за това, че Нийли е използвал паркинга. На външната страна на вратата беше монтирано устройство от неръждаема стомана да разчита картите за идентификация. Такова нещо Дарт нямаше.

Застанал до вратата, той прошепна:

— Тук съм.

— Стой така — чу гласа на Гини в ухото му.

Нервите на Дарт бяха готови да се скъсат. Нямаше никаква представа как би могъл да се оправи през следващия половин час. На няколко пъти се огледа в двете посоки.

— Какво ще кажеш за това? — попита Гини.

На синьо-зеления екран се появи надпис: „Неправилна входяща информация — моля, опитайте отново“.

Дарт се опита да отвори вратата.

— Не — информира я той. Уплаши се, че може би се е объркала. Съвършено незапозната с охранителната система на „Роксин“, тя трябваше да се ориентира в движение. Реално време, както гласеше нейното определение.

— Стой така — повтори тя. — А сега? — попита напрегнато.

— Не става — съобщи Дарт, от когото течеше пот, въпреки че температурата беше под точката на замръзване.

— Тук е наблюдателният пост — намеси се човекът от стълба. — Виждам неидентифициран индивид, движи се пеш, насочва се на юг покрай източната страна.

Дарт вдигна глава. Можеше едва да различи някаква малка черна точка на разстояние от сто ярда. Пазач — и вървеше към него.

— Имаме право само на още един опит — обясни Гини. — Ако не успеем, Нийли няма да бъде допуснат вътре, а ако трябва да продължим, ще ми се наложи да те вкарам в паркинга под друго име и да опитаме отново.

— Закъсахме — съобщи Дарт.

— Неидентифицираният индивид е на седемдесет ярда и продължава движението — съобщи наблюдателният пост.

— Вратата? — попита Гини в паника.

Дарт погледна над рамото си. Входната врата се вдигна и се спусна.

— Успя.

— Изчакай — изсъска тя.

Пазачът приближи още и вече беше на не повече от петдесет ярда. Той махна с ръка, все още беше твърде далеч, за да се види лицето му, както и самият той не можеше да види лицето на Дарт.

— Разстоянието се стопява — предупреди Дарт.

Още няколко ярда и лицето на Дарт щеше да се види ясно. Колко от служителите на „Роксин“ можеше да познава един пазач от охраната?

— Джо? — попита тя.

Дарт прочете:

Чу се щракане. Дарт натисна дръжката. Вратата се отвори.

Пазачът беше на двадесет ярда. Той и Дарт се виждаха един друг съвсем ясно. Трябва да мислиш изправен върху краката си, беше го поучавал някога Зелър. „Той е външен пазач“, помисли Дарт. „Обезоръжи подозрението му.“ Дарт предложи с висок глас:

— Искате ли да ви държа вратата?

Пазачът поклати глава.

— Не, благодаря.

Дарт пристъпи вътре мокър от пот, с пресъхнало гърло. Асансьорът беше точно пред него, виждаше се врата, водеща към стълбите вдясно. Като не искаше да чака кабината и като си спомни от по-ранното си посещение в „Роксин“, че асансьорите също бяха свързани с формалности по охраната, Дарт реши да използва стълбите. Вратата се затвори след него с глух удар.

— Джанет Йоргенсон? — проплака той в микрофона, както се изкачваше по стълбите. Новата му идентичност му беше донесла промяна на пола.

В лявото си ухо чу:

— Името се намираше в списъка непосредствено над това на Нийли. Какво мога да ти кажа?

— Кой съм? — попита Дарт, въпреки че това нямаше значение — не можеше да се вживява в ролята на Йоргенсон.

— Работата е — обясни тя — в начина, по който функционира системата — причината, поради която Нийли не можа да влезе — трябва да заемаш особено място в системата на сигурност, за да имаш достъп до всички врати. В противен случай би могъл да влизаш през определени врати в определено време. Нийли, за разлика от Йоргенсон не получи разрешение да влезе.

— Кой съм аз? — повтори Дарт, като силно се дразнеше.

— Вицепрезидент и заместник-директор на „R“ и „D“ — информира тя.

— Направила си ме асистент на Мартинсън? — попита гневно Дарт.

Охранителната система би могла да съобщи на Проктор за неочакваната нощна визита — ако Проктор имаше някакъв разум, неговият тим щеше да бъде нащрек. Вероятно беше да познава номер две след Мартинсън и според Дарт той можеше да постави под съмнение едно нейно посещение в този ранен час на утрото, би могъл да разбере хитрината на Дарт. Това го пришпори да бърза.

Съгледвачът от телефонния стълб съобщи:

— Неидентифицираният индивид инспектира лексуса. Изглежда, че използва ръчно комуникационно устройство.

— Сканирам — отговори гласът на диспечера.

Дарт продължи да изкачва стълбите на бегом, минавайки покрай вратата, отбелязана с голямо „2“.

— Прихванахме радиовръзка — прошумоля спокойният глас на диспечера. — Индивидът съобщи регистрационния номер на колата и очаква обратно позвъняване. Сержантът препоръчва незабавно да прекратите действията. Повтарям: препоръчва да прекратите. Ясно? — След кратко колебание диспечерът додаде: — Евакуационен план „А“ като Алфа, ясно?

Според плана „А“ Дарт трябваше да стигне пеш позицията на групата за спешна намеса, където елитният тим щеше да му помогне да премине през оградата, след което да бъде в безопасност. Всичко това беше казано не заради самия Дарт, а за всеки, който би могъл да слуша на използваната честота. Ако хората на Проктор контролираха полицейските радиовръзки — нещо, на което се надяваха Хейт и Дарт — тогава може би пристигането на Дарт в „Роксин“ щеше да има ефект на предизвикателство.

— Аз съм на третия етаж — докладва Дарт. Чудеше се дали онези чуват. — Син правоъгълник, жълт триъгълник и зелен кръг — съобщи той вече на Гини.

— Син, жълт, зелен — повтори тя. — Правоъгълник, триъгълник, кръг. Стой така.

Тази врата на офис, както всяка друга, беше с устройство за разчитане на идентификация в дясната страна. Тайният код на вратите даваше преимущество на „Роксин“. Гини трябваше да открие необходимата врата в базата данни. Дарт чакаше търпеливо. Най-накрая чу гласа й:

— Опитай.

Дарт натисна лоста и заключената врата се отвори.

— Успях! — каза той радостно. — Вътре съм.

Влизането в офиса положително трябваше да се покаже на екраните във фоайето. Гини беше получила инструкции да не се опитва да крие действията на Дарт от тези екрани. Въпреки че така съществуваше риск Дарт да бъде заловен, това също даваше възможност Проктор или други шефове да бъдат информирани относно движенията на Дарт — нещо изключително важно за успеха на операцията.

Механизмът действаше и капанът беше заложен: сиренето беше там и очакваше да бъде взето. Дарт се мушна в някакво кресло пред един компютърен монитор, където на екрана се редуваха геометрични фигурки. Той натисна клавиша Shift и се появиха десетки софтуерни икони.

— На терминала съм — съобщи тихо Дарт.

— Браво, момчета — обади се накрая и Хейт, включвайки и тези, които ги подслушваха.

Джо Дарт се беше включил.

Алверес насочи погледа си към тавана.

Дарт почувства интуитивно, че този момент на изненада е и ще бъде единственото му преимущество над такава маймуна. Имаше чувство за падането си, за измъкването на оръжието си от кобура и за това как ще простреля краката на Алверес, ако се окаже необходимо.

Приземи се върху пострадалия си крак.

Почувства, че му става лошо и че пространството наоколо му се завърта в плътна синкава мъгла. Загуби равновесие и падна по гръб.

Алверес стоеше изправен и се опитваше бързо да се освободи от праха от акустичния панел, който беше попаднал в очите му.

Дарт забеляза една маса с компютърни съоръжения. Потърси това, което Гини му беше описала. Обикновена кутия… Не видя нищо подобно. Голяма част от съоръженията се намираше върху едно островче зад множеството клавиши.

Между Дарт и това островче стоеше Алверес.

Дарт не посмя да употреби оръжието си, защото това щеше да алармира Проктор — ако това вече не беше направило падането му през тавана — и още по-важно, щеше да предизвика нахлуване през вратата от страна на хората от групата за спешна намеса с резултат блокиране на компютъра.

Алверес беше едър и набит и въпреки това бърз като светкавица. Той нападна Дарт в стил на боксьор, пресметливо и извивайки се вляво и вдясно, носеше се леко върху краката си, готов всеки момент да влезе в схватка. Действаше с радостно увлечение.

Дарт се изправи на крака зашеметен. Въпреки намеренията си, той посегна за оръжието, извади го и го насочи към огромните бедра на Алверес.

Алверес извърши лъжливо движение вдясно — Дарт изви тялото си, за да реагира — и в следващия момент налетя отляво толкова бързо, че Дарт даже не забеляза нападението му. Имаше една секунда, през която Дарт държеше револвера си, като не искаше да стреля, последва друга секунда, когато оръжието му се плъзгаше по пода, а той чувстваше китката си гореща и отпусната.

Алверес се блъсна в Дарт ниско и отстрани, под ребрата, нанасяйки удар в областта на единия бъбрек, и повали детектива в агония.

Дарт замахна диво с наранения си крак и успя да го стовари странично върху коляното на Алверес, движението му беше като при затваряне на врата. Чу се някакво щракане, очите на главореза се разшириха силно, Дарт ритна отново същото място, след което Алверес се огъна като клон под напора на вятъра. Той направи гримаса, разголвайки кафявите си, грозни като на зло куче зъби.

Ръцете му бяха като на човекоподобна маймуна, изненадващо дълги за такова набито тяло. Той замахна към Дарт и стовари юмрука си в центъра на гърдите му, лишавайки го от въздух.

Дарт залитна назад и се блъсна в едно бюро, като в същия момент знаеше, че ако се оставеше да бъде затиснат от горила като Алверес, това ще е краят му — щеше да бъде разкъсан на парчета, със строшени кости. Дясната ръка на Дарт отказваше да действа — тя направо висеше като парцал, въобще не я чувстваше. Лявата му ръка попадна болезнено върху нещо хладно и твърдо и Дарт го сграбчи и го стовари върху Алверес, който, като се готвеше да пристъпи по-наблизо и да довърши Дарт, погрешно оцени движението на Дарт като опит да се появи от дясната му страна. Детективът стовари предмета върху челюстта на Алверес и това беше като удар, нанесен с бокс. Физиономията на Алверес вече напомняше маска от филм на ужасите.

Като се възползва от спечеленото време, Дарт се отблъсна от бюрото и закуцука несръчно около реда клавиатури и монитори и приближи островчето. Там на не повече от десет фута и със святкащи червени светлини беше описаната от Гини кутия.

Няколко минути, спомни си той думите на Гини.

„Страхотен шанс“, помисли Дарт, питайки се дали не би могъл да намери отнякъде тридесет секунди. Той прехвърли тежестта си върху болния си крак, падна и посегна със строшената си китка, викайки силно от болка.

„Чули са“, помисли той.

Алверес се завъртя, строшената му челюст не допускаше появата на перверзната му усмивка, от носа му течеше обилно кръв, очите му бяха влажни и изпълнени със злоба.

Дарт никога не беше виждал такъв поглед, но той беше описван десетки пъти и сега почувства с цялото си същество, че Алверес или ще го убие, или ще го осакати за цял живот. Това беше гореща точка, решаващ момент. Алверес тръгна напред като глава на стенобойна машина — но тази глава имаше и сгъваем нож.

Ножът потъна дълбоко в лявото рамо на Дарт. Алверес го издърпа с бързо движение и с невероятно неприятен смучещ звук, и замахна отново, но Дарт се отдръпна. Острието прободе пода, счупи пружината и се затвори върху пръстите на Алверес, срязвайки и четирите до костта. Алверес изрева, пусна ножа и размаха ръка, за да се освободи от него. Кръвта рукна като вода от маркуч.

Дарт се втурна към кутията. Вертикален ред червени лампички… Бутонът с маркировка „Главен“ се намираше в дъното на уреда. Алверес ръмжеше. Дарт натисна червения бутон и той незабавно премина в зелено.

Системата беше включена.

Алверес пълзеше по пода.

Револверът! Това стана ясно на Дарт, когато Алверес протегна ръка.

Дарт замахна с крак и засегна с върха на обувката си челюстта му. Силен звук на пращене изпълни помещението, беше като изстрел и Алверес се строполи на пода, ръката му кървеше страшно. Беше повален, но не довършен.

С болка Дарт се превъртя наляво, бутонът оставаше зелен. Може би бяха изминали двадесет секунди, които изглеждаха половин час. Дарт взе белезниците, вкара в единия край китката на ранената ръка на Алверес и като го тътреше по пода, заключи другата за крака на някаква тежка маса, натоварена с компютърна техника.

Дарт чу хаоса навън в коридора и реагира, преди да е помислил. В момента, когато вратата се отвори, той вече държеше в ръка окървавения револвер.

— Не мърдай! — кресна възбудено единият от тримата униформени охранители с насочено към Дарт оръжие.

Дарт, легнал по гръб, държеше оръжието си в лявата ръка, държеше го насочено към този, който беше извикал, но съзнаваше, че не би могъл да улучи даже стената на един хамбар.

— Полиция — каза Дарт, опитвайки се да внуши авторитет.

Изненадата, която се изписа по лицето на охранителя, убеди Дарт, че новодошлите нямаха никаква представа кой е той, единствената му надежда сега беше да отдели Проктор от собствените му хора.

— Без глупости — излая охранителят, поглеждайки бързо над рамото си. — Хвърли тази шибана играчка!

Наемните ченгета бяха прочути със стрелбите си по прозорци, кучета и деца. Нищо не оправдаваше това, че носят заредени оръжия, след като почти не бяха обучавани като стрелци. На Дарт никак не му харесваше насоченото срещу него дуло.

Една минута, пресметна той. Трябваха му повече. Чувстваше само нарастваща болка в дясната си ръка.

— Ако застреляш ченге, смятай, че си мъртъв. Сградата е обградена.

— Какви ги дрънка този — изръмжа русокосият. По вида му можеше да се заключи, че е на малко повече от двадесет години. Той също беше насочил оръжието си към Дарт. — Според мен да го очистим още сега.

— Не — чу се лесно различим глас зад него. — Намираш се в неблагоприятна ситуация, детектив Дартели — обади се Проктор, потвърждавайки пред подчинените си, че Дарт действително е ченге. Този ход се стори на Дарт твърде любопитен. — Никакви глупости. Не предприемай нищо, за което всички ще съжаляваме.

И тогава Проктор се показа, преминавайки между униформените си охранители. Ръцете му бяха вдигнати.

— Аз съм невъоръжен и беззащитен. — Той направи още една пробна крачка напред. — Ще стреляш ли срещу мен? — Погледът му се задържа върху рамото на Дарт и го издаде, че е забелязал зеления бутон. Проктор знаеше повече за компютърната система, отколкото Дарт беше очаквал.

— Назад! — кресна предизвикателно Дарт, леко разклащайки оръжието си.

Две минути, помисли той.

— Наистина ли имаш намерение да ме застреляш? — попита Проктор, ръцете на когото продължаваха да бъдат вдигнати. По челото му имаше капки пот.

Дарт почувства, че му се завива свят. Той побледня и му стана студено. От нараняването в рамото продължаваше да губи кръв.

— Не съм въоръжен — напомни му Проктор. Той се усмихна, като че ли за да успокои Дарт. Продължи да върви, като внимателно поставяше единия си крак пред другия. Не се стремеше да стигне до Дарт, трябваше му процесорът.

Замъгленият ум на Дарт едва действаше. Проктор направи още една стъпка и Дарт каза високо:

— Да, ясно.

Тези думи сепнаха Проктор, който замръзна на мястото си. Очите му зашариха над Дарт, като гледаха, но не успяваха да видят микрофона.

— Видео и аудио — излъга Дарт, който не знаеше дали някое от двете работеше. Наблюдаваше как цветът от лицето на Проктор изчезва. — Да имаш да съобщиш нещо за командния автомобил?

— Ако това беше истина — изсъска Проктор, правейки още една стъпка напред, — отдавна щяха да ти се притекат на помощ. Добър номер.

Дарт не можеше да му каже защо не могат да дойдат и затова вместо това изхърка:

— Не съм им подал сигнала.

— Не мисля така — поколеба се Проктор, правейки обаче още една стъпка.

— Недей — предупреди го Дарт.

— Остави револвера — намеси се нетърпеливият охранител. Както забеляза Дарт ръката му вече отмаляваше. Прицелът му не можеше да бъде точен.

Три минути… колко още?

Изведнъж всичко угасна, като останаха да светят само лампичките на компютъра.

Дарт видя една бяла светкавица. Телохранителят беше стрелял и пропуснал. Въпреки бученето в ушите си Дарт чу шум, който можеше да означава само счупено стъкло и разкъсан метал, когато групата за спешна намеса задействаха с експлозиви при пет от входовете.

„Всичко развалиха!“, помисли Дарт, много ядосан от това, че Хейт беше оторизирал акцията, знаейки при това, че по този начин ще се окаже в опасност доказателственият материал.

Без да му е ясно откъде му дойде тази сила, Дарт се втурна в тъмнината, за да попречи на Проктор да стигне до компютъра, всеки мускул, всяко сухожилие се измъчваха от болка. Двамата се сблъскаха и Дарт падна тежко, точно когато от стената задейства аварийното осветление. Проктор с енергично движение се отдръпна и се изправи на крака.

Дарт надигна револвера и постави пръст на спусъка.

Русокосият охранител беше нацелил оръжието си върху Дарт.

Прозвуча изстрел малко преди Дарт да ослепее от болка. Лицето му като че ли експлодира, като в същото време слухът му излезе от строя и той се разплака. Плачеше на висок глас за Зелър и за приятелите, които беше загубил, за майка си и за загубените души. Погълнат от непреодолима бяла светлина и лишен от слух, той се сви на топка и отпадна от света, както пада човек, хвърлен от канара. Безтегловен и сюблимен.

Над Дарт се появи неясният и загрижен образ на Хейт и Дарт се учуди защо първият му контакт със смъртта трябва да е бившият му сержант, човек, с когото никога не е бил особено близък. Би предпочел да беше Аби. Би предпочел разговор със Зелър. Едно бронзово и голо тяло, може би. Всичко друго, само не и Хейт.

Чувстваше се така, сякаш беше в морето и се олюляваше заедно с вълните. Усещането беше успокояващо и приятно.

— Можеш ли вече да ме чуеш? — попита високо сержантът.

Образът му продължаваше да бъде неясен, привидение от пара.

— Махай се — промърмори Дарт, който предпочиташе сън, а не кошмар. — Остави ме на мира.

— Зашеметяващи бомби и запалителни гранати — обясни сержантът с нотка на оправдание в гласа си. — Играчките на хората от спешната намеса — додаде той.

Дарт се досети, че люлеенето беше от носилката. Все още не виждаше добре.

— Слухът ти ще се възвърне — успокои го високо Хейт.

В този момент се появи болката, като че главата му беше затисната от един тон тухли.

— Може би те боли глава — чу той глас зад себе си.

— Не, по дяволите — изведнъж ясно изрече Джо Дарт. Той премигна няколко пъти, желаейки да прогони част от неприятното усещане и опитвайки се да се ориентира кой от кръговете беше сержантът. Избра си един, който се навеждаше над него. — Защо? Защо след всичко това избързахте? Господи… — Мислите му се загубиха заедно с гласа. В гърдите му бушуваше гняв, но тъй като не беше налице физическа енергия, която да го подкрепи, той замря, победен. Дарт чувстваше как всеки момент може да се разплаче със сълзи. Изтощение. Съжаление към себе си.

— Не, не — дочу пак гласа на Хейт.

— За мен? Направихте това, за да ме спасите? Вие ме провалихте — почти изхлипа Дарт. Искаше му се Хейт да се измъчи, искаше някой да плати. Искаше да бъде оставен сам и да плаче.

— Гини реши проблема. — Пак беше Хейт.

— Тя не можеше да стигне до файла, тъй като той беше в буферната област — обясни зад него един млад техник. На Дарт му потрябва известно време да го идентифицира като гласа на техника от командния автомобил. — Когато ти маркира текста и изпълни командата „Отрежи“, той беше уловен в паметта. Трябваше да направиш това, за да не допуснеш опитите да се изтрият тези файлове. Този текст съществуваше в паметта на компютъра, но в буферна област, не на диска, не някъде, където Гини да може да го хване.

Хейт каза:

— Той трябва да почива.

Техникът добави развълнуван:

— Главният процесор беше нагласен така, че в случай на прекъсване на захранването да запамети всички буфери на диска. Гини разбра това — разбра, че единственото, което може да направи при съществуващото положение, е да спре захранването.

Напуснаха стълбите и Дарт почувства освобождаването на краката на носилката и че вече се движи върху колелета. Грапавините му причиняваха болки по цялото тяло.

— По-късно — каза на Хейт един от санитарите. — Нека почива.

Игнорирайки го, техникът продължи:

— Самата машина е защитена с резервно захранване, затова след нашата намеса Гини, която само това чакаше, грабна файла. Потрябваха й всичко на всичко няколко секунди.

„Секунди?“, помисли Дарт.

— След което — включи се пак Хейт — всичко беше в ръцете на групата. Бяхме загубили радиовръзката с тебе. Не ни беше лесно.

— Пипнахме файла?

— Пипнахме всичко — потвърди Хейт. — Гини е гений.

Ариел Мартинсън изглеждаше много по-малка, много по-възрастна в стаята за разпити на отдела за престъпления срещу личността даже в присъствието на седналия до нея неин високоплатен адвокат. Дарт беше чувал много за Бърни Уърнзър, но досега не го беше виждал. Уърнзър беше положил всички усилия да уреди провеждането на интервюто на друго място, но въпреки всичко те се намираха тук, в малка стая без прозорци и с под от линолеум. Точно според желанието на Дарт.

Дарт носеше със себе си магнетофон. Лявата му ръка беше в гипсова превръзка. Той включи магнетофона в един контакт на стената, задейства го и записа имената на присъстващите, мястото, датата и часа. Мартинсън изглеждаше нервна, а Уърнзър олимпийски спокоен.

— Както знаете — обърна се Дарт към Мартинсън, — ние ви обвиняваме в намеса в криминално разследване, доколкото Терънс Проктор и следователно „Проктор секюрити“ е действал като ваш агент. В този смисъл съществува и обвинение в убийство първа степен, за убийството на Уолтър Зелър и опит за убийство, каквито представляват действията против мен. Налице са обвинения относно фалшификация на резултатите от известни клинични изпитания…

— Вие не знаете нищо — изсъска Мартинсън злобно. Уърнзър леко докосна ръката й. Тя изгледа свирепо адвоката си и го прекъсна при опита му да говори. — Не, Бърни. Аз сама ще си изкопая гроба, все пак ти благодаря.

— Наистина аз не мисля, че… — предприе нов опит Уърнзър.

— Тихо — сряза го тя, принуждавайки го да мълчи и предизвиквайки силното му изчервяване. На Дарт каза: — Някога да сте се занимавали с жертва на сексуално насилие, господин детектив? Физическо насилие? Имате ли представа с какъв случай имате работа тук? Разбирате ли травмата — нелечимото увреждане, причинено на една жена, а и на момчета също така — чрез такова насилие? Разбирате ли? Тялото на някой друг вътре в теб… болката… болестта… Някой те удря… лигави се с теб и те унижава…

— Ариел! — опита се да я спре Уърнзър.

— О, затваряй си устата! — кресна му тя.

Дарт обясни с развълнуван глас:

— Беше прострелян пет пъти, като последният куршум прониза черепа му точно под лявото око и го уби.

Игнорирайки го, тя продължи:

— Ами ако притежавахте знанията, способността да намалите сексуалното насилие — изнасилванията — с десет процента? Насилията срещу съпруги и деца с двадесет на сто? Шестдесет на сто? Ами ако съзнавате какви са възможностите ви? Ами ако правителството при цялата му баналност е постановило система от правила, толкова ограничителни, бавни, толкова трудно преодолими, че си разбрал, че ще минат може би десетилетия, преди да успееш да представиш тази технология на пазара? Какво тогава? Ще седиш и ще чакаш? В тази държава всеки дванадесет секунди бият жена. — Тя погледна своя „Ролекс“. — Откакто сме седнали тук, срещу повече от десет жени е вдигнат юмрук. Ще чакате ли да минат десетилетия, ако сте на мое място?

Десетки образи на Зелър наводниха съзнанието на Дарт.

— Уолтър Зелър разкри вашата обработка на документацията по клиничните изпитания. Той разкри фалшификациите на фактите, извършени от Проктор. В резултат от тези разкрития той беше преследван, животът му беше под заплаха денем и нощем в продължение на повече от дванадесет месеца…

Прекъсвайки го, тя повиши ядно тон:

— Кой сте вие? Слушате ли какво ви говоря? Чувате ли какво казвам? Е, и какво, ако съм променила нещо от бумажната работа? Точно това беше — бумажна работа!

— Ариел, аз трябва да се намеся — направи опит Уърнзър.

— Млъкни, Бърни. При всички случаи ти се плаща. — Обръщайки се към Дарт, тя продължи: — Бих ли изкарала латерина на пазара въпреки не съвсем идеалните резултати? Разбира се, че бих. — Кръстосвайки погледа си с неговия, тя додаде: — Аз ще го направя, ако имам тази възможност. Предпочитам да спра петнадесет, двадесет, тридесет процента от тези зверове пред това да стоя на едно място, без да предприемам нищо. Всеки дванадесет секунди, не забравяйте това. И бих ли прибегнала до такова средство поради алчност? Не. Заради науката, детективе! Заради жертвата. Всяко ново поколение латерин, което сме усъвършенствали, показваше от пет до седемнадесет процента подобряване на качествата. Но при съществуващите правила няма начин за тестуване. Не можете да пробвате латерина върху плъхове и маймуни! С кого се шегувате? Това е отклонение в човешкото поведение — и до голяма степен генетичен дефект. Знаете ли кой трябва да се намира в тази стая, кой трябва да бъде тук вместо мен? Държавната администрация по лекарствата. — Тя кимна. — Можете да бъдете сигурен, те трябва да са на този стол. Не аз. Виновна ли съм, че се опитвам да направя нещо? Да. И се гордея с това.

— За действията си ще отидете в затвора — изгледа я Дарт. — Но в случай, че ни съдействате, както господин Уърнзър ще ви обясни, във вашия случай ще се вземат под внимание специални съображения.

— Не ми трябват специалните ви съображения. Колко мъртви жени, бити съпруги, изнасилени деца са равни на един Уолтър Зелър? Кажете ми как да съставя уравнението. Зелър многократно нарушаваше закона. Накрая той извърши убийства…

— Убиецът сте вие — кресна силно Дарт и веднага съжали за избухването си. Той се овладя, погледна я в очите и продължи: — Вие подправихте данните, резултатите от изпитанията, а след това се опитахте и накрая успяхте да убиете човека, който разкри измамата ви. Вие, не Проктор, не неговото физическо оръдие, вие.

Устните й се раздвижиха, но не последва никакъв звук. Най-накрая тя проплака:

— Това е важна работа.

Настъпи тежко мълчание. Гърдите на Мартинсън започнаха да се повдигат от силното напрежение. Дарт се чувстваше целият плувнал в пот.

Той започна пак:

— Не можете да съпоставяте едното с другото. Няма да стане така. — Почувства, че се размеква. Двадесет процента по-малко сексуални насилници? Беше ли това възможно?

Тя го погледна уморено.

— Правете това, което сте длъжен да правите, детективе. Всички ние правим това, което чувстваме, че сме длъжни да правим. Аз ще се възползвам от моите възможности. — Замълча, погледна към измъчвания от недоволство Уърнзър и отново към Дарт. — Искате ли да ви кажа нещо? Не забравяйте, че съдебните заседатели са мъже и жени. В тази страна не съществува състав, който ще ме осъди за това, което съм извършила. Зелър извърши убийства, не аз. Един отчаян човек, повлиян от загубата на жена си. Аз се опитвах да помогна на тези, които той убиваше. На тях им трябваше тази помощ — това е документирано — и по тази причина те участваха в изпитанията. — Тя отново погледна към Уърнзър.

Дарт информира адвоката:

— Тери Проктор ще свидетелства срещу вашата клиентка. Може би ще трябва да имате това предвид.

— Остани си на мястото, Ариел — посъветва я Уърнзър.

Тя се изправи, макар и не енергично. Оправи с ръка костюма си и като срещна погледа на Дарт, отрони тихо:

— Опитвах се да помогна за решаването на важен социален проблем. Ако искате, можете да ме осъдите за това.

Премина покрай него и излезе.

Дарт не направи нищо, за да я спре.

— Казаха, че си гений — информира я Дарт.

Двамата се разхождаха.

— Ами добре, това показва, че най-после ченгетата са разбрали истината — пошегува се Гини.

Дарт изпитваше неудобство, че трябваше да върви с превързана ръка — не беше се замислял върху това колко много вървенето зависи от движението на ръцете. Глезенът му беше в достатъчно добро състояние за тази екскурзия, въпреки че от време на време се обаждаше остра болка. Помолила го беше да се видят, а той беше в настроение, което не му позволяваше да й откаже.

Тя откри едно високо място, обърната на север скала, и те кацнаха там, загърнати в зимните си палта. От дишането им се образуваше пара. Дарт беше силно развълнуван. Следобедното слънце беше забулено от облаци.

Тя въздъхна:

— Странно беше това, което направихме. — Той помисли, че тя говори за акцията при „Роксин“, но не беше сигурен.

— Да.

По начина, но който тя прехапваше устната си, Дарт можеше да разбере кога е развълнувана.

— Как си с Аби? — попита тя, като с въпроса си не го изненада ни най-малко. Беше очаквал на каква тема щеше да бъде този разговор.

— Защо?

— Държа да знам.

Той поиска да попита още веднъж защо, но се отказа.

— Как съм аз или как сме ние?

— Има ли ние?

— В много голяма степен.

— Това е част от което искам да знам — каза тя.

— Няма да се върне при мъжа си, ако питаш за това. В крайна сметка това, че изобщо беше мислила върху едно подобно завръщане, беше заради децата — и аз мисля, че тя е много наясно, че ако пожертва себе си в името на децата си и завърши трагично, тогава това може би ще бъде по-лошо за децата, отколкото сега съществуващото положение.

— А ти?

— Знаеш, че не е лесно.

— Мога да го направя по-лесно — погледна го тя. — Майкъл, сигурна съм, че си чувал за Майкъл, ме помоли да отидем заедно в Хампшър. Това ме съблазнява поради възможността да започна всичко отначало. Разбираш… И мога да си върша компютърната работа, където и да се намирам — няма защо да бъда в офис. Но част от мен все още се държи за нас двамата — все още продължава да мисли, че бихме могли да предприемем нов опит — и ако ще направя това, необходимо е да отстраня тази част. Дължа това на Майкъл. Не мога да водя един живот и да се надявам за друг.

— Не, така не е добре — кимна той.

Вятърът се изправи срещу тях, той свиреше в ушите на Дарт и се чуваше в храстите и дърветата. Гледката представляваше огромно море от сивота. Дарт почувства сивота и в себе си.

— И така? — попита тя.

— Аз не искам да престанем да се виждаме — отговори той. Беше му трудно да го каже и даже тялото му изпита болка.

— Разбирам. — Тя се загледа във вятъра, а когато обърна отново лицето си към него, очите й блестяха от сълзи и тя отправи към него усмивка, която накара сърцето му да се стегне, а в гърлото му да се образува буца. — Няма нищо — промърмори и по лицето й се търкулна една сълза.

— Толкова неща се случиха — отрони той.

— Да — съгласи се тя, поглеждайки отново встрани.

Тя беше силна личност и той й се възхищаваше. Изпитваше желание да протегне ръка и да я докосне, да й покаже съчувствието, което изпитваше, но не го направи. Не искаше да обърква нещата. Без друго беше достатъчно трудно всичко.

— Съжалявам — изрече тя с лице, обърнато срещу вятъра.

— Аз също.

Повървяха още малко и някъде далече над града тя пое ръката му в своята и я задържа. Така ръка в ръка изминаха разстоянието чак до колите си, където най-после се пуснаха. Тя погледна в очите му:

— Беше ми хубаво заедно.

Той кимна. Чувстваше, че отнякъде дълбоко в него се задават сълзи и той направи усилие да ги задържи далече.

— Изглеждахме добре заедно — уточни тя.

Той кимна отново.

Тя го целуна веднъж леко по устните, влезе в колата си и изчезна с нея.

На Дарт му се стори странно, че познава толкова много хора в едно гробище. Бърни Дентън беше погребан в западния край в семейна гробница, загинал при престрелка с гангстери преди няколко години. Погребението му беше отразено по националните медии.

Имаше две плочки между други стотина, поставени върху дълга циментова стена, издигната за тези, които бяха предпочели кремация вместо погребение. Там беше името на Уолтър Зелър, до това на Лъки. Не му беше ясно дали и доколко вярва относно живота след смъртта — но ако такова нещо съществуваше, положението на Зелър не беше от леките.

Слънцето беше изгрявало и залязвало няколко десетки пъти след излизането му от болницата. Получил бе специални отличия и все пак си беше останал Джо Дарт — объркан, самотен, неспокоен. Срещу Ковалски не бяха повдигнати никакви обвинения и въпреки че Дарт беше очаквал да се върне в отдела същият, какъвто си беше, нещо се беше променило видимо в трудния му характер.

Известно време телевизионните екрани бяха изпълнени с новини: колапса на „Роксин лаборатории“ и безкрайният етически дебат, предизвикан от новината за лекарството латерин. Някои наричаха доктор Ариел Мартинсън светица, между тях и един сенатор от Мичиган. Други казваха, че случаят й никога няма да стигне до съда, че само Проктор и Алверес ще получат някакви присъди. Самата Мартинсън беше изчезнала, с което беше подхранила множество слухове, според един от които беше сключила договор с някаква френска фирма, която закупила няколко от генетичните патенти. А според друг беше се самоубила, следвайки примера на пациентите си.

Всичко това изглеждаше прекалено сензационно за Дарт. Светът се променяше толкова бързо — нищо не можеше да се предскаже. Страхът на днешния ден беше обещанието на утрешния.