Докато бях все още в Амстердам, сънувах майка си за първи път от години насам. Бях стоял затворен в хотела си в продължение на повече от седмица, боях се да се обадя по телефона на когото и да било или да изляза; а сърцето ми подскачаше и започваше да се мята дори при най-невинни шумове: камбанката на асансьора, потракването на количката, с която зареждаха минибаровете; дори в звъна на камбани на всеки кръгъл час — откъм камбанарията Вестерторен и църквата Крьойтберг — долавях някакъв мрачен тон, преплетен с усещане за обреченост като в приказките. Денем седях в долния край на леглото и се опитвах да разбера нещо от новините на нидерландски по телевизията (безнадеждна задача, тъй като не знам и дума нидерландски), а когато се отказвах, сядах край прозореца и се взирах в канала, наметнал над останалите си дрехи палтото от камилска вълна — защото бях напуснал Ню Йорк много бързо и нещата, които взех със себе си, не топлеха достатъчно дори вътре, в стаята.

Навън цареше весело оживление. Беше Коледа, нощем по мостовете над каналите блещукаха светлинки; dames en heren1 със зачервени бузи, с развени от ледения вятър шалове, преминаваха с подрънкване по калдъръмените улици, с привързани отзад на велосипедите коледни елхички. През следобедите един любителски оркестър изпълняваше коледни песни и звуците увисваха — крехки, с тенекиен отзвън — в зимния въздух.

Хаотично поръчвани подноси от румсървис; прекалено много цигари; топла водка от магазина за безмитни стоки. По време на тези неспокойни, прекарани на затворено дни, аз опознах всеки инч от стаята си — така, както затворник опознава своята килия. За първи път бях в Амстердам; не бях видял почти нищо от града, и все пак самата стая, със своята сурова, прохладна, избеляла красота, създаваше силно усещане за Северна Европа — истински модел на Нидерландия в миниатюра; белосани стени и протестантска почтеност, съчетани с дълбоко вкоренен лукс, донасян с търговските кораби от Изтока. Прекарвах неоснователно много време в съзерцание на две мънички маслени картини в позлатени рамки, окачени над бюрото. На едната се виждаха селяни, пързалящи се по замръзнало езеро край една църква, на другата — платноходка, подмятана по развълнувано зимно море: копия, предназначени за украса, нищо особено, и все пак аз ги изучавах така, сякаш криеха някакъв зашифрован ключ към дълбоката същност на старите фламандски майстори. Отвън суграшицата почукваше по стъклата на прозорците и се ръсеше над каналите; и макар брокатените завеси да бяха пищни, а килимът — мек, зимната светлина съхраняваше студени нотки от 1943-а, напомнящи за лишения и строги икономии, за слаб чай без захар и лягане без вечеря.

Рано всяка сутрин, когато навън все още беше тъмно, преди да се появят допълнителните рецепционисти и фоайето на хотела да се изпълни с хора, слизах долу за вестници. Хората от персонала разговаряха приглушено и пристъпваха тихо, очите им се плъзгаха невъзмутимо по мен, сякаш не ме виждаха — американецът от номер 27, който никога не слизаше долу през деня; опитвах се да се убедя, че нощният отговорник за персонала (с тъмен костюм, ниско подстриган, с очила с рогови рамки) вероятно би сторил какво ли не, за да отклони евентуални неприятности и да не създава суматоха.

В „Хералд Трибюн“ нямаше новини за опасното положение, в което се намирах, но историята присъстваше навсякъде в холандските вестници — плътно изписани колони на чужд език, които си оставаха, мъчително изкусителни, извън обсега на моето разбиране. Onopgelooste moord. Onbekende2 Качвах се горе и отново си лягах (напълно облечен, толкова студено беше в стаята), и разпръсвах вестниците по кувертюрата: снимки на полицейски коли, ленти, с които полицията огражда местопрестъпленията, но дори текстовете под снимките си оставаха неразбираеми, и макар да изглеждаше, че името ми не им е известно, нямаше как да разбера дали разполагат с мое описание и дали не укриват от обществеността част от сведенията.

Стаята. Радиаторът. Een American met een strafblad.3 Маслиненозелената вода в канала.

Тъй като ми беше студено и бях болен, а и през повечето време не знаех какво да правя (бях пропуснал да си взема не само топли дрехи, но и книга), през по-голямата част от деня не ставах от леглото. Нощта сякаш се спускаше още в средата на следобеда. Често — сред шумоленето на разпилените вестници — аз ту потъвах в сън, ту изплувах от него, а сънищата ми до голяма степен бяха помрачени от същата неопределена тревожност, която се просмукваше и в часовете, когато бях буден: присънваха ми се съдебни заседания, как куфарът ми се отваря на пистата и дрехите ми се разпиляват навсякъде, и безкрайни летищни коридори, по които тичах, за да не изпусна различни самолети, но съзнавах, че няма да стигна навреме.

Поради треската имах странни и удивително ясни сънища, потънал в пот, се мятах, почти без да съзнавам ден ли е или нощ, но през последната и най-тежка от тези нощи сънувах майка си — беше кратък, загадъчен сън, който остави у мен усещането, че по-скоро ми се е явило привидение. Намирах се в магазина на Хоуби — или по-скоро, в някакво призрачно място от сънищата, което изглеждаше като приблизителен вариант на магазина — когато тя се появи внезапно зад мен, така че видях отражението й в едно огледало. Когато я видях, бях като парализиран от щастие; беше тя, до най-малката подробност, до начина, по който бяха разхвърляни луничките й, усмихваше ми се, още по-красива, но не по-възрастна, с черната си коса и весело повдигнатото ъгълче на устата, не беше сън, а присъствие, изпълнило цялата стая: сила, присъща на нея, нещо различно, но живо. И колкото и да ми се искаше, аз знаех, че не може да се обърна, че ако погледна право към нея, бих нарушил законите на нейния свят и на моя; тя беше дошла при мен по единствения възможен начин, и очите ни се срещнаха в огледалото за един дълъг, притихнал миг; но тъкмо когато тя сякаш щеше да проговори — видимо с някаква смесица от шеговитост, обич и раздразнение — между нас нахлу мъгла и аз се събудих.

Ако тя бе оживяла, нещата щяха да се развият по-добре. Но стана така, че тя умря, когато бях още хлапе; и макар че всичко, което ми се е случило оттогава до днес, е станало изцяло по моя вина, все пак, когато я изгубих, аз изгубих от поглед всякакъв ориентир, който би ми помогнал да се добера до по-щастливи места, до по-приятен живот, в който бих бил заобиколен с повече хора.

Нейната смърт беше вододелът: Преди и След. И колкото и потискащо да е да го призная толкова години по-късно, аз все още не съм срещнал човек, който да ме накара да се почувствам обичан така, както го правеше тя. В нейно присъствие всичко оживяваше; тя хвърляше около себе си вълшебно, театрално сияние, затова и да видиш нещо през нейните очи означаваше да го видиш в по-ярки от обичайните цветове — спомням си как, няколко седмици преди тя да умре, отидохме с нея на късна вечеря в един италиански ресторант в Гринич Вилидж, и как тя ме дръпна за ръкава при вида на внезапната, почти мъчителна красота на една торта за рожден ден със запалени свещи, която носеха тържествено откъм кухнята, по тъмния таван играеше кръг бледа светлина, а после грейналата торта бе поставена сред семейството, придавайки красота на лицето на една възрастна жена, всички се усмихваха, сервитьорите отстъпиха с ръце зад гърбовете си — беше съвсем обикновена вечеря по случай рожден ден, каквато може да се види във всеки не особено скъп ресторант в центъра, и аз съм сигурен, че не бих си я спомнял, ако тя не беше умряла толкова скоро след това, но след смъртта й мислех за тази сцена отново и отново, и всъщност сигурно ще си я припомням, докато съм жив: насядалите в кръг хора, озарени от светлината на свещите, жива картина на онова обикновено, ежедневно щастие, което изчезна, когато изгубих нея.

А тя беше и красива. Това е почти второстепенно; но все пак, наистина беше така. Когато била току-що пристигнала в Ню Йорк от Канзас, работела от време на време като модел, но се смущавала прекалено много пред обектива, за да се справя добре; каквото и да бе това, което имаше у нея, то не се пренасяше върху филмова лента.

И все пак тя си беше изцяло тя: скъпоценна рядкост. Не си спомням да съм виждал някога човек, който действително да прилича на нея. Имаше черна коса, бледа кожа, която през лятото се осейваше с лунички; порцелановосини очи с много светлина в тях; а в наклона на скулите й имаше такава ексцентрична смесица от племенна примитивност и духа на „келтското възраждане“4, та понякога хората предполагаха, че е исландка. Всъщност беше полуирландка, получероки, родена в един град в Канзас, близо до границата с Оклахома; обичаше да ме разсмива, наричайки се „оуки“5, макар да беше стройна, изпъната като струна и елегантна като състезателен кон. За съжаление на снимка екзотичните й черти излизат прекалено резки и сурови — луничките й са покрити с фон дьо тен, косата й — прибрана назад в опашка, ниско долу на врата, като на благородник от „Сказание за Генджи“; а онова, което не се чувства, е топлотата й, онова нейно качество на забавна непредсказуемост, което обичах най-много у нея. От застиналостта, която излъчват снимките й, става ясно доколко не се е доверявала на обектива; изглежда нащрек като тигрица, която се готви да посрещне нападение. Но в живота не беше такава. Движеше се с вълнуваща бързина, жестовете й бяха внезапни и леки, винаги кацваше на ръба на стола като някаква елегантна водна птица, готова всеки момент да отлети стреснато. Обичах парфюма й с аромат на санталово дърво, тръпчивия му, изненадващ мирис, обичах шумоленето на колосаната й пола, когато се навеждаше да ме целуне по челото. А смехът й бе достатъчен да ви накара да захвърлите всичко, което правите, и да я последвате по улицата. Където й да отидеше, мъжете я гледаха с крайчеца на очите си, а понякога я гледаха и по начин, който малко ме безпокоеше.

Вината за смъртта й беше моя. Хората винаги прекалено припряно са ме убеждавали, че не е така; и да, бях просто дете, кой би могъл да знае, ужасна злополука, лош късмет, би могло да се случи с всеки — всичко това е съвършено вярно и все пак аз не вярвам в нито една от тези думи.

Случи се в Ню Йорк, на 10 април, преди четиринайсет години. (Дори ръката ми трепва и отказва да напише датата; налага се да я принудя да го стори, да насилвам писалката да продължи да се движи по хартията. Беше съвсем обикновен ден, но сега той стърчи на календара като ръждясал пирон.)

Ако денят се бе развил според предвижданията, той би избледнял в небето незабелязан, погълнат без следа заедно с останалата част от годината, през която бях в осми клас. Какво ли бих си спомнял от него сега? Нищо или почти нищо. Но, разбира се, тъканта на онази сутрин е по-ясно видима от настоящето, чак до влагата в подгизналия въздух. През нощта бе валяло, имаше страхотна буря, някои магазини бяха наводнени и две станции на метрото — затворени; ние двамата стояхме на жвакащия под стъпките ни килим пред сградата, в която се намираше жилището ни, и чакахме, докато нейният любимец, портиерът Голди, който я обожаваше, вървеше заднешком по Петдесет и седма улица с вдигната ръка, и надуваше свирката си, за да спре такси. Коли профучаваха, разплисквайки вълни от мръсна вода; натегнали от дъжд облаци се търкаляха над небостъргачите, разместваха се, понесени от вятъра и откриваха късове ясно небе, а долу, на улицата, сред изгорелите газове от колите, вятърът беше влажен и топъл, като пролетен.

— О, пълен е, госпожо — опита се Голди да надвика уличния шум, отстъпвайки встрани, когато едно такси зави с плисък край ъгъла и изгаси светлината, означаваща, че е свободно. Той беше най-дребният от портиерите: изпит, жизнен нисък човечец, светлокож пуерториканец, бивш боксьор от категория „перо“. Въпреки че лицето му беше подпухнало от пиене (понякога застъпваше нощна смяна, лъхащ на уиски), той все още беше жилав, мускулест и с бързи реакции — постоянно се закачаше, често излизаше да изпуши по някоя цигара на ъгъла, пристъпвайки от крак на крак и духайки в облечените си с бели ръкавици ръце, когато беше студено, разказваше вицове на испански и разсмиваше останалите портиери.

— Много ли бързате тази сутрин? — попита той майка ми. На табелката с името му пишеше „Бърт Д.“, но всички го наричаха Голди заради златния зъб и заради фамилното му име, Де Оро, защото „оро“ означава „злато“ на испански.

— Не, има време, всичко е наред — но тя изглеждаше уморена, а ръцете й трепереха, докато завързваше отново шала си, който се изплъзваше и плющеше на вятъра.

Голди сигурно и сам бе забелязал това, защото в погледа, който хвърли към мен (застанал по-назад, сякаш в опит да се измъкна, край бетонната колона пред сградата, аз гледах навсякъде, освен към майка си), се долавяше известно неодобрение.

— Няма ли да пътуваш с метрото — обърна се той към мен.

— О, имаме да свършим някои неща — заяви майка ми, не особено убедително, когато забеляза, че не знам какво да отговоря. Обикновено не обръщах особено внимание на дрехите й, но онова, което бе облякла онази сутрин (бял шлифер, розов шал от тънка материя, двуцветни мокасини в черно и бяло), е така трайно жигосано в паметта ми, че вече ми е трудно да си я представям, облечена по друг начин.

Бях тринайсегодишен. Мъчително ми е да си спомням каква неловкост цареше между нас двамата през онази последна сутрин, държахме се толкова отчуждено, че дори портиерът забеляза; във всеки друг случай щяхме да разговаряме приятелски, но през тази сутрин нямаше кой знае какво да си кажем, защото бях временно отстранен от училище. Предния ден й се бяха обадили в офиса, където работеше; беше се прибрала у дома мълчалива и гневна, а ужасното беше, че аз дори не знаех защо точно съм отстранен, макар че до около 75 процента бях сигурен, че господин Биймън (на път от кабинета си към учителската стая) бе погледнал от прозореца на площадката на втория етаж точно в най-неподходящия момент и ме бе видял да пуша на територията на училището. (Или по-скоро ме бе видял да стоя край Том Кейбъл, докато той пушеше, което на практика в моето училище се считаше за нарушение от същата величина). Майка ми ненавиждаше пушенето. Родителите й — обичах да слушам разкази за тях и считах за лош късмет това, че и двамата бяха починали, преди да мога да ги срещна — били приятни хора, обикаляли западните щати и се изхранвали с обучение на коне от породата „Морган“; били веселяци, обичали коктейлите, играели канаста, всяка година посещавали дербито в Кентъки и държали цигари в сребърни кутии из цялата къща. После, един ден, когато се прибрала от конюшните, баба ми се превила на две, закашляла се и започнала да плюе кръв; и останалите ученически години на майка ми били белязани от контейнерите с кислород на верандата и спуснатите щори на спалнята.

Но — както се опасявах, и то не без основание — цигарата на Том беше само върхът на айсберга. От известно време имах неприятности в училище. Всичко започна, или по-скоро се разрасна лавинообразно, когато баща ми избяга и изостави майка ми и мен преди няколко месеца; ние и двамата не го харесвахме особено, и по правило и аз, и майка ми се чувствахме по-добре без него, но другите хора изглеждаха шокирани и обезпокоени от това, че ни изостави така внезапно (без да остави средства, пари за моята издръжка или адрес за връзка), а учителите в моето училище в горната част на Уест Сайд толкова ме съжаляваха, проявяваха такава готовност да демонстрират разбирането и подкрепата си, че отпускаха на мен, стипендианта, всевъзможни специални преференции, отлагаха срокове за предаване на работи, даваха ми втори и трети шансове: а аз се възползвах от толерантността им дотолкова, че в рамките на месеци успях да затъна в много дълбока яма.

Затова ние двамата — майка ми и аз — бяхме повикани в училището ми на разговор. Срещата беше насрочена за единайсет и половина, но тъй като майка ми беше принудена да помоли да я освободят от работа за цялата сутрин, бяхме тръгнали рано към Уест Сайд — за да закусим (и, както предполагах, да поговорим сериозно), а и за да може тя да купи подарък за рождения ден на своя колега. Беше стояла будна до два и половина предната нощ, в светлината на монитора лицето й изглеждаше напрегнато — пишеше писма, опитвайки се да разчисти насъбралата се работа, като компенсация за отсъствието си от офиса на сутринта.

— За вас не знам — казваше с доста ожесточен тон Голди на майка ми — но мен ако питате, омръзна ми тази пролетна влага. Дъжд, дъжд… — той потръпна, подръпна с театрален жест яката си нагоре и вдигна поглед към небето.

— Казват, че следобед щяло да се проясни.

— Да, знам, но вече съм готов за лятото — той потри ръце. — Хората напускат града, мразят това време, оплакват се от жегите, но аз, аз съм си тропическа птица. Колкото по-топло, толкова по-добре. Хайде, да идва вече! — той плесна с ръце и отново тръгна заднешком по улицата. — И знаете ли какво обичам най-много — как всичко притихва, когато дойде юли. Сградите опустяват, става сънливо, всички заминават — нали разбирате? — той щраква с пръсти след едно профучаващо такси. — Това е моят отпуск.

— Но не се ли сварявате в тази горещина? — по-необщителният ми баща мразеше тази нейна черта, склонността й да заговаря сервитьорки, портиери и кашлюкащите старци, навъртащи се в пункта за химическо чистене. — Искам да кажа, през зимата човек може поне да се облече по-дебело…

— Вижте, вие работили ли сте на вратата зимно време? Казвам ви, студено е. Няма значение колко палта и шапки ще навлека. Стоиш тук през януари, през февруари, а вятърът вее откъм реката. Бррр.

Притеснен, аз гризях нокътя на палеца си и се взирах в такситата, прелитащи покрай вдигнатата ръка на Голди. Знаех, че чакането до разговора в единайсет и половина ще бъде мъчително; едва успявах да стоя кротко и да се въздържам да не изтърся някой уличаващ въпрос. Нямах представа какво може да сервират на майка ми, когато ни поканеха в стаята за разговори; самата дума „разговор“ предполагаше събиране на ръководството, обвинения, разобличения и дори възможно изключване. Отнемането на стипендията ми за нас би било равносилно на катастрофа; откакто баща ми ни напусна, ние бяхме без пукната пара; едва успявахме да платим наема. И най-важното: умирах от ужас да не би господин Биймън да е успял да разбере по някакъв начин, че ние с Том Кейбъл бяхме влизали с взлом в празни вили, когато му гостувах в Хамптънс6. Казвам „взлом“, макар да не бяхме насилвали ключалки, а и не бяхме нанасяли никакви щети (майката на Том беше брокер в агенция за недвижими имоти; влизахме във вилите с резервните ключове, които измъквахме от чекмеджето в кабинета й). Най-често се ровехме в шкафовете и чекмеджетата на скриновете, но се случваше и да отмъкнем по нещо: бири от хладилника, компютърни игри или някой диск с филми („Дани кучето“ с Джет Ли), както и пари, общо деветдесет и два долара: смачкани банкноти от пет и десет долара, измъкнати от буркан в една кухня, купчини монети, извадени от джобове в пералните помещения.

Помислех ли за това, ми призляваше. Бяха минали месеци, откакто бях гостувал на Том, но макар да се опитвах да се убедя, че няма как господин Биймън да знае, че сме влизали в тези къщи — как би могъл? — въображението ми се мяташе и стрелкаше панически на зигзаг. Бях твърдо решен да не издавам Том (макар да не бях сигурен, че той не ме е издал), но това ме поставяше в голямо затруднение. Как бях приел да извърша подобна глупост? Влизането с взлом беше престъпление; хората лежаха в затвора за такива неща. Предната нощ бях лежал буден с часове, измъчвах се, въртях се в леглото, гледах как дъждът плющи на неравни пристъпи по прозореца на стаята ми и се питах какво да кажа, ако ми хвърлят в лицето това обвинение. И как бих могъл да се защитавам, когато дори не знаех какво знаят те?

Голди въздъхна тежко, отпусна ръка и се върна до мястото, на което стоеше майка ми.

— Не е за вярване — поде той, продължавайки да следи с уморен поглед уличното движение. — Имало наводнение в Сохо, чули сте за това, нали, а Карлос каза, че някои улици около сградата на ООН били блокирани.

Наблюдавах мрачно тълпата работници, които слизаха от автобуса, прекосяващ града, навъсени като ято стършели. Може би щяхме да имаме повече късмет, ако отидехме няколко преки по-нататък, но и аз, и майка ми познавахме Голди достатъчно добре, за да знаем колко обиден ще бъде, ако си тръгнем. И точно тогава — така внезапно, че всички трепнахме — едно такси със запалена лампичка се отклони рязко и спря до нас, вдигайки вмирисаната вода от канавката във ветрилообразна пелена от пръски.

— Внимавайте! — каза Голди и отскочи встрани, когато таксито спря — и после, забелязал, че майка ми няма чадър, добави: — Чакайте — и тръгна към фоайето, където държеше колекция от изгубени и забравени чадъри в една месингова ваза до камината, за да ги раздава в дъждовни дни.

— Не — подвикна след него майка ми, бъркайки в чантата за мъничкия си сгъваем чадър на райета в бонбонени цветове, — не се безпокой, Голди, всичко е наред…

Голди дотича обратно до бордюра и затвори вратата на таксито след нея. После се приведе и почука на прозореца.

— Желая ви благословен ден — каза той.

Обичам да мисля за себе си като за проницателен човек (предполагам, че с всички е така), и докато описвам всичко това, съзнавам колко изкусително е да измисля някаква сянка, плъзваща се над нас. Но аз бях сляп и глух за бъдещето; единствената, смазваща тревога, която ме измъчваше, бе свързана с предстоящия разговор в училището. Когато се обадих на Том, за да му съобщя, че съм временно отстранен (шепнейки по стационарния телефон; тя ми беше взела мобилния), той като че ли не се учуди много от чутото.

— Виж какво — прекъсна ме той, — не ставай глупав, Тио, никой не знае нищо, само си затваряй шибаната уста — и преди да кажа и дума повече, допълни: — Съжалявам, бързам — и затвори.

В таксито се опитах да отворя прозореца, за да влезе малко въздух; не успях. Миришеше така, като че ли някой беше сменял мръсни пелени на задната седалка или дори беше напълнил гащите, а после се беше опитал да прикрие миризмата с кокосов ароматизатор за въздух, който миришеше на лосион против слънчево изгаряне. Седалките бяха мазни, лепени с изолирбанд, амортисьорите бяха кажи-речи свършили. Когато преминавахме по някоя неравност, зъбите ми изтракваха заедно с религиозните дрънкулки, висящи от огледалото за обратно виждане — медальони, миниатюрен извит меч, полюшващ се на пластмасова верижка, и някакъв гуру с тюрбан и брада, който се взираше с пронизващ поглед към задната седалка, вдигнал ръка за благословия.

Докато префучавахме по Парк Авеню, редици червени лалета се редяха в шпалир около нас. Боливудска поп-музика — толкова тиха, че звучеше като тихо виене, излизащо сякаш от подсъзнанието ми — виеше хипнотично лъскавите си спирали на самия праг на слуха ми. Дърветата тъкмо започваха да се разлистват. Момчета за поръчки от „Д’Агостино“ и „Гристийдс“ тикаха колички, отрупани с бакалски стоки; забързани делови жени с високи токчета си проправяха път по тротоарите, помъкнали влачещи се неохотно деца към детската градина; работник в гащеризон метеше, събирайки боклуците от канавката в лопата с дълга дръжка; юристи и борсови посредници вдигаха смръщено ръце с обърнати нагоре длани, и се взираха в небето. Докато се движехме с подрусване по авенюто (майка ми изглеждаше потисната, вкопчила се в подлакътника, за да се предпази от друсането), аз се взирах през прозореца в киселите лица на ежедневието (изнервени хора в шлифери, хора, които пиеха кафе от картонени чаши, говореха по мобилните си телефони, а очите им се стрелкаха насам-натам) и се стараех много да не мисля за неприятностите, които може би ми готвеше съдбата: някои от които включваха присъда за малолетен престъпник и затвор.

Таксито внезапно зави рязко, влизайки в Осемдесет и шеста улица. Майка ми се хлъзна по седалката към мен и стисна ръката ми над лакътя; забелязах, че се поти и е пребледняла като мъртва риба.

— Прилоша ли ти? — попитах, забравяйки за миг собствените си проблеми. Това измъчено, вкаменено изражение ми беше добре познато: беше стиснала здраво устни, челото й лъщеше от пот, очите й бяха разширени, погледът — безжизнен.

Тя понечи да каже нещо — и веднага притисна длан към устата си, защото таксито спря рязко на светофар, подхвърляйки ни напред и после рязко назад на седалката.

— Дръж се — казах, после се приведох напред и почуках по мръсната плексигласова преграда, което накара шофьорът (сикх с тюрбан) да погледне назад изненадано.

— Вижте — казах през предпазната решетка, — дотук е достатъчно, слизаме, става ли?

Сикхът — или отражението му в украсеното с гирлянди огледало — впери немигащ поглед в мен.

— Искате да слезете тук.

— Да, моля.

— Но това не е адресът, който ми дадохте.

— Знам. Но дотук е достатъчно — отвърнах, хвърляйки поглед към майка си — с размазана спирала и внезапно повехнало лице, която ровеше из чантата за портмонето си.

— Тя добре ли е? — попита недоверчиво шофьорът.

— Да, да, с нея всичко е наред. Просто трябва да слезем тук, благодаря ви.

Майка ми извади с треперещи ръце няколко смачкани, овлажнели доларови банкноти и ги пъхна през решетката. Сикхът промуши ръка и ги прибра (без да ни поглежда, примирил се с положението), а аз излязох от колата и отворих вратата за нея.

Майка ми залитна леко, когато стъпи на тротоара, и аз я подхванах за ръката.

— Добре ли си? — попитах плахо, когато таксито потегли рязко. Бяхме в горната част на Пето Авеню, при високите сгради срещу парка.

Тя си пое дълбоко дъх, избърса челото си и стисна ръката ми над лакътя. После каза:

— Уфф — и започна да си вее с ръка. Челото й бе лъснало от пот, погледът — още леко разфокусиран; приличаше малко на морска птица с разрошени пера, която вятърът е отвял от верния път. — Съжалявам, още ми е малко лошо. Слава Богу, че се махнахме от това такси. Ще се оправя, просто имам нужда от чист въздух.

Стояхме на ветровития ъгъл, а човешкият поток течеше край нас: ученички в униформи се кикотеха, тичаха и се шмугваха покрай нас; бавачки бутаха претенциозни колички с по две-три бебета в тях. Изнервен баща ни подмина бързо, влачейки малкия си син, когото държеше за китката.

— Не, Брейдън — чух го да казва на момчето, което подтичваше, за да не изостава, — не бива да разсъждаваш така, по-важно е да имаш работа, която харесваш…

Отстъпихме встрани, за да избегнем сапунената вода, която един портиер изливаше от кофа на тротоара пред сградата, която обслужваше.

— Кажи ми — попита майка ми, притиснала пръсти към слепоочията си — на мен ли ми се струваше така, или таксито беше невероятно…

— Гадно? Вмирисано на „Хавайски тропик“ и бебешки лайна?

— Наистина — тя продължаваше да си вее — щях да издържа, ако не беше това постоянно спиране и потегляне. Бях си съвсем добре, и изведнъж просто ме блъсна.

— Защо някой път просто не помолиш да седиш на предната седалка?

— Говориш точно като баща си.

Отвърнах смутено поглед — защото и аз бях доловил нотки от онзи тон на всезнайко.

— Хайде да отидем до „Медисън“ и да намерим място, където да поседнеш — казах. Умирах от глад, а там имаше едно заведение, което харесвах.

Но — потръпвайки от почти видимо прилошаване — тя поклати глава.

— На въздух — и започна да бърше петната от спирала под очите си. — На въздух ми е добре.

— Разбира се — отвърнах, малко прекалено припряно, в желанието си да й угодя. — Както кажеш.

Много се стараех да подчертая съгласието си, но майка ми — макар и замаяна и лабилна — беше доловила нещо в тона ми; вгледа се внимателно в мен, опитвайки се да разбере какво мисля. (Това беше още една от привичките, които бяхме развили благодарение на годините, прекарани с баща ми — опитвахме се да си четем взаимно мислите.)

— Какво има? — попита тя. — Да не би да искаш да отидеш някъде?

— Ъъ, всъщност не — казах аз, отстъпих крачка назад и се озърнах смутено; макар и гладен, не мислех, че съм в правото си да изисквам каквото и да било.

— Ще се оправя, дай ми само минута.

— Може би… — примигвах объркано — какво ли искаше тя, какво би й доставило удоволствие? — Какво ще кажеш, да отидем в парка?

За мое облекчение майка ми кимна.

— Така да бъде — каза тя с онзи тон, който наричах „гласа на Мери Попинс“, — но само колкото да се посъвзема — и ние тръгнахме към пешеходната пътека при Седемдесет и девета улица; покрай изкусно подрязани дървета в барокови саксии и масивни врати с украса от ковано желязо. Светлината беше избледняла до индустриално сиво, полъхът на вятъра беше тежък като пара от чайник. От другата страна на улицата, край парка, художници подреждаха стативи, разопаковаха платна, закачаха с кламери своите акварелни изображения на катедралата „Сейнт Патрик“ и Бруклинския мост.

Вървяхме в мълчание. Мислите ми жужаха тревожно около собствените ми безпокойства (бяха ли се обаждали и на родителите на Том? Защо не се бях сетил да го попитам за това?), но и около въпроса какво да си поръчам за закуска, веднага щом успеех да я заведа до снекбара (омлет с шунка, зеленчуци и сирене, и допълнително бекон; тя щеше да си поръча обичайното за нея: препечен ръжен хляб с яйца на очи и чаша черно кафе), така че не забелязах накъде се насочваме, но внезапно осъзнах, че тя току-що бе казала нещо. Не гледаше към мен, а към парка отсреща; изражението й ме накара да си спомня за един прочут френски филм, чието име не знаех — в него объркани хора вървяха по брулени от вятър улици и говореха много, но сякаш не разговаряха един с друг.

— Какво каза? — попитах, след като бях извървял объркано няколко крачки, по-забързано, за да я настигна. — Навремето?

Тя ме изгледа стреснато, като че ли беше забравила, че съм с нея. Белият й шлифер, чиито поли се развяваха на вятъра, допълваше впечатлението, което тя създаваше — сякаш бе дългокрака птица, готова всеки миг да разпери криле и да се зарее над парка.

— Какво е станало навремето?

— О! — лицето й стана безизразно, после тя се засмя бързо по своя рязък, детински начин. — Не, казах „пропадане във времето“.

Макар подобни думи да звучаха странно, аз бях наясно с това, което тя искаше да каже, или поне така си мислех — онова потръпване, когато изключваш, както си вървиш по тротоара, липсващи секунди, сякаш потокът на времето за миг е заекнал — или кадри, отрязани от филм.

— Не, не, малчо, това е просто заради мястото — тя разроши косата ми, извиквайки кривата ми, смутена усмивка: „малчо“ ме наричаха вкъщи, когато бях малък — това прозвище ми се нравеше също толкова малко, колкото и рошенето на косата, но макар че това ме караше да се чувствам глупаво, аз се радвах, че настроението й се е подобрило. — Винаги ми се случва тук. Когато се озова на това място, имам чувството, че съм отново на осемнайсет и току-що съм слязла от автобуса.

— Тук ли? — попитах скептично, позволявайки й да ме хване за ръка, нещо, което в повечето случаи не бих допуснал. — Това е странно.

Знаех всичко за младите години на майка ми в Манхатън, доста далеч от Пето Авеню — на авеню „Б“, прекарани в студиото над някакъв бар, където във входа спели бездомници, сбиванията в бара се пренасяли и на улицата, а някаква побъркана старица на име Моу гледала незаконно десетина-дванайсет котки в една затворена част от стълбището на горния етаж.

Тя сви рамене.

— Така е, но на това място всичко си е същото, както през първия ден, когато го видях. Същинско пътуване във времето. В долната част на Ийст Сайд — е, ти знаеш как е там долу, постоянно се появява по нещо ново, а аз се чувствам по-скоро като Рип Ван Уинкъл, отдалечавам се все повече и повече. Понякога се събуждам и имам чувството, че през нощта са променили външния вид на магазините. Стари ресторанти фалират, някакъв моден нов бар се появява на мястото на някогашния пункт за химическо чистене…

Мълчах почтително. Напоследък мисълта за минаването на времето много я занимаваше, може би защото наближаваше рожденият й ден. „Прекалено стара съм за такива неща“, беше казала преди няколко дни, след като бяхме претърсили целия апартамент, ровейки дори под възглавниците на дивана и в джобовете на палтата и якетата си, за да съберем достатъчно дребни, с които да платим на доставчика от бакалницата.

Тя пъхна ръце дълбоко в джобовете на шлифера си и каза:

— Тук всичко е по-стабилно — макар че говореше с небрежен тон, виждах, че очите й са замъглени; очевидно беше спала зле — заради мен. — Горната част на Парк Авеню е едно от малкото места, на които можеш да видиш как е изглеждал градът през деветдесетте години на деветнайсети век. Такива са и Грамърси Парк, и Гринич Вилидж донякъде. Когато дойдох за първи път в Ню Йорк, свързвах тези части на града с Едит Уортън, с „Франи и Зуи“, и „Закуска в Тифани“, всичко това, взето заедно.

— „Франи и Зуи“ живеят в Уест Сайд.

— Така е, но тогава бях прекалено глупава, за да го знам. Единственото, което мога да кажа, е че тук беше доста по-различно от долната част на Ийст Сайд, където бездомниците си кладяха огън в кофите за боклук. За мен уикендите тук бяха изпълнени с вълшебство — да скитам из музея — да топуркам сама из Сентръл Парк…

Да топуркаш? — толкова много от онова, което тя казваше, ми звучеше екзотично; това топуркане ми напомняше на дума от детството й, свързана с конете — леко подтичване може би, някакъв конски ход между галоп и тръс.

— О, нали знаеш, ту забързвам, ту просто се шляя — както правя често. Нямах пари, чорапите ми бяха на дупки, преживявах от овесена каша. Ако щеш вярвай, ако щеш — недей, но понякога в почивните дни идвах дотук пеш. Пестях парите за билет за обратния път. По онова време в метрото още даваха жетони вместо карти. А и нали все пак се очаква да дадеш някакви пари, когато влизаш в музея? Знаеш онези надписи, „предлагаме да дарите някаква сума“. Е, може би навремето съм била по-оперена, или просто са ме съжалявали, защото… о, не — каза тя с променен тон и се закова на място, така че аз извървях няколко крачки сам, преди да забележа.

— Какво? — обърнах се. — Какво има?

— Почувствах нещо — тя протегна длан и погледна към небето. — А ти?

И точно когато произнасяше тези думи, светлината сякаш помръкна. Небето тъмнееше бързо, ставаше по-мрачно с всяка секунда; вятърът шумолеше в листата на дърветата в парка, младите листа се открояваха — крехки и жълтеникави — на фона на черните облаци.

— Божичко, само това ни липсваше — каза майка ми. — Всеки момент ще се излее порой.

Приведе се напред, взирайки се към улицата, на север — нямаше никакви таксита.

Хванах я отново за ръка.

— Хайде — казах, — може да имаме повече късмет на отсрещната страна.

Зачакахме нетърпеливо последните примигвалия на знака „Спри“. Късове хартия се въртяха във въздуха и се търкаляха по улицата.

— Хей, ето такси — казах, гледайки нагоре по Пето Авеню; и докато го казвах, някакъв човек с вид на бизнесмен изтича до бордюра, вдигнал ръка, и лампичката „свободно“ угасна.

На другия тротоар художниците се бяха разтичали, покриваха работите си с найлонови платна. Продавачът на кафе затваряше капаците на сергията си. Прекосихме бързо улицата и в момента, когато стъпихме на отсрещния тротоар, тлъста дъждовна капка плисна на бузата ми. Кафяви кръгове — на големи разстояния един от друг, големи колкото десетцентова монета — започнаха да се появяват ту тук, ту там по тротоара.

— О, да му се не види! — възкликна майка ми. Тя затърси чадъра в чантата си — но той не бе достатъчно голям дори за един човек, камо ли пък за двама.

И тогава дъждът рукна — връхлиташе отстрани като студена пелена, на пориви, които се изливаха нашироко в дървесните корони и плющяха по тентите от другата страна на улицата. Майка ми се бореше, без особен успех, да отвори смешното малко чадърче. По улицата и в парка хората държаха над главите си чанти и вестници, и тичаха нагоре по стълбите към музея, който беше единственото място, на което човек можеше да се скрие от дъжда. Имаше нещо празнично, радостно в начина, по който ние двамата бързахме нагоре по стълбите под несигурното шарено чадърче — бързо, бързо, бързо — всекиму би се сторило, че се спасяваме от нещо ужасно, а не че тичаме право към него.

Три важни събития се бяха случили с майка ми, след като пристигнала в Ню Йорк с онзи автобус от Канзас — без приятели и практически без пари. Първото било, когато един импресарио на име Дейви Джо Пикъринг я забелязал, докато тя разнасяла подноси в едно кафене в Гринич Вилидж — младо момиче, ненавършило още двайсет години, с обувки „Док Мартенс“ и дрехи, купени на втора ръка, с плитка на гърба, толкова дълга, че можела да сяда на нея. Когато тя му донесла кафето, той й предложил седемстотин, а после и хиляда долара, за да замести някакво момиче, което не било дошло на работа, в снимките за моден каталог, които се провеждали наблизо. Показал й фургона, докаран за снимките, съоръженията, разположени в градинката на Шеридан Скуеър; отброил банкнотите и ги поставил на тезгяха.

— Дайте ми десет минути — казала тя; разнесла останалите поръчани закуски, закачила престилката си на мястото й и си тръгнала.

— Била съм модел само в каталози за поръчки по пощата — държеше тя да обяснява всеки път на хората — с което искаше да каже, че никога не е стигала до модни списания или представяне на висша мода, а се е появявала само в циркулярно разпращаните брошури на вериги магазини, представящи евтино ежедневно облекло за подрастващи красавици от Мисури и Монтана. Понякога, казваше тя, било забавно, но в повечето случаи — не: снимки за бански костюми през януари, когато я тресяло от грип; снимки в дрехи от туид и вълна в летните горещини, когато изнемогвала от жега с часове сред изкуствени есенни листа, вентилаторът в студиото разливал струи горещ въздух, а в почивките гримьорът притичвал, за да заличи с пудра потта от лицето й.

Но през тези години, докато позирала, преструвайки се на студентка — снимали момичетата по две и по три, на фона на измислен университетски кампус, притиснали книги към гърдите си — тя успяла да спести достатъчно пари, за да започне да следва наистина: записала история на изкуството в Нюйоркския университет. Никога не била виждала прочута картина в оригинал, докато не навършила осемнайсет и не се пренесла в Ню Йорк, и горяла от нетърпение да навакса пропуснатото — „беше чисто блаженство, същински рай“, така казваше; била затънала до уши в книги за изкуството и се взирала в едни и същи стари диапозитиви (Мане, Вюйар), докато всичко не започнело да се размива пред очите й. („Звучи налудничаво“, казваше тя, „но аз бих била напълно щастлива, ако можех да си седя и да гледам едни и същи картини, не повече от половин дузина, до края на живота си. Не мога да си представя по-приятен начин да се побъркаш“.)

Следването било второто важно събитие, което й се случило в Ню Йорк — за нея то вероятно е било най-важното. И ако не било третото важно събитие (срещата с баща ми и брака с него — събитие, което се оказало не толкова ползотворно, колкото другите две), тя със сигурност би защитила магистратура и би се заела да готви докторантура. Винаги, когато разполагаше с няколко свободни часа за себе си, тя се насочваше право към колекцията „Фрик“, музея на модерното изкуство или „Метрополитън“ — именно затова, докато стояхме в плисканата от дъжд колонада пред музея, взирайки се в замъглените от водата очертания на Пето Авеню и в белите капки, които отскачаха от паважа, аз не се учудих, когато тя изтръска чадъра си и каза:

— Може пък да влезем и да поразгледаме, докато дъждът спре.

— Ммм — онова, което ми трябваше, беше закуска. — Добре.

Тя погледна часовника си.

— Защо пък не. При това положение и бездруго няма да хванем такси.

Беше права. И все пак, аз умирах от глад. Кога ще ядем?, мислех нацупено, докато се качвах след нея по стълбите. Не можех да бъда сигурен, че след срещата в училище тя няма да бъде толкова ядосана, че изобщо да не ме заведе на обяд, и тогава щеше да се наложи да се прибера у дома и да ям овесени ядки или нещо подобно.

И все пак — музеят винаги будеше у мен празнично чувство; а когато се озовахме вътре, заобиколени от високото бърборене на туристите, се почувствах странно защитен от всичко, което може би ми готвеше денят. В голямото фоайе беше шумно и миришеше неприятно на мокри палта. Подгизнала тълпа азиатски пенсионери премина покрай нас като вълна, по петите на спретната като стюардеса екскурзоводка; изкаляни момичета от скаутската организация се бяха скупчили и шушукаха край гардероба; до гишето за информация се бяха наредили кадети от военното училище в сиви парадни униформи, свалили шапки, с ръце зад гърба.

За мен, градското дете, винаги ограничено от стените на апартамента — музеят беше интересен предимно с огромните си размери; дворец, в който залите се нижеха до безкрайност и бяха колкото по-отдалечени, толкова по-пусти. Някои от занемарените спални и отделени от публиката с въже дневни от сектора „Европейско обзавеждане“ сякаш бяха в плен на силно вълшебство, сякаш никой не бе стъпвал тук от стотици години. Откакто започнах да пътувам с метрото сам, обичах да отивам там и да се лутам, докато наистина се загубех, да потъвам все по-надълбоко в лабиринта на галериите, докато най-сетне се озова в някакви забравени зали, пълни с брони и порцелан, които не бях виждал никога преди (а често се случваше и да не успея да ги открия втори път).

Докато стоях зад майка ми на опашката за билети, отметнах глава и вперих поглед във високия като на катедрала купол на тавана два етажа по-горе: ако се взирах достатъчно упорито, понякога успявах да изпитам чувството, че летя нагоре като перце — трик от ранното детство, който губеше силата си с напредването на годините.

Междувременно майка ми — със зачервен нос и задъхана заради тичането ни в дъжда — ровеше за портмонето си.

— Може на излизане да минем през магазина за сувенири — казваше тя. — Убедена съм, че последното, което би искала Матилд, е да получи книга с репродукции, но ще премълчи, защото иначе би се поставила в глупаво положение.

— Леле! — възкликнах. — Това ли ще е подаръкът на Матилд?

Матилд беше арт-директорът на рекламната агенция, в която работеше майка ми; беше дъщеря на богат френски вносител на текстил, по-млада от майка ми, известна с превземките си; беше в състояние да вдигне скандал, ако транспортът или кетърингът не отговаряше на изискванията й.

— Да — тя замълча и ми подаде една дъвка, която аз приех, а тя прибра пакетчето обратно в чантата си. — Искам да кажа, нали това е номерът на Матилд — как не е необходимо добре избраният подарък да струва много пари, как може да намериш някое съвършено евтино преспапие на битпазара. Което вероятно би било чудесно, стига някой от нас да имаше време да отиде до търговската част на града и да се рови из битпазара. Знаеш ли какво стана миналата година, когато беше ред на Пру да избира подаръка? Тя се паникьоса, изтича до „Сакс“ през обедната си почивка и в крайна сметка изхарчи петдесет долара от собствените си пари над събраната сума, за да й купи слънчеви очила, бяха „Том Форд“, струва ми се, и все пак Матилд не пропусна да пусне някоя шегичка за американците и културата на консуматорското общество. А Пру дори не е американка, австралийка е.

— Обсъждала ли си въпроса със Серджо? — попитах. Серджо — мултимилионерът — собственик на фирмата, в която работеше майка ми — рядко можеше да бъде срещнат в офиса, затова пък се появяваше често по страниците със светски новини редом с личности от рода на Донатела Версаче; „обсъждала ли си въпроса със Серджо“ звучеше малко като „какво би направил Иисус в този случай?“.

— Представата на Серджо за книга за изкуство е албум със снимки на Хелмут Нютън или може би онази книга, която Мадона издаде преди време, от онези, които стават за подреждане на ниската масичка в дневната.

Понечих да попитам кой е Хелмут Нютън, но после ми хрумна нещо по-добро.

— Защо не й купите карта за метрото?

Майка ми извърна очи към тавана.

— Вярвай ми, точно това би трябвало да направя.

Наскоро в офиса бе се разразила паника, когато колата на Матилд се забавила в задръстване и тя била принудена да чака в някакво бижутерско ателие в Уилямсбърг.

— Искам да кажа — анонимно. Оставете й една на бюрото — използвана, незаредена. Просто за да видите какво ще направи.

— Мога да ти кажа какво ще направи — отвърна майка ми, пъхвайки членската си карта през пролуката на гишето за билети. — Ще уволни асистентката си, а вероятно освен това и половината служители от отдел „Продукции“.

Рекламната агенция, в която работеше майка ми, се бе специализирала в реклама на дамски аксесоари. По цял ден, под изнервения и малко злобен поглед на Матилд, тя ръководеше фотосесии на кристални обици, блестящи с фалшива празничност върху преспи изкуствен сняг, и чанти от крокодилска кожа — без притежател, оставени на задната седалка на пусти лимузини — които грееха в ореоли от небесна светлина. Разбираше си от работата; предпочиташе да работи зад обектива, не пред него; знаех, че й е приятно да вижда работите си по плакати в метрото и на билбордове на Таймс Скуеър. Но въпреки повърхностния блясък на работата й (закуски с шампанско, пликове с подаръци за персонала от „Бъргдорфс“7), работното време беше прекалено продължително, а и в сърцевината на тази работа имаше някаква пустота, която — знаех това — я натъжаваше. Онова, което тя искаше всъщност, бе да се върне в университета, но и двамата знаехме, че сега, когато баща ми ни беше напуснал, възможностите това да се случи бяха минимални.

— Добре — каза тя, обърна гръб на гишето и ми подаде моя пропуск — ще ме подсещаш за времето, за да не закъснеем, нали? Изложбата е огромна — тя посочи плаката, на който пишеше „Портрети и натюрморти: шедьоври от златната епоха на Севера“ — не можем да я разгледаме докрай този път, но има няколко неща…

Думите й заглъхнаха, докато я следвах нагоре по парадната стълба — разкъсван от благоразумния подтик да стоя близо до нея и порива да се отдалеча на още няколко крачки и да се преструвам, че не съм с нея.

— Неприятно ми е да препускам така през експозицията — казваше тя, когато я настигнах на горната площадка, — но от друга страна, на такава изложба се налага да дойдеш два-три пъти. Тук е „Урок по анатомия“, трябва да я видим, но онова, което действително искам да видя, е едно малко, не особено познато платно на един художник, който бил учител на Вермеер. Най-великият сред старите майстори, за които не си чувал. Картините на Франс Халс също са страхотни. Познаваш Халс, нали? Сещаш ли се за „Веселият пияница“? Ами управителките на приюта за старци?

— Да — казах аз. От всички картини, които бе споменала, познавах единствено „Урок по анатомия“. Детайл от нея присъстваше и на плаката: синкавата плът, различните оттенъци на черното, хирурзите със зачервени очи и носове като любители на чашката.

— Това е встъпителният минимум, който и един начинаещ трябва да познава — продължи майка ми. — Хайде, тук завиваме наляво.

На горния етаж беше ужасно студено, а косата ми беше още мокра от дъжда.

— Не, не, насам — дръпна ме майка ми за ръкава. Не беше лесно да се открие изложбата, и ние се лутахме из оживените зали (сновяхме, промъквайки се покрай тълпите, завивахме ту наляво, ту надясно, връщахме се по стъпките през лабиринти с озадачаващи обозначения и разположение), а големи, мрачни репродукции на „Урок по анатомия“ току се появяваха неочаквано на някое кръстовище като зловещи пътепоказатели, все същият труп с разрязаната ръка, а отдолу — червени стрелки, на които пишеше: „В тази посока към операционната“.

Не приемах с особен възторг перспективата да гледам куп картини на холандци в тъмни дрехи, и когато бутнахме стъклената врата и влязохме — от екнещите коридори в тишината на настланите с мокет зали — първоначално реших, че сме се озовали на погрешното място. Стените грееха приглушено в топло, пищно сияние, с мекотата, придавана от вековете; но после всичко се обособи, придоби яснота, цвят и онази специфична, северна светлина; портрети, интериори, натюрморти, някои миниатюрни, други с величествени размери: дами със съпрузите си, дами с домашните си кученца, самотни красавици в бродирани рокли и внушителни търговци, изобразени сами, отрупани с кожи и скъпоценности. Опустошени след пиршество маси, обсипани с обелени ябълки и черупки от орехи; драпирани бродирани завеси и сребро; картини, съдържащи зрителни измами, по които пълзяха насекоми и се виждаха цветя с венчелистчета на ивици. Колкото по-нататък отивахме, толкова по-странни и красиви ставаха картините. Обелени лимони, чиято втвърдена кора висеше от острието на ножа, виждаше се зеленикаво петно от плесен. Светлина се пречупваше в ръба на полупразна чаша.

— И тази обичам — прошепна майка ми, спирайки до мен пред малък, особено набиващ се в съзнанието натюрморт: бяла пеперуда на тъмен фон, пърхаща над червени плодове. Фонът — в наситено, шоколадовочерно — излъчваше навеждаща на размисъл топлина, навяваща мисли за претъпкани складове и за потока на времето.

— Те наистина са знаели как да уловят този преход, холандските художници — преминаването на зрелостта в гниене. Плодът е узрял, но няма да остане така, скоро ще го нападне тлението. А виж, особено тук — каза тя и се пресегна над рамото ми, проследявайки очертанието във въздуха с пръст — този преход, пеперудата. — Посипаната с прашец обратна част на крилцето изглеждаше толкова деликатна, че сякаш прашецът би оцветил пръстите й, ако го докоснеше. — Колко красиво го е представил. Неподвижност, криеща трепета на движението.

— Колко време му е отнело да я нарисува?

Майка ми, която бе пристъпила прекалено близо до картината, се отдалечи, за да я огледа — без да обръща внимание на дъвчещия дъвка охранител, който се взираше неотклонно в гърба й, защото бе привлякла вниманието му.

— Е, холандците са измислили микроскопа — отвърна тя. — Били са бижутери, шлифовали лещи. Държали са на най-дребните детайли, тъй като и най-мъничкото нещо има свое значение. Когато видиш мухи или други насекоми в някой натюрморт — увехнало листо, черно петно на ябълка — това означава, че художникът ти изпраща скрито послание. Казва ти, че живите същества не са вечни — че всичко е преходно. Насред живота сме в смъртта. Именно затова тези картини се наричат „натюрморт“ — мъртва природа. Може би не се забелязва на пръв поглед — мъничкото петънце сред цялата тази красота и цъфтеж. Но ако се загледаш по-внимателно, го виждаш.

Приведох се напред, за да прочета текста на табелката на стената, която уведомяваше дискретно, че художникът — Адриен Коорт, дати на раждане и смърт — неизвестни, не бил известен приживе, а творбите му получили признание едва през петдесетте години на двайсети век.

— Ей, мамо — казах, — видя ли това?

Но тя вече вървеше напред. Стаите бяха студени, притихнали, с ниски тавани — тук отсъстваха дворцовият шум и екот, присъщи на фоайето. Макар че изложбата бе привлякла прилично голям брой публика, тук все още се чувстваше спокойствието, бавния поток на времето в затънтено място; някаква тишина, сякаш бяхме попаднали във вакуум; чуваха се продължителни въздишки и резки ахвания, сякаш бяхме в аудитория, пълна със студенти на изпит. Вървях по петите на майка ми, докато тя се движеше на зигзаг от портрет към портрет, много по-бързо, отколкото обикновено на изложба, от цветя към масички за игра на карти и плодове, пренебрегвайки немалко от картините (четвърта поредна сребърна халба или поредният мъртъв фазан), и насочвайки се без колебание към други („Ето например Халс. Понякога става толкова банален с неговите пияници и слугини, но когато прави нещо, прави го. При него ги няма тази придирчивост, това изпипване на детайла — той работи «мокро в мокро», мазка след мазка, при него всичко е толкова бързо. Лицата и ръцете — наистина прекрасно предадени, той знае, че именно те привличат погледа, а виж дрехите — така леко нахвърляни, почти ескизни. Погледни как свободно и модерно работи с четката!“). Прекарахме доста време пред един портрет от Халс — момче, държащо в ръцете си череп („Не се дразни, Тио, но на кого прилича това момче според теб? На някой — тя подръпна отзад косата ми, — на когото му е време да се подстриже?“), а също и пред два големи портрета на пируващи офицери от Халс, за които тя ми каза, че били много прочути и имали огромно влияние върху Рембранд. („Ван Гог също обичал Халс. На едно място, пишейки за него, той казва: При Франс Халс има поне двайсет и девет нюанса на черното! Или бяха двайсет и седем?“) Следвах я като замаян от усещането за вървежа на времето, доволен от това колко бе погълната от картините, доколко сякаш не съзнаваше, че минутите си летят. Нашият половин час като че ли вече бе почти към края си; но все пак ми се искаше да се бавя, да я разсейвам, в детинската си надежда, че времето ще мине незабелязано и ще пропуснем изцяло часа на срещата.

— Що се отнася до Рембранд — продължи майка ми, — всички говорят за това, че творбите му са посветени на разума и просвещението, на зората на научните изследвания и така нататък, но мен ме побиват тръпки, когато ги гледам колко са учтиви и официални, как се тълпят край масата с трупа, сякаш край бюфета на някой коктейл. Макар че — тя посочи с пръст, — виждаш ли тези двамата, озадачените, в дъното? Те не гледат тялото, гледат към нас. Гледат теб и мен. Сякаш ни виждат, застанали пред тях, двама души от бъдещето. Стъписани са. „Какво правят тези хора тук?“ Много убедително. От друга страна — тя описа с пръст във въздуха очертанията на трупа — тялото далеч не е нарисувано натуралистично, ако се загледаш. Забелязваш ли странното сияние, което то излъчва? Почти като че ли става дума за аутопсия на извънземно. Виждаш ли как тази светлина озарява лицата на хората, които са свели погледи към него? Сякаш тялото излъчва собствена светлина? Той го рисува, придавайки му такива радиоактивни качества, защото трябва да привлече вниманието ни към него — иска то да се набива в очи. И ето тук — тя посочи разрязаната ръка — виждаш ли как привлича внимание, рисувайки я толкова голяма, диспропорционална по отношение на останалите части на тялото? Дори я е обърнал, така че палецът е от погрешната страна, забелязваш ли? Е, това не е случайно допусната грешка. Кожата е смъкната от ръката — това виждаме незабавно, нещо никак не е наред — но обръщайки палеца, той подчертава това усещане за нередност, прави го още по-силно, така че то се възприема подсъзнателно; нещо наистина, несъмнено не е наред, дори да не можем да преценим какво точно. Много хитър трик.

Стояхме зад тълпа азиатски туристи, пред нас имаше толкова много глави, че аз почти не виждах картината, но не ме беше грижа, защото бях забелязал онова момиче.

Тя също ме беше забелязала. Хвърляхме си по някой поглед, докато вървяхме из залите. Дори не бях в състояние да преценя какво толкова интересно намирах у нея, тъй като беше по-малка от мен и изглеждаше малко странно — изобщо не приличаше на момичетата, по които хлътвах обикновено, сериозни, сдържани красавици, които хвърляха презрителни погледи наоколо си и излизаха с големите момчета. Това момиче имаше яркочервена коса; движенията й бяха бързи, лицето й имаше остри черти и лукаво, странно изражение, а и цветът на очите й беше странен — златист, меденокафяв. И макар да беше прекалено слаба, сякаш се състоеше само от лакти, и в известен смисъл почти грозна, у нея имаше нещо, от което коленете ми омекваха. Тя размахваше ожулен калъф за флейта — сигурно беше от града, а не туристка, може би отиваше на урок по музика. А може и да не е така, мислех си, минавайки зад нея, докато вървях подир майка си към следващата зала; дрехите й бяха малко невзрачни, като че ли идваше от предградията; вероятно беше туристка. Но все пак се движеше по-уверено от повечето момичета, които познавах; и лукавите, невъзмутими погледи, които ми хвърляше, когато минаваше покрай мен, ме влудяваха.

Тътрех се подир майка си, слушайки думите й с половин ухо, когато тя спря пред една картина така рязко, че аз почти се блъснах в нея.

— О, извинявай! — каза майка ми, без да ме погледне, и отстъпи назад, за да си осигури повече пространство. Лицето й изглеждаше така, сякаш някой бе насочил лъч светлина към него.

— Това е картината, за която ти говорех — каза тя. — Не е ли удивителна?

Сведох глава към майка си в израз на внимание към думите й, но очите ми се плъзнаха обратно към момичето. С нея вървеше някакъв смешен стар, белокос чешит — ако се съдеше по острите му черти, подобни на нейните, трябва да й беше роднина, може би дядо; с пепитено палто и дълги, тесни обувки с връзки, които блестяха като стъкло. Очите му бяха сближени, носът — закривен надолу като птичи клюн; той накуцваше — всъщност цялото му тяло беше изкривено на една страна, едното му рамо беше по-високо от другото; ако това изкривяване беше още малко по-изявено, би могъл да мине за гърбав. Но независимо от всичко от него се излъчваше някаква елегантност. Накуцваше весело, дружелюбно край момичето, личеше си, че я обожава — накланяше глава към нея, внимавайки къде стъпва.

— Това е може би първата картина, която обикнах истински — казваше майка ми. — Няма да повярваш, но я открих в една книга, която вземах от градската библиотека, когато бях дете. Седях на пода до леглото си и я гледах с часове, напълно очарована — от този дребосък! Искам да кажа, удивително е колко много може да се научи за една картина, когато прекарваш дълго време с репродукцията й, дори ако репродукцията не е толкова добра. Започнах с това, че обикнах птицата — така, както се обиква домашен любимец, нещо подобно, а впоследствие се влюбих и в начина, по който тя е нарисувана — тя се засмя. — Всъщност „Урок по анатомия“ беше в същата книга, но всяваше истински ужас у мен. Всеки път, когато отворех неволно на тази страница, затварях книгата с трясък.

Момичето и старецът бяха застанали близо до нас. Смутен от близостта им, аз се приведох напред и се взрях в картината. Беше малка, най-малката в изложбата, а и най-простичката: жълтопера птичка, изобразена на обикновен, светъл фон, тъничкото й като клонка краче бе привързано към поставката, на която бе кацнала.

— Той бил ученик на Рембранд и учител на Вермеер — каза майка ми. — А тази единствена, малка картина всъщност е липсващото звено от веригата, която ги свързва — тази чиста, ясна дневна светлина, тук можеш да видиш откъде Вермеер е взел своята светлина. Разбира се, като дете не знаех за историческата стойност на картината, а и това не ме вълнуваше. Но тя съществува.

Отстъпих назад, за да огледам по-добре картината. Образът на малкото създание беше откровен и реалистичен — в него нямаше нищо сантиментално; а нещо в спретнатото, стегнато, сгушено в себе си телце — в живия му, бдителен поглед, ме караше да си спомням снимки на майка ми като дете: птичка с тъмна шапчица и нетрепващ поглед.

— Това е прочута трагедия в историята на Холандия — казваше майка ми. — Голяма част от града била унищожена.

— Кое?

— Трагедията в Делфт. Когато загинал Фабрициус. Не чу ли учителката, която разказваше на децата тази история?

Бях го чул. Сред картините имаше три ужасни пейзажа, дело на художник на име Егберт ван дер Пул, различни аспекти на една и съща опожарена пустош: руини от изгорели къщи, вятърна мелница с изпокъсани криле, задимено небе, в което кръжаха врани. Някаква дама с делови вид обясняваше на висок глас на група ученици на прогимназиална възраст как през седемнайсети век в Делфт се взривила фабрика за барут, и че художникът бил толкова преследван и измъчван от мисълта за гибелта на неговия град, че постоянно я рисувал.

— Е, този Егберт бил съсед на Фабрициус, той почти се побъркал след експлозията, поне на мен така ми се струва, но Фабрициус загинал и ателието му било унищожено. Заедно с почти всички негови картини — с изключение на тази — тя сякаш чакаше аз да кажа нещо, но тъй като не проговорих, продължи: — Той е един от най-големите художници на своето време, а това е една от най-великите епохи на живописта. Бил е много, много прочут по онова време. Но е тъжно, защото са оцелели само пет-шест от всички негови произведения. Всичко останало е изгубено — всичко, което е създал.

Момичето и дядо му стояха тихо наблизо, заслушани в думите на майка ми, а това ме смути донякъде. Отклоних поглед, а после — неспособен да се удържа — погледнах отново към тях. Стояха съвсем наблизо, толкова близо, че ако протегнех ръка, бих могъл да ги докосна. Тя побутваше стареца и го подръпваше за ръкава, дърпаше ръката му, за да му пошепне нещо в ухото.

— Така или иначе, ако питаш мен — продължаваше майка ми, — това е най-забележителната картина в цялата изложба. Фабрициус показва нещо, което е открил съвсем сам, което не е било познато на нито един художник на света преди него — дори на Рембранд.

Много тихо — толкова тихо, че едва я чух — момичето прошепна:

— Цял живот ли е трябвало да прекара така?

Бях си задал същия въпрос: привързаното краче, верижката изглеждаха ужасно; дядото й отговори нещо тихо, но майка ми (която като че ли изобщо не ги забелязваше, макар да стояха точно до нас) отстъпи назад и каза:

— Толкова загадъчна картина, и толкова проста. Всъщност излъчва нежност — сякаш те подканва да приближиш, нали? След всички тези мъртви фазани, покрай които минахме — това мъничко, живо създание.

Позволих си отново да хвърля крадешком поглед към момичето. Тя беше отпуснала тежестта си на един крак, извъртяла бедрото си на една страна. После — съвсем внезапно — се обърна и срещна погледа ми; объркан, почувствах как сърцето ми подскочи и извърнах очи.

Как ли се казваше? Защо не беше на училище? Бях се опитал да прочета името, надраскано на калъфа на флейтата, но дори когато се привеждах дотолкова, колкото се осмелявах, за да не бъда забелязан, не успявах да разчета смелите, остри букви, по-скоро изрисувани, отколкото изписани с маркер — като надпис, надраскан със спрей на вагон в метрото. Второто име беше късо, само от четири или пет букви; първата приличаше на P — а може би беше R?

— Да, несъмнено, хората умират — говореше майка ми. — Но сърцето ме боли, когато си помисля как ненужно губим различни неживи неща. От обикновена небрежност. В пожари, войни. Партенонът, ползван като склад за амуниции. Мисля си, че всяко нещо, което сме успели да спасим в хода на историята, е истинско чудо.

Дядото се беше отдалечил на разстояние от няколко картини, но момичето се бавеше, вървеше на няколко крачки зад него, и постоянно поглеждаше към майка ми и мен. Имаше прекрасна кожа: млечнобяла, ръцете й бяха сякаш изваяни от мрамор. Фигурата й беше спортна, но беше прекалено бледа за тенисистка; може би беше балерина или тренираше гимнастика, или може би дори скокове във вода — може би тренираше до късно в сенчести закрити басейни, сред кънтящо ехо, отражения и тъмни облицовъчни плочи. Представих си я как скача, изопнала гърди, с изпънати пръсти на краката, гмурва се безшумно към дъното на басейна, в лъскав черен бански костюм, а мехурчетата кипят и се отправят нагоре, отделяйки се от малкото й, стегнато телце.

Защо се вманиачавах така по отношение на някои хора? Нормално ли беше да се вкопчвам така трескаво в непознати, с такива живи фантазии за тях? Не ми се вярваше. Невъзможно ми бе да си представя как някакъв произволно подбран минувач от улицата развива точно такъв интерес към мен. И все пак, това беше основната причина да влизам в онези къщи заедно с Том: непознатите ме привличаха неудържимо, исках да знам каква храна ядат и от какви чинии се хранят, какви филми гледат и каква музика слушат, да надничам под леглата им и в тайните им чекмеджета, в нощните им шкафчета и в джобовете на палтата им. Често срещах по улиците интересни хора и мислите за тях нарушаваха спокойствието ми дни наред, представях си как живеят, съчинявах разни истории за тях, докато пътувах с метрото или автобуса през града. Бяха минали години, а аз не бях престанал да мисля за тъмнокосите деца в униформа на едно католическо училище — бяха брат и сестра; бях ги видял веднъж на гарата Гранд Сентръл буквално да се опитват да откопчат баща си от вратата на някакъв долнопробен бар, дърпайки го за ръкавите на сакото. Не бях забравил и онова крехко момиче с цигански черти в инвалидната количка пред хотел „Карлайл“, което говореше задъхано на италиански, обръщайки се към пухкавото кученце в скута си, докато някакъв отракан на вид господин със слънчеви очила (баща й? бодигард?), застанал зад инвалидната количка, разговаряше явно за някакви сделки по телефона си. В продължение на години превъртах тези непознати в мислите си, питах се кои ли са, какъв ли е животът им, и сега знаех, че ще се прибера у дома и ще продължавам да си задавам въпроси за това момиче и дядо му по същия начин. Старецът имаше пари; личеше си по облеклото му. Защо бяха само двамата? Откъде ли бяха? Може би бяха представители на някоя от старите, разклонени нюйоркски фамилии — музиканти, учени, някое от онези многобройни семейства от Уест Сайд с интерес към изкуствата, каквито може да бъдат срещнати около университета „Кълъмбия“ или на матинета в „Линкълн Сентър“. А може би този грозноват, благовъзпитан старец изобщо не й беше дядо. Възможно бе да е учител по музика, а тя да е феноменална изпълнителка на флейта, открита от него в някой малък градец и доведена тук, за да свири в „Карнеги Хол“…

— Тио? — каза внезапно майка ми. — Чу ли какво говорех?

Гласът й ме накара да се върна отново към себе си. Бяхме в последната зала от изложбата. По-нататък беше магазинът с картички и сувенири, касата, лъскави редици с албуми — а майка ми за съжаление не беше забравила да следи времето.

— Трябва да погледнем дали още вали — казваше тя. — Остава ни още малко време — хвърли поглед към часовника, после погледна покрай мен към стрелката, сочеща изхода, — но си мисля, че ще е по-добре да сляза долу, за да се опитам да открия нещо за Матилд.

Забелязах как момичето наблюдава майка ми, докато тя говореше — очите му се плъзгаха любопитно по гладката й, тъмна коса, прибрана в опашка, по пристегнатия в кръста лъскав бял шлифер — и за момент ми се стори вълнуващо да я видя така, както я виждаше момичето, като една непозната. Дали бе забелязала, че носът на майка ми беше съвсем лекичко изкривен накрая, там, където го беше счупила, когато паднала от едно дърво като дете? Или как черните кръгове около светлосините ириси на очите й придаваха малко диво изражение, напомняха на животно, вперило поглед в плячката си някъде сред пусто поле.

— Знаеш ли — майка ми хвърли поглед през рамо, — ако нямаш нищо против, може да изтичам обратно, за да хвърля набързо още един поглед на „Урок по анатомия“, преди да си тръгнем. Не можах да се доближа до картината, а се опасявам, че може и да не успея да дойда втори път, преди да закрият изложбата — и тя тръгна, с бързо потракващи токчета, после се обърна, сякаш казваше: идваш ли с мен?

Това беше толкова неочаквано, че за миг не съобразих какво да кажа.

— Ммм — отвърнах, възвръщайки си присъствието на духа, — ще се срещнем в магазина.

— Добре — каза тя. — Ще ми купиш няколко картички, нали? Ще се върна след минутка.

И продължи забързано нататък, преди да успея да й отговоря. С бясно туптящо сърце, без да мога да повярвам на късмета си, гледах как тя се отдалечава бързо от мен в белия си шлифер. Ето го, това беше моят шанс да заговоря момичето; но какво бих могъл да й кажа, мислех трескаво, какво да й кажа? Пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, поех си един-два пъти дъх, за да се успокоя и — с бълбукаща в стомаха възбуда — се обърнах към нея.

Но установих стъписано, че нея вече я нямаше. Погледнах нервно към пустия вход на залата. После пъхнах още по-надълбоко ръцете си в джобовете, и с пламнало лице тръгнах демонстративно по цялата дължина на галерията. Минутите минаваха; всеки момент майка ми щеше да се върне; и макар да знаех, че няма да събера смелост да се доближа до момичето и действително да му кажа нещо, можех поне да го огледам добре за последен път. Наскоро бях останал буден до късно, за да гледаме двамата с майка ми „Гражданинът Кейн“, и бях особено запленен от идеята, че човек може да забележи някоя очарователна непозната, разминавайки се с нея, и да я помни до края на живота си. Някой ден и аз можеше да стана като стария човек от филма, облегнат назад в креслото си с поглед, зареян надалеч, и да разказвам: „Да, това беше преди петдесет години, и аз никога повече не видях червенокосото момиче, но знаете ли какво? През всичкото това време не е минал и месец, през който да не съм мислил за нея.“

Бях стигнал до средата на галерията, когато се случи нещо странно. Един от охранителите в галерията излезе тичешком през отворената врата на сувенирния магазин в далечината. Носеше нещо в ръце.

Момичето видя същото. Златистокафявите й очи срещнаха моите — погледът й беше стреснат, питащ.

Внезапно още един охранител изскочи от магазина. Беше вдигнал ръце нагоре и крещеше.

Хората започнаха да вдигат глави. Зад мен някой произнесе „О!“ със странен, безизразен тон. И в следващия миг страховит, оглушителен трясък разтърси залата.

Старецът — по лицето му бе изписано недоумение — залитна и падна встрани. Протегнатата му ръка с разперени възлести пръсти беше последното, което помня, че видях. Почти в същия миг проблесна черна светкавица, около мен заваляха и се завъртяха отломки, гореща въздушна струя връхлетя с рев към мен и ме отхвърли в другия край на залата. Дълго време след това не съзнавах нищо друго.

Не знам колко време съм бил в безсъзнание. Когато дойдох на себе си, ми се стори, че лежа по корем в пясъчника на някаква потънала в мрак детска площадка — на непознато за мен, запустяло място. Банда недорасли грубияни се бяха струпали около мен и ме ритаха в ребрата и по тила. Вратът ми беше извит на една страна, не ми стигаше дъх, но това не беше най-лошото — в устата ми имаше пясък, вдишвах пясък.

Чувах как момчета мърмореха: „Ставай, задник такъв.“

„Виж го, виж го само.“

„Нищо не разбира.“

Претърколих се, скривайки главата си с ръце, и тогава — с леко, сюрреалистично стъписване — видях, че наоколо няма никой.

За миг останах да лежа така, прекалено зашеметен, за да се раздвижа. Някъде отдалеч се носеше приглушен шум на алармени звънци. Колкото и странно да ми се струваше това, все още имах чувството, че лежа в ограден със зидове двор на някакъв забравен от Бога строителен обект.

Някой ме беше пребил доста сериозно: цялото тяло ме болеше, ребрата ми бяха натъртени, главата си чувствах така, сякаш някой я беше ударил с оловна тръба. Раздвижвах челюстта си и се опитвах да бръкна в джобовете си, за да разбера дали са ми останали пари за билет до вкъщи, когато изведнъж осъзнах, че нямам никаква представа къде се намирам. Лежах неподвижен, осъзнавайки все по-ясно, че нещо много страшно се е объркало. Светлината не беше такава, каквато трябваше да бъде, същото важеше и за въздуха: лют и режещ, изпълнена с химикали мъгла, която изгаряше гърлото ми. Дъвката в устата ми беше пълна с пясък, и когато — с блъскащо се в гърдите ми сърце — се обърнах по корем, за да я изплюя, установих, че гледам, примигвайки, през пелени от дим, към нещо толкова непознато, че известно време останах неподвижен.

Намирах се в бяла пещера с назъбени стени. От тавана й висяха и се полюшваха парцали. Подът беше посипан и задръстен от купчини сиво вещество, подобно на скали от луната, осеян с натрошено стъкло и чакъл, с донесени сякаш от ураган боклуци, тухли и сгурия, и с хартиени късове, покрити с тънък слой прашец като с ранен скреж. Високо отгоре лъчите на две лампи пробиваха прахта като неправилно насочени светлини на фарове в мъгла — разкривени, едната обърната нагоре, а другата — килната настрана, и хвърляха наклонени сенки.

Ушите ми пищяха, но и цялото ми тяло сякаш бе изпълнено със звън, изключително смущаващо усещане — костите ми, мозъкът и сърцето, всичко вибрираше като ударена камбана. Слабо, сякаш много отдалече, механичният писък на алармите продължаваше да ехти, непрекъснат и безличен. Почти не можех да преценя дали звукът идва отвън или извира от мен. Натрапваше се чувството, че съм изоставен сред някакво зимно мъртвило. Накъдето и да погледнех, всичко си оставаше необяснимо.

Изправих се сред порой от песъчинки, подпирайки се с ръка на някаква не напълно вертикална повърхност, и примижах от болката в главата. В наклоненото пространство, в което се намирах, имаше някаква дълбоко залегнала нередност. От една страна, пелена от дим и прах бе провиснала в безмълвна неподвижност, от друга — всякакви разпокъсани материи висяха разбъркано от мястото, където би трябвало да бъде таванът или покривът.

Челюстта ме болеше; лицето и коленете ми бяха изпонарязани; чувствах устата си отвътре като гласпапир. Примигвайки, забелязах сред хаоса една маратонка; преспи от някакъв ронлив материал, покрити с тъмни петна; разкривен алуминиев бастун. Стоях, залитайки, зашеметен, кашлях и не знаех нито накъде да тръгна, нито какво да направя, когато изведнъж ми се стори, че зазвъня телефон.

За момент не бях сигурен; заслушах се внимателно; и тогава телефонът пропя отново — мелодията звучеше малко неестествено, далечна, забавена. Заопипвах несръчно из разрухата около мен — измъквайки потънали в прах детски чантички и леки раници, отдръпвайки рязко ръце, когато докоснех нещо горещо или къс счупено стъкло, все по-обезпокоен от начина, по който купчините отломки поддаваха под краката ми на места и от меките, неподвижни купчини, които бях забелязал с периферното си зрение.

Дори след като се убедих, че не съм чул никакъв телефон, че шумът в ушите ми ме е заблудил, продължавах да търся, вкопчен с немислещата упоритост на робот в тези механични жестове. Сред химикалки, дамски чанти, портфейли, счупени очила, хотелски карти, пудриери, парфюми и лекарски рецепти (Ройтман, Андреа, алпразолам, 25 мг.), открих връзка ключове с фенерче на нея и неработещ телефон — зареден наполовина, без обхват, който пуснах в сгъваемата найлонова пазарска торба, която бях открил в някаква дамска чанта.

Задъхвах се, полузадушен в прахта от мазилка, главата ме болеше така, че едва гледах. Искаше ми се да седна, но нямаше къде.

Тогава зърнах бутилка с вода. Очите ми се стрелнаха бързо и се залутаха из хаоса, докато я видях отново, на около петнайсет фута от мен, полузаровена в купчина боклуци; мернах само частица от етикета, познат оттенък на мразовито синьо.

Тежко, с усилие, сякаш газех из сняг, започнах да снова и лъкатуша сред отломките, а под стъпките ми боклуците се трошаха с остро изпукване, като лед. Но не бях стигнал много далеч, когато с ъгълчето на окото си забелязах някакво движение на пода, набиващо се на очи сред общата неподвижност, раздвижване на бяло в бяло.

Спрях. После изгазих още няколко крачки напред. Беше мъж, проснат по гръб, покрит от глава до пети с прах. Беше така добре скрит в разрухата, покрита със ситна като пудра пепел, че формата му се очерта едва след миг: варовикова фигура на фон от варовик, той се опитваше да се изправи, досущ като статуя, съборена от пиедестала си. Когато наближих, видях, че човекът беше стар и много слаб, фигурата му беше разкривена, сякаш беше гърбав; косата му — доколкото я имаше — стърчеше право нагоре; едната страна на лицето му беше изпъстрена с грозни петна от изгаряне, а главата му над едното ухо представляваше ужасяваща, лепкава черна маса.

Когато се добрах до мястото, на което лежеше той — неочаквано бързо — той посегна бързо с побелялата си от мазилка ръка и се вкопчи в ръката ми. Обзет от паника, се дръпнах назад, но той ме стисна още по-здраво, и започна да кашля, да кашля влажно, мъчително.

Къде…?, питаше сякаш той. Къде…? Опитваше се да погледне нагоре към мен, но главата натежаваше на врата му и той отпускаше брадичка на гърдите си, така че се налагаше да се взира към мен изпод вежди като хищник. Но очите на обезобразеното му лице бяха интелигентни и пълни с отчаяние.

— О, Господи — казах, навеждайки се да му помогна, — чакайте, чакайте — а после млъкнах, защото не знаех какво да правя. Долната половина на тялото му лежеше на пода, усукана като куп мръсни дрехи. Той се подпря на ръце — енергично, стори ми се, устните му се задвижиха, продължаваше да се опитва да се изправи. От него се носеше остър мирис на изгоряла коса и изгоряла вълна. Но долната част на тялото му сякаш бе отделена от горната; той се закашля и се строполи обратно.

Озърнах се в опит да се ориентирам, объркан поради удара по главата, без никаква представа от времето, не знаех дори ден ли е или нощ. Величествената пустота на това място ме озадачаваше — рядко срещаната височина на пространството, изпълнено с пластове дим, които се преплитаха и издуваха, издигайки се като тенти към мястото, където би трябвало да бъде таванът (или небето). Но макар все така да нямах представа къде се намирам и защо съм тук, все пак разрухата наоколо будеше у мен някакви спомени за видяно на кино тичане в светлината на аварийни лампи. Бях гледал по интернет кадри от взривяването на един хотел в пустинята, и на тези кадри подобните на кутийки от пчелна пита стаи бяха застинали в подобна ярка светлина.

Тогава си спомних за водата. Отстъпих назад, оглеждайки се навсякъде около себе си, докато сърцето ми подскочи, защото бях видял отново синия проблясък в прахта.

— Вижте — казах и започнах да отстъпвам. — Аз просто…

Старецът ме гледаше едновременно с надежда и с отчаяние, като умиращо от глад куче, което няма сили да върви.

— Не… чакайте. Ще се върна.

Залитах като пиян сред отломките — сновях, ровех се, газех, повдигайки високо колене, сред най-различни вещи, лутах се сред тухли, цимент, обувки, чанти и цели обгорели късове, които предпочитах да не заглеждам по-отблизо.

Бутилката беше пълна почти догоре и гореща на пипане. Но още при първата глътка гърлото ми пое инициативата и аз бях изгълтал почти половината — топла като вода за миене, с вкус на пластмаса, преди да осъзная какво върша, да си наложа да я затворя и да я поставя в торбата, за да я отнеса при него.

Коленичих край стареца. В коленете ми се забиваха камъни. Той трепереше, дишането му беше хрипливо и неравно; погледът му не срещаше моя, а се луташе някъде нагоре и се спираше с капризно упорство върху нещо, което аз не виждах. Опитвах се да извадя бутилката с вода, когато той протегна ръка и докосна лицето ми. Внимателно, със старите си, костеливи пръсти, той отметна косата от очите ми, измъкна една стъклена тресчица, забила се във веждата ми, после ме потупа по главата.

— Хайде, хайде — гласът му беше много слаб, много скърцащ, много сърдечен, от гърдите му се изтръгваше ужасяващо свирене. Двамата се гледахме в продължение на един дълъг миг, който никога не забравих — приличахме всъщност на две животни, срещнали се по здрач — и тогава сякаш в очите му просветна ясна, красива искра и аз видях създанието, което той бе в действителност — а и той, струва ми се, видя мен. За миг между нас възникна жужаща връзка, сякаш бяхме два свързани двигателя.

После той се отпусна назад, толкова тежко, та за миг реших, че е издъхнал.

— Ето — казах смутено, пъхвайки ръка под раменете му, — така е добре.

Повдигнах главата му, доколкото можах, и му помогнах да отпие от бутилката. Той успя да глътне много малко, остатъкът се стече по брадичката му.

Отново се отпусна назад. Усилието се оказа прекалено голямо за него.

— Пипа — произнесе той с усилие.

Сведох поглед към обгореното му, зачервено лице, развълнуван от нещо познато в очите му, които бяха ръждивокафяви и ясни. Бях го видял по-рано. Бях видял и момичето видях я като на моментна фотография, с чистите цветове на есенни листа: ръждивокафяви вежди, меденозлатисти очи. Неговите очи отразяваха нейните. Къде беше тя?

Той се опитваше да каже нещо. Напуканите му устни се движеха. Искаше да знае къде е Пипа.

Поемаше с усилие дъх, гърдите му хриптяха.

— Вижте — казах разтревожено, — опитайте се да лежите спокойно.

— Трябва да вземе метрото, така ще е по-бързо. Освен ако не я докарат с кола.

— Не се безпокойте — казах аз и се приведох по-близо до него. Не се притеснявах. Бях убеден, че някой скоро ще се добере до нас. — Ще почакам, докато дойдат.

— Толкова си мил — ръката му (студена, суха като пепел) стисна моята. — Не те бях виждал, откакто беше малко момче. Но последния път, когато разговаряхме, беше вече пораснал.

— Но аз съм Тио — отвърнах, след като замълчах смутено за миг.

— Разбира се — погледът му беше уверен и сърдечен, също като ръкостискането му. — И съм уверен, че направи възможно най-добрия избор. Онзи Моцарт е толкова по-приятен от Глук, не мислиш ли?

Не знаех какво да отговоря.

— И за двама ви ще бъде по-лесно. Толкова сурово се отнасят с вас, децата, на прослушвания… — закашля се. Устните му овлажняха от гъста, червена кръв. — Не дават втора възможност.

— Чуйте ме… — струваше ми се нередно да го оставям да ме мисли за някой друг.

— О, но вие свирите толкова прекрасно, и двамата. Онази пиеса в сол мажор. Все се върти в главата ми. Леко, леко, съвсем на косъм…

Той изтананика няколко ноти, безформена фраза. Песен. Беше песен.

— … и сигурно съм ти разказвал как ходех на уроци по пиано при онази стара арменка? На палмата живееше един зелен гущер, зелен като ментов бонбон, обичах да го търся… шмугваше се по перваза на прозореца… вълшебни светлинки в градината… du pays saint8… стигаше се за двайсет минути пеш, но ми се струваше, че изминавам цели мили…

Той притихна за кратко; чувствах как разумът му се отдалечава от мен, въртейки се като листо в поток. После водата го върна обратно и той отново дойде на себе си.

— А ти? На колко години си сега?

— Тринайсет.

— Във френския лицей?

— Не, училището ми е в Уест Сайд.

— И по-добре, бих казал. Всички тези часове по френски! Прекалено много лексика за едно дете. Nom et prenom9, животински видове и тяхната еволюция. А всъщност е просто форма на колекциониране на насекоми.

— Моля?

— В „Гропис“ винаги говореха на френски. Помниш ли „Гропис“? С раирания чадър и сладоледа с шамфъстък?

Раиран чадър. С това главоболие ми беше трудно да мисля. Погледът ми се плъзна към дългата пукнатина в скалпа му, покрита с тъмна спечена кръв, като рана от брадва. Все повече осъзнавах присъствието на страшните форми, наподобяващи човешки тела, търкалящи се сред отломките, тъмни, неясни едри очертания, тълпящи се около нас, сред вездесъщия мрак, на тези тела, подобни на парцалени кукли, и все пак този мрак създаваше впечатлението, че можеш да отплаваш по него, излъчваше някаква сънливост, пенлива диря, която кипеше и се губеше в студен, черен океан.

Внезапно почувствах, че нещо се е объркало сериозно. Той беше дошъл на себе си и ме разтърсваше. Ръцете му пърхаха. Искаше нещо. Опита да се изправи, поемайки си дъх със свирене.

— Какво има? — попитах, отърсвайки се, за да се съвзема. Той дишаше тежко, развълнуван, подръпваше ръката ми. Изправих се уплашено и се озърнах, очаквайки да видя наближаването на някаква нова опасност — оголени жици, пожар, таван, който може всеки момент да рухне.

Той сграбчи ръката ми. Стисна я силно и успя да каже:

— Не тук.

— Какво?

— Не я оставяй тук. Не — погледът му се плъзна покрай мен, той се опитваше да посочи към нещо. — Вземи я оттук.

— Моля ви, легнете…

— Не! Те не бива да я видят — той настояваше трескаво, стиснал здраво ръката ми, опитваше се да се изправи. — Откраднали са килимите, ще я отнесат в сградата на митницата…

Видях, че сочи към един покрит с прах правоъгълен къс картон, практически неразличим сред нацепените греди и боклука, по-малък от моя лаптоп у дома.

— Това ли? — попитах и погледнах по-отблизо. По картона се виждаше накапан восък, беше облепен с неравномерно разхвърляни етикети. — Това ли искате?

— Моля те — той стисна здраво клепачи. Беше разстроен, кашляше така силно, че едва успяваше да говори.

Пресегнах се и хванах картона за ръба. Стори ми се учудващо тежък за малките си размери. От единия му край висеше дълга треска от счупена рамка.

Прекарах ръкав по прашната повърхност. Малка жълта птичка, избледняла под слоя бял прах. Всъщност „Урок по анатомия“ беше в същата книга, но всяваше истински ужас у мен.

Разбирам, отвърнах сънливо. Обърнах се с картината в ръка, за да й я покажа, и тогава осъзнах, че тя не е тук.

Или по-скоро — и беше, и не беше. Част от нея беше тук, но тази част беше невидима. Невидимата част беше важната. Това беше нещо, което не бях разбирал никога досега. Но когато се опитах да го кажа на висок глас, думите прозвучаха объркано и като ледена плесница ме блъсна съзнанието, че греша. И двете части трябваше да бъдат заедно. Не беше възможно да имаш едната част без другата.

Потърках челото си с ръка и се опитах да прочистя с примигване прахта от очите си, а после, с огромно усилие, сякаш повдигах прекалено голяма за мен тежест, се опитах да настроя правилно ума си. Къде беше майка ми? В един момент бяхме трима и един от тези трима души — в това бях доста уверен — беше тя. А сега бяхме само двама.

Зад мен старият човек беше започнал отново да кашля и да се тресе с неконтролируема настоятелност, опитваше се да говори. Пресягайки се назад, аз се опитах да му дам картината.

— Ето — казах, а после, обръщайки се към майка си — към мястото, на което ми се бе сторило, че е тя, — ще се върна след минута.

Но картината не бе онова, което той искаше. Той я отблъсна капризно, набутвайки я отново в ръцете ми, и забърбори нещо. Дясната част от главата му беше до такава степен подгизнала от лепкава кръв, че едва виждах ухото му.

— Какво? — попитах, но продължавах да мисля за майка си — къде беше тя? — Моля?

— Вземи я.

— Вижте, аз ще се върна. Трябва да… — не можех да го произнеса, не докрай, но майка ми искаше да се прибера у дома, незабавно, трябваше да се видя там с нея, това беше нещо, което тя бе подчертала съвсем ясно.

— Вземи я със себе си! — той тикаше картината в ръцете ми. — Върви! — Опитваше се да седне. Очите му блестяха диво; възбудата му ме плашеше. — Взеха всички електрически крушки, разрушиха половината къщи по улицата…

Капка кръв се стече по брадичката му.

— Моля ви — казах, протягайки колебливо ръце — боях се да го докосна. — Моля ви, легнете…

Той поклати глава, опита се да каже нещо, но усилието го накара да рухне, раздирайки се от влажна, мъчителна кашлица. Когато избърса устата си, видях по опакото на ръката му широка ивица кръв.

— Някой идва — не бях уверен в думите си, но не знаех какво друго да кажа.

Той ме погледна право в лицето, търсейки някакъв проблясък на разбиране, а когато не го откри, отново започна да се мъчи да стане.

— Пожарът — каза той с бълбукащ глас. — Вилата в Ма’ади. On a tout perdu10.

Той отново млъкна и се закашля. Мехурчета червеникава пяна се появиха от ноздрите му. Насред цялата тази нереална картина, сред каменни грамади и пречупени монолити, изпитах като насън чувството, че не съм оправдал очакванията му, че поради несръчността и незнанието си съм се провалил в изпълнението на някаква задача като онези от приказките. Въпреки че никъде сред тези разпилени камъни не се виждаше огън, аз запълзях и пъхнах картината в найлоновата торба, за да не може той да я вижда, след като видът й го разстройваше толкова много.

— Не се безпокойте — казах. — Аз ще…

Той се беше успокоил. Постави ръка върху китката ми, погледът му беше ясен и спокоен, и аз почувствах студения полъх на едно неразумно съждение. Бях направил онова, което се очакваше от мен. Всичко щеше да бъде наред.

Докато се наслаждавах на задоволството, дарявано от тази преценка, старецът стисна успокояващо китката ми, като че ли бях произнесъл на глас разсъжденията си. Ще се измъкнем оттук, каза той.

— Знам.

— Увий я във вестници и я постави на самото дъно на куфара, скъпи. При другите редки и ценни вещи.

От облекчението, че той се е успокоил, и поради изтощението от болката в главата споменът за майка ми трепна с крилца и отлетя като нощна пеперуда, аз се разположих до него и притворих очи, обзет от странно усещане за удобство и сигурност. Сякаш отплавах в някакъв сън. Той говореше малко несвързано, под нос: чуждестранни имена, цифри и суми, няколко думи на френски, но предимно на английски. Някакъв човек щял да дойде да види мебелите. Абду щял да има неприятности, защото хвърлял камъни. И все пак, всичко това сякаш имаше смисъл, аз виждах градината с палми, пианото и зеления гущер на стъблото на едно дърво, сякаш прелиствах албум с фотографии.

Помня, че в един момент попита „Ще успееш ли да се прибереш сам, момчето ми?“.

— Разбира се — лежах на пода до него, главата ми беше на едно ниво с изкривената му гръдна кост, така че можех да чувам всеки хрип и всяко секване на дъха му. — Пътувам сам всеки ден.

— А къде каза, че живееш сега?

Ръката му почиваше на главата ми, съвсем леко, както човек поставя ръка на главата на обичано куче.

— Източна Петдесет и седма улица.

— О, да! Близо до Le Veau d’Or11, нали?

— Да, на няколко преки.

Le Veau d’Or беше ресторант, който майка ми обичаше да посещава навремето, когато имахме пари. Там за първи път бях ял охлюви, там отпих за първи път Marc de Bourgogne12 от чашата на майка ми.

— Към Парк Авеню, така ли беше?

— Не, по-близо до реката.

— Достатъчно близо е, момчето ми. Сладкиши от разбит белтък, хайвер… Как се влюбих в този град първия път, когато го видях! Но вече не е същото, нали? Всичко ми липсва ужасно, а на теб? Балконът и…

— Градината — обърнах се да го погледна. Парфюми и мелодии. Затъвайки в недоумение като в блато, започнах да си мисля, че е бил близък приятел на семейството, за чието съществувание съм забравил, някакъв отдавна изгубен роднина на майка ми…

— О, майка ти! Милата! Никога няма да забравя първия път, когато дойде у нас да свири. Беше най-красивото малко момиченце, което съм виждал някога.

Откъде бе разбрал, че мисля за нея? Понечих да го попитам, но той бе заспал. Очите му бяха затворени, но дишаше бързо и тежко, сякаш тичаше, за да се спаси от нещо.

Аз самият се унасях — в ушите ми отекваше дразнещ звънтеж, в устата си чувствах метален вкус, като че ли бях на зъболекар — и можеше да изпадна отново в безсъзнание и да си остана така, ако в някакъв момент той не ме беше разтърсил силно, и аз се стреснах, обзет от паника. Старецът мънкаше нещо и подръпваше показалеца си. Беше смъкнал пръстена си, масивен златен пръстен с гравиран камък; опитваше се да ми го даде.

— Вземете го, не го искам — казах и се отдръпнах плахо. — Защо правите това?

Но той го притисна в дланта ми. Дишаше грозно, с бълбукане.

— Хобарт и Блакуел — произнесе старецът. Гласът му звучеше така, като че ли се давеше, но не в нещо, което го заобикаляше, а в нещо, което го изпълваше. — Звъни на зеления звънец.

— Зеления звънец — повторих колебливо.

Главата му се залюшка напред-назад, като че ли беше мъртвопиян, устните му трепереха. Премреженият му, невиждащ поглед се плъзна по мен и ме накара да изтръпна.

— Кажи на Хоуби да се махне от магазина — каза той с мъка.

Гледах невярващо кръвта, която се стичаше на струйка от ъгъла на устата му. Беше разхлабил вратовръзката си, дърпайки я рязко; казах „дайте“ и посегнах да помогна, но той бутна ръцете ми настрана.

— Да заключи касата и да се маха! — хриптеше той. — Баща му е пратил някакви хора да го пребият…

Той подбели очи; клепачите му трепнаха. После сякаш се спихна, стана почти плосък, като че ли въздухът бе изсмукан от него, изминаха трийсет секунди, четиридесет, през които приличаше на куп стари дрехи, но после — така рязко, че подскочих — гръдният му кош се изду шумно като ковашки мях и той изкашля на тласъци съсирена кръв, опръсквайки ме от глава до пети. Поизправи се на лакти, доколкото му стигаха силите — и в продължение на трийсет секунди диша тежко като куче, гърдите му се повдигаха трескаво, нагоре-надолу, нагоре-надолу, беше впил очи в нещо, което аз не виждах, стискайки през цялото време ръката ми, сякаш, ако успееше да не я изпусне, всичко щеше да бъде наред.

— Добре ли сте? — попитах — с трескава настоятелност, почти разплакан. — Чувате ли ме?

Докато старецът се бореше и се мяташе като риба на сухо, аз държах главата му, или поне се опитвах да го сторя, но не знаех как и се боях да не му причиня болка, а през цялото време той стискаше ръката ми така, сякаш беше провесен от покрива на висока сграда и щеше всеки момент да падне. Всеки дъх бе съпроводен от отделно, гъргорещо надигане на гърдите, сякаш повдигаше тежък камък с огромно усилие, а после го изпускаше, отново и отново. За миг ме погледна право в очите, от устата му бликна кръв, той сякаш се канеше да каже нещо, но думите се загубиха в бълбукащата по брадичката му струя.

После — за мое огромно облекчение — той се поуспокои, притихна, вече не стискаше толкова силно ръката ми, омекваше, имах чувството, че потъва, увлечен от водовъртеж, сякаш отплаваше надалеч от мен, понесен по гръб от водата.

— По-добре ли сте? — попитах, и тогава…

Капнах внимателно малко вода в устата му — устните му се раздвижиха, видях ги да мърдат; тогава, отпуснат на колене, като младия слуга от някоя приказка, избърсах кръвта от лицето му с кърпичката от индийска коприна, която извадих от джобчето на сакото му. Докато той застиваше — мъчително бавно, на степени и градуси — в неподвижност, аз се отпуснах назад, на пети, взрях се внимателно в опустошеното му лице и казах:

— Ало?

Единият тънък като хартия, полузатворен клепач със синкави вени потрепна като от тик.

— Ако ме чувате, стиснете ръката ми.

Но ръката му лежеше отпуснато в моята. Седях, гледах го и не знаех какво да правя. Беше време да тръгвам, крайно време беше — майка ми се беше изразила съвсем ясно — и все пак не виждах изход от пространството, в което се намирах, а всъщност в някои отношения не можех и да си представя как бих могъл да бъда някъде другаде — ако някъде съществуваше друг свят извън този. Сякаш изобщо не бях водил друг живот.

— Чувате ли ме? — попитах за последен път, приведох се и доближих ухо до окървавената му уста. Но не долових нищо.

Тъй като не исках да го смутя, в случай че просто си почиваше, се изправих колкото можех по-безшумно. Всичко ме болеше. В продължение на няколко мига стоях и гледах надолу към него, бършейки ръце в училищния си блейзър — кръвта му бе навсякъде по мен, ръцете ми лепнеха от нея — а после започнах да оглеждам лунния пейзаж от отломки в опит да се ориентирам и да намеря най-подходящия път, по който да изляза.

Когато — с известно затруднение — си проправих път към центъра на пространството, или към това, което ми приличаше на негов център, видях врата, пред която висяха всякакви отломки, обърнах се и започнах да се промъквам в обратната посока. Там пък беше паднала носеща греда, в резултат на което тухлите се бяха сринали на купчина, висока почти колкото мен, а отгоре бе зейнал димящ отвор, достатъчно широк, за да може през него да мине автомобил. Започнах с мъка да се катеря по бетонните късове и да ги заобикалям — но не бях напреднал много, когато разбрах, че ще се наложи да избера другата посока. Бледи пламъци ближеха далечните стени на онова, което някога беше сувенирният магазин на музея, пръскаха и плюеха искри в сумрачното пространство, част от което беше много по-ниско от нивото, на което би трябвало да бъде подът.

Не ми харесваше видът на другата врата (плочите на пода пред нея бяха покрити с червени петна, от купчина трошляк стърчеше мъжка обувка), но поне по-голямата част от отломките пред нея не бяха много масивни. Заклатушках се отново натам, привеждайки се под жиците, които ръсеха искри от тавана, сложих торбата на рамо, поех си дълбоко дъх и се гмурнах с главата напред сред разрушенията.

Незабавно започнах да се задушавам от дима, задави ме остра миризма на химикал. Кашлях и се молех да не се натъквам на повече провиснали оголени проводници, търсейки пипнешком пътя си, докато ситни камъчета, късове мазилка, по-малки и по-едри парчета от Бог знае какво се откъсваха, ронеха се и влизаха в очите ми.

Някои от строителните материали бяха леки, други — не. Колкото повече напредвах, толкова по-тъмно и по-горещо ставаше. Периодично пътят ми се стесняваше или неочаквано се оказваше препречен, в ушите ми отекваше силен шум, като от насъбрала се тълпа, но не бях сигурен откъде идва. Налагаше се да се промъквам покрай разни неща, понякога вървях, понякога пълзях, не точно виждах, а по-скоро долавях присъствието на трупове сред разрушенията, по плашещата мекота, поддаваща под натиска ми, но по-лоша от нея беше миризмата: на изгорял плат, изгоряла коса и плът, и острият мирис на прясна кръв, който оставяше в устата вкус на мед, калай и сол.

Ръцете ми бяха изпонарязани, коленете ми — също. Промушвах се и заобикалях, опипвах пред себе си, докато се движех, промъквайки се странешком покрай нещо като дълъг дърводелски тезгях или може би греда, докато стигнах до място, където пътят ми беше препречен от плътна маса, която изглеждаше като стена. С усилие — защото мястото беше тясно — аз се поизвърнах, за да бръкна в торбата, трябваше ми светлина.

Исках да намеря ключодържателя-фенерче — той беше на дъното, под картината — но напипах телефона. Включих го — и почти незабавно го изтървах, защото в светлината му видях мъжка ръка, стърчаща между два къса бетон. Спомням си, че дори в ужаса си изпитах благодарност, че е само ръка, макар че така и не успях да забравя тъмните, подпухнали месести пръсти; все още се случва понякога да трепна уплашено, когато някой уличен просяк протегне към мен подобна ръка, почерняла, подпухнала, с нокти, обрамчени в черно.

Оставаше фенерчето — но аз исках да взема телефона. Той хвърляше слаба светлинна в кухината, където се бях озовал, но точно когато се съвзех достатъчно, за да се приведа да го взема, екранчето му изгасна. Отпуснах се на колене и запълзях в тъмното, опипвайки с две ръце камъни и стъкла, твърдо решен да го намеря.

Мислех си, че знам къде е, или поне приблизително, и го търсих вероятно по-дълго, отколкото трябваше; а когато изгубих надежда и се опитах да се изправя, установих, че съм допълзял на някакво място, където беше невъзможно да се изправя — някаква повърхност висеше ниско, на около три инча над главата ми. Нямаше как да се обърна, не можех да се върна заднешком, затова реших да пълзя напред с надеждата, че проходът ще се поразшири, и скоро вече напредвах с болезнени усилия, с глава, извъртяна на една страна, обзет от отчаяното усещане, че ще бъда премазан.

Когато бях четиригодишен, в стария ни апартамент на Седмо Авеню, се заклещих в леглото, което се прибираше в стената — звучи като комично приключение, но всъщност не беше така; мисля си, че щях да се задуша, ако Аламеда, тогавашната ни икономка, не беше чула приглушените ми викове и не ме беше измъкнала. Опитите да се промъквам в това задушно пространство ме накараха да изпитам подобно чувство, но много по-мъчително; заради заобикалящите ме натрошени стъкла и нагорещен метал, заради миризмата на изгорели дрехи и случаите, когато в мен се притискаше нещо меко, за което предпочитах да не мисля. Дребни отломки продължаваха непрестанно да падат върху мен; гърлото ми се пълнеше с прах, кашлях силно и чувствах как ме обзема паника, когато установих, че вече мога да виждам, макар и едва-едва, грубата повърхност на натрошените тухли около мен. Светлина — най-бледият проблясък, който човек би могъл да си представи — се процеждаше едва забележимо отляво, на около шест инча височина от пода.

Приведох се още по-ниско и установих, че гледам като през мъгла към ситната мозайка, покриваща пода на долния етаж. Куп предмети, които ми изглеждаха като съоръжения на спасителен екип (въжета, брадви, лостове и бутилка с кислород, на която пишеше „Противопожарна охрана, Ню Йорк“) лежаха разпилени в безредие по пода.

— Има ли някой? — извиках — и без да чакам отговор, започнах да се промъквам през дупката, спускайки се надолу колкото можех по-бързо.

Дупката беше тясна — ако бях няколко години по-голям, или по-тежък с няколко фунта, може би нямаше да успея да се промъкна. Докато се промушвах, торбата се закачи на нещо и за миг си помислих, че може да ми се наложи да я смъкна от рамото си и да я оставя — независимо от картината, като гущер, който жертва опашката си, но когато я дръпнах в последен опит, тя най-сетне се освободи сред порой от ронеща се мазилка. Над мен имаше някаква греда, върху която като че ли се крепеше голямо количество зидария, и докато се гърчех и промушвах под нея, ми се виеше свят от страх, че тя може да поддаде и да бъда премазан, докато не видях, че някой я е подпрял с крик.

След като успях да се измъкна през дупката, стъпих на крака, коленете ми се подгъваха, бях зашеметен от облекчение.

— Има ли някой? — извиках отново, питайки се защо наоколо има толкова много съоръжения, а никъде не се виждат пожарникари. Галерията беше замъглена от дим, но в по-голямата си част неповредена, прозрачните слоеве пушек ставаха толкова по-плътни, колкото по-нагоре се издигаха, но дори само по разкривените и обърнати към тавана лампи и охранителни камери можеше да се прецени, че някаква страховита сила е преминала като вихрушка през помещението. Бях толкова щастлив, че съм излязъл на открито, че трябваше да минат няколко мига, преди да осъзная колко странно е, че съм единственият, който стои на краката си в помещение, пълно с хора. Всички с изключение на мен лежаха на пода.

Онези, които лежаха наоколо, бяха поне една дузина — и не всички бяха цели. Изглеждаха така, сякаш бяха паднали от голяма височина. Три или четири от телата бяха покрити отчасти с горнища на пожарникарски униформи, изпод които стърчаха крака. Другите лежаха открити, с изцъклен поглед, сред петна, подобни на следи от експлозия, от пръскаща и плискаща течност, като след гигантска кървава кихавица, носещи усещането за истерично движение сред общата неподвижност. Спомням си особено ясно една дама на средна възраст, чиято опръскана с кръв блуза беше с десен на яйца от Фаберже, приличаше всъщност на блуза, която тя можеше да е купила от сувенирния магазин на музея. Очите й — очертани с черен грим — се взираха безизразно в тавана; а тенът й беше очевидно изкуствен, тъй като кожата й бе запазила свежия си прасковен оттенък, макар че горната част на главата й липсваше.

Помръкнали маслени бои, потъмнели златни рамки. Със ситни крачки отидох към средата на помещението, залитах леко, губех равновесие. Чувах собственото си хрипливо вдишване и издишване, звукът беше странно плитък, кошмарно тих. Не исках да гледам, но не можех иначе. Дребен азиатец, предизвикващ жалост в бежовото си дълго яке, лежеше свит на кълбо в разширяваща се локва кръв. Видях и един охранител (най-лесна за разпознаване беше униформата, дотолкова зле обгорено беше лицето му) с ръка, извита зад гърба и жестоко разплискана кръв на мястото, където трябваше да е кракът му.

Но основното, най-важното беше това, че сред налягалите на пода хора не разпознах нея. Принуждавах се да ги гледам, всеки поотделно, един по един — а дори понякога да не успявах да се принудя да погледна лицето, нали знаех как изглеждат краката на майка ми, дрехите й, двуцветните чернобели обувки; и дълго след като се бях убедил, че нея я няма, се насилвах да остана сред телата, сгушен, със затворени очи, като болен гълъб.

В следващата зала имаше още трупове — три тела. Дебел мъж с пуловер на ромбове без ръкави; покрита с рани стара дама; светлокосо момиченце, което ми напомняше на малко пиленце, с червена следа от ожулване на слепоочието, но иначе никъде по него не се забелязваха наранявания. А по-нататък нямаше други тела. Минах през няколко зали, осеяни със спасителни съоръжения, но въпреки петната от кръв по пода в тях нямаше мъртъвци. А когато стигнах до залата, която ми се струваше най-отдалечена, залата, към която тя бе тръгнала, където е била, залата, където беше картината „Урок по анатомия“ — бях прижумял, молех се отчаяно — видях и там същите носилки и апарати, и там, в странната тишина, която отекваше като писък, единствените наблюдатели бяха същите онези двама озадачени холандци, които се бяха взирали от стената в мен и майка ми, сякаш питайки: „Какво правите вие тук?“.

После нещо сякаш прещрака. Дори не помня как се случи; просто изведнъж се озовах на друго място, тичах, тичах през помещения, в които нямаше нищо друго освен димна омара, която придаваше безплътност и нереалност на внушителния им вид. Преди залите бяха изглеждали доста ясно подредени, в криволичеща, но логична поредица, съгласно която всички коридори се вливаха като притоци в голяма река, водеща към магазина за сувенири. Но сега, докато се връщах през тях бързо и се движех в обратна посока, осъзнах, че пътят съвсем не е толкова ясен; постоянно се озовавах пред стени без врати и влизах в задънени помещения. Вратите и входовете не бяха там, където очаквах да ги открия; сякаш от нищото изникваха основи на колони без колони върху тях. Когато завивах прекалено бързо зад един ъгъл, едва не се блъснах в група стражи на Франс Халс: едри, грубовати, червендалести мъже, подпухнали от много бира, същински нюйоркски полицаи на бал с маски. Взираха се студено надолу към мен, с нетрепващи, развеселени погледи, и когато се съвзех, аз отстъпих назад и отново хукнах.

Дори в спокойни дни понякога се случваше да се залутам в музея (кръстосвайки зали с образци на изкуството от Океания, тотеми и издълбани канута) и понякога трябваше да моля някой от пазачите да ме ориентира. Особено объркващи бяха залите с живопис, защото ги пререждаха толкова често; и сега, докато тичах из пустите зали, в призрачния полумрак, все повече усещах надигането на страха. Мислех си, че знам пътя към главното стълбище, но скоро след като излязох от залите с тематични експозиции, всичко наоколо започна да ми изглежда непознато, и след като в продължение на минута-две вземах замаян, тичешком завои, без да съм уверен, че знам накъде се движа, установих, че окончателно съм се загубил. По някакъв начин бях успял да прекося залите с шедьоври на италиански майстори (образи на разпнатия Христос, учудени на вид светци, змии и готови за бой ангели), озовавайки се в секция „английски художници от осемнайсети век“ — част от музея, която бях посещавал рядко и не познавах. Пред мен се ширеха дълги, просторни пространства, подобни на лабиринт помещения, които напомняха на омагьосан замък — лордове в перуки и невъзмутимите красавици на Гейнсбъро наблюдаваха безразлично объркването ми. Тези просторни дворцови зали бяха вбесяващи, защото като че ли не водеха до стълбище, нито пък към някой от главните коридори, а само към други великолепни дворцови зали, същите като тях; почти се бях разплакал, когато изведнъж видях една почти незабележима врата в странична стена на залата.

Трябваше да се вгледаш много внимателно, за да видиш тази врата; беше боядисана в същия цвят като стените, врата от онези, които при обичайни обстоятелства държат заключени. Забелязах я само защото не беше затворена докрай — лявата й страна отзяваше от стената, или защото не я бяха затворили добре, или защото поради липсата на електричество заключващото устройство не функционираше, не знам. Все пак отварянето й не беше лесно — беше стоманена, тежка, и се наложи да я дърпам с всички сили. Внезапно — с пневматична въздишка — тя поддаде така неочаквано, че аз залитнах.

Промъквайки се през нея, се озовах в тъмен служебен коридор с много по-нисък таван. Аварийните светлини тук бяха много по-слаби, отколкото в галерията, затова трябваше да изминат няколко мига, преди очите ми да се приспособят към мрака.

Коридорът сякаш се простираше на мили напред. Запристъпвах боязливо, надничайки в онези офиси, чиито врати бяха открехнати. Камерън Гайслър, куратор. Мияко Фуджита, помощник-куратор. Имаше отворени чекмеджета, столовете бяха издърпани встрани от бюрата. На прага на един от кабинетите се търкаляше дамска обувка с висок ток.

Атмосферата на запустение беше невъобразимо зловеща. Имах чувството, че в далечината чувам сирени на полицейски коли, и може би дори говор по радиостанции и лай на кучета, но ушите ми пищяха толкова силно след експлозията, та си мислех, че може би така ми се струва. Все повече ме плашеше това, че не виждах никакви пожарникари, полицаи или охранители — всъщност не бях видял жива душа.

В служебната част на музея не беше толкова тъмно, че да ползвам фенерчето-ключодържател, но не беше и достатъчно светло, та да виждам добре. Намирах се в някаква част, подобна на архив или склад. Стените на кабинетите бяха покрити от пода до тавана с шкафове с метални лавици, на които бяха подредени пластмасови кутии като онези, които се ползват в пощите, и картонени кутии. Тесният коридор ме изнервяше, имах чувството, че стените ще ме смажат, а стъпките ми отекваха така влудяващо, че един-два пъти спрях и се обърнах, за да видя дали някой не върви зад мен.

— Има ли някой? — подвикнах плахо, продължавайки да надничам в някои от стаите, покрай които минавах. Част от кабинетите имаха оскъдно, модерно обзавеждане, други бяха претъпкани, неподдържани, пълни с неспретнато натрупани книги и документи.

Флорънс Клаунер, отдел „Музикални инструменти“. Морис Ораби-Русел, ислямско изкуство. Виктория Габети, текстил. Минах покрай едно прилично на пещера, тъмно помещение с дълга работна маса, на която бяха подредени несъответстващи едно на друго парчета плат, подобни на части от пъзел. В дъното на помещението бяха наблъскани стойки на колелца, на които висяха дрехи в найлонови чували, също като стойките до служебните асансьори в „Бендълс“ или „Бъргдорфс“.

Когато стигнах до място, където коридорът се разделяше на два ръкава, водещи под прав ъгъл наляво и надясно, аз се озърнах, изпаднал в недоумение накъде да завия. Миришеше на паркетин, терпентин и различни други химикали, сред които се долавяше и острият мирис на дим. Кабинети и работилници се нижеха до безкрайност във всички посоки: затворена геометрична схема, безлична и непоклатима.

Отляво някаква светлина примигваше от електроинсталацията на тавана. Оттам се чуваше прекъслечно жужене на статично електричество и на тази трептяща светлина видях по-надолу по коридора чешмичка.

Затичах към нея — толкова бързо, че едва не се подхлъзнах — и загълтах, притиснал уста към чучура, такива количества студена вода, толкова бързо, че болка прониза слепоочието ми. Хълцайки, започнах да мия кръвта от ръцете си и да плискам с вода възпалените си очи. Миниатюрни, почти невидими стъклени тресчици падаха с лек звън като ледени игли в металния умивалник.

Облегнах се на стената. От флуоресцентната светлина отгоре — трептяща, примигваща — ми призляваше. Изправих се с усилие; тръгнах напред, залитайки малко в несигурните проблясъци. В тази посока обстановката започна да добива решително по-индустриален вид: дървени палети, ниска количка, долавях присъствието на предмети, складирани и разнасяни в дървени сандъци. Стигнах до друго място, от което се отклоняваше един сенчест, хлъзгав коридор, тънещ в мрак, и аз тъкмо се канех да го подмина, когато видях в далечината светещ червен надпис — „Изход“.

Препънах се в собствените си крака и паднах; станах, все още хълцайки, и хукнах по безкрайния коридор. В края му имаше врата с метален лост, като аварийните изходи в моето училище.

Бутнах я и тя се отвори със звук, подобен на излайване. Хукнах надолу по едно тъмно стълбище — дванайсет стъпала, завой на площадката, после още дванайсет стъпала до долната площадка, пръстите ми едва докосваха металните перила, тропотът на обувките ми отекваше с такава влудяваща сила, сякаш редом с мен тичаха още десетина души. Стълбата свършваше в един сив служебен коридор с още една аварийна врата. Хвърлих се с цялата си тежест върху нея, бутнах с две ръце, тя се отвори — и връхлетелият насреща ми дъжд заедно с оглушителния вой на сирени ми подействаха като плесница.

Струваше ми се, че бих могъл да закрещя на глас, толкова щастлив бях, че съм навън, но надали някой би ме чул в този шум: със същия успех бих могъл да се опитам да надвикам двигателите на самолетите на летище „Ла Гуардия“ по време на гръмотевична буря. Сякаш сирените на всички пожарни коли, всички полицейски коли, линейки и всякакви превозни средства на спасителни отряди от пет района плюс Джърси виеха и пищяха на Пето Авеню — възторжен, весел звук, напомнящ на празничния шум и фойерверките на Нова Година, Коледа и Четвърти юли, взети заедно.

Изходът ме изплю в Сентръл Парк, излязох през една странична врата между товарните рампи и паркинга — наоколо нямаше никого. Алеите в сивкавозелената далечина пустееха; вятърът полюшваше дървесните корони, сякаш покрити с белезникава пяна. По-нататък плисканото от дъжда Пето Авеню беше блокирано. От мястото, на което стоях, едва успявах да видя през пороя гигантската, нестихваща канонада от най-различни дейности: имаше кранове и всякакви други съоръжения, полицаи отблъскваха тълпите назад, виждаха се червени светлини, жълти и сини светлини, ярки отблясъци, припламващи, пулсиращи и въртящи се с живачно непостоянство.

Вдигнах лакът, за да заслоня лицето си от дъжда и хукнах през пустия парк. Дъждовни капки се стичаха по челото ми и влизаха в очите ми, от което светлините по булеварда се размиваха в далечно, пулсиращо петно.

„Нюйоркска полиция“, „Противопожарна защита — Ню Йорк“, паркирани микробуси с движещи се чистачки на предните стъкла, полицейски кучета, батальон за спасителни операции, сапьорска полицейска част. Черни дъждобрани плющяха и се издуваха от вятъра. Жълта полицейска лента за ограждане на местопрестъпления препречваше изхода на парка през портата „Майнърс Гейт“. Повдигнах я без колебание, промуших се под нея и се шмугнах тичешком в тълпата.

В блъсканицата никой не ме забеляза. В продължение на няколко мига тичах безсмислено нагоре-надолу по улицата, а дъждът обсипваше с пръски лицето ми. Накъдето и да погледнех, около мен се стрелкаха отражения на собствената ми паника. Наоколо се въртяха и надигаха сляпо вълни от хора: полицаи, пожарникари, хора със защитни каски, възрастен мъж, притиснал счупения си лакът към тялото си и жена с разкървавен нос, побутвани към Седемдесет и девета улица от един объркан полицай.

Никога не бях виждал толкова много пожарникарски коли на едно място: на отделение 18, на „Файтинг 44“, на Първи спасителен отряд, кола номер 4, „Гордостта на централните квартали“. Промушвайки се през морето от паркирани коли и черни служебни шлифери, забелязах една линейка на доброволческата еврейска организация „Хатзола“: на задния капак имаше надпис на иврит, а през отворените врати се виждаше нещо като малка осветена болнична стая. Санитари се бяха привели над една жена и се опитваха да я накарат да легне, докато тя се боричкаше да се изправи. Сбръчкана ръка с лакирани в червено нокти се вкопчваше напразно във въздуха.

Почуках с юмрук на вратата.

— Трябва да се върнете вътре — извиках. — Там има още хора…

— Има втора бомба — изкрещя в отговор един от санитарите, без да ме погледне. — Наложи ни се да евакуираме…

Не ми остана време да осмисля отговора, защото един огромен полицай връхлетя светкавично върху мен; беше с масивна глава, подобен на булдог, с издути мускули на ръцете като състезател по вдигане на тежести. Сграбчи ме грубо за ръката над лакътя и започна да ме влачи и бута към другата страна на улицата.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — изрева той, заглушавайки възраженията ми, докато аз се опитвах да се изтръгна от хватката му.

— Сър… — една жена с окървавено лице приближи до нас, опитвайки се да привлече вниманието му — сър, струва ми се, че ръката ми е счупена…

— Бягайте надалеч от сградата! — изкрещя й той, бутна ръката й и продължи, обръщайки се към мен: — Бягай!

— Но…

Той ме бутна с две ръце така силно, че аз залитнах и едва не паднах.

— БЯГАЙТЕ НАДАЛЕЧ ОТ СГРАДАТА! — изрева той отново и размаха ръце така, че дъждобранът му се развя като криле. — ВЕДНАГА!

Дори не гледаше към мен; малките му, мечешки очички бяха заковани в нещо, което се случваше над главата ми, по-нагоре по улицата, и изразът на лицето му ме ужаси.

Бързо се запромушвах през тълпата от спасителни работници към отсрещния тротоар, малко преди Седемдесет и девета улица — озъртайки се за майка си, но не я видях никъде. Наоколо гъмжеше от линейки и болнични коли: „Спешна помощ Бет Израел“, болница „Ленъкс Хил“, болница „Ню Йорк Презбитериън“, парамедицински екип за спешна помощ от болницата „Кабрини“. Окървавен мъж в делови костюм лежеше проснат по гръб зад един декоративен жив плет от тисове, в малкия ограден двор на една от старите сгради по Пето Авеню. Там имаше опъната жълта полицейска лента, която плющеше и трептеше на вятъра — но подгизналите от дъжда полицаи, пожарникари и хора с каски на главите я вдигаха и преминаваха под нея, почти сякаш не я забелязваха.

Всички гледаха в посока, обратна на центъра — едва по-късно щях да разбера причината; на Осемдесет и четвърта улица (прекалено далеч, за да съм можел да видя нещо) сапьори от полицията обезвреждаха неизбухнала бомба, обливайки я с вода от водни оръдия. Искаше ми се да поговоря с някого, да се опитам да разбера какво се е случило, затова се опитах да се добера до една от пожарните коли, но полицаите сновяха из тълпата, ръкомахаха, пляскаха с ръце и избутваха хората назад.

Вкопчих се за дрехата на един пожарникар — беше млад, дружелюбен на вид, дъвчеше дъвка.

— Вътре има още хора! — изкрещях.

— Да, да, знаем — извика в отговор пожарникарят, без да ме гледа. — Наредиха ни да напуснем сградата. Ще ни кажат какво става след пет минути, и тогава ще ни пуснат да влезем обратно.

Някой ме бутна рязко по гърба.

— Не спирай, не спирай!

Чух как някой изпищя.

После нечий груб глас със силен акцент извика:

— Не ме пипай!

— ВЕДНАГА! Продължавай!

Още някой ме блъсна по гърба. Пожарникари се привеждаха от стълбите на пожарните коли и се взираха към храма на Дендур13; полицаите се бяха наредили един до друг и стояха нащрек, неподвижни под дъжда. Препъвайки се покрай тях, повлечен от тълпата, виждах безизразни погледи, кимащи глави, крака, които несъзнателно потупваха в такт с обратното броене.

Когато чух пукота на обезвредената бомба и по Пето Авеню се надигна пресипнал рев като на футболен стадион, тълпата ме беше довлякла вече близо до Медисън. Полицаи — полицаи от транспортна полиция — размахваха ръце като вятърни мелници, отблъсквайки назад потока от зашеметени хора.

— Хайде, народе, движение, движение — те пореха тълпата, пляскайки с ръце. — Всички на изток, всички на изток.

Един полицай — едър мъж с козя брадичка и обица на ухото, като професионален кечист — се пресегна и блъсна някакво момче-доставчик на магазин с качулка на главата, което се опитваше да снима с мобилния си телефон, така че момчето се блъсна в мен и едва не ме повали.

— Полека! — изкрещя озлобено момчето — с висок, писклив глас, а полицаят го блъсна отново, този път така, че момчето падна по гръб в канавката.

— Глух ли си, приятелче? — извика той. — Разкарай се!

— Не ме докосвай!

— Ами какво ще кажеш, ако взема да ти пукна главата?

Между Пето Авеню и Медисън цареше истинска лудница; въпреки че движението на Седемдесет и девета улица беше спряно, тя беше претъпкана с полицейски и пожарни коли, циментови барикади и тълпи от крещящи, паникьосани, мокри до кости хора. Някои от тях се опитваха да избягат от Пето Авеню; други се блъскаха и се опитваха да си проправят път обратно към музея; много хора бяха вдигнали високо в ръцете си мобилни телефони, опитвайки се да снимат; други стояха неподвижни, с увиснали челюсти, докато тълпата се люшкаше около тях, и се взираха в черния дим, увиснал в дъждовното небе над Пето Авеню, като че ли отгоре се спускаха марсианци.

Сирени; бял дим, издигащ се на кълба от отдушниците на метрото. Бездомник, увит в мръсно одеяло, се луташе насам-натам, едновременно оживен и объркан. Озъртах се с надеждата да открия майка си в тълпата, наистина очаквах да я видя; за кратко време се опитах да плувам срещу течението на насочвания от полицаите поток (изправях се на пръсти, въртях глава, опитвайки се да видя), докато не осъзнах, че е безнадеждно да се опитвам да се върна назад и да се опитвам да я търся в този пороен дъжд, сред такава тълпа. „Просто ще я намеря у дома“, казвах си. Предполагаше се, че ще се видим у дома; у дома беше уговорката в случай на някакво объркване; тя трябва да е осъзнала колко безсмислено би било да се опитва да ме търси в тази блъсканица. Но напук на разумното обяснение ме пробождаше раздразнение, изпитвах разочарование — и докато вървях към къщи (главата ме болеше така, сякаш щеше да се пръсне, виждах всичко практически двойно), все се озъртах за нея, оглеждах непознатите, угрижени лица около мен. Тя беше успяла да излезе; това беше най-важното. Много зали са я делели от най-тежката експлозия. Нито едно от телата не беше нейното. Но независимо от постоянната ни уговорка, без значение колко разумно изглеждаше тя, аз все пак не успявах да повярвам докрай, че тя си е тръгнала от музея без мен.

Хората от социалните служби ме сложиха на задната седалка в малката си, спретната кола, и ме закараха в някакъв ресторант в центъра, близо до работното им място — заведение, отличаващо се с фалшив лукс, с огледала в рамки и евтини китайски полилеи. Когато седнахме в сепарето (те двамата от едната страна на масата, аз срещу тях), те извадиха папки и химикалки от чантите си и се опитаха да ме накарат да закуся, докато те отпиваха от кафетата си и ми задаваха въпроси. Навън беше още тъмно; градът едва бе започнал да се буди. Не си спомням да съм плакал или да съм ял, но досега, след толкова много години, си спомням мириса на бърканите яйца, които поръчаха за мен; от спомена за онази препълнена чиния с издигащата се над нея пара стомахът ми все още се свива и става на буци.

Ресторантът беше почти празен. Сънливи помощник-келнери разопаковаха кутии с бейгъли и мъфини зад тезгяха. Млада двойка, типични посетители на нощни клубове с бледи лица и размазан грим, се беше сгушила в едно близко сепаре. Спомням си как се бях вторачил в тях с отчаяна, вкопчваща се настоятелност — момче с потно лице, със сако в китайски стил, с права яка, и раздърпано момиче с розови кичури в косата; имаше и една възрастна дама, съвършено гримирана, с кожено палто, прекалено топло за сезона, която седеше сама на бара и ядеше парче ябълков сладкиш.

Хората от социалните служби — които направиха всичко възможно, освен да ме разтърсят и да щракат с пръсти пред очите ми, за да ме накарат да насоча погледа си към тях — като че ли разбираха нежеланието ми да възприема каквото и да било от онова, което ми казваха. Един след друг те се привеждаха през масата и ми повтаряха онова, което аз не исках да чуя. Майка ми беше мъртва. Била ударена по главата от летяща отломка. Умряла на място. Съжалявали, че тъкмо те трябвало да ми съобщят това, то било най-тежката част от служебните им задължения, но наистина било необходимо да разбера какво се е случило. Майка ми беше мъртва, тялото й беше в „Ню Йорк Хоспитал“. Разбирах ли какво ми казват?

— Да — отвърнах в настаналото дълго мълчание, когато осъзнах, че очакват да кажа нещо. Грубият, настоятелен начин, по който повтаряха думите „смърт“ и „мъртва“, някак не съответстваше на успокояващите им гласове, на деловите им костюми от изкуствена материя, на испанската поп-музика, която се лееше от радиото и на жизнерадостните табели зад тезгяха („Смути от пресни плодове“, „Диетична наслада“, „Опитайте нашите хамбургери с пуешко!“)

— Fritas18? — попита сервитьорът, появил се до нашата маса, държейки високо в ръка чиния с пържени картофи.

И двамата социални работници се стреснаха; после мъжът (Енрике, и двамата се бяха представили само с първите си имена) отвърна нещо на испански и посочи няколко маси по-нататък, където младата ексцентрична двойка го викаше с жестове.

Седях със зачервени очи, изпаднал в шок, пред чинията с бързо изстиващи бъркани яйца и ми беше трудно да осъзная по-практичните аспекти на положението, в което се бях озовал. В светлината на случилото се техните въпроси за баща ми ми се струваха толкова маловажни, че трябваше да положа доста усилия, докато разбера защо те упорстват да ме разпитват за него.

— Кога го видя за последен път? — попита корейката, която няколко пъти ме беше помолила да се обръщам към нея с малкото й име (опитвах се многократно да си го припомня, но не успях). Но все още сякаш виждам пред себе си пълничките й ръце, скръстени на масата, и смущаващия цвят на лакираните й нокти — пепеляво-сребрист, с лилаво-синкав оттенък.

— Не можеш ли поне да предположиш? — попита мъжът, Енрике. — Кога си виждал баща си?

— Съвсем приблизително би било достатъчно — каза корейката. — Как мислиш, кога си го видял за последен път?

— Ами — започнах — мисленето ми струваше усилие — като че ли по някое време миналата есен.

Струваше ми се, че смъртта на майка ми е някаква грешка, която може да се поправи, ако се овладея и се опитам да помогна на тези хора.

— Октомври? Септември? — попита тя меко, когато аз не продължих.

Главата ме болеше толкова силно, че всеки път, когато я завъртах, ми се доплакваше, но главоболието беше най-малкият ми проблем.

— Не знам — отвърнах. — След като вече бях тръгнал на училище.

— Би ли казал тогава, че е било през септември? — попита Енрике, вдигайки поглед от листа на клипборда, на който си водеше бележки. Беше грубоват на вид, като че ли не се чувстваше добре с костюм и вратовръзка, малко като позатлъстял бивш спортист, но в тона му се долавяше успокояващата атмосфера на света на чиновника: работа от девет до пет, шкафове с папки в офиса, под, покрит с мокет, обичайните дела за Манхатън. — Не си имал никакъв контакт или връзка с него оттогава?

— А има ли приятели, или някой, който да му е особено близък, и който би могъл да знае как да се свържем с него? — попита корейката, привеждайки се майчински към мен.

Въпросът й ме стресна. Не бях чувал за такива хора. Дори самото предположение, че баща ми би могъл да има приятели (да не говорим пък за „особено близки“), почиваше на такова фундаментално неразбиране на личността му, че не знаех как да отговоря.

Едва след като чиниите бяха отнесени, в напрегнатото мълчание, когато всички бяха приключили с храненето, но никой не ставаше, за да си върви, върху мен се стовари смазващата истина за това накъде биеха те със своите на пръв поглед неразбираеми въпроси за баща ми и за моите баба и дядо Декър (от Мериленд, не помнех града, в някакво полуселско предградие, къщата се намираше зад един строителен хипермаркет, както и за някакви несъществуващи лели и чичовци. Бях малолетен, без настойник. Налагаше се да бъда отведен незабавно от дома си (от „обкръжаващата ме среда“, както се изразяваха те). Докато не успееха да се свържат с родителите на баща ми, общинските служби трябваше да се задействат.

— Но какво ще правите с мен? — попитах за втори път, избутвайки назад стола си, а във внезапно извисения ми глас трепна паника. Всичко изглеждаше съвсем непринудено, когато бях изключил телевизора и бях напуснал с тях апартамента, за да хапнем нещо заедно, така бяха казали. Никой не бе споменал нищо за отвеждането ми от дома.

Енрике сведе поглед към записките си.

— Е, Тео… — той упорито произнасяше погрешно името ми, и двамата го правеха, — ти си малолетен и е необходимо някой незабавно да се погрижи за теб. Ще се наложи да ти намерим място в някое общежитие по спешност.

— Общежитие? — думата караше стомаха ми да се свива; навеждаше ме на мисли за съдилища, спални помещения със заключени врати, баскетболни игрища, оградени с бодлива тел.

— Е, да кажем, място за временно пребиваване. Само докато баба ти и дядо ти…

— Чакайте — казах — бях зашеметен от бързината, с която всичко около мен се изтръгваше от контрол, от измамната топлина и сърдечност, която той придаде на думите „баба“ и „дядо“.

— Ще се наложи да организираме нещо временно, докато успеем да се свържем с тях — каза корейката, привеждайки се към мен. Дъхът й миришеше на мента, но се долавяше и слаб мирис на чесън. — Знаем колко ти е мъчно, но няма причини да се безпокоиш. Нашата работа е да се погрижим за твоята безопасност, докато се свържем с хората, които те обичат и държат на теб, разбираш ли?

Беше прекалено ужасно, за да бъде истина. Взирах се в двете чужди лица в сепарето срещу мен, изкуствената светлина им придаваше нездрав цвят. Дори само твърдението, че дядо Декър и Дороти са хора, които ме обичат, беше абсурдно.

— Но какво ще стане с мен? — попитах.

— Основното в случая — поде Енрике, — е че в момента за теб трябва да се осигури адекватна приемна грижа. От хора, които ще бъдат готови да сътрудничат на социалните служби в стремежа си да се грижат възможно най-добре за теб.

Съвместните им усилия да ме успокоят — спокойните им гласове и добронамерените, уравновесени изражения — спомагаха само за нарастването на паниката ми.

— Престанете! — извиках и се отдръпнах от корейката, която се бе пресегнала през масата и се опитваше да стисне грижовно ръката ми.

— Виж какво, Тео. Позволи ми да ти обясня нещо. Никой не говори за задържане в някаква институция за малолетни…

— А за какво тогава?

— Временен подслон. Това означава просто, че ще те отведем на сигурно място, при хора, които ще изпълняват функциите на настойник от името на държавата…

— А ако не искам да отида? — попитах толкова високо, че хората започнаха да се обръщат и да се вглеждат в нас.

— Чуй ме — каза Енрике, облегна се назад и направи знак, че иска още кафе. — Общината разполага с одобрени кризисни подслони за нуждаещи се малолетни. Хубави жилища. А точно сега това е само една от възможностите, които обмисляме. Защото в много случаи, подобни на твоя…

— Не искам да ме осиновяват!

— Много си прав, хлапе — каза момичето с розова коса на съседната маса, достатъчно високо, за да бъде чута. Наскоро в „Ню Йорк поуст“ беше пълно с материали за Джонтай и Кишон Дивънс, единайсетгодишните близнаци, изнасилени от осиновителя си и докарани после почти до гладна смърт, някъде в Морнингсайд Хайтс.

Енрике се престори, че не я чува.

— Разбери, ние сме тук, за да ти помогнем — каза той и отново сключи ръце, поставяйки ги на масата. — Освен това ще обмислим и други възможности да осигурим твоята безопасност и да отговорим на нуждите ти.

— Изобщо не ми казахте, че не мога да се върна вкъщи!

— Е, градските централи са претоварени… si, gracias — последните думи бяха отправени към сервитьора, който дойде да му налее още кафе. — Но понякога може да се организира нещо друго, особено в положение като твоето, стига да получим временно съгласие.

— Разбираш ли какво казва той? — корейката почука с нокът по пластмасовия плот на масата, за да привлече вниманието ми. — Не е задължително да влезеш в общежитие, ако се намери някой, който да остане известно време при теб. Или да те вземе при себе си.

— Известно време? — повторих аз. Това беше единствената част от изречението, която бе достигнала до съзнанието ми.

— Искам да кажа, може би има други хора, на които бихме могли да се обадим, хора, при които ще се чувстваш добре и ще може да останеш при тях за ден-два? Твой учител например? Или приятел на семейството?

Дадох им първото име, което ми хрумна — на стария ми приятел Анди Барбър; сетих се първо за неговия телефонен номер, защото това бе първият номер, като изключим моя, който бях запомнил наизуст. Макар че в началното училище двамата с Анди бяхме добри приятели (ходехме заедно на кино, преспивахме ту у нас, ту у тях, ходехме заедно на курсове по ориентиране в Сентръл Парк), все още не съм съвсем сигурен защо неговото име беше първото, което дойде на устните ми, тъй като междувременно не бяхме вече толкова близки приятели. В началото на прогимназиалния курс бяхме започнали да се отчуждаваме; не бях го виждал от месеци.

— Барбър с „ъ“ — каза Енрике, докато записваше името. — Какви са тези хора, ваши приятели?

Потвърдих, познавах ги практически откакто се помнех. Семейство Барбър живееха на Парк Авеню. Анди беше мой най-добър приятел още от трети клас.

— Баща му е важна клечка на Уол Стрийт — казах — и после замълчах. Току-що си бях припомнил, че бащата на Анди бе прекарал незнайно колко време в психиатрична клиника в Кънектикът заради „психическо изтощение“.

— А майката?

— Двете с майка ми са добри приятелки.

(Беше вярно, но не съвсем; макар отношенията им действително да бяха съвсем приятелски, майка ми не беше достатъчно богата, нито пък имаше достатъчно връзки в доброто общество, за да представлява интерес за дама като госпожа Барбър, която постоянно се появяваше по страниците със светски новини на клюкарските списания).

— Не, искам да кажа, какво работи тя.

— Занимава се с благотворителност — отвърнах, след като помълчах объркано. — Нали знаете, организира изложби като онази, на антикварните предмети в „Армъри“.

— Значи е домакиня?

Кимнах, доволен, че тя ми бе подхвърлила подходящата фраза, която, макар технически да отговаряше на истината, изобщо не беше начинът, по който някой, познаващ госпожа Барбър, би я описал.

Енрике се подписа със замах.

— Ще проверим. Не мога да ти обещая нищо — каза той, щракна с химикалката, за да я затвори, и я пъхна обратно в джобчето на сакото си. — Но, разбира се, със сигурност можем да те оставим в дома на тези хора за следващите няколко часа, ако държиш да останеш при тях.

Той се измъкна от сепарето и излезе навън. През витрината го виждах как крачи напред-назад по тротоара, говорейки по телефона, запушил другото си ухо с пръст. После избра друг номер, този път разговорът беше съвсем кратък. Отбихме се за съвсем кратко време в апартамента ни — за по-малко от пет минути, които ми стигнаха само да взема ученическата си чанта и няколко дрехи, избрани импулсивно и необмислено, а после се озовах отново в колата им („Сложи ли си колана?“). Облегнах буза на студеното стъкло и загледах как светлините на светофарите стават една след друга зелени надолу по пустия, огрян от зората каньон на Парк Авеню.

Анди живееше в горната част на Парк Авеню, на пресечка с шейсет и някоя улица, в една от старите сгради, където фоайетата приличат на излезли от някой филм с Дик Пауъл19, а портиерите все още са почти изключително ирландци и носят бели ръкавици. Всички те работеха там от незапомнени времена и аз си спомних името на мъжа, който ни посрещна на вратата — Кенет, нощният портиер. Беше по-млад от повечето си колеги; смъртноблед и зле избръснат, понякога съобразяваше трудно заради постоянната нощна работа. Макар да беше симпатяга — навремето беше кърпил футболни топки за мен и Анди, и ни беше давал приятелски съвети как да се справяме с побойниците в училище — в сградата се знаеше, че попийва; и когато отстъпи встрани, за да ни пусне да влезем през внушителния портал, хвърляйки ми поглед, с който сякаш казваше „Господи, хлапе, толкова съжалявам“ — първият от многото подобни погледи, които щях да срещам през идните месеци — аз долових лъхащия от него кисел мирис на сън и бира.

— Очакват ви — каза той на социалните работници. — Качете се.

Вратата отвори господин Барбър — първо само я открехна, после я отвори широко.

— Добро утро, добро утро — каза той и отстъпи назад. Видът на господин Барбър беше малко странен, забелязваше се една сребриста бледност, като че ли благодарение на лечението, на което е бил подложен в онази „ферма за кукувици“, (както я наричаше той) в Кънектикът, бе започнал да излъчва слабо сияние; очите му имаха странен, променлив сив цвят, а косата му беше чисто бяла, поради което човек можеше да го вземе за по-възрастен, докато не забележеше свежото му, младо лице — в което имаше дори нещо момчешко. Румените му бузи и дългият му, някак старомоден нос, в съчетание с преждевременно побелялата коса, му придаваха добронамерен вид — като на някой от по-неизвестните „Бащи на конституцията“, някой по-второстепенен член на Конгреса, телепортиран в двайсет и първи век. Деловият му костюм сякаш бе същият; който е носил и вчера в офиса — смачканата риза и скъпият на вид панталон изглеждаха така, сякаш току-що ги е вдигнал от пода на спалнята.

— Заповядайте — каза той с бодър тон, потривайки очите си с юмрук. — Здравей, скъпи — обърна се той към мен — това „скъпи“ от негова страна ме удиви, дори в тогавашното ми състояние на дезориентация.

Той зашляпа бос пред нас през мраморното антре. Отвъд, в богато обзаведената дневна (мебели, тапицирани с лъскав кретон, и скъпи китайски вази), се пораждаше усещането, че не е сутрин, а по-скоро полунощ: лампи с копринени абажури хвърляха приглушена светлина, по стените имаше големи картини в мрачни тонове, изобразяващи морски битки, тежките завеси бяха спуснати, изолирайки слънчевите лъчи. Там — до малкия роял, на който имаше ваза със специално аранжирани цветя с размера на сандък — стоеше госпожа Барбър, в пеньоар, чиито поли се влачеха по пода, и наливаше кафе в чаши, поставени върху сребърен поднос.

Когато тя се обърна, за да ни поздрави, долових как социалните работници започват да преценяват жилището и нея. Госпожа Барбър произхождаше от семейство от доброто общество, със старо холандско име, беше толкова руса, хладна и едноцветна, че на моменти изглеждаше частично обезкръвена. Тя беше шедьовър на невъзмутимостта; нищо никога не я объркваше и разстройваше, и макар да не беше красива, спокойствието й имаше магнетизма, присъщ на красотата — тя излъчваше такъв властен покой, че молекулите сякаш се пренареждаха около нея, когато влезеше в някоя стая. Приличаше на рисунка от модно списание и хората се обръщаха след нея, където и да отидеше, а тя се движеше със своята плъзгаща се походка и като че ли не забелязваше вълнението, което я сподиряше; очите й бяха доста раздалечени, ушите й бяха малки, поставени високо и прилепнали към главата, беше слаба, с ниска талия, елегантна и гъвкава като невестулка. (Анди имаше същите черти, но разположени в различна, непривлекателна пропорция, и беше лишен от нейната грация на дребен хищник).

В миналото нейната въздържаност (или студенина, зависи от гледната точка) понякога ме беше притеснявала, но тази сутрин й бях благодарен за хладнокръвието.

— Здравей. Ще делите стая с Анди — каза тя, без встъпителни усуквания. — Само че се опасявам, че още не е станал, за да отиде на училище. Ако искаш да полегнеш, няма проблем да отидеш в стаята на Плат — Плат беше по-големият брат на Анди, който беше заминал да учи в интернат. — Знаеш къде е тя, нали?

Отвърнах, че знам.

— Гладен ли си?

— Не.

— Добре тогава. Кажи ни какво можем да направим за теб.

Съзнавах, че всички са се вторачили в мен. Главоболието ми изместваше всичко останало в стаята. В кръглото като мишена огледало над главата на госпожа Барбър виждах цялата сцена, възпроизведена като чудновата миниатюра: китайските вази, подноса с чашите за кафе, обзетите от неловкост социални работници и всичко останало.

В крайна сметка господин Барбър наруши възцарилото се като по магия мълчание.

— Хайде, нека първо се погрижим за теб — каза той, постави ръка на рамото ми и решително ме поведе вън от дневната. — Не — назад, насам — назад, назад. Ето, тук е, отзад.

Само веднъж, преди няколко години, бях влизал в стаята на Плат; самият Плат — блестящ състезател по лакрос и донякъде психопат — беше заплашил мен и Анди, че ще ни скъса от пердах. Когато си беше у дома, той стоеше през цялото време в стаята си, зад заключена врата (и, по думите на Анди, пушеше трева). Сега плакатите му бяха изчезнали, стаята изглеждаше чиста и пуста, тъй като беше заминал за Гротън20. Имаше гири, купчини списания „Нешънъл Джиографик“, един празен аквариум. Господин Барбър отваряше и затваряше чекмеджета, и бъбреше малко объркано:

— Да видим какво има тук, а? Чаршафи. И… пак чаршафи. Опасявам се, че никога не влизам тук, надявам се да ме извиниш… а, бански. Не ти трябват тази сутрин, нали?

Ровейки в трето чекмедже, той най-сетне измъкна една нова пижама, още с етикетите, от мека, пухкава тъкан и ужасяващо грозна — с еленчета на електриковосин фон, нищо чудно, че не беше носена.

— Добре тогава — каза той, прокарвайки пръсти през косата си и хвърли крадешком притеснен поглед към вратата. — Сега те оставям. Адска работа е тази, която се случи, Боже мили. Сигурно се чувстваш ужасно зле. Един хубав, здрав сън е най-доброто нещо на света за теб сега. Уморен ли си? — той се взря по-внимателно в мен.

Уморен ли бях? Чувствах се напълно буден, и все пак донякъде така пребит и претръпнал от умора, че практически бях като изпаднал в кома.

— Може би не ти се иска да оставаш сам? Кажи ми какво предпочиташ.

Въпросът породи у мен остър прилив на отчаяние — защото, колкото и зле да се чувствах, той не можеше да направи нищо за мен, и по изражението му разбирах, че и той го съзнава.

— Ние сме съвсем наблизо, ако имаш нужда от нас — искам да кажа, аз ще отида на работа, но все ще има някой… — бледите му очи се застрелкаха из стаята, после отново се спряха на мен. — Може би не е редно от моя страна, но предвид обстоятелствата не намирам нищо лошо в това да ти налея, както се изразяваше баща ми, „една глътчица“. Ако ти се иска нещо подобно. Не, разбира се, не ти се иска — добави той припряно, забелязал объркването ми. — Съвсем неуместно е. Не обръщай внимание.

Той пристъпи по-наблизо, и за един неприятен миг ми се стори, че може да ме докосне или да ме прегърне. Но вместо това той само допря длани и ги потри.

— Така или иначе, ние се радваме, че си при нас и се надявам, че ще се разположиш колкото може по-удобно. Веднага ще кажеш, ако имаш нужда от нещо, нали?

Почти веднага, след като той излезе, пред вратата на стаята се разнесе шепот. После някой почука.

— Някой тук иска да те види — каза господин Барбър и изчезна.

Тогава в стаята влезе с тежка стъпка Анди; примигваше и се опитваше да нагласи очилата си. Беше ясно, че го бяха събудили и го бяха накарали да стане. Сред остро скърцане на пружини той се разположи до мен, на ръба на леглото на Плат, така че гледаше не мен, а стената отсреща.

Покашля се и побутна очилата нагоре по носа си. Последва дълго мълчание. Радиаторът потракваше и съскаше настоятелно. И двамата му родители се бяха измъкнали така бързо, сякаш се беше задействала пожарната аларма.

— Уау — каза той след известно време, със зловещо безизразния си глас. — Притеснително.

— Да — отвърнах аз. После останахме така, седнали мълчаливо един до друг, взирайки се в тъмнозелените стени на стаята на Плат и квадратните петна със следи от лепенки, където преди бе имало плакати. Какво повече имаше да се говори?

Дори сега споменът за онова време ме изпълва със задушаващо усещане за безнадеждност. Всичко беше ужасно. Хората ми предлагаха студени напитки, топли пуловери, храна, която не можех да ям: банани, сладкиши, сандвичи, сладолед. Когато ме заговаряха, отвръщах с „да“ и „не“, и през по-голямата част от времето се взирах в килима, за да не виждат хората, че съм плакал.

Макар че по нюйоркски стандарти апартаментът на семейство Барбър беше огромен, той се намираше на нисък етаж и в него практически не влизаше светлина, дори през прозорците, които гледаха към Парк Авеню. Макар че тук никога не мръкваше истински, а и денят не беше истински ден, отблясъкът от светлините на лампите по полираната дъбова ламперия създаваше атмосфера на празничност и уют, като в някой частен клуб. Приятелите на Плат наричаха апартамента „кошматориума“, а баща ми, който бе идвал тук един-два пъти, за да ме прибере, след като бях останал да преспя, го наричаше „Франк Е. Кембълс“ по името на известната погребална агенция. Но аз намирах успокоение в тази внушителна, мрачна, предвоенна пищност, в която можеше лесно да потънеш, ако не ти е приятно да те заговарят или да те зяпат.

Различни хора се отбиваха да ме видят — разбира се, социалните работници, които отговаряха за мен, както и един психиатър, разноските за чиито услуги се поемаха от общината, но и колеги на майка ми (някои от които, Матилд например, навремето имитирах успешно, за да я разсмея), както и много нейни приятели от Нюйоркския университет и времето, когато бе работила като модел. Имаше например един среднопрочут актьор на име Джед, който понякога идваше да прекара Деня на благодарността с нас („В моите очи майка ти беше кралица на вселената“), една малко уплашена на вид жена с оранжево палто на име Кика, която ми разказа как веднъж тя и майка ми — останали без пукната пара в Ийст Вилидж — организирали с блестящ успех вечеря за дванайсет души за по-малко от двайсет долара (ползвайки между другото пакетчета със захар и сметана, измъкнати от някакво кафене, и подправки, набрани крадешком от саксиите на един съседски прозорец). Анет — седемдесетинагодишна вдовица на пожарникар, някогашна съседка на майка ми в долната част на Ийст Сайд — дойде с кутия сладкиши, купена от една италианска пекарна, близо до мястото, където бяха живели двете с майка ми, същите маслени курабийки с кедрови ядки, които носеше винаги, когато ни идваше на гости на Сътън Плейс. Дойде и Чинция, някогашната ни икономка, която избухна в плач, когато ме видя, и ме помоли за снимка на майка ми, за да я носи в портфейла си.

Госпожа Барбър слагаше край на тези посещения, когато те се проточваха прекалено много, с обяснението, че аз лесно се уморявам, но също така — подозирам — и защото не можеше да приеме хора като Чинция и Кика да окупират дневната й за незнайно колко време. След около четиридесет и пет минути тя се появяваше и заставаше мълчаливо на прага. А ако не схванеха намека, тя проговаряше, благодареше им за посещението — със съвършена учтивост, но така, че хората осъзнаваха напредването на времето и ставаха да си вървят. (Гласът й, също като гласа на Анди, беше глух и сякаш идваше отдалече; дори когато стоеше непосредствено до него, човек имаше чувството, че предава съобщения от звездата Алфа-Кентавър).

Около мен, независимо от мен, животът в дома си продължаваше. Всеки ден звънецът на входната врата иззвъняваше много пъти — домашни помощници, детегледачки, доставчици, учители, преподавателят по пиано, дами, които водеха светските страници в различни списания, бизнесмени с мокасини с пискюли, които идваха във връзка с благотворителните дела на госпожа Барбър. По-малкият брат и по-малката сестра на Анди, Тоди и Китси, препускаха из мрачните коридори с приятелите си от училище. Често следобед се отбиваха на кафе или чай ухаещи на парфюм жени с много хартиени торби с покупки; вечер двойки във вечерно облекло се събираха на вино и газирана вода в дневната, където специално аранжираните цветя се подменяха всяка седмица, доставяни от един скъп цветарски магазин на Медисън Авеню, а на ниската масичка бяха разхвърляни небрежно последните броеве на „Аркитекчъръл Дайджест“ и „Ню Йоркър“.

Ако господин и госпожа Барбър изпитваха сериозни неудобства от това, че неочаквано им беше натрапено още едно дете, практически без предупреждение, те бяха така любезни да не го показват. Майката на Анди, с ненатрапчивите си бижута и леко безразличната си усмивка — тя можеше спокойно да се свърже по телефона с кмета на града, за да го помоли за услуга — сякаш действаше на ниво, намиращо се над Ограниченията, налагани от нюйоркската бюрокрация. Дори в скръбта и объркването си съзнавах, че тя движи задкулисно всичко, че облекчава положението ми, че ме предпазва от по-мъчителните аспекти на начина, по който действаха социалните служби — а междувременно съм доста уверен, че ме предпазваше и от пресата. Повикванията по настоятелно звънящия стационарен телефон бяха незабавно пренасочвани към нейния мобилен телефон. Водеха се разговори с тих глас, даваха се инструкции на портиерите. Когато веднъж влезе по време на един от разпитите на неуморния Енрике, който продължаваше да се интересува от местонахождението на баща ми — разпити, които често почти ме разплакваха; със същия успех можеше да ме пита за разположението на ракетни установки в Пакистан — тя ме отпрати от стаята и после, с овладян, равен тон, сложи край на тези разговори („Е, искам да кажа, момчето очевидно не знае къде е той, а и майката не е знаела… да, знам, че искате да го намерите, но е ясно, че този човек не иска да бъде намерен, взел е мерки да не бъде намерен… не е плащал издръжка, оставил е много дългове, практически е избягал от града без никакви обяснения, така че, честно казано, не разбирам какво се надявате да постигнете, ако се свържете с този прекрасен родител и гражданин и… да, да, всичко това е много хубаво, но ако кредиторите му не могат да го открият, а и вашите служби не могат, не разбирам каква полза има да продължавате да тормозите детето. Не може ли да се споразумеем да се сложи точка на всичко това?“).

Някои аспекти на военното положение, установено в дома след моето пристигане, създаваха неудобства в домакинството: например вече не се позволяваше на камериерките да слушат новинарската радиостанция „Тен тен Уинс“, докато си вършеха работата („Не, не“, казваше Ета, готвачката, сочейки ме предупредително с очи, ако някоя от прислужничките посегнеше да включи радиото), а сутрин вестник „Таймс“ биваше отнасян незабавно на господин Барбър, вместо да бъде оставян да го прочете семейството преди това. Очевидно това не беше в реда на нещата — случваше се сестричката на Анди да проплаче „Някой пак е отмъкнал вестника“, преди да замълчи виновно, срещнала погледа на майка си — и аз скоро разбрах, че вестникът е изчезвал в кабинета на господин Барбър, защото в него е имало неща, които не е било препоръчително да чета.

За щастие Анди, който и преди се беше проявявал като приятел в беда, разбираше, че последното, което искам, е да разговарям. През онези първи дни му бяха разрешили да не ходи на училище, за да стои у дома при мен. В неговата непроветрена стая с тапицерия на шотландско каре и две легла едно над друго, където бях прекарал много съботни вечери, докато бяхме в началното училище, двамата седяхме пред шахматната дъска — Анди играеше и от мое име, защото в зашеметеното си състояние невинаги си спомнях как се движат фигурите.

— Добре — казваше той, побутвайки очилата нагоре по носа си, — така да е. Напълно ли си сигурен, че искаш да постъпиш така?

— Как да постъпя?

— Да, разбирам — продължаваше Анди със своя вбесяващо тих глас, който бе накарал толкова много гамени да го блъскат така, че да пада на тротоара пред училището ни. — Топът ти е в опасност, точно така, но аз бих предложил да погледнеш по-внимателно царицата си — не, не, царицата. На D5.

Трябваше да ме повика по име, за да привлече вниманието ми. Отново и отново преживявах момента, когато двамата с майка ми тичахме нагоре по стълбите на музея. Виждах раирания й чадър. Дъждовните пръски, които вятърът запращаше в лицата ни. Знаех, че случилото се е необратимо, и същевременно ми се струваше, че трябва да има някакъв начин да се върна на онази мокра от дъжда улица и да променя хода на събитията.

— Тези дни — каза Анди, — някой, май беше Малкълм Как-му-беше името или някакъв друг, уж много уважаван автор — както и да е, та той направи много впечатляващо изказване тези дни в „Сайънс Таймс“, твърдейки, че на този свят съществуват по-голям брой възможни шахматни партии, отколкото песъчинки. Смешно е, че автор на научни материали в такъв голям вестник се е почувствал задължен да коментира нещо толкова очевидно.

— Така е — казах, изтръгвайки се с усилие от размислите си.

— Искам да кажа, кой не знае, че броят на песъчинките на тази планета, колкото и огромен да е, е ограничен. Абсурдно е някой изобщо да коментира това, което изобщо не е новина, като, разбираш ли — сензация от последния час! Изсипва го така, като факт, за който досега се предполага, че е държан в тайна.

В началното училище ние с Анди се бяхме сприятелили при малко или повече травматични обстоятелства: и двамата бяхме определени за прехвърляне в по-горен клас поради високите ни резултати на тестовете. Сега вече като че ли всички бяха единодушни, че това е било погрешно решение и за двама ни, макар и по различни причини. През тази година — лутайки се сред по-големи и по-едри момчета от нас, момчета, които ни препъваха и блъскаха, захлопваха вратите на шкафчетата върху пръстите ни, късаха ни домашните и плюеха в млякото ни, наричаха ни „червеи“, „педалчета“ и „тъпанари“ (определение, което за жалост моето фамилно име, Декър21, просто предизвикваше) — през цялата тази година (нашето „Вавилонско робство“, както казваше Анди със слабия си, мрачен глас) ние се борехме рамо до рамо като две слабовати мравки, наблюдавани с увеличително стъкло: ритаха ни по кокалчетата, удряха ни с юмруци под кръста, изолираха ни, хранехме се във възможно най-отдалечените ъгълчета, които можехме да намерим, за да не ни замерят с пакетчета кетчуп и панирани пилешки хапки. Цели две години нямах друг приятел освен него, нито пък той друг освен мен. Потискащо и смущаващо беше да си припомням онова време, нашите игри с роботи и строени от „Лего“ космически кораби, образите от класическия „Стар Трек“, които бяхме възприели тайно (аз бях Кърк, а той — Спок), в стремежа си да превърнем в игра тормоза, на който бяхме подложени. Капитане, изглежда, че тези извънземни са ни пленили в някакво подобие на вашите училища за човешки деца на Земята.

Преди да ме натикат насилствено в ограничен кръг от съперничещи си по-големи момчета с определението „талантлив“, което сякаш бе написано на табела, окачена на врата ми, никога не ми се бе случвало да бъда особено тормозен или унижаван в училище. Но горкият Анди — дори преди да го прехвърлят в по-горен клас — беше дете, над което бяха издевателствали постоянно: кльощав, нервен, страдащ от лактозна непоносимост, с кожа, толкова бяла, че изглеждаше почти прозрачна, и със склонност да употребява в ежедневен разговор думи от рода на „пагубен“ и „хтоничен“. Колкото и умен да беше, той бе несръчен; равният му глас и обичаят да диша през устата поради постоянно запушения нос го караха да изглежда леко глуповат, вместо извънредно интелигентен. В сравнение с другите си братя и сестра си — палави, борбени, обичащи спорта, препускащи между срещи с приятели, съотборници и забавленията след училище, които явно им доставяха удоволствие — той се открояваше като случайно попаднал на игрището за лакрос бледолик книжен плъх.

Докато аз бях успял да се възстановя донякъде от катастрофалната година, каквато беше пети клас за нас, Анди не се бе съвзел. Стоеше си в петък и събота вечер у дома; никога не го канеха на купони или на събирания в парка. И доколкото ми беше известно, аз си оставах единственият му приятел. И макар че, благодарение на майка си, той разполагаше с подходящите дрехи и се обличаше като най-популярните в училище момчета — дори носеше контактни лещи през повечето време — това не заблуждаваше никого: враждебно настроените спортни типове, които го помнеха от онези ужасни някогашни дни, продължаваха да го побутват насам-натам и да го наричат „Три-пи-о“ заради отдавнашната му грешка да се яви на училище с тениска с щампа от „Междузвездни войни“.

Анди открай време не беше бъбрив, не говореше много дори като дете, освен в някои редки случаи, в които избухваше, като че ли под налягане (голяма част от приятелството ни се бе изразявало в безмълвна размяна на комикси). Годините на тормоз в училище го бяха направили дори още по-мълчалив и затворен — вече не беше толкова склонен да употребява думи от речника на Лъвкрафт, а предпочиташе да се заравя в математика за напреднали и изобщо в научни занимания. Математиката никога не ме беше интересувала особено — бях, както се казва, „с висока лингвистична интелигентност“ — но, докато аз не оправдах надеждите, които бях давал първоначално в училище, и нямах интерес към високите оценки, ако постигането им изискваше тежък труд, Анди беше отличник по всички предмети и най-добър в класа. (Със сигурност щяха да го пратят в Гротън като Плат — перспектива, която го хвърляше в ужас още когато бяхме третокласници — ако родителите му не се безпокояха, с известно основание, да изпратят в интернат сина си, толкова тормозен от съученици, че веднъж едва не бе се задушил в плика, надянат на главата му по време на междучасие. А имаха и други основания за тревога; аз знаех за престоя на господин Барбър във „фермата за кукувици“, защото Анди ми беше казал, с обичайния си безразличен тон, че родителите му се бояли да не би той да е наследил донякъде същата „лабилност“, както се изрази той.)

Докато не ходеше на училище, за да бъде с мен, Анди се беше извинил, че се налага да учи, „но за съжаление е необходимо“, бе отбелязал той, беше подсмръкнал и бе избърсал носа си с ръкав. Натоварването му беше невероятно („адът на отличника“), и той не можеше да си позволи да изостане дори с ден. Докато той се бореше с явно безкрайните уроци (химия и математика, американска история, английски, астрономия, японски), аз седях на пода, опрял гръб на скрина му и броях на ум: по това време преди три дни тя беше жива, по това време преди четири дни, преди седмица… В мислите си виждах какво бяхме яли в последните дни преди смъртта й: последното ни посещение в гръцкия ресторант, последния път, когато отидохме в „Шън Ли Палас“, последния път, когато тя ми приготви вечеря (спагети карбонара), а после и вечерята преди това (пиле по индиански, беше се научила да готви това ястие в Канзас, от майка си). Понякога, за да създавам впечатление, че се занимавам с нещо, прелиствах стари броеве на „Фулметъл Алкемист“22 или едно илюстрирано издание на Х. Дж. Уелс, което стоеше в стаята му, но не бях в състояние да възприемам дори илюстрациите. Най-често се взирах в гълъбите, които пърхаха на перваза на прозореца, докато Анди попълваше безконечни таблици в тетрадката си по хирагана23, а коленете му подскачаха под масата, докато работеше.

Прозорците в стаята на Анди — част от една голяма спалня, която Барбърови бяха разделили наполовина — гледаха към Парк Авеню. В пиковия час около пешеходните пътеки се носеше ревът на клаксони, в прозорците на отсрещната страна на улицата гореше златна светлина и гаснеше горе-долу по същото време, когато и уличното движение започваше да оредява. Нощта си течеше (във фосфоресциращото сияние на уличните лампи виолетовите среднощни часове в града никога не ставаха истински черни), а аз се въртях в леглото, ниският таван над горното легло ме притискаше така тежко, та понякога наистина ми се струваше, че лежа под леглото, а не върху него.

Как бе възможно да тъгуваш за някой толкова, колкото аз тъгувах за майка си? Тя ми липсваше така, че исках да умра: това беше остра, физическа нужда, като нуждата от въздух, когато си под вода. Докато лежах буден, се опитвах да призова всичките си най-хубави спомени за нея — да ги фиксирам в съзнанието си, за да не я забравям — но вместо рождени дни и щастливи мигове постоянно си припомнях други случаи — например как няколко дни преди да загине ме спря в момента, когато излизах, за да махне някакъв конец от сакото на училищната ми униформа. Кой знае защо, това беше един от най-ясните ми спомени за нея: свитите й вежди, увереният жест, когато протягаше ръка към мен, всичко. Имаше и няколко случая — докато се реех неспокойно между будност и сън — когато се изправях рязко в леглото, дочул съвсем ясно в главата си нейния глас, произнасящ такива фрази, каквито несъмнено може да бе казвала някога, но всъщност аз не помнех, неща от рода на „Подхвърли ми една ябълка, моля те“ или „Питам се дали това нещо се закопчава отпред или отзад?“ и „Този диван е в позорно жалко състояние“.

В светлината от улицата по пода прелитаха черни ленти. Мислех, обзет от безнадеждност, за собствената си празна спалня, само на няколко преки оттук; за собственото си тясно легло с излиняла червена завивка. Със светещи на тъмно звезди, купени от планетариума, и картичка с кадър от филма на Джеймс Уейл „Франкенщайн“. Птичките се бяха върнали в парка, нарцисите цъфтяха; по това време на годината, когато се затопляше, ние понякога ставахме по-рано сутрин и вървяхме заедно пеш през парка, вместо да вземем автобуса до Уест Сайд. Само да можех да се върна назад и да променя случилото се, да намеря някакъв начин то да не се случи! Защо не бях настоял да закусим, вместо да отидем в музея? Защо господин Биймън не ни повика във вторник или в четвъртък?

Втората или третата вечер след смъртта на майка ми — така или иначе, скоро след като господин Барбър ме беше завел на лекар, за да се предприеме нещо против главоболието ми — семейство Барбър бяха поканили много гости в апартамента си, а беше късно да отменят поканата. Започна шушукане, развиваше се оживена дейност, която изобщо не бях в състояние да възприема.

— Струва ми се — каза госпожа Барбър, когато се появи отново в стаята на Анди, — че на вас двамата с Тио ще ви бъде по-приятно да си седите тук — независимо от небрежния й тон беше ясно, че това не е предложение, а заповед. — Ще бъде голяма скука, съмнявам се, че бихте се забавлявали. Ще помоля Ета да ви донесе храна от кухнята.

Двамата с Анди седяхме един до друг на долното легло и ядяхме коктейл от раци и сандвичи с артишок от картонени чинии — или по-скоро ядеше той, а аз се взирах в недокоснатата си чиния. Беше пуснал диск с някакъв екшън, на екрана експлодираха роботи сред дъжд от метал и пламъци. От дневната долиташе звън на чаши, ухание на восъчни свещи и парфюм, от време на време нечий глас се извисяваше в звънък смях. Искрящите звуци на It’s All Over Now, Baby Blue24, в динамичната трактовка на пианиста, сякаш достигаха до нас от друга вселена. Всичко беше загубено, аз бях загубил мястото си на картата: дезориентиращото усещане, че се намирам не в апартамента, в който трябваше да бъда, че съм се озовал в погрешното семейство, ме изтощаваше и аз се чувствах като пребит, замаян като пиян, готов да заплача, като подлаган на разпити затворник, който не е бил оставян да заспи в продължение на дни. Постоянно си казвах „Трябва да се прибера у дома“, и за милионен път си отговарях „Не мога“.

След четири дни, а може да са били и пет, Анди събра учебниците си в натъпканата до пръсване раница и тръгна отново на училище. През целия този ден, а и през следващия, аз седях в стаята му, бях включил телевизора на канала „Търнър Класик“, по който вървяха филмите, които майка ми гледаше в свободното си време. Тогава даваха екранизации по романи на Греъм Грийн — „Министерство на страха“, „Човешкият фактор“, „Падналият идол“, „Наемен убиец“. Вечерта на втория ден, когато чаках да започне „Третият човек“, госпожа Барбър (от глава до пети във „Валентино“, на път към някакво събитие във „Фрик“) се отби в стаята на Анди и обяви, че на другия ден тръгвам отново на училище.

— Всеки би се чувствал зле така — каза тя. — Седиш съвсем сам тук, това не е добре за теб.

Не знаех какво да кажа. Единственото, което ме караше да се чувствам що-годе нормално след смъртта на майка ми, беше да седя сам и да гледам филми.

— Крайно време е да се върнеш към някаква ежедневна рутина. Още утре. Знам, че не ти се вярва, Тио — каза тя, когато аз продължих да мълча, — но единственото, което ще ти помогне да се почувстваш по-добре, е да вършиш нещо.

Взирах се неотклонно в екрана на телевизора. Не бях ходил на училище от деня преди майка ми да загине, и докато не се връщах там, смъртта й изглеждаше някак неутвърдена официално. Върнех ли се там, тя щеше да се превърне в общоизвестен факт. Нещо по-лошо; в представата за връщане към някакво нормално ежедневие имаше нещо нередно, изглеждаше ми като предателство. Всеки път, когато си го припомнех, шокът ме връхлиташе наново, внезапно като плесница: нея вече я нямаше. Всяко ново събитие — всичко, което щях да правя в живота си оттук нататък — щеше да ни разделя все повече и повече: дни, в които тя не присъстваше, щяха да изпълват все по-голямото разстояние, което ни делеше. С всеки нов ден от остатъка на живота ми тя щеше да се отдалечава все повече.

— Тио.

Стреснат, вдигнах очи към нея.

— Стъпка по стъпка. Няма друг начин да се излезе от това състояние.

На следващия ден по „Търнър“ щеше да има кино-маратон, посветен на Втората световна война („Кайро“, „Скритият враг“, „Кодово име: Изумруд“), който наистина исках да гледам. Вместо това се измъкнах с усилие от леглото, когато господин Барбър надникна в стаята, за да ни събуди („Ставайте и не им прощавайте, хоплити!“) и се повлякох към автобусната спирка заедно с Анди. Денят беше дъждовен и доста хладен, поради което госпожа Барбър бе настояла да навлека едно старо палто с качулка на Плат, което ме караше да се чувствам неловко. Китси, малката сестричка на Анди, вървеше пред нас с танцова стъпка в розовия си шлифер, прескачаше локвите и се правеше, че не ни познава.

Знаех, че ще бъде ужасно и така и се оказа — още от секундата, в която влязох в яркоосветеното фоайе и долових добре познатата училищна миризма: дезинфектант с цитрусов аромат и нещо като мръсни чорапи. Написани на ръка съобщения по стените: списъци за записване за тенис и готварски курсове, прослушвания на изпълнители за училищна постановка на „Странна двойка“, за екскурзия до Елис Айлънд, известие, че още има свободни билети за традиционния пролетен концерт в Сентръл Парк — трудно бе да се повярва, че светът бе свършил, а по някакъв начин тези смехотворни занимания продължаваха да съществуват. Колко странно — в деня, когато бях за последен път в тази сграда, тя беше още жива. Продължавах да мисля за това, и всеки път мисълта ме поразяваше като нова: последния път, когато отворих това шкафче, последния път, когато докоснах тази тъпа книга, „Навлизане в биологията“, последния път, когато видях Линди Мейзъл да си слага гланц за устни с тази пластмасова пръчица. Не ми се вярваше, че няма как да проследя тези мигове обратно до един свят, в който тя не бе мъртва.

— Съжалявам.

Казваха го хора, които познавах, и хора, с които не бях разменил и една дума през живота си. Други — смеещи се и бърборещи по коридорите — замлъкваха, когато минех покрай тях, хвърляйки към мен печални или озадачени погледи. Други пък продължаваха да ме игнорират напълно, както играещи си кучета не обръщат внимание на някое болно или ранено животно сред тях; отказвайки да ме погледнат, те продължаваха да препускат и да вилнеят из коридорите, сякаш не бях там.

Особено Том Кейбъл ме избягваше така старателно, сякаш бях момиче, което бе зарязал. На обяд той не се виждаше никъде. В час по испански (влезе с ленива походка доста след началото на часа, пропускайки конфузната сцена, когато всички се струпаха с мрачни изражения около чина ми, за да ми изкажат съболезнования) не седна до мен, както обикновено, а съвсем отпред, изгърбен и проточил дългите си крака на една страна. По стъклата барабанеше дъжд, докато ние се борехме с превода на редица странни изречения, изречения, които биха дали повод за гордост на Салвадор Дали: за омари и плажни чадъри, и за Марисол с дългите мигли, която взема лимоновозеленото такси, за да отиде на училище.

След края на часа, когато излизахме от стаята, се отправих целенасочено към него, докато той си прибираше учебниците, и казах „Здрасти“.

— О, здравей, как е — отвърна той — резервирано, облегнал се назад с иронично извити вежди. — Разбрах за цялата история.

— Да — това беше обичайният тон на разговорите ни: прекалено надменни, за да се смесваме с останалите; шегите, които си разменяхме, бяха достъпни само за нас двамата.

— Кофти късмет. Лоша работа, наистина.

— Благодаря.

— Хей, трябваше да се направиш на болен, нали ти казах. Мама също побесня заради тая история. Направо щеше да експлодира! Е, какво — той сви леко рамене в мига зашеметено мълчание, последвал думите му, озъртайки се с такова изражение, като че ли искаше да каже „Не бях аз“, все едно, че бе хвърлил снежна топка с камък в нея.

— Както и да е. И така — продължи той с тон, който подсказваше, че животът си продължава. — Ами костюмът?

— Какво?

— Е — отстъпи леко и огледа иронично карираното палто, — несъмнено първо място в конкурса за двойници на Плат Барбър.

И въпреки волята си — беше истински шок, след дните, през които бях като вцепенен от преживения ужас, така внезапно и рязко, сякаш страдах от синдром на Турет25 — аз се разсмях.

— Страхотен лаф, Кейбъл — отвърнах аз с ненавистния ни, провлечен тон на Плат. И двамата бяхме добри имитатори, и често провеждахме цели разговори с гласовете на други хора: тъпи телевизионни говорители, скимтящи момичета, досадни и глупави учители. — Утре ще дойда, облечен като теб.

Но Том не влезе в тона ми и не реагира на шегата. Беше изгубил интерес.

— Ъъъ… по-добре недей — каза той и сви леко рамене с полуусмивка. — Друг път.

— Добре, друг път — бях раздразнен — какво, по дяволите, го прихващаше? И все пак част от постоянно поддържания от нас тон на черен хумор, който изглеждаше забавен единствено на нас, беше да се обиждаме и оскърбяваме взаимно; бях почти сигурен, че ще дойде при мен след часа по английски, или ще ме настигне тичешком, когато тръгнех да се прибирам, и ще ме хлопне по главата с тетрадката по алгебра. Но не го направи. На другата сутрин, преди първия час, той дори не ме погледна, когато му казах „здрасти“, а начинът, по който си проправи път край мен с безизразно лице, ме накара да застина на място. Линди Мейзъл и Манди Куейф, застанали пред шкафчетата си, се обърнаха и се спогледаха, кискайки се малко шокирано: „О, Божичко!“ До мен съученикът ми, с когото седяхме в лабораторията, Сам Уайнгартън, поклати глава.

— Ама че гъз — каза той на висок глас, достатъчно висок, за да се обърнат към него всички в коридора. — Голям гъз си, Кейбъл, нали ти е ясно?

Но на мен ми беше все едно — най-малкото, не се чувствах засегнат или потиснат. Приятелството ми с Том открай време имаше някаква налудничава, истерична отсянка, имаше в него нещо откачено, трескаво и малко опасно, и макар че същото някогашно високо напрежение присъстваше, стрелката за волтажа трептеше все така, но токът сякаш бе сменил посоката си, и вместо да правя щуротии с него в класната стая, ми идеше да натикам главата му в тоалетната чиния, да дръпна ръката му така, че да я изтръгна от ставата, да блъскам лицето му в тротоара, докато го разкървавя, да го принудя да яде кучешки лайна и боклуци от земята. Колкото повече мислех за това, толкова повече се разярявах, понякога бях толкова бесен, че започвах да крача напред-назад из банята и да си говоря сам под нос. Ако Кейбъл не ме беше накиснал пред господин Биймън („Сега вече знам, че онези цигари не са били твои, Тио…“)… ако не ме бяха отстранили временно от училище заради Кейбъл… ако мама не си беше взела свободен ден… ако не се бяхме озовали в музея във възможно най-лошия момент… та нали дори господин Биймън се беше извинил в известен смисъл за станалото! Защото несъмнено имаше проблеми с оценките ми (и куп други неща, за които господин Биймън не подозираше), но отключващият инцидент, причината, заради която бях повикан на онази среща, цялата онази история с цигарите в училищния двор — чия беше вината за това? На Кейбъл. Не може да се каже, че очаквах от него да се извини. Всъщност надали бих му казал някога нещо по този въпрос. Само че… какво бях аз сега? Парий? Персона нон грата? Та той дори не искаше да разговаря с мен? Бях по-дребен от Кейбъл, но не много по-дребен, и всеки път, когато по непреодолимия си навик остроумничеше в клас или претичваше покрай мен в коридора с новите си най-добри приятели, Били Уогнър и Тад Рандолф (така, както бяхме тичали някога заедно, винаги прекалено бързо, с онзи порив към лудост и опасност) — единственото, за което можех да мисля, бе колко ми се иска да го пребия жестоко, да чуя как момичетата се смеят, докато той отстъпва превит пред мен, потънал в сълзи: „Ооо, Том? Хлъц, хлъц, плачеш ли?“ (В старанията си да предизвикам сбиване го ударих по носа уж случайно, затваряйки със замах вратата на тоалетната в лицето му, и го блъснах в автомата за напитки така, че той изтърва гадните си картофки със сирене на пода, но вместо да ми се нахвърли — както копнеех да стори — той просто се подсмихна и си тръгна, без да каже дума).

Разбира се, не всички ме избягваха. Много от съучениците ми оставяха бележки и подаръци в шкафчето ми (включително и Изабела Кушинг и Мартина Лихтблау, най-харесваните момичета от моя випуск), а отдавнашният ми враг Уин Темпъл от пети клас ме удиви, когато дойде и ме притисна в мечешката си прегръдка. Но повечето хора реагираха в мое присъствие с предпазлива, малко притеснена учтивост. Не че обикалях насам-натам разплакан, дори не демонстрирах потиснатост, но все пак те прекъсваха разговорите си, когато сядах до тях на обяд.

От друга страна, възрастните ме притесняваха с многото внимание, което ми отделяха. Съветваха ме да си водя дневник, да разговарям с приятелите си, да си направя „колаж на спомените“ (шантав съвет в моите очи; съучениците ми се чувстваха неловко в мое присъствие, дори когато се държах съвсем нормално; последното нещо, което исках, беше да привличам внимание, споделяйки чувствата си с хората или заемайки се с художествени занаяти с терапевтична цел в кабинета по изкуства). Струваше ми се, че прекарвам неоснователно много време, застанал в празни класни стаи и кабинети (с поглед, вперен в пода, кимащ безсмислено), заедно с някой загрижен учител, помолил ме да остана след часовете, или придърпал ме настрана, за да поговорим. Учителят ми по английски, господин Нюспийл, седнал на катедрата, първо ми описа с развълнуван тон ужасната смърт на собствената си майка, издъхнала по вина на некадърен хирург, а след това ме потупа по гърба и ми даде тетрадка, в която да си водя записки; госпожа Суонсън, психологът на училището, ми показа две упражнения за правилно дишане и изказа предположение, че може да се почувствам по-добре, давайки отдушник на скръбта си, като изляза навън и започна да замерям с кубчета лед някое дърво; дори господин Боровски (учителят по математика, комуто приповдигнатият тон бе значително по-неприсъщ, отколкото на останалите учители) ме придърпа настрана в коридора, и, говорейки много тихо, приближил лице на около два инча от моето, ми описа чувството за вина, което го измъчвало, след като брат му загинал при катастрофа. (Чувството за вина се споменаваше често в тези разговори. Дали учителите ми вярваха, също като мен, че аз нося вина за смъртта на майка си? Изглежда беше така.) Господин Боровски се чувствал толкова виновен, задето оставил брат си да шофира пиян, тръгвайки си от дома му след някакво парти, че известно време мислел дори за самоубийство. Самоубийството може да се е мярвало и в моите мисли. Но самоубийството не беше решение.

Приемах учтиво всички тези съвети, със застинала усмивка, обзет от упорито усещане за нереалност. Мнозина възрастни сякаш приемаха това вцепенение като добър признак; спомням си особено как господин Биймън (англичанин с прекалено превзето произношение, който носеше някакъв тъп шофьорски каскет от туид и когото съвсем неоснователно бях започнал да ненавиждам, приемайки го като един от факторите, довели до смъртта на майка ми) ме поздрави за зрялата ми реакция и ме уведоми, че се справям „страхотно“ с положението. Може и наистина да съм се справял страхотно, не знам. Сигурно е, че не ревях на глас и не разбивах с юмруци прозорците, не правех нито едно от нещата, които според мен вършеха хората, когато се чувстваха така, както се чувствах аз. Но понякога, неочаквано, скръбта ме връхлиташе на вълни, които ме оставяха без дъх; а когато вълните се оттеглеха, установявах, че виждам около себе си отблъскваща разруха, пустота, осветена от толкова ярка и мъчителна светлина, че почти не ми оставаха спомени от времето, когато светът не е бил мъртъв.

Честно казано, дядо ми Декър и жена му бяха последното, което занимаваше мислите ми, и толкова по-добре, защото социалните работници не успяваха да ги открият с помощта на оскъдните данни, получени от мен. После госпожа Барбър почука един ден на вратата на Анди и каза:

— Тио, може ли да поговорим?

Нещо в тона й подсказваше, че има лоши новини, макар че точно сега ми бе трудно да си представя как положението би могло да се влоши. Когато седнахме в дневната — край един трифутов букет от напъпила върба и клонки, обсипани с ябълков цвят, току-що донесен от цветарския магазин — тя кръстоса крака и каза:

— Обадиха се от социалните служби. Свързали са се с баба ти и дядо ти. За съжаление се оказало, че баба ти е зле.

За миг не можах да съобразя.

— Дороти ли?

— Ако така я наричаш, да.

— О, тя всъщност не ми е истинска баба.

— Разбирам — отвърна госпожа Барбър с тон, по който личеше, че не разбира и няма желание да разбере. — Така или иначе, тя не е добре — някакво заболяване на гърба, доколкото разбрах — и дядо ти се грижи за нея. Което означава, че, разбираш ли, убедена съм, че те съжаляват, но казват, че не е удобно да отидеш при тях точно сега. Най-малкото, не и в дома им — допълни тя, когато аз не казах нищо. — Предложиха да плащат, за да живееш временно в хотел на „Холидей Ин“, който се намирал близо до къщата им, но това изглежда малко непрактично, нали?

В ушите си чувах неприятно жужене. Докато седях така, под нейния спокоен, леденосив поглед, по някаква причина се срамувах от себе си. Толкова се страхувах да не ме изпратят при дядо Декър и Дороти, че ги бях пропъдил почти напълно от съзнанието си, но съвсем различно бе да разбера, че те не ме искат.

По лицето й трепна едва забележимо съчувствие.

— Това не бива да те разстройва — каза тя. — Така или иначе, няма нужда да се безпокоиш. Уредено е да останеш при нас за още няколко седмици, най-малкото, докато свърши учебната година. Всички са единодушни, че така ще е най-добре. Между другото — допълни тя, привеждайки се към мен, — този пръстен е прекрасен. Семейна скъпоценност ли е?

— Ъъ, да — отвърнах. Сам не можех да си обясня защо, но бях започнал да нося пръстена на стареца почти постоянно със себе си. Най-често го държах в джоба на сакото си и постоянно си играех с него, но от време на време го слагах на средния си пръст и го носех, макар да ми беше широк и малко да се въртеше.

— Интересно. От семейството на майка ти или на баща ти?

— На майка ми — отвърнах след кратко мълчание. Не ми се нравеше посоката, която вземаше разговорът.

— Може ли да го видя?

Свалих пръстена и го пуснах в шепата й. Тя го вдигна към лампата и каза:

— Прелестно. Карнеол. И тази гравировка — гръко-римски период? Или е семеен герб?

— Мм, герб, струва ми се.

Тя се вгледа в митичния звяр, оголил нокти.

— Прилича на сфинкс — а може и да е крилат лъв — тя обърна пръстена на една страна в светлината и се взря във вътрешността му. — Ами този гравиран надпис?

Озадаченото ми изражение я накара да се намръщи.

— Не ми казвай, че никога не си го забелязвал. Чакай малко — тя стана, отиде до писалището, което имаше множество чекмедженца и открити отделения за писма, и се върна с една лупа. — Това ще свърши по-добра работа от очилата ми за четене — каза тя и загледа пръстена през лупата. — Този стар, калиграфски шрифт е труден за разчитане — приближи лупата до пръстена, после я отдалечи. — Блакуел. Това говори ли ти нещо?

— Ами… — всъщност в съзнанието ми се мерна нещо, нещо, което не можеше да бъде облечено в думи, но мисълта отлетя, изпари се, преди да добие плът.

— Виждам и гръцки букви. Много интересно — тя пусна пръстена обратно в ръката ми и добави: — Пръстенът е стар — личи по патината на камъка и по това колко е изтрита халката — виждаш ли? Някога, по времето на Хенри Джеймс, американците купували от Европа подобни камеи с антични изображения, и поръчвали да им правят от тях пръстени — сувенири от Голямата обиколка на Европа.

— Щом те не ме искат, къде ще трябва да отида?

За миг госпожа Барбър като че ли се стъписа. Но почти незабавно се съвзе и отвърна:

— Е, на твое място не бих се безпокоила за това сега. Вероятно най-добре за теб ще е да останеш тук още известно време и да завършиш учебната година, не е ли така? Освен това — тя посочи с глава — внимавай с пръстена и гледай да не го загубиш. Виждам колко ти е широк. Може би ще предпочетеш да го прибереш някъде на сигурно място, вместо да го носиш така.

Но аз продължих да го нося. Или — по-скоро — пренебрегнах съвета й да го скрия на сигурно място, и продължих да го държа в джоба си. Чувствах тежестта му, когато го поставях на дланта си; когато сключех пръсти около него, златото се затопляше от ръката ми, но гравираният камък оставаше хладен. Неговата тежест и старинност, смесицата от солидност и блясък ми действаха успокояващо; ако насочех достатъчно съсредоточено вниманието си към него, той имаше странната власт да ми дава опора в сегашното ми нестабилно състояние, да ме изолира от околния свят, но въпреки това не ми беше приятно да мисля за начина, по който се бях сдобил с него.

Не ми се искаше да мисля и за бъдещето си — защото, макар да не бях очаквал с желание новия живот в мерилендската провинция, изложен на хладната благосклонност на баба ми и дядо ми Декър, сега вече мисълта за онова, което щеше да стане с мен, почваше сериозно да ме тревожи. Всички изглеждаха дълбоко шокирани от идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“, предложена от дядо ми и Дороти, като че ли бяха предложили да ме настанят в барака в задния си двор, но на мен тя не ми се струваше чак толкова лоша. Открай време ми се искаше да живея на хотел, и макар че хотелите от веригата „Холидей Ин“ не бяха като онези, които бях виждал в представите си, със сигурност щях да се справя: хамбургери от обслужването по стаите, платени телевизионни канали, басейн през лятото, какво лошо би могло да има в това?

Всички (социалните работници, психиатърът Дейв и госпожа Барбър) не спираха да ми повтарят, че не е възможно да живея сам на хотел в някакво предградие в Мериленд, че каквото и да се случи, никога няма да се стигне дотам — и сякаш не осъзнаваха, че техните предполагаемо успокоителни думи увеличаваха тревогата ми стократно.

— Онова, което не бива да забравяш — казваше Дейв, психиатърът, комуто общинските служби бяха възложили да се грижи за мен, — е, че за теб ще се погрижат, каквото и да се случи. — Той беше трийсетинагодишен, носеше тъмни дрехи и очила с елегантни рамки, и винаги изглеждаше така, сякаш току-що бе присъствал на четене на поезия в криптата на някоя църква. — Защото има много хора, които се грижат за теб и искат за теб само най-доброто.

Бях започнал да реагирам подозрително, когато непознати ми обясняваха кое е най-добро за мен — същото бяха казали и социалните работници, когато стана дума за настаняване в дома на някое семейство.

— Но… на мен не ми се струва, че баба ми и дядо ми предлагат нещо толкова нередно — казах аз.

— Какво имаш предвид?

— Идеята за настаняването ми в „Холидей Ин“. Може там да се почувствам добре.

— Искаш да кажеш, че не би се чувствал добре в дома на баба си и дядо си?

— Не съм казал нищо подобно.

Той наклони глава на една страна.

— Не, но като се има предвид как постоянно споменаваш „Холидей Ин“ като нещо приемливо, ми се струва, че издаваш с това предпочитанието си към този вариант.

— Струва ми се значително по-приемливо от това да живея в чужд дом.

— Да — той се приведе напред, — но позволи ми да ти кажа нещо. Ти си едва тринайсетгодишен. И току-що си изгубил основната си опора, човека, който се е грижел за теб. Да заживееш сам тъкмо сега не е допустимо за теб. Искам да кажа, много е неприятно, че баба ти и дядо ти имат тези здравословни проблеми, но вярвай ми, убеден съм, че ще можем да измислим нещо, веднага щом състоянието на баба ти се подобри.

Не отговорих. Беше ясно, че никога не е виждал дядо Декър и Дороти. Макар че аз самият не ги бях виждал много пъти, основното нещо, което си спомнях от срещите ни, беше пълната липса на чувство за кръвна близост, безразличието в погледите, които спираха върху мен, сякаш бях някакво случайно хлапе, озовало се по погрешка там на излизане от мола. Перспективата да заживея с тях беше буквално невъобразима и аз тормозех паметта си с опити да измъкна от нея нещо за последното ми посещение в дома им — но нямах особен успех, защото тогава бях седем или осемгодишен. Помнех, че по стените имаше избродирани на ръка поговорки в рамки, както и някакво съоръжение на кухненския плот, в което Дороти сушеше плодове и зеленчуци. По едно време — след като дядо Декър ми беше изревал да не пипам с лепкавите си ръчички електрическото му влакче — баща ми бе излязъл да пуши навън (беше зима) и не бе влязъл обратно в къщата. „Боже Господи!“, бе казала майка ми, когато потеглихме отново с колата (идеята да се запозная с родителите на баща си беше нейна), и след това така и не отидохме там отново.

Няколко дни след като се бе получило предложението да бъда настанен в „Холидей Ин“, в дома на семейство Барбър се получи картичка за мен. (Казано между другото: нередно ли е да си мисля, че Боб и Дороти, както се бяха подписали, трябваше по-скоро да вдигнат телефона и да ми се обадят? Или дори да се качат в колата си и да дойдат в града, за да ме видят? Но те не направиха нито едно от двете неща — не че бях очаквал да долетят при мен, надавайки съчувствени възгласи, но все пак щеше да е мило, ако ме бяха изненадали с някой малък, нетипичен израз на привързаност).

Всъщност картичката беше от Дороти (името „Боб“, очевидно написано с нейния почерк, беше добавено допълнително в малкото пространство след собственото й име — явно се беше сетила със закъснение). Интересното беше, че пликът като че ли бе отварян на пара и след това залепен отново — дали го бе направила госпожа Барбър? или социалните работници? — но текстът на картичката бе написан несъмнено с отвесния европейски почерк на Дороти, който познавахме от пристигащите веднъж годишно у дома коледни картички, почерк, който — както бе отбелязал веднъж баща ми — би изглеждал по-добре на таблото пред ресторант „Ла Гулю“, където се изписваха с тебешир рибните специалитети на деня. Отпред на картичката се виждаше лале с клюмнала главичка, а надписът отдолу гласеше „Край няма“.

От малкото, което помнех за нея, знаех, че Дороти не си хаби думите напразно, и случаят с тази картичка не правеше изключение. След сърдечното встъпление — съжалявала за трагичната ми загуба и мислела за мен в тези дни на скръб — тя предлагаше да ми изпрати автобусен билет за Удбрайър, Мериленд, като същевременно споменаваше някакви неясни здравословни проблеми, които не давали възможност на нея и дядо Декър „да отговарят на изискванията“ за хора, които да поемат грижата за мен.

— Изисквания ли? — каза Анди. — Звучи така, като че ли искаш от нея десет милиона долара в небелязани банкноти.

Мълчах. Странно, но онова, което ме безпокоеше, беше снимката отпред на картичката. Беше съвсем обикновена картичка от онези, които се виждат подредени по стойките в супермаркетите, но все пак не ми се струваше подходящо да изпратиш на човек, чиято майка е умряла наскоро, снимка на увехнало цвете — колкото и артистично да бе изпълнена.

— Доколкото разбрах, тя била много болна. Защо пише именно тя?

— Не знам нищо повече от теб — бях си задал същия въпрос; струваше ми се неестествено кръвният ми дядо да не е написал нито ред и дори да не си е дал труд да се подпише.

— Може би — поде мрачно Анди, — дядо ти е развил болестта на Алцхаймер и тя го държи като затворник в собствения му дом. За да му вземе парите. Това се случва често, когато съпругите са по-млади, нали знаеш.

— Не ми се вярва той да има чак толкова много пари.

— И така може да е — съгласи се Анди и се покашля демонстративно. — Но не бива да се изключва и жаждата за власт. „Природа, със зъби и нокти, червени от кръв“26. Може да не иска ти да получиш дял от наследството.

— Приятелю — намеси се бащата на Анди, вдигайки внезапно поглед от „Файненшъл Таймс“, — струва ми се, че разговорът ви взема доста непродуктивна насока.

— Е, честно казано, аз не разбирам защо Тио да не остане да живее у нас — отвърна Анди, произнасяйки на глас собствените ми мисли. — Приятно ми е да бъда с него, а стаята ми е достатъчно просторна.

— Ами всички ние несъмнено с радост бихме го оставили да живее у нас — каза госпожа Барбър, но сърдечният й тон не беше толкова убедителен, колкото бих искал да бъде. — Но какво биха казали роднините му? Доколкото ми е известно, отвличането на непълнолетни все още не се допуска от закона.

— Но, татко, струва ми се, че в случая положението съвсем не е такова — продължи Анди с дразнещо безучастния си глас.

Господин Барбър стана рязко, взел в ръка чашата си с газирана вода. Не биваше да пие алкохол заради лекарствата, които вземаше.

— Тио, не си спомням, разбираш ли от ветроходство?

Трябваше да мине миг, преди да осъзная смисъла на въпроса му.

— Не.

— О, колко неприятно. Анди прекара забележително на ветроходния лагер в Мейн, нали така, Анди?

Анди мълчеше. Беше ми казвал многократно, че това са били най-ужасните две седмици в живота му.

— Запознат ли си със значението на морските сигнални флагове? — попита господин Барбър.

— Моля? — казах аз.

— Имам в кабинета си превъзходна схема, която бих ти показал с удоволствие. Не прави такива гримаси, Анди. Съвсем подходящо е едно момче да притежава подобни умения.

— Несъмнено, ако му се налага да спира преминаващ влекач.

— Тези твои остроумия са много досадни — каза господин Барбър, но изглеждаше по-скоро объркан, отколкото раздразнен. — Освен това — допълни той, обръщайки се към мен, — струва ми се, че ще останеш учуден, ако разбереш колко често системата за морска сигнализация се ползва в паради, във филмите и… ами знам ли, например в храма на Мелпомена.

Анди изкриви лице.

— В храма на Мелпомена — повтори той иронично.

Господин Барбър се обърна към него и го изгледа.

— Да, в храма на Мелпомена. Нещо забавно ли има в думите ми?

— Бих казал, че по-скоро прозвучаха пресилено.

— Е, аз не намирам в тях нищо пресилено. Със сигурност прабаба ти би се изразила точно така.

(Дядото на господин Барбър бил отхвърлен от доброто общество, защото взел за жена не много известната актриса Олга Осгуд.)

— Точно това искам да кажа и аз.

— А как трябва да се изразя според теб?

— Всъщност, татко, онова, което по-скоро искам да знам, е кога за последен път си видял употреба на морска сигнализация в която и да било театрална постановка.

— В „Саут Пасифик“27 — отвърна незабавно господин Барбър.

— С изключение на „Саут Пасифик“.

— Отказвам се да споря.

— При това се съмнявам, че ти или мама сте гледали някога „Саут Пасифик“.

— За Бога, Анди.

— Е, дори да сте гледали постановката. Един пример не е достатъчен, за да докаже правотата ти.

— Няма да продължавам този абсурден разговор. Хайде, Тио.

Оттогава нататък започнах да полагам особени усилия да се представя като образцов гост: сутрин си оправях леглото; никога не пропусках да кажа „моля“ и „благодаря“, и да направя всичко, което според мен майка ми би искала да направя. За съжаление домакинството на семейство Барбър не беше от тези, в които човек би могъл да покаже благодарността си, грижейки се за по-малките деца или помагайки в миенето на съдовете. Като се започне с жената, която идваше да се грижи за растенията — потискащо задължение, тъй като поради недостига на светлина в апартамента повечето растения умираха и личната асистентка на госпожа Барбър, чиито основни задължения се свеждаха като че ли до пререждане на гардеробите и на колекцията порцелан, домакинският персонал наброяваше около осем души. (Когато веднъж попитах госпожа Барбър къде е пералнята, тя ме изгледа така, като че ли бях поискал луга и свинска мас, за да сваря сапун).

Но въпреки че не изискваха нищо от мен, усилията да се вградя в това безупречно и сложно домакинство ме излагаха на огромно психическо напрежение. Отчаяно се стремях да се слея с общия фон да се плъзгам невидим сред псевдокитайските декорации като риба в коралов риф — и все пак стотици пъти дневно привличах към себе си нежелано внимание: с това, че ми се налагаше да питам за всяка дреболия, било то за кърпа за лице, лейкопласт или острилка; с това, че нямах ключ и се налагаше да звъня всеки път, когато се прибирах и излизах — дори с добронамерените си опити да оправям леглото си сутрин (госпожа Барбър ми обясни, че е по-добре да оставя Иренка или Есперанса да го оправят, защото имали повече опит и се справяли по-добре с ъглите). Отваряйки една врата, счупих орнаментираното връхче на една старинна закачалка; два пъти задействах неволно алармената инсталация; и дори се озовах една нощ в спалнята на господин и госпожа Барбър, докато се лутах, търсейки банята.

За щастие родителите на Анди толкова рядко си стояха у дома, че присъствието ми като че ли не им създаваше особени неудобства. Освен ако не посрещаше гости, госпожа Барбър излизаше сутрин към единайсет — наминаваше за час-два преди вечеря, за да изпие един джин с лайм и да вземе, както се изразяваше тя „една малка вана“ — и се прибираше чак след като ние вече си бяхме легнали. Господин Барбър виждах дори по-рядко, като изключим уикендите и случаите, когато се шляеше из апартамента след работа със своята газирана вода в чаша, увита със салфетка, и чакаше госпожа Барбър да се облече, за да отидат някъде за вечерта.

Безспорно най-сериозният проблем, който се изправяше пред мен, бяха братята на Анди и сестра му. Макар че Плат, за щастие, бе заминал да тормози по-малките ученици в Гротън, Китси и най-малкият брат, Тоди, едва седемгодишен, очевидно се дразнеха от присъствието ми и считаха, че узурпирам и малкото внимание, което получаваха от родителите си. Имаше много капризи и цупене, много блещене и враждебно кискане от страна на Китси, както и една (озадачаваща за мен и никога неизяснена докрай) разправия, когато тя се оплака на приятелите, на домашните прислужници и на всички, които бяха склонни да я слушат, че съм влязъл в нейната стая и съм ровил из колекцията прасенца-касички на лавицата над бюрото й. Що се отнася до Тоди, той помръкваше все повече, забелязвайки, че седмиците си минават, а аз не си отивам, и често задаваше въпроси, които принуждаваха майка му да го щипе под масата. Питаше ме къде живея, още колко ще остана при тях, имам ли баща и ако имам, къде е той?

— Добър въпрос — отвърнах аз в последния случай, предизвиквайки ужасения кикот на Китси, много популярна в училище и — макар едва деветгодишна — толкова очарователна с бялорусите си коси, колкото Анди беше невзрачен.

Настана моментът, когато една фирма, занимаваща се с пренасяне на мебели, щеше да изпрати хора да опаковат вещите на майка ми и да ги закарат някъде на склад. Но преди те да влязат в апартамента, аз трябваше да отида там, за да отделя нещата, които исках да имам и онези, от които имах нужда. Картината присъстваше в съзнанието ми като едно далечно дразнене, несъразмерно слабо в сравнение с действителната й значимост, все едно, че беше някакъв училищен проект, който все забравях да довърша. Трябваше в определен момент да я върна в музея, но все още не бях измислил как да го направя, без да предизвикам огромна суматоха.

Вече бях пропуснал една възможност да я върна — когато госпожа Барбър бе отпратила някакви детективи, дошли да ме търсят. Тоест аз разбрах, че са били детективи (или може би дори от криминалната полиция) от онова, което ми каза Келин, момичето от Уелс, което се грижеше за най-малките деца. Прибирала Тоди от детската градина, когато се появили непознатите и питали за мен.

— Цивилни, нали разбираш? — каза тя и повдигна многозначително едната си вежда. Беше пълно момиче, говореше много бързо и бузите й бяха винаги така зачервени, сякаш бе стояла до открит огън. — Имаха такъв един вид.

Бях прекалено уплашен, за да я попитам какво разбира под „такъв един вид“; а когато влязох плахо при госпожа Барбър, за да разбера какво ще каже тя по въпроса, се оказа, че тя е заета.

— Извинявай — каза го, без да ме погледне, — имаш ли нещо против да поговорим за това по-късно?

След половин час щяха да запристигат гостите, сред тях един прочут архитект и прочут балетист от нюйоркския балет; тя нервничеше, защото закопчалката на колието й беше нестабилна, а и климатикът не работеше, както трябва.

— Неприятности ли ще имам?

Изтърсих го, без да съзнавам какво говоря. Госпожа Барбър се закова на място.

— Тио, не ставай смешен — отвърна тя. — Бяха много мили, много деликатни, просто не мога да ги оставя да се навъртат тук точно сега. Появиха се, без да се обадят предварително по телефона. Така или иначе, обясних им, че моментът не е подходящ, което те, разбира се, забелязаха и сами — тя посочи служителите от кетъринга, които шетаха насам-натам и техника, стъпил на стълба, който надничаше във вентилационната шахта, светейки си с фенерче. — Хайде, бягай. Къде е Анди?

— Ще се прибере след час. За часа по астрономия ги заведоха в планетариума.

— Е, ядене има в кухнята. Нямам много излишни тарталети, затова пък можете да ядете колкото си искате от малките сандвичи. А след като разрежат тортата, нямам нищо против да си вземете и от нея.

Говореше така безгрижно, че три дни по-късно, когато посетителите дойдоха да ме търсят в час по геометрия, аз бях забравил напълно за тях — единият млад, другият — по-възрастен, безлично облечени, те почукаха учтиво на отворената врата.

— Може ли да се видим с Тиодор Декър? — обърна се по-младият мъж с черти на италианец към господин Боровски, докато по-възрастният оглеждаше добродушно класната стая.

— Искаме само да поговорим с теб, нали нямаш нищо против? — каза по-възрастният, докато вървяхме към всяващата страх стая за разговори, където щеше да се проведе срещата с господин Биймън и майка ми в деня, когато тя загина. — Не се плаши.

Беше чернокож, с много тъмен цвят на кожата и сива козя брадичка — изглеждаше суров, но и симпатичен, като готино ченге от телевизионен сериал. — Просто се опитваме да възстановим много събития от онзи ден и се надяваме ти да можеш да ни помогнеш.

Първоначално се бях стреснал, но когато той каза „Не се плаши“, му повярвах — докато не отвори вратата на стаята. Там седяха моето проклятие, господин Биймън, наперен както винаги, с костюм с жилетка и часовник на верижка; Енрике, социалният работник; госпожа Суонсън, училищният психолог (същата, която ми беше казала, че ще се почувствам по-добре, ако замерям някое дърво с ледени кубчета); Дейв, психиатърът, както обикновено с черни джинси „Ливайс“ и черно поло — и най-неочакваното — госпожа Барбър, с обувки с високи токчета и перленосив костюм, който изглеждаше така, сякаш струваше повече от месечните заплати на всички останали, които се бяха събрали в тази стая, взети заедно.

Паниката сигурно се бе изписала ясно на лицето ми. Може би нямаше да бъда чак толкова уплашен, ако разбирах малко по-ясно нещо, което по онова време не осъзнавах докрай: че бях малолетен и че ако бях подложен на официален разпит, присъствието на родител или настойник бе задължително — именно затова бяха повикани всички, за които най-общо се приемаше, че защитават интересите ми. Но единственото, което разбрах, когато видях всички тези хора и касетофона насред масата, беше, че някакви официални лица са се събрали, за да решат съдбата ми и да се разпоредят с мен така, както намерят за добре.

Седях вдървено и търпеливо отговарях на встъпителните им въпроси (имам ли хобита? спортувам ли?), докато на всички не стана ясно, че общите приказки не спомагат особено да се отпусна.

Би звънецът за края на часа. Откъм коридора се чуваше как хлопат вратичките на шкафчетата, долитаха далечни гласове.

— Свършен си, Талъм — подвикна злорадо някакво момче.

Мъжът с вид на италианец — беше се представил като Рей — придърпа стол и седна пред мен, така че коленете ни почти се опираха. Беше млад, но пълен, приличаше на добродушен шофьор на лимузина, а очите му със смъкнати външни ъгълчета изглеждаха влажни, сълзящи, сънливи, като че ли пиеше.

— Искаме само да разберем какво си спомняш — каза той. — Да се поровим в паметта ти, да си съставим някаква обща картина за онази сутрин, нали разбираш? Защото може би, спомняйки си някои дреболии, може да си припомниш нещо, което да ни бъде от полза.

Седеше толкова близо до мен, че долавях миризмата на дезодоранта му.

— Какво например?

— Например какво си ял на закуска онази сутрин. Това е добро за начало, какво ще кажеш?

— Ами… — бях се вторачил в златната гривна с плочка с личните му данни, която носеше на китката си. Въпросът не беше от онези, които очаквах да ми зададат. Истината беше, че онази сутрин не бяхме закусили изобщо, защото имах неприятности в училище и мама ми беше сърдита, но се притеснявах да го кажа.

— Не си ли спомняш?

— Палачинки — изтърсих в отчаянието си.

— О, така ли? — Рей впери в мен проницателния си поглед. — Майка ти ли ги направи?

— Да.

— А какво сложи в тях? Боровинки, шоколад?

Кимнах.

— И двете?

Чувствах, че всички ме гледат. После господин Биймън каза — така високопарно, сякаш се намираше в час по обществен морал:

— Не е необходимо да си измисляш отговор, ако не си спомняш.

Цветнокожият, който седеше в ъгъла с бележник, хвърли към господин Биймън остър, предупреждаващ поглед.

— Всъщност се забелязват някои нарушения в паметта — намеси се с тих глас госпожа Суонсън, която си играеше с очилата, окачени на шията й на верижка. Беше вече баба, носеше дълги бели ризи, а дългата си сива коса носеше на плитка, падаща на гърба. Учениците, изпращани в кабинета й за консултации, я наричаха „Свами“28. По време на срещите ни в училище, като изключим съвета за ледените кубчета, ме беше научила как да вдишвам и издишвам на три етапа, за да освобождавам емоциите си, и ме беше накарала да рисувам мандала, представляваща нараненото ми сърце. — Ударил е главата си, нали, Тио?

— Така ли е? — попита Рей, поглеждайки ме открито.

— Да.

— Прегледа ли те лекар?

— Не веднага — обади се госпожа Суонсън.

Госпожа Барбър кръстоса краката си в глезените.

— Отведох го в спешното отделение на болницата „Ню Йорк Презбитериън“ — каза тя спокойно. — Когато го доведоха в дома ми, се оплакваше от главоболие. Погрижихме се за това след един ден. Като че ли преди това никой не се беше сетил да го попита пострадал ли е по някакъв начин.

Енрике, социалният работник, понечи да възрази, но след като по-възрастният, цветнокож полицай (припомних си името му, беше Морис) го изгледа предупредително, замълча.

— Виж какво, Тио — поде Рей и ме потупа по коляното. — Знам, че имаш желание да ни помогнеш. Искаш да ни помогнеш, нали?

Кимнах.

— Прекрасно. А ако се случи да те питаме за нещо, а ти не знаеш отговора, можеш спокойно да кажеш, че не знаеш.

— Искаме просто да нахвърляме цял куп въпроси, и да видим дали ще откриеш в паметта си нещо, свързано с някой от тях — каза Морис. — Съгласен ли си?

— Имаш ли нужда от нещо? — вгледа се Рей внимателно в мен. — Може би вода? Газирана?

Поклатих глава. На територията на училището не се позволяваше употребата на газирани напитки — в момента, когато господин Биймън се обади:

— Съжалявам, на територията на училището не се позволява употребата на газирани напитки.

Рей направи гримаса, с която сякаш казваше: „Я стига бе“ — не бях сигурен дали господин Биймън го видя или не.

— Съжалявам, моето момче, опитах — каза той, обръщайки се към мен. — По-късно мога да изтичам и да ти донеса нещо безалкохолно от бакалията, ако искаш, става ли? И така — той плесна с ръце. — Колко време беше изминало според теб от момента, когато влязохте с майка ти в музея, до първата експлозия?

— Струва ми се, около час.

— Струва ти се или си уверен?

— Струва ми се.

— Мислиш, че може да е било повече от час? Или по-малко?

— Не мисля, че е било повече от час — отвърнах след дълга пауза.

— Опиши ни собствените си спомени за инцидента.

— Не видях какво се случи — казах аз. — Всичко си беше наред, после — гръмовен проблясък и трясък.

— Гръмовен проблясък?

— Не исках да кажа това. Имах предвид, че трясъкът беше гръмовен.

— Ти каза трясък — намеси се Морис, пристъпвайки напред. — Как мислиш, ще можеш ли да ни опишеш в по-големи подробности как прозвуча този трясък?

— Не знам. Просто беше… много силен — добавих, когато те продължиха да ме гледат, като че ли очакваха да кажа още нещо.

В настаналото мълчание долових едва чуто кликване: госпожа Барбър, свела глава, дискретно проверяваше съобщенията на своя „блакбери“.

Морис се покашля.

— А някаква миризма?

— Моля?

— Да си доловил някаква конкретна миризма в моментите непосредствено преди взрива?

— Не, не мисля.

— Съвсем нищо? Сигурен ли си?

Докато въпросите продължаваха да се сипят — все едни и същи, в променена поредност, за да ме объркат, а от време на време се появяваше и по някой нов — аз събрах сили, очаквайки напразно да стигнат до картината. Просто щях да си призная и да приема последиците, без значение какви щяха да бъдат те (вероятно много сериозни, тъй като по всичко личеше, че скоро грижите за мен щяха да бъдат поети от държавата). В два случая едва не издърдорих всичко в страха си. Но колкото повече въпроси задаваха (къде съм бил, когато съм получил удара по главата? кого съм видял и с кого съм разговарял, слизайки надолу?), все повече ми ставаше ясно, че те нямат и най-слаба представа от онова, което се бе случило с мен — нито в коя зала съм бил, когато избухна бомбата, нито дори от кой изход съм напуснал сградата.

Разполагаха с план на музея; залите бяха отбелязани не с имена, а с номера — 19А и 19В, номера и букви в подобие на лабиринт, стигащи до 27.

— Тук ли беше при първата експлозия? — питаше Рей и сочеше. — Или тук?

— Не знам.

— Не бързай.

— Не знам — повторих с известно отчаяние. Схемата на залите имаше смущаващия вид на нещо, създадено от компютър, като част от видеоигра или възстановката на бункера на Хитлер, която бях видял по телевизионния канал „Хистъри“, нещо, което в действителност ми се струваше неразбираемо и не можех да свържа с пространствата — такива, каквито ги помнех.

Той посочи към друго място и каза:

— Виждаш ли този квадрат? Това е експозиционен панел с картини, окачени на него. Знам, че помещенията ти изглеждат еднакви, но може би ще успееш да си спомниш къде си бил, ориентирайки се по него?

Взирах се отчаяно в схемата и не отговарях. (Всичко ми е изглеждало така непознато донякъде и защото те са ми показвали онази част от сградата, където е била намерена майка ми — през доста зали от мястото, където бях аз, когато се взриви бомбата — но аз разбрах това доста по-късно).

— Не си забелязал никого на излизане — каза окуражаващо Морис, повтаряйки това, което вече им бях казал.

Поклатих глава.

— Съвсем нищо ли не си спомняш?

— Е, искам да кажа… покрити тела. Разхвърляни спасителни съоръжения.

— Но не и някой, който да е излизал от зоната на експлозията или да е влизал там.

— Не видях никого — повторих упорито. Вече бяхме говорили за това.

— Следователно не си видял и никакви пожарникари или хора от спасителните екипи.

— Не.

— Предполагам, тогава може да кажем със сигурност, че те вече са били получили заповед да напуснат сградата по времето, когато ти си дошъл на себе си. Следователно говорим за период от около четиридесет минути до час и половина след първата експлозия. Можем ли да твърдим това със сигурност?

Свих отпаднало рамене.

— Това „да“ ли означава или „не“?

Взирах се в пода.

— Не знам.

— Какво не знаеш?

— Не знам — повторих аз, а последвалото мълчание беше толкова дълго и смущаващо, та ми се стори, че няма да издържа и ще се разплача.

— Спомняш ли си втория взрив?

— Извинете, че се намесвам — обади се господин Биймън, — но това действително ли е необходимо?

Рей, който ме разпитваше, се извърна.

— Моля?

— Не съм убеден, че разбирам на какво основание бива подлаган на всичко това.

Съхранявайки старателно неутрален тон, Морис отвърна:

— Проучваме местопрестъпление. Нашата работа е да открием какво се е случило там.

— Да, но вие несъмнено разполагате с други възможности за действие в такива рутинни случаи. Бих предположил, че там вътре е имало всевъзможни охранителни камери.

— Няма спор — намеси се рязко Рей. — Само че камерите не могат да заснемат нищо през дима и прахта. Или ако в резултат на взрива са изкривени така, че гледат към тавана. Да видим сега — той се облегна с въздишка на стола си. — Ти спомена дим. Усети миризмата му или го видя?

Кимнах.

— Кое от двете? Помириса го или го видя?

— И двете.

— Откъде идваше според теб?

Канех се отново да кажа, че не знам, но се оказа, че господин Биймън не е изказал докрай съображенията си.

— Простете, но аз изобщо не мога да разбера каква е ползата от охранителните камери, ако те не са в състояние да функционират при авария — каза той, обръщайки се към всички в стаята. — При сегашното ниво на технологиите, и толкова много предмети на изкуството…

Рей се обърна, за да му отвърне гневно, но застаналия в ъгъла Морис вдигна ръка и каза на висок глас:

— Момчето е важен свидетел. Системата за наблюдение не е проектирана да оцелее в такава ситуация. А сега, извинете, но ако не можете да се въздържите с коментарите си, ще се наложи да ви помолим да напуснете, сър.

— Аз съм тук в качеството си на застъпник на детето. Имам право да задавам въпроси.

— Не и ако нямат пряка връзка с благосъстоянието на детето.

— Странно, според мен става дума точно за това.

В този момент Рей се завъртя на стола, който беше поставил срещу мен.

— Сър, ако продължавате да възпрепятствате хода на разпита, ще се наложи наистина да напуснете — каза той.

— Нямам никакво намерение да ви преча — заяви господин Биймън в последвалото напрегнато мълчание. — Уверявам ви, през ум не ми минава подобно нещо. Продължавайте, моля — той махна раздразнено с ръка. — Не бих искал да ви възпирам.

Въпросите продължаваха. Откъде е идвал димът? Какъв е бил цветът на забелязания от мен отблясък? Кой е влизал в тази зона и е излизал от нея преди взрива? Забелязал ли съм нещо необичайно, каквото и да е то, преди взрива или след него? Гледах снимките, които те ми показваха — невинни, безизразни лица, не познавах нито един от тези хора. Паспортни снимки на туристи-азиатци и на пенсионери, майки и пъпчиви тийнейджъри, усмихващи се на син фон във фотоателиета — обикновени лица, лица, които се забравят лесно, и все пак с някакво трагично излъчване. После разпитващите се върнаха към схемата. Дали не бих се опитал, за последен път, да определя на картата мястото, на което съм се намирал? Тук или тук? Или може би тук?

— Не помня.

Повтарях тези думи отново и отново: отчасти защото наистина не можех да бъда сигурен, отчасти защото се страхувах и ужасно ми се искаше разпитът да приключи, но и защото в стаята цареше подчертано напрежение и нетърпение; другите възрастни явно бяха се споразумели негласно, че аз не знам нищо и трябва да бъда оставен на спокойствие.

После изведнъж всичко приключи.

— Тио — каза Рей, изправи се и постави месестата си ръка на рамото ми, — искам да ти благодаря, приятелю, задето направи за нас, каквото можа.

— Няма проблем — отвърнах, смутен от изненадващо рязкото приключване на разговора.

— Знам отлично колко трудно ти беше. Никой, наистина никой не би поискал да си припомня такива неща. То е все едно, че — той очерта с ръце нещо като рамка за картина — събираме части на пъзел, опитваме се да си изясним какво се е случило там вътре, а ти може би разполагаш с някои части от пъзела, които никой друг не може да даде. Наистина ни помогна много, като се съгласи да поговориш с нас.

— Ако си спомниш още нещо — каза Морис, привеждайки се, за да ми подаде една визитна картичка (която госпожа Барбър бързо грабна и прибра в чантата си), — ще ни се обадиш, нали? Ще му напомните, нали, госпожо — обърна се той към госпожа Барбър, — да ни се обади, ако има още нещо, което да ни каже? Служебният номер е на картичката, но — той извади от джоба си химикалка, — бихте ли ми я върнали за момент, ако обичате?

Госпожа Барбър отвори безмълвно чантата си и му върна картичката.

— Така, така — той щракна с химикалката и надраска някакъв телефонен номер на гърба. — Това е номерът на мобилния ми телефон. Можете да оставите съобщение в офиса, разбира се, но ако не ме откриете там, ми се обадете на мобилния, става ли?

Докато всички се тълпяха на вратата, госпожа Суонсън се насочи с плавната си походка към мен и обгърна раменете ми с ръка с присъщата си непринуденост.

— Здрасти — каза тя, като че ли бяхме първи приятели. — Как вървят нещата?

Отклоних поглед и направих гримаса, която трябваше да означава „добре, струва ми се“.

Тя погали ръката ми, като че ли бях любимата й котка.

— Браво на теб. Знам, че трябва да е било много тежко. Искаш ли да се отбиеш в кабинета ми за няколко минути?

Забелязах с ужас, че Дейв, психиатърът, се навърта зад нея, зад него пък стоеше Енрике, социалният работник, с ръце на кръста и нетърпелива полуусмивка на устните.

— Моля ви — казах, а отчаяното ми нежелание сигурно се е долавяло в гласа ми, — искам да се върна в час.

Тя стисна ръката ми над лакътя; забелязах как хвърли поглед към Дейв и Енрике. После отвърна:

— Разбира се. Къде е следващият ти час? Ще те заведа.

Междувременно беше дошло време за часа по английски — последният за деня. Изучавахме поезията на Уолт Уитман:

Недоумяващи лица. В късния следобед в задушната класна стая е надвиснал сънлив унес, през отворените прозорци долита шумът на уличното движение от Уест Енд Авеню. Учениците се облягат с лакти на чиновете, отпуснали глави в ръцете си, и драскат в полетата на своите тетрадки със спирали.

Взирах се през прозореца, към мръсния резервоар за дъждовна вода на отсрещния покрив. Разпитът (така приемах приключилия току-що разговор) ме беше смутил дълбоко, беше слял набързо като в стена разпилените усещания, които ме връхлитаха най-неочаквано и мигновено: задушлив поток от химикали и дим, искри и оголени жици, леденобялото сияние на аварийното осветление, така силно, че сякаш се губех в него. Случваше се съвсем произволно, докато бях на училище или пък на улицата — застивах в крачка, когато вълната отново ме заливаше и виждах очите на момичето, вперени в моите в онзи странен, изметнат миг, преди светът да се разлети на късове. Понякога се осъзнавах, неуверен, че съм чул какво ми е било казано току-що, виждайки как съученикът, с когото бяхме работили в лабораторията по биология, ме гледа вторачено, или как човекът, на чийто път бях застанал пред хладилника с безалкохолни напитки в корейския супермаркет, казва „Хайде, хлапе, давай, не мога да се мотая тук цял ден“.

Сред снимките, които ми показаха, не разпознах момичето — нито пък стареца. Полека пъхнах ръка в джоба на сакото си и затърсих пръстена. Преди няколко дни бяхме записали в тетрадките си думата consanguinity — кръвно родство, връзка, създавана от кръвта. Лицето на стареца беше така разкъсано и унищожено, че дори не бих могъл да си спомня как точно е изглеждал, но помнех прекалено ясно топлата влага на кръвта му по ръцете ми — особено като се има предвид, че в известен смисъл тази кръв беше още там, долавях мириса й, усещах в устата си вкуса й, и разбирах защо се говори за „кръвни братя“ и как кръвта свързва хората. През есента в часовете по английска литература бяхме чели „Макбет“, но едва сега започвах да разбирам защо лейди Макбет никога не би могла да измие кръвта от ръцете си, защо кръвта не изчезваше въпреки нейните опити да я измие.

Тъй като се оказваше, че понякога съм се въртял и викал насън, будейки Анди, госпожа Барбър бе започнала да ми дава по едно малко зелено хапче, наречено „Елавил“, което според нейното обяснение щяло да пропъжда нощните ми страхове. Чувствах се неудобно, защото сънищата ми не бяха дори истински кошмари, а само тревожни интермедии, в които майка ми бе останала да работи до късно и нямаше как да се прибере — понякога някъде на север, в някакви опустошени от пожар земи, сред автоморги, където в дворовете лаеха вързани на вериги кучета. Обикновено в сънищата си я търсех по товарни асансьори и в запустели сгради, чаках я нощем на непознати автобусни спирки, мярвах жени, приличащи на нея, през прозорците на преминаващи влакове или не успявах да вдигна слушалката, когато тя се обаждаше да ме търси в дома на семейство Барбър — разочарования и разминавания на косъм, сред които се мятах и се събуждах, поемайки рязко и шумно дъх, проснат потен в утринната светлина, измъчван от гадене. Лошото не бяха опитите да я намеря, а събуждането, когато осъзнавах, че тя е мъртва.

Със зелените хапчета дори сънищата чезнеха в задушен мрак. (Сега осъзнавам, макар тогава да не ми правеше впечатление, че госпожа Барбър никак не е била права да ми дава лекарства, които никой не ми е предписвал, в допълнение към предписаните ми от Дейв жълти капсули и мънички оранжеви топченца). Сънят, когато идваше, напомняше на пропадане в яма, и сутрин често ми беше много трудно да се събудя.

— Черен чай, това е решението — каза господин Барбър една сутрин, когато клюмах над закуската си, и ми наля чаша от силната запарка в собствения му чайник. — „Асам Сюприйм“. Силен като конски ритник. Ще измете всякакви медикаменти от организма ти. Знаеш ли за Джуди Гарланд? Как се е справяла преди представление? Е, баба ми ми е разказвала как Сид Лъфт29 винаги се обаждал в близкия китайски ресторант и поръчвал пълен чайник, за да промие всички барбитурати от мозъка й — било е в Лондон, струва ми се, когато играела в „Палейдиъм“, и единственото, което я спасявало, бил силният чай, понякога било много трудно да я събудят, разбираш ли, просто да я измъкнат от леглото и да я облекат…

— Не може да пие това нещо, сигурно има вкус на киселина от батерия — каза госпожа Барбър, пусна в чая две бучки захар и добави солидна доза сметана, преди да ми подаде чашата. — Тио, неприятно ми е да повтарям едно и също, но наистина трябва да хапнеш нещо.

— Добре — отвърнах сънливо, но не направих опит да отхапя малко от мъфина с боровинки. За мен храната имаше вкус на картон; не бях изпитвал глад от седмици.

— Ако предпочиташ препечени филийки с канела? Или овесени ядки?

— Направо е смешно, че не ни позволяваш да пием кафе намеси се Анди, който имаше обичая да си купува голяма чаша кафе от „Старбъкс“ на път за училище, както и следобед, когато се връщаше, но родителите му не знаеха за това. — Много си изостанала в това отношение.

— Възможно е — отвърна хладно госпожа Барбър.

— Дори половин чаша би била от полза. Нелогично е от твоя страна да очакваш да вляза в час по химия за напреднали в 8.45 сутринта без кофеин в организма си.

— Съчувствам ти — отбеляза господин Барбър, без да вдига глава от вестника.

— Не проявяваш никакво разбиране. На всички останали е позволено.

— Случайно съм наясно, че това не е истина — каза госпожа Барбър. — Беси Ингърсол ми каза…

— Може госпожа Ингърсол да не позволява на нейната Сабин да пие кафе, но така или иначе е необходимо нещо доста по-сериозно от чаша кафе, за да помогне на Сабин Ингърсол да посещава часове за напреднали по какъвто и да е предмет.

— Не трябваше да казваш това, Анди, много е злобно.

— Е, такава е истината — отвърна Анди невъзмутимо. — Сабин е тъпа като пън. Предполагам, че има основание да си пази здравето, защото не може да се похвали с нещо друго.

— Умът не е всичко, скъпи. Би ли ял яйца на очи, ако поръчам на Ета да направи? — обърна се към мен госпожа Барбър. — Или може би пържени? Или бъркани? Изобщо, както ги предпочиташ?

— Аз обичам бъркани яйца! — обади се Тоди. — Мога да изям четири.

— Не, не можеш, приятелче — каза господин Барбър.

— Мога пък! Мога да изям шест! Цяла кутия!

— Не е като да искам „Декседрин“30 — продължи Анди. — Макар че в училище мога да си доставя, ако изпитам нужда.

— Тио? — настоя госпожа Барбър. Забелязах, че Ета, готвачката, стои на прага. — Какво ще кажеш за едно яйце?

— Нас никой не ни пита какво искаме за закуска — заяви Китси; но макар че го каза на много висок глас, всички се престориха, че не са я чули.

Една неделна сутрин изплувах към светлината, изтръгвайки се от тежък и много объркан сън, от който не ми остана никакъв спомен освен бръмчене в ушите и мъчителния копнеж по нещо, изплъзнало се от пръстите ми и паднало в дълбок пролом, така че никога нямаше да го видя отново. И все пак по някакъв начин — сред тези дълбини, в които бях потънал, сред прекъснатите нишки и безследно изчезналите фрагменти от съня — в мислите ми се открояваше едно изречение, примигвайки в мрака като новините, които пълзят по лентата в долната част на телевизионния екран: „Хобарт и Блакуел. Звъни на зеления звънец“.

Лежах, вперил поглед в тавана, не исках да помръдна. Думите бяха така ясни и отчетливи, сякаш бяха отпечатани на лист хартия, даден ми от някого. А освен това — по някакво чудо — паметта ми бе освободила части от забравен спомен и те изплуваха на повърхността заедно с думите, като онези хартиени кръгчета от Чайнатаун, които се издуват и разцъфват като цветя, когато ги пуснеш в чаша с вода.

Блъсна ме съмнение, трепнало в атмосферата, заредена със съзнанието за нещо важно: истински ли беше този спомен, наистина ли той ми бе казал тези думи, или съм ги сънувал? Недълго преди майка ми да умре, се бях събудил, напълно убеден, че една (несъществуваща) учителка, госпожа Молт, е сипала стрито на прах стъкло в храната ми заради моята недисциплинираност — нещо съвсем логично в света на моите сънища — и бях лежал в продължение на две-три минути с помътено, измъчвано от тревога съзнание, докато не дойдох на себе си.

— Анди? — казах, приведох се и погледнах към долното легло, което беше празно.

След като полежах няколко минути с широко отворени очи, взирайки се в тавана, слязох долу, извадих пръстена от джоба на униформеното си сако и го вдигнах към светлината, за да видя надписа. После го прибрах бързо и се облякох. Анди вече беше станал и закусваше с останалите Барбърови — те придаваха голямо значение на неделната закуска, чувах гласовете на всички откъм трапезарията, господин Барбър говореше за нещо, малко несвързано и неясно, както понякога му се случваше, и се разпростираше надълго и нашироко. След като се спрях за миг в коридора, тръгнах в обратната посока, към дневната, и извадих справочника „Уайт пейджис“, подвързан с брюкселска дантела, от шкафчето под телефона.

„Хобарт и Блакуел“. Ето — беше очевидно някаква фирма, макар да не се споменаваше с какво се занимава. Почувствах се леко замаян. Това, че виждах името черно на бяло, ме изпълни със странен трепет, сякаш невидими карти се подреждаха по местата си.

Адресът беше в Гринич Вилидж, Десета улица-Запад. След известно колебание, и с голямо притеснение, аз набрах номера.

Слушах сигнала „свободно“ и човърках нещо по един старинен месингов каретен часовник, поставен на масата в дневната, хапех долната си устна и гледах гравюрите на водни птици в рамки, окачени над масичката с телефона: тропическа речна рибарка, корморан на Таунзенд, обикновен орел-рибояд, малък воден дърдавец. Не бях много наясно как да обясня кой съм и как да попитам за онова, което ме интересуваше.

— Тио?

Трепнах гузно. Госпожа Барбър — във фин като паяжина сив кашмир — беше влязла с чаша кафе в ръка.

— Какво правиш?

На другия край телефонът продължаваше да звъни.

— Нищо — отвърнах.

— Е, побързай. Закуската ти изстива. Ета е направила пържени филийки.

— Благодаря — казах аз. — Сега идвам — точно в момента, когато механичният глас от записа на телефонната компания ми казваше да се обадя отново по-късно.

Присъединих се към семейство Барбър, потънал в размисъл — бях се надявал поне да се включи телефонен секретар — и забелязах с учудване не друг, а Плат Барбър (много по-едър и червендалест в сравнение с последния път, когато го бях видял) да седи на мястото, където обикновено седях аз.

— О — каза господин Барбър, прекъсвайки се посред изречението, попи устни със салфетката и скочи от мястото си, — ето те и теб, ето те и теб. Добро утро. Спомняш си Плат, нали? Плат, това е Тиодор Декър — приятелят на Анди, нали помниш?

Говорейки, той отиде да донесе допълнителен стол за мен и го набута с усилие на ъгъла на масата.

Когато седнах, малко встрани от групата — с три-четири инча по-ниско от всички останали, на нестабилен бамбуков стол, различаващ се от другите столове край масата — Плат срещна погледа ми без особен интерес и отвърна очи. Беше си дошъл у дома за някакво парти, и като че ли страдаше от махмурлук.

Господин Барбър седна отново и продължи да говори на любимата си тема, ветроходството.

— Както казвах, всичко се свежда до липса на увереност. Ти не си сигурен в себе си на лодка, Анди — заяви той, — а няма никаква проклета причина да не бъдеш, като изключим факта, че нямаш много опит със самостоятелното управление.

— Не — отвърна Анди с глухия си глас, който сякаш долиташе отдалече, — проблемът е там, че ненавиждам лодки.

— Дрън-дрън — каза господин Барбър и ми смигна, като че ли ставаше дума за някаква шега, която бях способен да оценя, макар да не беше така. — Не ми минават тези досадни настоявания. Погледни само онази снимка на стената, правена е през пролетта на Санибел31, преди две години. Това момче не изглежда отвратено от морето, небето и звездите, не, драги.

Анди седеше и съзерцаваше снежния пейзаж върху етикета на шишето с кленов сироп, докато баща му лееше възторзи по обичая си — мислите му бяха объркани и трудни за проследяване — как ветроходството приучавало момчетата на дисциплина и съобразителност, изграждало у тях силен характер като на едновремешните моряци. Анди ми беше разказвал, че навремето лодката не му пречела толкова, защото можел да си седи в каютата, да чете и да играе на карти с по-малкия си брат и сестра си. Но сега беше достатъчно голям, за да помага с платната — което означаваше да се блъска на палубата по цели дълги, мъчителни дни под заслепяващите слънчеви лъчи, заедно с Плат, който го тормозеше постоянно; да се присвива под утлегара32, напълно дезориентиран, да прави всичко по силите си, за да не се заплете във въжетата и да не бъде бутнат от някое платно през борда, докато баща им дава команди на висок глас и се наслаждава на солената пяна.

— Господи, помниш ли светлината по време на онова плаване край Санибел? — бащата на Анди избута стола си назад и впери очи в тавана. — Не беше ли великолепно? Онези червено-оранжеви залези? Като огън и жарава, направо като ядрен взрив! Чисти пламъци, които просто разкъсват небето и се стичат надолу. А помниш ли онази тлъста луна, как бързо се носеше сред синята мъгла край нос Хатерас — Максфийлд Париш ли беше, Саманта?

— Моля?

— Максфийлд Париш, художникът, когото харесвам. Онова негово внушително небе — той разпери ръце — с кълбящите се облаци? О, извинявай, Тио, нямах намерение да те фрасна.

— Констабъл е по облаците.

— Не, не, нямам предвид него, този художник ме удовлетворява много повече. Така или иначе — наистина, какво небе видяхме, докато плавахме през онази нощ! Вълшебно! Истинска идилия!

— През коя нощ?

— Не ми казвай, че не помниш! Беше несъмнено най-хубавият момент от пътуването!

Плат — облегнал се лениво на стола си — отбеляза злорадо:

— За Анди най-хубавият момент от пътуването беше, когато се отбихме да обядваме в онази закусвалня.

Анди каза с изтънял глас:

— И мама не обича плаването.

— Не особено, така е — каза госпожа Барбър и посегна, за да си вземе ягода. — Тио, иска ми се да хапнеш поне малко от закуската. Не може да продължаваш с това гладуване. Вече направо си се стопил.

Въпреки изнесената от господин Барбър импровизирана лекция пред схемата на морската сигнализация в кабинета му, аз също не бях намерил нещо особено привлекателно във ветроходството като тема.

— Защото знаете ли какъв е най-големият подарък, който баща ми някога ми е правил? — казваше много сериозно господин Барбър. — Морето. Любовта към морето — усета за него. Татко ми подари океана. И е наистина трагична загуба, ако ти, Анди — Анди, погледни ме, говоря на теб — си решил да обърнеш гръб именно на онова, което ми дари свобода, дари ми…

— Постарах се да го обикна. Но изпитвам инстинктивна ненавист към тези неща.

— Ненавист? — каза го невярващо; потресено. — Ненавист към какво? Към звездите и вятъра? Към небето и слънцето? Към свободата?

— Дотолкова, доколкото тези неща са свързани с ветроходството, да.

— Е… — той обходи с поглед масата, включвайки и мен в апела си за разбиране, — сега той просто се инати. Морето — обърна се отново към Анди, — колкото и да отричаш това, е твое по рождено право, то е в кръвта ти, със спомена за финикийците и древните гърци…

Но докато господин Барбър продължаваше да говори за Магелан, навигацията по звездите и „Били Бъд“ („Аз помня Тафи, уелското момче, отнесен от вълните розов цвят…“33), установих, че собствените ми мисли се насочват отново към Хобарт и Блакуел: питах се кои ли са Хобарт и Блакуел и с какво точно се занимават. Имената ми звучаха така, сякаш ставаше дума за двама стари сухари-адвокати, а може да бяха дори илюзионисти, партньори в бизнеса, тътрещи крака в мрачни стаи, на светлината на свещи.

Обнадеждаващо бе това, че телефонният пост не беше закрит. Телефонът в нашето жилище беше прекъснат. Веднага щом прецених, че е прилично да се измъкна от трапезарията, оставяйки недокоснатата си закуска, се върнах отново при телефона в дневната, където Иренка шеташе, влачеше прахосмукачката и бършеше прах от дребните украшения, подредени навсякъде наоколо, а в другия край на стаята Китси седеше пред компютъра, явно твърдо решена дори да не ме поглежда.

— На кого се обаждаш? — попита Анди, който, по обичая на цялото им семейство, се беше появил зад мен така тихо, че не го бях чул.

Можех да му кажа каквото ми дойдеше на ум, но знаех, че мога да разчитам на него да си държи устата затворена. Анди не би се разприказвал пред никого, особено пък пред родителите си.

— На едни хора… — започнах тихо, отстъпвайки малко встрани, така че да не могат да ме виждат през отворената врата. — Знам, цялата история звучи много откачено — но нали се сещаш за онзи пръстен, който имам?

Разказах му за стареца и вече обмислях как да му разкажа и за момичето, за връзката, която почувствах между себе си и нея, и за това колко много исках да я видя отново. Но Анди — както можеше да се очаква — вече беше направил скок напред, от личния към логистичния аспект на положението. Той хвърли поглед към указателя, отворен на масичката с телефона.

— В центъра ли се намират?

— Десета улица-Запад.

Анди кихна и издуха носа си; много си патеше от сенна хрема през пролетта.

— Ако не можеш да се свържеш с тях по телефона — каза той, сгъна носната си кърпичка и я прибра в джоба, — защо просто не отидеш там?

— Така ли мислиш? — попитах. Малко се страхувах да отида там, без да съм телефонирал предварително. — Наистина?

— Така бих постъпил аз.

— Не знам — отвърнах. — Може да не ме помнят от музея.

— Ако те видят лице в лице, има по-добра вероятност да си спомнят за теб — прецени трезво Анди. — Докато иначе може да си просто някаква откачалка, от онези, които си измислят разни неща и звънят по телефоните. Не се притеснявай — каза той и хвърли поглед през рамо, — няма да кажа на никого, ако не искаш.

— Откачалка ли? — казах. — И какво бих могъл да си измислям?

— Ами ето например, всякакви странни личности се обаждат да те търсят тук — каза Анди категорично.

Мълчах, защото не знаех как да приема думите му.

— Освен това, след като не отговарят, какво друго би могъл да направиш? Ще можеш да отидеш пак там едва през следващия уикенд. А и държиш ли да водим този разговор… — той хвърли поглед към антрето, където Тоди подскачаше с някакви обувки с монтирани в тях пружини, а госпожа Барбър разпитваше Плат за партито у Моли Уотърбийк.

Имаше право.

— Добре — казах.

Анди побутна очилата си нагоре по носа.

— Ще дойда с теб, ако искаш.

— Не, няма нужда — отвърнах. Знаех, че Анди същия следобед има занимания по японска култура за допълнителни кредити — учебната група щеше да посети чайната „Торая“, а после щяха да идат да видят новия филм на Миядзаки в „Линкълн Сентър“; не че Анди имаше нужда от допълнителни кредити, но тези излизания със съученици бяха за него единственото подобие на социален живот.

— Виж какво — каза той, порови в джоба си и извади мобилния си телефон, — вземи това със себе си. За всеки случай. Ето — той започна да натиска нещо по екрана, — премахнах кода за достъп. Сега можеш да го ползваш.

— Нямам нужда от това — казах, гледайки елегантния малък телефон с аниме-кадър на дисплея — Виртуалното Момиче Аки (гола, с високи над коляното ботуши като порнозвезда).

— Е, може и да ти потрябва. Кой знае. Хайде — настоя той, докато се колебаех. — Вземи го.

Затова и към единайсет и половина аз вече пътувах с автобуса по Пето Авеню към Гринич Вилидж — в джоба си носех адреса на „Хобарт и Блакуел“, записан на листче с монограм от онези, които госпожа Барбър държеше до телефона.

Когато слязох от автобуса на Уошингтън Скуеър, се полутах около четиридесет и пет минути в търсене на адреса. Лесно бе да се загуби човек в непоследователно планирания Гринич Вилидж (улиците невинаги бяха успоредни, защото понякога сградите между пресечките бяха разположени не в квадрат, а в триъгълник, постоянно се отклонявах насам-натам по задънени улички), затова ми се наложи три пъти да спирам и да питам за пътя: в едно магазинче за вестници, пълно с бонгове и гей-порносписания, в една претъпкана пекарна, където гърмеше оперна музика, а накрая попитах едно момиче в бял корсаж и гащеризон, което миеше отвън витрината на една книжарница с кофа и четка за стъкла.

Когато най-сетне открих Десета улица-Запад — която беше напълно пуста — тръгнах по нея, следейки номерата. Тази част на улицата беше позападнала, тук имаше предимно жилищни сгради. Пред мен по мокрия тротоар пристъпваха наперено три гълъба един до друг, като дребни, пречкащи се пешеходци. Много от номерата не бяха обозначени ясно и аз тъкмо се питах дали не съм пропуснал сградата и дали не трябва да се върна, когато внезапно погледът ми падна върху имената „Хобарт и Блакуел“, изрисувани със спретнат, старомоден шрифт в дъговиден надпис над витрината на един магазин. През прашните стъкла видях кученца от стафордшърски порцелан и керамични котки, прашен кристал, потъмняло стъкло, старинни столове и дивани, тапицирани в излинял стар брокат, пищно изрисуван порцеланов кафез за птици, миниатюрни мраморни обелиски върху мраморния плот на еднокрака кръгла масичка и два папагала-какаду от алабастър. Беше точно такъв магазин, какъвто би се харесал на майка ми претъпкан, позанемарен, с купчини стари книги по пода. Но решетките бяха спуснати, магазинът беше затворен.

Повечето магазини се отваряха чак към дванайсет или един по обяд. За да убия времето, тръгнах към „Елефант енд Касъл“ на Гринич Стрийт, ресторант, в който понякога се отбивахме с майка ми, когато бяхме в центъра. Но щом се озовах вътре, осъзнах грешката си. Разностилните порцеланови слончета, дори сервитьорката с черна тениска и коса, вързана на опашка, която пристъпи с усмивка към мен: всичко това ми дойде в повече, виждах масата в ъгъла, на която бяхме обядвали с майка ми последния път, когато бяхме тук — наложи ми се да измънкам някакво извинение и да се измъкна заднешком.

Стоях на тротоара с бясно биещо сърце. Гълъби прелитаха ниско в опушеносивото небе. По Гринич Авеню почти не се виждаха хора: двойка мъже с подпухнали очи, които изглеждаха така, сякаш се бяха карали цяла нощ; чорлава жена с прекалено голям за нея пуловер с висока яка, повела един дакел на каишка в посока към Шесто Авеню. Беше малко странно да се озова в този квартал сам, защото не беше място, където е обичайно в сутрините на почивните дни по улицата да се срещат деца — имаше зряла, изтънчена и малко пиянска атмосфера. Всички изглеждаха махмурлии, като че ли току-що се бяха измъкнали с усилие от леглата си.

Тъй като все още почти нищо не беше отворено, и защото се чувствах малко не на място, а и не знаех какво друго да правя, тръгнах полека обратно към „Хобарт и Блакуел“. За мен, дошъл тук от Горен Манхатън, всичко в Гринич Вилидж изглеждаше дребно и остаряло, със сградите, покрити с бръшлян и лозници, с големите дървени саксии по улиците, в които бяха посадени домати и разни подправки. Дори табелите на баровете бяха дървени, с рисунки като на селските кръчми: на тях се виждаха коне и котараци, петли, гъски и прасета. Но малките мащаби, уютната атмосфера ме караха да се чувствам и някак изолиран — забелязах, че преминавам бързо, с наведена глава, покрай гостоприемно открехнатите врати, долавяйки ясно близостта на човешкия живот, течащ съвсем близо до мен в празничната неделна утрин.

Решетките на „Хобарт и Блакуел“ бяха все още спуснати. Имах чувството, че магазинът е затворен от доста време; беше прекалено студен и мрачен; не се долавяше никакво присъствие на хора, никакъв далечен признак на живот като на други места по улиците.

Взирах се през витрината и се опитвах да преценя какво да предприема по-нататък, когато внезапно забелязах движение — голяма сянка се плъзна в дъното на магазина. Спрях на място като закован. Сянката се плъзгаше леко, както, казват, се движели привиденията, не се оглеждаше наляво-надясно, шмугна се бързо покрай някаква врата и потъна в мрака.

Сянката беше изчезнала. Засенчил очите си с ръка, аз се взирах в мрачните дълбини на претъпкания магазин, после почуках по стъклото.

„Хобарт и Блакуел. Позвъни на зеления звънец.“

Звънец ли? Нямаше звънец; входът към магазина беше скрит зад желязна порта. Отидох до съседния вход — номер 12, скромна жилищна сграда — после се върнах към номер 8, една от старите нюйоркски кооперации от кафеникав камък. Там отпред имаше малка площадка със стълба към първия етаж, но този път видях и нещо, което не бях забелязал преди: тесен вход, сгушен между номер осем и номер десет, полускрит от наредените пред него старомодни тенекиени кофи за боклук. Четири-пет стъпала водеха надолу към някаква анонимна врата на около три фута под нивото на тротоара. Нямаше нито табела, нито надпис, но погледът ми беше привлечен от проблясъка на ярък жълтозелен цвят — беше късче зелен изолирбанд, залепено до едно копче на стената.

Слязох по стълбите; натиснах звънеца и продължих да го натискам, трепвайки от разнеслия се истеричен звън (от който ми се прииска да си плюя на петите), поемайки си дълбоко дъх, за да си вдъхна смелост. После — така внезапно, че аз отскочих назад стреснато — вратата се отвори, и аз видях пред себе си един едър човек, какъвто съвсем не бях очаквал да видя тук.

Беше висок към метър и деветдесет: измършавял, но с благородна линия на челюстта и масивно телосложение; нещо у него ми напомняше на снимките на ирландски поети и боксьори, висящи по стените на една кръчма в центъра, където баща ми обичаше да пие. Косата му беше почти напълно посивяла и се нуждаеше от подстригване, кожата му имаше нездрав белезникав цвят, а под носа му имаше тъмноморави сенки, толкова дълбоки, че сякаш носът му бе счупен. Върху дрехите си бе навлякъл пищен халат с индийски десен и копринени ревери, който стигаше почти до глезените му и падаше на богати дипли около тялото му — такава дреха би могъл да носи главният герой в някой филм от трийсетте години: поизлиняла, но все пак впечатляваща.

Бях толкова стъписан, че изгубих дар-слово. Той съвсем не проявяваше нетърпение, даже напротив. Гледаше ме безизразно със своите очи с потъмнели клепачи, очаквайки да кажа нещо.

— Извинете… — преглътнах; гърлото ми беше пресъхнало. — Не искам да ви безпокоя…

Той примигна кротко в настъпилото мълчание, сякаш искаше да каже, че ме разбира отлично, и че през ум не би му минало да предположи нещо подобно.

Порових в джоба си; извадих пръстена, поставих го на дланта си и му го показах. Едрото, бледо лице на мъжа застина. Гледаше ту мен, ту пръстена.

— Откъде имаш това? — попита той.

— Той ми го даде — отвърнах аз. — Каза ми да го донеса тук.

Човекът стоеше и ме гледаше вторачено. За миг очаквах да каже, че не разбира за какво говоря. После той отстъпи безмълвно назад и отвори вратата:

— Аз съм Хоуби — каза той, когато се поколебах. — Заповядай.

Безкрайно море от позлата, проблясваща в лъчите, които нахлуваха косо през покритите със слой прах витрини: позлатени купидони, позлатени скринове и лампиони, и — смесваща се с мириса на старо дърво — остра миризма на терпентин, блажна боя и лак. Последвах го през работилницата, по една изметена пътечка сред стърготините, покрай табла с дупки за кукички, разглобени на части столове и маси, обърнати нагоре с краката, завършващи с резбовани лапи на хищник. Макар и едър, мъжът се движеше гъвкаво, „като танцьор“, би казала майка ми, стойката му създаваше впечатлението, че се плъзга напред без всякакво усилие. Свел очи към петите на обутите му в пантофи крака, аз го последвах по едно тясно стълбище, което ни отведе в мрачна стая, чийто под бе плътно застлан с килими, тук имаше черни вази на пиедестали, а завеси с пискюли не допускаха вътре слънчевите лъчи.

В мълчанието почувствах как сърцето ми изстива. Мъртви цветя гниеха в масивните китайски вази, цареше тежката атмосфера на помещение, което дълго е стояло затворено: въздухът бе толкова застоял, че едва можеше да се диша, също толкова задушно беше и в нашия апартамент, когато госпожа Барбър ме бе завела на Сътън Плейс, за да си взема нещата, които ми бяха необходими. Тази застиналост ми беше позната; така едно жилище се затваря в себе си, когато някой умре.

Внезапно ми се прииска да не бях идвал. Но мъжът — Хоуби — сякаш долови опасенията ми, защото се обърна съвсем внезапно. Макар да не беше млад, в лицето му се бе съхранило нещо момчешко: очите му, по детски сини, бяха ясни и някак учудени.

— Какво става? — попита той, после добави: — Добре ли си?

Загрижеността му ме смути. Стоях, обзет от неловкост, в застиналия, претъпкан с антики мрак и не знаех какво да кажа.

Той сякаш също не намираше какво да каже; отвори уста, после я затвори; после тръсна глава, сякаш за да проясни мислите си. Изглеждаше някъде между петдесет и шейсетгодишен, зле избръснат, свенливото му, приятно лице с едри черти не беше нито красиво, нито грозно — човек, който винаги щеше да стърчи над повечето други мъже в помещението, но неясно защо изглеждаше болнав, сякаш се потеше, а тъмните кръгове под очите му и бледността ме караха да си спомням за йезуитските мъченици от стенописите в църквите, които бях виждал по време на училищната ни екскурзия до Монреал: едри, смъртнобледи европейци с интелигентни черти, пленявани и изгаряни на клади в поселищата на хуроните.

— Съжалявам, при мен е малко разхвърляно… — той се озърташе объркано, настоятелно, без да спира погледа си никъде, така се озърташе майка ми, когато не можеше да намери нещо. Гласът му беше дрезгав, но култивиран — така говореше моят учител по история, господин О’Ший, който бе израснал в бедняшки квартал на Бостън, а после бе завършил Харвард.

— Мога да дойда друг път. Ако така ще е по-удобно.

Чул думите ми, той ме погледна с лека уплаха и каза:

— Не, не — копчетата на ръкавелите му се бяха измъкнали, маншетите на ризата висяха отворени, захабени около китките. — Дай ми само малко време да се посъвзема, извинявай… ето — каза той объркано и отметна един сив кичур от лицето си, — готово.

Насочваше ме към едно тясно, твърдо на вид канапе с извити подлакътници и резбована облегалка. Но то бе отрупано с възглавници и одеяла, и сякаш двамата забелязахме едновременно, че заради разбърканите постелки на него нямаше да е удобно да се седи.

— О, съжалявам — измърмори той, отстъпвайки така рязко назад, че едва не се сблъскахме, — разположил съм се тук, както виждаш, не е най-удобното решение на света, но се налага да се примиря, защото не чувам добре покрай работата си…

Той се обърна (така че не успях да чуя края на думите му), заобиколи една книга, която лежеше отворена, с корицата нагоре, на килима, и една чаена чаша с кафяви кръгове в нея, и ми предложи да седна вместо това на едно кресло с богата тапицерия, с набори и плисета, с ресни и сложно капитонирана седалка — по-късно разбрах, че било турско — той беше един от малцината в Ню Йорк, които все още знаеха как да правят подобна тапицерия.

Бронзови статуи с криле, сребърни дрънкулки. Потънали в прах сиви щраусови пера в сребърна ваза. Приседнах плахо на ръба на креслото и се озърнах. Предпочитах да стоя прав, така щеше да бъде по-лесно да си тръгна.

Той се приведе напред, сключил ръце между коленете си. Но вместо да проговори, само се взря в мен и зачака.

— Аз съм Тио — започнах припряно след проточилото се прекалено дълго мълчание. Лицето ми гореше така, сякаш всеки момент щях да избухна в пламъци. — Тиодор Декър. Всички ми казват Тио. Живея в Горен Манхатън — добавих колебливо.

— Е, аз съм Джеймс Хобарт, но всички ми казват Хоуби — погледът му беше тъжен, обезоръжаващ. — Живея в Долен Манхатън.

Объркан, отклоних поглед, не можех да разбера шегува ли се или не.

— Съжалявам — той притвори за миг очи, после ги отвори отново. — Не ми обръщай внимание. Уелти — той хвърли поглед към пръстена в шепата си — беше мой бизнес-партньор.

Беше? Часовникът с циферблат, показващ фазите на луната — бръмчащ, със зъбчати колела, вериги и тежести, съоръжение, достойно за капитан Немо — изгъргори шумно в тишината, преди да отмери четвърт от часа.

— О — казах, — аз просто… Мислех…

— Не. Съжалявам. Не знаеше ли? — попита той, взирайки се внимателно в мен.

Отвърнах очи. Едва сега осъзнавах колко много съм се надявал да видя отново стареца. Въпреки онова, което бях видял — което знаех — аз някак бях съумял да храня детинската надежда, че е оживял по някакво чудо, като в някой телевизионен сериал, когато след рекламите се оказва, че жертвата на убиеца е оцеляла и се възстановява на спокойствие в болницата.

— А откъде имаш това?

— Моля? — попитах стреснато. Бях забелязал, че часовникът изобщо не е нагласян: десет сутринта или десет вечерта, във всеки случай беше много далеч от точния час.

— Каза, че той ти го е дал?

Понаместих се смутено.

— Да. Аз… — шокът от смъртта му ме връхлетя наново, като че ли още веднъж не бях оправдал очакванията му и преживявах отново събитията, но в съвсем различен аспект.

— В съзнание ли беше? Каза ли ти нещо?

— Да — подех аз, после замълчах. Чувствах се ужасно. Това, че се бях озовал в света на стария човек, сред неговите вещи, събуди много жив спомен за него: сънната атмосфера в онази зала, сякаш бяхме под вода, ръждивочервеното кадифе, богатата украса и тишината.

— Радвам се, че не е бил сам — каза Хоуби. — Това би му се сторило ужасно.

Сключи пръсти около пръстена, вдигна юмрук към устата си и ме изгледа.

— Божичко, ти си съвсем хлапе, нали? — каза после.

Усмихнах се смутено, не знаех как да реагирам.

— Извинявай — каза той с по-делови тон, явно целящ да ме успокои. — Работата е там… знам, че е било страшно. Тялото му… — той сякаш не намираше подходящите думи — преди да те повикат, обикновено ги почистват, доколкото могат, после те предупреждават, че няма да е приятно — което, естествено, ти е ясно, но… та така. Няма как да си подготвен за такова нещо. Преди няколко години в магазина ни попадна една поредица от снимки на Матю Брейди — снимки от Гражданската война, толкова ужасни сцени, че ни беше трудно да ги продадем.

Мълчах. Нямах обичая да участвам в разговорите на възрастните, освен с „да“ и „не“, ако ме питаха, но сега слушах, застинал на мястото си. Един приятел на майка ми, Марк, който беше лекар, бе повикан да идентифицира тялото й, но никой не ми беше казвал кой знае какво по този въпрос.

— Спомням си, че съм чел навремето за един войник, не знам, май беше при Шайлоу34 — говореше ми, но като че ли вниманието му не беше насочено изцяло към мен. — Или Гетисбърг? Войникът дотолкова се побъркал от преживения шок, че започнал да погребва птички и катерици на бойното поле. Много дребни животни също били загинали в престрелките. Имало много мънички гробове.

— При Шайлоу загинали 24 000 души за два дни — изтърсих аз.

Очите му стреснато се спряха върху мен.

— И 50 000 при Гетисбърг. Заради новите оръжия. Куршумите „Миние“ и винтовките с пълнител. Затова броят на труповете бил толкова голям. В Америка до Първата световна война се е водела окопна война. Повечето хора не го знаят.

Беше ми ясно, че той не знае как да реагира.

— Интересуваш се от Гражданската война, така ли? — каза той, след като помълча, за да обмисли думите си.

— Ъъъ… да — отвърнах рязко. — Донякъде.

Знаех много за артилерията на Съюза, защото бях писал доклад на тази тема, толкова наблъскан с факти и технически подробности, че учителят ме накара да го напиша отново, а знаех и за снимките, които Брейди бе правил на убитите при Антийтъм: бях ги виждал онлайн, млади момчета с изцъклени очи и почернели от кръв усти и носове. — В училище се занимавахме шест седмици с Линкълн.

— Брейди е имал фотографско ателие недалеч оттук. Виждал ли си го?

— Не.

Някаква хваната за миг мисъл се канеше да изплува на повърхността на съзнанието ми — нещо много важно и необлечено с думи, събудено от споменаването на онези войници с безизразни лица. Но сега всичко бе изчезнало освен образът — мъртви момчета с разперени крака и ръце, вперили очи в небето.

Последвалото мълчание беше особено мъчително. Никой от нас не знаеше как да продължи. Най-сетне Хоуби отпусна крака, после ги кръстоса отново.

— Исках да кажа… извинявай. Че те разпитвам така настоятелно — допълни той със затихващ глас.

Не знаех къде да се дяна от неудобство. Идвайки към тази част на града, бях така изпълнен с любопитство, че бях пропуснал да предвидя възможността да ми бъдат задавани въпроси.

— Знам, че трябва да ти е трудно да говориш за това. Само че… не предполагах…

Обувките ми. Интересно защо никога не се бях вглеждал в обувките си. В ожулените им носове. В разнищените връзки. „Ще отидем до «Блумингдейлс» в събота и ще ти купя нови.“ Само че това така и не се бе случило.

— Не искам да ти припомням отново станалото. И все пак… той беше ли в съзнание?

— Да. Донякъде. Искам да кажа… — неговото напрегнато, тревожно лице събуди у мен някакво желание да изръся куп неща, които не бе необходимо той да знае, а и не беше редно да описвам — разпилени вътрешности, онези грозни, повтарящи се сцени, които разкъсваха потока на мислите ми дори когато бях буден.

Портрети в тъмни цветове, порцеланови шпаньоли на полицата над камината, златното махало на часовника се люлее — тик-так, тик-так.

— Чух го да вика — потрих едното си око. — Когато дойдох на себе си. — Все едно, че се опитвах да опиша сън. Просто не ставаше. — Тогава отидох при него и останах при него и… не беше чак толкова страшно. Или по-скоро не беше така, както си представяте — допълних, защото последните ми думи прозвучаха като лъжа, каквато си и бяха.

— Той разговаря ли с теб?

Преглътнах с усилие; кимнах. Тъмен махагон; палми в саксии.

— Беше в съзнание?

Кимнах отново. Чувствах неприятен вкус в устата си. Не беше нещо, което човек би могъл да опише накратко — бяха все неща, които нямаха логична връзка и последователност, прахта, воят на алармите, как той стискаше ръката ми, ние двамата сами, заедно, сякаш бяхме прекарали време, дълго колкото цял живот, разбърканите изречения, имената на градове и хора, които не познавах. Искрите, отскачащи от оголените жици.

Очите му не се откъсваха от моите. Гърлото ми беше пресъхнало, малко ми се повдигаше. Мигът не преминаваше в следващ миг, както би могло да се очаква, аз чаках той да продължи да задава въпроси, да каже каквото и да било, но той мълчеше.

Накрая той тръсна отново глава, сякаш имаше нужда да проясни мислите си.

— Това е… — изглеждаше не по-малко объркан от мен; с халата и дългата си сива коса приличаше на крал без корона в някоя историческа пиеса за деца.

— Съжалявам — той отново поклати глава. — Всичко това е новина за мен.

— Не ви разбрах?

— Ами, виждаш ли, просто… — той се приведе напред и замига бързо и развълнувано, — това е нещо съвсем различно от онова, което ми беше казано. Казаха, че загинал на място. Бяха много, много категорични в това отношение.

— Но… — аз го зяпнах удивено. Нима предполагаше, че си измислям?

— Не, не — каза той припряно и вдигна ръка, за да ме успокои. — Просто… сигурно го казват на всички. „Загинал на място“? — повтори той мрачно, докато аз продължавах да се взирам в него. — „Не е почувствал болка“. „Не е разбрал какво се случва“.

Тогава — внезапно — започнах да разбирам, смразяващите заключения, налагащи се от думите му, нахлуха в мислите ми. Майка ми също бе „загинала на място“. И за нея също бе казано, че „не е страдала изобщо“. Социалните работници бяха повтаряли това толкова упорито, че аз не се бях сетил да си задам въпроса откъде можеха да бъдат толкова сигурни.

— Въпреки че, държа да отбележа, на мен ми беше трудно да си представя, че си е отишъл така — наруши Хоуби рязко възцарилото се мълчание. — Светкавица, и той пада, без да разбере нищо. Имах чувството, че не е било така, както го описваха, нали разбираш?

— Моля? — вдигнах поглед, дезориентиран от сблъсъка с ужасната нова вероятност.

— Истинско прощаване — каза Хоуби. До известна степен сякаш говореше на себе си. — Така би го искал той. Последен поглед, предсмъртно хайку — не би желал да си тръгне, преди да размени с някого няколко думи преди път. „Чайна сред черешов цвят, на пътя към смъртта.“

Не следях мислите му. В потъналата в сенки стая един-единствен слънчев лъч пронизваше като острие пролуката между завесите и пресичаше стаята, пречупваше се в пламъци върху един поднос с гравирани стъклени чаши, разпиляваше трептящи и танцуващи призми, които се местеха и полюшваха по стените като инфузории под микроскоп. Макар да се долавяше силна миризма на изгорели дърва, камината беше обгоряла отвътре, черна, закритият с решетка отвор за почистване — задръстен с пепел, като че ли отдавна никой не бе палил огън в нея.

— Момичето — подхванах аз плахо.

Погледът му отново се спря върху мен.

— Имаше и едно момиче.

За миг той като че ли не ме разбра. После се облегна на стола си и замига бързо, като че ли някой бе плиснал вода в лицето му.

— Какво е станало? — попитах стреснато. — Къде е тя? Добре ли е?

— Не… — той потърка носа си, — не.

— Но е жива, нали? — почти не можех да повярвам.

Той повдигна вежди по начин, който според мен означаваше „да“.

— Имала е късмет.

Но тонът му, поведението му подсказваха тъкмо обратното.

— Тя тук ли е?

— Ами…

— Къде е? Мога ли да я видя?

Той въздъхна с нещо близко до раздразнение и каза:

— Препоръчано й е спокойствие и да не се вижда с никого — започна да рови в джобовете си. — Тя не е на себе си… трудно е да се предвиди как ще реагира.

— Но нали ще се оправи?

— Е, да се надяваме, че ще стане така. Но още не е прескочила трапа — за да използвам тази доста неясна фраза, която лекарите държат да използват.

Беше извадил цигари от джоба на халата си. Запали една с треперещи ръце, после хвърли пакета на японската масичка между двама ни.

— Е? — каза той и размаха ръка, за да пропъди дима, който се издигаше към лицето му. После забеляза, че се взирам в пакета — бяха френски цигари, от онези, които пушеха хората в старите филми.

— Не ми казвай, че и ти искаш да запалиш.

— Не, благодаря — отвърнах след неловко мълчание. Бях почти сигурен, че се шегува — но не напълно.

От своя страна той ме наблюдаваше зорко, примигвайки някак угрижено през цигарения дим, като че ли току-що бе осъзнал нещо важно, свързано с мен.

— Това си ти, нали? — попита той неочаквано.

— Моля?

— Ти си момчето, нали? Момчето, чиято майка е загинала там?

Бях прекалено стъписан, за да отговоря веднага.

— Какво… — започнах. Всъщност исках да кажа „Откъде знаете“, но не бях в състояние да подредя докрай думите си.

Той потри смутено едното си око и внезапно се облегна назад, притеснен като човек, който е разлял питието си на масата.

— Съжалявам. Не се… искам да кажа… не се изразих както трябва. Господи? Аз съм… — направи неясен жест, сякаш искаше да каже „изтощен съм, не мога да мисля свързано“.

Извърнах глава, което не беше много възпитано — зашеметен от нежелано надигане на емоции, от което чак ми призля. Откакто майка ми загина, почти не бях плакал, и със сигурност не и пред друг човек — не плаках дори на мемориалната служба, по време на която хора, които едва я познаваха (а някои, като например Матилд, бяха превръщали живота й в ад) хлипаха и бършеха носовете си с кърпички около мен.

Той забеляза, че съм разстроен; понечи да каже нещо, после се отказа.

— Ял ли си? — попита неочаквано.

Бях прекалено учуден, за да отговоря. Храната бе последното, за което бих се сетил в момента.

— Аха, така и предположих — каза той и се изправи, а ставите на дългите му крака изпукаха. — Хайде да видим дали няма да успеем да забъркаме нещо.

— Не съм гладен — отвърнах, което прозвуча така грубо, че веднага съжалих. От смъртта на майка ми насам имах чувството, че единственото, за което мислят хората около мен, е да ме тъпчат с храна.

— Не, не, разбира се, че не си — той пропъди със свободната си ръка един облак цигарен дим. — Но ела с мен, моля те. Достави ми това удоволствие. Не си вегетарианец, нали?

— Не! — заявих засегнато. — Откъде ви хрумна?

Той се изсмя — кратко, рязко.

— Спокойно! Много от приятелите й са вегетарианци, тя също.

— О! — отвърнах едва чуто, а той сведе бавно към мен развеселения си поглед, внезапно станал по-оживен.

— Е, за твое сведение и аз не съм вегетарианец — продължи той. — Не възразявам да ям всякакви смешни и странни неща. Така че според мен ще се справим.

Той бутна една врата, която се отвори и аз го последвах по един коридор, чиито стени бяха отрупани с потъмнели огледала и стари картини. Макар че той вървеше бързо пред мен, аз бях обзет от желанието да се бавя и се заглеждах: семейни портрети, бели колони, веранди и палмови дървета. Игрище за тенис; персийски килим, проснат на морава. Прислужници с бели шалвари, със сериозни изражения, строени в редица. Погледът ми спря на фотография на господин Блакуел — изглеждаше достолепен с орловия си нос, елегантно облечен в бяло, леко изгърбен дори на млади години; стоеше облегнат на каменна стена край море, в някаква местност с палми, а до него — седнала отгоре на стената, с ръка на рамото му, така че изглеждаше с една глава по-висока от него — беше Пипа, още толкова малка, че сигурно е ходела на детска градина. Колкото и мъничка да беше тя, приликата беше ясно забележима: цветът на кожата, очите, главата, все така леко наклонена на една страна и косата — червена като неговата.

— Това е тя, нали? — попитах — и в същия миг осъзнах, че няма как да е тя. Тази снимка, с избледнели цветове, на която хората бяха облечени по отдавна отминала мода, бе правена много преди аз да се родя.

Хоуби се обърна и се върна, за да погледне.

— Не — каза той тихо, сключил ръце зад гърба си. — Това е Джулиет, майката на Пипа.

— Къде е тя?

— Джулиет ли? Мъртва е. Рак. Миналия май се навършиха шест години, откакто почина — и после, сякаш осъзнал, че думите му са прозвучали прекалено сухо, допълни: — Уелти беше по-големият брат на Джулиет. Всъщност полубрат. Един и същ баща — различни жени — той беше трийсет години по-възрастен от нея. Но я отгледа като собствено дете.

Пристъпих напред, за да погледна по-отблизо. Тя се беше облегнала на него, притиснала мило буза в ръкава му.

Хоуби се покашля.

— Тя се родила, когато баща им бил шейсетгодишен — каза той тихо. — Бил прекалено възрастен, за да проявява интерес към малко дете, особено като се има предвид, че поначало нямал слабост към деца.

В далечния край на коридора видях открехната врата; той я отвори докрай и застана на прага, взирайки се в мрака. Застанах на пръсти и надникнах иззад него, но той отстъпи назад почти незабавно и затвори вратата, чиято ключалка изщрака.

— Тя ли е там?

Макар че в помещението бе прекалено тъмно, за да се види кой знае какво, бях забелязал недружелюбното проблясване на животински очи, смущаващ зеленикав отблясък в дъното на стаята.

— Не сега.

Говореше толкова тихо, че едва го чувах.

— Какво е това там с нея? — прошепнах, бавейки се умишлено пред вратата — не ми се искаше да се отдалечавам оттук. — Котка ли?

— Куче. Медицинската сестра не одобрява, но тя иска то да спи в леглото й, а честно казано, и няма как да го измъкна оттам — скимти и драска по вратата… Ето, насам.

Вървеше бавно, с пропукващи стави, приведен напред като много старите хора, после бутна една врата и влязохме в претъпкана с вещи кухня, с капандура на тавана и червена готварска печка със заоблени очертания — доматеночервена, с елегантна линия, подобна на космически кораб в рисунка от петдесетте години. По пода имаше купчини книги — сборници с готварски рецепти, речници, стари романи, енциклопедии; по лавиците беше пълно със старинен порцелан, съдовете бяха натъпкани нагъсто, с поне половин дузина различни шарки. Край прозореца до пожарната стълба дървена статуя на светец с избледнели цветове вдигаше ръка за благослов; на бюфета, до сребърния сервиз за чай, рисувани фигурки на животни се редяха две по две, за да влязат в Ноевия ковчег. Но умивалникът беше пълен догоре с чинии, а по плотовете и первазите на прозорците имаше шишенца с лекарства, мръсни чаши, цели преспи от ужасяващо много неотворена поща, и кафяви, увехнали растения в саксии.

Той ме настани край масата, избутвайки встрани сметки за ток и стари броеве от списание „Антик“.

— Чай произнесе той — така, сякаш си припомняше точка от списък с продукти за пазар.

Докато шеташе около печката, аз се взирах в кръговете от кафе върху покривката. Размърдах се неспокойно, избутах стола си назад и започнах да се оглеждам.

— Ъъъ… — казах след малко.

— Да?

— Ще може ли да я видя по-късно?

— Може би — каза той, застанал гърбом към мен. Разбиваше припряно нещо и телта се удряше в порцелановия съд — трак, трак, трак. — Ако е будна. Изпитва много силни болки, а от лекарствата постоянно й се спи.

— Какво се е случило с нея?

— Ами… — тонът му беше въздържан и делови — тъкмо с такъв тон отговарях на хората, които ме разпитваха за майка ми. — Ударена е много силно по главата, има фрактура на черепа, честно казано, беше дълго време в кома, а левият й крак е счупен на толкова много места, че имаше опасност да го загуби. — „Като стъклени топчета в чорап“ — каза той и се засмя невесело. — Така каза лекарят, който гледаше рентгеновите снимки. Счупен на дванайсет места. Пет операции. Миналата седмица — каза той, полуизвърнат към мен — й извадиха пироните, и когато тя помоли да се прибере у дома, й позволиха. С условието поне през известна част от деня за нея да се грижи медицинска сестра.

— Може ли вече да ходи?

— Боже мой, не — отвърна той и взе цигарата, за да си дръпне; по някакъв начин успяваше да готви с едната ръка и да пуши с другата, приличаше на някой капитан на влекач или на готвач в лагер на дървари от старите филми. — Не е в състояние дори да седи повече от половин час.

— Но ще се оправи.

— Е, на това се надяваме — отвърна той, но не изглеждаше особено обнадежден. Знаеш ли какво — той хвърли отново поглед към мен, — като се вземе предвид, че и ти си бил вътре, удивително е, че си добре.

— Ами… — никога не успявах да намеря подходящ отговор, когато хората отбелязваха, както често се случваше, че съм „добре“.

Хоуби се покашля и загаси цигарата.

— Такаа — разкаянието, че ме е засегнал болезнено, бе изписано на лицето му. — Предполагам, че и теб са разпитвали? Криминалистите?

Сведох поглед към покривката.

— Да.

Имах чувството, че колкото по-малко се говори по този въпрос, толкова по-добре би било.

— Е, за теб не знам, но на мен ми се сториха много свестни — и много добре информирани. Има един ирландец — виждал е много такива неща, разказваше ми за куфари-бомби в Англия и на парижкото летище, за някакъв случай с взрив в кафе на открито в Танжер, разбираш ли, дузини мъртви, а човекът, който седял точно до бомбата, изобщо не пострадал. Казваше, че са виждали някои много странни ефекти, особено в по-стари сгради. Затворени пространства, неравни повърхности, светлоотразяващи материали — всичко това можеше да доведе до непредсказуеми последици. Било същото като при акустиката, така каза. Взривните вълни са също като звукови вълни — отскачат и променят посоката си. Понякога се случва да се счупят витрини на мили от взрива. Или пък — той отметна с китка косата, паднала в очите му, — понякога, по-наблизо до взрива, възниква нещо, което той нарече „защитен ефект“. Разни неща много близо до центъра на взрива остават непокътнати — примерно съвсем здрава чаша за чай в къща, взривена от ИРА, такива неща. Разбираш ли, хвърчащите стъкла и отломки убиват повечето хора, и те достигат често много надалеч. Камъче или парче стъкло, летящо с такава скорост, не се различава от куршум.

Плъзнах пръст по шарките на покривката.

— Аз…

— Извинявай. Сигурно това не е най-подходящата тема за разговор.

— Не, не — казах припряно; всъщност за мен беше голямо облекчение да чуя някой да говори открито, при това добре информирано, на тема, която повечето хора около мен избягваха особено старателно. — Не става дума за това. Просто…

— Да?

— Питах се… Как е успяла да излезе?

— Ами имала е късмет. Била затрупана под разни отломки — пожарникарите нямало да я открият, ако едно от кучетата им не ги насочило. Успели да се промъкнат донякъде, вдигнали една носеща греда с крик… знаеш ли, има още едно удивително нещо, тя била в съзнание, говорела с тях през цялото време, макар че сега не си спомня нищо от това. Чудото е, че са успели да я измъкнат, преди да бъде издадена заповед за напускане на сградата… а колко дълго беше в безсъзнание ти?

— Не помня.

— Е, късметлия си. Ако е трябвало да напуснат и да я оставят там, все още затрупана — както, доколкото знам, е станало с много хора… охо, готови сме — допълни той, когато чайникът засвири.

Чинията, която постави пред мен, не съдържаше нещо особено привлекателно на вид — някаква пухкава жълтеникава смес, запечена върху филии. Но миришеше приятно. Опитах предпазливо — беше топено сирене, с нарязани на ситно домати, черен пипер и разни други неща, които не успях да идентифицирам, но вкусът беше великолепен.

— Извинете, какво точно е това? — казах, отхапвайки отново внимателно от филията.

Той доби смутено изражение.

— Ами всъщност няма някакво специално име.

— Чудесно е — казах, забелязвайки с учудване колко бях гладен. Понякога, в зимните неделни вечери, майка ми запичаше филийки със сирене, които бяха много подобни на вкус.

— Обичаш ли сирене? Трябваше да се сетя да те попитам.

Кимнах, устата ми беше прекалено пълна, за да отговоря.

Макар че госпожа Барбър постоянно ми предлагаше сладолед и сладкиши, кой знае защо изпитвах чувството, че не съм се хранил нормално от деня, когато загина майка ми; най-малкото не бях ял такива неща, които бяха нормални за нас — ядяхме запържени зеленчуци с месо, бъркани яйца или замразени макарони със сирене, а аз седях на сгъваемата кухненска стълбичка и й разказвах как е минал денят ми.

Докато се хранех, Хоуби седеше от другата страна на масата, подпрял брадичка на големите си бели ръце.

— В какво те бива най-много? — попита той внезапно. — Спорт?

— Моля?

— От какво се интересуваш? Разни спортни игри, такива неща?

— Ами… — от видеоигри. Като Age of Conquest, Yakuza Freakout, нали разбирате?

Той изглеждаше озадачен.

— Ами в училище? Кои предмети предпочиташ?

— Струва ми се, история. И английски — допълних, когато той не каза нищо. — Но през следващите шест седмици часовете по английски ще са много досадни — прекъснахме литературата, върнахме се към граматиката и сега се занимаваме с анализ на изречения.

— Литература? Английска или американска?

— Американска. Тъкмо сега се занимаваме с нея, по-скоро досега се занимавахме. Тази година изучаваме и американска история. Но напоследък беше доста скучно. Тъкмо приключваме с Голямата депресия, но когато стигнем до Втората световна война, ще стане по-интересно.

Това беше най-приятният разговор, който бях водил от доста време насам. Задаваше ми куп интересни въпроси, например какво съм чел от изучаваните по литература неща, и по какво се различава прогимназията от началното училище; кой предмет ме затруднява най-много (испански) и кой исторически период ми е най-интересен (не бях сигурен, интересно ми беше всичко с изключение на Юджин Дебс и историята на профсъюзното движение, на която бяхме отделили прекалено много време), и какъв бих искал да стана, когато порасна? (нямах представа) — съвсем обичайни въпроси, но независимо от това ми беше приятно да разговарям с възрастен, който като че ли проявяваше към мен интерес, който не беше свързан със сполетялото ме нещастие, не се опитваше да изкопчи някаква свързана с това информация и не се ориентираше по списък, озаглавен „За какво да говорим с травматизирани деца“.

Бяхме преминали към писателите — от Т. Х. Уайт и Толкин до Едгар Алан По, друг мой любимец.

— Баща ми казва, че По бил втора категория писател — казах аз. — Че бил нещо като Винсънт Прайс35 на американската литература. Но аз мисля, че не е честно да се говори така.

— Наистина не е — каза сериозно Хоуби, наливайки си чай. — Дори да не харесваш По, той все пак е измислил криминалния жанр. И научната фантастика. В известен смисъл е предвидил в съчиненията си немалка част от двайсети век. Искам да кажа — честно казано, не го харесвам вече толкова, колкото го харесвах като момче, но дори да не го харесва, човек не може да го отхвърля като някакъв ексцентрик.

— А баща ми постъпваше именно така. Ходеше насам-натам и рецитираше „Анабел Ли“ с идиотски маниер, само за да ме вбеси. Защото знаеше, че харесвам стихотворението.

— В такъв случай баща ти е писател, така ли?

— Не — не разбирах откъде му бе дошло на ум подобно нещо. — Актьор е. Или по-скоро беше.

Преди да се родя, беше участвал с епизодични роли в няколко телевизионни сериала — нито веднъж не бе изпълнявал главна роля, а например на някой разглезен плейбой-приятел на главния герой, или на неговия корумпиран бизнес-партньор, когото убиват.

— Дали не съм чувал за него?

— Не. Сега вече работи като чиновник. Или поне това работеше.

— А сега какво прави? — попита Хоуби. Беше сложил пръстена на малкия си пръст и от време на време го въртеше с палеца и показалеца на другата си ръка, сякаш за да се убеди, че е още на мястото си.

— Кой знае? Той ни напусна.

За мое учудване той се разсмя.

— Отървали сте се, а?

— Ами… — свих рамене, — не знам. Понякога не беше лош. Гледахме заедно спортни предавания и полицейски сериали, и той ми разказваше как постигат специалните ефекти, с кръвта, и подобни неща. Но има и… е, не знам. Например понякога идваше да ме вземе от училище пиян — всъщност не бях споделял това нито с Дейв, психиатъра, нито с госпожа Суонсън, нито с който и да било друг. — Не смеех да кажа на майка ми, но накрая й каза майката на мой съученик. А после… — беше дълга история, чувствах се притеснен, искаше ми се да я претупам набързо — му счупиха ръката в някакъв бар, сбил се с някого, имало някакъв бар, в който обичал да ходи всеки ден, само че ние не знаехме, на нас казваше, че работел до късно, имаше цял куп приятели, които ние не познавахме, те му пращаха картички, когато ходеха на почивка по разни места като Вирджинските острови, на домашния ни адрес, разбирате ли? По този начин разбрахме цялата история, мама се опита да го накара да ходи на срещите на „Анонимни алкохолици“, но той отказа. Понякога портиерите идваха в коридора пред апартамента ни и нарочно вдигаха шум, разбирате ли — за да знае той, че са там. За да не изгуби контрол над себе си.

— Да не изгуби контрол ли?

— Често имаше крясъци, такива неща. Крещеше най-вече той. Та… — съзнавах притеснено, че казвам повече, отколкото имах намерение да кажа, — в повечето случай той вдигаше шум. Например… о, не знам, например когато трябваше да стои с мен, защото майка ми имаше работа. Винаги беше в много лошо настроение. Нямах право да го заговарям, когато гледаше новини и спорт, това беше закон. Искам да кажа… — замълчах потиснато, преценявайки, че съм се оплел. — Така или иначе, мина много време оттогава.

Хоуби се облегна на стола си и ме загледа: едър, затворен, предпазлив човек, макар сините му очи да бяха неприкрито тревожни като на малко момче.

— А сега? — попита той. — Харесваш ли хората, при които живееш?

— Ами… — помълчах с пълна уста, чудейки се как да опиша семейство Барбър. — Симпатични хора са според мен.

— Радвам се. Разбира се, не мога да твърдя, че познавам Саманта Барбър, макар да съм работил за семейството й преди. Има усет.

Когато чух думите му, престанах да се храня.

— Познавате семейство Барбър?

— Него не. Само нея. Майка й беше сериозен колекционер — но доколкото разбирам, е завещала всичко на брата, заради някаква семейна разправия. Уелти щеше да може да ти разкаже повече за тези неща. Не че обичаше да клюкарства — допълни той припряно. — Уелти беше много дискретен, затваряше си устата, но хората обичаха да споделят с него, беше такъв човек, нали разбираш? Непознати хора изливаха душата си пред него — клиенти, хора, които едва познаваше, но той беше от хората, с които ти се иска да поговориш за грижите си.

— Но да — той скръсти ръце, — всички търговци на произведения на изкуството и антиквари в Ню Йорк познават Саманта Барбър. Моминското й име е Ван дер Плейн. Не купува много скъпи неща, макар че Уелти я бе виждал по търгове сегиз-тогиз, но със сигурност притежава някои красиви вещи.

— А откъде знаете, че живея със семейство Барбър?

Хоуби замига бързо.

— Пишеше във вестника — каза той. — Не си ли видял?

— Във вестника?

— В „Таймс“. Не си ли го чел? Не?

— Във вестника е пишело за мен?

— Не, не — отвърна той бързо. — Не точно за теб. За децата, загубили близките си при атентата в музея. Повечето бяха деца на туристи. Имаше едно малко момиченце… почти бебе… дете на латиноамерикански дипломат…

— Какво пишеше във вестника за мен?

Той направи гримаса.

— О, тежкото положение на сирачето… Дама-благотворителка от висшето общество се намесва… такива неща, можеш да си представиш.

Взирах се в чинията си, обзет от неловкост. Сираче? Благотворителност?

— Беше много добре написано. Доколкото разбирам, ти си защитавал единия от синовете й от побойници в училище? — каза той и сведе едрата си посивяла глава, за да срещне погледа ми. — Онова, другото талантливо момче, което било прехвърлено заедно с теб в по-горен клас?

Поклатих объркано глава.

— Моля?

— Синът на Саманта, когото си защитил от група по-големи момчета в училище. Попречил си им да го набият и ти си понесъл ударите, такива неща?

Отново поклатих глава, напълно озадачен.

Той се разсмя.

— Каква скромност! Не бива да се притесняваш.

— Но… но то не беше така — казах объркано. — Тормозеха и биеха и двама ни. Всеки ден.

— Така пишеше във вестника. И това, че си го защитил, изглеждаше още по-впечатляващо. Помниш ли случая със счупената бутилка? — продължи той, защото аз мълчах. — Някой се опитвал да нарани сина на Саманта Барбър със счупена бутилка, и ти…

— О, това ли — казах смутено. — Не беше кой знае какво.

— Порязали теб, когато ти си се опитвал да му помогнеш.

— Не беше така! Кавано нападна и двама ни! На тротоара се търкаляше стъкло от счупена бутилка…

Той отново се разсмя — смях на едър мъж, плътен, грубоват, който беше в дисхармония със старателно култивирания му глас.

— Е, както и да се е случило — каза той, — несъмнено си намерил подслон при интересно семейство.

Изправи се, отиде до един шкаф, извади оттам бутилка уиски и си сипа два пръста в една не много чиста чаша.

— Саманта Барбър не изглежда като възможно най-сърдечната и гостоприемна жена поне не създава такова впечатление — каза той. — И все пак като че ли върши много добри дела, с всички тези фондации и благотворителни инициативи, нали?

Мълчах, докато той прибираше бутилката обратно в шкафа. През капандурата на тавана проникваше бисерносива светлина; ситен дъждец ръсеше по стъклото.

— Ще отворите ли отново магазина? — попитах.

— Ами… — той въздъхна. — Уелти се занимаваше с тази част от бизнеса — беше поел изцяло клиентите и продажбите. Аз… аз съм дърводелец, не съм търговец. Brocanteur, bricoleur36. Почти не стъпвам там — най-често съм долу, рендосвам и полирам. Сега, когато него го няма… е, всичко ми се струва различно. Обаждат се хора за неща, които е продал, докарват неща, които е купил, а аз не знам, не знам къде е документацията, не знам кое за какво е… има милион неща, за които бих искал да го питам, бих дал всичко, за да поговоря с него поне за пет минути. Особено… е, особено във връзка с Пипа. За лечението й и… така нататък.

— Разбирам — отвърнах, съзнавайки колко неубедително звучаха думите ми. Насочвахме се към притеснителна тема — за погребението на майка ми, продължителни мълчания, неуместни усмивки, тук думите не помагаха.

— Беше очарователен човек. Няма много такива като него. Хората винаги го съжаляваха заради проблема с гърба, но аз не съм срещал друг човек с такова природно предразположение да се чувства щастлив, и разбира се, клиентите го обожаваха… открит, винаги общителен, открай време… „светът няма да дойде при мен“, така казваше винаги, „следователно аз трябва да отида при него“…

Внезапно телефонът на Анди иззвъня; постъпваше някакво съобщение.

Хоуби — който тъкмо вдигаше чашата към устните си — трепна силно.

— Това пък какво беше?

— Момент — казах и бръкнах в джоба си. Съобщението беше от телефона на Фил Лефко, едно от момчетата от класа на Анди по японска култура: „Здрасти, Тио, Анди е, всичко наред ли е?“.

Припряно изключих и тикнах телефона обратно в джоба си.

— Извинете — казах. — Какво казвахте?

— Забравих — той се взря за миг-два в пространството, после поклати глава. — Никога не съм предполагал, че ще го видя отново — той сведе поглед към пръстена. — Това е типично за него — да те помоли да го донесеш тук… да ми го дадеш в ръцете. Аз… е, не казах нищо, но бях убеден, че някой го е откраднал в моргата…

Телефонът отново иззвъня с дразнещия си, писклив сигнал.

— О, съжалявам! — казах и бръкнах трескаво в джоба си за него. Съобщението от Анди гласеше: „Просто проверявам да не са те убили!!!!!!!“.

— Извинете — казах и задържах копчето, за да бъда сигурен, — този път наистина го изключих.

Но Хоуби само се усмихна и се взря в чашата си. Дъждът почукваше и се стичаше по стъклото на капандурата, хвърляйки воднисти сенки, които сякаш струяха надолу по стените. Прекалено притеснен, за да кажа нещо, чаках той отново да подхване разговора — а тъй като той не го направи, ние просто си седяхме спокойно, докато аз пиех изстиващия си чай („Лапсанг Сучонг“, с необичаен, опушен аромат), мислех за странния си живот и за мястото, на което се намирах.

После побутнах чинията си настрана.

— Благодаря — казах, както беше редно, а очите ми обхождаха стаята, — беше много вкусно — говорейки (както ми бе станало навик) заради майка си, за в случай, че тя ме чуваше.

— О, каква учтивост! — отвърна той — усмихвайки се не присмехулно, а по начин, който аз възприех като приятелски. — Харесва ли ти?

— Кое?

— Ноевият ковчег — той кимна към бюфета. — Стори ми се, че гледаш натам.

Излъсканите от пипане дървени фигурки на животни (слонове, тигри, бик и крава, зебри, имаше всичко, включително и две мишки) стояха търпеливо и чакаха да се качат.

— Нейни ли са? — попитах, след като известно време бях мълчал очарован; защото животните бяха подредени с такава любов (големите котки не се поглеждаха; паунът беше обърнал гръб на спътницата си, за да наблюдава с възхищение собствения си образ, отразен в тостера), че си я представях как прекарва часове, подреждайки ги, в старанието си да го направи точно както трябва.

— Не — той сключи ръце върху масата, — беше една от първите антики, които купих навремето, преди трийсет години. На един базар за американско фолклорно изкуство. Аз нямам особена слабост към фолклорното изкуство, никога не съм имал — това нещо, което не е и особено доброкачествено, няма нищо общо с другите ми притежания, и все пак нали винаги именно онова, което не хармонира с всичко останало, което не е съвсем както трябва, кой знае защо е най-близо до сърцето?

Избутах стола си назад, не бях в състояние да остана повече на едно място.

— Сега мога ли да я видя? — попитах.

— Ако е будна — той изду устни, — е, не виждам защо не. Но само за минута — имай го предвид. — Когато се изправи, височината на едрата му фигура с приведени рамене ме стъписа отново, сякаш го виждах за първи път. — Освен това те предупреждавам — тя е малко замаяна. О — той се обърна, вече на прага, — и ще е най-добре да избягваш да споменаваш Уелти, ако успееш.

— Тя не знае ли?

— О, да — каза той сухо, — знае, но понякога, когато чуе да се говори за това, се разстройва, пита кога се е случило и защо никой не й е казал.

Когато той отвори вратата, щорите бяха спуснати, затова трябваше да изминат няколко мига, докато очите ми привикнат с мрака — ароматен, ухаещ на парфюм, но в него се просмукваше и мирис на болест и лекарства. Над леглото висеше плакат в рамка — беше от филма „Магьосникът от Оз“. Ароматна свещ гореше треперливо в червена чаша, сред дребни украшения, броеници, нотни листове, изкуствени цветя и стари картички за свети Валентин — заедно с картички с пожелания за бързо оздравяване, на пръв поглед изглеждаха стотици, окачени на панделки, и много сребристи балони, реещи се заплашително под тавана, метални отблясъци играеха по връвчиците им, провиснали надолу като пипала на медузи.

— Имаш гост, Пип — каза Хоуби с висок, жизнерадостен глас.

Видях как завивката се раздвижи. Един лакът се повдигна.

— Ахъм… — измънка сънлив глас.

— Толкова тъмно е тук, мила. Ще ми позволиш ли да дръпна завесите?

— Не, моля те, недей, очите ме болят от светлината.

Беше по-дребна, отколкото я виждах в спомените си, а лицето й — смътно петно в мрака — беше много бяло. Главата й бе обръсната, само една къдрица бе оставена отпред. Докато пристъпвах малко плахо напред, видях на слепоочието й проблясък на метал — първоначално помислих, че е някаква фиба или шнола, докато не различих метални хирургически скоби, поставени над една вдъхваща страх, извита рана над ухото й.

— Чух ви в коридора — каза тя с тих, хрипкав глас, поглеждайки ту мен, ту Хоуби.

— Какво си чула, гълъбче? — попита Хоуби.

— Чух ви да говорите. И Козмо ви чу.

Първоначално не бях забелязал кучето, но после го видях — сив териер, свит на кълбо до нея, сред възглавниците и плюшените играчки. Когато вдигна глава, видях побелялата му муцуна и помътнелите от перде очи, и разбрах, че е много старо.

— Мислех, че спиш, гълъбче — каза Хоуби и протегна ръка да почеше кучето по гушката.

— Винаги казваш така, а аз винаги съм будна. Здрасти — каза тя, вдигайки поглед към мен.

— Здрасти.

— Кой си ти?

— Казвам се Тио.

— Коя е любимата ти музика?

— Не знам — отвърнах, а после, за да не изглеждам като глупак, допълних: — Бетовен.

— Супер. Приличаш на човек, който харесва Бетовен.

— Така ли? — попитах зашеметен.

— Казвам го като комплимент. Не мога да слушам музика. Заради главата. Направо е ужасно. Не — каза тя на Хоуби, който разчистваше стола до леглото й от книги, марли и хартиени носни кърпички, за да мога да седна на него — нека седне тук. Можеш да седнеш тук — каза тя и се помести съвсем лекичко в леглото, за да ми направи място.

След като хвърлих поглед към Хоуби, за да се уверя, че може, седнах съвсем плахо, на една страна, внимавайки да не смутя кучето, което вдигна глава и ме изгледа възмутено.

— Не се безпокой, няма да те ухапе. Е, понякога хапе — тя ме изгледа със сънен поглед. — Аз те познавам.

— Помниш ли ме?

— Приятели ли сме?

— Да — отвърнах, без да се замисля, а после веднага погледнах към Хоуби, смутен от лъжата си.

— Не помня името ти, съжалявам. Но помня лицето ти — и после, галейки кучето по тавата, тя каза: — Не помнех стаята си, когато се прибрах у дома. Помнех леглото си и вещите си, но стаята беше различна.

Сега, когато очите ми бяха привикнали с мрака, видях инвалидната количка в ъгъла, шишетата с лекарства до леглото й.

— Кои неща на Бетовен харесваш?

— Ъъъ… — взирах се в ръката й, отпусната върху завивката, в нежната кожа от вътрешната страна с лейкопласт в свивката на лакътя.

Тя се опитваше да се поизправи в леглото — хвърляйки поглед отвъд мен, към Хоуби, чийто силует се очертаваше в светлината от отворената врата.

— Не бива да говоря много, нали? — каза тя.

— Не, гълъбче.

— Струва ми се, че не съм много уморена. Но не съм сигурна. Ти уморяваш ли се през деня? — попита ме тя.

— Понякога — след смъртта на майка ми бях развил склонност да заспивам в час, или се просвах да спя като пребит в стаята на Анди, когато се прибирах от училище. Преди не се уморявах.

Хоуби — забелязах, хвърляйки поглед назад към коридора — беше излязъл за миг. Макар това да ми беше много неприсъщо, по някаква незнайна причина изпитвах ужасно желание да посегна и да взема ръката й, и сега, когато бяхме вече сами, го направих.

— Нали нямаш нищо против? — попитах. Всичко се случваше бавно, като че ли се движехме в дълбока вода. Струваше ми се много странно да държа нечия ръка — ръка на момиче — и същевременно съвсем естествено. Никога дотогава не бях правил нещо подобно.

— Съвсем не. Приятно е — после, след кратко мълчание, в което чух как малкият й териер похърква, тя каза: — Нали не възразяваш да затворя за малко очи?

— Не — казах и плъзнах пръст по кокалчетата й, проследявайки линията на костите.

— Знам, че е невъзпитано, но просто се налага.

Гледах надолу към клепачите й, заобиколени от сенки, напуканите й устни, бледата й, насинена кожа, грозният метален знак, наподобяващ бекар. Странното съчетание от вълнуващото у нея и онова, което поначало не можеше да се приеме като вълнуващо, ме замайваше и смущаваше.

Хвърлих гузно поглед назад и видях, че Хоуби се е изправил на прага. Излязох на пръсти обратно в коридора и затворих тихичко вратата зад себе си, доволен, че и в коридора цари сумрак.

Тръгнахме заедно към приемната.

— Как ти изглежда? — попита той така тихо, че едва можах да го чуя.

Как се очакваше да отговоря на такъв въпрос?

— Като че ли е добре.

— Не е на себе си — той замълча натъжено, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на халата си. — Искам да кажа… понякога е, но понякога не е. Не разпознава близки хора, разговаря с тях със съвсем официален тон, а понякога се държи съвсем непринудено с непознати, бъбри приятелски с хора, които не е виждала преди, държи се с тях като със стари приятели. Казват, че това било нещо обичайно.

— А защо не й дават да слуша музика?

Той повдигна едната си вежда.

— О, понякога все пак слуша. Но понякога, особено привечер, музиката я разстройва — тя решава, че трябва да свири, да подготви някаква пиеса за училище, притеснява се. Много е трудно. Казват ми, че ако става дума за свирене на някакво аматьорско ниво, това ще е напълно осъществимо…

Неочаквано иззвъня звънецът на външната врата и стресна и двама ни.

— О — каза Хоуби; доби тревожен вид и погледна часовника си — забелязах, че е стар и много красив, — това трябва да е медицинската сестра.

Спогледахме се. Не бяхме завършили разговора си; имаше още толкова много неща за казване.

Отново се разнесе звън. В дъното на коридора се разлая кучето.

— Подранила е — каза Хоуби — и тръгна забързано напред, а по лицето му се изписа потиснатост.

— Може ли да дойда пак? За да я видя?

Хоуби спря. Изглеждаше ужасен, че изобщо ми е дошло на ум да питам.

— Но разбира се, че може да дойдеш — каза той. — Моля те, ела пак…

Отново звънецът.

— Когато пожелаеш — каза Хоуби. — Моля те. Винаги ще се радваме да те видим.

— Е, какво стана там? — попита Анди, докато се преобличахме за вечеря. — Странно ли беше?

Плат си беше тръгнал с влака обратно за училище; госпожа Барбър беше на вечеря с управителния съвет на някаква благотворителна организация; а господин Барбър щеше да води нас, останалите, на вечеря в яхтклуба (ходехме там единствено през вечерите, когато госпожа Барбър имаше някакъв друг ангажимент).

— Този човек познава майка ти.

Анди, който завързваше връзката си, направи гримаса: всички познаваха майка му.

— Беше малко странно — допълних аз. — Но стана добре, че отидох. Заповядай — казах и бръкнах в джоба си, — благодаря ти за телефона.

Анди прегледа съобщенията, после изключи телефона и го пъхна в джоба си. После спря, все още с ръката в джоба, и вдигна очи нагоре, не право към мен.

— Знам, че се чувстваш зле — каза той неочаквано. — Съжалявам, че сега всичко около теб е толкова ужасно.

Гласът му — безизразен като запис на телефонен секретар — ми попречи за миг да осъзная смисъла на думите му.

— Тя беше ужасно мила — продължи той, все така без да ме поглежда. — Искам да кажа…

— Ами… да — отвърнах; не ми се искаше да продължавам този разговор.

— Искам да кажа, и на мен ми липсва — каза Анди и срещна погледа ми с малко уплашено изражение. — Никой от хората, които познавам, не беше умирал досега. Е, да, дядо ми, Ван дер Плейн. Но не и човек, когото съм харесвал.

Не казах нищо. Майка ми винаги бе имала слабост към Анди, търпеливо го разпитваше за домашната му метеорологична станция и се шегуваше с него за постиженията му в играта „Бойно поле Галактика“, докато цялото му лице не пламнеше от удоволствие. Млада, духовита, сърдечна, винаги готова да се забавлява, у нея имаше всичко, което липсваше у собствената му майка: майка, която хвърляше фрисби заедно с нас в парка, разговаряше с нас за филми със зомбита и ни позволяваше да се търкаляме в събота сутрин в леглото й, където ядяхме корнфлейкс „Лъки Чармс“ и гледахме анимационни филми; и понякога се дразнех, мъничко, като виждах колко глуповато очарован и възторжен ставаше Анди в нейно присъствие, как ходеше по петите й и дърдореше за четвърто ниво или каквато там игра го вълнуваше в момента, неспособен да откъсне поглед от задника й, когато тя се навеждаше, за да извади нещо от хладилника.

— Тя беше най-готината от всички — каза Анди със своя сякаш долитащ отдалече глас. — Помниш ли как ни заведе с автобуса на онази среща на феновете на филми на ужасите в Ню Джърси? И онзи мазник, Рип, който постоянно се влачеше подир нас, за да я убеди да играе във вампирския му филм?

Разбирах, че намеренията му са добри. Но за мен беше почти непоносимо да говоря за каквото и да било, свързано с майка ми, или за времето ПРЕДИ, затова му обърнах гръб.

— Мисля даже, че той не разбираше нищо от ужаси — продължи Анди с дразнещия си, слаб глас. — По-скоро е бил някакъв фетишист. Всички тези истории с подземията и момичетата, завързани за лабораторни маси ми приличаха на чисто садо-мазо порно. Помниш ли как я молеше да пробва онези вампирски зъби?

— Да. Тогава тя отиде да поговори с охраната.

— Той беше с кожени панталони. И пиърсинг навсякъде. Искам да кажа, кой знае, може и действително да е правел вампирски филм, но си беше пълен извратеняк, забеляза ли? Онази негова гадна усмивчица? И как се опитваше да надникне в деколтето й?

Показах му среден пръст.

— Хайде, да вървим — казах, — гладен съм.

— О, нима?

Бях отслабнал с четири-пет килограма след смъртта на майка ми — достатъчно много, за да започне госпожа Суонсън да проверява теглото ми в кабинета си (нещо, което ме караше да се чувствам много неудобно) — на кантара, който ползваше за момичета с хранителни разстройства.

— Защо, ти не си ли?

— Гладен съм, но бях останал с впечатлението, че пазиш линия. За да ти става роклята за абитуриентския бал.

— Майната ти — казах беззлобно, докато отварях вратата — и се блъснах право в господин Барбър, който бе стоял отпред, трудно бе да се прецени дали се бе канил да почука или бе подслушвал.

Смутен, започнах да пелтеча — всякакви нецензурни думи бяха сериозно нарушение на правилата в дома на семейство Барбър — но господин Барбър като че ли не беше особено възмутен.

— Е, Тио — каза той сухо, хвърляйки поглед някъде над главата ми, — радвам се да забележа, че се чувстваш по-добре. Хайде, да побързаме, за да намерим маса.

През следващата седмица всички забелязаха, че апетитът ми се е подобрил, дори Тоди.

— Приключи ли с гладната стачка? — попита ме той любопитно една сутрин.

— Тоди, яж си закуската.

— Ама нали така се казва — когато хората не ядат.

— Не, гладни стачки правят затворниците — отбеляза самоуверено Китси.

— Котенце! — намеси се господин Барбър предупредително.

— Да, ама той изяде вчера три гофрети — каза Тоди, поглеждайки настоятелно ту единия, ту другия от безразличните си родители с надеждата да привлече вниманието им. — А аз изядох само две. Тази сутрин изяде една купа корнфлейкс и шест парчета бекон, а вие казахте, че пет парчета бекон са прекалено много за мен. Защо аз да не мога да изям пет парчета?

— Е, здравей, здравей — каза психиатърът Дейв, затвори вратата и се разположи срещу мен в кабинета си — навсякъде имаше килими и лавици със стари наръчници („Наркотици и общество“; „Детска психология: различният подход“); както и бежови надиплени завеси, които се разтваряха с тихо бръмчене, когато той натиснеше едно копче.

Усмихнах се смутено, плъзвайки поглед из стаята, по растенията в саксии, бронзовата статуя на Буда, гледах навсякъде, само не и към него.

— И тъй — далечният шум на уличното движение, долитащ от Пето Авеню, придаваше на мълчанието, възцарило се между нас, гигантски, междугалактически измерения. — Как си днес?

— Ами… — очаквах консултациите при Дейв с ужас, това изпитание, през което преминавах два пъти седмично, за мен не беше много по-различно от посещение при зъболекар; чувствах се виновен, че не мога да го харесвам, при положение, че той полагаше такива усилия, винаги ме питаше какви филми и какви книги харесвам, изрязваше статии от „Гейм Про“37, които според него биха представлявали интерес за мен — понякога дори ме водеше на хамбургери в закусвалнята EJ — и все пак, когато започнеше с въпросите си, аз се вцепенявах, като че ли ме бяха изблъскали изненадващо на сцена, където се играеше пиеса, а аз не си знаех репликите.

— Днес ми се струваш малко разсеян…

— Ами… — не бях пропуснал да отбележа, че немалко от книгите по лавиците в кабинета имаха заглавия, съдържащи думата „секс“: „Сексуалност на подрастващите“, „Секс и познавателна способност“, „Видове сексуални отклонения“ и — любимото ми: „Открит поглед към сексуалните зависимости“. — Струва ми се, че съм добре.

— Струва ти се?

— Не, добре съм наистина. Нещата се развиват добре.

— Така ли? — Дейв се облегна назад на стола си и заклати единия си крак, обут в кец „Конвърс“. — Това е чудесно — после продължи: — Защо не ми поразкажеш това-онова за последните събития около теб?

— О… — почесах се по едната вежда, отклоних поглед — испанският все още ме затруднява… трябва да направя още един допълнителен тест, сигурно ще е в понеделник. Но пък имам отлична оценка за доклада си за Сталинград. Което вероятно означава, че оценката ми по история вече няма да е В минус, а чисто В.

Той мълча толкова дълго, взирайки се в мен, че аз започнах да се притеснявам и затърсих какво друго да кажа. После попита:

— Нещо друго?

— Ами… — сведох поглед към пръстите си.

— Какво е положението с твоята тревожност?

— Не е толкова лошо — отвърнах и се замислих колко много ме притесняваше фактът, че не знам нищо за Дейв. Той беше от мъжете, които носят венчална халка, която не прилича много на венчална халка — а може и наистина да не беше и той просто да се гордееше особено много с келтския си произход38. Ако трябваше да изкажа предположение, бих казал, че се е оженил наскоро и има бебе — имаше онова изтощено излъчване на преуморен млад баща, като че ли му се налагаше да става да сменя памперси нощем — но кой би могъл да знае?

— А лекарството? Как стои въпросът със страничните ефекти?

— Ъъъ… — почесах се по носа — май вече го понасям по-добре.

Напоследък дори не бях вземал предписаните хапчета, от които толкова ми се доспиваше и така ме болеше глава, че бях започнал да ги хвърлям в умивалника и да ги отмивам с вода.

Дейв помълча за миг.

— В такъв случай — неправилно ли ще бъде твърдението, че общо взето, се чувстваш по-добре?

— Предполагам, че ще е правилно — отвърнах след кратко мълчание, вторачен в паното, окачено зад главата му. Приличаше на кривнато на една страна сметало, направено от глинени зрънца и навързани на възли въжета, и аз бях прекарал значителна част от живота си напоследък, взирайки се в него.

Дейв се усмихна.

— Казваш го, като че ли е нещо, от което трябва да се срамуваш. Но това, че се чувстваш добре, не означава, че си забравил майка си. Или че не си я обичал достатъчно.

Раздразнен от това предположение, което никога не бе ми хрумвало, отклоних очи и се загледах през прозореца — в депресиращия изглед оттук към зданието с бяла фасада от другата страна на улицата.

— Имаш ли някаква представа каква е причината да се чувстваш по-добре?

— Не, всъщност не — отвърнах рязко. „По-добре“ всъщност не беше точно описание на състоянието ми. Нямаше подходяща дума, която да го опише. Ставаше дума по-скоро за съвсем дребни неща — смеховете в училищните коридори, живото гущерче, стрелнало се в един аквариум в лабораторията — тези неща ме караха да се почувствам щастлив за миг, а после да се разплача. Понякога, вечер, през прозорците откъм Парк Авеню нахлуваше влажен, понесъл песъчинки вятър, когато движението вече започваше да оредява и градът утихваше за нощта; беше дъждовно, дърветата се разлистваха, пролетта преминаваше в лято; и самотните вопли на клаксоните на улицата, влажният мирис на мокри тротоари криеха някакъв заряд, предаваха наелектризиращото усещане за тълпите, за самотни секретарки и затлъстели мъже с хартиени пакети храна за вкъщи, за вездесъщата тъга, навявана от тромавите, настоятелни усилия на човешките същества да живеят. В продължение на седмици бях живял като вледенен, капсулиран; сега, когато влизах под душа, пусках водата колкото можех по-силно и безмълвно виех от плач. Всичко беше като отворена рана — мъчително, смущаващо, объркано, и все пак имах чувството, че съм бил извлечен от ледена вода през дупка в леда, в смразяващ студ, под слънчевите лъчи.

— Къде беше сега? — попита Дейв, опитвайки се да улови погледа ми.

— Моля?

— За какво се беше замислил?

— За нищо.

— Така ли? Доста трудно е наистина да не мислиш за нищо.

Свих рамене. Като изключим Анди, не бях казвал на никого за отиването с автобуса до дома на Пипа, и тази тайна придаваше цвят на всичко, като последните отблясъци от сън: хартиените цветя, слабата, трептяща светлина на свещта, влажната й, гореща ръка в моята. Но макар това да бе най-значителното и истинско нещо, което ми се бе случвало от доста време насам, не исках да го развалям, говорейки за него, особено пък с Дейв.

Поседяхме така още няколко мига, които ми се сториха много дълги. После Дейв се приведе напред с угрижено изражение и каза:

— Аз съм тук, за да разговарям с теб за всичко, за което пожелаеш да говориш. А може и — столът изскърца, когато той се размърда на него, — може и изобщо да не говорим! Само се питам дали няма нещо, което да ангажира мислите ти.

— Ами… — подех след една безкрайна пауза, възпирайки се да си погледна часовника. — Искам да кажа, аз просто… — колко минути още ни оставаха? Четиридесет?

— Защото научавам от другите възрастни около теб, че напоследък у теб се забелязва значително подобрение. Вземаш повече участие в час — допълни той, тъй като аз мълчах. — Поддържаш социални контакти. Отново се храниш нормално — в тишината откъм улицата долетя далечен писък на линейка. — Затова се питам дали би ми помогнал да разбера какво се е променило.

Свих рамене и се почесах по бузата. Как се предполага, че трябва да обясниш подобно нещо? Струваше ми се глупаво да се опитвам. Дори споменът бе започнал да се обгражда с далечно, нереално сияние, като сън, чиито подробности стават все по-неясни, колкото повече се опитваш да ги възстановиш. По-голямо значение имаше чувството, онова сладко, силно подводно течение, толкова властно, че в час, или в училищния автобус, или когато лежах в леглото си и се опитвах да мисля за нещо приятно, нещо, което да ме накара да се почувствам в безопасност, за някакво място, някакви обстоятелства, при които сърцето ми да не се свива от тревога, беше достатъчно да се отпусна, потъвайки до онова тайно място, където всичко беше наред. Стени с цвят на канела, дъжд по стъклата, всеобхватна тишина и усещане за отдалеченост и дълбочина, като на лакирания фон на картина от деветнайсети век. Килими, излинели така, че се виждаше основата, рисувани японски ветрила и много стари картички за свети Валентин, трепкащи в светлината на свещта образи на Пиеро, гълъбици и сърца, обрамчени с цветя. Бледото лице на Пипа в мрака.

— Виж какво — казах на Анди няколко дни по-късно, когато излизахме от „Старбъкс“ след училище, — може ли да ме прикриваш днес следобед?

— Разбира се — каза Анди и отпи лакомо от кафето си. — За колко време?

— Не знам — в зависимост от това колко време щеше да ми отнеме прехвърлянето на Четиринайсета улица, пътят до центъра можеше да отнеме четиридесет и пет минути; с автобус, в работен ден, можеше да ми отнеме и по-дълго време. — Около три часа?

Той направи гримаса; ако майка му беше у дома, щеше да задава въпроси.

— Какво да й кажа?

— Кажи, че е трябвало да остана до късно в училище, нещо подобно.

— Ще реши, че си оплескал нещо.

— На кого му пука?

— Е, да, но не ми се иска да се обади в училище, за да провери.

— Кажи, че съм отишъл на кино.

— Тогава ще попита защо не съм отишъл и аз. Защо да не кажа, че си в библиотеката?

— Звучи доста тъпо.

— Така да бъде, ами да й кажем тогава, че имаш някаква страшно спешна уговорка с онзи човек от социалните служби, който отговаря за теб. Или че си се отбил да удариш два „Олд Фешънд“39 в бара на „Фоур Сийзънс“40.

Имитираше баща си, изглеждаше толкова убедително, че се разсмях.

— Fabelhaft41 — отвърнах с гласа на господин Барбър. — Много смешно, няма що.

— Централната сграда е отворена довечера до седем — отвърна той с безизразния си, глух глас. — Но не е необходимо да знам дали си отишъл там или в някой от клоновете, забравил си да споменеш.

Вратата се отвори по-бързо, отколкото бях очаквал, в момента, когато се взирах надолу по улицата и мислех за нещо. Този път той беше добре избръснат, миришеше на сапун, дългата му коса беше спретнато сресана назад и прибрана зад ушите; и беше облечен също така впечатляващо, както господин Блакуел, когато го бях видял.

Той повдигна вежди, очевидно се изненада да ме види.

— Здравей!

— В неподходящ момент ли идвам? — попитах, хвърляйки поглед към снежнобелия маншет на ризата му, на който имаше бродиран миниатюрен монограм в китайско червено — печатни букви, но толкова дребни и стилизирани, че бяха почти невидими.

— Съвсем не. Всъщност, надявах се да се отбиеш — носеше червена вратовръзка с бледожълти шарки; черни обувки с връзки; и прекрасно скроен тъмносин костюм. — Моля, заповядай!

— Да не би да отивате някъде? — попитах, оглеждайки го плахо. С костюма изглеждаше като съвсем различен, не толкова объркан и меланхоличен, по-уверен в себе си — не като онзи Хоуби, който помнех от първото си посещение, раздърпан, с вид на красива, но занемарена бяла мечка.

— Ами… да. Но не веднага. Честно казано, в момента нещата при нас са пообъркани. Но това няма значение.

Какво ли означаваше това? Влязох вътре подир него — през подобната на джунгла работилница, между краката на маси и столовете с оголени пружини — и нагоре, през мрачната дневна, до кухнята, където териерът Козмо сновеше неспокойно напред-назад и скимтеше, а ноктите му потракваха по плочите. Когато влязохме, той отстъпи назад и ни изгледа нападателно.

— Защо той е тук? — попитах и коленичих, за да го погаля, но отдръпнах ръка, когато той трепна и отскочи.

— Мхм? — каза Хоуби. Като че ли нещо друго ангажираше мислите му.

— Козмо. Вече не иска ли да бъде с нея?

— О! Това е заради леля й. Тя не иска той да бъде там — Хоуби пълнеше чайника на умивалника; и — забелязах — чайникът трепереше в ръцете му, докато го правеше.

— Леля й?

— Да — каза той и сложи чайника да кипне, после се наведе и почеса кучето. — Горката малка животинка, не знаеш защо стана така, нали? Маргарет има много категорични възгледи по въпроса за кучета в стаята на болен. Несъмнено е права. Но сега ти си тук — каза той, поглеждайки през рамо със странно оживление. — Пипа не е преставала да говори за теб от последния път, когато беше тук.

— Наистина ли? — попитах възторжено.

— „Къде е онова момче?“, „Тук имаше едно момче“. Вчера ми казваше, че ще дойдеш и хоп! — каза той, със сърдечен, младежки смях, — ето, че ти дойде — изправи се с пукащи колене и избърса неравното си бяло чело с опаката страна на китката си. — Ако почакаш, ще можеш да влезеш при нея, за да я видиш.

— Как е тя?

— Много по-добре — каза той отривисто, без да ме погледне. — Много неща се случиха. Леля й ще я отведе в Тексас.

— Тексас? — повторих, след миг зашеметено мълчание.

— Опасявам се, да.

— Кога?

— Вдругиден.

— Не!

Хоуби изкриви лице — леко трепване, което изчезна в мига, когато го забелязах.

— Да, аз приготвях нещата й за път — каза той с бодър глас, противоречащ на неволния проблясък на мъка, който си бе позволил. — Идваха постоянно хора, нейни приятели от училище — всъщност днес е първият ни по-спокоен ден от доста време. Беше много натоварена седмица.

— А кога ще се върне?

— Ами… ще остане там доста време. Всъщност Маргарет ще я отведе да живее при нея.

— Завинаги?

— О, не! Не завинаги — каза той с тон, който ме накара да разбера, че е имал предвид именно завинаги. — Нали не напуска планетата — допълни той, като видя изражението ми. — Аз със сигурност ще ходя там да я виждам. А и тя сигурно ще идва тук да ми гостува.

— Но… — имах чувството, че таванът е рухнал върху мен. — Мислех, че тя живее тук. С вас.

— Е, така беше. Досега. Но аз съм сигурен, че там тя ще се чувства много по-добре — каза той доста неубедително. — За всички промяната е много голяма, но вярвам, че в крайна сметка всичко ще е за добро.

Беше очевидно, че не вярва на нито една дума от онова, което говореше.

— Но защо да не може да остане тук?

Хоуби въздъхна.

— Маргарет е полусестра на Уелти — каза той. — Другата му полусестра. Тя е най-близката роднина на Пипа. Така или иначе, й е кръвна роднина, а аз не съм. Тя смята, че Пипа ще се чувства по-добре в Тексас сега, когато вече е достатъчно добре, за да може да пътува.

— Не бих искал да живея в Тексас — казах слисан. — Там е много горещо.

— Аз мисля освен това, че лекарите там не са толкова добри, колкото тук — каза Хоуби, бършейки ръце. — Маргарет и аз сме на различно мнение по този въпрос.

После седна и впери поглед в мен.

— Очилата ти — каза той. — Харесват ми.

— Благодаря.

Не ми се искаше да говорим за новите ми очила — неприятно развитие на събитията, макар действително да ми помагаха да виждам по-добре. Госпожа Барбър ми избра рамки в оптиката „Е. Б. Мейровиц“, когато не успях да покрия изискванията в теста за добро зрение, направен от училищната медицинска сестра. Бяха кръгли, рогови, малко прекалено скъпи, малко по-подходящи за по-зрял човек, и възрастните около мен особено много се стараеха да ме уверяват колко ми отиват.

— Как вървят нещата в Горен Манхатън? — попита Хоуби. — Нямаш представа какво вълнение предизвика посещението ти. Всъщност аз дори се канех сам да дойда да те видя. Единственото, което ме задържа, беше нежеланието ми да оставям Пипа сама, тъй като и без това скоро ще си тръгне. Разбираш ли, всичко стана много бързо. Тази история с Маргарет. Тя е като баща си, стария господин Блакуел — набие ли си нещо в главата, се захваща с него и това е.

— А той също ли ще отиде в Тексас? Козмо?

— О, не — той ще се чувства по-добре тук. Живял е в тази къща, откакто беше на месец и половина.

— Няма ли да тъгува?

— Надявам се, че не. Е… честно казано, тя ще му липсва. Ние двамата с Козмо се разбираме доста добре, но той е ужасно потиснат, откакто Уелти загина. Беше всъщност куче на Уелти, отскоро се привърза към Пипа. Уелти винаги е имал такива дребни териери, които нямат особена слабост към деца, разбираш ли — Чеси, майката на Козмо, беше същинска напаст.

— Но защо Пипа трябва да се пренесе да живее там?

— Ами — започна той, потривайки едното си око, — това е единственото смислено наглед решение. Маргарет е най-близката й роднина. Макар че Маргарет и Уелти практически не си говореха, докато Уелти беше жив — не и през последните години, така или иначе.

— А защо?

— Ами… — беше ясно, че не му се иска да обяснява. — Много е сложно. Разбираш ли, Маргарет изобщо не понасяше майката на Пипа.

Точно когато казваше това, една висока, остроноса, уверена в себе си жена влезе в стаята — на години ми приличаше на сравнително млада баба, чертите й бяха фини, патрициански, но хищни, посивяващата й коса имаше цвета на ръждясало желязо. Костюмът и обувките й ми напомниха на госпожа Барбър, само че бяха в цвят, който госпожа Барбър никога не би носила: жълтозеленикав.

Тя ме погледна; после погледна Хоуби и попита с хладен тон:

— Какво е това?

Хоуби въздъхна шумно; изглеждаше раздразнен.

— Не се безпокой, Маргарет. Това е момчето, което е било с Уелти, когато той загина.

Жената ме погледна над очилата си със стъкла-половинки — и изведнъж се засмя рязко, високо, смутено.

— О, здравей — каза тя, с внезапно избликнала любезност, и протегна към мен сухите си, червени ръце, обсипани с пръстени. — Аз съм Маргарет Блакуел Пиърс. Сестрата на Уелти. Всъщност полусестра — поправи се тя и хвърли поглед над рамото ми към Хоуби, когато видя повдигнатите ми вежди да се отпускат. — Разбираш ли, ние с Уелти имахме един баща. Майка ми беше Сузи Делафийлд.

Произнесе името така, сякаш се очакваше то да означава нещо за мен. Погледнах към Хоуби, за да преценя какво мисли той. Тя забеляза, че го погледнах, и също хвърли остър поглед към него, преди да насочи вниманието си — цялата искряща от добронамереност — обратно към мен.

— Какво очарователно малко момче си ти — каза ми тя. Дългият й нос беше малко порозовял на върха. — Ужасно се радвам да се запознаем. Джеймс и Пипа ми разказваха за посещението ти — наистина извънредно необичайно. Всички много се вълнувахме. Освен това — тя стисна ръката ми в своята — аз трябва да ти благодаря от все сърце, задето ми върна пръстена на дядо ми. За мен това означава много.

На нея? Отново погледнах объркано към Хоуби.

— Би означавало много и за баща ми — имаше нещо обмислено, отрепетирано в нейната дружелюбност („лее очарование с кофи“, би казал господин Барбър); и все пак медночервената й коса и приликата с господин Блакуел и Пипа ме привличаха въпреки волята ми. — Знаеш как е бил изгубен навремето, нали?

Чайникът засвири.

— Искаш ли чай, Маргарет? — попита Хоуби.

— Да, моля — каза тя енергично. — С лимон и мед. И една капка скоч — после, с по-дружелюбен тон, се обърна към мен: — Ужасно съжалявам, но се опасявам, че имаме работа, която е само за възрастни. Скоро трябва да се видим с адвоката — веднага щом пристигне медицинската сестра, която се грижи за Пипа.

Хоуби се покашля.

— Не виждам нищо лошо в това…

— Може ли да отида да я видя? — попитах, прекалено нетърпелив, за да го чакам да довърши думите си.

— Разбира се — каза Хоуби бързо, преди леля Маргарет да успее да се намеси — и ловко се извърна, избягвайки ядосания й поглед. — Помниш пътя, нали? Ето, оттук направо.

Първото, което тя ми каза, беше:

— Моля те, би ли изключил лампата?

Седеше, облегната на възглавници, в леглото, със слушалките на айпода в ушите, и се оглеждаше, заслепена и объркана, в светлината на лампата на тавана.

Изключих я. Стаята изглеждаше по-празна, край стените бяха натрупани кашони. Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците; отвън, в тъмния двор, бледият силует на една цъфнала круша, чиито бели цветове я обгръщаха като кипнала пяна, се очертаваше на фона на влажните тухли.

— Здравей — каза тя и стисна малко по-здраво ръцете си, отпуснати върху завивката.

— Здравей — отвърнах, обзет от желание гласът ми да не звучеше толкова смутено.

— Знаех, че си ти! Чух те да говориш в кухнята!

— Така ли? Откъде разбра, че съм аз?

— Нали съм музикант? Имам много остър слух.

Когато очите ми привикнаха към мрака, забелязах, че тя вече не изглежда толкова крехка, колкото при предишното ми посещение. Косата й беше пораснала малко, скобите бяха извадени, макар че нагърчените очертания на раната все още се виждаха.

— Как се чувстваш? — попитах.

Тя се усмихна.

— Спи ми се — сънят се просмукваше в гласа й, хрипкав, със скрита сладост. — Имаш ли нещо против да ги ползваме заедно?

— Да ползваме кое?

Тя извърна глава, измъкна една от слушалките, и ми я подаде.

— Чуй това.

Седнах до нея на леглото и поставих слушалката в ухото си; зазвъняха ефирни хармонии, безплътни, настоятелни като радиосигнал, долитащ от Рая.

Спогледахме се.

— Какво е това? — попитах.

— Амиии… — тя хвърли поглед към айпода — Палестрина.

— О!

Всъщност ми беше все едно какво е. Слушах тази музика заради дъждовната светлина, заради бялото дърво зад прозореца, заради гръмотевиците, заради нея.

Мълчанието между нас беше едновременно странно и изпълнено с щастие, бяхме свързани с кабела и звънтящите, високи, крехки като лед гласове.

— Не е необходимо да говориш — каза тя, — ако не ти се говори — клепачите й натежаваха, сънливият й глас звучеше така, сякаш споделяше тайна. — Хората постоянно искат да говорят, но аз обичам да мълча.

— Плакала ли си? — попитах, след като я погледнах по-отблизо.

— Не. Е, всъщност съвсем мъничко.

Седяхме, без да казваме нищо, и не се чувствахме глупаво или неловко.

— Трябва да замина — каза тя след малко. — Знаеш ли?

— Знам. Той ми каза.

— Ужасно е. Не искам да заминавам — тя излъчваше солено ухание на лекарства и още нещо, нещо подобно на чая от лайка, който мама купуваше от „Грейсис“, нещо сладко и тревисто.

— Тя изглежда симпатична — казах предпазливо, — сигурно наистина е така.

— Сигурно — повтори тя мрачно, плъзгайки пръст по покривката на леглото. — Говореше нещо за басейн. И за коне.

— Ще бъде забавно.

Тя примигна объркано.

— Може би.

— Яздиш ли?

— Не.

— Нито пък аз. Но мама яздеше. Обичаше коне. Винаги спираше при конете от екипажите в Сентръл Парк Саут и им говореше. Изглеждаше… — чудех се как да го изразя — изглеждаше, като че ли те й отговарят. Обръщаха глави, макар и с наочници, натам, където вървеше тя.

— И твоята майка ли е мъртва? — попита тя плахо.

— Да.

— Моята майка е мъртва от… — тя помълча замислено — не помня откога. Почина след пролетната ми ваканция, така че пролетната ми ваканция се събра с още една седмица, през която бях освободена от училище. Щеше да има излет до Ботаническата градина през тази седмица, а аз не можах да отида. Тя ми липсва.

— От какво умря?

— Беше болна. И твоята майка ли беше болна?

— Не. Беше нещастен случай. — После, понеже не ми се искаше да се спираме задълго на тази тема, продължих: — Така или иначе, майка ми обичаше коне. Когато била малка, имала кон, който понякога се чувствал самотен, разбираш ли, идвал до къщата и промушвал главата си през прозореца, за да види какво става.

— Как се е казвал?

— Пейнтбокс42.

Обичах разказите на майка ми за конюшните в Канзас: за бухалите и прилепите, които живеели високо на подпокривните греди, за цвилещите и пръхтящи коне. Знаех имената на всички коне и кучета, които бе имала като дете.

— Пейнтбокс! Шарен ли е бил?

— Бил е на някакви петна. Виждал съм го на снимка. Понякога — през лятото — идвал и надничал, когато тя спяла следобед. Знаеш ли, чувала дишането му през завесите.

— Толкова хубаво звучи! Обичам коне. И все пак…

— Какво?

— Бих предпочела да остана тук! — изведнъж тя се насълзи. — Не разбирам защо трябва да заминавам.

— Трябва да им кажеш, че искаш да останеш.

Кога ръцете ни бяха започнали да се докосват? Защо ръката й беше толкова гореща?

— Но аз им казах! Всички смятат, че там ще е по-добре за мен.

— Защо?

— Не знам защо — отвърна тя нацупено. — Било по-спокойно, така казват. Но аз не обичам тишината, обичам да има много неща за чуване.

— И мен ще ме накарат да замина.

Пипа се надигна на лакът.

— Не! — възкликна тя стреснато. — Кога?

— Не знам. Скоро, предполагам. Трябва да отида да живея с баба си и дядо си.

— О — каза тя с копнеж, и се отпусна обратно на възглавницата. — А аз нямам баби и дядовци.

Сплетох пръсти с нейните.

— Моите не са особено симпатични.

— Съжалявам.

— Няма защо — отвърнах с възможно най-спокоен тон, макар сърцето ми да биеше така силно, че чувствах пулса във връхчетата на пръстите си. Ръката й в моята беше мека като кадифе, гореща като от треска, и съвсем леко влажна.

— Нямаш ли други роднини?

Очите й бяха толкова тъмни в слабата светлина, идваща от прозореца, че изглеждаха черни.

— Не. Или… — Дали баща ми влизаше в сметката? — Не.

Последва дълго мълчание. Все така бяхме свързани чрез слушалките — едната в нейното ухо, другата — в моето. Песен на раковини. Ангелски хорове и бисери. Внезапно всичко бе забавило ход; сякаш бях забравил как да дишам; непрекъснато затаявах дъх, а после издишвах накъсано и прекалено шумно.

— Каква каза, че е тази музика? — попитах, просто за да кажа нещо.

Тя се усмихна сънливо и посегна към една заострена, неапетитна на вид близалка, която лежеше върху станиолената си обвивка на нощното шкафче.

— Палестрина — каза тя през близалката, която бе пъхнала в устата си. — Тържествена литургия. Или нещо подобно. Те много си приличат.

— Харесваш ли я? — попитах. — Леля ти?

Тя ме гледа в продължение на няколко дълги мига. После остави внимателно близалката обратно върху опаковката и каза:

— Изглежда симпатична. Така ми се струва. Само че всъщност аз не я познавам. Това е някак странно.

— Но защо? Защо трябва да заминеш?

— Нещо свързано с пари. Хоуби не може да направи нищо — той не ми е истински чичо. Тя го нарича „измислен чичо“.

— Иска ми се той да ти беше истински чичо — казах аз. — Искам да останеш.

Внезапно тя седна в леглото, обви ме с ръце и ме целуна; изведнъж цялата кръв се оттече от главата ми, бързо и стремително, като че ли падах от скала.

— Аз… — бях обзет от ужас. Замаян, вдигнах инстинктивно ръка, за да изтрия целувката — но тази не беше влажна или отблъскваща, чувствах как топлината й се отпечатва и на опакото на ръката ми.

— Не искам да заминаваш.

— И аз не искам.

— Помниш ли, че си ме виждала?

— Кога?

— Точно преди…

— Не.

— Аз те помня — казах. По някакъв начин ръката ми бе стигнала до бузата й, аз я отдръпнах несръчно и си наложих да я прибера, свих я в юмрук и почти седнах върху нея. — Аз бях там — в този момент осъзнах, че Хоуби стои на вратата.

— Здравей, моя стара любов — макар че топлината в гласа му бе насочена предимно към нея, чувствах, че малка част от нея включва и мен. — Нали ти казах, че ще дойде пак.

— Каза! — тя отново се надигна в леглото. — И той дойде.

— Е, ще се вслушваш ли в думите ми друг път?

— Аз те слушах. Само че не ти вярвах.

Долният край на едно тънко перде галеше перваза на прозореца. Чувах далечната песен на уличното движение. Докато седях там, на ръба на леглото й, ми се струваше, че съм се озовал в онзи полубуден миг между съня и дневната светлина, в който всичко се слива и смесва, непосредствено преди да се промени, всичко се сливаше в една подвижна, еуфорична картина: дъждовната светлина, седналата в леглото Пипа и Хоуби на прага, и нейната целувка (със специфичния вкус на близалката, която сега предполагам, че е съдържала морфин), която още лепнеше по устните ми. И все пак, не съм сигурен, че дори морфинът може да бъде обяснение за моята зашеметеност в онзи миг, когато се оставях с усмивка да бъда обгърнат от щастие и красота. Замаяни, двамата се сбогувахме (нямаше обещания да си пишем; тя все още не беше достатъчно добре, за да пише) и после аз се озовах в коридора, където беше медицинската сестра, а леля Маргарет говореше на висок глас, който будеше у мен притеснение, чувствах успокояващата ръка на Хоуби на рамото си, силното му, вдъхващо доверие присъствие, подобно на котва, което ми напомняше, че всичко е наред. Не бях чувствал подобно докосване, откакто бе загинала майка ми — приятелска опора посред поредица смущаващи събития — и като бездомно куче, търсещо обич, аз почувствах някаква коренна промяна в привързаностите си, дълбоко, просмукващо се в кръвта ми, внезапно убеждение, че това място е добро, на този човек мога да разчитам, да му се доверя, никой няма да ми причини зло тук; убеждение, което ме накара да се просълзя за свой срам.

— О — възкликна леля Маргарет, — плачеш ли? Виждате ли? — обърна се тя към младата медицинска сестра (която кимаше усмихнато в желанието си да й се понрави, очевидно омагьосана от нея). — Колко е сладък! Тя ще ти липсва, нали? — Усмивката й беше широка, уверена, израз на нейната убеденост в собствената си правота. — Трябва да ни дойдеш на гости, задължително. Винаги се радвам на гости. Родителите ми… те имаха една от най-големите къщи в Тексас, строена в стила от епохата на Тюдорите…

И тя продължи да дърдори дружелюбно като папагал. Но моята привързаност беше насочена другаде. А целувката на Пипа — с онзи странен, горчиво-сладък вкус — беше с мен по целия път обратно към Горен Манхатън, докато се полюшвах сънливо в автобуса, във властта на разтапящо очарование и скръб, на болка, сияйна като звездите, която ме издигаше като хвърчило над бруления от вятъра град: главата ми се рееше в дъждовните облаци, сърцето ми се издигаше към небесата.

Мисълта за нейното заминаване ми беше ненавистна. Не исках да мисля за това. В деня, когато тя заминаваше, се събудих дълбоко угнетен. Взирайки се в синьочерното небе, надвиснало заплашително над Парк Авеню, мътно небе, като извадено от картина с изображение на Голгота, си я представях как гледа същото небе през прозореца на самолета; и — докато двамата с Анди вървяхме към автобусната спирка, сведените очи и мрачното настроение на хората по улицата сякаш отразяваха и увеличаваха тъгата ми заради нейното заминаване.

— Е, Тексас е скучен, няма спор — каза Анди между две кихавици; очите му бяха зачервени и сълзяха от полена, така че сега той приличаше дори повече от обикновено на лабораторна бяла мишка.

— Бил ли си там?

— Да — в Далас. Чичо Хари и леля Тес живяха там известно време. Няма какво да се прави, освен да ходиш на кино, и не може да отидеш никъде пеш, все някой трябва да те закара. Освен това имат гърмящи змии, а също и смъртно наказание, струва ми се, което според мен е примитивно и неетично в деветдесет и девет процента от случаите. Но за нея там вероятно ще е по-добре.

— Защо?

— Предимно заради климата — каза Анди, бършейки носа си с една от гладените памучни носни кърпички, които вземаше всяка сутрин от купчината в чекмеджето на скрина си. — Болните се възстановяват по-бързо на топъл климат. Затова дядо ми Ван дер Плейн се пренесе да живее в Палм Бийч.

Мълчах. Знаех, че Анди е верен приятел; доверявах му се, ценях мнението му, и все пак разговорът с него понякога ме караше да изпитвам чувството, че разговарям с някоя от онези компютърни програми, които симулират човешки реакции.

— Ако ще е в Далас, задължително трябва да отиде в природонаучния музей. Макар че може би ще й се види малък и донякъде старомоден. Имат IMAX, но не е дори 3D. Освен това искат да си купуваш допълнителен билет за вход в планетариума, което е смешно, като се има предвид колко по-невзрачен е от „Хейдън“.

— Аха.

Понякога се питах какво бе необходимо, за да бъде изтръгнат Анди от неговата кула на откачен математик — може би цунами? Нашествие на десептикони43? Годзила да зашляпа по Пето Авеню? Той беше планета, лишена от атмосфера.

Дали някой някога се бе чувствал толкова самотен? Завърнал се в дома на семейство Барбър, сред оживлението и целостта на едно семейство, към което не принадлежах, сега се чувствах дори по-сам отпреди — особено тъй като, с наближаването на края на учебната година, не ми беше ясно (нито пък на Анди) дали ще замина с тях за вилата им в Мейн. С присъщата си тактичност госпожа Барбър съумяваше да заобиколи темата дори сред кашоните и отворените куфари, които започнаха да се появяват навсякъде из къщата; господин Барбър и по-малките деца изглеждаха приятно развълнувани, но Анди гледаше на тази перспектива с откровен ужас.

— Слънце и радост — отбеляза той саркастично, избутвайки нагоре по носа очилата си (същите като моите, само че с много по-дебели лещи). — При баба си и дядо си ще бъдеш поне на суша. И ще имате топла вода. И Интернет.

— Не ти съчувствам.

— Е, ако тръгнеш с нас, ще видим колко ще ти хареса. Все едно си се озовал в „Отвлечен“44. В онази част, когато го продават в робство на кораба.

— А какво ще кажеш за онази част, в която той трябва да отиде насред някаква пустош при някакъв свой гаден роднина, когото изобщо не познава?

— Да, точно за това мислех — отвърна сериозно Анди и се завъртя на стола си, за да ме погледне. — Те поне нямат намерение да те убиват — не може да се каже, че е заложено голямо наследство.

— Не, със сигурност не е.

— Знаеш ли какъв е съветът ми към теб?

— Не, какъв?

— Моят съвет — заяви Анди, почесвайки нос с гумичката на молива си, — е да учиш колкото е възможно по-старателно, когато се озовеш в новото си училище в Мериленд. Ще бъдеш в по-изгодни позиции — напред си с материала с цяла година. Това означава, че ще завършиш на седемнайсет. Ако се постараеш, ще успееш да се разкараш оттам след четири години, може би дори три, при това със стипендия за мястото, където искаш да бъдеш.

— Оценките ми не са чак толкова добри.

— Така е — отвърна сериозно Анди, — но това е само защото не учиш. Освен това, мисля, спокойно може да се предположи, че в новото ти училище, където и да е то, няма да има толкова високи критерии.

— Моля се на Бога да е така.

— Разбери, става дума за някакво обикновено училище. В Мериленд. Не искам да кажа нищо лошо за Мериленд. Така де, имат Лабораторията по приложна физика и големия телескоп в научния институт „Джонс Хопкинс“, да не говорим пък за Центъра по астронавтика „Годард“ в Грийнбелт. Несъмнено това е щат със сериозен ангажимент към НАСА. Каква беше общата ти оценка от тестовете в края на осми клас?

— Не помня.

— Щом не искаш да кажеш, добре. Това, което имам предвид, е че можеш да завършиш с добри оценки на седемнайсет години — може би дори на шестнайсет, ако се хванеш здраво на работа — и тогава ще можеш да продължиш в колежа, който пожелаеш.

— Три години са много време.

— Така ни се струва на нас. Но в общата схема на нещата не е така. Разбираш ли — продължи Анди трезво, — погледни например някаква нещастна глупачка като Сабин Ингърсол или онзи идиот Джеймс Вилиърс. Или шибания Форест Лонгстрийт.

— Но тези хора не са никак бедни. Виждах бащата на Вилиърс на корицата на „Економист“.

— Не, но са тъпи като подметки. Искам да кажа, Сабин едва съобразява как да си движи краката, за да ходи. Ако семейството й нямаше пари и трябваше да се оправя сама, сигурно трябваше да стане… отде да знам, проститутка. Що се отнася до Лонгстрийт — той сигурно просто ще се свие някъде и ще чака да умре от глад, като хамстер, който си забравил да нахраниш.

— Потискащо е да те слуша човек.

— Просто се опитвам да кажа, че ти си умен. При това възрастните те харесват.

— Какво? — попитах със съмнение.

— Няма спор — отвърна Анди с безличния си, дразнещ глас. Не забравяш имената на хората, гледаш ги право в очите, ръкуваш се тогава, когато това е прието. В училище всички се връзват на фльонга заради теб.

— Да, но… — не исках да кажа, че то е, защото майка ми е мъртва.

— Не ставай глупав. Можеш да извършиш безнаказано дори убийство. Достатъчно умен си, за да прецениш как да го направиш сам.

— А защо тогава не си преценил как да се измъкнеш от твоя проблем с ветроходството?

— О, изчислил към го — каза мрачно Анди, обръщайки се отново към тетрадката си по хирагана. — Изчислил съм, че ми остават още четири лета в ада, във възможно най-лошия случай — три, ако татко ми позволи да постъпя рано в колеж, още на шестнайсет години. Две, ако събера сили в единайсети клас да се включа в онази лятна програма на Планинското училище, където се изучава органично фермерство. А след това никога вече няма да стъпя на лодка.

— За съжаление е трудно да се разговаря с нея по телефона — каза Хоуби. — Не бях преценил това. Тя изобщо не се чувства добре.

— Не се чувства добре? — повторих. Бе минала само седмица, и макар да не бях имал предвид да посетя отново Хоуби, по някакъв начин отново се бях озовал тук: седях на масата в неговата кухня и ядях втора порция от нещо, което на пръв поглед ми бе заприличало на буца черна пръст, извадена от саксия, а всъщност беше изключително вкусна смес от джинджифил и смокини, с бита сметана и дребни, горчиви късчета портокалова кора отгоре.

Хоуби потри очи. Когато пристигнах, той поправяше някакъв стол на приземния етаж.

— Това ужасно ме тормози — каза той. Косата му беше вързана, за да не пада по лицето му; очилата му висяха на верижка на шията. Под черната работна престилка, която бе свалил и окачил на една кука, носеше стари кадифени панталони с петна от восък и разтворител, и излиняла от пране памучна риза с навити над лактите ръкави. — Маргарет казва, че плакала три часа без прекъсване след разговора ни по телефона в неделя.

— Но защо просто да не се върне?

— Честно казано, иска ми се да знаех как да променя нещата към по-добро — каза Хоуби. Така, както седеше, мрачен, но с вид на човек, който си разбира от работата, с отпусната на масата възлеста бяла ръка, нещо в стойката му ми напомняше на кротък товарен кон, или може би на работник в кръчмата в края на дълъг ден. — Мина ми през ума да се кача на самолета и да отида да я видя, но Маргарет не иска. Казва, че тя нямало да свикне истински с новото място, ако аз се въртя около нея.

— Струва ми се, че въпреки това трябва да отидете.

Хоуби повдигна вежди.

— Маргарет е наела терапевт — много прочут, доколкото разбирам, който използва коне в лечението на деца с тежки травми. Да, Пипа наистина обича животни, но дори да беше напълно здрава, надали ще иска постоянно да бъде на открито и да язди. По-голямата част от живота си е прекарала, заета с уроци по музика и в зали за репетиции. Маргарет говори много ентусиазирано за музикалната програма на тяхната църква, но един любителски детски хор трудно би привлякъл вниманието на Пипа.

Побутнах настрана чинията, остъргана до блясък.

— А защо Пипа не я познава отпреди? — попитах плахо и когато той не отговори, допълних: — Нещо свързано с пари ли е?

— Не съвсем. Или може би… да, прав си. Парите винаги имат някаква роля. Разбираш ли — той се приведе напред, подпрял големите си, изразителни ръце на масата, — бащата на Уелти имаше три деца. Уелти, Маргарет, и майката на Пипа, Джулиет. И трите от различни жени.

— О!

— Уелти беше най-големият. Искам да кажа… човек би си казал — първороден син, нали така? Но се разболял от туберкулоза на гръбначния стълб на шестгодишна възраст, когато родителите му били в Асуан — бавачката не преценила колко тежко е състоянието му, и го отвели в болница прекалено късно — бил много умно момче, доколкото съм чувал, а и представителен, но старият господин Блакуел не понасял прояви на слабост и болнавост. Отпратил го в Америка да живее при роднини, и практически дори не си спомнял за него.

— Това е ужасно — казах, шокиран от несправедливостта на чутото.

— Да. Искам да кажа… Маргарет би представила нещата по съвсем различен начин, разбира се, но той е бил суров човек бащата на Уелти. Така или иначе, когато семейство Блакуел били пропъдени от Кайро… „пропъдени“ може би не е най-точната дума… Когато Насър дошъл на власт, всички чужденци трябвало да напуснат Египет — бащата на Уелти се занимавал с петрол, но за негов късмет имал собственост и капитали и другаде. Защото на чужденците не било позволено да изнасят пари и други ценности при напускане на страната.

— Тъй или иначе… — той се пресегна за нова цигара. — Малко се отклоних. Работата е там, че Уелти почти не познаваше Маргарет, която е с цели дванайсет години по-млада от него. Майката на Маргарет беше от Тексас, богата наследница, с много собствени средства. Това е бил последният и най-дълъг брак на господин Блакуел — според Маргарет голямата му любов. Били прочута двойка в Хюстън — много пиене, чартърни полети, сафари в Африка — бащата на Уелти обичал Африка, дори след като бил принуден да напусне Кайро, винаги се връщал там.

— Тъй или иначе… — кибритената клечка припламна и той се закашля, издишвайки облак дим. — За баща им Маргарет била неговата принцеса, зеницата на окото му, такива неща. Но независимо от всичко, по време на брака си той не преставал да кръшка — с момичета от гардеробите в ресторантите и театрите, с келнерки, с дъщерите на техни приятели — и веднъж, когато бил вече шейсетгодишен, едно от тези момичета забременяло от него и родило бебе, наследило цвета на косата му. И това бебе било майката на Пипа.

Мълчах. Когато бях във втори клас, имаше голям скандал (чието развитие бе ежедневно документирано по страниците на „Ню Йорк Поуст“), когато на бащата на един от съучениците ми му се роди дете, но не от майката на Илай, в резултат на което много от майките застанаха на едната или на другата страна и престанаха да си говорят, когато чакаха следобед пред училище да ни приберат.

— По това време Маргарет била в колеж, във Васар45 — каза Хоуби с усилие. Макар че разговаряше с мен като с възрастен (което ми беше приятно), темата очевидно го притесняваше. — Доколкото знам, не разговаряла с баща си в продължение на две години. Старият господин Блакуел се опитал да се откупи от фризьорката, но стиснатостта му надделяла, стиснатост, която проявявал най-малкото по отношение на зависимите от него хора. Затова, нали разбираш, Маргарет… Маргарет и майката на Пипа не са се срещали дори, освен в съдилищата, и то когато Джулиет е била практически все още бебе. Бащата на Уелти намразил дотолкова фризьорката, че постановил категорично в завещанието си те двете с Джулиет да не получат нито цент с изключение на мизерната издръжка, постановена от закона. Но Уелти… — Хоуби изгаси цигарата си, — старият господин Блакуел поразмислил по отношение на Уелти и проявил справедливост към него в завещанието си. И по време на всички тези юридически спорове, които продължили с години, Уелти започнал да приема все по-тежко начина, по който бебето било отхвърлено и пренебрегнато. Майката на Джулиет не я искала; нито един от роднините на майката не я искал; старият господин Блакуел със сигурност никога не я бил искал, а Маргарет и майка й, ако трябва да бъдем честни, щели да бъдат доволни да я видят на улицата. А междувременно фризьорката оставяла Джулиет сама в жилището им, когато тя отивала на работа… откъдето и да го погледнеш, лоша работа.

Нищо не задължавало Уелти да се намесва, но той беше добросърдечен човек, лишен от семейство, а обичаше и деца. Поканил Джулиет тук по време на една ваканция, когато тя била шестгодишна, „ДжулиАн“, както я наричаха тогава…

— Тук? В тази къща?

— Да, тук. А когато лятото свършило и настанало време да я връща у дома, но малката плачела, защото не искала да си тръгва, а майката не отговаряла на обажданията му по телефона, той върнал самолетните билети и започнал да върти телефоните, за да провери къде да я запише в първи клас. Отношенията им никога не са били узаконени — страхувал се да разлайва кучетата, както се казва — но повечето хора приемали, че тя е негова дъщеря, без много да разпитват. Бил около трийсет и пет годишен, достатъчно възрастен, за да й бъде баща. И наистина беше такъв — във всеки аспект, който действително е от значение.

— Но да оставим това — каза той и вдигна очи, продължавайки с различен тон: — Ти каза, че искаш да разгледаш работилницата. Искаш ли да слезем долу?

— Да, моля — отвърнах. — Би било страхотно.

Когато го открих там долу, зает с един обърнат с краката нагоре стол, той се изправи, протегна се и каза, че му е време за почивка, но аз всъщност съвсем не исках да се качвам горе — работилницата беше такова магическо място: истинска пещера, пълна със съкровища, по-голяма отвътре, отколкото изглеждаше отвън, със светлината, процеждаща се през високо разположените прозорци, резбите и загадъчните, филигранни сечива, чиито имена не знаех, с острата, вълнуваща миризма на лак и восък. Дори столът, по който той работеше — предните му крака бяха кози, с разцепени копита — ми изглеждаше не толкова като мебел, колкото като някаква омагьосана твар, сякаш той можеше внезапно да се изправи, да скочи от дърводелския тезгях и да заподскача надолу по улицата.

Хоуби се пресегна за престилката си и я надяна отново. Макар че бе толкова кротък и добродушен, телосложението му беше на човек, който си изкарва прехраната с пренасяне на хладилници и товарене на камиони.

— И така — каза той, водейки ме надолу. — Това е „магазинът зад магазина“.

— Моля?

Той се засмя.

— Така нареченият arriere-boutique46. Онова, което виждат клиентите, е подредената сцена — фасадата, предназначена за публиката — но тук, долу, се върши важната работа.

— Ясно — казах, загледан в лабиринта, който се виждаше от стълбите — светло дърво с цвят на мед, тъмно дърво като разляна меласа, проблясъци на месинг, позлата и сребро в слабата светлина. Също като в Ноевия ковчег, мебелите бяха подредени по видове — столове при столове, дивани при дивани; часовници при часовници, а срещу тях бяха стройните редици на бюрата, шкафовете и гардеробите. В средата масите за хранене оформяха тесни пътечки, като в лабиринт, през които човек трябваше да се промъква предпазливо. На стената в дъното на помещението много потъмнели огледала, окачени рамка до рамка, излъчваха сребриста светлина, напомняща на старинни бални зали и салони, озарени от светлината на свещи.

Хоуби погледна назад, към мен. Беше му ясно колко ми е приятно тук.

— Харесваш ли старинни вещи?

Кимнах — така е, харесвам старинни вещи, макар дотогава да не бях осъзнавал това.

— В такъв случай трябва да ти е интересно при семейство Барбър. Мисля, че някои от техните вещи от епохата на кралица Ан и мебелите „чипъндейл“ не са по-лоши от това, което можеш да видиш в някой музей.

— Така е — отвърнах колебливо. — Но тук е по-различно. По-приятно — допълних, за да поясня.

— В какъв смисъл?

— Искам да кажа… — стиснах силно клепачи, опитвайки се да събера мислите си, — тук долу е прекрасно, това, че има толкова много столове при други столове… вижда се характерът им, разбирате ли? Искам да кажа, това, че един е… — не намирах подходяща дума — ами някак глуповат, но в приятен, симпатичен смисъл. А другият е някак нервен, с тези дълги, тънки крака…

— Имаш добър усет за мебели.

— Ами… — комплиментите ме притесняваха, никога не знаех как да реагирам, можех единствено да се правя, че не съм ги чул — когато са подредени един до друг, ти става ясно как са били направени. У семейство Барбър — не бях наясно как да изясня мисълта си — ами не знам, но там подредбата ми напомня на онези сцени с препарираните животни в природонаучния музей.

Когато Хоуби се разсмиваше, мрачното му, угрижено изражение изчезваше; добросърдечието му ставаше осезаемо, излъчваше се на вълни от него.

— Не, наистина е така — продължих, решен да упорствам и да обясня какво имам предвид. — Така, както тя ги е подредила — една отделна маса с лампа на нея, и всичко аранжирано така, че не бива да се мести — прилича ми на онези диорами, които поставят около някой як или нещо подобно, за да покажат естествения му хабитат. Хубаво е, но, разбирате ли… — посочих към столовете, подредени край стената — този е като арфа, другият като лъжица, а този… — направих жест, наподобявайки линията на стола.

— С облегалка като щит. Въпреки че, трябва да ти кажа, най-хубавият му детайл са пискюлите на подлакътниците. Може би не го осъзнаваш — каза той, преди да започна да разпитвам за подлакътниците, — но за теб възможността да виждаш всеки ден около себе си нейните мебели е своеобразно възпитание — да ги виждаш в различна светлина, да можеш да плъзнеш ръка по тях, когато пожелаеш — той дъхна върху стъклата на очилата си и ги избърса с едно ъгълче на престилката. — Не трябва ли вече да се прибираш?

— Всъщност не — отвърнах, макар че вече ставаше късно.

— Хайде тогава — каза той, — да се хващаме на работа. Ще можеш да ми помогнеш с онзи малък стол там долу.

— С козите крака?

— Да, с козите крака. Там има закачена още една престилка — знам, прекалено голяма е, но току-що намазах стола с ленено масло и не искам да изцапаш дрехите си.

Дейв, психиатърът, бе казвал неведнъж, че му се иска да си избера някакво хоби — съвет, който ме дразнеше, защото предлаганите от него хобита (федербал, тенис на маса, боулинг) ми се струваха ужасно тъпи. Ако смяташе, че една-две игри на тенис на маса ще ми помогнат да преодолея мъката по майка си, той беше сериозно заблуден. Но — както свидетелстваха празният дневник, даден ми от господин Нюспийл, учителят по английски; предложението на госпожа Суонсън да се запиша на курсове по рисуване след училище; предложението на Енрике да ме заведе да гледам баскетбол на откритите игрища на Шесто Авеню; и дори спорадичните опити на господин Барбър да събуди у мен интерес към морска сигнализация и морски карти — очевидно много възрастни споделяха това мнение.

— Но какво все пак обичаш да правиш в свободното си време? — беше ме попитала госпожа Суонсън в нейния призрачен, бледосив кабинет, където миришеше на билков чай и пелин, на ниската масичка имаше високи купчини от списанията „Севънтийн“ и „Тийн Пийпъл“, а на фона се носеше сребрист звън на камбанки — някаква азиатска музика.

— Не знам. Обичам да чета. Да гледам филми. Да играя компютърни игри — Age of Conquest II и Age of Conquest: Platinum Edition. Не знам — повторих, защото тя не откъсваше поглед от мен.

— Е, това са все хубави неща, Тио — каза тя с угрижен вид. — Но би било добре да намерим някакво групово занимание, което да ти бъде интересно. Нещо, което изисква работа в екип, нещо, което да вършиш заедно с други твои връстници. Мислил ли си да се заемеш с някакъв спорт?

— Не.

— Аз се занимавам с едно бойно изкуство, наречено айкидо. Не знам чувал ли си за него. Това е начин да се възползваш от движенията на противника, вид самозащита.

Отклоних поглед от нея и вперих очи в окачената зад главата й очукана дървена плоскост с изображението на Светата Дева от Гуадалупе.

— А може пък да се заемеш с фотография — тя сключи ръцете си с много тюркоазени пръстени на бюрото. — Ако не се интересуваш от рисуване. Но искам да отбележа, че госпожа Шийнкопф ми показа някои от рисунките ти от миналата година — нали си спомняш, онази редица покриви, водните кули, изгледът от прозорците на кабинета? Показват, че имаш добро око — този изглед ми е познат, а ти си уловил действително интересни черти, някаква енергия — струва ми се, тя употреби думата „кинетична“, има някакво наистина приятно движение в пейзажа, с всички тези пресичащи се равнини и ъглите на пожарните стълби. Опитвам се да обясня, че не е толкова важно какво точно ще правиш — просто ми се иска да намерим начин да станеш по-отворен.

— Отворен спрямо какво? — попитах с глас, който прозвуча прекалено заядливо.

Тя ме изгледа учудено.

— Спрямо останалите хора! И — направи жест към прозореца — света около теб! Чуй ме — каза тя с най-мекия си, най-хипнотично успокояващ глас, — знам, че между теб и майка ти съществуваше невероятно тясна връзка. Разговаряла съм с нея. Виждала съм ви заедно. И знам точно колко много ти липсва.

„Не, не знаете“, казах си на ум и я загледах предизвикателно.

Госпожа Суонсън ми отправи странен поглед.

— Ще се учудиш, Тио — каза тя и се облегна в креслото си, на чиято облегалка бе преметнат шал, — като разбереш какви дребни, ежедневни неща могат да те изтръгнат от отчаянието. Но никой не може да го направи вместо теб. Ти си онзи, който трябва да търси отворената врата.

Макар да знаех, че намеренията й са добри, аз си тръгнах от кабинета й с наведена глава, очите ми смъдяха от гневни сълзи. Какво, по дяволите, можеше да разбере тази дърта кокошка? Госпожа Суонсън имаше гигантско семейство — около десет деца и трийсет внука, ако се съдеше от снимките по стените; госпожа Суонсън имаше огромен апартамент в Сентръл Парк Уест, къща в Кънектикът и нямаше никаква представа какво означава със строшаването на една дъска всичко около теб да рухне за миг. Лесно й беше да си седи в хипарското кресло и да дрънка за извънкласни занимания и отворени врати.

И все пак, най-неочаквано, една врата наистина се беше отворила, на най-невероятно място: в работилницата на Хоуби. Моята „помощ“ при работата върху стола (която се изразяваше предимно в това, че стоях отстрани, докато Хоуби разпаряше тапицерията, за да ми покаже щетите от дървояди, неумели поправки и други скрити отдолу ужасии) бързо се превърна в два или три удивително вълнуващи следобеда седмично, след училище: слагах етикети на различни буркани, бърках лепило от заешка кожа, подреждах кутии с дръжки за чекмеджета („дребните, досадни подробности“), а понякога просто го наблюдавах да обработва на струга крака на столове. Макар че магазинът горе си тънеше в мрак, а металните решетки оставаха спуснати, все пак в „магазина зад магазина“ високите стоящи часовници тиктакаха, махагонът сияеше, светлината се стичаше в златни езерца върху масите, животът в менажерията на долния етаж продължаваше да тече.

Обаждаха му се от аукционни къщи от всички краища на града, както и частни клиенти; реставрираше мебели за „Сотбис“, за „Кристис“, за „Тепър“ и за „Дойл“. След училище, сред сънливото тиктакане на високите часовници, той ме учеше да разпознавам текстурата и блясъка на различните видове дърво, цветовете им, лъскавите, къдрави вълнички на тигровия клен, зърнестата, подобна на пяна повърхност на почистения от чепове орех, да ги претеглям на ръка и дори да различавам мириса на всяко „понякога, когато не си сигурен какво е, е най-добре да го подушиш“ — пикантния махагон, димния мирис на ореха, характерния остър аромат на черната череша и цветния мирис на розовото дърво, примесен с дъх на амбра и смола. Триони и бургии, пили и камъни за заточване, различни видове длета, скоби и приспособления за рязане по ъгъл. Изучавах видовете лакове и позлати, какво е жлеб и какво — сглобка с шип, разликата между потъмнено дърво и истински абанос, нюпортска, кънектикътска и филаделфийска изработка на горната част на облегалката, как масивната конструкция и ниската надстройка на едно бюро „чипъндейл“ го правеха по-долнокачествено от друго бюро от същата епоха с характерните профили на крачетата, с четвъртинки колони с канелюри и „щедри“ по думите на Хоуби пропорции на чекмеджетата.

Долният етаж — слаба светлина, под, обсипан със стърготини — напомняше по нещо на конюшня — едри животни се редяха търпеливо в сумрака. Хоуби ми помогна да разбера, че хубавата мебел има индивидуалност на жива твар, с това, че наричаше отделните мебели „той“ и „тя“47, помогна ми да почувствам тази индивидуалност в мускулестата, почти животинска маса на забележителните мебели, отличаваща ги от техните по-питомни, безлични, безжизнени подобия, с навика си да плъзга с обич ръка по тъмните, лъскави хълбоци на бюфети и тоалетни масички, сякаш галеше домашни любимци. Беше добър учител и много скоро, превеждайки ме през процеса на анализ и сравнение, успя да ми обясни как да разпознавам имитацията: по прекалено равномерното износване (автентичните антики винаги бяха изтъркани неравномерно); по машинно изрязаните, а не полирани на ръка ръбове (достатъчно чувствителните пръсти можеха да почувстват машинно изрязания ръб, дори светлината да не бе достатъчно силна); но най-вече по това, че дървото изглеждаше безизразно, мъртво, по липсата на един определен отблясък: магията, породена през вековете, в които дървото е било докосвано и ползвано от човешки ръце, и преминавало от ръка на ръка. Замислех ли се за живота на тези достолепни стари писалища и високи скринове — живот, по-дълъг и по-милостив от човешкия — потъвах в покой като камък в дълбока вода, така че, когато дойдеше време да си вървя, излизах зашеметен и примигващ на шумното Шесто Авеню, почти неразбиращ къде се намирам.

Но повече, отколкото на работилницата (или „болницата“, както се изразяваше Хоуби), аз се наслаждавах на общуването със самия Хоуби: на уморената му усмивка, на небрежно-елегантната му стойка на едър мъж, на запретнатите ръкави и непринудения, шеговит начин, по който разговаряше, на обичая му да търка челото си с вътрешната страна на китката, като работник, на непоклатимото му добро настроение и солидния му здрав разум. Но макар че разговорите ни бяха непринудени и спорадични, те съвсем не бяха елементарни. Дори едно небрежно „Как си“ беше скрит въпрос с много оттенъци, а вечния ми отговор „Добре“ той можеше да разчете достатъчно лесно, без да ми се налага да давам сложни обяснения. И макар че рядко любопитстваше и разпитваше, имах чувството, че ме разбира по-добре от други възрастни, чиято работа бе да „влязат в главата ми“, както се изразяваше Енрике.

Но — преди всичко — аз го харесвах, защото се отнасяше с мен като с приятел, като с пълноправен събеседник. Нямаше значение дали понякога иска да говорим за съседа му, който имал подменена колянна става, или за старинната музика на концерта, на който бе присъствал в центъра. Ако му разкажех някоя смешна случка от училище, той ме изслушваше внимателно и с интерес; за разлика от госпожа Суонсън (която застиваше и ме поглеждаше стъписано, ако кажех някоя шега) или Дейв (който се изкикотваше, но някак смутено, и винаги с малко закъснение), Хоуби обичаше да се смее, и аз обичах той да ми разказва случки от собствения си живот: за грубовати, оженили се късно чичовци, за детството си и монахините, които си пъхали носа навсякъде, за третостепенния интернат на канадската граница и учителите му, които били до един пияници, за голямата къща в северната част на щата, в която по настояване на баща му било толкова студено, че прозорците се заледявали от вътрешната страна, за сивите декемврийски следобеди, когато четял Тацит или „Възходът на холандската република“ от Мотли. („Обичам историята, винаги съм я обичал. Нали знаеш, «пътят, по който не поех»48. Най-голямата ми амбиция от времето, когато бях момче, беше да преподавам история в университета «Нотр Дам». Но ми се струва, че и това, което правя сега, е просто едно по-различно занимание с история“.) Разказа ми за едноокото канарче, спасено от един магазин на „Улуъртс“, което го будело с песента си всяка сутрин през детството му; за пристъпа на ревматизъм, който го повалил на легло в продължение на шест месеца; и за странната малка библиотека за стари издания с рисувани тавани в съседство („за съжаление я разрушиха“), която посещавал, за да се измъкне от къщи. За госпожа Де Пейстър, самотната наследница на голямо богатство, на която ходел на гости след училище, някогашна красавица от Олбъни, която се занимавала с местна история, въртяла се грижовно около Хоуби и го хранела с кейк от Дънди, който пристигал по специална поръчка от Англия в тенекиени кутии, която нямала нищо против да разказва с часове на Хоуби за всеки отделен предмет в шкафа й с китайски порцелан, и чиято собственост бил между другото и онзи махагонов диван — за него се говорело, че е принадлежал на генерал Хъркимър49 — именно тя събудила първа интереса му към мебелите. („Макар че аз не мога да си представя генерал Хъркимър да се изтяга на тази декадентска мебел в античен стил, напомнящ за древна Гърция“.) За майка си, която починала скоро след смъртта на сестричката му, която пък живяла само три дни, и така Хоуби останал единствено дете; и за младия свещеник-йезуит и треньор на футболен отбор, който — след като една паникьосана ирландка-домашна помощничка му се обадила, за да каже, че бащата на Хоуби го пребива с колана си („кожата ми беше на парцали“) — дотичал у тях, запретнал ръкави и повалил бащата на Хоуби с едно кроше. („Отец Кийгън! Той беше единственият, който дойде у дома, когато страдах от ревматизъм, за да ми даде причастие. Помагах му при службата — той знаеше какво е положението, беше виждал следи от колана по гърба ми. Напоследък се говори за толкова много свещеници, постъпвали нередно с момчетата, но той беше добър с мен — винаги съм се питал какво е станало с него, опитвал съм се да го открия, но не можах. Баща ми се обади по телефона на архиепископа и докато се усетим, за нула време отпратиха отеца в Уругвай.“) Тук съвсем не беше като при семейство Барбър, където — независимо от общата добронамереност — аз или потъвах сред множеството, или се чувствах неловко като обект на официален разпит. Чувствах се по-добре от съзнанието, че е достатъчно само едно кратко пътуване с автобуса, право по Пето Авеню, за да стигна при Хоуби; и нощем, когато се будех стреснат, обзет от паника, а експлозията ме разтърсваше наново, понякога успявах да се приспя само с мисли за неговия дом, където човек неволно потъваше назад във времето и се озоваваше в средата на деветнайсети век, в свят на тиктакащи часовници и поскърцващи дъсчени подове, на медни съдове и кошници с репи и лук в кухнята, свят, в който пламъчетата на свещите се накланяха в течението от някоя отворена врата, пердетата на високите прозорци в дневната се издуваха и диплеха като бални рокли, а в прохладните, тихи стаи спяха старинни вещи.

Все по-трудно съумявах да обясня отсъствията си (често се случваше да не се появя и на вечеря), а изобретателността на Анди вече се изчерпваше.

— Искаш ли да дойда с теб, за да поговорим с нея? — попита Хоуби един следобед, когато двамата седяхме в кухнята и ядяхме плодова пита с череши, която той бе купил от пазара на фермерите. — Нямам нищо против да отида да се запозная с нея. А може би ще предпочетеш да я поканиш да дойде тук?

— Може би — отвърнах след кратък размисъл.

— Може да й е интересно да види онзи двоен скрин „чипъндейл“, нали се сещаш, филаделфийския, с извитата горна част. Не да го купува — просто да го погледне. А пък ако искаш, можем да я поканим на обяд в „Ла Грьонуй“50 — той се разсмя — или пък в някое ресторантче тук наблизо, което може да й се стори забавно.

— Нека помисля — отвърнах; и този път се прибрах рано у дома с автобуса, потънал в мисли. Дори ако изключим това, че бях лъгал постоянно госпожа Барбър — все четях до късно в библиотеката във връзка с някакъв несъществуващ проект по история, щеше да бъде конфузно да призная пред Хоуби, че съм представил пръстена на господин Блакуел като семейна скъпоценност. А ако госпожа Барбър и Хоуби се срещнеха, по един или друг начин щеше да стане дума и за това. Като че ли нямаше начин да се избегне.

— Къде беше? — попита рязко госпожа Барбър, появила се от дълбините на апартамента с чаша джин с лимон в ръка — беше облечена за вечеря, но още не си беше обула обувките.

По нещо в тона й надуших клопка.

— Всъщност — отвърнах, — бях в Долен Манхатън, на гости на един приятел на майка ми.

Анди се обърна и ме зяпна недоумяващо.

— О, така ли? — попита със съмнение госпожа Барбър, хвърляйки изкосо поглед към Анди. — А пък Анди тъкмо ми обясняваше, че пак ще останеш до късно в библиотеката.

— Не и днес — отвърнах с непринуденост, която учуди и мен самия.

— Е, трябва да кажа, че това ме радва — каза хладно госпожа Барбър. — Като се има предвид, че централната сграда на библиотеката е затворена в понеделник.

— Не съм казвал, че е в централната сграда, мамо.

— Струва ми се, че вие може и да го познавате — подех, за да извадя Анди от огневата линия. — Или поне сте чували за него.

— За кого? — госпожа Барбър отново насочи погледа си към мен.

— За приятеля, при когото бях на гости. Казва се Джеймс Хобарт. Има магазин за мебели в Долен Манхатън — е, всъщност магазинът не е негов, той се занимава с реставрирането на мебелите.

Повдигнатите й вежди се отпуснаха.

— Хобарт?

— Работи за много фирми в града. Понякога и за „Сотбис“.

— Нали нямаш нищо против да му се обадя?

— Не — казах предпазливо. — Той каза, че би било хубаво да отидем да обядваме някъде тримата. А може би вие ще предпочетете да отидете някой път в магазина му.

— О! — каза госпожа Барбър, след като помълча изненадано миг-два. Сега тя бе хваната в крачка. Ако й се бе случвало някога да отиде по на юг от Четиринайсета улица, по каквато и да било причина, то поне такъв случай не ми беше известен. — Добре, ще видим.

— Не за да купувате нещо. Просто да огледате. Има някои хубави неща.

Госпожа Барбър примигна, после каза:

— Разбира се. — Стори ми се странно неуверена — погледът й беше едновременно неподвижен и нефокусиран. — Да, чудесно. Сигурна съм, че ще ми бъде приятно да се запознаем. Не сме се запознавали досега, нали?

— Не, струва ми се, не.

— Така или иначе… Анди, съжалявам, дължа ти извинение. И на теб, Тио.

На мен? Не знаех какво да кажа. Анди — който скрито посмукваше палеца си от едната страна — повдигна леко едното си рамо, когато тя се обърна бързо и напусна стаята.

— Какво е станало? — попитах тихо.

— Разстроена е. Няма нищо общо с теб. Плат си е у дома — допълни той.

Сега, след последните му думи, осъзнах, че от далечния край на апартамента се носи музика — тежко басово думкане, сякаш проникващо в подсъзнанието.

— Защо? — попитах. — Нещо не е наред ли?

— Нещо се е случило в училището.

— Нещо лошо?

— Бог знае — отвърна той едва чуто.

— Проблеми ли има?

— Предполагам. Никой не иска да говори за това.

— Но какво е станало?

Анди направи гримаса: „Кой знае“.

— Беше тук, когато се прибрахме от училище — чухме музиката. Китси се развълнува и хукна да му каже „добре дошъл“, но той се разкрещя и тръшна вратата в лицето й.

Трепнах. Китси обожаваше Плат.

— После мама се прибра. Остана известно време в стаята му. После започна да говори по телефона. Не съм сигурен, но мисля, че татко ще се прибере скоро. Днес трябваше да вечерят със семейство Тикнър, но ми се струва, че вечерята е отменена.

— А ние кога ще вечеряме? — попитах след кратко мълчание. Обикновено в делничните вечери се хранехме пред телевизора, докато си пишехме домашните — но сега, когато Плат си беше у дома, а господин Барбър също се прибираше, пък и плановете на семейството за вечерта се бяха променили, изглеждаше по-вероятно всички да се съберат на вечеря в трапезарията.

Анди пооправи очилата си със суетлив жест на стара жена. Макар че аз бях тъмнокос, а неговата коса беше светла, съзнавах отлично, че благодарение на еднаквите рамки за очила, избрани за нас от госпожа Барбър, двамата си приличахме като грахови зърна — особено след като чух някакво момиче в училище да ни нарича „братя Сухарски“ (може да беше и „Психарски“, но във всеки случай не беше комплимент).

— Хайде да прескочим до „Серендипити“ и да си вземем хамбургери — предложи той. — Предпочитам да не съм у дома, когато татко се прибере.

— Вземете и мен — обади се неочаквано Китси, която дотърча и спря точно пред нас, зачервена и задъхана.

Двамата с Анди се спогледахме. Китси не обичаше да я виждат дори застанала до нас на опашката на автобусната спирка.

— Моля — изхленчи тя, поглеждайки ту него, ту мен. — Тоди е на тренировка по футбол, а аз си имам мои пари. Не искам да оставам сама с тях, моля ви!

— Е, хайде — казах на Анди, а тя ми хвърли поглед, изпълнен с благодарност.

Анди пъхна ръце в джобовете си.

— Добре тогава — каза и той безизразно. Казах си, че приличат на две бели мишки — само че Китси беше като захарно мишле, мишка-принцеса от приказките, докато Анди напомняше по-скоро на онези нещастни анемични мишлета от магазините за домашни любимци, с които можеш да храниш домашната си боа-констриктор.

— Вземи си нещата. Давай! — настоя той, защото тя продължаваше да стои, загледана в него. — Няма да те чакам. И не забравяй да си вземеш парите, защото нямам намерение да ти плащам сметката.

През следващите няколко дни не отидох при Хоуби — от лоялност към Анди, макар че много ми се искаше поради напрегнатата атмосфера, която цареше навсякъде в дома. Анди беше прав: оказа се невъзможно да се разбере какво е направил Плат, тъй като господин и госпожа Барбър се държаха така, като че ли абсолютно всичко си беше наред (макар да бе ясно, че не е така), а самият Плат не казваше и дума, само седеше нацупен на масата, с паднали на лицето му кичури коса.

— Можеш да ми вярваш — казваше Анди, по-добре е, когато ти си тук. Поне говорят и се стараят малко повече да се държат нормално.

— Какво е направил според теб?

— Честна дума, не знам. И не искам да знам.

— Искаш, разбира се.

— Е, да — отстъпи Анди. — Но наистина нямам и най-бегла представа.

— Как мислиш, да не би да е излъгал за нещо? Или е откраднал? Или е дъвкал дъвка в училищния параклис?

Анди сви рамене.

— Последния път имаше неприятности, защото беше ударил някого със стик за лакрос в лицето. Но тогава не беше така — и после, съвсем изненадващо, добави: — Мама обича най-много Плат.

— Така ли мислиш? — попитах уклончиво, макар да знаех отлично, че това е истината.

— Татко обича най-много Китси. А мама обича най-много Плат.

— Но тя обича много и Тоди — казах, преди да осъзная как звучат думите ми.

Анди направи гримаса.

— Бих решил, че са ме подменили при раждането — каза той. — Ако не приличах толкова много на мама.

По някаква причина, по време на тази мъчителна интермедия (може би защото загадъчните проблеми на Плат ми напомняха за моите собствени) ми хрумна, че би трябвало да кажа на Хоуби за картината, или — най-малкото — да засегна мимоходом тази тема, за да видя каква ще бъде реакцията му. Затрудняваше ме въпросът по какъв начин да я спомена. Тя все още беше в нашия апартамент, там, където я бях оставил, в торбата, която изнесох от музея. Когато я видях облегната на дивана в предната стая през онзи ужасен следобед, когато се бях върнал там, за да си взема някои неща, които ми трябваха за училище, минах точно покрай нея, избягвайки я старателно, както бих избегнал някой досаден бездомник на тротоара, и през цялото време чувствах хладните бледи очи на госпожа Барбър, вперени в гърба ми, а после виждах как се плъзгат из апартамента ни, по вещите на майка ми, докато тя стоеше на прага със скръстени ръце.

Беше много сложно. Всеки път, когато се замислех за това, стомахът ми се свиваше, така че първият ми инстинкт беше да захлопна капака над този проблем и да се опитам да мисля за друго. За съжаление беше минало толкова време, без да кажа каквото и да било на когото и да било, че сякаш вече беше прекалено късно да казвам каквото и да било. А колкото повече време прекарвах с Хоуби — с неговите сакати мебели „хепълуайт“ и „чипъндейл“, старите вещи, за които той се грижеше така усърдно — толкова повече изпитвах чувството, че не е редно да мълча. Ами ако някой намереше картината? Какво щеше да стане с мен? Откъде можех да зная, домоуправителят можеше да е влизал в апартамента ни, той имаше ключ, но дори да влезеше не беше сигурно, че ще се натъкне на картината. И все пак съзнавах, че си търсех белята, оставяйки я там, докато отлагах момента, в който трябваше да взема решение какво да правя.

Не че ми беше неприятно да я върна; ако можех да я върна по вълшебство, само със силата на желанието си, бих го направил незабавно. Само че не можех да измисля начин на връщане, който да не излага на опасност нито мен, нито картината. От бомбения атентат в музея насам из целия град имаше разлепени съобщения, че пакети, оставени по каквато и да било причина без надзор, ще бъдат унищожавани — поради което отпадаха най-блестящите ми идеи за връщане на картината анонимно. Всеки съмнителен куфар или пакет щеше да бъде взривен без колебание.

От всички възрастни, които познавах, имаше само двама, с които според мен беше възможно да споделя тайната си: Хоуби или госпожа Барбър. От тях двамата Хоуби несъмнено беше по-привлекателният и не толкова плашещ кандидат. Щеше да ми бъде много по-лесно да обясня на Хоуби как стана така, че изобщо изнесох картината от музея. Че това можеше да се разглежда като някаква грешка. Че бях следвал инструкциите на Уелти, че тогава бях със сътресение на мозъка, че не бях съзнавал напълно какво върша. Че не бях имал предвид да я оставя при себе си толкова време. И все пак, в това мое несигурно положение, докато още не беше ясно къде ще живея занапред, ми се струваше лудост да се осмеля да си призная нещо, за което бях убеден, че в очите на мнозина ще бъде много сериозно престъпление. После, по някакво стечение на обстоятелствата — точно когато вече съзнавах, че не мога да продължа да чакам и че се налага да предприема нещо — видях малка черно-бяла снимка на картината в бизнес-страниците на „Таймс“.

Сега, може би поради обзелия цялото домакинство смут след изпадането на Плат в немилост, вестникът от време на време биваше изнасян извън кабинета на господин Барбър, разделян на части, а после отделни страници от него се появяваха тук-там. Тези несръчно сгънати страници бяха обикновено разпилени близо до някоя увита със салфетка чаша с газирана вода (визитната картичка на господин Барбър) на ниската масичка в дневната. Статията беше дълга и скучна, някъде към края на бизнес-секцията, имаше нещо общо със застрахователния бизнес — ставаше дума за това колко е трудно да се организират големи изложби в условия на икономическа нестабилност, и най-вече за проблемите около застраховането на големи произведения на изкуството. Но онова, което привлече погледа ми, беше текстът под снимката: „Щиглецът“, шедьовърът на Карел Фабрициус от 1654 година, е унищожена.

Без да се замислям, седнах на стола на господин Барбър и започнах да преглеждам трудно разбираемия текст, търсейки други споменавания на моята картина (вече бях започнал да мисля за нея като за моя; мисълта се бе промъкнала в главата ми така естествено, сякаш бях притежавал картината цял живот).

Статията продължаваше на следващата страница; но точно в този момент госпожа Барбър влезе в стаята и се наложи да оставя вестника.

— Тио — каза тя, — искам да ти предложа нещо.

— Да? — попитах предпазливо.

— Искаш ли да дойдеш с нас в Мейн през лятото?

Обзелото ме ликуване ме накара да занемея за миг.

— Да! — казах после. — Уау! Ще бъде чудесно!

Дори тя не можа да потисне една лека усмивка.

— Е — каза тя, — Чанс със сигурност ще се радва да те впрегне в работа по яхтата. Доколкото разбирам, тази година ще потеглим малко по-рано — всъщност Чанс ще тръгне по-рано с децата. Аз ще остана в града, за да свърша някои неща, но ще дойда при вас след седмица-две.

Бях толкова щастлив, че изобщо не знаех какво да кажа.

— Ще видим дали ще се чувстваш добре на вода — може да ти хареса повече, отколкото на Анди. Нека поне се надяваме, че ще е така.

— Мислиш си, че ще е голямо забавление — каза мрачно Анди, когато изтичах (тичах, не вървях) обратно в нашата спалня, за да му съобщя добрата новина. — Но не е така. Ще намразиш тези неща.

Въпреки всичко ми беше ясно, че му е много приятно. И тази вечер — преди да си легнем — той седна с мен на ръба на долното легло, за да обсъдим какви книги да вземем, какви игри, както и да ми опише симптомите на морската болест, за да успявам, когато поискам, да се измъкна от задължението да помагам на палубата.

Тези две новини — и двете добри — ме накараха да се чувствам отпаднал и зашеметен от облекчение. Ако моята картина бе унищожена — ако това беше официалната версия, то значи аз разполагах с предостатъчно време, за да реша какво да правя по-нататък. По силата на същото вълшебство поканата на госпожа Барбър сякаш надхвърляше границите на лятото и стигаше надалеч, към хоризонта, сякаш целият Атлантически океан се простираше между мен и дядо Декър; промяната беше главозамайваща, и аз не можех да не ликувам заради дарената ми отсрочка. Знаех, че трябва да дам картината или на Хоуби, или на госпожа Барбър, и да разчитам на тяхната добронамереност, да им разкажа всичко, да ги помоля за помощ — с една потискащо трезвомислеща частица от съзнанието си разбирах, че ще съжалявам, ако не го направя, но бях прекалено зает с плаването и Мейн, за да се занимавам с каквото и да било друго; и дори започвах да си мисля, че би било хитър ход да задържа още известно време картината, като своеобразна застраховка за предстоящите три години, предпазваща ме от опасността да живея с дядо Декър и Дороти. Показателно за удивителната ми наивност е това, че дори вярвах, че ще успея да продам картината, ако се наложеше. И така, аз си мълчах, разглеждах морски карти и маршрути с господин Барбър, и се съгласих да отида с госпожа Барбър до „Брукс Брадърс“51, за да ми купи яхтени мокасини и няколко леки памучни пуловера, които да нося вечер, когато станеше хладно. И не казах нищо.

— Прекалявах с образованието, това ми беше проблемът — каза Хоуби. — Или поне така мислеше баща ми.

Бях с него в работилницата и му помагах да сортира безброй парчета черешов фурнир, някои по-червеникави, други по-кафяви, всички част от старинни мебели, за да намерим точния оттенък, необходим за кръпка на кутията на високия стоящ часовник, по който той работеше.

— Баща ми имаше транспортна фирма (това вече знаех; името на компанията беше толкова прочуто, че дори аз го бях чувал) и през летните и коледните ваканции ме пращаше да товаря камиони — трябвало да се постарая, за да заслужа правото да карам някой от тях, така казваше. Мъжете на товарните рампи млъкваха като пънове, когато се появях там. Синът на шефа, нали разбираш. Вината не беше тяхна, като работодател баща ми беше гадно копеле. Така или иначе, караше ме да върша това от момента, когато навърших четиринадесет години, след училище и през почивните дни — товарех сандъци под дъжда. Понякога помагах и в офиса — потискащо, безрадостно място. През зимата там беше мразовито, през лятото — ужасно горещо. Трябваше да крещим, за да се чуваме над шума на вентилаторите. Първоначално го правех само лятно време и през коледните ваканции. Но после, след втората ми година в колежа, той обяви, че нямало вече да ми плаща таксата.

Бях намерил парче дърво, което ми се струваше подходящо, за да закърпим с него счупеното, и го плъзнах към него.

— Оценките ви ли бяха лоши?

— Не — представях се добре — каза той, взе дървото и го вдигна към светлината, после го сложи в купчината евентуално подходящи. — Работата е там, че той самият не беше ходил в колеж, а пък се бе справил чудесно, нали така? Да не би да си въобразявах, че съм нещо повече от него? Но имаше и още нещо — той просто беше такъв човек, имаше нужда да тормози всички около себе си, нали познаваш този тип хора, и си мисля, че сигурно е разсъждавал така — какъв по-добър начин да ме държи в подчинение и да ме принуди да му работя безплатно? Първоначално… — в продължение на няколко мига той оглеждаше съсредоточено друго парче фурнир, после сложи и него при възможните, — първо ми каза да прекъсна следването за една година — или дори за четири, пет, за колкото е необходимо — и да си спечеля парите за следване по трудния начин. Никога не виждах и цент от парите, които изработвах. Живеех у дома, а той внасяше сумите по специална сметка — за мое добро, нали разбираш. Казвах си, че постъпва сурово, но справедливо. Но после — след като му бях служил на пълен работен ден в продължение на три години — правилата на играта се промениха. Внезапно — той се разсмя — ами излезе, че не съм разбрал правилно уговорката. Оказа се, че съм му изплащал първите две години от следването си. Не бил отделял настрана нищо.

— Но това е ужасно! — казах, след като бях помълчал стъписано. Не можех да разбера как може да се смее, като описва такова непочтено отношение.

— Е — той извърна очи към тавана, — все още бях малко зелен, но осъзнах, че ако я карам така, ще остарея, преди да успея да се измъкна оттам. Само че — при положение, че нямах пари и нямах къде да живея — какво можех да направя? Опитвах се отчаяно да измисля нещо, когато — ето ти чудо! — стана така, че Уелти се появи в офиса един ден, точно когато баща ми ме ругаеше. Обичаше да ме унижава пред хората си този мой баща — перчеше се като мафиотски бос, повтаряше, че му дължа пари за това и онова, че си ги удържал от моята така наречена „заплата“. Че не ми давал чека със заплатата заради някакво въображаемо нарушение. Такива неща.

Уелти… това не беше първия път; когато го видях. Беше идвал в офиса, за да урежда транспорт на покупки от разпродажби — винаги е твърдял, че с този негов гръб трябвало да полага повече усилия, за да направи добро впечатление, да накара хората да видят човека, а не недъга и такива неща, но аз го харесах от първия миг. Повечето хора го харесваха — дори баща ми, а той беше човек, който — как да кажа — не развиваше лесно добри чувства към хората. Така или иначе, Уелти стана свидетел на това избухване, а на другия ден се обади по телефона на баща ми и каза, че съм му необходим, за да подготвя за транспорт мебелите от някаква къща, чието обзавеждане бил купил. Бях едро, яко момче, работех усърдно — точно каквото му трябваше. И така… — Хоуби се изправи и протегна ръце над главата си, — Уелти беше ценен клиент. И баща ми, каквато и да е причината за това, се съгласи.

— Къщата, чието обзавеждане му помагах да опакова, беше старият дом на семейство Де Пейстър. А се случи така, че аз бях познавал добре старата госпожа Де Пейстър. От времето, когато бях малко дете, обичах да й ходя на гости — беше забавна старица, носеше яркожълта перука, и беше истински извор на информация, навсякъде около нея имаше документи, знаеше всичко за местната история, а и умееше да разказва невероятно увлекателно — тъй или иначе, къщата си я биваше, беше натъпкана със стъкло на „Тифани“, имаше много хубави мебели от началото на деветнайсети век, и аз успях да помогна за установяването на произхода на много от тях, доста повече от дъщерята на госпожа Де Пейстър, която не проявяваше и най-малък интерес към стола, на който бе седял президентът Маккинли и изобщо към подобни неща.

В деня, когато аз приключих с работата си в къщата — беше около шест вечерта и бях потънал от глава до пети в прах — Уелти отвори бутилка вино, двамата седнахме на един от сандъците с мебели и я изпихме — нали разбираш, голи подове и онова ехо, присъщо на празните къщи. Бях изтощен — той ми плати на ръка, в брой, без да намесва в това баща ми — и когато му благодарих и попитах дали не е чувал за друго място, където бих могъл да намеря подобна работа, той каза: виж какво, току-що открих магазин в Ню Йорк, така че ако ти трябва работа, имаш я. И така, чукнахме се по този повод, аз се прибрах у дома, напълних един куфар, предимно с книги, сбогувах се с икономката, и на другия ден потеглих за Ню Йорк в багажника на един камион, който бях спрял на автостоп. Никога не съм се обръщал назад.

Настана мълчание. Продължавахме да сортираме фурнира: фрагментите, тънки като хартия, потракваха като плочки от някаква старинна игра, китайска може би, призрачно лек звук, който ни караше да се чувстваме изгубени в далеч по-всеобхватна тишина.

— Хей — казах, забелязал едно парче, грабнах го и му го подадох тържествуващо: съвпадаше идеално по цвят, по-добре от всички други парчета, които бе отделил на купчина.

Той го взе от мен и го огледа под лампата.

— Не е зле.

— Какво не му е наред?

— Ами виж… — той допря късчето фурнир до кутията на часовника — в тази работа трябва да се съчетават най-вече линиите на дървото. Това е номерът. Отклонения в цвета се заличават по-лесно. Ето, това парче — той вдигна друг къс фурнир, видимо отличаващ се с няколко нюанса по цвят — с малко пчелен восък и малко подходящо оцветяване може да стане. С калиев бихромат и съвсем малко вандайково кафяво — понякога, когато ми е било действително много трудно да съчетая линиите, особено при някои видове орех, съм ползвал амоняк за потъмняване на ново дърво. Но само когато случаят е бил действително отчаян. Винаги е най-добре да ползваш дърво от времето, от което датира предмета, който реставрираш, ако намериш такова.

— Как се научихте да правите всичко това? — попитах след кратко, смутено мълчание.

Той се засмя.

— По същия начин, по който се учиш ти сега! Навъртах се наоколо и наблюдавах. Помагах с по нещо.

— Уелти ли ви научи?

— О, не. Той разбираше от тези неща — знаеше как се правят. Ако си в този бизнес, трябва да го разбираш. Имаше много набито око и често прескачах да го доведа, ако ми трябваше второ мнение. Но преди да му стана съдружник, той обикновено ми прехвърляше предмети, подлежащи на реставрация. Тази работа отнема много време — изисква определена умствена нагласа, а той нямаше нито необходимия темперамент, нито достатъчно физическа издръжливост. Подчертано предпочиташе да се занимава с покупките — нали разбираш, да обикаля търговете — или да седи в магазина и да бъбри с клиентите. Всеки следобед към пет се качвах горе да пием чай. „Изтерзан от мрачните подземия“52. Долу беше действително доста неприятно в онези някогашни дни, навсякъде влага и плесен. Когато дойдох да работя за Уелти — той се засмя, — за него работеше един старец на име Абнър Мосбанк. Краката не го държаха, пръстите му бяха разкривени от артрит, виждаше с мъка. Отнемаше му около година да реставрира един предмет. Но аз не се намесвах, гледах го как работи. Беше като хирург. Не ми даваше да задавам въпроси. Държеше на пълно мълчание. Но пък знаеше абсолютно всичко — можеше да върши неща, които другите не умееха или пък вече не се интересуваха да изучат — съдбата на нашия занаят виси на косъм, и става все по-зле с всяко ново поколение.

— А баща ви никога ли не ви върна припечелените пари?

Той се засмя сърдечно.

— Нито цент! Така и не размени дори една дума с мен след това. Беше зъл дърт проклетник — почина на място от сърдечен удар, в мига, когато уволнявал един от най-старите си служители. Надали би могъл да видиш по-малко хора на нечие погребение. Три черни чадъра в лапавицата. Няма как да не се сетиш за Ебинизър Скрудж.

— А вие не се върнахте в колежа, така ли?

— Не. Нямах желание. Бях открил работата, с която исках да се занимавам. Така че — той опря двете си ръце отзад на кръста си и пак се протегна; с това сако с излинели лакти, раздърпано и малко мръсно, приличаше на добродушен коняр, упътил се към конюшните — поуката от тази история е: кой знае накъде ще тръгнеш след това?

— След кое?

Той се засмя и каза:

— След ваканцията на яхтата — после се обърна към лавицата, на която бурканчетата с пигменти бяха подредени като лекарства в аптека: кафеникавоземлисти, отровнозелени, стрити на прах въглени и пепел от кости. — Може за теб това да е повратният момент. Морето действа така на някои хора.

— Анди страда от морска болест. Когато е на борда, носи със себе си плик, в който да повръща.

— Е… — той посегна към едно бурканче с боя от сажди, — да си призная, мен морето никога не ме е вълнувало. Когато бях малък — четях „Балада за стария моряк“ с онези илюстрации на Доре — не, от океана ме побиват тръпки, но пък аз никога не съм тръгвал на такова приключение, каквото предстои на теб. Човек никога не знае. Защото — смръщил чело, той изтърси с потупване малко мека, черна прах на палитрата си — аз пък никога не съм предполагал, че старите мебели на госпожа Де Пейстър ще решат моето бъдеще. Може да те впечатлят раците-пустинници и да решиш да следваш морска биология. А може да решиш да строиш яхти, или пък да станеш художник-маринист, или да напишеш книга, разкриваща окончателната истина около потопяването на „Лузитания“53.

— Може — отвърнах с ръце зад гърба. Но не посмях да облека истинските си надежди в думи. Дори мисълта за това направо ме караше да се разтрепервам. Защото работата бе там: Китси и Тоди се държаха много, много по-мило с мен, като че ли някой се бе погрижил да поговори с тях; бях забелязвал и погледи, дискретни реплики, разменени между господин и госпожа Барбър, които будеха у мен надежди — и повече от надежди. Всъщност Анди бе този, който ме насочи към тази мисъл.

— Те мислят, че присъствието ти ми се отразява добре — бе казал той преди няколко дни, когато се прибирахме от училище. — Че успяваш да ме измъкнеш от черупката ми и че ставам по-общителен. Струва ми се, че може да обявят решението си пред семейството, когато отидем в Мейн.

— Какво решение?

— Не ставай глупав. Привързали са се към теб — особено мама. Но татко също. Мисля си, че може би искат да останеш при нас за постоянно.

Прибирах се с автобуса, малко сънлив, полюшвах се напред-назад на удобната седалка и гледах как прелитат покрай мен влажните съботни улици. Когато влязох в апартамента — премръзнал, защото бях вървял под дъжда — Китси дотича в антрето и ме зяпна с широко отворени очи, като хипнотизирана, като че ли бях щраус, влязъл по погрешка в апартамента. После, след няколко безмълвни секунди, тя хукна обратно към дневната с шляпащи по паркета сандали и извика:

— Мамо! Той е тук!

Госпожа Барбър се появи.

— Здравей, Тио — каза тя. — Беше съвършено спокойна, но в поведението й забелязвах някаква принуденост, макар да не бях в състояние да я определя точно. — Влез, очаква те изненада.

Последвах я в кабинета на господин Барбър, потънал в мрак през този облачен следобед, където морските карти в рамки и стичащите се по стъклата дъждовни струи приличаха на театрален декор, представляващ каюта на кораб в бурно море. В другия край на стаята някакъв силует се изправи от едно кожено кресло.

— Здравей, приятелче — каза той. — Отдавна не сме се виждали.

Стоях вцепенен на прага. Разпознах безпогрешно гласа — беше баща ми.

Той пристъпи напред в слабата светлина, влизаща през прозорците. Нямаше съмнение, беше той, макар че се бе променил в сравнение с последния път, когато го бях видял: беше понапълнял, загорял, с подпухнало лице, нов костюм и подстриган като барман от някое заведение в центъра на града. Потресен, погледнах към госпожа Барбър, а тя ми се усмихна ободряващо, но безпомощно, сякаш казваше: „Разбирам, но какво мога да направя?“

Докато стоях, лишен от дар слово от шока, друга фигура се изправи и се промуши напред, заставайки пред баща ми.

— Здравей, аз съм Ксандра — чух гърлен глас.

Видях пред себе си странна жена, загоряла, с много спортна фигура: безизразни сиви очи, меднозлатиста кожа с много бръчки, със събрани навътре зъби с пролука между двата предни. Макар че беше по-възрастна от майка ми, или поне изглеждаше по-възрастна, беше облечена по начин, подходящ за по-млада жена: червени сандали с платформи, джинси с ниска талия, широк колан и купища златни бижута. Косата й, с цвят на карамелизирана слама, беше много права и цъфтеше по краищата; тя дъвчеше дъвка и миришеше силно на „Джуси Фрут“.

— Ксандра с „Кс“ — подчерта тя хрипкаво. Очите й бяха ясни и безцветни, заобиколени със сплъстени като бодли мигли, оцветени с тъмна спирала, погледът й беше самоуверен, властен, нетрепващ. — А не Сандра. И, Бог ми е свидетел, в никакъв случай Санди. Често ми се случва да ми кажат така, и тогава побеснявам.

Докато говореше, удивлението ми нарастваше. Просто не бях в състояние да осмисля присъствието й: дрезгавия глас на човек, който пие редовно, мускулестите ръце, китайския йероглиф, татуиран на големия пръст на крака й; дългите, квадратни нокти на пръстите с подчертаните бели връхчета; обиците с формата на морски звезди.

— Ъъъ, ние пристигнахме на „Ла Гуардия“ преди два часа — каза баща ми, покашляйки се, като че ли това обясняваше всичко.

Нима баща ми ни беше оставил заради тази жена? Потресен, аз отново погледнах към госпожа Барбър — но установих, че тя беше изчезнала.

— Тио, аз приключих с Лас Вегас — каза баща ми, загледан някъде над главата ми. Все още бе съхранил овладяния, уверен глас, който дължеше на актьорския си опит, но макар тонът му да беше авторитетен както винаги, ми беше ясно, че той се чувства не по-малко неловко от мен. — Предполагам, че трябваше да се обадим, но си казах, че ще е по-лесно направо да дойдем да те вземем.

— Да ме вземете ли? — повторих след дълго мълчание.

— Кажи му, Лари — каза Ксандра, а после се обърна към мен: — Би трябвало да се гордееш с твоето татенце. Спря да пие. Колко дни вече сме трезвени? Петдесет и един? При това се справи сам — изобщо не е влизал в клиника — прочисти се на дивана с кошница шоколадови яйца и шишенце „Валиум“.

Тъй като се чувствах толкова неудобно, че не исках да гледам нито нея, нито баща си, погледнах обратно към вратата — и видях Китси Барбър; застанала в коридора, тя слушаше всичко с ококорени очи.

— Защото, искам да кажа, аз просто не бях готова да приема такова нещо — заяви Ксандра с тон, който подсказваше, че моята майка е приемала и окуражавала алкохолизма на баща ми. — Искам да кажа — моята майка беше такъв впиянчен боклук, че можеше да повърне в чашата си с „Канейдиън Клъб“ и после да я изпие въпреки това. И една вечер му викам: Лари, няма да ти кажа „недей да пиеш никога вече“, пък и честно казано, мисля, че „Анонимни алкохолици“ е вече прекалено, защото проблемът ти не е толкова сериозен…

Баща ми се покашля и се обърна към мен с любезното изражение, което обикновено пазеше за непознати. Може би действително беше спрял да пие; но лицето му беше все така подпухнало, потно, с малко замаяно изражение, като че ли през последните осем месеца беше живял от коктейли с ром и хавайски коктейлни хапки.

— Ъъъ, синко — каза той, — дойдохме тук направо от самолета, защото… разбира се, искахме да те видим веднага…

Чаках.

— … трябва ни ключът за апартамента.

Нещата се развиваха малко прекалено бързо за мен.

— Ключът ли? — попитах.

— Не можем да влезем там — каза грубо Ксандра. — Опитахме вече.

— Работата е там, Тио — каза баща ми с ясен и сърдечен тон, прокарвайки с делови жест ръка през косата си, — налага се да вляза в жилището на Сътън Плейс и да видя какво е положението. Убеден съм, че там цари хаос, и някой трябва да влезе и да се погрижи за вещите.

„Ако не оставяше всичко в такъв проклет хаос…“ Бях чул баща си да крещи това на майка ми, когато — около две седмици, преди да изчезне — между тях избухна най-страшният скандал дотогава, защото обиците с диаманти и изумруди, които принадлежаха на майка ми, изчезнаха от подноса на нощното й шкафче. Баща ми (целият зачервен, той я имитираше със саркастичен фалцет) твърдеше, че това е станало по нейна вина, че вероятно ги е взела Чинция или някой друг, кой знае кой, по дяволите, глупаво било да се оставят накити да се търкалят така, и че може би това щяло да й послужи за урок, за да се грижи занапред по-добре за вещите си. Но майка ми — пепелявобледа от гняв — бе изтъкнала с хладен, безизразен тон, че била свалила обиците в петък вечер, а оттогава Чинция не бе идвала на работа.

„Какво, по дяволите, се опитваш да кажеш?“, бе изревал баща ми.

Мълчание.

„Значи, сега станах и крадец, а? Обвиняваш собствения си съпруг, че е откраднал бижутата ти? Що за смахнато, безумно обвинение е това? Трябва да се лекуваш, ясно ли ти е? Наистина се нуждаеш от професионална помощ…“

Само че се оказа, че не бяха изчезнали само обиците. След като той самият изчезна, се оказа, че липсваха и други неща — включително пари и някои антични монети, които тя бе наследила от баща си; тогава майка ми смени ключалките и предупреди Чинция и портиерите да не го пускат, ако се появеше, докато тя беше на работа. Но разбира се, сега всичко беше различно, нищо не можеше да му попречи да влезе в апартамента, да се рови из вещите й и да вземе каквото пожелае; но докато стоях и го гледах, и се питах какво, по дяволите, да отговоря, половин дузина неща се въртяха в съзнанието ми и на първо място сред тях беше картината. Всеки ден, в продължение на седмици, си бях повтарял, че трябва да отида там и да се погрижа за нея, да измисля някакъв вариант, но все отлагах, отлагах, и ето, че сега той беше тук.

Баща ми се взираше в мен със застинала усмивка.

— Става ли, приятелче? Как мислиш, ще можеш ли да ни помогнеш?

Може би вече не пиеше, но едновремешната раздразнителност, нападаща го късно следобед, когато му се допиваше, все още се долавяше, дразнеща като дращене на гласпапир.

— Ключът не е у мен — отвърнах.

— Няма проблем — каза припряно баща ми. — Можем да повикаме ключар. Ксандра, подай ми телефона.

Мислех трескаво. Не исках да отидат в апартамента без мен.

— Хосе или Голди могат да ни отворят — казах тогава. — Ако аз отида там с вас.

— Чудесно — каза баща ми, — да вървим.

В тона му долових подозрение, че лъжа за ключа (скрит на сигурно място в стаята на Анди). Знаех също, че не му е приятно да се обръщаме към портиерите, тъй като повечето от служителите в сградата нямаха добро мнение за баща ми — нерядко го бяха виждали в незавидно състояние под влияние на алкохола. Но аз се постарах да срещна очите му с колкото може по-безизразен поглед, докато накрая той сви рамене и се обърна.

— Hola, Jose!

— Bomba! — възкликна Хосе и отстъпи весело назад, когато ме видя на тротоара; той беше най-млад и най-весел сред портиерите, винаги се опитваше да се измъкне преди края на смяната си, за да играе футбол в парка. — Тио! Qué lo que, manito?54

Непресторената му усмивка ме върна с болезнен тласък в миналото. Всичко си беше същото — зелената тента, жълтеникавите сенки, същата кафява локва с пяна отгоре се бе събрала в канавката край тротоара. Застанал пред вратите в стил „ар деко“ — блестящи от никел, целите в лъчи от абстрактните изображения на слънца, врати, през които биха могли да минават забързани вестникари в меки шапки, като във филм от трийсетте години — припомних си колко пъти бях влизал през тях, за да видя вътре как майка ми преглежда пощата или чака асансьора. Току-що върнала се от работа, с високи токчета и чанта за документи, с цветята, които аз й бях пратил за рождения ден. „Представяш ли си, тайният ми обожател пак се е появил!“

Поглеждайки зад мен, Хосе бе забелязал баща ми и Ксандра, която вървеше малко по-назад.

— Здравейте, господин Декър — каза той с по-официален тон, пресягайки се покрай мен, за да се ръкува с баща ми — учтиво, но без особена симпатия. — Радвам се да ви видя отново.

Баща ми, със своята Представителна Усмивка, понечи да каже нещо, но аз бях прекалено изнервен и го прекъснах:

— Хосе… — бях се тормозил с испанския по целия път дотук, повтаряйки си на ум изречението — mi papá quiere entrar en el apartamento, le necessitamos abrir lapuerta55 — После бързо вмъкнах и въпроса, който бях измислил, докато идвахме насам: — Usted puede subir con nosotros?56 Очите на Хосе се стрелнаха бързо към баща ми и Ксандра. Той беше едър, хубав мъж, от Доминикана, нещо у него напомняше на младия Мохамед Али — добросърдечен, винаги готов да се пошегува, но въпреки това като че ли не беше препоръчително да го дразниш. Веднъж, изпаднал в настроение да откровеничи, беше вдигнал сакото на униформата и ми беше показал на корема си белег от удар с нож, получен при улично сбиване в Маями.

— С удоволствие — отвърна той спокойно, на английски. Гледаше тях, но аз знаех, че отговаря на мен. — Ще се кача с вас. Всичко е наред, нали?

— Да, добре сме — отвърна сопнато баща ми. Тъкмо той бе настоял да уча в училище испански, а не немски („та поне един човек в семейството да може да общува с шибаните портиери“).

Ксандра, която бях почнал да възприемам като пълна идиотка, се разсмя нервно и каза някак припряно, със запъване:

— Да, добре сме, но този полет наистина ни съсипа. Много път е от Вегас дотук и сме още малко… — на това място подбели очи и размаха пръсти, с което искаше да представи замайване.

— О, така ли? — каза Хосе. — Днес? На „Ла Гуардия“ ли пристигнахте?

Като всички портиери, и той бе гений в областта на общите приказки, особено ако ставаше дума за транспорт или за времето, или за това кой е най-добрият маршрут до летището в часа-пик.

— Чувах, че днес там имало големи закъснения, някакъв проблем с обработката на багажа, нещо свързано с профсъюзите, така ли е?

По пътя до асансьора дърдоренето на Ксандра течеше като равномерен, но развълнуван поток: колко бил мръсен Ню Йорк в сравнение с Лас Вегас („Да, признавам, на Запад всичко е много по-чисто, предполагам, че съм разглезена“), за сандвича с развалено пуешко в самолета и за стюардесата, която „забравила“ (Ксандра постави кавичките с върховете на пръстите си) да й върне рестото от петте долара, с които тя платила виното си.

— О, госпожо! — поде Хосе, излизайки в коридора, като поклати глава със своя присмехулно-сериозен маниер. — Храната в самолетите е ужасна. В наши дни имате късмет, ако изобщо ви дадат нещо за ядене. Но едно ще ви кажа за Ню Йорк. Тук ще намерите добра храна. Има много добри виетнамски ресторанти, добри кубински, добри индийски…

— Не обичам тези храни с много подправки.

— Можете да намерите добра кухня, каквато предпочитате — имаме всичко. Segundito57 — каза той и вдигна пръст, докато прехвърляше връзката с ключове.

Ключалката поддаде с тежко изщракване, внушаващо инстинктивно, просмукващо се в кръвта усещане за правилност. Макар помещенията да бяха задушни, защото дълго бяха стояли затворени, едва не бях повален от този мирис — миришеше на „у дома“: на книги и стари килими, на лимонов препарат за под и на онези тъмни, ухаещи на смирна свещи, които тя купуваше от „Барнис“.

Торбата от музея беше подпряна на пода до дивана — точно където я бях оставил, преди колко седмици? В някакъв шемет аз се промуших напред и се стрелнах да я грабна, докато Хосе — препречил леко пътя на изнервения ми баща, уж несъзнателно — стоеше точно пред вратата, заслушан в бъбренето на Ксандра. Спокойното му, леко разсеяно изражение ми напомни, че бе гледал точно така през онази мразовита нощ, когато се наложи практически да носи на ръце дотук баща ми, толкова пиян, че си беше изгубил палтото. „Случва се и в най-добрите семейства“, беше казал той с безучастна усмивка, отказвайки да приеме двайсетдоларовата банкнота, която баща ми — дърдорещ несвързано, със следи от повръщано по сакото, изподран и мръсен, като че ли се бе търкалял по тротоара — се опитваше упорито да натика в лицето му.

— Аз всъщност съм от Източното крайбрежие — казваше Ксандра. — От Флорида, разбирате ли? — отново онова нервно изсмиване — неуверено, треперливо. — От Уест Палм по-точно.

— Флорида, казвате? — чух да отбелязва Хосе. — Много е красиво там.

— Да, страхотно е. Във Вегас поне имаме слънце, съмнявам се, че бих понесла зимите тук, бих се превърнала в сладолед на клечка…

В мига, когато вдигнах торбата, осъзнах, че е прекалено лека — почти празна. Къде, по дяволите, беше картината? Макар че направо не виждах ясно от паника, не спрях, а продължих да вървя, надолу по коридора, на автопилот, обратно към спалнята си, а зъбчатите колелца в мозъка ми поскърцваха и бръмчаха, докато вървях…

Внезапно — през разбърканите картини от онази нощ — споменът се върна. Торбата беше мокра. Не исках да оставя картината в мокра торба, за да не плесеняса, да не се разтекат боите, знам ли какво… Вместо това — как бях могъл да забравя? — бях я поставил на бюрото на майка си, за да бъде първото нещо, което би видяла, когато се прибере у дома. Бързо, без да спирам, хвърлих торбата в коридора пред затворената врата на моята спалня и влязох в спалнята на майка ми, замаян от страх, с надеждата, че баща ми не е решил да ме последва, но без да се осмеля да се обърна назад, за да видя така ли е.

Чух от дневната гласа на Ксандра:

— Сигурно виждате много знаменитости по улиците тук, а?

— О, да. ЛеБрон, Дан Акройд, Тара Рийд, Джей Зи, Мадона…

В спалнята на майка ми беше тъмно и прохладно, изпитах чувството, че няма да имам сили да понеса лекия, едва доловим мирис на нейния парфюм. И картината беше там, подпряна между фотографиите в сребърни рамки — родителите й, тя, аз на всевъзможни възрасти, и много коне и кучета: Чокборд, кобилата на баща й, Бруно — датският дог, нейният дакел Попи, който умрял, когато съм бил в детската градина. Събирайки сили да понеса гледката на очилата й за четене на бюрото и черния й чорапогащник, вкоравил се там, където го беше метнала да съхне, бележките с нейния почерк на настолния календар и милион други пронизващи сърцето ми гледки, аз взех картината, пъхнах я под мишница и се върнах бързо в собствената си стая от другата страна на антрето.

Стаята ми — както и кухнята — гледаше към вентилационната шахта и вътре беше тъмно, ако не се запалеше лампата. Употребявана кърпа за баня лежеше смачкана там, където я бях хвърлил през онази последна сутрин, върху куп дрехи за пране. Вдигнах я — изкривих лице от миризмата с намерението да покрия картината, докато намеря по-добро място, на което да я скрия, може би в…

— Какво правиш?

Баща ми стоеше на прага — тъмен силует, загърбил светлината.

— Нищо.

Той се наведе и вдигна торбата, която бях оставил на пода в коридора.

— Какво е това тук отвън?

— В тази торба носех учебниците си — казах след кратко мълчание — макар очевидно да ставаше дума за сгъваема пазарска торба от онези, които майките носеха в чантите си и нито аз, нито което и да било момче не би отишло с нея на училище.

Баща ми я хвърли през отворената врата, бърчейки нос заради миризмата.

— Пфу — каза той и размаха ръка пред лицето си, — тук мирише на непрани чорапи.

Докато се пресягаше през вратата и натискаше ключа на лампата, аз успях с едно сложно, спазматично движение да покрия картината с кърпата така, че (надявах се) той да не я види.

— Какво е това там?

— Плакат.

— Виж какво, надявам се, че нямаш намерение да помъкнеш куп боклуци към Вегас. Няма нужда да вземаш зимни дрехи — няма да ти трябват, освен може би някой ски-екип. Няма да повярваш какви възможности за ски има при Тахо, не като на онези заледени ниски планини тук на север.

Разбирах, че трябва да отговоря нещо, особено като се има предвид, че това бе най-дългата и дружелюбна реплика, която бе отправил към мен, откакто се появи, но някак не успявах да събера мислите си

Баща ми продължи рязко:

— Знаеш ли, не беше никак лесно да се живее с майка ти — той вдигна от бюрото ми нещо, което приличаше на стар тест по математика, погледна го и го хвърли обратно. — Беше затворен човек. Нали знаеш какъв й беше обичаят. Пускаше кепенците. Изолираше ме. Винаги държеше да постъпва правилно, дори когато това усложняваше нещата. Беше въпрос на надмощие, разбираш ли — тя наистина беше вманиачена на тема контрол. Честна дума, макар да ми е неприятно да го кажа, беше се стигнало дотам, че ми беше неприятно дори да бъда в една стая с нея. Тоест, аз не твърдя, че е била лош човек. Просто в един момент нещата си вървяха добре, и в следващия — бам! Ами сега, какво направих — а тя прилагаше познатия трик с мълчанието.

Не отговорих — стоях там притеснен, с картината, покрита с плесенясалата кърпа, светлината бе насочена право към очите ми, искаше ми се да бъда където и да било другаде (в Тибет, на езерото Тахо или на луната) и не проговарях, защото се опасявах, че няма да се овладея. Онова, което той бе казал за майка ми, бе съвършено вярно: често се случваше да стане необщителна, а когато беше разстроена, беше много трудно да се разбере какво мисли, но аз нямах желание да обсъждам недостатъците на майка си, пък и във всеки случай те изглеждаха доста незначителни в сравнение с тези на баща ми.

Баща ми продължаваше:

— … защото аз няма какво да доказвам, разбираш ли? В тази игра участват двама. Въпросът не е там кой е прав и кой — крив. Да, признавам, аз също нося вина за някои неща, макар че съм длъжен да подчертая нещо, което и ти знаеш — тя несъмнено умееше да пренаписва историята в своя изгода. — Беше странно да бъда отново в една стая с него: струваше ми се почти, че той издаваше различна миризма, беше придобил нова плътност и тежест, бе станал някак загладен, като че ли бе намазан от глава до пети с пласт тлъстина, дебел половин инч. — Предполагам, че в много бракове възникват проблеми като нашите — но тя се беше ожесточила ужасно, нали разбираш? А и с тази отчужденост… Наистина, просто чувствах, че не мога да живея повече с нея, макар че, Бог ми е свидетел, тя не заслужаваше това…

„Несъмнено не го заслужаваше“, казах си на ум.

— Защото нали знаеш каква беше истинската причина — не знаеш ли? — каза баща ми, облегнал се на рамката на вратата с лакът и ме изгледа проницателно. — Знаеш ли защо си тръгнах? Трябваше да изтегля пари от банковата ни сметка, за да платя данъци, а тя побесня, като че ли ги бях откраднал — наблюдаваше ме много внимателно, искаше да види реакцията ми. — От нашата обща банкова сметка. Искам да кажа, че по принцип, ако свалим картите на масата, тя ми нямаше доверие. Не вярваше на съпруга си.

Не знаех какво да кажа. За първи път чувах това за данъците, но несъмнено не беше тайна, че майка ми нямаше вяра на баща ми, когато ставаше дума за пари.

— Господи, колко злопаметна беше — каза той, с почти весела гримаса, плъзгайки ръка надолу по лицето си. — Око за око. Винаги гледаше да си го върне тъпкано. Защото — и това е вярно — тя никога нищо не забравяше. Можеше да чака двайсет години, за да ти натрие носа. И няма спор, аз съм този, който винаги се оказваше лошият, а може и наистина да съм лошият…

Картината, макар и малка, вече ми натежаваше, лицето ми бе схванато от усилия да прикрия смущението си. За да изолирам гласа му, започнах да броя на ум на испански. Uno dos tres cuatro cinco seis…

Когато стигнах до двайсет и девет, се появи Ксандра.

— Лари — каза тя, — хубаво местенце сте имали тук с твоята жена.

Начинът, по който го каза, породи у мен съжаление към нея, но от това тя не ми стана по-симпатична.

Баща ми я прегърна през кръста и я придърпа към себе си, с някакво мачкащо движение, от което ми се доповръща.

— Е — каза той скромно, — то беше по-скоро нейно, отколкото мое.

„Не знаеш колко си прав“, помислих си.

— Ела тук — каза баща ми, хвана я за ръка и я поведе към спалнята на майка ми, напълно забравил за мен. — Искам да ти покажа нещо.

Обърнах се и ги изпратих с поглед — повдигаше ми се при мисълта, че Ксандра и баща ми ще се ровят из вещите на майка ми, но задоволството, че се махнаха, ми помагаше да не го преживявам тежко.

Хвърляйки по едно око към пустия коридор, заобиколих леглото си и поставих картината така, че да не се вижда. На пода се търкаляше стар брой на „Ню Йорк Поуст“ — същият вестник, който тя ми бе подхвърлила, а той бе долетял с пърхане до мен през последната ни събота заедно. „Ето, хлапе“ бе казала тя, надниквайки през вратата, „избери си филм“. Въпреки че имаше няколко филма, които бихме харесали и двамата, аз бях избрал една дневна прожекция от цикъл филми с Борис Карлоф: „Крадци на трупове“. Тя прие избора ми без никакви възражения, отидохме във „Филм Форум“, изгледахме филма, а после отидохме да ядем хамбургери в „Муунданс Дайнър“ — извънредно приятен съботен следобед, ако изключим това, че за нея той бе последен на тази земя, и сега аз се чувствах ужасно всеки път, когато си спомнех за него, защото (благодарение на мен) последният филм, който тя бе гледала, беше някаква изтъркана старомодна ужасия за трупове и обири на гробове. (Ако бях избрал филма, който тя бе искала да види — онзи за децата на Париж по време на Първата световна война, за който имаше много добри отзиви — дали пък нямаше да стане така, че тя да оцелее по някакъв начин? Често се случваше мислите ми да хлътват суеверно в такива мрачни разломи.)

Макар че приемах вестника като нещо свещено, като исторически документ, аз все пак го разтворих и разделих на страници. Започнах ожесточено да опаковам картината в страниците, една по една, и после ги залепих със същите лепенки, които бях ползвал само преди няколко месеца, за да опаковам подаръка на мама за Коледа. „Съвършеният подарък!“ бе казала тя, облечена в пеньоара си, сред вихрушка от цветна хартия, и се бе навела да ме целуне: беше комплект акварелни бои, които тя така и нямаше да носи в парка в съботните утрини на лятото, което не бе съдено да види.

Леглото ми — старинно сгъваемо легло с месингови рамки, купено от битпазара, едновременно войнишко и уютно — винаги ми бе изглеждало като най-сигурното скривалище на света. Но сега, докато се оглеждах (ожулено бюро, японски постер с Годзила, чашата с пингвини, купена от зоопарка, в която държах химикалките си), съзнанието за несигурността на всичко наоколо ме блъсна тежко; почувствах замайване, докато си представях как всички наши вещи ще излетят от апартамента — мебели, сребро и всички дрехи на мама: рокли от мострени разпродажби, все още с етикети, всички онези правени по мярка обувки без ток, подобни на балетни пантофки и шемизети с инициалите й на маншетите. Столове и китайски абажури, стари плочи с джаз, които бе купувала от Гринич Вилидж, бурканите с мармалад, маслини и люта немска горчица в хладилника. Зашеметяващото изобилие от ароматни масла и овлажняващи кремове в банята, ярките цветове на пяната за вана, полупразните шишета с прекалено скъпи шампоани, подредени нагъсто по ръба на ваната (Кийлс, Клоран, Керастаз — майка ми винаги имаше по пет-шест едновременно). Как бе възможно апартаментът да ми е изглеждал толкова вечен и непоклатим, а всъщност да е само декор, очакващ да бъде разглобен и изнесен от хамали в работни гащеризони?

Когато отидох в дневната, пред мен се изпречи един пуловер на майка ми — лежеше на стола, където тя го беше оставила, небесносиньо привидение, напомнящо за нея. Раковините, които бяхме събирали на брега при Уелфлийт. Зюмбюли, които тя бе купила на корейския пазар няколко дни преди да умре — почернелите им, гнили стъбла се бяха прегънали и полепнали по вазата. В кошчето за боклук: каталози от „Доувър Букс“58, „Белджиън Шус“59; опаковка от любимите й вафли „Неко“. Взех я и я подуших. Пуловерът — знаех това — щеше също да мирише на нея, ако го вдигнех и го притиснех към лицето си, макар че за мен бе непоносимо да го гледам.

Върнах се в стаята си, стъпих на стола пред бюрото, смъкнах куфара си — мек и не прекалено голям — и го натъпках с чисто бельо, чисти училищни униформи и ризи, върнати сгънати от пране. После поставих вътре картината, а върху нея — още един пласт дрехи.

Затворих ципа на куфара — нямаше ключалка, нали беше обикновен, платнен — и постоях съвсем неподвижно. После излязох в коридора. Чувах как в спалнята на майка ми се отварят и затварят чекмеджета. После чух кискане.

— Татко — обадих се на висок глас, — слизам долу да поговоря с Хосе.

Гласовете им замлъкнаха незабавно.

— Отивай — отвърна баща ми през затворената врата с неестествена сърдечност.

Върнах се, взех куфара и излязох с него от апартамента, оставяйки вратата открехната, за да мога да вляза отново. После слязох долу с асансьора, взирайки се в огледалото срещу себе си, опитвайки се да не си представям как Ксандра тършува из дрехите на майка ми в нейната спалня. Дали бе имал връзка с нея още преди да ни напусне? Дали изпитваше поне малко притеснение от това, че й позволяваше да рови като свиня из вещите на мама?

Вървях към входната врата, където Хосе стоеше на поста си, когато някой ме повика:

— Чакай малко!

Обърнах се и видях Голди, който излизаше забързано от стаята, където сортираха пощата.

— Тио, Господи, толкова съжалявам — каза той. За миг останахме така, загледани неуверено един в друг и после — с импулсивен жест, сякаш казваше „какво толкова, по дяволите“, толкова несръчно, че изглеждаше почти смешно, той протегна ръце и ме прегърна.

— Толкова съжалявам — повтори той, поклащайки глава. — Господи, какво нещастие.

Откакто се бе развел, Голди често поемаше нощни смени, а работеше и през празничните дни, стоеше до вратата, свалил ръкавиците си, с незапалена цигара в ръка, и се взираше в улицата. Майка ми често ме пращаше долу да му занеса кафе и сладкиши, когато той оставаше сам във фоайето, в компанията на осветената елха и електрическите светлини на седмосвещника и сортираше пощата сам, в пет часа в коледната утрин, и сега изражението му ми напомни за онези мъртви празнични утрини, за празния му поглед, пепелявобледото безизразно лице — в краткия миг, когато не се владееше, преди да ме забележи и да извади най-хубавата си усмивка, с която ми казваше „здрасти, малкия“.

— Толкова много мислех за теб и за майка ти — каза той, бършейки чело. — Ay bendito60. Не мога — изобщо не бих могъл да си представя какво преживяваш.

— Да — казах, извръщайки очи, — беше трудно… — което, кой знае защо, беше фразата, към която прибягвах винаги, когато хората проявяваха съчувствие към мен. Беше ми се налагало да го казвам толкова често, че думите вече излизаха от устата ми, звучейки заучено и малко фалшиво.

— Радвам се, че се отби — каза Голди. — Онази сутрин… аз бях на смяна, помниш ли? Тук, отпред.

— Разбира се, че помня — отвърнах, чудейки се на неговата настоятелност — като че ли се опасяваше, че може да не си спомня.

— О, Господи! — той прокара ръка по челото си, изглеждаше малко объркан, като че ли на него самия му се бе разминало на косъм. — Мисля си за това всеки Божи ден. Още виждам лицето й, знаеш ли, докато влизаше в онова такси. Помаха ми с ръка — беше толкова весела!

После се наведе и заговори с поверителен тон:

— А знаеш ли какво направих, когато разбрах, че е загинала? — каза го с такъв тон, сякаш споделяше голяма тайна. — Обадих се на бившата си жена — толкова бях разстроен — отдръпна се назад и ме загледа с повдигнати вежди, сякаш очакваше да не му повярвам. Сблъсъците на Голди с бившата му съпруга бяха епични.

— Искам да кажа, ние почти не си говорим — продължи той, — но на кого да кажа? Нали трябва да кажа на някого? Та тогава й се обадих и викам: „Роса, няма да повярваш. Загубихме една прекрасна дама от нашата сграда“.

Хосе — който ме беше забелязал — идваше откъм външната врата, за да се присъедини към разговора ни, с характерната си пружинираща походка.

— Госпожа Декър — каза той и поклати с обич глава, сякаш искаше да каже, че никога не е имало друга като нея. — Винаги поздравяваше, с такава мила усмивка. Съобразяваше се с нас, нали разбираш.

— Не като някои от другите наематели в сградата — каза Голди, хвърляйки поглед през рамо. — Нали знаеш… — приведе се напред и произнесе думата само с устни, — сноби. Такива хора, които стоят с празни ръце, не носят нито пакети, нито нищо, и все пак чакат да им отвориш вратата, това имам предвид.

— Тя не беше такава — каза Хосе, все още клатейки глава — със замах, като навъсено дете, което казва „не“. — Госпожа Декър беше жена от класа.

— Виж какво, би ли почакал една минутка? — попита Голди, вдигайки ръка. — Ще се върна веднага. Не си тръгвай. Не го оставяй да си тръгне — обърна се той към Хосе.

— Искаш ли да ти повикам такси, manito61? — попита Хосе, хвърляйки поглед към куфара ми.

— Не — отвърнах аз и хвърлих поглед назад, към асансьора. — Слушай, Хосе, би ли прибрал куфара, за да го пазиш, докато се върна да го взема?

— Разбира се — отвърна той, взе го и го нарами. — С удоволствие.

— Ще се върна за него сам, разбираш ли? Не го давай на никой друг.

— Разбира се, ясно — каза любезно Хосе. Отидох с него в багажното помещение, където той сложи етикет на куфара и го качи на висок рафт.

— Виждаш ли? — каза той. — Не се набива на очи, драги. Там не държим нищо друго освен пакети, за които получателите трябва да се подпишат, и наши лични вещи. Никой няма да освободи този куфар по друг начин, освен срещу личния ти подпис, разбираш ли? Няма да го дадем нито на чичо ти, нито на братовчед ти, на никого. Ще кажа на Карлос, на Голди и на другите да не дават куфара на никой друг освен на теб. Окей?

Кимнах и тъкмо се канех да му благодаря, когато Хосе се покашля.

— Слушай — каза той, понижавайки глас. — Не искам да те тревожа или нещо подобно, но наскоро тук идваха едни типове да питат за баща ти.

— Типове? — попитах, след като помълчах объркано. „Типове“ от устата на Хосе означаваше само едно: хора, на които баща ми дължеше пари.

— Не се безпокой. Не сме им казали нищо. Така де, баща ти го нямаше колко — почти година, нали? Карлос им каза, че никой от вас не живее вече тук и те не се появиха повече. Но… — той хвърли поглед към асансьора, — може би след завръщането си баща ти няма да иска да прекарва дълго време в тази сграда точно сега, нали разбираш?

Тъкмо му благодарях, когато Голди се завърна с пачка банкноти, която ми се стори огромна.

— Това е за теб — заяви той с малко мелодраматичен тон.

За миг реших, че не съм чул правилно. Хосе се покашля и отклони очи. На мъничкия чернобял телевизор в багажното помещение (чийто екран не беше по-голям от кутия за дискове) ефектна жена с дълги, подрънкващи обици размахваше юмруци и сипеше обиди към присвилия се пред нея свещеник.

— Какво е това? — попитах Голди, който все още държеше пачката в протегнатата си към мен ръка.

— Майка ти не ти ли е казвала?

Бях озадачен.

— Какво да ми е казвала?

Оказа се, че един ден — малко преди Коледа — Голди поръчал компютър, който бил доставен в сградата. Компютърът бил за сина на Голди, който имал нужда от него, за да се готви за училище, но (тук обяснението на Голди стана малко неясно) Голди всъщност не бил го платил, или бил платил само част от сумата, или пък се очаквало да го плати бившата му съпруга, а не той. Така или иначе, хората от транспортната фирма тъкмо изнасяли обратно компютъра, когато майка ми слязла случайно долу и разбрала какво става.

— И самата тя плати за него, тази прекрасна дама — продължи Голди. — Видя какво става, отвори чантата и извади чековата си книжка. Каза ми: „Голди, знам, че синът ти има нужда от този компютър за училище. Моля те, приятелю, позволи ми да направя това за теб, а ти ще ми върнеш парите, когато можеш.“

— Разбираш ли? — поде Хосе с неочаквано ожесточение, отклонявайки поглед от телевизора, на който жената вече стоеше сред някакво гробище и се караше с един заможен на вид тип със слънчеви очила. — Твоята майка направи това — той посочи с глава парите, почти гневно. — Si, es verdad62, тя беше жена от класа. Не беше безразлична към хората, нали? А какви са повечето жени? Биха похарчили тези пари за златни обици, парфюм или нещо друго за себе си.

Почувствах се странно, вземайки парите, по най-различни причини. Колкото и да бях шокиран, все пак нещо в цялата история ми се видя съмнително (кой магазин би доставил неплатен компютър?). По-късно се запитах дали не съм изглеждал толкова мизерно, та портиерите да са решили да събират пари за мен? Продължавам да не знам откъде дойдоха тези пари; и ми се иска да бях задал повече въпроси, но бях толкова зашеметен от всичко, което се случи през този ден (и най-вече от появата на баща ми и Ксандра), че ако Голди бе застанал пред мен и се бе опитал да ми даде стара дъвка, остъргана от пода, бих протегнал ръка и бих я приел също така безропотно.

— Не ми е работа, знаеш — каза Хосе, загледан някъде над главата ми, докато говореше, — но на твое място не бих казал на никого за тези пари. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, сложи ги в джоба си — каза Голди. — Не се разхождай така, с парите в ръка. Много хора по улицата биха те убили за толкова пари в брой.

— Много хора в тази сграда — също! — каза Хосе и внезапно се разсмя.

— Ха! — възкликна Голди и също се разкикоти, после каза на испански нещо, което не разбрах.

— Cuidado63 — каза Хосе, поклащайки глава присмехулно-сериозно, както му беше обичаят, но не съумя да скрие усмивката си. — Затова не позволяват на нас двамата с Голди да работим на един етаж — каза ми той. — Гледат да ни държат разделени. Прекалено добре се забавляваме.

След като баща ми и Ксандра се появиха, събитията се задвижиха много бързо. Същата вечер, докато вечеряхме (в някакъв ресторант, посещаван предимно от туристи — бях учуден, че баща ми го е избрал), той разговаря на масата с човек от компанията, направила застраховката на майка ми — дори след всички тези години ми се иска да бях успял да чуя по-ясно какво говореха. Но в ресторанта беше шумно, а Ксандра (между дълбоките глътки бяло вино той може и да бе спрял да пие, но тя със сигурност не беше) ту се оплакваше, че не може да пуши и ми разказваше някак хаотично как се научила да се занимава с магия като ученичка в гимназията във Форт Лодърдейл — от една книга, която взела от библиотеката. („Всъщност това се нарича «Уика», то е природна религия.“) Ако разговарях с който и да било друг, щях да попитам какво точно означава да бъдеш вещица (заклинания и жертвоприношения? пакт с дявола?), но преди да попитам, тя се беше прехвърлила на друга тема, как имала възможност да продължи образованието си в колеж и съжалявала, че не го е направила („Ще ти кажа от какво се интересувах. Английска история, такива неща. Хенри Осми и Мери, кралицата на Шотландия“). Но в крайна сметка не отишла в колеж, защото била полудяла по някакъв мъж. „Полудяла“, изсъска тя, вперила в мен острите си, безцветни очи.

Така и не разбрах защо полудяването по въпросния мъж е попречило на Ксандра да учи в колеж, защото баща ми приключи разговора си по телефона. И тогава поръча (нещо, което ми се стори странно) бутилка шампанско.

— Не мога да изпия цялата проклета бутилка — каза Ксандра, която пиеше втора чаша бяло вино. — После ще ме боли глава.

— Е, ако аз не мога да пия шампанско, пий поне ти — каза баща ми и се облегна назад на стола си.

Ксандра ме посочи с глава.

— Дай на него — каза тя. — Келнер, още една чаша!

— Съжалявам — каза сервитьорът, строг италианец, който явно бе свикнал да се справя с разпасали се туристи. — Той не може да употребява алкохол, ако не е навършил осемнайсет години.

Ксандра започна да рови в чантата си. Носеше кафява рокля с презрамки, под скулите беше намазана с руж, или автобронзант, или изобщо някаква кафеникава пудра — в такава ясно очертана линия, че изпитвах желание да се пресегна и да я размажа с пръст.

— Хайде да излезем да пушим — каза тя на баща ми. После, в един застинал момент, двамата се спогледаха с неразбираеми усмивки, които ме накараха да изтръпна. После Ксандра избута назад стола си и — пускайки салфетката си върху стола — се озърна за сервитьора, каза: — О, чудесно, няма го — взе моята почти празна водна чаша и наля в нея малко шампанско.

Храната пристигна, преди те да се върнат, а междувременно аз бях успял да си налея тайно още една пълна чаша шампанско.

— Супер! — заяви Ксандра. Изглеждаше замаяна, лицето й лъщеше леко; придърпа късата си пола, промуши се покрай масата и се плъзна на мястото си, без да си направи труда да издърпа докрай стола. Разгъна с размах салфетката, постави я в скута си и придърпа към себе си тежката, яркочервена чиния с маникоти. — Изглежда страхотно!

— Моето също — отвърна баща ми, който обикновено се превземаше на тема италианска кухня и често го бях чувал да се оплаква от прекалено силния доматен вкус на потъналата в сос маринара паста — точно като онази в чинията пред него.

Докато нагъваха храната си (която вероятно бе изстинала, ако се вземеше предвид колко дълго ги нямаше), те подновиха разговора си оттам, където го бяха прекъснали отвън.

— Е, така или иначе, не стана — каза той, облегнат на стола си, играейки си предизвикателно с цигарата, която не можеше да запали. — Така върви светът.

— Сигурна съм, че си бил страхотен.

Той сви рамене и каза:

— Дори когато човек е млад, тази игра е много груба. Не е въпрос единствено на талант. Трябва също да изглеждаш добре и да имаш късмет.

— И все пак… — каза Ксандра, попивайки ъгълчето на устата си с пръст, увит в салфетка, — актьор… толкова ясно си го представям.

Провалената актьорска кариера на баща ми беше една от любимите му теми и — макар Ксандра да изглеждаше много заинтригувана — нещо ми подсказваше, че и тя не чува тези неща за първи път.

— А дали ми се иска да бях продължил с това? — баща ми се взираше в безалкохолната си бира (или беше с трипроцентно съдържание на алкохол? не можех да видя от мястото си). — Да си призная, така е. Това е едно от онези съжаления, които те преследват цял живот. С радост бих се възползвал от дарбата си, за да направя нещо, но не ми бе съден такъв лукс. Животът понякога се намесва по странен начин в плановете ти.

Бяха потънали дълбоко в собствения си свят; предвид вниманието, което ми обръщаха, със същия успех бих могъл да бъда и в Айдахо, но аз нямах нищо против; цялата история ми беше позната. Баща ми, който бил звезда в театралните представления в колежа, за кратко време си изкарвал прехраната като актьор: озвучавал реклами, изиграл няколко второстепенни роли (плейбой, който става жертва на убийство, разглезеният син на мафиотски бос) във филми и телевизионни сериали. После — след като се оженил за майка ми — всичко пропаднало. Той разполагаше с дълъг списък на причините, поради които не бе успял да пробие, но често го бях чувал да казва, че ако майка ми бе имала повече успех като модел, ако се бе постарала малко повече, бихме разполагали с достатъчно пари, за да може той да се съсредоточи върху актьорската работа и да не си търси друго основно занимание, за да се издържа.

Баща ми побутна чинията си настрана. Забелязах, че не беше ял много — това често беше признак, че пие или че скоро ще започне да пие.

— Стигна се до момента, в който трябваше да тегля чертата и да приключа — каза той, смачка салфетката си и я хвърли на масата. Питах се дали е разказал на Ксандра за Мики Рурк, когото възприемаше за един от основните злодеи, провалили кариерата му — като изключим мен и майка ми.

Ксандра отпи голяма глътка от виното си.

— Замислял ли си се за връщане към актьорската работа?

— Мисля за това, така е. Но — той поклати глава, сякаш отхвърляше някакво възмутително предложение — не. Отговорът по същество е не.

Шампанското гъделичкаше небцето ми — далечни, покрити с праха на миналото искри, бутилирани в една по-щастлива година, когато майка ми беше още жива.

— Разбираш ли, в секундата, когато той ме видя, разбрах, че не му се понравих — казваше й тихо баща ми. Явно й беше разказал за Мики Рурк.

Тя отметна глава и пресуши чашата си.

— Хора като него не търпят конкуренция.

— Постоянно повтаряха „Мики това, Мики онова, Мики иска да се запознае с теб“, но в мига, когато влязох там, разбрах, че с мен е свършено.

— Човекът очевидно не е наред.

— Не и тогава, тогава още не беше така. Защото, честно казано, по онова време действително имаше някаква прилика между нас — не физическа, но имахме сродно поведение пред камерата. Или, така да се изразя, аз имах класическа подготовка, имах диапазон, но успявах да постигна същата застиналост като онази на Мики, нали знаеш, онова шепнещо притихване…

— Ооох, направо изтръпвам. Шепнещо притихване. Как само го каза…

— Да, но Мики беше звездата. За двама нямаше място.

Докато ги наблюдавах как си делят едно парче чийзкейк като двама влюбени в някоя реклама, мислите ми се плъзгаха по непознат досега начин, в свободен поток, придаващ на всичко червеникав оттенък — светлините в залата бяха прекалено ярки, лицето ми пламтеше от шампанското, а аз мислех объркано, но развълнувано за майка си, за това как след смъртта на родителите си тя отишла да живее при леля си Бес, в къща край железопътна линия, с кафяви тапети и найлонови калъфи на мебелите. Леля Бес — която пържела всичко в евтин течен маргарин и нарязала една от роклите на майка ми с ножица, защото се притеснила от психеделичните мотиви в десена — била набита, озлобена стара мома от ирландски произход, която напуснала лоното на католическата църква и влязла в някаква малобройна секта на откачалки, които смятали за грях неща като пиенето на чай и вземането на аспирин. Очите й — на единствената нейна снимка, която бях виждал — имаха същия рядък, сребристосин цвят като очите на майка ми, но бяха зачервени и гледаха налудничаво, а лицето й беше грозновато, невзрачно. Майка ми казваше, че тези осемнайсет месеца, прекарани с леля Бес, били най-тъжните в живота й — конете били продадени, кучетата — при нови собственици, сбогувала се с тях дълго, с плач, застанала на пътя, обвивала с ръце шиите на Клоувър, Чокборд, Пейнтбокс и Бруно. Когато се прибрали в къщата, леля Бес казала на майка ми, че е разглезена и че хората, които не се боели от Бога, винаги си получавали заслуженото.

— А пък продуцентът, нали разбираш… искам да кажа, те всички бяха наясно какъв е Мики, всички го знаеха, вече започваше да му се носи славата, че е трудно да се работи с него…

— Тя не го заслужаваше — казах аз на висок глас, прекъсвайки разговора им.

Татко и Ксандра млъкнаха и ме загледаха така, сякаш се бях превърнал в отровен гущер.

— Искам да кажа, как би могъл някой да твърди това? — знаех, че не е редно да казвам това на глас, и все пак думите се ронеха от устата ми въпреки волята ми, като че ли някой ги бе освободил с натискането на копче. — Тя беше толкова изключителна, защо всички се държаха така ужасно с нея? Изобщо не заслужаваше нито едно от нещата, които й се случиха.

Татко и Ксандра се спогледаха. После той поиска сметката.

Когато излизахме от ресторанта, лицето ми вече пламтеше като огън, чувах силен шум в ушите си, а когато влязох в апартамента на семейство Барбър, не беше всъщност много късно, но пък съумях някак да се препъна в стойката за чадъри, вдигнах голям шум, и когато господин и госпожа Барбър ме видяха, осъзнах (по-скоро от техните изражения, отколкото от това, което чувствах), че съм пиян.

Господин Барбър включи телевизора с дистанционното.

— Къде беше? — попита той твърдо, но не сърдито.

Протегнах ръка към облегалката на канапето.

— Вечерях с татко и… — но установих, че не помня името й, помнех само, че е нещо с „Кс“.

Госпожа Барбър повдигна вежди и погледна съпруга си така, сякаш казваше „Права ли бях?“.

— Е, лягай си, приятелю — каза господин Барбър дружелюбно, с глас, който успя въпреки всичко да ме накара да почувствам, че животът все пак не е чак толкова лош. — Само се опитай да не будиш Анди.

— Лошо ли ти е? — попита госпожа Барбър.

— Не — отвърнах, макар всъщност да ми беше лошо; и през по-голямата част от нощта лежах буден в горното легло, чувствах се ужасно и се мятах, а стаята се въртеше около мен, няколко пъти дори сядах стреснато на леглото, с блъскащо се в гърдите ми сърце, защото ми се струваше, че в стаята е влязла Ксандра и ми говори нещо: думите бяха неясни, но грубоватият, неуверен тон на гласа беше несъмнено нейният.

— И така — каза господин Барбър на закуска на другата сутрин, издърпвайки стол, за да седне до мен, — тържествена вечеря с родителя, а?

— Да, сър — главата ми се цепеше от болка, а стомахът ми се свиваше от миризмата на техните пържени филийки. Ета ми бе донесла дискретно от кухнята чаша кафе с два аспирина на чинийката.

— Живее в Лас Вегас, казваш?

— Точно така.

— А как изкарва гущерите?

— Моля?

— Какви ги прави там?

— Чанс — каза госпожа Барбър с равен тон.

— Е, искам да кажа — продължи господин Барбър, осъзнал, че въпросът му е прозвучал може би неделикатно, — какво работи?

— Ами… — казах и млъкнах. Какво работеше всъщност баща ми? Нямах и най-малка представа.

Госпожа Барбър — която изглеждаше обезпокоена от насоката на разговора — понечи да каже нещо; но вместо това Плат — който седеше от другата ми страна — заговори гневно, обръщайки се към майка си, като същевременно се оттласна с една ръка от масата, както си седеше.

— Та на кого трябва да ближа задника, за да получа чаша кафе в тази къща?

Настана ужасено мълчание.

— Той получава кафе — посочи Плат с глава към мен. — Прибира се пиян, но на него му поднасят кафе?

След ново потресено мълчание, господин Барбър каза — с толкова леден глас, че надмина дори госпожа Барбър:

— Този път прекали, Плат.

Госпожа Барбър смръщи бледите си вежди.

— Чанс…

— Не, този път няма да го защитаваш. Върви в стаята си — каза той на Плат. — Веднага.

Всички седяхме и се взирахме в чиниите си, заслушани в тежките, гневни стъпки на Плат, после чухме оглушителното затръшване на вратата и няколко секунди по-късно отново гръмна силно музика. До края на закуската почти никой не проговори.

Баща ми — който обичаше да върши всичко бързо, все припираше „да се затъркаля работата“, както обичаше да се изразява — обяви, че смята да приключва делата си в Ню Йорк и че тримата трябва да бъдем в Лас Вегас след седмица. И удържа на думата си. В понеделник, в осем часа сутринта на Сътън Плейс се появиха хора от една транспортна фирма, започнаха да изнасят обзавеждането на апартамента и да го складират в сандъци. Един човек, който търгуваше със стари книги, дойде да прегледа албумите на майка ми, друг дойде да види мебелите, и преди да разбера какво става, домът ми започна да се стапя пред погледа ми с ужасяваща бързина. Докато гледах как изчезват завесите, как свалят картините, как навиват и отнасят килимите, си спомних за един анимационен филм, който бях гледал някога — в него героят изтриваше с гума бюрото си, лампата, стола, прозореца с живописната гледка, която се разкриваше пред него, и целия уютно обзаведен кабинет, докато накрая остана само гумата, увиснала сред плашеща бяла пустота.

Измъчван от онова, което се случваше, и все пак неспособен да го възпра, аз се навъртах там и гледах как апартаментът изчезва къс по къс, както пчела наблюдава как разрушават кошера й. На стената над бюрото на майка ми (сред безброй снимки от почивки и стари училищни фотографии) висеше една чернобяла нейна снимка от времето, когато бе работила като модел, правена в Сентръл Парк. Снимката беше много отчетлива, най-дребните детайли се открояваха с мъчителна яснота: луничките й, грубата тъкан на палтото й, белегът от варицела над лявата й вежда. Тя съзерцаваше с весел поглед бъркотията в разтурената дневна, баща ми, който изхвърляше документите й, нещата й за рисуване, и опаковаше книгите й, за да ги изпрати на благотворителната организация „Гудуил“ — сцена, която вероятно тя никога не си бе представяла, поне се надявам да е било така.

Последните ми дни при семейство Барбър прелетяха толкова бързо, че почти не ги помня — спомням си само припряното подготвяне на дрехи за пране и химическо чистене в последната минута, както и няколко претичвания до магазина за вино на „Лексингтън“ — за кашони. Пишех с черен маркер екзотично звучащия адрес на моя нов дом:

Двамата с Анди се взирахме мрачно в кашоните с надписани етикети в спалнята му.

— Като че ли заминаваш за друга планета — каза той.

— Горе-долу така си е.

— Не, говоря сериозно. Какъв адрес! Като че ли става дума за някаква миньорска колония на Юпитер. Питам се какво ли ще бъде училището ти.

— Бог знае.

— Искам да кажа… може да е някое от онези училища, за които четем, с бандите, където те проверяват на входа с детектор за метали — Анди бе страдал толкова от тормоза на съучениците си в нашето уж авторитетно училище, че в неговите представи такива редови училища не се различаваха много от затворите. — Какво смяташ да правиш?

— Вероятно ще си обръсна главата. И ще се татуирам.

Харесваше ми това, че не се опитва да се преструва на весел и бодър, когато говорехме за заминаването ми, за разлика от госпожа Суонсън или Дейв (който бе видимо облекчен, че нямаше да му се налага да води и занапред преговори с баба ми и дядо ми). На Парк Авеню не се говореше много за моето заминаване, но по принуденото изражение, което добиваше госпожа Барбър при споменаването на баща ми и неговата „приятелка“ разбирах, че не си внушавам някои неща. Освен това бъдещето с баща ми и Ксандра не изглеждаше толкова лошо или плашещо, колкото неясно, като петно черно мастило на хоризонта.

— Е, една промяна на обстановката може да ти се отрази добре — каза Хоуби, когато отидох да го видя, преди да замина. — Дори обстановката да не е тази, която би избрал.

Вечеряхме, но този път в трапезарията, седнали заедно в единия край на масата, достатъчно голяма, за да могат на нея да се хранят дванайсет души, а пищното великолепие на сребърните кани и различните украшения тънеше в мрак. И все пак тази вечер ми напомняше по нещо на последната ни вечер в стария апартамент на Седмо Авеню — тогава майка ми, баща ми и аз седяхме на кашоните и се хранехме от кутиите с китайска храна за вкъщи.

Не казах нищо. Чувствах се ужасно, а заради решението си да страдам мълчаливо бях станал неразговорлив. През цялата изпълнена с тревоги изминала седмица, докато оголваха апартамента, сгъваха и прибираха в кашони нещата на майка ми, за да ги откарат на разпродажба, копнеех за мрака и покоя в дома на Хоуби, за претъпканите му стаи и мириса на старо дърво, чаени листенца и тютюнев дим, купите с портокали на бюфета и свещниците, окичени със стекъл се на локвички восък.

— Искам да кажа, след майка ти… — той помълча деликатно. — Това ще бъде ново начало.

Взирах се в чинията си. Беше сготвил агнешко с къри заради лимоновожълтия сос вкусът му напомняше по-скоро на френска, отколкото на индийска кухня.

— Не се страхуваш, нали?

Вдигнах очи.

— От какво?

— От това, че отиваш да живееш с него.

Замислих се над въпроса на Хоуби, взирайки се в сенките зад неговата глава.

— Не — отвърнах, — всъщност не.

По някаква причина, откакто се бе появил отново, баща ми се държеше по-непринудено, изглеждаше по-спокоен. Не можех да го отдам на факта, че бе спрял да пие, защото поначало, когато не пиеше, баща ми ставаше мълчалив, почти видимо натежал от потиснатост, и толкова избухлив, че винаги внимавах да стоя настрана от него.

— Казвал ли си на още някого онова, което каза на мен?

— За…

В смущението си сведох глава над чинията и хапнах малко от кърито. Всъщност, ако човек приемеше факта, че не е къри, беше доста вкусно.

— Струва ми се, че той вече не пие — казах в последвалото мълчание. — Това ли имате предвид? Изглежда по-добре. Така че… — обзет от неловкост, не довърших изречението. — Да.

— Харесва ли ти приятелката му?

Наложи ми се да обмисля и този отговор.

— Не знам — признах после.

Хоуби мълчеше дружелюбно. Посегна към чашата с вино, без да откъсва очи от мен.

— Аз всъщност изобщо не я познавам. Предполагам, че е окей. Не мога да разбера какво харесва той у нея.

— Защо?

— Ами… — не знаех откъде да започна. Баща ми умееше да се държи очарователно с „дамите“, както се изразяваше той, отваряше вратите пред тях, докосваше леко китките им, когато искаше да подчертае някое свое изказване; виждал бях как някои жени се разливат от възторг пред него — гледка, която наблюдавах хладно, питайки се как е възможно човек да се хване на такива прозрачни номера. Все едно да гледаш малки деца, заблудени от евтините трикове на някой илюзионист. — Не знам. Струва ми се, защото бих предположил, че тя ще е по-хубава, нещо такова.

— Не е важно дали е красива, ако е мила — каза Хоуби.

— Да, ама не е чак толкова мила.

— О!

После попита:

— Изглеждат ли щастливи, когато са заедно?

— Не знам. Е… да — признах. — Тоест, той не изглежда постоянно гневен като преди. — После, доловил тежестта на незададения въпрос на Хоуби, допълних: — Освен това той дойде да ме вземе. Искам да кажа, можеше и да не дойде. Можеха да не се появяват, ако не ме искаха.

Нищо повече не бе казано по тази тема, и ние довършихме вечерята, говорейки за други неща. Но когато вече си тръгвах и двамата вървяхме по окичения със снимки коридор — покрай стаята на Пипа, където светеше нощна лампа и Козмо спеше пред леглото й — той каза, когато ми отваряше вратата:

— Тио.

— Да?

— Нали имаш адреса и телефона ми?

— Разбира се.

— Добре тогава — той явно се чувстваше също толкова неловко, колкото и аз. — Надявам се да пътуваш добре. Пази се.

— Вие също — отвърнах. Погледите ни се срещнаха.

— Е, хайде.

— Е, лека нощ тогава.

Той отвори широко вратата и аз излязох от къщата — за последен път, мислех си тогава. Но макар че нямах представа дали ще го видя някога отново, се оказа, че в това отношение греша.

Макар че бях решил да оставя куфара в стаята за багажа в сградата, където бяхме живели, и бях сигурен, че Хосе и Голди ще го пазят, с наближаването на заминаването ни ставах все по-притеснен, докато в последната минута реших да се върна там по една причина, която сега ми се струва доста глупава: в бързината да измъкна картината от апартамента бях нахвърлял в куфара произволно куп неща, включително и голяма част от летните ми дрехи. Така че в деня преди отпътуването, когато баща ми щеше да ме вземе от дома на семейство Барбър, аз потеглих забързано към Петдесет и седма улица с идеята да отворя куфара и да извадя няколко по-хубави ризи, които бях поставил отгоре.

Хосе не беше там, но някакъв нов портиер с масивни рамене (Марко В., според табелката на униформата му) пристъпи пред мен и ми прегради пътя с упорита, непоклатима стойка, присъща по-скоро на охранител, отколкото на портиер.

— Извинете, с какво мога да ви бъда полезен? — попита той.

Разказах му за куфара — но след като прегледа дневника, плъзгайки месестия си пръст по колонките с дати, той не прояви желание да влезе в помещението за багажа и да го изнесе.

— И защо го оставихте тук? — попита, почесвайки се със съмнение по носа.

— Хосе каза, че мога да го оставя.

— Имате ли квитанция?

— Не — отвърнах, след като помълчах объркано.

— Е, тогава не мога да ви помогна. Нищо подобно не е записано тук. Освен това не държим на склад вещи на лица, които не са сред обитателите на сградата.

Бях живял достатъчно дълго в тази сграда, за да знам, че това не отговаря на истината, но нямах намерение да влизам в спор.

— Вижте — казах, — аз живеех тук навремето. Познавам Голди, Карлос и всички останали. Искам да кажа — о, хайде — продължих след настъпилото хладно, неразбираемо мълчание, доловил, че губи интерес към разговора. — Ако ме заведете там, мога да ви го покажа.

— Съжалявам, но там може да влизат само хора от персонала и обитатели на сградата.

— Той е платнен, с дръжка, обвита с панделка. Името ми е написано на него, разбирате ли — Декър!

Сочех за доказателство табелката, която все още стоеше на предишната ни пощенска кутия, когато влезе Голди, чиято почивка беше приключила.

— Виж ти, кой е дошъл! Това хлапе е мой човек — каза той на Марко В. — Познавам го откакто беше ей толкова висок. Какво става, Тио, приятелю?

— Нищо. Искам да кажа — ами напускам града.

— О, така ли? Значи тръгвате вече за Вегас? — попита Голди. Когато чух гласа му и почувствах ръката му на рамото си, всичко отново започна да изглежда лесно и уютно. — Щуро място за живеене, а?

— Предполагам — отвърнах колебливо. Хората постоянно повтаряха колко щуро съм щял да си изкарвам във Вегас, но аз не разбирах защо, след като надали щях да си прекарвам времето в казина и клубове.

— Предполагаш? — Голди подбели очи и поклати глава — смешна мимика, която майка ми, изпаднала в закачливо настроение, умееше да имитира. — О, Боже, казвам ти — този град, с тези профсъюзи, които имат там… Така де, работата, в ресторанти, в хотели — много добри пари се изкарват, където и да погледнеш. А пък времето — всеки ден слънце! Ще ти хареса там, приятелю. Кога каза, че заминаваш?

— Ъъъ, днес — искам да кажа, утре. Затова исках да…

— О, дошъл си за куфара? Хей, няма проблем — Голди каза нещо с остър тон на испански на Марко В., който сви безразлично рамене и тръгна към стаята за багажа.

— Марко е свестен — каза ми полугласно Голди. — Но не знае нищо за куфара ти, защото ние с Хосе не сме го записали в дневника, нали разбираш?

Разбирах. Всички парчета багаж трябваше да бъдат описвани при внасянето и изнасянето им от сградата. С това, че не бяха сложили етикет на куфара и не го бяха вписали в дневника, те ме предпазваха от възможността някой друг да се появи и да предяви претенции за него.

— Ами — казах смутено, — благодаря, че се погрижихте за мен…

— Няма проблем — отвърна Голди. — О, благодаря, човече — каза той високо на Марко, поемайки куфара. — Та както казах — продължи, вече по-тихо; трябваше да вървя много близо до него, за да го чувам — Марко е добро момче, но напоследък много от наемателите се оплакаха, че в сградата нямало достатъчно персонал по време на… нали разбираш — той ме погледна многозначително. — Искам да кажа, например Карлос не можа да дойде навреме, за да поеме смяната си през този ден, вероятно не по своя вина, но го уволниха.

— Карлос ли? — Карлос беше най-възрастният и най-сдържаният от портиерите, приличаше на мексикански актьор от стари времена, от онези, които са ставали идоли на публиката, предпочитаща евтините дневни представления — с тънките, сякаш изрисувани мустаци и посивяващи слепоочия, с винаги излъсканите до блясък черни обувки и белите ръкавици — винаги по-бели от ръкавиците на всички останали. — Уволнили са Карлос?

— Знам, звучи невероятно. Трийсет и четири години и — Голди посочи с палец зад гърба си — фиуу! И сега управата държи особено много на безопасността, нов екип, нови правила, всяко влизане и излизане трябва да се регистрира и така нататък…

— Така или иначе — продължи той, излизайки гърбом през входната врата, като същевременно я отваряше — нека ти повикам такси, приятелю. Направо на летището ли отиваш?

— Не — казах и протегнах ръка, за да го спра — бях така потънал в мислите си, че наистина не бях забелязал какво прави, но Голди бутна ръката ми встрани с категоричен жест.

— Не, не — каза той, мъкнейки куфара към бордюра, — всичко е наред, приятелю — разбирам — и аз осъзнах сконфузен, че според него не искам да носи куфара, защото нямам пари да му дам бакшиш.

— Ей, почакай — започнах, но в същия момент Голди наду свирката и затича по платното, вдигнал ръка.

— Хей! Такси! — викаше той.

Стоях слисан пред входа, когато таксито зави със замах и се закова край тротоара.

— Бинго! — възкликна Голди и отвори задната врата. — Какво ще кажеш, на минутата, а?

Преди да измисля как да го възпра, без да се представя като идиот, вече бях настанен на задната седалка, куфарът бе натоварен в багажника, а Голди потупа покрива с дружелюбен жест, какъвто му беше обичаят.

— Добър път, амиго — каза той, поглеждайки първо мен, после небето. — Наслаждавай се на слънцето и за мен. Нали знаеш какъв съм, като стане дума за слънце — тропическа птица съм аз. Чакам с нетърпение да се прибера в Пуерто Рико и да си говоря с пчелите. Ммм… — затананика той, притворил очи, наклонил глава на една страна. — Сестра ми гледа пчели и аз им пея, за да ги приспивам. Дали има пчели във Вегас?

— Не знам — отвърнах, бъркайки в джобовете си, за да се опитам да преценя колко пари имам.

— Е, ако видиш там пчели, поздрави ги от Голди. Кажи им, че си идвам.

— Hey! Espera!65 — Хосе, вдигнал ръка, все още облечен във футболния си екип — идваше на работа направо от мача в парка — вървеше към мен със своята спортна, пружинираща походка.

Щиглецът ❖ 261

— Хей, manito, заминаваш ли? — каза той, наведе се и пъхна глава през прозореца на таксито. — Трябва да ни пратиш снимка, да я закачим долу!

Долу, в мазето, където се преобличаха портиерите, една цяла стена беше покрита с пощенски картички и моментални снимки с „Полароид“ — от Маями и Канкун, Пуерто Рико и Португалия, изпращани от наематели и други портиери през годините на Източна Петдесет и седма улица.

— Точно така! — каза Голди. — Прати ни снимка! Не забравяй!

— Аз… — те щяха да ми липсват, но реших, че ще приличам на женчо, ако го кажа. Затова казах само: — Окей. Умната.

— И ти — каза Хосе, отстъпвайки назад, вдигнал ръка. — Стой настрана от игралните маси.

— Ей, момче — обади се шофьорът, — искаш ли да те карам нанякъде или не?

— Ей, я по-спокойно, всичко е наред — обърна се Голди към него. После, обръщайки се към мен: — Ще се справиш, Тио — и тупна за последен път таксито по покрива. — Успех, момче. До скоро. Бог да те благослови.

— Не ми казвай — заяви баща ми, когато пристигна на другата сутрин в дома на семейство Барбър, за да ме отведе с такси, — че ще завлечеш всичкия този боклук в самолета.

Защото имах и друг куфар освен онзи с картината — куфара, който първоначално имах намерение да взема.

— Струва ми се, че ще трябва да се доплаща за свръхбагаж — каза с малко истеричен тон Ксандра. В убийствената горещина, докато стояхме на тротоара, мириса на лака й за коса стигаше чак до мен. — Позволяват само до определени килограми.

Госпожа Барбър, която бе слязла с мен, каза невъзмутимо:

— О, няма да има проблем с двата куфара. Когато пътувам, багажът ми винаги надхвърля определените килограми.

— Да, но това струва пари.

— Ще се уверите, че таксата всъщност е съвсем нормална — заяви госпожа Барбър. Макар че беше много рано и тя не си беше сложила дори червило, а не носеше и никакви бижута, по някакъв начин, както си беше по сандали и с обикновена памучна рокля, тя успяваше да създаде впечатлението, че е облечена безупречно. — Може да ви се наложи да доплатите двайсет долара, когато ви приемат багажа, но това няма да представлява проблем за вас, нали?

Двамата с баща ми се вторачиха един в друг като две котки. После баща ми отклони поглед. Малко се срамувах от спортното му сако, което ми напомняше на хората, заподозрени в рекет, чиито снимки публикуваха в „Дейли Нюз“.

— Трябваше да ми кажеш, че имаш два куфара каза той нацупено и аз бях почти готов да оставя куфара при госпожа Барбър, а по-късно да й се обадя и да й обясня какво има в него. Но преди да реша да кажа каквото и да било, широкоплещестият шофьор-руснак бе извадил сака на Ксандра от багажника и бе надигнал втория ми куфар, който — с известно натискане и блъскане — успя да натика вътре.

— Виждате ли, не е много тежък! — каза той и захлопна багажника, бършейки чело. — Пък е и мек!

— Но сакът ми! — възкликна паникьосано Ксандра.

— Няма проблем, мадам. Мога да го сложа на предната седалка до себе си. Или отзад, при вас, както предпочитате.

— В такъв случай всичко е наред — каза госпожа Барбър — привеждайки се напред, за да ме целуне леко — целуваше ме за първи път, откакто заживях у тях, целувка като онези, които си разменят дамите, излезли заедно на обяд, ухаеща на мента и гардения. — Чао на всички — каза тя. — Желая ви приятно пътуване.

Двамата с Анди се бяхме сбогували предния ден; знаех, че заминаването ми го натъжава, и все пак се почувствах засегнат, задето не бе останал да ме изпрати, а вместо това замина с останалите от семейството за уж така ненавистната къща в Мейн. Що се отнася до госпожа Барбър, тя не изглеждаше особено разстроена от раздялата ни, докато, честно казано, аз почти се бях поболял от мисълта, че си тръгвам.

Сивите й очи бяха ясни и спокойни, когато срещнаха моите.

— Благодаря ви толкова много, госпожо Барбър — казах аз. — За всичко. Предайте поздравите ми на Анди.

— Разбира се, че ще предам — каза тя. — Ти беше много приятен гост, Тио.

Стоях в трептящия от задушна утринна омара въздух на Парк Авеню, задържайки за миг ръката й — с далечната надежда, че тя ще ми каже да й се обадя, ако имам нужда от нещо — но тя каза само:

— Е, тогава, желая ти късмет — и ме целуна отново, леко, хладно, а после се отдръпна.

Все още не можех да осъзная напълно, че напускам Ню Йорк. През целия си живот не бях напускал този град за по-дълго от осем дни. По пътя към летището, докато се взирах в билбордовете, които известно време нямаше да виждам — реклами на стриптийз-клубове и адвокати, предлагащи услугите си в дела за телесни повреди — ме връхлетя една вледеняваща мисъл. Ами летищният контрол? Не бях летял много (само два пъти, единият — когато ходех още в детска градина) и дори не знаех със сигурност какво включва проверката: рентген? Претърсване на багажа?

— Всичко ли отварят на летището? — попитах плахо — а после повторих въпроса си, защото като че ли никой не ме беше чул. Седях на предната седалка, за да осигуря романтично уединение на баща ми и Ксандра.

— О, да — отвърна шофьорът на таксито. Беше едър, широкоплещест руснак: с груби черти, потни бузи, червени като ябълки, приличаше на затлъстял състезател по вдигане на тежести. — А ако не отварят багажа, го прекарват през рентген.

— Дори и този, който предавам — не ръчния?

— О, да — каза той с явно желание да ме успокои. — Проверяват за експлозиви, за всичко. Напълно безопасно е.

— Но… — опитвах се да намеря начин да формулирам въпроса си, без да се издам, и не успявах.

— Не се бой — каза шофьорът. — На летището е пълно с полиция. А пък преди три-четири дни имаше дори временни заграждения.

— Е, мога само да кажа, че нямам търпение да се махна от това шибано място — заяви Ксандра с хрипкавия си глас. За момент се учудих, защото ми се стори, че говори на мен, но когато погледнах назад, видях, че се е обърнала към баща ми.

Баща ми постави ръка на коляното й и каза нещо толкова тихо, че не можах да го чуя. Беше си сложил тъмните очила, беше се облегнал на задната седалка, и в монотонния му глас се долавяше нещо младежки разпуснато, нещо тайнствено, което премина между тях, когато той стисна коляното на Ксандра. Обърнах им гръб и се загледах в ничията земя, която профучаваше покрай нас: дълги, ниски сгради, кръчми, авторемонтни работилници, паркинги, в които колите се пържеха в утринната жега.

— Разбираш ли, нямам нищо против седмѝците в номера на полета — казваше тихо Ксандра. — Осмиците обаче ме побъркват.

— Да, но пък осмицата се счита за щастливо число в Китай. Погледни само таблото с пристигащите полети, когато стигнем на „Маккаран“66. Виж номерата на всички полети, пристигащи от Пекин — осем, осем, осем.

— Ти пък, с твоята китайска мъдрост.

— Въпрос на разположение на цифрите. Всичко е енергия. Среща на земята и небето.

— „Земята и небето“. Говориш така, като че ли става дума за магия.

— То си е магия.

— Хайде де!

Вече шепнеха. Виждах в огледалото глуповатите им лица, прекалено близо едно до друго; когато осъзнах, че се канят да се целунат (нещо, което продължаваше да ме шокира, без значение колко често го правеха пред мен), аз се извърнах и се загледах право пред себе си. Хрумна ми, че ако не знаех как е загинала майка ми, никаква земна сила не би могла да ме убеди, че те двамата не са я убили.

Докато чакахме, за да получим бордните си карти, се бях вцепенил от страх, очаквах всеки момент някой от летищната охрана да отвори куфара ми и да открие картината още тук, на опашката за регистрация. Но киселата жена, подстригана на етажи, чието лице още помня (молех се, когато дойде нашият ред, да не се паднем при нея) издърпа куфара ми и го постави на транспортната лента, почти без да го погледне.

Докато го гледах как се отдалечава с клатушкане, към мястото, където щеше да го поеме летищният персонал за незнайни процедури, се почувствах притиснат и ужасен от блъскащите се наоколо, обзети от оживление непознати — а имах чувството и че се набивам на очи, сякаш всички се бяха вторачили в мен. Не се бях озовавал сред такава гъста тълпа и не бях виждал толкова много полицаи на едно място от деня, когато загина майка ми. Войници от Националната гвардия с автомати стояха до детекторите за метал, непоклатими, в бойни униформи, студените им погледи се плъзгаха по тълпата.

Раници, чанти за документи, пазарски чанти и детски колички, навсякъде из терминала, докъдето стигаше погледът ми, виждах движещи се човешки глави. Докато пристъпвах бавно на опашката за проверка, чух как някой извика — стори ми се, че извика моето име. Застинах на място.

— Хайде, хайде — каза баща ми, който подскачаше зад мен на един крак, опитвайки се да нахлузи обувката си, и ме сръчка с лакът в гърба — не стой така, задържаш цялата проклета опашка…

Докато минавах през детектора за метал, бях насочил упорито очи към мокета — вдървен от страх, очаквах всеки момент нечия ръка да се отпусне тежко на рамото ми. Ревяха бебета. Старци пърпореха наоколо с моторизирани инвалидни колички. Какво ли щяха да направят с мен? Дали щях да успея да ги накарам да разберат, че нещата не са точно такива, каквито изглеждат? Представях си някаква стая със стени от сиви тухли, като от филмите, тряскане на врати, гневни ченгета по ризи с къси ръкави, „забрави, хлапе, не заминаваш за никъде“.

Щом минахме през летищния контрол, чух в екнещия коридор ясни, целеустремени стъпки някъде близо зад мен. Отново спрях.

— Не ми го казвай — баща ми се обърна към мен и извърна изнервено очи към тавана. — Забравил си нещо.

— Не — отвърнах, озъртайки се. — Аз…

Зад мен нямаше никого. Пътници ме заобикаляха от две страни, за да ме подминат.

— Божеее, та той е бял като някакъв шибан чаршаф — каза Ксандра. После попита баща ми: — Дали е добре?

— О, ще се оправи — отвърна баща ми и тръгна напред по коридора. — Щом се качи на самолета. Седмицата беше тежка за всички.

— Да му се не види, на негово място щях да лудна и при мисълта за пътуване със самолет — каза грубо Ксандра. — След всичко, което е преживял.

Баща ми — влачейки след себе си своя куфар на колелца, който майка ми му беше подарила за рождения ден преди няколко години — спря отново.

— Горкото хлапе — каза той, изненадвайки ме със съчувствения си поглед. — Не те е страх, нали?

— Не — отвърнах прекалено бързо. Последното, което исках, беше да привлека нечие внимание, или да създам впечатление, че съм дори на една четвърт толкова откачил, колкото бях.

Баща ми ме изгледа със свити вежди, после се обърна.

— Ксандра? — каза той, повдигайки брадичка. — Защо не му дадеш едно от онези… нали знаеш.

— Ясно — каза Ксандра съобразително, спря да порови в чантата си, и извади две големи, бели хапчета с формата на куршуми. Едното пусна в протегнатата длан на баща ми, другото даде на мен.

— Благодаря — каза татко и пъхна хапчето в джоба на сакото си. — Хайде да намерим нещо, с което да ги прокараме, какво ще кажете? Прибери го — обърна се той към мен, когато вдигнах хапчето, което бях хванал между палеца и показалеца си, за да го огледам, удивен от големината му.

— Не му трябва цяло — каза Ксандра, вкопчвайки се в ръката на баща ми, и се наведе на една страна, за да оправи каишката на сандала си.

— Точно така — каза татко. Взе от мен хапчето, счупи го с опитен жест наполовина и пусна едната половина в джоба на спортното си сако, после двамата тръгнаха пред мен, влачейки багажа си.

Хапчето не беше достатъчно силно, за да ме извади напълно от строя, но ме поддържаше в щастливо-замаяно състояние, в което постоянно се гмурвах със скок от един в друг климатизиран сън. На седалките около мен пътниците забърбориха тихо, когато безтелесният глас на някаква стюардеса обяви резултатите от промоционалната игра на борда — вечеря и напитки за двама в „Трежър Айлънд“67. Нейното сподавено обещание бе причина да потъна в един сън, в който се гмурках дълбоко в чернозеленикави води, осветени от факли, състезавайки се с японски деца кой ще извади една калъфка от възглавница, пълна с розови перли. На фона на сънищата чувах равномерния рев на самолета — бял, сияен и постоянен като шума на морето, макар че в един странен момент — когато, увит в тъмносиньото одеяло, сънувах някъде високо над пустинята — двигателите като че ли замлъкнаха и аз почувствах как се издигам в безтегловност, с лицето нагоре, все така закопчан с колана към седалката, която някак бе успяла да се откъсне от останалите седалки и се рееше свободно из салона.

Върнах се в тялото си със силно друсване, когато колесникът докосна пистата и самолетът заподскача напред, докато се закова с писък на място.

— Иии… добре дошли в Лост Уейджес68, Невада — казваше пилотът по интеркома. — Нашето местно време в Града на греха е 11:47 сутринта.

Полуослепен от ярката светлина, сред много стъкло и всякакви светлоотразяващи повърхности, аз се влачех след баща ми и Ксандра през терминала, зашеметен от тракането и проблясъците, носещи се откъм игралните автомати, от музиката, гърмяща неуместно силно толкова рано през деня. Летището приличаше на вариант на Таймс Скуеър с размерите на мол: гигантски палми, киноекрани, на които се виждаха фойерверки и гондоли, танцьорки, певци и акробати.

Мина много време, преди вторият ми куфар да се появи на лентата. Гризейки нокти, аз се взирах в един билборд с ухилен комодски дракон, реклама за атракции в някакво казино: „Очакват ви над 2000 влечуги“. Струпалите се край лентата за багажа хора приличаха на колоритна група окъснели посетители на треторазреден нощен клуб: някои бяха изгорели от слънцето, други носеха ризи от лъскава материя, имаше и дребни, окичени с бижута азиатки с огромни черни очила със запазения знак на известни марки. Лентата се въртеше, вече почти празна и баща ми (беше ми ясно, че страшно му се пуши) бе започнал да се протяга, да крачи напред-назад и да потрива буза с кокалчетата на ръката си, както правеше, когато му се пиеше, когато куфарът най-после се появи — последен, брезентов, със защитен цвят, с червения етикет и пъстрата панделка, която майка ми бе увила около дръжката.

С една дълга крачка баща ми се хвърли към него и го грабна, преди да успея да стигна дотам.

— Крайно време беше — каза той с весело оживление и го хвърли върху количката с багажа. — Хайде, да се махаме оттук.

Излязохме с количката през плъзгащите се врати и спиращата дъха горещина се изправи пред нас като стена. На цели мили разстояние, във всички посоки, пред нас се редяха паркирани коли, покрити и притихнали. Взирах се упорито право напред — остро проблясваше хромиран метал, хоризонтът трептеше като огледало с неравна, вълнообразна повърхност — сякаш, ако погледнех назад или се поколебаех, това би накарало някой униформен служител да застане на пътя ни. Но никой не ме хвана за яката, никой не ни изкрещя да спрем. Никой дори не ни погледна.

Ярката светлина ме караше да се движа така дезориентирано, че когато баща ми спря пред един нов сребрист „Лексус“ и каза:

— Окей, ето ни и нас — аз се препънах в бордюра и едва не паднах.

— Това ваше ли е? — попитах, гледайки ту него, ту нея.

— Какво? — отвърна кокетно Ксандра, пристъпвайки тежко с платформите към предната седалка, докато баща ми отваряше колата с писукащото дистанционно. — Не ти ли харесва?

„Лексус“? Всеки ден се сблъсквах с всевъзможни неща — дребни и по-значителни, които ужасно исках да споделя с майка си, и докато стоях занемял и гледах как баща ми товари куфарите в багажника, първата ми мисъл беше „Уау, да видим какво ще стане, когато тя научи за това“. Нищо чудно, че не беше пращал пари вкъщи.

Баща ми хвърли със замах недоизпушения си „Вайсрой“.

— Окей — каза той, — качвай се.

Пустинният въздух сякаш го беше наелектризирал. В Ню Йорк бе изглеждал малко унил и невзрачен, но в трептящия от горещина въздух бялото спортно сако и тъмните очила, с които приличаше на водач на някаква секта, изглеждаха съвсем на място.

Колата потегли с натискане на копче, при това толкова тихо, че първоначално не долових движението. Плъзнахме се напред в лишено от дълбочина пространство. Толкова бях привикнал да се друсам на задните седалки на таксита, че това гладко, прохладно пътуване ме накара да се почувствам капсулиран, имаше нещо зловещо в него: кафяв пясък, убийствено ярка светлина, транс и мълчание, донесени от вятъра боклуци, веещи се по телените огради. Все още се чувствах замаян и безтегловен от хапчето, и налудничавите фасади и гигантските сгради по „Стрип“69, силното, трептящо сияние там, където дюните срещаха небето, ме караха да се чувствам така, сякаш се бяхме приземили на друга планета.

От известно време Ксандра и баща ми разговаряха тихо на предната седалка. Сега тя се обърна към мен — дъвчейки ожесточено дъвката, грубовата, осветена от слънцето, бижутата й блестяха на силната светлина.

— Е, какво ще кажеш? — попита тя, и от нея лъхна силно на „Джуси Фрут“.

— Луда работа — казах, наблюдавайки как покрай прозореца на колата премина една пирамида, а после и Айфеловата кула — бях прекалено зашеметен, за да възприема всичко.

— Казваш му „луда работа“ сега? — каза баща ми, почуквайки с нокът по волана по начин, който обикновено свързвах с опънати нерви и скандали късно вечер, когато се прибираше от офиса у дома. — Чакай само да видиш довечера как е осветено всичко.

— Погледни там — сам ще се убедиш — каза Ксандра, пресягайки се, за да посочи нещо през прозореца откъм страната на баща ми. — Ето го и вулкана. Наистина действа.

— Всъщност, струва ми се, че сега го поправят. Но на теория, така е. Гореща лава. На всеки кръгъл час.

— Отклонете се вляво след точно две мили — разнесе се механичен женски глас.

Карнавална пъстрота, гигантски глави на клоуни и знаци XXX70: непознатото ме вълнуваше, но и малко ме плашеше. В Ню Йорк всичко ми напомняше на майка ми — всяко такси, всеки уличен ъгъл, всеки облак, преминал пред слънцето — но в тази гореща пясъчна пустота добивах усещането, че тя никога не е съществувала; не можех да си представя дори духа й, който гледа надолу към мен. Като че ли и последната следа от нея бе изгоряла в разредения пустинен въздух.

Продължавахме нататък, а фантасмагоричната редица на небостъргачите започна да се снишава и премина в пущинак, осеян с паркинги и аутлети, редяха се безлични отбивки пред търговски центрове, „Съркът Сити“71, магазини за играчки, супермаркети и закусвални, „Отворено 24 часа“, и не беше ясно къде започва и къде свършва всичко това. Небето беше широко и пусто, като небето над море. Докато се опитвах да не заспя — примигвайки в ярката светлина — мислех объркано за скъпото, тапицирано с кожа купе на колата и се сетих за една история, която майка ми често бе разказвала: как, когато двамата с баща ми започнали да се срещат, той се появил с едно порше, което заел от свой приятел, за да я впечатли. Едва след като се оженили, тя разбрала, че колата всъщност не е негова. Тя като че ли приемаше историята за забавна — макар че, ако се вземат предвид други, не толкова забавни факти, които излезли на бял свят след сватбата (като например това, че е бил арестуван като малолетен за неизвестни провинения), аз се питах как съумява да намира нещо весело в този случай.

— Ъъъ, откога имате тази кола? — повиших тон, за да прекъсна разговора им на предната седалка.

— О… ами… малко повече от година, нали, Ксан?

Година? Все още обмислях това — което означаваше, че баща ми се е сдобил с колата (и с Ксандра) още преди да изчезне, когато вдигнах глава и забелязах, че крайпътните молове са отстъпили място на безкрайни на вид редици малки къщички с декоративна мазилка на фасадите. Въпреки усещането за еднаквост, въпреки вида им на белезникави кутийки — наредени в редици, като надгробни камъни в гробище — някои бяха боядисани в празнични пастелни тонове (бледозелено, нежнорозово и млечносиньо), имаше и нещо вълнуващо чуждестранно в резките очертания на сенките, в бодливите пустинни растения. Израснал в град, където пространството винаги беше недостатъчно, аз бях по-скоро приятно изненадан. За мен щеше да бъде нещо ново да живея в къща с двор, въпреки че на този двор имаше само кафяви камъни и кактуси.

— Това все още ли е Лас Вегас?

Опитвах се като в игра да намеря онова, което отличаваше една къща от друга: тук сводест вход, там басейн или палма.

— Сега виждаш една напълно различна част на града — каза баща ми, издиша рязко тютюневия дим и загаси цигарата си, трета поред. — Тази част, която туристите никога не виждат.

Въпреки че се движехме от доста време сред къщите, наоколо нямаше нищо, по което човек да се ориентира, невъзможно бе да се прецени каква е целта ни и в каква посока се движим. Линията на покривите беше монотонна, не се променяше, и аз започнах да се боя, че можем да оставим зад гърба си и пастелните къщички и да се озовем в пустошта, на някой изгарян от слънцето паркинг с каравани сред земите със солена почва, от онези, които бях виждал по филмите. Но вместо това — за моя изненада — къщите започнаха да стават по-големи: с втори етаж, кактусови градини, огради, басейни и гаражи за повече от една кола.

— Е, ето ни вкъщи — обяви баща ми, завивайки по път, обозначен с невероятен знак — от гранит, на който бе написано с бронзови букви: „Ранчото от Каньона на сенките“.

— Тук ли живеете? — попитах впечатлен. — А има ли каньон?

— Не, просто мястото се казва така — отвърна Ксандра.

— Разбираш ли, тук има куп нови жилищни комплекси — каза баща ми и стисна носа си между очите. По тона му — онзи познат, раздразнителен тон, който подсказваше, че му се пие — личеше, че е уморен и в не много добро настроение.

— И дават на отделните квартали общо име — поясни Ксандра.

— Именно. Както и да е. О, защо не млъкнеш, по дяволите — избухна баща ми, пресягайки се да намали звука, когато жената от навигационната система се обади с нови инструкции.

— Всички те имат, така да се каже, тематични названия — продължи Ксандра, нанасяйки гланц по устните си с върха на малкия си пръст. — Има „Поселище Бриз“, „Хребет на призраците“, „Вили на танцуващите сърни“. В „Спортно знаме“ се намира голф-игрището. А в Encantada72 е най-лъскаво — има много скъпи къщи… хей, завий насам, захарче — допълни тя, стисвайки ръката на баща ми над лакътя.

Баща ми продължаваше да кара напред и не отговори.

— Да му се не види! — Ксандра се обърна и погледна отклонението, което вече се губеше зад нас. — Трябва ли винаги да избираш най-дългия път?

— Стига с тези преки пътища. Станала си като онази жена от навигацията на „Лексус“-а.

— Да, но нали така ще стане по-бързо. Сега ще трябва да заобиколим чак покрай „Танцуващите сърни“.

Баща ми изпухтя раздразнено.

— Виж какво…

— Какво толкова трудно има в това да завиеш към „Следите на циганките“ и после да завиеш два пъти наляво и един път надясно? Само толкова трябва. Ако отклониш при „Десатоя“…

— Да се разберем, ти ли искаш да шофираш? Или ще ме оставиш аз да карам шибаната кола?

Знаех, че не бива да противореча на баща си, когато заговореше с този тон, и очевидно Ксандра бе научила същото. Тя се завъртя със замах на седалката — и с умишлена настоятелност, с която явно целеше да го раздразни — увеличи рязко звука на радиото и започна да натиска силно копчето, прехвърляйки радиостанциите, рекламите се примесиха с пращене и пукот.

Стереоуредбата беше толкова мощна, че чувствах равномерната пулсация на звука в гърба на бялата ми кожена седалка. „Ваканция — онази, за която винаги съм мечтал…“ Светлина се плъзгаше по дивите пустинни облаци и ги пронизваше със силата на експлозия — небето беше безкрайно, отровносиньо, като от компютърна игра или халюцинация на летец-изпитател.

— „Вегас 99“ ви предлага музика от осемдесетте и деветдесетте — заговори бързо и възбудено гласът от радиото. А сега за вас — Пат Бенатар73, в нашето предаване „Обяд с еротичните танци на дамите от осемдесетте“.

Когато стигнахме до квартала „Именията Десатоя“, на Дезърт Енд Роуд 6219, където в някои от дворовете видях натрупан дървен материал, а вятърът носеше по улиците пясък, ние навлязохме във входната алея на голяма къща, в чийто външен вид имаше нещо испанско, или може би мавританско — кремава фасада с гипсова украса, прозорци с капаци, сводести стрехи и керемиден покрив, начупен под изненадващи ъгли. Бях впечатлен от безцелната й разпиляност, от колоните и корнизите, външната врата със сложна украса от ковано желязо — всичко това й придаваше вид на декор, сякаш беше къща от някоя сапунена опера на канал „Телемундо“, който портиерите ни гледаха постоянно в стаята за багажа.

Слязохме от колата и тръгнахме да я заобикаляме с куфарите в ръце, за да минем през гаража, когато чух някакъв зловещ, плашещ звук, нещо като писък или плач, от вътрешността на къщата.

— Божичко, какво е това? — попитах и пуснах стреснато куфарите си на земята.

Ксандра, залитайки леко на високите си сандали, се бе навела на една страна и ровеше за ключовете си.

— О, млъкни, млъкни, млъквай, по дяволите — мърмореше тя под нос. Още преди да успее да отвори широко вратата, отвътре излетя с писък някакъв истеричен космат парцал и започна да подскача, да танцува и да се върти около нас.

— Седни! — Ксандра вече крещеше. През полуотворената врата звуци, напомнящи за сафари (тръбене на слон, маймунско бърборене) ехтяха така гръмко, че се чуваха чак в гаража.

— Уау — казах и надникнах вътре. Въздухът беше горещ и спарен: миришеше на застоял цигарен дим, нови килими, и — несъмнено — на кучешки изпражнения.

— За служителите в зоологическата градина големите котки крият редица предизвикателства — гърмеше някакъв глас откъм телевизора. — Защо да не последваме Андреа и нейния екип на сутрешната им обиколка.

— Хей — казах и спрях на прага с куфарите си, — оставили сте телевизора включен.

— Да — каза Ксандра, промушвайки се покрай мен, — това е „Анимал Планет“, оставих го заради него. Заради Попър. Казах, долу! — кресна тя на кучето, което задраска по коленете й с лапи, когато тя влезе, залитайки на високите си сандали и изключи телевизора.

— Останал е тук сам? — попитах, надвиквайки крясъците на кучето. Беше едно от онези дългокосмести момичешки кученца, което би било бяло и пухкаво, ако беше чисто.

— О, той си има чешмичка за вода от зоомагазина — каза Ксандра, избърса чело с опакото на ръката си и прекрачи кучето. — И една от онези големи автоматични хранилки, нали ги знаеш?

— Каква порода е?

— Малтийска болонка. Чистокръвен. Спечелих го на една лотария. Знам, трябва да го изкъпя, голяма досада е да ги поддържаш чисти. Браво, виж какво направи с панталоните ми — обърна се тя към кучето. — Бели джинси.

Стояхме в просторно, отворено помещение с високи тавани и вътрешна стълба, която водеше към нещо като галерия с перила от едната му страна — помещение, голямо почти колкото целия апартамент; в който бях израснал. Но когато започнах отново да виждам по-ясно след ярката слънчева светлина отвън, се удивих, забелязал колко празно беше тук. Стени в цвят „слонова кост“. Каменна камина, сякаш зидана за някоя ловна хижа. Диванът като че ли бе взет от чакалня на болница. От другата страна на стъклената врата, водеща към вътрешен двор, по стената се простираха лавици, повечето от тях празни.

Баща ми влезе, поскърцвайки с обувки, и тръсна куфарите на килима.

— Господи, Ксан, тук мирише на лайна.

Ксандра — привеждайки се, за да остави чантата си — направи гримаса, когато кучето започна да подскача, да се закача с нокти и да се катери по нея.

— Нали Джанет трябваше да идва да го извежда — каза тя, надвиквайки пискливото джафкане на кучето. — Имаше ключове и всичко останало. Божичко, Попър — каза тя, сбръчквайки нос, и отвърна глава, — смърдиш.

Празнотата на дома ме потресе. До този момент не бях поставял под въпрос необходимостта да бъдат продадени книгите, килимите и старинните вещи на майка ми, както и настояването всичко останало или да бъде изпратено на благотворителни организации, или изхвърлено на боклука. Бях израснал в апартамент с четири помещения, в който всички гардероби бяха натъпкани до пръсване, под всяко легло имаше кутии, а тенджерите и тиганите висяха на куки от тавана, защото за тях нямаше място в кухненските шкафове. Но — колко лесно би било да се донесат тук някои от нейните вещи, като сребърната кутия, която бе принадлежала на майка й, или картината с онази кафява кобила, която на вид можеше и да е работа на Стъбс, или дори онзи екземпляр на „Черния красавец“, който тя бе чела като дете! Не можеше да се каже, че не биха им влезли в работа няколкото добри картини или някои от мебелите, които тя бе наследила от родителите си. Той се бе отървал от вещите й, защото я мразеше.

— Боже Господи — казваше баща ми, извисил глас, за да надвика гневния лай. — Това куче съсипа къщата. Наистина.

— Е, не знам… виждам, че е мръсно, но Джанет каза…

— Казах ти, трябваше да му вземеш кучешка колибка. Или… отде да знам, да го беше завела в приют за кучета. Не ми е приятно да бъде в къщата. Мястото му е навън. Нали ти казах, че ще ни създава проблеми? Джанет е толкова вятърничава…

— Е, изсрал се на килима няколко пъти, какво от това? И — ти пък какво си зяпнал, по дяволите? — продължи гневно Ксандра, прекрачвайки дерящото се куче — и аз трепнах леко, осъзнал, че говори на мен.

Новата ми стая беше толкова гола и самотна, че след като разопаковах багажа си, оставих плъзгащите се врати на гардероба отворени, за да виждам дрехите си, окачени вътре. Отдолу все още се чуваше как татко крещи за килима. За съжаление крещеше и Ксандра, вбесявайки го все повече, което (бих могъл да й го кажа, ако ме беше попитала) бе възможно най-погрешният начин да се държиш с него. У дома, преди, майка ми знаеше как да потисне гнева му — млъкваше и слабият, нетрепващ пламък на презрението й сякаш изсмукваше кислорода от стаята и ставаше причина всичко, което той казваше и правеше, да изглежда смехотворно. Накрая той изфучаваше навън, затръшвайки външната врата с гръмотевичен трясък, а когато се върнеше — часове по-късно, превъртайки ключа в ключалката с тихичко изщракване — той започваше да обикаля из апартамента, сякаш нищо не се бе случило, отваряше хладилника, за да си вземе бира, питаше със съвсем нормален тон къде му е пощата.

Избрах най-голямата от трите празни стаи на горния етаж, която имаше и мъничка баня в единия край, като в хотел. Плътен стоманеносин плюшен мокет на пода. Гол матрак, в единия му край — найлонов пакет със спално бельо. Хасе „Леджъндс“. Двайсет процента намаление. Откъм стените се носеше тихо, механично жужене, както бръмчи филтърът на аквариум. В такива стаи убиват проститутки на повикване или камериерки в телевизионните сериали.

Наострил уши, за да не ме изненадат татко или Ксандра, аз седнах на матрака, сложил на коленете си опакованата картина. Вратата беше заключена, но аз все пак не смеех да смъкна хартията, защото се боях те да не се качат горе — ала желанието да я видя беше непреодолимо. Внимателно, много внимателно започнах да чопля лепенките с нокътя на палеца си, и подхванех ли края им, да ги обелвам от хартията.

Измъкнах картината по-лесно, отколкото бях очаквал, и усетих как потискам възторженото си ахване. За първи път я виждах на дневна светлина. В белотата на голата стая приглушените цветове на картината разцъфнаха и оживяха; и макар че повърхността й бе покрита с едва забележим слой прах, излъчваната от нея атмосфера ме караше да мисля за обляната от светлина въздушност на стена срещу отворен прозорец. Затова ли хора като госпожа Суонсън все говореха за „пустинна светлина“? Тя умираше да дърдори за своето, както се изразяваше, „пребиваване“ в Ню Мексико — широк хоризонт, пусто небе, просветление на духа. И наистина, сякаш някаква игра на светлината бе преобразила картината, както картината, разкриваща се пред прозореца на мамината спалня — тъмни резервоари за юда по покривите наоколо — понякога изглеждаше позлатена и сякаш трептеше наелектризирана в светлината, процеждаща се през надвиснали късно следобед буреносни облаци, точно преди да плисне поройният летен дъжд.

— Тио? — баща ми похлопа енергично на вратата. — Гладен ли си?

Станах, надявайки се да не се опита да влезе, за да не разбере, че вратата е заключена. Новата ми стая беше гола като затворническа килия; но пък в гардероба имаше високи рафтове, доста над нивото на очите на баща ми, а бяха и много дълбоки.

— Ще ида да взема китайско за вкъщи. Искаш ли нещо?

Дали баща ми щеше да съобрази какво представлява картината, ако я видеше? Досега мислех, че няма, но сега, докато я гледах в тази светлина и виждах сиянието, което излъчваше, съзнавах, че всеки глупак би разбрал.

— Аха, сега идвам — подвикнах; гласът ми прозвуча фалшиво и пресипнало; пъхнах картината в една допълнителна калъфка за възглавница и я скрих под леглото, а после излязох забързано от стаята.

През седмиците, прекарани в Лас Вегас преди началото на учебната година, докато се мотаех на долния етаж със слушалки в ушите, но с изключен айпод, узнах немалко интересни факти. Като начало, предишната работа на баща ми не бе налагала чак толкова много делови пътувания до Чикаго и Финикс, както ни бе убеждавал той. Без ние с майка ми да знаем, той всъщност бе идвал със самолет до Вегас в продължение на месеци, и именно във Вегас, в някакъв бар в азиатски стил в хотел „Беладжо“, се запознал с Ксандра. Връзката им започнала известно време преди изчезването на баща ми — доколкото разбрах, били заедно малко повече от година; оказа се, че отпразнували „годишнината“ си малко преди смъртта на майка ми, с вечеря в „Делмонико“74 и концерт на Джон Бон Джоуви в комплекса „MGM Гранд“. (Бон Джоуви! Струваше ми се ужасно, че майка ми никога няма да узнае този забавен факт — едно от всички неща, които умирах от желание да споделя с нея — а те бяха хиляди, ако не и милиони.)

След като поживях няколко дни в къщата на Дезърт Енд Роуд, открих и още нещо: когато казваха, че татко „е спрял да пие“, Ксандра и баща ми всъщност искаха да кажат, че от скоч, предпочитаната от него напитка, той бе преминал на съчетание от бира „Корона Лайт“ и „Викодин“. (Бях забелязал с учудване, че двамата извънредно често си разменят знака на победата, оформяйки с два пръста V, в съвсем неуместен на пръв поглед контекст, и недоумението ми вероятно щеше да продължи още дълго, ако веднъж баща ми не беше поискал открито от Ксандра „Викодин“, защото мислеше, че не чувам).

За „Викодин“ знаех единствено, че благодарение на него една доста безразсъдна филмова звезда, която харесвах, постоянно се появяваше в жълтата преса: виждаше се как излиза със залитане от мерцедеса си, а на фона проблясваха светлините на полицейски коли. Няколко дни по-късно попаднах на найлонов плик с хапчета, на око около триста, поставен на бара в кухнята, до едно шишенце с лекарството, което баща ми вземаше против косопад, и куп неплатени сметки — Ксандра го сграбчи незабавно и го пъхна в чантата си.

— Какви са тези хапчета? — попитах.

— Ъъъ… витамини.

— А защо са насипани така, в пликче?

— Ами вземам ги от един културист там, където работя.

Странното беше — и това бе още едно от нещата, които ми се искаше да можех да обсъдя с майка си, че този нов, дрогиран татко беше значително по-приятен и предсказуем като съжител от онзи, когото помнех отпреди. Когато баща ми пиеше, той беше кълбо от нерви — непрекъснато се шегуваше неуместно, обземаха го пристъпи на агресивна енергия, до момента, когато алкохолът го поваляше — но когато спираше да пие, ставаше по-лошо. Вървеше на десет крачки пред мен и майка ми по тротоара, говореше си сам и потупваше джоба си, сякаш търсеше оръжие. Носеше у дома неща, които не му трябваха и не можеше да си позволи, като например обувки от крокодилска кожа на Маноло Бланик за майка ми (която ненавиждаше високите токове), които дори не й бяха по мярка. Или пък вдигаше голяма врява, настоявайки да отиде на някакво парти чак някъде си в Бруклин („Какво искаш да кажеш с това, че може би е по-добре да не отида? Искаш да живея като някакъв шибан отшелник, така ли?“), а после, след като бе замъкнал майка ми там, бе си тръгнал разярен само десет минути по-късно, след като бе обидил някого и му се бе присмял в лицето.

Хапчетата му осигуряваха друга, по-дружелюбна енергия: съчетание от оживление и отпуснатост, някаква отнесена, глуповата замисленост. Походката му вече не беше толкова нервна. По-често му се случваше да задреме, кимаше в знак на съгласие, губеше нишката на аргументите си в разговор, шляеше се наоколо бос, с полуотворен халат. С това, че ругаеше без ожесточение, бръснеше се рядко, и маниерът му да разговаря отпуснато с цигара, провиснала от едното ъгълче на устата, той почти създаваше впечатлението, че репетира за роля: някакъв самоуверен тип от петдесетте години или ленив, преситен гангстер, който няма кой знае какво да губи. И все пак, с цялата си нова въздържаност той все пак имаше онова налудничаво, едва ли не героично излъчване на хлапашка наглост, още по-трогателно, защото вече клонеше към своята есен, почти съсипан, занемарил себе си.

В къщата на Дезърт Енд Роуд имаше кабелна телевизия — онзи суперскъп пакет услуги, който майка ми никога не се съгласи да плати — и той спускаше щорите, за да изолира ослепителната слънчева светлина и седеше, пушейки, пред телевизора, с изцъклен поглед като пушач на опиум, гледаше спортния канал ESPN с изключен звук, без да подбира конкретен спорт, всичко, каквото вървеше в момента: крикет, хай алай75, бадминтон, крокет. Въздухът беше прекалено охладен, със застояла миризма на хладилник; докато стоеше така, неподвижен, в продължение на часове, а тънките струйки дим от цигарата му се виеха към тавана като тамян, той би могъл със същия успех да съзерцава прозренията на Буда, да размишлява като член на санга над дарма76, както и класирането на водещите състезатели, направено от професионалната голф-асоциация или нещо подобно.

Оставаше неясно дали баща ми работи нещо — и, ако работеше, каква беше неговата работа. Телефонът звънеше по всяко време на деня и нощта. Баща ми излизаше със слушалката в антрето, обръщаше ми гръб, подпираше се с ръка на стената и се взираше неотклонно в килима, докато говореше — нещо в стойката му ми напомняше на треньор в края на труден мач. Обикновено говореше тихо, но дори когато не го правеше, ми беше трудно да разбирам репликите, с които участваше в разговора: „коефициент“, „силен фаворит“, „от първия надолу“, „срещу очакванията“. Отсъстваше дълго време, без да обяснява по каква работа, а много нощи двамата с Ксандра изобщо не се прибираха. „Дават ни много гратиси в «MGM Гранд»“, поясняваше той, докато търкаше очи и се отпускаше на възглавниците на дивана с въздишка на изтощение — и аз отново имах чувството, че играе роля, мрачен плейбой, ветеран от осемдесетте години, който лесно става жертва на отегчението. „Надявам се, че нямаш нищо против. Просто, когато тя е втора смяна, за нас е по-лесно да дремнем в някой хотел на «Стрип».“

— Какви са тези хартии навсякъде? — попитах веднъж Ксандра, когато тя беше в кухнята и си правеше диетична напитка, беше на нисковъглехидратна диета. Озадачаваха ме картоните с отпечатани на тях таблици, които намирах из цялата къща: в таблиците бяха нанесени с молив числа в монотонни редици. Напомняха смътно на някакъв научен документ, с тайнствения вид на ДНК-поредици или може би на шпионски известия в бинарен код.

Тя изключи блендера и отметна кичур коса от очите си.

— Моля?

— Тези таблици или каквото там са.

— Бакаррра! — отвърна Ксандра — произнесе думата с френско „р“ и размаха шеговито пръсти.

— О! — отвърнах след миг смутено мълчание, макар че никога дотогава не бях чувал думата.

Ксандра натопи пръст в напитката и го облиза.

— Разбираш ли, ходим често в салона за бакара в „MGM“ — каза тя. — Баща ти обича да си води статистика на игрите, които е играл.

— Може ли някой път да дойда и аз?

— Не. Е, да… предполагам, че би могъл — каза тя с такъв тон, като че ли бях помолил да отида с тях на почивка в някоя политически нестабилна ислямска държава. — Само че, нали знаеш, в казината не са много склонни да приемат деца. Всъщност не е позволено да влезеш вътре и да ни гледаш как играем.

„Какво от това“, казах си. Да стоя и да зяпам как татко и Ксандра играят хазартни игри — това така или иначе не беше моята представа за забавление. На глас казах:

— Но аз съм чувал, че там има тигри, пиратски кораби и такива неща.

— А, да, предполагам — тя се пресягаше, за да свали една чаша от лавицата, оголвайки правоъгълника с изписани със синьо мастило китайски йероглифи между тениската и ниската талия на джинсите. — Опитаха се преди няколко години да включат и това в цената за входа, като семеен билет, но номерът им не мина.

При други обстоятелства можеше и да харесам Ксандра — което, предполагам, е все едно да кажа, че бих харесал момчето, което ме наби, ако не ме беше набило. Благодарение на нея за първи път ми дойде на ум, че жените над четиридесет — жени, чиято външност поначало не е толкова впечатляваща — могат да бъдат секси. Въпреки че в лице не беше красива (куршуменосиви очи, малък, но груб нос, ситни зъби), тя беше запазила фигурата си, тренираше, а краката и ръцете й бяха така загорели и лъскави, че сякаш бяха лакирани, като че ли се мажеше постоянно с кремове и масла. Пристъпвайки нестабилно на обувките си с високи токове, тя вървеше бързо, постоянно подръпвайки прекалено късата си пола, малко приведена напред — и в тази походка имаше нещо странно привлекателно. В някои отношения тя ме отвращаваше — неувереният й глас, плътният й, лъскав гланц за устни от тубичка, на която пишеше „Устни като стъкло“; многото дупки, пробити в ушите й и пролуката между предните й зъби, която често опипваше с език — но у нея имаше и нещо едновременно кораво и пламенно, възбуждащо: когато свалеше обувките си и ходеше боса, излъчваше животинска сила като мъркаща, пристъпваща дебнешком голяма котка.

Кока-кола с ванилия, балсам за устни с ванилия, диетични напитки с ванилия, коктейл с водка „Столичная“ и ванилия. Когато се прибереше от работа, се обличаше като превзета, безделничеща съпруга на богат мъж — къси бели поли, много златни бижута. Когато се печеше на слънце край басейна, носеше бели, плетени на една кука бикини; гърбът й беше широк, но слаб, със силно очертани ребра, като на мъж, свалил ризата си.

— Ау, гаф с тоалета — отбелязваше тя, когато сядаше на шезлонга, забравила да завърже сутиена си, и аз виждах, че гърдите й са също така загорели, както останалата част от тялото й.

Обичаше да гледа риалити програми: „Сървайвър“, „Американ айдъл“. Обичаше да пазарува от „Интермикс“ и „Джуси Кутюр“. Обичаше да се обажда на приятелката си Кортни и да „си излива душата“, а голяма част от нейното „изливане на душата“ за съжаление бе свързана с мен.

— Можеш ли да си представиш? — чух я да казва един ден по телефона, когато баща ми не си беше вкъщи. — Не сме се уговаряли така. Хлапе?! Алоооо!

— Да, адска досада е, няма спор — продължи Ксандра, вдишвайки дълбоко дима от своята „Марлборо Лайт“ — спря пред стъклената врата, която водеше към басейна, и впери поглед към ноктите на краката си, току-що лакирани в пъпешовозелено. — Не — продължи тя след кратка пауза. — Не знам за колко време. Искам да кажа, как смята, че ще реагирам? Не съм някаква шантава майчица от предградията, която кара децата на тренировки.

Оплакванията й като че ли бяха по-скоро рутинни, не особено разгорещени и остри. И все пак беше трудно да разбера как да я накарам да ме харесва. Дотогава си бях мислил, че жените на възраст да бъдат майки обичат да бъдеш около тях и да разговаряш с тях, но с Ксандра скоро ми стана ясно, че е за предпочитане да не се закачаш и да разпитваш как е минал деня й, когато се прибереше в лошо настроение. Понякога, когато у дома бяхме само двамата, тя изключваше спортния канал, и тогава седяхме спокойно заедно, ядяхме плодова салата и гледахме филми по „Лайфтайм“. Но когато се дразнеше от мен, тя имаше обичая да отговаря студено с „Очевидно“ на всичките ми въпроси, което ме караше да се чувствам като глупак.

— Ъъъ, не мога да намеря отварачката за консерви.

— Очевидно.

— Довечера ще има лунно затъмнение.

— Очевидно.

— Виж, от контакта хвърчат искри.

— Очевидно.

Ксандра работеше вечер. Обикновено потегляше наперено към три и половина следобед, облечена в работната си униформа, която подчертаваше извивките на тялото й: черно сако, черен тесен панталон от някаква еластична материя, блузата — разкопчана до гръдната кост, разкривайки осеяна с лунички кожа. На табелката, закачена на сакото й, пишеше КСАНДРА с главни букви, а отдолу: Флорида. В Ню Йорк, онзи път, когато излязохме да вечеряме заедно, тя ми беше казала, че се опитвала да пробие в бизнеса с недвижими имоти, но скоро ми стана ясно, че всъщност беше управителка на бар, наречен „Никълс“77 в едно казино на „Стрип“. Понякога се прибираше с пластмасови чинии със закуски от бара, увити в целофан, разни кюфтенца и хапки пиле „терияки“, които двамата с баща ми отнасяха пред телевизора и ядяха, изключили звука.

Съжителството с тях бе все едно да живея със съквартиранти, с които не се разбираме особено. Когато си бяха у дома, оставах в стаята си, затворил вратата. А когато ги нямаше — тоест през по-голямата част от времето — обикалях по-далечните части на къщата, опитвайки се да привикна към огромните й размери. Много от стаите не бяха мебелирани, в други пък имаше съвсем малко мебели, и откритите пространства, ярката светлина, нахлуваща през прозорците без пердета — само изложени на слънцето килими и паралелни равнини — ме караха да се чувствам донякъде като кораб без котва.

От друга страна за мен беше облекчение да не съм постоянен прицел на внимание, постоянно на сцената, както беше при семейство Барбър. Ярката, безкрайна, безразлична синева на небето сякаш обещаваше някакъв смехотворен, несъществуващ триумф. Никой нямаше да се развълнува, дори ако решах изобщо да не си сменям дрехите, никой не се тревожеше, че не посещавам психотерапевт. Бях напълно свободен да правя щуротии, да оставам в леглото до обяд, да гледам пет филма с Робърт Мичъм един след друг, стига да пожелаех.

Татко и Ксандра заключваха вратата на спалнята си — което беше много неприятно, защото именно там Ксандра държеше лаптопа си, недостъпен за мен освен в случаите, когато тя си беше у дома и го сваляше в дневната, за да мога да го ползвам. Докато се ровех тук и там в тяхно отсъствие, откривах брошури на агенции за търговия с недвижими имоти, нови, неразопаковани чаши за вино, куп стари списания с телевизионни програми и кашон, пълен с опърпани книги с меки корици: „Вашият лунен знак“, „Диета Саут Бийч“, „Какво ни издава на покер — справочникът на Каро“, „Любовници и комарджии“ на Джаки Колинс.

Къщите наоколо бяха пусти — нямахме съседи. През пет-шест къщи, на отсрещната страна на улицата, паркираше един стар „Понтиак“. Той принадлежеше на една жена с уморено изражение, големи гърди и проскубана коса, която виждах понякога късно следобед да говори по мобилния си телефон, застанала боса пред къщата и стиснала пакет цигари. За себе си я бях нарекъл „Плайа“, защото първия път, когато я видях, носеше тениска, на която пишеше „Не мразете «Плайа», мразете играта“. Освен нея, така наречената Плайа, единственият жив човек, когото бях виждал на нашата улица, беше един мъж с голямо шкембе и черна тениска без ръкави, който изкарваше кофа за боклук навън, на тротоара (макар че аз бих му обяснил: тук никой не откарваше боклука. Когато трябваше да бъде изнесен боклукът от къщата, Ксандра ме изпращаше да се промъкна с чувала и да го изхвърля на сметището в една изоставена, наполовина построена къща малко по-надолу по улицата). Нощем — като изключим нашата къща и къщата на Плайа — на улицата цареше пълна тъмнина. За подобна изолация бях чел в трети клас в книга за децата на първите заселници в Небраска — само че аз тук нямах братя, нямаше дружелюбни домашни животни, нито пък мама и татко.

Най-тежко от всичко бе това, че се намирахме посред нищото — нямаше кина, нямаше библиотеки, нямаше дори квартален магазин.

— Няма ли тук автобус или нещо такова? — попитах Ксандра една вечер, докато тя разопаковаше в кухнята пластмасовите чинии с пилешки крилца „Атомик“ и сос рокфор, които бе донесла.

— Автобус? — повтори Ксандра, облизвайки малко сос „барбекю“ от пръста си.

— Нямате ли тук обществен транспорт?

— Не.

— А как се придвижват хората?

Ксандра наклони глава на една страна.

— Карат кола — отвърна тя с такъв тон, сякаш бях бавноразвиващ се, който никога не е чувал за коли.

Имаше един плюс: басейнът. Първия ден само за час успях да изгоря така, че станах червен като тухла и прекарах една мъчителна, безсънна нощ върху драскащите нови чаршафи. След това започнах да излизам едва когато слънцето клонеше към залез. На това място залезите бяха ярки и мелодраматични — огромни петна в оранжево, алено или цинобър, напомнящи за Лорънс Арабски в пустинята, а после черната нощ се спускаше рязко като захлопване на врата. Кучето на Ксандра, Попър — което живееше през повечето време в една колибка от кафява пластмаса, поставена в сянката на оградата — търчеше напред-назад покрай басейна и джафкаше, докато аз се отпусках по гръб, опитвайки се да открия познатите ми съзвездия сред замайващото количество звезди, осеяли като бели пръсти небето: Лира, Касиопея, царицата, извитият като камшик Скорпион с двете жила на опашката, всички познати от детството звездни силуети, които ме приспиваха с дружелюбно примигване, очертани от светещите в тъмното звезди от планетариума на тавана в спалнята ми в Ню Йорк. Сега, преобразени — в студеното си величие, като божества, отхвърлили маските — те сякаш бяха излетели нагоре през покрива, за да заемат истинското си място в своя небесен дом.

Тръгнах на училище през втората седмица на август. Погледнат отдалече, ограденият комплекс от ниски, дълги, пясъчножълти сгради, свързани помежду си с покрити коридори, ми напомняше на затвор с по-свободен режим. Но щом влязох през вратата, пъстроцветните плакати и кънтящото фоайе ме накараха да изпитам чувството, че потъвам обратно в познат стар училищен сън: гъмжащите от ученици стълби, жуженето на осветлението, кабинетът по биология с игуаната в терариум с размери на пиано; редиците шкафчета по коридорите, познати като декор на популярен телевизионен сериал — и макар приликата с предишното ми училище да бе само повърхностна, на някаква честота успях да го възприема като нещо истинско и успокояващо.

В другата група, която учеше английски за напреднали, четяха „Големите надежди“. В моята четяха „Уолдън“; и аз се скрих в прохладното мълчание на тази книга, убежище от тенекиените отблясъци на ослепителното пустинно слънце. По време на сутрешното междучасие (когато ни подбраха като стадо и ни накараха да излезем навън, в двор с телена ограда, близо до автоматите за безалкохолни напитки), застанах с моето евтино издание с меки корици в най-сенчестия ъгъл, който можах да открия, и се заех да търся и подчертавам с червен молив немалкото изречения, които ми действаха много ободряващо: „Животът на повечето хора е белязан с безмълвно отчаяние“; „Едно стереотипно, неосъзнато отчаяние се крие дори в онова, което наричаме игри и забавления на човечеството“. Какво ли би казал Торо за Лас Вегас; за светлините и врявата на този град, за боклука и илюзиите, за гигантските сгради и пустотата зад фасадите?

В новото ми училище цареше обезпокоителна атмосфера на преходност. Тук имаше много хлапета на военни, много чужденци — много от тях деца на високопоставени служители, пристигнали в Лас Вегас, за да поемат управителни функции или да ръководят строителни работи. Някои от тях бяха живели за десет години в десет различни щата, а немалко бяха живели и в чужбина: в Сидни, Каракас, Пекин, Дубай, Тайпе. Имаше също така и доста много плахи, почти невидими момчета и момичета, чиито родители бяха избягали от тежкия фермерски живот, за да го заменят с работа като помощник-сервитьори и камериерки в хотелите. В тази новосъздадена екосистема парите и дори красивата външност като че ли не бяха фактори, определящи популярността; постепенно осъзнах, че най-важно беше кой е живял най-дълго във Вегас, и именно затова зашеметяващи мексикански красавици и наследници на строителни концерни седяха сами на обяд, докато безличните, посредствени деца на местни брокери на недвижими имоти и търговци на автомобили бяха избирани за мажоретки и президенти на класовете, сформирайки неоспоримия елит на училището.

Дните бяха красиви и безоблачни; и когато наближи септември, ненавистната ми ослепителна светлина отстъпи място на едно лъчезарно сияние, което сякаш посипваше всичко със златен прашец. Понякога обядвах на „испанската маса“, за да упражнявам своя испански; понякога — на „немската маса“, макар че не говорех немски, защото няколко от немците — деца на служители в „Дойче Банк“ и ръководни кадри от „Луфтханза“ — бяха израснали в Ню Йорк. Що се отнася до предметите, единствените часове, които очаквах с радост, бяха тези по английска литература — и все пак ме смущаваше фактът, че много мои съученици не харесваха Торо, дори се обединяваха в неприязънта си към него, като че ли той (който твърдял, че никога не е научил нищо стойностно от стар човек) беше техен враг, а не приятел. Презрението, с което той се отнася към търговията — което ме въодушевяваше — дразнеше немалко от по-словоохотливите ученици в групата на напредналите.

— Да бе, да — крещеше едно противно момче, чиято коса беше намазана с гел и сресана така, че да стърчи на кичури като на герой от японския анимационен филм „Драгон Бол Зед“ — страхотен ще стане светът, ако всеки си вдигне чуковете и тръгне да блее из горите…

— Аз, аз, аз… — изхленчи иронично нечий глас от задните редове.

— Това е антисоциално — намеси се едно устато момиче, надвиквайки избухналия след последната реплика смях — извъртайки се на стола си така, че да се обърне към учителката (една отпусната жена с дълги крайници, госпожа Спиър, която винаги носеше кафяви сандали и дрехи в земни тонове, и създаваше впечатлението, че страда от тежка депресия). — Торо само си седи на задника и ни обяснява колко му е добре…

— … защото — намеси се момчето от „Драгон Бол Зед“, повишавайки доволно глас, — представяте ли си какво ще стане, ако всеки зареже всичко така, както ни съветва той? Що за общество бихме имали, ако то се състои само от хора като него? Не бихме имали болници и такива неща. Нямаше да имаме пътища.

— Задник — измърмори за моя радост някой под нос — но достатъчно високо, за да чуят всички около него.

Обърнах се, за да видя кой се беше обадил: беше едно момче с вид на човек, страдащ от изтощение, което седеше от другата страна на пътеката и барабанеше с пръсти по чина си. Когато забеляза, че го гледам, той повдигна учудващо изразително едната си вежда, сякаш искаше да каже: „Нали не е за вярване, че тези шибани идиоти могат да говорят така?“

— Искаше ли някой отзад да каже нещо по този въпрос? — попита госпожа Спиър.

— Като че ли на Торо изобщо му е пукало ще има ли пътища — каза изтощеното на вид момче. Акцентът му ме изненада — чуждестранен, но не можех да определя какъв точно.

— Торо е първият защитник на околната среда — каза госпожа Спиър.

— Той е бил и първият вегетарианец — обади се някакво момиче от задните редове.

— Отива му — намеси се още някой. — Мистър „Здравословна диета“.

— Вие съвсем не разбирате какво искам да кажа — обади се възбудено момчето от „Драгон Бол Зед“. — Някой трябва да строи пътища, не може да седиш по цял ден в гората и да гледаш мравките и комарите. На това му казват „цивилизация“.

Съседът ми се разсмя рязко, презрително — смехът му прозвуча като излайване. Беше слаб и бледен, не много спретнат, лишената от блясък черна коса падаше в очите му, имаше нездравия, болезнен тен на човек, избягал от затвора, кожата на ръцете му беше загрубяла, а ноктите изгризани до живеца — нямаше нищо общо със загорелите скейтъри с лъскави коси от училището ми в Горен Уест Сайд или с побойниците, чиито бащи бяха шефове на фирми или прочути лекари с кабинети на Парк Авеню, беше по-скоро момче, което би могло да седи на тротоара с бездомно куче, вързано с въже.

— Е, за да се заемем с някои от тези въпроси, бих искала всички да отворите на петнайсета страница — каза госпожа Спиър. — Там, където Торо говори за експериментален начин на живот.

— Какъв експеримент е това? — обади се „Драгон Бол Зед“. — Защо да приемаме, че неговият начин на живот в гората е различен от този на който и да било пещерен човек?

Тъмнокосото момче се смръщи и се сви още повече на мястото си. Напомняше ми на онези деца с вид на бездомници, които стояха на Сейнт Маркс Плейс, предаваха си цигари от ръка на ръка, сравняваха белезите си и просеха дребни — същите прокъсани дрехи и слаби ръце без никакъв загар; същите черни кожени гривни, оплетени около китките. Тяхното многопластово, сложно послание съдържаше знаци, които не можех да разчета, но общият смисъл беше повече от ясен: „ние сме различно племе, забрави, прекалено съм як, не се и опитвай да ме заговориш.“ Такова беше погрешното ми впечатление от единствения човек, с когото се сприятелих, докато бях във Вегас, и — както се оказа впоследствие — един от най-близките ми приятели изобщо.

Той се казваше Борис. Същия ден по някакъв начин се озовахме един до друг в тълпата, чакаща училищния автобус.

— Ха! Хари Потър! — отбеляза той, след като ме огледа.

— Майната ти — казах равнодушно. Не за първи път във Вегас чувах това сравнение с Хари Потър. Благодарение на нюйоркските ми дрехи — спортни панталони в защитен цвят, белите тениски с якички, очилата с рогова рамка, от които за съжаление се нуждаех, за да виждам — изглеждах като чешит в училище, където повечето ученици носеха потници и джапанки.

— Къде ти е метлата?

— Забравих я в Хогуортс — отвърнах. — Ами ти? Къде ти е сноубордът?

— Моля? — попита той, привеждайки се към мен, свил длан зад ухото си като някой глух старец. Беше с половин глава по-висок от мен; освен високите войнишки обувки и странните униформени панталони, издути на коленете, той носеше раздърпана тениска с логото на фирма-производителка на сноубордове — Never Summer78 бе изписано с готически шрифт; с големи, бели букви.

— Тениската ти — посочих отсечено с глава. — В пустинята няма много възможности да караш сноуборд.

— Неее — отвърна Борис, отмятайки сплъстената тъмна коса от очите си. — Не мога да карам сноуборд. Може пък да мразя слънцето.

В крайна сметка се качихме заедно на автобуса, на седалките най-близо до вратата — очевидно непопулярно място, ако се съдеше по това как останалите се блъскаха и промушваха назад, но аз не бях израснал, ползвайки училищен автобус, а същото важеше и за него, защото очевидно и той приемаше за естествено да седне на първото празно място, което види. Оказа се, че и той живееше в „Каньона на сенките“ — но по-далеч, в самия край, който все още отвоюваха от пустинята, където много от къщите бяха недовършени и по улиците имаше пясък.

— Откога си тук? — попитах аз. Всички в новото ми училище задаваха този въпрос, като че ли бяхме затворници, излежаващи присъди.

— Не знам. Може би два месеца — макар че говореше съвсем свободно английски, със силен австралийски акцент, имаше и едно тежко, едва доловимо сливане на думите, като подводно течение, подсказващо още нещо: тук лъхаше на граф Дракула, или може би на агент на КГБ. — А ти откъде си?

— Ню Йорк — отвърнах — и изпитах задоволство от мълчаливия му, заинтригуван поглед, от преценяващо присвитите вежди, изражение, което означаваше „много яко“. — Ами ти?

Той направи гримаса.

— Ами… да видим — поде после, отпускайки се назад на седалката, и започна да изрежда страните, броейки на пръсти. — Живял съм в Русия, в Шотландия, където може и да е било яко, но аз не помня, в Австралия, Полша, Нова Зеландия, в Тексас за два месеца, Аляска, Нова Гвинея, Канада, Саудитска Арабия, Швеция, Украйна…

— Боже мили!

Той сви рамене.

— Но най-много в Австралия, Русия и Украйна. На тези три места.

— Говориш ли руски?

Той направи жест, който означаваше „горе-долу“.

— Говоря и украински, и полски. Но съм забравил много неща. Онзи ден се опитах да си спомня каква е думата за „морско конче“ и не успях.

— Кажи нещо.

Той изпълни молбата ми — думите прозвучаха съскащо и гърлено.

— Какво означава?

Той се изкикоти.

— Означава „да те… в гъза“.

— Сериозно? На руски?

Засмя се, оголвайки сивкави, много не-американски зъби.

— На украински.

— Мислех, че в Украйна говорят руски.

— Е, да. Зависи в коя част на Украйна. Двата езика не се различават чак толкова. Е — той цъкна с език и вдигна очи нагоре, — не изключително много. Някои имена на числа са различни, дните на седмицата, някои думи. Името ми се произнася малко по-различно на украински, но в Северна Америка е по-удобно да ползвам руския вариант и да си бъда „Борис“. На Запад всички знаят за Борис Елцин — той наклони глава на една страна, — Борис Бекер…

— Борис Баденов?

— Какво? — попита той рязко, извръщайки се, сякаш го бях обидил.

— Шоуто на Булуинкъл, сещаш ли се? „Борис и Наташа“79?

— О, да. Княз Борис! От „Война и мир“, аз нося неговото име. Но неговата фамилия е Друбецкой, не това, което ти каза.

— Та кой е първият ти език? Украински?

Той сви рамене.

— Може би полски — облегна се обратно на седалката и отметна настрани тъмната си коса, тръскайки глава. Очите му бяха много черни, гледаха едновременно сурово и весело. — Майка ми беше полякиня, от Жешов, близо до границата с Украйна. Руски, украински — Украйна, както знаеш, влизаше в състава на СССР, така че говоря и двата езика. Може би не толкова много руски — той е по-подходящ за ругатни и псувни. Със славянските езици е така — руски, украински, полски, дори чешки — знаеш ли един, се ориентираш в останалите. Но за мен сега английският е най-лесен. Навремето беше обратното.

— Какво мислиш за Америка?

— Всички тук се усмихват толкова широко! Е, поне повечето хора. Може би ти не си точно такъв. Мисля, че това изглежда глупаво.

Той беше единствено дете, също като мен. Баща му (роден в Сибир, в Новоаганск, украинец по произход) се занимаваше с минно дело и геологически проучвания.

— Работата му е много важна, обикаля света.

Майката на Борис — втора съпруга на баща му — беше мъртва.

— Моята също — казах аз.

Борис сви рамене.

— Моята почина много отдавна — каза той. — Беше алкохоличка. Една вечер се напи, падна през прозореца и загина.

— Уау — казах, малко стъписан от пренебрежителния му тон.

— Да, гадна работа — отбеляза той небрежно, загледан през прозореца.

— И от каква националност си в такъв случай? — попитах след кратко мълчание.

— Моля…?

— Ами ако майка ти е полякиня, а баща ти украинец и си роден в Австралия, това означава, че си…

— Индонезиец — отвърна той с мрачна усмивка. Имаше тъмни, изразителни, дяволски вежди, които се движеха много, когато говореше.

— Как така?

— Ами на паспорта ми пише „Украйна“. А имам и полско гражданство. Но мястото, на което искам да се върна, е Индонезия — каза Борис, отмятайки косата от очите си. — По-точно в ПНГ.

— Къде?

— Папуа Нова Гвинея. Любимото ми място от всички, на които съм живял.

— Нова Гвинея? Доколкото си спомням, там има ловци на глави.

— Вече не. Или поне не толкова много. Тази гривна е оттам — каза той, сочейки една от многото черни кожени ленти на китката си. — Направи ми я моят приятел Бами. Той ни беше готвач.

— Как е там?

— Не беше зле — той хвърли към мен обичайния си мрачно-развеселен поглед. — Имах папагал. А също и домашна гъска. И се учех да карам сърф. Но шест месеца по-късно баща ми ме замъкна в някакъв зачукан град в Аляска. Полуостров Суърд, непосредствено под полярния кръг, разбираш ли? А после, в средата на май отлетяхме за Феърбанкс на витлов самолет, и след това дойдохме тук.

— Уау — казах аз.

— Там горе е адска скука — каза Борис. — Купища мъртва риба и бавен интернет. Трябваше да избягам — иска ми се да бях избягал — допълни той с горчивина.

— И какво щеше да направиш?

— Щях да си остана в Нова Гвинея. Да живея на плажа. Така или иначе, слава Богу, не бяхме там цяла зима. Преди няколко години бяхме горе на север в Канада, в Албърта, сещаш ли се, град с една улица, до река Пус Купе? От октомври до март е тъмно през цялото време, и единствените шибани занимания са да четеш и да слушаш радио Си Би Си. Трябваше да шофираме петдесет километра до място, където можеше да си изперем прането. И все пак — той се разсмя — беше много по-добре, отколкото в Украйна. В сравнение с Украйна си беше Маями Бийч.

— Та какво, казваш, прави баща ти?

— Предимно пие — отвърна кисело Борис.

— Значи трябва да ги запознаем с моя.

Отново това внезапно, рязко изсмиване — сякаш плюеше.

— Да, би било великолепно. А по курви ходи ли?

— Не бих се учудил — отвърнах след кратка, стъписана пауза. Макар че малко неща, които правеше баща ми, биха могли да ме учудят, досега не си го бях представял като посетител на заведенията с надписи „Момичета на живо“ и „Клуб за джентълмени“, покрай които минавахме понякога на магистралата.

Автобусът постепенно се опразваше; бяхме само на няколко преки от нашата къща.

— Хей, това е моята спирка — казах аз.

— Искаш ли да дойдеш у нас, да гледаме заедно телевизия? — попита Борис.

— Ами…

— О, хайде де. Вкъщи няма никой. Освен това имам „SOS Айсберг“80 на дивиди.

Всъщност училищният автобус не отиваше до самия край на „Каньона на сенките“, където живееше Борис. От последната му спирка до дома му трябваше да вървим двайсет минути пеш, в убийствената горещина, по улици, покрити с навят пясък. Макар че на нашата улица имаше много табели „Продава се“ и „Продажба през съдия-изпълнител“ (а нощем звукът на радиото от някоя преминаваща кола се носеше на цели мили) — все пак дотогава не бях имал представа колко зловещ става „Каньонът на сенките“ в най-далечния си край: все едно че виждах градче от кукленски къщи в края на пустинята, изчезващо постепенно под заплашително надвиснали небеса. Повечето къщи изглеждаха така, като че ли никога не са били обитавани. Други — недостроените — имаха прозорци с недовършени рамки, без стъкла; обгърнати от скелета и посивели от навяван пясък, с купчини цимент и жълтеещи строителни материали отпред. Слепите фасади със заковани с дъски прозорци имаха неравен, очукан вид — като лица с рани и превръзки по тях. Докато вървяхме, царящата пустота ставаше все по-обезпокоителна, като че ли се скитахме по някаква планета, обезлюдена от радиация или епидемия.

— Прекалено надалеч са построили тази гадост — каза Борис. — И сега пустинята си взема обратно земята. Вземат си я и банките — той се изсмя. — Торо да ходи да се шиба, а?

— Целият този град сякаш е построен с девиза „Торо да ходи да се шиба“.

— Аз ще ти кажа кой може да ходи да се шиба — хората, които са си купили тези къщи. До повечето от тях дори не може да се докара вода. Банките ги прибират обратно, защото хората не могат да си плащат ипотеките — затова баща ми нае тази къща за такива смешни пари.

— Аха — казах, след като помълчах стреснато. Не се бях замислял как баща ми може да си позволи толкова голяма къща като нашата.

— Баща ми строи мини — каза неочаквано Борис.

— Моля?

Той прибра с ръка потните, тъмни кичури, паднали по лицето му.

— Хората ни мразят, където и да отидем. Защото им обещават, че мината няма да навреди на околната среда, а после се оказва, че мината вреди на околната среда. Но тук — той сви рамене с небрежен фатализъм, съвсем по руски — Боже мили, та кой го е грижа за тази проклета пясъчна яма?

— Аха — казах, заслушан удивено как гласовете ни отекваха по пустата улица, — тук наистина е пусто, нали?

— Да. Същинско гробище. Наблизо живее само още едно семейство — ето там, с големия камион пред къщата, нали виждаш? Нелегални имигранти, така ми се струва.

— А вие с баща ти сте законно пребиваващи, нали?

В училище това беше проблем — някои от учениците не бяха законно пребиваващи; по стените имаше плакати, засягащи този въпрос.

Той издаде някакъв звук, който трябваше да означава „пфу, ама че смешка“.

— Разбира се. Собствениците на мината са се погрижили за това — или някой друг. Но онези хора там долу са двайсет-трийсет, всички живеят в една къща. Кой знае, може да търгуват с наркотици.

— Така ли мислиш?

— Нещо странно става там — каза мрачно Борис. — Само това знам.

Къщата на Борис — от двете страни имаше празни парцели, преливащи от боклук — приличаше много на къщата на татко и Ксандра: подовете — покрити с мокет, чисто нови домакински уреди, същото разположение на помещенията, малко мебели. Но вътре беше прекалено топло, за да бъде приятно; в басейна нямаше вода, а само няколко инча пясък на дъното, нямаше и най-далечна имитация на градина, нямаше дори кактуси. Всички повърхности — домакинските уреди, плотовете, кухненският под — бяха покрити с тънък слой ситен пясък.

— Нещо за пиене? — попита Борис, отваряйки хладилника, в който проблясваха редици бутилки с немска бира.

— О, да, благодаря.

— В Нова Гвинея — каза Борис, бършейки чело с опакото на ръката си, — когато живеех там, нали разбираш, имаше много голямо наводнение. Изпълзяха змии… много опасни, страшна работа… в двора плуваха неизбухнали мини от Втората световна война… много гъски измряха. Така или иначе — продължи той, отваряйки една бира, — водата стана опасна за пиене. Заразена с тиф. Разполагахме само с бира — нямаше „Пепси“ или „Люкозад“, всичко беше свършило, нямаше йод на таблетки, и цели три седмици, аз, баща ми и дори мюсюлманите нямахме нищо за пиене освен бира. На обяд, на закуска, по всяко време.

— Не звучи толкова лошо.

Той направи гримаса.

— През цялото време ме болеше глава. Местната бира в Нова Гвинея е много неприятна на вкус. Тази тук е хубава! Във фризера има и водка.

Понечих да кажа „добре“, за да го впечатля, но си спомних за горещината и пътя, който трябваше да извървя до вкъщи, затова отвърнах:

— Не, благодаря.

Той чукна бутилката си в моята.

— Съгласен. Прекалено горещо е денем за пиене. Баща ми пие толкова много водка, че нервните окончания в краката му са изгубили чувствителност.

— Сериозно?

— На това му казват — той сгърчи лице от усилие да произнесе правилно думите — „периферна невропатия“ (произнесе го „перѝферна невропа̀тия“). — В Канада, в болницата, го учеха да ходи. Станеше ли, падаше — и си разкървавяваше носа — голям смях.

— Звучи забавно — казах, спомняйки си случая, когато видях собствения си баща да пълзи на четири крака, за да си вземе лед от хладилника.

— Много. Твоят какво пие? Баща ти имам предвид?

— Скоч. Когато пие. Предполага се, че сега е престанал.

— Ха! — каза Борис с тон, който подсказваше, че е чувал подобни твърдения. — Баща ми трябва да смени пиенето — хубавото шотландско уиски тук е евтино. Виж какво, искаш ли да видиш стаята ми?

Очаквах нещо от рода на собствената си стая, затова се изненадах, когато той отвори вратата и ние се озовахме в нещо като парцалива палатка, вмирисана на застоял цигарен дим; навсякъде имаше купчини книги, празни бирени бутилки, пепелници, купища употребявани хавлиени кърпи и непрани дрехи, разпилени по пода. Стените от разноцветни тъкани се издуваха — жълти, зелени, тъмносини, лилави, а над покрития с батикова тъкан матрак висеше червено знаме със сърп и чук. Като че ли някой руски космонавт бе паднал с кораба си в джунглата и си бе приспособил подслон от националното знаме и саронги, взети от местното население.

— Сам ли го направи? — попитах.

— Сгъвам всичко и го слагам в куфар — отвърна Борис, тръшвайки се на сияещия в ярки цветове матрак. — Мога да го издигна наново за десетина минути. Искаш ли да гледаш „SOS Айсберг“?

— Разбира се.

— Страхотен филм. Гледал съм го шест пъти. Особено онзи момент, когато тя се качва на самолета си, за да спаси онези, останалите на леда.

Но този следобед, кой знае защо, така и не гледахме „SOS Айсберг“, може би защото не можахме да прекъснем разговора си, за да слезем долу и да пуснем телевизора. Борис бе водил по-интересен живот от всички други мои връстници, които познавах. Оказваше се, че е учил доста несистемно, при това в много мизерни училища; в отдалечените места, където работел баща му, често нямало училище, което да посещава.

— Има записани уроци, нали знаеш — казваше той, отпивайки от бирата си, без да откъсва поглед от мен. — Има тестове, на които може да се явяваш. Само че трябва да си на място, където има интернет, а понякога в отдалечените части на Канада и Украйна няма такова нещо.

— И какво правиш тогава?

Той сви рамене.

— Чета много, какво друго.

Обясни, че един учител в Тексас извадил за него учебна програма от интернет.

— В Алис Спрингс трябва да е имало училище.

Борис се засмя.

— Имаше, разбира се — каза той и издуха един потен кичур от лицето си. — Но след като майка ми умря, живяхме известно време в Северните територии — Арнем Ланд, в един град на име Кармиуолог. Е, поне се предполага, че е град. Около него на цели мили няма нищо — фургони, в които живеят миньорите, бензиностанция с бар, бира, уиски и сандвичи. Така или иначе, бара го въртеше жената на Мик, Джуди се казваше. По цели дни — той отпи от бирата си и по брадичката му потече струйка от нея, — по цели дни не правех нищо друго, освен да гледам с Джуди сапунки, а вечер заставах с нея зад бара, докато баща ми се напиваше с хората си от мината. По време на мусоните нямаше дори телевизия. Джуди си държеше записите в хладилника, за да не се повредят.

— Как да се повредят?

— От влагата навсякъде тръгваше плесен. По обувките, по книгите — той сви рамене. — По онова време не говорех толкова много, защото не знаех кой знае колко английски. Бях много притеснителен, седях сам, постоянно гледах да се усамотя някъде. Но Джуди все пак разговаряше с мен, беше мила, въпреки че почти не разбирах онова, което ми говореше. Всяка сутрин отивах при нея, и тя ми правеше все една и съща, но вкусна закуска — яйца с бекон. Дъжд, дъжд, дъжд. Четях, бършех чиниите, помагах й да чисти бара. Следвах я навсякъде, както патетата следват майка си. Това е чаша, това е метла, това е столче за бар, това е молив. Такова беше моето училище. Гледах телевизия — или записи на „Дюран Дюран“ и Бой Джордж — всичко на английски. Любимият й сериал беше „Дъщерите на Маклауд“. Гледахме го винаги заедно, а когато не разбирах нещо, тя ми обясняваше. Разговаряхме за сестрите, плакахме, когато Клеър загина в катастрофа, а тя казваше, че ако има къща като онази в ранчото „Дроувърс“, ще ме заведе да живеем там, и че ще бъдем щастливи заедно, и че ще наемем да ни работят жени като сестрите Маклауд. Тя беше много млада и хубава. Руса, къдрокоса, слагаше си сини сенки за очи. Мъжът й я наричаше „уличница“ и „конски задник“, но аз мислех, че прилича на Джоди от сериала. По цял ден говореше с мен и пееше — научи ме на текстовете на всички песни от джубокса. „Мрак в града, нощта пулсира като жива…“81 Скоро започнах да се справям доста добре. Говори на английски, Борис! Знаех малко английски от училището в Полша — hello, excuse me, thank you very much, но цели два месеца, докато бяхме заедно, двамата не спряхме да дърдорим! И оттогава говоря много. Тя винаги се държеше много мило с мен. Въпреки че всеки ден отиваше в кухнята да плаче, защото ненавиждаше ужасно Кармиуолог.

Ставаше късно, а навън все още беше горещо и грееше ярко слънце.

— Виж какво, умирам от глад — каза Борис, стана и се протегна така, че част от корема му се оголи между раздърпаната тениска и войнишкия панталон: хлътнал, мъртвешки бял, като корема на умиращ от глад светец.

— Какво има за ядене?

— Хляб и захар.

— Занасяш се.

Борис се прозя и потърка зачервените си очи.

— Никога ли не си ял хляб, посипан със захар?

— Нищо друго ли няма?

Той сви уморено рамене.

— Имам купони за пица. Вятър работа. Никой не кара доставки дотук.

— Нали там, където сте живели преди, сте имали готвач?

— Така е. В Индонезия. В Саудитска Арабия също — Борис пушеше — аз бях отказал цигарата, която ми предложи; като че ли се беше понапил, полюшваше се и танцуваше из стаята, сякаш слушаше музика, но музика нямаше. — Много як тип, казваше се Абдул Фатаах. Което означава „Слуга на онзи, който открива портите към храната“.

— Ами, виж какво, да идем у нас тогава.

Той седна тежко на леглото с ръце между коленете.

— Не ми казвай, че онази уличница готви.

— Не, но работи в бар, където поднасят закуски. Понякога носи у дома храна.

— Блестящо — заяви Борис, залитайки леко, докато се изправяше. Беше изпил три бири и продължаваше с четвърта. Преди да излезем, той взе един чадър и ми го подаде.

— Ъъъ… това за какво е?

Борис отвори чадъра и излезе.

— По-хладно е под него — заяви той. В сянката лицето му изглеждаше синкаво. — И няма да изгориш от слънцето.

Преди срещата с Борис бях понасял самотата си доста стоически, без да осъзнавам докрай колко самотен бях. Предполагам също, че ако някой от нас живееше в що-годе нормално домакинство, с определен час за прибиране вечер, със задължения и родителски надзор, не бихме станали толкова неразделни, при това така бързо, но почти от първия ден нататък ние бяхме постоянно заедно, отмъквахме си по нещо за ядене и деляхме парите, които имахме.

В Ню Йорк растях сред немалко деца, които познаваха света — бяха живели в чужбина и говореха по три-четири езика, ходеха на лятно училище в Хайделберг и прекарваха ваканциите на места като Рио, Инсбрук или Антиб.

Но Борис засенчваше всички тях — като стар морски капитан. Беше яздил камила; беше ял ларви в Австралия, беше играл крикет, беше се разболявал от малария, беше живял на улицата в Украйна („но само за две седмици“), сам беше палил пръчка динамит, беше плувал в австралийски реки, пълни с крокодили. Беше чел Чехов на руски, както и писатели, за които изобщо не бях чувал — на украински и полски. Беше устоявал на дълбокия мрак посред зима в Русия, когато температурите падат под минус четиридесет; безкрайни виелици, сняг и черен лед, единственото светло петно било зелената неонова палма, която светела денонощно пред провинциалното заведение, в което баща му обичал да пие. Макар че беше петнайсетгодишен — само с една година по-голям от мен — той вече беше спал с момиче, в Аляска, поискал й цигара на паркинга на някакъв супермаркет, тя го поканила да седне при нея в колата — и готово. („Само че, знаеш ли какво?“, беше казал той, издухвайки дим през ъгълчето на устата си. „Струва ми се, че не й беше много приятно.“)

— А на теб?

— Боже, разбира се. Макар че, казвам ти, не го правех както трябва. Струва ми се, че в колата беше прекалено тясно.

Всеки ден се прибирахме заедно с автобуса. При недовършения Общински център на края на „Именията Десатоя“, чиито врати бяха заключени с катинари, а палмите в саксии бяха мъртви, кафяви на цвят, имаше изоставена детска площадка, където си купувахме безалкохолни и полуразтопени шоколадови десерти от бързо намаляващите запаси в автоматите, седяхме на люлките, люлеехме се и разговаряхме. Избухливостта му и мрачните му настроения, които го налягаха често, се редуваха с нездрави изблици на веселие; беше и буен, и унил, понякога успяваше да ме разсмее така, че да ме заболи коремът, и винаги имахме да си казваме толкова много неща, че често забравяхме да следим времето и оставахме навън, разговаряйки много след свечеряване. В Украйна той беше видял как застреляли в корема някакъв победил на изборите политик, докато вървял към колата си — просто се случило така, че бил очевидец на станалото, не видял онзи, който стрелял, а просто как този широкоплещест мъж в прекалено тясно за него палто паднал на колене в снега и мрака. Разказа ми и за мъничкото училище с ламаринен покрив близо до резервата Чипеуа в Албърта, пееше ми детски песнички на полски („За домашно в Полша обикновено ни даваха да научим наизуст някое стихотворение или песен, а понякога и молитва“) и ме учеше да псувам на руски („Това е истинско псуване на майка — като в лагерите“). Разказа ми също как в Индонезия неговият приятел Бами, готвачът, му повлиял да приеме исляма: не ядял свинско, постел по време на Рамазан, молел се пет пъти дневно, обърнат към Мека.

— Но вече не съм мюсюлманин — поясни той, влачейки пръста на единия си крак в прахта. Лежахме по гръб на една въртележка, замаяни от въртенето. — Отказах се преди време.

— Защо?

— Защото пия.

(Това беше омаловажаващото изказване на годината; Борис пиеше бира така, както останалите ученици пиеха „Пепси“, започвайки практически от мига, когато се прибирахме у дома след училище.)

— Че кой го е грижа? — отбелязах. — Необходимо ли е някой да знае?

Той изсумтя нетърпеливо.

— Погрешно е да изповядваш някоя вяра, а да не спазваш съвестно каноните й. Това означава да се отнасяш без необходимата почит към исляма.

— И все пак… „Борис Арабски“. Звучи страхотно.

— Майната ти.

— Не, сериозно — аз се разсмях и се надигнах на лакти. — Наистина ли вярваше във всичко това?

— Кое това?

— Ами Аллах, Мохамед, „няма друг бог освен…“, нали разбираш?

— Не — каза той гневно, — моят ислям беше въпрос на политика.

— Какво, искаш да кажеш, че си бил като онзи с бомбите в обувките82?

Той избухна в смях.

— Не, да му се не види. Освен това ислямът отхвърля насилието.

— А какво тогава?

Той се изправи на въртележката и ме изгледа внимателно.

— Какво „какво“? Какво се опитваш да ми кажеш?

— Я стига! Задавам въпрос.

— И той е…?

— След като си приел исляма и така нататък, в какво вярваше?

Той се отпусна назад и се изкиска, като че ли обзет от облекчение.

— Да вярвам ли? Ха! Аз не вярвам в нищо.

— Какво? Искаш да кажеш, че сега не вярваш?

— Искам да кажа, че никога не съм вярвал. Е… в Дева Мария — малко. Но в Аллах и Бог? Никак.

— Защо тогава, по дяволите, реши да ставаш мюсюлманин?

— Защото… — той разпери ръце, както правеше понякога, когато му липсваха думи — бяха такива прекрасни хора, всички бяха толкова мили с мен!

— Това е някакво начало.

— Е, наистина беше така. Дадоха ми и арабско име — Бадр ал-Дин. „Бадр“ е луна, името означава нещо като „луна на вярата“, но те казаха: „Борис, ти си «бадр», защото озаряваш всичко, сега, когато стана мюсюлманин, огряваш света с вярата си, излъчваш сияние, където и да отидеш.“ Харесваше ми да бъда „Бадр“. Пък и джамията беше страхотна. Рушащ се дворец — през покрива нощем се виждаха звездите, отдолу кацаха птици. Един старец от Ява ни ръководеше, докато изучавахме Корана. Там ми даваха и храна, държаха се мило, следяха да бъда чист и да нося чисти дрехи. Понякога заспивах на молитвеното си килимче. А когато дойдеше време за молитва на зазоряване и птиците се разбуждаха, винаги се носеше шум от пърхащи криле!

Макар че австралийско-украинският му акцент несъмнено беше много странен, той говореше английски почти толкова свободно, колкото и аз; и ако се вземе предвид колко кратко време беше живял в Америка, беше доста добре ориентиран в „американский“ начин на живот. Непрекъснато прелистваше опърпания си джобен речник (името му беше надраскано небрежно на кирилица отпред, а отдолу беше изписан старателно английският му вариант: Boris Vladimirovych Pavlikovsky), а аз постоянно намирах стари салфетки от супермаркетите „7-11“ или страници от бележници с правени от него списъци на думи и изрази:

Когато речникът му изневеряваше, той се обръщаше за съвет към мен.

— Какво е sophomore84! — попита ме веднъж, оглеждайки таблото със съобщения във фоайето на училището. — Ами Home Ec? Poly Sci85(той произнесе последното като „полицай“)? Никога не беше чувал за повечето храни, които се предлагаха на обяд в трапезарията: фахитас, фалафел, пуешко „тетразини“. Разбираше много от филми и музика, и все пак беше изостанал с десетилетия във времето; нямаше представа от спорт, някои игри и предаванията по телевизията, а освен това — като изключим няколко прочути европейски марки като БМВ и Мерцедес — не беше в състояние да различи една кола от друга. Американските пари го объркваха, а понякога и географията на Америка: в коя провинция се намираше Калифорния? Бих ли му казал кой град е столица на Ню Ингланд?

Но беше свикнал да бъде сам. Без да се оплаква, се приготвяше за училище, пътуваше на автостоп, сам си подписваше известията за успеха и поведението му, изпращани от учителите, крадеше си храна и всичко необходимо за училище от магазините. Приблизително веднъж на седмица ние се отклонявахме на мили от обичайния си път, вървейки в сянката на чадърите като индонезийски туземци, за да хванем малкото местно автобусче, CAT86, на което, доколкото можех да преценя, се качваха само пияни, хора, прекалено бедни, за да си позволят кола, и деца. Автобусът се движеше доста нередовно, и ако го изпуснехме, се налагаше да чакаме дълго следващия, но пък сред спирките му имаше една при търговски център, в чийто прохладен, блестящ супермаркет с недостатъчно персонал Борис крадеше за нас стекове, масло, кутии чай, краставици (голям деликатес в неговите очи), опаковки бекон — и дори сироп за кашлица веднъж, когато бях настинал — пъхаше ги под подплатата на грозния си сив шлифер (мъжки шлифер, прекалено голям за него, със смъкнати рамене — мрачно напомняне за страните от Източния блок, купони за храна и фабрики от съветската епоха, за индустриални комплекси в Лвов и Одеса). Докато той кръстосваше между витрините, аз стоях в началото на пътеката, за да го предупредя, ако се появи някой — толкова разтреперан от страх, че на моменти се опасявах да не припадна, но скоро и аз започнах да пълня джобовете си с ябълки и шоколад (и двете — също любима храна на Борис), преди да продължим невъзмутимо към щанда, откъдето си купувахме хляб, мляко и други неща, прекалено големи за крадене.

В Ню Йорк, когато бях единайсетгодишен, майка ми ме беше записала на някакъв курс под надслов „Деца в кухнята“, на дневен лагер, където се бях научил да приготвям някои прости неща: хамбургери, печено сирене (приготвях го за майка ми понякога, когато работеше вечер до късно) и нещо, което Борис наричаше „яйца с препечени филийки“. Борис, който седеше на кухненския плот, ритайки с крака шкафовете и ми говореше, докато готвех, после измиваше чиниите. Разказваше, че в Украйна понякога се занимавал и с джебчийство, когато му трябвали пари за ядене. „Гониха ме веднъж-два пъти“, казваше той. „Но така и не ме хванаха“.

— Може някой път да отидем до „Стрип“ — казах аз. Двамата стояхме пред кухненския плот у нас, с ножове и вилици, и ядяхме пържоли направо от тигана. — Ако искаме да правим това, точно там е най-подходящото място. Никога не съм виждал толкова много пияни хора на едно място, и всичките не са оттук.

Той спря да дъвче; изглеждаше шокиран.

— А защо да го правим? Тук е толкова лесно да се краде от големите магазини!

— Казвам го просто така — парите, които бях получил от портиерите — и които двамата с Борис харчехме по малко, по няколко долара за автоматите и супермаркета до училището, който Борис наричаше „магазина“87, щяха да стигнат за известно време, но не бяха неизчерпаеми.

— Ха! И какво ще правя аз, ако те арестуват, Потър? — попита той, хвърляйки голямо парче от стека на кучето, което бе научил да танцува на задни лапи. — Кой ще ми готви? И кой ще се грижи за Хапльо?

Той наричаше кучето на Ксандра, Попър, ту „Амил“, ту „Нитрит“88, ту „Попчик“, ту „Хапльо“ но никога с истинското му име. Бях започнал да го пускам в къщата, въпреки че не ми позволяваха, защото не издържах да го гледам как се дърпа на веригата си, опитвайки се да гледа вътре през стъклената врата, и джафка като обезумяло. Но вътре то беше учудващо кротко; копнеещо някой да му обърне внимание, ни следваше, където и да отидехме, подтичваше тревожно по петите ни, нагоре и надолу по стълбите, свиваше се на кълбо на килима и заспиваше, докато ние с Борис четяхме, карахме се или слушахме музика в моята стая.

— Наистина, Борис — казах, отмятайки косата от очите си (беше наложително да се подстрижа, но не ми се харчеха пари за това), не виждам голяма разлика между краденето на портфейли и краденето на стекове.

— Разликата е голяма, Потър — той разпери ръце, за да ми демонстрира точно колко голяма. — Да крадеш от човек, който си вади хляба с труд, е едно, да крадеш от голяма, богата компания, която краде от хората — съвсем друго.

— „Костко“ не краде от хората — те са верига супермаркети, която поддържа ниски цени.

— Добре тогава, върви да крадеш най-необходимото от частни лица. Ако това е твоят мъдър план. Тихо! — обърна се той към кучето, което лаеше, за да получи още от пържолите.

— Не бих крал от някой беден работник — казах аз и хвърлих парче пържола на Попър. — Из Вегас се срещат достатъчно долнопробни личности, чиито джобове са натъпкани с пачки банкноти.

— Долнопробни?

— Съмнителни. Непочтени.

— Аха — заострените като стрехички черни вежди се повдигнаха. — Съгласен. Обаче ако откраднеш пари от някой долнопробен тип, гангстер например, той най-вероятно ще ти причини зло.

— А в Украйна не се ли страхуваше, че ще ти се случи нещо?

Той сви рамене.

— Можеше да ме пребият. Но не и да ме застрелят.

— Да те застрелят?

— Да, да ме застрелят. Не ме гледай така учудено. Това е каубойска страна, кой знае какво може да стане? Всички носят пистолети.

— Но аз не говоря за полицаи. Говоря ти за пияни туристи. Градът гъмжи от тях в събота вечер.

— Ха! — той остави тигана на пода, за да го оближе кучето. — Най-вероятно ще свършиш в затвора, Потър. С неустойчив морал, робуваш на икономическите закони. Много лош гражданин си ти.

По това време — трябва да е било октомври — ние се хранехме заедно почти всяка вечер. Борис, който често изпиваше по три-четири бири преди вечеря, преминаваше на горещ чай с яденето. После, след вечеря удряше по една водка, навик, който скоро възприех от него („Помага за храносмилането“, поясняваше той), и двамата се търкаляхме отпуснато наоколо, занимавахме се с домашните си, понякога спорехме, а понякога заспивахме пред телевизора.

— Не си тръгвай! — каза Борис една вечер, бяхме у тях и аз станах да си вървя към края на „Великолепната седморка“, Юл Бринър събираше хората си за последната битка. — Ще пропуснеш най-хубавото.

— Да, но наближава единайсет.

Борис който беше легнал на пода — се надигна на лакът. Дългокос, с хилав гръден кош, слаб и източен, той беше пълна противоположност на Юл Бринър в почти всяко отношение, и все пак по някакъв странен начин между тях имаше някаква прилика: същият потаен, бдителен поглед на смеещите се, но и малко жестоки очи, и нещо монголско или татарско във формата им.

— Кажи на Ксандра да мине да те прибере — каза той с прозявка. — Кога си идва от работа?

— Ксандра ли? Забрави.

Борис отново се прозя, клепачите му натежаваха от водката.

— Остани тогава да спиш тук — каза той, търкулна се настрана и потри лице с ръка. — Ще забележат ли, че те няма?

Дали изобщо щяха да се приберат у дома? Понякога не се прибираха.

— Надали — отвърнах.

— Тихо — каза Борис, пресегна се за цигарите си и седна в леглото. — Сега гледай, идват лошите.

— Гледал ли си филма преди?

— Дублиран на руски, ако щеш, вярвай. При това много слаб дублаж. Лигав. „Лигав“ ли е думата, която ми трябва? Искам да кажа, говореха по-скоро като учители, отколкото като наемни стрелци.

Въпреки че се чувствах нещастен, докато живеех при семейство Барбър, сега си спомнях с копнеж за апартамента на Парк Авеню като за изгубен рай. И въпреки че имах достъп до интернет на компютъра в училище, Анди не го биваше много с писането, а посланията, които получавах от него, бяха дразнещо безлични. („Здравей, Тио. Надявам се, че си прекарал добре лятото. Баща ми си купи нова яхта — казва се «Авесалом». Майка ми отказва да стъпи на нея, но за съжаление аз бях принуден. Имам известни проблеми с новото ниво на японския, но иначе всичко е наред.“) Госпожа Барбър отговаряше добросъвестно на писмата, които й пишех — с по един-два реда на картичките с нейния монограм, които ползваше за кореспонденцията си, поръчани при „Демпси и Каръл“ — но в тези редове нямаше нищо лично. Тя винаги ме питаше „Как си?“ и приключваше писмото с „Мисля за теб“, но никога не пишеше нищо от рода на „липсваш ни“ или „иска ни се да те видим“.

Пишех до Пипа, в Тексас, макар че тя беше още прекалено болна, за да ми отговаря — и по-добре, защото повечето от тези писма аз така и не изпратих.

Това звучеше скучно; изхвърлих го и започнах наново.

— Това твоята приятелка ли е? — Борис, който хрупаше ябълка, четеше над рамото ми.

— Разкарай се.

— Какво се е случило с нея? — попита той, а после, когато аз не отговорих, допълни: — Ти ли я удари?

— Какво? — попитах, защото го слушах с половин ухо.

— По главата? Затова ли пишеш, че съжаляваш? Ударил си я или нещо подобно?

— Как пък не — отвърнах, а после — по сериозното му, съсредоточено изражение — разбрах, че говори напълно сериозно.

— Мислиш, че мога да ударя момиче? — казах аз.

Той сви рамене.

— Може да си го е заслужила.

— Тук, в Америка, не бием жени.

Той се намръщи и изплю ябълковите семки.

— Не. Американците тормозят само по-малките държави, които са на мнение, различно от тяхното.

— Борис, млъквай и ме остави на мира.

Но той продължи да ме дразни с коментари, и вместо да започна ново писмо до Пипа, започнах да пиша на Хоуби.

Но не изпратих и това писмо. Затова бях във възторг, когато пристигна писмо — дълго писмо, истинско, на хартия — не от друг, а от Хоуби.

— Какво е това? — попита подозрително баща ми — забелязал нюйоркското пощенско клеймо, той грабна писмото от ръката ми.

— Какво правиш?

Но баща ми вече беше разкъсал плика. Прегледа бързо писмото и веднага изгуби интерес.

— Заповядай — каза той, докато ми го връщаше. — Съжалявам, хлапе. Моя грешка.

Самото писмо, като артефакт, беше красиво: плътна хартия, внимателно изписани букви, шепот, напомнящ за тихи стаи и пари.

Същата вечер, у Борис — докато лежах пиян в моята половина от покрития с батикова тъкан матрак — се опитах да си припомня как изглеждаше Пипа. Но през прозореца без завеси се виждаше такава огромна и ясна луна, че вместо това си припомних една история, която ми бе разказвала майка ми — как, когато родителите й отивали на конни състезания със стария си буик, тя пътувала като малка с тях на задната седалка. „Пътувахме дълго, понякога по десет часа, през сурови местности. Виенски колела, арени за родео, посипани с талаш, всичко миришеше на пуканки и конска тор. Една вечер, бяхме в Сан Антонио, аз малко се разкиснах — нали разбираш, исках си моята стая, моето куче, моето легло — и тогава татко ме вдигна нависоко и ми каза да погледна луната. «Когато тъгуваш за вкъщи», каза той тогава, «просто погледни луната, защото луната е една и съща, където и да си.» Затова, когато той почина и аз трябваше да отида у леля Бес — а дори и сега, в града, всеки път, когато видя пълната луна, ми се струва, че той ми казва да не поглеждам назад и да не тъгувам за разни неща, че домът ми е там, където съм аз — и тя ме целуна по носа. — Или където си ти, малчо. За мен ти си центърът на света.“

До мен нещо зашумоля.

— Потър? — попита Борис. — Буден ли си?

— Може ли да те попитам нещо? — казах аз. — Как изглежда луната в Индонезия?

— Какво ти става?

— Или — отде да знам, например в Русия? Същата ли е като тук?

Той ме чукна леко по главата с кокалчетата на пръстите си — типичен негов жест, който вече познавах, с който искаше да каже „идиот“.

— Еднаква е навсякъде — каза той, прозя се и се подпря на едната си кльощава, окичена с гривни китка. — Защо?

— Не знам — казах, а после, след напрегната пауза: — Чу ли това?

Някъде се бе хлопнала врата.

— Какво е това? — попитах и се обърнах така, че да бъда с лице към него. Спогледахме се, наострили уши. Долу се чуваха гласове — смях, хора се блъскаха насам-натам, чу се трясък, като че ли бяха съборили нещо.

— Това баща ти ли е? — попитах и седнах в леглото — и тогава чух женски глас, писклив, пиянски.

Борис също седна — кокалест, болезнено блед в светлината, която влизаше през прозореца. Шумовете, които долитаха отдолу, звучаха така, сякаш хвърляха разни неща и местеха мебелите.

— Какво говорят? — попитах шепнешком.

Борис се заслуша. Виждах ясно всички грапавини и вдлъбнатини по шията му.

— Глупости — отвърна той. — Пияни са.

Двамата седяхме и слушахме — Борис по-съсредоточено от мен.

— Каква е тази с него? — попитах.

— Някаква курва — той се заслуша за кратко, смръщил чело, профилът му се очерта остро на лунната светлина, после отново легна. — Две са.

Търкулнах се настрана, за да погледна айпода си. Беше 3:17 сутринта.

— Майната им — изпъшка Борис, почесвайки се по корема. — Защо не млъкнат?

— Жаден съм — обадих се плахо след кратко мълчание.

Той изсумтя.

— Ха! Вярвай ми, не искаш да отидеш там.

— Какво правят? — попитах. Една от жените току-що бе изпищяла — не можех да преценя дали на шега или от страх.

Лежахме като вдървени, взирахме се в тавана и слушахме зловещото тряскане и блъскане.

— Украински ли е това? — попитах след малко. Макар да не можех да разбера и дума от онова, което говореха, достатъчно дълго бях общувал с Борис, за да започна да правя разлика в интонацията на украинския говор, сравнен с руския.

— Отлично, Потър. — После: — Запали ми една цигара.

Подавахме си цигарата един на друг в тъмното, докато отново чухме захлопване на врата в друга част на къщата и гласовете затихнаха. Накрая Борис издиша, една последна, димна въздишка, и се претърколи, за да загаси фаса в преливащия пепелник до леглото.

— Лека нощ — прошепна той.

— Лека нощ.

Той заспа почти веднага — пролича си от дишането му — но аз лежах буден още дълго време, с раздразнено гърло, чувствах се замаян от цигарата и ми се гадеше. Как се бях озовал в този нов живот, в който пияни чужденци крещяха нощем около мен, всичките ми дрехи бяха мръсни и никой не ме обичаше? Борис — несъзнаващ нищо — хъркаше до мен. Когато най-сетне, на зазоряване, заспах, сънувах майка си: тя седеше срещу мен в метрото по шеста линия, полюшваше се леко, лицето й изглеждаше спокойно в потрепващата изкуствена светлина.

„Какво правиш тук?“, каза тя. „Върви си у дома! Веднага! Ще те чакам в апартамента.“ Само че гласът й не беше съвсем истински, а когато се загледах по-внимателно, видях, че това съвсем не бе тя, а някой, който се представяше за нея. Задъхан, стреснат, аз се събудих.

Бащата на Борис беше загадъчна фигура. Според обясненията на Борис, той често работеше на място, някъде посред нищото, в своята мина, и оставаше там с екипа си в продължение на седмици. „Не се мие“, казваше строго Борис. „Непрекъснато е отвратително пиян.“ Очуканата късовълнова радиостанция в кухнята беше негова. („От времето на Брежнев“, поясни Борис, „но той не иска да я изхвърли.“), негови бяха и руските вестници, и броевете на „Ю Ес Ей Тудей“, които понякога намирах да се търкалят наоколо. Един ден, когато влязох в една от баните в къщата на Борис (които бяха доста ужасни — нямаше завеси на душовете, тоалетните бяха без седалки, и горе, и долу, във ваната растеше нещо черно), се уплаших доста, когато видях един от костюмите на баща му, мокър и вмирисан, да виси като мъртвец на щангата за завеса пред душа: безформен, от кафяв, бодлив вълнен плат с цвета на току-що изкопани корени, костюмът капеше отблъскващо по пода, като някакъв Голем с влажен дъх, дошъл от старото им отечество, или дреха, измъкната от водата с полицейски мрежи.

— Какво има? — попита Борис, когато излязох от банята.

— Баща ти сам ли си пере костюмите? — попитах. — Тук, в умивалника?

Борис — облегнал се на рамката на вратата, дъвчейки нокътя на палеца си — сви уклончиво рамене.

— Сигурно се шегуваш — казах, а после, защото той не сваляше поглед от мен, попитах: — Какво, в Русия няма ли химическо чистене?

— Той има много скъпи и луксозни вещи — изръмжа Борис през палеца си. — Часовник „Ролекс“, обувки на „Ферагамо“. Може да почиства костюма си така, както му се иска.

— Така е — отвърнах и смених темата. Минаха няколко седмици, през които изобщо не се сещах за бащата на Борис. Но после дойде денят, когато Борис се вмъкна със закъснение в часа по английски за напреднали, с виненочервено петно под окото.

— О, удариха ме по лицето с топката — отвърна той бодро, когато госпожа Спиър (Спирсецкая, както я наричаше той) го попита с подозрение какво му се е случило.

Знаех, че лъже. Хвърляйки поглед към него през пътеката, по време на целия час, докато течеше апатична дискусия за Ралф Уолдо Емерсън, се питах кога е успял да получи тази синина на окото, след като си тръгнах от тях предната вечер, за да се прибера и да разходя Попър — Ксандра го държеше вързан на двора толкова дълго, че бях започнал да се чувствам отговорен за него.

— Какво направи? — попитах, когато го настигнах след края на часа.

— Ъ?

— Как се нагласи така?

Той смигна и каза:

— О, я стига — блъсвайки с рамо моето рамо.

— Как стана? Пиян ли беше?

— Баща ми се прибра — и защото мълчах, допълни: — Какво друго би могло да бъде, Потър? Ти какво си представяше?

— Боже, но защо?

Борис сви рамене.

— Радвам се, че ти си беше тръгнал — каза той и потърка здравото си око. — Не ми се вярваше, когато той цъфна. Спях долу на дивана. Първоначално си помислих, че ти се връщаш.

— Какво стана?

— Ооох — Борис въздъхна подчертано шумно; беше пушил по пътя към училище, разбрах по дъха му. — Видя бирените бутилки на пода.

— Ударил те е, защото си пил?

— Защото беше пиян до козирката, затова. Беше се натряскал като дърво — според мен изобщо не знаеше кого удря. Днес сутринта — когато видя лицето ми, се разплака и се разкая. Така или иначе, ще отсъства дълго време.

— Защо?

— Имал много работа на обекта, така каза. Ще се върне чак след три седмици. Мината е близо до едно от онези места, където има контролирани от държавата бардаци, сещаш ли се?

— Не са контролирани от държавата — възразих — и установих, че се питам дали пък не е така.

— Е, разбираш какво искам да кажа. Има обаче и нещо добро — той ми остави пара.

— Колко?

— Четири хиляди.

— Занасяш се.

— Не, не… — той се плесна по челото, — имах предвид рубли, извинявай! Около двеста долара, но все пак. Трябваше да поискам повече, ама не посмях.

Бяхме стигнали до едно разклонение на коридора — тук аз трябваше да завия в една посока за часа по алгебра, а Борис — в друга, за часа по „Управление на Америка“: проклятието на живота му. Беше задължителен предмет — лесен за изучаване дори въпреки отсъствието на система в стандартите на училището ни — но докато се опитвах да обясня на Борис какво представляват първите десет поправки в Конституцията, и какво представляват изрично цитираните права на Конгреса за разлика от правата по подразбиране, си спомнях случаите, когато се опитвах да обясня на госпожа Барбър какво е интернет сървър.

— Е, ще се видим след часа — каза Борис. — Я ми обясни още веднъж, преди да тръгна, каква е разликата между Федералната банка и Федералния резерв?

— Казвал ли си на някого?

— Какво да съм казвал?

— Е, нали знаеш.

— Какво, да не искаш да ме натопиш? — попита Борис със смях.

— Не теб, него.

— И защо? Можеш ли да ми обясниш защо приемаш това за добра идея? За да ме депортират ли?

— Добре — отвърнах, след неловка пауза.

— Е, довечера трябва да излезем на вечеря! — каза Борис. — В ресторант! Може би в мексиканския — след първоначалните си съмнения и възражения, Борис бе започнал да харесва мексиканската кухня — казваше, че не била позната в Русия, не много лоша, като посвикнеш, но ако храната беше прекалено пикантна, не я докосваше. — Може да отидем с автобуса.

— Китайският е по-наблизо. И храната е по-добра.

— Да, но… Не помниш ли?

— О, да, вярно — отвърнах. Последния път, когато бяхме ходили там, се бяхме измъкнали, без да платим сметката. — Забрави.

Борис харесваше Ксандра доста повече, отколкото я харесвах аз: прибързваше да й отваря вратата, казваше й, че харесва новата й прическа, предлагаше й да носи разни неща вместо нея. Бях започнал да го закачам за нея от момента, в който го видях да наднича в деколтето й, когато тя се наведе да вземе телефона си от един нисък рафт в кухнята.

— Леле, тая не прощава — каза Борис, когато се качихме в стаята ми. — Как мислиш, дали баща ти ще се ядоса?

— Най-вероятно няма да забележи.

— Не, сериозно, какво би ми направил баща ти според теб?

— Ако какво?

— Ако аз и Ксандра…

— Не знам, вероятно ще се обади в полицията.

Той изпръхтя подигравателно.

— Защо?

— Няма да топи теб, а нея. Изнасилване на малолетен.

— Де да можеше…

— Чукай я, щом ти се иска — казах аз. — Изобщо не ми пука дали тя ще влезе в затвора.

Борис се претърколи по корем и ме изгледа лукаво.

— Тя се друса с кокаин, нали знаеш?

— Какво?

— Кокаин.

И той издаде звук, наподобяваш смъркане.

— Занасяш се — казах аз и допълних, когато той ми се ухили самодоволно: — По какво позна?

— Просто знам. Разбира се от начина, по който върви. Освен това скърца със зъби. Понаблюдавай я някой път.

Не знаех за какви признаци да я наблюдавам. Но после, един следобед, когато баща ми не си беше у дома, ние се прибрахме и я видяхме да се изправя с подсмърчане, след като бе стояла наведена над ниската масичка, прибрала с ръка косата си отзад на врата. Когато отметна глава, погледът й падна върху нас, измина един миг, в който всички мълчахме, после тя се обърна, като че ли нас ни нямаше.

Продължихме нагоре по стълбите, към моята стая. Макар че никога дотогава не бях виждал някой да смърка наркотик, дори на мен ми беше ясно какво правеше тя.

— Леле, колко е секси — каза Борис, след като аз затворих вратата. — Питам се къде ли го държи?

— Не знам — отвърнах и се тръснах на леглото си. Ксандра тъкмо излизаше: чух шума от колата й, докато я изкарваше на входната алея.

— Как мислиш, дали ще ни даде малко?

— Може да даде малко на теб.

Борис се отпусна, разполагайки се на пода до леглото, със свити колене, облегнат на стената.

— А как мислиш, дали го продава?

— Няма начин — отвърнах невярващо след кратка пауза. — А ти как мислиш?

— Ха! За теб е добре, ако продава.

— Защо?

— В къщата трябва да има пари!

— И каква полза имам аз от това?

Той насочи своя проницателен, преценяващ поглед към мен и попита:

— Кой плаща сметките тук, Потър?

— Хмм — за първи път се замислях над този въпрос, но незабавно осъзнах голямата му практическа стойност. — Не знам. Баща ми, струва ми се. Макар че и Ксандра дава някакви пари.

— А той как ги печели? Парите си?

— Нямам идея — отвърнах. — Говори с разни хора по телефона, после излиза от къщи.

— Да си виждал тук някъде чекови книжки? Кеш?

— Не, никога. Само чипове понякога.

— И те са същото — каза бързо Борис, изплювайки един отгризан нокът на пода.

— Така е, само че не можеш да ги осребриш в казиното, ако нямаш осемнайсет години.

Борис се изкиска.

— Хайде бе! Ще измислим нещо, ако се наложи. Ще те нагиздим с оня префърцунен училищен блейзър с герба, и ще отидеш на гишето: „Моля за извинение, госпожице…“

Търкулнах се към него и го ударих силно с юмрук под рамото.

— Майната ти — казах, подразнен от провлечената, снобска имитация на гласа ми.

— Не бива да говориш така, Потър — отбеляза злорадо Борис, потривайки ръката си. — Така няма да ти дадат нито цент. Просто искам да кажа, че знам къде е чековата книжка на баща ми, и ако възникне нещо непредвидено — той протегна разперените си длани — нали разбираш?

— Разбирам.

— С две думи, ако се наложи да пиша фалшив чек, ще пиша фалшив чек — каза Борис философски. — Добре е, че мога да го направя. Не те карам да разбиеш ключалката на стаята им и да преровиш вещите им, но все пак е добра идея да си държиш очите отворени, нали?

Борис и баща му не празнуваха Деня на благодарността, а Ксандра и моят баща имаха резервации за „Романтично-екстравагантно празненство“ в някакъв френски ресторант в „MGM Гранд“.

— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита баща ми, когато ме видя да разглеждам брошурата, оставена на кухненския плот: сърчица и фойерверки, трицветни знаменца над чиния с печена пуйка. — Или си намерил друг начин да прекараш празника без нас?

— Не, благодаря — той се опитваше да се държи мило с мен, но мисълта да бъда с него и Ксандра на тяхното романтично-незнамсикакво празненство ме притесняваше. — Имам други планове.

— Е, какво ще правиш тогава?

— Ще прекарам Деня на благодарността с друг човек.

— С кого? — осведоми се баща ми в рядък пристъп на родителска загриженост. — Някой приятел?

— Мога ли да се опитам да позная? — намеси се Ксандра, загледана в хладилника — боса, в блузата с лого на „Маями Долфинс“, с която спеше. — Същото лице, което непрекъснато изяжда портокалите и ябълките, които нося вкъщи.

— О, хайде стига — каза сънливо баща ми, застана зад нея и я обгърна с ръце, — онова малко русначе — как му беше името, Борис — ти харесва.

— Харесвам го, разбира се. Което вероятно е добре, защото и без това стои тук почти непрекъснато. — Дявол да го вземе — каза тя, отдръпвайки се от него, и се плясна по голото бедро, — кой е пуснал тук този комар? Тио, не разбирам защо не можеш да запомниш, че вратата към басейна трябва да се държи затворена. Казвала съм ти го безброй пъти.

— Е, разбира се, бих могъл да прекарам Деня на благодарността и с вас, ако държите — казах аз невъзмутимо, облегнат на бара. — Защо пък да не направя така?

Казах това, за да подразня Ксандра, и с удоволствие забелязах, че съм успял.

— Но резервацията е за двама — каза тя, отметна коса и погледна към баща ми.

— О, със сигурност ще успеят да измислят нещо.

— Ще се наложи да се обадим предварително.

— Ами добре, обади се — каза баща ми, тупна я малко пиянски по гърба и се отправи към дневната, за да провери резултатите от футболните мачове.

Ксандра и аз останахме за кратко така, вперили очи един в друг, докато тя отвърна поглед, сякаш от някакъв мрачен и непоносим образ на собственото си бъдеще. После каза безжизнено:

— Имам нужда от кафе.

— Не съм оставял тази врата отворена.

— Нямам представа кой го прави непрекъснато. Знам само, че онези странни хора, които продаваха продукти на „Амуей“89, не си източиха фонтана, преди да се преместят, и сега, където и да погледна, има милион комари — ето, тук лети друг, да му се не види.

— Виж какво, не се ядосвай. Не държа да идвам с вас.

Ксандра остави кутията с филтри за кафе-машината.

— Е, какво решаваш? — попита тя. — Да променям ли резервацията или не?

— За какво говорите вие двамата? — долетя приглушено гласът на баща ми от съседната стая, където се беше разположил сред поставки с кръгли следи от чаши, празни кутии от цигари и маркирани таблици за бакара.

— За нищо особено — подвикна Ксандра. После, няколко минути по-късно, когато машината засвистя и зарони капки кафе, тя потри очи и каза със сънено-хрипкав глас: — Не съм казвала, че не искам да дойдеш.

— Знам. Не твърдя, че си казвала. — После добавих: — И имай предвид, не аз оставям вратата отворена. Оставя я татко, когато излиза навън, за да говори по телефона.

Ксандра — протягайки се, за да свали от шкафа чашата си за кафе с лого на „Планет Холивуд“ — хвърли през рамо поглед към мен. — В действителност няма да вечеряш у тях, нали? — попита тя. — При онова момче, русначето или каквото е там?

— Не. Просто ще стоим тук и ще гледаме телевизия.

— Искаш ли да ви донеса нещо?

— Борис обича онези коктейлни наденички, които понякога донасяш. А пък аз обичам крилца. Люти.

— Нещо друго? Ами онези хапки — мини-такитос? Нали харесваш и тях?

— Ще бъде чудесно.

— Добре, ще ви уредя. Само не ми пипайте цигарите. Все ми е едно дали пушиш — тя вдигна ръка, за да възпре протестите ми, — не съм те спипвала, но някой краде пакети от този стек тук, а аз давам за такъв стек двайсет и пет долара седмично.

Откакто Борис се появи с насинено око, бях започнал да изграждам в съзнанието си образа на баща му като някакъв дебеловрат съветски функционер, подстриган почти до голо и със свински очички. В действителност — както установих с изненада, когато най-сетне се запознах с него — той беше изпит и бледен като умиращ от глад поет. С жълтеникав тен като растение, болно от хлороза, с хлътнали гърди, той пушеше непрестанно, носеше евтини ризи, които посивяваха след пране, и пиеше безбройни чаши подсладен чай. Но когато човек срещнеше погледа му, съзнаваше, че тази негова крехкост е измамна. Беше жилав, емоционален, лошото настроение го обгръщаше като мараня — с дребна кост и остри черти на лицето, също като Борис, но в погледа на зачервените му очи прозираше озлобление, а ситните му, остри зъби имаха кафеникав оттенък. Напомняше ми на побесняла лисица.

Макар че го бях зървал, а го бях и чул (него или някакъв човек, когото бях взел за него) да се блъска из къщата им онази нощ, всъщност се срещнах лице в лице с него едва няколко дни преди Деня на благодарността. Един ден, когато ние с Борис влязохме в дома им след училище, смеейки се и разговаряйки, го намерихме да седи изгърбен край кухненската маса, с бутилка и чаша пред себе си. Независимо от занемарените си дрехи, той носеше скъпи обувки и много златни бижута; а когато вдигна към нас зачервените си очи, ние млъкнахме незабавно. Въпреки че беше невисок, слаб човек, по лицето му бе изписано нещо, което подсказваше, че е по-добре да не го доближаваш.

— Здрасти — казах аз плахо.

— Здравей — отвърна той — с каменно лице, и много по-подчертан акцент от този на Борис — а после се обърна и каза на Борис нещо на украински. Последва кратък разговор, който следях с интерес. Интересно беше да се наблюдава как се променяше Борис, когато говореше на друг език — някак се оживяваше, нещо се събуждаше у него, сякаш в тялото му се настаняваше някаква различна, по-енергична личност.

После — съвсем неочаквано — господин Павликовски протегна и двете си ръце към мен.

— Благодаря — каза той прегракнало.

Въпреки че се боях да го доближа — имах чувството, че се доближавам до диво животно — аз все пак пристъпих напред и също протегнах двете си ръце, а той ги пое в своите, които бяха студени и загрубели.

— Ти си добър човек — каза той. Очите му бяха кръвясали, погледът — прекалено прочувствен. Искаше ми се да извърна очи, срамувах се от себе си.

— Бог да бъде винаги с теб и да те благослови — каза той. — За мен ти си като син. Защото прие моя син в семейството си.

„Семейството ми“? Погледнах объркано Борис.

Господин Павликовски също се обърна към него.

— Преведе ли му какво казах преди?

— Той каза, че тук ти си част от нашето семейство — каза Борис с отегчен тон, — и че ако има нещо, което може да направи за теб…

За моя огромна изненада господин Павликовски ме придърпа към себе си и ме прегърна силно, а аз затворих очи и се опитвах да не обръщам внимание на мириса, който той излъчваше: балсам за коса, телесни миризми, алкохол, както и някакъв остър, неприятно тежък одеколон.

— Това по какъв повод беше? — попитах тихо, когато вече бяхме горе, в стаята на Борис, и вратата беше затворена.

Борис подбели очи.

— Вярвай ми, не искаш да знаеш.

— Непрекъснато ли е пиян? Как не го изхвърлят от работа?

Борис се изкиска.

— Защото е високопоставен служител на фирмата — каза той. — Или нещо подобно.

Останахме в сумрачната, покрита с батикови тъкани стая на Борис, докато чухме как камионът на баща му потегля по входната алея.

— Доста време няма да се върне — каза Борис, а аз спуснах отново завесата. — Тормози се, задето ме оставя толкова дълго сам. Знае, че предстои празник и попита дали не мога да отида у вас.

— Е, ти и без това си непрекъснато у нас.

— Той знае това — каза Борис и прибра падналата пред очите му коса. — Затова ти благодари. Но — надявам се, че не възразяваш — аз не му дадох истинския ти адрес.

— Защо?

— Защото — той поприбра крака, за да мога да седна до него, без да чака да го моля — си мисля, че не ти се иска да се изтърси пиян посред нощ у вас. Да събуди баща ти и Ксандра, и да ги накара да станат от леглото. Освен това — ако стане дума — той мисли, че фамилното ти име е Потър.

— Защо?

— Така е по-добре — отвърна спокойно Борис. — Можеш да ми вярваш.

Двамата с Борис лежахме на пода пред телевизора у дома, ядяхме чипс, пиехме водка, и гледахме парада по случай Деня на благодарността, организиран от веригата магазини „Мейсис“. В Ню Йорк валеше сняг. Току-що бяха преминали няколко надуваеми фигури — Снупи, Роналд Макдоналд, Спондж Боб, мистър Пийнът90 — и група хавайски танцьори в препаски и полички от трева изпълняваха своя номер на Хералд Скуеър.

— Добре, че не съм на тяхно място — каза Борис. — Сигурно са им премръзнали задниците.

— Аха — отвърнах, но всъщност не обръщах внимание нито на надуваемите фигури, нито на танцьорите, нито на парада изобщо. Когато видях Хералд Скуеър на телевизионния екран, изпитах чувството, че съм изоставен някъде, на милиони светлинни години от земята, и улавям сигнали от зората на радиопредаванията, гласове на говорители и аплодисменти на публиката от една изчезнала цивилизация.

— Идиоти. Не мога да повярвам, че се обличат така. Тези момичета ще се озоват в болница — колкото и яростно да се оплакваше от горещината в Лас Вегас, Борис беше твърдо убеден, че всичко, което е „студено“, поболява хората: неотоплени басейни, климатикът у дома, и дори ледът в напитките.

Той се търкулна по гръб и ми подаде бутилката:

— Вие с майка ти ходехте ли да гледате този парад?

— Не.

— Защо? — попита Борис и даде чипс на Попър.

— „Некультурный“ — отвърнах с дума, която бях научил от него. — При това има прекалено много туристи.

Той запали цигара и подаде една и на мен.

— Натъжи ли се?

— Малко — отвърнах и се наклоних, за да си запаля цигарата от неговата кибритена клечка. Не можех да престана да си спомням как празнувахме Деня на благодарността преди; сцените се въртяха непрестанно пред очите ми като филм, който не можех да спра: виждах как майка ми шляпа боса, в стари джинси, скъсани на коленете, как отваря бутилка вино и ми налива безалкохолна джинджифилова бира в чаша за шампанско, вади маслини, включва уредбата, слага си смешната празнична престилка и разопакова пуешките гърди, които е купила за нас от китайския квартал, но веднага сбръчква нос и отстъпва назад заради миризмата — „О, Боже, Тио, това нещо е развалено, отвори ми вратата“ — амонячна смрад, от която се насълзяват очите, държи чинията пред себе си като невзривена граната и хуква надолу по пожарната стълба към контейнера за боклук на улицата, докато аз, надвесил се през прозореца, присмехулно имитирам отгоре повръщане. Тогава вечеряхме скромно с консервиран зелен фасул, консервирани боровинки и кафяв ориз с печени бадеми: „Нашият вегетарианско-социалистически Ден на Благодарността“, така го беше нарекла майка ми. Не бяхме се подготвяли старателно за празника, защото тя трябваше да завършва спешен проект; догодина, обеща тя (и двамата бяхме изтощени от смях; кой знае защо, разваленото пуешко ни беше развеселило), щяхме да наемем кола и да отидем на гости на приятеля й Джед във Върмонт, или пък да си направим резервации за някое страхотно място като „Грамърси Тавърн“. Само че това бъдеще така и не се осъществи; и аз празнувах своя алкохолно-чипсов Ден на благодарността с Борис пред телевизора.

— Какво ще ядем, Потър? — попита Борис и се почеса по корема.

— Какво? Да не си гладен?

Той поклати ръка ту на едната, ту на другата страна: comme ci, comme ça91.

— А ти?

— Не особено — чувствах небцето си като разранено от многото чипс, а и от цигарите започваше да ми се повдига.

Внезапно Борис се разкикоти шумно и седна.

— Слушай — той ме ритна и посочи към телевизора. — Чу ли това?

— Кое?

— Водещият на новините. Току-що честити празника на децата си. „Бастард и Кейси“.

— О, я стига.

На Борис постоянно му се случваше да чуе погрешно някоя английска дума — слухови недоразумения, понякога забавни, но често просто дразнещи.

— „Бастард и Кейси“! Това е гадно, а? Кейси как да е, ама да наречеш собственото си дете „Бастард“ на празник по телевизията?

— Не е казал такова нещо.

— Добре де, ти нали знаеш всичко, какво каза тогава?

— Откъде да знам какво, по дяволите, е казал?

— А защо тогава спориш с мен? Защо си въобразяваш, че винаги знаеш повече от мен? Какъв й е проблемът на тази страна? Как е успял толкова тъп народ да стане толкова богат и арогантен? Американци… филмови звезди… телевизионни звезди… дават на децата си имена като Епъл, Бланкет, Блу и Бастард92 и всякакви други идиотщини.

— И смисълът на това, което каза, е…?

— Смисълът на думите ми е, че демокрацията служи като извинение за всяка шибана дивотия. Насилие… алчност… глупост… всичко е окей, ако го правят американците. Така ли е? Прав ли съм?

— Ти май наистина не можеш да млъкнеш, а?

— Знам какво чух — ха! Бастард! Ето какво ще ти кажа. Ако си мисля, че детето ми е копеле, със сигурност ще му дам някакво друго шибано име.

В хладилника имаше крилца, такитос и коктейлни наденички, които Ксандра беше донесла, както и кнедли от китайския ресторант в един търговски център, където баща ми обичаше да се храни, но докато стигнем до яденето, водката (приносът на Борис към честването на празника) беше вече преполовена, и всеки момент можеше да ни прилошее. Борис — който понякога изпадаше в сериозно настроение, когато се напиеше, и проявяваше типично руската слабост към трудни теми и въпроси, на които не съществува отговор — седеше на мраморния плот на бара, размахваше вилица с набодена на нея коктейлна наденичка, и говореше малко хаотично за бедността, капитализма, промените в климата и за шибаното съсипване на света изобщо.

В някакъв момент, вече съвсем объркан, аз казах:

— Борис, млъквай. Не ми се слуша вече.

Той беше отишъл в стаята ми, за да вземе „Уолдън“, и четеше на глас един дълъг откъс, който по някакъв начин трябваше да подкрепи онова, което той настояваше да каже.

Хвърлената книга — за щастие с меки корици — ме улучи по скулата.

— „Изчезни“ — каза той на руски. — Махай се!

— Аз съм си у дома, тъп нещастник такъв.

Коктейлната наденичка — както си беше набодена на вилицата — прелетя покрай главата ми и едва не ме улучи. Но и двамата се смеехме. Към средата на следобеда бяхме се натаралянкали до ушите: търкаляхме се по килима, препъвахме се един друг, смеехме се и ругаехме, пълзяхме на четири крака. По телевизията предаваха някакъв футболен мач, и макар че той дразнеше и двама ни, не ни се занимаваше да търсим дистанционното, за да сменим канала. Борис се беше насвяткал така, че се опитваше да говори с мен на руски.

— Говори на английски или млъкни — казах аз, опитвайки се да се задържа, хванал парапета на стълбата, и се приведох така несръчно, за да избегна удара му, че паднах върху ниската масичка.

— Ти меня достал! Пошёл ты!93

— Дрън-дрън-дрън — отвърнах аз с лигав момичешки глас, легнал по корем на килима. Подът се люлееше и надигаше като корабна палуба. — Балалайка-таратайка.

— Шибан „телик“ — каза Борис, рухвайки на пода до мен и ритна смешно в посока към телевизора. — Не ми се гледат тези лайна.

— Ами виж какво, да му се не види — търкулнах се на една страна, притиснал ръка към стомаха си, — и на мен не ми се гледа.

Всичко се размиваше пред очите ми, около предметите имаше ореоли, трептящи извън обичайните им граници.

— Хайде да гледаме времената — каза Борис и запълзя на колене през дневната. — Искаме да видим какви са времената в Нова Гвинея.

— Ще трябва ти да търсиш, не знам на кой канал е.

— Дубай! — възкликна Борис, рухвайки на четири крака — последва сълзлив поток руска реч, в която разпознах една-две нецензурни думи.

— Английский! Говори на английски!

— Там сняг вали? — той ме хвана за рамото и ме разтърси. — Човекът казва, че вали сняг, луд човек, ты видеш?! Сняг в Дубай! Чудо, Потър! Гледай!

— Това е Дъблин, задник такъв. Не е Дубай.

— Вали отсюда! Разкарай се!

Тогава трябва да съм скъсал лентата (това се случваше много често, когато Борис идваше у нас с бутилка), защото следващото, което помня, е съвсем различна светлина, в която стоях на колене до плъзгащите се врати, до мен на килима имаше локва повръщано, а аз бях подпрял чело на стъклото. Борис спеше дълбоко, легнал по корем и хъркаше щастливо, провесил ръка от дивана. Попчик също спеше, подпрял доволно муцуна върху тила на Борис. Чувствах се отвратително. Една мъртва пеперуда се люшкаше по повърхността на водата в басейна. Чуваше се ясно бръмченето на някаква машина. Удавени щурци и бръмбари се мятаха, понесени от завихрената вода в пластмасовите цедки на филтрите. Отгоре залязващото слънце озаряваше крещящо ярко и безчовечно кървавите пластове облаци, които навеждаха на мисли за края на дните, кадри от катастрофи и унищожение: взривяване на атоли в Тихия океан, дивеч, препускащ пред стена от пламъци.

Ако Борис не беше там, може би щях да се разплача. Вместо това отидох в банята, повърнах отново, и след като пих вода от чешмата, се върнах с хартиени салфетки и почистих мръсотията, въпреки главоболието, толкова силно, че едва можех да гледам. Повръщаното имаше ужасен оранжев цвят от пилешките крилца на скара и беше много трудно да се почисти, беше оставило петно, и докато го търках с препарата за миене на чинии, аз се опитвах с все сили да се вкопча в някоя успокояваща мисъл за Ню Йорк — за жилището на семейство Барбър с китайския порцелан и дружелюбните портиери, а също и за безвремието в усамотеното жилище на Хоуби, със старите книги и шумно тиктакащите часовници, със старите мебели и плюшените завеси, където навсякъде се бе утаило миналото — тихи стаи, в които всичко беше спокойно и имаше смисъл. Често се случваше нощем, когато съзнанието, че съм на напълно чуждо място, ме притиснеше особено силно, да се приспивам с мисли за неговата работилница, за плътния мирис на пчелен восък и стърготини от розово дърво, а после и за тесните стълби, водещи към дневната, където прашни слънчеви лъчи озаряваха ориенталските килими.

„Ще се обадя“, казах си тогава. И защо не? Бях все още достатъчно пиян, за да реша, че това е добра идея. Но телефонът звъня безконечно без отговор. Накрая, след два или три опита, и след като бях седял потиснато около половин час пред телевизора — гадеше ми се, потях се, стомахът ме болеше жестоко, гледах канала за времето, заледявания по пътищата, студени фронтове преминават над Монтана — реших да се обадя на Анди и отидох в кухнята, за да не събудя Борис. Китси вдигна слушалката.

— Не можем да говорим — каза тя припряно, когато разбра, че съм аз. — Закъсняваме, тъкмо отиваме на вечеря.

— Къде? — попитах, примигвайки. Главата все още ме болеше така, че едва успявах да стоя прав.

— У семейство Ван Нес, на Пето Авеню. Приятели на мама.

На фона се чуваха неясно хленченето на Тоди и ревът на Плат: „Остави ме на мира!“

— Мога ли само да поздравя Анди? — попитах, забил поглед в кухненския под.

— Не, наистина, ние… идвам, мамо! — чух я да вика. А на мен каза: — Честит Ден на благодарността.

— И на теб — отвърнах — и предай поздрави на всички.

Но тя вече беше затворила.

Безпокойствата ми, свързани с бащата на Борис, се поуталожиха, откакто той бе взел двете ми ръце в своите и ми беше благодарил, че помагам на Борис. Въпреки че видът на господин Павликовски („Мистър!“, кискаше се Борис) действително беше плашещ, аз все пак започвах да си мисля, че той не е толкова ужасен, колкото изглежда. Два пъти през седмицата след Деня на благодарността, когато се прибирахме от училище, го заварвахме в кухнята — разменяхме измънкани незначителни фрази, нищо повече, а той седеше на кухненската маса, пиеше на един дъх чаши водка и попиваше потното си чело с хартиена салфетка, с потъмняла от мазния балсам русолява коса, и слушаше много високо новини на руски по разнебитеното си радио. Но после, една вечер, докато седяхме долу с Попър (когото бях довел от вкъщи) и гледахме стар филм с Питър Лоре, „Звярът с петте пръста“, външната врата се хлопна с трясък.

Борис се плесна по челото.

— Мамка му!

И преди да разбера какво става, той тикна Попър в ръцете ми, дръпна ме за яката, за да стана, и ме забута назад.

— Какво…?

Борис махна с ръка — „просто се махай“.

— Кучето — изсъска той, — баща ми ще го убие. Бързай.

Минах тичешком през кухнята, и — колкото можех по-тихо — се измъкнах през задната врата. Навън беше много тъмно. За първи път в живота си Попър не издаваше звук. Пуснах го на земята, защото знаех, че няма да се отдели от мен, и заобиколих към прозорците на дневната, които нямаха завеси.

Баща му вървеше с бастун — виждах това за първи път. Опирайки се тежко на него, той куцукаше из ярко осветената стая като театрален герой на сцената. Борис стоеше прав, кръстосал ръце пред хилавите си гърди, сякаш се прегръщаше сам.

Двамата се караха — или по-скоро баща му говореше нещо гневно. Борис бе вперил очи в пода. Косата му падаше пред лицето, така че виждах само върха на носа му.

Изведнъж, отмятайки глава, Борис каза нещо рязко и се обърна, за да излезе. Тогава — с такава внезапно избухнала ярост, че едва успях да го проследя — ръката на баща му се стрелна като змия с бастуна и удари Борис през гърба, по раменете, поваляйки го на пода. Преди да успее да стане — беше се изправил на четири крака — господин Павликовски го ритна, поваляйки го отново, а после го сграбчи за ризата откъм гърба и го изправи, залитащ, на крака. Крещейки и ругаейки на руски, той го удари през лицето с червената си, окичена с пръстени ръка — веднъж с дланта, веднъж с опакото на ръката. После го блъсна така, че Борис залитна към средата на стаята, а баща му вдигна извития край на бастуна и го удари през лицето.

Почти изпаднал в шок, аз заотстъпвах от прозореца — бях изгубил ориентация дотолкова, че се препънах в някакъв чувал с боклук и паднах. Попър — стреснат от шума — тичаше напред-назад, скимтейки високо и жалостиво. Точно когато ставах с усилие — обзет от паника, сред дрънчене на кутии и бутилки от бира — вратата се отвори рязко и на бетона се очерта правоъгълник от жълта светлина. Изправих се колкото можех по-бързо, грабнах Попър и хукнах да бягам.

Оказа се обаче, че е само Борис. Той ме настигна, сграбчи ме за ръката и ме повлече надолу по улицата.

— Божичко — казах — дърпайки се леко, за да погледна назад. — Какво беше това?

Зад нас вратата на къщата отново се отвори широко. Силуетът на господин Павликовски се очерта в светлината от коридора — той се крепеше с една ръка, за да не падне, размахваше юмрук и крещеше на руски.

Борис продължаваше да ме дърпа напред.

— Хайде!

Двамата затичахме надолу по тъмната улица, обувките ни шляпаха по асфалта, докато най-сетне гласът на баща му не заглъхна.

— Да му се не види — казах, забавяйки крачка, когато завихме зад един ъгъл. Сърцето ми се блъскаше в гърдите, виеше ми се свят; Попър скимтеше и се боричкаше, за да се освободи, а когато го оставих на асфалта, той започна да препуска в кръг около нас. — Какво става?

— О, нищо — каза Борис, с неразбираемо бодър тон и избърса носа си, издавайки влажен, смъркащ звук. — „Буря в чаша вода“, така казваме в Полша. Просто не беше на себе си.

Наведох се напред, подпрял ръце на коленете си, в опит да си поема дъх.

— Не беше на себе си от гняв или от пиене?

— И от двете. За щастие не видя Попчик, иначе… не знам какво щеше да стане. Той смята, че кучетата трябва да стоят отвън. Ето — каза той, вдигайки нагоре една бутилка водка, — виж какво има тук! Измъкнах я, докато излизах.

Помирисах кръвта по него, преди да я видя. Лунният сърп не беше много голям, но все пак светлината беше достатъчна, за да мога да виждам — и когато застанах пред него и го погледнах право в лицето, разбрах, че от носа му се лее кръв и ризата му е потъмняла от нея.

— Майчице! — казах, все още задъхан. — Добре ли си?

— Хайде да отидем на детската площадка, за да се посъвземем — каза Борис. Лицето му, както казах, беше в ужасно състояние: едното му око беше подуто, на челото му имаше грозна, извита рана, от която също течеше кръв.

— Борис! Трябва да отидем у дома.

Той повдигна едната си вежда.

— У дома?

— У нас. Където и да е. Изглеждаш зле.

Той се ухили, оголвайки окървавените си зъби, и ме смушка с лакът в ребрата.

— А, не, имам нужда да пийна нещо, преди да се изправя пред Ксандра. Хайде де, Потър. Нали няма да е зле да се поотпуснем с нещо? След всичко това?

На детската площадка до недовършения общински център пързалките хвърляха сребристи отблясъци на лунната светлина. Седяхме на ръба на празния фонтан, провесили крака в сухия басейн, и си подавахме бутилката, докато започнахме да губим представа за времето.

— Никога не съм виждал нещо по-шантаво — казах и избърсах устата си с ръка. Звездите бяха започнали леко да се въртят.

Борис — подпрял се на ръце, вдигнал лице към небето — си пееше нещо на полски.

— Много е страшен, да му се не види — казах. — Баща ти.

— Да — отвърна весело Борис и избърса уста в рамото си, в изпоцапаната с кръв риза. — Убивал е хора. Веднъж преби някакъв човек до смърт в една мина.

— Глупости!

— Не, истина е. Случи се в Нова Гвинея. Опита се да представи нещата така, като че ли са се откъснали големи камъни и са премазали човека, но все пак се наложи да напуснем незабавно страната.

Замислих се над чутото.

— Баща ти не е… ммм, много як — казах. — Искам да кажа, не виждам как…

— Не, не с юмруци. А с — как му викате — той замахна с ръка, сякаш удряше нещо — тръбен ключ.

Мълчах. В жеста на Борис, който имитираше удара с тръбен ключ, имаше нещо, което подсказваше, че говори истината.

Борис — който се опитваше да си запали цигара — въздъхна, издишвайки дим.

— Искаш ли? — той ми подаде цигарата и си запали нова, после потърка брадичката си с кокалчетата на пръстите и каза: — Ох! — плъзгайки напред-назад пръсти по нея.

— Боли ли?

Той се засмя сънливо и ме удари по рамото:

— А ти как мислиш, идиот такъв?

Скоро и двамата вече залитахме от смях и пълзяхме на четири крака по чакъла. Колкото и пиян да бях, мислите ми бяха странно ясни и хладни, сякаш гледах всичко отдалече. После, в някакъв момент — покрити с прах от търкалянето и боричкането по земята — ние вече вървяхме, залитайки, към къщи, в почти пълен мрак, сред редиците пусти къщи, обгърнати от гигантската пустинна нощ, под ярко просветващите звезди, а Попчик подтичваше отзад, докато ние се люшкахме насам-натам и се смеехме така силно, че се задавяхме, задъхвахме и едва не повръщахме край пътя.

Той пееше с пълно гърло, същата песен като преди:

Ритнах го.

— На английски!

— Ето, ще те науча да я пееш. А-а-а…

— Кажи ми какво означават думите.

— Добре, ще ти кажа. „Имало някога две котенца малки…“ — запя Борис:

— „Две котенца малки“?

Той се опита да ме удари и едва не падна.

— Майната ти! Не съм стигнал до хубавата част.

Избърса устата си с ръка, отметна глава и запя:

Когато стигнахме до вкъщи — вдигахме прекалено много шум и постоянно си шъткахме един на друг — видяхме, че гаражът беше празен — у дома нямаше никого.

— Слава Богу! — възкликна Борис разпалено, просвайки се на бетона, за да благодари на Господ.

Хванах го за яката на ризата.

— Ставай!

Вътре — на светло — стана ясно, че той е в ужасно състояние: навсякъде по него имаше кръв; окото му беше само един процеп в лъскавата, подпухнала кожа.

— Стой така — казах, пуснах го да седне в средата на килима в дневната, и отидох със залитане в банята, за да намеря нещо, с което да почистя раната му. Само че там нямаше нищо друго освен шампоан и шише със зелен парфюм, спечелено от Ксандра на някаква игра с награди в хотел „Уин“. В замъгления ми от пиене мозък проблесна нещо, което ми беше казвала майка ми — че ако няма друг антисептик, може да се ползва и парфюм, и аз се върнах в дневната, където Борис се търкаляше на килима, а Попър душеше обезпокоено окървавената му риза.

— Ето — казах, избутах кучето настрана и започнах да попивам окървавеното място на челото му с навлажнена кърпа. — Не мърдай.

Борис се отдръпна и изръмжа:

— Какво правиш, по дяволите?

— Млъквай — отвърнах, придържайки косата му така, че да не пада в очите.

Той измърмори нещо на руски. Опитвах се да действам внимателно, но бях не по-малко пиян от него, и когато пръснах раната с парфюм, той изпищя и ме цапна през устата.

— Какво, да му се не види… — казах, докосвайки устната си — когато отделих пръсти от нея, по тях имаше кръв. — Виж какво ми направи.

— Блядь94 — изрева той, закашля се и замахна с ръка във въздуха. — Това вони. С какво ме наплеска, курво?

Избухнах в смях; не можех да спра.

— Копеле — изрева той и ме блъсна така силно, че паднах. Но и той се смееше. Протегна ръка, за да ми помогне да стана, но аз я отблъснах с ритник.

— Разкарай се! — смеех се толкова силно, че едва успявах да произнеса думите. — Миришеш ми на Ксандра.

— Господи, ще се задуша. Трябва да смъкна това нещо от себе си.

Излязохме, залитайки, навън — смъквайки в движение дрехите си, подскачайки на един крак, докато събувахме панталоните си — и скочихме в басейна: лоша идея, осъзнах го в необратимия миг, когато вече политах надолу, преди да се забия във водата, мъртвопиян и толкова зашеметен, че не бях в състояние дори да ходя. Студената вода ме блъсна с такава сила, че почти ми изкара дъха.

Изплувах с усилие на повърхността: очите ми смъдяха, хлорът изгаряше отвътре носа ми. В лицето ми пръсна вода и аз я изплюх обратно, към него. Той беше едно неясно бяло петно в мрака, с хлътнали бузи и тъмна коса, залепнала от двете страни на главата му. Започнахме да се боричкаме със смях, натискахме се един друг под водата, макар че зъбите ми тракаха от студ и се чувствах прекалено зле и прекалено пиян, за да разигравам циркове във вода, дълбока повече от два метра.

Борис се гмурна. Една ръка се сключи около глезена ми, дръпна ме и аз се озовах под водата, вперил поглед в тъмна стена, изпъстрена с мехурчета.

Задърпах се, боричках се. Все едно, че отново се бях озовал в музея, пленен в някакво тъмно пространство, без път нагоре и навън. Блъсках се, гърчех се, издишвайки с паникьосано бълбукане въздух, който излиташе нагоре пред очите ми: под водата забиха камбани и падна мрак. Накрая — точно когато вече щях да напълня дробовете си с вода — успях да се изтръгна и изскочих на повърхността.

Поемайки задавено въздух, аз се вкопчих задъхан в ръба на басейна. Когато погледът ми се изясни, видях Борис, ругаейки и кашляйки, да се гмурва в посока към стълбите. Задушавайки се от гняв, аз се насочих с подскоци и плуване към него и придърпах с крак глезена му така, че той се пльосна по лице във водата.

— Задник — изломотих, когато той изплува, пляскайки, на повърхността. Опитваше се да каже нещо, но аз плиснах вода в лицето му, и пак, и пак, а после вкопчих пръсти в косата му и го натиснах отново под водата.

— Гадно лайно такова — закрещях, когато той отново се появи на повърхността, задъхан, а по лицето му се стичаше вода. — Никога повече не прави това с мен!

Държах двете си ръце на раменете му и се канех да се гмурна, натискайки го под себе си — да го задържа под водата дълго, наистина дълго — когато той се пресегна, стисна ме за ръката и аз забелязах, че е пребледнял и трепери.

— Стига — произнесе той задъхано и тогава осъзнах колко странен и нефокусиран е погледът му.

— Хей казах, — добре ли си?

Но той кашляше прекалено силно, за да отговори. Носът му отново кървеше, между пръстите му бликаше тъмна кръв. Помогнах му да излезе и двамата рухнахме върху стълбите на басейна, наполовина във водата, наполовина вън от нея, прекалено изтощени, за да излезем напълно от нея.

Събуди ме силна слънчева светлина. Лежахме в моето легло: с влажни коси, полусъблечени, потръпващи от студ в климатизираната стая, а Попър похъркваше между нас. Чаршафите бяха влажни и воняха на хлор; главата ми се цепеше от болка, в устата си чувствах противен метален вкус, като че ли бях смукал шепа дребни монети.

Известно време лежах напълно неподвижно от страх, че може да повърна, ако променя положението на главата си дори с четвърт инч, после — много внимателно — седнах в леглото.

— Борис? — казах, потривайки буза с длан. По калъфката на възглавницата имаше засъхнали следи от кръв. — Буден ли си?

— Ох, Божичко — изпъшка Борис, мъртвешки бледен и целият лепкав от пот, и се търкулна по корем, вкопчвайки се в матрака. Беше напълно гол, ако изключим гривните с шипове, като на Сид Вишъс, и слиповете, които като че ли бяха мои. — Сега ще повърна.

— Не тук — сритах го. — Ставай.

Мърморейки, той излезе, залитайки. Чувах го как повръща в моята баня. От звука започна да ми се гади, но и ме обзе нещо като истерия. Търкулнах се на една страна и започнах да се кискам, притиснал уста във възглавницата. Когато той се появи с неуверена крачка, притиснал ръце от двете страни на главата си, огледах шокирано синьо-черното му око, спечената кръв около ноздрите и хваналата коричка рана на челото му.

— Леле — казах, — това изглежда зле. Трябва да ти сложат шевове.

— Знаеш ли какво? — каза Борис, хвърляйки се по корем на матрака.

— Какво?

— Закъснели сме за шибаното училище!

Двамата се търкулнахме по гръб и заревахме от смях. Въпреки отпадналостта и гаденето, имах чувството, че никога няма да спра.

Борис се приведе встрани, опипвайки с една ръка за нещо, което се намираше на пода. След миг главата му отново се появи над ръба на леглото.

— Я! Какво е това?

Седнах и протегнах алчно ръка към чашата с вода, или това, което мислех за вода, а когато той я тикна под носа ми, се задавих от миризмата.

Борис вече виеше от смях. Бърз като светкавица, той скочи върху мен: целият сякаш се състоеше от остри кокали и лепкава от пот плът, миришеше на пот, повръщано, но имаше и още някаква остра миризма на мръсно, като застояла вода в езеро. После ме ощипа силно по бузата и плисна чашата с водка в лицето ми.

— Време е да си вземеш лекарството! Спокойно, спокойно — продължи той, когато аз блъснах чашата, тя отхвръкна, а после го ударих по устата, кос удар, който нямаше особен ефект. Попър джафкаше възбудено. Борис стисна шията ми с ръце, сграбчи мръсната ми вчерашна риза и се опита да я натъпче в устата ми, но аз реагирах по-бързо и го блъснах на леглото така, че главата му се удари в стената.

— О, по дяволите! — каза той, потривайки сънливо лице с отворена длан, и се изкиска.

Изправих се неуверено, потръпвайки от стичащата се по кожата ми студена пот, и тръгнах към банята, където на една-две силни струи — подпрял се с длани на стената — изпразних съдържанието на стомаха си в тоалетната чиния. Чувах как Борис се смее в съседната стая.

— Пъхни два пръста в гърлото — подвикна той, а после и още нещо, което не чух заради новия пристъп на гадене.

Когато всичко приключи, плюх един-два пъти, после избърсах устата си с опакото на ръката. Банята беше в ужасно състояние: душът капеше, вратата стоеше широко отворена, газех по подгизнали хавлии и окървавени хавлиени кърпи, разпилени на пода. Все още потръпвайки след повръщането, пуснах водата в умивалника и пих от шепата си, после наплисках лицето си. Огледалният ми образ, гол до кръста, беше блед, с присвити рамене и подута устна — там, където Борис ме беше цапардосал предната нощ.

Борис все още лежеше на пода, отпуснат, като че ли тялото му беше лишено от кости, опрял глава на стената. Когато се върнах, той отвори здравото си око и се изкиска, като ме видя.

— Вече е по-добре, а?

— Майната ти! Да не си посмял да говориш с мен.

— Пада ти се. Нали ти казах да не се моткаш с тази чаша?

— Кой, аз?

— Не помниш, нали? — той докосна с език горната си устна, за да провери дали не е започнала да кърви отново. Сега, когато беше без риза, се виждаха изхвръкналите му ребра, следите от побои и обрив от горещина високо горе на гърдите. — Беше много лоша идея да оставяш тази чаша на пода. Лош късмет! Казах ти да не я оставяш там! Докара ни уроки!

— Не беше необходимо да я изливаш на главата ми — казах, търсейки пипнешком очилата си, и се пресегнах да взема първия попаднал ми слип от общата купчина мръсно бельо на пода.

Борис стисна с два пръста горната част на носа си и се засмя.

— Просто се опитвах да ти помогна. Едно малко питие ще те накара да се почувстваш по-добре.

— Да бе, много благодаря.

— Вярно е. Ако не го повърнеш. Главоболието ще ти мине като по вълшебство. Баща ми не е от хората, склонни да помагат, но това е нещо полезно, което знам от него. Най-хубаво от всичко е една добра, изстудена бира — ако има.

— Ей, я ела тук — казах аз. Стоях на прозореца и се взирах надолу, към басейна.

— Мхм?

— Ела да погледнеш. Искам да видиш това долу.

— Просто ми го опиши — измърмори Борис, без да помръдне. — Не ми се става.

— Най-добре ще е да станеш — картината на долния етаж беше такава, сякаш там се бе разиграло убийство. Следа от кървави капки водеше по каменните плочи към басейна. Обувки, джинси, една окървавена риза, бяха безредно разпилени наоколо. Една от протритите обувки на Борис лежеше на дъното в дълбоката част на басейна. И което беше по-лошо — голямо петно от повръщано плуваше като мазна пяна в плитката вода край стъпалата.

Накрая, след няколко не особено ентусиазирани опита да почистим басейна с вакуумната машина, се озовахме седнали в кухнята, на бара, пушехме от татковия „Вайсрой“ и разговаряхме. Наближаваше обяд — беше прекалено късно, излишно бе дори да обмисляме дали да отидем на училище. Борис — раздърпан, с безумен вид, с риза, разпрана и провиснала от едното му рамо, тръшкаше вратите на шкафовете и се оплакваше горчиво, че нямало чай — беше направил отвратително кафе по руски маниер, като го свари с утайката в една тенджерка на печката.

— Не, не — каза той, когато аз си сипах в една чаша с нормални размери. — Много е силно, пие се в много малка чаша.

Опитах го и изкривих лице.

Той натопи пръст в кафето и го облиза.

— Не би било зле, ако имаше бисквити.

— Сигурно се шегуваш.

— А хляб с масло? — попита той с надежда.

Смъкнах се от плота — много предпазливо, защото главата ме болеше — и започнах да търся, докато не попаднах на едно чекмедже, пълно с пликчета захар и пакети тортиля чипс, които Ксандра бе взела от бюфета на бара и бе донесла у дома.

— Побъркана работа — казах, загледан в лицето му.

— Кое?

— Това, което направи баща ти.

— Това не е нищо — измънка Борис и извъртя глава настрана, за да може да напъха цяло парче чипс в устата си. — Веднъж ми счупи ребро.

След дълго мълчание, защото не ми дойде на ум какво друго да кажа, отбелязах:

— Не е много страшно да ти счупят ребро.

— Не, но боли. Ето, това — той издърпа нагоре ризата си и ми го показа.

— Стори ми се, че ще те убие.

Той побутна с рамо рамото ми.

— Е, аз го предизвиках умишлено. Озъбих му се. За да можеш да измъкнеш Попчик. Виж, всичко е наред — каза той със снизходителен тон, защото продължавах да не откъсвам поглед от него. — Снощи беснееше с пяна на устата, но когато ме види, ще съжали.

— Може би трябва да останеш тук известно време.

Борис се облегна назад, подпирайки се на ръце, и ми се усмихна пренебрежително.

— Няма за какво да се тръшкаш толкова. Той изпада понякога в депресия, това е всичко.

— Ха! — в старите дни, преминали под знака на „Джони Уокър“ с черния етикет — когато повръщаше по ризата си, и вбесените му колеги звъняха по телефона у нас — баща ми (понякога облян в сълзи), обясняваше своите пристъпи на ярост с „депресия“.

Борис се разсмя — изглеждаше искрено развеселен.

— И какво? Ти понякога не се ли натъжаваш?

— Той трябва да бъде изпратен в затвора, задето ти причинява това.

— О, моля те — лошото кафе омръзна на Борис и той се упъти към хладилника, за да търси бира. — Баща ми има лош характер, безспорно, но ме обича. Когато напусна Украйна, можеше да ме остави при една съседка. Така стана с приятелите ми Макс и Серьожа — Макс заживя на улицата. Освен това, ако гледаме така на нещата, аз самият би трябвало да бъда в затвора.

— Моля?

— Веднъж се опитах да го убия. Наистина! — допълни той, като забеляза как го гледам. — Опитах се.

— Не ти вярвам.

— Не, вярно е — каза той примирено. — Това ме кара да се чувствам много зле. През последната ни зима в Украйна го подмамих да излезе навън — беше толкова пиян, че го направи. А после заключих вратата. Мислех, че със сигурност ще умре в снега. А сега трябва да съм доволен, че не умря, нали? — той избухна в силен смях. — В противен случай щях да си вися в Украйна, Боже мили. И да се храня от контейнерите за боклук. Да спя по гарите.

— Какво стана тогава?

— Не знам. Не беше достатъчно късно през нощта. Някой го беше видял и го прибрал с кола — предполагам, че е била някоя жена, кой знае? Така или иначе, тогава беше продължил да пие, успя да се прибере след няколко дни — за мой късмет не помнеше какво беше станало! Вместо това ми донесе футболна топка и каза, че занапред ще пие само бира. Издържа около месец.

Потърках едното си око зад очилата.

— А какво смяташ да кажеш в училище?

Той отвори бирата.

— Моля?

— Е, искам да кажа — следата от удар по лицето му имаше цвят на сурово месо. — Нали хората ще питат.

Той се ухили и ме смушка с лакът.

— Ще им кажа, че ти си го направил.

— Не, сериозно.

— Говоря сериозно.

— Борис, това не е смешно.

— О, хайде де. Футбол, скейтборд — черната му коса падаше като сянка пред лицето му и той я отметна назад. — Нали не искаш да ме отведат оттук?

— Така е — казах, след неловка пауза.

— Защото иначе — Полша — той ми подаде бирата. — Мисля, че там ще бъде. Там ще ме депортират. Въпреки че в Полша — той се разсмя внезапно, едно изненадващо излайване — е по-добре, отколкото в Украйна, Божичко!

— Не могат да те върнат там, нали?

Той погледна смръщено ръцете си, които бяха мръсни, краищата на ноктите му бяха червени от кръв.

— Не — каза той ожесточено. — Защото преди това ще се самоубия.

— О, хлип, хлип, хлип!

Борис постоянно заплашваше, че ще се самоубие по една или друга причина.

— Говоря истината! По-добре да умра. Предпочитам да съм мъртъв.

— Не, не предпочиташ.

— Да, предпочитам! Зимата — нямаш представа каква е там. Дори въздухът е ужасен. Навсякъде сив бетон, а вятърът…

— Е, все някога сигурно идва лято.

— О, Господи! — той взе от мен цигарата, дръпна силно от нея, и издиша струя дим към тавана. — Комари. Смрадлива кал. Всичко мирише на мухъл. Бях толкова гладен и самотен — наистина, понякога ме мъчеше такъв глад, сериозно, че отивах на брега на реката и се питах дали да не се удавя.

Главата ме болеше. Дрехите на Борис (всъщност моите дрехи) се въртяха в сушилнята. Навън слънцето грееше ярко и жестоко.

— За теб не знам — казах, поемайки цигарата от него, — но аз имам нужда от някаква истинска храна.

— Какво да правим тогава?

— Трябваше да идем на училище.

— Хм — Борис вече беше обяснил, че ходи на училище, защото и аз ходя, и защото няма какво друго да се прави.

— Не, сериозно. Трябваше да отидем. Днес в менюто има пица.

Борис изкриви лице в гримаса на искрено съжаление.

— Да му се не види. — Училището имаше и друга страна — там поне ни хранеха. — Сега вече е много късно.

Понякога нощем се будех разплакан. Най-лошата страна на експлозията беше, че я носех в тялото си — горещината, разтърсващата до кости ударна вълна. В сънищата ми винаги имаше два пътя, по които можех да изляза оттам — един светъл и един тъмен. Налагаше се да избера тъмния, защото по светлия беше много горещо и се виждаше как трептят пламъци. Но на тъмния път бяха труповете.

За щастие Борис никога не се стряскаше и никога не проявяваше раздразнение, когато го будех, като че ли идваше от свят, в който в един среднощен вопъл от мъка няма нищо толкова необичайно. Понякога той вземаше Попчик — който хъркаше пред леглото ни — и го поставяше, като отпусната, сънлива купчинка — на гърдите ми. Така закотвен — чувствайки топлината на телата им край мен — аз лежах, броях на испански или се опитвах да си припомня всички думи, които знаех на руски (повечето нецензурни), докато не заспях отново.

Когато бях току-що пристигнал във Вегас, се опитвах да се почувствам по-добре, представяйки си, че майка ми е още жива и че животът й тече съгласно обичайната нюйоркска рутина — разменя по някоя дума с портиерите, купува си кафе и мъфин от закусвалнята, чака на перона „шестицата“, застанала до сергията за вестници. Но не успях да поддържам дълго тази илюзия. Сега, когато заравях лице в чужда възглавница, която изобщо не миришеше на нея, нито пък на дома, мислех за апартамента на семейство Барбър на Парк Авеню или, понякога, за къщата на Хоуби в Гринич Вилидж.

Това писмо пристигна, пъхнато в старо издание на „Вятър, пясък и звезди“95 на Сент-Екзюпери, което четях и препрочитах. Държах писмото в книгата, където постепенно ставаше все по-изпомачкано и мръсно от постоянно четене.

Борис беше единственият човек във Вегас, на когото бях разказал как загина майка ми — за негова чест може да се каже, че той прие описанието с лекота; в собствения си живот бе преживял толкова хаос и насилие, че разказът ми като че ли изобщо не го шокира. Беше виждал големи експлозии в мините около Бату Хиджау96 и други места, за които никога не бях чувал, където работел баща му, и — без да познава подробностите — беше в състояние да направи доста точни предположения за типа експлозиви, които са били използвани. Колкото и да беше бъбрив, у него имаше и някаква потайност, и аз му вярвах, че няма да разкаже нищо никому, без да се налага да го моля за това. Може би защото самият той беше без майка и се беше привързвал силно към хора като Бами, „асистента“ на баща му, Евгений, и Джуди, жената на собственика на кръчмата в Кармиуолог — той не намираше нищо странно в моята привързаност към Хоуби.

— Хората обещават да пишат, а не пишат — каза той веднъж, когато седяхме в кухнята и гледахме последното писмо от Хоуби. — А този приятел ти пише постоянно.

— Да, той е мил човек.

Бях се отказал от опитите си да обясня на Борис що за човек бе Хоуби: да опиша къщата, работилницата, обичая му да изслушва внимателно, което толкова го отличаваше от моя баща, и най-вече създаваната от него приятна духовна атмосфера — мъглива, есенна; мекия, дружелюбен микроклимат, благодарение на който в негово присъствие се чувствах уютно и в безопасност.

Борис бръкна с пръст в отворения буркан с фъстъчено масло на масата между нас и го облиза. Беше започнал да харесва фъстъченото масло, което (както и бонбоните „маршмалоу“) не се намирало лесно в Русия.

— Стар педал, а? — попита той.

Бях слисан.

— Не — отвърнах бързо; а после: — Не знам.

— Няма значение — каза Борис и ми подаде буркана. — Познавам някои много мили дърти педали.

— Струва ми се, че не е — казах колебливо.

Борис сви рамене.

— На кого му пука? Нали се държи добре с теб? Никой от нас не намира достатъчно доброта в този свят, така ли е?

Борис бе започнал да харесва баща ми, и той му отговаряше със същото. Той разбираше по-добре от мен как баща ми си изкарва прехраната; и макар да знаеше, без някой да му го е обяснявал, че трябва да не припарва до баща ми, когато той губи, той знаеше също и че баща ми има нужда от нещо, което аз нямах желание да му дам: а именно публика, когато му вървеше и печелеше постоянно, когато крачеше из кухнята, нагълтал се със стимуланти и неадекватен от недоспиване, и търсеше някой да изслуша разказите му и да го похвали, че се е справил прекрасно. Когато го чуехме долу, оживен и главозамаян от някоя печалба — блъскаше се възторжено в предметите и вдигаше много шум — Борис оставяше книгата си и слизаше долу, където седеше и търпеливо слушаше досадните възстановки на вечерта, прекарана на масата за бакара, които правеше баща ми — той описваше играта карта по карта, а после често се прехвърляше към мъчителни (за мен) спомени за сходни триумфи, чак до студентските му години и провалената актьорска кариера.

— Не си ми казвал, че баща ти е играл в киното! — заяви веднъж Борис, връщайки се горе с чаша вече изстинал чай.

— Не е участвал в много филми — май само в два.

— Ама разбираш ли, онзи — той е наистина голям филм — онзи, полицейския, за корумпираните ченгета, как се казваше?

— Ролята му там не е много голяма. Появява се кажи-речи за секунда. Дали му ролята на някакъв адвокат, когото застрелват на улицата.

Борис сви рамене.

— Много важно. Все пак е интересно. Ако отиде някога в Украйна, хората ще се държат с него като със звезда.

— Да върви тогава, и да вземе Ксандра със себе си.

Ентусиазмът, с който Борис приемаше техните, както той се изразяваше, „интелектуални разговори“, бе приеман одобрително от баща ми. Тъй като аз самият не се интересувах от политика, а още по-малко ме вълнуваха политическите възгледи на баща ми, нямах никакво желание да участвам в безсмислените спорове за събитията по света, които доставяха удоволствие на баща ми. Но Борис — и пиян, и трезвен — беше винаги готов да се включи. Често в такива случаи баща ми започваше да размахва ръце и да имитира акцента на Борис, в продължение на целия разговор, което ме дразнеше ужасно. Но самият Борис или не забелязваше, или нямаше нищо против. Понякога, когато той слизаше долу да включи електрическата кана, за да си направи чай, и не се връщаше, ги намирах да спорят щастливо в кухнята като актьори на сцена, за разпадането на Съветския съюз и какво ли не още.

— Ах, Потър! — каза Борис, когато се качи горе. — Този твой баща! Такъв симпатяга!

Извадих слушалките на айпода от ушите си.

— Щом казваш.

— Говоря искрено — отвърна Борис и се отпусна тежко на пода. — Така склонен да разговаря, и толкова интелигентен! При това те обича.

— Не виждам по какво съдиш за това.

— Хайде стига! Той има желание да постъпва правилно с теб, но не знае как. Иска му се ти да слизаш долу и да разговаряш с него, не аз.

— Казвал ли ти е такова нещо?

— Не. Но това е истината! Знам го.

— Ако е така, мен поне е успял да заблуди.

Борис ме изгледа внимателно.

— Защо го мразиш толкова?

— Не го мразя.

— Той е разбил сърцето на майка ти — каза категорично Борис. — Когато я е напуснал. Но ти трябва да му простиш. Всичко това вече е минало.

Зяпнах. Нима баща ми наистина разправяше на хората такива неща?

— Това са глупости — казах, седнах и захвърлих комикса, който четях. — Майка ми — как можех да му го обясня? — ти не разбираш, той се държеше с нас като задник, ние бяхме щастливи, когато той ни напусна. Да, знам, че ти го имаш за много готин и така нататък…

— А какво му е толкова ужасното? Това, че е бил с други жени? — попита Борис и разпери ръце с обърнати нагоре длани. — Такива неща се случват. Той има свой живот. Какво общо има това с теб?

Поклатих невярващо глава.

— Човече — казах, — добре те е замотал.

Никога не преставах да се удивлявам на способността на баща ми да очарова и привлича външни хора. Даваха му пари назаем, препоръчваха го за повишение, осигуряваха му полезни контакти, предлагаха му да ползва вилите им, изпадаха напълно в плен на очарованието му — и после всичко изведнъж рухваше и той се ориентираше към някой друг.

Борис обви с ръце коленете си и се облегна на стената.

— Така да е, Потър — каза той миролюбиво. — Твоят враг е и мой враг. Щом ти го мразиш, мразя го и аз. Но — и той наклони глава на една страна — ето ме тук, гостувам в неговата къща. Какво да правя. Да разговарям, да се държа мило и прилично? Или да проявявам неуважение?

— Не казвам нищо подобно. Просто ти казвам да не вярваш на всичко, което той говори.

Борис се изкиска.

— Поначало не вярвам на всичко, което ми казват хората — каза той и ме ритна приятелски по крака. — Включително и на всичко, казано от теб.

Макар че баща ми се бе привързал много към Борис, аз постоянно се опитвах да отклоня вниманието му от факта, че Борис на практика се беше пренесъл да живее у нас — задачата не беше трудна, защото хазартът и наркотиците до такава степен притъпяваха съобразителността му, че ако бях докарал рис горе в спалнята си, той можеше и да не забележи. Преговорите с Ксандра бяха малко по-трудни, тя бе по-склонна да се оплаква от допълнителните разходи, независимо от количеството крадени пакетирани храни, с които Борис допринасяше за издръжката на домакинството. Когато тя си беше у дома, той си седеше горе и гледаше да не й се пречка, мръщеше се съсредоточено над „Идиот“ на руски или слушаше музика на моите колонки. Носех му бира и храна отдолу и се научих да му правя чай така, както го харесваше: врял, с три бучки захар.

Междувременно Коледа вече наближаваше, макар това съвсем да не личеше по времето: нощем захладняваше, но през деня беше слънчево и топло. Когато задухаше вятър, чадърът край басейна понякога изплющяваше така, че звукът напомняше на пистолетен изстрел. Нощем се виждаха светкавици, но дъжд нямаше; а понякога пясъкът се вдигаше от земята и прелиташе на малки вихрушки, които се стрелкаха насам-натам по улиците.

Мисълта за предстоящите празници ме потискаше, макар че Борис приемаше нещата с безразличие.

— Всичко това е за малките деца — каза той презрително, облегнал се на лакти в леглото ми. — Елха, играчки. Ние ще си направим собствен праздник на Бъдни вечер. Какво ще кажеш?

— „Праздник“?

— Ами разбираш ли, нещо като празничен купон. Не истинска бъднивечерска трапеза, просто една хубава вечеря. Ще сготвим нещо хубаво — може да поканим баща ти и Ксандра. Мислиш ли, че ще искат да вечерят с нас?

За мое голямо учудване баща ми — и дори Ксандра — изглежда бяха във възторг от тази идея (подозирам, че в случая с баща ми това се дължеше на факта, че думата „праздник“ му доставяше удоволствие, и той обичаше да кара Борис да я казва). На двайсет и трети двамата с Борис отидохме на пазар, с истинските пари, които баща ми ни беше дал (за щастие, защото супермаркетът, в който ходехме обикновено, беше прекалено пълен с хора, пазаруващи за празниците, за да можем да крадем спокойно), и се прибрахме у дома с картофи, пиле, куп неапетитни на вид продукти (кисело зеле, гъби, грах, сметана) за някакво полско празнично ястие — Борис твърдеше, че знаел как се приготвя; купихме и черни хлебчета (Борис настояваше за черен хляб; казваше, че белият бил съвсем неподходящ за това ястие); половин килограм масло; туршия и някакви коледни сладкиши.

Борис беше обявил, че вечерята ще започне, когато на небето се появи първата звезда — Витлеемската. Само че ние бяхме свикнали да готвим за себе си, а не за други, и съответно се забавихме. На Бъдни вечер, към осем часа вечерта, киселото зеле беше готово, а пилето (което готвехме според инструкциите на опаковката) трябваше да е готово след десет минути, когато баща ми — подсвирквайки „Deck the Halls“97 — се появи и потропа развеселено с кокалчетата на пръстите си по един от кухненските шкафове, за да привлече вниманието ни.

— Хайде, момчета! — каза той. Лицето му беше зачервено и лъснало, говореше много бързо и отсечено, с напрегнат тон, който познавах отлично. Беше облякъл един от старите си, елегантни нюйоркски костюми на „Долче и Габана“, но нямаше вратовръзка, яката на ризата му беше разкопчана. — Вървете да се срешите и да се поизлъскате малко. Ще заведа всички на вечеря. Нямаш ли някакви по-прилични дрехи, Тио? Не може да нямаш.

— Но… — изгледах го с безпомощен гняв. Това беше типично за баща ми — да се появи наперено отнякъде и да промени плановете в последния момент.

— Е, хайде де. Пилето може да почака. Нали? Сигурен съм, че може — говореше като картечница. — Може да приберете и останалите неща в хладилника. Ще го изядем утре, на коледния обяд — нали още ще бъде „праздник“? Или само Бъдни вечер е „праздник“? Бъркам ли нещо? Е, добре, тогава ще празнуваме нашия… Коледен ден. Нова традиция. Вчерашното ядене така или иначе е по-вкусно. Слушайте, ще бъде фантастично. Борис — той вече извеждаше Борис вън от кухнята, — кой номер ризи носиш, другарю? Не знаеш? Имам едни стари ризи от „Брук Брадърс“, би трябвало да ти ги дам всъщност всичките, не ме разбирай погрешно, ризите са страхотни, сигурно ще ти стигат до коленете, но пък на мен яките са ми малко тесни, а ако запретнеш ръкавите, ще изглеждат чудесно…

Въпреки че живеех в Лас Вегас вече почти половин година, за четвърти или пети път се озовавах на „Стрип“ — а Борис (когото движението по нашата малка орбита между училището, мола и дома удовлетворяваше напълно) практически изобщо не беше стъпвал в истинския Вегас. Зяпахме удивени неоновите водопади, електрическата светлина, грееща, пулсираща, лееща се и бълбукаща навсякъде около нас, а вдигнатото нагоре лице на Борис ставаше ту червено, ту златно в безумния порой от светлини.

Когато влязохме в хотел „Венишън“, видяхме истински канал, с истинска, миришеща на химически препарати вода, по която плаваха гондоли, оперни певци в сценични костюми пееха Stille Nacht и Ave Maria под изкуствено небе. Двамата с Борис се тътрехме, обзети от неловкост, чувствахме се зле облечени, влачехме крака, прекалено зашеметени, за да възприемем всичко това. Баща ми беше резервирал маса в един луксозен италиански ресторант, чиито стени бяха покрити с дъбова ламперия — аванпост на по-прочутия ресторант със същото име в Ню Йорк.

— Поръчвайте всичко, каквото ви се иска — каза баща ми, издърпвайки стол, за да седне Ксандра. — Аз черпя. Отпуснете му края.

Изпълнихме буквално инструкциите му. Ядохме флан от аспержи с лучен винегрет; пушена сьомга; карпачо от пушена треска; паста „перчатели“ с артишок и черни трюфели; хрупкав костур с шафран и зелен фасул; стек на скара, задушени ребърца; и пана кота, и тиквен сладкиш, и сладолед със смокини за десерт. Тази вечеря водеше с много дължини в моята класация за най-вкусно ядене, не бях ял нищо подобно от месеци, а може би и никога; а Борис — който изяде сам две порции треска — беше изпаднал в екстаз.

— Ах, прекрасно — каза той за петнайсети път, почти мъркайки, когато хубавата млада сервитьорка донесе още една чиния с бонбони и бишкоти за кафето. — Благодаря ви! Благодаря ви, господин Потър, Ксандра — каза той отново. — Беше много вкусно.

Баща ми — който не беше ял много в сравнение с нас (Ксандра също не яде много) — побутна чинията си настрана. Косата на слепоочията му беше влажна, а лицето му беше толкова яркочервено, че почти светеше.

— Благодарете на онзи дребен китаец с шапка на „Чикаго Къбс“, който цял следобед залагаше с мен срещу банката — каза той. — Боже мили, имах чувството, че не можем да изгубим. — В колата той вече ни беше показал неочакваната голяма печалба: тлъстата пачка стодоларови банкноти, свита на руло и стегната с ластик. — Печелившите карти идваха неспирно. Щастливо разположение на Меркурий, а и луната беше висока. Искам да кажа — беше магия. Знаете ли, понякога около масата се появява светлина, някакво видимо сияние, и съзнаваш, че то се излъчва от теб, разбирате ли? Ти си светлината! Там има едно фантастично крупие, Диего, обичам този Диего — искам да кажа, луда работа, той досущ прилича на Диего Ривера, художника, само че облечен в суперелегантен шибан смокинг. Разказвал ли съм ви за този Диего? Работи в казино „Фламинго“98 от четиридесет години, още от старите времена. Едър, пълен, страхотен тип. Мексиканец, нали разбирате. А как светкавично се плъзгат ръцете му, и онези огромни пръстени — той раздвижи пръсти — бакаРРРа! Господи, колко обичам тези стари мексиканци в залата за бакара, имат такъв страхотен стил! Плесенясали, елегантни старци, дори пълнотата им отива, разбирате ли? Така или иначе, ние бяхме на масата на Диего, двамата с онзи китаец, той също беше страшно забавен, с очила с рогови рамки, не разбира и дума английски, знаете, и само повтаря „Сан Бин! Сан Бин!“, налива се с онзи идиотски жасминов чай, който те пият, на вкус е като пепел, но обичам миризмата, това е миризмата на късмета, и беше невероятно — така ни вървеше, Боже мили, и всички онези китайки, които се бяха наредили зад нас, печелехме всяка ръка… Как мислиш — обърна се той към Ксандра — дали става да ги заведа в залата за бакара, за да ги запозная с Диего? Сигурен съм, че той страшно ще им хареса. Питам се дали е още на смяна. Какво ще кажеш?

— Той няма да е тук — Ксандра изглеждаше добре, очите й блестяха, беше оживена — с къса кадифена рокля и сандали, обсипани с камъчета, червилото й беше по-червено от онова, което носеше обикновено. — Не сега.

— Понякога в празнични дни той взема две смени една след друга.

— О, на тях няма да им се иска да ходят дотам. Цяло пътешествие е. Ще мине половин час, докато стигнете дотам през етажа с казината и после обратно дотук.

— Да, но аз съм убеден, че ще му бъде приятно да се запознае с моите хлапета.

— Да, сигурно — съгласи се Ксандра, плъзгайки пръст по ръба на чашата с вино. В основата на шията й проблясваше окачената на верижка мъничка златна гълъбица. — Той е симпатичен човек. Само че, Лари, говоря сериозно, знам, че не се вслушваш в това, което ти говоря, но ако започнеш да се сближаваш прекалено с крупиетата, току-виж някой ден, когато отидеш там, те посрещнала охраната.

Баща ми се разсмя.

— Божичко! — каза той ликуващо, плясвайки по масата така шумно, че аз трепнах. — Ако не знаех, че е невъзможно, бих си казал, че Диего наистина ни помагаше днес на масата. Искам да кажа, може и така да е било. Бакара и телепатия! Накарайте вашите съветски специалисти да проучат този въпрос — каза той на Борис. — Това ще оправи икономиката ви там.

Борис се покашля леко и вдигна чашата си с вода.

— Извинете, може ли да кажа нещо?

— Дойде ли вече време за речи? Може би трябваше всички да си подготвим тостове?

— Благодаря на всички ви, че бяхме заедно. Желая на всички нас здраве и щастие, и да бъдем живи до следващата Коледа.

В последвалото изненадано мълчание се чу как в кухнята гръмна шампанско, после избухна смях. Тъкмо бе минало полунощ: от две минути вече беше Коледа. После баща ми се облегна назад на стола си и се разсмя.

— Весела Коледа! — извика той, извади от джоба си кутия с някакво бижу и я плъзна по масата към Ксандра, и две купчинки двайсетдоларови банкноти (По петстотин долара! На всеки!), които побутна по масата към Борис и към мен. И въпреки че през тази нощ в контролираната температура на казиното, където нямаше часовници, думи като „ден“ и „Коледа“ звучаха доста безсмислено, сред силния звън на чашите представата за щастие като че ли вече не изглеждаше толкова фатална и обречена.

През следващата година бях толкова зает с опити да пропъждам от мислите си спомените за Ню Йорк и предишния ми живот, че почти не забелязвах как минава времето. Дните се редяха еднакви, без смяна на сезони, под палещите лъчи на слънцето: сутрешен махмурлук в автобуса за училище, гърбовете ни — болезнено зачервени, защото сме заспали край басейна, острата петролна миризма на водката и мирисът на мокро куче и хлор, който постоянно се носеше от Попър. Борис ме учеше да броя, да питам за пътя и да предлагам питие на руски, също така търпеливо, както ме бе учил да псувам. „Да, моля, с удоволствие.“ „Благодаря ви, много мило от ваша страна.“ „Говорите ли вы по английский?“ Говорите ли английски? „Я немного говорю по-русски“. Говоря малко руски.

И зиме, и лете, през деня грееше ослепително слънце; пустинният въздух изгаряше ноздрите ни и дращеше пресъхналите ни гърла. Всичко беше смешно; всяко нещо ни караше да избухваме в смях. Понякога, точно преди залез, когато небесната синева започваше да преминава във виолетово, виждахме необуздани, обрамчени с електрикови тонове златистобели облаци, като от картина на Максфийлд Париш, да се търкалят над пустинята — като Божественото откровение, повело мормоните на запад. „Говорите медленно“, казвах, говорете бавно, и „Повторите, пожалуйста“. Повторете, моля. Но ние до такава степен бяхме настроени на еднакви честоти, че нямаше нужда да говорим, ако не ни се искаше; знаехме как да се докараме взаимно до истеричен пристъп на смях само с повдигане на вежда или изкривяване на устни. Нощем седяхме с кръстосани крака на пода, оставяйки мазни отпечатъци от пръсти по учебниците си. Благодарение на хранителния си режим изглеждахме болни от недохранване, по краката и ръцете ни се появяваха светлокафяви петна — недостиг на витамини, каза медицинската сестра в училище, направи и на двама ни по една болезнена инжекция в задника и ни даде шарени бурканчета с желирани детски витамини. („Боли ме задникът“, каза Борис, потривайки се отзад, и започна да ругае металните седалки на училищния автобус.) От многото плуване бях в лунички от глава до пети; в косата ми (която никога след това не е била толкова дълга) имаше кичури, изсветлели от химикалите в басейна, и общо взето се чувствах добре, макар че все още чувствах в гърдите си тежест, която никога не изчезваше, и зъбите ми бяха почнали да се развалят от многото сладкиши и бонбони, които ядяхме. Като изключим това, бях добре. И така времето минаваше доста щастливо; но после — малко след петнайсетия ми рожден ден — Борис се запозна с едно момиче на име Котку; и всичко се промени.

Името Котку я правеше по-интересна, отколкото беше всъщност; но това не беше истинското й име, а само галено прозвище („сладурче“ на полски), което й бе измислил Борис. Фамилното й име беше Хъчинс; а истинското й собствено име беше нещо от рода на Кайли или Кийли или Кейли; освен това бе прекарала целия си живот в Кларк Каунти, Невада. Въпреки че ходеше в същото училище като нас и беше само с една година напред, беше много по-голяма — от мен беше по-голяма с цели три години. Очевидно Борис й беше хвърлил око от доста време, но аз не я бях забелязал до онзи следобед, когато той се тръшна на пода до леглото ми и заяви:

— Влюбен съм.

— О, така ли? И в кого?

— Онова гадже от групата, в която изучаваме гражданско образование. Оная, от която купих малко трева. Искам да кажа, тя при това е на осемнайсет, представи си! Боже, колко е красива!

— Имаш трева?

Той замахна на шега и ме удари по рамото; знаеше къде ми е най-слабото място, точно под лопатката — можеше да ме накара да изпищя, ако забиеше пръсти там. Но аз не бях в настроение и го ударих силно.

— Ох! Майната ти! — извика Борис и се търколи на една страна, потривайки с пръсти челюстта си. — Това пък защо го направи?

— Надявам се да те заболи — отвърнах. — Къде е тази трева?

Не разговаряхме повече за любовните интереси на Борис, поне този ден не, но след няколко дни, когато излязох от час по математика, го видях надвесен над същото момиче при шкафчетата. Борис не беше особено висок за възрастта си, но момичето беше много дребно, независимо от това, че изглеждаше много по-голяма от нас; с плоски гърди, кльощави бедра, високи скули, с триъгълно лице с остри черти и мазна кожа. Пиърсинг на носа. Черна тениска без ръкави. Белещ се черен лак на ноктите; черна коса с оранжеви кичури; безизразни, светли, синьозеленикави очи, силно подчертани с черен молив. Тя несъмнено беше яка — дори суперяка; но погледът, който плъзна по мен, будеше тревога, у нея имаше нещо, което напомняше на заядлива сервитьорка в закусвалня или злонравна детегледачка.

— Е, какво ще кажеш? — попита нетърпеливо Борис, когато ме настигна след училище.

Свих рамене.

— Бива я, струва ми се.

— Струва ти се?

— Е, Борис — ами тя изглежда горе-долу на двайсет и пет.

— Знам! Това е супер! — отвърна той като в шемет. Осемнайсетгодишна! И прилича на пълнолетна! Няма проблем да купува пиене! Пък и цял живот е живяла в този щат, знае на кои места не проверяват дали си пълнолетен.

Хадли, бъбривката, която носеше яке в цветовете на училището и седеше до мен в час по американска история, сбръчка нос, когато я попитах за харесваното от Борис по-голямо момиче.

— Тази ли? — каза тя. — Пълна курва. — По-голямата сестра на Хадли, Джан, била в един клас с Кайла, Кайли или както там й беше името. — Чувах, че майка й била направо професионална проститутка. Приятелят ти да внимава да не си лепне някоя болест.

— Брей — казах, стъписан от ожесточението й, макар че всъщност може би не трябваше да бъда. Хадли, дъщеря на военен, беше в плувния отбор на училището и пееше в училищния хор; имаше нормално семейство с трима братя и ваймаранер на име Гретхен, беше си го донесла от Германия, а баща й й се караше, ако закъснееше след определения от него час.

— Не се занасям — каза Хадли. — Прави го с гаджетата на други момичета — и със самите момичета, изобщо с когото й падне. При това, струва ми се, пуши трева.

— О! — отвърнах. Нито едно от изредените обвинения не беше в моите очи задължително основание да не харесвам Кайли или нещо подобно, особено като се вземе предвид, че през последните месеци двамата с Борис се бяхме посветили сериозно на пушенето на трева. Но онова, което ме притесняваше — и то много — беше начинът, по който Котку (ще продължа да я наричам с прякора, който й бе дал Борис, защото вече не помня истинското й име) с внезапната си намеса практически бе придобила пълна власт над Борис.

Първоначално беше зает в петъчните вечери. После — през целия уикенд, при това не само вечер, но и през деня. Много скоро вече говореше само за нея — Котку това, Котку онова, и докато се усетя, ние двамата с Попър вечеряхме и гледахме телевизия сами.

— Не е ли удивителна? — попита ме отново Борис, след като я беше довел за първи път у нас — вечерта се оказа крайно неуспешна, просто и тримата се надрусахме така, че почти не можехме да се движим, а после двамата се търкаляха на дивана долу, докато аз седях на пода с гръб към тях и се опитвах да се съсредоточа върху филма „До краен предел“, който повтаряха по телевизията. — Какво ще кажеш?

— Ами, как да кажа… — какво очакваше да чуе той от мен? — Тя те харесва, няма спор.

Той се размърда неспокойно. Седяхме отвън, при басейна, въпреки че беше прекалено хладно и ветровито, за да плуваме.

— Не, наистина! Какво мислиш за нея? Кажи ми истината, Потър — настоя той, когато аз се поколебах.

— Не знам — казах неуверено, а после — защото той продължаваше да се взира в мен, допълних: — Честно? Наистина не знам, Борис. Вижда ми се малко безразсъдна.

— Така ли? Това лошо ли е?

В тона му се долавяше искрено любопитство — не беше нито гневен, нито саркастичен.

— Е — казах стъписан, — може и да не е.

Борис, зачервен от водката, постави ръка на сърцето си.

— Обичам я, Потър. Наистина. Това е най-истинското нещо, което се е случвало през живота ми.

Почувствах се толкова неловко, че извърнах очи.

— Малка кльощава вещица! — той въздъхна щастливо. — Когато я прегърна, усещам костите й, лека е като перце. — Озадачаваше ме това, че Борис явно харесваше Котку заради много от нещата, които аз намирах за обезпокоителни: това нейно дръгливо тяло на улична котка, за нейната настоятелна, жалка зрелост. — И е толкова смела и умна, с такова голямо сърце! Искам само да се грижа за нея и да я пазя от онзи тип, Майк, нали знаеш?

Сипах си безмълвно още водка, въпреки че всъщност не биваше да продължавам да пия. Тази история с Котку ме озадачаваше допълнително, защото — както ме бе уведомил самият Борис с недвусмислени нотки на гордост — Котку вече си имаше гадже: някакъв двайсет и шест годишен тип на име Майк Макнат, който имал мотор и работел за фирма, занимаваща се с почистване на басейни.

— Чудесно — бях казал малко по-рано, когато Борис ми беше съобщил тази новина. — Трябва да го докараме тук да помага с почистването.

Беше ми омръзнало да се грижа за басейна — задача, която се падаше почти изцяло на мен — особено защото препаратите, които Ксандра носеше у дома, никога не бяха от подходящия вид или в необходимото количество.

Борис избърса очи с опакото на ръката си.

— Положението е сериозно, Потър. Струва ми се, че тя се бои от него. Иска да скъса с него, но я е страх. Опитва се да го убеди да постъпи в армията.

— Ти по-добре внимавай този тип да не ти вдигне мерника.

— На мен? — той изпръхтя презрително. — Аз се безпокоя за нея! Толкова е мъничка! Тежи осемдесет и един фунта!

— Да, да — Котку твърдеше, че страда от „гранична форма на анорексия“ и винаги можеше да изкара от равновесие Борис с твърденията си, че не е яла нищо цял ден.

Борис ме перна отстрани по главата.

— Прекалено много време седиш тук сам — каза той, отпусна се до мен и потопи крака в басейна. — Ела довечера у Котку. И доведи някого.

— Като например…?

Борис сви рамене.

— Какво ще кажеш за онази оперена блондинка, подстриганата като момче, до която седиш в час по история? Плувкинята?

— Хадли? — поклатих глава. — Няма начин.

— Да! Ще стане! Защото тя е навита! Абсолютно сигурно ще дойде!

— Вярвай ми, това не е добра идея.

— Аз ще я попитам от твое име! Хайде де. Тя се държи приятелски с теб, все бърбори. Да й се обадим ли?

— Не! Не е в това… престани — казах, дръпвайки го за ръкава, когато той понечи да стане.

— Не ти стиска!

— Борис — той вече вървеше към къщата, за да се обади по телефона. — Недей. Говоря сериозно. Тя няма да дойде.

— И защо?

Предизвикателният му тон ме подразни.

— Наистина ли искаш да знаеш? Защото… — канех се да кажа „Защото Котку е курва“, което беше самата истина, но вместо това казах: — Виж какво, Хадли е в списъка на отличниците, нали разбираш. Надали ще поиска да кисне у Котку.

— Какво? — Борис се завъртя рязко назад, възмутен. — Тази кучка! Какво е казала?

— Нищо. Просто…

— О, да, казала е! — той се връщаше бързо към басейна. — По-добре ще е да ми кажеш.

— Хайде, стига, нищо няма. Успокой се, Борис — допълних, когато видях колко беше гневен. — Котку е много по-голяма. Дори не са в един випуск.

— Чипоноса мръсница! Какво й е направила Котку?

— Успокой се — погледът ми падна върху бутилката водка, която, осветена от един чист, бял слънчев лъч, приличаше на светла сабя. Той беше пил прекалено много, а последното, което исках, беше да се скараме. Но аз самият бях прекалено пиян, за да намеря някаква смешна или непринудена реплика, с която да го отклоня от темата.

Много други, по-свестни момичета на нашата възраст харесваха Борис — и най-вече Сафи Касперсен, която беше датчанка, говореше английски с префинен британски акцент, изпълнявала беше малка роля в една от постановките на „Сирк дю Солей“ и беше много подчертано най-красивото момиче от випуска. Сафи учеше с нас английски за напреднали (беше говорила в час интересни неща за „Сърцето е самотен ловец“) и въпреки че я имаха за надменна, тя харесваше Борис. Беше ясно за всички. Смееше се, когато той се шегуваше, гледаше го в захлас, когато се озоваваха в една дискусионна група, и разговаряше ентусиазирано с него из коридорите — а Борис й отговаряше също така оживено, жестикулирайки по своя руски маниер. И все пак — кой знае защо — тя като че ли никак не го привличаше.

— Но защо? — питах го. — Тя е най-красивото момиче от випуска ни.

Винаги бях смятал, че датчаните са високи и руси, но Сафи беше дребна брюнетка, приличаше на излязла от приказка и това нейно качество се подчертаваше от блещукащия сценичен грим на професионално направената нейна снимка, която бях виждал.

— Хубава е, да. Но не е много секси.

— Борис, тя е страхотно секси. Да не си откачил?

— Е, освен това прекалено много се старае — каза Борис и седна до мен с бира в ръка, посягайки с другата да вземе цигарата от мен. — Прекалено е благонадеждна. Непрекъснато учи или репетира, все такива неща. Котку — той издиша облак дим и ми върна цигарата, — тя е като нас.

Мълчах. Как бях успял да стигна от отличник по всички предмети дотам, че да ме включват в една категория с отхвърлен от всички парий като Котку?

Борис ме смушка.

— Струва ми се, че ти самият я харесваш. Сафи.

— Не, не бих казал.

— Харесваш я. Покани я да излезе с теб.

— Да, може — казах, макар да знаех, че няма да се осмеля. В предишното ми училище чужденците и пристигналите по програми за обмен ученици се държаха кротко настрана, и там момиче като Сафи би било по-достъпно, но във Вегас тя беше прекалено популярна, заобиколена от прекалено много хора — а пък съществуваше и друг съществен проблем: къде бих могъл да я заведа? В Ню Йорк би било лесно: можех да я заведа да караме кънки, на кино или в планетариума. Но трудно можех да си представя как Сафи Касперсен диша лепило или пие бира от кутия в хартиен плик на детската площадка, или изобщо върши някое от нещата, които вършехме ние двамата с Борис.

Продължавах да се виждам с него — но вече не толкова често. Все по-често той прекарваше нощите с Котку и майка й в „Дъбъл М Апартмънтс“ — всъщност хотел за кратък престой, занемарен мотел от петдесетте години на магистралата между летището и „Стрип“, в чийто вътрешен двор край празния басейн се навъртаха типове с вид на нелегални имигранти и влизаха в разправии за мотоциклетни резервни части. („Дъбъл М“ ли?, беше казала Хадли. Нали знаеш какво означават двете „М“? „Мишки и мухъл“). За щастие Котку не идваше чак толкова често у нас с Борис, но дори когато не идваше, той непрекъснато говореше за нея. Котку имала страхотен музикален вкус и му записала на диск микс с жестоки хип-хоп парчета, които трябвало да чуя на всяка цена. Котку предпочитала на пицата й да има само зелени чушки и маслини. Котку наистина, наистина искала да има синтезатор — а също и сиамска котка, или може би пор, но в „Дъбъл М“ не допускали домашни животни.

— Сериозно, трябва да прекарваш повече време с нея, Потър — каза той и ме побутна с рамо, — тя ще ти хареса.

— О, я стига — казах, припомняйки си присмехулното й отношение към мен, обичая й да избухва в злорад смях по необясними причини и постоянно да ме праща да й нося бира от хладилника.

— Не! Тя те харесва! Наистина! Искам да кажа, приема те по-скоро като малко братче — така ми е казвала.

— С мен не говори изобщо.

— Това е, защото ти не говориш с нея.

— Чукате ли се?

Борис изсумтя раздразнено — правеше го, когато нещата не се развиваха така, както искаше той.

— Мръсно подсъзнание — каза той, отмятайки косата от очите си, после допълни: — Е, какво? Какво си представяш? Карта ли да ти напиша?

— Да ти начертая.

— Ъ?

— Така се казва. Карта ли искаш да ти начертая.

Борис подбели очи. Размахвайки ръце, той отново започна да обяснява колко интелигентна била Котку, колко „жестоко печена“, колко много знаела, колко много била изживяла и колко несправедлива била преценката ми за нея и колко нечестно било, че съм се държал надменно с нея, без да си направя труда да я опозная, но аз, докато го слушах с половин ухо, хвърлях по един поглед на едно старо криминале от типа „филм ноар“ („Паднал ангел“ с Дана Андрюс), което даваха по телевизията, и не можех да не мисля, че учебната група, в която се беше запознал с Котку, беше всъщност за сериозно изостанали по предмета „гражданско образование“, ученици, които не успяваха (дори по критериите на нашето крайно непретенциозно училище) да се справят без допълнителна помощ. Борис — който се справяше с математиката без усилие, а езиците му се удаваха повече, отколкото на който и да било друг човек в кръга на познатите ми — беше принуден да посещава „гражданско образование за идиоти“, защото беше чужденец: той много се дразнеше от това изискване на училището. („За какво ми е? Да не би да имам шансове един ден да гласувам за Конгреса?“) Но Котку? — осемнайсетгодишна! Родена и израснала в Кларк Каунти! Американска поданица, като излязла от сериала „Ченгета!“ — за нея нямаше такова извинение.

Отново и отново се улавях, че се отдавам на такива недостойни мисли, и правех всичко по силите си, за да ги пропъдя. Какво ми пукаше? Да, Котку беше мръсница; да, беше прекалено тъпа, за да се справи със стандартните изисквания по гражданско образование, купуваше си от дрогериите евтини обици-халки, които постоянно се закачаха във всичко, и да, макар че тежеше едва осемдесет и един фунта, все пак ме плашеше ужасно, боях се, че е в състояние да ме нарита до смърт със заострените носове на ботушите си, ако се ядосаше достатъчно. („Тя ми е бойна мадама“, беше казал гордо Борис веднъж, докато се въртеше около мен и правеше гангстерски знаци, или по-скоро онова, което той приемаше за гангстерски знаци, а после ме зарадва, разказвайки ми как Котку изскубала окървавен кичур от косата на някакво момиче — това беше още една нейна особеност, тя непрекъснато се замесваше в някакви плашещи сбивания с момичета, повечето от които, също като нея, си бяха „бял боклук“, но понякога се биеше и с момичета от истински банди, латиноамерикански и чернокожи.) Но на кого му пукаше, че Борис харесва скапани момичета? Нима все още не бяхме приятели? Най-добри приятели? На практика братя?

От друга страна — нямаше съвсем подходяща дума, за да опише отношенията ни с Борис. До появата на Котку не се бях замислял толкова по този въпрос. Това бяха сънни следобеди в прохладата от климатика, лениви и пиянски, зад щорите, спуснати заради ослепителната светлина отвън, сред разпилените по килима празни пакетчета от захар и изсъхнали портокалови кори, на фона на „Dear Prudence“ от „Белия албум“ (обожаван от Борис) или на непрестанно повтарящото се старо парче на „Рейдиохед“:

Дишането на лепило започваше с отекване на глух рев, внезапно надигналия се като вихър шум на самолетни витла: двигателите се включват! Отпускахме се обратно на леглото, потъвайки в мрак, като парашутисти, скачащи с гърба напред от самолет, въпреки че — когато бяхме вече толкова надрусани и отнесени — трябваше да внимаваме с пликовете, похлупили лицата ни, в противен случай, когато идвахме на себе си, трябваше да чистим капки засъхнало лепило от косите и от ноздрите си. Спяхме изтощени, гръб до гръб, на мръсни чаршафи, вмирисани на куче и пепел от цигари, Попчик хъркаше до нас с корема нагоре, ако се заслушахме достатъчно внимателно, можехме да доловим шума на въздуха, нахлуващ през отворите на климатика, подобен на подсъзнателно дочут шепот. Вятърът не спираше по цели месеци, навяваният пясък потракваше по прозорците, повърхността на водата в басейна се нагърчваше зловещо. Сутрин — силен чай, краден шоколад. Борис хващаше в шепа кичури от косата ми и дръпваше рязко, а после ме ритваше в ребрата. „Събуждай се, Потър! Изгрей, слънчице!“

Убеждавах се, че той не ми липсва, но ми липсваше. Надрусвах се сам, гледах филми за пълнолетни и канал „Плейбой“, прочетох „Гроздовете на гнева“ и „Къщата със седемте кули“ (и двете можеха да минат за най-скучните книги, писани някога) — и в продължение на хиляди часове, време, през което можех да науча датски или да свиря на китара, ако бях опитал — се шляех по улиците с разбития скейтборд, който двамата с Борис бяхме намерили в една от затворените къщи в квартала, които се продаваха заради неизплатена ипотека. Ходех на партита на плувния отбор с Хадли — на тези партита пиене нямаше, присъстваха и родителите — а през уикендите ходех на партита без родители, у момчета и момичета, които почти не познавах, вземахме „Ксанакс“ и пиехме шотове „Йегермайстер“, а после аз се прибирах в два сутринта с хъркащия автобус CAT, толкова надрусан, че трябваше да се държа за седалката пред себе си, за да не падам на пътеката. След училище, ако скучаех, най-лесното беше да отида да се мотая с тълпите апатични, надрусани хлапета, които блуждаеха между „Дел Тако“ и залите с аркадни игри на „Стрип“.

И все пак продължавах да се чувствам самотен. Липсваше ми Борис, в своята разпиляна и импулсивна цялост: мрачен, безразсъден, избухлив, ужасяващо несъобразителен. Борис, блед, с нездрав тен, с неговите крадени от магазина ябълки и романите му на руски, с изгризаните нокти и влачещите се в прахта връзки на обувките. Борис — псуващ свободно на четири езика, обещаващ бъдещ алкохолик — който отмъкваше храна от чинията ми, когато му се приискаше, и задрямваше пиян на пода, с толкова зачервено лице, сякаш му бяха удряли шамари. Дори когато вземаше неща, без да пита, а го правеше доста често — постоянно изчезваха разни дреболии, дискове, химикалки, моливи и тетрадки от шкафчето ми, неведнъж го бях залавял да рови и из джобовете ми за пари, но собствените му притежания имаха толкова малка стойност за него, че това някак не приличаше на кражба; винаги, когато самият той се сдобиеше с пари, ги делеше поравно с мен, и ми даваше с готовност всичко, което му принадлежеше, стига да поисках (а понякога и когато не исках, какъвто беше случаят със златната запалка на господин Павликовски, на която се бях възхитил мимоходом, а после я открих във външния джоб на раницата си).

Ето какво беше странно: преди ме притесняваше по-скоро това, че тъкмо Борис беше малко прекалено гальовен, ако „гальовен“ е подходящата за случая дума. Първия път, когато се бе обърнал в леглото и ме беше прегърнал през кръста, лежах за миг полузаспал и се питах какво да направя: взирах се в старите си чорапи и празните бирени бутилки по пода, в джобното издание на „Червеният знак на храбростта“. Накрая, обзет от смущение, се прозях престорено и се опитах да се отдръпна, но той въздъхна и ме придърпа по-наблизо, притискайки се сънено в мен.

„Шшт, Потър“, прошепна той във врата ми. „Това съм просто аз“.

Беше неестествено. Неестествено ли беше? И да, и не. Скоро след това бях задрямал, приспан от горчивата му миризма на бира и немито тяло, от равномерното му дишане близо до ухото ми. Съзнавах, че не мога да обясня този случай, без да му придам по-голямо значение, отколкото имаше всъщност. В нощите, когато се будех, полузадушен от страх, той беше край мен, задържаше ме, когато скачах от леглото, обзет от ужас, придърпваше ме обратно да легна до него под завивките, нареждайки с гърлен, променен от съня глас успокоителни безсмислици на полски. Унасяхме се прегърнати, заслушани в музиката от моя айпад (Телониъс Мънк, Велвет Ъндърграунд, музика, която майка ми бе харесвала), понякога се събуждахме вкопчени един в друг като корабокрушенци или като много по-малки деца.

И все пак (това беше по-съмнителната част, която будеше безпокойство у мен) бе имало и други, далеч по-смущаващи пиянски нощи, когато се боричкахме полуоблечени в слабата светлина, която идваше откъм банята, без очилата всичко около мен имаше неясни очертания, разливащи се в светъл ореол: груби, припрени докосвания, бира от ритнатите бутилки се пенеше по килима — докато се случваше, беше просто забавление, нищо особено, пък и си струваше заради онзи парлив миг, когато подбелвах очи и забравях всичко; но на другата сутрин, когато се събудехме, легнали по корем и пъшкайки в двата края на леглото, станалото потъваше в непоследователна поредица от кадри в контражур, нестабилни, зле осветени като в експериментален филм, необичайно променените черти на Борис постепенно избледняваха от паметта ми и всичко това нямаше по-голяма връзка с действителния ни живот, отколкото би имал някой сън. Никога не говорехме за това; то не беше съвсем реално; докато се приготвяхме за училище, се замеряхме с обувки, плискахме се с вода, дъвчехме аспирин за махмурлука, смеехме се и се шегувахме по целия път до автобусната спирка. Бях наясно, че ако узнаеха за това, хората биха приели нещата погрешно, не исках никой да научава и знаех, че и Борис не иска, но независимо от всичко съвсем не изглеждаше притеснен, поради което и аз бях почти сигурен, че това е просто нещо смешно, което не бива да се приема сериозно или да става повод за безпокойство. И все пак неведнъж се бях питал дали не е редно да събера сили и да кажа нещо: да очертая някаква граница, да изясня нещата, просто за да бъда напълно сигурен, че той не е останал с погрешно впечатление. Но подходящият момент така и не настана. Сега вече нямаше смисъл да го заговоря на тази тема и да поставям и двама ни в неловко положение, но това далеч не ме успокояваше.

Ненавиждах се, защото ми липсваше толкова много. У нас се пиеше доста (особено що се отнася до Ксандра), често се тряскаха врати (чувах я да крещи: „Е, ако не съм аз, трябваше да си ти, нали!“); и липсата на Борис (когато Борис беше в къщата, и двамата бяха доста по-въздържани) усложняваше всичко. Част от проблема беше и промяната в работното време на Ксандра в бара — бяха променили работните графици в местоработата й; тя беше под силен стрес, хората, с които бе работила дотогава, бяха напуснали, или пък работеха в други смени; в сряда и понеделник, когато ставах, за да отида на училище, често я виждах, току-що прибрала се от работа, да седи сама и да гледа любимото си сутрешно предаване, прекалено напрегната, за да заспи, и да пие „Пепто-Бисмол“100 направо от шишето.

— Тази нощ ми се взе здравето — каза тя и направи опит да се усмихне, когато веднъж ме видя на стълбите.

— Трябва да идеш да поплуваш. После ще ти се доспи.

— Не, благодаря, мисля да си остана тук с това „Пепто“. Какво лекарство! Мирише на дъвка, но несъмнено е страхотно.

Що се отнася до баща ми, той прекарваше повече време у дома — обръщаше ми внимание, което ми беше приятно, но резките промени в настроението му ме изнервяха. Беше започнал футболният сезон; той беше обзет от оживление. След като провереше своя „блакбери“, перваше с разтворена длан дланта ми и почваше да танцува из дневната: „Гений ли съм аз или да? Или да?“ Преглеждаше таблици за залози на амплитуда, сравняваше резултати, а понякога — по-рядко — се допитваше и до една книга със заглавие „Скорпион: предсказания за вашите шансове в спорта през годината“.

— Винаги гледам да се придържам към проучванията си — казваше той, когато го намирах да сравнява таблици и да натиска клавишите на калкулатора, като че ли изчисляваше своя данък общ доход. — На човек му трябва да улучва само петдесет и три-петдесет и четири процента, за да си осигури прилично съществувание от тези неща — разбираш ли, играта на бакара е единствено за забавление, в нея няма никакви умения, поставям си граници и никога не ги надвишавам, но при залаганията, ако следиш спортните резултати, може наистина да направиш добри пари, стига да спазваш дисциплина. Трябва да имаш подход на инвеститор. Не като запалянко, и дори не като комарджия, защото тайната е в това, че по-добрият отбор обикновено печели и онези, които правят предвиждания, умеят да преценяват правилно. Но и хората, които правят предвиждания, имат своите ограничения, защото са повлияни от общественото мнение. Те всъщност не казват кой ще победи, а кой ще победи според широката публика. Така че този марж, между фаворита по емоционални съображения и действителните факти — мамка му, я виж този нападател в крайната зона, „Питсбърг“ пак имат голям шанс, а сега съвсем не ни трябва да вкарат — тъй или иначе, казвам, какво ще стане, ако се заема сериозно да си напиша домашното, за разлика от Джо Тъпанаря, който избира победителя, след като е прегледал за пет минути спортната страница? Кой ще има предимство? Нали разбираш, не съм от онези наивници, които вярват фанатично в „Джайънтс“, каквото и да стане — да му се не види, майка ти би могла да потвърди това. Скорпионът държи да има контрол над всичко — такъв съм аз. Амбициозен съм, държа да спечеля на всяка цена. Оттам идваше и актьорското ми умение навремето, когато играех. Слънце в Скорпион, асцедент Лъв. Всичко си го има в хороскопа ми. Ето, ти например си Рак, рак-пустинник, потаен, свит в черупката си, действаш по съвсем различен начин. Това не е нито лошо, нито добро просто нещата стоят така. Така или иначе, каквото и да е, аз винаги следя внимателно състоянието на защитата и нападението в отборите, но независимо от това не вреди да обръщаш внимание и на разните транзити, прогресии и слънчеви дъги в деня на мача…

— Заради Ксандра ли започна да се интересуваш от такива неща?

— Ксандра? Половината от хората във Вегас, които залагат на мачове, имат в телефона си номера на някой астролог на бързо набиране. Та както казвах, ако всички останали показатели са еднакви, може ли положението на планетите да повлияе на резултата? Може. Трябва категорично да заявя, че може. Идеята е да прецениш дали денят е добър или лош за играча, дали е в настроение или не, такива неща. Казвам ти честно, полезно е да разполагаш с такова предимство, когато си малко — как да кажа — ха-ха, раздвоен, но е вярно и това, че — и той ми показа дебела пачка, като че ли от стодоларови банкноти, стегната с ластик — и годината беше наистина удивително добра за мен. Петдесет и три процента, хиляда мача годишно. Това е вълшебната формула.

Той наричаше неделите „денят на големите пари“. Когато ставах, го откривах долу, сред шумолящи, разпилени вестници, да се щура с трескаво оживление, сякаш беше коледна сутрин, да отваря и затваря шкафове, да си говори със спортния тракер на своя „блакбери“ и да хрупа царевичен чипс направо от пакетчето. Ако слезех да погледам с него дори за кратко, докато вървяха важните мачове, понякога ми даваше „дял“, както се изразяваше — двайсет, дори петдесет долара, ако спечелеше.

— За да ти стане интересно — поясняваше той, привел се напрегнато напред на дивана, потривайки тревожно ръце. — Виждаш ли — това, което ни трябва, е „Колтс“ да бъдат премазани в първото полувреме на мача. Да ги унищожат. А що се отнася до „Каубойс“ и „Найнърс“, резултатът трябва да надхвърли трийсет през второто полувреме — да, да, дааа!!! — той изкрещя възторжено и скочи с вдигнат юмрук.

— Издъниха се! „Редскинс“ взеха топката! Работата тръгна!

Обърках се, защото „Каубойс“ бяха изгубили топката. Мислех, че очакванията му са „Каубойс“ да спечели поне с петнайсет точки. Прекалено трудно бе за мен да проследявам как баща ми прехвърляше подкрепата си от един отбор на друг посред мача и често изпадах в неловка ситуация, окуражавайки с викове погрешния отбор; и все пак, докато се мятахме произволно от мач на мач, между коефициенти и амплитуди, аз се наслаждавах на изстъпленията му и на целодневното нагъване на нездравословна храна, и приемах двайсетачките и петдесетачките, които той ми подхвърляше, като паднали от небето. Имаше и други случаи, когато — след като бе крещял до пресилване, издигнат на гребена на вълна от възторзи, черпещ сили от нея — го обземаше смътно безпокойство, което, доколкото аз можех да преценя, нямаше нищо общо с хода на мачовете, и тогава той започваше да крачи напред-назад без никаква разбираема причина, обхванал главата си с ръце със сключени пръсти, взирайки се в телевизора с вид на човек, обезумял поради провал в бизнеса: обръщаше се към треньорите и играчите, питаше ги какво, по дяволите, е станало с тях, какво, по дяволите, се е объркало? Понякога идваше подир мен в кухнята, със странно умолително изражение.

— Ще ме уморят там — казваше той шеговито, облегнат на бара, нещо в комично изгърбената му стойка напомняше на обирник на банка, превит одве заради получената огнестрелна рана.

Хоризонтала „х“, вертикала „у“, изминати ярдове, покритие на предвижданията. В дните на мачовете, докъм пет часа следобед, бялата пустинна светлина успяваше да удържи нахлуването на естествената неделна унилост — преходът от есен към зима, самотата в октомврийския сумрак с мисълта, че на другия ден те очаква училище — и все пак към края на тези футболни следобеди винаги настъпваше едно кратко притихване, когато настроението на тълпите се променяше и всичко, на екрана и извън него, помръкваше от усещане за несигурност, стъклените врати към вътрешния двор, сияещи дотогава като лъснат метал, потъмняваха, ставаха първо златни, а после сиви, в тишината на пустинята лягаха първо дълги сенки, а после идваше и нощта, идваше тъгата, която не можех да пропъдя, мисълта за мълчаливите тълпи, насочили се към изходите на стадионите и за студения дъжд, който се лееше над университетските градове по източното крайбрежие.

Паниката, която ме обземаше тогава, бе трудно обяснима. Дните, посветени на мачовете, свършваха рязко, с бързината, с която се губи кръв, и това ми напомняше на времето, когато гледах как трупат в кашони и откарват нанякъде вещите от апартамента ни в Ню Йорк: като понесен от прииждаща вода, не чувствах почва под краката си, нямаше в какво да се вкопча. Горе, зад затворената врата на стаята си, палех всички лампи, пушех трева, ако имах, и слушах музика на моите колонки — музика, каквато дотогава не бях слушал, Шостакович и Ерик Сати, бях ги записвал на айпода си за майка ми и така и не ги бях изтрил — и прелиствах книги, взети от заемната библиотека: предимно албуми с репродукции, защото те ми напомняха за нея.

„Шедьоврите на фламандската живопис“, „Делфт: Златната ера“, „Рисунки на Рембранд, на негови анонимни ученици и последователи“. На компютъра си в училище бях открил, че има книга за Карел Фабрициус (тънка книжка, само сто страници), но в училищната библиотека я нямаше, а ползването на компютри в училище се осъществяваше под толкова строг контрол, че параноята не ми позволяваше да се поровя повече онлайн — особено след като бях кликнал без замисляне на един линк (Het Puttertje, „Щиглецът“, 1654), отвел ме на някакъв всяващ страх официален сайт, наречен „База данни за изчезнали произведения на изкуството“, до който можеше да бъда допуснат само срещу името и електронния си адрес. Така се бях стреснал при неочакваната поява на думите „Интерпол“ и „Изчезнали“, че в паниката си изключих компютъра — нещо, което не биваше да правим.

— Какво направи сега? — попита библиотекарят, господин Остроу, преди да успея сам да го включа отново, пресегна се през рамото ми и започна да вписва паролата.

— Аз… — изпитах все пак неволно облекчение, че не бях гледал порносайт, когато той започна да прехвърля назад историята. Бях имал намерение да си купя евтин лаптоп с петстотинте долара, които баща ми ми даде за Коледа, но тези пари се бяха стопили по някакъв начин — „Изчезнали произведения на изкуството“, повтарях си; нямаше повод да се паникьосвам от тази дума, „изчезнали“, унищожените картини също бяха изчезнали, нали така? Макар да не бях вписал име, се притеснявах, защото се бях опитал да вляза в базата данни от адреса на училищния си компютър. Кой знае, криминалистите, които бяха идвали да говорят с мен, можеше и да са ме проследили и да знаят, че съм във Вегас; връзката, макар и далечна, все пак съществуваше.

Картината беше скрита, според мен много умело, в чиста памучна калъфка за възглавница, залепена с изолирбанд за обратната страна на горната табла на леглото ми. От Хоуби знаех с какво внимание трябва да се докосват старинните вещи (той понякога ползваше бели ръкавици за особено деликатни предмети), и никога не я докосвах с голи ръце, хващах я само за ръбовете. Вадех я само когато баща ми и Ксандра не си бяха у дома и знаех, че няма да се върнат скоро — но и когато не можех да я видя, ми беше приятно да знам, че тя е там, защото придаваше дълбочина и стабилност на всичко, като арматурата при укрепване на пътищата, съзнание за сигурност, невидима, здрава основа, която ме успокояваше също както ме успокояваше и мисълта, че някъде далеч китове плуват безметежно из водите на Балтийско море, а в някакви загадъчни часови зони монаси измолват с безконечните си песнопения спасението на света. Изваждането на картината, начинът, по който я докосвах, начинът, по който я гледах — всичко това изискваше сериозно отношение. Дори още когато посегнех към нея, като че ли нещо се разтваряше пред мен, издигах се нагоре, долавях мимолетен полъх; и ако я гледах достатъчно дълго с пресъхнали от изстудения пустинен въздух очи, настъпваше един странен миг, в който пространството между мен и нея изчезваше, и когато вдигнех очи, имах чувството, че не аз, а картината е част от реалността.

1622-1654. Син на учител. Доказано авторство на по-малко от дузина картини. Според Ван Блейзвик, хронистът на град Делфт, Фабрициус бил в ателието си и рисувал клисаря на Старата църква, когато, в десет и половина сутринта, се взривил барутният склад. Тялото на художника Фабрициус било извадено изпод руините на ателието от съседи, негови съграждани, „с голяма скръб“, гласяха записките, „и немалки усилия“. Онова, което приковаваше вниманието ми в тези кратки описания в книгите, взети от библиотеката, беше ролята на случайността: произволното в катастрофите, в неговия и в моя случай, които се засичаха в даден момент, „мигът на големия взрив“, както се изразяваше татко, но не саркастично или пренебрежително, а признавайки почтително, че силата на съдбата управлява и неговия живот. Човек можеше да изучава връзките в продължение на години и никога да не успее да предвиди правилно — ставаше дума за срещи и разпади, за „пропадане във времето“ — виждах отново майка си, застанала пред музея в един миг, когато потокът на времето потрепва и светлината се променя по странен начин, за предположения, пърхащи на прага на едно неизмеримо сияние. Произволният случай, който може да промени всичко — а може и да не го промени.

Водата от чешмата в банята горе беше толкова силно хлорирана, че не ставаше за пиене. Нощем сухият вятър търкаляше боклуци и бирени кутии по улицата. Хоуби ми беше обяснявал, че мокротата и влагата са най-страшното нещо на света за старинните вещи; беше ми показал как дървото на стария стоящ часовник, по който работеше, когато заминах, бе изгнило отдолу от влага („Някой е плискал вода с кофи по каменните подове, и сега виждаш ли колко меко, колко износено е това дърво?“).

„Пропадане във времето“ — възможност събитията да бъдат видени два или повече пъти. Точно както ритуалите на баща ми, неговите системи на залагане, всичките му оракули и магии се основаваха на практическото съзнание за наличие на невидими модели, така и експлозията в Делфт беше част от сложни, взаимосвързани събития, рикоширали в настоящето. Мисълта за множеството възможни изходи от дадена ситуация беше зашеметяваща. „Парите са без значение“, казваше баща ми. „Парите са символ на енергията, разбираш ли? Зависи успяваш ли да я проследиш, да проследиш движението на шанса.“ Щиглецът ме наблюдаваше упорито, с блестящи, нетрепващи очи. Дървената плоскост беше малка, „размерите й едва надхвърлят тези на лист с формат А4“, както пишеше в една от моите книги за изкуството, въпреки че всички тези дати и размери, мъртвата информация, съдържаща се в книгите, нямаха стойност, също както нямаха стойност и предвижданията в спортните страници, когато „Пакърс“ дръпнеха напред с две точки в последната четвърт, а снегът започнеше да застила игрището с тънка ледена покривка. Картината, нейното вълшебство, усещането, че е жива — това бе същото като онзи странен, нереален миг, когато заваляваше сняг и падащите снежинки се въртяха в зеленикавата светлина пред обективите, когато мачът изгубваше значение, все едно бе кой побеждава и кой губи, оставаше само желанието да пиеш с очи тази безмълвна, брулена от вятъра сцена. Когато гледах картината, преживявах подобно съсредоточаване в една точка: трепкащ, озарен от слънцето миг, съществуващ сега и завинаги. Само от време на време забелязвах верижката около крачето на птичката, рядко се замислях колко жесток е бил животът към това същество — пърхащо с криле само за няколко мига и после принудено да кацне отново на същото място, без никаква надежда.

Имаше и нещо добро: баща ми се държеше добре с мен и това ми се нравеше. Водеше ме на вечеря поне веднъж седмично — хубави вечери, в ресторанти с бели покривки на масите, само ние двамата. Понякога той канеше и Борис, а Борис винаги приемаше с готовност — притегателната сила на възможността да се нахрани добре беше по-голяма дори от привлекателността на Котку — но колкото и да е странно, установявах, че ми е по-приятно да бъда насаме с баща си.

— Знаеш ли — каза той веднъж на една от тези вечери, беше късно, но ние не бързахме да изядем десерта си, говорехме за училище, за какво ли не (този нов баща, който се интересуваше от мен! откъде се бе взел той?), — знаеш ли, наистина се радвам, че започнах да те опознавам, откакто дойде тук, при нас, Тио.

— Ами… ъъъ, и аз се радвам — отвърнах смутено, но въпреки това искрено.

— Искам да кажа — баща ми прокара пръсти през косата си — благодаря, че ми даде втори шанс, хлапе. Защото аз направих голяма грешка. В никакъв случай не биваше да допускам отношенията ми с майка ти да се отразяват на отношенията ми с теб. Не, не — той вдигна ръка, — не се опитвам да прехвърля вината на майка ти, отдавна съм надживял това. Просто тя те обичаше толкова много, че аз винаги съм се чувствал като натрапник, когато бях с вас двамата. Чужд в собствения си дом, нещо такова. Между вас двамата имаше такава близост — той се позасмя натъжено, — че нямаше много място за трети човек.

— Ами… — спомних си как двамата с майка ми ходехме на пръсти из апартамента, за да не се сблъскаме с него. Тайните ни, смеха ни. — Искам да кажа, аз просто…

— Не, не, не искам от теб извинения. Аз съм бащата, аз трябваше да намеря някакъв изход. Само че сякаш се бях озовал в някакъв омагьосан кръг, ако разбираш какво имам предвид. Чувствах се изолиран, потиснат, пиех много. А изобщо не биваше да допускам да се стигне дотам. Така, нали виждаш, пропуснах някои наистина важни години от живота ти. Аз съм този, който трябва да се примири с тази мисъл.

— Ами… — чувствах се толкова зле, че не знаех какво да кажа.

— Не се опитвам да те обвинявам, приятелю. Само обяснявам колко се радвам, че вече се сближихме.

— Ами да — казах, взирайки се в чисто остърганата си чиния от крем брюле, — и аз се радвам.

— Освен това, така де — искам да те обезщетя по някакъв начин. Виж какво, тази година печеля толкова добре от залаганията — баща ми отпи от кафето си, — че искам да ти открия спестовен влог. Нали разбираш, просто да ти отделям по нещо. Защото, знаеш ли, аз действително имам вина пред теб покрай историите с майка ти, и заради това, че ме нямаше толкова месеци.

— Татко — отвърнах смутено, — не е необходимо да правиш това.

— О, но аз искам да го направя. Имаш осигурителен номер, нали?

— Разбира се.

— Е, аз вече съм отделил десет хиляди. Това е добро начало. Ако се сетиш, когато се приберем, дай ми осигурителния си номер и следващия път, когато мина покрай банката, ще открия сметка на твое име, става ли?

Почти не бях се виждал с Борис, освен в училище — и през един съботен следобед, когато баща ми ни беше завел в ресторанта към деликатесния магазин „Карнеги“ в хотел „Мираж“, да ядем риба тон с „бяли“101. А после, няколко седмици преди Деня на благодарността, той пристигна неочаквано, изкачи се с тежки стъпки по стълбата и каза:

— Баща ти е започнал да губи много, знаеш ли?

Оставих „Сайлъс Марнър“, която четяхме в училище.

— Какво?

— Ами започнал е да играе на двестадоларовите маси — двеста долара на залагане — поясни той. — Така можеш да загубиш хиляда за пет минути, без проблем.

— Хиляда долара за него са нищо — заявих аз; после, когато Борис не отговори, попитах: — Колко каза, че е изгубил?

— Не каза — отвърна Борис. — Но е много.

— А не мислиш ли, че може просто да те е преметнал?

Борис се разсмя.

— Възможно е — каза той, седна на леглото и се отпусна назад, подпирайки се на лакти. — Значи не знаеш нищо за това?

— Ами… — доколкото ми беше известно, баща ми беше спечелил доста миналата седмица, когато „Булс“ победиха. — Не разбирам как е възможно да е закъсал много. Води ме в бистро „Бушон“102 и на разни такива места.

— Да, но може да има друга причина за това — каза мъдро Борис.

— Друга причина ли? Каква?

Борис като че ли понечи да каже нещо, но после се отказа.

— Е, кой знае — продължи той, запали цигара и всмукна дълбоко дима. — Баща ти… у него има нещо руско.

— Да бе — казах аз и протегнах ръка за цигарата. Често бях чувал баща ми и Борис, по време на „интелектуалните си разговори“, да обсъждат, размахвайки ръце, многото прочути комарджии в руската история: Пушкин, Достоевски, споменаваха и други имена, непознати за мен.

— Ами… това е даже много руска черта, ако искаш да знаеш — постоянно да се оплакваш колко лошо върви всичко! Дори животът ти да е чудесен — не споделяй това с никого. Не ти трябва да дърпаш дявола за опашката — той носеше една от старите ризи на баща ми, прана толкова често, че беше станала почти прозрачна, и толкова голяма, че се развяваше около тялото му като част от традиционно арабско или индуско облекло. — Само че с баща ти понякога е много трудно да се прецени дали говори сериозно или се шегува. — А после допълни, наблюдавайки ме внимателно: — За какво мислиш?

— За нищо.

— Той знае, че споделяме. Затова ми го каза. Нямаше да ми го каже, ако не искаше ти да знаеш.

— Да.

Бях почти сигурен, че случаят не е такъв. Баща ми не беше от хората, които, изпаднали в съответното настроение, биха обсъждали личния си живот с жената на шефа например или друго подобно неподходящо лице.

— Би ти го казал и сам — заяви Борис, — ако вярваше, че това те интересува.

— Виж какво, както сам каза… — баща ми имаше слабост към мазохистични прояви и драматични жестове; през неделите, които прекарвахме заедно, обичаше да преувеличава неуспехите си, пъшкаше, залиташе, оплакваше се на висок глас, че е „смазан“ или „унищожен“ след загубен мач, дори преди това да бе спечелил от дузина други и да изчисляваше печалбите с калкулатора. — Понякога той малко преувеличава.

— Е, да, вярно е — каза благоразумно Борис. Взе отново цигарата, дръпна си и после ми я подаде, казвайки дружелюбно: — Остатъкът е за теб.

— Не, благодаря.

Настана кратко мълчание, през което чувахме рева на тълпата от телевизора, по който вървеше някой от футболните мачове на баща ми. После Борис отново се отпусна назад на лакти и попита:

— Има ли нещо за ядене долу?

— Никаква шибана храна.

— Мислех, че има останало китайско.

— Вече няма, някой го е изял.

— Да му се не види! Да идем тогава у Котку, майка й има замразени пици. Искаш ли?

— Не, благодаря.

Борис се разсмя и ми направи някакви доста неубедителни на вид гангстерски знаци.

— Оправяй се, брат — заяви той с „гангстерския“ си глас (който се различаваше от обичайния му говор само по това „брат“ и жестовете, с които съпровождаше думите си), стана и се помъкна навън, влачейки крака. — Ние, черните, трябва да кльопаме.

Странно бе колко бързо връзката на Борис и Котку придоби напрегнат, раздразнителен тон. Те все още се сдобряваха непрекъснато, и все така не можеха да се удържат да не се докосват, но в мига, когато отвореха уста, човек оставаше с усещането, че слуша мъж и жена, женени от петнайсет години. Заяждаха се за дребни суми, например кой бил платил последния път обяда им в някаква закусвалня в мола, и разговорите им, които успявах да дочуя, се развиваха горе-долу по следната схема:

Проблемът с Майк, чистача на басейни — съперникът на Борис в любовта — отпадна благодарение на крайно уместното решение на Майк да встъпи в редиците на бреговата охрана. Доколкото знаех, Котку продължавала да говори с часове по телефона с него всяка седмица, което, кой знае защо, не безпокоеше Борис („Тя просто се опитва да му вдъхне увереност, нали разбираш“). Затова пък беше смущаващо да се наблюдават проявите му на силна ревност към нея в училище. Знаеше програмата й наизуст и в секундата, когато часът свършеше, хукваше да я намери, като че ли подозираше, че може да му измени в час по „Испански за работното място“, или нещо подобно. Един ден, след училище, когато бях сам с Попчик у дома, той ми се обади и попита:

— Да познаваш някакъв тип на име Тайлър Оловски?

— Не.

— Той е в твоята група по американска история.

— Съжалявам, групата е голяма.

— Добре, виж какво — можеш ли да разбереш нещо за него? Например къде живее?

— Къде живее? Това нещо свързано с Котку ли е?

Внезапно — за моя голяма изненада — отекна звънецът на вратата: четири тържествени удара на камбана. Откакто бях пристигнал в Лас Вегас, никой не бе звънял на входната ни врата, нито веднъж. Борис също бе чул звънеца по телефона.

— Какво става? — попита той. Кучето тичаше в кръг и лаеше като обезумяло.

— Има някой пред вратата.

— Пред вратата? — На нашата пуста улица, без съседи, където никой не събираше боклука и нямаше дори улично осветление, това беше забележително събитие. — Кой може да е?

— Не знам. После ще ти се обадя.

Вдигнах Попчик — който направо беше изпаднал в истерия — и (докато той риташе и скимтеше, борейки се да се измъкне) успях да отворя вратата с една ръка.

— Я виж ти — разнесе се приятен глас с акцент от Източното крайбрежие. — Какъв дребен симпатяга.

Взирах се, примигвайки срещу ярката следобедна светлина, в един много висок, много загорял, много слаб мъж на неопределена възраст. Приличаше донякъде на човек, който не пропуска участие в родео, донякъде на провалил се ресторантски музикант. Авиаторските му очила със златни рамки имаха стъкла, преливащи във виолетово в горната част; носеше бяло спортно сако над червена каубойска риза със седефени копчета и черни джинси, но основното, което забелязах у него, беше косата му: отчасти тупе, отчасти присадена или залепена, подобна на нишки от фибростъкло и с тъмнокафявия цвят на вакса за обувки от онези, които се продават в тенекиени кутии.

— Хайде, пусни го! — каза той, сочейки с глава Попчик, който все още риташе и се опитваше да се освободи. Гласът на мъжа беше плътен, държеше се спокойно и дружелюбно; ако изключим акцента, беше въплъщение на тексасец, чак до ботушите. — Остави го да потича, нямам нищо против. Обичам кучета.

Когато пуснах Попчик, човекът се наведе да го потупа по главата — стойката му напомняше на върлинест каубой край лагерен огън. Колкото и странен да бе видът на новодошлия, заради косата и така нататък, не можех да не се възхитя на естественото му, непринудено поведение.

— Да, да — каза той. — Страхотен дребосък. Такъв си, да! — загорелите му бузи, напомнящи на спаружени, изсъхнали ябълки, се покриха със ситни бръчици. — Имам си трима у дома. Малки пинчове.

— Моля?

Човекът се изправи; после ми се усмихна, разкривайки равни, ослепително бели зъби.

— Мини-пинчери — поясни той. — Невротични дребни копеленца, дъвчат всичко из къщата и го правят на парцали, когато ме няма, но ги обичам. Как се казваш, малкият?

— Тиодор Декър — отвърнах, питайки се кой ли е той.

Човекът отново се усмихна; очите зад леко затъмнените стъкла на авиаторските очила бяха малки и проблясваха весело.

— Охо! И ти си нюйоркчанин! Познавам по говора, така ли е?

— Така е.

— Момче от Манхатън, предполагам. Прав ли съм?

— Да — потвърдих, питайки се какво точно е доловил в гласа ми. Досега не ми се беше случвало някой да познае, че съм от Манхатан само като ме чуе как говоря.

— Ей, виж ти, аз пък съм от Канарси103. Там съм роден и израснал. Винаги е приятно да срещнеш човек от Източното крайбрежие. Аз съм Нааман Силвър — той протегна ръка.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Силвър.

— Господин! — той се усмихна приятелски. — Обичам възпитани деца. Вече рядко се срещат такива като теб. Евреин ли си, Тиодор?

— Не, сър — отвърнах и веднага съжалих, че не казах „да“.

— Е, ето какво ще ти кажа. Според мен всеки нюйоркчанин може да бъде приет за почетен евреин. Така виждам аз нещата. Бил ли си някога в Канарси?

— Не, сър.

— Е, навремето беше фантастично място, но сега… — той сви рамене. — Родът ми живее там от четири поколения. Дядо ми, Сол, имаше един от първите ресторанти за кашерна храна в Америка. Голям, прочут ресторант. Но го затвори още когато бях дете. После, когато баща ми почина, майка ми се пренесе заедно с нас, децата, в Джърси, за да бъдем по-близо до нейното семейство и чичо ми Хари — той постави ръка на костеливия си хълбок и ме погледна. — Баща ти тук ли е, Тио?

— Не.

— Не? — той надникна зад гърба ми, към вътрешността на къщата. — Жалко. Знаеш ли кога ще се върне?

— Не, сър — отвърнах.

— Сър. Добре звучи. Добро дете си ти. Да ти кажа, напомняш ми на мен самия, какъвто бях на твоите години. Току-що завършил обучението си в йешива104 — той вдигна ръце със златни гривни на загорелите, космати китки — и виждаш ли тези ръце? Бяха бели като мляко. Като твоите.

— Ъъ — все още стоях объркан на прага, — бихте ли искали да влезете? — Не бях уверен, че е редно да каня непознат у дома, но бях самотен и скучаех. — Можете да почакате тук, ако искате, но не знам със сигурност кога ще се прибере той.

Той отново се усмихна.

— Не, благодаря. Имам да обиколя още много места. Но ето какво, ще бъда откровен с теб, защото си добро дете. Търся си от баща ти и главницата, и горницата. Знаеш ли какво означава това?

— Не, сър.

— Е, да си жив и здрав. Не ти трябва да знаеш и се надявам никога да не разбереш. Едно само ще ти кажа, това не е добра бизнес-политика — той постави дружелюбно ръка на рамото ми. — Ако щеш вярвай, Тиодор, но аз умея да работя с хора. Не обичам да ходя по къщите и да разговарям с децата, както става сега с теб. Това не е редно. В обичайния случай бих отишъл там, където работи баща ти и бихме си поговорили кротко с него. Само че той е труден за намиране — това вероятно вече ти е ясно.

Чувах, че телефонът вътре звъни: бях почти сигурен, че е Борис.

— Май ще е по-добре да идеш да отговориш — каза любезно господин Силвър.

— Не, няма проблем.

— Върви, върви. Струва ми се, че е редно да отговориш. Аз ще чакам тук.

Обзет от нарастващо безпокойство, влязох вкъщи и вдигнах слушалката. Както и предполагах, беше Борис.

— Кой беше? — попита той. — Не е била Котку, нали?

— Не. Виж какво…

— Мисля, че е отишла при този тип, Тайлър Оловски. Имам такова странно усещане. Е, може да не е точно „при“ него. Но са си тръгнали заедно от училище, говорела с него на паркинга. Разбираш ли, през последния час са заедно — дърводелство или нещо подобно…

— Борис, съжалявам, не мога да говоря сега, ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Ще ти повярвам, ако кажеш, че не е звънял баща ти — заяви господин Силвър, когато се върнах при вратата. Погледнах зад гърба му, към белия кадилак, паркиран пред къщата. Вътре имаше двама души — шофьорът и още един човек на седалката до него. — Не беше баща ти, нали?

— Не, сър.

— Щеше да ми кажеш, ако беше той, нали?

— Да, сър.

— Защо ли не ти вярвам?

Мълчах, защото не знаех как да отговоря.

— Няма значение, Тиодор — той отново се наведе, за да почеше Попър зад ушите. — Ще го спипам рано или късно. Нали няма да забравиш да предадеш това, което ще ти кажа? И ще кажеш, че съм се отбил?

— Да, сър.

Той насочи дългия си показалец към мен.

— Как е името ми, помниш ли?

— Господин Силвър.

— Господин Силвър, точно така. Просто проверявам.

— Какво искате да му предам?

— Предай му, че съм казал, че хазартът е за туристите — заяви той. — Не за местните жители — и ме докосна леко, съвсем леко по главата със загорялата си ръка. — Бог да те благослови.

Когато Борис се появи вкъщи половин час по-късно, аз се опитах да му разкажа за посещението на господин Силвър, но макар че той се заслуша за малко, основното, което го вълнуваше, беше гневът към Котку, задето флиртувала с някакво друго момче, този Тайлър Оловски или както там му беше името, по-голям от нас с една година, който също се друсал, но бил богат и играел в училищния отбор по голф.

— Майната й — каза той гърлено, докато седяхме на пода на долния етаж и пушехме от тревата на Котку. — Не отговаря, когато й звъня. Знам, че е с него, знам го.

— Хайде стига — бях доста притеснен заради господин Силвър, но още повече ме измъчваше досадата от постоянните разговори за Котку. — Сигурно просто си е купувал трева.

— Да, но тук има и нещо повече, знам го. Тя вече не ме кани да оставам у тях, не си ли забелязал? Винаги е заета с разни неща. Дори не носи синджирчето, което й купих.

Очилата ми се бяха изкривили и аз ги наместих, побутвайки ги нагоре по носа си. Борис дори не беше купил глупавото синджирче, а го беше откраднал в мола, измъкна го и побягна, докато аз (почтеният гражданин с училищен блейзър) отвличах вниманието на продавачката с глупави въпроси за това, което ние с татко бихме искали да подарим на мама за рождения й ден.

— Хм — казах, надявайки се това да прозвучи като израз на съчувствие.

Борис се смръщи, начумерен като буреносен облак.

— Тя е курва. Знаеш ли какво направи онзи ден? Преструваше се, че плаче в час — опитваше се да накара онова копеле, Оловски, да й съчувства. Каква мръсница.

Свих рамене по този въпрос не бих възразил — и му подадох джойнта.

— Харесва го само защото има пари. Родителите му имат два мерцедеса. Е-класа.

— Това са коли за стари дами.

— Глупости. В Русия такива коли карат мафиотите. Освен това — той вдиша дълбоко дима, задържа го, размахвайки ръце, очите му се насълзиха, чакай, чакай, чакай, това е най-хубавото от всичко, разбираш, нали? — знаеш ли как я нарича той?

— Котку?

Борис я наричаше толкова упорито „Котку“, че в училище всички — дори учителите — също бяха започнали да я наричат така.

— Точно така! — каза възмутено Борис и избълва дим през устата.

— С моето име! Аз й дадох тази „кличка“105. А знаеш ли какво видях онзи ден в коридора? Бъркаше й косата.

На ниската масичка имаше два полуразтопени ментови бонбона, които баща ми беше извадил от джоба си заедно с разни рецепти и дребни пари, и аз свалих обвивката на единия и го лапнах. Бях се надрусал така, че се реех високо като парашутист, а сладкият вкус премина като огнена тръпка по цялото ми тяло.

— Бъркал й косата? — повторих, а бонбонът затрака шумно по зъбите ми. — Я пак?

— Ето така — обясни той, размърда пръсти, сякаш разчорляше някого, дръпна си за последен път от джойнта и го изгаси. — Не знам каква е думата.

— На твое място не бих се безпокоил — казах и отново отпуснах глава назад на дивана. — Знаеш ли, трябва да опиташ тези ментови бонбони. Страхотни са на вкус, наистина.

Борис потърка лицето си с ръка, плъзгайки я отгоре надолу, после тръсна глава като куче, което се отърсва от вода.

— Уау — каза той, прокарвайки и двете си ръце през разчорлената си коса.

— Да, и аз съм така — казах след кратко, пулсиращо мълчание. Мислите ми се влачеха, тежки и лепкави, и успяваха да изплуват с усилие на повърхността.

— Как?

— Надрусан.

— О, така ли? — той се разсмя. — И колко надрусан?

— Доста съм се отнесъл, приятелю — усещах ментовия бонбон на езика си — със силен вкус, огромен, с размера на голям камък, като че ли едва успявах да говоря, защото той беше в устата ми.

Последва мълчание, изпълнено с покой. Беше към пет и половина следобед, но дневната светлина беше ясна и ярка. Няколко мои бели ризи бяха прострени навън, до басейна и се развяваха, блестящо бели, издувайки се като корабни платна. Притворих очи, чувствайки как червена светлина прогаря клепачите ми, и се отпуснах назад на дивана (станал внезапно много удобен), като че ли той беше полюшваща се лодка, и се замислих за Харт Крейн, чието творчество изучавахме сега по английски. Бруклинският мост. Как бе станало така, че това стихотворение не ми беше попадало в Ню Йорк? И защо не бях обръщал никакво внимание на моста, който бях виждал на практика всеки ден? Чайките, шеметната височина. „Спомням си киното и неговите измамни панорами…“106

— Бих могъл да я удуша — обади се внезапно Борис.

— Какво? — попитах стреснато, защото бях доловил само думата „удуша“ и несъмнено зловещия му тон.

— Дръглива, шибана пачавра. Така ме вбесява! — Борис ме побутна по рамото. — Какво ще кажеш, Потър? Не ти ли се иска да изтриеш онази присмехулна усмивка от лицето й?

— Ами… — казах, след като бях помълчал стъписано; това явно беше подвеждащ въпрос. — Какво е пачавра?

— Горе-долу същото като курва.

— О!

— Така де, кого си мисли, че лъже.

— Правилно.

Последва тежко мълчание, което се проточи толкова, че се замислих дали да не стана, за да пусна някаква музика, но не можах да реша каква. Нещо жизнерадостно би било неуместно, а пък последното, което ми трябваше, бе да го раздразня допълнително с нещо мрачно и потискащо.

— Ъъъ — започнах след прилично дълга според мен пауза. — След петнайсет минути започва „Война на световете“.

— Ще й дам аз на нея една война на световете — каза заканително Борис. После стана.

— Къде отиваш? — попитах аз. — В „Двете М“ ли?

Борис се намръщи.

— Смей се ти — каза той с горчивина, нахлузвайки своя „советский“ шлифер. — А твоя баща, ако не плати на онзи тип, го чакат „Три П“?

— Три „П“ ли?

— Пистолет, пътна злополука, или полет от покрив — заяви Борис и се изкиска по славянски злокобно.

Питах се дали това не беше нещо от някакъв филм. Три „П“? Откъде му беше хрумнало пък това? Въпреки че бях се справил доста добре с пропъждането на мислите за събитията от следобеда, Борис успя да ме подплаши сериозно с последната си забележка, и в продължение на повече от час седях на долния етаж, гледайки „Война на световете“ с изключен звук, заслушан в бръмченето на машината за лед и плющенето на вятъра в чадъра във вътрешния двор. Попър, доловил настроението ми, беше също толкова изнервен и непрекъснато излайваше рязко, скачайки от дивана, за да провери откъде идват различните шумове около къщата — така че, когато малко след свечеряване във входната алея действително навлезе кола, той се хвърли към вратата и вдигна такава врява, че ме изплаши почти до смърт.

Но се оказа, че е просто баща ми. Дрехите му бяха изпомачкани, изглеждаше изтощен и в не особено добро настроение.

— Татко? — все още бях толкова надрусан, че гласът ми прозвуча странно и прекалено отнесено.

Той спря на най-долното стъпало на стълбата и ме загледа.

— Вкъщи дойде някакъв човек, господин Силвър.

— О, така ли? — попита баща ми с доста непринуден тон. Но стоеше съвсем неподвижно, отпуснал ръка на перилото.

— Каза, че се опитвал да се свърже с теб.

— Кога дойде? — попита той и се насочи към дневната.

— Към четири следобед, струва ми се.

— Ксандра тук ли беше?

— Не съм я виждал.

Баща ми постави ръка на рамото ми и като че ли се замисли за миг.

— Ами тогава — каза той, — ще ти бъда благодарен, ако не й кажеш нищо за това.

Забелязах, че остатъкът от джойнта на Борис беше все още в пепелника. Той проследи погледа ми, взе угарката и я подуши.

— Помислих си, че надушвам нещо — каза той и я пусна в джоба на сакото си. — Миришеш доста, Тио. Откъде намирате това нещо?

— Всичко наред ли е?

Очите на баща ми бяха малко зачервени и блуждаеха.

— Разбира се — отвърна той. — Просто отивам горе, трябва да се обадя на този-онзи.

Миришеше силно на застоял тютюнев дим и на жасминовия чай, който пиеше постоянно — навик, придобит междувременно от китайските бизнесмени в салона за бакара: от това потта му придобиваше остър, чужд мирис. Докато го гледах как се качва към горната площадка на стълбите, видях как вади от джоба си угарката от джойнта и я прокарва замислено под носа си.

Когато вече бях горе, в стаята си, а Попър, все още неспокоен, крачеше недоволно наоколо — мислите ми се насочиха към картината. Досега се бях гордял с идеята си за калъфа от възглавница зад таблата на леглото, но сега осъзнах колко глупаво беше да държа изобщо картината в къщата — не че имах други възможности, освен ако не решах да я скрия някъде в контейнера за отпадъци през няколко къщи оттук (който не бе изпразван нито веднъж, откакто живеех във Вегас) или в някоя от пустеещите къщи от другата страна на улицата. В дома на Борис тя нямаше да бъде на по-сигурно място, отколкото у нас, а не познавах никой друг, комуто можех да се доверя. Единственото друго възможно място беше училището ми — и тази идея не беше добра, но макар да знаех, че трябва да има по-добър вариант, не можех да се сетя за такъв. От време на време в училище имаше проверка на шкафчетата, а сега — тъй като през Борис бях свързан с Котку — вероятно се бях превърнал в някоя от онези отрепки, към които би се насочила една произволна проверка. И все пак, ако някой откриеше картината в моето шкафче — било то директорът, или господин Детмарс, страховитият треньор на баскетболния отбор, или дори някое от невъоръжените наемни ченгета от охранителните фирми, които довеждаха от време на време, за да сплашват учениците — все пак щеше да е по-добре, отколкото да я намерят татко или господин Силвър.

Картината в калъфа беше допълнително увита в няколко пласта хартия за рисуване, закрепена с лепенки — качествена хартия, специално обработена против стареене и пожълтяване, бях я взел от кабинета по рисуване в училище — а най-отдолу имаше двоен слой чист бял памучен плат, за да защитава повърхността й от химикали, които биха могли да се съдържат в хартията (не че имаше такива). Но аз бях вадил картината толкова често, за да я гледам — отлепяйки горната част на пакета, за да я измъкна — че хартията се беше поразкъсала, а лепенките вече не се залепваха. След като полежах на леглото няколко минути, загледан в тавана, аз станах и извадих една много голяма ролка подсилена лепяща лента за опаковане, която бе останала от пренасянето ни, а после отлепих калъфката от задната страна на таблата.

Беше прекалено голямо — прекалено силно изкушение: да я държа в ръце и да не я погледна. Измъкнах я бързо и почти незабавно почувствах как ме обгръща топлото й сияние — това беше нещо като музика, сладка, скрита нежност, необяснима по друг начин освен като дълбоко, вълнуващо кръвта усещане, че всичко е наред; така бавно и уверено бие сърцето, когато си до човека, с когото се чувстваш обичан и в безопасност. Картината грееше, излъчваше сила и онази свежест, която познавах от утринната светлина в старата ми спалня в Ню Йорк, ведра и спокойна, но и ободряваща, светлина, в която всичко придобиваше ясни очертания, и същевременно изглеждаше по-очарователно и фино, отколкото беше в действителност — и още по-прекрасно в спомените ми, защото беше част от невъзвратимото минало: и грейналите тапети, и глобусът на „Ранд Макнали“107 в полусянката.

Малка птичка; жълта птичка. Отърсвайки се от унеса си, аз я пъхнах обратно в кърпата, увита в пластове хартия, увих я допълнително в две-три (четири? пет?) спортни страници от старите вестници на баща ми, а после — импулсивно, много целеустремено в своя предизвикан от наркотика порив — започнах да я облепвам с лентата за опаковане, докато не се виждаше вече дори една печатна буква и цялата огромна ролка не свърши. Никой нямаше да може вече да отвори този пакет просто така. Дори с нож, при това остър нож, не само с ножици, отварянето на пакета би отнело доста време. Накрая, когато приключих — пакетът приличаше на някаква странна, гигантска какавида от научнофантастичен филм — пъхнах мумифицираната картина заедно с калъфката от възглавница в чантата си с учебниците, и я поставих в леглото, под завивките, близо до краката си. Раздразнен, Попър изсумтя и се размърда, за да направи място за нея. Колкото и дребен и смешен да беше, той все пак можеше да лае яростно и приемаше мястото си до мен като своя територия; и аз знаех, че ако някой отвореше вратата на спалнята, докато спях — дори този някой да беше Ксандра или баща ми, а Попър нямаше слабост към нито един от двамата — той щеше да скочи и да вдигне тревога.

Онова, което бе започнало като успокоителна мисъл, отново се преобразяваше в страхове от взломове и непознати. Въздухът, минаващ през климатика, беше толкова студен, че започнах да треперя; а когато затворих очи, установих, че напускам тялото си — издигам се нагоре бързо като изпуснат балон — но се стрясках, тръпка преминаваше по цялото ми тяло и отварях очи. Затова се стараех да държа очите си затворени и да си припомням онова стихотворение на Харт Крейн, доколкото можех — не помнех много, но дори отделните думи като „чайка“, „движение“, „суматоха“ и „зора“ носеха в себе си нещо от поезията на въздушните пространства и спадовете от високо към ниско; и точно когато се унасях, се озовах в някакъв властен, сетивен спомен за тесния, ветровит, миришещ на изгорели автомобилни газове парк близо до някогашния ни апартамент, край Ийст Ривър, отгоре, някак откъснат от всичко, се носеше ревът на уличното движение, докато реката течеше бързо, завихряйки се така във водовъртежи и объркващи течения, че понякога сякаш течеше в две различни посоки.

Тази нощ не спах много и когато стигнах до училище и прибрах картината в шкафчето си, бях толкова изтощен, та дори не забелязах, че устната на Котку (която пак се умилкваше около Борис, като че ли нищо не се беше случило) беше подпухнала. Едва когато чух как Еди Рисо, грубиян от по-горните класове, я пита: „Да не е било камион?“, забелязах, че някой я беше фраснал яко по лицето. Тя се мотаеше наоколо, кискаше се малко нервно, и обясняваше на всички, че се ударила в отваряща се врата на кола, но с такъв смутен тон, който (поне според мен) съвсем не звучеше убедително.

— Ти ли свърши тази работа? — попитах Борис следващия път, когато останахме насаме (относително насаме) в час по английски.

Борис сви рамене.

— Не съм искал.

— Какво означава „не съм искал“?

Борис ме изгледа възмутено.

— Тя ме предизвика!

— Тя те е предизвикала — повторих аз.

— Виж, само защото ме ревнуваш от нея…

— Майната ти — казах аз. — Изобщо не ми пука за твоите истории с Котку — имам си свои проблеми. Ако щеш, счупи й главата.

— О, Божичко, Потър — Борис внезапно заговори сериозно. — Да не се е върнал? Онзи тип?

— Не — отвърнах след кратка пауза. — Още не. Е, какво пък, майната му — допълних, защото Борис продължаваше да ме гледа вторачено. — Проблемът е негов, не мой. Просто ще му се наложи да намери някакъв изход.

— С колко се е набутал?

— Нямам идея.

— Не можеш ли да му намериш пари?

— Кой, аз?

Борис извърна поглед. Бутнах го по ръката.

— Не, какво имаш предвид? Как така аз да му намеря пари? За какво говориш? — настоях, когато той не отговори.

— Няма значение — каза Борис бързо и се облегна на стола си, а аз не успях да продължа разговора, защото в този момент в стаята влезе Спирсецкая, изпълнена с желание да разговаряме за досадния „Сайлъс Марнър“, и с това разговорът ни приключи.

Същата вечер баща ми се прибра у дома рано, с торби, пълни с храна за вкъщи от любимия му китайски ресторант, включително и една допълнителна порция от пикантните кнедли, които харесвах — и беше в толкова добро настроение, че господин Силвър и вчерашните събития сякаш ми се бяха присънили.

— И така… — казах аз и млъкнах. Ксандра, която беше дояла своите пролетни рулца, миеше чашите в умивалника, но се притеснявах да продължа пред нея.

Баща ми пусна „голямата усмивка на татко“ — онази усмивка, с която понякога убеждаваше стюардесите да го прехвърлят в бизнес-класа.

— Какво „и така“? — осведоми се той, побутвайки настрана кутията със скариди по съчуански, и посегна да си вземе курабийка с късмет.

— Амиии… — Ксандра беше пуснала водата силно — успя ли да се оправиш с всичко?

— Какво — каза той небрежно, — да нямаш предвид Бобо Силвър?

— Бобо?

— Виж, надявам се, че не си се притеснил от тази история. Не си, нали?

— Ами…

— Бобо… — той се засмя — наричат го „менш“108. Той наистина е приятен човек — е, ти сам си разговарял с него, просто се бяхме сдърпали малко, това е.

— Каква беше тази история с главницата и горницата?

— Разбери, беше просто недоразумение. Искам да кажа — продължи той, — тези хора са все чешити. Те си имат свой език, свой начин да вършат нещата. Но ето — той се засмя, — ето ти нещо приятно, когато се видях с него в „Сийзърс“, знаеш ли, Бобо нарича басейна в „Сийзърс“ свой „офис“ — така или иначе, когато се видяхме, по време на срещата ни, знаеш ли какво повтаряше той през цялото време? „Добро дете имаш, Лари, истински малък джентълмен.“ Та значи, не знам какво си говорил с него, но действително съм ти задължен.

— Хм… — отвърнах уклончиво и си взех още ориз. Но в себе си бях почти опиянен от промяната в атмосферата — понесен от вълната на същия възторг, който нахлуваше в мен, когато бях малък и виждах, че се отказва от мълчанията си, стъпките му отново стават леки, а понякога го чувах и да се смее, да тананика пред огледалото, докато се бръснеше.

Баща ми счупи курабийката и се засмя.

— Я виж — каза той, смачка късметчето на топче и ми го подхвърли. — Питам се кой ли е този, който седи в Чайнатаун и измисля тези неща?

Прочетох късметчето на глас:

— „Имате необичайни отношения със съдбата, използвайте ги предпазливо!“

— Необичайни отношения ли? — повтори Ксандра, която бе се изправила зад него и обви с ръце шията му. — Това звучи някак мръсно.

— Е — баща ми се извърна, за да я целуне, — мръсното подсъзнание е извор на младост.

— Така изглежда.

— Онзи път аз те цапнах така, че ти се поду устната — каза Борис, който очевидно се измъчваше от чувство за вина покрай историята с Котку, след като сам подхвана такъв разговор ни в клин, ни в ръкав, нарушавайки непринуденото ни мълчание в училищния автобус.

— Да, а после аз ударих главата ти в шибаната стена.

— Не съм искал да го направя!

— Да направиш какво?

— Да те ударя по устата!

— А нея искаше ли да удариш?

— В известен смисъл, да — каза той уклончиво.

— В известен смисъл.

Борис изпъшка раздразнено.

— Казах й, че съжалявам! Сега между нас всичко отново е наред, няма проблем! Пък и какво общо има тази работа с теб?

— Ти започна да говориш за това, не аз.

За миг той ме изгледа странно, отнесено, после се засмя.

— Искаш ли да ти кажа нещо?

— Какво?

Той наклони глава близо до моята.

— Снощи двамата с Котку си направихме „пътешествие“ — каза той тихо. — Взехме ЛСД. Беше страхотно.

— Наистина ли? Откъде го намерихте? — „екстази“ се намираше лесно в училище — двамата с Борис бяхме вземали поне дузина пъти, през вълшебни, безмълвни нощи, когато в унеса си бяхме вървели под звездите на пустинята — но никой никога не беше вземал ЛСД.

Борис се почеса по носа.

— Ее, ами майка й познава един страховит дъртак на име Джими, който работи в оръжеен магазин. Той ни уреди с пет дози — не знам защо купих пет, ще ми се да бях взел шест. Така или иначе, остана ми малко. Божичко, беше фантастично.

— О, така ли? — сега, когато се вгледах по-внимателно в него, забелязах, че зениците му са странно разширени. — Още ли те държи?

— Може би мъничко. Спал съм само два часа. Така или иначе, сдобрихме се напълно. Как да ти кажа — като че ли дори цветята по кувертюрата на леглото на майка й ни се радваха. А ние бяхме от същата материя като цветята, и разбрахме колко много се обичаме, че имаме нужда един от друг, каквото и да стане, и че всички лоши неща между нас са били породени единствено от любов.

— Уау — отвърнах с тон, който явно е прозвучал по-тъжно, отколкото исках, ако се съди по това как Борис смръщи вежди и ме погледна.

— Е? — попитах, защото той не откъсваше очи от мен. — Какво има?

Той примигна и поклати глава.

— Не, аз наистина просто я виждам. Тази мъглявина от тъга, която обгръща по някакъв начин главата ти. Все едно, че си войник или нещо такова, човек от миналото, който крачи през бойното поле, обзет от дълбоки чувства…

— Борис, ти все още си абсолютно надрусан.

— Всъщност не — каза той унесено. — От време на време потъвам в това състояние, от време на време излизам от него. Но все още, ако погледна само с ъгълчето на окото си, виждам как от разни неща изхвърчат пъстри искри.

Нямаше никакви произшествия нито с баща ми, нито на фронта „Борис-Котку“ — в продължение на повече от седмица, достатъчно време, за да реша, че е безопасно да прибера у дома калъфката от възглавница. Когато я извадих от шкафчето си, забелязах, че е необичайно обемиста (и тежка), и когато я занесох горе в стаята си и я извадих от калъфката, разбрах причината. Стана ми ясно, че когато я бях опаковал и залепвал, съм бил надрусан до уши: всички тези пластове от вестници, облепени с цяла голяма ролка подсилена опаковъчна лепенка, ми се бяха сторили като разумна предпазна мярка, когато бях подплашен и замаян от тревата, но сега, когато бях отново в стаята си, в трезвата светлина на следобеда, картината изглеждаше така, като че ли е била увита и опакована от луд и/или безпризорен — усукана в обвивките си като мумия; количеството на опаковъчната лепенка беше такова, че тя вече дори не изглеждаше правоъгълна; дори ъглите бяха заоблени. Взех най-острия кухненски нож, който можах да намеря, и започнах да режа лепенката в единия ъгъл, първоначално предпазливо, от страх, че ножът може да се плъзне и да повреди картината, после все по-енергично. Но бях успял да срежа само донякъде една част от триинчовото покритие, а ръцете ми почваха да се уморяват, когато чух, че Ксандра се прибира, прибрах картината обратно в калъфката и я залепих отново към задната страна на таблата на леглото, решен да изчакам момент, когато двамата ще отсъстват по-дълго време.

Борис ми беше обещал, че двамата ще вземем две от останалите дози ЛСД веднага, когато мислите му се върнат към обичайното си състояние, както се изрази той; сподели с мен, че все още се чувствал малко отнесен, виждал как се движат фигурите, оформени от дървесните шарки на покрития му с фурнир чин в училище, и че първите няколко пъти, когато пушил трева, това го отпращало на истинско ново „пътешествие“.

— Звучи малко прекалено — казах аз.

— Не, супер е. Мога да го прекъсна веднага, щом пожелая. Мисля си, че трябва да го направим на детската площадка — допълни той.

— Може би на Деня на благодарността.

Изоставената детска площадка беше мястото, на което вземахме „екстази“ всеки път — освен първия, когато Ксандра заблъска по вратата на спалнята ми, молейки ни да й помогнем да оправи пералнята, което ние, разбира се, не успяхме да направим, но онези четиридесет и пет минути, прекарани с Ксандра в пералното помещение, точно по време на върховия ефект на дрогата, направо ни сринаха жестоко.

— Много по-силно ли е от „екстази“?

— Не… е, да, но е прекрасно, вярвай ми. Все ми се искаше да излезем с Котку някъде навън, на открито, само че там е прекалено близо до магистралата — светлини, коли… какво ще кажеш за този уикенд?

Така че имаше какво да очаквам с нетърпение. Но тъкмо бях започнал да се чувствам по-добре и обнадежден — спортният канал не беше включван от една седмица, което несъмнено беше някакъв рекорд — когато, прибирайки се от училище, намерих баща ми да ме чака у дома.

— Трябва да поговоря с теб, Тио — каза той в момента, когато влязох. — Можеш ли да ми отделиш минутка?

Аз спрях.

— Ами да, разбира се — дневната изглеждаше почти като след обир — навсякъде имаше разпилени хартии, дори възглавниците на дивана бяха поразместени.

Баща ми престана да крачи — движеше се малко вдървено, като че ли го боляха коленете.

— Ела тук — каза той с приятелски тон. — Седни.

Седнах. Баща ми въздъхна; после седна срещу мен и прокара ръка през косата си.

— Адвокатът — каза той, приведе се напред с ръце, сключени между коленете, и ме погледна открито.

Чаках.

— Адвокатът на майка ти. Искам да кажа… знам, че е съвсем неочаквано, но наистина имам нужда ти да поговориш по телефона с него от мое име.

Беше ветровито; навяваният отвън пясък потропваше по стъклената врата, а тентата във вътрешния двор плющеше като знаме.

— Какво? — попитах, след като помълчах колебливо. Когато той ни напусна, майка ми беше споменавала нещо за среща с адвокат — предполагах, че става дума за развод, но така и не узнах какво бе излязло от тази среща.

— Ето какво… — баща ми си пое дълбоко дъх и се загледа в тавана. — Ето каква е работата. Предполагам, ти си забелязал, че вече не се занимавам със спортни залагания, нали? Ами — продължи той, — иска ми се да сложа край на това. Докато все още съм напред с материала, така да се каже. Не че… — той помълча и като че ли се замисли, — искам да кажа, честно, бях станал доста добър в тази работа, защото си правех необходимите проучвания и спазвах някаква дисциплина. Правя си изчисленията. Не залагам импулсивно. И наистина, както казах, справях се доста добре. Спечелих доста пари през последните месеци. Само че…

— Така — казах аз объркано в настъпилото мълчание, питайки се накъде ли бие.

— Искам да кажа, защо да си търся белята? Тъй като — той постави ръка на сърцето си — аз наистина съм алкохолик. Аз съм първият, който го казва. Изобщо не мога да пия. Едно питие ми е много, хиляда не ми стигат. Отказването от пиенето е най-доброто нещо, което съм правил някога. А пък с хазарта, въпреки склонността ми към пристрастяване и така нататък, винаги е било някак различно, разбира се, изпадал съм в тежки положения, но никога не съм бил като тези хора, които, знам ли, се увличат дотолкова, че са готови да злоупотребят със служебни пари, да съсипят семейния бизнес и други подобни. Но — той се засмя — ако не искаш да те острижат рано или късно, най-добре е да не се мотаеш постоянно в бръснарницата, нали така?

— И какво? — попитах предпазливо, след като бях чакал известно време да продължи.

— Ами какво… уффф — баща ми прокара пръстите на двете си ръце през косата си; изглеждаше като малко момче, объркан, невярващ. — Ето какво. Наистина искам да направя някои големи промени, и то незабавно. Защото имам възможност да започна от най-долните етажи в един чудесен бизнес. Един мой приятел има ресторант. И, искам да кажа, струва ми се, че това ще бъде наистина страхотно за всички нас — такъв шанс се отваря един път в живота, така си е. Нали знаеш, на Ксандра сега й е много тежко с новия й шеф, който е голяма гад, и знам ли, просто ми се струва, че такова решение би било много по-разумно.

Баща ми? Ресторант?

— Уау — това е супер — казах аз. — Уау.

— Да — баща ми кимна. — Наистина е супер. Но работата е там, че за да отвориш такова заведение…

— Какъв ресторант?

Баща ми се прозя и потърка зачервените си очи.

— О, знаеш ли… просто обикновена американска храна. Стекове, хамбургери, такива неща. Съвсем простичка и добре приготвена. Но проблемът е там, че за да може моят приятел да открие заведението и да плати таксите за ресторанта…

— Такси за ресторанта ли?

— О, Господи, да, не би повярвал, ако ти кажа колко пари искат за такова нещо. Трябва да се плащат такси за ресторанта, за лиценз за алкохол, застраховка… много разходи изисква разработването на такова място.

— Е, добре — разбирах накъде бие с тези обяснения. — Ако имаш нужда от парите в моята сметка…

Баща ми ме изгледа слисан.

— Какво?

— Е, нали се сещаш, онази сметка, която си ми открил. Ако имаш нужда от тези пари, нямам нищо против.

— А, да — баща ми помълча. — Благодаря. Наистина съм ти много благодарен за това, приятелю. Но всъщност — той стана и закрачи из стаята — работата е там, че съм намерил много добър начин да се справим с това. Разбираш ли, едно краткосрочно решение, колкото да може заведението да се открие и да се разработи. Ще възстановим сумата за няколко седмици — искам да кажа, на такова място, като се вземе предвид разположението и други неща, та то е все едно че сме взели лиценз да печатаме пари. Става дума само за първоначалните разходи. В този град всички са луди на тема такси, налози и така нататък. Искам да кажа — той се позасмя някак смутено, — знаеш, че не бих ги искал, ако въпросът не беше спешен…

— Моля? — попитах, след като помълчах неразбиращо.

— Искам да кажа, както ти обясних, наистина се налага ти да се обадиш. Това е номерът — беше го записал на едно листче, забелязах, че започва с 212. — Трябва да се обадиш на този човек и да говориш лично с него. Казва се Брейсгърдъл. Погледнах листчето, после баща си.

— Не разбирам.

— Не е необходимо да разбираш. Трябва само да кажеш онова, което аз ще ти кажа.

— Но какво общо има това с мен?

— Виж, просто го направи. Кажи кой си, кажи, че искаш да поговориш с него по делови въпрос, дрън-дрън…

— Но… — Кой ли беше този човек? — Какво искаш да кажа?

Баща ми си пое дълбоко дъх; явно се стремеше да овладее изражението си, нещо, което обикновено му се удаваше добре.

— Той е адвокат — каза той, докато издишваше. — Адвокатът на майка ти. Той трябва да предприеме необходимото, за да преведе тази сума — ококорих се, когато видях цифрата, която сочеше, 65 000 долара — по тази сметка — и той плъзна пръст по редицата цифри под сумата. — Кажи им, че съм решил да те пратя в частно училище. За целта ще му трябват името и осигурителният ти номер. Това е.

— Частно училище ли? — повторих, след като помълчах недоумяващо.

— Ами нали разбираш, заради данъците е.

— Не искам да ходя в частно училище.

— Чакай, чакай — просто ме изслушай. Докато тези суми се изразходват в твоя полза, няма проблем. А пък ресторантът, разбираш ли — той е от полза за всички нас. И може би в крайна сметка все пак най-вече за теб. Така да се каже, аз бих могъл да се обадя и лично, но работата е там, че ако представим нещата правилно, ще успеем да спестим към трийсет хиляди долара, които иначе ще отидат в държавната хазна. Божичко, та аз мога да те пратя и наистина в частно училище, стига да искаш. В интернат. С всички тези пари, които ще спечелим, мога да те пратя и в Андовър109. Просто не искам половината от тях да се озоват при данъчните, разбираш ли? Освен това — искам да кажа, така, както са наредени нещата, когато дойде време да постъпиш в колеж, това ще означава допълнителни разходи за теб, защото, ако имаш толкова много пари, няма как да кандидатстваш за стипендия. Видят ли тази сметка, хората от финансовия отдел в колежа ще те сложат в различна графа „доходи“ и ще лапнат 75% от парите още първата година — хоп! А по този начин ти поне ще се възползваш максимално от парите, нали разбираш? И то още сега. Когато действително с тях може да се свърши нещо полезно.

— Но…

— Но… — писклив глас, изплезен език, глуповато изражение. — О, хайде де, Тио — продължи той с обичайния си глас, защото аз не откъсвах поглед от него. — Бог ми е свидетел, нямам време да се занимавам с това. Трябва да се обадиш незабавно, преди края на работното време по Източното крайбрежие. Ако се налага да подпишеш нещо, кажи им да пратят документите с куриерска служба. Или по факс. Просто трябва да свършим тази работа колкото е възможно по-бързо, ясно ли е?

— Но защо да го правя аз?

Баща ми въздъхна; обърна очи към тавана.

— Виж какво, Тио, не ми излизай с тези номера — каза той. — Знам, че си наясно с положението, защото съм те виждал как чакаш пощата… да — продължи той въпреки опита ми да възразя, — да, така е, всеки ден излиташ към пощенската кутия като шибана светкавица.

Бях толкова стъписан от думите му, че дори не знаех как да отговоря.

— Но… — сведох отново поглед към листа и очите ми незабавно попаднаха върху цифрата: 65 000 долара.

Без предупреждение баща ми замахна и ме удари през лицето, толкова бързо и силно, че за секунда не успях да схвана какво се е случило. После, преди да успея дори да мигна, той ме удари втори път, с юмрук — „прас“, като по комиксите, пред очите ми преминаха светкавици, като от фотоапарат, и отново с юмрук. Залитнах — коленете ми бяха омекнали, всичко около мен стана бяло — но той ме хвана за гушата и с бързо, рязко движение ме дръпна нагоре така, че застанах на пръсти, опитвайки се да си поема въздух с отворена уста.

— Слушай сега — той крещеше в лицето ми, носът му беше на два инча от моя, но Попър скачаше и лаеше толкова шумно, а и звънтежът в ушите ми беше станал толкова силен, че сякаш чувах крясъците му през смущения в радиопредаване. — Ти ще се обадиш на този човек — той размаха хартията в лицето ми — и ще му кажеш точно онези шибани думи, които аз искам да кажеш. Не се опитвай да усложняваш нещата, защото аз ще те накарам да направиш това, Тио, не те лъжа, ще ти счупя ръката, ще ти смъкна кожата от бой, ако не се обадиш по телефона незабавно. Ясно ли е? Ясно ли е? — повтори той в звънтящото в ушите ми мълчание. Чувствах по лицето си киселия му, вмирисан на цигари дъх. Свали ръце от гърлото ми; отстъпи назад. — Чуваш ли? Кажи нещо.

Избърсах лицето си с ръка. По бузите ми се стичаха сълзи, но те течаха автоматично, като вода от кран, не бяха свързани с никаква емоция.

Баща ми стисна здраво очи, после ги отвори; поклати глава.

— Виж — поде той отривисто, все още задъхан, — съжалявам. — Отбелязах с някаква способна да разсъждава студено и ясно част на съзнанието си, че по тона му съвсем не личи да съжалява; по-скоро като че ли все още му се искаше да ми смъкне кожата от бой. — Но, кълна се, Тио, ти просто трябва да ми повярваш за това. Трябва да направиш това за мен.

Виждах всичко размазано, затова вдигнах двете си ръце, за да наглася очилата си. Дишах толкова тежко, че сякаш моите вдишвания и издишвания бяха най-силният шум в стаята.

Баща ми, с ръце на хълбоците, отново обърна очи към тавана.

— О, я стига — каза той. — Прекрати това.

Не отговорих. Стояхме така още един-два дълги мига. Попър бе спрял да лае и гледаше тревожно ту него, ту мен, сякаш се опитваше да разбере какво става.

— Просто… е, нали знаеш — сега отново говореше съвсем спокойно. — Съжалявам, Тио, кълна се, съжалявам, но действително съм в затруднено положение, имаме нужда от тези пари незабавно, сега, в тази минута, наистина е така.

Опитваше се да срещне очите ми; погледът му беше открит, разумен.

— Кой е този човек? — попитах, гледайки не него, а стената зад главата му, гласът по някаква причина излизаше от гърлото ми пресипнал и чужд.

— Адвокатът на майка ти. Колко пъти трябва да повтарям? — разтриваше кокалчетата на ръката си, които го боляха от удара. — Виждаш ли, такъв е случаят, Тио — отново въздишка, — искам да кажа, съжалявам, но кълна се, нямаше да съм толкова разстроен, ако не беше толкова важно. Това е само временно, нали разбираш — просто докато бизнесът потръгне. Защото цялата работа може да рухне ей така — той щракна с пръсти, — ако не започна да плащам на кредиторите. А що се отнася до останалите пари — тях наистина ще използвам, за да те пратя в по-добро училище. Може би частно. Това би ти харесало, нали?

Унесен от собственото си отсечено дърдорене, той вече набираше номера. Подаде ми слушалката и — преди някой да е отговорил — изтича в другия край на стаята и вдигна втората слушалка.

— Ало — обърнах се аз към жената, която отговори на позвъняването, — ъъ, извинете — гласът ми беше хрипкав, неуверен, все още не можех да повярвам, че всичко това се случва. — Мога ли да разговарям с господин… ъъ…

Баща ми посочи с пръст към листа: „Брейсгърдъл“.

— Ъъъ, господин Брейсгърдъл — казах аз.

— А за кого да предам? — и нейният, и моят глас отекваха прекалено силно, защото баща ми слушаше на другата слушалка.

— Тиодор Декър.

— О, да — произнесе мъжки глас отсреща. — Ало! Тиодор? Как се чувстваш?

— Добре.

— Говориш така, като че ли си настинал. Кажи ми. Настинал ли си — може би малко?

— Да — отвърнах колебливо. В другия край на стаята баща ми произнасяше само с устни думата „ларингит“.

— Неприятна история — произнесе отекващият глас — толкова високо, че ми се наложи да отдръпна малко слушалката от ухото си. — Никога не съм мислел, че хората може да настиват на такова слънчево място като това, където живееш ти. Така или иначе, радвам се, че се обади — не знаех как точно да се свържа пряко с теб. Знам, че сигурно все още ти е много тежко. Но се надявам нещата да са по-добре от последния път, когато те видях.

Мълчах. Нима бях виждал този човек?

— Беше много лош момент — каза господин Брейсгърдъл, разбрал правилно мълчанието ми.

Кадифеният му, равен глас събуди спомена.

— О, да — казах аз.

— Историята за снежната буря, помниш ли?

— Точно така.

Той се беше появил около седмица след смъртта на майка ми; възстар човек с гъста бяла коса — елегантно облечен, с раирана риза и папийонка. Двамата с госпожа Барбър като че ли се познаваха, или поне като че ли той познаваше нея. Беше седнал срещу мен в креслото, което беше най-близо до дивана и бе говорил дълго, неща, които ме объркваха, но единственото от тях, което бе останало в съзнанието ми, беше разказът му как се запознал с майка ми: имало силна снежна буря, не се виждали никакви таксита, когато — сред ветрилообразни пръски мокър сняг — едно заето такси преорало снега на ъгъла на Осемдесет и четвърта улица и Парк Авеню. Прозорецът се смъкнал и майка ми („очарователна като видение!“) надникнала, казала, че отива до Източна Петдесет и седма и попитала дали той не е в същата посока.

— Тя често говореше за тази буря — казах аз. Баща ми — със слушалката, залепена за ухото — вдигна рязко поглед към мен. — Когато нямало достъп до града.

Господин Брейсгърдъл се разсмя.

— Каква прелестна млада дама! Бях закъснял за делова среща — с една възрастна доверителка, наследница на корабни магнати, която междувременно, уви, е покойница. Така или иначе, слязох от нейния пентхаус на улицата — влачейки, разбира се, и чантата си с документите — и видях, че е навалял цял фут сняг. Цареше съвършено мълчание. Деца влачеха шейните си по Парк Авеню. Така или иначе, след Седемдесет и седма улица метрото беше спряло и аз тъкмо почнах да газя до колене в снега, когато — хоп! се появи едно жълто такси и майка ти в него. Забиха спирачки със скърцане, все едно, че я бяха изпратили от спасителен екип. „Качете се, ще пътуваме заедно.“ Центърът беше напълно пуст… снежинките кръжаха наоколо, и сякаш всички светлини в града бяха запалени. А ние се движехме с две мили в час — със същия успех можеше да сме и в шейна — минавахме на червено, нямаше никакъв смисъл да се спира. Помня, че разговаряхме за Феърфийлд Портър110 — наскоро в Ню Йорк бе имало негова изложба — после преминахме към Франк О’Хара и Лана Търнър, спорехме коя година бяха затворили окончателно стария ресторант на „Хорн енд Хардарт“, „Автомат“111. А после открихме, че работим от двете страни на една и съща улица! Беше началото на едно красиво приятелство, както се казва.

Хвърлих поглед към баща си. Изражението му беше странно, беше стиснал устни, сякаш за да не повърне върху килима.

— Поговорихме тогава за състоянието, завещано от майка ти, ако си спомняш — продължи гласът на другия край на линията. — Не говорихме много, моментът не беше подходящ. Но се надявах, че ще се отбиеш при мен, когато се почувстваш способен да понесеш такъв разговор. Бих ти се обадил по телефона, преди да напуснеш града, ако знаех, че заминаваш.

Погледнах баща си; после сведох очи към листа в ръката си и изтърсих:

— Искам да отида в частно училище.

— Наистина ли? — попита господин Брейсгърдъл. — Струва ми се, че това е отлична идея. А къде имаш намерение да отидеш? Да се върнеш на изток? Или пък някъде там, при вас?

Не бяхме обмислили това. Погледнах баща си.

— Ъъ — измънках аз — ъъ… — докато баща ми правеше гримаси и размахваше яростно ръка.

— Може и да има добри частни интернати по Западното крайбрежие, но не съм чувал за такива — казваше господин Брейсгърдъл. — Аз съм завършил „Милтън“112, което ми осигури прекрасни преживявания. Най-големият ми син също отиде там, но остана само една година, реши, че това не е подходящо място за него…

Продължихме да говорим, от „Милтън“ се прехвърлихме на „Кент“113, към най-различни други интернати, в които били учили децата на негови приятели и познати — а баща ми надраска една бележка и ми я подхвърли. „Да изпрати парите“, пишеше в нея. „За начална вноска“.

— Ааа… — започнах аз, защото нямах представа по какъв друг начин да сменя темата, — майка ми оставила ли ми е някакви пари?

— Е, не особено много — каза господин Брейсгърдъл, чийто тон като че ли охладня, когато чу въпроса ми, а може би просто се бе подразнил от прекъсването. — Тя имаше някои финансови проблеми накрая, и ти би трябвало да си наясно с това. Но все пак имаш пари, внесени по „план 529“114. А откри и малък ЦВМ за теб, преди да загине.

— Какво е това? — баща ми слушаше много внимателно, без да откъсва очи от мен.

— Целеви влог за малолетни. Пари, които да се ползват за твоето образование. Но не може да се ползват за нищо друго, най-малкото, не и докато си все още непълнолетен.

— Защо не може? — попитах след кратка пауза, защото ми се стори, че той особено много набляга на последното обяснение.

— Защото законът е такъв — каза той сухо. — Но със сигурност нещо ще може да се направи, ако държиш да смениш училището. Имах клиентка, която използва част от влога по план 529 на най-големия си син, за да плати скъпа детска градина за най-малкия. Не че съм на мнение, че двайсет хиляди долара годишно е разумен разход за възпитание на такава възраст — не се и съмнявам, че им купуват най-скъпите пастели в цял Манхатън! Но да, казвам го, за да разбереш как функционират тези неща.

Погледнах баща си.

— Значи няма начин да ми преведете, да кажем, шейсет и пет хиляди долара — казах. — Ако се нуждая от тях незабавно.

— Не! Категорично не! Така че просто забрави тази идея — тонът му се беше променил — явно беше коригирал и мнението си за мен, вече не бях син на майка си и Добро Хлапе, а алчна малка гадина.

— Между другото, мога ли да попитам по какъв път изчисли, че ти е необходима такава сума?

— Ъъъ… — погледнах баща си, който беше притиснал ръка към очите си. „По дяволите“, казах си и осъзнах, че съм произнесъл думите гласно.

— Е, това няма значение — каза господин Брейсгърдъл с коприненомек глас. — Така или иначе е просто невъзможно.

— Няма начин?

— Няма абсолютно никакъв начин.

— Добре, окей… — опитвах се отчаяно да съобразявам, но мислите ми препускаха в две посоки едновременно. — А може ли да ми пратите част от парите? Например половината?

— Не. Такова нещо трябва да се уреди пряко с избрания от теб колеж или интернат. С други думи, трябва да ми бъдат представени сметки, които аз да платя. А цялата процедура е свързана и с много друга документация. А ако решиш да не отидеш в колеж, което е малко вероятно…

И докато той говореше неразбираемо за всевъзможните варианти за ползване на сумите, които майка ми беше вложила на мое име (всички влогове с много строги ограничения, изключващи възможността аз или баща ми да се доберем незабавно до действителни пари в брой, до пари за харчене), по лицето на баща ми, който държеше слушалката малко встрани от ухото си, се изписа нещо близко до ужас.

— Ами, ъъ, добре е, че научих това, благодаря ви, сър — казах, опитвайки се да приключа разговора.

— Разбира се, има данъчни облекчения — свързани с влагането на парите по този начин. Но нейната основна цел беше да се увери, че баща ти никога няма да може да се добере до тях.

— О? — казах плахо в последвалото прекалено дълго мълчание. Нещо в тона му ме накара да заподозра, че той бе разкрил присъствието на баща ми зад тежкото, шумно като на лорд Вейдър дишане (ясно доловимо според мен, макар да не знаех дали господин Брейсгърдъл го чува) в другата слушалка.

— Съществуват и други съображения. Всъщност — той помълча, както сигурно считаше за редно при тези обстоятелства — не знам дали е редно да ти го казвам, но неизвестно неупълномощено лице два пъти се е опитвало да тегли големи суми от тази сметка.

— Какво? — попитах отвратено след кратко мълчание.

— Разбираш ли — поде господин Брейсгърдъл, а гласът му се носеше сякаш много отдалеч, от морските дълбини. Аз съм попечител на сметката. И около два месеца след смъртта на майка ти някой е отишъл в банката в Манхатън, в работно време, и се е опитал да фалшифицира моя подпис на платежните документи. Е, в централния клон ме познават и незабавно ми се обадиха, но още докато разговаряха с мен, човекът се измъкнал през вратата, преди някой от охраната да отиде да му поиска документ за самоличност. Това беше — Боже мили — преди почти две години. А после — съвсем наскоро, миналата седмица — получи ли писмото, в което ти описвах случая?

— Не — отвърнах, когато най-сетне осъзнах, че се налага да кажа нещо.

— Е, без да се разпростирам много, получих странно телефонно обаждане от някакъв човек, който се представи като твой тамошен адвокат, и изиска превод на някакви суми. После — когато направихме проверката — установихме, че лице с достъп до твоя осигурителен номер е кандидатствало и получило от твое име съгласие за доста голям кредит. Да знаеш нещо по този въпрос?

— Така или иначе, не се тревожи — каза той, когато аз не отвърнах. — Имам при себе си копие от твоя акт за раждане, пратих го по факса в банката, дала съгласие за кредита и достъпът до сумите незабавно бе прекратен. Освен това пуснах предупреждение до „Екуифакс“ и всички други агенции, осигуряващи информация за лицата, кандидатстващи за кредит. Въпреки че си малолетен и по закон нямаш право да сключваш подобни договори, ти би носил отговорност за подобни дългове, направени от твое име, когато станеш пълнолетен. Във всеки случай те моля настоятелно да бъдеш много внимателен с осигурителния си номер за в бъдеще. На теория е възможно да ти бъде издаден нов, но бюрократичните усложнения, свързани с такава процедура, са толкова много, че не го препоръчвам…

Когато затворих телефона, бях облян в студена пот — и напълно неподготвен да чуя воя, който нададе баща ми. Помислих, че е гневен — че се гневи на мен — но когато остана неподвижен на мястото си, със слушалка в ръка, се вгледах по-внимателно в него и разбрах, че плаче.

Беше ужасно. Нямах никаква представа какво да предприема. Издаваше такива звуци, сякаш някой го беше полял с гореща вода — като че ли се превръщаше във върколак — като че ли го изтезаваха. Оставих го там и — Попчик забърза по стълбите пред мен; очевидно също нямаше желание да слуша този вой — отидох в стаята си и дълго седях на ръба на леглото си, стиснал главата си с ръце, трябваше ми аспирин, но не исках да слизам до банята, за да си взема, искаше ми се Ксандра да побърза да се прибере. Ревовете, които се носеха отдолу, бяха нечовешки, като че ли го горяха с газова горелка. Извадих айпода си, опитах се да намеря някаква по-силничка музика, която да не е прекалено разтърсваща (четвърта симфония на Шостакович, която, колкото и да е класическа, все пак доста ме поразтърси), легнах на леглото със слушалките в ушите и се вторачих в тавана, а Попър стоеше прав, наострил уши, и се взираше в затворената врата с настръхнала козина на врата.

— Той ми е казвал, че имаш цяло състояние — заяви Борис по-късно същата вечер на детската площадка, докато седяхме там и чакахме дрогата да подейства. Донякъде ми се искаше да бяхме избрали друга нощ, за да я вземем, но Борис настояваше, че така съм щял да се почувствам по-добре.

— И ти си вярвал, че аз имам цяло състояние и не искам да ти го кажа?

Седяхме на люлките като че ли цяла вечност, очаквайки нещо, но какво, и сам не знаех.

Борис сви рамене.

— Не знам. Има много неща, които ти не ми казваш. Аз бих ти казал. Така или иначе, всичко е наред.

— Не знам какво да правя. — Макар че се случваше едва забележимо, бях започнал да долавям как в чакъла около краката ми започват тежко да се завихрят блещукащи сиви форми, като в калейдоскоп — мръсен лед, диаманти, просветващи късчета счупено стъкло. — Започва да става страшно.

Борис ме смушка.

— Но има и нещо, което пък аз не съм ти казал, Потър.

— Какво?

— Баща ми трябва да си замине. Работата му го налага. След няколко месеца ще се върне в Австралия. А оттам, струва ми се, ще отпътува за Русия.

Настана мълчание, което вероятно продължи пет секунди, но аз имах чувството, че сме мълчали един час. Борис? Да си замине? Всичко като че ли застина, сякаш планетата спря да се върти.

— Е, аз няма да тръгна с него — каза Борис невъзмутимо. Лицето му на лунната светлина бе започнало да потрепва, като че ли осветено от примигващо електричество, като в черно-бял филм от епохата на нямото кино. — Майната й на тази история. Ще избягам.

— Къде?

— Не знам. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да — отвърнах, без да се замисля, а после попитах: — И Котку ли ще дойде?

Той отвърна с гримаса:

— Не знам.

Усещането за филм се бе усилило дотолкова, придобивайки онази яркост, придавана от сценичното осветление, че всяка прилика с действителния живот бе изчезнала; ние бяхме обезсилени, превърнати в двуизмерни герои от роман, полезрението ми бе ограничено от черен правоъгълник; можех да видя как в долната му част се плъзга в субтитри онова, което Борис говореше. Тогава, почти едновременно, изпитах чувството, че някакъв капак в долната част на стомаха ми се отваря и пада. „Божичко!“, помислих си, заравяйки и двете си ръце в косата си, прекалено изумен, за да мога да си обясня какво изпитвах.

Борис продължаваше да говори, а аз осъзнах, че ако не искам да се изгубя завинаги в този лишен от цветове свят на „Носферату“, изпълнен със зърнести образи и рязко очертани сенки, за мен е важно да слушам думите му и да не се вкопчвам толкова в измамната тъкан на нещата.

— … така де, аз разбирам, струва ми се — казваше той мрачно, а навсякъде около него танцуваха фосфоресциращи капчици и петънца, като светлина на гниещо дърво. — При нея дори не може да се говори за бягство, тя не е вече малолетна, нали знаеш? Но вече веднъж е живяла на улицата и не й е харесало.

— Котку е живяла на улицата?

Неочаквано ме заля вълна на съчувствие към нея — някак дирижирана, почти като надигащия се прилив на филмов музикален фон, но тъгата в тази вълна беше напълно истинска.

— Е, и аз съм живял на улицата, в Украйна. Но там бях с приятелите си, Макс и Серьожа — и никога за повече от няколко дни един след друг. Понякога беше забавно. Спяхме в мазетата на изоставени сгради — пиехме, вземахме буторфанол, дори си кладяхме лагерни огньове. Но когато баща ми изтрезнееше, винаги се прибирах у дома. С Котку нещата са стояли по-различно. Майка й имала някакъв приятел, който… правел с Котку разни неща. Затова тя избягала. Спяла по входовете. Просела… правела свирки на разни типове за пари. Известно време не ходела на училище, било е проява на смелост от нейна страна да се върне и да опита да завърши след всичко, което се е случило. Защото, нали разбираш, хората говорят. Сам знаеш.

Мълчахме, замислени над тази ужасна история, а аз изпитвах чувството, че благодарение на тези няколко думи съм прекосил живота на Котку и Борис, изживявайки го в цялата му тежест.

— Съжалявам, че не харесвам Котку! — казах съвсем искрено.

— Е, и аз съжалявам — каза трезво Борис. Имах чувството, че гласът му прониква директно в мозъка ми, без да преминава през ушите. — Но пък и тя не те харесва. Мисли те за разглезен. Че далеч не си преживял такива неща, каквито сме преживели ние с нея.

Критиката ми се стори справедлива.

— Така е — казах аз.

Стори ми се, че премина някакъв много важен отрязък от колебливия поток на времето; трепкащи сенки, пукот на статично електричество, бръмченето на невидим прожекционен апарат. Когато протегнах напред ръка и я огледах, тя беше посипана с прашинки и пожълтяла като стара филмова лента.

— Уау, сега и аз го виждам — каза Борис, обръщайки се към мен — движението му беше бавно, като на ръчно въртяна лента, четиринайсет кадъра в секунда. Лицето му беше тебеширенобяло, зениците — тъмни и огромни.

— Виждаш…? — повторих предпазливо.

— Нали разбираш — той размаха осветената си, черно-бяла ръка във въздуха. — Сега всичко е двуизмерно, като на кино.

— Но ти…

Значи не бях само аз? Значи и той го виждаше?

— Разбира се — отвърна Борис, който с всеки изминал момент изглеждаше все по-малко като жив човек, и все повече като някакъв разпадащ се къс лента, складирана през двайсетте години за добиване на сребърен нитрат; зад него грееше светлина от някакъв невидим източник. — Все пак ми се иска да имахме и нещо цветно. Нещо като „Мери Попинс“ например.

Когато каза това, аз избухнах в неудържим смях, смеех се толкова силно, че едва не паднах от люлката, защото тогава разбрах със сигурност, че той вижда същото, което виждам и аз. Нещо повече: ние създавахме тези картини. Каквото и да бе това, което виждахме под влиянието на наркотика, ние го изграждахме заедно. И в мига, когато осъзнах това, симулаторът на виртуална реалност превключи на цвят. Случи се едновременно и за двама ни — щрак! Спогледахме се и просто се разсмяхме; всичко ни докарваше до истеричен смях, дори пързалката на детската площадка ни се усмихваше, и в някакъв момент, беше вече дълбока нощ, когато се люлеехме на катерушката и от устите ни излиташе дъжд от искри, аз прозрях, че смехът е светлина, а светлината е смях, и че това е тайната на вселената. С часове наблюдавахме как облаците се пренареждат в логични схеми; търкаляхме се в прахта, убедени, че това са водорасли(!); лежахме по гръб и пеехме „Dear Prudence“ на дружелюбните, благодарни звезди. Беше фантастична нощ — всъщност една от забележителните нощи в живота ми, независимо от онова, което се случи после.

Борис остана да спи у нас, тъй като аз живеех по-близо до детската площадка, а той беше (за да употребя собствения му любим израз за тежко надрусан) „в гавно“, което трябваше да означава „в лайна“, „лайняно положение“ или нещо подобно — така или иначе, прекалено разбит, за да може да се прибере у дома сам в тъмното. И добре, че остана, защото така аз не бях сам у дома в три и половина следобед на другия ден, когато у нас се отби господин Силвър.

Макар че почти не бяхме спали и крайниците ни потреперваха, всичко около нас все още бе съхранило мъничко вълшебство и излъчваше светлина. Пиехме портокалов сок и гледахме анимационни филми (стори ни се добра идея, защото така продължавахме снощното настроение в „Техниколор“) и — което беше лоша идея — току-що бяхме споделили втория си джойнт за този следобед, когато на вратата се позвъни. Попчик — който беше много неспокоен; чувстваше, че нещо с нас не е наред и беше ни лаял като побъркан — незабавно се разлая отново, като че ли беше очаквал нещо подобно.

Внезапно действителността се стовари върху мен.

— Мамка му — казах.

— Аз ще отида — обади се веднага Борис, вземайки Попчик под мишница. И потегли с танцова походка, бос, без риза, видимо напълно безгрижен. Но като че ли само след секунда се върна, а лицето му беше пепелявосиво.

Не каза нищо; не беше и необходимо. Станах, обух си маратонките и вързах здраво връзките им (бях свикнал да го правя преди нашите обирнически набези по супермаркетите, за в случай, че се наложи да бягам), и тръгнах към външната врата. И там отново беше господин Силвър — с бялото си спортно сако, с косата, която сякаш бе намазана с вакса за обувки, и всичко останало — само че този път до него стоеше някакъв едър тип с татуировки, чиито размазани сини линии се увиваха като змии около ръцете му. Държеше алуминиева бухалка за бейзбол.

— Виж ти, Тиодор! — каза господин Силвър. Изглеждаше искрено зарадван да ме види. — Как я караш?

— Добре — отвърнах, чудейки се как внезапно се бе изпарил от мен всякакъв ефект на наркотика. — А вие?

— Не се оплаквам. С хубава синина си се уредил, приятелю.

Неволно вдигнах ръка и докоснах бузата си.

— Ами…

— Добре ще е да се погрижиш за нея. Приятелчето ти ми каза, че баща ти не си е у дома.

— Ъъ, така е.

— Всичко ли е наред с вас? Да сте имали някакви проблеми днес следобед?

— А, не, всъщност не — отвърнах. Човекът до него не размахваше бухалката, и съвсем не се държеше заплашително, но аз не можех да не осъзнавам присъствието на бухалката в ръцете му.

— Защото, нали, ако това някога се случи? — каза господин Силвър. — Ако имате проблеми, каквито и да са те, аз мога да ви помогна да се справите с тях ето така.

За какво говореше той? Погледнах зад гърба му, към улицата, към неговата кола. Въпреки тонираните стъкла видях другите мъже, които чакаха вътре.

Господин Силвър въздъхна.

— Радвам се да чуя, че нямаш проблеми, Тиодор. Иска ми се и аз да можех да кажа същото.

— Извинете, не ви разбрах.

— Защото ето какво — продължи той, като че ли не бях проговорил. — Аз имам проблем. Голям проблем. С баща ти.

Тъй като не знаех какво да кажа, стоях и се взирах в каубойските му ботуши. Те бяха черни, от крокодилска кожа, с токове на пластове от лепен гьон, с много остри върхове и лъснати така, че ми напомняха на подчертано женствените каубойски ботуши, които носеше постоянно Луси Лобо, една ексцентрична дизайнерка, която работеше с майка ми.

— Разбираш ли, нещата стоят така — продължи господин Силвър. — Имам документи, че баща ти ми дължи петдесет хиляди долара. И това ми създава много големи проблеми.

— Той събира парите — казах смутено. — Може би, не знам, ако му дадете още малко време…

Господин Силвър ме изгледа. После нагласи очилата си.

— Слушай — каза той спокойно. — Баща ти държи да залага ризата на гърба си на начина, по който някакви кретени се справят с някаква шибана топка… искам да кажа, извини ме за острите изрази, но ми е трудно да изпитвам съчувствие към човек като него. Не изплаща дълговете си, закъснява три седмици с лихвата, не отговаря на обажданията ми — той отмяташе провиненията на пръсти, — обещава да се срещнем днес на обяд и после не се явява. Знаеш ли колко време седях и чаках този дръвник? Час и половина — той наклони глава на една страна. — Хора като твоя баща създават работа на хора като мен и Юрка. Да не мислиш, че ми е приятно да идвам у вас? Да пътуваме с колата чак дотук?

Мислех, че въпросът му е реторичен — очевидно на нито един нормален човек не би му било приятно да шофира до мястото, където живеехме — но тъй като измина ужасяващо много време, а той продължаваше да се взира в мен, сякаш очакваше отговор, накрая примигнах смутено и казах:

— Не.

— Не. Точно така, Тиодор. Категорично не ми е никак приятно. Ние с Юрка имаме по-интересни занимания, можеш да ми вярваш, от това да си губим цял следобед в търсене на задник като баща ти. Така че, моля те, направи ми тази услуга, и кажи на баща си, че можем да уредим въпроса по джентълменски в момента, когато той прояви желание да седне с мен и да разчисти нещата.

— Да разчисти нещата?

— Той трябва да ми донесе онова, което ми дължи — господин Силвър се усмихваше, но сребристият оттенък на авиаторските му очила придаваше на очите му смущаващо непроницаем вид. — А от теб искам да му кажеш, че трябва да направи това за мен, Тиодор. Защото ако ми се наложи да дойда тук още веднъж, вярвай ми, вече няма да бъда толкова любезен.

Когато се върнах в дневната, Борис седеше кротко, взираше се в екрана, на който течаха анимационните филми с изключен звук, и галеше Попър — който, въпреки преживяното наскоро вълнение, сега спеше дълбоко в скута му.

— Смехотворно — каза той лаконично.

Произнесе думата по такъв начин, че разбрах с малко закъснение какво е казал.

— Е, да — отвърнах. — Нали ти казах, че е чешит.

Борис поклати глава и се облегна на дивана.

— Нямам предвид старчето с перуката, което прилича на Ленард Коен.

— Мислиш, че е перука?

Той направи гримаса в смисъл „на кого му пука“.

— И той е смехотворен, но аз имам предвид едрия руснак с онова, металното, как му казвате…

— Бейзболна бухалка.

— Това беше само за фасон — каза той презрително. — Просто се опитваше да те сплаши, тъпанарят.

— Откъде знаеш, че е руснак?

Той сви рамене.

— Просто знам. Никой няма подобни татуировки в Щатите. Руснак е, абсолютно сигурно. Той също разбра какъв съм в момента, в който заговорих.

Измина известно време, преди да осъзная, че седя и се взирам в празното пространство. Борис вдигна Попчик и го постави на дивана, така внимателно, че той изобщо не се събуди.

— Искаш ли да се махнем за малко оттук?

— Божичко — казах, тръсвайки внезапно глава — по някаква причина едва сега почувствах ефекта от посещението, беше някаква забавена реакция — мамка му, иска ми се баща ми да си беше у дома. Знаеш ли, иска ми се онзи тип да го беше пребил. Наистина ми се иска. Той го заслужава.

Борис ме срита по глезена. Краката му бяха черни от мръсотия, на всичкото отгоре и ноктите му бяха лакирани в черно, което дължеше на Котку.

— Знаеш ли какво съм ял вчера? — каза той дружелюбно. — Два десерта „Нестле“ и изпих едно пепси — за Борис всички шоколадови десерти бяха „десерти Нестле“, също както всички безалкохолни напитки бяха „Пепси“. — А знаеш ли какво съм ял днес? — той оформи кръг с палеца и показалеца си. — Нула.

— Аз също. От тази дрога не се огладнява.

— Да, но все пак имам нужда да хапна нещо. Стомахът ми… — той изкриви лице.

— Искаш ли да отидем да си купим палачинки?

— Да — каквото и да е — все ми е едно. Имаш ли пари?

— Ще потърся.

— Добре. Мисля, че и аз имам около пет долара.

Докато Борис се ровеше, за да намери обувките си и някаква риза, аз наплисках лицето си с вода, огледах зениците си и синината на челюстта, закопчах наново ризата си, след като забелязах, че я бях закопчал накриво, и отидох да пусна Попчик навън, после му подхвърлях известно време топката за тенис, защото не беше воден на разходка и знаех, че се чувства притеснен. Когато двамата влязохме отново в къщи, Борис — вече облечен — седеше долу; бяхме претърсили набързо дневната и се смеехме, шегувахме се, събирахме дребните си пари и се опитвахме да преценим къде искаме да отидем и как най-бързо да се доберем дотам, когато внезапно забелязахме, че Ксандра се е появила на входната врата и стои там с някакво странно изражение.

И двамата млъкнахме незабавно и продължихме да събираме монетите в мълчание. Ксандра обикновено не се прибираше у дома по това време, но програмата й невинаги беше особено твърда и се бе случвало да ни изненада и преди. Но после, с несигурен глас, тя произнесе името ми.

Спряхме да броим монетите. Обикновено Ксандра ме наричаше „хлапе“, или „ей, ти“, каквото и да е друго, но не и „Тио“. Забелязах, че все още е облечена в работната си униформа.

— Баща ти е катастрофирал с колата — каза тя. Като че ли говореше не на мен, а на Борис.

— Къде? — попитах.

— Станало е преди два часа. Бях на работа, когато ми се обадиха от болницата.

Двамата с Борис се спогледахме.

— Уау — казах аз. — Какво е положението? Тотална щета ли?

— Имал е 3.9 промила алкохол в кръвта.

Цифрата не означаваше нищо за мен, затова пък фактът, че беше пил, беше многозначителен.

— Уау — казах, прибирайки монетите в джоба си, и попитах: — Е, кога ще се прибере у дома?

Тя срещна с безизразен поглед очите ми.

— У дома?

— От болницата.

Ксандра започна бързо да клати глава; озърна се, търсейки стол, на който да седне; после седна.

— Не разбираш — лицето й беше пусто и странно. — Умрял е. Той е мъртъв.

Следващите шест-седем часа преминаха като в мъгла. Появиха се няколко от приятелките на Ксандра: най-добрата й приятелка, Кортни; Джанет, с която работеше; както и една двойка, Стюарт и Лайза, които бяха по-мили и значително по-нормални от хората, които Ксандра обикновено водеше у дома. Борис щедро извади всичко, което бе останало от тревата на Котку, жест, оценен по достойнство от всички присъстващи; и за щастие някой (като че ли беше Кортни) поръча по телефона пица — за мен остана неясно как убеди „Домино“ да я доставят чак до нас, след като в продължение на повече от година ние двамата с Борис бяхме врънкали, умолявали и изпробвали всякакви познати ни средства и обяснения, за да измолим същото.

Докато Джанет седеше, обгърнала с ръка раменете на Ксандра, Лайза я потупваше по главата, Стюарт правеше кафе в кухнята, а Кортни свиваше на ниската масичка джойнт с не по-малко опитни движения от Котку, ние с Борис, зашеметени, се навъртахме на заден план. Трудно бе да се повярва, че баща ми е мъртъв, при положение, че цигарите му бяха все още на плота в кухнята, а старите му бели маратонки — до задната врата. Оказваше се — историята се разкриваше в объркан ред, наложи ми се да я сглобявам на ум — че баща ми се блъснал с „Лексус“-а на магистралата, малко преди два часа следобед, когато, навлизайки рязко в насрещното движение, се ударил в някакъв ТИР, и загинал на място (за щастие шофьорът на ТИР-а не беше загинал, нито пък пътниците в колата, която се бе забила отзад в камиона, само шофьорът на колата имаше счупен крак). Новината за съдържание на алкохол в кръвта беше учудваща, но не чак толкова — имах подозрения, че баща ми отново е започнал да пие, макар да не го бях виждал да го прави — но онова, което като че ли най-много озадачаваше Ксандра, не беше това, че е бил много пиян (практически в безсъзнание зад волана), а мястото на злополуката — извън Вегас, в посока на запад, към пустинята.

— Той би ми казал, би ми казал — казваше тя тъжно в отговор на някакъв въпрос на Кортни, но защо, мислех си аз мрачно, седнал на пода и покрил с ръце очите си, й е хрумнало, че на баща ми му е било присъщо да казва истината за каквото и да било?

Борис ме прегърна през раменете.

— Тя не знае, нали?

Разбрах, че говори за господин Силвър.

— Дали да й…

— Къде е отивал? — обърна се Ксандра към Кортни и Джанет, почти нападателно, като че ли подозираше, че те укриват някакви сведения. — Какво е правел чак там?

Странно бе да я гледам все още в работната униформа, тя обикновено се преобличаше в секундата, когато се прибереше.

— Не е отишъл на среща с онзи тип, както е трябвало да направи — прошепна Борис.

— Знам — може да бе имал намерение да отиде на срещата с господин Силвър. Но — както ние с майка ми толкова често, толкова фатално често бяхме научавали — вероятно се бе отбил в някакъв бар по пътя, за едно-две бързи питиета, за да успокои нервите си, така казваше той винаги. На този етап — кой можеше да каже какво се е въртяло в главата му? Нямаше нищо полезно, което бихме могли да изтъкнем пред Ксандра при тези обстоятелства, но със сигурност и друг път му се бе случвало да напуска града, за да избяга от кредиторите си.

Не плаках. Въпреки че чувствах как постоянно ме заливат студени вълни на неверие и паника, всичко продължаваше да ми се струва крайно нереално и аз постоянно се озъртах, за да го видя, регистрирайки постоянно отсъствието на неговия глас сред гласовете на останалите, онзи непринуден, убедителен глас като от реклама за аспирин (четирима на всеки петима лекари…), който лесно се открояваше над всички останали в помещението. Ксандра влизаше и излизаше, държеше се доста делово — бършеше очи, вадеше чинии за пица, наливаше в чашите на всички червено вино, което се появи отнякъде — и после отново избухваше в сълзи. Единствено Попчик беше щастлив; рядко се случваше в къщата да се съберат толкова хора, и той подтичваше от един към друг, без да се впечатлява от постоянните им опити да го пропъдят. В някакъв сълзлив момент късно вечерта — Ксандра хлипаше за двайсети път в прегръдките на Кортни, „О, Божичко, няма го, не мога да повярвам“ — Борис ме дръпна настрана и каза:

— Потър, трябва да тръгвам.

— Не, недей, моля те.

— Котку ще пощурее. Трябваше вече да съм при майка й! Не ме е виждала от четиридесет и осем часа.

— Виж какво, кажи й да дойде тук, ако иска — кажи й какво се е случило. Ще стане пълен ад, ако и ти си тръгнеш сега.

Вниманието на Ксандра бе достатъчно погълнато от гостите и скръбта, така че Борис успя да се качи несмущаван горе и да телефонира от спалнята й — стая, която обикновено беше заключена и ние с Борис никога не виждахме. След десетина минути той се появи и затича надолу по стълбите.

— Котку ми каза да остана — той се приведе, за да седне до мен. — Помоли ме да ти предам, че ти съчувства.

— Уау — отвърнах и, почувствал как сълзите напират в очите ми, потрих лицето си с ръце, за да не види той колко бях трогнат и учуден.

— Е, искам да кажа, тя знае какво е. И нейният баща е мъртъв.

— Така ли?

— Да, загинал е преди няколко години. При това също в автомобилна катастрофа. Не са били чак толкова близки…

— Кой е загинал? — попита Джанет, и се наведе, залитайки, към нас — фризирана, с копринена блуза, обгърната от мирис на марихуана и козметични препарати. — Още някой ли е умрял?

— Не — казах сухо. Не обичах Джанет — тя беше гъската, която навремето бе обещала да се грижи за Попър и го бе оставила заключен, сам, с автоматичната хранилка.

— Не питам теб, а него — каза тя, отстъпи и се опита да фокусира нестабилното си внимание върху Борис. — Умрял ли е някой? Някой твой близък?

— Няколко души, да.

Тя примигна.

— Откъде си?

— Защо?

— Акцентът ти е много странен. Като на британец или… не, всъщност не. Някаква смесица от британски и… като от Трансилвания.

Борис се разсмя на глас.

— Трансилвания? — повтори той и се озъби. — Искаш ли да те ухапя?

— Ама че смешни момчета — каза тя неопределено, чукна Борис по главата със столчето на чашата си с вино и отиде да се сбогува със Стюарт и Лайза, които тъкмо си тръгваха.

Оказа се, че Ксандра е взела някакво хапче. („Може би повече от едно“, каза Борис на ухото ми.) Тя като че ли всеки момент можеше да припадне. Борис — беше гадно от моя страна, но аз просто не можех да се принудя да го направя — й взе цигарата, загаси я, после помогна на Кортни да я качи нагоре по стълбата и да я отведе в спалнята, където тя се просна по лице върху кувертюрата, на отворена врата.

Стоях на прага, докато Борис и Кортни й сваляха обувките — беше ми интересно да видя и аз веднъж стаята, която двамата с баща ми винаги държаха заключена. Мръсни чаши и пепелници, купища списание „Глеймър“, пухкава зелена кувертюра, лаптопът, който все не можех да ползвам, велоергометър — кой би могъл да предположи, че държат тук велоергометър?

Обувките на Ксандра бяха свалени, но решиха да я оставят облечена.

— Искаш ли да остана тук за през нощта? — Кортни се обърна към Борис, говореше тихо.

Борис нахално се протегна и прозя в лицето й. Ризата му се измъкна нагоре, а джинсите му се бяха свлекли достатъчно ниско, за да стане ясно, че не носи слипове.

— Много мило от ваша страна — каза той. — Но тя ще спи като пън, струва ми се.

— За мен не е проблем да остана.

Може да бях надрусан — бях си надрусан — но тя се беше привела така близо до него, че като че ли се опитваше да го целуне или нещо подобно, което беше голям майтап.

Трябва да съм издал някакъв задавен звук, нещо като кикот — защото Кортни се обърна навреме, за да забележи развеселения ми жест към Борис, как сочех с палец вратата — „разкарай я оттук“!

— Добре ли си? — попита тя хладно, оглеждайки ме от горе до долу. Борис също се хилеше, но се овладя и когато тя се обърна отново към него, изражението му беше сантиментално-угрижено, от което аз се разкикотих още по-силно.

Когато всички си тръгнаха, Ксандра вече беше се отнесла окончателно — спеше толкова дълбоко, че Борис извади джобно огледалце от чантата й (която беше преровил, търсейки таблетки и пари) и го постави под носа й, за да провери дали диша. В портфейла й имаше двеста двайсет и девет долара, които прибрах без особени угризения, защото й оставаха кредитните карти и един неосребрен чек за две хиляди двайсет и пет.

— Знаех, че истинското й име не е Ксандра — казах аз, подхвърляйки на Борис шофьорската й книжка: оранжеви оттенъци по лицето, тупирана по различен начин коса, име: Сандра Джей Теръл, без ограничения.

Борис — поставил пръсти на пулса й, седнал край нея на леглото като лекар в някой стар филм — вдигна огледалото към светлината.

— Да, да — измърмори той на руски, после още нещо, което не разбрах.

— Спи като пън.

Той я побутна с пръст по рамото, после се приведе и надникна в чекмеджето на нощното шкафче, където аз ровех припряно сред озадачаваща бъркотия: дребни пари, чипове, гланц за устни, подложки за чаши, изкуствени мигли, лакочистител, опърпани джобни издания („Зоните на вашите погрешни решения“), рекламни мостри на парфюми, стари касетки, карти за застраховка, чийто срок бе изтекъл преди десет години, и пачка издайнически кибрити с логото на юридическа кантора в Рино, на които пишеше „Правни услуги при обвинения за шофиране под въздействието на наркотици и всякакви други обвинения, свързани с наркотици“.

— Хей, я ми дай това — каза Борис, пресегна се и прибра в джоба си една лента презервативи. — А това какво е?

И той взе нещо, което на пръв поглед приличаше на кутия от „Кока-Кола“ — но когато я разтърси, кутията задрънча. Борис я допря до ухото си, каза: — Ха! — и ми я подхвърли.

— Хитро — аз отвинтих капака — очевидно не беше истинска кутия от кола — и изтърсих съдържанието й върху нощното шкафче. После, след кратко мълчание, казах: — Уау! — Очевидно тук Ксандра криеше бакшишите, които получаваше — отчасти в брой, отчасти в чипове. Имаше и най-различни други неща — толкова много, че ми беше трудно да ги огледам — но очите ми се бяха спрели незабавно върху обиците с диаманти и изумруди на майка ми, които бяха изчезнали малко преди баща ми да ни напусне.

— Уау — повторих отново, вземайки една от тях с палеца и показалеца си. Майка ми си слагаше тези обици почти винаги, когато ходеше на коктейли или на някакви други събития, изискващи официално облекло — синьозелената прозрачна дълбочина на камъните, кокетните им среднощни отблясъци бяха също толкова част от нея, колкото и цветът на очите й и пикантният, плътен мирис на косата й.

Борис се кискаше. Сред банкнотите той незабавно беше забелязал и грабнал една кръгла кутийка за фотолента, която отвори с треперещи ръце. Пъхна вътре върха на малкия си пръст, после го облиза.

— Бинго — каза той, плъзгайки пръст по венците си. — Сега вече Котку ще се ядоса, задето не дойде.

Протегнах към него отворената си длан, на която лежаха обиците.

— Да, готини са — каза той, почти без да ги поглежда. Изтърсваше купчинка прашец върху нощното шкафче. — Може да им вземеш към две хиляди долара.

— Бяха на майка ми.

Баща ми беше продал повечето от бижутата й още в Ню Йорк, включително и венчалния й пръстен. Но сега вече ми ставаше ясно, че Ксандра бе подбрала някои неща за себе си, и бях обзет от странна тъга, когато видях на какво се беше спряла — не на перлите или на рубинената брошка, а на евтини украшения от ученическите години на майка ми, включително и гривната с амулети, която бе носила в прогимназията, цялата окичена с подрънкващи подкови, балетни пантофки и четирилистни детелини.

Борис се изправи, стисна с пръсти ноздрите си и ми подаде навита на тръбичка банкнота.

— Искаш ли малко?

— Не.

— Хайде де, ще се почувстваш по-добре.

— Не, благодаря.

— Тук трябва да има петнайсетина грама, а може и повече! Можем да задържим малко и да продадем останалото!

— Вземал ли си и преди? — попитах предпазливо, хвърляйки поглед към проснатата на леглото Ксандра. Макар че очевидно спеше дълбоко и нямаше да се събуди скоро, се притеснявах да разговаряме за подобни неща над нея.

— Да. Котку много си пада. Но е скъпо — той като че ли скъса лентата за минута, после замига бързо с клепачи. — Уау. Хайде — разсмя се той. — Вземай. Не знаеш какво изпускаш.

— Достатъчно съм надрусан и без това — казах аз, ровейки из банкнотите.

— Така е, но от това ще дойдеш на себе си.

— Борис, нямам време да се мотая — казах аз, прибирайки в джоба си обиците и гривната с амулетите. — Ако ще тръгваме, трябва да тръгнем сега. Преди да са запристигали разни хора.

— Какви хора? — попита скептично Борис, прокарвайки пръст напред-назад под носа си.

— Можеш да ми вярваш, тези неща стават бързо. Пристигат от социалните служби — хората, които работят с малолетни, и така нататък — бях преброил парите — хиляда триста двайсет и един долара, плюс дребни монети; имаше много повече в чипове, почти пет хиляди долара, но по-добре беше да й ги оставим.

— Половината за теб, половината за мен — казах аз, като започнах да разпределям парите на две равни купчини. — Тук има достатъчно за два билета. Вероятно ще закъснеем за последния полет, но все пак трябва да побързаме и да вземем такси до летището.

— Сега? Тази вечер?

Спрях да броя и го погледнах.

— Нямам си никого тук. Никого. Nada115. Ще ме натикат в дом за сираци, преди изобщо да успея да разбера какво става.

Борис посочи с глава тялото на Ксандра — беше много притеснително, защото така, както се бе проснала по лице на матрака, прекалено много приличаше на мъртва.

— Ами тя?

— Какво, по дяволите, ме интересува? — казах след кратко мълчание. — Какво предлагаш да правим? Да чакаме, докато се събуди и открие, че сме я обрали?

— Не знам — каза Борис, оглеждайки я колебливо. — Просто ми е кофти заради нея.

— Е, няма защо да ти е кофти. Тя не ме иска. Тя самата ще се свърже с тях в мига, когато осъзнае, че се е накиснала с мен.

— С тях? Не мога да разбера кои са тези „те“.

— Борис, аз съм малолетен — чувствах прекалено познатото надигане на паниката — може би положението не беше на живот и смърт в буквалния смисъл на думата, но аз го приемах почти така, сякаш къщата се изпълваше с дим, а изходите се затваряха. — Не знам каква е процедурата в твоята страна, но аз нямам никакви роднини, нито пък приятели тук…

— Ами аз? Имаш мен!

— И какво смяташ да направиш? Да ме осиновиш? — аз се изправих. — Виж какво, ако ще идваш, трябва да побързаме. У теб ли е паспортът ти? Ще ти трябва за самолета.

Борис вдигна ръце по своя руски маниер, с което искаше да каже „стига вече“.

— Чакай! Всичко това се случва прекалено бързо.

Спрях, вече застанал на прага.

— Какъв, по дяволите, ти е проблемът, Борис?

— Моят проблем?

— Нали ти искаше да избягаш? Ти ме караше да тръгна с теб! Снощи.

— Къде отиваш? В Ню Йорк?

— Къде другаде?

— Искам да отида някъде, където е топло — каза той незабавно. — В Калифорния.

— Това е лудост. Кого познаваме…

— Калифорния! — възкликна той ликуващо.

— Ама… — въпреки че аз самият не знаех почти нищо за Калифорния, можех със сигурност да предположа, че (ако изключим мелодията на California ueber alles116, която тананикаше в момента) Борис знаеше още по-малко. — Къде в Калифорния? В кой град?

— На кого му пука?

— Това е голям щат.

— Фантастично! Ще бъде супер. Ще си стоим надрусани постоянно — ще четем книги — ще кладем лагерни огньове. Ще спим по плажовете.

Вгледах се в него в продължение на един непоносимо дълъг момент. Лицето му пламтеше, устните му бяха потъмнели от червеното вино.

— Добре — казах, съзнавайки отлично, че прекрачвам границата и се насочвам към най-голямата грешка в живота си, към дребните кражби, просията с чашка за монети, дремане по тротоарите, безпризорност, към провала, от който никога нямаше да се съвзема.

Той блаженстваше.

— На плажа, а? Съгласен ли си?

Ето как човек тръгва по погрешния път — толкова бързо става.

— Където искаш — отвърнах, отмятайки косата от очите си. Бях изтощен до смърт. — Но трябва да тръгваме веднага. Моля те.

— Какво, сега, на минутата?

— Да. Имаш ли нужда да се прибереш вкъщи, за да си вземеш нещо?

— Тази вечер?

— Не се занасям, Борис — обясненията с него събудиха у мен нов пристъп на паника. — Не мога просто да седя тук и да чакам… — оставаше и проблемът с картината, не бях убеден как да се справя с него, но успеех ли да измъкна Борис от къщата, сигурно щях да намеря някакъв начин. — Хайде, моля те.

— Толкова лоши ли са социалните служби в Америка? — попита недоверчиво Борис. — Говориш така, като че ли става дума за ченгетата.

— Идваш ли с мен? Да или не?

— Трябва ми малко време. Искам да кажа — продължи той, тръгвайки след мен, — не можем да тръгнем сега! Наистина… кълна ти се. Дай ми един ден! Само един ден!

— Защо?

Той като че ли изпадна в затруднение.

— Ами, виж какво, защото…

— Защото?

— Защото… защото трябва да се видя с Котку! И… разни други неща! Честно, не може да тръгнеш тази нощ — продължи той, когато аз не отговорих. — Вярвай ми. Ще съжаляваш, казвам ти истината. Ела у нас! Почакай до сутринта и тръгни тогава!

— Не мога да чакам — казах рязко, взех моята половина от парите и се упътих обратно към собствената си стая.

— Потър… — той вървеше след мен.

— Да?

— Има нещо важно, което трябва да ти кажа.

— Борис — обърнах се аз към него, — какво има, да му… майката. Какво става? — попитах, докато двамата стояхме и се взирахме един в друг. — Ако имаш да ми казваш нещо, давай, кажи го.

— Страхувам се, че ще се ядосаш.

— Какво има? Какво си направил?

Борис мълчеше и гризеше отстрани палеца си.

— Е, какво е?

Борис отклони очи.

— Трябва да останеш — настоя той, без да дава обяснения. — Правиш грешка.

— Забрави — сопнах се и му обърнах гръб. — Ако не искаш да дойдеш с мен, не идвай, ясно ли е? Но не мога да се мотая тук цяла нощ.

Борис — така си мислех — можеше да попита какво има в калъфа за възглавница, особено защото пакетът беше толкова дебел и със странна форма заради прекаления ми ентусиазъм при последното опаковане. Но когато я отлепих от гърба на таблата на леглото и я поставих в сака си заедно с айпода, бележника, зарядното устройство, „Вятър, пясък и звезди“, няколко снимки на майка ми, четката ми за зъби и една смяна дрехи), той само се мръщеше и мълчеше. Когато извадих от дъното на гардероба училищния си блейзър (беше ми окъсял, макар че, когато майка ми го купи, ми беше голям), той кимна и каза:

— Това е добра идея.

— Кое?

— Така няма да приличаш толкова на бездомник.

— Ноември е — отвърнах. Бях си донесъл само един дебел пуловер от Ню Йорк; пъхнах и него в сака и затворих ципа. — Ще бъде студено.

Борис се беше облегнал на стената и ме наблюдаваше с предизвикателно изражение.

— Е, какво смяташ да правиш? Ще живееш на улицата, на гарата, къде?

— Ще се обадя на приятеля си, при когото живеех преди.

— Ако тези хора те искаха, щяха да са те осиновили.

— Не биха могли! Как да го направят?

Борис скръсти ръце.

— Не са те искали в това семейство. Ти самият си ми го казвал — много пъти. Освен това те никога не ти се обаждат.

— Не е вярно — отвърнах след кратка, смутена пауза. Само преди няколко месеца Анди ми беше пратил доста дълъг (по неговите стандарти) мейл, в който ми разказваше разни случки от училище, скандалът, избухнал, когато треньорът по тенис бил обвинен, че опипвал момичетата в час, макар този живот да беше вече толкова далечен за мен, че сякаш четях за хора, които не познавах.

— Нали децата са много? — каза Борис, малко злорадо, както ми се стори. — Нали няма достатъчно място за всички? Не помниш ли? Ти казваше, че майката и бащата били доволни, че си заминаваш.

— Разкарай се.

Главоболието ми се усилваше. Какво щях да правя, ако се появяха хората от социалните служби и ме натовареха в колата си? На кого бих могъл да телефонирам — в Невада? На госпожа Спиър? На „Плайа“? На дебелия продавач в магазина за сглобяеми модели на кораби и самолети, който ни продаваше само лепило без моделите?

Борис ме последва, когато слязох долу, където спряхме насред дневната до видимо изтормозения Попър, който застана точно на пътя ни, седна и ни загледа, като че ли знаеше точно какво се случва.

— О, майната му — казах аз, оставяйки сака си. Настана мълчание.

— Борис — казах — ти не можеш ли…

— Не.

— А Котку…

— Не.

— Е, майната му тогава — казах аз, наведох се и взех Попър под мишница. — Няма да го оставя тук, за да го заключва и да го умори от глад.

— И накъде си тръгнал? — попита Борис, когато се упътих към външната врата.

— Моля?

— Пеш? До летището?

— Чакай — казах и оставих Попчик на земята. Изведнъж започна да ми се повдига, имах чувството, че ще повърна червено вино на килима. — Ще пуснат ли кучето в самолета?

— Не — каза безжалостно Борис и изплю отгризания си нокът.

Държеше се като задник; искаше ми се да го ударя.

— Добре тогава — казах. — Може пък някой на летището да се съгласи да го вземе. О, по дяволите, ще тръгна с влак.

Той се канеше да направи някаква саркастична забележка, издул устни по добре познатия ми начин, но внезапно изражението му — се промени; аз се обърнах и видях Ксандра, с налудничав поглед и размазан около очите грим, да стои, залитайки, на горната площадка на стълбата.

Взирахме се в нея, застинали на местата си. След мълчание, което сякаш продължи векове, тя отвори уста, затвори я, хвана се за перилото, за да не падне и каза със скърцащ глас:

— Къде остави Лари ключовете си, в сейфа в банката ли?

Взирахме се ужасено в нея в продължение на още няколко мига, преди да осъзнаем, че тя чака отговор. Косата й приличаше на копа сено; изглеждаше напълно дезориентирана и толкова трудно се крепеше на краката си, че сякаш всеки момент щеше да падне по стълбите.

— Ъъ, да — каза Борис на висок глас. — Искам да кажа, не. — А после, защото тя продължаваше да стои на мястото си: — Всичко е наред. Иди да си легнеш.

Тя измънка нещо и — все така нестабилна на краката си — си тръгна със залитане. Няколко мига и двамата стояхме неподвижно. После — полека, чувствайки как космите по врата ми настръхват — взех сака си и се измъкнах през външната врата (за последен път виждах и тази къща, и нея, въпреки че всъщност дори не се обърнах за последен поглед), а Борис и Попчик ме последваха. Тримата се отдалечихме бързо от къщата и тръгнахме към края на улицата; ноктите на Попчик потракваха по паважа.

— Е, добре — каза Борис с онзи тих, шеговит тон, който възприемаше, когато се измъкнеше на косъм от залавяне в супермаркета. — Окей. Може би не е спяла чак толкова дълбоко, колкото предполагах.

Бях окъпан в студена пот и нощният въздух — макар и хладен — ми подейства добре. В мрака, далече на запад, проблясваха безмълвно светкавици, като във филма „Франкенщайн“.

— Е, поне не е умряла, нали? — позасмя се той. — Тревожех се за нея. Божичко.

— Дай ми телефона си — казах, побутвайки го с лакът.

Той бръкна в джоба си и ми го подаде. Беше евтин телефон за еднократна употреба, който беше купил, за да има постоянна връзка с Котку.

— Не, задръж го — каза той, вдигайки ръце, когато се опитах да му го върна, след като приключих с обаждането: таксита „Лъки“, 777-7777, телефонният номер беше залепен по всички разнебитени пейки на автобусните спирки във Вегас. После той извади пачката банкноти — неговия дял от онова, което взехме от Ксандра — и се опита да я набута в ръцете ми.

— Забрави — казах, озъртайки се тревожно към къщата. Страхувах се, че Ксандра може да се събуди отново и да излезе на улицата, за да ни търси. — Твои са.

— Не! Ти може да имаш нужда от тях!

— Не ги искам — казах и пъхнах ръце дълбоко в джобовете си, за да му попреча да ги натика там. — Освен това те може да потрябват и на теб.

— Стига де, Потър! Иска ми се да не тръгваше веднага — той посочи надолу по улицата, към редиците пусти къщи. — Ако не искаш да дойдеш у нас, остани някъде тук за ден-два. В онази, тухлената къща има дори мебели. Ще ти нося храна, ако искаш.

— О, да, хайде да се обадим на „Домино“ — казах и пъхнах телефона в джоба на якето си. — Нали вече правят доставки дотук и така нататък.

Той трепна.

— Не се сърди.

— Не се сърдя.

И наистина не се сърдех — само бях толкова объркан, та ми се струваше, че всеки момент ще се събудя с книга, паднала върху лицето ми.

Забелязах, че Борис е вдигнал поглед към небето и си тананика една от песните на „Велвет Ъндърграунд“, които слушаше майка ми: „Но затвориш ли веднъж вратата… тогава вечна може би ще е нощта…“

— Ами ти? — попитах и потрих очи.

— Мхм? — той ме погледна с усмивка.

— Какво ще стане? Ще се видим ли пак?

— Може би — отвърна той със същия бодър тон, с който в представите ми се бе сбогувал с Бами и с Джуди, жената на бармана от Кармиуолог, и с всички останали хора, с които се бе разделял през живота си. — Кой знае?

— Искаш ли да се срещнем след ден-два?

— Ами…

— Да дойдеш при мен по-късно. Вземи самолет — имаш пари. Ще ти се обадя и ще ти кажа къде съм. Не казвай „не“.

— Добре тогава — каза все така бодро Борис. — Няма да казвам „не“.

Но от тона му ставаше ясно, че всъщност казва „не“.

Притворих очи.

— О, Господи.

Бях толкова уморен, че залитах; трябваше да се боря с желанието си да легна на земята, с физически осезаемото привличане, което ме теглеше надолу към тротоара. Когато отново отворих очи, видях, че Борис ме гледа загрижено.

— Я се виж — каза той. — Всеки момент ще паднеш.

И бръкна в джоба си.

— Не, не, не — казах аз и отстъпих, когато видях какво държи в ръката си. — Няма да стане, забрави.

— Ще се почувстваш по-добре!

— Нали така каза и за онова, другото — не можех да понеса още водорасли и пеещи звезди. — Наистина, не искам.

— Но това е нещо различно. Напълно различно. От него ще дойдеш на себе си. Главата ти ще се проясни — обещавам.

— Да бе — дрога, от която се изтрезнява и която прояснява главата, според мен съвсем не беше в стила на Борис, макар че той действително изглеждаше доста по на себе си от мен.

— Погледни ме — каза той убедително. — Да. — Разбра, че това ми е подействало. — Бълнувам ли? Да не би да имам пяна на устата? Не — само се опитвам да ти помогна. Хайде — продължи той и изтърси малко прашец върху опакото на ръката си, — ето. Позволи ми аз да ти го дам.

Донякъде се опасявах, че ще ми скрои номер — че ще припадна на място и после ще дойда на себе си кой знае къде, може би в някоя от празните къщи по улицата. Но бях толкова уморен, че ми беше все едно, а си казах, че и без това може би така щеше да е по-добре. Приведох се напред и го оставих да затвори едната ми ноздра с пръст.

— Готово! — каза той окуражаващо. — Ето, така. Смъркай. Почти незабавно наистина се почувствах по-добре. Това приличаше на чудо.

— Уау — казах и потърках носа си, раздразнен от острото, но приятно смъдене.

— Нали ти казах? — той вече изтърсваше още прашец от кутията.

— Хайде, другия нос. Не издишвай. Готово, давай.

Всичко ми изглеждаше по-ярко и по-ясно очертано, включително и самият Борис.

— Какво ти казвах? — сега и той вземаше нова доза. — Не съжаляваш ли, че не ме послуша?

— И ти искаш да продаваш това нещо, Боже мили — казах аз, вдигнал очи към небето. — Защо?

— Защото всъщност струва много. Няколко хиляди долара.

— Това малко количество?

— Не е толкова малко! Доста грамове са — може да са и двайсетина. Мога да натрупам състояние, ако го разделя на малки дози и ги продавам на момичета като К. Т. Беърман.

— Познаваш К. Т. Беърман?

Кейти Беърман, която беше в по-горния клас, имаше собствена кола — черен кабриолет — и беше толкова далеч от нашата социална сфера, че със същия успех можеше да е кинозвезда.

— Разбира се. Скай, К.Т., Джесика, всички тези момичета. Така или иначе — той отново ми подаде шишенцето — сега вече ще мога да купя на Котку онзи синтезатор, който иска да има. Няма да имаме вече грижи за пари.

Известно време крачихме напред-назад, докато аз започнах да гледам доста по-оптимистично на бъдещето и на нещата изобщо. Докато стояхме на улицата и потривахме носове, а Попър гледаше любопитно нагоре към нас, аз сякаш вкусвах вълшебството на Ню Йорк на езика си, мимолетно, но лесно за обясняване усещане.

— Искам да кажа, страхотно е — казвах, а думите се въртяха в спирали и се сипеха от устните ми. — Наистина, трябва да дойдеш. Можем да отидем до Брайтън Бийч — там се събират всички руснаци. Е, аз никога не съм ходил. Но метрото стига дотам, това е последната спирка. На това място има голяма руска общност, ресторанти, където предлагат пушена риба и хайвер от есетра. Ние с майка ми все си говорехме как ще отидем там някой ден, бижутерът, с когото тя работеше, й беше казал кои са добрите заведения, но така и не отидохме. Казват, че било супер. Освен това, виж — аз имам пари за училище — и ти ще можеш да постъпиш в моето училище. Не, наистина можеш. Аз имам стипендия. Е, най-малкото имах. Но онзи човек каза, че стига парите във влога ми да се ползват за образование… нали може да става дума и за образованието на някой друг. Не само за моето. Има предостатъчно за нас двамата. Все пак, искам да кажа, държавните училища… държавните училища в Ню Йорк си ги бива, мои познати учат в такива училища, нямам нищо против да ходя в държавно училище.

Продължавах да бърборя, когато Борис каза:

— Потър.

И преди да отговоря, той взе лицето ми в ръце и ме целуна по устата. И докато стоях и мигах — всичко свърши, още преди да разбера какво става — той вдигна Попър за предните лапи и целуна и него, както си висеше във въздуха, право по носа.

После ми го подаде.

— Колата те чака — каза той и поразроши козината на главата му за последен път. И действително — когато се обърнах, видях кола, идваща откъм града, да се движи бавно покрай тротоара, оглеждайки номерата на къщите.

Стояхме и се гледахме — аз се задъхвах, бях напълно зашеметен.

— Късмет — каза Борис. — Няма да те забравя — после потупа Попър по главата. — Сбогом, Попчик. Ще се грижиш за него, нали? — допълни той, обръщайки се към мен.

По-късно — в таксито, а и после — щях да си представям отново и отново този момент и да се чудя, че тогава просто махнах и си тръгнах съвсем спокойно. Защо не се бях вкопчил в ръката му, защо не го бях помолил за последен път да се качи в колата, „моля те, да му се не види, Борис, това е просто все едно да избягаме от училище, ще закусваме, летейки сред житните ниви, когато изгрее слънцето!“ Познавах го достатъчно добре, за да знам, че ако го помолех по подходящия начин и в подходящия момент, би бил готов да направи почти всичко; и още докато се обръщаше, знаех, че би се затичал след мен и би скочил със смях в колата, ако го бях помолил един последен път.

Но аз не го направих. А всъщност може би така беше по-добре — казвам това сега, макар че дълго и горчиво съжалявах, че не съм го сторил. Изпитвах облекчение най-вече, задето в това необичайно за мен състояние на бъбривост и желание да говоря се бях възпрял да изтърся онези думи, които трептяха на върха на езика ми, онова, което така и не бях казал, макар че и двамата го знаехме достатъчно добре, без да му го казвам на глас — думите, разбира се, бяха „обичам те“.

Поради силната ми умора ефектът на наркотика не беше много дълготраен — поне не и приятната му част. Шофьорът на таксито — съдейки по акцента му, предположих, че е преселник от Ню Йорк — незабавно подуши, че нещо не е наред и се опита да ми даде карта, с която можех да набера номератора на Националната служба за избягали от дома си деца, но аз отказах да я взема. Когато го помолих да ме закара до гарата (без дори да знам дали Вегас има гара — но все трябваше да има), той поклати глава и каза:

— Цайс, нали знаеш, че в „Амтрак“ не допускат кучета?

— Така ли? — попитах и сърцето ми се сви.

— На самолет — може би, не знам — беше още млад човек, с бебешко лице, малко пълен, говореше бързо, на тениската му пишеше „Пен и Телър117 на живо в «Рио»“. — Трябва да имаш кошница или нещо подобно. Струва ми се, че най-сигурно ще бъде да опиташ с автобус. Само че деца под определена възраст не могат да пътуват, ако не представят родителско разрешение.

— Нали ти казах! Баща ми почина, приятелката му ме връща при роднините ми на Изток!

— Добре де, тогава нямаш повод за безпокойство, нали?

До края на пътуването мълчах. Все още не бях осъзнал, че баща ми е мъртъв, и от време на време светлините, преминаващи като светкавици по магистралата покрай нас, събуждаха мъчителния прилив на спомена. Катастрофа. В Ню Йорк поне не ни се налагаше да се тревожим, че може да кара пиян — най-големите опасения бяха, че може да падне пред някоя кола или да го намушкат, за да му вземат портфейла, когато излиза със залитане от някой бар в три часа сутринта. Какво ли щеше да стане с тялото му? Бях разпилял пепелта на майка ми над Сентръл Парк, въпреки че май имаше забрана да се постъпва така; една вечер, на смрачаване, бяхме отишли с Анди в една безлюдна част на запад от езерото и — докато Анди пазеше, за да не ни изненадат — аз разпилях съдържанието на урната. Онова, което ме бе разстроило повече от самото разпиляване на пепелта, беше фактът, че урната беше опакована в нарязани на парчета листове от порно списания: очите ми неволно бяха спрели върху две фрази: „Азиатски гаджета по сапунена пяна“ и „Влажни, горещи оргазми“, докато сивата пепел с цвета на лунни скали ту спираше, ту се въртеше по водата в майския сумрак.

После се появиха светлините и колата спря.

— Готово, цайс — каза шофьорът и се обърна, поставил ръка на облегалката. Бяхме спрели на паркинга на автогарата „Грейхаунд“. — Как каза, че ти е името?

— Тио — казах, без да се замислям, и незабавно съжалих.

— Добре, Тио. Аз съм Джей Пи — той се пресегна, за да стисне ръката ми. — Ще изслушаш ли съвета ми за едно нещо?

— Разбира се — отвърнах, трепвайки леко. Дори с всичко останало, което се беше струпало, а то не беше малко, се притеснявах ужасно, че шофьорът може да е видял как Борис ме целува на улицата.

— Не ми е работа, но ще ти трябва нещо, в което да прибереш този Пухчо.

— Моля?

Той посочи с глава сака ми.

— Ще се побере ли вътре?

— Ъъъ…

— Освен това, така или иначе сигурно ще трябва да дадеш сака в багажното отделение. Може да се окаже прекалено голям, за да го вземеш със себе си — и тогава ще го приберат отдолу, не като в самолета.

— Аз… — нямах сили да мисля и за това. — Нямам нищо друго.

— Чакай малко. Ще потърся в канцеларията отзад — той стана, отиде до багажника и се върна с голяма платнена пазарска торба от магазин за здравословна храна, на която пишеше „Екологична Америка“. — Ако бях на твое място — продължи той, — бих отишъл да си купя билет без това пухкаво момче. Остави го при мен, за всеки случай, съгласен ли си?

Новият ми приятел се оказа прав, че не можех да се кача на „Грейхаунд“ без специален формуляр за „Малолетен без спътник“, подписан от един от родителите — а имаше и други ограничения за деца. Чиновникът на гишето — изнурен на вид мексиканец със зализана назад коса — започна да изрежда монотонно целия заплашително звучащ списък. Не се допускат прехвърляния. Не се допускат пътувания, по-дълги от пет часа. Ако лицето, упоменато във формуляра за „Малолетен без спътник“ не се появеше, за да ме посрещне, представяйки категорични доказателства за самоличност, щях да бъда предаден на службите за защита на децата или на местните представители на изпълнителната власт в града, в който щях да пристигна.

— Но…

— Важи за всички деца под петнайсетгодишна възраст. Без изключения.

— Но аз не съм под петнайсетгодишна възраст — казах, ровейки се, за да извадя съвсем официалната лична карта, издадена в Ню Йорк. — Аз съм на петнайсет. Вижте! — Енрике — предвиждайки възможността да вляза в онова, което той наричаше „системата“ — ме беше завел да ме снимат скоро след смъртта на майка ми; и въпреки че навремето това ми беше неприятно, приемайки го като дългата ръка на Биг Брадър („Уау, имаш си личен баркод“ — беше казал Анди, оглеждайки любопитно картата), сега му бях благодарен, че ме откара до центъра и ме регистрира като лека кола на старо. Стоях вдървено и чаках като бежанец в светлината на мръсните флуоресцентни лампи, докато чиновникът оглеждаше картата под безброй различни ъгли и на различна светлина, докато накрая реши да я приеме за истинска.

— Петнайсет — повтори той с подозрение, докато ми я връщаше.

— Точно така.

Знаех, че изглеждам малък за възрастта си. Беше ми ясно, че няма шанс да си призная за Попър, тъй като на една голяма табела на гишето беше написано с големи червени букви: „Не транспортираме кучета, котки, птици, гризачи, влечуги и други животни“.

Що се отнася до самия автобус, имах късмет: имаше един с прехвърляне за Ню Йорк, който потегляше от гарата след петнайсет минути. Когато машината изплю билета ми с механично изщракване, аз стоях и се питах замаяно какво, по дяволите, да правя с Попър. Излизайки навън, хранех слаба надежда новият ми приятел да е потеглил — отнасяйки може би Попър в по-сигурен дом, където щяха да го обичат повече — но вместо това го открих да пие „Ред Бул“ от кутията и да говори по мобилния си телефон. Попър не се виждаше никъде. Той прекъсна разговора, когато ме видя.

— Е, какво става?

— Къде е той? — взрях се уморено към задната седалка. — Какво направихте с него?

Той се разсмя.

— Тука нема… тука има!

И вдигна със замах един небрежно сгънат брой на „Ю Ес Ей Тудей“ от платнената чанта, която беше поставил на предната седалка до себе си; а вътре, разположил се доволно в една картонена кутия на дъното, седеше Попър и дъвчеше чипс.

— Заблуда за окото — поясни шофьорът. — Кутията изпълва торбата така, че да не се очертава формата на кучето, а и му дава малко повече пространство, в което да се движи. А вестникът е идеалният реквизит. Покрива го, създава впечатление, че торбата е пълна, а не тежи.

— Мислите ли, че той ще се чувства добре?

— Е, искам да кажа, той е такъв мъник — колко тежи, пет-шест фунта? Кротък ли е?

Аз погледнах със съмнение Попър, свит на кълбо в дъното на кутията.

— Не винаги.

Джей Пи избърса уста с опакото на ръката си и ми подаде пакетчето с чипс.

— Давай му по малко от тези залъгалки, ако започне да нервничи. Ще спирате през няколко часа. Просто седни колкото можеш по-далеч от останалите пътници, и внимавай да се отдалечиш повечко от гарата, преди да го пуснеш да си свърши работата.

Нарамих торбата и я обвих с ръка.

— Личи ли? — попитах.

— Не. Не и ако не знаеш какво има там. Но мога ли да ти дам още един съвет? Тайната на магьосника?

— Разбира се.

— Недей постоянно да гледаш така към торбата. Гледай навсякъде, но не и към нея. Оглеждай се, проверявай връзките на обувките си — ето, така — това е начинът. Самоуверено и естествено, това му е майката. Макар че можеш да се престориш на несръчен и да се правиш, че си изпуснал контактната си леща, ако те заглеждат по-особено. Разпилей чипса — удари си пръстите на крака — закашляй се и се изпръскай с онова, което пиеш — каквото и да е от този род.

Уау, казах си. Очевидно тези таксита не носеха името „Лъки“ току-така.

Шофьорът отново се разсмя, като че ли бях казал тези думи на глас.

— Глупаво правило е това, дето не пускат кучета в автобуса — той отпи дълбока глътка „Ред Буп“. — Така де, какво да прави човек? Да си изхвърли кучето на пътя?

— Вие да не сте илюзионист?

Той отново се разсмя.

— Как позна? Правя фокуси с карти в един бар в „Орлийнс“ — ако беше достатъчно голям, за да можеш да влезеш, щях да те поканя да дойдеш и да ме видиш някой път. Така или иначе, тайната е една — винаги приковавай вниманието им към нещо друго, за да се отклони от трика, който правиш в момента. Това е първият закон на магията, цайс. Заблуда за окото. Никога не го забравяй.

Юта. Когато слънцето се издигна в небето, проломът Сан Рафаел се разгърна в неземни гледки, сякаш се бяхме озовали на Марс: пясъчник и шист, каньони и пусти, ръждивочервени плата. Трудно ми беше да заспя, донякъде заради ефекта на дрогата, донякъде от страх, че Попър може да започне да се върти и да скимти, но той пазеше пълна тишина, докато пътувахме по виещите се планински пътища, кротуваше в торбата на седалката до мен, тази до прозореца. Оказа се, че сакът ми е достатъчно малък, за да мога да го внеса в автобуса, и това ме радваше по няколко причини: заради пуловера, заради „Вятър, пясък и звезди“, и най-вече заради моята картина, която се чувствах длъжен да защитавам, колкото и плътно опакована и скрита да беше — като свята икона, носена от кръстоносец в битка. В задната част на автобуса нямаше други пътници, ако изключим двамата плахи латиноамериканци, мъж и жена, които държаха пластмасови кутии с храна на коленете си, и един стар пияница, който си говореше сам, така че се справихме чудесно по завоите през Юта, чак до Гранд Джънкшън, Колорадо, където имахме петдесетминутна спирка за почивка. След като заключих сака си в шкафче, което се задействаше с пускане на монета, отведох Попър доста надалеч от гарата, далеч от погледа на шофьора, купих два хамбургера за нас двамата от „Бъргър Кинг“ и му дадох да пие вода от пластмасовия капак на стара кутия за храна, която намерих в боклука. От Гранд Джънкшън спах до престоя в Денвър — час и шестнайсет минути, точно по залез — където двамата с Попър тичахме неспирно, тласкани от облекчението, че не сме затворени в автобуса, отдалечихме се толкова по потъналите в сенки, непознати улици, че се уплаших да не изгубим пътя, но пък за щастие открих едно хипарско кафене, в което продавачите бяха млади и приятелски настроени („Внеси го вътре!“, беше казало момичето с лилава коса зад тезгяха, когато видя Попър, вързан пред кафенето, „ние обичаме кучета!“) и където купих не само два сандвича с пуешко (един за мен, един за него), но и веганско брауни, както и мазна хартиена торба, пълна с домашни вегетариански кучешки бисквити.

Четох до късно, плътната кремава хартия жълтееше в кръга слаба светлина, а мракът на непознатото профучаваше покрай нас, докато преминавахме през Континенталния вододел и излизахме от Скалистите планини, а Попър, доволен след голямото тичане в Денвър, спеше щастливо в торбата си.

По някое време съм заспал, после се събудих и почетох още малко. В два часа сутринта, тъкмо когато Сент-Екзюпери разказваше как се е разбил самолетът му в пустинята, стигнахме до Салина, Канзас („Кръстопътят на Америка“) — двайсетминутна спирка за почивка под обкръжената от нощни пеперуди лампа; там двамата с Попър тичахме в тъмното из паркинга на една изоставена бензиностанция, главата ми беше все още пълна с прочетеното, а и със странно ликуване, защото за първи път се намирах в щата, където се бе родила майка ми — дали по време на пътуванията си с баща си тя не бе минавала и през този град, в който колите прелитаха покрай мен към изхода към магистралата на Девета улица, а осветените силози за зърнени храни приличаха на космически кораби, извисяващи се сред пустошта на мили наоколо? Върнахме се в автобуса — сънливи, мръсни, уморени и премръзнали — и двамата с Попчик спахме от Салина до Топика, и от Топика до Канзас Сити, Мисури, където спряхме точно когато слънцето изгряваше.

Майка ми често ми беше разказвала колко равни са земите, в които беше израснала толкова равни, че можело да се виждат как се завихрят циклони из прериите на цели мили разстояние — и все пак не бях в състояние да повярвам в съществуването на такива пусти простори, в гигантското, неразнообразявано от нищо небе, толкова огромно, че човек се чувстваше смазан и потиснат от безкрая. В Сейнт Луис, по обяд, имахме час и половина престой (предостатъчно време, за да разходя Попър и да изям отвратителен сандвич с говеждо, но мястото беше много съмнително, за да се осмеля да се отдалечавам много) и — когато се върнахме на гарата — трябваше да се прехвърлим в съвсем различен автобус. Тогава — само след час-два — се събудих, защото автобусът беше спрял, и видях, че Попър седи кротко, проврял нос през отвора на торбата, а една чернокожа жена на средна възраст, с яркорозово червило, се беше надвесила над мен и казваше гръмогласно:

— Не можеш да държиш това куче в автобуса!

Взирах се объркано в нея. После, за свой ужас, осъзнах, че тя не е просто някаква пътничка, а шофьорът на автобуса, с униформа и фуражка.

— Чуваш ли какво казвам? — повтори тя, отмятайки агресивно глава встрани с жест, напомнящ на тик. Беше широкоплещеста като професионален боксьор; на табелката, закачена върху внушителния й бюст, бе изписано името й: „Дениз“. — Не можеш да държиш това куче в автобуса.

После махна рязко, нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да каже: „Напъхай го обратно в торбата, по дяволите!“.

Покрих отново главата му — той като че ли нямаше нищо против — и останах на мястото си, усещайки как сърцето ми незабавно се смъкна в петите. Бяхме спрели в някакъв град, наречен Ефингам, в Илинойс: къщи като от картините на Едуард Хопър118, сграда на съда, напомняща на театрален декор, и транспарант, на който бе изписано на ръка: „Кръстопътят на благоприятните възможности!“

Жената-шофьор обходи с жест пътниците, насочвайки пръст към всеки от тях.

— Има ли някой от вас нещо против това животно?

Останалите пътници в задната част на автобуса — раздърпан мъж с големи, засукани мустаци; зряла жена с брекети; притеснена на вид чернокожа майка с дъщеря си, ученичка в началните класове; старче, което приличаше на У. К. Фийлдс119 с кислороден апарат и тръбички в ноздрите — всички изглеждаха прекалено стъписани, за да отговорят, само малкото момиченце, с ококорени очи, поклати едва забележимо глава: не.

Жената почака. Озърна се. После отново се обърна към мен.

— Добре тогава. Това е добра новина за теб и за зверчето, скъпи. Обаче ако някой — тя размаха пръст под носа ми, — ако някой от пътниците се оплаче, че в автобуса има животно, където и да е по време на пътуването, ще се наложи да те сваля. Ясно ли е?

Нямаше да ме изхвърли? Примигнах към нея, страхувах се да помръдна или да произнеса дори една дума.

— Ясно ли е? — повтори тя по-заплашително.

— Благодаря…

Тя поклати малко войнствено глава.

— О, не. Не ми благодари, скъпи. Защото смятам да те изхвърля от този автобус дори при едно-единствено оплакване. Само едно.

Седях и треперех, докато тя вървеше по пътеката и подкарваше автобуса. Завихме и излязохме от паркинга, а аз се боях дори да погледна другите пътници, макар да чувствах, че те всички гледат към мен.

Попър изпухтя тихичко и се нагласи отново до коляното ми. Колкото и да обичах и съжалявах Попър, никога не бях го приемал за особено интересно или интелигентно куче. Вместо това дори често ми се искаше да е някакво по-готино куче, бордър коли, лабрадор или някакъв спасител, или пък някакъв обучен за бой, преследван мелез от приют, войнствен, дребен помияр от онези, които гонят топки и хапят хората — накратко, почти всичко освен това, което беше в действителност: дамско куче, играчка, съвсем педалска картинка, куче, което се срамувах да разхождам по улицата. Не че Попър не беше симпатичен; всъщност много хора харесваха точно такива дребни, подскачащи пухкави топки — аз може би не, но някое момиченце като онова от другата страна на пътеката би го намерило край пътя, би го прибрало у дома и би започнало да му връзва панделки.

Стоях като вцепенен, преживявайки отново и отново връхлетелия ме страх: лицето на жената-шофьор, разтърсилият ме шок. Онова, което наистина ме плашеше, бе, че сега бях наясно — ако тя ме накараше да сваля Попър от автобуса, щеше да се наложи и аз да сляза с него (и какво щях да правя тогава?), дори да бяхме на някакво незнайно място насред Илинойс. Дъжд и житни ниви: и аз, застанал край пътя. Как бях успял да се привържа към такова смешно животно? Дамско кученце, което Ксандра си беше избрала?

Докато прекосявахме Илинойс и Индиана, аз седях, полюшвайки се, на мястото си, и бдях: прекалено много се страхувах, за да заспя. Дърветата бяха голи, по верандите се виждаха изгнили тикви, останали от Хелоуин. От другата страна на пътеката майката беше прегърнала малкото момиченце и му пееше тихичко: You are my sunshine. Нямах нищо за ядене, освен трохите от чипса в пакетчето, което ми беше дал шофьорът на таксито; и, с неприятния им солен вкус в устата, докато край мен преминаваха равнини, застроени с индустриални сгради, прелитаха малки, затънтени градчета, аз се почувствах премръзнал и самотен, взирах се в посърналите ниви и си припомнях песните, които навремето ми пееше майка ми. „Сладурче, сбогом, не плачи, сладурче, влакът ми лети…“120 Най-сетне — в Охайо, когато вече се смрачаваше, и лампите в тъжните, малки, рядко срещани къщички светваха една по една, аз се почувствах достатъчно спокоен, за да задряма, и клюмах с глава до Кливланд, град, огрян от студена, бяла светлина, където смених автобуса в два сутринта. Не пуснах Попър на по-дълга разходка, от каквато се нуждаеше, от страх да не ни види някой (защото какво можехме да направим, ако ни разкриеха? Да останем завинаги в Кливланд?). Но и той изглеждаше уплашен; двамата седяхме и треперехме на един уличен ъгъл в продължение на десет минути, после му дадох малко вода, сложих го в торбата и се упътих обратно към автогарата, за да се кача на автобуса.

Беше посреднощ, всички изглеждаха полузаспали, което улесни прехвърлянето ни; прехвърлихме се още веднъж, по обяд на следващия ден, в Бъфало, където автобусът спря на автогарата сред хрущенето на натрупала се суграшица. Брулещият, остър вятър носеше влага; след две години в пустинята бях забравил какво е истинската зима — люта, мъчителна. Борис не беше отговорил на нито едно от съобщенията ми, което беше може би разбираемо, защото ги пращах до телефона на Котку, но все пак изпратих още едно: „Бъфало, Ню Йорк, втора нощ. Надявам се, че си ОК. Нещо за Кс.?“

Бъфало е много далеч от Ню Йорк Сити; но като изключим останалия в паметта ми като сънен, трескав спомен престой в Сиракюс, където разходих Попър, дадох му вода и купих за двама ни две датски кифли със сирене, защото нямаше нищо друго — успях да спя почти през цялото време, докато минавахме Батейвия и Рочестър, и Сиракюс, и Бингамтън, подпрял буза на прозореца, където през някаква пролука нахлуваше студен въздух, а подрусването ме връщаше към „Вятър, пясък и звезди“, сякаш бях в самотната си пилотска кабина високо над пустинята.

Предполагам, че съм започнал полека да се разболявам още след престоя в Кливланд, но когато най-сетне слязох окончателно от автобуса на автогара „Порт Оторити“, беше вечер, а аз горях от треска. Мръзнех, едва се държах на краката си, а градът — за който бях копнял така отчаяно — ми се струваше чужд, шумен и студен, навсякъде около мен вятърът носеше боклук и изгорели газове, във всички посоки претичваха непознати.

Автогарата гъмжеше от ченгета. Накъдето и да погледнех, навсякъде виждах упътвания към най-близкия приют за деца, избягали от дома, номера на телефони, на които приемаха съобщения за избягали деца, а една жена-полицай ме загледа особено подозрително, докато вървях забързано към изхода — беше ми ясно, че след шейсет и повече часа, прекарани в автобуса, мръсен и уморен, надали имам благонадежден вид — но никой не ме спря и аз не се озъртах назад, не и докато не се отдалечих доста от входа. Няколко мъже на различна възраст и с различна националност подвикнаха подир мен, когато се озовах на улицата, тихи гласове, идващи от различни посоки („Хей, братле! Накъде си? Имаш ли нужда от такси?“), но въпреки че особено един от тях, червенокос, ми се стори съвсем приличен и приятен, не много по-възрастен от мен, дори си казах, че приличаше на момче, с което бих се сприятелил, бях достатъчно нюйоркчанин, за да не обърна внимание на веселия му поздрав и да продължа да вървя уверено, като че ли знаех къде отивам.

Мислех, че Попър ще изпадне във възторг от възможността да излезе от торбата и да ходи, но когато го поставих на тротоара, се оказа, че Осмо Авеню му идва в повече, беше толкова уплашен, че се осмели да върви само до първия ъгъл; никога досега не се бе озовавал на улица в голям град, всичко го караше да изпада в ужас (коли, клаксони, краката на хората, празните найлонови пликчета, които вятърът разнасяше по тротоара) и той ту хукваше напред, ту се стрелваше към пешеходната пътека, скачаше насам-натам, хукваше ужасено да се скрие зад мен, усуквайки каишката около краката ми така, че се препъвах и едва не паднах пред някакъв микробус, който бързаше да не изпусне зелената светлина.

Вдигнах го, размахващ лапи, и го натиках обратно в торбата (в която драскаше и пухтеше възмутено, докато накрая се укроти), а после застанах сред тълпата в пиковия час, опитвайки се да преценя накъде да тръгна. Всичко изглеждаше толкова по-мръсно и недружелюбно, отколкото си го спомнях — а беше и по-студено, улиците сивееха като стари вестници. Que faire?121, както обичаше да казва майка ми. Почти я чувах да го казва, долавях нежния й, безгрижен глас.

Често се бях питал, когато баща ми кръстосваше кухнята у дома, тряскаше вратичките на шкафовете и се оплакваше, че има нужда да пийне, какво ли означава „да имаш нужда да пийнеш“ — какво ли означава да имаш нужда от алкохол и нищо друго, нито вода, нито „Пепси“, нито каквото и да било друго. „Сега, казах си мрачно, вече знам.“ Умирах за една бира, но не бях толкова глупав, че да вляза в някоя бакалница и да се опитам да си купя бира, без да представя лична карта. Спомних си с копнеж за водката на господин Павликовски, ежедневния прилив на топлина, който бях свикнал да приемам като нещо разбиращо се от само себе си.

И което беше по-важно: умирах от глад. Наблизо имаше една елегантна сладкарница, в която предлагаха малки кейкове, а аз бях толкова гладен, че влязох вътре без замисляне и купих първия, който привлече погледа ми (оказа се, че е с аромат на зелен чай и някаква ванилова плънка, със странен, но прекрасен вкус). Благодарение на захарта почти веднага се почувствах по-добре; а докато ядях, облизвайки крема от пръстите си, се взирах удивено в целеустременото движение на тълпата. Когато напусках Вегас, аз бях някак по-уверен в представите си как ще се развие всичко. Дали госпожа Барбър нямаше да се обади на социалните служби, ако се появях у тях? Не ми се вярваше; но сега вече не бях толкова уверен. А съществуваше и немаловажният проблем с Попър, тъй като (освен към млечни продукти, ядки, лейкопласт, горчица и около двайсет и пет други често срещани в домакинството субстанции) Анди беше силно алергичен към кучета — не само кучета, но и котки, коне и всякакви животни, срещани в цирка, както и към морското свинче (на име Нютън), което отглеждахме със съучениците ни във втори клас, поради което и в дома на семейство Барбър нямаше никакви домашни животни. Кой знае защо, докато бях още във Вегас, това не ми беше изглеждало като непреодолим проблем, но сега, докато стоях на студа на Осмо Авеню, а около мен се смрачаваше, започвах да го приемам именно така.

Тъй като не можах да измисля нещо друго, тръгнах на изток, към Парк Авеню. Вятърът брулеше сурово, право в лицето ми, във въздуха се носеше мирис на дъжд, което ме тревожеше. Небето в Ню Йорк изглеждаше много по-ниско и тежко от онова на запад — мръсни облаци, като размазани с гума, като надраскани с молив на груба хартия. Като че ли откритите пространства на пустинята бяха прекроили начина, по който възприемах разстоянията. Всичко наоколо ми се стори тясно и усойно.

Ходенето пеш ми помогна да се почувствам по-стабилно на краката си. Вървях на изток, покрай библиотеката (лъвовете! Спрях там за момент, като завръщащ се от фронта войник в мига, когато за първи път вижда отново дома си), после завих и продължих нагоре по Пето Авеню — уличните лампи светеха, наоколо все още цареше оживление, макар че булевардът постепенно опустяваше с падането на нощта — чак до южната част на Сентръл Парк. Колкото и уморен и премръзнал да бях, все пак сърцето ми трепна, когато видях парка, и аз затичах през Петдесет и седма улица (улицата на радостта!) към сумрачната му зеленина. Мирисът, сенките, дори видът на петнистите, светли стъбла на чинарите ме ободриха, и все пак, то беше като че ли виждах друг парк зад този, осезаемия, карта на миналото, призрачен парк, натежал от спомени, училищни излети и посещения в зоопарка преди много години. Вървях по тротоара откъм Пето Авеню и се взирах навътре в парка, където сенките на дърветата се спускаха над алеите, озарени от сиянието на лампите, загадъчни и привлекателни като гората в „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Ако завиех и тръгнех по някоя от тези осветени алеи, дали пък нямаше да изляза от парка в някоя различна година, може би в едно различно бъдеще, в което майка ми — току-що приключила работа — щеше да ме чака, поразрошена от вятъра, на пейката (нашата пейка) край езерото: щеше да остави мобилния си телефон и да стане, за да ме целуне: „Здрасти, малчо, как беше в училище, какво искаш за вечеря?“

После — внезапно — аз се заковах на място. Една позната фигура в костюм се промуши покрай мен и продължи забързано напред по тротоара. Гъстата бяла коса се открояваше в мрака, бяла коса, която изглеждаше така, като че ли трябваше да се носи дълга, привързана с панделка отзад на опашка; той беше угрижен, по-раздърпан от обикновено, и все пак го познах незабавно, държеше главата си леко наклонена, също като Анди: беше господин Барбър, с работната си чанта, бързащ след работа към дома.

Затичах се, за да го настигна.

— Господин Барбър? — извиках. Но той като че ли си говореше сам, не можех да чуя какво казва. — Господин Барбър, аз съм, Тио — казах високо и го дръпнах за ръкава.

С шокиращо ожесточение той се обърна рязко и блъсна ръката ми. Нямаше съмнение, беше господин Барбър; бих го познал навсякъде. Но очите му, които срещнаха моите, бяха очи на непознат — блестящи, сурови, изпълнени с презрение.

— Не давам вече милостиня! — извика той с неестествено писклив глас. — Разкарай се!

Би трябвало да мога да преценя, че става дума за маниакален пристъп. Беше някакъв подсилен вариант на състоянието, в което изпадаше понякога баща ми в дните, когато имаше мачове — или, така погледнато, онзи път, когато ме удари. Никога не бях виждал господин Барбър, когато не си е взел лекарството (Анди, съвсем в свой стил, беше много въздържан в описанията на бащините си „еуфории“, и аз не бях чувал за случаите, когато се бе опитвал да телефонира на външния министър или да отиде на работа по пижама); а яростта му дотолкова нямаше нищо общо с кроткия, разсеян господин Барбър, когото познавах, че единственото, което можах да направя, бе да отстъпя посрамен. Измина един дълъг миг, през който той ме гледаше яростно, после бръсна с пръсти ръкава си (като че ли бях мръсен, като че ли го бях заразил с нещо, когато го докоснах) и си тръгна наперено.

— Пари ли искаше от този човек? — попита ме друг мъж, който се беше промъкнал до мен, взел се незнайно откъде, докато аз стоях стъписан на тротоара. — Пари ли искаше? — попита той по-настоятелно, когато аз се обърнах да си вървя. Беше шишкав, с безличен чиновнически костюм, изглеждаше като женен с деца; с отблъскващите маниери на вечно вкиснал и оплакващ се човек. Когато се опитах да го заобиколя, той се изпречи пред мен и постави тежката си ръка на рамото ми, а аз, изпаднал в паника, успях да се измъкна и избягах в парка.

Тичах към езерото, по алеи, пожълтели и подгизнали от нападалите по тях листа, а там инстинктивно се насочих към „Мястото на рандевуто“ (както двамата с майка ми наричахме нашата пейка) и седнах там, целият треперещ. Бях си помислил, че имам невероятен, невъобразим късмет — да попадна на господин Барбър на улицата; бях си помислил, че може би ще има пет неловки секунди, докато отмине изненадата му, но че после ще ме поздрави радостно, ще поразпита, „о, няма значение, няма значение, ще имаме време за това по-късно“, и ще ме отведе в техния апартамент. „Боже мили, какво приключение. Колко ще се радва Анди, когато те види!“

Божичко, мислех си — прокарвайки ръка през косата си, все още потресен. В един идеален свят господин Барбър щеше да е именно онзи член на семейството, когото бих искал най-много да срещна на улицата, повече от Анди, със сигурност повече от братята и сестрата на Анди, бих го предпочел дори пред госпожа Барбър, с нейните хладни мълчания, с придирчивостта й по отношение на социалните й контакти и с нейната система от правила за поведение, които ми бяха непознати, със студения й, неразгадаем поглед.

По навик прегледах телефона си за съобщения, може би за десетхиляден път — и неволно се почувствах ободрен, защото най-сетне се беше получило съобщение — не разпознах номера, но явно беше от Борис. „Хей! Надявам се вие двамата да сте суп. Не щурей. Обади се на Кс., става ли, постоянно досажда“.

Опитах се да му се обадя — докато пътувах, му бях изпратил петдесетина съобщения — но никой не отговаряше на този номер, а телефонът на Котку ме прехвърляше направо на гласова поща. Ксандра можеше да почака. Вървейки обратно към южната част на Сентръл Парк, купих три хотдога от един продавач, който тъкмо затваряше сергията си за деня (един за Попър, два за мен) и докато се хранехме на една по-усамотена пейка край Сколарс Гейт, аз обмислях възможностите, които виждах пред себе си. Моите пустинни фантазии за Ню Йорк включваха понякога перверзни представи как двамата с Борис живеем на улицата, някъде около Сейнт Маркс Плейс или Томпкинс Скуеър, дори ми се струваше възможно да стоим и да подрънкваме с дребни в чашите за просия заедно със същите онези безделничещи скейтъри, които се присмиваха на Анди и на мен, когато минавахме покрай тях в училищните си униформи. Но действителната перспектива да спя на улицата беше много по-непривлекателна сега, когато бях сам и разтърсван от треска в ноемврийския студ.

Най-гадното в цялата работа беше, че се намирах само на пет преки от Анди. Чудех се дали да не му се обадя — може би да го помоля да излезе, за да се видим — и после реших да не го правя. Разбира се, можех да му се обадя, ако положението станеше отчайващо; той щеше с готовност да се измъкне от къщи, да ми донесе чисти дрехи, пари, измъкнати от чантата на майка му и — кой знае — може би и малко останали след някое парти сандвичи с раци или от солените фъстъци, които всички Барбърови ядяха постоянно. Но раната от думата „милостиня“ още пареше. Пък и колкото и да харесвах Анди, не го бях виждал почти две години. И не можех да забравя начина, по който ме беше погледнал господин Барбър. Очевидно нещо се беше объркало, и то сериозно, само че не можех да разбера точно какво — като изключим съзнанието, че по някакъв начин съм отговорен за това, плуващо в общата миазма от срам и съзнание, че съм недостоен и в тежест на хората, която никога не ме напускаше напълно.

Неволно — защото се взирах в пространството — срещнах погледа на някакъв мъж на пейката срещу мен. Бързо извърнах очи, но беше късно; той вече ставаше и се упътваше към мен.

— Сладко помиярче — каза той и се наведе, за да потупа Попър, а после, тъй като аз не казах нищо, продължи: — Имаш ли нещо против да седна тук?

Беше жилав човек, дребен, но як на вид; а и миришеше. Станах, избягвайки погледа му, но когато се обърнах, за да си вървя, ръката му се стрелна напред и мъжът стисна китката ми.

— Какво става? — попита той с противен глас. — Не ме ли харесваш?

Изтръгнах се от хватката му и хукнах — Попър тичаше след мен, излязохме на улицата, тичахме прекалено бързо, той не беше свикнал на такова улично движение, идваха коли — сграбчих го точно навреме и прекосих тичешком Пето Авеню, озовавайки се пред хотел „Пиер“. Пешеходците бяха започнали да заглеждат преследвача ми — останал от другата страна на улицата, възпиран от светофара, но когато погледнах отново назад, вече на сигурно място в кръга светлина, която се лееше от топлия, добре осветен вход на хотела — елегантно облечени двойки; портиери, спиращи таксита — видях, че той беше изчезнал отново в парка.

Улиците бяха много по-шумни, отколкото ги помнех — и по-миризливи. Докато стоях на ъгъла край антикварния магазин „A La Vielle Russie“122 ме блъсна тежко вонята на централен Ню Йорк: конете, впрегнати в екипажите, изгорели газове от автобусите, парфюм и урина. Толкова дълго бях приемал Вегас като нещо временно — считах, че в Ню Йорк е истинският ми живот — но така ли беше наистина? „Вече не“, казах си потиснато, оглеждайки редеещите тълпи пешеходци, бързащи покрай „Бъргдорфс“.

Въпреки че всичко ме болеше и ме тресеше отново, повървях още, през няколко преки, опитвайки се да пропъдя изтръпването и слабостта от краката си, спомена за упоритото, неспирно подрусване на автобуса. Накрая обаче студът ме победи, и аз спрях такси; можех спокойно да се кача на автобус, пътят беше не повече от половин час, право по Пето Авеню до Гринич Вилидж, само че след три денонощия в автобуса не можех да понеса мисълта, че ще се подрусвам отново в автобус, дори да беше само за минута.

Доста се притеснявах от мисълта, че ще се изтърся в дома на Хоуби без предупреждение — беше ми много неудобно, защото от доста време вече не поддържахме връзка, по моя вина, не по негова; бях престанал да отговарям на писмата му. Това беше в известен смисъл естествено развитие; от друга страна, небрежното предположение на Борис („Стар педал“?) ми бе подействало, отблъсквайки ме незабележимо от Хоуби, и аз не бях отговорил на последните му две-три писма.

Чувствах се зле; чувствах се отвратително. Макар че пътуването беше кратко, трябва да съм задрямал на задната седалка, защото когато шофьорът спря колата и попита:

— Тук става ли? — аз подскочих стреснато, полагайки усилия да си спомня къде се намирам.

Магазинът — забелязах това, докато таксито се отдалечаваше — беше затворен, потънал в мрак, като че ли не бе отварян никога през цялото време на моето отсъствие от Ню Йорк. По витрините се бе наслоила мръсотия, а когато надникнах вътре, видях, че някои от мебелите са покрити с чаршафи. Нищо друго не се беше променило, само старите книги и дребните предмети — мраморните папагали, миниатюрните обелиски — бяха покрити с по-дебел пласт прах.

Сърцето ми се сви. Стоях на улицата минута-две, които ми се сториха много дълги, преди да събера смелост да натисна звънеца. Стори ми се, че стоя цяла вечност и се вслушвам в далечното ехо, въпреки че вероятно не бе изминало почти никакво време; почти се бях убедил, че в къщата няма никой (а какво щях да правя? Да се върна пеш до Таймс Скуеър, да намеря някой евтин хотел или да се предам на ченгетата, които издирваха избягали деца?), когато вратата се отвори внезапно и аз се озовах лице в лице не с Хоуби, а с някакво момиче на моята възраст.

Беше тя — Пипа. Все така дребничка (бях станал много по-висок от нея) и слаба, но изглеждаше далеч по-здрава в сравнение с последния път, когато я бях видял, лицето й се беше позакръглило; имаше много лунички; а и косата й беше някак различна, като че ли беше израснала наново с различен цвят и плътност, не беше вече червеникаворуса, а с по-тъмен, ръждивочервен цвят и малко твърда и непокорна, като на леля й Маргарет. Беше облечена като момче, по чорапи, със стари джинси и прекалено широк пуловер, но освен всичко това се беше накичила и с оранжево-розов раиран шал, какъвто би носила някоя изкукуригала бабичка. Смръщила чело, учтива, но сдържана, тя ме погледна недоумяващо със златистокафявите си очи: за нея бях непознат.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

„Забравила ме е“, мислех потресено. Как бих могъл да очаквам, че ще ме помни? Беше изминало много време; знаех, че и аз съм се променил. Беше все едно да видиш човек, когото си смятал за мъртъв.

И тогава — стъпвайки тежко по стълбите, зад нея, в изпоцапани с боя леки памучни панталони и жилетка, развлечена на лактите — се появи Хоуби. „Подстригал се е“, беше първата ми мисъл; косата му беше много по-къса и по-бяла, отколкото си я спомнях. По лицето му беше изписано леко раздразнение; за миг сърцето ми отново се сви, защото реших, че и той няма да ме познае, но тогава той отстъпи рязко назад и възкликна:

— Боже мили!

— Аз съм — казах бързо. Боях се, че ще затвори вратата под носа ми. — Тиодор Декър. Помните ли?

Пипа бързо вдигна поглед към него — беше ясно, че разпозна името ми, макар да не бе познала мен — и приятелската изненада, изписала се по лицата им, ме стъписа толкова, че аз се разплаках.

— Тио — прегръдката му беше силна, родителска, и така бурна, че аз се разплаках още по-силно. После той постави ръка на рамото ми, тежка, закотвяща ръка, въплъщение на сигурност и авторитет; и вече ме водеше навътре, към работилницата, сред мътно проблясващата позлата и богатите дървесни аромати, за които бях мечтал, нагоре по стълбите към отдавна изгубената за мен дневна с плюша, вазите и бронзовите фигури.

— Прекрасно е да те видя отново — казваше той, и: — Изглеждаш разбит — и: — Кога се върна? — и: — Гладен ли си? — и: — Божичко, колко си пораснал! — и: — Каква коса! Като на Маугли, момчето от джунглата! — и (това вече със загрижен тон): — Да не би да ти е задушно тук? Да отворя ли някой прозорец? — и, когато Попър надникна от торбата: — Ха! А кой е това?

Пипа се разсмя, вдигна Попър и го остави да се сгуши в ръцете й. От температурата ми се виеше свят — пламтях и излъчвах топлина като реотаните на електрическа печка, люшках се като кораб без котва — бях дотолкова извън себе си, че дори не се притесних от сълзите си. Единственото, което изпитвах, беше облекчение, че съм тук, чувствах само препълненото си до болка сърце.

Когато се върнахме в кухнята, се оказа, че има гъбена супа — не бях гладен, но тя беше топла, а аз бях премръзнал до смърт — и докато ядях (Пипа седеше с кръстосани крака на пода и си играеше с Попчик, размахвайки помпона на бабешкия си шал под носа му, Попър/Пипа, как не ми беше направило впечатление сходството на имената им?) аз му разказах малко, объркано, за смъртта на баща си и за онова, което се беше случило. Докато Хоуби ме слушаше, скръстил ръце на гърдите си, изражението му ставаше все по-тревожно, и челото му се смръщваше все по-упорито.

— Трябва да й се обадиш — каза той. — На жената на баща си.

— Но тя не му е жена! Просто живееха заедно! И изобщо не я е грижа за мен.

Той поклати твърдо глава.

— Няма значение. Трябва да й се обадиш и да й кажеш, че с теб всичко е наред. Да, трябва — каза той, повишавайки тон, за да отхвърли опитите ми да възразя. — Никакво „но“. Обаждаш се незабавно. Точно сега — Пипс — в кухнята имаше старомоден телефон, монтиран на стената, — хайде, ела да излезем за малко оттук.

Въпреки че Ксандра беше горе-долу последният човек на земята, с когото исках да говоря — особено след като бях претършувал спалнята й и бях откраднал парите й от бакшиши — облекчението ми от това, че се бях добрал дотук, беше толкова голямо, че бих направил всичко, което поискаше от мен Хоуби. Набирайки номера, си казах, че тя сигурно няма да отговори (у нас звъняха толкова много адвокати и събирачи на дългове, през цялото време, че тя много рядко отговаряше на повиквания от непознат телефон). Затова бях учуден, когато вдигна слушалката при първото позвъняване.

— Оставил си вратата отворена — каза тя почти веднага с обвинителен тон.

— Какво?

— Оставил си кучето да излезе. Избягал е — не мога да го намеря никъде. Сигурно го е блъснала кола или нещо подобно.

— Не — взирах се неотклонно в чернотата отвън, в настлания с тухли вътрешен двор. Валеше, капките потропваха тежко по стъклата на прозорците — първият истински дъжд, който виждах от почти две години насам. — Той е с мен.

— О — каза тя, като че ли с облекчение. После, с по-остър тон: — Къде си ти? Някъде с Борис?

— Не.

— Говорих с него — звучеше така, като че ли се беше надрусал до ушите. Не искаше да ми каже къде си. Знам, че знае — макар че там, при нея, беше още рано сутринта, гласът й беше хрипкав, като че ли беше пила или плакала. — Би трябвало да пусна подир теб ченгетата, Тио. Знам, че ти си откраднал парите и другите неща.

— Да, също както ти си откраднала обиците на майка ми.

— Какво…

— Онези, с изумрудите. Принадлежали са на баба ми.

— Не съм ги откраднала — тя вече говореше гневно. — Как смееш? Лари ми ги подари, даде ми ги, след като…

— Да. След като ги открадна от майка ми.

— Хм, извинявай, но майка ти е мъртва.

— Да, но не беше, когато той открадна обиците й. Случи се горе-долу година преди смъртта й. Тя се свърза със застрахователната компания — казах и повиших глас, за да възпра опита й да каже нещо. — Подаде и молба в полицията.

Не знаех дали това с полицията отговаря на истината, но можеше и да го е направила.

— Ъъъ… ти сигурно не си чувал, че съществува такова нещо като „собственост, придобита по време на брака.“

— Да, а ти вероятно не си чувала за такова нещо като „неотчуждаема наследствена вещ“. При това вие с баща ми дори не бяхте женени. Не е имал право да ти ги даде.

Мълчание. Чух как изщраква със запалката в другия край на линията, как вдишва уморено дима.

— Виж какво, хлапе. Мога ли да ти кажа нещо? Не е за парите, честно. Или за кокаина. Въпреки че мога да ти кажа с абсолютна сигурност, че не съм правила такива неща, когато бях на твоите години. Мислиш се за много печен и така нататък, но си тръгнал по лош път, ти и онзи, как му беше името. Да, да — сега тя извиси глас, за да ме надвика — аз също го харесвам, но това момче е голяма беля.

— Ти ги разбираш тези работи.

Тя се засмя мрачно.

— Знаеш ли какво, хлапе? Стигала съм дотам да се боцкам няколко пъти — и наистина разбирам. Той ще свърши в затвора веднага щом навърши осемнайсет и съм готова да се обзаложа, че и ти ще се озовеш там с него. Искам да кажа, не мога да те виня — тя отново повиши глас, — обичах баща ти, но той със сигурност не беше стока, а от това, което ми е казвал, съдя, че и майка ти не е била стока.

— Окей, край. Майната ти — бях толкова бесен, че треперех целия. — Затварям.

— Не, чакай. Чакай. Съжалявам. Не трябваше да казвам това за майка ти. Не за това исках да говоря с теб. Моля те, ще почакаш ли една секунда?

— Чакам.

— Като начало — ако това те интересува — ще уредя да кремират баща ти. Съгласен ли си?

— Прави каквото искаш.

— Никога не си се интересувал особено от него, нали?

— Това ли е всичко?

— Има и още нещо. Честно казано, на мен ми е все едно къде си. Но ще ми трябва адрес, на който да мога да се свържа с теб.

— И защо?

— Не се прави на интересен. Все някой ще те потърси, от училището ти или…

— Не съм много сигурен.

— … и аз ще трябва — знам ли — да дам някакво обяснение, да кажа къде си. Освен ако не държиш ченгетата да разлепят снимката ти по бакалниците или нещо подобно.

— Струва ми се доста невероятно.

— Доста невероятно — повтори тя, имитирайки ожесточено, провлечено моя глас. — Е, може и да е така. Но все пак ми дай някакъв адрес, и сме квит. Искам да кажа — продължи тя, защото аз не отговорих, — нека си го изясним, за мен е все едно къде се намираш. Просто не искам да се накисна в случай, че възникне някакъв проблем и се наложи да се свържа с теб.

— Има един адвокат в Ню Йорк. Името му е Брейсгърдъл. Джордж Брейсгърдъл.

— Имаш ли телефонния му номер?

— Потърси го в справочника — отвърнах. Пипа беше влязла в стаята, за да напълни купа с вода и да я даде на кучето, и аз се обърнах смутено с лице към стената, за да не я гледам в лицето.

— Брейс Гърдъл123? — повтори Ксандра. — Така, както го чувам? Що за име е това?

— Виж, сигурен съм, че ще го откриеш.

Настана мълчание. После Ксандра каза:

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Човекът, който загина, беше баща ти. Твоят баща. А ти се държиш така, като че ли е загинало — не знам, кучето, не, не и кучето дори. Защото знам, че ще страдаш, ако някоя кола блъсне кучето, поне така си мисля.

— Да кажем, че се интересувах от него точно толкова, колкото той от мен.

— Е, позволи ми да ти кажа още нещо. Ти приличаш на баща си повече, отколкото можеш да предположиш. Ти си негов син, в това няма съмнение, изцяло негов.

— Е, а ти си лъжкиня — отвърнах след кратка, изпълнена с презрение пауза — отговор, който според мен обобщаваше отлично положението. Но — дълго след като бях затворил телефона, докато седях, кихайки и треперейки, в горещата вана, и в светлия, замъглен въздух после (докато гълтах аспирина, който Хоуби ми даде и вървях подир него по коридора към миришещата на застояло стая за гости, „изглеждаш капнал, допълнителни одеяла има в раклата, не, няма да говорим повече, сега те оставям“), последната й реплика се въртеше отново и отново в съзнанието ми, докато завирах лице в тежката възглавница с непозната миризма. Не беше вярно — също както не бе вярно и онова, което беше казала за майка ми. Дори хрипливият й, сух глас, долитащ от слушалката, споменът за него ме караше да се чувствам омърсен. „Майната й“, казах си сънливо. Забрави я. Тя е на милион мили оттук. Но макар да бях смъртно уморен — дори повече от смъртно — а поразнебитеното месингово легло да се оказа най-мекото, на което бях спал някога, думите й се провираха като отвратителна нишка през сънищата ми през цялата нощ.

Когато се събудих от шума, вдиган от боклукчийските коли, изпитах чувството, че съм бил изстрелян в различна вселена. Гърлото ме болеше. Докато лежах съвсем неподвижен под пухената завивка, аз вдишвах тъмното ухание на изсушени ароматни треви и изгорели в камината дърва и — много слаб и далечен — вездесъщия мирис на терпентин, смола и лак.

Лежах така известно време. Попър — който беше спал свит на кълбо в краката ми — не се виждаше никъде. Бях спал с дрехите си, а те бяха мръсни. Най-сетне — тласнат от цяла поредица кихавици — аз станах, нахлузих пуловера върху ризата си и заопипвах под леглото, за да се убедя, че калъфът от възглавница е все още там, после запристъпвах тежко по студения под към банята. Косата ми беше изсъхнала на възли, през които не можех да прокарам гребена, дори след като я наквасих с вода и започнах наново, един кичур беше толкова сплъстен, че накрая се предадох и го отрязах с усилие, с ръждясалата ножица, която намерих в едно чекмедже.

Божичко, казах си, извръщайки се от огледалото, за да кихна. Доста време не бях заставал пред огледало и едва се познах: насинената челюст, няколко младежки пъпки по брадичката, лицето — на петна, подпухнало от настинката — очите ми също бяха подпухнали, със смъкнати клепачи, сънени, което ми придаваше глупав, неуверен, простоват вид. Приличах на някакво момче, отгледано в някаква секта и спасено от местната полиция, измъкнато, примигващо, от някое мазе, претъпкано с огнестрелно оръжие и мляко на прах.

Беше късно: девет часът. Излизайки от стаята си, чух, че отнякъде долита сутрешната програма на станцията за класическа музика на „Радио Ню Йорк“, познатия, сякаш чуван в сънищата глас на водещия, пиеси от каталога на Кьохел124, упоително спокойствие, същото топло мъркане на радиото, на чийто фон се бях будил толкова много сутрини на Сътън Плейс. Открих Хоуби в кухнята, седнал край масата с книга в ръка.

Но той не четеше; взираше се към другия край на стаята. Когато ме видя, трепна.

— Е, ето те и теб — каза той, стана и избута без особено внимание купчина писма и сметки, за да ми направи място да седна. Беше се облякъл за работилницата, с кадифен панталон с протрити колене и стар чернокафяв пуловер, раздърпан и на дупки от молци, подстриганата му по нов начин коса, оредяваща над челото, му придаваше солиден вид, като на оплешивяващия сенатор от корицата на учебника на Хадли по латински.

— Как сме?

— Добре, благодаря.

Гласът ми беше скърцащ и дрезгав.

Хоуби отново смръщи вежди и ме загледа внимателно.

— Божичко! — каза той. — Днес грачиш като гарван.

Какво ли искаше да каже с това? Пламнал от неудобство, аз се плъзнах на стола, който беше освободил за мен и — прекалено смутен, за да срещна погледа му — се загледах в книгата му: напукана кожена подвързия, „Животът и писмата на лорд Еди-кой си“, стара книга, с която несъмнено се беше сдобил на някоя разпродажба, вещите на старата госпожа Някоя си от Покипси, счупена бедрена става, бездетна, тъжна история.

Капнал, треперещ, аз се упътих надолу по тъмния коридор и се пъхнах отново под завивките, които бяха тежки и леденостудени. В мириса на стаята се прокрадваше влага, и макар че имаше много интересни неща за гледане — два грифона от теракота, викториански мънистени бижута и дори една кристална топка — тъмнокафявите стени със своята суха плътност, напомняща на какао, ме просмукваха до кости с гласа на Хоуби, а и с гласа на Уелти, дружелюбно кафяво, което ме насищаше докрай и ми говореше със старомодна топлота, така че, докато се люшках в яркоцветните си, трескави сънища, аз се чувствах обгърнат и защитен от присъствието им, а Пипа хвърляше едно изцяло свое, трептящо, пъстро сияние, и аз мислех объркано за алени есенни листа и искри, отхвърчащи от огньове в тъмното, а също и за картината си, как би изглеждала на такъв богат, тъмен, поглъщащ светлината фон. Жълта перушина. Тъмночервен проблясък. Блестящи черни очи.

Събудих се, подскачайки стреснато — ужасен, размахах ръце, мислех, че отново съм в автобуса и някой измъква картината от сака ми — и видях Пипа, която вдигаше сънливото куче, косата й сияеше по-ярко от всичко друго в стаята.

— Съжалявам, но той трябва да излезе — каза тя. — Не кихай върху мен.

Изправих се с усилие на лакти.

— Извинявай, здрасти — казах глупаво, избърсвайки лицето си с ръкав; после допълних: — По-добре съм.

Нейните вълнуващи, златистокафяви очи обходиха стаята.

— Скучно ли ти е? Искаш ли да ти донеса цветни моливи?

— Цветни моливи ли? — бях озадачен. — Защо?

— Е, за да рисуваш с тях…

— Ами…

— Няма проблем — каза тя. — Може просто да кажеш „не“.

И излезе бързо с Попчик, подтичващ по петите й, оставяйки след себе си лъх на канелена дъвка, а аз забих лице във възглавницата, смазан от мисълта за собствената си глупост. Въпреки че по-скоро бих умрял, отколкото да го кажа някому, аз се тревожех, че прекалената употреба на наркотици може да е увредила мозъка и нервната ми система, а може би дори и душата ми по някакъв необратим и може би трудно забележим начин.

Докато лежах, обзет от тези тревоги, мобилният ми телефон изписука: „Познай къде съм? На басейна в «MGM». Страхотно!!!!“

Примигнах и отвърнах: „Борис?“

„Да, съм аз!“

Какво правеше той там?

„Добре ли си?“, отвърнах.

„Да, само мн ми се спи! Смъркахме, човече, жестоко !

Последва ново изписукване:

«Страшен кеф. Голям купон. Ти? В подлезите ли живееш?»

«Ню Йорк Сити», отвърнах. «Болен, лежа. Защо си в «MGM»?»

«Тук съм с КейТи и Амбър и другите!!!» и после, секунда по-късно: «Знаеш ли за един коктейл на име «Уайт Ръшън»? Страхотен вкус, само името не е много готино за питие.»

Някой почука.

— Добре ли си? — попита Хоуби, надниквайки през полуотворената врата. — Да ти донеса ли нещо?

Оставих телефона настрана.

— Не, благодаря.

— Е, тогава ми кажи, когато огладнееш, моля те. Има купища храна, хладилникът е така натъпкан, че едва успявам да затворя вратата, имахме гости за Деня на благодарността — какъв е този шум? — попита той и се озърна.

— Просто телефонът ми.

Борис беше писал: «Последните няколко пъти беше пълен шемет — няма да повярваш!»

— Е, оставям те да се занимаваш с него. Кажи ми, ако ти трябва нещо.

Когато той излезе, аз обърнах лице към стената и написах: «MGM»? С КейТи Беърман?“

Отговорът дойде почти незабавно: „Да! А също и Амбър, и Мими, и Джесика, и сестрата на КейТи, Джордан, която вече е в колеж “.

„Какво, да му се не види…?“

„Лош момент избра да се махнеш!!! :)!“

После, почти незабавно, преди да успея да отговоря: „Трябва да прекъсвам, Амбър си иска телефона.“

„Обади се по-късно“, писах аз. Но отговор не последва — и щеше да мине дълго, дълго време, преди да чуя отново нещо за Борис.

Този ден, а и последвалите ден-два, докато се търкалях в удивително меката стара пижама на Уелти, бяха толкова разпилени и объркани заради треската, че постоянно ми се привиждаше „Порт Оторити“, имах чувството, че съм се озовал отново там, че бягам от някакви хора, промушвам се през тълпите и се шмугвам в тунели, където върху мен капе мазна вода, или пък че съм отново в Лас Вегас, на автобуса, че пътуваме през индустриални райони, брулени от вятъра, навяващ пясък по прозорците, и че нямам пари да си платя билета. Времето се изплъзваше изпод мен на големи вълни, по които се носех като по заледени участъци на магистралата, накъсвано от внезапни, резки проблясъци, когато колелата успяваха да стъпят здраво на пътя и аз се озовавах в нормалния поток на времето: Хоуби ми носеше аспирин и джинджифилова лимонада с лед, Попчик — току-що изкъпан, снежнобял и пухкав — се качваше със скок в долната част на леглото, където започваше да се разхожда върху краката ми.

— Хайде — каза Пипа, застанала до леглото, и ме побутна настрана, за да може да седне и тя, — мръдни малко.

Седнах в леглото и заопипвах наоколо, търсейки очилата си. Бях видял в сънищата си картината — бях ли я изваждал, за да я гледам, или не? — и установих, че се озъртам тревожно, за да се убедя, че съм я прибрал, преди да заспя.

— Какво има?

Насилих се да я погледна в лицето.

— Нищо.

Бях се мушкал няколко пъти под леглото, само за да докосна с ръце калъфката от възглавница, и не можех да не си задавам въпроса дали не съм проявил небрежност, оставяйки някой ъгъл да стърчи навън. „Не гледай надолу“, повтарях си. „Гледай нея.“

— Ето — казваше Пипа, — направих нещо за теб. Дай ръка.

— Уау — казах, взирайки се в тъмнозелената фигурка „оригами“ със стърчащи краища, която тя постави на дланта ми. — Благодаря.

— Знаеш ли какво представлява?

— Ъъъ… — Сърна? Сврака? Газела? Паникьосан, вдигнах поглед към нея.

— Предай се! Жаба! Не виждаш ли? Хайде, постави я на нощното шкафче. Предполага се, че подскача, когато я натиснеш така, виждаш ли?

Докато си играех несръчно с фигурката, чувствах погледа й върху себе си — погледа на тези очи, едновременно игрив и необуздан, излъчващ непринудено съзнание за власт, като очите на котенце.

— Може ли да погледна? — тя грабна айпода ми и започна да преглежда съдържанието му. После каза: — Хмм, хубаво. Магнетик Фийлд, Мази Стар, Нико, Нирвана, Оскар Питърсън. Никаква класика?

— Е, има малко — отвърнах смутено. Всичко, което тя бе споменала, с изключение на „Нирвана“, бяха записи на майка ми, а дори и някои неща на „Нирвана“ бяха нейни.

— Ще ти направя няколко диска. Само че оставих лаптопа си в училище. Предполагам, че мога да ти пратя нещо по мейла — напоследък слушам много Арво Перт125, не ме питай защо, налага ми се да го слушам със слушалки, защото съквартирантките ми побесняват.

Ужасѐн, че ще ме залови как я зяпам, неспособен да откъсна очи от нея, продължавах да я наблюдавам как се рови в айпода ми: розовите уши, набъбналата ивица на леко нагърчения белег под парещо червената коса. Погледнато в профил, окото й беше удължено, с поиздут клепач и нежна линия, напомняща на ангелите и пажовете в албума „Шедьоври на майсторите от Северна Европа“ от училищната библиотека, който бях взел и постоянно презаписвах.

— Хей… — думите засъхваха в устата ми.

— Да?

— Хм… — защо всичко не беше както преди? Защо не намирах какво да й кажа?

— Ооо… — тя вдигна поглед към мен и после се разсмя, смееше се толкова силно, че не успяваше да проговори.

— Какво има?

— Защо ме гледаш така?

— Как? — попитах стреснато.

— Като… — не бях сигурен дали си обяснявам правилно гримасата й с ококорени очи. Задушаващ се човек? Бавноразвиващ се? Риба?

— Не се сърди. Толкова си сериозен. Просто… — тя отново сведе очи към айпода, и пак избухна в смях. — Ооо! Шостакович, жестоко.

Какво ли си спомняше? Питах се, пламнал от унижение, и все пак неспособен да откъсна очи от нея. Не беше въпрос, който бих могъл да й задам, а все пак ми се искаше да зная. Дали и тя имаше кошмари? Боеше ли се от тълпи? Избиваше ли я пот, имаше ли пристъпи на паника? Имаше ли понякога чувството, че се наблюдава отдалеч, както се случваше често с мен, като че ли сътресението при експлозията бе разединило душата и тялото ми, оставяйки ги да съществуват поотделно, на около шест фута разстояние едно от друго? Нейните изблици на смях криеха някакво самозареждащо се безразсъдство, което ми беше добре познато от лудите нощи с Борис, с привкус на шемет и истерия, които аз отдавах (или поне наличието им в себе си) на озоваването на косъм от смъртта. През някои нощи в пустинята до такава степен ми бе призлявало от смях, така се търкалях и превивах, чак до болки в стомаха, в продължение на часове, че с радост бих се хвърлил пред някоя кола, само и само за да сложа край на този смях.

В понеделник сутринта, макар че все още съвсем не се чувствах добре, аз се изтръгнах от сънната, изпълнена с болки мъгла, затътрих се съвестно до кухнята и се обадих в офиса на господин Брейсгърдъл. Но когато го потърсих, секретарката му (след като ме помоли да почакам и се обади отново малко прекалено бързо) ме уведоми, че господин Брейсгърдъл бил вън от офиса и че не, за съжаление не можела да ми каже кога ще се върне. Дали можела да ми помогне с нещо друго?

— Ами… — оставих й номера на Хоуби и тъкмо съжалявах, че не съм проявил достатъчно съобразителност, за да си насроча среща, когато телефонът иззвъня.

— 212, а? — отекна плътният, интелигентен глас.

— Махнах се оттам — казах глупаво; заради настинката говорех носово, което ми се струваше тъпо. — В града съм.

— Да, така разбирам — тонът му беше дружелюбен, но хладен. — Какво мога да направя за теб?

Когато му разказах за баща си, чух как адвокатът си пое дълбоко дъх.

— Е — поде той предпазливо, — съжалявам да науча това. Кога се случи?

— Миналата седмица.

Той слушаше, без да ме прекъсва, през приблизително петте минути, които ми бяха необходими, за да му опиша последните събития, го чух как отказа поне два други разговора.

— Пусто да остане — каза той, когато аз млъкнах. — История и половина, а, Тиодор?

„Пусто да остане“: ако бях в друго настроение, сигурно щях да се усмихна. Това несъмнено бе човек, когото майка ми бе познавала и харесвала.

— Трябва да си се чувствал ужасно там — продължаваше той. — Разбира се, дълбоко ти съчувствам за загубата. Всичко това е много тъжно. Въпреки че, съвсем честно казано — и сега вече ми е по-лесно да ти го кажа — когато той се появи, никой не знаеше как да реагира. Майка ти, разбира се, беше споделила някои неща с мен — дори Саманта изрази загриженост — е, както сам знаеш, положението беше сложно. Но не мисля, че някой е очаквал това. Биячи с бейзболни бухалки.

— Ами… — „биячи с бейзболни бухалки“, съвсем не очаквах, че той ще обърне внимание на този детайл. — Онзи човек просто стоеше там и държеше бухалката. Не ме е удрял, не е ставало нищо подобно.

— Е… — той се засмя, непринуден смях, който пропъди напрежението — шейсет и пет хиляди долара действително изглеждаха като много строго определена сума. Трябва да кажа и друго — надхвърлих малко правомощията си като твой съветник, докато говорехме тогава по телефона, за което се надявам да ме извиниш предвид обстоятелствата. Работата е там, че надуших нещо гнило.

— Моля? — обадих се аз след изпълнена с мъчителна тревога пауза.

— Когато разговаряхме по телефона. За парите. Ти можеш да ги изтеглиш, поне онези от влога „529“. Има голяма наказателна такса, но е възможно.

Било е възможно? Можел съм да ги взема? Пред мен проблясваха картини от едно алтернативно бъдеще: на господин Силвър е платено, татко, по халат, проверява резултатите на своя „блакбери“, аз седя в часа на Спирсецкая, а Борис се е отпуснал лениво на стола си от другата страна на пътеката.

— Макар че, длъжен съм да ти кажа, парите във влога са всъщност малко по-малко — казваше господин Брейсгърдъл. — Но са на сигурно място и постепенно се увеличават. Не че не може да се намери начин ти да ползваш част от тях сега, предвид обстоятелствата, но майка ти беше твърдо решена да не докосва тези пари, дори когато изпадна във финансови затруднения. Последното, което би желала тя, би било баща ти да се докопа до тях. И да, между нас да си остане, мисля че е било много разумно от твоя страна да се върнеш в града, който познаваш. Извинявай — последва приглушена размяна на реплики — имам среща в единайсет, трябва да бързам — доколкото разбирам, сега живееш при Саманта, нали?

Въпросът ме завари неподготвен.

— Не — казах, — живея при приятели в Гринич Вилидж.

— Е, чудесно. Стига да се чувстваш добре там. Така или иначе, сега вече трябва да хуквам. Какво ще кажеш, да продължим разговора в моя офис? Ще те прехвърля на Патси, за да ти запише среща.

— Чудесно — казах, — благодаря, — но когато затворих телефона, се почувствах зле — имах чувството, че някой е бръкнал с ръка в гърдите ми, близо до сърцето, и е изтръгнал оттам грозен, влажен къс от плътта.

— Всичко наред ли е? — попита Хоуби — и дойде при мен от другия край на кухнята, спирайки внезапно, забелязал изражението ми.

— Разбира се.

Но пътят по коридора до стаята ми се стори много дълъг — а щом затворих вратата и си легнах, избухнах в плач или някакво подобие на плач — грозни, сухи хлипове, притиснал лицето си във възглавницата, докато Попчик дърпаше с лапи ризата ми и ме душеше тревожно по врата.

Преди този разговор бях започнал да се чувствам по-добре, но наученото като че ли ме разболя отново. С напредването на деня температурата ми отново започна да се покачва до предишните главозамайващи височини, а аз не можех да мисля за нищо друго, освен за баща си: „Трябва да му се обадя“, казвах си непрекъснато, надигайки се от леглото, стреснат в мига, когато се унасях в сън; сякаш смъртта му не беше истинска, а само някаква репетиция, проба; истинската смърт (онази, постоянната) тепърва предстоеше и имаше време да я предотвратя, стига само да можех да го открия, стига само да отговореше на мобилния си телефон, ако Ксандра успееше да се свърже с него от мястото, на което работеше, „трябва да се свържа с него, трябва да му кажа“. После, по-късно — денят си беше отишъл, беше тъмно — бях потънал в неспокоен полусън, в който баща ми ме хокаше, задето съм объркал нещо с някакви резервации на самолетни билети — осъзнах, че от коридора нахлува светлина и видях една дребничка сянка, очертала се на фона й — Пипа, която влезе бързо в стаята със своята препъваща се походка, сякаш някой я беше бутнал вътре, погледна колебливо зад гърба си и попита:

— Да го събудя ли?

— Чакай — казах — и на нея, и на баща си, който бързо потъваше в мрака, в някаква разярена тълпа на стадион, отвъд висока, сводеста порта. Когато си сложих очилата, видях, че тя е с палто, като че ли се канеше да излиза.

— Извинявай — казах, засенчил с ръка очите си, гледайки объркано в ярката светлина на лампата.

— Не, ти извинявай. Аз просто… искам да кажа… — тя отметна кичур коса от лицето си — заминавам и исках да се сбогуваме.

— Да се сбогуваме?

— О! — тя смръщи светлите си вежди; погледна към вратата и Хоуби (който беше изчезнал), после отново към мен. — Така. Ами… — гласът й зазвуча малко уплашено, — аз се прибирам. Тази вечер. Така или иначе, беше ми много приятно да те видя отново. Надявам се нещата ти да вървят добре.

— Тази вечер?

— Да, сега тръгвам към летището. Тя ме настани в интернат — поясни Пипа, докато аз продължавах да се блещя към нея. — Бях си дошла за Деня на благодарността. И да ме види лекарят, нали си спомняш?

— О! Да — взирах се много упорито в нея, с надеждата, че още спя. Думата „интернат“ събуди някакъв далечен спомен, но ми се стори, че това е нещо, което съм сънувал.

— Да — сега и тя изглеждаше смутена — много неприятно, че ти не дойде по-рано, беше забавно. Хоуби готвеше — имахме ужасно много гости. Така или иначе, имах късмет, че изобщо успях да дойда — трябваше да получа разрешение от доктор Каменцинд. В моето училище няма ваканция за Деня на благодарността.

— Но какво правят тогава?

— Не го празнуват. Е, предполагам, че предлагат пуйка или нещо подобно за онези, които отбелязват празника.

— Що за училище е това?

Когато тя ми каза името — с леко присмехулна извивка на устните — останах потресен. Институт „Монт Хефели“ беше училище в Швейцария — според Анди едва покриващо официалните изисквания за лицензиране — където изпращаха само най-глупавите и проблемни момичета.

— Монт Хефели? Наистина ли? Доколкото знам, там е много… — не беше редно да употребявам думата „психиатрично“ — уау.

— Е, леля Маргарет твърди, че съм щяла да свикна — тя си играеше с жабата-оригами на нощното шкафче, опитваше се да я накара да подскочи, само че тя беше разкривена и се килваше на една страна. — А пък изгледът е като планината на кутиите от „Каран д’Аш“. Покрити със сняг върхове, морави с цветя и така нататък. Иначе всичко е като в някой от онези скучни европейски филми на ужаса, в които не се случва нищо особено.

— Но… — имах чувството, че пропускам още или че може би още спя. Единственият човек, посещавал „Монт Хефели“, когото познавах, беше сестрата на Джеймс Вилиърс, Дорит Вилиърс, а казваха, че я изпратили там, защото намушкала приятеля си с нож в ръката.

— Да, шантаво място е — каза тя, а очите й се стрелкаха из стаята. — Училище за откачалки. Но пък няма много места, където биха ме приели с тази травма на главата. Към училището има клиника — каза тя, свивайки рамене. — В персонала са включени и лекари. Човек не би предположил, че ще възникне чак такъв въпрос. Искам да кажа, откакто получих този удар по главата, имам проблеми, но все пак не съм куку, нито пък клептоманка.

— Да, ама… — все още се опитвах да пропъдя думите „филми на ужаса“ от мислите си. — Швейцария? Звучи супер.

— Щом казваш.

— Познавам едно момиче, Лали Фолкс, която е учила в „Льо Розе“126. Казваше, че всяка сутрин имали почивка, в която им сервирали шоколад.

— Е, на нас дори не ни дават сладко върху препечените филии — ръката й се открояваше, бяла, обсипана с лунички, върху черното палто. — Дават само на момичетата с хранителни разстройства. Ако искаш захар за чая си, трябва да крадеш пакетчета от стаята на медицинските сестри.

— Ъъъ… — ставаше все по-лошо и по-лошо. — А да си виждала там едно момиче на име Дорит Вилиърс?

— Не. Била е там, но я изпратили на друго място. Струва ми се, опитала се е да издере лицето на някого. Известно време я държали затворена.

— Какво?

— Е, те не го наричат така — каза тя, потърквайки носа си. — То е една сграда, подобна на селска къща, казват и „Ла Гранж“127, нали разбираш, млекарки, фалшив рустикален стил, такива неща. По-хубава е от сградите, в които спим. Но на вратите има алармена инсталация, охранява се и така нататък.

— Ами аз… — спомних си за Дорит Вилиърс — ситно къдрава руса коса; безизразни сини очи, като на глуповат ангел от коледно дърво — и не знаех какво да кажа.

— Там, в „Ла Гранж“, настаняват истински шантавите момичета. Аз съм в „Бесоне“, заедно с куп момичета, чийто роден език е френският. Предполага се, че така ще науча по-лесно френски, но на практика означава, че никой не разговаря с мен.

— Но ти трябва да й кажеш, че не ти харесва там! На леля си.

Тя направи гримаса.

— Казвам й го. Но тогава тя започва да ми обяснява колко е скъпо училището. Или пък, че я наскърбявам. Така или иначе… — продължи тя притеснено, с глас, който напомняше „трябва да тръгвам“, и хвърли поглед през рамо.

— Аха — казах аз най-сетне, след кратко, замаяно мълчание. Денем и нощем бълнуванията ми бяха оцветени от нейното присъствие в къщата, приливи на щастие се надигаха отново и отново у мен, събудени от звука на стъпките й, на гласа й в коридора: щяхме да правим къща от одеяла, тя щеше да ме чака на ледената площадка, приятно вълнение обгръщаше с тих звън мислите за всичко, което щяхме да правим заедно, когато оздравеех — всъщност, струваше ми се дори, че вече бяхме правили някои неща, бяхме низали огърлици от многоцветни бонбони, слушайки по радиото музика на „Бел и Себастиън“128, а после се бяхме разхождали из някакъв несъществуващ център за аркадни игри на Уошингтън Скуеър.

Забелязах, че Хоуби бе застанал дискретно в коридора.

— Съжалявам — каза той, поглеждайки часовника си. — Наистина ми е неприятно да настоявам…

— Разбира се — каза тя. А на мен: — Е, довиждане. Надявам се скоро да оздравееш.

— Чакай!

— Какво има? — попита тя, вече полуизвърната.

— Ще се върнеш за Коледа, нали?

— Не, трябва да отида при леля Маргарет.

— Но тогава кога ще се върнеш тук?

— Ами… — тя сви леко само едното си рамо. — Не знам. Може би през пролетната ваканция.

— Пипс… — поде Хоуби, но всъщност говореше не на нея, а на мен.

— Тръгвам — каза тя и отметна косата от очите си.

Чаках, докато чух как се затваря външната врата. После станах от леглото и дръпнах завесата настрана. Гледах ги как слизат по стълбата през прашното стъкло — Пипа, с розов шал и розова шапка подтичваше леко до едрата, добре облечена фигура на Хоуби.

Когато завиха зад ъгъла, аз постоях известно време на прозореца, взирайки се в пустата улица. После, чувствайки се замаян и нещастен, се затътрих до спалнята й и — неспособен да устоя на изкушението — открехнах леко вратата.

Стаята изглеждаше по същия начин, както преди две години, само беше малко по-празна. Имаше плакати — за „Магьосникът от Оз“ и с надпис „Спасете Тибет“. Нямаше инвалидна количка. На перваза на прозореца се бяха натрупали белите зрънца на суграшицата. Но миришеше на нея, стаята беше още топла, оживена от присъствието й, и докато стоях там и вдъхвах атмосферата й, почувствах как на лицето ми се изписва широка, щастлива усмивка — просто защото стоях тук, сред нейните книги с приказки, парфюми, купидони, Коломбини и кавалери от едуардианската епоха, притиснали към сърцата си букети от рози. Тихо, пристъпвайки на пръсти, макар че бях бос, отидох да видя снимките в сребърни рамки на скрина — Уелти и Козмо, Уелти и Пипа, Пипа и майка й (същата коса, същите очи), заедно с един по-млад и по-слаб Хоуби…

В стаята се разнесе нисък, подобен на жужене звук. Извърнах се гузно: дали не идваше някой? Не: просто Попчик, бял като памук след банята, се беше нагласил сред възглавниците на неоправеното й легло и похъркваше доволно, проточил лига, почти сякаш мъркаше. И макар да имаше нещо жалко в това да търсиш утеха в останалите след нея вещи, като кутре, свило се в старо палто — аз се мушнах под завивките и се сгуших до него, усмихвайки се глуповато на мириса на дебелата завивка и на коприненото й докосване по бузата ми.

— Виж ти, виж ти — каза господин Брейсгърдъл, след като стисна ръката на Хоуби, а после и моята. — Тиодор — не мога да не отбележа — колкото повече растеш, толкова повече заприличваш на майка си. Ще ми се тя да можеше да те види сега.

Опитах се да го гледам в очите и да приема невъзмутимо думите му. Истината беше такава: въпреки че бях наследил правата коса на майка си и нещо от контрастните цветове на косата и кожата й, аз приличах доста повече на баща си, прилика, толкова подчертана, че и келнерките, и бъбривите посетители на заведенията никога не пропускаха да я отбележат; не може да се каже, че това някога ме беше радвало — да приличам на родителя, когото не понасях, но сега, когато той беше мъртъв, се разстройвах особено много, виждайки в огледалото една по-млада версия на пиянски нацупеното му лице зад волана.

Хоуби и господин Брейсгърдъл разговаряха тихо — господин Брейсгърдъл разказваше на Хоуби как се беше запознал с майка ми, после Хоуби, досетил се, възкликна:

— Да! Помня — натрупа един фут за по-малко от час! Божичко, излязох от някакъв търг и навън нищо не се движеше, бях отишъл в северната част, в старата галерия „Парк-Бърнет“…

— На Медисън Авеню, срещу хотел „Карлайл“?

— Да — доста далеч от вкъщи.

— Търгувате с антики, така ли? Тио каза, че магазинът ви е в Гринич Вилидж?

Седях и слушах учтиво разговора им: общи приятели, собственици на галерии и колекционери, семейство Рейкър и семейство Ренбърг, семействата Фосет, Фоугъл, Милдебъргър и Депю, после се прехвърлиха на изчезнали нюйоркски забележителности, на затварянето на „Лютес“, на „Ла Каравел“, на „Кафе де-з-Артист“, какво ли би казала майка ти, Тиодор, тя обичаше „Кафе де-з-Артист“ („А той откъде знае?“, питах се аз. Макар и за миг да не бях повярвал на някои от злобните намеци на баща ми по адрес на майка ми, все пак господин Брейсгърдъл изглежда наистина я бе познавал доста по-добре, отколкото бих предположил. Дори в библиотеката му онези книги, които не бяха посветени на правото, предполагаха близост между двамата, съдържаха отзвук от техни общи интереси. Книги за изкуството: Агнес Мартин, Едуин Дикинсън. А също и поезията — първи издания: Тед Бериган. Франк О’Хара, „Медитация по спешност“. Спомних си деня, когато тя се прибра зачервена и щастлива, точно със същото издание на Франк О’Хара, което тогава предположих, че е открила сред книгите с намалени цени в книжарница „Странд“, тъй като ние не разполагахме с пари за подобна покупка. Но когато се замислих за този случай, осъзнах, че тя така и не ми беше казала откъде е купила книгата.

— Е, Тиодор — каза господин Брейсгърдъл, изтръгвайки ме от размислите ми. Макар и застаряващ, той имаше спокойното излъчване и тена на човек, прекарващ доста от свободното си време по открити тенис-кортове; тъмните торбички под очите му придаваха вид на дружелюбна панда. — Ти си достатъчно голям, за да предположим, че един съдия би се съобразил най-вече с твоите желания в това отношение — казваше той. — Особено като се вземе предвид, че въпросът с настойничеството няма да е спорен… разбира се — обърна се той към Хоуби, — бихме могли да потърсим решение с временно настойничество за предстоящия преходен период, но не мисля, че това ще бъде необходимо. Очевидно е, че вариантът защитава по най-добър начин интереса на непълнолетния, стига вие да сте съгласни?

— Повече от съгласен — отвърна Хоуби. — Ако той е доволен, и аз съм доволен.

— Следователно сте напълно съгласен да изпълнявате засега задълженията на неофициален пълнолетен настойник на Тиодор?

— Официален, неофициален, с фрак, каквото кажете.

— Ще трябва да се обмисли и въпросът с обучението. Доколкото си спомням, бяхме говорили за интернат. Но като че ли би било прекалено да обмисляме подобно нещо сега, нали? — допълни господин Брейсгърдъл, забелязал стресването, изписало се по лицето ми. — Да те отпратим някъде, след като тъкмо си пристигнал, пък и предстои ваканция, нали? Не, не мисля, че има нужда сега да се вземат подобни решения — каза той, хвърляйки поглед към Хоуби. — Бих казал, че всичко ще е наред, ако изчакаме до края на срока, а после ще уредим нещата. И, разбира се, би трябвало да знаеш, че можеш да ми се обаждаш по всяко време. Денем и нощем — той записваше телефонен номер на визитната си картичка. — Това е домашният ми телефон, това е мобилният… Боже, Боже, ама че лоша кашлица! — вметна той, вдигайки очи. — Сериозна кашлица, лекуваш ли я, да? А това е номерът ми в Бриджхамптън. Надявам се, че ще ме търсиш без колебание, ако имаш нужда от нещо, каквото и да било.

Опитвах се сериозно, с големи усилия, да сподавя новия пристъп на кашлица.

— Благодаря…

— Сигурно ли е, че искаш именно това? — Той ме загледа внимателно, с такова изражение, че се почувствах като свидетел в съда. — Да живееш в дома на господин Хобарт през следващите няколко седмици?

Не ми хареса това „следващите няколко седмици“.

— Да — казах, притискайки юмрук към устата си, — но…

— Защото… що се отнася до интерната — той скръсти ръце, облегна се назад в стола си и ме загледа. — Почти сигурно е, че дългосрочно това е най-доброто решение за теб, но честно казано, като се вземе предвид положението, мисля, че бих могъл да се обадя на приятеля си Сам Ънгърър в „Бъкфийлд“129 и можем да уговорим настаняването ти там още сега. Нещо все ще се уреди. Училището е отлично. Освен това ми се струва, че ще съумеем да организираме нещата така, че да спиш в дома на директора или на някой от учителите, вместо в общежитията, за да имаш около себе си по-семейна атмосфера, ако мислиш, че би предпочел да бъде така.

Двамата с Хоуби бяха вперили погледи в мен, струва ми се, окуражаващо. Взирах се в обувките си, не ми се искаше да изглеждам неблагодарен, но исках да се отърва по някакъв начин от тези предложения.

— Е — господин Брейсгърдъл и Хоуби се спогледаха — дали грешах, или наистина забелязах сянка на примирение и/или разочарование по лицето на Хоуби? — Стига това да е предпочитаният от теб вариант и господин Хобарт да е съгласен, засега не виждам нищо нередно в подобно уреждане на въпроса. Но настоявам да помислиш къде би искал да учиш, Тиодор, за да предприемем нещо във връзка със следващия учебен срок, а може дори и да предвидим лятно училище, стига да искаш.

Временно настойничество. През следващите седмици правех всичко по силите си, за да се овладея и да не си задавам прекалено често въпроса какво би могло да означава това „временно“. Бях подал молба за приемане в програма за ранна подготовка за колеж в града — надявах се, че това ще ме предпази от изпращане някъде из дивите гори, ако по някаква причина оставането ми при Хоуби се провали. Седях по цял ден в стаята си, на слабата светлина на лампата, докато Попчик дремеше на килима, приведен над книжки с тестове, опитвайки се да запаметя дати, доказателства, теореми, думи от латинския речник и толкова много испански неправилни глаголи, че дори в сънищата си виждах таблиците с дългите им колони, и мислех отчаяно, че никога няма да успея да ги подредя в главата си.

Като че ли се опитвах да се самонакажа — може би дори да се оправдая пред майка си — поставяйки си такава амбициозна цел. Бях изгубил навика да пиша домашни; не можеше да се твърди, че във Вегас съм продължил със заниманията си и сега огромното количество материал, който трябваше да запомня, ме караше да се чувствам като подложен на изтезания: светлина, насочена право в очите ми, съзнанието, че не знам правилния отговор и че ако се проваля, последиците ще бъдат катастрофални. Търкайки очи, аз се поддържах буден със студени душове и айскафе, подтиквах се да продължавам, напомняйки си, че това, което върша, е за добро, макар че това безкрайно тъпкане със знания ми се струваше доста по-себеразрушително от всякакво дишане на лепило; а после се стигаше до момента, в който размътеният ми мозък приемаше ученето като някаква дрога, оставяща ме толкова изтощен, че почти не осъзнавах къде се намирам.

И все пак бях благодарен, че учех толкова много, защото насилието, което упражнявах над мозъка си, не ми даваше възможност да се отдавам на размисли. Срамът, който ме измъчваше, беше още по-разяждащ поради това, че корените му бяха неясни: не знаех защо се чувствам така опетнен, безполезен и не на място — знаех само, че се чувствам именно така, и че всеки път, когато вдигнех поглед от учебниците, имах чувството, че от всички страни се надига тинеста вода и заплашва да ме залее.

Тези усещания се дължаха отчасти на картината. Съзнавах, че нищо добро няма да излезе от по-нататъшното й задържане, а същевременно разбирах, че съм я държал прекалено дълго при себе си, за да проговоря сега. Рисковано бе да се доверя на господин Брейсгърдъл. Положението ми беше прекалено нестабилно; той и без това вече напираше да ме изпрати в интернат. А когато обмислях — нещо, което се случваше често възможността да споделя с Хоуби, се отплесвах във всевъзможни теоретични сценарии, кой от кой по-невероятни.

Щях да дам на Хоуби картината, той щеше да каже: „Е, голяма работа“ и по някакъв начин (имах логистични проблеми да си представя тази част) щеше да се погрижи за нея, или да се обади на свои познати, или да му хрумне страхотна идея как да постъпи, или нещо, и нямаше да се притесни или ядоса, и може би всичко щеше да бъде наред?

Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да се обади на полицията.

Или: Щях да дам картината на Хоуби, а той щеше да я прибере за себе си и после да каже: „Какво, да не си се побъркал? Картина ли? Не знам за какво говориш.“

Или: Щях да дам картината на Хоуби, той щеше да кимне и да придобие съчувствено изражение, да ми каже, че съм постъпил правилно, а после, веднага щом излезех от стаята, щеше да се обади на собствения си адвокат и аз щях да бъда отпратен в интернат или приют за малолетни престъпници (с или без картината повечето ми сценарии обикновено завършваха там).

Но несъмнено най-голямата част от измъчващото ме безпокойство бе свързана с баща ми. Знаех, че нямам вина за смъртта му, и все пак, на някакво залегнало в мозъка на костите, ирационално и съвършено непоклатимо ниво знаех също, че съм виновен. Като се има предвид колко студено му бях обърнал гръб в последния стадий на отчаянието му, фактът, че беше лъгал, губеше значението си. Може би той е бил наясно, че имам възможността да платя дълговете му — този небрежно споменат от господин Брейсгърдъл факт ме преследваше непрестанно. В сенките зад настолната лампа теракотените грифони на Хоуби се взираха в мен с мънистените си стъклени очи. Дали си е мислел, че съзнателно съм се отказал да му помогна? Че съм искал да умре? Нощем го виждах в сънищата си пребит, преследван из паркинги на казина, и неведнъж се будех стреснато и го виждах, седнал на стола до леглото ми, да ме наблюдава безмълвно, а огънчето на цигарата му да припламва в мрака. „Но нали ми казаха, че си мъртъв“, казвах на глас, преди да осъзная, че него го няма.

Без Пипа в къщата цареше мъртвешка тишина. Неизползваните представителни стаи миришеха леко на влага, като мъртви листа. Мотаех се там, оглеждах вещите й, питах се къде е тя, какво прави, и се стараех упорито да съхранявам връзката си с нея посредством такива несигурни нишки като червеникав косъм в каналчето на ваната или смачкан на топка чорап под дивана. Но колкото и да ми липсваше нейното гъделичкащо нервите присъствие, самата къща ми действаше успокояващо, с присъщите си сигурност и уют: стари портрети, слабо осветени коридори, шумно тиктакащи часовници. Сякаш бях постъпил като юнга на „Мари Селест“. Докато се движех сред застоялото мълчание, сред езерцата от сенки и дълбоките слънчеви локви, старите дъски поскърцваха под краката ми като корабна палуба, а едва доловимият шум на движението по Шесто Авеню се разбиваше подобно на вълни край ушите ми. А докато седях горе, замаян и неразбиращ, над диференциални уравнения, закона на Нютон за охлаждането и независими вариантни стойности, „използвахме факта, че «τ» е константа, за да елиминираме нейната дериватна стойност“, присъствието на Хоуби на долния етаж беше за мен като котва, приятелска, стабилизираща тежест: успокоявах се, когато чувах почукването на чукчето му да долита отдолу, от съзнанието, че той е там, долу, и работи, без да бърза, прехвърляйки сечива, лепила и разноцветни късове дърво.

Докато живеех у семейство Барбър, липсата на джобни пари бе за мен постоянен източник на безпокойство; това, че непрекъснато трябваше да се обръщам към госпожа Барбър, за да ми даде пари за обяд, за ползване на лабораторията в училище и за разни други дребни разходи, пораждаха тревоги и опасения, напълно несъразмерни с незначителните суми, които тя ми предоставяше, без да се замисли. Но издръжката, която получавах сега от господин Брейсгърдъл, ми помагаше да не се чувствам толкова неудобно, задето се бях натрапил без предупреждение в домакинството на Хоуби. Можех да плащам сметките на Попчик при ветеринаря, а за това отиваше едно малко състояние, защото той имаше лоши зъби и някаква лека форма на „сърдечен червей“ — доколкото ми беше известно, Ксандра нито веднъж не му беше давала хапчета, нито пък го беше водила да му слагат инжекции, през цялото време, което прекарах във Вегас. Можех освен това да плащам и собствените си сметки при зъболекаря, които бяха значителни (шест пломби, десет адски часа на зъболекарския стол), както и да си купя лаптоп и айфон и да си осигуря зимните дрехи и обувки, от които имах нужда. И, въпреки че Хоуби отказваше да приеме пари за пазар, аз все пак излизах и купувах бакалски стоки, за които плащах сам: мляко, захар и прах за пране от „Гранд Юниън“, но по-често ходех до селския пазар на Юниън Скуеър, откъдето пазарувах диви гъби и сочни, червени ябълки, хляб със стафиди — дребни удоволствия, които сякаш го радваха, за разлика от големите пакети прах за пране „Тайд“, които той поглеждаше тъжно и отнасяше в килера, без да каже и дума.

Тук всичко беше много различно от сложната, претенциозна атмосфера в пълния с хора дом на семейство Барбър, в който всичко вървеше по предварителен план, отрепетирано като бродуейска продукция, задушаващо съвършенство, от което Анди бягаше постоянно, шмугвайки се в стаята си като подплашена сепия. За разлика от него Хоуби живееше и се рееше като някакъв гигантски морски бозайник в своята собствена, уютна атмосфера, сред тъмнокафявите петна от чай и тютюн, където всеки часовник в къщата показваше нещо различно и времето всъщност не съответстваше на стандартните измерения, а се виеше полека, в хармония със спокойното им тиктакане, подчинявайки се на ритъма на този претъпкан със старинни вещи, усамотен кът, далеч от фабричната, лепена с епоксидна смола версия на света. Въпреки че Хоуби обичаше да ходи на кино, в къщата нямаше телевизор; той четеше стари романи с форзац от хартия с мраморна шарка; не притежаваше мобилен телефон; компютърът му, праисторически IBM, беше с размерите на куфар и напълно безполезен. В добродетелна тишина, той се заравяше в работата си, огъваше на пара фурнири или оформяше на ръка, с длето, краката на масички, и щастливата му задълбоченост се излъчваше от работилницата, издигаше се нагоре, разпращайки из цялата къща топлина като онази, която дават горящите в печката дърва през зимата. Беше разсеян и добросърдечен; беше кротък, немарлив, несъобразителен и склонен да се подценява; често се случваше да не чуе, когато го заговарях — и се налагаше да повтарям опита си не само веднъж; губеше си очилата, не знаеше къде е оставил портфейла си, ключовете си, бележката от химическото чистене, и постоянно ме викаше долу, за да пълзя заедно с него на четири крака, помагайки му да търсим по пода някакво миниатюрно пиронче, което бе изпуснал. Понякога отваряше магазина по предварителна уговорка, за не повече от час-два, но — доколкото аз можех да преценя — това не беше нещо повече от предлог да извади бутилка шери в очакване на приятели и познати; и ако показваше някаква мебел, отваряйки и затваряйки чекмеджета пред охкащата и ахкаща публика, го правеше както навремето ние с Анди вадехме на показ играчките си, за да се хвалим с тях.

Ако някога бе продал нещо, аз поне не бях забелязал. Неговият „ресор“ (както се изразяваше той) беше работилницата, или по-скоро „болницата“, в която се трупаха осакатените столове и маси, очакващи грижите му. Като градинар, грижещ се за растения в парник, чистещ ги от вредители лист по лист, той се съсредоточаваше в текстурата и шарките на отделните мебели, върху тайните им чекмеджета, върху белезите и чудесата, които криеха. Въпреки че притежаваше някои модерни дърводелски инструменти — електрическо длето, акумулаторна бормашина и циркуляр — той рядко ги използваше. („Щом трябва да си слагам тапи за уши, за да го ползвам, не ми върши работа“.) Слизаше долу рано и понякога, ако работеше по някакъв проект, оставаше там дълго след свечеряване, но обикновено, започнеше ли да пада здрач, той се качваше горе и преди да се измие за вечеря — си сипваше уиски, винаги едно и също количество, точно един инч, в малка стъклена чаша: уморен, склонен да побъбри, с ръце, почернели от боята, правена от сажди, а в умората му имаше нещо грубовато, войнишко. „Води ли те на вечеря?“, беше ми писала Пипа.

„Да, 3-4 пъти.“

„Той обича само празните ресторанти, в които никой не стъпва.“

„Точно така, мястото, на което ме заведе миналата седмица, беше като гроба на Тутанкамон.“

„Да, ходи само в такива заведения, чиито собственици съжалява! Опасява се, че ще фалират и после ще се чувства виновен.“

„Предпочитам той да готви.“

„Помоли го да ти направи меденки с джинджифил, ще ми се да имах малко и тук.“

С най-голямо нетърпение очаквах вечерята. Във Вегас — особено след като Борис тръгна с Котку — така и не успях да привикна към тъжното задължение да се храня сам вечер, седнал на ръба на леглото си с пликче чипс или може би кутия със засъхнал ориз, останал от китайската храна, която баща ми бе донесъл предния ден. Затова пък, за щастие, целият ден на Хоуби се въртеше около вечерята. Къде ще вечеряме? Кого да поканим? Какво да сготвя? Обичаш ли говеждо с моркови? Не? Никога ли не си опитвал? Ориза с лимон или с шафран? Сладко от смокини или от кайсии? Искаш ли да дойдеш с мен до „Джефърсън Маркет“? Понякога в неделя имахме гости, и сред професорите от университетите „Ню Скул“ и „Кълъмбия“, дамите от оперни оркестри и общества за съхраняване на културни ценности, както и всевъзможни симпатични старчета от нашата улица, се появяваха търговци и колекционери от всякакъв род и вид — от изкукуригали старици с ръкавици без пръсти, които продаваха джорджиански накити на битпазара, до богаташи, които биха били съвсем на място и в дома на Барбърови (научих, че Уелти е помогнал на много от тях да изградят колекциите си, съветвайки ги какво да купуват). По-голямата част от разговорите им ме озадачаваше напълно (Сен Симон? Оперен фестивал в Мюнхен? Кумарасвами? Вила в По?) Но дори когато бяхме в представителната част на жилището и обществото беше „изискано“, при него обстановката предразполагаше хората да си сервират сами и да държат чиниите в скута си, за разлика от строгите кетърингови принципи на партитата у Барбърови, протичащи сред ледено подрънкване на чаши и чинии.

Всъщност, на тези вечери, колкото и приятни и интересни да бяха гостите на Хоуби, аз постоянно се безпокоях, че ще се появи някой, който ще си спомни, че ме е виждал у семейство Барбър. Чувствах се гузен, задето не бях се обадил на Анди; но след онова, което се случи при срещата ми с баща му на улицата, повече се срамувах да призная, че отново съм се появил в града и отново нямам свой дом.

А и — колкото и незначително да бе това — все още се притеснявах от спомена за първата ми поява в дома на Хоуби. Той никога не бе разказвал историята в мое присъствие — как се бях появил на прага му — най-вече защото съзнаваше, че това ме смущава, но все пак го бе споделил с този-онзи; не че го обвинявах, историята беше наистина прекалено интересна, за да не я разкажеш.

— Това е напълно в стила на Уелти — казваше госпожа ДеФрийс, близка приятелка на Хоуби, която търгуваше с акварели от деветнайсети век и освен предпочитание към колосани дрехи и силни парфюми проявяваше и слабост към ласки и прегръдки, а имаше и обичая на старите дами да ти държи ръката или да я потупва, докато разговаряте. — Защото, скъпи, Уелти имаше точно обратното на агорафобия — агорамания. Обичаше хората, разбираш ли, обичаше пазарните площади, суматохата там, пазарлъците, стоките, разговорите, размените. Там откриваше мъничка част от Кайро, какъвто го помнеше от момчешките си години, винаги съм казвала, че сигурно би бил напълно доволен, ако можеше да шляпа насам-натам по чехли и да продава килими на някой „сук“. Той имаше дарба за антиквар, разбираш ли — можеше да прецени кое за кого е подходящо. В магазина му влизаха хора без намерение да купуват каквото и да било, може би дори само за да се скрият от дъжда, той им предлагаше чаша чай и преди да си тръгнат, те оставяха поръчка за маса за хранене, която да бъде изпратена в Де Мойн. Или пък влизаше някой студент, за да позяпа, и Уелти веднага измъкваше някоя малка, евтина литография. И всички бяха доволни, знаеш ли. Той съзнаваше, че не всеки е в състояние да влезе и да купи нещо голямо и забележително — беше въпрос на съчетаване, на намиране на подходящия дом за всеки предмет.

— Е, и хората му вярваха — намеси се Хоуби, появил се с шерито на госпожа ДеФрийс и своето уиски. — Той винаги казваше, че именно дефектът му го е направил добър търговец и аз си мисля, че имаше нещо вярно в това. „Симпатичният инвалид“. Няма скрити користни цели. Винаги наблюдава отвън, отстрани.

— О, Уелти никога не е бил „извън“ каквото и да било — отбеляза госпожа ДеФрийс, поемайки чашата с шери, като при това потупа сърдечно Хоуби по ръкава — малката й ръка с подобна на пергамент кожа блестеше от брилянти. — Той винаги беше в самото сърце на събитията, милият, с онзи негов смях, и никога не се оплакваше от нищо. Така или иначе, скъпи — продължи тя, обръщайки се към мен, — не се съмнявай, Уелти е знаел отлично какво върши, когато ти е дал този пръстен. Защото, като ти го е дал, той те е изпратил право тук, при Хоуби, разбираш ли?

— Така е — казах — и веднага изпитах нужда да стана и да отида в кухнята, дотолкова ме обезпокои тази подробност. Защото, разбира се, той не ми беше дал само пръстена.

Нощем, в старата стая на Уелти, която сега беше моя стая, но старите му очила и писалки все още си стояха в чекмеджетата на бюрото, лежах буден, вслушвах се в шумовете, долитащи откъм улицата, и се терзаех. Когато бях във Вегас, ми бе минавало през ум, че ако баща ми или Ксандра открият картината, може и да не разберат какво представлява, поне не веднага. Но Хоуби нямаше да се заблуди. Отново и отново си представях различни сценарии, според които се прибирах, заварвайки Хоуби да ме чака с картината в ръце — „какво е това?“ — а не съществуваха общи приказки и извинения, с които бих могъл да посрещна или омаловажа подобна катастрофа; и когато се отпусках на колене и посягах под леглото, за да докосна калъфката (от време на време опипвах така, слепешком, за да се убедя, че тя още е там), я пипвах бързо и отдръпвах ръка, сякаш докоснал прекалено нагорещена чиния с храна в микровълновата печка.

Пожар в къщата. Посещение на хора от фирма за борба с вредители. Голямото червено лого „ИНТЕРПОЛ“ на сайта „Изчезнали произведения на изкуството“. Ако някой се постараеше да направи връзката, то пръстенът на Уелти беше сигурно доказателство, че съм бил в близост с картината. Вратата на стаята ми беше толкова стара и нестабилна на пантите, че дори не се затваряше както трябва; налагаше се да я подпирам с една тежка желязна фигурка. Ами ако, тласнат от някакъв непредвидим импулс, Хоуби решеше да се качи горе и да почисти? Несъмнено, това сякаш не беше в стила на разсеяния и доста неспретнат Хоуби, когото познавах — „Не, не се сърди, ако разхвърляш, никога не влиза в стаята ми, освен за да смени чаршафите и да избърше прах“, беше писала Пипа, което ме подбуди да смъкна незабавно всички завивки и чаршафи от леглото си и да прекарам четиридесет и пет минути в трескаво бърсане на всичко наоколо — грифоните, кристалната топка, таблата на леглото — с една чиста тениска. Бърсането на прах скоро се превърна в моя мания — дотолкова, че ходех да си купувам кърпи за бърсане, въпреки че къщата на Хоуби беше пълна с такива неща; не исках той да ме види, че бърша, надявах се само, ако надникне в стаята ми, в съзнанието му да не се появи думата „прах“.

По тази причина, защото се чувствах спокоен единствено когато напусках къщата заедно с него, аз прекарвах по-голямата част от дните си в стаята, на бюрото, излизайки с нежелание, за да хапна нещо. А когато Хоуби излизаше, аз ходех подир него по галерии, на разпродажби на имущества, в изложбени зали и на търгове, сядайки редом с него в самото дъно на залата („не, не“, казваше той, когато му сочех празните столове на първите редове, „трябва да можем да виждаме кой наддава“) първоначално ми се струваше вълнуващо, също като на кино, но след час-два ми ставаше скучно, все едно че бях отворил учебник по математика.

Но макар да се опитвах (с известен успех) да демонстрирам светско безразличие, ходейки подир Хоуби из Манхатън, като че ли ми беше все едно с него ли съм или не, всъщност се бях залепил за него също така уплашено, както отчаяно самотният Попчик се влачеше постоянно подир мен и Борис във Вегас. Ходех с него на превзети обеди. Следвах го на експертни оценки. Ходех с него при шивача му. Ходех с него на не особено посещавани лекции за незнайни филаделфийски майстори на мебели от седемдесетте години на осемнайсети век. Ходех с него на концерти на Оперния оркестър, макар че те бяха толкова продължителни и скучни, че наистина се боях да не заспя и да се катурна на пътеката. Ходех с него на вечери у семейство Амстис (на Парк Авеню, притеснително близо до Барбърови) и у семейство Фоугъл, у семейство Красноу и семейство Милдебъргър; където разговорите бяха а) зашеметяващо скучни или б) дотолкова надхвърлящи познанията ми, че можех да участвам само с по някое „хм“. („Горкото момче, сигурно ти се струваме убийствено досадни“, отбеляза веднъж весело госпожа Милдебъргър, не съзнавайки колко близо е до истината). Други приятели на Хоуби, като например господин Абърнати — на възрастта на баща ми, с някакъв скандал или позорна проява в миналото, което обаче никой не коментираше — бяха толкова жизнерадостни и бъбриви, отнасяха се така пренебрежително към мен („Та къде, казваш, се сдоби с това дете, Джеймс?“), че аз си седях сащисан сред китайския порцелан и античните гръцки вази, изпълнен с желание да кажа нещо умно и същевременно се боях да не привлека внимание към себе си, губех дар-слово и изобщо не можех да се ориентирам. Поне веднъж-два пъти седмично ние отивахме у госпожа ДеФрийс, в претъпканата й с антики градска къща (същата като на Хоуби, само че разположена в северната част на града) на Източна Шейсет и трета улица, където седях на ръба на стол с тънички, вретеновидни крака и се опитвах да не забелязвам как страховитите й бенгалски котки забиват нокти в коленете ми. („Малък, но умее да се ориентира в обществото, нали?“, чувал я бях да отбелязва не чак толкова тихо, докато двамата се възхищаваха на някакви акварели на Едуард Лиър в другия край на стаята). Понякога тя идваше с нас на търговете в „Кристис“ и „Сотбис“, Хоуби оглеждаше внимателно всички предлагани предмети, отваряше и затваряше чекмеджета, показваше ми различни образци на майсторска изработка, отбелязваше нещо в каталога си с молив — а после, след като се отбиехме в една-две галерии по пътя, отивахме в „Сант Амбрьоз“, където Хоуби, в елегантния си костюм, стоеше на бара и пиеше еспресо, докато аз ядях кроасан с шоколад, гледах учениците с чанти, които влизаха вътре и се надявах да не се сблъскам с някой от предишното си училище.

— Баща ти ще иска ли още едно еспресо? — попита ме барманът — Хоуби, след като се извини, се беше упътил към тоалетната.

— Не, благодаря, само сметката — изпитвах окаян трепет, когато хората вземаха Хоуби за мой баща. Макар той да беше достатъчно възрастен, за да ми бъде дядо, излъчваше жизненост, напомняща по-скоро на по-зрелите европейски татковци, които се срещаха в Ийст Сайд — елегантни, понатежали, петдесет-шестдесетгодишни, самоуверени татковци, с втори бракове и малки деца. В дрехите си, с които ходеше по галериите, докато отпиваше еспресо, загледан невъзмутимо към улицата, Хоуби можеше да мине за швейцарски индустриален магнат или собственик на заведение, оценено с една-две звезди в справочника „Мишлен“: солиден, оженил се късно, заможен. Защо, питах се натъжено, когато той се появи, преметнал през ръка палтото си, майка ми не се беше омъжила за човек като него? Или като господин Брейсгърдъл? Човек, с когото действително биха я свързвали много неща — може би по-възрастен, но представителен, човек, който обича художествените галерии и струнните квартети, който се рови с удоволствие из книжарниците, внимателен, културен, мил? Човек, който би я оценил по достойнство, би й купувал хубави дрехи и би я водил в Париж за рождения й ден, който би й осигурил такъв живот, какъвто тя заслужаваше? Ако се беше опитала, надали е щяло да й бъде трудно да намери такъв човек. Мъжете веднага я обикваха: от портиерите в кооперацията ни до моите учители и бащите на съучениците ми, та чак до собствения й шеф, Серджо (който, по неизвестни за мен причини, я наричаше „сладко глупаче“), че дори господин Барбър скачаше да я поздрави, когато тя идваше у тях да ме прибере, след като бях спал там, разливаше се в усмивки и я докосваше леко по лакътя, докато я водеше към дивана, питайки я с нисък, приятелски тон: „Няма ли да седнете? Няма ли да пийнете нещо, чаша чай, нещо друго?“ Не мислех, че това се дължи на въображението ми — не съвсем — господин Брейсгърдъл се взираше в мен така, сякаш виждаше нея, или търсеше в мен някаква следа от нейния дух. И все пак, дори в смъртта си, баща ми си оставаше незаличим — без значение колко силно исках да го пропъдя от картината — присъстваше неотклонно, в ръцете ми, гласа ми и походката ми, в моя внезапно стрелващ се изкосо поглед, когато излизах от ресторанта с Хоуби, дори самият начин, по който държах главата си, напомняше на едновремешния му наперен маниер да се оглежда във всяка огледална повърхност.

През януари се явих на изпитите: на лесния и на трудния. Лесният се проведе в една гимназия в Бронкс: в стаята имаше бременни жени, разни шофьори на таксита и бъбрива групичка местни момичета, от онези, които често се срещаха по „Гранд Конкорс“ — къси, пухкави кожени якета и блещукащ лак на ноктите. Но тестът всъщност не се оказа чак толкова лесен, колкото бях очаквал, имаше много повече въпроси за някакви мистериозни детайли от управлението на щата Ню Йорк, отколкото предвиждах (колко месеца в годината заседаваха законодателните органи в Олбани? Откъде, по дяволите, бих могъл да зная?) и аз се прибрах с метрото, потънал в размисли и потиснат. А трудният тест (заключена класна стая, изнервени родители, крачещи по коридорите, напрегната атмосфера на шахматен турнир) като че ли бе ориентиран към някакви невротични отшелници, отраснали с информационните технологии, а в повечето случаи многото възможни отговори на въпросите бяха толкова сходни, че аз си тръгнах, буквално без да имам каквато и да било представа как съм се справил.

Е, какво, мислех си, докато вървях по Канал Стрийт, за да се кача на метрото, пъхнал ръце дълбоко в джобовете на палтото си, мишниците ми вероятно миришеха от потта, която ме бе избила от напрежението в класната стая. Можеше и да не ме приемат в подготвителния курс за колежите130 — и какво от това? Трябваше да съм се справил много, много добре, да съм в челните трийсет процента от кандидатите, за да имам някакъв шанс.

Hubris, прекалена самонадеяност, водеща до падение — дума от речника, която срещах често в подготвителните тестове, макар че в крайна сметка не се бе появила в същинския изпитен материал. Състезавах се с пет хиляди кандидати за около триста места — ако не се справех, не бях много сигурен какво щеше да последва; струваше ми се, че не бих понесъл едно заминаване за Масачузетс, за да живея с това семейство Ънгърър, за което господин Брейсгърдъл говореше постоянно — майка с три момчета, които си представях като редица мускулести, тренирани на степери белозъби грубияни, които редовно пребиваха мен и Анди в лошото старо време в началното училище и ни караха да облизваме валмата прах от пода. Но ако се случеше да не издържа тестовете (или, по-точно казано, не получех достатъчно добра оценка, за да бъда приет в подготвителен курс за колеж), как бих могъл да подредя нещата така, че да остана в Ню Йорк? Несъмнено щеше да е по-добре да се бях ориентирал към някаква по-постижима цел, към някоя прилична гимназия в града, за която щях поне да имам някакви шансове. Но господин Брейсгърдъл толкова много настояваше за интернат, говорейки за чистия въздух, цветовете на есенните гори, звездното небе и безбройните наслади на живота в провинцията („Стайвесънт131! За какво ти е да оставаш тук и да ходиш в «Стайвесънт», ако можеш да се махнеш от Ню Йорк? Да се пораздвижиш, да дишаш по-леко? Да живееш в семейна обстановка?“), че аз изобщо се бях отказал от гимназиите, дори от най-добрите.

— Знам какво би искала майка ти за теб, Тиодор — повтаряше той постоянно. — Тя би искала за теб едно ново начало. Вън от града.

Беше прав. Но как бих могъл да му обясня как веригата от хаос и безумие, последвала смъртта й, бе обезсмислила тези стари желания?

Все още потънал в размисъл, аз завих на ъгъла към метростанцията, ровейки в джоба си за картата, и минах покрай будка за вестници, където видях едно заглавие с големи букви:

Заковах се на тротоара, потокът на хората, прибиращи се с метрото към дома, продължаваше да тече от двете ми страни. После — несръчно, с чувството, че ме наблюдават, с блъскащо се в гърдите ми сърце — аз се върнах и си купих вестника (вероятно в наше време не изглеждаше вече толкова съмнително момче на моята възраст да си купува вестник?), прекосих тичешком Шесто Авеню и седнах на една от пейките от другата страна, за да прочета статията.

Полицията, действаща по сигнал, бе успяла да открие три картини — една на Джордж Ван дер Мейн; една на Уибранд Хендрикс; и един Рембранд, всички изчезнали след експлозията — в някаква къща в Бронкс. Картините били открити на тавана, опаковани в алуминиево фолио и наредени сред резервните филтри за общия климатик на къщата. Крадецът, брат му и тъщата на брата — собственица на къщата — бяха в ареста, очакващи решението дали да бъдат освободени под гаранция; ако бъдеха признати за виновни по всички обвинения, ги очакваха присъди по различни обвинения, които можеха да достигнат общо двайсет години.

Статията продължаваше цели страници, съпроводена с дати и диаграми. Крадецът — парамедик — се задържал в сградата след заповедта за напускане, свалил картините от стените, увил ги в чаршаф, скрил ги под една сгъната носилка и излязъл с тях от музея, незабелязан от никого. „Избирани са без отношение към стойността“, казваше агентът от ФБР, интервюиран от автора на статията. „Грабнал е първото, което му е попаднало. Човекът не разбира нищо от изкуство. Когато отнесъл картините у дома си, не знаел какво да прави с тях, затова поискал съвет от брат си и двамата ги скрили у тъщата на брата, без нейно знание, ако може да й се вярва.“ Предполагаше се, че след като са се поровили малко в интернет, братята вероятно са осъзнали, че картината на Рембранд е прекалено прочута, за да успеят да я продадат, а усилията им да продадат една от двете по-неизвестни картини отвели агентите до скривалището на тавана.

Но последният абзац от статията прикова погледа ми така, сякаш бе отпечатан в червено.

Чувствах, че ми призлява. Станах, хвърлих вестника в най-близкото кошче за боклук и — вместо да се кача на метрото — тръгнах бавно обратно по Канал Стрийт, и цял час се лутах из Чайнатаун, във вледеняващия студ, покрай магазините за евтина електроника и кървавочервените килими в китайските закусвални, предлагащи хапки „дим сум“, взирайки се през замъглените витрини в махагоновите полици и чиниите с патица по пекински, наредени по тях, и си повтарях: „Да му се не види, да му се не види“. Улични продавачи със зачервени бузи, опаковани като в монголските степи, крещяха над димящите си мангали. Областен прокурор. ФБР. Нови сведения. „Твърдо сме решени престъпниците да понесат цялата тежест на закона. Работим с дълбокото убеждение, че и останалите изчезнали картини скоро ще се появят. Интерпол, ЮНЕСКО и други федерални и международни организации сътрудничат на местните власти във връзка със случая.“

Новината беше публикувана навсякъде: виждах спасения портрет от Рембранд дори във вестниците, списвани на мандарин, сред колонките китайски йероглифи, надничащ изпод щайги с непознати за мен зеленчуци и змиорки, поставени върху ледени блокчета.

— Действително е обезпокоително — каза Хоуби по-късно същата вечер, докато вечеряхме със семейство Амстис, свил угрижено вежди. Не можеше да говори за нищо друго освен за откритите картини. — Като си помислиш — наоколо е било пълно с ранени хора, на които е изтичала кръвта, а този човек е смъквал картини от стените. Изнесъл ги е навън в дъжда.

— Е, не мога да твърдя, че съм изненадан — заяви господин Амстис, който беше на четвъртото си уиски с лед. — Особено след втория сърдечен пристъп на майка ми. Нямаш представа каква свинщина оставиха след себе си онези дръвници от „Бет Израел“. Черни стъпки по килима. Седмици наред намирахме пластмасови накрайници за спринцовки по пода, кучето едва не изяде един. Че и счупиха нещо, нещо от витрината с порцелана, така ли беше, Марта?

— Виж какво, аз никога не бих се оплаквал от парамедици — каза Хоуби. — Бях действително впечатлен от хората, които идваха, когато Джулиет се разболя. Просто се радвам, че са открили картините, преди да пострадат сериозно, би могло да бъде истинска… Тио? — обърна се той внезапно към мен, принуждавайки ме да вдигна поглед от чинията си. — Добре ли си?

— Съжалявам. Просто съм уморен.

— Нищо чудно — каза дружелюбно господин Амстис. — Ще влезеш — успокои ме той с тон, който подсказваше, че всеки идиот би могъл да влезе, а после, обръщайки се отново към Хоуби, продължи: — Повечето от тези подготвителни курсове за колеж дори не заслужават това име, нали, Марта? Просто попрехвалени гимназии. Голяма мъка, докато влезеш, а после се оказва детска игра. Така е в наши дни с децата — достатъчно е да участват, да присъстват, и веднага очакват награда. Всички печелят. Знаеш ли какво казал един от студентите на Марта наскоро? Кажи им, Марта. Хлапето идва при нея след лекцията, иска да поговорят. Всъщност не би трябвало да казвам „хлапе“, говорим за вече защитил бакалавърска степен студент. И знаеш ли какво й казал?

— Харолд — обади се госпожа Амстис.

— Казал, че се притеснява за резултатите от теста си, искал съвет от нея. Защото имал проблеми да помни разни неща. Какво ще кажеш, връх, нали? Бакалавър по американска история — който има проблеми да помни разни неща!

— Е, Бог ми е свидетел, че и аз имам проблеми със запомнянето — каза непринудено Хоуби, ставайки, за да отнесе чиниите, и смени темата на разговора.

Но късно същата вечер, когато съпрузите Амстис си бяха тръгнали и Хоуби спеше, аз продължавах да седя в стаята си, взирайки се през прозореца към улицата, заслушан в тежкото скърцане на камионите, които се движеха след два часа сутринта по Шесто Авеню и се опитвах да се убедя сам, че нямам повод за паника.

Но как иначе да реагирам? Бях стоял с часове пред лаптопа си, прехвърляйки се бързо от статия на статия — като че ли бяха стотици — в „Льо Монд“, „Дейли Телеграф“, „Таймс ъв Индия“, „Ла Република“, езици, на които не можех да чета — като че ли всички вестници по света пишеха за това. Извън присъдите се налагаха и убийствени парични санкции: двеста хиляди, половин милион долара. Нещо по-лошо: собственицата на къщата също беше обвинена, защото картините бяха открити под покрива й. А това означаваше, че най-вероятно Хоуби също щеше да пострада — и то доста по-тежко от мен. Жената, пенсионирана козметичка, твърдеше, че не подозирала за присъствието на картините в дома й. Но Хоуби? Търговец на антикварни предмети? Нямаше да има значение това, че ме бе приел, нищо неподозиращ, от добросърдечие. Кой щеше да му повярва, че не е знаел нищо?

Мислите ми се мятаха ту нагоре, ту надолу, като в кошмарно пътуване с увеселително влакче. „Въпреки че тези крадци са действали импулсивно и дори да нямат криминално досие, тяхната неопитност няма да ни разколебае в желанието те да бъдат наказани съгласно буквата на закона“. Един от коментаторите, в Лондон, споменаваше моята картина заедно със спасения Рембранд: „… привлече вниманието ни към други ценни произведения, които са все още в списъка на изчезналите, особено към «Щиглецът» на Карел Фабрициус, рисувана през 1654 година, уникална според аналите на изкуството и съответно безценна…“

Затворих лаптопа и после, малко схванат от дългото седене, се наместих в леглото и изгасих лампата. Все още пазех пликчето с хапчета, което бях откраднал от Ксандра — стотици, с различен цвят и размери, според Борис до едно обезболяващи, но макар че понякога баща ми спеше от тях като пън, го бях чувал да се оплаква и че са го държали буден през нощта, и затова — след като в продължение на час и повече лежах, парализиран от притеснение и нерешителност, мятах се в леглото и чувствах, че ми се гади — аз запалих отново лампата и започнах да се ровя в чекмеджето на нощното шкафче за пликчето, после избрах две различни на цвят хапчета, едно жълто и едно синьо, надявайки се, ако едното не успее да ме приспи, другото да свърши работа.

„Безценна“. Обърнах се с лице към стената. Спасеният Рембранд беше оценен на четиридесет милиона долара. Но четиридесет милиона бяха все пак цена.

Навън, на булеварда, пожарна коля изпищя и надигна вой, отзвучаващ бавно в далечината. Коли, камиони, смеещи се на висок глас двойки, излизащи от баровете. Докато лежах буден, представяйки си успокояващи картини, като сняг или звезди над пустиня, аз се надявах да не съм объркал нещо, смесвайки хапчетата, та да умра от отравяне, и правех всичко по силите си да се вкопчвам в единственият утешителен факт, който бях измъкнал от четенето онлайн: че е практически невъзможно да се открие крадена картина, докато някой не се опита да я продаде или премести, и че именно затова били залавяни само двайсет процента от крадците на произведения на изкуството.

Ужасът и тревогите ми покрай картината бяха толкова големи, че донякъде хвърлиха сянката си върху пристигналото писмо: бях приет за пролетния семестър в подготвителния курс за колеж. Новината беше толкова потресаваща, че аз пъхнах плика в едно от чекмеджетата на бюрото, където то остана два дни до купа хартия за писма с монограма на Уелти, докато най-сетне събрах сили да застана на горната площадка (откъм магазина се носеше шум от енергичното стъргане на ръчно трионче) и да подвикна:

— Хоуби?

Триончето млъкна.

— Получих го.

Широкото, бледо лице на Хоуби се появи на долната площадка.

— Какво си получил? — попита той, все още погълнат от мисълта за работата си, малко разсеян, бършейки ръцете си в черната престилка, по която оставаха бели следи — а после, когато видя плика, изражението му се промени. — Това ли е, което предполагам?

Без да кажа и дума, му подадох писмото. Той погледна първо него, после мен — а след това се разсмя с онзи свой смях, който аз наричах за себе си „ирландски“, суров, изненадан от собственото си избухване.

— Браво на теб! — каза той, свали престилката си и я хвърли на перилото на стълбата. — Радвам се, че стана така, няма да се преструвам. Неприятно ми беше да мисля, че може да се наложи да си стегнеш багажа и да заминеш сам. А кога смяташе да ми съобщиш? В първия учебен ден?

Радостта му ме караше да се чувствам ужасно. На тържествената вечеря — бяхме с Хоуби и госпожа ДеФрийс в едно малко квартално италианско ресторантче, което едва успяваше да се крепи на ръба на фалита — аз се взирах в двойката, която пиеше вино на единствената друга заета маса освен нашата; и — вместо да се чувствам щастлив, както се бях надявал — изпитвах само тъпо раздразнение.

— Наздраве! — каза Хоуби. — Трудното отмина. Сега вече можеш да дишаш малко по-леко.

— Сигурно си толкова доволен — каза госпожа ДеФрийс, която цяла вечер ме беше вземала под ръка, беше притискала ръката ми към себе си и беше чуруликала възторжено. („Изглеждаш bien élégante132“, беше й казал Хоуби, когато я целуна по бузата: сивата й коса беше вдигната високо на главата, през халките на диамантената й гривна беше промушена кадифена панделка.)

— Беше истински образец на старание! — каза й Хоуби. Започвах да се чувствам още по-зле, когато го чувах да разказва на приятелите си колко сериозно съм работил и каква блестяща подготовка имам.

— Е, това е чудесно. Не си ли доволен? При това стана толкова бързо! Опитай се да изглеждаш малко по-радостен, скъпи. Кога започват занятията? — обърна се тя към Хоуби.

Бях приятно изненадан да установя, че след травматичния приемен изпит програмата на подготвителния курс не беше чак толкова тежка, каквато я бях виждал в страховете си. В някои отношения беше даже най-ненатоварената образователна програма, сравнена с програмите на другите учебни заведения, които бях посещавал: нямаше отделни часове за напреднали, тормоз за полагане на изпити SAT и за университетите от „Айви Лийг“133, нямаше убийствени изисквания по математика и за езиците — всъщност нямаше никакви изисквания. С нарастващо удивление аз се озъртах в този глупашки академичен рай, в който се бях озовал, и осъзнавах защо толкова надарени и талантливи момчета и момичета от пет градски района се бяха блъскали като луди, за да се доберат дотук. Нямаше тестове, нямаше изпити, нямаше оценки. Имаше часове, в които се учехме да съставяме проекти за соларни панели, посещавахме семинари, водени от икономисти-лауреати на Нобелова награда, а в други часове само слушахме стари записи на Тупак или гледахме епизоди от „Туин Пийкс“. Ако искаха, обучаващите се по тази програма можеха сами да съставят програмата на самостоятелното си обучение по роботика или история на компютърните игри. Избираемите предмети бяха интересни и аз имах пълна свобода на предпочитанията, от мен се искаше само да напиша у дома едно есе по предварително зададени въпроси в средата на семестъра и да представя един проект в края му. Но макар да съзнавах какъв късмет имам, не бях в състояние да се чувствам щастлив или дори благодарен за това. Като че ли бях претърпял някаква химическа подмяна на духа; като че ли киселинният баланс на психиката ми се беше променил и нещо изцеждаше непоправимо и необратимо жизнеността ми — както живите пипалца на коралите се превръщат в кост.

Можех да върша онова, което се изискваше от мен. Правил го бях и преди: главата ми се изпразваше и аз се принуждавах да продължавам напред. Четири сутрини седмично ставах в осем, вземах душ във ваната с крака като лъвски лапи, която бе в банята до спалнята на Пипа (завесата около душа беше с нарисувани глухарчета, ароматът на ягодовия й шампоан ме обвиваше присмехулно в изпарения, в които навсякъде ми се привиждаше усмивката й). После — рязко приземяване — излизах от облака пара, обличах се мълчаливо в стаята си и — след като влачех известно време Попчик по улиците наоколо, а той се стрелкаше насам-натам и джафкаше ужасено — надниквах в работилницата, казвах „довиждане“ на Хоуби, нарамвах раницата си и вземах метрото за две спирки до центъра.

Повечето обучаващи се по тази програма избираха по пет-шест курса, но аз се ориентирах към минимума — четири: история на изкуството, френски, въведение в европейското кино и руска литература в превод. Имах желание да се запиша за изучаване на разговорен руски, но можех да започна с встъпителното ниво — „Руски 101“ — едва през есента. Хладно, машинално, аз се явявах навреме в час, отговарях, когато ме заговаряха, изпълнявах онова, което ми бе възложено, и тръгвах да се прибирам. Понякога се хранех след часовете в евтини мексикански или италиански ресторанти около Нюйоркския университет — с флипери, изкуствени цветя, с големи телевизори, включени на спортни канали, и бира по долар в часовете, определени за продажба с намаление (но не и за мен: странно бе да се пренастройвам обратно към живота на малолетен, все едно че се връщах към детската градина и започвах отново да рисувам с пастели). После, лепнещ вътрешно от захарта в „Спрайт“-а, който сервитьорите доливаха неограничено по чашите, прекосявах пеш парка при Уошингтън Скуеър, на път към дома на Хоуби, свел глава и усилил звука на айпода си. Заради измъчващите ме тревоги (по новините продължаваха да говорят постоянно за спасения Рембранд) имах големи проблеми със заспиването, а всеки път, когато на вратата у Хоуби се позвънеше неочаквано, аз подскачах, като че ли беше избухнал страхотен пожар.

— Изпускаш много, Тио — казваше Сузана, научната ми ръководителка (говорехме си само на малки имена; всички бяхме приятели) — извънкласните занимания свързват хората от нашата програма в нещо като градски кампус. Особено по-младите сред тях. Толкова лесно е да се почувстваш изгубен.

— Ами… — тя беше права: чувствах се самотен. Осемнайсет-деветнайсетгодишните не общуваха с по-малките, а макар да имаше доста ученици на моята възраст и дори по-малки (включително и един дванайсетгодишен кльощав хлапак, за който се шушукаше, че имал коефициент на интелигентност 260), те бяха водили толкова защитен живот, грижите им бяха толкова глупави и чужди за мен, че сякаш говореха на някакъв език, който бях учил в прогимназията, но междувременно бях забравил. Живееха при родителите си, вълнуваха ги неща от рода на „крива на успеха“, изучаване на италиански в чужбина и летни стажове в ООН; побесняваха, ако запалиш пред тях цигара; бяха сериозни, добронамерени, с неувредена психика и напълно незрели. С тях можех да общувам точно толкова, колкото и с осемгодишните от близкото начално училище.

— Виждам, че си избрал френски. Клубът на изучаващите френски се събира веднъж седмично, в един френски ресторант на Юнивърсити Плейс. А във вторник ходят в „Алианс Франсез“ и гледат френски филми. Струва ми се, че това може да ти достави удоволствие.

— Може би — ръководителят на френската катедра, един възрастен алжирец, вече бе говорил с мен (беше ме стреснал, отпускайки голямата си, силна ръка върху рамото ми, бях подскочил, като че ли някой ме нападаше) и ми бе казал без излишни предисловия, че водел семинар, в който би се радвал да взема участие и аз, на тема „Корените на съвременния тероризъм, от Фронта за национално освобождение и войната за независимост на Алжир“ — ненавистно ми беше съзнанието, че сякаш всички учители знаеха кой съм и разговаряха с мен, видимо направили предварителните си проучвания, за „трагедията“, както се изразяваше преподавателката ми по европейско киноизкуство, госпожа Лебовиц („Наричай ме Рути“). И госпожа Лебовиц ме преследваше да се запиша в киноклуба, след като бе прочела есето, което бях писал за „Крадци на велосипеди“; също така беше изказала предположение, че може да ми бъде интересно в клуба по философия, в който ежеседмично се водиха дискусии по, както каза тя, Големите въпроси.

— Ъъъ, може би — бях отвърнал учтиво.

— Е, ако съдя по есето ти, бих казала, че си привлечен към това, което бих нарекла, по липса на по-добро определение, „сферата на метафизиката“. Към въпроси от рода на това защо добрите хора трябва да страдат — продължи тя, докато аз я гледах безизразно. — И произволна ли е съдбата. Есето ти се занимава не толкова с кинематографичните аспекти на произведението на Де Сика, колкото с фундаменталния хаос и несигурност на света, в който живеем.

— Не знам — казах аз в настъпилото неловко мълчание. Наистина ли бях посветил есето си на тези въпроси? Всъщност „Крадци на велосипеди“ дори не ми беше харесал (не ми бяха харесали и „Кес“, „Чайка“ или „Люсиен Лакомб“, както и останалите крайно потискащи чуждестранни филми, които бяхме гледали в часовете на госпожа Лебовиц).

Госпожа Лебовиц се взира в мен толкова дълго, че се почувствах неудобно. После нагласи очилата си с яркочервени рамки и каза:

— Е, повечето от нещата, с които се занимаваме в часовете по „Европейско кино“, са доста тежки. Затова си мисля, че ще ти бъде приятно да вземеш участие в някои от моите семинари за специализанти в областта на киноизкуството. „Американски комедии от трийсетте години“ или дори „Нямо кино“. Занимаваме се с „Кабинетът на доктор Калигари“, но също и с много филми с Бъстър Кийтън, много Чарли Чаплин — нали разбираш, също хаос, но представен така, че не въздейства заплашително. Жизнеутвърждаващи работи.

— Може би — отвърнах аз. Но нямах никакво намерение да се обременявам и с най-дребната допълнителна работа, колкото и жизнеутвърждаваща да беше. Защото — почти от мига, в който бях успял да вляза в подготвителния курс — измамният прилив на енергия, благодарение на който успях да се преборя със зъби и нокти да бъда приет — внезапно пресъхна. Щедрите обещания на учебната програма изобщо не ме вълнуваха; нямах никакво желание да полагам повече от абсолютно необходимите условия. Единственото, което ми трябваше, беше да избутам някак до края.

Съответно и ентусиазмът, с който ме бяха посрещнали преподавателите, постепенно отстъпи място на примирение и някакво смътно, безучастно съжаление. Не търсех предизвикателствата, не развивах способностите си, не разширявах познанията си, не се възползвах от многото възможности, които ми се предлагаха. Или, за да използвам деликатния израз на Сузана, не успявах да се адаптирам към програмата. Всъщност, колкото повече срокът напредваше, а преподавателите ми започваха да се държат все по-резервирано и в тона им започваше да се прокрадва нотка на упрек („по всичко личи, че предлаганите възможности на академично ниво не успяват да подтикнат Тиодор да полага по-големи усилия“), аз започвах все повече да се съмнявам, че единствената причина да бъда допуснат до обучение по тази програма е била „трагедията“. Някой в канцеларията бе обърнал внимание на кандидатурата ми, беше я показал на административния директор, о, Господи, горкото дете, жертва на тероризъм, дрън, дрън, дрън, училището има своя отговорност, колко места ни останаха, как мислите, ще успеем ли да намерим едно за него? Почти сигурно бях съсипал живота на някой достоен за такова образование гений от Бронкс — на някой лузър, свирещ на кларинет, когото сигурно продължаваха да бият, за да му вземат домашното по алгебра, и щеше да свърши като продавач на билети в някоя будка, вместо да преподава механика на флуидите в Калифорнийския технологичен институт, защото бях му отнел полагащото му се по право място.

Беше ясно, че е била допусната грешка. „Тиодор взема много рядко участие в клас и като че ли няма никакво желание да отделя за обучението си повече внимание от необходимия минимум“, беше писал моят преподавател по френски в унищожителния си доклад за средата на срока, който — в отсъствието на контролиращ отблизо образованието ми възрастен — не бе видян от никой освен от мен. „Надяваме се, че неуспехите му ще го подтикнат да докаже способностите си, за да може да се възползва от положението си през втората половина на срока“.

Но аз нямах никакво желание да се възползвам от положението си, още по-малко пък да се себедоказвам. Шляех се по улиците като болен от амнезия и (вместо да си пиша домашните, да отида в езиковата лаборатория, или да се присъединя към някой от клубовете, в които бях поканен) се качвах на метрото, пътувайки до разни последни спирки, където се озовавах в подобни на чистилище квартали, и се скитах сред испански кръчми и центрове за присаждане на коса. Но скоро изгубих интерес и към новооткритата възможност да обикалям града — да обикалям стотиците мили на линиите в подземната железница, просто така, защото ми е хрумнало — и вместо това, както камъкът потъва беззвучно в дълбока вода, аз потънах в безцелни занимания в мазето на Хоуби, сред приветливата, сънна атмосфера под нивото на тротоара, където бях изолиран от градския шум и настръхналите към небесата офис-сгради и небостъргачи, и с удоволствие полирах плотове за маси и слушах класическа музика по радио „Ню Йорк“ часове наред.

И защо, в края на краищата, трябваше да се вълнувам от passé composé134 и произведенията на Тургенев? Какво лошо имаше в това да спя до късно, придърпал завивката над главата си, а после да се шляя из притихналата къща, където в чекмеджетата откривах събирани някога миди, под писалището в дневната имаше плетени панери с натрупани в тях парчета дамаска и светлината на залеза проникваше през ветрилообразния прозорец над входната врата на тънки остриета с цвят на корал? Много скоро, между училището и работилницата, аз успях да потъна в сънливо забвение, в една видяна под друг ъгъл, като в сън, версия на предишния си живот, в която ходех по познатите ми улици, но живеех при различни обстоятелства, сред различни лица; и макар често, докато вървях пеш към училище, да мислех за предишния си, загубен живот с майка си — всичко можеше да отключи тези размисли, спирката на метрото на Канал Стрийт, осветените кофи с цветя на корейския пазар — над живота ми във Вегас сякаш се беше спуснала черна завеса.

Само понякога, в мигове, когато забравях да се контролирам, той пробиваше на такива бунтовни изблици, че аз се заковавах удивен на място, както си вървях по тротоара. По някакъв начин настоящето се беше свило и превърнало в далеч по-безинтересно място. Може би просто бях се вразумил донякъде, нямаше го вече хроничното опустошаващо великолепие на онези бурни хлапашки пиянства, когато нашето войнствено племе, наброяващо само двама, буйстваше из пустинята; може би така се порастваше, макар да не можех да си представя Борис (във Варшава, Кармиуолог, Нова Гвинея и където и да било другаде) да води този улегнал живот, бележещ прехода към зрелостта, в който се бях озовал аз. Двамата с Анди — а дори и с Том Кейбъл — бяхме обсъждали оживено плановете си какви да станем, когато пораснем, но що се отнася до Борис, понятието за бъдеще за него като че ли не надхвърляше момента на следващото хранене. Не можех по никакъв начин да си го представя как се подготвя да си изкарва прехраната или да стане полезен член на обществото. И все пак, съжителството с Борис ми даде възможността да осъзная, че животът е пълен с големи, смешно големи възможности — далеч по-големи от онези, които ни представяха в училище. Отдавна се бях отказал от опитите да му пращам съобщения и да му се обаждам; есемесите, изпратени до телефона на Котку, не получаваха отговор, домашният му телефон във Вегас беше изключен. Не можех да си представя — като се вземеше предвид обширния диапазон на странстванията му — че ще го видя отново. И въпреки това мислех за него почти всеки ден. Руските романи, които трябваше да чета за училище, ми напомняха за него; руските романи и „Седемте стълба на мъдростта“135, както и долната част на Ийст Сайд — ателиетата за татуировки и магазинчетата за пирожки, мириса на марихуана навсякъде, старите полякини, кретащи с тежки пазарски торби и хлапетата, пушещи във входовете на заведенията по Второ Авеню.

И понякога — внезапно, с почти болезнена острота — аз си спомнях за баща си. Чайнатаун ми напомняше за него с фалшивия си, излинял блясък, за неговите неуловими, неразбираеми промени в настроението: огледала и аквариуми, витрини, украсени с пластмасови цветя и саксии с бамбук на щастието. Понякога, когато вървях надолу по Канал Стрийт, изпратен от Хоуби, за да му купя камък за полиране и венециански терпентин от магазина „Пърл Пейнт“, неволно се озовавах на Мълбери Стрийт, в един ресторант, който баща ми обичаше, недалеч от спирката на „Е“ линия на метрото — по осем стъпала се слизаше в приземния етаж, където на масите имаше покрита с петна мушама, и оттам си купувах хрупкави палачинки с лук, пикантно свинско — все ястия, които трябваше да соча с пръст, тъй като менюто беше написано на китайски. Когато за първи път се върнах у Хоуби, натоварен с мазни хартиени торби, неразбиращото му изражение ме бе накарало да застина на място, стоях в средата на стаята като събудил се посред съня си сомнамбул и се питах какво ли съм си мислил — със сигурност не и за Хоуби; той решително не беше от хората, които копнеят денем и нощем за китайска храна.

— О, харесва ми, харесва ми — каза припряно Хоуби, — просто никога не се сещам за такава храна.

Тогава ядохме долу, в работилницата, направо от кутиите, Хоуби седеше на една табуретка с черната си работна престилка, запретнал ръкави до лактите, а пръчиците за хранене изглеждаха странно дребни между големите му пръсти.

Неофициалният характер на престоя ми при Хоуби също ме тревожеше. Въпреки че самият Хоуби, с присъщото си разсеяно добросърдечие, като че ли нямаше нищо против присъствието ми в къщата, господин Брейсгърдъл очевидно го приемаше като временно уреждане на въпроса и двамата с научната ми ръководителка в училище ми бяха обяснявали много настоятелно, че макар общежитията в нашия колеж да бяха предвидени за студентите в горните курсове, за мен можело да се уреди нещо. Но всеки път, когато се повдигнеше въпросът за моето постоянно настаняване, аз млъквах и започвах да се взирам в обувките си. Общежитията бяха претъпкани, оплюти от мухи, клетката на асансьора беше нашарена с графити и се движеше с дрънчене, предизвикващо асоциации със затвор; по стените висяха ленти с отрова за мухи, подовете лепнеха от разлята бира, залата с телевизора беше пълна с увити в одеяла, подобни на зомбита фигури, които дремеха по диваните, а разни болнави на вид типове с бради — вече мъже в моите очи, високи, плашещи, двайсетинагодишни — се замеряха с празни кутии от бира във фоайето.

— Е, ти си все още малък — каза господин Брейсгърдъл, когато — притиснат до стената — изразих нежеланието си, макар че истинската причина за това нежелание не беше нещо, което можех да обсъждам с него: как — предвид обстоятелствата — бих могъл да деля стая с някого? Ами охраната? Ако се задействаше противопожарната спринклерна инсталация, заливаща всичко с вода? Опасността от кражба? „Учебното заведение не носи отговорност за личното имущество на студентите“, пишеше в брошурата, която ми дадоха. „Препоръчваме на студентите да застраховат всички ценни предмети, които вземат със себе си в общежитието.“

В транса на постоянното си безпокойство, аз се посветих на задачата да стана незаменим за Хоуби: изпълнявах поръчките му, почиствах четките, помагах му да съставя описи на извършените реставрации и да търси подходящи обкови и парчета старо дърво.

Докато той дялкаше облегалки и струговаше нови крака на столове така, че да заприличат на стари, аз разтапях пчелен восък и смола на котлона, за да правя политура: 16 части пчелен восък, 4 части смола, 1 част венециански терпентин — ароматна, лъскава смес с цвят на карамел, гъста като крем и приятна за бъркане. Скоро той започна да ме учи как да полагам червена основа за позлата: малко от златното покритие винаги се изтриваше на местата, естествено докосвани от ръката, а после тънък, тъмен слой боя от сажди се втриваше в пукнатините. („Патинирането винаги е един от най-големите проблеми при всяка мебел. Ако търсиш старинен ефект върху ново дърво, патинираната позлата е най-лесна за скалъпване.“) А ако и след саждите позлатата изглеждаше прекалено нова и лъскава, той ме научи да я издрасквам с карфица — леки, неравномерни драскотини с различна дължина, после да я удрям лекичко с връзка стари ключове и накрая да насоча срещу нея прахосмукачката с обърната въздушна струя, за да се притъпи отблясъкът. „Що се отнася до мебелите, претърпели тежка реставрация, така че не са им останали износени оригинални части и почетни белези, се налага сам да придаваш старинност, създавайки такива следи. Трикът“, поясняваше той, бършейки чело с опакото на ръката си, „е никога да не се престараваш.“ С което искаше да каже „да избягваш равномерността“. Прекалено равномерното износване беше издайнически белег; истинската възраст — нещо, в което се убедих, разглеждайки оригиналните старинни мебели, минаващи през ръцете ми — беше убягваща, хитра, капризна, сияеща тук, нацупена там, топли, асиметрични линии по розовото дърво на един висок шкаф на местата, където слънцето го беше огрявало, докато другата му страна беше тъмна като в деня, когато е било издялано.

— Какво състарява дървото? Всичко, което може да ти дойде на ум. Горещина или студ, сажди от камина, прекалено много котки в къщата — или например това — каза той, отстъпвайки назад, за да ме остави да прокарам пръст по неравната, сякаш покрита с кал повърхност на един махагонов скрин. — Какво според теб е унищожило тази плоскост?

— Леле! — отпуснах се на пети, виждайки как надолу лакът — станал черен и лепкав, като прегорялата коричка на някой сладкиш по „лесна рецепта“, който не си изял — се лющеше и разкриваше ясния, плътен блясък на дървото.

Хоуби се разсмя.

— Лак за коса. В продължение на десетилетия. Представяш ли си? — попита той и подраска с нокът по един ръб, обелвайки черна, навита на руло люспа. — Старата красавица го е ползвала като тоалетна масичка. С годините се е натрупал като нов слой политура. Нямам представа какво слагат в тези неща, но свалянето им беше истински кошмар, особено на онези лакове от петдесетте и шейсетте години. Щеше да е наистина интересна вещ, ако тя не беше унищожила покритието. Единственото, което можем да направим, е да го почистим отгоре така, че да се вижда дървото и може би да го лъснем леко с восък. И все пак, прекрасна старинна работа, нали? — каза той с топлота, плъзгайки пръст отстрани по раклата. — Погледни извивките на крачетата, шарката на дървото, фигурите — виждаш ли, тук и тук, колко внимателно са съчетавани линиите?

— Ще го разглобиш ли?

Въпреки че Хоуби не обичаше да предприема такива ходове, аз обичах драматизма на хирургическото разчленяване и последвалото го възстановяване на някоя мебел — припряната работа, която трябваше да бъде свършена преди лепилото да започне да засъхва, приличахме на лекари, опериращи апандисит по спешност на борда на кораб.

— Не — той почука скрина с кокалчетата на пръстите си, приближавайки ухо към дървото, — струва ми се, че никъде не е гнило, но има увреждания на релсите — допълни той, опитвайки се да издърпа едно чекмедже, което заяде с изскърцване. — Така става, когато ги държиш претъпкани с боклуци. Ще поправим чекмеджетата — той издърпа докрай чекмеджето, правейки гримаса, когато дърво застърга по дърво, — ще рендосаме местата, където заяждат. Виждаш ли издутината? Най-добре ще е да изстържем отвътре жлеба, което ще го поразшири, но ми се струва, че няма да ни се наложи да изваждаме старите релси от сглобките — помниш какво правихме с онзи дъбов шкаф, нали? Но — той плъзна пръст по ръба на скрина — махагонът е нещо различно. Така е и с ореха. Учудващо е колко често се реже дърво там, където всъщност няма проблем. А пък линиите на махагона са така нагъсто разположени, особено когато е толкова стар, че действително е по-добре да не се рендосва другаде освен на местата, където е абсолютно необходимо. Малко парафин на релсите и ще бъде като нов.

И така времето се изнизваше. Дните толкова си приличаха, че аз почти не забелязвах преминаването на месеците. Пролетта премина в лято, влага, миризма на отпадъци, улиците се изпълниха с хора, дивите орехи се разлистиха, с тъмни, богати корони; а после лятото бе изместено от есента, студена и самотна. Нощем четях „Евгений Онегин“ или се задълбочавах в някоя от многото книги на Уелти за мебели (любимата ми беше един прастар двутомник, със заглавие „Мебелите «чипъндейл»: оригинали и фалшификати“) или дебелата, изпълваща ме с наслада „История на изкуството“ на Джансън. Макар понякога да работех в приземния етаж с Хоуби по шест-седем часа без прекъсване, почти без да разменим и дума, аз никога не се чувствах самотен, стоплен от неговото внимание: удивлявах се, че друг възрастен човек освен майка ми може да проявява такова разбиране, да бъде толкова наясно, така настроен на една и съща вълна с мен. Голямата разлика във възрастта будеше между нас известна неловкост; в отношенията ни имаше известна официалност, поколенческа дистанцираност; и все пак, между нас в работилницата се беше установила връзка, подобна на телепатия, по силата на която аз му подавах необходимото ренде или длето още преди да е попитал. „Лепено с епоксидна смола“ беше неговото определение за немарлива работа и за евтините вещи изобщо; беше ми показвал немалко оригинални мебели, чиито сглобки бяха останали недокосвани в продължение на двеста и повече години, докато при много съвременни мебели те бяха прекалено стегнати, натягаха прекалено дървото, ставаха причина то да се пука, не му даваха възможност да диша. „Никога не забравяй, човекът, за когото всъщност работим, е онзи, който ще реставрира тази мебел след още двеста години. Той е човекът, когото искаме да впечатлим.“ Когато предстоеше да лепи частите на някаква мебел, моето задължение беше да приготвя точните стеги, да поставя всяка на подходящото място, докато той подреждаше прецизно отделните части по реда на сглобките — такава беше старателната подготовка за същинското лепене и свързване, когато трябваше да действаме трескаво през няколкото минути, които имаме преди засъхването на лепилото, ръцете на Хоуби — уверени като на хирург, вземаха бързо точно необходимата част, ако се случеше да се объркам, а моята работа се свеждаше предимно до държане на частите притиснати една към друга, когато той нагласеше стегите (не само обичайните стеги, но и ексцентричният подбор от предмети, които той ползваше за същата цел, като например пружини от матраци, щипки, стари гергефи, вътрешни гуми от велосипеди и — вместо тежести — торбички от пъстра басма, пълни с пясък, или най-различни произволно грабнати предмети, като оловни фигурки за подпиране на врати и железни касички). Когато нямаше нужда от помощник, аз премитах стърготините, подреждах сечивата по местата им, и — ако нямаше какво друго да се прави — с удоволствие просто си седях и го гледах как точи длетата си или огъва дървесни плоскости на пара, над вряща на котлона вода. „Боже мили, долу вони!“, беше ми писала Пипа. „Изпаренията са ужасни, как издържаш?“ Но аз обичах тази миризма — ободряващо отровна — и до̀сега с дървото под пръстите ми.

През цялото това време бях следил внимателно новините за моите събратя-крадци на картини от Бронкс. Всички се бяха признали за виновни — включително и тъщата — и бяха получили най-тежките присъди, предвиждани от закона: парични санкции от стотици хиляди долари, и затвор от пет до петнайсет години без право на обжалване. Като че ли най-широко разпространеното убеждение беше, че всички те щяха да си живеят и досега щастливо в Морис Хайтс136 и да нагъват обилни италиански вечери в дома на тъщата, ако не бяха направили глупостта да се опитат да продадат картината на Уибранд Хендрикс на един търговец, който се бе обадил на полицията.

Но това не уталожваше тревогата ми. После, един ден, когато се прибрах от училище, заварих горния етаж пълен с дим и пожарникари, струпали се в коридора пред спалнята ми — „мишки“, поясни Хоуби, пребледнял, с трескав поглед, кръстосващ къщата с работната си престилка и предпазните очила, избутани нагоре, като побъркан учен, „не обичам онези капани с лепило, това е жестокост, и отлагах викането на дератизатори, но Боже мой, това е възмутително, не мога да ги оставя да прегризват кабелите, ако не беше противопожарната аларма, цялата къща можеше да пламне ето така; извинете — това вече към пожарникарите — мога ли да го доведа там? — после, заобикаляйки някаква апаратура, — трябва да видиш това… — и застана, сочейки купчина овъглени миши скелети, все още тлеещи зад перваза на пода. — Погледни само! Цяло гнездо!

Въпреки че къщата на Хоуби беше обезопасена с всевъзможни алармени инсталации — и пожарът не бе нанесъл никакви реални щети, ако изключим малката обгоряла част от перваза в коридора, инцидентът ме разстрои много (ами ако Хоуби не си беше вкъщи? ами ако пожарът беше започнал в моята стая?) и след като, разсъждавайки логично, прецених, че наличието на толкова много мишки зад една двуфутова отсечка от перваза означава още мишки (и още прегризани кабели) другаде, започнах да се питам дали да не започна да залагам капани, въпреки отвращението, което Хоуби хранеше към тях. Предложението той да си вземе котка — макар и прието с ентусиазъм от Хоуби и обичащата котки госпожа ДеФрийс — бе обсъдено с одобрение, но после никой не предприе нищо и то потъна в забвение. После, само няколко седмици по-късно, тъкмо когато се питах дали да не повдигна пак въпроса за котката, едва не припаднах, чувствайки как сърцето ми слиза в петите, когато влязох в стаята си и го видях коленичил на килимчето до леглото ми — стори ми се, че бърка под леглото, а всъщност посягаше да вземе падналия нож за маджун — сменяше едно пукнато стъкло в долната част на прозореца.

— О, здравей — каза Хоуби, изправяйки се, и се зае да отупва крачолите на панталоните си. — Извинявай, не исках да те стресна! Но все се каня да сменя това стъкло, откакто ти пристигна. Разбира се, иска ми се да сложа старинно, неравно стъкло, като онова, което продават в «Бендхайм», нали знаеш, но не е чак толкова лошо, ако се сложат тук-там и прозрачни парчета… хей, полека — допълни той, — добре ли си? — когато аз изтървах чантата си с учебниците и се отпуснах на едно кресло като някой потресен от видяното млад лейтенант, прибиращ се със залитане от бойното поле.

Бях откачил, както би се изразила майка ми. Не знаех какво да правя. Макар да съзнавах какви странни погледи ми хвърляше Хоуби от време на време, колко смахнато трябваше да изглежда държанието ми в неговите очи, аз продължавах да съществувам в някаква лека омара, изпълнена с постоянно дрънчене: стрясках се всеки път, когато някой позвънеше на вратата; подскачах като опарен при всеки телефонен звън; като електрошок ме разтърсваха «предчувствия» — и посред учебните часове — които ме тласкаха да стана от чина и да хукна към къщи, за да се убедя, че картината е все още в калъфката, че никой не е разкъсал опаковката и не се е опитвал да изстърже лепенките. Седнал пред компютъра, търсех в интернет законите, свързани с кражби на произведения на изкуството, но отделните им фрагменти, до които се добирах, бяха само тези, които се срещаха навсякъде в мрежата, и аз не бях в състояние да си създам ясна и свързана представа за тях. После, след като бях живял у Хоуби осем месеца, които иначе не се отличаваха с някакви особени събития, неочаквано ми се представи решение на проблема.

Бях в добри отношения с всички хамали, които Хоуби наемаше за местене и складиране на мебели. Повечето бяха нюйоркчани от ирландски произход, тежко пристъпващи, добросърдечни мъже, които не бяха успели да си намерят работа като полицаи или пожарникари — Майк, Шон, Патрик, Малкия Франк (който не беше никак малък, а с размерите на гардероб) — но имаше и двама евреи от Израел, Равив и Ави, а любимецът ми беше един руски евреин на име Гриша. («Руски евреин» — понятие, което съдържа противоречие в същността си“, поясняваше той, издишвайки гъст облак ментолов дим. „Поне така е в съзнанието на руския човек. Защото в съзнанието на антисемита «евреин» не може да бъде еквивалентно на истински руснак — Русия се слави с такива убеждения“) Гриша беше роден в Севастопол и твърдеше, че си го спомня („черна вода, сол“), макар родителите му да бяха емигрирали, когато бил двегодишен. Русокос, с керемидено-червено лице и удивително сини очи, с цвета на яйцата на червеношийка, той беше пуснал шкембе от пиене и беше толкова небрежен към облеклото си, че понякога не закопчаваше долните копчета на ризата си и тя зееше отворена, но по небрежно-арогантния му маниер съдех, че несъмнено се има за хубавец (а кой знае, възможно бе и някога да е бил). За разлика от господин Павликовски с неговото каменно изражение, Гриша беше бъбрив, знаеше много вицове или „анекдоти“, както ги наричаше той, които разказваше с комично-равен тон, изстрелвайки ги бързо един след друг.

— Та значи, мислиш, че умееш да псуваш, „майор“? — попита той веднъж добросърдечно, вдигайки глава от шахматната дъска, поставена в един ъгъл на работилницата, където двамата с Хоуби играеха понякога следобед. — Давай, засрами ме.

И аз заизливах такъв зашеметяващ поток от мръсотии, че дори Хоуби — който не разбираше нито дума — се бе облегнал назад, притискайки със смях ръце към ушите си.

Един мрачен следобед, скоро след началото на първия ми есенен семестър в колежа, бях сам у дома, когато Гриша се отби, за да остави някакви мебели.

— Ей, майор — каза той, изстрелвайки една угарка от цигара между покритите си с белези палец и показалец. — Покажи, че можеш да бъдеш полезен. Ела да помогнеш с този боклук в камиона — за Гриша всички мебели бяха „боклук“.

Хвърлих поглед зад гърба му, към камиона.

— Какво карате? Тежко ли е?

— Ако беше тежко, скакалец такъв, теб ли щях да викам?

Внесохме вещите — огледало с позлатени краища, опаковано във вата; голям свещник; комплект столове за трапезария — и когато всичко бе разопаковано, Гриша се облегна на един бюфет, по който Хоуби работеше (след като първо го пипна с пръст, за да се убеди, че не лепне) и запали една от своите „Кул“. — Искаш ли една?

— Не, благодаря.

Всъщност ми се пушеше, но се опасявах, че Хоуби ще долови мириса.

Гриша размаха ръката си с мръсни нокти, пропъждайки цигарения дим.

— Е, с какво се занимаваш? — попита той. — Искаш ли да ми помагаш днес следобед?

— Как да ти помагам?

— Зарежи тая твоя книга с голите жени („История на изкуството“ от Дженсън) и ела с мен до Бруклин.

— За какво?

— Трябва да закарам някои от тези боклуци на склад, един помощник ще ми дойде добре. Трябваше да ми помага Майк, но бил болен. Ха! „Джайънтс“ играха снощи и изгубиха, той беше заложил доста на тях. На бас, че лежи у дома в Инуд с махмурлук и насинено око.

По целия път до Бруклин, в натъпкания с мебели камион, Гриша държа непрекъснат монолог за положителните качества на Хоуби от една страна и за това как той съсипва бизнеса на Уелти — от друга.

— Почтен човек в един непочтен свят? При това — живеещ като отшелник? Боли ме ето тук, сърцето ме боли, като го гледам как хвърля пари през прозореца всеки ден. Не, не — той вдигна мърлява длан, защото аз се опитах да кажа нещо, — разбирам, онова, което той върши, иска време — реставрации, работа на ръка, като Старите Майстори. Той е човек на изкуство — не бизнесмен. Но обясни на мен, моля, защо плаща склад в „Нейви Ярд“, в Бруклин, вместо да пораздвижи инвентара и да си плати някоя сметка? Неща, които Уелти е купувал на търгове — а нови и нови пристигат всяка седмица. Магазинът горе е натъпкан до тавана! Той седи върху цяло състояние — ще му трябват сто години, за да разпродаде всичко! Хората надничат по витрините — с пари в ръка — искат да купят нещо — извинете, мадам, разкарайте се! Магазинът е затворен! А той си седи долу с дърводелските си сечива, и губи десет часа, за да издяла едно ей толкова мъничко — той показа размера с палец и показалец — парче дърво за някакъв шибан стол на някаква бабичка.

— Да, но си има и клиенти. Ето, миналата седмица продаде един куп неща.

— Какво? — попита гневно Гриша и извърна рязко глава, откъсвайки очи от пътя, за да ме погледне. — Продал ли? На кого?

— На семейство Фоугъл. Отвори магазина заради тях — те купиха един шкаф за книги, шахматна масичка…

Гриша се намръщи.

— Тези хора. Така наречените му приятели. Знаеш ли защо купуват от него? Защото знаят, че той няма да им поиска висока цена — „отваря по предварителна уговорка“, ха! За него щеше да е по-добре, ако държеше магазина затворен пред тези лешояди. Искам да кажа — той се блъсна с юмрук по гърдите — ти ме познаваш. Хоуби ми е като роднина. Но — той потри три пръста в стария, познат ми от Борис жест, „пари, пари!“ — нищо не разбира от бизнес. Готов е да даде последния си парцал, последния си залък на всеки лъжец и мошеник. Ще видиш сам — скоро, след четири-пет години, ще фалира и ще остане на улицата, ако не си намери кой да му върти магазина.

— И кой например би могъл да върши това?

— Ами… — той сви рамене — например някой като братовчедка ми Лидия. Тази жена е в състояние да продаде вода на давещ се.

— Трябва да му кажеш. Знам, че той иска да намери някого.

Гриша се разсмя цинично.

— Лидия? Да работи на това бунище? Слушай — Лидия продава злато, часовници „Ролекс“, диаманти от Сиера Леоне. Вземат я от дома й с „Линкълн Таун кар“. Бели кожени панталони… палто от визон, дълго до земята… ноктите й ей толкова дълги. Няма начин жена като нея да седи по цял ден в някакъв магазин за стари вещи сред прах и боклуци.

Той спря камиона и изключи двигателя. Намирахме се пред масивна сива сграда в пустеещ район край брега на реката, пусти парцели и авторемонтни работилници — гангстерите във филмите винаги закарват на такива места човека, когото искат да убият.

— Лидия… Лидия е секси — каза замислено Гриша. — Дълги крака… цици… и на лице я бива. Има голям хъс за живот. Но за този бизнес не е необходима някаква лъскава личност като нея.

— А каква?

— Човек като Уелти. У него имаше някаква невинност, знаеш ли? Приличаше на учен. Или на свещеник. Всеки го приемаше като собствения си дядо. Но заедно с това беше и много опитен търговец. Хубаво е да бъдеш любезен, учтив, да се държиш приятелски с всички, но видиш ли, че клиентът ти се доверява и е убеден, че ти даваш най-ниската цена, трябва да се възползваш и да прибереш печалбата си, ха! Това е търговията, майор. Така върви шибаният свят.

Вътре, след като позвънихме, за да ни отворят, на едно бюро стоеше самотно някакъв италианец и четеше вестник. Докато Гриша се регистрираше, аз разглеждах брошура, взета от една етажерка, до която имаше образци на опаковъчни материали.

Наоколо нямаше никого освен служителя на бюрото в приемната. Натоварихме вещите в служебния асансьор и — с помощта на ключ-карта, след като набрахме съответния код — се качихме на шестия етаж. Вървяхме по безкрайни, безлични коридори, с камери, монтирани по таваните и анонимни, обозначени с номера, врати, коридор D, коридор Е, стени без прозорци, все едно че бяхме на Звездата на смъртта от „Междузвездни войни“, атмосфера на подземни военни архиви, или може би сред стените на някакво футуристично гробище, зад които се криеха урни.

Хоуби бе наел едно от по-големите помещения — с двукрила врата, толкова широка, че през нея можеше да мине цял камион.

— Започваме — каза Гриша, потраквайки с ключа в катинара и отваряйки вратата сред звън на метал. — Гледай само колко боклук е насъбрал тук.

Помещението беше така претъпкано с мебели и други вещи (лампи, книги, порцелан, бронзови статуетки; стари торби от магазините „Б. Олтмън“, пълни с хартия и обувки, покрити с мухъл), че след първия неразбиращ поглед, който хвърлих вътре, изпитах желание да изляза обратно и да затворя вратата зад себе си, все едно че се бяхме озовали в апартамента на някакъв вманиачен на тема вещи старец, който наскоро е починал.

— Плаща две хиляди месечно за това — каза мрачно Гриша, докато смъквахме опаковката от столовете и ги подреждахме, не много стабилно, върху едно бюро от черешово дърво. — Двайсет и четири хиляди долара годишно! По-добре да си пали цигарите с банкноти, отколкото да плаща наем за тази дупка.

— Ами по-малките помещения?

Някои от вратите бяха съвсем мънички, с размерите на куфар.

— Хората са луди — отвърна примирено Гриша. — За такова помещение, с размерите на багажник в кола, плащат стотици долари месечно.

— Искам да кажа — не знаех как точно да попитам — какво може да попречи на някой да прибере тук нещо незаконно?

— Незаконно? — Гриша попи потта по челото си с мръсна носна кърпа, после се пресегна и започна да бърше отвътре яката си. — Искаш да кажеш, нещо като оръжие?

— Може би. Или, нали знаеш, крадени вещи.

— Какво може да попречи ли? Ще ти кажа. Нищо не може да попречи. Закопай тук нещо и никой няма да го намери, освен ако не те пречукат, не влезеш в затвора или не престанеш да плащаш наема. Деветдесет процента от нещата тук са разни стари бебешки снимки, джунджурии от бабиния таван. Но… нали знаеш, ако стените можеха да говорят… Вероятно тук има и милиони долари, скрити някъде, стига да знаеш къде да търсиш. Всевъзможни тайни. Оръжие, скъпоценности, може и убиец да крие тук труповете на жертвите си. Хайде — той затвори вратата с трясък и започна да се бори с едно от резетата — помогни ми с тази гадост. Боже мили, мразя това място. Това е като смъртта, разбираш ли? — той посочи надолу по стерилните, сякаш безкрайни коридори. — Всичко затворено, изолирано от живота! Когато идвам тук, ми се струва, че дишам по-трудно. По-лошо е, отколкото в някоя шибана библиотека.

Същата вечер измъкнах справочника „Жълти страници“ от кухнята на Хоуби и го занесох в стаята си, където започнах да преглеждам адресите в рубрика „Складове — произведения на изкуството“. Имаше десетки адреси в Манхатън и в по-крайните квартали, много от тях с елегантно отпечатани рекламни карета, в които се описваха подробно предлаганите услуги: вещите ви се пренасят с бели ръкавици, от врата до врата! Иконом, с вид на герой от комикс, поднасяше визитна картичка на сребърен поднос: „«Блингън и Таркуел», осн. 1928 година. Осигуряваме дискретно и поверително съхранение на произведения на изкуството, съобразено с всички изисквания, решения за фирми и частни клиенти. Предмети с историческа стойност. Решения за съхранение. Помещенията се контролират с помощта на хидро– и термографски устройства. Поддържаме стандартна температура, съобразена с изискванията на Американската музейна асоциация — 70 градуса по Фаренхайт и 50 процента относителна влажност.“

Но всичко това беше прекалено сложно. Последното, което ми трябваше, бе да привлека внимание към факта, че предавам на съхранение произведение на изкуството. Трябваше ми нещо сигурно, но не набиващо се на очи. Една от най-големите и популярни вериги имаше складове на двайсет места в Манхатън — включително и един край реката, на шейсет и някоя улица — изток, в стария ми квартал, само на няколко преки от апартамента, в който живеехме с майка ми. „Нашите помещения се контролират от команден център, в който персоналът дежури денонощно, и са оборудвани с най-съвременни устройства за предотвратяване на пожари и регистриране на дим и огън.“

Хоуби ме питаше за нещо, застанал в коридора.

— Какво има? — казах пресипнало, с неестествено висок глас, и затворих книгата, запазвайки страницата с пръст.

— Мойра е тук. Искаш ли да излезем и да хапнем хамбургери в местната кръчма?

„Местната кръчма“ беше неговото определение за „Белия кон“.

— Звучи добре, идвам след минута.

Започнах отново да преглеждам обявата в „Жълти страници“. „Отворете ново пространство за летните си забавления! Лесни решения за складиране на Вашата спортна екипировка и на всичко необходимо за Вашето хоби!“ Всичко изглеждаше толкова просто: не беше необходима кредитна карта, депозит в брой и готово.

На следващия ден, вместо да отида на училище, измъкнах калъфката от възглавница изпод леглото си, залепих я здраво с изолирбанд и я пъхнах в кафява хартиена торба от „Блумингдейлс“, после взех такси до магазина за спортни стоки на Юниън Скуеър, където след кратко колебание купих една евтина едноместна палатка, после отново взех такси, обратно до Шейсета улица.

В остъкления, обзаведен в духа на космическата епоха офис към хранилищата аз бях единственият клиент; и макар че си бях приготвил легенда (страстен привърженик на лагеруването на открито, майка, вманиачена на тема чистота), мъжете на гишето не проявиха никакъв интерес към голямата торба с лого на магазин за спортни стоки и етикета на палатката, провиснал умишлено навън. Нито пък някой намери нещо забележително или необичайно в това, че пожелах да предплатя за сейфа за цяла година, в брой — или дори за две години — ако беше възможно?

— Банкоматът е там — каза пуерториканецът на касата, посочвайки, без да откъсне поглед от сандвича с бекон и яйце, който ядеше.

„Нима е толкова лесно?“, питах се, докато слизах надолу с асансьора.

— Запишете си номера на сейфа — каза човекът на регистратурата — и кода за отключване, и ги пазете на сигурно място — но аз вече бях запаметил и двете — бях гледал достатъчно филми с Джеймс Бонд, за да съм запознат с процедурата — и в мига, когато излязох навън, хвърлих хартийката в кошчето за боклук.

Когато излязох от притихналата като пещера сграда, съпроводен от равномерното съскане на застоялия въздух, излизащ през отдушниците на климатичната инсталация, аз се почувствах замаян, освободен, а синьото небе и слънчевата светлина, нахлуваща отвсякъде, сякаш с тръбен звук, познатата утринна омара от изгорели газове, воят и писъците на клаксоните — всичко това сякаш рисуваше надолу по булеварда една по-просторна, по-хубава схема на събитията: слънчево царство, изпълнено с хора и обещаващо щастие. За първи път се озовавах близо до Сътън Плейс, откакто се бях върнал в Ню Йорк, и изпитах чувството, че сънувам отново познат, приятен сън, избледняваща смесица от минало и настояще, в която виждах дупките по старите тротоари и дори същите познати пукнатини, които бях прескачал, тичайки към къщи, приведен напред, представяйки си, че съм на самолет — наклонът на крилете, „готови за приземяване“, и онази последна отсечка, пикиране към дома — повечето от познатите ми магазини и заведения все още съществуваха, бакалницата, гръцкият ресторант, магазинът за вино, всички забравени лица на съседи се смесваха шеметно в мислите ми, Сал — цветарката и госпожа Баталина от италианския ресторант, и Вини от химическото чистене с шивашкия метър около врата, коленичил до майка ми, забождащ с карфици подгъва на полата й.

Бях само на няколко преки от сградата, в която се намираше някогашният ни апартамент: и докато гледах надолу по Петдесет и седма улица, светла и позната, озарена възможно най-красиво от слънчевите лъчи, чиито златисти отблясъци отскачаха от прозорците, аз си казах: Голди! Хосе!

Тази мисъл ме накара да ускоря крачка. Беше сутрин — единият от двамата трябваше да е на смяна, или дори и двамата заедно. Така и не бях изпратил онази картичка от Вегас, която им бях обещал: щяха да се радват да ме видят, да ме наобиколят, да ме прегръщат и да ме тупат по гърба, да изслушат с интерес разказа ми за всичко, което се беше случило, включително и за смъртта на баща ми. Щяха да ме поканят отзад, в служебното помещение, можеше да повикат и Хендърсън, управителя, да ми разкажат всички нови клюки за обитателите на сградата. Но когато завих зад ъгъла, сред спрели коли и рев на клаксони, на половин път към следващата пресечка видях, че сградата е обгърната отвсякъде от скеле, а по прозорците са налепени някакви служебни съобщения.

Спрях, потресен. После — отказвайки да повярвам — пристъпих още по-наблизо и останах на място, ужасен. Вратите в стил „ар деко“ бяха изчезнали, и — на мястото на мрачното, прохладно фоайе с лъснатия под и ламперията, на която се повтаряха мотивите с лъчистото слънце — пред мен зееше пещера с чакълен под, от която работници с каски изкарваха с ръчни колички строителни отпадъци.

— Какво става тук? — попитах някакъв тип с каска, толкова мръсен, че сякаш мръсотията бе попила в кожата му, който се гушеше гузно встрани и сърбаше кафето си.

— Какво да става?

— Аз… — когато отстъпих назад и вдигнах глава, видях, че промяната не е само във фоайето — бяха изтърбушили цялата сграда, така че се виждаше чак задният двор; глазираната мозайка по фасадата беше съхранена, но прозорците бяха пусти и прашни, зад тях нямаше нищо. — Някога живеех тук. Какво се е случило?

— Собствениците продадоха сградата — той крещеше, за да надвика пневматичните чукове във фоайето. — Последните обитатели се изнесоха преди няколко месеца.

— Но… — гледах празната обвивка, после надникнах вътре, сред прахта и строителните отпадъци, осветени с прожектори — мъже крещяха, от тавана висяха кабели. — Какво правят те?

— Тук ще има луксозни апартаменти. Ще струват над пет милиона всеки — ще има басейн на покрива — представяш ли си?

— Боже мили!

— Да, човек би си казал, че защото е стара, сградата е защитена от закона, нали? Хубава стара сграда — вчера разчиствах с пневматичен чук мраморната стълба, която водеше нагоре от фоайето, помниш ли я? Наистина жалко. Иска ми се да можеше някак да я измъкнем цяла. В наши дни рядко се вижда такъв качествен мрамор, хубав, едновремешен мрамор. И все пак… — той сви рамене. — Това е градът, какво да се прави.

После той се развика нагоре на някого — някакъв човек, който спускаше отгоре с въже кофа, пълна с пясък — а аз продължих, натъжен, точно под прозорците на някогашната ни дневна, или по-скоро това, което бе останало от нея, сякаш след бомбардировка, прекалено потиснат, за да погледна нагоре. „На сигурно място е, малкият“, беше казал Хосе, вдигайки куфара ми на най-горната полица в склада. Някои от обитателите, като например старият господин Лиополд, бяха живели в сградата повече от седемдесет години. Какво ли беше станало с него? Ами с Голди, с Хосе? Или — в този ход на мисли — с Чинция? Чинция, която винаги чистеше на десетина места за по няколко часа, и работеше в сградата само по няколко часа седмично, допреди няколко мига изобщо не се бях сещал за Чинция, но всичко тук бе изглеждало толкова солидно, толкова непроменимо, цялата социална структура на сградата, средище, където винаги можех да се отбия, да поздравя, да се видя с някои хора, които да ми разкажат какво се е случвало там. Хора, които бяха познавали майка ми. Хора, които бяха познавали баща ми.

И колкото повече се отдалечавах, толкова повече се разстройвах при мисълта за загубата на едно от малкото сигурни и непроменими пристанища на този свят, чието съществуване бях приемал като нещо естествено: познати лица, възторжени поздрави: hey manito! Защото се бях надявал, че поне този последен крайъгълен камък на миналото ще бъде на старото си място. Странно бе да си кажа, че никога няма да успея да благодаря на Хосе и на Голди за парите, които ми бяха дали — и че по волята на съдбата нямаше да мога да им кажа, че баща ми е загинал: защото нима познавах някой друг, който го бе познавал? Или би проявил интерес към разказа ми? Имах чувството, че дори тротоарът може да се разцепи под краката ми и аз да пропадна от Петдесет и седма улица в някаква бездна, в която ще продължа да падам безкрай.

Един следобед, осем години по-късно — след като бях завършил колежа и бях започнал работа при Хоуби — тъкмо излизах от „Банк ъв Ню Йорк“ и вървях по Медисън Авеню, угрижен и замислен, когато чух някой да вика името ми.

Обърнах се. Гласът ми беше познат, но не можех да позная човека пред себе си: трийсетинагодишен, по-едър от мен, с мрачни сиви очи и безцветна русолява коса, падаща до раменете. Дрехите му — раздърпан костюм от туид и груб пуловер с висока яка — биха изглеждали по̀ на място на някоя кална селска уличка, отколкото на градски булевард; освен това имаше онова неуловимо излъчване на западнал човек от привилегированата класа — спал по диваните в апартаментите на приятелите си, употребявал наркотици, пропилял доста от парите на родителите си.

— Аз съм Плат — каза той, — Плат Барбър.

— Плат — казах аз след кратко, удивено мълчание. — Толкова време мина! Божичко!

Трудно бе да разпозная едновремешния побойник и състезател по лакрос в този умислен и учтив минувач. Нямаше ги безочливото му поведение, онази едновремешна агресивна искрица в погледа; сега той изглеждаше уморен, в очите му се таеше тревожно примирение. Би могъл да бъде нещастен съпруг от предградията, умислен над изневерите на жена си, а може би — компрометирал се учител от някое второстепенно училище.

— Виж ти. Брей. Плат. Как си? — попитах след проточила се неловка пауза и се върнах малко назад. — Още ли си в града?

— Да — каза той, попипвайки с длан врата си отзад, съвсем видимо притеснен. — Всъщност наскоро започнах нова работа — възрастта не му се беше отразила добре; навремето той беше най-русият и най-хубавият от братята, но сега беше пуснал двойна гуша и шкембе, а и лицето му беше загрубяло и изгубило онази перверзна красота на младеж от нацистка организация. — Работя за едно академично издателство. „Блейк-Бароус“. Седалището им е в Кеймбридж, но имат офис и тук.

— Чудесно — казах с такъв тон, сякаш бях чувал за издателството, въпреки че не бях — кимнах, подрънквайки с монетите в джоба си, чудейки се как да се измъкна. — Е, страхотно е, че те видях. Как е Анди?

Лицето му като че ли застина.

— Значи не знаеш?

— Ами… — започнах да мънкам — чувах, че бил в MIT137. Преди година-две срещнах на улицата Уин Темпъл — той каза, че Анди получил стипендия за научна работа — нещо, свързано с астрофизика? Знаеш ли — продължих смутено, почувствал се неловко под неподвижния поглед на Плат, — всъщност не поддържам особени връзки с хората от училище…

Плат плъзна ръка по задната част на главата си.

— Съжалявам. Не знам защо не успяхме да се свържем с теб, сигурно не сме знаели как. Все още всичко е много объркано. Но бях сигурен, че междувременно си научил.

— Какво да съм научил?

— Той е мъртъв.

— Анди? — попитах, после, когато той не реагира: — Не!

Той изкриви едва забележимо лице — гримасата изчезна в мига, в който я забелязах.

— Да. Беше много мъчително, за съжаление. И Анди, и татко.

— Какво?

— Преди пет месеца. Двамата с татко се удавиха.

— Не — вперих поглед в тротоара.

— Яхтата се обърна. Край Нортийст Харбър138. Всъщност не бяхме се отдалечили много, може би изобщо не трябваше да излизаме в морето, но татко… нали помниш какъв беше…

— О, Господи! — застанал в променливия пролетен следобед, докато децата, излезли току-що от училище, тичаха около мен, имах чувството, че някой ме е повалил с брадва, бях объркан като човек, който не знае как да реагира на неуместна, груба шега. През годините бях мислил често за Анди, веднъж-два пъти дори се бяхме разминали на косъм, но така и не поднових връзката си с него, след като се върнах в Ню Йорк. Бях сигурен, че рано или късно ще го срещна, както бях срещнал Уин, и Джеймс Вилиърс, и Мартина Лихтблау, и още други някогашни съученици. Но въпреки че нерядко се замислях дали да не му се обадя по телефона, кой знае защо, така и не го бях направил.

— Добре ли си? — попита Плат, разтривайки тила си — изглеждаше толкова притеснен, колкото се чувствах и аз.

— А… хм… — обърнах се към близката витрина, докато се посъвзема, и прозрачният ми призрачен образ застана срещу мен, виждах в стъклото как тълпите преминават зад мен.

— Боже — казах после, — не мога да повярвам. Не знам какво да кажа.

— Съжалявам, че го изтърсих така, на улицата — Плат потърка брадичката си. — Нещо май презеленя.

„Презеленя“ — така казваше господин Барбър. Нещо ме прободе, когато си спомних как господин Барбър се ровеше из чекмеджетата в стаята на Плат и ме питаше искам ли да остана сам. „Адска работа е тази, която се случи, Боже мили.“

— И баща ти ли? — попитах и примигнах, като че ли някой току-що ме бе събудил рязко от дълбок сън. — Правилно ли чух?

Той се огледа, после вирна брадичка с маниер, който възкреси за миг онзи арогантен Плат, когото помнех, погледна часовника си и попита:

— Хайде, нали ще ми отделиш малко време?

— Ами…

— Да пийнем по нещо — каза той и отпусна ръка на рамото ми така тежко, че аз трепнах. — Знам едно спокойно местенце на Трето Авеню. Какво ще кажеш?

Седяхме в почти празния бар — прочуто навремето заведение с дъбова ламперия, вмирисано на мазнината, с която приготвяха хамбургерите, със знаменца на университетите от „Айви Лийг“ по стените, а Плат говореше малко объркано и толкова монотонно, че ми беше трудно да следя мисълта му.

— Татко — започна той, вперил очи в своя джин с лайм: напитката на госпожа Барбър. — Всички се притеснявахме да говорим за това — но… Баба ни го наричаше „химически дисбаланс“. Биполярно разстройство. Първият случай, или пристъп, наричай го, както искаш, получил в юридическия факултет на Харвард — първата година, така и не успял да стигне до втората. Всички тези негови налудничави планове и пристъпи на ентусиазъм… държал се агресивно в часовете, изказвал се неуместно, бил започнал да пише някаква епична поема с размерите на цял том за китоловния кораб „Есекс“, която се оказала просто куп глупости, а после момчето, с което делял стая и което вероятно му е въздействало по-уравновесяващо, отколкото някой е можел да предположи, заминало за един семестър в чужбина, в Германия и… ами така. Наложило се дядо ми да се качи на влака, да отиде в Бостън и да го прибере. Бил арестуван, защото запалил огън пред статуята на Самюъл Елиът Морисън139 на Комънуелт Авеню, и възпрепятствал полицая, който пристигнал да го прибере.

— Знаех, че е имал проблеми. Но не подозирах, че става дума за нещо такова.

— И така… — Плат впери поглед в питието си, после пресуши чашата на един дъх. — Това е било преди аз да се родя. Нещата се променили, когато се оженили с мама и вземал известно време редовно лекарствата си, но баба ни никога не му се доверяваше докрай след всички онези истории.

— Какви истории?

— Е, разбира се, ние, внуците й, се разбирахме чудесно с нея — каза той припряно. — Но ти нямаш представа какви проблеми им е създавал татко, когато е бил по-млад… пропилял купища пари, имало ужасни скандали, гневни пристъпи, някакви ужасни проблеми с непълнолетни момичета… плачел, извинявал се, а после пак всичко започвало отново… Баба ни винаги го е обвинявала за инфаркта на дядо ми — двамата се карали в офиса на дядо и… бум! Но вземаше ли си лекарствата, беше същинско агънце. Чудесен баща… ами — сам знаеш. Държеше се чудесно с нас, децата.

— Беше прекрасен. Поне по времето, когато го познавах.

— Да — Плат сви рамене. — Можеше да бъде такъв. След като се оженил за мама, известно време го давал кротко. После… не знам какво е станало. Направил някакви ужасно ненадеждни инвестиции — това било първият признак. После започнал да притеснява разни познати, обаждайки се посред нощ в къщите им, такива работи. После изпаднал в романтичен захлас по някаква студентка, която стажувала в офиса му — момиче, чиито родители мама познавала. Било много тежко.

По някаква причина се трогнах дълбоко, когато го чувах как говори за госпожа Барбър като за „мама“.

— Никога не съм знаел за тези неща — казах.

Плат се смръщи: отчаяно, примирено изражение, което извади на преден план приликата му с Анди.

— Ние самите почти не знаехме нищо… ние, децата — каза той с горчивина, влачейки пръст по покривката на масата. — „Татко не е добре“ — това беше единственото, което ни казваха. Разбираш ли, бях на училище, когато са го откарали в болницата, а и не ми позволяваха да говоря с него по телефона, казваха, че се чувствал прекалено зле, и в продължение на цели седмици аз си мислех, че е мъртъв и не искат да ми го кажат.

— Помня всичко това. Беше ужасно.

— Кое всичко?

— Ами това… ъъ, психическия му проблем.

— Е, да… — аз се стреснах от гнева, припламнал в очите му — а как, по дяволите, аз бих могъл да разбера дали е „психически проблем“, последна фаза на рак или кой знае какво друго? „Анди е толкова чувствителен… по-добре ще е Анди да остане в града… не мислим, че животът в интернат ще понесе на Анди…“ — е, единственото, което мога да кажа, е че мен мама и татко ме разкараха от къщи кажи-речи веднага, след като се научих да си връзвам връзките на обувките, в някакво тъпо, шибано училище, в чиято програма беше включена езда — наречено „Принц Джордж“, абсолютно треторазредно, но пък о, какви изживявания, каляващи характера, каква прекрасна подготовка за Гротън, а и приемаха съвсем малки деца, от седем до тринайсетгодишни. Да можеше да видиш брошурата — ловните полета на Върджиния и тям подобни, само дето не ни очакваха единствено зелени хълмове и костюми за езда — като на снимките. Паднах в конюшнята и един кон стъпи върху мен, счупи ми рамото и лежах в болничното отделение, прозорецът ми гледаше към входната алея, по която не идваше никаква кола. Нито един шибан човек не ми дойде на гости, дори и баба ми. Да не говорим пък, че лекарят беше пиян и не намести добре рамото ми, та и до днес имам проблеми с него. Мразя конете до ден днешен, да им… майката.

— Така ши иначе — той се овладя и промени тона, — когато нещата с татко действително се спекоха и той беше изпратен на лечение, те вече ме бяха измъкнали от това място и ме бяха изпратили в Гротън. Доколкото знам, е имало някакъв инцидент в метрото — разказите си противоречат, татко разказваше едно, полицаите — друго, но — той повдигна вежди, в някакъв маниерен пристъп на черен хумор — татко така или иначе отпраши към кукувичарника. Без колан, връзки за обувки и остри предмети по себе си. Но на това място го подложили на шокова терапия, и тя май наистина е подействала, защото той излезе оттам като нов човек. Е… ти си спомняш. Направо „Баща на годината“.

— И после… — спомних си ужасната среща с господин Барбър на улицата, но реших да не я споменавам, — какво се случи?

— Е, кой знае. Преди няколко години отново започнаха проблемите и се наложи пак да постъпи в болница.

— Какви проблеми?

— О… — Плат въздъхна шумно — кажи-речи същото, пак злепоставящи го телефонни обаждания, избухвания на публични места и така нататък. Разбира се, с него всичко беше наред, чувстваше се прекрасно, до момента, когато започнаха някакви обновявания на сградата, а той беше против това постоянно чукане и стъргане, и против корпорациите, унищожаващи града ни — всъщност все неща, които са основателни, и после всичко се разви лавинообразно, докато се стигна дотам, че той започна да вярва, че го преследват, че го снимат тайно и че постоянно го шпионират. Написа доста смахнати писма на разни хора, включително и на някои клиенти на фирмата… в яхт-клуба се държеше като непоносим досадник… немалко от членовете се оплакаха, дори някои негови стари приятели, и кой би могъл да ги обвинява?

Така или иначе, когато татко се върна за втори път от болницата… така и не заприлича докрай на човека, какъвто беше преди. Промените в настроението му не бяха толкова крайни, но не можеше да се концентрира и беше постоянно раздразнителен. Преди шест месеца смени лекуващия си лекар, взе си отпуск и замина за Мейн — там чичо ни Хари има къща на един малък остров, с него там живееше само пазачът и татко твърдеше, че морският въздух му се отразява добре. Всички се изреждахме да прекарваме известно време с него… по онова време Анди беше в Бостън и последното, което му трябваше, беше да му натресат грижите за татко, но тъй като беше по-близо до Мейн от нас, общо взето, той се накисна най-много.

— Баща ви не се е връщал в… ъъъ… — не исках да казвам „кукувичарник“ — там, където се е лекувал преди?

— А нима някой можеше да го накара? Не е лесно да изпратиш някого да се лекува против волята му, особено ако човекът отказва да признае, че нещо не е наред с него, а по онова време той отказваше, освен това ни беше обяснено, че било въпрос на медикаментозна терапия, че в момента, когато поредната доза започнела да действа, щял да бъде съвсем наред. Болногледачът ни се обаждаше, внимаваше той да се храни добре и да си взема лекарствата, татко разговаряше с психоаналитика си по телефона всеки ден — тоест, лекарят казваше, че всичко е наред — каза той с такъв тон, сякаш се опитваше да се защити. — Нямало проблем татко да шофира, да плува, да управлява яхта, ако изпитвал подобно желание. Вероятно не беше добра идея да потеглим толкова късно през деня, но времето не беше кой знае колко лошо, когато вдигнахме платна, а нали знаеш какъв беше татко — безстрашният морски вълк и разни такива работи. Героизъм и други дивотии.

— Знам.

Бях слушал много, много пъти разказите на господин Барбър за плавания по „свеж бриз“, който после се оказвал бурен североизточен вятър, предизвикал обявяване на извънредно положение в три щата и спиране на тока по цялото атлантическо крайбрежие, а Анди, в пристъп на морска болест, повръщал, докато изгребвал морската вода. Нощи, прекарани в наклонилата се застрашително на една страна яхта, засядания на пясъчни коси, в мрак и пороен дъжд. Самият господин Барбър — смеейки се гръмогласно над чашата си с „Върджин Мери“ и неделния си бекон с яйца — неведнъж бе описвал как и той, и децата били отвени от вятъра във водата в пролива край Лонг Айлънд по време на ураган, радиостанцията също била отнесена, и как госпожа Барбър се обадила на един свещеник от църквата „Сейнт Игнейшъс Лойола“ на Парк Авеню и Осемдесет и четвърта улица и стояла будна и се молила цяла нощ (госпожа Барбър!), докато на брега не било прието съобщението от корабчето на бреговата охрана. („При първия по-силен вятър хуква като стрела към Рим, така ли е, скъпа? Ха!“)

— Татко… — Плат тъжно поклати глава. — Мама все казваше, че ако Манхатън не беше остров, той не би могъл да живее и минута на него. На сушата се чувстваше потиснат — все копнееше за водата, имаше нужда да я вижда, да чувства мириса й — помня как двамата с него, пътувайки с кола от Кънектикът, вместо да караме направо по магистрала 84 към Бостън, трябваше да заобикаляме с мили, за да се движим по крайбрежието. Винаги гледаше към Атлантика — наистина, наистина беше особено чувствителен на тази тема, все обясняваше как облаците се променят, колкото повече се приближаваш към океана — Плат притвори за миг сивите си очи с цвят на цимент, после отново ги отвори. — Знаеш, че по-малката сестра на татко се е удавила, нали — каза той с толкова равен глас, че за миг се запитах дали не съм чул нещо погрешно.

Примигнах, търсейки някакъв отговор.

— Не. Не знаех.

— Е, така е — продължи Плат безизразно. — Китси носи нейното име. Скочила от една лодка в Ийст Ривър по време на някакво парти — предполага се, на шега, така казваха всички, „злополука“, но мисля, че няма човек, който да не знае, че това не бива да се прави, теченията били ужасни, повлекли я незабавно. Загинало още едно хлапе, което скочило във водата да я спасява. Да не забравяме и случая с чичото на татко, Уендъл, през шейсетте години, когато, полупиян, се опитал да доплува до сушата в отговор на някакво предизвикателство — искам да кажа, татко все дърдореше, че водата за него била източник на живот, извор на младост и такива неща — да, беше. Но за него тя не беше само живот. А и смърт.

Не отговорих. Морските разкази на господин Барбър, сред които нямаше нито един особено последователен или свързан, или пък съдържащ действителни сведения за самия спорт, винаги пулсираха със своя специфична, величава целеустременост, с гъделичкащо сетивата усещане за предстояща катастрофа.

— Освен това — Плат стисна устни така, че заприличаха на тънка черта — разбира се, ужасното в тази работа беше, че той се имаше за безсмъртен по отношение на водата. Син на Посейдон! Непотопим! Що се отнасяше до него, колкото по-бурна бе водата, толкова по-добре. Знаеш ли, бурята направо го опияняваше. Падането на атмосферното налягане пораждаше у него еуфория, като че ли поемаше малка доза райски газ. Въпреки че точно този ден… имаше вълни, но иначе беше топло, един от онези светли, слънчеви есенни дни, когато искаш само час по-скоро да се озовеш на вода. Анди се ядосваше, че трябва да тръгне с нас, беше го хванала някаква настинка, а трябваше и да свърши нещо сложно на компютъра, но никой от нас не е помислял, че има някаква реална опасност. Планът беше да го изведем, за да се поуспокои, а след това се надявахме да се отбием в ресторанта на кея и да го накараме да хапне нещо. Разбираш ли — той кръстоса нервно крака, — с него бяхме само ние двамата, Анди и аз, и ако трябва да бъдем честни, татко малко го бяха прихванали. Бил изнервен още от предния ден, говорел малко несвързано, готов да избухне всеки момент — Анди се беше обадил на мама, защото имаше работа и се опасяваше, че няма да успее да се справи сам, а мама се обади на мен. Докато стигна дотам и извадя лодката, татко беше отвъртял напълно. Дрънкаше за летящи пръски пяна и понесен от вятъра дим и така нататък — необузданият зелен Атлантик — абсолютно изтрещял. Анди открай време не можеше да понася татко, когато той изпадаше в подобни настроения, затова се беше заключил в стаята си на горния етаж. Предполагам, че се беше нагледал на някои от най-добрите изпълнения на баща ни, преди аз да пристигна. Знам, че сега, когато си припомням събитията от онзи ден, изглежда, че преценката ни е била много неправилна, но… разбираш ли, аз можех сам да се справя с платната. Татко започваше да беснее из къщата и какво можех да направя аз, да се преборя с него и да го заключа? А пък имаше и друго — нали знаеш какъв беше Анди, никога не се сещаше за храна, шкафовете бяха празни, в хладилника имаше само няколко замразени пици… едно кратко плаване и после хапване на кея, планът изглеждаше добър, разбираш ли? „Нахранете го“, все така повтаряше мама, когато татко започваше да изпада в еуфория. „Накарайте го да хапне нещо.“ Това винаги беше първата линия на защитата. Да го накараме да седне — да изяде един голям стек. Често това се оказваше достатъчно, за да възвърне равновесието му. Пък и… казвах си, че ако не се успокои, стъпим ли обратно на сушата, можехме да пропуснем ресторанта и да го закараме в „Бърза помощ“, ако се налага. Накарах Анди да дойде с нас само за да бъда сигурен, че ще се справя. Имах нужда от помощник — честно казано, бях позакъснявал тук и там предните дни, и не се чувствах особено „свеж“, както казваше татко — той помълча и изтри длани във вълнения си панталон. — Е, Анди никога не бе обичал особено морето, както сам знаеш.

— Помня.

Плат се смръщи.

— Виждал съм котки да плуват по-добре от Анди. Искам да кажа, честно, Анди беше вероятно най-тромавото хлапе, което съм виждал, с изключение на бавноразвиващите се и онези с двигателни проблеми… Божичко, трябваше да го видиш на корта, шегувахме се, че трябва да участва в параолимпийските игри — там би отвял всички противници. И все пак, прекарваше доста часове на яхтата, Бог е свидетел — така че изглеждаше разумно да има и още един човек на борда, нали? Щяхме да успеем да се справим с лодката без проблем, искам да кажа, всичко беше наред, съвсем наред, само дето аз не бях се вглеждал в небето, а трябваше, надигна се силен вятър, ние се опитвахме да свием грога, а татко размахваше ръце и крещеше нещо за пустите пространства сред звездите, и изобщо всевъзможни глупости, яхтата се издигна по една вълна, той изгуби равновесие и падна през борда. Ние с Анди се опитвахме да го извадим, и тогава се надигна нова вълна, а ние я посрещнахме съвсем погрешно, застанали напряко на нея — огромна вълна, от онези, които се издигат като от нищото и се стоварват върху теб и хоп — обърнахме се. Не беше и чак толкова студено, но температура на водата петдесет и три градуса по Фаренхайт е достатъчна, за да изпаднеш в хипотермия, ако останеш достатъчно дълго в нея, а за съжаление с нас стана точно така, искам да кажа — татко… той се рееше някъде из стратосферата…

Дружелюбната сервитьорка с вид на студентка се появи зад гърба на Плат и явно се канеше да попита дали не искаме още нещо — улових погледа й и поклатих леко глава, предупреждавайки я да не идва.

— Именно хипотермията уби баща ни. Беше отслабнал толкова, че по него не беше останала никаква телесна тлъстина, час и половина мятане във водата бяха достатъчни при такава температура. Ако не стоиш напълно неподвижен, губиш по-бързо телесна топлина. Анди… — Плат, явно доловил близостта на сервитьорката, се обърна и вдигна два пръста, „още две от същото“ — откриха спасителната жилетка на Анди да се влачи зад яхтата, все още прикрепена към въжето.

— О, Господи.

— Трябва да се е изхлузила през главата му, когато е паднал през борда. Има една каишка, която се прекарва отдолу през чатала — малко е неудобна, никой не обича да си я слага… така или иначе, жилетката на Анди си беше там, все така завързана за спасителното въже, но очевидно той не се беше закопчал както трябва, малкото му лайно. Ама наистина — продължи той, повишавайки тон, — това е съвсем типично за него. Нали разбираш? Да не се постарае да закопчае правилно проклетото нещо! Винаги е бил пълно, проклето дърво…

Хвърлих притеснен поглед към сервитьорката, съзнавайки колко високо бе почнал да говори Плат.

— Божичко! — внезапно Плат избута стола си назад от масата. — Винаги съм се държал така отвратително с Анди. Като абсолютно гадно копеле.

— Плат… — искаше ми се да мога да отвърна „Не беше така“, само че казаното от него беше самата истина.

Той вдигна поглед към мен и поклати шава.

— Разбираш ли… Божичко! — Очите му бяха безизразни, с празен поглед, като на пилотите на хеликоптерите „Хюи“ в една компютърна игра („Air Cav II: Инвазия в Камбоджа“), която двамата с Анди обичахме. — Само като си помисля за някои неща, които съм му причинявал. Никога няма да си го простя, никога.

— Уау — казах аз след неловка пауза, взирайки се в едрите, кокалести ръце на Плат, отпуснати с дланите надолу върху масата — ръце, които дори след всички тези години имаха грубо, брутално излъчване, криеха някакъв остатък от предишната му жестокост. Въпреки че и аз, и Анди бяхме принудени да понасяме немалко тормоз в училище, преследването, на което Плат подлагаше Анди — изобретателно, садистично, с наслада — граничеше с истинска инквизиция: да, плюеше в храната му и чупеше играчките му, но освен това оставяше на възглавницата му мъртви гупи от аквариума и снимки от аутопсии, свалени от интернет; отмяташе завивката му и пикаеше върху него, докато той спеше (а после крещеше: „Андроидът се е напикал в леглото!“); натискаше главата му под водата във ваната като инквизиторите от затвора „Абу Гариб“; натискаше го с лицето надолу в пясъчника на детската площадка, докато Анди плачеше и се опитваше да си поеме дъх. Държеше инхалатора високо над главата му, докато Анди хриптеше и го умоляваше да му го даде: „Искаш ли го? Искаш ли го?“ Бях чувал и други ужасни неща — за Плат, за някакъв колан, за тавана в някаква провинциална вила, вързани ръце, импровизирана бесилка: грозна история. „Щеше да ме убие“, така казваше Анди със своя далечен, безизразен глас, „ако жената, която ни гледаше, не ме беше чула да ритам по пода.“

Лек пролетен дъждец почукваше по прозорците на бара. Плат погледна празната си чаша, после вдигна очи към мен.

— Ела да се видиш с мама — каза той. — Знам, че тя наистина иска да те види.

— Сега? — попитах, съзнавайки, че той има предвид същия този миг.

— О, моля те, ела. Ако не сега, малко по-късно. Недей само да обещаваш, както правим всички, когато срещнем някого на улицата. Това би означавало толкова много за нея.

— Ами… — сега беше мой ред да погледна часовника си. Трябваше да свърша някои неща, всъщност ми тежаха немалко проблеми, изискващи да се заема незабавно с тях, но вече ставаше късно, водката ме беше позамаяла, следобедът си отиваше.

— Моля те — повтори той и направи знак, че иска сметката. — Никога няма да ми прости, ако разбере, че съм те срещнал и съм те пуснал да си тръгнеш. Нали ще дойдеш с мен за малко?

Когато влязох в антрето, изпитах чувството, че съм преминал през врата, водеща обратно към детството: шкафове с китайски порцелан, осветени отгоре пейзажи, слабата светлина на лампите с копринени абажури — всичко изглеждаше по същия начин както когато господин Барбър ми отвори вратата вечерта, след като умря майка ми.

— Не, не — каза Плат, когато по навик се упътих към кръглото огледало и оттам към дневната. — Натам, отзад — и той ме поведе към дъното на апартамента. — Сега изобщо не държим на официалностите — мама обикновено приема гостите си там, ако изобщо реши да се види с някого.

Навремето така и не бях припарвал до личната „светая светих“ на госпожа Барбър, но когато наближихме, уханието на нейния парфюм — не можех да го сбъркам, ухание на бели цветове с някаква странна, димна нотка — ни докосна като тюлено перде на отворен прозорец, полюшвано от вятъра.

— Тя не излиза много, не както преди — каза тихо Плат. — Няма ги вече онези големи вечери и приеми… случва се да покани веднъж седмично някого на чай, или да излезе на вечеря с някоя приятелка. И толкова.

Плат почука; заслуша се.

— Мамо? — подвикна той, и когато отвътре се чу някакъв неясен отговор, открехна вратата. — Водя ти гост. Никога няма да познаеш кого срещнах на улицата…

Стаята беше огромна, обзаведена в старомодните прасковено-розови тонове, които бяха популярни през осемдесетте години на двайсети век. Близо до вратата имаше мека мебел — диван и ниски, тапицирани столове без странични облегалки — много украшения, бродирани възглавнички, десетина картини от стари майстори: бягството в Египет, Яков и ангелът, предимно работи на художници от школата на Рембранд, макар че една мъничка рисунка с перо, в сепия — Христос измива краката на свети Петър — беше така умело изпълнена (умората в приведения гръб на Христос, сложната игра на слисване и тъга по лицето на свети Петър), че можеше и да е дело на самия Рембранд.

Приведох се по-наблизо, за да я видя по-добре — и тогава, в далечния край на помещението, се включи една лампа, чийто абажур имаше формата на пагода.

— Тио? — чух я да казва, и тогава я видях, подпряна на купища възглавници в невероятно огромно легло.

— Ти! Не мога да повярвам! — възкликна тя, протягайки към мен и двете си ръце. — Вече си съвсем пораснал! Къде беше досега, за Бога? В Ню Йорк ли си сега?

— Да, върнах се още преди време. Изглеждате чудесно — допълних по задължение, макар съвсем да не беше така.

— Ами ти! — тя отпусна ръце върху моите. — Какъв красавец си станал! Просто не мога да дойда на себе си!

Тя изглеждаше едновременно по-млада и по-възрастна от жената, която помнех: много бледа, без червило, ситни бръчици в ъгълчетата на очите, но кожата й беше все още бяла и гладка. Сребристорусата й коса (и преди ли имаше този сребрист оттенък, или беше започнала да побелява?) падаше свободно, несресана; носеше очила със стъкла-половинки, на раменете й имаше къса копринена домашна наметка, прикрепена с голяма диамантена брошка с формата на снежинка.

— Ето къде ме заварваш — в леглото, с ръкоделие, като стара моряшка вдовица — каза тя и махна с ръка към недовършената бродерия на коленете й. Две миниатюрни кученца — йоркширски териери — спяха върху пастелно кашмирено одеяло в краката й, но сега по-малкото ме забеляза, скочи и се разлая яростно.

Усмихвах се смутено, докато тя се опитваше да го успокои — другото куче се беше събудило и също вдигаше врява — и се оглеждах. Леглото беше модерно — много голямо, с тапицирана табла — но в стаята имаше немалко интересни старинни вещи, на които не бих обърнал внимание като малък, защото не разбирах достатъчно. Очевидно тази стая беше нещо като Саргасово море на апартамента — тук са се озовавали предметите, отхвърлени при старателното декориране на представителните помещения: разностилни ъглови масички; азиатски украшения; забележителна колекция от сребърни звънци за викане на прислугата. Махагонова шахматна масичка — от мястото, на което стоях, ми се струваше, че може да е работа на Дънкан Файф140, а върху нея (сред евтини емайлирани пепелници с позлата и безброй подложки за чаши) — препарирана птица-кардинал: наядена от молци, тя едва се крепеше, перата й бяха избледнели до ръждивочервено, главата й беше рязко наклонена на една страна, окото — прашно черно мънисто, вдъхваше ужас.

— Тинг-а-Линг, шт, моля те, млъкни, не мога да понеса това. Този е Тинг-а-Линг — каза госпожа Барбър, вземайки на ръце боричкащото се кученце — той е непослушният, нали, скъпи, и за миг не ме оставяш на мира, а другата, с розовата панделка, е Клемънтайн. Плат — подвикна тя, за да заглуши лая, — може ли да го занесеш в кухнята? Той наистина става малко досаден, когато имаме гости — обърна се тя към мен, — редно е да повикам някой да го обучава…

Докато госпожа Барбър навиваше на руло бродерията си и я прибираше в овална кошничка с резбовани раковини върху капака, аз седнах в креслото до леглото й. Тапицерията беше износена, пастелното райе ми беше познато — креслото, стояло преди в дневната, сега беше заточено в спалнята, същото кресло, на което бях видял веднъж, преди много години, да седи майка ми, когато бе дошла в дома на семейство Барбър, за да ме прибере, след като бях спал у тях. Плъзнах пръст по Дамаската. И незабавно майка ми се изправи пред мен, станала, за да ме поздрави, когато влязох, в яркозеленото си двуредно палто с войнишка кройка, което бе облякла онзи ден — толкова модерно, че хората я спираха по улиците да я питат откъде го е купила, и все пак някак не на място у Барбърови.

— Тио? — обади се госпожа Барбър. — Искаш ли нещо за пиене? Чаша чай? Или нещо по-силно?

— Не, благодаря.

Тя потупа брокатената кувертюра на леглото.

— Ела, седни тук, до мен. Моля те. Искам да те виждам добре.

— Аз… — тонът й, едновременно интимен и официален, породи у мен пристъп на безкрайна тъга, и когато погледите ни се срещнаха, ми се стори, че този момент преосмисли и настрои на фокус цялото минало, така че то стана прозрачно като стъкло, сложна мозайка от застинали мигове — дъждовни пролетни следобеди, потънал в сенки стол в антрето, лекото като перце докосване на ръката й по тила ми.

— Толкова се радвам, че дойде.

— Госпожо Барбър… — започнах аз, преместих се на леглото, нагласяйки се предпазливо на самия му ръб. — Божичко, не мога да повярвам. Едва сега научих. Толкова съжалявам.

Госпожа Барбър стисна здраво устни като дете, което се опитва да не се разплаче.

— Да — каза тя, — ами… — и между нас се възцари ужасно, сякаш ненарушимо мълчание.

— Толкова съжалявам — повторих малко по-настоятелно, съзнавайки колко глупаво се държа, сякаш, като говорех по-силно, това по някакъв начин би представило скръбта ми като по-голяма.

Тя примигна с нещастно изражение; и тъй като не знаех какво друго да направя, аз поставих ръка до нейната и седяхме така мъчително дълго.

Накрая тя проговори първа.

— Така или иначе — тя избърса решително една сълза от ъгълчето на окото си, докато аз търсех отчаяно някаква подходяща реплика. — Той те спомена три дни, преди да умре. Беше сгоден и скоро щеше да се жени. За една японка.

— Не думайте. Наистина ли? — колкото и да бях натъжен, не можах да не се поусмихна: Анди беше избрал за втори език японския, именно защото си падаше по допълнителните сексуални интерпретации на манга герои и манга-мръсниците в моряшки униформи. — Японка от Япония?

— Именно. Дребосъче с писклив глас, разнася един четец за електронни книги с формата на плюшено животно. О, да, запознахме се — каза тя, повдигайки едната си вежда. — Пихме чай в „Пиер“, Анди превеждаше, докато ядяхме сандвичите си. Момичето — казва се Мияко — дойде, разбира се, на погребението… е, разбирам, всичко е въпрос на различия между културите, но явно е истина това, което казват за японците, че не дават външен израз на чувствата си.

Малкото кученце, Клемънтайн, бе допълзяло до шията на госпожа Барбър и сега се сгуши там, заприличвайки на плюшена яка.

— Признавам си, чудя се дали да не си взема и трето — каза тя, посягайки да го погали. — Ти какво ще кажеш?

— Не знам — отвърнах объркано. Беше изключително неприсъщо на госпожа Барбър да се интересува от чуждо мнение за каквото и да било, особено пък от моето.

— Трябва да кажа, че са ми голяма утеха — и двамата. Старата ми приятелка Мария Мерседес де ла Перейра се появи с тях една седмица след погребението, съвсем неочаквано — две кутрета в кошница, с панделки, и наистина, в началото не бях много убедена, но сега вече си мисля, че надали някога съм получавала по-подходящ подарък. По-рано никога не сме можели да държим кучета заради Анди. Беше толкова силно алергичен. Нали помниш?

— Помня.

Плат — все още с костюма на пенсиониран лесничей, с големите джобове, провиснали така, сякаш имаше обичай да тъпче в тях мъртви птици и гилзи от патрони — беше влязъл отново в стаята. Той си придърпа един стол.

— Е, мамо… — поде той, хапейки долната си устна.

— Е, Плат, миличък — настана хладно мълчание. — Добре ли мина денят ти на работа?

— Чудесно — той кимна, сякаш се опитваше да убеди в това самия себе си. — Да. Бях много, много зает, наистина.

— Толкова се радвам да го чуя.

— Работим по нови книги. Има една за Виенския конгрес.

— Още една ли? — тя се обърна към мен. — А ти, Тио?

— Моля?

Бях се загледал в рисунката върху раковината (китоловен кораб), монтирана върху капака на кошничката й за бродерия, и мислех за горкия Анди: мятащ се в черната вода, соления вкус и гаденето в гърлото. Ужасът, жестоката съдба да умре в толкова ненавистната му природна стихия. „Проблемът е там, че ненавиждам лодки.“

— Кажи ми, с какво се занимаваш сега?

— Ами търгувам с антикварни стоки. Предимно американски мебели.

— Наистина ли?! — тя беше във възторг. — Ами че това е просто прелест!

— Да… работя в Гринич Вилидж. Управлявам магазина, ръководя продажбите. Партньорът ми… — беше толкова отскоро, че все още ми беше трудно да се изразявам така — бизнес-партньорът ми, Джеймс Хобарт, се занимава с реставрацията, той е майстор в този занаят. Трябва някой път да ни посетите.

— О, прекрасно! Антики! — Тя въздъхна. — Нали знаеш колко обичам стари вещи. Иска ми се децата ми да проявяваха някакъв интерес към тях. Винаги съм се надявала поне един от тях да има подобна склонност.

— Е, остава все пак Китси — каза Плат.

— Странно — продължи госпожа Барбър, като че ли не го беше чула. — У нито едно от децата ми няма и капка артистизъм. Не е ли учудващо? Малки филистери, и четиримата.

— О, моля ви — казах с възможно най-весел глас. — Още помня уроците по пиано на Тоди и Китси. И Анди, с неговата цигулка „Сузуки“.

Тя махна пренебрежително с ръка.

— О, разбираш какво имам предвид. Нито едно от децата ми няма визуален усет. Никаква способност да оценят картина или някакъв интериор. Виж — тя отново взе ръката ми — когато ти беше малък, често те виждах да гледаш картините ми в коридора. Винаги се насочваше право към най-хубавите. Пейзажът на Фредерик Чърч, онази работа на ФицХенри Лейн и другата, на Рафаел Пийл, или портретът от Джон Сингълтън Копли — нали знаеш, един малък, овален, момичето с шапка?

— На Копли ли беше той?

— Да. А и сега видях как загледа малкия Рембранд.

— Значи все пак е Рембранд, така ли?

— Да. Само тази, измиването на краката. Останалите са „школа на…“. Собствените ми деца са живели в един дом с тези картини от самото си раждане, и нито веднъж не са проявили и най-бледа следа от интерес към тях, така ли е, Плат?

— Предпочитам да мисля, че някои от нас имаха постижения в други области.

Покашлях се и подех:

— Знаете ли, аз наистина се отбих само за да ви се обадя. Чудесно е, че ви видях — вас двамата… — обърнах се и към Плат, включвайки и него в казаното. — Иска ми се само да се бяхме видели при по-радостни обстоятелства.

— Ще останеш ли за вечеря?

— Съжалявам — отвърнах, чувствайки се притиснат до стената. — Не мога, не и тази вечер. Но наистина ми се искаше да изтичам догоре за минутка, за да ви видя.

— Но тогава ще дойдеш друг път на вечеря, нали? Или на обяд? Или за да пийнем по нещо? — тя се разсмя. — Както ти предпочиташ.

— Ще дойда на вечеря, обещавам.

Тя ми подаде буза за целувка, както не бе правила никога, когато бях малък, не го правеше дори със собствените си деца.

— Колко прекрасно е да те видя отново тук! — каза тя, взе ръката ми и я притисна към лицето си. — Като в старите времена.

Докато вървяхме към вратата, Плат ме озадачи, правейки опит да се ръкува с мен по някакъв странен начин — беше донякъде като таен гангстерски знак или условно ръкостискане на представител на някакво братство, или дори знак от жестомимичната азбука — не знаех как да реагирам. В объркването си отдръпнах ръка и — като не можах да се сетя за нещо друго — свих юмрук, удряйки го в неговия, което ме накара да се почувствам глупаво.

— Е, това е. Радвам се, че се срещнахме — казах аз в настъпилото неловко мълчание. — Обади ми се.

— За вечерята ли? О, да. Вероятно ще вечеряме у дома, ако не възразяваш. Мама наистина не обича да излиза често — той пъхна ръце в джобовете на сакото си. А после ме стъписа с думите: — Напоследък се виждам често с твоя стар приятел Кейбъл. Ще му бъде интересно да научи, че сме се виждали.

— Том Кейбъл? — разсмях се невярващо, макар да нямах особен повод за смях; лошият спомен от временното ни отстраняване от училище и от начина, по който той ме отсвири след смъртта на майка ми още ме смущаваше. — Значи се виждате? — продължих, когато Плат не реагира. — Не съм се сещал за него от години.

Плат се подсмихна.

— Признавам си, навремето ми се струваше странно, че приятелите на това момче биха проявили интерес към сополанко като Анди — каза той тихо, облегнат на вратата. — Не че ми пукаше. Бог ми е свидетел, Анди имаше нужда от човек, който да го заведе някъде да се надруса или нещо подобно.

Анди Сопола. Андроид. Пъпчивец. Посерко.

— Не връзваш ли? — продължи небрежно Плат, забелязал недоумяващия ми поглед. — А пък аз си мислех, че и ти си в играта. Навремето Кейбъл със сигурност се друсаше яко.

— Трябва да е било, след като аз заминах.

— Е, може би — не бях убеден, че ми харесва начинът, по който ме гледаше Плат. — Мама със сигурност те имаше за света вода ненапита, но аз знаех, че сте приятелчета с Кейбъл. А Кейбъл беше малък крадец — той се изсмя рязко, и на мен ми се стори, че с този звук се връща старият, неприятен Плат. — Бях казал на Китси и Тоди да заключват стаите си, докато си у нас, за да не откраднеш нещо.

— Значи затова е била цялата история? — от години не се бях сещал за случая с касичката на Китси.

— Ами… такава беше работата с Кейбъл… — той вдигна очи към тавана. — Разбираш ли, по едно време излизах със сестрата на Том, Джоуи, мили Боже, и тя беше една беля…

— Да — спомнях си отлично Джоуи Кейбъл — шестнайсетгодишна, с големи цици — как се отриваше в мен, дванайсетгодишното хлапе, в коридора в къщата им в Хамптънс, облечена само с миниатюрна тениска и оскъдни бикини.

— Джо Мърлата! Леле, какъв задник имаше! Помниш ли как се разкарваше гола около джакузито? Та така, говорехме за Кейбъл. В клуба на татко в Хамптънс го бяха спипали да се рови из шкафчетата в мъжката съблекалня — не е бил на повече от дванайсет-тринайсет години. Та значи е било, след като ти замина, а?

— Така трябва да е.

— Такива неща са се случвали в няколко клуба там. Разбираш ли, когато е имало големи турнири, такива неща — той се промъквал в съблекалните и крадял каквото му попадне. После, май вече в колежа — о, по дяволите, в кой колеж беше, не беше Мейдстоун, както и да е — така или иначе, Кейбъл се наел да помага през лятото на бара в клуба, откарвал разни старчета, прекалено къркани, за да шофират, по домовете им. Представителна външност, умее да разговаря — е, ти знаеш. Карал старчетата да му разказват историите си за войната, такива неща. Палел им цигарите, смеел се на вицовете им. Само че понякога се налагало да помогне на някое старче да стигне до вратата и на следващия ден се оказвало, че портфейлът му е изчезнал.

— Е, аз не съм го виждал от години — казах сухо. Не ми харесваше тонът, който бе възприел Плат. — А какво прави сега всъщност?

— Ами… нали ти е ясно. Пак се е захванал със старите си номера. Всъщност се вижда от време на време със сестра ми, макар че аз със сигурност бих прекратил тази история. Така или иначе — той промени леко тона — не искам да те бавя. Да знаеш, очаквам с нетърпение да кажа на Китен и Тоди, че съм те видял — особено на Тод. Беше му направил голямо впечатление, постоянно говореше за теб. Ще бъде в града следващия уикенд и съм сигурен, че ще иска да те види.

Вместо да взема такси, тръгнах пеш, за да проясня мислите си. Беше ведър, влажен пролетен ден, слънчеви лъчи пронизваха на снопове буреносните облаци, наизлезлите от работа чиновници се тълпяха на пешеходните пътеки, но пролетта в Ню Йорк за мен си оставаше сезон, отровен от спомена за смъртта на майка ми, нахлуващо със сезона ехо, кървави петна, свързани с появата на нарцисите и напъпването на дърветата, фина плетеница от халюцинации и ужас („Супер! Жестоко!“, както би казала Ксандра). Новината за Анди ме караше да изпитвам чувството, че някой е включил рентгенов апарат и преобразил всичко наоколо като във фотографски негатив, така че въпреки нарцисите, хората, които разхождаха кучетата и полицаите, надуващи свирките си по кръстовищата, аз виждах наоколо си само смърт: тротоарите гъмжаха от мъртъвци, трупове се изсипваха от автобусите и бързаха след работа към къщи, нищо нямаше да е останало от тях след сто години освен зъбни пломби, пейсмейкъри и може би по някой парцал или някоя кост тук-там.

Главата ми не можеше да го побере. Милион пъти се бях канил да се обадя на Анди и единствено притеснението ме възпираше; вярно беше, че не поддържах връзки с хора от старото училище, но все пак се случваше да срещна някого, някогашната ни съученичка Мартина Лихтблау (с която имах кратка и неудовлетворителна връзка предната година, бях спал с нея само три пъти — любихме се крадешком, на някакъв сгъваем диван) — Мартина Лихтблау го бе споменала, Анди сега е в Масачузетс, виждате ли се още с Анди, о да, същият страховит зубър, само че сега го прави толкова демонстративно, че изглежда, как да кажа, ретро и шик. Представяш ли си, стъклата на очилата му са дебели като стъклото на бутилките от кока-кола — ходи с оранжеви кадифени панталони и си подстригва косата така, че прилича на шлема на Дарт Вейдър.

„Уау, Анди“, мислех си, поклащайки с обич глава, пресягайки се над голото рамо на Мартина, за да взема една от цигарите й. Тогава си бях казал, че би било много хубаво да се видя с него — жалко, че не беше в Ню Йорк — и че може би ще му се обадя по време на ваканцията, когато си е у дома.

Само че не го направих. Не бях във Фейсбук заради параноята си, а и рядко поглеждах вестник, но все пак не можех да разбера как така не съм научил — но пък през последните седмици толкова се тревожех за магазина, че не можех да мисля почти за нищо друго. Не че имахме финансови проблеми — напоследък парите идваха при нас наистина удивително бързо, печелехме толкова, че Хоуби, приписвайки на мен заслугата за спасението си (преди това се беше озовал на ръба на фалита), бе настоял да му стана партньор, което никак не ми се искаше предвид обстоятелствата. Но усилията ми да го разубедя само затвърдиха убеждението му, че трябва да си делим печалбата; колкото повече се опитвах да не обръщам внимание на предложенията му, толкова по-настоятелен ставаше той; с типичното си великодушие приписваше нежеланието ми на „скромност“, въпреки че аз всъщност се опасявах да не би партньорското ми участие да хвърли официална светлина върху някои неофициални сделки в магазина събития, които биха потресли горкия Хоуби до подметките на обувките му „Джон Лоб“141, стига да знаеше. А той не знаеше. Защото аз бях продал съзнателно фалшификат на един клиент, клиентът беше разбрал и сега вдигаше скандали.

Нямах нищо против да върна парите — всъщност единствената възможност беше да откупя обратно стоката на загуба. В миналото този ход винаги ми беше вършил работа. Продавах силно променени или направо сглобени наново мебели като оригинали: ако — напуснал сумрака в „Хобарт и Блакуел“ — колекционерът забележеше у дома нещо нередно („винаги си носи джобно фенерче“, беше ме посъветвал Хоуби навремето, в началото на играта; „това, че в повечето антикварни магазини е толкова тъмно, не е случайно“), тогава аз — разстроен от недоразумението, но непоклатим в убеждението си, че предметът е автентичен — благородно предлагах да го купя обратно на цена, с десет процента по-висока от онази, която бе платил колекционерът, при условията на обикновена продажба. Така се представях като почтен човек, уверен в качествата на предлаганата от мен стока и готов да предприема и абсурдното, само и само за да бъдат доволни клиентите, и нерядко клиентът омекваше и задържаше покупката. Но в три-четири случая някои по-недоверчиви колекционери приеха предложението ми: онова, което колекционерът не съзнаваше, че фалшификатът — преминавайки от неговите ръце обратно в моите, на цена, която би трябвало да съответства донякъде на реалната му стойност — така получаваше доказателство за автентичност. Озовеше ли се отново в ръцете ми, аз вече имах документ, с който можех да докажа, че предметът е бил част от прочутата колекция на Еди-кого си. Независимо от сумата, която доплащах, купувайки обратно фалшификата от господин Еди-кой си (в идеалния случай актьор или моден дизайнер, заел се с колекциониране на старинни вещи като хоби — макар това да не означаваше, че е действително много именит колекционер), можех после да го продам на цена, приблизително два пъти по-висока от онази, на която го бях купил повторно, на някой дръвник от Уол Стрийт, който не можеше да различи „чипъндейл“ от „Етан Алан“, но беше повече от очарован да получи „официалната документация“, доказваща, че неговото писалище, дело на Дънкан Файф, или нещо подобно, преди това е било част от колекцията на господин Еди-кой си, именития филантроп/дизайнер/звезда на Бродуей… попълнете празните места.

Досега тази система бе функционирала. Само че този път господин Еди-кой си — в случая един превзет педал от горната част на Ийст Сайд, на име Лушъс Рийв — отказваше да захапе стръвта. Безпокояха ме две неща — той явно смяташе, че а/ е бил измамен съзнателно (което беше истина) и б/ че Хоуби е замесен в тази история и че дори именно той е скроил измамата, което не би могло да бъде по-далеч от истината. Когато се бях опитал да спася положението, настоявайки, че грешката е изцяло моя — покашляне, наистина, сър, грешите, като казвате това за Хоуби, аз действително съм съвсем нов в бизнеса и се надявам да не останете с лошо впечатление от мен, работата му е с такова високо качество, че подобни обърквания са разбираеми, не мислите ли? — господин Рийв („Наричайте ме Лушъс“), елегантен субект с неясна възраст и професия, остана неумолим.

— Следователно не отричате, че това е дело на Джеймс Хобарт? — каза той по време на изнервящия обяд в „Харвард Клъб“, облягайки се назад с лукаво изражение и плъзгайки пръст по ръба на чашата си с газирана вода.

— Вижте… — осъзнах, че съм допуснал тактическа грешка, приемайки да се срещна с него на негова територия, тук, където той познаваше сервитьорите, и даваше поръчки, драскайки на бележника си, където нямаше как да проявя щедрост и да му предложа да опита това или онова.

— И че той съзнателно е свалил този резбован феникс от работа на Томас Афлек, от… да, да, уверен съм, че е на Афлек, или най-малко на някой от филаделфийските майстори, и че го е прикрепил върху този действително старинен, но иначе напълно незабележителен скрин от същия период? Нали говорим за един и същ предмет?

— Моля ви, ако само приемете да… — седяхме на маса до прозореца, слънцето грееше право в очите ми, потях се, бях притеснен…

— Как тогава можете да твърдите, че не става дума за умишлена измама? От негова и от ваша страна?

— Вижте какво… — сервитьорът се навърташе наоколо, искаше ми се той да се махне — грешката е моя. Както вече казах. И ви предложих да откупя скрина обратно, на по-висока цена, така че всъщност не разбирам какво друго искате от мен.

Но независимо от привидната ми невъзмутимост, целият се тресях от тревога, тревога, която не се разсейваше, поради факта, че оттогава бяха минали дванайсет дни, а Лушъс Рийв все още не беше осребрил чека, който бях му дал — бях проверил в банката точно преди да срещна Плат.

Не знаех какво иска Лушъс Рийв. През целия си живот, откакто се занимаваше с тази работа, Хоуби бе произвеждал тези силно променени мебели, ползвайки части от други („подменените деца“, както ги наричаше той); складът в Бруклин Нейви Ярд беше претъпкан от такива вещи с дати на етикетите отпреди трийсет и повече години. Първият път, когато отидох там сам и се заех да се поровя сериозно, открих с удивление мебели, които изглеждаха като истински „хепълуайт“, истински „шератън“, същинска пещера на Али Баба, преливаща от съкровища — „О, Божичко, не, не“ беше казал Хоуби, чувах гласа му през пукота на мобилната връзка — складът беше като бункер, вътре нямаше телефонна връзка, бях излязъл навън, на ветровития док, за да говоря с Хоуби, притиснал пръст в другото си ухо — „вярвай ми, ако бяха автентични, отдавна щях да съм се свързал с отдела за американски мебели в «Кристис»…“

Бях се възхищавал на „подменените деца“ на Хоуби в продължение на години и дори му бях помагал да създаде част от тях, но шокът, че някои от тях, които не бях виждал преди, бяха успели да ме заблудят, ме накара да се „отдам на безумни предположения“ (за да употребя една любима негова фраза). Често се случваше в магазина да попадне старинна мебел с музейна стойност, но прекалено повредена и разнебитена, за да можем да я спасим; за Хоуби, който страдаше за тези унищожени останки като за гладни деца или измъчвани котки, беше въпрос на чест да спаси онова, което можеше да бъде спасено (две орнаментирани колонки оттук, два фино струговани крака оттам) и после, с таланта си на майстор-дърводелец да ги пресъчетае в красиви, млади чудовища на Франкенщайн, понякога откровено причудливи, но понякога и напълно достоверни образци на работата в даден период, почти неразличими от оригиналите.

Киселини, бои, златен лак за импрегниране и боя от сажди, восък, прах и пясък. Стари пирони, оставени да ръждясат в солена вода. Азотна киселина по ново орехово дърво. Жлебовете на чекмеджетата — търкани с гласпапир, няколко седмици под ултравиолетовата лампа, достатъчни да състарят ново дърво със сто години. От пет унищожени стола „хепълуайт“ от гарнитура за трапезария той беше способен да създаде солидна и на вид напълно автентична гарнитура от осем стола, разделяйки на части оригиналите, копирайки някои части (като ползваше дърво от други повредени мебели от същия период) и сглобявайки ги отчасти от оригинални, отчасти от нови елементи. („Крак на стол…“, казваше той, плъзгайки пръст по крака, „за тях е типично да са изподраскани и ожулени в долната част — дори ако ползваш старо дърво, трябва да обработиш с верига долната част на новоиздяланите крака, ако искаш да не се отличават от другите… много, много леко, не казвам да ги удряш с все сила… освен това белезите си имат много характерно разположение, по предните крака обикновено има повече следи, отколкото по задните, виждаш ли?“). Бях го виждал да превръща оригиналното дърво на бюфет от осемнайсети век, буквално нацепен на късове, в маса, която можеше да е излязла изпод ръката на самия Дънкан Файф. („Дали става?“ попита неуверено Хоуби, отстъпвайки назад, явно несъзнаващ чудото, което бе сътворил.) Или — какъвто беше случаят със скрина „чипъндейл“ на Лушъс Рийв — една обикновена мебел, попаднала в ръцете му, с помощта на орнамент, спасен от някоя великолепна останка от същия период, можеше да се превърне във вещ, неразличаваща се по нищо от шедьовър.

Един по-практичен и безскрупулен човек би се възползвал целенасочено от дарбата си и би натрупал състояние от нея (или, за да се възползвам от неоспоримото твърдение на Гриша, „щеше да я шиба като проститутка, дето взема пет хиляди долара“). Но доколкото ми беше известно, на Хоуби никога не му бе минавало през ума да продава „подменените деца“ като оригинали, или дори изобщо да ги продава; а тъй като не проявяваше абсолютно никакъв интерес към онова, което се случваше в магазина, аз разполагах със значителна свобода и можех да се заема със задачата да печеля пари, за да плащам сметките. Само с един диван „шератън“ и един комплект столове с „облегалки от панделки“142, които продадох на цени, обичайни за „Израел Сак“143 на доверчивата млада съпруга на един калифорнийски банкер, бях успял да изплатя данъчни задължения за къщата в размер на стотици хиляди. С още една гарнитура за трапезария и малко канапе „шератън“ — продадени на клиент, който живееше извън Ню Йорк и би трябвало да е по-ориентиран, но беше заслепен от безупречната търговска репутация на Хоуби и Уелти — отървах магазина от дългове.

— Много удобно е, нали — каза любезно Лушъс Рийв, — това, че той оставя магазина изцяло във ваши ръце? Че притежава работилница, в която произвежда тези фалшификати, но си измива ръцете, когато нещата опират до пласирането им и го оставя на вас?

— Имате офертата ми. Нямам намерение да седя тук и да слушам всичко това.

— Защо тогава продължавате да седите?

Нито за миг не се съмнявах, че Хоуби ще бъде удивен, ако научи, че продавам неговите „подменени деца“ като оригинали. Като начало, много от творбите му, в които бе влагал повече творческа фантазия, бяха пълни с малки неточности, бих казал дори „вградени шеги“, пък и когато ги изработваше, не беше толкова придирчив към материалите, както би бил един сериозен производител на фалшификати. Но аз бях установил, че дори относително опитни купувачи се поддават изключително лесно на заблуда, ако предлагаш стоката на цена, с двайсетина процента по-ниска от обичайната за оригинал. Хората обичаха да си мислят, че са сключили изгодна сделка. В четири от пет случая погледът им просто подминаваше онова, което те не желаеха да видят. Знаех как да привлека вниманието на купувачите към изключителните детайли на някоя мебел — ръчно рязаният фурнир, фината патина, почетните белези, да плъзгам пръст по елегантната корнизна извивка (която самият Хогарт144 бе нарекъл „линия на красотата“), за да отклоня погледите им от преработените части на гърба, където на силна светлина биха могли да забележат, че шарките не съвпадат идеално. Пропусках да предложа на клиентите да погледнат избраната вещ и отдолу, нещо, което Хоуби — винаги готов да поучава, подкопавайки фатално собствените си интереси — правеше с готовност. Но за в случай, че все пак някой решеше да погледне, правех необходимото подът наоколо да е много, много мръсен, а джобното фенерче, с което разполагах, да свети с много, много слаба светлина. В Ню Йорк имаше много хора с много пари, а и немалко притиснати от срокове специалисти по вътрешно обзавеждане, които, ако им покажех снимка на някаква подобна мебел в каталога на аукционна къща, с радост подкрепяха покупката на цена, която в техните очи беше ниска, особено като се има предвид, че харчеха чужди пари. Друг трик — предназначен да примами различен тип клиенти, по-опитни — беше да заровя въпросната вещ в дъното на магазина, да насоча срещу нея прахосмукачката на обратна тяга (незабавно състаряване!) и да оставя любопитния клиент да си я изрови сам: виж само, под всички тези прашни боклуци — истински диван „шератън“! С този тип многознайници — които скубех с особено удоволствие — номерът беше да се правя на глупак, да изглеждам отегчен, да не вдигам нос от книгата си, да се държа така, като че ли не съм наясно какво имам в магазина и да ги оставя да мислят, че те оскубват мен: въпреки че ръцете им трепереха от възбуда и само се преструваха, че не бързат, а хукваха към банката, за да изтеглят солидна сума. Ако клиентът беше важна особа, или пък приятел на Хоуби, винаги можех да кажа, че предметът не се продава. Рязкото „не се продава“ беше добро начало за преговори и с непознати, тъй като тази реплика не само тласкаше онзи тип купувачи, които търсех, да се стремят още по-настоятелно към бърза сделка и да плащат в брой, но и ми даваше възможност да прекъсна преговорите по средата, ако нещо се объркаше. Сценарият можеше да се провали най-лесно от някоя неочаквана поява на Хоуби, решил да се качи горе в неподходящ момент. Появата на госпожа ДеФрийс в магазина в неподходящ момент също можеше да предизвика (и беше предизвиквала) провал — в един случай ми се беше наложило да прекъсна разговора точно в момента, когато почти бях уредил продажбата, за голямо раздразнение на съпругата на един филмов режисьор, на която й омръзна да чака, излезе от магазина и така и не се върна. Повечето „скалъпвания“ на Хоуби не бяха забележими с просто око, а само при оглед на ултравиолетова светлина или лабораторен анализ; и макар че при него идваха много сериозни колекционери, посещаваха ни и немалко хора, които например никога не биха се досетили, че в епохата на кралица Ан никога не е произвеждано такова нещо като огледало в цял ръст на самостоятелна стойка. Но ако някой проявеше достатъчно съобразителност и откриеше някоя неточност — да кажем, анахронизъм в обработката или използвания вид дърво, нетипични за производителя или епохата — веднъж-дваж се бях осмелявал да замажа с лъжа дори това: твърдейки, че тази вещ е произведена по специална поръчка и всъщност това я прави дори още по-скъпа от обичайния артикул.

Развълнуван и измъчван от тревоги, бях влязъл почти несъзнателно в парка и вървях по алеята към езерото, където двамата с Анди, докато бяхме още в началното училище, бяхме седели в дългите си якета през не един зимен следобед, очаквайки майка ми да дойде и да ни заведе в зоологическата градина или на кино — мястото на рандевуто, седемнайсет часа нула-нула! Но за съжаление напоследък все по-често се озовавах тук в очакване на Джеръм, който работеше като куриер на колело и ми продаваше дрога. Хапчетата, които бях откраднал преди толкова години от Ксандра, ме бяха тласнали по лош път: всякакви видове, „окси“, „рокси“145, морфин и „Дилаудид“146, когато успеех да се добера до нещо такова, купувах ги от години по улиците; през последните няколко месеца успявах да поддържам (в повечето случаи) равномерна схема на употребата — един ден вземах, един ден — не (макар че и в деня без дрога вземах също една доза, съвсем малко, колкото да не ми призлява) и въпреки че днешният ден по програма беше ден без дрога, започвах да се чувствам все по-зле, ефектът на водката, изпита с Плат, започваше да се изпарява и макар да знаех отлично, че не нося нищо със себе си, непрекъснато се опипвах от горе до долу, ръцете ми неволно постоянно се плъзгаха по палтото ми и в джобовете на сакото.

В колежа нямах никакви паметни и забележителни постижения. Годините, прекарани във Вегас, ме бяха направили негоден за каквато и да било упорита работа; и когато най-сетне завърших, на двайсет и една години (за шест, вместо за четири години, както беше по програма), си тръгнах от колежа без никакви високи оценки. „Честно казано, не виждам в дипломата ти нещо, което би ти позволило да кандидатстваш за магистратура“, беше казала научната ми ръководителка. „Особено като се вземе предвид, че ще трябва със сигурност да разчиташ и на финансова подкрепа.“

Но това не ме безпокоеше; аз знаех с какво искам да се занимавам. Кариерата ми на търговец бе започнала, когато бях седемнайсетгодишен и случайно се озовах на горния етаж в един от редките следобеди, когато Хоуби беше решил да отвори магазина. По онова време бях започнал да опознавам паричните затруднения на Хоуби; Гриша беше повече от прав, когато говореше за тежките последици, до които щеше да доведе склонността на Хоуби да трупа стока, без да я продава. („Ще си стои долу, ще боядисва и ще дялка дори и в деня, когато дойдат да залепят на вратата обява, че къщата се продава за дългове.“) Но независимо пликовете с писма от данъчните служби, които бяха започнали да се трупат сред каталозите от „Кристис“ и старите концертни програми на масичката в антрето („Съобщение за неплатени задължения“, „Повторно напомняне за дължими суми“, „Второ напомняне за неплатени задължения“), нищо не можеше да накара Хоуби да държи магазина отворен в продължение на повече от половин час, освен ако не се случеше по това време да се отбие някой приятел; а когато приятелите му станеха да си вървят, той често дори пропъждаше хора, влезли с намерение да купуват, и заключваше магазина. Почти винаги, когато се прибирах у дома, заварвах табелката „затворено“ на вратата на магазина, а пред витрините стояха хора и надничаха вътре. Най-лошо от всичко беше, че ако все пак събереше сили да отвори магазина, той имаше навик да отива някъде за чаша чай, оставяйки доверчиво вратата отворена, без да има някой на касата; и макар че Майк, който му носеше стока, бе проявил предвидливостта да заключи витрините със сребърни и златни предмети, немалко керамика и кристал бяха изчезнали, дори аз самият бях слязъл случайно в магазина един ден, откривайки там една стройна, спортно облечена майка с дете, която сякаш тъкмо се прибираше от занимания с „пилатес“, да пъха небрежно в чантата си едно преспапие.

— Струва осемстотин и петдесет долара — казах, а когато чу гласа ми, тя застина на място и вдигна ужасено очи. Всъщност струваше само двеста и петдесет, но тя ми подаде безропотно кредитната си карта и ме остави да регистрирам покупката — вероятно първата изгодна сделка в този магазин след смъртта на Уелти; защото приятелите на Хоуби (които бяха и основните му клиенти) съзнаваха отлично, че можеха да го убедят да им продава стоката си, снижавайки престъпно много и без това прекалено ниските цени. Майк, който понякога помагаше и в магазина, вдигаше цените безразборно, отказваше да се пазари и съответно не успяваше да продаде почти нищо.

— Добре си се справил! — каза Хоуби, примигвайки доволно в светлината на работната си лампа, когато слязох долу и му казах за голямата продажба (на сребърен чайник в моята версия; не ми се искаше да излезе, че направо съм обрал жената, освен това знаех, че той не проявява интерес към онова, което наричаше „дреболиите“ — след като се бях ровил дълго в книги за антикварни предмети, бях установил, че именно те представляват голяма част от инвентара на магазина). — Съобразително хлапе. Уелти щеше да се привърже към теб като към бебе, подхвърлено на прага ни, ха! Да проявиш интерес към среброто му!

Оттогава развих навика в следобедите, когато Хоуби имаше някакво занимание в работилницата, да седя с учебниците си на горния етаж. Първоначално беше просто забавление — забавления, чиято липса се забелязваше болезнено в безрадостния ми студентски живот, разнообразяван единствено от пиене на кафе в салона и лекции за Валтер Бенямин. През годините след смъртта на Уелти магазинът „Хобарт и Блакуел“ явно си бе спечелил репутация на лесна мишена за крадци; и насладата да спипвам тези елегантни тарикати и крадци на дребно, и да им измъквам големи суми ми приличаше на нещо като някогашното ни крадене, но с обратен знак.

Но бях научил и един урок: урок, който се просмукваше постепенно в мен, и се отнасяше до най-голямата истина, залегнала в основата на този бизнес. Това беше тайната, която никой не споделяше, онова, което човек трябваше да научи сам: а именно, че в антикварната търговия не съществуваше такова нещо като „коректна“ цена. Обективната стойност — цената, споменавана в каталозите — нямаше никакво значение. Ако се появеше наивен клиент с пари в ръка (каквито бяха повечето), нямаше значение какво пишеше в книгите, какво казваха експертите, за колко са били продадени наскоро подобни предмети в „Кристис“. Предметът — който и да беше той — струваше толкова, колкото можеше да измъкнеш от купувача.

Предвид това аз бях започнал да обикалям магазина и да свалям някои етикети (така посетителите щяха да бъдат принудени да ме заговарят, за да питат за цената) и да променям цената на други — не на всички, само на някои. Номерът, както бях успял да се убедя по пътя на пробата и грешката, беше да оставя поне четвърт от цените ниски и да вдигна останалите, понякога дори с четиристотин-петстотин процента. През годините, в които цените в магазина бяха оставали неестествено ниски, се беше изградила вярна клиентела; съхранявайки четвърт от цените все така ниски, не рискувахме да изгубим предаността на тези клиента и ни гарантираха, че хората, търсещи изгодна покупка, все още можеха да я направят при нас, ако се поогледаха. По силата на някаква объркана алхимия задържането на ниски цени на около четвърт от стоката придаваше основателност и на раздутите цени: кой знае защо, някои хора бяха по-склонни да извадят хиляда и петстотин долара за чайник от майсенски порцелан, ако той беше поставен до някой по-обикновен, но подобен на него чайник, продаван за няколкостотин долара — прекалено ниска, но все пак коректна цена.

Така започна всичко; и така „Хобарт и Блакуел“, след като бе кретал години наред, започна да работи на печалба под зоркото ми ръководство. Но не ме интересуваха единствено парите. Харесваше ми и играта. Бях установил, че за разлика от Хоуби — който се водеше от погрешното предположение, че всеки, който влезеше в магазина му, чувстваше също като него обаянието на старинните мебели, като изключително добросъвестно изтъкваше дефектите и добрите страни на всяка вещ — аз притежавам точно обратното умение: да обгръщам предмета в озадачаваща тайнственост, способността да говоря за некачествена стока така, че клиентът да пожелае да я притежава. Когато продавах някоя вещ, заемайки се с възхвалата й (за разлика от случаите, когато просто си седях и оставях непредпазливия клиент да влезе в заложения от мен капан), за мен играта се състоеше в това да оценя правилно клиента и да предположа как биха искали те да ги виждам — не ме интересуваше толкова какви бяха всъщност (специалист по вътрешно обзавеждане с претенции на познавач? домакиня от Ню Джърси? притеснителен хомосексуален мъж?), колкото какви биха искали да бъдат. И на най-високите етажи образът се постигаше с помощта на дим и огледала; всеки обзавеждаше своята сцена. Номерът беше да се обръщаш към пожелателния образ, който те виждаха във въображението си — познавачът, бонвиванът с изискан вкус, а не към неуверения човек, който всъщност стоеше пред теб. За предпочитане беше да не се припира, да не се действа прекалено директно. Скоро се научих точно как да се обличам (на границата между консерватизма и демонстративната елегантност) и как да се справям с претенциозни и непретенциозни клиенти, променяйки пропорциите на учтивостта и безразличието; предполагайки наличие на познания и у едните, и у другите, винаги готов да полаская, да изгубя интерес или да се откажа точно в подходящия момент.

И все пак, с този Лушъс Рийв се бях издънил зле. Не можех да разбера какво иска. Всъщност той така неумолимо пренебрегваше извиненията ми и насочваше гнева си изцяло към Хоуби, че започвах да се питам дали не съм се натъкнал на някаква стара обида или омраза. Не ми се искаше да разкривам картите си пред Хоуби, споменавайки името на Рийв, пък и кой би могъл да има зъб на Хоуби, най-добронамерения и най-безкористния сред хората? Ровенето в интернет не ми помогна да науча за Лушъс Рийв нищо повече, имаше само няколко нищо незначещи споменавания в сайтовете със светски клюки, не участваше в никакви клубове на завършилите „Харвард“ — съществуваше само адресът му в една прилична част на Пето Авеню. По нищо не личеше да има семейство, отникъде не можеше да се разбере какво работи и как се издържа. Беше глупаво от моя страна да му издам чек — бях проявил алчност; мислех за намерението си да изградя документална история на скрина, въпреки че на този етап дори плик с пари, поставен дискретно под някоя салфетка и побутнат към него, не би ми гарантирал, че той ще престане да се занимава с този въпрос.

Стоях, забил юмруци в джобовете на палтото си, очилата ми се бяха замъглили от пролетната влага, а аз се взирах потиснато в калните води на езерото: имаше няколко невзрачни кафяви патици, найлонови пликчета се полюшваха във водата между тръстиките.

На повечето пейки имаше табелки с имената на хората, дарили пари за поставянето им — в памет на госпожа Рут Клайн и така нататък, но от всички табелки само табелката на пейката на майка ми, на нашето „място на рандевуто“, носеше по-различно и приветливо послание, дадено от анонимния дарител: „За многото възможности“. Това била Нейната Пейка още преди аз да се родя: в дните, когато била новопристигнала в града, седяла тук с книга през свободните си следобеди, минавала без обяд, когато парите отивали, за да си плати входа в Музея на модерното изкуство или за билет за някоя прожекция в кино „Парис“147. По-нататък, отвъд езерото, там, където алеята ставаше пуста и потъваше в сенки, се намираше онази неподдържана, самотна част на парка, където ние с Анди разпиляхме пепелта й. Анди беше онзи, който ме убеди да се промъкнем там и да я разпилеем, напук на забраните, нещо повече, да я разпилеем тъкмо на това място:

— Божичко — каза Хоуби, след като се бе взрял внимателно в мен в светлината на лампите. — Бял си като платно. Да не се разболяваш?

— Ами… — той тъкмо излизаше, с палто в ръка; зад него стояха господин и госпожа Фоугъл, закопчани догоре и с отровни усмивки. Отношенията ми със семейство Фоугъл („лешоядите“, както ги наричаше Гриша) бяха охладнели значително, откакто поех в свои ръце магазина; тъй като не забравях многото антики, които те практически бяха откраднали от Хоуби, аз сега лепвах по-висока цена на всяка вещ, ако имах дори най-слаби подозрения, че те биха могли да проявят интерес към нея; и въпреки че госпожа Фоугъл — която не беше глупава — бе започнала да телефонира направо на Хоуби, аз обикновено успявах да осуетя намеренията й — по най-различни начини, един от които беше да кажа на Хоуби, че вече съм продал въпросната вещ, но в разсеяността си съм забравил да й сложа надпис „продадено“.

— Ял ли си? — с присъщите си кротка разсеяност и мъглява представа за околния свят Хоуби не бе престанал да си въобразява, че аз и семейство Фоугъл сме все така свързани от дълбоко взаимно уважение. — Тъкмо се каним да отидем тук, наблизо, на вечеря. Хайде, ела с нас, искаш ли?

— Не, благодаря — отвърнах, виждайки пронизващия поглед на госпожа Фоугъл, насочен към мен, студената й, лицемерна усмивка, очите — като късчета ахат в безизразното й лице на застаряваща доячка. Обикновено ми доставяше удоволствие да пристъпя напред и да отвърна невъзмутимо на усмивката й — но сега, под неприветливата светлина в коридора, се чувствах изсмукан, избиваше ме студена пот, като че ли по някакъв начин бях изгубил позиции. — Мисля… ъъ, че ще вечерям вкъщи днес, благодаря.

— Не си ли добре? — попита със сладникав тон господин Фоугъл — оплешивяващ банкер от Средния запад, с очила със стъкла без рамки, спретнат в двуредното си палто — лош късмет, ако се случи да е ваш банкер и закъснеете с вноската за ипотеката. — Колко жалко!

— Чудесно беше да се видим — каза госпожа Фоугъл, пристъпи напред и постави пълничката си ръка върху ръкава ми. — Сигурно ти е било приятно, че Пипа ви беше на гости? Иска ми се да я бях видяла, но тя беше толкова заета с приятеля си. Какво ще кажете за него… как се казваше той? — тя се обърна отново към Хоуби. — Елиът?

— Евърет — отвърна Хоуби с неутрален тон. — Добро момче.

— Да — казах аз и се обърнах, смъквайки палтото от раменете си. Появата на Пипа, направо от самолета от Лондон, заедно с въпросния „Евърет“, ми бе причинила един от най-тежките шокове през живота ми. Броях дните, часовете, тресеше ме от възбуда, не можех да спя, не можех да се възпра да не поглеждам часовника си всеки пет минути. Когато чух звънеца, скочих и буквално хукнах да отворя широко вратата — за да я видя на прага, хванала за ръка някакъв жалък англичанин?

— А той с какво се занимава? И той ли е музикант?

— Всъщност се занимава с музикални библиотеки — каза Хоуби.

— Не ми е ясно какво означава това в наши дни, с компютрите и така нататък.

— О, аз съм убедена, че Тио е напълно наясно с тези неща — каза госпожа Фоугъл.

— Не, всъщност не.

— Кибер-библиотекар? — каза господин Фоугъл, и се изкиска необичайно високо и весело. После се обърна към мен: — Вярно ли е това, което се говори, че в наши дни младите хора могат да завършат образованието си, без да са стъпили дори веднъж в библиотека?

— Не бих могъл да знам.

„Музикални библиотеки!“ Наложило ми се беше да повикам на помощ и последната капчица самообладание, с която разполагах, за да запазя лицето си безизразно (чувствайки как се разпадам отвътре, съзнавайки, че това е краят), да поема влажната ръка на англичанина — „Здравей, Евърет“, „Ти трябва да си Тио, толкова много съм чувал за теб“, дрън, дрън, дрън — докато стоях застинал на прага, като пронизан с щик янки, взиращ се в човека, който го е убил. Беше слабо, ококорено, подвижно момче, наивно, кротко, вбесяващо жизнерадостно, носеше джинси и спортна блуза с качулка като тийнейджър; а от бързата усмивка, която ми отправи, когато останахме сами в дневната — сякаш се извиняваше — ми причерня от ярост.

Всеки миг от техния престой беше мъчение за мен. По някакъв начин успях да го изтърпя. Макар че се опитвах да ги избягвам, доколкото ми беше възможно (колкото и да умеех да се преструвам, едва събирах сили да се държа учтиво с него; всичко, свързано с него, розовата му кожа, смутеният му смях, космите, които надничаха изпод маншетите на ризата му, ме изпълваше с желание да скоча и да избия конските му, типично английски зъби; каква ли изненада ще бъде, мислех си, ако старият очилатко изведнъж скочи и го стисне за топките?), все пак, колкото и да се стараех, не можех да стоя настрана от Пипа, навъртах се ненатрапчиво край нея и се мразех за това, дотолкова болезнено ме вълнуваше близостта й: босите й крака на закуска, голите й крака, гласът й. Случайно проблесналата белота под мишниците й, когато смъкваше пуловера си през главата. Мъчителната болка, която ми причиняваше, докосвайки с ръката си ръкава ми. „Здрасти, скъпи. Здравей, мили.“ Изправяше се зад мен, покриваше очите ми с шепи: изненада! Искаше да знае всичко за мен, всичко, което правех, я интересуваше. Сгушваше се до мен на тясното диванче за двама от епохата на кралица Ан, така че краката ни се допираха: о, Господи! Какво чета? Може ли да погледне айпода ми? Откъде имам този фантастичен часовник? Всеки път, когато ми се усмихнеше, имах чувството, че се озовавам в Рая.

И все пак, всеки път, когато измислех някакъв начин да остана насаме с нея, той се появяваше, стъпвайки тежко — туп, туп, туп, с глуповатата си усмивка, прегръщаше я през рамото и разрушаваше всичко. Слушах как си говорят в съседната стая, как избухват в смях: за мен ли говореха? Да обвива с ръка талията й! Да я нарича „Пипе“! Единственият поне донякъде поносим и забавен момент от престоя им беше, когато Попчик — станал особено ревнив по отношение на територията си на стари години — беше скочил съвсем неочаквано и го беше ухапал по пръста. „Божичко!“ Хоуби беше хукнал да търси спирт, Пипа нервничеше, Евърет се опитваше да се прави на невъзмутим, но очевидно беше стреснат: „Да, да, няма спор, голяма работа са кучетата! Обичам кучета! Само че никога не сме имали, защото майка ми е алергична.“ Той бил „бедният роднина“ (изразът беше негов) на една нейна съученичка; майка американка, много братя и сестри, баща, който преподаваше някакво неразбираемо математическо/философско нещо в Кеймбридж; също като нея беше вегетарианец „и почти веган“; за мой ужас се беше оказало, че двамата живеят заедно (!) — той, разбира се, спа в нейната стая по време на престоя им; и цели пет нощи, докато бяха тук, аз бях лежал буден, измъчван от гняв и тъга, наострил уши за всяко прошумоляване на чаршаф, всяка въздишка или шепот, долитащи от съседната стая.

А при това — махнах с ръка на Хоуби и семейство Фоугъл, „пожелавам ви страхотна вечер!“, после им обърнах мрачно гръб — какво бих могъл да очаквам? Вбесяваше ме, измъчваше ме с болка, пронизваща до костите, този неин предпазлив, сърдечен тон, който възприемаше, когато наблизо беше въпросният „Евърет“ — „не“, бях отвърнал, когато ме беше попитала излизам ли с някого, „всъщност не“, въпреки че (факт, който ме изпълваше с мрачна, хладна гордост) всъщност спях с две различни момичета, като нито една от двете не знаеше за другата. Приятелят на едната живееше в друг град, а другата имаше годеник, който й беше омръзнал, тя преглеждаше повикванията му, когато беше в леглото с мен. И двете бяха много хубави, момичето с годеника-рогоносец беше дори истинска красавица — малка Карол Ломбард — но нито една от тях не беше реална за мен; те бяха само заместители на Пипа.

Дразнех се от онова, което изживявах. Глупаво беше да се мотая наоколо „с разбито сърце“ (за съжаление това беше първият израз, който ми идваше на ум), беше лигаво, проява на слабост, достойна за презрение — ооо, тя е в Лондон, тя е с друг, ами иди да купиш вино, чукай Карол Ломбард и я забрави. Но мисълта за Пипа ми причиняваше такива непрестанни страдания, че можех да я забравя толкова, колкото бих могъл да забравя, че страдам от зъбобол. Беше против волята ми, безнадеждно, непреодолимо. Години наред тя беше първото, за което се сещах, когато се събудех, тя се мяркаше в мислите ми, преди да потъна в сън, а през деня мисълта за нея ми се натрапваше упорито, постоянно, винаги съпроводена с болезнено пробождане: колко часа ли беше в Лондон? постоянно събирах и изваждах, изчислявах часови разлики, поддавах се на натрапчивото желание да проверявам на телефона си какво е времето в Лондон, 53 градуса по Фаренхайт, 10:12 часа вечерта, слаб дъжд — застанал на ъгъла на „Гринич“ и Седмо Авеню, до затворената болница „Сейнт Винсънт“, когато пътувах към центъра, за да се видя с моя дилър, какво ли прави Пипа? къде ли е? на задната седалка на някое такси, на вечеря, пие с хора, които не познавам, спи в легло, което никога не съм виждал? Отчаяно ми се искаше да видя снимки от апартамента, в който живееше тя, за да придам малко повече цвят на фантазиите си, но се притеснявах да поискам. Мислех с болка за спалното й бельо, какво ли е, представях си го в тъмни цветове, каквото е обикновено в общежитията, разбъркано, непрано, сенчесто студентско гнездо, виждах как луничавата й, бледа буза се откроява на моравия или кафеникав фон на възглавницата, как английският дъжд почуква по прозореца й. Снимките й по стените в коридора пред спалнята ми — много пъти различна Пипа, на различна възраст — бяха за мен ежедневно мъчение, винаги ново, винаги неочаквано: но колкото и да се опитвах да отклонявам очи от тях, като че ли постоянно поглеждах неволно и я виждах пред себе си, как се смее на шегата на някой друг, как се усмихва на друг, не на мен, винаги нова болка, нов удар, право в сърцето.

Ето какво беше странно: съзнавах, че повечето хора не я възприемат така, както я виждах аз — така погледнато, намираха я за малко странна с неуверената й походка и призрачната й бледност, съчетана с рижата коса. По някаква незнайна, идиотска причина аз винаги се бях ласкал, че съм единственият човек на този свят, който я оценява по достойнство — че тя ще бъде шокирана, трогната и може би дори ще започне сама да приема себе си в изцяло нова светлина, ако узнаеше колко прекрасна е в моите очи. Но това така и не се случи. Съсредоточавах се гневно върху недостатъците й, принуждавах се да разглеждам снимките, на които бе запечатана в по-неизгоден ъгъл или на възраст, когато не е изглеждала чак толкова добре — дълъг носи, хлътнали бузи, очите й (макар и с онзи разбиващ сърцето ми цвят) някак оголени заради почти безцветните мигли — грозновата като Хък Фин. И все пак, всички тези аспекти на вида й я правеха — в моите очи — толкова крехка и различна, че ме вълнуваха до отчаяние. Ако беше някоя красавица, бих могъл да се утешавам с това, че не е в категорията ми; това, че дори когато изглеждаше грозновата, видът й не ми даваше покой и ме вълнуваше, предполагаше любов, по-обвързваща от обикновено физическо привличане, някаква катраненочерна бездна в душата, в която можех да се търкалям и да се самосъжалявам с години.

Защото в най-дълбоката, най-непроменима част от същността ми разумните разсъждения бяха безполезни. Тя беше изчезналото кралство, неосквернената част от мен, която изгубих, когато изгубих майка си. Тя цялата беше обгърната във вихрушка от очарование — от старинните картички за свети Валентин и бродираните китайски жакети, които колекционираше, до мъничките ароматни шишенца, купувани от „Нийлс Ярд Ремедис“148; винаги бе имало нещо блестящо и вълшебно в нейния непознат, далечен живот: Швейцария, кантон Вод, улица „Томбукту“ 23; Бленъм Кресънт W11 2ЕЕ, мебелирани стаи в страни, които не бях виждал никога. Очевидно този Евърет („беден като църковна мишка“ — негов израз) живееше с нейните пари, или по-скоро с парите на чичо Уелти, старата Европа, живееща на гърба на младата Америка, както бях писал в доклада си за Хенри Джеймс през последния семестър в колежа.

Дали не можех да му напиша чек, за да го убедя да я остави на мира? Докато седях сам в магазина през хладните, лениви следобеди, и такава мисъл ми бе минала през ума: „петдесет хиляди, ако изчезнеш още тази вечер, сто, ако обещаеш да не се видиш с нея никога повече“. Беше ясно, че парите бяха проблем за него; докато бяха в Ню Йорк, той постоянно ровеше тревожно в джобовете си, постоянно спираше пред някой банкомат, теглеше по двайсет долара, за Бога.

Беше безнадеждно. Просто нямаше никакъв начин тя да означава толкова за „мистър Музикална библиотека“, колкото означаваше за мен. Ние си принадлежахме; това съдържаше някаква мечта за магическа справедливост, беше неоспоримо; мисълта за нея изпълваше всяко кътче на съзнанието ми със светлина, озаряваше вълшебни, непознати дотогава за мен висини, отваряше пред мен перспективи, които сякаш не можеха да съществуват по друг начин, освен свързани с нея. Слушах отново и отново нейния любим Арво Перт, това за мен беше начин да бъда с нея; достатъчно бе тя само да спомене някой роман, който бе чела наскоро, за да го грабна трескаво, с надеждата да вляза в мислите й, да установя телепатична връзка с нея. Някои предмети, преминали през магазина — пиано „Плейел“; странна, малка, изподраскана руска камея — ми изглеждаха като осезаеми артефакти от един живот, който ние с нея по право би трябвало да водим заедно. Пишех й писма по електронната поща, по трийсет страници, които изтривах, без да съм изпратил, избирайки вместо това математическата формула, на която се бях спрял, за да не изглеждам прекалено глупаво в очите й: моят мейл трябваше да бъде винаги с три реда по-къс от онзи, който бе изпратила тя, тя трябваше да чака винаги с един ден повече, отколкото аз бях чакал за последния й отговор. Понякога, в леглото — докато въздишах, понесен по вълните на дрогирани, еротични мечти — водех с нея дълги, откровени разговори: „ние сме неразделни“, такива сълзливо-сантиментални фрази разменяхме в представите ми, всеки поставил ръка на бузата на другия, „никой не може да застане между нас.“ Също като сталкер, аз съхранявах кичурче коса с цвят на есенен лист, измъкнато от кошчето за боклук, след като тя бе подрязвала бретона си в банята — и, нещо още по-обезпокоително, една непрана блуза, която все още ме опияняваше, защото лъхаше на нейната вегетарианска, ухаеща на сено пот.

Беше безнадеждно. И по-лошо от безнадеждно: унизително. Когато тя идваше на гости, винаги оставях вратата на спалнята си открехната — доста нерафинирана покана. Дори лекото провлачване на крака й (като малката русалка, прекалено ефирна, за да може да ходи по земя) ме подлудяваше. Тя беше златната нишка, която преминаваше през всичко, увеличителното стъкло, придаващо по-голяма сила на красотата, така че целият свят се преобразяваше чрез нея и единствено чрез нея. Два пъти се бях опитал да я целуна: веднъж в едно такси, бях пиян; и веднъж на летището, изпаднал в отчаяние от мисълта, че нямаше да я виждам месеци наред (а кой знае, може би и с години)…

— Извинявай — казах, малко по-късно, отколкото трябваше.

— Няма защо.

— Не, наистина, аз…

— Слушай — отново онази сладка, неопределена усмивка, — всичко е наред. Но скоро ще повикат пътниците за нашия полет (всъщност не беше така), трябва да тръгвам. Грижи се за себе си, нали обещаваш?

„Грижи се за себе си“. Какво, за Бога, намираше тя в този Евърет? Все се опитвах да си представя колко ли скучен съм в нейните очи, щом бе в състояние да предпочете такава безцветна лигня като него пред мен. „Някой ден, когато имаме деца…“ — той го беше казал донякъде на шега, но кръвта ми се бе смразила. Беше точно от онези лузъри, които можеш да си представиш да влачат насам-натам торби с памперси и всякакви бебешки принадлежности… Упреквах се, че не съм бил по-настоятелен с нея, въпреки че в действителност нямаше как да упорствам повече при липсата на дори минимално окуражаване от нейна страна. И без това вече се бях поставил в достатъчно неудобно положение: тактичното поведение на Хоуби, старателно безизразният тон, който поддържаше при всяко споменаване на Пипа. И все пак копнежът ми по нея беше като тежка болест, чиито следи влачиш с години, независимо от убеждението ми, че много скоро ще се отърва от него. Забелязала го беше дори онази крава, госпожа Фоугъл. Не можеше да се твърди, че Пипа ме е подвеждала — напротив; ако имаше някакъв интерес към мен, тя би се прибрала в Ню Йорк, вместо да предпочете да остане в Европа, след като завърши; и все пак, по някаква глупава причина аз все още не можех да избия от главата си спомена за начина, по който ме бе погледнала през онзи ден, когато я посетих за първи път и седнах на ръба на леглото й. Споменът за този следобед през детството ни ме крепеше години наред; вероятно — поболял се от самота след смъртта на майка си — аз се бях вкопчил в това внушение като някакво осиротяло животно; а всъщност — каква подигравка — тя е била дрогирана и не на себе си след травмата в главата, готова да прегърне първия непознат, влязъл в стаята й.

Моите „дражета“, както ги наричаше Джеръм, бяха в една стара метална кутия от тютюн. Стривах върху мраморния плот на скрина малко от запасите си от старомодния оксиконтин, подреждах го в линийки с картата си от „Кристис“ и — свивайки най-новичката банкнота от портфейла си на тръбичка — се привеждах към масичката с овлажнели от нетърпение очи: кота нула, бум, горчив вкус в гърлото и после прилив на облекчение, отпусках се назад на леглото, когато ударът на познатата наслада достигнеше право до сърцето ми: неподправено удоволствие, болезнено ярко, ме отнасяше далеч от несгодите, напомнящи за себе си с тенекиено дрънчене.

Вечерта, когато бях поканен у семейство Барбър, бурният вятър така навяваше дъжда, че едва успях да отворя чадъра си. На Шесто Авеню нямаше никакви таксита, пешеходците, привели глави, вървяха странешком под косо навявания дъжд; във влажната, задушна, подобна на бункер спирка на метрото от циментовия таван монотонно капеше вода.

Когато излязох от метрото, по Лексингтън Авеню нямаше жива душа, усещах ледените убождания на танцуващите дъждовни капки, отскачащи от тротоарите, вървейки под плющящия дъжд, който сякаш усилваше уличните шумове. Таксита префучаваха покрай мен, разплисквайки шумно водата. Малко след станцията на метрото се шмугнах в един покрит пазар, за да купя цветя — лилии, три букета, защото един ми се стори прекалено малко; в мъничкото, силно затоплено магазинче ароматът им ме блъсна неприятно и едва когато плащах на касата, разбрах защо: мирисът им имаше онази болезнена, нездрава сладост, която помнех от възпоменателната служба за майка ми. Когато излязох и, привел глава, затичах по наводнения тротоар — чорапите ми жвакаха в обувките, студеният дъжд шибаше лицето ми — вече съжалявах, че съм ги купил и едва не ги хвърлих в някое кошче за боклук, само че поривите на дъжда бяха толкова мощни, че не можах да се принудя да спра дори за миг и продължих да тичам напред.

Стоях в антрето — косата ми беше залепнала за черепа, предполагаемо непромокаемият шлифер беше вир-вода, като че ли го бях накиснал в някоя вана — когато вратата се отвори внезапно и на прага застана едро момче с открито лице, с вид на колежанин, в което след миг-два разпознах Тоди. Още преди да започна да се извинявам за водата, която течеше от мен, той ме прегърна силно и ме потупа по гърба.

— О, Божичко — говореше той, докато вървеше пред мен към дневната. — Нека взема шлифера ти — и цветята, мама много ще им се зарадва. Страхотно е, че се виждаме отново. Колко време мина?

Беше по-едър и по-як от Плат, с не много барбъровски, по-тъмен оттенък на косата, жълта като боядисан картон, и съвсем не-барбъровска усмивка, открита, лишена от всякаква ирония.

— Е… — сърдечността му, която сякаш предполагаше наличието на някаква щастлива някогашна близост, несъществувала между нас, ме караше да се чувствам неловко. — Доста време. Вече си в колеж, нали?

— Да — в „Джорджтаун“ — тук съм за уикенда. Уча политология, но всъщност се надявам да се заема с управление на организации с идеална цел, нещо, свързано с млади хора — с тази постоянно напираща на устните му усмивка на активен участник в студентското самоуправление той очевидно се бе превърнал в такъв блестящ студент, какъвто навремето обещаваше да стане Плат. — И, наистина, надявам се, че не звучи странно, но донякъде дължа това свое желание и на теб.

— Моля?

— Е, имам предвид желанието си да работя с млади хора, ощетени от обстоятелствата. Знаеш ли, навремето, когато живееше у нас, ти много ме беше впечатлил. Положението, в което ти се бе озовал, просто отвори очите ми. Защото дори тогава, в трети клас или нещо подобно, ти ме накара да се замисля — че това е, което бих искал да правя някой ден, нали разбираш, да помагам на деца.

— Уау — отвърнах, все още обмисляйки думата „ощетени“. — Аха. Страхотно.

— И действително е много вълнуващо, защото има толкова много начини да помагаш на млади хора в нужда. Искам да кажа, не знам доколко си запознат с положението във федерален окръг Кълъмбия, но там има много места с недостиг на подобни грижи, участвам в един проект за подготовка на деца от рискови групи по четене и математика, а това лято заминавам за Хаити по линия на организацията „Подслон за човечеството“.

— Той ли е?

Благовъзпитано потропване на токчета по паркета, леко докосване на пръсти по ръкава ми, и докато разбера какво става, Китси вече ме прегръщаше, а аз се усмихвах, свел поглед към бялорусата й коса.

— О, но ти си вир-вода — каза тя, като се отдръпна, за да ме погледне. — Виж се на какво приличаш. Как, за Бога, стигна дотук? С плуване ли? — Тя беше наследила дългия, изящно оформен нос на господин Барбър и неговия ясен, почти глуповато грейнал поглед — също както когато беше и деветгодишно хлапе с непокорно разпиляна коса, в ученическа униформа, зачервено от усилие да нарами раницата си — само че сега, когато ме погледна, онемях, осъзнавайки в каква студена, недостъпна красавица се е превърнала.

— Аз… — за да скрия смущението си, погледнах отново към Тоди, който се суетеше с шлифера ми и цветята. — Извинявай, но всичко ми се струва наистина толкова странно. Искам да кажа — ето, ти например — казах го, обръщайки се към Тоди. — На колко години беше, когато се видяхме за последен път? Седем? Осем?

— Разбирам — каза Китси, — дребната гадина сега прилича съвсем на човек, нали? Плат — Плат беше влязъл с нехайна походка в дневната, зле избръснат, пак в костюм от туид и раздърпан пуловер от ирландска вълна, с мрачното изражение на моряк от някоя пиеса на Синг, — тя къде иска да отидем?

— Мм… — той потри смутено четината по бузата си — всъщност иска да отидем в нейната стая. Нямаш нищо против, нали? — обърна се той към мен. — Ета е сложила масата там.

Китси се намръщи.

— О, по дяволите. Е, вероятно няма проблем. Защо не прибереш кучетата в кухнята? Хайде — тя ме хвана за ръка и ме повлече по коридора, леко приведена напред, движенията й напомняха на пърхането на безразсъдна пеперуда — трябва да ти намерим нещо за пийване, ще имаш нужда. — Нещо в нетрепващия й поглед ми напомняше на Анди, а също и в леко задъхания й глас — обичаят му да стои с полуотворена уста, както се случва с астматиците, при нея се бе превърнал в очарователно полуотваряне на устните и леко хрипкав говор, като на филмова звезда. — Надявах се да се съгласи на трапезарията или поне да сме в кухнята, толкова потискащо е там, в нейното леговище — какво ще пиеш? — попита тя, минавайки зад бара до килера, на който бяха подредени чаши и кофичка с лед.

— Малко „Столичная“ би било чудесно. С лед, моля.

— Наистина ли? Сигурен ли си? Никой от нас не я пие — татко винаги поръчваше от този вид… — тя вдигна бутилката „Столичная“ — защото му харесваше етикетът… много в духа на Студената война… как, казваш, се произнасяше?

— Сталичная.

— Прозвуча съвсем автентично. Дори не бих се опитала да повторя. Знаеш ли — каза тя, насочвайки към мен сивозелените си очи с цвят на цариградско грозде, — страхувах се, че няма да дойдеш.

— Времето не е чак толкова лошо.

— Да, но… — последва кокетно примигване — аз си мислех, че ни мразиш.

— Да ви мразя? Не.

— Нима? — Пленително бе да се наблюдава как, когато тя се разсмееше, обичайната за Анди малокръвна отпуснатост у нея се преобразява и се превръща в прелестното, бонбонено сияние на принцеса от филмите на „Дисни“. — Но аз се държах толкова ужасно!

— Не обръщах внимание.

— Това е добре — след една проточила се прекалено дълго пауза тя се зае отново с напитките. — Държахме се безобразно с теб — каза тя категорично. — И Тод, и аз.

— Стига де, и двамата просто бяхте малки.

— Да, но… — тя прехапа долната си устна, — разбирахме, че не постъпваме правилно. Особено като се има предвид какво те бе сполетяло. А сега… искам да кажа, след като татко и Анди…

Чаках, тя като че ли се опитваше да изясни мисълта си, но вместо това само отпи глътка вино (бяло; Пипа пиеше червено), после докосна китката ми.

— Мама те очаква — каза тя. — Толкова се вълнува още от сутринта. Да отидем ли при нея?

— Разбира се — леко, съвсем леко, поставих ръка на лакътя й, както бях виждал да постъпва господин Барбър с гости от „нежната половина на човечеството“ и я побутнах към коридора.

Тази вечер беше като сън, дотолкова в нея се смесваха разпокъсани картини от настояще и минало: светът от детството, останал като по чудо недокоснат в някои аспекти, мъчително променен в други, сякаш домакини на вечерта бяха Призракът на Миналата Коледа и Призракът на Бъдещата Коледа. Но въпреки постоянно възникващите, болезнени напомняния за отсъствието на Анди („Ние двамата с Анди…“, „Помниш ли, когато Анди…“), въпреки че всичко останало ми се струваше толкова странно смалено (пай с месо, поднесен на сгъваема масичка в стаята на госпожа Барбър?), най-странното в тази вечер беше моето дълбоко, проникващо в кръвта, необяснимо усещане, че се завръщам у дома. Дори Ета, когато отидох в кухнята да й се обадя, беше развързала престилката си и се бе хвърлила да ме прегръща: „Имах свободен ден, но помолих да остана тук, исках да те видя.“

Тоди („Вече съм Тод, моля те“) беше заел водещата позиция на баща си на масата, насочвайки разговора, малко механично, но с видима, очарователна искреност, въпреки че госпожа Барбър така или иначе не проявяваше интерес да разговаря с някой друг освен с мен — малко за Анди, но най-вече за семейните си мебели, част от които бяха купувани от „Израел Сак“ през четиридесетте години, но повечето бяха семейно наследство, още от колониалния период — тя стана от масата, преди изобщо да бяхме приключили с вечерята, и ме поведе за ръка, за да ми покаже един комплект столове и махагонова тоалетна масичка — епохата на кралица Ан, произведени в Салем, Масачузетс — които били собственост на семейството на майка й от шейсетте години на осемнайсети век. („Салем ли?“, казах си. „Дали пък сред тези Фипс, както беше фамилното име на прадедите й, е нямало и вещици? А може да са горили вещици?“ Като изключим Анди — мълчалив, изолиран, самодостатъчен, неспособен да постъпва непочтено, напълно лишен едновременно от злонамереност и чар — у всички останали от семейство Барбър, включително и у Тод, имаше нещо скрито, обезпокоително, някаква лукава наблюдателност, смесица от благоприличие и пакостливост, заради която не беше трудно да си представя как прадедите им са се събирали нощем в горите, смъквайки пуританските си одежди, за да вилнеят около накладения огън.) Не разговаряхме много с Китси — нямахме възможност, заради госпожа Барбър; но почти всеки път, когато хвърлех поглед към нея, срещах очите й, насочени към мен. Плат — заваляйки малко думите след пет (или шест?) големи чаши джин с лимон, ме придърпа към бара след вечеря и каза:

— Тя е на антидепресанти.

— Така ли? — отвърнах стреснато.

— Имам предвид Китси. Мама не докосва такива неща.

— Ами… — притеснявах се от това, че говореше така тихо, като че ли искаше мнението ми, или очакваше да се намеся по някакъв начин. — Надявам се да й подействат по-добре, отколкото на мен.

Плат отвори уста да каже нещо, после като че ли размисли.

— О — той залитна леко назад, — предполагам, че ще се справи. Но й е много тежко. Китс беше много близка с тях двамата — бих казал, че беше по-близка с Анди от който и да било друг в семейството.

— Така ли?

Не бих описал отношенията им в детството като „близки“, освен че действително тя се навърташе повече около него, отколкото братята му, предимно за да врънка за нещо и за да го дразни.

Плат въздъхна — просмукалата с джин въздушна вълна едва не ме повали.

— Да. Прекъсна следването си в „Уелзли“ — не е сигурна, че иска да се върне, може да продължи в „Ню Скул“, а може и да реши да работи — много й е тежко да живее в Масачузетс след… е, нали разбираш. Виждали са се много често в Кеймбридж — тя, разбира се, се чувства ужасно, задето онзи път не е отишла да се погрижи за татко. Справяше се с него по-добре от всеки друг, но тогава имало някакъв купон, и тя се обадила на Анди и го помолила да отиде вместо нея… е, това е.

— Мамка му — стоях потиснат край бара, стиснал щипката за лед, призляваше ми при мисълта, че още някой страда от същата разрушителна отрова на размисли от рода на „защо не направих…“ и „само да бях…“, която бе съсипала собствения ми живот.

— Да — каза Плат, наливайки си отново солидно количество джин. — Лоша работа.

— Но тя не бива да се самообвинява. Не е редно. Това е лудост. Искам да кажа — продължих, нервничейки под сълзливия, мъртвешки неподвижен поглед, който Плат бе насочил към мен над чашата, — нали, ако се бе качила на яхтата, сега тя щеше да е мъртва, а не той.

— Не, нямаше — каза категорично Плат. — Китс е превъзходен моряк. Добри рефлекси, съобразителна — такава беше още като съвсем мъничка. Анди… Анди си мислеше за своите орбитни резонанси или за каквото там бе правил вкъщи на лаптопа и когато положението стана критично, реагира неадекватно. Напълно типично за шибаното му поведение. Така или иначе — продължи той със спокоен тон, сякаш не забеляза стъписването ми при последната му забележка — тя е малко разстроена точно сега, убеден съм, че разбираш. Би трябвало да я поканиш да излезете някъде на вечеря, нещо подобно, мама ще се побърка от радост.

Когато си тръгнах, около единайсет часа, дъждът беше спрял, улиците блестяха като стъкло от водата и Кенет, нощният портиер, беше на вратата (със същите натежали клепачи, все така лъхащ на малцово уиски, с малко по-голямо шкембе, но иначе непроменен).

— Не ще да си чужд тук, а? — каза той, същото, което казваше всеки път, когато преспивах тук като малък и мама идваше да ме прибере — същият апатичен глас, все така проговаряше с миг закъснение. Човек можеше да си го представи как дори в някакъв потънал в дим, посткатастрофичен Манхатън, стои, залитайки, пред вратата в парцалите на някогашната си униформа, а горе Барбърови горят в камината броеве на „Нешънъл Джиографик“, за да се отопляват, и преживяват от джин и консервирани раци.

Въпреки че се процеждаше във всеки миг от вечерта като бълбукаща струйка отрова, смъртта на Анди все още си оставаше нещо прекалено огромно, за да бъде осмислено — макар че по някакъв странен начин сега, като поглеждах назад, тя ми се струваше неизбежна, зловещо предсказуема, почти сякаш той бе страдал от фатален вроден дефект. Дори като шестгодишен — разсеян, несръчен, астматик, безнадежден случай — печатът на злополучията и ранната смърт е бил ясно видим върху дребното му, крехко телце, бил е белязан, сякаш съдбата си бе направила шега и му беше закачила на гърба едно от онези листчета, на които пише „Ритни ме“.

Забележително беше и друго — как неговият свят бе продължил, макар и накуцвайки, напред без него. Отскачайки, за да се спася от водната пелена, вдигната от кола, минаваща край тротоара, си мислех колко странно беше да видиш как няколко часа могат да променят всичко — или по-скоро колко странно бе да установиш, че настоящето съдържа такава ярка отломка живо минало, увредено, разядено, но не и унищожено. Анди бе проявил доброта към мен, когато си нямах никого другиго. Най-малкото, което можех да направя сега, бе да проявя доброта към майка му и сестра му. Тогава и през ум не ми мина това, което, разбира се, мисля сега: че бяха изминали години, откакто се бях съвзел от вцепенението, в което ме бе хвърлило съсредоточаването върху собственото страдание; и че между унеса и забравата, инерцията и различните интермедии, докато гризях със зъби собственото си сърце, сигурно бях пропуснал много малки, ежедневни прояви на доброта; дори думата „доброта“ ме караше да се чувствам така, сякаш се изтръгвам от безсъзнание, от потока на електронните машини и долавям гласове, като в болница, съзнавам, че наоколо има хора.

Навикът да се дрогирам, макар и през ден, все пак си беше навик, както Джеръм често ми бе напомнял, особено когато решах да не се придържам прекалено стриктно към схемата „през ден“. Ню Йорк беше пълен с всякакви страхове, които ме преследваха ежедневно, в подлезите, сред тълпите; споменът за внезапно връхлетялата експлозия така и не ме бе напуснал, бях в постоянно очакване нещо да се случи, винаги следях за това нещо с ъгълчето на окото си, определени струпвания на хора на публични места можеха да отключат това военновременно усещане за нещо непосредствено предстоящо, достатъчно бе някой да се изпречи на пътя ми или да мине покрай мен прекалено бързо, подминавайки ме под неочакван ъгъл, и сърцето вече започваше да се блъска панически, като механичен чук, в гърдите ми, принуждавайки ме да тръгна, препъвайки се, към най-близката пейка в парка; а обезболяващите хапчета на баща ми, които първоначално бях започнал да вземам, за да овладявам почти неконтролируемата си тревожност, ми осигуряваха такова блажено бягство от действителността, че скоро започнах да ги вземам просто за да си доставям удоволствие: първо си позволявах това удоволствие само през уикендите; после — вечер, когато се прибирах от колежа, после започнах да позволявам на мъркащата, ефирна наслада да ме обгръща всеки път, когато се чувствах нещастен или отегчен (а за съжаление това се случваше доста често); по това време направих и паметното откритие, че дребните хапчета, които дотогава бях пренебрегвал, защото бяха толкова мънички и предполагах, че са слаби, бяха буквално десетки пъти по-силни от таблетките „Викодин“ и „Перкосет“, които бях почнал да гълтам с шепи — „Оксиконтин“, 80 милиграма, доза, достатъчна да убие човек с непоносимост към препарата — но на този етап аз определено не бях такъв човек, и когато накрая привидно бездънната ми съкровищница на перорални невролептици се опразни, малко преди осемнайсетия ми рожден ден, бях принуден да започна да ги купувам по улиците. Дори дилърите ме упрекваха за сумите, които харчех, хиляди долари всяка седмица; Джак (предшественикът на Джеръм) ми се беше карал неведнъж за това, седнал на мръсното кресло-чувал, откъдето ръководеше бизнеса си, броейки моите стотачки, новички, току-що изтеглени. „Със същия успех можеш да ги гориш, братко.“ Хероинът беше по-евтин — петнайсет долара дозата. Дори да не си го инжектирах — Джак старателно ми беше записал кое колко ще ми струва от вътрешната страна на кутия от хамбургер — очакваният разход щеше да е много по-приемлив, някъде около четиристотин и петдесет долара месечно.

Но аз си инжектирах хероин само ако ми предложеха — веднъж тук, веднъж там. Колкото и да ми харесваше, и макар постоянно да изпитвах нужда да го правя, не си го купувах. Никога нямаше да имам основание да спра. Докато с хапчетата не само че разходите бяха фактор, който ми помагаше да контролирам навика си, но имах и отлична причина да слизам всеки ден долу и да продавам мебели. Мит беше, че не можеш да функционираш правилно, ако ползваш опиати: венозното инжектиране беше едно, но за човек като мен, склонен да подскача при изпърхването на гълъб на тротоара, засегнат толкова тежко от посттравматично стресово разстройство, че едва не бях започнал да се треса конвулсивно като паралитик, хапчетата бяха ключът към възможността да работиш не само компетентно, но и високоефективно. Алкохолът правеше хората отпуснати и им пречеше да се концентрират: достатъчно бе само да видя как Плат Барбър седи в „Джей Джи Мелън“149 в три часа следобед, потънал в самосъжаление. Що се отнася до баща ми, дори когато изтрезнееше, у него си оставаше несръчността на мъртвопиян боксьор, не беше в състояние да натиска точните клавиши на телефона или да настрои таймера в кухнята, хората наричаха това „скапване на мозъка“ — увреждането на мозъка от сериозно пиене, нелечим неврологичен проблем. Той разсъждаваше доста налудничаво, не беше в състояние да се задържи на нито едно работно място. А пък аз… е, може да нямах постоянна приятелка, нито пък някакви приятели, достойни за това определение, извън онези, които употребяваха наркотици, но пък работех по дванайсет часа дневно, стресът не бе в състояние да ме извади от строя, носех костюми на „Том Браун“, общувах усмихнато с хора, които не можех да понасям, ходех на плуване два пъти седмично и играех тенис понякога, не употребявах захар и консервирани храни. Държах се непринудено, бях представителен, бях слаб като струна, не си позволявах да се отдавам на самосъжаления или негативно мислене от какъвто и да било вид, бях отличен търговец — всички го казваха — и бизнесът ми вървеше така добре, че почти не забелязвах липсата на сумите, които харчех за дрога.

Не че нямаше и пропадания — непредсказуеми отклонения, когато за няколко страшни мига ми се струваше, че всичко се изплъзва от контрол, както кола се хлъзва по заледен мост, и тогава виждах ясно колко зле можеха да се развият нещата, и колко бързо можеше да стане това. Не ставаше дума за парични проблеми — по-скоро въпросът беше там, че увеличавах дозите, забравях, че съм продал някоя вещ, или забравях да изпратя сметката, понякога и Хоуби ме гледаше странно, когато прекалявах с дозата и слизах долу прекалено отнесен, като че ли не ходех по този свят. На официални вечери, по време на разговори с клиенти… извинете, казахте ли нещо, стори ми се, че се обърнахте към мен? Не, просто съм малко уморен, като че ли се разболявам, може би днес ще си легна рано, приятели. Бях наследил светлите очи на майка си, и освен ако не се появях със слънчеви очила на поредното откриване на галерия, нямаше как да прикривам свитите като връхчета на карфица зеници — приятелите на Хоуби като че ли не забелязваха, освен (понякога) някои от по-младите, по-ориентирани, особено хомосексуалистите — „лошо момче си ти“, беше ми прошепнал един културист, приятел на наш клиент, на една официална вечеря, и ме бе хвърлил в ужасно притеснение. По същите причини се боях и да се отбивам в счетоводния отдел на една от аукционните къщи, защото един от служителите там — по-възрастен, британец, който също се дрогираше — постоянно флиртуваше с мен. Разбира се, имах подобни случаи и с жени: едно от момичетата, с които спях — стажантка при моден дизайнер — бях я срещнал на Уошингтън Скуеър, при алеята, където разхождаха дребни породи кучета, бях с Попчик, и само след трийсетина секунди на една от пейките в парка и на двамата ни беше станало ясно, че сме в едно и също състояние. Когато изпитвах чувството, че нещата излизат извън контрол, намалявах дозите, а понякога и направо преставах да се дрогирам за определено време — най-дългият период беше шест седмици. Не всеки беше в състояние да направи това, мислех си аз. Но всичко беше просто въпрос на дисциплина. Само че по времето, което описвам, в пролетта на двайсет и третата ми година, в продължение на три години вече не се беше случвало да не се дрогирам за период, по-дълъг от три дни.

Бях си съставил програма, съгласно която смятах, че ще мога да се откажа окончателно, ако поискам: рязко сваляне на дозата, работа — седем дни в седмицата, много лоперамид; хранителни добавки с магнезий и свободни аминокиселини, за да попълват недостига на невротрансмитери в организма ми; протеини, електролити на прахчета, мелатонин (и трева) за спокоен сън, както и различни билкови тинктури и отвари, в които стажантката при модния дизайнер се кълнеше — корени от сладник, бял трън, коприва, хмел и канелено масло, корени от дилянка и екстракт от билката „лимонче“. Имах цяла торба от магазин за биохрани, пълна с всичко, от моето се нуждаех, която си седеше в дъното на гардероба ми вече година и половина. Всичко си бе останало недокоснато с изключение на марихуаната, която отдавна беше свършила. Проблемът (както многократно бях имал възможност да установя) беше, че след като изминеха трийсет и шест часа, когато организмът започнеше да се бунтува и човек видеше остатъка от своя живот без дрога да се простира пред него като мрачен коридор на затвор, беше необходима някаква изключително основателна причина, за да продължаваш напред, към мрака, вместо да се отпуснеш веднага обратно на прекрасната пухена постеля, която така глупаво си загърбил.

Същата вечер, когато се прибрах от Барбърови, аз глътнах една таблетка морфин със забавено освобождаване — така правех винаги, когато се прибирах в къщи, преследван от угризения и обзет от убеждението, че трябва да променя нещата: ниска доза, по-малко от половината на това, от което се нуждаех, за да почувствам каквото и да било, точно колкото ми трябваше след алкохола, за да не остана толкова превъзбуден, че да не мога да заспя. На следващата сутрин, обезкуражен (защото обикновено, когато се събудех с гадене в тази фаза на ударния план, аз много бързо се обезкуражавах), стрих трийсет милиграма „Роксикодон“ на мраморния плот на шкафчето, после ги направих шейсет, вдишах ги през срязана пластмасова сламка, после, защото не ми се искаше да изхвърля в тоалетната остатъка от хапчетата (на стойност над две хиляди долара), станах, облякох се, промих носа си с физиологичен разтвор, и след като скрих в стаята си още няколко от таблетките морфин със забавено освобождаване, пъхнах в джоба си тенекиената кутия от тютюн „Редбрест Флейк“ и — в шест сутринта, преди Хоуби да се събуди — взех такси до хранилището.

Хранилището — сграда, отворена двайсет и четири часа в денонощието — приличаше на погребален комплекс от епохата на маите, ако изключим служителя с празен поглед, който гледаше телевизия на бюрото си в приемното помещение. Притеснен, тръгнах към асансьорите. Само три пъти бях стъпвал тук в продължение на седем години — и винаги със страх, нито веднъж не се бях осмелил да се кача горе, до сейфа, а само се шмугвах бързо в приемната, за да платя наема, в брой: за по две години наведнъж, максимумът, допускан от закона на щата.

Товарният асансьор се задвижваше с карта-ключ, която за щастие се бях сетил да донеса. За нещастие тя не можа да го задейства от първия път; и — в продължение на няколко минути, надявайки се, че служителят в приемната е прекалено погълнат от телевизионното предаване, за да забележи — аз стоях в отворения асансьор, опитвайки се да наглася правилно картата, докато стоманената врата най-сетне се затвори със съскане. Изнервен, с усещането, че ме наблюдават, аз се стараех да отвръщам лице, виждайки размазаната си сянка на монитора, и така стигнах до осмия етаж, 8D, 8Е, 8F, 8G — сиви стени от газобетон и редици безлични врати, като в някаква модулно изградена Вечност, в която нямаше да има друг цвят освен сивия и нямаше да падне и прашинка до края на времето.

8R, два ключа и комбинирана ключалка с код — 7522 — последните четири цифри от домашния телефон на Борис във Вегас. Вратичката на сейфа се отвори с метално скърцане. Ето я и торбата с надпис „Спортни стоки Парагон“ — от нея си висеше етикета на палатката „Кинг Канопи“, $43.99, все така спретната и новичка, каквато беше, когато я купих преди осем години. И въпреки че видът на калъфката, показваща се от торбата, ме накара да трепна болезнено като от токов удар, сякаш електрическа искра бе докоснала слепоочието ми, онова, което ме притесни повече от всичко, беше миризмата — защото излъчвания от изолирбанда мирис на пластмаса, като от вътрешна облицовка на басейн, в това малко, затворено пространство се беше просмукал навсякъде, мирис, събуждащ забравени емоции, към които не се бях връщал от години, остър поливинилов полъх, който ме върна незабавно обратно в детството, към химическите миризми на спалнята ми във Вегас и мириса на новия килим, припомних си как заспивах вечер и се събуждах всяка сутрин със същата миризма на лепило в носа, а картината си стоеше залепена на задната страна на таблата на леглото. Не я бях разопаковал истински от години; дори само отварянето на пакета би отнело десетина-петнайсет минути рязане с макетно ножче, но докато стоях там замаян (пропадане, объркване, почти както онзи път, когато се бях озовал в полусън на прага на стаята на Пипа, без да знам какво съм мислил или какво възнамерявам да направя), ме прониза желание, граничещо почти с изстъпление: защото сега присъствието на картината само на ръка разстояние от мен, след толкова време, ме изправи на ръба на опасен копнеж, за чието съществуване сякаш дори не бях подозирал. В сенките мумифицираният пакет — по-скоро малкото, което се виждаше от него — имаше раздърпан, трогателен вид, който по странен начин пораждаше лично отношение — не приличаше толкова на неодушевен предмет, колкото на някакво нещастно създание, вързано, безпомощно, неспособно да нададе вик в мрака, което копнееше за спасение. От петнайсетата си година не бях се озовавал толкова близо до картината и сега с усилие се въздържах да не я грабна и да не изляза оттук с нея. Все пак чувах тихия шум на камерите за наблюдение зад гърба си; затова — с бързо, конвулсивно движение — пъхнах тенекиената кутия от тютюн в торбата от „Блумингдейлс“, затворих вратичката и превъртях ключа. „Просто ги хвърли в тоалетната, ако решиш да се отказваш“, беше ми казала Мая, изключително привлекателната приятелка на Джеръм, „в противен случай ще се замъкнеш някой път до хранилището в два часа сутринта“, но когато излизах оттам, леко замаян от първоначалното въздействие на наркотика, дрогата беше последното нещо, за което мислех. Дори само видът на пакетираната картина, самотна, трогателна, ме преобърна наопаки, като че ли отнякъде бе нахлул сателитен сигнал от миналото и беше блокирал всякакви други предавания.

Въпреки че моите (редки) дни без дрога ми бяха помогнали да задържа прекаленото увеличаване на дозата, признаците на абстиненция станаха трудно поносими по-скоро, отколкото бях очаквал, и дори с хапчетата, които бях запазил, за да си помагам с тях при намаляването на дозата, през следващите дни се чувствах доста зле: гадеше ми се, не можех да ям, кихах непрекъснато.

— Просто някаква настинка — казвах на Хоуби. — Нищо ми няма.

— Не, стомахът ти не е наред, това е грип — настояваше Хоуби, върнал се от „Бигълоу“150 с още „Бенадрил“ и „Имодиум“, плюс бисквити и джинджифилова лимонада от „Джефърсън Маркет“. — Съвсем не виждам защо… наздраве! На твое място бих отишъл на лекар, така всичко ще се оправи бързо и без усложнения.

— Виж какво, това е просто някакъв вирус.

Самият Хоуби имаше железен организъм; почувстваше ли, че се разболява, изпиваше един „Фернет-Бранка“ и продължаваше работа.

— Може би, но ти не си ял почти нищо от дни. Няма смисъл да се измъчваш, като само седиш тук и стържеш.

Но работата откъсваше мислите ми от преследващите ме притеснения. Втрисаше ме на всеки десет минути, на спазми, после ме избиваше пот. Носът ми течеше, очите ми сълзяха, разтърсваха ме изненадващи тикове, като че ли ме удряше ток. Времето се беше променило и сега магазинът беше пълен с хора, тих говор и въздушни течения; цъфналите дървета навън, по улиците, приличаха на бели сияния, видени в наркотичен унес. Когато работех с касата, ръцете ми не трепереха, поне в повечето случаи, но вътрешно се гърчех. „Първата битка не е най-тежката“, беше ми казала Мая. „На третия или четвъртия пристъп ще ти се иска да си умрял.“ Стомахът ми се мяташе като риба на сухо; болки, мускулни тикове, не можех да лежа спокойно и да се отпусна удобно в леглото и нощем, след като затворех магазина, лежах зачервен и кихащ във ваната, във вода, толкова гореща, че едва издържах, притиснал към слепоочието си чаша джинджифилова лимонада с лед, вече почти изцяло разтопен, докато Попчик — прекалено схванат от старост, за да се изправи на задни лапи и да наднича във ваната, както обичаше да прави преди — седеше на килимчето в банята и ме наблюдаваше тревожно.

Но всичко това не беше толкова лошо, колкото се бях опасявал. Онова, което не бях очаквал да ме връхлети с такава сила, не бях очаквал дори една четвърт от станалото в действителност — беше „психарската страна“, както се бе изразила Мая — а това беше нещо нетърпимо, сякаш ужасът се спускаше върху мен като влажна, черна пелена. Мая, Джеръм, стажантката на моделиера — повечето от моите познати, които се дрогираха, го правеха по-отдавна от мен; и когато започваха, надрусани, да разговарят за симптомите на абстиненция (явно само в такова състояние събираха сили изобщо да говорят за отказване), всички ме предупреждаваха многократно, че физическите симптоми не са най-тежката част, че дори едно привикване в ранен стадий като моето би предизвикало депресия, „каквато изобщо не можеш да си представиш“, а аз се бях усмихвал учтиво, привеждайки се към огледалото и си казвах „Хайде де!“.

Но „депресия“ изобщо не беше думата, с която можеше да се опише това състояние. Това беше скок в дълбините на скръбта и отвращението, надхвърлящ далеч личните измерения: заливаше ме мъчителна погнуса от цялото човечество и всички негови начинания още от зората на времето; болезнена ненавист към биологичните закони. Старост, болест, смърт. Никой не можеше да им убегне. Дори най-красивите приличаха на мек плод, осъден на развала. И все пак, по някакъв начин хората съумяваха да продължават да се любят, размножават, да развъждат нова и нова храна за гробовете, да създават нови и нови същества, осъдени да страдат, като че ли това беше някакво изкупление, като че ли беше нещо добро и дори достойно за възхищение от морална гледна точка: да въвличаш нови и нови невинни създания в една игра, която могат единствено да загубят. Гърчещи се бебета и пристъпващи тежко, самодоволни, изпаднали в хормонално опиянение мамички. „О, колко е сладък! Аууу!“ Деца, крещящи и препускащи по детските площадки, неподозиращи адските изненади, които им готвеше бъдещето: скучна работа, разоряващи ипотеки, нещастни бракове, оплешивяване, операции за смяна на тазобедрената става, чаша кафе в самотата на опустялата къща и колостомична торбичка в болницата. Повечето хора като че ли се задоволяваха с тънкия слой гланц и умелото сценично осветление, които съумяваха по някакъв начин да придадат на изначално страшното положение на човечеството някакъв по-загадъчен привкус, така че да не всява чак такъв ужас. Хората се занимаваха с хазартни игри и голф, садяха градини, играеха на борсата, любеха се, купуваха нови коли, ходеха на йога, работеха, молеха се, ремонтираха жилищата си, вълнуваха се, като гледаха новините по телевизията, тревожеха се за децата си, клюкарстваха за съседите си, избираха в кой ресторант да отидат, четейки отзивите в интернет, основаваха благотворителни организации, поддържаха политици на изборите, ходеха на тенис-мачовете от Открития шампионат и на официални вечери, пътуваха, забавляваха се с всякакви устройства и приспособления, оставяха се да бъдат заливани постоянно, от всички страни, с информация, текстове, съобщения и забавления, за да се опитат да не мислят за това — какво сме и къде сме. Но ако бъдеше погледнато на силна светлина, за това положение не съществуваше благоприятно тълкувание. Работиш в офиса; създаваш предвидените от статистиката 2.5 деца; усмихваш се учтиво на празненството по случай пенсионирането си, а после гризеш чаршафите и се давиш с компота от праскови в старческия дом. По-добре би било никога да не си се раждал… никога да не си искал, никога да не си се надявал. Всички тези духовни терзания и лутания се преплитаха отново и отново с видения сякаш в полусън: Попчик, който лежеше, изтощен и слаб, на една страна, виждаше се как се повдига и отпуска гръдният му кош — бях го забравил някъде, бях го оставил сам, бях забравил да го нахраня, той умираше — отново и отново, дори когато той беше при мен в стаята, стрясках се и се озъртах гузно — къде е Попчик?; а тези образи на свой ред се смесваха с други, които отново ме караха да скачам стреснато — на опакованата картина, заключена в стоманения си ковчег. Каквато и причина да бях имал преди толкова години, за да оставя на съхранение картината — да я задържа при себе си — и дори да я изнеса от музея — сега не можех да си я припомня. Времето я беше замъглило. Тя беше част от един свят, който не съществуваше — или по-скоро аз имах чувството, че живея в два свята, и че хранилището с наетия в него сейф е по-скоро част от въображаемия, а не от реалния свят. Лесно беше да забравя сейфа в хранилището, да се преструвам, че той не съществува; сякаш донякъде бях очаквал, като го отворя, да видя, че картината е изчезнала, и все пак знаех, че няма да бъде така, тя щеше да си е там, затворена в мрака, да ме чака вечно, дотогава, докогато решах да я оставя там, като труп на човек, когото съм убил и скрил в някое мазе.

На осмата сутрин се събудих след четиричасов, тежък сън, потънал в пот, напълно пуст отвътре и така отчаян, както не се бях чувствал никога досега в живота си, но бях достатъчно стабилен на краката си, за да разходя Попчик из квартала и да отида в кухнята, за да си изям закуската, подходяща за възстановяващ се след болест — яйца на очи и хлебче с масло — която Хоуби настоятелно ми предлагаше.

— Крайно време беше — самият той беше приключил с храненето и раздигаше чиниите, без да бърза. — Бял си като платно — и аз щях да съм толкова блед, ако бях карал една седмица само на бисквити. Това, от което се нуждаеш сега, е малко слънце, малко чист въздух. Редно би било да излезеш с кучето на хубава, дълга разходка.

— Добре.

Само че нямах никакво намерение да ходя другаде освен право в магазина, където беше тихо и тъмно.

— Не исках да те безпокоя, толкова зле се чувстваше — поде той отново, дружелюбно наклонил глава на една страна, вече с делови тон, който ме накара да се почувствам неудобно и да сведа поглед, забивайки го в чинията, — но докато не беше добре, те търсиха няколко пъти по домашния телефон.

— О, така ли?

Бях изключил мобилния си телефон и го бях прибрал в едно чекмедже; дори не го бях поглеждал от страх да не попадна на някое съобщение от Джеръм.

— Едно много мило момиче — той погледна бележника, надничайки над очилата си, — Дейзи Хорсли — Дейзи Хорсли беше истинското име на „Карол Ломбард“. — Каза, че имала много работа — това беше условният код, който означаваше „годеникът пристигна, не идвай“ — и че трябвало да й изпратиш съобщение, ако искаш да я видиш.

— Добре, чудесно, благодаря.

Голямата сватба на Дейзи в катедралата „Сейнт Питър енд Пол“, на която щяха да присъстват много видни личности, щеше да се състои — ако изобщо се стигнеше до нея — през юни, след което тя щеше да се пренесе да живее в окръг Кълъмбия с приятеля си.

— Обади се и госпожа Хилдъсли, за шкафа от черешово дърво — не онзи, заобления отгоре, а другия. Даде добра оферта — осем хиляди — и аз приех, надявам се да нямаш нищо против, мен ако питаш, шкафът не струва повече от три хиляди. Освен това още някакъв човек — звъня два пъти — Лушъс Рийв?

Едва не се задавих с кафето — първото, което пиех от доста дни насам, но Хоуби като че ли не забеляза.

— Остави телефонен номер. Каза, че ти си знаел за какво става дума. О… — той внезапно седна и тупна с длан по масата — обади се и едно от децата на Барбърови!

— Китси?

— Не — той отпи от чая си, — май беше Плат? Правилно ли съм чул?

Представата, че ще трябва да преговарям с Лушъс Рийв без опората на дрогата беше достатъчна, за да ме накара да се упътя отново към хранилището. Що се отнася до Барбърови — и предстоящият разговор с Плат не ме изпълваше с приятно нетърпение, но за мое облекчение, когато се обадих, отговори Китси.

— Организираме вечеря в твоя чест — каза тя незабавно.

— Моля?

— Не ти ли казахме? О… може би е трябвало да ти се обадя! Така или иначе, на мама й беше толкова приятно да те види! Иска да знае кога ще дойдеш пак.

— Ами…

— Трябва ли ти специална покана?

— Е, може би нещо подобно.

— Гласът ти е странен.

— Извинявай, ъъъ… бях болен от грип.

— Наистина ли? О, Божичко! А ние всички сме съвсем здрави, не ми се вярва да си се заразил от нас… моля? — обърна се тя към някой, който каза нещо неясно на фона. — Сега… Плат се опитва да ми измъкне слушалката. Ще се чуем скоро.

— Здрасти, брат — каза Плат, когато взе слушалката.

— Здрасти — отвърнах, потривайки слепоочието си, като се опитвах да не се замислям над това колко е странно той да ме нарича „брат“.

— Аз… — разнесоха се стъпки, някъде се затвори врата. — Смятам да карам направо.

— Да?

— Става дума за едни мебели — каза той с дружелюбен тон. — Дали не би могъл да продадеш някои от тях?

— Разбира се — седнах. — Кои има предвид майка ти?

— Ами… — поде Плат, — работата е там, че всъщност никак не ми се иска да безпокоим мама с тази история, ако е възможно. Не съм убеден, че може да понесе такива разговори, ако разбираш какво искам да кажа.

— Така ли?

— Е, искам да кажа, тя има толкова много неща… такива, които си стоят в Мейн и други на склад, които надали ще погледне отново, разбираш ли? И не само мебели. Сребро, цяла колекция монети… разни керамични съдове, за които се предполага, че са нещо изключително, но честно казано, са абсолютно лайно. Не го казвам в преносен смисъл. Имам предвид, че наистина приличат на кравешки лайна.

— Предполагам, че трябва да задам въпроса защо искаш да продадеш тези неща.

— Е, не сме принудени да ги продаваме — каза той припряно. — Но работата е там, че тя страшно се инати за някои от тези стари дивотии.

Потърках едното си око.

— Плат…

— Така де, те просто си стоят — целият боклук. А част от тях ми принадлежи, монетите, някои пистолети и пушки, и разни други работи, защо баба ни ми ги завеща. Искам да кажа — допълни той отривисто, — смятам да говоря с теб напълно откровено. Досега работех с един друг тип, но честно казано, предпочитам да работя с теб. Познаваш ни, познаваш мама, и знам, че ще ми дадеш добра цена.

— Така — отвърнах неуверено. Последва безкрайна, изпълнена с очакване пауза — като че ли четяхме реплики от предварително подготвен сценарий и той уверено чакаше да произнеса предвидения отговор, а аз се чудех как да се отърва от него, когато погледът ми падна върху името на Лушъс Рийв и телефонния номер, изписан с изразителния, уверен почерк на Хоуби.

— Ами, хм, доста е сложно — отвърнах. — Искам да кажа, ще се наложи да видя лично нещата, преди да мога да кажа каквото и да било. Да, да — той се опитваше да ми говори нещо за снимки, — но снимките не са достатъчни. Освен това аз не търгувам с монети, нито пък с такава керамика, каквато ми описваш. Особено що се отнася до монетите, наистина трябва да се обърнеш към търговец, който се занимава само с това, а междувременно — продължих — той все още се опитваше да ме надговори, — ако въпросът е там, че ти трябват няколко хиляди долара, мисля, че мога да ти помогна.

Това го накара да млъкне.

— Да?

Мушнах пръст под очилата си, за да ги повдигна по-нагоре по носа.

— Ето какво… опитвам се да докажа произхода на един скрин — същински кошмар е, купувачът не ме оставя на мира, предложих му да го откупя обратно, но той явно е решил да предизвика скандал. Не знам по каква причина. Така или иначе, мисля си, че за мен ще бъде много полезно да мога да представя документ, доказващ, че съм купил скрина от друг колекционер.

— Е, мама те има за нещо изключително — отвърна той кисело. — Със сигурност ще направи всичко, което поискаш от нея.

— Само че работата е такава… — Хоуби беше долу и работеше с фрезата, но аз все пак заговорих по-тихо, — разбира се, ясно ти е, че разговорът е изцяло поверителен?

— Разбира се.

— Всъщност аз изобщо не виждам причина да намесваме майка ти. Мога да изготвя документ за продажба със задна дата. Но ако въпросният тип реши да задава въпроси, а е възможно да стане така, бих искал да мога да му кажа да се обърне към теб — да му дам телефонния ти номер, най-голям син, майката наскоро овдовяла, дрън-дрън и така нататък…

— Кой е този човек?

— Казва се Лушъс Рийв. Да си чувал нещо за него?

— Не.

— Е… все пак искам да те предупредя, че не е напълно изключено да познава майка ти, или поне да я е виждал някъде.

— Това не би трябвало да е проблем. Напоследък мама не се вижда почти с никого — той помълча, чух го как пали цигара. — И така, да предположим, че този тип се обади.

Описах скрина.

— С радост ще ти пратя снимка. Характерната отлика е фигурата на феникс, издялана най-отгоре. Ако се обади, не е необходимо да му казваш нищо друго, освен че този скрин е бил в къщата ви в Мейн, преди майка ти да го продаде преди няколко години. Ще се окаже, че го е купила от някакъв търговец, който междувременно е закрил бизнеса си, нали разбираш, някакъв старец, починал преди известно време, не помниш името, да му се не види, ще трябва да попиташ. Макар че, ако той продължава да настоява — учудващо бе да науча как няколко петна от чай и няколко минути в запалената фурна, на ниска температура, могат да състарят допълнително кочана стари квитанции от шейсетте години, купени от един битпазар, — няма да има проблем да те снабдя с документ и за тази покупка.

— Ясно.

— Добре. Така или иначе — опипвах наоколо, търсейки цигара, но цигара нямаше — ако се погрижиш за нещата по твоя линия, нали разбираш, ако се ангажираш да кажеш онова, което ми е необходимо, когато този тип се обади — ще ти дам десет процента от цената на скрина.

— Което е…?

— Седем хиляди долара.

Плат се разсмя — смехът му прозвуча странно щастливо и безгрижно.

— Татко винаги казваше, че всички вие, търговците на антики, сте мошеници.

Затворих телефона, чувствайки се оглупял от облекчение. Госпожа Барбър притежаваше не малко второкачествени и третокачествени антики, но притежаваше и толкова много действително стойностни вещи, че ми беше неприятно да си представям как Плат разпродава разни неща под носа й, без тя да подозира какво върши той. А ставаше ли дума за продажба по принуда, то ако някой създаваше впечатлението, че в момента има някакви трудно определими неприятности, то това беше именно Плат. Макар от години да не си бях спомнял за изключването му, обстоятелствата около него бяха толкова старателно пазени в тайна, че вероятно бе извършил нещо доста сериозно, нещо, което при не толкова строг контрол върху всичко станало можеше да доведе и до намеса на полицията: а това по някакъв странен начин ме успокояваше, смятах, че именно затова мога да разчитам, че ще прибере парите и ще си мълчи. А пък и — когато мислех за това, сърцето ми се изпълваше със задоволство — ако на този свят имаше човек, който би могъл да се държи пренебрежително с Лушъс Рийв или дори да го сплаши, това бе именно Плат: сноб от световна класа, сам умеещ отлично да тероризира хората.

— Господин Рийв? — попитах с любезен тон, когато той отговори на обаждането ми.

— Лушъс, моля ви.

— Е, добре, Лушъс — гласът му беше достатъчен, за да почувствам как ме изпълва ледена ярост; но съзнанието, че Плат е на моя страна, ме караше да съм по-наперен, отколкото по право трябваше да бъда. — Връщам повикването ви. Какво сте наумили?

— Вероятно не това, което си представяте — отвърна той бързо.

— Така ли? — казах непринудено, макар че тонът му ме беше стъписал. — Добре тогава, обяснете ми.

— Предполагам, ще предпочетете да не го правя по телефона.

— Чудесно. Какво ще кажете, да се видим в центъра — продължих аз бързо, — след като последния път бяхте така добър да ме поканите във вашия клуб?

Ресторантът, който избрах, беше в Трайбека151, достатъчно отдалечен в посока към центъра, за да не се притеснявам излишно, че може да се натъкна на Хоуби или някой от неговите приятели, и посещаван от доста млади хора, което (надявах се) можеше да накара Рийв да се почувства не на място. Шум, светлини, разговори, постоянна блъсканица: за сегашните ми свежи, непритъпени сетива усещанията бяха зашеметяващи, вино, чесън, парфюм и пот, чинии с цвърчащи късове пиле с лимонова трева, изнасяни бързо от кухнята, тюркоазената тапицерия на пейките край стената, яркооранжевата рокля на момичето до мен — всичко това ми въздействаше като химикали, впръскани право в очите ми. Стомахът ми се свиваше от нерви, дъвчех таблетка против киселини от шишенцето, което държах в джоба си, когато вдигнах очи и видях красивата, покрита с татуировки, подобна на жираф салонна управителка — с безизразно лице и ленива походка — да сочи безразлично масата, на която седях, на Лушъс Рийв.

— Е, здравейте — казах, без да се изправям, за да го поздравя. — Радвам се да ви видя отново.

Той се озърташе с неприязън.

— Наистина ли се налага да седим тук?

— Защо не? — попитах невъзмутимо. Умишлено бях избрал масата, покрай която от всички страни постоянно минаваха хора — не беше чак толкова шумно, че да ни се налага да крещим, но шумът беше достатъчен, за да се почувства той дискомфортно, нещо повече, бях оставил за него стола, на който слънцето щеше да грее право в неговите очи.

— Това място е напълно смехотворно.

— О! Съжалявам. Ако не се чувствате добре тук… — посочих с глава към погълнатата единствено от себе си млада жена-жираф, полюшваща се разсеяно на мястото си.

Съгласявайки се със смисъла на жеста ми — ресторантът беше претъпкан — той седна. Въпреки че говорът и жестовете му бяха отмерени и елегантни, а костюмът — с модерна кройка за мъж на неговата възраст, поведението му ме караше да си представям риба-балон — или надута с помпа за велосипедни гуми фигура на канадски конен полицай или цирков атлет от онези, които изпълняват силови номера на арената: брадичка, разделена в средата от дълбока бразда, нос като топка от тесто, всичко това наблъскано в едно месесто лице с възпаления яркорозов цвят на човек с високо кръвно.

След като храната пристигна (азиатски фюжън, множество крехки пелмени, подредени като контрафорси на крепост, и пържен лук — ако се съдеше по изражението му, не му се понрави), аз зачаках сам да стигне до онова, което искаше да ми каже, каквото и да бе то. Копието на фалшивия документ за продажба, който бях написал на празна страница в един от старите кочани с квитанции на Уелти, с дата отпреди пет години, беше в джоба ми, но аз нямах намерение да го вадя, ако не се наложеше.

Беше помолил за вилица; измъкна с нея от ястието си, носещо малко притеснителното название „скорпионови скариди“, няколко ленти зеленчук, подредени като архитектурни елементи, и ги избута в края на чинията. После ме погледна. Малките му, проницателни очи се открояваха, яркосини, на розовото му като шунка лице.

— Знам за музея — каза той.

— Какво знаете? — попитах, след колеблива, неуверена пауза.

— О, моля ви. Отлично разбирате за какво говоря.

Усетих как страхът ме пронизва ниско в гръбнака, но внимавах да не вдигам очи от чинията: бял ориз и пържени зеленчуци, най-лекото ястие в менюто.

— Е, ако не възразявате, предпочитам да не говоря за това. Темата е болезнена за мен.

— Да, мога да предположа.

Той каза това с такъв присмехулен и предизвикателен тон, че аз вдигнах рязко поглед към него.

— Тогава загина майка ми, ако имате това предвид.

— Да, така е — той направи дълга пауза. — Тогава загина и Уелтън Блакуел.

— Точно така.

— Е, какво тогава. За това пишеше във вестниците, за Бога. Въпросът е обществено достояние. Но… — езикът му се стрелна по горната устна, — ето какъв е въпросът, който си задавам. Защо му беше на Джеймс Хобарт да разправя на целия град тази история — за това как сте се появили на прага му с пръстена на неговия партньор? Защото, ако си беше държал устата затворена, никой никога нямаше да направи връзката.

— Не разбирам какво имате предвид.

— Много добре разбирате какво имам предвид. Вие притежавате нещо, което аз искам. Което искат много хора.

Престанах да се храня, ръката ми с пръчиците застина на половин път към устата. Спонтанният, необмислен импулс ме тласкаше да стана и да напусна ресторанта, но почти също толкова бързо дойде осъзнаването, че такава постъпка би била много глупава.

Рийв се облегна на стола си.

— Не казвате нищо.

— Това е, защото не намирам никакъв смисъл в думите ви — отвърнах рязко, оставяйки пръчиците, и в някакъв светкавичен проблясък — събуден може би от бързината на жеста — мислите ми се насочиха към моя баща. Как би се справил той с такава ситуация?

— Изглеждате много смутен. Питам се защо.

— Предполагам, защото не виждам каква е връзката между всичко това и скрина. Защото бях останал с впечатлението, че той е поводът да бъдем тук.

— Много добре знаете за какво говоря.

— Не — неразбиращият ми смях прозвуча доста убедително. — Опасявам се, че не.

— Значи искате да го кажа открито? Направо тук? Е, добре, ще го кажа. Вие сте били с Уелтън Блакуел и племенницата му, и тримата сте били в зала 32 и вие… — предизвикателна усмивка плъзна бавно по лицето му — сте единственият човек, излязъл от тази зала. А ние знаем още какво е било изнесено от зала 32, нали?

Опасявах се, че цялата кръв се е отдръпнала от лицето ми, сякаш се бе стекла в петите. Навсякъде около нас тракаха прибори, носеше се смях, ехото на гласовете отскачаше от облицованите с плочки стени.

— Нали разбирате? — продължи Рийв самодоволно. — Всичко е много просто. Искам да кажа, нали — каза той с лек упрек, оставяйки вилицата си — нали не сте предполагали, че никой няма да свърже събитията? Вие сте взели картината, а когато сте занесли пръстена на партньора на Блакуел, сте му дали и нея, не знам по каква причина… да, да — продължи той, въпреки че аз се опитах да го прекъсна, премести леко стола си и вдигна ръка, за да предпази очите си от слънчевите лъчи, — в крайна сметка вие ставате повереник на Джеймс Хобарт, за Бога, той ви става опекун, и оттогава досега той се възползва от този мъничък сувенир, ваш и негов, за да вади пари от него.

Да вади пари? Хоуби?

— Да вади пари от него? — повторих, после съобразих и казах: Да вади пари от какво?

— Вижте какво, този ваш номер с „не разбирам какво става“ започна да става малко досаден.

— Не, аз говоря искрено. Какво, по дяволите, имате предвид?

Рийв изду устни, явно много доволен от себе си.

— Картината е прелестна — каза той. — Прекрасна мъничка аномалия… абсолютно уникална. Никога няма да забравя първия път, когато я видях в музея „Морицхойс“… наистина напълно различна от всички останали произведения там, или дори от всички останали произведения от епохата, ако питате мен. Трудно е да се повярва, че е рисувана в началото на седемнайсети век. Една от най-великите малки картини на всички времена, не сте ли съгласен? Какво беше казал… — той помълча с присмехулно изражение — какво беше казал онзи колекционер… нали се сещате, критикът, французинът, който я открил? Намерил я заровена в килера на някакъв благородник през деветдесетте години на деветнайсети век, и оттогава нататък започнал да прави „отчаяни опити“ — той постави кавичките, вдигнал пръсти във въздуха — да се сдобие с нея. „Не забравяйте, трябва да имам този мъничък щиглец на всяка цена.“ Но, разбира се, аз нямам предвид този цитат. Имам предвид онзи, другия, прочутия. Несъмнено вие самият го знаете. След толкова време сигурно сте запознати добре с картината и нейната история.

Оставих салфетката си на масата.

— Не знам за какво говорите.

Нямаше какво друго да правя, освен да не отстъпвам и на педя и да повтарям тези думи. „Отричай, отричай, отричай“, както баща ми — в единствената си голяма филмова роля на мафиотски адвокат, точно преди да го застрелят — бе посъветвал клиента си.

Някой бе спуснал щорите на витрината, и масата ни се изпъстри със сенки, подобни на тигрови шарки. Рийв, наблюдавайки ме самодоволно, набоде на вилицата си една яркооранжева скарида и я изяде.

— Искам да кажа, опитвах се да преценя как стоят нещата — продължи той. — Може би ще ми помогнете? Коя друга картина с тези размери е дори приблизително от същата класа? Може би онази очарователна малка работа на Веласкес, нали си спомняте, градината на вила „Медичи“. Да не говорим пък, че картината е една от малкото оцелели работи на художника.

— Бихте ли ми обяснили отново за какво говорим? Защото не съм много сигурен, че разбирам накъде биете.

— Е, дръжте се както предпочитате — каза той любезно, попивайки устни със салфетката. — Не можете да заблудите никого. Въпреки че държа да кажа — доста безотговорно е да я поверите на тези бандити, да я разнасят насам-нататък и да я залагат.

Когато той забеляза абсолютно искреното ми удивление, нещо подобно на изненада трепна за миг по лицето му, но изчезна също толкова бързо.

— Такава ценност не бива да се поверява на хора като тях — каза той, дъвчейки усилено. — Улични бандити… простаци.

— Вече наистина не намирам никакъв смисъл в думите ви — отвърнах рязко.

— Нима? — той остави вилицата си. — Е, добре. Моето предложение — ако благоволите да разберете за какво говоря — е да купя това нещо от вас.

Почувствах как шумът в ушите — спомен от някогашната експлозия — започна да се надига, както ставаше често в моменти на стрес, високо бръмчене като на приближаващ самолет.

— Да цитирам ли цифра? Е, мисля, че половин милион ще свърши работа, като се вземе предвид това, че аз съм в състояние да телефонирам още сега, на минутата — той извади мобилния си телефон от джоба и го постави на масата — и да сложа край на тази ваша търговска инициатива.

Притворих очи, после отново ги отворих.

— Вижте, колко пъти трябва да повтарям? Наистина не знам какво се върти в главата ви, но…

— Ще ви кажа точно какво се върти в главата ми, Тиодор. Мисля за консервация, съхраняване на едно произведение на изкуството. Очевидно тези грижи не са първостепенни за хората, с които имате делови отношения. Несъмнено разбирате, че такъв изход е най-подходящ и за вас, а и за картината. Явно е, че сте натрупали състояние от това, но не бихте ли се съгласили, че е безотговорно да я подхвърляте насам-натам в такива условия, излагайки я на опасност?

Но моето непресторено недоумение, предизвикано от думите му, като че ли свърши добра работа. След миг на странно колебание, което не можах да си обясня, той бръкна във вътрешния джоб на сакото си…

— Всичко наред ли е? — попита появилият се внезапно сервитьор с вид на фотомодел.

— Да, да, всичко е чудесно.

Сервитьорът се изпари, видях го да прекосява с плъзгаща се походка залата, отивайки да побъбри с красивата салонна управителка. Рийв извади от джоба си няколко сгънати страници, които побутна по покривката на масата към мен.

Беше разпечатка от някакъв уебсайт. Очите ми се плъзнаха бързо по страниците: ФБР… международни организации… провалена акция… разследване…

— Какво е това, да му се не види? — възкликнах толкова високо, че една жена на съседната маса подскочи на мястото си. Рийв — който продължаваше да се храни — не отговори.

— Не, наистина искам да ми отговорите. Какво общо има всичко това с мен?

Прехвърлях нервно страниците — обвинение в убийство по невнимание… Кармен Уидобро, икономка, наета от агенция за временна заетост „Маями“, застреляна от агенти, нахлули в къщата… тъкмо се канех да попитам отново какво общо има статията с мен, когато застинах на мястото си.

Оставих вестника на масата. Рийв, който бе престанал да се храни, ме наблюдаваше с хищна усмивка, стиснал устни. Може би превзетостта на тази усмивчица върху крушовидното му лице беше причината, но така или иначе, аз неочаквано избухнах в смях: смях, който освобождаваше натрупалия се ужас и даваше воля на облекчението ми, точно така се бяхме смели двамата с Борис, когато тлъстото ченге, което тичаше подир нас в супермаркета (и всеки момент щеше да ни хване) се подхлъзна на мокрия под и падна на задника си.

— Да? — попита Рийв. Дъртото чудовище имаше оранжево петно на устата от скаридите. — Значи открихте повод за забавление?

Единственото, което успях да направя, бе да поклатя глава и да хвърля поглед наоколо, из ресторанта.

— Човече — отвърнах, бършейки очи, — не знам какво да кажа. Очевидно имате халюцинации или… откъде да знам.

Рийв, трябва да се отбележи за негова чест, не изглеждаше смутен, макар да беше очевидно, че развитието на събитията не му е приятно.

— Не, наистина… — аз поклатих глава. — Извинете, не беше редно да се смея. Но това е най-големият шибан абсурд, на който съм се натъквал.

Рийв сгъна салфетката си и я остави настрани.

— Вие сте лъжец — каза той любезно. — Може би си въобразявате, че ще успеете да се измъкнете, като блъфирате, но няма да стане.

— Обвинение в убийство по невнимание? Имение във Флорида? Какво, действително ли мислите, че всичко това има някаква връзка с мен?

Рийв ме наблюдаваше мрачно с малките си, яркосини очи.

— Бъдете разумен. Предлагам ви изход.

— Изход ли? — Маями, Хамбург, дори само имената ме накараха отново да се изсмея невярващо. — Изход от какво?

Рийв попи устни със салфетката.

— Радвам се, че намирате цялата история за толкова забавна — каза той мазно. — Защото аз съм твърдо решен да се обадя на този господин от отдела за издирване на откраднати произведения на изкуството, и да му разкажа в подробности всичко за вас, Джеймс Хобарт и тази престъпна схема, която двамата сте разработили. Какво ще кажете?

Хвърлих вестника на масата и избутах стола си назад.

— Ще ви кажа да му се обадите, щом държите. Нямам нищо против. А когато пожелаете да разговаряме по другия въпрос, ми се обадете.

Движен от импулса, аз се озовах вън от ресторанта толкова бързо, че почти не забелязвах накъде се движа; но след три или четири преки започнах да треперя така силно, че ми се наложи да се отбия в мърлявата малка градинка южно от Канал Стрийт и да седна на една пейка; задъхвах се, отпуснал глава между коленете, под мишниците ми бе избила пот и се просмукваше в костюма ми от „Търнбул и Асър“152, приличайки, съзнавах го (в очите на намусените бавачки от Ямайка и на старите италианци, които си вееха със сгънати вестници и ме наблюдаваха подозрително) на някакъв надрусан с кокаин млад борсов агент, натиснал неправилния клавиш и изгубил десет милиона.

На отсрещния тротоар имаше малко квартално магазинче. Когато дишането ми се поуспокои, пресякох улицата, влязох в него — чувствайки се лепкав от влага и чужд под полъха на нежния пролетен ветрец — и си купих „Пепси“ от хладилника, излязох, без да си прибера рестото и се върнах в сенчестата зеленина на градината, на изпоцапаната със сажди пейка. Над мен пърхаха с криле гълъби. Коли профучаваха, ръмжейки, към подлеза, към други предградия, градове, молове и паркинги, в гигантския, безличен поток на междущатските връзки. Изкусителна беше голямата самотност на това ръмжене, тя почти сякаш криеше някакъв призив, подобен на зова на морето, и аз за първи път разбрах импулса, тласнал баща ми да опразни банковата си сметка, да си прибере ризите от химическото чистене, да напълни догоре резервоара на колата и да напусне града, без да каже и дума на някого. Изгорените от слънцето магистрали, въртенето на копчето на радиото, силозите, изгорелите газове, огромните пространства, разгърнали се пред теб като таен порок.

Неизбежно бе мислите ми да се насочат към Джеръм. Той живееше на булевард „Адам Клейтън Пауъл“, на няколко преки от последната спирка на линия 3 на метрото, но имаше и един бар на 110-та улица, наречен „Брадър Джей“, в който понякога се срещахме; работническа кръчма, в която от джубокса се носеше гласът на Бил Уидърс153, с лепкав от мръсотия под, а професионалните алкохолици седяха, увесили носове над третия си бърбън в два следобед. Но Джеръм никога не продаваше медикаменти за по-малко от хиляда долара и макар да знаех, че той не би отказал да ми даде няколко пакетчета хероин, ми се стори, че много по-лесно би било да взема такси и да отида направо до Бруклинския мост.

Стара дама разхождаше чихуахуа; малки деца се караха за една близалка. Над Канал Стрийт се носеше далечният, трескав вой на сирени, неистинска, задкулисна нотка, която беше в дисонанс с шума в ушите ми: в нея имаше нещо, което ме караше да мисля за бойна техника, за протяжния писък на връхлитащи снаряди.

Притиснал ръце към ушите си (което никак не помагаше срещу шума в ушите, ако изобщо имаше някаква промяна, тя се изразяваше в усилването му), седях съвсем неподвижно и се опитвах да мисля. Сега детинските ми машинации във връзка със скрина ми се струваха смехотворни — просто щеше да се наложи да отида при Хоуби и да му призная какво съм направил: нямаше да е много забавно, всъщност щеше да е ужасно гадно, но по-добре беше да го научи от мен. Не можех да си представя как щеше да реагира; единственото, от което разбирах, бяха антиките, а щеше да ми бъде трудно да си намеря друга работа като продавач, затова пък притежавах достатъчно умения, за да ме приемат в някоя дърводелска работилница, ако се наложеше — да позлатявам рамки или да дялам дръжки на шкафове; от реставрацията не се правеха много пари, но пък толкова малко хора умееха да поправят старинни мебели съобразно някакъв що-годе приемлив стандарт, че все някой със сигурност щеше да ме приеме. Що се отнася до статията: не бях съвсем наясно с онова, което бях прочел, почти сякаш, излязъл за миг от киносалона, неволно бях влязъл обратно в друг и сега гледах непознат филм от средата. На едно ниво всичко беше пределно ясно: някакъв предприемчив мошеник беше фалшифицирал моя щиглец (от гледна точка на размери и техника картината не беше чак толкова трудна за фалшифициране) и фалшификатът се подмяташе кой знае къде, ползван като гаранция при сделки с дрога и погрешно считан за оригинала от разни необразовани наркобарони и федерални агенти. Но колкото и фантастична и неотговаряща на истината да беше тази история, колкото и да нямаше никаква връзка с картината или с мен, връзката, направена от Рийв, беше реална. Кой знае на колко хора бе разказвал Хоуби за моята поява в дома му? И на колко други хора бяха разказали историята тези хора? Но досега никой, нито дори Хоуби, не беше направил връзката — пръстенът на Уелти означаваше, че съм бил в залата с картината. Ето къде зимуваха раците, както би казал баща ми. Това беше историята, която щеше да ме вкара в затвора. Французинът — крадец на картини, който беше изпаднал в паника и бе изгорил много от работите, които бе откраднал (Кранах, Вато, Коро), бе осъден само на двайсет и шест месеца затвор. Но това беше във Франция, много скоро след 11 септември; а съгласно новите допълнения във федералния закон против тероризма музейните кражби подлежаха на допълнително, по-сериозно обвинение по точка „присвояване на културни ценности“. Присъдите бяха станали много по-строги, особено в Америка. А и един по-обстоен поглед отблизо не би извадил на бял свят нищо добро за личния ми живот. Дори да имах късмет, ме очакваха пет до десет години.

Което — ако трябваше да бъда честен — би било напълно заслужено. Как изобщо бях могъл да си помисля, че ще съумея да я укривам успешно? От години се канех да предприема нещо във връзка с картината, да я върна там, където й беше мястото, и все пак по някакъв начин все я задържах при себе си и намирах причини да не правя нищо. Когато си помислех за нея, опакована и запечатана там, в северната част на града, се чувствах така, сякаш се бях самоунищожил, изличил, като че ли заравянето й на онова място само бе увеличило мощта й, бе й придало по-жизнена и страховита форма. По някакъв начин, макар и лежаща под покрова си в своята гробница в хранилището, тя бе съумяла да се освободи и да се появи в някакъв измамен, общодостъпен разказ, като постоянно сияние, тлеещо дълбоко в световното съзнание.

— Хоуби — започнах аз, — закъсал съм.

Той вдигна поглед от раклата в японски стил, която имаше нужда от леко възстановяване: изпъстрена с петли и жерави, със златни пагоди върху черната политура.

— Мога ли да ти помогна?

Той очертаваше крилото на един жерав с акрилна боя — много различна от оригиналната, която бе на основата на смола, но първото правило на реставрациите, на което той ме бе научил отдавна, беше никога да не предприемаш необратими ходове.

— Всъщност работата е там, че, как да кажа, забърках и теб в кашата. Неволно.

— Е — линията, която изтегляше с четката, си оставаше равна, ако си казал на Барбара Гибъри, че ще й помогнем за тази къща, която обзавежда в Райнбек, оправяй се сам. „Цветовете на чакрите“! Никога не съм чувал за подобно нещо.

— Не… — опитвах се да измисля нещо, което да прозвучи забавно, нещо непринудено, госпожа Гибъри с много подходящия си прякор „Трипи“154 за нас обикновено беше извор на забавление — но главата ми беше абсолютно празна. — Опасявам се, че не е това.

Хоуби се изправи, тикна четката зад едното си ухо, избърса чело с носна кърпа с безумен десен — психеделично лилаво, като че ли върху нея бе повърнала африканска теменужка, вероятно я беше намерил на поредната разпродажба на север сред вещите на някоя побъркана стара дама.

— Е, кажи тогава какво има — каза той спокойно, посягайки към една от чинийките, в които бъркаше боите. Сега, след като вече бях навършил двайсет години, наложената от разликата в поколенията дистанция между нас бе изчезнала и отношенията ни бяха колегиални — трудно ми бе да си представя, че подобна близост би се установила между мен и баща ми, ако той беше още жив; аз винаги бих бил под напрежение, винаги щях да се опитвам да преценя доколко е пиян или надрусан и дали мога да разчитам на някакъв смислен отговор.

— Аз — опипах стола зад себе си, за да се уверя, че не лепне, преди да седна. — Хоуби, направих глупава грешка. Не, нещо наистина много глупаво — настоях, когато той махна добросърдечно и пренебрежително с ръка.

— Ами… — той отмерваше чиста умбра с капкомер в чинийката — колко е глупаво не знам, но мога да ти кажа, че миналата седмица целият ми ден беше съсипан, когато видях, че върхът на свредела е минал през плота на масата на госпожа Уосърман. Беше чудесна маса, от времето на Уилям и Мери155. Знам, че тя няма да забележи закърпеното място, но можеш да ми вярваш, моментът беше неприятен.

Това, че той не изглеждаше особено впечатлен, ме накара да се почувствам още по-зле. Бързо, сякаш се спусках насън по шеметно стръмна пързалка, аз се хвърлих стремително да му обяснявам случая с Лушъс Рийв и скрина, пропускайки да спомена Плат и квитанцията със задна дата във вътрешния джоб на сакото ми. Веднъж започнал, не можех да се спра, като че ли най-важното бе да не спирам да говоря, да говоря като някой заловен на магистралата убиец, не спиращ да нарежда монотонно в светлината на електрическата крушка в някой провинциален полицейски участък. В някакъв момент Хоуби бе престанал да работи, тикнал бе отново четката зад ухото си; слушаше непоклатимо, сключил вежди, с онзи далечен, затворен в себе си вид на сгушена арктическа яребица, който познавах много добре. После измъкна четката от косми на самур иззад ухото си и я потопи във вода, преди да я избърше с едно фланелено парцалче.

— Тио — каза той, вдигна ръка и затвори очи, — бях започнал да увъртам, да повтарям едно и също за неосребрения чек, задънена улица, тежко положение, — стига. Всичко ми е ясно.

— Толкова съжалявам — бърборех безсмислено. — Никога не биваше да го правя. Никога. Но сега се стигна до истински кошмар. Той е вбесен, отмъстителен, и като че ли по някаква причина ни има зъб… нали разбираш, по някаква друга причина, различна от станалото.

— Е, какво — Хоуби свали очилата си. Разбирах колко е объркан от начина, по който опипваше предпазливо почвата, опитвайки се да оформи отговора си. — Станалото-станало. Няма смисъл да влошаваме допълнително положението. Само че — той се прекъсна и замълча, — аз не познавам този човек, но ако той е мислел, че скринът е работа на Афлек, значи има повече пари, отколкото разум. Да плати седемдесет и пет хиляди — нали толкова ти е дал за това нещо?

— Да.

— Е, трябва да иде да си прегледа главата, само това мога да кажа. Мебели от такава класа се появяват един-два пъти на десетилетие — и то невинаги. При това не се появяват ей така, отникъде.

— Да, но…

— Освен това и последният глупак знае, че един истински Афлек би струвал много повече. Кой си купува такава мебел, без да си подготви преди това домашното? Само някой идиот и това е. И още нещо — каза той, повишавайки тон, защото се бях опитал да кажа нещо — след като той е повдигнал въпроса, ти си постъпил правилно. Предложил си да му върнеш парите, а той не е приел, нали така каза?

— Не съм му предлагал да върна парите. Предложих да откупя скрина обратно.

— Но на цена, по-висока от платената от него! И как ще изглежда всичко това, ако бъде представено в съда? Нещо, което той няма да направи, можеш да ми вярваш.

В настъпилото мълчание, под болнично ярката светлина на работната му лампа, осъзнах доколко неуверени сме и двамата относно онова, което трябваше да предприемем. Попчик — който дремеше на сгънатата хавлиена кърпа, която Хоуби бе поставил за него между краката на една масичка, завършващи с нокти на хищна птица — потрепваше и проскимтяваше насън.

— Искам да кажа — поде Хоуби — беше избърсал боята от ръцете си и посягаше към четката с нетрепващ поглед на привидение, като призрак, упорито съсредоточен върху мисията си — продажбите никога не са били мой ресор, знаеш го, но съм в този бизнес от много време. И понякога — ръката му с четката се стрелна и нанесе една лека мазка — границата между прекаленото разхвалване на стоката и измамата е действително много неясна.

Чаках, обзет от неувереност, насочил поглед към лакираната в черно ракла. Беше много красива, донесена от пенсионирал се морски капитан в дома му в покрайнините на Бостън: украшения от мидени черупки и гравирани раковини, цитати от Стария Завет, бродирани от неомъжените му сестри, мирисът на китово масло, горящо вечер в лампата, тишината на остаряването.

Хоуби отново остави четката.

— О, Тио — каза той, донякъде ядосано, почесвайки чело с опакото на ръката си, която остави там тъмно петънце. — Нима очакваше, че ще се захвана да те упреквам? Излъгал си онзи тип. Опитал си се да поправиш нещата. Но той не иска да продава. Какво повече би могъл да направиш?

— Не е само този скрин.

— Какво?

— Не трябваше да се захващам с това — нямах сили да срещна погледа му. — Първо го правех, за да плащам сметките, да измъкна фирмата от затрудненията, а после, предполагам… искам да кажа, някои от тези мебели са удивителни, заблудиха мен, а пък си седяха така на склад…

Сигурно бях очаквал нежелание да повярва, повишаване на тон, някакво възмущение. Но онова, което стана, беше много по-лошо. С избухване бих могъл да се справя. Вместо това той не каза нито дума, само ме гледаше натъжено, набит и масивен, обгърнат от светлината на работната лампа като с ореол, а сечивата му, наредени на стената зад него, приличаха на масонски символи. Остави ме да му разкажа онова, което трябваше да бъде разказано, и ме слушаше безмълвно, докато говорех, а когато накрая проговори, гласът му беше по-тих от обикновено, без следа от разгорещеност.

— Добре тогава — приличаше на фигура от алегорична картина: дърводелец-мистик с черна престилка, полускрит в сенките. — Добре. И какво смяташ да предприемеш по този въпрос?

— Аз… — това не беше отговорът, който бях очаквал. Очаквайки със страх избухването на гнева му (защото несъмнено се бе случвало Хоуби да се разяри, колкото и да бе добродушен иначе и да не се гневеше лесно), бях си подготвил всякакви оправдания и извинения, но изправен пред тази негова зловеща невъзмутимост, не виждах как да се защитя. — Ще направя, каквото кажеш — от детските си години не се бях чувствал толкова посрамен и унизен. — Грешката е моя, готов съм да поема пълната отговорност.

— И така, мебелите са продадени — той като че ли обмисляше нещо в ход, създаваше донякъде впечатлението, че си говори сам. — Никой друг не се е свързвал с теб?

— Никой.

— И откога продължава това?

— О, ами — (поне от пет години) — една-две години като че ли…

Той изкриви лице.

— Боже мили. Не, не — продължи той припряно, — просто се радвам, че реши да бъдеш откровен с мен. Но ще се наложи да се заемеш с тази работа, да се свържеш с клиентите, да им кажеш, че имаш известни съмнения — не е необходимо да се задълбочаваш, просто казвай, че е възникнал проблем, че има съмнения в автентичността… и предлагай да откупиш мебелите на цената, на която си им ги продал. Ако не пожелаят да ти обърнат внимание — добре. Ти си направил оферта. Но ако решат да продават, ще ти се наложи да се примириш, разбираш ли?

— Да.

Онова, което не казах — което не можех да му кажа — бе, че не разполагаме с пари, за да възстановим разходите дори на една четвърт от въпросните клиенти. Бихме банкрутирали за един ден.

— Казваш „мебели“. Кои мебели? Колко на брой?

— Не знам.

— Не знаеш?

— Тоест знам, само че…

— Тио, моля те — сега вече се беше ядосал; забелязах това с облекчение. — Край на увъртанията. Говори открито с мен.

— Ами… не регистрирах продажбите. Вземах парите в брой. Така че, разбираш ли, да няма начин ти да разбереш, дори ако бе решил да провериш счетоводните книги…

— Тио, не ме карай да повтарям въпроса си. Колко са продадените мебели?

— О… — въздъхнах аз — ами… дузина — може би — добавих последното, забелязал слисаното изражение на Хоуби. Всъщност бях продал три пъти повече мебели, но бях сигурен, че повечето хора, които бях измамил, бяха прекалено несведущи, за да забележат нещо, или пък толкова богати, че им бе все едно.

— Боже мили, Тио — каза Хоуби, след като бе мълчал потресено известно време. — Дузина парчета? Но не на такива цени? Не като предполагаемия Афлек?

— Не, не — отвърнах припряно (макар всъщност да бях продал някои от тези мебели за сума, два пъти по-голяма от тази). — И не съм продавал на никой от редовните ни клиенти. — Това поне беше вярно.

— На кого тогава?

— На хора от Западното крайбрежие. Кинаджии, компютърни специалисти. Също и на хора от Уол Стрийт, но — на младоци, нали разбираш, от разни хедж-фондове. Тъпанари с пари.

— Имаш ли списък на клиентите?

— Не точно списък, но…

— Има ли как да се свържеш с тях?

— Е, разбираш ли, сложно е, защото… — не ме притесняваха хората, повярвали, че са открили истински образец на стила „шератън“ на изгодна цена и напуснали забързано магазина с фалшификатите си, убедени, че са измамили мен. Старото правило Caveat emptor156 бе повече от приложимо в този случай. Нито веднъж не бях казал пред тях, че мебелите са автентични. Притесняваха ме хората, на които бях продавал съвсем целенасочено мебелите — и ги бях лъгал съвсем съзнателно.

— Нямаш списък с имената им.

— Така е.

— Но все пак имаш някаква представа. Би могъл да ги откриеш.

— До известна степен.

— „До известна степен“. Не разбирам какво искаш да кажеш с това.

— Има някои бележки, товарителници. Мога да сглобя някои неща по памет.

— Можем ли да си позволим да откупим обратно всички тези мебели?

— Ами…

— Можем ли? Да или не?

— Ами… — нямаше начин да му кажа истината, тоест, че е невъзможно. — Това би ни поставило в много затруднено положение.

Хоуби потърка едното си око.

— Е, затруднено или не, трябва да го направим. Нямаме избор. Ще затегнем коланите. Дори да е трудно известно време… дори да започнем да бавим плащанията на данъците. Защото — продължи той, тъй като аз продължавах да го гледам, — не можем да допуснем дори за едно от тези неща да се поддържа измамата, че е истинско. Боже мили — той поклати невярващо глава, — как, по дяволите, си го направил? Та те дори не са добри фалшификати! Някои от материалите, които съм ползвал… всичко, което имах подръка… скалъпени са през куп за грош…

— Всъщност… — на практика работата на Хоуби се бе оказала достатъчно добра, за да заблуди дори някои сериозни колекционери, но си казах, че може би не е разумно да споменавам това сега…

— … и, разбираш ли, ако едно от парчетата, които си продал като оригинали, се окаже фалшификат — тогава ще излезе, че всички са фалшиви. Всичко ще бъде поставяно под въпрос — всяка отделна вещ, излязла някога от този магазин. Не знам замислял ли си се за това.

— Ъъъ… — много пъти бях мислил по този въпрос. Мислех за това почти непрекъснато от онзи обяд с Лушъс Рийв насам.

Хоуби мълча толкова дълго, че аз започнах да се изнервям. Но накрая той просто въздъхна, потри очи и се извърна леко, заемайки се отново с работата си.

Мълчах, наблюдавайки как лъскавата черна линия, излизаща изпод четката му, се превръща в черешова клонка. Сега вече всичко беше ново. Двамата с Хоуби бяхме съдружници, плащахме заедно данъците си. Аз бях определен за изпълнител на завещанието му. Вместо да се изнеса в отделен апартамент, бях предпочел да продължа да живея на горния етаж и да му плащам почти символичен наем, няколкостотин долара месечно. Доколкото можеше да се каже, че имах дом и близки, това бяха неговият дом и той самият. Когато слизах долу да му помагам с лепенето, го правех не толкова, защото той имаше нужда от мен, колкото заради удоволствието да се ровим за стеги и да си крещим, надвиквайки гърмящата музика на Малер; а когато понякога прескачахме вечер до „Белия кон“ за по едно питие и по някой сандвич на бара, за мен това нерядко се оказваше най-хубавото време от деня.

— Да? — попита Хоуби, без да се обръща към мен, забелязал, че все още стоя зад гърба му.

— Съжалявам. Не исках да се стигне толкова далеч.

— Тио — движението на четката спря. — Знаеш много добре… немалко хора биха те потупали поощрително по гърба в такъв момент. И, нека бъда откровен с теб, част от мен също изпитва подобни чувства, защото, признавам си честно, не мога да си представя как си успял да осъществиш това. Дори Уелти… Уелти беше като теб, клиентите си умираха за него, беше в състояние да продаде какво ли не, но дори той виждаше голям зор горе в магазина с по-скъпите вещи. Истински „хепълуайт“, истински „чипъндейл“ — не можеше да се отърве от тях! А ти си успял да пласираш целия този боклук срещу цяло състояние!

— Не е боклук — отвърнах, щастлив, че този път поне мога да кажа истината. — Голяма част от тези работи са действително много добри. Заблудиха и мен. Предполагам, че тъй като си ги правил ти самият, не можеш да го осъзнаеш. Колко убедителни са.

— Знам.

Имахме един забележителен висок шкаф от епохата на кралица Ан с трипръсти крака, който през гладните години се бях опитвал да продам на възможно най-ниската реална цена, която беше някъде от порядъка на двеста хиляди долара. Но въпреки че напоследък се бяха появили някои съвсем приемливи оферти, аз ги бях отхвърлил до една — просто защото тази безукорна мебел, поставена в добре осветената входна част на магазина, хвърляше ласкателна светлина и върху фалшификатите, забутани в дъното.

— Тио, ти си истинско чудо. Ти си гений в онова, което вършиш, няма спор. Но — тонът му отново стана неуверен, чувствах как се опитва да напипа пътя напред — е, искам да кажа, търговците живеят от репутацията си. Такава е системата, налагаща поддържане на добро име. Не може да се каже, че не го знаеш. Хората започват да говорят. Така че, разбираш ли — той натопи четка в боята и присви късогледо очи, взирайки се в шкафа, — измамата е нещо трудно доказуемо, но ако не се погрижиш да поправиш стореното, аз съм почти сигурен, че то ще рикошира и ще ни нанесе удар впоследствие. — Ръката му не трепваше; четката уверено очертаваше линията. — Мебел, претърпяла сериозна реставрация… забрави за ултравиолетовите лъчи, ще се учудиш какво би станало, стига само някой да я постави в ярко осветено помещение… дори фотоапаратът изважда на бял свят разлики в шарката, които човек никога не би забелязал с просто око. Веднага щом някой от тези хора реши да поръча да фотографират покупката му, или, пази Боже, реши да я изпрати на ежегодния търг „Забележителни американски произведения“ в „Кристис“ или „Сотбис“…

Настана мълчание, което — докато се разрастваше и надигаше между нас като вълна — ставаше все по-внушително, и нямаше с какво да бъде запълнено.

— Тио — четката спря, после отново се задвижи. — Не се опитвам да търся оправдания за теб, но… не мисли, че не го съзнавам — аз съм човекът, който те постави на това място. Оставих те да работиш по свое усмотрение, съвсем сам. Очаквайки от теб да извършиш чудото с рибите и хляба. Ти си много млад, така е — настоя той рязко, обръщайки се за малко, когато се опитах да го прекъсна, — млад си, и имаш талант за всички аспекти на нашия бизнес, с които ми е неприятно да се занимавам, и така блестящо успя да ни върнеш в играта, че за мен беше много, много удобно да си държа главата заровена в пясъка. По отношение на онова, което се случваше горе. Така че моята вина не е по-малка от твоята.

— Хоуби, кълна се. Аз никога…

— Защото — той взе отвореното шише с боя, погледна етикета му така, като че ли не можеше да си припомни за какво служеше, и отново го остави — е, беше прекалено хубаво, за да бъде истина, нали? Всички тези пари, които се стичаха към нас, истинско чудо, нали? А опитах ли се да се поинтересувам по-отблизо от това? Не. Не мисли, че не съм наясно — ако ти не беше започнал с номерата си там горе, вероятно вече щяхме да сме дали къщата под наем и щяхме да търсим ново място за живеене. Така че ето какво — ще започнем на чисто — ще заличим миналото — и ще приемаме нещата така, както дойдат. Едно по едно. Това е единственото, което можем да направим.

— Виж какво, искам да изясня едно — спокойствието му ме измъчваше, — аз поемам отговорността. Ако нещата стигнат дотам. Просто искам да го знаеш.

— Добре — той отново нанесе една мазка с четката, със заучен, опитен жест, който незнайно защо ме смути. — Така или иначе, нека оставим този въпрос засега, искаш ли? Не — продължи той, когато се опитах да кажа нещо друго, — моля те. Искам да се заемеш с тези неща, а аз ще направя всичко, което мога, за да ти помогна, ако възникне някаква конкретна необходимост, но като изключим това, не искам повече да говорим на тази тема. Съгласен ли си?

Навън валеше дъжд. На приземния етаж беше влажно и студено — противен, подземен хлад. Стоях и го гледах, без да знам какво да кажа и какво да правя.

— Моля те. Не се сърдя, просто искам да продължа с работата си. Всичко ще бъде наред. А сега, моля те, качи се горе — ако обичаш? — допълни той, защото аз не помръдвах. — Работата е сложна, наистина се налага да се съсредоточа, ако не искам да я оплескам.

Качвах се мълчаливо нагоре, стълбите скърцаха силно, вървях между наредените от двете ми страни снимки на Пипа, които ме гледаха с упрек, и не смеех да вдигна очи към тях. Когато слязох долу, имах намерение да започна първо с по-лесното и после да премина към централния номер в програмата. Но колкото и мръсен и непочтен да се чувствах, не събрах сили да го направя. Колкото по-малко знаеше Хоуби за картината, в толкова по-голяма безопасност се намираше. Би било нередно във всяко отношение да го въвличам в тази история.

И все пак ми се искаше да имах с кого да поговоря, някой, комуто да имам доверие. През няколко години все се появяваше по някоя вестникарска статия за изчезналите произведения, които, освен моя „Щиглец“ и две заети от друга колекция работи на Ван Аст, включваха и няколко ценни произведения от Средновековието и няколко египетски антики; учени бяха писали доклади на тази тема, писани бяха дори книги; престъплението беше споменато в челната десетка на обирите на произведения на изкуството в сайта на ФБР; навремето ми действаше много успокояващо приетото от повечето хора предположение, че онзи, който бе измъкнал двете картини на Ван Аст от залите 29 и 30, е откраднал и моята картина. Почти всички тела в зала 32 бяха намерени до рухналия вход; според анализаторите бе имало един период от десет до трийсет секунди, преди да падне носещата греда, през който няколко души биха могли да се измъкнат оттам. Отломките в зала 32 бяха прехвърлени с фанатично старание от хора с бели ръкавици, въоръжени със скенери и въпреки че рамката на „Щиглеца“ беше открита, неповредена (и бе окачена така, празна, в музея „Морицхойс“ в Хага, „като напомняне за незаменимата загуба за нашето културно наследство“), не бе открита нито една доказано автентична част от самата картина, нито една тресчица, нито едно от старинните пирончета, нито люспа от характерния жълт оловно-калаен пигмент. Но тъй като картината бе рисувана върху дървена плоскост, можеше да се предположи (и един историк, надут от съзнанието за своята знаменитост, яростно застъпваше тази теория, за което му бях много благодарен), че при взрива „Щиглецът“ е била изхвърлена от рамката си и е попаднала в доста големия огън, горящ в магазина за сувенири — епицентъра на експлозията. Бях го гледал в един документален филм по Пи Би Ес, как крачи наперено напред-назад пред празната рамка, фиксирайки настоятелно камерата си с поглед на човек, обигран в контактите с медиите. „Този миниатюрен шедьовър е оцелял при експлозията на барутните складове в Делфт, само за да срещне гибелта си векове по-късно в друга експлозия, също човешко дело, по една действителна ирония на съдбата, по-странна от нещо, извадено от разказите на О. Хенри или Ги дьо Мопасан.“

Що се отнася до мен, официалната версия — отпечатана в най-различни източници и приета за истина — гласеше, че съм бил на няколко зали разстояние от „Щиглецът“, когато е избухнала бомбата. Немалко журналисти се бяха опитвали да вземат от мен интервю през годините и аз бях отхвърлял предложенията им, до едно; но немалко хора, очевидци, бяха видели майка ми в последните й мигове в зала 24, красивата тъмнокоса жена в лъскавия шлифер, и много от тези очевидци твърдяха, че са ме видели до нея. Четирима възрастни и три деца бяха загинали в галерия 24 — и според официалната версия на историята, общоприетата версия, аз съм бил сред телата на пода, изпаднал в безсъзнание и останал незабелязан в суматохата.

Но пръстенът на Уелти беше физическо доказателство за това къде съм се намирал наистина. За мой късмет Хоуби не обичаше да говори за смъртта на Уелти, но от време на време — рядко, обикновено по-късно вечер, когато беше изпил няколко чаши — му се случваше да се отдава на спомени. „Можете ли да си представите как се почувствах? Нима не е чудо, че…?“ Неминуемо някой ден някой щеше да направи връзката. Открай време съзнавах това, но реейки се в наркотичната мъгла, бях пренебрегвал съществуващата опасност с години. Може би никой не се вслушваше в думите му. Може би никой никога нямаше да узнае.

Седях на леглото си и се взирах през прозореца към Десета улица — хората тъкмо се прибираха от работа, излизаха на вечеря, разнасяха се резки изблици на смях. Ситен, подобен на мъгла дъждец падаше косо в белия светъл кръг, хвърлян от уличната лампа точно пред прозореца ми. Всичко ми се струваше сурово и нестабилно. Имах отчаяна нужда от хапче, и тъкмо се канех да стана, за да си сипя нещо за пиене, когато — близо до светлия кръг, но все пак извън него, забелязах нещо неприсъщо за обичайното движение по улицата — някакъв самотен силует, застанал неподвижно под дъжда.

След като мина половин минута и той продължаваше да стои там, аз изключих лампата и пристъпих към прозореца. Сякаш в отговор на движението ми силуетът се отдалечи още повече от лампата; но макар че чертите му не се различаваха добре в тъмното, аз успях да си съставя доста ясна представа за него: широки, приведени рамене, къси крака и масивен ирландски торс. Джинси и спортна блуза с качулка, високи, тежки обувки. Известно време той стоя неподвижно — фигура на работник, неуместно присъствие на улицата по това време, подминаваха го начинаещи фотографи и елегантно облечени двойки, развеселени студенти на път за вечеря. После той се обърна. Тръгна си бързо, раздразнено; когато се озова в светлината на следващата лампа, го видях как бърка в джобовете си и се обажда по мобилен телефон, привел глава, като че ли объркан.

Спуснах пердето. Бях доста склонен да повярвам, че ми се привиждат разни неща, всъщност така или иначе постоянно ми се привиждаше какво ли не — това бе част от живота в един съвременен град, тази почти невидима, втъкана в него нишка на страх, очакването на някаква катастрофа, трепването при звука на задействала се аларма на кола, вечно да очакваш нещо да се случи, да очакваш мириса на дим, трясъка на счупени стъкла. И все пак — искаше ми се да съм стопроцентово сигурен, че това е само плод на въображението ми.

Цареше гробна тишина. Процеждащата се през дантеленото перде светлина на уличната лампа рисуваше разкривени, подобни на паяжина шарки по стените. През цялото време бях съзнавал, че задържането на картината е грешка, и все пак я бях задържал при себе си. Нищо добро не можеше да излезе от това. Дори не можеше да се каже, че имах някаква полза от нея или че ми бе доставяла наслада. Навремето, в Лас Вегас, поне можех да я гледам, когато пожелаех, когато се чувствах зле, на заспиване, или когато тъгувах, рано сутрин или посред нощ, през есента или лятото, да я наблюдавам как се променя под слънчевите лъчи и в зависимост от времето навън. Едно бе да гледаш картината в музей, но да я наблюдаваш на всички тези светлини, в различни настроения, в различни сезони, бе все едно да я видиш по хиляди възможни начини, а да я държиш затворена в мрака — едно творение на светлината, което можеше да живее само в светлина — беше погрешно в толкова много отношения, че дори не бих се наел да ги опиша. Нещо повече от погрешно — това беше лудост.

Взех чаша от кухнята, напълних я с лед, отидох до бюфета и си налях водка, върнах се в стаята си, извадих айфона от джоба си и започнах замислено да набирам пейджъра на Джеръм, но след първите три цифри затворих и вместо това набрах номера на Барбърови.

Отговори Ета.

— Тио! — каза тя, явно зарадвана, на фона работеше телевизорът в кухнята. — Катрин ли търсиш?

Само роднините и най-близките приятели наричаха Китси така; за всички други тя беше Катрин.

— Тя вкъщи ли е?

— Ще се прибере след вечеря. Знам, че очакваше да й се обадиш.

— Мхм… — нямаше как да не изпитам задоволство. — Ще й предадеш ли тогава, че съм се обаждал?

— Кога ще дойдеш пак да се видим?

— Скоро, надявам се. Плат у дома ли е?

— Не, и той излезе. Ще му кажа, че си звънял, няма да забравя. Ще дойдеш скоро пак, нали?

Затворих телефона и останах така, седнал на ръба на леглото си, отпивайки от водката. Успокоителна беше мисълта, че мога да се обадя на Плат, ако възникне нужда — не за картината, за това му нямах доверие, но по отношение на работата с Рийв и скрина. Това, че Рийв не бе казал и дума по този въпрос, ми изглеждаше като лошо предзнаменование.

От друга страна… какво можеше да направи той? Колкото повече мислех по този въпрос, толкова повече ми се струваше, че Рийв се беше предоверил на картите си, хвърляйки така открито обвинението си. Каква полза би имал, ако започнеше да ме преследва заради скрина? Каква щеше да е неговата изгода, ако ме арестуваха, ако приберяха картината, с което възможността той някога да се добере до нея щеше да изчезне окончателно? Ако искаше да я притежава, не му оставаше нищо друго освен да изчаква и да ме остави да го заведа до нея. Единственото мое предимство — единственото — беше, че Рийв не знаеше къде е тя. Можеше да наеме когото си иска, ако искаше да ме следи, но ако аз не припарвах до хранилището, нямаше никакъв начин той да разбере къде е картината.

— О, Тио! — каза Китси един петъчен следобед, малко преди Коледа, вземайки в ръка една от изумрудените обици на майка ми, и я вдигна към светлината. Бяхме приключили с продължителния обяд във „Фредс“, а преди това бяхме прекарали цяла сутрин, избирайки модели на сребърни и порцеланови съдове. — Прекрасни са! Само че… — по челото й се появиха бръчици.

— Да…?

Беше три следобед; ресторантът беше претъпкан с бърборещи хора. Тя беше излязла, за да говори по телефона, и аз се бях възползвал от момента да извадя обиците от джоба си и да ги поставя на покривката.

— Ами просто… чудя се — тя присви леко вежди, сякаш гледаше обувки, за които не бе сигурна иска ли да ги купи или не. — Искам да кажа… страхотни са! Благодаря ти! Но… ще бъдат ли съвсем подходящи? За самия ден?

— Е, ти решаваш — казах, посегнах към своята „Блъди Мери“ и отпих дълбока глътка, за да прикрия изненадата и раздразнението си.

— Защото… изумруди… — тя вдигна една от обиците до ухото си, изкривявайки замислено очи към нея, докато го правеше. — Обожавам изумруди! Но… — тя отново вдигна обицата, оставяйки я да заискри в светлината, която се лееше от лампите над нас — изумрудът всъщност не е моят камък. Струва ми се, че може да се открояват прекалено рязко, разбираш ли? На фона на бялото… и с моята кожа? „О дьо Нил“157! И мама не може да носи зелено.

— Както предпочиташ.

— О, не, сега си ядосан.

— Не, не съм.

— Да, разбира се, че си! При това съм те засегнала!

— Не, просто съм уморен.

— Наистина изглеждаш в лошо настроение.

— Моля те, Китси, уморен съм — бяхме полагали героични усилия да търсим апартамент, изнервящо занимание, което бяхме понесли, общо взето, в добро настроение, въпреки че празните пространства и пустите стаи, изпълнени с призраците на живота, който други хора бяха оставили зад себе си събуждаха (у мен) неприятни отзвуци от миналото — кашони с вещи за пренасяне, миризми от кухнята, потънали в сенки спални, от които животът си е отишъл, но по-силно от тези неща във всичко пулсираше някакво заплашително механично жужене, което (доколкото можех да преценя) чувах само аз, тежкото, задъхано дишане на тревогата, която гласовете на брокерите, отекващи жизнерадостно в лъскавите повърхности, докато те обикаляха апартаментите, палеха лампите и показваха разните уреди с покритие от неръждаема стомана, не успяваха да пропъдят.

И защо беше всичко това? Нали не всеки апартамент, който оглеждахме, бе освободен по някакви трагични причини, както аз някак все успявах да си представя. Това, че в почти всяко от тези места на мен ми лъхаше на развод, банкрут, болест и смърт, явно се дължеше на самозаблуда — а освен това как биха могли тегобите на тези предишни наематели, реални или въображаеми, да навредят на Китси или на мен?

— Не се обезкуражавай — казваше Хоуби (който, също като мен, беше свръхчувствителен към душата на помещенията и предметите, към отпечатъците на времето). — Приеми го като работа. Все едно, че трябва да преровиш сандък с дребни и досадни части. Ще попаднеш точно на тази, която ти трябва, стига само да стиснеш зъби и да продължиш да търсиш.

И беше прав. През цялото време приемах нещата с добро настроение, също като нея, упорито вървяхме напред от едно към друго жилище в дните, определени за оглед от интересуващи се клиенти, от мрачни предвоенни апартаменти, в които витаеха духовете на стари, самотни еврейки, до чудовищни стъклени постройки, студени като лед, в които съзнавах, че никога не бих могъл да живея, без да изпитвам постоянното усещане, че в мен са се прицелили снайперисти. Никой от нас не очакваше търсенето на жилище да бъде удоволствие.

В сравнение с това отиването с Китси до „Тифанис“, за да поръчаме да изнесат списъка, в който поканените на сватбата щяха да отмятат нещата, които са избрали да ни подарят, ми се бе сторило като приятно разнообразие. Очаквах да се срещнем с консултантката, да посочим нещата, които ни се понравеха, и после да се измъкнем ръка в ръка за един коледен обяд. Вместо това — съвсем неочаквано — бях зашеметен от стреса, породен от промъкването през тълпите в един от най-посещаваните магазини в Манхатън, в петък, при това непосредствено преди Коледа: претъпкани асансьори, тълпи по стълбите, навсякъде преливаше от стада туристи, купувачи, търсещи подаръци за празниците, ограждаха витрините с кордони от по пет-шест реда, за да купуват ръчни и настолни часовници, шалове, дамски чанти, наръчници с правила за поведение в обществото и всевъзможни други стоки в характерния синьозеленикав цвят, запазената марка на „Тифанис“. Бяхме се влачили с часове из петия етаж, съпровождани от консултантката за съставяне на сватбени списъци, която толкова се стараеше да осигури безукорно обслужване и да ни помогне да направим уверено избора си, че не можех да не се чувствам преследван („Мотивите на порцелановите сервизи трябва да говорят за вас двамата: «Ето, това сме ние, като двойка»… това е съществена демонстрация на вашия стил“), докато Китси се мяташе от един на друг мотив: златната лента! не, синята! чакай… на какво се бях спряла първо? осмоъгълните не са ли малко прекалени? а консултантката й пригласяше с услужливите си пояснения: урбанистични геометрични мотиви… романтични флорални декорации… елегантност, неподвластна на времето… искрящо великолепие… и макар да не преставах да повтарям да, този е чудесен, но и този също, и двата ми харесват, решението е твое, Китс, консултантката не преставаше да ни показва нови и нови, очевидно надявайки се да изтръгне от мен някакво по-категорично предпочитание, обяснявайки ми внимателно някои тънкости, ето, този емайл, ръчно рисуваните кантове тук, докато накрая трябваше да си прехапвам езика, за да не кажа на глас онова, което мислех в действителност: че независимо от майсторското изпълнение нямаше абсолютно никакво значение дали Китси ще избере модел X или модел Y тъй като, поне в моите очи, те бяха поначало едни и същи: осемстотин долара за произведен вчера поднос?! Един поднос?! Имаше прекрасни сервизи от осемнайсети век, които можеха да бъдат купени на частица от цената, която трябваше да се плати за тези студени, блестящи, току-що излезли от фабриката съдове.

— Но нали не е възможно да харесваш всички съвсем еднакво? Да, да, определено се връщам към мотивите „ар деко“ — обърна се Китси към търпеливо навъртащата се около нас продавачка, — но колкото и да ги харесвам, не знам дали са съвсем подходящи за нас — после, вече към мен: — Ти какво ще кажеш?

— Избери каквото искаш. Който и да било от всичките. Наистина — казах аз, пъхнах ръце в джобовете си и отвърнах поглед, докато тя стоеше и примигваше, гледайки ме с уважение.

— Изглеждаш ми изнервен. Иска ми се да ми кажеш какво предпочиташ.

— Да, но… — толкова пъти ми се беше случвало да вадя порцелан от сандъци на разпродажбите след погребения и разводи, че намирах нещо неизразимо тъжно в блестящите, недокоснати сервизи, излъчващи мълчаливата увереност, че блестящите, нови съдове гарантират също толкова блестящо, незасегнато от трагедии бъдеще.

— Китайските рисунки? Или птиците по Нил? Хайде, кажи, Тио, знам, че предпочиташ едно от двете.

— Няма да сбъркате и с единия, и с другия. И двата са елегантни и приятни. А ето нещо семпло, за всеки ден — каза услужливо продавачката, очевидно за нея „семпло“ беше ключова дума в обслужването на отегчени и капризничещи бъдещи младоженци. — Действително съвсем семпло и неутрално — явно по протокол се предвиждаше на младоженеца да бъде позволено да избере сервиза за ежедневна употреба (вероятно за всички онези партита, на които щях да събирам приятели, за да гледаме мачовете за суперкупата, ха-ха), докато „официалният сервиз“ беше работа за експерти, тоест за дамите.

— Става — отговорът ми прозвуча малко по-рязко, отколкото възнамерявах — бях забелязал, че очакват от мен да кажа нещо. Трудно бих могъл да проявя особен ентусиазъм по отношение на обикновен, бял фаянс с модерни форми, особено като се вземе предвид, че се продаваше по четиристотин долара чинията. Напомняше ми за симпатичните възрастни дами, облечени в дрехи на „Маримекко“, които посещавах понякога в „Риц-Тауър“: вдовици с хрипкави гласове, с тюрбани на главите и гривни с глави на пантери, очакващи нетърпеливо да се пренесат да живеят в Маями — апартаментите им бяха пълни с мебели от опушено стъкло и хромирана стомана, които с помощта на декораторите си бяха купували през седемдесетте години на цената на добри мебели от епохата на кралица Ан — но (както бях принуден да им кажа със съжаление) те не бяха задържали цената си и не можеха да бъдат препродадени дори на половината от първоначалната си стойност.

— Порцеланът… — сватбената консултантка плъзна по ръба на чинията пръсти, чиито нокти бяха покрити с безцветен лак. — Знаете ли как ми се иска младоженците, които консултирам, да мислят за елегантните сребърни прибори, за финия кристал и за порцелана? Да ги свързват с ритуалните удоволствия в края на деня. Вино, забавления, семейство, близост. Един сервиз от фин порцелан е прекрасен начин да осигурите постоянно присъствие на стил и романтика в брака си.

— Става — повторих аз. Но идеята ми се стори противна; а двете „Блъди Мери“, които изпих във „Фредс“, още не бяха пропъдили неприятния й привкус.

Китси разглеждаше обиците с видимо колебание.

— Добре, виж какво. Ще ги сложа все пак на сватбата. Те са прекрасни, а и знам, че са били на майка ти.

— Искам да носиш това, което ти предпочиташ.

— Ще ти кажа какво мисля аз — тя се пресегна със закачлив жест през масата и взе ръката ми. — Мисля си, че имаш нужда да полегнеш.

— Несъмнено — аз притиснах дланта й към лицето си и си напомних какъв късметлия съм.

Всичко бе станало действително много бързо. Два месеца след първата ми вечеря у Барбърови ние с Китси се виждахме практически през ден — дълги разходки, после вечери (понякога в „Мач 65“ или „Льо Билбоке“, понякога и на сандвичи в кухнята) и разговори за миналото: за Анди, за дъждовните следобеди, прекарвани в игра на „Монополи“ („вие двамата бяхте толкова гадни… все едно Шърли Темпъл срещу Хенри Форд и Джей Пи Морган“), за онази вечер, когато беше плакала, след като я накарахме да гледа „Хелбой“ вместо „Покахонтас“, и за ужасните вечери, когато трябваше да носим сако и вратовръзка — ужасни поне за нас, момчетата, седнали вдървено в яхтклуба пред кока-кола с лимон, а господин Барбър се озърташе нервно, търсейки любимия си сервитьор Амадео, с когото настояваше да упражнява своя комичен испански, говорейки като Хавиер Кугат158 — приятели от училището, партита, винаги имаше за какво да разговаряме, помниш ли това, помниш ли онова, помниш ли, когато ние… това не беше като с Карол Ломбард, само пиене и после в леглото, с нея нямахме кой знае какво да си кажем.

Не че двамата с Китси не бяхме също доста различни хора, но в това нямаше нищо лошо: в края на краищата, както съвсем разумно бе изтъкнал Хоуби, нима не се предполагаше, че бракът е съюз на противоположности? Нима не се очакваше аз да внеса нещо ново в нейния живот и тя — в моя?

Освен това (така си казвах аз), нима не беше време да Вървя Напред, Да Се Откъсна От Миналото, да обърна гръб на градината, останала затворена за мен? Да Живея В Настоящето, Да Се Съсредоточа Върху Днешния Ден, вместо да тъгувам за онова, което не можех да имам? Години наред бях тънал в самосъжаления и разрушителна скръб: Пипа, Пипа, Пипа, възторг и отчаяние — това нямаше край, случаи, лишени на практика от всякакво значение, ме караха да отлитам към звездите или да потъвам в безмълвна депресия, името й, появило се на екранчето на телефона ми или някой мейл, подписан „С обич“ (Пипа подписваше така всичките си писма, без значение до кого бяха адресирани), тези неща бяха достатъчни, за да ходя дни наред по облаци, докато — ако, когато се обадеше на Хоуби, тя не го помолеше да даде слушалката на мен (а защо трябваше да го направи?), аз се чувствах смазан извън всякакви разумни граници. Самозаблуждавах се и го съзнавах. Нещо по-лошо: любовта ми към Пипа бе помрачена в дълбините си от спомена за майка ми, за смъртта на майка ми, със съзнанието, че съм загубил майка си и няма как да си я върна. Целият този сляп, детински копнеж да спасиш и да бъдеш спасен, да повториш миналото и да го промениш, по някакъв начин се бе вкопчил неистово в Пипа. Имаше нещо болезнено, нещо нездраво в него. Виждах неща, които в действителност не съществуваха. Рискувах да заприличам на живеещ в каравана самотник, дебнещ момичето, което си е харесал в някой мол. Защото истината беше следната: двамата с Пипа се виждахме най-много два пъти в годината; разменяхме си мейли и съобщения, но не много редовно; когато тя беше в Ню Йорк, си разменяхме книги и ходехме заедно на кино; бяхме приятели, нищо повече. Надеждите ми за връзка с нея бяха напълно нереалистични, докато постоянните ми терзания, съзнанието, че съм безсилен да променя нещо — те бяха ужасяващо реални. Нима тази неоснователна, безнадеждна, лишена от взаимност мания беше начинът, по който трябваше да пропилея остатъка от живота си?

Решението да се освободя бе взето съвсем съзнателно. Наложи се да мобилизирам всичките си сили, за да го осъществя, като животно, прегризващо лапата си, за да се освободи от капан. И по някакъв начин бях успял да го направя; и ето, срещу мен седеше Китси и ме наблюдаваше развеселено със светлосивите си очи.

Беше ни забавно да бъдем заедно. Разбирахме се. Това беше първото лято, което тя прекарваше в града — „първото, откакто се помня“, тъй като къщата в Мейн си оставаше затворена. Чичо Хари и братовчедите бяха отишли в Канада, на островите Дьо ла Мадлен — „и аз се чувствам малко изгубена тук, с мама, и… о, моля те, направи нещо за мен. Моля те, ще се съгласиш ли да отидем на плаж заедно през уикенда?“ Така че през уикендите ние ходехме в Ийст Хамптън, където отсядахме в дома на нейни приятели, прекарващи лятото във Франция; а през седмицата се срещахме в центъра, когато приключех работа, пиехме хладко вино в заведения с масички на тротоара, прекарвахме вечерите в пустеещия Трайбека по излъчващите трескава горещина тротоари, докато горещият полъх от отдушниците на метрото разпиляваше искри от тлеещия край на цигарата ми. В киносалоните винаги беше прохладно, както и в бар „Кинг Коул“ в „Сейнт Реджис“ и в „Ойстър Бар“ на гара „Гранд Сентръл“. Два следобеда седмично — с шапка, ръкавици, кецове „Джак Пърсел“ и спретната пола, напръскана от глава до пети с медицински слънцезащитен спрей (защото и тя като Анди имаше слънчева алергия) — тя се качваше на черния си „Мини-Купър“, с багажник, модифициран по специална поръчка така, че да побира стиковете й за голф, и отиваше сама до Шинекок или Мейдстоун. За разлика от Анди тя постоянно пърхаше и бърбореше, смееше се нервно на собствените си шеги, което ми напомняше на бащините й разпилени изблици на енергия, но без неговата ирония и отчужденост. Ако човек я напудреше и сложеше изкуствена бенка на лицето й, тя би могла да мине за придворна дама от Версай, с бялата си кожа и розовината по бузите, с трескавите си изблици на веселие. Носеше свободни, къси рокли без ръкав, и в града, и в провинцията, допълнени с винтидж чанти от крокодилска кожа, залепяше етикети с името и адреса си от вътрешната страна на обувките на „Кристиан Лубутен“, на които пристъпваше нестабилно („чепици за мъченици!“), за в случай, че ги изриташе, за да танцува или да плува, а после ги забравеше някъде: сребристи обувчици, обувчици с панделки и остри носове, по хиляда долара чифта. „Лош човек!“, крещеше тя надолу по стълбите, когато — в три часа сутринта, добре наквасен от изпития ром с кока-кола — аз най-сетне се измъквах, залитайки, да потърся такси, тъй като на другия ден ме чакаше работа.

Тя беше тази, която предложи да се оженим. Отивахме на някакво парти — тя със светлосиня рокля, парфюмирана с „Шанел №19“. Излязохме на Парк Авеню — позамаяни от коктейлите, които бяхме изпили горе — и в момента, когато прекрачихме прага, уличните лампи светнаха, така че двамата застинахме и се спогледахме: ние ли го бяхме направили? Ситуацията беше толкова смешна, че ние се разкикотихме истерично — сякаш светлината се лееше от нас, като че ли можехме да заредим с енергия Парк Авеню. И когато Китси ме хвана за ръка и каза:

— Знаеш ли какво трябва да направим според мен, Тио? — аз знаех отлично какво се кани да ми каже.

— Да го направим ли?

— Да, моля! Не мислиш ли, че трябва? Струва ми се, че мама ще бъде толкова щастлива!

Дори не бяхме уточнили датата. Все я променяхме, ту заради свободните за венчавка часове в църквата, ту заради някой от гостите, чието присъствие беше задължително, ту заради нечии състезания, наближаващ термин за раждане и какво ли не друго. Ето защо сватбата постепенно се превръщаше в такова внушително събитие — списъкът на гостите наброяваше стотици, разходите — много хиляди, подбираха се костюми и се разработваха сценарии като за шоу на Бродуей — и аз не можех да си изясня напълно как тази сватба се превърна в такава суперпродукция. Знаех, че понякога майката на булката носеше вината за такива излезли от контрол сватбени представления, но в този случай нямаше как да прехвърлим отговорността на госпожа Барбър, която трудно можеше да бъде убедена да напусне стаята си и кошничката си с бродерия, която никога не отговаряше на телефонни обаждания, никога не приемаше покани и дори вече не поддържаше прическата си, тя, която навремето ходеше задължително през ден на фризьор — имаше постоянен час в единайсет, преди да отиде някъде на обяд.

— Нали мама ще се зарадва? — бе прошепнала Китси, смушквайки ме в ребрата с острото си лакътче, докато бързахме обратно към стаята на госпожа Барбър. И споменът за радостта на госпожа Барбър, когато узна новината (ти й кажи, бе помолила Китси, ще бъде особено щастлива, ако го научи от теб), беше миг, към който се връщах отново и отново в спомените си, и никога не ми омръзваше: учудването в очите й, после възторгът, лумнал неовладяно на хладното й, уморено лице. Бе протегнала една ръка на мен и другата на Китси, но онази прекрасна усмивка — никога нямаше да я забравя — беше всичко за мен.

Кой би предположил, че е в моя власт да направя някого толкова щастлив? Или че аз самият бих могъл някога да бъда отново щастлив? Настроенията ми политаха нагоре като изстреляни с прашка; след като бе стояло години наред заключено и анестезирано, сърцето ми пърхаше и се блъскаше като пчела, захлупена в буркан, всичко беше ярко, ясно очертано, объркващо, объркано — но това бе чиста болка в сравнение с онази, потисканата мъка, която ме бе измъчвала с години, притъпена от дрогата като болка от развален зъб, мръсната, противна болка от нещо гнило. Тази яснота ме хвърляше във възторг; сякаш бях свалил зацапани очила, размазвали очертанията на всичко, което бях гледал дотогава. Изживях цялото лято в състояние на трескаво опиянение: целият тръпнех, държах се глупаво, преливах от енергия, живеех от джин и салата със скариди и ободряващото тупкане на топките за тенис. И можех да мисля само за едно: Китси, Китси, Китси!

Бяха изминали четири месеца, вече беше декември, сутрините бяха студени и свежи, във въздуха се носеше звън на коледни камбанки; ние с Китси бяхме сгодени и можех ли да бъда по-щастлив? Но въпреки че всичко беше прекалено съвършено, сърчица и цветя, досущ като финал на музикална комедия, аз се чувствах зле. По неясни причини бълбукащият прилив на енергия, по който се носех цяло лято, изчезна в средата на октомври и аз паднах тежко на земята, под тъжно ръмящия дъждец, погълнат от тъга, която се простираше безкрай, във всички посоки: като изключим няколко души (Китси, Хоуби, госпожа Барбър), ми стана противно да се виждам с хора, не можех да се съсредоточа върху това, което ми говореха, не можех да разговарям с клиентите, не можех да поставям етикети на мебелите в магазина, не можех да пътувам с метрото, всички човешки дейности ми се струваха безсмислени, неразбираеми, като че ли се бях озовал в черен, гъмжащ мравуняк сред пустош, накъдето и да погледнех, не виждах искрица светлина, антидепресантите, които гълтах добросъвестно в продължение на осем седмици, не помогнаха дори малко, нито пък другите, които бях опитал преди това (така погледнато, бях опитал всички, но явно бях сред двайсетте процента нещастници, на които не им се полагаха ливади, осеяни с маргаритки, над които пърхаха пеперуди, а „тежки главоболия и помисли за самоубийство“); и въпреки че мракът понякога се разсейваше за достатъчно дълго време, за да мога да се ориентирам в окръжаващия ме свят, познатите силуети придобиваха яснота, както мебелите в спалнята започват постепенно да се очертават призори, но облекчението винаги си оставаше само временно, тъй като, кой знае защо, никога не се зазоряваше докрай, мракът отново поглъщаше всичко, преди да успея да се осъзная и отново започвах да се лутам в тъмното, сякаш някой бе излял мастило в очите ми.

Не разбирах защо се чувствам толкова объркан. Не бях успял да забравя Пипа и това ми беше ясно, може би никога нямаше да я забравя и това просто беше нещо, с което трябваше да свикна да живея, тъжното съзнание, че обичаш човек, когото не можеш да имаш; но съзнавах и по-непосредствените си затруднения да отговоря на изискванията на все по-натоварения ни (поне аз го възприемах така) социален живот. Двамата с Китси вече не можехме да се наслаждаваме на толкова много разтоварващи вечери, прекарвани насаме, да седим в някое затъмнено сепаре от една и съща страна на масата и да се държим за ръце. Вместо това почти всяка вечер имаше партита за вечеря, оживени маси в ресторанти в компанията на приятелите й, уморителни събития, на които аз (напрегнат, отказал наркотиците, с изопнати докрай нерви) не съумявах да излъчвам подобаващо оживление и общителност, особено като се има предвид и умората след работния ден — освен това продължаваха и приготовленията за сватбата, лавина от дреболии, от които се очакваше да се интересувам с ентусиазъм, подобен на нейния, пъстра вихрушка от опаковъчна хартия, рекламни листовки и всякакви стоки. Нейните ангажименти се равняваха на пълен работен ден: трябваше да обикаля фирми за декорации и цветарски магазини, да сравнява качествата на кетърингови компании и търговци, да трупа мостри от тъкани, кутии с петифури и парчета от торта за проба; тя нервничеше и постоянно ме молеше да й помогна да избере между практически неразличими нюанси на слонова кост и бледолилаво на някаква цветова скала, организираше поредици „момичешки вечери“, в които шаферките й оставаха да пренощуват, поръчала беше и някакъв „уикенд на момчетата“ за мен (организацията бе поверена на Плат?? Следователно поне беше сигурно, че ще съм пиян от началото до края), занимаваше се и с плановете за медения месец, сред купчини лъскави брошури (Фиджи или Нантъкет? Миконос или Капри?)

— Фантастично — повтарях с новия си, предназначен за разговори с Китси глас, — всички тези места изглеждат страхотно — въпреки че, като се вземеше предвид предисторията на нещастията в семейството й, свързани с вода, ми се струваше странно, че тя не проявява интерес към Виена, Париж или Прага, или изобщо която и да било друга дестинация, която не беше в буквалния смисъл на думата остров сред криещия всякакви изненади океан.

Все пак, никога досега не бях виждал така ясно бъдещето си; и когато си напомнях колко правилен е пътят, по който бях поел, както често ми се налагаше, мислите ми се насочваха не само към Китси, но и към госпожа Барбър, чието щастие ме караше да си възвръщам увереността и изпълваше части на сърцето ми, които бяха останали пусти и пресъхнали в продължение на години. След нашето съобщение тя видимо се ободри и освежи; започна да ходи из апартамента, устните й зарозовяха с едва забележима следа от червило, и дори съвсем ежедневното й общуване с мен бе оцветено от една постоянна, уверена, спокойна светлина, която сякаш разширяваше пространството около нас и озаряваше кротко и най-тъмните ъгли на душата ми.

— Никога не съм предполагала, че ще мога отново да бъда толкова щастлива — сподели тя тихо с мен, един път на вечеря, когато Китси беше скочила внезапно от масата и бе хукнала да се обади на някого, какъвто й беше обичаят, и бяхме останали само двамата на шахматната масичка в стаята на госпожа Барбър, ровейки неловко с вилиците в аспержите и сьомгата. — Защото… ти винаги беше толкова добър с Анди… окуражаваше го, повдигаше самочувствието му. Той винаги проявяваше най-добрите си страни, когато беше с теб. И… и толкова се радвам, че вече и официално ще бъдеш част от семейството ни, че вече ще легализираме това, защото… о, предполагам, че не е редно да говоря такива неща, но се надявам, че не възразяваш да проявя за миг откровеност — защото винаги съм мислела за теб като за свое дете, знаеше ли това? И навремето, когато беше малко момче.

Тези думи ме трогнаха и шокираха дотолкова, че реагирах недодялано, запелтечих нещо смутено, докато тя не ме съжали и не насочи разговора към други теми. И все пак, всеки път, когато си спомнех тези думи, сякаш ме обгръщаше топло сияние. Също толкова удовлетворяващ (за мой срам) беше споменът за краткото, шокирано мълчание на Пипа по телефона, когато й съобщих новината. Отново и отново си припомнях тази пауза, наслаждавах се на стъписаното й мълчание след първото „О?“ И после, след като се бе съвзела: „О, Тио, колко прекрасна новина! Умирам от нетърпение да се запозная с нея!“

— О, тя е невероятна — казах злобно. — Влюбен съм в нея още откакто бяхме деца.

Което — в много отношения, които тепърва започвах да осъзнавам — беше абсолютно вярно. Преплитането на минало и настояще беше влудяващо еротично: изтръгвах безкрайна наслада от спомена за презрителното отношение на деветгодишната Китси към мен, несръчния тринайсетгодишен хлапак (как извръщаше очи към тавана и се цупеше, когато трябваше да седне до мен на вечеря). А още повече се наслаждавах на неприкритото удивление, проявявано от хора, които ни познаваха от деца: Ти? и Китси Барбър? Наистина ли? За нея? Наслаждавах се на пакостливите ни забавления, на направо невероятните ситуации: как се промъквах в стаята й, когато майка й заспеше — същата стая, която бе заключвала, за да не влизам в нея, когато бяхме малки, същите розови текстилни тапети, непроменени от времето, когато спях в стаята на Анди, а на вратата имаше бележки, написани на ръка: „Не влизай!“, „Не ме безпокойте!“ — влизах, Китси отстъпваше пред мен, заключваше вратата зад нас, поставяше пръст на устните ми и го плъзваше по тях, после онова първо, прекрасно търкулване в леглото й, „мама спи, шшшт!“

Всеки ден имах безброй поводи да си напомням какъв късмет имам. Китси никога не се уморяваше; Китси никога не беше нещастна. Беше очарователна, възторжена, предана. Беше красива, със сияйната прелест на захарна фигурка, която караше хората по улицата да се обръщат подир нея. Възхищавах се на нейната бъбривост, на тясната й връзка със света, на това, че беше забавна и непосредствена — „малка перушанка!“, както я наричаше с голяма нежност Хоуби — какъв полъх на свеж въздух беше тя! Всички я обичаха. Що се отнася до нейното заразително лекомислие, съзнавах, че би било израз на дребнава заядливост да отбелязвам, че Китси като че ли никога не се трогваше от нищо. Дори добрата стара Карол Ломбард се насълзяваше, когато си спомняше бивши гаджета, когато по телевизията говореха за измъчвани животни или за затварянето на някои стари заведения в Чикаго, където беше родена. Но Китси като че ли никога не приемаше нищо като особено неотложно, вълнуващо или дори учудващо. В това отношение тя приличаше на майка си и брат си — и все пак въздържаността на госпожа Барбър и Анди по някакъв начин се различаваше от склонността на Китси да прави лекомислени и омаловажаващи забележки всеки път, когато някой заговореше за нещо сериозно. („Не е никак забавно“, бях я чувал да казва с капризна въздишка, бръчкайки нос, когато хората я питаха за майка й.) Освен това — макар че намирах в това нещо болезнено, нездраво — аз не преставах да я следя за някакви прояви на скръб за баща й и Анди, и започвах да се притеснявам от това, че не забелязвах нищо подобно. Нима тяхната смърт не й се беше отразила по никакъв начин? Нима не се очакваше, че в даден момент поне ще поговорим за това? До известна степен се възхищавах на смелостта й: горе главата, продължаваме напред напук на трагедията или каквото там се е случило. Може би тя наистина беше просто прекалено затворена, прекалено въздържана, привикнала да се прикрива умело. Но засега по нищо не личеше, че тези искрящи сини плитчини — толкова привлекателни на пръв поглед — крият някаква дълбочина и аз понякога изпитвах смущаващото усещане, че газя във вода до колене, надявайки се да стигна до по-дълбоко място, в което да поплувам.

Китси ме потупваше по китката.

— Какво има?

— „Барнис“ — искам да кажа, след като и без това сме тук, дали да не отскочим и до техния отдел „обзавеждане на дома“? Знам, че мама ще се радва, ако изнесем списъка тук, но пък може да се окаже забавно, ако за ежедневните неща се насочим към нещо по-нетрадиционно.

— Не… — посегнах към чашата си и пресуших остатъка на един дъх, — аз наистина трябва да тръгвам към центъра, ако нямаш нищо против. Трябва да се видя с един клиент.

— Ще идваш ли нагоре довечера? — Китси делеше апартамент с още две момичета, недалеч от офиса на организацията, занимаваща се с произведения на изкуството, в която тя работеше.

— Не съм сигурен. Може да се наложи да вечерям с някого. Ще се опитам да се измъкна.

— Поне за коктейли? Моля? Или най-малкото за по едно питие след вечеря? Всички ще бъдат толкова разочаровани, ако не се появиш поне за мъничко. Чарлс и Бети…

— Ще се опитам. Обещавам. Не забравяй това — и аз посочих с глава обиците, които все още лежаха на покривката.

— О! Не! Разбира се, че няма! — каза тя гузно, сграбчи ги и ги пусна в чантата си като шепа дребни монети.

Когато излязохме заедно навън, сред предколедната тълпа, аз се почувствах неуверен и натъжен; и сградите, завързани с панделки като подаръци, и ярко осветените прозорци само задълбочаваха тази потискаща тъга: мрачно зимно небе, сиви каньони, изпълнени с бижута и кожи, с цялата власт и меланхолия на богатството.

Какво ми липсваше? — задавах си този въпрос, докато двамата с Китси прекосявахме Медисън Авеню, а розовото й палто от „Прада“ подскачаше жизнерадостно в навалицата. Защо обвинявах Китси, че не й личи да е преследвана от мисълта за Анди и баща си, че продължава напред и живее живота си?

Но, докато стисках лакътя на Китси и получавах усмивка за награда, за миг изпитах и облекчение, възможност да се откъсна от грижите си. Бяха изминали осем месеца, откакто оставих Рийв в онзи ресторант в Трайбека; засега никой не се бе свързал с мен по повод продадените фалшификати, макар че бях напълно готов да призная грешката си, ако някой го направеше: неопитен, нов в бизнеса, ето, връщам ви сумата, сър, приемете извиненията ми. Нощем, докато лежах буден, се успокоявах с мисълта, че ако се стигнеше до неприятности, поне не бях оставил значителна следа: бях се постарал да сведа документацията около продажбите до минимум, а за по-дребните вещи предлагах намаление на цената, ако бъде изплатена в брой.

И все пак, все пак. Беше само въпрос на време. Обадеше ли се само един клиент, щеше да повлече след себе си лавина. Достатъчно лошо щеше да бъде, ако това навредеше на репутацията на Хоуби, но когато претенциите за връщане на фалшификатите станеха толкова много, че изгубех възможност да възстановявам парите на хората, щяха да последват и съдебни дела: дела, в които щеше да бъде цитиран и Хоуби като мой съдружник. Трудно щеше да бъде да убедя съда, че не е знаел какво върша, особено що се отнася до продажби на нивото на мебелите, представяни на големия ежегоден търг за забележителни произведения на американски майстори — и, ако се стигнеше дотам, аз дори не бях убеден, че Хоуби щеше да се защити адекватно, ако това означаваше аз да остана единствен виновник. Вярно беше: много от хората, на които бях продавал такива мебели, имаха толкова много пари, че щеше да им е все едно. И все пак. И все пак. Кога ли на някой щеше да му хрумне да погледне отдолу онези столове от комплекта за трапезария „хепълуайт“ и щеше да забележи, че опаката страна на седалките не е еднаква? Че шарките не съвпадат, че има несъответствия в краката? Или щеше да занесе някоя маса за независима оценка и щеше да узнае, че този лак не е бил ползван през седемдесетте години на осемнайсети век, защото още не е бил изобретен? Всеки ден се питах кога и как щеше да бъде разкрит първият фалшификат: дали щеше да пристигне писмо от нечий адвокат или щяха да ни се обадят от отдела за мебели към „Сотбис“, дали някой специалист по вътрешно обзавеждане или колекционер нямаше да връхлети в магазина, за да иска обяснение от мен и Хоуби щеше да слезе долу и да каже виж какво, имаме проблем, можеш ли да отделиш една минута?

Ако бракоразрушителната новина за моите провинения излезеше на бял свят преди сватбата, не бях съвсем наясно какво щеше да последва. Може би сватбата изобщо нямаше да се състои. И все пак — заради Китси и заради майка й — ми се струваше, че би било още по-жестоко, ако истината се разбереше по-късно, особено като се имаше предвид, че семейство Барбър далеч не бяха толкова състоятелни, колкото бяха преди смъртта на господин Барбър. Имаха проблеми с наличните средства. Парите бяха управлявани от тръстове. На мамичка й се беше наложило да преназначи част от прислугата на половин работен ден, а някои дори да освободи. А татко — така бе споделил Плат, опитвайки се да събуди интерес у мен към още антикварни вещи от апартамента — накрая бил леко изкукал и инвестирал сума, равняваща се на повече от петдесет процента от портфолиото, в банка „Виста“, някаква изродила се търговска банка, по „сантиментални причини“ (пра-прадядото на господин Барбър бил президент на една от първите основани банки в историята на Масачузетс, отдавна изгубила името си при сливането си с „Виста“). За съжаление от „Виста“ спрели изплащането на дивиденти, и фалирали малко преди смъртта на господин Барбър. Това беше и причината за драстичното намаление на някога щедрата подкрепа, която госпожа Барбър оказваше на някои благотворителни организации; затова и Китси трябваше да работи. А пък работата на Плат като редактор в стилното малко издателство, както самият той нерядко ми бе напомнял, когато си пийнеше, му докарваше по-малко пари от тези, които мама навремето бе плащала на икономката им. Ако изпаднех в тежко положение, бях почти напълно уверен, че госпожа Барбър щеше да направи, каквото може, за да ми помогне; а Китси, като моя съпруга, щеше да бъде задължена да помогне, независимо от това искаше или не. Но това би означавало да им изиграя мръсен номер, особено като се вземе предвид, че щедрите похвали на Хоуби успяха да убедят всички, и особено Плат, загрижен за топящите се средства на семейството, че аз съм някакъв финансов вълшебник, долетял на помощ на сестра му.

— Ти умееш да печелиш пари — бе казал той без заобикалки, когато ми обясняваше колко се радват всички в семейството, че Китси ще се омъжи за мен, а не за някой от безделниците, с които знаеха, че се вижда. — А тя — не.

Но най-много от всичко ме безпокоеше Лушъс Рийв. Въпреки че не бях чул нищо от него по въпроса за скрина, през лятото той бе започнал да ми изпраща будещи тревога писма: писани на ръка, без подпис, на карти за кореспонденция със син кант и името му, отпечатано най-горе с калиграфски шрифт: Лушъс Рийв.

А след това:

И след още три седмици, само един ред:

Мисълта за тези писма ме измъчваше, макар да се стараех да я пропъждам от съзнанието си. Всеки път, когато си спомнех за тях — а това се случваше често, мисълта се появяваше съвсем непредвидено, например по време на хранене, докато поднасях вилицата към устата си — имах чувството, че ме събуждат с плесница от сън. Напразно се опитвах да си напомням, че твърденията на Рийв при срещата ни в ресторанта се разминаваха безумно с истината. Щеше да е глупаво да реагирам по какъвто и да било начин на писанията му. Най-добре беше да го игнорирам, както бих постъпил с някой настоятелен просяк на улицата.

Но после, бързо едно след друго, се случиха две притеснителни събития. Бях се качил горе, за да попитам Хоуби дали иска да излезем да обядваме някъде заедно — и той отвърна: „Да, чакай малко“, защото прехвърляше пощата си на шкафа, смъкнал очилата си до върха на носа.

— Хмм… — каза той, обръщайки един плик, за да го погледне отпред. Отвори го и загледа картата — протягайки ръка, за да я погледне възможно най-отдалече, а после я приближи отново към очите си.

— Виж това — той ми подаде картата, — за какво може да става дума?

На картата, с прекалено добре познатия ми почерк на Рийв, бяха написани само две изречения — без обръщение, без подпис.

— О, Господи — казах аз, оставих картата на масата и отвърнах поглед от нея. — О, за Бога!

— Какво?

— Това е онзи, със скрина.

— О, разбирам — каза Хоуби. Нагласи очилата си и ме загледа спокойно. — Той осребри ли в крайна сметка онзи чек?

Прокарах пръсти през косата си.

— Не.

— Какво е това предложение? За какво говори той?

— Виж какво… — отидох до умивалника, за да си налея вода, стар номер на баща ми, когато имаше нужда от няколко мига, за да се овладее. — Не исках да те тревожа с това, но този тип е голям досадник. Започнах да изхвърлям писмата му, без да ги отварям. Ако получиш още едно, предлагам ти и ти да го хвърлиш в боклука.

— Но какво иска?

— Ами… — водата течеше шумно от кранчето; започнах да плакна чашата. — Ето какво… — обърнах се, прокарах ръка по челото си. — Цялата история всъщност е налудничава. Написах му чек за скрина, както вече ти казах. За сума, по-висока от онази, която той ми плати.

— Какъв е проблемът тогава?

— Е… — отпих малко от водата, — за съжаление той си е наумил нещо друго. Той мисли… ъъъ… мисли, че ние тук произвеждаме подобни мебели на конвейер, и иска да се включи в предприятието. Нали разбираш, вместо да осребри чека. Намерил е някаква старица, гледана денонощно от медицински сестри, и иска да използва апартамента й за… ъъъ…

Хоуби повдигна вежди.

— За пробутване?

— Именно — казах, доволен, че той първи употреби думата. „Пробутването“ беше трик — фалшиви или долнокачествени старинни вещи и мебели се поставяха в частни домове — най-често принадлежащи на самотни стари хора — за да бъдат продадени на лешоядите, навъртащи се край смъртното легло: търговци, намиращи се на най-ниското ниво на хранителната верига, толкова нетърпеливи да отмъкнат всичко при разпродажбата след смъртта на старата жена под кислородната палатка, та не съзнаваха, че самите те стават жертва на измама. — Когато се опитах да му върна парите, той ми направи това контрапредложение. Ние осигуряваме мебелите. Делим наполовина. И ме тормози оттогава досега.

Хоуби изглеждаше озадачен.

— Но това е абсурдно.

— Да… — притворих очи, стиснах с два пръста носа си, — но той е много настоятелен. Затова и те съветвам да…

— Коя е тази жена?

— Ами някаква жена, негова възрастна роднина, нещо такова.

— Как се казва?

Опрях чашата в слепоочието си.

— Не знам.

— Тук ли живее? В града?

— Предполагам. — Въпросите му придаваха на разговора насока, която не ми се нравеше. — Така или иначе, просто изхвърли това нещо на боклука. Съжалявам, че не ти го казах по-рано, но наистина не исках да те тревожа. Ако не му обръщаме внимание, все някога ще му омръзне.

Хоуби погледна първо картата, после мен.

— Ще я задържа. Не — допълни той рязко, когато се опитах да кажа нещо, — това е повече от достатъчно, за да отидем в полицията, ако се наложи. Все ми е едно какво ще стане със скрина — не, не — той вдигна ръка, за да ме накара да замълча, — това е недопустимо, ти си се опитал да поправиш грешката си, а той иска да те принуди да се заемеш с престъпна дейност. Откога продължава това?

— Не знам. Може би два месеца — продължих, защото той не преставаше да се взира в мен.

— Рийв — той оглеждаше смръщено картата. — Ще попитам Мойра — Мойра беше малкото име на госпожа ДеФрийс. — А ти ми кажи, ако той ти пише пак.

— Разбира се.

Не смеех дори да се опитам да си представя какво щеше да стане, ако се окажеше, че госпожа ДеФрийс познава Лушъс Рийв или е чувала за него, но за щастие никой не повдигна повече този въпрос. Като че ли беше чист късмет, че писмото до Хоуби подлежеше на различни тълкувания. Но заплахата в него бе ясно доловима. Глупаво бе да се тревожа, че Рийв ще се обърне към представителите на закона, тъй като — постоянно си го напомнях — единственият му шанс да вземе картината за себе си беше да ме остави на свобода, за да отида при нея.

И все пак, по някаква перверзна причина, това само ме караше да копнея още по-силно за картината, исках я близо до себе си, за да мога да я гледам, когато изпитам желание. Макар да знаех, че това е невъзможно, все пак мислех за това. Накъдето и да погледнех, във всеки апартамент, който оглеждахме двамата с Китси, отбелязвах възможни скривалища: високи шкафове, декоративни камини, широки подпокривни греди, до които можеше да се стигне само с много висока стълба, дъски на пода, които лесно можеше да бъдат повдигнати. Нощем лежах, вперил очи в тъмното, и фантазирах, представяйки си специално изработен огнеупорен шкаф, в който можех да я заключа и тя да бъде в безопасност, или дори нещо по-абсурдно — някаква тайна, климатизирана стая, като в замъка на Синята брада, в която да може да се влиза само ако знаеш шифъра на ключалката.

Моя, моя. Страх, обожествяване, мания за притежание. Насладата и ужасът на фетишиста. Напълно съзнаващ лудостта си, свалях изображения на картината на компютъра и телефона си, за да мога да я поглъщам тайно с очи, дигитално пресъздадени мазки на четката, късче светлина от седемнайсети век, компресирано в точки и пиксели, но колкото по-чисти бяха цветовете, колкото по-точно бе пресъздадено напластяването на боите, толкова повече копнеех за истинската картина, неподменима, великолепна, окъпана в сияние.

Прахозащитена среда. Денонощна охрана. Въпреки че се опитвах да не мисля за онзи австриец, който бе държал дъщеря си затворена в подземие в продължение на двайсетина години, за съжаление именно това сравнение ми идваше на ум. Какво би станало, ако умра? Ако ме блъсне автобус? Дали безформеният пакет нямаше да бъде взет погрешно за някакъв боклук и да бъде хвърлен в инсинератора? Три-четири пъти се обаждах, без да казвам името си, в хранилището, за да се убедя в онова, което вече ми беше известно от маниакално честите ми посещения в сайта на фирмата: гарантирани нива на температура и влажност, в допустимия диапазон на изискванията за съхраняване на произведения на изкуството. Понякога, когато се събуждах, ми се струваше, че съм сънувал всичко това, но много скоро осъзнавах, че не е така.

Но беше немислимо да отида там, докато Рийв дебнеше като котарак да се стрелна навън от дупката си. Трябваше да изчакам. За съжаление след три месеца щеше да се наложи да платя наема на сейфа; и предвид всичко станало не виждах основание да отида да го платя лично. Това, което трябваше да направя, бе просто да накарам Гриша или някой друг от момчетата да отиде да плати вместо мен в брой — бях уверен, че няма да задават никакви въпроси. Но после се бе случила втората неприятност: само преди няколко дни Гриша ме беше шокирал до крайна степен, като се промъкна в магазина, когато бях там сам и описвах седмичните продажби, отметна глава встрани като от нервен тик и каза:

— Майор, трябва да си поговорим.

— Така ли?

— Редовен ли си?

— Какво? — заради примесите на идиш и простонароден руски, допълнени от типично бруклински жаргон и думи, научени от рап-парчета, изразите на Гриша понякога не отговаряха на познатия ми английски.

Гриша изсумтя шумно.

— Май не ме разбираш правилно, шампионе. Питам дали при теб всичко е наред — дали нямаш проблеми със закона.

— Момент — казах, защото тъкмо събирах дълга колонка числа — а после вдигнах очи от калкулатора: — Я чакай, какво имаш предвид?

— Ти си ми брат, не обвинявам и не съдя. Просто искам да знам, ясно ли е?

— Защо? Какво е станало?

— Хора се навъртат около магазина, дебнат. Ти да знаеш нещо по въпроса?

— Кой? — хвърлих поглед през прозореца. — Какво? Кога е било това?

— Исках да те попитам. Не смея да отида с колата до Бъро Парк, да се видя с братовчеда Генка по една негова работа — страх ме е тези типове да не се повлекат подир мен.

— Подир теб? — аз седнах.

Гриша сви рамене.

— Става вече четири-пет пъти. Вчера, когато излизах от камиона, видях един от тях да се навърта пред магазина, но той прекоси улицата и се измъкна. С джинси — по-възрастен, спортно облечен. Генка представа няма какво става, но се подплаши, нали ти казвам, имаме си с него едни дела, та рече да попитам знаеш ли нещо за тая работа. Този човек никога не говори, само стои и чака. Питам се да не е заради твоите сделки с „шваца“159?

„Шваца“ беше Джеръм; не го бях виждал от месеци.

— Е, добре тогава. Неприятно ми е да ти го кажа, но според мен полицията души наоколо. Майк… и той забеляза. Той пък реши, че е за издръжката, която трябва да плаща. Но този човек просто си стои и не прави нищо.

— И откога продължава това?

— Кой знае? Но е поне месец. Майк вика, че е по-отдавна.

— Следващия път, когато видиш този човек, ще ми го покажеш ли?

— Може да е частен детектив.

— Защо мислиш така?

— Защото някак по ми прилича на бивше ченге. Майк мисли така… ирландците разбират от ченгета, Майк вика, че изглежда по-стар, като пенсиониран полицай може би.

Ясно — казах, спомняйки си набития мъж, когото бях забелязал през прозореца на стаята си. Впоследствие го бях виждал още четири-пет пъти — или някой, който приличаше на него, да се навърта отпред, когато магазинът беше отворен винаги когато бях заедно с Хоуби или разговарях с клиент, в моменти, неудобни да искам от него обяснение — но пък той изглеждаше толкова безвреден, със спортна блуза с качулка и високи спортни обувки, че не можех да бъда сигурен. Веднъж — тогава се бях уплашил много — видях някакъв човек, който много приличаше на него, да се мотае пред сградата, в която живееха Барбърови, но когато се загледах, си казах, че греша.

— Навърта се тук от доста време. Но ето — Гриша помълча — знаеш, иначе нямаше да кажа нищо, може и да няма нищо, но вчера…

— Е, какво стана? Казвай — настоях аз, а той потри врата си и погледна гузно встрани.

— Ами друг някакъв тип, различен. И него бях виждал да се върти около магазина. Отпред. Но вчера влезе и попита за теб, по име. А пък на вид хич не ми се понрави.

Облегнах се рязко назад на стола си. Бях се питал кога Рийв щеше да реши да се появи лично.

— Не съм говорил с него. Бях навън — той посочи с глава — така че… Товарех камиона. Но го видях да влиза. Такъв човек се забелязва. Добре облечен, ама не като нашите клиенти. Ти беше на обяд и Майк беше сам в магазина — вика, влиза онзи и пита: „Тиодор Декър?“. Е, ти не си там и Майк му го казва. „Къде е?“. Един куп въпроси за теб, тук ли работиш, тук ли живееш, откога, къде си сега и разни такива.

— А Хоуби къде е бил?

— Не искал да говори с Хоуби. Казал, че му трябваш ти. После — той начерта с пръст линия по масата — излезе. Тръгна да обикаля наоколо. Наднича тук, наднича там. Оглежда навсякъде. Видях го от мястото, на което бях, от другата страна на улицата. Стори ми се странно. А пък… Майк не спомена за това посещение пред теб, защото рече, може пък да не е нищо, може да е нещо лично, „по-добре да не се месим“, но аз също видях човека и си казах, че може би е по-добре да знаеш. Защото, нали, играчът надушва друг играч, разбираш ли?

— Как изглеждаше? — попитах аз, и допълних, защото Гриша не отговори: — По-възрастен? Понатежал? Побелял?

Гриша изсумтя раздразнено.

— Не, не, не — и завъртя рязко, категорично глава. — Не беше някакъв дядка.

— Е, как изглеждаше тогава?

— Изглеждаше като човек, с който не би искал да се сдърпаш, ето как.

В настаналото мълчание Гриша запали една от своите „Кул“ и предложи една и на мен.

— Е, какво да правя аз, майор?

— Моля?

— Трябва ли ние с Генка да се безпокоим?

— Не, не мисля. Така — продължих, посрещайки малко несръчно дланта, която той вдигна, за да плесне с нея моята, — добре, но ще ми направиш ли една услуга? Би ли дошъл да ме повикаш, ако някой от вас го види отново?

— Гаранция! — Той помълча и ме огледа критично. — Ама сигурен ли си, че ние с Генка няма от какво да се притесняваме?

— Е, аз все пак не знам какво правите, нали така?

Гриша извади мръсна носна кърпа от джоба си и избърса с нея моравия си нос.

— Този твой отговор не ми харесва.

— Е, все пак внимавайте. За всеки случай.

— Майор, и аз би трябвало да кажа същото на теб.

Бях излъгал Китси — нямах никакви ангажименти. Когато излязохме от „Барнис“, се целунахме на раздяла на ъгъла на Пето Авеню и тя тръгна обратно към „Тифанис“, за да огледа кристалите — така и не бяхме стигнали до тях — а аз тръгнах да взема метрото по линия 6. Но вместо да се присъединя към потока купувачи, който се лееше надолу по стълбите към перона, аз се почувствах толкова опустошен и замаян, толкова самотен, уморен и болен, че вместо това спрях и се загледах в мръсната витрина на бара „Събуей Ин“, точно срещу товарните рампи на „Блумингдейлс“ — сякаш бях пропаднал назад във времето и се бях озовал във филма „Изгубената седмична почивка“160 — тук нищо не се беше променило от времето, когато баща ми се напиваше по кръчмите. Отвън: неонов надпис като от „филм ноар“. Вътре: същите мръсни червени стени, лепкави маси, нащърбени плочи на пода, силна хлорна миризма на почистващ препарат, изгърбен барман, преметнал парцал на рамото си, наливащ питие на някакъв самотник с кръвясали очи на бара. Спомних си как ние с майка ми веднъж изгубихме от поглед баща ми в „Блумингдейлс“ и тя незабавно напусна магазина, прекоси улицата — по онова време не ми беше ясно как така знае накъде да тръгне — и го намери тук, да гаврътва на един дъх шотове за по четири долара заедно с някакъв стар шофьор на камион с хриптящ глас, и още един старец с пъстра кърпа на главата, който приличаше на бездомник. Бях останал да я чакам на прага, замаян от острия мирис на вкиснала бира и запленен от топлия, тайнствен мрак на заведението, от мъждукането на джубокса и примигването на аркадната игра „Ловец на елени“ в дълбините му, като нещо от „Зоната на здрача“ — „О, това е мирисът на стари мъже и отчаяние“, бе казала сухо майка ми, сбръчквайки нос, когато излезе от бара с пазарските торби и ме хвана за ръка.

Едно „Джони Уокър“, с черен етикет — в памет на баща ми. Може би две. Защо не? В тъмните дълбини на бара имаше нещо топло, дружелюбно, чувстваше се онази пиянски-сантиментална атмосфера, която помагаше да забравиш за миг кой си и защо си се озовал тук. Но в последния момент, както бях застанал на прага, аз трепнах така, че барманът вдигна очи към мен, обърнах се и продължих да вървя.

Лексингтън Авеню. Мокър вятър. Следобедът бе влажен и изпълнен с привидения. Подминах спирката на Петдесет и първа улица, после и онази на Четиридесет и втора, и продължавах да вървя, за да се освежа. Жилищни блокове с белезникавия цвят на пепел. Човешки орди по улиците, мигащи лампички на коледни елхи високо горе, по балконите на последните етажи, коледни песни, леещи се самодоволно от магазините, а докато се промушвах през тълпите, проправяйки си път, аз изпитах странното усещане, че вече съм мъртъв, че се движа по тротоара в някаква огромна сивота, далеч надхвърляща тази на улицата или дори на целия град, че душата ми се е отделила от тялото и се движи сред други души в някакво мъгливо пространство между миналото и настоящето, вървяхме и спирахме, подчинявайки се на светофарите, отделните минувачи преминаваха пред очите ми, странно изолирани и самотни, безизразни лица, от които висяха кабелите на слушалки, вперили поглед право напред, беззвучно движещи се устни, а звуците на града ставаха по-далечни, глъхнещи под смазващото небе с цвят на гранит; боклуци и вестници, бетон и ситен дъждец, мръсна зимна сивота, която ме затискаше като каменна плоча.

Мислех, че след като успях да се откъсна от бара, бих могъл да отида на кино — че може би самотата в киносалона ще ми помогне да се почувствам по-добре, някоя оскъдно посетена следобедна прожекция на филм, интересът към който е започнал да спада. Но когато, замаян и подсмърчащ от студ, стигнах до киното на ъгъла на Втора и Трийсет и втора улица, френският полицейски филм, който исках да гледам, вече беше започнал, а също и трилърът с подмяната на самоличност. Оставаха само куп коледни филми и нетърпими романтични комедии: плакати, на които се виждаха булки с изпоцапани рокли, боричкащи се шаферки, и слисан баща с шапка на Дядо Коледа и две ревящи бебета в ръце.

Такситата започваха да оредяват. Високо над улицата, в този мрачен следобед, горяха светлини — в пусти офиси и високи жилищни сгради. Обърнах гръб на киното и продължих да се движа безцелно в посока към центъра, без ясна представа накъде съм се запътил и защо, и докато вървях, изпитах странно примамливото усещане, че се заличавам сам, сякаш се разплитах, нишка по нишка, дрипи и парцали се стелеха зад мен, както си прекосявах Трийсет и втора улица и се оставях да бъда понесен от потока на минувачите в пиковия час, подмятан от един миг към друг.

В следващото кино, на около десет-дванайсет преки от предишното, положението беше същото: филмът за ЦРУ беше започнал, както и биографичният филм за кинозвездата от 40-те години, който бе получил толкова добри отзиви; до началото на френския полицейски филм оставаше още час; и ако не исках да гледам филма за някакъв психопат или сърцераздирателната семейна драма — а аз не исках, ми оставаха само още булки, ергенски партита, шапки на Дядо Коледа и анимационни филми.

Когато стигнах до киното на Седемдесета улица, изобщо не спрях пред касата, а просто продължих нататък. По някакъв загадъчен начин, точно докато пресичах Юниън Скуеър, повлечен от връхлетяла ме изневиделица тъмна вихрушка, аз стигнах до решението да се обадя на Джеръм. Имаше някакво мистично ликуване в тази идея, сякаш решавах да умъртвя плътта си по подобие на светците. Дали щеше да успее да ми намери медикаменти така, без предупреждение, или щеше да ми се наложи да прибегна до редова дрога, от онази, която се купуваше от улицата? Беше ми все едно. Не бях се дрогирал от месеци, но каквато и да бе причината, възможността да прекарам една вечер, дремейки, в наркотичен унес, в спалнята си в дома на Хоуби започваше да ми изглежда като съвсем разумна реакция на празничните светлинки, празничните тълпи, на болезнената, погребална нотка в безконечния звън на коледните камбани, на бонбоненорозовия бележник на Китси, купен от „Кейтс Пейпъри“, в който страниците бяха надписани така: МОИТЕ ШАФЕРКИ МОИТЕ ГОСТИ МОЕТО РАЗПРЕДЕЛЕНИЕ ПО МАСИТЕ МОИТЕ ЦВЕТЯ МОИТЕ ДОСТАВЧИЦИ МОЯТ СПИСЪК СЪС ЗАДАЧИ МОЯТ КЕТЪРИНГ.

Отстъпвайки бързо назад — светлината на светофара се беше сменила и аз едва не се бях изпречил пред една кола — залитнах и за малко не се подхлъзнах. Нямаше никакъв смисъл да разсъждавам над необоснования ужас, който изпитвах от публичността на една голяма сватба — затворени пространства, клаустрофобия, резки движения, отключващи фактори за фобията ми щеше да има навсякъде, по някаква причина обаче метрото не ми създаваше толкова проблеми, измъчвах се повече в претъпкани сгради, постоянно очаквах нещо да се случи, кълбо дим, тичащ човек някъде в периферията на тълпата, не можех да издържам да седя дори в киносалон, ако вътре имаше повече от десетина-петнайсет души, се обръщах, стиснал платения си билет, и напусках прожекцията. А мисълта за тази многолюдна церемония в претъпканата догоре църква постоянно се мяркаше около мен като флашмоб. Щях да глътна няколко хапчета „Ксанакс“ и да удържа някак до края й.

И още нещо: надявах се все по-силната шумотевица на социалния живот, на чиито вълни се носех като в лодка по време на ураган, да утихне след сватбата, тъй като единственото, което всъщност исках, беше да се върна към безоблачните дни на лятото, когато имах Китси за себе си: да вечеряме двамата сами, да гледаме филми в леглото. Постоянните покани и събирания ме изтощаваха: пъстрата, постоянно меняща се вихрушка от нейни приятели, многолюдните вечери и изпълнените с трескава активност уикенди, които изтърпявах, стиснал очи, с ожесточените усилия на корабокрушенец, борещ се да оцелее: Линзи? не, Лоли? извинявай… а това е… Фрида? Здравей, Фрида, и… Трев? Трав?… Радвам се да те видя отново! Заемах благовъзпитани пози край старинните им селски маси и пиех, докато не изпаднех във вцепенение, докато те бъбреха за вилите си в провинцията, за жилищните управи в сградите, където наемаха апартаменти, за ръководствата на училища и детски градини, за програмите си във фитнес-центровете — точно така, постепенно намаляване на кърменето, но напоследък имаме голям напредък с памперсите, най-голямото тъкмо трябва да постъпи в подготвителна група за детска градина, а есента в Кънектикът е невероятна, о, да, разбира се, всяка година отиваме някъде с момичетата, но нали знаеш, правим и излети само за момчета, два пъти годишно, до Вейл, или надолу из Карибите, а миналата година отидохме на спининг-риболов в Шотландия и открихме някои наистина забележителни игрища за голф — но да, вярно, Тио, ти не играеш голф, не караш ски, не се занимаваш с ветроходство, нали?

— Съжалявам, боя се, че е така.

Нагласата им да вършат всичко в група беше толкова изразена (споделени шеги и почуда, всички се струпваха да гледат видеозаписи от почивки на някой айфон), че ми беше трудно да си представя как някой от тях отива на кино сам, или се храни сам в някой бар; понякога мъжете, които с приветливостта си ми напомняха на членове на някаква комисия, ме караха да се чувствам така, като че ли се явявах на интервю за работа. А и всички тези бременни жени! „О, Тио! Не е ли очарователен?“, възкликваше Китси и неочаквано поднасяше под носа ми новороденото бебе на някоя своя приятелка, а аз отскачах назад, искрено ужасѐн, като пред запалена клечка кибрит.

— О, на нас, мъжете, понякога ни е необходимо известно време — каза Рейс Голдфарб самодоволно, забелязал объркването ми, повишавайки глас, за да надвика крясъците на малките деца, които ревяха и се търкаляха в една част на дневната под погледа на бавачката си. — Но нека ти го кажа, Тио, когато поемеш едно такова мъниче, твое собствено, за първи път в ръцете си… — и той потупа по корема бременната си жена — сърцето ти трепва. Защото, когато видях за първи път малкия Блейн — (който се клатушкаше непривлекателно наоколо, с лепкава физиономия) — когато срещнах тези големи сини очи… Нали разбираш, красиви, с оня син цвят, който имат очите на бебетата? Тогава се преобразих. Влюбих се. Имах желанието да кажа: хей, малки приятелю, ти си тук, за да ме научиш на всичко! Казвам ти, от първата му усмивка просто се разтопих, както става с всички нас, нали, Лорън?

— Сигурно — казах учтиво, отидох в кухнята и си налях една голяма водка. Баща ми също ужасно се изнервяше в обществото на бременни жени (всъщност дори веднъж го бяха уволнили, защото бе прекалил с неподходящите си забележки; в офиса не бяха приели добре шегичките му с кобилите за разплод), а освен това и дума не можеше да стане за някакво „разтапяне“, той никога не бе понасял близостта на бебета и малки деца, още по-малко пък всякакви традиционни образи на любящи родители, глуповато усмихнати жени, опипващи коремите си и мъже с привързани към гърдите им бебета, и всеки път, когато беше принуден да ходи на детски рожден ден или училищно празненство, се измъкваше да пуши навън или стоеше мрачен в ъглите, като дилър на дрога. Явно бях наследил от него това отношение, а кой знае, може би и от неговия баща — това яростно отвращение към размножаването, пулсиращо бясно в кръвта ми; чувствах го като нещо вродено, наследствено, вградено в мен.

Щях да прекарам нощта в унес. Да потъна в тъмното лоно на блаженството. Не, благодаря, Хоуби, вечерях, мисля да си легна и да почета. За какви неща говореха само тези хора, дори мъжете! Само споменът за онази вечер у семейство Голдфарб бе достатъчен, за да се чувствам толкова зле, че едва успявах да вървя, без да залитам.

Когато наближих Астор Плейс — африканци биеха барабани, пияни се караха, откъм сергията на някакъв уличен продавач се носеше на облаци ароматен дим — почувствах как настроението ми се подобрява. Вероятно поносимостта ми към дрогата бе намаляла — това беше ободряваща мисъл. Само по едно-две хапчета седмично, колкото да ми помогнат да се справя с най-тежката част от социалния живот, и то само когато наистина имах нужда от тях. За да компенсирам липсата на таблетки, бях започнал да пия прекалено много, а това наистина не ми вършеше работа, с опиатите бях спокоен, толерантен, способен да приема какво ли не, бях в състояние да запазвам доброто си настроение с часове в невъзможни ситуации, да слушам всякакви досадни и смехотворни глупости, без да изпитам желание да изляза навън и да се застрелям.

Само че не се бях обаждал на Джеръм от доста време, и когато се мушнах във входа на някакъв скейтърски магазин, за да му се обадя, телефонът му ме прехвърли директно на гласова поща — запис на глас, който не звучеше като неговия. Запитах се дали не е променил номера си и след втория опит започнах да се безпокоя. Хора като Джеръм — същото се бе случило с Джак преди него — можеха да изчезнат доста внезапно, дори ако поддържаш редовна връзка с тях.

Чудейки се какво да предприема, продължих покрай хотел „Сейнт Маркс“ към Томпкинс Скуеър. „Цял ден, цяла нощ. Трябва да сте навършили двайсет и една години, за да влезете“. В центъра, по-надалеч от притискащите силуети на небостъргачите, вятърът режеше по-силно, но пък и небето бе по-открито, ставаше по-лесно да се диша. Мускулести типове, разхождащи двойки питбули, татуирани момичета с тесни рокли, напомнящи на Бети Пейдж161, несретници с провлечени панталони, лепени обувки и зъби като на тиквен фенер за Хелоуин. Пред магазините — щендери със слънчеви очила, гривни с черепи и многоцветни перуки за травестити. Тук някъде се продаваха и спринцовки, може би дори на повече от едно място, но не знаех точно къде; ако можеше да се вярва на хорските приказки, работещите в офисите на Уол Стрийт купуваха непрекъснато от улицата, но аз не разполагах с достатъчно сведения, за да знам къде да отида и към кого да се обърна, пък и кой ли би продал дрога на мен, непознат с очила с рогови рамки, подстриган елегантно, като жител на богаташките квартали, и облечен така, както се бях облякъл, за да отидем с Китси да избираме порцелан за сватбените си подаръци?

Неспокойно сърце. Издигане на тайната в култ. Тези хора познаваха — също като мен — задните улички на душата, шепота и сенките, парите, преминаващи дискретно от ръка в ръка, паролите и кодовете, второто аз, всички онези скрити утехи, които издигаха живота над нивото на обичайното и го правеха такъв, че да си струва да се живее.

Джеръм — бях спрял на тротоара пред един евтин суши-бар, за да се ориентирам — Джеръм ми беше споменавал за един бар с червена тента, около „Сейнт Маркс“, може би на Авеню „А“? Той все казваше, че идва оттам, или че ще се отбие там, идвайки при мен. Барманката продавала под тезгяха на клиенти, които нямали нищо против да плащат двойно, за да не купуват от улични търговци. Джеръм постоянно й осигуряваше доставки. Името й — оказа се, че дори го помня — беше Катрина. Но тук като че ли всяка втора витрина принадлежеше на бар.

Повървях нагоре по „А“ и надолу по Първо Авеню: шмугнах се в първия бар, чиято тента беше оцветена в някакво подобие на червено — цветът беше по-близък до тъмножълтия тен на болен от хепатит, но не беше изключено някога да е бил червен — и попитах:

— Тук ли работи Катрина?

— Не — отвърна огненорижото момиче зад бара, без дори да ме погледне, докато наливаше бира.

Жени с пазарски чанти с колелца, задрямали, подпрели главите си на вързопи. Витрината беше украсена с обсипани с лъскав брокат образи на Дева Мария и декорация от Деня на мъртвите. Отвън ята сиви гълъби пляскаха безшумно с криле.

— Знам, че мислиш за това, знам, че мислиш за това… — каза тихичко нечий глас в ухото ми.

Обърнах се и видях набит, широко ухилен чернокож мъж, от когото лъхаше остра миризма; имаше златен преден зъб и ми подаваше визитна картичка, на която пишеше: „Боди Арт, Пиърсинг.“

Разсмях се — той също, с дълбок, плътен смях — сякаш си бяхме разменили шега, която само двамата разбирахме, пъхнах картичката в джоба си и си тръгнах. Само миг по-късно съжалих, че не го бях попитал къде да търся онова, което ми трябваше. Дори да не пожелаеше да ми каже, създаваше впечатление, че знае.

Боди Пиърсинг. Масаж и акупресура на крака. Купуваме злато. Купуваме сребро. Голям брой бледи хлапета и после, по-нататък едно изпито момиче с „раста“-плитки, съвсем само, с мръсно кученце и някакъв картонен надпис, толкова изтрит, че не се четеше. Обзет от чувство на вина, бърках по джобовете си за дребни — щипката за банкноти, която ми бе подарила Китси, бе прекалено стегната, трудно ми беше да измъкна една, нервничех, съзнавайки, че всички наоколо ме гледат и тогава — подвикнах „Хей!“ и отскочих, защото кученцето заръмжа и скочи, щракна с острите си като игли зъби и захапа ръба на единия ми крачол.

Всички се смееха — хлапетата, един уличен продавач, някакъв готвач с мрежа за коса на главата, който говореше по телефона си, седнал на стъпалата пред един вход. Издърпах крачола си, с което предизвиках нов изблик на смях, обърнах се, и за да се успокоя от преживяната изненада, се мушнах в първия бар, който видях — тентата беше черна с нещо червено по нея — и попитах бармана:

— Тук ли работи Катрина?

Той спря да бърше чашата.

— Катрина ли?

— Аз съм приятел на Джеръм.

— Катрина? Да нямате предвид Катя?

Хората, насядали край бара — източноевропейци — бяха замлъкнали.

— Може би, хм…

— Какво е фамилното й име?

— Ъъъ… — един тип с кожено яке се завъртя на табуретката, заставайки с лице към мен, и впери в мен поглед, достоен за Бела Лугоши162.

Барманът не откъсваше очи от мен.

— Това момиче, което търсите — за какво ви е?

— Ами аз всъщност, аз…

— Какъв е цветът на косата й?

— Ъъъ… руса? Или… всъщност… — по изражението му личеше, че всеки момент ще ме изхвърлят — а може би и по-лошо; очите ми се спряха на бейзболната бухалка зад тезгяха — сигурно съм сбъркал, оставете…

Излязох от бара и вече се бях отдалечил доста надолу по улицата, когато някой изкрещя зад мен:

— Потър!

Застинах на място и го чух как се провикна отново. После се обърнах невярващо. И докато си стоях, все още неспособен да повярвам, а потокът от минувачи течеше от двете ни страни, той се разсмя и пристъпи бързо напред, за да ме прегърне.

— Борис — заострени като стрехички черни вежди, весели черни очи. Беше по-висок, лицето му беше още по-изпито, белегът над окото му беше останал, имаше и няколко нови. — Уау.

— Ти си уау — той ме отдалечи малко от себе си, без да ме пуска. — Ха! Виж го ти! Много време мина, а?

— Аз… — бях прекалено зашеметен, за да намеря думи. — Какво правиш тук?

— А може би аз трябва да попитам — той отстъпи назад, за да ме огледа от горе до долу, после обхвана с жест улицата, като че ли тя му принадлежеше, — какво правиш ти тук? На какво дължа тази изненада?

— Какво?

— Тези дни се отбих в магазина ви! — той отметна косата от лицето си. — За да те видя!

— Значи, ти си бил?

— Че кой друг? Откъде разбра къде да ме намериш?

— Аз… — поклатих слисано глава.

— Значи не си търсил мен? — той се отдръпна учудено. — Наистина ли? Значи това е случайност? Кораби, разминаващи се в океана? Невероятно! И защо си толкова пребледнял?

— Какво?

— Изглеждаш ужасно.

— Майната ти.

— Ах — той ме прегърна през врата, — Потър, Потър! Такива тъмни сенки! — плъзна пръст под едното ми око. — Но пък хубав костюм. И… — той отпусна прегръдката си и ме перна с палец и показалец по слепоочието, — хей, все със същите очила ли си? Не си ли си купувал нови?

— Аз… — продължавах само да клатя глава.

— Какво? — той разпери ръце. — Нали не ме обвиняваш, задето се радвам да те видя?

Разсмях се. Не знаех откъде да започна.

— Защо не ми даде някакъв телефонен номер? — попитах.

— Значи не ми се сърдиш? Не си ме намразил завинаги? — Въпреки че не се усмихваше, той хапеше развеселено долната си устна. — Не искаш — той посочи с глава улицата около себе си, — нямаш намерение да се биеш с мен или нещо такова?

— Здрасти — каза една висока жена с поглед, остър като стомана, с тесни бедра в черни джинси, заставайки редом с Борис — държеше се така, че сигурно беше негова жена или приятелка.

— Прочутият Потър — каза тя, протягайки дълга бяла ръка с пръсти, целите покрити със сребърни пръстени. — Приятно ми е. Знам всичко за теб — беше малко по-висока от него, с дълга, не много гъста, права коса, високото й, елегантно, облечено в черно тяло напомняше по нещо на питон. — Аз съм Мириам.

— Мириам? Здравей! Всъщност съм Тио.

— Знам — ръката й беше студена. Забелязах син пентаграм, татуиран от вътрешната страна на китката й. — Но когато говори за теб, той винаги те нарича Потър.

— Говори за мен? Така ли? И какво казва?

Никой не ме беше наричал „Потър“ от години, но тихият й глас ми напомни една забравена дума от онези книги, които четяхме навремето, припомни ми за говора на змиите и черните магьосници: „Змийски език“.

Борис, който беше прехвърлил ръка през рамото ми, ме пусна, когато тя се появи, като че ли беше произнесена някаква условна дума. Размяна на погледи — чийто смисъл разпознах незабавно, спомняйки си ученическите ни години, когато бяхме в състояние да си кажем „Да се махаме“ или „Идва!“, без да произнесем и дума — и Борис, някак объркан, прокара пръсти през косата си и се вгледа внимателно в мен.

— Ще идваш ли насам? — попита той, тръгвайки обратно.

— Къде насам?

— Ами тук, из квартала.

— Мога да дойда.

— Искам да… — Борис спря, намръщи се и хвърли поглед към улицата над главата ми. — Искам да поговоря с теб. Но сега… — той доби притеснен вид, — моментът не е подходящ. След час, може ли?

Мириам, хвърляйки поглед към мен, каза нещо, сигурно на украински. Размениха няколко думи. После Мириам ме взе под ръка със странно интимен жест и ме поведе по улицата.

— Ето там — посочи тя. — Върви натам, трябва да минеш четири-пет преки. Има един бар малко встрани от Второ Авеню. Държи го един стар поляк. Той ще се срещне там с теб.

Почти три часа по-късно аз все още седях в тапицираното с червена изкуствена кожа сепаре в бара на поляка, сред примигващи коледни светлини и вбесяваща смесица от пънк рок и полска коледна музика от гърмящия джубокс, отегчен от чакането, и вече се питах дали той изобщо ще се появи или не, и дали да не се прибера у дома. Така и не бях взел никакви негови данни — всичко се бе случило толкова бързо. В миналото бях пускал името на Борис в „Гугъл“, за да видя дали няма да излезе нещо — никога не се бе появявало каквото и да било — но пък и никога не си бях представял Борис да води живот, който би подлежал на проследяване онлайн. Можеше да е навсякъде, да прави какво ли не: да бърше болнични подове, да кръстосва джунгли в някаква чужда страна, с пистолет в ръка, да събира угарки от цигари по тротоарите.

Наближаваше краят на часа, през който се сервираха напитки с намаление, студенти и артистични типове започваха да се процеждат на тънки струйки през тълпата от шкембести, застаряващи поляци и посивели петдесетинагодишни пънкари. Току-що бях привършил третата си водка; тук наливаха големи, затова ми се стори глупаво да не поръчам още една; знаех, че трябва да хапна нещо, но не бях гладен, а настроението ми ставаше все по-мрачно и унило с всеки изминал миг. Беше невероятно потискащо да си мисля, че ми е вързал тенекия след толкова години раздяла. Философски погледнато, тази среща поне ме бе отклонила от намерението да търся дрога: не повръщах след предозиране в някоя кофа за боклук, не ме бяха обрали, нито пък ме бяха прибрали за опит да купя наркотик от ченге под прикритие…

— Потър — ето го и него, вмъкна се на мястото срещу мен в сепарето и отметна косата си с жест, който събуди звънкото ехо на миналото.

— Тъкмо се канех да си тръгна.

— Съжалявам — същата лукава, очарователна усмивка. — Имах работа. Мириам не ти ли обясни?

— Не, не каза нищо.

— Е, то не е като да работиш в счетоводна къща. Виж какво — каза той, привеждайки се напред, опрял длани на масата, — не се ядосвай! Не съм очаквал да се натъкна на теб! Дойдох колкото можех по-бързо! Дори тичах! — пресегна се и ме перна леко по бузата. — Боже мили! Толкова време мина! Толкова се радвам да те видя? Ти не се ли радваш?

С израстването беше станал хубав мъж. Дори когато беше най-кльощав и недодялан, той беше привлекателен с присъщата си проницателност, живия поглед и съобразителния си ум, но онова негово сурово, полугладно излъчване беше изчезнало, а всичките му останали отлики се бяха съчетали по най-добър начин. Кожата му беше загрубяла, но дрехите му стояха добре, чертите му бяха остри, напрегнати — герой от кавалерията в ролята на концертиращ пианист; а сивкавите му, ситни, остри зъби — забелязах — бяха подменени със стандартните, типично американски бели редици.

Видя, че го гледам, и почука с нокът един от блестящите си предни зъби.

— Ново чене.

— Забелязах.

— Направи ми го един зъболекар в Швеция — каза Борис и направи знак на сервитьора. — Струва ми цяло шибано състояние. Жената все настояваше — Боря, устата ти — срамота! Бях се заинатил да не го правя, но се оказа, че е най-правилният разход от всички пари, които съм харчил някога.

— Кога се ожени?

— А…?

— Можеше да доведеш и нея, ако си искал.

Той ме изгледа учудено.

— Какво, Мириам ли имаш предвид? Не, не… — бръкна в джоба на сакото си, извади телефон и започна да натиска нещо по него. — Мириам не ми е жена! Ето — той ми подаде телефона — това е жена ми. Какво пиеш? — попита той, преди да се обърне към сервитьора.

На снимката в айфона се виждаше покрито със сняг шале, швейцарски тип, и красива блондинка на ски пред него. До нея, също на ски, имаше две добре опаковани руси хлапета с неопределен пол. Не приличаше толкова на семейна фотография, колкото на реклама за някакъв здравословен швейцарски продукт, като вид йогурт или Бирхерово мюсли.

Погледнах го слисан. Той отклони очи и направи познатия ми от миналото руски жест: е, да, това е положението.

— Твоя жена? Наистина ли?

— Да — той повдигна едната си вежда. — И децата са мои. Близнаци.

— Мамка му.

— Да — каза той със съжаление. — Родиха се, когато бях много млад, прекалено млад. Моментът не беше подходящ — тя искаше да ги задържи — „Боря, как можеш!“ — какво можех да кажа? Честно казано, не ги познавам много добре. Всъщност най-малкия — него го няма на снимката — най-малкия дори не съм го виждал. Струва ми се, че е само на… май на шест седмици.

— Какво? — отново погледнах снимката, опитвайки се да съчетая в представите си това благоприлично нордическо семейство с Борис. — Разведен ли си?

— Не, не, не… — водката пристигна, в запотена гарафа с две мънички чашки, той наля по една за всеки от нас — Астрид и децата живеят предимно в Стокхолм. Понякога тя идва през зимата на ски в Аспен — била е шампионка по ски, преминала олимпийски квалификации, когато била деветнайсетгодишна…

— Така ли? — казах, стараейки се думите ми да не прозвучат недоверчиво. Децата, което ставаше напълно ясно, когато човек ги погледнеше по-отблизо, бяха прекалено руси и румени, за да бъдат дори в далечна родствена връзка с Борис.

— Да, да — отвърна с много сериозен тон Борис и кимна рязко. — Тя има нужда винаги да е на място, където има възможност да кара ски, а — нали ме знаеш — аз ненавиждам шибания сняг, ха! Баща й е крайно десен — струва ми се, почти с нацистки убеждения — нищо чудно, че Астрид имаше проблеми с депресия, с баща като него! Какъв противен стар мръсник е! Но те са много нещастен и потиснат народ, тези шведи. Гледаш го, смее се, пие, и в следващия миг — мрак и нито дума. dziękuję163 — обърна се той към сервитьора, който се бе появил отново с поднос, отрупан с малки чинийки: черен хляб, картофена салата, два вида херинга, краставици в сметана, зелеви сърми и яйца в саламура.

— Не знаех, че тук сервират храна.

— Не сервират — каза Борис, намаза с малко парче черен хляб и го посоли. — Но аз умирам от глад. Помолих ги да донесат нещо от съседния ресторант. После чукна чашката си в моята и каза: — Sto lat!164 — някогашния му тост.

— Sto lat.

Водката беше ароматна, с непознат за мен мирис на някаква горчива билка.

— И така — подех аз, сипвайки си храна. — Мириам?

— Моля?

Протегнах ръце с дланите нагоре в детински жест: „моля за обяснение“.

— А, Мириам! Тя работи за мен! Моя дясна ръка, вероятно така би трябвало да се каже. Казвам ти, по-добра е от повечето мъже. Каква жена, Боже мой! Малко са такива като нея, вярвай ми. Струва собственото си тегло в злато. Хайде, хайде — Борис напълни отново чашата ми и я побутна към мен. — За встречу! — вдигна той своята. — За нашата среща!

— Не е ли мой ред да вдигна тост?

— Да, така е — той чукна със звън чашата си в моята, — но аз съм гладен, а ти много се бавиш.

— Е, тогава за нашата среща.

— За нашата среща! И за съдбата! Защото ни събра отново!

Веднага щом отпихме, Борис се нахвърли на храната.

— И с какво точно се занимаваш? — попитах аз.

— С това-онова — хранеше се, гълтайки лакомо по някогашния си обичай, като гладно дете. — Много неща. Оправям се, нали разбираш.

— А къде живееш? В Стокхолм? — допълних, когато той не отговори.

Той махна нашироко с ръка.

— Навсякъде.

— Като например…?

— О, ами Европа, Азия, Северна и Южна Америка…

— Това е доста голяма територия.

— Ами… — започна той с уста, пълна с херинга, избърсвайки капка сметана от брадичката си, — освен това ръководя и малък бизнес, ако разбираш какво имам предвид.

— Моля?

Той преглътна херингата, помагайки си с голяма глътка бира.

— Нали знаеш как вървят нещата. Официалният ми бизнес е агенция за поддръжка на домакинства и почистване. Наемам работници предимно от Полша. Пък и в името на фирмата се съдържа забавна закачка — „Полска Кантора за Свежест“, ПКС165, загряваш ли? — Той отхапа малко от едно мариновано яйце. — А можеш ли да познаеш какво е мотото ни? „Събираме и последната прашинка“, ха!

Реших да подмина това без коментар.

— Значи си бил в Щатите през цялото това време?

— О, не! — той беше напълнил отново чашите ни и вдигаше своята към мен. — Пътувам много. Тук съм около шест до осем седмици годишно. А през останалото време…

— Русия? — попитах, изпивайки чашата си на един дъх, и избърсах уста с опакото на ръката си.

— Не толкова. Северна Европа. Швеция, Белгия. Понякога в Германия.

— Мислех, че си се върнал у дома.

— А?

— Защото… ами защото така и не се обади.

— Аха… — Борис се почеса смутено по носа. — Беше объркано време. Помниш ли, във вашата къща… онази последна нощ?

— Разбира се.

— Е, аз никога не бях виждал толкова дрога през живота си. Примерно половин унция кока, а не продадох и прашинка, нито дори четвърт грам. Но пък раздадох немалко — станах много популярен в училище, ха! Всички ме обикнаха. А повечето се озова в моя нос. После — онези пликчета, които намерихме, с какви ли не таблетки, нали помниш? Помниш ли онези мъничките, зелените? Оказаха се много сериозен медикамент, предписвали го на пациенти в терминален стадий на рак — баща ти трябва да е бил убийствено пристрастен, за да е вземал такива неща.

— Да, и при мен имаше такива.

— Е, тогава сам знаеш. Дори вече не произвеждат онези готини зелени „окси“-та. Правят от онези, „прекаран наркоман“, които няма как да се смъркат и инжектират венозно. Но баща ти?! Разбираш ли — да се прехвърли от пиенето на това?! Всяко дърто пиянде на улицата е за предпочитане. Когато за първи път взех една… припаднах преди втората доза и ако Котку не беше с мен… — той прокара пръст по гърлото си, — пфффт.

— Да — отвърнах, припомняйки си собственото си глупашко блаженство, отпуснал глава с лицето надолу върху бюрото си на горния етаж при Хоуби.

— Така или иначе — Борис изпи водката си на една глътка и наля на двама ни, — Ксандра продаваше. Не онези таблетки. Те бяха на баща ти. За лично ползване. Но с другите неща търгуваше на мястото, където работеше. Помниш ли онези двамата, Стюарт и Лайза? Онези, които приличаха на суперпочтена двойка, търговците на недвижими имоти? Те й осигуряваха стоката.

Оставих вилицата си.

— Откъде знаеш?

— Знам, защото тя ми каза! Доколкото разбирам, започнали да се държат гадно, когато се оказало, че й липсва дрога. Един вид, мистър Почтен Адвокат и мис Спретната Девойка, идват й в къщата, съчувстват мило… галят я по главата… „можем ли да помогнем“, „Горката Ксандра, толкова ни е жал за теб“… но после, като се разбрало, че им е изчезнала дрогата… леле! Нещата изцяло се променили. Наистина се почувствах много зле заради онова, което направихме, когато тя ми разказа тези неща. Имаше ужасни проблеми! Но по това време — той се перна по носа — всичко вече беше заминало тук. Капут.

— Чакай… Ксандра ти е разказала всичко това?

— Да. След като ти си тръгна. Когато живеех там с нея.

— Ще трябва да пообясниш това-онова.

Борис въздъхна.

— Добре де. То е дълга история. Но ние не сме се виждали от много време, разбираш ли?

— Живял си с Ксандра?

— Е, знаеш ли, така — от време на време. Продължи около четири-пет месеца. После тя се върна в Рино и аз загубих връзка с нея. Разбираш ли, баща ми се беше върнал в Австралия, пък и ние с Котку бяхме останали без нищо…

— Това трябва да е било наистина странно.

— Е… може би — каза той нервно. — Разбираш ли — облегна се назад и отново направи знак на сервитьора, — бях в много лошо състояние. Бях останал без дрога, след като преди това се бях друсал дни наред. Знаеш какво е, когато спреш рязко кокаина — истински ужас. Бях сам и наистина уплашен. Нали знаеш, онази болест, която се просмуква в душата ти — дишането ти се ускорява, обзема те ужасен страх, като че ли Смъртта всеки миг ще протегне ръка и ще те вземе. Слаб, мръсен — целият треперех от страх, приличах на някакво полумъртво коте. А беше и Коледа — и нямаше никого! Обадих се на един куп хора, никой не отговаряше — минах покрай онзи тип Лий, при когото оставах да спя понякога, в къщата край басейна, но него го нямаше, вратата беше заключена. Вървях, вървях — почти бях почнал да залитам. Беше ми студено, страхувах се. У дома нямаше никого! Затова отидох у Ксандра. По онова време Котку вече не разговаряше с мен.

— Човече, проявил си голяма смелост. Не бих се върнал там и за милион долара.

— Знам, наложи се да посъбера кураж, но бях толкова самотен и се чувствах толкова болен! Устните ми постоянно трепереха. Като… знаеш ли, в такова състояние ти се иска да легнеш, да гледаш часовника и да броиш ударите на сърцето си. Само че няма къде да легнеш, нямаш и часовник. Вече почти плачех. Не знаех какво да направя! Дори не знаех дали тя е още там. Но лампите бяха запалени — беше единствената осветена къща на улицата — аз влязох и застанах пред стъклената врата, и я видях там, със същата дълга тениска с делфините, беше в кухнята и си забъркваше „маргарита“.

— И какво направи тя?

— Ха! Първоначално не искаше да ме пусне! Застана на прага и крещя дълго — руга ме, нарича ме как ли не. Но после аз се разплаках. И когато я попитах дали мога да остана при нея — той сви рамене, — тя каза „да“.

— Какво? — попитах, посягайки да взема новата чаша, която ми беше налял. — Искаш да кажеш, да останеш… в такъв смисъл?

— Бях уплашен! Тя ми позволи да спя в нейната стая! Беше настроила телевизора на канала, по който даваха коледни филми!

— Хм — съзнавах, че той очакваше да го разпитвам за подробности, но самодоволното му изражение не ме убеждаваше, особено в тази история със спането в нейната стая. — Е, радвам се, че нещата са се уредили добре за теб. А каза ли тя нещо за мен?

— Е, да, това-онова — той се изкиска. — Всъщност доста неща! Защото, разбираш ли, не се сърди, но аз прехвърлих вината за някои неща на теб.

— Радвам се, че съм бил от полза.

— Да, естествено! — той се чукна ликуващо с мен. — Много ти благодаря! Ако ти беше направил същото, нямаше да се сърдя. Но честно казано, струва ми се, че и горката Ксандра беше доволна да ме види. Щеше да се зарадва на когото и да било. Искам да кажа — той изпи чашата на един дъх, — беше луда работа… онези нейни гадни приятели… а и беше съвсем сама там. Пиеше много, страхуваше се да отиде на работа. Нещо можеше да й се случи, при това съвсем лесно — никакви съседи, зловещо беше, наистина. Защото, нали помниш Бобо Силвър — е, Бобо всъщност се оказа не чак толкова лош човек. Ненапразно му викат „менш“. Ксандра се боеше до смърт от него, но той не я подгони заради дълговете на баща ти, най-малкото не предприе нищо сериозно. Съвсем не. А баща ти дължеше много. Предполагам, Бобо е знаел, че тя е останала без пукната пара — баща ти и нея беше прекарал, и то качествено. Реши, че би могъл да приеме нещата нормално. Не можеш да вземеш на босия цървулите. Но онези, другите, нейните така наречени приятели, те бяха зли като банкери. Нали разбираш? „Имаш задължения към мен“, наистина злобно, като мафиотите, да те хване страх. Бяха по-лоши от него! При това не ставаше дума и за голяма сума, но тя все още нямаше пари, те се държаха гадно — все така — имитирайки присмехулно, той приведе напред глава, посочи агресивно с пръст пред себе си — „майната ти, нямаме намерение да чакаме, няма да е зле да измислиш нещо“, такива работи. Така или иначе, добре беше, че отидох там тогава, защото можах да й помогна.

— И как й помогна?

— Връщайки парите, които бях взел от нея.

— Беше ги запазил, така ли.

— Е, не — отвърна той спокойно, бях ги изхарчил. Но имах и друга възможност. Защото, знаеш ли, когато кокаинът свърши, отидох с парите при Джими в оръжейния магазин и си купих още. Разбираш ли, купувах го за себе си и за Амбър — само за нас двамата. Много, много красиво момиче, много невинно, много изключително. А беше и съвсем млада, едва четиринайсетгодишна! Беше само една нощ в „MGM Гранд“, почувствахме се толкова близки, просто седяхме на пода в банята в апартамента на бащата на КейТи и разговаряхме. Дори не се целунахме! Говорехме, говорехме, говорехме! Едва не се разплаках, наистина открихме сърцата си един на друг. И — той притисна ръка към гърдите си — толкова се натъжих, когато настъпи денят, питах се защо всичко трябва да свърши? Защото ние можехме да останем вечно там и да си говорим! Всичко беше толкова съвършено, чувствахме се толкова щастливи! Ето колко се бяхме сближили, виждаш ли, само за една нощ. Така или иначе — затова отидох при Джими. Той имаше наистина гаден кокаин — не беше и наполовина толкова добър, колкото онзи на Стюарт и Лиса. Но всички знаеха, разбираш ли, всички бяха научили за онзи уикенд в „MGM Гранд“, че аз съм имал толкова много от прашеца. И хората започнаха да идват при мен. Примерно около дузина дойдоха още първия ден, когато отидох отново на училище. Тикаха ми в ръцете парите си. „Ще ми намериш ли малко… ще ми намериш ли малко… трябва ми малко за брат ми… имам синдром на дефицит на вниманието, трябва ми, за да си пиша домашните…“. Много скоро вече продавах на състезателите от футболния отбор на горните класове и на половината баскетболен отбор. А и на много момичета… приятелки на Амбър и на КейТи… също и на приятели на Джордан… студенти от университета на Лас Вегас! Загубих пари от първите партиди, които продадох, не знаех колко да искам, продавах яко на ниска цена, исках всички да ме харесват, дрън-дрън. Но щом успях да се ориентирам — забогатях! Джими ми даваше стоката с голямо намаление, защото и той прибираше доста зелено от тая работа. Разбираш ли, аз му правех голяма услуга, продавайки дрога на хлапета, които иначе биха се страхували да си я купуват — биха се страхували от хора като Джими, който я продаваше. КейТи… Джордан… всички те имаха много пари! Винаги ми даваха назаем с удоволствие. Кокаинът не е като екстазите — продавах и екстази, но там нещата вървяха понякога добре, понякога зле, веднъж се струпат купувачи, друг път няма никой с дни, а за кокаина си имах много редовни клиенти, които се отбиваха по два-три пъти дневно. Искам да кажа, дори само КейТи…

— Уау — дори след толкова много години името й имаше своето въздействие върху мен.

— Да! За КейТи! — двамата вдигнахме чашите си и пихме.

— Каква красавица! — Борис трясна с чашата си по масата. — Завиваше ми се свят, когато бях край нея, дори само защото дишахме един и същи въздух.

— Спа ли с нея?

— Не… Боже, опитвах… но само една вечер се съгласи на малко „ръчен труд“, бяхме в спалнята на малкия й брат, тя беше много надрусана и в добро настроение.

— Човече, сигурно е, че си тръгнах в неподходящ момент.

— И още как. Свърших в панталоните още преди тя да ми свали ципа. А издръжката, която получаваше КейТи… — той се пресегна към празната ми чаша. — Две хиляди месечно! И получаваше това само за дрехи! Само че КейТи имаше вече толкова дрехи, че просто не беше ясно за какво са й повече. Така или иначе, към Коледа за мен всичко се развиваше като във филмите, когато автоматът издрънчи и се посипят долари. Телефонът не спираше да звъни. Бях най-добър приятел на всички! Момичета, които преди това не бях и виждал, ме целуваха, сваляха златни колиета от шиите си и ми ги даваха! Друсах се колкото можех, денем и нощем, линии, дълги колкото ръката ми, и въпреки това парите се сипеха отвсякъде. Бях нещо като „Белязания“ на нашето училище! Едно момче ми подари мотор, а друго — кола на втора ръка. Случваше ми се, когато вдигах дрехите си от пода, от джобовете ми да падат стотици долари — нямах представа откъде са.

— Това е доста информация, нещата са се развили много бързо.

— И още как! Аз обикновено се обучавам по този начин. Казват, че опитът е добър учител, и поначало това е вярно, но лично аз имам късмет, че този опит не стана причина за смъртта ми. Понякога… когато съм пийнал повечко бира… дръпвам по една-две линийки. Но в повечето случаи вече не ми е приятно да го правя. Бях се съсипал яко. Ако ме беше видял преди около пет години… Изглеждах… — той всмука бузите си — ето така. Но — сервитьорът се бе появил отново с още херинга и бира — стига за това. А какво — той ме измери с очи — става с теб? Справяш се добре, бих казал.

— Е, предполагам, че се справям.

— Ха! — той се облегна назад и отпусна ръка върху ръба на облегалката. — Забавният стар свят, а? Търговия с антики! Дъртият педал, той ли те уреди в тая работа?

— Точно така.

— Чувам, че се правят добри пари.

— Така е.

Той пак ме огледа от горе до долу и попита:

— Щастлив ли си?

— Не много.

— Слушай, имам страхотна идея! Ела да работиш за мен!

Избухнах в смях.

— Не, не се занасям! Не, не — допълни той, принуждавайки ме да замлъкна с повелителен жест, когато отворих уста, напълни отново чашата ми и я плъзна по масата към мен, — колко ти дава той? Сериозно. Ще ти дам два пъти по толкова.

— Не, аз обичам работата си — произнасях думите прекалено старателно и отчетливо, дали наистина бях толкова пиян? — Харесва ми онова, което върша.

— Така ли? — той вдигна чаша към мен. — Защо тогава не си щастлив?

— Не искам да говоря за това.

— И защо не?

Махнах пренебрежително с ръка.

— Защото… — вече не знаех колко чаши съм изпил. — Просто така.

— Значи не е заради работата — защо тогава? — той беше глътнал своята водка със замах, отмятайки глава, и сега се нахвърли върху новата чиния с херинга. — Проблеми с парите? Момиче?

— Нито едното, нито другото.

— Значи е момиче — заяви той тържествуващо. — Знаех си.

— Слушай — аз допих остатъка от водката си и ударих по масата с отворена длан — какъв гений бях, просто не можех да престана да се усмихвам, беше ми хрумнала най-добрата идея от години насам! — Стига сме говорили за това. Хайде, да вървим! Имам голяма изненада за теб.

— Да вървим? — Борис видимо се наежи. — Къде да вървим?

— Ела с мен, ще видиш.

— Искам да си седя тук.

— Борис…

Той се облегна.

— Остави, Потър — каза той, вдигайки ръце нагоре. — Просто се отпусни.

— Борис! — погледнах към тълпата в бара, като че ли очаквах масови прояви на възмущение, после отново към него. — Дойде ми до гуша да седя тук! Вися тук от часове.

— Но… — поде той раздразнено, — нали си освободих цялата вечер за теб! Имах разни неща за вършене! И ти си тръгваш?

— Да! И ти идваш с мен. Защото… — аз разперих ръце — трябва да видиш изненадата!

— Изненада ли? — той хвърли на масата салфетката си, смачкана на топка. — Каква изненада?

— Ще разбереш. — Какво му ставаше? Нима бе забравил как да се забавлява? — Хайде, да се махаме оттук.

— Защо? Сега?

— Просто така! — заведението бе изпълнено с дълбокия тътен на разговорите; никога през живота си не се бях чувствал толкова уверен в себе си, толкова доволен от собствената си съобразителност.

— Хайде, допивай!

— Наистина ли трябва да правим това?

— Ще се радваш, че сме го направили, обещавам ти. Хайде! — казах, пресягайки се, хванах го за рамото и го разтърсих — поне според мен — съвсем приятелски. — Искам да кажа, няма шега, нямаш представа колко хубава е изненадата.

Той се облегна назад със скръстени ръце и ме изгледа подозрително.

— Струва ми се, че ми се сърдиш.

— Борис, какво, по дяволите… — бях толкова пиян, че залитнах, докато се изправях, и ми се наложи да се задържа, хващайки се за масата. — Хайде да не спорим. Да вървим.

— Мисля, че ще бъде грешка да отида където и да било с теб.

— Така ли? — погледнах го, притваряйки леко едното си око. — Идваш ли или не?

Борис ме изгледа невъзмутимо. После стисна с пръсти носа си между очите и каза:

— Не искаш да ми кажеш къде отиваме.

— Така е.

— Имаш ли нещо против шофьорът ми да ни закара?

— Шофьорът ти?

— Да. Чака на две-три преки оттук.

— Мамка му — отклоних поглед и се разсмях. — Имаш шофьор?

— Значи нямаш нищо против да отидем с него?

— Защо да имам нещо против? — казах след кратка пауза. Колкото и пиян да бях, поведението му ме стъписа: той ме гледаше с някакво странно, пресметливо, лишено от емоция изражение, което не бях виждал преди.

Борис допи остатъка от водката си и стана.

— Много добре — каза той, прехвърляйки с пръсти незапалена цигара. Да приключваме тогава с тази глупост.

Борис беше изостанал толкова много, когато аз вече отключвах входната врата в къщата на Хоуби, че сякаш се опасяваше да не би ключът ми в ключалката да предизвика масивна експлозия. Шофьорът му беше паркирал на втора линия, обвивайки демонстративно колата в облак дим от ауспуха. Вътре разговорът между Борис и шофьора се водеше на украински: не бях успял да разбера нищо, въпреки двата семестъра, през които бях изучавал разговорен руски.

— Влез — казах, едва успявайки да потисна усмивката си. Какво мислеше този идиот, че ще го нападна, отвлека или нещо подобно? Но той стоеше все още на улицата, пъхнал юмруци в джобовете на палтото си, и се озърташе назад, към шофьора, чието име беше Генка или Гюри, или Георгий, или нещо, да му се не види, което бях забравил.

— Какво става? — попитах аз. Ако не бях толкова пиян, параноята му можеше и да ме подразни, но сега само ми се струваше забавна.

— Я ми кажи пак, защо трябваше да идваме тук? — попита той, оставайки на доста голямо разстояние от мен.

— Ще видиш.

— И ти живееш тук, горе? — попита той с подозрение, надничайки в антрето. — Това ли е домът ти?

Явно бях вдигнал повече шум, отколкото възнамерявах, отваряйки вратата.

— Тио? — подвикна Хоуби откъм задната част на къщата. — Ти ли си?

— Да — той беше облечен за вечеря, с костюм и вратовръзка — да му се не види, казах си, да не би да има гости? И внезапно осъзнах, че е едва време за вечеря, макар да имах чувството, че е три сутринта.

Борис пристъпи предпазливо зад мен, с ръце в джобовете на палтото си, оставяйки вратата широко отворена зад себе си, оглеждайки големите базалтови урни и полилея.

— Хоуби — казах аз — той беше излязъл в антрето и стоеше, повдигнал вежди, а госпожа ДеФрийс докрета тревожно зад него. — Здрасти, Хоуби, нали помниш, разказвал съм ти за…

— Попчик!

Малката бяла топчица — която вече припкаше по обичая си по коридора към външната врата — се закова на място. После нададе нещо като висок писък и препусна колкото можеше по-бързо (което вече не беше много бързо) и Борис — с ликуващ смях се отпусна на колене.

— О! — той го сграбчи, докато Попчик риташе и се гърчеше. — Станал си дебел! Дебел е! — продължи той възмутено, докато Попчик скачаше и го целуваше по лицето. — Оставил си го да затлъстее! Да, здравей, „пустышка“166, пухче такова, здравей! Помниш ме, нали? — той вече лежеше по гръб, проснал се в цял ръст, и продължаваше да се смее, докато Попчик, все още квичейки от радост, подскачаше върху него. — Той ме помни!

Хоуби, нагласяйки очилата си, стоеше и наблюдаваше развеселено — а госпожа ДеФрийс, не чак толкова развеселена, стоеше до него и се мръщеше леко, гледайки как моят миришещ на водка приятел се търкаля с кучето по килима.

— Не казвай нищо — Хоуби пъхна ръце в джобовете на сакото си. — Това трябва да е…

— Именно.

Не останахме дълго — Хоуби бе чувал много за Борис през годините, хайде да пийнем по едно! а Борис също беше заинтригуван, любопитен, също както бих бил аз, ако се беше появила Джуди от Кармиуолог или някаква друга митична личност от неговото минало — но и двамата бяхме пияни и прекалено експанзивни и аз имах чувството, че може би смущаваме госпожа ДеФрийс, която, макар че се усмихваше любезно, седеше прекалено тихо на един стол, сключила мъничките си ръце с много пръстени в скута, и почти не говореше.

Затова си тръгнахме — Попчик ни сподири, шляпайки развълнувано подир нас, Борис, възторжен, говореше високо, обяснявайки с ръкомахане на шофьора да заобиколи, за да спре пред входа да ни вземе:

— Да, пустышка, да — това на Попър и после: — Това е за нас! Ние сме с кола!

После внезапно се оказа, че шофьорът на Борис говори английски не по-зле от самия него, и тримата вече бяхме приятели — всъщност четиримата, ако броим и Попчик, който стоеше на задни лапи, подпрял предните на прозореца и се взираше много сериозно в светлините на магистралата „Уест Сайд“, докато Борис му бърбореше нещо, прегръщаше го и го целуваше отзад по врата, като същевременно обясняваше на Гюри (шофьора) едновременно на руски и английски колко прекрасен съм бил аз, приятел от младите години, кръвен брат (а Гюри протегна назад лявата си ръка, за да се ръкува тържествено с мен, както седях отзад), и колко прекрасен бил животът, щом двама приятели можело да се срещнат отново след дълга раздяла в този огромен свят.

— Да — каза Гюри мрачно, завивайки към Хюстън Стрийт така бързо и рязко, че аз се плъзнах към вратата, — така беше и с мен и Вадим. Всеки ден тъгувам за него — тъгувам толкова, че се будя и нощем от мъка. Вадим беше мой брат — той хвърли поглед назад към мен, преминавайки, без да спре, през пешеходна пътека, хората, които пресичаха, се разпиляха на всички страни, видях стъписаните им лица през тъмното стъкло, — беше за мен повече от брат. Както сме с Боря. Но Вадим…

— Ужасно нещо е това — каза ми тихо Борис, а после, обръщайки се към Гюри: — Да, ужасно, ужасно…

— … прекалено рано изпратихме Вадим под земята. Истина е това, което се пее в оная песен, чувал съм я по радиото, знаете ли я? На онзи, който пее „Piano Man“? „Само добрите умират млади“.

— Той ни чака там — утеши го Борис и се пресегна, за да потупа Гюри по рамото.

— Да, точно така му казах и аз — измърмори Гюри, завивайки толкова внезапно пред друга кола, че аз увиснах напред на предпазния колан, а Попчик просто полетя. — Тези неща са прекалено дълбоки… думите не са достойни да се докосват до тях. Човешкият език не може да ги изрази. Но накрая, когато го полагах за вечен сън, с лопатата в ръка — тогава му заговорих с душата си. „Довиждане, Вадим. Остави портите отворени за мен, братко. Запази ми място там, където си ти.“ Само Бог — „моля те“, мислех си, опитвайки се да съхраня невъзмутимо изражение, стиснал Попчик в скута си, „мамка му, гледай в пътя!“ — Фьодор, моля те, помогни ми, имам два важни въпроса във връзка с Бога. Ти си професор в колеж — (моля?) — затова може би ще можеш да намериш отговорите. Първи въпрос — очите му срещнаха моите в огледалото за задно виждане и той вдигна пръст нагоре: — има ли Бог чувство за хумор? Втори въпрос: възможно ли е Бог да има жестоко чувство за хумор? В смисъл: дали Бог си играе жестоко с нас, дали не ни измъчва за собствено удоволствие, както зли деца измъчват някое насекомо в градината?

— Ъъъ — казах, стреснат от погледа му, който той бе насочил развълнувано към мен, вместо към наближаващия завой — е, може би, не знам, надявам се да не е така.

— Той не е човекът, на когото би трябвало да задаваш такива въпроси — каза Борис, подавайки ми цигара, а после подаде една и на Гюри на предната седалка. — Бог е измъчвал достатъчно Тио. Ако страданието облагородява, тогава той е княз. А сега, Гюри — той се облегна назад, потъвайки в облак дим, — искам от теб една услуга.

— Каквото пожелаеш.

— Може ли да погледаш кучето, след като ни оставиш? Да го повозиш на задната седалка натам, накъдето иска да отиде?

Клубът беше чак в Куийнс, не бих могъл да кажа точно къде. В застланата с червен килим предна зала, която изглеждаше като мястото, на което отиваш, за да целунеш по бузата дядо си, веднага след като те пуснат от затвора, големи, сякаш семейни компании от пиячи, насядали в столове тип „Луи Шестнайсети“ около маси, покрити с богато надиплени покривки от златиста тъкан, ядяха, пушеха и се тупаха по раменете. Зад тях, по лакираните в тъмночервено стени, висяха в произволно изобилие коледни гирлянди и празнична украса, напомняща за съветската епоха, пъстри лампички и играчки от оцветен алуминий — петлета, птички в гнездо, червени звезди, ракети и сърп и чук с кичозни надписи на кирилица („Честита Нова Година, скъпи другарю Сталин!“). Борис (самият той добре наквасен; беше продължил да пие направо от бутилката на задната седалка) беше обгърнал раменете ми с ръка и ме представяше на руски на млади и стари като свой брат, което хората като че ли приемаха буквално, ако се съдеше по това как мъже и жени ме целуваха и прегръщаха и се опитваха да ми наливат водка от големи шишета в кристални кофички за лед.

По някакъв начин най-сетне успяхме да се доберем до дъното на залата, където имаше спуснати черни плюшени завеси, охранявани от бияч с бръсната глава и змийски очи, татуиран до ушите с надписи на кирилица. Отзад имаше зала, в която гърмеше музика и се носеше тежък мирис на пот, афтършейв, трева и пури „Кохиба“: тоалети на „Армани“, анцузи, платинени часовници „Ролекс“ с диаманти. Никога не бях виждал толкова много мъже, носещи толкова много злато по себе си — златни пръстени, златни синджири, златни предни зъби. Всичко наоколо приличаше на някакъв чужд, объркан, ярко блестящ сън; а аз се намирах в онзи неприятен стадий на пиянството, в който не можеш да фокусираш погледа си върху нищо, само кимах, клатушках се и оставях Борис да ме влачи из тълпата. По някое време, късно през нощта, Мириам се появи отново, като сянка; след като ме поздрави с целувка по бузата — призрачно-меланхоличен церемониален жест, сякаш застинал във времето — тя и Борис изчезнаха, оставяйки ме на една претъпкана маса заедно с куп мъртвопияни, пушещи като комини руснаци, които явно до един знаеха кой съм („Фьодор!“), тупаха ме по гърба, наливаха ми водка, предлагаха ми храна, цигари „Марлборо“, и ми крещяха добросърдечно нещо на руски, явно без да очакват отговор…

Почувствах нечия ръка на рамото си. Някой смъкна очилата ми.

— Здравей…? — казах недоумяващо на непознатата жена, която внезапно се озова седнала на коленете ми.

Жана. Здравей, Жана. Какво правиш? Нищо особено, а ти? Истинска порнозвезда, с тен, придобит в солариум, усъвършенствани с помощта на пластичната хирургия гърди, които заплашваха да прелеят вън от деколтето й. Способността да предсказваме бъдещето се предава по наследство в рода ми: да ти погледам ли на ръка? Да, разбира се: английският й беше доста добър, макар да ми беше трудно да разбирам какво казва заради ужасния шум в клуба.

— Виждам, че по природа си философ — тя плъзна по дланта ми нокът, розов като тоалетите на Барби. — Много, много интелигентен. Много възходи и падения — правил си по малко от всичко в живота си. Но си самотен. Мечтаеш да бъдеш заедно с едно момиче, до края на дните си, нали така?

После Борис се появи отново, сам. Придърпа един стол и седна. Проведе кратък, весел разговор с новата ми позната, който приключи с това, че тя ми сложи обратно очилата и си тръгна, но не преди да измъкне от Борис една цигара и да го целуне по бузата.

— Познаваш ли я? — попитах Борис.

— Не съм я виждал през живота си — отвърна той и сам запали цигара. — Ако искаш, можем да тръгваме. Гюри чака отвън.

Междувременно бе станало много късно. В сравнение със суматохата в клуба на задната седалка на колата беше спокойно (светлините на арматурното табло създаваха уютна атмосфера, от радиото се носеше тиха музика) и ние се возихме с часове нагоре-надолу с Попчик, дълбоко заспал в скута на Борис, смяхме се и разговаряхме — Гюри се включваше, разказвайки с пресипнал глас история за детството си в Бруклин, за „тухлите“, както наричаше той обитаваните от бедняци жилищни сгради, докато ние с Борис пиехме топла водка от бутилката и смъркахме по малко кокаин от пликчето, което той измъкна от джоба на палтото си — Борис от време на време го подаваше и напред, на Гюри. Въпреки че климатикът работеше, в колата беше ужасно горещо; лицето на Борис беше потно, а ушите му — огненочервени.

— Знаеш ли — казваше той — вече беше смъкнал сакото си; свали бутонелите от маншетите на ризата си, пъхна ги в джоба си и запретна ръкави, — баща ти ме научи как да се обличам. Благодарен съм му за това.

— Да, баща ми научи и двама ни на много неща.

— Така е — каза той искрено — кимна рязко, без следа от ирония и избърса нос с ръба на дланта си. — Той винаги изглеждаше като джентълмен. Ето — толкова много от момчетата в клуба — с кожени палта, плюшени анцузи, все едно че току-що са излезли от офиса на имиграционните служби. Много по-добре е да се обличаш ненатрапчиво, като баща ти, хубаво сако, хубав часовник, но „классный“ — така де, не прекалено лъскав — да се опиташ да се впишеш в картината.

— Така е — тъй като работата ми изискваше да забелязвам такива неща, аз вече бях забелязал часовника на Борис — швейцарски, цена на дребно около петдесет хиляди, часовник на европейски плейбой — прекалено крещящ за моя вкус, но извънредно семпъл в сравнение с обсипаните със скъпоценни камъни буци от злато и платина, които видях в клуба. Бях забелязал и че от вътрешната страна на ръката му, между китката и свивката на лакътя, има татуирана в синьо звезда на Давид.

— Какво е това? — попитах.

Той протегна към мен китката си, за да виждам по-добре.

— IWC. Добрият часовник е като пари в банката. Винаги можеш да го заложиш или продадеш в случай на спешна необходимост. Това е бяло злато, но прилича на неръждаема стомана. По-добре е да имаш часовник, който изглежда не толкова скъп, колкото е всъщност.

— Не, имах предвид татуировката.

— Ааа… — той вдигна ръкава си нагоре и погледна със съжаление ръката си — но аз вече не гледах татуировката. Осветлението в колата не беше силно, но аз можех безпогрешно да разпозная белези от игла. — Звездата ли имаш предвид? То е дълга история.

— Но… — не бях толкова неблагоразумен, че да разпитвам за следите от убождания. — Нали не си евреин?

— Не! — възкликна възмутено Борис, смъквайки ръкава си. — Разбира се, че не!

— Е, тогава, предполагам, логичният въпрос е защо…

— Защото казах на Бобо Силвър, че съм евреин.

— Какво?

— Защото исках да ме вземе на работа при себе си! Затова излъгах.

— Не думай.

— Така е, излъгах! Той се отбиваше често в къщата на Ксандра — душеше нагоре-надолу по улицата, проверяваше да няма нещо гнило, например да не се окаже, че баща ти всъщност не е загинал — и един ден събрах смелост да го заговоря. Предложих му да работя за него. Нещата излизаха извън контрол — в училище имаше неприятности, някои хора трябваше да заминат да се лекуват, други бяха изключени — разбираш ли, трябваше да прекъсна връзките си с Джими, известно време да се занимавам с нещо друго. И да, фамилното ми име е неподходящо, но в Русия много евреи носят и името Борис, затова си казах — защо не? Откъде би разбрал истината? Реших, че татуировката е добра идея — бях готов да го направя, за да го убедя, нали разбираш. Накарах един тип, който ми дължеше сто долара, да я направи. Съчиних цяла дълга и тъжна история, че майка ми е полска еврейка, семейството й било в концентрационен лагер, хлип, подсмрък… глупак съм бил, да не съобразя, че еврейският религиозен закон не допуска татуировките. Защо се смееш? — попита той в опит да се защити. — Човек като мен можеше само да му бъде от полза! Говоря английски, полски, руски, украински. Образован съм. Така или иначе, на него му беше напълно ясно, че не съм евреин, изсмя ми се в лицето, но все пак ме взе при себе си и това беше много мило от негова страна.

— Как си могъл да работиш за човек, който искаше да убие баща ми?

— Не е искал да убие баща ти! Това нито е честно, нито е вярно. Искал е само да го сплаши! Но да, работих за него, почти цяла година.

— Какво работеше при него?

— Не беше нищо лошо, ако щеш, вярвай! Бях му просто помощник — носех известия, изпълнявах поръчки, тичах насам-натам, такива работи. Разхождах кученцата му! Прибирах дрехите от химическо чистене! Бобо се държа като добър и щедър приятел с мен в тежък момент — почти като баща, мога да кажа това с ръка на сърцето и го казвам искрено. Със сигурност беше повече баща за мен от истинския ми баща. Бобо винаги се е държал почтено с мен. И повече от почтено. Сърдечно. Научих много от него, докато го наблюдавах как работи. Та затова не ми е чак толкова неприятно, че нося тази звезда, която ми напомня за него. А това — той нави ръкава си до бицепса, където се виждаше роза, разкъсана от шипове, и някакъв надпис на кирилица — това е за Катя, любовта на живота ми. Обичах я повече, отколкото съм обичал която и да било друга жена.

— Говориш така за всички жени.

— Да, но когато го казвам за Катя, говоря истината! Бих ходил по натрошено стъкло за нея! Бих минал през огън, през ада! Бих дал живота си за нея с радост! Никога няма да обичам някого на този свят толкова, колкото обичах Катя — дори приблизително толкова. Тя беше единствената. Бих умрял с радост, ако с това бих могъл да си спечеля дори един ден с нея. Но — той смъкна отново ръкава си — никога не бива да татуираш по себе си името на някой човек, защото направиш ли го, губиш човека. Бях прекалено млад, за да знам това, когато се татуирах.

Не бях се друсал с кокаин, откакто Карол Ломбард напусна града, и сега нямаше никаква възможност да заспя. В шест и половина сутринта Гюри обикаляше из Ийст Сайд с Попчик на задната седалка („Ще го заведа в някоя закусвалня, ще хапнем сандвич с бекон, яйца и сирене!“), а ние, като наелектризирани, бърборехме в някакъв усоен денонощен бар на Авеню „С“ с покрити с графити стени и плътни текстилни щори на прозорците, така че утрото нямаше достъп тук — клуб „Али Баба“, шот — три долара, „хепи ауър“ от десет сутринта до обяд — опитвайки се да изпием достатъчно бира, за да се приспим поне донякъде.

— Знаеш ли какво направих в колежа? — казвах му аз. — Записах разговорен руски за една година. Само и единствено заради теб. Честно казано, справях се много зле. Така и не го научих достатъчно добре, за да чета, разбираш ли, да седна и да чета „Евгений Онегин“ — казват, трябвало да се чете на руски, не можело да го почувстваш истински в превод. Но… толкова много мислех за теб! Спомнях си разни дреболии, които си ми казвал — всякакви неща се появяваха в мислите ми — о, уау, чуваш ли, пуснаха Comfy in Nautica, чуваш ли? На „Панда Беър“! Съвсем бях забравил този албум. Както и да е. Писах семестриална работа по руска литература върху „Идиот“ — руска литература в превод, искам да кажа — и през цялото време, докато четях книгата, мислех за теб, виждах те в спалнята си, как пушиш цигарите на баща ми. Беше толкова по-лесно да не обърквам имената на героите, когато си представях как ги произнасяш ти… всъщност като че ли слушах цялата книга, прочетена с твоя глас! Когато бяхме във Вегас, ти чете „Идиот“ около шест месеца, помниш ли? На руски. Това беше единственото, което правеше. Помниш ли как дълго време не можеше да слезеш долу заради Ксандра, аз трябваше да ти нося храна, като че ли беше Ане Франк. Така или иначе, аз прочетох „Идиот“ на английски, но ми се искаше да стигна и до такъв момент, в който руският ми да е достатъчно добър за тази книга. Но така и не стигнах дотам.

— Цялото това шибано училище — каза Борис, който очевидно съвсем не беше впечатлен. — Ако искаш да говориш руски, ела с мен в Москва. Ще проговориш на руски за два месеца.

— Е, ще ми кажеш ли сега с какво се занимаваш?

— Нали ти казах, това-онова. Колкото да свързвам двата края — и после, ритвайки ме под масата: — Сега май си по-добре, а?

— Моля?

В предното помещение освен нас имаше само двама души — бяха красиви, неземно бледи, мъж и жена, двамата с къси, тъмни коси, вперили погледи един в друг, мъжът бе взел протегнатата през масата ръка на жената и гризваше от време на време шеговито вътрешната страна на китката. „Пипа“, помислих и ме прободе мъчителна болка. В Лондон беше вече почти обяд. Какво ли правеше тя?

— Когато се срещнахме, ти приличаше на човек, който е тръгнал да се дави в реката.

— Съжалявам, имах тежък ден.

— И все пак, добре си се уредил тук — казваше Борис. От мястото, на което седеше, той не можеше да види онази двойка. — Значи вие сте партньори?

— Не! Не в този смисъл!

— Нямах това предвид — Борис ме огледа критично. — Господи, Потър, престани да бъдеш толкова чувствителен. Така или иначе, това беше жена му, онази дама, нали?

— Да — казах нервно и се облегнах назад на стола си. — Е, в известен смисъл.

Връзката на Хоуби и госпожа ДеФрийс си оставаше за мен дълбока мистерия, както и фактът, че бракът й с господин ДеФрийс все още съществуваше. — Мислех, че тя е вдовица от години, но не е. Тя… — приведох се напред и се почесах по носа, — разбираш ли, тя живее в северните квартали, а той — в центъра, но двамата са постоянно заедно… тя има къща в Кънектикът и двамата прекарват понякога там уикендите. Тя е омъжена, но… аз никога не съм виждал съпруга й. Още не съм си изяснил това. Ако трябва да ти кажа истината, мисля, че двамата са просто добри приятели. Съжалявам, че се раздрънках. Наистина не знам защо ти разказвам всичко това.

— И той те научи на занаят? Изглежда симпатичен. Истински джентълмен.

— Мм?

— Шефът ти.

— Той не ми е шеф! Аз съм негов делови партньор — отблясъкът на наркотика започваше да избледнява; кръвта шумеше в ушите ми, остър, висок звук, като песен на щурци. — Всъщност аз се занимавам почти изцяло сам с продажбите.

— Извинявай! — каза Борис и вдигна ръце. — Не е необходимо да се дразниш. Но имай предвид, че бях сериозен, когато ти казах да дойдеш да работиш за мен.

— И какъв отговор се очаква от мен?

— Виж, искам да ти се отблагодаря. Да ти дам възможност да споделиш всички хубави неща, които са се случили на мен. Защото — продължи той с внушителен тон, прекъсвайки опита ми да заговоря, — аз ти дължа всичко. Всичко хубаво, което ми се е случило в този живот, Потър, ми се е случило благодарение на теб.

— Какво? Аз ли те уредих в бизнеса с наркотици? Уау, добре — казах, запалих една от неговите цигари и побутнах обратно към него пакета, — чудесно е да се знае такова нещо, действително ме кара да се гордея със себе си, благодаря.

— Наркотици ли? Кой говори за наркотици? Аз искам да те обезщетя. Заради онова, което направих. Казвам ти, това е страхотен живот. Много ще се забавляваме заедно.

— Да не ръководиш агенция за компаньонки? Това ли е?

— Слушай, искаш ли да ти кажа нещо?

— Моля.

— Наистина съжалявам за това, което ти причиних.

— Забрави. Все ми е едно.

— Защо да не споделя с теб част от хубавите си печалби? Да ти дам възможност да обереш и ти част от каймака?

— Виж какво, Борис, мога ли и аз да кажа нещо? Не искам да се замесвам в нищо нечисто. Не се засягай — допълних, — но полагам големи усилия да се измъкна от нещо, и както вече казах, сега съм сгоден, нещата са различни, наистина не мисля, че искам…

— Защо тогава не ми позволиш да ти помогна?

— Нямам това предвид. Искам да кажа… е, не ми се иска да навлизам в подробности, но съм правил някои неща, които не биваше да правя, и искам да поправя стореното. Тоест опитвам се да си изясня как бих могъл да го поправя.

— Трудно е да се поправят грешки. Рядко се случва да имаш такава възможност. Понякога единственото, което можеш да направиш, е да се постараеш да не те пипнат.

Красивата двойка стана да си върви, тръгнаха ръка за ръка, отметнаха завесата от нанизани на върви мъниста и се понесоха нанякъде в бледото, студено утро. Гледах как мънистата се полюшват и потракват в сподирилото ги въздушно течение, което сякаш образуваше вълнички около бедрата на момичето.

Борис се облегна. Беше вперил очи в моите.

— Опитвах се да ти я върна — каза той. — Ще ми се да можех.

— Какво?

Той се намръщи.

— Ами… затова и дойдох в магазина. Нали знаеш. Убеден съм, че си научил за онази история в Маями. Притеснявах се, питах се какво ли ще помислиш, когато се чуе по новините, и, честно казано, малко се боях, че могат да стигнат по следите и до теб, през мен, нали разбираш? Сега вече нямам чак такива опасения, но… все пак. Разбира се, бях затънал до уши в тази история — но знаех, че схемата е кофти. Трябваше да разчитам повече на инстинкта си. Аз — той извади ключа си, за да смръкне набързо още една малка купчинка прашец от него; бяхме единствените посетители в заведението; дребната татуирана келнерка, или съдържателка, или каквато там беше, бе изчезнала в задното помещение, в което бях успял да хвърля само бегъл поглед и ми се бе сторило, че насядалите на евтините диванчета там хора гледат някакво порно от седемдесетте години, — е, така или иначе… беше ужасно. Трябваше да знам, че ще стане така. Пострадаха хора, аз загубих, но от цялата работа получих ценен урок. Винаги е грешка — момент, чакай да дръпна и от другата страна — както казах, винаги е погрешно да работиш с хора, които не познаваш — той стисна с два пръста ноздрите си и ми подаде пликчето под масата. — Разбираш ли, хората най-често забравят именно това. Никога не работи с непознати, когато залогът е наистина голям. Никога! Хората казват „о, еди-кой си е свестен“ — и на мен ми се иска да повярвам в това, такъв съм по природа. Така идват неприятностите. Нали разбираш, аз познавам своите приятели. Но приятелите на приятелите ми? Не чак толкова добре! Точно по този начин хората си лепват СПИН, нали?

Беше грешка — съзнавах го още докато го правех — да смъркам още кокаин; и без това вече бях прекалил, чувствах челюстта си скована, кръвта пулсираше силно в слепоочията, а неразположението, предизвикано от отлива на наркотика, вече се прокрадваше в тялото ми, чувствах се трошлив като вибриращо стъкло.

— Както и да е — продължаваше Борис. Говореше много бързо, коляното му подскачаше, докато потупваше с крак по пода под масата. — Опитвах се да измисля как да я върна. Мислих, мислих, мислих. Разбира се, аз самият вече не мога да я ползвам. Опарих се вече, и то сериозно. Разбира се — той се поразмърда нервно на мястото си, — не точно това е причината да дойда при теб. Отчасти исках да се извиня. Да ти кажа „съжалявам“ със собствения си глас. Защото аз наистина съжалявам. А отчасти и защото с цялата тази информация в новините — исках да ти кажа да не се безпокоиш, защото може би ти си мислиш… е, нямам представа какво си мислиш. Обаче… не ми беше приятно да си представям как ти научаваш всичко това, боиш се, не разбираш нищо. Опасяваш се, че търсенето може да стигне и до теб. Това ме караше да се чувствам много зле. И затова исках да поговоря с теб. Да ти кажа, че не съм те замесил в тази работа — никой не знае за връзката между теб и мен. И освен това исках да ти кажа, че наистина, наистина се опитвам да я върна. Полагам големи усилия. Защото — той опря три пръста в челото си — аз наистина натрупах състояние от нея, и наистина искам да я получиш обратно, да я имаш за себе си — нали разбираш, самата вещ, в памет на доброто старо време, просто да я имаш, да си е твоя, да я държиш в някой шкаф или където искаш, да я вадиш от време на време и да си я гледаш, като едно време, разбираш ли? Защото аз знам колко много я обичаше. Стигна се дотам, че и аз я обикнах, наистина.

Бях се вторачил в него. Новият, искрящ прилив на наркотик ми помогна най-сетне да започна да разбирам какво ми говореше той.

— Борис, за какво говориш?

— Знаеш за какво.

— Не, не знам.

— Не ме карай да го казвам на глас.

— Борис…

— Опитах се да ти го кажа. Молих те да не си тръгваш. Щях да ти я върна, ако беше почакал само един ден.

Мънистената завеса все още се полюляваше и потракваше от въздушното течение. Трептящи стъклени вълнички. Вперил неотклонно поглед в него, бях като вцепенен от неясното, далечно усещане за преплитане на един сън с друг: потракването на прибори под ярката обедна светлина в ресторанта в Трайбека, самодоволната усмивчица на Лушъс Рийв, седнал на масата срещу мен.

— Не — казах, избутах назад стола си, чувствайки как настръхвам от избилата по тялото ми пот, и вдигнах ръце пред лицето си. — Не.

— Ти какво мислеше, че я е взел баща ти ли? Донякъде се надявах да помислиш така. Защото той беше толкова закъсал, пък и без това вече крадеше от теб.

Плъзнах ръце надолу по лицето си и го загледах, неспособен да проговоря.

— Аз я подмених. Да. Аз бях. Мислех, че си разбрал. Виж, съжалявам! — допълни той, защото аз само го зяпах. — Държах я в шкафчето си в училище. Майтап, нали разбираш. Е… — последва неуверена усмивка. — Може би не точно, но все пак нещо като шега. Но… чуй ме… — той почука по масата, за да привлече вниманието ми — кълна се, нямах намерение да я задържа. Нямах такива планове. Как бих могъл да предположа какво ще стане с баща ти? Ако само бе приел да останеш през онази нощ — той вдигна ръце нагоре — щях да ти я дам, кълна се, така щях да направя. Но не можах да те убедя да останеш. Държеше да тръгнеш! Веднага, на минутата! Трябваше да вървиш! Сега, Борис, сега! Не пожела да почакаш дори до сутринта! Трябваше да вървиш, трябваше, на секундата! А аз се страхувах да ти призная какво бях направил.

Взирах се в него. Гърлото ми беше пресъхнало, а сърцето ми биеше толкова бързо, че не смеех да направя нещо друго освен да стоя съвсем неподвижно и да се надявам, че ще се успокои.

— Сега си гневен — каза примирено Борис. — Искаш да ме убиеш.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Аз…

— Какво искаш да кажеш с това „подмених я“?

— Виж какво… — той се озърна неспокойно — съжалявам! Знаех си, че не е добра идея да се надрусаме заедно. Знаех, че всичко може да свърши зле! Но… — той се приведе напред и постави длани на масата — аз наистина се чувствах зле заради тази история, казвам ти го честно. Нима бих дошъл да те видя, ако не беше така? Бих ли те повикал по име на улицата? И когато казвам, че искам да изплатя дълга, който имам към теб, говоря сериозно. Искам да те обезщетя. Защото, разбираш ли, на тази картина дължа състоянието си, тя ме направи…

— Какво тогава е това в пакета, който съхранявам аз?

— Какво? — попита той, свивайки вежди, а после побутна стола си назад и ме загледа, свел брадичка към гърдите си. — Занасяш ме. Толкова време мина, а ти така и…

Но аз не успях да отговоря. Устните ми се движеха, но не издавах нито звук.

Борис плясна с длан по масата.

— Идиот такъв! Искаш да кажеш, че така и не си отворил пакета? Как си могъл…

Тъй като аз, скрил лице в ръцете си, продължавах да не отговарям, той се пресегна през масата и стисна рамото ми.

— Наистина ли? — попита настоятелно, опитвайки се да срещне погледа ми. — Наистина ли не си го отварял? Така и не си го отворил, за да погледнеш?

В задната стая се разнесе тих женски писък, глуповат и безсмислен, последван от избухването на също толкова безумен мъжки смях. После някакъв блендер заработи на бара, рязко и шумно като механичен трион, и това сякаш продължи неестествено дълго време.

— Не си знаел? — попита Борис, когато шумотевицата най-сетне секна. В задната стая отново избухна смях и се разнесе ръкопляскане. — Как си могъл да не…

Но аз не можех да кажа и дума. Наслоили се на пластове графити по стената, стикери, драсканици, пиянски лица с кръстове вместо очи. В задното помещение се надигаше вой на пресипнали гласове: „давай, давай, давай!“. Толкова много неща се мяркаха със светкавична скорост в съзнанието ми, че едва успявах да си поема дъх.

— През всички тези години? — попита леко смръщен Борис. — И нито веднъж не си…

— О, Господи!

— Добре ли си?

— Аз… — поклатих глава. — Как изобщо разбра, че я имам? Откъде знаеш това? — повторих, когато той не отвърна. — Претърсвал си стаята ми? Вещите ми?

Борис ме изгледа. После зарови и двете си ръце в косата си и каза:

— Ти си от пияниците, които имат бели петна в паметта, Потър, известно ли ти е това?

— Я стига, моля те! — казах, след като помълчах недоверчиво за миг.

— Не, говоря сериозно — каза той меко. — Аз съм алкохолик. Знам, че е така! Бях си алкохолик още от десетгодишен, когато за първи път опитах алкохол. Но ти, Потър… ти си като баща ми. Той се напиваше… и изпадаше в нещо като безсъзнание, но ходеше и вършеше разни неща, които после не помнеше. Блъска колата, пребива ме, сбива се с някакви хора, събужда се със счупен нос или дори в съвсем друг град, легнал на някоя пейка на гарата…

— Аз не върша нищо подобно.

Борис въздъхна.

— Не, но паметта ти спира да действа. Просто така. И аз не твърдя, че си извършил нещо лошо, или си упражнявал насилие, ти не си склонен към насилие за разлика от него, но разбираш ли, например… ето, например онзи път в „Макдоналдс“, когато ти лежеше толкова пиян на някаква седалка в детския кът, че онази жена повика ченгетата да те изхвърлят, а аз те измъкнах бързо оттам и стояхме половин час в „УолМарт“, и се преструвахме, че разглеждаме моливи, а после тръгнахме обратно към автобуса, към автобусната спирка, от тази нощ ти не помнеше нищо, нали? Нищичко? „Макдоналдс“ ли, Борис? Какъв „Макдоналдс“?. Или — продължи той, смръкна обилно кокаин и повиши глас, за да ме накара да замълча, — или например онзи ден, когато се натряска тотално, до козирката, и ме накара да ходя с теб „на разходка“ в пустинята? Добре, съгласих се на разходката. Само че ти беше толкова пиян, че едва можеше да ходиш, а навън беше сто и петдесет градуса по Фаренхайт. И ти се умори да ходиш и легна на пясъка. И ме помоли да те оставя там да умреш. „Остави ме, Борис, остави ме“. Помниш ли това?

— Давай по същество.

— Какво мога да кажа? Ти беше нещастен. През цялото време се напиваше до безсъзнание.

— Както и ти.

— Да, помня. Случваше се да припадна на стълбите, по лице, спомняш ли си? Заспивах на земята, на мили от вкъщи, и когато се събуждах, виждах как краката ми стърчат изпод някакъв храст, и нямах никаква представа как съм се озовал там. Да му се не види, веднъж пратих мейл на Спирсецкая — посред нощ, някакъв налудничав пиянски мейл, в който писах, че е прекрасна жена и че съм влюбен в нея до уши, а така си и беше по онова време. На следващия ден, в училище, страдах от ужасен махмурлук, а тя: „Борис, Борис, трябва да говоря с теб“. Е, за какво? А пък тя — много кротко и внимателно — се опитваше да ми обясни, че нищо няма да стане, без да ме засегне. Мейл ли? Какъв мейл? Нямах абсолютно никакъв спомен! Стоях там с пламнало лице, а тя ми даваше разни копирани страници от някаква нейна книга с поезия и ми обясняваше, че трябва да се влюбвам в момичета на моята възраст! Няма спор — правех много глупости. Повече от теб! Но аз — той си играеше с една цигара — се опитвах да се забавлявам и да се чувствам щастлив. А ти искаше да умреш. Има разлика.

— Защо имам чувството, че се опитваш да промениш темата на разговора?

— Не съдя никого! Просто… навремето направихме доста щуротии. Неща, които според мен ти не помниш. Не, не! — продължи той бързо и завъртя глава, забелязал изражението ми. — Нямам предвид това. Въпреки че, държа да отбележа, ти си единственото момче, с което някога съм делил легло!

Смехът ми избухна гневно, като че ли се бях задавил от нещо или кашлях.

— Що се отнася до това — продължи Борис с пренебрежителен тон, облегна се и отново стисна ноздрите си, — пфу! Предполагам, че понякога се случва на тази възраст. Бяхме млади и имахме нужда от момичета. Струва ми се, че може би ти виждаше в това нещо друго. Но не, чакай — каза той бързо, и изражението му се промени — бях избутал назад стола си, чиито крака застъргаха по пода, исках да си вървя, — чакай — повтори и ме хвана за ръкава, — недей, моля те, чуй какво се опитвам да ти кажа, помниш ли изобщо онази вечер, когато гледахме „Доктор Но“?

Вземах палтото си от облегалката на стола. Но когато чух думите му, спрях.

— Помниш ли?

— Трябва ли да си спомням? И защо?

— Знам, че не помниш. Защото навремето те подлагах на тестове. Споменавах „Доктор Но“, пусках шеги. За да разбера как ще реагираш.

— Та какво стана с „Доктор Но“?

— Това беше скоро след като се запознахме! — коляното му подскачаше бясно. — Мисля, че не беше навикнал на водка — никога не знаеше колко да си налееш. Влезе с една голяма чаша, толкова голяма, водна чаша, и аз си казах: „да му се не види!“ Не помниш ли?

— Имаше много подобни вечери.

— Да, не помниш. Чистил съм повърнатото от теб — хвърлях дрехите ти в пералнята — ти дори не знаеше, че съм го направил. Плачеше и ми говореше какви ли не неща.

— Какви неща?

— Ами… — по лицето му се изписа нетърпение — о, ами че майка ти била загинала по твоя вина… че искаш ти да си бил умрял вместо нея… че ако умреш, може би отново ще бъдете заедно, в мрака… няма защо да се задълбочаваме в това, не искам да ти стане неприятно. Ти беше много зле, Тио — но през повечето време ми беше забавно да бъдем заедно! Беше навит на всичко… но всъщност беше много зле. Предполагам, че всъщност е трябвало да лежиш в болница. Случваше се да се покатериш на покрива и да скочиш оттам в басейна, помниш ли? Можеше да си счупиш врата, беше абсолютна лудост! Лягаше нощем по гръб на платното, нямаше никакви улични лампи, нямаше начин някой да те види, чакаше някоя кола да мине и да те прегази, трябваше да се боричкам с теб, за да те вдигна и да те завлека обратно в къщата…

— Щял съм да лежа доста време на онази шибана, забравена от Бога улица, преди оттам да мине кола. Можело е и да спя там, да си взема спален чувал.

— Няма да изпадаме в подробности. Ти беше откачил. Можеше да убиеш и двама ни. Една вечер намери кибрит и се опита да запалиш къщата, това спомняш ли си го?

— Просто се шегувах — отвърнах смутено.

— Ами килимът? А онази голяма дупка от изгаряне на дивана? Обърнах възглавниците наопаки, за да не забележи Ксандра.

— Този боклук беше толкова евтин, че в тапицерията нямаше дори огнезащитни съставки.

— Добре, добре. Нека бъде твоето. Така или иначе, да се върнем на онази вечер. Гледаме ние „Доктор Но“, ти вече го беше гледал, аз обаче не, много ми харесваше, а ти беше вече съвсем „в говно“, стигнахме до оня момент на неговия остров, всичко страшно готино, и той натиска някакво копче и показва откраднатата картина, нали се сещаш?

— О, Боже!

Борис се изкиска.

— И ти го направи! Бог да ти е на помощ! Беше страхотно. Толкова пиян, че залиташе… „Искам да ти покажа нещо“! Нещо прекрасно! Най-хубавото, което можеш да си представиш! Беше застанал пред телевизора. Не, наистина! Аз си гледам филма — започваше най-интересното, но ти не искаше да си затвориш устата. „Разкарай се!“ Тъй или иначе, ти излезе бесен, крещеше „майната ти“, вдигаше страхотен шум. Тряс, бум, прас. И после се появи с картината, разбираш ли? — той се разсмя. — Странно, аз бях напълно убеден, че ме лъжеш. Световноизвестна картина от музей? Хайде, моля ви. Но… картината беше истинска. Всеки би забелязал.

— Не ти вярвам.

— Е, все пак е вярно. Наистина разбрах, че е така. Защото, ако беше възможно да се рисуват фалшификати, които изглеждат така… Лас Вегас щеше да е най-красивият град в историята на света! Така или иначе… беше толкова смешно! Аз толкова гордо те учех да крадеш ябълки и сладкиши от магазина, а ти беше откраднал световноизвестно произведение на изкуството.

— Не съм го крал.

Борис се изкиска.

— Не, не — ти обясни. Съхраняваше я на безопасно място. Това било сериозно задължение, най-важното в живота ти. Та казваш — каза после той и се приведе напред, — че не си я отварял и не си я поглеждал? През всичките тези години? Какви са те били прихванали?

— Не ти вярвам — казах отново. — Кога я взе? — продължих, когато той подбели очи и извърна поглед. — Как?

— Виж, както вече казах…

— Как очакваш от мен да повярвам и на една дума от всичко това?

Борис отново обърна очи към тавана. Бръкна в джоба на палтото си за айфона и извади на него някаква снимка. После ми го подаде през масата.

Беше обратната страна на картината. Репродукция на самата картина можеше да се намери навсякъде. Но гърбът беше характерен като пръстов отпечатък: тлъсти капки восък за печати, кафяв и червен; неравномерно налепени етикети от всякакви европейски страни (римски цифри; разкривени подписи, написани с перо) — напомняше на сандък за багажа от едновремешен параход или на някакъв договор, сключен преди много години. Ронещите се слоеве жълто и кафяво се отличаваха с почти органична плътност, като напластени мъртви листа.

Той прибра отново телефона в джоба си. Седяхме дълго в мълчание. После Борис посегна да си вземе цигара.

— Сега вярваш ли ми? — попита той и издуха дим през ъгълчето на устата си.

Атомите в главата ми се въртяха шеметно и се разпиляваха; оживлението, породено от малката доза наркотик, вече избледняваше, тревогата и безпокойството се промъкваха незабелязано като мрака преди гръмотевична буря. Измина един дълъг, печален миг, в който ние се гледахме — високочестотни сигнали, химическо взаимодействие на самота със самота, като двама тибетски монаси на планински връх.

После аз станах, без да кажа и дума, и взех палтото си. Борис също скочи.

— Чакай — каза той, докато аз се извих настрана, за да мина покрай него. — Потър? Не си тръгвай сърдит. Когато казах, че ще те обезщетя, бях искрен…

— Потър? — извика той отново, когато аз преминах през потракващата мънистена завеса и излязох на улицата, в мръсносивата светлина на зазоряването. Авеню „С“ беше пусто, ако изключим едно самотно такси, чийто шофьор като че ли ми се зарадва също толкова, колкото аз на него, и се стрелна незабавно към мен, забивайки спирачки, за да ме вземе. Преди Борис да успее да каже дори още една дума, аз се качих на таксито и потеглихме, оставяйки го там, застанал в палтото си до редица боклукчийски кофи.

Докато стигна до хранилището, бе станало вече осем и половина сутринта, челюстта ме болеше от скърцане със зъби, а сърцето ми като че ли всеки миг щеше да се пръсне. Чиновническа зора: утрото на пешеходците гърмеше и сияеше, изпълнено със заплаха. В десет без четвърт вече седях на пода в стаята си, в къщата на Хоуби, а съзнанието ми се въртеше и люшкаше като пумпал, клатещ се ту на една, ту на друга страна. На килима около мен се търкаляха две пазарски торби; една никога не ползвана едноместна палатка; калъфка за възглавница от бежово хасе, все още съхранила миризмата на спалнята ми във Вегас; тенекиена кутия, пълна с най-различни таблетки, „Роксикодон“ и морфин, които, съзнавах това, трябваше да бъдат изхвърлени в тоалетната; и плетеница от опаковъчни лепенки, които бях прерязал внимателно с макетен нож — двайсет минути деликатна работа, чувствах пулса във върха на пръстите си, ужасявах се, че може да натисна прекалено силно и да увредя неволно картината, докато накрая успях да освободя едната страна, обелвайки внимателно пласт по пласт, с треперещи ръце: само за да намеря — притиснат между картони и увит във вестници — един изподраскан учебник по гражданско образование („Демокрацията, различността и ти!“).

Пъстра, мултикултурна тълпа. На корицата — деца от Азия, Латинска Америка, афроамериканци, деца от коренното население на Америка, едно момиче с мюсюлманска забрадка на главата и белокожо дете в инвалидна количка се усмихваха и се държаха за ръце пред американското знаме. Вътре, сред жизнерадостния, глуповат свят на книгата, свят на добри граждани, в който представители на различни етноси се включваха щастливо в живота на своите общности, а градски деца надзираваха с лейки в ръце своя проект за подобряване на жилищната среда, грижейки се за растение в саксия, чиито клони бяха илюстрация за различните разклонения на управлението на страната — вътре Борис беше рисувал кинжали с неговото име на тях, рози и сърца около инициалите на Котку, както и две бдящи очи, извили лукаво поглед встрани, точно над един частично попълнен образец за тест:

За щастие Хоуби не си беше у дома. Хапчетата, които бях глътнал, не бяха подействали, и след като два часа се въртях и мятах в леглото си, сякаш пропадайки в мъчително, полусънно състояние — мислите ми се прескачаха, чувствах се изтощен от бързото биене на сърцето ми, гласът на Борис все още отекваше в съзнанието ми — аз се насилих да стана, да почистя боклуците, разпилени из спалнята ми, да взема един душ и да се избръсна: докато го правех, се порязах, защото горната ми устна бе безчувствена, почти като след зъболекарска упойка, след като преди носът ми беше прокървил. После си направих една кана кафе, намерих някаква стара кифла в кухнята и се насилих да я изям, и към обяд вече бях долу в магазина, готов да започна работа — точно навреме, за да хвана пощаджийката с жълтата й мушамена наметка (тя изглеждаше малко изплашена и се държеше на разстояние от мен — заради кръвясалите ми очи, порязаната горна устна и окървавената ми носна кърпичка), макар че, докато тя ми подаваше пощата с ръката си в гумена ръкавица, аз осъзнах: какво значение имаше това? Рийв можеше да пише на Хоуби каквото му хрумнеше — да се обади в Интерпол — на кого вече му пукаше от това?

Валеше. Пешеходците, присвили рамене, бързаха по улицата. Дъждът плющеше силно по витрината, дъждовни капки се търкаляха като мъниста по найлоновите торби с боклук в края на тротоара. Седнал в старото си кресло зад бюрото, аз се опитвах да си намеря котва или поне някаква утеха в избелелите коприни и сумрака на магазина, горчиво-сладкия сумрак, напомнящ за училищни стаи в дъждовни дни от детството, но резкият спад сред силния прилив на допамин ме караше да се чувствам като паднал отвисоко, долавях първите, далечни тръпки на нещо много подобно на смърт — тъга, която се надигаше първо от стомаха и започваше да блъска от вътрешната страна на челото, целият мрак, който бях успял да пропъдя, нахлуваше с рев отново в тавата ми.

Тунелно зрение. През всички тези години се бях носил по течението, прекалено безчувствен и изолиран, за да допусна до себе си каквато и да било реалност: постоянно бълнуване, което ме бе люшкало по леките си, успокояващи вълни още от детството ми — замаян от дрога, легнал на мъхнатия килим във Вегас, вперил поглед във въртящия се вентилатор на тавана — само че сега вече не се смеех, бях като Рип Ван Уинкъл167, изкривил лице от болка и стиснал глава в ръце, върнал се със сто години закъснение.

Имаше ли начин да поправя станалото? Не. В известен смисъл Борис ми беше направил услуга, вземайки това нещо — най-малкото предполагах, че така биха приели нещата повечето хора; бях се отървал; никой не можеше да ме обвини в нещо; по-голямата част от проблемите ми беше решена с един удар, но макар да съзнавах, че на мое място всеки здравомислещ човек би се почувствал облекчен, ако се отървеше от картината, никога досега не се бях чувствал така опустошен от отчаяние, себененавист и срам.

Морната топлина на магазина. Не можех да седя на едно място; ставах и сядах, отивах до витрината и се връщах. Всичко беше просмукано от ужас. Един порцеланов Пулчинела ме наблюдаваше злорадо. Дори мебелите изглеждаха болнави и несъразмерни. Как бях могъл да си внуша, че съм по-добър човек, по-мъдър, по-възвишен, ценен и достоен за живот въз основа на тайната, която криех? И все пак така беше. Картината ми помагаше да се чувствам не толкова смъртен, не толкова обикновен. Тя беше и подкрепа, и оправдание; сила за съществуване и същност на съществуването. Беше крайъгълният камък, на който се крепеше цялата катедрала. И беше ужасно да узная, виждайки как съвсем внезапно този крайъгълен камък изчезва изпод краката ми, че през цялото ми съществуване като зрял човек, тайно в себе си съм се опирал на това голямо, скрито, дивашко ликуване, пораждано от съзнанието, че целият ми живот се крепи на една тайна, която всеки миг може да го разбие на пух и прах.

Когато Хоуби се прибра у дома, към два следобед, той влезе през входа откъм улицата, съпроводен от подрънкването на звънчето, като купувач.

— Е, това снощи несъмнено беше изненада — бузите му розовееха от дъжда, той смъкна дъждобрана от раменете си и изтръска дъждовните капки; беше се облякъл подходящо за посещение в аукционната къща, вратовръзката му беше с уиндзорски възел, беше облякъл един от красивите си стари костюми. — Борис!

По настроението му личеше, че е свършил добра работа на търга; макар да нямаше склонност да наддава прекалено много, той знаеше добре какво иска, и нерядко, на някой не прекалено оживен търг, когато не му се налагаше да наддава срещу някого, той успяваше да си тръгне с куп прекрасни вещи. — Доколкото разбирам, сте имали тежка нощ?

— Аха.

Седях сгушен в един ъгъл и пиех чай; главоболието ми беше жестоко.

— Странно беше да се запознаем, след като бях чувал толкова много неща за него. Все едно да се запознаеш с герой на книга. Винаги съм си го представял като хитрия Доджър от „Оливър!“ — е, нали се сещаш, онова хлапе, уличният гамен, какво беше името на актьора, Джак Някой си. Ходеше с едно парцаливо палто и едната му буза беше изцапана.

— Вярвай ми, навремето той беше достатъчно мръсен.

— Е, нали знаеш, Дикенс не ни казва какво е станало с Доджър. Кой би могъл да каже, може, когато е пораснал, да е станал почтен бизнесмен? А Попър направо се побърка, нали? Никога не съм виждал по-щастливо животно.

— О, да… — той се беше извърнал настрана, занимаваше се с палтото си; не беше забелязал как застинах, когато чух името на Попър — докато не съм забравил, Китси се обади.

Не му отговорих, не можех; досега изобщо не се бях сетил за Попър.

— Беше късничко, към десет. Казах й, че си срещнал Борис, че сте се отбили тук и после сте излезли пак, надявам се да не съм объркал нещо.

— Всичко е наред — казах след кратко мълчание, през което полагах усилия да събера мислите си, които се разпиляваха едновременно в няколко посоки, всяка от които беше много лоша.

— Какво трябваше да ти напомня… — Хоуби притисна пръст към устните си. — Нещо ми беше възложено. Нека помисля.

— Не мога да се сетя — каза той, след като трепна леко и поклати глава. — Ще трябва да й се обадиш. Знам, че беше някаква вечеря днес, на гости у някого. Вечеря в осем! Това си спомних. Но не помня къде.

— Семейство Лонгстрийт — казах, а сърцето ми падна в петите.

— Като че ли така беше. Така или иначе… Борис! Много забавен, много очарователен… колко време ще бъде в Ню Йорк? Колко време ще бъде тук? — повтори Хоуби дружелюбно, когато аз не отговорих — не можеше да види лицето ми, и с какво ужасено изражение се взирах в улицата. — Трябва да го поканим на вечеря, не мислиш ли? Защо не го помолиш да ни даде няколко дати, когато е свободен вечер? Но само ако ти искаш — продължи той, тъй като аз продължавах да не отговарям. — Ти решаваш. Само ми кажи, за да знам.

Около два часа по-късно — изтощен, със сълзящи от главоболието очи — аз продължавах да търся трескаво начин да прибера Попър, като същевременно измислях обяснения за отсъствието му и веднага ги отхвърлях. Оставил съм го вързан пред някой магазин и някой го е откраднал? Очевидна лъжа — дори ако изключим факта, че валеше като из ведро, Попър беше толкова стар и толкова трудно креташе на каишка, че беше трудно да го замъкна дори до най-близкия пожарен кран. На фризьор? За козината на Попър се грижеше една видимо бедна женица на име Сесилия, която работеше в жилището си и винаги го връщаше най-късно до три следобед. Ветеринар? Като начало, Попър не беше болен (а ако е бил, каква можеше да е причината да не съм го споменал?), а освен това го водехме при ветеринаря, когото Хоуби познаваше от времето на Уелти и Чеси. Кабинетът на доктор Макдърмот се намираше малко по-надолу на нашата улица. Защо бих го завел при друг лекар?

Изпъшках, станах и отидох до витрината. Отново и отново се озовавах в същата задънена улица, виждах как Хоуби влиза с озадачено изражение, както неминуемо щеше да стане след час-два, и започва да се озърта из магазина: „Къде е Попър? Виждал ли си го?“ И толкова: всеки път запъвах на това място; нямаше начин да прескоча в друга програма, натискайки alt-tab. Можеш да изключиш компютъра, да започнеш пак, включвайки го наново, и играта пак щеше да блокира и застине на същото място. „Къде е Попчик?“ Няма код, с който да излъжеш и да преминеш на друго ниво. Край на играта. Нямаше как да се подмине този момент.

Дрипавата пелена на пороя се разкъса и премина в ситен дъждец, мокрите тротоари блестяха, вода се стичаше от тентите, и като че ли всички обитатели на улицата бяха решили да се възползват от този момент, за да наметнат по някой шлифер и да изтичат до ъгъла с кучето: навсякъде имаше кучета, накъдето и да погледнех, тежко пристъпваща овчарка, черен стандартен пудел, нечистокръвен териер, нечистокръвен ритрийвър, един старичък френски булдог и двойка самодоволни дакели, вирнали носове, пристъпващи ситно и превзето един до друг, докато пресичаха улицата. Обзет от тревога, аз се върнах при креслото си, седнах, взех каталога с предложенията на „Кристис“ и започнах да го прелиствам нервно: кошмарни акварели на модернисти, две хиляди долара за някаква грозна викторианска статуетка — два биещи се бизона, абсурдно.

Какво щях да кажа на Хоуби? Попър беше стар и глух и понякога заспиваше на най-невероятни места, откъдето не ни чуваше, когато го викахме, но много скоро щеше да дойде време за вечерята му и аз щях да чуя как Хоуби се качва горе, търси го зад дивана, в спалнята на Пипа и на всички предпочитани от него места.

— Попски? Хайде, момче! Време е за вечеря!

Дали щях да успея да се престоря на неразбиращ? Да започна да претърсвам къщата заедно с него? Да се почесвам озадачено по главата? Мистериозно изчезване? Бермудски триъгълник? Бях се върнал със свито сърце към варианта с фризьора, когато звънчето на входната врата издрънка.

— Бях решил да го задържа.

Попър — с мокра козина, но иначе явно несмутен от преживяното приключение — се попротегна тържествено, когато Борис го постави на пода, и после зашляпа към мен, вдигнал глава, за да мога да го почеша по гушката.

— Изобщо не личеше да му липсваш — каза Борис. — Прекарахме много приятен ден заедно.

— Какво правихте? — попитах след дълго мълчание, защото не можех да се сетя какво друго да кажа.

— Предимно спахме. Гюри ни остави — той потърка потъмнелите си очи и се прозя — и ние двамата си поспахме добре. Нали помниш — как обичаше да се свива на кълбо, като кожена шапка на главата ми? — Попър никога не бе спал, положил муцунка на моята глава — правеше го само с Борис. — После… събудихме се, аз взех душ и го заведох на разходка — не надалече, той не искаше да върви дълго, аз проведох няколко телефонни разговора, изядохме един сандвич с бекон и потеглихме насам. Виж какво, съжалявам! — продължи той импулсивно, защото аз не отговарях, и прокара пръсти през косата си. — Наистина. И ще поправя стореното, при това ще го поправя както трябва, така ще стане.

Мълчанието между нас беше смазващо.

— А поне позабавлява ли се снощи? Аз се забавлявах! Страхотна вечер. Е, разбира се, тази сутрин не бях в прекрасна форма. Моля те, кажи нещо — изтърси той, тъй като аз продължавах да мълча. — Цял ден се чувствам ужасно заради тази история.

Попър прекоси стаята, влачейки лапи, и се насочи към паничката си с вода. Започна спокойно да лочи. Дълго време не се чуваше никакъв шум освен неговото монотонно лочене и мляскане.

— Наистина, Тио — той притисна ръка към сърцето си, — чувствам се ужасно. Чувствата, които изпитвам… срамът… нямам думи да ги опиша — каза той, с по-сериозен тон, а аз продължавах да мълча. — И да, признавам си, някаква част от мен си задава въпроса: „Защо унищожи всичко, Борис, защо отвори голямата си уста?“ Но как бих могъл да лъжа и да се крия? Поне това ще ми признаеш, нали? — каза той, потривайки нервно ръце. — Не съм страхливец. Казах ти какво съм направил. Признах си. Не исках да се тревожиш, след като научиш за тези събития. И ще успея да те обезщетя по някакъв начин, обещавам.

— Защо… — долу Хоуби беше включил прахосмукачката, но аз въпреки всичко заговорих по-тихо, със същия гневен шепот, както когато долу беше Ксандра и не искахме да ни чуе, че се караме — защо…

— Защо какво?

— Защо, по дяволите, я взе?

Борис примигна малко лицемерно.

— Защото еврейски мафиоти идваха в къщата ви, затова!

— Не, това не е причината.

Борис въздъхна.

— Е, отчасти е — съвсем мъничка част от причината. Нима картината можеше да бъде в безопасност у вас? Не! Не беше на сигурно място и в училище. Взех един стар учебник, опаковах я във вестници, усуках го в повече лепенки, за да изглежда пакетът по-обемен…

— Попитах защо я взе.

— Какво бих могъл да кажа. Аз съм крадец.

Попър продължаваше да лочи шумно. Попитах се раздразнено дали Борис се беше сетил да му налее вода през този толкова приятен ден, който бяха прекарали заедно.

— Освен това — той сви леко рамене — исках да я имам. Да. Кой не би искал?

— Защо я искаше? Заради парите? — допълних, защото той не каза нищо.

Борис направи гримаса.

— Разбира се, че не. Не бих могъл да продам такова нещо. Въпреки че — трябва да призная — веднъж, когато бях закъсал, едва не я продадох, на много, много ниска цена, почти все едно, че я подарявах, само за да се отърва от нея. Радвам се, че не го направих. Бях се набутал в една каша и имах нужда от пари в брой. Но — той подсмръкна силно и избърса носа си — да се опиташ да продадеш такова нещо е най-лесният начин да бъдеш заловен. Сам го знаеш. Виж, да го ползваш като залог при преговори — това е друга работа. Задържат го като залог и ти осигуряват стоката. Продаваш стоката, каквато и да е тя, връщаш се със сумата, даваш им техния дял, прибираш си картината, край на предаването. Разбра ли?

Не казах нищо и започнах отново да прелиствам каталога на „Кристис“, който все още лежеше отворен на бюрото ми.

— Нали знаеш какво казват хората — каза той малко натъжено, сякаш опитвайки се да ме убеди в правотата си. — Удобният случай създава крадеца. Нима някой може да разбира това по-добре от теб? Бръкнах в шкафчето ти, защото търсех пари за обяд, и си викам — какво? Хей, какво е това? Лесно беше да я измъкна и да я скрия. А после взех стария си учебник и отидох в часа по практическа подготовка на продавачки, който посещаваше Котку — беше със същия размер, същата дебелина — ползвахме същите лепенки и така нататък! Котку ми помогна да го направим. Но не й казах защо го правя. Котку всъщност не беше човек, на когото можеше да се разказват подобни неща.

— Все още не мога да повярвам, че си я откраднал.

— Виж, нямам намерение да си търся оправдания. Откраднах я. Но… — той се усмихна очарователно, — нали не постъпвам непочтено? Нали не крия, че съм го направил?

— Напротив — казах, след като помълчах, неспособен да повярвам на ушите си. — Напротив, ти скри, че си го направил.

— Ти никога не си ме питал директно за това? Ако беше ме попитал, щях да си призная!

— Борис, това са дивотии. Ти ме излъга.

— Е, сега не те лъжа — каза Борис и се озърна примирено. — Смятах, че междувременно си разбрал! Още преди години! Очаквах да знаеш вече, че съм бил аз!

Бях тръгнал към стълбите, Попчик вървеше по петите ми; Хоуби беше изключил прахосмукачката, възцарило се беше оглушително мълчание, а не ми се искаше той да ни чуе.

— Не съм съвсем наясно… — Борис издуха немарливо носа си, огледа съдържанието на хартиената носна кърпичка и направи гримаса, — но съм почти убеден, че е някъде в Европа — той смачка кърпичката и я пъхна в джоба си. — Има някаква далечна възможност да е в Генуа. Но аз залагам по-скоро на Белгия или Германия. Може би и Холандия. На такова място могат да я залагат по-успешно, защото хората там се впечатляват повече от нея.

— Това не стеснява особено възможностите.

— Е, виж какво! Бъди благодарен, че не е в Южна Америка! Защото ако беше там, гарантирам ти, че нямаше да имаш никакъв шанс да я видиш отново.

— Доколкото си спомням, ти каза, че е изчезнала.

— Не казвам нищо повече от това, че може би ще успея да науча къде е. Може би. Това съвсем не означава, че ще намеря начин да я върна. Никога преди не съм си имал работа с тези хора.

— Какви хора?

Почувствал се явно неловко, той премълча, плъзгайки поглед по пода, между статуетки на булдози, купчини книги и множество малки килимчета.

— А той не пикае ли върху антиките? — Борис посочи с глава към Попчик. — И по всички тези красиви мебели?

— Не.

— А пък у вас го правеше през цялото време. Целият килим долу миришеше на пикня. Вероятно защото Ксандра не се е стараела много да го разхожда, преди ние да се появим там.

— Какви хора?

— Моля?

— Питам какви са тези хора, с които не си си имал работа досега.

— Сложно е. Ще ти обясня, ако искаш — допълни той припряно, — само че ми се струва, че сега и двамата сме уморени и моментът не е подходящ. Но аз ще се обадя на този-онзи и ще ти кажа какво съм успял да открия, става ли? И когато я открия, ще дойда и ще ти кажа, обещавам. Между другото… — той потупа с пръст горната си устна.

— Какво? — попитах аз стреснат.

— Имаш някакво петно там, под носа.

— Порязах се, като се бръснех.

— О! — застанал пред мен, той като че ли се колебаеше, като че ли се канеше да започне да лее нови извинения или да се отдаде на поредния разгорещен изблик, но в мълчанието между нас имаше нещо много категорично, и той пъхна ръце в джобовете си. — Добре тогава.

— Добре.

— До скоро тогава.

— Да — но когато той излезе през вратата, а аз, застанал зад витрината, го наблюдавах как избягва стичащата се от тентите вода и се отдалечава с нехайна походка — която стана по-лека и жизнерадостна в момента, в който той реши, че вече не го виждам — си казах, че е много вероятно сега да съм го видял за последен път.

Като се вземе предвид как се чувствах, тоест едва ли не като на смъртно легло, измъчван от адско мигренозно главоболие и затънал в такава жестока потиснатост, че едва гледах, не виждах особен смисъл да държа магазина отворен. Затова, въпреки че слънцето беше изгряло и по улицата се бяха появили хора, аз обърнах табелката откъм страната, на която пишеше „затворено“ и — с Попчик, който подтичваше обезпокоено подир мен — се завлякох горе, измъчван от гадене заради пулсиращата болка зад очите, и се проснах полуприпаднал на леглото, за да си почина няколко часа преди вечерята.

Двамата с Китси трябваше да се срещнем в апартамента на майка й в осем без петнайсет, за да тръгнем оттам към дома на семейство Лонгстрийт, но аз подраних малко — отчасти защото исках да я видя за малко насаме, преди да отидем на вечеря; и отчасти защото имах нещо за госпожа Барбър — доста рядък каталог от изложба, който бях открил за нея на една от разпродажбите, на които ходеше Хоуби, „Гравюри по времето на Рембранд“.

— Не, не — каза Ета, когато отидох в кухнята и я помолих да почука на вратата на спалнята вместо мен, — тя е будна и е станала. Занесох й чай преди петнайсетина минути.

Под „будна и станала“ в случая с госпожа Барбър означаваше, че беше по пижама, с изподъвкани от кучетата пантофи, а на раменете й имаше нещо, което приличаше на стара наметка от скъп плат, част от официален тоалет.

— О, Тио! — възкликна тя, а лицето й грейна с трогателна, непресторена грозота, която ми напомни на Анди в редките случаи, когато наистина се радваше на нещо — като например, когато по пощата пристигна новият му двайсет и два инчов телескоп „Наглър“, или когато разкри с ликуване порно сайта на LARP168, на който красавици с големи гърди размахваха мечове и се търкаляха с рицари, магьосници и така нататък. — Какво мило, мило дете си ти!

— Нямаш го, надявам се?

— Не… — тя запрелиства щастливо каталога, — колко съвършен жест от твоя страна! Никога, никога няма да повярваш, че бях на тази изложба като студентка в Бостън.

— Трябва да е била изключителна изложба — казах, отпускайки се в едно кресло. Чувствах се много по-щастлив, отколкото само преди час бих допуснал за възможно. Сред терзанията заради картината, страданията поради главоболието, отчаянието при мисълта за вечерята при семейство Лонгстрийт, питайки се как ще издържа цяла вечер на суфле със скариди, слушайки как Форест изяснява пространно възгледите си за икономиката, докато единственото, което ще ми се иска, е да се надрусам до безумие, се бях опитал да се обадя на Китси, с намерението да я помоля да излъже, че не сме добре, за да се измъкнем и да прекараме вечерта в леглото в нейния апартамент. Но — както се случваше вбесяващо често през свободните дни на Китси — никой не реагира на повикванията ми, никой не отговори на есемесите и мейловете ми, известията ми бяха посрещани с изщракване, което ги прехвърляше директно в гласова поща — „Трябва да си купя нов телефон“, беше казала тя капризно, когато споменах нещо за тези нейни чести изчезвания без възможност за комуникация, „нещо не е наред с моя…“, и макар че няколко пъти я бях молил да прескочим до магазина на „Епъл“ на отсрещния тротоар и да й купим нов, тя винаги си намираше някакво извинение: или опашките бяха прекалено дълги, или се налагаше да бърза занякъде, или нямаше настроение, или беше гладна, жадна, искаше да отиде до тоалетната — не можеше ли да го направим друг път?

Седнал на ръба на леглото си със затворени очи, вбесен от невъзможността да се свържа с нея (като че ли никога не успявах да я открия, когато наистина беше необходимо), се питах дали да не се обадя на Форест и да му кажа, че съм болен. Но колкото и зле да се чувствах, аз все пак исках да я видя, дори и седнала срещу мен на масата, на вечеря с хора, които не харесвах. Затова — за да се принудя да стана от леглото, да тръгна към Барбърови и да преодолея най-тежката част от вечерта — бях глътнал една доза опиати, която според едновремешните ми стандарти, беше много малка. Но макар че не успя да пропъди главоболието ми, тя ми осигури учудващо добро настроение. Не се бях чувствал толкова добре от месеци.

— Вие с Китси отивате някъде на вечеря, нали? — попита госпожа Барбър, която продължаваше да прелиства щастливо каталога, който й бях донесъл. — У Форест Лонгстрийт?

— Точно така.

— Вие с Анди бяхте в един клас с него, нали?

— Да.

— Не беше ли той едно от онези, ужасните момчета?

— Ами… — еуфорията ме правеше великодушен. — Всъщност не. Форест, който беше глуповат и загряваше бавно („Сър, може ли дърветата да бъдат считани за растения?“), нямаше достатъчно ум, за да тероризира по някакъв целенасочен и изобретателен начин мен и Анди. — Но да, права си, беше един от групата, нали се сещаш, Темпъл, Тарп, Кавано и Шефърнън.

— Да. Темпъл. Него помня съвсем ясно. И онова момче, Кейбъл.

— Какво? — попитах, леко учуден.

— Виж, той със сигурност тръгна по лош път — продължи госпожа Барбър, без да вдига очи от каталога. — Живее на кредит… не може да се задържи никъде на работа, а чувам, че имал и проблеми със закона. Издавал чекове без покрития, доколкото знам, майка му е положила огромни усилия, за да убеди пострадалите да не повдигат обвинение срещу него. А пък Уин Темпъл — каза тя, вдигайки очи, преди да успея да обясня, че всъщност Кейбъл не е бил част от онази агресивна хлапашка банда, — той беше онзи, който бе блъскал главата на Анди в стената в помещението с душовете.

— Да, той беше.

Онова, което помнех от случая с банята, не бе толкова как Анди получи мозъчно сътресение от ударите в покритата с плочки стена, колкото как Шефърнън и Кавано ме притиснаха на пода и се опитаха да натикат един стик дезодорант в задника ми.

Госпожа Барбър — елегантно увита в наметката, с шал на коленете, като че ли се готвеше за пътуване с шейна към някое коледно парти — продължаваше да прехвърля страниците.

— Знаеш ли какво каза онова момче, Темпъл?

— Моля?

— Малкият Темпъл — тя не откъсваше поглед от страниците; говореше жизнерадостно, като с някой случаен познат на коктейл. — Какво беше оправданието му. Когато го попитаха защо е удрял Анди, докато той изпаднал в безсъзнание.

— Не знам.

— Каза „защото това хлапе ми ходи по нервите“. Казват, че сега бил адвокат, и се надявам искрено да успява да си овладява по-добре нервите в съдебната зала.

— Уин съвсем не беше най-лошият от всички — казах аз, след като помълчах апатично. — Имаше и много, много по-лоши. Виж, Кавано и Шефърнън…

— А майка му дори не слушаше. Пишеше нещо на мобилния си телефон. Някакво страшно важно обсъждане с клиент.

Хвърлих поглед към маншета на ризата си. Бях се погрижил да я сменя след работа — ако имаше нещо, на което ме бяха научили годините, преживени под въздействието на дрогата (да не говорим пък за годините, през които продавах фалшифицирани антики), то бе, че колосаните ризи и костюмите, току-що излезли от химическото чистене, успяват изключително добре да прикрият многобройни прегрешения — но днес, замаян и небрежен под въздействието на морфиновите таблетки, докато се въртях из спалнята си, обличайки се, и тананиках една песен на Елиът Смит… слънчеви лъчи… ме държат буден от дни… и (сега забелязах) не бях закопчал добре единия си маншет. Нещо повече, копчетата във формата на възел, които бях избрал, дори не бяха чифт — едното тъмнолилаво, другото синьо.

— Можехме да ги съдим — продължи разсеяно госпожа Барбър. — Не знам защо не го направихме. Чанс каза, че се опасявал да не би от това положението на Анди в училището да стане още по-тежко.

— Е… — нямаше как да оправя незабележимо маншета си, щеше да се наложи да изчакам, докато се качим в таксито. — Онова в банята се случи всъщност по вина на Шефърнън.

— Да, така казаха и Анди, и малкият Темпъл, но по отношение на мозъчното сътресение нямаше спор, че…

— Шефърнън беше подъл тип. Той блъсна Анди така, че да се удари в Темпъл… когато те се сбиха, Шефърнън беше в другия край на стаята и се превиваше от смях с останалите момчета.

— Е, това не знам, но Дейвид — Дейвид беше малкото име на Шефърнън — съвсем не приличаше на останалите, беше съвършено възпитан, толкова мил, идвал е често тук, и винаги толкова се стараеше да взема и Анди със себе си. Нали знаеш как се държаха повечето деца, на рождени дни и…

— Да, но Шефърнън открай време имаше зъб на Анди. Защото майка му постоянно го занимаваше с него. Караше го да кани Анди, караше го да идва у вас.

Госпожа Барбър въздъхна и остави чашата си. Чаят беше жасминов; долавях мириса от мястото си.

— Е, Бог ми е свидетел, ти познаваше Анди по-добре, отколкото го познавах аз — каза тя неочаквано, придърпвайки бродираната яка на наметката около шията си. — Никога не можех да го видя такъв, какъвто беше наистина, а в много отношения той беше мой любимец. Ще ми се да не се бях опитвала да го превърна в нещо по-различно от това, което беше. Разбира се, ти беше много склонен да го приемеш такъв, какъвто е, повече от мен, от баща му, или, Бог ми е свидетел, брат му. Виж — продължи тя с почти същия тон, след доста смразяващото мълчание, последвало предишните й думи. Все още прелистваше каталога. — Ето го свети Петър. Не иска да допусне малките деца до Христа.

Изправих се покорно и заобиколих, за да застана зад нея. Познавах работата, с тази светлина като пред буря; беше суха игла, една от големите графики, изложени в музея „Морган“, известна като „Гравюрата за хиляда гулдена“: заради цената, която според легендата самият Рембранд трябвало да плати, за да я откупи обратно.

— Той е толкова придирчив — Рембранд. Дори в картините на религиозни теми — сякаш самите светци са слезли живи от небето, за да му позират. Тези два образа на свети Петър — тя посочи към малката рисунка на стената — напълно различни работи, правени по съвсем различно време, но това е един и същ човек, духом и телом, можеш да го разпознаеш, ако го видиш на някоя опашка, нали? Тази оплешивяваща глава. Същото лице — покорно, сериозно. С изписана по него доброта, и все пак, и едно постоянно далечно присъствие на тревога, на безпокойство. Едва забележимата сянка върху лицето на онзи, който ще се отрече.

Въпреки че тя продължаваше да гледа страниците на албума, аз установих, че съм се загледал в снимката на Анди и баща му, поставена в сребърна рамка на масичката до нас. Беше обикновена моментна фотография, но никой фламандски художник не би могъл да аранжира композицията по-умело, за да предаде предчувствието за нещастие, за преходност и гибел. Анди и господин Барбър, застанали на тъмен фон, свещите в стенните свещници зад тях — изгаснали, ръката на господин Барбър почиваше върху модел на кораб. Въздействието не би било по-смразяващо алегорично, ако бе положил ръката си върху череп. По-горе на стената, на мястото на пясъчния часовник, толкова обичан от майсторите на алегории за преходността и суетата на човешкия живот, имаше лишен от украси, малко зловещ стенен часовник с римски цифри на циферблата и черни стрелки — часът беше дванайсет без пет. Времето изтичаше.

— Мамо… — беше Плат, който връхлетя в стаята и се закова на място, когато ме видя.

— Не е необходимо да чукаш, скъпи — каза госпожа Барбър, без да вдига поглед от книгата, — винаги си добре дошъл.

— Аз… — Плат продължаваше да се блещи към мен. — Китси… — изглеждаше смутен. Пъхна ръце в издутите джобове на спортното си сако. — Тя ще се забави — обърна се той към майка си.

Госпожа Барбър изглеждаше учудена.

— О! — каза тя. Двамата се спогледаха и като че ли между тях прелетя нещо неизречено.

— Ще се забави ли? — попитах с дружелюбен тон, гледайки ту единия, ту другия. — Къде?

Отговор не последва. Плат — вперил неотклонно поглед в майка си — отвори уста, после я затвори. Госпожа Барбър остави съвсем спокойно каталога настрана и каза, без да ме поглежда:

— Е, знаеш ли, струва ми се, че тя днес отиде да играе голф.

— Така ли? — попитах с лека изненада. — Времето не е ли доста неподходящо за голф?

— Движението е много натоварено — каза незабавно Плат, хвърляйки поглед към майка си. — Попаднала в задръстване, на магистралата е някакъв ужас. Обадила се е на Форест — обърна се той към мен, — ще забавят началото на вечерята.

— Дали пък — каза госпожа Барбър, след като помълча замислено, — дали пък вие двамата с Тио да не излезете да пийнете по нещо? Да — каза тя решително, обръщайки се към Плат, като че ли въпросът беше вече решен, и кръстоса ръце. — Мисля, че това е отлична идея. Вие двамата излезте за по едно питие. — А ти — тя се обърна към мен с усмивка, — какъв ангел си ти! Благодаря ти толкова много за албума — и тя се пресегна и стисна ръката ми. — Най-прекрасният подарък на света.

— Но…

— Да?

— Нали Китси ще има нужда да дойде тук и да се освежи? — попитах, след като бях помълчал озадачено.

— Моля?

Двамата отново насочиха погледи към мен.

— Ако е играла голф? Няма ли да трябва да се преоблече? Надали иска да отиде у Форест с дрехите, в които е играла голф — допълних, гледайки ту него, ту нея, а после — след като нито един от двамата не отговори, допълних: — Не ми пречи да чакам тук.

Госпожа Барбър изду замислено устни, клепачите й бяха натежали и аз изведнъж разбрах — беше уморена. Не беше очаквала, че ще й се наложи да седи и разговаря с мен, но възпитанието я възпираше да го каже.

— Въпреки че — казах смутено и станах, — времето напредва, един коктейл би ми дошъл добре…

И точно в този момент телефонът в джоба ми, който бе мълчал цял ден, зазвъня силно: беше постъпило ново съобщение. Несръчно — бях толкова изтощен, че не можех да преценя къде ми е джобът — аз започнах да се ровя, за да го измъкна.

Разбира се, съобщението беше от Китси, претъпкано с емотикони. Здравей, Попси, закъсняв цялчас! Дано съм те хванала! Форест и Силия ще забавят вечерята, ще се видим у тях 9 pm, обичам те много най! Китс

Пет-шест дни по-късно аз все още не се бях възстановил напълно от прекараната с Борис нощ — донякъде защото бях зает с клиенти, предстоящи търгове, огледи на вещи от разпродажби, а отчасти и защото почти всяка вечер имах кошмарни ангажименти заедно с Китси: празнични партита, официални вечери, „Пелеас и Мелизанда“ в „Метрополитън“, ставах в шест всяка сутрин и си лягах след полунощ, една вечер се прибрахме чак в два сутринта, почти не можех да отделя време за себе си и (което беше по-лошо) почти не оставаше време, в което да останем двамата насаме, което поначало би ме влудило, но при тези обстоятелства, затрупан от задължения и мобилизиран, за да преодолея умората, почти нямах време да мисля.

Цяла седмица бях чакал вторника, когато Китси излизаше вечерта с приятелки — не защото не исках да се видя с нея, а защото и Хоуби щеше да вечеря някъде навън и аз очаквах с нетърпение да остана сам, да хапна за вечеря нещо от хладилника и да си легна рано. Но в седем вечерта, когато затварях магазина, все още имаше работа за приключване. По някакво чудо се беше появил един специалист по вътрешно обзавеждане, за да заяви интерес към скъпите, демодирани и непродаваеми калаени съдове, които събираха прах на един шкаф още от времето на Уелти. Не разбирах много от калаени съдове, затова търсех необходимата ми статия в един стар брой на „Антикс“, когато Борис дотича откъм бордюра и почука на стъклената врата, пет минути след като вече я бях заключил. Плющеше дъжд; в леещия се на пристъпи порой той беше само един неясен силует в палто, но ритъмът на почукването ми беше познат от едно време, когато заобикаляше през вътрешния двор в дома на баща ми и почукваше рязко, за да му отворя.

Влезе приведен и се отръска така силно, че наоколо се разхвърчаха пръски вода.

— Искаш ли да дойдеш с мен нагоре — попита той без предисловия.

— Зает съм.

— Така ли? — попита той и тонът му, едновременно приятелски и раздразнен, така явно издаваше детинската му обида, че аз се извърнах от етажерката с книгите. — И няма да ме попиташ защо? Струва ми се, че ще поискаш да дойдеш.

— Къде „нагоре“?

— Трябва да разговарям с едни хора.

— Искаш да кажеш, за…

— Да — заяви той весело, подсмръкна и си избърса носа. — Именно. Не е необходимо да идваш, мислех да взема със себе си едно мое момче, Толя, но по няколко причини си казах, че би било добре, ако искаш, да присъстваш и ти… Попчик, да, да! — каза той и се наведе, за да вдигне кучето, което бе докретало да го поздрави. — И аз се радвам да те видя! Той обича бекон — обърна се Борис към мен, докато чешеше Попър зад ушите и търкаше нос отзад във врата му. — Случвало ли ти се е да му сготвиш бекон? Обича и хляба, когато го натопиш в мазнината.

— С кого ще разговаряш? Какви са тези хора?

Борис отметна мократа коса от лицето си.

— Един мой познат. Казва се Хорст. Стар приятел на Мириам. И него ужилиха в онази история — честно казано, не мисля, че той може да ни помогне, но Мириам намекна, че не би ми навредило, ако поговоря отново с него. И ми се струва, че може би в това отношение тя има право.

Докато пътувахме на север, на задната седалка на лимузината, дъждът плющеше толкова силно, че Гюри трябваше да крещи, за да го чуваме („Ама че кучешко време!“). Борис ми обясняваше тихо кой е Хорст.

— Много, много тъжна история. Той е немец. Интересен тип, много интелигентен и чувствителен. Пък и от видно семейство… навремето ми е обяснявал, но вече съм забравил. Баща му бил наполовина американец и му оставил куп пари, но когато майка му се омъжила повторно… — тук той спомена прочута по цял свят стара фамилия, име с тъмно нацистко ехо, — става дума за милиони. Искам да кажа, не можеш да си представиш колко пари имат тези хора. Търкалят се в пари. Пари изтичат от задниците им.

— Е, да, тъжна история, дума да няма.

— Ами… Хорст е наркоман, много тежко зависим. Познаваш ме — той сви философски рамене, — аз не съдя и не обвинявам. Нека хората правят каквото си искат, какво ме е грижа! Но Хорст — случаят наистина е много тъжен. Влюби се в момиче, което беше наркоманка, и тя го научи. Измъкна му всичко, а когато парите му свършиха, го напусна. Семейството на Хорст… те отдавна са се отказали от него. И той продължава да страда за това ужасно, скапано момиче. Казвам момиче, а тя трябва да наближава четиридесетте. Казва се Улрика. Всеки път, когато Хорст направи малко пари — и тя се връща за малко при него. После го напуска отново.

— Какво общо има той с тази история?

— Съдружникът на Хорст, Саша, уреди онази сделка. Срещам се с онзи тип — изглежда ми окей — откъде можех да знам? Хорст ми каза, че никога не е работил лично с човека на Саша, но аз бързах и не проучих нещата, както трябва и… — той вдигна ръце нагоре — бум! Мириам беше права — тя винаги е права — трябваше да се вслушам в думите й.

Вода се стичаше по прозорците, тежка като живак, запечатваше ни във вътрешността на колата, около нас примигваха и се разтапяха светлини сред шума на плющящата вода, напомнящ ми как навремето двамата с Борис седяхме на задната седалка на „Лексус“-а, когато баща ми го закарваше в автомивката.

— Хорст обикновено е взискателен по отношение на хората, с които има делови отношения, затова си казах, че всичко ще е наред. Но… той е много въздържан в обясненията си, разбираш ли? „Необичайни хора“, така каза той. „Неконвенционални“. Е, какво се предполага да означава това? После, когато отидох там… онези хора са луди. Имам предвид луди като лудите, които стрелят с пистолети, ако зашумоли листо. А в подобни ситуации — всичко трябва да мине тихо и спокойно! Беше като… знам ли, прекалено много телевизия ли са гледали, нещо такова? Виждаш ли, когато става дума за това как да се действа… обикновено, в такива ситуации всички са много, много учтиви, всичко се развива тихо и кротко! Мириам каза — и беше права — забравете пистолетите! Що за луда работа е това, защо тези хора гледат кокошки в Маями? Искам да кажа, това е квартал с къщи, в които има джакузи и тенис-кортове, нали разбираш — кой гледа кокошки на такива места? Нали никой не би искал съседите да се оплачат заради шума, който вдигат пилците в двора? Но по онова време — той сви рамене — вече бях там. Бях вътре. Казвах си, че не бива да се тревожа прекалено много, но се оказа, че съм бил прав.

— Какво се случи?

— Не знам точно. Получих половината стока, съгласно уговорката — остатъкът трябваше да пристигне до седмица. В това няма нищо необичайно. Но тогава тях ги арестуваха, и аз не получих нито другата половина от стоката, нито пък ми върнаха картината. Хорст… е, Хорст също изгуби от тази сделка. Така или иначе, надявам се, че сега ще има повече сведения, отколкото имаше последния път, когато разговарях с него.

Гюри ни остави някъде между шейсета и шейсет и девета улица, съвсем недалеч от дома на Барбърови.

— Това ли е мястото? — попитах аз, отръсквайки дъжда от чадъра на Хоуби. Бяхме излезли от колата и стояхме пред внушителна къща с фасада от варовикови плочи — черни железни врати, масивни чукчета с формата на лъвски глави.

— Да, това е къщата на баща му — другите му роднини се опитват да го изхвърлят оттук по законен път, но… желая им късмет, ха!

Зажужа автоматът, вратата се отвори, ние се качихме на асансьор, чиято клетка се движеше в междустълбищното пространство. Долових мирис на тамян, трева и врящ сос за спагети. Висока и слаба руса жена — с късо подстригана коса, спокойни малки очи и лице, подобно на камилска муцуна — отвори вратата. Беше облечена като едновремешен уличен хлапак или разносвач на вестници: пепитени панталони, високи обувки, мръсна блуза от полар, тиранти. На самия връх на носа й висяха очила с телени рамки, досущ като на Бенджамин Франклин.

Без да каже дума, след като ни отвори вратата, тя си тръгна, оставяйки ни в един мрачен, мръсен салон с размери на бална зала, напомнящ на занемарен декор от филм с Фред Астер за висшето общество: висок таван; ронеща се гипсова украса; роял; помътнял кристален полилей, половината от висулките му бяха счупени или липсваха; широко холивудско стълбище, обсипано с угарки от цигари. На фона се носеха монотонни суфистки песнопения: Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Allāhu Allāhu Allāhu Haqq. Някой бе нарисувал на стената с въглен поредица голи тела в естествен размер, които сякаш се изкачваха по стълбите — като последователни филмови кадри; мебели почти нямаше, ако изключим един опърпан разтегателен фотьойл и няколко стола и маси, които изглеждаха като събирани от улицата. По стените имаше празни рамки от картини; един череп на овен. На телевизионния екран трепкаха и ломотеха като в епилептичен пристъп образите от анимационен филм, въртяха се като криле на вятърна мелница различни геометрични форми и букви, сменяни от образи на състезателни коли. Като изключим телевизора и вратата, през която бе изчезнала русата жена, единственият източник на светлина беше една лампа, хвърляща ясно очертан светъл кръг върху недогорели свещи, кабели за компютър, празни шишета от бира, газови бутилки, маслени пастели в кутиите си и търкалящи се вън от тях, множество пълни каталози на творчеството на различни художници, книги на немски и английски, сред които забелязах „Отчаяние“ на Набоков и „Битие и време“ на Хайдегер с откъсната корица, скицници, книги по история на изкуството, пепелници и обгоряло алуминиево фолио, както и доста мръсна на вид възглавница, върху която дремеше сива раирана котка. Над вратата, като трофей в някоя ловна хижа в Шварцвалд, разклонени еленови рога хвърляха разкривени сенки, които се разпростираха по тавана, създавайки зловеща, нордическа, приказна атмосфера.

От съседното помещение се чуваше разговор. На прозорците висяха закачени с гвоздеи чаршафи, достатъчно тънки, за да пропускат разсейващо се виолетово сияние, нахлуващо от улицата. Докато се озъртах, различни форми започваха да се очертават в мрака и да се видоизменят странно, като насън: като начало, импровизираният параван — всъщност нещо като килим, провесен на корда от тавана, погледнат по-отблизо, се оказа гоблен, при това много хубав, от осемнайсети век, ако не и по-стар, почти близнак на един друг, произведен в Амиен, който видях на един търг, оценен на около четиридесет хиляди паунда. А и не всички рамки по стените бяха празни. В някои имаше картини, едната от които — дори на тази слаба светлина — като че ли беше работа на Коро.

Тъкмо се канех да пристъпя към нея, за да я огледам по-добре, когато един мъж на трудно определима възраст — някъде между трийсет и петдесет години, се появи на вратата: мършав, но висок, дългокрак, с права пясъчноруса коса, сресана назад, с черни пънкарски джинси, скъсани на коленете и мърляв пуловер на британски командос под сако, което явно не беше в неговия размер.

— Здравей — каза той, тих глас с британски акцент, в който се долавяше далечна немска рязкост, — ти трябва да си Потър. — После се обърна към Борис: — Радвам се, че дойдохте. Не бива да си тръгвате, останете с нас. Канди и Нийл правят вечеря заедно с Улрика.

Зад гоблена нещо се раздвижи, близо до краката ми, и аз отстъпих бързо назад: усукани в завивки фигури на пода, спални чували, миризма на бездомници.

— Благодаря, но не можем да се бавим — каза Борис, който беше взел котката и я чешеше зад ушите. — Но бихме пийнали малко от това вино, благодаря.

Хорст подаде безмълвно чашата си на Борис, а после извика нещо на немски към съседната стая. Обърна се към мен и каза:

— Ти си търговец, нали?

В светлината на телевизионния екран бледите му, немигащи очи на препарирана чайка блестяха ярко.

— Да — казах смутено; после допълних: — Ъъ, благодаря.

Друга жена — брюнетка, с равно подрязана къса коса, с високи черни ботуши и пола, достатъчно къса, за да се вижда татуираната на едното й бедро черна котка — се беше появила с бутилка и две чаши: една за Хорст, една за мен.

— Danke, скъпа — каза Хорст. И на Борис: — Може би ще искате и нещо друго, господа?

— Не точно сега — каза Борис, който се беше привел напред, за да си открадне целувка от тъмнокосата, преди тя отново да излезе. — Но се чудех… какво знаеш за Саша?

— Саша… — Хорст се отпусна на разтегателното кресло и запали цигара. С разпраните джинси и войнишките обувки приличаше на поочукана версия на холивудски изпълнител на характерни роли от четиридесетте години, някакъв второстепенен mitteleuropäischer169 актьор, известен с превъплъщенията си като цигулар с трагична съдба и интелигентни, изтощени бежанци. — Като че ли следите водят към Ирландия. Това е добра новина, ако питаш мен.

— Звучи някак невероятно.

— Така ми прозвуча и на мен, но говорих с различни хора и досега всичко потвърждава тази версия — говореше тихо, неритмично, със странния тон на наркоман, но все пак отчетливо. — И така, скоро ще знаем повече… надявам се.

— Приятели на Нийл ли са?

— Не. Нийл твърди, че никога не е чувал за тях. Но е все пак някакво начало.

Виното беше лошо: сира от супермаркета. Тъй като не исках да стоя близо до телата, налягали на пода, аз се отдалечих, за да разгледам няколко скулптурни отливки на една очукана маса: мъжки торс; една Венера с надиплена туника, облегната на скала; крак в сандал. На слабата светлина те приличаха на съвсем редови отливки, от онези, които се продаваха в „Пърл Пейнт“ — предназначени за ателиетата по рисуване, за да могат студентите да ги скицират — но когато плъзнах пръст по крака, не почувствах зърнеста повърхност, а копринената гладкост на мрамора.

— Но защо биха отишли с нея в Ирландия? — питаше неспокойно Борис. — Какъв колекционерски пазар има там? Доколкото ми е известно, всички се опитват да изнасят разни вещи от страната, а не да ги вкарват в нея.

— Да, но Саша предполага, че картината е използвана за покриване на дълг.

— Значи въпросният тип има контакти там?

— Очевидно.

— Трудно ми е да повярвам.

— Кое, че има контакти там ли?

— Не, тази история с покриването на дълга. Този тип… изглежда така, като че ли допреди половин година е крадял тасове от автомобилни гуми по улиците.

Хорст сви едва забележимо рамене: сънлив поглед, набраздено чело.

— Кой знае. Не съм сигурен, че това е истина, но със сигурност не съм склонен да разчитам на късмета. А дали бих казал, че съм готов да ми отрежат едната ръка, ако се окаже измама? — додаде той, тръскайки лениво пепел от цигарата си на пода. — Не.

Борис се взираше намръщено в чашата с вино.

— Беше любител. Вярвай ми. Ако ти самият го беше видял, щеше да разбереш.

— Да, но обичал да рискува, така каза Саша.

— А не мислиш ли, че е възможно Саша да знае нещо повече?

— Не, мисля, че не — говореше сдържано, и донякъде сякаш на себе си. — „Почакайте и ще видим“. Само това чувам. Незадоволителен отговор. Работата е съмнителна, ако питаш мен. Но както казах, тепърва предстои да си изясним всичко докрай.

— А Саша кога ще се върне в Ню Йорк?

Сумракът в стаята ме връщаше право в детството, във Вегас, като неясен спомен за сън, съхранил се след събуждането: въздух, замъглен от цигарен дим, мръсни дрехи на пода, лицето на Борис — ту синьо, ту бяло в трепкащата светлина на телевизионния екран.

— Другата седмица. Ще ти се обадя. Тогава ще можеш и сам да поговориш с него.

— Да. Но ми се струва, че би трябвало да говорим с него двамата заедно.

— Да, и аз мисля така. И двамата ще бъдем по-съобразителни в бъдеще… можеше да не се стига до това положение… но така или иначе — допълни Хорст, който се чешеше бавно, разсеяно по врата, — нали разбираш защо не смея да го притисна прекалено.

— Това е много удобно за Саша.

— Ти явно имаш подозрения. Кажи какви са.

— Струва ми се… — Борис извърна очи към вратата.

— Да?

— Струва ми се — Борис заговори по-тихо, — че си прекалено мек с него. Да, да… — той вдигна ръце, — знам. Но — това създава много добра възможност за онзи тип да изчезне, и после — няма и следа и той няма никаква представа!

— Е, може и да е така — отвърна Хорст. Изглеждаше разсеян и сякаш някъде другаде с мислите си, като възрастен човек в стая, пълна с малки деца. — Това изнервя и мен… всички нас. Искам не по-малко от теб да си изясня всичко докрай. Макар че, откъде да знаем, неговият човек може да е бил ченге.

— Не — каза твърдо Борис. — Не беше. Не беше. Знам го.

— Е… ако трябва да бъда съвсем честен с теб, и аз не мисля така, но в цялата тази история има нещо повече, което ние все още не знаем. И все пак имам надежди — той беше извадил една дървена кутия от чекмеджето на една чертожна маса и ровеше в нея. — Господа, сигурни ли сте, че не искате малко?

Отвърнах поглед. Нямаше нещо, което да искам повече. Освен това ми се искаше да видя и онзи Коро, само че не ми се щеше да заобикалям налягалите по пода, за да го направя. Забелязах в другия край на салона още картини, подпрени на ламперията: един натюрморт, два малки пейзажа.

— Иди да поразгледаш, ако искаш. — Каза го Хорст. — Онзи Лепин170 е фалшификат. Но работите на Клаес и Берхем171 се продават, ако се интересуваш.

Борис се разсмя и се пресегна, за да вземе една от цигарите на Хорст.

— Той не играе на този пазар.

— Нима? — попита дружелюбно Хорст. — Мога да му дам добра цена за двете. Продавачът иска да се отърве от тях.

Пристъпих, за да ги огледам: натюрморт — свещ и полупразна чаша с вино.

— Клаес… или Хеда172?

— Не… Питер е. Макар че… — Хорст остави кутията настрана, после застана до мен и издърпа шнура на лампата, която висеше от тавана, окъпвайки двете картини в ярка, официална светлина — тази част… — той очерта линия с пръст, на разстояние от картината — виждаш ли, отражението на пламъка тук? и диплите, които се спускат от ръба на масата. Почти би могло да е Хеда, в някой недобър за него ден.

— Красива работа.

— Да. Красива като образец на жанра. — Отблизо той издаваше тежката миризма на немито тяло, смесена със силния, прашен лъх на магазин с вносни стоки, като вътрешността на китайска кутия. — Малко прекалено прозаична за съвременния вкус. Маниерът на епохата. Прекалено инсценирано. Все пак, този Берхем е много добър.

— Пълно е с фалшиви работи на Берхем — отбелязах с безразличен тон.

— Да… — светлината, която падаше от вдигнатата лампа върху пейзажа, беше синкава, зловеща… — но тази е много красива… Италия, 1655 година… Тоналностите на охрата са прекрасни, нали? Клаес, струва ми се, не е чак толкова добър, много ранна работа, но произходът и на двете е безупречен. Хубаво би било да си останат заедно… те никога не са били разделяни, тези двете. Баща и син. Предавани са заедно през поколения в един холандски род, озовали се в Австрия след войната. Питер Клаес… — Хорст вдигна по-високо лампата. — Честно казано, Клаес е бил толкова нестабилен. Прекрасна техника, прекрасна повърхност, но нещо не е съвсем наред при тази, не си ли съгласен? Композицията е неуверена. Някак разхвърляна. Освен това — той сочеше с палец много лъскавото платно: прекомерно лакиране.

— Съгласен съм. И това тук… — проследих във въздуха грозния дъговиден белег, където прекалено старателното почистване беше изтрило боята чак до имприматурата.

— Да — в отговор той насочи към мен сънливо-дружелюбния си поглед. — Съвсем вярно. Ацетон. Който е извършил това, би трябвало да бъде застрелян. И все пак една такава несъвършена картина като тази, в недобро състояние — дори ако е от неизвестен автор — струва повече от някой шедьовър, ето къде се крие иронията, струва повече поне за мен. Особено пейзажите. Много, много лесни за продаване. Авторитетите не им обръщат особено внимание… трудно е да бъдат разпознати по описание… и въпреки всичко могат да донесат може би към двеста хиляди всяка. Виж, Фабрициус… — той направи дълга пауза, видимо съвсем невъзмутим, — тук става дума за съвсем различен калибър. Най-забележителната работа, минавала някога през ръцете ми, мога да твърдя това без колебание.

— Да, и именно затова искаме толкова много да си я върнем — изръмжа Борис от сенките.

— Съвършено изключителна — продължаваше Хорст спокойно. — Един натюрморт като този — той посочи картината на Клаес, махвайки лениво с ръка (черно под ноктите, белези и мрежа от преплитащи се вени по опакото на ръката) — толкова упорито вкопчване в детайлите. Голямо техническо умение, но прекалено рафинирана работа. Маниакална точност. Има нещо мъртво в тях. Ненапразно ги наричат натюрморти, нали? Докато Фабрициус… — той отстъпи отпуснато назад, — познавам теорията, свързана с „Щиглецът“, изучил съм я, хората окачествяват изпълнението като също толкова крайно реалистично, и наистина, тя може да изглежда така отдалече. Но мен не ме интересува онова, което казват специалистите по история на изкуството. Истина е, някои части са изработени с присъщия на този стил краен реализъм… стената, пръчката, на която е кацнала птичката, проблясъка на светлина по метала, и после… перушината на гърдите й, съвсем като жива. Пух и перца. Меко, меко. Клаес би довел това съвършенство и точността докрай, унищожавайки ефекта — художник като Ван Хоогстратен би стигнал дори още по-далеч, довършвайки го до последния пирон на ковчега. Но Фабрициус… той прави каламбур с жанра… майсторска реплика на цялата идея за съвършен реализъм… защото, ако погледнем други части от работата му — главата? крилото? — съвсем не като живи, съвсем не буквално възпроизведени, той съвсем съзнателно създава разграничения в картината, за да ни покаже как я е рисувал. Петна и мазки, самостоятелни форми, особено около гушката, отделно цветно петно, много абстрактно. Именно това го прави гений по-скоро на нашето, отколкото на неговото време. В тази картина има двойственост. Виждаш петната, виждаш боята като боя, и същевременно виждаш живата птица.

— Е, да — изръмжа Борис в тъмното, извън обсега на светлината, щраквайки със запалката си, — ако нямаше боя, нямаше да има и какво да се гледа.

— Именно — Хорст се извърна, падналата върху лицето му сянка го преряза надве. — Тази работа на Фабрициус е шега. В сърцевината й е заложена шега. Именно това правят всички големи майстори. Рембранд. Веласкес. Тициан в късните си произведения. Шегуват се. Забавляват се. Изграждат зрителната измама, трика — но пристъпиш ли само малко напред, те се разпадат на отделни мазки. Абстрактни, неземни ефекти. Изцяло различна, далеч по-дълбока красота. Онова, което виждаш, е рисуваният обект, и все пак не е съвсем той. Бих казал, че тази мъничка картина поставя Фабрициус редом с най-великите художници, живели някога. С „Щиглецът“ той осъществява своето чудо в пространство, по-присъщо за работата на бижутер. Макар че, признавам, бях изненадан — той се обърна да ме погледне, — когато взех картината в ръце за първи път. Тежи, нали?

— Да… — неволно, неясно защо, се почувствах удовлетворен, че той беше забелязал тази подробност, странно значима за мен, цяла свързана с нея мрежа от детски мечти и асоциации, беше засегнал емоционална струна — дъската е доста по-дебела, отколкото би предположил човек. Има си своята тежест.

— Тежест. Именно. Това е подходящата дума. А и фонът — не е толкова жълт, колкото когато съм я виждал като момче. Картината е претърпяла почистване — в началото на деветдесетте години, струва ми се. След консервационните мерки има повече светлина.

— Трудно е да се каже. Нямам възможност да направя сравнение.

— Е, добре — каза Хорст. Димът от цигарата на Борис, процеждащ се от тъмното, където седеше той, придаваше на светлия кръг, в който бяхме застанали, усещане за кабаретна сцена. — Може и да греша. Бях дванайсетинагодишен, когато я видях за първи път.

— Да, и аз бях горе-долу на същата възраст, когато я видях за първи път.

— Да — каза Хорст примирено и почеса едната си вежда, на опакото и на двете му ръце се виждаха синини с размера на десетцентова монета, — това беше единственият случай, когато баща ми ме взе със себе си на делово пътуване, това пътуване до Хага. Леденостудени стаи в пансиона. Навън нямаше вятър, не трепваше дори листо. Следобеда поисках да отида в увеселителния парк „Дрийвлийт“, но вместо това той ме заведе в „Морицхойс“. И… прекрасен музей, много прекрасни картини, но единствената картина, която помня, че съм видял тогава, е твоят щиглец. Картина, която би привлякла вниманието на дете, нали? Der Distelfink. Така ми беше известна навремето, с немското си име.

— Да, да, да — разнесе се от тъмното отегченият глас на Борис. — Това започва да звучи като образователен канал на телевизията.

— Търгуваш ли изобщо с модерно изкуство? — попитах в последвалото мълчание.

— Ами… — Хорст впери в мен студените си, пресъхнали очи; „търгуваш“ вероятно не беше точно казано, моят избор на дума сякаш го развесели — понякога. Неотдавна имах един Курт Швитерс… Стантън Макдоналд-Райт — познаваш ли го? Прекрасен художник. Зависи какво ще ми попадне. Кажи ми съвсем честно — случвало ли ти се е изобщо да търгуваш с картини?

— Много рядко. Търговците на картини минават преди мен.

— Жалко. Преносимостта на стоката е много важна в моя бизнес. Имам куп работи от средна категория, които бих могъл да продам чисто, стига да разполагах с убедителна на вид документация.

В кухнята се пържеше нещо, миришещо на чесън; затракаха тенджери; понесе се характерната за марокански „сук“ смесена миризма на горящи ароматни треви и урина. И постоянно, равно, монотонно, онова суфистко песнопение, виещо се на спирали около нас в мрака, безконечно възпяване на Божественото.

— Или например този Лепин. Доста добър фалшификат. Има един тип — канадец, доста забавен, би ти харесал — прави ги по поръчка. Полок, Модиляни — бих ви запознал с удоволствие, ако искаш. В тези неща няма много пари за мен, но от тях може да се спечели цяло състояние, ако се появят на подходящото място, сред подходящо имущество, обявено за разпродажба. — И той допълни небрежно в последвалото мълчание: — От старите майстори ми попадат много италианци, но предпочитанията ми… те са ориентирани по на север, както сам виждаш. Та така — този Берхем е много добър образец на жанра, но, разбира се, тези пейзажи, тип италиански, с рухналите колони и скромните млекарки не отговарят чак толкова на съвременния вкус, нали? Много повече предпочитам този Ван Гойен тук. За съжаление той не се продава.

— Ван Гойен ли? Бих се заклел, че е Коро.

— Като гледаш картината оттук, да, би могъл да помислиш така — сравнението явно му хареса. — Работите им много си приличат — самият Винсънт го е отбелязал — нали знаеш за онова писмо? „Холандският Коро“? Същият финес в леката омара, същото разтваряне в плътната мъгла, нали разбираш какво искам да кажа?

— Къде… — понечих да задам обичайния въпрос на търговците, къде го намери, но се възпрях.

— Великолепен художник. Много продуктивен. А това е особено красив образец на творчеството му — заяви той с истинска колекционерска гордост. — Ако се приближиш, ще забележиш множество забавни детайли — мъничка фигура на ловец, лаещо куче. Освен това — нещо типично за него — подписа му на кърмата на лодката. Много очарователно. Ако искаш — той посочи с глава телата, налягали зад гоблена — иди да я видиш. Няма да ги обезпокоиш.

— Не, но…

— Да — той вдигна ръка, — отлично те разбирам. Да я донеса ли тук?

— Да, много ще се радвам да я видя.

— Трябва да си призная, толкова се привързах към тази картина, че ще ми бъде неприятно да се разделя с нея. Той самият е търгувал с картини — Ван Гойен. Много от холандските майстори са го правили. Ян Стейн. Вермеер. Рембранд. Но Ян ван Гойен — той се усмихна — е бил като нашият приятел Борис. Занимавал се с всичко по малко. Картини, имоти, сделки с лалета.

В тъмното Борис изсумтя сърдито и като че ли се канеше да каже нещо, когато откъм кухнята се появи едно кльощаво двайсетинагодишно момче с разчорлена коса и старомоден термометър с живак, стърчащ от устата му — залиташе и бе вдигнало ръка, предпазвайки очите си от светлината на вдигнатата високо лампа. Носеше странна, широка, сякаш женска жилетка, която му стигаше до коленете, като халат; изглеждаше болен и дезориентиран, ръкавът му беше навит, потриваше свивката на ръката си при лакътя с два пръста — и само миг след това коленете му се подгънаха и той рухна на пода, термометърът се търкулна със стъклено изтракване от устата му на паркета, но не се счупи.

— Какво… — каза Борис, изгаси цигарата си, стана, а котката се стрелна от скута му и потъна в сенките. Хорст — смръщен — пусна лампата, светлината се залюшка лудо по стените и тавана.

— Ах! — възкликна той раздразнено, отметна косата от очите си и се отпусна на колене, за да огледа младия мъж. — Махнете се — обърна се към жените, които се бяха появили на прага заедно с тъмнокос мъж със студено изражение и вид на охранител, както и две момчета със стъклени погледи, явно още ученици, не повече от шестнайсетгодишни — а после, защото те продължаваха да стоят и да зяпат — махна с ръка. — Вървете в кухнята! Улрика — обърна се той към русата, — halt sie zurück173.

Гобленът се раздвижи; зад него, откъм сгушените в одеяла фигури, се чуха сънливи гласове: eh? Was ist los?174

— Ruhe, schlaft weiter175 — подвикна русата, после се обърна към Хорст и заговори на немски бързо като картечница.

Прозявки; пъшкане; малко по-встрани една от усуканите в завивки фигури се надигна и изскимтя немощно с американски акцент:

— А? Клаус? Какво каза тя?

— Млъквай, скъпа, и си лягай, schlafen176

Борис беше взел палтото си и го нахлузваше.

— Потър — каза той и повтори, тъй като аз не отговарях и не откъсвах поглед от пода, където момчето дишаше накъсано, а нещо в гърлото му бълбукаше: — Потър — хвана ме за ръката над лакътя. — Хайде, да вървим.

— Да, съжалявам. Ще трябва да поговорим по-късно. Scheisse — каза Хорст със съжаление, докато разтърсваше отпуснатото рамо на момчето и му говореше с не особено убедителния тон на родител, който се кара на детето си: — Dummer Wichser! Dummkopf!177 Колко си е бил, Нийл? — попита той бияча, който се беше появил отново на прага и оглеждаше сцената с критичен поглед.

— Да пукна, ако знам — каза ирландецът, поклащайки мрачно глава.

— Хайде, Потър — каза Борис и дръпна ръката ми. Хорст беше прилепил ухо към гърдите на момчето, а русата, която се беше върнала, се отпусна на колене до него и се зае да проверява дали диша.

Докато двамата се съветваха трескаво на немски, зад амиенския гоблен отново се разнесе шум и се долови движение, тъканта внезапно започна да се издува вълнообразно: избелели цветя, селски празник, щедро надарени нимфи лудуваха сред фонтани и лозници. Взирах се в един сатир, който надничаше лукаво към тях иззад някакво дърво, когато нещо неочаквано докосна крака ми и аз трепнах силно — нечия ръка се бе промушила под гоблена и се бе вкопчила в края на панталона ми. Един от мръсните парцалени вързопи на пода — подпухналото червено лице едва се виждаше под ръба на гоблена — каза сънливо, с вежлив тон:

— Той е маркграф, скъпи, знаеш ли?

Издърпах панталона си и отстъпих. Момчето на пода мяташе глава и издаваше такива звуци, сякаш се давеше.

— Потър — Борис беше взел и моето палто и го тикаше в лицето ми. — Хайде! Да вървим! Чао — подвикна той към кухнята, вирвайки брадичка (красива тъмнокоса глава надникна през вратата, момичето запърха с ръка: „довиждане, Борис! довиждане!“) като същевременно ме буташе пред себе си, а после се измъкна подир мен през вратата. — Чао, Хорст! — подвикна той, правейки жест, който означаваше „обади се“, вдигнал ръка към ухото си.

— Чао, Борис! Съжалявам, че стана така! Ще поговорим скоро! Вдигай — допълни Хорст, а ирландецът се приближи и подхвана момчето под мишниците; двамата заедно го повлякоха, краката му се влачеха по пода и — сред суматохата, настанала около вратата, където двамата тийнейджъри отстъпиха уплашено назад — го помъкнаха към отворената врата на осветеното помещение, в което брюнетката на Борис пълнеше спринцовка с някаква течност от мъничко стъклено шишенце.

Докато слизахме надолу, в клетката на старомодния асансьор изведнъж ни обгърна мълчание: чуваха се само стърженето на зъбчатите колела и скърцането на макарите.

Навън времето се беше прояснило.

— Хайде — каза Борис, поглеждайки нервно нагоре по улицата — беше извадил телефона си от джоба на палтото — хайде да пресечем, давай…

— Какво — попитах — ако побързахме, щяхме да хванем светофара — на 911 ли се обаждаш?

— Не, не — отвърна някак объркано Борис, избърса носа си и се озърна — не искам да стоим тук и да чакаме колата, обаждам се да ни вземе от другата страна на парка. Ще го прекосим пеш. Понякога тези хлапета действително прекаляват с ударните дози — каза той, когато забеляза, че поглеждам тревожно обратно към голямата къща. — Не се притеснявай, ще се оправи.

— Не ми изглеждаше така.

— Не, но нали дишаше, а Хорст има „Наркан“. С него ще го извади моментално от това състояние. Като по магия, виждал ли си как става? Хвърля те моментално в абстиненция. Чувстваш се отвратително, но пък оживяваш.

— Би трябвало да го отведат в някое спешно отделение.

— Защо? — осведоми се трезвомислещо Борис. — Какво ще му направят в спешното отделение? Ще му бият „Наркан“, ето какво. Хорст ще му го бие по-бързо, отколкото ще успеят те. И да, така е — той ще дойде на себе си, повръщайки, и ще има чувството, че някой е забил нож в главата му, но по-добре там, отколкото в линейката — БУМ, разкъсват му ризата, захлупват го с кислородна маска, бият му шамари, за да се свести, намесва се полиция, всички се държат строго и осъдително — повярвай ми, това с „Наркан“ е много, много жестоко изживяване, достатъчно зле се чувстваш, когато дойдеш на себе си, дори без да си в болница, без ярките светлини и крайно неодобрителното и враждебно поведение на всички наоколо, отнасят се с теб като с боклук, „наркоман“, „свръхдоза“, всички те гледат лошо, а може и да не те пуснат да си вървиш у дома, когато пожелаеш, може да те набутат в психиатрията, появяват се хора от социалните служби, за да ти изнесат великата лекция под надслов „Има толкова неща, за които си струва да се живее“, а може би, отгоре на всичко, ще последва и любезната визита на ченгетата… чакай — прекъсна се той, допълни — момент, моля — и заговори по телефона на украински.

Мрак. Под мъгливите, светли ореоли на уличните лампи — паркови пейки, лъскави от дъжда, кап, кап, кап, подгизнали, черни дървета. Жвакащи алеи, застлани с дебел слой листа, тук-там по някой самотен чиновник, забързан към дома. Борис — свел глава, с ръце в джобовете, вперил поглед в земята — беше приключил разговора и си мърмореше нещо под нос.

— Извинявай, не те чух — казах, хвърляйки кос поглед към него.

Борис сви устни, тръсна глава.

— Улрика — каза той мрачно. — Тази кучка! Тя отвори вратата.

Избърсах челото си. Тресеше ме, гадеше ми се, по тялото ми беше избила студена пот.

— Откъде познаваш тези хора?

Борис сви рамене.

— Хорст ли? — каза той, ритайки листата, които се разхвърчаха сред дъжд от водни пръски. — Познаваме се от години. С Мириам се запознах покрай него — благодарен съм му, че ни запозна.

— И…?

— Какво?

— А това там на пода преди малко?

— Онзи, който падна ли? — Борис направи познатата си гримаса, която означаваше „кой знае?“ — Ще се погрижат за него, не се безпокой. Такива неща се случват. Те винаги се оправят. Наистина — той смени тона, заговори по-сериозно. — Защото… слушай, слушай — той ме смушка с лакът отстрани. — Тези хлапета често се навъртат около Хорст — и често се сменят, подменя ги до един — на такава възраст, гимназисти, студенти, повечето са богати, състоянията им се управляват от тръстове и попечителите може би биха склонили да откупят някой предмет на изкуството, някоя картина, която хлапетата може би са отмъкнали от семейството си? Те знаят, че могат да отидат при него. Тъй като — той отново отметна глава и отхвърли кичурите коса от очите си — самият Хорст, когато е бил малък, разбираш ли… било е отдавна, през осемдесетте години, посещавал година-две едно от онези скъпи училища за момчета, където те карат да ходиш с униформа. Някакво училище тук наблизо. Показа ми го веднъж, когато минавахме оттам с такси. Така или иначе — той подсмръкна — онова момче на пода не е някой бедняк, прибран от улицата. И те няма да допуснат да му се случи нещо. Да се надяваме, че това ще му послужи за урок. С много от тях става така. Никога през живота си няма да се почувства толкова зле, както след тази инжекция с „Наркан“. Освен това Канди е медицинска сестра и тя ще се грижи за него, когато той се свести. Канди, нали се сещаш, брюнетката — той отново ме смушка в ребрата, защото не отговарях. — Видя ли я? — той се изкиска. — Видя ли… — той спусна ръка и плъзна пръст над коляното си, за да очертае горния край на високите й ботуши. — Страхотна е. Боже, ако можех да я отмъкна от онзи тип Нийл, ирландеца, щях да го направя. Веднъж ходихме само двамата до Кони Айлънд — никога не съм си изкарвал по-добре. Тя обича да плете пуловери, представяш ли си? — каза той и ме погледна лукаво с крайчеца на окото си. — Такава жена — можеш ли да предположиш, че ще й е приятно да плете? А е така! Предложи да изплете пуловер и на мен! И говореше сериозно! „Борис, бих ти изплела пуловер, стига да поискаш. Само ми кажи какъв цвят предпочиташ и ще го изплета!“

Той се опитваше да ме ободри, но аз бях прекалено потресен, за да говоря. Известно време вървяхме, свели глави, и не се чуваше никакъв друг шум освен потракването на токовете ни по алеята в мрака, ехото на стъпките ни като че ли се точеше безкрайно и стигаше отвъд гигантската градска нощ, а звуците на клаксоните и сирените долитаха до нас отдалеч, като че ли от половин миля.

— Е — поде след малко Борис, поглеждайки ме отново изкосо, поне вече го изясних, нали?

— Какво? — попитах стреснато. Мислите ми все още се занимаваха с момчето и собствените ми разминавания на косъм със смъртта: припадъкът в банята на горния етаж у Хоуби, когато си бях разкървавил главата, удряйки я в ръба на умивалника; онзи път, когато дойдох на себе си в кухнята у Карол Ломбард, Карол ме разтърсваше и крещеше: „Добре, че се свести след четири минути, ако бяха минали пет, щях да се обадя на 911!“

— Почти сигурен съм. Саша е взел картината.

— Кой?

Борис се намръщи.

— Колкото и да е странно, той е брат на Улрика — и той скръсти ръце пред тесния си гръден кош. — А две обувки правят чифт178, както знаеш. Саша и Хорст са много близки — Хорст никога не би изслушал човек, който говори против него… е, добре. Трудно е да не харесаш Саша, всички го харесват, той е по-дружелюбен от Улрика, но ние никога не сме си пасвали. Всички казват, че Хорст бил безукорен, преди да се свърже с тях двамата. Учел философия, подготвял се да поеме фирмата на баща си… а виждаш какъв е сега. Но като изключим това, никога не съм предполагал, че Саша би тръгнал срещу Хорст, за нищо на света не бих повярвал. Разбра ли всичко, което говорехме там?

— Не.

— Ами Хорст мисли, че думата на Саша е бетон, а пък аз не съм чак толкова убеден. Освен това не ми се вярва, че картината е в Ирландия. Дори Нийл, ирландецът, не вярва, че е така. Гадно ми е, че тя се върна — Улрика — не мога да кажа откровено какво мисля. Защото — той заби ръце още по-надълбоко в джобовете си — съм малко учуден, че Саша се е осмелил да направи такова нещо, без да каже на Хорст — но мисля, че има само едно обяснение — струва ми се, че цялата провалена сделка, арестът, издънката с полицаите, всичко това е послужило като оправдание Саша да се измъкне с картината. Хората, които живеят на гърба на Хорст, са десетки — той е прекалено мил и доверчив — кротък по душа, нали разбираш, склонен да вярва най-доброто за хората — е, той може да позволи на Саша и Улрика да крадат от него, но аз няма да допусна да крадат от мен.

— Мхм — не бях си създал достатъчно ясна представа за Хорст, но не ми изглеждаше като особено кротък по душа.

Борис се смръщи отново и започна да рита с крак в локвите.

— Но знаеш ли какъв е единственият проблем? Човекът на Саша, онзи, с когото той ме накисна? Истинското му име… нямам представа какво е. Представяше се като Тери, което не беше истина — аз също не ползвам собственото си име, но „Тери“, канадец, хайде де, не на нас тия! Беше от Чехия. Колкото той беше „Тери Уайт“, толкова съм и аз. Предполагам, че е уличен престъпник, наскоро излязъл от затвора — нищо не знае, необразован — истинско животно. Мисля, че Саша го е изровил отнякъде, за да го ползва като маша, и че му е дал някакъв дял, за да провали сделката — незначителен дял, вероятно. Но пък знам как изглежда въпросният „Тери“, знам, че той има контакти в Антверпен и смятам да се обадя на едно мое момче, Чери, и да му кажа да се заеме с този въпрос.

— Чери ли?

— Да — това е „кличка“, прякорът на моето момче, казва се Виктор, но му викаме така, защото носът му е червен, а и защото на руски името му на галено, Витя, звучи малко като руската дума за вишна. Освен това в Русия има една много прочута сапунка, „Зимна вишна“… е, трудно е да се обясни. Дразня Витя с този филм, и той много се вбесява. Така или иначе, Чери познава всички, знае всичко, успява да се добере до всякаква вътрешна информация. Две седмици преди нещо да се случи, можеш да го узнаеш от Чери. Така че не е необходимо да се притесняваш за птичката си, разбираш ли? Почти сигурен съм, че ще оправим работата.

— Какво имаш предвид с това, че ще „оправим работата“?

Борис изпъшка раздразнено.

— Ами това е един затворен кръг, разбираш ли? В това отношение Хорст е прав. Никой няма да купи тази картина. Невъзможно е да бъде продадена. Но… като залог в сделки на черния пазар… Тя може да преминава от едни ръце в други до безкрайност. Много ценна и лесно преносима. Ще се пренася от място на място по разни хотелски стаи. Наркотици, оръжие, момичета, пари — може да се заложи срещу всичко, което ти дойде на ум.

— Момичета?

— Момичета, момчета, каквото ти хрумне. Виж, виж — той вдигна ръка. — Не съм замесен в подобни работи. На мен самия едва ми се размина да ме продадат като малък — тези змии са навсякъде в Украйна, или поне така беше, на всеки ъгъл, на всяка гара, и мога да ти кажа, че ако изглеждаш достатъчно млад и нещастен, това е готова изгодна сделка за тях. Приличен на вид човек ти обещава работа в ресторант в Лондон или на някакво такова място, осигурява ти билет за самолет и паспорт — ха! И докато разбереш какво става, се събуждаш прикован с верига към стената в някое мазе. Никога не съм искал да се замесвам в такива неща. Нередни са, но се случват. А в мига, в който картината излезе от ръцете ни — моите и на Хорст, — кой знае за какво е била разменяна? Била ту в тази групировка, ту при онази. Важното е — той вдигна пръст, че картината ти няма да изчезне в колекцията на някой побъркан олигарх. Прекалено, прекалено е прочута. Никой не иска да я купи. Пък и защо някой би я купил? Какво би правил с нея? Нищо. Освен ако я открият ченгетата — а те не са я открили, това ни е известно…

— Аз искам ченгетата да я намерят.

— Е… — Борис потърка бързо носа си, — да, всичко това е много благородно. Но засега, онова, което знам засега, е че картината ще се движи, и то ще се движи в рамките на относително ограничена мрежа. А Виктор Чери е мой добър приятел и ми дължи много. Така че горе главата! — той ме стисна над лакътя. — Няма защо да бъдеш толкова бледен и да изглеждаш като болен. Ще говорим отново скоро, обещавам.

Застанал под една улична лампа, там, където ме беше оставил Борис („Не мога да те закарам до вкъщи! Закъснявам! Трябва да бъда на едно място!“), аз бях толкова потресен от преживяното, че ми се наложи да се огледам, за да схвана къде се намирам — сивата, отрупана сякаш с пенеста дантела сграда на, „Алуин“179, подобна на зловещо бароково бълнуване, прожекторите, насочени към изваяната каменна украса, коледните декорации на входа на ресторант „Петросян“, отключиха спомен, запечатал се дълбоко в паметта ми: декември, майка ми, с шапка с наушници: „миличък, почакай да изтичам до ъгъла и да купя кроасани за закуска…“

Бях толкова объркан, че някакъв човек, който излезе забързано иззад ъгъла, се блъсна в мен:

— Полека!

— Извинете! — казах и си наложих да се съвзема. Въпреки че се бяхме сблъскали не по моя, а по негова вина — беше прекалено зает да се хили и да квака по мобилния си телефон, за да гледа къде върви — няколко минувачи бяха насочили неодобрителни погледи към мен. Объркан и задъхан, се опитах да реша какво да правя. Можех да се кача на метрото и да се прибера при Хоуби, ако имах желание да се кача на метрото, но апартамента на Китси беше по-наблизо. Тя и момичетата, с които делеше апартамента, Франси и Ем, щяха да са излезли да прекарат женската си вечер (знаех от опит, че няма смисъл да й пращам съобщения или да се обаждам, те обикновено отиваха на кино), но аз имах ключ от апартамента, можех да вляза, да си приготвя едно питие и да полегна, докато чакам тя да се прибере.

Нощта вече беше ясна, крехката, студена луна надничаше през буреносни облаци, и аз тръгнах отново на изток, спирайки от време на време, за да се опитам да взема такси. Нямах обичая да се отбивам при Китси, без да се обадя преди това, най-вече защото не харесвах съквартирантките й, а и те не ме харесваха. И все пак, въпреки Франси и Ем и обичайната суха размяна на любезности между нас в кухнята, апартаментът на Китси беше едно от малкото места в Ню Йорк, където се чувствах наистина в безопасност. Никой не знаеше как да ме намери, когато бях при Китси. Там винаги имах усещането за нещо временно; тя нямаше много дрехи в апартамента, държеше ги предимно в един куфар и на една стойка за дрехи, поставена край долната част на леглото й; и по някаква незнайна причина аз харесвах празнотата, анонимността на това жилище, весело, но оскъдно обзаведено с килими с абстрактни мотиви и модерни мебели от не прекалено скъп дизайнерски магазин. Леглото й беше удобно, лампата за четене беше добра, имаше плазмен телевизор с голям екран, така че ние можехме да лежим в леглото и да гледаме филми, ако искахме; а хладилникът с иноксово покритие беше винаги добре зареден с „храна за момичета“ — хумус и маслини, кейкове и шампанско, купища глупави вегетариански салати от разни ресторанти и половин дузина видове сладолед.

Започнах да ровя в джоба си за ключа, после отключих, потънал в мислите си (чудех се какво ли ще намеря за ядене, дали няма да се наложи да поръчвам нещо? тя щеше да е вечеряла, нямаше смисъл да я чакам) и едва не блъснах носа си във вратата, когато тя само се открехна, възпирана от веригата.

Затворих вратата и останах така за миг, удивен; отворих я отново, така че веригата издрънча: червен диван, гравюри с архитектурни скици на стари сгради в рамки и свещ, горяща на масата.

— Ало? — подвикнах, после повторих: — Ало? — по-високо, и тогава чух някакво движение вътре.

Бях блъскал по вратата достатъчно силно, за да събудя съседите, когато Емили, след време, което ми се беше сторило много дълго, дойде до вратата и надникна през пролуката към мен. Носеше раздърпан домашен пуловер и един от онези шарени клинове, от които задникът й изглеждаше още по-голям.

— Китси не е тук — заяви тя, без да сваля веригата.

— Чудесно, знам — казах ядосано. — Няма проблем.

— Не знам кога ще се върне — Емили, която помнех като бузесто деветгодишно хлапе, хлопващо вратата под носа ми в апартамента на Барбърови, никога не бе крила убеждението си, че не съм достоен за Китси.

— Е, ще ме пуснеш ли да вляза, моля? — попитах раздразнено. — Искам да я почакам.

— Съжалявам, моментът е неподходящ — Ем продължаваше да носи косата си къса, с бретон, също както когато беше дете, и упорито стиснатата й челюст — също като във втори клас — ми напомни за Анди, за това колко я мразеше той, „слузестата Еми“, „Емилизаторът“.

— Това е смешно. Хайде, отвори ми — сопнах се гневно, но тя продължаваше да стои с безразлично изражение в пролуката, избягвайки моя поглед — гледаше някъде малко встрани от лицето ми.

— Виж какво, Ем, аз просто искам да отида в стаята й и да полегна.

— Мисля, че ще е по-добре да дойдеш пак по-късно. Съжалявам — каза тя, докато аз мълчах, неспособен да повярвам.

— Разбери, все ми е едно какво правиш… — Франси, другата съквартирантка, поне се преструваше, че е склонна да общува с мен — не искам да те безпокоя, просто искам…

— Съжалявам. Най-добре ще е да си вървиш. Защото, виж какво, аз живея тук… — тя повиши тон, заглушавайки думите ми…

— Боже мили! Не е възможно да говориш сериозно!

— … аз живея тук — тя примигваше притеснено, — това е моето жилище и ти не можеш да нахлуваш тук по всяко време, когато ти е удобно.

— Я стига!

— И… и… — тя също се чувстваше неловко, — виж какво, не мога да направя нищо за теб, моментът е наистина неподходящ, мисля, че наистина трябва да си тръгнеш. Съгласен ли си? Съжалявам — тя вече затваряше вратата. — Ще се видим на купона.

— Какво?

— Годежното ви празненство — каза Емили, открехвайки съвсем леко вратата и поглеждайки към мен, така че видях едно тревожно синьо око за миг, преди тя отново да затвори.

Няколко мига останах в коридора, сред рязко възцарилата се тишина, взирайки се в шпионката, и ми се струваше, че в тишината мога да чуя как Ем, от другата страна на вратата, диша тежко, също като мен.

„Е, дотук беше, задраскана си от списъка на шаферките“, мислех си, когато се обърнах и затрополих надолу по стълбите, вдигайки демонстративно шум, чувствайки се по някаква странна причина едновременно ядосан и странно ободрен от случилото се, което категорично потвърждаваше правотата на всяка неприятна мисъл за Ем, която някога бе минавала през ума ми. Китси се беше извинявала неведнъж за рязкостта на Ем, но от това, както би казал Хоуби, „пословичната чаша на търпението преля“. Защо не беше отишла на кино с другите? Дали не беше с мъж? Ем, макар и с дебели глезени и не много привлекателна, имаше приятел, някакъв смотаняк на име Бил, който работеше в „Ситибанк“.

Черни улици, блестящи от мокрота. Когато излязох от фоайето, се мушнах във входа на съседния цветарски магазин, за да прегледам съобщенията на телефона си и да пратя едно на Китси, преди да тръгна обратно към центъра, за всеки случай; ако филмът вече беше свършил, можехме да се срещнем, за да вечеряме и пийнем по нещо (сами, без приятелките й; странният инцидент като че ли го изискваше) и — със сигурност — да се посмеем над поведението на Ем, чудейки се какво ли го бе предизвикало.

Витрината беше осветена с прожектори. Студената им светлина напомняше на морга. Зад запотеното стъкло, по което се стичаха струйки вода, разперените като криле клонки на орхидеите трептяха в повея на вентилатора: призрачно бели, с лунно, ангелско сияние. По-напред бяха подредени по-необичайните видове, някои от които струваха хиляди долари: нашарени с тънки жилки, покрити с власинки и петънца, с назъбени листа, някои сякаш опръскани с кръв, шарките им напомняха на дяволски лица, цветовете варираха от оттенък на гниещ труп до тъмноморавото на насинена плът — имаше дори една великолепна черна орхидея, чиито сиви корени се надигаха като змии от покритата с мъх саксия. („Моля те, скъпи“, бе казала Китси, долавяйки правилно плановете ми за Коледа, „дори не мисли за такова нещо, те са прекалено великолепни и загиват в момента, в който ги докосна.“)

Нямаше нови съобщения. Започнах да пиша бързо („Здрасти, обади се, трябва да поговорим, нещо много смешно се случи току-що, ххх“), и само за да бъда напълно сигурен, че филмът още не е свършил, набрах отново номера й. Но точно когато се чуваше щракането, с което обаждането се прехвърляше на гласова поща, аз видях във витрината някакво отражение, откроило се на зеления, подобен на джунгла фон в дъното на магазина и — неспособен да повярвам — се обърнах.

Беше Китси, привела глава, в розовото си палто от „Прада“, под ръка с някакъв мъж, към когото се беше притиснала и му шепнеше нещо — не бях го виждал от години, но го познах незабавно, същите очертания на раменете, същата ленива, отпусната походка — Том Кейбъл. Чупливата му кестенява коса беше все така дълга; явно все още предпочиташе такива дрехи, каквито навремето в нашето училище носеха богатите хлапета, които пушеха трева (кецове „Треторн“, широк ирландски пуловер с едра плетка, без връхна дреха), беше нанизал на ръката си пазарска торба с логото на магазина за вино, в който ние с Китси се отбивахме понякога, за да си купим някоя бутилка. Но онова, което ме удиви, бе че Китси, която винаги вървеше на малко разстояние от мен, хванала ме за ръка, или бързаше напред и ме дърпаше след себе си, или размахваше ръка, стиснала моята, с чаровния маниер на дете, което си играе — се беше сгушила плътно, натъжено в него. Докато гледах недоумяващо, неспособен да проникна в смисъла на това, което виждах — те чакаха зелената светлина, покрай тях профуча автобус, бяха прекалено погълнати един от друг, за да ме забележат — Кейбъл, който й говореше тихо, разчорли косата й, после се обърна, притисна я към себе си и я целуна, а скръбната нежност на целувката, която тя му върна, нямаше нищо общо с онези целувки, с които бе дарявала мен.

Забелязах и нещо повече — те пресичаха улицата; аз бързо се обърнах гърбом към тях; виждах ги отлично в яркоосветената витрина на магазина, когато се упътиха към вратата на кооперацията, в която живееше Китси, само на няколко фута от мен — Китси беше разстроена, говореше тихо, с нисък, пресипнал от вълнение глас, притискаше се в Кейбъл, опряла буза в ръкава му, а той се пресегна и стисна нежно ръката й над лакътя; и макар да не можех да разбера какво точно говореше тя, тонът й беше повече от ясен: защото дори в скръбта й нейната радост от това, че е с него, и неговата от това, че е с нея, бяха недвусмислени. Всеки непознат на улицата би разбрал това. И — когато те се плъзнаха покрай мен, застанал в мрака, двойка прегърнати, влюбени привидения — видях как тя вдигна бързо ръка, за да избърше от бузата си една сълза, и замигах, удивен от видяното: защото, колкото и да беше невероятно, за първи път виждах Китси да плаче.

Останах буден през по-голямата част от нощта; а на другия ден, когато отидох да отворя магазина, бях толкова погълнат от мислите си, че седях около половин час, вперил поглед в празното пространство, преди да осъзная, че не съм обърнал табелката, на която пишеше „Затворено“.

Тези пътувания на Китси два пъти седмично до Хамптънс. Непознатите номера, проблясващи на екрана на телефона й, обичая й да затваря бързо. Спомнях си как Китси поглеждаше смръщено телефона, докато вечеряхме, и го изключваше: „О, беше просто Ем. О, беше мама. О, пак обаждания от някаква телемаркет-фирма, добрали са се отнякъде до телефона ми.“ Съобщения, пристигащи посред нощ, писукане като сигнал на сонар, засякъл подводница, Китси, скачаща гола от леглото, за да изключи телефона, белите й крака проблясват в тъмното: „О, беше грешка. О, това е просто Тоди, напил се е някъде.“

И почти също толкова смазващата мисъл за госпожа Барбър. Напълно съзнавах нейната фина намеса в кризисни положения — способността й да овладява задкулисно деликатни ситуации — и макар да не ме беше лъгала директно, доколкото можех да преценя, сведенията, достигали до мен, несъмнено бяха обработвани и подбирани. Спомнях си какви ли не дреболии, като например как преди няколко месеца влязох без предупреждение при госпожа Барбър и я чух да говори тихо, настоятелно на портиера по интеркома, явно в отговор на позвъняване отдолу: „Не, не ме интересува, задръжте го долу, не го пускайте да се качи.“ И как Китси, трийсетина секунди по-късно, изведнъж скочи, след като бе проверила съобщенията на телефона си, и обяви, че ще поразходи малко Тинг-а-Линг и Клеми! Изобщо не се бях усъмнил в нищо, въпреки явното раздразнение, което се бе изписало по лицето на госпожа Барбър, и подчертаната топлота и оживление, с които тя се обърна към мен и посегна да хване ръката ми, след като вратата се хлопна зад Китси.

Тази вечер трябваше да се видим: трябваше да отида с нея на рожден ден у една нейна приятелка, а по-късно да се отбием и на едно парти у друга приятелка. Китси не ми се беше обаждала, но бе изпратила едно неуверено съобщение. „Тио, какво става? На работа съм. Обади се.“ Все още се взирах в него неразбиращо, питайки се дали трябва да отговоря или не — какво бих могъл да й пиша? — когато през вратата на магазина нахлу Борис.

— Имам новини.

— Така ли? — попитах разсеяно след кратка пауза.

Борис избърса челото си.

— Може ли да говорим тук? — попита той и се озърна.

— Ъъъ… — аз тръснах глава, за да проясня мислите си. — Разбира се.

— Днес съм сънлив — каза той и потри едното си око. Косата му беше разчорлена и стърчеше на всички посоки. — Имам нужда от кафе. Не, нямам време — той вдигна ръка, погледът му беше мътен. — Дори не мога да седна. Мога да остана само за минута. Но хубавата новина е, че имам добра следа, по която можем да стигнем до картината ти.

— Каква следа? — попитах, изтръгвайки се рязко от мъглата, в която ме беше хвърлила Китси.

— Е, скоро предстои да разберем — отвърна той уклончиво.

— Къде… — аз се прекъснах — наред ли е всичко с нея? Къде я държат?

— Това са въпроси, на които не мога да отговоря.

— Тя…

Беше ми трудно да събера мислите си; поех си дълбоко дъх, очертах с пръст линия по бюрото, за да се овладея, вдигнах поглед…

— Да?

— Тя трябва да се съхранява при определени стойности на температура и влажност — знаеш това, нали? — гласът сякаш беше на някой друг, не моят. — Не може просто да я държат в някакъв влажен гараж или на друго подобно място.

Борис изду присмехулно устни, по едновремешния си обичай.

— Вярвай ми, Хорст се грижеше за картината като за собствено дете. Като казвам това — той притвори очи, — не мога да твърдя същото за тези, другите. Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, но те далеч не са гении. Ще трябва да се надяваме, че имат достатъчно ум да не я държат зад пещта за пица или на някакво подобно място. Шегувам се — каза той снизходително, когато забеляза колко ужасено го бях зяпнал. — Макар да съдя от наученото, че я държат в ресторант или близо до някакъв ресторант. Поне в същата сграда. Ще поговорим за това по-късно — той отново вдигна ръка.

— Тук? — попитах недоверчиво, след кратко мълчание. — В Ню Йорк?

— По-късно. Това може да почака. Но има нещо друго — продължи той по-тихо, гласът му зазвуча тревожно и той се озърна наоколо, погледна и зад гърба ми. — Слушай, слушай. Всъщност именно това дойдох да ти кажа. Хорст — той досега не знаеше, че името ти е Декър, разбра го чак днес, когато ме попита по телефона. Да познаваш един тип на име Лушъс Рийв?

Аз седнах.

— Защо?

— Хорст казва да стоиш надалеч от него. Хорст знае, че търгуваш с антики, но не беше успял да направи връзката с онова, другото нещо, преди да научи името ти.

— Какво друго нещо?

— Хорст не искаше да навлиза в подробности. Не знам в какво си се забъркал с този Лушъс, но Хорст казва да не припарваш до него и аз реших, че е важно да ти го предам веднага. Той прекарал Хорст много лошо в някаква история, която няма връзка с нашите работи, и Хорст пратил Мартин подир него.

— Мартин?

Борис махна с ръка.

— Не познаваш Мартин. Ако го беше виждал, щеше да го помниш, можеш да ми вярваш. Така или иначе, този тип Лушъс не е стока, и не е добре човек в твоя бизнес да има вземане-даване с него.

— Знам.

— Каква работа имаш с него? Ако мога да попитам?

— Аз… — отново поклатих глава, съзнавайки колко невъзможно е да навляза в тази тема. — Много е сложно.

— Е, аз нямам представа с какво те държи той. Ако имаш нужда от помощта ми, разбира се, че можеш да разчиташ на мен — обещавам ти я — а и на помощта на Хорст, предполагам, защото той те хареса. Приятно ми беше да го видя толкова оживен и разговорлив вчера! Струва ми се, че той не познава чак толкова много хора, с които може да се държи естествено и да споделя интересите си. Много интелигентен е Хорст. Човек може да научи много от него. Но — той хвърли поглед към часовника си — извинявай, не искам да прозвучи грубо, но се налага да отида на едно място… имам големи надежди за картината! Възможно е, струва ми се, да си я върнем! Така че — той се изправи и храбро тупна с юмрук по гърдите си, — смелост! Ще говорим скоро пак.

— Борис?

— Да?

— Какво би направил, ако разбереш, че едно момиче те мами?

Борис — който вече беше тръгнал към вратата — се закова на място.

— Я повтори!

— Ако мислиш, че момичето ти изневерява…

Борис се намръщи.

— Не си сигурен? Нямаш доказателство.

— Не — казах, преди да осъзная, че това всъщност не е така.

— Тогава я попитай открито — каза решително Борис. — В някакъв приятен момент, когато тя не е нащрек и не очаква такъв въпрос. В леглото може би. Ако я хванеш в подходящ момент, дори да те излъже, ще разбереш. Ще изгуби присъствие на духа.

— Не и тази жена.

Борис се разсмя.

— Какво? Добра жена си намерил значи! Рядко срещана! Красива ли е?

— Да.

— Богата?

— Да.

— Интелигентна?

— Повечето хора биха казали „да“.

— Безсърдечна?

— Малко.

Борис се разсмя отново.

— И ти я обичаш, да. Но не прекалено много.

— Защо мислиш така?

— Защото не си нито бесен, нито гневен, нито потънал в скръб! Не крещиш, че ще я удушиш с голи ръце! Което означава, че душата ти не е много свързана с нейната. И това е добре. Ето какво казва моят опит. Пази се от онези, които обичаш прекалено много. Те ще те унищожат. Онова, което ти трябва, ако искаш да живееш щастливо на този свят; е жена, която води свой живот и оставя и теб да водиш своя.

Той ме потупа два пъти по рамото и си тръгна, оставяйки ме да се взирам с наново нахлуло отчаяние във витрината със среброто, мислейки за омърсения си живот.

Когато ми отвори вратата същата вечер, Китси всъщност не изглеждаше толкова невъзмутима, колкото би могла да бъде: говореше за няколко неща едновременно, за новата рокля, която искаше да си купи, пробвала я, не могла да вземе решение, помолила да й я запазят, в Мейн имало буря… изпопадали много дървета, стари дървета на острова, чичо Хари се обадил, колко тъжно!

— О, скъпи — тя запърха очарователно край мен, надигна се на пръсти, за да свали чашите за вино — може ли да ми помогнеш? Моля? — Ем и Франси, съквартирантките, не се виждаха никъде, като че ли и те, и приятелите им се бяха измъкнали благоразумно преди появата ми. — О, не си прави труда, успях. Слушай, имам много добра идея. Хайде да се отбием да хапнем къри, преди да отидем у Синтия. Ужасно ми се прияде. Каква беше онази дупка на „Леке“, в която ме заведе веднъж — която харесваш? Как се наричаше? „Махал“… нещо си?

— Искаш да кажеш, бълхарникът? — казах студено. Дори не бях съблякъл палтото си.

— Моля?

— С мазния „роган — джош“180. И старците, които ти действаха потискащо. Тълпите, излезли от разпродажбите в „Блумингдейлс“. — „Джал Махал Рестаруант“ (така пишеше!) беше невзрачен индийски ресторант, сгушен на втория етаж на една сграда на „Леке“, където нищо не се бе променило от времето, когато бях дете: нито тънките питки, нито цените, нито килимът, избледнял край прозорците до розово от влагата, нито дори келнерите: същите закръглени, блажено усмихнати, кротки лица, които помнех от детството си, когато отивахме там след кино с майка ми, за да ядем хлебчета „самоса“ и сладолед от манго. — Разбира се, защо не. „Най-жалкият ресторант в Манхатън“. Прекрасна идея.

Тя се обърна към мен и се намръщи.

— Както и да е, „Балухис“ е по-наблизо. Или… може да правим нещо друго, каквото искаш ти.

— О, нима? — стоях, облегнат на рамката на вратата, с ръце в джобовете. Годините, преживени редом с лъжец от световна класа, ме бяха направили безмилостен. — Каквото искам аз? Това вече е нещо.

— Извинявай. Казах си, че би било приятно да хапнем къри. Забрави.

— Няма проблем. Можеш вече да престанеш.

Тя вдигна поглед, по лицето й се беше изписала равнодушна усмивка.

— Моля?

— Не се преструвай. Знаеш отлично за какво говоря.

Тя мълчеше. Една бръчица се очерта на красивото й чело.

— Може би това ще те научи да държиш телефона си включен, когато си с него. Тя сигурно се е опитала да ти се обади, докато си била на улицата.

— Извинявай, не разбирам…

— Китси, видях ви.

— О, моля те — каза тя, примигвайки, след кратка пауза. — Не е възможно да говориш сериозно. Имаш предвид Том, нали? Наистина, Тио — продължи тя в мъртвешкото мълчание, последвало думите й, — Том е стар приятел, от едно време, наистина сме много близки…

— Да, и на мен ми се стори така.

— … а той е приятел и на Ем, и, искам да кажа — тя мигаше трескаво, заела поза на несправедливо обвинена, — знам как може да е изглеждало, знам, че ти не харесваш Том, и имаш основания да не го харесваш. Защото знам за онези истории след смъртта на майка ти и няма спор, той се е държал много зле, но тогава е бил просто хлапе и се чувства ужасно заради тогавашното си поведение…

— Чувства се ужасно?

— … но снощи самият той беше получил лоши новини — продължи тя припряно, като актриса, прекъсната насред репликата, — лоши новини, които засягаха него лично…

— Говориш с него за мен? Двамата седите, обсъждате ме и ме съжалявате?

— … и тогава Том дойде да ни види, мен и Ем, нас двете, съвсем неочаквано, точно преди да отидем на кино, затова останахме вкъщи и не отидохме с другите, можеш да попиташ Ем, ако не вярваш на мен, той нямаше къде другаде да отиде, беше много разстроен, някакъв личен проблем, просто имаше нужда да поговори с някого, и какво можехме да направим ние…

— Нали не очакваш от мен да ти повярвам?

— Слушай. Не знам какво ти е казала Ем…

— Кажи ми, майката на Кейбъл още ли държи онази къща в Ийст Хамптън? Помня как тя го зарязваше в кънтри-клуба, след като уволни жената, която го гледаше, или май жената напусна. Уроци по тенис, уроци по голф. Трябва да е станал доста добър в голфа, а?

— Да — каза тя хладно, — да, доста добър е.

— Бих могъл сега да направя една доста просташка забележка, но ще я пропусна.

— Тио, хайде да не правим това.

— Мога ли да ти представя своята теория? Ще възразиш ли? Може би ще сгреша тук-там в детайлите, но мисля, че в основата си съм прав. Защото знам, че си излизала с Том, Плат ми го каза още когато го срещнах случайно на улицата, и самият той не беше особено очарован от това. И да — казах, когато тя се опита да ме прекъсне, а гласът ми прозвуча мъртвешки студено — точно както се чувствах, — така е. Не е необходимо да търсиш оправдания. Момичетата винаги са си падали по Кейбъл. Оригинален тип, може да бъде действително забавен, когато пожелае. Дори ако напоследък е започнал да фалшифицира чекове или да краде от посетителите в кънтри-клуба или разни други неща, които чувам за него…

— Не е вярно! Това е лъжа! Не е крал нищо от никого…

— А мама и татко никога не са харесвали особено Том, вероятно изобщо не са го харесвали, и после, когато татко и Анди загинаха, вече не е можело да поддържаш тази връзка, поне не публично. Прекалено много си щяла да разстроиш мама. Пък и, както Плат изтъкна нееднократно…

— Няма да се виждам повече с него.

— Значи признаваш.

— Не мислех, че е от значение, преди да сме се оженили.

— И защо?

Тя отметна косата от очите си и не каза нищо.

— Мислила си, че няма значение? Защо? Защото си се надявала, че няма да разбера?

Тя ме погледна гневно.

— Ти си студенокръвен, знаеш ли?

— Аз? — отвърнах очи и се разсмях. — Аз ли съм студенокръвен?

— О, добре. „Наскърбен“. „Крайно принципен“.

— Явно по-принципен от други, така изглежда.

— Ти направо се наслаждаваш на това.

— Можеш да ми вярваш, че не е така.

— О, нима? Не бих предположила, виждайки самодоволната ти усмивка.

— А какво се очакваше да направя? Да не казвам нищо?

— Казах, че няма да се виждам вече с него. Всъщност още преди време му го казах.

— Но той е настоятелен. Обича те. Не иска да приеме твоето „не“.

За мое учудване тя се изчерви.

— Така е.

— Горката малка Китс.

— Не ставай отвратителен.

— Горкото момиченце — повторих иронично, защото не знаех какво друго да кажа.

Китси ровеше в чекмеджето за тирбушон, но се обърна и ме изгледа мрачно.

— Слушай — каза тя. — Не очаквам да ме разбереш, но е много тежко да обичаш неподходящ човек.

Мълчах. Когато влязох, до такава степен се бях вледенил от ярост при вида й, че се опитвах да се убедя в нейната неспособност да ми причини болка или — да пази Бог — да ме накара да я съжаля. Но нима имаше човек, който би оценил по-точно от мен истината в думите й?

— Слушай — каза тя отново и остави тирбушона. Беше видяла възможност за себе си и се възползваше от нея: също като на тенискорта, безмилостна, търсеща слабата страна на противника…

— Остави ме на мира.

Казах го прекалено разгорещено. Неподходящ тон. Разговорът тръгваше в погрешна насока. Исках да бъда студен, да контролирам събитията.

— Тио. Моля те — и тя застана до мен, постави ръка върху ръкава ми. Носът й зарозовя, зачервиха се и клепачите на насълзените й очи: също като горкия Анди с неговите сезонни алергии, като някакъв обикновен човек, към когото бих могъл да изпитам съчувствие. — Съжалявам. Наистина. От цялото си сърце. Не знам какво да кажа.

— О, така ли?

— Да. Не постъпих правилно.

— „Не постъпих правилно“. И това е начин да се опише станалото.

— Освен това, искам да кажа, аз знам, че ти не харесваш Том…

— Какво общо има това със станалото?

— Тио. Нима тези неща действително имат толкова голямо значение? Не, знаеш, че не е така — допълни тя бързо. — Не и ако се замислиш над тях. Освен това… — тя спря за миг, преди да се осмели да продължи: — не че искам да те поставям в неудобно положение, но аз знам всичко за твоите работи и не възразявам.

— „Работи“?

— О, моля те — каза тя с уморен тон. — Виждай се със съмнителните си приятели, дрогирай се, колкото си искаш, все ми е едно.

На фона радиаторът заклокочи и затрака, вдигайки адски шум.

— Виж какво. Ние си подхождаме. Този брак е идеалното решение и за теб, и за мен. Ти го знаеш и аз го знам. Защото… искам да кажа, виж, аз знам. Не е необходимо да ми казваш нещо. А освен това… нещата тръгнаха по-добре за теб, след като почнахме да се виждаме, не е ли така? Ти се посъвзе доста.

— О, нима? „Посъвзел съм се“? Какво би трябвало да означава това?

— Виж — тя въздъхна раздразнено, — няма смисъл да се преструваш. Мартина… Ем… Теса Марголис, помниш ли я?

— Мамка му.

Нямах представа, че някой знае за Теса.

— Всички се опитваха да ми казват: „Не се забърквай с него. Много е мил, но е наркоман“. Теса каза на Ем, че престанала да се вижда с теб, след като те открила да смъркаш хероин от кухненската й маса.

— Не беше хероин — казах аз разгорещено. Бяха стрити морфинови таблетки, и идеята да ги смъркам се оказа ужасна, чиста загуба на хапчето. — Да не говорим пък, че Теса нямаше никакви скрупули по отношение на кокаина, непрекъснато ме молеше да й намирам.

— Виж, това е различно и ти го знаеш. Мама… — опита се да ме прекъсне тя.

— О, така ли? Различно? — аз повиших тон, за да й попреча. — Как така различно? В какъв смисъл?

— Мама, кълна се — чуй ме, Тио — мама те обича толкова много. Толкова много. Ти спаси живота й, когато се появи. Вече говори, храни се, проявява интерес към нещата, разхожда се в парка, очаква с нетърпение посещенията ти, не можеш да си представиш каква беше преди. Ти си част от семейството — продължи тя, възползвайки се от предимството си. — Наистина. Защото, имам предвид, Анди…

— Анди? — разсмях се невесело. Анди не беше хранил никакви илюзии по отношение на смахнатото си семейство.

— Виж какво, Тио, не се дръж така. — Тя вече се беше съвзела: държеше се дружелюбно, уравновесено, в прямотата й се долавяше нещо от маниера на баща й. — Правилно е да постъпим така. Да се оженим. Ние си подхождаме. Така е най-добре за всички замесени, и не на последно място за нас самите.

— Нима? За всички?

— Да. — Беше напълно невъзмутима. — Не се дръж така, знаеш какво имам предвид. Защо да допуснем това да провали всичко? В края на краищата, нали сме по-добри хора, когато сме заедно, нали? И двамата? Освен това… — бледа, лека усмивка; нея имаше от майка си — ние сме хубава двойка. Харесваме се. Разбираме се.

— С ума, а не със сърцето, така ли?

— Ако държиш да представиш нещата така, да — каза тя, поглеждайки ме с такова открито съчувствие, с такава откровена привързаност, че — съвсем неочаквано — аз почувствах как гневът ми се изпарява пред нейния хладен интелект, типично неин, чист като звън на сребърна камбанка. — А сега… — тя се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата — хайде и двамата да бъдем добри, честни и мили един с друг, да бъдем щастливи заедно и да се забавляваме.

Така че аз прекарах нощта там — по-късно си поръчахме вечеря вкъщи, после отново си легнахме. Но макар че на определено ниво беше много лесно да се преструваме, че всичко е както преди (защото нима и двамата не бяхме се престрували от самото начало по един или друг начин?), на друго ниво аз имах чувството, че се задушавам от тежестта на всичко неизвестно и неизказано, натрапващо се между нас, и после, когато тя вече спеше, сгушила се в мен, аз лежах буден и се взирах през прозореца, чувствайки се напълно сам. Мълчанията през тази вечер (все по моя вина, не по вина на Китси — дори в крайно тежки ситуации Китси никога не губеше дар слово) и сякаш непреодолимото отдалечаване между нас ми напомни много силно за времето, когато бях шестнайсетгодишен и никога нямах и най-далечна представа какво да говоря и върша заедно с Джули, която, макар че трудно можеше да бъде наречена моя приятелка, несъмнено беше първата жена, която аз приемах като такава. Бяхме се срещнали пред магазина за алкохол близо до река Хъдсън, аз стоях отвън с пари в ръка, и чаках някой да влезе, за да го помоля да ми купи някаква бутилка, когато тя се появи с развяващи се одежди иззад ъгъла, като прилеп, в някакъв футуристичен тоалет, който изобщо не хармонираше с тежката й походка и вида й на селско момиче, грозноватото й, но симпатично лице на домакиня от прериите от началото на двайсети век.

— Ей, хлапе — тя измъкна от чантата собствената си бутилка вино, — вземи си дребните. Не, наистина. Не си струва да се споменава. Тук, на студа ли ще стоиш, за да я изпиеш?

Беше двайсет и седемгодишна, почти дванайсет години по-голяма от мен, приятелят й тъкмо завършваше колеж по мениджмънт в Калифорния — и от самото начало беше ясно, че когато приятелят се прибираше, аз не трябваше да се отбивам или изобщо да се опитвам да се свържа с нея. И двамата знаехме това. Не й се наложи изобщо да го казва. Изкачвайки тичешком петте етажа до ателието й през редките (за мен) следобеди, когато ми беше позволено да я виждам, аз винаги преливах от думи и емоции, толкова много, че едва ги удържах, но всичко, което имах намерение да й кажа, винаги се изпаряваше в мига, когато тя отвореше вратата и вместо да успея да поддържам разговор като нормален човек поне в продължение на няколко минути, вместо това аз се влачех безмълвно и отчаяно на три крачки зад нея, докато тя шляпаше боса из ателието с артистична елегантност, говорейки непринудено, извиняваше се за мръсните дрехи, търкалящи се по пода, и за това, че е забравила да купи стек бира — дали бих искал да изтичам до долу, за да й купя? — докато в даден момент аз в буквалния смисъл й се нахвърлях, прекъсвайки я посред изречението, и я повалях на дивана, понякога толкова ожесточено, че очилата ми отхвърчаха. Всичко това беше толкова прекрасно, та ми се струваше, че ще умра, но после, когато лежах буден, ми призляваше от самота — бялата й ръка върху завивката, запалването на уличните светлини, и очаквах с ужас да стане осем часа, когато тя трябваше да стане и да се облече, за да тръгне на работа, в един бар в Уилямсбърг, където не можех да вляза, за да я посетя, защото не бях навършил необходимите години. А дори не бях обичал Джули. Бях й се възхищавал, бях се пристрастил към срещите ни, завиждах на самоувереността й, и дори малко се боях от нея; но не я обичах наистина, както и тя не обичаше мен. Не бях чак толкова убеден, че обичам и Китси (поне не по начина, по който ми се искаше да я обичам навремето), но все пак беше учудващо, че се чувствам толкова зле, като се имаше предвид, че вече бях преживявал нещо подобно.

Всичко, свързано с Китси, беше пропъдило временно посещението на Борис от мислите ми, но — веднага щом заспах — споменът се върна, промъквайки се в сънищата ми. Два пъти се събуждах и сядах в леглото, изправен като свещ: единия път, защото видях в кошмара си как някаква врата се отваря в хранилището, докато отпред жени със забрадки се боричкаха над куп дрехи, разпродавани на старо; после — след като задрямах отново и се озовах в друга сцена от същия сън — видях хранилището като нестабилно оградено със завеси пространство, открито към небето, развяващи се платнени стени, недостатъчно дълги, за да докосват тревата. Отвъд се виждаха зелени поля и момичета в дълги бели дрехи: картина, която незнайно защо почувствах като някакъв ритуал, зареден с такъв смъртен ужас, че се събудих задъхан.

Погледнах телефона си — четири часът сутринта. След като се въртях мъчително в продължение на половин час, седнах, гол до кръста, в леглото, и — чувствайки се като мошеник от френски филм — запалих цигара, взирайки се в Лексингтън Авеню, почти напълно пусто в този час: таксита, които вече се прибираха или тъкмо излизаха на работа, кой знае кое от двете. Но сънят, който ми се стори пророчески, отказваше да изчезне и тегнеше над мен като отровни изпарения, сърцето ми все още се блъскаше от спомена за ужаса от онзи простор, усещането за откритост, за опасност.

„Трябва да бъде застрелян“. Бях се притеснявал достатъчно много за картината, дори когато вярвах, че е на сигурно място години наред (както ме уверяваше брошурата на хранилището, със сериозен, професионален тон), в съгласувана с изискванията за съхранение атмосфера, при 70 градуса по Фаренхайт и 50 процента влажност. Такова нещо не можеше да се съхранява на произволно място. Не можеше да понесе студ, горещина, влага или директно излагане на слънце. Изискваше съобразена с определени стандарти среда, също като онези орхидеи в цветарския магазин. Представата, че може да се намира зад пещ за пица, беше достатъчна, за да започне идолопоклонническото ми сърце да се блъска в различна, но сродна версия на ужаса, който ме бе обзел, когато се боях, че може да изхвърлят горкия Попчик от автобуса: в дъжда, сред пустошта, на пътя.

И в края на краищата — колко дълго бе престояла картината при Борис? Борис? Та дори Хорст, който се представяше за любител на живописта, не остави у мен впечатлението, че обръща особено внимание на изискванията за съхранение на картини в жилището си. Изобилстваха ужасяващи възможности: „Буря в Галилейско море“ на Рембранд, единственият морски пейзаж, рисуван от него, според слуховете била почти унищожена поради неправилно съхранение. „Любовното писмо“, шедьовърът на Вермеер, изрязан от рамката си от някакъв хотелски келнер, с олющена боя и омачкан, защото бил крит под матрак. „Бедност“ на Пикасо и „Пейзаж от Таити“ на Гоген — повредени от вода, след като някакъв кретен ги крил в обществена тоалетна. В моята маниакална интерпретация историята, която ме измъчваше най-силно, беше онази с „Рождество със свети Франциск и свети Лаврентий“ на Караваджо, открадната от църквата „Сан Лоренцо“ — казват, била съдрана така небрежно при свалянето от рамката, че колекционерът, поръчал кражбата, избухнал в плач, когато я видял и отказал да я приеме.181

Забелязах, че телефонът на Китси не е на обичайното си място: гнездото за зареждане на перваза на прозореца, откъдето тя грабваше първо него, веднага щом станеше сутрин. Понякога, когато се будех посреднощ, виждах синкавата му светлина от нейната страна на леглото, под завивките, в нейното тайно гнездо сред чаршафите. „О, просто погледнах колко е часът“, казваше тя, ако се търкулнех сънливо към нея, за да разбера какво прави. Представих си, че той сега е изключен и скрит дълбоко в чантата от кожа на алигатор, сред обичайната за Китси бъркотия от гланцове за устни, визитни картички, шишенца с мостри на парфюми и свободно търкалящи се банкноти, изпомачкани двайсетачки, които изпадаха от чантата всеки път, когато тя вадеше четката си за коса. Там, в тази ароматна джунгла, Кейбъл щеше да се обажда упорито нощем, щеше да оставя многобройни съобщения и записи на гласовата поща, за да може тя да ги намери, когато се събуди на сутринта.

За какво ли говореха? Какво си казваха един на друг? Колкото и да е странно, струваше ми се лесно да си представя тяхното общуване. Весело бърборене, лукаво усещане за съучастничество. Представях си как Кейбъл я нарича с глупави галени имена в леглото и я гъделичка, а тя пищи.

Изгасих цигарата си, натискайки я ожесточено. Без форма, без смисъл, без значение. Китси не обичаше да пуша в спалнята й, но сега се съмнявах, че щеше да каже нещо, когато откриеше цигарата, смачкана в кутийката от лиможки порцелан на тоалетната й масичка. За да разбираш света, понякога можеше да се съсредоточиш само върху една много малка част от него, да се взираш в най-близкото и да го приемаш като образец на цялото; но откакто картината ми се изплъзна, аз се чувствах удавен, заличен в огромен простор — не само от предсказуемия безкрай на времето и пространството, но и от непреодолимото разстояние между хората, дори когато са съвсем близо един до друг, и в пристъп на световъртеж си спомнях за всички места, на които бях живял, и мислех за всички места, които не бях виждал; един изгубен, огромен, непознаваем свят, мръсен лабиринт от градове и улички, пепел, понесена надалеч от вятъра и враждебен безкрай, пропуснати връзки, изгубени завинаги неща, и моята картина, понесена от този мощен поток, люшкаща се някъде далеч по вълните: мъничка частица от човешкия дух, бледа искра, трепнала по тъмно море.

Тъй като не успях да заспя отново, аз си тръгнах, без да будя Китси, в ледения, черен час преди изгрева на слънцето, треперейки от студ, докато се обличах в тъмното; някоя от съквартирантките й се беше прибрала и беше пуснала душа, а последното нещо, което ми се искаше, беше да се натъкна на някоя от тях на излизане.

Когато слязох от линия F на метрото, небето вече избледняваше. Влачех се към къщи в лютия студ — потиснат, капнал от умора, влязох през страничния вход, помъкнах се към стаята си, със запотени стъкла на очилата, вмирисан на дим, секс, къри и любимия „Шанел №19“ на Китси, спирайки по пътя да поздравя Попчик, който беше се появил изненадващо в антрето и подскачаше необичайно оживено в краката ми, измъкнах от джоба си смачканата вратовръзка, за да мога да я окача на закачалката в гардероба, от вътрешната страна на вратата — и кръвта ми почти застина в жилите, когато откъм кухнята се разнесе глас:

— Тио? Ти ли си?

Червенокосата й глава надникна иззад ъгъла. Беше тя, с чаша кафе в ръка.

— Извинявай, да не би да съм те стреснала? Нямах такова намерение.

Стоях като закован на мястото си, слисан, а тя ме обгърна с ръце, гукайки щастливо, докато Попчик скимтеше и скачаше развълнувано в краката ни. Все още беше облечена с това, в което бе спала — долнище на пижама на пъстри райета и тениска с дълги ръкави, а върху тях беше навлякла един стар пуловер на Хоуби, все още миришеше на измачканите чаршафи в леглото си: Господи, мислех си, затворил очи, притиснал лице в рамото й, в прилив на страх и щастие, кратък полъх от Рая, Господи.

— Чудесно е да те видя! — Ето я тук. Косата й… очите й. Тя. Изгризани нокти, също като на Борис, подпухналата долна устна, като на дете, което прекалено дълго си е смукало пръста, червената, разчорлена като цвят на далия глава. — Как си? Липсваше ми!

— Аз… — всички взети решения се изпариха за секунда. — Какво правиш тук?

— Летях за Монреал — остър смях на много по-малко момиче, пресипнал смях, който би бил на място на някоя детска площадка. — Щях да остана там няколко дни, за да се видя с приятелката си Сам, а после отивам да се срещна с Евърет в Калифорния. Така или иначе, промениха маршрута на полета ми — тя отпи малко от кафето и ми предложи безмълвно чашата си, „искаш ли малко?“, „не?“, отпи пак — и тъй като се озовах в Нюарк, си казах „защо не, ще отложа гостуването и ще отскоча до Ню Йорк, за да видя вас, момчетата“.

— Аха, чудесно.

„Вас, момчетата“. Това включваше и мен.

— Казах си, че може да е забавно да прескоча за малко, защото няма да идвам за Коледа. А и нали утре е партито за годежа ви. Ще се жениш! Честито! — пръстите й докоснаха ръката ми, а когато тя се изправи на пръсти, за да ме целуне по бузата, почувствах целувката й с цялото си тяло. — Кога ще се запозная с нея? Хоуби казва, че била страхотно красива. Вълнуваш ли се?

— Аз… — бях толкова зашеметен, че поставих ръка на мястото, до което се докоснаха устните й, където все още чувствах топлината на досега им, но после, като осъзнах как може да изглежда жестът ми, я отдръпнах. — Да. Благодаря.

— Радвам се да те видя. Изглеждаш добре.

Тя като че ли не забелязваше колко зашеметен, колко замаян бях, как напълно бях изгубил ума и дума при появата й. А може би забелязваше, но не искаше да ме засегне с коментари.

— Къде е Хоуби? — казах аз. Питах не защото ме интересуваше наистина, а защото да бъда напълно сам с нея в къщата ми се струваше малко прекалено хубаво, за да бъде истина, а и малко плашещо.

— О… — тя извърна очи към тавана, — той настоя да отиде до пекарната. Казах му да не си прави труда, но нали знаеш какъв е. Обича да ми купува оттам онези бисквити с боровинки, които ми купуваха мама и Уелти, когато бях малка. Не мога да повярвам, че още ги правят — но той каза, че не ги предлагали вече всеки ден. Сигурен ли си, че не искаш кафе? — тя тръгна към печката с онази едва забележима следа от накуцване в походката.

Беше невероятно — аз почти не успявах да чуя и дума от онова, което говореше. Винаги беше така, когато се намирах в една стая с нея, тя изместваше всичко: кожата й, очите й, хрипкавият й глас, огненочервената коса и обичаят й да накланя глава на една страна, така че понякога създаваше впечатление, че си тананика нещо; светлината в кухнята се смесваше със светлината на нейното присъствие, с цветове, свежест и красота.

— Записала съм ти няколко диска — тя се обърна да ме погледне през рамо. — Иска ми се да се бях сетила да ги донеса, но нали не знаех, че ще мина оттук. Обещавам да ти ги пратя по пощата, когато се прибера.

— Аз също имам дискове за теб — имаше цяла купчина дискове в спалнята ми, все неща, които бях купувал, защото ми напомняха за нея, толкова много, че ми се струваше смешно да ги изпращам. — А също и книги. — „И бижута“, пропуснах да допълня. „И шалове, плакати, парфюми, винилови плочи, един комплект «Направи си сам хвърчило» и една миниатюрна пагода.“ Огърлица с топази от осемнайсети век. Първо издание на „Озма от Оз“182. Купуването на тези неща беше предимно начин да мисля за нея, да бъда с нея. Част от тях бях подарил на Китси, и въпреки това нямаше начин да се появя от стаята си, понесъл огромния куп вещи, които бях купувал за нея през годините, без да изглеждам напълно луд.

— Книги? О, чудесно. В самолета дочетох книгата си, имам нужда от нещо ново. Можем да си разменяме.

— Разбира се.

Боси крака. Ушите й бяха розови, сякаш се беше изчервила. Седефенобялата кожа в деколтето на тениската.

— „Пръстените на Сатурн“. Евърет каза, че може да ти хареса. Праща ти поздрави, между другото.

— О, поздрави и на него — ненавиждах тази нейна преструвка: че ние с Евърет сме приятели. — Аз… ъъ…

— Какво?

— Всъщност… — ръцете ми трепереха, а дори нямах махмурлук. Надявах се само тя да не забележи. — Всъщност трябва да отскоча за малко до стаята си, нали нямаш нищо против?

Тя изглежда се стресна, докосна с пръсти челото си: „колко съм глупава!“

— О, да, извинявай! Ще те чакам тук.

Поех си дъх едва когато се озовах в стаята и затворих вратата зад гърба си. Костюмът ми беше в добро състояние, като се има предвид, че го носех от вчера, но косата ми беше мръсна, имах нужда да взема душ. Да се избръсна ли? Да сменя ли ризата си? Дали тя щеше да забележи? Дали нямаше да изглежда смешно, че съм хукнал да се почиствам заради нея? Щях ли да успея да прескоча до банята и да си измия зъбите, без тя да забележи? А после изведнъж ме обзе пристъп на паника с обратен знак — че седя в стаята си зад затворената врата и губя ценни мигове, които можех да прекарам с нея.

Станах и отново отворих вратата.

— Хей! — изкрещях надолу по коридора.

Главата й отново се показа иззад ъгъла.

— Хей!

— Искаш ли да отидем довечера на кино?

Кратко, учудено мълчание.

— Ами добре. Какво ще гледаме?

— Документален филм за Глен Гулд. Ужасно ми се иска да го видя.

Всъщност вече бях гледал филма, бях седял в киносалона и си бях представял през цялото време, че тя е до мен: представях си реакциите на отделни моменти от филма, представях си удивителните разговори, които щяхме да водим след края на прожекцията.

— Звучи фантастично. Кога?

— Някъде към седем. Ще проверя.

Цял ден практически не бях на себе си от вълнение заради предстоящата вечер. Долу, в магазина (където бях прекалено ангажиран с купувачи на коледни подаръци, за да посветя цялото си внимание на плановете си), мислех какво да облека (нещо по-неофициално, не костюм, нищо прекалено изискано) и къде да я заведа на вечеря — нищо прекалено претенциозно, нищо, което би я накарало да застане нащрек или да изглежда като демонстрация на възможности, и все пак наистина специално, едновременно специално и чаровно, и достатъчно тихо, за да можем да разговаряме, и не прекалено далеч от „Филм Форум“ — освен това тя от доста време не живееше в Ню Йорк, вероятно щеше да й бъде приятно да види нещо ново („О, това малко заведение ли? Да, чудесно е, радвам се, че ти хареса, истинска находка“), но като изключим всичко изброено (при това най-важно беше да е тихо, по-важно от храната и местоположението, не исках да я водя на място, където щеше да ни се налага да крещим), трябваше и да има шанс да намерим места там — а съществуваше и проблемът с вегетарианската храна. Трябваше да е прелестно място. Не прекалено скъпо, за да предизвиква напрежение. Не биваше да създавам впечатление, че се престаравам; отиването ни там трябваше да изглежда случайно, непреднамерено. Как, по дяволите, можеше да живее с този тъпанар Евърет? С ужасните му дрехи, заешките зъби и вечно учудения поглед? Който създаваше впечатление, че представата му за страхотно прекарване е порция кафяв ориз с водорасли от тезгяха в дъното на магазина за здравословни храни?

И така, времето преминаваше пълзешком; а после стана шест часът и Хоуби се прибра, след като бе прекарал деня навън с Пипа, и надникна в магазина.

— Така! — каза той след кратко мълчание, с онзи весел, но предпазлив тон, който ми напомняше (неприятно) на тона, който възприемаше майка ми по отношение на баща ми, когато се прибереше и го завареше напрегнат, в началото на емоционален подем. Хоуби знаеше за чувствата ми към Пипа — никога не му бях говорил за тях, не бях споменавал и дума, но той знаеше; а дори досега да не знаеше, щеше да му стане съвсем ясно (както и на първия непознат, влязъл от улицата) — от главата ми почти буквално изхвърчаха искри. — Как вървят нещата?

— Прекрасно! Как мина денят ви?

— О, чудесно — каза той с облекчение. — Успях да намеря места за обяд в „Юниън Скуеър“, седяхме на бара, ще ми се и ти да беше с нас. После се отбихме у Мойра, и тримата отидохме до сградата на Азиатското общество183, а сега тя отиде да потърси коледни подаръци. Каза, че ти… ъъ, че ще се срещнете по-късно тази вечер? — уж небрежно, но със скритото безпокойство на родител, питащ се дали трудният тийнейджър няма да направи беля, ако му даде колата. — Във „Филм Форум“?

— Точно така — казах смутено. Не исках той да знае, че ще я водя на филма за Глен Гулд, защото беше наясно, че вече съм го гледал.

— Тя каза, че ще гледате филма за Глен Гулд?

— Ами… ъъ, ужасно ми се искаше да го видя пак. Не й казвай, че съм го гледал — казах импулсивно, а после: — Каза ли й…

— Не, не — каза той припряно и се изправи, — не съм.

— Ами, хм…

Хоуби се почеса по носа.

— Виж, убеден съм, че филмът е страхотен. И на мен много ми се иска да го видя. Но не тази вечер — допълни той бързо, — някой друг път.

— О… — ужасно се стараех да създам впечатление, че съжалявам, но не успявах.

— Така или иначе, да поема ли магазина вместо теб? Ако искаш да се качиш горе, да се измиеш и приготвиш? Трябва да тръгнеш не по-късно от шест и половина, ако искаш да отидеш дотам пеш, нали знаеш.

По пътя натам не можех да се възпра да не се усмихвам и да не тананикам. А когато завих зад ъгъла и я видях да стои пред киното, се почувствах толкова смутен, че спрях за миг, за да се овладея, преди да забързам към нея, за да я поздравя, да поема пазарските торби (натоварена с покупки, тя бърбореше, разказвайки за изминалия ден), съвършено, съвършено щастие беше да стоя редом с нея на опашката, притиснати един към друг, защото беше студено, а после, когато влязохме, на червения килим, с цялата вечер пред нас, тя плесна с облечените си в ръкавици ръце: „О, искаш ли да ядем пуканки!“ „Разбира се!“, аз забързах към щанда, „Тук пуканките са страхотни…“, и после, докато влизахме в салона заедно, аз докосвах небрежно гърба й, усещах кадифената гладкост на палтото й, съвършено кафяво палто, съвършена зелена шапка, и съвършена, съвършена, малка, червенокоса глава — „Тук? Близо до пътеката?“; „Обичаш ли да си близо до пътеката?“ — бяхме ходили заедно на кино достатъчно пъти (общо пет), за да съм отбелязал къде обича да седи, освен това го знаех и от Хоуби, след дългите години, през които го разпитвах уж небрежно и доколкото се осмелявах за нейните вкусове, предпочитания и антипатии, за навиците й, подхвърлях случайно въпросите, никога повече от един наведнъж, в продължение почти на десетилетие, обича ли тя това, обича ли онова; и ето я и нея, обръща се към мен и ми се усмихва, усмихва се на мен! В киното имаше прекалено много хора, защото бяхме избрали прожекцията в седем вечерта, прекалено много хора, за да се чувствам добре, като се има предвид общата ми тревожност и ненавистта ми към претъпкани с хора места, а още хора продължаваха да влизат и след началото на филма, но на мен ми беше все едно, със същия успех можехме да сме и в някой окоп при Сома и немските войски да ни обстрелват — единственото, което имаше значение, беше тя до мен в тъмното, нейната ръка до моята. И музиката! Глен Гулд на пианото, с разчорлена коса, експанзивен, отметнал назад глава, пратеник от ангелските селения, вглъбен, погълнат от възвишеното. Непрекъснато хвърлях крадешком погледи към нея, не можех да се възпра; но измина половин час, преди да се осмеля да се обърна и да я погледна открито — профилът й се белееше в светлината от екрана — и осъзнах с ужас, че тя не се наслаждава на филма. Отегчаваше се. Не: беше разстроена.

Изчаках края на филма, чувствайки се ужасно, почти не го гледах. Или по-скоро го гледах, но от съвсем различен ъгъл: не виждах екстаза на феноменалния музикант; не виждах мистика, самотника, героично напуснал концертната сцена на върха на славата си, за да се оттегли в усамотение сред снеговете на Канада — а хипохондрика, беглеца, изолирал се от света. Параноика. Консуматорът на хапчета. Не: наркомана. Маниака: постоянното носене на ръкавици, фобията от зарази, целогодишното увиване в шалове, треперещ, разтърсван от компулсивни разстройства. Изгърбения, будуващ нощем особняк, толкова неуверен дори в най-елементарните си контакти с хората, че (в едно интервю, което внезапно започнах да възприемам като мъчително) беше попитал един звукозаписен инженер дали не могат да отидат при адвокат, за да бъдат законно обявени за братя — някаква трагична версия от залеза на гения, напомняща ми как двамата с Том Кейбъл притискахме порязаните си палци един в друг в тъмния заден двор на тяхната къща, или нещо още по-странно — как на детската площадка Борис бе взел ръката ми, разкървавена при кокалчетата, с които го бях ударил, и я бе притиснал към собствената си окървавена уста.

— Филмът те разстрои казах импулсивно, когато излизахме от киното. — Съжалявам.

Тя ме погледна, сякаш шокирана, че съм забелязал. Излизайки, се бяхме озовали в един свят, озарен от приказна синкава светлина — валеше първият сняг, натрупал беше вече около пет инча по земята.

— Можехме да си тръгнем по-рано, ако ти се е искало.

В отговор тя само поклати някак замаяно глава. Снегът валеше като по вълшебство, като чиста идея за Севера, чистият Север от филма.

— О, не — каза тя с нежелание. — Искам да кажа, не че ми беше неприятно…

Хлъзгахме се по заснежената улица. Нито един от двамата не беше сложил подходящи обувки. Снегът скриптеше силно под стъпките ни и аз се вслушвах внимателно, очаквах я да продължи напред, готов да я хвана за лакътя в мига, в който се подхлъзнеше, но когато се обърна към мен, тя каза само:

— О, Боже. Никога няма да успеем да вземем такси, нали?

Мислите ми препускаха. Ами вечерята? Какво да направя? Нима искаше да се прибере у дома! Мамка му!

— Не е толкова далече.

— О, знам, но… о, виж, ето едно! — възкликна тя и сърцето ми се сви, но за щастие някой взе таксито преди нас.

— Хей — подех аз. Бяхме близо до Бедфорд Стрийт — светлини, заведения. — Какво ще кажеш, да опитаме там?

— Да вземем такси?

— Не, да хапнем нещо — (Дали беше гладна? Моля те, Боже, нека е гладна!) — Или поне да седнем някъде за по едно питие.

Незнайно как — като че ли по предварителна уговорка с боговете — се оказа, че полупразният бар, в който влязохме съвсем импулсивно, беше топъл, озарен от златистата светлина на свещите, много по-приятен от всички ресторанти, които бях имал предвид.

Масата беше мъничка. Коляното ми опираше нейното — дали тя го съзнаваше? Така, както го съзнавах аз? Лицето й разцъфтяваше, огряно от пламъка на свещта, който играеше с метални отблясъци по главата й, толкова ярки, сякаш косата й всеки момент можеше да пламне. Пускаха стари парчета на Боб Дилън, повече от идеално за тесните улички на Гринич Вилидж, когато наближава Коледа, снегът вали и големите, пухкави снежинки се въртят на малки вихрушки, такава зима, в която ти се иска да вървиш из улиците на града, прегърнал момиче, като мъжа от обложката на някоя стара плоча — защото Пипа беше именно такова момиче, не най-красивата, а обикновеното момиче, без грим, момичето, което бе избрал, за да бъдат щастливи заедно, и всъщност самата снимка бе своеобразен идеал за щастие, присвитите му рамене, нейната леко смутена усмивка, това усещане за отворен край, усещането, че могат да тръгнат накъде ли не, заедно, и… ето я! беше тук! и говореше за себе си, сърдечно, с уютния, познат ми тон, разпитваше ме за Хоуби, за магазина, за настроенията ми, питаше какво чета и каква музика слушам, въпроси след въпроси, но същевременно като че ли имаше желание да споделя с мен и неща от собствения си живот, говореше за студения си апартамент и колко скъпо е отопляването му, за потискащата светлина, за мириса на застояло и влага, за магазините за евтини дрехи по главните улици и за това как толкова много американски вериги били отворили магазини в Лондон, че градът приличал вече на мол, какви лекарства вземаш ти и какви ми предписват на мен (и двамата страдахме от посттравматично стресово разстройство, заболяване, чиито инициали, оказваше се, бяха по-различни в Европа, и ако не внимаваш, можело да те пратят в болница за ветерани от армията); за малката градинка, която деляла с още половин дузина души и за смахнатата англичанка, която я напълнила с болни костенурки, донесени тайно в страната от Южна Франция („Те умират до една, от студ и недохранване — наистина е жестоко — тя не ги храни както трябва, дава им натрошен хляб, можеш ли да си представиш, аз им купувам храна за костенурки от магазина за домашни любимци, без да й казвам“) — и колко ужасно много й се искало да има куче, но разбира се, било много трудно в Лондон с тези карантини, същите карантини имало и в Швейцария, и как все се озовавала на места, където имало такива проблеми с кучетата и уау, колко добре съм изглеждал, от години не ме била виждала да изглеждам толкова добре, липсвал съм й, ужасно много съм й липсвал, каква невероятна вечер — и ние седяхме там с часове, смеехме се на дребни неща, но ставахме и сериозни, много сериозни, тя беше едновременно великодушна и открита (това беше друга нейна черта: тя умееше да слуша, вниманието й ме зашеметяваше — с никой друг не изпитвах усещането, че ме слуша толкова съсредоточено; с нея се чувствах различен, по-добър, можех да й казвам неща, които не бих могъл да кажа на никой друг, със сигурност не и на Китси, която имаше обичая да обезценява със сухата си ирония сериозни неща, да се шегува или да променя темата, да прекъсва или понякога направо да се преструва, че не ме е чула), и за мен беше неподправена наслада да бъда с нея, обичах я през всяка минута от всеки ден, със сърцето, душата и ума си, с всичко свое, а вече ставаше късно и ми се искаше ресторантът да работи безкрай, безкрай.

— Не, не — казваше тя, плъзгайки пръст по ръба на чашата си с вино — формата на ръцете й ме вълнуваше безкрайно, носеше на показалеца си пръстена с печат на Уелти, можех да гледам ръцете й неотклонно, така, както не бих си позволил да я гледам в лицето, за да предизвикам у нея неприятно чувство. — Всъщност филмът ми хареса. А музиката… — тя се засмя, и за мен смехът й съдържаше цялата наслада, която даваше музиката. — Изкара ми въздуха. Уелти го е гледал веднъж на сцена, в „Карнеги Хол“. Казваше, че това била една от забележителните вечери в живота му. Само че…

— Да?

Мирисът на виното в чашата й. Червеното петънце от вино на устната й. Това беше една от забележителните вечери в моя живот.

— Ами… — тя поклати глава — концертните сцени. Видът на онези зали за репетиции. Защото, знаеш ли — тя потърка ръцете си над лактите — беше наистина, наистина трудно. Свирене, свирене, свирене — шест часа дневно — ръцете ме боляха от държането на флейтата — и да, убедена съм, че си чувал достатъчно подобни неща, тези глупости за позитивното мислене, лесно им е на учителите и психотерапевтите да те засипват с тях — „о, ти можеш да се справиш!“, „ние вярваме в теб!“ — а ти им се хващаш на приказките, и работиш като луд, и дори още по-усилено, и обвиняваш себе си, задето не се справяш по-добре, и мислиш, че не работиш достатъчно, а после… е, да.

Мълчах. Знаех за всичко това от Хоуби, който ми го беше разказвал в подробности, силно разтревожен. Излизаше, че леля Маргарет е била напълно права да я изпрати в онова швейцарско училище за кукувици, където е имало толкова доктори и терапевтични програми. Въпреки че по всички нормални стандарти тя се беше възстановила напълно след инцидента, си оставаха някои неврологични смущения, достатъчно, за да имат отражения в мозъка, леко нарушение на двигателните умения. Беше почти незабележимо, но го имаше. За почти всяка друга професия или занимание — ако беше певица, ако се занимаваше с керамика, ако работеше в зоологическа градина, ако беше дори лекар — всякакъв с изключение на хирург — не би имало значение. Но в нейния случай имаше.

— И… не знам, у дома слушам много музика, заспивам с айпода всяка вечер, но… не знам кога за последен път съм била на концерт — каза тя натъжено.

Заспивала с айпода? Значеше ли това, че не правят секс с онзи, как му беше името?

— А защо не ходиш на концерти? — попитах, запаметявайки тази подробност, за да я обмисля по-късно. — Публиката ли ти пречи? Не обичаш тълпи?

— Знаех си, че ще ме разбереш.

— Е, убеден съм, че са ти го предлагали, защото на мен със сигурност ми е било предлагано…

— Какво? — Що за чар имаше тази тъжна усмивка? Нима можеше да го победиш? — „Ксанакс“? Бета-блокери? Хипноза?

— Всичко изредено дотук.

— Е… ако ставаше дума за пристъп на паника, може би. Но не. Беше по-скоро отчаяние. Тъга. Завист… това беше най-страшното от всичко. Искам да кажа, имаше едно момиче, Бета… глупаво име, нали — Бета? Наистина посредствен изпълнител, не искам да прозвучи надменно, но когато бяхме деца, тя едва успяваше да спазва темпото на духовата секция на оркестъра, а сега свири в Кливландската филхармония и това ме разстройва повече, отколкото бих си позволила да призная пред когото и да било. Но за това няма лекарство, нали?

— Ъъъ… — всъщност имаше, и Джеръм, на улица „Адам Клейтън Пауъл“, въртеше процъфтяващ бизнес с него.

— Акустиката… публиката… тези неща отключват у мен нещо… прибирам се у дома, ненавиждам всички, говоря си сама, провеждам спорове, говорейки с различни гласове, разстроена съм в продължение на дни. Освен това… е, да, казах ти, преподаването… опитах, но не е за мен. — На Пипа не й се налагаше да работи, благодарение на парите от леля Маргарет и чичо Уелти (Евърет също не работеше, благодарение на същите пари — доколкото разбирах, „музикалното библиотекарство“, макар и представяно като блестящ избор на кариера, беше всъщност по-скоро нещо като неплатен стаж, а сметките плащаше Пипа). — Тийнейджъри… о, дори няма да навлизам в подробности, да описвам какво мъчение е да ги гледам как заминават, за да учат в консерватория или да посвирят в симфоничния оркестър на Мексико Сити през лятото. А по-младите не са и достатъчно сериозни. Дразня се от тях просто защото са хлапета. На мен ми се струва, че приемат нещата прекалено лекомислено, че са готови да изхвърлят на боклука онова, което имат.

— Е, учителската работа е гадна. И аз не бих се занимавал с такова нещо.

— Да, но — тя отпи бързо от виното си, — ако не мога да свиря, какво бих могла да правя тогава? Защото, искам да кажа… постоянно съм близо до музиката, поне донякъде, покрай Евърет, и продължавам да уча, да се записвам в различни програми — но честно казано, не харесвам Лондон чак толкова, защото е мрачно и дъждовно, и нямам много приятели там, а в апартамента си нощем чувам понякога някой да плаче, някакъв ужасен, отчаян плач от съседния апартамент, и… разбираш ли, ти си намерил работа, която обичаш, и аз толкова се радвам за теб, защото понякога си задавам въпроса какво да правя с живота си.

— Аз… — мислех отчаяно какъв е най-подходящият отговор. — Прибери се у дома.

— У дома? Искаш да кажеш, тук?

— Разбира се.

— Ами Евърет?

Нямаше какво да отговоря на този въпрос.

Тя ме изгледа критично.

— Ти всъщност не го харесваш, нали?

— Ъъъ… — Какъв смисъл имаше да лъжа? — Не.

— Е… ако го познаваше по-добре, щеше да го харесаш. Той е добър човек. Много спокоен и уравновесен — много стабилен.

И на това нямаше какво да отговоря. Не притежавах нито едно от тези качества.

— Освен това, Лондон… искам да кажа, обмисляла съм възможността да се върна в Ню Йорк…

— Наистина ли?

— Разбира се. Хоуби ми липсва. Липсва ми много. Той все се шегува, че може да ми наеме тук апартамент с парите, които харча за телефонни разговори — разбира се, той още живее във времето, когато разговорите с Лондон са стрували пет долара минутата или нещо подобно. Почти всеки път, когато разговаряме, се опитва да ме убеди да се върна… е, ти познаваш Хоуби, никога не го казва направо, но нали разбираш, постоянни намеци, винаги споменава колко много работни места се отварят, свободни места в Колумбийския университет и така нататък…

— Така ли?

— Ами… в известен смисъл аз не мога да осъзная, че живея толкова далече. Уелти беше човекът, който ме водеше на уроци по музика и на симфонични концерти, но Хоуби беше онзи, който винаги си беше у дома, разбираш ли, който се качваше горе да ми направи нещо за хапване след училище, и ми помагаше да садя невени за проекта си по ботаника. Дори сега… разбираш ли, когато имам тежка настинка, когато не си спомням как се готви артишок и как се почиства восък от свещи от покривката… на кого се обаждам? На него? Но… — дали си внушавах, или под въздействие на виното се беше поразвълнувала? — искаш ли да ти кажа истината? Знаеш ли защо не идвам тук по-често? В Лондон… — нима щеше да се разплаче? — Не бих казала това на всеки, но в Лондон поне не мисля всяка секунда за това. „По този път се прибрах вкъщи предишния ден.“ „Тук Уелти, Хоуби и аз вечеряхме за предпоследен път“. Там поне не мисля толкова много по такъв начин: надясно ли да завия тук? или наляво? Не мисля, че съдбата ми зависи изцяло от това дали ще взема метрото по линия F или шестицата. Тук ме измъчват ужасни предчувствия. Всичко сякаш е застинало. Когато се прибирам, се чувствам отново на тринайсет години — и то не в добрия смисъл на думата. През онзи ден всичко спря, буквално спря. Дори престанах да раста. Защото знаеш ли? Не съм пораснала дори с един инч, след като това се случи. Дори с един инч.

— Ръстът ти е съвършен.

— Е, тези неща се случват доста често — продължи тя, без да обръща внимание на тромавия ми комплимент. — Травмираните физически и душевно деца… те нерядко не достигат нормална височина. — От време на време тя несъзнателно започваше със своя „глас на доктор Каменцинд“ — макар да не познавах доктор Каменцинд, долавях моментите, когато тя възприемаше тона му, сякаш като начин да си осигури хладна дистанцираност. — Ресурсите на организма се пренасочват. Растителният механизъм е блокиран. В моето училище имаше едно момиче — принцеса от Саудитска Арабия, която била отвлечена, когато била на дванайсет години. Хората, организирали отвличането, били екзекутирани. Но… когато се запознах с нея, тя беше на деветнайсет, симпатично момиче, но съвсем мъничка, не повече от метър и петдесет, била толкова травматизирана, че така и не пораснала повече, отколкото била на ръст в деня, когато я отвлекли. Особено място беше „Монт Хефели“. Имаше момичета, по които стреляли, докато бягали от президентския дворец, а имаше и момичета, чиито родители ги бяха пратили там, защото искаха те да отслабнат, или да се подготвят за зимните олимпийски игри.

Беше поела ръката ми, без да каже и дума — цялата опакована, не беше позволила да й вземат палтото. Носеше блузи с дълги ръкави през лятото — винаги усукана в половин дузина шалове, като насекомо в какавида — защитната опаковка на едно момиче, което е било разкъсано, а после закърпено и сглобявано отново част по част. Питах се как съм могъл да бъда толкова сляп. Нищо чудно, че филмът я беше разстроил: Глен Гулд, винаги сгушен в дебели палта, независимо от сезона, натрупалите се кутийки с таблетки, напускането на концертната сцена, снегът, трупащ се все по-високо около него, година след година.

— Защото… искам да кажа, чувала съм те да говориш за това, знам, че то те преследва не по-малко, отколкото преследва мен. И аз си го припомням отново и отново. — Сервитьорката й беше наляла дискретно още вино, доля чашата й догоре, без Пипа да я помоли или да забележи: „Мило момиче“, помислих си, „Бог да те благослови, ще ти оставя такъв бакшиш, че ще ти се завие свят“. — Ако само се бях записала за прослушване във вторник или в четвъртък. Ако само бях се съгласила Уелти да ме заведе в музея тогава, когато искаше той… беше се опитвал да ме заведе да видя изложбата в продължение на седмици, държеше да я видя, преди да я разтурят… Но аз все си намирах по-интересно занимание. По-важно беше да отида на кино с приятелката ми ЛиАн, и какви ли не други неща. А между другото тя просто се изпари след инцидента — така и не я видях нито веднъж след онзи следобед, когато гледахме тъпия анимационен филм. Всички онези дребни знаци на съдбата, които съм пренебрегвала или не съм разтълкувала правилно, а всичко можеше да бъде различно, ако бях внимавала — ето, например Уелти толкова много настояваше да отидем по-рано, сигурно ме е молил десетина пъти, като че ли самият той е предчувствал, че нещо лошо ще се случи, моя беше вината, че бяхме там през онзи ден…

— Поне не си била изключена от училище.

— Изключен ли беше?

— Временно отстранен. Достатъчно лошо положение.

— Странно е да си помислиш… ако това не се беше случило, ако двамата не бяхме там през онзи ден… можеше и да не се познаваме. Какво мислиш, че бихме правили сега?

— Не знам — отвърнах, малко изненадан. — Дори не мога да си представя.

— Да, но би трябвало да имаш някаква идея.

— Не бях като теб. Нямах никакъв особен талант.

— А с какво се забавляваше?

— Нищо интересно. Обичайното. Компютърни игри, научна фантастика. Когато хората ме питаха какъв искам да стана, обикновено оригиналничех, и казвах, че искам да бъда Блейд Рънър, или нещо подобно.

— Боже, споменът за този филм ме преследва толкова често. Все си спомням за племенницата на Тайръл.

— Какво имаш предвид?

— Онази сцена, в която Рейчъл разглежда снимките на пианото. Когато се опитва да си изясни дали спомените й са нейни собствени или на племенницата на Тайръл. А често ми се случва и да се връщам към миналото, да търся някакви предвещания, нали разбираш? Неща, които е трябвало да забележа, а съм пропуснала?

— Слушай, ти си права, и аз често мисля така, но това нещо… поличби, знаци, интуиция, не е логично да е имало начин ти да… — защо все не успявах да довърша едно смислено изречение, когато бях около нея? — … мога ли да ти обясня колко шантаво звучи? Особено когато го казва някой друг? Да се обвиняваш, че не си успяла да предскажеш бъдещето?

— Е… може би, но доктор Каменцинд твърдеше, че с всички е така. При злополуки, катастрофи… около седемдесет и пет процента от жертвите са убедени, че е имало предупреждаващи знамения, които те са отхвърлили с лека ръка или не са осъзнали правилно, а при деца под осемнайсетгодишна възраст този процент е дори по-висок. Но това не означава, че не е имало такива знамения, нали?

— Не мисля, че нещата стоят така. Когато погледнеш назад, със сигурност. Но ми се струва, че това е по-скоро като колонка от цифри, в която събираш погрешно две числа в началото, и това проваля сумата. Връщаш се назад, виждаш грешката си — моментът, в който промяната би довела до различен изход.

— Но това е почти също толкова мъчително, нали? Да виждаш грешката, моментът, в който си постъпил погрешно, и да не бъдеш в състояние да се върнеш и да я поправиш? Моето прослушване… — тя отпи голяма глътка от виното — за участие в оркестъра на ученици, подготвящи се за „Джулиард“, учителката ми по солфеж беше казала, че може да получа мястото на втори флейтист, а ако се представя изключително добре, може би имам шансове и за първи. Струва ми се, това беше наистина нещо голямо, поне в известен смисъл. Но Уелти… — да, несъмнено бяха сълзи, блестяха на светлината на свещите — знаех, че не съм права да го врънкам да дойде с мен, нямаше никаква причина той да идва — Уелти ме глезеше безобразно дори докато майка ми беше жива, но когато тя почина, той започна да ме глези още повече, и да, денят беше важен за мен, но дали е бил толкова важен, колкото го представях аз? Не. Защото — тя вече плачеше, едва забележимо — аз дори не исках да отида в музея, исках той да дойде с мен, защото знаех, че ще ме заведе на обяд преди прослушването, където поискам — през онзи ден той трябваше да си остане у дома, имаше работа, а и на прослушването дори не се допускаха близки, щеше да му се наложи да чака долу, във фоайето…

— Знаел е какво върши.

Тя ме погледна така, като че ли бях казал възможно най-погрешното нещо; но аз знаех, че съм казал възможно най-правилното, стига само да можех да го облека както трябва в думи.

— През цялото време, докато бяхме заедно, той говореше само за теб. И…

— И какво?

— Нищо! — притворих очи, замаян от виното, от нея, от невъзможността да й обясня. — Това е просто… бяха последните му мигове на тази земя, разбираш ли? И пространството, отделящо моя живот от неговия, беше много, много малко. Всъщност нямаше такова пространство. Имах чувството, че нещо се отвори между нас. Сякаш премина огромна светлина, в която се видя кое е истинско — кое има значение. Нямаше аз и той. Бяхме една и съща личност. Мислите ни бяха едни и същи… не се налагаше да говорим. Бяха само няколко минути, но можеше и да е било години, би могло все още да сме там. И, хм, знам, че това звучи странно — всъщност беше напълно налудничава аналогия, смахната, откачена, но не се сещах за друг начин да достигна до онова, което исках да кажа — чувала ли си за Барбара Гибъри, която ръководи онези семинари в Райнбек184, с регресиите към предишен живот? Реинкарнации, кармични връзки, всякакви такива неща? Души, които са били заедно в много животи? Знам, знам — казах, забелязал удивеното й (и леко изплашено) изражение — всеки път, когато се видя с Барбара, тя ми казва да припявам „Ум“ или „Рум“ или нещо такова, за да прочистя блокираните си чакри — „слабост на муладара185“ — не се занасям, такава диагноза ми постави, „изкореняване“… „свиване на сърцето“… „фрагментирано енергийно поле“. Просто си стоях с коктейл в ръка и се занимавах със свои неща, когато тя цъфна до мен и започна да ми обяснява какви храни трябвало да ям, за да се „заземя“… — тя започваше да губи интерес, забелязах — съжалявам, малко се отклоних от темата, работата е там, че — ами, поспорихме, всички тези неща ме дразнят ужасно. Хоуби също стоеше наблизо с едно голямо уиски, и попита „А какво ще кажеш за мен, Барбара? Трябва ли да ям кореноплодни зеленчуци? Или да се изправям на главата си?“, а тя просто го потупа по ръката и каза „О, не се безпокой, Джеймс, ти ВЕЧЕ си се издигнал на по-високо ниво.“

Това успя да я разсмее.

— Но Уелти… и той беше такъв. И той се беше издигнал на по-високо ниво. Наистина — не се шегувам. Говоря сериозно. Беше изключителна личност. Тези истории, които разказва Барбара — как гуру Еди-кой си сложил ръка върху главата й в Бирма и за една минута тя почувствала как в нея се просмуква ново познание и тя става различен човек…

— Ами, не знам, Евърет… разбира се, той никога не е виждал лично Кришнамурти, но…

— Да, да — Евърет — не знаех защо този факт ме дразни толкова много — беше посещавал някакъв ръководен от гуру интернат в Южна Англия, където предметите имаха имена от рода на „Грижа за земята“ и „Мисъл за другите“. — Но аз имам предвид, че… имам чувството, че енергията на Уелти, неговото енергийно поле — Господи, това звучи идиотски, но не знам по какъв друг начин да го опиша — е с мен от онзи час досега. Той помогна на мен и аз на него. — Никога дотогава не бях формулирал докрай, гласно, тези неща пред никого, макар да вярвах в тях дълбоко в себе си. — В смисъл… мисля за него, той присъства, неговата личност е с мен. Искам да кажа… почти веднага след като дойдох да живея у Хоуби, аз се качих в магазина — нещо ме теглеше натам, беше инстинктивно, не мога да го обясня. Защото… интересувах ли се тогава от антики? Не. И по каква причина бих могъл да се интересувам? И все пак се озовах там. Започнах да преглеждам инвентарния му списък. Четях бележките, които беше писал в полетата на каталозите на аукционните къщи. В неговия свят, сред неговите вещи. Всичко там горе… привличаше ме като пламък. И не толкова аз го търсех — тези неща търсеха мен. Освен това, разбираш ли, преди да навърша осемнайсет години, никой не ме беше учил на тези неща, имах чувството, че вече са ми известни — отивах горе сам и вършех работата на Уелти. Например — кръстосах неспокойно крака — замисляла ли си се някога колко странно е това, че той ме изпрати в дома ви? Случайност… може би. Но на мен това не ми приличаше на случайност. Той сякаш ме беше разпознал, и ме изпращаше точно там, където трябваше да бъда, при хората, с които трябваше да бъда. Така че… да — поосъзнах се; говорех малко прекалено бързо, — да. Съжалявам. Нямах намерение да се разбъбрям така.

— Няма проблем.

Мълчание. Очите й, вперени в моите. Но за разлика от Китси — която винаги беше поне отчасти някъде другаде с мислите си, която ненавиждаше сериозните разговори, и в подобен момент сигурно щеше да търси с поглед сервитьорката или да направи първата лекомислена, смешна забележка, която й хрумнеше, за да попречи на мига да стане прекалено прочувствен — тя слушаше, беше изцяло с мен, и аз виждах ясно колко я натъжаваше моето състояние, че тъгата й ставаше още по-тежка поради това, че тя беше искрено привързана към мен: имахме много общи неща, духовна връзка, а също и емоционална, тя харесваше близостта ми, имаше ми доверие, желаеше ми доброто, искаше най-вече да ми бъде приятел; и докато някои жени биха могли да се надуват и да се наслаждават при вида на моята мъка, за Пипа не беше никак приятно да вижда как ме разкъсват чувствата ми към нея.

На следващия ден — деня на празненството по случай годежа ми с Китси — цялата близост от предната вечер беше изчезнала; единственото, което бе останало (на закуска; в набързо разменените поздрави в коридора), беше безпомощното съзнание, че няма да имам възможност отново да остана насаме с нея; в общуването ни се беше настанила някаква неловкост, блъскахме се един в друг, когато се разминавахме, разговаряхме малко прекалено високо и жизнерадостно, и аз бях принуден да си спомня (което още повече ме натъжи) идването й предното лято, четири месеца преди да се появи отново с „Евърет“, и задълбочения, вълнуващ разговор, който водихме тогава, седнали отвън на стълбите, сами, докато се свечеряваше: сгушени един до друг („като двама стари клошари“), коляното ми опираше нейното, ръката ми докосваше нейната, двамата гледахме минувачите и говорехме за какво ли не: за детството, за игрите в Сентръл Парк и пързалянето с кънки на ледената пързалка „Уолман“ (дали не се бяхме срещали в миналото? дали не се бяхме разминавали, докосвайки се леко, на леда?), говорехме за филма „Непригодните“, който току-що бяхме гледали по телевизията заедно с Хоуби, за Мерилин Монро, която и двамата обичахме („като малък пролетен дух“) и за горкия, съсипан Монтгомъри Клифт, който ходел навсякъде с по една шепа хапчета в джобовете си (дотогава тази подробност не ми беше известна и аз не я коментирах) и за смъртта на Кларк Гейбъл и колко ужасно виновна се чувствала Мерилин за тази смърт, как считала, че носи отговорност за нея… което по някакъв странен начин промени посоката на разговора и ние заговорихме за съдбата, за окултното, за предсказване на бъдещето: дали денят на раждането имаше нещо общо с късмета или с липсата на такъв? Лоши транзити; неблагополучно подреждане на звездите? Какво би казала някоя хиромантка? Гледали ли са ти някога на ръка? Не — а на теб? Може би трябва да отидем до онова място на Шесто Авеню, там, където на витрината пише „Лекуване на духа“, с виолетовите светлини и кристалните топки, като че ли е денонощно отворено — о, имаш предвид там, където има лава-лампи и на вратата стои онази побъркана румънка, която се оригва постоянно? Говорихме, докато стана толкова тъмно, че почти не можехме да се видим, шепнехме безпричинно: „искаш ли да се прибираме? не, не, още не“, а тлъстата лятна луна сияеше над главите ни, бяла и чиста, и моята любов към нея беше наистина също толкова чиста, проста и непоклатима като луната. Когато най-сетне се наложи да се приберем и вълшебството се изпари почти веднага след влизането ни вкъщи, в ярката светлина в коридора ние се почувствахме смутени и започнахме да се държим сковано, почти като след края на пиеса, когато светлините в театъра светват, и близостта ни се разкри като това, което беше всъщност: измислица. В продължение на месеци се борех отчаяно да си върна този момент и — предната вечер, в бара, в продължение на час-два — бях успял. Но сега всичко отново беше нереално, бяхме се върнали в предишното положение, и аз се опитвах да се убедя, че това е достатъчно — да съм я имал само за себе си в продължение на няколко часа. Но не беше така.

Ан дьо Лармесен — кръстницата на Китси — беше домакиня на нашето парти в един частен клуб, в който не бе стъпвал дори Хоуби, но той поне знаеше всичко за него: историята му (стар и достопочтен), архитектите, които го бяха проектирали (именити), и членовете му през годините (все знаменитости, като започнем с Арън Бър и свършим със семейство Уортън). „Интериорът е считан за един от най-съвършените образци на ранното елинистично възраждане в щата Ню Йорк“, осведомяваше ни той сериозно и с видимо удоволствие. „Стълбищата — рамките на камините — питам се дали ще ни позволят да влезем в читалнята? Казват, че там гипсовата украса е все още оригиналната, наистина си струва да се види“.

— Колко души са поканени? — попита Пипа. Беше се видяла принудена да прескочи до „Морган льо Фей“, за да си купи рокля, защото не беше предвидила в багажа си нищо за партито.

— Няколкостотин — от тази бройка може би петнайсетина от гостите (включително Пипа и Хоуби, господин Брейсгърдъл и госпожа ДеФрийс) бяха поканени от мен; стотина бяха поканени от Китси, останалите бяха хора, които дори Китси твърдеше, че не познава.

— В това число — обади се Хоуби — и кметът. И двама сенатори, и принцът на Монако, Албер, нали така?

— Поканили са принц Албер. Сериозно се съмнявам, че ще дойде.

— Е, значи съвсем интимно събиране. Само за близките.

— Виж какво, просто ще отида да ме видят и ще правя, каквото ми кажат — именно Ан дьо Лармесен пое командването за организацията на сватбата поради „кризата“ (както се изрази тя), предизвикана от безразличието на госпожа Барбър. Ан дьо Лармесен водеше преговори за запазване на подходяща църква, уреждаше подходящ свещеник да води церемонията; Ан дьо Лармесен съставяше списъка на гостите (заслепяващ) и организираше разпределението на местата (изключително сложна задача) и в крайна сметка явно тя щеше да има последната дума по отношение на всичко — от възглавничката, на която щяха да бъдат носени пръстените, до тортата. Ан дьо Лармесен бе тази, която успя да се добере до точния дизайнер за сватбената рокля, и която предложи имението си на Сейнт Бартс, за да прекараме в него медения си месец; на нея се обаждаше Китси, когато възникнеше някакъв проблем (а това се случваше многократно всеки ден) и която (за да цитирам Тоди) се беше утвърдила като „обергрупенфюрер на сватбата“. Всичко това ставаше особено перверзно-комично поради факта, че аз смущавах Ан дьо Лармесен до такава степен, че тя едва събираше сили да ме погледне. Бях на светлинни години от брачния партньор, когото тя си бе представяла за своята кръщелница. Дори името ми беше прекалено вулгарно, за да го произнесе. „Какво мисли по този въпрос младоженецът!“ „Дали младоженецът ще може да ми представи скоро списъка с неговите гости?“ Очевидно за нея бракът с човек като мен (търговец на мебели!) беше съдба, сходна — малко или повече — със смъртта; на това се дължеше и помпозната сензационност на приготовленията, мрачната им церемониалност, като че ли Китси беше някоя обречена принцеса на Ур, която трябваше да бъде окичена и приветствана, а после — съпровождана от свирещи на тамбурини музиканти и прислужници — да бъде поведена тържествено към подземния свят.

Тъй като не виждах никаква причина да бъда с бистър разум на партито, се постарах да пийна добре, преди да тръгна натам, а в джоба на най-хубавия си костюм от „Търнбул и Асър“ бях пъхнал спасителна доза „оксиконтин“ за спешни случаи.

Клубът беше толкова красив, че тълпата гости започна да ме дразни, защото ми пречеше да оглеждам архитектурните детайли, окачените близо един до друг портрети — някои от които изключителни — и редките книги по лавиците. Червени плюшени завеси, коледни гирлянди от елхови клонки — нима това на елхата бяха истински свещи? Стоях замаян на най-горната площадка на стълбите, не исках да поздравявам гостите и да разговарям с тях, изобщо не исках да бъда там…

Една ръка докосна ръкава ми.

— Какво става? — попита Пипа.

— Моля? — не посмях да срещна погледа й.

— Изглеждаш толкова тъжен!

— И така си е — отвърнах, но не бях сигурен, че тя ме чу, аз самият почти не се чух да го казвам, защото точно в този момент Хоуби — забелязал, че изоставаме — се върна, за да ни потърси в тълпата, и подвикна:

— А, ето къде сте били…

— Хайде, върви да посрещаш гостите си — каза той, побутвайки ме с приятелски жест, съвсем по бащински, — всички питат къде си!

Сред толкова непознати те двамата с Пипа бяха единствените истински уникални, будещи интерес хора: тя, подобна на фея в полупрозрачна зелена рокля с тюлени ръкави; той, елегантен и привлекателен в тъмносиньото си двуредно сако, с прекрасните стари обувки от „Пийл&Ко“.

— Аз… — озърнах се отчаяно.

— Не се тревожи за нас, после ще дойдем при теб.

— Добре — казах и събрах сили. Но — след като ги оставих близо до гардероба да разглеждат един портрет на президента Джон Адамс и да чакат госпожа ДеФрийс да свали визоновото си палто, и започнах да си проправям път през претъпканите стаи — не успях да видя нито едно познато лице освен това на госпожа Барбър, но имах чувството, че нямам сили да застана лице в лице с нея, само че тя ме видя, преди да успея да се измъкна и ме хвана за ръкава. Беше застанала под свода на един портал със своя джин с лимон и разговаряше с намръщен, но жизнен старец със сурово червендалесто лице, ясен, висок глас и по един кичур сива коса над всяко ухо.

— О, Медора — казваше той, полюлявайки се от пети на пръсти. — Все такъв неизчерпаем източник на забавление! Милото старо момиче — рядка и забележителна личност. Наближава деветдесетте! Разбира се, семейството й има най-чиста кръв на Никърбокър186, както тя винаги обича да ни напомня — о, трябва да я видиш как енергично командва прислугата — тук той си позволи да се изкиска снизходително, — ужасно е, скъпа, но пък е толкова забавно, поне аз си мисля, че ще ти се стори така… вече не могат да наемат цветнокожи, така му казват сега, нали, цветнокожи? за прислуга, защото Медора има склонността да употребява… е, да кажем, езика на своята младост. Особено когато се опитват да й попречат да направи нещо или да я вкарат във ваната. Доколкото чувам, била извънредно борбена, когато изпаднела в подходящо настроение! Погнала един от афроамериканските санитари с ръжена от камината. Ха-ха-ха! Е… нали знаеш… може да сполети всеки от нас. Тя е от онова поколение, което е гледало „Къщичка в небето“187, такава си е Медора. А и бащата е притежавал онова имение във Вирджиния, в Гучланд Каунти188. Бракът й е бил изцяло по сметка. Все пак синът — познаваш го, нали? — си беше истинско разочарование, не мислиш ли? С това пиене. А пък и дъщерята. Може да се каже, че присъствието й в доброто общество също е провал. Напълнила е къщата си с котки, нали разбираш. Виж, братът на Медора, Оуен — Оуен беше много, много мил човек, помина се от сърдечен удар в съблекалните на спортния клуб… в момент на малка интимност в съблекалнята, ако ме разбираш. Прекрасен човек беше Оуен, но винаги е бил донякъде изгубена душа, отиде си от този свят, преди да успее да намери себе си, така мисля аз.

— Тио — каза госпожа Барбър, протягайки внезапно ръка към мен, точно когато се опитвах да се измъкна, с жест на човек, блокиран в горяща кола, който протяга ръка към някой от спасителния екип, — Тио, искам да те запозная с Хависток Ървинг.

Хависток Ървинг се извърна и прикова в мен острия си — и като че ли не особено дружелюбен — заинтригуван поглед.

— Тиодор Декър.

— Боя се, че е така — отвърнах малко учудено.

— Разбирам. — Той ми ставаше все по-антипатичен. — Учуден сте, че ви познавам. Е, разбирате ли, аз познавам вашия уважаван партньор, господин Хобарт. А познавах и неговия уважаван партньор, господин Блакуел.

— Нима? — отвърнах с подчертано безразличие; в търговията с антики ежедневно ми се налагаше да общувам с възрастни господа от неговия тип, сипещи обидни намеци, а госпожа Барбър, която не беше пуснала ръката ми, сега я стисна още по-силно.

— Хависток е пряк потомък на Уошингтън Ървинг — поясни тя. — Пише негова биография.

— Колко интересно.

— Да, доста интересно е — отвърна спокойно Хависток. — Макар че в съвременния академичен свят вече не ценят толкова високо Уошингтън Ървинг. Маргинализират го — каза той, явно доволен, че е намерил подходящата дума. — Гласът му не бил автентично американски, така твърдят учените. Малко прекалено космополитен, прекалено европейски. Което, предполагам, би могло да се очаква, като се вземе предвид, че Ървинг се е учил предимно от Адисън и Стийл. Така или иначе, моят именит предшественик сигурно би одобрил ежедневната ми програма.

— Която се изразява в…?

— Работа в библиотеки, четене на стари вестници, разучаване на стари документи от правителствени архиви.

— А защо правителствени архиви?

Той махна небрежно с ръка.

— Интересни са ми. А още по-голям интерес проявява към тях един мой близък познат, който понякога съумява да изрови в процеса на търсенето много интересна информация… струва ми се, че вие двамата се познавате?

— Кой е той?

— Лушъс Рийв?

В последвалото мълчание говорът на множеството и звънът на чашите отекнаха като рев, като че ли внезапен силен порив на вятъра премина през стаята.

— Да, Лушъс — той повдигна развеселено едната си вежда и изду устни така, че заприличаха на тръбичка. — Именно. Знаех си, че името му не ви е непознато. Нали си спомняте, продали сте му един много интересен скрин.

— Точно така. И с радост бих го откупил от него, ако той би пожелал.

— О, сигурен съм. Само че той няма желание да го продаде, също както — той ме принуди да замълча и продължи със злорад тон, — бих постъпил и аз на негово място. Като се има предвид другата, далеч по-интересна вещ.

— Е, боя се, че ще му се наложи да забрави за тези неща — казах любезно. Трепването ми, когато чух името Рийв, беше съвсем рефлекторно, както човек трепва неволно, мернал навит на кълбо кабел или парче канап на пода пред себе си.

— Да забрави? — Хависток си позволи едно изсмиване. — О, не мисля, че той ще забрави.

В отговор аз се усмихнах. Но Хависток добиваше все по-самодоволен вид.

— Наистина е удивително, като се замислиш какви неща могат да се открият в наши дни с помощта на компютъра — каза той.

— О?

— Е, нали знаете, Лушъс наскоро успя да се сдобие с много интересна информация за други неща, продадени от вас. Всъщност ми се струва, че купувачите не подозират колко интересни са те. Дванайсет стола за трапезария на „Дънкан Файф“, заминали за Далас? — продължи той, отпивайки от шампанското си. — И всички онези „забележителни образци на стила шератън“, с купувач от Хюстън? Както и голям брой подобни мебели, изпратени в Лос Анджелис?

Опитвах се да запазя изражението си непроменено.

— „Качество, достойно за музейни експонати“. Разбира се — той се обърна към госпожа Барбър, за да я включи в разговора, — всички знаем, че когато се говори за „качество, достойно за музей“, все пак зависи какъв музей имаме предвид. Ха-ха! Но Лушъс действително се справи добре, проследявайки някои от вашите по-амбициозни продажби напоследък. И имаше намерение след като минат празниците, да отиде до Тексас, за да… Ах! — прекъсна се той и се извърна с ловко, почти танцово движение от мен към Китси, в леденосиня коприна, която бе дошла да ни поздрави. — Каква прелестна и очаквана с нетърпение нова събеседничка! Изглеждаш прекрасно, скъпа — каза той и се наведе към нея, за да я целуне. — Тъкмо разговарях с очарователния ти бъдещ съпруг. Наистина е потресаващо, веднага намерихме общи познати!

— Така ли? — едва когато тя се обърна към мен — за да ме погледне в лицето и да ме целуне леко по бузата — аз разбрах, че Китси не е била напълно сигурна, че ще се появя. Облекчението й, че ме вижда, беше осезаемо.

— А ще успееш ли да съобщиш на Тио и мама всички клюки? — каза тя, обръщайки се отново към Хависток.

— О, Китси, какво лошо котенце си ти — той я взе приятелски под ръка, пресегна се и я потупа с другата си ръка по китката: дребен дявол с вид на пуритан, слабичък, любезен, жизнерадостен. — Е, скъпа, забелязвам, че имаш нужда от едно питие, както и аз. Хайде да се поразходим сами, искаш ли? — той отново хвърли поглед към мен — и да си намерим някое приятно, спокойно местенце, където да си поклюкарстваме хубавичко за годеника ти.

— Слава Богу, че се махна — каза тихо госпожа Барбър, когато двамата се упътиха към масата с напитките. — Това дърдорене на незначителни теми ме уморява ужасно.

— И мен — чувствах как по тялото ми се стича пот. Как беше разбрал? Всички мебели, които спомена, бяха транспортирани от една и съща фирма. И все пак — отчаяно се нуждаех от едно питие — как би могъл да разбере?

Осъзнах, че госпожа Барбър току-що бе казала нещо.

— Извинявай?

— Казвам, не е ли удивително? Стъписана съм от тази огромна тълпа — тя беше облечена много семпло — черна рокля, черни обувки с високи токове и великолепната брошка с форма на снежинка, но черното не подхождаше на госпожа Барбър и й придаваше вид на отрекла се от обществото поради болест и траур. — Налага ли се да обикалям сред гостите? Вероятно се налага. О, Господи, ето го и съпруга на Ан, какъв досадник! Много ужасно ли ще прозвучи, ако кажа, че ми се иска да си бях останала у дома?

— Кой беше този човек, с когото разговаряхме току-що? — попитах я аз.

— Хависток? — тя прокара ръка по челото си. — Радвам се, че толкова настоятелно коментира името си, иначе щях да се затрудня, когато ви запознавах.

— Бих предположил, че ти е близък приятел.

Госпожа Барбър примигна, видимо объркана, с което ме накара да се почувствам виновен за тона, който бях възприел спрямо нея.

— Е — каза тя решително, — познавам го доста добре. По-скоро той се държи като мой близък познат. Държи се така с всички.

— Откъде се познавате?

— О… Хависток работи на доброволни начала за Нюйоркското историческо дружество. Познава всички, знае всичко. Въпреки че, между нас да си остане, според мен той изобщо не е потомък на Уошингтън Ървинг.

— Нима?

— Е… общо взето, е забавен. С което искам да кажа, че познава абсолютно всички… претендира да има роднинска връзка и със семейство Астор, освен с Уошингтън Ървинг, и кой би могъл да докаже, че не е така? Някои от нас намират за любопитен факта, че повечето фамилии, с които претендира да е свързан, нямат други живи потомци. Като изключим това, Хависток е очарователен, или по-скоро може да бъде. Много, много е мил с този негов обичай да посещава стари дами — е, нали го чу току-що. И е истинска съкровищница на информация за историята на Ню Йорк — дати, имена, генеалогия. Преди ти да дойдеш, той ме заливаше със сведения из историята на всяка сграда нагоре и надолу по улицата — всички едновремешни скандали — през седемдесетте години на деветнайсети век в съседната сграда е имало убийство във висшето общество — знае абсолютно всичко. За сметка на това го чух как на един обяд преди няколко месеца забавляваше сътрапезниците си с някаква абсолютно долнопробна история за Фред Астер, която според мен няма как да отговаря на истината. Фред Астер! Да ругае като каруцар, изпаднал в гневен пристъп! Е, не виждам защо да не ти кажа, че не повярвах на това — никой не повярва. Бабата на Чанс е познавала Фред Астер, когато е работила в Холивуд и казваше, че бил просто най-очарователният мъж на земята. Никога не съм чувала и думица, която да опровергае това твърдение. Някои от онези едновремешни звезди са били наистина ужасни, разбира се, но и тези истории отдавна са известни. О — каза тя отчаяно, без всякакъв преход, — колко уморена и гладна се чувствам!

— Ето… — обзет от съжаление към нея, я поведох към един празен стол, — седни. Искаш ли да ти донеса нещо за ядене?

— Не, моля те. Предпочитам да останеш при мен. Въпреки че вероятно нямам право да те задържам — каза тя неубедително. — Нали си почетен гост.

— Вярвай ми, ще отнеме само минута — плъзнах поглед из помещението. Навсякъде разнасяха подноси с ордьоври, а в съседната зала имаше и маса с храна, но на мен ми беше спешно необходимо да говоря с Хоуби. — Ще се върна колкото може по-бързо.

За щастие Хоуби беше толкова висок — практически по-висок от всички останали гости — че го забелязах без затруднение, като вдъхващ увереност маяк сред тълпата.

— Хей — каза някой и ме задържа за ръката, когато минавах покрай него. Беше Плат, в зелено кадифено сако, което лъхаше на нафталин, изпомачкан, видимо тревожен и почти пиян. — Всичко наред ли е между вас двамата?

— Какво?

— Вие с Китс изгладихте ли противоречията?

Не знаех как точно да му отговоря. След няколко мига мълчание той прибра един кичур от сивеещата си руса коса зад ухото. Лицето му беше зачервено, подпухнало, преждевременно застаряло, и аз си казах не за първи път, че Плат не бе успял да намери свобода в отказа си да порасне, как, отлагайки прекалено дълго момента на съзряването, беше успял да унищожи и последните отблясъци от своите потомствени привилегии; и че отсега нататък на подобни събирания винаги ще го виждат да се навърта в периферията на тълпата с чаша джин с лимон в ръка, а ето че брат му Тоди — още незавършил колеж — стоеше и разговаряше с група гости, сред които беше и президентът на един от колежите от „Айви Лийг“, един финансист-милиардер, и издателят на едно прочуто списание.

Плат не откъсваше поглед от мен.

— Слушай — каза той, — знам, че не е моя работа, но ти и Китс…

Свих рамене.

— Том не я обича — поде Плат импулсивно. — Твоята поява беше най-хубавото нещо, което се е случвало на Китси и тя го знае. Искам да кажа, като си помислиш как се отнася той с нея! Тя беше с него през онзи уикенд, когато загина Анди, знаеш ли? Това беше изключително важната причина, поради която изпрати Анди да се грижи за татко, въпреки че Анди беше безнадежден с татко, затова не отиде тя самата. Том, Том, Том. Всичко за Том. И да, явно, когато е с нея, той е на вълна „вечна любов“, „моя единствена любов“, поне тя така казва, но вярвай ми, зад гърба й нещата стават много различни. Защото — той замълча с ядосано изражение — от начина, по който я разиграваше… постоянно й измъкваше пари, ходеше с други момичета и я лъжеше — направо ми призляваше, а на мама и татко също. Защото за него тя е най-вече източник на пари. Така я възприема той. Но… не ме питай защо, тя беше луда по него. Напълно отвъртяла.

— И продължава да бъде, доколкото мога да преценя.

Плат направи гримаса.

— О, стига де. Нали се омъжва за теб.

— Кейбъл като че ли не е от мъжете, които се женят лесно.

— Е — той отпи голяма глътка от питието си, — за която и да се ожени Том, искрено я съжалявам. Китс може да е импулсивна, но не е глупава.

— Не.

Китси далеч не беше глупава. Не само че си бе уредила такъв брак, който най-много би зарадвал майка й, но и спеше с човека, когото наистина обичаше.

— От това никога не би излязло нищо. Както казваше мама, „чисто заслепление“, „нестабилна връзка“.

— Тя ми каза, че го обича.

— Е, момичетата винаги се влюбват в гадове — каза Плат, без дори да се опита да оспори думите ми. — Не си ли забелязал?

„Не“, казах си мрачно, „не е вярно“. Ако беше вярно, защо Пипа не обичаше мен?

— Виж какво, приятелю, явно имаш нужда от нещо за пийване. Всъщност… — той допи чашата си на един дъх, — аз самият бих пил още едно.

— Виж какво, налага се да поговоря с един човек. Освен това майка ти — обърнах се и посочих към мястото, на което я бях оставил — също има нужда от питие, и от нещо за хапване.

— Мама — каза Плат с такъв тон, сякаш му бях припомнил, че е оставил чайника да ври на печката, и се отдалечи със забързана крачка.

— Хоуби?

Той като че ли се стресна, когато докоснах с ръка ръкава му, и се обърна бързо.

— Всичко наред ли е? — попита незабавно.

Почувствах се по-добре просто защото стоях до него — просто защото можех да дишам чистия въздух около Хоуби.

— Слушай — казах, озъртайки се притеснено, — може ли да поговорим набързо…

— О, това не е ли младоженецът? — попита някаква жена от оживената групичка, насъбрала се около него.

— Той е, моите поздравления! — около мен се запритискаха още непознати.

— Колко млад изглежда! Колко изключително млад изглеждате! — една руса дама на петдесет и няколко години стисна ръката ми. — И колко красив! — обърна се тя към приятелката си. — Истински чаровен принц! Възможно ли е да е на повече от двайсет и две?

Хоуби започна любезно да ме запознава с хората около себе си — учтив, тактичен, без следа от припряност; светски лъв от най-краткия вид.

— Ъъъм — аз се озърнах из стаята — съжалявам, че трябва да те откъсна от разговора, Хоуби, надявам се да не ме помислите за неучтив, ако…

— Искаш да ми кажеш нещо насаме? Разбира се. Ще ме извините ли?

— Хоуби — започнах аз веднага, когато се озовахме в едно относително по-спокойно ъгълче. Косата по слепоочията ми беше влажна от пот. — Познаваш ли някакъв човек на име Хависток Ървинг?

Бледите му вежди се сключиха.

— Кого? — попита той и се вгледа по-внимателно в мен. — Сигурен ли си, че си добре?

Тонът и изражението му ме накараха да осъзная, че той е много по-наясно с душевното ми състояние, отколкото допускаше да разбера.

— Разбира се — отвърнах и избутах очилата по-нагоре по носа си. — Добре съм. Но… слушай, това име, Хависток Ървинг, говори ли ти нещо?

— Не. Трябва ли да ми говори?

Малко хаотично — умирах за едно питие; беше глупаво от моя страна да не се отбия до бара по пътя насам — аз се заех да обяснявам. Докато говорех, лицето на Хоуби ставаше все по-безизразно.

— Какво… — поде той, озъртайки се над главите на множеството.

— Виждаш ли го някъде?

— Ъъъ… — около бюфета се блъскаха тълпи, лехи от натрошен лед, келнери с ръкавици раздаваха стридите с дузини — ето там.

Хоуби — който не виждаше надалеч без очила — примигна няколко пъти и присви очи.

— Какво — каза той, — онзи с… — и вдигна двете си ръце към главата, за да опише с жест пухкавите кичурчета над ушите на Ървинг.

— Да, той е.

— Виж ти.

Той скръсти ръце със сурова, непресторена лекота, която ме накара да видя за миг другия Хоуби: не антикваря в костюм, шит по мярка, а ченгето или грубоватият свещеник, какъвто би могъл да стане преди, когато е живеел в Олбъни.

— Познаваш ли го? Кой е той?

— Ах… — Хоуби смутено започна да опипва джобовете на сакото си в търсене на цигара, макар че тук не се пушеше.

— Познаваш ли го? — попитах по-настоятелно и, неспособен да се възпра, отново погледнах към бара, където беше Хависток. Понякога беше трудно да се измъкне информация от Хоуби по деликатни въпроси — в такива случаи той сменяше темата, млъкваше или се измъкваше с уклончиви фрази, а възможно най-лошото място, на което можеше да му бъде зададен подобен въпрос, беше претъпкана зала, в която някой развеселен гост можеше да се появи и да ни прекъсне всеки момент.

— Не бих казал, че го познавам. Имали сме делови отношения. Какво прави той тук?

— Приятел на булката — поясних аз и видях как той ме изгледа, явно стреснат от тона, с който го казах. — Откъде го познаваш?

Хоуби примигна бързо.

— Е — каза той с известно нежелание, — не знам истинското му име. Ние с Уелти го познавахме като Слоун Грискъм. Но истинското му име — явно е нещо съвсем различно.

— Кой е той?

— Хиена — каза рязко Хоуби.

— Ясно — казах след удивена пауза. В нашия занаят „хиени“ наричаха мошениците, които с чар и любезност успяваха да получат достъп в домовете на възрастни хора, за да купят скъпи вещи от тях на безценица, а понякога и направо да ги оберат.

— Аз… — Хоуби се полюля на пети и пръсти и извърна неловко поглед — успява да припечелва добре, няма спор. Първокласен измамник — и той, и партньорът му. Лукави са като сатаната, тези двамата.

Лъчезарно усмихнат плешив мъж с висока свещеническа яка си проправяше път към нас; скръстих ръце и се опитах да застана гърбом към него, блокирайки достъпа му, надявайки се, че Хоуби няма да го види и да прекъсне разказа си, за да го поздрави.

— Лушън Рейс. Поне под такова име се представяше. О, каква двойка хубостници бяха! Разбираш ли, Хависток, или Слоун, или както там се нарича понастоящем, се усукваше със сладки приказки около стари дами и господа, научаваше къде живеят, отбиваше се да ги посети… откриваше жертвите си на благотворителни вечери, погребения, на търговете за забележителни произведения на американското изкуство, къде ли не. Така или иначе — Хоуби огледа питието си — той се появяваше на визита заедно с очарователния си приятел, господин Рейс, и докато забавляваше милите старчета… наистина, беше ужасно. Скъпоценности, картини, часовници, сребро, всичко, до което можеха да се докопат. Е… — допълни той с променен тон, — това беше отдавна.

Нуждаех се така отчаяно от питие, че ми беше трудно да не поглеждам постоянно към бара. Вече бях забелязал как Тоди ме сочи на една възрастна двойка и как те ми се усмихват с очакване, канеха се да докретат до мен, за да се представят, но аз обърнах заинатено гръб.

— Стари хора? — погледнах въпросително Хоуби с надеждата да измъкна още нещо от него.

— Да… съжалявам, че трябва да го кажа, но те мамеха някои хора, които бяха направо безпомощни. Всеки, който ги пуснеше у дома си. А някои от тези старци и не притежаваха много неща, те успяваха да ги отмъкнат само с една визита, но ако имаше сериозна плячка… О, тогава продължаваха да мъкнат кошници с плодове, да водят поверителни разговори с тях, потупвайки ги по ръцете, в продължение на седмици…

Свещеникът, пасторът, какъвто и да беше, бе забелязал, че съм зает, и вдигна приятелски ръка — ще поговорим по-късно! — минавайки покрай мен в тълпата, и аз му се усмихнах с благодарност. Дали не беше епископът, как му беше името, който трябваше да ни венчае? А може би някой от католическите свещеници от „Сейнт Игнейшъс“, с които госпожа Барбър бе започнала да се вижда често след смъртта на Анди и господин Барбър?

— Много, много ловки. Понякога се представяха за оценители на мебели, предлагаха безплатни оценки, така успяваха да си осигурят достъп в дома. Или, когато си имаха работа с действително тежки случаи болни на легло или поизкукали — заблуждаваха болногледачите, обяснявайки, че са роднини на старците. Все пак… — Хоуби поклати глава. — Яде ли нещо? — попита той с тона, с който обикновено сменяше темата на разговора.

— Да — казах, макар да не бях ял, — благодаря, но кажи…

— О, чудесно! — възкликна той с облекчение. — Там има стриди и хайвер. И салатата с раци беше добра. Днес така и не се качи да обядваш. Бях ти оставил малко говежда яхния, малко зелен боб и салата — но видях, че не си изял нищо, бяха си в хладилника.

— Каква работа сте имали двамата с Уелти с него?

Хоуби примигна и попита объркано:

— Моля? О — той посочи с глава към Грискъм, — с него ли?

— Именно.

Празничното сияние в залата — светлини, огледала, горящи камини и блещукащи полилеи — създаваше у мен кошмарното усещане, че ме притискат и наблюдават отвсякъде.

— Ами… — Хоуби отново отклони поглед; тъкмо внасяха нова купа с хайвер и той сякаш се канеше да се упъти към бюфета, но после се отказа. — Той се появи в магазина ни с куп сребро и бижута за продан, преди много години, така ми се струва. Твърдеше, че са семейно наследство. Само че една солница — стара работа, много ценна — беше позната на Уелти, тъй като той си спомняше дамата, на която я беше продал. Освен това знаеше, че тя е била измамена от „хиени“, били двама и излъгали, че събират стари книги с благотворителна цел. Така или иначе, Уелти взе вещите на консигнация и се обади на старата дама, а после се обади и в полицията. А аз от своя страна… — той попи потта от челото си с кърпичката на цветя от „Либърти“, която носеше в джобчето на сакото; говореше толкова тихо, че едва го чувах, но не смеех да го помоля да повити тон — година и половина по-рано бях купил цяло едно завещано състояние на покойник от този тип — трябваше да преценя, че има нещо нередно, но… нямаше нищо конкретно, което бих могъл да цитирам, нищо ясно. Разпродажбата се провеждаше в една нова-новеничка сграда на Осемдесет и някоя улица, в източната част — колекция от стари американски произведения на изкуството, натрупана хаотично в помещението, сандъци за чай, стенни часовници тип „банджо“, статуетки от китова кост, столове „Уиндзор“, достатъчно на брой за основаване на училище — но нямаше килими, дивани, нищо, от което се яде, нищо, на което се спи — е, убеден съм, че ти би съобразил по-бързо от мен. Нямаше никакво завещание и никаква леля. Просто беше наел апартамент, който ползваше като склад за нечестно придобитата плячка. А имаше и още нещо, и именно то ме потресе, аз го познавах по име, защото по онова време той имаше свое малко магазинче, просто малка витринка, и една същинска кутийка отзад, но наистина на „Медисън“, недалеч от старата галерия „Парк-Бърнет“189, много красиво местенце, отваряше само по уговорка с клиенти. „Антиквариат Шевале“. Някои наистина първокласни френски неща — не в моя ресор. Всеки път, когато минавах оттам, магазинчето беше затворено, но винаги оглеждах витрината. Така и не разбрах чие е, докато собственикът не се свърза с мен за онази разпродажба.

— И? — казах, отново обръщайки се с гръб, налагайки с телепатия волята си на Плат да се разкара заедно с директора на издателството, когото той водеше триумфално насам, за да се запознае с мен.

— И — Хоуби въздъхна, — накратко казано, нещата стигнаха до съд, и ние с Уелти дадохме показания. Слоун — Уелти го наричаше „опустошителя“ — междувременно се беше изпарил — магазинчето бе опразнено светкавично, под предлог, че „предстои ремонт“, и, разбира се, така и не отвори отново врати. Но Рейс, струва ми се, отиде в затвора.

— Кога се случи това?

Хоуби захапа показалеца си отстрани и се замисли.

— О, Божичко, трябва да има колко… трийсет години оттогава. Може би дори трийсет и пет.

— Ами Рейс?

Хоуби се смръщи.

— И той ли е тук? — и започна да оглежда тълпата.

— Не съм го забелязал.

— С коса дотук — Хоуби показа с пръст до основата на врата си. — Малко над яката. Както я носят англичаните. Англичаните на определена възраст.

— Бяла коса?

— Тогава — не. Но сега може и да е побелял. Малка, антипатична уста, свита така — той сбръчка устни.

— Това е той.

— Е… — Хоуби бръкна с привично движение в джоба си, сякаш искаше да извади лупата, но после осъзна, че в този случай тя не му трябва. — Ти предложи да му върнеш парите. Така че, ако това наистина е Рейс — не разбирам защо настоява, тъй като в никакъв случай не е в положение да ни изнудва или да предявява претенции, нали така?

— Не — казах след дълго мълчание, макар това да беше толкова голяма лъжа, че думата се изтръгна с усилие от устата ми.

— Е, в такъв случай няма нужда да изглеждаш толкова притеснен — заключи Хоуби, очевидно облекчен, че сме приключили с темата. — Това е последното нещо, което би могло да ти провали вечерта. Но — той ме потупа по рамото; гледаше към другия край на стаята, търсейки с поглед госпожа Барбър — ти би трябвало на всяка цена да предупредиш Саманта. Не бива да допуска този мошеник в къщата си. Здравейте! — обърна се той към двамата старци, които най-сетне бяха успели да се доберат до нас и ни се усмихваха с очакване. — Аз съм Джеймс Хобарт. Ще позволите ли да ви запозная с младоженеца?

Партито трябваше да продължи от шест следобед до девет. Усмихвах се, потях се, опитвах се да се добера до бара, но постоянно ме спипваха и отрязваха пътя ми дотам, понякога дори физически ме издърпваха за ръка от бара, съвсем като Тантал, умиращ от жажда, докато онова, което можеше да я уталожи, бе пред очите ми.

— „Ето го и него, мъжа на вечерта!“, „Лъчезарното момче!“, „Честито!“, „Виж, Тиодор, трябва да те запозная с братовчеда на Хари, Франсис — семействата Лонгстрийт и Абърнати са сродници по бащина линия, Бостънският клон на фамилията, дядото на Чанс, нали разбираш, е бил първи братовчед на… Франсис? О, вие се познавате? Прекрасно! А ето и… о, Елизабет, ето те и теб, позволи ми да те отвлека за малко, колко очарователно изглеждаш, този син костюм ти стои великолепно, искам да те запозная с…“. Накрая се отказах от идеята да пийна (или хапна) нещо и — притиснат сред постоянно меняща се тълпа непознати — стоях и постоянно вземах чаши с шампанско от преминаващите келнери, а от време на време и по някой ордьовър, мънички хапки „киш лорен“, миниатюрни блини с хайвер, непознатите се появяваха и си отиваха, а аз стоях като пленник и кимах учтиво, сред безбройните хора с висок произход, с богатство и власт…

(„Никога не забравяй, че не си един от тях“, така ми беше прошепнал моят приятел-наркоман от счетоводството на аукционната къща, когато ме беше видял да общувам с важни клиенти на една разпродажба на картини от импресионисти и съвременни художници…)

… мръзнех, въртях се насам-натам, отправяйки усмивки към различни групички, когато се появи фотографът; бях се заслушал унесено в затъпяващите откъслеци от всевъзможни разговори за голф, политика, спортуващи деца, училища, третата, четвъртата и петата къща на еди-кого си в Иер, Хаянис, Париж, Лондон, Джаксън Хоул или на Юпитер, нали застрояването на Вейл било отвратително, „Помните ли какво очарователно малко селце беше… къде ходиш на ски, Тио? Караш ли ски? Е, тогава вие с Китси задължително трябва да ни посетите в нашата къща в…“

Въпреки че търсех с очи Хоуби и Пипа, почти не успявах да ги забележа. Китси водеше при мен разни гости, за да ни запознае със закачлив тон, а след това изчезваше бързо като птичка, отлетяла от перваза на прозореца. За щастие не виждах никъде Хависток. Най-сетне тълпата започна да оредява, но не много; хората бяха започнали да се насочват към гардероба, келнерите отнесоха тортата и десертните чинии от бюфета, когато — докато водех принудителен разговор с група братовчеди на Китси — се озърнах из залата с надежда да видя Пипа (не можех да се възпра да правя това цяла вечер, надявах се да мерна червенокосата й глава, единственото важно и интересно нещо тук) и за свое голямо учудване я видях да говори с Борис. При това разговаряха оживено. Той постоянно я докосваше, прегръщаше я леко през раменете, прехвърляше цигара в пръстите си. Шушукаха. Смееха се. Какво правеше, по ухото ли я хапеше?

— Извинете — казах и започнах бързо да си проправям път през залата към камината, където стояха те — и тогава, в съвършен унисон, двамата се обърнаха и протегнаха ръце към мен.

— Хей! — каза Пипа. — Тъкмо говорехме за теб!

— Потър! — възкликна Борис и ме прегърна. Въпреки че се беше облякъл подходящо за случая, в тъмносин костюм на тънки райета (винаги ми бяха правили впечатление тълпите богати руснаци в магазина на „Ралф Лорън“ на Медисън Авеню), явно не беше възможно да се спретне докрай: очите с тъмни сенки му придаваха размирен и неблагонадежден вид, и макар че косата му не беше мръсна в буквалния смисъл на думата, създаваше такова впечатление. — Радвам се да те видя!

— Аз също — бях поканил Борис, но и през ум не ми бе минало, че той ще се появи — не беше в природата му да помни досадни дреболии от рода на дати, адреси, или пък да идва навреме, ако си спомнеше някоя уговорка. — Нали знаеш кой е той? — попитах, обръщайки се към Пипа.

— Разбира се, че ме знае! Знае всичко за мен! Вече сме най-близки приятели! А сега — той се обърна към мен с присмехулна имитация на деловитост, — трябва да поговорим малко насаме. Нали ще ни извиниш, моля? — обърна се той към Пипа.

— Още разговори насаме? — тя подритна шеговито обувката ми със своята, подобна на балетна пантофка.

— Не се притеснявай, ще го върна при теб! Довиждане! — той й изпрати въздушна целувка. После, докато се отдалечавахме, ми прошепна: — Очарователна е! Господи, колко си падам по червенокоси!

— Аз също, но няма да се женя за нея.

— Нима? — той изглеждаше изненадан. — Но тя ме поздрави! По име! Аха — допълни той, като се вгледа по-внимателно в мен, — изчервяваш се! Да, изчервяваш се, Потър! — заяви той тържествуващо. — Изчервяваш се! Като малко момиченце!

— Млъквай — изсъсках, хвърляйки поглед назад, уплашен, че тя може да го е чула.

— Значи не е тя? Не е малката червенокоска? Толкова по-зле, хм — той се огледа из залата. — Коя е тогава?

Аз посочих.

— Ето я там.

— Аха! В небесносиньо? — той ме щипна с обич над лакътя. — Боже мили, Потър! За нея? Най-красивата жена в залата! Божествена! Богиня! — и той се престори, че се кани да се просне на пода.

— Не, не… — хванах го припряно за ръка и го задържах.

— Ангел! Сякаш направо долетяла от рая! Чиста като детска сълза! Прекалено съвършена за такъв като теб…

— Да, струва ми се, такова е общото мнение.

— … въпреки че — той посегна към чашата ми с водка и отпи от нея голяма глътка, преди да ми я върне, — на вид ми се струва малко ледена, а? Аз предпочитам по-топлите. Тя… тя е като лилия, като снежинка! Не чак толкова вледенена в интимни моменти, надявам се?

— Би се изненадал.

Той повдигна вежди.

— Аха. И тя е онази, която…

— Да.

— Призна ли си?

— Да.

— И ти не стоиш при нея. Ядосан си.

— Нещо такова.

— Е… — Борис прокара ръка по косата си, — сега трябва да отидеш да поговориш с нея.

— Защо?

— Защото се налага да тръгваме.

— Да тръгваме? Защо?

— Защото е необходимо да се поразходим заедно.

— Защо? — повторих, озъртайки се из залата, искаше ми се той да не ме беше откъснал от Пипа, опитвах се отчаяно да я открия отново. Свещите, оранжевите отблясъци на огъня, там, където тя бе стояла, ми напомниха топлината в онзи бар, сякаш самата светлина можеше да послужи за път обратно, към онази вечер и малката дървена масичка, на която бяхме седели, опрели колене, а лицето й бе огряно от светлина със същия оранжев оттенък. Трябваше да има начин да прекося отново залата, да я хвана за ръка и да я върна към онзи миг.

Борис отметна косата от очите си.

— Хайде! Ще се почувстваш прекрасно, когато чуеш онова, което имам да ти кажа! Но ще се наложи да се прибереш у дома. Вземи паспорта си. А ще са необходими и пари в брой.

Над рамото на Борис — невъзмутимите лица на непознати, студени жени. Госпожа Барбър в профил, леко извърната към стената, стиснала ръката на веселия свещеник, който вече не изглеждаше толкова весел.

— Какво? Чуваш ли какво ти говоря?

Той хвана ръката ми над лакътя и ме разтърси. Същият глас, който ме беше връщал обратно на земята толкова много пъти, от небесата, изпълнени след дишане на лепило с фрактални образи, когато лежах безчувствен, с отворени очи на леглото и наблюдавах удивителните синьо-бели експлозии по тавана.

— Хайде! Ще говорим в колата. Да потегляме. Взел съм ти билет…

Да потегляме? Погледнах го. Не бях чул нищо друго.

— Ще обясня. Не ме гледай така! Всичко е наред. Нямай грижа. Но — това е първото — ти трябва да уредиш нещата така, че да можеш да отсъстваш няколко дни. Три дни. Най-много. Така че — той махна с ръка — върви, върви, уреди нещата със Снежната принцеса и да се махаме оттук. Не мога да пуша тук, нали? — допълни той, озъртайки се. — Никой не пуши.

„Да се махаме оттук“. Това бяха единствените смислени думи, които някой ми бе казал тази вечер.

— Защото се налага да се прибереш незабавно — той се опитваше с познатия си маниер да улови погледа ми. — Вземи си паспорта. И… пари. Колко имаш в брой?

— Е, в банката… — подех аз, побутвайки очилата по-нагоре по носа си, странно отрезвен от тона му.

— Не ти говоря за банка. Не става дума и за утре. Питам те колко имаш на ръка. Сега.

— Но…

— Казвам ти, мога да я върна. Но не бива да се мотаем тук повече. Трябва да тръгваме. Веднага. Хайде, иди при нея — каза той и ме срита приятелски по пищяла.

— Ето те и теб, скъпи — каза Китси, пъхна ръка под лакътя ми и се протегна на пръсти, за да ме целуне по бузата — целувка, незабавно запечатана от навъртащите се около нея фотографи: един от светската хроника, друг — специално нает за вечерта от Ан. — Не е ли великолепно? Изтощен ли си? Надявам се роднините ми да не са ти дошли в повече! Ани, мила — тя протегна ръка към Ан дьо Лармесен, корава руса коса, корава рокля от тафта, сбръчкана шия, която не съответстваше на изпънатата кожа на лицето — слушай, беше абсолютно съвършено… мислиш ли, че може да си направим една роднинска снимка? Само аз, ти и Тио? Само ние тримата?

— Слушай — казах нетърпеливо, веднага щом притеснителната операция със снимката приключи и Ан дьо Лармесен (която очевидно не ме приемаше дори за най-далечно подобие на роднина) се отдалечи, за да се сбогува с други, по-важни гости. — Аз си тръгвам.

— Но… — тя изглеждаше озадачена, — струва ми се, че Ан е запазила маса някъде…

— Е, ще се наложи да измислиш някакво извинение за мен. За теб това не би трябвало да представлява проблем, нали?

— Тио, моля те, не ставай отвратителен.

— Защото майка ти няма да отиде, убеден съм в това. — Почти невъзможно беше да отведеш госпожа Барбър на вечеря в ресторант, освен ако не ставаше дума за място, където не рискуваше да се сблъска с познати. — Кажи, че съм я отвел у дома. Кажи, че се е почувствала зле. Кажи, че аз съм се почувствал зле. Използвай въображението си. Все ще измислиш нещо.

— Гневиш ли ми се? — това беше дума от техния семеен речник — „гневиш“. Анди я беше използвал, когато бяхме деца.

— Аз ли? Не.

Сега, когато всичко беше обсъдено, и аз бях привикнал към мисълта (Кейбъл? Китси?), аз я приемах по-скоро като някаква вулгарна клюка, нямаща нищо общо с мен. Тя беше сложила обиците на майка ми, забелязах — което беше странно трогателно, защото се оказа права, те никак не й отиваха — и аз почувствах как сърцето ми се свива, когато протегнах ръка да докосна първо тях, а после и нея, по бузата.

— Аааа! — развикаха се няколко души на фона — доволни, че най-сетне са забелязали някаква проява на нежност между щастливите годеници. Китси — съобразявайки незабавно — хвана ръката ми и я целуна, което предизвика ново избухване на фотографски светкавици.

— Става ли? — прошепнах в ухото й, когато тя се притисна до мен. — Ако някой пита, заминал съм по работа. Някаква стара дама ме е повикала да оценя вещите й.

— Разбира се — не можех да не й го призная, беше убийствено хладнокръвна. — Кога ще се върнеш?

— О, скоро — отвърнах, не съвсем убедително. С радост бих излязъл от тази зала и бих вървял, без да спирам, в продължение на дни и месеци, докато стигнех може би някой плаж в Мексико, на някой самотен бряг, където щях да мога да се скитам сам и да нося едни и същи дрехи, докато изгният на мен, и да бъда побърканият гринго с очилата с рогови рамки, който си изкарва хляба, като поправя столове и маси. — Грижи се за себе си. И не допускай този Хависток в дома на майка си.

— Ами… — тя заговори толкова тихо, че едва я чувах — напоследък той стана много досаден. Обажда се постоянно по телефона, иска да идва на гости, носи цветя, шоколадови бонбони — горкото старче. Мама не иска да се вижда с него. Чувствам се малко виновна, задето постоянно отбивам опитите му да дойде.

— Е, няма защо да се чувстваш така. Не го допускай у вас. Той е мошеник — казах високо, мляснах я по бузата (отново защракаха фотоапарати; това беше кадърът, който фотографите бяха чакали цяла вечер) и отидох да кажа на Хоуби (който доволно разглеждаше някакъв портрет, привел се към него така, че носът му беше само на няколко инча от платното), че ще замина за малко.

— Добре — каза той колебливо, откъсвайки се от портрета. — През цялото време, откакто работех с него, почти не бях почивал и със сигурност не бях напускал града. — Ти и… — той посочи с глава към Китси.

— Не.

— Всичко наред ли е?

— Разбира се.

Хоуби ме погледна, после хвърли поглед към другия край на залата, където стоеше Борис.

— Нали знаеш, ако имаш нужда от нещо — каза той неочаквано, — винаги можеш да се обърнеш към мен.

— Да, разбира се — казах объркан, не съвсем наясно какво имаше предвид и как е редно да отговоря, — благодаря.

Той сви рамене, сякаш смутен, и се обърна неловко обратно към картината. Борис беше на бара и пиеше шампанско, лапайки изостаналите блини с хайвер. Когато срещна погледа ми, той допи чашата си и посочи с глава към вратата: „да се махаме оттук!“

— До скоро — казах на Хоуби и стиснах ръката му (което нямах обичай да правя), оставяйки го да се взира озадачено след мен. Исках да се сбогувам с Пипа, но тя не се виждаше никъде. Къде ли беше? В библиотеката? В тоалетната? Бях твърдо решен да я зърна още веднъж само за миг — само още един миг — преди да си тръгна.

— Знаеш ли къде е Пипа? — попитах Хоуби след една кратка обиколка; но той само поклати глава. И така, аз постоях изнервен няколко минути край гардероба, чакайки тя да се появи, докато накрая Борис — с уста, претъпкана с ордьоври — не ме хвана за ръката и не ме извлече надолу по стълбите и през вратата.

Колата обикаляше из квартала, в очакване да ни вземе, но когато спря пред нас, видях, че на волана не беше Гюри, а някакъв тип, когото не бях виждал дотогава — подстриган така, сякаш някой му бе направил тази услуга в изтрезвителя, с пронизващи, полярносини очи.

Борис ни представи един на друг на руски.

— Привет! Меня зовут Анатолий — каза мъжът, и ми протегна ръка, изпъстрена с индиговосини корони и звезди, като шарките на великденски яйца.

— Анатолий? — казах предпазливо. — Очень приятно…

Последва поток от руски думи, от който не разбрах нищо, и се обърнах в отчаянието си към Борис.

— Анатолий — поясни той — не говори и дума английски. Нали така, Толя?

В отговор Анатолий ни изгледа сериозно в огледалото за обратно виждане и произнесе нова реч. Бях почти напълно убеден, че татуировките по кокалчетата на ръцете му означават, че е лежал в затвора: намастилени знаци, отбелязващи времетраенето на присъдата, излежаното време, време, маркирано на пластове, като кръгове на дървесен дънер.

— Той казва, че говориш добре — подхвърли иронично Борис. — Бива го с любезностите.

— Къде е Гюри?

— О… той отлетя вчера — отвърна Борис и започна да рови във вътрешния джоб на сакото си.

— Отлетя ли? Накъде отлетя?

— За Антверпен.

— Там ли е картината ми?

— Не — Борис беше успял да измъкне два листа от джоба си, които огледа на слабата светлина, преди да ми ги подаде. — Но моят апартамент е в Антверпен, както и колата ми. Гюри ще вземе колата и още някои неща, и ще пристигне да ни посрещне.

Когато вдигнах листа към светлината, видях, че е разпечатка на електронен билет:

— Пътят с кола от Антверпен до Амстердам е само три часа — каза Борис. — Ще пристигнем на летище Схипхол горе-долу по едно и също време — не, аз около час след теб — накарах Мириам да ни запази билети за различни полети. Връзката на моя е през Франкфурт. Твоят е директен.

— Тази вечер?

— Да… ами както виждаш, това означава, че нямаме много време…

— А защо пътувам аз?

— Защото може да се окаже, че се нуждая от помощ, а не искам да замесвам други хора в тази история. Е… като изключим Гюри. Но не съм казал на Мириам каква е целта на пътуването ни. О, о, можех да й кажа — прекъсна той опита ми да се намеся. — Само че — колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре. Така или иначе, трябва да побързаш, да вземеш паспорта си и всички пари в брой, с които разполагаш. Толя ще ни закара до Нюарк. Аз… — той потупа сака, който едва сега бях забелязал на задната седалка — аз съм напълно готов. Ще те чакаме в колата.

— Ами парите?

— Колкото имаш.

— Трябваше да ми кажеш по-рано.

— Не беше необходимо. Колкото имаш в брой… — той търсеше цигара по джобовете си, — е, аз не бих се притеснявал за това. Колкото имаш, колкото можеш да вземеш… Защото тези пари не са от значение. Те са най-вече, за да бъдат показвани.

Свалих очилата си, лъснах ги с ръкава си.

— Извинявай, не разбирам.

— Защото… — той се почука с кокалчетата на пръстите по главата, стария жест, с който искаше да каже „глупак“ — защото имам намерение да им платя, но не и пълната сума, която искат. Възнаграждение, защото са я откраднали от мен? Защо тогава да не ме крадат и обират всеки път, когато пожелаят? Каква поука ще си вземат от това? „Този човек е слаб“. „Ние можем да постъпваме с него, както пожелаем“. Но — той кръстоса конвулсивно крака и започна да се опипва от горе до долу за запалка — искам те да мислят, че ние сме склонни да платим всичко. Може да спреш и да изтеглиш пари от банкомат — например да спрем по пътя към летището. Те ще изглеждат добре, новите банкноти. Мисля, че имаш право да внесеш в Европейския съюз не повече от равностойността на десет хиляди евро, така ли беше? Но аз ще стегна остатъка с ластик и ще ги нося в куфарчето си. Освен това — той ми предложи цигара — не мисля, че е честно ти да даваш цялата сума. Аз ще осигуря още кеш, когато стигнем там. Като подарък за теб. А също и чек — е, по-скоро недействителен чек — фалшива вносна бележка от фиктивно съществуваща банка на Карибите. Изглежда съвсем убедително, съвсем законно. Не знам как ще се развие тази част. Ще трябва да импровизираме. Никой с акъл в главата не би приел чек вместо кеш като заплащане за такова нещо! Но ми се струва, че те са неопитни и в отчаяно положение, така че… — той кръстоса пръсти — имам надежда. Ще видим!

Докато Анатолий обикаляше квартала, аз влязох тичешком в магазина и награбих всички пари в брой, които не бяха още внесени в банката, без да ги броя, бяха някъде около шестнайсет хиляди. После изтичах горе и — докато Попър подтичваше в кръг около мен, скимтейки тревожно — нахвърлях някои неща в един сак: паспорт, четка за зъби, самобръсначка, чорапи, бельо, първия панталон, който ми попадна, две ризи за смяна, един пуловер. Тенекиената кутия от тютюн беше на дъното на чекмеджето, където държах чорапите си, аз грабнах и нея, после я оставих и затворих бързо чекмеджето.

Вървях забързано по коридора с кучето по петите ми, но гумените ботуши на Пипа, поставени пред стаята й, ме накараха да се закова на място: яркозеленият им цвят напомняше за лято и се сля в мислите ми с представата за нея и представата за щастие. За миг постоях така, обзет от колебание. После се върнах в стаята си, взех онова първо издание на „Озма от Оз“, и надрасках една бележка — бързо, без да си оставям време за размишления. „Добър път. Обичам те. Наистина.“ Подухах на листа, за да изсъхне мастилото, и го пъхнах в книгата, която поставих на пода до ботушите й. Възникналата в резултат на килима картина (Изумруденият град, зелените ботуши, цветът на Озма) почти ме накара да повярвам, че съм сътворил неволно хайку или някакво друго съвършено съчетание от думи, за да й обясня какво представлява тя за мен. За миг останах така, напълно неподвижен — тиктакащият часовник, заровените дълбоко спомени от детството, врати, отварящи се пред ярки фантазии за миналото, в които двамата се разхождахме из летни поляни — а после се обърнах решително и се върнах отново в стаята си, за да взема огърлицата, която сякаш ме беше призовала на онзи търг, произнасяйки името й: извадих я от тъмносинята кадифена кутия и я аранжирах внимателно върху единия от ботушите, така че светлината се пречупи в нея, хвърляйки златен отблясък. Беше от топази, от осемнайсети век, огърлица за кралица на феите, с три висулки, окачени на една фльонга, инкрустирана с диаманти, големи, чисти скъпоценни камъни с цвят на мед; точно такъв оттенък имаха очите й. Когато се извърнах, отклонявайки поглед от снимките на отсрещната стена, и забързах надолу по стълбите, изпитах нещо сходно с детската смесица от страх и възторг, с която счупвахме с камък някое стъкло. Хоуби щеше да прецени точно колко е струвала огърлицата. Но когато Пипа намереше нея и бележката, аз отдавна вече нямаше да бъда тук.

Заминавахме от различни терминали, затова си казахме „довиждане“ на тротоара, където ме остави Анатолий. Стъклените врати се плъзнаха със задъхано ахване. Вътре, след като минах покрай охраната, стъпил на лъскавия под в предутринната чакалня, проверих данните на мониторите и тръгнах покрай тъмни магазини със спуснати метални решетки. „Брукстоун“, „Тай Рак“, хотдог „Нейтанс“, ведра музика от седемдесетте нахлуваше в съзнанието ми (любов… любовта ще ни свърже… мисли за мен, скъпа, когато…) покрай лъхащи хлад призрачни изходи, заградени с въжета и пусти, ако не броим просналите се в цял ръст на по три-четири седалки едновременно сънливи студенти, покрай самотния бар, който все още беше отворен, самотната сергия за замразен йогурт, самотния безмитен магазин, в който, съгласно настоятелния и нееднократно повтарян съвет на Борис, се отбих да купя бутилка водка („сигурното си е сигурно… пиячка се продава само в контролирани от държавата магазини“) и чак до изхода за моя полет (претъпкан), където чакаха семейства от различни етнически групи с помъртвели погледи, туристи с раници, кръстосали крака на пода, и превтасали бизнесмени с мазни лица и отворени лаптопи, които създаваха впечатление на привикнали към тази рутина.

Самолетът беше пълен. Докато се влачех с тълпата по пътеката между седалките (икономична класа, в средата на редица от пет седалки), аз се питах как Мириам изобщо бе успяла да ми намери място. За щастие бях прекалено уморен, за да се питам за каквото и да било друго; и още преди светлинният сигнал за предпазните колани да изгасне, бях вече заспал — пропускайки напитките, вечерята и филмите — и се събудих едва когато сенниците на прозорците бяха вдигнати, в самолета нахлу светлина и стюардесата се появи, тикайки количката с опаковани закуски: чепка охладено грозде, чаша охладен сок; мазен, увит в целофан кроасан с цвета на яйчен жълтък; можехме да избираме между чай и кафе.

Бяхме се уговорили да се срещнем в сектора за получаване на багажа. Бизнесмените грабваха мълчаливо куфарите си и хукваха — към срещите си, маркетинговите си планове, любовниците си, кой би могъл да знае? Млади любители на марихуана с емблеми с цветовете на дъгата на раниците си подвикваха и се блъскаха, опитвайки се да грабнат багаж, който се оказваше чужд, и спореха кое е най-доброто заведение, отворено в ранните часове — „о, момчета, «Блубърд», безспорно…“

„Не, чакайте… не беше ли на Хаарлемстраат? Сериозно, бях си го записал? Не е ли на това листче? Не, слушайте, момчета, отиваме направо там — не помня името, но отварят рано и имат страхотни закуски. Можеш да си вземеш палачинките и портокаловия сок, да удариш един «Аполо 13» и да си запалиш джойнта направо на масата.“

Събраха се и потеглиха — петнайсетина-двайсет души, безгрижни, с лъскави коси, смееха се, нарамвайки раниците и спорейки как е най-евтино да се стигне до града. Въпреки че имах само ръчен багаж, аз стоях в сектора за получаване на багаж в продължение на повече от час, наблюдавайки как един здраво облепен с опаковъчни лепенки куфар се върти безпризорно на лента, докато Борис се появи зад мен и ме поздрави, обвивайки шията ми с ръка, сякаш се канеше да ме удуши и се опита да настъпи обувките ми.

— Хайде — каза той, — изглеждаш ужасно. Да намерим нещо за хапване, и да поговорим. Гюри е в колата отвън.

Кой знае защо, не бях очаквал да видя град, окичен с коледна украса: борови клонки и лъскави гирлянди, витрини, обсипани със звезди, остър, леден вятър, нахлуващ по каналите, огньове, празнични сергии и хора на колела, играчки, пъстрота, сладкиши, празнична бъркотия и блясък. Малки кученца, малки деца, клюкари, зяпачи и натоварени с пакети пешеходци, клоуни с цилиндри и войнишки шинели, и един малък танцуващ шут в коледни одежди, сякаш слязъл от картините на Аверкамп190. Все още не се бях разбудил напълно и нищо от онова, което виждах, не ми се струваше по-реално от онзи мимолетен сън в самолета, в който бях видял Пипа в един парк с много фонтани, изхвърлящи нависоко струи вода, а в небето бе надвиснала ниско и величествено планета с пръстен като на Сатурн.

— Нюмаркт — заяви Гюри, когато излязохме на голям кръгъл площад с приказен дворец с кулички; около него имаше открит пазар, леко заснежени клонки от вечнозелени растения, продавачите с плетени ръкавици тупаха с крака по земята, за да се сгреят — илюстрация от детска книжка. Гюри се провикна като Дядо Коледа: — Хо, хо, хо!

— Тук винаги има много полиция — отбеляза мрачно Борис, плъзвайки се към вратата, когато Гюри зави рязко.

Тъй като по най-различни причини въпросът с настаняването ме притесняваше, бях готов да преглътна всякакви условия от рода на спане на пода като незаконно настанени в празна къща. За щастие Мириам ми беше запазила място в хотел, който се намираше в една къща на канал в старата част на града. Оставих багажа си, заключих банкнотите в сейфа и излязох отново на улицата, където ме чакаше Борис. Гюри бе отишъл да паркира колата.

Борис хвърли цигарата си на калдъръма и я стъпка с тока на обувката си.

— Не съм бил тук от доста време — каза той; дъхът му излизаше като бяла пара, докато той оглеждаше преценяващо минувачите, облечени в убити тонове. — Апартаментът ми е в Антверпен… е, аз живея там заради бизнеса си. И Антверпен е красив град — същите морски облаци, същата светлина. Някой ден ще отидем там. Но аз все забравям колко ми харесва и тук. Умираш от глад, нали? — той ме ощипа по ръката. — Имаш ли нещо против да се поразходим?

Вървяхме по тесни улички, влажни и прекалено тесни, за да може по тях да мине кола, магазинчета, потънали в жълтеникава мъгла, пълни със стари гравюри и прашен порцелан. Мост за пешеходци над канала: кафява вода, самотна кафява патица. Пластмасова чашка, вече пълна до половината с вода, се люшкаше по вълничките. Вятърът беше остър и влажен, навяваше острите иглички на суграшицата, пространството около нас изглеждаше тясно и усойно. Попитах дали каналите не замръзват през зимата.

— Да, но — Борис избърса носа си, — предполагам, че се чувства глобалното затопляне. — Все още с палтото и костюма от снощното парти, той изглеждаше едновременно не на място и напълно у дома си тук. — Какво кучешко време! Какво ще кажеш, да се отбием ли ето там?

Мърлявото заведение на брега на канала — бар, кафе, както и да се наричаше — беше облицовано с тъмно дърво, а обзавеждането му беше с морска тематика, гребла, спасителни жилетки, червени свещи, горящи със слаб пламък, независимо от това, че беше ден, унил сумрак. Мътна, мъждива светлина. Водни капчици от кондензирана пара от вътрешната страна на прозореца. Нямаше менюта. В дъното — черна дъска, на която имаше надраскани неразбираеми за мен думи: dagsoep, draadjesvlees, kapucijnerschotel,zuurkoolstamppoot191.

— Нека поръчам аз — каза Борис и го направи, за моя изненада, на холандски. Когато поръчаната храна пристигна, се оказа, че е типична за предпочитанията на Борис — хляб, колбаси и картофи със свинско и кисело зеле, бира. Борис — докато се тъпчеше щастливо — разказваше спомени за своя първи и единствен опит да кара колело в Амстердам (провал, катастрофа), а също и колко обичал първите херинги за сезона — за щастие сезонът за улов на херинга не беше сега, защото, доколкото разбрах, херингата трябвало да се яде, като я хванеш за опашката и я пуснеш в устата си, но аз бях толкова замаян от всичко около мен, че не слушах много внимателно, а с почти болезнено изострени сетива ровех с вилица из картофената каша и чувствах как непознатият град ме обгръща и притиска, мирис на тютюн, малц и мускатово орехче, стените в заведението, в навяващи меланхолия кафяви тонове на стара книга с кожена подвързия, и по-нататък, тъмни пасажи, плискаща се солена вода, надвиснало ниско небе и стари сгради, облегнали се една на друга, надвиснали с поетично униние над бездната на разрухата, каменната самота на този град, който — поне за мен — приличаше на място, на което можеш да дойдеш, за да усетиш как водите се сключват над главата ти.

Скоро и Гюри се присъедини към нас, със заруменели бузи, задъхан.

— Паркирането тук си е проблем — каза той. — Извинете — после ми протегна ръка. — Радвам се да те видя! — и после ме притисна в прегръдка, чиято видимо искрена топлота ме изненада; като че ли бяхме стари приятели, които се срещат след дълга раздяла.

Борис, който междувременно пиеше втора пинта, се беше раздърдорил за Хорст.

— Не разбирам защо той не идва да живее в Амстердам — отбеляза той, дъвчейки доволно голямо парче наденица. — Непрекъснато се оплаква от Ню Йорк! Мрази го, мрази, мрази. И през цялото време, да му се не види — той махна с ръка към мъглата зад прозореца, — всичко, което обича, е тук. Дори езикът е като неговия. Ако Хорст наистина искаше да бъде щастлив на този свят, разбираш ли, да води някакъв приятен, щастлив живот? Би трябвало да плати двайсет бона в онзи негов санаториум за лечение на зависимости, а после да дойде тук, да си пуши трева и да кисне по цял ден в музеите.

— А Хорст… — казах, гледайки ту единия, ту другия.

— Моля?

— Той знае ли, че вие сте тук?

Борис изгълта докрай бирата си.

— Хорст? Не. Не знае. Ще бъде много, много по-лесно, ако Хорст научи за всичко това по-късно. Защото — той облиза една капка горчица от пръста си — подозренията ми се оказаха основателни. Шибаният Саша е крадецът. Братът на Улрика — подчерта той настоятелно. — Което, ако вземем предвид Улрика, поставя Хорст в неприятно положение. Затова е много по-добре да се погрижа за това сам, разбираш ли? По този начин правя услуга на Хорст — услуга, която той няма да забрави.

— Какво имаш предвид с това „да се погрижа сам“?

Борис въздъхна.

— То е… — той се озърна, за да се убеди, че никой не ни чува, макар че бяхме единствените посетители в заведението — ами сложно е, мога да ти го обяснявам три дни, но мога да ти кажа и с три изречения какво се е случило.

— Улрика знае ли, че той е взел картината?

Той подбели очи.

— Колкото знаеш ти, толкова и аз — израз, на който бях научил Борис преди години, когато се мотаехме у дома след училище. „Колкото знаеш ти, толкова и аз“. „Зарежи“. Мътен пустинен здрач, спуснати щори. „Казана дума-хвърлен камък“, „Стегни се“, „Няма начин“. Същите сенки играеха и сега по лицето му. Отблясъци от златиста светлина, пречупена от стъклената врата към басейна.

— Мисля, че Саша трябва да е много глупав, за да каже на Улрика — каза Гюри с угрижено изражение.

— Не знам какво знае или не знае Улрика. Това няма значение. Тя предпочита брат си пред Хорст, както е доказала многократно досега. Човек би си казал — той нареди с господарски жест на келнерката да донесе нова пинта на Гюри, — човек би си казал, че Саша ще прояви достатъчно разум да не разбутва нищо известно време. Но не! Не може да вземе заем срещу нея в Хамбург или Франкфурт заради Хорст — защото Хорст ще научи това след секунди. Затова я е донесъл тук.

— Добре, виж какво, ако знаеш у кого е тя, би трябвало първо да се обадим в полицията.

Думите ми бяха посрещнати с мълчание и неразбиращи погледи, като че ли бях извадил туба с бензин и бях предложил да се самозапалим.

— Е, искам да кажа — започнах да се оправдавам, след като келнерката беше донесла бирата, беше я оставила на масата и си беше тръгнала, а Гюри и Борис не бяха произнесли нито дума, — така не е ли най-сигурно? И най-лесно? Ченгетата да я открият и ти да нямаш нищо общо с това?

Звън на велосипеден звънец; някаква жена на колело премина с поскърцване по тротоара покрай нас, черната й пелерина се развяваше като наметало на вещица.

— Защото — поглеждах ту единия, ту другия, — като си помислите през какво е преминала тази картина… през какво трябва да е преминала… не знам дали съзнаваш, Борис, колко грижи са необходими дори само за транспортиране на една картина? Само за да бъде опакована както трябва? Защо да поемаме рискове?

— Аз също съм противник на рисковете.

— Анонимно обаждане. В отдела за кражби на произведения на изкуството. Те не са като обикновените ченгета — нямат връзка с редовната полиция, ще ги заинтригува единствено картината. Те ще знаят как да постъпят.

Борис се облегна на стола си. Огледа се. После погледна към мен.

— Не — каза той. — Това не е добра идея — говореше с тона на човек, който разговаря с петгодишно дете. — А искаш ли да знаеш защо?

— Помисли пак. Това е най-лесният начин. Няма да ти се наложи да правиш каквото и да било.

Борис постави чашата си с бира внимателно на масата.

— Те ще имат най-добра възможност да приберат картината, без тя да пострада. Освен това, ако аз го направя — ако аз им се обадя — да му се не види, може да накарам и Хоуби да им се обади — вдигнах ръце към главата си, — както и да го погледнеш, ти няма да бъдеш изложен на опасност. Искам да кажа — бях прекалено уморен, объркан; срещу себе си виждах два чифта очи, забиващи се в мен като свредели — ако го направя аз, или някой друг, който не е част от твоята… хм, организация…

Борис се разсмя на висок глас.

— Организация? Е… — той тръсна глава така рязко, че кичур коса падна пред очите му, — предполагам, че можем да минем и за нещо като организация, тъй като сме трима и дори малко повече…! Но не сме многобройни и много организирани, както виждаш.

— Трябва да хапнеш нещо — обърна се Гюри към мен в последвалото напрегнато мълчание, поглеждайки към недокоснатата чиния със свинско и картофи пред мен. — Трябва да яде — каза той на Борис. — Накарай го да яде.

— Да мре от глад, щом иска. Така или иначе… — започна Борис, грабна парче свинско от чинията ми и го натъпка в устата си…

— Само едно обаждане по телефона. Аз ще свърша тази работа.

— Не — каза Борис, смръщи се внезапно и избута стола си назад. — Няма да направиш нищо подобно. Не, не, мамка ти, млъквай, няма да го направиш — продължи той, вирнал нападателно брадичка, когато се опитах да го прекъсна — почувствах внезапно ръката на Гюри върху китката си, докосване, което ми беше добре познато, старият, забравен език на знаците от Вегас, който влизаше в употреба, когато баща ми крещеше в кухнята и питаше чия къща е тази? и кой плаща за нея?

— Освен това, освен това — каза с повелителен тон Борис, възползвайки се от неочакваното ми замлъкване, — искам да престанеш с тези тъпи дрънканици за „телефониране“, при това незабавно. „Да телефонирам, да телефонирам“ — продължи той, тъй като аз не отговарях, размахвайки присмехулно ръка във въздуха, като че ли думата „телефонирам“ звучеше детински абсурдно, като „еднорог“ или „страна на феите“. — Знам, че имаш желание да помогнеш, но предложението ти не върши работа. Затова го забрави. Никакво „телефониране“ повече. Така или иначе — продължи той дружелюбно, наливайки част от бирата си в моята полупразна чаша, — както бях започнал да ти обяснявам, Саша явно бърза много. Дали тогава разсъждава трезво? Дали ни води с един или дори повече хода? Не. Саша не е местен. Връзките му тук представляват опасност за самия него. Той има нужда от пари. И толкова много внимава да не се натъкне на Хорст, че попадна тъкмо на мен.

Не казах нищо. Щеше да бъде лесно да се обадя и сам в полицията. Нямаше никаква причина да въвличам Борис и Гюри.

— Удивителен шанс, а? А нашият приятел, грузинецът — много богат човек, но толкова далеч от света на Хорст, няма нищо общо с колекционерството, дори не беше чувал за картината. Някаква птичка — малка жълта птичка. Но Чери вярва, че той казва истината, когато твърди, че я е видял. Разбираш ли, той е много силен в търговията с недвижими имоти, тук и в Антверпен. Има много пари, а за Чери е почти като баща, но не е високообразована личност, ако разбираш какво искам да кажа.

— Къде е тя сега?

Борис потърка ожесточено носа си.

— Не знам. Нали не очакваш да ни кажат? Но Витя е установил контакт, за да каже, че е намерил купувач. Уговорено е и да се срещнем.

— Къде?

— Още не е решено. Вече успяха да променят мястото половин дузина пъти. Параноици — каза той и завъртя ръка край главата си.

— Ще ни накарат да почакаме ден-два. Може да ни уведомят дори само час преди срещата.

— Чери — казах аз и млъкнах. Витя беше умалителна форма на руското име на Чери, Виктор, но Чери си оставаше само прозвище, а аз не знаех нищо и за Саша: нито възраст, нито фамилно име, нито как изглежда, нищо освен това, че е брат на Улрика — а и не беше съвсем сигурно, че е така в буквалния смисъл, като се вземеше предвид колко свободно употребяваше Борис думата „брат“.

Борис облиза малко мазнина от пръста си.

— Моята идея беше да инсценираме нещо в твоя хотел. Нали разбираш — ти, американец, заможен, интересуваш се от картината. Те — той заговори по-тихо, докато келнерката подменяше празната му чаша с пълна, а Гюри й кимна учтиво и се приведе по-близо към нас — те ще дойдат в твоята стая. Обикновено става така. Съвсем делово. Но — той сви съвсем леко рамене — те са новаци и ги е страх. Искат те да изберат мястото.

— И то е…

— Не го знам още! Нали ти казах? Непрекъснато променят мнението си. Ако искат да чакаме, ще чакаме. Трябва да ги оставим да повярват, че те решават. А сега, извинявай — той се протегна и се прозя, потривайки с пръст едното си око, обрамчено в тъмни сенки, — уморен съм! Искам да подремна! — той се обърна, каза на Гюри нещо на украински, после отново погледна към мен и допълни: — Извинявай — привеждайки се към мен, за да обгърне с ръка раменете ми. — Нали можеш да намериш пътя обратно към хотела си?

Опитах се да се измъкна полека от прегръдката му, без това да направи неприятно впечатление.

— Да. Ти къде си отседнал?

— В апартамента на една приятелка — в Зеедийк.

— Близо до Зеедийк — каза любезно Гюри, изправяйки се стегнато, с малко военен маниер. — В някогашния китайски квартал.

— Какъв е адресът?

— Не си спомням. Нали ме познаваш. Не мога да пълня главата си с адреси и това е. Но — Борис потупа джоба си — имам адреса на твоя хотел.

— Добре.

Навремето, във Вегас, ако се наложеше да се разделим — когато бягахме от охраната на мола с джобове, претъпкани с откраднати ваучери за подарък — мястото за срещата винаги беше моят дом.

— Е… ще се видим там. Освен това имаш номера на телефона ми, а аз имам твоя. Ще ти се обадя, когато науча нещо ново. Хайде — той ме перна с длан по тила, — стига си се притеснявал, Потър! Недей да стоиш така с това нещастно изражение! Ако загубим, печелим, ако спечелим, печелим! Всичко е наред! Знаеш как да се прибереш, нали? Право по тази улица и свиваш вдясно, когато стигнеш до канала „Сингел“. Да, точно там. Ще поговорим скоро пак.

Завих не където трябваше по пътя към хотела и в продължение на няколко часа се скитах безцелно сред магазини, украсени със стъклени коледни играчки, из сивкави, сънни улички с непроизносими имена, сред позлатени статуи на Буда и азиатски бродерии, стари карти, стари клавесини, потънали в сенки магазинчета с кафеникавия цвят на пури, пълни със съдове, чаши и старинни вази от дрезденски порцелан. Слънцето се беше показало и светлината край каналите бе станала остра и ярка, с отблясъци, които сякаш можеше да се вдъхнат. Чайки се стрелкаха и крещяха. Претича куче с жив рак между зъбите. Замайването и умората ме караха да се чувствам подчертано откъснат от себе си и сякаш наблюдавах всичко отстрани — как минавах покрай сладкарници, кафенета и магазини със старинни играчки и рисувани плочки от Делфт от началото на деветнайсети век, стари огледала и сребро, блестящи под плътната светлина с цвят на коняк, френски шкафове с интарзии и маси с резбовани гирлянди, които биха накарали Хоуби да ахне възхитено — всъщност целият този мъглив, дружелюбен, културен град с цветарските магазини, пекарните и антикварните магазинчета ми напомняше за Хоуби, не само поради изобилието на старини и антики, а защото в това място имаше нещо здраво и благоприлично като Хоуби, като картинките в детска книжка, на които се вижда как търговци с престилки метат пода на магазинчетата си, а раирани котки дремят на огрени от слънцето прозорци.

Но имаше прекалено много неща за гледане, а аз бях зашеметен, изтощен и премръзнал. Накрая, спирайки непознати, за да ги питам за посоката (домакини с порозовели бузи и наръчи цветя в ръце, хипита с пожълтели от тютюн пръсти и очила с телени рамки), успях да намеря отново пътя, по мостове през каналите и се върнах обратно през тесните, озарени от вълшебна светлина улички, до хотела си, където незабавно смених малко долари на рецепцията, качих се в стаята си и взех душ в банята, цялата в стъклени извивки и пищно украсени стойки и кранове, смесица от „ар нуво“ и едно ледено, капсулирано, научно-фантастично бъдеще, и заспах, проснал се по корем на леглото — където часове по късно ме събуди мобилният ми телефон, който се плъзгаше по нощното шкафче, познатият чуруликащ звук ме накара да помисля за миг, че съм си у дома.

— Потър?

Седнах в леглото и потърсих очилата си.

— Аха… — не бях дръпнал завесите, преди да заспя, и сега отражения от водата в канала трептяха по тавана в тъмното.

— Да не би нещо да не е наред? Надрусал ли си се? Не ми казвай, че си отишъл в някое от онези кафенета.

— Не, аз… — замаяно плъзнах поглед наоколо — капандури, открити греди, наклонен таван и — когато станах и се изправих до прозореца, потривайки с пръсти главата си — осветените ленти на мостовете, извитите им отражения в черната вода.

— Е, аз се качвам. Нали не си с някое момиче?