Кам Дагит разтресе часовника си, сякаш да провери точността му и погледна напред, където на четвърт миля разстояние се виждаше мръсната, разядена от изгорелите газове табела, която показваше отклонението на магистралата за Националното летище. Топлинните вълни се надигаха на талази от тротоара, изкривяваха гледката в далечина и издигаха сивия ауспухов дим към плащеницата на смога. При това задръстване никога нямаше да успеят.

Съобщенията по радиото обясняваха, че задръстването се дължи на катастрофа на три коли, имало и ранени. Дагит погледна в огледалото за обратно виждане и се зачуди дали не може да опита някой фокус с колата. Опасяваше се, че ако не го направи, можеше да има още сума ранени. И те нямаше да са в няколко коли на магистралата; щяха да са в горящия корпус на самолет, пръснат от взрива на площ от десетина декара.

— Какво ще кажеш за вертолет? Можем да извикаме вертолет.

Едрият мъж на седалката до него избърса челото си и не отговори нищо. Безпокойството на Дагит отново се усили. Чувстваше се като затворен в клетка. От движението по пътя. От този тлъст мъжага до себе си. Усещаше как косата му побелява.

Една хартиена опаковка на сандвич, цялата в златисти дъги, изпърха като птица със счупено крило и се гмурна към колите, сетне залепна върху един мерцедес и размаза по вратите му кетчуп — като кръв от открита рана.

Той се чувстваше сам ранен, ако гордостта може да бъде наранена. Преди шест дни Марсел Бернар се бе откачил от следенето на ЦРУ в Лос Анджелис.

А сега, по щастлива случайност, поради неочакван късмет, те отново бяха открили този мъж. Дагит нямаше никакво намерение да го изпуска пак. Бернар се прехранваше като правеше бомби. Беше един от най-добрите, или един от най-лошите, зависи от коя страна на масата при разпитите седите. Разпитите. Нетърпението гризеше Дагит както скитащото псе души петите на млекаря или раздавача на вестници. Едно дебело досие в канцеларията му в Бъзърд Пойнт съдържаше едрозърнеста черно-бяла снимка на отпечатъците на Бернар. Лабораторни улики. Достатъчни да те окачат на въжето. Съществуваше надеждата, че бесилката можеше да се изтъргува срещу информация, жизненоважна за продължаващото разследване на Дагит по катастрофата на полет 1023 на „Евротурс“. Човекът, който бе направил бомбата, бе едно нещо; човекът, който я бе поставил в самолета — съвсем друго, той бе истинският убиец.

Далеч напред един шофьор излезе от колата и удари с юмрук по тавана й. Августовската жега и влажност бяха взели поредната си жертва.

— Двайсет и две минути — обяви той през зъби на дебелия Боб Бакмън, наместил се като в трон до него. Зад гърба му го наричаха Фалстаф, поради огромния му търбух. Със свалено сако, хриптящ като астматик, Бакмън бе целият плувнал в пот.

— Този самолет ще излети след двайсет и две минути — повтори Дагит.

Бакмън се опита да се направи на спокоен. Беше лош актьор. Може би възнамеряваше да спре движението — един дебел Моисей на магистралата „Джордж Вашингтон мемориал“.

Дагит имаше жилавия вид на първи бейсман1 от университетски отбор. Беше с високо чело, заплашителен поглед и изпъкнал нос. Като говореше, едва мърдаше устни — навик, останал от детството му, когато носеше тиранти. Говореше благо — семейна черта — макар че, съдейки по вида му, човек би очаквал по-скоро да изръмжава думите си.

— Защо всъщност реши и ти да дойдеш? — Дагит попита Бакмън.

— Чудех се кога точно ще зададеш този въпрос — призна Бакмън, изтривайки капки пот от двойната си гуша.

Бакмън беше педант с оредяваща коса и напукани устни. Носеше ризи с един номер по-големи и костюми с един номер по-малки.

— Ще го разпитам аз, а не ти.

Бакмън да води разпит? Невъзможно. Все едно да накараш слон да свири на пиано. В отчаянието си Дагит стисна здраво кормилото. Часовникът му „Касио“ показваше „Пон, 8:13“.

Бакмън рече:

— Предполагам си мислиш, че искам да ти грабна славата. Ти свършваш черната работа, аз правя разпита и получавам наградата. Но не е така. — Опита се да заеме позата на много важен тип, но и това не му се удаде.

Дагит си мислеше: да стигна само на миля-две от възможността най-сетне да разпитам Бернар и този дебелак сега да ме потупа по рамото и да ми измъкне спектакъла изпод носа. Отново.

Пътищата на двамата отдавна се бяха разделили. Доверието е основата на всички отношения, а това важеше с особена сила за агентите на ЦРУ, които работят по един и същ случай; Дагит никога повече нямаше да се довери на Бакмън. Преди година Бакмън отмъкна от бюрото на Дагит едно досие, занесе го лично на специалния агент — водещ разследването, и го представи като своя разработка: това досие свързваше Бернар с малко известната западногерманска терористична група „Der Grund“2. Така само с един замах той отне осемнадесет месеца от живота на Дагит. Страхувайки се, че това може да му навреди, Дагит не се и опита да поправи несправедливостта — авторството върху подобни досиета бе трудно доказуемо, ако въобще можеше да бъде доказано.

В резултат на това откраднато дело Бакмън бе издигнат за шеф на групата за борба с тероризма зад граница. Този тип бе нищо друго, освен мързелив, лишен от въображение паразит, който дебелееше на гърба на другите. През последните дванайсет месеца бе превърнал тази си дейност почти в изкуство. Всички от отдел С-3 възприеха навика да носят у дома си делата, по които работеха.

Когато преди половин час шефът на С-3 се качи в колата му, Дагит моментално изпита отвращение. Как се променят нещата, помисли си той. Колко ли пъти бяха пътували така, заедно? Въпреки че твърдеше обратното, имаше само една причина Бакмън да е тук: да извлече изгода от задържането на Бернар и от информацията, която би получил по време на разпита му. Дагит си мислеше това, докато седналият до него Бакмън хриптеше и оправдаваше репутацията си на истинска свиня.

Бакмън знаеше малко, почти нищо за Бернар, и не бе водил разпити от една година, а може би и повече.

— Деветнайсет минути — рече рязко Дагит, жадувайки да предприемат нещо. — Никой от нас няма да го разпита, ако не го свалим от онзи самолет.

Той с трясък отвори вратата. Можеше да пробяга една миля за седем-осем минути. Откак се помнеше, бягаше сутрин. Можеше да избяга и да проведе сам разпита. Нямаше никакво намерение да гледа как самолетът на Бернар се издига над главата му, докато той седи в капана на колата и вдишва миризмата на Бакмън.

— Не би пропуснал и най-малкия шанс да спипаш Корт, нали? — попита дебелият.

Дагит прибра крака си вътре и затръшна вратата. Светлината на купола угасна. Почувства как по тялото му пробягват тръпки.

— Ти си човекът, който откри Бернар. Заслужаваш да чуеш това. — Той кимна към Дагит, демонстрирайки нещо като уважение. Жегата очевидно го бе хванала вече. Дебелите са по-податливи от другите. — Снощи германците са атакували „Der Grund“.

Дагит усети болка: това не бе сценарият, на който се бе надявал. Това бе негово разследване, а ето че то му убягваше.

— Не са заловили Корт — добави Бакмън и в гласа му се почувстваха нотките на съжаление и на провал, ведно с някакъв нюанс на извинение.

Дагит кимна и се закашля в нервния си смях, а заедно с това усети горчив привкус в гърлото си. Кръв или жлъч — все едно. Нищо вече не можеше да го нарани; беше станал безчувствен. Дръпна яката на ризата си. Копчето се скъса, плъзна се надолу по ризата и по крачола му. Опита се да го улови, но не успя, а тази безуспешна реакция му струваше доста.

Преследването на Бернар, предаването на информация за „Der Grund“ на германците — последните две години от живота му — всичко това бе подчинено на една цел: да арестува Антъни Корт. Единствената мотивация, която все още го поддържаше във форма. А сега…

Бакмън прекъсна хода на мислите му. Бакмън винаги се намесваше.

— Разбираш ли какво ти казвам, Мичиган?

Дагит кимна, раздразнен, че Бакмън си позволяваше да използва прякора му. Наричаха го така, заради емблемата с името на колежа върху сакото, с което обикновено бе облечен. То бе сако, което носеше късмет. Ако човек се вгледаше по-внимателно в десния му джоб, щеше да види замрежена дупка с размерите на куршум. В деня, когато стреляха по него, Кам Дагит не носеше в този джоб библия, а бейзболна топка с автографи, която смяташе да подари на сина си за петия му рожден ден. Топката сега седеше на лавицата на Дънкан с куршума, проникнал надълбоко в нея, а Дънкан обличаше сакото, винаги когато това бе възможно. Но само приятелите на Дагит му викаха Мичиган, не и хора като Бакмън.

— Ако смяташ, че Бернар може да те отведе до Корт, просто сънуваш — рече Дагит. — Германците не биваше да избързват с тази операция. Колко пъти го обсъждахме това с тях? Корт все щеше да се появи, рано или късно… Можехме да хванем някаква нишка. А сега сме прецакани. Никога няма да го пипнем.

— Бернар…

— Бернар не знае къде е Корт. И ние не знаем. Имаме само едно име. Какво още? Нито лице, което да прикачим към него, нито досие. Просто едно име, съобщено от пеяч, на когото не можеш да имаш пълно доверие. Кой знае със сигурност дали Антъни Корт изобщо съществува? — Почувства се угнетен. В колата бе безкрайно задушно.

— Разбира се, че Корт съществува — рече ядосано Бакмън. — И ти го знаеш не по-зле от мен. — Ала в гласа му се усещаше собствената му невяра в казаното. — Той е отправната точка — настоя Бакмън, хващайки се за сламката. — По всичко личи, че в стаята си в Лос Анджелис Бернар е направил взривател. Така ли е? И сега, благодарение на теб, нямаме никаква идея къде е този взривател! Ако знаехме, бихме могли да намерим Корт.

Не Дагит, а управлението на ЦРУ в Лос Анджелис бе провалило следенето на Бернар. Като агент, отговорен за това дело, той бе само непряко отговорен. Обвинението на Бакмън бе изстрел с халосни и двамата знаеха, че е така.

Дагит оспори казаното:

— Ние не знаем, че Бернар е направил взривател. Ние не знаем нищо. И ако си мислиш, че той просто ще ни предложи сведения…

— Разпитът е мой, Мичиган. Мой и само мой. Ясно?

Бернар бе единствената надежда на Дагит. Трябваше на всяка цена да се попречи на Бакмън да води разпита му. Той отново отвори вратата, смазан от изпаренията в колата.

— Шестнайсет минути. — Все още имаше шанс да успее.

Опитвайки се да изглежда спокоен, Бакмън рече:

— На летищната полиция е съобщено да задържи самолета на земята. На пътниците ще бъде съобщено, че закъснението е по технически причини. Не се тревожи за това.

— И смяташ, че подобна глупост ще заблуди Бернар? Смяташ, че летищната полиция може да се справи с Бернар? — Той плесна ключовете на колата върху влажната, месеста длан на Бакмън. — Отивам пеша.

— Какво рече?

Той се измъкна бързо от колата, преди Бакмън да е възразил.

Каква бе изненадата му, когато само секунди след като хукна, той чу силното затръшване на врата зад гърба си и вече знаеше, без да се обръща, че това бе Бакмън. Той ускори крачка, повдигна глава и пое към изхода на летището, който блестеше надалеч пред него.

Антъни Корт седеше зад волана на наетата кола и белеше един картоф. Спомни си, че баба му — баварка, правеше същото. Тя носеше дебели памучни рокли, които покриваха прасците й, и остаряла, бяла касапска престилка — седеше в черен люлеещ се стол до задната портичка и обелваше цяла кофа картофи, които сетне щеше да смачка, да ги омеси с масло и с черен пипер и да прибави към тях щедри късове бекон. Но Корт нямаше намерение да изяде този картоф.

Беше вторник, 21-ви август. Очакваше този ден от месеци. Нуждаеше се от подробна информация за поведението и качествата на самолета „Дънинг-959 Скайбъс“. На стотина метра от него, от другата страна на стената от бетон и стъкло, неговият шанс да получи тази информация — някой си д-р Роджър Уорд се мяташе в екстаза на страстта.

Чифт свещи хвърляха жълтеникава светлина върху прозорците зад малкия балкон на апартамента на третия етаж, разположен на ъгъла на улица „Ийст Олив“ и авеню „Белвю“. Беше от онзи сорт осветление, което ласкаеше жените, което бе свидетел на пламенен шепот с подсладен от виното дъх, което не съумяваше да прикрие характерната, подлудяваща миризма на възбудата. Сградата — с чисти линии и малко отдръпната навътре от пътя — бе с гипсова мазилка в слонова кост и имаше балкони с ниски стени, обрамчени с перила от стоманени тръби, боядисани в индиговосиньо. В избата му имаше два големи гаража паркинги, и двата затворени с масивни метални порти. Табела афиш на тротоара обявяваше, че има свободни места. Агенцията за недвижима собственост използваше сиатълската космическа игла в емблемата си.

Корт продължи работата си по картофа, като едновременно с това поделяше вниманието си между тауруса на Уорд, паркиран на платения паркинг, и прозореца на апартамента. По радиото на колата тихо вървеше репортаж от втората част на мача на „Маринърс“, въпреки че Корт изобщо не разбираше тази американска игра.

Корт бе облечен с избелени дънки, кафяви италиански мокасини с гумени ходила, немачкаема риза в маслиненозелен цвят и морскосиньо, тънко найлоново яке. За да стане неузнаваем, лицето му не бе изцяло неговото, по-скоро бе цял склад за театрален грим, оцветени контактни лещи, перука и фалшиви вежди. Не беше специалист по тази част, но се справи.

Сейра Притчет очевидно бе добра любовница: Уорд бе при нея от часове. Корт не можеше да се въздържи и да не си представи усещанията, които онзи мъж преживяваше. Какво ли не би дал да е в прегръдките на желаеща го жена, вместо да седи в наета кола и да бели картоф. Но въпреки това вниманието му си оставаше неотклонно насочено. С немска педантичност той си подреждаше задачите, които му предстояха: да отвлече Уорд; да получи достъп до симулатора на компанията „Дънинг“. Едно съзнание, засипано с прекалено много информация, с твърде много преценки не бе в състояние да реагира бързо. Антъни Корт имаше котешки реакции.

Когато шестият ининг завърши с неуспешните опити на резервния питчър на „Маринърс“, августовското слънце вече търсеше хладината на Пасифика, излъчвайки бонбоненорозов огън към всичко, което не бе на сянка. Корт излезе от наетата кола и мушна здраво картофа в ауспуховата тръба на форд тауруса. Сетне се промъкна зад ъгъла на платения паркинг и се настани зад влекач, който носеше емблемата и адреса на компанията за асфалтиране и паваж „Стоунуей“. Запали цигара и зачака.

Една пресечка по-нагоре по улицата група от шест хлапета се мотаеха пред пазара Малстръм и пушеха цигари; пред тях се четеше надпис „Видео, 99 цента“. Искаше му се да се разкарат. За късмет след няколко секунди те го сториха.

Резервният питчър сигурно бе получил нови сили, или пък самият той бе сменен, защото докато се стигне до седмия ининг, Корт изпуши още три цигари. Това бе добре за Корт, защото слънчевите отблясъци и последвалият ги полумрак отстъпиха мястото си на звездното нощно небе, когато триизмерното изображение се превръща само в силует и не можеш да разчиташ на представата си за разстояние.

Роджър Уорд се появи иззад полираните пръчки на масивната врата на входа на жилищния блок. Спря се, за да огледа внимателно улицата, за да остане скрита изневярата му.

Корт го наблюдаваше като лъв, готов за смъртоносния си скок. Той угаси цигарата. Временно изгаси и всичките си тревоги: че действа вече сам; че Михаел и останалите членове на „Der Grund“ се бореха в същия този момент с мраза в килиите на Бонския затвор; че много от предварително уговорените срещи вече бяха компрометирани и/или хората, с които трябваше да се срещне вече сътрудничеха на американските власти в залагането на капани, за да го уловят; че сега разчиташе на млада жена, която нито бе виждал, нито бе работил с нея повече от две години, една жена, с която се бе свързал преди по-малко от двайсет и четири часа, променяйки рязко времето и степента на нейното участие в този проект; че това бе най-амбициозното начинание на „Der Grund“ изобщо — само планирането му бе отнело четиринайсет месеца.

Той леко изтръска пепелта от предницата на тъмносиньото си яке и напълно се скри от полезрението на тауруса, в очакване на шума на неискащия да запали двигател. Това щеше да е знакът.

Таурусът изръмжа усърдно, но отказа да запали. Корт изчака търпеливо да чуе шума от отварянето на вратата, който най-сетне долетя до него, придружен от промърморена ругатня. Сега вече Корт се приближи така, че мъжът да го види и да не се изненада. Искаше онзи да се чувства спокоен. Искаше той да се почувства спасен.

От разстояние Роджър Уорд изглеждаше по-дребен, отколкото всъщност беше. Косата му имаше цвета на стар бамбук, лицето му бе изпито и с раздвоена брадичка, сиво-белите му бакенбарди не бяха добре изравнени — десният бе малко по-дълъг от левия. Носеше светлозелена плетена спортна блуза с къси ръкави и къси панталони в защитен цвят с маншети. Глезените му над лъщящите мокасини бяха голи. Лявата му обувка беше с новосменен ток. Дори като се взираше ядосан в тъмнината под вдигнатия капак на заинатилия се мотор, той създаваше у Корт впечатлението за човек с безкрайна енергия и голяма жизненост. За да изкараш един двоен сеанс с любовницата ти, ще ти трябва бая виталност, предположи Корт.

Прекалено зает с проблемите на мотора си, Уорд едва забеляза Корт, само промърмори „Проклето нещо“, докато Корт минаваше покрай него.

— Проблеми ли имате? — попита Корт и спря на метър от колата.

— Знаете ли нещо за запалителните системи?

— Не и на тези коли. Електронно запалване, нали? — рече Корт.

В един съвършен свят той навярно би продължил да върви, но не можеше да играе прекалено свободно с този. Беше му нужно Уорд да тръгне с него, вместо да безпокои своята прекрасна Сейра Притчет. Ако той избереше да въвлече Притчет, картофът щеше да бъде тайно изваден и същинският сблъсък щеше да почака, докато Уорд не поемеше с колата си към дома. Корт имаше варианти и за двете възможности.

— Сигурен ли сте, че не е задавена?

— Тя е с впръскване на горивото — отвърна Уорд. — Съмнявам се.

Ако сведенията за Уорд бяха точни, той би трябвало да е вече притеснен. Седмият ининг му оставаше възможността само на още един, за да стигне навреме залата „Кингдом“, за да хване деветия и да се появи за едно питие в ложата на съседа си. Питието бе част от „застрахователен“ план, съставен да подкрепи алибито му. Той и Сейра Притчет си имаха абонаментни билети за домакинските мачове и, ако жена му случайно попиташе, съседът щеше несъзнателно да подкрепи лъжливото твърдение на Уорд, че е бил на мача. Това си бе едно хитро решение, което продължаваше вече дванайсет месеца. С абонаментни билети за мачовете на „Маринърс“, „Сийхоукс“ и „Соникс“ през цялата година му оставаха само няколко седмици, за които трябваше да измисля нещо по-сложно. И пак според сведенията, Уорд не бе тъй изобретателен, както можеше да се очаква, което го правеше идеална мишена. Той бе определено прагматичен и ужасно се боеше от жена си: това бяха двете най-важни черти, които привлякоха Антъни Корт.

— Отивам към „Дени уей“ — рече Корт, нарушавайки правилата. Не беше съвсем чисто предложение, но по-далеч не смееше да отиде.

— Тъй ли? — рече Уорд. — Веднага ли?

— Да. Веднага. — Корт видя как Уорд вдигна глава към апартамента. Беше готов да изгуби Уорд на този етап, даже май предпочиташе да стане така: вторият им сблъсък щеше да е по-силен и затова — по-ефикасен.

Но мъжът попита:

— Бихте ли ме взел до някоя бензиностанция?

Корт сви рамене:

— Разбира се.

Уорд бързо свали капака на двигателя и притича до вратата на шофьора. Навеждайки се напред, той извади ключовете и заключи колата.

Корт облиза устните си.

В безмълвието на вече неподвижния симулатор голата реалност на опасното положение, в което бе изпаднал Корт, бе оглушителна. Той бе убил Уорд. Щеше да последва разследване. Нишките щяха да поведат към симулатора, към 959 — към всичко онова, което той се бе надявал да избегне.

Не беше човек, който се паникьосва лесно, но въпреки подготовката си, направи точно това. Той започна да бие плесници по лицето на мъртвеца, като повтаряше невъзможните си молби той да се съживи отново. Заговори на себе си, опитваше се да обясни, да разсъждава: беше искал само да си върне контрола върху положението; да го накара да млъкне; да го стресне и да го накара да се държи нормално. А сега това! Той разтърси мъжа за ризата му. Съживи се! Главата му се люлееше тромаво наляво и надясно, сякаш казваше „Не!“.

Съживи се, копеле такова, молеше се Корт. Но ако имаше силата да отнема човешки живот, той не притежаваше никаква възможност да го върне обратно сред живите.

Полека-лека се съвзе. Убийството не беше нещо напълно ново за него, припомни си той. За втори път пусна Уорд. Той се строполи тежко, с тъп удар върху мокета. Той бе дал своя принос; Корт бе получил онова, което искаше. Корт натисна бутона за сваляне на мостчето до симулатора, напрегнато заслушан, докато то не застана точно на мястото си. Отвори вратата и огледа останалите три симулатора, които още се движеха с вдигнати мостчета. Погледна часовника си: до края на четиричасовата смяна остава по-малко от два часа.

В това се състоеше шансът му.

Да остави трупа в самия симулатор бе немислимо, защото без съмнение щяха да го открият бързо, да извикат полицията и да съкратят преднината му във време, като по този начин пък щяха да намалят шансовете му да избяга успешно.

Той вдигна Уорд, преметна ръцете му върху своите рамене и пое тежестта му като го хвана под ребрата. Отново погледна през вратата. Като видя, че няма никой, той пое по мостчето. Краката на Уорд се влачеха безжизнени. Проходът му се стори все по-дълъг с всяка измината крачка, но най-сетне се добра до компютърната стая. Блъсна вратата, успя да я отвори и изпусна Уорд веднага щом влезе вътре. Уорд падна върху двойния под. Корт смяташе да скрие тялото сред големите компютри, но звънтенето на кухо от двойния под му подсказа по-добра идея.

Изтегли трупа до самия край на стаята, покрай шест реда машини, които тихо бръмчаха. Извади един от металните листове на горния под — под него се разкри бъркотия от преплетени кабели. Вдигна още четири листа и успя, използвайки слабината на кабелните снопове, да ги размести встрани.

Докато подхващаше Уорд, подвижното мостче на третия симулатор започна да пада. Един от екипажите очевидно излизаше в почивка. Паниката го раздруса така, сякаш по тялото му премина ток с високо напрежение. Той сграбчи Уорд и го натика под горния под, докато отвън мостчето продължаваше още да се спуска. Бясно запоставя металните листове по местата им, като в последния миг се сети да пребърка трупа и да вземе ключовете от колата.

До вратата се спря, умът му препускаше далеч напред: налагаше се да й се обади оттук; тя трябваше да промени плановете си; трябваше да й се довери напълно. Толкова много работа трябваше да се свърши.

Мостчето бе само на броени сантиметри от мястото, където щеше да се намести с щракване. Дали да изтича или да изчака благоприятния момент, да пусне курсистите да се изнижат и той да изчезне незабелязан? Нямаше време за подобни колебания; трябваше да действа, да следва инстинктите си.

Той дръпна силно вратата и хукна като луд.

Тухлените сгради с ронеща се мазилка на черното гето на Вашингтон, окръг Колумбия, се тълпяха край изпъстрените с дупки улици, които тичаха покрай газови заводи и електрически подстанции към замърсената река Анакостия. Малко по-далеч от самия бряг на реката се намираше държавна сграда, прилична на дванайсететажен жилищен блок; на нейните последни етажи се помещаваше управлението на ЦРУ за град Вашингтон. Там, на десетия етаж се явяваше всеки ден на работа и Кам Дагит. Онези, които работеха там, наричаха мястото „Бъзърд Пойнт“ — истинското име на това тясно парче земя.

Зданието „Хувър“ на авеню Пенсилвания, за което хората мислеха като за ФБР, беше всъщност административното управление, което определяше политиката и наблюдаваше дейността на 55-те управления, всяко със своя собствена територия. Като оставим настрани няколкото лаборатории, неговите функции бяха почти изпяло бюрократични.

Бъзърд Пойнт бе просто едно от териториалните управления. Понеже районът му включваше „окръга“ и околните предградия, разследванията му често придобиваха национално значение.

Високи по метър и осемдесет, обшити със сива материя прегради отделяха помещенията на различните отдели едно от друго — агентите ги наричаха кошарки. В кошарката на С-3 имаше девет бюра — десет, ако включим и това на Глория де Анджело, секретарка и майка хранилница на бърлогата. Зад Глория друга преграда трябваше да създаде усамотение за шефа на С-3. Точно там бе празното бюро на Боб Бакмън.

Петдесет и две годишна, с нежен кокал и права, черна коса, спусната до раменете й, Глория успяваше да скрие зад тъжните си кафяви очи и изправената си стойка поне дузина от истинските си годинки. Тя приглади самоуверено косата си. В този час на сутринта тя и Дагит владееха помещението.

Глория дойде с чаша кафе.

— Мога да ти помогна да си пренесеш нещата, ако искаш.

Той схвана казаното от нея, но думите изгубиха очертания, размиха се в съзнанието му, острите звуци на съгласните бяха заоблени и изгладени от спуканото му тъпанче. Бързо свикна да вдига слушалката на телефона към лявото си ухо, да се обръща с лявата си страна към хората, с които разговаряше и, съвсем съзнателно, да избягва да говори на висок глас. Неочакваната му глухота не бе само досадна, а от време на време и затрудняваща, но го нервираше и разстройваше. С дясното си ухо не долавяше нищо, сякаш изведнъж бе станал половин човек.

Той се поколеба.

— Няма да се местя, Гло. Отхвърлих предложението. — И преди тя да се възпротиви, добави: — Да приема повишение поради глупостта на Бакмън — не това е разбирането ми да си го заслужа. Пулман е следващият по ранг, той трябва да бъде издигнат. Не и аз. — Той разлисти купчето розови бележки. — Следобед заминавам за Сиатъл. Тамошното управление ме покани да погледна нещо.

— Бъди разумен, скъпичък.

— Разумен? Ако приема повишението, губя статуса си на оперативен агент и заедно с него — това разследване. Премествам се на мястото на Пулман. Да ме паркират за постоянно зад бюро, Гло! Мене! Патъци с подметки от гьон и тричасови заседания? Не, благодаря.

— Мислиш егоистично.

— Несъмнено. Често ми го напомнят, нямаше нужда да го чувам и от теб — рече той и сетне съжали както за съдържанието на казаното, така и за тона си.

Но Глория, колкото и да бе учудващо, пренебрегна обидата; човек не можеше лесно да я отклони от целта й. Ако нещо бе най-характерно за нея, това беше целеустремеността й.

— Не можеш да промениш онова, което се случи.

Горчивината сякаш витаеше във въздуха — повторението на познатите думи имаха подобен ефект върху него.

— Ако му туриш и една мелодия, двете с Кари ще можете да го пеете като дует. — Той хвърли бележките върху писалището, ядосан още по-силно. Психологията на застаряваща майка хранилница на бърлогата, от която той нямаше нужда. Още по-малко пък имаше нужда да му напомнят истината.

— Знам, че ще преглеждаш нещата на Бакмън. Той беше потаен, негодникът. Ако намериш нещо, което бих могъл…

— Още не е погребан и ти вече му разбутваш кокалите.

— Не му разбутвам кокалите. Опитвам се да открия взривател, направен от Бернар. — Той провери кутийката си с входящи съобщения и заровичка бележките. Опита да смени темата: — Какво стана с доклада на Мийчъм?

— Имаш съобщение от него. Иска да се видите в неговия офис.

— Днес ли?

— Да. Веднага. Каза, че ще се радва да му се махнеш от главата.

— И той като всички.

— Колко сме любезни!

— Любезни ли? Ако си седя у дома, започвам да полудявам; идвам на работа — пак същото.

Надяваше се да я поразвесели, че малко хумор — дори и остарял вид — може да му даде възможността да сключи примирие. Но думите му прелетяха над главата й, нещо, което не бе трудно, поради миниатюрния й ръст.

— Работата зад бюро е по-безопасна.

— Ти и Кари заедно ли измисляте тези реплики или трябва да ги отдам на случайни съвпадения?

— Какво мога да направя, след като си толкоз упорит? Толкоз твърдоглав? Трябва да послушаш. Трябва да научиш нещо — не само от собствените си грешки, но и от грешките на другите. Боб Бакмън не се поучи. Ако си бе останал зад бюрото, още щеше да е жив.

— Боб Бакмън беше глупак — рече сериозно той. Тъгата, като топлина от силна напитка, се разля по тялото му.

— Синът ти е в инвалиден стол, трябва ли да ти го напомням! — Лицето й бе почервеняло.

Тя веднага млъкна, но по изражението й личеше, че бе прекалила. Думите увиснаха във въздуха като плодни мушици. Нямаше как да се отърве човек от тях.

— Не, не трябва — рече той в последвалата тишина.

Плодните мушички нахлуха в очите му. Усети как сълзите напират и се опита да ги потисне.

В събота сутринта, 25-и август — почти две седмици след експлозията на Бернар в Националното летище — Дагит стоеше във фоайето на Сиатъл Уестин. Той забеляза ченгето още преди да се представи. Тъмните очи на лейтенант Фил Шосвиц гледаха от бледо лице — резултат от дългите часове, прекарани зад писалището. Носеше бяла риза извън панталоните и омачкана вратовръзка. Обувките му с гумени ходила показваха старостта си с неравномерното износване на токовете и запуснатостта му — с олющените си бомбета. Шосвиц се насочи право към Дагит; и той можеше да познае веднага един агент на ФБР. Ръкуваха се и се запознаха.

Лицето на Шосвиц бе продълговато, с прекалено големи очи. На Дагит му се стори, че може би някога бе притежавал чувство за хумор. С тон, който не познава възражения, той рече:

— Предлагам направо да отидем в „Дънинг“. Колата ни чака отвън.

На Дагит му се понрави хладината на сиатълския въздух, той просто пиеше от него. Монорелсовата железница мина над главите им, лицата на туристите сякаш бяха поставени в рамките на прозорците. Скитник, облечен в мръсно зебло, ги подмина, понесъл неуверено пластмасова чашка с димящо кафе. Зачервените му очи сякаш гледаха през Дагит.

— Бил ли си някога тук? — попита някак изненадано Шосвиц.

Дагит мина от лявата му страна.

— Работих тук известно време. Трябва да е било през Бронзовата ера. Запознах се с жена си в този град. В един бар. Дори помня името на групата, която свиреше — „Дъфи Бишъп и ритмичните кучета“. — В един миг, дълъг колкото човек да премигне, той отново се озова в онова време. — Човек помни дреболиите.

Шосвиц кимна, някак си натъжено:

— Още ли си женен?

Сигурно ми е написано по лицето, помисли си Дагит.

— Не — рече той.

— Аз — също. Предполагам, че това си върви със службата ни.

— По-често да, отколкото не.

— И сега си женен за контраразузнаването, а?

— Близо си до истината, колкото и да не ми се ще да е така. Контратероризмът, всъщност. Чуждестранният. Трета година съм в този отдел.

— Дечурлига?

— Един син.

— Аз имам две дъщери. Кой знае къде са. Тя ли взе момчето?

— Не, аз.

— Късметлия си. За децата най-много ме е яд.

— От колко години си в службата? — попита Дагит.

Беше му неудобно да споделя историята на живота си с непознат, но все пак — може би защото и двамата носеха полицейски значки, имаха сходен начин на живот и навярно сходен семеен провал — той почувства връзка помежду им. Навярно Шосвиц го бе преценил само с един поглед.

— Аз ли? Прекалено много, не си ли личи?

Пред тях спря очукана черна кола с дупка от куршум в ъгъла на предното стъкло и те се качиха в нея.

Шофьорът — сержант на име Ла Моя, по-добре облечен от повечето полицаи, имаше силна ръка, ръкува се, сякаш разкъсваше печена агнешка плешка. Бе оставил къдравата си коса дълга и излъчваше самочувствие, което граничеше с перчене. Дагит и Шосвиц седнаха отзад. Дагит бе изненадан от промените, настъпили в града.

— Някои са за добро, други — за лошо — рече Шосвиц.

Завиха наляво към издигната на пилони магистрала, която водеше на юг. Обсъдиха доклада на офицера, който пръв отишъл на местопроизшествието, и предварителния разговор с доктор Роналд Диксън, патологът на окръг Кинг.

— Ето как се работи с „Дънинг“ — рече Шосвиц, — в случай че не знаеш: ако искаме да говорим с някой от служителите, правим го на място или в стая, която тяхната служба по безопасност ни осигурява. Те уреждат интервюто — по време и по място — така че да няма суетене и шумотевица, че някой е повикан от местоработата си. Обикновено шерифът води следствието по убийство в „Дънинг“. На практика това си е неговото шоу, неговият периметър — „Дънинг“ съществува от толкова време, че не е под юрисдикцията на града. Но от департамента на шерифа поискаха помощта ни, което за нас е добре дошло. Ла Моя е придаден към тях, нещо като под наем. Аз съм наблюдаващ следствието, затова си оставих писалището да те посрещна. — Той замълча, навярно за да даде възможност на Ла Моя да даде своя принос. Сетне продължи: — Първо: на „Дънинг“ не им се нрави да се мотаем там. Точка. Второ, в случай на убийство обаче, едва ли имат друг избор. Нещо, което сме постигнали — предпочитаме добрите отношения, така че никакви щитове, никакви тежки оръжия. Най-вероятно ще ни развежда шефът им по сигурността — казва се Рос Флеминг. Той е окей — едно от вашите момчета, от ФБР, „Дънинг“ го грабнаха, след като го пенсионираха. Ще ни вкара безшумно. Симулаторите са в неохранявана зона, така че едва ли ще ни забележат.

— Неохранявана ли? Прочетох това и в доклада ви, който дойде по факса — рече Дагит. — Как е възможно при толкова много техника там?

Отговори Ла Моя:

— По тази причина на Флеминг му стана доста горещо около врата.

— Не се и съмнявам.

Шосвиц добави:

— Като поговориш с него, ще разбереш, че е обяснимо. Той е отговорен за сигурността на сто и петдесет хиляди служители на „Дънинг“ по целия свят. Сто и кусур производствени предприятия. Бюджетът му е строго определен, главен приоритет са военните поръчки, следвани от космическите и изследователската дейност. Симулаторите са просто усъвършенствани уредби за обучение на пилотите от гражданската авиация. Така както ми обясни Флеминг, допреди няколко дни — докато се появи този случай — те са били съвсем маловажни от негова гледна точка. Имат закодирани ключалки и други подобни глупости, но това е всичко. Някак ми е жал за него; навсякъде другаде кодираните ключалки и системите с пропуските ще бъдат сметнати за свръхбезопасни. А сега едно от техните момчета го претрепват и всички вече го сочат с пръст. А пък истината е — искам да кажа, че всички я знаем — ако някой иска да влезе някъде, той ще влезе. Просто и ясно.

Шосвиц вдиша силно през зъби.

— На Флеминг това също не му се нрави. Ако ме питаш, това потвърждава, че е действал професионал. Както казах — щом искат, влизат. В наше време е достатъчно само да размахаш някой и друг долар.

— Някакви улики за подобно нещо при Уорд? Имам предвид пари.

Отговори Ла Моя:

— Не. Нищо. Никаква промяна в начина му на живот, никакви следи от скрити банкови сметки — поне не сме ги открили. Жена му казва, че всичко си е било напълно нормално. Но аз се съмнявам силно. Ако ме питаш, смятам, че е покръшквал настрани.

— Защо смяташ така?

— Причината — рече високо Ла Моя, защищавайки тезата си пред Дагит, — да твърдя това за Уорд е абонаментната му карта за бейзбола. Искам да кажа, че нашият човек се е бръкнал бая да си плати постоянно място…

— Което, така както вървят разсъжденията ти, показва интелигентност с твърде нисък волтаж — намеси се Шосвиц. — Да ти припомня, че и аз съм виновен по това обвинение. Аз също имам абонаментна карта.

— И въобще не се появява на стадиона преди последния ининг — заключи Ла Моя. — Проверихме това, опитвайки се да намерим доказателства за това, което твърдеше жена му. Лицето, което седи до него, също с абонамент, твърди, че Уорд рядко се е появявал преди деветия ининг. А въпросната вечер изобщо не се появил. — Той погледна в огледалото за обратно виждане и потърси Дагит. — Заключение: той е пробутвал на жена си лайняни обяснения, а в същото време се е забавлявал хубавичката с някое маце.

— Някакви указания коя би могла да бъде? — попита Дагит.

— Да не би да се хващаш на тая работа? — протестира Шосвиц.

Дагит вдигна рамене.

Ла Моя го отърва от отговор като продължи:

— Тъй както ми се вижда, трябва да е някоя от службата. Този тип е работел по дванайсет часа на ден, нали разбираш? Никакви странични интереси. Така че, ако не е сервитьорка или нещо подобно, смятам, че ще е някоя от симулаторите.

— О, господи! — излая Шосвиц.

— Но нямаш идея коя е?

— Ако Флеминг не настояваше толкоз да представим доказателства, преди да разпитваме хората му, можехме да изпитаме мацките и да видим дали някоя ще се изчерви, ще кръстоса крака или нещо подобно. Но така, както стоят нещата…

— Може и да помогна за това. Щом е бил един от нас, възможно е малко да поомекне и да удари една ръка.

— Не бих разчитал на това — рече Шосвиц. — Това правило за разпитите е въпрос на политика; то му е спуснато отгоре. Те си живеят в един свой, отделен свят там. Същото е с многонационалните компании навсякъде по света. Карат ни да се катерим по планини от документи и за най-дребното нещо. Сътрудничат наистина, но само ако и когато имаме абсолютни доказателства. Иначе предпочитат сами да се заемат със случая. Да не излиза от къщата.

— Тогава ще измислим нещо друго.

— Като какво?

— Ако Уорд не е бил на този мач, значи е бил някъде другаде. И — той се обърна към Ла Моя, — предполагам с колата си.

— Доколкото ни е известно.

— Затова ще проверим дневниците на паркингите в „Дънинг“ по датите и часовете на мачовете през последните шест месеца. Сетне проверяваме дали има неплатени сметки за паркиране. Може и да е бил на работа. Ако не сполучим там, ще проверим разходите по кредитната му карта, да видим дали е наемал хотелски стаи или е харчел за други „забавления“. Не ми се нрави много, но май ще трябва да „откопаем“ този тип от гроба му и да видим откъде ще се развони.

— Мамицата му! — рече Ла Моя с тон, който бе почти уважителен. — За ченге от ФБР си доста готин.

Дагит погледна през прозорчето на колата. Убиецът на Уорд би могъл да е в момента на другия край на света, а можеше и да е в някой хотел в Сиатъл и да си пие шампанското, да си замезва със сьомга и да се наслаждава на живописната гледка с белите ветрила на яхтите в Елиът бей и Пъджет саунд отсреща.

— А какво стана със самата кола? — попита Дагит.

— Още не сме я открили — рече Шосвиц. — Предполагаме, че убиецът я е откарал някъде.

— Значи не е планирал да убие Уорд — рече Дагит. — Ако сме прави, че е бил професионалист, дяволски сигурно е, че не би поел подобен риск, освен ако не е бил заставен.

— Съгласен — рече Шосвиц.

Крановете товареха контейнери в корабите. По-далеч в морето тежък ферибот се бе насочил бог знае накъде. Убиецът би могъл да бъде на ферибота. Или на някой от контейнеровозите. Би могъл да е навсякъде. Би могъл да е получил творенията на Бернар. Може би Ла Моя би могъл да кара и малко по-бързо. Може би бе по-добре да пропуснат обиколката си на симулаторите и да се заемат веднага с проследяване на движението на колата на Уорд.

Шосвиц сякаш прочете мислите му.

— Ще ти покажем симулаторите, мястото, където е намерено тялото и ще разговаряш с Флеминг. Представители на управлението в Сиатъл вече минаха по този път, но казаха, че ще искаш сам да хвърлиш един поглед.

— Това ще те превърне в специалист или нещо такова — рече Ла Моя.

— В нещо такова — отвърна Дагит. Не можеше да разбере дали нарочно го дразнят.

— Това, което знаем със сигурност — каза Шосвиц, — е, че един от тях е повърнал обяда или вечерята си вътре в симулатора.

Ла Моя добави:

— Лабораторията изследва бълвоча да види дали онзи не е повърнал поради някаква болест. Микроби и други подобни фъшкии. Ако не е така, значи един от тях е страдал от аеропланна болест.

— Нямаме никакви други улики, само това, че Флеминг смята, че всичко се основава на изнесени отвътре сведения.

Шосвиц подръпна ухото си. Дагит свали прозорчето. Стягаше го в гърдите. Въздухът миришеше хубаво. Напомни му за един ресторант на кея и за време, когато бе безмерно щастлив. Стори му се, че това е било преди векове.

Когато опипа зеещата рана на венеца си с гуменото крайче на четката за зъби, Антъни Корт се сви от болка. Грозна работа беше. Челюстта му бе толкова подута, че се наложи да напъха сума ти хартия между бузата и венците си от другата страна, за да не изглежда подут. Ако някой прилича изцяло на катерица, то това съм аз, помисли си той. Не че имаше кой знае какво против: така изглеждаше като друг човек, а това бе в негова полза.

От пътуването с влака се чувстваше изтощен; не можа да спи, прекалено бе зает с последиците и необходимите изменения в подготовката на плана след случайното убийство на Роджър Уорд. Последните няколко дни бяха изнурителни; Лос Анджелис не му се нравеше.

Погледна часовника си, за да види датата: 27 август. Две седмици след деня на експлозията, която уби Бернар. Надяваше се, че към края на този следобед тежката загуба щеше да придобие смисъл. За кратко време Бернар бе станал безсмъртен: той живееше под формата на детонаторите, които бе оставил след себе си.

Моник Шейсон застана пред вратата на хотелската стая в Лос Анджелис точно в девет и трийсет. Не беше я виждал от две години, но позна лицето й веднага, дори и изкривено от шпионката на вратата.

Отвори й.

Тя влезе с полъха на мускусен парфюм и шумоленето на фината й рокля. Носеше черно куфарче.

Корт постави на дръжката табелката „Не безпокойте!“ и затвори плътно вратата. Резето им осигуряваше усамотение. Тя се обърна театрално и застана срещу него — беше добре тренираното завъртане на манекенка в края на рампата. Моник бе винаги на сцената.

Сноп хубава черна коса падаше до раменете й и в края си се извиваше стилно навътре. Бретонът скъсяваше челото й и обрамчваше лицето, което сякаш се състоеше само от големи кафяви очи, скули и червени устни. Беше усвоила до съвършенство скромното изражение на полузаспала — или на готова за леглото жена. Самочувствието й привличаше вниманието отдалеч и граничеше с арогантност. Имаше широки рамене, висока гръд и толкова тънък кръст, че му се стори, че ще успее да го обхване с двете си ръце.

Беше си фантазирал за нея от седмици.

— Имаше ли проблеми? — попита я той.

— Тук е — рече тя и посочи куфарчето.

Доколкото си спомняше имаше съвсем лек, почти незабележим акцент. Ако се постараеше, можеше дори да мине и за американка.

В тона й прозвуча разочарование:

— Какво стана?

Фантазиите му се срутиха. Беше си представял, че тя ще го прелъсти. Представял си беше, че ще има повторение на онова във Франкфурт.

Екипът по претърсването намери зъба в неделя сутринта. Както и трябваше да се очаква, според Закона на Мърфи, чувалът с боклук, в който се намираше зъбът, бе един от последните претърсени. Ала съдържанието му бе истинска златна мина за лабораторните техници: изваденият зъб, окървавени хартиени салфетки, изразходвано шише анбезол, две парчета сапун от хотела. Всичкото това бе изпратено по куриер в лабораторията по съдебна медицина в сградата „Хувър“ във Вашингтон.

В понеделник по обяд, докато Дагит изпращаше от управлението в Сиатъл шифрован факс до Пол Пулман, някой му позвъни по телефона. Той си помисли, че може би бе очакваният доклад от лабораторията. Долу, в Пъджет саунд, един от многото грамадни фериботи пореше морето далеч от брега. Зад кърмата му летяха морски чайки. По издигнатата на пилони магистрала, успоредна на брега, полека пъплеха коли. Пулсът на града сякаш не зависеше от тревогите му.

Като чу гласа на Ла Моя, той веднага разбра за какво му се обажда. От хотел „Мейфлауър“ им бяха съобщили номерата на колата, принадлежаща на госта от стая 311. Пътните полицаи бяха намерили нишката към лизингова компания; чрез нея проследиха пътя на колата до неизвестна агенция за отдаване на коли под наем близо до летището, чиято документация се водеше предимно на ръка. Това бе типична полицейска работа: като на люлеещ се кораб, когато след всяка крачка напред правиш една назад. Най-сетне бяха пристъпили напред.

— Агенцията за коли под наем има един клиент за нас — рече Ла Моя. — Помислих си, че ще поискаш да говориш с хората тук.

— Тръгвам.

Дагит седеше върху тънката стена на ваната в хотелската стая, а краката му бяха потопени в горещата вода. Все по-често ходилата му се бунтуваха по този начин — вкоравяваха се като дъска. Единственият лек бе дълго накисване.

— Не е честно! — рече той тъй силно, че гласът му отекна в малката, облицована с плочки вана. Имаше си нещо наум за честността. — Трябва да продължим с това.

Сетне, на фона на телевизионната реклама за някакво бамбуково корабче по вездесъщата Си Ен Ен, Лин Грийн заяви окуражително:

— Вече се стъмни. Ще започнем утре, на зазоряване.

— Това няма нищо общо с тъмнината — то е свързано с доклада за химикалите, които са били натоварени на самолета. Видя ли онези, облечените в космически костюми? Господи, каква гледка! Тъкмо те изгониха всички от района. Видя ли как телевизионните екипи излапаха тази картинка?

— И добре направиха. Ами ако мястото е заразено?

— Тогава, ако питаш мен, ще се увеличат подозренията за саботаж. Химикали ли? Та това е визитната картичка на „Der Grund“. Макар че не мога да го докажа.

— На кого?

— Няма значение. Работата е в това, че…

Тя го прекъсна:

— Работата е в това, че извадихме голям късмет. Огънят неутрализира химикалите. Това сочат сведенията, които получих. Ако не бяха тези горящи нефтени кладенци, щяхме да се изправим пред истинско бедствие.

— От моя гледна точка това е още една причина да продължим разследването. А не да чакаме типове в космически костюми да изследват съмнителни проби.

— Отвратителен си! Една нощ няма да промени нищо. Ще започнем отначало утре. Ако има нещо, те ще го открият.

Тя му подаде питието от водка и розе, което бе забъркала, като използва запасите на минибарчето.

— Трябва ми доказателство за престъпни намерения. Трябва ми едно добро, солидно свързване с предишните данни, за да не спрат разследването ми. — Той отпи голяма глътка и положи чашата върху ръба на ваната. Лин се бе подпряла с рамо на касата на вратата. — Изгубих цели две години по това дело. Ако не представя нищо, разследването отива към дело. Освен това искат доклада ми за онази, другата история — бомбата в Националното летище. Можеш ли да повярваш? Да ме изтеглят от едно дело като това, за да ме накарат да пиша скапания си доклад за един мъртвец? — Той я погледна, търсейки съчувствие, но не го откри.

— Ние не го наричаме „престъпно намерение“ — рече тя, поправяйки го. — Казваме му „подозрителни мотиви“. Но досега няма нищо подобно. Съвсем нищо. — И добави: — Освен това една нова задача може да ти дойде добре. Защото не изглеждаш съвсем добре.

Той се направи, че не е чул последната й забележка.

— Човекът на НСБТ за връзки с пресата вече говори за произшествието като за нещастен случай. За бога, Си Ен Ен, всички вестници — всеки го нарича просто произшествие. НСБТ ни предлага порция фъшкии. Тази пресконференция бе ала-бала.

— Бяха точни. Ние всички се гордеем с точността си, нали така? Това е шоуто на НСБТ. Разследването си остава тяхно, докато доказателствата не го предадат във вашите ръце. Слушай, ако зависеше от мен, аз бих ти дала всичко, което поискаш. Но ти знаеш това — и изглежда не искаш нищо. — Тя сръбна от питието си. Нямаше предвид разследването. Той се скри зад напитката си. — А фактите говорят, че не сме видели нищо на мястото на катастрофата, което да показва подозрителни мотиви. Знаем за доклада на диспечера, който съобщава, че един от екипажа съобщил за пожар в кабината. Самолетът паднал след секунди. Нито един от свидетелите не е обрисувал нещо като експлозия. Нито една от останките не показва наличието на експлозиви. НСБТ няма кой знае какъв избор.

— За един „Дънинг 959-600“ в LAX, натоварен с химикали? Аз разполагам с труп, който бе измъкнат от симулатор за 959, програмиран за излитане от LAX. Разполагам с добре известен терорист, който е правил детонатори с висотомери в хотелската си стая в Лос Анджелис. Лос Анджелис, LAX… схващаш ли? Да не би да искаш да кажеш, че е съвпадение? — Той продължи, преди тя да го е прекъснала. А на нея й се искаше да го прекъсне и да защити тезата си. — Не ме размеквай, по дяволите. Все някой трябва да запази обективността си.

— Обективност ли? Това ли проповядваш?

— Проповядвам ли? — попита той, протегна се към питието си и обърна повечето от него.

— Да, проповядваш.

Той погледна изкривеното й изображение през неравностите на стъклото. Когато той завъртя чашата, тя се протегна.

— Ти си специалистката по разследване на въздушни произшествия — рече той. — Експертът по експлозивите. Ти водиш разследването на ФАА по този случай.

— Дяволски вярно — съгласи се тя и надигна чашата си така, че дългата й шия се издължи още повече. — И недей я кара толкова лично. От това нещата няма да станат по-прости.

— То си е лично. Би трябвало да ми помогнеш.

— Опитвам се.

— Наистина ли?

— Да.

Гледаше я в профил, докато гърлото й се присви, когато тя преглъщаше, и това му се стори възбуждащо. Навярно решението да я покани тук не бе най-доброто.

— Тези питиета свършват много бързо — рече тя, вгледана в малката чаша. — Що не взема да направя по още едно?

Той изпи своето и й подаде чашата си.

— Как са? — попита тя и кимна към краката му.

— Ще ти кажа след второто питие.

Тя го остави насаме с мислите му. Досущ като гласа му, те сякаш отекваха в малкото помещение. Тъй като тя се позабави, той й извика:

— Сигурен съм, че е работа на същия човек. Има прекалено много съвпадения. Това има ли значение?

— Не — рече тя и дойде при него. — Не и за следователката Лин Грийн. Дори не би трябвало да знам за твоето разследване. Плащат ми за обективността ми — нещо, което загубих веднага, щом те видях на мястото. — Тя седна на затворения капак на тоалетната. Бяха близо един до друг. Тя вдигна чаша и я чукна о неговата. — Наздраве за съвместната ни работа — рече тя. — Най-сетне.

— Имам нужда от подкрепата ти по този случай.

— Въпреки всичко, повече ми се иска да се забавлявам, отколкото да се трудя.

— Моля те, помогни ми.

— Малко по малко. Тука си имаме система. Дай й възможност да заработи.

— Не мога. Ами ако Бернар е направил повече от един спусък?

— Кой е Бернар?

Той не отговори. Опита питието. Беше по-силно и той се запита: дали бе нарочно? Беше права, тези питиета свършваха бързо. Ходилата му изглеждаха по-големи, поради увеличителните качества на водата. Големи, бледи, набръчкани ходила с изкривени пръсти. Страшно романтично.

Тя каза:

— Аз трябва да бъда обективна. Не се тревожи: никой няма да замаже тази история. Няма да го допусна. Какъв е смисълът да го сторя? Всички ние ще търсим всяко възможно обяснение за тази катастрофа. Повярвай ми.

— Не мога да чакам шест месеца — рече той. — А тези разследвания винаги траят по половин година.

— Разбирам те. — Тя се намести по близо до него. Прокара пръсти през косата му и той ги почувства чак с пръстите на краката си. — Ще направя всичко, което мога. Обещавам. — Тя мина зад гърба му, там не можеше да я вижда и се почувства обезоръжен.

— Лин — рече той тъй преднамерено, сякаш футболен съдия надува свирката си. Чу как потраква ледът в чашата й, сетне — лекото й преглъщане.

— Окей — рече тя без болка в гласа си. — Единственият начин да ме задържиш, е да напълниш това нещо с ледена вода и да ме натопиш вътре. По-добре да си вървя. Имам други идеи как трябва да се прекара тази нощ.

Тя го целуна по врата, зад ухото. По лявата му страна пробяга тръпка с няколко хиляди волта напрежение. Космите по тялото му настръхнаха.

— Как е Дънкан? — попита тя. Този въпрос го охлади. След като не отговори тя добави: — Този разговор, преди малко, повече приличаше на разговор по служба, отколкото на обаждане на баща до сина му.

— Понякога между нас е така.

— А не бива да бъде.

— Знам.

— Вбесен си.

— Да.

— На мен ли?

— Не. На себе си. Истината боли.

— Има ли си гледачка? Или е тя?

— Тази вечер е гледачка. Достатъчно възрастна да му е баба. Станала е почти член на семейството.

— Гледачката или Кари? — попита Лин. — Отпиши го тоя въпрос — додаде тя. — Не умея много добре да губя.

— Кой казва, че си изгубила? — попита той и й подаде празната си чаша. В онзи момент той знаеше всичко, което можеше да се научи за пустотата.

— Но ти ходиш с нея, нали? Надявах се, че ослепителната ми личност, фигурата по бански костюм ще могат да променят това. Човек се научава да приема някои неща. Но други — не.

Изкушен повече от всякога да я възпре, той протегна ръка, тя сложи своята върху неговата, докато връхчетата на пръстите им не се целунаха.

Намери чантичката си и спря в тясното коридорче да го погледне. Усмихна му се достатъчно дълго, за да разбере той посланието й. Искаше й се да остане; искаше й се той да я помоли да го стори. Той също й се усмихна. Тя кимна и сви рамене. Вратата се затвори зад нея и само секунда по-късно Дагит стоеше там, където бе стояла тя — с мокри крака върху мокета, стиснал дръжката на вратата. Но не я завъртя.

Антъни Корт слезе от влака на перона на вашингтонската гара „Юнион“. Въздухът около него тежеше стотици кила и беше толкова горещо, че той веднага плувна в пот. Миришеше на пара и мрак. Това му харесваше.

Пътуваше с влак не само поради страха си от летене, но и защото по гарите не правеха каквито и да било проверки за безопасност. Човек можеше да се качи на влака с каквото си иска оръжие или бомба, с наркотици или предрешен. Ако бе притиснат докрай, човек можеше дори да скочи от влака.

Но влаковете си имаха и недостатъци. Те бяха отегчително бавни, а в Америка — зле обслужвани и неуютни. Обслужващият персонал, който работеше с пълно презрение към пътниците, се състоеше от разочаровани чернокожи. Спалните купета бяха прекалено малки и с лоша вентилация. Храната имаше вкуса на затоплен мокър картон.

Корт прекара във влака три дни — възможност да планира работите си и да си почине. Въпреки това време, а може би поради него, той бе станал още по-напрегнат с изминатите дни, досущ като бегач, комуто предстои да стартира в маратон.

Корт взе такси за няколко мили от гарата „Юнион“ и слезе от него близо, но не и на самата станция на метрото. Качи се на метрото, пропътува две спирки, мина от другата страна и се върна една спирка назад, нащрек през цялото време да засече следене от какъвто и да било вид. Нае стая в бивша колониална резиденция, сега — хотел с включена в цената закуска, стая, която бе резервирал под името Кевин Антъни. Дейвид Антъни бе вече човек от миналото. Стаята предлагаше необезпокояван изглед към двете улици, на които бе разположено зданието, и три авенюта, по които можеше да избяга. Жената на собственика, която вършеше работата на администраторка, бе симпатична жена, надхвърлила петдесетте, със сивееща коса, очила и изправена стойка. Обясни му правилата със сладък, но служебен тон: закуската се сервира от седем до девет; алкохол има във вечерните часове, от пет до десет, с надценка; не се допускат нерегистрирани гости за през нощта; два ключа — един за стаята, един — за външната врата. Загубените ключове струват двайсет и пет долара. Никаква музика след десет; от телефоните в стаите не можеш да набираш пряко междуградски номера, но такива разговори са възможни чрез операторите на телефонната компания, ако имаш нейна кредитна карта; кърпите се сменят всеки ден, чаршафите — през ден, освен ако гостът не пожелае друго разписание; всички стаи са с климатични инсталации на прозорците и клиентите се умоляват да ги включват на икономичен режим през деня, когато отсъстват от стаите.

— Сега, да видим — рече тя и провери в подвързаната с червена кожа тетрадка с разграфени колонки. — Получили сме аванс с телеграфичен запис. Благодаря ви — добави тя и го погледна. — А окончателната сметка ще бъде платена с… кредитна карта?

— В брой — отвърна мистър Кевин Антъни и извади няколко шумолящи стодоларови банкноти. Едно от предимствата на автоматичните международни автомати бе, че човек можеше моментално да получи достъп до пари в брой, стига да разполага с кредитна карта. Червената му карта „Сиръс“ — специално за автоматите — му даваше възможност да изтегли до хиляда долара всеки ден, шест пъти седмично. Другите му три карти „Виза“ имаха по двайсет хиляди долара кредитна линия всяка. Сега, в третата фаза на операцията, кредитната карта на Дейвид Антъни щеше да бъде изтеглена от играта. Михаел бе помислил за сметките — за щастие, преди да бъде арестуван. Парите бяха последният проблем на Корт.

Той прекара уикенда да се запознае с празния град и впечатляващата система на метрото му. Във вторник по обяд, вече със собственото си лице и къса коса, той стоеше на ъгъла на К и 21-ва и я чакаше. Може би бе поради умората, а може би бе сирената на преминаващата полицейска кола, но го споходи неприятното усещане, че това може да се случи отново — да го арестуват навсякъде и по всяко време. Такъв бе начинът му на живот. Той пораждаше параноята и подозрителността му. Каквато и да бе целта му, спомените му си оставаха неизбежни като истината; надниквания в собствената му история — те задължително се повтаряха непрекъснато. Беше преживял този повтарящ се кошмар стотици пъти през последните пет години.

С тъжните й кафяви очи, със стойката й тип „изправена метла“ и с въпросителното си изражение Глория сепна Дагит. Все още му бе ядосана, че отказа повишението. За пръв път му хрумна, че гарвановочерната й коса май скриваше истината. Поиска му се да я попита дали я боядисва — това бе сигурен начин да я накара да млъкне, преди да е отворила уста.

Пусна тежко куфарчето върху писалището си и с няколко кимвания поздрави онези, които го бяха изпреварили на работа и вече въртяха телефоните. В ъгъла на стаята раздрънканият телевизор предаваше програмата на Си Ен Ен с приглушен докрай тон. Програмата се излъчваше двайсет и четири часа в денонощието. Останалите бюра бяха празни. Някои от момчетата бяха удължили уикенда си до едноседмичен отпуск. Други бяха по служба из града, неколцина — в друга смяна.

Каза й „здравей“. Тя се правеше на важна.

— Днес ще ни придадат нов агент. Ще дойде всеки миг.

— Гло — рече той, — това е много важно за мен.

— Не ми се говори за това. — Тя му подаде факс. — Ето, това е за теб.

Беше списъкът на пътниците, летели по маршрута Лос Анджелис-Вашингтон със самолета, в който се бе качила мистериозната Мариан Литъл, след като бе върнала наетото комби. Дагит потърси името й в списъка, но не го намери. Това не го обезкуражи. Терористите използваха всяка възможност, за да сменят имената и псевдонимите си. Сменяха вида си, шофьорските книжки, кредитните карти, всичко. Не получи твърдото доказателство, което Пулман искаше да види. Остана си в ничията земя на подозрения без доказателства. Чистилището за едно разследване. Искаше му се да вярва, че тази Литъл — или както и да се наричаше — бе замесена, но не можеше да е сигурен.

Името на новия бе Брадли Левин. Беше на трийсет и две, ужасно симпатичен и доста по-едър от Дагит — може би метър и осемдесет и пет, сто — сто и пет кила. Силен торс. Дълга, черна, къдрава коса с подранил сив кичур на челото. Благи тъмни очи, но изсечени черти на лицето, с потъмнели от редовното питие в пет и половина бузи. Дагит го поздрави възторжено, но това си беше театър: макар че страшно се нуждаеше от помощ, идеята да работи с току-що преместен при тях човек, не бе от най-привлекателните. Поопознаха се малко по-добре на чаша прекипяло кафе. Този път — в кафенето на първия етаж. Левин бил започнал кариерата си в денвърското управление, където се занимавал с отвличания.

— Сетне — Маями — обясняваше той с нисък, топъл глас. — Обирахме хлабините на наркотрафика. Внезапни проверки по самолетите от гражданската авиация.

— Атаката срещу Еър Ийст? — попита Дагит.

— Моя работа — призна с нежелание той. Изчерви се.

Това се понрави на Дагит, беше все по-рядко и по-рядко явление във вашингтонското управление.

— А сега пък — борба с тероризма при вашите момчета. Да ти кажа нещо: като карах насам с колата, ама в какъв квартал живеете! Сега разбирам защо наричат гаражите затвори за колите.

— Почакай да застъпиш нощна смяна. Тогава няма да се разделяш с патлака си и като отиваш на онова място.

— Вярвам ти.

— Тук сме затънали до гуша в лайната. Трябва ми независимо мислеща глава, Брад, а не готова да се съгласи с всичко. Трябва ми някой, който да оспорва идеите. Някой, с когото да работя. Трябва ми някой, който да върши сума черна работа и да се усмихва при това. Опитът ти с пътническите самолети ще потрябва. Но, често казано, едва ли можеше да избереш по-лош момент да дойдеш при нас. В момента сме обезумели. Имаме тиктакаща под носа ни адска машина. Опасна — както всяка бомба. Имаш отрицателно време, за да навлезеш във всичко това. Четивото ти за това е подготвено. Настроенията тук са пред взривяване, затова внимавай. Имам поставен срок: една седмица, за да докажа, че едно убийство в Сиатъл и катастрофата на полет шейсет и четири са свързани с Бернар. Тъй че да знаеш — работното време тук е последната ни грижа.

— Също като в Маями.

— Добре — рече облекчен Дагит. — Значи си свикнал.

— Съвсем.

— Ако имаме късмет, ще го пипнем този тип. Ако нямаме… е, няма нищо по-гадно от това да бродиш по горящо поле, осеяно с части от човешки тела, особено ако знаеш, че работата ти се е състояла в това да предотвратиш катастрофата. Работим под натиск, а и това си е един допълнителен натиск. — Той замълча и се разсея. — Както и да е, добре дошъл на борда.

— Благодаря.

— Тук ми викат Мичиган — ти не си длъжен да го правиш, но с останалите е така.

— Схващам — рече Левин.

— И аз попрочетох това-онова, преди да дойдеш. Шефът на управлението в Маями е написал за теб добри неща. Казва, че първо мислиш, сетне говориш. Че си ерген. Няма да те питам защо.

— Добре, щото изобщо не е твоя работа.

Дагит замълча — двамата се гледаха предизвикателно.

— Работа ми е. Тук сме като отворени книги. Всички. Просто да ти е ясно. При борбата с тероризма… няма друг начин. Никой не е успял да се внедри при нас. Поне не ни е известно. Разбираш ли?

— При наркотиците в Маями е още по-зле.

— Мога да повярвам.

— Би трябвало. Нямам навика да лъжа.

— Е, това обяснява забележката в досието ти, че си груб.

— Както е казал Лукчо на фермера: „Аз съм си туй, което съм аз“.

— Добре. Ще се постарая да го запомня. — Това му спечели една усмивка. Дагит добави: — Жалко за студентските ти години. Но ако аз съм Мичиган, то ти ще си Охайо. Става ли?

— Добре, още повече, че и двамата знаем кой университет е по-добрият — рече Левин.

Дагит не искаше да позволи да бъде въвлечен в подобен спор. Той можеше да продължи с дни. Може би и цял живот. Но не и сега.

— Отличник, направо от колежа. Това впечатлява.

— Родителите ми ме натискаха.

— Какво мислят за работата ти в Бюрото?

— Следващият въпрос.

— Значи не я одобряват — каза Дагит.

— Те бяха решили да стана адвокат, като баща ми. От шестмесечната ми възраст го бяха решили.

— Значи си преизпълнил предначертанията. Така ли да си обясня успеха ти от университета? Това ли искаш да ми кажеш?

— Не искам нищо да ти кажа. Ти питаш. Ако попиташ, аз отговарям, ясно ли е?

— Тук ще ти хареса, ще се впишеш в екипа. Едно от хубавите неща на борбата с тероризма е, че доста време си насаме. Това означава повечко свобода, но цената е повече писмени рапорти.

— Какъв е шефът на отдела?

— Пулман ли? Нов е на тази длъжност.

— Така чух и аз.

— Той е окей. Последният шеф бе натегач. Искаше да изкяри от всичко, в което сполучвахме. Още не мога да кажа какъв ще бъде Пулман. Като се настанят в ъгловата канцелария, хората се променят.

— Чух, че си отказал повишение. Има ли нещо вярно в това?

Дагит се запита дали това бе дело на Глория или просто клюки в службата.

— Имам си причини за това.

— Мислех, че тук сме като отворени книги.

Погледите им се срещнаха и Дагит усети, че е спечелил нов приятел. Той попита:

— Имаш ли приятели в този край?

— Ти си ми първият — рече Левин, опипвайки почвата. Дагит кимна. Левин додаде: — Един-двама познати от Куонтико трябва да са се настанили някъде наоколо.

— Искаш ли да обсъдим задачите?

— Защо не?

— Не знам дали си имал възможността да прегледаш досието на „Der Grund“…

— Имах.

— Добре. Тогава знаеш, че в Европа ги смятат за радикална зелена група, че основните им цели са предприятия от нефтохимическата и фармацевтичната промишленост.

— Ами десет-двайсет и три?

— Включително и десет-двайсет и три. Той е пренасял химикали в товарен отсек. Отправили са заплаха, но тя е била пренебрегната. Това, за което сме напълно сигурни, е: изглежда имат някакво колективно самосъзнание, колкото и перверзно да звучи това. При всички случаи, преди да извършат терористичния си акт, те са отправяли предупреждения. А почеркът им е да използват за убийството си продукт или субпродукт на компанията, която нападат. Производната на семтекс10, с която бе взривен десет-двайсет и три, бе произведена от същата компания, чиито химикали бяха натоварени в самолета. Немска компания, наречена „Ейшъруъркс Кемикълс“. Сега не е трудно да се досетим, че товарът на полет шейсет и четири бе произведен от клон на „Ейшъруъркс“. За ченгетата зад бюрата като Пулман това не е достатъчно доказателство, но за мен е.

— Убеден съм, че убийството в „Дънинг“ и полет шейсет и четири са свързани, макар че още не съм го доказал. Дори не мога да докажа, че катастрофата на шейсет и четири е плод на саботаж. Пулман — и Мъмфорд над него — искат нещо повече от съвпадения на данните. Нещо по-лошо, Пулман го натискат да ме отклони в седма глуха достатъчно дълго, за да напиша рапорта си за убийството на Бакмън. Досега съм му дал само една странична. Подобен рапорт ще ми отнеме две седмици — вътрешно разследване, а може би и да давам показания на Капитолийския хълм. Като почнеш подобна работа, току-виж минали няколко месеца.

— Не ми разправяй на мен. Същото беше и в Маями.

— Работя по случая на Бернар от дълго време. Единственият начин да продължа, е да им представя нещо твърдо. Имам две възможности: първата е да получа доказателства, че детонаторът на Бернар е бил на борда на шейсет и четири; втората — да свържа предупреждението заплаха към някоя голяма химическа компания с подозренията си, че онзи, който стои зад нея, сега се намира във Вашингтон.

— По коя ще работя аз?

— По втората. — Дагит се завъртя на стола си, за да обърне ухото, с което чуваше добре към Левин. Тъй като и двамата говореха тихо, не чуваше хубаво. — Задачата ти е да откриеш следващата цел.

— О, това ли било? — Мазната кожа между тъмните му вежди се сбърчи от напрежение. Той присви очи към Дагит като късоглед, който е забравил очилата си. — Кой казва, че следващата цел съществува?

— В лабораторията са убедени, че Бернар е направил два детонатора. Мисля, че първият е бил монтиран на полет шейсет и четири, макар че засега не мога да го докажа. И двата са барометрични, така че би трябвало да се използват в самолет. Пътнически? Товарен? Кой знае? Прочел си досието: единствената ни нишка е жена, която е наела комбито, паркирано пред дома на механик от „Ам Еър Експрес“ в Лос Анджелис, а сетне се е качила на самолет за насам. Това можем да го докажем. Бернар е направил детонаторите в Л. А. — шейсет и четири катастрофира в Л. А. Следващият път, когато го засичаме, той е тук, във Вашингтон. Тази жена също лети до Вашингтон. Съвпадение?

— Значи играем на тъмно — каза Левин.

— Не знам какво друго ни остава. Бихме могли и трябва да го сторим — да попитаме различните химически гиганти за получени наскоро заплахи, но тъжната истина е, че те получават доста такива и се справят с тях сами. Не им харесва шумът в медиите, който обикновено следва нашата намеса. — Дагит се облегна назад. — Виждаш ми се малко претрупан от фактите. Много ли ти дойде?

— Изобщо не. Просто се опитвам да погледна на нещата от различни гледни точки. В Маями — имаш наркотиците, имаш и парите. А този случай е с прекалено много възможности, това е всичко. Не бих искал да пропуснем някоя.

— Нека сме наясно, всичко това е хипотеза. Може би не е „Der Grund“, може би изобщо няма втора цел.

— Окей, съгласен. И какво следва?

— „Der Grund“ атакува химически компании. Често — директорите им. Шейсет и четири се вписва в подобна схема — на борда му имаше химикали. Мисля, че оттук трябва да започнем.

— Смятам да проверим всяка възможна версия — продължи Дагит. — В миналото те са атакували директори на химически компании. Така че първото нещо, което трябва да получим, е маршрутите на пътуванията на директорите на всяка голяма химическа компания. Да разберем кой, ако изобщо има такъв, се кани да дойде в този град в близкото бъдеще. Просто за да сме чисти, ще поискаме сведения за отправени наскоро заплахи. Ако попаднем на такива, трябва да бъдат сравнени в лингвистичната лаборатория с по-раншни текстове на „Der Grund“, за да потърсим съвпадения.

— Смяташ ли, че ще дадат разписанията за пътуванията си лесно?

— В този отдел ще откриеш нещо, което е доста по-различно от работата с наркотиците. Всичко, което е необходимо да сториш, е да споменеш думата тероризъм и хората ще ти предоставят веднага всичко, което им поискаш.

Моник мина на по-ниска предавка и пое към околовръстния път. Там бе най-безопасното място за среща. Колата мъркаше тъй чувствено тихо, че Антъни Корт, седнал на предната седалка и запалил цигара без филтър, се запита дали колата или жената до него издаваха тези гъделичкащи слуха звуци. Тя беше облечена в розово, плетено памучно костюмче без ръкави, носеше широкопола шапка в същите тонове, устните й бяха начервени с блестящо розово червило и, доколкото той можеше да види, друг грим нямаше. Грееше в това розово, а ярката слънчева светлина я обливаше с димяща пара. Беше блестяща и спокойна. Силна и самоуверена. Той я пожела веднага. Тук, на място.

Корт угаси цигарата си, разкопча осигурителния колан и мушна ръка под блузата й.

Тя измърка доволно и посегна да го плесне.

Ръката му се плъзна по гърдите, сетне се смъкна надолу, намери коляното й, ръба на полата и най-сетне се промъкна по-нагоре. Знаеше, че е в свои води. Моник страхотно обичаше това. Тя се ухили и разтвори крака. Пръстите му стигнаха до края на чорапогащите й и намериха колана — той обичаше колани — и по-нататък, силната й топлина, досущ фурна.

— По-късно — рече тя и затвори краката си, хващайки ръката му в капан. Раздразваше го. Типично за нея.

Той освободи ръката си и доугаси цигарата.

— Е, кажи ми за Гърка — попита той.

Без Гърка усилията му щяха да отидат на вятъра, а той бе напълно непознат, чиято мотивация бе съмнителна. Работата на Гърка като ресторантьор и доставчик на храни бе прикритие за истинския му бизнес в промишления шпионаж. Смяташе се, че плаща на огромна мрежа от хора, някои принудени да предават информация, други, като самия него, изкушени от парите. За добри пари той можеше да достави схемата на последния микропроцесорен чип на „Интел“ или да научи колко завода предвижда да закрие „Дженеръл Мотърс“ през последното тримесечие на годината. Можеше да ти разкрие кой от големите акули на Уолстрийт има проблеми с наркотиците или как точно гласува даден директорски съвет. Беше в информационния бизнес; именно Гърка ги бе насочил към Роджър Уорд и Кевин Догърти. И сега Корт разчиташе на него да научи точната дата на тайното съвещание. Това, че разчиташе на непосветен, бе отблъскващо, но вече бе късно да се направи друго нещо.

В тази част от играта Моник изпълняваше полезната роля на посредник. На буфер, ако Гърка решеше да продаде Корт на властите. Освен това свръзките с Гърка включваха и компютърен обмен на информация, а тази технология не му бе позната. Моник си имаше своето място на пешка в играта.

Все пак той продължаваше да се пита: дали разгромът на „Der Grund“ бе случайност или Гърка бе намерил начин да удвои печалбите си?

Той почувства нежеланието й да му каже онова, което трябваше да му каже и това го подразни.

— Е?

Тя подкара малко по-бързо. Той не бе свикнал да пътува, без да знае къде отива. Това го изнервяше. Тя каза:

— Съобщението бе, че той не знае датата. Името, което ти искаше — да, но не и датата. Датата е била сменена и той не може да научи новата.

— Невъзможно! — извика Корт.

— Казвам ти само какво гласеше съобщението.

— Невъзможно — повтори той. — Ние му платихме. — Датата на съвещанието бе от решаващо значение за успеха му. Без нея… — Трябва да говоря с него. Колкото е възможно по-скоро. Ти ще уредиш това. — Сетне размисли. — Не, не. Не става. Той не трябва да знае. Може да ме продаде на някого.

Не можеше да успокои мислите си. Смъкна прозореца на колата. Така бе по-добре.

Минаха няколко минути. Корт изпуши една цигара, сетне още една. Опита се да подреди мислите си.

— Току-що ми хрумна нещо — рече тя.

Той не искаше да чуе идеите й; трябваше му време да мисли. Погледна я косо; очите й блещукаха във възбуда. Разбра я грешно, помисли си, че ще му говори за секс. Начинът, по който отвличаше вниманието си от главното, го вбеси.

Тя рече с нисък, свиреп полушепот:

— Следващата седмица ще има прием, организиран от лобито на авиокомпаниите. В чест на подобрените мерки за сигурност. Не е твоята любима тема, но аз, разбира се, съм поканена като вицепрезидент на „Инфлайт“. Всички от тази индустрия ще са там. И, ако поискаш това — Гърка също — заяви тя. — Мога да го уредя.

Той я погледна изненадан, а тя добави:

— Един много добър приятел организира събитието. Кухнята ще е превъзходна и многообразна. А Гърка е не само ресторантьор, но и доставчик на храни, нали така?

Той кимна, заинтригуван от предложението. Рисковано, помисли си той, но може би си заслужаваше да опита.

— Мога да уредя Гърка да достави храните за гръцката кухня на приема. Няма да е проблем. Ние ще присъстваме — ти като мой гост. Ще се срещнеш изненадващо за него на неутрална територия. Какво ще кажеш? Харесва ли ти?

Лицето й светеше. Можеше да усети парфюма й, дори и през цигарения дим. Беше я подценил.

— Обичам гръцката кухня — рече той.

— Къде е Кари? — попита Дънкан баща си, докато заобикаляше с инвалидния си стол кухненската маса.

Въпросът смути хода на мислите на Дагит, които не включваха Кари.

Дразнеше го фактът, че в ерата на полетите до луната, на микрочиповете и автоматиката съществуваха толкова малко жилища, удобни за инвалиди, в рамките на столицата. Тази къща не му се понрави. Първият етаж бе странно раздробен — заради отоплението, бе обяснила Кари, когато уреждаше наемането на къщата — стаите бяха твърде малки, а етажът приличаше на миши лабиринт. Къщата била преустроена от възрастна двойка, жената — прикована от артрит към стола, двойка, която очевидно бе виждала затруднения с отоплението и сметките си за електричество, затова и стаите бяха тъй малки. Ала ключовете за осветлението бяха поставени на подходящо ниско равнище, както и термостатите на стаите; преддверията и коридорите бяха широки по метър и двайсет, вратите — по метър, и там където бе необходимо, имаше рампи. Животът на Дънкан щеше да се облекчи — а за баща му нямаше нищо по-важно от това.

Отвън къщата бе обшита с алуминий, с фалшиви черни жалузи, които, ако човек се приближеше, изглеждаха евтини. Фалшивият комин, калпаво направена имитация от пластмасови плоскости с изрисувани тухли, наистина го раздразни. На всичкото отгоре и това! За какъв дявол бе необходима тази измама? Единственото обяснение май беше, че всички къщи в квартала имаха комини. Но въпреки недостатъците на жилището, той знаеше, че Кари е права: една къща се превръща в дом от хората, които живеят в нея, обликът й се определя от обитателите й.

— Не остана.

— И защо?

— Искаш ли да знаеш? — попита Дагит. Той и Дънкан винаги бяха откровени един с друг. — Защото ми е бясна гдето работя толкова много. За това, че обещавам разни неща, а не изпълнявам обещанията си. За това, че те оставям сам толкова време.

— Досущ като мама — каза синът му. За него казаното бе само забележка, спомен, нищо повече, но то съсипа баща му.

Дагит изведнъж се почувства като човек, който е обречен да повтаря грешките си, въпреки добрите си намерения. Искаше му се да обвини съдбата, но знаеше, че няма да е прав. Той призна:

— Тя мисли, че прекарваш прекалено много време с мисис Кайък и недостатъчно с мен, или иначе казано — че аз не прекарвам достатъчно време с теб.

— Понякога не е така — рече Дънкан и истината отново ужили Дагит. Кари бе права. И от това го заболя още повече.

— Мисис Кайък е окей — каза синът му неубедително и тази безстрастна реплика прободе още веднъж Дагит. — Понякога тя мирише наистина странно. Старите хора миришат странно.

— Но ти я харесваш, нали? — попита Дагит с такъв тон, че принуди момчето да се съгласи. Методика. Използваше същата техника и с Кари, но с по-малък успех. Отново си мислеше за Лин. Почуди се дали това имаше нещо общо с отсъствието на Кари. Почуди се защо тя владееше мислите му. Можеше ли да използва разследването като претекст, за да й се обади? Дали би посмял да й каже, че след като се срещнаха, отново чува непрекъснато гласа й и вижда частица от нея във всяка жена, която среща по улиците? Че е преследван непрекъснато от спомена за няколко отлитащи часа на щастие, че се бе смял с глас, когато си спомни как онзи пожарникар бе повален от струята на шланга?

— Училището почва след няколко дни — каза Дънкан, избягвайки отговора.

Когато и двамата свършиха със закуската, Дънкан се изтегли назад със стола — намек към Дагит да отвори задната врата. Двамата излязоха в малкото задно дворче с лоста за набиране.

— Достатъчно е само да подпишеш формуляра — настоя Дънкан. — Толкова ли не можеш да излъжеш, поне веднъж?

— Ти напредваш, Дънк. Справяш се отлично.

Дънкан стисна здраво лоста и напрегна всичките си сили; ръцете му трепереха. Два пъти се набра с лекота, но при третия път затрепери. Трябваше да направи пет набирания на мускули, за да придобие правото на онова пътешествие с канута. На Дагит му се искаше да подхване момчето под мишниците и да му помогне тайно. Но само ако той пожелае — това бе правилото. След няколко дълги секунди Дънкан рече:

— Окей.

Дагит почувства с ръце топлината на сина си. Помогна му, но без да свърши работата вместо него, докато най-сетне студеният лост опря нежния мъх по брадичката му. Няма да мине много време и този мъх щеше да се превърне в брада. Времето — познатият враг. Последните квалификации за пътешествието с кану през циганското лято щяха да се състоят само след три седмици. Дотогава трябваше да може да се набере сам пет пъти.

Нямаше много време. Дагит отново повдигна момчето, сетне още веднъж и още веднъж. Би дал всичко синът му да се класира. Ръцете на Дънкан трепереха, сякаш бяха гумени, но успя шест пъти подред — с малка помощ.

— Добра работа — каза Дагит.

Дънкан се тръшна усмихнат на стола.

На Дагит му се прииска да го прегърне. Рече:

— Гирите и пружините ще помогнат.

— Ще успеем, тате. Знам, че мога да се справя.

— Дяволски вярно.

— Изпий още едно кафе — каза момчето. — Аз ще продължа сам.

— Ако трябва, само ме повикай — каза Дагит, поколеба се, преди да влезе вътре, готов да застане до прозореца и да се моли да се случат чудеса.

Едно и също — всяка сутрин.

През последните осемнайсет часа живя в агония, нямаше друг избор, освен да потърси помощта на професионалист.

Зъболекарският кабинет, избран случайно от „Жълти страници“13, заемаше втория етаж на съвременна, червена тухлена сграда на улица N. Корт се приближи до услужливата секретарка и се представи като Албърт Коч. Той попипа челюстта си, обагрена в яркочервено, извини се, че не се е обадил предварително и едновременно с това обясни, че е готов да чака, ако е необходимо и цял ден, стига да има надеждата да бъде приет от доктор Роузън. След като провери бързо в задната стая, секретарката му посочи с усмивка чакалнята. Корт седна и разтвори списанието „Пийпъл“, което бе купил по път. Как би могъл да пропусне темата на броя — катастрофата на полет 64 на „Ам Еър Експрес“?

Статията бе озаглавена „Пресяване на отломките“. Главното внимание в нея бе отделено на Лин Грийн, симпатичната специалистка по експлозивите в разследването на ФАА. Но докато очите на обикновения читател щяха сигурно да се задържат върху привлекателните форми на мис Грийн, неговите се интересуваха от друго. Той разгледа парчетата и останките от 64 разхвърляни върху димящата земя. В другите списания имаше различни снимки, но тя се бе изправила тъкмо сред развалините; това бе добра работа. Той видя жиците, преградата, парчета от корпуса и, между другото, санитарите, пожарникарите, носилките и линейките.

Самата статия го разочарова — тя се занимаваше повече с нея, отколкото с катастрофата. По време на прекосяването с влака на цялата страна, Корт бе изчел няколко вестникарски статии за катастрофата. Те бяха дълги, но с малко илюстрации. Материалът в „Пийпъл“ бе точно обратното. Като стигна до края, вниманието му привлече една снимка. Той позна лицето, защото по телевизията бяха показали едночасово предаване, в което катастрофата над Локърби бе сравнявана с тази на 1023. По време на предаването Михаел Шарп бе показал на Корт специалния агент Камерън Дагит. Михаел го познаваше от своята работа в полицията и поради близките връзки на Дагит с отряда по бомбените експлозии във Франкфурт, по времето на разследването на 1023. И сега, под добре изрязания и идеално почистен нокът на Корт от страницата го гледаше същото лице. Стоеше по-назад, малко неясен, но въпреки това лесно различим — бе заснет в момент, когато извръщаше лице от камерата. Въпреки това го бяха уловили в кадър.

Злобата премина като вълна през Корт. Врагове. Значи и Дагит участваше в това разследване. Дали това означаваше, че е свързал катастрофата с детонаторите на Бернар? Остра болка прониза главата му. Бяха вложили толкова усилия, за да конструират устройство, което да заблуди разследването. Нима се бяха провалили?

— Мистър Коч?

На Корт му потрябва един миг, за да свърже името си с новия псевдоним, който не бе използвал много отдавна. На секретарката каза:

— Извинете, изглежда инфекцията е поразила и слуха ми.

Той й се усмихна вежливо и тя му отвърна с усмивка.

— Имаме един отменен час.

През отворения прозорец на спалнята си тя чу как листата на рододендроновите храсти затракаха като тънки дървени летви. Бриз! Слава богу, вятър. Може би горещата вълна щеше най-сетне да отмине и да престане да съсипва растежа на всичките цветя в градината й. Лалетата бяха преминали отдавна, разбира се, но о, каква гледка бяха! Пиршество от цветове, сложно изтъкан килим — като нишките на азиатска коприна, ивици от жълто, тъмночервено и черешово розово, невиждана досега гледка. Тя умираше за градината си — както зеленчуковата, така и цветната, и негодуваше срещу съсипващата жега.

Кари отмахна фино щампования с цветя чаршаф от голото си тяло и се опъна в леглото, наслаждавайки се на нежния бриз, който я обливаше. Беше като низпослан от небесата. Облакъти се, обърна лице към него, за да пие от мириса и уханията му. Бризът издуха косите от лицето й и тя си помисли, че ако завалеше, ако завалеше един силен дъжд, горещата вълна щеше да премине. И всичко щеше да е отново наред.

Почти всичко.

Преди да наметне някаква дреха, докато божественият бриз още обливаше тялото й, тя се излегна назад, протегна се за телефона и набра номера на сестра си, която й отговори на висок глас, за да надвика хаоса, предизвикан от закусващите дечурлига.

— Аз съм — рече Кари.

Гласовете на децата затихнаха. Кари можеше да си представи как сестра й, с притисната до ухото преносима телефонна слушалка, се запътва по облицования с махагон под към всекидневната с тапицираните в червена кожа кресла и диван, и със стените, по чиито лавици лежат подредени по азбучен ред книги. Мъжът й бе подредил така книгите им, той поддържаше и каталог с адреси за изпращане на коледните картички, в който фигурираха и имената на всички деца и записи кога за последен път са били заедно.

— Обаждаш се късничко.

— Много мързелива сутрин. Трябва да вървя, а не мога да намеря сили за това.

— Виждаш ли — каза сестра й. — Точно в това е работата. Точно за това ти говорих вчера.

Кари се почуди защо се подлагаше на това всяка сутрин, след като знаеше какво ще чуе далеч преди да вдигне слушалката.

— Пак ти казвам: когато имаш и друг „интерес“, нямаш търпение да тръгнеш сутринта. Обличаш се по-различно, храниш се по-различно.

— Но той е само на осемнайсет! И честно ли е спрямо Ерик?

— На двайсет и една е. И кой е казал нещо за Ерик? Честно е спрямо мен самата. Отново съм жива. Обичам Ерик. Обичам децата…

— А обичаш ли… него? Как му беше името?

— Да го обичам ли? Любовта няма нищо общо с това. Страшно съм увлечена. Сърцето ми се разтупква само да ме докосне. Кожата ми се наелектризира само като чуя гласа му.

— Това е поради чувството за вина.

— Не е и това.

— Би могло да бъде.

— Това си е физическо привличане. Естествено е. Това са безбройни оргазми, дявол да го вземе. Кога за последен път Кам го е правил с теб?

— Не намесвай Кам в тази работа.

— Не е било в обозримото минало, нали? Познавам по гласа ти. Така е, защото си изгубила увлечението си. Казвам ти, няма нищо по-добре за Ерик и за мен от това… разсейване. То те кара да оцениш онова, което имаш, и ти дава възможност да осъзнаеш какво ти липсва.

— Човек ще си помисли, че говориш за лечение.

— Това е! Точно това е.

— Но това означава, че ти просто използваш този, как му беше името.

— Не го наричай така. Много добре знаеш как се казва. И ревнуваш. Познавам по гласа ти. Може и да съм по-малката ти сестра, но трябва да ме послушаш. Имам опит в тия работи. Кам се отнася кофти с теб. И ти го знаеш, и аз го знам. Влачиш се като пребито псе през последните шест месеца. Ако не беше синът му, досега отдавна да си го напуснала.

— Това не е…

— Не ме прекъсвай. Признай си: повече си влюбена в сина, отколкото в бащата! И си мислиш, че това е нещо ново ли? То е защото ще станеш една наистина добра майка. При теб това идва естествено — не като при някои от нас. Може би ще е по-добре да вземеш Ерик и децата, а аз да заживея сама. На мен ми харесва. Харесва ми някой да забележи как съм се облякла, на какво мириша. Какво мога да направя?

Кари искаше да възрази, но кой можеше да възрази срещу истината?

Ани бе готова да запълни всяка пауза, която й паднеше под ръка, включително и тази.

— Слушай, дори и нищо да не предприемеш, само ако има някой, който да се заинтересува от теб, нямаш си представа колко по-добре ще се почувстваш. Знам, че звучи тъпо, но е истина. И можеш да го използваш с Кам. Повярвай ми, можеш. Пусни му фитила. Изтърви няколко намека. И гледай какво ще стане сетне. Ако тая работа между вас е истинска, тогава ще видиш как отношението му коренно ще се промени. А ако не, е — просто не е. Така ли е?

— Мразя да говоря с теб.

— Тогава защо си говорим всяка сутрин?

— Защото много ми харесва.

— И аз си мислех, че е затова.

— По дяволите. Значи утре пак ще ти позвъня.

— Не, няма. Аз ще ти се обадя. Мой ред е.

— Струва ми се, че Ерик бе разстроен от телефонните ви сметки.

— Беше. Беше разстроен от всичко. Но аз съм щастлива. А когато съм щастлива, изключвам. И когато съм изключила, Ерик е щастлив. А когато Ерик е щастлив, не споменава нищо за телефонни сметки, за вкиснато мляко или театралните представления на децата в училище. Казвам ти, бебчо, бъди щастлива. Страшно е заразително.

— Значи ти ще ми позвъниш.

— Абсолютно. Освен това искам да чуя как ти стои онази блестяща рокля.

— Приемът! О, господи, бях забравила.

— Не, не си. Не би могла. Цяла седмица избира тази рокля.

— Ти какво, моята будна съвест ли изобразяваш?

— Опитвам се. Бих дала един милион гущера да те видя в тази рокля. Да се убедя, че той те е видял. Ако съм на теб, ще го изиграя страшно този номер. И не си мисли да се отказваш от високите токове. В тях е половината от ефекта. И няма да спираш дотук. Трябва да си помислиш занапред, какво ще стане по-късно през нощта. Имаш ли колан за жартиери? Една готина, набрана нощничка и колан с жартиери. Това действа винаги и безотказно.

— Щастлива ли си? — попита Кари, като я прекъсна. — Искам да кажа дали наистина смяташ, че си щастлива, или това е само за оправдание.

— Не критикувай нещо, което не си опитала.

— Сега ми прозвуча като мама.

— Като говори за кого? Да не мислиш, че тя е самата невинност? Не ми казвай, че не знаеш какво се криеше зад тези нейни посещения в клуба уж за бридж всеки четвъртък…

— Ти си ужасна! Това е отвратително! Не ти вярвам и на половин дума. — Тя чу как от другата страна се разнесе смях, само Ани можеше да се смее така, и Кари се запита какво ли би правила без тези всекидневни обаждания. — Гледай да не забременееш — рече тя в слушалката, а смехът на Ани стана още по-силен. — Обичам те — добави тя и затвори телефона.

Тя погледна как слънчевите зайчета играеха по голото й тяло, как фините косъмчета улавяха светлината и кожата й сякаш грееше. Откак Кам бе казвал нещо мило за тялото й, бяха минали векове. Векове, откак тя се бе чувствала наистина щастлива. Сълзи замъглиха погледа й. Чувстваше се като вързоп от недоразумения. Ани, ти, която имаш отговори на всички въпроси! Какво да сторя? Как да изляза оттук?

Тя заби глава във възглавницата и се разрида. Отговорите й се отдаваха най-трудно.

Приемът, даван от могъщото лоби на въздухоплавателната индустрия, започна в седем и трийсет.

„Частният дом“ — сега търговска сграда, специално наета за празненството — бе построена в средата на деветнайсети век от богата вдовица от Мисури. В колониален стил, тя наподобяваше големите южняшки резиденции, понеже, както се твърдеше, тази жена смятала себе си за красавица от Юга — а не за дъщеря на фермер, отглеждащ прасета, какъвто всъщност бе случаят.

Кари, пристигнала точно в осем, очакваше отвън Кам да дойде всеки момент.

Постоянен поток от подходящо облечени хора изкачваше парадното стълбище и минаваше през високите порти, водеха се незначителни разговори, отнасящи се предимно до непоносимата жега.

В осем и десет, потисната от жегата и самосъжалението, Кари се нареди на опашката заедно с другите, като се опасяваше, че без покана няма да я допуснат. На опашката се бяха подредили представители и на двете политически сили — излезли от справочника „Кой кой е?“ известни конгресмени, една демократка — членка на долната камара, и сенатори.

Кари първо премина през детектор за откриване на метални предмети — толкова обичаен вече атрибут за подобни събития, че комай никой не го забелязваше и сетне през пропуска — всичко мина без проблеми.

Празненството бе започнало; вън бе горещо, а вътре — хладно; бе време за аперитив.

Голямата бална зала бе известна с издигнатия на осем метра височина купол на тавана със сложни гипсови орнаменти; по стените висяха големи, но с нищо незабележими маслени пейзажи от осемнайсети век, потъмнели от времето, в лъскави, позлатени рамки. Няколко високи по три метра врати водеха до вътрешния двор градина и бог знае още накъде — навярно към холове и към кухнята отдясно. Докато отиваше към бара, тя се опита да пресметне колко ли струва наемането на подобна сграда. Трио, съставено от електрическо пиано, бас и барабани, тихо свиреше в далечния ъгъл потпури от песни на Рей Чарлз, разположило се бе между два отлично заредени с храна и напитки бара. Настроението бе празнично. Народът показваше тена си, придобит от плажовете на Нантъкет. И на Кари й се искаше да е почерняла. Дочувайки откъслеци от най-различни разговори и смехове, тя се чувстваше все по-самотна.

Къде бе Кам?

Необходими й бяха няколко питиета, за да се почувства по-уютно. Привлекателна, самотна дама, облечена в красива рокля — тя стана обект на голямо внимание от страна на мъжете. Господата започнаха да се въртят около нея — пчели, устремени към меда й — въвличаха я в незначителни разговори, опитваха се да отгатнат семейното й положение, подаваха й повече питиета, отколкото можеше да държи с двете си ръце. След третото питие им изгуби края, сръбваше повече поради напрегнатите си нерви и възбуда, отколкото от желание да се отцепи. И понеже бе човек, за който един шприц бе силна напитка, беше изминал само половин час и тя вече се чувстваше замаяна.

Кой се нуждае от Кам?

Комплиментите се надпреварваха с напитките и подносите с най-различни ордьоври. Тя разбираше защо на самотните жени толкова им се харесваше във Вашингтон. Коктейлите, които бе посещавала заедно с Кам, винаги се оказваха страхотна скука. Но сега! Сега тя си прекарваше превъзходно. Тайно се надяваше да е забравил за приема, да е спукал гума или да е попаднал на съвещание, от което „просто не можах да се измъкна“. Господи, как й бе омръзнало това извинение!

Когато оркестърът подхвана една доста убедителна версия на „Аз съм в настроение“ и няколко по-възрастни двойки затанцуваха, сякаш прочел мислите й, тъмнокос и хубавеляк млад мъж, който бе споменал, че работи в Националната галерия (и какво правеше на този прием — никой не можеше да каже), я покани на танц — постави питието й на масата и я завъртя към дансинга. Според нея той бе нещо като второто пришествие на Фред Астер и тя, като се стремеше най-добре да наподоби Джинджър Роджърс14, се опитваше да следва грациозните му стъпки. След още един танц тя вече имаше нужда от почивка.

На тезгяха в стаята, където жените поправяха тоалетите си, видя кутия цигари. Марлборо. Любимата й марка.

Кам й бе помогнал на два пъти да откаже цигарите. Единственото им скарване бе последвало серия спорове относно нейната слабост, неспособността й да се отърве от лошия навик. Но ето ги тези марлборо, а и тя се чувстваше тъй добре, както не се бе чувствала много отдавна. Докато поправяше прическата си, кутията продължаваше да я гледа и най-накрая тя отвори картоненото капаче, извади цигара и поднесе към нея газовата запалка, която седеше до кутията. Искаше й се да не й хареса, защото знаеше, че не е добре за нея, но след няколкото питиета димът се изви чудесно по гърлото й, имаше фантастичен вкус и тя изобщо вече не съжаляваше. Тя изпуши цигарата, като й се наслади докрай, открадна си от пакета още няколко и ги мушна в чантичката си, заедно със запалката за еднократна употреба, и се върна към очакващата я компания.

Няколко минути по-късно тя вдигна глава и видя влизащия в залата Кам. Отначало изпита гняв, че бе закъснял толкова много. Но гневът бързо отстъпи място на облекчението — имаха цяла нощ пред себе си — и на гузността заради цигарите. В гърдите й запърха щастливо чувство: беше облечена в нова рокля, беше глътнала няколко питиета и гаджето й най-сетне бе пристигнало. Но щастието й бе моментално помрачено, когато Кам направи крачка встрани и зад него се разкри чудесно изглеждащата с придобития си тен Лин Грийн. Нещата се влошиха още, когато Кам вдигна пръст към нея, сякаш да й каже „Изчакай един момент!“. Този жест потвърди впечатлението й, че бяха дошли заедно.

Негодуванието изби в алени петна по лицето на Кари. Тя обърна наведнъж остатъка от питието си, грабна танцовия си партньор от Националната галерия за ръката и го поведе към дансинга, влизайки моментално в ритъма на романтичната балада, която се изпълняваше в момента. Притисна се плътно до него, обви със слабата си ръка врата му и положи глава върху удобното му, но някак съпротивяващо се рамо. Мигът бе провален напълно, когато партньорът й вдигна ръка и помаха лекичко на една висока, изумително красива чернокоса жена със зелени очи, облечена в блестяща бяла рокля.

— Приятелка ли ви е? — попита Кари, като заваляше без да ще думите.

— Жена ми — отвърна мъжът. — Силвия. — Сякаш представянето й имаше смисъл.

Нещата си дойдоха на мястото. Този мъж бе безкрайно учтив и, макар и внимателен, не я сваляше изобщо, затова тя се бе почувствала с него в безопасност. Женен! В този момент Кам я забеляза, усмихна й се широко, очевидно не бе изобщо обезпокоен. Той си проби път до бара и си поръча питие. Застана до оркестъра и я загледа как танцува. Накрая песента свърши. Партньорът на Кари й се извини учтиво, отиде при жена си я целуна. Двамата заедно заобиколиха тълпата и се отправиха към отсрещния бар, като съпругата хвърли едно последно око да види дали Кари не ги е последвала.

— Хей, здрасти там! — рече Кам с чаша боровинков сок в ръка.

Той рядко пиеше на подобни приеми, смяташе се на работа. Той се наведе да я целуне, но Кари, изведнъж уплашена да не би да усети миризмата на цигари, го отклони и подложи бузата си.

— Съжалявам, че закъснях. Наистина съжалявам. Мога да ти кажа, че бе неизбежно, но знам, че това няма да помогне. Все пак — така беше. Винаги това казвам, нали?

Тя кимна, езикът й бе завързан, беше доста пийнала. Това подсилваше яда й, но тя му се съпротивяваше с всички възможни сили. Нямаше да се предаде. Нямаше да се превърне в жертва на даден тип поведение като Кам. Последователността на събитията й се струваше достатъчно ясна: Лин Грийн работеше в Лос Анджелис. Кам бе пътувал до Лос Анджелис; двамата са се събрали отново; и ето я сега Лин Грийн, на три хиляди мили от дома й. Всичко това можеше да бъде обяснено с работата — сигурна бе в това — но бе прекалено удобно. И все пак, искаше й се да му повярва. Роклята й бе нова. Оркестърът бе приличен. Още бе рано. Ако можеше само да измисли какво да каже.

— Да не би да не ми говориш? — попита той.

Тъй като се опасяваше да не би пиячката да я накара да каже нещо, за което щеше да съжалява, тя просто рече:

— Здрасти — и се върна към чантичката си, откъдето, противно на намеренията си, извади цигара и я запали.

Оркестърът започна една калпава интерпретация на Бийтълс.

— Какво пиеш? — попита я той, без да споменава нищо за цигарата.

От това тя се почувства още по-гузна.

— Водка, във всякакви комбинации.

— Ще се върна ей сега.

Той се скри зад водовъртеж от танцуващи двойки. Тя дръпна силно от цигарата и издуха сивия дим над главите им.

— Виждаш ми се угрижен — рече Лин и почука по стъклената врата, за да извика охраната, която да ги пусне.

Униформеният мъж стана от стола си и приближи бавно. Въпреки големия си изпъкнал корем и широките си рамене, той изглеждаше нищожно дребен в огромното свободно пространство на фоайето в сградата на ФАА.

Дагит видя неясните им образи върху стъклото. Изглеждаха добре двамата. Красива двойка. Каза:

— По-скоро съм нервен. Ако шейсет и четири бъде обявен за нещастен случай, ще изгубя връзката с другите разследвания: Бернар и Уорд. Ако шейсет и четири е саботаж — а аз мисля, че е така — тогава трябва да узная как е бил осъществен, особено сега, преди Корт да е получил нова възможност. В този момент записът на разговорите е мое разследване.

Пазачът се приближи до тях. И двамата подадоха значките си през прозорчето.

Тя му каза:

— Ще направя каквото мога, Кам.

— Знам.

Тя спусна ръка надолу, хвана кутрето му и го стисна в момента, когато вратата се отвори. За един миг пръстите им останаха съединени.

Вече отдалечили се от пазача, докато вървяха към асансьорите из просторното, настлано с каменни плочи фоайе и потракването на токчетата й отброяваше ритъма, тя рече:

— Има нещо, което не можеш да ми кажеш, нали?

Той натисна със сила бутона за повикване на асансьора.

— Винаги има такива неща, нали така? — попита той. — Ама и моята работа е една!

Бариера от секретна информация разделяше двата му свята — професионалния и личния. Беше започнал да ненавижда това. Първоначално секретната информация го изпълваше с усещане за собствената му важност и придаваше първостепенно значение на работата му. Но с годините той бе започнал да осъзнава що за пречка създаваше тя. Никога не можеше напълно да се разкрие пред друг човек; не можеше у дома да разбули тайните си, на работата — не можеше да сподели страховете и тревогите си. Куфарчето му — натъпкано с тайни — му тежеше като котва. Той се чувстваше закопчан за него, към тази бездушна материя, затворник на собствената си, придобита важност. Поради него той се бе превърнал от напълно нормален човек в една загадка. Никой не го познаваше изцяло. Нито Кари. Нито Дънкан. Не беше сигурен дали вече сам познава себе си. И чувствата му бяха станали строго секретни.

В момента, когато вратите на асансьора в сградата на ФАА се затвориха в девет и трийсет, в горещата и влажна нощ в средата на септември, той осъзна, че Кари бе абсолютно права: тя имаше нужда да бъде повече с него; Дънкан също имаше нужда да е повече с него; самият той имаше нужда да е повече със себе си. Беше се надявал силно да постигне справедливо възмездие за онези, които бяха отговорни за катастрофата на полет 1023. Сега, след като бе получил такава възможност, той се чувстваше смазан от тежестта на отговорността.

Асансьорът бръмчеше и скърцаше; вратите се отвориха като челюсти и двамата излязоха на тихата светлина на вестибюла. Вратите изтракаха и се затвориха зад тях.

— Исках да се извиня за държането на Кари — рече той.

Лин каза:

— Това, което ме безпокои, е, че ако ще трябва да бъдем заклеймявани по подобен начин, независимо дали сме сторили нещо или… Е, ако трябва да те обесят за дадено нещо, поне да си го извършил.

Тя го хвана за ръцете, приближи го до себе си и го целуна по устата. Той усети как целувката пробягва по тялото му и й отвърна, без да има подобни намерения. Чуха как по-долу в коридора проскърца панта на врата. Лин се изплъзна от него, ухилена, в момента, когато във вестибюла се появи нисък мъж с болезнено изражение и им извика:

— Тук сме.

Почти нямаше коса, а отпуснатата кожа под очите му бе лишена от цвят. Стойката му издаваше умора. Когато го доближиха, той едва-едва се ръкува с Дагит; Лин го представи като Джордж Хамет.

— Също като Дашиъл — рече гордо онзи.

Последваха Хамет в икономично обзаведена лабораторна стая. По стените преобладаваше електронна апаратура. Лин си намери един празен стол. Дагит остана прав. Един от столовете бе зает от жена на средна възраст със стенографски бележник, отворен в скута й. Тя бе представена като мисис Блейк. Косата й сивееше, изражението й бе кисело, а костюмът й — син. Мики Томпкинс, лабораторният техник, напомняше на Дагит на един негов учител по математика: разрошен и енергичен. Хауърд Коул, представителят на „Дънинг Ейръспейс“, бе облечен в скъп костюм и с нови обувки. Беше на около четирийсет и пет, с оредяваща коса и с потрепващ нервно десен крак. Последният мъж в стаята — Дон Смит, с блестящи очи и посребрена коса, бе представен на двамата като представител на „Ам Еър Експрес“. Смит имаше южняшки акцент. Когато всички седнаха, Хамет обясни:

— Дон е тук да ни помогне да разпознаем кой говори, в случай че можем да засечем нещо от МК, което не е предадено по другите канали.

Лин прошепна:

— МК означава микрофоните в кабината.

Хамет я дочу и каза:

— Наистина, Мики, защо не обясниш какво точно ще слушаме.

Мики Томпкинс адресира обясненията си към Дагит.

— Магнетофонът за запис в кабината (МЗК) разполага с трийсетминутна лента от майлър16 и записва едновременно четири канала. — Той посочи четири различни циферблата на конзолата пред себе си. — Канал едно е гласът на пилота, две — на втория пилот, три е МК — отворен микрофон в кабината, и четири — входящият радиотрафик.

— Ще чуем пилота и втория пилот да минават през обичайните процедури. Ще чуем предстартовата проверка, проверката на двигателите, следстартовата проверка. Вторият пилот ще поиска след това разрешение за рулиране. Ще чуем процедурата по рулирането. Командирът ще изрулира самолета до определеното му място и вторият пилот ще включи контролната кула. Ще получат разрешение за излитане и ще направят задължителното изброяване на процедурите. Сетне вторият пилот ще съобщи на командира да предприеме засилване за излитане. Внимавайте за тези думи. Ще ви дам сигнал. Сетне ще чуем втория пилот да казва: „Двигателите на пълни обороти… Скорост… деветдесет мили… V-1… Завъртай.“ „Завъртай“ е думата, която чакаме. Тя е командата за повдигане на носа с десет градуса. Когато чуем „Точна скорост“, самолетът е вече във въздуха. Сетне ще видим какво ще се случи. Всички знаем, че е имало пожар на борда. Всички сме изслушали магнетофонния запис на кулата. Въпросът сега се състои в това, дали МК или нещо друго тук ще ни даде по-добра представа какво точно се е случило в кабината, след като са забелязали пожара. Записът на кулата свършва точно в момента, когато вторият пилот извиква, че имат пожар в кабината. Да се надяваме, че този запис ще продължи малко по-дълго.

— Ето тук — продължи Томпкинс, посочвайки друга конзола — е черната кутия — цифровите данни за полета. Нагласил съм приборите така, че двата прибора ще работят синхронно, за да можем да сравняваме. Кутията е дигитална и има двайсет и пет часов капацитет, преди да започне записът отначало. Записани са данни за работата на двигателите, ускорението, скоростта на разбега, скоростта във въздуха, пеленг, височина, състояние на колесниците, състояние на кормилата — наистина всичко, което е необходимо.

Той погледна към Хамет, който му кимна да започва.

— Ако нямате нищо против, първия път само ще прослушаме записа — предупреди ги Хамет. — Сетне ще обсъдим нещата и ще пуснем записа с известни обяснения. Давай — рече той и кимна.

Томпкинс натисна един бутон. Като слушаше как полет 64 оживява, Дагит благослови техническото съвършенство. Гласовете бяха спокойни и звучаха професионално. Смит разпозна гласа на втория пилот, така че знаеха кой говори. Сетне само слушаха.

Като слушаше гласовете, на Дагит му се струваше, че двамата летци седят на столовете до него. Знаеше, че поради катастрофата, тези магнетофонни ленти ще бъдат запазени за постоянно от ФАА. Заради кратките, последни секунди от живота им, двамината мъже вече бяха станали безсмъртни.

Дагит притвори очи в опит да се съсредоточи.

Той отново е жертвата. Човекът зад волана. Не е пилотът или вторият пилот, а човекът зад волана, който си върши работата. На пистата е горещо и той иска да подкара птицата. Казва това на втория пилот, но той пренебрегва забележката и продължава проверките си по списъка. Пилотът отвръща като ехо. Включват се копчета. Съобщават се числа. В гласа му звучи досада. Омарата на Лос Анджелис се простира пред него над равното поле на летището. Рулира самолета към редицата от дузината аероплани, които очакват да излетят. Подхвърля на другаря си, че нещата тук не вървят на добре. Ще трябва скоро да разширяват летището. Вторият включва кулата и се представя като 64 Браво17.

„Браво“. Думата едва ли е най-подходящата за случилото се в следващите деветдесет секунди.

Опашката на чакащите самолети изтънява и „Ам Еър Експрес“ получа разрешение за излитане.

Двигателите почват да вият. Дагит усеща как самолетът се ускорява по пистата и започва да се тресе.

Двамата летци прехвърлят проверката по излитането. Звукът е достатъчно добър, за да се чуе превключването на бутоните. Всяко цъкване на прекъсвачите се подчертава от Томпкинс, който показва графичната разпечатка от черната кутия.

Закашляне. На Дагит му заприличва на кратка кашлица.

Тишина, нарушавана само от воя на двигателите и силен съскащ звук.

Писъкът на машините и на вятъра продължава, докато самолетът се устремява към земята в неконтролируемо пикиране.

Дагит наблюдаваше как графиките от черната кутия запечатват показанията на различните прибори на борда. Две от линиите се промениха рязко и той реши, че това са показанията за височина и скорост на полета. След миг всички графики се изправиха едновременно, а магнетофонният запис регистрира ужасния удар. Последва тишина.

Самолетът е паднал, двама души са мъртви. Товарът е разпилян по полето. Навсякъде — пожари. Дагит си спомни надписа на автоматичния си приемник: „Твърдо падане“.

И хората в малката лабораторна стая на ФАА останаха безмълвни. По лицата им не се четеше нищо и на Дагит му се прииска да изкрещи. Само Лин Грийн и Дон Смит изглеждаха впечатлени от записа. Мисис Блейк спря да стенографира. Погледна върха на химикалката си и махна от него парченце мъх.

Хамет се надигна, взе разпечатката и погледна графиките.

— Е — рече той, нарушавайки мъчителното мълчание. — Нека го чуем отново.

Томпкинс подготви апаратурата си и изслушаха записа отново. След третия път Хамет каза:

— Окей, Мики. Задръж за минута. — Настани се удобно в стола си. — Е? — попита той останалите.

Дон Смит — човекът от „Ам Еър Експрес“, рече:

— Не е кой знае колко по-различно от онова, което чухме от кулата за управление на полетите.

Лин скочи:

— Мики, би ли пуснал отново канала на МК за миг? Само последните секунди ще са достатъчни; веднага след като забелязват пожара.

Томпкинс потърси с поглед одобрението на Хамет и след като го получи, превъртя лентата и отдели само този канал. На Дагит му прозвуча по-различно, след като гласовете бяха приглушени, а шумът на двигателите — по-осезаем. Закашлянето — или може би бе пукване — бе по-отчетливо.

— Някой да може да обясни този звук? — попита Лин.

Хамет попита:

— Мики, на теб познат ли ти е?

— Не, не е. Предполагам, че е нещо от оборудването, което се е запалило.

— Съгласен.

Томпкинс добави:

— Нищо от кутията обаче не го потвърждава. Показанията на уредите изглеждат нормални.

Лин рече смело:

— Ако не е регистрирано от кутията, Мики, значи съществува възможността, нали така, източникът на пожара да е външен, а не в приборите и конзолите за управление. Нещо вътре в кабината, но не и непременно свързано с управлението на самолета, а оттам — и с кутията.

— Бих рекъл, че е напълно възможно — отвърна Томпкинс.

Хамет стана по-напрегнат. Той се обърна към нервничещия представител на „Дънинг“.

— А вие, мистър Коул? Този звук в кабината говори ли ви нещо?

— Не. Ако трябва набързо да отгатна, бих рекъл, че навярно е гръмнало нещо от товара. Нещо — в товарния отсек. — Гласът му бе като на астматик.

— Прекалено е близо, за да е така — поправи го Томпкинс. — От техническа гледна точка. Един шум от товарния отсек не би се чул така отчетливо в МК. Независимо какъв е източникът на шума, той се е намирал на не повече от метър — метър и половина от МК.

— Нека го прослушаме пак — предложи Хамет. — Отначало. Всяка писта поотделно, или както ти сметнеш за подходящо, Мики. Коментарите са добре дошли.

Томпкинс пак подготви машинариите си. Спираше прослушването след всяка реплика.

Коул, човекът на „Дънинг“ с потрепващия от нерви крак, обясни:

— Първите реплики са между втория пилот и командира. Екипажът получава разрешение да рулира. През следващите минути минават списъка на проверките за рулиране, докато стигнат до края на пистата.

Смит добави с южняшкия си акцент:

— Гласът е на Питър — втория пилот.

Хамет попита:

— Има ли нужда да изслушваме тази проверка?

Коул отвърна:

— Не, сър, няма. Вече слушахме изреждането три пъти. Няма нищо необичайно.

Томпкинс превъртя лентата и прескочи проверката. Никой не се засмя на бърбориновите гласове при превъртането.

След като лентата отново се завъртя на нормални обороти, Коул каза:

— Окей, това, което току-що чухте в края, бе прехвърлянето на екипажа от наземния контрол към кулата за управление на полетите.

Коул обясни следващите им действия. Командирът и вторият пилот направиха още дузина проверки като всеки повтаряше думите на другия. Чуваха се далечните шумове на превключванията, докато екипажът подготвяше самолета си за полет.

— Превърти само последната част, моля. Само последната команда. Това, което ще чуем сега, е как вторият пилот казва да се предприеме разбегът. В този момент самолетът започва да се движи.

— И той продължава изреждането на необходимите процедури:

Хамет каза:

— Това са данните от спидометъра. Готови са за излитане.

Дагит можеше да чуе как самолетът потреперва докато се засилва по пистата. Усети как се обляга назад на стола — толкова истински бе звукът.

— Това е решението за отлепяне. В този момент командирът вдига носа на самолета.

Шумът рязко се промени и Дагит си представи как колелетата се отлепват от безопасността на пистата. Самолетът бе във въздуха. Можеше да го почувства по свития си стомах — досущ като гаденето в някой люлеещ се асансьор.

— Установили са добра скорост на изкачване. Всичко върви както е планирано. Носът е повдигнат на десет градуса.

Допълни го южняшкият акцент на Смит:

— Следващият глас ще е на командира — Бил Дънлоп. Той ще нареди да се приберат колесниците.

Хамет каза:

— Сега би трябвало да чуем как кулата ги предава на управлението на полетите.

Коул рече:

— Пак искам да подчертая, че аеропланът е във въздуха и се държи нормално. Точно така и би трябвало да бъде.

— Всичко е таман — обясни Коул. Подскачащият му крак отвличаше вниманието на Дагит, който се опитваше да се съсредоточи върху записа.

Мики Томпкинс, който сигурно бе изслушал стотици подобни ленти, каза:

— Следващото изреждане не си струва труда да бъде изслушвано. Минават го нормално. Всичко все още е напълно в ред, до самия край на записа.

Хамет рече:

— Съгласен ли сте, мистър Коул? Да го прескочим ли?

Коул кимна в знак на съгласие.

Дагит бе изумен от спокойния, професионален характер на всички разговори. Шейсет тона стомана, алуминий и пластмаса се издигаше с двеста мили в час. Стотици ключове, копчета и два щурвала го държаха във въздуха. А тези мъже говореха така, сякаш четяха инструкция за ползване на електрическа самобръсначка.

Томпкинс спря лентата и каза:

— Точно в следващия миг разбираме за бедата на борда. Слушайте внимателно — и пусна записа.

Дагит чу слабото изпукване. И сетне същия, удивително спокоен глас на човек, който някъде дълбоко в себе си би трябвало да изпитва чиста паника. Но дори и да е било така, по нищо не личеше.

Дагит се опита да си представи нещата.

— Пожарът под седалката ли е? — попита той. — Това ли искаше да каже?

— Едва ли — отвърна Коул и кракът му се замята като в див суинг. — Пожарогасителят в кабината е под седалката на втория пилот. Моето тълкувание е, че Бил Дънлоп напомня на втория пилот, че гасенето на пожара е негова работа. — Той замълча. — Други мнения?

Томпкинс рече:

— Може и да е така, но шумът от пожара — ако чуваме него — е по-отчетлив в микрофона на втория пилот. Мисля, че мистър Дагит има известно основание.

— Нека го чуем докрай, Мики — нареди Хамет.

И отново присъстващите в стаята останаха безмълвни. Дори и повторенията изобщо не премахваха усещането за внезапност на случилото се.

Лин Грийн рече:

— Как можем да си обясним интонацията на втория пилот? Да не би да иска да каже, че не може да извади пожарогасителя?

— На мен така ми прозвуча — съгласи се Дагит.

Смит каза:

— Интонацията определено показва паника. При нормални обстоятелства никога не бихте чули Пийт да се изразява така в пилотската кабина.

На Дагит това му бе ясно и без друго.

Коул погледна към Лин.

— Мисля, че това е малко вероятно, мис Грийн. Под седалката на втория пилот няма нещо, което би предизвикало пожар. Приборите — да, по конзолите — може би, но не и нещо и под седалката на втория пилот.

Ако бяхме спрели Бернар в Л. А., помисли си Дагит, нямаше да изслушвам всичко това.

В края на записа той реши да изрази своето становище, преди другите да са започнали да оформят погрешните си, по негово мнение, заключения. Той заговори за пръв път:

— Вие сте специалистите, аз не съм нищо повече от един наблюдател тази вечер, но не е ли възможно, като се има предвид лекото покашляне, което чухме, пожарът да е следствие от малка експлозия?

— Експлозия ли? — прекъсна го Хамет. — Нека се придържаме към онова, което чуваме, мистър Дагит. В записа на МЗК не се споменава за експлозия. Екипажът говори само за пожар.

— Но пожарът е предизвикан от нещо — възрази Дагит. — Това исках да кажа.

— И тъкмо с това ще се занимава разследването през следващите няколко месеца. Очевидно, главната ни грижа в този момент ще е причината за пожара.

„Причината“, помисли си Дагит, след като думите на Хамит отекнаха в съзнанието му. „Der Grund“19. Той съзря иронията на нещата.

— Аз не разполагам с месеци — рече Дагит.

— Очевидно е — каза Коул и се почеса по плешивата глава, — че екипажът продължава да действа след възникването на пожара. Също така е очевидно, че пожарът — или дори тази предполагаема експлозия — не са причинили сериозни повреди, не и такива, които да свалят самолета тъй бързо. — Той посочи обвинително с пръст към разпечатките на графиките. — Черната кутия ни съобщава, че приборите и средствата за управление на командира продължават да функционират нормално и поне в следващите секунди той продължава да управлява самолета. — Той направи пауза. — Значи, по-приемливо обяснение е димът от пожара да е обезсилил екипажа. Знае се много добре токсичността при пожар в кабината; пластмасите и смолите се палят лесно и могат да обезсилят един екипаж за броени секунди. Ето какво мисля аз за този запис.

— Съгласен — рече Хамет. — Ако следваме логиката, събитията изглежда са в този порядък — и той заброи с късите си пръсти: — Завъртане, смяна на курса, пожар, припадане или смърт на екипажа, удар.

Дагит не се стърпя:

— Ако екипажът е бил обезсилен от дима, щяхме да разберем това по кръвните проби. В тях обаче няма нищо в подкрепа на тази теза. Хипотезата на мистър Коул е добра, но не се подкрепя от никакви доказателства.

Всички се бяха вторачили в него, включително и Лин. Едва тогава той осъзна колко високо бе говорил, а също така и факта, че бе скочил от стола си. Смутен, той седна отново.

Лин му се притече на помощ.

— Мнението на мистър Дагит е интересно. Резултатите от аутопсиите определено не подкрепят хипотезата, че екипажът е бил обезсилен от дима. В най-добрия случай аз смятам, че този запис от МЗК не решава проблемите ни. Той трябва да бъде изследван по-внимателно от експерти като мистър Томпкинс, за да разберем каква точно е причината за всеки шум. Има основания за бъдещи анализи, нали така?

Томпкинс буйно поклати глава и рече:

— Разбира се, че има. Ще разпердушиним тази лента децибел по децибел. Ако имаме достатъчно време — и той погледна към Дагит, — ще съумеем да идентифицираме и да възпроизведем всеки звук на този…

— А това означава, че съществуват достатъчно възможности да научим дали пожарът е причинен по механичен път, от нещо, което е характерно за кабината, или е вероятна версията за саботаж.

— Бих искал да ви обърна внимание, мис Грийн — рече Коул, изпреварвайки отговора на Томпкинс, — да ви подчертая още веднъж, че черната кутия показва ясно, че всички прибори и средства за управление функционират нормално до момента на удара в земята. От това, което сме научили досега, версията за саботаж изглежда доста невероятна. Освен ако не смятате, че трети човек на борда е причинил пожара и е разчитал токсичността на запалените материали да обезсили екипажа. Но така отиваме твърде далеч, не смятате ли? Освен ако не считате, че бомбата е била неразрив и, вместо да избухне, само е причинила пожар. Но, доколкото ми е известно, не е намерено никакво доказателство — рече той, обръщайки се към Дагит, — което да подкрепя версията за наличието на бомба на борда на шейсет и четири.

— Освен ако евентуалният саботаж не е целял именно пожар — каза Лин. — Не всеки саботаж цели пряко смъртта. Би могло да е дело на някой недоволен служител. Би могло да е…

— Какво би могло да бъде? — възрази Коул. — Това означава наличието на взривно устройство.

— Той е прав — съгласи се Хамет. — Трябва да се съглася с мистър Коул по този въпрос. Досега не сме намерили доказателство за…

Лин прекъсна Хамет.

— А стъклената крушка и възможността от живачен прекъсвач? — напомни му тя.

— Пак за това ли? — рече Хамет. — То в никой случай не е решаващо за момента.

След размяната на тези реплики последва неловко мълчание. То бе нарушено от акцента на Дон Смит, който бавно изрече:

— Двама души изгубиха живота си. „Ам Еър Експрес“ и „Дънинг“ изгубиха самолет. На този запис не се чува задъхване. Няма задушаване. Липсва кашляне. Няма викове за помощ. А какво имаме? Мистър Томпкинс, какво точно чухме? — попита реторично той. — Чухме изпукване. Чухме съобщение за пожар. Чухме намерението на втория пилот да потуши този пожар. Аз не съм тук като някакъв експерт, господа, мис Грийн, освен да разпозная гласовете на колегите си. За мен това е мъчителна работа. Тези хора бяха мои приятели. Но доколкото можах да чуя, последното нещо, за което се споменава, е пожарогасителят. — Той погледна към Дагит, сетне към Лин и накрая — към Хамет. — Някой изследвал ли е пожарогасителя? Проверявали ли сте съдържанието му?

— Нека бъдем наясно — каза скочилият от мястото си Коул. — Да не би да смятате, че трето лице нарочно е предизвикало пожар в кабината, за да принуди екипажа да го изгаси с пожарогасителя, който е бил зареден с някакъв паралитичен или отровен газ? Това не ви ли звучи малко абсурдно, господа? Ако можете да прекарате незабелязано на борда взривно устройство, защо ще причинявате пожар? Защо няма да взривите бомба и да сте сигурен в крайния изход?

Отвърна Дагит:

— За да се предизвика тъкмо това объркване, в което се намираме в момента. „Абсурдно“ — точно така мистър Коул. Може би разчитат да си помислим тъкмо това. Смятам, че в думите на мистър Смит има нещо. Някой проверявал ли е пожарогасителя? Знаем ли дори къде се намира той?

Лин Грийн отвърна:

— Не мога да отговоря на този въпрос.

Тя погледна към Хамет, който се изправи, упорит и наежен, и напусна стаята. Минаха още няколко минути. Томпкинс нахлузи чифт слушалки и отново прослуша записа, оставяйки останалите в относителна тишина. Мисис Блейк комай бе задрямала. Коул се зачете в някакви документи, които бе извадил от куфарчето си.

Най-сетне вратата се отвори. Хамет носеше в ръка само един лист хартия.

— Пожарогасителят е бил открит — обяви той. Сетне сложи чифт очила и зачете: — Описан е в каталозите и в момента се намира в хангара за възстановяване на останките от самолета. Нашият екип за бързо реагиране още се намира на мястото. — Той погледна часовника си. — Въпреки часовата разлика, може би ще мога да се свържа с някого там. Ще помоля той веднага да бъде взет и изпратен по самолет за изследвания тук.

Коул каза:

— Имам тук един документ, в който се казва, че пожарогасител е бил проверен преди самолетът да е напуснал летището.

— Някой пожарогасител — поправи го Дагит, — може би не и тъкмо този пожарогасител.

— Все още не сте отговорил на въпроса ми — възпротиви се Коул. — Защо да се главоболи с толкова сложен план? Защо просто да не взриви самолета, щом това е всъщност крайната цел?

Дагит се поколеба. Всички гледаха към него. Всички, освен Лин. Тя изучаваше носовете на обувките си. Опита се казаното от него да прозвучи силно, но то излезе пресилено и сухо:

— Защото не иска ние да разберем — и добави: — След по-малко от седмица той ще опита отново същото.

В сряда сутринта Дагит се събуди сам.

Докато оправяше леглото след кроса си, се замисли за Кари. Тя трябваше да осъществи кариера в средната класа с произход от по-нисшите слоеве — и искаше да си докаже нещо. Искаше да живее в предградията, искаше пикниците, нова кола на всеки две години. Йейл или Принстън20 за децата й, които още не бяха заченати. А Дагит не бе сигурен какво иска самият той. Искаше му се всичко да бъде различно, каквото и да означава думата. Бъдещето го плашеше.

Докато правеше кафето си, обеща да не мисли по въпроса. Но обещанията са за това, да се нарушават. Винаги същото за него — и винаги предвидимо.

Той извика на Дънкан.

— Тук съм, тате — обади се детският глас. — Няма да ходя никъде.

— Просто проверявах дали си буден.

— Шегувам се, тате. Дето няма да ходя никъде. Схвана ли?

Беше схванал най-добре.

Взе душ и сетне приготви ваната — всекидневното му разписание. Влезе в стаята на Дънкан. Стените на стаята му не бяха покрити с плакати на Майкъл Джордън или Джо Монтана, като стаите на приятелите му. Вместо това по стените висяха черно-бели снимки с автографи на телевизионни и радио спортни коментатори: Дик Енгбърг, Ал Майкълс, Джон Мадън, Пат Съмърол. До леглото му бе последният брой на „Спортс илюстрейтид“ и издание с твърди корици на книгата „Рев от долината“ — бестселър за историята на американския футбол в колежите. По отрупаните лавици се бе разположила цяла библиотека от биографични книги за спортни звезди. Хлапето бе истинска машина за четене. Пък и какво друго му оставаше?

Той вдигна сина си от леглото с мрежести страници — като болнично — и го отнесе в изпълнената с пара баня.

— Изобщо не олекваш — каза му той.

— Значи ти отслабваш — отвърна Дънкан.

— К’во искаш да кажеш? — попита го той, докато го сваляше във водата.

Имаше моменти, в които трябваше да си играеш с Дънк, да го дразниш или изтезаваш, за да каже нещо подобно, но този не бе един от тях.

— Ако не се върнеш в тренировъчната зала, ръцете ти ще станат като тези — каза той и мушна с пръст единия от атрофиралите си крака.

Дагит се обръсна и изми зъбите си, докато момчето си вземаше вана. Все същото разписание.

— Май имаш нужда от още лавици за книги.

— Май имам нужда да прекарвам съботите в библиотеката — каза Дънкан и погледна баща си в огледалото.

— Мога да го направя за теб.

— Искам сам да го направя.

— Значи заедно ще го сторим.

— Кога?

Дагит се обърна и го погледна. Дънкан бе възприел неутрално изражение, сетне стисна сапуна и го изпусна. Дагит направи крачка към ваната, но синът му му хвърли поглед, който го спря; това бе нещо, което той трябваше да направи сам. Дагит гледаше в огледалото как синът му се мъчи да си намери сапуна. За разлика от нормалните хора, които можеха да използват крака, за да приближат потъналия на дъното сапун, Дънкан можеше да си служи само с ръце. В един миг на прозрение той реши да използва изтривалката за гръб като гребло. След като гордо си прибра отново сапуна, той погледна дали баща му го наблюдава тайно. Дагит го заблуди като бързо си отклони погледа върху бръснача и брадичката си.

Дънкан се заигра със сапуна — стискаше го силно, докато той не изскачаше от ръцете му, хващаше го и отново го стискаше. Разсеян, Дагит се поряза с бръснача. От кръвта кремът за бръснене порозовя.

— И така, кога ще отидем в библиотеката? — попита все още играещият Дънкан.

— Съобщението е получено — рече Дагит.

Това бе линията му на държане с Дънкан, когато не искаше да продължи даден спор. Забележката причини болка на момчето и той се зачуди защо напоследък нараняваше всички около себе си. Изпита нужда да се оправдае.

— Ако обещая, Дънк, може да се случи да наруша обещанието.

— По-добре нарушено обещание, отколкото никакво. Би ми било хубаво, ако можех да очаквам нещо с нетърпение.

Пак бе говорил с мисис Кайък. Това не бяха негови думи.

— И не хвърляй вината върху мисис Кайък — каза Дънкан.

— Ти не изпитваш чувство на самосъжаление, нали?

— Не — отвърна ядно Дънкан.

Видя, че момчето е свършило с ваната. И отново пристъпи напред. Този път Дънкан го спря.

— Сам ще се справя — каза той.

— Дънк — помоли го Дагит. Никога дотогава не го беше правил сам.

Над ваната висеше трапец — останал още от предишните собственици. Дагит отстъпи и загледа с почуда и с инстинктивната бащинска тревога как Дънкан се протяга и се бори с тежестта на тялото си. Може би бе следствие на работата на лоста за набиране, може би — нищо друго, освен решимост, момчешка воля да докаже себе си, но Дънкан се издигна и се измъкна от водата, отблъсна се от стената и положи голото си дупе върху ръба на ваната. Това бе значително постижение — за първи път го бе направил сам. Гърлото на Дагит се сви от гордост. Но той отложи аплодисментите, за които се бе приготвил: работата не бе свършена. Дънкан внимателно извади единия си крак от водата, прехвърли го над ръба и положи тежестта му върху пода. Сетне — другия. Обърнат с лице към баща си, той започна да се изсушава с кърпата.

Когато мокрите и безжизнени крака изшляпаха върху пода, Дагит се сви от болка. Мразеше този звук. Яд го беше на този звук. Чувствата му надделяха. Той започна да ръкопляска, макар и прекалено бавно. Болезнени аплодисменти. Чувстваше как се срутва. Вентилаторът на прозореца се въртеше безшумно от лекия бриз, белите му перки имаха нужда от почистване. Тътенът на уличното движение се омеси с лай на ядосано куче. Телевизорът на съседа бе включен на едно от сутрешните шоу предавания. Очите му запариха. Повдигна му се. Дънкан се усмихваше, но изглеждаше изплашен. Сълзите на Дагит потекоха. Той се присегна за кърпа и скри лицето си в нея.

Наричаше се „Елит Естейтс“, а лозунгът под изписаната със староанглийски шрифт фирма гласеше: „Привлекателни недвижими имоти, поддържани с внимание и лични грижи“. Беше тухлена сграда от времето на Джеферсън с прекалено големи прозорци, които стигаха почти до пода. Бронзова табелка, закрепена върху стената над домофона сочеше, че сградата е историческа забележителност.

Той се вмъкна през входната врата и се възползва от липсата на секретарка.

— Чук-чук — рече Корт.

Кари вдигна глава от писалището си и му се усмихна автоматично. Усмивката бе последвана от чувството, че отнякъде го познава. Опитваше се да се сети кой бе той.

— Секретарката не беше на бюрото си — обясни той, извинявайки се, — и видях името ви върху вратата. — Той почука върху табелката с добре изрязан и поддържан нокът. Направо можеше да я чуе как мисли. Не искаше да я улеснява; идеята му бе да я предизвика. Когато най-сетне тя се изчерви, той разбра, че се бе сетила.

— Приемът онази нощ — рече тя.

— Да — съгласи се той с по-топло и не толкова професионално изражение. Наслади се на момента. Тя имаше красива усмивка. Ако не го бе познала, ако не си бе спомнил краткия им разговор, нещата щяха да станат далеч по-трудни за него.

— Съжалявам, но не си спомням…

— Карл Антъни.

— Как, за бога, ме открихте?

— Поразпитах наоколо.

Лъжеше. Вечерта след приема той и Моник я бяха проследили до дома й. Тази сутрин я бяха проследили до работа.

Той я погледна. Беше красива, но по необикновен начин. Нямаше нищо от зашеметяващата сексуалност на Моник. Далеч по-уравновесен, по-консервативен външен вид. Носеше риза с мъжка кройка на сини и бели райета, подчертавана от тънка златна верижка около гладката й шия. Беше употребила малко руж, за да очертае лицето си, което сякаш бе без скули. Червилото уголемяваше устата й. Имаше любопитни и смели очи, които издаваха интелигентността й, и стойка, която подчертаваше високите й гърди и яките й кости. Атлетка. Състезателка.

Интериорът на офиса подчертаваше женствеността й — кретонови драперии в пастелни тонове, бостънска папрат и плетена кошница с лалета и лавандула. Стаята ухаеше на ароматизиран сапун, беше чиста и уютна. Мирисът й го караше да се отпусне, като след дълга, топла вана. Слънчевата светлина нахлуваше през прозорците зад нея и той си помисли, че ако някога построи къща, ще иска да има такава стая, в която да пие сутрешното си кафе, докато преглежда вестниците. И една жена като тази, която да отива на стаята: да си тананика, докато прелиства страниците на някое списание и тихичко да се подхилва на прочетеното — съблазнителна и успокояваща.

— Е — рече тя, смутена и малко объркана, — моля седнете. Влезте. С какво мога да ви помогна?

— Търся си къща — обясни той. — Защо да предоставям тая работа на непознат, рекох си. И реших да съчетая полезното с приятното.

— Много мило от ваша страна. — Тя го каза спокойно, но той усети някаква вътрешна съпротива. — Под наем? Или наем-изкупуване?

— Снощи се позабавлявах добре — каза той докато сядаше, без да откъсва поглед от нея. — Не излизам много често.

— Забравила съм с какво се занимавате, съжалявам. Не че… Просто това бе една твърде… замайваща вечер за мен. — Тя се усмихна смутено. — Паметта ми е малко неясна.

— С доставка на храни — отвърна той. — Онези ужасни закуски, които ви сервират по самолетите. Нашата компания се опитва да ги направи малко по-поносими и да отмъкне част от този бизнес.

— О, да, сега си спомням. Вие сте шпионин.

Тези думи имаха за него отрезвяващ ефект.

— Точно така.

— Вие сте тук като консултант на фирма със седалище във Вашингтон, нали така?

— Каква памет! Да. Всъщност те ни консултират. Просто така.

— И сте от?

— Европа — каза неопределено той. — Това е 1992-ият ми отговор на този въпрос.

Тя го намираше за забавен.

— В Европа настъпиха много вълнуващи времена.

— Да, наистина са вълнуващи — съгласи се той, с известна ирония в тона.

— Е, как бих могла да ви помогна?

Имаше предвид недвижимите имоти, разбира се. Той го знаеше, но мисълта му блуждаеше. Стаята бе прекалено уютна, за да мисли за бизнес. Той се отпусна, напрегнатостта му се стопи. Хрумна му, че тя можеше да му помогне по няколко начина. Ключът за входната врата на дагитовата къща бе най-напред в списъка, а сега му дойдоха на ума и още няколко възможности. Тя седеше и търпеливо чакаше отговора му.

— Под наем. Имам нужда от къща за срок от шест месеца до година. Може и за по-дълго, ако нещата потръгнат. — Беше се спрял на такъв срок, защото искаше тя да го сметне за потенциално ценен клиент. — Някъде в предградията на Виржиния. Не много далеч от Националното летище, но достатъчно далеч, за да е тихо и да е встрани от самолетния трафик. — Докато той обясняваше, тя отвори една тетрадка. — Но трябва да ви предупредя, че съм прекалено взискателен. Боя се, че имам много особени вкусове, като се почне например с пейзажа. Падам си много по зеленината — или поне си мисля, че е така — и въпреки че сме в края на сезона, бих искал място, в чиято градина има много неща за свършване. Грижата за ливадите никога не ми е била сред любимите занимания, но съм луд по градините. Цветя, зеленчуци, декоративни храсти — няма значение, стига да мога да заровя ръце в пръстта и да се омърлям целия.

Той нарочно разтягаше разговора, все още без ясна представа как да се опита да бръкне в чантичката й и да вземе онези ключове. Трябваше да измъкне датата на онова съвещание от куфарчето на Дагит колкото е възможно по-скоро. Имаше сума работа за свършване. В центъра на вниманието му си оставаше Моснер и „Ейшъруъркс“ — отмъщението за разбития му предишен живот.

Тя се засмя — смехът й бе нисък и гърлен. Тонът му прозвуча успокоително и му се прииска тя отново да го направи.

— По това си приличаме — рече тя. — По любовта към градините. Мисля, че знам какво точно търсите. Но от това работата ми няма да стане никак по-лесна. — Тя започна да разлиства страниците. — Ще е нужно доста сериозно търсене. — Тя вдигна поглед от тетрадката. — Гордеем се, че успяваме да задоволим вкусовете на клиентите си.

— Да, сигурен съм, че е така. Аз пък не разполагам с нищо в такива количества като времето — рече той. — Няма изобщо нужда да се бърза.

Лъжи, лъжи и пак лъжи. Толкова характерни бяха станали за начина му на живот, че почти не ги забелязваше.

Отново прозвуча онзи неин смях. Прииска му се да имаше магнетофон. Тя каза:

— Не се безпокойте, няма да отнеме чак толкова много време.

— О, не се безпокоя — увери я той. — Ни най-малко.

Тя караше червен форд таурус с плюшена тапицерия и с всички допълнителни атрибути. Това му напомни за Роджър Уорд. Навярно тази кола бе взел онази нощ Дагит. И той отново си помисли колко навътре във вражеска територия бе навлязъл, колко рискован бе подходът му. Но не усещаше опасност. Усещаше наслада. Хвърли й един поглед. Бяла прилепнала пола, кожени маратонки с дебели гумени подметки. Изглежда фетишизираше жени шофьорки. Ако се изключи Моник, не бе се возил в кола с жена от години, затова чак сега откриваше тази своя необичайна похот: искаше му се да се протегне и да плъзне ръка нагоре по крака й, по бедрото и под полата й. Или да разкопчее блузата и да погали гърдите й, докато тя шофира. Дали причината се криеше в нейната безпомощност? В беззащитността й? Намери фантазиите си за доста безвкусни. Но отиде и още една крачка напред, позволи си да си я представи как я връзва на леглото — гола и възбудена, как връзва китките й с вълнени конци или нещо друго, което лесно да се скъса, например някаква панделка, така че и двамата да знаят, че тя може лесно да се освободи когато поиска, но той все пак я връзва и продължително я гали, раздразва я, задоволява я.

— Какво ще кажете?

Бяха пътували десет или петнайсет минути през гористата част на предградията на Виржиния и бяха спрели пред старомодна вила в жълто и бяло, тухленият й комин бе плътно обвит с бръшлян, излъскан меден ветропоказател на върха на покрива лениво се въртеше с поривите на вятъра. Бе заобиколена с ниска ограда от ковано желязо, с врата с много сложни форми: напомняше му за Южна Франция. Превъзходно. Искаше му се да влезе и никога повече да не излиза. Но му трябваше още време.

— Нямам нищо против да надзърнем — каза той, горящ от желание да влезе вътре, — но отсега мога да кажа, че площта е малка. Нали така? Очарователна е, разбира се, но едва ли е къщата, която… Не знам. Нека хвърлим един поглед. Не бих искал да прибързвам.

Тя тръгна напред. При такава малка къща сигурно стаите бяха малко и ударението падаше на прозорците. Без да изпуска из очи чантичката й, все още неизмислил как да вземе ключовете й, той изброи недостатъците и помоли да разгледат друга къща.

На третата тя вече се бе успокоила и се разговори. Беше измазана с гипс тюдорианска къща с черни жалузи и бели рамки на прозорците, прекалено голяма за ерген, но с чудесен терен, включително и с алпинеум, и прекрасен, обвит с лози белведер отзад. Бяха в спалнята — той, вгледан през прозорците, тя кръстосваше напред-назад и изброяваше различните предимства на стаята.

Необяснимо защо, Корт се задави. Тази къща не бе много по-различна от онази, в която някога бе живял като женен мъж. Усещането за загубата пробяга като тръпка по тялото му. Ако не бе алчността на „Ейшъруъркс Кемикълс“, той щеше да си живее в подобна къща със здраво дете и любима съпруга — да, досадно несправедливо бе. Той си спомни деня, в който инспектор Михаел Шарп почука на вратата и промени живота му.

Дом. Какво ли би станало, ако заключеше вратите на тази къща, хващайки Каролайн в капан, и прекараше остатъка от живота си в любене с нея и в работа по градините? Тази мисъл го замая. Каролайн прекоси стаята и поправи един букет от изкуствени копринени цветя. Тя говореше нещо, но той не я чуваше. Тя бе жената на противника му. Дали този факт не засилваше желанието му? Осезаемата тишина на стаята го бе погълнала. Можеше да чуе дишането й чак в другия край на стаята. Леглото стоеше като остров помежду им и сякаш подканваше мислите му. Толкова ли бе немислимо? Не беше ли, в крайна сметка, най-добрият начин да вземе онзи ключ? Ако той просто вземеше ключа, тя би могла да каже на Дагит и той да смени бравата. Но ако намереше начин да вземе ключа официално?

— Какво мислите?

— Прекрасно е — каза той, като имаше предвид това, което тя направи с цветята. — Много по-добре отколкото беше. Разбирате чудесно цветовете.

— Имах предвид къщата.

— О, много е хубава, нали? Но ужасно голяма за самотен човек. Нека разгледаме околностите.

Закрачиха из малкия заден двор, от време на време тя го поглеждаше, особено когато той се спираше да вдигне някоя клонка или да изчисти увехналите цветове от някой храст.

— За тези цветя са се грижили през седмица — забеляза той. — Ще изглеждат много по-добре, ако това се прави всяка седмица. Очевидно тази горещина не им се отразява добре. — И днес бе горещ ден, и горещината се засилваше с всеки изминат час. — Всичко тук има нужда от повечко вода и най-общо казано — от повече грижи.

— Има нужда от вас — рече тя с най-подкупващия си тон.

— Отнех ви много време — рече той с искрена загриженост в гласа си. Не му се искаше нищо друго, освен да обикаля с нея тези къщи, да се разхожда из градините им и да си представя как я люби.

— Не, не сте. Не бива да се безпокоите за това, мистър Антъни…

— Карл.

— Работата ми е да ви намеря къщата, която желаете. Не се шегувах като казвах за доволните ни клиенти.

Бяха стигнали до белведера и алпинеума. Беше прекрасна, несъмнено най-красивата част от това малко местенце. Стояха близко един до друг, без да говорят. С нежен глас Корт рече:

— Как ми липсва градината!

Каролайн го погледна, той се бе взрял в цветните лехи.

— Бил сте женен, нали? Казвате, че сега сте сам, но сте бил женен.

Той кимна важно.

— Деца?

— Едно.

— Къде са те сега?

Той се наведе, сграбчи шепа земя и сетне я пусна. Погледна я от долу нагоре и поклати глава. Усещаше как очите му парят и това го смути. Отдавна не бе плакал за тях. Между двамата се спусна тежко мълчание, но погледите им оставаха неподвижни.

— Не биваше да питам — рече тя.

— Разбира се, че биваше — отвърна той, погълнат от красотата на градината; не искаше тя повече да вижда тъгата му. — Нямам обаче домашни животни — рече той нарочно грубовато.

— Аз не попитах като агент по недвижими имоти — поправи го тя. — Попитах като сродно човешко същество.

Музика за ушите му. Бе изиграл сцената по най-блестящ начин.

— Нека видим някое друго място. Това ми хареса много, но къщата е твърде голяма. И все пак, тази е най-хубавата от трите.

— Да, голяма е за сам човек. Тръгваме ли?

Той посочи към белведера и към пейката на сянка, извади пакета кемъл без филтър и й предложи цигара. Моник му бе обещала пакет „Собрание“; нямаше търпение да ги получи. Каролайн отказа, имаше си пакет цигари с филтър и той запали и на двамата.

— Ужасен навик — каза той малко по-късно.

— Да, така е.

— Но на мен ми харесва.

— И на мен. — Тя се изкикоти. — Позволих си само този пакет, сетне пак ги отказвам.

— По-силна сте от мен — рече той.

— Не, едва ли — каза меко тя. — В момента не се чувствам много силна.

В този миг можеше да я целуне, помисли си той. Стори му се, че тя го подканва да го направи, но се страхуваше, че ако опита и се провали, това не само щеше да осуети плановете му, но и щеше да разруши спокойствието на мига.

А в този отрязък от времето, с пейката под хладната сянка, с всичките тези ярки цветя, наситили полето пред него, да седи насаме с очарователна и чувствителна жена мигът бе всичко.

Моник паркира през три пресечки от магазина за цигари на улица К. Първият магазин, в който бе пробвала, „Собрание“ се бяха свършили и продавачът й препоръча този. В яркия слънчев ден сянката й вървеше пред нея. Гонеше себе си по тротоара.

Магазинът — наполовина за напитки, наполовина — за цигари — ухаеше чудесно, въпреки че тя не обичаше дима. Беше изпълнен с мириса на ароматизиран тютюн за лула, с богатия аромат на пури и на лакирано дърво.

Човекът зад тезгяха не подхождаше за такъв магазин. Беше към трийсетте, силен и изглеждаше прекалено честен. Очакваше да види възрастен мъж, може би оплешивяващ, с очила, с весела усмивка и замърсени зъби. Ако този продавач пушеше, то тя бе Клеопатра. Навярно бе студент задочник, който си плащаше наема като продава на дребно турски цигари без филтър.

— Един картон „Собрание“, моля — рече тя.

— Картон ли? „Собрание“ ги продаваме на кутии — каза продавачът.

— Тогава десет кутии — рече раздразнено тя. — Имате от тях, нали? „Собрание“, черни руски.

— Разбира се. Имаме ги.

Той се наведе зад тезгяха, отвори един шкаф и извади десет пакета.

Надраска нещо върху лист хартия, сетне включи калкулатора.

— Петдесет и четири и петдесет. И не мога да ви върна ресто — каза той, след като тя извади три двайсетдоларови банкноти. — Касата ми се самозаключи, тя е от ония шибаните електроники. Ако за вас няма значение, по-добре е да платите с кредитна карта.

Тя напъха банкнотите обратно в портмонето си, извади кредитната си карта и му я подаде. Той я прекара през четящото устройство и като я върна, рече:

— Тукашен телефонен номер, моля?

Тя надраска набързо телефонния номер и подписа разписката, като си мърмореше нещо под носа. Всеки гледа да ти усложни живота. И изглежда — нарочно. Животът ставаше все по-труден и затова всеки се мъчеше да ти го усложни още повече. Той откъсна нейната част от разписката, но толкоз несръчно, че я скъса, извини се и й я подаде. Постави цигарите в кесия и също ги подаде. „Не го казвай!“ внуши му мълчаливо тя.

Но той го каза:

— Приятен ден.

— На вас също — рече тя, обърна се и забърза към вратата. Искаше й се на всяка цена да избегне благодарностите към него.

Следващия понеделник Корт пристигна в кантората на Каролайн, горящ от нетърпение да я види. Беше прекарал сам уикенда, почиваше си и обмисляше това, което трябваше да се случи през следващата седмица, като едновременно гледаше Си Ен Ен. Гърка му бе казал, че съвещанието било пренасочено, отложено най-малко със седмица, което означаваше, че не би могло да се проведе преди петък, двайсет и първи септември. Трябваше му информацията, с която разполагаше Дагит — трябваше му точната дата. Ханс Моснер — това бе неговата мантра21.

В краткия двудневен период Моник бе станала двуизмерна в неговите очи — закъсняло да порасне дете, което искаше влажното място между краката му да бъде почесано. Липсваше й дълбочина. За нея цветето едва ли бе нещо повече от средство, с което мъжът си купува благоразположението на жената. От друга страна Каролайн разбираше от равновесието, от симетрия и размери, от повторението на шарките и ефекта на тъканта. Разбираше от комбинациите на благоухания и на цветове. Лицето й, което само допреди няколко дни не бе успяло да го порази, сега се рееше из съзнанието му и отказваше да го напусне. Омагьосващо. Съблазнително. Красиво. Неотразимо.

Той се изкачи стремглаво по стъпалата към кантората й, скрил двете дузини ярки перуники зад гърба си. Съобщи на секретарката името си, предварвайки обаждането й по телефона. Когато се обърна и чу ахването на секретарката при вида на букета, той знаеше, че Каролайн ще го хареса.

И тя наистина го хареса.

Втората къща, която му показа, не бе далеч от нейната собствена — вратарската къща на бившето имение. Беше ужасно малка, с калпава кухничка, но тя бе сметнала, че ще е интересно този мъж да й е съсед, а освен това бе подходяща за ерген. Тя не спомена за близостта до собствената й квартира, но се опита да препоръча някои от съвременните й качества, за сметка на очевидните недостатъци. Подчертавай положителните страни.

— Едно от хубавите неща — рече тя, като се спря в малкия кабинет и посочи към тавана — е, че тази алармена инсталация, задействана от поява на дим, е свързана пряко с пожарната на селото. Освен това има сателитна антена за телевизия. Над сто канала.

Той огледа внимателно къщата, но накрая я отклони с учтивото:

— Не мисля, че става.

Стигнаха третата къща към един и половина. Корт я бе убедил да спрат до един китайски ресторант и извади картонени кутии със скариди, грах и брюкселско зеле, препечено патешко и бутилка шардоне „Акация“. Разтвориха яденето в тухления двор на чудесна бяла къща в колониален стил. След втората чаша вино Корт вече бе забравил напълно за ключовете и за намирането на подходяща секретна квартира. За Моснер и съвещанието.

— Разкажи ми за жена си — каза тя. — Каза, че е имало и жена, и дете, нали така?

И вместо да се поколебае, да се възпротиви, да измисли някаква история, която по никакъв начин да не подложи на риск операцията му, вместо това той се облегна, наля и на двамата по трета, последна чаша вино и започна да говори, някак си освободен от сложността и планирането на операцията. Толкова ограничен бе светогледът му, при това толкова за дълго, че когато мислите му се разтваряха като листенцата на цвете под нейната светлина, той й се разкри напълно. Отдаде й се, съзнателно и нарочно, като през цялото време не преставаше да усеща опасностите на това си поведение. Но това бе мигът на покоя и той не би позволил нищо да го смути.

Ресторантът бе френски и се намираше на улица N — „Шартрьоз“, на две преки от Кънектикът. Непретенциозно, но определено романтично заведение, с нисък таван, свещи и тиха, камерна музика. Бяха заети три от осемте малки маси.

Тя закъсняваше. Но нямаше значение. Това не го безпокоеше. Поколеба се дали да си поръча нещо за пиене.

Една жена се покашля, за да освободи гърлото си. Той вдигна поглед и видя, че до масата се бе изправила Каролайн. Неговата Каролайн, помисли си той. Скочи на крака, едва не разля водата на масата.

— Очарован съм — каза той, стисна студената й ръка и съвсем леко я бръсна с устни по бузата. — По-красива си от всякога.

Носеше тъмносиня копринена блуза с бродерия по яката и джобовете, млечнобели, широки ленени панталони с широк, кожен колан с красива златиста тока. Коприната падаше свободно върху пълните й гърди и се събираше плътно около тънкия й кръст. Начинът, по който бе оставила блузата незакопчана до трапчинката между гърдите й бе многозначителен.

Той разкара с жест сервитьора и я настани сам, потапяйки се дълбоко в парфюма й. Ухаеше на свежи гардении.

Тя се изчерви.

— Добър вечер, Карл.

— Така вече е далеч по-добре — каза той и седна на мястото си.

— Прекъснах те. Беше потънал в мисли.

Той я излъга:

— Не, всъщност не. — И сетне каза истината: — Нищо не бе по-важно от това да те видя.

Тя потрепери от комплимента. Той не можа да разбере добре или зле бе това.

Тя рече:

— Изглеждаше доста сериозен.

— Тревожех се, да не би да не дойдеш — каза той. — А това бе сериозно.

Тя се усмихна бавно, но широко. Корт предотврати опита на сервитьора да подаде меню. Отпрати го пак с жест.

— Има ли някаква храна, която да не обичаш? — Даде й няколко секунди да си помисли. — Бъди честна, иначе вечерята може да не ти хареса.

— Ще поръчаш за двама ни ли?

— Ако нямаш нещо против.

— Да имам против ли? Изобщо нямам. Моля те.

— Не ми каза какво да не поръчвам.

— Шкембе, сладък хляб, всички екзотични меса. Обичам гамбари, но не бих хапнала скариди, поради начина, по който излавят всяка живинка в мрежите, за да ги уловят, и не ям телешко, защото съм чувала страхотни истории за това как угояват телетата, без да им разрешават да се движат достатъчно. Доста съм своенравна, Карл, би трябвало да те предупредя за това.

— И аз съм същият — рече той. — Особено — както очевидно ще се окаже и при теб — когато става дума за околната среда. — Той се усмихна. — Коктейл ли ще вземеш или вино?

— Ти какво ще пиеш?

— Сега обсъждаме теб.

— По-добре вино.

— Червено или бяло?

— Ти поръчваш за двамата. Оставям на теб да решиш.

Поръча й калифорнийско вино: каберне от реколта 1985 година, марка „Силвър оук“. Една бутилка. Поръча стриди, салата „Цезар“ и агнешки вратни котлети.

По средата на вечерята, когато тя се опита отново да надзърне в миналото му, той смени темата и каза:

— Надявам се да наема последната къща, която ми показа, но бих искал да хвърля последен поглед на онази къщичка в жълто и бяло, която посетихме през първия ден. Ако нямаш нищо против, ще взема решение след това последно посещение. Утре устройва ли те?

Тя са забави за малко, докато потърси в чантата си бележника с уредените срещи. Той не успя да разбере дали това превключване към работата я разстрои, но усети определена промяна в настроението, за която съжали. Определиха си време за следващия ден.

— Труден клиент си — каза му тя.

— Предупредих те: ако не друго, съм много взискателен.

Голяма капка сос капна от вилицата й и се стече по блузата й. Корт пръв го забеляза. Той се наведе напред, давайки й възможност да го спре, ако желае. Тя сведе поглед — да се огледа.

— Капна — рече той и нарочно прокара пръст по меката извивка на гръдта й. После се облегна на стола си, постави омазнения си пръст между устните и го облиза, докато го изчисти.

Кари усети как гореща вълна я облива от гръдта до петите. Зърното й се втвърди; добре че носеше сутиен. Цялата трепереше. По гръбнака й изби пот, както и по дланите на ръцете й. Това, което той бе сторил, бе оскърбително. Грубо.

Искаше й се отново да го направи.

Искаше усамотение.

Начинът, по който той се усмихна, издаде факта, че той е отгатнал мислите й. Това така я изплаши, че скочи от стола си.

— Нека се извиня — рече той.

— Карл… Мисля, че трябва да си вървя.

Почуди се кой говори вместо нея. Тя не изпитваше това. Сякаш някой бе поставил сценарий пред нея и тя трябваше да произнесе тези реплики. Не можеше да мисли нормално.

— Каролайн. Няма нужда да правиш това. Честно! Моля, седни. Остани.

— Карл…

— Моля те. Седни си. Ще се държа като джентълмен.

Тя се опита да не го казва. Откъде й бе хрумнала тази мисъл? Но тя изплува без усилия на повърхността и тя се чу да я изрича:

— Не искам да си такъв.

Тя ахна от собствените си думи и вече нямаше избор. Обърна се и бързо тръгна да излезе от ресторанта, като се питаше кой ли управлява краката й. Какво й ставаше?

Не смееше да погледне назад. Сервитьорът учтиво й кимна до вратата. Усещаше Карл само на няколко стъпки зад себе си. Махни се! — пожела тя, залитайки объркана.

Излезе на улицата. Слава богу, колата й бе само на една пряка оттук. Тя се запъти към нея, увеличи крачка.

Топлите му ръце полегнаха върху раменете й и тя усети как той я забавя и я завърта към себе си. Чу се да казва „Какво си намислил?“ и усети, че устните му се притискат към устата й и тя с удоволствие ги приема. Тя се усети слаба в здравите му ръце. Като я притисна към себе си, тя отвори уста и го целуна както трябва.

Не беше справедливо и някъде дълбоко в себе си тя го знаеше. Но си беше съвсем справедливо. Не беше честно към Кам, но той си го заслужаваше.

— Не бива — рече тя най-сетне, макар и тихо. Оттласна се от него.

— Не бива ли? Погледни се — каза й той, все още хванал я за раменете. — Погледни двама ни! Нима това са делови взаимоотношения? Нима това е приятелство? Ние се нуждаем един от друг, Каролайн. Въпросът е в това…

— Не! — сопна се рязко тя, вече отблъснала се от него. Той бе само клиент, нищо повече. Това бе абсурдно. Първото правило. Дали наистина бе клиент? Беше ли видяла чек от него? Кой точно бе той? Как можеше да бъде толкова увлечена и тъй бързо? — Не ме спирай, Карл — настоя тя, обърна се и пое към колата. Но докато стигне до нея, й се прииска той да я спре, да каже нещо. Не искаше да остави нещата така.

— Ще бъда там утре — каза му тя над покрива на колата, знаеше, че той я следва отблизо.

— Няма да се извинявам, Каролайн. Щом искаш да е така…

— Не искам да е така — призна тя. Знаеш много добре какво искам, помисли си тя. Майната ти.

Той не заговори; не каза нищо. А тя се чувстваше като глупачка. Да изрече тези думи. Той вече я владееше и това я плашеше. То я изпълваше и с трепет.

— Значи до утре — каза той, дъхът му опари врата й.

Тя чу как той си отива.

— Благодаря за вечерята — рече тя задавено. Каза го, без да го погледне. Изкуши се да се обърне и да го помоли да не я оставя по такъв начин.

Но като се обърна назад, той бе заминал.

Червеното BMW бе регистрирано на името на Моник Пейн, име, което фигурираше и в списъка на пътниците от LAX за Вашингтон, същият полет, в който Фраджайл Рамирес я бе открила, благодарение на завидните си умения. Тази връзка бе достатъчно основание за издаване на разрешение за следене на адреса, посочен в регистрацията. Пълното наблюдение — включително и подслушване, бе започнало в полунощ предната вечер, ръководеше го Брадли Левин. Въпреки псевдонима, за ЦРУ тя не бе Моник Пейн, а Моник Шейсон. За Пулман и Ричард Мъмфорд разкриването й бе добро постижение, но не чак толкова. Физическо доказателство, което да свърже детонаторите на Бернар с полет 64 бе чудото, което Дагит очакваше. Без него в пет следобед днес, ролята му в разследването свършваше и започваше писането на доклада за смъртта на Бакмън — Бернар. Беше изпаднал в дълбока депресия, до известна степен и поради странното поведение на Кари предната нощ. Изглежда всичко се рушеше.

Чудото се осъществи под формата на телефонно обаждане.

— Тук е Чаз — каза гласът. — Не бива да заплашваш хората. Особено, ако работят в лаборатория по експлозиви. Това е лоша преценка.

— Бях отчаян. У вас е единственото доказателство, което би могло да ми спаси разследването. Утре няма да има смисъл, Чаз. Трябва да стане днес.

— Стана днес. Що не вземеш рейса и не домъкнеш телесата си тук. Имам да ти покажа нещо много интересно.

Синьото автобусче се появи пред входа на Бъзърд Пойнт в един и двайсет. Шестима души слязоха. Зелен, заключен с кофар сандък бе свален и пренесен до охраната във фоайето. Дагит и още трима се качиха и се друсаха петнайсет минути до главната квартира. На Дагит пътуването му се стори безкрайно.

Чаз Мийчъм бе седнал зад голямото си писалище и го очакваше.

— Можехме да свършим тая работа и по телефона — рече той, — но аз ненавиждам телефоните.

— Значи ставаме двама.

Той извъртя брадичката си към кутията с папки пред Дагит:

— Там е докладът за теб. Твоята стъклена крушка.

Той стана, затвори вратата на стаята и седна изправен в стола си с висока облегалка. Отвори едно чекмедже и извади запечатана, прозрачна найлонова торбичка, в която бяха остатъците от крушката. Подаде я на Дагит.

— Ако в това нещо е имало живак, Мичиган, той отдавна е изчезнал. Навярно е изгорял в пожара.

След няколко секунди попита:

— Ти добре ли си?

— Само съм разочарован.

— Исусе Христе! Чакай да ти обясня. Работата не е чак толкова зле. Едната страна на доклада е липсата на каквито и да е доказателства за наличието на живак. Това не е и изненадващо. Той е тежък метал. Когато крушката се е строшила, той е изчезнал; а и самата крушка е така обгорена, че не можем да открием следи по нея.

— Но таванът за един човек, за другиго е под — продължи той. — Всевишният дава и взема. Пожарът ни е отнел живака, но ни е дал нещо по-добро. То е полепнало по външната страна на крушката. И ние успяхме да установим, че това са остатъци от изгорял силикон. Силикон — същият, какъвто бе открит в хотелската стая на Бернар. Всъщност — същото химично съединение като силикона, който нашите хора са прибрали от мокета в стаята. Съвсем същото. На страница трета и четвърта в папката.

Дагит дори не я докосна.

— Преведи ми го.

— Начинът на действие е следният: когато правиш детонатор, създаваш „врати“ между източника на енергия — батерия — и експлозива. Всеки път, когато се отвори такава врата, електричеството от батерията се приближава с една степен към експлозива — и той вдигна ръка като учител. — Но нека ти покажа как изглежда едно от тези сладурчета.

Чаз Мийчъм излезе от стаята. Като се върна, той сложи в ръката на Дагит един твърд куб.

— Наричаме ги кубчета лед. Можеш сам да разбереш защо.

Дагит държеше малко блокче от втвърдена епоксидна смола, от което излизаха четири жици. Беше малко и прибрано кубче, досущ като ледено. Две от жиците бяха свързани с деветволтов набор от батерии. Другите две бяха голи, краищата им — покрити с калай.

— Тези, които Бернар е направил, може и да не изглеждат точно така. Имам чувството, че той ги е събрал напълно във висотомера, иначе защо ще трябва да разрязва пластмасата? Не знам… Работата е в това, че той е сложил всичко в нещо като ледено кубче, така че този, който залага бомбата, да не може да обърка нещата, да не се оплете с електрониката. Може да е оставил да речем, да се нагласи часовникът или нещо от сорта, но не е искал да се бъркат в жиците му. Бернар не е използвал епоксидна смола, а силикон. Знаем това от доказателствата, намерени в хотелската стая.

— Има ли причина за това?

— В правенето на бомби винаги има причина за всичко. Запомни го. Силиконът съхне бързо. По-малко цапа. Свива се лесно — навярно това има нещо общо с чувствителността на висотомера. Кой знае? — Мийчъм погледна към Дагит. — Той е добър, Мичиган. Наистина е добър.

Дагит усети напрегнатост, която преди я нямаше. Това бе нещо като състезание между Бернар и Мийчъм. Можеше ли Мийчъм от няколко микроскопични доказателства, намерени в мокета на хотелската стая и в калта на мястото на самолетна катастрофа, да установи какво точно устройство бе направил Бернар и за какво е възнамерявал да го използва?

— Това ми е работата — каза Мийчъм.

Дагит дори не разбра, че бе задал въпроса на глас.

Мийчъм продължи да го поучава:

— Най-простият пример за взривател с „врата“ е часовниковият — с една врата. Нагласяш му времето и — баам! — гръмва. На самолет това не става лесно. Не и ако искаш аеропланът да е във въздуха и да е доста надалеч от летището, от което е излетял. Затова трябва да използваш няколко „врати“ — за налягане, за температура, за влажност — избери си сам; всяка от тях отговаря на дадени условия, на различни изисквания — височина, време, температура. Може да е всяко от изброеното.

— Ти каза, че е имал два висотомера.

Мийчъм определено не обичаше да го прекъсват.

— Преди самолетът да излети, вторият пилот херметизира кабината. Нали така? Ако го направи лошо, усещаш го в ушите си. Знаеш ли какво означава това? Ако ти си Бернар и искаш да си сигурен, че самолетът е във въздуха, ще използваш висотомер — нагласен на дадена височина — като първа „врата“. Така можеш да си сигурен, че другите „врати“ няма да се отворят, докато кабината не се херметизира. Ако бомбата избухне във въздуха, доказателствата и уликите са по-малко. Локърби бе добър пример за това; Локърби трябваше да гръмне над океана. Както и да е, барометърът е първата ти „врата“.

— Ако аз правех устройството — продължи той, — щях да използвам втора „врата“ — някакъв часовников механизъм — за да съм сигурен, че самолетът се е отдалечил достатъчно, преди да гръмне.

— Часовниците „Касио“? Ние сме съвсем сигурни, че е купил два от тях.

— Видях това в доклада. — Той вдигна рамене. — Не знам. Предполагам, че при Бернар всичко е възможно. Трябва да разбираш от електроника — от електрическите вериги в един чип — за да изтърбушиш един „Касио“ и да го използваш. Но определено е възможно. Та така, редът е следният: кабината се херметизира, първата „врата“ — висотомерът — се отваря и като включва веригата, задейства часовниковия механизъм. Но нещата не стоят точно така. Тази твоя стъклена крушка обърква правилата. Тя означава, че бернаровият взривател е имал и трета „врата“. Това е единственото обяснение.

— Което означава?

Мийчъм се бе подготвил добре за тази среща. Той се пресегна надясно и взе един черен циферблат, стъклена крушка с две жици и малък часовник. Свърза ги в този ред.

— Моята хипотеза? Три „врати“, Мичиган: висотомерът отваря първата „врата“, след като кабината се херметизира; сетне живачният прекъсвач отваря втората „врата“. — Той го включи. — Носът се повдига и втората „врата“ е отворена. Бернар е имал предвид две условия — кабината да се херметизира и самолетът да е излетял.

— А часовникът?

— „Касио“-то е последната „врата“. След като самолетът е херметизиран и носът му се е повдигнал, часовникът започва да отброява.

— И защо е тази сложнотия? — попита Дагит.

— Ще ти кажа: тип като Бернар няма да направи толкова сложен взривател, без да има достатъчно причини за това. И така, коя е причината?

— Искал е да е напълно сигурен, че самолетът е във въздуха, преди това нещо да гръмне. Така ли е?

Мийчъм поклати глава:

— Прекалено е сложно за това. Достатъчно е да нагласиш часовника за малко по-дълго време. Да речем за два часа. Ако самолетът бъде задържан на земята, като си нагласиш часовника за по-късно, ти си осигурен. Не, не е това.

— Нека ти покажа проблема тук, Мичиган. — Мийчъм взе стъклената крушка. Тя съдържаше подвижна капка живак. Той я наведе така, че живакът отиде в онзи край на крушката, където нямаше жици. — Това е положение „изключено“. Няма контакт между двата полюса. Детонаторът е изключен. Часовниковият механизъм не е задействан. Но по време на излитането живакът отива в другия край на крушката и той е вече включен и горещ — каза той и повтори движението. — И ето токът потича от батерията към часовника — и първата, и втората „врата“ са отворени. Часовникът започва да върви. Но ето къде е заровено кучето. — Той отново наклони живачната лампа, живакът се плъзна обратно и прекъсна електрическата верига. — Веднага щом самолетът застане в хоризонтално положение, живачният прекъсвач прекъсва веригата. Часовниковият механизъм трябва да спре. Няма ток, няма бомба. Цялата тази шибана машинария става мъртва.

— Значи не си ги скачил правилно — рече Дагит, след като помисли малко.

— Няма начин. Не можеш да ги свържеш по друг начин, Мичиган. Във всеки случай няма начин, който да отговаря на онова, което знаем за свалянето на полет шейсет и четири. Това, което туй нещо иска да ни каже — рече той и посочи към писалището си, — е, че Бернар е направил устройството си така, че да се активира в точно определено време, по време на излитане, докато самолетът все още се издига. Това е единственото възможно обяснение. Сега ти ми кажи: какъв е смисълът, по дяволите?

Дагит се пренесе при доктор Барнс в „Дънинг“. Симулаторът, с Уорд на щурвала, бе проиграл дузина излитания, като при всяко от тях е било задавано различно време между излитането и загубата на управление от страна на пилотите. И Барнс си бе задал същия въпрос: какъв е смисълът?

— Какъв е смисълът? — продължаваше да говори Мийчъм. Думи и лица се бяха омесили в главата на Дагит. — Нямаме никакво доказателство за наличието на експлозия. Никакво доказателство за наличието на взривни вещества на борда. Насадени сме на пачи яйца.

Дагит каза:

— Ти спомена, че този минидетонатор става горещ. Означава ли това, че е достатъчно горещ, за да предизвика пожар?

— Да предизвика пожар ли? — Лицето му светна. — Да не ме будалкаш? Ако баба ми беше мъжка… Та той може да разтопи метал бе, човеко!

Най-сетне повторенията на действията в симулатора придобиха смисъл. Най-сетне имаше нещо, което да предложи на Мъмфорд. Той заобиколи писалището, хвана ръката на Мийчъм и го целуна по устата.

Чаз Мийчъм изтри устните си и извика:

— Ти да не си мръднал бе?

Като кимаше енергично, Дагит грабна папката.

— Ще повториш ли всичко това пред Мъмфорд, ако те помоля?

— Ако обещаеш да не правиш пак такива неща.

— Обещавам.

Той я отведе в спалнята.

Тъй като търсеше мебелирана къща, използва оплакванията си за обзавеждането като повод да я отведе горе. Но тя разбираше много добре за какво става дума.

Още по време на пътуването сексуалното привличане бе станало толкова силно, че никой не говори много. Докато изкачваше стъпалата, тя почувства, че коленете й омекват.

Карл отвори прозореца. Предобедната светлина нахлу вътре, последвана от лек бриз и далечната, мелодична песен на пойните птици. В тази относителна тишина той я отведе до края на леглото и зарови пръсти в косата й. Тя притвори очи.

— Това е чудесно — рече тя.

Той я целуна по устата и тя прие целувката.

Карл прекара ръка под коленете й, вдигна я и я положи нежно на леглото. Разкопча блузата й и ризата си и я притисна към себе си. От очите й се затъркаляха сълзи. Той я попита с глас, който тя едва дочу, дали да спре. Тя поклати отрицателно глава.

Той нежно свали останалите й дрехи, хвърли своите някъде по пода и седна до нея. Внимателно и деликатно той прекара върховете на пръстите си по всеки квадратен сантиметър от тялото й — докосването бе като с перце. Бризът набразди завесите и птичият хор сякаш стана по-силен. Един храбър врабец ги гледаше от перваза на прозореца.

Това й се видя опасно. Страховете й изостряха удоволствието, бяха като приток на кислород към разпаления й огън. Карл не искаше това да свърши бързо. Този непознат човек извличаше от нея всяко усещане, на което тя бе способна, удължаваше всяко действие така, сякаш да провери нейната неотстъпчивост. Да я предизвика. На два пъти тя го бе помолила да влезе в нея. И двата пъти той бе прошепнал „Не“. И двата пъти тя изпадна в оргазъм.

Навярно това бе истинският смисъл: да капитулира. Тя се обърна към него. Кожата й, нервните окончания, най-интимните й изживявания. Този сръчен мъж я притежаваше напълно вече толкова време. Той чертаеше с пръсти въображаеми фигури по кожата й, галеше леко с връхчетата на пръстите си бедрата й, караше я да се разтвори напълно за него. Целуваше я цяла вечност, играеше си с нея, докарваше я до ръба на безумието, само за да се отдръпне и да започне отново.

— Боже мой! — чу се тя да стене, разтърсена в ридания.

Той я целуваше от пъпа до гърдите и обратно. Търпението му нямаше край. Отдаваше й се, докарваше я до ръба и отвъд него, докато тя не потъваше в потопа на невероятна топлина, която така я опияняваше, че тя дори не го чуваше и усещаше. Опитваше се да стигне до него, да го привлече, но той не й позволи.

Минути, часове или седмици по-късно устните им неочаквано се срещнаха, горещи и влажни, и същия миг той влезе в нея. Тя извика от радост. Почувства ритъма му. Връзката бе тъй пълна и сладостна, толкова нежна и така изпълнена със сила. Да, той я притежаваше.

Той отново се отдръпна.

— Не — прошепна тя, желаейки го. Той си играеше с нея.

Отвори очи и се опита да фокусира погледа си върху лицето му, но това бе невъзможно. Той се усмихваше — само това успя да разбере. Почувства го. Унесена и чужда на света, тя се бе оттеглила там, където бе радостта и удоволствието — искаше й се да умре.

— Моля те — рече тя и усети как устните й се свиват в сънлива усмивка.

Той се отдаде бавно. Плавно. Все повече и повече. Напълно. Тя изви гърба си, за да го приеме. Горещият му език намери гърдите й и тя усети как експлодира. Никога не бе изпитвала подобно нещо. Дори и нещо близко до това.

Почувства се напълно и изцяло съединена с него. Нямаше повече две половини, а едно цяло. Без имена. Без лица. Без личности. Едни и същи. Равни. Неговото удоволствие бе нейно. Движенията му — нейни движения. Това бе мигът им.

Тялото му се втвърди, от пръстите на краката до главата и той свърши. Тя видя пламъци. Заедно извикаха. Птичката излетя, меко приплясквайки с криле.

Събраха се лесно в ъгловия кабинет на Мъмфорд, остана още място, колкото едно волейболно игрище. Патологът — доктор Бен-Дейвид, Чаз Мийчъм от „Експлозивите“ и Лин Грийн заеха едно от двете кожени канапета. Бен-Дейвид бе дребен мъж с остър поглед и тъмна кожа. Мийчъм пак си изглеждаше като типичен американец, но днес — малко по-млад от своите четирийсет и няколко години. Лин отново си струваше един милион долара и нито цент по-малко.

Дагит седна в едно от кожените кресла и остави Пулман сам на другото канапе. Мъмфорд се бе настанил удобно на кожения си трон с висока облегалка зад огромното орехово бюро.

Дагит повече не можеше да действа сам. Без благословията на Мъмфорд той не бе в състояние да събере достатъчно жива сила, за да попречи на Корт да извърши онова, което бе замислил; и така, двегодишното разследване зависеше вече от това съвещание. Ако Дагит не успееше да убеди Мъмфорд, че катастрофата на полет 64 не е нещастен случай, а саботаж, трябваше да се заеме с дългия си доклад за експлозията на Бакмън. И тъй като до съвещанието в Пентагона оставаха три дни — а той все още вярваше, че то е пряко свързано с целите на Корт — всичко зависеше от представянето му през следващите двайсет минути.

Чувстваше се добре подготвен за съвещанието. Беше позвънил лично на всеки участник в него, така че да знае какво точно се очаква от него. Той щеше да е диригентът и като диригент потропа с молива си по ръба на папките, натрупани върху масичката пред него. И тъй както музиката бликва от нотния лист, той се надяваше, че при този ансамбъл богатството от факти и хипотези ще се превърне в убедително обяснение за поведението на полет 64 на „Ам Еър Експрес“. Едно обяснение — това бе всичко, на което той се надяваше.

Той измъкна списъка си и повиши тон, надявайки се, въпреки всичко, да прозвучи убедително. Нямаше дарба да говори пред събрания.

— Първо, бих искал да задам няколко въпроса на присъстващите в стаята. Мисля, че така ще получим известна представа за предварителната работа, както и за дейността на мястото на катастрофата. — Той се огледа за чаша вода. Като не намери, продължи: — Първият ми въпрос е към д-р Бен-Дейвид. Той е прегледал протоколите от аутопсиите и е разговарял лично с медицинските лица, извършили тези аутопсии в Калифорния. По-конкретно, темата е токсикология на кръвта. Това, което искам да ви попитам, докторе, е, в състояние ли сте да разберете дали даден човек е изпаднал в безсъзнание, преди да умре?

Тембърът на Бен-Дейвид бе необичайно висок, а той имаше и досадния навик като говори да подръпва ухото си.

— Интересно е да отбележа, че този въпрос възникна преди четири години. В средите на патолозите… — добави той. — И тогава, както и сега, той бе във връзка със самолетна катастрофа. Предположението бе, че пилотът може би бе изгубил съзнание няколко мига преди катастрофата. Страхувам се, че това е станало в един критичен момент. Водещи патолози бяха извикани да проучат възможността за доказване или отхвърляне на тезата бил ли е, или не е бил в съзнание пилотът в момента, когато умира. Идеята бе, че като се измери концентрацията на млечна киселина в кръвта, бихме могли да преценим степента на стрес, преди настъпването на смъртта. Високата концентрация би означавала, че пилотът се е борил да овладее управлението на самолета. Ниската концентрация — обратно, че пилотът е умрял, преди дори да е разбрал, че има проблеми. Но нищо не се получи. Тестовете не успяха да докажат тази теза. Та така, това е единият от начините да ви отговоря на въпроса — не, не можем да разберем, поне засега.

Той бе заинтригувал Мъмфорд. Това бе добър знак.

Дагит попита:

— А каква е причината за смъртта на екипажа на „Ам Еър Експрес“ — 64? Посочено е, че е настъпила в резултат на сблъсъка — „разчленяване на телата“, май такъв термин бе използван. Съгласен ли сте с това?

— Не. И авторите на този доклад — също. Вече не. Докладите се пишат наново.

Мъмфорд излая:

— Вярно ли е това?

— Абсолютно — отвърна Бен-Дейвид.

— Брей, да му се не види! И защо не съм чул за това? — продължи да се сърди Мъмфорд.

Никой не се намеси. Никой не му отвърна. Отговорът бе очевиден: никой не знаеше за това.

— И каква точно е причината за смъртта, д-р Бен-Дейвид?

Бен-Дейвид погледна към Дагит.

Мъмфорд му скръцна:

— Нямате нужда от разрешението на Дагит, за да говорите. Имате нужда от моето — и той се потупа по гърдите. — Това е моят офис. Моят шибан, проклет, оперативен офис!

— Специалният агент Дагит насочи вниманието ми към концентрацията на въглероден окис в кръвта и аз съответно предизвиках колегите си да го проверят. Токсикологичният доклад. — Той замълча неловко. Дали не се опитваше да намери най-простата терминология? — На борда е имало пожар. Знаем това. — Той погледна към Лин Грийн, която му кимна утвърдително. — Едно от доказателствата за наличието на пожар е съдържанието на въглероден окис в кръвта. Обикновено той причинява смъртта, какъвто е и този случай. Всъщност — рече той и потупа папката пред себе си, — токсиколозите смятат, че двамата членове на екипажа са били обезсилени от въглеродния окис и сетне са загинали при удара. „Разчленяване на телата“, както току-що каза мистър Дагит. Една самолетна катастрофа е доста трудна работа за патолозите, тъй като имаме и пожар, и разчленяване на труповете. Специалният агент Дагит насочи вниманието ми към един факт в доклада, който патолозите бяха пропуснали — а именно — високата концентрация на въглероден окис и липсата на каквито и да било други отровни вещества в кръвта. Пластмасата изгаря и се изпарява; парите нахлуват в дробовете и в кръвта ви. При пожар в трахеята се отлагат сажди. В случая с шейсет и четири, в трахеите и на двамата мъже не е открита следа от сажди. Дори и за няколко секунди, какъвто е нашият случай, би трябвало да открием нещо в трахеите. Проби от тъканта на дробовете на двамината са изследвани от токсикологичната лаборатория по съдебна медицина в Сакраменто. Там са открили не само изключително висока концентрация на въглероден окис, но и наличието на бял фосфор. — Той отново замълча. — Проверихме по телефона — няма никакви източници на бял фосфор в самолет „Дънинг 959-600“. А и в който и да е друг самолет „Дънинг“. Сетне проверихме и товара по товарителниците. В него също напълно липсва този елемент.

— Не съм сигурен, че ви разбирам добре — рече Мъмфорд. — Каква всъщност е причината за смъртта?

— Ако разрешите да се намеся — рече Дагит, — ей сега ще стигнем дотам.

На Мъмфорд това не му хареса. Ала Дагит продължи:

— Чаз, аз и ти говорихме за този детонатор. Миниатюрния.

— Точно така. Напълно вярно, Мичиган. — Той се обърна към Мъмфорд. — Казано просто и ясно, Дик — рече той, подчертавайки близостта си с Мъмфорд, — имаме достатъчно добри доказателства, че на борда на шейсет и четири е имало много усъвършенстван детонатор. Е, не стават за съда — но майната му на съда. Този тип е имал намерението да взриви самолета в точно определен момент, почти веднага след излитането му. Знам, че е странно, но това е единственото заключение, до което стигнах. По-нататък — нямаме абсолютно никакви доказателства за наличие на взривни вещества на борда. Никакви. Така че от какъв зор да прави това устройство, като няма какво да се взриви.

Дагит каза:

— Минидетонаторът, Чаз.

— Да, добре. Материалните доказателства, открити в хотелската стая на Бернар, предполагат наличието на минидетонатор. Миниатюризиран взривател. На доста високо технологично равнище, но не е невъзможно за тип като Бернар да го направи. Минидетонаторът се нагрява страхотно — наистина страхотно. Разрязваш външната му обвивка и вместо да пукне, той пламва. И развива достатъчно висока температура, за да стопи някои метали. Достатъчно, за да причини пожар в кабината. Един от химичните елементи, които бихме търсили в отломките след катастрофата, за да докажем наличието на минидетонатор, е белият фосфор. — Той кимаше, за да подчертае тезата си. Посочи към Бен-Дейвид. — Изглежда, той е открил белия фосфор.

Чаз покима още малко, погледна Дагит, привършил с репликите си, и се облегна назад.

— А това ни отвежда до Лин Грийн и ФАА — каза Дагит.

Лин изправи рамене. Това бе в резултат на нерви, но имаше страхотен ефект: привлече вниманието на Мъмфорд. Лин, която бе вървяла рамо до рамо с Дагит през целия случай. Лин, която му бе донесла стъклената крушка, която — поне според него — бе обърнала случая.

— В записа на разговорите в кабината точно преди удара се чуват два ясни звука. Първият е леко изпукване, втория — съскане. След две секунди двамата мъже се строполяват върху уредите за управление. Това се потвърждава от данните на черната кутия. Няколко бутона са били натиснати, които, както сочи възстановката, биха могли да бъдат включени от — тя вдигна ръце, — тяло, което пада ето така. — Тя залитна напред, за да подчертае казаното. Дагит с удовлетворение забеляза, че вниманието на всички бе насочено към нея. Тя пак се изправи. — Съскането продължава. Тъй като вторият пилот споменава за пожарогасителя, ние решихме да го изследваме отново, предполагайки, че той би могъл да е причината за съскането. Тази сутрин получихме резултатите от лабораторните изследвания и тестове на пожарогасителя в кабината. Доказано е, че единият му край е бил подложен на изключително висока температура. Възможно е, дори е много вероятно, самият детонатор да е бил част от пожарогасителя. Навярно е бил поставен в клапана за високо налягане. Има и още доказателства за наличието на бял фосфор, който пак издава присъствието на минидетонатора, за който спомена мистър Мийчъм. Предположенията ми са, че минидетонаторът не само е предизвикал пожара, но е стопил клапана и е изпуснал газа, който се е съдържал в него. Изследванията на самия пожарогасител показаха, че той не е бил пълен с пожарогасящи химикали, а с изключително висококонцентриран въглероден окис. Потенциално смъртоносна концентрация.

Дагит посочи към д-р Бен-Дейвид, който каза:

— Чистият въглероден окис, изпуснат в непосредствена близост, напълно потвърждава нашите резултати и по-пълно очертава причината за смъртта.

Сетне той посочи към Чаз Мийчъм, който рече:

— А наличието на бял фосфор обяснява защо не открихме следи от експлозиви. Той просто не е използвал взривни вещества. Всичкото, което този тип е искал, е да се стопи детонаторът му. Така изгаря и малките улики, които биха останали, и оставя газът да свърши другото.

Устата на Мъмфорд зееше отворена. Дагит си помисли, че ако опиташе, можеше да пусне някой кламер в нея.

Когато се съвзе, Мъмфорд каза:

— Да речем, че ви вярвам. Да речем, че шейсет и четири е бил саботиран; да отидем дори дотам да предположим, че е бил свален от един от бернаровите детонатори. А това означава „Der Grund“ и доста вероятно — Антъни Корт. Да речем, че ме убедихте във всичко това, окей? — Той замълча и погледна замислен към тавана. — Но защо да се главоболи с толкова усложнен механизъм? Ако целта му е била да свали един самолет, защо, по дяволите, се е главоболил с всичко това?

Последвалата тишина бе тъй пълна, че Дагит можеше да чуе затрудненото дишане на Бен-Дейвид.

— Къде, по дяволите, е смисълът? — попита Мъмфорд.

В края на краища остана само истината, тази, която той знаеше. Затова Дагит каза внимателно:

— Корт не е искал ние да разберем, че катастрофата е в резултат на саботаж. Искал е тя да изглежда като нещастен случай. Защо? Мисля, че защото той възнамерява да я повтори — да свали друг 959, тук, във Вашингтон. Затова Бернар е направил два идентични детонатора и затова е доставил втория тук.

— Ние не знаем това! — възрази Мъмфорд. Държеше много на точността.

Дагит продължи натиска си.

— Каквото и да е планирал Корт, то е свързано с онези опити, които Уорд е направил на симулатора в „Дънинг“. Като свържем всички факти заедно, пак не можем да намерим обяснение защо му е бил необходим симулаторът. Защо е повтарял същите опити — само с малки изменения — половин дузина пъти?

— И имаш ли отговор? — попита Мъмфорд.

— Не, сър. Още не. Но след всичко, казано дотук, мисля, че се приближаваме. Мисля, че вече е време да разберем.

Дагит зачака, а Мъмфорд нетърпеливо огледа хората в стаята. По всички лица се четеше смесица от объркване и очакване. Мъмфорд бе близо до избухването. Най-сетне той погледна отново Дагит.

— Ами, не стой тук. Захващай се за работа!

Когато Корт вдигна слушалката, миниатюрната лампичка върху черната кутия, която той бе свързал с телефона си, светна червена и той веднага разбра, че линията на Моник се подслушва.

Обзе го паника, непозната и плашеща. Тя бе компрометирана. Трябваше да я избягва на всяка цена.

— Аз съм — каза тя спокойно.

— Моля? — рече той. — Струва ми се, че сте сгрешила номера.

Последва дълга пауза, докато тя премисли думите си. Самият той бе паникьосан, а как ли се чувстваше тя? Нямаше време за чакане. ФБР — или който и да е друг — бяха по следите им, биха могли да проследят обаждането и да открият адресата. Номерът му щеше да бъде моментално засечен. Още докато говореха, колите може би вече поемаха към тях. Ако тя не признаеше грешката…

— Звъня в Далас — каза тя със задавен тон.

— Не, не — каза той. — Аз съм във Вашингтон. Набрала сте грешен номер.

И затвори. Край. Свърши се. Операцията му изглежда се разпадаше по шевовете.

Трябваше да ги задържи една стъпка след себе си. Трябваше да се движи. Трябваше да изпъди всички други мисли от съзнанието си, да затвори всички „чекмеджета“ в него, и да се съсредоточи върху отделните най-важни за бягството му елементи. Той отвори указателя — на „Такси“ — черната кутийка до телефона му бе станала центъра на неговия свят. Предполагайки, че и неговата линия се подслушва, макар че се надяваше да не е така, Корт спокойно поръча такси под името Антъни, Карл Антъни, за след двайсет минути. Биенето на сърцето му му напомни за конски копита върху калдъръм. Чудо на чудесата, лампичката остана тъмна. Тъкмо бе готов да отпразнува запазената си анонимност, когато тя светна ярко. Коленете на Корт омекнаха.

Компрометиран!

Последвалата суматоха от действия, в които се впусна, му помогна да преодолее чувството на паника. Откачи и прибра в джоба си малката черна кутия, която откриваше подслушването на телефоните, извади пистолета си, провери го дали е зареден и го мушна в кобура му. В левия джоб на панталона пъхна още два пълнителя: общо ставаха двайсет и седем патрона. Не бяха чак толкова много срещу цяла армия агенти на ФБР.

Колко ли ще изпратят? Доколко ще са сигурни? Колко време му оставаше? Погледна часовника си. Бяха минали трийсет секунди.

Пъхна малко дрехи в пътна чанта, с едно движение събра от лавицата над мивката тоалетните принадлежности и козметичните препарати и ги набута в чантата. Ще можеше да се предреши. Прибра копията от ключовете на Каролайн. Огледа се.

Няма време… В тази стая бе внимавал. Щяха да намерят съвсем малко отпечатъци. Съвсем малко улики, дори и за лабораторните специалисти.

Измъкна се тихо по задното стълбище, през празната кухня и задната врата. Вървеше бързо, но не тичаше — по алеята през задния двор, до съседния двор. Десет минути по-късно пристигна на станцията на метрото Фарагът Север.

Докато се спускаше с ескалатора, наблюдаваше внимателно за евентуални агенти — но бе трудно да ги разпознае. Всеки от тези хора можеше да бъде агент. Всичко, което видя, бе един квартален полицай, който разпъждаше някакви скитници. И това породи семето на една идея в главата му.

Качи се на първата пристигнала мотриса и седна близо до бутона с надпис „Аварийна спирачка — 100 долара глоба за неправилна употреба“.

Моник бе най-големият проблем. Запита се какво всъщност й бе разкрил? Прекалено много. По дяволите, колкото и да знаеше, пак бе прекалено много. Беше се отпуснал пред нея, беше й разкрил повече, отколкото трябваше.

В един съвършен свят, тя щеше да бъде „пенсионирана“ — както казваше Михаел — преди да провали операцията. Михаел бе използвал наемници за подобна работа най-малко два пъти. Корт бе работил и с двамата, макар и от разстояние, действайки като примамка, така че убийците да могат да идентифицират жертвите, В паметта му бяха останали техните безстрастни лица. Във всеки случай бяха лица, които не можеш да забравиш, лица, от които да побегнеш веднага, щом ги видиш отново. Михаел поддържаше добър ред „в къщата“: никой не можеше да се изплъзне от обсега му.

Но какво да прави с нея? Не само че знаеше твърде много, но тя бе и ключов елемент в операцията. Цялата й същност се въртеше около възможността той да се представи като гост на „Инфлайт Фуудс“ и да влезе в летището — така, както го бе сторил в Лос Анджелис. Да подмени пожарогасителите. А това зависеше от Моник.

Слезе на третата спирка — Съдебния площад, колко подходящо! — нащрек за опашка. Изчака, вече сигурен, че не е следен и взе „червената линия“ до станция „Юнион“.

Номера: знаеше ги със стотици. Но не се почувства в по-голяма безопасност.

Ако убиеше Моник, какво би последвало? Дали щяха да се сетят? Дали щяха да я използват като примамка?

Дагит се събуди по-рано от обичайното, зареден с нова сила след победата си над Мъмфорд и напълно съзнаващ отговорността, която сега лежеше върху него. Реши, че сутрешният крос ще му се отрази добре. Целта на Корт бе един или повече от директорите на химическата промишленост. Кого и как възнамеряваше да убие той си оставаше загадка, за чието разрешаване имаше по-малко от седемдесет и два часа.

Почти не забеляза ефектния изгрев, мелодичната песен на птичия хор, който гнездеше на ябълката на съседа, или острия, сладостен мирис на току-що окосена трева, който изпълваше въздуха. Облечен за кроса си, той мина тихо покрай стаята на Дънкан и се изниза през входната врата, както винаги безшумно. Малко след шест по улиците не бе оживено, срещаха се само колеги бегачи, с познато облекло и познати лица, но не знаеше имената им. Пробяга без усилия четири мили, без да обръща внимание на маршрута си, а още по-малко — на великолепието на яркия и ясен септемврийски ден; вместо това пресмяташе отново и отново къде да съсредоточи усилията и енергията си.

Първият знак, че нещо не бе наред, бе, когато иззвъня будилникът на Дънкан и той не го спря. Дагит, който в това време вече бе облечен и връзваше вратовръзката си, отиде да провери. Като намери стаята на сина си празна, както и леглото му, той спря будилника и извика:

— Дънк?

Първия път — както един баща би искал да знае какво прави синът му. Близо до вестибюла имаше малка баня; не му се искаше да нарушава усамотението на момчето. Но като влезе в коридора и видя, че вратата е отворена, следващият вик, с който търсеше момчето, вече бе тревожен. Едно от нещата, от които Дагит най-силно се опасяваше, бе да не би синът му да падне и да си удари главата, докато се премества от тоалетната.

Банята бе празна.

Лостът за набиране — сигурно бе там.

— Дънкан? — извика пронизително той и крачката му се ускори от първите топли вълни на безпокойството, които преминаха като електричество по кожата му.

В момента, когато той зави зад ъгъла и се блъсна в инвалидния стол, въображението му вече бе полудяло. Той падна върху му, придвижи го с масата си до стената и се строполи в него. Тревогата му се превърна в яд — не за първи път Дънкан напускаше стола, без да пита баща си. Ала гневът му бързо се обърна на чист ужас, когато по ръката му полепна кръв със стайна температура. Остана да седи на пода, преобърнатият стол притискаше краката му, взрян с ужас в отворената си длан. Сетне нямаше да си спомни нищо от последвалите няколко минути. Минути, в които като обезумял претърси всяко място, където можеше евентуално да открие момчето си.

Но скоро ченгето в него взе връх. Кръв по стола. Той провери кухнята като си мислеше: „Момчето идва в кухнята за среднощна закуска, порязва се…“, ала не намери нито нож, нито следи от присъствието на Дънкан в кухнята. „Той е в леглото; събужда се, защото носът му кърви, нещо обичайно за него; отива в кухнята да вземе лед. Намира се в настроението си на независим и не иска да ме буди.“

Едва когато изправи преобърнатия стол — колко? пет, десет, двайсет минути по късно — намери написаната на ръка бележка:

Изобщо не можеше да мисли. Съзнанието му се преизпълваше прекалено бързо и му изигра долния номер да изключи напълно. Прекалено много вода изтичаше в канала, преливаше целия, пилееше мислите си, не бе в състояние да ги контролира, не бе в състояние дори да попие разляното. Първата му ясна мисъл бе: „Ама и кураж има този мъж да подпише бележката!“.

Не ПРАВИ нищо. Изобщо нищо.

Погледна часовника си. Помисли да се обади веднага на Мъмфорд, но веднага отхвърли идеята. Сетне си помисли да позвъни на Кари, но какъв бе смисълът? Почти цял час се мята напред-назад из къщата, не бе в състояние да седне, да спре да върви, да вдигне телефона. Блъскаше се из мебелите и вратите, не можеше да вижда добре, поради сълзите си. Пусна водата и забрави да я спре. На два пъти спира пред огледало и съзерцава образа си — твърде шокиран от онова, което виждаше. Едно от огледалата лежеше на пода, строшено на парчета. Крачеше безспир из малката къща, а умът му пресмяташе възможните варианти. Там, където някога бе съществувал острият ум на опитен следовател, сега се помещаваше изплашеният до смърт ум на един баща.

Още веднъж погледна часовника си. Минутите отлитаха безвъзвратно. Някъде там се намираше Корт, който планираше нещо. Дънкан бе… Можеше ли да си позволи да спре разследването? Да се обяви за болен? Реши — не. Хората го познаваха добре. Нищо не можеше да го спре в този момент. Ако не отидеше на работа, щеше да привлече много повече внимание, отколкото ако се явеше и изглеждаше на зает. Чувстваше се съкрушен от реалността на ситуацията: ако сега спреше разследването, навярно Корт щеше да успее с онова, което бе замислил, и Дънкан щеше да живее. Дали щеше да живее? Ако продължеше с разследването си, ако успееше да напредне достатъчно, за да спре Корт, тогава животът на някой друг — може би на много хора — щеше да бъде спасен. Не можеше да забрави физкултурния салон, пълен с личните вещи на жертвите от полет 1023. Не можеше да пренебрегне опустошението, последвало катастрофата на полет 64. И като си мислеше за всичко това, той не можеше да повярва, че човек като Корт ще пожали някого, дори и едно малко момче като Дънкан.

След като взе решението, той вдигна телефона и каза на мисис Кайък да си вземе почивен ден. Пътят до Бъзърд Пойнт никога не му се бе виждал толкова дълъг.

След като прекара ранните утринни часове в каране в кръг по околовръстния път, с парализирано и със запушена уста момче, завързано на пода пред задната седалка на тойотата, силно разтревоженият Антъни Корт се насочи към предградията на Виржиния, където Каролайн го бе водила на оглед на имоти. След известно обмисляне това му се стори логичният отговор на дилемата му: щеше да използва една от къщите, които тя му бе показала като секретна квартира. Просто нямаше никакво време отново да си прави труда да започва процес на наемане на къща — особено с момчето отзад, особено след като ФБР разполагаше с доста точна негова скица, особено при разписанието, което си бе направил. Вече може би наблюдаваха или поне бяха предупредили хотели, мотели, пансиони, дори и компании за недвижими имоти като тази на Каролайн. Нямаше кой знае какъв избор: трябваше да остави момчето някъде и да се заеме с работата си. Налагаше се да импровизира.

Съвсем ранната утрин, при изгрев-слънце бе най-подходящото време да опита. По-рано самата тъмнина можеше да предизвика любопитството на някой. Но при изгрев-слънце хората изпадат в най-дълбокия си сън, докато при сивия още ден и ограничената зърнеста светлина момчето в ръцете му щеше отдалеч да изглежда просто като вързоп.

„Тази рядко я показваме“ — спомни си той думите на Каролайн, но му трябваха цели четирийсет минути, докато намери вилата. Докато паркираше по извития подход, обрамчен с прецъфтял кучешки дрян, люляк и невероятно едър храст азалия, се оказа, че споменът му за почти пълната изолираност на мястото се оказа верен. Подходът към къщата бе с един изход. Ниска каменна стена маркираше западната граница на имението, разположено пред гъста гора. Пред него пътят зави надясно, сетне рязко наляво и под гумите дребният чакъл стана сякаш по-дълбок. И ето я най-сетне. Двустайната вила, разположена в края на разпарчетосаното бивше имение, не бе достатъчно голяма за едно семейство и бе твърде отдалечена за някоя млада двойка. Толкова бе самотна, че някой бе поставил сателитна антена. Като я видя за втори път (тя я беше отписала от списъка на неколкократните си опити да му намери жилище), той бе почти напълно сигурен, че през следващите няколко дни вилата нямаше да бъде показвана — поне така си мислеше, докато седеше тихо и слушаше как двигателят на колата изстива и събираше кураж да влезе вътре.

Времето бе всичко.

Как да се свърже с нея?

ФБР сигурно подслушваше телефона й и можеше да проследи обажданията, следеше отблизо офиса й и нейното BMW или му бе поставило автоматичен ответчик. Работата бе в това да отсее няколкото момента, в които тя нямаше да бъде под наблюдение, и сетне да реши как да влезе и излезе. Наум му дойдоха няколко идеи.

Първо — асансьорите в блока й. Тя се спускаше до подземния гараж с асансьора и едва ли ФБР я подслушваше и там. Сигурно знаеха всяка стъпка в апартамента й, щяха да проследят колата й, но между двете?

Освен това — в BMW-то й те можеха да я наблюдават, а навярно и да я подслушват, но от разстояние.

И кантората й щеше да бъде третирана по същия начин. Щяха да знаят кога влиза и излиза; щяха да подслушват телефона й; но без специален агент, прикрепен към нея, не можеха да проследят всяко нейно движение. Бе немислимо да я проследят до тоалетната например.

Ето ги възможностите, но нито една не бе напълно безопасна.

Да я убие може би бе по-лесно.

В нея бе единственият ключ за шкафчето в гардероба, където бе даден на багаж пожарогасителят на Бернар. Затова тя му трябваше.

Налагаше се да измисли нещо.

Корт възприемаше идеите като цветя; родени от семенца, те нежно пробиваха земната кора към живителната светлина отвъд нея, от която черпеха енергия, преобразуваха я и продължаваха да растат, докато не избухнат в цвят и ухание, които създават подходящите условия за зараждането на семената, за да започне процесът отначало. Нито една идея не се появяваше напълно оформена и развита. Имаше период на зараждане, покълване, детство и зрелост, всеки сам по себе си важен за бъдещето на следващия, самата структура — не по-малко важна от крайната цел. Затова когато видя как снощи кварталното ченге се разправяше със скитниците в станцията на метрото и като усещаше непоносимата тежест на факта, че Дагит знаеше за операцията му, страхотното му въображение роди цяла поредица идеи. Те се материализираха под формата на сиви дочени панталони с ластичен колан, бяла риза, кафяво найлоново яке и чифт маратонки с гумени подметки. Купи ги от един магазин, който имаше близнак само на десетина преки по-нагоре, в шикозния Джорджтаун. Плати в брой — бе изтеглил пари от автоматична машина само минути преди това. Главният му противник сега бе не само Дагит, не само Лин Грийн и ФАА, не само всички агенти от ФАА, ФБР, НСБТ, взети заедно, но и неговото собствено тяло. Умората пулсираше в слепоочията му, сякаш някой ги стягаше с менгеме. Тя подуваше очите му, пресушаваше гърлото му, измъчваше стомаха му и бе причината за огромната, непоносима болка в тила. Мускулите на раменете му бяха свити до крайност. Изтощението сякаш бе хвърлило пясък в очите му.

А му предстоеше сума работа. Цветята на плодоносното му въображение скоро щяха да разцъфнат. След като видя съдържанието на дагитовото куфарче, в отчаянието си той бе стигнал до единственото, неизбежно заключение: трябваше да умре. Докато живееше, ФБР щеше да продължи да го преследва.

Той махна етикетите и рекламките от новите дрехи и ги сбра в една торба.

Номерът бе да открие пожарен изход от тунела на „червената линия“ на метрото някъде между площад „Дюпон“ и Фарагът Север. Задачата се оказа лесна, след като проучи плановете на метрото в Библиотеката на Конгреса; беше влязъл в нея точно в един, веднага след като нае Синтия Акстъл от агенцията за фотомодели. Едно нещо обаче бе да разчетеш йероглифните знаци на микрофилма, съвсем друго да откриеш истинската врата в една от малките улички сред паяжината от булеварди, улици и алеи на този град. Но при подготовката на всеки подобен план си имаше трудности и те не можеха да спрат Корт. Най-сетне тъкмо скитникът, който му трябваше, го отведе без да ще до желязната врата, с изписани по шаблон петнайсетсантиметрови бели букви: „Паркирането строго забранено по всяко време. Не блокирай вратата. Авариен изход“.

Той последва мъжа след няколко минути, за да не го изплаши — вратата бе оставена открехната — запъната със смачкана бирена кутийка.

Никога не плаши човек, когото смяташ да убиеш.

Стоманената врата водеше надолу към невероятно дълго стоманено стълбище, мъжделиво осветено от червените знаци и стрелки, сочещи нагоре, към изхода; това предполагаше, че скитниците, които използваха подземните тунели за убежище, са сред физически най-добре подготвените хора в този град. Не ги преброи, но предположи, че стъпалата са не по-малко от шестстотин, височината на шахтата бе може би седемдесет метра — двайсет етажа — и той се усъмни в способността си да ги изкачи на бегом по-късно вечерта. С всяко стъпало горещината се усилваше осезаемо и Корт започна да разбира отчаянието на онези, които бяха избрали да живеят тук. Беше задушно и жежко: задушлив въздух, който се рееше неестествено под електрическото осветление, стомана и гума — тези условия в никакъв случай не способстваха влошаващата му се форма да се подобри.

Тунелът бе черен като нощта, черен като самия ад, само тук-там, високо над дебелите кабели и тръбопроводите, които следваха до безкрай бетонните стени, светеха слаби крушки в телени клетки. Невидимият дребен чакъл скърцаше жалостиво под краката му и даваше своя принос за сухия, изпълнен с прах въздух — скоро ноздрите му се изпълниха и продраното му гърло пламна с горчив вкус. Спря за малко и се ослуша да разпознае провлечените стъпки на мъжа пред себе си. Когато най-сетне не чу нищо, той застана нащрек, защото или идваше влак и скитникът пред него предвидливо щеше да се скрие, за да не бъде осветен от прожектора му, или си бе намерил леговище, където да изкърка алкохола, който си носеше в кафява хартиена торба. И в двата случая Корт трябваше да е нащрек, защото удобният момент бе дошъл. Пръстите му докоснаха хладната дръжка на фенерчето писалка, което бе използвал в дома на Дагит предишната вечер; приготви се да го използва пак.

Подуши мъжа, преди да е стигнал до него. Сетне спря, може би на три метра от него, достатъчно разстояние, за да чуе неравното му дишане и хрускащият звук на разкъсван алуминий — капачката на невидимата бутилка бе отворена. Той чу как премляскват прежаднелите устни, чу как гърлото се дави от сладостта на силното вино, чийто мирис на тропичен плод надви отвратителната телесна миризмата на скитника.

Тътенът на приближаващата мотриса се чуваше в далечината като първия грохот на лятна буря, чиято сила се усеща дори и иззад хоризонта. Насреща им идеше мощта — драконът, излязъл от бърлогата си.

Чак сега Корт пристъпи напред и освети с фенерчето си беднягата, чийто първи инстинкт бе да защити правата си върху бутилката като я прегърне здраво под мишница. Чак сега той прецени височината на мъжа и, като одобри това, което видя, извади пистолета си, невидим иззад ослепяващата светлина на фенерчето.

— Махай се — изкряка скитникът слабо, стисна още по-здраво утехата си и се завъртя гърбом към Корт, който се приближаваше полека.

Тътенът на приближаващата мотриса ги връхлетя, усилен многократно от затвореното бетонирано пространство. Корт бе оглушал; наведе фенерчето до крака си, за да скрие лъча му, прикри се зад една подпора, за да избегне единственото око на дракона, който премина покрай тях с невероятна скорост. Докато тялото и опашката на дракона се виеха покрай тях, светлините на вагоните хвърляха светкавици върху увисналите тръби, Корт насочи убийствения лъч на фенерчето към жертвата си и стовари ръкохватката на пистолета си право в главата на мъжа с всичката сила, която успя да събере. Клокочещият вик бе сладка музика, погребана в стържещия вой на отминаващия влак и тъпото изтракване на чупещо се стъкло — бутилката падна и се строши в кесията си.

Погребан, но не и забравен. Защото този мъж щеше отново да оживее.

Като си свърши работата, Корт напусна вонята и жегата. Като остави торбата си, той пое по трудните, както се оказаха, четиристотин осемдесет и шест стъпала към относителната хладина на потискащия септемврийски следобед.

В Джорджтаун, в магазина близнак от веригата на онзи, от който бе пазарил по-рано, той купи същите сиви панталони, бяла риза, кафяво яке и платнени обувки. Като свърши и това, с цепеща го от болки глава, той се запъти да се обади по телефона: едно от цветята му бе разцъфнало отлично, но той трябваше да се погрижи за цяла градина.

— В сградата на старата поща има редица телефонни кабини. Бъди там след десет минути.

Дагит чу как линията прекъсна и чак тогава усети дрезгавия и с лек акцент глас на мъжа; чак тогава той осъзна, че след двегодишно търсене най-сетне бе намерил Антъни Корт.

Старата поща бе превърната в ресторантска алея, където многобройни магазинчета предлагаха най-разнообразна по произход кухня, с пластмасови маси, в пластмасови чинийки и прибори, и с хартиени салфетки. В три часа следобед почти всички бяха празни, с изключение на един салон за сладолед, както и на един щанд, на който жена продаваше много успешно шарени хелиеви балони на туристите. Дагит намери трите телефонни кабини и зачака едната от тях да звънне; не обърна никакво внимание на мръсните надписи, които покриваха всяко място, където можеше да се пише. Той проклинаше Клинт Истууд и неговия филм „Мръсният Хари“ за тази телефонна идея: да водиш ченгето от автомат на автомат, докато се убедиш, че линията не се подслушва или че е напълно сам. Запита се кой от двата варианта бе избран и колко дълго щеше да трае. Надяваше се, че Корт няма да го бави много; нямаше търпение за игри. Когато средният телефон иззвъня, той тъкмо преговаряше думите, които щеше да каже.

— Аз вместо него — отговори Дагит, — на място и по време, които ти избереш.

— Невъзможно. На горния етаж има още телефони. След една минута — и линията прекъсна.

— По дяволите — рече Дагит, тръшна слушалката и привлече вниманието на околните.

Препусна нагоре по стълбите, вземаше ги по две; спря един гърбушко, който метеше фасовете по пода и го попита къде са телефоните. Намери ги зад една повредена видеостена. Докато повдигаше маншета на ризата си да погледне часовника си, телефонът вляво иззвъня силно.

— Край на това — каза той в слушалката. — Това са глупости. Телефоните не се подслушват.

— Ще отидеш на северната страна на станцията на метрото на площад „Дюпон“ в девет тази вечер. Няма нужда да ти казвам, че трябва да си сам. Искам списъците на маршрутите. Разбираш за какво става дума.

— Предлагам ти сделка — каза Дагит. — Да вземеш мен, вместо момчето.

— Северната страна. Девет, тази вечер. Сам. Това е всичкото, което отделя сина ти от смъртта.

— Откъде да съм сигурен, че е още жив?

— Отникъде.

Угризението на съвестта, което не бе изпитвал никога, го връхлетя с такава ярост, че той изтича в обществената тоалетна и повърна. С лице тъмночервено, налято с кръв, той се изправи: лицето на мъжа в огледалото бе с години по-възрастно от лицето на мъжа, който бе тичал тази сутрин. Изглежда думите на баща му към него, неговите към сина му — „Следвай единствения възможен път“ — се бяха върнали и го преследваха така, както бяха преследвали всяко поколение от рода му. Защото наистина от положението сега имаше само един изход и той се запита каква част от всичко това бе самосбъдващо се пророчество. Някъде дълбоко в себе си той бе искал тази възможност да се сбъдне — да се изправи един срещу един срещу човека, отговорен за смъртта на родителите му и за парализата на сина му. Никакви заповеди за арест, никакви документи за екстрадиране, никакви съдилища и затворнически килии. Никакви правила.

И ето, това време май беше дошло.

— Шейсон е изчезнала! — прошепна Левин, надвесен над бюрото на Дагит.

Дагит усети как гърлото му се свива и не може да произнесе и една дума. Започна се. Не искаше да се тръшне и да мре, ала още не бе успял да формулира собствения си план. Може би това бе целта зад искането на Корт — да отклони вниманието на Дагит.

Левин продължи:

— Излязла е от кантората си в пет. Нищо необичайно. Нашите хора я проследили до един универсален магазин зад Околовръстния.

— Универсален магазин ли? Трябвало е да я спрат.

— Знам… знам…

— Най-старият номер в учебника.

— Слушай, те са наблюдавали всеки изход, следили са лица, дрехи. Тя изобщо не е излизала оттам. Тя още е там. Но силите ни не стигат. Обадиха се за подкрепление.

— Тя вече не е там. Можеш да бъдеш сигурен.

Дагит не можеше да мисли ясно. Чувството за вина го задушаваше. С всеки изминат час по пътя към измамата, мозъкът му ставаше все по-задръстен, а положението, в което се намираше — все по-трудно и неясно. Беше стигнал твърде далеч, за да зареже разследването си, да изостави сина си без бой.

— Свикай съвещание — каза той.

— Съвещание ли? Ами какво, по дяволите, да правя с Шейсон?

— Изтървахме я, не е ли ясно? — попита Дагит ядосано. — Забрави за Шейсон. Не ни трябва. Свикай съвещание. Кажи на Глория да го направи. Пулман, съгледвачите, техническия отдел. Искам всички да присъстват.

— Не ни трябва ли? — извика Левин.

Дагит рече спокойно:

— Намали високоговорителите, Брадли. Това не е за излъчване по радиото.

— Ти си изгубил шибания си акъл!

— Може би. Но намерих Антъни Корт. А сега свикай съвещанието, докато не съм променил решението си.

Моник бе свободна.

Планът на Корт бе изпълнен безукорно: тя излезе от кантората си без някой изобщо да се усети. Един час по-късно получи съобщението му в хотелския бар. През следващите два часа се мести от място на място, навярно Корт я наблюдаваше — нея и всичко около нея при всяко нейно спиране. Тя вървеше окрилена, не само от току-що получената свобода, но и от чувствата си към него, от мисълта, че двамата вече ще са заедно. Той бе спасил живота й — буквално. Той бе нейният рицар; нямаше нещо, което не бе готова да стори за него, нещо, което да не му даде.

Няколко минути след осем часа тя вече се возеше в тойотата.

— Ти спаси живота ми — рече тя. — Как ли изобщо бих могла да ти се отблагодаря.

— Събличай се. — Той измъкна сива пластмасова торба от задната седалка.

— Ама тук ли? — попита тя, разбрала го погрешно.

— Преоблечи се в тези. Веднага. Няма време.

Тя не възрази. Свали ципа на червената кожена пола, повдигна бедрата си и я смъкна. Докато се преобличаше, продължиха да говорят.

— Трябва ми ключът от шкафчето в гардероба — каза хладно той. Не бе в настроение за разводнено сантименталничене.

Тя кимна, отчаяние и страх изместиха възторга й.

— Сърдиш ли ми се? — попита тя недоверчиво. — Смяташ, че съм направила нещо, за да стане така?

— Не искам да го обсъждаме.

Беше напълно безстрастен. През нея премина силна, студена вълна.

— Сигурно е Гърка. Вината не е моя. — Тя намери ключовете в чантата си и му ги подаде. — Как можеш да носиш ръкавици в тая горещина?

— Роден съм с тях.

— То е за частно шкафче — каза тя за ключа. — Искаш ли да ти запиша адреса?

— Знам адреса. Това — каза той като пъхаше ключовете в джоба си — е всичко, което ми е нужно.

— Защо го направи? Защо ми помогна? — попита тя, ала не желаеше да получи отговор.

— Нуждая се от теб.

— Не е вярно.

— Вярно е.

Светлините на светофара се смениха и той отново потегли.

— Нима ще довършиш работата? — Тя бе смаяна.

— Разбира се. Дошли сме да свършим нещо. Значи ще го свършим.

— Ти си луд. — Прииска й се да отвори вратата и да избяга.

Той почувства, че се усмихва. Кимна в знак на съгласие.

— Вярно е.

— И за какво съм ти необходима?

— Да гледаш едно дете. Знаеш да готвиш, нали?

Беше дошъл, за да й каже за Дънкан. За решението си. Беше дошъл, защото не знаеше какво му вещаят следващите няколко часа, а Кари имаше право да знае. Кари бе уравновесяващата сила в живота му през тези две години и сега той имаше нужда от нея, независимо от предишните им проблеми. Беше дошъл тук, воден от егоизма си. Но като заговори, не спомена за Дънкан. Не можа да намери сили, защото знаеше, че в нейните очи решението му бе грешно. Но всичко вече бе свършено и нямаше нужда да се връща назад.

— Онази нощ отидох при нея.

Очевидно не бе нужно да споменава имена. Тя потърси чантичката си, извади цигара и я запали.

— Дойдох тук. Паркирах отвън, на подхода и не можах да намеря сили да вляза.

След като тя не каза нищо, той се почуди дали това бе достатъчно за един любовен монолог, боеше се, че е така и тези няколко минути можеха да се окажат последните им, прекарани заедно.

— Помислих си, че ще се караме. Напоследък само това правим.

— И как беше тя? — попита злобно Кари. — Такава, каквато си я мечтал ли? — И добави горчиво: — Ти наистина си мечтаеше за нея, знаеш го. Говориш насън за нея.

— Не беше съвсем така. Исках да спя с нея — призна той, — но тя отказа.

— Значи тя наистина знае как да те разиграе, нали?

— Може би знае.

— И аз се срещах с един човек — призна тя, вдигнала поглед нагоре издухваше дима над главата си. Беше акт на отмъщение, знаеше колко силно мрази той цигарите.

Той почувства зашеметяващата болка на пробождането право в сърцето си и със самосъжаление се запита какво ли още му бе подготвил този ден. И въпреки че бе очаквал в подобен случай да реагира с мощен гняв и бясна ревност, той почувства само ридаещото разочарование. Беше подложен на прекалено голямо изпитание, за да се справи с това. Само остана без дъх.

— Чудех се какво става онази нощ?

Тя кимна:

— Да, това бе част от историята.

— Познавам ли го?

Тя вдигна вежди и избухна в смях. Заедно с него от устата й избълва дим.

— Аз дали го познавам? Той е непознат. Някой, когото срещнах наскоро, това е всичко.

— За подобно нещо ли си мечтаеше?

Това й причини известна болка и той се почувства по-добре. Той бе имал възможност с Лин, но не се бе възползвал. Обзе го съжаление. Не искаше да изгуби Кари. Не искаше да остане. Не искаше да загуби Лин, но той дори не бе я имал. Беше се изправил на плаващия във водата дънер на чувствата си и колкото по-бързо бягаше, толкова по-опасно бе положението му. Минаха няколко минути. Едни от най-дългите в живота му.

— Мислех си, че съм се влюбила в него — рече тя.

— Минало време?

— Просто отминало време, в момента.

— Игра на думи? Играеш си на думи в момент като този?

— Играем си всякакви игри, не е ли така? Това е сцената, на която сме, нали? Играем игри с чувствата на другия. Играем игри със себе си.

Сърцето му искаше да я мрази, но му липсваше сила. Цялата му сила бе изразходвана по време на съвещанието.

— Защо си направи труда да ми кажеш?

— Никакъв труд. — Тя се насили да се ухили злобно и дръпна от цигарата. — Нямах намерение. Не знам защо го направих. Навярно поради това, което ти каза за нея. Страхувам се от нея. Тя е всичко онова, което аз не съм.

— Тя е приятелка. Това е всичко.

— Глупости.

— Значи е глупости.

— Така е.

— Аз не дойдох заради това.

— Тогава за какво дойде? Не си идвал от месеци. Винаги — у вас. Винаги при поставените от теб условия. Винаги — ти, ти, ти. Знаеш ли какво означаваше това за мен?

— Отвлякоха Дънкан.

Ето. Каза го. Това бе единствената възможна защита срещу истината и то предизвика очаквания от него ефект.

— Снощи, по някое време — добави той.

Ядът и злобата й се изпариха моментално, изместени от вълната на шока, която пробяга по тялото й, изпълни със състрадание очите й и я остави безмълвна. Само като видя реакцията й, гърлото му се сви. Спомни си терминът, който използваха: „разчленяване на телата“. Ето как се чувстваше.

— Ще се срещна с него тази вечер.

— С кого? За какво говориш?

Изплашените й очи се изпълниха със сълзи, тя остави цигарата и хвана ръката му. Нейната бе студена. Чувстваше облекчение, че й каза. Изведнъж се почувства изморен и това усещане му бе добре дошло. Каквото и да е, само да не е онова другото, което изпитваше.

Неочаквано за себе си той усети, че му се иска да й разкаже какво му бе минало през главата през последните няколко часа. Да се изповяда. Нали за това бе дошъл: да се изповяда.

— Странно е… Заемаш високоморална позиция през почти целия си живот, но идва някой и пренарежда по ей такъв начин критериите и тогава разбираш, че не си по-различен от хората, които си преследвал цял живот. При определени обстоятелства човек е способен да извърши всичко. Всичко. А щом не сме различни, значи сме еднакви. А щом сме еднакви, тогава какво значение има кого ще затвориш и кого ще оставиш на свобода?

— За какво говориш?

— Той си мисли, че може да ме изнудва. Животът на Дънкан срещу някакви списъци на маршрути.

Тогава тя занервничи. Гласът й затрепери.

— Какво казваш?

— Не можех да го направя.

— Кам?

— Сгреших ли?

— Какво да си направил?

— Дали съм сгрешил?

— Да си сгрешил в какво?

— Ще има по един наш човек на всяка станция. Двама — на южната платформа, но на северната — само аз. Точно както той поиска.

— Кой?

— Казах ти. Мъжът, който отвлече Дънкан.

— Поставил си го под кръстосан огън?

— Обичам това момче. Знаех, че ти, повече от всеки друг, ще разбереш това. Разбираш, нали? Не мога да играя по неговите правила. Те убиват заложниците. Винаги ги убиват.

Тя плачеше, най-сетне разбрала. Раменете й започнаха да се тресат, носът й протече, а звуците, които се изтръгваха от гърдите й, приличаха на воя на умиращо животно. Самотна и отчуждена. Лицето му потрепна и сълзите му потекоха заедно с нейните. Сълзите на предателството. Той бе предал собствения си син. Погледът му се премрежи и той я изгуби из очи. Нямаше как да намери прошка. Не и от тази жена. Не и от Бога. От никого. И никога. Той бе взел решението и вече живееше с него, а други щяха да загинат поради това.

Плакаха дълго, хрумна му, че предварително оплакват мъката си и това го ужаси. Цигарата й бе изгоряла и се бе превърнала на дълга тръбичка от сива пепел, а филтърът бе изпаднал от пепелника.

— Благодаря ти — рече меко той. Стисна ръката й и тя стана безжизнена в дланта му.

Тя го погледна, погрозняла от мъка. Страхът й бе осезаем, омразата й — също. Сега вече всичко бе ясно: тя смяташе, че той е постъпил погрешно.

Той стана, прииска му се да я целуне по бузата, но веднага отхвърли тази мисъл.

— Ще ти се обадя — рече той, но не бе сигурен, че ще го стори.

Почти бе преполовил пътя си до вратата, когато тя объркана му извика:

— Но как е станало това?

— Не знам. — Той хвана дръжката на вратата, познатите й форми сториха нещо с него, провокираха нещо болезнено в съзнанието му. Той се бе вторачил в дръжката, чудейки се дали някога изобщо ще се върне тук. — Нямам представа. Няма следи от насилствено влизане. Може би Дънкан да го е пуснал или нещо подобно. Не мога да повярвам, че той би го сторил. Не и посред нощ. По някакъв начин онзи е влязъл вкъщи. Кой знае…

Тя започна да се изправя от стола си, но сетне размисли и пак се отпусна. Беше й благодарен за това; искаше да си замине.

— Ще се моля за теб — каза тя с разтреперан глас. — Ще се моля за двама ви.

Дагит нетърпеливо чакаше сигнала за действие, седнал зад волана на колата си, паркирана на пет преки от площад „Дюпон“. Лицето на задната седалка на колата, паркирана на отсрещната страна на улицата, трудно можеше да се види, но когато Дагит вдигна телефона и чу гласа на Пулман, той само му припомни мащабите и важността на операцията. За по-малко от три часа Пулман и Мъмфорд бяха включили в нея повече от шейсет агенти. Всяка платформа на всяка спирка по „червената“ линия бе покрита, както и центърът на метрото, където тя се пресичаше с „оранжевата“ и „синята“ линия. Техническият отдел бе екипирал всеки от агентите с радиостанция, така че в града, а донякъде и в предградията, функционираше ефикасна мрежа. Имаха страхове, че в някои райони радиомрежата може да се прекъсне, поради дълбочината на тунелите и големите разстояния. Но с приближаването на девет часа на четири ключови места из града се разположиха камионетки с препредавателни усилватели. Целият град бе станал територия на вашингтонското управление. Специалните агенти, шефовете на отряди, изпълнителните началници се гордееха със способността си да хвърлят мрежата върху него за броени часове.

— Имаме зелена светлина — каза Пулман.

— Ще чакаме да видим дали ще доведе момчето. Разбрахме се за това — напомни Дагит.

ФБР бе признато в цял свят за умението си да се справя с отвличания. При това зад всеки случай, за който научаваше обществото, се криеха по още двайсетина отвличания с успешен край, за които не се шумеше. Но дори да бе така, Дагит кой знае защо се питаше дали не сгреши, загдето се довери на Бюрото. Молеше се Богу това да не е причината да съжалява сетне цял живот.

— Всички ние сме подир един човек — а ти си на топа на устата, Мичиган. Необходима е голяма смелост човек да направи това, което ти направи.

— Или голяма глупост — каза Дагит, преди да затвори телефона и да подкара колата. Пулман все ще каже нещо идиотско. Погледна за последен път надясно и този път можа да види Пулман, притиснал лице върху стъклото, с дясната си ръка правеше знака на вдигнатия нагоре палец. Господи, тоя бе същински Джон Уейн22. Ръката на страха се вмъкна в Дагит, сграбчи стомаха му и стисна. Сигурно щеше да повърне, ако имаше какво.

Кари Стивънсън спа лошо. Не само се тревожеше за Кам, но го и ненавиждаше, ненавиждаше себе си, ненавиждаше всичко. Беше се съблазнила от ябълката и бе открила, че сокът й е отровен. Срещата й с Карл, която й бе донесла такова голямо моментно щастие, й бе нанесла и опустошителния удар на тъгата и разкаянието. Тя потреперваше от този удар, цялото й тяло се тресеше: плака с часове, легнала гола в спалнята — там бе твърде горещо, за да заспи. Кръвта й бе така осезаемо белязана с угризение и разкаяние, че дори и миризмата на тялото й я отвращаваше: тя миришеше на него.

Гризеше я и червеят на унижението от неговото мълчание. Беше му се отдала така изцяло — какви неща само правиха! — а отплатата й бе да седи, умираща от нетърпение пред телефона, който мълча през целия ден. Той бе изчезнал от живота й, заменен от отчаяния Кам, когото, както бе установила тя, обичаше с цялото си сърце. Тя бе разрушила всичко.

Объркването й се засили и от откритието, направено преди не повече от пет минути, че някой бе пренаредил ключовете й. Зъбите на всичките й ключове сочеха в една посока, с изключение на този за къщата на Кам, за да го намира по-лесно. А сега всички ключове бяха подредени по един и същ начин. Това не можеше да стане другояче, освен ключовете да бъдат извадени и пренаредени. От някой друг. Не и от нея. Един-единствен спомен се въртеше непрекъснато в паметта й: виждаше се как лежи гола на леглото, чувствайки се прекрасно, и как дава на Карл ключовете си да отиде и купи нещо за хапване.

Дагит се събуди следобед в собственото си легло, без изобщо да си спомня как се бе озовал в него. Слънцето отвъд прозореца му хвърляше онази кестенява светлина, която бе верен предвестник на идващата есен. Пресъхналото му гърло и лекото главоболие освежиха паметта му — бяха го докарали с колата на Пулман, друг агент караше неговата, а един лекар от Бюрото му бе дал две приспивателни, за да може да преодолее това, което тогава определиха като травма и шок. След като всички заминаха, той бе глътнал едно от приспивателните с неразреден скоч и без съмнение, това бе причината да се срути изведнъж.

Спомни си, че бе взел душ да измие кръвта, сетне се потопи във ваната с невероятно гореща вода, с неразумната надежда, че тя ще дезинфекцира кожата му. След като няколко пъти добавя вода от крана, ваната му продължи повече от час. Комбинираното лечение даде най-добър резултат в три след полунощ — тогава се повдигна от ваната, посредством трапеца на Дънкан и положи глава върху възглавницата.

Започна с кафе, отново взе душ, преоблече се в чисти дрехи, вдишвайки с наслада свежия им дъх — всъщност го боготвореше този мирис, старомоден като телевизионна реклама. След като двете чаши кафе не успяха да го оправят, опита с бъркани яйца, но успя да изяде само половината. Отпаднал, отровен и махмурлия, той се качи в колата и отиде на работа.

В Бъзърд Пойнт го посрещнаха като знаменитост. Хора, с които не бе разговарял цяла вечност, излизаха от кутийките на офисите си и се ръкуваха с него или го потупваха по гърба.

— Ще го намерим това хлапе — казваха всички с едни или други думи и изглежда цялата машина на вашингтонското управление се бе съсредоточила върху тази единствена задача.

„Мичиган — това, Мичиган — онова“, той едва ли не очакваше да е начело на банкетната маса, когато заобиколи ъгъла и влезе в кошарката на отдела за борба с тероризма. Вместо това намери помещението напълно пусто, само Глория бе там и тя избухна в плач, нищо от думите й, които звучаха като съболезнования, не се разбираше. В напразен опит да я утеши, той я прегърна, за пръв път през живота си, жест, който само я тласна съвсем отвъд ръба.

Така и ги завари Пулман — вкопчени един в друг, Глория ридаеше истерично.

— Искат да докладваш — каза той на Дагит с капитанска безчовечност. — А ти си отивай на бюрото — обърна се той към Глория.

— Къде са останалите? — попита Дагит, размахал ръка към кошарата.

— Всеки свободен агент от този оперативен отдел, който може да се движи, е на улицата и се опитва да изкопчи информация за момчето ти или за Шейсон. Общото мнение е, че Шейсон е прекалено дребна риба да се опита да изпълни замисленото без Корт, а след като инфраструктурата им бе разрушена с рейда върху „Der Grund“, смятаме, че каквото и да са планирали, то се е провалило. Всичко, което й остава, е да бяга. Положението й е не напечено, ами отгоре. Всичките й колеги от „Инфлайт“ са подложени на страхотен разпит: къде обича да ходи през отпуска си, къде би отишла, ако е в беда. Ще го намерим това хлапе, Дагит.

— Къде са дрехите ми? Сакото ми?

— Погрижили сме се. За всичко сме се погрижили. А сега отивай на доклад и се готви за почивка. Дълга почивка.

— Ами първоначалните доклади? Искам да прочета всичко, което имаме за снощи.

Пулман погледна Глория и сетне отново Дагит.

— Тая работа няма да стане така.

Очите на Глория му казаха повече, отколкото би могъл да изрече с думи Пулман.

— Какво става тук?

— Личната заинтересованост в случай като този на практика противоречи на интересите на Бюрото.

— Противоречи на интересите ли? Това напълно съвпада с моите интереси.

— По-важните неща са си по-важни. Докладваш и сядаш да си пишеш рапорта.

— Но това може да отнеме дни! Нима ме отстранявате? — попита той.

— Опитваме се да намерим Шейсон и момчето ти. Свършвай си шибаната работа тук и отивай на доклад. Веднага!

И двамата мъже, с изпъчени гърди, застанали само на сантиметри един от друг, не бяха склонни да отстъпват. С колкото се може по-дружелюбен тон Пулман каза:

— Не прави това, недей.

След което Дагит се обърна и закрачи към елеватора.

Чак след неколкократно повтаряния разказ за случилото се, по време на доклада му тайно покълнаха първите семена на съмнението. Някъде в съзнанието му тайно шептящите гласове провокираха и го предизвикваха с невероятно много възможности. Като се огледаше, обикновеното изглеждаше фантастично, но не и за онези, на които разказваше подробностите за случилото се предишната вечер, а за самия него — следователят, който бе свикнал да изучава стенограмите на доклади като този. След като бяха изминали четири часа, той изпитваше дълбоко в себе си ужаса на несигурността, въпреки пълното си съзнание за това, на което бе свидетел със същите очи, с които сега гледаше хората, които го разпитваха. Тъй като се разсейваше от собствените си противоречиви мисли, обясненията му се отклоняваха и скоро те го караха да почва пак отначало; пясъкът в часовника се превърна на вода и течеше бързо надолу, часовете се изтърколиха бързо-бързо.

В десет същата вечер, като видяха изтощението му, инквизиторите му го помилваха, но го предупредиха, че сесията ще бъде възобновена при пристигането му сутринта. Уговориха час. Ръкуваха се, размениха си усмивки. Никой не се съмняваше в Дагит, но двама мъже бяха убити и имаше сума неща за изясняване.

Като вървеше по коридорите и размислите дълбаеха дупките на съмненията в разумните обяснения, той чу бързите стъпки, които го настигаха, и се обърна да види развълнуваната Глория, в чиито ръце книжата пошляпваха като счупени криле на птица. Тя рязко спря и в лицето й той видя собственото си лице, защото и тя изглеждаше ужасена.

— Донесох ти онова, което можах — обясни тя и му подаде книжата. — Все още няма кой знае какво.

Той погледна хартиите, вече в неговите ръце, сгъна ги, пъхна ги в джоба си и благодари с поглед.

— Ще те държа в течение.

— Имам едно странно чувство — довери й той.

— Имаш нужда от сън — поучи го тя. — От топла супа и от сън.

С надута китка и счупено кутре, което Корт й шинира, Моник подкара тойотата към дома на Дейвид Буут в осем и половина сутринта, на двайсет и първи септември. Смяната на Буут трябваше да започне от десет. Той живееше на минути от Националното летище, досами Александрия, в район, населен предимно с чернокожи.

Корт нави тежкия заглушител в цевта и пъхна пистолета в найлоновия кобур, който носеше под мишницата си.

— Нали няма да използваш това нещо? — попита тя.

— В Л. А. в случай на провал трябваше да прикрием методите си. Трябваше да вземем някои мерки, за да ги заблудим. Догърти бе идеален за случая. Бе известен пияница и му инжектирахме достатъчно алкохол, за да го приспим. И кой би повярвал напълно на показанията на такъв човек? Тук вече нямаме нужда от такива предохранителни мерки. Тук играта свършва. За нас. За Буут. За всички, които участват.

— Но той е просто един механик. Няма нищо общо с тая работа.

— Карай си колата — нареди й той.

Тухлената сграда се намираше в силно замърсен район, където огради от ръждиви вериги ограждаха ливади без трева. Миришеше на кучешки изпражнения и на вкисната бира.

— Същият номер като предния път — каза Корт.

Приближиха вратата. Корт провери за последен път номера и почука. Човекът, който отвори, можеше да бъде брат на Догърти. Имаше нужда от чиста тениска и от бръснене. Изглеждаше махмурлия. Гърка си бе свършил добре работата.

— От безопасността на летището, сър — започна познатата си песен Корт. — Имаме нарушение на сигурността и трябва да проверим всички карти за самоличност. Имате ли нещо против да ни покажете вашата?

За разлика от Догърти, този нямаше нужда да го кандърдисват. Искаше му се да се върне при кафето си, което Корт надуши. Искаше му се всичко това да свърши бързо.

На Корт — също.

— Имате ли нещо против, ако влезем за малко?

— Ни най-малко — отвърна мъжът.

— Можем да почакаме и тук — възрази Моник, която го прекъсна бързо, опитвайки се да предотврати онова, което за Корт бе неизбежно.

Той я изгледа с унищожителен поглед.

— Бихме искали да влезем, ако нямате нищо против.

Но Дейвид Буут изобщо не им обърна внимание. Той се бе заел да търси картата си за самоличност.

— Чакай в колата — нареди й остро той.

Тя се върна по пътечката. Обувката й се заплете в пластмасова торбичка, която силният вятър бе довял, и тя се наведе да я откачи.

Корт затвори вратата.

Буут се появи с картата в ръка и Корт го простреля два пъти в гърдите и един път в главата — когато вече бе паднал. Клекна, докато тялото още потреперваше в конвулсии и издърпа картата от здравата хватка на мъжа. Убийството го опияни. Следващият по ред бе Моснер и останалите; на ред бе произведената от тях смърт и разрушения, трябваше да насочи вниманието на света към лъжите и заговорите им. Той подушваше победата и тя ухаеше сладко. Мушна картата в джоба си, прибра пистолета и скри трупа в дрешника. Придърпа едно малко килимче и покри кървавите петна. Излезе от къщата и отиде до колата: намери я стиснала здраво волана със здравата си ръка, бледа и разтреперана, видя как сълзите бяха зачервили очите й.

— Ние вършим това, което трябва да се извърши — каза той. Нужна му бе силна.

Тя не каза нищо. Запали колата и потегли.

— Спри — нареди й той, когато минаваха покрай огромните хангари на „Браун Ейвиейшън“. — Спри тук.

Тя зави в отбивката и пусна един камион да я задмине.

— Какво има? — попита тя.

— Вятърът — рече той и посочи оранжевия ветрови чувал, който се люлееше на покрива на третия хангар.

Отначало не разбра накъде бие. Той се завъртя в седалката и се обърна натам, където според него бе изток.

— Вятърът е неблагоприятен — каза той и погледна часовника си.

— Какво имаш предвид?

— Не духа оттам, откъдето трябва! На нас ни трябва да използват писта трийсет и шест — три-шест. А този вятър ще ги прати на осемнайста. Това не е добре. — Той погледна шифрованото разписание, което държеше в джоба на ризата си, отново — часовника си и каза: — Ще трябва да изчакаме.

— Да чакаме ли?

— Ще се върнем и ще чакаме. Да се надяваме, че вятърът ще промени посоката си следобед. Този следобед излита още един 959. Не е натоварен с химикали, но няма какво да се направи.

— Да чакаме ли? — повтори тя. — Нямал химически товар ли? Аз си мислех, че целта ни е тази.

— Нямаме избор. Обърни. Карай обратно.

— Не разбирам. Мислех, че това е целта на операцията — химическия товар.

— Кой го е еня дали разбираш. Карай!

— Не трябваше да го убиваш. Разбираш ли? Не трябваше да го убиваш.

— Никой не го е грижа за Буут. Той е един от многото. Повярвай ми, никой не го е грижа.

— Не ти вярвам — каза тя, докато завиваше. — Всички имаме по някой, който го е грижа — сопна се тя. Така й се искаше да е вярно за самата нея. — Иначе за какво живеем?

— Сигурно ме смяташ за изверг — каза Корт, седнал на ръба на ваната.

Ръцете й бяха вързани отпред с дълга, пластмасова лента, като тези, с които се връзват чувалите за боклук. Толкова здраво бяха стегнати китките й, че ръцете й бяха отекли. Левият й глезен бе омотан по подобен начин, само че през лентата бе прекарана примка от найлоново въже. То бе вързано в другия си край за здрава тръба. Корт бе завързал и двата възела здраво, след което бе стопил възлите на огън, така че да не могат да бъдат отвързани по никакъв начин. Импровизираните й белезници не й попречиха да пуши цигарата „Собрание“, която той й бе предложил. Но не му отговори, макар че устата й не бе запушена. Нямаше думи, с които да изрази онова, което чувстваше към него, едва през последните няколко минути бе успяла да сдържи яростта си и сега, завързана и седнала на пода на банята със свити на топка крака, тя бе цялата мокра, изпотена от гнева.

— Това изобщо не бе предвидено. Изобщо. Най-малкото пък — да се влюбя в теб. — Той се вгледа в безпощадните й очи и кимна. — О, да, Каролайн. Смяташ ли, че ти или момчето щяхте сега да сте живи, ако не бе така? Нямам желание да ви причиня зло. На този свят има достатъчно зло.

— Ти си луд.

— Няма да споря дали това, което правя, е справедливо или не е, отговорът има значение само за мен. Само за мен и за него — каза той и погледна към тавана, — а аз живея в мир с него.

— Не бих била толкова сигурна.

Никога не го бе виждала да избухва: той пламна, почервеня до кръв, коленичи и притисна лицето си до нейното.

— Какво, по дяволите, знаеш ти за това?

Лицето й, влажно от изблика на гнева му, се извърна, с треперещи пръсти тя намери устните си и дръпна силно от цигарата, свита на кълбо. Корт се върна до ваната.

Той продължи да клати глава, без да сваля поглед от нея. Беше луд. Ръката му намери портфейла, пръстите му измъкнаха снимката, пъхната зад плексигласовото прозорче, той се наведе, изплашвайки я, и плесна снимката върху капака на тоалетната.

— Това е тяхно дело. Това бе детето ми — каза злобно той.

Отдръпна ръката си. Усещаше, че се е вторачил в нея, че искаше тя да погледне.

Страхуваше се да го направи, но знаеше, че това няма да свърши, ако не го стори за него. А когато погледна, стомахът й се сви, в гърлото й загорча. Тя се извърна и макар че се опитваше да се овладее, чу жалостивия хленч, който досега й бе убягвал. Той бе победил и съзнаваше това. Продължи да клати по онзи странен начин глава, сякаш убеждаваше себе си и без да поглежда снимката, я прибра в портфейла си.

— Всички имаме основания за онова, което вършим — рече той.

— Ти се възползва от мен — успя да каже тя, защото този огън гореше в нея от момента, в който Кам бе споменал за ключовете.

— Можех да взема ключовете по всяко време. Не съм те използвал. Не и по такъв начин.

— Значи в ключовете била работата?

— Да.

— А сега?

Той угаси цигарата си в мивката и се изправи над нея, гледаше я от горе надолу. Подаде й нова цигара. Изчака докато тя погледна нагоре и я вземе. Погледите им се срещнаха и тя се зачуди как един толкова нежен човек можеше да върши това, което този мъж правеше. Спомни си любенето им, сякаш бе преди години и не успя да сдържи сълзите си. Ненавиждаше го повече от всеки друг на тоя свят, а въпреки това сълзите й бяха сълзи на любовта.

— На този свят има два вида глупаци. Глупаци, които са такива, защото не правят нищо. И глупаци, които са такива заради това, което правят. Но аз не съм глупак.

Той се запъти към вратата.

— Не го прави, Карл, или който и да си. Има и други начини… Не го прави!

Това го накара да извърне глава, самата тя бе изненадана от тревогата в гласа си. Бавно на лицето му се появи усмивка. Тонът й определено го бе поразил. Той я изгледа дълго, но тя не почувства нищо. Само леденина.

— Не съм Карл — каза той и усмивката му се разшири, — а Антъни Корт.

И затвори вратата.

Тя знаеше името от Кам. Истината я порази. Тя вече разбра безмилостната решителност на Кам и се почувства ужасно за нещата, които му бе наговорила. Пак се присви от пристъпа на жлъч в корема си. Той бе влизал в нея, този изверг. Дали не беше вярно това, че чудовището може да роди само чудовище?

— Ти, ко… пеле! — изкрещя тя с колкото сила имаше, докато не свърши въздухът й. Чу вратата на другата стая да се затваря, приглушените им гласове там и разбра, че думите й нямаха никакво значение. Човек като него разбираше само от действие.

Сякаш заминаваха. Чу думата летище и разбра, че нещо трябва да се направи. Веднага!

Незапалената цигара си седеше на пода до коленете й, където я бе пуснала. Пъхна я между устните си и като я опря в тлеещия фас на последната си цигара засмука като обезумяла. Дърпа и дърпа, опитвайки се отчаяно да запали новата, най-сетне тя се запали и тя победоносно вдиша дима.

Работата не бе в това, че й се пушеше. Беше си съставила план. Сега, след като вече знаеше кой е този мъж — след като бе разбрала всичко — бе готова на всичко, за да го спре.

След по-малко от минута колата замина и тя се захвана за работа.

— Носиш ли ги? — попита Дагит Лин преди още тя да е влязла вътре в къщата.

— Да, но… — отвърна тя, ала той веднага я прекъсна.

— Остави ги там. Говоря по телефона. Ще се върна веднага. — Той се върна при телефона и каза бързо: — Извинете за прекъсването. Да. Механиците, точно така. — Той я погледна. Тя го гледаше втренчено, учудена от енергичността му. Той й посочи да остави книжата, които бе донесла върху кухненската маса. — Ако някой не се яви на работа тази сутрин… Знам това… Важно е… Да… Ще ви дам два номера. Ако не отговоря на първия, опитайте с втория. Изключително важно е. Може би става дума за един от вашите самолети… Точно така.

Тя не очакваше да го види толкова оживен. Мислеше си, че ще завари отчаян мъж, навярно запил се, свит в някой ъгъл.

— Не ме допускат да участвам — каза той и тръгна право към нейните книжа, от всеки негов жест струеше енергичност. — Отстраниха ме поради лична заинтересованост. Ако отида на работа, ще ме затворят в някоя стая и ще ме разпитват за стотен път. А днес е денят — каза той разтревожено. — Съвещанието. Няма време за такива глупости.

— Мисля, че не схващам — призна си тя и пусна чантичката си.

— От доста време го обмислям — обясни той и прекара пръсти през косата си. За трети път, откакто бе дошла, той погледна часовника си. Нервността му се предаде и върху нея и тя самата се почувства нетърпелива и загрижена. — Виж това. — Той шляпна върху масата бележката, която Корт му бе оставил в деня на отвличането на Дънкан.

— Какво да видя? — попита тя, без да ще, защото не видя нищо.

— Написана е в моя бележник. — Той посочи малкото късче хартия. — Ето името ми отгоре. Дънкан ми го бе подарил миналата Коледа.

— Пак не схващам.

— Аз държа бележника в куфарчето си.

— Е, и?

— Значи Корт се е прецакал.

— Кам…

— Корт поиска от мен да му дам списъците на маршрутите. На срещата в станцията на метрото — той искаше списъците.

— Да… И какво?

— Бележникът бе в куфарчето. Той го е извадил от куфарчето. Значи вече е бил видял списъците. Схващаш ли?

— Не.

— Ако вече е бил видял списъците, тогава защо ще иска да му ги давам? — Той изчака само секунда, преди да си отговори сам. Никога не бе го виждала такъв, плашеше я. — Защото се е нуждаел от това аз да повярвам, че той ще се съгласи на среща на четири очи. Всичко това е двойна игра. Да надхитриш другия — да проникнеш в начина му на мислене. Схващаш ли?

— Тогава защо е искал списъците? Не, не схващам.

— Защото му е трябвал свидетел. Това няма нищо общо със списъците. Той е искал аз — шефът на разследването — да присъствам на смъртта му. Но е написал шибаната си бележка не където трябва, а в този бележник и това ще му струва главата.

— Той е жив? — Тя се хвана за ръба на масата, за да възвърне равновесието си.

— Жив е и още как.

Той разпръсна купчинката свои документи и запрелиства онези, които тя му бе донесла. Извади картата на пистите на LAX.

— Мащабът е много малък, не можем дори да видим парка Холивуд, но можеш да ми повярваш.

Той разрови книжата, намери линийка, измери скалата за милите, сетне измери разстоянието по картата. Посочи й да му подаде солта и пипера.

— Паркът Холивуд е тук — каза той и постави солницата.

— Изобщо не схващам накъде биеш.

Той се наведе напред и отново тръшна солницата на масата. Тя подскочи.

— Ето тук се разби шейсет и четири. Ето тук. Точно тук. — Той взе линията и измери разстоянието. — Виж размерите на парка Холивуд — огромен е. Барнс ми го обясни — рече той и още повече я обърка. — Барнс ми каза, че „полетите“ на симулатора в „Дънинг“ и катастрофата на шейсет и четири са на практика изпълнение на един и същ полет. Истинският самолет и този на симулатора са прелетели еднакви разстояния; и в двата случая са паднали на едно и също място. Ако сложиш симулирания полет на истинска карта, самолетът ще падне в парка Холивуд. Той ми го каза — рече Дагит, — но влезе през едното ми ухо и излезе през другото.

— Плашиш ме.

— Добре — рече той и кимна енергично. — Истината е плашеща, нали така? „Физика“, каза Барнс. Но аз не го слушах. Физика! Премахваш управлението на пилотите и самолетът пада. Всъщност всички пилоти на самолетите 959 са обучени от Уорд — значи, че изпълняват тези първи минути от полета по един и същи начин, Корт е можел напълно да разчита на това. И той още разчита на това.

Тя усети как очите й се зачервяват и я засърбяват и разбра, че бе готова да заплаче. Пристъпи към него, искаше да го утеши, да му даде малко спокойствие. Той я хвана за раменете, спря я и я погледна в очите.

Сетне направи крачка назад, вдигна пръст и се върна към картата, която тя бе донесла.

— Постарай се да следиш мисълта ми.

Той започна да разхвърля книжата навсякъде и с тези си действия засили още впечатлението за полудяване. Големи бели листи падаха като снежинки на пода и покриваха килима. Чак тогава тя забеляза инвалидния стол, сгънат и подпрян на стената. Вече нищо не можеше да спре сълзите й. Тя ги остави да се стичат и продължи да гледа как любимият й мъж бе на път да полудее.

— Въпросът — каза той, малко поуспокоен — е коя е целта. И кое летище ще използва — Дълес или Националното? Самолетът трябва да излети от едно от двете, нали така? И тъкмо затова — добави той — трябваше да ми донесеш тези неща.

Той се обърна, за да се увери, че тя го следва, но като я видя, бавно положи картата на масата — досущ като комик, който изведнъж е разбрал, че повече не е смешен.

— Не се отказвай, моля те. Не го прави.

— Всичко свърши.

— Не е свършило.

— Корт е мъртъв, Кам. Ще открият Дънкан. Трябва да повярваш, че ще го открият.

— Ако не внимаваш, никога няма да успееш да убедиш другите.

— Не прави това! — извика тя, кръстоса ръце, за да прогони хладината, която я бе обзела, и се отдръпна назад.

— Не съм се смахнал, по дяволите! Пресметнал съм го. Господи! — рече той и удари тъй силно по масата, че счупи едното й крило и книжата се изсипаха на пода и покриха краката му. Той погледа как листите се спускат и лицето му се изпълни с тъга. — Не ми ли вярваш? Но бележката не е всичко.

Той клекна на пода и разрови купчината хартии, докато намери онази, която търсеше.

— Глория, да я благослови Бог, ми донесе първоначалните доклади, включително и онзи от болницата, където са откарали онова, което е останало от него — който и да е той.

Опита се да изправи отново счупеното крило на масата, но като не успя, отиде до другия й край.

— Да бъдеш водещ едно разследване означава да натрупаш в главата си десетки, дори стотици данни. Един отдел знае дадено нещо — съобщава ти го; друг открива друго — пише ти докладна. Но само ти разполагаш с всичката информация.

— Какво искаше да кажеш с това „Да убедиш другите“?

— Видя ли? Вече внимаваш. Това е добре.

Тя пристъпи към него, все още изплашена, макар че той се бе поуспокоил, и усети как я привлича.

— Сигурно щяха да забележат това. Може би днес. Утре. Следващата седмица. Навярно — следващата седмица, защото не обичат докладите от други места. Ние обичаме сами да си произвеждаме докладите. Ако е от ФБР, имаме му доверие. Ако ли не… По-скоро ще предпочетем да изчакаме, докато излезе нашият доклад. Бас хващаш ли? Никой не е прочел този доклад внимателно. Но дори и да бяха го прочели, щяха да помислят, че е станала грешка. Защо? Защото въпреки цялото ни мрънкане и вайкане за доказателства, ние ще се доверим повече на агента, отколкото на всичките доказателства, взети заедно. А водещият агент? Никой няма и да ме попита какво видях там долу. Ако съзрат нещо сбъркано в даден доклад, ще наредят да се направи нов. Ако пак се окаже сбъркан, може да наредят да се преработи отново. Ако щеш вярвай, точно така работим.

— И какво си открил?

— Ще ти кажа и още нещо: като повтаряш една и съща история достатъчно пъти, най-накрая почваш да се замисляш наистина внимателно в нея, а на мен тя просто не ми се хареса. Един тип като Корт стреля два пъти от упор по мен и не улучва. Корт? В никой случай. Не и от такова разстояние. Тогава, защо не улучва? Защото му трябвам за свидетел.

— И какво си открил? — извика тя и раздруса листа, който той й бе подал.

— Алкохол в кръвта. В болницата не са направили кръвна проба, но като я направят, и тя няма да съвпадне. Но тогава ще е късно. Тоя тип, който бе прегазен от влака, е бил къркан до козирката. Две цяло и една десета съдържание на алкохол в кръвта. Къркан до смърт. Кьор кандил. А можеш да бъдеш сигурна, че този Антъни Корт, когото аз гонех в онзи тунел, бе трезв като краставица.

Тя прегледа доклада от болницата и очите й се спряха върху мъничкото квадратче: там бе записано 2,1. Сега вече тя повярва, макар да не й се искаше. Той пак се върна при картите, разхвърляйки отново нещата.

— Окей… окей. Нека сега погледнем тук. Мащабът е различен. По дяволите… По дяволите…

Той прегледа картата на пистите на LAX и на Дълес и надраска някакви сметки направо върху дървото на масата. Сетне грабна линийката и молива и начерта една линия на петнайсет сантиметра от края на пистата, свери числата, спря, измери ъглите с транспортира на Дънкан и начерта нова линия. Пръстите му зашариха по картата зад тази линия. Тя усети разочарованието му. Той се наведе по-ниско да разчете картата.

— Тук няма нищо. Нищо. Предградия. Нищо друго, освен предградия. Не може да бъде.

— Къде няма нищо? — изписка тя, объркана напълно.

Кам хвърли картата на „Дълес“ на пода и разви картата на Националното летище, която тя му бе донесла, и обясни нетърпеливо:

— Целта не е самолетът. Искам да кажа, че е, но не е. Не е истинската цел. Целта е на земята. Самолетът е бомба. Той ще свали самолет, за който знае точно къде ще падне.

Тя погледна през рамото му: той направи още изчисления и започна отново да чертае линии — този път от писта на Националното летище.

— Кой би повярвал, а? И той разчита тъкмо на това.

Начертаният курс свършваше в езерото в парка Западен Потомак, близо до паметника на Джеферсън. Той провери отново сметките си.

— Не излиза — рече той. — Не е възможно. Сигурен съм, че съм прав. Знам, че доказателството е вярно.

Тя се наведе над него. Той се отдръпна, очите му се бяха изцъклили.

— По-често се използва писта трийсет и шест — показа му тя. Той не помръдна. — Зависи от вятъра.

Тя взе от него линията и изчерта курса, който той бе прокарал от писта седем. Измери ъгъла на новия маршрут и сложи линията там, където самолетът би трябвало да падне. Моливът спря, преди да е стигнал до точката, преди тя да е свършила работата си, защото вдигна изненадана глава. Кам също се бе вторачил в молива и точката, която той не бе сложил. Той изглеждаше тъй ужасен, както тя се чувстваше. Върхът на молива падна върху Пентагона.

— Съвещанието — каза Дагит с пресилен шепот, който издаде страха му. — Трябва да е там, където ще се състои съвещанието!

Телефонът иззвъня. Той се обърна и се вторачи в него.

— Той ще свали самолета върху Пентагона.

— Кам? — рече тя. — Телефонът.

Той бе като истукан.

— Боже мой! Той ще ги избие всичките.

Тя отиде до телефона и се обади.

— Един момент, моля — рече тя и му подаде слушалката. — „Куиклинк Куриер“ или нещо подобно.

— Дагит на телефона — рече той. Известно време само слуша, потърси писалка, намери я и попита: — Този Буут, опитахте ли се да му се обадите?… Не отговаря?… Бихте ли ми дали домашния му адрес, моля? — Той си записа адреса в Александрия. — Нали имате „Дънинг 959“ — заяви той натъртено. — Медуим съм — рече той, очевидно отговаряше на онзи мъж. — Задръжте го на земята… Какво искате да кажете с това „лично“. — Той погледна часовника си. — Няма време за това. Задръжте проклетия самолет… Казвам ви, аз съм от ФБР! Не… Не… Не можете да ми позвъните във ФБР. Не съм там, а вкъщи… Окей… Окей… Тръгвам. След колко време излита този самолет? Колко? По дяволите! По-добре го спрете, мистър, или ще си имате работа… По дяволите! — Той тръшна слушалката. На Лин каза: — Този тип ми затвори телефона. Искаше да ми позвъни в службата, за да се убеди, че съществувам. Мисли си, че съм някой шегаджия.

— Имат ли 959?

— Излита след половин час. — Той посочи към масата. — Отнеси всичко това в Бъзърд Пойнт. На Пулман. На Мъмфорд, ако успееш да го хванеш. Кажи му, че знаеш, че съвещанието е в Пентагона. Това може да свърши работа. Обясни им колкото е възможно по-добре, но каквото и да правиш, намери някой, който да задържи този самолет.

Тя погледна часовника си.

— Ти ще стигнеш преди мен.

— Давай бързо. — Той отвори входната врата. — И виж някой да провери адреса на този Дейвид Буут. Корт действа по същия начин като в Л. А. Кажи им, че Л. А. е било само репетиция. Истинското представление ще е тук. Кажи им, че ще ми трябва подкрепление.

Той каза и още нещо, но тя не го чу. Все още й викаше нещо, когато комбито му прегази пощенската кутия, втурна се напред със свирещи гуми и изчезна по тихата уличка.

Кари Стивънсън знаеше какво трябваше да се направи. Не бе сигурна, че бяха заминали и двамата и затова, вместо да почука на вратата на стаята, където държаха Дънкан, тя се изправи и отвори аптечката; спомни си, че онази французойка бе сложила там неща за гримиране. Намери тъмнокафяв молив за вежди и с него изписа „пожарна тревога“ върху парче тоалетна хартия.

Сетне се протегна колкото можеше с вързания й за тръбата глезен: едва стигна процепа под вратата. Беше достатъчно голям, вратата бе изрязана, за да мине над килима в другата стая. Дръпна от цигарата и подраска тихо по вратата, докато не чу как Дънкан се влачи по килима към нея. Първо мушна хартията и с облекчение видя как тя изчезна. Сетне пъхна внимателно цигарата, с филтъра напред. Отново подраска. И цигарата изчезна.

Облегна се назад и се помоли. Едно от предимствата, които изтъкваше на клиентите за тази къща, бе противопожарната алармена система, която реагираше на дим и бе свързана пряко с пожарната. В банята нямаше сензорна системата, но и да имаше, с вързания си за тръбата крак тя не би могла да стигне до него. Ала Дънкан, поради инвалидността си, не бе вързан; тъй като бе идвала тук с Корт само преди няколко дни, тя си спомняше разположението на стаята достатъчно добре, за да се сети за книжните лавици от пода до тавана. И така, сега всичко зависеше от Дънкан.

Когато Дагит зави по магистралата за Мемориала „Джордж Вашингтон“, веднага му стана ясно, че не само Лин Грийн щеше да се забави поради неочаквания ремонт на моста, но и на него самия щеше да му се наложи да намали почти до спиране. След като премина стесняването при моста, той отправи поглед напред, към ръмжащата върволица коли и това му припомни неотдавнашния августовски следобед, когато Боб Бакмън се прости с живота си. Не караше кола на Бюрото, затова нямаше никакъв начин да се свърже, нямаше и полицейски буркан, но едва ли това щеше да промени нещата. В последвалите събития, до болка познати на всеки градски шофьор, дистанциите между колите намаляваха, ведно с търпението на шофьорите. Част от гнева им се облекчаваше в безредния хор от най-различни клаксони и свирки, като на парни локомотиви. Отваряха се прозорци, през тях се надвесваха глави. По двойки присветваха стопове, намигаха на Дагит като наниз от коледни гирлянди и той също се усети, че тактува върху педала на спирачката, продължавайки верижната реакция.

Движението спря.

Многоцветният гердан, от който неговото комби бе само едно камъче, застина сънливо върху горещата настилка, жив, нетърпелив и неспокоен, непрекъснато втурващ се напред, но без видим напредък. И докато предния път, когато се бе озовал в подобно положение, му потрябваха няколко минути, за да вземе решение, този път той се поколеба само толкова дълго, колкото да прекара комбито през дупките, оставени му неохотно от съседите, и да го изостави върху прясно окосената тревна площ.

От трийсетте минути, с които разполагаше в началото на пътуването си, му бяха останали само дванайсет. Не бе тичал от онази сутрин, когато разбра за отвличането на Дънкан, преди два дни, и болезненото припомняне за опасността, на която бе изложен синът му, само ускори и увеличи крачката му. Бягаше по-бързо от всякога, нищо че не бе в спортен екип. Само след минути той вече прескачаше разделителните бариери между платната, пресичаше тревните площи, без много-много да се пази от движението; пред него бе индустриалният пейзаж на летището. Видя табелата на „Федерал Експрес“. Сетне — на „Авис“ и „Херц“. Прескочи без засилване ниската желязна ограда, шляпна една кола, която без малко не го удари, по покрива и затича срещу движението. На стотина метра от него се виждаше табелата на „Куиклинк Куриер“.

Този път, когато Корт погледна вятърния чувал високо над хангарите, със задоволство забеляза, че и той бе регистрирал промяната, която бе забелязал още на портала. Моник, в качеството си на вицепрезидент на „Инфлайт“, го бе ескортирала до пистите през една от четирите врати за превозни средства на Националното летище. Като знаеше, че тя е обект на разследване от страна на ФБР, той можеше да допусне, че онези в „Инфлайт“ щяха да са наясно за хаоса, предизвикан от нея, и най-вероятно щяха да я задържат и да я предадат на властите, само да се появеше. Но, както тя сама подчерта, на Националното тя бе твърде позната на охраната на порталите, след като влизаше и излизаше по няколко пъти на ден. Възможността ФБР да се е свързало с компаниите, отговарящи за безопасността и на двете летища, не бе голяма, особено след „смъртта“ на Корт предишната вечер. Въпреки това тази възможност съществуваше и затова, докато тя приближаваше най-отдалечения източен портал, ръката на Корт си остана върху дръжката на пистолета.

— Здрасти, Чарли — рече тя, докато сваляше стъклото.

Корт разкопча колана и се приготви да употреби оръжието. Моник го спря с най-обикновен жест.

— Нова кола, мис Шейсон — каза той.

— Моята е в сервиза.

— Дори и да е така, тази няма пропуск.

Тя подаде на пазача картата за самоличност на Корт като гост, той я погледна и я върна.

— Той е окей. Но не знам какво да правим с колата — рече той. — Задължително е да имате пропуск за нея.

— Какво трябва да направя? Имаш ли правата да я претърсиш или трябва да се свързвам с летищната полиция?

Корт бе доволен от избора й на тактика. Ревност и ненавист цареше между различните агенции по безопасността и вездесъщата летищна полиция, която само наблюдаваше, но не ръководеше различните компании подизпълнители. Като предизвика самолюбието на този мъж, тя го принуди да вземе решение.

— Дайте ми ключовете от багажника — каза той.

Тя се извърна към Корт и се усмихна. Пазачът отвори багажника. Докато правеше това, Моник се изплъзна от колана си, наведе се напред и грабна чантата на Корт. Бързо отвори ципа и постави пожарогасителя на видно място между седалките. Чарли тресна капака на багажника, заобиколи и надникна отзад. Стигна отпред, погледна зад Корт и попита:

— Това за какво е?

— За един от камионите ни — отвърна тя.

Явно доволен, той отиде до предницата на колата и клекна на коляно. Корт си помисли колко лесно биха могли да го прегазят. След минута той влезе в кабинката си и вдигна телефона.

— Какво прави сега? — попита Корт.

— Навярно иска разрешение от своите хора, но поне избегнахме намесата на летищната полиция — каза тя със самодоволен тон.

Чак тогава Корт осъзна, че пазачът бе съвсем сам в кабинката си.

— Понякога се случва и това — каза Моник. — Нали трябва да отидат един по един до тоалетната или някъде другаде.

— Не ми харесва това обаждане — рече Корт.

— Имай търпение.

— Той дори и не говори. Ами ако само иска да ни забави?

— Не. Иска разрешение.

— Няма никой там. Мога да му видя сметката.

— Имай малко търпение.

— Не ми харесва начинът, по който ни гледа.

— Моля те! — сгълча го тя.

Корт бързо се огледа. Намираха се на края на летището, поне на четвърт миля от най-оживената му част. Най-близката сграда бе най-малко на петдесетина метра. Не му харесваше това телефонно обаждане. Беше достатъчно търпелив, но онзи са бавеше прекалено много.

— Нещо не е наред — рече той. — Онзи бави топката.

Той слезе от колата. Тя се пресегна през седалката да го спре, но не успя. За последен път той огледа района. Чисто.

— Извинете, сър — рече той.

Чарли точно затваряше телефона.

— Видя ли — рече заговорнически Моник; все още бе наведена към Корт, но видя, че Чарли бе оставил телефона. — Влизай в колата.

— Мис Шейсон — каза пазачът и изгледа с подозрение Корт, — бихте ли дала назад и да спрете ей там, моля. Линията е все още заета. Не мога да се свържа, а трябва да получа номер на пропуска ви, за да пусна колата в летището.

Корт вкара първия и единствено необходим куршум в носа на мъжа, той отнесе парче от черепа му отзад и го свали, все едно онзи бе направен от шперплат. Моник извика ужасена, но бързо се овладя. Корт забърза към будката на пазача. Натисна бутона, с който се вдигаше боядисаната на червени и бели ивици бариера и махна на Моник да мине. Набута трупа вътре, отново натисна бутона, свали бариерата и затвори вратата на будката. Направи крачка към тойотата, сетне размисли и опита да премести пластмасовата табела, която бе поставена отпред на кабинката. „Моля пригответе картите си за самоличност за проверка“ — пишеше на нея с големи, черни букви. Беше подвижна. Той я извади от рамката й и я изхвърли настрани. „Порталът е затворен“ — сложи тази табела в рамката, мушна се под бариерата и дойде при нея.

Тя потегли веднага и с невъобразима скорост.

— Намали — каза й той. — Няма нужда да привличаш вниманието.

Долната й челюст трепереше.

— Те ще го намерят.

— Може би за известно време — не. Но това са рисковете на занаята.

— И как ще изляза оттук, моля? Ти си имаш картата на механика. Можеш да се измъкнеш без проблеми…

— Всеки може да се измъкне без проблеми. Проблемът е да се вмъкнеш.

Той отново прибра пожарогасителя в чантата, извади работния комбинезон и го навлече. Закопча грубо картата на Буут на джоба му, но така, че снимката бе обърната към гърдите му, виждаше се само гърбът на картата. Картите на работниците по обработка на багажите и на механиците често се обръщаха така, набързо закопчавани, след като се изтръгваха по време на работа.

— Паркирай някъде близо до терминала. Имаш си карта за самоличност. Можеш да излезеш от която врата пожелаеш.

— Не трябваше да го правиш.

— Всичко е наред. Трябват ми само пет минути. Ще трябва да оставим колата, затова ще се срещнем на станция Пентагон на метрото след час.

Това я накара да извърне глава.

— Да не би да се майтапиш?

— Искам да видя резултатите от работата си — рече той и й посочи да спре.

Опашката на огромния 959, с боядисани в червено-бяло-сини букви „Куиклинк“, бе само на двайсет метра пред него и го очакваше. Самолетът трябваше да излети по разписание след броени минути.

Дагит стигна до портала на „Куиклинк Куриер“, останал без дъх и плувнал в пот; часовникът показваше, че от отредените му трийсет минути бяха останали по-малко от пет. За нещастие тъкмо тогава застъпваше новата смяна и той се озова в края на дълга опашка от току-що пристигнали на работа служители, която се бе подредила пред поддържания от компанията контролен пункт. Премина бързо покрай хората и стигна пункта — там всеки показваше своята карта за самоличност на един от двамата пазачи. Дагит извади своята карта и я отвори.

— ФБР — каза високо той, за да привлече вниманието на по-близкия. — Спешен случай. Трябва да се срещна с управляващия тук.

— Носите ли патлак?

Дагит го извади и го показа на мъжа.

— Трябва да го оставите при мен.

— Това е невъзможно. Тук съм по работа. От ФБР съм.

— Може и да си самият Едгар Хувър, приятел, това не ме интересува. Патлакът остава при мен.

— Познаваш ли човек на име Хендерсън? — попита Дагит, като си спомни името на по-ниския от двамата, с които бе избегнал експлозията на Бернар. — От летищната полиция? — Челото на пазача се сбърчи. — Мисля, че се казва Хендерсън. Обади му се. Веднага. Патлакът трябва да остане у мен. Кажи му, че съм специален агент Дагит. Той ще разреши.

Пазачът отклони погледа си от пистолета, посочи на Дагит къде да застане и се обърна към следващия служител. Дагит грабна слушалката, напъха я в ръцете на пазача и повтори.

— Хендерсън. Веднага.

— Добре де, добре — рече пазачът, малко поуплашен и започна да върти номера. — Ще влезеш след минута.

Благодарение на една секретарка, която бе или изплашена, или впечатлена от запенения Дагит, го отведоха до един склад, пълен с машини за сортиране и обработка на товарите и яркосини пощенски торби — там кипеше такава дейност, каквато човек вижда само по телевизионните реклами. Управителят — дългурест мъжага, наближаващ шейсетте, с пострижка и дресирания чар на старшина, служил във ВВС, изслуша първия залп на Дагит, дръпна го от пътя на един влекач, който теглеше три ремаркета, и рече:

— Май ме будалкаш. За първи път чувам.

— Всичко, което искам, е да забавиш този самолет достатъчно дълго, за да говоря с моите началници.

— Може и да мога да го направя.

— Може и да можеш ли?

— И аз първо трябва да говоря с началниците си, ясно ли е? Не ща да създавам главоболия, но първо трябва да проверя кой си, сетне трябва да се обадя в Сейнт Луис, че задържам следобедния полет. Знаеш ли колко заплахи за бомби получава тази компания? Изобщо имаш ли представа?

— Това не е заплаха. Аз съм от ФБР. Работя по информация. Казвам ти, че този ваш 959 няма да се отдели от земята, каквото и да стане.

— Чакай, недей така сега. Окей? Правиш се на много страшен, а, приятел? Е, и аз мога да се правя на страшен, можеш да ми повярваш. — Той потупа Дагит по гърдите с железния си показалец. — Ела с мен. Трябва да завъртим шибаните телефони.

И той закрачи, лицето му бе станало алено.

Дагит видя, че сам се бе закопал. Беше прекалено възбуден от тичането, прекалено раздразнен, за да действа хладнокръвно.

— Ами самолетът? Не можеш ли да го задържиш поне докато се обаждаме?

— Всяко нещо с времето си, приятел. Всяко нещо с шибаното си време.

Корт не бе осъзнал, че едва не пропусна самолета. След като бе планирал да взриви сутрешния самолет, той едва сега разбра, че информацията му за следобедния бе неточна поне с половин час. Провалите в информацията го безпокояха. Смяташе ги за лоша поличба. В един съвършен свят не можеше никога да има провали.

За разлика от „Ам Еър Експрес“, полет 64, на който се бе качил толкова лесно по време на предполетната проверка, когато в кабината нямаше никой и той бе свършил работата си съвсем сам, този път той попадна в гнездо на оси. В дясната страна на корпуса на самолета бяха струпани големи пощенски чували, някои пълни до горе, други почти изцяло празни: стоварваха ги от ремаркета и по конвейерна лента ги вкарваха в търбуха на аероплана, където ги подреждаха и укрепваха за полета. Когато Корт се изкачи по стълбичката към кабината в лявата страна, покрай него мина бързо друг механик, който носеше стоманена кана за кафе.

— Шибаната им кафеварка се е повредила — каза ядно той. — Виж дали можеш да направиш нещо.

Мога да направя нещо, разбира се, помисли си Корт. Първото нещо, което направи като се качи в самолета, бе да отвори чантата, да извади пожарогасителя и да отиде в кабината. Там най-неочаквано той се сблъска с двамината, които бе дошъл да убие. Пилотите минаваха предполетните проверки по списъци: всеки повтаряше неразбираемите термини. Корт, чието необикновено спокойствие бе разклатено от това, че двете седалки бяха заети, изведнъж осъзна, че за двамината той сякаш не съществуваше. Те изобщо не му обърнаха внимание. Клекна на едно коляно с пожарогасителя и в този момент вторият пилот попита:

— Поправихте ли кафемашината?

— Работим по нея — отвърна Корт.

— Тук какво има? — попита мъжът, докато Корт продължи да работи в тясното пространство под седалката му. Но командирът привлече вниманието му като превключи някакъв ключ и Корт избегна отговора.

Той откачи скобата, която държеше пожарогасителя, извади го и го подмени с този, който бе донесъл. След като предварително бе нагласил часовниковия механизъм според изпитанията, извършени от Уорд — точно на 47 секунди — той повече нямаше какво да прави. Според него красотата на бернаровия детонатор бе в това, че не изискваше да бъде включван или активиран по някакъв друг начин. Това щяха да направят пилотите, първо като херметизират самолета, а сетне — като повдигнат носа му нагоре. В същия миг часовникът щеше да заработи, газът щеше да бъде пуснат и, най-накрая — всичко щеше да свърши.

Предвкусвайки успеха и победата, Корт се измъкна от кабината и се запита дали да прибере пожарогасителя в чантата си или не. Твърде добре знаеше, че колебанието е най-големия враг на оперативния работник. Всичко бе в самочувствието и самоувереността. Той тъкмо прибра пожарогасителя и затваряше ципа на чантата, когато по стълбите се олюля другият механик, който мина покрай него. Когато Корт се изправи, онзи попита:

— Нов ли си?

Въпросът изненада Корт. Дали просто да излезе? Смееше ли?

— Да — рече той, опитвайки се акцентът му да прозвучи колкото се може повече американски. Обърна се и погледна мъжа.

— Тъй си и помислих. — Той протегна ръка. — Ръс Кейн. Радвам се, че се запознахме.

Корт стисна здраво ръката му, мислите му бяха напълно объркани. Трябваше му име… Погледът му се спря върху табелата с инвентарните номера, занитена върху корпуса на самолета.

— Дейвид Дънинг — рече той.

— Като самолета! — рече онзи. — Няма начин да не го запомня.

— Радвам се, че се запознахме — каза Корт.

Той се спусна бързо по стълбичката, подгонен от страха; под мишниците му потта бе протекла като ручей.

— Имаш ли някакви документи за тая работа? — попита управителят, извръщайки устата си с развалени зъби от телефонната слушалка.

— Документи ли? Ти не чуваш ли какво ти казвам? Този самолет е саботиран!

— Ще ви позвъня веднага — каза мъжът по телефона и затвори.

Дагит бе изпадал достатъчно често в подобни ситуации, за да знае кога да се откаже. Можеше да се спука да обяснява и да спори, ала този Джон Уейн тук не искаше и да чуе.

— Никога няма да си простиш за това, да знаеш!

— И защо да не поговорим с твоите началници, господин бързострелко? Отговори ми. — Той вдигна слушалката. — Кажи на кого да позвъня. Дай ми номера и името.

Дагит знаеше, че дори Лин да бе стигнала до Бъзърд Пойнт, дори в този момент да се бе срещнала с Пулман — което при задръстените пътища бе съмнително — Пулман едва ли би го подкрепил, освен ако заложеше на страхотна интуиция. Истината бе, че планът на Корт бе постигнал точно онова, на което той се бе надявал. Машината на ФБР се бе задвижила в една посока и не можеше да се върне назад само с едно натискане на бутона.

Дагит приближи вратата на малката канцелария и я отвори.

— Слушай — каза сериозно „Джон Уейн“ и се обърна към Дагит така, че му попречи да види един мъж, който тъкмо влизаше в сградата — мъж в работен комбинезон с пътна чанта в ръка. А на пистата — отвъд дебелите стъкла на грамадните прозорци — в суматохата на наземните служби, вече откарваха стълбичките от самолета и влекачът започваше да го развърта. — Ние застраховаме всяка пратка на пълната й стойност. „На всяка цена, точно навреме“ — това е шибаният ни девиз. Това е битката ни за пазара. Ако аз забавя този самолет, всяка от тези пратки утре ще закъснее, а това означава да издухаме на вятъра петдесет бона. Схващаш ли какъв ми е проблемът?

— Проблемът ти е, че не чуваш.

Избръмча личният му приемник.

Той бръкна под сакото към колана си, където го бе закопчал, за да прочете съобщението. Може би Лин все пак бе успяла. Може би вече имаше правата да спре този самолет.

Върху дисплея бе изписано: „Дънк безопасност“. Той спря звъна; обля го такава вълна на облекчение, каквато никога досега не бе изпитвал. Очите му се изпълниха със сълзи. Той направи едно-единствено и безвъзвратно обещание пред Бога или който и да е там горе, че от този момент нататък приоритетите в живота му щяха да се променят. От този момент нататък той щеше да е друг човек.

— Добре ли си? — попита „Джон Уейн“.

— Никога не съм бил по-добре — отвърна Дагит.

Сетне погледна надясно и видя, че самолетът вече го нямаше.

Кой знае защо като чу звъна на автоматичния ответчик, Корт машинално извърна глава да види откъде идваше. Може би това бе остра реакция за оцеляване. Както при тигъра на лов в джунглата, когато и най-слабият необичаен звук го изправя нащрек. Каквато и да бе причината, той хвърли бърз поглед и точно тъй бързо стомахът му се сви на топка и главоболието му се върна моментално, сякаш някой го бе хлопнал по главата. Дагит!

Първата мисъл, която му хрумна, тъй като бе в настроение да убива, бе просто да извади пистолета си и да застреля този човек. Но двамата пазачи бяха само на метър от Дагит и сигурно щяха да го последват, а тогава трябваше да очисти и тях. Щеше да стане голяма бъркотия. При такава кървава баня щеше да е чудо, ако се измъкне.

Втората му мисъл, която се породи късно и му разкри колко лична бе станала тази история — щом първо помисли за Дагит, а не за успеха на операцията — бе как по дяволите Дагит се бе оказал тук. Обзе го страх. Дагит знаеше, че не е мъртъв. Дагит знаеше за Дейвид Буут. Нямаше друго обяснение. И Дагит съзнателно бе рискувал живота на сина си.

Тези разкрития изпълниха Корт с такова усещане за страх и за провал, че едва не се издаде — не гледаше къде върви. Едва не мина пункта за проверка не оттам, където трябваше, а това щеше да предизвика по-внимателен оглед и можеше да разкрие измамата.

Но щом Дагит бе тук, значи Дагит знаеше. А щом той знаеше, значи щеше да спре самолета и всичко, за което бе работил Корт, бе свършено. Невъзможна мисъл. Той се отдръпна от пътя на другите и погледна как Дагит продължаваше да спори с мъжа, който приличаше на Джон Уейн, докато влекачът изтегли 959 и той започна да рулира. А може би не, помисли си той и направи още една крачка към свободата си. Може би, в крайна сметка, това бе един съвършен свят.

Сетне видя, че Дагит вдигна глава и също забеляза, че самолетът рулира; видя как Дагит се втурна към големите прозорци и се вторачи в заминаващия самолет. Колкото и да бе странно, той можеше да прочете мислите му; можеше да си представи как се опитва да измисли как да спре самолета и в същия миг Корт се изправи лице в лице с онзи инстинкт, който владее животинското царство откак свят светува: или се биеш, или бягаш. Можеше да остане и да се опита да спре Дагит или да извърви петнайсетте оставащи му крачки до вратата и да изчезне завинаги.

На друго място и в друго време решението му щеше да е просто — щеше да избяга, решен да се завърне отново някой ден за друга операция. Но като се имаха предвид необикновените обстоятелства — рухването на „Der Grund“ и ограничените му авоари — може би достатъчни за година, най-много за две — и, което бе по-важно, а и болката в сърцето му, породена от онова, което онези няколко къси дни с Каролайн му бяха подсказали — за нещата, които наистина би искал от живота — всичко това го накара да застине на място. Тази операция бе взела почти всичко от него през последните осемнайсет месеца. Всичко, за което бе работил — края на „Ейшъруъркс“, смъртта на Моснер — се съдържаше в онзи самолет, който рулираше към пистата за излитане. Най-сетне смъртта на жена му и детето му щеше да бъде отмъстена. След пет минути? След десет? И най-големият единичен акт на тероризъм на американска земя щеше да гръмне по телевизорите на милиарди хора по целия свят. С дни, дори и със седмици, новините във вестниците, радиото и телевизията щяха да се занимават с характера на доскоро тайното съвещание, щяха да разсъждават за субсидираната от правителството програма за производство на химични оръжия. Само няколко несигурни минути го деляха от сладостта на победата.

И той не можеше да позволи никому — и особено на Дагит — да му я отнеме.

Дагит отвори вратата. Обгърнаха го горещите изпарения.

— Не можеш да излезеш там — изкрещя „Джон Уейн“. — Нямаш разрешително за пистата.

Вляво от него тъкмо спираше една кола, на вратата й имаше избеляла и издраскана емблема на „Куиклинк“. Хрумна му, че все още имаше възможност да спре този самолет. Ако можеше да повреди колесника му…

Той закрачи бързо, защото не искаше управителят да разбере веднага намеренията му. Но като чу как оня извика зад гърба му „Хей!“, той си спомни за двамата пазачи, разбра, че повече няма място за хитруване и хукна.

Ключовете бяха на таблото — според него доказателство, че има Бог, което още веднъж потвърди предопределеността му да спре този самолет на всяка цена. Работата бе само в това да махне пожарогасителя. Толкова просто и тъй неизпълнимо сега. Трябваше да действа по-рано, помисли си той. Трябваше да пренебрегне правилата и да се запъти право към самолета. При тази мисъл усети чувство за вина. Ако този самолет катастрофираше, вината щеше да е негова.

Накрая на корпуса, точно пред опашката с огромната емблема на компанията, той прочете името „Дънинг 959-600“. Спомни си пътуването си до Сиатъл и посещението си в симулаторите на „Дънинг“, спомни си как точно изглежда кабината отвътре; спомни си — от записите, изслушани при среднощното съвещание в лабораторията на ФАА — какво точно си говореха сега в самолета, който тежко се поклащаше на стотина метра от него. Спомените му бяха тъй ярки, че му бе трудно да се съсредоточи в шофирането.

Колата не бе от онези, които се ускоряват бързо. Натисна педала докрай, но вместо да се втурне напред, двигателят й се закашля, задави се и без малко да изгасне. Отне газта, изчака моторът да поеме и опита да потегли по-постепенно; сега колата отвърна по-добре. Спидометърът показваше увеличаващата се скорост, а разстоянието до рулиращия самолет неумолимо намаляваше. Чу зад себе си нестройния хор на автомобилни клаксони и твърде късно се сети, че те само го предупреждаваха, че е поел по грешен курс. Асфалтираното поле бе разчертано в сложна схема от коридори, маркирани с ярка боя — така се определяха коридорите за самолетите, превозните средства на поддръжката и обслужването и леките коли. Дагит бе излязъл от предначертания му коридор и вълчият вой на клаксоните го застигна тъкмо като се озова като муха под слонски крак. Предният колесник на един 747 щеше да го размаже — толкова големи бяха плоските гуми — ако пилотът не бе завил в последния миг, за да избегне сблъсъка. А сетне, за да стане объркването пълно, защото той бе изгубил за миг от погледа си 959, чу в далечината познатия вой на полицейска сирена — съвсем ясно му бе накъде се бе запътила.

Изведнъж се оказа заобиколен отвсякъде с огромни самолети. Накъдето и да завъртеше волана пред него се изпречваше аероплан. Един се отдалечаваше от него, друг връхлиташе отгоре му. Огромните им размери внушаваха такова усещане за собственото му нищожество, че въпреки огромните пространства на пистите, сякаш нямаше къде да се дене. Успя да се мушне в една полоса „ничия земя“ между едва ли не докосващите се криле на вървящите в противоположни посоки самолети и отново увеличи скоростта. Далеч напред 959, чийто образ бе размазан от топлинните вълни, издигащи се от пистата като огромна найлонова завеса, се завърташе върху десните се колела, за да пресече пистата, където току-що бе кацнал самолет за къси разстояния. Поради оптичния ефект на приближаване, предизвикан от големите разстояния и изпаренията, за миг му се стори, че двата самолета ще се блъснат и той се запита дали пък нямаше да извади късмета този самолет да бъде спрян от някаква неподозирана сила, изцяло извън неговата власт. Но самолетите се разминаха съвсем лесно и едва сега той започна да осъзнава колко огромно бе полето, как измамни бяха разстоянията и колко много още му оставаше, за да стигне до 959.

Сирената все още бе на прилично разстояние, но приближаваше; сега той трябваше да пресече не само пътя на рулиращите самолети отдясно, но и пистата за излитане и кацане пред себе си. Надникна под корпуса на един рулиращ боинг и видя, че каца още един самолет; сърцето му се сви, като разбра, че самолетите следваха един подир друг, на интервали едва между пет и десет секунди. Мисълта, че трябва да пресече пистата с тромавата си кола за такова късо време, го накара да спре. Може би отговорът бе пред него — можеше да следва онзи боинг джъмбо, който бе получил разрешение да пресече пистата.

Увеличи скоростта, за да настигне самолета, който вече пресичаше. Видя другата кола прекалено късно, вниманието му бе насочено надясно, към рулиращите самолети, а не наляво. В неописуемо краткия миг на паниката, когато човек усеща със сетивата си непосредствената опасност, Дагит разбра, че ще бъде ударен отстрани. Вдигна ръце да защити лицето си при удара и се отдръпна от волана, като в същия момент се сети, че не бе закопчал колана си. Ударът бе с такава сила, че строши всичките стъкла за частица от секундата. Колата му се влачи странично поне петнайсет метра и се озова точно на пътя на рулиращите самолети. Бе изхвърлен с главата напред право към дясната предна врата, буквално отскочи от нея и, като се преметна във въздуха, се озова на задната седалка в мига, когато колата спираше; обгърна го застрашителната смесена миризма на бензин и запушили гуми. Парчетата от строшените стъкла го бяха засипали като сапунена пяна във вана.

Заслепен и изгубил ориентация, той разтърси глава, за да я проясни. Стъклата се разхвърчаха от него като водните пръски от отръскващо се куче. Дясната му ръка бе вкочанена, сякаш бе спал върху нея. Чак тогава осъзна какво му се бе случило. Чак тогава погледна през зеещите прозорци на колата си и счупеното предно стъкло на другата кола: беше се озовал лице в лице с Антъни Корт.

Корт понесе удара далеч по-тежко, отколкото бе очаквал. Челото му бе срещнало волана и кръвта от него се стичаше в лявото му око. Беше ударил колата на Дагит точно в средата и двете коли се бяха пързаляли свързани на доста разстояние.

Първото нещо, което видя, след като сините кръгове изчезнаха от погледа му, бе Дагит, в подобно, зашеметено състояние — гледаше го от задната седалка на колата си. Бръкна за пистолета под комбинезона си, но той не беше в кобура си. Видя къде бе изхвърлен — на седалката до себе си, протегна се да го вземе, но коланът му пречеше. Несръчно се освободи от колана, взе пистолета, изправи се бързо и се прицели.

Следващото нещо, което видя, бяха огромният преден колесник на един самолет, които завиха встрани от колата на Дагит, захванаха задната броня на неговата кола и го завъртяха яростно на сто и осемдесет градуса. Изстрелът му се насочи към терминала, пистолетът пак бе избит от ръката му и изчезна от полезрението му. Масивният корем на самолета се понесе над него, колата мина между колесниците в средата на корпуса, като по чудо не бе закачена отново.

Той изпълзя от колата, претърколи се на пистата с омекнали колене, сетне се изправи и видя как Дагит пропълзя до предната седалка, мушна се зад волана и колата потегли. Отначало не можа да повярва, че толкова зле ударена кола може да тръгне, но тя вървеше. И се отдалечаваше от него. Той се затича подире й.

Хвана се за уплътнението на липсващото задно стъкло, тъкмо когато Дагит включи на скорост и колата подскочи напред. Пръстите му се бяха вкопчили здраво, но ускорението го свлече върху капака на багажника. Той се изтегли и през дупката на задното стъкло се преметна върху задната седалка. За миг зърна страховития поглед на Дагит, когато той съзря, че си има компания. С бързо движение Корт седна, обви с дясната си ръка гърлото на Дагит и го стисна в удушваческа хватка. Само няколко секунди и всичко щеше да е свършило.

Дагит усети как ръката се стегна върху адамовата му ябълка като менгеме и гласът на неизвестния инструктор отпреди десетина години му заговори тъй ясно, сякаш човекът седеше на седалката до него: „След пет до седем секунди жертвата губи съзнание“. Натисна силно спирачката. Хватката не се отпусна. Усещаше как силата му секва, поради недостига на кръв към главата. Погледът му започна да се затъмнява, тунелът да се стеснява, цялата писта с безкрайната редица от самолети и нажежени реактивни мотори, с облачетата пушек, които оставяха колесниците като докоснеха пистата, със сирените, които виеха като изплашени гларуси, изведнъж потъна в прекрасен розов полумрак.

Пръстите му опипом потърсиха лоста за регулиране на седалката. Знаеше, че трябва да е там някъде, може би не можеше да го стигне, но си беше там. Докосна го леко, но не успя да го хване. Менгемето продължаваше да се стяга. Той се наведе напред, за да стигне лоста и така увеличи още повече натиска върху врата си. Безсъзнанието бе близо. Докосна лоста. В момента, когато кракът му стъпи на педала на газта и колата се наклони напред, той дръпна лоста, освободи седалката и я хласна назад колкото можеше по-бързо. Чу как онзи изпищя от болка — краката му бяха заклещени под седалката — и почувства, че хватката се отпусна за малко. Протегна се, хвана ръката и дръпна силно, намали натиска и докато поемаше дълбоко въздух, се извъртя, за да се освободи от хватката.

Тогава Корт го пусна напълно; колата полека намаляваше ход и се носеше без управление по пистата срещу прииждащите самолети. Дагит не можа да вземе разумно решение; логиката на подготовката му нямаше нищо общо с последвалите му действия. Той скочи над седалката и се хвърли върху мъжа пред себе като див звяр. В ограниченото пространство на колата боят се сведе до няколко безобидни удара, като всеки от двамата се стремеше да хване другия за гърлото. В това отношение Дагит бе в далеч по-неизгодно положение, тъй като вратът му бе обезсилен от удушваческата хватка на Корт. Чак тогава разбра, че Корт го души с една ръка, докато той самият действаше с двете; причината бе в това, че по задната седалка се бяха разпилели куп инструменти — френски ключове и отвертки — и Корт бе стиснал в ръка една отвертка.

Осъзна това напълно, когато Корт заби отвертката между ребрата му.

Той изби ръката на Корт от инструмента, който остана забит в него, докато болката бе моментално блокирана от някакъв инстинкт за оцеляване, стисна ръката между коленете си и видя, че в своята държи френски ключ. Сякаш сам Господ Бог му го бе пъхнал. Като вдигна ръка, за да нанесе удара на живота си — или на смъртта, както се надяваше — вцепеняваща като електрически ток го прониза болката от раната му. Вместо да удари силно, каквото бе намерението му, ключът се стовари точно, но не и фатално върху черепа на Антъни Корт.

Останал без дъх, окървавен и обезумял, Дагит вдигна глава и видя, че 959 бе на края на пистата и тъкмо освобождаваше спирачките си, за да започне засилването си.

Дагит се отдръпна, откри източника на болката и изтегли отвертката с рязко и болезнено движение. Викът, породен колкото от болка, толкова и от ярост, проехтя над пистите и въпреки рева на десетки самолети, двама от товарачите на багажи, които пътуваха с влекача си към терминал А, го чуха. След като махна отвертката, раната кървеше силно. Той започна да пълзи отново към предната седалка, без да усеща колко ограничени бяха станали движенията му от раняването, плъзна се по лице надолу върху строшената седалка, заклинена почти до задната. Огромен самолет прелетя току над главата му с оглушителен рев и кацна. Той погледна надясно — тъкмо навреме, за да види, че колелетата на 959 започваха да се търкалят — най-големите му страхове се потвърдиха — нямаше да успее да спре самолета да не излети.

Реакцията му бе мигновена. Седнал на ръба на строшената седалка, без да обръща внимание на запушилия радиатор, изоставил всякакви мерки за безопасност, той пое напряко към кулата за управление. Където бе неизбежно, минаваше направо под самолетите, пресичаше пътя на други и едва не се сблъска с един едномоторен „Чесна“ — не го бе забелязал — който се вдигна току над колата, бръсвайки с колелета покрива й. Докато той се носеше с близо сто километра в час към кулата, 959 вървеше още по-бързо към излитането си. И отново го запреследваха сухите, професионални гласове на пилотите, които засилваха стотонната машина по пистата към небесата.

Дагит бе на трийсет метра от кулата, когато самолетът излетя.

Той отвори вратата преди още да е натиснал спирачката. И чак сега, когато колата спря със свирещи гуми под кулата, той осъзна, че сирените, за които си бе помислил, че следват него, се бяха струпали около един от отдалечените портали на летището. Сетне, сякаш за да го обори, чу друга сирена и видя присвяткващите светлини да приближават към него на висока скорост.

Погледна часовника си: бяха минали десет секунди; оставаха трийсет и седем. Представи си описанието на детонатора, което бе направил Чаз Мийчъм. След като кабината бе херметизирана и носът на самолета — вдигнат, часовниковият механизъм бе започнал отброяването.

Пазачът в основата на кулата бе извадил пистолета си и пристъпи напред, за да блокира входа й.

— Стой на място, приятел. Ръцете встрани, да мога да ги виждам.

— ФБР! — извика Дагит — тичаше, накуцвайки срещу мъжа. Не забави бягането си. Бръкна, за да извади картата си и осъзна, че не бе на мястото й. Навярно бе някъде отзад в колата; не бе изгубена. Властният му вик накара пазача да се поколебае за миг и да позволи на Дагит да направи още две крачки. Нямаше време да се занимава с глупости — да тършува из потрошената кола за парче хартия с цветна снимка, вакуумирано в найлоново пликче. Той бе от ФБР. Само това имаше значение. Оставаха му по-малко от трийсет и седем секунди и имаше само най-бегла идея как да се справи.

Той спря съвсем близо до мъжа и го ритна с все сила в слабините, като едновременно отклони пистолета му. Блъсна го настрани, отвори с трясък вратата и хукна по стълбите. Всеки път, когато вдигнеше левия си крак, раната в ребрата го заболяваше така, сякаш Корт отново и отново го промушваше. Изкуцука нагоре с учудваща бързина: през стъпало простенваше. Като стигна първата площадка, погледна часовника си — оставаха двайсет и седем секунди. Тогава зад него проехтяха изстрели. Онези от патрулната кола го преследваха.

Единият от куршумите го улучи.

Това не можеше да се обясни с нищо. Вместо да помисли колко безкрайни бяха тези стълби нагоре към кулата, вместо в паметта му да премине като на кинолента целият му живот, или да чуе гласа на майка си, или да види огромна бяла зала с призрачни бели фигури, които го посрещат с добре дошъл, той атакува стълбите.

Куршумът изобщо не го бе забавил. Мина през мускула на ръката му, точно под лявата мишница. Седемнайсет секунди. Последната редица стълби. Стъпките на преследвачите му почти го бяха застигнали. Ще ме убият на място, помисли си той. Да измина всичкия този път и да ме убият моите хора.

И ето че се появи Плешивия — агент Хендерсън — нисичкият детектив, който бе участвал в ареста на Бернар; той махна с ръка на двамата преследвачи на Дагит да прекратят огъня.

— Какво по дяволите…? — закрещя той на Дагит, с поглед вперен в двете кървящи рани.

Ала Дагит профуча край него и изкрещя:

— „Куиклинк 959“, „Куиклинк 959“, кой го води?

Дванайсет секунди — неумолимо сочеше часовникът.

— Управление на полетите — извика една жена.

— На борда има бомба! Предайте им! — изкрещя с цялата си сила Дагит, мислейки с понятията си за полицейските радиостанции, и спринтира към жената. Не знаеше какво ще прави като стигне до нея, но в момента единственият му шанс бе да се свърже с пилотите, а това можеше да стане само оттук — от кулата. Какво бе казал Мийчъм? Детонаторът бе тристепенен и всяка следваща фаза заработваше само ако предишните степени бяха включени. Дагит можеше да спре часовниковия механизъм, само ако затвореше една от по-предните „врати“. Мисли! Мисли! Нямаше време да изравнят самолета.

— Предайте им да разхерметизират кабината. Да разхерметизират веднага кабината!

Седем секунди.

Как можеха тези хора да са толкова спокойни? С тон, който можеше да бъде сбъркан с попско каканижене, жената изрече с провлечен, южняшки акцент:

— Мейдей!23 Алфа-едно-пет-девет, говори наземната кула на Националното летище. Аварийно съобщение. Експлозиви на борда. Моля разхерметизирайте самолета незабавно. Повтарям, незабавно разхерметизирайте самолета!

— Пет секунди! — изкрещя Дагит.

Залата бе утихнала като библиотечен салон, единствено се чуваха учестеното дишане на Дагит, тихото бръмчене на електрониката и на вентилаторите. Жената спокойно каза в микрофона, свързан със слушалките на главата й:

— Аварийно съобщение, Алфа-едно-пет-девет, потвърдете разхерметизацията на кабината. Потвърдете загубата на налягане в кабината. — Тя притисна слушалките. — Алфа-едно-пет-девет.

Дагит гледаше как секундите изтичат и каза:

— Сега! — и напрегна очи да види през прозореца самолета, който бе твърде далеч.

— Потвърдете, моля, Алфа-едно-пет-девет. Потвърдете моля…

Ръката й още притискаше слушалките. Погледите на всички в залата бяха отправени към нея. Всички бяха стаили дъх. Тя погледна към Дагит и му кимна безстрастно:

— Имаме потвърждение — каза му тя. — Обадиха се.

Беше като някоя плажна топка, надута до спукване. Страхотната му въздишка сякаш сне напрежението, ведно с издишаното огромно количество въздух; като ехо последваха въздишките и на останалите.

— Кажете им да изправят самолета — трябва да прекратят изкачването — и да се върнат тук, колкото се може по-бързо.

Тя започна да предава съобщението със същия равен, монотонен и едносричен южняшки акцент. Дагит се обърна. Лицето на Хендерсън бе бяло като тебешир.

— Намерихме другия детонатор — каза Дагит.

Хендерсън кимна:

— Май се сетих, че е така.

Срещнаха се на същия плаж в Мериленд, където той я бе заговорил за пръв път. Беше в началото на октомври и есенните ветрове бяха подгонили „зайците“ в зеленото море, ветрове, които вещаеха буря от юг и принуждаваха Лин Грийн да вдигне яката си, за да се скрие от тях. Трябваше да си замине на следващия ден, да се завърне в Лос Анджелис и това място бе най-подходящо и за двамата да се срещнат.

Вървяха хванати за ръце досами водата, от време на време морето поглъщаше отпечатъците от стъпките им върху пясъка. Кюкавците, досущ агенти от тайните служби, препускаха пред тях, без да ги допуснат прекалено близо. Далеч, в открито море, плаваха големи търговски кораби и Дагит не можеше да се отърве от въпросите къде ли отиваше всеки кораб и какви ли приключения го очакваха. В живота му бе имало период, в който той бе искал да стане морски капитан. Всъщност, той бе искал да стане какъв ли не, но си беше такъв, какъвто е; и точно това искаше да й каже.

— Добре ли ще е, ако кажа, че не ми харесва, но го разбирам? — попита го тя.

— Нищо не е свършило, преди да му е дошъл краят — рече той.

— А на това краят му няма да дойде никога — отвърна тя. — Нали?

— Да, мисля, че е така.

— Трябваше да се любим онази нощ. Още не съм си простила.

— Мисля, че го направихме. Никога не съм те обичал повече. Сигурен съм в това. Онази нощ роди нещо ново. Ти ме слушаше. Да можеш да изслушваш, е чудесен дар. Нещо, към което се стремя.

— Обичам те, нали знаеш?

— Да, мисля, че знам.

Тя се пусна от него и подгони птиците, а когато се върна и пъхна ръката си в неговата, очите й блестяха и той се запита дали това се дължеше само на вятъра.

— Става адски сложно.

— Така е.

— Но изглежда тъй просто.

— Просто е: аз трябва да довърша тази работа. Може да стане утре или след година. Може да стане така, че аз и тя да намерим начин да се съберем отново и аз й дължа да опитаме. Ако беше ти…

— Знам. Щях да искам същото нещо. Прав си. Знам, че си прав, но от това болката не намалява.

— Да, така е.

Тя го спря. Бяха застанали на същото място, където стоеше той, когато тя така смело го бе предизвикала да влезе вътре.

Тя бавно изтегли ръката от джоба си — бавно, внимателно, докато не привлече вниманието му. Завъртя китката си, разтвори пръстите си и върху дланта й блесна ключ.

— Само веднъж — каза тя, загледана в бунгалото.

Направиха си топла хралупа от всички одеяла, палтата си и двете големи хавлиени кърпи, които тя намери в килера. Вплетоха се, свити един в друг като какавида, изпаднали в транс в уханието на възбудата си, с разтуптени сърца, които искаха да изскочат от гърдите им, с пръсти, сплетени в един юмрук. Експлозията на сдържаната им досега любов можеше, както Дагит каза, „да бъде разбрана само от един специалист по експлозивите“. Тя обаче насърчи и последващи негови открития и те се галиха взаимно, докато нейното предложение за „само веднъж“ отдавна бе отишло в историята, а оранжевото есенно слънце бе подпалило небето в неочаквано розово.

Мълчаха, като вървяха на връщане към колата, макар че тя се изсмя тихо няколко пъти и всеки път след това стискаше силно ръката му. Най-сетне каза:

— Предполагам, че това трябва да ни държи влага за цял живот.

— Дано — отвърна й той, — защото не съм сигурен дали бих могъл отново да го понеса.

Шест седмици по-късно Антъни Корт седеше на един стол в чакалнята на летище Дълес. Срещу него седеше Моник Шейсон. Неговите, както и нейните ръце бяха в белезници; верига свързваше ръцете с окованите му глезени. Виждаше я за пръв път след онзи ден на летището. Изглеждаше доста зле. Двамата бяха разпитани поотделно. Един от охраната му бе казал, че я заловили няколко дни след опитания атентат, когато се мъчела да вземе влак за Ню Йорк. Нямаше как да разбере дали това бе вярно.

Адвокатът му бе издействал да носи цивилни дрехи, вместо унизителния оранжев костюм, за който бе настоявал федералният прокурор. Моник бе облечена в синя дочена рокля. Той се бе нагледал за цял живот на оранжеви костюми.

Екстрадираха ги за Германия, където той трябваше да застане пред съда за свалянето на самолета по полет 1023. Адвокатът му смяташе, че причината за това бе провалът на прокуратурата да изгради „печелившо“ дело, което можеше да донесе на Корт смъртна присъда. Ченгетата от ФБР страшно желаеха смъртната присъда. Сега надеждите им бяха в Германия.

Беше заобиколен от агенти на ФБР. Той позна един от тях, тип на име Левин, който бе помощник на Дагит по време на разпитите. Днес Левин изглежда ръководеше представлението без Дагит. Оценяваше иронията на факта, че го пазят именно хора от ФБР.

Причината за тази загриженост бе, че Михаел Шарп бе избягал от затвора. Всичко четирима членове на „Der Grund“ бяха освободени след дръзко нападение с вертолет над затвора; европейската преса след това надълго и нашироко коментираше факта, че Шарп и неговата организация очевидно бяха изключително добре финансирани и разполагаха с отлични връзки. Имаше слухове за таен „зелен фонд“ в швейцарски банки, както и за картел от бивши индустриалци, които били приели „зелената вяра“. Само месец преди бягството телевизионното предаване „60 минути“ бе припомнило как Шарп бе вербувал криминални престъпници за своя „кръстоносен поход на терора“. А сега отлично организираното му бягство даде повод на пресата да смята, че Шарп е знаел самоличността на някои или на всички индустриалци, които финансираха организацията и нейните операции, и че тъкмо тези хора го бяха освободили.

Напоследък заглавията се бяха фокусирали върху Корт, появиха се надежди, че съдебният му процес в Германия би извадил наяве липсващите факти, би разширил обсега на вече засилващото се международно разследване. Американците си падаха по добрите заглавия.

Ето защо той не бе изненадан, когато — докато наблюдаваше как се подготвя самолетът — разпозна един от персонала на компанията за бордови храни. Цялото му тяло потръпна, когато видя това лице — бе един от оръженосците на Михаел. Михаел нямаше намерение да допусне Корт да издаде нещо, това бе очевидно. Той погледна Моник и леко се усмихна. Тя го гледаше безизразно. Надяваше се да ги сложат да седят един до друг по време на полета. Искаше да умре рамо до рамо с нея. След всичко онова, което бе преживял, мислеше, че вече нищо не можеше да го учуди. И все пак, появата на този мъж успя да го изненада.

— Добре ли си? — попита го единият от пазачите му.

Корт се усмихна широко. От месеци не бе изпитвал подобно вълнение.

— Никога не съм се чувствал по-добре — рече той.

Дагит седеше и нервничеше в чакалнята на болницата.

Точно по това време трябваше да излети самолетът на Корт.

Вече си бе подредил приоритетите. Бе отказал твърдо на Пулман. Левин щеше да свърши тая работа вместо него.

Само през няколко затворени врати лекарите правеха първата опипваща операция, откак Дънкан бе почувствал топлина в ходилата си само преди десетина дни. Рентгеновите снимки потвърдиха, че нещо — навярно в резултат на падането му от книжната лавица преди два месеца — бе разместило силно третия прешлен и макар последвалото подобрение да не можеше да бъде обяснено от медицинска гледна точка, част от специалистите проявиха желание да закрепят прешлена на мястото му, преди да се е върнал обратно. Ако нещата вървяха добре, сега щяха да направят тъкмо това.

Тя приближи по коридора към него и той се изправи да я поздрави. Първо се целунаха, а сетне се прегърнаха силно. Беше купила храна от китайски ресторант и макар да твърдеше, че не е пипала късметчетата в баницата, той позна шрифта на пишещата й машина и добре знаеше, че не може да има късметче с текст „До един месец ще играеш бейзбол със сина си“. Очите му се просълзиха и той разплиска кафето, но след краткотрайна паника и очите, и разплисканото бяха подсушени.

Автоматичният приемник позвъни от колана му. Дагит посегна към него. Но сетне се спря. Вместо да прочете съобщението, той просто го изключи. Днес не бе ден за приемници, каза си той. Нали затова отказа така твърдо на Пулман. Не бе изпитвал подобно щастие от векове. Той си спомни последните няколко месеца, последните няколко години и си помисли: дори и да имах възможност, нямаше да постъпя по друг начин. Но докато преди бе живял под облачния покров на отчаянието, сега чувстваше топлите слънчеви лъчи на надеждата. Не всичко бе съвършено — това не бе един съвършен свят — но от време на време…