В по-голямата част от своето течение река Дрина минава през тесни клисури сред стръмни планини или през дълбоките каньони на отвесно изсечените си брегове. Само на няколко места по течението бреговете й се разширяват в открити долини и образуват, било от едната, било от другата страна на коритото, слънчеви, ту равни, ту вълнообразни местности, удобни за обработване и заселване. Такова разширение има и тук, при Вишеград, на мястото, гдето Дрина с рязък завой избликва от дълбокото и тясно ждрело между Буткови скали и Узавнишките планини. Завоят, който Дрина прави тук, е необикновено остър, а планините са толкова близо, че приличат на затворен масив, от който реката извира направо, като от мрачен зид. Но изведнъж планините се разместват в неправилен амфитеатър, чиято най-голяма дължина не е повече от петнайсетина километра по въздушна линия.

На това място, гдето Дрина с цялата тежест на своите зелени и пенливи водни маси избликва от затворения наглед масив на черните и стръмни планини има голям, стройно изграден от камък мост с единайсет широки свода. От тоя мост като от основа се разтваря ветрилообразно цялата вълниста долина с вишеградската „касаба“ и нейната околност, със селцата, полегнали в гънките на възвишенията, които са покрити с ниви, пасища и сливаци, кръстосани със синори и плетове, осеяни с горички и редки купчинки чер бор. Така, като се гледа от дъното на кръгозора, изглежда, че от откритите сводове на моста тече и се разлива не само зелената Дрина, но и цялата тази слънчева и питомна земя с всичко, което е по нея, и с южното небе над нея.

На десния бряг на реката, като се почне от самия мост, се намира средището на чаршията, отчасти на равното, отчасти по стръмнината на брега. От другата страна на моста, по левия бряг, се простира Малухино поле, разпръснато предградие край пътя за Сараево. Така мостът, който съединява двата края на сараевския път, свързва градчето с неговото предградие.

Всъщност да се каже „свързва“ е толкова точно, колкото и да се каже: слънцето изгрява сутрин, за да можем ние, хората, да виждаме наоколо и да си вършим работата, а вечер залязва, за да можем да спим и да си починем от грижите през деня. Защото тоя голям каменен мост, скъпоценен градеж с неповторима красота, каквито нямат дори много по-богати и по-многолюдни градове („Само още два такива има в царщината“, казвали в старо време), е единственият постоянен и сигурен прелаз по цялото средно и горно течение на Дрина и необходима брънка на друма, който свързва Босна със Сърбия и през Сърбия — по-нататък, с цялото турско царство чак до Стамбул. А градчето и неговото предградие са само селища, каквито винаги неминуемо се развиват по главните съобщителни точки и от двете страни на големите и важни мостове.

Така и тук с течение на времето са се роили къщите и се е увеличавало населението от двете страни на моста. Градчето е живяло от моста и е расло от него като от свой дълговечен корен.

(За да се види ясно и да се разбере напълно образът на градчето и естеството на неговото отношение към моста, трябва да се знае, че в него има още един мост, тъй като има и още една река. Това са Рзав и дървеният мост на нея. На самия край на градчето Рзав се влива в Дрина, така че центърът лежи на пясъчното езиче между двете реки, голямата и малката, които се сливат тук, а разпръснатите покрайнини се простират от другата страна на мостовете, на левия бряг на Дрина и на десния бряг на Рзав. Градче на вода. Но макар и да има още една река и още един мост, изразът „на моста“ никога не означава рзавския мост, прост дървен строеж без красота, без история, без друг смисъл, освен дето служи за преминаване на гражданите и на техния добитък, а винаги и единствено каменния мост на Дрина.)

Мостът е дълъг около двеста и петдесет крачки, а широк около десет, освен в средата, дето е уголемен чрез две напълно еднакви тераси, по една от всяка страна на коловоза, и стига двойна ширина. Това е оная част от него, която се нарича „капия“. Тук именно, на средния стълб, който в горната си част се уголемява, са отпуснати от двете страни по едно разширение, така че на него, отляво и отдясно на коловоза, се опира по една тераса, издадена смело и хармонично от правата линия на моста в простора над шумната зелена вода в глъбината. Те са около пет крачки дълги и още толкова широки, завършени с каменна ограда, както и целият мост по дължината, но непокрити. Дясната тераса, като се излиза от града, се нарича софа. Издигната е на две стъпала и е цялата обточена със седалища, на които оградата служи за облегало, а и облегалото, и седалищата, и стъпалата са като излети от еднакъв светъл камък. Лявата тераса от другата страна на софата е същата, само че е празна, без седалища. Зидът в средата на оградата там се издига над човешки бой; на него, при върха, е взидана плоча от бял мрамор с издълбан богат турски надпис-тарих, с летопис, който в тринайсет стиха съобщава името на човека, дето е издигнал моста, и годината, когато е издигнат. В основата на зида тече чешма: тънка струя вода от устата на каменен змей. На тази тераса е настанен кафеджията със своите джезвета, филджани, винаги разпален мангал и момче, което пренася кафетата отсреща, на гостите на софата. Това е „капията“.

На моста и неговата капия, около него или във връзка с него тече и се развива, както ще видим, животът на хората от градчето. Във всички разговори за лични, семейни, обществени преживелици може винаги да се чуе и изразът „на моста“. И наистина на дринския мост са първите детски игри и първите разходки на юношите. Християнските деца, родени на левия бряг на Дрина, преминават моста още в първите дни на своя живот, защото още през първата седмица след раждането им ги носят в черквата за кръщаване. Но и всички други деца, и тия, които са родени на десния бряг, и мюсюлманските, които изобщо не се кръщават, прекарваха, както и техните бащи и дядовци някога, по-голямата част от детинството си край моста. Ловяха риба край него или гълъби под неговите сводове. От най-ранна възраст очите им привикваха към хармоничните линии на тоя голям строеж от светъл, порест, правилно и безпогрешно изсечен камък. Знаеха всички майсторски изрязани форми и вдлъбнатини, както и всички разкази и легенди, които бяха свързани с произхода и строежа на моста и в които чудно и неразгадаемо се смесваха и преплитаха въображение и реалност, действителност и сън. И ги знаеха открай време, сякаш ги бяха донесли със себе си на света, така, както се знаят молитвите, без да си спомня човек нито кога ги е научил, нито кога за пръв път ги е чул.

Те знаеха, че мостът е изграден от великия везир Мехмед паша, чието родно село Соколовичи е тук, зад една от тия планини, които окръжават моста и градчето. Само везир е могъл да даде всичко, каквото трябва, за да се изгради това трайно чудо от камък. (Везир — това е нещо сияйно, голямо, страшно и неясно в съзнанието на децата.) Зидал го е майстор Раде, който би трябвало да живее стотици години, за да изгради всичко хубаво и трайно по сръбските земи, легендарният и всъщност безимен майстор, какъвто всеки народ измисля и желае, защото не иска нито да помни много, мито да бъде задължен на мнозина, дори и в спомените си. Знаеха, че вила-бродница е пречила на строежа, както всякъде и всякога някой пречел на всеки строеж, и нощем събаряла това, което било изградено през деня. Докато най-сетне „нещо“ не проговорило от водата и посъветвало майстор Раде да намери две невръстни деца-близначета, брат и сестра, наречени Стоя и Остоя, и да ги вгради в средните стълбове на моста. Веднага започнало издирването на такива деца из цяла Босна. Обещана била награда на този, който ги намери и доведе.

Най-после сеймените намерили в едно отдалечено село две близначета, кърмачета, и ги взели със силата на везирската власт; но когато ги понесли, майката не искала да се раздели от тях, а с викове и плач, без да усеща псувните и ударите, се довлякла след тях чак до Вишеград. Тук успяла да се промъкне при майстора.

Децата били вградени, защото иначе не могло и да бъде, но, както казват, майсторът се съжалил и оставил на стълбовете отвори, през които нещастната майка можела да кърми своите пожертвувани деца. Това са ония тънко изрязани слепи прозорци, тесни като бойници, в които сега вият гнезда дивите гълъби. Като спомен за това стотици години вече по зида тече майчиното мляко. Това са ония тънки бели струи, които по някое време на годината текат от безупречните спойки и оставят неизличими следи по камъка. (Представата за майчино мляко извиква в паметта на децата нещо съвсем родно и много сладко, но същевременно неясно и тайнствено, като везирите и строителите, и това ги плаши и отблъсква.) Тия млечни следи по стълбовете хората изстъргват и продават праха като лекарство за жените, които след раждане нямат мляко.

В средния стълб, под капията, има един по-голям отвор, тясна дълга врата без странични стълбове, като великанска бойница. Казват, че в тоя стълб имало голяма стая, мрачна зала, в която живеел чер арапин. Това знаят всички деца. В техните сънища и надлъгвания той играе голяма роля. Този, комуто се яви, трябва да умре. Нито едно дете не го е виждало още, защото децата не умират. Но го видял една вечер Хамид, оня астматичен и вечно пиян или махмурлия хамалин с кръвясали очи, и умря още същата нощ там, при зида. Наистина той бил мъртво пиян и замръкнал на моста под открито небе при температура –15°. Децата често гледат от брега в тоя мрачен отвор като в пропаст, която ги плаши и привлича. Наговарят се всички да гледат, без да мигнат, и който пръв види нещо, да извика. Взират се в тая голяма мрачна дупка, тръпнейки от любопитство и страх, докато на някое малокръвно момче се стори, че отворът почва да се люшка и мести като черна завеса или докато някой присмехулник и безсъвестен другар (винаги има по един такъв) не извика: „Арапинът!“ — и не почне божем да бяга. Това разваля играта и предизвиква разочарование и негодувание у ония, които обичат игрите на въображението, мразят иронията и вярват, че при внимателно гледане наистина може да се види и преживее нещо. А през нощта, насън, много от тях се борят с арапина от моста като със съдба, докато майката не ги събуди, та да ги освободи от мъчителния кошмар. И докато тя му даде да пийне студена вода („да прогони страха“) и го накара да изговори божието име, момчето, преуморено от дневната игра, вече спи със здравия детски сън, в който страховете още не могат да вземат връх и не траят дълго.

По-горе от моста, на стръмните брегове от сив варовик, от едната и другата страна се виждат кръгли вдлъбнатини, две по две на равни разстояния, сякаш врязани в камъка следи от копитата на великански кон; те идват отгоре, откъм Стария град, спускат се по канарите към реката и се явяват отново на другия бряг, гдето се губят в черната земя и треволяка.

Децата, които край тези каменни брегове по цели дни през лятото ловят дребна риба, знаят, че това са следи от стари времена и от стари воини. Тогава живеели по земята големи юнаци, камъкът бил мек и незрял като земята, а конете, като юнаците, имали великански ръст. Само че за сръбските деца това са следи от копитата на Шарколията, останали още от времето, когато Крали Марко бил затворен в тъмницата на Стария град, но избягал оттам, спуснал се по хълма и прескочил Дрина, на която тогава нямало мост. А турските1 деца знаят, че това не е бил Крали Марко, нито е могъл да бъде (защото къде у гяурин и копелаш такава сила и такъв кон!), а Джерзелез Али, който, както се знае, презирал каиците и каикчиите и на своята крилата арабска кобила прескачал реките като поточета. Те дори не се и препират за това, дотолкова и едните, и другите са убедени в истинността на своето вярване. И няма случай досега някой да е убедил някого или някой да е променил мнението си.

В тия вдлъбнатини, които са кръгли, а широки и дълбоки като доста големи паници, като в каменни съдове дълго след дъжд се задържа вода. Тези дупки, пълни с хладка вода, децата наричат бунари и в тях и едните, и другите, без оглед на вярата, държат дребната риба, мряната и плотовете, които хващат с въдица.

А на левия бряг, точно над пътя отстрани, има една големичка могилка от пръст, но от някаква твърда пръст, сива и вкаменена. По нея нищо не расте и не цъфти, а има само някаква дребна тревица, твърда и бодлива като стоманена тел. Тая могилка е цел и граница на всички детски игри край моста. Някога това място се е наричало Радисавлев гроб. И се разправя, че това бил някакъв сръбски първенец, силен човек. Когато везирът Мехмед паша решил да строи мост на Дрина и изпратил хора, всички се покорили и отишли на ангария, само Радисав се възпротивил, разбунил народа и заръчал на везира да се откаже от тая работа, защото няма да построи мост на Дрина. Мъка видял везирът, докато надвие Радисав, защото той бил юнак над юнаци и не го ловяла ни пушка, ни сабя, нито пък имало въжета или вериги, с които да го вържат: всичко късал като конци. Такъв талисман имал. И кой знае какво би станало и дали везирът би построил моста, ако не се намерил един от неговите хора, мъдър и опитен човек, който подкупил и разпитал слугата на Радисав. Така изненадали и удушили Радисава на сън, след като го вързали с копринени въжета, защото неговата муска не помагала само срещу коприна. Нашите жени вярват, че има една нощ в годината, през която може да се види как право от небето върху могилата пада силна бяла светлина. И то някъде през есента, по времето между Голяма и Малка Богородица. Но момчетата, които и вярвайки, и не вярвайки, са оставали да бдят пред прозорците с изглед към Радисавлевия гроб, никога не са могли да видят небесния огън, защото още преди полунощ ги е обарял сън. Затова пък пътници, на които не им е до това, са виждали някаква бяла светлина над могилата до моста, когато нощем се връщали в градчето.

А турците в градчето, напротив, от старо време казват, че на това място загинал за вярата някакъв дервиш на име шах Турхания, който бил голям юнак и бранел тук от някаква гяурска войска прелаза през Дрина. А че на това място няма нито знак, нито тюрбе, то е, защото самият дервиш искал да бъде погребан така, без знак и без белег, та да не се знае, че е тук. Защото, ако някога пак гяурска войска нахлуе по тези места, той ще стане изпод тая могилка и ще я спре, както някога, та да не мине по-далеч от вишеградския мост. Затова пък самото небе понякога озарява гроба му със светлината си.

Така животът на градските деца минава под моста или край него в невинни игри и детски блянове. А от първите години на съзряването той се пренася на моста, по-точно на капията, гдето младежките блянове намират друга храна и нови кръгозори, но гдето започват вече и житейските грижи, борби и дела.

На капията и край нея са първите любовни мечти, първите бегли погледи, подхвърлени думи и прошепвания. Тук са първите сделки и пазарлъци, свади и спогодби, срещи и изчаквания. Тук, на каменната ограда на моста, излизат на продан първите череши и дини, сутрешни салепи и горещи симиди. Но тук се събират и просяци, и сакати, и прокажени, също както и младите и здравите, които искат да се покажат или да видят другите, както и всички, дето имат да изнесат нещо особено — плодове, дрехи или оръжие. Тук често присядат зрели, видни хора да поразговарят за обществени работи или общи грижи, но още по-често — младежи, които си знаят само песните и шегите. Тук при големи събития и исторически промени се излагат манифести и позиви (на високия зид, под мраморната плоча с турския надпис и над чешмата) и тук чак до 1878 година са били бесени или набивани на кол главите на ония, които е трябвало по каквато и да е причина да бъдат погубени, а погубванията в това градче на границата, особено в неспокойни години, са били чести и през някои времена, както ще видим, и всекидневни.

Не може нито сватба, нито погребение да мине през моста, без да спре на капията. Тук обикновено сватбарите се приготвят и подреждат, преди да влязат в чаршията. Ако времената са спокойни и безгрижни, черпят се с ракия и запяват, повеждат хоро и често пъти се забавят много повече, отколкото са мислили. А при погребение носачите винаги оставят мъртвеца за малко, за да си починат тук, на капията, дето и без това е протекла голяма част от живота му.

Капията е най-важната точка на моста, също както мостът е най-важната част от града или както един турски пътник, когото вишеградчани нагостили добре, е отбелязал в своя пътепис: „Тяхната капия е сърцето на моста, а той е сърцето на тоя град, който трябва да остане в сърцето на човека“. Тя показва как старите майстори, за които се разправя в приказките, че са се борили с вили и всякакви чудесии и са могли да вграждат живи деца, са имали усет не само за здравината и хубостта на строежите, но и за ползата и удобството, които и най-далечните поколения ще имат от тях. И когато човек опознае тукашния живот и размисли добре, трябва да се съгласи, че наистина малко хора в Босна имат такива удобства и удоволствия, каквито и последният гражданин може да има на капията.

Разбира се, зимата не влиза в сметката, тъй като тогава през моста минава само оня, който е принуден да мине, пък и той ускорява крачка и навежда глава под студения вятър, дето непрестанно духа над реката. Тогава, разбира се, не се спират на откритите тераси на капията. Но във всяко друго време капията е истинска благодат за мало и голямо. Тогава всеки тукашен гражданин може във всяко време на денонощието да излезе на нея и да седне на софата или да се позабави там по работа или на разговор. Издадена и извисена на петнайсетина метра над зелената буйна река, тая каменна софа плува в простора над водата, между тъмнозелените бърда от три страни, небето и облаците или звездите над себе си и отворения хоризонт над реката, като тесен амфитеатър, който сините планини затварят в дъното.

Колко везири и богаташи на тоя свят могат да изнесат на такова място своята радост или грижа, своето доволство и денгубие? Малко, твърде малко. А колко паши в потока на столетията и в реда на поколенията са прекарали тук зори и вечери или нощни часове, когато целият звезден свод незабелязано се мести над човека! Много и много от нас са седели тук, облегнали се и прислонили се към гладкия дялан камък, и при вечната игра на светлината по планините и облаците на небето са разплитали вечно същите, но винаги различно сплетени конци на нашите градски съдбини. Някой някога казвал (наистина той бил чужденец и говорел на шега), че тая капия е оказала влияние върху съдбините на града и върху самия характер на неговите жители. В тези безкрайни седения, казвал тоя чужденец, трябва да се търси обяснение за склонността на много от гражданите към размишления и мечтания и една от главните причини за онова меланхолично безгрижие, с което се отличават жителите на градчето.

Във всеки случай не може да се отрече, че в сравнение с жителите на други места вишеградчани открай време са изпъквали като хора лекомислени, склонни към удоволствия и прахосници. Тяхното градче има удобно местоположение, околните села са плодни и богати и пари наистина обилно минават през Вишеград, но дълго не се задържат в него. А ако се намери някой пестелив и къщовен стопанин, без каквито и да е страсти, той е винаги някой пришелец; но вишеградската вода и въздухът са такива, че неговите деца се раждат вече с отворени ръце и разширени пръсти и покорени от общата зараза на разсипничество и безгрижие, живеят с девиза: „Нов ден, нов късмет.“

Разказват, че когато остарял и трябвало да напусне хайдутството из Романия, Стари Новак така учил Груица детенце, който трябвало да го замести:

— Когато седиш на пусия, добре гледай идващия пътник. Ако видиш, че язди гиздаво и носи червен джамадан, сребърни токи и бели навуща, той е от Фоча. Удряй веднага, защото има и на себе си, и в дисагите. Ако видиш бедно облечен пътник, навел глава и превит над коня, като да е тръгнал по просия, удряй свободно, той е от Рогатица. Такива са всички — вариклечковци и темерути, но пълни с пари като шипки. Но ако видиш някой делия, кръстосал крака на седлото, да бие тамбура и да пее с все глас, не удряй и не си мърси напразно ръцете, а пусни тоя дребосък да мине — това е вишеградчанин и няма нищо, защото у тях пара не се задържа.

Всичко потвърждава мнението на чужденеца. Но все пак е трудно да се каже точно до каква степен е вярно. Както и в толкова други неща, и тук не може лесно да се определи кое е причина и кое последица. Дали капията е направила гражданите това, което са, или, напротив, тя е замислена според техния дух и схващане и изградена според техните нужди и навици. Излишно и напразно питане. Няма случайни постройки, отделени от човешкото общество, в което са възникнали, от неговите потреби, желания и възгледи, както няма произволни линии и безпричинни форми в строенето. А създаването и животът на всяка голяма, хубава и полезна постройка, както и нейното отношение към селището, в което е издигната, често носи в себе си сложни и тайнствени драми и истории. Във всеки случай едно се знае — между живота на хората в града и тоя мост съществува тясна, вековна връзка. Техните съдби са така преплетени, че не може да се помислят и разкажат поотделно. Затова разказът за създаването и съдбата на моста е същевременно и разказ за живота на градчето и неговите жители от поколение на поколение, също както през всички разкази за градчето преминава нишката за каменния мост с единадесетте свода и капията като корона в средата.

Сега трябва да се върнем в онези времена, когато на това място не е имало и мисъл за мост, поне за такъв, какъвто е този.

Може и в ония стари времена някой пътник, минавайки оттук уморен и мокър, да е пожелавал през широката и буйна река да се направи по някакво чудо мост, та и той да може по тоя начин по-бързо и по-лесно да стигне там, дето е тръгнал. Защото, безсъмнено, откак съществуват и минават оттук и преодоляват пречките по пътя, хората винаги са мислили как да се направи на това място прелаз, също както всички пътници винаги мечтаят за удобен път, сигурна дружина и топъл хан. Само че не всяко желание е плодотворно, нито пък всяка мисъл е придружена с воля и сила, която осъществява желанията.

Първият образ на моста, на който е било съдено да се осъществи, е блеснал, разбира се, още съвсем неясно и мъгливо, във въображението на едно десетгодишно момче от близкото село Соколовичи през една утрин на 1516 година, когато го превели тук от неговото село на път към далечния, светъл и страшен Стамбул.

Тогава същата тая Дрина, зелена и буйна планинска река, „която често се мъти“, бучеше тук между голите и пусти каменисти и песъчливи брегове. Градчето и тогава съществуваше, но с друг облик и други размери. На десния бряг на реката, върху стръмния хълм, гдето сега са развалините, беше разположен добре запазеният Стари град — многостенна крепост още от времето на разцвета на босненското кралство, с кули, каземати и насипи, дело на могъщия велможа Павлович. По склоновете под тая крепост и под нейна защита бяха християнските селища Мейдан и Бикавац и наскоро потурчената махала Душче. Долу, в равнината между Дрина и Рзав, гдето по-късно се разви истинският град, бяха само градските ниви, пресечени от път, край който имаше едни дървен старовремски хан и няколко воденици и колиби.

Там, гдето Дрина пресича пътя, бе прочутата „скеля на Вишеград“. Това беше почернял старовремски каик с намръщен, муден лодкар на име Ямак, когото бе по-мъчно да повикаш, когато е буден, отколкото другиго от най-дълбок сън. Той бе човек с грамаден ръст и необикновена сила, но пострадал в многото войни, в които се беше прославил. Имаше само едно око, едно ухо и един крак (другият беше дървен). Без поздрав и усмивка той превозваше стоката и пътниците, капризно и своенравно, бавно и немарливо, но почтено и сигурно, затова за неговата довереност и почтеност се разказваше също както за бавността и своенравието му. С пътниците, които превозваше, не искаше да има ни досег, ни разговор. Дребните медни монети, с които плащаха превоза, хората хвърляха в дъното на черния каик, гдето те по цял ден лежаха в пясък и вода и чак вечерта лодкарят немарливо ги събираше с дървената паница, с която черпеше вода от лодката, и отнасяше в своята колиба на брега.

Каикът работеше само когато течението и нивото на водата бяха обикновени или малко повишени, но щом реката се размътеше и придойдеше извън определени граници, Ямак извличаше своя тежък каик, привързваше го здраво в едно заливче и така Дрина ставаше непроходима като най-дълбоко море. Тогава Ямак оглушаваше и със здравото си ухо или просто отиваше отвъд Град да наобиколи нивата си. Тогава през целия ден можеха да се видят на другия бряг пътници, които идваха от Босна и стояха отчаяни на каменистия бряг, отдето премръзнали и измокрени напразно търсеха с поглед каика и каикчията и от време на време се провикваха проточено над мътната бясна река:

— Оооооо, Ямачееее!

Никой не отговаряше и никой не се явяваше, докато водата не спадне; а този момент Ямак определяше сам, намръщено и неумолимо, без разговори и обяснения.

Градът, по-точно тогава още схлупеното малко селище, беше на десния бряг на Дрина, горе по склоновете на стръмния хълм, под самите развалини на някогашната крепост, защото тогава градчето дори не съществуваше в обема и облика, който доби едва по-късно, когато бе построен мостът и когато се развиха съобщенията и търговията.

През тоя ноемврийски ден на левия бряг на реката стигна дълъг керван от натоварени коне и спря тук на почивка. Един еничарски ага с въоръжена свита се връщаше в Цариград, след като беше събрал по селата на Източна Босна определения брой християнски деца за аджами-оглан.

Шест години бяха минали вече от последното събиране на тоя кръвен данък, затова тоя път изборът бе лесен и обилен; без мъка беше намерено необходимото число здрави, умни и хубави момчета между десет и петнайсет години, макар че много родители, само за да се измъкнат от избора на агата, криеха децата си в гората, учеха ги да се преструват на малоумни или куци, обличаха ги в парцали и ги пускаха в нечистотии. Някои наистина осакатяваха собствените си деца, като отсичаха по един пръст от ръцете им.

Избраните момчета откарваха далече, натоварени на дълга редица дребни босненски кончета. На всеки кон висяха по два плетени коша като за плодове, по един от всяка страна, и във всеки кош имаше по едно момче с малък вързоп и кравайче, последното нещо, което то получаваше от бащината си къща. От тези кошове, които равномерно се клатеха и скърцаха, надничаха свежите и уплашени лица на отвлечените момчета. Някои мирно гледаха през конската задница колкото може по-дълго родния край, други ядяха и в същото време плачеха, а някои спяха, с глава, прислонена към конския самар.

На известно разстояние от последните коне на тоя необикновен керван вървяха раздърпани и задъхани много родители и роднини на децата, които отвеждаха завинаги, за да бъдат обрязани и потурчени в чужда земя, та като забравят своята вяра, своя край и своя произход, да прекарат живота си в еничарските отреди или на някоя друга висша служба в царството. Това бяха повечето жени, най-много майки, баби и сестри на отвлечените момчета. Когато се приближаваха повече, сувариите на агата ги разгонваха с бичове и викове, насочвайки към тях конете си. Тогава жените се разбягваха и скриваха в гората край пътя, но малко по-късно пак се събираха след шествието и напрягаха насълзени очи, за да видят още веднъж над коша главата на детето, което отвеждаха. Особено упорити и неудържими бяха майките. Те тичаха, като газеха енергично, без да гледат къде стъпват, с разголени гърди, разчорлени и забравили всичко наоколо, припяваха и нареждаха като за покойник, други викаха безпаметно, като обхванати от родилни мъки и заслепени от плач, налитаха право на суварийските бичове и на всеки удар отговаряха с безумния въпрос: „Къде го водите? Къде ми го водите?“ Някои се опитваха да повикат отчетливо своето дете, да му дадат още нещо от себе си, нещо кратко, с две думи, някоя последна поръка или напомняне за път.

— Раде, синко, да не забравиш майка…

— Илия! Илия! Илия! — викаше друга жена, като търсеше с поглед познатата мила глава и повтаряше непрестанно това, сякаш искаше да вреже в паметта на детето името, което след някой ден щеше да му бъде отнето завинаги.

Но пътят е дълъг, земята твърда, тялото слабо, а османлиите силни и безжалостни. Малко по малко жените изоставаха назад и уморени от ходенето, гонени с удари, една след друга се отказваха от безполезното упорство. Тук, при вишеградската скеля, трябваше да изостанат и най-упоритите, защото в каика не ги приемаха, а през водата не можеха да минат. Тук чакаха като вкаменени, без да усетят глад, жега или студ, за да видят още веднъж на другия бряг на реката как проточеното шествие от коне и конници се запътва към Добрун и да зърнат още веднъж детето, което изчезва от очите им.

През тоя ноемврийски ден в един от многобройните кошове мълчеше и със сухи очи гледаше наоколо си едно мургаво момче на десетина години от планинското село Соколовичи. В премръзналата си, почервеняла ръка то държеше малко криво ножче, с което разсеяно дялкаше края на своя кош, и в същото време наблюдаваше всичко край себе си. Запомни скалистия бряг, обрасъл с редки, голи, убого сиви ракити, уродливия каикчия и срутената воденица, изпълнена с паяжина и течение, дето трябваше да пренощуват, преди всички да се прехвърлят през мътната Дрина, над която грачеха врани. Като физическо неразположение нейде вътре в себе си — черна бразда, която от време на време за секунда-две пресича гърдите и причинява силна болка, — момчето отнесе спомена за това място, гдето пътят се прекъсва, безнадеждността и мъката от бедата се сгъстяват и утаяват по скалистите брегове на реката, преминаването през която е тежко, скъпо и несигурно. Това беше израненото и болно място на тези и без това планински и бедни краища, гдето неволята става явна и очевидна, гдето човек бива спънат от превъзхождащата го стихия и засрамен от своята немощ, трябва да види по-ясно и своята, и чуждата беда и изостаналост.

Всичко това се свърза с физическото неразположение, което остана у момчето от тоя ноемврийски ден и което никога по-късно не го напусна напълно, макар че то промени живота и вярата, името и родината си.

Какво стана по-нататък с детето от коша, разказват всички истории на всички езици и по широкия свят знаят това по-добре, отколкото у нас. С време то стана млад и храбър силахдар в султанския двор, после капудан паша, царски зет, пълководец и държавник със световно значение, Мехмед паша Соколи, който на три континента води в повечето случаи победоносни войни, разшири границите на турската държава, осигури я отвън и чрез добро управление я засили отвътре. За шестдесет и няколко години той служи на трима султани, преживя и добро, и зло както малцина, и то само избрани хора, преживяват и се издигна до непознати нам висини на сила и власт, където също малко хора достигат и остават. Тоя нов човек, който се издигна в един чужд свят, гдето дори и мислено не можем да го съпроводим, трябваше да забрави всичко, което бе оставил в оня край, отдето някога го бяха отвели. Без съмнение той забрави и прелаза през Дрина при Вишеград: пустия бряг, на който пътниците треперят от студ и неизвестност, тромавия, прояден от червеи каик, страшния лодкар и гладните врани над мътната вода. Но чувството на неразположение, което остана от всичко това заедно, никога не изчезна съвсем. Напротив, с годините и старостта то взе да се явява все по-често: винаги тая черна бразда, която минава през гърдите и ги разсича с особената, добре позната от детинство болка, съвсем различна от всички мъки и болки, които животът по-късно му донесе. Тогава везирът чакаше със затворени очи черното острие да мине и болката да престане. В един такъв миг той стигна до мисълта, че ще се освободи от тази болка, ако изтрие прелаза на далечната Дрина, където нещастието и всички несгоди непрестанно се трупат и утаяват, като прехвърли мост над стръмните брегове и буйната река между тях, като свърже двата края на пътя, който е прекъснат тук, и така завинаги и сигурно съедини Босна с Изтока — мястото на своето потекло с местата на своя живот. Така той бе първият, който в един миг зад затворените си клепачи видя здравия и строен силует на големия каменен мост, дето трябваше да се появи на това място.

Още същата година по заповед на везира и с негови средства започна строежът на големия мост на Дрина. Той трая пет години. За градчето и за целия край то трябва да е било извънредно важно и напрегнато време, пълно с промени, с дребни и големи събития. Но за чудо в градчето, дето със столетия са се помнили и разказвали всякакви събития, дори и такива, които са в непосредна връзка с моста, не са запазени много подробности за самата работа по строежа.

Народът помни и преразказва онова, което може да схване и успее да превърне в легенда. Всичко останало минава край него без по-дълбока следа, с нямото равнодушие на безименните природни явления, не засяга въображението му и не остава в паметта му. Това мъчително и дълго изграждане е било за него чужда работа за чужда сметка. Едва когато, като плод на тези усилия, се появил големият мост, хората почнали да си спомнят подробности и да кичат създаването на действителния, майсторски изграден мост с фантастични разкази, които пък те можели умело да създават и дълго да помнят.

През пролетта на оная година, когато бе взето везирското решение за строежа, в градчето дойдоха негови хора, придружени от охрана, за да приготвят всичко, което бе потребно за изграждането на моста. Те бяха много — с коне, коли, разни инструменти и шатри. Всичко това будеше страх и тревога в малкото градче и околните села, особено сред християнското население.

Начело на този отред стоеше Абид ага, главен везирски довереник за строежа на моста, а след него идваше строителят Тосун ефенди. (За този Абид ага още от по-рано се говореше, че бил безогледен, безмилостен и прекомерно строг човек.) Щом се настаниха на шатри под Мейдан, Абид ага свика на съвет представителите на властта и всички по-първи турци. Не се съвещаваха много, защото говореше само един, тоест Абид ага. Събраните хора се намериха пред едър човек с нездраво червендалесто лице и зелени очи, в богата цариградска носия, с къса червеникава брада и мустаци, чудно засукани по унгарски. Речта, която този необуздан човек произнесе пред събраните хора, ги изненада повече от външния му вид.

— По свой начин до вас са стигнали преди мене слухове за мен и аз вече зная, че тия слухове не могат да бъдат нито хубави, нито приятни. Навярно сте чули, че искам послушание от всекиго, че ще бия и убия всеки, който не работи както трябва и не изпълнява безпрекословно, че не зная какво е „не може“ и „няма“, че при мен и за най-малката дума се губи глава, накратко, че съм жесток и опак човек. Искам да ви кажа, че тия слухове не са нито измислени, нито преувеличени. Под моята липа наистина няма сянка. Такава слава добих през дългогодишната си служба, като изпълнявах предано заповедите на великия везир. Осланям се на бога да свърша и тази работа, за която съм изпратен тук, и когато си отида след свършването и, надявам се, че след мене ще тръгнат още по-лоши и по-черни слухове от тия, които са стигнали до вас.

След тоя необикновен увод, който всички изслушаха в мълчание и със сведени очи, Абид ага обясни на хората, че тук се отнася до строеж с грамадно значение, какъвто нямат и по-богати земи, че работите ще траят пет, а може и шест години, но че волята на везира ще бъде изпълнена до косъм вярно и до минута точно. След това изложи кои са първите нужди, какви ще бъдат подготвителните работи и какво се очаква при това от местните турци, и какво се иска от раята, християните.

До него седеше Тосун ефенди, дребен, жълт и блед потурнак от гръцките острови, майстор, който беше строил много обществени сгради на Мехмед паша в Цариград. Той беше спокоен и равнодушен, сякаш не чуваше или не разбираше думите на Абид ага. Гледаше и ръцете си и само от време на време повдигаше поглед. Тогава можеха да се видят неговите големи черни очи с кадифен блясък, хубави късогледи очи на човек, които гледа само своята работа и не вижда, не чувствува и не разбира нищо друго от живота и света.

Хората излязоха смутени и съсипани от тясната и душна шатра. Усещаха как под новите им празнични антерии струи пот и как у всеки от тях бързо и непреодолимо се загнездва страх и грижа.

Това, което бе сполетяло сега града и цялата околност, беше голяма, неведома напаст, дето не може да й се види краят. Най-напред почна сеченето на горите и подвозът на дървения материал. Толкова дървения се струпа по двата бряга на Дрина, та народът дълго време мислеше, че мостът ще се прави от дърво. После почнаха землените работи, разкопаването и пробиването на скалистите брегове. По-голямата част от тези работи бяха вършени ангария. Така — чак до късна осен, когато работата беше спряна и първата част от нея завършена.

Всичко това ставаше под надзора на Абид ага и на неговата дълга зелена тояга, която влезе в песните. Защото, щом забележеше, че някой се шляе или не работи както трябва, той го посочваше с тая тояга, а сеймените го хващаха, биеха го на самото място и после, окървавен и безпаметен, го поливаха с вода и го слагаха отново на работа. Когато в късна есен напускаше града, Абид ага отново събра старейшините и първенците и им каза, че през зимата отива на друго място, но окото му остава тук. Всички ще отговарят за всичко. Ако се окаже, че нещо от работите е повредено или ако една-единствена летва от дървения материал липсва, ще глоби целия град. На тяхната забележка, че може да направи пакост и наводнение, той без колебание отговори студено, че това е тяхна земя, реката също е тяхна, та поради това и нанесената щета ще бъде тяхна.

Цяла зима хората пазиха материалите и се грижиха за изработеното като за очите си. А с пролетта дойдоха Абид ага и Тосун ефенди, но дойдоха и далматински каменоделци, които народът наричаше „римски майстори“. В началото бяха около трийсет души. Водеше ги някой си майстор Антоний, християнин от Улцине. Беше висок, хубав човек с големи очи, смел поглед, орлов нос и кестеняви коси, които падаха до раменете му, облечен богато, по западен начин. Неговият помощник беше негър, истински негър, весел млад човек, на когото целият град и всички работници викаха Арапина.

Ако миналата година, като се съди по струпаните дървета, можеше да се мисли, че Абид ага има намерение да вдига дървен мост, сега на хората се струваше, че иска да издигне тук, на Дрина, нов Стамбул. Почнаха да докарват камъни от каменоломните, които откриха в планината при Баня, на един час път от градчето.

На следната година край вишеградската скеля грейна някаква особена пролет. Заедно с това, което никне и цъфти винаги по това време, от земята изникна цяло селище от колиби; появиха се нови пътища и пътеки до водата; плъзнаха безброй волски коли и кираджийски коне. Хората от Мейдан и Околища гледаха как всеки ден, като някакъв посев, расте долу край реката неспокойна грамада от хора, добитък и всякакъв строителен материал.

На стръмния бряг работеха каменоделците. Целият тоя край стана жълтеникав от каменния прах. А малко по-далече, на пясъчната равнинка, местни аргати гасяха вар, промъквайки се, одърпани и побелели, през белия дим, който се вдигаше високо над варниците. Пътищата се продъниха от претоварени коли. Каикът работеше по цял ден, като превозваше от единия на другия бряг материали, надзиратели и работници. Нагазили до пояс в сивата пролетна вода, специални работници забиваха диреци и правеха плетове, набити с глина, които трябваше да разделят водното течение.

Всичко това гледаха хората, които дотогава мирно живееха в разпиляното по стръмнината край скелята на Дрина градче. И би било добре, ако можеха само да гледат, но работата вземаше такъв обсег и размах, че увличаше в своя водовъртеж всичко живо и мъртво не само в града, но и далече около него. На другата година числото на работниците порасна толкова, че те станаха колкото всички мъжки жители на градчето. Всички коли, всички коне и волове работят само за моста. Всичко, което може да пълзи и да се търкаля, се взема и се впряга в работа — понякога със заплата, понякога насила, като ангария. Пари има повече от по-рано, но скъпотията и оскъдицата растат по-бързо, отколкото идват парите; така че докато стигнат в ръцете на човека, те са вече наполовина изядени. Още по-тежко от скъпотията и оскъдицата върху местните хора падат тревогата, безредието и несигурността, които сега връхлитат на града като последица от струпването на толкова много работен народ от божия свят. И въпреки цялата строгост на Абид ага сбиванията между работниците и кражбите по градините и дворищата са чести. Мюсюлманските жени трябва да крият лицата си дори когато излизат на двора, защото отвсякъде може да надзърне окото на тези безброй работници — чужди и тукашни; а градските турци държат строго на предписанията на исляма, толкова повече, че всички са отскоро потурчени и няма почти нито един, който да не помни баща или дядо християнин или нов потурнак. Поради всичко това по-старите хора от турска вяра открито негодуват, обръщат гръб на тая бърканица от работници, впрегатни животни, дървета, земя и камъни, която все повече се разпростира и заплита по двете страни на скелята и която със своето ровене и ширене засяга вече и техните улици, дворове и градини.

В началото всички се гордееха с голямото дарение, което щеше да направи този везир от техния край. Тогава още не знаеха онова, което сега виждаха: че бележитите строежи искат толкова много средства, тревоги, напрежение и разходи. Хубаво е, мислят те, да принадлежиш към правата вяра, която царува, хубаво е да имаш везир земляк в Стамбул и още по-хубаво е да си представиш як и драгоценен мост през реката, но това, което става сега, не прилича на нищо. На пъкъл се превърна техният град, самодивско хоро от безсмислени работи, дим, прах, викове и размирие. Годините минават, работата се разширява и разраства, но нито краят, нито смисълът и се вижда. На всичко прилича това, само не на мост.

Така мислят градските турци-потурнаци и на четири очи признават, че им е преседнало и в носа ги е ударило и господството, и гордостта, и бъдещата слава, и като ругаят и моста, и везира, молят бога само да ги спаси от тая напаст и да им върне — и на тях, и на домовете им, някогашния покой и тишината на скромния живот край старата скеля на реката.

Дотегна на турците, а особено на християнската рая по целия вишеградски край, само че нея никой нищо не я пита, нито пък тя може да покаже своето негодувание. И ето вече трета година, откак хората носят ангария на тоя строеж и с работа, и с коне, и с волове. И не само тукашната рая, а и раята от три съседни калъка. Конните сеймени на Абид ага залавят навсякъде селска, пък и градска рая и я докарват да работи на моста. Обикновено ги изненадват на сън и ги издавят като пилци. По цяла Босна пътник на пътник казва да не върви към Дрина, защото залавят всеки, който им падне, без да питат кой е и какъв е или къде отива и го карат да отработи поне няколко дни. Християните от града се откупват с рушвети. Селските момци опитват да бягат в гората, но вместо избягалите младежи сеймените веднага вземат от къщата заложници, често пъти и жени.

Вече трета есен народът работи ангария на моста, а по нищо не може да се види, че работата напредва и наближава краят на тая неволя. Есента е вече напреднала: листата окапаха, пътищата се продъниха от дъжд, Дрина придойде мътна, а голите стърнища се изпълниха с тромави врани. Но Абид ага не спира работата. На слабото ноемврийско слънце селяните мъкнат дървета и камъни, шляпат с босите си крака или „кървави“ цървули по разкаляния път, потят се от усилие или мръзнат на вятъра, пристягат около себе си черните гащи, изшарени с нови дупки и стари кръпки, и връзват изпокъсаните краища на единствената си груба кълчищна риза, почерняла от дъжда, калта и пушека, но не смеят да я изперат, защото от водата ще се разпадне на дребни влакънца. Над всичко бди зелената тояга на Абид ага, защото Абид ага обхожда и каменоломната в Баня, и всички работи кран моста, и то по няколко пъти на ден. Той е сърдит и ядосан на целия свят, защото дните намаляват, а работата не напредва тъй бързо, както той иска. С тежък кюрк от руска кожа и високи ботуши, с почервеняло лице, той се качва по скелите на ония стълбове, които вече се издигат над водата, влиза, в ковачницата, в складовете, работническите колиби и се нахвърля на всички по ред, на надзиратели и предприемачи.

— Къси са дните! Все по-къси! Ах, кучи синове, само хляба ядете бадява!

Крещи така, сякаш са виновни, че късно съмва и рано мръква. И по здрач, в неумолимия и безизходен вишеградски здрач, когато стръмните бърда притиснат града и бързо падне нощта, тъмна и глуха, като последна, яростта на Абид ага стига своя връх; и като няма вече на кого да излее гнева си, той се яде вътрешно и не може да спи от мисълта, че толкова работи стоят и толкова народ подсмърча и губи време. Скърца със зъби. Вика надзирателите и пресмята по какъв начин може по-добре да се използува другият ден и по-пълно да се употреби работната сила.

През това време хората спят в колибите и сайвантите, почиват и обновяват силите си. Но не всички спят; и те умеят да будуват за своя сметка и по свои начин.

В средата на една просторна и суха колиба гори, по-точно догаря, огън, защото от него е останала само жаравата, която тлее в полумрачното помещение. Всичко е изпълнено с дим и възкисел тежък дъх на мокри дрехи и цървули и изпарения от трийсетината човешки тела. Всички са на ангария, селяни от околните села, християнска, чифлигарска беднотия. Всички са окаляни, измокрени, уморени, угрижени. Изяде ги тая безкрайна ангария, а техните ниви горе в селата напразно чакат за есенна оран. Повечето са още будни. Сушат навуща около огъня, преплитат цървули или просто гледат в жарта. Между тях беше дошъл отнякъде някакъв черногорец — заловили го сеймените на друма, та работеше вече няколко дни, макар на всички непрестанно да разправяше и доказваше, че за него това е много мъчно и неудобно и че на неговото достойнство не отговаря такава ангария.

Сега край него са се събрали най-голям брой будни селяни, предимно по-млади. Из дълбокия джоб на сивия си ямурлук черногорецът изважда гусла, неугледна и малка като длан, и къс лък. Един от селяните излиза пред сайванта да пази да не дойде някой от турците. Всички гледат черногореца, сякаш за пръв път го виждат, и гуслата, която се губи в големите му шепи. Той се свива. Гуслата е на скута му, притиска с брада главата й, маже струните със смола и духа в лъка; всичко е влажно и прогизнало. И докато той спокойно и самоуверено, сякаш е сам в света, извършва всичките тези дребни работи, те втренчено го гледат. Най-после отеква първият звук, рязък и неравен. Възбуждението расте. А черногорецът настройва гуслата и почва да припява през нос и да допълва нейния глас. Всичко се слива и всичко предвещава чудна приказка. И в миг, щом нагажда глас по гуслата, той изведнъж вдига глава така мощно и гордо, че ябълката на мършавата му шия изскача, а острият профил блясва на светлината и издава глух и проточен звук: Аааа-аааа! — и веднага продължава отчетливо и призивно:

Селяните все повече се притискат около гусларя, но без най-малък шум; дъхът им не се чува. Всички мигат удивени и захласнати. Тръпки лазят по плещите, гръбнаците се изправят, гърдите се издуват, очите блестят, пръстите на ръцете се разперват и свиват, а мускулите на челюстите се стягат. Черногорецът реди и нарежда все по-бързо, все по-хубаво и по-смело, а мокрите и разсънени ратаи, унесени и безчувствени към всичко останало, следят песента като своя собствена, хубава и светла съдба.

Между многото селяни, които работеха ангария, беше и някой си Радисав от Унище, малко селце току над града. Нисичък човек, с тъмно лице и неспокойни очи, доста приведен в кръста, той ходеше бързо, като отмяташе крака и клатеше глава и рамене наляво-надясно, наляво-надясно, сякаш пресяваше брашно. Не беше нито сиромах, както изглеждаше, нито простодушен, както се представяше. Неговите се наричаха Хераци, имаха добра земя и много мъже в къщи, но почти цялото им село през последните четирийсет години се бе потурчило, та бяха много притеснявани и самотни. Такъв мъничък, свит и бърз, през тия есенни вечери този Радисав „сееше“ от колиба до колиба, въвираше се като шило между селяните и шушукаше с отделни хора. Неговите думи бяха главно такива:

— Братя, дотегна ни и трябва да се браним. Хубаво виждате, че тоя строеж ще ни затрие и изяде. И децата ни ще работят ангария на него, ако ние оцелеем. Та това се прави да ни затрият, не за друго. То на сиромашията мост не трябва, а на турците; ние нит’ вдигаме войска, нит’ водим търговия; и каикът ни е много. Но ние неколцина се уговорихме да ходим нощем в глуха доба да събаряме и да разтуряме колкото можем онова, дето е направено и издигнато, и да пуснем дума, че вили рушат строежа и не дават мост на Дрина. Па да видим дали това ще помогне. Друг път нямаме, а нещо трябва да правим.

Намериха се, както винаги, малодушни и недоверчиви, които смятаха, че така няма да излезе нищо, защото силните и лукави турци няма да се откажат от онова, дето са намислили, и че трябва и по-нататък да се работи ангария, както бог дал, и да не се прави от лошото по-лошо. Но се намериха и такива, които смятаха, че е по-добре така, отколкото още да се тегли и чака, докато от тежката работа и оскъдния хляб на Абид ага от човека падне и последната кръпка, и последният драм сила; че трябва да се върви след всеки, който мисли да търси някакъв изход. Това бяха главно младежи, но имаше и сериозни, женени хора, домакини, които се съгласиха, без въодушевление и страст, и загрижено говореха:

— Па хайде да разрушаваме, кръвта да го изяде, докато той не ни е изял. А ако и това не помогне…

И махваха с ръка в отчаяна решителност.

Така през тия първи есенни дни най-напред сред работниците, а после и из градчето се понесе мълва, че вила-бродница се е забъркала в работите на моста, че руши и разваля нощем онова, което се изгражда през деня, и че от строежа няма да излезе нищо. По същото време наистина нощем почнаха да се вършат необясними щети в заприщените места, па и на самите зидарски работи. Инструментите, които зидарите оставяха на започнатите крайни стълбове, взеха да се губят, насипите да се провалят и сриват.

Мълвата, че мостът няма да може да се вдигне, стигна далече, ширеха я и християни, и турци, и тя все повече вземаше характер на твърдо убеждение. Християнската рая ликуваше, все шепнешком, все негласно и прикрито, ала от цяло сърце. И местните турци, които по-рано гледаха с гордост везировия строеж, почнаха да смигат презрително и да махат с ръка. Мнозина наши потурнаци, които с промяната на вярата си не бяха намерили онова, което бяха очаквали, а продължаваха да сядат пред бедна вечеря и да ходят с окъсани лакти, слушаха и повтаряха с радост приказките за големия неуспех и намираха някакво горчиво задоволство в това, че дори и везирите не могат да постигнат и завършат съвсем всичко, което са си наумили. Говореше се вече, че чуждите майстори се готвели за заминаване и че мост няма да има там, дето никога не е имало и не е трябвало да се започва. Всичко това се сплете и бързо разпространи сред хората.

Народът лесно измисля приказки и бързо ги разнася, а действителността чудно и неделимо се смесва и преплита с тях. Селяните, които нощем слушаха гусларя, разправяха как вилата, която нощем руши строежа, заплашила Абид ага, че няма да престане с разрушаването, докато не вградят в основите две деца близнаци, брат и сестра, Стоя и Остоя по име. И мнозина се кълнеха, че виждали как сеймените търсят по селата такава двойка деца. (Сеймените наистина обикаляха, но не търсеха деца, а по Абидагова заръка подслушваха и разпитваха да разберат кои ще са тия неизвестни хора, дето рушат моста.)

По това време се случи в някакво село над Вишеград да зачене някаква няма и малоумна девойка, сирота, която работеше по чужди къщи, но не искаше, па и не можеше да каже от кого. Това беше рядък и незапомнен случай — девойка, и то такава, да зачене и бащата да остане неизвестен. И работата се разчу надалече. Тъкмо тия дни момата роди в една кошара близнаци, но и двете деца мъртви. Жените от селото й помогнаха при раждането, което беше необикновено тежко, и веднага погребаха децата в един сливак. А неречената майка още на третия ден се вдигна и взе да търси децата си навсякъде из селото. Напразно и обясняваха, че децата са мъртвородени и погребани. За да се отърват от нейните постоянни питания, те и казаха, или по-скоро й обясниха с движения, че нейните деца са отнесени в градчето, там, дето турците правят мост. Така слаба, отчаяна, тя се отлута до града и почна да обикаля край скелите и строежа, да заглежда уплашено хората в очите и с неразбираемо мърморене да ги пита за децата. Хората я поглеждаха учудено или я гонеха да не пречи на работата. Като виждаше, че не разбират какво иска, тя разкопчаваше грубата си селска риза и показваше болните си набъбнали гърди, чиито пъпки бяха взели да се пукат и да кървят от млякото, което непрестанно напираше. Никой не знаеше как да й помогне и обясни, че нейните деца не са вградени в моста, защото на всички добри думи и уверения, псувни и заплашвания тя отговаряше само с жално мърморене и с остър и недоверчив поглед разглеждаше всеки ъгъл. Най-после престанаха да я гонят, пускаха я да скита край строежа, като я обграждаха с мъчително съжаление. Готвачите й даваха от чорбата на работниците, дето загаряше в дъното на казана. Те първи я нарекоха лудата Илинка, а след това и цялото градче. И самият Абид ага минаваше мълчаливо край нея, обръщаше суеверно глава настрана и заповядваше да й дадат милостиня. Така тя остана да живее като кротка луда край строежа. С нея остана и приказката, че турците зазидали деца в моста. Някои вярваха, други — не, но всички я повтаряха и преповтаряха.

А щетите продължаваха да стават — де по-малко, де повече, и успоредно с тях се ширеха все по-упорити слухове, че вилите не дават мост на Дрина.

Абид ага беснееше. Изяждаше се, че въпреки неговата пословична строгост, която той поддържаше като особен дял от гордостта си, може да се намери човек, който да дръзва нещо против неговото дело и неговите намерения. Гнусеше се също така от тези хора, както от мюсюлманите, така и от християните, които бяха бавни и несръчни в работата, но бързи в присмеха и неуважението и така добре умееха да намерят подигравателна и унищожителна дума за всичко, което не разбираха или не можеха да направят. Разстави стражи от двете страни на реката. Щетите по землените работи тогава престанаха, но над самата вода разрушаването продължаваше. Само през лунните нощи нямаше повреди. Всичко това убеди Абид ага, който не вярваше във вили, че тази вила не е невидима и не идва от висините. Дълго време не искаше и не можеше да повярва на онези, които му казваха, че това е селяшко лукавство, но сега все повече се уверяваше, че е така. И това го хвърляше във все по-голям бяс. Но в същото време той добре знаеше, че трябва да мълчи и да прикрива своя гняв, ако иска да засече и хване злосторника и колкото може по-бързо да разбие мълвата за вилите и изоставянето на работата на моста, което можеше да стане опасно. Повика старейшината на сеймените, някой си Плевляк, блед и нездрав човек, отраснал в Цариград.

Двамата инстинктивно се отблъскваха един друг и в същото време непрекъснато се привличаха и сблъскваха. Защото между тях непрекъснато се плетяха и вълнуваха неразбираеми чувства на омраза, отвращение, страх и недоверие. Абид ага, който към никого не беше мек и разположен, изпитваше към тоя блед потурнак неприкрито отвращение. Всичко, което вършеше или говореше той, дразнеше Абид ага и го предизвикваше да го ругае и унижава. И колкото Плевляк се унижаваше и правеше по-благ и по-ревностен, толкова повече отвращението на Абид ага растеше. А старейшината на сеймените още от първия ден суеверно и страшно се боеше от Абид ага. Този страх с времето се превърна в мъчителен кошмар, който не го напускаше. При всяка крачка и движение, често пъти и на сън, той си мислеше: какво ще каже за това Абид ага? Напразно се стараеше да му угоди и хареса, Абид ага приемаше с негодувание всичко, което идваше от него. И тая неразбираема омраза сковаваше Плевляк и го правеше още по-неподвижен и несръчен. Той вярваше, че заради Абид ага един ден ще изгуби не само хляба и службата, но и главата си. Затова живееше в постоянна тревога и минаваше от потиснатост към трескава и свирепа взискателност. Сега, когато блед и вцепенен застана пред него, Абид ага му каза с глас, сподавен от гняв:

— Слушай, празна главо, ти познаваш тия свини, знаеш и езика, и мурафетлъците им и пак не можеш да намериш коя е тая краста, дето се е вдигнала везирска работа да разваля. И това е, защото и ти си краста като тях, само че се е намерила и по-нещастна краста от тебе, та те е направила старейшина на сеймените и забит, а не се е намерил някой да ти плати каквото заслужаваш. Но аз ще съм, щом друг не е. Да знаеш, така ще те забия в земята, че от тебе няма да остане сянка колкото и от най-малката тревичка. Ако до три дни всички щети и повреди на строежа не престанат, ако не ми заловиш този, който ги върши, и не потушиш всички щурави приказки за вили и прекъсване на работата, жив ще те набия на кол на най-високата скеля, та хората да те гледат и от тебе да имат страх и да си вземат ум в главата. Кълна се в живота и вярата, в която човек не се кълне лесно. Днес е четвъртък, имаш време до неделя. А сега върви по дявола, който те е пратил при мене. Върви! Марш оттук!

И без клетвата Плевляк щеше да повярва на заканата на Абид ага, защото и на сън трепереше от неговия глас и поглед. Сега изпадна в един от своите конвулсивни, панически пристъпи на страх и веднага отчаяно се зае с работа. Събра всичките си хора и като минаваше неочаквано от смъртна вкочаненост в луда ярост, почна да ги ругае:

— Слепци! Безделници! — дереше се Плевляк, сякаш жив го набиваха на кол, и се навираше в лицето на всеки сейменин. — Зер така се стои на стража и се пази царски имот? Когато трябва да се отива на казан, всички сте бързи и подвижни, а когато е по служба, като без крака оставате и губите ум. А аз горя от срам заради вас. Но няма вече да пладнувате при мене! Да знаете, че от тия скели сейменска касапница ще направя! Нито един от вас няма да запази главата си, ако за два дни това чудо не престане и ако не заловите и избиете разбойниците. Още два дни живот имате, кълна се във вярата и китаба!

Дълго вика така. И най-после, като не знаеше какво още може да им каже и с какво да ги заплаши, той ги заплю един по един, по ред. Но като се изгърмя и освободи от натиска на страха, който го напускаше като гняв, веднага отчаяно се залови за работа. Нощта прекара, като обикаляше с хората си по брега. По някое време им се стори, че чуват как нещо чука в онази част от скелята, която стигаше най-далече в реката, и изтичаха нататък. Чуха също как се откъртват дъски, как се срутва камък и пада във водата, а като дойдоха до онова място, наистина намериха скелите разчупени и зида разтурен, но нито следа от престъпника. Пред тая призрачна празнота сеймените трепереха от нощната влага и от суеверен страх. Извикваха се, втренчено се взираха, махаха със запалени факли, но всичко беше напразно. Щетата пак беше направена, а онези, които я бяха сторили, не бяха нито заловени, нито убити, сякаш наистина бяха невидими същества.

На следната нощ Плевляк подготви засадата по-добре. Прехвърли няколко души и на другия бряг. Когато падна мрак, той скри сеймени чак до края на скелите, а сам с още двама души се качи в една лодка, която в тъмнината бе довлякъл незабелязано на левия бряг. Оттук с няколко удара на лопатите можеха да стигнат до един от двата започнати стълба. И така щяха да налетят на злосторника от две страни, та да не може да се измъкне, ако не е крилато или подводно същество.

Цялата тая дълга и студена нощ Плевляк прележа в лодката, покрит с овчи кожи и измъчван от най-черни мисли, като непрекъснато прехвърляше на ум: дали наистина Абид ага ще изпълни заканата си и ще му вземе живота, който при такъв началник и без това не е живот, а само страх и мъка. Но по цялата дължина на строежа не се чуваше ни най-малък шум извън еднообразния плясък на невидимата вода. Така и съмна, а Плевляк с цялото си вкочанясало тяло почувствува как животът му помръква и се скъсява.

През следващата, трета и последна нощ, същото бдение, същият ред, същото страхливо прислушване. И полунощ мина. Смъртно безразличие облада Плевляк. Тогава се чу лек плисък, а после, по-силно, тъп удар в дъбовите греди, които бяха побити в реката и на които се държеха скелите. Оттам отекна остро изсвирване. Но лодката на Плевляк бе вече тръгнала. Той стоеше прав, взираше се в тъмнината, махаше с ръце и с пресипнал глас викаше:

— Греби! Греби! Натискай!

Сънливите хора гребяха здраво, но силното течение ги подхвана малко по-рано, отколкото трябваше. Вместо да спрат при скелята, те тръгнаха по течението, от което не можеха да се откопчат, и то щеше да ги отвлече далеко, ако нещо неочаквано не ги спря.

Тук, в средата на бързея, където нямаше нито дирек, нито скеля, тяхната лодка се удари в нещо дървено и тежко и отекна тъпо. То ги спря. Чак тогава разбраха, че горе на скелята сеймените се борят с някого. Сеймените, все синове на потурнаци от нашите краища, викаха горе в един глас; в мрака едно през друго те откъслечно и неразбираемо крещяха:

— Дръж, не пускай!

— Кахримане, насам!

— Аз съм, аз!

Сред тия викове се чу как някакъв тежък предмет или човешко тяло пльосна във водата.

Няколко мига Плевляк съвсем не можеше да разбере къде е спрял и какво става, но щом дойде малко на себе си, почна с една желязна кука на дълга тояга да се подпира на гредите, в които се беше ударил във водата, и да притегля лодката срещу течението по-близо до скелята. Сега вече беше до дъбовите диреци и окуражен викаше с пълен глас:

— Факлите, палете факлите! Въже ми дайте!

Отначало никой не му отговори. Най-после след много викове, при които никой никого не слушаше, нито можеше да разбере, горе несигурно и боязливо пламна тънка факличка. Този първи блясък още повече обърка очите и размеси в буен водовъртеж хората и предметите с техните сенки и с червените отблясъци по водата. Но пламна факла и в нечии други ръце. Сега светлината се успокои и хората взеха да се съвземат и разпознават. Всичко бързо се разплете и изясни.

Между лодката на Плевляк и скелята имаше малък сал от всичко три греди; само на предната му част имаше лопата, истинска лопата за сал, но по-къса и по-тънка. Той беше вързан с лескова сплитка за един от дъбовите диреци под скелите и устояваше на бързата вода, която го заливаше и със силата си го влачеше надолу. Сеймените от скелята помогнаха на своя старейшина да мине по сала и да се изкачи при тях. Всички бяха запъхтени и уплашени. На дъските лежеше вързан селянин християнин. Виждаше се как бързо и силно се повдигат гърдите му и как върти заплашително бялото на очите си.

Най-възрастният от четиримата сеймени обясняваше развълнувано на Плевляк как те вардели притаени на разни места по скелята. И когато в тъмното чули лопатата, помислили, че е лодката на старейшината, но били достатъчно умни да не се обадят и да чакат какво ще стане. Тогава видели, че двама селяни се прокрадват към диреците и с мъка привързват сала. Пуснали ги да се изкачат и да дойдат между тях и тогава ги нападнали с брадвите, съборили ги и взели да ги връзват. Този, дето бил в безсъзнание от удара по главата, вързали лесно, но другият, който се преструвал на примрял, се изплъзнал като риба и паднал през дъските във водата.

Тук сейменинът млъкна, а Плевляк почна да вика:

— Кой го изпусна? Казвайте кой го изпусна, защото всички ще ви насека на парчета, всички!

Сеймените мълчаха и мигаха на червената неспокойна светлина, а Плевляк се въртеше около себе си, сякаш го търсеше в тъмнината, и псуваше непрекъснато даже онова, което през деня никога не би псувал. Но изведнъж се сепна, наведе се над вързания селянин като над скъпоценна вещ и разтреперан почна да скимти през зъби с някакъв и тънък, и плачлив глас:

— Пазете тоя, пазете го добре! Ах, кучи синове, ако го изпуснете, да знаете, че нямате глави!

Сеймените се раздвижиха около селянина; дотърчаха от брега през скелята още двама. Плевляк издаваше заповеди, предупреждаваше по-добре да го вържат и здраво да го държат. Така, като мъртвец, го пренесоха бавно и внимателно на брега. Плевляк тръгна след тях, без да гледа къде стъпва и без да снема поглед от вързания човек. И с всяка крачка му се струваше, че расте, че едва сега почва да живее.

По брега почнаха да пламват и да се полюляват нови факли. Заловения селянин вкараха в една от работническите къщички, дето имаше запален огън, и го вързаха за дирека с въже и с веригата, която свалиха от огнището.

Това беше самият Радисав от Унище.

Плевляк беше малко позатихнал, не крещеше, нито псуваше, но не си намираше място. Изпращаше сеймени по брега да търсят другия селянин, който бе скочил във водата, макар да беше ясно, че в тая тъмна нощ, ако не се е удавил, никой не може да го настигне и улови. Даваше и разни други нареждания, влизаше, излизаше и пак се връщаше, пиян от възбуждение. Почна дори да разпитва вързания селянин, но и от това се отказа. Изобщо всичко, което вършеше, трябваше само да заприщи и прикрие неговото безпокойство, защото всъщност той мислеше само едно: чакаше Абид ага. И не се наложи дълго да чака.

След като изкара първия си сън, Абид ага по навик се събуди веднага по полунощ и не можейки вече да заспи, застана до прозореца и се загледа в тъмнината. От неговия чардак на Бикавац денем се виждаше речната долина и строежът с къщичките, мелниците, колибите и цялото разровено и задръстено пространство около него. Сега той налучкваше в мрака всичко това и горчиво мислеше как бавно и тежко върви работата и как един ден това може да стигне и до ушите на везира. И за това ще се погрижи някой. Ако не друг, то този мазен, студен и потаен Тосун ефенди. И тогава може да изпадне в немилост пред везира. А това, това е, от което той не може да спи, а когато заспи, трепери и на сън. Яденето му е отровено, хората му са черни, животът му е мерзък, щом си помисли за това. Немилост, това значи да си отдалечен от везира, враговете ти да се подсмиват (ах, само това не!), да си никой и нищо, да си парцал и фукара не само в чуждите, но и в своите собствени очи. Значи да изгубиш мъчно спечеленото имане или ако го задържиш, да го гризеш крадешком далече от Стамбул, нейде в изгнание, в мрачна провинция, забравен, излишен, смешен, беден. Не, само това не! По-добре човек да не гледа слънцето и да не диша въздуха! Сто пъти по-добре е да бъдеш никой и да нямаш нищо! — Ето, тази мисъл непрестанно се връщаше и по няколко пъти на ден караше кръвта да бие болезнено в темето и слепоочието му, но и иначе никога не изчезваше напълно, а лежеше като черна утайка в него. Това би значила за него немилостта, а немилост е възможна всеки ден и час, защото всичко спомага тя да дойде и само той единствен върши противното и се брани; и така той е един против всички и всичко. И това трае вече петнайсетина години, откак бе стигнал до големство и влияние, откак вече везирът му поверява големи и важни работи. Кой може да издържи това? Кой да спи и да е спокоен?

Макар че беше студена и влажна есенна нощ, Абид ага отвори прозореца и се загледа в мрака, защото му се струваше, че се задушава в затвореното помещение. Тогава забеляза, че по скелите и по брега се палят и движат светлини. Когато видя да стават все повече, помисли, че е станало нещо необикновено, облече се и събуди слугата. Така стигна до осветената колиба точно в момента, когато Плевляк вече не знаеше как да псува, на кого да заповядва, изобщо какво да прави, за да съкрати времето.

Неочакваното идване на Абид ага съвсем го обърка. Толкова бе чакал тоя час и сега, когато той дойде, не умееше да го използува така, както бе мислил. Заекваше от възбуда и забрави вързания селянин. Абид ага само презрително погледна над главата му и веднага се запъти към пленника.

В колибата бяха наклали буен огън, та и най-отдалеченото кътче бе ярко осветено, а сеймените хвърляха все нови и нови дърва.

Абид ага стоеше пред вързания селянин и беше доста по-висок от него. Беше спокоен и замислен. Всички чакаха неговата дума, а той мислеше: ето с кого трябва да се боря и да изпитвам силите си, ето от кого зависи моята служба и моята съдба, от тоя презрян и слабоумен потурнак Плевляк и от тия неразбрани, закоравели от злоба гниди от раята. А после се сепна и взе да разпорежда и да разпитва селянина.

Колибата се изпълни със сеймени, навън се чуха гласове на събудени надзиратели и работници. Абид ага задаваше въпроси чрез Плевляк.

Отначало Радисав казваше, че той и един младеж решили да бягат, та затова приготвили малък сал и тръгнали по реката. Когато му доказаха цялата безсмисленост на това твърдение, защото в тъмната нощ не може да се плува по тая луда река, пълна с вирове, скали и пясъчни плитчини, и че който иска да бяга, не се качва по скелята и не руши направеното, той млъкна и само намусено рече:

— Па във ваши ръце е всичко, правете, каквото знаете.

— Е, сега ще видиш какво знаем — живо му отвърна Абид ага.

Сеймените развързала веригите и разголиха селянина до пояс. Хвърлиха ги в разпаления огън и зачакаха. Тъй като веригите бяха опушени, ръцете на всички бяха изцапани и навсякъде, и по полуголия селянин, и по тях, имаше черни следи. Когато веригите почти побеляха, дойде циганинът Мерджан и с дълги клещи ги измъкна за единия край, а един от сеймените по същия начин прихвана другия.

Плевляк превеждаше думите на Абид ага.

— Е хайде, казвай ни сега самата истина.

— Какво има да казвам; вие всичко можете, пък и всичко знаете.

Двамата донесоха веригите и опасаха с тях селянина около широките космати гърди. Почнаха да цвърчат опърлени косми. Устата на селянина се сгърчи, вратните жили се подуха, ребрата при слабините изскочиха, а мускулите на корема му почнаха да се свиват и движат като при повръщане. Стенеше от болки, напъваше въжетата, с които бе завързан, и напразно се бранеше и мъчеше да намали допира на тялото до нагорещеното желязо. Очите му мигаха и сълзяха. Махнаха веригите.

— Това е за началото. Зер не е по-добре и без това да говориш?

Селянинът само силно дишаше през нос, но пак мълчеше.

— Казвай, кой беше онзи с тебе?

— Казваше се Иван, но не му знам нито къщата, нито селото.

Пак донесоха веригите, зацвърчаха изгорели косми и кожа. Като кашляше от дима и се гърчеше от болки, селянинът взе да говори с прекъсвания.

Само двамата се уговорили да рушат направеното на моста. Мислели, че така трябва и така правели. Никой друг не знаел и не участвувал. Отначало идвали от брега на разни места и добре успявали, но като видели, че по скелите и бреговете има стража, намислили да свържат три дървета като сал и така незабелязано да идват до строежа откъм реката. Това било преди три дни. Още първата нощ за малко не ги уловили. Едва се измъкнали. Затова втората нощ изобщо не излезли. А когато нощес отново опитали със сала, станало това, което стана.

— Това е всичко. Така беше и така правихме, а сега вие правете своето.

— А, не, не искаме така, казвай кой ви е надумал за това? Защото досегашните мъки са нищо пред ония, които идват.

— Вала, правете що искате.

Тогава се приближи ковачът Мерджан с клещите. Клекна до вързания човек и започна да изскубва ноктите от босите му крака. Стиснал зъби, селянинът мълчеше, но чудният трепет, който разтърсваше завързаното му до пояса тяло, показваше, че болката е голяма и необикновена. За миг процеди през зъби нещо неясно. Плевляк, който дебнеше неговите думи и движения и жадно очакваше каквото и да е признание, даде с ръка знак на циганина да спре и веднага скочи.

— Как? Какво казваш?

— Нищо. Казвам: защо за права бога ме мъчите и си губите времето.

— Казвай, кой те надума?

— Ама кой ще ме надума? Шейтанът!

— Шейтанът ли?

— Шейтанът, ами как, тоя, дето и вас е надумал да дойдете тук и да зидате мост.

Селянинът говореше тихо, но твърдо и ясно.

Шейтанът! Чудна дума, изказана така горчиво и в такова необикновено положение. Шейтанът! И това го има, мислеше Плевляк, застанал сега с наведена глава, сякаш вързаният го разпитваше, а не той него. Тази единствена дума го улучи на чувствително място и изведнъж надигна у него всички грижи и всички страхове с цялата им сила и големина, сякаш не бяха заличени със залавянето на виновния. Може наистина всичко това, заедно с Абид ага и строежа на моста, и този луд селянин да е само дяволска работа! Шейтанът? Може това да е единственото, от което трябва да се боим? Плевляк потрепера и се сепна. По-точно, стресна го високият, ядовит глас на Абид ага.

— Какво има? Спи ли ти се, разбойнико? — викаше Абид ага, като удряше с кожен бич кончова на десния си ботуш.

Циганинът клечеше с клещи в ръка и с черните си светнали очи гледаше уплашено отдолу нагоре Абид ага. Сеймените подклаждаха огъня, който и без това пламтеше. Цялото помещение блестеше, затоплено и тържествено. Изобщо това, което бе замръкнало като убога и неугледна сграда, изведнъж бе порасло, беше се разширило и изменило. В колибата и край нея цареше някаква тържествена възбуда и особена тишина, както винаги бива на места, отдето е прогонена правдата, мъчат жив човек или стават съдбоносни неща. Абид ага, Плевляк и вързаният се движеха и говореха като актьори, а всички останали ходеха на пръсти, с наведени очи, приказваха само по необходимост, и то шепнешком. Всеки в себе си искаше да не е на това място и в тая работа, но понеже не беше възможно, сподавяше своя говор и ограничаваше своите движения, та поне с това да бъде по-далеч от всичко.

Като видя, че разпитът върви мудно и не обещава плод, Абид ага с нетърпеливо движение и звучни псувни излезе от колибата. След него подскачаше и Плевляк, а подире му сеймените.

Навън съмваше. Слънцето още не беше изгряло, но целият хоризонт беше светъл. Дълбоко сред планините се виждаха облаци, развлечени в дълги тъмноморави пояси, а между тях светло и бистро небе, почти зелено. Над влажната земя лежаха развлечени купища ниска мъгла, из която се подаваха короните на овошките със съвсем оредели и жълти листа. Като не преставаше да удря с бича по ботушите си, Абид ага издаваше заповеди: виновният да се разпитва и по-нататък, особено за помагачите, но да не го подлагат прекомерно на мъки, от които би изгубил сили; да се приготви всичко, което е нужно, днес по пладне да бъде набит жив на кол, и то на крайната скеля, на най-високото място, та да го види цялото градче и всички работници от двете страни на реката; Мерджан да приготви всичко, а глашатаят да викне из махалите, че по пладне народът може да види на моста какво става с ония, които пречат на изграждането на моста, и че тук, на единия и на другия бряг, трябва да се събере цялото мъжко население, турци и рая, от децата до старците.

Денят беше неделен. В неделя се работеше, както през всички останали дни, но днес и самите надзиратели бяха небрежни. Едва се бе съмнало добре и новината за улавянето на виновния, за мъченията и погубването, което щеше да стане по пладне, се разнесе. Онази притихналост и тържественост в настроението на колибата се разпростря върху целия строеж. Аргатите работеха в мълчание, всеки отбягваше да погледне в очите на другия и всеки гледаше работата пред себе си, сякаш в това бе началото и краят на света.

Цял час преди пладне жителите на града, предимно турците, се събраха на равнината при моста. Децата се катереха по високите блокове необработен камък, които лежаха там. Работниците се рояха около дългите тесни дъски, на които деляха ратайския хляб, който не оставяше човека да умре. Те дъвчеха и мълчаливо и плахо гледаха наоколо. След малко се появи Абид ага, придружен от Тосун ефенди, майстор Антоний и неколцина видни турци. Всички застанаха на едно издигнато и отцедено място между моста и колибата, в която бе осъденият. Абид ага беше ходил още веднъж там и му бяха съобщили, че всичко е готово; дъбовият кол, дълъг близо четири аршина, изострен както трябва, обкован на върха с желязо и съвсем тънък и остър, целият намазан с лой, беше готов; на скелята бяха заковани диреци, между които щеше да бъде закрепен колът, имаше дървен чук за набиване, въжета и всичко останало.

Плевляк беше припрян, със землен цвят на лицето и зачервени очи. И сега не можеше да издържи парещия поглед на Абид ага.

— Слушай, ако всичко не бъде както трябва и ме посрамиш пред хората, не ми излизайте пред очите нито ти, нито оная циганска бърбонка; ще ви удавя в Дрина като слепи кучета.

И тогава, като се обърна към разтреперания циганин, добави по-меко:

— Шест гроша за работата и още шест, ако остане жив до мръкване. Сега си отваряй очите.

От главната джамия в чаршията долетя суровият и ясен глас на ходжата. Сред насъбрания народ мина вълнение и след малко вратата на колибата се отвори. Десетима сеймени се наредиха в две редици по петима от всяка страна. Между тях е Радисав, бос и гологлав, припрян и приведен както винаги, но сега не „сее“ като ходи, а пристъпя ситно и чудновато, сякаш подскача на осакатените си крака, с кървави дупки вместо нокти; на рамото си носи дълъг, бял и заострен кол. Отзад върви Мерджан с още двама цигани, които ще му помагат при изпълнението на присъдата. Изведнъж отнякъде излезе и Плевляк на своя дорест кон и застана начело на това шествие, което трябваше да премине само стотина крачки до първите скели.

Хората извиваха вратове и се надигаха на пръсти да видят човека, който бе правил съзаклятие за противене и разрушаваше строежа. Всички бяха изненадани от бедната и жалка външност на човека, когото съвсем иначе си бяха представяли. Разбира се, никой от тях не знаеше защо така смешно подскача и забожда крак след крак и никой не виждаше добре изгорялото от веригите, което минаваше през гърдите му като големи каиши и над което бяха навлекли ризата и абата му. Затова на всички изглеждаше прекалено жалък и неугледен за работата, поради която го водеха на гибел. Само дългият бял кол придаваше на всичко някакво страшно величие и привличаше всички погледи върху себе си.

Когато стигнаха до мястото, гдето почваха землените работи на брега, Плевляк слезе от коня и с някакво тържествено и пресилено движение предаде юздите на слугата, а той с останалите се изгуби по стръмния разкалян път, който се спуска към водата. Малко след това хората можаха да ги видят как се появяват по същия ред на скелята и как се изкачват бавно и внимателно. На тесните пролази от греди и дъски сеймените плътно обкръжиха и притиснаха до себе си Радисав, за да не скочи във водата. Така се изтегляха бавно и се изкачваха все по-високо, докато стигнаха края. Тук, над водата, беше направена площадка колкото една средна стая. На нея като на издигната сцена се сместиха Радисав, Плевляк и тримата цигани; другите сеймени се пръснаха наоколо по скелите.

Хората на равнинната се местеха и разместваха. Стотина крачки ги деляха от ония дъски, така че виждаха всеки човек и всяко движение, а не можеха да чуят дума, нито да разберат нещо повече. Хората и работниците от левия бряг бяха отдалечени три пъти повече от зрелището и още по-силно шаваха и се напрягаха, за да видят и чуят колкото може по-добре. Но нищо не можеше да се чуе, а онова, което се виждаше, беше в началото така еднообразно и неинтересно, а на края стана толкова страшно, че всички извърнаха глави и мнозина бързо си отидоха в къщи, като се разкайваха, задето бяха дошли.

Когато заповядаха на Радисав да легне, той за миг се поколеба, а после, без да гледа циганите, сякаш ги нямаше, се приближи до Плевляк и почти поверително, като на свой, му каза тихо и глухо:

— Слушай, заклевам те в тоя и оня свят, направи добро и ме прободи да се не мъча като куче.

Плевляк се дръпна и му викна, сякаш се бранеше от този толкова свойски разговор:

— Сиктир, гяурино! Зер ти, такъв делия, дето царство рушиш, ще хленчиш като жена! Ще бъде, както е заповядано и както си го заслужил.

Радисав още повече сведе глава, а циганите се приближиха и почнаха да му свалят абата и ризата. На гърдите му се показаха раните от веригите, покрити с мехури и почервенели. Без да каже нито дума, селянинът легна, както му бе заповядано, с лице към земята. Циганите се приближиха и първо вързаха ръцете му на гърба, а после по едно въже за глезена на всеки крак. Всеки опъна въжето към своята страна и широко разкрачиха нозете му. През това време Мерджан постави кола върху две къси обли дървета така, че върхът му дойде между краката на селянина. После извади от пояса си къс широк нож, клекна до осъдения и се наведе над него, за да разреже сукното на потурите между краката му и да разшири отвора, през които колът щеше да влезе в тялото. За щастие тази най-страшна част от работата на палача беше закрита от хората. Виждаше се само как вързаното тяло затреперя от краткото и незабелязано убождане с ножа, как се повдига до пояса, сякаш ще стане, но веднага отново пада обратно и се удря тъпо о дъските. Щом свърши това, циганинът скочи, хвана дървения чук от земята и с него почна да удря долния тъп край на кола с бавни и отмерени удари. Между два удара се спираше за малко и поглеждаше първо тялото, в което забиваше кола, а после двамата цигани, напомняйки им да теглят полека и равномерно. Тялото на разкрачения селянин се гърчеше от само себе си; при всеки удар гръбнакът му се свиваше и изкорубваше, но въжетата го изправяха и затягаха. Тишината от двете страни на реката беше такава, че ясно се различаваше и всеки отделен удар, и неговото ехо по стръмния бряг. Най-близките можеха да чуят как човекът удря чело в дъските и още един друг необикновен звук; но това не беше ни вопъл, нито писък, ни предсмъртен стон, мито какъвто и да е човешки глас, а цялото това разпънато и мъчено тяло издаваше някакво скърцане и пукот, като плет, които тъпчат, или като дърво, което чупят. След всеки втори удар циганинът се приближаваше до протегнатото тяло, надвесваше се над него, проверяваше дали колът отива в добра посока и когато се увереше, че не е повредена нито една от важните части на вътрешността, връщаше се и продължаваше своята работа.

Всичко това се чуваше малко и още по-малко се виждаше от бреговете, но краката на всички трепереха, лицата бледнееха и пръстите на ръцете изстиваха.

По едно време удрянето престана. Мерджан видя, че на върха на дясното рамо мускулите се опъват и кожата се повдига. Той бързо се приближи и разсече на кръст това подуто място. Потече бледа кръв, отначало малко, а после все по-силно. Още два-три леки и внимателни удара и от насеченото място почна да излиза окованият в желязо връх на кола. Удари още няколко пъти, докато върхът на кола стигна до височината на дясното ухо. Човекът бе набит на кол, като агне на ръжен, само че върхът не излизаше през устата му, а през гърба и не беше повредил силно нито утробата, нито сърцето, нито дробовете. Тогава Мерджан захвърли чука и се приближи. Разгледа неподвижното тяло, заобикаляйки кръвта, която шуртеше от местата, дето колът бе влязъл и излязъл, и се събираше на малки локвички по дъските. Двамата цигани обърнаха вдървеното тяло на гръб и почнаха да връзват краката за основата на кола. През това време Мерджан гледаше дали човекът е жив и внимателно разглеждаше лицето, което изведнъж бе станало подуто, по-широко и по-голямо. Очите бяха широко отворени и неспокойни, клепачите бяха неподвижни, а устата разтворена и двете устни вцепенени в гърч; между тях се белееха зъбите. Отделни лицеви мускули човекът вече не можеше да владее, затова лицето изглеждаше като маска. Но сърцето биеше глухо и дробовете работеха с къси и ускорени вдишвания. Двамата цигани почнаха да го вдигат като овца на ръжен. Мерджан им викаше да внимават да не тръскат тялото; и сам помагаше. Втикнаха долния дебел край на кола между двете греди и заковаха всичко с големи гвоздеи, след това го подпряха отзад на същата височина с къса летва, която също заковаха и за кола, и за гредата на скелята.

Когато и това беше готово, циганите се отместиха по-далече и се присъединиха към сеймените, а на празното място остана сам, издигнат на цели два аршина, изправен, изпънат и гол до пояса, човекът на кола. Отдалеч едва се долавяше, че през него е прокаран кол, на който са вързани краката му при глезените, докато ръцете му са вързани на гърба. Затова на хората изглеждаше като статуя, която се рее във въздуха, на самия край на скелята, високо над реката.

Сред навалицата и по двата бряга мина глъч и вълнение. Някои сведоха поглед, а други се запътиха бързо към дома, без да обръщат глава. Повечето гледаха нямо този човешки образ, изхвърлен в простора, неестествено вдървен и изправен. Страх смразяваше утробите им, а краката под тях отмаляваха, но те не можеха да мръднат, нито пък да откъснат поглед от това зрелище. А между тези изплашени хора се промъкваше лудата Илинка, заглеждаше всекиго в очите, като се мъчеше да срещне погледа му и в него да открие къде са нейните пожертвувани и заровени деца.

Тогава Плевляк, Мерджан и още двама сеймени се приближиха отново до осъдения и взеха да го разглеждат отблизо. По кола течеше само слаба струя кръв. Човекът бе жив и в съзнание. Слабините му се повдигаха и спущаха, жилите на врата му туптяха, очите се въртяха бавно, но непрестанно. През стиснатите му зъби излизаше протяжно ръмжене, от което трудно се разбираха отделни думи:

— Турци… турци… — хъркаше човекът от кола — турци… на моста… кучешки да се скапете… кучешки да умрете!…

Циганите събраха алатите си и всички, заедно с Плевляк и сеймените, се запътиха по скелята към брега. Хората отстъпиха пред тях и взеха да се разотиват. Само дечурлигата от високия камък и голите дървета очакваха още нещо и като не знаеха нито кога свършва, нито кое е достатъчно, чакаха какво ще стане с тоя чуден човек, който се рее над водата, сякаш е застанал за скок.

Плевляк се приближи до Абид ага и му съобщи, че всичко е както трябва и добре извършено и че осъденият е жив и има изгледи да живее още, защото вътрешността му не е повредена. Абид ага не му отговори нищо, нито с поглед, само махна с ръка да доведат коня му и почна да се сбогува с Тосун ефенди и майстор Антоний. Всички взеха да се разотиват. Чу се как в чаршията глашатаят вика за изпълнената присъда и за това, че такова и по-страшно наказание очаква всекиго, който прави същото.

Плевляк стоеше в недоумение на равнинката, която бързо се опразваше. Слугата държеше коня и сеймените очакваха нареждания. Чувствуваше, че трябва да каже нещо, но не можеше от силното вълнение, което чак сега бе започнало да расте у него и да го разпъва, сякаш ще хвръкне. Едва сега стигаше до съзнанието му всичко, за което преди това, зает с работата около изпълнението на присъдата, не можеше да мисли. Едва сега си спомни заплахата на Абид ага, че жив ще го набие на кол, ако не успее да хване виновния. Избягна този ужас, но на косъм, в последната минута. Онзи там на скелята бе работил с всички сили, нощем, потайно, за да стане наистина това. Но бе станало обратното. И самият поглед на този човек, който още живееше прикован и издигнат над реката, го изпълваше с ужас и с някаква болезнена радост, че същата участ не бе постигнала него, че неговото тяло е незасегнато, свободно и подвижно. От тия мисли непреодолими огнени тръпки се разпростираха из гърдите му, влизаха в краката и ръцете и го караха да се движи, да се смее и говори, за да убеди сам себе си, че е здрав, че може да се движи свободно, да говори и да се смее гласно, да пее, ако иска, а не да ръмжи от кола немощни клетви, очаквайки смъртта като единствено щастие, което още може да го споходи. Ръцете сами се движат, краката сами потропват, устата сама се отваря и в нея напира истеричен смях и сами текат обилни думи:

— Ха-ха-ха! Радисаве, горска самовило, защо си се вдървил така? Защо не подкопаваш моста? Защо ръмжиш и хъркаш? Запей, самовило! Поиграй, самовило!

Изненадани и смутени, сеймените гледаха как техният старейшина подскача с разперени ръце и как, пеейки и хъркайки, се задушава от смях, от чудните думи и бялата пяна, която все повече избликва по краищата на устните му. И дорестият му кон хвърляше коси, уплашени погледи към него.

Всички ония, които от единия или другия бряг присъствуваха на изпълнението на наказанието, разнесоха страшни слухове из града и околностите. Неописуем страх се всели у граждани и работници. Бавно и постепенно в съзнанието на хората проникваше цялото значение на онова, което бе станало близо до тях през този къс ноемврийски ден. Всички разговори се въртяха около човека, който още живееше там, горе, на кола над скелята. Всеки се заричаше в себе си да не говори за него; но какво значи заричането, щом мисълта постоянно се връща към него и погледът се тегли на тая страна?

Селяните, които идваха от Баня и прекарваха камъни на волски коли, свеждаха очи и кротко подканяха воловете да бързат. Работниците по брега и скелите си подвикваха по работа шепнешком и само колкото бе потребно. И самите надзиратели с лескови пръти в ръце бяха по-кротки и по-меки. Далматинските каменоделци работеха с гръб към моста и бледи, със стиснати зъби, гневно удряха своите длета, които в общата тишина тракаха като ято кълвачи.

Скоро падна здрач и работниците се спуснаха към своите жилища, защото искаха да бъдат колкото може по-далеч от скелята. Още преди да мръкне съвсем, Мерджан и един верен слуга на Абид ага се изкачиха при Радисав и установиха, че и сега, четири часа след изпълнението на наказанието, осъденият е жив и в съзнание. В треска, той бавно и тежко въртеше очи и когато под себе си видя циганина, почна по-високо да охка. През това охкане, с което излизаше душата му, се различаваха отделни думи:

— Турци… турци… мост?…

Доволни, те се върнаха в къщата на Абид ага на Бикавац, като разказваха на всички по пътя, че осъденият е жив; а щом скърца със зъби и проговаря от кола ясно и разбрано, има надежда да живее и до другия ден до пладне. Доволен бе и Абид ага и заповяда да се изплати на Мерджан обещаната награда.

Тази нощ всичко живо в града и край моста заспа в страх. По-точно заспа оня, който можеше да спи, но ония, които не можаха да затворят очи за сън, бяха много.

А другият ден беше слънчев ноемврийски понеделник. Нито при строежа, нито в града имаше око, което да не погледне към безредната плетеница от греди и дъски над водата, дето, в самия край, като на палуба на кораб, прав и самотен, стърчеше човекът на кола. И мнозина от онези, които при събуждането си мислеха, че са сънували онова, което предния ден бе станало на моста пред очите на хората, сега стояха и без да мигнат, гледаха как техният мъчителен сън продължава и трае, действителен, на слънцето.

Сред работниците същата вчерашна тишина, пълна с униние и мъка. В града съшият шепот и тревога. Мерджан и слугата на Абид ага пак се качиха на скелята и споходиха осъдения; казаха си нещо, повдигнаха глави и погледнаха нагоре към лицето на селянина; изведнъж Мерджан го подръпна за потурите. И по начина, по който слязоха на брега и минаха мълчаливо край работещите хора, всички разбраха, че селянинът е издъхнал. И всички сърби усетиха някакво облекчение като невидима победа.

Сега всички по-смело погледнаха нагоре към скелята и към осъдения. Всички чувствуваха, че в тяхната непрестанна борба и мерене с турците сега е натегнало на тяхна страна. Смъртта е най-големият залог. Устата, слепена дотогава от страх, сама се отваряше. Така, окаляни, мокри и бледи, търкаляйки с борови лостове големите блокове бански камък, те заставаха за миг да наплюнчат дланите си и с приглушен глас си казваха един на друг:

— Бог да го прости и помилва!

— Ех, мъченик! Ех, мъко наша!

— Зер не виждаш, че е великомъченик? Светец, клетият!

И всеки под око измерваше покойника, който се държеше изправен, сякаш водеше чета. Горе, на своята висота, той не им изглеждаше вече нито страшен, нито жалък. Напротив, за всички сега бе ясно колко се бе откъснал и извисил. Не стои на земята, не се държи с ръце, не плува, не лети; крепи се от само себе си; освободен от земни връзки и тежест, не се мъчи; вече никой нищо не може да му направи, нито пушка, нито сабя, ни зла мисъл, ни човешка реч, ни турски съд. Но гол до пояса, с вързани ръце и крака, изправен, с отметната назад до кола глава, този образ не приличаше толкова на човешко тяло, което расте и се разлага, колкото на високо издигнат, твърд и нетленен истукан, който ще остане тук завинаги.

Аргатите се раздвижиха и скришом се кръстеха.

В Мейдан жените притичваха една до друга през дворовете, колкото за минута-две да си пошепнат и поплачат заедно, и веднага се връщаха тичешком да не им загори яденето. Една запали кандило. Скоро във всички къщи горяха кандила, прикрити в ъглите на стаите. Децата мигаха и някак празнично гледаха тоя блясък, слушаха неразбираемите, откъслечни думи на по-старите („Господи, сохрани ни и ни опази!“; „Ах, мъченико, прибра те господ, сякаш издигна най-голямата църква!“; „Помози, боже, ти единствен, затрий душманите и не им давай дълго да царуват!“) и подпитваха неуморно какво е това мъченик, кой вдига църкви и къде е това. Особено любопитни бяха момчетата. Майките ги умиряваха;

— Трай, душо! Мълчи, слушай мама и се пази, докато си жив, от проклетия турчин!

А преди за втори път да почне да пада мрак, Абид ага още веднъж обиколи строежа и доволен от действието на тоя страшен пример, заповяда да снемат селянина от скелята:

— Хвърлете кучето на кучетата!

Тая нощ, която бързо се спускаше влажна и хладна като пролетна, сред работниците почна неясна глъч и вълнение. И ония, които преди това не искаха да чуят за разрушаване и отпор, сега бяха готови да дадат много и да направят всичко. Човекът от кола бе станал обща грижа и светиня. Няколкостотин измъчени хора, подтиквани по вроден инстинкт от силата на съжалението и старите обичаи, несъзнателно се вълнуваха и обединяваха в усилието да се доберат до трупа на мъченика, да го спасят от осквернение и погребат по християнски. С предпазливо шушукане и сговаряне по колиби и навеси ратаите събраха помежду си голямата сума от седем гроша, с която да подкупят Мерджан. За тая работа избраха трима от най-ловките помежду си и те успяха да влязат във връзка с палача. Мокри и уморени от работа, тримата селяни сега преговарят бавно, лукаво, със заобикалки. Като се мръщи, почесва се по главата и преднамерено заеква, най-старият от тях казва на циганина:

— Ето, и това се свърши. Така било писано и така да е. Само че, знаеш ли, все пак, човек е, що се казва, божа твар, та не би трябвало, например, да го ядат зверовете и да го развлачат кучетата.

Мерджан, който добре усеща, че се касае за работа, отказва.

— А, не! Не ми говорете. На голям огън ще ме турите. Не знаете какъв рис е Абид ага.

Селянинът се мъчи, мръщи се и си мисли: „Циганин е, създание без кръст и душа, та не можеш нито да се братимиш, нито да ставаш кум с него, нито да го заклеваш в нещо на земята или на небето“ — а държи дясната си ръка в плиткия джеб на ямурлука и стиска в нея седемте гроша.

— Ама аз знам какво е. Ние знаем например, че и на тебе не ти е леко. Но няма да ти напакостим. Ето, четири гроша сме намерили и мислим, че стига.

— Не, не, по ми е мил животът от всякакво земно благо. Абид ага жив няма да ме остави, защото той вижда всичко и когато спи. Ах, умирам, като си помисля!

— Четири, пък и пет най-после да бъдат! Всичко ще се уреди — продължава селянинът, без да обръща внимание на циганското вайкане.

— Не смея, не смея, това си е!

— Добре, на тебе ти е заповядано да хвърлиш това… тело например на… кучетата… и ти ще го хвърлиш, а какво ще стане после с него, за това ти нямаш грижа, никой няма да те пита за това. Е, видиш ли тогава, например, ние бихме взели това… тело и бихме го погребали по наш обичай, но скришно, например, жива душа да не знае… А ти ще кажеш, например, утре, че кучетата са разкъсали това… тело. И никому нищо, а твоето ще си е твое.

Селянинът говореше внимателно и обмислено, само с чудно смущение се спираше пред думата тяло, която изговаряше точно така: „тело“.

— Зер за пет гроша да изгубя главата си! Не, не, не-е-е!

— За шест — добавя кротко селянинът.

Тогава циганинът се изправи, разпери ръце, смръщи лице с израз на покъртителна искреност, на каквато са способни само хора, които не различават лъжата от истината, застана пред селянина, като че той бе осъденият, а селянинът — палач.

— Нека е на моята глава, щом имам такава съдба, и нека моята циганка остане вдовица, а децата ми сираци: ще ми дадете седем гроша и носете мъртвеца, само никой да не види и разбере.

Селянинът клатеше глава и дълбоко съжаляваше, че на тая краста трябва да даде точно всичко, до последната пара̀. Сякаш беше надзърнал в стиснатата му шепа!

И тогава се спогодиха изтънко и нашироко как Мерджан ще пренесе мъртвеца, като го свали от скелята, на левия бряг на реката и там, при първи мрак, ще го хвърли на каменистия склон до пътя, така че да видят и слугите на Абид ага, и минувачите. А в храстите, малко по-настрана, ще бъдат скрити те тримата. И щом падне мрак, те ще вземат трупа, ще го пренесат и погребат, но на скрито място и без никаква явна следа, така, щото да изглежда по всичко, че през нощта кучетата са го развлекли и изяли. Три гроша се дават предварително, а четири утре, след свършване на работата.

Още същата нощ всичко бе направено според уговорката.

По здрач Мерджан пренесе трупа и го хвърли на брега под пътя. (Той не приличаше на онова тяло, което всички гледаха тия два дни изправено и изпъчено на кола. Това беше пак оня Радисав, дребен и свит, само че без кръв и без живот.) И веднага се върна заедно със слугите, през скелята, на другия бряг, в града. Селяните чакаха в храстите. Още минаваше по някой закъснял работник или турчин, който се връща у дома. После всичко наоколо потъна в пълна тишина и мрак. Почнаха да идват кучета, едри, проскубани, гладни и подплашени, без дом и господар. Скрити в храсталака, селяните хвърляха по тях камъни и ги разгонваха, а те бягаха с подвити опашки, но само на двайсетина крачки от трупа, и оттам дебнеха какво ще стане по-нататък. Виждаше се в мрака как очите им горят и блестят. Когато се видя, че нощта надделява и вече няма изгледи някой да мине, селяните излязоха от своето скривалище с търнокоп и лопата. Двете дъски, които бяха взели със себе си, поставиха една върху друга, а на тях сложиха мъртвеца и така го изнесоха по склона. Тук, в едно долче, образувано когато пролетните и есенни води се стичат от високото към Дрина, разровиха едрия чакъл, който на това място се спускаше като сух непресъхващ поток, и изкопаха дълбок гроб, бързо, тихо, без думи и шум. В гроба положиха твърдото, студено, сгърчено тяло. Най-старият селянин скочи в дупката, внимателно чатна няколко пъти с чакмака си и запали най-първо прахан, а след това тънка свещица от навита вощеница, като я затулваше с две ръце; след това я забоде над главата на покойника и се прекръсти три пъти, бързо, като се помоли на глас. Прекръстиха се след него и двамата горе в тъмнината. После селянинът махна два пъти с ръка над мъртвия, сякаш го преливаше от празната си ръка с невидимо вино, и два пъти изговори тихичко и съкрушено:

— Со святими упокой, Христе, душу раба твоего.

След това прошепна още някакви думи, несвързани и неясни, но молитвени, тържествени и тежки, а двамата над гроба непрестанно се кръстеха. А когато млъкна, отгоре му подадоха двете дъски и той ги съедини над трупа надлъж и нашир така, че да образуват нещо като покрив над него. Прекръсти се още веднъж, изгаси свещта и се измъкна от гроба. Тогава внимателно и бавно всички почнаха да хвърлят пръст, като я набиваха добре, за да не остане видима могилка над гроба. А когато свършиха това, пак върнаха над прясно изкопаната земя оня чакъл като поток, прекръстиха се още веднъж и тръгнаха назад, като заобикаляха отдалече, за да слязат на пътя колкото може по-далеч от гроба.

Още същата нощ падна обилен дъжд без вятър, а утрото бе пълно с млечна мъгла и тежка топла влага, която изпълваше цялата речна долина. По някакъв бял блясък, който ту растеше, ту чезнеше, личеше, че слънцето се бори с мъглата, която не можеше да пробие. Всичко бе забулено и призрачно ново и чудно. Хората изведнъж изскачаха из мъглата и също така изведнъж се губеха в нея. При такова време в ранно утро през чаршията мина проста кола с двама сеймени, които придържаха вързания Плевляк, своя довчерашен старейшина.

Откак завчера, в пристъп на неочаквано въодушевление, че е останал жив и не е на кол, бе започнал да играе пред всички, той вече не се укроти. Всичките му мускули играеха, място не си намираше, постоянно го мъчеше непреодолима потреба сам да се увери и на другите да покаже, че е здрав, читав и подвижен. Понякога се сещаше за Абид ага (това беше черната точка в неговата радост!) и веднага потъваше в тежка замисленост. Но през това време у него се набираше нова сила, която непреодолимо го караше да се движи и кърши като обхванат от бяс. И пак се вдигаше и почваше да играе, като разперваше ръце, щракаше пръста и се кършеше в кръста като ченгия, доказвайки с нови пъргави и остри движения, че не е набит на кола, а диша в ритъма на играта:

— Ето, ето… и така мога, ето и така… ето!

Нищо не искаше да яде, а всеки разговор прекъсваше неочаквано и почваше да играе и детински да уверява при всяко движение.

— Ето, вижте, ето… и така, ето!

Когато вечерта най-после се осмелиха да кажат на Абид ага какво става с Плевляк, той рече студено и кратко:

— Отведете побъркания в Плевле и нека го вържат в къщи да не щурее наоколо. Той не беше за тая работа.

Така и направиха. Тъй като старейшината не можеше да седи мирен, неговите сеймени бяха принудени да го вържат за колата, с която го караха. Той плачеше и се бранеше и доколкото можеше да движи отделни части на тялото си, дърпаше се и викаше своето: ето, ето! Най-после трябваше да вържат и краката, и ръцете му, така че той седеше в колата проснат като чувал с жито и целият омотан във въжета. Но сега, като не можеше да се движи, почна да си въобразява, че го набиват на кол; гърчеше се и се противеше с отчаяни викове:

— Не мене, не мене! Вилата хванете! Не, Абид ага!

От последните къщи в края на града изтичваха хора, разтревожени от тия викове, но колата със сеймените и болния бързо изчезваше по добрунския път, в гъстата мъгла, през която едва се налучкваше слънцето.

Това неочаквано и тъжно заминаване на Плевляк още повече всели страх у хората. Почнаха да шушукат, че осъденият селянин бил невинен и тоя Плевляк му бере греха. Между сърбите в Мейдан жените приказваха, че вили погребали мъртвото тяло на нещастния Радисав под Буткови скали и че нощем от небето падала силна светлина над неговия гроб: хиляди запалени свещи, които пламтят и трептят в дълга редица от небето до земята. Виждали ги през сълзи.

Различни неща се вярваха и шепнеха, но страхът беше по-силен от всичко. И работата на моста продължаваше бързо и гладко, без прекъсване и повреди. И кой знае докога би продължила, ако в началото на декември неочаквано не бе настъпил силен студ, срещу който и силата на Абид ага не можеше да направи нищо.

Това бяха незапомнени студове и виелици за първата половина на месец декември. Камъните замръзваха за земята и дървото се пукаше; ситен кристален сняг завяваше предметите, инструментите и цели колиби, а на другия ден причудлив вятър го отнасяше на друга страна и завяваше друго място. Работата престана сама по себе си и страхът от Абид ага съвсем избледня и се изпари. Абид ага упорствува няколко дни, но най-после отстъпи. Разпусна работниците и преустанови работата. В най-голямата виелица си тръгна и той със своите хора. Същия ден отпътува след него и Тосун ефенди на селска шейна, затрупан със слама и черги, а майстор Антоний в противна посока. Целият лагер от ратаи се пръсна по селата и дълбоките долини, изчезна нечуто и незабелязано като вода, която попива в земята. Строежът остана като захвърлена играчка.

Преди заминаването си Абид ага отново свика по-първите турци в града. Беше потиснат в своята сърдита немощ. Каза им, както лани, че оставя всичко на тяхна грижа и отговорност.

— Аз заминавам, но моето око остава тук. И внимавайте добре: по-хубаво е двайсет непокорни глави да отсечете, отколкото един царски гвоздей да се изгуби. Щом пукне пролет, аз отново ще дойда тук и ще търся сметка от всекиго.

Първенците, както и миналата година, обещаха всичко и се разотидоха по къщите си загрижени и загърнати в ямурлуци, забуни и шалове, като благодаряха в себе си на бога, че е дал на света зима и виелици и поне така със своята сила е ограничил силата на силните.

Но когато пролетта настъпи, заедно с Тосун ефенди не дойде Абид ага, а новият пълномощник на везира, Ариф бей. С Абид ага се бе случило онова, от което той така много се боеше. Някой, някой, който добре знаеше и бе видял всичко отблизо, беше дал на великия везир точни и изчерпателни сведения за неговата работа на вишеградския мост. Везирът бил точно осведомен, че през тези две години всеки ден са работили ангария между двеста и триста души, без грош надница, много често и със своя храна, а везировите пари Абид ага прибирал за себе си. (Пресметната била и сумата, която си присвоил.) Както често става в живота, той прикривал своята непочтеност с голямо усърдие и изключителна строгост, та хората от целия тоя край, не само раята, а и турците, вместо да благославят голямото благодеяние, проклинат часа, когато бе започнат строежът, и оня, който го извършва. Мехмед паша, който цял живот се бе борил с кражбите и непочтеността на своите чиновници, заповядал на този безчестен пълномощник да върне цялата сума, а с остатъка от своето имане и с харема си веднага да отиде в едно малко селище в Анадола и вече да не се чуе, ако иска да не го сполети и по-голямо зло.

Два дни след Ариф бей пристигна от Далмация и майстор Антоний с първите работници. Тосун ефенди го представи на новия пълномощник. В светлия и топъл априлски ден те обиколиха строежа и дадоха нареждания за първите работи. Когато Ариф бей се оттегли и двамата останаха сами на брега, майстор Антоний се загледа в лицето на Тосун ефенди, който и в този слънчев ден се беше свил и здраво загърнал в широкия си черен минтан.

— Тоя е съвсем друг човек. Слава богу! Само се питам кой ли беше така осведомен и смел да уведоми великия везир и да махне онова животно.

Тосун ефенди гледаше пред себе си и кротко рече:

— Няма съмнение, тоя е по-добър.

— Трябва да е бил някой, който добре познава работата на Абид ага и има достъп до везира и се ползува с неговото доверие.

— Разбира се, разбира се, този е по-добър — отговори Тосун ефенди, без да вдигне погледа на наведените си очи и като все по-здраво се загръщаше в минтана си.

Така почна работата при новия пълномощник Ариф бей.

Той наистина беше съвсем друг човек. С прекомерно дълги крака, прегърбен, кьосав, с изпъкнали скули, коси, черни, засмени очи. Народът веднага го нарече Мисир баба. Без викове, без тояга, без големи думи и видимо напрежение той заповядваше и нареждаше засмяно и безгрижно, сякаш някъде от висините, но нищо не пропущаше и не губеше от очи. И той носеше със себе си оная атмосфера на строго старание към всичко, което е везирова воля и заповед, само че беше тих, здрав и почтен човек, който нямаше от какво да се бои или да прикрива, та затова не му и трябваше да плаши и гони другите. Работата вървеше със същата бързина (защото бързината беше онова, което везирът искаше), грешките се наказваха със същата строгост, но ангарията бе премахната от първия ден. Всички работници бяха платени и получаваха храната в брашно и сол и всичко вървеше по-бързо и по-добре, отколкото по времето на Абид ага. И лудата Илинка изчезна; беше се изгубила през зимата някъде из селата.

Строежът се издигаше и разрастваше.

Сега се видя, че везирът дарява не само мост, а и един хан, керван-сарай, в който далечните пътници, дето минават през моста, ще могат да намерят подслон за себе си, за своите коне и за стоката си, когато ги застигне тук нощта. По указание на Ариф бей почна строежът на керван-сарая. При влизането в чаршията, на двеста крачки от моста, там, дето започва стръмнината, която води към Мейдан, има равно място, на което досега в сряда ставаше говеждият пазар. На тая равнина почна строежът на новия хан. Работата напредваше бавно, но още от започването можеше да се види, че се отнася до яка, богата постройка, замислена наголямо и нашироко. Хората даже не забелязаха как бавно, но постоянно се издига големият хан от камък, защото цялото им внимание привличаше строежът на моста.

Всичко онова, което сега се правеше на Дрина, бе така объркано, всички работи бяха така сложни и далечни, че безделниците от Вишеград, които ги наблюдаваха от брега като някакво природно явление, не можеха вече да ги разбират. Издигаха се все нови и нови насипи и шанци в различни направления, реката се разделяше и раздвояваше на язове и ръкави и се преливаше от едно корито в друго. Майстор Антоний бе довел от Далмация специалисти въжари и закупи всичкия коноп даже и от съседните нахии. В специални сгради тия майстори навиваха въжета с необикновена здравина и дебелина. По негови и на Тосун ефенди чертежи гръцки дърводелци правеха големи дървени подемни машини с чекрък, поставяха ги на салове и така с въжетата вдигаха най-тежките каменни блокове и ги пренасяха до стълбовете, които един по един никнеха в речното корито. По четири дни траеше пренасянето на всеки един от тези големи блокове от брега до неговото леговище в основите на стълба.

Като гледаха всичко това, от ден на ден, от година на година, нашите хора почнаха да губят представа за времето и истинските намерения на строителите. Струваше им се, че строежът не само не отива напред, но че все повече се обърква и заплита в някакви помощни и странични работи и колкото по-дълго трае, толкова по-малко прилича на онова, което трябва да стане. Хората, които сами не работят и не предприемат нищо в живота, лесно губят търпение и изпадат в грешки, когато съдят за чуждата работа. Вишеградските турци пак взеха да свиват рамене и да махат с ръка, когато говореха за моста. Християните мълчеха, но гледаха градежа със злоради и потайни мисли в себе си и желаеха неговия неуспех, както на всяко турско начинание. Някога по това време игуменът на манастира „Баня“ до Прибой записа на празния последен лист на един миней: „Да се знае кога Мехмед паша е градил мост на Дрина при Вишеград. И голям зулум бе за народа християнски от агаряните, и тежка ангария. От морето доведоха майстори. Три години градиха и много аспри похарчиха. Водата раздвоиха и разтроиха, но моста не можаха да поставят.“

Минаваха години, сменяха се лета и есени, зими и пролети, заминаваха и се връщаха работници и майстори. Сега цялата Дрина бе засводена, но не с мост, а с дървени скели, които приличаха на безсмислена и объркана плетеница от дъски и греди. От едната и от другата страна се люлееха високи уреди за вдигане, закрепени на добре вързани салове. На двата бряга на реката димяха огньове, а над тях се топеше оловото, с което заливаха дупките на плочите и невидимо свързваха камък с камък.

В края на третата година стана едно от тия нещастия, без които големите строежи рядко минават. Довършваха средния стълб, който бе малко по-висок и при върха малко по-широк от останалите, защото на него трябваше да лежи капията. При пренасянето на един голям каменен блок работата се запъна. Работниците се трупаха около големия четириъгълен камък, който, омотан в дебели въжета, висеше над главите им. Макарата не можеше да го пренесе точно над неговото място. Помощникът на майстор Антоний, Арапина, дотича нетърпеливо и със силни и сърдити викове (на оня чуден, смесен език, който с течение на годините се бе създал между тия хора от различни краища на света) почна да дава нареждания на хората долу във водата, които управляваха повдигането. В тоя миг, неизвестно как, въжетата се разхлабиха и блокът се смъкна, отначало с единия си край, а после и с цялата си тежест, върху възбудения Арапин, който гледаше не над себе си, а надолу към водата. По чудо блокът падна точно там, дето трябваше, но при падането подхвана Арапина и притисна цялата долна половина на тялото му. Настана бъркотия, тревога и викове. Веднага дойде и майстор Антоний. След първия момент на безсъзнание младият негър дойде на себе си; стенеше през стиснати зъби и тъжно, и уплашено гледаше в очите майстор Антоний. Със свити вежди, блед, майстор Антоний нареждаше как да се съберат работниците, донесе инструменти и пристъпи към вдигане на блока. Но всичко бе напразно. Кръвта на младежа бързо изтичаше, дишането му пресекваше, а погледът се замъгляваше. За половин час той издъхна, като държеше конвулсивно ръката на майстора в своята.

Погребението на Арапина беше тържествено събитие, което дълго се помни. Всички мъже мюсюлмани излязоха да го изпратят и да поносят по няколко крачки неговия ковчег, в който лежеше само горната половина на младото му тяло, защото другата остана под каменния блок. Над гроба му майстор Антоний направи хубав паметник от камъка, от който правеха моста. Потресе го смъртта на младежа, когото още като дете бе измъкнал от сиромашията в Улцине, гдето живееха няколко изпаднали негърски семейства. Но работата не спря нито за миг.

И тази, и следващата година зимата беше топла и работиха чак до средата на декември. Настъпи петата година от работата. Сега онзи широк и неправилен кръг от дървета, камъни, помощни подпори и разновиден материал почна да се стеснява.

На равното до пътя за Мейдан вече се издигаше новият хан, освободен от скелите. Това бе голяма сграда на два етажа, иззидана от същия камък, от който се правеше мостът. Още работеха в хана отвън и отвътре, но сега вече, така отдалеч, можеше да се види как той се отделя с големината си, е хармоничните си линии и здравината на строежа от всичко, което някога е могло да се построи или замисли в градчето. Тая сграда от светложълтеникав камък, с покрив от тъмночервени керемиди, с низ фино изрязани прозорци, изглеждаше на гражданите като разкошна и невероятна празнична вещ, която отсега трябваше да стане съставна част от техния всекидневен живот. Съградена от везира, тя изглеждаше, сякаш в нея щяха да отсядат само везири. Всичко беше отблясък от някакво величие, вкус и разкош, който ги смущаваше.

В същото време и безформената маса от кръстосани греди и летви над реката почна да спада и изтънява и през тях сега все по-добре и по-ясно надничаше истинският мост от хубав бански камък. Отделни работници и цели групи още вършеха неща, които в очите на хората изглеждаха безсмислени и без връзка с останалото, но сега вече и за последния неверен гражданин бе ясно, че всички заедно издигат моста по един-единствен замисъл и безпогрешна сметка, които стоят зад всички тези отделни работи. Най-напред се показаха онези сводове, които са най-малки и по дължина, и по ширина и най-близки до брега, а след това ги откриваха един по един, докато и последният не хвърли скелята от себе си и не се показа целият мост с единадесетте мощни свода, съвършен и чуден в своята красота, като нов и странен предел за погледа на гражданите.

Бързи и на зло, и на добро, вишеградчани останаха посрамени за своето съмнение и безверие. Сега не се и опитваха да прикрият възхищението си, нито можеха да обуздаят своето въодушевление. Минаването през моста още не бе позволено, но хората се събираха на двата бряга, особено на десния, дето се намира чаршията и по-голямата част от града, и гледаха как работниците минават по него и изглаждат камъка на оградата и издигнатите седалища на капията. Събраните вишеградски турци гледаха този чужд труд за чужда сметка, на който в продължение на пет години бяха измисляли всякакви имена и предсказвали най-лошо бъдеще.

— Ами аз всякога съм ви казвал — говореше възбудено един дребен ходжа от Душче, — че нищо не се е опряло на царската ръка и че тия умни хора най-после ще издигнат това, което са намислили; а вие все — няма, не могат. И ето, виждате, че построиха, и то какъв мост, какво удобство и красота.

Всички се съгласяват, макар че никой не си спомня кога той им е говорил така, а знаят, че заедно с тях той също бе одумвал и строежа, и онзи, който го правеше. И всички, искрено зарадвани, непрестанно се учудват.

— Ей, хора, ей, хора, какво изникна в това наше градче!

— Виждаш ли какво значи везирска сила и ум — където хвърли око, там има берекет и хабер.

— Но това е още нищо — добавя оня дребен, весел и подвижен ходжа, — той ще стане още по-красив. Виждате ли как го тимарят и докарват, като кон за панаир!

Така се надпреварваха в излив на възхищения, като търсеха все по-хубави и по-големи думи за похвала. Само Ахмед ага Шета, богат търговец на жито, човек злонравен и скъперник, още гледа презрително и строежа, и тия, които го хвалят. Висок, жълт и слаб, с черен остър поглед и тънки, сякаш слепени устни, той примигва на хубавия слънчев септемврийски ден и единствен не отстъпва от своето по-раншно мнение. (Защото у някои хора има безпричинна омраза и завист, по-големи и по-силни от всичко, което другите могат да сторят и измислят.) На тия, които въодушевено хвалят големината и здравината на моста, като казват, че е по-як от всяка крепост, той презрително подхвърля:

— Не му е идвало наводнение, истинското наше вишеградско! И ще видиш какво ще остане от него!

Всички огорчено му противоречат и хвалят ония, които са работили на моста, особено Ариф бей, който, всякога засмян, като на игра издигна такъв и толкова голям строеж. Но Шета е твърдо решен да не признава никому нищо.

— Да, ако не бяха Абид ага и неговата зелена тояга и неговите зулуми, щях да ви питам дали този Мисир баба можеше със своя смях и с ръце на гърба да довърши моста.

И разгневен от общото въодушевление като от лична обида, Шета сърдито отива в своя дюкян да седи на постоянното си място, отдето не се вижда нито слънцето, нито мостът и не се чува глъчката и шумът на въодушевените хора.

Но Шета беше единственото изключение. Радостта и въодушевлението на гражданите растяха и се ширеха и по околните села. В първите дни на месец октомври Ариф бей уреди голямо тържество по случай довършването на моста. Този човек с господарски навици и рядка честност, който харчеше всичките му поверени пари за онова, с което бе натоварен, без да задържа нещо за себе си, беше за народа главната личност в това дело. За него се говореше повече, отколкото за самия везир. Така и неговото тържество излезе богато и блестящо.

Надзирателите и работниците получиха дарове в пари и дрехи, а общата гощавка, в която можеше да участвува всеки, който иска, трая два дни. За везирово здраве ядоха и пиха, свириха, играха и пяха; устроени бяха конни и пеши надбягвания; на бедните раздадоха месо и сладкиши. На пазарището, което свързва моста с чаршията, се вареше в големи казани халва, която се раздаваше гореща на народа. Тогава се заслади и оня, който и на байрам не беше се заслаждал. И до селата край града стигна тая халва, а който я вкуси, пожела здраве на везира и дълъг живот на неговите строежи. Имаше деца, които по четиринайсет пъти се връщаха при казана с халвата, докато готвачите не ги познаеха и не ги изпъждаха, като ги биеха с дървените лъжици. Едно циганче умря, защото преяде с гореща халва.

Тези неща дълго се помнеха и разказваха заедно с приказките за изграждането на моста, толкова повече, че благодетелните везири и техните почтени помощници през по-късните столетия, изглежда, бяха измрели и такива тържества станаха редки и съвсем непознати, докато най-сетне преминаха в легенди за вилите, за Стоя и Остоя и други подобни чудеса.

Докато траяха тържествата, както и в първите дни изобщо, хората преминаваха безброй пъти по моста от единия бряг на другия. Децата претичваха, а по-възрастните вървяха полека в разговор или се обръщаха на всяка крачка към съвсем новите гледки, които се откриваха от моста. Болните, куците и схванатите бяха довеждани на носилки, защото никой не искаше да изостане и да се откаже от своя дял в това чудо. Всеки, дори и най-дребният гражданин, сякаш чувствуваше, че неговите способности изведнъж са се умножили и силата му е нараснала; сякаш някакъв чуден, свръхчовешки подвиг е сведен до мярката на неговата сила и до границата на всекидневния живот; сякаш покрай познатите досега елементи: земя, вода и небе, е открит изведнъж още един; сякаш с някакво благородно усилие веднъж завинаги и за всекиго е осъществено едно най-голямо желание, древната човешка мечта: да се ходи над водата и да се владее просторът.

Турските момци извиха хоро около казана с халвата, поведоха го по моста, защото тук им се струваше, че летят, а не стъпват на земята, след това го извиха в кръг на капията и тук тупаха и удряха с крак новите плочи, сякаш изпитваха твърдината на моста. Около това сбито кръгло хоро на младите тела, които неуморно подскачаха в същия ритъм, обикаляха момчета, провираха се между играещите крака като през подвижен плет, стояха в средата на хорото, за пръв път в живота си на моста, за който от години се приказваше, и то на капията, за която казваха, че в нея бил затворен оня нещастен покоен Арапин, който се явявал нощем. Наслаждавайки се на това хоро, те примираха от страха, който Арапина и докато беше жив и работеше на моста непрестанно всяваше между градските деца. На този нов, висок и необикновен мост им се струваше, че отдавна са напуснали майка и родна къща и са се залутали по земята на черните хора, чудните сгради и необикновените игри; трепереха, но не можеха да се отделят от мисълта за Арапина, нито да се откъснат от хорото на чудната нова капия. Само някое ново чудо можеше да привлече тяхното внимание.

Някой си Мурат, наричан Мута, малоумен младеж от знатното семейство Туркович в Незуки, с когото в градчето често си правеха шеги, изведнъж се изкачи на каменната ограда на моста. Зачуха се детски крясъци, учудени и уплашени викове на по-старите, а идиотът като омагьосан, с разперени ръце и отметната глава, тръгна по тесните плочи крак пред крак, сякаш не се носеше над водата и пропастта, а участвуваше в най-хубава игра. Успоредно с него вървяха група дечурлига и безделници и го окуражаваха. Но на другия край на моста го причака неговият брат Али и го нашиба като малко дете.

Мнозина отиваха далече по реката, на половин час път, до Калат или Мезалин, и оттам гледаха моста, който се открояваше бял и лек със своите единайсет нееднакви свода, като чудна арабеска над зелената вода сред тъмните бърда.

Тези дни донесоха и голяма бяла плоча с издълбан надпис и я взидаха на капията, в оня зид от червеникав камък, който се издига цели три аршина над оградата на моста. Дълго време хората се събираха около надписа и гледаха в него, докато не се намереше някой софта или млад хафъз, който, с по-голяма или по-малка вещина, за едно кафе или парченце любеница, или просто за божи себап, прочиташе надписа както можеше и умееше.

Стотици пъти бяха сричани през тия дни стиховете на тоя тарих, който бе написан от някой си Бади, цариградски стихотворец, и в който се казваше името и званието на онзи, дето бе изградил това добро дело, както и щастливата година 979 по хеджира, т.е. 1571 по християнското леточисление, когато постройката бе завършена. Този Бади за добри пари пишеше леки и звучни стихове и умееше вещо да ги приспособява към велможите, които строяха или поправяха големите постройки. Ония, които го познаваха (и малко му завиждаха), говореха подигравателно, че небесният свод е единственият строеж, който няма тарих от Бадиевото перо. А той беше, при всичките си добри печалби, сиромах и гладник, вечно в борба с оная странна сиромашия, която често придружава стихотвореца като някакво чудно проклятие и която никакви награди не могат да заситят.

Поради слабата грамотност, твърда глава и живо въображение на нашите хора, всеки от учените граждани по свой начин четеше и тълкуваше тариха на Бади върху каменната плоча, който, като всеки текст, изнесен веднъж на показ, стоеше там, вечен на вечния камък, завинаги и безвъзвратно изложен на погледите и тълкуванията на всички хора, мъдри и глупави, зли и добронамерени. А всеки от слушателите помнеше ония стихове, които най-много отговаряха на неговото ухо и нрав. Така онова, което беше тук, пред погледа на цял свят, издълбано в твърдия камък, се повтаряше от уста на уста по разни начини, често пъти изменяно и изкривявано до безсмислие.

На камъка пишеше:

Най-после хората се наядоха, начудиха, находиха и наслушаха на стиховете от надписа. Това чудо от първите дни влезе във всекидневния им живот и те минаваха по моста забързани, равнодушни, угрижени и разсеяни, също както шумната вода течеше под него, и сякаш мостът бе един от безбройните пътища, които те или техният добитък са утъпкали с краката си. А плочата с надписа мълчеше на зида, като всеки друг камък.

Сега пътят от левия бряг бе свързан направо с края на пътя при равнинната от другата страна на реката. Изчезнаха почернелите, проядени от червеи каици и своенравните каикчии. Дълбоко под крайните сводове на моста оставаха песъчливите свлакове и стръмни брегове, по които хората така мъчно слизаха и се качваха и на които с такава мъка чакаха и толкова напразно викаха от едната на другата страна. Всичко това, заедно с буйната река, бе свързано като по магия с мост. Високо над него сега се ходеше като с криле, направо от единия на другия бряг, през широкия, дълъг мост, който бе як и непоколебим като планина, а под копитата отекваше, сякаш беше само от една тънка каменна плоча.

Изчезнаха и дървените воденици и къщурки, в които пътниците при нужда нощуваха. Вместо тях се издига як и изящен керван-сарай и приема пътниците, които с всеки ден стават все повече. В хана се влиза през широка порта в хармонични линии. От двете си страни тя има два големи прозореца с решетки, но не от желязо, а издялани от варовик, и то всяка от по един къс. В широкото правоъгълно дворище има място за стоки и багаж, а на всички страни наоколо се редят вратите на тридесет и шест стаи. Отзад, под хълма, са оборите; за общо учудване и те са от камък, сякаш са построени за царски ергелета. Такъв хан няма от Сараево до Одрин. Тук всеки пътник може да остане един ден и една нощ и да има безплатно конак, огън и вода за себе си, за прислугата и конете.

Всичко това, както и самият мост, беше благодеяние на великия везир Мехмед паша, който преди повече от шестдесет години се бе родил зад тия планини, във високото село Соколовичи, и който като дете, заедно с група сръбски селянчета бе отведен с аджами оглан в Стамбул. Разноските по издържането на керван-сарая идваха от вакъфите, които Мехмед паша бе основал от големите имения, заграбени в новозавзетите краища в Унгария.

Така с построяването на моста и керван-сарая изчезнаха, както се вижда, много мъки и несгоди. Може би щеше да изчезне и оная необикновена болка, която везирът като дете бе понесъл от вишеградската скеля, от Босна: черна, остра бразда, която от време на време пресича гърдите му на две половини. Но на Мехмед паша не бе съдено да живее без тая болка, нито дълго да се радва в мислите си на своето вишеградско дарение. Скоро след свършването на последните работи, едва керван-сараят бе започнал да работи, и мостът се прочу по целия свят, Мехмед паша още веднъж усети болка от „черното острие“ в гърдите си. И то за последен път.

Един петък, когато влизаше със свитата си в джамията, към него се приближи един налудничав и опърпан дервиш с протегната лява ръка за милостиня. Везирът се обърна и заповяда на човека от свитата си да му даде, но в това време дервишът измъкна от ръкава на дясната си ръка голям касапски нож и удари с него силно везира между ребрата. Свитата съсече дервиша. Везирът и неговият убиец издъхнаха в същия миг. На сивите плочи пред джамията те лежаха още няколко мига така един до друг. Убитият убиец, пълнокръвен, с разперени ръце и крака, сякаш още носен от гневния замах на своя безумен удар. А до него великият везир с разкопчана антерия на гърдите и далеч отхвръкнал каук. През последните години от живота си той бе омършавял, прегърбил се бе и някак бе потъмнял и загрубял в лицето. И сега, така разголен и гологлав, свит и хлътнал в себе си, приличаше повече на остарял и смазан селянин от Соколовичи, отколкото на убит сановник, който до преди малко управляваше турската империя.

Месеци и месеци минаха, докато стигна до градчето вестта за везировата гибел, и то не като ясен и определен факт, а като потайно шушукане, което и може, и не може да бъде вярно. Защото в турското царство не беше редно лошите вести и нещастни случки да се разнасят и преповтарят, дори и тогава, когато ставаха в съседна страна, а камо ли когато се отнасяше до вътрешни неща. Пък и в тоя случай никой нямаше сметка да говори много-много за смъртта на везира. Партията на неговите противници, която най-сетне бе успяла да го свали, се стараеше с тържественото му погребение да унищожи и всеки жив спомен за него. А роднините, сътрудниците и привържениците на Мехмед паша в Стамбул в мнозинството си нямаха нищо против това, за бившия велик везир да се говори колкото може по-малко, защото по тоя начин растяха и техните изгледи да се докопат до новите управляващи и миналото им да бъде опростено.

Но двете красиви сгради на Дрина почнаха да оказват вече своето влияние на търговията и съобщенията, на Вишеград и цялата околност и това влияние растеше без оглед на живите и мъртвите, без оглед на ония, които се въздигаха или падаха. Градът почна бързо да се спуща от хълма към водата, да се сгъстява и разширява около моста и керван-сарая, който народът нарече Каменния хан.

Така се появи мостът с капията и така се разви градчето край него. След това, за повече от триста години, неговото място в развитието на градчето и неговото значение в живота на гражданите бяха такива, каквито предварително накратко ги описахме. А смисълът и същината на неговото съществуване сякаш бяха в неговата трайност. Неговата светла линия в пазвите на градчето не се променяше, както и профилът на околните планини на фона на небето. В редицата промени и бързо прецъфтяване на човешките поколения той оставаше непроменен, както и водата, която минаваше под него. Старееше, разбира се, и той, но по една друга мярка за време, много по-широка не само от дължината на човешкия живот, но и от съществуването на цяла редица поколения, толкова широка, че това остаряваме не можеше да се забележи с око. Макар и смъртен сам по себе си, той беше сякаш вечен, тъй като краят му беше необозрим.

Измина първата стотица години — време дълго и гибелно за хората и за много техни дела, но незабележимо за големите строежи, добре замислени и здраво изградени, а мостът с капията и керван-сараят до него стояха и служеха както в първия ден. Така над тях би минало и второто столетие със смяна на годишните времена и човешките поколения, а сградите биха траяли без промяна. Но онова, което не можеше времето, извършиха го извънредно и нечакано стекли се отдалеч обстоятелства.

По онова време, края на XVII век, из Босна много се пееше, говореше и шепнеше за Маджарско, което турската войска след стогодишна окупация бе почнала да оставя. В битките при това оттегляне мнозина босненски спахии, които бранеха своя унгарски спахилък, оставиха кости по маджарската земя. Може да се каже, че това бяха по-щастливите, защото мнозина се върнаха голи като пушка в своята стара босненска родина, дето ги чакаше постна земя, затворен и беден живот след плодните простори и господаруването над големите спахилъци в Маджарско. Далечен и неясен отзвук от това стигаше и тук, но никой и не помисляше, че тая Унгария, земята от песните, може да има някаква връзка с действителния, всекидневен живот на градчето. И все пак беше така. С турското оттегляне от Маджарско бяха изгубени и останаха извън границите на царството, покрай другото, и имотите на вакъфа, от който се издържаше керван-сараят във Вишеград.

И хората в градчето, и пътниците, които вече сто години ползуваха Каменния хан, бяха свикнали с него и никога не бяха се питали какви са средствата, от които се издържа, как са дошли и къде е техният извор. Всички си служеха с него, използуваха го като благословено плодно дърво край пътя, което е ничие и на всекиго; поменаваха механически „упокой везировата душа“, но не помисляха, че везирът вече от сто години е мъртъв, нито се питаха кой брани и пази сега царските земи и вакъфи. Кой можеше да помисли, че нещата в света са така зависими едно от друго и са свързани помежду си даже на такава далечина? Затова на първо време в градчето дори не забелязаха, че приходите са секнали. Прислугата работеше и ханът приемаше пътници както преди. Мислеха, че парите за издръжката са закъснели, както се бе случвало и по-рано. Но минаха месеци, дори и години, а парите не идваха. Слугите почнаха да напускат работа. Тогавашният мютевелия на вакъфа Дауд ходжа Мютевелич (хората ги наричаха така и това им остана като прякор) се обръщаше на всички страни, но без да получи отговор. Пътниците сами си прислужваха и чистеха хана, колкото беше нужно за тях и добитъка им, но когато си заминаваха, оставяха след себе си тора и безредието, за да ги чисти и подрежда друг, както те подреждаха онова, което заварваха неподредено и замърсено. А след всекиго оставаше поне малко повече мръсотия, отколкото беше заварена.

Дауд ходжа правеше всичко, за да спаси хана и да не го остави да пропадне. Най-напред харчеше от своето, а след това взе да заборчава при роднините си. Така от година на година кърпеше и поддържаше скъпоценната сграда. На ония, които му натякваха, че се опропастява, за да пази онова, което не може да се запази, отговаряше, че той добре влага своите пари, защото ги дава в заем богу, и че той, като мютевелия, е последният, дето може да изостави това дарение, което, изглежда, всички са изоставили.

Този мъдър и набожен, твърдоглав и упорит човек, когото градчето дълго помни, не се остави нещо да го отклони от неговите безплодни усилия. Работеше предано и отдавна се беше примирил с мисълта, че нашата съдба на земята е единствено да се борим с покварата, смъртта и изчезването и че човек е длъжен да издържи в тая борба и тогава, когато няма никакви изгледи. И седнал пред хана, който се рушеше пред очите му, той отговаряше на ония, които го разубеждаваха или съжаляваха:

— Не бива да ме жалите. Защото всички ние умираме един път, а великите хора по два пъти: веднъж, когато те изчезнат от земята, а втори път, когато тяхното човеколюбиво дело пропадне.

Когато вече не можеше да плаща на работниците, той, макар и стар, сам плевеше бурена около хана и извършваше малките поправки по сградата. Така го завари и смъртта един ден, когато се бе покачил да оправя една отместена керемида на покрива. Естествено един градски ходжа не можеше да запази онова, което великият везир бе създал и което историческите събития бяха осъдили на гибел.

След смъртта на Дауд ходжа ханът почна бързо да се руши. Навсякъде се явяваха първите признаци на упадъка. Каналите се запушиха и почнаха да вонят, покривът пропускаше дъжд, прозорците и вратите вятър, оборите потънаха в тор и бурен. А отвън съвършената каменна сграда изглеждаше все още непроменена, спокойна и непокътната в своята красота. Големите прозорци в приземието, извити на дъга, с решетки, които като най-нежна дантела бяха изсечени от едно парче мек камък, гледаха спокойно към света. А по горните обикновени прозорци вече се показваха признаци на неволя, запуснатост и вътрешна неуредица. Малко по малко хората почнаха да избягват нощуването в града или да преспиват за пари в хана на Устамуич. Все по-редки ставаха пътниците в керван-сарая, макар че вместо заплащане човек там трябваше само да пожелае покой на везировата душа. Най-после, когато стана ясно, че пари вече няма да дойдат и няма кой да поеме дарението на везира, всички, дори и новият мютевелия, изоставиха грижите за сградата и керван-сараят остана ням и запустял и почна да се разваля и руши, както всички сгради, в които никой не живее и за които никой не се грижи. Около него растеше дива трева и щир. На покрива почнаха да си правят гнезда врани и чавки в шумни черни ята.

Така преждевременно и неочаквано (всички подобни неща идват на пръв поглед неочаквано!) изоставен, Каменния хан продължи да се руши и разпада.

Но ако керван-сараят поради стечение на необикновени обстоятелства трябваше да измени на своето предназначение и преди време да стане развалина, мостът, за който не трябваше надзор и издръжка, си остана същият и непроменен, свързваше раздалечените брегове и прехвърляше живи и мъртви товари, както и в първия ден от своето появяване.

В зидовете му виеха гнезда птици, в невидимите пукнатини, които времето отваряше по тях, растяха тънки стръкове трева. Жълтеникавият порест камък, от който мостът бе изграден, заякна и уплътня поради последователното влияние на влагата и топлината; и вечно шибан от вятъра, който идва от двете страни по течението, къпан от дъждовете и изсушаван от слънчевата жега, този камък с течение на времето доби убитата белина на пергамент и блестеше в мрака като осветен отвътре. Големите и чести наводнения, които бяха тежка и постоянна беда за града, не можеха да му направят нищо. Те идваха всяка година, напролет и наесен, но не всякога бяха еднакво опасни и съдбоносни за града край моста. Поне веднъж или два пъти всяка година Дрина избуява, размътва се и с голям шум носи през сводовете на моста изтръгнати плетища от нивите, изкоренени пънове и кафява тиня от листа и клони от крайбрежните гори. В градчето пострадват градините, дворищата и избите на най-близките къщи. И всичко свършва с това. Но в нееднакви промеждутъци от двайсет до трийсет години идват наводнения, които после дълго се помнят, както се помнят бунтове или войни, и дълго се вземат за дата, от която се пресмята времето и старостта на сградите и дължината на човешкия живот. („Пет-шест години преди голямото прииждане“; „През голямото прииждане“.)

След тия големи наводнения остава твърде малко нещо от движимото имущество в оная по-голяма част от градчето, която лежи на пясъчното езиче между Дрина и Рзав. Такова наводнение връща градчето с няколко години назад. Цяло поколение прекарва остатъка от живота си в поправяне на загубите и нещастията, които „голямото прииждане“ оставяше. До края на живота си хората възкресяваха в разговорите помежду си ужаса от оная есенна нощ, когато под студен дъжд и адски вятър, при светлината на редки фенери, всеки от тях бе изкарвал стоката от своя дюкян и я бе пренасял горе на Мейдан в чужди къщи и складове. И когато в мътното утро на другия ден бяха гледали от хълма надолу към градчето, което обичаха безпаметно и силно като своя родна кръв, и бяха наблюдавали как мътната разпенена вода бушува из улиците до височината на покривите и по тия покриви, от които водата с трясък кърти дъска по дъска, бяха отгатвали чия къща още стои несъборена.

На славите2 и коледните празници или през нощите на рамазана побелелите, натежали и загрижени домакини се оживяваха, щом се отвореше дума за най-голямото и най-тежко събитие в техния живот — за „прииждането“. В промеждутъци от петнайсет или двайсет години, през които отново бе печелено и набавяно, „прииждането“ идваше като нещо и страшно, и голямо, и мило, и близко; то беше тясната връзка между още живите, но вече оредели хора от едно поколение, защото нищо не свързва хората така, както общото и благополучно прекарано нещастие. И те се чувствуваха здраво свързани със спомена за тая прекарана неволя. Затова така обичат тия спомени за най-тежкия удар, който ги е сполетял в живота, и намират в тях задоволство, което е чуждо на младите. Техните спомени нямат край, а те стават неуморни при преповтарянето им; допълнят се в разговора и се подсещат; само се поглеждат помежду си в старческите очи, склеротично пожълтели около зениците, и виждат онова, което младите не могат дори да почувствуват; увличат се от собствените си думи; стопяват своите сегашни всекидневни грижи в спомена за по-голямата, която отдавна и щастливо са прекарали.

Седнали в топлите стаи на своите къщи, през които някога бе минало наводнението, те с особена наслада преразказваха за стотен път отделни трогателни или трагични сцени. И колкото споменът бе по-тежък и по-мъчителен, толкова насладата от разказването бе по-голяма. Гледани през тютюневия дим или през чашка мека ракия, случките биваха често изменени от въображението и далечината, преувеличени и украсени, но никой от тях не забелязваше това и всеки би се заклел, че са били точно такива, защото всички несъзнателно участвуваха в това неволно украсяване.

Така винаги имаше по неколцина живи старци, които помнеха последното „голямо прииждане“, за което винаги можеха да говорят помежду си и да повтарят на младите, че ги няма вече нито старите нещастия, нито някогашните добрини и благослови.

Едно от най-големите наводнения, което бе станало през последните години на XVIII век, особено дълго бе помнено и преразказвано.

В това поколение, както старите по-късно разправяха, нямало нито един, който добре да си спомня за последното голямо „прииждане“. Все пак, през тия дъждовни дни всички бяха нащрек, защото знаеха, че „водата е душманин“. Опразниха най-близките до реката складове, обхождаха нощем с фенери брега и се вслушваха в бученето на водата, защото старите хора твърдяха, че по някакво особено бръмчене на водното корито можело да се познае дали наводнението ще бъде от обикновените, каквито всяка година спохождат градчето и нанасят незначителни щети, или ще бъде едно от ония, за щастие редки, които заливат и моста, и града, и отнасят всичко, което не е здраво зазидано и втемелено. На другия ден се разбра, че Дрина не приижда и през нощта градчето потъна в дълбок сън, защото хората бяха уморени от будуването и тревогата през миналата нощ. Така се случи, че водата ги измами. Тая нощ изведнъж и незапомнено придойде Рзав и червена от тиня, препречи и задръсти Дрина в устието си. Така двете реки просто се вкопчиха под градчето.

Сульо ага Османагич, един от най-богатите турци в града, имаше тогава чистокръвен алест арабски кон, много скъп и красив. Щом отбитата Дрина почна да се разлива по улиците, този алест кон взе да цвили и не млъкна, докато не събуди слугите и домакина и докато не го изведоха от обора, който бе до самата река. Така бяха събудени повечето хора в града. Под студения дъжд и бесния вятър на тъмната октомврийска нощ почна бягането и спасяването на онова, което можеше да се спаси. Полуоблечени хора газеха вода до колене, понесли на гръб събудените и разплакани деца. Добитъкът блееше уплашено. Непрекъснато се чуваше как о стълбовете на каменния мост се удрят с глух трясък дънери и пънове, които Дрина носеше от наводнените гори.

Горе на Мейдан, където водата никога и в никой случай не може да стигне, всички прозорци са осветени и мъждукащи фенери непрестанно се мяркат и пронизват мрака. Всички къщи са отворени и приемат пострадалите хора, измокрени и отчаяни, с деца или с най-необходимите вещи в ръце. И в навесите горят огньове, край които се сушат хора, дето не са могли да се поберат в къщите.

След като са сместили своята челяд по къщите — турците по турски, а християните и евреите по еврейски, — първите хора от чаршията седят един до друг в голямата приземна стая на хаджи Ристановата къща. Тук са мухтарите и кметовете на всички махали, уморени и измокрени, докато бяха будили и подслонили всички свои съграждани. Турци, християни и евреи заедно. Силата на стихията и тежестта на общото нещастие бяха сближили тия хора и бяха спуснали, поне за тая вечер, мост над яза, който дели едната вяра от другата, особено раята от турците: Сульо ага Османагич, газда Петър Богданович, Мордо Папо, поп Михайло, снажен, мълчалив, но духовит енорийски свещеник, охраненият и сериозен молла Исмет, вишеградски ходжа, и Елиас Леви, наречен хаджи Лиячо, еврейски хахамбашия, известен и далеч извън градчето заради своя здрав разсъдък и открит характер. Бяха дошли още десетина газди, общо и от трите вери. Всички са мокри, бледи, със стиснати челюсти, но на вид спокойни; седят, пушат и разговарят за това, което е направено за спасяването и което трябва още да се направи. Всеки миг влизат млади хора, от които се изцеждат потоци вода и които докладват, че всичко живо е откарано на Мейдан и зад Град и там е сместено по турските и християнски къщи и че водата долу постоянно приижда и обхваща улица след улица.

Понеже нощта преваля — а преваля бавно, сякаш е безкрайна и приижда и расте непрекъснато като водата в долината, — газдите и първенците почват да се затоплят с кафе и ракия. Създава се топъл, тесен кръг, нещо като ново съществувание, цялото от действителни неща, а самото то недействително, което не е нито онова, което е било, нито онова, което ще бъде утре; нещо като подвижен остров в потопа на времето. Разговорът се надига и укрепва и като по мълчалива уговорка променя своята насока. Избягват да говорят дори и за по-раншните наводнения, известни само по разкази, разправят други неща, които нямат връзка с водата и нещастието, което в тоя миг става.

Отчаяните хора правят отчаяни усилия да изглеждат спокойни и равнодушни, почти лекомислени. По някакво мълчаливо, суеверно споразумение и по неписани, но осветени правила на чорбаджийското достойнство и чаршийския ред, които господствуват от старо време, всеки смяташе за свое задължение да положи усилия и в тоя миг поне привидно да прикрие своите грижи и страхове и пред лицето на нещастието, против което не може да се направи нищо, да говори с шеговит тон за далечни неща.

Но точно когато хората почнаха да се успокояват в разговора, да намират за миг забрава и чрез оня отдих и сила, която утре ще им бъде така потребна, дойдоха някои и доведоха Коста Баранац. Този още млад газда беше съвсем мокър, изкалян до колене и разпасан. Смутен от светлината и от многото хора, той като в сън гледаше към краката си и с цяла длан бършеше водата от своето лице. Сториха му място и му предложиха ракия, която той не успяваше да принесе до устните си. Трепереше с цялото си тяло. Мина шепот, че искал да скочи в тъмната стихия, която сега минаваше по песъчливия бряг точно на онова място, дето преди това бяха неговите хамбари и изби с каци.

Той беше млад човек, пришелец, който бе доведен преди двайсетина години като чирак в градчето и тук по-късно се призети в една добра къща и бързо забогатя. Селски син, който през последните години чрез смели и безогледни действия неочаквано забогатя и изведнъж надмина много господарски къщи, той не бе навикнал да губи, нито умееше да понася нещастие. И тази есен бе закупил големи количества сливи и орехи, далече над своите действителни възможности, защото разчиташе, че през зимата той ще определя цените и на сухите сливи, и на орехите, и така ще се разплати и ще спечели, както му се бе удало миналата година. Сега беше опропастен.

Трябваше пак да мине известно време, за да се изтрие впечатлението, което остави у всички видът на този пропаднал човек. Защото всички, кой повече, кой по-малко, бяха засегнати от наводнението и само от вродено приличие се владееха по-добре от тоя нов богаташ.

Най-старите и най-видните хора обърнаха пак разговора към невинни неща. Започнаха дълги приказки за старо време, без каквато и да било връзка с нещастието, което ги бе докарало тук и ги заобикаляше от всички страни.

Пиеха греяна ракия. В приказките изникваха ненадейно чудни образи от минали времена, спомени за градски особняци и различни смешни и необикновени случки. Поп Михайло и хаджи Лиячо бяха най-първи. А когато разговорът неволно пак опираше до предишните „прииждания“, споменаваха само онова, което бе леко и смешно или поне такова изглеждаше след толкова години, сякаш така баеха и се противяха на наводнението. Разказваха за поп Йован, който някога бил енорийски свещеник тук и за когото енориашите говорели, че бил добър като човек, но нямал „себаплия ръка“ и че молитвите му много-много не се приемали от бога.

По време на летните суши, които често унищожавали цялата реколта, поп Йован винаги, но напразно устройвал литии и четял молитви за дъжд, защото след това почвала още по-голяма суша и жега. А когато есента след едно такова сушаво лято Дрина почнала да приижда и да застрашава с общо наводнение, поп Йован излязъл на брега, събрал хората и почнал да чете молитва, та дъждът да спре и водата да се отдръпне. Тогава някой си Йокич, пияница и безделник, като смятал, че обикновено бог изпраща обратното на онова, за което се моли поп Йован, извикал високо:

— Недей тая, дядо попе, а оная, лятната, дъждовната, че дано помогне водата да пресъхне.

Пълният и охранен Исмет ефенди пък разправя за своите предшественици и тяхната борба с наводненията. Така при едно отдавнашно наводнение излезли двама вишеградски ходжи да четат молитви против тая напаст. Единият ходжа имал къща в долната част на града, която била застрашена от наводнението, а другият — на високия баир, където водата не можела да стигне. Най-напред чел молитва ходжата от баира, но водата никак не спаднала. Тогава един бял циганин, чиято къща вече подгизвала от водата, извикал:

— Ама, хора, дайте оня ходжа, от чаршията, чиято къща е под водата като нашите. Зер не виждате, че тоя от баира чете с половин сърце?

Хаджи Лиячо, румен и засмян, с буйни бели къдри, които надничат изпод необикновено плиткия му фес, се смее на всичко това и подвиква на попа и ходжата:

— Не споменавайте много молитвите за наводнение, защото може тези хора да се сетят и да ни накарат и тримата в тоя проливен дъжд да четем молитви и да връщаме водата.

И така се редяха приказки, които сами по себе си бяха незначителни и за другите неразбираеми, а само за тях и за тяхното поколение можеха да имат някакво значение; все някакви невинни, но за тях познати и близки спомени за неповторимия, хубав и тежък живот на града; всичко това е отдавна променено, в най-тясна връзка с тях, но все пак далеч от сегашната нощна драма, която ги е събрала в тоя фантастичен кръг.

Така първите хора, калени и от детинство навикнали на всякакъв вид премеждия, надвиваха нощта на „голямото прииждане“ и като намираха в себе си сили привидно да се шегуват в очите на нещастието, което ги връхлиташе, залъгваха бедата, която не можеха да избягнат.

Но в душата си всички са сериозно загрижени и под тия шеги и тоя смях за неволята, като под маска, всеки прехвърля през ума си тежки мисли, и непрестанно се вслушва в рева на водата и вятъра долу в града, дето е останало всичко, което те притежават. А на другата сутрин, след така прекараната нощ, можеха да видят от Мейдан своите залети къщи в равното, някои до половината, а други до самия покрив. Тогава за пръв и последен път в живота си виждаха града без моста. Равнището на водата се бе издигнало на цели десет метра, така че широките и високи сводове на моста бяха запушени, водата го преливаше и го закриваше съвсем. Само издигнатото място, дето е капията, стърчеше над равната повърхност на мътното течение и когато водата го преливаше, образуваше малък водопад.

А два дни по-късно водата изведнъж спадна, небето се разведри и грейна слънце, топло и щедро, каквото може да бъде само през някои октомврийски дни в тоя питомен край. В тоя хубав ден градът изглеждаше страшен и тъжен. Циганските и бедняшките къщи край брега бяха килнати по посока на течението, много от тях бяха без покриви, варта и глината им бяха опадали, показваше се черният плет от върбови пръти, та изглеждаха като скелети. В разградените дворища на градските къщи зееха широко разтворени пролуки; на всяка от тях една линия от червена тиня показваше докъде е била залята. Много бараки бяха отнесени, плетените хамбари — обърнати. В ниските дюкяни имаше тиня до колене и в тая тиня се търкаляше цялата стока, която не бяха могли да изнесат навреме. По улиците се бяха заклещили цели дървета, които водата бе докарала отнякъде, и подути трупове на удавен добитък.

Това беше тяхното градче, в което сега трябваше да слязат и да продължат живота. А между премитите по такъв начин брегове, над водата, която шумно се валяше все още мътна и буйна, стоеше мостът, бял и непроменен на слънцето. Водата стигаше до средата на стълбовете и мостът изглеждаше като нагазил в някоя друга, по-дълбока река от оная, която обикновено тече под него. На повърхността до оградата имаше купища наслоена тиня, която сега съхнеше и се пукаше на слънцето, а на капията се бе запряла и наслагала цяла грамада от дребни клонки и речна утайка, но всичко това ни най-малко не променяше външния вид на моста, който единствен бе прекарал наводнението без повреда и бе изплувал от него непроменен.

Веднага всичко в града се хвърли в работа и печалба, за да навакса щетите, и никой нямаше време да съди за смисъла и значението на непобедимия мост, но докато вършеха своята работа в тоя нещастен град, в който водата без изключение всичко бе ощетила или поне променила, всеки знаеше, че в техния живот има нещо, което преодолява всяка стихия и което поради странната хармония на своята външност и невидимата, мъдра сила на своите основи излиза ненакърнено и непроменено от всяко премеждие.

Зимата, която настъпи, бе тежка. Всичко, което беше подредено по дворищата и в плетените хамбари: дърва, жито, сено, беше отвлечено; трябваше да се поправят къщите, оборите и оградите и да се търси на вересия нова стока вместо оная, която бе унищожена по складовете и дюкяните. Коста Баранац, който бе пострадал най-много поради прекомерно дръзката си спекула със сливите, не преживя зимата — умря човекът от срам и мъка. Остави дребни деца сираци и неголяма, но разпръсната вересия по всички села. Остана споменът за него като за човек, който се хвърля над силите си.

Но още през следващото лято споменът за голямото наводнение почна да минава в паметта на старите хора, дето щеше да живее още дълго, а младежите седяха с песни и разговори на бялата гладка капия над водата, която течеше дълбоко под тях и със своя шум допълваше песента им. Забравата лекува всичко, а песента е най-добрият начин за забрава, защото в нея човек си спомня само онова, което обича.

Така на капията, между небето и земята, реката и бърдата, поколение след поколение се учеше да не тъжи прекомерно по онова, което мътната вода отнася. Тук у тях проникваше несъзнателната философия на градчето; че животът е неразбираемо чудо, защото непрестанно се изразходва и разхищава, но все пак трае и се държи здраво „както мостът на Дрина“.

Освен наводненията над моста и неговата капия идваха и други беди; носеше ги развоят на събитията и ходът на човешките стълкновения. Но те още по-малко можеха да му напакостят или трайно да променят нещо на него.

В началото на миналия век в Сърбия се вдигна бунт. Това градче на самата граница между Босна и Сърбия всякога е било в непосредствена връзка и постоянен досег с всичко, което ставаше в Сърбия, сраснало се беше с нея като „нокът с месо“. Нищо, което ставаше във вишеградския край — неплодородие, болест, зулум или бунт, не можеше да бъде безразлично на хората от ужичката нахия и обратно. Само в началото работата изглеждаше далечна и незначителна; далечна, защото се разиграваше някъде по другия край на белградския пашалък; незначителна, защото слуховете за бунтове не бяха някаква новост. Откак беше царството, имаше и такива неща, защото няма власт без бунтове и завери, както няма имане без грижи и загуби. Но с време бунтът в Сърбия почна все повече да засяга живота на целия босненски пашалък и особено живота на градчето, което беше на един час път от границата.

Колкото стълкновението в Сърбия се разширяваше, толкова повече от босненските турци се искаше да дават хора за войската и да помагат за нейното стъкмяване и снабдяване. Голяма част от войските и обоза, които се изпращаха в Сърбия, минаваха през градчето. Това носеше със себе си и разноски, и несгоди както за турците, така особено за сърбите, които бяха подозирани, гонени и глобявани през тия години повече от когато и да било преди. Най-после, едно лято, бунтът се спусна и по тия краища. Като заобиколиха Ужице, въстаниците стигнаха на два часа път от градчето. Тук, във Велетово, разрушиха с топ Лутвибейовата кула, а в Црънчичи запалиха турски къщи.

В градчето имаше и турци, и сърби, които твърдяха, че със собствените си уши са чули тътена на „Карагеоргиевия топ“. (Разбира се, с напълно противоположни чувства.) Но въпреки че би могло да се спори дали ехото на сръбския въстанически топ се е чуло в градчето, защото човек често мисли, че чува онова, от което се бои или на което се надява, не можеше да има съмнение в огньовете, които въстаниците наклаждаха нощем на Панос, стръмното и голо било между Велетово и Гостиля, дето усамотените големи борове могат да се преброят от градчето с просто око. И турците, и сърбите ги виждаха добре и поглеждаха внимателно, макар и едните, и другите да се правеха, че не ги забелязват. От затъмнените прозорци или от мрака на гъстите градини и едните, и другите следяха тяхното запалване, движение и загасване. (Нашите жени се кръстеха в мрака и плачеха от неразбираемо разнежване, а в сълзите им въстаническите огньове се чупеха като ония призрачни пламъци, които някога падали върху гроба на Радисав и които техните прабаби близо преди три века също така през сълзи съзираха от същия този Мейдан.)

Тия трептящи и различни по големина огньове, пръснати върху тъмния фон на лятната нощ, дето небето се слива с планината, изглеждаха на сърбите като ново съзвездие, в което те жадно разчитаха смели предсказания и с трепет гадаеха съдбата и събитията, които идваха. За турците това бяха първите талази на някакво огнено море, което се шири някъде из Сърбия и което, ето, залива и планинските била над градчето. През тия летни нощи желанията и молитвите и на едните, и на другите се въртяха около тези огньове, само че в противоположни посоки. Сърбите молеха бога тоя спасителен пламък, еднакъв с оня, който те винаги са носили и грижливо криели в душата си, да обхване и отсамните бърда, а турците молеха да го спре, намали и угаси, за да се осуетят размирническите намерения на неверниците и отново да настане старият ред и добрият мир на правата вяра. Нощите тогава бяха изпълнени с предпазливо и страстно шушукане, през тях минаваха невидимите вълни на най-смели желания и мечти, на най-невероятни помисли и планове и се кръстосваха, надвиваха и разпадаха в синята тъма над градчето. А сутринта, щом съмнеше, и турци, и сърби отиваха на работа, срещаха се с угаснали и безизразни лица, поздравяваха се и разговаряха с ония стотина обикновени думи на чаршийска учтивост, които открай време обикаляха из градчето, прехвърляха се като фалшива монета от един на друг и все пак осъществяваха и улесняваха връзката.

А когато някъде след Илинден огньовете на Панос изчезнаха и бунтът се отплесна из Ужичкия край, пак нито едната, нито другата страна показа своите чувства. А и трудно би било да се каже какви бяха истинските чувства и на едните, и на другите. Турците бяха доволни, че бунтът се е отдалечил, и се надяваха, че съвсем ще загасне и ще се изгуби там, гдето се губят всички безбожни и опаки начинания. И все пак задоволството им беше непълно и помрачено, защото бе трудно да се забрави такава близка опасност. Мнозина от тях още дълго след това виждаха в сънищата си фантастичните въстанически огньове като рой искри по всички околни ридове или чуваха Карагеоргиевия топ, но не като неясен далечен ек, а като страшна и разрушителна канонада. Сърбите пък, естествено, останаха клюмнали и разочаровани след изчезването на огньовете по Панос, но в дъното на душата им, в истинското и дълбоко дъно, което никому не се открива, остана споменът за онова, което бе станало, и съзнанието, че онова, което е било, може всякога да се върне; остана и надеждата, безумната надежда, това голямо преимущество на потиснатите. Защото ония, които владеят и трябва да потискат, за да владеят, са осъдени да действуват разумно; а ако, повлечени от своите страсти или принудени от противника, минат границите на разумните постъпки, те тръгват по хлъзгав път и с това сами слагат началото на своето пропадане. При това потиснатите и използуваните лесно си служат и с разума, и с безумието, защото това са само два различни вида оръжие във вечната, понякога потайна, понякога открита борба против потисника.

В тия времена важността на моста като единствена сигурна връзка между босненския пашалък и Сърбия необикновено нарасна. Сега в градчето имаше постоянен отред войска, който и по време на дългите затишия не се разтуряше и който пазеше моста на Дрина. За да върши по-добре и с по-малко труд своята работа, войската издигна дървен чардак насред моста, истинско чудовище и грозотия по външност, разположение и материал, от който бе изграден. (Но всички войски в света издигат за своите особени цели и временни нужди такива постройки, които после, от гледище на гражданския живот и мирното време, изглеждат абсурдни и неразбираеми.) Това бе истинска къща на етаж, тромава, скована от греди и груби дъски, със свободен проход като тунел под нея. Чардакът бе вдигнат и се държеше на яки греди така, сякаш бе яхнал моста, и само с двата си края се крепеше на капията, с единия на нейната лява, а с другия на дясната й тераса. Под него имаше свободен път за коли, коне и пешаци, но отгоре, от етажа, на който щяха да спят стражите и за който водеха открити чамови стъпала, можеше винаги да се следи кой минава, да му се прегледат книжата и багажът и във всеки момент, ако се окаже нужно, да се спре минаването.

Това наистина променяше външния вид на моста. Приветливата капия изчезна под дървената сграда, която с гредите си клечеше над нея като чудовищна гигантска птица.

А в деня, когато чардакът беше готов, още миришеше силно на чам и отекваше празен от стъпките, стражата се пресели в него. Още с пукването на първото утро чардакът като клопка вече хвана първата си жертва.

На ниското румено слънце в ранно утро там се бяха събрали войници и въоръжени турци от града, които нощем караулеха наоколо и така помагаха на войската. На една греда сред групата седеше командирът на стражата, а пред него стоеше един старей, скитник и богомолец, подобен на калугер и просяк, но благ и спокоен, някак чист и мил в своята нищета, лек и усмихнат, въпреки белите си коси и набръчкано лице. Това беше един особняк, чичко Елисие от Чайниче. От години вече, все така лек, тържествен и усмихнат, той обикаля черкви и манастири, събори и празници; моли се на бога, прави метани и пости. Само че по-рано турските власти не му обръщаха внимание и го пускаха като малоумен и божи човек да ходи, където иска, и да говори, каквото иска. Но сега, след въстанието в Сърбия, бяха настанали други времена и мерките бяха по-строги. В градчето са пристигнали от Сърбия няколко турски семейства, на които въстаниците изгорили всичко; те ширят омраза и търсят отмъщение. Навсякъде са поставени постове и надзорът е засилен, а местните турци угрижени, ядни и изпълнени с неприязън, та гледат на всичко с подозрение и кръвнишки.

Старецът идваше по пътя от Рогатица и за свое нещастие бе първият пътник в деня, когато чардакът бе завършен и в него бе настанена първата стража. Наистина дойде не навреме, още не беше се съмнало добре, и носеше пред себе си, както се носи запалена свещ, някаква дебела тояга, цялата нашарена с чудни знаци и букви. Чардакът го глътна като паяк муха. Разпитваха го кратко. Искаха да каже кой е, какъв е и отгде е и да обясни шарките и буквите на тоягата, а той отговаряше и на това, което не го питаха, свободно и открито, сякаш говореше пред истински божи съд, а не пред зли турци. Каза, че е никой и нищо; пътник на земята, минувач в това преходно време, сянка на слънцето, но своите кратки и малобройни дни прекарва в молитви и ходи от манастир на манастир, докато не посети всички свети и богоугодни места и гробове на сръбските царе и велможи. А образите и буквите по тоягата му означават отделни времена на сръбска свобода и величие, минали и бъдещи. Защото, каза старецът, като се усмихваше с кротка, стеснителна усмивка, времето за възкресението е наближило и ако се съди по онова, което се чете в книгите и може да се види на земята и небесата, съвсем е близо. Възкръсва царството, изкупено с изкушения и основано на правда.

— Зная, че не ви е приятно да чуете това, господари, и че не би трябвало да говоря тия неща пред вас, но вие ме спряхте и искате да ви кажа цялата истина, та няма как. Бог е истина, а бог е един! А сега, моля ви се, пуснете ме да вървя, че трябва още днес да стигна в Баня, в манастира „Света Троица“.

Преводачът Шефко напразно се мъчеше със своите оскъдни знания да намери на турски изрази за абстрактните думи. Командирът на стражата, болнав анадолец, още сънен, слушаше неясните и несвързани думи на преводача и от време на време хвърляше поглед към стареца, който без страх и лоши помисли го гледаше и потвърждаваше с очи, че всичко е така, както го казва преводачът, макар че не знаеше дума турски. Някъде в съзнанието на командира ставаше ясно, че това е някакъв смахнат гяурски дервиш, добродушен и безопасен луд. И в чудната тояга на стареца, която веднага пресякоха на няколко места, мислейки, че е куха и в нея са скрити писма, не намериха нищо. Но в превода на Шефко думите на стареца изглеждаха съмнителни, миришеха на политика и опасни намерения. Ако зависеше от него, командирът би пуснал тоя сиромах и глупак да си върви по пътя, но тук са се събрали и останалите войници, и градската стража и слушат разпита. Тук е и неговият наредник Тахир, един горделив и подъл злосторник, който вече няколко пъти го е клеветил пред началника и го е обвинявал в недостатъчно внимание и строгост. Пък и тоя Шефко, който при превода явно извърта думите така, както би било най-лошо за обърканата старческа глава, и който обича да души и долага и когато няма нищо, може да каже или потвърди лоша дума. Тук са и ония градски турци, доброволците, които мрачно и важно обикалят града, хващат съмнителни пътници и се бъркат без нужда в неговата служебна работа. Всичко се е събрало тук. И всички през тия дни са като пияни от някаква мъка, от желание да наказват и отмъщават и да убиват оногова, когото могат, щом не могат да убият оногова, когото искат. Той не ги разбира и не ги одобрява, но вижда как всички са се настървили още първата сутрин чардакът да вземе своята жертва и се бои, че ако се възпротиви, сам може да пострада от тяхната пияна мъка. Мисълта, че може да има неприятности заради тоя луд старец, му се виждаше непоносима. А със своите приказки за сръбско царство старецът и без това нима да отиде далеко между турците от тоя край, които тия дни са забръмчали като кошер. Нека го носи мътната вода, както го е понесла.

Току-що старецът бе вързан и командирът се готвеше да отиде в града, за да не гледа неговото погубване, появиха се заптиета и някакви турци, които водеха едно бедно облечено сръбско момче. Дрехите му бяга окъсани, а лицето и ръцете изподраскани. Той беше някой си Миле, самотен сиромах от Леска, който работеше в една воденица в Осойница. Може да имаше най-много деветнайсет години, беше здрав, едър и пълнокръвен.

Сутринта преди изгрев-слънце Миле насипа ечемик, пусна големия воденичен яз и излезе в една горичка над воденицата да насече дърва. Замахваше и поваляше като сламки крехките елхови клони. Радваше се на свежестта и лекотата, с която пада дървото под брадвата. Мили му бяха неговите собствени движения. Но брадвата бе остра, а тънкото дърво премного слабо за силата му. Нещо се надигаше у него и го караше да се провиква при всяко движение. Тези викове все повече се настигаха и свързваха. И Миле, който като всички лещани нямаше слух и не можеше да пее, пееше и ревеше в гъстата усойна местност. Без да мисли за нещо, забравил где се намира, той пееше онова, което бе чул другите да пеят.

По онова време, когато Сърбия „се вдигна“, от старинната песен:

народът направи нова песен:

В тая велика и чудна борба, която с векове се водеше в Босна между две вери, а под формата на вяра — за земя и власт и за собствено схващане на живота и уреждане на света, противниците си отнемаха един другиму не само жени, коне и оръжие, но и песни. И много стихове по тоя начин минаха от едни у други като скъпоценна плячка.

Впрочем това беше песен, която напоследък се пееше сред сърбите, но предпазливо и скришом, далеч от турско ухо, в затворените къщи, по семейни празници или по далечни пладнища, гдето турски крак не стъпя нито веднъж в годината и гдето човек, с цената на самотата и сиромашията, в дивотата живее, както си иска, и пее, каквото си иска. И ето тая песен намери да пее Миле, воденичарският слуга, в шумака под самия път, по който минават олуешките и ореховските турци, когато отиват на пазар в града.

Зората е едва по ридовете, а край него, в усойната страна е почти тъмно. Цял е росен, но сгорещен от хубавия нощен сън, топлия хляб и добрата работа. Замахне и удари тънката елха при корена, а тя само се превие и прегъне като невеста над кумова ръка; поръси го със студена роса като ситен дъждец и остане така наведена, защото поради околния гъстак не може да падне на земята. А тогава той кастри зелените клони с една ръка, като че си играе. И при това пее колкото му глас държи, като изговаря с наслада отделни думи. „Георги“ е нещо неясно, но голямо и смело. „Девойка“ и „байрак“ са за него също непознати неща, но неща, които някак си отговарят на неговите най-съкровени желания от сънищата: да има девойка и да носи байрак. Наистина имаше сладост в изговарянето на тия думи. И цялата му сила го караше да ги изговаря високо и безброй пъти, а от изговарянето на тия думи силата у него пак растеше и го караше да ги повтаря още по-високо.

Така пееше Миле на зазоряване, докато не насече и окастри върлините, за които се бе изкачил в шумака, а след това се спусна по влажната стръмнина, влачейки вързания товар след себе си. Той се видя пак такъв, какъвто беше тръгнал за дърва, несръчен, дрипав и смутен, без Георги пред очите си, без девойката и байрака след себе си. Турците изчакаха, докато остави брадвата, па тогава го нападнаха от четири страни и след кратка борба го вързаха с дълго въже от юлар и го поведоха към града. По пътя го биха с тояги по гърба и на лошо място с крака, като го питаха къде му е сега Георги и псуваха байрака и девойката.

Под чардака на капията, точно гдето бяха вързали налудничавия старец, край войниците се бяха събрали и някои безделници от града, въпреки че току-що бе съмнало. Между тях имаше и турци, бежанци, опожарявани из Сърбия. Всички бяха въоръжени и тържествени, сякаш ги чакаха велики събития и решителен бой. Тяхното възбуждение растеше с изгрева на слънцето. А слънцето бързо се издигаше, следвано от светли румени мъгли, там, в дъното на кръгозора, над Голеш. Уплашения младеж срещнаха като въстанически войвода, макар че беше дрипав и клет, доведен от левия бряг на Дрина, дето нямаше въстание.

Обидени от дързостта, за която не можеха да повярват, че не е била преднамерена, ореховските и олуешки турци свидетелствуваха, че момчето пеело предизвикателно, до самия път, песента за Карагеорги и гяурските борци. Младежът наистина не приличаше на юнак и опасен войвода. Уплашен, с мокри дрипи, издраскан и пребит, той бе блед и гледаше командира с разкривени от вълнение очи, сякаш от него очакваше спасение. Тъй като рядко слизаше в града, той дори не знаеше, че на моста е издигнат чардак; затова всичко му изглеждаше още по-чудно и недействително, сякаш насън се е залутал в чужд град, между чужди хора. Като заекваше и навеждаше поглед към земята, той уверяваше, че нищо не е пеел и никога не е засягал честта на турците, че е сиромах, слуга във воденицата, че е сякъл дърва и сам не знае за какво е доведен. Трепереше от страх и наистина още не можеше да разбере какво е станало и как от тържественото настроение при студената рекичка изведнъж се намира вързан и бит тук на капията, обкръжен от внимание, пред толкова хора, на които сега трябва да отговаря. И сам забрави, че някога е пял и най-невинна песен.

Но турците стояха на своето: че е пял бунтовнически песни, и то в момента, когато те минавали, и че се е съпротивлявал, когато искали да го вържат. И всеки от тях потвърди това с клетва пред командира, който ги разпитваше:

— Валахи?

— Валахи!

— Билахи?

— Билахи!

И така до три пъти. Тогава поставиха младежа до Елисие и отидоха да събудят палача, който, изглежда, имаше най-дълбок сън. Старецът гледаше младежа, който смутено мигаше с очи, объркан и засрамен, ненавикнал да стои така отделен, посред бял ден, между толкова хора, на средата на моста.

— Как ти е името? — пита старецът.

— Миле — казва младежът покорно, сякаш още отговаря на турците, на техните въпроси.

— Миле, синко, да се целунем. — И старецът приведе побелялата си глава на рамото му. — Да се целунем и прекръстим. Во имя отца и сина и святаго духа, во имя отца и сина, и святаго духа. Амин.

Така кръстеше той и себе си, и младежа само с думи, защото ръцете му бяха вързани, и бързо, защото палачът вече се приближаваше.

Палачът, който беше един от войниците, бързо свърши своята работа и първите минувачи, които слизаха от ридовете поради пазарния ден и минаваха през моста, можаха да видят двете глави на нови чворести върлини до чардака, а окървавеното място на моста, на което бяха посечени, посипано с пясък и утъпкано.

Така чардакът почна да „работи“.

От този ден на капията довеждаха всички, които бяха залавяни като съмнителни или виновни във връзка с въстанието, било на самия мост, било някъде по границата. И онези, които веднъж биваха довеждани вързани за разследване под чардака, рядко излизаха живи изпод него. Тук отсичаха запалените им или просто нещастни глави и ги набиваха на колове, които поставяха около чардака, а телата им хвърляха от моста в Дрина, ако някой не се явеше да откупи и погребе обезглавения труп.

С по-кратки или по-дълги затишия бунтът продължи години и броят на ония, които бяха пускани по водата „да идат и да търсят друга, по-добра и по-умна глава“, беше през това време много голям. Случаят поиска, случаят, който погубва слабите и непредпазливите, тая процесия да започне с ония двама прости люде, двама от множеството неуки, бедни и невинни, защото обикновено те биват първите, които замайването пред водовъртежа на великите събития грабва и които тоя водовъртеж непреодолимо привлича и поглъща. Така слугата Миле и чичо Елисие, посечени едновременно и на едно място, сдружени като братя, първи окичиха с главите си войнишкия чардак на капията, която отпосле, докато траяха бунтовете, почти никога не оставаше без такова украшение. И така двамата, които дотогава не се бяха чували и виждали, останаха да се помнят заедно и бяха помнени по-добре и по-дълго от толкова други по-знатни жертви.

Така капията изчезна под кървавия и зловещ чардак, а с нея изчезнаха и събиранията, разговорите, песните, радостите. И турците минаваха без желание оттам, а сърбите пресичаха моста само ако не можеше другояче, и то с наведена глава и бързо.

Край дървения чардак, чиито дъски с времето посивяха и после почерняха, бързо се създаде оная атмосфера, дето окръжава сградите, в които постоянно живее войска. По гредите се сушеше войнишко бельо, а от прозорците изсипваха в Дрина боклук и помия, всички отпадъци и цялата мръсотия на казармения живот. От това по белия среден стълб оставаха дълги, мръсни струи, които се виждаха отдалече.

Работата на палач вършеше дълго време един и същ войник. Той бе дебел анадолец, с жълти, мътни очи и негърски устни на мазното, подпухнало, землено на цвят лице, което винаги изглеждаше усмихнато с усмивката на охранените добродушни хора. Казваше се Хайрудин и скоро стана известен на целия град и далече по границата. Той изпълняваше своята служба със задоволство и гордост; във всеки случай беше необикновено вещ и бърз. Гражданите тогава казваха за него, че имал по-лека ръка от градския бръснар Мушан. И старо, и младо го знаеше, поне по име, а неговото име извикваше у хората едновременно и трепет, и любопитство.

В слънчеви дни той по цял ден седеше или лежеше на моста, в сянката под дървения чардак. От време на време обхождаше изложените глави на коловете, като бостанджия бостана, и пак лягаше на своята дъска под сянката, като се прозяваше и протягаше, тромав, гурелив и добродушен, сякаш престаряло рунтаво куче. Накрая на моста, зад оградата, се събираха любопитни деца, които боязливо го поглеждаха.

Но когато беше до работа, Хайрудин ставаше подвижен и изпълнителен до най-дребното. Не обичаше никой да се бърка в работата му. А това се случваше все по-често, защото бунтът вземаше все по-голям размах. Когато въстаниците запалиха селата над града, озлоблението сред турците мина мярката. Не само всички хващаха въстаници, шпиони или хора, които минаваха за такива, и ги докарваха при командира на моста, но в своето озлобление искаха да се месят и в изпълнението на наказанията.

Тук един ден осъмна и главата на вишеградския свещеник, същия онзи поп Михайло, който намираше сили да се шегува с ходжата по време на „голямото прииждане“. В общия гняв срещу сърбите той бе невинно погубен, а циганчетата поставиха цигара в мъртвата му уста.

Това бяха неща, които Хайрудин остро осъждаше и осуетяваше, когато може.

А когато дебелият анадолец неочаквано умря от синята пришка, новият палач, наистина много по-несръчен, продължи неговата работа още някоя година и докато въстанието в Сърбия не стихна, на капията винаги стърчаха по една-две отсечени глави. Хората, които в такива времена бързо закоравяват и затъпяват, така свикнаха с това, че преминаваха равнодушно, без да се обръщат към главите, и не забелязваха веднага, когато престанаха да ги излагат.

А когато положението в Сърбия и на границата се умири, чардакът изгуби важност и смисъл. Но стражата продължаваше да спи в него, макар че минаването през моста отдавна бе свободно и без надзор. Във всяка войска нещата се менят бавно, а в турската по-бавно, отколкото във всяка друга. И това би си останало така, един бог знае докога, ако една нощ не бе избухнал пожар от забравена свещ. Направеният от дъски чардак, още напечен от дневната жега, изгоря до основите, т.е. до каменните плочи на моста и капията.

Уплашените хора от градчето наблюдаваха огромните пламъци, които ярко осветяваха не само белия мост, но и околните ридове и се отразяваха в немирни червени отблясъци по повърхността на реката. А когато дойде утрото, мостът осъмна в своя някогашен първоначален вид, освободен от тромавата дървена пристройка, която години наред скриваше неговата капия. Белите плочи бяха обгорени и опушени, но дъждовете и снегът бързо ги измиха. Така от чардака и кървавите събития, които бяха свързани с него, не остана друга следа освен няколко тежки спомена, които все повече бледнееха и изчезваха заедно с онова поколение, и една дъбова греда, която не изгоря, тъй като беше вградена в стълбището на капията.

А за града капията пак стана онова, което открай време беше. На лявата й тераса откъм града кафеджията пак запали мангала и нареди своите такъми. Повредена бе само чешмата, смазана беше оная змейова глава, из която течеше вода. Хората пак почнаха да се спират на софата и да прекарват времето в разговори, в работа или ленива отпуснатост. През летните нощи тук пееха младежи на групи или седяха самотни, като потискаха своята любовна мъка или онова непреодолимо болезнено желание за заминаване и далечина, за велики дела и необикновени преживявания, което често измъчва младите хора в ограничена среда. А след двадесетина години тук вече пееше и се шегуваше ново поколение, което не бе запомнило нескопосното туловище на дървения чардак, нито глухите викове на стражата, дето спираше пътниците, нито Хайрудин, нито изложените глави, които той отсичаше с пословична сръчност. Само старите жени, като гонеха дечурлигата, които им крадяха прасковите, още се провикваха със своите високи и люти клетви:

— Да даде бог Хайрудин да ти среше перчема! На капията да те познае майка ти!

Но момчетата, които бягаха през плетовете, не можеха да разберат истинския смисъл на тия клетви. Знаеха, разбира се, че те не означават нищо хубаво и добро.

Така се подновяваха поколенията край моста, а той отърсваше от себе си като прах всички следи, които оставяха по него преходните човешки страсти или нужди, и оставаше след всичко това непроменен и непроменлив.

Минаваше времето над моста и градчето с години, с десетки години. Настъпиха ония няколко десетилетия от средата на деветнадесето столетие, през които турското царство догаряше в тиха треска. Измервани с окото на съвременника, тези години изглеждаха относително мирни и щастливи, макар и в тях да имаше поводи за грижи и страхове, макар да връхлитаха и суши, и наводнения, и опасни зарази, и тревожни събития от всякакъв вид. Само че всичко това ставаше бавно, постепенно, с кратковременни гърчове между дълги затишия.

Границата между двата пашалъка, босненския и белградския, която минаваше над самото градче, през тия години почна все по-остро да се очертава и да получава вид и значение на държавна граница. А това променяше живота в целия край, дори и в градчето, влияеше на търговията, на съобщенията, на общото настроение на хората и отношенията между турци и сърби.

Старите турци се мръщеха, мигаха недоверчиво, сякаш искаха да пропъдят неприятно видение, сърдеха се, заплашваха, уговаряха, а след това с месеци забравяха нещата, докато неприятната действителност не ги подсетеше пак за това и не ги разтревожеше отново.

Така един пролетен ден един велетовски турчин, отгоре, от границата, седи на капията и възбудено разказва на събраните по-първи турци какво се е случило тия дни във Велетово.

Веднъж през зимата, разказваше велетовецът, над тяхното село дошъл чак от Арил страшният руянски сердар Йован Мичич с въоръжени хора и взел да оглежда и мери границата. Когато го запитали какво е наумил и какво прави тук, той отговорил дръзко, че никому няма да дава сметка, а най-малко на босненските потурнаци, но ако много искат да знаят, казал, пратил го бил коджа Милош да огледа къде ще мине границата и докъде ще захване Сърбия.

— Мислехме си — продължава велетовецът, — пиян влах, що не знае какво говори, а ние отдавна си го знаем какъв хайдутин и поганец е. Оставяме го и го забравяме. Но не минаха и два месеца и той пак дойде с цяла рота Милошеви сеймени и с царския мюбашир, мек и бледен стамболия. Не вярваме на очите си. Но мюбаширът ни потвърди всичко. Навежда очи от срам, но потвърждава. Така е, казва, от царския девлет е наредено Милош да управлява Сърбия за султаново здраве и да се тегли границата, та да се знае докъде стига управата му. Когато мюбашировите хора вземат да забиват колове по билото на Тетребица, Мичич мине и само скубе колчетата и мърмори след тях. Бесен влах (кучета му яли месата!), скача пред очите на мюбашира и му вика като на по-млад и го заплашва. Не е, казва, това границата; границата определиха султанът и руският цар и дадоха за това ферман на „княз“ Милош, тя сега върви от Лим направо към вишеградския мост и оттам нататък по Дрина; така че всичко това е Сърбия. Пък и това е, казва, само за някое време, защото после ще трябва да се мести по-нататък. Мюбаширът едва го успокои и там, над Велетово, туриха граница. И така остана поне засега. Само че оттогава у нас влезе безпокойство и страх някакъв, та не знаем нито какво да правим, ни къде да се денем. Разговаряхме с ужичани, но и те не знаят какво ще става и накъде отива това. А старият хаджи Зуко, който два пъти е ходил на Каябето и има над деветдесет години, казва, че няма да мине и един човешки живот, и границата ще отиде чак на Карадениз, на петнайсет дни път оттук.

Слушат по-първите вишеградски турци велетовеца. Наглед са спокойни, но в себе си са потресени и смутени. При неговите думи се раздвижват, без да искат, и се хващат с ръка за каменното седалище, сякаш някакво мощно, но невидимо течение бие отнякъде и помръдва моста под тях. Като се овладяват, те намират думи, с които омаловажават и принизяват значението на това събитие.

Те не обичат неприятните вести, нито тежки мисли, нито сериозните и грижовни разговори на капията, но и сами виждат, че това не мирише на добро; нито могат да отрекат онова, което велетовецът разправя, нито знаят как точно да го успокоят и утешат. Затуй едва изчакват селянинът да се завърне в своето високо Велетово заедно с неприятните вести, които е донесъл. Разбира се, с това грижата няма да стане по-малка, но ще се махне оттук. А когато човекът наистина си отиде, те бяха щастливи, че могат да се върнат към своите навици и да продължат да седят спокойно на капията, без тия разговори, от които животът става немил на човека и бъдещето му страшно, оставяйки времето да смекчи и намали тежестта на събитията, които се валяха зад ридовете.

И времето вършеше своето. Животът течеше наглед непроменен. Изминаха повече от тридесет години след тоя разговор на капията. Но колчетата, които царският мюбашир и руянският сердар бяха забили по границата, пуснаха корен, хванаха се и родиха късен, но за турците горчив плод: турците трябваше да напуснат и последните крепости в Сърбия. И един летен ден тъжна процесия бежанци от Ужице придойде на вишеградския мост.

Бяха ония топли дни с дълго приятно здрачаване на капията, когато турците от чаршията изпълват двете тераси над водата. В такива дни бостанът се носи тук с кошове. Узрелите пъпеши и дини се изстудяват цял ден, а надвечер почиващите хора ги купуват и ядат на софата. Обикновено двама се обзалагат дали динята вътре ще излезе червена или жълта. Тогава я разрязват и онзи, който губи, я плаща, а всички заедно я ядат в разговор и гръмогласни шеги.

От каменните плочи още струи дневна жега, а от водата вече лъха хладинка заедно със здрача. Реката блести по средата, а е засенчена и тъмнозелена край бреговете, под върбите и ракитака. Всички хълмове наоколо са румени от слънчевия залез, само че едни по-ярко, а други едва видимо. Зад тях, в цялата югозападна половина на амфитеатъра, който се открива пред погледа от капията, летни облаци, които непрестанно менят своя цвят. Тия облаци са една от великолепните гледки, които капията предлага лете. Щом денят заякне и слънцето отскочи, те се появяват иззад планините като гъсти, бели, сребристи и сиви маси, като фантастични земи, неправилни и многобройни куполи на разкошни сгради. И щом стигнат известна големина, те остават така през целия ден, неподвижни и тежки над напечените от слънцето височини край града. И турците, които в такива привечери седят на капията, имат постоянно пред очи тези облаци като бели копринени царски шатри, които извикват във въображението им образи и сцени от незнайни походи и войни и картини от някаква чудна неизмерима сила и разкош. Щом мракът угаси или разпръсне тия летни облаци около градчето, на небето се откриват нови магии от звезди и месечина.

Никога чудната и неповторима хубост на капията не може да се почувствува по-добре, отколкото през тия летни дни, в тоя час. Човек стои на нея като на вълшебна люлка: и над земята минава, и по водата плува, и в простора лети, и пак е здраво и сигурно свързан с града и със своята бяла къща тук, на склона, с градината и сливака около нея. На кафе и тютюн, голям брой скромни тукашни граждани, които нямат нищо друго, освен тези къщи и няколко дюкяна в чаршията, чувствуват в такива часове цялото богатство на света и безпределността на божиите дарове. Всичко това може да даде на хората и да го дава с векове една постройка, когато е хубава и здрава, замислена в добър час, поставена на истинското й място и успешно завършена.

И сега е такава привечер; изпълнена е с разговори, смях и шеги, които гражданите разменят помежду си или подхвърлят към минувачите.

Най-буйни и най-шумни шеги се пускат край един нисък, набит млад човек с чудна външност. Това е Салко Чоркан.

Чоркан е син на циганка и някакъв войник или офицер анадолец, който някога служеше в градчето, но го напусна още преди да му се роди тоя нежелан потомък. Скоро умря и майката, та детето израсна без никакъв близък. Хранеше го цялото градче; беше на всички и на никого. Прислужваше по дюкяните и къщите, извършваше работи, които никой не искаше да върши, чистеше канали и нужници и заравяше всичко, което умре или водата довлича. Никога не бе имал своя къща, нито семейно име, нито определено занятие. Ядеше, гдето свърне, на крак или пътем, спеше по таваните, обличаше се в шарени дрипи, които му даваха хората. Още от детинство бе изгубил лявото си око. Странен, добродушен, веселяк и пияница, той служеше на гражданите за шеги и присмех така, както и за работа.

Около Чоркан са се събрали неколцина младежи, търговски синове, смеят се и си правят с него груби шеги.

Въздухът мирише на зрял бостан и печено кафе. От големите каменни плочи, още топли от дневната жега, напръскани с вода и добре пометени, се вдига, топличък и ароматен, чудният дъх на капията, който заразява с безгрижие и унася в безволни мечти.

Миг между деня и нощта. Слънцето е залязло, но още не се е показала голямата звезда над Молевник. В такъв момент, когато и най-обикновените неща могат да се сторят видения, пълни с величие, страх и особено значение, на моста се появиха първите ужички бежанци.

Повечето мъже вървяха пеша, прашни и унили, а на дребни кончета се клатеха увити и забулени жени или невръстни деца, завързани между денкове или сандъци. По някой по-виден човек язди хубав кон, но с такъв погребален вървеж и наведена глава, че още по-силно изразява нещастието, което ги е докарало тук. Има и такива, които на връвчица водят коза. Някой носи агне в прегръдките си. Всички мълчат, дори и децата не плачат. Чуват се само тропотът на конските копита и човешките стъпки и еднообразното дрънчене на бакърените и дървени предмети върху претоварените коне.

Появата на тия уморени и разсипани хора изгаси мигом оживлението на капията. По-старите останаха по каменните пейки. Младите наставаха и направиха от двете страни на капията жива стена; между тях минаваше върволицата. Някои граждани само съчувствено гледаха бежанците и мълчаха, други им казваха мерхаба и се опитваха да ги спрат и почерпят с нещо, но те дори не поглеждаха предлаганите неща и едва отговаряха на поздравите. Само бързаха да стигнат по светло за нощуване на Околища.

Бяха всичко към сто и двайсет семейства. Повече от сто семейства отиваха в Сараево, гдето имало изгледи да бъдат настанени, а петнайсетина оставаха в градчето; повечето от тях имаха тук по някой свой.

Един-единствен от тия уморени хора, наглед сиромах, самотен човек, спря за миг на капията, напи се доволно с вода и прие предложената цигара. Беше целият бял от праха на пътя, очите му блестяха като в треска, а погледът му не можеше да спре на едно място. Като изпускаше с наслада дима, той въртеше наоколо пламнал, неприятен поглед, без да отговаря на боязливите и учтиви запитвания на отделни хора. Само изтри дългите си мустаци, благодари кратко и с горчивина, която умората и чувството за изоставеност оставят у човека, промърмори няколко думи, като гледаше едновременно всички с очи, които нищо не виждат.

— Вие си стоите тук на теферич и не знаете какво става зад Станишевци. Ето, ние побягнахме в турска земя, но къде ще бягате вие заедно с нас, когато и на това му дойде ред? Никой не знае, нито пък някой от вас мисли за това.

Човекът изведнъж престана да говори. Това, което каза, беше и много за безгрижните до преди малко хора, и малко за неговото огорчение, което не го оставяше нито да мълчи, нито да се изрази ясно. И той сам прекъсна неприятното мълчание, като се сбогува с благодарност и избърза да настигне върволицата. Всички взеха да изказват високо след него добри пожелания.

Цялата тая вечер над капията висна тежко настроение. Всички са мрачни и мълчаливи. И самият Чоркан седи ням и неподвижен на едно от каменните стъпала. Около него са разхвърляни кори от дините, които е изял при обзалагането. Потиснат е и тъжен, с наведен поглед и унесен, сякаш не вижда камъка пред себе си, а някаква далечина, която едва прозира. Хората почнаха да се разотиват по-рано от обикновено.

Но още на другия ден всичко е по старому, защото вишеградчани не обичат да помнят злото и не държат да имат грижи предварително; в кръвта им е залегнало съзнанието, че истинският живот е в покоя и би било глупаво и напразно човек да мъти редките случаи на затишие и да търси някакъв друг, по-траен, по-постоянен живот, какъвто не съществува.

Не само войните, чумата и преселванията налитаха в тези времена върху моста и прекъсваха живота на капията. Имаше и други изключителни събития, заради които годината, в която те ставаха, после се споменаваше и дълго помнеше.

Вляво и дясно от капията, от двете страни, каменната ограда отдавна е изгладена и малко по-тъмна от останалите части. Стотици години селяните оставят тук товарите, за да си починат, когато минават през моста, или безделни хора се облягат с гръб и лакти на разговор, докато чакат някого, или когато самотни се навеждат и гледат дълбоко под себе си как бързата, разпенена вода тече, винаги нова и винаги една и съща.

Но никога толкова любопитни и безделни хора не са се спирали на оградата и не са гледали речната повърхност, сякаш я четат и разгадават, както през последните дни на месец август тази година. Водата бе размътена от дъждове, макар че бе едва краят на лятото. Във вировете под сводовете се образуваше бяла пяна и се въртеше в кръг заедно с трески, дребни клонки и сламки. Но безделните и унесени граждани от моста даже не гледаха реката, която открай време познаваха и която нямаше какво да им каже, а по повърхността на реката, както и в своите разговори, търсеха сами за себе си обяснение или видима следа от едно странно и тежко нещастие, което тия дни бе изненадало и разтревожило всички.

По това време на капията се случи нещо съвсем необикновено, незапомнен случай, какъвто, изглежда, няма и да се повтори, докато съществуват мостът и градчето на Дрина. То разтревожи и потресе градчето и се разнесе и далече по други места и краища като приказка, която ходи по света.

Това е всъщност приказката за двете вишеградски махали, за Вели Луг и Незуки. Тия две махали лежат в двата противоположни края на амфитеатъра, който тъмните бърда и зелените хълмчета образуват около градчето.

Най-близо до градчето е голямата селска община Стражите, в североизточната част на долината. Нейните къщи, ниви и градини са пръснати по ридовете или са скътани в долинките, които разделят тия ридове. Върху полегатия склон на едно от тия хълмчета лежат петнадесетина къщи, потънали в сливови градини и заобиколени отвсякъде с ниви. Това е махалата Вели Луг — мирно, хубаво и богато турско селище на височината. То спада към селската община Стражите, но е по-близо до града, отколкото до своята община, защото хората от Вели Луг слизат за половин час в чаршията, гдето държат дюкяни и работят като останалите вишеградчани. Между тях и истинските вишеградчани няма друга разлика освен може би тая, че техните имоти са по трайни и по-сигурни, защото са на здрава и присойна земя и не са изложени на наводнения, а хората са по скромни и по-необщителни, без лошите градски навици. Вели Луг има добра земя, чиста вода и хубави хора.

Тук живее клон от вишеградските Османагичи. И макар тия в градчето да са по-многобройни и по-богати хората смятат, че те са „се плъзнали надолу“, а че истинските Османагичи са ония от Вели Луг, гдето им е коренът. Това са хубав род хора, чувствителни и горди със своя произход. Тяхна е най-голямата къща, която се белее на склона, разположена под самия връх, обърната на югозапад, винаги варосана, с покрив от почернели плочи и с четиринайсет стъклени прозореца. Тая къща се вижда отдалеч и първа пада в очите на пътника, който се спуща по пътя към Вишеград или се обърне назад, когато излиза от него. Последните лъчи на слънцето, което залязва зад Лещанското било, винаги се задържат и пречупват в бялото, блеснало лице на тая къща. И гражданите отдавна са свикнали да поглеждат привечер от капията как слънчевият залез се отразява в Османагичовите прозорци, как после те един по един гаснат и как често, когато слънцето вече залезе и градчето остане в сянка, някой от тия прозорци пламва от последните отблясъци, залутали се между облаците, и как сияе още няколко мига като червена едра звезда над потъмнялото градче.

Също така познат и виден в градчето е и стопанинът на тая къща, Авди ага Османагич, сърцат и буен човек в живота, както и в работата. Той има склад в чаршията, едно ниско и тъмно помещение, в което на дъски и плетени леси лежат разпръснати царевица, сухи сливи и борови шишарки. Авди ага работи само на едро, затова дюкянът му не е отворен всякога, а само в пазарни дни редовно и през седмицата — според работата и нуждата. В дюкяна винаги има по един от неговите синове, а самият той обикновено седи на пейката отвън. Тук разговаря с клиентите или познатите си. Той е строен и румен човек, но със съвсем побеляла брада и мустаци. Гласът му е прегракнал и глух. От години го мъчи тежък задух. И когато при говоренето се развълнува и повиши глас, а това му се случва често, изведнъж го задушава тежка кашлица, вратните му жили се надуват, лицето почервенява и очите му се наливат със сълзи, а гърдите му скърцат, свистят и ечат като буря в гората. Когато тоя пристъп мине, той веднага се успокоява, поема дълбоко въздух и продължава разговора оттам, гдето е спрял, само че с някакъв по-друг, по-тънък глас. В градчето и околността е познат като човек с остра реч, широка ръка и смело сърце. Такъв е във всичко, дори и в търговията си, макар и често в своя вреда. Много пъти с една смела дума намалява или вдига цената на сливите или царевицата, дори когато това не е в негова полза, само на инат на някой селски страхливец или стиснат търговец. Изобщо неговата дума се чува и почита в чаршията, макар и да се знае, че често бива сприхав и пристрастен в своите преценки. А когато Авди ага слезе от Вели Луг и заседне пред дюкяна си, той рядко остава сам, защото хората обичат разговора с него и искат да чуят мнението му. А той е отворен и жив, винаги готов да каже и да брани онова, което другите смятат, че е по-добре да се премълчи. Неговият задух и пристъп на тежка кашлица прекъсват всеки миг говора му, но за чудо не му вредят, а го правят по-убедителен и дават на целия му начин на изразяване някакво тежко и болезнено величие, на което мъчно може да се устои.

Авди ага има петима отраснали и оженени синове и едничка дъщеря, която е последна и току-що стигнала за женене. За тази негова дъщеря Фата се знае, че е необикновено хубава, цяла на баща си. С нейното омъжване се занимава цялото градче и дори цялата околност. У нас винаги е било така — една девойка от всяко поколение влиза в приказките и песните със своята красота, работливост и благородство. Тя е тогава за няколко години прицел на всички желания и непостижим идеал; в нейно име горят мечти, край нея се сипе възхищението на мъжете и плете завистта на жените. Това са онези изключителни същества, които природата избира и въздига до опасни висоти.

Тази Авдиагова дъщеря приличаше на баща си не само по лице и снага, по и по остроумие и сладкодумие. Това знаеха най-добре момците, които по сватби и седенки се опитваха с евтини ласкателства или смели шеги да я привлекат или смутят. Нейното умение да говори не беше с нищо по-малко от красотата й. Затова в песента за Авдиаговата Фата (за такива изключителни създания песните никнат отнякъде сами!) се пееше:

Така се пееше и говореше в градчето и около него, но малцина бяха тия, които имаха смелостта да поискат девойката от Вели Луг. А когато на всички редом беше отказано, край Фата бързо се отвори празнина, оня кръг от учудване, омраза и завист, непризнати желания и злорадо очакване, които винаги окръжават създанията с изключителни дарования и изключителна съдба. Такива личности, за които се пее и говори, биват бързо повлечени от своята необикновена съдба и след тях, вместо осъществен живот, остава да живее песен или приказка.

Често се случва по нас, девойка, която е на голяма почит, точно поради това да остане без жених и „да позаседи“, докато девойки, които с нищо не я превъзхождат, леко и бързо се омъжват. С Фата това не се случи, защото за нея се намери жених, който имаше и смелост да я поиска, и умение и търпение да постигне целта.

В неправилния кръг, който вишеградската котловина образува, точно на противоположната страна на Вели Луг се намира махалата Незуки.

Над моста, на по-малко от час път край водата, точно на мястото, гдето стръмните склонове се приближават най-много и от тях, като от мрачен зид, с внезапен завой блика Дрина, има тясна ивица плодородна земя на скалистия бряг. Това е нанос от реката и от стремглавите потоци от Буткови скали. Там са нивите и градините, а по склона са стръмните ливади с тънка трева, която към върха се губи между остър камънак и тъмни гъсталаци. Цялата махала е бащиния на бейовете Хамзич, които се наричат още Турковичи. На едната половина живеят пет-шест къщи изполичари, а на другата са къщите на бейовете братя Хамзич, с Мустай бей Хамзич начело. Махалата е забутана и усойничава, без слънце, но и без вятър, по-богата с плодове и сено, отколкото с жито. Обиколена и притисната от всички страни от високи и стръмни бърда, през по-голямата част от деня тя е в сянка, всякога в тишина, така че всеки вик на пастира и всяко по-силно раздвижване на звънците на говедата се чуват като силно и многогласно ехо по хълмовете. За там има само един-единствен път от Вишеград. Когато човек мине моста, идвайки от града, и напусне главния друм, който свива надясно по реката, па се спусне по самия бряг, излиза на тясна камениста пътека, която води вляво от моста по голямата отвесна скала край самата вода на Дрина и прилича на бял ръб в тъмната стръмнина, която се спуща към реката. Гледани отгоре, от моста, на тоя път конникът и пешеходецът сякаш минават по тясна греда между водата и скалата, а лицата им през това време непрекъснато се оглеждат в спокойната, зелена река.

Това е път, който води от градчето за Незуки, а от Незуки по-нататък път няма, защото нито има къде да се иде, нито кой да пътува. Само над къщите, на стръмния рид, обрасъл с рядка гора, има издълбани две дълбоки бели пороища, по които пълзят пастирите, когато отиват при добитъка в планината.

Тук е голямата и бяла къща на най-стария Хамзич, Мустай бей. Тя с нищо не отстъпва на Османагичовата къща във Вели Луг, но за разлика от нея е съвсем закрита в низината и гъсталака край Дрина. В полукръг около нея растат единайсет високи тополи, които със своето шумолене и движение постоянно оживяват този затворен от всички страни и мъчно достъпен кът. Под нея, само че по-малки и по-скромни, са къщите на останалите двама братя Хамзичи. Всички те имат много деца и все тънки, високи, бледи, мълчаливи и саможиви, но сговорни и годни за работа, навикнали да ценят и бранят своето. Също както богатите хора от Вели Луг, и те имат в градчето свои складове, дето носят всичко, което произвеждат в Незуки. По всяко време на годината техните изполичари вървят и гъмжат като мравки по тясната каменна пътека край Дрина; едни носят стока в града, а други се връщат, след като са свършили работата си, с пари в пояса, в своето невидимо село между ридовете.

У Мустай бей Хамзич, в оная голяма бяла къща, дето посреща човека като приятна изненада в края на каменистата пътека, която сякаш никъде не води, има четири дъщери и един-единствен син, Наил. Тоя Наил бей от Незуки, бейски единак, един от първите хвърли око на Фатима от Вели Луг. На някаква сватба той се нагледа на красотата и през една открехната врата, на която като грозд висяха прехласнати младежи. Когато следния път отново можа да я види, заобиколена от другарки, той й подхвърли смела закачка;

— Да даде бог Мустай бей от Незуки снаха да те нарича!

Фата се изкикоти сподавено.

— На нищо не се смей — говореше през тесния отвор на вратата развълнуваният младеж, — и това чудо един ден ще стане.

— Ще стане, когато Вели Луг слезе в Незуки! — отговори девойката с нов кикот и гордо движение на тялото, каквото могат само такива жени и само на тая възраст и което казва много повече от нейните думи и нейния смях.

Така особено надарените от природата създания често предизвикват съдбата смело и необмислено. Този неин отговор на младия Хамзич се разчу и се повтаряше от уста на уста, както и всичко останало, което тя правеше и говореше.

Хамзичите не са хора, които се спират и обезкуражават пред първата мъчнотия. Те и други, по-малко важни работи не вършат изведнъж и на юруш, камо ли нещо такова. Опитът, който направиха чрез някои роднини в градчето, нема успех. Но тогава старият Мустай бей Хамзич взе в свои ръце женитбата на сина си. Той винаги бе имал обши работи с Авди ага. Поради своята сприхава и горда природа Авди ага в последно време имаше значителни загуби и от тях произлизаха задължения, на които бе трудно да отговаря навреме. Мустай бей му помагаше и го поддържаше, както само добрите чаршийски хора могат да си помагат един на друг в тежки моменти: просто, естествено и без думи.

В тия полутъмни, прохладни дюкяни и по излъсканите каменни седалища пред тях се решават не само въпроси за пари и търговска чест, а и цели човешки съдби. Какво стана между Авди ага Османагич и Мустай бей Хамзич, как Мустай бей поиска Фата за своя единствен син Наил и как прямият и честолюбив Авди ага „даде“ девойката? Това никой никога не ще узнае. Не се знаеше също така как точно бе станала тая работа и горе във Вели Луг между бащата и неговата хубава единствена дъщеря. За някаква съпротива от нейна страна, разбира се, не можеше да става и дума: един поглед, пълен с мъчителна изненада, и онова упорито и само ней вродено движение на цялото тяло, а след това няма и глуха покорност пред бащината воля, както всякъде и всякога е било у нас. Като насън тя почна да проветрява, допълва и събира своя чеиз.

И от Незуки не проникна нито дума сред хората. Сериозните Хамзичи не търсеха от други да потвърждават в празни разговори успеха им. Бяха постигнали онова, което искаха, и бяха доволни от своя успех. Не им трябваше ничие участие в това, както никога не търсеха съчувствие за неуспехите и несполуките си.

И въпреки това хората приказваха много, обширно и безогледно, както винаги си говорят. Из цялото градче и около него се говореше как Хамзичите постигнали онова, което искали; как хубавата, горда и умна щерка на Авди ага, за която в цяла Босна нямаше жених, е надхитрена и укротена; как все пак „Вели Луг ще слезе в Незуки“, макар Фата явно да се е зарекла, че това няма да стане. Защото хората обичат такива разговори за падане и унижение на ония, които се издигат високо и летят.

Цял месец хората преразказваха това събитие и като със сладка водица плакнеха устата си с бъдещото унижение на Фата. Цял месец траяха приготовленията в Незуки и Вели Луг.

Цял месец Фата работеше с другарки, роднини и наети жени своя чеиз. Девойките пееха. Пееше и тя. Намираше сили и за това. И слушаше себе си как пее, и мислеше при това. Заедно с всеки бод на иглата знаеше (и казваше на себе си), че нито тя, нито нейната везба някога ще видят Незуки. Това тя не забравяше нито за миг. Само че в работата и песните й се струваше, че от Вели Луг до Незуки е далече и че един месец е дълго време. Същото ставаше и нощем. Нощем, когато под предлог, че трябва да привърши още някои работи, оставаше сама, нощем пред нея се откриваше светът, богат, пълен със светлина и радостни промени, необятен.

Нощите във Вели Луг са топли, но свежи. Звездите ниски и неспокойни, свързани с игриво бяло сияние. Застанала до прозореца, Фатима гледа в нощта. В цялото си тяло носи спокойна сила, разлята и сладка, и всяка част от тялото си усеща поотделно, като самостоятелен извор на сила и радост: краката, бедрата и особено гърдите. Нейните гърди, буйни и тежки, но изправени, докосват с върховете си дървената решетка на прозореца. И на това място тя усеща как целият хълм с всичко, което е по него, с къщата, сградите, нивите, диша топло, дълбоко, равномерно, издига се и се спуска заедно със светлото небе и нощния простор. От това дишане дървената решетка на прозореца пада и се издига, пада и се издига, докосва се до върховете на нейните гърди и се отдалечава някъде далеко от тях, връща се и пак се докосва и отново се спуска и отдалечава; и все така, едно след друго.

Да, светът е голям, светът е огромен и денем, когато вишеградската долина трепти от жегата и почти се чува как зреят проснатите по нея жита, когато се белее градчето, разляло се край зелената река и затворено между правилната линия на моста и черните бърда. Но нощем, едва нощем, когато оживеят и пламнат небесата, се разтваря безкрайността и цялата сила на тоя свят, в който живият човек се губи и не може да си спомни нито кой е, нито къде е тръгнал, нито какво иска, нито какво трябва да прави. Само тук се живее истински, ясно и дълго; тук няма думи, които тежко обвързват за цял живот, ни пагубни обещания, нито безизходни положения с кратък срок, който неумолимо тече и изтича със смърт или срам като единствен изход. Да, тук не е като в живота денем, когато всичко казано веднъж остава задължително, а обещаното неизбежно. Тук всичко е свободно, безкрайно, безименно и нямо.

Тогава някъде отдолу, като отдалече, се чува тежък, дълбок и сподавен глас:

— Ааах! Кхкхкх! Аааах, кхкхкх!

Долу и приземния етаж Авди ага се бори с нощните пристъпи на кашлицата.

Не само познава тоя глас, но и вижда ясно баща си как седи и пуши, разсънен и измъчван от кашлицата. Струва и се, че вижда неговите големи кафяви очи, така скъпи и познати, които толкова приличат на нейните, само че са засенчени от старостта и залети със сълзлив, засмян блясък, очи, в които тя за пръв път съзря безизходността на своята съдба през оня ден, когато й бе казано, че е обещана на Хамзичите и че трябва да се приготви за един месец.

— Кха, кха, кха! Аах!

Предишното й очарование от красотата на нощта и величието на света бързо гасне. Пищният дъх на земята секва. Моминските гърди застиват в лек гърч. Потъват звездите и просторите. Само съдбата, нейната съдба, безизходна и неизбежна, утрешна, се извършва и изпълнява ведно с времето, което минава, в тишината, неподвижността и празнината, която остава зад всичко.

Глухо отеква кашлицата от приземния етаж.

Да, и чува го, и вижда, сякаш е тук пред нея. Това е нейният мил, силен и единствен татко, с когото се чувствува едно, неразделно, сладко едно, откак знае себе си. В гърдите си тя усеща и самата тая негова тежка и разтърсваща кашлица. Наистина това е устата, която каза „да“ там, дето тя каза „не“. Но тя във всичко е едно с него, дори и в това. И това негово „да“ тя чувствува като свое (също както и своето „не“). И затова нейната съдба е неизбежна, необикновена, и затова не вижда изход от нея и не може да го види, щом го няма. Едно знае. Поради това бащино „да“, което я свързва също като нейното „не“, ще трябва да излезе пред кадията със сина на Мустай бей, защото е немислимо Авди ага Османагич да не удържи думата си. Но също така знае и също така е сигурно, че след това нейният крак не може да стъпи в Незуки, защото тогава тя не би удържала своята дума. А то е, разбира се, невъзможно, защото също е Османагичова дума. Тук, на тая мъртва точка, между своето „не“ и бащиното „да“, между Вели Луг и Незуки, тук, на най-безизходното място трябва да се търси изход. В това е сега нейната мисъл. Не вече в пространството на големия и богат свят, нито дори по целия път от Вели Луг до Незуки, а на този кратък и тъжен откъс от пътя, който води от мехкемето, гдето кадията ще я венчае със сина на Мустай бей, до края на моста, гдето каменистата стръмнина се спуска на тесния път за Незуки, гдето, тя знае добре, нейният крак никога няма да стъпи. Този откъс от пътя мисълта й прелита безспирно от единия до другия край, както совалката лети през основата. От мехкемето през половината чаршия, после през пиацата до края на моста, но оттук веднага се връща като от пропаст — през моста, пиацата, през чаршията до мехкемето. И все така: напред-назад, напред-назад! Тук се тъчеше нейната съдба.

И тая мисъл, която не можеше да спре, нито умееше да намери изход, все по-често се спираше на капията, на хубавата, светла каменна софа, гдето хората седят на разговор и младите пеят, под която бучи зелената, бърза и дълбока река. И тогава, ужасена от тоя изход, отново летеше като прокълната от единия до другия край на пътя, та, като не намираше разрешение, отново да застане на капията. И всяка нощ нейната мисъл все по-често се спираше на това място и все по-продължително се задържаше на него. А самата мисъл за деня, когато действително, а не така, в мислите си, ще трябва да измине тоя път и още преди края на моста да намери изход, носеше в себе си цялата страхотия на смъртта и целия ужас на живота в срам. Струваше й се, така немощна и изоставена, че самият ужас от тия мисли трябва да отдалечи или поне да отложи тоя ден.

Но дните минаваха, нито бързи, нито бавни, а равномерни и съдбоносни, и с тях дойде и сватбеният ден.

Последния четвъртък на месец август (това бе съдбоносният ден) Хамзичите дойдоха на коне за девойката. Под тежко ново фередже, като под броня, качиха Фата на коня и я поведоха за града. В същото време в двора товареха на коне сандъците с моминския чеиз. В мехкемето пред кадията бе обявена венчавката. Така бе удържана думата, с която Авди ага бе дал дъщеря си на сина на Мустай бей. След това малката върволица хора се запъти към Незуки, гдето бе подготвена тържествена сватба.

Минаха половината чаршия и пиацата, част от оня път без изход, който Фата толкова пъти мислено бе минавала. Беше ясно, действително, обикновено, почти по-леко, отколкото в мислите. Нито звезди, нито простори, нито прегракнала бащина кашлица, нито желание времето да върви по-бързо или по-бавно. Когато стигнаха моста, девойката почувствува още веднъж, както през летните нощи на прозореца, всяка част от тялото си силно и отделно, и особено гърдите си в лек гърч, като в ризница. Стигнаха до капията. Както много пъти бе правила мислено през изминалите нощи, девойката се наведе и шепнешком помоли най-младия си брат, който яздеше до нея, да скъси малко стремената на коня и, защото сега идва стръмният преход от моста до каменистия път, който води за Незуки. Спряха се най-напред двамата, а след тях, малко по-назад, и останалите сватбари на коне. Нищо необикновено нямаше в това. Не беше нито пръв, нито последен път сватбари да спират на капията. Докато братът слезе, заобиколи коня и прехвърли юздата през ръцете си, девойката подкара своя до самия край на моста, стъпи с десния крак на каменната ограда, метна се като окрилена от седлото през зида и полетя от висината в буйната река под моста. Братът, който се устреми след нея и с цяло тяло легна на оградата, едва докосна с ръка развятото фередже, но не можа да я задържи. Останалите сватбари наскачаха от конете с най-необикновени викове и останаха край каменната ограда в чудни пози, като вкаменени.

Още същия ден привечер падна дъжд, обилен и необикновено студен за това време от годината. Дрина придойде и се размъти. На другия ден придошлата жълтеникава вода изхвърли Фатиния труп в една плитчина до Калат. Там го забеляза един рибар и веднага отиде да съобщи на мюлязима. След малко мюлязимът дойде с мухтаря, рибаря и Салко Чоркан. Защото без Чоркан не минава нито една такава случка.

Трупът лежеше в мекия мокър пясък. Вълните го плискаха и от време на време заливаха съвсем с мътна вода. Новото фередже от черна чоха, което водата не бе успяла да смъкне, се бе обърнало и прехвърлило през главата; така, объркано с дългата и гъста коса, то образуваше отделна черна маса край бялото, сочно тяло на девойката, от което пороят бе изтръгнал и свлякъл тънките сватбени дрехи. Намръщени и със стиснати челюсти, Чоркан и рибарят нагазиха в плитчината, подхванаха голата девойка и внимателно и смутено, сякаш беше жива, я измъкнаха от влажния пясък, в който бе почнала да потъва, изнесоха я на брега и тук веднага я покриха с нейното фередже, мокро и пълно с тиня.

Още същия ден удавницата бе погребана в най-близкото турско гробище на стръмния склон, под върха на който се издига Вели Луг. А привечер в кръчмата се събраха около рибаря и Чоркан безделници с онова нездраво и долно любопитство, особено развито у хората, чийто живот е празен, лишен от всякаква красота и беден откъм вълнения и преживявания. Черпеха ги с ракия и им предлагаха тютюн, за да чуят от тях някаква подробност за трупа и погребението. Но нищо не помагаше. И ракията не можа да развърже езиците им. Дори и Чоркан нищо не говореше. Пушеше непрекъснато и с единственото си блеснало око гледаше дима, който със силно духане прогонваше далеч от себе си. Само от време на време двамата, Чоркан и рибарят, се споглеждаха, повдигаха едновременно и мълчаливо шишенцата с ракия, сякаш невидимо се чукаха, и ги изпиваха на един дъх.

Така стана тая необикновена и незапомнена случка на капията. Вели Луг не слезе в Незуки и Авдиагова Фата не отиде у Хамзичите.

Авди ага Османагич вече не слизаше в града. Издъхна още същата зима, задушен от кашлицата, без да проговори с някого нито дума за мъката, от която умираше.

На другата пролет Мустай бей ожени своя син за друга девойка от Бранкович.

Хората в градчето преразказваха още някое време случката, а след това взеха да я забравят. Остана само песента за девойката, която с красотата и мъдростта си сияе над всичко, сякаш е непреходна.

Около седемдесет години след Карагеоргевия бунт в Сърбия пак почна война и границата веднага отговори с въстание. Пак пламнаха и турски, и сръбски къщи по височините, в Жлеб, Гостиля, Црънча и Велетово. За пръв път след толкова години на капията пак осъмнаха отсечените глави на погубени сърби. Това бяха мършави, ниско остригани селски глави със сплескани тилове, костеливи лица и дълги мустаци; сякаш бяха същите от преди седемдесет години. Но това не трая дълго. Щом войната между Сърбия и Турция завърши, хората се успокоиха. Наистина това бе привидно спокойствие, под което се криеха много страхове, тревожни слухове и угрижено шепнене. Все по-определено и все по-открито се говореше за влизане на австрийски войски в Босна. В началото на лятото на 1878 година през градчето минаха части от редовната турска войска на път от Сараево за Прибой. Залегна убеждението, че султанът предава Босна без отпор. Няколко семейства се приготвиха за изселване в Санджака; между тях имаше и такива, които преди тринадесет години се бяха изселили от Ужице, защото не искаха да живеят под сръбска власт, а сега отново се готвеха да бягат от друго, ново християнско господство. Но повечето хора останаха да чакат събитията в мъчително недоумение и привидно равнодушие.

В началото на месец юли дойде плевалският мюфтия с малко хора, но с твърдото решение да организира в Босна съпротива срещу австрийците. Сериозен рус човек, външно спокоен, но с пламенна природа, той седеше на капията, гдето в хубавия летен ден бе повикал турските първенци от градчето, и искаше да ги въодушеви за борба против австрийците. Уверяваше ги, че въпреки официалните нареждания голяма част от редовната войска заедно с народа ще даде отпор на новия завоевател и призоваваше веднага да се присъединят към него всички млади хора, както и да му изпращат храна в Сараево. Мюфтията знаеше, че вишеградчани никога не са се ползували със славата на въодушевени бойци и че предпочитат лудо да живеят, вместо лудо да гинат, но все пак го изненада студенината и въздържаността, на които се натъкна. Тъй като не можеше повече да се бави, мюфтията ги заплаши с хорски съд и божи гняв и остави своя помощник Осман ефенди Караманлията да убеждава по-нататък вишеградските турци в нуждата от тяхното участие в това всеобщо вдигане на бой.

Още през време на разговорите с мюфтията най-голям отпор даваше Али ходжа Мютевелич. Неговото семейство е едно от най-старите и най-видните в градчето. Никога не са изпъквали с голямо богатство, а с почтеност и откровеност. Винаги са били известни като твърдоглави хора, но недостъпни за подкуп, страх, ласкателство или каквито и да е други низки съображения и подбуди. Повече от двеста години най-старият член на семейството бе мютевелия, пазач и управител на Мехмедпашовия вакъф в градчето. Той се грижеше за прочутия Каменен хан при моста. Видяхме как след загубата на Маджарско Каменният хан изгуби приходите, от които се издържаше, и как по стечение на обстоятелствата стана развалина, а от везировото дарение остана само мостът като обществено благо, което не иска нарочно издържане и не носи приходи. Остана им и фамилното име Мютевеличи като горд спомен за службата, която толкова години честно изпълняваха. Наистина службата престана още по времето, когато Дауд ходжа бе победен в борбата да задържи Каменния хан, но остана гордостта и с нея вроденият навик, те, Мютевеличите, единствени сред всички останали да се смятат призвани да се грижат за моста, като по такъв начин са отговорни за неговата съдба, защото мостът поне като строеж бе съставна част от оня голям и хубав вакъф, който те управляваха и който така тъжно пресъхна и пропадна. Имаше още един от старо време утвърден в тяхното семейство обичай: от всяко поколение поне един Мютевелич завършва училище и става улем. Сега такъв бе Али ходжа. Иначе бяха доста изтънели и по брой, и по богатство. Останали им бяха малцина изполичари и един дюкян, който те от едно време държаха в чаршията на най-хубавото място — на самата пиаца, до моста. Двамата по-големи братя на Али ходжа бяха загинали във войните — единият в Русия, а другият в Черна гора.

Али ходжа е още млад човек, жив, засмян и пълнокръвен. Като истински Мютевелич, той всякога, за всяко нещо има свое собствено мнение, упорито го брани и твърдоглаво стои на него. Поради своя избухлив нрав и самостоятелност в мисленето той често влиза в разногласие с местните улеми и старейшините. Има титла и чин на ходжа, но нито изпълнява някаква длъжност, нито пък има приходи от своето звание. За да бъде по-независим, сам гледа дюкяна, който му е оставил баща му.

Както повечето вишеградски мюсюлмани, Али ходжа също бе против въоръжената съпротива. В неговия случай не можеше да става и дума за малодушие или верско безразличие. Също както мюфтията или както който и да било от въстаниците, той мразеше чуждата християнска сила, която идваше, и всичко, което тя можеше да донесе. Но като виждаше, че султанът наистина е изоставил Босна на швабите и като познаваше своите съграждани, той бе противник на неорганизираната народна съпротива, която може да докара само поражение и да направи нещастието по-голямо. А щом веднъж това убеждение заседна в главата му, той открито го изповяда и остро го защити. Той и този път поставяше неудобни въпроси и правеше остроумни бележки, които много объркваха мюфтията. И така неволно поддържаше между вишеградчани, които и без това не бяха бързи на бой, нито твърде готови за жертви, дух на открита съпротива против военнолюбивите намерения на мюфтията.

Когато Осман ефенди Караманлията остана да продължи разговорите с вишеградчани, против него се опълчи Али ходжа. А ония неколцина бейове и аги, които дъвчеха думите и мереха изразите си, като в действителност бяха напълно съгласни с Али ходжа, оставяха искрения и сприхав ходжа да решава и да се сблъсква с Караманлията.

По-първите вишеградски турци седяха привечер на капията с подвити крака, наредени в кръг, всички по старшинство. Между тях беше Осман ефенди, висок, слаб, бледен човек. Всеки мускул на лицето му бе неестествено опънат, очите трескави, а челото и бузите покрити с белези като у припадничав. Срещу него стоеше руменият, дребничък, самоуверен и пъргав Али ходжа и със своя писклив глас задаваше все нови въпроси. Кои са силите? Къде отиват? С какви средства? Как? Каква е целта? Какво ще стане в случай на неуспех? Хладнокръвната, почти злорада дребнавост, с която ходжата разглеждаше това нещо, прикриваше само неговата загриженост и горчивина от християнското надмощие и очевидното турско безсилие и обърканост. Но екзалтираният и мрачен Осман ефенди не бе човек, който може да забележи и разбере такива неща. Груба и неуравновесена природа, фанатик с болни нерви, той бързо губеше търпение и самообладание и вземаше всеки признак за съмнение и колебание като дело на самия шваба. Този ходжа го дразнеше и той му отговаряше със сдържан гняв, само с общи изрази и големи думи. Отива се, където трябва и с онова, с което може. Главното е врагът да не се допусне в земята без бой, а който много пита, разваля работата и помага на неприятеля. Накрая, съвсем ядосан, отговаряше с едва прикрито презрение на всеки въпрос на ходжата: „Дойде време да се гине“; „Искаме да сложим глави“; „Ще загинем всички до един“.

— Значи, така — прекъсваше ходжата думите му, — а аз мислех, че искате да изгоните швабата от Босна и затова ни събирате. Ако е да се гине, ние, ефенди, знаем да гинем и без тебе. Нищо по-лесно от това да се гине.

— Та аз виждам, че на тебе не ти се гине — прекъсваше го грубо Караманлията.

— А пък аз виждам, че на тебе ти се гине — отговаряше остро ходжата, — само не зная защо търсиш другари за тая кьорава работа.

Тук разговорът изби на проста кавга, в която Осман ефенди нарече Али ходжа влах и предател, един от ония изменници, чиито глави трябва като влашките да се скапят на тая капия, а ходжата продължаваше безстрашно да цепи косъма на четири и упорито да търси причини и доказателства, сякаш не чуваше заплахите и обидите.

Наистина трудно можеха да се намерят двама по-лошо преговарящи и по-несъгласни хора. От тях не можеше да се очаква друго, освен да увеличат общата бъркотия и да предизвикат още едно стълкновение. Това беше жалко, но не можеше да се промени, защото в моменти на обществени сътресения и големи, неминуеми промени обикновено начело излизат тъкмо такива хора, нездрави и неподходящи, и водят нещата наопаки и по криви пътища. Това е и един от признаците на обърканите времена.

Все пак тая безполезна кавга бе добре дошла за бейовете и агите, защото така въпросът за тяхното участие във въстанието остана нерешен и те не трябваше направо да се изказват. Разтреперан от гняв и заплашвайки високо, на другия ден Осман ефенди замина с няколко свои хора при мюфтията в Сараево.

Новините, които идваха през тоя месец, все повече засилваха сред агите и бейовете опортюнистичното мнение, че е по-добре да пазят своя град и къщите си. В средата на август австрийците влязоха в Сараево. Малко по-късно стана нещастната битка при Гласинац. Това бе същевременно и краят на всяка съпротива. По стръмния път от Леска, през Околища, почнаха да се спускат към градчето остатъци от разбитите турски отреди. Бяха размесени войници от редовния аскер, който въпреки султанската заповед продължи по свой почин съпротивата, и местни въстаници. Войниците само търсеха хляб и вода и питаха къде е пътят за Увац, а въстаниците бяха огорчени и бойки хора, които пораженията не бяха сломили. Почернели, прашни и одърпани, те гневно отговаряха на въпросите на невойнствените вишеградски турци и се готвеха да копаят окопи и да защищават прелаза през моста на Дрина.

Тогава пак излезе напред Али ходжа; без да държи сметка, той неуморно доказваше, че градчето не може да се защищава и че защитата е безсмислена, когато „швабата е остригал вече Босна от единия до другия край“. Въстаниците също виждаха това, но не искаха да го признаят, защото ги дразнеха и предизвикваха тия чисто облечени и добре нахранени хора, които бяха запазили своите къщи и имоти, държейки се мъдро и страхливо далеч от бунтове и бой. Тогава довтаса и същият оня Осман ефенди Караманлията като луд, още по-блед и по-слаб, по-военнолюбив и припрян. Той бе един от ония хора, за които няма неуспех. Говореше за отпор, на всяко място и на всяка цена, и непрестанно за нуждата да се гине. Пред неговото бясно усърдие всички отстъпваха и се съгласяваха, но не и Али ходжа. Той доказваше на дръзкия Осман ефенди, без следа от злорадство — хладнокръвно и открито, че с въстанието е станало онова, което той бе предрекъл на тая капия преди един месец. Препоръчваше му колкото може по-скоро да тръгне с хората си за Плевле и да не прави нещастието по-голямо. Сега ходжата беше по-малко дързък, някак болезнено и нежно внимателен към Караманлията, като към болен. Защото в себе си, под цялата си външна подвижност, той бе силно потресен от нещастното, което идваше. Беше нещастен и огорчен, както може да бъде само правоверният мюсюлманин, който вижда как неумолимо наближава чужда сила, срещу която не може дълго да се опази древният ислямски ред. От неговите думи, въпреки волята му, бликаше тази потисната мъка.

На всички Караманлиеви обиди отговаряше почти тъжно:

— Мислиш ли ти, ефенди, че на мене ми е лесно жив да чакам да видя швабата на своето? Като че ние не виждаме какво ни се готви и какви времена идват? Знаем къде ни боли и какво губим; добре знаем. Ако с трябвало това да ни обясняваш, не е било нужно втори път да идваш, пък дори и да мърдаш от Плевле. Защото, както виждам, тия сметки ти не ги разбираш. Ако ги знаеше, не би правил това, което си направил, нито би говорил онова, което говориш. По-тежка е тая мъка, ефенди мой, отколкото ти си мислиш; и аз не зная лек за нея, но знам, че не е това, което ти ни съветваш.

Но Осман ефенди бе глух за всичко, което не задоволяваше неговата дълбока и искрена страст за съпротива, и мразеше тоя ходжа, колкото и швабата, против когото бе въстанал. Така винаги в близост с по-силен неприятел и пред по-големи поражения се явяват във всяко обречено общество братоубийствени омрази и междуособни спорове. Тъй като не намираше вече нови изрази, той постоянно наричаше Али ходжа издайник, препоръчваше му иронично да се покръсти, преди да пристигнат швабите.

— Нито моите деди са се покръствали, нито аз ще направя това. Аз, ефенди, нито искам с швабата да се покръствам, нито с будалата да ходя на война — отговаряше кротко ходжата.

Всички видни вишеградски турци мислеха като Али ходжа, но смятаха, че не е разумно да го казват, поне не така остро и открито. Те се бояха от австрийците, които идваха, но и от Караманлията, който със своя отред бе завладял градчето. Затова се затваряха в къщи или се криеха в имотите си отвън града, а когато не можеха да избягнат срещата с Караманлията и неговите хора, шареха с очи и лицемереха, като търсеха най-удобния повод и най-сигурния път да се измъкнат.

На високото равнище пред развалините на керван-сарая Караманлията държеше непрекъснат сбор от утро до мрак. По цял ден тук се движеше пъстра тълпа: хора на Караманлията, случайни гости, ония, които идваха да молят за нещо новия господар на градчето, и минувачи, които въстаниците малко нещо отбиваха от пътя, за да чуят техния старейшина. А Караманлията непрекъснато говореше. И когато се обръщаше към отделни хора, викаше, сякаш говори на стотици. Беше още по-блед, въртеше очите си, бялото на които беше още повече пожълтяло, а в ъглите на устата му се събираше бяла пяна. Някой от гражданите му бе разказал мюсюлманското народно вярване за шах Турхания, който някога отдавна погинал тук, като бранел от гяурска войска брода на Дрина, и сега почива в своя гроб на другия бряг, точно над моста, но несъмнено ще стане в момента, когато първият гяурски войник стъпи на моста. Той веднага страстно и конвулсивно се залови за тая легенда и я повтаряше пред хората като неочаквана и действителна помощ.

— Братя, тоя мост е везиров хаир. Писано е, че през него няма път за гяурска сила. Браним го не само ние, а и оня „добрият“, дето пушка не го бие и сабя не го сече. Когато връхлети душманин, той ще излезе от гроба си, ще застане на моста и ще разпери ръце, а швабите, като го видят, колената им ще се пресекат, сърцето им ще спре изведнъж и не ще могат дори да побягнат от страх. Братя турци, не се пръскайте, а всички заедно с мене на моста!

Така викаше Караманлията пред събраните хора. Неподвижен, в черен извехтял минтан, разперил ръце, за да покаже как ще стои „добрият“, той приличаше на висок, черен, тънък кръст с чалма на върха.

Вишеградските турци знаеха всичко това, и то по-добре от Караманлията, защото всеки от тях толкова пъти в своето детинство бе слушал и разказвал тая легенда, но нямаха никакво желание да смесват живота с приказките и да разчитат на помощта на мъртвите там, гдето никой от живите не може да помогне. Али ходжа, който не се отдалечаваше от своя дюкян, но комуто хората казваха всичко, което се говореше и ставаше пред Каменния хан, само тъжно и със съжаление махна с ръка:

— Знаех, че тоя будала няма да остави на мира нито живите, нито мъртвите. Аллах селямет олсун!3

А Караманлията, безсилен против действителния неприятел, насочваше целия си гняв към Али ходжа. Заплашваше го, викаше и се кълнеше, че преди да бъде принуден да напусне градчето, ще прикове упорития ходжа на капията като язовец, та така да посрещне швабите, против които не иска да се бие и не позволява и на другите да направят това.

Цялата тази препирня прекъснаха австрийците, които се появиха по склоновете на Леска. Тогава се видя, че градчето наистина не може да се брани. Караманлията последен напусна града, като остави на високото равнище пред керван-сарая двата железни топа, които дотогава мъкнеше. Но преди да отстъпи, изпълни своята закана. Заповяда на своя сеизин, иначе ковач по занятие, човек с гигантски ръст и птичи мозък, да върже Али ходжа и така вързан да го прикове за дясното ухо на оная дъбова греда, която бе останала от някогашния чардак, зажлебена между двете каменни стъпала на капията.

В общата бъркотия и суматоха, която цареше на пиацата и край моста, всички чуха тая високо обявена заповед, но никой и не помисли, че ще трябва да се изпълнява, и то така, както бе изречена. Какво ли не се говори и какви ли не големи думи и гръмки псувни се чуват при подобни обстоятелства? Така беше и с това. Най-напред изглеждаше съвсем невероятно. Повече като заплаха, като ругатня; нещо такова. И Али ходжа не вземаше работата много сериозно. И самият ковач, комуто бе заповядано да изпълни заповедта и който бе зает със затъкването на топовете, сякаш се колебаеше и размисляше. Но мисълта, че ходжата трябва да се прикове на капията, бе подхвърлена, и сега в главите на тия уплашени и огорчени хора се отмерваха изгледите и възможностите за изпълнението или неизпълнението на такова злодеяние. Ще стане — няма да стане! Най-напред за повечето работата изглеждаше каквато си е, безсмислена, грозна и невъзможна. Но в тия мигове на обща тревога трябваше нещо да се направи, нещо голямо, необикновено, а само това можеше да се направи! Няма да стане — ще стане! Тая възможност все повече се сгъстяваше и ставаше с всяка минута и с всяко движение по-вероятна и по-естествена. Защо да не стане? Двама вече държат ходжата, който и не се брани твърде. Връзват му ръцете отзад. Всичко това е още толкова далеч от тъй страшната и безумна действителност. Но и все по-близо до нея. Ковачът сякаш изведнъж се засрами от своята слабост и нерешителност и измъкна отнякъде чука, с който до преди малко затъкваше топовете. При мисълта, че швабата е, кажи-речи, тук, на половин час път от града, ковачът намери решителност наистина да изведе работата докрай. А от същата мъчителна мисъл и ходжата черпеше своето упорито равнодушие към всичко, дори и към незаслуженото, безумно и срамно наказание, на което го подлагаха.

И така за няколко минути стана онова, което във всеки отделен миг изглеждаше невъзможно и невероятно. Нямаше човек, който би го сметнал за добро и възможно, и въпреки това всеки допринесе по малко, за да се намери ходжата на моста, прикован с дясното си ухо за единствената дървена греда, която се намираше на капията. И когато всички се разбягаха пред швабата, който се спускаше към градчето, ходжата остана в това чудно, нетърпимо и смешно положение, осъден да клечи неподвижно, защото всяко, дори и най-малкото движение му причиняваше болка и заплашваше да разкъса ухото, което му изглеждаше натежало и голямо като планина. Викаше, но нямаше кой да го чуе и освободи от това мъчително положение, защото всичко живо се бе изпокрило по къщите или бе избягало по селата от страх, колкото от швабите, които идваха, толкова и от въстаниците, които отстъпваха. Градът изглеждаше мъртъв, а мостът пуст, сякаш смъртта бе измела всичко по него. Няма нито живи, нито мъртви да го бранят, само на капията клечи неподвижен Али ходжа с глава, прилепена до дирека, като стене от болка и измисля и в това положение нови доказателства против Караманлията.

Австрийците наближаваха бавно. Техният авангард съгледа от другия бряг двата топа пред керван-сарая до моста и веднага спря да дочака своите планински оръдия. Около пладне те изстреляха от една горичка няколко снаряда върху изоставения керван-сарай, които повредиха и без това разрушения хан и разбиха необикновено фините решетки на прозорците, изрязани от цяло парче мек камък. Едва като улучиха и обърнаха двата турски топа и разбраха, че са изоставени и никой не отговаря, швабите преустановиха стрелбата и почнаха предпазливо да се приближават към моста и градчето. На капията нахълтаха с бавна крачка и пушки за стрелба маджарски хонведи. Спряха в недоумение пред свития ходжа, който от страх пред снарядите, дето съскаха и тътнеха над главата му, за миг бе забравил болката от прикованото ухо. Когато видя измачканите войници с насочени пушки, той взе да охка болезнено и провлечено, защото смяташе, че това е език, който всеки може да разбере. Това го спаси от хонведите да не стрелят. Докато едни продължиха да напредват крачка по крачка през моста, други останаха при него, като го оглеждаха отблизо и не можеха да разберат какво става. Чак когато дойде един санитар, намериха клещи, внимателно измъкнаха гвоздея, един от ония, с които се подковават конете, и освободиха Али ходжа. Толкова бе вдървен и уморен, че примря на каменните стъпала, като непрекъснато стенеше и охкаше. Санитарят намаза раненото му ухо с някаква течност, която го пареше. През сълзи, като в необикновен сън, ходжата видя на лявата ръка на войника широка бяла лента и на нея голям правилен кръст от червено платно. Само в треска човек може да види такива гадни и страшни съновидения. Тоя кръст плуваше и подскачаше в сълзите му и като грамаден призрак закриваше целия хоризонт. След това войникът превърза раната и над превръзката нахлузи ахмедията му. Така със завързана глава, съвсем смазан в кръста, ходжата се вдигна и остана няколко мига наведен над каменната ограда на моста. Мъчно се овладяваше и успокояваше. Срещу него, на другата страна на капията, на камъка под самия турски надпис, един войник лепеше широка бяла хартия. Въпреки че главата му бучеше от болки, ходжата не можа да овладее своето вродено любопитство и да не погледне белия плакат. Това бе възванието на генерал Филипович на сръбски и турски език, отправено към населението на Босна и Херцеговина по случай влизането на австрийските войски в Босна. Като замижаваше с дясното око, ходжата сричаше турския текст, и то само ония изречения, които бяха напечатани с по-дебели букви:

Ходжата четеше на пресекулки, изречение по изречение, не разбираше всяка дума, но всяка му причиняваше болка; и то някаква особена болка, напълно различна от болките, които усещаше в раненото ухо, в главата и кръста. Едва сега, от тия думи, от „императорските думи“, изведнъж му стана ясно, че е свършено с него, с всичките му близки и с всичко, което е тяхно, свършено веднъж завинаги, но по някакъв чуден начин: очите гледат, устата говори, човек търпи, но живот, истински живот вече няма. Чужд цар е поставил ръка върху тях и чужда вяра ги е завладяла. Това става ясно от тия големи думи и неясни поръчения и още по-ясно от оловната болка в гърдите, по-люта и по-тежка от всяка човешка болка, която може да се помисли. И хиляди такива будали като оня Осман Караманлията не могат да помогнат или да променят нещо. (Така все още се препираше в себе си ходжата.) „Ще загинем всички! Да загинем!“ Какво струва този вой, когато, ето, дойде такова време и човек пропада така, че не може да загине, нито да живее, а гние като дирек в земята и е на всички, но не и свой. Това е истинското и голямо нещастие, което разни караманлиевци не виждат и не разбират и със своето неразбиране правят само още по-тежко и по-срамно.

С тия мисли Али ходжа бавно върви по моста. И не забелязва, че го придружава санитарният войник. Не го боли толкова ухото, колкото онова оловно и горчиво гюлле, което изведнъж, след прочитането на „царските думи“ бе легнало в гърдите му. Бавно върви, а му се струва, че никога вече няма да мине на другия бряг, че тоя мост, който е гордост за градчето и в най-тясна връзка с неговото семейство, на който е отрасъл и до който прекарва живота си, изведнъж е бил разрушен в средата, там, на капията; че тая бяла, широка хартия на швабския позив го е пресякла наполовина като безгласна експлозия и че тук зее пропаст; че още стоят отделни стълбове вляво и вдясно от тоя прорез, но преход няма, защото мостът вече не свързва двата бряга и всеки трябва да остане довеки на тая страна, на която се е намерил в тоя миг.

Бавно върви Али ходжа със своите трескави представи и се влачи като тежко ранен, а очите му непрестанно се пълнят със сълзи. Върви нерешително, сякаш е болен просяк, който за пръв път минава по моста и навлиза в чужд, непознат град. Сепнаха го гласове. Край него минаваха някакви войници. Между тях пак видя дебелото и добродушно, насмешливо лице на оня с червения кръст на ръката, който го бе отковал. Като продължаваше да се усмихва, войникът сочеше неговата превръзка и го питаше нещо на неразбираем език. Ходжата помисли, че му предлага още някаква помощ и веднага се изпъчи и намръщи:

— Мога аз, мога. Никой не ми трябва.

И с по-живи, по-решителни крачки се запъти към къщи.

Тържественото и официално влизане на австрийските войски стана едва на другия ден.

Никой никога не е запомнил такава тишина над градчето. Дюкяните даже не се отвориха. Затворени са прозорците и вратите на къщите, макар че е слънчев и топъл ден в края на месец август. Улиците са пусти, дворищата и градините като мъртви. В турските къщи униние и смут, в християнските — изчакване и недоверие. А всякъде и у всички — страх. Швабите, които влизат, се боят от засади. Турците се боят от швабите, сърбите — от швабите и от турците. Евреите се боят от всичко и всекиго, защото, особено във военно време, всеки е по-силен от тях. Вчерашните топове ехтят в ушите на всички. И ако хората слушаха само своя страх, никой жив не би показал главата си от къщи този ден. Но човек има и други господари. Австрийският отред, който вчера влезе в градчето, намери мюлязима и заптиетата. Офицерът, който командуваше отреда, остави на мюлязима сабята и му заповяда и по-нататък да изпълнява службата и да поддържа реда в града. Каза му, че на другия ден, един час преди пладне, ще пристигне комендантът, полковник, и че при влизането в града трябва да го посрещнат най-видните хора от градчето, и то представители на трите вери. Побелелият и примирен със съдбата мюлязим веднага повика молла Ибрахим, Хюсеин ага, мюдериса, поп Никола и равина Давид Леви и им съобщи, че те, като „пазители на закона и първи хора“, трябва утре на пладне да посрещнат на капията австрийския комендант, да го поздравят от името на гражданството и да го придружат до чаршията.

Много преди определеното време четиримата „пазители на закона“ се срещнаха на опустялата пиаца и с бавни крачки се запътиха към капията. Тук помощникът на мюлязима, Салко Хедо, и едно заптие вече постилаха дълъг турски килим с ярки цветове и с него покриваха стъпалата и средата на каменното седалище, на което щеше да седне австрийският комендант. До едно време стояха на място, тържествени и мълчаливи, но като видяха, че никъде по белия път от Околища няма и следа от коменданта, те се спогледаха и като по уговорка седнаха на непокритата част на каменното седалище. Поп Никола извади голяма кожена тютюница и почерпи останалите.

Така седяха на софата както някога, когато бяха млади и безгрижни, и както и останалите младежи прекарваха времето си на капията. Само че сега всички бяха на години. Поп Никола и молла Ибрахим — стари, а мюдерисът и равинът — зрели хора, празнично облечени и угрижени за себе си и всеки за своите. Гледаха се дълго и отблизо на яркото лятно слънце и се намираха един друг остарели за годините си и доста похабени. И всеки си спомняше какъв е бил другият на младини, когато растяха край тоя мост, всеки със своето поколение, като зелено дърво, от което още не се знае какво ще излезе.

Пушеха и разговаряха едно, а в мислите си прехвърляха друго, поглеждайки всеки миг към Околища, откъдето трябваше да се покаже комендантът, от когото сега зависеше всичко и от когото можеше и за тях, и за техните хора, и за цялото градче да дойде и добро, и зло, и спокойствие, и нови опасности.

Поп Никола бе несъмнено най-тих и спокоен от четиримата, поне така изглеждаше. Той е минал седемдесетата си година, но все още е бодър и як. Син на прочутия поп Михайло, когото турците съсякоха на същия тоя мост, поп Никола имаше буйна младост. Бягал бе няколко пъти в Сърбия, за да се спаси от омразата и отмъщението на някои турци. Със своя необуздан нрав и държане той даваше повод за омраза и отмъщение. Но когато минаха размирните години, поп Михайловият син заседна в бащината си енория, ожени се и се укроти. Тези времена бяха отдавна и се забравиха. („Отдавна и аз съм на друг ум, и нашите турци се размекнаха“ — казваше на шега поп Никола.) Петдесет години вече откак поп Никола управлява своята обширна, разпръсната и тежка енория по границата, спокойно и мъдро, без други сътресения и неволи освен тия, които самият живот носи със себе си, с предаността на слуга и достойнството на княз, винаги същият и еднакъв и с турците, и с народа, и със старейшините.

Нито преди, нито след него, в никое съсловие и никоя вяра не е имало човек, който да се радва на такава всеобща почит и да има такъв авторитет пред всички граждани, без разлика на вяра, пол и възраст, както тоя поп, когото всички открай време наричаха „дядо“. За цялото градче и цялата околия той олицетворяваше сръбската черква и всичко онова, което народът нарича и смята за християнство. И нещо попече, за народа той беше образец на свещеник и изобщо на старейшина, такъв, какъвто в това градче и при такива обстоятелства той можеше да си представи.

Той е човек с висок ръст и необикновена телесна сила, слабо грамотен, но с голямо сърце, здрав разум, бистър и свободен дух. Неговата усмивка обезоръжава, успокоява и окуражава; това е неописуемата и неоценима усмивка на силен, благороден човек, който живее в мир със самия себе си и всички около себе си; неговите големи зелени очи тогава се свиват в тясна тъмна ивица, от която изскачат златни искри. И такъв си остана до старини. В своя дълъг кюрк от лисичи кожи, с голяма червеникава брада, която с годините леко се прошари и която покриваше целите му гърди, с грамадна килимявка на буйната си коса, сплетена отзад в стегната плитка и втикната под килимявката, той минава през чаршията, сякаш е свещеник на това градче при моста и на целия планински край не от преди петдесетина години и не само на своята църква, а открай време, от древни времена, когато светът още не е бил разделен на сегашните вери и църкви. Из дюкяните от двете страни на улицата го поздравяват чаршийските хора, от която вяра и да са. Жените се отбиват и застанали с наведени глави, чакат да мине дядото. Децата (дори и еврейските) оставят игрите и престават да викат, а най-големите от тях тържествено и боязливо пристъпват към огромната и тежка дядова ръка, за да почувствуват за миг как над техните остригани глави и зачервени от играта лица се излива като хубава и приятна роса неговият силен и весел глас:

— Да си жив! Да си жив! Да си жив, синко!

Тази проява на почит към дядото спадаше към древния и общопризнат церемониал, с който се раждаха поколенията в градчето.

И в живота на поп Никола имаше една сянка. Неговият брак остана без деца. Това беше без съмнение тежка неволя, но никой не си спомня да е чул от него или попадията дума на оплакване или да е видял нажален поглед. В къщи си гледаха винаги поне две деца на негови или нейни роднини от село. Гледаха ги, докато се оженят или омъжат, а после вземаха други.

До поп Никола седеше молла Ибрахим. Висок, слаб, строен човек с рядка брада и увиснали мустаци, той не беше много по-млад от поп Никола, имаше многобройно семейство и хубав имот, който бе останал от баща му, но бе някак отпуснат, слаб и боязлив, с детски сини и бистри очи, та приличаше повече на някой постник и божи друмник, отколкото на вишеградски ходжа и издънка от знатно семейство. Молла Ибрахим имаше един недостатък: заекваше, и то тежко и дълго. („Трябва да е човек без работа, за да разговаря с молла Ибрахим“ — казваха гражданите на шега.) Но молла Ибрахим беше далеко известен със своята доброта и сърдечност. От целия този човек лъхаше благост и ведрина и още при първия досег с него всеки забравяше външния вид и заекването му. Той привличаше към себе си всички обременени от болест, бедност или каквато и да е друга неволя. Хора от най-далечни села идваха да искат съвет от молла Ибрахим. Пред къщата му винаги имаше някой да го чака. Мъже или жени, които търсят съвет или помощ, често го спираха на улицата. Никога никого не връщаше той, нито раздаваше като другите ходжи скъпи записки и муски. Сядаха веднага под първата сянка или на първия камък, малко встрани; човекът шепнешком разказваше своята мъка, молла Ибрахим внимателно и съчувствено го изслушваше, след това му казваше няколко добри думи, като винаги намираше възможното най-добро решение, или бръкваше с мършавата си ръка в дълбокия джоб на своето джубе и като се озърташе да не го видят хората, пускаше някоя пара в ръката му. Нищо не бе тежко, отвратително или невъзможно за него, когато трябваше да се помогне на някой мюсюлманин. За това той винаги имаше време и намираше пари. Дори заекването не му пречеше, защото шепнейки със своя изпаднал в неволя едноверец, той забравяше да заеква. От него всеки си отиваше ако не напълно утешен, то поне за миг успокоен, защото виждаше, че някой е почувствувал неговата мъка като своя собствена. Обкръжен постоянно с всякакви грижи и нужди, не мислейки никога за себе си, той, поне така му се струваше, прекара целия си живот здрав, щастлив и богат.

Вишеградският мюдерис Хюсеин ефенди бе нисичък, пълен човек, още млад, добре облечен и добре гледан. Черна къса брада, внимателно подстригана в правилен овал около бялото му и румено лице, кръгли черни очи. Добре образован, той знаеше доста, даваше вид, че знае много, а сам смяташе, че знае още повече. Обичаше да говори и да го слушат. Беше уверен, че говори хубаво, и това го караше да говори много. Изразяваше се внимателно и гладко, с отмерени движения, като държеше поиздигнати на еднаква височина и двете си ръце, бели, нежни ръце с розови нокти, обрасли в гъсти къси и черни косми. И като говореше, държеше се така, сякаш се намира пред огледало. Той имаше най-голямата библиотека в градчето, един обкован и добре затворен сандък с книги, които му бе завещал преди смъртта си неговият учител, прочутият Арап ходжа, и които той не само грижливо пазеше от прах и молци, но и сам рядко и скъпернически четеше. Но самото съзнание, че той има такъв брой скъпоценни книги, му даваше авторитет пред хората, които не знаеха какво е това книга, и повдигаше цената му в неговите собствени очи. Знаеше се, че той пише хроника на най-важните събития в града. И това му създаваше сред гражданите име на човек учен и изключителен, защото се смяташе, че той държи по някакъв начин в ръцете си доброто име на града и на всеки жител поотделно. Всъщност тая хроника не бе нито обширна, нито опасна. За пет-шест години, откак я водеше мюдерисът, тя бе изпълнила всичко четири страници от една малка тетрадка. Защото по-голямата част от градските събития мюдерисът не смяташе за достатъчно важни и достойни да влязат в неговата хроника и поради това тя остана така безплодна, суха и празна като високомерна стара мома.

Четвъртият от „пазителите на закона“ бе Давид Леви, вишеградският равин, внук на оня известен стар равин Хаджи Лиячо, който му бе оставил в наследство своето име, пост и имот, но нищо от своя дух и своята приветливост. Той бе млад, дребен и блед човек с тъмни кадифени очи и тъжен поглед. Беше неизказано боязлив и мълчалив. Беше отскоро равин и неотдавна се бе оженил. За да изглежда по-важен и по-едър, носеше широко и богато облекло от тежка чоха, лицето му бе обрасло с брада и мустаци, но под това облекло се чувствуваше слабо, зиморничаво тяло, а през черната, рядка брада прозираше болнав детински овал на лицето. Той ужасно страдаше, когато трябваше да излезе сред хората и да участвува в разговори и решения, тъй като се чувствуваше винаги малък, слаб и недорасъл.

Сега тия четирима души седяха на слънцето и се потяха, облечени в празнични дрехи, разтревожени и загрижени повече, отколкото искаха да покажат.

— Я да запалим още по една; имаме време, баба му негова, да не е птица, та да се спусне на моста — казваше поп Никола като човек, който отдавна е свикнал да прикрива с шега грижата и истинската мисъл, своя и чужда.

Всички погледнаха към Околища, па се хванаха за тютюна.

Разговорът вървеше бавно и предпазливо и се въртеше все около въпроса за посрещането на коменданта. Всичко се свеждаше до това, че поп Никола е тоя, който трябва да го поздрави и да му пожелае „добре дошъл“. Със стиснати клепачи и вежди, събрани така, че очите му образуваха оная тъмна линия, от която бликат златни искри като усмивка, поп Никола ги гледаше и тримата дълго, мълчаливо и внимателно.

Младият равин примираше от страх. Нямаше сили да издуха дима, та той още дълго се виеше из брадата и мустаците му. Мюдерисът бе не по-малко уплашен. Цялото негово красноречие и цялото му величие на учен човек го бяха напуснали сутринта изведнъж. Той нямаше и най-малка представа колко слисан изглежда и до каква степен е уплашен, защото високото мнение, което имаше за себе си, не допускаше да си помисли такова нещо. Опитваше се да произнесе една от ония свои книжовни речи, в които измерените движения обясняват всичко, но хубавите му ръце сами падаха на скута и речта му се объркваше и прекъсваше. И сам се чудеше къде се е дянало неговото всякогашно достойнство, и напразно мъчително го търсеше като нещо, с което отдавна е свикнал и което сега, когато най-много му трябваше, бе загубил някъде.

Молла Ибрахим бе малко по-блед от обикновено, но иначе спокоен и съсредоточен. Той и поп Никола се поглеждаха от време на време, като че се споразумяваха с очи. Още от младини те бяха добри познайници и приятели, доколкото в тогавашните времена можеше да се говори за приятелство между турчин и сърбин. Когато поп Никола на млади години имаше ония свои „закачки“ с вишеградските турци и трябваше да се крие и бяга, молла Ибрахим, чийто баща бе много силен в градчето, му бе направил някаква услуга. По-късно, когато дойдоха по-добри времена за градчето и отношенията между двете вери станаха по-поносими, а и двамата бяха вече на зряла възраст, те се сприятелиха и на шега се наричаха комшии, понеже къщите им бяха в двата противоположни края на градчето. При суша, наводнение, епидемия или други нещастия те винаги биха един до друг, всеки за своя народ. И иначе, когато се срещаха на Мейдан или на Околища, те се поздравяваха и си говореха така, както никъде не се поздравяват и не си говорят поп и ходжа. Тогава поп Никола често посочваше с чибука си надолу към градчето край реката и казваше полушеговито:

— Всичко, което долу диша и пълзи, а има човешки глас, носим ти и аз на душите си.

— Вала, така е, комшу — отговаряше молла Ибрахим, като заекваше, — белите носим.

(А вишеградчани, които намират думи да се присмеят на всекиго и на всичко, казваха за хората, които живеят приятелски: „Пазят се като попа и ходжата“. И това стана поговорка.)

И сега двамата се разбираха добре, макар че не бяха проговорили нито дума. Поп Никола знаеше колко е тежко на молла Ибрахим, а молла Ибрахим знаеше, че на попа не е леко. И се гледаха, както толкова пъти в живота и при толкова различни случаи: като двама души, които носят на душата си всички живи двуноги в градчето, единият — тия, дето се кръстят, а другият — ония, дето се кланят.

В това време се чу конски тропот. Довтаса заптие на дребно конче. Задъхан и уплашен, той отдалече викаше като глашатай:

— Ето господина, ето го на белия кон!

Тогава се появи мюлязимът, винаги спокоен, винаги еднакво любезен и еднакво мълчалив.

От Околища се вдигаше прах.

Тия хора, родени и израсли в тоя затънтен край на Турция, и то на изтраялата до XIX век Турция, естествено никога не бяха имали случай да видят истинската, мощна и добре организирана войска на една велика сила. Всичко, което досега бяха могли да видят, бяха непълните, слабо хранени, лошо облечени и нередовно плащани части от царския аскер или, което бе още по-лошо, насила събрания босненски башибозук, без дисциплина и въодушевление. Сега за пръв път се явяваше пред тях истинската „сила и орда“ на една империя, победоносна, блестяща и сигурна в себе си. Такава войска трябваше да заслепи очите им и да спре думите в гърлото им. Още на пръв поглед, от конските такъми и от всяко копче на войниците, зад издокараните като за парад хусари и егери, се долавяше дълбокият и здрав тил, силата, редът и благосъстоянието на един друг свят. Изненадата бе голяма и впечатлението дълбоко.

Отпред яздеха двама тръбачи на два охранени сиви коня, след тях идваха отред хусари на врани коне. Конете бяха изтимарени и пристъпяха като девойки, ситно и сдържано. Хусарите, с червени шапки без козирки и жълти гайтани на гърдите, всички румени и загорели младежи със засукани мустачки, изглеждаха свежи и отспали, сякаш сега излизаха от казармата. Зад тях яздеше група от шестима офицери, начело с полковника. Всички погледи бяха към него. Неговият кон беше по-едър от другите, с бяло на задните крака, с необикновено дълга и извита шия. След офицерите идваше рота пехотинци, егери в зелени униформи, с пера на кожените шапки и бели каиши през гърдите. Те закриваха хоризонта и изглеждаха като гора, която се движи.

Тръбачите и хусарите минаха край свещеника и мюлязима, спряха на пиацата и се построиха настрани.

Бледите и развълнувани хора на капията застанаха на средата на моста с лице към офицерите, които идваха. Един от младите офицери приближи коня си до полковника и му каза нещо. Всички забавиха хода. На няколко крачки пред пазителите на закона полковникът изведнъж спря и слезе, същото направиха след него и всички офицери като по даден знак. Дотичаха войници, които поеха конете и ги отведоха няколко крачки назад.

Щом докосна с крак земята, полковникът се преобрази. Беше дребен, некрасив, уморен, неприятен и опасен човек. Сякаш той единствен от тях и за всички останали бе воювал.

Чак сега се видя, че за разлика от своите белолики и спретнати офицери, той е облечен просто, занемарено и нехайно. Израз на човек, който не щади себе си и сам себе си яде. Лицето загоряло, обрасло с брада, очите мътни и неспокойни, а високата шапка малко накриво. Униформата смачкана и прекалено широка за мършавото му тяло. На краката кавалерийски чизми с къси меки кончови без блясък. Приближи се, като вървеше разкрачен и махаше с камшик. Един от офицерите му рапортува, като показваше наредените пред него хора. Полковникът ги изгледа късо и остро със сърдития мрачен поглед на човек, който постоянно се занимава с тежка работа и е в голяма опасност. И веднага можа да се види, че той и не знае другояче да гледа.

В тоя миг заговори поп Никола със спокоен, дълбок глас. Полковникът вдигна глава и спря поглед върху лицето на тоя снажен човек в черно расо. Широката, спокойна маска на библейски патриарх прикова за миг неговото внимание. Можеше да не се разбере или да не се чуе онова, което говори тоя старец, но лицето му не можеше да остане незабелязано. А поп Никола говореше плавно и естествено, като се обръщаше повече към младия офицер, който трябваше да преведе неговите думи, отколкото към самия полковник. От името на присъствуващите свещеници на всички вери той уверяваше полковника, че те, заедно с народа, са съгласни да се покорят на силата, която идва, и ще направят всичко, което могат, за да се запази мирът и редът, който новата власт иска. А те молят войската да защити тях и семействата им и да им осигури мирен живот и почтен труд.

Поп Никола говори кратко и завърши изведнъж. Сприхавият полковник не можа да изгуби търпение. Но затова не дочака докрай превода на младия офицер. Като махна с камшика, прекъсна го с рязък и неравен глас:

— Добре, добре! Покровителство ще имат всички, които се държат добре. Мирът и редът трябва да се запазят навред. Инак не мога, дори и да искам.

И като кимна с глава, той тръгна напред без поздрав и поглед. Свещениците се дръпнаха настрана. Полковникът мина край тях, след него офицерите и момците с конете. Никой не погледна „пазителите на закона“, които останаха сами на капията.

Всички бяха разочаровани. Защото сутринта и миналата нощ, през която никой от тях не спа много, те по сто пъти се питаха как ще изглежда оня миг на капията, когато ще посрещнат коменданта на императорските войски. Представяха си го различно, всеки според своя ум и нрав, и бяха готови и за най-лошото. Един вече се виждаше как го отвеждат на заточение в далечно Немско, та никога вече да не види ни своя дом, ни градчето. Друг си спомняше разказите за Хайрудин, който някога бе сякъл глави на същата тая капия. Всякак си представяха нещата, само не така, както се бяха разиграли с тоя дребен, но груб и злонравен офицер, за когото войната бе станала истински живот, който без да мисли за себе си и без да държи сметка за другите, вижда всички хора и всички земи край себе си само като предмет или средство за война и битки и който се държи, сякаш за своя сметка и от свое име воюва.

Така стояха, като се гледаха в недоумение. Само погледите им се питаха един друг нямо: „Останахме ли живи и наистина ли мина най-лошото?“ „Какво ни очаква и какво да се прави?“

Мюлязимът и поп Никола се съвзеха първи. Стигнаха до заключението, че „пазителите на закона“ са изпълнили своята длъжност и сега не им остава друго, освен да си отидат в своите къщи и да повлияят на народа да не се плаши и да не бяга, но добре да внимава какво върши. Останалите, без кръв в лицето и без мисли в главата, приеха това заключение, както биха приели и всяко друго, защото сами не бяха в състояние да направят свое.

Мюлязимът, когото нищо не можеше да извади от неговото спокойствие, отиде да си гледа работата. Заптието сгъваше дългия шарен килим, на който не бе съдено да приеме коменданта, а до него стоеше Салко Хедо, студен и безчувствен като съдбата. През това време „пазителите на закона“ се пръснаха, всеки по свой начин и всеки по своя път. Равинът бързаше с дребни крачки в желанието си колкото може по-скоро да стигне в къщи и да усети топлината и защитата на семейния кът, в който живееха майка му и жена му. Мюдерисът вървеше малко по-бавно, но дълбоко замислен. Сега, когато всичко бе минало неочаквано леко и добре, макар и доста грубо и неприятно, изглеждаше му напълно ясно, че не е имало причина за страх и му се струваше, че той действително от нищо не се е боял. И мислеше само какво значение може да има това преживяване за неговата хроника и колко място да заеме в нея. Двадесетина реда ще бъдат достатъчни. Може и петнайсет, а може дори и по-малко. И колкото повече се приближаваше до дома, толкова намаляваше това число. И с всеки спестен ред му се струваше, че омаловажава и смалява всичко край себе си, а той, мюдерисът, се обогатява и издига сам в своите очи.

Молла Ибрахим и поп Никола вървяха заедно чак до подножието на Мейдан. И двамата мълчаха, изненадани и поразени от вида и поведението на императорския полковник. Двамата бързаха по-скоро да стигнат в къщи и да се видят със своите. Там, гдето пътищата им се разделяха, те спряха за миг и се спогледаха мълчаливо. Молла Ибрахим въртеше очи и мърдаше устни, сякаш непрекъснато дъвче една и съща дума, която не може да изговори. Поп Никола намери отново своята усмивка от златни искри, с която окуражаваше и себе си, и ходжата, и изказа мисълта на двамата:

— Кървава работа е войската, молла Ибрахим!

— Пппппправо казваш, кккърррвава — заекна молла Ибрахим, като вдигна двете си ръце и се сбогува с движението на главата и израза на лицето си.

А поп Никола тежко и бавно стигна до своята къща при черквата. Посрещна го попадията, без да го пита нещо. Веднага изу ботушите, смъкна расото и свали калимявката от гъстата запотена плитка на червеникавата си и посребрена коса. Седна на малкия приземен чардак. На дървеното перило вече стоеше чаша вода с парченце захар. Щом се освежи и запали цигара, уморено затвори очи. Но пред вътрешния му взор продължаваше да се мярка нервният полковник като мълния, която осветява човека и така запълва цялото му зрително поле, че той вижда само нея и пак не може да различи образа й. Попът с въздишка прогони дима далече, като тихо си говореше сам на себе си.

— Ей, чуден поганец, баба му негова!

От града се чу барабан, а после тръбата на егерския отред, пронизителна и игрива, с нова, необикновена мелодия.

Така големият обрат в живота на градчето край моста стана без други жертви, освен страданието на Али ходжа. Само след няколко дена животът си тръгна отново и изглеждаше в същината си непроменен. И самият Али ходжа дойде на себе си и като останалите търговци отвори отново своя дюкян при моста, само че вече носеше ахмедията си малко по-накривена надясно, за да не се вижда белегът на раненото му ухо. Онова „оловно гюлле“, което бе легнало в гърдите му, когато бе видял червения кръст на ръката на австрийския войник и през сълзи бе прочел „царските думи“, наистина не бе изчезнало, но бе станало малко като зърно от броеница, та с него можеше да се живее. А той не бе и единственият, който го носеше.

И така почнаха новите времена на окупацията, която хората, като не можеха да осуетят, смятаха в душата си за временна. Какво ли не мина по моста през тези няколко първи години на окупацията! Жълто боядисани войнишки коли преминаваха моста с тътнеж в дълги върволици и носеха храна, дрехи, покъщнина, невиждани дотогава уреди и машинарии.

На първо време се виждаше само войската. Като вода от земята извираха войници от всеки ъгъл и храст. Пълна е чаршията с тях, но ги има и по всички краища на градчето. Всеки час писне някоя уплашена жена, защото в двора или в сливака зад къщата се е натъкнала на войник. В тъмносини униформи, обгорели в двумесечни преходи и боеве, радостни, че са останали живи, жадни за почивка и удоволствия, те са плъзнали из града и околностите. На моста стоят през всяко време. Малко граждани ходят на капията, защото винаги е пълна с войници. Тук седят, пеят на разни езици, шегуват се, купуват плодове в своите сини шапки с кожени козирки и кокарди от жълта тенекия, на която са издълбани инициалите на императора FJI4.

Но с есента войската взе да си отива. Постепенно и незабелязано тя ставаше все по-малко и по-малко. Останаха само жандармерийски отреди. Те заемаха квартири и готвеха всичко за постоянно пребиваване. В същото време почнаха да пристигат чиновници, дребни и големи служещи със семействата си и с прислуга, а след тях майстори и специалисти за ония работи и занаяти, които дотогава не съществуваха у нас. Бяха чехи, поляци, хървати, маджари и немци.

Отначало изглежда, че идват случайно, сякаш вятърът ги донася, и ще останат временно, за да поживеят малко с нас живота, който се живее тук, сякаш цивилните власти трябва да продължат още за някое време окупацията, която бе почнала войската. При това с всеки изминал месец броят на тия чужденци става все по-голям. Но онова, което най-много изненадва хората от градчето и ги изпълваше с учудване и недоверие, не бе толкова техният брой, колкото техните неразбираеми и необхватни планове, тяхната неуморна работливост и постоянство, с което пристъпват към изпълнението на своите работи. Тия чужденци не бездействуват и не дават никому да остане бездеен; изглежда, че са решили със своята невидима, но все повече чувствуваща се мрежа от закони, наредби и предписания да обхванат целия живот с хората, животните и мъртвите неща и да изменят и изместят всичко наоколо си: и външния вид на градчето, и навиците, и нравите на живите хора от люлката до гроба. И всичко вършат тихо и без много думи, без насилие и предизвикателство, така че човек няма на какво да се противопоставя. Ако попаднат на неразбиране или отпор, те веднага спират, съвещават се някъде невидимо, променят само направлението и начина на своята работа и пак провеждат онова, което са наумили. Всяка работа, която почват, изглежда невинна, дори безсмислена. Премерват някоя поляна, отбелязват дървета в гората, преглеждат нужниците и каналите, заглеждат кравите и конете в зъбите, проверяват мерките и теглилките, разпитват за болестите по хората, за броя и имената на плодните дръвчета, за видовете овци или птици. (Изглежда, като че си играят. Така неразбираеми, недействителни и несериозни са в очите на хората всички техни работи.) А после всичко, което е извършено с такова внимание и старателност, потъва някъде, сякаш е пропаднало навеки, без следа и отзвук. Но няколко месеца, а често и година след това, когато работата вече е напълно забравена от хората, обяви се изведнъж смисълът на безсмислените на пръв поглед и отдавна забравени мерки: свикват се мухтарите от отделните махали в конака и им се съобщава нова наредба за сеченето на гората, за опазване от тифус, за начина на продажбата на плодове и сладкиши или за интизапските билети. И така, всеки ден и наредба. И с всяка наредба се ограничава или задължава с по нещо отделният човек, а се разширява, заплита и разклонява животът на града или селата и на всички техни жители заедно.

Но по къщите, и то не само по турските, а и сръбските, нищо не се променяше. Хората живееха, работеха и се забавляваха там по стария начин. Хлябът се месеше в нощви, кафето се печеше в огнището, дрехите се пареха в чебъри, переше се с „лукшия“, която разяждаше и разраняваше пръстите на жените; тъчаха и везеха на станове и гергефи. Старите обичаи по славите, празниците и сватбите се спазваха напълно, за новите, които чужденците донасяха, само тук-там се шушукаше, и то като за нещо невероятно и далечно. Накратко, хората работеха и живееха като от край време и както в повечето къщи и след петнайсет-двайсет години подир окупацията ще се работи и живее.

Но затова външният изглед на градчето се изменяше видимо и бързо. И същите ония хора, които в къщите си запазваха напълно стария ред и не мислеха да го променят, леко се съгласяваха с тия промени в града и ги приемаха след по-кратко или по-дълго чудене и мърморене. Разбира се, и тук, както винаги и навред при подобни обстоятелства, новият живот означаваше всъщност смесване на старото с новото. Старите схващания и старите ценности се сблъскваха с новите, смесваха се помежду си или живееха успоредно, сякаш чакат кой кого ще надживее. Хората смятаха във форинти и крайцери, но също така и в грошове и пари, мереха на аршин, на ока и драмове, но и на метри, килограми и грамове, поставяха срокове за плащане и поръчки по новия календар, но още по-често по старите навици: на Гергьовден, на Димитровден. По естествения закон хората се противопоставяха на всичко ново, но не отиваха до край, защото за мнозинството животът е винаги по-важен и по-кратък от обстоятелствата, при които се живее. Само у изключителни единици се разиграваше по-дълбока, истинска драма в борбата между старото и новото. За тях начинът на живот беше неразривно и безусловно свързан със самия живот.

Такъв човек бе Шемси бей Бранкович от Црънча, един от най-богатите и най-видни бейове в градчето. Той имаше шестима синове, четирима от които бяха женени. Техните къщи образуваха цяло малко селце, обкръжено от сливаци и горички. Шемси бей беше неоспорваният, мълчалив и строг старейшина на тая голяма задруга. Висок, прегърбен от годините, с грамаден бял, извезан със злато каук на главата, той само в петък слиза в чаршията, за да се моли в джамията. От първия ден на окупацията той не се спира никъде в града, не разговаря с никого, не гледа около себе си. В къщата на Бранкович не може да влезе нито едно парченце нова носия или обувка, нито нов инструмент или нова дума. На никого от синовете си не позволява да захване каквато и да е работа, която е във връзка с новата власт, внучетата си не пуска на училище. От всичко това тяхната задруга търпи загуби; между синовете се чувствува недоволство от твърдоглавието на стареца, но никой не смее и не може нито с дума, нито с поглед да му се противопостави. Турците от чаршията, които работят и се бъркат в новия свят, поздравяват Шемси бей, когато минава там, с няма почит, в която има и страх, и удивление, и нечиста съвест. Най-старите и най-видни турци от града отиват често в Црънча като на хаджилък, за да поседят и поразговарят с Шемси бей. Това са срещи на ония, които, решени да издържат до край в своята упоритост, не са съгласни за нищо на света да се примирят с действителността. По-точно това е дълго седене без много думи и без съществени заключения.

Шемси бей седи и пуши на червено килимче, загърнат и закопчан лете, както и зиме, а гостите — около него. Обикновено се говори за някои нови неразбираеми и объркани мерки на окупационните власти или за турците, които все повече се нагаждат към новия ред на нещата. Всички чувствуват нужда да разкрият пред тоя упорит и величествен човек своите огорчения, своя страх и недоумение. И всеки разговор завършва с въпросите: къде води това и къде ще спре? Кои са и какво искат тия чужденци, които, изглежда, не знаят какво е почивка и отдих, нито мярка и граница? С какви планове са дошли, защо имат толкова нужди, сякаш едната води другата, защо им е всичко това и какво е това безпокойство, което като някакво проклятие непрестанно ги гони и тика към все по-нови работи и начинания, чийто край не се вижда?

А Шемси бей само ги гледа и най-вече мълчи. Лицето му е тъмно не защото го е обгоряло слънцето, а защото отвътре тъмнее. Погледът твърд, но далечен и занесен. Очите помътени, а около черните зеници белезникавосиви кръгове като у престарял орел. Голямата уста без забележими устни, здраво стисната, се движи бавно, сякаш премята все една и съща дума, която не се изговаря.

И все пак хората си отиват от него с чувство на облекчение, нито утешени, нито успокоени, но трогнати и увлечени от неговия пример на твърда и безнадеждна упоритост.

А когато другия петък Шемси бей дойде в чаршията, пак го чака някоя промяна в хората или сградите, която миналия петък не е била. За да не бъде принуден да я гледа, той навежда очи към земята, но и тук, в изсъхналата улична кал вижда следи от конски копита и забелязва, че заедно с турските кръгли, цели конски плочи, все по-често се виждат извитите швабски подкови с остри шипове по краищата. Така и тук, в калта по земята, погледът му чете същата безмилостна присъда, която вижда навред по лицата и нещата край себе си, присъда на времето, което не се оставя да бъде спряно.

Като разбра, че няма къде да дене и очите си, Шемси бей престана изобщо да ходи в чаршията. Усамоти се съвсем в своята Црънча, гдето седеше като мълчалив, но строг и неумолим домакин, дотежал на всички, а най-много на себе си. По-старите и по-видни турци от градчето продължаваха да го посещават като някаква жива светиня. (Между тях особено Али ходжа Мютевелич.) А през третата година на окупацията Шемси бей умря, без да боледува. Пукна се от мъка, без да изговори оная горчива дума, която постоянно търкаляше в старческата си уста, и без да стъпи вече кракът му в чаршията, гдето всичко бе тръгнало по нов път.

И наистина градчето бързо мени своя вид, защото чужденците изкореняват дървета, садят нови на други места, поправят пътища, прокарват нови, копаят канали, зидат обществени сгради. През първите няколко години в чаршията бяха съборени разкривените дюкяни, които, да си кажем право, дотогава никому не пречеха. Вместо тия старовремски дюкяни с дървени кепенци бяха построени нови, масивно зидани, с покриви от керемиди или ламарина и с металически ролетки на вратите. Като жертва на тия мерки трябваше да бъде съборен и дюкянът на Али ходжа, но той упорито се противопоставяше, съдеше се по всички възможни начини и се измъкваше, докато се наложи неговият дюкян да си остане такъв, какъвто си беше, и на мястото, дето си беше. Пиацата бе разширена и изравнена. Издигнат бе нов конак, голяма сграда, в която трябваше да се сместят съдът и околийското управление. А пък войската работеше за своя сметка още по-бързо и по-безогледно, отколкото гражданската власт. Издигаха бараки, изкореняваха и садяха, променяха вида на цели ридове.

Старите граждани не могат да се опомнят и начудят. И точно когато мислят, че е дошъл краят на тая чудна старателност, чужденците почват някоя нова, още по-неразбираема работа. А гражданите спират и наблюдават тия неща, но не като децата, които обичат да гледат работата на възрастните, а напротив, както възрастните спират за миг пред детските игри. Защото тая постоянна нужда на чужденците да градят и разграждат, да копаят и зидат, да правят и преправят, тоя вечен техен стремеж да предвидят действието на природните сили, да ги избягнат или надвият, това никой тук не можеше да разбере и оцени. Напротив, всички граждани, особено по-старите хора, виждат в това нещо нередно и лош знак. И ако зависеше от тях, Вишеград би изглеждал като всички ориенталски градчета. Което се пропука, ще се закърпи; което се килне, ще се подпре; но преди това и без това никой без нужда или по план и предвиждане няма да си отваря работа, няма да бута темели и няма да променя от бога дадения вид на града.

Но чужденците продължаваха своята работа едно след друго, бързо, последователно, по неизвестни и добре приготвени планове, за все по-голяма изненада и учудване на гражданите. Така напълно неочаквано за нашите хора дойде редът и на порутения и изоставен керван-сарай, който дори и в този си вид образуваше едно цяло с моста, също както и преди триста години. Наистина това, което се наричаше Каменен хан, отдавна вече беше пълна развалина. Вратите бяха прогнили, дантелените решетки от мек камък на прозорците изпочупени, покривът пропаднал във вътрешността на сградата, а из него растеше голяма акация и купища безименни храсти и бурени, но външните стени бяха все още запазени; правилният строен четириъгълник от бял камък стоеше изправен. В очите на гражданите, от рождение до смърт, това не бе обикновена развалина, а завършек на моста, съставна част от града, както и тяхната родна къща, и никому никога, дори и на сън, не бе идвало на ум, че може да се посегне на стария хан и че на него трябва да се променя нещо, което времето и самата природа не са изменили. Но един ден дойде ред и на това. Най-напред инженери дълго мериха около развалините, а след това дойдоха работници и почнаха да свалят камък след камък, да плашат и разгонват различните птици и дребни животинки, които се бяха загнездили там. Високата равнинна зад пиацата до моста се оголи бързо и окелявя, а от хана остана купчина хубав, натрупан на камара камък. За малко повече от година вместо някогашния керван-сарай от бял камък бе издигната висока тромава казарма на два етажа, боядисана бледосиньо, покрита със сива ламарина, с бойници по ъглите. На разширения плац по цял ден се обучаваха войници, които при гръмкия вик на ефрейтора мъченически опъваха ръце и крака и падаха с лице в праха като клетници. А привечер от многобройните прозорци на тая грозна сграда отекваха мелодии на неразбираеми войнишки песни, съпровождани с устна хармоника. И така — докато пронизителният звук на войнишката тръба със своята тънка мелодия, от която градските кучета виеха презглава, не угаси всички тия звуци и последната светлина на прозорците. Така изчезна хубавото везирово дарение и така казармата, която народът, верен на своите навици, нарече Каменен хан, почна своя живот на равното при моста в пълно несъгласие с всичко, което я обкръжаваше.

Сега мостът остана съвсем отделен и сам.

Наистина и на него ставаха неща, при които постоянните и непроменливи навици на местните хора се сблъскваха с новите, които чужденците и техните привички донасяха, и в тия сблъсквания старото и местното редовно биваше осъждано на отстъпление и приспособяване.

Ако зависеше от нашите хора, животът на капията щеше да продължава да си тече без промени. Забелязваше се само, че сега там идваха и сърби, и евреи, все по-свободно, все повече и във всяко време на деня, без да държат, както някога, сметка за турците и техните навици и права. Иначе всичко си вървеше по старому. През деня тук седяха прекупвачи, делови хора, които посрещаха селянките и купуваха вълна, птици или яйца, а заедно с тях и безделници, които се помъкваха заедно със слънцето от единия до другия край на градчето. Привечер излизаха и други граждани, хора на работата и труда, за да поговорят или помълчат малко тук, загледани в голямата зелена река, обрасла с ракита и прошарена с пясъчни наноси. А нощта беше за момците и бекриите. За тях никога, дори и сега, нямаше граница нито във времето за стоене, нито в постъпките.

В тоя нощен дял на живота, поне на първо време, имаше промени и недоразумения. Новата власт въведе и постоянно осветление в града. Още първата година по главните улици и по пресечките бяха поставени на зелени стълбове фенери, в които горяха петролни лампи. (Фенерите чистеше, пълнеше и палеше високият Ферхат, един сиромах с пълна къща деца, който дотогава прислужваше в хюкюмата, пускаше фишека през рамазана и вършеше други подобни неща, без постоянна и сигурна заплата.) Така бе осветен мостът на няколко места, дори и на капията. Стълбът на фенера бе закован на оная дъбова греда, която бе останала в зида от някогашния чардак. Тоя фенер на капията трябваше да издържи дълга борба с мераклийските навици на ония, които в тъмнината обичаха да пеят, пушат и разговарят на капията, както и с разрушителните инстинкти на младежите, у които се смесват и сблъскват любовта, скуката и ракията. Дразнеше ги тая мъждива светлина и много пъти фенерът и газената лампа осъмваха изпотрошени. Много глоби и присъди имаше за тоя фенер. По едно време нарочен общински стражар пазеше светлината. Така нощните посетители на капията имаха сега и жив свидетел, който им беше още по-неприятен от фенера. Но времето вършеше своето и новите поколения с време свикнаха и се помириха с това да развихрят своите нощни чувства при слабата светлина на общинския фенер и да не хвърлят всеки път по него камък, сопа или първия твърд предмет, който им падне на ръка. Това беше още по-лесно, защото през лунните нощи, когато капията особено се посещаваше, фенерите изобщо не се палеха.

Само веднъж в годината мостът биваше силно осветен. В навечерието на 18 август всяка година, за императорския рожден ден, властите украсяваха моста с венци от листа и ред млади борове, а при първия мрак пламваха редица фенери и дребни светлини: стотици тенекиени кутии от войнишки консерви, напълнени с лой и стеарин, пламваха в дълги редици по оградата на моста. Те го осветяваха по средата, а краищата му и стълбовете, на които се крепи, се губеха в мрака, така че осветената част сякаш се рееше в пространството. Но всяка светлина бързо догаря и всяко тържество минава. На другия ден мостът бе пак същият, както преди. Само в очите на децата от това поколение оставаше новата и необикновена картина на моста под краткотрайната игра на светлините, жива и внушителна, но кратка и преходна като сън.

Заедно с постоянното осветление новите власти въведоха на капията и чистота, по-скоро особен вид чистота, която отговаряше на техните схващания. Кори от плодове, семки от дини и черупки от лешници и орехи сега не оставаха с дни по каменните плочи, докато дъждът не ги измие или вятърът отнесе. Всяка сутрин специален общински човек метеше и чистеше всичко това. И то, най-сетне, никому не пречеше твърде, защото хората се примиряват с чистотата, дори когато не е възникнала от техните навици и нужди; разбира се, при условие да не бъдат заставени лично те да я спазват.

Имаше и още една новост, която окупационните времена и новите хора докараха: на капията, за пръв път, откак тя съществуваше, почнаха да идват жени. Чиновническите жени и дъщери, техните прислужнички и бавачки се спираха тук на разговор или идваха на празник да седят заедно със свои придружители — военни или цивилни. Това не ставаше често, но пак разваляше настроението на старите хора, които идваха тук да изпушат над водата в мир и тишина своя чибук, а тревожеше и вълнуваше и младите.

Съществуваше, наистина, от край време известна връзка между капията и жените в градчето, но само дотолкова, доколкото мъжете идваха да подхвърлят по някоя ласкава дума на девойките, които минават през моста, или пък да изразят, да изкажат или отболеят тук, на капията, своите увлечения, мъки и спорове за жени. Много самотници преседяваха тук цели часове и дни в тихо пеене („само за своя душа“) или в тютюнев дим, или просто нямо загледани в бързата вода и така плащаха своя данък на онова увлечение, на което всички дължим и от което малцина могат да се отърват. Много съпернически стълкновения между младите бяха оправяни и изглаждани тук, много любовни интриги замисляни. Много бе говорено и мечтано за жени и любов, много страст се бе раждала и много угасвала. Всичко това бе ставало, но жените сами никога не спираха, нито седяха на капията — и то нито християнските, нито пък мюсюлманските жени. Сега това се промени.

В празник и неделя на капията се виждаха готвачки, пристегнати в кръста, зачервени в лицето, с изскочили тлъстини над и под корсета, от който спираше дъхът им. С тях са и техните подофицери в изчеткани униформи, с лъскави метални копчета, червени гайтани и „шицарски“ помпони на гърдите. А в работен ден привечер се разхождат чиновници и офицери с жените си, спират се на капията, разговарят на своя неразбираем език, смеят се високо и се движат свободно.

Тия безделни, свободни и засмени жени бодяха очите на всички, на кого повече, на кого по-малко. Хората се чудеха и смущаваха до едно време, а след това почнаха да свикват, както бяха свикнали с много други новости, макар че не ги възприемаха.

Изобщо може да се каже, че всички тия промени на моста бяха незначителни, повърхностни и краткотрайни. Многобройните и важни промени в духовете и навиците на гражданите и външният изглед на града като че минаваха край моста, без да го засягат. Сякаш белият старинен мост, който бе прехвърлил зад себе си три века без следа и белег, ще остане и „под новия цар“ непроменен и ще преодолее и това наводнение от новости и промени, както винаги преодоляваше най-големите „прииждания“ и из разбеснелите маси мътна вода, които го заливаха, изплуваше незасегнат и бял като новороден.

И така, сега животът на капията бе още по-оживен и още по-пъстър.

Сега по цял ден, и дори до някое време през нощта, на капията се редуваше тоя многоброен и пъстър свят, наши и чужденци, млади и стари. Всички се занимаваха само със себе си, заети само с мислите, удоволствията и страстите, които ги бяха довели на капията. Затова и не обръщаха внимание на минувачите, които, водени от други мисли и свои грижи, минаваха през моста с наведена глава или занесен поглед, без да се обръщат нито наляво, нито надясно и без да държат сметка за ония, които седят на капията.

Такъв минувач беше във всеки случай и газда Милан Гласинчанин от Околища. Висок, слаб, блед и прегърбен човек. Цялото му тяло изглеждаше прозрачно и без тежест, но поставено на оловни стъпала. Затова при ходене се клати и накланя като хоругва в детски ръце при лития. Косата и мустаците му са бели като на старец, очите приведени. Такъв, той сега минава оттук и крачи като сомнамбул. Не забелязва дали нещо на капията или у хората се е променило и сам остава почти незабелязан от хората, които идват тук да седят, мечтаят, пеят, търгуват, разговарят или денгубят. Старите го забравят, младежта не си спомня за него, чужденците не го познават. И все пак неговата съдба е в тясна връзка с капията, ако поне се съди по това, което до преди десет-дванайсет години се приказваше или шепнеше за него в градчето.

Милановият баща, газда Никола Гласинчанин, се засели в градчето някак си по времето, когато бунтът в Сърбия бе в своя разгар. Купи хубав имот в Околища. Упорито се поддържаше мнението, че е избягал отнякъде с много, но нечестно спечелени пари. Никой нямаше доказателства и всеки вярваше това само наполовина. Но и никой не го отхвърляше напълно. Два пъти се жени, ала не му провървя с децата. Изгледа само тоя син Милан и нему остави всичко, което имаше, явно и скрито. И Милан имаше само един син, Петър. Имотът би му стигал и престигал, ако нямаше една, една-единствена, но всемогъща страст — комара.

Истинският вишеградчанин по природа не е комарджия. Както видяхме, техните страсти са други и по-особени: прекалена любов към жените, склонност към пиене, песни, скитания или празни мечти край родната река. А човешката годност е ограничена във всичко, дори и в това. Затова страстите у него се сблъскват, потискат и често напълно изключват една друга. Това не значи, че в градчето нямаше хора, отдадени и на тоя порок, но в действителност числото на комарджиите бе всякога малко в сравнение с други градчета и в повечето случаи това бяха чужденци или заселници. Във всеки случай Милан Гласинчанин бе един от тях. От най-ранна младост той цял се отдаде на комара. Когато в градчето не намираше компания за игра, та отиваше чак в друг кадилък, отдето се връщаше или пълен с пари като търговец от панаир, или с празни джобове, без часовник и ланец, без кутия за тютюн и пръстен, но във всички случаи блед и неотспал, сякаш е боледувал.

Иначе неговото обикновено място бе ханът на Устамуич в края на вишеградската чаршия. Тук има тясна стаичка без прозорци, гдето и денем гори свещ и гдето винаги се намират трима-четирима, за които комарът е по-необходим от всичко. Затворени тук, сред тютюнев дим и застоял въздух, със зачервени очи, сухи уста и треперещи ръце, те често сливат ден и нощ, служейки на своята страст като мъченици. В тая стаичка Милан прекара голям дял от своята младост и остави голям дял от своята сила и имот.

Нямаше повече от трийсет години, когато с него стана внезапна и за по-голямата част от хората необяснима промяна, която завинаги го излекува от неговата грозна страст, а в същото време измени живота му и го преобрази напълно.

Една есен, оттогава има около четиринайсет години, в хана пристигна някакъв чужденец. Нито стар, нито млад, нито грозен, нито хубав, на средни години, среден на ръст, мълчалив, а се усмихва само с очи. Делови човек, напълно съсредоточен върху работата, за която е дошъл. Остана да нощува тук и на мръкване влезе в стаичката, гдето комарджиите се бяха затворили още след пладне. Приеха го с недоверие, но той се държеше така тихо и скромно, че дори не забелязаха, когато почна и той да прави малки залози на картата. Повече губеше, отколкото печелеше, мръщеше се смутено и с несигурна ръка вадеше сребърни пари от вътрешните си джобове. Понеже загуби доста, принудиха се да му дадат картите и той да ги раздава. Отначало раздаваше бавно и внимателно, после все по-живо и свободно. Играеше, без да се пали, но смело и докрай. Купчината сребърни пари растеше пред него. Играчите взеха да отпадат. Един предложи златната си верижка срещу карта, но чужденецът студено отказа, като заяви, че играе само на пари.

На мръкване играта прекъсна, защото никой вече нямаше пари в себе си. Милан Гласинчанин беше последният, но най-после и той трябваше да се отдръпне. Чужденецът учтиво се сбогува и си отиде в стаята.

На другия ден играха отново. И чужденецът пак поред губеше и печелеше, но повече печелеше, отколкото губеше, и така вишеградчаните пак останаха без пари. Гледаха ръцете и ръкавите му, наблюдаваха го от всички страни, донасяха нови карти, сменяха местата си на секията, но нищо не помагаше. Играеха простата и добила лоша слава игра отуз бир (трийсет и едно), която всички знаеха от детинство, но похвата на чужденеца не можаха да схванат. Ту теглеше карта на двайсет и девет, дори и на трийсет, ту оставаше на двайсет и пет. Приемаше всякакъв залог, най-малък и най-голям, отминаваше всички дребни неправилности у отделните играчи, сякаш не ги забелязваше, но по-големите отстраняваше студено и без много думи.

Милан Гласинчанин се измъчваше и дразнеше от присъствието на този чужденец в хана. Тия дни той и без това се чувствуваше разкършен и трескав. Заричаше се вече да не играе, но пак идваше, губеше и последната пара и се връщаше в къщи, изпълнен с яд и срам. На четвъртата или петата вечер можа да се овладее и да си остане в къщи. Беше приготвил парите и се бе облякъл, но все пак остана на първото си решение. Главата му тежеше, дишаше неспокойно. Вечеря набързо надве-натри, без да съзнава какво яде. След това на няколко пъти излиза пред къщи, пушеше, разхождаше се и гледаше долу под себе си замрялото градче в светлата есенна нощ. Докато се разхождаше така безкрай, изведнъж съгледа как една сянка, която вървеше по пътя, се отби и застана край неговата ограда.

— Добър вечер, комшу! — викна непознатият. По гласа го позна: беше чужденецът от хана. Очевидно човекът бе дошъл заради него и искаше да разговаря. Милан се приближи до оградата.

— Ти не дойде тая вечер в хана? — попита чужденецът спокойно и хладно, като между другото.

— Не съм нещо разположен днес. Там са другите играчи.

— Няма вече никого. Всички се разотидоха преди време. Но хайде да седнем ние двамата.

— Късно е, бога ми, па и няма къде.

— Ще седнем долу на капията. Сега ще изгрее месечината.

— Ама не му е времето — дърпа се Милан, а устата му е сякаш дървена и думите като чужди.

Чужденецът стоеше и чакаше, сякаш дори не си помисляше, че може да бъде иначе, а не така, както той казва.

И наистина Милан отключи вратника на градината и тръгна с човека, макар че и с думи, и с мисли, и с последно напрежение на волята се противопоставяше на тая тиха сила, която го теглеше, но на която не можеше да се противопостави, колкото това и да го обиждаше и да предизвикваше у него отпор и отвращение към чужденеца.

Бързо се спуснаха от Околища. Едър, нащърбен месец наистина се вдигаше зад Станишевци. Мостът изглеждаше безкраен и призрачен, защото краищата му се губеха в млечната мъгла, а стълбовете при основите тънеха в мрак; едната страна на всеки стълб и свод е ярко осветена, а другата — в пълна сянка; тия осветени и тъмни повърхности се чупят и пресичат в остри линии така, че целият мост прилича на чудна арабеска, възникнала в моментната игра на светлината и мрака.

На капията нямаше жива душа. Седнаха. Чужденецът извади карти, Милан зина още веднъж да каже, че е неудобно, че картите не се различават добре и парите не се разпознават, но чужденецът вече не му обръщаше внимание. Започна играта.

В началото все още проговаряха по някоя дума, но като се разгорещи играта, съвсем млъкнаха. Само свиват цигари и ги палят една от друга. Картите минаха няколко пъти от едни ръце в други, но накрая заседнаха у чужденеца. Парите безшумно падаха на камъка, по който избиваше тънка роса. Настъпи оня миг, които Милан добре познаваше, когато чужденецът тегли на двайсет и девет двойката и на трийсет асото. Гърлото му се схвана съвсем и погледът помръкна. А лицето на чужденеца е на месечината още по-спокойно от обикновено. За по-малко от час Милан остана без пари. Чужденецът му предложи да отиде до в къщи и да вземе, а той ще го придружи. Отидоха, върнаха се и продължиха играта. Милан играеше като ням и сляп; мислено налучкваше картата и със знаци казваше какво иска. Изобщо, сякаш картите помежду им бяха станали нещо второстепенно и само повод за отчаяна борба без отдих. Когато Милан пак свърши парите си, чужденецът му заповяда да отиде в къщи и да донесе, а той остана да пуши на капията. Не сметна за нужно да го придружи, защото вече не можеше и да се мисли, че Милан може да не послуша или да излъже и да остане в къщи. И Милан послуша, без уговорки отиде и покорно се върна. Тогава щастието внезапно се обърна — Милан си върна загубата. От възбуда възелът в гърлото му още повече се стегна. Чужденецът взе да удвоява и утроява залога. Играта ставаше все по-бърза и по-остра. Между тях съскаха карти, сновяха пари, злато и сребро. И двамата мълчеха. Милан само дишаше възбудено, като едно след друго се изпотяваше и мръзнеше в меката лунна нощ. Играеше, раздаваше и покриваше, но не защото му се играеше, а защото трябваше. Усещаше как тоя чужденец му измъква не само парите дукат по дукат, но и мозъка от костите, кръвта от жилите капка по капка, и че силата и волята го напускат с всяка нова загуба. От време на време поглеждаше под око своя противник в играта. Очакваше да види озъбено сатанинско лице с очи като жарава, но напротив, пред него не преставаше да стои познато лице на чужденеца, с напрегнат израз на човек, който върши своята всекидневна работа, който бърза да свърши започнатото и на когото самия не е нито лесно, ни приятно.

Скоро Милан изгуби всичките си готови пари. Тогава чужденецът предложи да играят на добитъка, после — земята и имота.

— Четири истински маджарии турям, а ти дорестия със седлото. Съгласен ли си?

— Да.

Така отиде дорестият, а след него още два товарни коня, после кравите и телетата. Като грижлив и пестелив търговец, чужденецът изброяваше по име всичкия добитък от Милановия обор и точно оценяваше всяка глава, сякаш бе роден и отрасъл в тая къща.

— Ето единайсет дуката за оная нива, дето я казват салкуша. Даваш ли дума?

— Давам.

Чужденецът раздаваше. В пет карти Милан имаше само двайсет и осем.

— Още? — попита тихо чужденецът.

— Още една — пошепна едва чуто Милан и всичката кръв нахлу в сърцето му.

Чужденецът кротко обърна карта. Беше двойка, спасителната карта. Милан равнодушно процеди през зъби:

— Стига!

Разтреперан стискаше и криеше картите. Мъчеше се да придаде на лицето си най-равнодушен израз, та противникът да не разбере на колко стои.

Тогава чужденецът почна да вади за себе си открито. Когато стигна до двайсет и седем, спря, погледна спокойно Милан в очите, ала той сведе поглед. Чужденецът обърна още една карта. Беше двойка. Въздъхна късо и едва чуто. Изглеждаше, че ще остане на двайсет и девет и Милан усети, че кръвта почна да се връща в главата му в предчувствие на победна радост. Но тогава чужденецът се сепна, изпъчи гръдния си кош и отметна глава, та на месечината блеснаха челото и очите му, и обърна още една карта. Пак двойка. Изглеждаше невероятно три двойки да излязат почти една след друга, но така беше. На обърнатата карта Милан видя своята нива, разорана и бранувана, каквато е напролет, когато е най-хубава. Завъртяха се браздите около него като в несвяст, но спокойният глас на чужденеца го върна на себе си:

— Отуз бир! Нивата е моя!

Дойде редът на другите ниви, после на двете къщи, на дъбовата горичка в Осойница. В оценките винаги се съгласяваха. Понякога Милан печелеше и грабваше дукатите. Надеждата блясваше като златото, но след две-три нещастни „ръце“ оставаше без пари и пак залагаше имот.

Когато играта като порой отнесе всичко, двамата играчи застанаха за момент, но не за да поемат дъх, защото от това, изглежда, и двамата се бояха, а да помислят на какво биха могли да играят още. Чужденецът е сдържан, с вид на угрижен труженик, който си почива след първата половина от работата, но бърза да мине на другата. Милан е вцепенен, цял изстинал; сърцето му бие в ушите, а каменното седалище под него се издига и потъва. Тогава чужденецът проговори със своя еднозвучен, досаден глас, малко през нос:

— Знаеш ли какво, приятелю? Да обърнем още веднъж, но всичко за всичко. Аз давам всичко, което спечелих тая нощ, а ти — живота си. Ако спечелиш, всичко е пак твое, както си беше — пари, добитък и земя. Ако изгубиш, скочи от капията в Дрина.

И това каза той също така сухо и делово, както и всичко останало, сякаш се отнасяше за най-обикновена спогодба между двама комарджии, затънали в играта.

„Дошло е душа да се губи или спасява“ — помисли Милан и направи усилие да стане, за да се отскубне от тоя безумен водовъртеж, който всичко бе отнесъл, и сега, ето, увлича и него с непреодолима сила в себе си, но човекът с един-единствен поглед го върна на мястото му. И сякаш играеха в хана със залог от три-четири гроша, той наведе глава и протегна ръка. Сякоха двамата. У чужденеца четворка, а у Милан десетка. Нему се падаше да раздава. Това го изпълни с надежда. Раздаваше, а чужденецът искаше все нови карти.

— Още! Още! Още!

Пет карти изтегли човекът и чак тогава рече: стига! Сега теглеше Милан. Когато стигна до двайсет и осем, спря за миг, погледна натрупаните карти на чужденеца и неговото загадъчно лице. Не можеше да се разбере на колко лежи, но беше много вероятно да има повече от двайсет и осем; първо, защото тая вечер не оставаше на малки числа и, второ, защото имаше пет карти и като събра последни сили, Милан обърна още една карта. Беше четворка. Това е, трийсет и две, изгоря.

Гледаше, но не можеше да повярва на очите си. Струваше му се невъзможно човек да изгуби всичко така наведнъж. От пръстите на краката до темето му нещо огнено и шумно протече през него. Изведнъж всичко му стана ясно: и каква е цената на живота, и какво е човекът, и каква е неговата проклета и необяснима страст да играе със свое и чуждо, със самия себе си и всичко около себе си. Всичко бе ясно и очевидно, сякаш бе съмнало и сякаш бе сънувал, че е играл и изгубил, ала в същото време бе истинско, безвъзвратно и непоправимо. Искаше да продума нещо, да се завайка, да повика някого на помощ поне с една въздишка, но не намери в себе си и толкова сила.

До него чужденецът чакаше.

И тогава внезапно закукурига петел някъде на брега, тънко и гласовито, веднъж и веднага втори път. Беше така близо, че се чуваше как пляска с криле. В същия миг разпръснатите карти полетяха като от вятър, парите се разпиляха и отърколиха, цялата капия се залюля от основи. Милан затвори очи от страх и помисли, че е дошъл последният час. Когато отново отвори очи, видя, че е сам. Неговият противник се бе пръснал като сапунен мехур, а с него бяха изчезнали и картите, и парите от каменната плоча.

Нащърбеният жълто-червен месец плуваше в дъното на хоризонта. Надигаше се прохладен вятър. Шумът на водата в дълбините ставаше все по-силен. Милан опипа внимателно камъка, на който седеше, като се мъчеше да разбере и различи къде е и какво става с него, после се вдигна тежко и като с чужди крака се запъти към къщи, в Околища.

С пъшкане и залитане едва стигна пред къщата и тук падна като ранен, като удари тъпо тялото си о вратата. Домашните се събудиха и го внесоха на леглото.

Два месеца лежа в треска и бълнуване. Мислеха, че няма да може да оцелее. Поп Никола идва и му свети масло. И все пак дойде на себе си и се привдигна, ала като друг човек. Сега той бе старец преди време и особняк, който живее самотно, говори малко и не общува с хората повече, отколкото е потребно. По лицето му, което не познава усмивка, постоянен израз на болезнено, напрегнато внимание. Гледа само къщата си и работи, сякаш никога не е знаел ни другари, ни карти.

Още докато боледуваше, той разказа на поп Никола всичко, което му се бе случило оная нощ на капията, а по-късно го разправи и на двама добри приятели, защото чувствуваше, че не ще може да живее с тази тайна в душата си. Хората подочуха нещо и сякаш бе малко онова, което наистина бе станало, допълниха и украсиха целия разказ, а после, както обикновено правят хората, насочиха вниманието си към друга нечия съдба и забравиха Милан и неговото преживяване. Така това, което остана от някогашния Милан Гласинчанин, живее, работи и се движи между гражданите. Младото поколение го познава само такъв, какъвто е сега, и не подозира, че някога е бил друг. И сам той сякаш е забравил всичко. И когато, слизайки от къщи в градчето, минава през моста с тежки и бавни стъпки на лунатик, той минава край капията без ни най-малко вълнение, дори и без спомени. Не му и идва на ум, че тая софа с бели каменни седалища и безгрижни хора може да има някаква връзка с онова страшно място, нейде накрай света, на което той една нощ игра своята последна игра, поставил на измамната карта всичко, що има, и самия себе си, и своя живот на двата свята.

Изобщо Милан се питаше често дали цялото онова нощно преживяване на капията не е било само сън, който той е сънувал, докато е лежал в несвяст пред къщната врата, само последица, а не причина за неговата болест. Право казано, и поп Никола, и двамата приятели, на които се бе доверил, бяха по-наклонни да смятат целия Миланов разказ за бълнуване, привиждане, което му се е явило в треската. Защото всъщност никой от тях не вярва, че дяволът играе отуз бир и извежда на капията оня, когото иска да погуби. Но нашите преживявания са често така заплетени и тежки, та не е чудно, че хората ги оправдават с участието на самия сатана и се стараят по тоя начин да ги обяснят или поне да ги направят по-леко поносими.

Сега, било каквото било, с дявола или без негова помощ, насън или наяве, сигурно е, че след като бе изгубил тая нощ здравето, младостта си и много пари, Милан Гласинчанин като по чудо се освободи завинаги от своята страст. И не само това. Към приказката за Милан Гласинчанин се прибавя и приказката за още една друга съдба, а и нейната нишка тръгва от капията.

На другия ден след нощта, когато Милан Гласинчанин (насън или наяве) игра страшната и последна игра на капията, настъпи слънчево есенно утро. Беше събота. Както винаги в събота, на капията се събраха вишеградските евреи, търговци, с мъжките си деца. Празнични и тържествени, в атлазени шалвари и чохени джамадани, с тъмночервени плитки фесове на главите, те строго спазваха божия ден, като се разхождаха край реката, сякаш търсеха някого в нея. Но най-много седяха на капията, водеха високи и оживени разговори на испански език, като произнасяха само псувните на сръбски.

Между първите това утро на капията дойде Букус Гаон, най-големият син на набожния, почтен и беден бръснар Аврам Гаон. Беше шестнайсетгодишен, а още не бе намерил нито постоянна работа, нито определено занятие. Противно на всички Гаоновци, младежът имаше някакъв луд вятър в главата, който не му даваше да се вразуми и примири с един занаят и който го гонеше навред и във всичко да търси нещо повече и по-добро за себе си. Когато рече да седне, погледна дали е чисто каменното седалище. Така в пролуката между две плочи съзря тънка рязка с жълт блясък: това бе блясък на злато, толкова скъп за човешките очи. Погледна по-внимателно. Не можеше да има съмнение: беше паднал отнейде дукат. Младежът се озърна край себе си, погледна дали някой не го наблюдава и потърси нещо, с което би могъл да изчопли дуката, който му се усмихваше от каменния процеп. Ала веднага се сети, че е събота и е срамота и грехота да върши каквато и да било работа. Развълнуван и объркан, той седна на това място и не се вдигна от него чак до пладне. А когато настъпи време за обед и всички евреи, стари и млади, се разотидоха по къщите, той намери дебела ечемичена сламка и забравил грях и празник, внимателно изтика дуката измежду плочите. Беше здрава маджария, тънка и почти без тежест, като дребен, сух лист. Закъсня за обед. И когато седна на оскъдната софра, край която бяха тринайсетима (единайсет деца и бащата и майката), дори не чуваше как баща му се кара и го нарича безделник и мързеливец, който и на готов обед не може да дойде на време. В ушите му шумеше, а пред очите му блестеше. Пред него се откриваха дни на неподозиран разкош, за какъвто винаги бе мечтал. Струваше му се, че в джоба си носи слънцето.

С тоя дукат Букус, без много да размисля, отиде на другия ден в хана на Устамуич, вмъкна се в стаичката, гдето почти през всяко време на деня и нощта се обръщаха карти. Винаги бе мечтал за това, но никога не бе имал толкова пари, че да посмее да влезе и да си опита щастието. Сега можеше да осъществи тая мечта.

Тук прекара няколко болестни и трепетни часове. Най-напред всички го посрещнаха с презрение и недоверие. Когато видяха, че разменя маджария, веднага помислиха, че я е откраднал от някого, но се съгласиха да приемат и неговия залог. (Защото, ако играчите търсеха произхода на всички пари, никога не би могло да се образува игра.) Но тогава налегна нова мъка новака. Когато печелеше, кръвта го удряше в главата и погледът му се замъгляваше от пот и жега. А когато го сполиташе по-голяма загуба, струваше му се, че дъхът секва и сърцето му замира. Ала след всички тия мъки, всяка от които изглеждаше безизходна, все пак тая вечер той излезе от хана с четири дуката в джоба. И въпреки че от възбуда бе съвсем смазан и трескав, сякаш са го шибали с огнени пръчки, вървеше изправено и гордо. Пред пламналия му поглед се отваряха далечни и сияйни хоризонти, които закриваха неговата семейна беда и изтриваха от основи цялото това градче. Вървеше като опиянен, с тържествени крачки. За пръв път в живота си усещаше не само блясъка и звука, но и тежестта на златото.

Още същата есен Букус, макар и млад и зелен, стана скитник и комарджия по професия и напусна бащината си къща. Старият Гаон се топеше от срам и мъка по своя първороден син, а цялата еврейска община чувствуваше това нещастие като свое. После напусна градчето и тръгна по света след своята зла комарджийска съдба. И никога вече, ето четиринайсет години, нищо не се чу за него. Това направи от него, казват хората, „дяволският дукат“, който той намери на капията и изчопли в съботен ден.

Настъпваше четвърта година от окупацията. Изглеждаше, че всичко се е достатъчно смирило и „утъпкало“. Макар и да не се връщаше безвъзвратната „сладка тишина“ на турското време, почваше поне да се установява ред по новите схващания. Но тогава изведнъж в страната отново се размъти, ненадейно пристигна нова войска в градчето и на капията пак се появи стража. До това се стигна така:

По това време новата власт почна да взема набори от Босна и Херцеговина. Това предизвика жива тревога сред хората, особено сред турците. Преди петнайсетина години, когато султанът въведе първия низам, редовна войска, облечена, обучена и въоръжена по европейски, те вдигнаха бунт и водиха цели малки, но кървави битки, защото не искаха да облекат гяурски дрехи и да носят каиши, които се пресичат на гърдите и образуват мръсния символ на кръста. А сега трябваше да облекат същите тия омразни „тесни дрехи“, и то в служба на чужд цар от друга вяра.

Още веднага след първата година от окупацията, когато властите почнаха да извършват номериране на къщите и преброяване на населението, сред турците тия мерки предизвикаха недоверие и пробудиха неопределена, но дълбока боязън.

Както винаги при такива обстоятелства, най-видните и най-учените градски турци се събраха, за да се уговорят незабелязано за значението на тия мерки и поведението, което трябва да имат спрямо тях.

Един майски ден тези първи хора сякаш случайно се срещнаха на капията и заеха всички места на софата. Като пиеха спокойно кафе и гледаха пред себе си, те почти шепнешком говореха за новите съмнителни мерки на властта. Всички бяха недоволни от тия нови мерки. По своята природа те бяха против всички техни схващания и навици, защото всеки от тях чувствуваше като излишно и неразумно унижение това бъркане на властта в неговите лични работи и в неговия семеен живот. Ала никой не можеше да изтълкува истинския смисъл на това преброяване, нито да каже по какъв начин би трябвало да му се противопоставят. Между тях седеше и Али ходжа, който иначе рядко идваше на капията, защото дясното му ухо винаги го засърбяваше болезнено само като погледнеше каменните стъпала, които водят за софата.

Вишеградският мюдерис Хюсеин ага, човек книжовен и бъбрив, като най-осведомен обясняваше какво би могло да значи това отбелязване на къщите с номера и записването на децата и възрастните.

— Това е гяурски обичай, струва ми се, от край време. Преди трийсет години, ако не и повече, в Травник беше везир Тахир паша Стамболията. Беше потурнак, но неискрен и сплетник, останал в душата си влах, какъвто си е бил по-рано. Разправяха хората, че при себе си имал звънци, та когато викал някого от прислугата, дрънкал със звънците като влашки поп, докато оня не се обади. Е, тоя Тахир паша пръв взел да брои къщите в Травник и на всяка да удря дъска с номер. (Затова го нарекли „дъскар“.) Но хората се разбунтували, събрали всичките дъски от къщите, занесли ги на едно място и ги запалили. Кръв е щяло да се лее за това. Но за щастие, чуло се в Стамбул, та го вдигнали от Босна. По дяволите да върви! Та сега това е нещо от тоя ред. Иска швабата да има тефтер за всичко, че и за нашите глави.

Всички гледаха пред себе си, слушайки мюдериса, който бе известен с това, че предпочита надълго да разправя чужди спомени, вместо ясно и накратко да изложи своето мнение за нещата, които стават днес.

Както винаги Али ходжа пръв изгуби търпение.

— Не му е до вярата на швабата, мюдерис ефенди, а до сметката. Не си играят те и не си губят времето, а си гледат работата, дори и като спят. Това сега още не се вижда, но ще се види след някой месец или година. Защото, право казваше рахметлията Шемси бей Бранкович: „Швабските мини са с дълъг фитил“. Това броене на къщите и хората, както аз хесапя, или му трябва за някой нов данък, или мисли да събира хората за ангария или във войската. А може и за едното, и за другото. И ако питате мене какво трябва да правим, аз мисля така. Веднага да вдигнем бунт, ние не сме войска за такова нещо. Това и бог вижда, и хората знаят. Но не трябва да слушаме всичко, което ни се нарежда. Никой не трябва нито да помни техните числа, нито да казва годините, нека те сами отгатват кой кога се е родил. А ако задълбаят, та стигнат до челяд и чест, да не се даваме, а да се браним, пък каквото ни е от бога съдено.

Още дълго разговаряха върху тия неприятни мерки на властта, но главно останаха на онова, което каза Али ходжа: на пасивния отпор. Хората криеха годините или даваха погрешни сведения, като се извиняваха със своята неграмотност. За жените пък никой не смееше и да пита, защото това се смяташе за кръвна обида. Въпреки всички напътствия и заплашвания на властта табелките с къщните номера поставяха на затулени места или наопаки. Или веднага варосваха къщите, та с варта, сякаш случайно, замазваха номера.

Като виждаха, че съпротивата е дълбока и искрена, макар и прикрита, властите гледаха през пръсти, избягваха строгото прилагане на закона с всичките му последици и сблъсквания, които в тоя случай неминуемо биха настъпили.

От това време минаха две години. Безпокойството около преброяването се бе забравило, когато наистина почна повикването на младите във войската, без разлика на вяра и съсловие. В Източна Херцеговина тогава избухна открито въстание, в което тоя път заедно с турците участвуваха и сърби. Водачите на разбунтувания народ търсеха връзка с чужбина, особено с Турция, като твърдяха, че окупаторската власт е превишила пълномощията, които й бяха дадени на Берлинския конгрес, и че няма право да взема набори от окупираните области, които са още под турски суверенитет. В Босна нямаше организирана съпротива, но през Фоча и Горажда въстанието стигна близо до Вишеградска околия. Отделни въстаници или малки остатъци от разбити отреди искаха да се оттеглят в Санджака или в Сърбия, минавайки през вишеградския мост. Както винаги при подобни обстоятелства, покрай въстанието почна да цъфти и разбойничество.

Тогава, след толкова години, на капията пак поставиха стража. Въпреки че бе зима и бе паднал дълбок сняг, на капията ден и нощ пазеха двама жандарми. Те спираха непознатите и съмнителни минувачи, разпитваха ги и ги преглеждаха.

А след две седмици в градчето пристигна отред щрайфкори и смени жандармите на капията. „Streifkorps“-ът бе организиран, щом въстанието в Херцеговина почна да взема сериозни размери. Това бяха бойки и подвижни отреди, избрани и подготвени за действия на труден терен, съставени от добре платени доброволци. В тях участвуваха хора, които бяха дошли като войници от първия набор с окупационните войски и не бяха пожелали да се върнат, а бяха останали да служат в щрайфкора. Имаше и такива, които бяха командировани от жандармерията в новия подвижен отред. И накрая, имаше известен брой местни хора, които служеха като довереници и шпиони.

Цялата тая зима, която не беше нито мека, нито къса, стража от двама щрайфкори пазеше капията. Обикновено бяха един чужденец и един местен. Те не направиха чардак, както турците някога, по време на Карагеоргиевия бунт в Сърбия. Нямаше нито убийства, нито рязане на глави. И все пак и тоя път, както винаги, когато капията се затвори, имаше необикновени събития, които оставяха следа и в градчето. Защото тежките времена не могат да минат без нечие нещастие.

Между щрайфкорите, които се сменяха на капията, имаше и един млад човек, русин от Източна Галиция, на име Грегор Федун. Тоя младеж на двайсет и три години имаше исполински ръст и детска душа, беше як като мечка и срамлив като девойка. Беше към края на службата си, когато изпратиха полка му в Босна. Участвува в боевете при Маглай и Гласинац. След това прекара година и половина из разните гарнизони в Източна Босна. А когато дойде време да бъде освободен, мъчно му бе да се върне в своя галицийски град Коломея и в бащината си къща с много деца и малко от всичко останало. Беше вече в Пеща, в своята част, когато обявиха призив за доброволно записване в щрайфкора. Като войник, който познава Босна от дългомесечни боеве, Федун бе приет веднага. И искрено се зарадва при мисълта, че отново ще види босненските планини и градчета, в които бе преживял и тежки, и весели дни, с които сега го свързваха спомени, дето тежките дни блестяха по-хубаво и по-живо от веселите. Топеше се от умиление и го обземаше гордост, като си представяше лицата на родителите, братята и сестрите си, когато получат първите сребърни форинти, дето ще им изпраща от голямата щрайфкорска заплата. И при това имаше щастието да бъде изпратен не в Източна Херцеговина, гдето борбите с въстаниците бяха уморителни и често много опасни, а в едно градче на Дрина, гдето цялата служба се състоеше в патрулиране и стоене на стража.

Тук прекара зимата, като често с часове тропаше с крака и духаше пръсти на капията в ледените, ясни нощи, когато камъкът се пука от студ и когато небето бледнее над градчето, а едрите есенни звезди стават дребни, зли свещици. Тук посрещна и пролетта и забеляза първите й признаци на капията: онова силно и глухо пукане на леда по Дрина, което човек усеща в утробата си, и оня глух рев на някакъв нов вятър, който по цяла нощ фучи по голите гори на стълпилите се планини над моста.

Младежът стоеше на пост, когато идваше неговият ред, усещаше как пролетта, която се показва през земята и водата, бавно навлиза в него, облива и смущава всичките му сетива, унася и обърква мислите му. Стоеше на пост и тананикаше всички малоруски песни, които се пееха в неговия край. Чрез песента му се струваше, че с всеки пролетен ден все повече и повече очаква някого на това опасно и ветровито място.

В началото на март командуването предупреди отреда, който охраняваше моста, да удвои вниманието си, защото по сигурни сведения известният хайдутин Яков Чекърлията се прехвърлил от Херцеговина в Босна и сега се криел нейде в околностите на Вишеград, откъдето вероятно ще се мъчи да се докопа до сръбската или турската граница. Щрайфкорите, които пазеха моста, получиха и описание на отличителните белези на Чакърлията с напомняне, че се отнася за хайдутин, който е дребен и неугледен, но силен, смел и необикновено лукав и който няколко пъти вече успял да излъже заобиколилите го патрули и да им се изплъзне.

При рапорта Федун също изслуша предупреждението и го прие сериозно както всички официални съобщения. Всъщност то му изглеждаше малко прекалено, защото не можеше да си представи как някой ще може да мине незабелязано тия десетина крачки пространство, колкото беше ширината на моста. Спокойно и без грижи той прекарваше по няколко дневни и нощни часове на капията. Наистина неговото внимание бе удвоено, но бе заето не от появата на този Яков, от когото нямаше ни кост, ни вест, а от безброй признаци и явления, които настъпват пролет на капията.

Не е лесно да съсредоточиш своето внимание само на един предмет, когато си на двайсет и три години, когато по тялото ти лазят тръпки от сила и живот и когато край тебе от всички страни шуми, блести и мирише на пролет. Снегът се топи по долищата, реката е бърза и сива като мътно стъкло, вятърът, който духа от северозапад, донася дъх на сняг от планините и на първите пъпки от долината. Всичко това замайва и разсейва Федун, който измерва разстоянието от едната тераса до другата, а ако стои нощем на пост, обляга се на оградата и тананика с вятъра своите малоруски песни. А и ден, и нощ не го оставя чувството, че чака някого, чувство, което е и мъчително, и сладостно и което сякаш намира потвърждение у всичко, което става във водата, на земята и по небето.

Един ден, някъде около пладне, край стражата мина едно младо туркинче. Беше на ония години, когато турските девойчета още не се крият, но и не ходят вече съвсем открити, а се увиват с голяма тънка бохча, която закрива цялото им тяло, ръцете и косите, подбрадника и челото, но оставя незакрита още част от лицето: очите, носа, устата и бузите. Това е краткото време между детинство и моминство, когато мюсюлманската девойка целомъдрено и радостно показва чара на още детското си, но вече женствено лице, което можеше още утре фереджето да скрие завинаги.

На капията нямаше жива душа. С Федун пазеше някой си Стефан от Прача, един щрайфкорец. Тоя човек на години, комуто ракията не беше неприятна, дремеше, седнал не по устава на каменната софа.

Федун внимателно и боязливо погледна девойчето. Около него се увиваше шарената бохча, вълнувайки се и трептейки на слънцето като жива от повея на вятъра и ритъма на моминските стъпки. Спокойно и хубаво лице, здраво и тясно обрамчено от пристегнатата тъкан на бохчата. Очите наведени, но неспокойни. Така мина край него и изчезна през моста към чаршията.

Младежът пъргаво кръстосваше от едната тераса до другата и постоянно поглеждаше към пиацата. Сега му се струваше, че наистина има кого да чака. След половин час — на моста още владееше обедното затишие — туркинчето се върна от чаршията и отново мина край смутения младеж. Сега той погледна малко по-дълго и по-смело и, което е най-чудно, тя също го погледна с кратък, но открит поглед, косо, малко усмихнато, малко лукаво, но с онова ведро лукавство, с което децата се надхитрят едно друго в игра. И пак се отлюля нататък, като вървеше полека, и се отдалечи скоро с хиляди извивки и движения на широката бохча, в която бе загънато цялото му младо, но вече снажно тяло. Ориенталските шарки и живият цвят на нейната бохча дълго още се мяркаха между къщите на другия бряг.

Чак тогава младежът се съвзе. Стоеше на същото място и в същото положение, в което беше в момента, когато тя мина край него. Щом се сепна, попипа пушката и се огледа наоколо с чувството на човек, който е пропуснал нещо. Стефан дремеше на измамното мартенско слънце. На младежа се стори, че и двамата имат вина и че цял взвод войска е могъл да мине край тих през това време, за което и сам не можеше да определи нито колко е траяло, нито какво значение има за него и за останалите хора. Засрамен, той с прекалено усърдие събуди Стефан и двамата продължиха да пазят до смяната.

През целия ден, и в часовете на почивката, и през време на дежурството, туркинчето безброй пъти мина като видение в съзнанието му. А на другия ден, пак около пладне, когато на моста и на пиацата имаше най-малко хора, то пак истински мина по моста. Като в игра, чиито правила познава само наполовина, Федун пак погледна лицето, обрамчено от шарената тъкан. Всичко бе същото, както вчера. Само погледите бяха по-дълги, усмивките по-живи и по-смели. Сякаш по свой начин участваше в играта, Стефан пак дремеше на каменната пейка, а после, както обикновено, щеше да се кълне, че не е спал и че дори нощем в леглото си не може да мигне. На връщане девойчето почти спря, загледало се в очите на щрайфкора, а той му подхвърли две думи, неясни и незначителни, усещайки как краката му се подкосяват от вълнение и забравяйки съвсем мястото, на което беше.

Това бе оная невероятна смелост, която притежаваме само в сънищата. Когато девойката пак се изгуби на другия бряг, младежът затрепера от страх. Невероятно бе едно туркинче да се осмели да погледне швабски войник. Такова нечувано и незапомнено нещо може да се случи само в сънищата, в сънищата или напролет на капията. После, той добре знаеше, че нищо на тоя свят и в неговото положение не е така позорно и толкова опасно, както да задиря мюсюлманска жена. За това им говореха и във войската, и сега в щрайфкора. Наказанията за такава смелост бяха тежки. А имаше и такива, които бяха платили с главите си на самите обидени и разгневени турци. Той знаеше всичко това и най-искрено желаеше да се придържа към реда и наредбите, но пак вършеше противното. Нещастието на нещастните хора е и в това, че нещата, които иначе за тях са невъзможни и забранени, стават за миг постижими и леки или поне така изглеждат, а щом веднъж здраво заседнат в техните желания, те пак се показват такива, каквито са: недостъпни и забранени, с всички последствия за ония, които посягат на тях.

И на третия ден около пладне туркинчето се зададе. И както в сънищата всичко става според човешкото желание, като единствена действителност, която подчинява на себе си всичко останало, Стефан пак дремеше, уверен и винаги готов да уверява другите, че не е мигнал; на капията нито един минувач. Младежът отново продума, промълви нещо неясно, а девойката забави крачките си и му отвърна нещо, също така неясно и боязливо.

Тая опасна и невероятна игра продължи. На четвъртия ден при преминаването си девойката отново издебна момент, когато на капията нямаше никой и запита шепнешком пламналия младеж кога се пада следващия път да пази. Каза и, че при първи здрач, около акшам, ще бъде отново на капията.

— Ще заведа старата си баба в чаршията да преспи и ще се върна сама — прошепна девойката, без да се спира и без да обръща глава, но като му хвърли косо изразителен поглед. А във всяка от тия обикновени думи имаше скрита радост, че отново ще го види.

Шест часа по-късно Федун бе отново на капията със своя сънлив другар. След дъжда настъпваше прохладен сумрак, който му изглеждаше пълен с обещания. Минувачи имаше все по-рядко. Тогава по пътя от Осойница се появи туркинчето, увито в своята бохча, чиито цветове сумракът бе угасил. До него вървеше стара прегърбена туркиня, забулена с тежко черно фередже. Вървеше едва ли не пълзешком, като се подпираше с дясната ръка на тояга, а с лявата на ръката на девойката.

Така минаха край Федун. Девойката забавяше крачките си и ги нагаждаше по бавния ход на бабата, която водеше. Очите си, които бяха уголемени от сенките на първия мрак, сега бе устремила смело и открито в очите на младежа, сякаш не можеше да ги откъсне от тях. Когато изчезнаха в чаршията, младежът настръхна и почна бързо да крачи от едната тераса до другата, сякаш искаше да навакса онова, което е изгубил. С вълнение, прилично на страх, сега той чакаше връщането на девойката. Стефан дремеше.

„Какво ще ми каже на минаване? — мислеше младежът. — Какво да й кажа? Може би ще ме повика да се срещнем някъде нощем, на скрито място?“ Затрепера от сладостта и от възбуждащата опасност, която се съдържаше в тая мисъл.

Мина цял час така, в очакване, мина и половината от втория, а девойката не се връщаше. Ала и в това чакане имаше сладост. И сладостта растеше с мрака, който падаше. Най-после, вместо девойката, се появи смяната. Но тоя път не дойдоха само двамата щрайфкори, които трябваше да останат на пост, а с тях лично и вахмистърът Драженович. Строг човек с къса черна брада, той с някакъв зъл, остър глас заповяда на Федун и Стефан, щом отидат в казармата, да влязат в спалното помещение и да не го напускат до второ нареждане. Кръв нахлу в главата на Федун при мисълта за неизвестното провинение.

Голямото и студено спално помещение с дванайсет правилно наредени легла беше празно. Хората бяха на вечеря или в града. Федун и Стефан чакаха смутени и нетърпеливи, като премисляха всичко и напразно гадаеха защо вахмистърът така строго и ненадейно ги е задържал. След един час, когато първите войници почнаха да идват за спане, довтаса намръщен ефрейторът и високо и остро им извика да го последват. По всичко наоколо те долавяха, че строгостта към тях се засилва и че всичко това не отива на добре. Щом ги изведоха, разделиха ги и почнаха да ги разпитват поотделно.

Нощта напредваше. Идваха часовете, когато и последната светлина в градчето угасва, но прозорците на казармата бяха все така осветени. От време на време се чуваше звънецът на вратата, дрънчене на ключове и тракане на тежките порти. Ординарци влизаха и излизаха, бързаха из мрачния и заспал град между казармата и конака, където на първия етаж също така горяха лампи. Само по тия външни признаци можеше да се види, че в градчето става нещо необикновено.

Когато към единайсет часа въведоха Федун в канцеларията на ротмистъра, струваше му се, че дни и седмици са минали от онова на капията. На масата гореше метална газена лампа с абажур от зелен порцелан. До нея седеше ротмистър Кръчмар. Ръцете му бяха осветени до лактите, а горната част на тялото и главата му бяха в сянката на зеления абажур. Младежът познаваше това бледо и пълно, почти женско лице, без брада, с невидимо малки мустачки, с тъмни правилни кръгове около сивите очи. От тоя едър и спокоен офицер с бавни думи и тежки движения всички щрайфкори се бояха като от огън. Малко бяха хората, които можеха дълго да издържат погледа на тия големи сиви очи и които не заекваха, отговаряйки на неговите въпроси, при които всяка дума беше изговаряна тихо, но отсечено и разчленено от първия звук до последния, както в училището или на сцената. Малко встрани от масата стоеше вахмистър Драженович. Горната половина и на неговото тяло бе в сянка, само ръцете му бяха ярко осветени; отпуснати космати ръце; на едната блестеше масивна халка от злато.

Драженович задаваше въпросите:

— Кажете ни как прекарахте времето от пет до седем часа, когато с помощника от щрайфкорската служба Стефан Калацан бяхте на пост на капията?

Кръв нахлу в главата на Федун. Всеки човек прекарва времето си както най-добре умее и може, ала никой тогава не помисля, че по-късно ще трябва да отговаря пред някой строг съд и да дава сметка за всичко до най-малките подробности, до най-съкровените мисли и до последната минута. Никой, а най-малко, когато човек е на двайсет и три години и когато това време е пролет, прекарано на капията. Какво да отговори? Тия два часа на пост минаха както винаги, както вчера и завчера. Но в тоя миг той не може да си спомни нищо всекидневно и обикновено, което би могъл да каже. През неговата памет се нижат само нередни и непозволени неща, които се случват с всекиго, но които не се казват на началствата; че Стефан по навик бе дрямал; че той, Федун, бе разменил няколко думи с непознато туркинче; че след това, в падащия мрак, е пял тихо и унесено всички песни от своя край, очаквайки завръщането на девойката и с нея нещо вълнуващо и необикновено. Ах, как е мъчно да се отговаря, невъзможно всичко да се каже, а неудобно да се премълчи! А трябва да се бърза, защото времето минава и само увеличава смущението и неудобството. И колко вече трае това негово мълчание?

— Е? — обади се ротмистърът. Всички познават това негово „е“, ясно, гладко, мощно, като звук на някакъв силен, сложен и добре смазан механизъм.

И Федун от самото начало взе да заеква и да се оплита като виновен.

Нощта минаваше, но нито в казармата, нито в конака лампите угасваха. Нижеха се разпити, протоколи, очни ставки. Разпитваха и други, които тоя ден бяха стояли на пост на капията. Намериха и доведоха и някои минувачи. Но се виждаше, че кръгът се затяга около Федун и Стефан, а в техните показания — около старата туркиня, която едно момиче беше превело.

На младежа се струваше, че върху него се сипят всички чудодейни и неразгадаеми отговорности от сънищата. На разсъмване му направиха очна ставка със Стефан. Селянинът примигваше лукаво и говореше неестествено, с някакъв тънък глас, като повтаряше постоянно, че е неграмотен човек, селянин, и се закриваше зад „тоя господин Федун“, както непрестанно наричаше своя другар от поста.

„Така трябва да се отговаря“ — си мислеше младежът, чиито черва куркаха от глад и който трепереше от тревога, макар още да не му бе ясно за какво става дума и в какво всъщност е неговият пропуск или вина. Но утрото донесе пълно обяснение.

Цяла нощ това необикновено хоро се въртя в кръг, в средата му ротмистърът — студен и неумолим; сам неподвижен и ням, той не позволи никому да бездействува и мълчи. Със своето държане и вид той не приличаше на човек, а на олицетворение на службата, на страшен свещенослужител на правдата, който е недостъпен за слабости и чувства, надарен с неземна сила, лишен дори от човешките нужди за храна, сън и почивка. А когато съмна, Федун за втори път бе доведен пред него. В канцеларията освен ротмистъра и Драженович имаше и един жандарм под оръжие и едно женско същество, което на младежа на пръв поглед се стори недействително. Лампата бе загасена. Стаята, обърната на север, студена и мрачна. Младежът гледаше с учудване как обърканият сън продължава и дори на дневна светлина не бледнее и не чезне.

— Тоя ли е, дето беше на пост? — попита Драженович жената.

С голямо усилие, което му причиняваше болка, Федун чак сега погледна добре. Беше оная мюсюлманска девойка от снощи, само че без бохчата, гологлава, с тежки кестеняви плитки, които леко се държаха около главата й. На нея има шарени турски димии, но оставалото й облекло, ризата, поясът и елекът, бе като у сръбските девойки от селата по височините над града. Без бохчата тя изглеждаше по-възрастна и по-яка. Лицето й бе променено, устата голяма и зла. Клепачите почервенели, а очите светли и ясни, сякаш от тях бе отлетяла снощната сянка.

— Да — отговори жената с равнодушен, твърд глас, който за Федун бе също така нов и необикновен, както и цялата й сегашна външност.

Драженович продължи да я разпитва как и колко пъти е минала моста, какво е казала на Федун и какво той на нея. Тя отговаряше точно, но нехайно и опърничаво.

— Добре, Еленке, какво ти каза последния път, когато мина?

— Каза ми нещо, но не зная какво точно, защото не го слушах, а само мислех как да преведа Яков.

— Това ли мислеше?

— Това — отговори насила жената, която очевидно бе уморена и не искаше да говори повече, отколкото трябва. Но вахмистърът бе упорит. С глас, в който имаше заплаха и който издаваше навик да му се отговаря без възражения, той искаше от жената да повтаря всичко, което бе казала при първия разпит в конака.

Тя се бранеше, съкращаваше и прескачаше отделни места от по-раншните си показания, но той винаги я спираше и с резки и умели въпроси я връщаше назад.

Малко по малко цялата истина излизаше на показ. Наричала се Еленка и била от Тасичите от Горна Леска. Миналата есен в тоя край дошъл хайдутинът Яков Чакърлията и зимувал там, скрит в една кошара над селото. От тяхната къща му носили храна и дрехи за преобличане. Най-често му носела тя. Тук се харесали и обрекли един на друг. Но когато снегът почнал да се топи и потерите на щрайфкора зачестили, Яков решил на всяка цена да се прехвърли в Сърбия. По това време от годината е много мъчно да се премине Дрина и без да бъде охранявана, а на моста има постоянна стража. Решил да мине през моста и съставил план да излъже стражата. Тя тръгнала с него, решена да му помогне дори с цената на живота си. Спуснали се най-напред над Леска, а след това в някаква пещера над Околища. Още по-рано в Гласинац Яков си набавил от някакви цигани турски женски дрехи: фередже, димии и бохча. И тогава тя, по негово упътване, почнала да минава през моста, когато няма много турци, та да не се пита някой кое е това непознато момиче и стражата да свикне с нея. Така тя минавала три пъти поред и тогава се решила да преведе Яков.

— А защо го преведе точно когато тоя войник беше на пост?

— Защото ми изглеждаше някак най-мек.

— Затова ли?

— Затова.

По настояване на вахмистъра жената продължи. Когато всичко било наредено така, Яков се загърнал във фереджето и с първи мрак тя го превела, сякаш бил наистина стара баба, пред стражата, която нищо не забелязала, защото тоя младеж гледал нея, а не бабата, а другият, по-старият седял на софата, като че дреме.

Когато стигнали на пиацата, от предпазливост не тръгнали право през чаршията, а по страничните улици. Това ги издало. Залутали се из града, който не познавали, и вместо да излязат на рзавския мост и така да стигнат до пътя, който води от града към едната и другата граница, озовали се пред някакво турско кафене, от което тъкмо излизали хора. Между тях бил и един жандарм, турчин, родом от града. Тая забулена баба с момичето, което никога досега не бил виждал, му се сторили съмнителни и той тръгнал след тях. Придружил ги до Рзав. Там се приближил да ги попита кои са и къде отиват. Яков, който през яшмака на лицето внимателно следял неговите движения, сметнал, че е дошъл момент да бяга. Захвърлил от себе си фереджето, блъснал Еленка към жандарма така силно, че двамата едва не паднали („защото той е дребен на ръст, но е силен като земята и сърцето му е по-смело, отколкото на другите хора“). Тя, както сама спокойно и делово признаваше, се заплела между краката на жандарма. Докато той се отдели от нея, Яков вече претичал през Рзав като през някаква локва, макар че водата му била над коленете, и се изгубил във върбалака на другия бряг. Нея после я отвели в конака, били я и я заплашвали, но тя не иска и няма какво да каже.

Напразно вахмистърът се мъчеше и със странични въпроси, и с ласкателства, и със заплахи да изтръгне от девойката нещо повече, да научи другите ятаци и помощници и по-нататъшните намерения на Яков. Всичко това не й оказваше никакво влияние. За онова, което искаше, говореше и повече, но нито дума не можеше да се изтръгне от устата й по онова, което не искаше да каже, въпреки всички настоявания на Драженович.

— По-добре е да ни кажеш всичко, което знаеш, отколкото да разпитват и измъчват Яков, когото досега сигурно са заловили на границата.

— Кого са заловили? Него? Ха!

И девойката погледна вахмистъра със съжаление като човек, който не знае какво говори, а дясната страна на горната й устна се повдигна презрително нагоре. (Изобщо движенията на тая горна устна, която изглеждаше като гърчеща се пиявица, изразяваха нейния гняв, презрение или упоритост, когато тия чувства ставаха по-силни от думите, с които разполагаше. Това конвулсивно движение даваше за миг тягостен и неприятен израз на цялото й иначе хубаво и правилно лице.) И с някакво съвсем детско и вдъхновено изражение на лицето, което бе напълно противоположно на грозното гърчене на горната устна, тя погледна през прозореца както селянинът гледа нивата, когато иска да провери влиянието на времето върху посевите.

— Бог да ви е на помощ! Вече съмна. А от снощи досега той е могъл да обиколи цяла Босна, камо ли да мине границата, която е на час или два часа оттук. Аз зная това. Мене можете да биете и убиете, затова и тръгнах с него, но него вече няма да го видите. Това и не мислете. Ха!

И горната й устна се сви и повдигна от дясната страна нагоре, а цялото й лице изведнъж стана много по-старо, хитро, дръзко и грозно. А когато устната й внезапно се успокои и спусна, лицето и отново доби детинския си израз на миловидна и несъзнателна смелост.

Като не знаеше какво да прави, Драженович погледна ротмистъра, който даде знак да изведат момичето. И отново започна разпитът на Федун. Той не можеше да бъде вече нито тежък, нито дълъг. Младежът призна всичко и не успя да приведе в своя защита нищо, дори и онова, което самият Драженович преднамерено вмъкваше в своите въпроси. Дори думите на ротмистъра, които съдържаха окончателната и безмилостна присъда в цялата й тежест, но от които все пак бликаше сдържана болка поради тая тежест, не можаха да изкарат младежа от тая вцепененост.

— Аз ви смятах, Федун — казваше Кръчмар на немски, — за сериозен младеж, който разбира своите длъжности и целта на своя живот, и мислех, че един ден вие ще станете съвършен служител, гордост на нашия отред. А вие ослепяхте пред първата женска бестия, която мина под носа ви. Постъпихте като слабак, като човек, комуто сериозна работа не може да се повери. Аз трябва да ви предам на съд. Но каквато и да е неговата присъда, най-голямото наказание за вас ще остане това, че не сте се показали достоен за доверието, което ви е било оказано, и че не сте могли в решителния момент да останете мъж и войник на своето място. Сега вървете.

Дори и тия думи, тежки, отсечени, скандирани, не можаха да внесат нещо ново в съзнанието на младежа. Всичко това той вече беше премислил. Появата и думите на тая жена, любовницата на хайдутина, държането на Стефан и целият ход на краткото разследване изведнъж му показаха в истинска светлина неговата лекомислена, наивна и непростима пролетна игра на капията. Думите на ротмистъра идваха само като официален печат на всичко това; те бяха необходими повече на самия ротмистър, за да изпълни някакви неписани, но вечни изисквания на закона и реда, отколкото на Федун. Като пред сцена с неочаквано величие младежът стоеше пред необхватната мисъл: какво може да значат няколко мига забрава в лош час и на опасно място. Ако бяха преживени и останали неизвестни там, на капията, тия мигове не биха значили нищо. Една от ония младежки несполуки, които по-късно се разказват на другарите през време на досадни нощни патрулирания. Но така, сведени на почвата на конкретните отговорности, значат всичко. Значат повече от смъртта: край на всичко, и то нежелан и недостоен край. Никога вече пълно и истинско обяснение нито пред себе си, нито пред другите. Никога писма от Коломея, нито семейни фотографии, нито пощенски записи, които с такава гордост изпращаше в къщи. Край на човека, който се е излъгал и допуснал да го излъжат.

Затова не намери нито дума да отговори на ротмистъра.

Охраната на Федун не бе особено строга. Дадоха му закуска, която той изяде като с чужда уста, след това му заповядаха да приготви личните си вещи, да предаде оръжието и служебните неща и в десет часа, придружен от един жандарм, да замине с пощенската кола за Сараево, гдето ще бъде предаден на гарнизонния съд.

Докато младежът сваляше от полицата над леглото си вещите, неколцината другари, които още бяха в спалното помещение, изчезнаха на пръсти, като внимателно и безшумно затвориха вратата след себе си. Край него растеше оня кръг от самота и зловеща тишина, който винаги се създава край улучения от нещастие човек като около болно животно. Най-напред откачи от гвоздея черната табелка, на която с блажна боя бе написано на немски неговото име, чин, номер на отреда и частта, в която служеше, и я постави на коляното си с изписаната страна отдолу. На черния гръб на табелката младежът написа с парче тебешир бързо и ситно: „Всичко, което остава след мене, да се изпрати на баща ми в Коломея. Поздравявам всички другари и моля началниците да ми простят. Г. Федун“. След това още веднъж погледна през прозореца и видя от света толкова, колкото можеше да се види за миг от тоя ограничен кръгозор. Тогава свали своята пушка и я напълни с един-единствен тежък патрон, който лепнеше от смазката. След като се събу и разряза с ножче чорапа при десния си палец, той легна на кревата, обхвана пушката с ръце и колене така, че върхът на цевта й се впи дълбоко в подбрадника, намести крака си така, че дупката на чорапа се заплете в спусъка, и дръпна. Цялата казарма отекна от гърмежа.

След изпълнението на едно голямо решение всичко става лесно и просто. Дойде лекарят. Извършен бе оглед от комисия, а протоколът бе приложен към книжата за разпита на Федун.

Тогава се постави въпросът за погребението му. На Драженович бе заповядано да отиде при поп Никола и да се разбере с него: може ли Федун да бъде погребан в гробищата, въпреки че сам е отнел живота си, и съгласен ли е свещеникът да опее мъртвеца, който бе униат по вяра.

През последната година поп Никола бързо остаря и краката му взеха да слабеят; затова бе взел за помощник в голямата си енория поп Йосо. Той бе човек мълчалив, но неспокоен, слаб и черен като главня. През последните месеци той вършеше почти всички работи и обреди в града и по селата, а поп Никола, който вече мъчно се движеше, само ония, които можеше да върши в къщи или в черквата, която бе до самата му къща.

По заповед на ротмистъра Драженович отиде при поп Никола. Дядото го прие легнал на миндера, до него стоеше поп Йосо. Когато Драженович разправи за смъртта на Федун и за неговото погребение, двамата попове мълчаха един миг. Щом видя, че поп Никола не говори, поп Йосо почна пръв неопределено и боязливо: че работата е особена и необичайна, че има забрана и в църковните закони, и според приетите обичаи, и само ако се докаже, че самоубиецът не е бил в пълно съзнание и със здрав разум, може да стане нещо. Но тогава от своето твърдо и тясно легло, покрито със стара избеляла черга, се изправи поп Никола. Тялото му доби оная монументална сила, която имаше винаги, когато той минаваше през чаршията и тя го поздравяваше отляво и дясно. Първата дума, която произнесе, проясни неговото лице, широко, още румено, с грамадни мустаци, които се сливаха с брадата му, с червеникави, почти бели, гъсти и четинести вежди, лице на човек, който от самото си създаване се е научил да мисли самостоятелно, да изказва искрено своята мисъл и добре да я брани.

Без много колебания и без надути думи той отговори едновременно и на попа, и на вахмистъра.

— Сега, когато нещастието е станало, няма вече какво да се доказва. Кой в пълно съзнание ще вдигне ръка на себе си. И кой ще посмее да го вземе на душата си и да го зарови като безверник някъде зад плетищата и без свещеник? Но хайде, господине, ти да си жив, нареди да приготвят мъртвеца, та да го погребем, колкото е възможно по-скоро. И то на гробищата, ами как! Аз ще го опея. Пък после, ако някога дойде поп от неговата вяра, нека той прибави или поправи, ако намери, че нещо не е било както трябва.

А когато Драженович излезе, той още веднъж се обърна към засрамения и изненадан поп Йосо:

— Как да не пусна в гробищата кръстен човек? И защо да не го опея? Зер му е малко, дето е имал лоша съдба? А там нека го питат за греховете ония, които и всички нас, останалите, ще питат за нашите.

Така младият човек, който направи прегрешение на капията, остана завинаги в градчето. Беше погребан на другата сутрин със старческото пеене на поп Никола и исото на клисаря Димитрие.

Един по един щрайфкорите пристъпваха до трапа и хвърляха по буца постна пръст. Докато двамата гробари бързо работеха, те постояха още няколко мига около гроба, сякаш очакваха някаква команда, и гледаха как от другата страна на реката, до самата им казарма се вдига някакъв прав, бял стълб дим. Там, на зелената равнинна над казармата горяха кървавата слама от постелката на Федун.

Тежката съдба на младия щрайфкор, чието име вече никой не знаеше и който с живота си бе заплатил няколкото пролетни мига на непредпазливост и унес на капията, спадаше към ония събития, в които хората от градчето влагат голям смисъл и дълго помнят и разказват. Споменът за чувствителния младеж със зла съдба трая много по-дълго от стражата на капията.

Още следващата есен въстанието в Херцеговина затихна. Неколцина изтъкнати предводители, мюсюлмани и сърби, избягаха в Черна гора или в Турция. По тия краища останаха още неколцина хайдути, които всъщност нямаха истинска връзка с въстанието против набора, а разбойничествуваха за своя сметка. Но и те бяха изловени или пръснати. Херцеговина се усмири. Босна даде новобранци без съпротива. Но заминаването на първите новобранци от градчето не бе леко, нито просто.

От цялата околия не бяха взети повече от стотина младежи, но в деня, когато пред конака се събраха селяните със своите торби и малцината граждани с дървените си сандъчета, изглеждаше, сякаш в градчето има мор и безредие. Мнозина новобранци още от сутринта безпаметно пиеха, като не подбираха напитките. Селяните са в чисти бели ризи. Малко са ония, дето не пият, а седят до нещата си край зида и дремят. Повечето са неспокойни, зачервени от пиене и изпотени от горещия ден. По четири, пет момци от едно село се прегръщат, допират главите си, люлеят се като жив плет и викат грубо и проточено, сякаш са сами в света:

— Ой, деее-вой-кооо! Оооой!

Много по-голяма врява от самите новобранци вдигат жените — майки, сестри и роднини на младежите, дошли от далечните села да ги изпратят и още веднъж да им се нагледат, да се наплачат и навайкат и да им дадат за път още някой последен дар и нежност.

Пиацата при моста бе пълна с жени. Седяха вкаменени, сякаш очакваха присъда, разговаряха помежду си и от време на време бършеха очи с края на шамиите си. Напразно им бе обяснявано и по-рано по селата, че младежите не отиват нито на война, нито в затвор, че във Виена ще служат на царя сити, облечени и обути, че след две години пак ще се върнат в къщи, че и младежите от всички краища на империята служат, и то по три години. Всичко минаваше край тях като вятър, чуждо и съвсем неясно. Те слушаха само своите инстинкти и само от тях можеха да се ръководят. А тия стари и наследствени инстинкти докарваха сълзи на очите им, хленч в гърлото, влачеха ги упорито да изпращат, додето могат, и с последен поглед оногова, когото обичат повече от живота си и когото непознат цар води в непозната земя, на непознати изкушения и работа. Напразно и сега жандарми и чиновници от конака сновяха между тях и ги уверяваха, че няма причина за толкова прекалена скръб и ги съветваха да не задръстват входа и да не тичат подир новобранците по пътя, да не причиняват безредие и смут, защото всички ще се върнат живи и здрави. Всичко бе съвсем напразно. Жените ги слушаха, съгласяваха се тъпо и покорно, но веднага след това избухваха в плач и почваха да се вайкат. Изглеждаше, че обичат сълзите и виковете толкова, колкото и тоя, за когото плачат.

А когато дойде време за тръгване и когато младежите се наредиха както трябва в редици по четирима и тръгнаха през моста, настана бъркотия и блъсканица, в която и най-спокойните жандарми едва пазеха самообладание. Жените тичаха и като се изтръгваха всяка да се приближи до някой близък, блъскаха се една друга и се събаряха. Техните вайкания се смесваха с провиквания, молби и последни заръки. Някои изтичваха чак пред редиците на новобранците, предвождани от четирима жандарми под строй, падаха пред краката им, биеха се в разголените гърди и викаха:

— През мене! Само през мене, клетата!

Хората с мъка ги вдигаха, като измъкваха внимателно ботушите и шпорите си от техните разпуснати коси и засукани поли.

Някои новобранци, засрамени, сами с груби движения гонеха жените да се връщат в къщи. Но повечето младежи пееха и подвикваха и това още повече увеличаваше общата врява. Неколцината граждани, бледи от вълнение, пееха съгласувано, по градски:

Песента предизвикваше още по-голям плач.

Когато най-сетне някак си минаха през моста, на който цялото шествие се беше задръстило, и излязоха на сараевския път, от двете страни ги очакваха подредени хората от града, които бяха излезли да изпратят новобранците и да ги оплачат, сякаш ги водеха на разстрел. И тук имаше много жени, и всички наред плачеха, макар че нямаха свои сред тия, които заминаваха. Защото всяка си имаше по нещо, за което винаги може да заплаче, а най-сладко се плаче за чужда жалба.

Но малко по малко редиците отстрани оредяваха. И някои жени от селата изоставаха. Най-упорити бяха майките, които като петнадесетгодишни тичешком надминаваха редицата, прескачаха рововете край пътя от едната страна на другата и се мъчеха да излъжат жандармите и да останат по-близо до децата си. Като виждаха това, и самите младежи, бледи от вълнение и от някакво смущение, се обръщаха и викаха:

— Връщай се в къщи, като ти казвам!

Но майките вървяха още дълго, ослепели за всичко освен за своя син, когото отвеждаха, и без да чуват друго освен своя собствен плач.

Но и тия тревожни дни минаха. Хората се пръснаха по селата и градчето се умири. А когато почнаха да идват писмата и първите фотографии на новобранците от Виена, всичко стана по-леко и по-поносимо. Жените плачеха дълго и над тия писма и фотографии, но вече по-нежно и по-кротко.

Щрайфкорът бе разтурен и напусна градчето. На капията отдавна вече нямаше пост и хората седяха там така, както си седяха и преди това.

Двете години минаха бързо. И тая есен наистина се върнаха първите новобранци, чисти, остригани и добре охранени. Хората се събираха около тях, а те разправяха за войнишкия живот и големите градове, които бяха видели, като при това в говора си смесваха необикновени имена и чужди изрази. И при изпращането на редовния набор вече имаше по-малко плач и тревоги.

Изобщо всичко стана по-леко и по-обикновено. Израснаха младежи, които нямаха ясни и живи спомени от турско време и които в много неща бяха възприели новия начин на живот. Но на капията се живееше според старите навици на градчето. Без оглед на новия начин на обличане, новите знания и занятия, тук всички пак ставаха вишеградчани, каквито са били от памтивека, с разговорите, които за тях бяха и си останаха истинска потреба на сърцето и въображението. Новобранците заминават без суматоха и ропот. Хайдутите се споменават само в приказките на старите. Щрайфкорската стража е забравена, както и някогашната турска, когато тук, на капията, имаше чардак.

Животът в градчето край моста ставаше все по-оживен, изглеждаше все по-уреден и по-богат и усвояваше равномерна стъпка и непознато дотогава равновесие, към което всеки живот навред и открай време се стреми, но което се постига само рядко, отчасти и временно.

В далечните и непознати нам градове, в които сега царуваха и управляваха и тоя край, тогава — в последната четвърт на XIX век — владееше тъкмо едно от редките и кратки затишия в човешките отношения и обществени борби. Нещо от това затишие се чувствуваше и в тия затънтени краища, както голямата тишина на морето се чувствува и в най-отдалечените заливчета.

Това бяха ония три десетилетия на относително благосъстояние и привиден, Францйосифов мир, когато мнозина европейци мислеха, че притежават безпогрешна формула за осъществяването на вековната мечта за пълно и щастливо развитие на личността при всеобща свобода и напредък, когато деветнадесетият век разстилаше пред очите на милиони хора своята многолика и измамна благодат и осъществяваше своята фата-моргана от комфорт, сигурност и щастие за всичко и за всекиго, на достъпни цени и на изплащане. А в затънтеното босненско градче стигаха само откъслечни отзвуци от тоя живот на XIX век, и то само в такъв размер и вид, в който тая изостанала ориенталска среда можеше да ги възприеме и по свой начин да ги схване и приложи.

След като минаха първите години на недоверие, объркване и чувство за нетрайност, градчето почна да намира своето място в новия ред на нещата. Хората намираха работа, доход и сигурност. А това бе достатъчно животът, външният живот да тръгне „по пътя на усъвършенствуването и напредъка“. Всичко останало бе потискано в онова мрачно подсъзнание, гдето живеят и прекипяват основните чувства и неунищожимите вярвания на различните раси, религии и касти и тук, привидно мъртви и погребани, се готвят за по-късни, далечни времена на неочаквани промени и катастрофи, без които народите, а, изглежда, и цялата земя, не могат да минат.

След първите недоразумения и сблъсквания новата власт остави у хората определено впечатление за устойчивост и трайност. (И самата тя бе изпълнена с тая илюзия, без която няма постоянна, нито силна власт.) Тя беше безлична, опосредствувана и затова по-леко поносима от предишната турска власт. Всичко жестоко и грабителско у нея бе прикрито с величие, блясък и осветени форми. Хората се бояха от властта, но така, както се боят от болест и смърт, а не както се трепери от злоба, беда и насилие. Носителите на новата власт, както военните, така и цивилните, бяха повечето чужди на страната и непознати на народа, а и сами по себе незначителни, но на всяка крачка се чувствуваше, че са дребни частици от един голям механизъм и че зад всекиго от тях стоят, в дълги редици и безбройни степени, по-силни хора и по-големи учреждения. Това им даваше авторитет, който далече надхвърляше техните личности, и магическо влияние, на което човек лесно се поддава. Със своите познания, които тук изглеждаха големи, със своето спокойствие и европейски навици те внушаваха на народа, от който толкова се различаваха, доверие и уважение и не предизвикваха завист и истинска критика, въпреки че не бяха нито приятни, нито обичани.

От друга страна, след известно време тия чужденци не можеха напълно да се отърват от влиянието на необикновената ориенталска среда, в която трябваше да живеят. Техните деца внасяха сред градските чужди изрази и имена, въвеждаха под моста нови игри и показваха нови играчки, но също така бързо възприемаха от местните деца нашите песни, пословици и клетви и старинните игри на прескочи кобила, челик и шудя. Същото бе и с възрастните. И те донасяха нов ред с необикновените си думи и навици, но в същото време и сами възприемаха всеки ден в своя говор и начин на живот по нещо от местните жители. Истина е, че нашите хора, особено християните и евреите, почнаха в облеклото и отношенията все повече да приличат на чужденците, които окупацията бе довела, но и чужденците не останаха непроменени и незасегнати от средата, в която трябваше да живеят. Много от тия чиновници, сприхавият маджарин или надменният поляк, с тръпки минаха през моста и с отвращение стъпиха в градчето, в което отначало решително се отделяха от всичко, като капка зехтин от водата, в която плува. Но няколко години по-късно те вече седяха с часове на капията, пушеха с дебел кехлибарен цигарлък и като истински вишеградчани гледаха как димът се разпръсква и губи под светлото небе, в неподвижния въздух на навечерието. Или с нашите газди и бейове дочакваха вечерта на акшамлък на някоя зелена височинна с чаша ракия пред себе си, която при бавен разговор, без тежест и някакъв особен смисъл, изпиваха полека, като рядко хапваха мезе, както могат само хората от градчето. А сред тия чужденци имаше и такива чиновници и занаятчии, които се ожениха в града, решени вече да не го напускат.

За никого от гражданите новият живот не значеше осъществяване на онова, което носеха в кръвта си и винаги желаеха в душата си; напротив, всички, и мюсюлмани, и християни, влизаха в него с най-различни и абсолютни резерви, но тия резерви бяха тайни и скрити, а животът видим и силен, с нови и на вид големи възможности. И повечето от тях след по-кратко или по-дълго колебание се примиряваха с новото течение, работеха, печелеха и живееха според новите схващания и начини, които даваха по-голям размах и предлагаха повече изгледи за личността на всеки човек.

Новото съществуване не бе по-малко обусловено и ограничено от старото, турското, само че бе по-леко и по-човечно, а тия връзки и условности сега бяха така отдалеч и изкусно поставени, че отделният човек не ги чувствуваше непосредствено. И затова всекиму се струваше, че изведнъж край него е станало по-широко, по-ясно, по-разнообразно и по-охолно.

Със своя добър управленчески апарат новата държава успяваше по безболезнен начин, без натиск и сътресения да измъкне от народа данъци и налози, които турската власт вземаше с нерационални, груби методи или просто с ограбване; и то да измъкне толкова или повече, само че още по-бързо и по-сигурно.

Както на времето с войската дойде жандармерията, а след нея чиновниците, така сега след чиновниците дойдоха търговците. Захвана сечене на горите и с него дойдоха чужди предприемачи, инженери и работници, всякакъв поминък за дребните хора и за търговците, нови навици и промени в носията и говора на народа. Издигнат бе първият хотел. (За него ще се говори още.) Никнеха лавки и заведения, непознати дотогава. Покрай испанските евреи, шефарди, които живеят тук вече стотици години, защото са се заселили почти по времето, когато бе строен мостът на Дрина, сега придойдоха галицийски евреи, ешкенази.

Като прясна кръв из страната взеха да кръжат пари в невиждани дотогава количества и което е най-важното, явно, смело и открито. В тая трескава размяна на злато, сребро и ценни книжа всеки можеше да стопли ръце или поне да „оплакне очи“, защото и у най-бедния човек се създаваше илюзията, че неговата бедност е само преходна и затова по-поносима.

И по-рано имаше пари и богати хора, но те бяха редки единици и криеха парите както змия краката си, а чорбаджийството си показваха и носеха само като сила и отбрана, тежка и за самите тях, и за всички край тях. А сега богатството или онова, което се смяташе за такова или пък се наричаше така, беше явно и се проявяваше в облика на ползуването и личните удоволствия; и затова много хора можеха да имат по нещо от неговия блясък или от неговите отпадъци.

Така беше и във всичко останало. Всички удоволствия, които дотогава се крадяха и криеха, сега можеха да се купят и явно да се показват, а това увеличаваше и тяхната привлекателност, и числото на ония, които ги търсеха. Онова, което по-рано бе непостижимо, далечно, скъпо, пазено от законите или всесилните скрупули, сега стана в много случаи възможно и достъпно за всеки, който има или който може. Много страсти, апетити и желания, които дотогава се криеха по затънтени места или изобщо оставаха неудовлетворени, сега можеха и имаха смелост явно да търсят пълно или поне частично удовлетворение. Всъщност и в това имаше повече дисциплина, ред и законни пречки; пороците се наказваха и удоволствията заплащаха по-тежко и по-скъпо от всякога, само че законите и начините бяха други и оставяха у хората и в това, както във всичко останало, илюзията, че животът изведнъж е станал по-просторен, по-разкошен и по-свободен.

Нямаше много повече истински удоволствия, нито пък повече щастие от някога, но без съмнение бе по-леко да се постигне удоволствието и изглеждаше, че навред има място за щастието на всекиго. Старата и вродена склонност на вишеградчани към безгрижен живот и наслаждения намираше подтици и възможности за осъществяване в новите навици и новите форми на търговия и печалба сред дошлите чужденци. Заселените полски евреи, с големи семейства, основаваха цялата си дейност на това. Шрайбер държеше нещо, което се наричаше „смесено заведение“ или „шпецерай“, Гутенплан отвори лавка за войниците, Цалер управляваше хотел, Шперлингови отвориха фабрика за сода и фотографско „ателие“, Цвехер — златарска и часовникарска работилница.

След казармата, която замести Каменния хан, с останалия камък издигнаха конак и в него настаниха околийското управление и съда. Най-голямата сграда в градчето след тях бе Цалеровият хотел. Той бе издигнат на брега до самия мост. Тоя именно десен бряг на реката бе подзидан със старинна стена, която поддържаше брега от двете страни на моста и бе направена заедно с него. Така отляво и отдясно на моста се простираха две равнища като две тераси над водата. На тия две поляни, които народът нарича мусали, играеха от поколение на поколение градските деца. Сега околийската власт зае лявата поляна, огради я, засади я с овощни дървета и храсти и направи от нея нещо като околийски разсадник. А на дясното равнище бе издигнат хотелът. Досега първа сграда на влизане към чаршията бе Зариевата кръчма. Тя бе „на място“, защото умореният и ожаднял пътник, влизайки през моста в града, винаги се отбиваше в нея. Сега бе напълно засенчена от голямата сграда на новия хотел; ниската и стара кръчма изглеждаше всеки ден все по-ниска и затулена, сякаш пропадаше в земята.

Официално новият хотел е наречен на името на моста, до който се намира. Но народът именува всички неща по своя специална логика и според онова истинско назначение, което те имат за него. Над входа на Цалеровия хотел бързо избледня надписът „Hotel zur Brücke“, който един войник, много вещ в занаята си, написа с груби букви с постна боя. Хората го наричаха „Лотикиният хотел“ и това име му остана завинаги. Защото хотела държеше дебелият и флегматичен евреин Цалер, който имаше болнава жена, Дебора, и две момиченца, Мина и Ирена, но истински господар и душа на предприятието бе неговата балдъза Лотика, млада, много красива жена, вдовица със свободен език и мъжка решителност.

На горния етаж имаше шест чисти и наредени стаи за гости, а на долния две зали, голяма и малка. В голямата зала идваха скромни хора, обикновени граждани, подофицери и занаятчии. Малката зала бе отделена от голямата с врата от непрозрачно стъкло, като на едното и крило пишеше Extra, а на другото Zimmer. Тук бе средището на обществения живот за чиновниците, офицерите и по-богатите местни хора. При Лотика и пиеха, и играеха на карти, и пееха, и танцуваха, и водеха сериозни разговори, и вършеха работа, и ядяха добре, и спяха на чисто. Често се случваше една и съща компания от бейове, търговци и чиновници да замръкне и осъмне и пак да продължава да седи, докато изпопада от пиене и за сън и почне да не вижда от игра на карти. (Сега вече не играят на карти скрито и тайно в тъмната и задушна стаичка в хана на Устамуич.) А Лотика изпращаше тия, които са прекалено пили или изгубили всичко, и посрещаше други, трезви и жадни за пиене и игра. Никой не знаеше и никой не се питаше кога тая жена почива, кога спи и яде и кога намира време да се облече и наконти. Защото тя бе винаги тук (поне така изглеждаше), на разположение на всекиго, любезна с всички, еднаква и еднакво смела и решителна. Стройна, пълна, с матовобяла кожа, черни коси и огнени очи, тя имаше съвсем сигурен начин за отнасяне с гостите, които обилно оставяха пари, но често биваха хванати от изпитото, нападателни и дръзки. С всички тя разговаряше сладко, смело, духовито и остро, ласкаво, успокоително. (Гласът и е сипкав и неравен, но на моменти преминава в някакво дълбоко и разнежено гугукане. А говореше неправилно, защото никога не можа да научи добре сръбски, със своя особено сочен и картинен език, в който падежите никога не бяха на място и родът на съществителните никога не бе сигурен, но който иначе по тон и по смисъл напълно отговаряше на народния начин на изразяване.) За своите пари и за своята денгуба всеки от тях имаше нейното присъствие и постоянната игра на своите желания. Тия две неща бяха единствено постоянни и сигурни. За две поколения чорбаджийски и бейски разсипници в града Лотика беше бляскаво, скъпо и студено видение, което си играеше с техните чувства. В разговорите се споменава за ония редки хора, които уж са имали нещо с нея, но и те не можеха да кажат какво и колко.

Не беше просто, нито лесно да се отнасяш както трябва с богатите и пияни граждани, у които често се събуждаха неочаквани похитителски инстинкти. Но Лотика, неуморима, опитна жена с хладни чувства, бърз ум и мъжко сърце, укротяваше всеки бяс, потушаваше всяко желание на обезумелите хора с необяснимата игра на своето съвършено тяло, със своето голямо лукавство и своята не по-малка смелост и успяваше винаги и пред всекиго да запази между тях и себе си нужното разстояние, което само още повече разпалваше тяхното желание и повишаваше нейната стойност. Тя си играеше като тореадор с бик с разюзданите хора и техните най-груби и опасни мигове на пиянство и бяс, защото бързо ги опозна и лесно намери ключа на техните сложни на вид желания и всички слаби страни на тия жестоки и чувствени влюбчивци. Тя им предлагаше всичко, обещаваше много, но даваше малко или по-точно нищо, защото техните желания бяха такива по своето естество, че не можеха да бъдат заситени с нищо и накрая трябваше да се задоволят с малко. С повечето свои гости тя се държеше като с болни, с хора, които от време на време имат пристъпи и умопомрачения. Накрая, може да се каже, че въпреки своя занаят, който, разбира се, не е нито добър, нито много честен, тя бе разумна жена с милостиво сърце, добър характер, знаеше и да утеши, и да подпомогне оня, който в пиене е изхарчил повече, отколкото трябва, или на карти е изгубил повече, отколкото е смеел. Тя ги подлудяваше, защото бяха родени луди, лъжеше ги, защото искаха да бъдат лъгани, и накрая им вземаше само онова, което те без друго бяха решили да хвърлят и изгубят. Наистина печелеше много, внимаваше за парите си и така още в първите години натрупа цяло богатство, но също така умееше великодушно и без приказки да „заличи дълга“ или да забрави загубата. Даряваше просяците и болните, но с много съобразителност и внимание, незабелязано и деликатно подпомагаше изпаднали богати семейства, сираци и вдовици от видни къщи, цялата оная „честолюбива сиромашия“, която не умее да се моли и се стеснява да вземе милостиня. И това вършеше със същото умение, с което управляваше хотела и държеше на разстояние пияните, похотливи и нападателни гости, като им вземаше всичко, което може, без да им даде нещо и без да ги отблъсне някога завинаги и напълно.

Всички, които познаваха хората и знаеха историята, често си мислеха, че е голяма беда за тая жена, гдето съдбата й е определила такъв ограничен и незначителен кръг за работа. Ако не беше това, което беше, и мястото, на което се намираше, кой знае каква щеше да стане и какво да направи тая мъдра и човечна жена, която не мисли за себе си и която, граблива, но неегоистична, хубава и прелъстителна, но целомъдрена и студена, управлява един хотел в паланка и изпразва джобовете на градските гуляйджии. Може би щеше да бъде една от ония прочути жени, за които говори историята и които направляват съдбините на големите семейства, дворове и държави, обръщайки работите винаги към добро.

През това време, около 1885 година, когато Лотика беше в пълни сили, имаше много богаташки синове, които ден и нощ прекарваха в хотела, в специалната стая с врата от млечно непрозрачно стъкло. Тук привечер дремеха край печката още сънливи и махмурлии от миналата нощ, забравили от сън и умора где са, защо седят тук и кого чакат. Като използуваше това затишие, Лотика се прибираше в една малка стаичка на първия етаж, която бе определена за младите, но която тя бе направила своя „канцелария“ и в която никого не пускаше. Тази тясна стая бе претрупана с различни мебели, снимки и предмети от злато, сребро и кристал. Тук беше, скрита зад завеса, зелената желязна каса на Лотика и нейната малка писалищна маса, която не се виждаше от хартии, покани, разписки, сметки, немски вестници, изрезки от борсови бюлетини и лотарийни тиражни листове.

В тази тясна, претъпкана и душна стаица, чието единствено прозорче, по-малко от останалите в къщата, гледаше отблизо и направо в първия, най-тесен свод на моста, Лотика прекарваше своите свободни часове и живееше оня друг, съкровен дял от своя живот, който принадлежеше на нея.

Тук, в откраднатите свободни часове, Лотика четеше борсови известия и проучваше проспекти, подреждаше сметките си, отговаряше на писмата на банките, вземаше решения, даваше поръчки, разпореждаше вложените пари и нравеше нови влогове. Тук протичаше непознатата за ония долу и за всички хора страна от работата на Лотика, невидимата и истинска част от нейния живот. Тук тя хвърляше засмяната си маска, а лицето и ставаше строго и погледът остър и мрачен. От тази стая пишеше на многобройните си роднини Апфелмайерови от Тарнов, омъжени сестри, женени братя и други близки, цял полк еврейски бедняци от Източна Галиция, разпръснати из Галиция, Австрия и Унгария. Направляваше съдбата на цяла дузина еврейски семейства, навлизаше в най-дребните подробности от техния живот, уреждаше женитби, изпращаше деца на училище или на занаят, а болните на лечение, предупреждаваше и се караше на разсипниците, а хвалеше пестеливите и предприемчивите. Разрешаваше техните домашни спорове, съветваше ги в случай на несговор и недоразумения; упътваше ги към по-разумен, по-добър и по-достоен живот и в същото време правеше възможен и улесняваше подобен живот. Защото след всяко нейно писмо тръгваше пощенски запис с пари, които щяха да дадат възможност да бъде послушан нейният съвет и изпълнена нейната препоръка, да бъде удовлетворена някаква духовна или телесна потреба или да бъде отстранена несполука. (В това издигане на цели семейства и извеждане на прав път всеки отделен човек тя намираше своето единствено удоволствие и награда за всички тежести и отричания в своя живот. С всеки от женските или мъжките членове на семейството Апфелмайер, който би се издигнал поне с едно стъпало в обществената стълба, се издигаше и Лотика и в това намираше и награда за своя тежък труд, и сили за понататъшно настояване.)

А понякога се случваше да идва отдолу, от Extra Zimmer’а, така преуморена или отвратена, че нямаше сили нито да пише, нито да чете писма и сметки, а просто отиваше до малкия прозорец да се надиша свеж въздух от реката, различен въздух от оня, който беше долу. Тогава погледът й падаше на мощния, грациозен каменен свод, който затваряше целия хоризонт, и на бързата вода под него. Под слънцето, в здрача, на зимна месечина или под кротката светлина на звездите той бе винаги един и същ. Двете му дъги се извиваха една към друга, събираха се в остър връх и се поддържаха взаимно в съвършено и непоколебимо равновесие. С годините това стана нейният единствен и близък хоризонт, ням свидетел, към който тази еврейка с две лица се обръщаше в мигове, когато търсеше почивка и освежаване и когато в своите работи и семейни грижи, които винаги сама разрешаваше, стигаше до мъртва точка и безизходно място.

Но тия мигове никога не траеха дълго, защото обикновено се случваше да я прекъсне вик отдолу от кръчмата. Или нови гости искат да отиде при тях, или разсънен и изтрезнял пияница вика, иска да му дадат ново питие, да запалят лампите, да дойде музика, да отиде Лотика. Тогава тя оставяше своето скривалище и като заключваше внимателно вратата със специален ключ, слизаше да приеме госта или със своята усмивка и своя особен речник да успокои пияницата като събудено дете и да го постави на масата, на която отново ще почнат нощно бдение, пиене, разговори, песни и плащания.

Защото в нейно отсъствие всичко там долу се е объркало. Гостите са се скарали. Едип бей от Црънча, млад, бледен, с втренчен поглед, разлива всяко питие, което му носят, намира недостатък на всичко и търси кавга с прислугата или гостите. С малки прекъсвания той вече по цели дни пие в хотела, въздиша за Лотика, но толкова пие и така въздиша, та става ясно, че към това го тика някаква по-дълбока, много по-голяма и на самия него непозната мъка, а не неговата несподелена любов и безпричинна ревност към хубавата еврейка от Тарнов.

Лотика се приближава без страх, леко и естествено.

— Какво има, Еюб? Ти, грижа моя, защо викаш?

— Къде си? Искам да зная къде си? — заеква пияницата с повишен глас и примигвайки, я гледа като привидение. — Тук ми дават някаква отрова. Тровят ме, тровят, и не знаят, че аз… ако аз…

— Седни, седни мирно — успокоява го жената, като играе със своите бели ароматни ръце съвсем близо до лицето му, — седни, за тебе ще намеря от птица мляко, ако трябва; аз търся пиене за тебе.

И вика келнера, и му заповядва нещо на немски.

— Не ми говори, което не разбирам, не бърбори фирцен-фуфцен, защото аз… ти ме знаеш.

— Знам, знам, Еюб; не знам по-добре от тебе, а тебе…

— Хм! С кого беше, кажи!

И разговорът между пияния мъж и трезвата жена продължава без начало и без край, без смисъл и изход, до шише с някакво скъпо вино и две чаши; едната, на Лотика, която е винаги пълна, а другата, на Еюб, която непрестанно се пълни и празни.

И докато младият бейски безделник се заплита и бърбори с надебелял език за любовта, за смъртта и за неизличимата си мъка и други такива неща, които Лотика знае наизуст, защото всеки тукашен пияница говори същото и с подобни думи, тя става, приближава се към другите маси, гдето седят останалите гости, които всяка привечер се събират в хотела.

Около една маса са младите газди, които едва почват да излизат и пият, градските сноби, за които Зариевата кръчма е досадна и твърде проста, но още се смущават в тоя хотел. На друга има чиновници, чужденци, по някой офицер, който за тоя ден е оставил офицерското казино и е слязъл в цивилния хотел, защото има намерение да иска от Лотика бърз заем. На трета са инженерите, които строят горска линия за извоз на дървен материал.

Съвсем в ъгъла седят и пресмятат нещо газда Павле Ранкович, един от най-младите, но най-богати газди, и някакъв австриец, предприемач на линията. Газда Павле е в турско облекло и с червен фес, който в кръчмата не сваля, с малки очи, които изглеждат като две блестящи, черни, напречни резки в едрото му бледо лице, но които могат необикновено да се разширят и да станат големи, светли и дяволски засмени в изключителни редки мигове на радост и триумф. Предприемачът е в сив спортен костюм с високи жълти обуща „на шнур“, които стигат чак до коленете. Той пише със златен молив на сребърен ланец, а газда Павле с къса и дебела писалка, която един дърводелец, военен майстор, бе забравил в неговия дюкян още преди пет години, когато купуваше гвоздеи и панти. Те сключват спогодба за прехраната на работниците по линията. Съвсем погълнати от работата, умножават, делят и събират; нижат цифрите, едните видими, на хартията, с които трябва да се убедят и излъжат взаимно, а другите невидими, в главите, с които всеки за себе си напрегнато и бързо пресмята тайните изгледи и печалби.

За всекиго от тия гости Лотика намира подходяща дума, щедра усмивка или само ням поглед, пълен с разбиране. И пак се връща при младия бей, който почва отново да става неспокоен и нахален.

А през нощта, по време на пиянствуването с всички негови бурни, севдалински, плачливи или груби фази, които добре познава, тя пак ще намери час на затишие, през който ще може да се върне в своята стая и при млечната светлина на порцелановата лампа да продължи своята почивка или писането на писма, докато долу пак не стане някоя история и пак не я повикат.

А утре е друг ден, с друг или същия бейски пиян и своенравен разсипник, а за Лотика същата грижа, за която трябва да полага усилия със засмяно лице, и същата работа, която изглежда винаги като лека и разюздана игра.

Изглежда неразбираемо и необяснимо как Лотика се справяше и устояваше всред тая претрупаност и разновидност на работата, която изпълваше деня и нощта й и изискваше от нея повече лукавство, отколкото една жена може да има, и повече сила, отколкото един мъж може да развие. Все пак тя успяваше да свърши всичко, без някога да се оплаче, без да обяснява някому нещо, без да говори някога в работата си за онова, което е свършила, или за другото, което я чака. И при всичко това при разпределянето на времето си тя всеки ден намира поне по един час за Али бей Пашич. Той е единственият човек, за когото в градчето смятат, че е успял да спечели благоволението на Лотика, истински и независимо от всякаква сметка. Но той е същевременно най-свитият и най-мълчаливият човек в градчето. Най-възрастен от четиримата братя Пашич, той не се ожени (в градчето мислеха, че и това е заради Лотика), не се залавяше с работа, нито участвуваше в обществения живот на градчето. Той не се напива и не скита със своите връстници. Всякога е в еднакво настроение, всякога благ, всякога сдържан към всички без разлика. Тих и свит, но не бяга нито от компании, нито от разговори и все пак никой не си спомня някое негово мнение, нито нейде се повтаря нещо, което той е казал. Доволен е от себе си и напълно доволен от начина, по който другите хора гледат на него. Сам няма нужда да бъде друг или да изглежда другояче и никой не очаква и не търси от него нещо друго. Той е един от ония хора, които носят своето достойнство като тежко и благородно звание, което изцяло запалва живота им; вродено, голямо, гордо благородство, което носи своето оправдание в себе си и което не може нито да се обясни, нито порицава, нито подражава.

С гостите в голямата зала Лотика няма твърде работа. Това е задължение на келнерката Малчика и „цалкелнера“ Густав. Малчика е познатата на целия град отракана маджарка, която изглежда като жена на някой звероукротител, а Густав е възрус дребен чешки немец с пъргав нрав, зачервени очи, кривокрак и дюстабанлия. Те познават всички гости и всички граждани изобщо, знаят кой плаща и какъв е на пиянство, знаят кого да посрещнат хладно, кого да приемат сърдечно, а кого изобщо не трябва да допущат, запило „не е за хотела“. Те се грижат да се пие много и да се плаща редовно, но всичко да свършва гладко и хубаво, защото девизът на Лотика е „Nur kein Skandal!“ А когато понякога, по изключение, се случи някой неочаквано да подивее в пиенето или след като се е напил в други, по-долни кръчми, да влезе насила в хотела, тогава се явява слугата Милан, висок, плещест и кокалест личанин, с исполинска сила, човек, който говори малко, но върши всякаква работа. Той е винаги по протокола облечен като хотелски слуга (защото Лотика държи на всичко това). Винаги е без сако, в кафява жилетка и бяла риза, препасан с дълга престилка от зелена чоха, зиме и лете със засукани до лактите ръкави, за да се виждат грамадните му ръце, рунтави и черни като две големи четки. Засукани мустачки и черна коса, твърда от миризлива войнишка помада. Милан е оня, който потушава всеки скандал в самото му начало.

Съществува една отдавна установена и осветена тактика за тая нежелателна и неприятна операция. Густав заговаря буйния и пиян гост, докато Милан не се приближи отзад, тогава цалкелнерът изведнъж се дръпне настрана, а личанинът подхване пияницата откъм гърба с една ръка за пояса, а с другата за яката, и то така изкусно и бързо, че никой никога не е можал да види в какво се състои „Милановият трюк“. Тогава и най-снажният градски бекрия полита като кукла от парцали и слама към вратата, която Малчика вече е отворила тъкмо навреме, и през вратата право на улицата. В същия миг Густав хвърля подире му шапката, бастуна или друго, което е останало от нещата му, а Милан се протяга и с цялата тежест на тялото си шумно спуска металната ролетка на вратата. Всичко това става за миг, съгласувано и гладко, и докато гостите се обърнат, нежеланият посетител вече е на улицата и ако действително е съвършено обезумял, може само да удари няколко пъти с нож или камък ролетката, както показват следите по нея, но това вече не е скандал в хотела, а на улицата, и това е работа на полицията, която и без това винаги стон пред хотела. Никога не се случва на Милан, както на други кръчмари, гостът, когото изхвърля, да влачи след себе си и да чупи маси или столове или да се заклещи с крака и ръце на вратата, че после и чифт волове да не могат да го извлекат. Никога Милан не влага в тая работа престараване или зъл нрав, страст за борба или лична суета; затова и работата свършва така съвършено, бързо и добре. Минута след изхвърлянето той е пак на работа в кухнята или при тезгяха, сякаш нищо не се е случило. А Густав уж случайно минава през Extra Zimmer и поглеждайки Лотика, която седи на някоя маса с по-важни гости, затваря изведнъж за малко и двете си очи, което значи, че нещо се е случило, но работата е уредена. Тогава и Лотика, без да прекъсва своя разговор и без да снема своята усмивка, мигва също така стремително бързо и незабелязано с двете си очи наведнъж; това значи: „В ред, благодаря, и пазете докрай“.

Остава само още въпросът за онова, което е изпил и изпотрошил изхвърленият гост; тая сума Лотика приспада на Густав от сметката за дневния оборот, която се прави късно през нощта зад един червен параван.

Има много начини, по които тоя буен и така майсторски изхвърлен гост, ако не бъде хванат веднага пред хотела и отведен в участъка, може да се успокои и окопити от неприятностите, които са му се случили. Може да докрета до капията и тук да се освежи на хладината, която вятърът донася от водата и околните бърда. А може да премине и в Зариевата кръчма, която е само малко по-нататък, на общинската пиаца, и там свободно и безпрепятствено да скърца със зъби, да се заканва и да псува невидимата ръка, която така подло и непреодолимо го е изхвърлила от хотела.

Тук, след първи здрач, когато се разотидат семейните и работни хора, които идват да изпият своята „дажба“ и да поприказват с равните на себе си, няма и не може да има скандали, защото всеки пие, колкото желае и колкото може да плати, и всеки върши и говори, каквото му сърце иска. Защото тук не се иска от гостите да харчат и да се опиват, а да се държат като трезви. Накрая, ако някой мине всяка мярка, тук е тромавият и мълчалив Зарие, който със своето намръщено и зло лице обезоръжава и плаши и най-лудите пияници и скандалджии. Той ги усмирява със своята тежка ръка и дълбок глас:

— Хайде остави това! Откажи се от тая кьорава работа!

Но и в тая стара кръчма, гдето няма особени отделения, нито келнери, защото винаги прислужва някакво момче от Санджака в селско облекло, сега чудно се смесват новите навици със старите.

Насядали в най-отдалечените ъгли, мълчат известните и закоравели ракиджии. Те обичат мрака и тишината, гдето седят пред ракията като пред светиня, а мразят врявата и безпокойството. С изгорял стомах, възпален черен дроб, разстроени нерви, небръснати и отпуснати, равнодушни към всичко в света, непоносими сами на себе си, те седят така и пият и пиейки, очакват най-сетне в съзнанието им да пламне оная чаровна светлина, с която пиенето осиява ония, дето напълно му се отдават, заради която сладко се страда, пропада и умира и която за съжаление, с годините, се явява все по-рядко и сияе по-слабо.

По-разговорливи и по-шумни са начинаещите, най-много чорбаджийските синове, младежи в опасната възраст, дето правят първите стъпки по лошия път и плащат данъка, който всички плащат на порока на пиенето и мързела, кой за кратко, кой за по-дълго време. Но повечето от тях не остават дълго на тоя път, а се отвръщат от него, създават семейство и се предават на печалба и труд, на граждански живот с потиснати пороци и посредствени страсти. И само незначително малцинство прокълнати и предопределени продължават завинаги по тоя път и след като са избрали вместо живота алкохола, най-краткотрайната и най-измамна илюзия в тоя кратък и лъжовен живот, съществуват за него и изгарят в него, докато станат мрачни, тъпи и подпухнали като ония, дето седят на тъмно в ъглите.

Откак бяха настъпили тези нови времена на живот без дисциплина и зачитане, с по-оживена търговия и по-добри печалби, покрай Сумбо циганина, който със своята зурла придружаваше всички градски гуляи повече от тридесетина години, сега в кръчмата често идва и Франц Фурлан със своята хармоника. Той е мършав, червеникаворус човек със златна обица на дясното ухо, дърводелец по занаят, но страшно голям любител на музиката и виното. Обичат да го слушат войниците и чуждите работници.

Често се случва да дойде и гуслар, обикновено някакъв черногорец, постнически мършав, бедно облечен, но изправен и със светъл поглед, изгладнял, но стеснителен, горд, но очакващ милостиня. Той седи известно време в ъгъла, предизвикателно необщителен, не поръчва нищо, гледа пред себе си и се прави на невежа и равнодушен, но въпреки това се вижда, че има не такива мисли и намерения, каквито държанието му показва. В него невидимо се борят много противоположни и непримирими чувства и особено големината на онова, което носи в душата си, с бедността и слабостта на другото, което може да изрази и покаже на околните. Затова е всякога малко смутен и несигурен пред хората. Той гордо и търпеливо чака някой да поиска песен, па и тогава колебливо вади от торбата гусла, духа в нея, гледа лъкът да не е овлажнял, настройва струните и при всичко това иска очевидно да привлича по-малко внимание върху тия свои технически приготовления. Когато за пръв път мине с лъка по струните, чува се все още несигурен звук, пълен с грапавини като изровен път. Но щом мине няколко пъти така, той сам със затворена уста, през нос, почва тихо да придружава звука на гуслата и със своя глас да го допълва и изравнява. И когато двата гласа напълно се слеят в тъжен и равен звук, който тъче глухата основа на песента, тогава тоя бедняк се променя като чаровник; мъчителната стеснителност изчезва; всички негови вътрешни противоречия се примиряват и гаснат, всички външни мъчнотии се забравят. Гусларят изведнъж вдига глава като човек, който захвърля маската на скромността, защото няма нужда повече да крие кой е и какъв е, и неочаквано започва със силен глас, по-скоро извиква уводните стихове:

Гостите, които дотогава също са се правили, че не разбират нищо, изведнъж млъкват. При тия първи стихове, през всички редом, и през турци, и през християни, минава една и съща тръпка на неопределена жажда и желание за същата оная роса, която живее в песента, както и у всички тях без разлика. Но щом гусларят продължи тихичко:

и вдигайки завесата, със своите сравнения почне да изброява турски или сръбски истински блянове и съдби, които се крият зад образа на росата и босилека, чувствата на слушателите веднага се разделят и тръгват по противоположни пътища, в зависимост от това, кой какъв е, какво носи в себе си, желае и вярва. Но все пак по някакво неписано правило всички кротко слушат песента до края и търпеливи, и сдържани, с нищо не издават своите чувства; само гледат в чашката пред себе си, гдето по бляскавата повърхност на ракията съзират желаните победи, гледат боеве и юнаци, и слава, и блясък, каквито няма нийде в света.

Най-оживено е в кръчмата, когато се случи да се запият младите градски газди и газдински синове. Тогава имат работа и Сумбо, и Франц Фурлан, и Чоркан, и циганката Шаха.

Шаха е кривогледа циганка, дръзка мъжкарана, която пие с всекиго, който може да плаща, но никога не се напива. Без нея и без нейните смели шеги не може да се помисли нито един гуляй.

Хората, които се веселят с тях, се сменят, но Чоркан, Сумбо и Шаха са винаги едни и същи. Те живеят от песни, шеги и ракия. Тяхната работа е в чуждото безделие, печалбата в чуждото разсипничество, а техният истински живот през нощта, по-скоро през ония необичайни часове, когато здравите и щастливи хора спят, когато ракията и потисканите дотогава инстинкти създават необуздани и възвишени настроения и неочаквани възторзи, всякога същите, а сякаш винаги нови и ненадминати. Те са мълчаливи и платени свидетели, пред които всеки може да се покаже такъв, какъвто е, т.е. „кървав под кожата си“, и няма нужда отпосле нито да се кае, нито да се срамува; с тях и пред тях е допустимо всичко, което пред хората би било срамно, а в родната къща грешно и невъзможно. Под тяхно име и за тяхна сметка всичките тия имотни и угледни бащи и синове на добри семейства могат да бъдат за миг такива, каквито пред никого не биха посмели да се покажат, но каквито са в себе си, поне от време на време или с една част от своето същество. Жестоките могат да ги подлагат на присмех или на побои, страхливите — да ги псуват, щедрите — да ги даряват; суетните купуват техните ласкателства, мрачните и капризните — техните шеги и странности, развратниците — тяхната смелост и услуги. Те са вечната и непризната потреба на градските хора, чийто духовен живот е потиснат и извратен. Те са нещо като артисти в една среда, гдето изкуството е непознато. Такива мъже и жени, певци, шегаджии, чудаци и бъбривци има винаги в града. Когато един от тях остарее и умре, заменя го друг, защото покрай известните и прочутите растат и се развиват други, които ще скъсяват времето и ще веселят живота на новите поколения. Но много време ще мине, докато се появи такъв, какъвто е Салко Чоркан.

Когато след австрийската окупация в градчето дойде първият цирк, Чоркан се влюби в момичето, което играеше на въже, и заради него направи толкова много глупости и изстъпления, че бе затворен и бит с тояги, а чорбаджийските обесници, които го подлудяваха и насъскваха, платиха големи глоби.

Оттогава минаха много години, хората свикнаха с много неща и идването на чужди свирачи, пехливани и фокусници не будеше вече такава всеобща и заразителна възбуда, както първият цирк, но за любовта на Чоркан в акробатката още се говори.

Отдавна той се разсипва да служи денем на всички за всякаква работа, а нощем за разтуха и джумбуш при гуляите на газдите и бейовете. И то от поколение на поколение. Когато едните се изгърмят и оттеглят, оженят и мирясат, идват други, по-млади, които трябва да изкарат своето. Сега вече е изнурен и преждевременно остарял; много повече е в кръчмата, отколкото на работа, и живее не толкова от труд, колкото от милостиня и от чорбаджийско пиене и мезета.

През дъждовните есенни нощи хората тънат в досада, събрани в Зариевата кръчма. На една маса седят неколцина газди. Мисълта е бавна и все се върти около тъжни и неприятни неща; разговорът тежък, звучи празно и раздразнително; лицата студени, разсеяни и недоверчиви. И ракията не може да ги оживи и да повдигне настроението им. На пейката в ъгъла на кръчмата дреме Чоркан, притиснат от съня, влажната топлина и първата ракия; днес е измокрен до кости, носил е някакви вещи чак на Околища.

Тогава някой от мрачните гости на чорбаджийската маса споменава уж случайно девойката от цирка и някогашната нещастна любов на Чоркан. Всички поглеждат към ъгъла, но Чоркан е неподвижен и се прави, че продължава да дреме. Нека си говорят, каквото искат; той е решил твърдо, и то сутринта, в тежък махмурлук, да не отговаря на техните шишове и подигравки и да не допуска да си правят с него такива жестоки шеги, каквито правеха миналата нощ газдите в същата тая кръчма.

— Аз мисля, че те и сега си пишат — казва един.

— Виж го ти, развратникът, ще води писмено любов с една, а друга тук му седи до коляното — подхвърля друг.

Чоркан се сили да остане неподвижен, но тоя разговор за него го засяга и вълнува, сякаш слънцето го гъделичка по лицето; единственото му око иска насила да се отвори, а всички мускули се разтягат в щастлива усмивка. Не може да издържи неподвижността и мълчанието. Най-напред махва неохотно и равнодушно с ръка, а после все пак се обажда:

— Минало, минало е това.

— А, минало, така ли? Ей, хора, чуден злодеец е тоя Чоркан! Една вехне там из чуждата земя по него, а другата лудее тук. Минало онова, ще мине и това, ще дойде трето. Къде ще ти отиде душата, клетнико такъв, като ги въртиш така една след друга?

Чоркан е вече на крака и се приближава към тяхната маса. Забравил е и сън, и умора, и сутрешното си решение да не завързва разговор. С ръка на сърцето уверява газдите, че не е виновен, че не е точно такъв любовник и прелъстител, за какъвто го представят. Дрехите му са още влажни, лицето и мокро, и мръсно, защото неговият евтин червен фес пуска боя, но залято с усмивка на блаженство. Той сяда при масата на газдите.

— Ром за Чоркан — вика Санто Папо, пълен и жизнерадостен евреин, син на Менто и внук на Мордо Папо, виден търговец на желязо.

Защото Чоркан напоследък пие, когато може, ром вместо ракия. Това ново питие е сякаш направено за такива като него; по-силно, по-бързо действува и приятно, по-другояче от ракията. Идва в малки бутилки от два децилитра, на етикета му има рисунка на млада мулатка със сочна уста и огнени очи, с широка сламена шапка на главата, с големи златни обици на ушите, а под нея червен надпис: „Jamaica“. (Тая екзотика за босненците в последния стадий на алкохолизма, непосредствено преди делириума, се фабрикува в Славонски Брод от фирмата Eisler Sirowatka & Comp). Когато види рисунката на мулатката, Чоркан вече усеща огъня и миризмата на новото питие и веднага си помисля, че ако бе умрял само преди една година, не би знаял за това земно благо. „А колко такива хубости има по света!“ Разнежва се при тая мисъл и затова винаги остава няколко мига замислен, след като отвори бутилката с рома. Но след насладата от тия мисли идва сладостта от самото питие.

И сега той държи тънката бутилка пред лицето си, сякаш нечуто й говори гальовни думи. А оня, който е започнал и успява да го вмъкне в разговора, го пита строго:

— Какво мислиш ти, клетнико, за оная девойка; ще я вземаш ли, или ще си играеш и с нея като с останалите?

Думата е за някоя си Паша от Душче. Тя е най-хубавата девойка в града, сираче без баща, бродирачка, каквато е и майка й.

На многобройните теферичи и гуляи през миналото лято момците много говориха и пяха за Паша и за нейната недостъпна красота. Постепенно и незабелязано край тях се палеше и Чоркан, без и сам да знае защо и как. Така почнаха да се шегуват с него. Един петъчен ден го заведоха на ашикуване в махалата, гдето зад вратите и решетките на прозорците можеше да се чуе приглушеното кикотене и шепот на невидими момичета. От един двор, в който била и Паша с другарки, хвърлиха пред Чоркан стрък вратика. Той спря смутен, за да не настъпи цветето, но не посмя да го вдигне. Младежите, които го водеха, взеха да го тупат по раменете и да му честитят, че между всички тях Паша е избрала тъкмо него и уж му оказала такова внимание, каквото още никой от тях не бил получил.

Тая нощ пиха до зори под орехите на Мезалин край реката. Чоркан седеше при огъня, отпуснат и тържествен, ту унесен и пеещ, ту загрижен и замислен. Тая нощ не го оставиха да прислужва, нито да работи около кафето и яденето.

— Знаеш ли, клетнико, какво казва един стрък вратика, хвърлен от момински ръце? — рече му един от тях. — Казва, че Паша ти съобщава: „Аз вехна по тебе като тоя откъснат лист, а ти нито ме искаш за себе си, нито ме даваш на друг“. Това казва.

И всички му говорят за Паша, бяла, скромна, единствена дъщеря, която се вие като зряла лоза през зида на градината и очаква ръката, която ще я обере. А тоя, когото чака, е той, Чоркан.

Газдите уж се сърдят и гласно се вайкат: отде на него да хвърли око? Други го защищават. А Чоркан пие. Ту вярва в това чудо, ту го отхвърля като невъзможно. В разговора се брани от шегите на газдите, доказва им, че това не е за него, че е сиромах, остарял и грозен, ала в мигове на мълчание сам мечтае за Паша, за нейната красота и щастието, което тя носи, все едно дали е възможно, или не. А в тая величествена лятна нощ, която ракията, песента и пламналият на тревата огън правят безкрайна, всичко е възможно; нищо не е действително, но нищо не е невероятно, нито напълно изключено. Газдите се подиграват и му се присмиват, той знае това; господата не могат да живеят без смях, трябва някого да позакачват и да си правят джумбуш с някого, винаги е било така, така е и сега. Но ако всичко това е шега, не е шега неговият блян за дивната жена и непостижимата любов, за която винаги е мечтал и днес мечтае, не са шега песните, в които любовта е също така действителна и недействителна и жената също така близка и непостижима, както в неговите мечти. За газдите всичко, дори и това, е шега, но за него е истина и светиня, която открай време носи в себе си и която съществува действително и несъмнено, и то независимо от забавленията на газдите, от пиенето и песните, независимо от всичко, дори и от самата Паша.

Всичко това той знае добре и пак лесно забравя. Защото душата му се топи и разумът се разлива като вода.

Така Чоркан, три години след своята голяма любов и скандала с швабката, която играеше на въжето, попадна в нова мощна магия на любовта и така безделните и богати хора намериха нова игра, достатъчно и жестока, и възбудителна, за да ги разсмива с месеци и години.

Това беше по средата на лятото. Мина есента и настъпи зимата, а играта с Чоркановата любов към хубавата Паша изпълва вечерите и прави по-кратки дните на хората от чаршията. Не наричат Чоркана другояче, а само младоженец и любовник. През деня, когато махмурлия и неотспал, върши дребни и тежки неща по дюкяните, услужва и разнася вещи. Чоркан се и чуди, и сърди, че го наричат така, и само повдига рамене, но щом падне нощ, запалят се лампите в Зариевата кръчма и някой извика: „Ром за Чоркан“, а друг запее тихо — и сякаш случайно:

тогава всичко се променя. Няма вече тежести, нито повдигане на рамене, няма го градчето, нито кръчмата, нито самия Чоркан такъв, какъвто е, премръзнал, небръснат, увит в парцали и остатъци от чуждо облекло. Има само някакъв висок балкон, светнал от залеза на слънцето, с лоза и девойка, която гледа и чака оня, комуто ще хвърли стрък вратика. Има наистина и гръмък смях около него и всякакви забележки и груби шеги, но всичко това е далече като в мъгла, а оня, който пее, е съвсем близо до него, до ухото му:

И той се грее на това слънце, което е залязло, както никога не се е греял на истинското, дето всекидневно изгрява и залязва над градчето.

— Ром за Чоркан?

Така минаваха зимните нощи. Към края на тая зима стана и Пашината сватба. Бедната бродирачка от Душче, със своята красота и непълните си деветнайсет години, отиде за хаджи Омер от Град, богат и виден човек на петдесет и пет години, и то като втора жена.

Хаджи Омер е вече над трийсет години женен. Жена му е от видно семейство, прочута със своята похватност и ум. Техните имоти зад Град са цяла махала, напредваща и пълна с всичко. Имат солидни дюкяни в града и големи доходи. И всичко това не е толкова заслуга на тихия и неподвижен хаджи Омер, който само два пъти дневно минава на кон от Град до чаршията и обратно, колкото на подвижната и умна, винаги засмяна хаджи Омеровица. За всички турски жени в градчето и околността нейното мнение е главна мярка и последна дума по много въпроси.

Това семейство е във всичко най-видно и най-добро, но тия двама вече остарели хора нямат деца. Надеждата ги крепеше дълго. Хаджи Омер ходи и на Каябето, жена му даряваше бедни хора и текета, годините минаваха, всичко у тях растеше и напредваше, но за главното нямаше благословия. Мъдро и достойно понасяха своята зла съдба и хаджи Омер, и неговата умна ханъма, ала надежда за рожба вече не можеше да има. Жената беше в четирийсет и петата си година.

Въпросът беше за голямото наследство, което щеше да остави хаджи Омер. С това се занимаваха не само многобройните негови и на жена му роднини, но и почти целият град. Едни искаха тоя брак да остане докрай без деца, а други пък смятаха, че е жалко такъв човек да умре без наследници и някакви роднини да разделят и раздърпат имота му, и затова го предумваха да вземе друга, по-млада жена, докато е още време и докато има изгледи за потомство. По този въпрос градските турци се деляха на два лагера. Разреши го самата жена на хаджи Омер, бездетната. Открито, решително и искрено, както правеше всичко, тя каза на своя нерешителен мъж:

— Всичко ни даде милият бог, благодаря му и хвала му — и съгласие, и здраве, и богатство, но не даде онова, което има всеки сиромах: да видим своя челяд и да знаем кому всичко това ще остане след нас. Такава е моята зла съдба. Но ако аз, по божия воля, трябва да я нося, ти не си длъжен. Виждам, че чаршията се е надигнала да те жени и да бере наши грижи. Ех, щом е дошло така, предпочитам да те оженя аз, защото никой не ти е по-добър приятел от мене.

И му разправи своя план: тъй като вече няма никакви изгледи двамата да имат деца, той трябва да доведе край нея и друга жена, по-млада, с която още ще може да има челяд. Законът му дава право за това. А тя, разбира се, ще си остане и по-нататък в къщата като „старата хаджийка“ и ще гледа всичко да става както трябва.

Хаджи Омер дълго се противи и уверява, че той по-добър другар не търси, че друга и по-млада жена не му трябва, но хаджи Омеровица не само остана на своето, но и му съобщи коя жена му е избрала. Щом трябва да се жени и да има дете, най-добре е да вземе здрава, млада и хубава бедна девойка, която ще му даде здраво потомство и докато е жива, ще благодари на своята щастлива съдба. Нейният избор паднал на хубавата Паша, дъщерята на бродирачката от Душче.

И така стана. По волята на своята по-стара жена и с нейна помощ хаджи Омер се ожени за хубавата Паша. А единайсет месеца по-късно Паша роди здраво мъжко дете. С това въпросът за наследника на хаджи Омер бе решен, пропаднаха много роднински надежди и се запуши устата на чаршията. Паша бе щастлива, а „старата хаджийка“ — доволна и двете живееха в хаджи Омеровата къща като майка и дъщеря.

Тоя щастлив завършек на въпроса за наследника на хаджи Омер бе начало на големи страдания за Чоркан. Главното забавление на безделниците в Зариевата кръчма тая зима бе мъката на Чоркан поради женитбата на Паша. Нещастният любовник пиеше както никога досега; газдите го черпеха и за парите си всеки можеше да се смее до сълзи. Обесниците му носеха измислени поръки от Паша, уверяваха го, че тя плаче ден и нощ, че вехне за него и никому не казва истинската причина за своята мъка. А Чоркан лудееше, пееше, плачеше, отговаряше сериозно и обширно на всички питания, оплакваше се от съдбата си, която го е направила така неугледен и сиромах.

— Добре, Чоркане, колко години си по-млад от хаджи Омер? — започваше някой от газдите разговора.

— Знам ли аз! И какво ми помага, че съм по-млад! — отговаряше горчиво Чоркан.

— Ех, ако е по сърце и младост, хаджи Омер не би имал това, което има, и нашият Чоркан не би седял, гдето седи — намесва се някой отстрана.

А на Чоркан не му трябва много, за да го трогнат и разнежат. Наливат му ром след ром и го уверяват, че той не само е по-млад и по-хубав и „по сърце“ много по-близък до Паша, но че не е, в края на краищата, такъв сиромах, за какъвто се мисли и както изглежда. Тия празни хора измислиха през дългите нощи и пред ракията цяла история: как неговият баща, непознат турски офицер, когото никога не е виждал, оставил нейде в Анадола голямо богатство на своя незаконнороден син във Вишеград, като на единствен наследник, но как някои тамошни роднини попречили на изпълнението на това завещание, как сега трябвало Чоркан само да се яви там нейде в далечния и богат град Бруса и да разбие всички сплетни и измами на тия лъжливи наследници и да си вземе онова, което му се пада. Тогава би могъл със своите трици да закупи и хаджи Омер, и цялото негово мнимо богатство.

Чоркан ги слуша, пие и само въздиша. От всичко това го боли, но му е и драго да се чувствува така и да се държи като човек, когото са измамили и окрали и тук в градчето, и там някъде, в далечната красива земя, отгдето е неговият неизвестен баща. А тия край него уж подготвят неговото пътуване за Бруса. Шегите са дълги, жестоки и изпипани докрай. Една нощ донасят готов лъжливия паспорт за пътуването му, изправят Чоркан насред кръчмата и тук го обръщат, разглеждат и с груби шеги и лудешки смях нанасят в паспорта отличителните му белези. Друг път пресмятат колко ли пари ще са му нужни за пътя до Бруса, как ще пътува, къде ще преспива. И в това минава голяма част от дългата нощ.

Докато е трезвен, Чоркан се брани; и вярва, и не вярва всичко, което му се говори; повече не вярва, отколкото вярва. По-право, докато е трезвен, не вярва нищо, но щом е пиян, държи се, като че вярва. Защото, когато го грабне алкохолът, вече не пита кое е истина и кое шега и лъжа. Истина е, че след втората бутилка ром усеща ароматния вятър оттам, от далечната непостижима Бруса, и вижда, добре вижда нейните зелени градини и бели постройки. Истина е, че той е излъган, нещастен от рождение във всичко — в семейството, в богатството, в любовта; и му е сторено зло, толкова зло, че и бог, и хората са негови длъжници. Знае се, че той не е това, което изглежда и какъвто го смятат хората. И с всяка чаша все повече го измъчва нуждата да каже това на хората край себе си, макар и сам да чувствува колко е трудно да се доказва една истина, която е за него ясна и очевидна, но против която говори всичко в него и около него. Но все пак, още след първата чаша ром, той го обяснява на всекиго, по цяла нощ, с прекъсвани думи, гротескни движения, през пияни сълзи. И колкото повече и по-живо обяснява, толкова повече всички край него се смеят и шегуват. Смеят се толкова и така сладко, че слабините им се повдигат, а челюстите им пукат от тоя смях, който е заразителен, неутолим и по-сладък от всякакво ядене и пиене. В смеха забравят досадата на зимната нощ и заедно с Чоркан сами пият без мярка.

— Убий се — казва му Мех ага Сарач, който със своя студен и привидно сериозен начин умее най-добре да предизвика и дразни Чоркан. — Щом не си бил кадърен да вземеш Паша от оня дъртак хаджи Омер, Тогава не трябва да живееш. Убий се, Чоркане, това е моят съвет.

— Ех, „убий се, убий се“ — вайка се Чоркан. — Мислиш ли, че не съм мислил за това? Сто пъти съм тръгвал да скоча от капията в Дрина и сто пъти нещо ме е връщало.

— Какво те е връщало? Страх те е връщал. Пълни гащи, Чоркане!

— А, не! Не е страх, бога ми не е страх.

В общия хохот и смях Чоркан скача, удря се в гърдите, отчупва парченце от хляба, който е пред него, и го поднася до лицето на неподвижния и студен Мех ага.

— Виждаш ли това? Кълна се в тоя хляб и благодат, не е страх, а…

Тук изведнъж някой запява, тънко и неочаквано:

И всички подхващат песента и заглушават Мех ага, който вика към Чоркан:

— У-бий — се!

И така пеейки, сами изпадат в унеса, в който са искали да въвлекат тоя клетник, докато накрая всичко не се превърне в съвсем безумно пиянство.

Една февруарска нощ осъмнаха така, като вилнееха заедно със своята жертва Чоркан, сами също жертва на своето буйство. Беше вече съмнало, когато всички заедно излязоха от кръчмата и както бяха разгорещени, бесни и с набъбнали жили от пиенето, отидоха на моста, който беше почти пуст и покрит с поледица.

С голяма врява и гръмки смехове, без да обръщат внимание на редките ранни минувачи, те се обзалагаха кой ще смее да мине през моста, но по тясната каменна ограда, блеснала от тънкия лед.

— Чоркан смее! — викна един от пияниците.

— Не смее. Какъв ти Чоркан?

— Кой не смее? Аз? Смея, клетнико, това, което жив човек не смее — викаше Чоркан, като се биеше силно в гърдите.

— Не смееш! Ха де, ако ти стиска!

— Смея, валахи!

— Смее Чоркан! Смее!

— Не смее! Лъже!

Така се надвикваха и перчеха пияните хора, макар че дори на тоя широк мост едва се държаха на крака, защото всички се клатушкаха, залитаха и се хващаха един за друг.

Даже не забелязаха кога Чоркан се изкачи на каменната ограда. Изведнъж видяха, че се носи над тях и както е пиян и отпуснат, се мъчи да се задържи и да крачи по плочите на зида.

Каменната ограда е широка всичко три педи. Чоркан се навежда ту надясно, ту наляво. Наляво е мостът и на моста, под краката му, група пияни хора, които крачка по крачка го придружават и му подвикват някакви думи, но той едва ги долавя, и то като неразбираем шум. А вдясно е празно и в тая празнина, долу някъде дълбоко, шуми невидимата река; от нея блика гъста пара и като бял дим се издига в студеното утро.

Редките минувачи спираха и уплашени, с разширени очи, гледаха пияния човек, който вместо по моста, върви по неговата тясна и хлъзгава ограда, надвесен над дълбочината, махайки отчаяно с ръце, за да запази равновесие. Някои от пияната група, малко по-трезви и по-спокойни, също застанаха като събудени и бледи от страх наблюдаваха опасната игра. Другите, без да схващат опасността, вървяха край оградата и със своите викове придружаваха пияния човек, който с клатушкане и залитане подскачаше над пропастта.

В това опасно положение Чоркан изведнъж се открои над всички и сега бе като някакво исполинско чудовище високо над тях. Първите му крачки бяха предпазливи и тромави. Тежките му кундури всеки миг се плъзгаха по плочите, покрити с поледица. Струваше му се, че краката бягат изпод него и пропастта непреодолимо го привлича, че може да се катурне и да падне, че вече пада. Но това неестествено положение и близостта на голямата опасност му даваха нови сили и непозната дотогава мощ. Борейки се да запази равновесие, той все по-живо подскачаше и все повече се кършеше в кръста и коленете. Вместо да крачи, без сам да знае как, той почна да подскача ситно, безгрижно, сякаш бе на широка зелена поляна, а не върху тесния ръб и поледицата. И неочаквано стана лек и сръчен, както става човек понякога в сънищата. Тромавото му и изнурено тяло сега бе без тежест. Пияният Чоркан подскачаше и се рееше над пропастта като крилат. Чувствуваше се, че по неговото тяло, заедно с музиката, на която играе, тече радостна сила, която дава сигурност и равновесие. Играта го водеше там, където неговото ходене никога не би го завело. И без да мисли вече за опасността и възможността да падне, тупаше от крак на крак и пееше с разперени ръце, сякаш сам си съпровождаше с тамбура:

— Тиридам, тиридам, тиридиридиридиридиридиримда, тиридам… Хей, хей… хейхей!

Пее Чоркан и сам си дава такт, под който сигурно и с подскачане преминава тоя опасен път. Свива крака в коленете, а главата си обръща ту наляво, ту надясно.

— Тиридам, тиридам, хейхей!

В това невиждано и опасно положение, издигнат над всички, той вече не е оня веселяк Чоркан от чаршията и кръчмата; и това под него не е хлъзгавата и тясна каменна ограда на познатия мост, на която хиляди пъти е дъвкал своя сомун, и мислейки за сладката смърт във вълните, е заспивал в сянката на капията. Не, това е далечното и неосъществимо пътуване, за което всяка вечер му говорят в кръчмата с груби закачки и подигравки и на което сега, ето, най-после е тръгнал. Това е оная светла и желана пътека на великите подвизи, а там, на нейния далечен край, там е царският град Бруса с истинското богатство и законното наследство, а там нейде е и залязлото слънце, и хубавата Паша с мъжкото дете, неговата жена и неговият син.

Така, играейки в екстаз, премина и оная издадена част на оградата, която обкръжава софата, а след това и другата половина на моста. Когато стигна до края, скочи на пътя и погледна смутено наоколо си, учуден, че всичко е свършило пак на твърдия и добре познат вишеградски път. Тия, които дотогава го следяха с окуражителни викове и шеги, веднага го посрещнаха. Притичаха и ония, които бяха спрели от страх. Почнаха да го прегръщат, да го потупват по раменете и по избелелия фес. Всички викаха в един глас:

— Аферим, Чоркане, пиле соколово!

— Аферим, газийо!

— Ром за Чоркан! — дереше се Санто Папо с прегракнал глас, с шпаньолски изговор, като мислеше, че е в кръчмата, и разперваше ръце, сякаш го разпъват.

В цялата тая блъсканица и врява някой предложи да не се разделят и да не се разотиват по къщите, а да продължат пиенето в чест на Чоркановия подвиг.

Децата, които тогава бяха на осем или девет години и сутринта бързаха по замръзналия мост към своето отдалечено училище, спираха и гледаха необикновеното зрелище. От учудване малките им уста бяха отворени и от тях се виеше бяла пара. Така дребни, омотани, с плочи и книги под мишница, те не можеха да разберат тая игра на възрастните хора, но за цял живот, заедно с линията на техния роден мост, в очите им остана образът на добре познатия Чоркан, който, преобразен и лек, подскачайки смело и радостно, като носен от магия, ходи там, гдето е забранено и гдето никой не минава.

Минаха двайсетина години, откак първата жълто боядисана австрийска кола мина през моста. Двайсет години под окупация — това е дълъг низ дни и месеци. Всеки ден и всеки месец, взет сам за себе си, изглежда несигурен и временен, но всички заедно образуват относително най-дългия период на мир и материален напредък, който градчето някога е запомнило, главен дял от живота на онова поколение, което в момента на окупацията встъпваше в годините на пълнолетието.

Това бяха години на привидно благоденствие и сигурни, макар и малки доходи, когато майките, като говореха за своите синове, прибавяха: „Да е жив и здрав, и бог да му дава лек хляб!“; когато и жената на високия Ферхат, вечния сиромах, който палеше общинските фенери по улиците и получаваше за това двайсет форинта месечно, казваше с гордост: „Шукюр на милия бог, че и моят Ферхат е айлъкчия“.

Така течаха и последните години на XIX век, години без вълнения и големи събития, както тече тихата и разлята река пред непознато устие. Ако се съди по тях, изглеждаше, че липсват трагични акценти в живота на европейските народи, пък и в градчето при моста. А доколкото понякога се явяваха нейде по света, те или не стигаха до нас, или бяха далечни и неразбираеми за нас.

Така един летен ден, след толкова време, на капията пак ненадейно се появи бяло служебно обявление. Беше кратко, тоя път обградено с дебела черна рамка, и съобщаваше, че нейно величество императрица Елисавета е загинала в Женева като жертва на отвратителен атентат от ръката на италианския анархист Лукиани. По-нататък обявлението изразяваше погнусата и дълбоката скръб на всички народи от великата Австроунгарска монархия и ги призоваваше да се сплотят още по-силно във верноподаническа вярност към престола и по тоя начин да бъдат най-добрата утеха за владетеля, когото съдбата бе засегнала така жестоко.

Афишът беше залепен под бялата плоча с надписа, както някога възванието на генерал Филипович за окупацията на страната, и хората го четяха с вълнение, защото ставаше дума за императрица и жена, но без истинско разбиране и по-дълбоко съчувствие.

Няколко вечери на капията нямаше песни, нито шумно веселие, защото властта бе наредила така.

В градчето имаше само един човек, когото тая вест тежко засягаше. Това бе Пиетро Сола, единственият италианец в града, предприемач и зидар, каменоделец и художник; накратко — майстор и голям специалист за всичко в нашето градче. Перо, както го наричаха всички, бе дошъл още при окупацията, беше се настанил тук и се бе оженил за някоя си Стана, бедно момиче с не толкова добро име. Тя беше червеникаворуса, снажна, два пъти по-едра от него и минаваше за жена с остър език и тежка ръка, с която е по-добре човек да не се впуска в свада. А майстор Перо бе дребен, приведен, добродушен човек, със сини кротки очи и увиснали мустаци. Хубаво работеше и добре печелеше. С време стана истински вишеградчанин, само езика и изговора не можа да овладее, както и Лотика. Поради неговите златни ръце и добър характер всички в градчето го обичаха, а неговата атлетически снажна жена го водеше през живота строго и майчински, като дете.

Когато на връщане от работа, посивял от каменен прах и оцапан с боя, майстор Перо прочете обявлението на капията, той нахлузи шапката на очите си и нервно стисна тънката лула, която всякога държеше между зъбите си. И щом срещнеше някого от по-видните и сериозни хора, доказваше, че той, макар и италианец, няма нищо общо с тоя Лукиани и неговото отвратително злодеяние. Хората го слушаха, успокояваха го и го уверяваха, че са убедени в това, че те впрочем никога не са помисляли такова нещо за него, но той продължаваше да обяснява на всекиго, когото види, че го е срам, дето живее, че и пиле не е заклал, камо ли да убие човек, и то една жена и такава знатна личност. Най-после тая негова боязън се превърна в истинска мания. Гражданите почнаха да се подсмиват на майстор Перовата грижа и усърдие и на неговите излишни уверения, че няма връзка с убийците и анархистите. А градските момчета веднага изнамериха жестока игра. Скрити зад някоя ограда, те викаха след майстор Перо: „Лукиани!“ Клетият човек се бранеше от тия викове като от невидими оси, нахлузваше шапката над очите си и тичаше в къщи да си излее мъката и се наплаче на широкия скут на своята жена.

— Срам ме е, срам ме е — хълцаше дребният човек, — в очи никого не смея да погледна.

— Хайде, глупако, от какво те е срам? Загдето италианец е убил царицата? Нека се срамува италианският крал! А ти кой си и какъв си да се срамуваш?

— Ето, срамувам се, че съм жив — оплакваше се майстор Перо на жена си, която го разтърсваше и се мъчеше да му влее сила и решителност и да го научи как да минава през чаршията свободно, с вдигната глава, без да навежда поглед пред никого.

По това време на капията седяха по-възрастните хора и с безразлични лица и наведени очи слушаха вестникарските известия за подробностите по убийството на австрийската императрица. Тия новини бяха само повод за общи разговори върху съдбата на коронованите глави и великите хора. В един кръг от видни, любопитни и неуки чаршийски турци вишеградският мюдерис Хюсеин ефенди обяснява какво са и кои са тия анархисти.

Мюдерисът е все така тържествен и суров, чист и грижливо гледан, както беше някога, преди двайсет години, когато на тая капия посрещаше първите шваби заедно с молла Ибрахим и поп Никола, които отдавна вече почиват, всеки в своите гробища. Брадата му е вече бяла, но все така грижливо подстригана и закръглена; цялото лице спокойно и гладко, защото хората с остра памет и корави сърца бавно стареят. Високото мнение, което винаги бе имал за себе си, бе още повече пораснало през тия двайсет години. Между другото може да се каже, че сандъкът с книги, на който почиваше голям дял от мнението за мюдериса като учен човек, е още неизчерпан и непрочетен, а неговата хроника за нашето градче през тия двайсет години се е увеличила само с още четири страници, защото колкото повече остарява, мюдерисът все повече цени себе си и своята хроника и все по-малко дребните случки край себе си.

Сега той говори тихо и бавно, сякаш чете някакъв неясен ръкопис, но достолепно, тържествено и строго, като взема съдбата на гяурската императрица само за повод и не я смесва ни най-малко с истинския смисъл на своето тълкуване. Според неговото тълкуване (а то не е негово, защото го е намерил в хубавите стари книги, които бе наследил от някогашния си учител, прочутия Арап ходжа) това, което сега наричат анархисти, е съществувало открай време и ще съществува, докато има хора и живот. Така е нареден човешкият живот — и сам единият бог е пожелал така, — че след всеки драм добро идват два драма зло, че на тая земя не може да има добрина без омраза, нито величие без завист, както няма най-малък предмет без сянка. Това особено важи за изключително великите, набожни и славни хора. Край всеки от тях успоредно с неговата слава расте и палачът му и дебне момента и понякога го улавя по-рано, друг път по-късно.

— Ето и нашият велик земляк Мехмед паша, който отдавна обитава рая — казва мюдерисът и сочи каменната плоча над афиша, — дето служи на трима султани и бе по-мъдър от Асафа и дето със своята сила и набожност издигна тоя камък, на който седим, и той загина от същия нож. Въпреки всичката си сила и мъдрост той не можа да избегне тоя миг. Ония, на които великият везир объркваше плановете, а това е била голяма и силна партия, намерили начин да въоръжат и надумат един побъркан дервиш да го убие, и то тъкмо когато отивал в джамията да се моли. С оръфано дервишко наметало на гърба и броеници в ръце, дервишът препречил пътя на везировата свита и престорено и умолително поискал милостиня, а когато везирът искал да бръкне в джоба си, за да му даде, той го пробол. И така Мехмед паша загинал като шехит.

Хората слушат и като отпъждат дима, гледат ту каменната плоча с тариха, ту белия афиш, ограден с черна линия. Слушат внимателно, макар и не всеки да разбира напълно и всяка дума от тълкуванията на мюдериса. Но като гледат през дима на своите цигари в далечината над тариха и афиша, те долавят там, някъде по света, някакъв друг и по-различен живот, живот на големи възходи и дълбоки падения, в който величието се смесва с трагизма и който по някакъв начин поддържа равновесието на това тяхно спокойно еднообразно живуване на капията.

Но и тия дни минаха. На капията се върна старият ред с обикновените високогласни разговори, шеги и песни. Приказките за анархистите престанаха. И оня афиш за смъртта на малко познатата на тия хора и чужда императрица се променяше под влиянието на слънцето, дъжда и праха, докато най-после вятърът не го изпокъса и част по част разнесе по водата и по брега.

Още някое време лошите момчета викаха след майстор Перо „Лукиани!“, без и сами да знаят какво значи това и защо го правят, а само от детинско желание да дразнят и мъчат слабите чувствителни същества. Викаха му и престанаха, защото намериха друго забавление. Но за това допринесе малко и Стана от Мейдан, която душмански наби две най-гърлести момчета.

А след месец-два никой вече не споменаваше за смъртта на императрицата, нито за анархистите. Тоя живот в края на столетието, който изглеждаше укротен и опитомен завинаги, покриваше със своето широко и еднообразно течение всичко и у хората оставаше чувството, че се открива век на мирно трудолюбие чак до някакво далечно и безкрайно бъдеше.

Непрестанната и безспирна активност, на която чуждата управа изглеждаше осъдена и с която нашите хора така трудно се примиряваха, макар че тъкмо на нея трябваше да благодарят и за доходите, и за своето благосъстояние, за двайсетина години измени много неща във външния вид на градчето и облеклото и навиците на гражданите. Естествено беше да не спре и пред старинния, вечно един и същ мост.

Настъпи годината 1900, краят на този щастлив век и началото на другия, който според схващанията и чувствата на мнозина трябваше да бъде още по-щастлив, когато дойдоха нови инженери и взеха да обикалят моста. Хората бяха вече свикнали с тях; и децата знаеха какво значи, когато тия хора в кожени палта с външни джобове, пълни с разноцветни моливи, почнат да се въртят край някой баир или постройка. Нещо ще се руши, гради, прокопава или изменя. Само никой не можа да се сети какво би могло да се прави с моста, който за всичко живо в градчето беше нещо вечно и непроменимо като земята, която тъпчат, и небето над тях. Обикаляха прочее инженерите, премерваха и бележеха, па си заминаха и работата се забрави. Но към средата на лятото, когато водата беше най-ниска, внезапно дойдоха предприемачи и работници и почнаха да правят до моста временни бараки за инструменти. Едва се пусна слух, че мостът ще бъде поправян, и вече стълбовете бяха оплетени със скели, а на самия мост поставиха подемни машини на чекрък; с тяхна помощ работниците се спускаха на подвижни скели, като от някакъв тесен дървен балкон, по стълбовете и се спираха там, дето имаше пукнатини или дето по спойките между камъните бяха израсли стръкове трева.

Всяка дупчица бе запълнена, тревата изскубана, а птичите гнезда изхвърлени. Като свършиха с това, почна работа по поправянето на подмитите основи на моста. Водата беше заязена и отбита, така че се виждаха почернелите и разядени камъни и по някоя дъбова греда, излизана, но вкаменена във водата, в която е била положена преди триста и трийсет години. Неуморните подемни машини спускаха цимент и чакъл сандък след сандък и трите средни стълба, които бяха най-много изложени на силното водно течение и най-подронени, бяха попълнени в основите като развалени зъби в корена.

Това лято нямаше седене на капията, нито обикновеното движение край моста. Всичко бе задръстено от коне и коли, с които докарваха цимент и пясък. Отвред отекваха провиквания на работници и заповеди на надзиратели. На самата капия бе направен от дъски склад за дървен материал.

Гледат гражданите работата на големия мост, чудят се и се маят, някой каже нещо шеговито, някой само махне с ръка и си продължи пътя, а на всички им се струва, че и това, както и всичко останало, чужденците вършат само защото трябва да вършат нещо, че това им е потрябвало, защото не могат другояче. Никой не казва това, но всички го чувствуват.

Всички ония, дето са свикнали да прекарват времето си на капията, сега седят пред хотела на Лотика, Зариевата кръчма или по кепенците на дюкяните, които са близо до моста. Пият кафе и разговарят, чакат да се освободи капията и това нашествие върху моста да мине, както се чака краят на пороен дъжд или друго лошо време.

В дюкяна на Али ходжа, който е сгушен между Каменния хан и Зариевата кръчма, така че от него мостът се вижда в ко̀са перспектива, седят още от ранна утрин двама турци, двама чаршийски безделници, и разговарят за всичко и всякакво и най-много за моста.

Али ходжа ги слуша мълчаливо и намръщено, като гледа замислено моста, по който пъплят работници като мравки.

През тия двайсетина години той се жени три пъти. Сега има жена много по-млада от себе си и чаршийските клюкари говорят, че поради това бил винаги намръщен до пладне. От тия три жени има четиринайсет живи деца. От тях къщата му бръмчи и тътне по цял ден, а в чаршията се шегуват, че ходжата не знаел всичките си деца дори по име. Измислиха дори приказката, че едно от многобройните му деца го срещнало на улицата и пристъпило да му целуне ръка, а ходжата го погалил по главата и рекъл: „Да си жив, да си жив! А чий си ти?“

Външно ходжата не се е изменил много. Само е малко по-пълен и не е вече така червен в лицето. Не се движи вече така пъргаво и някак по-бавно си отива в къщи по стръмното към Мейдан, защото от известно време сърцето го души дори и насън. Ходи заради това и при околийския лекар д-р Маровски, единствения от пришелците, когото той признава и почита. От доктора взе някакви капки, които не лекуват болестта, но помагат на човека да я понася, от него научи и латинското име на своята болест: angina pectoris.

Той е един от малцината мюсюлмани в града, които не възприеха нищо от новостите и промените, донесени от чужденците — нито в облеклото, нито в схващанията и работата. Със същата оная острота и упоритост, с които някога се обявяваше против безполезната отбрана, той години наред вдигаше глас против всичко, което беше швабско и чуждо и което все повече хващаше корен край него. Затова понякога стигаше до стълкновения с хората и плащаше глоби на полицейската власт. Сега е малко уморен и разочарован. Всъщност по нрав си е същият, какъвто беше и когато водеше с Караманлията преговорите на капията: човек със своя глава и собствено мнение всякога и във всичко. Само че неговата пословична самоувереност се превръща в гняв и неговата бойкост — в мрачно огорчение, което и най-смелите думи не са в състояние да изразят и което гасне и се смирява само в покоя и самотата.

С времето ходжата все повече изпада в някаква смирена замисленост, в която никой не му трябва и в която, напротив, всички хора са му неприятни и му пречат — и чаршийските безделници, и клиентите, и неговата млада жена, и оная тълпа деца, от които ечи къщата. Още преди изгрев-слънце той бяга от къщи в дюкяна и отваря преди всички останали търговци. Тук прави утринната си молитва. Тук му донасят и обеда. И когато през деня му омръзнат разговорите, минувачите и работата, той притваря кепенка и се вмъква в една малка стаица зад дюкяна, която нарича табут. Това е скрито помещение, тясно, ниско и мрачно; като се вмъкне в него, ходжата го изпълва почти цялото. Тук има малка секия, на която може да се седне с подвити крака, няколко рафта с празни кутии, стари теглилки и различни дреболии, за които в дюкяна няма място. От това мрачно и тясно помещение през тънкия зид на дюкяна ходжата слуша шума на чаршията, конския тропот, виковете на продавачите. И всичко това стига до него като от друг свят. Чуват се и отделни минувачи, които спират пред неговия притворен дюкян и правят язвителни забележки и шеги за негова сметка. Но той ги слуша кротко, защото за него тия хора са покойници, които още не са се успокоили; чува ги и ги забравя в същия миг. Защото, скрит между тия няколко дъски, в своите мисли той е напълно защитен от всичко, що може да донесе тоя живот, който според неговото схващане отдавна се е покварил и тръгнал по крив път. Тук ходжата намира себе си и своята мисъл за съдбата на света и вървежа на човешките работи и в същото време забравя всичко останало: чаршията, грижите за дълговете и лошите изполичари, своята прекалено млада жена, чиято младост и красота изведнъж се превръщат в глупава, пъклена свадливост, и онова стадо деца, което би било тежест и за царската хазна и за което той си спомня само с ужас.

Когато се успокои и си почине тук, ходжата отново вдига кепенците и отваря дюкяна, сякаш се е върнал отнякъде.

Така и сега слуша празния разговор на двамата си съседи.

— Виждаш ли какво значи време и божие даване; и камъка наяжда; точно, валахи, като кундура чорапи. Но не дава швабата, а веднага кърпи пукнатото — философствува първият, един мързеливец от чаршията, и сърба кафето на Али ходжа.

— Хайде, клетнико, докато Дрина е Дрина и мостът ще е мост, и да не бяха го пипали, щеше да трае, колкото му е писано. Само залудо толкова харч и дертове — казва вторият гост, който върши същото, каквото и първият.

Безкрай биха проточили те своята празна разправия, ако не беше ги прекъснал Али ходжа.

— А аз ви казвам, че не чини, дето пипат моста; и няма да го подобрят с тая поправка, ще видите; както днес го поправят, така утре ще го разрушат. На мене покойният молла Ибрахим ми казваше, че бил намерил в книгите какъв голям грях било да се закача жива вода, да се отбива или да се променя течението й, па макар и за един ден или час. Но швабата не се признава за жив, докато не чука и не чопли около нещо. В окото биха бръкнали! Земята биха обърнали, ако можеха!

Първият от двамата безделни хора доказва, че в края на краищата не е лошо, дето швабите поправят моста. Дори ако не му продължат живота, от това няма да му стане нищо.

— А откъде знаеш, че няма да му стане нищо? — прекъсва го сърдито ходжата. — Кой ти каза това? Знаеш ли ти, че една дума руши градове, камо ли такъв тътнеж. С думи е създадена цялата тая божа дюня. Ако беше писмен и учен, какъвто не си, ти би знаял, че тоя градеж не е като другите, а от ония, дето се издигат с божия любов и божия воля; едно време и едни хора ги строят, а в друго време други ги рушат. Знаеш какво казваха старите хора за Каменния хан; нямало друг като него в царството; а кой го разруши? Ако беше до градеж и майсторлък, хиляди години би траял; а се стопи, сякаш бе от восък, и сега на мястото, дето беше ханът, свини грухтят и швабска бурия вие.

— Ама аз, както казвам, както смятам… — брани се оня.

— Лошо смяташ — прекъсва го ходжата. — Ако върви по акъл като твоя, нито ще се строи, нито ще се руши. Не е за твоята глава това. Само ви казвам, че не струва и не предвещава добро нито за моста, нито за града, нито за нас, които гледаме всичко това.

— Така е, така е. Знае ходжата по-добре от нас какво е мостът — намесва се вторият гост, като напомня злостно за някогашните мъки на Али ходжа на капията.

— И не мислете, че не знам — казва ходжата убеден и почва вече съвсем спокойно да разправя една от ония свои приказки, при които хората хем се подсмиват, хем обичат да слушат по няколко пъти.

— Някога моят покоен баща слушал от шех Деди и ми е разправял, като бях момче, откъде са мостовете на тоя свят и как е станал първият мост. Когато Аллах, създателят, значи, направил тоя свят, земята била равна и гладка като най-хубавата саватлия тепсия. От това докривяло на дявола, който завидял на човека за тоя божи дар. И докато земята била още такава, каквато излязла изпод божията ръка, влажна и мека като непечена пръстена паница, той се прокрадвал и с нокти издраскал лицето на божията земя, колкото можал повече и по-дълбоко. Така, както казва приказката, станали дълбоките реки и пропасти, които отделят място от място, разделят хората един от друг и им пречат да пътуват по земята, която бог им е дал като градина за тяхното прехранване и издържане. Жал му станало на Аллах, като видял какво направил оня проклетник, но тъй като не можел да се връща върху работа, която дяволът е измърсил със своите ръце, той изпратил ангелите си да подпомогнат и улеснят хората. Когато те видели как горките хора не могат да минават през ония дяволски места и дълбочини, нито да си гледат работата, а се измъчват и напразно гледат и се провикват от единия бряг на другия, те разперили над тия места крила и хората взели да минават по техните крила. Така хората се научили от божиите ангели как се правят мостове. Та затова след чешмите най-голям себап е да се построи мост и най-голям грях е да се бара, защото всеки мост, от гредата над планинския поток, та чак до тоя градеж на Мехмед паша, си има свой ангел, който го пази и крепи, докато му е съдено от бога да стои.

— Ей яраби, яраби! — чудят се учтиво двамата.

Така те прекарват времето в разговор, докато денят отминава, а работата напредва там на моста, отдето до тях стига скърцането на количките и трополенето на машината, която смесва цимента и пясъка.

Както винаги ходжата и в тая препирня имаше последната дума, защото никой не искаше, нито можеше да се бори с него докрай, а най-малко тия двама безделни и празноглави хора, които пият неговото кафе и знаят, че и утре трябва да прекарат част от своя дълъг ден и пред неговия дюкян.

Така Али ходжа говореше на всекиго, който по работа или пътем се отбиваше на неговия кепенк. Всички го слушаха с насмешливо любопитство и привидно внимание, но никой в градчето не споделяше неговото мнение, нито разбираше неговия песимизъм и лошите му предчувствия, които и той самият не можеше да обясни и да подкрепи с доказателства. Впрочем всички отдавна бяха свикнали да го смятат за твърдоглавец и особняк, който сега, под влияние на зрялата си възраст, тежките обстоятелства и младата жена, вижда всичко черно и отдава на всичко особено и злокобно значение.

Повечето хора от градчето бяха равнодушни към тая работа на моста, както и към всичко останало, което чужденците от години вършеха в града и около него. Мнозина изкарваха по нещо, като пренасяха пясък, дърва или храна за работниците. Само децата бяха разочаровани, когато видяха, че работниците влизат през дървените скели в оня черен отвор на средния стълб, в „стаята“, дето, по общо детско вярване, живее Арапинът. От това помещение работниците изнесоха и изсипаха в реката безброй кошове птичи тор. И това беше всичко. Арапинът не се появи. И момчетата напразно закъсняваха за училище, като чакаха с часове на брега кога черният човек ще излезе от своя мрак и ще удари в гърдите първия работник, кой го му се изпречи, но така силно, че да направи голяма дъга и да отлети със своята подвижна скеля долу в реката. Ядосани, че това не се случи, някои малчугани се опитаха да разправят, че било станало, но не звучеше убедително. По-големите момчета ги осмиваха. И клетвите не помагаха.

Щом работата около поправката на моста завърши, почнаха работите по водопровода. Досега градът имаше дървени чешми, от които само две на Мейдан бяха с чиста изворна вода; всички останали долу, в низината, бяха във връзка с речната вода от Дрина или Рзав и се размътваха, щом една от двете реки се размъти, а пресъхваха през летните горещини, когато реките спадаха. Сега инженерите намериха, че тая вода в града е нездрава. Новата вода бе докарана чак от планините над Каберник, от другата страна на Дрина, така че водопроводът за града трябваше да бъде прекаран през моста.

И пак на моста почна врява и тропот. Вдигаха плочи и правеха легло за водопроводните тръби. Горяха огньове, на които се вареше катран и се топеше олово. Разнищваха кълчища. Хората пак гледаха работата с недоверие и любопитство, както и по-рано. Али ходжа се мръщеше от дима, който през пиацата стигаше до неговия дюкян, и презрително говореше за новата „поганска“ вода, която минава през железни кюнци и затова не е нито за пиене, нито за абдест и която даже конете не биха пили, ако са останали от старата добра порода, каквито имаше някога. Подиграваше се на Лотика, която въведе вода в хотела. И всекиму, който искаше да слуша, доказваше, че водопроводът е само едно знамение за незнайното зло, което рано или късно ще сполети градчето.

Между това през следващото лято водопроводът бе прокаран, както бяха осъществени и довършени всички по-раншни работи. Чистата и обилна вода, която вече не зависеше нито от суша, нито от наводнение, течеше през новите железни чешми. Мнозина си вкараха вода в дворовете, а някои и в къщите.

Още същата есен почна строежът на железопътната линия. Това беше много по-дълга и по-важна работа. Наистина, на пръв поглед нямаше връзка с моста. Но само изглеждаше така.

Това е оная теснолинейка, която във вестникарските статии и официалната преписка се наричаше „източна железница“. Тя трябваше да свърже Сараево с границата на Сърбия при Вардище и границата на турския Новопазарски санджак при Увац. Тая линия минава през самия град, който е най-важната гара на нея.

По света много се писа и говори за политическото и стратегическо значение на тая линия, за предстоящото анексиране на Босна и Херцеговина, за по-далечните цели на Австро-Унгария през Санджака към Солун и за всички объркани проблеми, които се поставяха във връзка с това. Но тук, в градчето, всичко изглеждаше съвсем невинно, дори привлекателно. Нови предприемачи, нови тълпи работници, нови извори на припечелване за мнозина.

Тоя път всичко беше на едро. Четири години трая строежът на тая линия от 166 километра, по която имаше стотина мостове и виадукти, около 130 тунела и която струваше на държавата 74 милиона крони. Хората споменаваха това голямо число милиони и гледаха някъде неопределено в далечината, сякаш напразно се напрягаха да видят там тази могила от пари, която надвишава всяка сметка и представа. „Седемдесет и четири милиона!“ — произнасяха мнозина вишеградчани самоуверено и авторитетно, сякаш ги бяха броили на длан. Защото и в това затънтено градче, дето животът в две трети от своите прояви бе напълно ориенталски, хората почнаха да робуват на цифрите и да вярват в статистиката. „Седемдесет и четири милиона!“ „Малко по-малко от половин милион, по-точно по 445,782.12 крони на километър“. Така хората плакнеха уста с големите цифри, но от това не ставаха нито по-богати, нито по-умни.

По време на строежа на линията хората за пръв път разбраха, че припечелването не става вече така леко, сигурно и безгрижно, както през първите години след окупацията. През последните няколко години цените на стоките и всекидневните потреби скачат рязко. Скачат, но никога не се връщат, а след по-кратко или по-продължително време отново скачат. Наистина, печалби има и надниците са високи, но винаги поне с двайсет на сто по-ниски от истинските нужди. Това е някаква луда и подмолна игра, която все по-често отравя живота на все повече хора, но против която нищо не може да се направи, защото идва някъде отдалеч, от същите ония тайнствени и незнайни извори, от които идваха и благата през първите години. И много газди, които бяха забогатели веднага след окупацията преди петнайсет-двайсет години, сега са бедни и синовете им работят за хорска сметка. Наистина, има нови хора, които са спечелили, но и в техните ръце парите играят като живак, като някаква магия, след която човек може лесно да се намери с празни ръце и очернено лице. Все повече става явно, че печалбата и лекият живот, който тя носи, имат своята опака страна, че и парите, и оня, който ги има, са само залог в някаква голяма и капризна игра, на която никой не знае всичките правила и никой не може да предвиди изхода. И без да подозираме, всички участвуваме в тая игра, един с по-малък, други с по-голям залог, но всички с неизбежен риск.

През лятото на четвъртата година през града мина първият влак, окичен със зеленина и знамена. Имаше голямо народно веселие. На работниците дадоха обед с бурета бира. Инженерите се фотографираха до първия локомотив. Возенето тоя ден беше безплатно. („Един ден бадява, а цял живот с пари“ — присмиваше се Али ходжа на ония, които използуваха първия влак.)

Едва сега, когато железницата бе завършена и заработи, пролича какво означава това за моста, за неговата роля в живота на градчето и неговата съдба изобщо. Линията минаваше край Дрина, по стръмнината под Мейдан, врязана в хълма, опасваше града и се спущаше в равнината при последните къщи на брега на Рзав. Тук беше гарата. Целият превоз на хора и стоки за Сараево и през него за останалия западен свят сега ставаше по десния бряг на Дрина. Левият бряг, а с него и мостът, напълно замряха. По моста минаваха още само хората от селата на левия бряг на Дрина, селяни със своите претоварени кончета или волски коли и конски впрягове, които мъкнат дърва от отдалечените гори към железопътната гара.

Пътят, който се изкачваше през Леска за Семеч и оттам водеше през Гласинац и Романия за Сараево и който някога кънтеше от коларски песни и звънци на кираджийски коне, почна да обраства с трева и с оня ситен зелен мъх, който съпровожда бавното умиране на отделни пътища и сгради. Вече не пътуваха и не се изпращаха през моста, на капията не се сбогуваха, не яхваха конете, нито изпиваха, както са на коня, ракия „за изпроводяк“.

Кираджиите, конете, изкривените коли и старомодните малки фиакри, с които някога пътуваха за Сараево, останаха без работа. Пътуването не траеше цели два дни с преспиване в Рогатица, както досега, а само четири часа. А това бяха числа, от които хората губеха разум, но за които продължаваха да говорят с вълнение, като пресмятаха всички придобивки и загуби, които бързината носи. Като чудо бяха гледани първите вишеградчани, които за един ден отидоха в Сараево, свършиха си някоя работа и вечерта се върнаха в къщи.

Изключение правеше Али ходжа, недоверчив, своенравен, заядлив и „извън хората“ в това, както винаги и във всичко останало. На ония, дето се хвалеха с бързината, с която сега си свършват работата, и пресмятаха колко са спестили във време, усилия и пари, той заядливо отговаряше, че не е важно колко време е спечелил човек, а какво прави с това спечелено време; ако го употреби за зло, тогава е по-добре да го няма. Доказваше, че главният въпрос не е дали човек бързо върви, а къде отива и по каква работа и че поради това бързината не всякога означава преимущество.

— Ако отиваш в джендема, по-добре е да вървиш полека — казваше той язвително на едно малко търговче; — ти си будала, ако мислиш, че швабата е харчил пари и е прокарвал машина само и само ти да можеш по-бързо да пътуваш и да си вършиш работата. Ти виждаш само, че се возиш, а не питаш какво отвлича и довлича машината освен тебе и такива като тебе. Но твоята глава не може да побере това. Вози се, жив да си, вози се, дето искаш, ама все се боя, че това возене един ден ще ти излезе през носа. Ще дойде швабата да те вози там, дето не ти е по сърце и дето никога не си помислял да идеш.

И като чуеше писъка на локомотива, когато минава през стръмното над Каменния хан, Али ходжа намръщваше чело, устните му заиграваха в неразбираем шепот и докато гледаше от своя кепенк каменния мост винаги в същата коса перспектива, той продължаваше да повтаря своята стара мисъл: че и най-големите постройки са издигнати върху една дума, а спокойствието и положението на цели градове и техните жители може би на един писък. Или поне така изглежда на един немощен човек, който много помни, и, види се, бързо остарява.

Но и в това, както и във всичко останало, Али ходжа беше самотен като особняк и объркан човек. Наистина, и селяните трудно свикваха с железницата. Използуваха я, но не можеха да се нагодят към нея и да схванат нейния характер и навици. Рано в зори се спускат от ридовете, със слънце стигат в града и още пред първите дюкяни тревожно запитват всекиго, когото срещнат:

— Отиде ли машината?

— Ти да си жив и здрав, байо, отдавна отиде — безсъвестно лъжат ленивите дюкянджии от кепенците.

— Ама истина ли?

— Утре ще има друга.

Всичко това питат, без да се спират, като бързат нататък и подвикват на жените и децата, които изостават.

Така стигат тичешком до гарата. Тук някой от чиновниците ги успокоява и им казва, че са ги излъгали и че има още три цели часа до тръгването на влака. Тогава въздъхват, насядат край стената на гарата, разтварят торбите, закусват, разговарят или дремят, но постоянно са нащрек и щом нейде писне някой маневрен локомотив, подскачат и почват да вдигат на гръб разхвърлените си вещи с викове:

— Ставайте, машината тръгна!

Служащият на перона ги мъмри и блъска назад:

— Нали ви казах, че има повече от три часа до заминаването на влака? Какво сте хукнали? Имате ли ум?

Те се връщат на старото си място, сядат отново, но съмнението и недоверието не ги оставят. И при първия писък или само съмнителен шум отново ще скокнат на крака и ще нахълтат на перона, за да бъдат отново върнати да чакат търпеливо и да се ослушват внимателно. Защото, колкото и да им се говори и доказва, в дъното на своя разум те не могат да схванат тая „машина“ иначе, освен като някаква бърза, загадъчна и подла швабска уйдурма, която се измъква от невнимателния човек, докато примигне, и която само това гледа: как да излъже пътуващия селянин и да замине без него.

Само че всичко това бяха дреболии — и селяшката непохватност, и Алиходжовото мръщене и мърморене. Хората се шегуваха с тях и в същото време бързо свикваха с железницата, както и с всичко останало, което е по-ново, по-леко и по-приятно. И сега ходеха на моста и седяха на капията, както открай време е било, минаваха по него за своите всекидневни работи, но посоката и начинът на тяхното пътуване се определяше от новите времена. И бързо, и леко се помириха с мисълта, че пътят през моста не води вече към широкия свят и че той не е онова, което е бил някога: връзка на Изтока със Запада. По-точно казано, повечето хора дори не мислеха за това.

Но мостът продължаваше да стои такъв, какъвто е бил открай време, с вечната младост на голямата идея и доброто, велико човешко дело, което не знае остаряване и промяна и което, поне така изглежда, не споделя съдбата на преходните неща на тоя свят.

Но тук, край моста, в градчето, с което съдбата го бе свързала, назряваха плодовете на новите времена. Дойде 1908 година и с нея голямо безпокойство и някаква коварна заплаха, която оттогава вече не престана да потиска хората.

Всъщност това почна много по-рано: някак си с постройката на линията и първите години на новото столетие. Успоредно с повишаването на цените и оная неразгадаема, но явна игра на повдигане и падане на ценните книжа, дивидентите и парите, хората почнаха все повече и повече да говорят за политика.

Дотогава хората в градчето се занимаваха изключително с онова, което им бе близко и познато — със своята прехрана, своите развлечения, главно само с въпросите за своите семейства и своята махала, за града или верската общност, но винаги непосредствено и ограничено, без да гледат много напред или прекадено назад. Сега отново в разговорите все повече и повече се появяваха въпроси, които лежат някъде далече, извън тоя кръг. В Сараево бяха образувани верски и национални партии и организации, сръбски и мюсюлмански, а веднага след това се създадоха техни поделения в градчето. Идваха новите вестници, които почнаха да излизат в Сараево. Основани бяха читални и певчески дружества. Най-напред сръбско, после мюсюлманско, а накрая и еврейско.

Ученици от гимназията и студенти от университетите във Виена и Прага си идваха през ваканцията у дома и носеха нови книги, брошури и нов начин на изразяване. Със своя пример те показваха на младите вишеградчани, че езикът не трябва да стои постоянно зад зъбите и речта да остава винаги далече зад мисълта, както старите винаги бяха вярвали и поддържали. Появиха се имена на нови организации, религиозни и национални, на по-широки основи, със смело поставени цели, а след това и работнически. За пръв път тогава в града се чу думата „стачка“. Младите калфи се замислиха. Привечер на капията водеха помежду си тайнствени разговори и си разменяха малки брошурки без корици, със заглавия: „Що е социализъм“, „Осем часа работа, осем часа почивка, осем часа образование“, „Цели и пътища на световния пролетариат“.

На селяните се говореше по аграрния въпрос, за положението на изполичарите, за беглишките земи. Селяните слушаха, гледаха малко встрани, мърдаха едва забележимо мустаци и мръщеха чело, сякаш се мъчеха да запомнят всичко, та после да го обмислят насаме или да поговорят със своите.

Имаше доста граждани, които продължаваха предпазливо да мълчат или да отбиват подобни новини и подобна смелост в мислите и езика. Но повече от тях бяха ония, особено сред по-младите, бедните и безработните, които възприемаха всичко това като радостни намеци, що отговарят на техните дотогава мълчаливи и притаени вътрешни нужди и внасят в живота им онова велико и вълнуващо нещо, което досега им е липсвало. При четенето на речите и статиите, протестите и меморандумите на верските и партийните организации всеки от тях имаше чувството, че нещо у него се разплита, че кръгозорът му се разширява, мислите освобождават и силите свързват с други, далечни хора и сили, за които досега не е мислил. И вече почнаха да се гледат един друг от страна, от която досега не се бяха виждали. Накратко, струваше им се, че и с това животът става по-просторен, по-богат, че границите на недопустимото и невъзможното се отместват и че се откриват изгледи и възможности, каквито досега не е имало, и за оня, който досега не ги е имал.

Всъщност те и сега нямаха нещо ново, нито виждаха нещо по-добро, но можеха да хвърлят поглед изнад своето градско настояще, да имат вълнуващата илюзия на широта и сила. Навиците им не се променяха, начинът на живот и формите на общуване помежду им бяха същите, само в древния ритуал на безделно седене пред кафето, тютюна или ракията навлизаха идейни препирни, смели думи и нов начин на разговор. Хората почваха да се делят и събират, отблъскват и привличат по нови мерила и на нови основи, но със силата на старите страсти и древните нагони.

Сега и външните събития почнаха да намират отзвук в градчето. През 1903 година дойде промяната на престола в Сърбия, а след това промяната на режима в Турция. Градчето, което е на самата граница със Сърбия и недалеч от турската граница, но дълбоко свързано и с едната, и с другата от тия две страни, почувствува тия промени, преживя ги и ги изтълкува, макар че за тях не се говореше публично и не се казваше открито всичко, което се мисли и чувствува.

В градчето почна да се усеща по-оживена дейност и натиск на властта: най-напред на цивилната, а после и на военната. И то в съвсем нова форма: по-рано гледаха кой какво работи и как се държи, а сега разпитваха кой какво мисли и как се изразява. Все повече се увеличаваше броят на жандармите в граничните селища наоколо. В местното комендантство дойде специален офицер от разузнаването, личанин. Полицията арестуваше и глобяваше младежите за непредпазливи изказвания или забранени сръбски песни. Прогонваха съмнителните чужденци. И между самите граждани се стигаше до свади и побоища поради различие в мненията.

С прокарването на железопътната линия не само пътуването стана по-късо и превозът на стоки по-лек, но в същото време и събитията някак ускориха своя ход. Хората в градчето даже не забелязваха това, защото ускоряването ставаше постепенно и защото всички бяха обхванати от него. Хората свикваха с вълненията; възбудителните вести не бяха вече рядкост и изключение, а всекидневна храна и истинска потреба. Целокупният живот се устреми някъде, внезапно забърза, както речната вода се понася стремително, преди да се преломи и падне от стръмните скали и се превърне във водопад. Бяха изминали само четири години от минаването на първия влак през града, когато в един ноемврийски ден преди пладне на капията под самата плоча с турския надпис бе залепено голямо бяло обявление. Залепи го служителят при околийското управление Драго. Най-напред се събраха деца и хора без работа, а после почнаха да идват и други. Грамотните четяха на глас, като сричаха и спираха при чуждите изрази и новоизковани фрази. Останалите слушаха мълчаливо и с наведени очи и след като чуеха и постояха малко, отиваха си, без да вдигат поглед от земята, като прокарваха длан през мустаците и брадата си, сякаш изтриваха думата, която за малко не са изговорили.

След като направи обедната си молитва, дойде и Али ходжа, като само препречи с дърво вратата на дюкяна в знак, че е затворено. Тоя път възванието не беше и на турски език, та ходжата не можеше да го прочете. Едно момче четеше на глас напълно механично, както в училище.

Али ходжа усети как го засърбя дясното ухо под бялата ахмедия и, сякаш бе вчера, пред очите си видя свадата с Караманлията, насилието, което тогава бе извършено над него, и червения кръст, който плува в сълзите му, докато швабският войник внимателно го отковава, после белия афиш с тогавашното възвание към народа.

Момчето четеше нататък:

Всички гракнаха върху неопитния четец, който, смутен и почервенял, се изгуби между хората, а на негово място дойде някакъв непознат човек с кожено палто, сякаш беше чакал това, и почна да чете бързо и гладко, като молитва, която отдавна знае наизуст:

С полуотворена уста и наведена глава Али ходжа слушаше тия в по-голямата си част необикновени или непознати думи, а и ония, които сами по себе си не му бяха чужди, му се струваха в тоя ред някак чудни и неразбираеми: „Семето… хвърлено в браздите на разораната почва“, „необходимо условие за въвеждането на тая държавна конституция е да се определи ясно и несъмнено правното положение…“, „пътеводната звезда на Нашето правителство…“ Да, това са пак „царските думи“! При всяка от тях пред вътрешния поглед на ходжата ту се открива някакъв далечен, необикновен и опасен хоризонт, ту се спуска някаква завеса, черна и оловна, пред самите му зеници. Така едно по друго: или не вижда нищо, или вижда нещо, което не разбира и което не предвещава добро. В тоя живот нищо не е изключено и всяко чудо е възможно. Ето как човек може внимателно да слуша и нищо отделно да не разбира, а всичко заедно да схваща напълно и да разбере правилно! Това семе, тая звезда, тия грижи на престола — всичко можеше да бъде на някакъв чужд език и ходжата, струваше му се, би разбрал какво искат да кажат и да постигнат с тях. Това са царете, които вече трийсет години се провикват през държави и градове и над главите на своите народи. А тежка е всяка дума във всяко възвание на всеки цар. Държавите се разкъсват, глави летят от тях. Това се казва „семе… звезда… грижи на престола“, за да не трябва да се нарече с истинското му име и така, както си е: че и държавите, и провинциите, а с тях и живите хора и техните селища минават от ръка на ръка, като дребни пари, че правоверният и добронамерен човек не намира на земята дори толкова мир, колкото му трябва за неговия кратък живот, че и неговото положение и имот се менят независимо от него и противно на неговите желания и най-добри намерения.

Али ходжа слуша и все му се струва, че това са същите ония думи от преди трийсет години, същата оловна тежест в гърдите, същата поръка, че тяхната е свършена, че „турската свещ е догоряла“, само че трябва да им се повтаря, защото няма да разберат и да видят, а сами ще се лъжат и правят на глупаци.

Така завърши четенето човекът с коженото палто и изведнъж неочаквано и силно се провикна:

— Да живее негово величество нашият император!

— Да живее! — извика като нагласен високият Ферхат, който пали общинските фенери.

Всички останали в същия миг мълчаливо се разотидоха.

Още не бе паднала добре нощта на тоя ден, когато голямото бяло възвание бе скъсано и хвърлено в Дрина. На другия ден арестуваха неколцина сръбски младежи по подозрение, че те са направили това, а на капията отново залепиха бял афиш и до него поставиха общински стражар.

Щом една власт усети потребност да обещава на своите граждани мир и благоденствие посредством афиши, трябва да се внимава и да се очаква противното. Още към края на октомври взе да пристига войска, и то не само с влакове, а и по стария изоставен път. Както преди трийсет години тя се спускаше по стръмния път от Сараево и през моста влизаше в градчето с оръжие и обози. Имаше всякакви родове войски освен конница. Всички казарми бяха пълни. Лагеруваха на палатки. Непрекъснато идваха нови части, задържаха се по няколко дни в града, а след това се настаняваха по селата край границата със Сърбия. Повечето войници бяха запасни, от различни народности, с доста пари. Купуваха си дребни неща по дюкяните и плодове и шекерлемета от ъглите. Цените се покачваха. Сеното и ечемикът изчезнаха съвсем. По височините около града почнаха да вдигат укрепления. И на самия мост почнаха странни неща. На средата, веднага щом се мине капията, като се върви от града към левия бряг на Дрина, специално доведени работници взеха да дълбаят в единия от стълбовете някаква дупка от един квадратен метър. Мястото, дето работеха, бе прикрито със зелена палатка, изпод нея се чуваше постоянно чукане, което слизаше все по-дълбоко. Изкопания камък хвърляха веднага през оградата в реката. Но колкото и да се укриваше работата, в градчето знаеха, че мостът се минира, т.е. че се копае дълбок отвор през един стълб на моста чак до дъното и че в неговата основа ще бъде поставен експлозив за случай, че се стигне до война и стане нужда да се разруши мостът. В издълбания отвор бяха спуснати дълги железни стълби и когато всичко бе готово, върху него поставиха железен похлупак. И само след няколко дни тая желязна плоча се изравни с камъните и праха и през нея минаваха коли, стъпваха коне и бързаха пешеходци по своите работи, без да помислят за мините и експлозива. Само момчетата, които отиваха на училище, спираха на това място, почукваха любопитно по тая желязна врата, налучкваха какво се крие зад нея, бълнуваха за някакъв нов арапин, който е скрит в моста, препираха се какво е експлозив, какво е неговото действие и дали изобщо може да се разруши толкова голяма постройка.

От възрастните само Али ходжа Мютевелич обикаляше и заглеждаше мрачно и подозрително зелената палатка, докато се работеше, и железния капак, който след това остана на моста. Слушаше какво се говори и шепне: че в тоя стълб е издълбана дупка като бунар и в нея е поставен експлозив, че той е свързан с електрическа жица с брега, та комендантът да може по всяко време на деня и нощта да разруши моста по средата, сякаш е от захар, а не от камък. Ходжата слушаше, клатеше глава, размишляваше върху това и денем, когато се оттегляше в своя табут, и нощем, в постелята, когато бе време за сън; ту вярваше, ту отхвърляше такава възможност, като прекалено безумна и безбожна, но тя му беше постоянна грижа, така че насън му се явяваха неговите деди, някогашните мютевелии на вакъфа на Мехмед паша, и го питаха строго какво е това, каква е тая работа с моста. Сам прекарваше тая грижа през главата си. Не искаше да пита никого в чаршията, защото смяташе, че в тоя град отдавна няма разумен човек, с когото да се посъветва, нито човешки да се разговори, защото всички или бяха изгубили чест и ум, или и сами бяха объркани и огорчени, както и той.

И все пак веднъж му се удаде случай да се осведоми за това. Един от бейовете Бранкович от Црънча, Мохамед, служеше във войската във Виена, остана там като Längediener и стигна до фелдфебел. (Той бе внук на оня Шемси бей Бранкович, който след окупацията се затвори в своята Црънча и пукна от мъка и който все още се споменаваше между старите турци като непостигнат пример на морално величие и последователност.) Мохамед бей тая година бе дошъл в отпуск. Беше възрус, висок, пълен човек, с безупречна синя униформа, с жълти гайтани, червени пискюли, сребърни звезди под шията, бели като сняг кожени ръкавици на ръцете и червен фес на главата. Изискан, усмихнат, безупречно чист и докаран, той се разхождаше из чаршията, тракаше дискретно със своята дълга сабя по калдъръма и се обаждаше любезно и свободно на всекиго, като човек, който яде царски хляб и нито се съмнява в себе си, мито има защо да се бои от другите.

Когато тоя Мохамед бей дойде и в дюкяна на ходжата, разговори се с него за здравето и седна да пие кафе, Али ходжа използува случая да поиска от него, като от царски човек, който живее далеч от градчето, обяснение за грижата, която го мори. Каза му каква е работата, какво са правили на моста и какво се говори в градчето и го запита дали е възможно такова чудо: с план да се подготвя разрушаването на едно добро дело от обща полза, каквото е това.

Щом чу за какво става дума, фелдфебелът веднага стана сериозен. Широката усмивка изчезна и неговото рижо, бръснато лице доби някакъв дървен израз, сякаш беше на парад в момент, когато командуват мирно. Помълча малко, сякаш е в затруднение, и тогава отговори с тих глас:

— Има по нещо от всичко това. Но ако искаш да ти кажа право, най-добре е да не разпитваш и да не говориш за това, защото то спада към военните приготовления, служебните тайни и така нататък, и така нататък.

Ходжата мразеше всички пови изрази, особено това „итаканататък“. Не само за това, че му проглушаваше ушите, но защото ясно чувствуваше, че в устата на чужденеца самият този израз стои вместо премълчана истина, сякаш всичко, което е казано преди това, не означава нищо.

— Ама недей на мене, бога ти, това тяхно: „и нататък, и нататък“, само ми кажи и обясни, ако можеш, какво става с моста. Това не може да бъде тайна. И каква е тая тайна, която знаят и децата от училището? — пресича го ходжата сърдито. — И какво общо има, бог да те награди, мостът с техните воювания?

— Има, Али ходжа, и още как — казва Бранкович, сега вече напълно усмихнат.

И му обяснява любезно и някак малко отвисоко, както се говори на децата, че всичко това е предвидено в служебните правилници, че за това има инженерни войски и понтонници, че в царската войска всеки знае само своята работа и за нищо друго не се грижи и не се бърка в чужд „бранж“.

Слуша го ходжата, и слуша, и гледа, но малко разбира и не може дълго да издържи.

— Но всичко това е хубаво, добри човече, ама знаят ли те, че мостът е везирско дарение, че е изграден за душата и за божия хатър и че е грях даже камък от него да се откърти?

Фелдфебелът само разперва ръце, свива рамене, стиска устни и затваря очи, така че лицето му добива някакъв лукав и учтив израз, неподвижен, сляп, глух, какъвто могат да добият хората само след дългогодишна работа в стари и прашни канцеларии, дето дискретността отдавна се е изродила в бездушие, а послушанието в страхливост. Лист бяла, неизписана хартия говори повече от нямата предпазливост на неговото лице. А веднага след това царският човек отвори очи, отпусна ръце, изглади лицето си и прие своя постоянен изглед на сигурна и засмяна приветливост, в която виенското добродушие и турската учтивост се събират и смесват като две води. И като промени разговора и се възхити с отбрани думи от здравето и младежката външност на ходжата, той се сбогува с него със същата неизчерпаема любезност, с която бе дошъл. А ходжата остана разтревожен и разколебан в себе си, но не по-малко загрижен, отколкото беше. Потънал в тия грижовни мисли, той гледаше от кепенка бляскавата хубост на първия мартенски ден. Пред него, в коса перспектива стоеше вечният и вечно един и същ мост; през белите му сводове прозираше зелената, облята със слънчева светлина неспокойна повърхност на Дрина, та изглеждаше като чуден гердан от два цвята, които трептят на слънцето.

Тая натегнатост, която в света се наричаше „анексионна криза“ и която хвърли своята злокобна сянка и върху моста, и върху градчето край него, внезапно намаля. Там някъде в преписките и преговорите между заинтересованите столици намериха за нея миролюбиво разрешение.

Границата, тая открай време леснозапалима граница, тоя път не пламна. Войската, която в такъв брой изпълваше града и селата край нея, в първите пролетни дни почна да се оттегля и намалява. Но, както става винаги, промените, които тая криза предизвика, останаха и след нея. Постоянният гарнизон в града е много по-голям, отколкото беше по-рано. Мостът продължава да е миниран. Но за това не мисли никой друг освен Али ходжа Мютевелич. Мястото на лявото равнище до моста, над старинната стена, дето е околийската градина, сега е заето от военните. Овощните дръвчета в средата на градината са отсечени и на това място е построена хубава къща с приземие и етаж. Това е новото офицерско казино, защото дотогавашното, една малка, приземна сграда горе на Бикавац, стана тясно за нарасналия брой офицери. Така сега вдясно от моста бе хотелът на Лотика, а вляво — офицерското казино, две бели, почти еднакви сгради; между тях пиацата, обкръжена с дюкяни, и над пиацата, на малкото възвишение, голямата казарма, която народът нарича Каменния хан, в памет на Мехмедпашовия керван-сарай, който някога беше на това място и изчезна безследно.

Цените, които миналата година се бяха покачили поради присъствието на толкова войска, останаха непроменени, с много повече изгледи за по-нататъшно повишение, отколкото за връщане към старото. Тая година бяха отворени две банки — сръбска и мюсюлманска. Хората си служат с полици като с лекарства. Сега всеки лесно прави дългове. Ала колкото повече пари има, толкова повече му трябват. Само на ония, които харчат без сметка, повече, отколкото печелят, животът изглежда някак лек и хубав. Но търговците и хората на труда са загрижени. Кредитните срокове за плащане на стоките стават все по-кратки. Добрите и сигурни клиенти стават по-редки. Все по-голям става броят на артикулите, които по цени са над покупателната сила на повечето хора. Купува се на дребно и все повече се търси по-евтин вид стока. В големи количества купуват още само несигурните платци. Единствената сигурна и доходна работа са доставките за войската или някое държавно учреждение, но това не е за всекиго. И държавните данъци, и общинските налози стават все по-големи и по-многобройни; строгостта при прибирането им расте. Отдалече се чувствува нездравото колебание на борсата. Печалбите, които възникват от това, отиват в невидими ръце, а загубите се простират и в най-отдалечените краища на монархията и се разпределят по дребната търговия чак до прекупвача и потребителя.

И общото разположение на духовете в градчето не е мито по-ведро, нито по-спокойно. Това внезапно отслабване на напрежението не донесе истинско успокоение на духовете нито сред сърбите, нито сред мюсюлманите в градчето; остави само скрито разочарование у едните и утайка от недоверие и страх за бъдещето у другите. Изчакването на големи събития отново почна да расте без видими причини и непосредствен повод. Надяват се хората на нещо и се страхуват от нещо (по-точно едни се надяват, а други страхуват) и всичко се приема и поглежда само от това гледище и тая връзка. Просто сърцето на човека е неспокойно — и у неграмотния и най-простия, и особено у по-младите хора, и никому не е достатъчен оня еднообразен живот, който дотогава е влачил с години. Всеки иска повече, търси по-добро и трепери от по-лошото. Старите хора още жалят за оная „сладка тишина“, която в турско време бе смятана за крайна цел и най-съвършена форма на обществения и личен живот и която цареше даже през първите десетилетия на австрийската власт. Но такива са малцина. Всички останали търсят шумен, неспокоен и бурен живот. Търсят преживявания или ехо от чужди преживявания, или поне пъстрота, шум и вълнения, които дават илюзия за преживявания. А това променя не само състоянието на духовете, но и външния изглед на града. Дори оня старинен и установен живот на капията, живот на тихите разговори и спокойни размишления, бодри шеги и любовни песни между водата, небето и планината, почна да се мени.

Кафеджията набави грамофон, тромава дървена кутия с голяма тенекиена фуния във формата на светлосиньо цвете. Неговият син сменя плочите и иглите и непрестанно навива гласовития инструмент, от който трепери капията и отекват двата бряга. А трябваше да го набави, за да не изостане от другите, защото грамофонът се чува не само по събрания и читални, а и в най-скромните кръчмици, в които хората седят под липите, на тревата или на светлия чардак и разговарят тихо и с малко думи. Навсякъде грамофони стържат и крещят турски маршове, сръбски родолюбиви песни или арии от виенски оперети, според гостите, за които се свири. Защото, дето няма шум, блясък и движение, там хората не отиват и не пазаруват.

Вестниците се четат жадно и много, но повърхностно и набързо; всеки търси само ония, които с едри букви на първа страница дават сензационни заглавия. Дребно напечатаните и сбити статии малко се четат. Всичко, което става, се съпровожда с шума и блясъка на големите думи. Младите хора не смятат, че са живели тоя ден, ако вечер преди лягане ушите им не пищят и очите не блестят от онова, което през деня са чули и видели.

На капията идват градските аги и ефендиета, сериозни и наглед равнодушни, за да чуят вестникарските известия за турско-италианската война в Триполи. Лакомо слушат какво пише във вестниците за младия и юначен майор Енвер бей, който бие италианците и брани султанската земя, сякаш е потомък на Соколовичите или Кюпрюлиите. Мръщят се на гръмката музика на грамофона, който пречи на мислите им, и незабелязано, но дълбоко и искрено тръпнат за съдбата на далечната турска област в Африка.

Случва се по това време, на връщане от работа, да мине по моста Петър Италианеца, майстор Перо, в своето платнено облекло, побеляло от каменния прах и зацапано с бои и терпентин. Остарял е и е още по-прегърбен, скромен и боязлив. Както и в случая с атентата срещу императрицата по някаква неразбираема за него логика той е пак виновен за нещо, което нейде по света са направили неговите земляци италианците, с които той отдавна вече няма никаква връзка. Тогава някой от турските младежи се провикне:

— Искаш ли, развратнико, Триполи? Ето ти, на̀!

И като викат, показват след него „от дланта до лакътя“ и правят други неприлични движения.

А майстор Перо, както е уморен и приведен, с инструменти под мишница, само нахлупва по-здраво шапката над очите си, стисва конвулсивно лулата си със зъби и забързва към своята къща на Мейдан.

Тук го чака неговата Стана, и тя вече остаряла и поизгубила сили, но все още хаплива и гърлата жена. Той горчиво й се оплаква от турските момчетия, които говорят, каквото не трябва, и търсят от него Триполи, за който той до преди някой ден дори не знаеше, че съществува. А Стана, като Стана, не иска да го разбере и съжали, но още твърди, че той си е сам виновен и че заслужава да му подхвърлят всякакви неща.

— Ако беше мъж, какъвто не си, щеше да пернеш някого с това длето или с чука по кратуната, та на тия турски селендури да не им идва и на ум да те закачат, а да скачат на крака, когато минаваш по моста.

— Ех, Стано, Стано — казва добродушно и малко нажалено майстор Перо, — как мозе цуек цуека с цука по кратуната?

Така течаха тия години, с дребни и големи вълнения и в постоянна нужда от тях. И така дойде есента на 1912, а след това 1913 година с балканските войни и сръбските победи. И по някакво чудно изключение точно онова, което бе толкова важно за съдбата на моста и градчето, и за всички, които живееха в него, дойде съвсем тихо, почти незабелязано.

Румени в началото и края, а златни по средата, октомврийските дни минаха над градчето, което очакваше беритбата на царевицата и новата ракия. Още можеше хубаво да се седи на следобедното слънце на капията. Изглеждаше, че времето е спряло своя дъх над градчето. И точно тогава стана това.

Преди още грамотните хора да разберат нещо от противоречивите новини, войната между Турция и четирите балкански държави избухна и тръгна по своите древни пътища през Балкана. А преди хората да схванат правилно смисъла и значението на войната, тя всъщност завърши с победите на сръбското и християнското оръжие. И всичко това стана далеч оттук, без огньове по границата, без кънтеж на топове и без отрязани глави на капията. Както беше с парите и търговията, и при тия най-големи събития всичко стана също така далеч и незабелязано бързо. Там някъде далече по света хвърлят зарове или се бие бой и там се решава съдбата на всеки от нас.

Но ако външният вид на градчето беше мирен и непроменен, в духовете тия големи събития предизвикаха цели бури от най-големи възторзи и най-дълбока потиснатост. Защото както всичко, което ставаше по света през последните години, и това се приемаше в градчето със съвсем противоположни чувства от сърбите и мюсюлманите: само по сила и дълбочина може би техните чувства бяха еднакви. Събитията надхвърлиха всички надежди на едните, а всички страхове на другите изглеждаха оправдани. Желанията, които стотици години бяха летели пред бавния ход на историята, сега вече не можеха да я следват и настигнат в нейния фантастичен полет по пътя на най-смелите осъществявания.

Всичко от тая съдбоносна война, което градчето можеше да види и непосредствено да почувствува, се разиграваше светкавично бързо и необикновено просто.

При Увац, дето границата между Австро-Унгария и Турция минава по рекичката Увац и дървен мост разделя австрийската жандармерийска казарма от турските караули, на австрийска територия премина турски офицер с малко поделение. Тук той театрално пречупи сабята си върху оградата на моста и се предаде на австрийските жандарми. В тоя миг от хълма слизаше сивата сръбска пехота. Тя замести старовремския аскер по цялата граница между Босна и Санджака. Мястото, дето се срещаха трите граници — на Австрия, Турция и Сърбия, изчезна. Турската граница, която до вчера бе на петнайсетина километра от градчето, изведнъж се оттегли на повече от хиляда километра, там, някъде зад Одрин.

Толкова и такива големи промени, извършени за толкова кратко време, разтърсиха градчето из основи.

За моста на Дрина тая промяна бе съдбоносна. Железопътната връзка със Сараево, както видяхме, унищожи всички негови връзки със Запада, а сега неочаквано се скъса и връзката с Изтока. Точно тоя Изток, който го бе създал и до вчера беше още тук, наистина разтърсен и нащърбен, но траен и истински като небето и земята, сега изчезна като привидение и мостът наистина не свързваше нищо друго освен двете части на градчето и двайсетината села от едната и другата страна на Дрина.

Големият каменен мост, който по замисъла и набожното решение на везира от Соколовичи трябваше да споява като една от брънките на империята два дяла на царството и „за божия любов“ да улеснява прехода от изток към запад и обратно, сега беше наистина откъснат и от Изтока, и от Запада и оставен на себе си като заседнал кораб и изоставен молитвен дом. Три цели века той издържа и надживя всичко и непроменен вярно изпълняваше своята задача, но човешките нужди се насочиха другаде и нещата в света се промениха: сега самата задача му изневери. При неговата големина, трайност и красота още със столетия през него можеха да минават войски и да се нижат кервани, но ето, поради вечната и непредвидена игра на човешките отношения везировото дарение изведнъж се намери изхвърлено и като по магия поставено извън главното течение на живота. Сегашната роля на моста съвсем не отговаряше на неговата вечно млада външност и великанските му, но хармонични форми. Той обаче стоеше все такъв, какъвто го беше видял великият везир пред вътрешния взор на затворените си очи и какъвто го бе осъществил неговият строител: мощен, красив и траен, над всички промени.

Трябваше време, трябваха усилия, докато хората в градчето схванат всичко, което бе казано тук в няколко реда и което в действителност се бе разиграло в няколко месеца. И в сънищата границите не се местят така бързо и така далече.

Всичко онова, което дремеше у хората, древно като тоя мост и нямо, и неподвижно като него, сега изведнъж оживя и взе да влияе на всекидневния живот, на общото настроение и личната съдба на всекиго по отделно.

Първите летни дни на 1913 година бяха дъждовни и хладни. На капията денем седят угнетени градски мюсюлмани, по-възрастни хора, по десетима край някой по-млад, който им чете вестници, тълкува чуждите изрази и необикновени имена и обяснява географията. Всички кротко пушат и гледат непоколебимо пред себе си, ала не могат съвсем да скрият, че са загрижени и потресени. Като прикриват вълнението си, навеждат се над географската карта, на която е означена бъдещата подялба на Балканския полуостров. Гледат в хартията и не виждат нищо по тия криволичещи линии, но знаят и разбират всичко, защото носят своята география в кръвта си и с цялото си същество чувствуват картината на света.

— На кого се пада Усчуп5? — пита привидно равнодушно един старец младежа, който чете.

— На Сърбия.

— Ух!

— А чий е Селаник6?

— Гръцки.

— Ух, ух!

— А Едрене7? — пита друг тихо.

— Български уж.

— Ух, ух, ух!

Това не са гласни, нито жални охкания на жени и слаби хора, а глухи и дълбоки въздишки, които се губят през гъстите мустаци в летния въздух заедно с тютюневия дим. Много от тия старци са минали седемдесет години. В тяхното детство турската власт се простираше от Лика и Кордун, та чак до Стамбул, а от Стамбул до незнайните пустинни граници на далечния и непроходим Арабистан. („А турската власт“, това е голямата, неделима и неунищожима общност на Мохамедовата вяра, целият оня дял от земното кълбо, „дето се чете евзан“.) Те добре помнят това, но помнят също как после, в течение на техния живот, турската власт се оттегли от Сърбия в Босна и от Босна в Санджака. И сега ето че доживяха тая власт, като фантастичен морски отлив изведнъж да се оттегли и да отстъпи нейде в безкрая, а те останаха тук като водно растение на суша, излъгани и застрашени, изоставени на себе си и на своята зла съдба. Всичко е дадено от бога и всичко това, без съмнение, е дело на божия промисъл, но за човека е тежко да го схване; дъхът му спира и свят му се вие, а непрестанно усеща как земята под него се измъква подмолно, като килим, и как границите, които би трябвало да са непоклатими и трайни, стават подвижни и променливи, отместват се, отдалечават се и изчезват като своенравни пролетни потоци.

С такива чувства и мисли седят старците на капията и слушат безсилно и разсеяно какво пишат за всичко това вестниците. Слушат мълчаливо, макар и думите, с които във вестниците се говори за царете и държавите, да им изглеждат дръзки, безумни и неуместни, а целият начин на писане като нещо безбожно и противно на вечните закони и логиката на живота, нещо, което „не е на добро“ и с което честният и разумен човек не може да се помири. Над главите им се вие тютюнев дим. Високо в небето бродят белите, разкъсани облаци на кишавото лято, а на земята — техните бързи и широки сенки.

А нощем, до късни часове, на същата капия седят младежите от сръбските семейства, високо и предизвикателно пеят песента за сръбския топ, но никой не ги наказва или глобява. Между тях често се забелязват студенти и ученици от средните училища. Това са повечето бледи и слаби младежи с дълги коси и черни, плитки широкополи шапки. Тая есен те идват доста често, макар че учебната година е вече започнала. Идват с влака от Сараево с препоръки и пароли, замръкват тук на капията, но не осъмват на другия ден в града, защото вишеградските младежи ги прехвърлят по уредените канали в Сърбия.

А през летните месеци, когато настъпи училищната ваканция, градът и капията се оживяват от ученици и студенти, които са родени тук и са си дошли у дома. Те повлияват тогава върху целия живот на града.

Към края на месец юни пристигат на групи сараевските гимназисти, а в първата половина на месец юли един по един студентите юристи, медици и философи от университетите във Виена, Прага, Грац и Загреб. С тяхното идване се променя изцяло и външният изглед на града. По чаршията и на капията се виждат техните млади фигури, променени и чужди, които се отделят по държане, говор и облекло от установените навици и винаги еднаквата носия на градските хора. Те носят дрехи в тъмни цветове и последна кройка. Това е оня „Glockenfacon“, който за цяла Средна Европа означава последна дума на модата и връх на добрия вкус. На главите си носят шапки от мека панамска слама с подвити периферии и панделки в шест различни дискретни цвята. На краката американски обувки — широки, със силно издигнати бомбета. Повечето имат необикновено дебели бастуни от бамбук. На ревера — металическа значка на „Сокол“ или някое студентско дружество.

Студентите донасят в същото време и нови думи и шеги, нови песни, нови игри от зимните балове и особено нови книги и брошури, сръбски, чешки и немски.

И по-рано, през първите двайсетина години от австрийската окупация, се случваше младежи от градчето да отидат да се учат, но нито бяха такъв брой, нито надъхани с тоя дух. През тия две първи десетилетия неколцина бяха завършили учителската школа в Сараево и двама, трима — право или философия във Виена, но всички те бяха редки изключения, скромни младежи, които тихо и незабелязано полагаха своите изпити, а след свършването на учението си се изгубваха в сивата и безкрайна армия на държавната бюрокрация. Но от някое време броят на студентите от градчето рязко се увеличи. С помощта на националните просветни дружества сега вече в университетите отиват и селски синове, и деца на дребни занаятчии. Още повече се промени духът и характерът на самите студенти.

Това вече не бяха ония някогашни студенти от първите години на окупацията, кротки и наивни младежи, предадени всеки на своето учение в най-тесен смисъл на думата. Но не са и обикновените градски мераклии, нито някогашни младежи, бъдещи газди и еснафлии, които в известен период от живота си изразходваха много сили и младост на капията и за които в семействата се казваше: „Ожени го да миряса!“ Това са нови хора, които се учат и възпитават в разни градове и държави и под различни влияния. От големите градове, от университетите и гимназиите, в които учат, тия младежи идват, обзети от чувството на горда смелост, с което първото и непълно знание изпълва младия човек, и понесени от идеята за правото на народа на свобода и за правото на радост и достойнство на отделния човек. С всяка лятна ваканция те носят свободни схващания по обществените и религиозни въпроси и възторг към оживелия национализъм, който в последно време, особено след сръбските победи в балканските войни, израсна до общ култ, а у мнозина младежи и до фанатично желание за действие и лична саможертва.

Капията е главното място на техните срещи. Тук се събират след вечеря. И в мрака, под звездите или на месечина, в тихата нощ над буйната река кънтят техните песни, шеги, високи разговори и безкрайни спорове, нови, смели, наивни, искрени и безогледни.

С учениците тук идват редовно и техните другари от детинство, които заедно с тях бяха учили основно училище, а после бяха останали в града като чираци, търговски помощници, дребни писари в общината или в някое предприятие. Те са два вида. Едните са доволни от своята съдба и живота в градчето, в което ще останат да прекарат живота си. Те с любопитство и симпатия гледат своите учени другари, удивляват им се, без някога да се сравняват с тях, и без най-малка ревност участвуват в тяхното развитие и израстване. Другите не могат да се примирят с живота в градчето, на който са осъдени по стечение на обстоятелствата, жадни за нещо, което смятат по-висше и по-добро, но което им се е изтръгнало и от ден на ден им става по-далечно и непостижимо. Макар и да продължават да дружат със своите другари студенти, тия младежи обикновено се отделят от образованите си връстници било със своята груба ирония, било с неприятно мълчание. Те не могат да участвуват като равни във всички техни разговори. Затова, постоянно измъчвани от чувство за изостаналост, те ту прекалено и неискрено подчертават в разговора своята простотия и неученост в сравнение с щастливите си другари, ту пък язвително се подсмиват на всичко от висотата на своето незнание. И в единия, и в другия случай завистта лъха от тях като почти видима и доловима сила. Но младостта леко понася присъствието и на най-лошите инстинкти и живее и се движи свободно и безгрижно сред тях.

Имало е и ще има звездни нощи над града и разкошни съзвездия и луна, но не е имало и бог знае дали ще има някога такива младежи, които в такива разговори, с такива мисли и чувства да бдят на капията. Това е поколението на разбунтувалите се ангели в оня кратък миг, докато имат и цялата мощ, и всичките права на ангелите, и пламенната гордост на бунтовника. Тия синове на селяни, търговци и занаятчии от затънтеното босненско градче бяха получили от съдбата, без особени усилия от своя страна, открит излаз към света и илюзия за свобода. Със своите вродени вишеградски особености те отиваха по света, избираха повече или по-малко сами, според своите наклонности, минутно разположение или каприз на случая предмета на своето образование, вида на своите забавления и кръга на познанствата и приятелствата си. В мнозинството си нито можеха, нито умееха да обхванат и заграбят много от онова, което успяваха да видят, но нямаше нито един, който да няма чувството, че може да овладее всичко, което иска, и че всичко, което обгърне, е негово. Животът (тая дума идваше твърде често в техните разговори, както и в литературата и политиката от ония времена, дето се пишеше с голяма почетна буква), животът стоеше пред тях като обект, като поприще на тяхното освободено чувство, на тяхното умно любопитство и чувствени подвизи, които не знаеха граници. Всички пътища пред тях, открити, бяха устремени към безкрая; на по-голямата част от тия пътища те никога нямаше да стъпят, но все пак упоителната сладост на живота бе в това, че можеха (поне на теория) свободно да избират който си искат и имаха кураж да минават от един на друг. Всичко онова, което други хора, други раси в други страни и времена бяха постигнали и добили за редица поколения, в течение на вековни усилия, с цената на живот, самоотричане и жертви, по-големи и по-скъпи от живота, всичко това лежеше пред тях като случайно наследство и опасен дар на съдбата. Изглеждаше фантастично и невероятно, но все пак бе истинско: те можеха да правят със своята младост каквото искат, в един свят, дето законите на обществения и личен морал, чак до далечната граница на престъпността, точно в тия години бяха в пълна криза, свободно тълкувани, приемани или отхвърляни от всяка група хора и от всекиго поотделно; те можеха да мислят каквото искат, да съдят за всичко свободно и неограничено, осмеляваха се да говорят каквото искат и за мнозина от тях думите струваха колкото задоволяването на техните атавистични потребности за геройство и слава, неудържимост и провал, а не водеха след себе си задължението за действие, нито някаква видима отговорност за казаното. Най-даровитите между тях презираха онова, което трябваше да учат, и подценяваха онова, което можеха да извършат, а се гордееха с онова, което не знаеха, и се въодушевяваха от всичко, което бе извън техните възможности. Трудно е да се помисли по-опасен начин за влизане в живота и по-сигурен път към изключителни дела или пълен провал. Само най-добрите и най-силните сред тях се хвърляха с фанатизма на факири в действие и изгаряха като мушички, за да бъдат веднага прославяни от своите връстници като мъченици и светци (защото няма поколение, което да няма своите светци) и издигани на пиедестала на непостижимите примери.

Всяко човешко поколение има своя илюзия и отношение към цивилизацията; едни вярват, че участвуват в нейното разгаряне, а други, че са свидетели на нейното угасване. Всъщност тя винаги и пламва, и тлее, и гасне, според това от кое място и под какъв ъгъл я наблюдаваме. Това поколение, което сега разглежда философски, обществени и политически въпроси на капията, под звездите, над водата, е само по-богато с илюзии; иначе по всичко прилича на другите. И то има чувството, че запалва първия огън на една нова цивилизация и гаси последните пламъци на друга, която догаря. Това, което може за него специално да се каже, е, че отдавна не е имало поколение, което повече или по-смело да е мечтало и говорило за живота, радостта и свободата, но което по-малко да е имало от живота, по-силно да е страдало, по-тежко да е робувало и повече да е загивало, отколкото ще страда, робува и загива то. Но в тия летни дни на 1913 година всичко това бе още в смели, но неопределени догадки. Всичко изглеждаше като вълнуваща, нова игра на тоя древен мост, който в лунната светлина на юлските нощи се белееше чист, млад и непроменлив, и съвършено хубав и як, по-як от всичко, което времето може да донесе и хората да измислят и направят.

Както една топла августовска нощ прилича на друга, така и разговорите на вишеградските ученици и студенти са винаги еднакви или подобни един на друг.

Веднага след бързата и сладка вечеря (защото денят е минал в къпане и слънчеви бани), един по един идват на капията. Янко Стикович, син на абаджия от Мейдан, който изучава вече четири семестъра естествени науки в Грац. Той е мършав млад човек с остър профил и гладка черна коса, суетен, чувствителен, недоволен от самия себе си, но още повече от всичко край себе си. Много чете и пише статии с известен вече псевдоним в революционните младежки вестници, които излизат в Прага и Загреб. Но той пише и стихове и ги печата с друг псевдоним. Приготвил е вече стихосбирка, която трябва да издаде „Зора“ („Издателско предприятие за националистически издания“). Освен това е добър оратор и пламенен полемист на ученическите събрания. Велимир Стефанович, як едър младеж, осиновено дете без определен произход; ироничен, практичен, пестелив и спретнат; завършва медицина в Прага. Яков Херак, син на добродушния и популярен вишеградски раздавач, черен, дребен юрист с остър поглед и бърз говор, социалист, полемичен дух, който се срамува от своето добро сърце и крие всяко чувство. Райко Михайлович, мълчалив и добродушен младеж, който учи право в Загреб, отсега мисли за чиновническа кариера и малко и без желание участвува в другарските спорове и разговори за любовта, политиката и възгледите за живота и обществената уредба. По майка той е правнук на оня поп Михайло, чиято глава с цигара в уста бе набита на кол и изложена на същата тая капия.

Тук са и няколко сараевски гимназисти, които лакомо слушат по-старите си другари и техните разкази за живота в големите градове и с въображение, което разпалва момчешката суета и притаените желания, си представят всичко много по-голямо и по-хубаво, отколкото е и може да бъде. Тук е и Никола Гласинчанин, блед и корав младеж, който поради бедност, нежно здраве и слаб успех трябваше да напусне гимназията след четвърти клас, да се върне в градчето и да заеме писарско място в една немска фирма за извоз на дърва. Той е от обедняло чорбаджийско семейство от Околища. Неговият дядо Милан Гласинчанин умря някак си наскоро след окупацията в сараевската лудница, след като на младини беше проиграл на комар по-голяма част от имота си. Отдавна бе умрял и баща му, газда Петър, болнав, човек без воля, сила и авторитет. Сега тоя Никола прекарва целия ден на брега на реката, край работниците, които търкалят и спускат по водата тежките борови трупи, отбелязва кубиците на измерените дървета, а после в канцеларията ги събира и нанася в списъци. Тая еднообразна работа между незначителни хора, без полет и широк кръгозор, той чувствува като мъка и унижение, а липсата на някакви изгледи да промени своето обществено положение или да напредне прави от чувствителния младеж рано зрял, злъчен и мълчалив човек. В свободните си часове чете много, но тая духовна храна не го укрепва или издига, а бръмчи в него. Неговата зла съдба, самотността и теглилата му отвориха очите и изостриха духа му за много неща, но и най-хубавите мисли и най-ценното съзнание могат само още повече да го обезкуражат и огорчат, защото още по-силно осветляват неговия неуспех и безизгледния му живот в градчето.

Тук е най-сетне и Владо Марич, шлосер по професия, веселяк и добряк, когото другарите му от висшите училища обичат и канят колкото за неговия силен и хубав баритон, толкова за чистосърдечността и добротата му. Тоя едър младеж с „шлосерски“ каскет на главата спада между скромните хора, които са доволни от себе си, с никого не се мерят и сравняват, благодарно и кротко приемат това, което им предлага животът, и просто дават от себе си онова, което могат и имат.

Тук са и двете градски учителки Зорка и Загорка, двете родом от градчето. За тяхното благоволение се надпреварват всички тия младежи и пред тях и около тях играят любовна игра, наивна, объркана, блестяща, мъчна. Пред тях се водят препирните, както турнирите пред дами от миналите столетия; заради тях после седят на капията и пушат в мрак и самота или пеят с компания, която дотогава е пила някъде; заради тях между другарите има тайни омрази, несръчно укривани ревности и открити сблъсквания. Към десет часа те си отиват. Младежите остават още дълго, но настроението на капията спада, бойкото красноречие отслабва.

Стикович, който обикновено води главния разговор, тая вечер мълчи и пуши. Той е без настроение и недоволен от себе си, но крие това, както винаги крие своите истински чувства и никога не успява напълно да ги скрие. Днес следобед той бе имал първата си среща с учителката Зорка, занимателна девойка, пълна, бледа, с огнени очи. Поради големите настоявания на Стикович те направиха онова, което бе най-мъчното в градчето: младеж и девойка да се срещнат на скрито място и никой да не види и узнае това. Срещнаха се в нейното училище, което сега, поради ваканцията, бе съвсем празно. Той влезе от едната улица, през градината, а тя от другата — през главния вход. Намериха се в една полутъмна прашна стая, в която чак до тавана бяха наслагани ученически чинове. Така любовната страст често е принудена да търси затулени и грозни места. Не можеха нито да седнат, нито да легнат. И двамата бяха смутени и несръчни. И прекадено жадуващи и буйни, те се прегръщаха и свиваха на един от ония счупени чинове, които тя така добре познаваше, без да гледат и без да забелязват нещо около себе си. Пръв се опомни той. И грубо, без преход, както правят младите хора, почна да оправя дрехите си и да се сбогува. Тя се разплака. Разочарованието беше взаимно. Когато я поуспокои донякъде, той излезе, едва ли не избяга от страничния вход.

В къщи завари раздавача, който му донесе едно младежко списание с негова статия „Балканите, Сърбия и Босна и Херцеговина“. Повторното прочитане на статията отвърна мислите му от току-що преживяното. Но и в това намери причина за недоволство. В статията имаше печатни грешки, някои изрази му изглеждаха смешни; сега, когато вече нищо не можеше да се измени, струваше му се, че много неща са могли да се кажат по-хубаво, по-ясно и по-стегнато.

А сега, ето цяла вечер седят на капията и пред същата тая Зорка спорят върху неговата статия. Неговият главен противник е приказливият и бояк Херак, който всичко разглежда и критикува от гледището на ортодоксалния социализъм. Останалите участвуват в разискванията само от време на време. А двете учителки мълчат и готвят невидим венец за победителя. Стикович се брани слабо; първо, защото сега изведнъж и той вижда много слабости и нелогичност в своята статия, макар че за нищо не би признал това пред другарите си; второ, защото го мъчи споменът за днешния следобед в прашната и душна училищна стая, за сцените, които сега му се виждат и смешни, и грозни, но които дълго време бяха предмет на неговите най-горещи желания и най-силни ухажвания около хубавата учителка. (Тя сега седи в летния мрак и го гледа със своите хубави очи.) Чувствува се длъжник и виновник и много би дал днес да не е бил в училището и тя сега да не е тук. При това настроение тоя Херак му се струва като някаква нахална оса, от която е трудно да се брани. Струва му се, че трябва да отговаря не само за своята статия, но и за онова, което се бе случило днес след обед в училището. А би искал да е някъде сам, някъде далеч оттук и спокойно да мисли за нещо, което не е нито статията, нито девойката. Но самолюбието му го караше да се защитава. Стикович цитираше Цвиич и Щросмайер, а Херак — Кауцки и Бебел.

— Вие впрягате колата пред воловете — викаше Херак, анализирайки статията на Стикович. — Не можете с балканския селянин, който е затънал в сиромашия и всякакви беди, нийде и в никой случай да основете трайна и добра държавна формация. Само предварителното икономическо освобождение на експлоатираните класи, на селянина и работника, следователно на огромното мнозинство от народа, може да създаде реални условия за формиране на самостоятелни държави. Това е естественият процес и пътят, по които трябва да се върви, а в никакъв случай обратно. Затова и националното освобождение и обединение трябва да се извършват в духа на социалното освобождение и възраждане. Иначе ще стане така, че селянинът, работникът и дребният буржоа ще внесат в новата държавна формация, като смъртна зараза, своята бедност и своя робски характер, а малобройните експлоататори — своя паразитен реакционен манталитет и всички свои антисоциални нагони. А от това не може да стане нито трайна държава, нито добро общество.

— Всичко това е чужда, книжна мисъл, драги мой — отговаряше Стикович, — която изчезва пред живия размах на пробудените национални сили, на първо място у сърбите, а след това у хърватите и словенците, които заедно се стремят към една цел. Нещата не се развиват според предвижданията на немските теоретици, но затова пък вървят в пълно съгласие с дълбокия смисъл на нашата история и на нашето расово призвание. От позива на Карагеорги: „Всеки да убие своя субашия!“ — социалните въпроси на Балкана се решават по пътя на националните освободителни движения и войни. И всичко върви съвсем логично: от малкото към голямото, от регионално-племенното към националното и държавотворното. Нима нашите победи при Куманово и Брегалница не са в същото време най-пълни победи на напредничавата мисъл и социалната правда?

— Това тепърва ще видим — прекъсва го Херак.

— Който не вижда сега, той никога няма да види. Ние вярваме…

— Вие вярвате, но ние не вярваме в нищо, а искаме да бъдем убедени с истински доказателства и факти — отговаряше Херак.

— Нима премахването на турците и отслабването на Австро-Унгария като първа крачка към нейното унищожение не са всъщност победа на малките, демократични народи и поробените класи в техния стремеж да заемат своето място под слънцето? — продължаваше своята мисъл Стикович.

— Ако осъществяването на националните стремежи донасяше и осъществяване на социалната правда, тогава в държавите на Западна Европа, повечето от които са осъществили своите национални идеали и в това отношение са задоволени, не би трябвало да има вече нито големи социални проблеми, нито движения и сблъсквания. А ние виждаме, че не е така. Напротив.

— А аз пък ти казвам — отговаря малко уморено Стикович, — че без създаване на самостоятелни държави на базата на националното единство и съвременните схващания за лична и обществена свобода, не може да става и дума за „социално освобождение“. Защото, както е казал оня французин, политиката има предимство…

— Стомахът има предимство — прекъсва Херак.

Тук гракнаха и останалите. Наивният студентски спор се превърна в младежка свада, в която всички говореха и се прекъсваха и която при първата духовитост се разпиля и изгуби в смеха и възклицанията.

За Стикович това бе добре дошъл повод да прекъсне разправията и да замълчи, без това да изглежда като поражение и оттегляне.

След Зорка и Загорка, които към десет часа си отидоха у дома, съпроводени от Велимир и Ранко, останалите също взеха да се разотиват. Най-после останаха само Стикович и Никола Гласинчанин.

Двамата са връстници. Някога заедно отидоха в гимназията и заедно живееха в Сараево. Познават се един друг до най-малкото нещо и точно поради това не могат нито да се оценят един друг, нито истински да се обичат. От година на година, естествено, различията между тях ставаха все по-големи и по-тежки. През всяка ваканция се намират в градчето, мерят се един друг и се гледат като неразделни другари-неприятели. Сега между тях дойде и тая хубава и палава учителка Зорка. Защото през дългите месеци на последната зима тя дружеше с Гласинчанин, който нито криеше, нито можеше да скрие колко е влюбен в нея. Той се беше захванал за тая любов с целия оня жар, който могат да внесат в тия неща огорчените и незадоволени хора. Но щом дойдоха летните месеци и се появиха студентите, за чувствителния Гласинчанин не можеше да остане незабелязано вниманието, което учителката оказваше на Стикович. Поради това и оная стара и винаги скрита за хората обтегнатост между тях двамата в последно време порасна. Тая ваканция още нито веднъж не бяха се намирали така насаме.

Сега, когато случайно останаха така, първата мисъл и на единия, и на другия бе колкото може по-бързо да се разделят, без разговор, който може да бъде само неприятен. Но някакви безсмислени съображения, каквито само младостта познава, не им позволиха да постъпят така, както искаха. В това затруднение им помогна случаят или поне за миг облекчи тежкото мълчание, което ги потискаше.

В мрака се чуха гласовете на двама души, които полека се разхождаха и застанаха до самата капия, зад острия ъгъл, така че от своите места на софата Стикович и Гласинчанин не можеха да ги видят, нито те да бъдат видени от тях. Но чуваха всяка дума и тия гласове им бяха добре познати. Това бяха двама техни по-млади другари, Тома Галус и Фехим Бахтияревич. Двамата се държат малко настрана от групата, в която повечето са ученици и студенти и която всяка вечер се събира на капията около Стикович и Херак, защото, макар и по-млад, Галус и като поет, и като националистически оратор е съперник на Стикович, когото не обича и не цени, а Бахтияревич е необикновено мълчалив, горд и необщителен като истински бейски внук.

Тома Галус е висок младеж с румено лице и сини очи. Неговият баща Албан Галус (Alban von Gallus), последен потомък на едно старо семейство от Бургенланд8, дойде като чиновник в града веднага след окупацията. Двайсетина години бе „горски управител“ и сега живее в градчето като пенсионер. В самото начало се ожени за дъщерята на един от първите тукашни газди, хаджи Тома Станкович, една поостанала мургава едра мома със силна воля. С нея добиха деца, две дъщери и един син, които бяха кръстени в сръбската църква и израснаха като истински вишеградски деца и внуци на хаджи Тома. Старият Галус, висок и някога хубав човек, с благородна усмивка и буйна, съвсем бяла коса, отдавна бе станал истински вишеградчанин, „господин Албо“, за когото младите поколения и не помислят, че може да е чужденец и пришелец. Той има две страсти, които никому не пречат: лова и лулата. Из цялата околия има стари и добри приятели както сред сърбите, така и сред мюсюлманите селяни, с които го свързва ловната му страст. Сякаш роден и израсъл с тях, той е усвоил напълно редица техни особености, на първо място техния начин на доволно мълчание и спокоен разговор, така характерен за хората, които са страстни пушачи и които обичат лова, гората и живота на открито.

Младият Галус тая година завърши гимназия в Сараево, а наесен трябва да отиде да учи във Виена. По въпроса за неговото следване в семейството има разногласие. Бащата би желал синът да следва техника или лесовъдство, а синът иска да учи философия. Защото Тома Галус само външно прилича на баща си, а всички негови вътрешни стремежи отиват в съвсем противоположна посока. Той е един от ония добри ученици, скромни и примерни във всичко, които с голяма леснина и сякаш между другото вземат своите изпити, а цялото си искрено и истинско внимание посвещават на своите малко чудати и несистемни духовни склонности извън училището и неговата официална програма. Такива са учениците с чисти и прости сърца, но неспокоен и любознателен дух. На тях са почти непознати ония тежки и опасни кризи в чувствения и сетивен живот, през които минават толкова младежи на техните години, но затова пък те трудно намират успокоение в своите духовни търсения и много често остават за цял живот дилетанти, занимателни чудаци, без постоянна дейност и без определена насока изобщо. Както всеки млад човек трябва не само да изпълни вечните, природни изисквания на младостта и съзряването, а покрай това да плати данък и на съвременните духовни течения, че и на модата и навиците на своето време, които в момента господствуват сред младежта — Галус пишеше стихове и беше активен член на революционните националистически ученически организации. Освен това той пет години учи френски като незадължителен предмет, занимаваше се с литература и специално с философия. Беше страстен и неуморен в четенето. Главното чуждестранно четиво на тогавашните млади хора от Сараевската гимназия се състоеше в изданията на известната и голяма немска издателска фирма Reclam’s Universal-Bibliothek. Тия малки евтини брошурки с жълти корици и необикновено дребен шрифт бяха главната духовна храна, достъпна за учениците от това време; от тях можеха да опознаят не само немската литература, но и всички по-значителни произведения на световната литература в немски превод. От тях и Галус черпеше своите познания за модните немски философи, особено за Ницше и Щирнер, и при разходките край Миляцка можеше да води за тях безкрайни спорове с някаква студена и весела страст, без да свързва ни най-малко своите познания с личния си живот, както много младежи често правят. Този тип на твърде рано узрял и претоварен с разнообразни, но объркани знания абитуриент, не беше рядък между тогавашните гимназисти. Скромен младеж и добър ученик, Галус познаваше младежката свобода и необузданост само в смелите мисли и в прекаленостите на четивата.

Фехим Бахтияревич е вишеградчанин само по майка. Баща му е от Рогатица и сега е кадия там, а майка му е от голямото тукашно семейство Османагич. От най-ранно детство той прекарва част от лятната ваканция с майка си при нейните роднини в града. Той е строен младеж с грациозна и вретенообразна фигура, с нежни, но силни стави. Всичко у него е отмерено, матирано, сдържано. Финият овал като печен, кожата съвсем тъмна, мургава, с леки преливания на някаква тъмна синина, движенията къси и редки; черни очи със синкаво осенена белина; поглед горещ, но без блясък; дебели, сключени вежди, тънък черен мъх над извитите устни. Такива мъжки портрети се виждат в персийските миниатюри.

И той тази година взе матура и сега чака да получи държавна стипендия, за да учи ориенталски езици във Виена.

Двамата младежи продължават някакъв започнат по-рано разговор. Думата е за специалността на Бахтияревич. Галус му доказва, че ще сбърка, ако се залови за ориенталистиката. Изобщо Галус говори много повече и по-живо, защото е свикнал да го слушат и защото обича да проповядва, докато Бахтияревич говори кратко и малко като човек, който има свое установено убеждение и не чувствува нужда да убеждава другите. Галус говори, както повечето млади и начетени хора, с онова наивно доволство от думите, образните изрази и сравненията, със склонност към обобщаване, а Бахтияревич — сухо, кратко и почти нехайно.

Скрити в сянката и облегнали се на каменните седалища, Стикович и Гласинчанин мълчат, сякаш без думи са се споразумели незабелязано да слушат разговора на двамата другари на моста.

Като завършва спора за следването, Галус говори разпалено:

— Вие, мюсюлманите, бейските синове, често се лъжете в това. Объркани от новите времена, вие вече не схващате точно и пълно своето място в света. Вашата любов към всичко ориенталско е само един съвременен израз на вашата „воля за мощ“, за вас ориенталският начин на живот и мислене е най-тясно свързан с един обществен и правен порядък, който бе основа на вашето вековно господство. И това е разбираемо. Но това съвсем не значи, че имате усет за ориенталистиката като наука! Вие сте ориенталци, но се лъжете, като смятате, че затова сте призвани да бъдете ориенталисти. Вие изобщо нямате призвание, нито истинска наклонност към науката.

— Я виж!

— Не, нямате. И когато твърдя това, аз не казвам нещо оскърбително и неуместно. Напротив. Вие сте единствените господари в тая земя или поне сте били такива; вие през векове сте разширявали, укрепвали или бранили това свое господство с меч и книга, правно, религиозно и войнишки; това е направило от вас тип на бойци, управници и властници, а тая класа хора нийде в света не се поддава на абстрактните науки, а ги предоставя на ония, които нищо друго нямат и не могат. За вас са правните и стопански науки, защото вие сте хора на конкретните знания. Такива са всякога и навред хората на господствуващите класи.

— Значи, ние трябва да останем непросветени.

— Не, не значи това, а значи, че трябва да останете онова, което сте, ако искаш онова, което сте били; трябва, защото никой не може да бъде и онова, което е, и противното.

— Но днес ние не сме господствуваща класа. Днес всички сме еднакви — прекъсва пак Бахтияревич с лека ирония, в която има и горчивина, и гордост.

— Не сте, разбира се, че не сте. Обстоятелствата, които някога направиха от вас това, което сте, отдавна са се изменили, но то не значи, че и вие можете да се изменяте със същата бързина. Не е нито пръв, нито последен случай една обществена класа да изгуби своята основа, а да си остане същата. Условията на живота се менят, но една класа хора остават това, което са, защото само така могат да съществуват, и такива си пропадат.

Разговорът между двамата невидими младежи прекъсна за миг, загасен от мълчанието на Бахтияревич.

На ясното небе, зад черните планини в дъното на хоризонта, се появи нащърбеният корабокрушенски месец. Бялата плоча с турския надпис на високия зид изведнъж блесна като слабо осветен прозорец в синия мрак.

Сега Бахтияревич говореше нещо, но така тихо, че само отделни, несвързани и неразбираеми думи долитаха до Стикович и Гласинчанин. Разговорът, както винаги става между младежите, при които асоциациите са смели и бързи, беше вече минал на друга тема. От изучаването на ориенталски езици стигнаха до съдържанието на надписа на бялата плоча пред тях и заговориха за моста и за оня, който го е направил.

Гласът на Галус бе много по-силен и по-изразителен. Като разширяваше хвалбите на Бахтияревич за Мехмед паша Соколович и тогавашната турска управа, която бе издигала такива постройки, той сега живо развиваше своите националистически възгледи за миналото и бъдещето на народа и неговата култура и цивилизация (защото в тия ученически разговори всеки следва своята мисъл).

— Имаш право — казваше Галус, — трябва да е бил гениален човек. Той не е нито първият, нито последният от наша кръв, който се е издигнал в служба на чуждо царство. Ние сме дали стотици такива хора, държавници, пълководци и хора на изкуството на Цариград, Рим и Виена. Смисълът на нашето народно обединение в една велика и мощна, модерна национална държава е тъкмо в това, че тогава нашите сили ще останат в страната, ще се развиват тук и ще дават своя принос за общата култура, под наше име, а не от чужди центрове.

— И ти мислиш, че тия „центрове“ са били създадени така случайно и че могат да се създават нови по желание, кой както иска и където иска?

— Случайно или не, това днес вече не е проблем; не е важно как са били създадени, а е важно, че днес изчезват, че са прецъфтели и дегенерирали и ще трябва да отстъпят място на други, нови центрове, чрез които ще може непосредно да се изразят младите свободни народи, които встъпват на историческата сцена.

— И ти мислиш, че ако Мехмед паша Соколович си беше останал селско дете, там, горе в Соколовичи, щеше да стане онова, което е бил, и между другото щеше да построи и тоя мост, на който сега разговаряме?

— В онова време, разбира се, не. Но в края на краищата за Цариград не е било и много трудно да издига подобни постройки, когато е вземал от нас, както и от толкова покорени народи не само имота и добивите, а и най-добрата сила и най-чистата кръв. Ако помислим какво и колко е вземано от нас през столетията, всичките тия постройки са само трошици. Но щом веднъж се сдобием със своя народна свобода и държавна самостоятелност, нашите пари и кръв ще бъдат само за нас и ще останат на нас. Всичко ще се дава само и изключително за повдигане на националната култура, която ще носи нашия печат и нашето име и която ще има предвид щастието и благоденствието на най-широките слоеве от нашия народ.

Бахтияревич мълчеше и това мълчание като най-жив и красноречив отпор предизвикваше Галус и го караше да повишава и изостря тона. С пламенността, която му бе вродена, и речника, който тогава господствуваше в младежката националистическа литература, той изброяваше плановете и задачите на революционната младеж. Всички живи сили на расата ще бъдат пробудени и поставени в действие. Под техните удари ще се разпадне Австроунгарската монархия, тая тъмница на народите, както се разпадна Европейска Турция. Всички антинационални и реакционни сили, които днес спъват, разделят и приспиват нашите национални сили, ще бъдат покорени и потиснати. Всичко това може да бъде постигнато, защото духът на времето, в което живеем, е нашият най-добър съюзник, защото и усилията на останалите малки и поробени народи са с нас. Съвременният национализъм ще триумфира над конфесионалните различия и остарелите предразсъдъци, ще освободи народа от чуждите, антинародни влияния и чуждата експлоатация. И тогава ще се роди националната държава.

След това Галус описваше преимуществата и красотата на тая нова национална държава, която ще обедини всички южни славяни около Сърбия, както Пиемонт, въз основа на пълното племенно равноправие, религиозна търпимост и гражданско равенство. В неговата реч се смесваха смели думи с неопределено значение и изрази, които означаваха точно нуждите на съвременния живот; най-дълбоките желания на една раса, на които често е съдено завинаги да останат само желания, и оправданите и постижими изисквания на всекидневната действителност; великите истини, които назряват през поколения, но които само младежта може да почувствува предварително и смее да изкаже, с вечните илюзии, които никога не гаснат, но и никога не стигат до осъществяване, защото едното поколение ги предава на другото като митичната факла. В думите на младежа, разбира се, имаше много твърдения, които не можеха да издържат критиката на действителността, и много предпоставки, които може би не биха издържали изпитанието на опита, но в тях имаше и от оня свеж дух, оня скъпоценен сок, с които се държи и подмладява стъблото на човечеството.

Бахтияревич мълчеше.

— Ще видиш, Фехиме — уверяваше възторженият Галус своя другар, сякаш това бе нещо за тая нощ или за утрешния ден, — ще видиш, ще създадем държава, която ще бъде най-ценният принос за напредъка на човечеството, в която всяко усилие ще бъде благословено, всяка жертва — света, всяка мисъл — самородна — изразена с наши думи, и всяко дело — с печата на нашето име. Тогава ще осъществим дела, които ще бъдат продукт на нашия свободен труд и израз на нашия расов гений, дела, пред които всичко, направено през вековете на чуждо управление, ще изглежда като недостойна играчка. Ще построим мостове над по-големи реки и по-дълбоки пропасти. Ще построим нови, по-големи и по-хубави мостове, и то не да свързват чужди центрове с покорените краища, а да свързват нашите краища помежду им и нашата държава с целия останал свят. Защото, в това вече няма съмнение, на нас е съдено да осъществим онова, към което всички поколения преди нас са се стремили: държава, родена в свобода и основана на правда, като частица от божията мисъл, осъществена на земята.

Бахтияревич мълчеше. А и гласът на Галус почна да спада. Колкото неговата реч се издигаше със своя смисъл, толкова гласът му ставаше по-нисък и по-глух, превръщаше се в силен и страстен шепот и най-сетне се изгуби в безкрайната тишина на нощта. Сега и двамата младежки мълчаха. Все пак дългото и упорито мълчание на Бахтияревич лежеше в нощта отделено, издигаше се осезаемо и действително като непроходим зид в тъмнината и със самата тежест на своето съществуване решително отричаше всичко, което говореше другият, и обявяваше своя ням, ясен и непреходен смисъл:

„Устоите на света и основите на живота и човешките отношения в него са установени за векове. Това не значи, че не се изменят, но те изглеждат вечни. Отношението между тяхното траене и дължината на човешкия живот са същите, каквито са отношенията между неспокойната, движеща се и бърза повърхност на реката и нейното постоянно и твърдо дъно, чиито изменения са бавни и незабелязани. И самата мисъл за промяната на тия «центрове» е нездрава и неосъществима. Същото е, както, ако някой иска да промени и отмести изворите на големите реки и леглото на планините. Желанието за бързи промени и мисълта за тяхното насилствено осъществяване се явяват често сред хората като болест и добиват размах най-вече в младежките глави; само че тия глави не мислят както трябва, не постигат накрая нищо и обикновено не се държат дълго на раменете. Защото не е човешко желание онова, което разпорежда и управлява нещата в света. Желанието е като вятъра, отнася праха от едно място на друго, понякога затъмнява с него целия кръгозор, но накрая стихва и пада и оставя стария и вечен облик на света след себе си. Трайните дела на земята се осъществяват с божия воля, а човекът е само нейно сляпо и покорно оръдие. Делото, което се ражда от желанието, от човешкото желание, или не доживява осъществяване, или е нетрайно; във всеки случай не е добро. Всички тия буйни желания и смели думи под нощното небе на капията няма да променят в основата нищо; ще минат над големите и трайни неща в света и ще се изгубят там, гдето желанията и ветровете затихват. А истински великите хора, както и големите постройки, никнат и ще поникват там, дето им е определено от божията промисъл, независимо от празните преходни желания и човешката суета.“

Но Бахтияревич не изговори нито една от тия думи. Ония, които като този мюсюлмански младеж, бейски внук, носят своята философия в кръвта си — живеят и умират според нея, но не умеят да я изкажат с думи, нито чувствуват нужда от това. След дълго мълчание Стикович и Гласинчанин видяха как някой от двамата невидими другари хвърли през оградата догоряла цигара и как тя като светулка падна в голяма дъга от моста в Дрина. В същото време се чу как мълчаливо и полека се запътиха към пиацата. С тях бързо чезнеше и ехото на стъпките им.

Като останаха отново сами, Стикович и Гласинчанин се сепнаха и се спогледаха, сякаш чак сега се виждат.

На слабата луна лицата им имаха осветени и тъмни повърхности, които остро се чупят и пресичат, та изглеждат много по-стари, отколкото са. Огънят на цигарите им получава фосфорен блясък. Двамата са угнетени. Причините са съвсем различни, но угнетеността — еднаква. И двамата имат едно и също желание: да станат и да си отидат в къщи. Но и двамата са като приковани към каменните седалища, още топлички от слънчевия ден. Разговорът на тия двама млади другари, на който случайно и незабелязано бяха присъствували, им беше добре дошъл, като отлагане на разговора и обяснението между тях. Но сега вече това не можеше да се избегне.

— Видя ли Херак и неговата аргументация? — започна Стикович пръв, като се връщаше на тазвечерния спор, и веднага усети в това известна своя слабост.

Гласинчанин, който отново почувствува мигновеното преимущество на своето положение на съдник, не отговори веднага.

— Моля ти се — продължаваше нетърпеливо Стикович, — да се говори за класова борба и да се препоръчва работа на дребно сега, когато и на последния наш човек е ясно, че националното обединение и освобождение, осъществени с революционни средства, са най-пряката задача на обществото. Та това е смешно!

В гласа на Стикович имаше запитване и покана за разговор. Но Гласинчанин не отговори и сега. В тишината на това отмъстително и зло мълчание до тях долетя музика, която идваше от офицерското казино на брега. Прозорците на приземния етаж бяха осветени и широко отворени. Свиреше цигулка, съпровождана от пиано. Свири военният лекар, Regimentsarzt д-р Балаш, а му акомпанира жената на началника на гарнизона, полковник Бауер. (Репетират втората част от сонатина на Шуберт за пиано и цигулка. Започват добре и съзвучно, но преди да стигнат средата, пианото избягва напред. Цигулката прекъсва свиренето. След кратка пауза, през която вероятно обсъждат това спорно място, започват отново.) Те почти винаги репетират и свирят така до някое време през нощта, докато в другата стая полковникът играе своите безкрайни игри на преферанс или просто дреме пред мостарско вино и швабска пура, а младшите офицери се шегуват помежду си за сметка на влюбените музиканти.

Между госпожа Бауер и младия лекар наистина от месеци се сплита сложна и мъчителна история. Истинската природа на техните отношения не може да определи и най-остроумният от офицерите. Едни твърдят, че връзката е чисто духовна (и, разбира се, се смеят на това), а други, че в това има своя дял и тялото. Но двамата са неразделни с пълното бащинско съгласие на полковника, който е добър човек и е вече достатъчно затъпял от службата, годините, виното и тютюна.

Цялото градче ги знаеше като влюбени. Иначе офицерското общество живееше съвсем изолирано, със свой отделен живот, без никакви връзки не само с местните хора и гражданството, но и с чиновниците-чужденци. При входа на техните паркове, пълни с кръгли и звездообразни лехи с необикновени цветя, наистина на една и съща табела пишеше, че е забранено и пускането на кучета в парка, и влизането на цивилни лица. Техните забави и техните танци бяха недостъпни за всички, които не носят униформа. Целият им живот беше наистина живот на огромна и затворена в себе си каста, която подхранва своята изключителност като най-важна съставка на своята сила и под блестящия и замръзнал външен изглед крие в себе си всичко, което животът иначе дава на останалите хора — от величието и бедите, от сладостите и горчивините.

Но има неща, които по своята природа са такива, че не могат да останат скрити и които пробиват дори и най-тясната рамка и минават дори и най-строго пазената граница. („Има три неща, които не могат да се скрият — казваха османлиите, — а това са любовта, кашлицата и сиромашията.“) Такъв бе случаят с тая влюбена двойка. В града няма старец, дете, жена или мъж, който да не се е натъкнал на тях при някоя от техните разходки, когато, потънали в разговор, съвсем глухи и слепи за всичко край себе си, вървят по безлюдните пътища около града. Пастирите бяха свикнали с тях както с ония двойки буболечки, които през май се виждат по листата край пътя, все две по две, прилепнали една към друга. Виждаха ги навсякъде: край Дрина и Рзав, под развалините на Стари град, по пътя, който извежда от града, около Стражище. По всяко време на деня. Защото за влюбените времето е винаги късо и нито една пътека не е за тях достатъчно дълга. Яздеха на коне, возеха се на коли, но най-много ходеха пеша, и то с походката на двама, които съществуват само един за друг, и с оная характерна крачка, която вече сама по себе си показва, че им е безразлично всичко на света, освен онова, което имат да си кажат един на друг.

Той е помаджарен словак, чиновнически син, беден, завършил на държавни разноски, млад, наистина музикален, амбициозен, премного чувствителен, особено поради своето потекло, което му пречи да се чувствува напълно равноправен с офицерите немци или маджари от видни или богати семейства. Тя е жена към четиридесетте, осем години по-възрастна от него. Висока и руса, вече малко увехнала, но със съвсем бяла и розова кожа, големи, блестящи сини очи, по вид и държание напомня ония портрети на кралици, които очароват младите девойки.

Всеки от тия двама души има свои лични, истински или въображаеми, но дълбоки причини за недоволство от живота. А освен това и голяма обща причина: и двамата се чувствуват нещастни и като изгнаници в това градче и общество на офицери, повечето празноглави и нищожни хора. Затова и двамата се държат конвулсивно като корабокрушенци. Чезнат един в друг, губят се и се забравят в дълги разговори или, както сега, в музиката.

Такава бе невидимата двойка, чието свирене изпълваше тягостната тишина между двамата младежи.

За миг музиката, която се разливаше в тихата нощ, пак се заплете и секна за някое време. В тишината, която настъпи, Гласинчанин проговори с някакъв скован глас, като додаде към последните думи на Стикович:

— Смешно!? Че смешни са много неща в тоя спор, ако си говорим истината.

Стикович изведнъж извади цигарата от устата си, а Гласинчанин продължи полека, но решително да излага своята мисъл, която, изглежда, не бе от тая вечер, а дълго го беше мъчила.

— Аз внимателно слушам всичките тия спорове; и вас двамата, и другите образовани хора от градчето; чета и вестници, и списания. И колкото повече ви слушам, толкова повече се уверявам, че по-голямата част от тия устни или писмени спорове нямат връзка с живота и неговите истински изисквания и проблеми. Защото животът, истинският живот, е непосредствено пред мен — виждам го при другите, чувствувам го у себе си. Може би се лъжа, а и не умея да се изразявам добре, но на мен често ми идва мисълта, че техническият напредък и относителният мир в света създадоха един вид затишие, една особена атмосфера, изкуствена и недействителна, в която една класа хора, така наречените интелигенти, могат свободно да се отдават на празната и занимателна игра на идеите и „възгледите за живота и света“. Един вид стъклени градини на духа с изкуствен климат и екзотична флора, но без никаква връзка със земята, истинската, но твърда почва, по която се движат масата живи хора. Вие мислите, че се занимавате със съдбата на тия маси и тяхната роля в борбата за постигане на висшите цели, които им поставяте, а всъщност колелата, които се въртят във вашите глави, нямат никаква връзка с живота на масите, нито с живота изобщо. Тук вашата игра става опасна или поне може да стане опасна и за другите, и за самите вас.

Гласинчанин спря. Стикович бе толкова изненадан от това дълго и смислено изложение, че не му идваше на ум да го прекъсва и да му отговаря. Едва когато чу думата „опасна“, той направи иронично движение с ръка. Това ядоса Гласинчанин и той продължи по-живо:

— Разбира се, когато ви слуша, човек би могъл да помисли, че всички въпроси са щастливо решени, всички опасности завинаги отклонени, всички пътища изравнени и открити и само трябва да се тръгне по тях. И то когато там, в живота, нищо не е решено, нито е леко да се реши, нито има изгледи за пълно решение, когато всичко е така мъчно и объркано, скъпо и свързано с несравнено по-голям риск; когато няма следа от смелите надежди на Херак, нито от твоите велики кръгозори. Мъчи се човек до края на живота си и никога няма това, което му трябва, камо ли онова, което желае. А теории, каквито са вашите, задоволяват само вечната човешка потреба за игра, ласкаят суетата, лъжат сами и себе си, и другите. Това е истината, поне както на мене ми се струва.

— Не е така. Трябва само да сравниш разните исторически епохи, за да видиш тъй наречения прогрес и смисъла на човешката борба, а според това и „теориите“, които дават насока на борбата.

Гласинчанин веднага помисли, че това е алюзия за незавършеното му образование и както винаги в такъв случай усети вътрешен трепет.

— Аз не следвам история — започна той.

— Ето, виждаш ли, ако следваше, щеше да видиш…

— Но и ти не следваш.

— Как? Тоест… такова, разбира се, че следвам.

— Покрай естествените науки?

Гласът трепереше злобно, Стикович се смути за миг, а после с някакъв мъртъв глас рече:

— Е, щом искаш да знаеш, така е: покрай естествените науки аз се занимавам и с политически, и исторически, и социални въпроси.

— Добре, че смогваш. Защото, доколкото зная, покрай това ти си и оратор, и агитатор, и поет, и любовник.

Стикович се засмя неестествено. Като далечно и мъчително нещо през ума му мина споменът за днешния следобед в глухата училищна стая и едва сега се сети, че Гласинчанин и Зорка се бяха много добре разбирали до неговото идване в градчето. Човек, който не обича, не е способен да почувствува величието на чуждата любов, нито силата на ревността, нито опасността, която се крие в нея.

И разговорът между двамата младежи се превърна без преход в жлъчна лична свада, която от самото начало витаеше във въздуха между тях. А младите хора не бягат от свади, както и младите животни лесно захващат помежду си бесни и груби игри.

— Какъв съм аз и с какво се занимавам, това в края на краищата никого не засяга. И аз не те питам за твоите кубици и греди.

Болката, която винаги стягаше Гласинчанин при напомнянето на неговото положение, се появи особено силно.

— Остави моите кубици. Аз живея от тях, но не провокирам с тях, не лъжа никого, не прелъстявам…

— Кого прелъстявам аз? — издаде се Стикович.

— Всекиго или всяка, която се оставя да бъде прелъстена.

— Това не е истина!

— Истина е! И сам знаеш, че е истина. И щом ме дърпаш за езика, ще ти кажа.

— Не съм любопитен.

— Но аз искам да ти кажа, защото и като прескача по цял ден гредите, човек може да види и научи нещо, да мисли и да чувствува. Искам да ти кажа какво мисля за твоите многобройни занятия и способности и за твоите смели теории, пък и за твоите стихове и любови.

Стикович направи движение, като че става, но не мръдна от мястото си. Пианото и цигулката от казиното отдавна бяха продължили свиренето (третата, весела и жизнерадостна част на сонатината) и тяхната музика се губеше в нощта, в шума на реката.

— Благодаря, чул съм го от други, по-умни от тебе.

— Не, не. Другите или не те познават, или те лъжат, или мислят също като мене, но мълчат. Всички твои теории, всички твои многобройни духовни занимания, както и твоята любов и твоите приятелства, всичко това произлиза от твоята амбиция, но твоята амбиция е лъжлива и нездрава, защото произлиза от суетата ти, само и единствено от суетата.

— Ха, ха!

— Да. И тая националистическа идея, която сега така пламенно проповядваш, и тя е само един специален облик на твоята суета. Защото ти не можеш да обичаш нито майка си, нито сестра си, нито родния си брат, камо ли една идея. И само от суета би могъл да бъдеш добър, щедър, пожертвувателен. Защото твоята суета е главната сила, която те движи, единствената ти светиня, единственото нещо, което обичаш повече от себе си. Оня, който не те познава, може лесно да се излъже, като гледа твоето трудолюбие и войнственост, твоята преданост към националистическия идеал, науката, поезията или каквато и да било висша цел, която стои над личността. Но ти на нищо не можеш да служиш дълго, нито можеш да останеш дълго при каквото и да било, защото твоята суета не ти позволява. И същия миг, когато престанат да служат на твоята суета, всички тия неща ще бъдат за тебе далечни и чужди и ти няма да искаш и няма да можеш да мръднеш пръст за тях. И на самия себе си ще изневериш заради нея, защото и ти самият си само роб на своята суета. Сам не знаеш колко си суетен. Аз познавам душата ти и зная колко чудовищно суетен човек си ти.

Стикович не отговаряше нищо. Отначало бе изненадан от смислените и страстни думи на своя другар, който сега изведнъж се явяваше пред него в неочаквана роля и нова светлина. После тия злъчни и спокойни слова, които в началото го обиждаха и предизвикваха, почнаха да стават интересни, почти приятни. Наистина отделни думи го хапеха по сърцето и го раняваха, но всичко заедно — цялото това остро и дълбоко проникване в неговия характер — го ласкаеше и му харесваше по особен начин. Защото да се каже на млад човек като него, че е чудовище, това значеше само да се погъделичка у него упорството и самолюбието. И наистина, том желаеше Гласинчанин да продължи жестокото ровене в неговата душа, тая ярка проекция на неговата скрита личност, защото в това намираше само още едно доказателство за своята изключителност и превъзходство. Неговият втренчен поглед почиваше върху бялата плоча на отсрещния зид, която на лунната светлина се открояваше от червеникавия камък. Без да мигне, той гледаше в тоя неразбираем турски надпис, сякаш в него четеше и отгатваше по-дълбокия, истинския смисъл на онова, което остро и смислено му говореше тоя зъл другар до него.

— На нищо не държиш и в действителност нито обичаш, нито мразиш, защото и за едното, и за другото трябва поне за миг да излезеш от себе си, да се изложиш, да забравиш, като преодолееш себе си и своята суета. А ти не можеш да направиш това; нито има нещо, за което би го направил, дори и да можеше. Тебе чуждата мъка не може дори да те докосне, камо ли да те заболи; нито пък твоята собствена мъка, освен ако ласкае суетата ти. Ти нищо и не желаеш, и на нищо не се радваш. Ти дори не си завистлив, но не от доброта, а от безгранична саможивост, защото не забелязваш чуждото щастие, както и чуждото нещастие. Тебе нищо не може да те трогне и раздвижи. Ти не се спираш пред нищо не защото си храбър, а защото у тебе са недоразвити всички здрави инстинкти, защото за тебе, освен твоята суета, не съществуват нито кръвни връзки, нито вродени задръжки, нито бог, нито свят, нито род, нито другар. Ти не цениш своите собствени способности. Вместо съвест, може да те мъчи само обидената суета, защото само тя всякога и във всичко проговаря у тебе и диктува твоите постъпки.

— Това заради Зорка ли е? — неочаквано проговори Стикович.

— Е, ако искаш, да говорим и за това. Да, и заради Зорка. На тебе не ти е до нея и толкова. Причина е само твоята немощ да се спреш и да се въздържиш от нещо, което ти се предложи случайно и минутно и което ласкае твоята суета. Да, ти завладяваш бедната, развълнувана и неопитна учителка, както пишеш статии и стихотворения, държиш речи и сказки. И още не си ги завладял напълно, вече ти дотежават, защото твоята суета почва да зее и алчно да гледа напред. Но в това е и твоето проклятие, че не можеш никъде да се спреш и никога да се наситиш и задоволиш. Всичко подчиняваш на своята суета, но ти сам си нейният пръв роб и най-голям мъченик. Може би ще имаш още много слава и успехи, и постижения, по-големи от слабостта на подлудените жени, но в нито един от тях няма да намериш задоволство, защото твоята суета ще те шиба да вървиш по-нататък, защото тя гълта всичко — и най-големите успехи, и веднага ги забравя, но всеки, и най-малкия неуспех и обида помни завинаги. А когато всичко около тебе се изпочупи, изпотроши, окаля, унизи, разпръсне или унищожи, тогава в тая пустиня ще останеш сам, лице в лице със своята суета и не ще имаш нищо да й предложиш, и тогава ще се ядеш сам, но това няма да ти помогне, защото твоята суета, навикнала на големи залъци, ще те презре като храна и ще те изхвърли. Такъв си ти, макар и да изглеждаш друг в очите на повечето хора, макар и сам да мислиш иначе за себе си. Но аз те зная.

И Гласинчанин изведнъж млъкна.

На капията вече се усещаше свежестта на нощта и се ширеше тишината, съпроводена от вечния шум на водата. Даже не забелязаха кога музиката на брега бе престанала. Младите хора бяха съвсем забравили къде са и какво правят, всеки унесен в своите мисли, както само младостта може да се унесе. Ревнивият и нещастен „складжия“ говореше онова, което толкова пъти страстно, дълбоко и живо бе мислил, но за което не бе успявал да намери подходящи думи и изрази, говореше сега леко и сладкодумно, горчиво и гордо. А Стикович го слушаше, неподвижен, загледал се в бялата плочи на надписа като в киноекран. Всяка дума го улучваше, усещаше всяка острота, но в това, което му говореше тоя невидим другар до него, той вече не намираше обида, не виждаше опасност. Напротив, струваше му се, че с всяка дума на Гласинчанин расте и лети на невидими криле, безшумно, но бързо, смело и вълнуващо, че лети над всички хора на земята и техните връзки, закони и чувства, сам, горд, велик и щастлив или нещо подобно на щастлив. Лети над всичко. И тоя глас, и тия думи на противника, това е ромон на води и шум на невидимия низш свят нейде дълбоко под него, за който му е безразлично що е и какъв е, какво мисли и какво говори, защото го прелита както птица земята.

Мигновеното мълчание на Гласинчанин сякаш отрезви и двамата. Не смееха да се погледнат. Бог знае в каква посока би продължила свадата, ако на моста, идвайки откъм пиацата, не бяха се появили някакви пияни хора, които пееха с прекъсвания и високи подвиквания. Над всички се издигаше един тенор, който от време на време прекалено високо подхващаше старинната песен:

Вече по гласовете познаха неколцина млади търговци и чорбаджийски синове. Едните вървяха право и полека, другите криволичеха и залитаха. От шумните шеги можеше да се разбере, че идват от „Под тополите“.

В течение на досегашния разказ забравихме да кажем и за още една новост в градчето. (Сигурно и вие сте забелязали колко лесно човек забравя да каже онова, за което не обича да говори.)

Преди повече от петнайсет години, още преди да започне строежът на линията, в градчето се засели един маджарин с жена си. Той носеше презимето Тердик, а жена му се казваше Юлка и говореше сръбски, защото беше родом от Нови Сад. Веднага се разбра, че са дошли в градчето да отворят заведение, за което народът нямаше име. И го отвориха накрай града, под високите тополи, които растат в подножието на Стражище, в една стара бейска къща, която изцяло престроиха.

Това бе срамното място на градчето. Прозорците на тая къща бяха по цял ден закрити. А с мрака над входа се палеше бяла карбидна лампа, която гореше цяла нощ. От приземния етаж долитаха песни и звуци на автоматично пиано. Между младежите и разпуснатите хора се споменаваха имената на момичетата, които Тердик бе довел и държеше в заведението си. В началото бяха четири: Ирма, Илона, Фрида и Аранка.

Всеки петък човек можеше да види „Юлкините момичета“ в два закрити фиакра на път към болницата за седмичния преглед. Бяха набелени и начервени, с цветя на шапките, с дълги чадъри, на които пърхаха волани от дантела. Пред тия фиакри градските жени дърпаха своите женски рожби и обръщаха глави със смесено чувство на отвращение, срам и съжаление.

Когато работата по линията почна и се яви прилив на пари и работници, броят на момичетата нарасна. До старата турска къща Тердик построи нова сграда, „по план“, с покрив от червени керемиди, който се виждаше отдалеч. Тук имаше три отделения: Обща зала, Extra-Zimmer и Officierssalon. Във всяко от тия помещения имаше различни цени и различни гости. Тук, „Под тополите“, както се говореше из града, сега можеха да оставят своите наследени или спечелени пари синовете и внуците на ония, които някога пиеха в Зариевата кръчма или по-късно при Лотика. Тук се разиграваха най-смелите шеги и най-славните побоища, страстни гуляи и сантиментални драми. Оттук водеха корен и много лични и семейни нещастия в градчето.

Център на това пияно общество, което бе прекарало първата част от нощта „Под тополите“ и сега беше дошло да се поразхлади на капията, беше някой си Никола Пецикоза, слабоумен младеж и добряк, когото чорбаджийските синове опиваха, за да си правят шеги с него.

Преди да стигнат на капията, гуляйджиите застанаха край оградата. Чу се пиянска и шумна препирня. Никола Пецикоза се обзалагаше на два литра вино, че ще мине по каменната ограда до другия край на моста. Направиха обзалагането и младежът се покачи на оградата и тръгна с разперени ръце, внимателно местейки крак след крак като лунатик. Когато стигна до капията, забеляза двамата късни гости, но не им рече нищо, а като тананикаше нещо и се държеше като пиян, продължи своя опасен път, докато веселата компания вървеше след него. Дългата му сянка на слабата луна играеше по моста и се пречупваше по оградата на отсрещната стена.

Отминаха и гуляйджиите със своите необуздани викове и безсмислени забележки. Двамата младежи тогава станаха и без поздрав си тръгнаха, всеки към своята къща.

Гласинчанин потъна в мрака към левия бряг на Дрина, където водеше пътят за неговата къща, горе на Околища. Стикович се запъти с бавни крачки към противната страна, към пиацата. Вървеше бавно и нерешително. Не му се напускаше това място, дето бе по-светло и по-свежо, отколкото в града. Застана до оградата на моста. Усети потребност да се хване, да се опре на нещо.

Луната залязваше зад Видова гора. Облегнал се на каменната ограда при самия край на моста, младежът дълго гледа големите сенки и редките светлини на своето родно място, сякаш го виждаше за пръв път. В казиното светеха само два прозореца. Музиката вече не се чуваше. Навярно оная двойка нещастни хора, лекарят и полковнишата, водят своите разговори за музиката и любовта или за своите лични съдби, които нито могат да намерят покой поотделно, нито да се слеят една в друга.

От мястото, дето стоеше Стикович, се виждаше, че и в хотела на Лотика свети още един прозорец. Младежът гледаше тия осветени прозорци от двете страни на моста, сякаш от тях очакваше нещо. Беше изнурен и тъжен. Опасната разходка на тоя безумен Пецикоза му напомни още веднъж за най-ранното детство, когато на път за училище бе видял в мъглата на едно зимно утро как тромавият Чоркан играе на същата тая ограда. А всеки спомен от детинството буди у него тъга и неразположение. Чувството му за онова кобно, но тържествено величие, за космически полет над всичко и над всекиго, което бяха предизвикали у него пламенните, остри думи на Гласинчанин, сега изчезна. Струваше му се, че ненадейно се е спуснал и с мъка пълзи по мрачната земя като всички останали. Измъчва го споменът за всичко онова, което бе станало с учителката и което не трябваше да стане (сякаш някой друг беше направил това от негово име!), за статията в списанието, която му изглеждаше слаба и пълна с недостатъци (сякаш някой друг я беше написал вместо него и против неговата воля, а я бе отпечатал от негово име!), за дългото говорене на Гласинчанин, който сега изведнъж му се виждаше изпълнен със злоба и омраза, кръвна обида и действителна заплаха.

Сега потрепера от вътрешна треска и от хлада, който идваше от реката. Като събуден от сън, едва сега забеляза, че двата прозореца на казиното са вече тъмни. От сградата излизаха последните гости. По мрачната пиаца подрънкваха дългите им саби и кънтеше висок превзет говор. Тогава младежът се откъсна с мъка от зида и погледна още веднъж осветения прозорец на хотела, тая последна светлинка в замрелия град, и се запъти с бавни крачки към бедния си дом горе на Мейдан.

Единственият осветен прозорец на хотела, който оставаше като последен знак на будния живот в града тая нощ, бе малкият, на първия етаж, дето беше стаята на Лотика. Там Лотика и тая нощ седи пред своята претрупана масичка. Също както някога, преди двайсет и няколко години, когато идваше в тая стаичка да си отдъхне поне за миг от врявата и навалицата в хотела. Само че сега долу всичко е спокойно и мрачно.

Още към десет часа Лотика се оттегли в своята стая и се приготви за спане. Преди да си легне, още веднъж се приближи до прозореца, за да вдъхне от свежестта на водата и да хвърли поглед към оня последен свод на моста, който е единственият и вечно един и същ кръгозор на нейния прозорец. Тогава се сети за някаква стара сметка и седна до масичката да я потърси. Но щом веднаж почна да преглежда своите сметки, тя се увлече, забрави и времето, и своята нужда от сън и остана повече от два часа при масата.

Полунощ отдавна е минало, а Лотика, разсънена и погълната, ниже цифра след цифра и прехвърля лист след лист.

Лотика е уморена. През деня, в разговорите и работата, тя е все още и жизнерадостна, и подвижна, и разговорлива, но нощем, когато остане сама, усеща цялата тежест на своите години и своята умора. Лотика е грохнала. От нейната някогашна хубост сега са останали само следи. Слаба е, жълта в лицето; косата без блясък и рядка на темето; а зъбите, нейните блестящи и някога здрави като камък зъби, оредяха и пожълтяха. Погледът на черните й, още блестящи очи е твърд и в известни мигове тъжен.

Лотика е уморена, но не от оная благословена и сладка умора на многото работа и големите печалби, която някога я караше да търси почивка и отдих в същата тая стая. Дошла е старостта, а с нея времена, които не са добри.

Не би могла да изрази с думи, нито сама добре да си обясни това, но усеща при всяка крачка, че времената са се влошили, поне за оня, който има пред очи само своята печалба и своето семейство. Когато преди трийсетина години дойде в Босна и почна работа, животът изглеждаше като излят от един блок. Всички вървяха в посоката, в която вървеше и тя: работа и семейство. Всичко бе на мястото си и за всекиго имаше място. А над всички имаше един ред и един закон, здрав ред и строг закон. Такъв изглеждаше тогава на Лотика светът. Сега всичко се бе изместило и разбъркало. Хората се делят и разделят, и то, както изглежда, без ред и видим смисъл. Законът за печалбите и загубите, прекрасният закон, който всякога е направлявал човешките постъпки, сякаш вече не важи, защото толкова хора работят, говорят и пишат за неща, на които не се вижда нито целта, нито смисълът и от които могат да имат само несгоди и загуби. Животът се разкъсва, раздробява и пилее. Изобщо изглежда, че сегашното поколение повече държи на схващането за живота, отколкото на самия живот. Това изглежда безумно и е за нея съвсем неразбираемо, но е така. И поради това животът губи цената си и целият се хаби в думи. Това Лотика ясно вижда и чувствува на всяка крачка.

Работата, която някога играеше пред нейните очи като стадо весели агнета, сега лежи мъртва и тежка като големите надгробни камъни в еврейските гробища. Вече десетина години хотелът работи слабо. Гората край града е изсечена, сечищата все повече и повече се отдалечават, а с тях и най-добрите клиенти и печалби на хотела. Оня дързък и безсрамен простак Тердик отвори своята „къща“ под тополите и привлече много от гостите на Лотика, защото им предлагаше леко и непосредствено онова, което в нейния хотел никога и за никакви пари не можеха да имат. Лотика дълго се бунтува против тая нелоялна и срамна конкуренция и твърдеше, че са настъпили времена, в които вече няма ни закон, ни ред, нито възможност за почтена печалба. В своето огорчение тя веднъж, още в началото, нарече Тердик „куплер“. Той я даде под съд и Лотика бе осъдена да заплати глоба за накърняване на честта. Но тя и до днес не го нарича другояче; само внимава донякъде пред кого говори. Новото офицерско казино има свой ресторант, своя изба с добри напитки и стаи за нощуване, дето отсядат важни чужденци. Густав, намръщеният и потаен, но опитен и доверен Густав, след толкова години напусна нейния хотел, отвори кръчма на най-оживеното място в чаршията и от сътрудник стана неин най-безогледен конкурент. Певческите дружества и разните читални, които, както видяхме, се появиха през последните години в градчето, имат свои заведения и привличат много гости.

Няма го оня някогашен живот нито в общата зала, нито, естествено, в Extra-Zimmer’a. Тук сега обядва по някой неженен чиновник, четат се вестници, пият кафе. Всеки ден следобед се отбива Али бей Пашич, мълчаливият и пламенен другар от Лотикината младост. Той и сега е бавен и дискретен в говора и движенията, грижливо облечен, но е съвсем побелял и натежал. Поради напредналия диабет, от който боледува с години, поднасят му кафе със захарин. Спокойно пуши, мълчи по навик и слуша приказките на Лотика. А когато дойде време, също така спокойно и мълчаливо става и си отива в къщи, в Црънча. Тук идва всеки ден и комшията на Лотика, газда Павле Ранкович. Той отдавна вече не носи народна носия, а „тясно“ гражданско облекло, като е запазил само плиткия си червен фес. Винаги носи риза с колосан нагръдник, твърда яка и кръгли маншети, на които бележи цифри и сметки. Отдавна вече е успял да заеме първо място във вишеградската чаршия. Неговото положение сега е затвърдено и сигурно, но и той не е без грижи и неприятности. Както всички по-стари и имотни хора, и него тревожат новите времена и шумното нахлуване на новите идеи и новия начин на живот, мислене и изразяване. За него всичко това е обхванато от една дума: „политика“. И тъкмо таи „политика“ го тревожи и сърди и му огорчава тия години, които би трябвало да са години на покой и доволство след толкова време на труд, спестявания и жертви. Защото за нищо не би искал да се отделя и отчуждава от повечето свои сънародници, но също така не желае да влиза в конфликт с властите, с които би искал да бъде винаги в разбирателство и поне формално в съгласие. Но това е трудно, почти непостижимо. Дори със своите рождени синове не може да се разбере както трябва. Както и цялата останала младеж, за него те са просто неразумни и несъобразителни. (Но след младежта вървят по необходимост или слабост и много възрастни.) Със своето държане и обноски, както и с всички свои постъпки тия млади хора според газда Павле са се побунили и сякаш не помислят, че трябва да живеят и умрат при тоя ред на нещата, а не да прекарат живота си като разбойници в планината. Тия млади хора не внимават какво ще кажат, не виждат какво вършат, не смятат колко харчат, ни най-малко не се занимават със своите лични работи, ядат хляба, без да мислят отде иде, и говорят, говорят, говорят, „лаят по звездите“, както се изразяваше газда Павле в своите препирни със синовете си.

Тоя начин на мислене без задръжки, говорене без мярка и живот без сметка и против сметките, докарва него, който цял живот е работил със сметка, до бяс и отчаяние. Страх го обхваща, когато ги слуша и гледа, струва му се, че непредпазливо и лекомислено подкопават самите основи на живота, онова, което му е най-мило и най-свето. А когато иска от тях обяснения, които да го убедят и успокоят, те му отговарят презрително и отвисоко, с големи и мъгливи думи: свобода, бъдеще, история, наука, слава, величие. А на него от тия абстрактни думи кожата му настръхва. Затова обича да поседи и пие кафе с Лотика, с която може да се разговаря за работата и събитията, но въз основа на една установена и редовна сметка, далеч от „политиката“ и опасните големи думи, които поставят всичко под въпрос, но нищо не обясняват и не потвърждават. При разговора той често вади своето мъничко моливче, не онова от преди двайсет и пет години, но също такова излизано и невидимо малко, и поставя онова, което говори, на безпогрешната и неподкупна проверка на цифрите. Още оживяват в приказките някоя отдавнашна преживелица или някоя шега, повечето участници в която са покойници, и тогава газда Павле, прегърбен и загрижен, отива в своя дюкян на пиацата. А Лотика остава сама със своите грижи и сметки.

Не по-добре от хотелските доходи стоят работите със спекулациите на Лотика. През първите години след окупацията бе достатъчно да купиш каквито и да било акции, от което и да било предприятие и си сигурен, че си вложил парите си добре, като може да става въпрос само за размера на печалбата. Но тогава хотелът едва беше почнал да работи и Лотика нито разполагаше с достатъчно готови пари, нито имаше кредита, който спечели по-късно. А когато спечели и пари, и кредит, положението на пазара беше вече променено. Една от най-големите циклични кризи обхвана в края на XIX и началото на XX век Австроунгарската монархия. Ценните книжа на Лотика почнаха да играят като прах на вятъра. Тя плачеше от яд, като четеше всяка неделя виенския „Merkur“ с последните курсове. Всички приходи от хотела, който тогава работеше добре, не биха стигнали съвсем, за да попълнят празнините, появили се вследствие общото спадане на всички ценности. В това време тя претърпя тежка нервна криза, която трая цели две години. Беше като луда от болка. Разговаря с хората, но не чува какво казват, нито мисли онова, което сама говори. Гледа ги право в лицето, но вижда не тях, а ситните колонки на „Merkur“, които трябваше да донесат нейното щастие или нещастие. Тогава почна да купува лотарийни билети. Щом и без това вече всичко е комар и игра на случая, нека върви докрай. По това време тя имаше всички възможни лотарийни билети от всички държави. Успя да си набави и една четвъртинка от голямата испанска коледна лотария, чиято главна печалба бе 15,000,000 пезети. Тръпнеше преди всяко теглене, плачеше над листовете с изтеглените номера. Молеше се на бога да се случи някое чудо и нейният билет да изтегли главната печалба. Но никога не печелеше.

Преди седем години зетят на Лотика, Цалер, се сдружи с двама имотни пенсионери и основа в градчето „Модерна млекарска задруга“. Три пети от основния капитал внесе Лотика. Работата бе замислена на едро. Смятаха, че първите успехи, които не можеха да закъснеят, ще привлекат вниманието на капиталисти извън градчето, дори и извън Босна. Но точно когато предприятието беше в тоя преходен и критически стадий, настъпи анексионната криза. Това унищожи всяка надежда за привличане на нови капитали. Крайграничните области станаха така несигурни, че и инвестираните капитали взеха да бягат. Задругата бе ликвидирана след две години с пълна загуба на целия вложен капитал. За да я покрие, Лотика беше принудена да продаде най-добрите си и най-сигурни ценни книжа, каквито бяха акциите на Сараевската пивоварна а.д. и на Тузланската фабрика за сода „Солвай“.

Успоредно с тия финансови неуспехи дойдоха, сякаш свързани с тях, и семейните грижи и разочарования. Наистина едната дъщеря на Цалер, Ирена, се омъжи неочаквано добре. (Лотика даде зестрата.) Но по-голямата дъщеря, Мина, остана. Озлобена от женитбата на по-малката си сестра, нещастна със своите годеници, тя преди време се изроди в груба и неприятна стара мома, която правеше живота в къщи и работата в хотела по-тежки и по-мъчителни, отколкото бяха сами по себе си. Цалер, който изобщо не беше жив и подвижен, стана още по-тежък и по-нерешителен и живееше в къщи като ням и добродушен гост, от когото няма нито вреда, нито полза. Цалеровата жена Дебора, болнава и в напреднали години, роди момче, но неразвито и сакато. Сега е вече на десет години, но още не може да говори разбрано, нито да стои на крака, а се изразява с неопределени звуци и пълзи на ръце по къщата. Но това клето същество е така добро и мило и така конвулсивно се държи за своята леля Лотика, която обича повече от майка си, че Лотика, покрай всичките си други главоболия и работи, се грижи и за него, храни го, облича го и го приспива. Като гледа постоянно това дете-изрод, душата я боли, задето работите не вървят по-добре и тя няма вече пари да го изпрати във Виена при големите лекари или в някое лечебно заведение, или че не стават чудеса, та сакатите да оздравяват по божията воля, от човешките добри дела и молитви.

И нейните протежета от Галиция, които учеше или омъжваше през добрите години, й създаваха доста грижи и носеха разочарования. Сред тях имаше и такива, които си създадоха семейства, развиха работа и спечелиха богатство. От тях Лотика редовно получаваше честитки, писма, пълни с почит и благодарност, и редовни съобщения за положението в семейството. Но тия Апфелмайери, които Лотика изкара на свят, учи или задоми, не помагаха, нито услужваха на новите бедни роднини, които се раждаха и растяха в Галиция, а си живееха в чуждите градове, грижеха се само за себе си и за своите деца. Сякаш за тях най-голям успех беше колкото може по-скоро и завинаги да забравят Тарнов и ограничената бедна среда, от която се бяха пръкнали и от която щастливо се бяха освободили. А самата Лотика вече не можеше да отделя както някога и да извежда на свят черната беднотия от Тарнов. И никога нито легна, нито стана, без да й мине като болка мисълта, че сега някой неин близък в Тарнов чезне безнадеждно и завинаги в невежество и мръсотия, в срамна беда, която тя много добре познава и против която цял живот се бори.

Но и между ония, които издигна, имаше много поводи за съжаление и недоволство. Тъкмо най-добрите от тях се отклониха от пътя и паднаха след първите си успехи и хубави надежди. Една сестреница, даровита пианистка, която с помощта и усилията на Лотика завърши Виенската консерватория, се отрови преди няколко години, във времето на своите първи и най-хубави успехи; и никой не узна защо.

Един от племенниците, Алберт, надежда на семейството и гордост на Лотика, завърши гимназия и университет с отличен успех и само поради това, че бе евреин, не беше промовиран „sub auspiciis regis“, нито получи императорския пръстен, както Лотика тайно се надяваше. Все пак тя го виждаше поне като виден адвокат във Виена или Лвов, защото като евреин не можеше да бъде виден чиновник — което най-много отговаряше на нейните амбиции. И в това виждаше наградата за своите жертви по неговото образование. Но трябваше да преживее тежко разочарование. Младият доктор по право се залови с журналистика и стана член на социалистическата партия, и то на онова крайно крило, което се прояви по време на генералната виенска стачка през 1906 година. И Лотика трябваше със собствените си очи да прочете във виенските вестници, че „във връзка с прочистването на Виена от конспиративни чужди елементи, изгонен е и известният еврейски скандалджия д-р Алберт Апфелмайер, след като първо е излежал определеното му наказание от двайсет дни затвор“. На езика на градчето това беше все едно, че е станал разбойник. След няколко месеца Лотика получи от своя скъп Алберт писмо, с което се обаждаше като емигрант от Буенос Айрес.

През тия дни тя даже в своята стаичка не намираше покой. С писмото в ръце отиваше при сестра си и зетя си и отчаяна, обезумяла, се пъхаше в лицето на Дебора, която знаеше само да плаче, и викаше гневно:

— Какво ще стане от нас? Питам те, какво ще стане от нас, щом никой не умее да се издигне, нито да върви сам! Щом не го поддържаш под мишницата, пада. Какво ще стане от нас? Проклети сме и това е!

— Gott, Gott, Gott! — въздишаше клетата Дебора, като лееше едри сълзи, и разбира се, не можеше да отговори нищо на Лотика. Самата Лотика не намираше отговор, а сключваше ръце и вдигаше очи към небето, но не плачливо и уплашено като Дебора, а гневно и отчаяно.

— Социалист станал! Со-ци-а-лист! Не ни стига, че сме евреи, а ни трябваше и това! О, велики и единствени боже, какво сгреших пред тебе, та ме наказваш така? Социалист!

Оплака Алберт като покойник и вече никога не проговори за него.

Три години след това една от племенничките й, сестра на същия тоя Алберт, се омъжи много добре в Пеша. Лотика се погрижи за чеиза на девойката и игра главната роля в моралната криза, която тая женитба предизвика в голямото семейство на тарновските Апфелмайери, богати само с деца и неопетнена религиозна традиция. Човекът, за когото трябваше да се омъжи тая племенница, бе богат борсов посредник, но християнин, калвинист, и постави като условие девойката да мине в неговата вяра. Родителите се противеха, но Лотика, която гледаше интересите на цялото семейство, твърдеше, че е мъчно да се плава без криволичене с толкова хора на борда и че за спасението на всички понякога трябва да се хвърли в морето нещо от товара. Тя подкрепи девойката. И нейната дума бе решителна. Племенницата се покръсти и омъжи. Лотика се надяваше, че с помощта на тоя зет ще успее да въведе в пещенския делови свят поне още някой от племенниците, които растяха. Но злата съдба пожела пещенският борсов посредник да умре още през първата година след сватбата. От скръб младата жена изпадна в умопомрачение. Месеците минаваха, а нейната потиснатост не намаляваше. И сега, ето вече четири години, младата вдовица живее в Пеща, отдадена на своята неестествена скръб, еднаква с тихата лудост. Покрила е в черно голямото, богато подредено жилище. И всеки ден отива на гробищата, сяда до гроба на мъжа си и му чете тихо и предано листа с борсовите курсове, от тоя ден, от начало до край. И на всички старания да я отвлекат от това и да я изтръгнат от летаргията, в която е изпаднала, тя отговаря кротко, че покойният обичал това повече от всичко и че то било най-сладката музика, която той познавал.

Така много различни съдби се бяха насъбрали в тази малка стаичка. Много сметки, много подозрения, много завинаги отписани и заличени бележки в голямото, разклонено сметководство на Лотика. Но принципът на заведението си остана непроменен. Уморена е Лотика, но не е обезкуражена. След всяка загуба и неуспех тя се свива, стиска зъби и продължава да се брани. Защото цялата нейна работа през последните години се свежда до отбрана, но с това тя преследва същата цел и със същото упорство, с което, някога печелеше и се издигаше. В тоя хотел тя е „мъжката глава“ и за цялото градче е „леля Лотика“. Има още мнозина и тук, и по света, които очакват нейната помощ, нейния съвет или поне една добра дума; и не питат, и не мислят дали Лотика е уморена. Но тя е наистина уморена; повече, отколкото някой предполага, и повече, отколкото самата тя е разбрала.

Малкият дървен часовник на стената удари един. Лотика тежко стана, като се държеше с ръце за кръста. Внимателно загаси голямата зелена лампа на дървената масичка отстрани и с малки стъпки на старица, стъпки, които използваше само когато беше в своята стая и отиваше към леглото, тя отиде да си легне.

Пълна и всеобхватна тъмнина се стелеше над целия град.

Най-после настъпи и 1914 година, последната година от хрониката за моста на Дрина. Настъпи както всички по-раншни години, с мирния ход на земното време, но с глух ехтеж на все по-нови и все по-необикновени събития, които като вълни преливаха едно през друго.

Толкова божи години бяха минали над градчето край моста и толкова още щяха да минат. Били са и ще бъдат различни, но годината 1914 ще остане завинаги сама за себе си. Така поне изглежда на ония, които я преживяха. Струва им се, че никога, колкото и да се е говорило и писало за това, не ще могат или не ще смеят да разкажат всичко, което бяха видели тогава там на дъното на човешките съдби, отвъд времето и под събитията. Кой ще изрази и преповтори (така мислят те!) ония общи тръпки, които внезапно разтърсиха масите и които от живите същества почнаха да се пренасят и на мъртвите неща, на пространствата и на сградите? Как да се опише онова вълнение у хората, което стигаше от немия животински страх до самоубийственото въодушевление, от най-ниските нагони на кръвопролитието и подлия грабеж до най-висшите подвизи на светителско пожертвувание, в които човек превъзмогва себе си и за миг стига сферите на висши светове с други закони? Никога не ще може да се разкаже това, защото оня, който го видя и преживя, занемя, а мъртвите и без това не могат да говорят. Това са неща, които не се разказват, а се забравят. Защото, ако не се забравяха, как щяха да се повтарят?

Това лято на 1914 година, когато господарите на човешките съдбини поведоха европейското човечество от игрищата на общото гласоподаване към приготвената от по-рано арена на обща военна повинност, градчето представляваше малък, но видим образец на първите симптоми на едно заболяване, което с време щеше да стане европейско, после световно и общо. Това беше границата между две епохи в човешката история и оттук много по-лесно се виждаше краят на тази, която приключваше, отколкото започването на новата, която се откриваше. Тогава за насилието все още се търсеше оправдание, а за зверствата — име, заето от духовната съкровищница на миналия век. Всичко, което ставаше, имаше все още изглед на привидно величие и чар на първенство, оня страшен, краткотраен и неизразим чар, който по-късно така се изпари, че дори ония, които дотогава така живо го чувствуваха, не могат повече да го възстановят в паметта си.

Но всичко това са неща, които споменаваме между другото и които поетите и учените в бъдните времена ще проучат, обяснят и възкресят със средства и начини, които ние не подозираме, но с яснота, свобода и смелост на духа, които ще бъдат далеко над нашите. Вероятно за тях ще бъде лесно да намерят обяснение и за тая чудна година и да отредят истинското й място в историята и развоя на човечеството. Тук за нас тя е само и преди всичко годината, която беше съдбоносна за моста на Дрина.

Лятото на 1914 година ще остане в паметта на всички, които го преживяха тук, като най-светлото и най-хубаво лято, което помнят, защото в тяхното съзнание то сияе и пламти върху цял един гигантски и мрачен хоризонт от страдания и нещастия, който се простира до безкрая.

А това лято наистина започна добре, по-добре от толкова предишни. Сливите родиха, както отдавна не бяха раждали, а житата потръгнаха добре. След десетина години безредия и сътресения хората се надяваха поне на затишие и добра година, която във всяко отношение би поправила загубите и несгодите на по-раншните. (Най-клетата и най-трагична слабост на човека е несъмнено неговата пълна неспособност да предвижда, което е в остра противоположност с толкова негови дарби, умения и познания.)

И дойде тая изключителна година при особено щастливо и благоприятно взаимодействие на слънчевата светлина и земната влага, а вишеградската долина затрептя от обилие на сили и всеобща потреба от раждане. Земята избуя и всичко, което бе в нея още живо, напъпи, разлисти се, цъфна и донесе стократен плод.

Хубаво е да се вижда тоя дъх на плодородие как трепти като топла синкава мъглица над всяка бразда и всяка бучка пръст. Кравите и козите разкрачват задните си нозе и вървят с мъка от тежкото, набъбнало виме. Бялата риба, която в началото на всяко лято идва на ята по Рзав, за да хвърли хайвера си в устието, е надошла в такова количество, че децата я ловят из плитчините с кофички и я изхвърлят на брега. И порестият камък на моста е овлажнял и набъбнал като жив от някаква сила и изобилие, бликнала от земята и затрептяла над цялото градче като радостна топлина, в която всичко по-бързо диша и по-бързо избуява.

Не са чести такива лета във вишеградската долина. Но когато някое от тях дойде, хората забравят всяко зло, което е минало, и не помислят за онова, което може да дойде; живеят утроения живот на тая долина, в която е слязла благодатта на плодородието, и самите те са само част от тая игра на влага, топлина и бликнали сокове.

И селянинът, който винаги намира повод да се оплаква от нещо, трябва да признае, че годината е тръгнала добре, само че при всяка похвална дума добавя: „Ако продължи така…“ Хората от чаршията тогава стремглаво се хвърлят и страстно потъват в работа като пчели и бръмбари в чашките на цветята. Разпръсват се по селата около градчето да капарират житото на клас и необраните сливи по дърветата. Селянинът, объркан от тоя наплив на лукави клиенти, както и от голямото и необикновено плодородие, стои пред дървото, което вече се огъва от плод, или край нивата, която се люлее, и не може да бъде достатъчно предпазлив и издръжлив да устои пред гражданина, който се е вкопчил в него. А тая предпазливост и издръжливост дават на неговото лице напрегнат и загрижен израз, подобен като брат близнак на оная тъжна маска, която лицата на селяните носят в неплодородни години.

При големите и богати газди селянинът отива на крака. В пазарен ден дюкянът на газда Павле Ранкович е пълен със селяни, на които трябват пари. Също така и предприятието на газда Санто Папо, който отдавна е пръв между вишеградските евреи. (Защото, въпреки че отдавна съществуват банки и възможности за кредит срещу ипотека, селяните, особено по-старите, предпочитат да заборчават по някогашния начин пред градските газди, от които купуваха стоки и към които и бащите им са заборчавали.)

Складът на Санто е един от най-големите и най-солидните във вишеградската чаршия. Зидан е от твърд камък с дебели стени и под от каменни плочи. Тежката врата и капаците на прозорците са от ковано желязо, а на високите и тесни прозорци има дебели и гъсти решетки.

Предната част от склада служи за дюкян. По стените има дълбоки дървени рафтове, пълни с емайлирани съдове. На тавана, който е необикновено висок и се губи в мрака, са окачени по-леки предмети: фенери от всякаква големина, джезвета, кафези, капани за мишки и други неща, плетени от тел. Всичко това свързано на големи гроздове. Около дългия тезгях грамади сандъци с гвоздеи, торби с цимент, гипс и разни бои; мотики, лопати и търнокопи без дръжки, нанизани на тел в тежки гердани. В ъглите големи тенекиени съдове с газ, лак, терпентин и безир. Тук и сред лято е хладно, и по пладне мрачно.

По-голямата част от стоката обаче се намира в помещенията, които са зад дюкяна и за които води нисък отвор с желязна врата. Тук е тежката стока: железни печки, шини, траверси, палешници, кюскии и други големи инструменти. Всичко е наслагано на големи купища, така че между стоките минават само тесни пътеки както между високи стени. Тук владее вечен мрак и не се влиза без фенер.

От тежките зидове, каменния под и натрупаната железария удря студен лют дъх на камък и метал, който нищо не може да прогони и загрее. Тоя дъх за няколко години прави румените и жизнерадостни чираци мълчаливи, бледи и посърнали, но опитни и пестеливи дългогодишни калфи. Без съмнение, той е тежък и вреден и за поколенията на собственика, но в същото време им е и сладък, и мил като чувство за собственост и мисъл за печалба, и извор на богатство.

Човекът, който сега седи пред малката масичка в предната част на тоя хладен и мрачен склад до голяма стоманена каса марка „Вертхайм“, не прилича по нищо на оня буен и жизнерадостен Санто, който някога, преди трийсет години, умееше така свойски да вика: „Ром за Чоркан!“ Променили са го годините и работата в склада. Той е пълен, тежък, прежълтял; около очите тъмни кръгове, които се спускат до средата на лицето; зрението му е отслабнало; неговите черни и силно изпъкнали очи, които гледат през очила с дебели стъкла и метални рамки, имат някакъв строг и боязлив израз. Още носи вишнев фес, като единствен остатък от някогашната турска носия. Неговият баща, газда Менто Папо, дребен и побелял старец на осемдесет години, още добре се държи, само зрението му е изневерило. Той наминава в склада, когато денят е слънчев. Със своите сълзливи очи, които сякаш сега ще изтекат зад дебелите стъкла, поглежда сина си на касата и внука зад тезгяха, вдъхва дъха на склада и се връща с бавни крачки в къщи, като се държи с дясната си ръка за рамото на своя десетгодишен правнук.

Санто има шест дъщери и петима синове, по-голямата част от които са омъжени и оженени. Най-старият му син Рафо има вече отраснали деца и помага на баща си в склада. Един от Рафовите синове, който носи дядовото си име, следва вече в Сараевската гимназия. Той е бледо, късогледо, тънко и високо момче, което още от осемгодишната си възраст декламира съвършено Змайевите стихотворения на училищните забави, но иначе лошо се учи, не обича да ходи в синагогата, нито да помага през ваканциите в склада на дядо си, а казва, че ще стане актьор или нещо друго славно и необикновено.

Газда Санто седи прегърбен над големия, доста изръфан и мазен тефтер с азбучен указател, а до него на празен сандък от гвоздеи клечи селянинът Ибро Кемалович от Узавница. Газда Санто събира колко вече дължи Ибро и според това колко и при какви условия може сега да получи нов заем.

— Синкуента, синкуента и очо… синкуента и очо… сесиента трес… — шепне газда Санто, като събира на испански.

А селянинът го гледа със загрижено очакване, сякаш се отнася до магия, а не до сметка, която той знае до пара и носи в главата си и насън. Когато Санто каже сбора на дълга с лихвата, селянинът бавно процежда през зъби: „Дали ще е така!“ само за да спечели време да свери на ум своята сметка със Сантовата.

— Така, Ибро ага, и никак другояче — отговаря Санто със своята осветена за такива случаи формула.

След като така в съгласие установят досегашния дълг, селянинът трябва да поиска нов заем и Санто да определи своите възможности и условия. Само че това не става нито лесно, нито бързо. Помежду им тогава потича разговор, който до най-големи подробности прилича на разговорите, дето преди петдесетина години така, преди жетва, е водил на същото място бащата на Ибро от Узавница със Сантовия баща Менто. Истинският и главен предмет на разговора трябва да дойде в пороя на думите, които сами по себе си нищо не значат и изглеждат съвсем излишни, почти безсмислени. Неосведоменият човек, който би ги гледал и слушал отстрани, може да си помисли, че разговорът не е за заем и пари. Така поне изглежда от време на време.

— Сливите родиха и емишът се наплоди у нас както в никоя друга околия — казва Санто. — Ще бъде година, каквато отдавна не е имало.

— Да, шукюр, доста е родило; пък ако даде Аллах да продължи така, ще има и емиш, и хляб; не е да няма. Само кой ще му знае цената — казва загрижено селянинът, като търка с пръст шева на потурите си от груб зелен шаек и гледа под око Санто.

— Сега не се знае, но когато го свалиш във Вишеград, ще се разбере. Нали знаеш какво казват, цената е в ръцете на сайбията.

— Така е. Ако е рекъл бог да дава… — пак поставя условие селянинът.

— Е, без божия воля, хелбете, нит’ се бере, нит’ се жъне; колкото и да трепери човек над онова, което е посял, нищо не чини, ако няма божия благословия — прекъсва го Санто и показва с ръка към висините, отдето трябва да дойде тая благословия, някъде над високия и черен дюкянски таван, по който висят на снопове тенекиени селски фенери от всякаква големина и друга дребна стока.

— Не чини, валахи, право казваш — въздиша Ибро, — чоек посади и посее, но все едно, тако ми великия и единствен бог, че по вода го е пуснал; и окопаваш го, и плевиш, и подрязваш, и чистиш. Но не! Ако не е писано, няма да видиш хаир от него. Но ако даде бог да се събере берекетът, никому няма да е криво, чоек може да се отборчи и пак да се заборчи. Само здраве да дава бог!

— Ааа, здраве преди всичко. Със здравето нищо не може да се сравнява. Такъв е тоя пусти човек: всичко му дай, а му вземи здравето и като че нищо не си му дал — уверява Санто, като направлява разговора точно в тая насока.

Тогава и селянинът изказва гледището си за здравето, което е също толкова общо и познато, както и Сантовото. И за миг изглежда, като че целият разговор ще се изгуби в незначителни неща и общи приказки. Но в подходящ миг, като по някакъв стар церемониал, той пак се връща на изходната точка. Чак тогава става спогодбата за новия заем, за големината на сумата, за лихвата, срока и начина на плащането. Обясняват се дълго, ту живо, ту тихо и загрижено, но накрая се споразумяват и спогаждат. Тогава Санто става, изважда от джоба си ключове на верижка и без да ги отделя от нея, отключва касата, която най-напред щраква, а след това се отваря бавно и тържествено и както всички големи каси се затваря с фин металически шум като въздишка. Преброява парите на селянина чак до последния меден хелер, все така грижливо и внимателно, някак тъжно, тържествено. И тогава извиква, но много по-живо, с променен глас:

— Е, точно ли е така и сладко ли ти е, Ибро ага?

— Да, сполай — казва тихо и замислено селянинът.

— Да даде бог да е хаирлия и берекетлия! Па със здраве и приятелство пак да се видим — казва Санто вече съвсем живо и весело. И изпраща внучето си да поръча на кафеджията отсреща две кафета — „едно горчиво и едно сладко“.

А друг селянин вече чака пред дюкяна да му дойде ред за същата работа и за подобни сметки.

С тия селяни и техните сметки за бъдещата жътва и беритба чак до мрачното дъно на Сантовия склад прониква топлият и тежък дъх на изключително плодородната година. От него стоманената зелена каса се изпотява, а Санто разтваря с показалец ризата около угоения си жълт и мек врат и бърше с кърпичка запотените стъкла на очилата си.

Така се задаваше това лято на кръгозора.

И все пак в самото начало на това благословено лято падна лека сянка на страх и скръб. С първите пролетни дни в Увац, малко селище на бившата турско-австрийска, а сега сръбско-австрийска граница, се появи епидемия от коремен тиф. Тъй като мястото е на границата, а два случая от тиф имаше и в самата жандармерийска казарма, вишеградският военен лекар д-р Балаш тръгна с един санитар и потребните лекарства за Увац. Лекарят веднага вещо и решително направи всичко необходимо, за да се изолират болните, и сам надзираваше гледането им. Така от петнайсетина болни умряха само двама, а заразата бе ограничена в село Увац и унищожена още в самото начало. Последният, който се разболя, беше самият д-р Балаш. Необяснимият начин, по който се бе заразил, краткото боледуване, неочакваните усложнения и бързата смърт — всичко това носеше печат на изключителна трагичност.

Поради опасността от зараза младият лекар трябваше да бъде погребан в Увац. Госпожа Бауер с мъжа си и още неколцина офицери присъствува на погребението. Тя нареди над гроба на лекаря да се издигне паметник от грубо дялан камък. А веднага след това напусна градчето и мъжа си. В града се шепнеше, че е отишла в някакъв санаториум край Виена. По-точно това се шепнеше между градските девойки, а по-старите хора, щом мина всяка опасност и бяха отменени всички мерки, свързани с епидемията, забравиха и лекаря, и полковнишата. Прости и неучени, нашите девойки даже не знаеха какво точно значи санаториум, но знаеха добре какво значи, когато двама души ходят по пътеките и склоновете така, както доскоро ходеха лекарят и полковнишата. И като изговаряха тая дума в своите интимни момински разговори за нещастната двойка, те искаха това, което се нарича санаториум, да е някое тайнствено, далечно и тъжно място, дето хубавите и грешни жени изкупуват своята непозволена любов.

А това изключително богато и блестящо лято растеше и зрееше над полетата и хълмовете около града. Привечер прозорците на офицерското казино над реката, до моста, са осветени и широко отворени, както и миналото лято, само че през тях не звучат цигулката и пианото. На своята маса сред неколцина старши офицери седи полковник Бауер, добродушен, засмян, изпотен от лятната горещина и черното вино.

На капията седят в топлата нощ и пеят младежите от града. Наближава краят на юни и както всяко лято очакват учениците и студентите. В такива нощи времето на капията изглежда, че стои, а животът тече и избуява, безкраен, богат и лек, и не може да се предвиди докога ще трае и расте така.

Главните улици по това време на нощта са осветени, защото още от тая пролет градчето има електрическо осветление. Преди година построиха на реката, на два километра от града, електрическа дъскорезница и до нея фабрика, която преработва чамовите отпадъци, добива от тях терпентин и в същото време произвежда колофон. Фабриката сключи договор с общината да осветява градските улици от своята централа. Така изчезнаха зелените фенери с петролни лампи и високият Ферхат, който ги чистеше и палеше. Главната улица, която минава през целия град от моста до новата махала, е осветена с големи лампи от млечнобяло стъкло, а страничните улици, които се разклоняват вляво и дясно от нея и криволичат около Бикавац или се изкачват на Мейдан и Околища — с малки обикновени крушки. Между тия еднакво светли редове се простират неправилни тъмни места. Това са дворовете или просторните градини по склоновете.

В една от тия тъмни градини седят учителката Зорка и Никола Гласинчанин.

Миналогодишното скъсване между тях, когато през време на лятната ваканция дойде Стикович, трая дълго, чак до началото на новата година. Тогава в Сръбския дом, както всяка зима, почнаха приготовленията за светосавската забава, с концерт и театрално представление. В тия приготовления участвуваха и Зорка, и Гласинчанин и те, като се връщаха у дома от репетициите, си проговориха за пръв път след миналото лято. Тия разговори в началото бяха кратки, въздържани и опърничави. Но те не престанаха да се виждат и да разговарят, защото младите хора предпочитат любовните свади, даже и най-горчивите и безнадеждните, пред самотата и скуката, лишени от любовни игри и мисли. Някъде в тия безкрайни препирни те се помириха, но и сами не забелязаха кога и как. Сега вече, в тия топли летни нощи, се срещат редовно. Пак понякога между тях изскача образът на отсъствуващия Стикович и отново пламва целият спор без разрешение, но той не ги отдалечава или разделя, докато всяко помирение още повече ги сближава.

Сега седят в топлата тъма на един стар, съборен орехов дънер и като следват всеки своите мисли, гледат големите и малки светлини долу в града, край реката, която равномерно шуми. Гласинчанин, който дълго е говорил, е замълчал за миг. Зорка, която бе мълчала цялата вечер, продължава да мълчи, както умеят да мълчат само жените, когато разплитат в себе си своята любовна грижа, която за тях е по-важна и по-неотложна от всичко в живота.

Когато миналата година по това време се появи Стикович, тя помисли, че пред нея завинаги се разтваря необятният рай на любовното щастие, в който пълното сродство на чувствата и съгласуването на желанията и мислите имат сладостта на целувката и дължината на човешкия живот. Но тая илюзия не трая дълго. Колкото и да беше неопитна и опиянена, тя не можеше да не забележи, че тоя човек бързо пламва, но също така бързо гасне, и то по някакви свои собствени закони, без никакво отношение към нея и без връзка с онова, което тя счита за по-голямо и по-важно и от себе си, и от него. И си замина почти без сбогом. Тя остана в мъчително недоумение, от което боледува като от скрита рана. Писмото, което получи от него, беше съвсем кратко, един малък образец на литературно изкуство, но отмерено като адвокатско мнение и ясно и прозрачно като празен стъклен съд. В него се говореше за тяхната любов, но така, сякаш двамата почиват вече от сто години като славни покойници всеки в своя гроб. На сърдечното и топло писмо, което тя му изпрати, пристигна в отговор една картичка: „В работа и грижи, които ме разкъсват и измъчват, мисля за тебе като за тиха вишеградска нощ, пълна с речен шум и мирис на невидими треви.“ И това беше всичко. Напразно тя искаше да си спомни кога е чувала тоя речен шум и усетила мириса на невидимите треви. Това съществува само в неговата картичка. Във всеки случай тя не си спомня това, както той, изглежда, не си спомня всичко останало, което се случи между тях. Съзнанието и се помрачаваше при мисълта, че се е излъгала и са я излъгали, но след това пак се утешаваше с нещо, което и сама не знаеше какво е и което беше по-малко вероятно от чудо. „Странен е — казваше си тя, — чужд и студен, себичен, своенравен и сметкаджия, но може би всички изключителни мъже са такива.“ Във всеки случай това прилича повече на мъка, отколкото на любов. По това как се затваряше в себе си и страдаше в най-дълбоката си същина, тя чувствуваше, че цялата тежест на събудената от него любов лежи върху нея, а той се губи някъде в мъглата и далечината, които тя не смее да назове с истинското им име. Защото и когато е напълно разочарована, влюбената жена обича своята любов като неродено дете. Стегна сърцето си и не отговори на тая картичка. Но след дълго мълчание от два месеца дойде нова картичка. Пишеше й от някакво високо място в Алпите: „На височина две хиляди метра, обкръжен от хора от разни езици и народности, гледам безкрайния кръгозор и мисля за тебе и за изминалото лято“. Това и за нейните години, и за нейната малка опитност бе достатъчно. Ако беше писано: „Нито съм те обичал, нито те обичам, нито ще мога някога да те обичам“ — за нея нямаше да бъде нито по-ясно, нито по-тежко. Защото, в края на краищата, работата се отнася до любовта, а не до далечните спомени, нито от каква височина над морското равнище пише човек и какви хора се движат около него, и на какви езици говорят. Но любов няма!

Сираче без баща и майка, Зорка беше отраснала тук, в къщата на едни свои роднини. А когато завърши Сараевската учителска школа, получи място във Вишеград и се завърна в същата къща на тия имотни, но прости хора, с които нищо не я свързваше.

Зорка побледня и отслабна, затвори се в себе си и никому не се довери, нито отговори на коледната му честитка, също така кратка, студена и стилно безупречна. Искаше сама за себе си, без ничия помощ и утеха да разгледа своята вина и срам, но каквато беше слаба, поразена, млада, неука и неопитна, заплиташе се все повече в тая объркана мрежа от истински преживявания и големи желания, от свои мисли и негови непонятни и нечовешки постъпки. Ако можеше да запита някого или да се посъветва с когото и да било, би й било несъмнено по-леко, но срамът не й позволяваше това. И без това често й се струваше, че целият град знае за нейното разочарование и че я парят злоради и подигравателни погледи, когато минава през чаршията. Нийде обяснение, нито при хората, нито в книгите. А сама не умее да си обясни нищо. Ако наистина не я е обичал, защо бе цялата оная комедия от страстни думи и уверения по време на миналогодишната ваканция? Защо беше тогава оная сцена на училищните чинове, която само с любов може да се оправдае и брани, а без нея пада в блатото на непоносимото унижение? Възможно ли е да има хора, които толкова малко уважават себе си и другите, та така леко се впускат в подобна игра? Какво ги кара, ако не любовта? Защо бяха тогава тия негови огнени погледи, неговият горещ, прекъсван дъх и бурни целувки? Какво е това, ако не любов? А не е любов! Това вижда по-добре и по-ясно, отколкото желае. Но точно с това не може да се помири завинаги и истински. (Кой ли някога напълно се е помирил с това?) Естествен край на всички тия вътрешни терзания беше мисълта за смъртта, която дебне всякога по крайните издънки на всеки наш сън за щастие. Да умре, мислеше Зорка, да се хвърли от капията в реката, уж случайно, без писма и прошки, без признания и унижения. „Да умра!“ — мислеше тя в последната секунда преди съня и с първия блясък на събуждането, сред най-оживения разговор и под маската на всяка усмивка. Всичко у нея говореше и повтаряше все същото: Да умре! Да умре! — но човек не умира, а живее с тая непоносима мисъл у себе си.

Облекчението дойде оттам, отдето най-малко смееше да се надява. Нейде към коледната ваканция скритата й мъка достигна своя връх. Такива мисли и такива въпроси без отговор тровят човека и го разсипват по-лошо от болест. Всички забелязаха лошите промени у нея и всички се загрижиха и я съветваха да се лекува — и роднините, и директорът й, приветлив човек с много деца, и другарките.

Щастливият случай пожела точно тогава да дойдат и репетициите за забавата и след дълги месеци отново да проговори с Гласинчанин. Дотогава той отбягваше всяка среща и разговор с нея. Но топлотата, която обикновено цари в наивните, но искрени театрални и музикални забави в малките селища, после светлите и студени нощи, в които се връщаха в къщи, всичко това помогна двамата млади и скарани хора да се приближат един към друг. Нея я тикаше към това нуждата да облекчи своята болка, а него — любовта, която, когато е така искрена и дълбока, лесно прощава и забравя.

Първите думи естествено бяха студени и опаки, двусмислени, и първите разговори — дълги, безизходни обяснения. Но и това донесе на девойката облекчение. За пръв път сега можеше да разговаря с жив човек за своята интимна, срамна мъка, без да трябва да признава най-срамните и най-болезнени подробности. Гласинчанин й говореше за това дълго и живо, но внимателно и топло, като пазеше гордостта й. И за Стикович не се изразяваше по-остро, отколкото бе неизбежно. Неговото обяснение бе такова, каквото го чухме оная нощ на капията. Кратко, сигурно и безпощадно. Стикович е роден егоист и чудовище, човек, който не може да обича никого и сам мъчен и незадоволен, докато е жив, ще мъчи всички, които се излъжат и сближат с него. За своята любов Гласинчанин не говореше много, но тя извираше от всяка дума, всеки поглед и движение. Девойката го слушаше най-често мълчаливо. Всичко й харесваше в тия разговори. След тях винаги чувствуваше как всичко у нея се разведря и успокоява. За пръв път след толкова месеци имаше часове на почивка от своите вътрешни бури и за пръв път успяваше да не гледа на себе си като на недостойно същество. Защото думите на младежа, пълни с любов и уважение, й показваха, че не е безвъзвратно изгубена и че нейното отчаяние е само една илюзия, както е бил илюзия и нейният лятошен любовен сън. Те я отвръщаха от оня мрачен свят, в който вече бе почнала да чезне, и я възвръщаха към живата човешка действителност, в която за всичко, или почти за всичко, има лек и помощ.

Разговорите продължиха и след светосавския празник. Измина зимата, а след нея и пролетта. Виждаха се всеки ден. С време девойката се съвзе, засили, оздравя и се преобрази бързо и естествено, както само младостта може. Така дойде и това плодно и неспокойно лято. Хората вече свикнаха да смятат Зорка и Гласинчанин за двама млади, които „се сглеждат“.

Наистина дългите приказки на Гласинчанин, които по-рано слушаше внимателно и пиеше като лек, сега й бяха по-малко интересни. Понякога чувствуваше като тежест тая нужда от взаимно доверяване и изповеди. Със страх и искрено учудване се питаше откъде е тая близост между тях, но тогава си спомняше, че през зимата той й бе „спасил душата“ и като овладяваше досадата си, слушаше го като добър длъжник, колкото може по-внимателно.

В тая лятна нощ той държеше ръката си върху нейната. (Това бе крайната граница на неговата скромна смелост.) Чрез тоя допир топлото богатство на нощта проникваше и у него. В такива мигове му е съвсем ясно какво голямо съкровище се крие в тая жена, а в същото време чувствува как горчивината и незадоволството от неговия живот се превръщат в плодна сила, достатъчна да изведе двама души до най-далечната цел, само ако любовта ги свърже и поддържа.

Изпълнен с тия чувства, в тая тъмнина, той не е вече и оня обикновен Гласинчанин, дребен чиновник от едно голямо предприятие във Вишеград, а някакъв друг човек, сигурен и силен, който се разпорежда със своя живот свободно и далновидно, защото за човека, изпълнен с истинска, голяма и всеотдайна любов, па макар и едностранна, се откриват хоризонти, явяват се възможности и пътища, които са непознати и завинаги затворени за толкова опитни, амбициозни и себични хора.

Той казва на жената до себе си:

— Мисля, че не се лъжа. Ако не в друго, то поне в това, защото тебе не мога да излъжа. Докато едни говорят и бръщолевят, а други работят и печелят, аз следя и наблюдавам всичко и все по-добре виждам, че тук няма живот. За дълго тук няма да има нито мир, нито ред, нито плодотворен труд. Нито стиковичите, нито хераците ще го създадат. Напротив, ще става още по-лошо. Трябва да се бяга оттук като от къща, която се събаря. Тия многобройни и объркани спасители, които се изпречват на всяка крачка, са най-добрият признак, че вървим към катастрофа. Щом не можем да помогнем, поне да се спасяваме.

Девойката мълчеше.

— Никога не съм ти говорил за това, но често и много съм мислил и нещичко съм направил. Ти знаеш, че Богдан Джурович, моят другар от Околища, е вече трета година в Америка. Още от миналата година аз си пиша с него. Показвал съм ти и портрета, който ми изпрати. Той ме вика при себе си и ми обещава сигурна работа и добри доходи. Зная, че не е нито леко, нито просто да се направи това, но мисля, че не е невъзможно. Аз съм мислил за всичко и всичко съм пресметнал. Ще продам всичко, което имам в Околища. Ако си съгласна, трябва да се венчаем колкото може по-скоро и без да казваме никому нищо, да отпътуваме за Загреб. Там има компания, която изпраща преселници в Америка. Там ще почакаме месец-два, докато Богдан ми изпрати affidavit. А през това време ще учим английски. Ако тук не успеем, поради моята военна повинност, ще се прехвърлим в Сърбия и оттам ще тръгнем. Всичко ще наредя така, че за тебе да е по-леко. А там, в Америка, ще работим и аз, и ти. Там има наши училища, за които трябват учителки. И аз ще намеря работа, защото там всички работи са открити и достъпни за всички. Ще бъдем свободни и щастливи. Всичко ще направя, само ако ти искаш… ако се съгласиш.

Тук младежът млъкна. Вместо отговор, тя сложи и двете си ръце в неговата. В това той почувствува израз на голяма благодарност. Но нейният отговор не беше нито „да“, нито „не“. Благодареше му за всичките грижи и внимание, за неговата безкрайна доброта и в името на тая доброта поиска само един месец, преди да даде окончателен отговор: до края на учебната година.

— Благодаря ти, Никола, благодаря! Ти си добър — шепнеше тя и стискаше ръцете му.

Отдолу, от капията, до тях стигаше младежко пеене. Това бяха вишеградски младежи, а може би и сараевски ученици. След петнайсетина дни ще дойдат и студентите от университетите. Дотогава тя не може да вземе никакво решение. От всичко я боли, най-много от добротата на тоя човек, но в тоя миг не може да каже „да“, дори да я режат на късове. На нищо не се надява, но само още веднъж да види „човека, който не може да люби никого“. Още веднъж, пък после да става каквото ще. Никола ще чака, тя знае това.

Те станаха и хванати за ръце, взеха полека да се спускат по стръмния път към моста, от който идваше песента.

На Видовден сръбските дружества, както всяка година, уредиха събор на Мезалин. Тук, при сливането на двете реки, Дрина и Рзав, под гъстите орехи на зеления висок бряг опънаха палатки, в които се продаваха напитки и пред които се въртяха агнета на тих огън. Под сенките насядаха семейства, които си бяха донесли обед на Мезалин. Под навес от зелени клони вече свиреше оглушителна музика. На утъпканата поляна още от преди обед играеха хоро. Играят само най-младите и най-свободните, ония, които веднага след църква бяха тръгнали към Мезалин. Истинският общ събор ще почне чак след пладне. Но хорото е вече оживено и разпалено, по-хубаво и по-игриво, отколкото ще бъде по-късно, когато надойдат хора и почнат да се хващат и омъжени жени, и буйни вдовци, и невръстни деца и когато се превърне във весела и дълга, но несвързана и нестройна върволица. Това малко хоро, в което има повече ергени, отколкото моми, се носи и лети като разлюляна люлка. Всичко около него е в движение, всичко се вълнува: въздухът в ритъма на музиката, гъстите корони на дърветата, белите летни облаци, бистрата вода на двете реки. Земята се движи под тях и около тях, а играчите искат само да съгласуват движенията на своите тела с това общо движение. Ергените още от пътя тичаха да се хванат на хорото, а момите се въздържаха, стояха до едно време да гледат играта, сякаш отброяваха тактовете и чакаха някакво тайнствено изтракване в себе си, и тогава изведнъж скачаха в него с малко свити колене и наведени глави, като че жадно се хвърлят в студена вода. Мощна струя минаваше от топлата земя в разиграните нозе и се разпростираше през веригата горещи ръце; на тая верига хорото се тресеше като едно-единствено същество, затоплено от една кръв, понесено от един ритъм. Ергените играеха с отметнати глави, бледи, с трептящи ноздри, а момите с румени кръгове на лицето, срамежливо наведени очи от страх да не издадат с погледите си сластта, с която ги изпълва играта.

В тоя момент, когато съборът едва започваше, на края на мезалинската равнинна се появиха жандарми, черни и блестящи от чоха и оръжие на обедната светлина. Бяха повече, отколкото обикновено в един патрул, който обикаля панаирите и съборите. Отидоха направо към навеса с музиката. Безредно и един по един замлъкнаха инструментите. Хорото се поколеба и спря. Чуха се недоволни младежки гласове. Всички се държаха още за ръце. Някои бяха така увлечени и изпълнени от ритъма, че продължаваха да поиграват на място, докато чакаха музикантите да продължат. Но свирачите бързо станаха и заувиваха своите тръби и цигулки в калъфи. А жандармите тръгнаха и нататък, към палатките и разположилите се семейства на тревата. Навсякъде фелдфебелът казваше своята дума, тиха и остра, и като с магическа формула веднага гасеше веселието, спираше играта, прекъсваше разговорите. И щом се приближеха до някого, той променяше положението, в което се намираше, оставяше всичко и гледаше колкото може по-скоро да събере нещата си и да си тръгне. Последно се разтури хорото на ергените и момите. Не им се оставяше играта на открито и никак не им идваше на ум, че наистина е дошъл край на веселието и забавата. Но пред бледото лице и кръвясалия поглед на жандармерийския фелдфебел отстъпиха и най-упоритите.

Разочаровани и все още в недоумение, хората се връщаха от Мезалин по белия широк път и колкото по-навътре навлизаха в града, толкова повече се натъкваха на неясния, изпълнен със страх шепот за атентата, който тая сутрин бил извършен в Сараево, за убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд и неговата жена, за гоненията на сърбите, които се очакват навсякъде. Пред конака срещнаха първите вързани хора, между които и младия поп Милан; жандармите ги водеха в затвора.

Така втората половина на тоя летен ден, който трябваше да бъде тържествен и весел, се превърна в тревога, огорчение или изпълнено със страх очакване.

На капията, вместо празнично настроение и жизнерадост на празнуващи хора, мъртва тишина. Тук вече е поставена стража. Войник в нова униформа бавно крачи от софата до онова място, на което железният капак покрива входа към минирания стълб, и неуморно повтаря тия пет-шест крачки, а всеки път, когато се обърне, байонетът му блясва на слънцето като сигнал. Още на другия ден на зида под самата плоча с турския надпис осъмна бяло служебно обявление, напечатано с едри букви и обкръжено с широка черна линия. В него се съобщава на народа вестта за атентата, извършен в Сараево против престолонаследника, и се изразява негодуванието от това злодеяние. Но никой от минувачите не се спира и не го чете, а всички минават край обявлението и край стражата с наведени глави и колкото може по-бързо.

От тоя ден стражата остана на моста. И целият живот в градчето остана прекъснат и спрян с един замах, както хорото на Мезалин, както и целият летен юнски ден, който трябваше да бъде тържествен и весел.

Сега се заредиха странни дни в нямо, напрегнато четене на вестници, шушукане, гордост, страхове, арестуване на сърби и съмнителни пътници, бързо засилване на военните мерки по границата. Минаваха летните нощи, но без песни, без младежки заседявания на капията, без шепот на двойки в тъмнината. В града се виждат най-много войници. А когато в девет часа вечерта тръбачите от бараките на Бикавац и в голямата казарма при моста изсвирят тъжната мелодия на австрийската вечерна проверка, улиците почти напълно опустяват. Лоши времена за ония, които се обичат и искат да се срещнат и невидени да си кажат някоя дума. Всяка привечер Гласинчанин минава край къщата на Зорка. Тя е на отворения прозорец на високия приземен етаж. Тук разговарят, но кратко, защото той бърза преди напълно да се е стъмнило да мине по моста и да се върне на Околища.

Така дойде и тая вечер. Блед, с шапка в ръце, той помоли девойката да излезе на портата, защото имал да й каже нещо съвсем тихо. Поколеба се, но слезе. Застанала на дворния праг, изглеждаше еднакво висока с младежа, който говореше развълнувано, с едва чут шепот:

— Решихме да бягаме. Тая вечер. Владо Марич с още двама. Мисля, че всичко е осигурено и ще можем да минем. Но ако това не стане… ако нещо се случи… Зорке!

Шепотът на младежа изведнъж секна. В разширените й очи той видя страх и мъка. И сам бе смутен, сякаш се разкая, дето изобщо й бе казал и бе дошъл да се сбогува.

— Мислех, че е по-добре да ти кажа.

— Благодаря. Нищо от нашето… Нищо от Америка!

— Не, не е „нищо“. Ако се беше съгласила, когато преди месец ти предлагах веднага да свършим работата, може би сега щяхме да бъдем далеч оттук. Но може и да е по-добре, че така стана. Сега виждаш какво е. Аз трябва да отида с другарите си. Война е и мястото на всички ни е в Сърбия. Трябва, Зорке, трябва, защото това е дълг. А ако изляза жив от това и ако се освободим, може да не трябва да ходим в оная Америка, зад морето, защото тук ще имаме своя Америка, земя, в която много и почтено ще се работи, добре и свободно ще се живее. В нея и за нас двамата ще има живот, ако ти искаш. От тебе зависи. Аз ще… мисля за тебе, а ти… понякога…

Тук младежът, комуто не достигаха думи, изведнъж вдигна ръка и я прокара бързо по гъстата кестенява коса. Това беше неговото най-голямо желание открай време и сега като на осъден му беше позволено да го осъществи. Девойката уплашено се отдръпна, а той остана с ръка във въздуха. Портата се затвори безшумно и в следния миг Зорка се показа на прозореца, бледа, с широко разтворени очи, с конвулсивно преплетени пръсти. Младежът мина под самия прозорец, отметна глава и показа засмяното си лице, безгрижно, почти хубаво. Сякаш се боеше да не види какво ще стане по-нататък, девойката се отдръпна в стаята, дето беше вече тъмно. Тук седна на миндера, отпусна глава и заплака.

Отначало плачеше тихо, после все по-силно, с чувство на тежка, пълна безизходност. И колкото повече плачеше, толкова повече намираше причини за плач и всичко наоколо й изглеждаше най-безнадеждно. Никакъв изход, нито решение; никога не ще може истински и заслужено да обикне тоя добър и честен Никола, който заминава; никога не ще доживее да я обикне оня, другият, който не може да люби никого; никога вече няма да се върнат хубавите и весели дни, които до миналата година озаряваха градчето; никога никой от нашите няма да успее да се спаси от тоя кръг на мрачни бърда, нито да види Америка, нито тук ще се установи държава, в която, както казват, много ще се работи, но и добре и свободно ще се живее. Никога!

На другия ден се разчу, че Владо Марич, Гласинчанин и още някои младежи забягнали в Сърбия. Всички останали сърби със семействата си и с всичко, което имаха, останаха в тая вряла котловина като в клопка. С всеки ден над градчето видимо се сгъстяваше атмосфера на опасност и заплаха. А после, през един от последните дни на юли, на границата се развихри бурята, която с време щеше да се разшири по цял свят и да стане съдба на толкова страни и градове, че и на тоя мост на Дрина.

Чак тогава в градчето почна истинската хайка против сърбите и всичко, което бе свързано с тях. Хората се разделиха на преследвани и преследвачи. Онова гладно животно, което живее в човека и не смее да се появи, докато не се премахнат пречките на добрите обичаи и законите, сега беше освободено. Сигналът бе даден, пречките отстранени. Както често става в човешката история, мълчаливо се допуснаха насилия и грабежи, дори и убийства, под предлог, че се вършат в името на висшите интереси, по установените лозунги, над ограничен брой хора с определено име и убеждения. Всеки човек със светъл дух и отворени очи, който живееше по това време, можеше да види как се извършва това чудо и как цяло едно общество се преобразява за един ден. За няколко мига бе заличена чаршията, която почиваше на вековна традиция, в която винаги е имало и притаена омраза, и завист, и религиозна нетърпимост, и общоприети грубости, и жестокост, но и човечност и задушевност, и чувство за ред и мярка, чувства, които държеха всички тия лоши инстинкти и груби навици в поносими граници и накрая ги укротяваха и подчиняваха на общите интереси на задружния живот. Хората, които четирийсет години имаха думата в тая чаршия, изчезнаха за една нощ, сякаш изведнъж всички измряха, заедно с навиците, схващанията и институциите, крито олицетворяваха.

На другия ден след обявяването на войната със Сърбия в града почна да кръстосва рота шуцкори. Тая рота, която бе въоръжена на бърза ръка и трябваше да помага на властта в гоненето на сърбите, беше съставена от цигани, пияници и други безделници, изобщо от хора, които отдавна се бяха скарали с установения ред и закон. Някой си Хусо Кокошкар, циганин без чест и определено занятие, комуто срамна болест още в ранна младост беше разяла носа, предвождаше десетина голтаци, въоръжени със стари пушки система „Werndl“, с дълги байонети, и имаше думата в чаршията.

Пред тая заплаха газда Павле Ранкович, като председател на сръбската църковно-училищна община, отиде заедно с още четирима видни общинари при околийския началник Сабляк. Той беше пълен, блед човек, съвсем плешив, роден в Хърватско и отскоро на служба във Вишеград. Сега бе възбуден и недоспал; клепачите му бяха зачервени, а устните безкръвни и сухи. На краката си имаше ботуши, а на ревера на зеленото си ловджийско сако някаква значка в два цвята: черен и жълт. Прие ги на крака, не им предложи да седнат. Газда Павле, който беше прежълтял, а очите му бяха станали като две черни коси линии, проговори с глух, чужд глас:

— Господин началник, вие виждате какво се прави и какво се подготвя и знаете, че ние, сърбите от Вишеград; не сме били съгласни с това.

— Нищо не зная, господине — прекъсна го изведнъж гневно началникът, — и нищо не искам да зная. Сега имам други, по-важни работи, отколкото да слушам речи. Това е всичко, което имам да ви кажа.

— Господин началник — започна пак газда Павле кротко, сякаш със своята кротост искаше да успокои тоя разгневен и възбуден човек, — ние дойдохме да ви предложим своите услуги и да ви уверим…

— Не ми трябват вашите услуги и няма какво да ме уверявате. В Сараево вие показахте какво знаете…

— Господин началник — продължаваше газда Павле с непроменен глас и все по-упорито, — ние бихме желали в границите на закона…

— А, сега се сещате за закона! На какви закони се осмелявате да се позовете?

— На държавните закони, господин началник, които важат за всички.

Началникът изведнъж стана сериозен и сякаш малко се успокои. Газда Павле веднага използува това затишие у разсърдения човек:

— Господин началник, ние имаме право да ви запитаме сигурни ли сме ние и семействата ни за своя живот и имот, и ако не сме, какво трябва да правим?

Тогава началникът разпери ръце, обърнал длани към газда Павле, сви рамене, затвори очи и здраво стисна тънките си бледи устни.

Газда Павле добре познаваше тоя характерен израз, безмилостен, сляп-глух-ням, към който държавната управа прибягва в решителни моменти, и веднага разбра, че няма полза от повече разговори. А началникът, след като отпусна ръце, отвори очи и като изправи главата си, каза по-меко:

— Военните власти ще упътят всекиго от вас какво трябва да прави.

Сега газда Павле разпери ръце, затвори очи, сви рамене за миг и проговори с дълбок и вече по-друг глас:

— Благодаря ви, господин началник!

Четиримата общинари се поклониха грубо и несръчно. И всички излязоха като осъдени.

Чаршията се бе отдала на тревожно суетене и тихи съвещавания.

В дюкяна на Али ходжа седят неколцина видни градски турци — Наил бей Туркович, Осман ага Шабанович, Сульо ага Мезилджич. Бледи и загрижени, с оня тежък, вкаменен израз на лицето, който винаги се явява у хората, дето имат какво да губят, когато се окажат пред неочаквани събития и големи промени. И тях властите са призовали да застанат начело на шуцкора. Сега, сякаш случайно, са се събрали тук, за да уговорят незабелязано какво да правят. Едни са за съгласие, а други за въздържаност. Али ходжа, възбуден, с червенина по лицето и стария блясък в очите, отхвърля решително всяка мисъл за каквото и да било участие в шуцкора. Той се нахвърля особено на Наил бей, който е за това да се вземе оръжието и вместо циганите, те, като видни хора, да застанат начело на мюсюлманските доброволчески отреди.

— Докато съм жив, аз не влизам в тия неща. А ако имаш ум, и ти също. Зер не виждаш, че власите се бият през главите ни и че накрая все върху нашата глава ще се струпа?

И със същото онова красноречие, с което някога на капията победи Осман ефенди Караманлията, той доказва, че „за турското ухо“ няма добро нито на една от двете страни и че всяка тяхна намеса може да бъде само вредна.

— Отдавна вече нас никой за нищо не ни пита и за нищо не ни смята. Влезе швабата в Босна, но нито султанът, нито кайзерът ни запита: „Позволено ли е, бейове и турски господа?“ После се вдигнаха Сърбия и Черна гора, довчерашни раи, и завзеха половината турско царство, а нас никой дори не ни погледна. И сега нападна кайзерът Сърбия, а нас пак никой нищо не ни пита, само ни раздават някакви пушки и беневреци да станем хайкаджии на швабата и да му гоним сърбите, за да не си дере задницата по Шарган. Мигар тебе, клетнико, не ти иде на ум това: щом нас за толкова големи работи през толкова години изобщо не ни попитаха, откъде сега тая милост, от която пукат ребра? А аз ти казвам, че това са големи сметки, и най-добре ще бъде оня, който не се бърка в тях повече, отколкото трябва. Тук границата почна да се разпаря, ала кой знае докъде ще стигне. Има някой зад тая Сърбия. Иначе не може да бъде. Само че при тебе там, в Незуки, планината ти е пред прозореца, та не виждаш по-далеч от камънака. Ами зарежи това, което си започнал; не ходи в шуцкора, нито уговаряй другите. По-добре е да доиш ония десетина изполджии, които са тя останали, докато още дават по нещо.

Всички мълчат неподвижни и сериозни. Мълчи и Наил бей, очевидно обиден, макар да крие това, и блед като мъртвец прехвърля някакво решение в главата си. Освен Наил бей Али ходжа разколеба и охлади всички. Пушат и нямо гледат как по моста се ниже непрекъсната върволица от военни коли и натоварени коне. А след това един по един станаха и се сбогуваха. Последен бе Наил бей. При неговия мрачен поздрав Али ходжа още веднъж го погледна в очите и каза почти тъжно:

— Виждам, че си наумил да идеш. И тебе ти се гине; страх те е да не те изпреварят циганите. Но помни, че стари хора отдавна са рекли: не е дошло време да гинем, а да видим кой какъв е. И тия времена са такива.

Пиацата, която дели дюкяна на ходжата от моста, е задръстена от коли, коне и войници от всички родове оръжие, запасняци, които отиват да се явят. От време на време жандарми превеждат група вързани селяни или граждани сърби. Въздухът е пълен с прах. Всички говорят по-високо и се движат по-бързо, отколкото иска онова, което казват или вършат. Лицата са запотени и зачервени, чуват се псувни на всички езици. Очите блестят от алкохол, от безсъние и от онова мъчително безпокойство, което винаги владее близо до опасността и кървавите събития.

Сред пиацата, точно срещу моста, маджарски запасняци в нови униформи дялат някакви греди. Бързо удрят чуковете и стържат трионите. По пиацата минава шепот: издигат се бесилки. Около тях се събират деца. Али ходжа гледа от своя кепенк как отначало изправиха две греди, а след това един мустакат войник се покачи и ги свърза на върха с трета, водоравна. Тълпата нахълта, сякаш раздаваха халва, и образува жив кръг около бесилките. Най-много войници, но размесени с турска селска беднотия и градски цигани. По едно време направиха път и донесоха отнякъде маса с два стола за офицера и неговия писар, а след това шуцкорите доведоха първо двама селяни, а после един гражданин. Селяните бяха изполичари от пограничните села Поздерчич и Каменица, а гражданинът — някой си Вайо, личанин, който отдавна беше дошъл в градчето като предприемач и тук се ожени. И тримата бяха вързани, слисани и прашни. Войникът почна да бие силно своя барабан. В общата врява и шум биенето идваше като далечен тътен. В кръга около бесилката настъпи тишина. Офицерът, един запасен поручик маджарин, четеше с остър глас смъртната присъда на немски, а след това един фелдфебел я превеждаше. И тримата бяха осъдени на смърт от военния съд, защото свидетели под клетва заявили, че ги видели как през нощта дават светлинни сигнали към сръбската граница. Обесването трябваше да се извърши публично, на пиацата. Селяните мълчеха и мигаха като в недоумение. А Вайо личанинът бършеше потта от лицето си и с мек, тъжен глас уверяваше, че е невинен и с големи, сякаш безумни очи търсеше край себе си някого, комуто още би могъл да каже това.

Трябваше да се пристъпи към изпълнението на присъдата, когато през насъбралите се в кръг хора се промъкна един възрус войник, малък на ръст, с разкривени като буквата „х“ крака. Това беше Густав, някогашният цалкелнер в хотела на Лотика, а сега кръчмар в долната чаршия. Беше в нова униформа, с чин на ефрейтор, зачервен и с очи, по-кървави от обикновено. Почнаха да се обясняват. Фелдфебелът се мъчеше да го отстрани, но военнолюбивият кръчмар не искаше.

— Аз съм тук от петнайсет години разузнавателен орган, доверено лице на най-висшите военни кръгове — пиянски викаше той на немски — и на мене още по̀ лани във Виена ми беше обещано, че ще мога със собствените си ръце да обеся двама сърби, когато му дойде времето. Вие не знаете с кого имате работа. Аз съм си спечелил това право. И вие сега мене…

В тълпата започна гълчава и шепот. Фелдфебелът стоеше объркан. Густав ставаше все по-настойчив и искаше на всяка цена да му се предадат двама осъдени, за да ги обеси със собствените си ръце. Тогава стана поручикът, мършав и мрачен човек с господарско държане, отчаян, сякаш самият той е осъден, без капка кръв в лицето. Макар че беше пиян, Густав застана мирно, но тънките му червеникави мустаци трепереха, а очите му шареха ту наляво, ту надясно. Офицерът дойде съвсем близо до него и се наведе над зачервеното му лице, сякаш щеше да го заплюе.

— Ако веднага не изчезнеш, ще наредя вързан да те закарат в затвора. А утре ще се явиш на рапорт. Разбра ли? А сега отивай! Марш!

Поручикът говореше немски с маджарски акцент тихо, но така рязко и ядно, че пияният кръчмар изведнъж се смали и изгуби в тълпата, като повтаряше непрестанно войнишкия поздрав и мърмореше неясни думи за извинение.

Едва тогава общото внимание отново се обърна към осъдените. Двамата селяни имаха съвсем еднакво държание. Мигаха и се мръщеха от слънчевия пек и задуха, който лъхаше от събраните хора, сякаш това беше всичко, което ги измъчва. А Вайо с немощен и плачлив глас уверяваше всички, че е невинен, че неговият конкурент го взел на душата си, а той нито е служил във войската, нито някога в живота си е чул, че със светлини могат да се дават сигнали. Знаеше нещичко от немски и отчаяно редеше дума след дума, като се мъчеше да намери някой убедителен израз, с който би спрял това бясно течение, което го бе повлякло от вчера и заплашваше да го откъсне невинен от света.

— Herr Oberleutnant, Herr Oberleutnant, um Gottes Willen… Ich, unschuldiger Mensch… viele Kinder… Unschuldig! Lüge! Alles Lüge!9 — избираше думите Вайо, сякаш търсеше коя е истинската и спасителната.

Войниците вече пристъпиха към първия селянин. Той свали набързо калпака си, обърна се към Мейдан, дето е черквата, и два пъти живо се прекръсти. С поглед офицерът им заповяда да свършат най-напред с Вайо. Тогава отчаяният личанин, като видя, че е негов ред, вдигна ръце към небето и почна да моли и да вика:

— Nein, nein! Nicht, um Gottes Willen! Herr Oberleutnant, Sie wissen… alles ist Lüge… Gott… alles Lüge!10 — викаше Вайо, но войниците вече го хващаха за краката и през кръста и го вдигнаха на дървената подставка под въжето.

Хората следяха всичко това, без да дишат, като някаква игра между нещастния предприемач и поручика и трепереха от любопитство кой ще спечели и кой ще изгуби.

Али ходжа, който дотогава слушаше неясните гласове и дори не му идваше на ум какво става в оня кръг от насъбрали се хора, видя изведнъж обезумялото лице на Вайо над всички глави и веднага скочи и взе да затваря дюкяна, макар да имаше изрична заповед от военната власт, че всички заведения трябва да бъдат отворени.

В града пристигаха все нови войски и с тях муниции, храни и облекло, и то не само по железницата, която бе претъпкана, но и по стария коларски път през Рогатица. Ден и нощ по моста минаваха коли и коне и първото, което ги посрещаше на влизане от моста в града, бяха тримата обесени на пиацата. И тъй като началото на колоната обикновено се задръстваше в препълнените улици, всяка колона трябваше да стои тук на моста или на пиацата до бесилките, докато отпред не се отпуши. Прашни, запотени, прегракнали от викове и яд, фелдфебелите на коне минаваха между колите и натоварените коне, даваха отчаяни знаци с ръка и псуваха на всички езици на Австроунгарската монархия всички светии от всички признати вероизповедания.

На четвъртия или петия ден, рано сутринта, когато мостът беше пак така претъпкан с обози, които бавно преминаваха през тясната чаршия, над градчето се чу остро и необикновено фиукане и насред моста, върху каменната ограда до самата капия, падна снаряд. Парчета желязо и камъни посипаха конете и хората. Настана блъсканица, препъване на коне и общо бягане. Едни бягаха напред, към чаршията, други назад по пътя, от който бяха дошли. Веднага паднаха още три снаряда — два във водата, а единият пак на моста между наблъсканите хора и коне. За миг мостът остана празен; на откритото пространство, което се образува, се виждаха като тъмни петна обърнати коли, мъртви коне и хора. От Буткови скали се обади и австрийската полска артилерия и взе да търси сръбската планинска батарея, която сега стреляше с шрапнели по разпръснатия обоз от двете страни на моста.

От тоя ден планинската батарея от Панос обстрелваше постоянно моста и казармата до него. След няколко дни, пак една сутрин, се чу нов звук от изток, някъде откъм Голеш. Гърмът на топа беше далечен, но по-дълбок, а изстреляните снаряди свиреха тежко над градчето. Бяха гаубици, всичко две. Първите снаряди паднаха в Дрина, след това на празното пространство пред моста, дето засегнаха околните къщи, хотела на Лотика и офицерското казино, но после взеха в правилни промеждутъци да стрелят по-сигурно, и то само по моста и казармата. Само след един час казармата гореше. Планинската батарея от Панос биеше с шрапнели войниците, които се опитваха да я гасят. Най-после оставиха казармата на нейната съдба. В топлия ден гореше всичко дървено, а върху изгорелите развалини падаха от време на време снаряди и рутеха вътрешността на сградата. Така Каменният хан бе разрушен за втори път и от него отново остана само купчина камъни.

Двете гаубици от Голеш след това равномерно и непрестанно биеха моста, и то най-много средния стълб. Снарядите падаха ту в реката, наляво и дясно от моста, ту се пръскаха в масивните каменни стълбове, ту пак удряха самия мост, но нито един не улучи железния капак на отвора, който водеше към вътрешността на средния стълб, дето беше експлозивът за минирането на моста.

Освен това от цялата тая десетдневна бомбардировка на моста не беше нанесена никаква по-голяма щета. Снарядите се удряха в гладките стълбове и облите сводове, отскачаха от тях и се пръскаха във въздуха, без да оставят по каменните стени някакви други следи освен леки, бели, едва забележими драскотини. А шрапнелите отскачаха от гладките твърди зидове като зърна от градушка. Само снарядите, които улучваха коловоза на моста, оставяха в трамбования чакъл плитки дупки и разорани места, но това не можеше да се забележи, докато не се стъпи на самия мост. Така в цялата тая нова буря, която връхлетя над градчето, извади от корен и обърна стари навици, живи хора и мъртви неща, мостът продължаваше да стои бял, твърд и неуязвим, какъвто си беше открай време.

Поради непрестанното бомбардиране през деня бе преустановено всяко по-значително движение по моста: цивилни минават свободно, дори и отделни войници претичват, но щом тръгне малко по-голяма група, от Панос я засипват с шрапнели. След няколко дни се установи известен ред. Хората разбраха кога стрелбата е най-силна, кога е по-слаба и кога съвсем престава и според това се движат и свършват най-необходимите си работи, доколкото австрийските патрули не им пречат.

Планинската батарея от Панос стреля само денем, а гаубиците от Голеш се обаждат и нощем, като се опитват да пречат на придвижването на войски и пренасянето на обози от едната на другата страна на моста.

Гражданите, чиито къщи са в центъра на града, близо до моста и пътя, се преместиха със семействата си при роднини и познати на Мейдан или в другите закътани и по-далечни махали, за да се запазят от бомбардирането. Това бягство с децата и най-необходимите неща напомняше тежките нощи, когато върху градчето връхлиташе „голямо прииждане“. Само че тоя път хората от разните вери не са смесени, нито свързани от чувство за солидарност и общо нещастие, и не седят заедно, търсейки както някога помощ и облекчение в разговор. Турците са по турските къщи, а сърбите, като чумави — по сръбските. Но и така откъснати и разделени, те живеят горе-долу еднакво: натъпкани по чужди къщи, без да знаят какво да правят нито с дългото време, нито със своите грижовни и тревожни мисли, безделни и празноръки, като опожарени, в страх за живота, в неведение за имота, мъчени от противоположни надежди и желания, които, разбира се, и едните, и другите крият.

Както някога по времето на големите наводнения, старите хора и сред едните, и сред другите искат да разведрят всички край себе си с шеги и приказки, пресилено спокойствие и престорена бодрост. Но за тоя род нещастия, изглежда, не помагат нито старите шеги, нито прикриването, защото всички някогашни приказки са избледнели и всички шеги са изгубили вкус и смисъл, а нови трудно се създават.

Нощем всички се преструват, че спят, макар всъщност никой да не може да мигне. Говорят шепнешком, макар и сами да не знаят защо е тая предпазливост, когато и без това всеки миг бухат топове, ту сръбски, ту австрийски. У хората влезе страх от „даване сигнали на неприятеля“, макар никой да не знае нито как се дават тия сигнали, нито какво точно значи това. Но страхът е такъв, че никой не смее даже клечка кибрит да драсне. Огън не се пали. Когато искат да пушат, мъжете се затварят в душните тъмни килери или се покриват през глава с юрган и така пушат. Задухата притиска и дави. Всички се къпят в пот, но всички врати са заключени и всички прозорци затворени и затъмнени. Градчето прилича на нещастник, подложен на удари, от които не може да се брани, а прикрива очите си с ръце и така чака. Всички къщи изглеждат обезлюдени от смъртта. Защото, който иска да остане жив, трябва да се преструва на мъртъв; но и това не винаги помага.

В мюсюлманските къщи е малко по-оживено и по-свободно. Тук има много стари войнствени инстинкти, но пробудени не навреме, объркани и обезглавени в тоя двубой, в който над техните глави се борят две артилерии, и двете християнски. Но има грижи, големи и скрити, има и нещастия без изход и видимо решение.

В къщата на Али ходжа под Град е цяло училище. При толкова негови деца дойдоха и деветте деца на Муйо ага Мутапчич; от тях само три отрасли, а всички останали дребни и невръстни, всяко до ухото на другото. За да не трябва да ги пазят и всеки час да ги викат по двора, затвориха ги заедно с депата на Али ходжа в прохладния и широк алват и тук техните майки и по-възрастни сестри се разправят с тях сред обща и непрестанна врява и писъци.

Този Муйо ага Мутапчич, наречен Ужичанин, е преселник в градчето. (Малко по-надолу ще видим защо и как.) Той е висок човек на петдесетина години, съвсем побелял, с орлов нос и набраздено от бръчки лице, дълбок глас и остри войнишки движения. Изглежда по-възрастен от Али ходжа, макар да е с десетина години по-млад от него. Седи с Али ходжа в къщи, непрестанно пуши, говори рядко и малко, унесен в мисли, чиято тежест се отразява на лицето му и във всяко движение. Не го сдържа на едно място. Седи-седи, па се вдигне, излезе пред къщи и от градината поглежда височините около града, от едната и другата страна на реката. Стои така с вдигната глава и гледа изпитателно, сякаш иска да види дали ще се развали времето. Али ходжа, който никога не го оставя сам и се старае непрекъснато да го разговаря и утешава, излиза след него.

Тук в градината, малко стръмна, но хубава и голяма, владее тишината и зрелостта на летните дни. Лукът е вече повален и утъпкан; слънчогледите в пълна сила, около техните черни и тежки пити бръмчат пчели и бръмбари. По краищата дребни цветя, които почват да дават семе. От това високо място се вижда градчето, разстлало се долу на пясъчното устие, разположено като в процеп между двете реки Дрина и Рзав, и венец от бърда с нееднаква височина и различен облик. В низината около градчето и по стръмните склонове на хълмовете се редят кръпки и пояси зрял ечемик с върхарите на зелените кукурузи. Блестят белите къщи и чернеят горите, които покриват височините. Умерената топовна стрелба от едната и другата страна изглежда оттук тържествена и невинна, толкова голямо е пространството земя и небе над нея във ведрината на летния ден, който току-що е започнал да напредва.

Тук се развързва езикът на загрижения Муйо ага. Той отговаря на добрите думи на Али ходжа и му разказва своята съдба не защото ходжата не я знае, а защото тук, на слънцето, трябва някак да се развърже и облекчи оня възел, който го стяга и души под гърлото, и защото тая съдба се решава точно тук и сега, във всеки отделен миг на летния ден, при всеки изстрел на топа от едната или другата страна.

Нямал пълни пет години, когато турците трябваше да напуснат градовете на Сърбия. Османлиите заминали за Турция, но неговият баща, Сульо ага Мутапчич, още млад, но вече виден човек и един от първите ужички турци, решил да се премести в Босна, отдето били от старо време. Натъпкал децата в кошове и с парите, които при такива обстоятелства могло да се измъкнат от земята и къщата, напуснал завинаги Ужице. С няколкото стотни ужички бежанци се прехвърлил в Босна, дето още имаше турска власт, и се настанил в градчето, дето от по-рано живеел един клон от Мутапчичите — Ужичани. Тук прекарал десетина години и точно почнал да си осигурява място в чаршията, дошла австрийската окупация. Суров и непримирим, той смятал, че не е трябвало да бяга от една християнска власт, за да живее под друга. Една година след идването на австрийците той пак с цялото си семейство напуснал Босна заедно с няколко семейства, които не искали да прекарат живота си в страна, „дето бие камбана“, и се преселил в Нови Варош, в Санджака. (Муйо ага тогава бил момче на малко повече от петнайсет години.) Тук Сульо ага Мутапчич почнал търговия, тук се народили и другите деца. Но никога не можал да забрави онова, което бил оставил в Ужице, нито да се приспособи към новите хора и по-другия живот в Санджака. Това било и причината за неговата твърде ранна смърт. Дъщерите, всички хубави и с добро име, добре се омъжили. Синовете подхванали и разширили малката бащиния. И точно когато се оженили и взели да хващат по-дълбок корен в новата среда, дошла Балканската воина от 1912 година. В отпора, който турската войска бе дала около Нови Варош на сръбската и черногорската, участвувал и Муйо ага. Отбраната била кратка и не може да се каже, че е била нито слаба, нито безуспешна сама по себе си, но все пак, като по чудо, сякаш цялата съдба на войната и на толкова хиляди живи хора се решила не тук, а някъде далече, независимо от всякаква тяхна отбрана, по-силна или по-слаба, и турската войска опразни Санджака. Като не можел да посрещне противника, от когото като дете бягал от Ужице и против когото сега се бил опълчил безуспешно, и като нямал къде другаде да отиде, Муйо ага решил да се върне обратно в Босна, под същата власт, от която баща му бил избягал. И така, за трети път бежанец, дошъл с цялото си семейство във Вишеград, дето бил прекарал детинството си.

С малко готови пари и с помощта на вишеградските турци, между които имаше и роднини, той през тия две години се стараел да си създаде някаква работа. Но това не беше лесно, защото, както видяхме, времената бяха тежки и несигурни и припечелването беше трудно дори за ония, които отдавна се бяха замогнали. Като очаквал по-добри и мирни времена, той живеел главно от готовото. И ето сега, след две години тежък бежански живот в градчето, връхлетя тая буря, при която той вече нищо не може и не знае; единственото, което му остава, е да гледа загрижен как върви и да тръпне за нейния изход и завършек.

За това разговарят двамата сега, тихо, с прекъсвания и без връзка, както се говори за неща, които са прекалено добре познати и които могат да се разглеждат от края, от началото или от която и да е точка по средата. Али ходжа, който твърде много обича и цени Муйо ага, иска да намери някоя дума, която утешава и успокоява, не защото вярва, че може да помогне с нещо, а защото има нужда и чувствува задължение по някакъв начин да вземе участие в злата съдба на тоя почтен нещастен човек и истински мюсюлманин. Муйо ага седи и пуши: истински образ на човек, когото съдбата прекалено е обременила. По челото и слепите му очи избиват едри капки пот, задържат се известно време, докато не пораснат и натежат, а тогава блясват на слънцето и потичат като струя по набръчканото му лице. Но Муйо ага не ги усеща и не ги бърше. Със замътени очи гледа в тревата пред себе си и унесен се вслушва в онова, което става с него и което е по-силно и по-красноречиво от всяка утешителна дума, от най-силната канонада. От време на време само маха с ръка и изрича по някоя дума, която е много повече част от вътрешен разговор, отколкото отговор на онова, дето се говори или се върши пред него.

— Дошло е, Али ходжа, та няма накъде. Един бог вижда, че и покойният ми баща, и аз направихме всичко, за да останем в чистата и истинска турска вяра. Дядо ми остави кости в Ужице; днес сигур няма следа от гроба му. Баща си закопах в Нови Варош и не зная дали до днес и неговия гроб не е погазила влашка стока. Мислех, че поне аз ще умра тук, дето се пее евзан, но ето, все ми се чини, че ни е писано да се затрие нашето семе и на никого гробът да не се знае. Такава ли е божията воля, какво ли? Само виждам, че няма вече накъде. Дошло е време, за което се казва, че правата вяра няма ни път, ни изход освен един: да мре. Защото, на какво да се реша? Да тръгна с Наил бей и с шуцкорите и да загина с швабска пушка в ръка, осрамен и на тоя, и на оня свят, или да седя така и да чакам Сърбия да завладее и тук, та да дойде онова, от което цели петдесет години сме бягали като бежанци от място на място?

Али ходжа зина да каже нещо, което окуражава и дава малко надежда, но го прекъсна гърмежът на австрийската батарея от Буткови скали, на която веднага почнаха да отговарят топовете от Панос. Обадиха се и ония от Голеш. Стреляха точно над главите им, и то доста ниско, така че над тях непрекъснато сновяха в две посоки снаряди от разни калибри с оня зловещ звук, който повдига утробата на човека нависоко и стяга жилите до болка. Али ходжа стана и предложи да се приберат поне под стряха, а Муйо ага тръгна след него като лунатик.

В сръбските къщи, които са сгушени около черквата на Мейдан, напротив, няма нито жалби за миналото, нито страх от бъдещето; само страх и тегло от сегашното. Тук цари някакво особено, нямо смайване, което винаги обзема хората след първите удари на голям терор, арести и убийства без ред и съд. Но под това смайване всичко си е такова, каквото е било и по-рано, и открай време: същото потайно слухтене както някога, преди повече от сто години, когато на Панос горяха въстаническите огньове, същите надежди, същата предпазливост и същата решителност да понесат всичко докрай, ако иначе не може, и същата вяра в добрия край, там нейде в края на всички краища.

Внуците и правнуците на ония, които от тоя хълм, също така затворени по къщите, загрижени и смаяни, но потресени до дъното на душата си напрягаха слух да чуят слабия ек на Карагеоргиевия топ горе от Велетово, слушат сега как в топлия мрак над главите им тътнат и гърмят тежките гаубични снаряди и налучкват по звука кой е сръбски и кой швабски, казват им гальовни думи или ги кълнат, като им измислят имена и прякори. Всичко това става, докато снарядите летят високо и бият по околността, но когато стрелбата се спусне към моста и града, те изведнъж млъкват, думите им секват, защото им се струва и биха се заклели, че в пълната тишина и толкова голямото пространство и едната, и другата страна стреля само по тях и по къщата, в която се намират. А чак като се чуе трясъкът от близката експлозия, те проговарят с изменен глас и се уверяват един друг, че тоя снаряд е паднал съвсем близо и е от някакъв особено мръсен вид, различен от всички други снаряди.

В къщата на Ристич, която е непосредствено до попската, по-голяма и по-хубава от нея, но закрита и затулена от оръдейния огън от двете страни със стръмни сливаци, бяха се приютили най-много наши хора от чаршията. Има малко мъже, но много жени, чиито мъже са арестувани или взети като заложници, а те са се свили тук с децата.

Къщата е голяма и богата; в нея живее само газда Михайло Ристич с жена си и снаха си, вдовица, която не пожела да се прежени, нито да се върне в къщи, когато овдовя, а остана тук да отгледа децата си край тия двама стари хора. Нейният най-голям син преди две години избяга в Сърбия и загина като доброволец при Брегалница. Беше на осемнайсет години.

Старият газда Михайло, неговата баба и снахата гощават тия необикновени гости като на слава. Особено неуморен е старецът. Гологлав е, което е необичайно, защото иначе никога не сваля своя червен фес, гъстата бяла коса пада край ушите и на челото му, а големите сребърни мустаци, при корена си жълти от тютюна, обкръжават устата му като непрестанна усмивка. Щом забележи, че някой е уплашен или натъжен повече от другите, той се приближава към него, заприказва го, предлага му ракия, кафе и тютюн.

— Не мога, кум Михайло, благодаря ти като на баща, не мога, ей тука ме стяга — отказва една още млада жена и сочи своето обло, бяло гърло.

Тя е жена на Петър Гатала от Околища. Преди няколко дни Петър отиде по търговия в Сараево. Там го завари войната и оттогава жена му няма известие от него. Войската ги прогони от къщата и тя се прибра с децата тук, при газда Михайло, с когото по мъжка линия я свързва кумство от старо време. Потисната е от грижи за мъжа си и оставената къща. Кърши ръце и ту охка, ту въздиша.

Газда Михайло не я изпуща от очи и непрекъснато е край нея. Сутринта се разбра, че при завръщането си от Сараево, във влака, Петър бил взет за заложник и че го отвели във Вардище, и тук, при една фалшива тревога, бил застрелян по погрешка. Още крият от нея и газда Михайло гледа да не би някой внезапно и непредпазливо да й съобщи това. Жената всеки миг става и иска да излезе на двора и да погледне към Околища, но газда Михайло я задържа и заговаря по всеки възможен начин, защото добре знае, че Гаталовата къща на Околища вече гори и иска да пощади нещастната жена поне от тая гледка. Шегува се и се смее и неуморно я кани.

— Хайде, кумице Станойке, хайде, агне мое. Само една чашка. Това е мехлем и гонигрижа, а не ракия.

И жената покорно я изпива. Газда Михайло черпи поред и с непреодолима и неуморна сърдечност кара всекиго да се подкрепи. След това пак се връща при жената на Петър Гатала. Болезненият възел в гърлото и наистина се развързва. Сега е по-спокойна, само замислено гледа пред себе си. Но газда Михайло не я изоставя, а й приказва като на дете как всичко ще мине и нейният Петър ще се върне от Сараево жив и здрав и пак всички ще си отидат в своята къща на Околища.

— Знам го Петра, бях на кръщавката му. За тая кръщавка дълго се говори. И помня като днес: бях ерген за женене, когато с покойния ми баща, който кръщаваше децата на газда Янко, отидохме на Околища да кръстим и твоя Петър.

И той разправя случката с кръщенката на Петър Гатала, която всички знаят, но която в тия необикновени нощни часове звучи като непозната.

Мъжете и жените се приближават, слушат и слушайки, забравят опасността и не обръщат внимание на топовните гърмежи, а газда Михайло разправя.

В добрите спокойни времена, когато прочутият поп Никола бил енорийски свещеник в градчето, след дълги години брак и цяла редица момичета на газда Янко Гатала от Околища се родил син. Първата неделя след раждането попеели детето да го кръстят, а заедно с радостния баща и кума тръгнали още някои роднини и съседи. Още като слизали от Околища, често се спирали и сръбвали люта ракия от голямата кумова плоска. А когато минавали през моста и стигнали на капията, седнали малко да си починат и още веднъж да сръбнат. Било студен ден в късна есен, на капията вече нямало кафеджия, нито градските турци идвали да пият кафе и да седят. Затова околищани седнали като в къщи, отворили торбите с ядене и наченали нова плоска с ракия. И като си казвали наздраве един другиму, високо и от сърце, забравили и детето, и попа, който трябвало да го кръсти след службата. Тъй като в тия времена — седемдесетте години на XIX век — нито имало, нито можело да има църковна камбана, веселите хора не забелязвали, че времето минава и службата отдавна е свършила. В техните разговори, в които смело и надалече се смесвали бъдещето на детето и миналото на родителите му, времето не било важно, нито имало мярка. Няколко пъти се обаждала съвестта на кума, който напомнял, че трябва да тръгват, но останалите веднага го накарвали да млъкне.

— Ама да вървим, хора, да свършваме, значи, каквото е закон и християнски ред — заеквал кумът.

— Де, защо бързаш, за бога, никой още в тая енория не е останал некръстен — отговаряли другите и всеки го канел със своята плоска.

И бащата до едно време бързал да вървят, но ракията най-после умълчала и обединила всички. Жената, която дотогава държала детето в премръзналите си и посинели ръце, го оставила на каменното седалище и го омотала в шарената завивка, а то кротувало, сякаш било в люлката, ту спяло, ту отваряло любопитно очи, сякаш участвувало в общата веселба. („Вижда се, че е вишеградчанин — казал кумът, — обича хората и теферича.“)

— Наздраве, Янко — викал един от комшиите, — да ти е щастлив и дълговечен синът; дай боже да е гордост между стопаните, да е пръв между сърбите, да е на почит и чест, във всичко добро и изобилие. Да даде бог…

— Да бяхме свършили с кръщенката, а? — прекъснал бащата.

— Лесно е с кръщенката — викали всички в един глас и се изреждали с ракията.

— И Рагиб ефенди Боровеца не е кръстен, а виж колкав е: конят се превива под него — казал един от комшиите сред общ смях.

Но ако за тия хора на капията времето изгубило мяра, не било същото за поп Никола, който чакал някое време пред църквата, а после се разсърдил, облякъл кюрка от лисичи кожи и слязъл от Мейдан в града. Тук някой му казал, че хората с детето са на капията. Отишъл там да ги нагълчи само както той можел, но те го посрещнали с такава радостна и искрена преданост, с такива тържествени извинения и такива топли пожелания и хубави думи, че и поп Никола, който беше остър и строг човек, но истински вишеградчанин по сърце, утихнал и се заловил за плоската и мезето. Навел се над малкия, напсувал баба му от умиление, а детето кротко гледало неговото едро лице с големи сини очи и широка червеникава брада.

Не е съвсем истина това, което се разправяло, че малкият бил кръстен на капията, но било вярно, че тук се захванали дълги разговори с тежко пиене и много наздравици. Чак късно след пладне цялата весела група се качила на Мейдан, дето отворили черквата, и кумът, като си заплитал езика и хълцал, отрекъл дявола от името на новия вишеградчанин.

— Така кръстихме кумеца Петър и ето, нека е жив и здрав, прехвърли четиридесетте и нищо му няма — завърши приказката си газда Михайло.

Почерпват всички с още по една ракия и кафе, та като забравят действителността, да могат да я понесат, и всички по-леко и по-свободно говорят, и на всички им става някак си ясно, че в живота има и други неща, по-човечни и по-радостни от тоя мрак, страх и убийствена пукотевица.

Така минава нощта и с нея животът, целият в опасности и страдания, но ясен и непоколебим, верен на себе си. Водени от старите и наследени нагони, те го късат и делят на мигновени впечатления и непосредствени нужди и потъват напълно в тях. Защото само така, като се изживява всеки миг сам за себе си и не се гледа нито напред, нито назад, може да се понесе такъв живот и живият човек да се запази за по-добри дни.

После съмва. Това значи, че стрелбата ще стане по-оживена и че неразбираемата и неизгледна игра на войната ще продължи на слънчева светлина. Защото сами по себе си дните вече нямат имена и смисъл, времето е загубило значение и стойност. Хората знаят само да чакат и тръпнат. Иначе те мислят, работят, говорят и се движат като автомати.

Така или приблизително така живеят хората по стръмните махали под Град и на Мейдан.

А долу, в самата чаршия, са останали твърде малко цивилни. Още в първия ден на войната бе заповядано заведенията да бъдат отворени, за да може войската, която минава, да си купува дребни неща, но повече за да се покаже на гражданството, че неприятелят е далече и не съществува никаква опасност за градчето. Тая наредба оставаше някак в сила и сега, при бомбардирането, но всеки се старае под удобни предлози да държи дюкяна си затворен през по-голямата част от деня. Заведенията, които бяха съвсем близо до моста и Каменния хан, като дюкяните на газда Павле Ранкович и Али ходжа, са затворени през целия ден, защото много са изложени на бомбардиране. Също така напълно опразнен и затворен е и хотелът на Лотика; неговият покрив е повреден от снаряд, а зидовете му са нашарени от шрапнели.

Али ходжа слиза само веднъж или два пъти на ден от своя баир да прегледа дали всичко е на мястото си и пак се връща в къщи.

Лотика с цялото си семейство напусна хотела още в първия ден, когато почна бомбардирането на моста. Преминаха на левия бряг на Дрина и се подслониха в една нова и голяма турска къща. Сградата бе отдалечена от пътя, скрита в една долчинка и потънала в гъста овощна градина, из която се подаваше само червеният й покрив. Нейният собственик с цялото си семейство беше на село.

Напуснаха хотела при първи мрак, когато обикновено цари пълно затишие. От прислугата с тях остана само верният и вечният Милан, стар ерген, но все така напомаден хубавец, който отдавна вече нямаше кого да изхвърля от хотела; останалите, както обикновено при такива обстоятелства често се случва, се разбягаха, щом първият топ гръмна над градчето. Както винаги и във всичко, и при това преселване Лотика управляваше и разпореждаше самовластно и без възражения. Тя определяше какво трябва като най-необходимо и най-ценно да се вземе и какво да се остави; кой какво да облече; кой да носи сакатото и малоумно дете на Дебора; кой да води самата Дебора, каквато е плачлива и болна, и кой да води Мина, обезумяла от страх и надебеляла стара мома. Тъй, като използуваха мрака на душната лятна нощ, Лотика, Цалер, Дебора и Мина преминаха моста с някои вещи и болното момче в ръчна количка, с куфари и вързопи в ръце. От тридесет години сега за пръв път хотелът беше напълно затворен и остана без жива душа. Мрачен и засегнат още от първите снаряди, той вече изглеждаше като отдавнашна развалина. А те още след първите крачки по моста, както бяха престарели или невръстни, сакати или надебелели, кривокраки и ненавикнали да ходят пеша, заприличаха изведнъж на еврейски бедняци, клети скитници, които от памтивека обикалят пътищата по света.

Така минаха на другия бряг и стигнаха в голямата турска къща. И тук Лотика смести всичко и разпореди бежанския багаж и челядта си. Но когато трябваше и самата тя да легне в полупразната чужда стая, без своите вещи и книжа, с които беше прекарала живота си, душата й изтръпна и за пръв път, откак се знаеше, силата я напусна, и то цялата изведнъж. В пустата турска къща отекнаха нейните вопли; нещо, което никой никога не беше видял или чул, или допуснал, че може да съществува: плачът на Лотика, страшен, тежък и пресипнал като мъжки, но несдържан и неудържим. В семейството се възцари несвястно, едва ли не религиозно мълчание, а след това общо вайкане и ридание. За тях сломяването на силата на леля Лотика беше по-тежък удар, отколкото войната и бягството и загубата на къщата и двора, защото с нея можеше всичко да се преодолее и победи, а без нея нищо не можеше да се направи или замисли.

Когато сутринта съмна сияен летен ден, пълен с птичи песни, румени облаци и обилна роса, вместо някогашната Лотика, която до снощи ръководеше съдбата на всички свои близки, той завари свита като кълбо на земята една стара и немощна еврейка, която не можеше, нито умееше даже за себе си да се грижи, която само трепереше от непонятен страх и плачеше като дете, без да може да каже от какво се бои или какво я боли. Тогава се случи друго чудо. Старият, тежък и сънлив Цалер, който и на младини нямаше нито своя воля, нито свое мнение, а се оставяше, както и цялото семейство, да го води Лотика, който всъщност никога не беше и млад, сега изведнъж се показа като истински глава на къщата, с много мъдра решителност, със способност да взема нужните решения и с достатъчно сила да ги приведе в изпълнение. Той утешаваше и гледаше като болно дете своята балдъза и се грижеше за всичко, както тя бе постъпвала до вчера. По време на затишията отиваше в града и донасяше от изоставения хотел нужната храна, вещи и облекло. Намери отнякъде и лекар и го доведе при болната. Лекарят установи у изморената и остаряла жена пълно нервно разстройство, препоръча болната час по-скоро да се отдалечи оттук, от мястото на военните операции, предписа някакви капки и замина след транспорта с ранените. Цалер уреди с военните власти всичко, за да получи кола и да прехвърли цялото семейство първо в Рогатица, а после в Сараево. Трябваше само да почакат ден-два, за да може Лотика поне толкова да се съвземе, че да може да пътува. Но Лотика лежи като схваната, плаче с пълен глас и на своя образен, смесен език изговаря несвързани думи на крайно отчаяние, страх и погнуса. По голия под край нея пълзи нещастното момче на Дебора, гледа любопитно лицето на леля си и я вика с ония неясни гърлени викове, които Логика така добре разбираше и на които сега не отговаря. Тя нищо не иска да вкуси и никого не може да гледа. Ужасно страда от чудни представи за чисто физически страдания. Ту и се струва, че две дъски на пода под нея се отварят като коварна клопка и че тя пропада между тях в невидима пропаст и освен собствения си крясък не вижда друго, с което да се запази и задържи. Ту й се струва, че самата тя е някак голяма, но лека и силна, сякаш има гигантски крака и яки криле и сякаш тича, подобна на камилска птица, но тича с крачки, които са по-дълги, отколкото е оттук до Сараево. Така под нейните стъпки реките и моретата се плискат като малки барички, а градовете и селцата хрущят като чакъл и стъкло. От това сърцето й силно бие, а дъхът й трепери. Не знае къде ще спре, нито къде я води това крилато надбягване, но знае, че се освобождава и спасява от тия привидно и подло съединени дъски, които се измъкват изпод човека с бързината на мълния. Знае, че гази и оставя след себе си земята, на която не е хубаво да се спира, и прекрачва като мръсни локви селца и големи градове, в които хората се мамят и лъжат с думи и числа, а когато думите се изрекат и числата се забъркат, те изведнъж сменят играта, както магьосникът обръща сцената, и противно на всичко, което се говори и смята, изкарват напред топовете и пушките и някакви други, нови хора с кръвясали очи, с които няма нито разговори, нито разбирателство, нито споразумение. При това нахлуване тя изведнъж престава да е силна и великанска птица, която тича, а става немощна, сирота старица, съборена на твърдия под. А тия хора се роят в хиляди, в милиони, стрелят, колят, душат всичко поред, унищожават без милост и разум. Един от тях се е навел над нея; не вижда лицето му, но усеща как върхът на байонета му я притиска в самата лъжичка, там, дето ребрата се разделят, дето човек е най-мек.

— Ах, ааах! Не, не позволявайте! Не позволявайте! — с крясък се буди Лотика и къса ресните на сивия лек шал, с който са я покрили.

Малкият идиот клечи, облегнал се на стената, и я гледа със своите големи черни очи, в които има повече любопитство, отколкото страх или съжаление. От другата стая се втурва Мина, успокоява я, бърше студената пот по лицето й, дава й вода, в която първо внимателно отброява капки валериан.

А дългият летен ден над зелената долинка изглежда безкраен, та човек не помни кога е съмнало и не помисля, че някога ще мръкне. И тук е топло, но не се усеща жега. Къщата кънти от стъпките. Идват и други хора от града. Залутва се по някой офицер или войник. Храна и плодове има в изобилие. Милан непрестанно пече кафе. Всичко би могло да изглежда като дълго, празнично прекарване на село, ако от време на време не прокънтява някой отчаян вопъл на Лотика и ако не са глухите тътнежи, които стигат до тоя дол като остро ръмжене и които показват, че нещо в света не е в ред и че общото и разнолико нещастие е много близко и много по-голямо, отколкото може да изглежда по просторната и невинна ведрина на тоя ден.

Това направи войната от хотела на Лотика и неговите обитатели.

Дюкянът на газда Павле Ранкович беше също така затворен. Газда Павле още на втория ден от войната беше взет като заложник заедно с неколцина видни сърби. Едни от тих са на гарата, дето със своя живот отговарят за реда, спокойствието и правилното движение, а другите са недалеч от моста, в една малка дървена барака в дъното на пиацата, дето в пазарни дни беше общинският кантар и се плащаше за тегленето. И тук заложниците отговарят с живота си, че никой няма да разруши или повреди моста.

Тук, на някакъв кръчмарски стол, седи газда Павле. С ръце на коленете и с оборена глава, той прилича на човек, който, съвсем отпаднал след някакво голямо усилие, се е отпуснал само малко да си почине, но седи неподвижен вече с часове в същото положение. До вратата, на купчина празни чували, седят двама войници, запасняци. Вратата е затворена и в бараката цари полумрак и остра задуха. Когато от Панос или от Голеш профучи снаряд, газда Павле глътва слюнката си и се вслушва къде пада. Той знае, че мостът е отдавна миниран, и постоянно мисли върху това и се пита дали един такъв снаряд може да запали експлозива, в случай че проникне до него. А при всяка смяна той чува как подофицерът дава упътвания на войниците, които застават на пост. И всеки път тия упътвания свършват с думите: „При най-малък опит да се причини повреда на моста или какъвто и да е съмнителен признак, че се готви каквото и да било такова, тоя човек веднага трябва да бъде убит“. Газда Павле вече свиква да слуша тия думи спокойно, сякаш не се отнасят до него. Повече го безпокоят снарядите и шрапнелите, които понякога експлодират така близо до бараката, че вдигнатият чакъл и парчета желязо тъпо трополят по дъските. Но онова, което най-много го измъчва, е дългото и безкрайно време и непоносимите мисли.

Газда Павле мисли какво ще стане с него, с неговата къща и неговия голям имот. И колкото повече мисли, толкова повече всичко му прилича на лош сън. Защото как иначе да си обясни всичко, което се струпа връз него и близките му в тия няколко последни дни. Двамата му синове студенти жандармите отведоха още първия ден. В къщи е жена му, сама с дъщерите. Голямата барака с каците в Осойница изгоря пред очите му. Изполичарите от околните села вероятно са опожарени и разпилени. Толкова вересия по цялата околия — изгубена. Неговият дюкян, най-хубавият дюкян в града, тук, на няколко крачки от него, е затворен и навярно ще бъде ограбен или ще изгори от някой снаряд. А той самият седи в тая полутъмна барака като заложник, отговаря с главата си за нещо, което никак не зависи от него: за съдбата на тоя мост.

Буйно и безредно, както никога досега, в главата му извираха мисли, сплитаха се и чезнеха. Какво общо има с моста той, който цял живот е гледал само работата и къщата си? Нито го е минирал той, нито го бомбардира. Нито като калфа и ерген бе седял някога на капията и прекарвал времето си в пеене и празни шеги като вишеградските младежи. Целият живот се разкрива пред очите му с подробности, които отдавна вече беше забравил.

Спомня си как дойде от Санджака като четиринайсетгодишно момче, с окъсани цървулки и гладен. Спазари се с газда Петър да работи за едни дрехи, храна и два чифта цървули годишно. Носеше децата, помагаше в дюкяна, мъкнеше вода, тимареше конете. А спеше под стълбите в една тясна, тъмна преграда без прозорци, дето не можеше даже да се протегне с цялата си дължина. Издържа тоя тежък живот и на осемнайсет години премина изцяло в дюкяна „със заплата“, а на негово място беше взето друго селско момче от Санджака. Тогава позна и разбра големия смисъл на спестяването, почувствува лютивата, но прекрасна сладост и голямата сила, която то дава. Пет години спа в една малка стаичка зад дюкяна. През тия пет години нито веднъж не запали огън, нито си легна със свещ. Беше на двайсет и три години, когато самият газда Петър го ожени за добра и богата мома от Чайниче. И тя беше търговска дъщеря. Сега спестяваха двама. Дойде окупацията и с нея по-оживена търговия и по-лека печалба с по-малко разноски. Той използуваше печалбите като избягваше разходите. Така стана дюкянджия и взе да печели. Тогава не беше трудно да се печели. Мнозина лесно печелеха, а още по-лесно губеха. Но спечеленото трудно се запазваше. Той го пазеше и така всеки нов ден отново печелеше. И когато дойдоха последните години и с тях вълненията и „политиката“, той, макар вече в години, правеше всичко, за да разбере новото време, да му се противопостави и да се приспособи към него и така да мине без загуби и без срам. Беше подпредседател на градската община, председател на църковната община, председател на сръбското певческо дружество „Слога“, главен акционер на Сръбска банка, член на управителния съвет на Национална банка. Мъчеше се по правилата на чаршийския ред мъдро и почтено да плува сред противоречията, които всеки ден се набираха и растяха, и през всички трудности да запази своя интерес ненакърнен, като при това не се кара с властите и не се срами пред хората. В очите на всички граждани той минаваше за недостигнат пример на усърдие, умение и предпазливост.

Така повече от половин човешки живот работи, спестява, труди се и намираше изход във всичко, стараеше се да не сгази мравка, отстъпваше пред всекиго, гледаше само пред себе си, мълчеше, печелеше и вървеше по своя път. И ето къде го доведе тоя път: да седи между двама войници като последен разбойник и да чака някой снаряд или адска машина да повреди моста и поради това да го заколят или застрелят. На човека му идва да помисли (и от това най-много го боли), че напразно се е мъчил и теглил, че изобщо е бил на погрешен път, че неговите синове и останалата „младеж“ са прави и че наистина идват времена без мярка и сметка или с някакви нови мерки и сметки; във всеки случай неговата сметка се бе оказала неточна и неговата мярка къса.

„Така е — казва си сам газда Павле, — така е: всичко те учи и кара да работиш и пестиш: и черквата, и властта, и твоят собствен разум. И ти слушаш и предпазливо вървиш напред, и праведно живееш, по-точно дори не живееш, а работиш и пестиш, и се грижиш, и така животът ти минава. А тогава изведнъж цялата тая игра се обърне и изопачи; настъпят времена, когато хората почват да се подиграват с разума, когато черквата се затваря и млъква, а властта се заменя с гола сила, когато ония, които почтено и с кървав труд са печелили, губят, а безделниците и насилниците печелят. И никой не признава твоите усилия, и никой няма да ти помогне и да те посъветва как да защитиш спечеленото и спестеното. Може ли да бъде така? Нима може да бъде?“ — пита се газда Павле непрестанно и като не намира отговор, отново се връща към началото на своите мисли за пропадането на всичко.

Колкото и да се мъчи да мисли за друго, не успява. Така постоянно се връща на една и съща мисъл. А времето пълзи смъртоносно бавно. И му се струва, че тоя мост, по който е минавал хиляди пъти, но който никога не е заглеждал както трябва, лежи сега с цялата си тежест на неговите плещи като необяснима и съдбоносна тайна, като мора̀ в някакъв сън, но сън без пробуждане.

Затова газда Павле седи така загрижен, с наведена глава и превити рамене. Усеща как потта избива през всичките му пори под твърдата колосана риза, яката и маншетите. Изпод феса му тече пот на струи. Той не я бърше, а я оставя да пада на тежки капки от лицето му по пода и му се струва, че самият живот загива и изтича от него.

Двамата войници, маджарски селяни, хора на години, мълчат и ядат хляб и сланина, поръсена с пипер; ядат полека, като режат с малка чекийка ту залък хляб, ту резен сланина, сякаш са на нивата. След това дръпнаха по глътка вино от тенекиената манерка и запалиха късите си лули. Като пушеше, единият от тях тихо каза:

— Е, още не бях виждал някой да се поти така.

След това в пълна тишина продължиха да пушат.

Но не само газда Павле се потеше с тоя кървав пот и се губеше в сън, от който няма пробуждане. В тия летни дни, на това парченце земя между Дрина и границата, в градчето, по селата, по пътищата и из горите, навред хората с пот на лицето търсеха смъртта, своята и чуждата, и в същото време бягаха и се бранеха от нея с всички средства и всички сили. Тая чудна човешка игра, която се нарича война, вземаше все по-големи размери, ширеше се и обхващаше в своята власт живите същества и мъртвите неща.

Недалеч от общинската барака тая сутрин беше разположен отред необикновена войска. Бяха в бели униформи, с бели тропически шлемове на главите. Беше немска войска, тъй нареченият Шкодренски отред. Преди войната те бяха изпратени в Шкодра заедно с отреди от други държави като международни войски, за да поддържат реда и спокойствието. Когато избухна войната, отредът получи заповед да напусне Шкодра и да се постави на разположение на най-близкото австрийско командуване по границата на Сърбия. Бяха пристигнали нощес и сега почиваха в долчинката, която дели пиацата от чаршията. Тук, в закритие, чакаха заповед да влязат в действие. Те са около сто и двайсет души. Техният капитан, възрус и пълен човек, който трудно понася горещината, точно сега ругае жандармерийския фелдфебел Данаил Репац, ругае го както могат да ругаят само началства в немската войска, високо, безогледно и педантично. Капитанът се оплаква, че той и неговите войници умират от жажда, че нямат най-необходимото, а дюкяните край тях, навярно пълни с всичко, са затворени, макар да има заповед да бъдат отворени.

— Какви сте вие тук? Жандарми или кукли? Аз гния тук с хората си! Или може би да разбивам дюкяните като разбойник? Веднага да намерите собствениците и да ни осигурите нужните храни и силни напитки. Веднага! Разбирате ли какво значи веднага?

С всяка дума кръвта все повече нахлува в главата на капитана. В бяла униформа, червен като рак, остриган до кожа, той гори като факел от някаква гневна сила.

Фелдфебел Репац стои като вцепенен, мига и само повтаря:

— Разбирам, господин капитан. Веднага ще стане. Разбирам. Веднага.

И после, като мина изведнъж от своето каталептично вцепеняване в някакъв безумен устрем, той се обърка и се юрна из чаршията. Сякаш с приближаването си до тоя пламнал от гняв капитан фелдфебелът внезапно бе обхванат от същия огън, който кара човека да тича, ругае, заплашва и бие, когото свари.

Първото живо същество, на което попадна в своя бяг, беше Али ходжа. Той тъкмо бе слязъл от своята махала да нагледа дюкяна. Като видя добре познатия „вакмайстор“ Репац да тича съвсем променен към него, ходжата се запита изненадан дали тоя подивял изплашен човек наистина е оня „вакмайстор“, когото години наред бе виждал как спокоен, величествен и учтив минава пред неговия дюкян. Сега мрачният и кокалест Репац го гледа с някакви други очи, които вече не познават никого и не виждат друго, освен своя собствен страх. Веднага почна да вика, сякаш повтаряше онова, което преди малко беше видял и чул от немския капитан.

— Всички трябва да ви избесим, слънце ваше небесно! Зер не ви е заповядано да държите дюкяните отворени? Та аз заради вас…

И преди уплашеният ходжа да е успял да проговори, той така го плесна по дясната буза, че ахмедията му полетя от дясното на лявото ухо.

И фелдфебелът като обезумял изтича по-нататък да отваря и другите дюкяни. Ходжата поправи ахмедията си, спусна кепенка и седна на него, все още извън себе си от изненада. Край дюкяна взеха да се роят войници със странна външност, в бели униформи, каквито никога не беше виждал. Всичко това му идваше като насън, но той вече на нищо не се учудваше, щом бе дошло време плесниците да падат от небето.

Така мина цял месец в непрекъснато бомбардиране на моста и престрелки по околните бърда, в страдания и насилия от всякакъв вид и в очакване на по-големи неволи. Още в първите дни по-голямата част от гражданството напусна града, който беше между два огъня. А в края на септември почна пълната евакуация на градчето. И последните чиновници бяха изтеглени нощем, и то по пътя през моста, защото линията беше вече прекъсната. След това постепенно бе изтеглена и войската от десния бряг на Дрина. Останаха само незначителен брой защитници, после малки пионерни отреди и разпръснати жандармерийски патрули. Докато не дойде ред и на тях.

Мостът остана като осъден, но всъщност все още непокътнат и цял между двата воюващи свята.

През нощта се заоблачи и, сякаш бе есен, облаците се свързаха с планините и един с друг на небето. Австрийците използуваха мрачната нощ за оттегляне и на последните отреди. Още преди съмване всичко беше не само на другия бряг на Дрина, но вече и по височините зад Лещанско било, извън погледа и обсега на сръбските топове.

На съмване заваля ситен дъжд, като есенен. Под тоя дъжд последните патрули обхождаха къщите и дюкяните край моста, за да видят дали някой не е останал в тях. Всичко беше като мъртво: офицерското казино, хотелът на Лотика, разрушената казарма и три-четири дюкяна в началото на чаршията. Завариха само Али ходжа, който тъкмо беше дошъл от къщи и спускаше кепенците на своя дюкян. Жандармите, които го знаеха като чудак, го предупредиха най-сериозно веднага да затваря дюкяна и да напусне пиацата, защото е най-строго забранено и „опасно за живота“ всяко понататъшно оставане близо до моста. Ходжата ги гледаше като пияни хора, които не знаят какво приказват, и вече искаше да им отвърне, че животът отдавна е в опасност и всички ние сме и без това мъртви, само че погребенията стават едно по едно, но премисли, научен от горчивия опит на последните дни, и им рече кротко и естествено, че бил дошъл само да вземе нещо от дюкяна и веднага се връща в къщи. Жандармите, които очевидно бързаха, още веднъж му напомниха колкото може по-скоро да се отдалечи от това място и се запътиха през пиацата към моста. Али ходжа ги изгледа как си отидоха с безшумни стъпки по праха, от които първият дъжд бе направил дебел влажен килим. Изгледа ги как минаха по моста, прикрити от каменната ограда, та се виждаха само раменете, главите и дългите байонети на пушките им. По върха на Буткови скали се появи слънчев блясък.

„Всички техни заповеди са такива строги, важни и в основата си безсмислени“ — мислеше си Али ходжа и се усмихваше в себе си като дете, което е излъгало своя учител. Повдигна кепенка, колкото да се провре, а после го подпря отново така, че дюкянът отвън да изглежда затворен. После се промъкна в тъмното до малката стаичка отзад, дето толкова пъти се беше крил от нахалните хора, от разговорите, които тровят и уморяват, от семейството и от своите собствени грижи. Седна на твърдата, къса секия, подви крака под себе си и си отдъхна. Душата му още се вълнуваше от външните впечатления, но след това се успокои и уравновеси като добри везни. Тясното пространство на табута бързо се изпълни с топлината на неговото тяло и той почувствува оная сладост от самотата, тишината и забравата, която от тясната, тъмна и прашна стаичка прави неизгледни райски градини със зелени брегове и невидими води с кротко шумолене.

В мрака и теснотата на това малко помещение се долавяше отвън свежестта на дъждовното утро и слънчевия изгрев. И вън цареше необикновена тишина, която — за чудо! — не се нарушаваше нито от изстрел, нито от човешки глас, нито от нечии стъпки. Али ходжа беше изпълнен с чувство на щастие и благодарност. „Ето — мислеше си той, — тия няколко дъски са достатъчни с божия помощ да закрият правоверния човек и да го спасят като чудотворна ладия от всякакви беди и напасти и от безизходните грижи и огнените топове, с които над главата му се бият двама душмани, двама неверници, и то единият по-лош от другия. Откак почна войната — мислеше си по-нататък радостно ходжата — не е имало такава тишина, а тишината е сладка и добра; в нея се връща, поне за миг, нещо от оня истински, човешки живот, който отдавна вече все повече и повече се губи, а под гърма на гяурските топове и съвсем изчезва. Тишината е за молитва; и самата тя е като молитва.“

В тоя миг ходжата усети как секията под него подскочи нагоре и повдигна и него като играчка; как неговата „сладка“ тишина се пречупи и изведнъж се превърна в тътен и оглушителен трясък, който изпълни въздуха, порази слуха и стана всеобщ и неизмерим за ухото; как рафтовете на отсрещната стена заскърцаха и нещата по тях полетяха към него, а той към тях. „Ах!“ — изохка ходжата. По-скоро изохка мисълта у него, защото сам той вече нямаше нито глас, нито слух, както нямаше и място на земята. Всичко беше надвикано, заглушено, изтръгнато из корен, понесено заедно с него. Струваше му се, че сигурно онова езиче земя между двете реки, на което лежеше градчето, е изтръгнато със страшен вой от земята и е хвърлено в простора, в който още лети; че двете реки са излетели от коритата си, извили са се към небето и сега падат в празното с тежестта на своите водни маси като два водопада, които още не са спрели, нито са се разбили. Дали не е краят на света, съдният час, за който говорят книгите и учените хора, в който тоя лъжлив свят ще изгори за едно мигване на окото, както гасне искра? Но защо му е на бога, който с поглед пали и гаси световете, такъв страхотен шум? Това не е божия работа. Но откъде тогава в човешката ръка такава сила? Как да отговори на това, така изненадан, измамен, улучен от тоя подъл удар, който иска да събори, изпочупи и заглуши всичко, всичко, дори и мисълта у човека? Не знае какво е това, което го носи, не знае къде лети, нито къде ще спре, но знае, че той, Али ходжа, винаги е имал право. „Ах!“ — изохка още веднъж ходжата, и то болезнено, защото същата тая сила, която го повдигна, го върна грубо и жестоко назад, но не на същото място, а на пода между дървената стена и обърнатата секия. Усети тъп удар в главата и болки под коленете и в гърба. Можа само да чуе като отделен звук от общия тътен как нещо тежко удари покрива на дюкяна и как там, зад преградата, избухна трясък и екот на метални и дървени предмети, сякаш всички неща в дюкяна оживяха, полетяха и се сблъскаха при летенето. След тоя удар почна дъжд от дребни камъни по покрива и калдъръма. Но той вече беше изгубил съзнание и лежеше неподвижен в своя табут.

Навън се беше разсъмнало съвсем.

Не би могъл дори приблизително да каже колко е лежал така. Онова, което го изтръгна от дълбокото безсъзнание, беше едновременно някаква светлина и някакви гласове. Трудно дойде на себе си. Знаеше добре, че бе седял тук в пълен мрак, а сега през тесния вход идваше светлина от дюкяна. Спомни си, че светът беше изпълнен с екот, трясък, от който слухът се губи, а утробата на човека примира. А сега е тишина, но съвсем не оная тишина, на която се наслаждаваше преди трясъка, който го бе съборил, а някаква зла нейна посестрима. Колко е дълбока тая тишина, той усеща най-добре по някакъв слаб глас, който из някаква далечина вика нещо като неговото име.

Щом разбра, че е жив и още в своя табут, ходжата се измъкна от ония неща, които бяха паднали от рафтовете на главата му, и стана, като непрекъснато стенеше и повтаряше своето болезнено „ах!“ Сега вече ясно чу гласове и викане от улицата. Наведе се и се промъкна през ниския отвор, който водеше към дюкяна. Тук всичко бе затрупано от изпопадали и изпочупени предмети и всичко в пълна дневна светлина. Дюкянът бе широко отворен, защото кепенкът, който беше само подпрян, беше паднал от сътресението.

Сред отломките и бъркотията от разпиляна стока и разхвърляни предмети в дюкяна лежеше тежък камък, голям колкото човешка глава. Ходжата вдигна поглед. И отгоре проникваше дневна светлина. Очевидно камъкът беше влетял, след като бе пробил слабия покрив и дървения таван. После пак погледна камъка, бял, порест, от двете страни гладък и дялан, а иначе остър и грубо откъртен. „Ах, мостът!“ — помисли ходжата, но гласът от улицата го извика още по-настойчиво и по-силно и не му позволи да мисли повече.

Така пребит и още не съвсем на себе си, ходжата се намери пред група от пет-шест млади, небръснати и прашни хора, облечени в сиви униформи, с шайкачи на главите и цървули на краката. Всички бяха въоръжени и опасани накръст с патрондаши, пълни с дребни, светли патрони. С тях беше Владо Марич, железарят, но без своя „шлосерски“ каскет, с калпак на главата и патрондаши през гърдите. Един от тия хора, очевидно началникът, млад човек с черни тънки мустаци, правилно лице с остри черти и възпалени очи, веднага се запъти към ходжата. Пушката си носеше прехвърлена по ловджийски, а в дясната си ръка имаше тънка лескова тояга. Човекът изпсува ядовито и веднага повиши глас:

— Ти ли си? Така ли се оставя дюкян, широко отворен? А после, когато ти изчезне нещо, ще казваш, че моите войници са ти ограбили дюкяна. Аз ли ще ти пазя стоката?

Лицето на тоя човек беше спокойно, почти неподвижно, но гласът сърдит, а тоягата в ръцете му се повдигаше заплашително. Тогава Владо Марич се приближи и тихо му каза нещо.

— Добре, добре, нека е добър и почтен, но ако още веднъж намеря дюкяна му да зее без надзор, няма да му мине така леко.

И въоръжените хора отминаха нататък.

„Това са другите — казваше си сам ходжата и гледаше след тях. — Кога ли дойдоха и пак намериха мене? Е, никаква промяна не може да стане в това градче и да не ме удари по главата!“

Така стоеше той пред своя пострадал дюкян, слисан, с натежала глава и измъчено тяло. Пред него се простираше пиацата, която в първите лъчи на утринното слънце изглеждаше като бойно поле, осеяно с дребни и едри камъни, керемиди и парчета прекършени дървета. Погледът му мина на моста. Капията беше на мястото си, но веднага след нея мостът беше прекъснат. Седмият стълб липсваше; между шестия и осмия зееше празнина, през която в коса перспектива се провиждаше зелената речна вода. От осмия стълб нататък мостът стоеше и стигаше до другия бряг, гладък, правилен, бял, какъвто бе вчера и открай време.

Ходжата примига няколко пъти в недоумение, после замижа съвсем. Пред вътрешния му взор изплува споменът за войниците, които бе видял преди пет, шест години, как под зелена палатка копаят нещо в същия тоя стълб, възкръсна образът на оня железен капак, който по-късно с години покриваше входа на минираната вътрешност на стълба, и до него загадъчното, но красноречиво лице на фелдфебела Бранкович, глухо, сляпо и нямо. Той се сепна и отново отвори очи, но полето на неговия взор беше същото: пиацата, осеяна с едри и дребни камъни, и мостът, с един стълб по-малко, а между двата грубо преломени свода зее празнина.

Само насън човек може да преживее и види такива неща. Само насън. Но като се отвърна от невероятната гледка, пред него се изпречи дюкянът с големия камък, частица от седмия стълб, сред разхвърляната стока. Ако е сън, той е навсякъде.

В чаршията се чуха някакви викове, висока сръбска команда и бързи крачки, които се приближаваха. Али ходжа веднага вдигна кепенка, прекара големия катинар през мандалото и се запъти към своята къща нагоре по височината.

И по-рано му се беше случвало, като върви така нагоре, дъхът му да секва и да усеща как сърцето играе там, дето не му е място. Отдавна вече, още от петдесетгодишна възраст, тоя роден хълм му ставаше някак си все по-стръмен и по-стръмен, а пътят до къщата все по-дълъг. Но никога като днес, когато искаше колкото може по-скоро да се отдалечи от чаршията и колкото може по-скоро да стигне в къщи. Сърцето бие както не трябва, дъхът секва и го кара да спре.

Там долу, изглежда, пеят. Там долу е и разрушеният мост, грозно, душмански прерязан на две. Не му трябва да се обръща (и за нищо на света не би се обърнал), за да види цялата картина: гладко прерязания до самото дъно стълб като гигантски дънер, разпръснат на хиляди парчета наоколо, а сводовете вляво и дясно грубо прекъснати. Между тях зее празнина от петнайсетина метра. А изпочупените страни на прекъснатите сводове мъчително се стремят една към друга.

Не, за нищо на света не би се обърнал! Но не може и напред, нагоре, защото все повече го души неговото собствено сърце, а краката отказват да го слушат. Взе да диша колкото може по-дълбоко, бавно, равномерно и всеки път по-дълбоко. По-рано това винаги помагаше. Помага и сега. В гърдите му някак се разведря. Между равномерното дълбоко дишане и биенето на сърцето се постига равновесие. Крачи отново, а мисълта за къщата и постелята го тегли и подтиква.

Крачи трудно и бавно, а пред очите му непрекъснато сякаш се движи цялата гледка с разрушения мост. Не е достатъчно само да обърнем гръб на нещо, за да не ни преследва и мъчи. И да затвори очи, той би виждал само това.

Да, мислеше си ходжата по-живо, като дишаше вече малко по-леко, сега се вижда каква е била и за какво действително е служила цялата тяхна сгода и направа, цялото това бързане и радост. (Всякога е бил прав, всякога, във всичко и въпреки всички. Но сега и това не може вече да го изпълни със задоволство. За пръв път то не го интересува. И прекалено много е бил прав!) Толкова години гледа как не махат ръце от моста: чистиха го, докарваха го, поправяха основите му, водопровод прекараха през него, електричество запалиха на него и после един ден вдигнаха всичко с взрив, сякаш е скала в планината, а не благодеяние, хаир и хубост. Сега се вижда какви са и какво гонят. Той знаеше това открай време, но сега, сега може да го види и последният будала. От най-здравото и най-трайното почнаха да се отричат, от божието да вземат. И кой знае къде ще спрат. Ето и самият везиров мост почна да се разпилява като гердан; и щом веднъж започне, никой вече не може да го спре.

Ходжата пак застана. Дишането му спираше и нанагорнището рязко се издигаше пред него. И пак трябваше с дълбоко дишане да успокоява сърцето си. И пак успя да уравновеси дишането, съвзе се и бързо закрачи.

Но нека, мислеше си по-нататък той, ако тук се руши, някъде се строи. Все има някъде мирни краища и разумни хора, които познават божията любов. Ако бог е вдигнал ръце от това нещастно градче на Дрина, все не ще да е от целия свят и от цялата земя под небето? Няма и тия да са довеки така. Но кой знае? (Ох, да може малко по-дълбоко и повече въздух да поеме!) Кой знае? Може тая поганска вяра, която всичко урежда, чисти, поправя и докарва, за да го изяде и разруши изведнъж след това, да се разшири по цялата земя; може от целия божи свят да направи голо поле за своето безсмислено построяване и кръвнишко разрушаване, пасище за своя неутолим глад и непонятни желания? Всичко може да стане. Но едно не може: не може навред и завинаги да изчезнат великите и умни, и добросърдечни хора, които в името на божията любов издигат трайни строежи, за да бъде земята по-хубава и в нея човекът да живее по-добре и по-леко. Ако те изчезнат, това би значило и божията любов да угасне и да изчезне от света. Това не може да бъде.

При тия мисли ходжата крачи все по-трудно и по-бавно.

Сега ясно се чува, че в чаршията пеят. Да можеше само да поеме повече въздух, да не беше пътят така стръмен и да можеше да стигне до дома, да легне на своя дюшек и да види и чуе някого от близките си! Това е единственото, което още желае. Но не може. Не може вече да постигне правилно отношение между дишането и сърцето, сърцето е съвсем задръстило дъха, както понякога се случва насън. Само че сега няма спасително пробуждане. Разтвори широко уста и усети, че очите изтичат от главата му. Стръмнината, която до тоя миг непрекъснато растеше, се приближи съвсем до лицето му. Цялото му зрително поле се запълни от твърдия, просъхнал път, който се превръщаше в мрак и го обгръщаше цял.

На стръмнината, която води за Мейдан, Али ходжа лежеше и издъхваше в кратки потръпвания.