Лунен дворец

Беше през лятото, когато за пръв път човешки крак стъпи на Луната. Тогава бях много млад, но си мислех, че вече няма бъдеще пред нас. Исках да живея изпълнен с опасности живот, да стигна до края и да видя какво ще стане с мен там. Така се случи, че за малко да успея в това си начинание. Полека-лека парите ми се стопиха; изгубих апартамента си и се озовах на улицата. Ако не беше едно момиче на име Кити Лу, по всяка вероятност щях да умра от глад. Бях я срещнал съвсем случайно малко преди това, но впоследствие започнах да гледам на тази случайност като на нещо предопределено, без което нямаше да бъда спасен. Това беше първата част. После взеха да ми се случват странни неща. Започнах работа при един старец в инвалидна количка. Открих кой е баща ми. Прекосих пустинята от Юта до Калифорния. Това, разбира се, беше много отдавна, но аз добре си спомням онези дни, спомням си ги като начало на живота ми.

Пристигнах в Ню Йорк през есента на 1965-а. Тогава бях на осемнайсет години и първите девет месеца прекарах в общежитието на колежа. Всички провинциални първокурсници в Колумбийския университет трябваше да живеят в общежитията, но щом семестърът свърши, веднага се преместих в апартамента на Сто и дванайсета западна улица. Там останах през следващите три години чак до момента, когато окончателно се провалих. Като се имат предвид всички превратности, които ми минаха през главата, истинско чудо е, че издържах толкова дълго.

Във въпросния апартамент пребивавах, заобиколен от поне хиляда книги. Първоначално те бяха собственост на вуйчо ми Виктор, който ги беше събирал една по една в продължение на около трийсет години. Даде ми ги точно преди да постъпя в колежа — нещо като прощален подарък. Опитах се да отклоня предложението му, но вуйчо Виктор беше сантиментален и великодушен човек и не ме остави да му откажа.

— Пари не мога да ти дам — рече той, — нито съвет. Вземи книгите. Ще ме зарадваш.

Взех книгите, но през следващата година и половина не отворих нито един от кашоните, в които бяха подредени. Възнамерявах да убедя вуйчо да си ги прибере обратно, а междувременно не исках да им стане нещо.

Както се оказа, кашоните ми свършиха добра работа, когато изпаднах в онази безизходица. Апартаментът на Сто и дванайсета улица не беше обзаведен и вместо да прахосвам пари за неща, които нито исках, нито можех да си позволя, използвах кашоните като „въображаеми мебели“. Това ми приличаше на игра с пъзел: групирах ги във всевъзможни комбинации, като ту ги строявах в редица, ту ги струпвах един върху друг; все ги редях и пререждах, докато накрая заприличаха на истинска покъщнина. Една купчина от шестнайсет броя служеше за подпора на дюшека ми, втора, състояща се от дванайсет — за маса, трета от седем парчета — за столове, други два кашона — за нощни шкафчета и така нататък. Общият ефект беше доста еднообразен, може би поради онова мръсно бозаво, което се виждаше навред, но въпреки това се чувствах горд от проявената изобретателност. Приятелите ми намираха всичко това за малко странно, ала по онова време вече бяха свикнали да очакват чудатости от мен. Помислете си само за удоволствието, обяснявах им аз, да се мушнеш в леглото и да знаеш, че под съня ти почива цялата американска литература на деветнайсети век. Представете си удоволствието да седнеш да се храниш заедно с изкуството на Ренесанса, което надзърта изпод чинията ти. Истината е, че въобще не знаех кои книги в кои кашони са, но навремето много ме биваше да измислям истории, опивах се дори от звука на собствените си изречения, особено когато бяха чиста измислица.

Въображаемата ми мебелировка остана непокътната в продължение на почти цяла година. После, през пролетта на 1967-а, вуйчо Виктор умря. Смъртта му беше тежък удар за мен; в известен смисъл беше най-тежкият удар, който някога съм получавал. Не само защото беше човекът, когото обичах най-много на този свят, но и защото беше моят единствен роднина, единствената ми връзка с нещо по-голямо от самия мен. Без него се чувствах сиротен, сякаш поразен от самата съдба. Ако бях поне малко подготвен за смъртта му, сигурно щях да я преживея по-леко. Но как да бъда подготвен за смъртта на петдесет и двегодишен мъж, който никога не е страдал от нищо? Един прекрасен следобед в средата на април той просто тупна на земята и умря. Оттук нататък животът ми започна да се променя, а аз — да се преселвам в друг свят.

Почти няма какво да ви разкажа за моето семейство. Съставът на действащите лица беше минимален и почти никое от тях не се задържа дълго на този свят. Живеех с майка си, а когато станах на единайсет, тя умря при пътна злополука. Блъсна я автобус, който беше поднесъл в бостънската лапавица. Край мен никога не е имало баща, винаги сме си били само двамата — мама и аз. Това, че тя използваше моминското си име, беше доказателство, че никога не се е омъжвала, но чак след като умря, разбрах, че съм извънбрачно дете. Като малък и през ум не ми е минавало да задавам въпроси за подобни неща. Аз бях Марко Фог, мама — Емили Фог, вуйчо ми от Чикаго — Виктор Фог. Всички бяхме Фог и за мен бе съвсем логично хората от едно семейство да носят едно и също име. Чак по-късно вуйчо Виктор ми обясни, че истинското име на неговия баща било Фогелман, обаче някой в емигрантските канцеларии на остров Елис го скъсил на Фог. Фогел означавало птица, рече тогава вуйчо и това ми хареса — да имам птица, запечатана в името, което нося. Обичах да си представям как някой мой храбър предшественик наистина е умеел да лети. Птица, пореща мъглата, така си мислех, гигантска птица, която лети над океана и не спира, докато не стигне Америка.

Нямам нито една снимка на майка и почти не си спомням как изглеждаше. Когато се опитвам да си я представя, пред мен изниква дребна, тъмнокоса жена с тънки като на дете китки и нежни бели пръсти; тогава изведнъж си спомням, и това се случва често, колко приятно ми беше да ме докосват тези пръсти. Винаги, когато си мисля за нея, я виждам много млада и хубава и това сигурно е било точно така, тъй като тя умря само на двайсет и девет години. Местехме се от квартира на квартира в Бостън и Кеймбридж и, доколкото си спомням, тя работеше в някакво издателство за учебници, въпреки че бях съвсем малък и въобще не съм се интересувал какво е вършела там. Най-добре помня как двамата отивахме заедно на кино (уестърни с Рандолф Скот, „Война на световете“, „Пинокио“), как се настанявахме в мрака на салона, унищожавахме по цяла кофичка с пуканки и си стискахме ръцете. Тя умееше да разказва вицове, а аз се превивах от смях, но това се случваше сравнително рядко — само когато планетите бяха в благоприятно разположение. Много по-често изпадаше в меланхолия или се цупеше, а понякога усещах как направо излъчва тъга, сякаш воюва с необятния си вътрешен хаос. Когато поотраснах, тя все по-често ме оставяше сам у дома под грижите на временно наети гледачки, но много късно, чак след като беше вече мъртва, разбрах какво са означавали тези нейни загадъчни изчезвалия. За съдбата на баща ми обаче бях в пълно неведение — и преди, и след смъртта й. Това беше единствената тема, на която майка ми отказваше да разговаря с мен, а на въпросите ми отвръщаше невъзмутимо: „Умря много отдавна, още преди да се родиш“. И толкоз. В къщата нямаше и следа от неговото пребиваване. Нито снимка, нито дори име. И тъй като нямаше за какво да се заловя, аз си го представях като някаква тъмнокоса версия на Бък Роджърс — космически пътешественик, който е преминал в четвъртото измерение, изгубил се е и не може да намери пътя обратно.

Погребаха майка ми до родителите й в гробището Уестлон, след което отидох да живея с вуйчо Виктор в северната част на Чикаго. Сега вече не си спомням много от този ранен период, но като всяко дете и аз сигурно съм се мотал наоколо, подсмърчал съм, нощем съм се приспивал с плач като някое жално сираче в роман от деветнайсети век. Веднъж една глупачка, позната на Виктор, ни срещна на улицата и когато той ме представи, се разрева, взе да си попива очите с кърпичка и да мънка под носа си, че значи аз съм бил Еминото дете на любовта. Преди това не бях чувал този израз, но тогава ми прозвуча като нещо зловещо, дори злокобно. Когато помолих вуйчо Виктор да ми го обясни, той измисли отговор, който никога няма да забравя. „Всички деца са деца на любовта — така рече, — но го казват само на най-добрите от тях.“

По-големият брат на майка ми беше кльощав, източен ерген на четирийсет и три с нос като човка, който си припечелваше хляба като кларнетист. Като всички от фамилията Фог, и той имаше склонност към безделие и мечтателност, а след пристъпите му на ентусиазъм следваха продължителни периоди на апатия. Започнал обещаващо като член на Кливландския оркестър, но твърде скоро въпросните черти се задълбочили. Взел да се успива и да пропуска репетиции, да се явява на представления без вратовръзка, а веднъж направо проявил наглост, като разказал мръсен виц в присъствието на българския концертмайстор. Уволнили го и взел да се мести от оркестър на оркестър, като всеки следващ имал по-лоша репутация от предишния, и така, докато отново се озовал в Чикаго през 1953-а, но вече примирен с посредствеността на кариерата си. Когато отидох да живея при него през февруари 1958-а, той даваше уроци на начинаещи кларнетисти и свиреше в оркестъра на Хауи Дън „Лунно настроение“ — малка група, която ангажираха за сватби, конфирмации и абсолвентски вечери. Виктор знаеше, че му липсва амбиция, но знаеше също така, че в света има и други неща, освен музиката. Всъщност толкова много неща, че да се чудиш с кое да се заемеш по-напред. Беше от онези хора, които, докато работят едно, винаги мечтаят да направят нещо друго. Затова просто не можеше да изрепетира и една пиеса, без да поспре, за да разреши някоя загнездила се в ума му шахматна задача, както не можеше да изиграе и една партия шах, без да поразсъждава за провала на „Чикаго къбс“. По пътя за игрището размишляваше върху някой второстепенен герой от пиеса на Шекспир, а когато най-сетне се прибереше у дома, не можеше да се зачете в книга за повече от двайсет минути, без нещо да го накара да стане и да посвири на кларнета си. С една дума, където и да се намираше, където и да отидеше, след него винаги оставаше следа от безпорядък, от погрешни шахматни ходове, недовършени игри и недочетени книги.

Иначе беше обичлив човек. При него се хранех с по-лоша храна, отколкото при мама, и апартаментите, в които живеехме, бяха по-мръсни и порутени, но в крайна сметка се оказа, че това са второстепенни неща. Виктор не се преструваше, че е нещо повече от това, което беше. Знаеше си, че бащинството не е за него и затова с мен се държеше не толкова като с дете, колкото като с приятел — като с любим и много близък дребосък. Това отношение задоволяваше и двама ни. Месец след като бях пристигнал, ме научи да играем на измислени страни — въображаеми светове, в които не важаха законите на природата. Някои от по-сполучливите усъвършенствахме в продължение на седмици, а начертаните от мен карти закачвахме на почетно място над кухненската маса. „Земя на мигащата светлина“ се казваше една от тях, друга беше „Царството на еднооките“. Като се имат предвид трудностите, с които действителността изпълваше живота и на двама ни, става ясно защо толкова държахме да се откъсваме от нея колкото е възможно по-често.

Скоро след като пристигнах в Чикаго, вуйчо Виктор ме заведе да гледаме филма „Осемдесет дни около света“. Главният герой в този разказ, разбира се, се казваше Фог и от онзи ден нататък вуйчо Виктор започна да ме нарича на галено Филеас — таен спомен за необикновения миг, когато, както той се изрази „се видяхме на екрана“. Вуйчо Виктор много обичаше да съчинява сложни и неправдоподобни теории за нещата от живота и никога не се умори да тълкува съкровищата от смисъл, скрити в моето име. Марко Станли Фог. Според него, това име доказвало, че пътешествията са в кръвта ми, че съдбата ще ме отведе в далечни кътчета на планетата, където човешки крак не е стъпвал. Марко, без съмнение, идваше от Марко Поло, първият европеец, посетил Китай; Станли пък идваше от онзи американски журналист, който бе тръгнал по следите на доктор Ливингстън и го бе открил „в най-черното сърце на Африка“; а Фог бе свързано с Филеас, мъжът, обиколил света за по-малко от три месеца. Това, че майка ми беше избрала името Марко единствено защото го харесваше, нямаше никакво значение, още по-малко пък това, че Станли бе чисто и просто името на дядо ми или че Фог се дължеше на случайното хрумване на полуграмотен американски чиновник. Вуйчо Виктор откриваше смисъл там, където той не съществуваше за никой друг, а после много ловко успяваше да му придаде тайнственост. Истината е, че ми харесваше да ме обсипва с внимание, и макар да знаех, че приказките му са въздух под налягане, една част от мен вярваше на всяка негова дума. Номинализмът на Виктор ми помогна да оцелея през трудните първи седмици в новото ми училище. Най-простото нещо е да атакуваш името на човека, а Фог с лекота се поддава на стотици спонтанно хрумнали извращения: например Фаг1 и Фрог2, а заедно с това дава повод и за безброй метеорологични отпратки3, като Снежко, Марко Лапавицата, Пръска дъжд, Дъжка пръс и подобни. Щом изчерпаха възможностите на фамилията ми, веднага насочиха вниманието си към малкото ми име. О-то в края на Марко така биеше на очи, че от само себе си подсказваше епитети като Дъмбо, Джърко, Мъмбо Джъмбо4, но това, до което се стигна, надмина всички очаквания. Марко стана Марко Поло; Марко Поло се превърна в блуза поло; блузата поло се преобрази в пола; полата — в лайна — зашеметяваща поредица от безмилостни находки, които, всеки път, когато ги чувах за пръв път, ме слисваха. Както и да е, преживях някак си това покръстване в ежедневието на училищния живот, ала то остави у мен усещане за безкрайната крехкост на името ми. Това име беше така силно свързано с представата ми за мен самия, че изпитвах желание да го предпазя от по-нататъшни изопачавания. Когато станах на петнайсет години, започнах да се подписвам с М. С. Фог, подражавайки на претенциозния начин, по който се подписваха боговете на съвременната литература, като в същото време се наслаждавах на факта, че инициалите ми препращат и към манускрипт. Вуйчо Виктор сърдечно приветства промяната в подписа ми. „Всеки човек е автор на собствения си живот“ — отсече той. — „Книгата, която пишеш, не е довършена. Следователно, тя се нарича манускрипт. Какво по-подходящо от това?“ Полека-лека Марко изчезна напълно от публична употреба. За вуйчо ми си бях Филеас, а когато дойде време да вляза в колеж, за всички останали бях Ем Ес. Неколцина умници подхвърлиха, че това са инициалите и на една болест5, но аз вече приемах на драго сърце всякакви асоциации и иронични подмятания по мой адрес. Когато срещнах Кити Лу, тя ми измисли няколко други прякора, но те представляваха, така да се каже, нейна частна собственост и аз с удоволствие ги одобрих: например Фоги, който използваше само в по-специални случаи, и Сирано, причините за който ще станат известни по-нататък. Ако вуйчо Виктор беше доживял да я види, със сигурност щеше да се зарадва на факта, че Марко все пак, по своя си дребен начин е успял да стигне до Китай.

Уроците по кларнет не вървяха много добре (все въздух не ми стигаше, а и устните ми проявяваха нетърпение), затова много скоро успях да се отърва от тях. Бейзболът се оказа далеч по-силен магнит и на единайсет години вече бях едно от онези кльощави американски хлапета, които никъде не мърдат без бейзболната си ръкавица, като непрекъснато блъскат с десния си юмрук в лявата длан. Бейзболът ми помогна да преодолея и някои препятствия в училище, а когато още през пролетта ме приеха в местния юношески отбор, вуйчо Виктор идваше на почти всички мачове да ме окуражава. През юли 1958-а обаче, се наложи спешно да се преместим в Сейнт Пол, Минесота („рядка възможност“ — така рече вуйчо Виктор, намеквайки за някаква работа, която му предложили като учител), но още на следващата година отново се върнахме в Чикаго. През октомври Виктор купи телевизор и ми разреши след училище да си стоя вкъщи и да гледам бейзбол. Тогава видях как „Уайт сокс“ изгубиха световното първенство в шест мача. Това беше годината на Ърли Уин, на „Давай сокс!“, на Уоли Мун и неговите звездни попадения. Ние викахме за Чикаго, иска ли питане, ала тайничко се радвахме, когато онзи с рунтавите вежди им го заби окончателно в последната игра. Още със започването на следващия сезон се обявихме за фенове на „Чикаго къбс“: вечните кутсузлии „Къбс“ — отборът, който беше пленил душите ни. Виктор беше възторжен привърженик на дневния бейзбол и смяташе, че дъвчещият крал е извършил истински морален подвиг, като не се подал на тази перверзия, мачовете да се играят на изкуствено осветление. „Когато аз отивам на мач — твърдеше Виктор — единствените звезди, които искам да виждам, са онези на игрището. Това е спорт на слънцето и потните екипи. Играе се, когато колесницата на Аполон е в своя апогей! И голямата топка гори нажежена в американското небе!“ През онези години обсъждахме надълго и нашироко играчи като Ърни Банкс, Джордж Олтман и Глен Хоби. Хоби беше неговият най-голям любимец, но придържайки се към собствените си схващания за нещата от живота, вуйчо ми обяви, че от него питчър няма да излезе, тъй като самото му име издавало непрофесионализъм. Ето, точно такива шантави хрумвания представляваха търговската марка на вуйчовия хумор. И тъй като вече се бях пристрастил към остроумията му, успях да проумея и защо трябва да се казват със сериозна физиономия.

Много скоро след като навърших четиринайсет години, броят на обитателите у дома се увеличи на трима. Дора Шамски, по баща Кан, беше едра четирийсет и няколко годишна вдовица с екстравагантна изрусена грива и задник, здраво пристегнат с ластичен колан. Преди шест години, след смъртта на господин Шамски, постъпила на работа като секретарка в статистическия отдел на „Мидамерикан лайф“. Срещнала вуйчо Виктор в танцувалния салон на хотел „Федърстън“, където оркестърът „Лунно настроение“ бил нает да се грижи за музикалното забавление по време на новогодишните джамборета. След едно шеметно ухажване, двамата нанизаха халките си през март. Лично аз не виждах нищо лошо в това и гордо изиграх ролята на шафер по време на брачната церемония. Ала щом тупурдията отшумя, с болка забелязах, че новата ми леля не се смее от сърце на шегите на Виктор, и започнах да се чудя дали това не издава известна тъпота или поне липса на бърз ум, не предвещаваща нищо добро за бъдещето на съюза им. Много скоро обаче научих, че съществуваха две Дори. Едната беше енергична, властна, рязка, сърдита, същинска мъжкарана, която вилнееше из къщата с ефрейторска експедитивност, същински крепостен вал с пришита усмивка, всезнайко и безпардонен шеф. Докато другата Дора беше пияница и флиртаджийка, сантиментална ревла, мрънкаща оплаквачка и чувствена харпия, която се мъкнеше по розов пеньоар, падаше си по чашката и бълваше махмурлука си направо върху пода в кухнята. От двете, далеч за предпочитане беше втората, макар и само заради нежността, която като че ли проявяваше към мен в такива моменти. Иначе Дора чашкаджийката представляваше истинска загадка, която не бях в състояние да разреша, защото под влиянието на тези нейни пристъпи Виктор ставаше мрачен, необщителен и нещастен, а от всичко на света най-много мразех да го гледам как страда. Виктор се справяше с трезвата и вечно недоволна Дора, но пиянството й го докарваше до гняв и ожесточеност, в които, според мен, имаше нещо неестествено, защото не подхождаха на истинското му аз. Така че доброто и злото бяха в непрекъснат двубой. Когато Дора беше добра, Виктор ставаше зъл; когато Дора беше зла, Виктор ставаше добър. Добрата Дора провокираше лошия Виктор, а Виктор се превръщаше в добряк, само когато Дора започваше да се заяжда и злобее. В продължение на повече от година бях в плен на тази адска машина.

За щастие, вложеният в бостънската автобусна компания капитал разреши проблема. Според изчисленията на Виктор парите щяха да стигнат точно да ме издържа четири години в колеж плюс малко скромни средства за харчлък, плюс нещичко отгоре, колкото да ми помогне да навляза в така наречения истински живот. През първите няколко години той ревностно пазеше сумата непокътната. Хранеше ме от собствения си джоб и го правеше с удоволствие, защото се гордееше с отговорността, която бе поел, и с това, че не бе посегнал на заделената сума, нито дори на малка част от нея. След появата на Дора обаче, Виктор промени своя план. Първо изтегли лихвата, която се беше натрупала върху цялата сума, после малко от главницата, и после ме записа в едно частно училище — интернат в Ню Хампшър, като смяташе, че по този начин ще смекчи ефекта от сбърканите сметки. Защото, мислеше си той, след като се оказа, че Дора не е майката, с която се беше надявал да ме зарадва, защо поне да не потърси друго решение? Жалко, разбира се, за изтеглените суми, но просто нямаше как. Изправен през избора „сега или после“, той винаги избираше сега — то и като се има предвид, че целият му живот кръжеше около тази дилема, съвсем естествено бе, че и този път ще предпочете настоящето.

Изкарах три години в Мъжката академия в Анселм. Когато след втората година се върнах у дома, Виктор и Дора вече се бяха разбрали, че трябва да се разделят, но тъй като нямаше смисъл да сменям отново училището си, веднага след края на лятната ваканция се отправих към Ню Хампшър. Начинът, по който Виктор ми описа развода, бе доста неясен, така че вече никога няма да узная точно какво се беше случило. Подхвърли нещо за липсващи банкови сметки и изпочупени сервизи, но спомена и името на някакъв мъж — Джордж, ала така, че не ми стана много ясно той замесен ли беше или не. Не настоях обаче за повече подробности, тъй като след края на историята Виктор като че ли изпитваше по-скоро облекчение, отколкото ужас от предстоящата самота. Беше оцелял след всички брачни битки, но не се бе отървал без рани, които бяха оставили видими белези по него. Имаше доста смачкан и неугледен вид (липсващи копчета, мръсни яки, протрити маншети) и дори шегите му звучаха тъжно и язвително. Тези признаци бяха достатъчно обезпокоителни, но аз се тревожех повече от промените във физическото му състояние. Взе да се спъва доста често (поради някакво загадъчно омекване на коленете), непрекъснато се блъскаше в мебелите, като че забравяше къде се намират. Знаех, че животът му с Дора си бе взел своята дан, но все ми се струваше, че има и още нещо. Тъй като не исках да се поддавам на излишна тревога, успях да се самонавия, че неприятностите му идват не толкова от тялото, колкото от психическото му състояние. Може би съм бил прав, ала сега, като мислено се връщам назад, трудно ми е да си представя, че симптомите, които забелязах за пръв път през онова лято, нямат връзка със сърдечния удар, довършил го три години по-късно. Самият Виктор дума не проронваше, само тялото му говореше, но с някакъв код, който нямах нито възможностите, нито дори усещането, че трябва сам да разгадая.

Когато се върнах в Чикаго през Коледната ваканция, кризата като че беше отминала. Виктор до голяма степен бе възвърнал духа си и веднага се зае да крои велики планове за бъдещето. През септември той и Хауи Дън бяха разтурили оркестъра „Лунно настроение“ и основали нова група заедно с трима по-млади музиканти — на барабаните, пианото и саксофона. Наричаха се „Лунни хора“ и изпълняваха почти само собствени парчета. Виктор пишеше текстовете на песните, Хауи композираше музиката, а пееха и петимата. „Край на старите шлагери — ми заяви Виктор, когато пристигнах. — Край на танцовите мелодии. Край на пиянските сватби. Сбогом на аматьорските изпълнения, влизаме в голямата музика“. Нямаше никакво съмнение, че бяха успели да направят нещо оригинално и когато на следващата вечер отидох да ги видя, установих, че песните им са наистина изключителни — пълни с хумор и много дух, един доста весел и жизнерадостен хаос от звуци, който се подиграваше на всичко — от политиката до любовта. В текстовете на Виктор имаше нещо закачливо, мелодично и привидно лековато, но в същността си те по-скоро напомняха за прозата на Суифт. Нещо като Спайк Джоунс и Шопенхауер, ако такава комбинация въобще е възможна. Хауи беше успял да издейства за „Лунните хора“ ангажимент в един от централните клубове на Чикаго и те свиреха там всяка събота и неделя от Деня на благодарността до Свети Валентин. След като завърших гимназия и се върнах в Чикаго, петимата вече планираха турне. Дори се чу дума, че ще записват плоча с една компания в Лос Анджелис. И точно тук книгите на вуйчо Виктор влизат в разказа като действащи лица. Турнето му започваше в средата на септември и той нямаше никаква представа докога ще отсъства.

Беше късна вечер, оставаше по-малко от седмица, преди да потегля за Ню Йорк. Виктор седеше в креслото си до прозореца, пафкаше една след друга от пакетчето цигари „Роли“ и отпиваше шнапс от малка ракиена чашка. Аз се бях проснал на канапето и щастливо витаех в собственото си опиянение от бърбън и цигарен дим. Цели три-четири часа седяхме, без да говорим за нещо определено. В един момент разговорът ни съвсем замря и двамата се усамотихме в безмълвието на собствените си мисли. Вуйчо Виктор дръпна още веднъж от цигарата си, хвърли ми един поглед, докато димът се заизвива нагоре покрай бузата му, и угаси фаса в любимия си пепелник — сувенир от Световното изложение през 1939-а. Докато ме съзерцаваше разнежено през димната завеса, отпи от чашката си, млясна с устни и въздъхна дълбоко.

— Ето че стигнахме до най-трудната част — рече той. — Раздялата, сбогуването, прощалните думи. Да вдигаме лагера, както казват в уестърните. Дори и ако не ти се обаждам често-често, Филеас, трябва да помниш, че винаги ще си в мислите ми. Бих искал да знам къде ще бъда, но ето че различни светове ни примамват и лично аз се съмнявам дали ще се стигне до писане на писма.

Вуйчо Виктор замълча, за да запали цигара и тогава, докато държеше лумналата кибритена клечка, забелязах, че ръката му трепери.

— Никой не знае колко ще продължи всичко това — подхвана той, — но Хауи храни големи надежди. Засега заявките ни за участие са огромни. Няма съмнение, че ще последват и нови. Колорадо, Аризона, Невада, Калифорния. Поемаме на Запад, хвърляме се презглава в пустинята. Сигурно ще бъде интересно, така си мисля, независимо какво ще се получи в крайна сметка. Представяш ли си — групичка градски контета сред каубои и индианци. Аз обаче си мечтая да видя онези огромни открити пространства и да свиря под небето на пустинята. Кой знае, там може да ме осени и някоя неподозирана истина?

Вуйчо Виктор се изсмя, сякаш в знак на пренебрежение към сериозността на собствената си мисъл.

— Работата е там — продължи той, — че при тези огромни разстояния, които ни предстои да пропътуваме, не бива да нося почти никакъв багаж. Трябва да се отърва от едни предмети, други — да раздам, трети — да хвърля на боклука. Тъй като не мога да понеса мисълта, че ще изчезнат завинаги, реших да ги предам на теб. На кой друг бих могъл да се доверя в края на краищата? Кой друг може да продължи традицията? Започвам от книгите. Да, да, всички до една. Що се отнася до мен, това е най-подходящият момент. Когато ги преброих днес следобед, оказа се, че имам хиляда четиристотин деветдесет и два тома. Невероятна цифра, нали? Защото напомня за Колумб и откриването на Америка, а университетът, в който отиваш, също носи името на Колумб. Някои от тези книги са големи, други — малки, едни са дебели, други — тънки, но всички те съдържат думи. Ако прочетеш тези думи, може би ще помогнат на образованието ти. Не, не, не искам и да чуя за това. Нито гък! Щом се настаниш в Ню Йорк, ще поръчам да ти ги изпратят. Ще си запазя само едно томче на Данте. Всичко останало е твое. След книгите идва ред на шаха с дървените фигури. Аз ще взема пластмасовия с магнитчетата, а дървеният остава за теб. Следва кутията за пури с автографите на бейзбол ни знаменитости. Там са подписите на почти всички играчи от отбора на „Чикаго къбс“ от последните двайсет години, на няколко по-големи звезди и на много от по-дребните светила от цялата лига. Мат Бате, Мемо Луна, Рип Рипълски, Пътси Кабальеро, Дик Дрот. Самата неизвестност на тези имена би трябвало да ги обезсмърти. Най-накрая идва ред на различни вехтории, дрънкулки, украшения и ненужни дреболии. Сувенирните пепелници от Ню Йорк, от Сан Антонио и битката при Аламо, плочите ми на Хайдн и Моцарт, които записах с Кливланлския оркестър, семейният албум със снимки, грамотата, която получих като малък, когато взех първа награда на щатския музикален конкурс. Това, ако можеш да повярваш, се случи през 1924-а — много, много отдавна. И най-накрая искам да ти дам моя спортен костюм от туид, който преди няколко зими купих от „Луп“. Няма да ми трябва по онези места, където отивам, а е ушит от най-фина шотландска вълна. Само два пъти съм го слагал, а ако го дам в Армията на спасението, сигурно ще се озове на гърба на някой мърляв алкохолик от крайните квартали. По-добре е ти да го вземеш. С него ще имаш по-изискан вид, а няма нищо лошо в това да изглеждаш добре, нали така? Утре сутринта първата ни работа е да отидем до шивача, за да го отземе, където трябва.

Значи, това го оправихме. Книгите, шаха, автографите, джунджуриите, костюма. Сега, когато се отървах от собственото си царство, вече се чувствам доволен. Какво си ме зяпнал? Знам какво върша и много се радвам, че го свърших. Ти си добро момче, Филеас. Където и да бъда, винаги ще мисля за теб. Засега пътищата ни се разделят. Но рано или късно ще се срещнем отново, сигурен съм. Накрая нещата винаги се оправят, ще видиш, всичко си идва на мястото. Всичко се подрежда. Деветте кръга. Деветте планети. Деветте удара в бейзбола. Нашите девет живота. Помисли си само. Броят на съответствията е безкраен. Но стига приказки за тази вечер. Става късно и сънят ни зове. Ела, дай ръка. Да, точно така, здраво, силно стискане. Така обичам. Сега се здрависай. Точно така, за сбогом. С това здрависване ще изчакаме края на времето.

На седмица-две вуйчо Виктор ми изпращаше по една пощенска картичка. Обикновено бяха лъскави, цветни изгледи като за туристи: залез на фона на Скалистите планини, рекламни снимки на крайпътни мотели, големи кактуси и родео, старовремско ранчо, пригодено за летовници, запустели градове и панорамни снимки на пустинята. Понякога имаше и поздрави, обрамчени от примката на ласо, а веднъж дори муле, което казваше в балон изписан над главата му: „Поздрави от Сребърното дере“. Посланията на гърба бяха кратки, загадъчни драскулки, набързо изписани с неразбираемия му почерк, но аз и без това не жадувах за вести от вуйчо, а по-скоро само за някакъв знак от време на време, че е жив. Истинското удоволствие беше в самите картички и колкото по-глупави и вулгарни бяха те, толкова повече им се радвах. При всяко получаване на картичка в пощенската кутия, имах чувството, че двамата си разменяме някаква лично наша шега и дори стигнах дотам, че най-хубавите от тях (снимка на празен ресторант в Риноу, дебелана, яхнала кон в Шайен) ги закачих на стената над леглото си. Съквартирантът ми разбираше смисъла на празния ресторант, но дебеланата на кон го озадачаваше. Обясних му, че тя някак странно прилича на Дора, бившата жена на вуйчо ми. А като имаме предвид какви неща се случват в този свят, добавих, нищо чудно въпросната дебелана да се окаже самата Дора.

Тъй като вуйчо никъде не се задържаше дълго, не можех да отговарям на картичките му. В края на октомври му написах писмо от девет страници, в което описвах угасването на електричеството в Ню Йорк (самият аз се случих в един асансьор заедно с двама приятели), но го изпратих чак през февруари, когато „Лунните хора“ бяха започнали триседмично турне в Тахо. Въпреки че не смогвах да пиша често, успявах да поддържам духовна връзка с него, като носех костюма му. По онова време костюмите не бяха на мода сред студентите, но аз се чувствах добре в неговия и тъй като по обясними причини нямах друг дом, въобще не го свалях от гърба си. Носех го всеки божи ден от началото до края на годината. В моменти на стрес и потиснатост за мен бе голяма утеха да се чувствам обвит в топлината на вуйчовата дреха, а понякога дори си въобразявах, че костюмът ме крепи и че ако не го нося, тялото ми ще се разпадне на съставните си чаркове. Той ми служеше като защитна ципа, като втора кожа, която ме пазеше от ударите на живота. Сега, когато мислено се връщам към онези дни, виждам какъв чудак съм изглеждал в хорските очи: кльощав, рошав, напрегнат младеж, който очевидно не е в крак с останалата част от света. Но истината е, че не желаех да съм в крак със света. Състудентите ми гледаха на мен като на чешит, но това въобще не ме засягаше. Бях възвишеният интелектуалец, свадливият и своенравен бъдещ гений, вечно нацупеният Малволе, който винаги страни от стадото. И досега се изчервявам, като се сетя как се перчех навремето. Бях някаква гротескна амалгама от свенливост и арогантност, като ту изпадах в дълги, неловки мълчания, ту ме обземаха пристъпи на шумна необузданост. Понякога ме прихващаше нещо и по цели нощи не излизах от баровете, пушех и пиех като самоубиец, рецитирах стихове на незначителни поети от шестнайсети век, подмятах неясни забележки на латински по адрес на средновековни философи и въобще вършех какво ли не, само и само да направя впечатление на приятелите си. Осемнайсет години е ужасна възраст и докато се мотаех насам-натам с убеждението, че съм някак по-зрял от връстниците си, истината беше, че просто бях открил по-различен начин да изживея младостта си. Костюмът бе повече от всичко друго знакът на моята същност, емблемата на това как желаех да бъда възприеман от другите. Обективно погледнато, нямаше нищо лошо в костюма. Беше от тъмнозелен туид на дребни карета с тесни ревери — здрава, добре ушита дреха — но след няколко месеца постоянно носене доби неугледен вид и увисна на кльощавата ми фигура като смачкана, позакъсняла мисъл, като натежал от смут вълнен плат. Разбира се, онова, което приятелите ми не знаеха, бе, че си имах свои сантиментални причини да го нося. Зад позата ми на свободомислещ интелектуалец се криеше копнеж по вуйчо и в случая кройката на дрехата нямаше никакво значение. Ако Виктор ми беше подарил лилав костюм с дълъг жакет като от миналия век, без съмнение и него щях да нося по същия начин, както и туида.

Когато през пролетта семестърът свърши, съквартирантът ми предложи през следващата учебна година отново да наемем апартамент заедно. Отказах му. Много харесвах Цимър (всъщност той беше най-добрият ми приятел), но след четири години, прекарани в съквартирантство и обществени спални, не можах да устоя на изкушението да поживея сам. Намерих си квартира на Сто и дванайсета западна улица и на 15 юни се преместих там. Пристигнах с багажа си броени минути преди двама здравеняци да докарат седемдесетте и шест кашона с книгите на вуйчо Виктор, които бяха престояли на склад цели девет месеца. Апартаментът всъщност беше гарсониера на петия етаж в сграда с огромен стар асансьор и се състоеше от средна по големина стая, кухненски бокс в югоизточния ъгъл, килер, баня и два прозореца, които гледаха към малка задна уличка. Гълъби пърхаха с криле и гукаха на перваза, а долу на земята се мъдреха шест очукани боклукчийски кофи. Вътре беше мрачно, въздухът бе обагрен в сивота и дори в най-ярките слънчеви дни едва просветляваше. Отначало сърцето ми се свиваше, малки бучки страх засядаха в гърлото ми, защото се боях да живея сам, но много скоро едно удивително откритие ме приобщи към мястото и ме накара да го заобичам. Беше втората или третата нощ в новото ми жилище, когато съвсем случайно се озовах между двата прозореца и малко под остър ъгъл към този от лявата ми страна. Бавно преместих поглед към него и ето че зърнах светъл процеп между двете сгради. Всъщност гледах към Бродуей — към най-кратката и умалена част от Бродуей, където се виждаше един невероятен неонов надпис — пламтяща факла от розови и сини букви, които изписваха думите ЛУНЕН ДВОРЕЦ. Сетих се, че това е надписът на китайския ресторант в края на пряката, ала силата, с която тези букви ме връхлетяха, удави в себе си всякакви практически обяснения и асоциации. Същински вълшебни букви, увиснали в мрака като послание от самото небе. ЛУНЕН ДВОРЕЦ. Веднага си припомних вуйчо Виктор и неговия оркестър и в същия този пръв, ирационален миг страховете ми изчезнаха. Никога преди това не бях изпитвал нещо толкова внезапно, чисто и неподправено. Голата мръсна стая се преобрази в убежище на вътрешния ми свят, в пресечна точка на странни поличби и загадъчни, произволни и необясними случки. Продължих да зяпам надписа „Лунен дворец“ и полека-лека проумях, че съм се настанил точно където трябва, че ми е било писано да живея именно в този малък апартамент.

През лятото работих на половин работен ден в една книжарница, обикалях кината и ту се влюбвах, ту разлюбвах едно момиче на име Синтия, чието лице отдавна се е изтрило от паметта ми. Взех да се чувствам все по-добре и по-уютно в новото си жилище и когато през есента лекциите отново започнаха, аз се впуснах в неистови среднощни запои с Цимър и цялата банда, отдадох се на любовни похождения и дълги съвършено безмълвни угощения с книги и учебници. Много по-късно, когато мислено се върнах към тези дни и ги погледнах от дистанцията на годините, установих, че те са били един от най-плодотворните периоди в живота ми.

Точно тогава навърших двайсет и броени седмици след това получих дълго, доста непонятно писмо от вуйчо Виктор, написано с молив на гърба на жълти абонаментни бланки за Хумболдовата енциклопедия. От прочетеното успях да разбера, че „Лунните хора“ са преживели тежки времена и след като дълго време ги спохождал само лошият късмет (прекъснати ангажименти, спукани гуми, пияница, който счупил носа на саксофониста им), групата най-накрая се разпаднала. От ноември насам вуйчо Виктор живеел в Боиз, Айдахо, където си намерил временна работа, като продавал енциклопедии от врата на врата. Но и там нещата не вървели и за пръв път от години насам, всъщност откакто го познавах, долових нотка на поражение в думите му. „Заложих дори кларнета си — гласеше писмото, — банковата ми сметка е на нула, а жителите на Боиз не проявяват никакъв интерес към енциклопедии.“

Изпратих му пари, а после и телеграма, в която настоявах веднага да се върне в Ню Йорк. Отговорът на Виктор пристигна след няколко дни — благодареше ми за поканата. Щял да приключи с делата си в края на седмицата, така пишеше, след което да се метне на първия автобус и да дойде. Сметнах, че трябва да се появи във вторник или най-късно в сряда. Но сряда дойде и си замина, а от Виктор — ни вест, ни кост. Изпратих му втора телеграма, но този път отговор не се получи. Възможните беди, които биха могли да го сполетят, ми се струваха безкрайни. Представях си всичко, което можеше да се случи на човек между Боиз и Ню Йорк и ето че американският континент ненадейно се преобрази в необятна зона на опасности, в пагубен кошмар от клопки, капани и лабиринти. Опитах се да вляза във връзка със собственика на сградата, в която Виктор беше живял, но доникъде не стигнах, след което от немай-къде се обадих в полицията в Боиз. Най-внимателно обясних по телефона на сержанта — мъж на име Нийл Армстронг — за какво става дума. На следващия ден сержант Армстронг се обади да ми съобщи, че вуйчо Виктор бил намерен мъртъв в стаята си на Дванайсета северна улица — облечен с палто, отпуснат в креслото, пръстите на дясната му ръка стискали недосглобен кларнет. До вратата имало два куфара. Претърсили стаята, но не намерили нищо нередно. Според предварителните медицински заключения най-вероятната причина за смъртта била сърдечен удар.

— Лош късмет, момчето ми — додаде сержантът. — Много съжалявам.

Още на следващата сутрин отлетях към Западното крайбрежие, за да уредя формалностите. Първо идентифицирах тялото на Виктор в моргата, платих му дълговете, подписах необходимите документи и формуляри и подготвих всичко за пренасянето на тялото до Чикаго. Собственикът на погребалното бюро в Боиз беше отчаян от състоянието на трупа, защото след като беше престоял в апартамента почти цяла седмица, вече не можеше да бъде издокаран както трябва.

— На ваше място — каза ми той, — не бих очаквал чудеса.

Уредих погребението по телефона, свързах се с един-двама приятели на Виктор (Хауи Дън, саксофонистът със счупения нос, и няколко бивши негови ученици), с неохота направих опит да осведомя и Дора (но не можах да я открия), след което придружих ковчега обратно до Чикаго. Погребаха Виктор до мама и докато стояхме край гроба и наблюдавахме как нашият приятел потъва в земята, небето не спря да ни обстрелва с едър като сачми дъжд. След това се качихме на колите и отидохме в къщата на Дън в Северната част, където госпожа Дън ни беше приготвила скромна гощавка със студени меса и гореща супа. През последните четири часа нито за миг не спрях да плача и затова, щом пристигнахме, заедно с храната на бърза ръка обърнах пет-шест бърбъна. Това значително ободри духа ми и след около час се разпях на висок глас. Хауи седна на пианото и ето че настана шумно веселие. След това повърнах на пода и това развали магията. В шест часа се сбогувах с любезните домакини и залитайки, поех в дъжда. Дълго се шлях слепешката, може би два-три часа, повърнах още веднъж в някакъв вход, харесах си една кльощава пъстроока проститутка на име Агнес, която киснеше с чадър в ръка под неоновото осветление на улицата. Придружих я до стаята й в хотел „Елдорадо“, дръпнах й една лекция върху поемите на сър Уолтър Роли6, след това, докато се събличаше и разтваряше крака, взех да й пея приспивни песнички. Нарече ме смахнат, но след като й дадох сто долара, се съгласи да остане с мен през цялата нощ. Аз обаче спах лошо и в четири сутринта се измъкнах от леглото, навлякох мокрите си дрехи и взех такси към летището. В десет часа бях в Ню Йорк.

В крайна сметка не скръбта се оказа моят проблем. Скръбта май беше първопричината, но много скоро тя отстъпи пред нещо друго — нещо далеч по-осезателно, по-предвидимо като ефект и по-страшно с оглед разрухата, която бе в състояние да причини. Цяла поредица от фактори се задейства от само себе си и в един момент започнах да се въртя неуверено, да обикалям във все по-големи и по-големи концентрични кръгове около себе си, докато най-накрая излетях от орбитата си.

Истината е, че положението с парите се влошаваше с всеки изминал ден. От известно време започнах да си давам сметка за това, докато преди заплахата като че ли ме грозеше отдалеч и гледах да не й обръщам много внимание. След смъртта на вуйчо Виктор обаче и след хилядите долари, похарчени през тези ужасни дни, бюджетът, с помощта на който трябваше да завърша колежа, се стопи до шушка. Положението беше такова, че трябваше да направя нещо, за да възстановя сумата, иначе край на образованието. Изчислих, че ако продължавам да харча със сегашното темпо, парите ми ще свършат във втори курс през месец ноември. И като казвам ще свършат, значи до дупка — до последното пени.

Първото ми хрумване бе да напусна колежа, но след като премислих ден-два, реших, че това не е добра идея. Бях обещал на вуйчо да завърша и тъй като него вече го нямаше, за да одобри новите ми планове, сметнах, че няма да е редно да се отметна от дадената дума. На всичкото отгоре стоеше и въпросът с военната служба. Ако напуснех колежа сега, студентското ми разрешително за отсрочка щеше да бъде анулирано, а мен никак не ме блазнеше мисълта да поема из джунглите на Азия и там да намеря преждевременната си смърт. Значи трябваше да остана в Ню Йорк и да продължа образованието си в Колумбийския университет. Това беше разумно решение, точно така трябваше да направя. След такова обещаващо начало би трябвало с лекота да продължа да действам съвестно и разумно. За хора в моето положение съществуваха всякакви възможности — стипендии, студентски заеми, програми за съчетаване на учение с работа, — но започнех ли да ги обмислям, всички ми се струваха отвратителни. Връхлиташе ме нещо като внезапен, неволен и непреодолим пристъп на гадене. Бързо си дадох сметка, че не желая да участвам в подобни начинания, и затова ги отхвърлих — категорично и презрително, като много добре си давах сметка, че саботирам собствената си надежда да оцелея в тази криза. Всъщност оттогава насетне повече нищо не направих, за да си помогна, пръста си не помръднах. Един Господ знае защо постъпих така. По онова време си измислях хиляди причини, но в крайна сметка май всичко се свеждаше до обзелото ме отчаяние. Бях отчаян и пред лицето на толкова много несгоди усещах, че трябва да предприема нещо драстично. Исках да плюя на света, да извърша възможно най-щурото нещо. С целия плам и идеализъм на млад човек, твърде много размишлявал върху нещата от живота и прочел твърде много книги, реших, че не трябва да правя нищо, че ще действам, като самоотвержено се откажа от всяко действие. Чиста проба нихилизъм, издигнат до нивото на естетическо житейско кредо. Щях да превърна живота си в произведение на изкуството, да стана жертва на такива изтънчени парадокси, че всяка вдишана глътка въздух да има вкуса на собствената ми орисия. Знаменията предвещаваха пълно затъмнение и докато търсех какво още да прочета, представата за мрака постепенно се стаи в мен и ме прелъсти със своята простота. Не, и пръста си нямаше да помръдна, за да осуетя неизбежното, още по-малко пък щях да се втурна да го приветствам. Щом животът можеше да продължи както преди, макар и само засега, — толкоз по-добре. Ще бъда търпелив и държелив. Вече знаех какво ме чака и дали щеше да стане днес или утре нямаше никакво значение, защото все едно щеше да стане. Пълно затъмнение. Звярът е убит, вътрешностите му са разчетени. Луната ще затъмни слънцето и в този миг аз ще изчезна. Ще остана без пукната пара, поплавък от плът и кости без един цент на мое име.

Точно тогава започнах да чета книгите на вуйчо Виктор. Две седмици след погребението наслуки издърпах един от кашоните, внимателно разрязах лепенките с нож и изчетох всичко, което се съдържаше в него. Оказа се странна смесица, събрана на едно място без ясна подборка или цел. Имаше романи, имаше и пиеси, исторически книги, книги за пътешествия, наръчници по шах, детективски разкази, научна фантастика и философски произведения — пълен хаос на печатното слово. Това не ме смути. Изчетох всички заглавия — до последното — без да се мъча да давам преценки. Всяка книга ми изглеждаше равностойна на следващата, всяко изречение — съставено от необходимия брой думи и всяка дума — поставена точно на мястото си. Реших, че ето така ще жалея моя покойник вуйчо Виктор — като отворя всички кашони един подир друг и изчета всички книги една подир друга. Поставих си задачата и нямаше да мирясам, докато не я изпълня.

Всеки кашон съдържаше хаоса, който цареше в първия — миш-маш от качествена и масова литература, купища еднодневки сред тежката класика, оръфани меки корици, притиснати от луксозни издания, комерсиални заглавия, наместили се между Джон Дън и Толстой. Вуйчо Виктор така и не беше успял да организира библиотеката си в нещо по-систематизирано. Всеки път, когато купувал книга, я слагал на рафта до предишната. Полека-лека редиците растели и с течение на времето изпълвали все повече и повече пространство. Именно в този ред книгите бяха влезли в кашоните. Ако не друго, то хронологията беше спазена. Според мен това бе съвършеното подреждане. Всеки път, когато се случеше да разгърна книга, навлизах в отделен сегмент от живота на моя вуйчо, в точно определен период от дни, седмици или месеци, и усещането, че се намирам в същото духовно пространство, в което някога е бил и той, беше голяма утеха за мен — да четеш същите думи, да преживяваш същите истории, може би дори да ти хрумват същите, провокирани от четивото мисли. Все едно да следваш маршрут на едновремешен изследовател, да вървиш по стъпките му, да покоряваш девствени земи, да се движиш на запад заедно със слънцето, да следваш светлината, докато угасне. Тъй като кашоните не бяха нито номерирани, нито надписани, нямаше как да знам предварително в кой период ми предстои да навляза. Пътуването се състоеше от кратки, дискретни, спорадични излети. От Бостън до Ленъкс, например. От Минеаполис до Сиукските водопади. От Кеноша до Солт Лейк Сити. Това, че трябваше да прескачам по картата въобще не ме притесняваше. В крайна сметка нали всички бели полета ще се запълнят и всички разстояния ще се изминат.

Повечето от книгите вече ги бях чел, а други пък самият Виктор ми ги беше чел на глас: „Робинзон Крузо“, „Доктор Джекил и мистър Хайд“, „Невидимият“. Това обаче не ми попречи да преора всичко наново с неизтощима страст, поглъщайки познатите ми заглавия така жадно, както и непознатите. Купчини от прочетени книги изникнаха в ъглите на стаята ми, а когато въпросните книжни кули започваха да се клатят и а-ха да тупнат, грабвах две пазарски торби, напълвах ги със застрашените от срутване томове и ги отнасях със себе си още при следващото ми отиване до университета. Точно срещу двора му, на Бродуей, се намираше книжарница „Чандлърс“ — прашна, тясна дупка, която въртеше добра търговия със стари книги. В периода между лятото на 1967-а и лятото на 1969-а й бях редовен клиент и лека-полека се лиших от наследството си. Само това действие си позволявах — да използвам онова, което ми принадлежеше. Чувствах се ужасно, задето трябва да се разделя с бившата собственост на вуйчо Виктор, но в същото време знаех много добре, че точно за това няма да ми се разсърди. Според мен бях някак си успял да изплатя дълга си към него, изчитайки книгите му, а след като вече нямах никакви пари, какво по-естествено от това да предприема и следващата стъпка, като ги осребря.

Проблемът обаче беше там, че не можех да печеля достатъчно. Самият Чандлър се пазареше здравата и неговото разбиране за книги бе толкова различно от моето, че въобще не знаех какво да му кажа. За мен книгите не са просто вместилище за думи, а самите думи и ценността на дадена книга се определя по-скоро от нейната духовна стойност, отколкото от физическото й състояние. Например един Омир с извити краища струва повече от един добре запазен Вергилий; три тома Декарт струват по-малко от един том Паскал. За мен това бяха основни различия, но за Чандлър те просто не съществуваха. За него книгата беше предмет, нещо, което принадлежи към света на вещите и по нищо не се различава от кутия за обувки например, или плунжер за тоалетно казанче, или кафеник. Всеки път, когато му стоварвах поредната порция от библиотеката на вуйчо Виктор, старецът подхождаше по един и същ начин. Поемаше книгите с презрение, прокарваше пръст по гръбчетата им, взираше се да открие петънце или просто прегъната страница, като все успяваше да създаде впечатлението, че пипа някаква мръсотия. И номерът му винаги минаваше. Като се цупеше на стоката, Чандлър успяваше да постигне неимоверно ниски цени. След трийсетгодишна практика си бе научил ролята наизуст с целия репертоар от мърморене, недоволство, подмятания под сурдинка, премигвания, цъкане с език и тъжно поклащане на глава. Представлението имаше за цел да ме убеди в собствената ми неспособност да преценявам заглавията, но преди всичко да ме накара да се засрамя, задето въобще съм се осмелил да му предлагам въпросните книги. Да не би да искаш да ми кажеш, че и пари трябва да ти дам за тези неща? Нима очакваш боклукчията да ти плаща, задето те отървава от боклука?

Знаех, че ме работи, но почти никога не възразявах. И какво можех да направя в края на краищата? Чандлър действаше от позиция на силата и това положение не можеше да се промени — защото аз отчаяно исках да продам стоката, докато на него му беше все едно дали ще купи или не. Нямаше никакъв смисъл, например, да се правя, че ми е безразлично дали ще си продам книгите, защото от това нищо нямаше да спечеля, а винаги е по-добре да те измамят, но сделката да стане, отколкото въобще да не стане. Открих, че се справям по-добре, когато нося книгите на по-малки дози, не повече от дванайсет или петнайсет наведнъж. Тогава средната цена на том се вдигаше, макар и минимално. Но колкото по-малко бяха книгите, толкова по-скоро трябваше да идвам пак, а от друга страна знаех, че се налага да огранича посещенията си до минимум — защото колкото по-често му се явявах, толкова по-слаба ставаше позицията ми. Така че каквото и да правех, Чандлър винаги печелеше. След време старецът дори не благоволяваше да говори с мен. Никога не казваше „здрасти“, никога не се усмихваше, никога не се здрависваше. Държеше се така хладно и безразлично, че понякога се чудех дали въобще ме помни. Може би всеки път ме възприемаше като нов клиент или като събирателен образ на най-различни непознати, някаква хаотична сбирщина.

Докато разпродавах книгите, апартаментът ми претърпя доста преобразувания. Това беше неизбежно, защото всеки път, когато отварях нов кашон, аз всъщност разрушавах част от мебелировката. Леглото ми трябваше да се развали, столовете ми намаляха, после съвсем изчезнаха, бюрото ми се атрофира и се преобрази в празно пространство. Виждах как животът ми се превръща в затваряща се нула, в осезаема, избуяваща пустота. Всеки път, когато дръзнех да навляза в миналото на вуйчо, то мигом произвеждаше физически резултат, ефект в реалния свят. Последствията бяха винаги пред очите ми и нямаше как да им се изплъзна. Еди-колко си кашона — разпродадени, еди-колко си — в наличност. Стигаше ми само да хвърля едно око на стаята, за да видя равносметката. Мебелировката беше измервателният уред на моето състояние — показваше колко от мен е останало, колко от мен си е отишло. Бях едновременно извършител и свидетел, публика и актьор в солово представление. Внимателно следях напредъка на собственото си осакатяване. Къс по къс наблюдавах собственото си разпадане.

* * *

Разбира се, това бяха трудни дни — за всички. Спомням си ги като времена на объркана политика, на метежи, тълпи, гняв, виещи клаксони и насилие. До пролетта на 1968-а всеки божи ден като че бълваше нов катаклизъм. Ако не е Прага, ще е Берлин; ако не е Париж, ще е Ню Йорк. Във Виетнам имаше вече половин милион американски войници. Президентът обяви, че няма да се кандидатира за нов мандат. Имаше убийства. След години на борба войната се беше разраснала до такава степен, че дори и най-невинните мисли бяха неизменно замърсявани от нея. Знаех, че каквото и да направя или да не направя, аз, както и всички останали, бях част от нещата, които се случваха наоколо. Една вечер, докато си седях на пейка в Ривърсайд Парк и зяпах реката, видях как на отсрещния бряг избухна танкер. Небето изведнъж лумна в пламъци, огнени отломъци полетяха във въздуха над Хъдсън и се приземиха в краката ми. Тогава ме осени мисълта, че вътрешното и външното са неразривно свързани, може да ги раздели само брутално накърнената истина. По-късно съшия месец Колумбийският университет се превърна в бойно поле и стотици студенти бяха арестувани, включително такива безвредни мечтатели като Цимър и моя милост. Впрочем не смятам да обсъждам тези неща тук. Всички знаят какво се случи тогава и няма никакъв смисъл да преразказвам добре известни събития. Това обаче не означава, че искам да бъдат забравени. Началото на моята история се корени в безпорядъка на онези дни и първо те трябва да се проумеят, за да има смисъл и останалата част от нея.

Когато започнах третата година в университета (септември 1967 г.), костюмът ми отдавна беше приключил курса. Първо го съсипа проливният дъжд в Чикаго, после седалището се протри до прозрачност, а сакото се разпра по джобовете, след това по останалите шевове, докато най-накрая го захвърлих, защото вече за нищо не ставаше. Закачих го в гардероба си като сувенир от едни по-щастливи времена, излязох и си купих най-евтините и най-здравите дрехи, които успях да намеря: работнически ботуши, джинси, бархетни ризи и кожено яке на старо от един магазин за войнишки принадлежности. Приятелите ми бяха изумени от тази промяна, но аз не им дадох никакво обяснение, защото въобще не ме интересуваше какво ще си помислят. Същото стана и с телефона. Не го изключих, за да се изолирам от света, а просто защото представляваше разход, който вече не можех да си позволя. Когато един ден пред библиотеката Цимър взе да ме дразни на тази тема, като недоволстваше, че човек не може да ме открие, аз отклоних въпроса за парите, като взех да танцувам и пея за жици и гласове, които убиват живия човешки контакт. „Пренесеният по електрически път глас не е истинският човешки глас — му казах тогава. — Ние всички сме свикнали с това подобие на самите нас, но ако човек се замисли, телефонът е само един инструмент на разрухата и фантазията. Общуване между духове, словесна секреция на умове без тела. Аз искам да виждам човека, с когото разговарям. Ако не мога, по-добре въобще да не разговарям с него.“ Все по-често прибягвах до такива изпълнения — извинения, двусмислени приказки, странни теории, които измислях в отговор на съвсем разумни въпроси. Тъй като не исках никой да знае за финансовите ми затруднения, смятах, че нямам друг избор, освен да се измъквам от притеснителните разговори с помощта на лъжи. Колкото повече затъвах, толкова по-странни и изчанчени обяснения съчинявах. Защо съм спрял да пуша, защо съм спрял да пия, защо съм спрял да ходя по кръчми — никак не се затруднявах да скалъпя някоя уж рационална, но всъщност адски нелепа причина. И така полека-лека започнах да говоря като анархист отшелник, ексцентричен маниак, който заплашва със Страшния съд, или направо лудит. Приятелите ми обаче се забавляваха и по този начин успях да опазя тайната си. Гордостта несъмнено имаше пръст в тези мои измамни щуротии, но най-същественото беше, че не исках никой да ми се бърка в живота и най-вече в курса, който си бях наумил да следвам. Ако тръгнех да се оплаквам наляво и надясно, сигурно щях да предизвикам само съжаление, дори може би предложения за помощ, което щеше да провали цялата работа. Вместо това се барикадирах зад делириума на моя проект, правех се на палячо при всяка възможност и чаках да изтече времето.

Най-трудна беше последната година. През ноември спрях да плащам сметките си за електричество и през януари пристигна един мъж на име Кон Едисон, за да ме изключи от мрежата. В продължение на няколко седмици експериментирах с различни свещи, като ги подбирах най-вече според цената, осветителната мощ и дълготрайността. За голямо мое учудване, еврейските мемориални свещи се оказаха най-добри. Открих, че потрепващите пламъчета и играещите сенки са нещо изключително красиво и сега, след като и хладилникът беше замлъкнал (онези негови неочаквани гърчове и шумни потръпвания), изведнъж реших, че без електричество се чувствам много по-добре. Друго нещо, което би могло да се каже за мен, е, че бях издръжлив. Винаги търсех да открия скритите преимущества на всяко лишение, на което се подлагах, и щом свикнех да преживявам без дадено нещо, изтривах го от паметта си веднъж завинаги. Знаех, че това не може да продължава вечно, че в крайна сметка съществуват неща, без които не може, но в момента се радвах на факта, че почти не съжалявам за изчезналите от живота ми удобства. Бавно, но уверено открих, че съм способен да стигна много далеч, много по-далеч, отколкото си мислех, че е възможно.

След като си платих учебната такса за последния семестър, останах с по-малко от шестстотин долара. Разполагах с още няколко кашона, както и с колекцията от автографи и кларнета. Понякога го сглобявах, за да ми прави компания, и се опитвах да свиря, при което апартаментът се изпълваше със странни звукови напъни, с врява от пискливи въздишки и дълбоки стенания, с кикот и жаловито ръмжене. През март продадох автографите на колекционер, който се казваше Майло Флакс — странно джудже с ореол от руси къдрици, който пускаше рекламите си на последната страница на „Спортни новини“. Когато Флакс видя наредените в кутия подписи на „Чикаго къбс“, онемя. Зазяпа се в хартийките с благоговение, вдигна към мен пълните си със сълзи очи и смело предрече, че 1969 ще бъде годината на „Къбс“. За малко да се окаже прав. Ако не беше онази серия от загуби в края на сезона и това, че помиярите от „Ню Йорк Мете“ дръпнаха рязко напред, предсказанието му щеше да се сбъдне. От автографите спечелих сто и петдесет долара, което беше един месечен наем и отгоре. Продължих да се прехранвам с книгите и така успях да преживея април и май с глава все още над водата. Приключих и задължителните си писмени работи, макар и в ужасна суматоха, като зубрех на свещи и преписвах на машина. След това продадох пишещата машина за двайсет и шест долара, с които взех под наем четвъртита академична шапка и тога, за да присъствам на контра тържеството, организирано от студентите в знак на протест срещу официалните университетски церемонии.

Бях свършил всичко, което си бях поставил като задача, но нямах сили да се порадвам на триумфа си. Разполагах само със сто долара, а от книгите бяха останали три кашона. За плащане на наема и дума не можеше да става и макар че банковият депозит щеше да ми помогне да изкарам още един месец, след това със сигурност щяха да ме изгонят. Ако първото известие за напускане се получеше през юли, тогава критическият момент щеше да настъпи през август, което означаваше, че през септември щях да се озова на улицата. На първи юни обаче краят на лятото ми изглеждаше на светлинни години разстояние. Не какво ще правя след това ме тревожеше толкова, колкото как да издрапам дотогава. От книгите можех да получа приблизително петдесет долара. Като ги прибавех към деветдесет и шестте, които имах, щях да разполагам със сто петдесет и шест долара през следващите три месеца. Крайно недостатъчно, разбира се, но си направих сметката, че ако се огранича до едно хранене на ден, ако се откажа от вестници, автобуси и всякакви други фриволни разточителства, ще успея да се справя. Така започна лятото на 1969-а. Бях почти сигурен, че това ще бъде последното лято на моя живот.

През цялата зима и началото на пролетта складирах храната си от външната страна на первазите в апартамента. През най-студените месеци повечето от храните замръзваха и се превръщаха на буца лед (маслото, сиренето), но след размразяване всичко ставаше за ядене. Най-големият проблем бе как да опазя продуктите от сажди и от цвъкането на гугутките. Взех да ги увивам в найлонови пазарски торбички, преди да ги оставя навън. Ала след като вятърът издуха една торбичка по време на буря, започнах да ги привързвам с конец за радиатора в стаята. Страхотно се бях изпедепцал в тази система и тъй като газта, слава Богу, беше включена в наема (което означаваше, че не мога да изгубя газовия си радиатор), положението с храната изглеждаше напълно под контрол. Но това беше по време на студовете. А ето че сезонът се смени и щом слънцето взе да се мотае по небето цели тринайсет-четиринайсет часа на ден, первазът се оказа напълно неизползваем. Млякото се вкисваше, соковете се развоняваха, маслото се разтопяваше в малки лъскави локви от жълта слуз. Изстрадах доста от тези беди, след което преосмислих режима си на хранене и видях, че ще трябва да се откажа от всички продукти, които се развалят на топло. На дванайсети юни седнах и начертах новата си програма. Мляко на прах, нес кафе, малки опаковки хляб — това трябваше да бъдат моите основни провизии — при това едни и същи всеки ден, както и яйцата — най-евтиното и хранително нещо, познато на човека. От време на време си позволявах по някоя ябълка или портокал, а ако желанието ми станеше непреодолимо, се угощавах с хамбургер или готова консерва. Така храната не се разваляше и поне теоретично не ме заплашваше глад. Две яйца на ден — рохко сварени до съвършенство за две минути и половина, две филийки хляб, три чаши кафе и вода — колкото е възможно повече. Макар и не много вълнуващ, този режим на хранене притежаваше някакво геометрично изящество. Като се има предвид оскъдицата от възможности, с които разполагах, новото решение ми подейства ободрително.

Не може да се каже, че съм гладувал, но почти непрекъснато чувствах глад. Често сънувах храни и нощите ми през това лято бяха изпълнени с кулинарни видения: богати трапези, пирове и преяждане, плата с пържоли и агнешко, подноси със сочни прасенца, торти като замъци, всевъзможни десерти, сладкиши и гигантски купи с плодове. През деня обаче стомахът ми не спираше да къркори, червата ми ръмжаха сърдито и се обливаха с потоци неуталожени стомашни сокове, преследваха ме, не ми даваха мира заради празнотата си и само с едната си воля успявах да ги усмиря. Без преди това да съм бил пълен, през това лято продължих неудържимо да свалям килограми. От време на време пусках по едно пени в кантара на дрогерията „Екзакто“, за да видя какво е останало от мен. От 77 килограма през юни слязох на 69 през юли и на 61 през август. За човек с ръст метър и осемдесет и кусур такава загуба на тегло си е опасна. Бях само кожа и кости — дотук добре, но можеха да последват непоправими увреждания.

Опитвах да се отделя от тялото си, поемайки дългия, заобикаляш истинския проблем път, като се преструвах, че не съществувам. И други са го правили преди мен и всички са стигали до едно и също заключение — открих го и аз: умът не може да победи плътта, защото поискаш ли му веднъж да направи подобно нещо, веднага ти напомня, че той също е материален. За да се издигна над обстоятелствата, трябваше да си самовнуша, че вече не съм реален, в резултат на което всякаква реалност взе да се мержелее доста неубедително пред очите ми. Несъществуващи предмети ми се явяваха най-ненадейно, след което изчезваха. Например, чаша студена лимонада. Вестник с моето име в заглавието. Старият ми костюм изневиделица цъфваше върху леглото — съвършено нов и непокътнат. Веднъж зърнах дори себе си в една по-предишна версия как се лутам из стаята като пиян, надничам из ъглите и търся нещо, което не мога да намеря. Тези халюцинации бяха нещо мигновено, ала след това продължаваха да отекват в мен с часове. А имаше и периоди, когато напълно изгубвах дирите на собствената си личност. Навестяваше ме мисъл и следвах нишката й по пътя към заключението, докато в един момент внезапно установявах, че вече се е стъмнило. Губеха ми се цели часове. При друг случай се улавях, че дъвча въображаема храна, че пуша въображаеми цигари и пускам въображаеми кръгчета цигарен дим във въздуха около себе си. Това май бяха най-лошите ми моменти, но истината е, че след тях вече не можех да разчитам на себе си. Умът ми често се зарейваше нанякъде и аз с нищо не можех да го спра.

Повечето от тези симптоми започнаха да се появяват към средата на юли. Преди това най-чинно изчетох и последните книги от кашоните на вуйчо Виктор, след което ги продадох в антикварната книжарница на Чандлър. Книгите бяха вече на привършване и точно тогава взеха да ми създават главоболия. Усещах как очите ми се спират върху думите на страницата, но от този контакт не произлизаше никакъв смисъл и никакви звуци не отекваха в ума ми. Черните отпечатъци ми изглеждаха съвсем объркващи, произволна смесица от чертички и завъртулки, които не издаваха нищо, освен собствената си немота. В крайна сметка престанах дори да се преструвам, че разбирам какво чета. Издърпвах някоя книга от кашона, отварях я на първа страница и задвижвах пръст по първия ред. Щом стигнех до края, започвах втория, после третия и така до края на страницата. По този начин се справих с работата си: като слепец, който чете брайловата азбука. Щом не виждах думите, можех поне да ги докосвам. Нещата вече се бяха влошили до такава степен, че единствено това сякаш имаше някакъв смисъл. Докосвайки всички думи в книгите, си издействах правото да ги продам.

По някакво странно съвпадение занесох последните бройки на Чандлър в деня, в който американските космонавти стъпиха на Луната. От продажбата получих малко повече от девет долара и като тръгнах да се връщам по Бродуей, хрумна ми да се отбия в „Куинс Бар & Грил“ — малко местно кръчме, разположено на югоизточния ъгъл на Сто и осма улица. Този ден времето беше изключително горещо и затова реших, че една-две бири от десет цента няма да ми навредят. Настаних се на бара до трима-четирима от редовните клиенти, които се наслаждаваха на мрачното осветление и прохладата на климатика. Големият цветен телевизор беше пуснат и хвърляше странни, малко зловещи отражения върху бутилките уиски и бърбън. Точно тогава станах свидетел на голямото събитие. Видях двете добре подплатени фигури, които направиха първите стъпки в онзи свят без въздух, видях как заподскачаха като играчки насред лунния пейзаж, как подкараха количката за голф през прахта и пустошта, как забиха знамето право в окото на онова, което доскоро беше богинята на влюбените и лунатиците. Блестящата Диана, помислих си аз, символ на всичко загадъчно, което кътаме в себе си. После се появи президентът и заяви с равен тържествен глас, че това е най-великото събитие след сътворението на човека. Редовната клиентела на бара се изхили, като чу това, а и самият аз пуснах една-две криви усмивки. Но въпреки пълния абсурд на казаното, в него имаше и нещо вярно, което никой не можеше да отрече: от деня на прогонването му от рая, Адам никога не е бил толкова далеч от дома си.

Известно време след това поживях в почти пълно спокойствие. Сега вече апартаментът ми бе гол, но вместо да ме отчая, както си мислех, че ще стане, тази голота ми подейства като уют. Трудно ми е да обясня, но изведнъж нервите ми се отпуснаха и през следващите три-четири дни отново познах себе си. Странно, че използвам такава дума в подобен контекст, но имаше един период след продажбата на последните книги на вуйчо Виктор, когато стигнах дотам да си кажа, че съм щастлив. Като епилептик пред криза, прекрачих в онзи необикновен полусвят, в който всичко блести с нова, изумителна яснота. През тези дни не се занимавах почти с нищо. Крачех из стаята, излежавах се на матрака и записвах мислите си в тетрадка. Нищо нямаше значение. Самото бездействие обаче ми се струваше много важно и нямах никакви угризения, че оставям часовете да се нижат лениво край мен. От време на време заставах между двата прозореца и дълго наблюдавах неоновия надпис „Лунен дворец“. Дори това ми доставяше удоволствие, защото той винаги успяваше да породи у мен серия от интересни мисли. Сега тези мисли ми изглеждат доста неясни — гроздове от стихийни асоциации, блуждаещи блянове, — но навремето смятах, че са ужасно важни. Май думата „луна“ промени смисъла си в моето съзнание, откакто видях космонавтите да се разхождат по повърхността й. А може би бях поразен от съвпадението, че срещнах човек на име Нийл Армстронг в Боиз, Айдахо, а след това наблюдавах човек със същото име да излита в космоса. Но нищо чудно просто да съм бил в несвяст от глад и светлините на надписа да са ме довцепенили. Не мога да бъда сигурен в нищо, но фактът си е факт: думите „Лунен дворец“ се загнездиха в ума ми с цялата тайнственост и магичност на някакво пророческо откровение. И в него всичко се сливаше в едно: вуйчо Виктор и Китай, космически кораби и музика, Марко Поло и Дивият запад. Зазяпвах се в неоновия надпис и започвах да си мисля за електричеството. Това пък ме отвеждаше до угасването на тока, когато бях първокурсник, а то на свой ред ме подсещаше за бейзболните мачове на Ригли Фийлд, които пък отново ми напомняха за вуйчо Виктор и мемориалните еврейски свещи, дето горяха върху перваза на прозореца ми. Всяка породена мисъл отстъпваше на друга и така спиралата се завихряше, обхващайки все по-големи територии на взаимосвързаност. Например идеята за пътуване в неизвестното веднага ме отпращаше към Колумб и космонавтите. Виждах откриването на Америка като неуспешен опит да се открие Китай; китайската храна — като напомняне за празния ми стомах; всяка мисъл — като храна за мисълта, а главата — като дворец на мечти. Мислех си така: проектът „Аполо“; Аполон — бог на музиката; вуйчо Виктор и „Лунните хора“, пътуващи из Запада. Мислех си и така: Западът, войната срещу индианците; войната във Виетнам, на който някога викаха Индокитай. Мислех си и така: оръжия, бомби, експлозии; ядрени облаци в пустините на Юта и Невада; и тогава се питах — защо Американският запад прилича толкова много на лунен пейзаж? И продължавах по този начин и колкото повече се отварях за тези тайнствени съответствия, толкова по-близо се чувствах до проумяването на някаква фундаментална истина за света. Май полудявах, но въпреки това усещах как в мен се надига огромна енергия и изпитвах голяма гностическа радост, която проникваше дълбоко в сърцевината на нещата. След което я изгубвах — така ненадейно, както преди това ме беше осенявала. Дълго време живях така в мислите си — може би три-четири дни. Една сутрин се събудих и открих, че съм се върнал обратно в света на фрагментите, обратно в света на глада и на голите бели стени. Помъчих се да си възвърна равновесието от предишните дни, но не успях. Светът отново ме затисна и то така, че едвам дишах.

Навлязох в нов период на безутешна самота, пълна изолация и опустошение. Само инатът ми ме крепеше, но полека-лека решителността ми се сломи и на първи август бях вече напълно готов да вдигна ръце и да се призная за победен. Направих опит да се свържа с неколцина приятели, канех се да им поискам заем, но нищо не излезе от това, освен няколко изтощителни разходки в жегата и цял джоб прахосани монети. Беше лято и сякаш всички се бяха изнесли от града. Много странно, но дори Цимър, единственият човек, на когото знаех, че мога да разчитам, се беше покрил. Няколко пъти ходих до апартамента му на ъгъла на Амстердам Авеню и Сто и двайсета улица, но никой не отговаряше на позвъняванията ми. Всеки път пусках по една бележка в пощенската кутия и под външната врата, но така и не получих отговор. Много по-късно научих, че Цимър се бил преместил да живее другаде. Когато го попитах защо не ми е оставил новия си адрес, той ми отвърна, че съм бил казал, че през лятото ще бъда в Чикаго. Бях забравил тази своя лъжа. Истината е, че бях наговорил толкова много лъжи, че въобще не си спомнях на кого какво съм разправял.

Тъй като нямах представа, че Цимър се е преместил, продължих да се отбивам до стария му апартамент и да оставям съобщения под вратата. Една неделна утрин в началото на август неизбежното най-накрая се случи. Натиснах звънеца, напълно убеден, че няма да намеря никого и дори вече се обръщах да си вървя, когато отвътре чух раздвижване: крака на стол издращиха по пода, прозвуча тропот на стъпки, кашлица. Обля ме вълна на гореща благодарност и облекчение, но само миг след това, щом вратата се отвори, разбрах, че всичко е било напразно. Личността, която очаквах да бъде Цимър, се оказа друга. Съвършено друга: млад мъж с тъмна къдрава брада и коса, която се спускаше до раменете. Реших, че току-що е станал от сън, защото ми се появи по долни гащи.

— С какво мога да ви услужа? — попита и макар малко озадачен, ме изгледа дружелюбно. В това време откъм кухнята се чу смях (смесица от мъжки и женски гласове) и тогава си дадох сметка, че съм попаднал на нещо като парти.

— Май съм сбъркал — смотолевих. — Търся Дейвид Цимър.

— О! — мигом възкликна непознатият. — Ти сигурно си Фог. Тъкмо се чудех кога ли ще цъфнеш отново.

Навън беше ужасен ден — адска жега, направо геената огнена — и разходката ме бе изтощила до крайност. Както си стоях на прага и се чувствах ужасно глупаво, защото по лицето ми се стичаше пот и капеше в очите ми, а по цялото ми тяло се лееше вода, направо изумях и се зачудих дали добре съм чул думите на непознатия. Първата ми мисъл беше да си плюя на петите и да хукна да бягам, но изведнъж се почувствах така отмалял, че се уплаших да не припадна. Подпрях се на рамката на вратата, за да не се олюлея, и отвърнах:

— Моля? Би ли повторил? Май не чух какво каза.

— Казах, че сигурно си Фог — повтори непознатият. — Много е просто. Щом търсиш Цимър, значи си Фог. Фог е онзи, дето оставя бележки под вратата.

— Много прозорливо — казах и изпуснах трепетлива въздишка. — Предполагам, че не знаеш къде мога да открия Цимър.

— Съжалявам. Нямам никаква представа.

И отново взех да събирам сили да си тръгна, но тъкмо да се обърна, усетих, че непознатият ме зяпа настойчиво. Странен дълбок проницателен поглед, прицелен право в лицето ми.

— Добре ли си? — попита ме той. — Да не би случайно да си познат на Кити?

— Кити ли? — попитах на свой ред. — Не познавам никаква Кити. Досега не съм срещал личност с такова име.

— Ризата ти е също като нейната. Затова си помислих, че може някак да сте свързани.

Погледнах гърдите си и видях, че съм надянал тениска на „Ню Йорк Мете“. Бях я купил преди година на разпродажба от някакъв кош за десет цента.

— Дори не съм от „Мете“ — казах. — „Чикаго Къбс“ са моят отбор.

— Странно съвпадение — продължи непознатият, без да обръща внимание на думите ми. — На Кити това ще й хареса. Тя обича такива неща.

Преди да успея да се противопоставя, той вече ме теглеше за ръката към кухнята. Озовах се в компания от пет-шест души, насядали край масата пред разточителна неделна закуска. Трапезата беше отрупана с храна: бекон с яйца, пълна кана с кафе, кифлички и топено сирене, плато с пушена риба. От месеци не бях виждал подобно нещо и просто не знаех как да постъпя. Сякаш ненадейно ме бяха спуснали насред разиграваща се приказка. Аз бях прегладнялото, изгубило се в гората дете, което после открило вълшебната къщичка, направена от вкуснотии.

— Я погледнете! — извика моят ухилен до ушите, почти гол домакин. — Това е братът — близнак на Кити.

След което ме представи на насядалите около масата. Всеки поотделно ми се усмихна, каза ми „здрасти“, на което аз също се усмихнах. Оказа се, че повечето от тях са студенти в „Джулиард“ — музиканти, танцьори, певци. Името на домакина беше Джим или Джон; бил се пренесъл в стария апартамент на Цимър само преди един ден. Останалите били на купон цяла нощ и вместо да се приберат вкъщи, решили да нахълтат у Джим или Джон и да осветят къщата му с една импровизирана закуска. Това обясняваше голотата му (още спял, когато се раззвънили бясно на вратата му), както и изобилието от храна пред очите ми. Кимах любезно, докато ми разказваха всичко това, но само се преструвах, че слушам. Всъщност то въобще не ме интересуваше и още преди да свърши разказа им, вече бях забравил всички имена. Тъй като нямаше какво друго да правя, заех се да изучавам моята сестра близначка — дребна китайка на деветнайсет или двайсет години със сребърни гривни на двете си китки и индианска лента на главата с мъниста, тип навахо. Тя отвърна на погледа ми с усмивка — изключително сърдечна и според мен изпълнена с чувство за хумор и съучастничество — след което отново се вторачих в масата, защото просто не бях в състояние да откъсна очи от нея задълго. Усещах, че още малко и ще стана за резил. Носещите се откъм храната ухания вече ме измъчваха непоносимо и докато стоях в очакване да ме поканят, ми идеше да грабна нещо от масата и да го натъпча в устата си.

Най-накрая Кити бе таза, която разчупи леда.

— Сега, след като моят брат е вече тук — рече тя, улавяйки настроението на момента, — най-малкото, което можем да направим за него, е да го поканим да закуси с нас.

Прииска ми се да я целуна, задето бе успяла да прочете мислите ми. Последва обаче миг на неловкост, тъй като не успяха да намерят още един стол, но и този път Кити ми се притече на помощ, като ме покани да седна между нея и човека от дясната й страна. Веднага се вклиних на посоченото място, като положих по един бут на двата стола. Поставиха пред мен чиния с всичките й аксесоари: нож и вилица, чаша за сок и чаша за кафе, салфетка и лъжичка. След което потънах в миазмите на угощението и пълната самозабрава. Ужасно инфантилна реакция от моя страна, но още щом първият залък се озова в устата ми, вече не бях в състояние да се контролирам. Заех се да унищожавам храната най-методично, поглъщайки всичко пред очите си като обезумял. Тъй като великодушието на останалите изглеждаше безгранично, продължих да се тъпча, докато на масата не остана и троха. Поне това е, което си спомням. Не спрях да нагъвам в продължение на цели петнайсет или двайсет минути, а когато свърших, единственото нещо, което се мъдреше върху покривката, беше купчина бели рибени кости. Нищо повече. Мъча се да изровя от паметта си нещо друго, ала нищичко не откривам. Нито една хапка. Нито дори коричка хляб.

Чак тогава забелязах как всички останали се бяха вторачили в мен. Толкова зле ли се бях представил? Не бях в състояние да преценя. Може и лиги да съм проточил. Кой знае каква картинка съм представлявал. Обърнах се към Кити и й се усмихнах вяло. Тя като че ли не изглеждаше толкова отвратена, колкото ошашавена. Това ме поокуражи и реших, че трябва с нещо да залича лошото впечатление, което бях оставил у домакините. Помислих си, че това е най-малкото, което можех да сторя: например, да им попея от благодарност и по този начин да ги накарам да забравят как съм излизал чиниите им до блясък. Докато изчаквах възможност да се включа в разговора, изведнъж усетих колко хубаво ми беше да седя до отдавна изгубената си близначка. От подмятанията на масата научих, че е танцьорка, освен това и с просто око се виждаше, че тениската с логото на „Мете“ стоеше много по-добре на нейните гърди, отколкото на моите. Трудно ми беше да устоя на изкушението, като я гледах как бъбри и се смее заедно с другите и затова продължих да й мятам белтъци крадешком. Не носеше грим, нито сутиен, но докато се движеше, непрекъснато подрънкваше с гривните и обеците си. Имаше хубави гърди, които показваше с възхитителна небрежност, без да парадира с тях, но и без да се прави, че ги няма. Според мен беше красива, но повече от всичко харесах начина, по който се държеше, защото не изглеждаше парализирана от красотата си, както обикновено става с хубавите момичета. Може би това се дължеше на някаква освободеност и на нещо прямо и земно, което долових в гласа й. Виждаше се, че не е разглезено дете от средната буржоазия като останалите, а човек, който сам си е пробивал път и сам се е справял с нещата от живота. Самият факт, че приемаше, дори приветстваше близостта на тялото ми, че не се отдръпваше гнусливо от допира с рамото или крака ми, че дори остави голата си ръка да докосне моята — тези дребни неща ме накараха напълно да оглупея.

След миг-два открих пролука в разговора. Някой подхвана темата за кацането на Луната, друг го прекъсна и заяви, че това никога не се е случвало. Цялата работа била нагласена, каза той, просто телевизионна бурлеска, поставена и режисирана от правителството, за да отвлече вниманието на хората от войната.

— Хората винаги вярват на това, което им наредят да вярват — додаде въпросното лице, — на всяка тъпотия, дори да е снимана в холивудско студио.

И това ми беше достатъчно, за да се вмъкна в разговора. Направих го с помощта на възможно най-скандалната реплика, която успях да измисля, като спокойно заявих, че кацането на Луната миналия месец е съвсем истинско, но съвсем не е първото. Хора са кацали на Луната още преди сто години, продължих аз, дори преди хиляди. Всички се изсмяха на думите ми, което ме накара да се впусна в най-доброто си изпълнение в комико педантичен стил. През следващите десет минути им направих преглед на историята на лунния фолклор, изпъстряйки го с цитати от Лукиан, Годуин и други. Исках да ги шашна с познанията си, но освен това исках и да ги разсмея. Опиянен от току-що погълнатата храна и решен да докажа на Кити, че не съм случаен човек, аз мигом влязох в страхотна форма и забързаният ми отривист разказ в темпо стакато много скоро ги накара да се запревиват от смях. След това започнах да им описвам пътуването на Сирано до Луната, но някой от тях ме прекъсна. Сирано дьо Бержерак не съществувал, бил само герой от пиеса, тоест художествена измислица. Не можех да отмина с лека ръка подобно невежество, затова направих пространно лирическо отклонение и им разказах живота на Сирано. Започнах с младите му години като войник, изкоментирах кариерата му на философ и поет, след което надълго и нашироко им описах различните трудности, с които животът го е сблъсквал: финансови затруднения, остра форма на сифилис, неприятности с властите поради радикалните идеи, които изповядвал. Казах им и как най-накрая си намерил покровител в лицето на херцог Д’Арпажон, но само три години след това бил убит в Париж, когато от покрива на строяща се сграда точно върху главата му паднал камък. Направих драматична пауза, за да дам възможност на публиката да вникне в гротескния хумор на тази трагедия.

— Тогава бил само на трийсет и шест години — уточних, — но и до ден-днешен никой не знае дали смъртта му се е дължала на чиста случайност или е имало умисъл. Дали някой от враговете му е успял да го ликвидира или всичко е било въпрос на лош късмет, игра на сляпата съдба, която винаги сипе разрухата си изневиделица. Уви, клетият Сирано. Това, приятели, не е плод на моето въображение, нито някаква измислена фантазия. Сирано дьо Бержерак е бил същество от плът и кръв, истински човек, който наистина е живял, а през 1649-а написва и книга за пътуването си до Луната. И тъй като става въпрос за впечатления от първа ръка, не виждам защо трябва да се съмняваме в думите му. Според Сирано на Луната светът е като нашия. Погледната оттам, Земята изглежда също както Луната оттук. Райската градина се намира на Луната и когато Адам и Ева яли от Дървото на познанието, Бог ги напъдил и ги изпратил на земята. Сирано най-напред опитал да отиде на Луната с помощта на бутилки, пълни с по-лека от въздуха роса, които привързал към тялото си. Ала когато стигнал Средното разстояние, течението го понесло и го върнало обратно на Земята, където се приземил сред племе голи индианци в Нова Франция. Там построил машина, с която в крайна сметка отлетял в желаната посока, а това, разбира се, идва да покаже, че Америка винаги е била най-доброто място за изстрелване на космически кораби. Хората, които срещнал на Луната, били пет метра високи и ходели на четири крака. Говорели по два езика, но в тях нямало думи. Първият, който се използвал от простолюдието, представлявал сложна закодирана пантомима и се говорел с помощта на непрекъснати движения на всички части на тялото. С втория език си служели само висшите класи. Той се състоял от чисти звукове — сложно, но нечленоразделно тананикане, което много приличало на музика. Когато се хранели, лунните хора не поглъщали храната, а само я душели. Паричната им единица била поезията — истински стихотворения, написани върху хартия, чиято стойност се определяла от поетичните им качества. Най-тежкото престъпление било девствеността, а от младите хора се очаквало да показват неуважение към своите родители. Смятало се, че колкото по-дълъг е носът на даден лунен човек, толкова по-благороден е той по природа. Мъжете с къси носове се подлагали на кастрация, защото лунните хора били готови да измрат като раса, но не и да живеят с подобна грозотия. Имали говорещи книги и пътуващи градове. Когато се случело да се спомине някой голям философ, неговите приятели изпивали кръвта му и изяждали плътта му. Мъжете ходели с окачени на кръста си бронзови пениси по същия начин, както французите от седемнайсети век носели саби, защото, както един лунен човек обяснил на слисания Сирано, не е ли по-добре да отдаваме почит на инструментите на живота, отколкото на инструментите на смъртта? В книгата се казва, че през повечето време Сирано живял в клетка. Тъй като бил прекалено малък, лунните хора го взели за папагал без пера. Накрая един чернокож гигант го метнал обратно на земята заедно с Антихриста.

Продължих да плещя още няколко минути в този дух, но говоренето ме бе изтощило, пък и усещах как вдъхновението ме напуска. По средата на последната реч (за Жул Верн и балтиморския Гън Клъб), то окончателно ме изостави. Главата ми се смали, после неимоверно нарасна; пред очите ми заиграха странни светлини и комети, които се стрелкаха напред-назад; стомахът ми се разбунтува, после се изду, пронизван от остри, болезнени гърчове и ето че изведнъж взе да ми се гади. Без никакво предупреждение прекъснах лекцията си, изправих се и заявих, че трябва да си вървя.

— Благодаря за гостоприемството — казах, — но ме чака спешна работа. Вие сте мили добри хора и обещавам всички да ви спомена в завещанието си.

Цялото това представление беше доста налудничаво, приличаше на изтъркания номер на някой смахнат. Излязох от кухнята и залитайки, съборих една чаша с кафе, но все пак смогнах да се добера до вратата, подпирайки се където сваря. Като стигнах прага, видях, че Кити стои до мен. И до ден-днешен не съм разбрал как беше успяла да ме изпревари.

— Ти си доста необикновен близнак — рече ми. — Приличаш на човек, но бързо се преобразяваш във вълк. След което вълкът се превръща в говореща машина. Важна е устата, нали така? Първо я захранваш, след което тя започва да ти произвежда думи — първо наливаш, после изливаш, нали? Но забравяш най-важното нещо, за което е създадена устата. В края на краищата нали съм ти сестра, затова няма да те пусна да си тръгнеш, без да си ме целунал за довиждане.

Започнах да се извинявам, но още преди да успея да кажа нещо смислено, Кити се повдигна на пръсти, прегърна ме през врата и ме целуна — много нежно, дори бих казал със състрадание. Не знаех какво да правя. Трябваше ли да смятам, че това е истинска целувка или пък просто част от играта? Преди да реша, съвсем случайно се облегнах на вратата и тя се отвори. Изтълкувах тази случайност като послание, като таен знак, че нещата свършват дотук, и затова продължих безмълвно да отстъпвам заднешком, а щом прекрачих прага, се обърнах и изчезнах.

И това ми беше последното безплатно похапване. Когато на 13 август пристигна второто предупреждение за напускане, бях останал само с трийсет и седем долара. Както разбрах впоследствие, това бил денят, в който космонавтите пристигнали в Ню Йорк и целият град бил в гирлянди. По-късно отдел „Чистота“ съобщи, че триста тона боклуци са били събрани от улиците след края на празничния ден. Рекорд на всички времена, така твърдяха, но освен това и най-големият парад в историята на света. Предпочитах да стоя на разстояние от такива неща. Вече не знаех къде да отида и затова почти не излизах от апартамента си, гледах да пазя силите си, доколкото ми бяха останали. Притичвах до ъгъла за храна и бързо се връщах — това беше цялото ми излизане. Задникът ми се разрани, защото се бършех с кафявата хартия на торбичките от бакалията, но най-много страдах от жегата. Апартаментът се беше напекъл и вътре не се дишаше — беше като в сауна, въздухът не помръдваше и нямаше спасение нито денем, нито нощем. Колкото и широко да отварях прозорците, не можех да прилъжа вътре и най-лекия полъх. От всички пори на тялото ми се лееше пот. Стоях, без да мърдам и въпреки това се потях, а при най-малкото раздвижване рукваше същински потоп. Непрекъснато се наливах с вода. Взимах студени душове, пъхах главата си под крана и се обливах с ледена струя, слагах влажни пешкири на лицето, врата и китките си. Облекчението траеше кратко, но поне целият блестях от чистота. Сапунът в банята се бе смалил до малък белезникав лунен сърп и го пазех само за бръснене. Тъй като запасите ми от ножчета за бръснене също бяха на привършване, ограничих се до две бръснения на седмица, като внимателно ги планирах да съвпадат с онези дни, през които излизах да пазарувам. Въпреки че това едва ли имаше някакво значение, утешаваше ме мисълта, че успявам да поддържам приличен външен вид.

Най-важното обаче беше да предначертая следващия си ход. Но именно това ме и тревожеше най-много, защото бе нещо, от което бях напълно отвикнал. Бях изгубил способността да мисля за бъдещето и колкото и да се напрягах, от това нищо не излизаше, просто не бях в състояние да си представя каквото и да било. Единственото бъдеще, което някога съм имал, бе настоящето, в което живеех, и усилията да го запазя постепенно бяха надвили всичко останало в мен. Вече нямах никакви идеи. Миговете се разстилаха един подир друг и във всеки един от тях бъдещето белееше пред мен като празната страница на несигурността. И ако животът наистина е разказ, както обичаше да повтаря вуйчо Виктор, и всеки човек е автор на собствената си история, то тогава аз измислях моята в крачка. Работех без предварителен план, изписвах всяко изречение както се случеше и категорично отказвах да обмислям следващото. Нищо лошо, може би, но въпросът вече не опираше до това дали мога да съчиня историята на собствения си живот. Това го бях правил. Въпросът беше какво да сторя, когато свърши мастилото в писалката ми.

Кларнетът все още беше на лице. Стоеше в калъфа си до леглото ми. Сега ме е срам да си призная, но за малко да се подам на изкушението и него да продам. Стигнах дори дотам да отида в един магазин за музикални инструменти, за да попитам колко мога да получа за него. Като разбрах, че сумата няма да покрие и едномесечния ми наем, се отказах. Така само мизерната сума ме спаси от срама да стигна докрай. С времето си дадох сметка, че съм бил на прага да извърша непростим грях. Кларнетът беше последната ми връзка с вуйчо Виктор и именно защото беше последната, защото вече не бяха останали никакви други следи от него, той носеше в себе си цялата сила и същност на душата му. Щом го погледнех, усещах тази сила и в себе си. Той бе нещо, за което да се хвана, отломък, който да ме крепи на повърхността.

Няколко дни след посещението ми в магазина за музикални инструменти ме сполетя малко бедствие, което едва не ме довърши. Двете яйца, които се канех да сложа в съд с вода и да сваря за дневното си меню, се изплъзнаха от пръстите ми, тупнаха на земята и се счупиха. Бяха последните две яйца от запасите ми и затова ми се стори, че това е най-жестокото, несправедливо и ужасно нещо, което някога ми се е случвало. Разляха се в грозна локва и си спомням как стоях, обзет от ужас, втренчен в ливналата по пода мътилка. Слънчевите прозрачни карантии хлътнаха в пукнатините и наоколо всичко се оплеска — лигава, лепкава лапавица от слуз и черупки. Един от жълтъците като по чудо бе оцелял, но когато се наведох да го събера, се изплъзна от лъжичката, пльосна на пода и се разтече. Причерня ми, стори ми се, че слънцето е угаснало завинаги. Жълтъкът се смеси с белтъка, после се завихри, превърна се в голяма мъглявина, в остатъци от междузвездни газове. Това ми дойде в повече — последната, непредвидима и непресметната капка. Седнах на земята и се разплаках.

Помъчих се да овладея чувствата си, затова излязох и пропилях сума пари за едно ядене в „Лунен дворец“. Но и това не помогна. Самосъжалението ми бе избило в разточителство и се намразих още повече задето се поддавам на импулса. За да се самонакажа, започнах гощавката си с яйчена супа — просто не можех да устоя на подобно перверзно изкушение. След това си поръчах пържени кнедли, порция скариди в пикантен сос и бутилка китайска бира. Ала благотворният ефект, който храната би могла да има върху мен, беше напълно отровен от собствените ми мисли. Едва не повърнах от ориза. Това не е обяд, казах си, това е последното ядене, храната, която поднасят на осъдения, преди да го подкарат към бесилката. Насилвах се да дъвча и преглъщам и ето че си спомних една фраза от предсмъртното писмо на Роли до съпругата му, написано в навечерието на екзекуцията му: Умът ми е разбит и смазан. Думите сякаш се отнасяха за мен. Представих си отрязаната глава на Роли, която жена му бе запазила в стъклена витрина. Представих си и главата на Сирано, смазана от падналия върху нея камък. После си представих как собствената ми глава се пука, черепът ми се отваря и се пръска като яйцето, което бе тупнало на пода в стаята ми. Усетих как мозъкът ми изтича. Видях се разбит на парчета.

Оставих прекалено голям бакшиш на келнера, после се отправих към къщи. Когато влязох във входа, по навик спрях пред пощенската кутия и видях, че вътре има нещо. Не бяха обичайните предупреждения за напускане. Това беше първата поща, дошла на адреса ми през този месец. За миг си помислих, че някой неизвестен благодетел ми е изпратил чек, но като разгледах писмото, се уверих, че съобщението не е от подобно естество. На 16 септември трябваше да се явя при военните на медицински преглед. Като се има предвид състоянието ми в онзи момент, тази вест въобще не ме разтревожи. Въпросната дата беше далеч, а и има ли значение откъде ще дойде злото. Ню Йорк или Индокитай, казах си аз, в крайна сметка и двете водят към едно и също. Щом самият Колумб е могъл да обърка Америка с Китай, тогава кой съм аз, та да издребнявам на тема география. Влязох в апартамента, пъхнах писмото в калъфката на кларнета на вуйчо Виктор и мигом забравих за него.

Чух, че някой чука на вратата, но реших, че не си струва да проверявам кой е. В момента бях зает с мислене и не исках никой да ме безпокои. След няколко часа някой пак почука. Това второ потропване беше доста по-различно от първото и според мен не идеше от първия посетител. Беше грубо и агресивно думкане, сърдит юмрук, способен да изкърти вратата от пантите й, докато първото бе тихичко, учтиво и по-скоро приличаше на пробно почукване: дело на едно-единствено кокалче, което изпраща любезното си лично послание с леко похлопване върху дървото. Замислих се върху тези различия и продължих да разсъждавам върху тях няколко часа, удивлявайки се на богатството от човешка информация, което се крие в подобни прости звуци. Ако двете почуквания бяха дело на един и същи човек, помислих си, тогава контрастът между тях би трябвало да означава отчаяние, безсилие или безизходица, а пък аз не можех да си представя, че някой е приритал за мен. Това идеше да покаже, че първоначалната ми версия е вярна, тоест били са двама души. Единият е дошъл с приятелски намерения, другият — не. По всяка вероятност единият е бил жена, другият — не. Продължих да мисля върху това, докато мръкна. Щом усетих, че се е стъмнило, запалих свещ и пак се върнах към предишните си мисли, докато най-накрая заспах. През цялото време обаче нито за миг не ми хрумна да се запитам кои може да са били тези двама души. Нещо повече, дори не се залитах защо може да са ме търсили.

На следващата сутрин думкането започна отново. Докато се разсъня напълно, за да се убедя, че не сънувам, чух подрънкване на ключове отвън на площадката — силен, високомерен шум, който гръмна като експлозия в главата ми. Отворих очи и в същия миг ключът влезе в ключалката. Завъртя се, вратата се отвори и в стаята влезе Саймън Фернандес, портиерът на сградата. Разходи обичайната си двудневна брада, панталоните си в защитен цвят и бялата си тениска, които носеше от началото на лятото — униформа, която вече се бе измърляла от сивите сажди и от десетките обеди и вечери, оставили тлъсти следи от покапвания. Погледна ме право в очите и се направи, че не ме вижда. От Коледа насам, когато не му дадох обичайния бакшиш (пак пари, неотразени в счетоводните сметки), Фернандес стана доста враждебен. Престана да ме поздравява, вече не обсъждахме времето, не ми разказваше истории за братовчеда си от Поне, дето за малко да се хване на работа при кливландските индианци. Фернандес си отмъщаваше, като се държеше, сякаш аз въобще не съществувам и от месеци не бяхме разменяли и две думи с него. През тази сутрин на сутрините обаче, той най-неочаквано беше променил стратегията си. Взе да обикаля стаята, да почуква стените, сякаш да се увери, че не са кухи, след това мина покрай леглото ми за втори или трети път, спря, обърна се, престори се, че чак сега ме забелязва и много театрално възкликна:

— Боже господи! Още ли си тук?

— Още — отвърнах. — Така да се каже.

— Днес трябва да те няма — продължи Фернандес. — Апартаментът е вече нает и наемът започва да тече от първо число на месеца. Утре сутринта пристига Уили с неговите бояджии. Нали не искаш да викам ченгетата да те вадят оттук насила.

— Не се тревожи. Ще се махна много преди това.

Фернандес огледа стаята със собственически вид, после поклати глава отвратен.

— Страхотно изглежда бърлогата ти, приятелче. Не ми се сърди, ама ми прилича на ковчег. Като ония дървените кутии, в които погребват просяците.

— Личният ми бояджия е в отпуск, затова — отвърнах. — Обмисляхме дали да мине стените с една хубава синя боя, но не бяхме много сигурни дали ще отива на плочките в кухнята. Затова решихме да помислим още малко, преди той да си плюем на ръцете.

— Умно момче като теб. Завършило колеж. Някакъв проблем ли те мъчи или какво?

— Никакъв проблем. Малко финансови затруднения, това е всичко. Нали знаеш, пазарът страшно е замрял напоследък.

— Щом искаш пари, трябва да работиш. Така мисля аз. А ти клечиш на задника си по цял ден. Като някое шимпанзе в зоологическата. Нали разбираш какво искам да ти кажа? Не можеш да си плащаш наема, ако нямаш работа.

— Но аз имам работа. Ставам сутрин като всички останали и се мъча да преживея още един ден. Това си е пълен работен ден и то без почивки за кафе, без съботи и недели, без премии, без отпуски. Виж какво, не се оплаквам, но заплатата е доста ниска.

— Говориш като някой откачен. Умно момче, завършило колеж, колко жалко!

— Ти недей да надценяваш прехвалените колежи. Не са това, за което ги представят.

— На твое място щях да отида на доктор — рече Фернандес във внезапен изблик на съчувствие. — Така де. Виж на какво си замязал. Тъжна гледка си, чуваш ли! Нищо не е останало от теб. Едно джезве кокали.

— На диета съм, затова. Трудно е да изглеждаш добре само с две рохко сварени яйца на ден.

— Не знам какво да ти кажа — продължи Фернандес и потъна в собствените си мисли. — Понякога ми се струва, че всички са откачили. Ако искаш да знаеш какво мисля, ще ти кажа, че според мен всичко идва от онези неща, дето ги изстрелват в космоса. Тия измишльотини там, ракети ли не щеш, сателити ли. Щом са тръгнали на Луната хора да изпращат, значи нещо ще стане. Разбираш ли, от това хората лудват. Не можеш да се ебаваш с небето и да очакваш, че ще ти се размине.

Разтвори шумно един брой на „Дейли нюз“, който носеше в лявата си ръка, и ми показа първата страница. Това беше неговият довод черно на бяло, окончателното доказателство. Отначало не можах да различа какво ми показва, но като се взрях, установих, че е снимка от въздуха на огромна тълпа. Имаше десетки хиляди души, гигантски конгломерат от тела, никога преди това не бях виждал толкова много хора, струпани на едно място. Уудсток. Това, разбира се, нямаше нищо общо с онова, което точно тогава се случваше с мен. Не знаех какво да мисля. Насъбралите се бяха младежи на моята възраст, но макар и да се чувствах някак свързан с тях, по-скоро ми изглеждаха като от друга планета.

Фернандес си тръгна. Аз останах на място още няколко минути, после се измъкнах от леглото и се облякох. Бързо се приготвих. Напълних една раница с туй-онуй, стиснах калъфа с кларнета под мишница и излязох. Беше краят на август 1969-а. Спомням си, че през въпросната утрин слънцето грееше ослепително, а откъм реката подухваше лек ветрец. Поех на юг, спрях за миг, после направих крачка. После втора крачка и по този начин продължих да вървя по улицата. Нито веднъж не се обърнах назад.

Оттук нататък историята става по-сложна. Мога да опиша какво ми се случи, но независимо колко точно и прецизно го направя, то няма да е нищо повече от частичен поглед върху нещата, които се опитвам да разкажа. Намесиха се и други хора и в крайна сметка се превърнаха в толкова важни фактори в моя живот, колкото бях и аз самият. Мисля си най-вече за Кити Лу, за Цимър и за други, които по това време все още не познавах. Много по-късно например научих, че именно Кити е била тази, която е дошла до апартамента ми и е чукала на вратата. Обезпокоила се от чудатото ми поведение по време на онази неделна закуска и вместо да стои със скръстени ръце и да се тревожи за мен, решила да дойде на място и да види какво става. Адресът ми обаче се оказал проблем. Потърсила го в телефонния указател още на следващия ден, но тъй като нямах телефон, не фигурирах в него. Това я разтревожило още повече. Спомнила си обаче, че Цимър е името на човека, когото съм търсел, и започнала да издирва самия Цимър, като смятала, че по всяка вероятност той е единственият човек в Ню Йорк, който може да й каже къде живея. За жалост обаче Цимър се преместил в новия си апартамент чак в края на август, тоест десетина дни по-късно. Точно когато тя успяла да се сдобие с номера му от служба „Телефонни услуги“, аз съм изпускал яйцата си на пода у дома. (Възстановихме случката почти до минутата, когато си преразказахме случилото се и установихме неговата хронология.) Тя веднага се обадила на Цимър, но там давало заето. Минали няколко минути, преди да успее да се свърже с него, а по това време аз вече съм седял в „Лунен дворец“ и съм се гърчел от угризения пред богатото угощение. След това взела метрото до Северозападната част. Пътуването обаче продължило повече от час и когато стигнала до апартамента ми, било вече прекалено късно. Точно тогава бях потънал в мислите си и не благоволих да отворя вратата. Каза ми, че изчакала още пет-десет минути отвън, преди да си тръгне. Чула ме как си говоря на глас (думите били така смотолевени, че нищо не се разбирало), след което съвсем ненадейно съм започнал да пея — налудничаво пеене без никаква мелодия, така ми каза — макар че аз не си спомням нищо подобно. Отново взела да думка по вратата, но аз отново не съм й отворил. Тъй като не искала да ми се натрапва, накрая вдигнала ръце и си тръгнала.

Такъв беше разказът на Кити. Отначало ми прозвуча съвсем правдоподобно, но като се замислих, версията й ми се стори не дотам убедителна.

— Все още не разбирам защо си се надигнала да дойдеш — казах й. — Бяхме се виждали само веднъж и не бих могъл да означавам нещо за теб. Защо ще си правиш целия този труд за човек, когото не познаваш?

Кити извърна поглед и се вторачи в пода.

— Нали беше моят брат — промълви съвсем тихичко.

— Това беше просто една шега. Хората не си дават толкова зор заради една шега.

— Вероятно си прав — каза тя и сви рамене.

Мислех, че ще продължи изречението си, но минаха няколко секунди и тя не продума нищо повече.

— Хайде, де! — подканих я. — Кажи защо го направи.

Тя вдигна очи за миг, после пак сведе поглед и го заби в пода.

— Защото смятах, че си в опасност — рече. — Бях сигурна, че си в опасност и страшно ми домъчня за теб, така, както никога преди не ми е домъчнявало.

Отишла до апартамента ми и на следващия ден, но тогава вече ме нямало. Вратата обаче била открехната, тя я блъснала, прекрачила прага и попаднала на Фернандес, който се въртял из стаята и сърдито тъпчел нещата ми в найлонови боклукчийски чували, като ядно псувал под сурдинка. Кити го оприличи на човек, който панически прочиства стая след умрял от чума: трескаво прибирал всичко с огромна погнуса, като едва се докосвал до вещите ми от страх да не се зарази. Попитала го дали знае накъде съм тръгнал, но той, естествено, нямал никаква представа. Бил съм откачен, мръсен кучи син, така ме нарекъл, и ако питали него, сигурно се влача някъде на четири крака и си търся дупка, в която да пукна. При тези думи Кити си тръгнала, излязла обратно на улицата и се обадила на Цимър от първата телефонна кабина. Новият му апартамент бил на Банк Стрийт в Уест Вилидж, но когато я изслушал, веднага зарязал всичко и тръгнал към центъра да се види с нея. Двамата се заели да ме издирят и така в крайна сметка бях спасен. Тогава нямах представа за всичко това, пък и ми е много трудно да се връщам мислено към онези дни, без да ме обземе носталгия по приятелите ми. В известен смисъл те преобразиха действителността на преживяното от мен. Все едно да скочиш от ръба на пропаст, а после, точно преди да се удариш в дъното, да се случи нещо необикновено: да разбереш, че има хора, които те обичат. А да бъдеш така обичан — това вече променя всичко. То не намалява ужаса от падането, но придава нов смисъл на ужаса. Бях скочил от ръба, ала в последния, ама съвсем в последния миг една ръка се бе протегнала, за да ме хване във въздуха. За мен именно това е любов. Тя е единственото нещо, което може да спре човека от пропадане, единственото достатъчно силно нещо, което да се противопостави на закона на гравитацията.

Нямах никаква представа какво ще правя оттук нататък. Когато излязох от апартамента през онази първа сутрин, просто тръгнах да вървя, накъдето ме водят краката. Ако в главата ми въобще имаше някаква мисъл, тя бе да оставя всичко на случайността, да следвам пътеката на собствения си инстинкт и произвола на нещата. Първите ми стъпки ме понесоха на юг, затова и продължих да вървя нататък, а след една-две пресечки си дадох сметка, че всъщност наистина е по-добре да се махна от стария си квартал. Забележете как гордостта сломи решението ми да не се впрягам от такива еснафщини като нещастие, достойнство и чувство за срам. Една част от съществото ми беше ужасена от онова, което позволих да се случи с мен, затова не исках да се излагам на риска да срещна някой познат. А отиването на север означаваше Морнингсайд Хайтс, където улиците бяха пълни с познати лица. Ако не на приятели, със сигурност щях да попадна на хора, които ме знаеха по физиономия: старите типове от бара в Уест Енд, съученици, бивши преподаватели. Нямах смелост да срещна погледите им, да видя опулените им очи, озадачените премигвания. Нещо повече, ужасяваше ме мисълта, че някой от тях може да ме заговори.

Затова на юг! До края на уличното ми скиталчество повече не стъпих в Северен Бродуей. В джоба ми се мъдреха нещо като шестнайсет или двайсет долара, заедно с един нож и химикалка; в раницата бях натъпкал пуловер, коженото си яке, четка за зъби, бръснач с три нови ножчета, чифт чорапи, гащи и малко зелено тефтерче със спирала и молив, мушнат в нея. На север от Кълъмбъс Съркъл, по-малко от час след като бях поел на път, се случи нещо невероятно. Стоях пред витрината на магазин за поправка на часовници, загледан в зъбните колелца на някакъв едновремешен механизъм. В един момент се наведох и видях в краката си десет доларова банкнота. Така се стъписах, че не можах веднага да реагирам. В главата ми настъпи истински хаос и вместо да си кажа, че съм извадил луд късмет, аз взех да се навивам, че това е някакъв изключителен знак на съдбата — мистика, магия, знамение. Наведох се да взема банкнотата, видях, че е истинска и се разтреперих от радост. Значи всичко ще се нареди, казах си, всичко ще приключи благополучно. И без дори да се замисля, влязох в един гръцки ресторант и си поръчах „селска“ закуска: сок от грейпфрут, корнфлейкс, шунка с яйца, кафе и каквото друго се полага. След като се нахраних, дори си купих пакетче цигари и останах на бара за още едно кафе. Бях обхванат от непреодолимо усещане за щастие и благоденствие, от непозната любов към света. Всичко в ресторанта ми изглеждаше прекрасно: димящите чаши кафе, въртящите се столчета, тостерите за препечен хляб, сребристите машини за млечен шейк, пресните кифлички, подредени под стъклени похлупаци. Чувствах се като прероден, като човек, на когото му предстои да открие нов континент. Наблюдавах мъжа на бара, който шеташе насам-натам, докато аз си пушех кемъла, след това обърнах очи към чорлавата келнерка с червена перука. И у двамата имаше нещо неизразимо затрогващо. Прииска ми се да им кажа колко много значат за мен, но думите някак не успяха да излязат от устата ми. През следващите няколко минути просто си останах на мястото, потънал в собствената си еуфория, заслушан в себе си. В ума ми бликаха всевъзможни излияния, звучеше разлигавена рапсодия от мисли. Но ето че цигарата ми догоря, събрах сили и потеглих отново.

В по-късния следобед стана задушно. От нямане какво да правя влязох в едно кино на Четирийсет и втора улица, недалеч от Таймс Скуеър, където даваха по три филма наведнъж. Привлече ме единствено мисълта за климатика. Влязох слепешката, без дори да си дам труд да погледна какво прожектират в залата, която си бях избрал. За деветдесет и девет цента можех да изтърпя всичко. Седнах на едно от местата за пушачи на горния етаж, след което бавно изпуших десет-дванайсет кемъла, докато изгледах първите два филма, чиито заглавия вече съм забравил. Киносалонът беше един от онези пищни дворци на мечтите, построени по време на Голямата депресия — във фоайето полилеи, мраморни стълби и стени, декорирани в стил рококо. По-скоро светилище, отколкото киносалон, храм, построен в чест на великата илюзия. Поради температурите отвън, през този ден голяма част от скитниците на Ню Йорк бяха решили да отидат на кино. Имаше пияници и наркомани, мъже със струпеи по лицето, мъже, които ту говореха на себе си, ту на актьорите от екрана, мъже, които хъркаха или пърдяха, мъже, които се напикаваха в панталоните си. Цяла гвардия разпоредители патрулираше между редовете с фенерчета, проверявайки дали някой не е заспал. В този киносалон шумът очевидно се толерираше, но изглежда беше противозаконно да изпадаш в несвяст. Щом някой от разпоредителите попаднеше на заспал човек, светваше фенерчето право в лицето му и му заповядваше да отвори очи. Ако човекът не реагираше, разпоредителят отиваше до мястото му и го разтърсваше. Непокорните ги изхвърляха навън сред собствените им гръмогласни възгласи на възмущение. Това се случи пет-шест пъти през въпросния следобед. Тогава не се сетих, но по всяка вероятност разпоредителите са се оглеждали най-вече за мъртъвци.

Аз обаче останах невъзмутим. Вътре беше прохладно, чувствах се успокоен и доволен. Колкото и странно да изглежда, имайки предвид безбройните неизвестности, които ме грозяха навън, добих някакво усещане, че държа нещата под контрол. Когато започна третият филм, най-неочаквано усетих трепет в душата си. Филмът беше „Осемдесет дни около света“, същият, който бях гледал с вуйчо Виктор в Чикаго преди единайсет години. Смятах, че ще ми достави удоволствие да го видя отново и дори реших, че съм извадил голям късмет, дето съм влязъл в този киносалон и то в деня, когато прожектират този филм — точно него от всички филми на света. Сякаш съдбата бдеше над мен, сякаш животът ми бе покровителстван от доброжелателни духове. Много скоро обаче, необяснимо защо, очите ми се напълниха със сълзи. В момента, когато Филеас Фог и Паспарту се качиха на балона с горещ въздух (още в първия половин час на филма), очните ми канали се отпушиха и по страните ми се застичаха потоци от горещи солени сълзи. Връхлетяха ме хилядите стари неволи от детството и бях напълно безсилен да им се опълча. Помислих си, че ако вуйчо Виктор можеше да ме види отнякъде, гледката щеше да разбие сърцето му. Бях се превърнал в нищожество, в смъртник, който стремглаво се сгромолясва в ада. Дейвид Нивън и Кантинфлас ме зяпаха от кошницата на балона, който се носеше над пищния френски пейзаж, а аз се гушех в мрака с цяла банда пияници и така оплаквах проваления си живот, че чак дъх не можех да си поема от хълцания и ридания. Изправих се и тръгнах към изхода на долния етаж. Отвън ранната вечер ме посрещна със светлини, обви ме в приятната си топлина. Това е, което заслужавам, казах си аз. Съградих собствената си нищожност и сега трябваше да живея в нея.

Така минаха и следващите няколко дни. Настроението ми се променяше безпричинно от едната крайност в другата, като прескачаше между радостта и отчаянието толкова често, че от това сноване напред-назад умът ми помътня. Почти всичко беше в състояние да задейства машинката: внезапна среща с миналото, случайна усмивка на непознат, дори ъгълът, под който падаше светлината в даден час на деня. Мъчех се да постигна някакво равновесие вътре в себе си, но напразно: в мен царяха неустойчивост, слабост, хаос и ексцентрични прищевки. В един миг потъвах във философски размисъл, напълно убеден, че съм един от избраните светли умове на човечеството, в следващия се разридавах, смазан от тежестта на собствените си терзания. Живеех в такова самовглъбение, че престанах да възприемам нещата такива, каквито са — предметите станаха мисли и всяка мисъл беше част от драмата, която се разиграваше в мен.

Едно е да седиш в стаята си и да чакаш небето да падне отгоре ти, съвсем друго — да се бориш с живота навън. Десет минути след като бях излязъл от киносалона, проумях пред какво съм изправен. Нощта се спускаше и само след броени часове трябваше да си намеря място, където да преспя. Колкото и странно да ми изглежда сега, не се бях замислял сериозно върху този проблем. Бях решил, че нещата все някак ще се разрешат от само себе си, а аз трябва да се осланям единствено на тъпия си, сляп късмет. Щом обаче започнах да премислям възможностите, видях, че нищо добро не ме чака. Нямам никакво намерение да се просна на тротоара като някакъв нещастен пройдоха, казах си аз, и да прекарам цялата нощ, обвит във вестници. Защото в такъв случай можех да стана жертва на всеки откачен, все едно сам да протегна шия, за да ми прережат гърлото. Но дори и да не ме нападнат, със сигурност щяха да ме арестуват за скитничество. От друга страна, къде можех да пренощувам? Мисълта да се подслоня в приют за бездомници ме отвращаваше. Не можех да си представя, че ще легна в една стая със стотици несретници, ще вдишвам миризмите им и ще слушам грухтенето на стари педерасти, които се чукат един друг. Не исках да се мотая из подобни места, дори да ми ги предлагат безплатно. Разбира се, можех да полегна в метрото, но предварително знаех, че там нито за миг няма да затворя очи — заради крадците на дребно, шума и флуоресцентното осветление и защото щях да си мисля как всеки момент ще се появи някое патрулиращо ченге и ще ме фрасне по подметките с полицейската си палка. Продължих да се шляя още няколко часа, обзет от паника, опитвайки се да намеря някакво решение. В крайна сметка избрах Сентръл Парк само защото бях прекалено изтощен, за да се сетя за нещо друго. Около единайсет часа вече крачех по Пето Авеню, като разсеяно прокарвах ръка по каменната ограда, която разделя парка от улицата. Надникнах през оградата, зърнах огромния пуст парк и си дадох сметка, че в този част на деня е късно да намеря нещо по-добро. Там земята поне щеше да е мека. Зарадвах се при мисълта как ще полегна върху тревата и ще си направя легло там, където никой няма да ме види. Влязох в онази част на парка, която е по-близо до музея Метрополитън, отправих се към вътрешността му, повървях няколко минути, след което пропълзях под един храст. Не си дадох труд да проявя повече бдителност. Бях чувал какви ли не ужасии за Сентръл Парк, но в този момент умората ми беше много по-силна от страха. Помислих си, че ако храстът се окаже недостатъчно прикритие, ножът ми е винаги подръка. Свих коженото си яке на възглавница и се повъртях известно време, докато се наместя по-удобно. Щом спрях да шавам, чух щурец, който пееше в съседния храст. Миг след това лекият ветрец разшумя вейките над главата ми. Вече не знаех какво да мисля. Нощта беше черна — не се виждаше ни луна, ни пукната звезда. Преди още да успея да извадя ножа си от джоба, вече бях дълбоко заспал.

Събудих се като разглобен. Току-що бе съмнало, цялото тяло ме болеше, мускулите ми се бяха схванали. Измъкнах се енергично от храста с псувни и пъшкания, после огледах пейзажа. Бях прекарал нощта край игрище за софтбол, проснат в храстите точно зад мястото на батсмана. Игрището се намираше в една падинка и в този ранен час тънка сива мъглица се стелеше над тревата. Наоколо не се виждаше жива душа. Няколко врабчета се боричкаха шумно някъде около втора база, а една сойка се дереше в клоните над мен. Това беше Ню Йорк, но той нямаше нищо общо с онзи Ню Йорк, който винаги съм познавал. Лишен от асоциации, той приличаше на място, което можеше да бъде навсякъде. Докато си играех с тази мисъл, изведнъж се сетих, че всъщност съм изкарал успешно първата си нощ на открито. Не че това завоевание бе повод за ликуване — тялото така ме болеше, че никак не ми беше до възторзи — но знаех, че нещо важно е вече зад гърба ми. Бях преживял първата си нощ на открито, а щом съм успял веднъж, значи можех да успея пак.

Започнах всяка нощ да преспивам в парка. Той се превърна в мое светилище, в убежище на вътрешния ми живот, което ме пазеше от угнетителните претенции на улицата. Имах на разположение осемстотин и четирийсет акра земя, в които да се разхождам, и за разлика от масивната плетеница от сгради, кули и небостъргачи наоколо паркът ми предлагаше прекрасна възможност да се усамотя, да се откъсна от останалия свят. На улицата всичко се свежда до крачещи тела и суматоха; независимо дали ти харесва или не, не можеш да излезеш на улицата, без да се придържаш към строг протокол на поведение. Да вървиш редом с тълпата означава никога да не избързваш, нито да изоставаш от този до теб, никога и с нищо да не нарушаваш ритъма на човешкия поток. Ако играеш по правилата на тази игра, никой няма да ти обръща внимание. Има нещо крайно особено в безжизнено изцъкления поглед на нюйоркчани, когато крачат по улиците на града — някакво естествено, а може би и необходимо безразличие към останалите. Към това как изглеждат, например. Предизвикателно облекло, чудати прически, тениски с най-цинични надписи по тях — никой не обръща внимание на такива неща. От друга страна обаче, начинът, по който се държиш вътре в тези дрехи, е от съществено значение. Всякакви непривични жестове се възприемат автоматично като заплаха. Да си говориш на глас, да се чешеш, да поглеждаш хората право в очите — това са отклонения, които могат да породят враждебност, дори насилие от страна на околните. Никога не трябва да залиташ, още по-малко да припадаш, не трябва да се облягаш по стените, не бива да пееш, защото проявите на спонтанно или непринудено веселие предизвикват сърдити погледи, злъчни подмятания, дори сритвания по кокалчетата на краката. Не бях стигнал чак дотам, но бях виждал подобно отношение към много други, пък и нищо чудно самият аз един ден да се озова в положение, когато вече няма да мога да се контролирам. За разлика от улицата, животът в Сентръл Парк търпеше далеч по-големи отклонения от нормата. Никой няма да ти обърне внимание, ако се проснеш на тревата и заспиш посред бял ден. На никого няма да му пука, ако седиш и бездействаш под някое дърво, ако свириш на кларнет, ако се разкрещиш колкото ти глас държи. Изключение правеха държавните чиновници, излезли в обедна почивка, които кръжаха боязливо в периферията, докато повечето хора във вътрешността на парка се държаха сякаш са във ваканция. Същите онези неща, които биха ги възмутили на улицата, в парка се възприемаха като невинни забавления. Хората се усмихваха един на друг, ходеха хванати за ръце, излягаха се в странни пози, целуваха се. С една дума — да живее животът! И стига да не се пречкаш на останалите, можеш да си правиш, каквото ти скимне.

Няма никакво съмнение, че животът в парка ми подейства благотворно. Даде ми уединение и не само това — в него можех да се преструвам, че не съм толкова зле, колкото бях. И тревата, и дърветата бяха демократично настроени и аз се шляех в слънчевите следобеди, привечер тръгвах да се катеря по скалите и да си търся място за пренощуване, като по този начин дотолкова се сливах с околната среда, че дори за опитното око можех да мина за някой от обичайните посетители, дошли на пикник или разходка в парка. Улицата не допускаше подобно заблуждение. Щом тръгнех редом с тълпата, веднага си давах сметка докъде съм стигнал и потъвах в земята от срам. Бях нищожество, бродяга, пропаднал пройдоха — с една дума, едра шарка върху чистата кожа на човечеството. С всеки изминал ден ставах по-мръсен, по-дрипав, по-объркан и по-различен от останалите. Вътре в парка обаче ми олекваше, защото захвърлях бремето на смутеното си самосъзнание. Тук разполагах с праг, с граница, която отделяше вътрешното от външното. Улицата ме караше да гледам на себе си по начина, по който другите ме виждат, докато паркът ми даваше възможност да се върна към моя вътрешен аз, да съществувам единствено в рамките на онова, което се случваше вътре в мен. Разбрах, че е напълно възможно да живееш без покрив над главата си, но не можеш да живееш, без да постигнеш равновесие между вътрешното и външното. Постигнах това равновесие благодарение на парка. Не бих могъл да кажа, че той беше мой дом, но при липсата на друг подслон — да, нещо много подобно на дом.

В парка непрекъснато ми се случваха неочаквани неща, които сега, като си мисля за тях, ми изглеждат направо невъзможни. Веднъж например млада жена с яркочервена коса се приближи до мен и пъхна петдоларова банкнота в ръката ми — ей така, без никакво обяснение. Друг път една компания ме покани да седна да обядвам с тях на тревата. Няколко дни по-късно цял следобед играх софтбол с друга компания. Като се има предвид физическото ми състояние, представих се много добре (два-три сполучливи удара и една спасена топка в лявото крило), а когато моят отбор беше в почивка, останалите непрекъснато ми предлагаха да ям, да пия и да пуша: сандвичи, кифлички, кутии бира, пури, цигари. Тези щастливи мигове ми помагаха да преживея по-мрачните моменти, когато късметът ми изневеряваше. Може би именно това исках да докажа на първо време: че пуснеш ли му края, загърбиш ли всяко благоразумие, откриваш неща, за които не си и подозирал преди, неща, които не могат да се научат при други обстоятелства. Живеех в постоянен глад, но щом ми се случеше нещо хубаво, отдавах го не толкова на случайността, колкото на това мое специално състояние на духа. Като поддържах баланса между желание и безразличие, аз някак карах вселената да ми обърне внимание. Как иначе да окачествя необикновената щедрост, на която се радвах в Сентръл Парк? Никога нищо не съм искал от никого, никога пръста си не помръднах, ала въпреки това при мен непрекъснато идваха непознати и ми помагаха. Значи съм излъчвал нещо, така си мислех, нещо, което не може да се изкаже с думи, но което хората са усещали. Времето минаваше и започнах да забелязвам, че хубавите неща ми се случват само когато престана да ги искам. Ако това наистина е вярно, казах си, тогава и обратното би трябвало да е вярно, тоест когато прекалено много искаш нещо, то би трябвало да не се осъществи. Така повеляваше логиката на моята теория, защото щом вече бях доказал, че съм в състояние да привлека света, значи по същата логика бих могъл и да го отблъсна от себе си. С други думи, човек получава онова, което иска, но след като вече не го иска. Това, разбира се, нямаше никакъв смисъл, но именно тази непонятност на разсъждението ме привличаше. Щом на желанията ми можеше да се отвърне само след като престана да мисля за тях, тогава всички терзания за състоянието ми ставаха безсмислени. Прегърнах тази идея и веднага взех да залитам по опънатото въже на съзнаваното. Защото как да не мислиш за собствения си глад, когато си винаги гладен? Как да залъжеш стомаха си, когато той непрекъснато се обажда и иска да бъде напълнен? Просто невъзможно е да пренебрегнеш тези неща. Отново и отново им се поддавах, макар и да съзнавах, че по този начин сам вредя на шанса си да ми се помогне. Резултатът беше неизбежен, точен и ясен като математическа формула. Докато се тревожех за себе си и своите проблеми, светът ми обръщаше гръб. При това положение нямах никакъв друг избор, освен сам да се погрижа за себе си, да прося, да тършувам, да отмъквам, въобще да се справям със собствени сили. Времето минава, мислех си, след ден, два, може би три или четири полека-лека ще освободя ума си от всички мисли за спасение, ще вдигна ръце и ще се предам. Тогава вече ще дойде ред на чудесата. Те винаги те спохождат като гръм от ясно небе. Никой не може да ги предскаже, а случат ли се веднъж, не разчитай на повторен шанс. Всяко чудо е последно. И тъй като е последно, непрекъснато се връщаш към началото и непрекъснато започваш битката отначало.

Прекарвах част от деня в търсене на храна из парка. Така успявах да сведа разноските си до минимум, а и отдалечавах момента, когато щеше да се наложи да изляза на улицата. С течение на времето улиците се превърнаха в онова, от което най-много се страхувах. Бях готов на всичко, само и само да мина без тях. Почивните дни в края на седмицата бяха особено благотворни в това отношение. Когато времето се случеше хубаво, паркът се изпълваше с хора и, както се оказа, всички си носеха по нещо за хапване: всевъзможни обеди и закуски, с които не спираха да се тъпчат през целия ден. Това неизменно водеше до огромни излишъци от изхвърлена, но годна за ядене храна. Трябваше ми известно време да свикна, но след като веднъж се примирих с мисълта, че мога да сложа в устата си храна, докосвала се до други устни, се отдадох на безкрайни угощения. Корички от пица, остатъци от хотдог и сандвичи, недоизпити кутии сода — ливадите и скалите на Сентръл Парк бяха осеяни с тях, а боклукчийските кофи преливаха от изобилие. За да преодолея гнусливостта си, започнах да кръщавам боклукчийските кофи с най-различни имена. Наричах ги цилиндрични ресторанти, закусвални „Каквото дал Господ“, похапвални „Социални грижи“ — всичко, което можеше да излъже ума ми относно истинското им предназначение. Веднъж, точно когато се бях заровил в една кофа, към мен се приближи полицай и ме попита какво правя. Запелтечих, защото ме хвана на тясно, и набързо избълвах, че съм студент, че работя върху проект „Урбанистика“, така му казах, и че цяло лято съм се занимавал със статистически и социологически изследвания върху съдържанието на градските боклукчийски кофи. За да подкрепя думите си, бръкнах в джоба и извадих студентската си карта от Колумбийския университет с надеждата, че няма да забележи изтеклия й още през юни срок. Полицаят погледна снимката за миг, после — лицето ми, после отново се вторачи в снимката, за да направи сравнение и най-накрая сви рамене. Гледай да не паднеш в някоя кофа, подхвърли ми той. Ако не внимаваш, може да се заклещиш вътре.

Не искам да кажа, че ровенето из кофите ми беше приятно. Няма нищо романтично в това да тършуваш за недоядени остатъци и макар че в началото имаше някаква тръпка, интересът ми бързо се изпари. Спомних си сцена от книга, която бях чел навремето — „Лазарио де Тормес“. В нея един прегладнял идалго се разхождаше с клечка за зъби в устата си, за да си помислят хората, че току-що е станал от богата трапеза. И аз взех да разигравам номера с клечките за зъби, затова щом хлътнех в някое заведение за чаша кафе, гледах да си набавя по една шепа от тях. За да имам нещо за дъвчене в свободното си време между яденетата, но главно защото клечката между зъбите, поне така си мислех, ме правеше някак по-весел и безгрижен, придаваше ми някаква самонадеяност и непукизъм. Не че е кой знае какво, но имах нужда от подобни маскировки. Най-трудно ми беше самото приближаване към боклукчийската кофа, когато усещах хорските погледи върху себе си, и затова гледах да съм колкото е възможно по-незабележим. Лошото е, че гладът обикновено надвиваше задръжките ми — просто беше по-силен от тях. На няколко пъти наистина чух да се изсмиват зад гърба ми, веднъж-дваж видях как дребни хлапета ме сочат с пръст и сбутват майките си да погледнат към онзи чичко, дето яде боклуци. Това са неща, които никога не се забравят, независимо колко време е минало. Гледах да не се ядосвам, да не избухвам, но веднъж си спомням, че така свирепо изръмжах в лицето на едно малко момченце, че то се разплака. Общо взето обаче се научих да възприемам тези унижения като неизменна част от живота, който водех. Когато бях във форма, ги тълкувах като изпитания на духа, като препятствия, издигнати пред мен, за да проверят вярата ми в себе си. Смятах, че ако се науча да ги преодолявам, ще достигна по-висша степен на съзнание. В моменти на униние обаче предпочитах да се разглеждам от политическа гледна точка и да си представям положението си като предизвикателство към американския начин на живот. Аз съм инструмент за саботаж, така си казвах, ненужно винтче в националната машина, неудачник, чиято главна задача е да й пречи да функционира нормално. Никой не можеше да ме погледне, без да изпита срам, гняв и покаяние. Бях живото доказателство, че системата се е провалила, че тази самодоволна, прехранена земя на изобилието най-накрая се е пропукала.

Такива мисли ме занимаваха през по-голямата част от деня. Много ясно си давах сметка какво става с мен и умът ми реагираше бурно, направо се възпламеняваше при всяко ново развитие на нещата. Главата ми гъмжеше от книжни теории, от спорещи гласове и сложни вътрешни монолози. По-късно, когато вече бях спасен, Цимър и Кити непрекъснато ме питаха как съм издържал да бездействам толкова дълго време. Чудеха се как така не съм се отегчил, не ми ли е било скучно. Съвсем логични въпроси, но истината е, че нито за миг не съм чувствал досада. Тогава, в парка, бях жертва на всевъзможни настроения и емоции, но скуката не беше сред тях. Когато не вършех съвсем конкретни неща (да търся място за пренощуване или да се грижа за стомаха си), се отдавах на куп други дейности. Някъде докъм обяд винаги успявах да намеря поне един вестник в някоя от кофите и през следващия половин час и повече щателно изчитах страниците му, за да съм в течение на световните събития. Войната, разбира се, продължаваше, но се случваха и други неща, които трябваше да проследя: Чапакуидик, Чикагската осморка, процесът срещу Черните пантери, повторното кацане на Луната, нюйоркските „Мете“. Не пропуснах и сензационното падение на „Чикаго Къбс“, просто не можех да се начудя на това пълно разпадане на отбора. Лесно ми беше да направя връзка между тяхното сгромолясване от върха до дъното и моето собствено, но не го приех като лична обида. Малкото ми удовлетворение идваше от лудия късмет на нюйоркските „Мете“. Тяхната история беше по-необяснима и от тази на „Къбс“, а неочакваният им, направо невероятен възход от дъното до върха идеше да докаже само, че на този свят всичко е възможно. Крайно утешителна мисъл. Значи причинността вече не беше тайнственият демиург, който управлява вселената — падналите се изкачваха, последните ставаха първи, краят слагаше началото. Захвърленият на бунището Хераклит бе възкресен, а тъкмо той ни бе разкрил най-простичката истина: действителността е като йо-йо7, единствено постоянна е промяната.

След като изчетях новините, прекарвах известно време в шляене из парка, проучвайки онези места, които бяха още нови за мен. Особено удоволствие ми доставяше парадоксът да живея в сътворена от човека естествена среда. Всъщност паркът представяше природата така да се каже накуп. Предлагаше най-различни гледки и пейзажи — нещо, което в истинската природа рядко се среща на такова ограничено пространство. Имаше хълмчета и полета, оголени скали, избуяли джунгли, гладки пасбища и плетеници от пещери. Обичах да се скитам напред-назад из тези съвършено различни части на парка, защото можех да си въобразявам, че преминавам огромни разстояния, без да излизам извън границите на миниатюрния си свят. Разбира се, в единия край на парка имаше и зоологическа градина, както и езеро, където хората наемаха „лодка за разходка“, освен това един водоем и детско игрище. Голяма част от времето си прекарвах в съзерцание на хората — изучавах жестовете и походките им, измислях си случки, свързани с тях, опитвах напълно да се откъсна от това, което виждах. Често пъти, когато умът ми се изпразваше от всяка мисъл, започвах маниакално да си играя на тъпи игрички: например броях хората, които минават през определено място, или пък оприличавах лицата им на някакво животно — прасе, кон, гризач, птица, охлюв, двуутробно, котка. Понякога записвах наблюденията си в тефтерчето, но, общо взето, нямах желание да пиша, не исках да се откъсвам от средата си чрез някое сериозно занимание. Добре разбирах, че вече съм прекарал твърде голяма част от живота си сред думи и че ако искам тези мигове да имат някакъв смисъл за мен, трябва да ги изживея колкото е възможно по-пълно, като загърбя всичко друго, освен настоящето „тук и сега“, освен вещественото, осезаемото, което прониква през кожата ми.

Паркът криеше и опасности, но нищо истински страшно, нищо, от което в крайна сметка да не можеш да се спасиш. Една сутрин някакъв старец седна на пейката до мен, протегна ръка и ми се представи като Франк.

— Ако искаш, можеш да ме наричаш и Боб — каза той, — не съм придирчив. Ще се разберем, стига да не ме наричаш Бил.

След което, без дори да си поеме дъх, ми заразправя в най-големи подробности заплетена комарджийска история с облог за хиляда долара през 1936-а, в която участваха кон на име Сигарильо, гангстер на име Дюк и жокей на име Текс. След третото изречение изпуснах нишката, но въпреки това имаше нещо много приятно в разпокъсания му, несвързан разказ и тъй като ми изглеждаше съвсем безобиден, не си тръгнах, а останах да го слушам. Ала след десет минути чист монолог той ненадейно скочи на крака, грабна калъфа на кларнета, който държах в скута си, и хукна по чакълената настилка. Приличаше на инвалид, който се опитва да бяга за здраве, влачеше ходила и ситнеше, размахваше ръце и крака във всички посоки. Не ми беше трудно да го настигна. Грубо го сграбчих отзад за ръката, завъртях го към себе си и му измъкнах кларнета. Той като че се изненада, дето си дадох труд да го догоня.

— Така ли са те учили да се отнасяш с възрастните хора — изрепчи ми се без следа от угризение за това, което се бе опитал да направи.

Едва се сдържах да не му фрасна един по мутрата, но като видях, че се е разтреперил от страх, го оставих на мира. Преди да си тръгна, той ме изгледа уплашено и злобно, после изстреля тлъста храчка към мен. Половината се проточи по брадичката му, но другата половина се лепна върху ризата ми. Само за миг извърнах очи от него, колкото да видя нанесените поражения и в тази част от секундата той успя да офейка, като само веднъж се обърна назад, за да провери дали не съм го погнал. Реших, че вече се е отказал, но когато се отдалечи на безопасно разстояние, спря, обърна се, закани ми се с юмрук и взе ядосано да боксира въздуха.

— Гаден комунист! — изкрещя. — Гаден комунистически агитатор! Що не си ходиш в Русия, където ти е мястото!

Предизвикваше ме да го подгоня, очевидно му се искаше да продължим игричката, но този път не се хванах на въдицата. Не казах нищо повече, просто се обърнах и го зарязах.

Това, разбира се, е доста банална случка, но имаше и други, далеч по-страшни. Една нощ банда хлапета ме подгони по Шийпс Медоу и единственото нещо, което ме спаси, бе, че едно от тях падна и си навехна глезена. Веднъж пък войнствено настроен пияница тръгна срещу мен със счупена бирена бутилка. Все инциденти, в които успявах да се спася като по чудо в последния момент, но най-страшният от тях се случи през една облачна нощ, когато най-ненадейно се препънах в храст, под който се любеха трима души — двама мъже и една жена. Почти нищо не се виждаше, но останах с впечатление, че и тримата са голи, а от интонацията на гласовете им, когато откриха, че има и друг човек, разбрах, че са и пияни. Някакво клонче изпращя под лявото ми стъпало, после се обади женски глас, а след него се разшумяха листа и клони.

— Джак — каза тя, — тук се мотае някакъв нещастник.

Отговориха й два гласа вместо един, като и двата изгрухтяха враждебно и настървено. После се надигна мъжки силует и насочи към мен нещо, което приличаше на пистолет.

— Само една думичка и с теб е свършено — рече. — Шесторно ще ти го върна.

Предположих, че има предвид броя на куршумите в пистолета. Дано да не преувеличавам случилото се от страх, но май точно в този миг чух как ударникът изщрака. Без много да му мисля, си плюх на петите. Ако въздухът в дробовете ми бе стигнал, сигурно щях да бягам до сутринта.

Невъзможно е да се каже колко дълго щях да издържа в парка. Не ме ли убиеше някой, сигурно щях да изкарам до зимата. С малки изключения, нещата бяха кажи-речи под контрол. Харчех парите си изключително внимателно, никога повече от долар — долар и нещо на ден и самата тази пестеливост отсрочваше момента на истината. Дори когато резервът ми докосваше дъното, винаги успявах да се измъкна в последния момент — намирах пари на земята или пък някой непознат се явяваше с чудесата, за които вече споменах. Разбира се, че не се хранех добре, но май е нямало ден, в който да не съм хапвал нещичко. Истината е, че към края вече бях ужасно отслабнал — някъде към петдесет и шест килограма, но най-много се стопих през последните дни, които прекарах в парка. И то, защото се разболях — настинка ли беше или вирус, един Бог знае — но тогава съвсем престанах да се храня. Бях прекалено слаб и щом сложех нещо в устата, веднага повръщах. Ако моите приятели не ме бяха намерили или просто ако се бяха забавили, със сигурност щях да умра. Вече нямах никакви запаси и никакви съпротивителни сили.

От самото начало времето беше на моя страна и то до такава степен, че съвсем бях престанал да мисля за него. Почти всеки ден беше повторение на предишния: прекрасни летни небеса, горещо слънце, топла земя, прохладни вечери и нощи, изпълнени с песента на щурците. През първите две седмици почти не валя, само на няколко пъти припръска, но аз наистина взех да предизвиквам съдбата и да преспивам все по-често на открито, убеден, че нищо лошо не може да ми се случи. Една нощ се бях проснал насред тревата и вече спях ей така, съвсем неприкрит, когато се изсипа страхотен порой. Истински катаклизъм — небето буквално се продъни, разпори се надве и дъждът ливна като из ведро с оглушителен трясък. Още преди да успея да се събудя, бях прогизнал и тялото ме болеше от едрите капки, които отскачаха от мен като сачми. Затичах се в мрака, панически затърсих къде да се подслоня, но мина известно време, преди да намеря сушинка под козирката на една гранитна скала. Впрочем вече нямаше значение къде ще бъда. От мен и без това се стичаше вода, сякаш току-що бях преплувал океана.

Дъждът не спря до сутринта, на моменти затихваше, на моменти се усилваше, лееше се като водопад, самият гръмовержец бълваше гнева си от облаците. Поривите бяха непредвидими и аз не исках пак да рискувам, затова си останах на мястото като истукан, с подгизнали обуща, залепнала на гърба риза и измокрено кожено яке. И раницата ми, като всичко останало, беше вир-вода, което означаваше, че нямах сухи дрехи да се преоблека. Нищо не можех да направя, освен да зъзна в тъмнината като бездомно псе. През първите час-два все още удържах фронта и гледах да не изпадам в самосъжаление, но след това вдигнах ръце, взех да проклинам всичко живо, изразходвайки цялата си енергия в най-злостните анатеми, които можех да измисля — отвратителни, гадни хули и псувни, бомбастични ругатни срещу Бог и родина. След известно време така се изтощих, че всъщност вече не пустосвах, а хленчех, хълцах и декламирах едновременно, но въпреки всичко успявах да скалъпя такива многословни и художествено изискани фрази, че дори и някой турски главорез би се смилил над мен. Това представление продължи близо половин час. След това, напълно грохнал, заспах прав на мястото си. Придремах няколко минути, но дъждът отново заплющя. Сепнах се. Понечих да подновя атаката си от ругателства, но бях капнал от умора, а и бях така прегракнал, че вече не можех да крещя. Прекарах остатъка от нощта в транс от самосъжаление, очаквайки да съмне.

В шест часа сутринта влязох в една мръсна закусвалня на Четирийсет и осма улица и си поръчах супа. Мисля, че беше зеленчукова, защото в жълтеникавата й течност плуваха мазни парченца целина и моркови. Постоплих се, но през мокрите, прилепнали към тялото ми дрехи влагата проникваше толкова надълбоко, че супата не можеше да има траен ефект. Слязох до мъжката тоалетна и си заврях главата под електрическия сешоар. За мой ужас топлата струя изсуши косата ми под странен ъгъл и заприличах на озъбен дявол, досущ водоливник от камбанарията на готическа катедрала. В желанието да оправя щръкналата си прическа сложих ново ножче на бръснача си — последното, останало в раницата — и започнах да кося змиеобразните си кичури. Като свърших, косата ми беше толкова къса, че вече не приличах на себе си. Така офъкан, изглеждах ужасяващо слаб. Ушите ми изведнъж щръкнаха, адамовата ми ябълка изпъкна още повече, а главата ми заприлича на топлийка. Започвам да се смалявам, помислих си, и чух как сам си говоря на глас с лицето в огледалото.

— Не се бой! — каза моят глас. — Човек умира само веднъж. Комедията скоро ще свърши и тогава няма да ти се налага да минаваш отново през тези изпитания.

По-късно същата сутрин прекарах два-три часа в читалнята на градската библиотека с надеждата, че топлият въздух ще изсуши дрехите ми. За жалост обаче, щом наистина взеха да съхнат, дрехите ми се размирисаха. Сякаш всички гънки и процепи на облеклото ми изведнъж решиха да разкрият тайните си пред света. Не ми се беше случвало преди това и бях направо шокиран, че от собствената ми персона може да се носи такава смрад. Изглежда смесицата от стара пот и дъжд бе предизвикала странна химическа реакция и колкото повече съхнеха дрехите ми, толкова по-гадна и силна ставаше миризмата. Накрая взех да подушвам и смрадта на краката си — невероятно зловоние, което излизаше направо през кожата на обувките и нахълтваше в ноздрите ми като отровен газ. Не можех да повярвам, че това съм аз. Продължих да прелиствам страниците на енциклопедия „Британика“, като се молех другите да не усетят въпросното ухание, ала молитвите ми не се сбъднаха. Възрастен мъж, който седеше на масата срещу мен, вдигна глава от вестника и взе да души въздуха, после ме изгледа с погнуса. Бях готов да скоча на крака и да го обвиня в липса на възпитание, но бързо си дадох сметка, че нямам сили да се разправям. Още преди да успее да каже нещо, се ометох.

Навън беше мрачно — начумерен суров ден, обвит в мъгла и безнадеждност. Усещах как постепенно главата ми се изпразва. Странна слабост пролази в кокалите ми и само гледах да не се спъна някъде. Купих си сандвич от една будка до Колизеума, но установих, че въобще не ми се яде. Отхапах два-три залъка, после го завих и го прибрах в раницата си за по-късно. Гърлото ме болеше и започнах да се обливам в пот. Прекосих улицата при „Кълъмбъс Съркъл“, върнах се отново в парка и взех да си търся сушинка да полегна. Никога преди това не бях спал денем и сега за пръв път установих, че всичките ми предишни скривалища са доста несигурни, опасни и направо неизползваеми без прикритието на нощта. Продължих да вървя на север с надеждата, че все нещо ще открия, преди да се строполя. Треската се засилваше и някакво дълбоко вцепенение подяждаше мозъка ми. В парка нямаше жива душа. И тъкмо да се запитам защо, отново заваля. Ако гърлото не ме болеше толкова много, сигурно щях да се изсмея на глас. Но ето че точно в този миг изведнъж започнах да повръщам. Избълвах няколко парчета от зеленчуковата супа и от сандвича и оплесках всичко наоколо. Наведох се, хванах коленете си и зачаках спазъмът да попремине. Това е то човешката самота, казах си. Така е, когато си нямаш никого. Но вече не усещах предишния гняв и разсъждавах с някаква жестока прямота, с абсолютна обективност. Само след минута-две случката ми изглеждаше далечна, сякаш бе станала преди месеци. Продължих да вървя, не исках да се отказвам от търсенето. Ако точно тогава отнякъде се бе появил човек, сигурно щях да го помоля да ме заведе в първата болница. Но никой не се появи. Не знам точно колко бях вървял, когато в един момент зърнах скали, заобиколени от шубраци и дървета. Скалите образуваха естествена пещера и без дори да се замисля, пропълзях в плитката вдлъбнатина, издърпах няколко отчупени клона, за да запуша отвора й, и веднага заспах.

Нямам представа колко време съм прекарал там. Може би два-три дни — сега вече това няма значение. Когато Цимър и Кити ме попитаха, казах им три дни, но само защото три е литературно число, нали точно толкова време е прекарал и Йона в търбуха на кита. Повечето време бях в несвяст и дори когато ми се струваше, че съм на себе си, бях така вглъбен в страданията на тялото си, че губех представа за време и място. Спомням си пристъпите на повръщане, моментите, когато ме втрисаше, дългите часове, когато единственият звук наоколо бе тракането на зъбите ми. Изглежда съм имал много висока температура и тя ме дари със страшни сънища — безкрайни, изменящи се видения, които изникваха направо от пламналата ми плът. Нищо в мен не запазваше формата си. Веднъж, спомням си добре, видях пред себе си надписа „Лунен дворец“ по-ясно отколкото някога съм го виждал на живо. Розовите и сини неонови букви бяха толкова големи, че сиянието им изпълваше цялото небе. След това обаче, буквите изведнъж изчезнаха и останаха само двете о-та на думата „moon“8. Видях се как вися от едното и се опитвам да се задържа, също като акробат, който е паднал по време на номера си и едва се е уловил за нещо в последния момент. После запълзях по него като малък червей и най-накрая изчезнах. Двете о-та се превърнаха в очи — огромни човешки очи, които ме гледаха с презрение и досада. Не се откъсваха от мен и след време вече бях напълно убеден, че това са очите на Бог.

През последния ден изгря слънце. Не си спомням нищо, но по всяка вероятност съм изпълзял от бърлогата си и съм се проснал отвън на тревата. Умът ми беше като упоен и затова си помислих, че от топлината треската ми ще се изпари, че слънцето направо ще изсмуче болестта от костите ми. Спомням си, че взех да си произнасям думите циганско лято отново и отново, казах ги толкова пъти, че в крайна сметка изгубиха смисъла си. Небето над мен беше необятно — безкрайна ослепителна бистрота. Почувствах, че ако продължа да го гледам, ще се разтворя в светлината му. След това, без да имам усещането, че заспивам, започнах да сънувам индианци. Видях себе си как крача някъде преди триста и петдесет години подир група полуголи мъже през горите на Манхатън. Странно жив сън, неумолимо ясен, изпълнен с тела, които се мяркаха между огрени от слънцето листа и клони. Нежен полъх галеше листака, чувах приглушени стъпки на мъже, които следвах в пълно мълчание с пъргавина, равна на тяхната. Усещах как с всяка измината крачка проумявам духа на гората. Може би си спомням тези образи така добре, защото точно тогава Цимър и Кити ме намериха — легнал на тревата, потънал в този странен и много приятен сън, който витаеше из главата ми. Първо видях Кити, но не я познах, макар че ми заприлича на някого. На главата си носеше лента тип „навахо“ и първата ми мисъл бе, че тя е някакъв остатък от съня ми, сянка, изникнала от мрака на собствените ми видения. По-късно обаче тя ми каза, че съм й се усмихнал, а когато се навела да ме погледне отблизо, съм я нарекъл Покахонтас. Спомням си, че слънцето ми пречеше да я видя добре, но въпреки това знам, че когато се наведе над мен, видях сълзи в очите й — макар след това тя категорично да отрече този факт. След миг и Цимър се появи в полезрението ми и го чух да казва: „Ти, тъпо копеле!“ Последва кратка пауза, след което, за да не ме обърква с прекалено дълги речи, повтори отново: „Ти, тъпо копеле. Нещастно тъпо копеле.“

Прекарах в апартамента на Цимър повече от месец. Свалих температурата още на втория или третия ден, но дълго време след това чувствах такава слабост, че не можех да стоя на краката си, без да изгубя равновесие. В началото Кити идваше да ме вижда два пъти в седмицата, но не говореше много и обикновено си тръгваше след двайсетина минути. Ако бях по-наблюдателен, може би щях да се запитам какво става тук, особено след като Цимър ми разказа как се е стигнало до моето спасяване. В края на краищата всичко изглеждаше някак странно — защо един човек, който в продължение на цели три седмици беше преобърнал света наопаки, за да ме търси, ще започне да се държи толкова резервирано веднага след това. Но нещата наистина стояха така, а аз не питах. Точно тогава бях толкова изнемощял, че не ми беше до въпроси, и затова гледах на нейните посещения просто като на такива. Естествени явления, заредени със същата сила и неизбежност като времето, движението на планетите и светлината, която всеки ден в три следобед се процежда през прозореца.

Цимър пое грижата за моето възстановяване. Апартаментът му беше на втория етаж в стара сграда в Уест Вилидж — мръсна, неприветлива дупка, натъпкана с книги и грамофонни плочи: две малки стаи без свързваща врата помежду им, нещо като кухня и баня без прозорци. Давах си сметка каква жертва прави за мен, като ме приютява, но при всеки опит да му благодаря той махваше с ръка, сякаш това нямаше никакво значение. Хранеше ме със собствените си пари, беше ме пуснал да спя в собственото му легло, а в замяна не искаше нищо. В същото време беше бесен и хич не си поплюваше в ругатните срещу мен. Непрекъснато ми повтаряше, че е направо отвратен. Не само че съм постъпил като кретен, но и за малко да отида зян. Непростимо било за човек с моята интелигентност да се държи по този начин, така разправяше. Било магарешки тъпа постъпка, издаваща душевно разстройство. Щом съм имал неприятности, защо не съм го помолил за помощ? Нима не съм знаел, че е готов на всичко за мен? Почти нищо не можех да кажа в своя защита. Разбирах много добре, че съм обидил Цимър, и се срамувах от себе си. С течение на времето обаче за мен ставаше все по-трудно да осмисля катастрофата, която бях произвел. Смятах, че съм действал смело, а излезе, че съм проявил най-недостойно малодушие, ликувайки в презрението си към света, отказвайки да погледна истината в очите. Затова вече изпитвах само угризения. Мисълта за собствената ми глупост се загнезди у мен и скова цялото ми същество. Дните се нижеха бързо в апартамента на Цимър и докато се възстановявах, макар и бавно, реших, че трябва да започна живота си наново. Исках да поправя грешките си, някак да се отплатя на хората, които продължаваха да ме обичат. Бях уморен от себе си, от мислите си, от вечното умуване върху собствената ми орисия. Имах желание да се пречистя, да се разкая за извършените глупости и за егоизма си. От пълно себелюбие реших да премина към пълно себеотрицание. Обещах си да мисля повече за другите, отколкото за себе си и така съвсем съзнателно да изкупя греховете си. Чак тогава, може би, мислех си аз, ще успея да постигна нещо в живота. Тази програма, разбира се, беше почти неизпълнима, но аз се вкопчих в нея с религиозен фанатизъм. Исках да се превърна в светец, в безбожен светец, който ще тръгне по света да върши добрини. Няма значение колко абсурдно звучи всичко това сега, навремето наистина го исках. Копнеех за сигурност и бях готов да заплатя всякаква цена.

Ала по пътя ме чакаше още едно препятствие. Бях на косъм да се препъна в него, но с помощта на късмета си успях да го заобиколя. Един ден, когато вече нямах температура, станах от леглото и отидох до тоалетната. Беше късно вечерта и Цимър май работеше на бюрото си в другата стая. Излязох от тоалетната и докато се тътрех обратно към леглото си, забелязах на пода калъфа с кларнета на вуйчо Виктор. Откакто бях отървал кожата, нито веднъж не се бях сещал за него и изведнъж се ужасих от окаяния му вид. Черната кожа се беше обелила, а останалите тук-таме парчета бяха напукани и подпухнали от мехурчета. Проливният дъжд в Сентръл Парк им бе дошъл в повече. Зачудих се дали пък водата не беше проникнала и вътре, за да развали инструмента. Вдигнах калъфа и го занесох в леглото си, готов за най-лошото. Разкопчах го, но още преди да извадя кларнета, един бял плик падна отвътре. Веднага си помислих, че неприятностите ми тепърва започват. Беше писмото с повиквателната. Не само че не помнех датата, на която трябваше да се явя на медицински преглед при военните, но бях забравил и за самото писмо. Светът отново се срути отгоре ми. Сигурно вече съм издирван от закона, помислих си. Щом съм пропуснал прегледа, значи са издали заповед за задържането ми, а това означава, че ще се плащат страхотни глоби и ще има и други, кой знае какви последствия. Отворих плика и вътре, на съответното място, беше напечатана датата за явяването ми: 16 септември. Това, разбира се, нищо не ми говореше. Бях изгубил навика да поглеждам часовници и календари и нямах дори приблизителна представа кой ден сме.

— Може ли да те попитам нещо — провикнах се към Цимър, който продължаваше да стои наведен над бюрото си. — Случайно да знаеш кой сме днес?

— Понеделник — отговори ми той, без да вдига глава.

— Искам да кажа коя дата. Месецът и числото. Годината можеш да ми я спестиш. Мисля, че се сещам.

— Петнайсети септември — каза той, без да вдигне очи.

— Петнайсети септември ли? — повторих. — Сигурен ли си?

— Разбира се. Без сянка от съмнение.

Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи.

— Невероятно — промълвих. — Направо невероятно.

Цимър се извърна към мен и ме изгледа озадачено.

— Кое му е толкова невероятното?

— Това, че не съм престъпник.

— Какво?

— Това, че не съм престъпник.

— Чух те много добре. От повторението обаче не ми стана по-ясно.

Вдигнах писмото и го размахах във въздуха.

— Като прочетеш това, ще разбереш какво искам да кажа.

На следващата сутрин трябваше да се явя на Уайтхол Стрийт. Цимър беше минал на същия преглед още през юли (бяха го отложили заради астмата му) и в продължение на няколко часа двамата обсъждахме какво евентуално ме чака. В общи линии разговорът ни не беше по-различен от онези, които по онова време са водили милиони млади момчета из цяла Америка. За разлика от тях обаче, аз с нищо не се бях подготвил за момента на истината. Нямах бележка от доктор, не се бях тъпкал с наркотици, за да разстроя двигателните си реакции, нито бях симулирал нервни припадъци, за да имам медицински картон с регистрирано психическо разстройство. Винаги съм знаел, че никога няма да отида да служа в армията, но веднъж взел това решение, просто престанах да мисля за него. Както често става в живота, инерцията ни завладява и аз напълно бях изключил този въпрос от ума си. Цимър се ужаси, но дори и той се видя принуден да признае, че вече е късно да се направи каквото и да било. Или щях да мина прегледа и да ме одобрят, или щяха да ме освободят. Ако мина, пред мен стояха две възможности: да напусна страната или да отида в затвора. Цимър взе да ми разправя за разни познати, които се чупили в Канада, франция, Швеция, но това никак не ми допадаше. Нямах пари, пък и не бях в настроение да пътешествам.

— Тогава в крайна сметка пак ще трябва да станеш престъпник — заключи той.

— Не престъпник, а затворник — поправих го аз. — Затворник заради убежденията си. Има разлика.

Още бях в етапа на възстановяване и когато на следващата сутрин станах и се облякох — влязох в дрехите на Цимър, който беше с няколко номера по-дребен от мен, — разбрах, че не съм в състояние да ходя където и да било. Нямах никакви сили и само за да прекося стаята, ми бе нужно да събера цялата си енергия. Дотогава бях излизал от леглото само за минута-две, колкото да се добера до тоалетната с треперещи крака. Ако Цимър не беше до мен да ме придържа, сигурно и до вратата нямаше да стигна. Той буквално ме носеше, когато заслизахме надолу по стълбите, като беше обвил и двете си ръце около тялото ми, а после, докато вървяхме към метрото, ме остави да легна с цялата си тежест върху него. Тъжна и страшна гледка сме, така си помислих. Цимър ме заведе до външната врата на сградата на Уайтхол Стрийт и ми посочи отсрещния ресторант, където трябваше да го търся, след като свърша. Стисна ми ръката за кураж.

— Не се тревожи — рече. — От теб, Фог, ще излезе войник и половина. Отдалеч си личи.

— Страшно си прав — отговорих му. — Най-добрият войник в цялата им шибана армия. Вижда се с просто око.

Изпънах снага и козирувах пред Цимър, след което хлътнах в сградата и продължих да се олюлявам от слабост, като едва се придвижвах, подпирайки се на стената.

Нататък ми се губи. Имам някакви откъслечни спомени, от които обаче не мога да скалъпя нищо цялостно, тоест никаква картинка, за която да съм стопроцентово сигурен. Поради ужасното си състояние на пълна изнемощялост бях неспособен да видя какво става наоколо. Цялото ми усилие отиваше в това да се задържа на краката си, да не се строполя, останалото се е изличило от паметта ми. Всъщност мисля, че почти през цялото време очите ми бяха затворени, а когато успявах да ги отворя, то беше за малко и не ми стигаше, за да се ориентирам в обстановката. Бяхме група от около петдесет-сто души, които трябваше да минем наведнъж. Виждам се как седя на чин в просторна зала и някакъв сержант ни чете лекция, само че не си спомням за какво, нито една дума не мога да възстановя. Дадоха ни да попълваме формуляри, после и някакъв писмен тест, но нищо чудно първо да е бил тестът, а после формулярите. Спомням си как трябваше да отметна организациите, в които съм членувал в колежа и гимназията, а след това и да опиша при какви обстоятелства е станало арестуването ми миналата година. Свърших последен. Сержантът се беше изправил зад гърба ми и измрънка нещо за Чичо Хо и американското знаме.

После ни дадоха почивка от няколко минути или може би половин час. Спомням си дълги коридори, флуоресцентно осветление и скупчили се на групички млади момчета по долни гащи. Спомням си и колко уязвим се чувствах тогава, ала безброй други подробности ми се губят. Например кога точно ни казаха да се съблечем и какво сме си подмятали един на друг, докато сме чакали строени в редица. Но най-вече не можех да извикам в паметта си как са изглеждали ходилата ни. Над коленете бяхме по шорти, но какво сме носили надолу и досега си остава загадка за мен. Дали сме били с обувки или по чорапи, или са ни оставили да крачим боси из тези зали? По този въпрос от паметта си не мога да изтръгна нищо друго, освен бели петна, не долавям и следа от проблясък.

Накрая ме повикаха в една стая. Докторът взе да ме почуква по гърдите и гърба, взря се в очите ми, стисна топките ми и ме накара да се изкашлям. Всичко това изискваше известно усилие, но когато дойде време за кръвна проба, прегледът изведнъж стана по-драматичен. Бях толкова анемичен и измършавял, че докторът не успя да напипа вена на ръката ми. Бодна със спринцовката на две-три места, продупчи и насини кожата ми, но не успя да източи и капчица кръв в епруветката. В този миг изглежда съм имал ужасен вид — блед, болнав, сякаш всеки миг ще ми причернее и ще падна в несвяст, — затова след малко той се отказа и ми нареди да седна на пейката. Стори ми се доста любезен или най-малкото безразличен.

— Ако пак ти се завие свят — рече, — просто легни на пода и изчакай да ти мине. Не искаме да тупнеш и да си удариш главата, нали така?

Спомням си много добре как седнах на пейката, но след време се озовах легнал върху една маса в съвсем друга стая. Нямам представа колко време бе минало между тези две събития. Не знам дали съм припаднал, но вероятно не са искали да рискуват, когато са решили, че все пак трябва да ми вземат кръв. Бицепсът ми беше стегнат с гумен каиш, за да изпъкне вената, а когато докторът най-накрая вкара иглата — не си спомням дали беше същият доктор или друг, — изкоментира колко съм слаб и попита дали съм закусвал. В неочаквано моментно просветление — единственото ми през този ден — аз се обърнах към него и най-простичко и чистосърдечно му отговорих:

— Докторе, приличам ли ви на човек, който не закусва?

Имало е и други неща, предполагам много други, но в ума ми е останала само мътилка. Заведоха ни някъде да обядваме (вътре в сградата ли, в ресторант извън сградата ли?), но единственото нещо, което си спомням от този обяд, бе, че никой не искаше да седне до мен. Следобеда пак се озовахме в коридорите на горния етаж и там най-накрая се стигна до мерене и теглене. Успях да наклоня везната до смешно ниската цифра от петдесет и шест килограма — мисля, че беше толкова или най-много петдесет и седем. След което ме отделиха от групата. Изпратиха ме при психиатър — нисък набит мъж с къси дебели пръсти, сякаш върховете им бяха отрязани. Приличаше повече на борец, отколкото на доктор. Не съм си и помислял да го лъжа. Нали вече си бях обещал да стана по-добър и от светец и никак не исках да направя нещо, за което по-късно да съжалявам. Психиатърът само дето въздъхна два-три пъти по време на разговора, иначе посрещна вида ми, както и отговорите ми, съвсем невъзмутимо. Предположих, че е врял и кипял в тези интервюта и затова вече нищо не може да го впечатли. Лично аз бях доста озадачен от неясните му въпроси. Попита ме дали се дрогирам и когато му отговорих „не“, повдигна вежди и повтори въпроса си, пак му отговорих „не“ и тогава не потрети. След което последваха стандартните въпроси: ходя ли редовно по нужда, имам ли нощни полюции, мисля ли за самоубийство и колко често? Отговарях му колкото е възможно по-простичко, без разкрасявания или коментари. Докато говорех, той си отмяташе нещо в квадратчетата на голям разчертан бял лист пред него, без да вдига глава. Имаше нещо успокоително в обсъждането на интимни подробности по този начин — сякаш разговарях със счетоводител или автомонтьор. Когато стигна до края на листа обаче, той вдигна глава и не свали очи от мен в продължение на четири-пет секунди.

— Закъсал си го, младеж — каза най-накрая.

— Знам — отвърнах. — Напоследък не се чувствам добре, но ще се оправя.

— Искаш ли да поговорим за това?

— Ако настоявате.

— Да започнем от теглото ти.

— Бях настинал. После, преди около седмица или две, пипнах нещо стомашно и оттогава не мога да се храня.

— Колко килограма си отслабнал?

— Не знам точно. Някъде двайсет — двайсет и пет.

— За две седмици?

— Не, това продължи почти две години, но най-много отслабнах през това лято.

— И защо?

— Ами първо, защото нямах пари. Нямах достатъчно пари за храна.

— Нямаш ли работа?

— Не.

— А търсил ли си?

— Не.

— Защо, синко?

— Ами, доста е сложно. Не знам дали ще можете да разберете.

— Остави сам да преценя. Просто ми кажи какво се случи, без да се притесняваш, спокойно. Нямаме бърза работа.

Неизвестно защо почувствах непреодолимо желание да излея душата си пред този непознат. Разбира се, нямаше нищо по-неуместно от това, но още преди да се осъзная, думите вече се лееха от устата ми. Усещах как устните ми се движат и в същото време имах чувството, че слушам изповедта на някой друг. Чувах гласа си как не спира да ломоти за майка ми, за вуйчо Виктор, за Сентръл Парк и Кити Лу. Докторът кимаше любезно, но си личеше, че въобще не разбира за какво говоря. Продължих да му обяснявам живота, който бях водил през последните две години, но той като че ли взе да нервничи. Това още повече ме обезсърчи и колкото по-очевидно ставаше отегчението му, толкова по-отчаяно се мъчех да му изясня нещата от живота. Не знам защо, но някак усещах, че същността ми като човек е поставена на карта. Няма значение, че е армейски доктор, мислех си аз, той също е човек, а за мен най-важното бе да го накарам да ми повярва. „Животът ни се определя от безброй случайности“ — казах му аз, като се опитвах да бъда пределно ясен. — „И всеки ден се борим срещу тези превратности на съдбата, за да запазим своята уравновесеност и нормалност. Преди две години по причини както лични, така и чисто философски, аз реших да се откажа от тази борба. Но не защото исках да се самоубия — това въобще не го мислете, — а защото смятах, че като се оставя да ме повлече хаосът в света, той в крайна сметка ще ми разкрие невидимата си хармония или пък някакъв свой модел, който ще ми помогне да го проумея. Работата беше в това да приема нещата такива каквито са и да се понеса по течението на вселената. Не казвам, че съм успял. Истината е, че се провалих с гръм и трясък. Но провалът още не значи, че опитът ми не е бил искрен. Вярно, така се случи, че за малко не умрях, но въпреки това смятам, че сега съм станал по-добър човек“.

Страхотно се изложих. Речта ми ставаше все по-трудноразбираема и абстрактна, докато най-накрая видях, че докторът спря да ме слуша. Седеше зазяпан в някаква невидима точка над главата ми, очите му бяха замъглени от недоумение и съжаление. Не знам колко минути е продължил този монолог, но изглежда е било достатъчно дълго, за да може той да реши, че съм безнадежден случай — истински безнадежден случай, а не от онези преструванци, които всъщност беше трениран да разобличава.

— Достатъчно, синко — обади се той най-накрая, прекъсвайки ме по средата на изречението. — Мисля, че вече разбрах.

Още минута-две останах безмълвен на стола си, целият треперех, плувнал в пот, докато той написа нещо върху официална бланка. Сгъна листа надве, пресегна се през бюрото и ми го подаде.

— Занеси това на командира долу — каза, — и на излизане кажи на следващия да влезе.

Спомням си как крачех по коридора, стиснал бележката в ръка, и страшно се измъчвах от изкушението да я разгъна. Но имах усещането, че ме наблюдават, че в сградата има хора, които четат мислите ми. Командирът беше едър мъж в стегната униформа с няколко редици медали и отличия на гърдите. Вдигна очи от купчината книжа върху бюрото си и небрежно ми махна да вляза. Подадох му бележката от психиатъра. Прочете я и разцъфна в голяма зъбата усмивка.

— Слава Богу! — рече. — Спести ми работа за няколко дни.

И без повече обяснения взе да къса листовете от бюрото си и да хвърля парчетата в кошчето за боклук. Изглеждаше страшно доволен.

— Фог, радвам се, че се оказа негоден за военна служба. Иначе трябваше да те разследваме до девето коляно, но щом не ставаш, няма какво повече да му мислим.

— Да ме разследвате ли? — учудих се.

— Ами всички тези организации, в които си членувал — продължи той, вече развеселен. — Не можем да допуснем в армията да има червени агитатори и подривна дейност, нали така? Влияят зле на бойния дух.

След това не си спомням точния порядък на събитията, но знам, че се озовах в една стая с останалите негодни. Не бяхме повече от десетина-дванайсет. Никога не съм виждай по-жалка сбирщина накуп. Едно от момчетата с ужасно акне по лицето и гърба седеше, трепереше в ъгъла и си говореше на глас. Друго пък имаше изсъхнала ръка. Трето тежеше поне сто и петдесет килограма, стоеше право до стената, издуваше бузи и издаваше звуци уж пърди, след което се превиваше от смях като седемгодишно кретенче. Беше пълно с уроди, малоумници и млади мъже, които не можеха да си намерят място в живота. Чувствах се напълно изтощен и не се разговорих с никого от тях. Настаних се на един стол до вратата и затворих очи. Отворих ги чак когато един офицер ме раздруса с думите: „Събуди се!“ „Можеш да си вървиш — каза ми той, — всичко свърши“.

Беше късен следобед, слънцето вече бледнееше. Прекосих улицата. Както беше обещал, Цимър ме чакаше в отсрещния ресторант.

След това взех бързо да наддавам. През следващите десетина дни май сложих отгоре десетина килограма, а в края на месеца вече заприличах на себе си. Цимър пълнеше хладилника с всевъзможни лакомства и прекрасно ме хранеше, а когато се почувствах толкова добре, че да мога да излизам, вечер ме водеше в един местен бар — тихо тъмно местенце без много хора, където пиехме бира и гледахме мачовете по телевизията. Въпросният телевизор имаше странни цветове — тревата беше винаги синя, бейзболните бухалки — искрящо оранжеви, а играчите приличаха на клоуни, но въпреки това беше приятно да се скатаеш в малкото сепаре и с часове да разговаряш за бъдещето, което те очаква. Това бе един изключително спокоен период в живота и на двама ни — кратка пауза на затишие, преди да поемем нататък.

Именно по време на тези разговори научих доста неща за Кити Лу. Цимър смяташе, че тя е забележителна. Още по гласа му се познаваше, че страхотно й се възхищава. Веднъж дори стигна дотам да каже, че ако не ходел с друга, щял да хлътне до уши по нея. Била самото съвършенство, никога не бил срещал такова момиче, така каза, и единственото нещо, което не можел да проумее, било как е възможно да харесва такъв мрачен екземпляр като мен.

— Не мисля, че ме харесва — отговорих му. — Просто има добро сърце, това е всичко. Съжалила ме е и затова се е хванала да направи нещо за мен, също както хората съжаляват пострадали кученца.

— Виждах я всеки ден, Ем Ес. Всеки божи ден в продължение на три седмици. Тя просто не можеше да се спре, само за теб говореше.

— Стига глупости!

— Повярвай ми, знам какво говоря. Момичето е влюбено в теб.

— Тогава защо не идва да ме види?

— Защото е заета. Часовете й в „Джилиард“ вече започнаха, а и работи допълнително.

— Не знаех.

— Разбира се, че няма да знаеш. Ти нищо не знаеш. Излежаваш се по цял ден, правиш екскурзии до хладилника и четеш книгите ми — това е всичко. От време на време позамиваш и някоя чиния. Как тогава да знаеш?

— Нали се възстановявам. Още няколко дни и ще стъпя на крака.

— Физически — да. Но умът ти е далеч от възстановяването.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че трябва да си размърдаш мозъка, Ем Ес. Да използваш въображението си.

— Аз пък мислех, че винаги съм прекалявал с въображението си. Сега се опитвам да бъда по-земен, по-практичен.

— Със себе си — да, но не можеш да се държиш така и с другите. Защо мислиш, че Кити се отдръпна? Защо мислиш, че вече не идва да те види?

— Защото е заета, нали току-що го каза.

— Това е само една от причините.

— Стига си шикалкавил, Дейвид!

— Просто се опитвам да ти кажа, че има нещо, което не виждаш.

— Добре, добре, коя е другата причина.

— Притеснителност.

— Това е последното нещо, което бих казал за Кити. Според мен тя е най-отвореното и непринудено същество, което съм срещал.

— Така е, но под всичко това има и нещо друго — изключително фина чувствителност.

— Та тя ме разцелува още преди да ме е видяла, това известно ли ти е? Тъкмо да си тръгвам, тя ми препречи пътя на прага, обви ръце около шията ми и лепна една огромна целувка върху устните ми. На това ли му викаш притеснителност?

— Как беше целувката?

— В интерес на истината страхотна. Една от най-хубавите целувки, която съм имал щастието да опитам.

— Виждаш ли? Това доказва моята теза.

— Не доказва абсолютно нищо, освен че целувката си я биваше — един спонтанен изблик и толкоз.

— Не, не, Кити знае какво прави. Тя, разбира се, е импулсивна личност, но нейната импулсивност е вид познание.

— Ти пък откъде знаеш?

— Постави се на нейно място и ще видиш. Влюбва се в теб, целува те по устните, зарязва всичко и тръгва да те търси, намира те. А ти какво направи за нея? Нищичко. Нито дори един жест. Онова, което я прави по-различна от останалите, е, че е в състояние да го приеме. Размърдай си акъла, Фог, опитай да си го представиш. Спасява ти живота, но въпреки това ти не й дължиш нищо. Тя не очаква благодарност от теб. Не очаква дори приятелство. Може да копнее за тях, но не ги изисква, не ги поставя като условие. Уважава хората, затова не би насилила никого да прави нещо против волята си. Тя е човек открит и спонтанен, но в същото време по-скоро ще умре, отколкото да ти се натрапи. Вече е направила достатъчно по въпроса и от този момент нататък не й остава нищо друго, освен да стои и да чака.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Ти сам си решаваш, Фог. Сега ти си на ход.

Според това, което Кити беше разказала на Цимър, баща й бил китайски генерал от Гоминдана9 още в годините преди революцията. Някъде през трийсетте бил кмет или военен губернатор на Пекин. Въпреки че бил човек от най-близкото обкръжение на Чан Кайши, веднъж спасил живота на Джоу Енлай, като му осигурил охрана и го извел от града, докато Чан Кайши се опитвал да го залови, устройвайки капан под предлог, че чрез него иска уреди среща между Гоминдан и комунистите. Въпреки това генералът останал верен на националистическата кауза и след революцията избягал в Тайван заедно с останалите привърженици на Чан Кайши. Родът Лу бил огромен. Състоял се от официалната съпруга, две наложници, пет-шест деца и цяла армия от прислужници. Кити била дете на втората наложница. Родила се през февруари 1950-а, а година и половина след това генералът бил назначен за посланик в Япония и семейства то се преместило в Токио. Това, разбира се, било хитър ход от страна на Чан Кайши — да отдаде дължимото на честния, но раздразнителен генерал, като го назначи на важен пост, и в същото време го елиминира от центъра на властта в Тайпе. Генерал Лу вече наближавал седемдесетте и очевидно дните му като влиятелна личност били преброени.

Кити прекарала детството си в Токио, където учила в американски училища и това обясняваше безупречния й английски. Ползвала се от всички преимущества на привилегированото си положение — уроци по балет. Коледи по американски, коли с шофьор. Въпреки това обаче детството й минало в самота. Била десет години по-малка от най-малката си природена сестра, а един от братята й — банкер, който живеел в Швейцария — бил с цели трийсет години по-голям от нея. Но имало и нещо друго — положението на майка й като втора по ред наложница я нареждало в семейната йерархия почти наравно с прислугата. Шейсет и четиригодишната съпруга и петдесет и две годишната първа наложница ревнували по-младата и привлекателна майка на Кити и правели всичко възможно да я отстранят. Както Кити се опитала да обясни на Цимър, все едно че живеели в китайския императорски двор с неизменните съперничества, интриги, тайни машинации, заговори и фалшиви усмивки. Самият генерал почти не се мяркал. Когато не бил зает с държавни дела, прекарвал времето си в ухажване на млади жени със съмнителна репутация. Токио изобилствал с такива изкушения и възможностите за най-разнообразни флиртове били направо неизчерпаеми. В крайна сметка заживял с една любовница, настанил я в модерен апартамент и пръскал огромни суми, за да й угажда: дрехи, бижута, че най-накрая дори и спортна кола. След време обаче и това взело да й се струва малко, а болезненото и скъпо лечение за потентност, на което се подложил, не било достатъчно, за да промени нещата. Любовницата охладнявала все повече и повече и една нощ, когато генералът се върнал ненадейно, я сварил в обятията на по-млад мъж. Последвала ужасна свада — крясъци, писъци, остри нокти, разкъсана и окървавена риза. Това била последната илюзия на един оглупял старец. Генералът се прибрал у дома, окачил скъсаната си риза насред стаята и прикрепил към нея листче с датата на инцидента: 14 октомври 1959 г. Тя останала там до края на живота му като паметник на сломената му суета.

Минало време и майката на Кити починала, въпреки че Цимър не можа да ми каже нито от какво, нито при какви обстоятелства. По това време генералът, вече със значително влошено здраве, бил минал осемдесетте и в предсмъртен пристъп на загриженост към най-малката си дъщеря уредил изпращането й в пансион в Америка. Кити била само на четиринайсет години, когато пристигнала в Масачузетс, за да постъпи в академията „Филдинг“. Като се има предвид коя е, много скоро и много лесно се приспособила към новата среда. Умеела да играе и танцува, бързо се сприятелявала, залягала над уроците и получила добри оценки. След като минали четирите години на обучение, вече била решила, че няма да се върне в Япония. Нито в Тайван, нито никъде другаде. Америка станала нейната родина и като получила малко наследство след смъртта на баща си, успяла със зверско пестене да отдели за таксите си в „Джулиард“ и да се премести да живее в Ню Йорк. От една година живееше в града и току-що беше започнала втория курс от обучението си.

— Звучи познато, нали? — попита Цимър.

— Познато ли? — отговорих. — Не съм чувал по-невероятна история.

— Само така изглежда. Махни чуждоземните детайли и ще видиш, че всичко се свежда до историята на един друг човек, когото познавам. Плюс-минус някои подробности, разбира се.

— Ммм, може би. Разбирам какво искаш да ми кажеш. Самотни сираци в бурята на живота — нещо от този род, нали?

— Точно така.

Умълчах се, колкото да премисля думите на Цимър.

— Май имаме нещо общо — заключих накрая. — А ти сигурен ли си, че тя казва истината?

— Не мога да бъда сигурен. Но като се има предвид това, което съм видял до този момент, ще бъда много изненадан, ако се окаже, че лъже.

Отпих от бирата и кимнах. Много по-късно, когато вече я бях опознал по-добре, научих, че Кити никога не лъже.

Колкото повече време минаваше, толкова по-неудобно се чувствах пред Цимър. Той беше поел пълната ми издръжка и никога не се оплакваше. Знаех, че финансите му не са в цветущо състояние и че едва ли щеше да устиска дълго. Цимър получаваше малка помощ от семейството си в Ню Джързи, но в общи линии сам се издържаше. Някъде към двайсети същия месец започна аспирантурата си по сравнително литературознание в Колумбийския университет. Университетът беше успял да го привлече в програмата си с помощта на стипендия, която се изразяваше в безплатно обучение и две хиляди долара на месец. Това наистина беше сносна сума в онези дни, но пак не стигаше. Въпреки това той продължаваше да се грижи за мен, като без да му мигне окото подяждаше мизерните си спестявания. Макар и да беше щедър по душа, имаше и нещо друго, което подсилваше алтруизма му. Връщайки се мислено към първата ни година заедно, когато деляхме една стая, винаги се сещам, че Цимър ме зяпаше в захлас, гледаше с някакво страхопочитание, така да се каже, на всичките налудничави номера, които изпълнявах всеотдайно и необуздано. Сега, когато бях изпаднал в тежко положение, той като че ли съзря възможност да ми покаже своето превъзходство, тоест да килне везната на приятелството ни в своя полза. Съмнявам се, че си даваше сметка за това, но когато ми говореше, в гласа му се долавяше назидателна сприхавост, а и удоволствието, с което се опитваше да ме дразни, се виждаше с просто око. Аз обаче понасях тези прояви на надмощие, без да се обиждам. Точно тогава самочувствието ми беше паднало толкова ниско, че гледах на всички заяждания като на вид справедливост и отдавна заслужено наказание за греховете ми.

Цимър беше дребен и жилав човек с черна къдрава коса и стегната изправена стойка. Носеше очила с метални рамки, по онова време модни сред студентите, и точно тогава беше решил да си пуска брада, от което бе заприличал на млад равин. От всички студенти, които познавах в Колумбийския, той беше най-умният и най-ученолюбивият. Нямаше никакво съмнение, че е роден за научна работа и че ще стане голям учен, стига да не се изкалпазани. И двамата си падахме по стари, отдавна забравени книги („Касандра“ на Ликофрон10, философските диалози на Джордано Бруно, дневниците на Жозеф Жубер11 — все неща, които открихме заедно), но докато аз ту се палех, ту ги зарязвах, Цимър ги изучаваше съвестно, задълбочено и систематично и успяваше да ги изтълкува до неподозирани за мен дълбини. Въпреки това обаче не се гордееше с критическия си талант, а по-скоро го смяташе за нещо маловажно и второстепенно. Голямата мечта на живота му беше да пише поезия и затова прекарваше дълги мъчителни часове, като се трудеше над всяка дума, сякаш съдбата на света зависеше от нея. Но може би точно така трябва да се пише поезия. В много отношения стихотворенията на Цимър приличаха на него самия — сбити, напрегнати и пълни със задръжки. Идеите му бяха така плътно преплетени в текста, че трудно се разчитаха. Въпреки това се възхищавах на тяхната странност и на твърдия му като кремък език. Цимър се вслушваше в моето мнение, а аз гледах да съм максимално искрен, като ме питаше. Окуражавах го щедро, когато трябва, но и говорех без заобикалки, когато нещо не ми звучеше смислено. Самият аз нямах литературни амбиции и това улесняваше нещата. Когато критикувах стиховете му, той знаеше, че го правя не от завист, а от искреност.

От две или три години ходеше с едно и също момиче на име Ана Блум или Анна Блум — така и не научих как се пише. Беше израсла в един квартал с Цимър — на съседна улица в покрайнините на Ню Джързи, беше учила в един клас със сестра му, което означаваше, че е две години по-малка от него. Бях я виждал само един-два пъти — тъмнокосо миньонче с хубавичко лице и искряща от енергия неспокойна душа, та още навремето си бях помислих, че улегналият и ученолюбив характер на Цимър едва ли ще може да се справи с нея. В началото на това лято тя изведнъж решила да отиде при по-големия си брат Уилям, който работеше като кореспондент в някаква чужда страна, и оттогава Цимър не беше получил от нея ни вест, ни кост. Нито писмо, нито картичка, нищо. Това нейно мълчание го измъчваше и с всяка изминала седмица го отчайваше все повече и повече. Денят му започваше с един и същ ритуал — слизане до пощенската кутия. Всяко излизане или прибиране в сградата се съпровождаше със същото маниакално отваряне и затваряне на празната пощенска кутия. Той правеше това по всяко време на деня или нощта — например в три часа сутринта, когато няма абсолютно никакъв шанс да е пристигнала поща. Просто не можеше да устои на изкушението. Много често, когато полупияни се връщахме от близката бирария, трябваше за кой ли път с болка да съзерцавам как моят приятел изважда ключовете от джоба си и слепешката опипва кутията отвътре за писмото, което го нямаше и което никога нямаше да пристигне. Може би затова Цимър изтърпя присъствието ми толкова дълго. Ако не друго, поне имаше с кого да си говори, пък и аз го откъсвах от мрачните му мисли — нещо като неочаквана, но добре дошла форма на развлечение.

Въпреки това живеех на негов гръб и колкото повече не казваше нищо по въпроса, толкова по-зле се чувствах. Възнамерявах, щом се пооправя, да тръгна да си търся работа (каквато и да е, без значение) и да започна да му изплащам сумата, която беше похарчил за мен. Това, разбира се, нямаше да разреши проблема с квартирата, но поне успях да убедя Цимър да ме остави да спя на пода, а той да се върне в собственото си легло. Ден-два, след като си разменихме стаите, той започна редовните си часове в университета. Една вечер още през първата седмица се прибра с купчина хартии и мрачно заяви, че негова приятелка от френската катедра поела ангажимент за спешен превод, но впоследствие си дала сметка, че не разполага с достатъчно време. Цимър сам си предложил услугите да го направи вместо нея и тя се съгласила да му го преотстъпи. Ето как въпросният ръкопис се озова в къщата — един безкрайно досаден документ от стотина страници относно структурната реформа във френското консулство в Ню Йорк. Още щом Цимър ми спомена за ръкописа, мигом разбрах, че това е моят шанс да му се отплатя за всичко. Побързах да му припомня, че френският ми по нищо не отстъпва на неговия и тъй като в момента не ме притискаха никакви задачи, той можеше да ми даде поне превода да му направя. Отначало Цимър възрази — нещо, което очаквах, но полека-лека успях да сломя съпротивата му. Време е да си оправим сметките, така му казах, а преводът беше най-бързият и най-разумен начин за това. Ще му дам парите — двеста или триста долара, и тогава ще бъдем квит. Този последен аргумент го убеди. Цимър обичаше да се прави на мъченик, но като видя, че тук става дума и за моето психическо здраве, отстъпи.

— Добре — каза той. — Щом преводът е толкова важен за теб, тогава ще си поделим парите.

— Не — отвърнах, — ти като че ли не разбираш. Всичките пари са за теб. Иначе няма смисъл. Всеки цент е за теб.

Получих това, което исках, и за пръв път от месеци насам започнах да усещам, че в живота ми отново има смисъл, има цел. Цимър ставаше рано и поемаше към университета, така че разполагах с цял ден. Настанявах се на бюрото му и работех без прекъсване. Текстът беше ужасен, пълен с бюрократичен жаргон, но колкото по-трудно ми беше, толкова повече се настървявах и не се отказвах, докато поне някакво подобие на смисъл не започнеше да проблясва в тромавите заплетени изречения. Трудността на работата ме мобилизираше. Ако преводът беше по-лесен, нямаше да го възприема като изкупване на миналите ми грешки. В известен смисъл именно пълната безполезност на задачата я правеше толкова ценна. Чувствах се като човек, осъден на каторжен труд. Малко или много работата ми се свеждаше до това да разбивам камъни с чук, а получените късове да раздробявам на още по-малки и по-малки парчета. В тази ангария цел нямаше. Но истината е, че не резултатът ме интересуваше. Трудът беше цел сам на себе си и аз се нахвърлих на работата с ожесточението на образцов затворник.

Понякога, когато времето беше хубаво, излизах да се поразходя из квартала, колкото да ми се проветри главата. Беше октомври — най-хубавият месец в Ню Йорк. С удоволствие наблюдавах как светлината на ранната есен, добила сякаш нова, още по-бистра прозрачност, лягаше косо върху тухлените сгради. Лятото си бе отишло, а зимата бе още далеч и това равновесие между топлото и студеното ми доставяше истинска наслада. Където и да отидех през тези дни, всички говореха само за „Мете“. Един от онези редки моменти на единомислие, когато имаше пълно съвпадение на мненията. Хората ходеха по улиците с транзистори, за да не изпуснат и един ход от мачовете, огромни тълпи се събираха пред магазините за телевизори, за да гледат играта, откъм барове, кафенета, отворени прозорци и панорамни ресторанти току проехтяваха буйни възгласи. Първо беше мачът с Атланта, после с Балтимор. От осем мача през октомври „Мете“ изгубиха само един и когато всичко свърши, улиците на Ню Йорк отново гръмнаха в поредния купон — като онзи, който беше организиран и за космонавтите преди два месеца. Но този път гирляндите и другите хартиени украшения тежаха петстотин тона, събрани от улиците на града за един ден — и досега ненадминат рекорд.

Започнах да обядвам на Абингдън Скуеър — малък парк на пряка и половина източно от апартамента на Цимър, където имаше и детска площадка. Контрастът между сухия език на доклада за консулството и кипящата, безразсъдна енергия на прохождащите малчугани, които се щураха с писъци около мен, ми доставяше удоволствие. Дори ми помагаше да се концентрирам по-добре и на няколко пъти си взимах работата с мен и превеждах насред оглушителната гюрултия. Именно в такъв един следобед в средата на октомври най-накрая отново срещнах Кити. Блъсках си главата над един непреводим абзац и може би затова я забелязах чак когато се настани до мен на пейката. Виждах я за пръв път след онази лекция на Цимър в бара и внезапната й поява ме свари неподготвен. През последните няколко седмици бях репетирал наум всички онези прекрасни неща, които исках да й кажа, но сега, когато застана пред мен от плът и кръв, дума не успях да обеля.

— Ето те и теб, господин писател — рече тя. — Радвам се, че вече си на крака.

Носеше слънчеви очила, а устните й бяха силно начервени. Не можех да видя очите й, защото бяха скрити зад тъмните стъкла, а да се втренча в устните й ми се струваше неприлично.

— Всъщност не пиша — отговорих й аз. — Превеждам. Опитвам се да поспечеля малко пари.

— Знам. Вчера случайно срещнах Дейвид и той ми каза.

Полека-лека се отпуснах и двамата се разприказвахме.

Кити просто умееше да те предразположи, да те накара да си развържеш езика и да се почувстваш приятно в нейната компания. Както вуйчо Виктор ми беше казал веднъж много отдавна, разговорът е като игра с топка. Добрият партньор знае как да хвърли топката така, че да падне право в бейзболната ти ръкавица, та дори и да искаш, да не можеш да я изпуснеш; а когато си срещу него, съумява да улови всичко, запратено в полето му, дори най-лошите и нескопосани топки. Така правеше и Кити. Тя непрекъснато изпращаше топката право в свивката на ръкавицата ми, а когато й я връщах, правеше всевъзможни плонжове наляво и надясно, отскачаше нависоко, премяташе се и изпълняваше какви ли не акробатически номера само и само на свой ред да ми върне топката. Не стига това, ами успяваше да ме убеди, че нарочно подавам несръчно, та да стане играта по-забавна. Така аз изглеждах по-добрият играч и добих самочувствие, след което взех да й хвърлям по-лесни топки, които да ми връща с лекота. С други думи започнах да разговарям с нея, а не, както обикновено, със себе си, получи се диалог и той ми достави удоволствие, каквото отдавна не бях изпитвал.

Докато разговаряхме, стоплени от октомврийското слънце, трескаво се размислих как да удължа момента. Бях толкова развълнуван и щастлив, че ми се щеше той никога да свършва, а това, че Кити беше преметнала през рамо голяма торба, от която се подаваха балетни принадлежности като трико, тениска, пешкир, ме караше да се опасявам, че ей сегичка ще се втурне към поредния си ангажимент. Захладня. Бяхме говорили на пейката около двайсет минути и в този миг забелязах как леко потреперва. Събрах кураж, подхвърлих, че става студено и че няма да е зле да отскочим до апартамента на Цимър за по едно горещо кафе. Не щеш ли, Кити се съгласи.

Захванах се да правя кафе. Спалнята се намираше между гостната и кухнята и вместо да ме изчака в гостната, Кити се настани на леглото, за да можем да си говорим. Откакто бяхме влезли вътре, тонът на разговора ни се промени, и двамата се умълчахме, станахме някак по-неуверени, като че търсехме начин да решим как да се държим оттук нататък. Някакво странно очакване витаеше във въздуха и аз бях благодарен, че поне имах с какво да се занимавам, защото под предлог, че варя кафе, успявах да прикрия внезапно обзелото ме смущение. Предстоеше да се случи нещо, но аз толкова се страхувах да не разваля магията, че не смеех и да си го помисля. Усещах, че започна ли да се надявам истински, нещото ще изфиряса, преди да се е оформило. Кити съвсем млъкна, цели двайсет или трийсет секунди не пророни дума. Аз продължих да се разтакавам из кухнята, отварях и затварях хладилника, изваждах чаши и лъжички, наливах мляко в малки канички и така нататък. В един момент, докато бях с гръб към Кити, усетих, че тя стана и тръгна към кухнята. Без думичка да каже обви ръце около кръста ми и опря глава на гърба ми.

— Кой там? — попитах закачливо.

— Жената дракон — отвърна ми тя. — Дошла е да те отвлече.

Взех ръцете й, усетих гладката й кожа, помъчих се да не издам обзелия ме трепет.

— Мисля, че вече ме е отвлякла.

Настъпи пауза, после Кити ме притисна още по-силно.

— Би трябвало да ме харесваш поне малко.

— Повече от малко. И ти го знаеш. Много, много повече от малко.

— Лъжеш се. Нищо не знам. Чаках прекалено дълго, за да знам каквото и да било.

В цялата сценка имаше нещо нереално. Знаех, че става наистина, ала в същото време беше по-хубаво от действителността и повече приличаше на проекция на собствените ми мечтания, отколкото на каквото и да било, изживяно от мен дотогава. Обзелите ме желания бяха непреодолимо силни, но само Кити можеше да ме накара да ги изразя. Всичко зависеше от нейната реакция, от изкусната подбуда, от познанието, което се криеше в жестовете й, от липсата на колебание. Кити не се боеше от себе си, живееше в тялото си без притеснения, без подмолни мисли. Може би защото беше танцьорка, но по-скоро беше обратното. Умееше да танцува, защото обичаше тялото си и изпитваше удоволствие от него.

Любихме се няколко часа в приглушената следобедна светлина в апартамента на Цимър. Никога няма да го забравя, нищо по-хубаво не ми се беше случвало и в крайна сметка вярвам, че това изживяване ме промени дълбоко. Не говоря само за секса, нито за желанията, които тя възбуждаше у мен, а по-скоро за онова драматично срутване на стените вътре в мен, за земетресението, което разтърси сърцевината на вечната ми самота. Имах навика да живея сам и въобще не вярвах, че това може да се промени.

Бях се оттеглил в някакъв си мой живот, но ето че изведнъж, по напълно необясними причини, това красиво китайско момиче ми се яви изневиделица, спусна се като ангел от друга планета. Нямаше как да не се влюбя в нея, нямаше как да не подлудея от самия факт, че я има.

След това дните ми станаха по-пълни. Продължих да работя върху превода сутрин и следобед, а вечер излизах с Кити. Обикновено кръстосвахме квартала между Колумбийския университет и балетната академия „Джилиард“. Единствената трудност между нас бе, че нямахме възможност да оставаме насаме. Кити живееше в общежитие в стая с още едно момиче, а в апартамента на Цимър нямаше врата, която да отделя спалнята от гостната. А дори и да имаше, би било немислимо да я заведа точно там, предвид обстоятелствата около любовния живот на Цимър в момента. Сърце не би ми дало да го направя — да му натрапвам звуците на нашето любене, да трябва да слуша стенанията ни, докато седи сам в съседната стая. Един-два пъти съквартирантката на Кити бе излязла за вечерта и тогава се възползвахме от нейното отсъствие, както и от тясното легло на Кити. На няколко пъти ходихме в празните апартаменти на познати. Кити уреждаше подробностите около тези срещи, като се свързваше с приятели и приятели на техни приятели, за да ги моли да изчезнат от стаята си за няколко часа. Имаше нещо притеснително в цялата тази история, но трепетът си оставаше, а вълнението от опасността и несигурността само подсилваше страстта ни. Правехме такива глупости, на които сега не бих се решил за нищо на света — поемахме безумни рискове, които много лесно биха могли да ни вкарат в беля и да ни създадат ужасни неприятности. Веднъж например спряхме асансьора в една сграда между етажите и докато разгневените обитатели думкаха по вратата и викаха да не се задържа асансьорът, аз свалих джинсите на Кити и я докарах до оргазъм с езика си. Друг път го направихме върху пода в банята на един купон, като заключихме вратата, без да ни пука, че пред нея се строи дълга опашка от чакащи да използват тоалетната. Това беше някакъв еротичен мистицизъм, практикуван от тайно религиозно общество, състоящо се от двама. През този ранен етап на нашата връзка стигаше само да се погледнем и мигновено се възбуждахме. Щом зърнех Кити да се приближава към мен, веднага започвах да мисля за секс. Не бях в състояние да стоя настрана от нея и колкото повече опознавах тялото й, толкова повече исках да го докосвам. Веднъж стигнахме дотам да се любим след една от балетните репетиции на Кити, насред съблекалнята, след като другите се бяха разотишли. Следващия месец й предстоеше представление и затова при всяка възможност отивах да гледам вечерните й репетиции. Като не се брои сексът, нямаше нищо по-хубаво от това да я наблюдавам как танцува, затова я следях с поглед по сцената, изпаднал в нещо като делириум. Харесваше ми, макар нищо да не разбирах. Танцът бе нещо непонятно за мен — нещо извън обсега на думите. Затова седях притихнал и просто се отдавах на спектакъла от чисто движение.

В края на октомври приключих превода. Цимър получи парите от своята позната след няколко дни и същата вечер тримата отидохме да вечеряме в „Лунен дворец“. Избрах ресторанта повече заради символичното му значение, отколкото заради кухнята, но въпреки това храната беше добра, може би защото Кити се разговори на мандарински12 с келнерите и успя да поръча ястия, които не фигурираха в менюто. Тази вече Цимър беше в добра форма, не спря да говори за Троцки и Мао, изложи ни теорията за перманентната революция, а аз си спомням само как от време на време Кити отпускаше глава върху рамото ми и цялата премаляла, се усмихваше замечтано. После и двамата се облягахме назад върху меките възглавнички на сепарето и оставяхме Дейвид да държи речите си, като сегиз-тогиз кимахме отнесено, докато той разрешаваше всички спорни въпроси на човешкото съществуване. За мен това бяха вълшебни мигове, мигове на необяснима радост и пълно равновесие, сякаш приятелите ми се бяха събрали, за да отпразнуват завръщането ми в страната на живите. Щом ометохме чиниите, отворихме листчетата с късметчета и уж на сериозно се заехме да ги обсъждаме. Странно наистина, но така ясно си спомням какво пишеше в моето, сякаш и досега го държа в ръката си: „Слънцето е миналото, Земята е настоящето, Луната е бъдещето.“ Тогава още не знаех, но ми предстоеше нова среща с тази загадъчна фраза, която сега, когато обръщам поглед назад, ми се струва, че макар и случайно да попаднах на нея в „Лунен дворец“, криеше в себе си странна, необяснимо предупреждаваща ме истина. Неизвестно защо, тогава пъхнах листчето в портфейла си и го носих със себе си през следващите девет месеца, като продължавах да го пазя дълго след като бях забравил за него.

Още на следващата сутрин започнах да си търся работа. През първия ден нямах никакъв успех, през втория — също. Дадох си сметка, че вестниците едва ли ще ми помогнат и реших да отида към центъра и там да си опитам късмета в бюрото за студентска работа на парче. Като питомник на университета, имах право да ползвам тази услуга и тъй като не се плащаше нищо в случай, че от бюрото ти осигурят работа, стори ми се много по-разумно да започна именно оттам. Не бяха минали и десет минути след влизането ми в Додж Хол, когато видях разрешението на проблема си, напечатано върху библиотекарско картонче, забодено в долния ляв ъгъл на дъската за съобщения. Описанието на предлаганата работа гласеше: „Възрастен господин в инвалидна количка търси да наеме млад мъж за придружител. Ежедневни разходки и дребни секретарски задължения. 50$ на седмица плюс стая и храна.“ Последната подробност беше решаваща за мен. Не само че щях да припечелвам по нещичко, но най-накрая щях да освободя Цимър от присъствието си в апартамента му. Нещо повече, щях да се преместя да живея на ъгъла на Уест Енд Авеню и Осемдесет и четвърта улица, което пък означаваше, че ще бъда много по-близо до Кити. Всичко ми изглеждаше съвършено. Самата работа не беше нищо особено, но аз и без това нямаше пред кого да се фукам.

От страх някой да не ме изпревари, веднага се обадих да се запиша за интервю. След два часа вече седях в гостната на евентуалния си работодател, а в осем часа същата вечер той лично звънна у Цимър да ми каже, че получавам работата. Спомена, че трудно стигнал до това решение и че всички други кандидати били много свестни, но той се спрял на мен. Ако тогава знаех, че ме лъже, което едва ли щеше да промени нещо, може би щях да се досетя в какво се забърквам. Защото други желаещи е нямало — това беше истината. Аз бях единственият кандидатствал за тази работа.

Когато за пръв път видях Томас Ефинг, си помислих, че това е най-крехкото човешко създание, което съм срещал. Целият кокали и трепереща плът. Седеше в инвалидната си количка, завит с няколко шотландски одеяла, а тялото му клюмаше на една страна като малка прекършена птица. Беше на осемдесет и шест, но изглеждаше по-стар поне с още сто години, ако това е възможно — някаква неопределима библейска възраст. Стоеше като обграден от невидима стена, далечен, отнесен, непроницаем като сфинкс. Две възлести, покрити с кафяви петна ръце стискаха страничните облегалки на количката и от време на време треперливо се раздвижваха. Това бе единственият признак на съзнателен живот. С Ефинг не можеше да се установи дори визуален контакт, защото беше сляп или поне се преструваше на сляп, а в деня, когато го посетих в дома му за интервю, върху очите си носеше две черни превръзки. Сега, когато се връщам към това начало, ми се струва съвсем уместно, че беше първи ноември Първи ноември — Денят на мъртвите, денят, когато се почитат незнайни светци и мъченици.

Отвори ми жена — набита едра повлекана на средна възраст, облечена в бухнала домашна роба на розови и зелени цветчета. Щом се увери, че аз съм същият онзи господин Фог, който се беше обадил в един часа, за да си уговори среща, тя ми подаде ръка и се представи; Рита Хюм, от девет години болногледачка и икономка на господин Ефинг. В същото време ме огледа от главата до петите, изучавайки ме невъзмутимо с хладнокръвното любопитство на жена, която за пръв път вижда поръчания си по пощата съпруг. Но в ококорените и очи имаше нещо тъй открито и дружелюбно, че аз не се обидих. Човек не можеше да се обиди на госпожа Хюм с нейното широко месесто лице, с яките й плещи и двете огромни гърди, толкова обемисти, че изглеждаха като изваяни от цимент. Тя носеше собствения си товар с широка патешка походка и докато ме водеше по коридора към гостната, чувах свистенето на шумното й вдишване и издишване.

Апартаментът беше като всички останали в Уест Сайд — дълги коридори, плъзгащи се дъбови врати, всевъзможни гипсови завъртулки по стените, с една дума, непроходима викторианска претрупаност. Беше ми почти невъзможно да се ориентирам в изобилието от предмети наоколо: книги, картини, малки и големи маси, килими и килимчета, разностилни мебели от тъмно дърво. Още докато крачехме по коридора, госпожа Хюм ме улови за ръка и ми прошепна на ухото:

— Не се стряскай, ако вземе да се държи малко чудато — рече тя. — Често се отнася нанякъде, но това не значи нищо. Последните няколко седмици му дойдоха в повече. Съсипа се, защото мъжът, който се бе грижил за него в продължение на трийсет години, умря през септември, и сега му е трудно да се приспособи.

Усетих, че в лицето на тази жена ще имам съюзник, нещо като закрила срещу странните неща, които можеха да се случат. Гостната беше прекалено голяма, а прозорците й гледаха към Хъдсън и възвишенията на Ню Джързи отвъд реката. Ефинг седеше насред стаята в инвалидната си количка точно срещу едно канапе, от което го делеше масичка. Първото ми впечатление беше повлияно от факта, че той изобщо не реагира, когато двамата влязохме в стаята.

Госпожа Хюм съобщи, че съм пристигнал, че „господин Ем Ес Фог е тук за интервюто“, на което той нищичко не каза, дори мускулче не трепна по тялото му. Някаква свръхестествена инертност, която ме накара да си помисля, че е мъртъв. Госпожа Хюм обаче ми се усмихна и ми направи знак да седна на канапето. После излезе и аз останах сам с господин Ефинг в очакване той пръв да наруши мълчанието.

Мина доста време, но когато най-накрая това се случи гласът му изпълни стаята с изненадваща сила. Изглеждаше направо невероятно, че от тялото му могат да излязат такива звуци. Думите изпращяха от гърлото му с рязка дрезгава енергичност, ще речеш, че ненадейно се бе включило радио на някоя от ония далечни станции, на които човек понякога попада посред нощ. Направо се стъписах. Сякаш от хиляди мили разстояние случаен сноп от електрони бе довял до мен този глас, чиято яснота порази слуха ми. Дори за миг-два се почудих дали пък някъде в стаята не се крие вентрилоквист.

— Емет Фог — започна старецът, изплювайки думите си с презрение. — Що за шашаво име е това?

— Ем Ес Фог — отвърнах. — М означава Марко, С — Станли.

— Така не е по-добре. Дори, ако питаш мен, звучи по-зле. Закъде си с това име? Трябва да направиш нещо по въпроса.

— Нищо няма да правя по въпроса. Преживял съм много заедно с името си и с течение на времето го заобичах.

Ефинг изпръхтя, после откъм устата му се разнесе някакъв гадничък смях, с който като че ли искаше да приключи темата веднъж завинаги. Веднага след това изпружи снага в количката си и ето че външността му мигом се преобрази. Вече не приличаше на коматозен жив труп, зареян в сумрачни мечтания, ами на изпънат като струна войник, изпълнен с кипнала от младост сила. Както впоследствие научих, това всъщност беше истинският Ефинг, ако изобщо думата „истински“ може да се използва по негов адрес. До такава степен целият му характер почиваше на лъжи и измами, че беше невъзможно да си сигурен кога казва истината. Доставяше му удоволствие да мами света с всевъзможни внезапни хрумвания, за които не му липсваше вдъхновение, но най-много от всичко обичаше да се прави на умрял.

Наведе се напред в количката, сякаш да ми каже, че интервюто започва на сериозно. Въпреки черните превръзки на очите, беше втренчил поглед право в мен.

— Кажи ми, господин Фог, имаш ли въображение?

— Навремето мислех, че имам, но сега вече не съм толкова сигурен.

— Когато нещо ти се изпречи пред очите, в състояние ли си да го идентифицираш?

— В повечето случаи — да. Но понякога е доста трудно.

— Например?

— Например, понякога не мога да различа мъжете по улицата от жените. В наше време толкова хора носят дълга коса, че един поглед не стига, за да установиш истината. Особено ако си се загледал в някой по-женствен мъж или пък в по-мъжествена жена. Сигналите съвсем се объркват.

— А като ме гледаш мен, какво би казал?

— Бих казал, че виждам мъж в инвалидна количка.

— Възрастен мъж ли?

— Да, възрастен.

— Много възрастен ли?

— Да, доста.

— Кажи, младежо, нещо така по-особено да ти е направило впечатление?

— Черните превръзки върху очите. И това, че краката са май парализирани.

— Да, да, това са моите недъзи. Бият на очи, нали?

— Всъщност, да.

— Какво смяташ за превръзките?

— Нищо определено. Първата ми мисъл беше, че си сляп, но май не е точно така. Защото, ако човек не вижда, защо ще си прави труда да убеждава другите, че не вижда? Няма логика. Затова ми хрумнаха и други възможности. Нищо чудно тези превръзки да прикриват нещо по-лошо от слепота. Например, някаква зловеща уродливост. Или пък си изкарал операция и трябва да ги носиш по препоръка на лекаря. От друга страна обаче, може да си полусляп и силната светлина да те дразни. А може просто да ти доставя удоволствие да носиш превръзки на очите си, ей така заради самите превръзки, защото смяташ, че ти отиват, например. На твоя въпрос има много възможни отговори. На този етап обаче, нямам достатъчно информация, за да дам правилния. Единственото нещо, което мога да кажа със сигурност е, че носиш черни превръзки и толкоз. Мога да потвърдя, че са там, на очите ти, но защо — виж, това не знам.

— Искаш да кажеш, че не приемаш нищо на доверие.

— Би било опасно. Много често се оказва, че нещата са различни от това, което си мислиш, и като прибързваш със заключенията, можеш да си докараш беля на главата.

— А какво мислиш за краката ми?

— Този въпрос ми се струва по-прост. Доколкото мога да преценя, като ги гледам под одеялото, ми изглеждат съсухрени и атрофирани, а това означава, че отдавна не са били използвани. Ако случаят е такъв, тогава би било логично да приема, че не можеш да ходиш. Може би никога не си могъл.

— Дъртак, дето не може да вижда, не може да ходи. Какво ще кажеш на това, а, младеж?

— Бих казал, че е по-зависим от другите, отколкото му се иска.

Ефинг изсумтя, отпусна се в количката, отметна глава назад и се загледа в тавана. В продължение на десет-петнайсет секунди никой от нас не продума.

— Какъв глас имаш, младежо? — обади се той най-сетне.

— Не знам. Когато говоря, не се чувам отстрани. На няколко пъти съм се записвал на магнетофон и винаги съм смятал, че звуча ужасно. Но и другите смятаха така.

— Издръжлив ли е гласът ти?

— Издръжлив ли?

— Бива ли го да работи дълго? Можеш ли да говориш два-три часа, без да прегракнеш? Можеш ли да седнеш тук и да ми четеш цял следобед, без да се измориш и разфъфлиш? Това разбирам под издръжливост.

— Да, мисля, че мога.

— Както сам забеляза, изгубил съм си зрението. Затова моята връзка с теб ще се състои само от думи и ако гласът ти не може да деяни, тогава не ми трябваш.

— Ясно.

Ефинг отново се наведе напред, после драматично се умълча, явно за по-голям ефект. След това подхвана:

— Страхуваш ли се от мен, младежо?

— Не, не мисля.

— А трябва. Ако реша да те наема, тогава ще разбереш какво е това страх, обещавам ти. Вярно, че не мога да виждам, нито да ходя, но имам други умения и способности, които малцина владеят.

— Какви способности?

— Умствени. Желязна воля, с помощта на която мога да придам на физическия свят такава форма, каквато пожелая.

— За телекинеза ли говориш?

— Наричай го както искаш. Телекинеза. Спомняш ли си преди няколко години, когато угасна тока?

— Есента на 1965-а.

— Точно така. Аз го направих. Наскоро бях изгубил зрението си. Един ден си седя ей така сам-самичък в тази стая и проклинам съдбата, задето ми е причинила това нещастие. Беше към пет следобед и тогава си викам: „Нека целият свят потъне в мрака, в който живея аз.“ След по-малко от час всички светлини в града угаснаха.

— Може да е било съвпадение.

— Съвпадения няма. Тази дума се използва само от невежи. Всичко в света се състои от енергия, както одушевените, така и неодушевените предмети. Дори мислите са заредени с енергия. И ако са достатъчно интензивни, мислите на човека могат да променят заобикалящия го свят. Не забравяй това, момче.

— Няма.

— А ти, Марко Станли Фог, с какви умения ще се похвалиш ти?

— С никакви. Освен, разбира се, с обичайните за всеки човек способности, но не и с нещо изключително. Умея да ям и да спя. Да ходя от едно място на друго. Мога да усещам болка. Понякога дори се изхитрям да мисля.

— Демагог агитатор. Това ли си ти, младежо?

— Едва ли. Съмнявам се, че бих могъл да убедя някого да направи каквото и да било.

— Тогава значи си жертва. Или си едното, или другото. Или работиш, или те изработват.

— Всички сме жертва на едно или друго, господин Ефинг. Дори на факта, че сме живи.

— Сигурен ли си, че си жив, а, младежо? Може би само си въобразяваш?

— Всичко е възможно. Нищо чудно и двамата да сме плод на въображението, измислици, които всъщност не са нито тук, нито сега. Виж, това съм готов да го приема.

— Можеш ли да си държиш езика зад зъбите?

— Ако се наложи, мога колкото всеки друг.

— И кой е този всеки друг бе, младеж?

— Ами всеки друг. Просто така се казва. Мога да говоря, мога и да мълча, зависи от ситуацията.

— Виж какво, Фог, ако те наема, ти по всяка вероятност ще ме намразиш. Но трябва да помниш, че то е за твое добро. Има скрит смисъл във всичко, което върша, но ти не се мъчи да го разгадаваш, още по-малко да го преценяваш.

— Ще гледам да го запомня.

— Добре. Сега ела насам да ти опипам мускулите. Няма да се оставя в ръцете на някой хилав да ме бута по улиците, нали така? Ако не харесам мускулите ти, значи не ставаш за тази работа.

* * *

Още същата вечер се сбогувах с Цимър. На следващата сутрин пъхнах в раницата малкото си притежания и поех към апартамента на Ефинг. Така стана, че цели тринайсет години след това не видях Цимър. Обстоятелствата ни разделиха и когато най-накрая съвсем случайно го срещнах през пролетта на 1982-а на кръстовището на Варик Стрийт и Уест Бродуей в Южен Манхатън, той се беше променил до такава степен, че въобще не го познах. Беше сложил едно десет-петнайсет килограма отгоре, крачеше заедно с жена си и двете си малки момчета и единственото нещо, което всъщност ми направи впечатление, беше съвсем обикновения му вид — типичните за ранната средна възраст шкембе и оредяваща коса, спокойният, малко отнесен вид на улегнал семеен мъж. Вървяхме в противоположни посоки и се разминахме. След това, съвсем неочаквано, чух, че някой извика името ми. Предполагам, че такива неща се случват често — тоест да се сблъскаш с човек от миналото, без да го познаеш. Но срещата с Цимър разбуди у мен един цял свят от забравени неща. Нямаше почти никакво значение какво е станало с него, нито това, че преподаваше в някакъв калифорнийски университет, нито че бе издал изследване от четиристотин страници върху френското кино, нито че не беше написал нито ред поезия за повече от десет години. Важното бе просто това, че го срещнах. Застанахме на ъгъла и петнайсет-двайсет минути разговаряхме за отминалите дни, след което той и семейството му продължиха закъдето бяха тръгнали. Оттогава нито се видяхме повече, нито се чухме, но, предполагам, че идеята да напиша книга ми хрумна след тази среща преди четири години, точно когато Цимър се отдалечаваше по улицата и аз отново го изгубих от погледа си.

След като пристигнах в апартамента на Ефинг, госпожа Хюм ме настани в кухнята и ми предложи чаша кафе. Господин Ефинг бил полегнал за сутрешната си дрямка, така ми каза тя, и нямало да стане преди десет. Междувременно ми изреди какви ще бъдат задълженията ми в къщата, кога ще се храним с господина, колко часа на ден трябва да прекарвам с него и така нататък. Самата тя се грижеше за „телесната работа“, както се изрази, тоест да го облича, да го пере, да го вдига от леглото и да го слага обратно, да го бръсне, да го обслужва на тоалетната чиния, докато моите задачи били малко по-сложни и не така ясно определени. От мен не се очаквало да играя ролята на приятел, но все пак на нещо доста подобно, тоест на отзивчив придружител, който да разсее еднообразието на самотата му.

— Един Господ знае, но май не му е останало много време — рече тя. — Най-малкото, което можем да сторим, е да облекчим последните му дни.

Отвърнах, че разбирам.

— Това, дето ще има млад човек до себе си, ще повдигне духа му — продължи тя. — Да не говорим за моя дух.

— Радвам се, че получих работата. Това ми стига — казах.

— Беше доволен от вчерашния ви разговор. Каза, че умно си отговарял.

— Истината е, че просто не знаех какво да кажа. Изглежда, понякога е трудно да проследиш мисълта му.

— О, ти ли ще ми кажеш. В главата му вечно се мъти нещо. Особняк е, но съвсем не е изкуфял.

— Виждам, сече му пипето. Предполагам, че ще ме държи вечно нащрек.

— Каза ми, че имаш приятен глас. А това вече е обещаващо начало.

— Не мога да повярвам, че е използвал думата приятен.

— Не знам дали точно тази дума каза, но това беше смисълът. Каза, че гласът ти му напомнял за човек, когото познавал навремето.

— Дано е бил някой, когото е харесвал.

— Виж, това не ми каза. Но ето още едно нещо, което много скоро ще узнаеш за господин Ефинг. Ако не иска да ти каже нещо, никога няма да го научиш.

Стаята ми се намираше в края на дълъг коридор. Малко кътче с един-единствен прозорец, който гледаше към задната уличка, ограждение с елементарно обзавеждане, не по-голямо от монашеска килия. Но за мен това беше позната територия и много скоро се почувствах като у дома сред пестеливата й мебелировка: старомоден железен креват с вертикални пръчки в двата края, скрин, библиотека на едната стена, предимно с френски и руски книги. В стаята имаше само една картина — голям офорт в черна полирана рамка, която изобразяваше митологическа сцена с много човешки фигури и излишество от архитектурни детайли. По-късно узнах, че това е рисунка на едно от паната от серията картини на Томас Коул, озаглавена „Пътят на империята“ — фантастична сага за възхода и падението на Новия свят. Разопаковах дрехите си и видях, че всичките ми притежания се побират само в най-горното чекмедже на скрина. Със себе си носех само една книга — „Мисли“ на Паскал, издание с меки корици, което Цимър ми беше дал като прощален подарък. На първо време я поставих върху възглавницата си, отстъпих назад и пак заоглеждах стаята. Не беше кой знае какво, но си беше моя. След толкова месеци на несигурност, самият факт, че имах тези четири стени, тоест място в света, което мога да нарека свое, ми беше голяма утеха.

През първите два дни след пристигането ми не спря да вали. Естествено, нямаше възможност за следобедни разходки и затова прекарвахме почти целия ден в гостната. Ефинг не беше така агресивен, както по време на интервюто, седеше и мълчеше, заслушан в книгите, които му четях. Трудно ми беше да определя същността на това мълчание — дали го използваше, за да ме изпитва по някакъв неподозиран за мен начин, или пък просто бе част от настроението му. Както често ставаше и с други страни от поведението на Ефинг, докато бях при него, се разкъсвах между усилието да доловя преднамереност в действията му и желанието да пропъдя тези мисли от ума си. Нещата, които ми говореше, книгите, които избираше да му чета, странните поръчки, които ме пращаше да изпълнявам — всичко ми приличаше на някакъв сложен и неясен план или може би така ми изглежда сега, когато мислено се връщам назад във времето. Имаше моменти, когато ми се струваше, че се опитва да ме посвети в някакво тайно познание и влиза в ролята на самозван наставник, загрижен за духовния ми напредък, ала в същото време не му се искаше да го сподели с мен току-тъй, а ме караше да играя заплетени игрички, без дори да съм наясно с правилата. Такъв беше Ефинг в ролята на ексцентричен духовен пастир — един малко шантав господар, които се мъчи да ме посвети в тайните на света. Друг път обаче, когато егоизмът и арогантността му ставаха неконтролируеми, ми приличаше повече на заядлив дъртак, на болен маниак, който обитава граничното пространство между лудостта и смъртта. Често ме обсипваше с хули и много скоро се отегчих от капризите му, без обаче това да убие интереса ми към него. На няколко пъти си стягах куфарите, ала Кити успяваше да ме разубеди, пък и в крайна сметка като че ли исках да остана, дори когато смятах, че няма да издържа и миг повече. В продължение на седмици просто не желаех да го виждам и трябваше да стискам зъби, да се насилвам, за да не хукна навън и повече да не се върна. Но все пак го изтърпях, издържах докрай.

Дори и в най-кротките си настроения Ефинг обичаше да ме изненадва с всевъзможни номера. През онази първа сутрин, например, той влезе в стаята с чифт черни очила като на слепец. Черните му превръзки, които станаха повод за толкова приказки по време на интервюто, повече не се появиха. Ефинг не изкоментира промяната. Имайки предвид указанията му, реших, че това е един от онези случаи, когато от мен се очаква да си трая, и затова аз също се въздържах от коментари. На следващата сутрин на носа му цъфнаха най-обикновени очила, каквито се изписват по лекарска рецепта. Бяха с метални рамки и абсурдно дебели лещи. Увеличаваха и разкривяваха формата на очите му, придавайки им вид на птичи яйца — изпъкнали сини сфери, които а-ха да изхвръкнат от дупките си. Не можех да преценя дали тези очи могат да виждат или не могат. На моменти бях убеден, че всичко това със зрението е блъф и той си вижда не по-зле от мен; при други случаи обаче се чувствах също толкова сигурен, че е напълно сляп. Разбира се, това беше целта на Ефинг. Той непрекъснато ми изпращаше преднамерено заплетени сигнали, след което се кефеше от настъпилото объркване и твърдо отказваше да разкрие истинските факти. Имаше дни, в които не носеше нищо на очите си — нито черни превръзки, нито очила. Имаше и други, когато се появяваше с черна превръзка, опасала цялата му глава като на затворник, когото карат на разстрел. Не можех да изтълкувам значението на всички тези маски. Той никога не говореше за тях, а на мен ми липсваше кураж да попитам, реших, че най-важното е да не се хващам на налудничавите му номера. Той да си прави каквото иска, а аз да не падам в капана му, за да не може да ме изработи. Поне така си повтарях. Въпреки решението ми обаче, понякога беше трудно да му устоя. Особено в дните, когато не носеше нищо на очите си. Улавях се, че го зяпам право в тях, просто не можех да се сдържа, бях напълно безпомощен пред силата, с която ме привличаха. Сякаш се мъчех да разчета в тях някаква истина, трескаво търсех процеп, през който да надникна в мрака на черепа му. Напразно. Въпреки стотиците часове, прекарани в зяпане, очите на Ефинг никога не ми разкриха нищо.

Беше избрал книгите предварително и много добре знаеше точно какво иска да слуша. Тези четения не бяха вид отмора, а по-скоро конкретно занимание, упорито изследване на точно определени тясно специализирани теми. От това мотивите му не ми се изясниха, но поне долавях някакъв скрит смисъл в начинанието му. Първоначалната серия книги бяха на тема „пътешествия“, най-често пътувания в непознати земи и откриване на нови светове. Започнахме със странстванията на Св. Брендан13 и на сър Джон Мандевил14, след това преминахме на Колумб, Кабеза де Вака и Томас Хариът15. Последваха откъси от „Пътешествия из Арабската пустиня“ на Даути16, след което изчетохме цялата книга на Джон Уесли Пауъл, посветена на експедицията за съставяне карта на долината на река Колорадо, и приключихме с няколко истории от осемнайсети и деветнайсети век, най-често описания от първо лице на преживяванията на бели заселници, попаднали в плен при индианците. Текстовете до един бяха крайно интересни и щом гласът ми свикна да работи по много часове на ден, успях да си изработя в стил на четене. Всичко опираше до ясната дикция, която пък на свой ред зависеше от модулациите на тона, от кратките паузи и пълното съсредоточаване върху думите. Ефинг никога не се обаждаше по време на четенето, но по неволно изпуснатите въздишки, особено щом стигнех до някой по-завързан или вълнуващ абзац, разбирах, че слуша, и то внимателно. Именно по време на тези четения и само тогава усещах някаква хармония между нас двамата, но много скоро се научих да не взимам тези негови притихвания за добронамереност. След третата или четвърта книга за пътешествия съвсем предпазливо му подхвърлих, че може да му е интересно да послуша откъси от пътуването на Сирано до луната. Отговорът беше красноречиво изръмжаване:

— Не ми е притрябвал акъла ти, младежо — каза ми. — Ако ме интересуваше твоето мнение, сам щях да те попитам.

Една от стените в гостната беше покрита с лавици от пода до тавана. Не знам колко книги се побираха там, но бяха най-малко петстотин или шестстотин, може би хиляда. Ефинг като че знаеше мястото на всяка една от тях и когато дойдеше време да започнем нова книга, ми казваше точно откъде да я взема.

— Вторият рафт — напътстваше ме той, — дванайсетата или петнайсетата от ляво. Луис и Кларк. Червена книга с платнена корица. Никога не бъркаше и тъй като доказателствата за неговата паметливост се множаха непрекъснато, бях ужасно впечатлен. Веднъж дори го попитах дали е запознат със системите за запаметяване на Цицерон и на Реймънд Лъли17, но той само махна пренебрежително с ръка.

— Тези неща не могат да се научат — рече той. — Това е дарба, нещо, с което се раждаш.

Спря за миг, после продължи с лукав, подигравателен тон: — Откъде си сигурен, че знам мястото на книгите? Помисли малко. Смяташ ли, че нощем изпълзявам и ги пренареждам, докато ти спиш? Или ги размествам по телепатия, когато се обърнеш с гръб към мен? Какво ще кажеш, младежо?

Приех въпроса за реторичен и дори не се опитах да споря.

— Едно запомни, Фог — продължи той, — никога не приемай нищо на доверие. Особено пък когато си имаш работа с хора като мен.

Прекарахме тези два първи дни в гостната, докато отвън силният ноемврийски дъжд плющеше по стъклата на прозорците. В къщата на Ефинг беше много тихо и когато спирах да си поема дъх при четенето, най-силният шум, който можеше да се чуе, беше тиктакането на часовника върху камината. От време на време госпожа Хюм изтрополяваше в кухнята, долавяше се, разбира се, и приглушеният шум на уличния трафик, свистенето на гумите по мокрото платно. Беше някак странно, но и приятно да седим вътре, докато навън светът задъхано препускаше по своите задачи и това усещане за уединение като че се засилваше от съдържанието на самите книги. Всичко в тях беше далечно, смътно и пълно с чудеса — ирландски монах преплавал Атлантическия океан в 500-а година и открил остров, който според него бил самият Рай; митическото царство на Престър Джон18; еднорък американски учен пуши лулата на мира с индианците зуни в Ню Мексико. Часовете минаваха и никой от нас не помръдваше от мястото си — Ефинг в инвалидната количка, аз на канапето срещу него. Понякога така се вживявах в написаното, че забравях къде се намирам и кой съм.

Обядвахме и вечеряхме в трапезарията в дванайсет и в шест часа всеки ден. Ефинг много държеше да се спазва този режим и щом госпожа Хюм цъфнеше на прага, за да обяви, че масата е сложена, той веднага прекъсваше четенето. Няма значение докъде бяхме стигнали в разказа. Дори да бяхме на страница или две от края му, Ефинг ме спираше насред изречението.

— Време е за ядене — така казваше, — ще продължим по-късно.

Не че беше изгладнял — всъщност ядеше много малко, — но желанието му да подреди дните си по строг и рационален начин бе прекалено силно, за да го пренебрегне. Веднъж-дваж пъти ми се стори, че искрено съжалява, задето трябва да прекъснем четенето, но никога чак толкова, че да промени установения ред.

— Жалко — казваше в такива случаи. — Точно когато стана най-интересно.

Когато това се случи за пръв път, му предложих да продължа да чета.

— Невъзможно — отвърна ми той. — Не може да преобръщаме света с краката нагоре заради моментни удоволствия. Утре ще имаме предостатъчно време за четене.

Ефинг не ядеше много, но поглъщането и на най-малкото количество храна ставаше по-див и невъздържан начин — грухтеше, мляскаше и се лигавеше през цялото време. Гледката ме отвращаваше, но нямах избор и трябваше да я изтърпявам всеки път, когато сядахме на масата. Щом усетеше, че го гледам, Ефинг моментално започваше да се храни по още по-отблъскващ начин, като оставяше храната да се стича по брадичката му, оригваше се, преструваше се, че му се повръща или пък че ще получи сърдечен удар, сваляше ченето си и го изтъпанчваше по средата на масата. Най-много обичаше супи и особено през зимата започвахме всяко ядене с различна супа. Госпожа Хюм ги приготвяше сама — вкусни зеленчукови супи от кресон, от праз и картофи. Много скоро започнах да изпитвам ужас от мига, в който Ефинг ще седне срещу мен и ще засърба. Проблемът бе не толкова, че го правеше шумно, а че всмукваше супата от разстояние, като пронизваше въздуха със свистене, досущ като развалена прахосмукачка. Звукът беше така рязък и отчетлив, и така ме изнервяше, че взе да кънти в главата ми през цялото време, дори когато не се хранехме. И досега, ако се съсредоточа, мога да си припомня и най-дребната подробност: мляскането, с което устните на Ефинг посрещаха супената лъжица и разтърсваха тишината с мощно поемане на въздух; после продължителното и пронизително всмукване и примляскване, сякаш течната отвара се бе превърнала в смес от чакъл и натрошено стъкло и със страхотен джангър се спускаше в зиналата му паст; след това преглъщане, кратка пауза, и чанк! — лъжицата отново звънваше в чинията, а той въздъхваше шумно и потреперваше. Примляскваше с гримаса на доволство и операцията започваше отново — напълването на лъжицата, поднасянето към устата (винаги с проточена шия и издадена напред брадичка, за да скъси разстоянието между чинията и устата, но със силно трепереща ръка, поради което малки поточета супа неизменно цопваха обратно в чинията, докато лъжицата приближаваше устните му), после нова експлозия от мляскане, ново разтягаме на устните до ушите и отново пускане на сърбането в действие. За щастие рядко дояждаше супата си. Поглъщането на три-четири от тези неблагозвучни лъжици обикновено му стигаше, за да се изтощи, след което блъсваше чинията настрана и спокойно запитваше госпожа Хюм какво е главното меню. Вече не мога да кажа колко пъти е трябвало да изслушвам тази какофония, но достатъчно често, за да я помия завинаги. Сигурен съм, че ще остане да звучи в главата ми до края на дните ми.

По време на тези изпълнения госпожа Хюм проявяваше забележително търпение. Никога не показваше смущение или отвращение, държеше се, сякаш поведението на Ефинг е част от естествения ред на нещата. Също като човек, който дълго е живял край железопътна линия или летище, тя бе привикнала с периодичните избухвания на оглушителен шум и щом Ефинг започнеше да мляска, сърба и да оплесква всичко наоколо, просто спираше да говори и търпеливо изчакваше да премине гюрултията. Сякаш експресът за Чикаго е профучал в нощта, прозорците са се раздрънчали, основите на къщата са се разклатили, след което всичко отново потъва в предишното си безмълвие. От време на време, когато Ефинг се случеше в особено гадно настроение, госпожа Хюм поглеждаше към мен и ми намигваше, като че ли искаше да каже: недей да се гнусиш, старецът е изкуфял и нищо не може да се направи по въпроса. Сега, когато мислено се връщам назад, си давам сметка колко съществено беше нейното присъствие за мира в къщата. Една по-избухлива личност със сигурност би се изкушила да отвърне на безобразията на Ефинг, което само щеше да влоши отношенията още повече, защото веднъж предизвикан, старецът ставаше неуправляем, флегматичният характер на госпожа Хюм обаче изглеждаше специално пригоден да отбива драматичните му изблици и неприятните сцени още в зародиш. Едрото й тяло беше комплектувано с милостиво сърце, в състояние да преглъща много, без да му личи. В началото се разстройвах, като гледах как стоически понася безобразните му ругатни, но впоследствие разбрах, че това беше единствената разумна стратегия за справяне с ексцентричните му чудатости. Да се усмихнеш, да свиеш рамене и да отстъпиш пред капризите му. Именно тя ме научи как да се отнасям с Ефинг и ако не бях взел пример от нея, едва ли щях да се задържа дълго на тази работа.

Тя винаги влизаше в трапезарията въоръжена с чиста кърпа и лигавник, който завързваше около врата на Ефинг, преди той да започне да се храни, а кърпата използваше, за да бърше лицето му в случай на нужда. Сякаш хранеше малко дете. Госпожа Хюм играеше много убедително ролята на грижовна майка. След като беше отгледала три деца, както веднъж сподели с мен, сега вече можеше да го прави и с вързани очи. Но да се грижиш за физическото здраве е едно, а да разговаряш с Ефинг по такъв начин, че да го държиш под словесен контрол — съвсем друго. И точно тогава тя проявяваше невероятно умение, ще речеш, опитна проститутка манипулира нерешителен клиент. За нея не съществуваше толкова абсурдна молба, че да не я изпълни, нито толкова необичаен коментар, че да го отхвърли като несериозен, нито предложение, което да я шокира. Един-два пъти в седмицата Ефинг започваше да я обвинява, че заговорничи срещу него — че била сложила отрова в храната му, например (и презрително изплюваше полусдъвкани парчета моркови и месо в чинията си), или че искала да му открадне парите. Вместо да се обиди обаче, тя най-спокойно му отвръщаше, че да, точно така, съвсем скоро и тримата ще опънем петалата, защото и тримата сме яли едно и също. Или пък, ако той продължаваше да се заяжда, сменяше тактиката и си признаваше злодеянието. „Така е — ще рече. — Наистина сложих шест супени лъжици арсеник в картофеното пюре. Ще започне да действа след около петнайсет минути и тогава всичките ми неприятности ще свършат. И ще стана богата жена, господин Томас — винаги го наричаше господин Томас, — а вие най-накрая ще легнете да гниете в гроба.“ Този род приказки винаги го забавляваше. „Ха! — избоботваше той. — Ха, ха! Значи си хвърлила око на милионите ми, ти, алчна кучко! Знаех си аз. Да ги харчиш за кожи и диаманти, нали? Те няма да ти помогнат, дебелано. Каквото и да си туриш, все на развлечена перачка ще приличаш.“ След което, без да му пука, че сам се опровергава, започваше лакомо да се тъпче с отровената храна.

Ефинг непрекъснато изпитваше издръжливостта и лоялността й, но според мен дълбоко в себе си госпожа Хюм му беше изцяло предана. За разлика от повечето хора, които се грижат за грохнали старци, тя не се отнасяше с него като с малоумно дете или безчувствен пън. Оставяше го на свобода да се фука, да държи високопарни проповеди или да прави всевъзможни сцени, но при случай умееше да му дръпне юздите много здраво. Беше наизустила куп епитети и обидни имена, с които да го нарича, и когато я предизвикваше нито за миг не се поколебаваше да ги използва: стар глупак, корава чутура, негодяй, вагабонтин, мошеник, шмекер, шарлатанин и какви ли още не — имаше ги в неизчерпаеми количества. Не знам откъде ги беше изкопала, ала се лееха от устата й като поток, като обаче винаги успяваше да смекчи обидния си тон със строга снизходителност. Работеше при Ефинг от девет години и тъй като не беше човек, който да си пада по страданието като такова, очевидно намираше някакво друго задоволство в работата си. Лично на мен ми изглеждаше невероятно, че го е изтърпяла цели девет години. Само като си помисля какво е трябвало да понася всеки божи ден месец след месец, наистина умът ми не го побираше. Аз поне разполагах със свободни нощи и след определен час можех да правя каквото си пожелая. Кити, разбира се, беше до мен, освен това знаех много добре, че работата при Ефинг не е смисълът на живота ми и рано или късно ще се махна. Докато госпожа Хюм не разполагаше с такава утеха. Тя беше винаги дежурна и единствената й възможност да излезе от къщи беше когато отиваше на пазар за час-два в ранния следобед. Това едва ли можеше да се нарече истински живот. Четеше списанията „Рийдърс дайджест“ и „Редбук“, както и по някое криминале или мистерия, в стаята си имаше си малък черно-бял телевизор, който можеше да гледа, след като сложи Ефинг да спи, но винаги с намален почти докрай звук. Съпругът й беше починал от рак преди тринайсет години и трите й, вече големи деца живееха надалеч: една дъщеря в Калифорния, друга в Канзас, а синът й служеше в американска военна база в Германия. Пишеше им редовно, а най-голямото й удоволствие бе да получава снимки на внучетата си, с които беше обкичила огледалото на тоалетката. В почивните си дни отиваше да посети брат си Чарли в болницата за ветерани от войната в Бронкс. Той бил пилот на бомбардировач през Втората световна война и от малкото, което ми беше разказвала, ми стана ясно, че не е с всичкия си. Всеки месец обаче тя чинно се стягаше и тръгваше към болницата, като никога не забравяше да му занесе кутия шоколадови бонбони и куп спортни списания и през цялото време, докато я познавах, нито веднъж не се оплака, че пак трябва да ходи при него. Госпожа Хюм беше непоклатима като скала. Истината е, че от никого не съм научил толкова много, колкото от нея.

Ефинг беше труден човек, но би било несправедливо да го описвам единствено в светлината на неговата „трудност“. Ако беше просто капризен старец с проклет нрав, тогава настроенията му щяха да бъдат предсказуеми и човек би могъл по-лесно да се оправя с него, защото щеше да е наясно какво може да очаква и как да подходи. Той обаче беше неуловим и загадъчен, нямаше начин да го хванеш натясно. Настина беше труден, именно защото не беше такъв през цялото време и успяваше да ни държи на нокти. Минаваха дни, без от устата му да излезе нещо друго, освен обиди и сарказъм. После, точно когато се чувствах напълно убеден, че у него не е останала и частичка доброта или човещина, най-ненадейно ще подхвърли някаква реплика, изпълнена с такова искрено съчувствие, някоя фраза, разкриваща такова дълбоко разбиране и познание за човешката природа, че аз мигом си казвах „ето, не съм прав“ и започвах да си мисля, че той всъщност не е чак толкова лош. Малко по малко взех да долавям и една друга страна у Ефинг. Не бих стигнал дотам да я нарека сантиментална, но понякога си беше точно такава. Отначало реших, че го прави нарочно, че ми играе номера, за да ме държи в напрежение, но това би означавало, че предварително е изчислил кога да прояви мекосърдечие, докато всъщност това ставаше спонтанно, сякаш бе породено от някоя случайна подробност на дадено събитие или разговор. Ако тази добра страна на Ефинг беше истинска обаче, тогава защо я потискаше? Дали представляваше само някакво отклонение от истинското му аз или пък напротив — беше част от дълбоката му същност? Така и не успях да си отговоря на този въпрос, затова реших, че и едното, и другото е еднакво възможно. Ефинг беше чудовище, което носи в себе си заложбите на добър човек, на човек, от когото дори бих могъл да се възхищавам. Това ме накара да не го намразвам така силно, както ми се щеше. И тъй като поради нееднозначните ми чувства не можех да го изхвърля от ума си, се улових, че не спирам да мисля за него. Започнах да го възприемам като изтерзана душа, като човек, обсебен от миналото си, принуден да крие някаква тайна мъка, която неспирно го яде отвътре.

За пръв път прозрях тази друга страна от характера на Ефинг още на втората вечер след пристигането ми. Госпожа Хюм ме разпитваше за детството ми и аз, разбира се, й казах как майка ми е била прегазена от автобус в Бостън. Ефинг, който до този момент не обръщаше никакво внимание на нашия разговор, изведнъж остави вилицата си, вдигна лице и ме погледна. С глас, който дотогава не бях чувал — пропит от нежност и състрадание, рече:

— Това е ужасно, младежо. Наистина ужасно.

Звучеше съвсем искрено.

— Да — казах, — беше голям удар за мен. Бях само на единайсет, когато се случи, и дълго след това усещах как тя ми липсва. Ако трябва да бъда съвсем честен, продължава да ми липсва.

Госпожа Хюм поклати глава, докато говорех, видях как се разчувства и очите й се навлажниха. След кратка пауза Ефинг подхвана:

— Колите са заплаха. Ако не си отваряме очите, до един ще ни прегазят. Преди два месеца същото се случи и с моя руски приятел. Една прекрасна утрин излязъл от къщата да си купи вестник и едва прекрачил бордюра, за да пресече Бродуей, някакъв жълт форд — проклет да е! — го прегазил. Шофьорът минал през него, без да му мигне окото. Дори де си дал труда да спре. Ако не беше този идиот, сега Павел щеше да седи на твоето място, Фог, и да яде храната, която слагаш в устата си. Вместо това той лежи два метра под земята в някакво потънало в забвение бруклинско гробище.

— Павел Шум — поясни госпожа Хюм. — Започнал работа при господин Томас още през трийсетте в Париж.

— Тогава още се казваше Шумански, но когато пристигнахме в Америка през трийсет и девета, го съкрати на Шум.

— Това обяснява защо има толкова много книги на руски в стаята ми — обадих се.

— Книги на руски, и на френски, и на немски — продължи Ефинг. — Павел владееше шест-седем езика. Той беше начетен човек, истински учен. Когато го срещнах през трийсет и втора, миеше чинии в един ресторант и живееше на шестия етаж в някаква слугинска стаичка без вода и отопление. Беше един от многото белогвардейци, пристигнали в Париж по време на Гражданската война. Всички те бяха изгубили цялото си богатство. Прибрах го, приютих го, но в замяна и той много ми помогна. Това продължи трийсет и седем години, Фог, и само за едно съжалявам — че не умрях преди него. Той беше единственият ми истински приятел.

Най-неочаквано устните на Фог се разтрепериха, сякаш още миг — и ще се разплаче. Стана ми мъчно за него.

На третия ден изгря слънце. Ефинг изкара обичайната си сутрешна дрямка и когато госпожа Хюм го изведе от спалнята в инвалидната количка точно в десет, беше напълно готов да потегли на първата ни разходка заедно — целият навлечен с тежки вълнени дрехи, размахал бастун в дясната си ръка. Всичко можеше да се каже за Ефинг, само не и че гледа на света равнодушно. Очакваше тази наша екскурзия из улиците на квартала с ентусиазма на изследовател, който тръгва на първата си експедиция в Арктика. Разбира се, приготовленията за излета бяха безброй. Преди тръгване трябваше да се провери температурата на въздуха и скоростта на вятъра, предварително да се уточни маршрута и да се види дали Ефинг е подходящо облечен. В студено време той се подсигуряваше и с всевъзможни други, съвсем безполезни защитни средства — слагаше по няколко пуловера и шалове, огромен балтон, който стигаше до глезените му, ръкавици и руска кожена ушанка, завиваше се с одеяло. В особено мразовити дни (когато температурата падаше под трийсет градуса19), надяваше и скиорски очила. Почти не се виждаше под всичките тези дрехи, пък и изглеждаше още по-хилав и смешен, но истината бе, че не понасяше никакви неудобства и тъй като не се притесняваше да командва другите, по отношение на обличането редовно стигаше до крайности. В деня на първата ни разходка режеше остър ветрец и щом се появихме на прага, той ме попита дали съм си взел палтото.

— Не — отвърнах му.

Бях облякъл коженото си яке.

— Няма да стане — разкрещя се той, — в никакъв случай! Ще ми се разтрепериш по средата на пътя. Фог, трябват ти дрехи, които държат топло.

И мигом изкомандва госпожа Хюм да ми донесе балтона на Павел Шум. Беше една овехтяла реликва от туид, но ми легна съвсем добре. От кафеникав плат на червени и зелени точици. Въпреки протестите ми Ефинг настоя да го задържа, а аз нямаше как да му се изрепча, без да предизвикам поредния скандал. Така наследих балтона на моя предшественик. Чувствах се малко чоглаво в него, може би защото знаех, че е собственост на мъртвец, но продължих да го нося при всяко наше излизане до края на зимата. За да престана да се притеснявам, реших, че трябва да го възприема като задължителна униформа към поста ми, но от това не ми стана по-леко. Всеки път, когато го слагах, си мислех, че влизам в тялото на мъртвец, че се превръщам в духа на Павел Шум.

Много скоро усвоих управлението на количката. През първия ден направих няколко леки катастрофи, но щом се научих под какъв ъгъл да я балансирам, когато се качваме и слизаме от тротоара, нещата потръгнаха гладко. Ефинг беше много лек и ръцете ми почти не се уморяваха от бутането. Имаше обаче други неща, които превръщаха тези екскурзии в изпитание за мен. Още не излезли навън, и Ефинг започваше да сочи с бастуна си и да пита на висок глас какво е това или онова. Веднага му отговарях, но той държеше на подробно описание. Боклукчийски кофи, витрини, входове — настояваше да знае точно как изглеждат и ако се случеше да не намеря подходящата дума или фраза на секундата, избухваше гневно:

— По дяволите, момче! — провикваше се. — Нали имаш очи на лицето си! Или понеже не виждам, ми дрънкаш глупости за „най-обикновена улична лампа“ или „железен люк като железен люк“. Разбери, няма две еднакви неща, глупако, всяка тъпа чутура го знае. Искам да разбера какво виждаш, дявол да го вземе, искам да го опишеш така, че и аз да го видя!

Ужасно конфузно е да ти крещят насред улицата, но какво да правя, стърчах като истукан, докато старецът ме хулеше гръмогласно, а минувачите се обръщаха да видят какво става. На няколко пъти ми идеше да си тръгна и да го зарежа, но истината е, че Ефинг имаше известно право. Не се справях много добре. Дадох си сметка, че нямам навика да разглеждам нещата отблизо и да забелязвам подробностите, и сега, когато ми се налагаше да го правя, резултатите се оказаха плачевни. Винаги съм имал склонност да обобщавам нещата, да виждам по-скоро сходствата между тях, отколкото различията. Сега обаче трябваше да се потопя в света на дребните подробности и усилието да ги превъплътя в думи, да опиша непосредственото сетивно възприятие, се оказа предизвикателство, за което не бях подготвен. За тази цел Ефинг трябваше да си наеме Флобер да го бута из улиците, но той пък е работел доста бавно, понякога е прекарвал часове над едно изречение. А аз не само трябваше да описвам нещата вярно, но и да го правя за секунди. Но най-много мразех неизбежните сравнения с Павел Шум. Веднъж, когато и без това ми беше накипяло, Ефинг се разприказва за покойния си приятел, описвайки го като майстор на поетическата фраза, ненадминат и поразително точен ваятел на изящния образ, стилист, чийто думи като с вълшебна пръчка разкривали осезаемата същност на нещата.

— И като си помислиш — продължи Ефинг, — английският дори не беше първият му чужд език.

Тогава наистина си позволих да възроптая, защото забележката му ме жегна жестоко.

— Ако ти е за чужд език — отвърнах му, — мога да ти доставя това удоволствие. Какво ще кажеш за латински? Ако искаш, отсега нататък ще ти говоря само на латински. Нещо повече, ще ти говоря на развален латински. Тогава би трябвало да ме разбираш с лекота.

Това, естествено, беше голяма глупост и Ефинг веднага ме сложи на място.

— Млъквай и говори, момче! — отсече той. — Кажи ми как изглеждат облаците. Всеки един от тях ей там на запад, докъдето ти стигат очите.

За да изпълня това, което Ефинг искаше от мен, първо трябваше да се науча да не му се връзвам. Най-важното беше да не се впрягам от ултимативния му тон, а да го трансформирам в нещо, което самият аз искам. В края на краищата в желанието му нямаше нищо лошо. Ако можех да го възприема нормално, именно усилието да описвам нещата точно и дисциплината, която то изискваше, можеха да ме научат да постигна онова, към което най-много се стремях — смиреност, търпеливост, взискателност. Вместо да се дразня от това досадно задължение, започнах да гледам на него като на интелектуално упражнение, в процеса на което можех да се науча да възприемам света така, сякаш го откривам за пръв път. Какво виждаш? — така се питах. И като го виждаш, в какви думи ще го облечеш? Светът влиза в нас през очите, но не можем да го осмислим, преди да е слязъл в устата ни. Започнах да оценявам това голямо разстояние, започнах да разбирам колко дълго трябва да пътува въпросното нещо, за да стигне от едното място до другото. Всъщност разстоянието не беше повече от два-три инча, но като се вземат предвид всички сблъсъци и загуби по пътя, то по нищо не се отличаваше от цяло пътуване до луната. Първите ми опити с Ефинг бяха доста нескопосани — размити сенки на неясен фон. Всички тези неща съм ги виждал и преди, казвах си, защо ми е толкова трудно да ги опиша? Противопожарен кран, такси, пара, която се издига над тротоара — все до болка познати неща, чувствах, че отлично ги познавам. Ала очевидно никога не съм си давал сметка за тяхната изменчивост, за начина, по който се променят според силата или ъгъла на падащата светлина, начина, по който започваха да изглеждат другояче в зависимост от онова, което се случваше наоколо — минаващ човек, внезапен порив на вятъра, причудливо отражение. Всичко се намираше в постоянно движение и макар на пръв поглед тухлите в стената да си приличат като две капки вода, не можеше да се каже, че са напълно еднакви. Нещо повече, една и съща тухла никога не е същата. Тя се износва, неусетно се изронва под влиянието на въздуха, студа, горещината и бурите, които често я атакуват, и в крайна сметка, ако човек би имал възможност да я съзерцава в продължение на векове, би установил, че един ден ще изчезне от само себе си. Всички неодушевени предмети се разпадат, а одушевените умират. Щом си го помислех, главата ми започваше да пулсира. Представях си бясното и хаотично движение на молекулите, неспирните експлозии на материя, сблъсъците, врящото гърне под повърхността на нещата. Сетих се за предупреждението на Ефинг: не приемай нищо на доверие! От нехайна небрежност минах в другата крайност — напрегнато вторачване. Описанията ми станаха прекалено точни, тъй като отчаяно се опитвах да уловя всеки възможен нюанс в наблюдавания обект и по този начин го претрупвах с детайли, толкова се страхувах да не изпусна нещо. Изстрелвах думите си като картечница, като стакато от автоматичен огън. Ефинг непрекъснато ми казваше да говоря по-бавно, оплакваше се, че не може да следи мисълта ми. Но проблемът не беше толкова в моето поднасяне на фактите, колкото в общия подход. Използвах твърде много думи, наслагвах ги една връз друга, но те, вместо да разкрият описвания обект, по-скоро го затрупваха, замъгляваха, заравяха го под лавина от ненужни подробности и геометрични абстракции. А най-важното, което не биваше да забравям, бе, че Ефинг е сляп. Значи не трябваше да го изтощавам с дълги списъци от думи, а да му помогна сам да види обекта. В крайна сметка думите са без значение. Тяхната задача е само да му „отворят очите“ колкото е възможно по-бързо, а за да стане това, трябваше да ги накарам да изчезнат миг след произнасянето им. Нужни ми бяха седмици къртовски труд, за да опростя изреченията си, да се науча как да отделям видимото от същественото. Открих, че колкото повече въздух оставям около нещата, толкова по-добри резултати се получаваха, защото така Ефинг можеше сам да върши най-важната работа — да си конструира образа на базата на няколко думи, да усети как собственият му ум пътува към това, което му описвах. Възмутен от по-ранните си изпълнения, започнах да се упражнявам насаме, нощем, докато лежах в кревата, например. Описвах си наум предметите в стаята, за да се усъвършенствам. Колкото повече работех, толкова по-сериозно започнах да гледам на това занимание. Вече го възприемах не толкова като естетическо упражнение, колкото като морално задължение и затова взех по-малко да се дразня от критиките на Ефинг, дори се замислих дали неговото нетърпение и недоволство не могат да ми послужат за една по-висша цел. Аз бях монахът, който търси просветление, а Ефинг беше моята власеница, камшикът, с който трябваше да се бичувам. Ставах все по-добър, по този въпрос две мнения нямаше, но това съвсем не означаваше, че съм доволен от себе си. Изискванията на думите са неимоверно високи — човек се среща с провала твърде често, за да се радва на случайните си успехи. С течение на времето Ефинг ставаше все по-толерантен към моите описания, но не мога да кажа дали всъщност бях успял да задоволя взискателността му. Може би просто бе вдигнал ръце от мен или беше изгубил интерес към света. Трудно ми е да преценя. В крайна сметка нищо чудно просто да бе свикнал с езика ми.

През зимата обикновено не се отдалечавахме много от квартала. Разхождахме се по Уест Енд Авеню, Бродуей и пресичащите се улици от седемдесета до осемдесета. Повечето от минувачите познаваха Ефинг и противно на това, което бих си помислил, го посрещаха с радост. Някои дори спираха да поговорят. Бакали, зарзаватчии, вестникари и разни други разшетали се старци. Ефинг ги разпознаваше по гласовете и разговаряше любезно, макар и някак сдържано, като благородник, излязъл от замъка да се поразходи сред простолюдието. По всичко личеше, че се радва на уважението им, и през първите седмици те често го разпитваха за Павел Шум, когото очевидно бяха познавали и харесвали. Историята за неговата смърт беше известна в целия квартал (някои дори се бяха случили на местопроизшествието), а Ефинг приемаше ръкостисканията и искрените им съболезнования спокойно и с достойнство. Бях смаян като видях колко изискано умее да се държи, когато пожелае, и какво разбиране проявява към условностите на обществения живот.

— Това е новият ми помощник — казваше на всички, и ме сочеше с пръст. — Господин Ем Ес Фог, възпитаник на Колумбийския университет.

Държеше се много коректно, много прилично, сякаш съм някаква прочута личност, зарязала многобройните си задължения, за да го удостои с присъствието си. Същото преобръщане на сто и осемдесет градуса забелязах и в сладкарницата на Седемдесет и втора улица, където понякога се отбивахме да изпием по чаша чай, преди да поемем обратно към къщи. Никакво лигавене, никакво сърбане, никакво мляскане. Погледнат отвън, Ефинг бе олицетворение на идеалния джентълмен, достоен образец на благоприличие.

Трудно ни беше да разговаряме по време на тези излизания. Лицата ни бяха обърнати в една посока, и тъй като моята глава стърчеше високо над неговата, думите на Ефинг се изгубваха в общия шум, преди да стигнат до ушите ми. Трябваше да се навеждам, за да чуя какво ми казва, но той пък не обичаше да спирам, нито дори да намалявам ход, затова запазваше коментарите си за по-късно, когато стигахме до някой ъгъл и изчаквахме да пресечем. Когато не искаше да му описвам разни предмети, обикновено се ограничаваше до кратки подмятания или въпроси. Коя е тази улица? Колко е часът? Студено ми е. Имаше дни, в които не проронваше дума от началото до края, седеше някак отнесен в инвалидната си количка с вдигнато към слънцето лице, тихо изстенваше от време на време, сякаш изпаднал в транса на чувствено физическо удоволствие. Ефинг обичаше въздухът да гали кожата му, да го облива невидимата светлина, която струеше отгоре, и в дни, когато налагах по-равномерен ритъм, като обикновено успявах да синхронизирам стъпките си с движението на колелата, усещах как той постепенно се отпуска в музиката на този ход и започва да се поклаща като малко дете в количката си.

В края на март и началото на април тръгнахме на по-дълги разходки извън очертанията на Северен Бродуей, навлизайки в лабиринта на други квартали. Въпреки топлото време Ефинг продължаваше да се навлича с тежки връхни дрехи и дори в най-тихите дни отказваше да излезе без балтона си и шотландското одеяло, което увиваше около краката си. Тази чувствителност към времето беше необичайно засилена у него, сякаш се страхуваше, че ако не вземе драстични мерки срещу студа, самите му вътрешности ще измръзнат. Но когато му беше топло, обичаше да излиза на чист въздух и нищо не повдигаше духа му така, както някой свеж бръснещ ветрец. Щом задухаше, той неволно се разсмиваше, почваше да псува и вдигаше голяма врява, размахваше бастуна във въздуха и се заканваше на природните стихии. Дори през зимата любимото му място за разходка беше ветровитият Ривърсайд Парк. Там прекарвахме много часове. Той седеше, притихнал и умислен, но никога не задрямваше, както очаквах, а слушаше, опитваше се по звуците да проследи какво става наоколо — птиците и катеричките прошумоляваха сред листата, вятърът свистеше в клоните, автомобилите боботеха по магистралата под нас. При тези излизания в парка носех със себе си пътеводител на естествоизпитателя, за да науча имената на храстите и цветята, за които често ме питаше. Започнах да разпознавам много растения, разглеждах листата и пъпките им с интерес и любопитство, които никога преди не бях изпитвал към подобни неща. Веднъж, когато Ефинг беше в особено добро разположение на духа, го попитах защо не се премести да живее в провинцията. Май беше още рано, някъде към края на ноември или началото на декември, когато службата все още не ме бе научила да мълча и се осмелявах да му задавам по някой и друг въпрос. Паркът му доставяше такова удоволствие, че наистина беше жалко, дето не може да бъде непрекъснато сред природата. Той дълго мълча, преди да ми отговори, толкова дълго, че реших, че не е чул въпроса ми.

— Това вече съм го правил — промълви най-сетне. — Правил съм го и никога няма да го забравя. Сам-самичък насред нищото, насред необятната пустош. Месеци наред, месеци и месеци и месеци… един цял живот. Щом веднъж си минал през това, момче, никога не можеш да го забравиш. Никъде не ми трябва да ходя. Замисля ли се за това, сякаш го изживявам отново. Бездруго и сега си прекарвам там повечето време — там, насред нищото.

Някъде към средата на декември Ефинг най-неочаквано изгуби интерес към пътеписите. Вече бяхме изчели почти цяла дузина и в момента се мъчехме с „Пътуване през каньона“ от Фредерик С. Деленбо (разказ за втората експедиция на Пауъл по долината на Колорадо), когато той ме спря по средата на едно изречение и отсече:

— Достатъчно, господин Фог. Взе да става доста скучно, а ние нямаме време за губене. Работа ни чака нас, дела, за които трябва да се погрижим.

Нямах представа за какви дела намеква, но с радост отидох да върна книгата на мястото й в библиотеката и зачаках нови инструкции. Те обаче ме разочароваха.

— Слез долу до ъгъла — каза ми той — и купи един „Ню Йорк Таймс“. Госпожа Хюм ще ти даде пари.

— Само това ли?

— Само това. И побързай. Няма време за туткане.

Дотогава Ефинг не проявяваше никакъв интерес към новините. Двамата с госпожа Хюм понякога ги обсъждахме, докато се хранехме, ала той не взимаше участие, нищо не коментираше. Отведнъж обаче взе само за тях да говори и през следващите две седмици всяка сутрин най-усърдно му изчитах всички статии в „Ню Йорк Таймс“. Повечето бяха за войната във Виетнам, но той настояваше да чуе и за всичко останало: дебатите в Конгреса, умишлени палежи в Бруклин, нападения с нож в Бронкс, котировките на борсата, рецензии за книги, баскетболни мачове, земетресения. Нищо от това не се връзваше с настоятелния тон, с който ме изпрати за вестник първия път. Беше ясно, че си е наумил нещо, но не можех да проумея какво би могло да бъде. Говореше уклончиво, отдалеч обикаляше целта си и напредваше предпазливо, както котка дебне мишка. Опитваше се да ме заблуди, ала в същото време стратегията му беше съвсем прозрачна, сякаш ми казваше да бъда нащрек.

Винаги приключвахме сутрешното изчитане на вестника с подробен преглед на страниците с некролози. Тогава Ефинг наостряше уши и аз често се чудех как може да слуша толкова внимателно безцветната проза, свързана с тази или онази кончина. Видни индустриалци, политици, корабни магнати, изобретатели, звезди на нямото кино — всички те го интересуваха в еднаква степен. Дните минаваха и полека-лека започнахме да отделяме все повече време на некролозите. Изчитах някои от тях по два-три пъти, а в дни, когато броят на умрелите беше незначителен, ме караше да му чета и платените съобщения, напечатани със ситен шрифт в края на страницата. Нашият непрежалим съпруг и баща Джордж Еди-кой си, шейсет и деветгодишен, ще бъде изпроводен до вечното си жилище от опечалените роднини и приятели днес следобед в един часа на гробището „Скърбящата Дева“. Ефинг никога не се уморяваше да слуша тези еднообразни текстове. Най-накрая, след като в продължение на две седмици си ги пазеше за „десерт“, заряза преструвките, заяви, че хич не му е до новини, и ми нареди направо да обръщам на страницата с некролози. Не казах нищо по повод променения ред, но истината е, че след тях не искаше нищо повече да му чета и тогава си дадох сметка, че сме стигнали до повратен момент.

— Вече видяхме горе-долу как звучат, нали, момче? — рече той.

— Мисля, че да — отвърнах. — Изчетохме достатъчно, за да схванем основната идея.

— Съгласен съм, че е потискащо. Но според мен си трябваше малко проучване, преди да стартираме нашия проект.

— Нашият проект ли?

— Дошло ми е време. Вижда се с просто око.

— Така е. Не очаквам, че ще живееш вечно. Но вече си надживял доста хора и няма никакво основание да се смята, че няма да надживееш още толкова.

— Може би. Но ако греша, това ще бъде за пръв път в живота ми.

— Искаш да кажеш, че знаеш със сигурност.

— Да, точно така. Знам. Стотици малки нещица ми дават знак. Вече нямам време и затова трябва да започваме, преди да е станало късно.

— Все още не разбирам за какво говориш.

— Говоря за моя некролог. Трябва още отсега да го нахвърляме.

— Никога не съм чувал някой сам да си пише некролога. Прието е другите да го пишат, и то след като вече си умрял.

— Когато знаят фактите — да. Но какво става, когато в архива няма нищо?

— Ясно накъде биеш. Трябва да се изложат някои основни факти.

— Точно така.

— Но защо смяташ, че ще ти ги отпечатат?

— Отпечатаха ги преди петдесет и две години. Не виждам защо сега да не се възползват отново от случая.

— Нищо не разбирам.

— Бях мъртъв. Не печатат некролози на живи хора, нали така? Бях мъртъв или поне ме смятаха за такъв.

— И си мълчал досега?

— Не исках да се обаждам. Предпочитах да ме смятат за мъртъв, а след като и във вестниците го отпечатаха, можех спокойно да си остана мъртъв.

— Сигурно см бил важна клечка.

— Много важна.

— Тогава защо не съм чувал името ти преди?

— Защото имах друго име, но се освободих от него, след като умрях.

— Как се казваше преди?

— Шашаво име. Джулиан Барбър. Винаги съм го мразел.

— И за Джулиан Барбър не съм чувал никога.

— Беше толкова отдавна, че вече никой не си спомня. Фог говорим за времето преди петдесет години. Хиляда деветстотин и шестнайсета — седемнайсета. Потънах в пълна неизвестност, както казват, и оттогава не съм се мяркал.

— С какво се занимаваше, когато беше Джулиан Барбър?

— Бях художник. Голям американски художник. Ако бях продължил, сигурно щях да бъда признат за най-големи художник на моето време.

— Скромна преценка.

— Това са голите факти. Кариерата ми беше съвсем кратка, просто нямах време да поработя достатъчно.

— Къде са картините ти сега?

— Нямам никаква представа. Предполагам, че до една са изчезнали яко дим. Това вече не ме интересува.

— Защо тогава искаш да си пишеш некролога?

— Защото скоро ще умра и тогава няма да ми пука дал тайната е разкрита или не. Първия път я оплескаха. Сега, когато смъртта ми ще бъде самата истина, им давам възможност да си поправят грешката.

— Разбирам — казах, въпреки че вече нищо не разбирах.

— И в тази истина, естествено, краката ми играят важна роля — продължи. — Сигурно си се чудел какво им има. Всички се чудят и това е нормално. Моите крака. Моите съсухрени безполезни крака. Ако искаш да знаеш, не съм недъгав по рождение, това мога да ти издам за начало. Навремето бях пъргав веселяк, целият кипях от енергия, вършеехме с компанията от сутрин до вечер. Говоря ти за Лонг Айланд и за голямата къща, в която прекарвахме летата. Сега там е вила до вила и паркинги, но навремето беше блажено местенце — само ливади и безкрайно крайбрежие, един малък рай на земята. Когато се преместих в Париж през 1920-а, не беше нужно да казвам истината на когото и да било. Въобще не ме интересуваше какво ще си помислят. За тях беше важно да звуча убедително, за останалото не даваха и пет пари. Бях си измислил няколко историйки и всяка беше по-добра от предишната. Изваждах ги според случая и настроението си, а докато ги разказвах, винаги ги попроменях лекичко, доукрасявах някоя случка или доизкусурявах някоя подробност, играех си с тях години наред, докато съвсем ги натаманих. Най-добри бяха военните ми измишльотини, просто ми идеха отръки. Говоря ти за Голямата война20, онази, която разби сърцата на хората, войната, с която свършиха всички войни. Да можеше да ме чуеш как разправям за окопи и кал. Бях красноречив, вдъхновен. Умеех да им обясня какво е това страх по-добре от всеки друг — оръдията, чиито гърмежи изпълваха нощта, затъпелите от ужас пехотинци, готови да напълнят гащите всеки миг. Шрапнел, им разправях тогава, над шестстотин парченца извадиха от двата ми крака — това е, което се случи, французите веднага налапваха въдицата, умираха да ме слушат. Имах и друга история за ескадрилата „Лафайет“. Толкова живо описание, че всички ги полазваха тръпки, за това как съм бил улучен от един шваба. Чудесна история, повярвай ми, след нея всички започваха да ме молят да им разкажа и още нещо. Единственият ми проблем беше да не забравя коя история на кого съм пробутал. Години наред ги помнех и гледах да не бъркам, така че когато срещна същите хора, да не им разкажа някоя друга версия. Имаше известна тръпка в мисълта, че всеки момент могат да ме спипат, че някой съвсем ненадейно може да се изправи, да ме посочи с пръст и да ме нарече лъжец. Но щом си решил да лъжеш, трябва да си поемеш последствията.

— И през всичките тези години на никого не си казвал каква е истинската история?

— На никого.

— Нито дори на Павел Шум?

— Най-малко пък на него. Човекът беше самата дискретност. Никога не ме попита и аз никога не му казах.

— А сега си готов да я разкажеш, така ли?

— Като му дойде времето, момче, като му дойде времето. Бъди по-търпелив.

— Но защо на мен? Познаваме се едва от няколко месеца.

— Защото нямам друг избор. Моят руски приятел е покойник, а госпожа Хюм не става за тия неща. На кого да разчитам, а Фог? Такъв или онакъв, ти си единственият, с когото разполагам.

Върнах се в апартамента и видях, че минава три. Госпожа Хюм ми каза, че Ефинг е легнал да си поспи. Тъй като старецът рядко спеше по това време на деня, реших, че го е направил, за да не говори с мен. Толкоз по-добре, рекох си. И без това нямах никакво желание да разговарям точно сега. Изпих едно кафе с госпожа Хюм в кухнята, след това си сложих палтото и отново излязох от апартамента. Взех автобуса към Морнингсайд Хайтс. В осем часа имах среща с Кити, а преди това смятах да се отбия в библиотеката по изкуство към Колумбийския университет. Информацията за Блейклок, с която разполагаха, беше минимална: няколко разпръснати в различни издания статии, няколко стари каталози и толкоз. Но когато сглобих отделните късчета, разбрах, че Ефинг не ме е излъгал. А това бе главното, за което бях дошъл. Вярно, беше объркал някои подробности, както и хронологията, но основните факти бяха точни. Блейклок наистина е бил много нещастен човек. Страдал е много, полудял е, след което е бил напълно забравен. Преди да го тикнат в лудницата, наистина е рисувал банкноти със собствения си лик върху тях — не от по хиляда долара, както твърдеше Ефинг, а от по един милион — невъобразими суми. Като по-млад наистина пътувал на Запад и живял известно време сред индианците, наистина бил невероятно дребен (под метър и петдесет, под четирийсет и пет килограма), баща на осем деца — всички тези неща бяха съвършено верни. С интерес научих, че ранното му творчество от седемдесетте години на хиляда и осемстотната било пълно със сюжети от Сентръл Парк — рисувал порутените колиби, които навремето се намирали там. Докато разглеждах репродукциите от тези малки селца на мястото на днешен Ню Йорк, не можех да не се подсетя за ужасните страдания, които самият аз изживях в него. Научих още, че най-сполучливите неща на Блейклок като художник са лунните му пейзажи. Имаше десетки картини, които много приличаха на онази, която бях видял в Бруклинския музей — същата гора, същата луна, същата тишина. В творбите му луната беше винаги пълна и изглеждаше по един и същи начин — малък съвършен кръг точно в средата на платното, грейнал с възможно най-бледата бяла светлина. След като бях изгледал пет-шест от тях, те като че започнаха да се отделят от заобикалящия ги пейзаж и повече не можех да ги възприема като луни. Сякаш бях дупки в платното, отвори от белота, които гледаха към друг свят. Може би луната изобразяваше окото на Блейклок. Празен кръг, увиснал в пространството, загледан надолу в неща, които вече не съществуват.

На следващата сутрин Ефинг изглеждаше готов за работа. Дума не обели нито за Блейклок, нито за Бруклинския музей. Каза ми да изтичам до Бродуей да купя тетрадка и една хубава писалка.

— Дошъл е — рече — моментът на истината. От днес започваме да пишем.

Когато се върнах, седнах на канапето, отворих тетрадката на първа страница и зачаках в пълна готовност. Очаквах, че за начало ще ми подхвърли някои факти и цифри — дата на раждане, имена на родителите, училищата, които е посещавал — и чак след това ще продължим с по-важните неща. Но не стана така. Отвори си устата и ме запрати право във вихъра на историята.

— Ралф ми подхвърли идеята — каза той, — но всъщност Моран ме накара да се захвана. Старият Томас Моран с бялата брада и сламената шапка. По онова време живееше в края на Острова21 и рисуваше акварели от пролива. Дюни треви, вълни, светлина — добре познатата ни пасторална безвкусица. Сега там е пълно с художници, но той беше първият, от него започна тази мода. Затова се нарекох Томас, когато промених името си. В негова чест. С Ефинг нещата стояха другояче, трябваше ми време преди да го измисля. Може би сам ще разгадаеш смисъла му. Игрословица е.

Тогава бях съвсем млад. Двайсет и пет-шест годишен, още неженен. Имах къща на Дванайсета улица в Ню Йорк, но прекарвах повечето време на Острова. Много обичах да ходя там, именно там рисувах картините си и мечтаех мечтите си. Къщата вече я няма, но какво очакваш? Това беше преди много години, а нали казват, че всичко тече, всичко се променя. Прогрес. Сега там е пълно с дървени къщи и вили и всеки малоумник кара кола. Алилуя.

Името на града беше Шорам. И още е, доколкото знам. Записваш ли всички тези подробности? Слушай, няма да повтарям. Ако не ги запишеш, с тях е свършено, изчезват завинаги. Помни това, момче. Ако не си гледаш работата, ще те убия. Ще те удуша със собствените си ръце.

Името на града беше Шорам. По стечение на обстоятелствата това е същото място, където Тесла построява кулата Уордънклиф. Говоря ти за хиляда деветстотин и първа — и втора, за зората на световното радиоразпръскване. Сигурно никога не си чувал за Джон Пиърпонт Морган, но именно той застана с парите си зад проекта, а Станфорд Уайт направи архитектурните планове. Говорихме за него вчера. Дето го застреляха на покрива на Медисън Скуеър Гардън, след което проектът пропадна. Но останките от кулата стърчаха там поне още петнайсет или шестнайсет години — шейсет метра високи, виждаха се отвсякъде. Гигантска работа. Като робот — страж, който бди над земята. Щом го зърнех, все си мислех за Вавилонската кула — радиопредавания на всички езици, целият откачен свят си дърдори неспирно и това точно в моя град, в града, където живеех. В крайна сметка събориха това чудо по време на Първата световна война. Имали сведения, че германците го използват за шпионско свърталище, затова го сринаха. Но по това време мен вече ме нямаше и не ме интересуваше. Не че щеше да ми е мъчно, ако бях там. Винаги съм казвал: нека всичко се сгромоляса. Нека всичко се сгромоляса и изчезне веднъж завинаги.

За пръв път видях Тесла през 1893-а. Тогава бях още дете, но си спомням годината. Беше по време на Колумбийското изложение в Чикаго. Качихме се с баща ми на влака — за пръв път напусках дома си. Идеята беше да се отпразнува четиристотната годишнина от откриването на Америка от Колумб. Бяха изложили всякакви изобретения, уреди и джунджурии, за да покажат колко са умни нашите учени. Двайсет и пет милиона души дойдоха да ги разгледат. Все едно отиваха на цирк. Сред експонатите имаше например цип и виенско колело — все чудеса на новия век. Тесла отговаряше за павилиона Уестингхаус, наричаха го Яйцето на Колумб. Спомням си как влязохме и първото, което видях, бе, че висок мъж в бял смокинг стои на сцената и говори на публиката със странен акцент — сръбски22, както се разбра по-късно. По-печален глас едва ли някой някога е чувал. Изпълняваше разни номера с електричество, като въртеше малки метални яйчица около масата, а от края на пръстите му излизаха искри и всички го зяпаха като омагьосани, аз включително, защото такова чудо не бяхме виждали дотогава. Точно по това време се вихреше войната между правия и променливия ток, между Едисон и Уестингхаус. Разбира се, шоуто на Тесла имаше чисто пропаганден ефект. Тесла бе открил променливия електрически ток преди около десет години — въртящото се магнитно поле — и това беше голям напредък в сравнение с правия ток на Едисон. Много по-мощен. Правият ток се нуждаеше от генераторни станции на всяка миля или две, докато на променливия му стигаше една-единствена станция за цял град. Когато Тесла пристигна в Америка, той се опита да продаде откритието си на Едисон, но глупакът от Менло Парк го изгонил от къщата си. Смятал, че по този начин неговата електрическа крушка ще излезе от употреба. Ето, пак стана дума за проклетата крушка. Тогава Тесла предостави променливия си ток на Уестингхаус и те веднага се заеха да строят електроцентрала на Ниагарския водопад — най-голямата в страната. Едисън премина в настъпление. Променливият ток е много опасен, заяви той, само да се приближите и ще ви убие. И за да докаже правотата си, изпрати свои хора из цялата страна да правят демонстрации по щатски и селски панаири. Самият аз присъствах на един като съвсем малък, дето се вика още се напикавах в гащите. Изваждаха на сцената животни и ги убиваха с електрически ток. Кучета, прасета, дори крави. Убиваха ги пред очите на хората. Така беше изобретен електрическият стол. Едисон го измисли, за да покаже какви опасности крие променливият ток, но после го продаде на затвора Синг-Синг, където го използват и до днес. Прекрасно, нали? Ако светът не беше толкова красив, досега всички да сме станали циници.

Яйцето на Колумб обаче сложи край на спора. Много хора видяха Тесла и престанаха да се плашат от електричеството. Той, разбира се, си беше луд, но поне не ламтеше за пари. Няколко години по-късно Уестингхаус изпадна във финансова криза и в знак на приятелство Тесла скъса договора си за авторски права. Договор за милиони и милиони долари. Просто го скъса и продължи да се занимава с нещо друго. Разбира се, едва ли е нужно да казвам, че умря беден.

След като веднъж го бях видял, започнах да следя какво пишат вестниците за него. По онова време те пишеха непрекъснато, съобщаваха за новите му изобретения и цитираха всяка негова дума — все странни неща, които бълваше пред всеки, благоволил да го изслуша. Беше много подходящ материал за пресата. Този вампир, на когото възрастта мъчно можеше да бъде определена, живееше сам-самичък в хотел „Уолдорф“ — изпитваше панически ужас от всякакви микроби, страдаше от всевъзможни фобии и от пристъпи на свръхчувствителност, която го подлудяваше. Когато в съседната стая жужеше муха, на него му звучеше като самолетна ескадрила. Когато минаваше под мост, усещаше как той затиска мозъка му, сякаш всеки миг ще рухне отгоре му. Лабораторията му се намираше в Южен Манхатън, между Уест Бродуей, мисля, че беше Уест Бродуей, и Гранд. Какво ли не изобрети там. Радиолампи, радиоуправляеми торпеда, имаше планове и за безжично електричество. Да, точно така, безжично. Забиваш един метален кол в земята и смучеш енергия направо от въздуха. Веднъж заяви, че е построил апарат, задействащ се със звукови вълни, който може да концентрира земните импулси в една-единствена малка точка. Направи демонстрация и насочи въпросната точка срещу стената на една сграда в Бродуей. След пет минути цялото здание се разклати и със сигурност щеше да рухне, ако не беше преустановил експеримента. Като малък много обичах да чета за такива неща, главата ми беше пълна с подобни чудатости. Хората разправяха какво ли не за Тесла. Мислеха го за пророк на бъдещето и го гледаха със зяпнали уста. Пълно господство над природата! Свят, в който всяка мечта става действителност! Най-чудовищните глупости обаче разпространяваше човек на име Джулиан Хоторн, син на големия американски писател Натаниъл Хоторн. Джулиан. Така се казвах и аз, ако си спомняш, и затова започнах да следя писанията на младия Хоторн с известна доза личен интерес. Той беше много известен по онова време — истински бездарник, за разлика от баща си. Долнопробен драскач. Представяш ли си — да израснеш в компанията на Мелвил и Емерсън и да се окажеш такъв тъпанар. Беше написал повече от петдесет книги, както и стотици статии по списанията, и всичко — боклук. В един момент дори се озова в затвора за борсова измама или пък беше преметнал данъчните, вече не си спомням. Във всеки случай този Джулиан Хоторн беше приятел на Тесла. През 1899-а или 1900-а Тесла отиде в Колорадо Спрингс, за да построи лаборатория в планината и да изучава кълбовидната мълния. Една вечер работил до късно и забравил да изключи приемателя. Машината взела да издава странни шумове. Атмосферни смущения, радиосигнали и тем подобни. Когато обаче на следващия ден разказал това на журналистите, Тесла заявил, че то доказва съществуването на съзнателен живот в космоса и че проклетите марсианци се опитали да установят връзка с него. Ако щеш вярвай, но никой не се изсмя на тези негови твърдения. По време на някакъв банкет самият лорд Келвин, доста подпийнал, заявил, че това е най-голямото научно откритие на всички времена. Не след дълго Джулиан Хоторн написа обширна статия за Тесла в едно от водещите ни списания. В нея се твърдеше, че Тесла притежава толкова развит ум, че по всяка вероятност не е човек. Че е роден на друга планета — Венера, май нея споменаваше, след което бил изпратен на Земята със специална мисия: да разкрие пред човека тайните на природата и Божия промисъл. И ти сигурно пак ще си помислиш, че всички са се изсмели, но нищо подобно не се случи. Повечето хора възприеха думите му съвсем сериозно, а и досега — вече шейсет или седемдесет години по-късно — още съществуват хиляди, които вярват в това. В Калифорния и до днес има секта, която почита Тесла като извънземен. Не е нужно да ми вярваш. Пазя част от книжнината им у дома и ще можеш сам да се увериш. Павел Шум ми ги четеше на глас в дъждовни дни. Страхотни измишльотини. Можеш да се спукаш от смях.

Разказвам ти всичко това, за да добиеш представа за времето на моята младост. Тесла не беше случаен човек и когато пристигна да строи кулата си в Шорам, не можех да повярвам на късмета си. Той беше самото величие, което всяка седмица пристигаше в малкия ни градец. Гледах го как слиза от влака и си мислех, че само от гледането мога да науча едно — друго, а приближа ли се, ще прихвана нещичко и от неговата гениалност, както се прихваща заразна болест. Така и не се престраших да го заговоря, но това нямаме никакво значение. Самата мисъл, че е наоколо, че мога да го зърна, когато пожелая, ме вдъхновяваше. Веднъж обаче погледите ни се срещнаха. Спомням си този случай много добре, защото бе много важен за мен. Погледите ни се срещнаха и аз усетих как той гледа през мен, сякаш въобще не съществувах. Невероятен миг. Почувствах как очите му влязоха в моите и излязоха отзад през черепа, прогориха мозъка ми, който изшъшка и се превърна в купчина пепел. За пръв път в живота си разбрах, че съм едно нищо, едно абсолютно нищо. Не, това не ме разстрои по онзи изтъркан начин, за който сигурно си мислиш. Бях поразен, но щом първоначалният шок отмина, се почувствах окрилен, сякаш бях успял да надживея собствената си смърт. Не, не го казах добре. Разбираш ли, бях само на седемнайсет години, не съвсем момче, но не и мъж. Когато очите на Тесла ме пронизаха, за пръв път опитах вкуса на смъртта. Нещо такова. Усетих вкуса на тленността в устата си и в същия миг разбрах, че няма да живея вечно. Вярно, минава време, докато го разбереш, но когато това се случи, всичко в теб се променя и вече никога не можеш да бъдеш същият. Бях на седемнайсет години и изведнъж без сянка на колебание проумях, че моят живот си е мой, че принадлежи само на мен и на никой друг.

Говоря ти за свобода, Фог. Онова усещане за отчаяние, което става толкова силно, толкова смазващо и бедствено, че нямаш друг избор, освен да се освободиш от него. Това е единствената възможност, другата е да пропълзиш в ъгъла, да се свиеш и да умреш. Тесла стана причината за тази моя смърт и тогава разбрах, че искам да стана художник. Това исках, но дотогава нямах куража да си го призная. Баща ми не знаеше друго, освен борси и бонове, най-обикновен гаден магнат, и като разбра, ме нарече педераст. Но аз не клекнах, продължих напред и станах художник, след което, само няколко години по-късно, старецът умря в кантората си на Уолстрийт. Аз бях на двайсет и две или двайсет и три години и наследих всичките му пари, всеки негов цент! Ха! Бях най-богатият художник на света. Художник милионер. Помисли си, Фог. Бях на твоите години и имах всичко, всичко, което може да поиска човек.

Тогава отново срещнах Тесла, но беше по-късно, доста по-късно. След моето изчезване, след смъртта ми, след като отново се върнах в Америка. Хиляда деветстотин трийсет и девета или четирийсета. Напуснах франция заедно с Павел Шум, преди да влязат германците. Събрахме си багажа и дим да ни няма. Там вече не се живееше, не ставаше за един сакат американец и за един поет руснак, просто нямаше какво повече да правим там. Отначало бяхме решили да тръгнем за Аржентина, но тогава си помислих, че Ню Йорк може да раздвижи кръвта в жилите ми. В края на краищата цели двайсет години не го бях виждал. Когато пристигнахме, Световното изложение беше току-що започнало. Още един химн във възхвала на прогреса, но този път не ме впечатли, не и след онова, което бях видял да става в Европа. Всичко беше лъжа и измама. Един ден прогресът щеше да ни вдигне във въздуха, всеки глупак го виждаше. Някой път трябва да те запозная с брата на госпожа Хюм, Чарли Бейкън. Бил е пилот по време на войната. Към края го закарали в Юта за тренировки заедно с онези, дето хвърлиха атомната бомба в Япония. Като разбра какво е станало, откачи. Нещастник, как да го обвиняваш? На ти един прогрес! С всеки изминал месец капанът за мишки става все по-голям и по-съвършен. Много скоро ще можем да убием всички мишки едновременно.

Върнах се в Ню Йорк и двамата с Павел започнахме редовни разходки из града. Както с теб, буташе ме в количката и от време на време се спирахме да поразгледаме туй-онуй. Само че тогава разходките ни бяха много по-дълги, почти цял ден. Павел беше за пръв път в Ню Йорк и аз му показвах забележителностите, прекосявахме квартал след квартал, а аз междувременно се опитвах да си припомня града. Един ден през лятото на трийсет и девета посетихме Градската библиотека на Четирийсет и втора улица и Пето авеню, след което поспряхме да отдъхнем в Брайънт Парк. Тогава отново видях Тесла. Павел седеше на пейката до мен, а на три-четири метра от нас един старец хранеше гълъбите. Стърчеше прав, а птиците пърхаха край него, бяха накацали по главата и ръцете му, десетки гукащи гълъби бяха осрали дрехите му и кълвяха трохи направо от шепите му, а старецът не спираше да им говори, наричаше ги скъпи, любими, ангели. Щом чух гласа му, разбрах, че това е Тесла. После той се обърна с лице към мен. Осемдесетгодишен старец. Призрачно блед, слаб, толкова грозен, колкото съм и аз сега. Прииска ми се да се изсмея. Пророкът гений, героят на моята младост. Сега беше просто един грохнал старец, приличаше на просяк. „Ти си Никола Тесла“ — казах му, ей така направо, без никакви формалности. „Ти си Никола Тесла, навремето те познавах.“ Той ми се усмихна и леко се поклони. „В момента съм зает — отвърна ми, — друг път ще поговорим.“ Обърнах се към Павел и му казах: „Дай на господин Тесла малко пари, за да купи с тях семенца за гълъбите.“ Павел стана, отиде до Тесла и му подаде десетдоларова банкнота. И какво мислиш, Фог? Последва миг, достоен за поколенията, който няма равен на себе си. Ха, кучият му син! Никога няма да забравя смущението в погледа му. Господин Бъдеще, пророкът на новия свят! Павел му подаде десетдоларовата банкнота, видях как се помъчи да я загърби, да откъсне очи от нея, но не успя. Остана на място като вцепенен, втренчен в парите като някакъв смахнат просяк. После взе банкнотата, просто я грабна от ръката на Павел и бързо я напъха в джоба си. „Много мило от ваша страна — обърна се към мен, — много мило. Малките душички имат нужда от храна, все не им стига.“ Обърна ни гръб и продължи да говори на птиците. Павел забута количката ми, отдалечихме се и това беше краят. Повече никога не го видях.

Ефинг спря за малко, сякаш да се наслади на спомена за своята жестокост. После, малко по-тихо, се обърна към мен:

— Напредваме, младежо. Не бери грижа. Само дръж писалката и всичко ще бъде наред. Накрая всичко ще бъде казано, всичко ще излезе наяве. Говорех за Лонг Айланд нали? За Томас Моран и как започна цялата тази работа! Виждаш ли, не съм забравил. Ти само записвай думите, защото без думи няма некролог.

Именно Моран ме кандърдиса. Той беше ходил на Запад още през седемдесетте години и беше избродил цялата пустош. Той, разбира се, не пътуваше като Ралф, дето бе странствал като опърпан поклонник, ами, как да кажа, всъщност той друго търсеше в тези приключения. Моран го даваше тежкарски. Той беше официалният художник на експедицията на Хейдън през хиляда осемстотин седемдесет и първа, после пак отиде, вече с Пауъл през седемдесет и трета. Преди два месеца ние с теб изчетохме книгата на Пауъл, всички илюстрации в нея са от Моран. Спомняш ли си онази рисунка, дето Пауъл виси над пропастта, уловил се в последния миг за скалата и то само с една ръка? Трябва да признаеш, че рисунката е прекрасна. Знаеше си работата старецът. Моран стана известен именно с тези свои рисунки, защото показа на американеца какво представлява Запада. Първата рисунка на Големия каньон е направена от Моран, сега виси окачена в сградата на Конгреса във Вашингтон; първата рисунка на Йелоустоун, първата рисунка на Голямото солено езеро, първите рисунки на каньоните в Южна Юта — всичко това е дело на Моран. Проявление на провидението! Разчертаха земята, направиха карти, изрисуваха я, смелиха я в голямата американска машина за печалби. Това бяха последните диви места на континента, белите полета, които никой не бе дръзвал да изследва. Ала ето ги сега, проснати върху красиви платна, та всеки да може да ги види. Сърцата ни, пронизани от златен шиш!

Аз обаче не бях художник като Моран, това трябва да го знаеш. Бях част от новото поколение и не си падах по глупостите на тази романтика. Бях ходил в Париж през хиляда деветстотин и шеста — седма и знаех какво става по света. Познавах фовистите и кубистите, бях усетил повея на бъдещето и за мен връщане назад нямаше. Бях наясно с кръга около галерията на Щиглиц23 на Пето авеню, нали ходехме заедно да пием и да говорим за изкуство. Те всички харесваха моите картини, казваха, че съм следващото голямо светило. Мартин, Дъв, Демут, Мап Рей — нямаше човек, когото да не познавам. По онова време бях голям дявол и главата ми гъмжеше от идеи. Сега всички говорят за Хералдическото изложение, но на мен тази идея ми беше хрумнала много, много преди това. И все пак бях различен от останалите. Чертата като изразно средство не ме интересуваше. Механичните абстракции, платното като олицетворение на света, въобще интелектуалното изкуство — за мен това беше задънена улица. Аз си падах по цветовете, а темата ми бе пространството, чистото пространство и светлината — силата на светлината, когато облее окото. Продължавах да работя от натура и затова обичах да си говоря с човек като Моран. Той беше от старата генерация, силно повлиян от Търнър — това ни сближаваше, заедно със страстното ни увлечение по пейзажа, по действителния свят. Моран не спираше да ми говори за Запада. Казваше ми, че ако не отида там, никога няма да проумея какво нещо е пространството, никога няма да израсна като художник и ще продължа да тъпча на едно място. „Трябва да изживееш онова небе, то ще промени живота ти“ — така ми натякваше непрекъснато, все за това говореше. Щом ме зърнеше, и започваше. И след време си казах: защо не, какво толкова? Защо да не отида, поне да видя.

Беше през 1916-а. Бях на трийсет и три години, от четири години женен. От всички глупости, които съм правил в живота си, бракът май беше най-голямата. Казваше се Елизабет Уилър. От богато семейство, така че не се омъжи заради парите ми, но човек може и така да си помисли, като има предвид какво се случи впоследствие. Много скоро научих истината. През първата ни брачна нощ плака като ученичка, след което вратите хлопнаха завинаги. О, от време на време атакувах замъка, но повече от яд, колкото от желание. Просто за да й дам да разбере, че няма да й се размине. И досега не мога да ти кажа какво ме накара да се оженя за нея. Може би това, че личицето й беше хубаво, а тялото — закръглено и пухкаво, не знам, наистина не знам. Навремето всички се женеха девствени, но си мислех, че след време ще започне да й харесва. Ала напредък нямаше, цялата работа се свеждаше единствено до сълзи, боричкания, писъци, отвращение. Смяташе, че аз съм животно, агент на дявола! Фригидна кучка! Чумата да я тръшне дано! Да беше отишла в манастир. Бях й показал мрака и мръсотията, които движат света, и затова не ми прости. Хомо еректус — за нея това беше жив ужас, загадката на мъжката плът. Видя го веднъж и се разстрои завинаги. Няма повече да ти разправям. Всичко е минало и заминало, не съм първият, на когото се е случвало. Удоволствието си доставях другаде. Възможности колкото щеш, уверявам те, пък и моят член никога не е страдал от липса на внимание. Бях добре издокаран млад джентълмен, при това заможен, а слабините ми вечно горяха от желание. Ха! Дано ни остане време някой ден и за това да поговорим. Пулсиращата тръпка, която не ми даваше мира, приключенията на средния ми крак. Другите два бяха покойници, но тяхното малко братче си живееше живота. И досега, Фог, не знам дали ще ми повярваш. Малкият не се отказва.

Добре, добре, стига толкоз. Това не е важно. Трябваше да ти го кажа, колкото да те въведа в обстановката. Ако ти притрябва обяснение за случилото се, бракът ми с Елизабет ще ти помогне. Не казвам, че е единствената причина, но със сигурност беше един от факторите. Когато ми се отвори възможност да отида на Запад, вече нямах никакви угризения и побързах да се махна. Видях в това сгоден случай да изляза от играта и приех предизвикателството.

Не си мислех, че така ще стане. Казах си: три-четири месеца и се връщам. Нюйоркските ми приятели смятаха, че съм откачил да ходя в оная пустош, пък и не виждаха никакъв смисъл. Върви в Европа, викаха ми, в Америка нищо не можеш да научиш. Опитвах се да им обясня и докато говорех, усещах как все повече се навивам. Хвърлих се в приготовленията с голям ентусиазъм, нямах търпение да тръгна. Още преди това бях решил да взема със себе си един младеж на име Едуард Бърн или Теди, както му викаха техните. Баща му ми беше приятел и дълго ме увещаваше да го включа в пътуването. Нямах никакви сериозни възражения. Дори смятах, че момчето ще ми бъде добра компания, тъй като беше веселяк. Освен това на няколко пъти бях плавал с него и знаех, че не се паникьосва лесно. Беше издръжлив, схватлив, силен, атлетичен и само на осемнайсет или деветнайсет години. Мечтаеше да стане топограф и член на Дружеството на американските геолози и землемери, така че цял живот да работи на открито, да обикаля непознати земи. Такова беше времето, Фог. Теди Рузвелт, нали знаеш, дълги, извити нагоре мустаци, мъжественост и перчене. Бащата на Бърн му купи всичко необходимо: секстант, компас, теодолит и каквото там трябваше, а аз пък се запасих с материали за няколко години. Моливи, въглени, бои, четки, цели топове платно и хартия — възнамерявах да работя много. Моран вече ме беше убедил напълно и очаквах големи неща от пътуването. Смятах, че ми предстои да създавам шедьоври и затова не исках да остана без материали.

Въпреки леденото й поведение в леглото, Елизабет започна да се притеснява от моето пътуване. Колкото повече наближаваше времето да тръгвам, толкова по-нещастна се чувстваше — току избухваше в плач и ме молеше да се откажа. И досега не разбирам защо беше всичко това. Би трябвало да се радва, че ще се отърве от мен. Беше напълно непредсказуема жена, винаги вършеше обратното на това, което очаквах. През последната нощ преди тръгването ми стигна дотам да направи и върховната саможертва. Май предварително си беше пийнала — нали разбираш, колкото за кураж, — след което направо ми се предложи. Разтворени обятия, затворени очи, като истинска мъченица. Никога няма да я забравя. „О, Джулиан — повтаряше непрекъснато, — скъпи ми съпруже“ Като повечето луди и тя, изглежда, е предусещала какво ще се случи, вероятно е знаела, че нещата ще се променят необратимо. Спах с нея през въпросната нощ — нали в края на краищата това ми беше задължение, — но не се размекнах, не позволих да стане нейното и на следващата сутрин потеглих. Излезе, че тогава я видях за последен път. Така било писано. Изброявам ти само фактите, ти можеш да правиш с тях каквото намериш за добре. Тази нощ не остана без последици честно е и това да ти кажа, но мина много дълго време преди да ги науча. Всъщност трийсет години, цял един живот. Последици. Така става, момчето ми. Винаги има последици. Харесва ли ти или не — това е положението.

Двамата с Бърн тръгнахме с влак. Чикаго, Денвър, та чак до Солт Лейк Сити. По онова време това беше едно безкрайно пътуване и когато най-накрая стигнахме, имах чувството, че съм пътувал цяла година. Беше април 1916 г. В Солт Лейк Сити намерихме водач, но колкото и невероятно да ти се струва, малко по-късно още същия следобед той си изгори крака в ковачницата и се наложи да търсим друг човек. Това беше лош знак, но човек никога не мисли за тези неща, когато му е времето, а продължава да си действа, както си е наумил. Човекът, когото наехме, се казваше Джак Скорсби. Бивш кавалерист, около четирийсет и осем — петдесет годишен, стара кримка. Хората, които разпитахме, ни казаха, че познава територията добре, във всеки случай не по-зле от всеки друг. Нямах избор, трябваше да им повярвам. Тези, с които разговарях, естествено, ми бяха непознати, и преспокойно можеха да ме излъжат, просто защото не им пукаше. За тях бях наивник, при това богат наивник от Изтока, защо трябва да им пука за мен? Така започна, Фог. Просто нямах друг избор, освен да се хвърля слепешката напред и да се надявам на късмет.

От самото начало имах съмнения по отношение на Скорсби, но бяхме толкова нетърпеливи да тръгнем час по-скоро, че решихме да не губим време в търсене на друг човек. Той беше дребен мръсник с ехиден смях, целият мустаци и бизонска мазнотия, но не мога да отрека, че беше добър ловец. Обеща да ни заведе там, където човешки крак не е стъпвал, така рече, и да ни покаже неща, които само Бог и индианците са виждали. Личеше си, че е фукльо, но човек неволно се пали. Разгънахме картата върху масата в хотела и начертахме маршрута, който ще следваме. Скорсби приличаше на човек, който знае какво говори, освен това непрекъснато подмяташе уж случайни забележки, за да ни покаже, че е съвсем наясно — колко коне и магарета ще са ни необходими, как да се държим с мормоните, как да пестим водата, когато отидем на юг. Очевидно ни смяташе за глупаци. Самата идея да отидем да зяпаме гледки и пейзажи му се струваше смахната, а когато му казах, че съм художник, едва сдържа смеха си. Въпреки това сключихме нещо като добра сделка помежду си и тримата си стиснахме ръцете. Реших, че след време, когато се опознаем, нещата ще се наредят от само себе си.

В нощта преди тръгването двамата с Бърн се разприказвахме. Той ми показа земемерските си уреди, а аз, добре си спомням, бях в едно от онези състояния на превъзбуда, когато изведнъж всичко започва да ти изглежда привлекателно по нов начин. Тогава Бърн ми обясни, че не можеш точно да определиш положението си на земята, без да го съотнесеш до някаква точка на небосклона. Спомена някаква триангулация, някакъв метод на измерване, но вече съм забравил подробностите. Това обаче ме заплени и оттогава не ми дава мира. Значи излиза, че на земята човек може да определи положението си само с помощта на луната и звездите. Първо е астрономията, а после идват земните карти. Точно обратното на това, което би очаквал. Като се замислиш, направо мозъкът ти да се обърне наопаки. Значи „тук“ съществува само по отношение на „там“, а не обратно. „Това тук“ го има единствено във връзка с „онова там“. Ако не гледаме нагоре, няма да знаем къде сме долу. Помисли си само, момче. Откриваме себе си само като се вглеждаме в онова, което не сме. Не можеш да стъпиш с двата крака на земята, преди да си се докоснал до небето.

В началото работата ми потръгна страхотно. Тръгнахме на запад от града, направихме си лагер край езерото, останахме ден-два, след което навлязохме в Голямата солена пустиня. Никога преди не бях виждал подобно нещо. Най-плоското, най-пустото място на планетата, сметище на забвението. Пътуваш ден след ден и по пътя ти нищо, ама нищичко. Нито дърво, нито храст, нито дори стръкче трева. Накъдето и да се обърнеш не виждаш нищо друго, освен белота и напукана земя, която се простира, докъдето погледът ти стига. Земята имаше вкус на сол, а в далечината, чак на хоризонта, се виждаха планини — дълга броеница от възвишения, които трептяха във въздуха. Заобиколен от това мигащо сияние, човек си мисли, че наближава вода, но то е само илюзия. Това е мъртъв свят и единственото нещо, което наближаваш, е пак ширналото се навред нищо. Кой знае колко от нашите пионери са се забатачили тук и са предали Богу дух насред пустинята. Белите им кости стърчаха навред. Така беше станало и с групата на Донър, за тях поне знаем. Изгубили се в солта, а когато се добрали до планините Сиера в Калифорния, зимният сняг бил вече затрупал проходите и те стигнали дотам да се изяждат един друг, за да оцелеят. Всеки знае тази история, тя е част от американския фолклор, но въпреки това е самата истина — верен и неоспорим факт. Колела от фургони, черепи и празни гилзи се търкаляха навсякъде, нищо че беше чак през 1916-а. Едно гигантско гробище, бялата страница на смъртта.

През първите една-две седмици не спирах да рисувам. Странни неща, никога преди това не бях рисувал по този начин. Преди не вярвах, че мащабът може да промени нещата до такава степен, но се оказа самата истина. Трудно ми беше да се преборя с тези размери. За да спазя пропорциите, всяко мое драсване се смаляваше все повече и повече, почти се губеше върху листа. Сякаш ръката ми си живееше отделно от мен. Само го пренеси върху листа, все това си повтарях, нарисувай го и не се тревожи, после ще го обмисляш. Спряхме за малко в Уендоувър, колкото да се изкъпем, после навлязохме в Невада и продължихме на юг, като се движехме покрай Конфюжън рейндж. И тук отново природата ме смайваше с гледки, за които бях напълно неподготвен. Планините, покритите със сняг върхове, облаците, които се носеха над снега. След известно време всичко се сливаше в едно и не можех да различавам кое какво е. Белота и после още белота. Как да нарисуваш нещо, ако не си сигурен, че го има? Разбираш за какво говоря, нали? В пейзажа нямаше нищо човешко. Извиеше ли вятър, бучеше така силно, че мислите си не можеш да чуеш, а спреше ли, утихваше така внезапно, че озадачено се питаш дали не си оглушал. Неземна тишина, Фог, неземна. Единственото нещо, което можеш да чуеш, е пулсът на собственото ти сърце и кръвта, която нахлува в главата ти.

Скорсби с нищо не облекчаваше живота ни. Вярно, вършеше си работата, упътваше ни, наклаждаше огъня, ходеше на лов, ала не пропускаше случай да ни покаже презрението си, излъчваше страхотна злоба и тя тровеше въздуха наоколо. Непрекъснато се мръщеше, плюеше, мърмореше под носа си и тази негова навъсеност ни потискаше. След време Бърн стана толкова предпазлив, че отказваше да говори в негово присъствие. През деня Скорсби ловуваше, а ние се занимавахме с нашите си работи — младият Теди се катереше по скалите и правеше измервания, докато аз кацвах на някой камък с боите и въглените си, — но по мръкнало се събирахме край огъня и заедно приготвяхме вечерята си. Веднъж, в желанието си да го предразположа, предложих на Скорсби да поиграем на карти. Идеята му допадна, но като повечето глупави хора и той се мислеше за много умен. Реши, че лесно ще ме бие и ще спечели пари. С други думи, не само ще ме бие на карти, но и във всяко друго отношение, тоест ще ми покаже кой командва тук. Играхме на блакджак. Още от началото ми потече страхотна карта и той изгуби шест-седем ръце една след друга. Това разклати самочувствието му и той започна да играе зле, изсипваше се в залаганията, опитваше се да блъфира и непрекъснато бъркаше. Спечелих някъде към петдесет-шейсет долара — цяло състояние за тъпанар като него. Като видях колко се разстрои, реших да поправя злото и великодушно му опростих дълга. Какво ме интересуваха някакви си пари? „Не се ядосвай — казах му, — просто имах късмет. Дай да го забравим, няма за това да се сърдим, я“ — нещо от този род. Оказа се, че точно това не трябваше да му казвам. Скорсби реши, че се държа покровителствено с него, че се опитвам да го унижа. Естествено, гордостта му бе засегната, при това на два пъти. От този момент нататък между нас се породи взаимна омраза и нищо не можеше да я утоли. Самият аз съм неотстъпчив човек, по всяка вероятност вече си го забелязал. Отказах се да търся помирение. Щом иска да се държи като магаре, казах си, нека се цупи до второ пришествие, негова си работа. И така продължихме сред онази необятна пустош, заобиколени от нищото, от ширналата се навред празнота, която нямаше край, но въпреки това се чувствахме като в затвор — сякаш бяхме набутани в една килия с човек, който не вдигаше поглед към нас, просто седеше и само дебнеше да се обърнем, за да ни забие нож в гърба.

Всъщност това ни съсипа. Пустошта е прекалено огромна и след време започва да те поглъща. От един момент нататък вече не можех да я понасям. Цялата тази проклета тишина и празнота. Опитваш се, да речем, да разбереш къде се намираш, но всичко е толкова необятно, мащабите са така чудовищни, че в крайна сметка — дори не знам как да се изразя, — в крайна сметка всичко наоколо престава да съществува. Няма свят, няма земя, няма нищо. Нещо такова, Фог, сякаш всичко е плод на твоето въображение. И ти съществуваш единствено и само в собствените си мисли.

Прекосихме щата наполовина, след това свихме на югоизток към каньоните. На това място му викат Четирите ъгъла, там се срещат Юта, Аризона, Колорадо и Ню Мексико. Най-необикновеното място в света, същинско съновидение — червена почва, скали с причудливи форми, огромни маси, които стърчат право нагоре като руини от отдавна изгубен град, построен от гиганти. Обелиски, минарета, дворци — всичко ти е някак и близко, и чуждо; вдигнеш ли поглед, навсякъде ти се привиждат познати форми, макар и да знаеш, че това е чиста случайност: вкаменени глетчери и ерозия, милиони години вятър и дъжд. Палци, очни кухини, фалоси, гъби, човеци, шапки. Като застинали облаци. Сега вече всички знаят как изглеждат тези места, виждали са ги стотици пъти. Каньона Глен, долината Монюмент, Долината на боговете. Нали там снимат онези филми за каубои и индианци, и оня проклетник от Марлборо кънтри нали всяка вечер там се мъдри, галопирайки по екрана ти. Но тези цветни картинки, Фог, нямат нищо общо с действителността. Мястото е прекалено потискащо, за да можеш да го нарисуваш или дори скицираш; нито дори снимките могат да уловят атмосферата му. Всичко е някак разкривено и неестествено, сякаш се опитваш да изобразиш селенията на космоса — колкото повече се пълнят очите ти, толкова по-безсилна става ръката ти. Уловиш ли го с поглед, все едно го пропъждаш.

Няколко седмици се лутахме из каньоните. Понякога преспивахме в стари разрушени индиански селища, в скалните жилища на анасазите. Анасазите са племе, изчезнало преди хиляда години, и никой не знае какво се е случило с тях. Напуснали каменните си градове, оставили след себе си рисунки, парчета от глинени съдове, а самите те сякаш се стопили. Вече беше юли или може би началото на август. Омразата на Скорсби витаеше във въздуха и го нажежаваше до нетърпимост, най-малкото нещо можеше да я възпламени. Земята беше гола и суха, наоколо само храсти и нито едно дърво. Жегата беше убийствена, затова трябваше да разделим водата на дажби, от което още повече се вкиснахме. Наложи се да убием едно от магаретата, с което товарът на другите две се увеличи. Конете едва кретаха. Бяхме на пет или шест дни път от град Блъф. Смятах, че трябва да стигнем там час по-скоро и да наемем друг водач. Скорсби подхвърли, че ако хванем напряко, ще можем да съкратим ден-два от пътуването и ние веднага се съгласихме. Прекият път беше ужасно неравен и слънцето блестеше право в очите ни. Изключително тежък преход — през толкова скалисти места не бяхме минавали преди. След известно време си дадох сметка, че всъщност Скорсби ни вкарва в капан. Нито Бърн, нито аз бяхме ездачи от неговата класа и едва се справяхме с терена. Скорсби вървеше отпред, Бърн подир него, аз най-отзад. Едва излазихме по няколко отвесни скали, след което поехме по хребета — съвсем тесен и осеян с големи и малки камъни, които трябваше да преодоляваме, а светлината се отразяваше в скалите и ни заслепяваше. Оттук нататък връщането беше невъзможно, но аз не виждах и как ще продължим напред. Изведнъж конят на Бърн се подхлъзна. Не беше на повече от три метра от мен, та и досега си спомням ужасния тропот на срутващи се камъни, цвиленето на коня, докато риеше с копита и се мъчеше да намери опора в ронливата почва. Земята поддаде и още преди да успея да направя нещо, Бърн извика и полетя надолу в пропастта заедно с коня. Двамата паднаха върху една скала и останаха на място. Бяха някъде на стотина метра под нас, където имаше само остри зъбери и нищо друго. Скочих от коня, грабнах аптечката и се спуснах надолу по склона с надеждата, че ще мога да направя нещо. Отначало помислих, че Бърн е мъртъв, но успях да напипам пулса му. Само че освен него не се долавяха никакви други признаци на живот. Цялото му лице беше в кръв, левият крак и лявата ръка — счупени, виждаше се с просто око. Когато го обърнах по гръб, точно под гръдния му кош зееше огромна, пулсираща рана. Прорезът беше широк около седемнайсет сантиметра. Гледката беше страшна, момчето беше цялото разкъсано. Понечих да отворя аптечката и в този миг чух изстрел зад гърба си. Обърнах се и видях Скорсби, който стоеше над падналия кон на Бърн, а пистолетът в дясната му ръка димеше. „Кракът му е счупен — отсече той, — нищо не можеше да се направи“. Казах му, че Бърн е зле и трябва веднага да се погрижим за него, след което Скорсби се приближи, погледна го, изсмя се и рече: „Няма какво да си губим времето с тоя. Единственият лек за него е една доза от лекарството, което дадох на коня му“. Скорсби вдигна пистолета и го насочи право в главата на Бърн, но аз му блъснах ръката. Не знам дали щеше да натисне спусъка, но не исках да рискувам. Скорсби ме изгледа кръвнишки и ми изсъска да си държа ръцете далеч от него. „Ще си ги държа — казах му, — когато престанеш да насочваш оръжие срещу беззащитни хора.“ Тогава Скорсби се обърна и насочи пистолета си към мен. „Ще го насочвам, към когото си искам“ — отвърна ми и устните му се разтегнаха в широка усмивка, огромната усмивка на малоумник, който се наслаждава, че има власт над мен. „Беззащитен — повтори той. — Точно такъв си и ти, господин Художник, беззащитна торба кокали.“ Помислих си, че ще ме застреля. Докато стоях изправен в очакване на изстрела, единственото нещо, което мина през ума ми, беше колко ли време ще умирам, след като куршумът прониже сърцето ми. А после си помислих, че това е последната ми мисъл. Стори ми се, че този миг продължи безкрайно. Гледахме се право в очите, чаках го да се престраши. Скорсби обаче се разсмя. Беше ужасно доволен от себе си, сякаш току-що е удържал страхотна победа. Прибра оръжието в кобура и се изплю. Почувствах се, сякаш вече ме е убил, сякаш бях мъртъв.

Върна се при коня, за да прибере седлото и дисагите. Тази работа с пистолета ме разстрои, но все пак клекнах до Бърн и се хванах да промия и превържа раните му. След няколко минути Скорсби се върна и ми заяви, че е готов за тръгване. „Тръгване ли? — попитах. — За какво говориш? Не можем да вземем момчето с нас, сега не бива да го местим.“ „Тогава го остави тук — рече Скорсби. — С него и без това е свършено. Да не мислиш, че ще клекна в тази дупка и ще чакам Бог знае колко, докато тоя тук благоволи да пукне. Не си струва.“ „Прави каквото щеш — отвърнах му, — аз няма да оставя Бърн, докато е жив.“ Скросби изсумтя. „Говориш като някой тъп герой от книга — рече той. — Може седмици да минат, преди тоя да предаде Богу дух, какъв е смисълът?“ „Смисълът е, че нося отговорност за него — отвърнах. — Това е смисълът. Нося отговорност за него и няма да го изоставя.“

Преди Скорсби да си тръгне, откъснах лист от скицника и на бърза ръка надрасках едно писмо до жена ми. Не си спомням какво точно бях писал в него. Нещо много мелодраматично, предполагам. По всяка вероятност, че това е последната вест, която ще получи от мен — май точно това ми бяха думите. Скорсби трябваше да изпрати писмото, когато пристигне в града. Поне така се споразумяхме, макар и да знаех, че няма никакво намерение да спази уговорката ни, тъй като това би го въвлякло в случая с моето изчезване, а и защо да рискува да бъде разпитван и така нататък. За него би било много по-лесно да си тръгне и да забрави цялата история. Както впоследствие узнах, точно това се бе случило. Поне така си мисля, защото по-късно, когато взех да изчитам всички съобщения, статии и некролози, никъде не се споменаваше името Скорсби — макар че лично аз нарочно го бях упоменал в писмото си.

На тръгване каза, че ако не се появя до седмица, ще организира спасителен отряд, но аз си знаех, че и това няма да направи. Казах му го в лицето, но вместо да отрече, той ме погледна и нагло се изхили. „За последен път те питам, господин Художник — извика ми той, — тръгваш ли с мен или не?“ Едва поклатих глава, бях толкова бесен, че не можех да говоря. Скорсби вдигна шапка за сбогом и взе да се катери обратно по скалата, скочи на коня си и потегли. Ей така, без една дума да каже. Трябваха му няколко минути, докато изпълзи догоре. Не свалих погледа си от него нито за миг. Не исках да рискувам. Бях сигурен, че преди да тръгне, ще се опита да ме убие, струваше ми се неизбежно. За да елиминира всякакви доказателства, за да бъде спокоен, че няма да се разчуе как е постъпил — да остави едно момче да умре самичко насред тази пустош. Но Скорсби дори не се обърна назад. Не за да не се разстрои, уверявам те. Единственото възможно обяснение за това, че ме остави жив, е, че според него не е било необходимо да си хаби куршума. Не му е трябвало да ме убива, защото е бил сигурен, че няма да оцелея.

Скорсби се метна на коня си и отпраши. След около час вече се чувствах така, сякаш никога не е съществувал. Не мога да ти обясня колко странно беше това усещане. Не си мисли, че просто съм решил да го забравя и толкоз — не, — дори на няколко пъти се помъчих да си го спомня, но не успях. Нито как изглежда, нито как звучи гласът му, нищо от него не можех да извикам в паметта си. Така действа тишината, Фог, заличава всичко. Скорсби беше изтрит от ума ми и когато след това се опитвах да си го спомня, явяваше ми се като размито видение, сякаш търсех човек, който никога не е съществувал.

Минаха три-четири дни преди Бърн да умре. За мен беше по-добре, че продължи толкова дълго. Бях зает около него и нямах време да се страхувам. Страхът дойде много по-късно, след като го погребах и останах сам. През първия ден се изкачих до билото поне десет пъти, за да разопаковам и сваля до долу провизиите и цялата екипировка от магарето. Счупих статива си и използвах парчетата, за да обездвижа ръката и крака на Бърн. Направих му и малък навес от одеялото и триножника, за да пази лицето му от слънцето. Освен това се грижех за коня и магарето. След време започнах да сменям превръзките с парчета плат, които късах от дрехите си. Наклаждах огън, приготвях храна, правех всичко, което имаше да се върши. Непрекъснато се обвинявах за случилото се, чувството за вина не ми даваше мира, но дори и то бе някаква утеха. Защото беше човешко чувство — знак, че все още принадлежа към обитавания от хора свят. След като Бърн издъхне, нямаше да има за какво да мисля и именно тази празнота ме плашеше, плашеше ме до смърт.

Знаех, че за него няма надежда, разбрах го още от първия миг, но продължавах да се самозалъгвам и да си мисля, че може да се оправи. Той така и не дойде в съзнание, само от време на време бълнуваше като на сън. Някакъв делириум от нечленоразделни звуци, които не успяваха да се превърнат в думи, но при всяко подобно раздвижване си мислех, че може да дойде на себе си. Сякаш тънко було го делеше от мен, невидима ципа, която го държеше от другата страна на този свят. Говорех му непрекъснато, защото смятах, че гласът ми ще го окуражи, пеех му песни, молех се поне нещичко от това да стигне до съзнанието му и да го пробуди. Но нищо не помогна. Състоянието му се влошаваше. Не можех да го нахраня, само попивах устните му с мокра кърпа, но това не стигаше, организмът му нямаше от какво да укрепне. Виждах как малко по малко силите го напускат. Раната в стомаха му вече не кървеше, но и не заздравяваше както трябва. Стана жълто-зелена и гноеше, цялата му превръзка беше накацана от мухи. Никой в подобно положение не можеше да оцелее.

Погребах го точно там, в подножието на склона. Ще ти спестя подробностите. Как изкопах гроба, как издърпах тялото до ръба на изкопа, как го хвърлих долу и усетих, че нещо в мен се скъса. Мисля, че вече полудявах. Просто отказвах да го заровя. Най-накрая взех да пускам земя върху мъртвото му лице, колкото да го покрия, но това ми дойде прекалено много. Правех го със затворени очи, така разреших проблема, зарових тялото, без да гледам. Нито казах молитва след това, нито се прекръстих. Майната му на тоя Бог, казах си, майната му, няма да му направя това удоволствие. Забих една пръчка в земята и прикрепих лист хартия, на който пишеше: Едуард Бърн, 1898–1916. Погребан от неговия приятел Джулиан Барбър. И започнах да крещя. Това е, Фог. Ти си първият човек, на когото го разказвам. Започнах да крещя и после просто се оставих да полудея.

Този ден стигнахме дотук. Щом изрече това последно изречение, Ефинг спря да си поеме дъх, но преди да продължи, госпожа Хюм влезе да каже, че обядът е готов. След току-що разказаните страхотии смятах, че ще му е трудно да се успокои, но като че разказът не му беше повлиял.

— Хубаво! — рече той и потри ръце. — Време е за ядене. Умирам от глад.

Тази внезапна промяна на настроението ме озадачи. Само преди миг гласът му трепереше от вълнение. Мислех, че всеки момент ще рухне, а ето че вече преливаше от ентусиазъм и добро разположение на духа.

— Ще потръгне работата, момче, ще видиш — каза ми, докато бутах количката му към трапезарията. — Това е само началото, нещо като предисловие. Чакай да загрея и ще видиш. Още нищо не си чул.

Щом седнахме на масата, за некролога повече и дума не се спомена. Обядът премина нормално с обичайните мляскания и сърбания — нито повече, нито по-малко от друг път. Сякаш Ефинг беше забравил, че през последните три часа бе изливал душата си пред мен в другата стая. Любезно разменихме обичайните празни приказки и към края на обяда прегледахме дневния бюлетин за времето с оглед на следобедното излизане. Така продължиха нещата през следващите три-четири седмици. Сутрин работехме върху тъй наречения некролог, а следобед излизахме на разходка. Вече бях изписал повече от дванайсет тетрадки с историята на Ефинг — на ден по двайсет-трийсет нови страници. Трябваше да пиша с голяма скорост, за да не изпусна нещо, затова на места въобще не успявах за си разчета. Веднъж го попитах не може ли да го записвам на магнетофон, но Ефинг отказа. Никакво електричество, отсече, никакви машини.

— Мразя шума на тези адски машини. Само бръмчене и съскане, направо ми прилошава от тях. Единственият звук, който искам да чувам, е писалката ти, която скърца по хартията.

Обясних му, че не съм професионален секретар.

— Не владея стенография — додадох — и после ми е много трудно да си разчитам написаното.

— Тогава си го препиши на пишещата машина, когато ме няма — каза ми той. — Ще ти дам машината на Павел. Красива стара измишльотина, купих я специално за него, когато се върнахме в Америка през трийсет и девета. Марката й е „Ундъруд“. Такива вече не ги правят. Сигурно тежи три тона.

Същата вечер, извадих машината от гардероба в моята стая и я сложих върху масичката за кафе. Прекарвах по няколко часа всяка вечер да преписвам страниците от сутрешния разказ. Досадна работа, но думите на Ефинг все още отекваха в ушите ми и нямаше опасност да ги забравя или преинача.

След смъртта на Бърн той изгубил всякаква надежда. Направил вял опит да се измъкне от дебрите на каньона, но много скоро се залутал из лабиринт от всевъзможни препятствия: остри скали, дълбоки клисури, недостижими зъбери. На втория ден конят му издъхнал, но тъй като нямало дърва да запали огън, месото му било напълно безполезно. Пелиновите храсти, които виреели наоколо, въобще не се подпалвали. Само пушели и пращели без никакъв пламък. За да утоли глада си, Ефинг отрязвал тънки ленти от месото на трупа и ги опърлял с кибритена клечка. Това му стигало за едно ядене, но после пък клечките свършили и той изоставил животното, тъй като не искал да яде сурово месо. В този момент Ефинг бил напълно убеден, че с него е свършено. Продължил да се лута между скалите, мъкнейки след себе си единственото оцеляло магаре, но се измъчвал от мисълта, че с всяка изминала крачка се отдалечава все повече от възможността за спасение. Материалите му за рисуване били непокътнати, но храна и вода имал още най-много за два дни. Това обаче вече нямало значение. Давал си сметка, че дори някак си да оцелее, за него всичко било приключило. Просто не можел да се върне у дома, най-вече заради смъртта на Бърн. Не би могъл да преглътне позора: разпити, обвинения, унижения. По-добре да го мислят за мъртъв, защото по този начин поне честта му ще бъде спасена и никой няма да узнае за неговата слабост, нерешителност и безотговорност. Точно тогава Джулиан Барбър се самозаличил от лицето на земята — там в пустинята, сред скали и ослепителна светлина, той просто зачеркнал себе си. Това решение не му изглеждало чак толкова драстично, защото нямало съмнение, че ще умре, пък и да не умре, все едно бил мъртъв. Никой никога нямало да узнае какво се е случило с него.

Ефинг ми каза, че тогава полудял, но аз не бях сигурен дали трябва да приемам смисъла на тази дума буквално. След смъртта на Бърн в продължение на три дни не спрял да вие и крещи, оцапал лицето си с кръв от изранените ръце — били целите разкъсани от острите скали, — но при дадените обстоятелства не намирах нищо странно в подобно поведение. Самият аз бях крещял по време на бурята в Сентръл Парк, а в сравнение с неговото, положението ми съвсем не беше толкова безнадеждно. Когато човек е изчерпал всичките си сили и възможности, какво по-естествено от това да започне да крещи от отчаяние. Въздухът задръства дробовете му и той не може да си поеме дъх, докато не го изкара навън, докато не го изкрещи с всичка сила. В противен случай би се задавил от собствения си дъх, самият въздух би го задушил.

Сутринта на четвъртия ден, когато бил останал без храна, а в манерката му имало само няколко глътки вода, Ефинг зърнал на върха на една скала наблизо нещо, което му заприличало на пещера. Помислил си, че това ще бъде идеалното място да умре. На сянка, далеч от лешоядите, добре скрит, така, че никой никога да не може да го намери. Събрал сили и започнал мъчителното изкачване нагоре. Минали почти два часа, преди да стигне върха, а когато го покорил, бил накрая на силите си и едва се държал на краката си. Пещерата се оказала далеч по-просторна, отколкото изглеждала отдолу и Ефинг с учудване открил, че не е нужно да се навежда, за да влезе вътре. Разтворил клоните, които закривали входа й, и пристъпил напред. Противно на всякакви очаквания пещерата не била празна. Простирала се шест метра навътре в скалата и била добре обзаведена: маса, четири стола, кухненски бюфет и едно поочукано кюмбе. Виждало се, че тук е живял някой. Вещите изглеждали запазени и всичко било грижливо подредено, като в добре поддържан дом. Ефинг запалил свещта на масата, взел я в ръка и тръгнал към дъното на помещението, оглеждайки тъмните ъгли, където слънчевите лъчи не стигали. До стената отляво зърнал легло, а в леглото — човек. Ефинг решил, че е заспал, но когато се прокашлял, за да обяви присъствието си, не получил отговор. Навел се и приближил свещта до лицето на непознатия. Тогава разбрал, че е мъртъв. Не просто мъртъв, а убит. На мястото на дясното му око зеела голяма дупка от куршум. Лявото око гледало празно в мрака, а възглавницата под главата му била опръскана с кръв.

Ефинг се отдръпнал от трупа, отишъл до бюфета и видял, че е пълен с провизии. Консерви, осолено месо, брашно и други продукти за готвене — човек можел да изкара с тях цяла година. Лакомо се нахвърлил на храната, изял половин хляб и две консерви боб. Щом поутолил глада си, се заел да изхвърли мъртвеца от пещерата. Вече имал готов план, трябвало само да го приведе в действие. Ефинг решил, че старецът трябва да е бил отшелник, който живеел нависоко в планината, и ако това било вярно, значи малцина знаели за неговото съществуване. Всичко наоколо (неразложената плът, липсата на неприятна миризма и още пресният хляб) му подсказвало, че убийството е извършено съвсем наскоро, може би преди броени часове, а това на свой ред означавало, че единственият човек, който знаел за смъртта на отшелника, е самият убиец. Значи нямало пречки да заеме мястото на отшелника, помислил си Ефинг. Двамата били горе-долу на една възраст, горе-долу с един ръст и имали същата светло кестенява коса. Нямало да е трудно да си пусне брада и да се облече с дрехите на мъртвеца. Ще заживее живота на отшелника вместо него, сякаш душата на онзи нещастник е преминала в него. Ако някой дойде да го посети, ще се престори на другия, за да види дали номерът му ще мине. Разполагал с пушка и в случай на опасност можел да се защити, но решил, че общо взето шансът е на негова страна, тъй като един отшелник едва ли се радва на много гости.

След като свалил дрехите на непознатия, издърпал тялото от пещерата и го замъкнал зад скалата. Там обаче го чакала най-невероятната гледка: малък оазис на около десетина метра под нивото на пещерата, тучна трева с две високи канадски тополи, истинско шумолящо поточе и много храсти, чиито имена не можел да назове. Миниатюрна долчинка от живот насред вездесъщата пустиня. Погребал отшелника в меката земя до поточето и изведнъж си дал сметка, че сега за него всичко е възможно. Разполагал с храна и вода, с къща, имал нова самоличност, нов и съвършено необикновен живот. Промяната станала толкова бързо, че още не можел да я осмисли. Само преди час се канел да умира. А сега тръпнел от щастие и докато хвърлял буците пръст върху лицето на мъртвеца, не можел да потисне смеха си.

Минали месеци. В началото Ефинг бил толкова заслепен от големия си късмет, че въобще не обръщал внимание на нещата край себе си. Прекарвал времето си в ядене и спане, а по залез и изгрев сядал на скалата пред пещерата и съзерцавал ярките пъстроцветни гущери, които безшумно пробягвали в краката му. Изгледът от скалата бил необятен, ширнали се до хоризонта мили, към които обаче рядко вдигал поглед, повече го интересувало близкото обкръжение — носел вода от поточето, събирал съчки за огъня и предпочитал да стои в пещерата. Бил се нагледал на необятни пейзажи и нямал никакво желание да продължава да им се любува. Тогава, съвсем ненадейно, усещането за спокойствие го напуснало и той навлязъл в период на почти непоносима самота. Ужасът от изминалите месеци го погълнал и през следващата седмица или две за малко да посегне на живота си. Умът му гъмжал от всевъзможни халюцинации и страхове и много често си представял, че вече е мъртъв, че е умрял още при влизането си в пещерата и сега е пленник на някакъв демоничен задгробен живот. Един ден в пристъп на лудост извадил пушката на отшелника и застрелял собственото си магаре, защото си бил втълпил, че отшелникът се е вселил в него и го използва като призрак на отмъщението, който нарочно го преследва с натрапчивия си рев. Внушил си, че магарето знае истината за него и затова нямал друг избор, освен да елиминира свидетеля на неговата измама. Обзела го мания да открие самоличността на мъртвеца и се заел да претърсва пещерата с надеждата да попадне на някаква следа, например дневник, писма, хвърчащ лист от книга, всичко, което би могло да му разкрие името на отшелника. Но нищо не намерил, ни най-малкото късче информация.

След две седмици започнал да се възстановява, макар и бавно, и постепенно притихнал в нещо като душевен мир. Казал си, че това не може да продължава вечно и сама по себе си тази мисъл му послужила за утеха, дала му кураж да продължи. В един момент провизиите ще свършат, казал си, и тогава ще не ще трябвало да тръгне нанякъде. Дал си приблизителен срок от година или малко повече, ако бъде пределно пестелив. Дотогава хората ще са ги прежалили — и двамата с Бърн. Съмнявал се, че Скорсби е изпратил писмото, но дори да го е направил, това едва ли би променило нещата. Дори един спасителен отряд, финансиран от Елизабет и бащата на Бърн, не би помогнал. Ще се полутат из пустинята няколко седмици, ще се постараят да открият безследно изчезналите, защото сигурно ще бъде обявена награда, но нищо няма да намерят. Най-много да попаднат на гроба на Бърн, но вероятността била минимална. А и да открият гроба, това нямало да ги отведе по-близо до него. Защото Джулиан Барбър вече не съществувал и никой не можел да го намери. Значи всичко опирало до това да издържи, докато се откажат да търсят. Тогава в нюйоркските вестници ще бъдат публикувани техните некролози, ще има опело и край. След това вече можел да ходи, където си иска, и да се представя за когото си иска.

Въпреки това знаел, че не е в негова полза да форсира нещата. Колкото повече стои скрит, толкова по-безопасно ще бъде появяването му след това. Ето защо се заел да организира живота си по най-пестеливия начин, за да удължи престоя си в пещерата — ограничил се до едно ядене на ден, струпал дърва за през зимата, поддържал тялото си във форма. Взел да крои планове за бъдещето и всяка вечер преди лягане си записвал най-подробно всичко изразходвано през деня, като по този начин сам се принуждавал да спазва най-строга дисциплина. В началото му било трудно, често се поддавал на изкушението да изяде още една филийка хляб или да си сипе още малко от отворената консерва, но самото усилие да устоява си струвало труда и му помагало да бъде по-бдителен. Така можел да изпробва себе си, да се пребори със слабостите си и всеки път, когато действителното и желаното се сливали, или дори само се приближавали, смятал постигнатото за свой личен триумф. Давал си сметка, че това е просто игра, за която обаче била нужна фанатична всеотдайност и само голямата самовглъбеност му помогнала да не падне духом.

След като минали две-три седмици от този нов живот на строга дисциплина, изведнъж усетил желание отново да рисува. Една нощ, докато седял с молив в ръка и записвал дневния отчет за дейността си, някак от само себе си започнал да рисува на съседната страница. Още преди да разбере какво прави, рисунката била готова. Приключил я за половин минута, но в резкия си, почти несъзнателен жест открил сила, каквато дотогава не бил усещал в себе си.

Същата нощ извадил материалите си за рисуване и оттогава, докато боите свършили, не спрял да рисува нито за миг. Излизал от пещерата сутрин по изгрев-слънце и прекарвал целия ден навън. Това продължило два месеца и половина, през които нарисувал четирийсет платна. Без съмнение, каза ми той, това бил най-щастливият период в живота му.

Работел под натиска на две деспотични ограничения, като всяко всъщност му помагало по различен начин. Първо фактът, че никой никога нямало да види тези картини. Вместо да го обезсърчи и да обезсмисли усилията му, това предварително заключение му дало усещане за свобода. Сега работел за себе си, необременен от страха пред чуждото мнение. И това било предостатъчно, за да предизвика основна промяна в подхода му към изкуството. За пръв път в живота си престанал да се притеснява за крайния резултат, вследствие на което думите „успех“ и „провал“ изведнъж изгубили своя смисъл. Открил, че истинската цел на изкуството не е да създава красота, а да ти помогне да проникнеш в света, да го проумееш и да намериш мястото си в него. Това, че отделното платно може да има и естетически достойнства, е случаен вторичен продукт на усилието да приемеш предизвикателството и да разбереш същността на нещата. Помъчил се да забрави заучените правила, да погледне на пейзажа като на равностоен партньор, доброволно да се откаже от предварителните си намерения и да се остави на внушенията на случайността, на спонтанния устрем и на потока от самонатрапили се детайли. Вече не се страхувал от пустотата наоколо. Самият факт, че се опитвал да я претвори върху платното, му помогнал да се сближи с нея и тогава усетил как нейното равнодушие става част и от него, така както и той бил част от безмълвната сила на необятните пространства. Картините му били груби, така ми каза, изпълнени с агресивни цветове, и досели в себе си неочакван прилив на енергия, вихър от форми и светлина. Не знаел дали са грозни или красиви, но това вече нямало значение. Били неговите картини и се различавали от всичко, което бил виждал дотогава. Петдесет години изминали от онова време, но все още си спомнял всяка една от тях.

Второто ограничение, макар и от по-различно естество, също му подействало мобилизиращо — рано или късно материалите му щели да свършат. В края на краищата разполагал с еди-колко си туби боя и с еди-колко си платна и тъй като работел, скоро щял да ги употреби всичките. Следователно още от самото начало краят вече се виждал. Докато рисувал, пейзажът сякаш чезнел от погледа му. Това придало особена острота на творбите му от тези месеци. Всеки път, когато приключвал дадено платно, размерите на бъдещето се смалявали и той все по-неумолимо се приближавал към мига, когато бъдещето щяло да престане да съществува. След месец и половина неспирна работа стигнал до последното си платно. Останали му обаче около десетина туби боя. Без дори да се замисли, обърнал платната и подхванал нова серия върху опаката им страна. Това хрумване го накарало да си отдъхне с облекчение и през следващите три седмици се чувствал като новороден. Започнал втори цикъл от пейзажи и заработил с още по-голяма страст, а когато всички платна били изрисувани и от обратната страна, се прехвърлил върху мебелите в пещерата. Рисувал като обезумял върху кухненския бюфет, масата, дървените столове, а щом ги покрил с рисунки, изстискал последните остатъци боя от тубите и започнал работа върху южната стена, нахвърляйки очертанията на панорамно пещерно пано. Искал това да бъде неговият шедьовър, така каза Ефинг, ала боите пресъхнали още преди картината да бъде завършена.

Дошла зимата. Разполагал с още няколко скицника и кутия моливи, но вместо да продължи с рисуването, седнал си на задника и през тези студени месеци се посветил на писане. В един от скицниците записвал собствените си мисли и наблюдения, опитвайки се да предаде с думи онова, което доскоро претворявал в образи, а в друг продължил да води дневник на всекидневието си с точен отчет на изразходваните запаси: колко храна е изял, колко е останала, колко свещи е изгорил, колко са останали. През януари в продължение на цяла седмица не спряло да вали сняг и той с удоволствие наблюдавал как снежинките се сипят върху червените скали, преобразявайки пейзажа до неузнаваемост. Следобед слънцето изгрявало и на места разтопявало снежната покривка, така че цялата местност ставала на петна, а когато извиел вятър, завихрял белите прашинки във въздуха и подхващал с тях кратки буйни танци. Ефинг стоял с часове и наблюдавал гледката, която никога не му омръзвала. Темпото на живота му така застинало, че сега и най-малките промени в него биели на очи. Когато боите му свършили, изпаднал в болезнен период на самовглъбение, но след време открил, че писането може да му послужи като съвсем удачен заместител на рисуването. До средата на февруари вече бил изписал всичките си скицници и не му останала и една празна страница. Противно на очакванията обаче, това не сломило духа му. Вече бил потънал така дълбоко в самотата си, че не чувствал никаква потребност от други занимания. Невероятно наистина, но светът наоколо изведнъж му станал някак предостатъчен.

В края на март най-сетне пристигнал и първият му посетител. За негов късмет Ефинг седял върху покрива на пещерата си, когато непознатият се появил в подножието на скалите и това, разбира се, му дало възможност да проследи бавното изкачване на дребната човешка фигура, което продължило близо час. Когато мъжът стигнал върха, Ефинг го очаквал с пушка в ръка. Стотици пъти преди това бил репетирал тази сцена, но сега, когато се случвала в действителност, с учудване установил, че е ужасно уплашен. Нямало да продължи дълго, мислел си той, не повече от трийсет секунди, преди да се изясни положението — дали човекът е познат на отшелника или не, и ако е познат, дали Ефинг е успял да се дегизира достатъчно добре, за да може оня да го вземе за когото не е. Ако пък човекът бил самият убиец на отшелника, тогава въпросът за дегизирането отпадал от само себе си. Имало възможност и да е човек от спасителния отряд, някоя изгубена нещастна душа, надяваща се на награда. След няколко мига всичко щяло да се изясни, но дотогава Ефинг нямал друг избор, освен да очаква най-лошото. Давал си сметка, че не стигат останалите му грехове, ами на всичкото отгоре можел да стане и убиец.

Първото нещо, което забелязал, било, че човекът е едър, а веднага след това — че е някак странно облечен. На гърба си носел шарена сбирщина от дрехи — яркочервена кръпка тук, голямо парче от бяло и синьо каре там, на едно място вълнен плат, на друго — дочен. Това придавало на тоалета му доста палячовски вид, като на изгубил се в пустинята цирков артист. Вместо обичайната широкопола шапка, на главата си имал смачкано бомбе с щръкнало бяло перо, а правата му черна коса се спускала чак до раменете. Докато онзи напредвал, Ефинг забелязал, че лявата половина на лицето му е обезобразена — широк неравен белег прорязвал бузата чак до долната му устна. Ефинг решил, че човекът е индианец, но това едва ли имало значение. За него бил по-скоро призрак, шут от нечий кошмар, материализирал се направо от скалите. Мъжът пъшкал от умора, а след като изкачил и последната издатина на скалата, изправил се и се усмихнал на Ефинг. Бил само на три-четири метра разстояние. Ефинг вдигнал пушката и я насочил към него, ала мъжът изглеждал по-скоро озадачен, отколкото уплашен. „Хей Том — провикнал се с провлачения глас на малоумник. — Не ме ли помниш? Аз съм твоят стар приятел Джордж. Без шегички, чуваш ли?“

Ефинг се поколебал за миг, после свалил пушката, без да отдръпва пръста си от спусъка. „Джордж ли?“ — измънкал той едва доловимо от страх да не би гласът му да го издаде.

„Цяла зима не можах никъде да мръдна — обадил се пак едрият мъж. — Затова не съм се отбивал.“

Продължил да крачи към Ефинг и не спрял, докато не стигнал достатъчно близо, за да му подаде ръка. Ефинг преместил пушката в лявата си ръка и протегнал дясната за поздрав. За миг индианецът се загледал в очите му, но опасността бързо преминала. „Добре изглеждаш, Том — рекъл. Много добре.“

„Благодаря — отговорил му Ефинг. — Ти също изглеждаш добре.“

Големият избухнал в дебелашки смях и в този миг Ефинг разбрал, че ще му се размине. Онзи се превивал, сякаш току-що бил чул най-смешния виц на всички времена, а щом можел да го залъже с толкова малко, значи останалото нямало да е проблем. Всъщност най-чудното било, че всичко минало толкова гладко. Приликата на Ефинг с отшелника била доста приблизителна, но затова пък способността му да внушава желаното била толкова силна, че преобразявала и чисто физическите свидетелства. Индианецът бил пристигнал в пещерата с намерение да се срещне с Том отшелника и тъй като не можел да си представи, че човек, който отговаря на името Том, може да бъде друг освен неговия Том, бързо променил фактите в акъла си така, че да съответстват на очакванията му, отдавайки всякакви несъответствия между двамата Томовци на собствената си слаба памет. Нямало нищо лошо в това, че пристигналият бил малко нещо смахнат. А може и да знаел, че Ефинг не е истинският Том. Бил издрапал до върха, колкото да си намери другар за няколко часа, и тъй като открил точно това, очевидно нямал никакво намерение да вземе да разпитва кой по-точно е човекът, предоставил му желаната компания. Нищо чудно и да му е било напълно безразлично дали Ефинг е истинският Том или не.

Прекарали следобеда заедно. Разположили се удобно в пещерата и взели да си свиват цигара след цигара. Джордж бил донесъл торбичка тютюн — това бил обичайният му подарък за отшелника, а Ефинг не спрял да пуши и за секунда, изпадайки в истински транс от удоволствие. След дългите самотни месеци на изолация сега му се струвало доста странно, че седи срещу жив човек, и през първия час — час и нещо установил, че дума не може да обели. Бил забравил да говори, езикът му вече не работел както едно време. Бил станал ленив и тромав, мятал се в устата му като риба на сухо, без да се подчинява на волята му. За щастие, изглежда и истинският Том не е бил бъбривец, защото индианецът май не очаквал нищо повече от някой и друг едносричен отговор. По всичко личало, че Джордж се чувствал много добре. На всеки три-четири изречения отмятал глава назад и започвал да се смее. При всяко разсмиване забравял за какво е говорил преди това и подхващал съвършено нова тема, а това затруднявало Ефинг, защото не успявал да проследи нишката на мисълта му. Някаква история за резервата на индианците навахо внезапно се превръщала в разказ за пиянска свада в кръчма, след което криввала към вълнуващо описание на влаков обир. От всичко казано Ефинг успял да разбере само, че на индианеца му викали Джордж Грозната уста. Така бил известен. Големият нямал нищо против това прозвище. Точно обратното, Ефинг останал с впечатление, че той е много доволен, задето светът му е дал име, което да си е само негово, да не принадлежи на никой друг и да му бъде като отличителен белег. За пръв път в живота си Ефинг срещал човек, който да съчетава в себе си толкова благост и малоумие, затова се постарал да го слуша внимателно и да кима от време на време в знак на съгласие. Един-два пъти на езика му било да попита Джордж дали е чувал наоколо да шета някакъв спасителен отряд, ала успял да потисне желанието си.

Следобедът минавал мудно, но от целия разговор Ефинг успял да узнае туй-онуй за оригиналния Том. Разпокъсаните половинчати разкази на Джордж Грозната уста започнали да се навързват помежду си все по-често, пресичали се в определени точки, образувайки една по-голяма и доста смислена история. Някои от случките се повтаряли, като най-важното в тях оставало премълчано, други не се разказвали от край до край, но Ефинг успял да схване достатъчно, за да разбере, че отшелникът, заедно с търсена от закона банда разбойници, известна под името Братята Грешам, се бил набъркал в някакви престъпления. Не му станало ясно обаче дали бил активен участник в бандата или само й предоставял пещерата си като убежище, но така или иначе това вече обяснявало убийството, както и огромното количество провизии, които намерил при пристигането си. Ефинг се опасявал да не се издаде, че нищо не знае, затова не посмял да разпитва за повече подробности, но от всичко казано му станало ясно, че братята Грешам отново ще се появят и то много скоро, може би до края на пролетта. Джордж обаче не можел да си спомни точно къде върлувала бандата в момента. От време на време скачал на крака, започвал да обикаля стаята и да разглежда рисунките, като клател глава от възхищение. Не знаел, че Том умее да рисува, така рекъл и му го повторил поне двайсет пъти през целия следобед. Нарекъл картините му най-красотните неща, които бил виждал, ама най-красотните в целия свят. Ако бъде послушен, продължил индианецът, може би един ден Том ще го научи да рисува, при което Ефинг го погледнал в очите и отвърнал: „Разбира се, един ден“. Ефинг хем съжалявал, че картините му били разкрити, видени и от друг, хем се зарадвал на възторжената реакция, давайки си сметка, че по всяка вероятност Джордж Грозната уста ще си остане единственият посетител на изложбата му.

След гостуването на индианеца животът на Ефинг се променил изцяло. През последните седем месеца бил поработил доста, за да укрепи своята самота, да я превърне в нещо важно, солидно и истинско, с помощта на което да премахне границите в живота си, но сега, след това посещение в пещерата, която до вчера смятал за своя непристъпна крепост, разбрал всъщност колко изкуствено и нестабилно било положението му. Хората знаели къде да го намерят и след като това вече се е случило веднъж, защо да не се повтори. Трябвало да бъде нащрек, постоянно да стои на пост и да следи за неканени гости, но тази изтощителна бдителност си имала цена и ето че нещо започнало да го яде отвътре и да руши хармонията на неговия свят. Нищо не можел да стори. Трябвало само зорко да бди и да чака, да се готви за онова, което предстояло да се случи. Отначало си мислел, че може би Джордж ще дойде пак, но след като минали няколко седмици и големият индианец не се появил, взел да се ослушва за братята Грешам. Точно в този момент било съвсем подходящо да зареже всичко, да си събере партакешите и да се махне от пещерата веднъж завинаги, ала нещо в него упорствало, не искало така лесно да се поддаде на заплахата. Давал си сметка, че е чиста лудост да остане, че е безсмислен жест, който може да му коства живота, но пещерата била единственото нещо, за което си струвало да се бори, и сърце не му давало да си плюе на петите и да избяга.

Най-важно било да не им се даде да го спипат неочаквано. Ако му налетят, докато спи, с него е свършено, защото ще го заколят, преди да има време да се събуди. Веднъж вече са го правили, няма да им мигне окото да го повторят. Ако реши да измайстори система, която да го предупреди за приближаването им, тя би могла да му даде преднина, но само от минута-две — колкото да се събуди и да грабне пушката, обаче ако и тримата братя му цъфнат едновременно, шансът пак няма да е на негова страна. Би могъл да си спечели повече време, ако се барикадира вътре в пещерата, като затвори входа й с камъни и клони, но тогава пък щял да се лиши от единственото преимущество, което иначе би имал над своите нападатели — изненадата. Щом видят блокирания вход, веднага ще разберат, че някой се е настанил в пещерата и набързо ще решат как да му видят сметката. Ефинг нито за миг не спирал да мисли по тези въпроси, блъскал си главата над всевъзможни стратегии, опитвал се да състави план, и то такъв, в който да не отиде зян и той. В крайна сметка съвсем се изнесъл от пещерата, взел си одеялата и възглавниците и заживял върху една издадена напред скала зад пещерата, която се намирала малко под нивото й. Джордж Грозната уста бил споменал за любовта на братята Грешам към уискито и Ефинг разсъдил, че стигнат ли пещерата, сигурно веднага ще се хванат за бутилката. Щели да бъдат отегчени от тежкия еднообразен преход през пустинята и ако се напиели, алкохолът щял да се превърне в най-добрия му съюзник. Много старателно заличил всички следи от пребиваването си в пещерата, като скрил картините и тетрадките си на тъмно в дъното й и престанал да използва печката. Нищо не можело да се направи с рисунките по мебелите и стената, но поне ако печката не е топла, когато братята пристигнат, те, може би, ще си помислят, че човекът, нарисувал картините, си е тръгнал. То и какво друго да си помислят, но така или иначе Ефинг бил в безизходица и нямал друг начин на действие. Той дори искал да им внуши, че междувременно тук е живял някой, защото ако пещерата изглеждала непокътната от последното им посещение насам, тогава как щели да си обяснят липсващия труп на отшелника. Братята имало да се чудят, ала щом видели, че в пещерата е живял някой, може би щели да се успокоят. Поне така се надявал Ефинг. Но като се имат предвид хилядите непредвидени неща, които можело да се случат, решил да не таи излишни надежди.

Изкарал още цял месец в същински ад, преди онези да се появят. Било в средата на май, тоест малко повече от година, откакто бил тръгнал от Ню Йорк с Бърн. Братята Грешам пристигнали по здрач с шум, който отеквал сред скалите — подвиквали си, кикотели се, пеели с дрезгав глас. Ефинг разполагал с предостатъчно време да се подготви за тях, ала въпреки това сърцето му така се разтупкало, сякаш всеки миг ще изхвръкне. Взел да се самоуспокоява и да си вдъхва кураж, но разбрал, че трябва да сложи край на тази история още същата нощ. Иначе нямало да издържи дълго.

Клекнал на тясната, щръкнала напред скала зад пещерата в очакване да се спусне мрак и да настъпи неговият час. Чул как братята приближават, доловил откъслечните им подмятания, говорели си за неща, които не разбирал, но после един от тях се провикнал: „Май ще се наложи да проветрим бърлогата, след като изхвърлим стария Том оттам.“ Другите двама се изсмели и веднага след това гласовете заглъхнали. Значи били вече в пещерата. След половин час от ламаринения отвор на покрива започнал да се вие дим и се разнесла миризмата на печено месо. През следващите два часа не се случило нищо. Само конете пръхтели и риели земята с копита някъде близо до пещерата. Полека-лека тъмно синята вечер станала катранено черна. Нямало луна, но небето било осеяно със звезди. От време на време до Ефинг долитал откъслечен смях и толкоз. След това, на равни интервали, братята започнали да излизат един подир друг да пикаят. Ефинг решил, че сигурно играят карти и пият, но в нищо не можел да бъде сигурен. Трябвало да изчака, докато и последният изпразнел мехура си, после щял да им даде още час — час и половина, за да заспят дълбоко. След това щял да влезе на пръсти. Междувременно обаче се сетил, че ще му се наложи да използва пушката си с една ръка. Ако в пещерата няма светлина, ще трябва да си носи запалена свещ, за да може да улучи трите си цели, а никога преди това не бил стрелял с една ръка. Пушката му била „Уинчестър“ и трябвало да се зарежда след всеки изстрел — нещо, което правел с лявата ръка. Можел, разбира се, да захапе свещта, но се опасявал, че тогава пламъкът ще бъде прекалено близко до очите му, а и не дай Боже да подпали брадата му. Налагало се значи да стисне свещта като цигара между показалеца и средния пръст с надеждата, че с останалите три пръста ще успее да обхване дулото. Ако опре приклада в стомаха си, а не в рамото, може би ще съумее да презареди достатъчно бързо с дясната си ръка, след като вече е натиснал спусъка. Но пак не можел да бъде сигурен в нищо. Такива били отчаяните му терзания в последната минута, докато все още изчаквал в мрака и се псувал за собствената си небрежност и недосетливост.

Впоследствие въпросът за светлината отпаднал от само себе си. Когато изпълзял от скривалището си и приближил пещерата, видял, че вътре гори свещ. Спрял от едната страна на входа и затаил дъх, заслушан в идващите отвътре звуци, готов всеки миг да хукне обратно, ако установи, че братята още не са заспали. След малко чул нещо като хъркане, което обаче било последвано от серия звуци някъде около масата: въздишка, тишина, леко почукване, като поставяне на чаша върху дърво. Значи поне един от тях е буден, помислил си Ефинг, но как да разбере, че е само един? След това доловил шум от размесване на тесте и седем кратки изплясквания, като от хвърлени карти, после пауза. После шест прошумолявания и пак пауза. После пет. После четири, после три, после две, после едно. Пасианс, сетил се Ефинг, няма съмнение, че оня си реди пасианс. Значи един от тях бил буден, а другите двама — заспали. Така би трябвало да бъде, защото в противен случай онзи, който бил с картите, щял да разговаря с някого. Но той не разговарял с никого, значи нямало с кого да разговаря.

Ефинг насочил пушката напред, готов за стрелба, и прекрачил прага на пещерата. Открил, че би могъл да държи и свещ в лявата си ръка, значи паниката му била напразно. Щом Ефинг се появил, онзи до масата рязко вдигнал глава и го зяпнал ужасен. „Боже Господи — прошепнал. — Нали беше мъртъв?“

„Обратното, господине — отвърнал му Ефинг, — не аз, ти си мъртъв.“

Натиснал спусъка и след миг човекът полетял назад заедно със стола си, изкрещял, когато куршумът го улучил право в гърдите, след което повече не шукнал. Ефинг презаредил и насочил пушката към втория брат, който вече се мъчел да стане от постелята си върху пода. И него убил с един изстрел, улучил го в лицето с куршум, който излязъл отзад през тила му, опръсквайки стаята със струя от мозък и разтрошени кости. Но нещата се закучили с третия брат Грешам. Неговото легло било в дъното на пещерата и докато Ефинг приключвал с първите двама, номер трети вече грабнал пушката си, готов за стрелба. Един куршум профучал покрай главата на Ефинг, ударил ламариненото кюмбе зад него и рикоширал. Братът успял да презареди пушката си, хвърлил се напред и с един скок се скрил зад масата вляво, но при това движение неволно угасил и двете свещи. Пещерата потънала в пълен мрак, а оня в дъното ненадейно се разхълцал истерично, взел да плямпа налудничави глупости за убития отшелник и да стреля, накъдето му видят очите, но общо взето по посока на Ефинг. Ефинг обаче познавал много добре всяка извивка на пещерата и дори в мрака можел да каже точно къде се намира мъжът. Преброил шест изстрела, след което преценил, че разяреният брат няма да успее да зареди пълнителя си на тъмно, изправил се и тръгнал към леглото. Натиснал спусъка, мъжът изкрещял, когато куршумът влязъл в тялото му, после пак презаредил и стрелял отново. Изведнъж всичко утихнало. Ефинг вдъхнал миризмата на барут, която се носела във въздуха, и изведнъж усетил, че тялото му се тресе. Олюлял се, едва смогнал да излезе от пещерата, паднал на колене и повърнал.

Останал да спи там, пред входа на пещерата. Когато се събудил на следващата сутрин, веднага се заел с телата. С учудване открил, че не страда от никакви угризения на съвестта, че може да гледа труповете, без да му мигне окото. Извлачил ги един по един от стаята, после надолу по склона и ги заровил до отшелника под канадската топола. Когато свършил и с последния труп, вече преваляло пладне. Изтощен от свършената работа, се върнал в пещерата да похапне нещо и точно тогава, докато си седял на масата и понечил да си налее чаша от уискито на братята Грешам, видял скритите под леглото дисаги. Както ми каза Ефинг, точно в този момент съдбата му отново се извъртяла на сто и осемдесет градуса и кривнала в съвършено нова посока. Дисагите били шест на брой и когато изпразнил съдържанието на първата върху масата, разбрал, че животът му в пещерата е приключил — ей тъй, от раз, както се затваря книга. Върху масата се изсипали пари и след всяка нова торба купчината продължавала да расте. Когато най-накрая ги преброил, само банкнотите били повече от двайсет хиляди долара. Но сред тях имало и много часовници, гривни, огърлици, а в последната торба и стегнато навити на руло облигации за инвестиции на стойност още десет хиляди долара в такива обекти като сребърните мини в Колорадо, компаниите „Уестингхаус“ и „Форд“. Ефинг ми каза, че по онова време това била невероятна сума пари, баснословно богатство. При по-разумно управление на средствата, с тях можел да си изкара цял живот.

И през ум не му минало да върне откраднатите пари, така ми каза, нито за миг не си помислил да отиде при властите и да съобщи какво се е случило. Не защото се страхувал, че ще бъде разкрит, когато разкаже всичко, а просто защото искал да задържи парите за себе си. Това желание така силно го обсебило, че дори не се замислил над онова, което правел. Взел парите, защото били там, защото в известен смисъл чувствал, че му се полагат — и толкоз. Дилемата за добро и зло въобще не стояла пред него. Бил застрелял трима души най-хладнокръвно, което автоматично го отвеждало извън пределите на такива щекотливи въпроси. Така или иначе, съмнявал се, че много хора ще оплакват загубата на братята Грешам. Скоро след изчезването им светът щял да се примири с факта, че тях просто ги няма. Да, светът ще свикне с това, както свикнал да живее и без Джулиан Барбър.

Целият следващ ден прекарал в подготовка за пътуването. Подредил разместените мебели, измил петната от кръв, доколкото ги имало, и складирал записките си в кухненския бюфет. Мъчно му било за картините, но нищо не можело да се направи, затова ги наредил до леглото, всичките обърнати с лице към стената. Минали два-три часа, докато приключи с подредбата, след което излязъл на слънце и използвал остатъка от сутринта и целия следобед да събира камъни и клони, с които да запуши входа на пещерата. Много се съмнявал, че някога ще се върне отново тук, но въпреки това искал да прикрие мястото. То било неговият личен паметник, гробницата, в която заровил миналото си, и в бъдеще, когато спомените го върнат назад, искал да е сигурен, че то още съществува такова, каквото е било навремето. Само по този начин пещерата можела да продължи да му бъде нещо като духовно убежище, дори и кракът му никога повече да не стъпи там.

Същата нощ спал на открито, а на следващата сутрин се подготвил за дългия път. Стегнал дисагите, взел храна и вода и натоварил всичко на трите коня, останали от братята Грешам. После се метнал на единия и докато яздел, се мъчел да измисли какво ще прави оттук нататък.

Минаха цели две седмици, докато ми издиктува всичко това. Коледа отдавна бе дошла и отминала, седмица по-късно приключи и десетилетието. Ефинг обаче не обръщаше внимание на тези важни събития. Мисълта му бе изцяло обсебена от онези времена и той като къртица дълбаеше в собствената си история с неизтощима педантичност, гледаше нищичко да не изпусне, от време на време се връщаше да добави някои съвсем незначителни детайли, спираше се и на най-дребните нюанси в стремежа си да пресъздаде своето минало съвсем достоверно. След известно време престанах да се чудя дали ми казва истината или лъже. Разказът му беше станал доста фантасмагоричен. На моменти Ефинг сякаш не описваше външните обстоятелства, а си измисляше притча, с помощта на която да обясни смисъла на вътрешния си живот. Пещерата на отшелника, пълните с пари дисаги, престрелката в Дивия запад — всичко това изглеждаше някак пресилено, като изсмукано от пръстите, и в същото време самата невероятност на историята бе нейният най-убедителен елемент. Защото подобно нещо просто не можеше да се измисли, а и Ефинг наистина разказваше убедително, с такава очевидна искреност, че се оставих да бъда запленен от думите му и отказах да си задавам въпроса дали всичко това се е случило или не. Въпреки отвращението, което понякога будеше у мен, не можех да не мисля за него като за сродна душа. Това се случи за пръв път, когато стигнахме до епизода с пещерата. В края на краищата самият аз бях живял в пещера и още помнех това странно усещане, а когато взе да ми описва тогавашната си самота, имах чувството, че говори за нещата, които самият аз бях преживял. Собствената ми история беше точно толкова абсурдна, колкото и тази на Ефинг, но бях сигурен, че ако реша да му я разкажа, той ще повярва на всяка моя дума.

Дните минаваха и атмосферата в къщата ставаше все по-клаустрофобична. Времето беше ужасно — студени дъждове, покрити с лед улици, виелици, които пронизват тялото, — затова бяхме преустановили следобедните си разходки. Ефинг удвои времето за предсмъртни излияния, оттегляше се в стаята си за кратка дрямка след обяда, а после, към два и половина — три, нахълтваше въодушевено в гостната, готов да говори без прекъсване още няколко часа. Не знам откъде взимаше енергията, за да продължава с такова темпо, но с изключение на по-честите умълчавания между изреченията, гласът с нищо не му изневери. Започнах да живея вътре в този глас, като че той беше стая, стая без прозорци, която се смаляваше с всеки изминал ден. Сега Ефинг почти не сваляше черните превръзки от очите си и нямаше начин да си въобразя, че между двама ни има някаква връзка. Той бе сам с историята в главата си, а аз бях сам с думите, които се лееха от устата му. Те изпълваха всеки инч от въздуха край мен, така че в крайна сметка нямах какво друго да дишам, освен тях. Ако не беше Кити, сигурно щяха да ме задушат. След като приключех с Ефинг, обикновено успявах да я видя за няколко часа и прекарвах колкото е възможно повече време от нощта с нея. На няколко пъти се случи така, че се прибрах чак на сутринта. Госпожа Хюм знаеше за моите похождения, докато Ефинг, дори да е знаел, с нищо не се издаде. Единственото нещо, на което държеше, бе да се явявам на закуска всяка сутрин точно в осем, а аз нито веднъж не закъснях.

Щом напуснал пещерата, каза ми Ефинг, пътувал няколко дни през пустошта, преди да стигне град Блъф. Оттам нататък нещата тръгнали по-лесно. Поел на север, придвижвал се бавно от град на град, докато в края на юни стигнал до Солт Лейк Сити, където се качил на влака с билет за Сан Франциско. Именно в Калифорния измислил и новото си име, записвайки се като Томас Ефинг в хотелската книга през първата си нощ там. Искал името Томас да се свързва с Моран, но чак след като оставил писалката си дал сметка, че името на отшелника също било Том — името, което тайно му принадлежало повече от година. Приел съвпадението за добро знамение, сякаш то затвърждавало избора му като нещо неизбежно. Що се отнася до фамилията, каза ми той, не било нужно да ми подсказва. Вече бе споменал, че Ефинг е просто каламбур и ако не бях разтълкувал човека погрешно, мисля, че се досещах откъде идва. Изписвайки Томас, той най-вероятно се е сетил за Тома Неверни. Това, изглежда, го е подтикнало да си каже наум: не Тома Неверни, а Тома Преебани. Ала чувството му за благоприличие го накарало да замени б-то с ф. Така станал Томас Ефинг, човекът, който преебал собствения си живот. Вече знаех вкуса му към груби шегички и веднага си представих колко доволен е останал от това свое хрумване.

Още от самото начало на историята трепетно очаквах да спомене нещо за краката си. Скалите на Юта ми се струваха доста подходящи за злополука, ала разказът му продължаваше да се лее, без да стане ясно какво го е осакатило. Преходът със Скорсби и Бърн, срещата му с Джордж Грозната уста, престрелката с братята Грешам — епизодите отминаваха един подир друг и след всички тях той си оставаше невредим. Накрая се озова в Сан Франциско и аз започнах да се съмнявам, че изобщо ще науча нещо по въпроса. Пропиля цяла седмица да ми описва в най-големи подробности как вложил парите си, изброи ми всички инвестиции, които направил, финансовите сделки, които сключил, безумните залагания, с които рискувал на борсата. След девет месеца отново се замогнал, станал толкова богат, колкото бил и преди — купил къща с цяла армия прислужници на Ръшан Хил, разполагал с жени по всяко време, движел се в най-модните кръгове на обществото. Би могъл, разбира се, да продължи да живее така (всъщност познавал този живот от дете), ако около година след пристигането му не го сполетяло нещо непредвидено. Бил поканен на вечеря, на която присъствали двайсетина души, и там съвсем ненадейно срещнал една личност от миналото си — колега на баща му, с когото били работили заедно в Ню Йорк повече от десет години. По това време Алонсо Ридъл бил вече грохнал старец, ала когато го представили на Ефинг и двамата се здрависали, мигом го разпознал, и то без следа от съмнение. В изумлението си дори изтърсил, че Ефинг бил одрал кожата на човек, когото познавал навремето. Ефинг махнал пренебрежително с ръка, пошегувал се, подхвърлил, че всеки човек си има двойник някъде в света, ала Ридъл бил прекалено смаян, за да отмине случката с лека ръка, затова взел да разказва на всички гости историята за мистериозното изчезване на Джулиан Барбър. Ефинг се почувствал ужасно и до края на вечерта се гърчил в паника, докато недоумяващите, пълни с подозрение очи на Ридъл го преследвали навсякъде.

След това преживяване разбрал колко опасности крие положението му. Рано или късно щял да налети на друг човек от миналото и нямало никаква гаранция, че ще се отърве така лесно, както в случая с Ридъл. Нищо чудно следващият да се окаже по-уверен в това, което вижда, по-нападателен в обвиненията си и още преди Ефинг да успее да реагира, оня да плесне истината право в лицето му. На първо време като предохранителна мярка престанал да дава приеми и да приема покани, но много добре знаел, че в крайна сметка това няма да му помогне. Много скоро хората ще забележат, че се е отдръпнал от тях, което на свой ред ще възбуди любопитството им и ще даде път на всевъзможни клюки, а това пък ще му докара нови неприятности. Било месец ноември 1918 г., току след подписването на примирието, и Ефинг знаел, че дните му в Америка са преброени. Бил наясно, ала също така открил, че не е в състояние да направи каквото и да било. Изпаднал в пълна летаргия, не можел нищо да планира, нито дори да помисли върху съществуващите възможности. Обсебен от чувство за вина и от съзнанието за ужасния начин, по който бил проиграл живота си, взел да си фантазира как ще се върне в Лонг Айланд с някаква колосална лъжа за случилото се. Разбира се, и дума не можело да става за подобно нещо, но продължавал да се държи за тази мисъл като удавник за сламка с идеята, че това ще бъде изкуплението му.

С тъпа упоритост си измислял най-различни и съвършено невъзможни изходи от положението, но бил неспособен да предприеме каквото и да било. За няколко месеца се затворил и изчезнал от очите на света, спял денем в затъмнената си стая, а вечер излизал да се шляе из Китайския квартал. Само и винаги в Китайския квартал. Не че много искал да ходи там, но не намерил сили да се откаже. Против волята си тръгнал да посещава публичните домове, вертепите, в които предлагали опиум, и хазартните зали, скрити из лабиринта от тесни улички. Търсел забвение, така ми каза, искал да потъне в падение, равно на омразата, която питаел към себе си. Нощите му се превърнали в миазма от потракващи рулетки, дим и опиум, беззъби китайки със сипаничави лица, задушни бърлоги и неизлечима погнуса. До месец август успял да пропилее една трета от богатството си в подобни похождения и със сигурност щял да продължи така до края, каза ми той, докато парите свършат или докато се самоунищожи, ала в един момент съдбата го докопала и го прекършила надве. Сполетялото го нещастие наистина било внезапно и разтърсващо и му причинило ужасни мъки, но истината е, че нищо друго, освен катастрофална беда не можело да го измъкне от ямата и да го спаси.

През въпросната нощ валяло, така каза Ефинг. Бил прекарал няколко часа в Китайския квартал и вече се връщал към къщи, едва се държал на краката си, натъпкан до козирката с дрога, дори не знаел къде се намира. Било някъде три-четири сутринта, когато взел да изкачва стръмната уличка, водеща към неговия квартал. Спирал за малко до всеки уличен стълб да си почине и да си поеме дъх. Още в началото на пътя си изгубил чадъра и когато стигнал върха, вече бил вир-вода. Дъждът плющял по плочника, а главата му се въртяла в опиумно замъгление, затова дори не чул приближаването на човека, който го изненадал отзад. Както си крачел бавно и тежко, изведнъж усетил като че сграда рухнала отгоре му. Въобще не разбрал какво е — бухалка, тухла или приклад, би могло да бъде всичко. Почувствал само неимоверната сила на удара в основата на черепа, след което се строполил на тротоара. Останал в безсъзнание една-две секунди, а като отворил очи, усетил струя вода в лицето си. Пързалял се надолу по хлъзгавите плочи със страшна скорост, която не можел да намали — с главата напред, по корем, с разперени ръце и крака. Опитвал да се улови за нещо и да спре стремглавото си спускане. Опитвал се, но безуспешно, а и нямало как да се изправи, нито да направи нещо друго, освен да се носи надолу безпомощно. По едно време почувствал, че траекторията му се е променила, че тялото му се е извило под ъгъл спрямо тротоара и всеки момент ще изхвърчи на платното. Стегнал се за предстоящия отскок, но точно когато стигнал ръба на бордюра, неизвестно защо се завъртял на осемдесет или деветдесет градуса и се забил право в уличния стълб. В мига, когато гръбнакът му поел удара от сблъсъка с непоклатимото желязо, чул как нещо прещракало в него и усетил болка, пред която всички други болки бледнеели, толкова гротескна и силна, че тялото му буквално експлодирало.

Така и не ме посвети в медицинските подробности на травмата си. Задоволи се с диагнозата, само тя била важна. Много скоро докторите стигнали до единодушното заключение, че с краката му е свършено и каквито и терапии да се прилагат, никога няма да проходи отново. Странно, каза ми той, но след тази новина си отдъхнал с облекчение. Бил наказан и възмездието било толкова ужасно, че вече нямало нужда да продължава да се самонаказва. След като изплатил цената на престъплението си, отново се почувствал кух, празен и ненужен — без вина, без страх от изобличение, без опасения. Ако сполетялото го нещастие било от друго естество, може би нямало да има същия ефект върху него, но тъй като нито видял нападателя си, нито дори разбрал причината за атаката, не можел да тълкува случилото се другояче, освен като въздаяние свише. Според него така се раздавало най-чистият вид правосъдие — безмилостен анонимен удар, който се стоварва от небето, за да те премаже, привидно случаен и неумолим. Нямал време да се защити, нито да пледира, излагайки случая си. Още преди да разбере, че е започнало, делото приключило, присъдата била произнесена и съдията напуснал съдебната зала.

Минали девет месеца преди да се съвземе (до степента, до която това въобще било възможно), след което започнал да се готви да напусне страната. Продал къщата си, прехвърлил всичките си активи на сметка в швейцарска банка и си купил фалшив паспорт под името Томас Ефинг от някакъв мъж, свързан с емигрантските анархистки среди. По това време Палмърските нападения били във вихъра си, линчували така наречените уоблис24 под път и над път. Сако и Ванцети били вече арестувани и повечето членове на радикални групи се изпокрили вдън земя. Фалшификаторът на паспорти бил унгарски емигрант, който работел в затънтено мазе на Мисията и Ефинг си спомняше, че платил скъпо и прескъпо за въпросния документ. Мъжът бил на ръба на нервна криза, защото подозирал, че Ефинг е таен агент и ще го арестува, щом свърши работата, затова в продължение на няколко седмици го залъгвал с изсмукани от пръстите извинения при всяко поредно отлагане на крайния срок. Цената също продължавала да расте, но тъй като в момента парите не били проблем за Ефинг, той най-накрая намерил изход от положението, като казал на унгареца, че ще му даде два пъти повече от най-високата цена, ако паспортът бъде готов точно в девет часа на следващата сутрин. Предложението било толкова съблазнително, че си струвало риска — ставало дума за над осемстотин долара, — и когато на следващия ден анархистът получил парите и никой не го арестувал, той паднал на колене, разплакал се и от благодарност истерично зацелувал ръцете на Ефинг. Това била последната среща на моя работодател с жив човек в Америка и през следващите двайсет години така и не успял да заличи спомена за този разтреперан мъж. Цялата страна била обезумяла, така смяташе Ефинг, и затова се сбогувал с нея без съжаление.

През септември 1920-а се качил на кораба „Декарт“ и отплавал за Франция през Панамския канал. Нямало специална причина да предпочете Франция, но и обратното било в сила. Известно време мислел да се оттегли в затънено колониално местенце — в Централна Америка, например, или на някой тихоокеански остров, — но мисълта да прекара остатъка от живота си в джунгла, макар и в ролята на нещо като крал сред простодушните и вдетинени туземци, не възбуждала въображението му. Не търсел рая, просто искал да отиде в страна, където няма да се отегчава. За Англия и дума не можело да става (презирал англичаните) и макар французите да не били по-свестни от тях, още пазел топли спомени от годината, прекарана в Париж на младини. Италия също го привличала, но фактът, че френският бил единственият чужд език, който можел да говори горе-долу добре, наклонил везните в полза на Франция. Поне щял да яде хубава храна и да пие хубаво вино. Вярно, Париж бил градът, където имало най-голяма вероятност да срещне някой от старите си нюйоркски познайници, но възможността за такива срещи вече не го плашела. Премеждието променило всичко това. Джулиан Барбър бил мъртъв. Той вече не бил художник, не бил никакъв. Бил Томас Ефинг, сакат изгнаник, прикован в инвалидна количка, и ако някой дръзнел да оспорва личността му, щял да го изпрати по дяволите и толкоз. Проста работа. Вече не му пукало кой какво ще си помисли, но ако се наложело да поизлъже тук-таме относно собствената си персона — добре, щял да излъже. И без това целият му живот бил една фалшификация, така че нямало никакво значение какво прави.

Продължи да разказва историята си още две-три седмици, но тя вече не приковаваше вниманието ми както преди. Основните моменти в нея ми бяха малко или повече известни — вече нямаше нито тъмни тайни, нито неразкрити истини. Големият поврат в живота на Ефинг бе настъпил в Америка, в годините между заминаването му за Юта и злополуката в Сан Франциско, а след пристигането в Европа историята му се превърна в нещо най-обикновено — хронология на факти и събития, разказ за отминаващото време. Усетих, че и той си дава сметка за това и макар да не го каза направо, стилът на описанията му взе да се променя, изгуби онази прецизност и искреност, която ме завладяваше в по-ранните епизоди. Ефинг започна да се отклонява от темата, да си измисля, често изпускаше нишката на мисълта си и дори изпадаше в явни противоречия. Веднъж твърдеше, че през тези години бездействал — четене на книги, игра на шах, дълги часове в парижките бистра, — а после се отмяташе и ми разказваше за заплетени търговски сделки, за това, че рисувал картини, които впоследствие унищожил, че станал собственик на книжарница, че работел като шпионин, че набирал средства за републиканската армия в Испания. Беше ясно, че лъже, но го правеше по-скоро механично, отколкото от желание да ме заблуди. Към края с най-топли чувства ми описа приятелството си с Павел Шум, после взе да ми разправя в страхотни подробности как продължавал да води полов живот въпреки състоянието си, впусна се в няколко отегчително дълги тиради, в които ми изложи схващанията си за вселената — енергията на мисълта, общия произход на материята, прераждането на душите. През последния ден ми разказа как двамата с Павел успели да се измъкнат от Париж преди германците да нахлуят, продължи с историята за срещата с Тесла в Брайънт Парк и най-ненадейно млъкна.

— Стига толкова — рече. — Спираме дотук.

— Остава ни повече от час до обяда — подхвърлих и погледнах часовника над камината. — Ще имаме време да започнем следващия епизод.

— Не ми противоречи, младежо. Щом аз казвам, че сме свършили, значи сме свършили.

— Стигнали сме едва до 1939-а. Остават още трийсет години.

— Те не са важни. Можеш да ги опишеш в едно-две изречения. „След напускането на Европа в началото на Втората световна война, господин Ефинг се върнал в Ню Йорк, където прекарал останалите трийсет години от живота си.“ Нещо от този род. Няма да ти е трудно, нали?

— Значи не става въпрос само за днес. Искаш да кажеш, че с това приключваме цялата ти история, че това е краят, така ли?

— Мисля, че се изразих съвсем ясно.

— Добре, разбирам. За мен нещата остават недоизяснени, но разбирам.

— Нямаме време, глупако, затова. Ако не започнем да пишем този проклет некролог още сега, никога няма да види бял свят.

През следващите двайсет дни прекарвах цяла сутрин в стаята си и съчинявах на стария „Ъндъруд“ различни версии за живота на Ефинг. Имаше кратка версия, предназначена за вестниците, от петстотин скучни думи, които представяха само голите факти; имаше и една по-обширна версия, озаглавена „Загадъчният живот на Джулиан Барбър“, която представляваше сензационно описание от около три хиляди думи, което Ефинг държеше да бъде изпратено след смъртта му до някое илюстровано списание; най-накрая имаше и редактирана версия на пълния запис, историята на Ефинг, разказана от самия него. Тя възлизаше на повече от сто страници и върху нея хвърлих най-много усилия, внимателно премахнах повторенията и грубите изрази, придадох повече острота на изреченията, като се мъчех да използвам разговорните думи така, че да не отнема от силата им, изписвайки ги върху белия лист. Разбрах колко трудна и сложна може да бъде тази работа и в много случаи трябваше буквално да преразказвам цели абзаци, за да остана верен на първоначалния замисъл. Нямах представа с каква цел Ефинг подготвя тази своя автобиография (тя вече не беше некролог в истинския смисъл на думата), но очевидно много държеше на нея и ме притискаше да бързам с поправките, сърдеше се и ми крещеше, когато някое изречение не му харесваше. Всеки следобед, докато редактирах текста, двамата не спирахме да спорим, разменяхме си гръмки фрази и невъздържани обиди по повод на най-дребните стилистични разногласия. Тази работа се оказа изтощителна и за двама ни (два ината, вкопчени в предсмъртна битка), но едно по едно разрешихме различията си и в началото на март приключихме.

На следващия ден върху леглото си намерих три книги. Всичките бяха написани от човек на име Соломон Барбър и макар че когато се видяхме на закуска Ефинг, не спомена нищо за тях, бях сигурен, че именно той ги е оставил. Това беше стилът на Ефинг — заобиколен, неясен, привидно немотивиран, — но вече го познавах достатъчно добре, за да се досетя, че по този начин ми намеква да прочета книгите. Имайки предвид името на автора, очевидно желанието му не беше случайно. Няколко месеца преди това старецът бе използвал думата „последици“ и аз си помислих, че може би вече е готов да говори за тях.

Всичките книги бяха на тема американска история и всяка беше публикувана от различно университетско издателство: „Епископ Бъркли и индианците“ (1947), „Изгубената колония Роуаноук“(1955) и „Дивата американска пустош“(1963). Биографичните данни върху обложките бяха оскъдни, но като събрах различните парченца информация, научих, че Соломон Барбър е получил докторска степен по история през 1944-а, че е сътрудник на много научни списания и че е преподавал в няколко колежа в Средния запад. Споменаването на годината 1944 беше най-същественото. Защото ако Ефинг е спал с жена си точно преди заминаването си през 1916-а, тогава неговият син би трябвало да се роди на следващата година, а това означаваше, че през 1944-а трябва да е бил на двайсет и седем години, тоест възрастта, на която е нормално да вземеш докторска степен. Всичко май съвпадаше, но вече бях нахитрял и не бързах да се обаждам. Трябваше да чакам цели три дни, преди Ефинг да подхване темата и чак тогава разбрах, че подозренията ми са верни.

— Предполагам, че не си успял да хвърлиш поглед на книгите, които ти оставих във вторник — започна той с напълно спокоен тон, сякаш ме молеше да му подам още една бучка захар за чая.

— Хвърлих им — отговорих. — Дори целите ги изчетох.

— Учудваш ме, младежо. Като знам на колко си години, започвам да си мисля, че има надежда за теб.

— Надежда има за всекиго, сър. Нали това движи света.

— Спести ми афоризмите си, Фог. Какво мислиш за книгите?

— Смятам, че са прекрасни. Добре написани, добре аргументирани и пълни със съвършено нови за мен факти.

— Например?

— Например, никога преди това не съм знаел за намеренията на Бъркли да ограмоти индианците от остров Бермуда, нито пък за годините му, прекарани на Роуд Айланд. Бях изненадан, но най-много ми хареса онази част от книгата, в която Барбър свързва преживяванията на Бъркли с философските му съчинения върху перцепцията. Стори ми се много майсторски написано, много оригинално и задълбочено.

— Какво ще кажеш за другите книги?

— Същото нещо. Не знаех много и за Роуаноук. Според мен Барбър много ловко разбулва мистерията и съм склонен да се съглася с него, че изчезналите заселници са оцелели, като са се присъединили към кроатанските индианци. Харесаха ми и материалите за Роли и Томас Хариът. Ти знаеше ли, че Хариът е бил първият човек, видял луната с телескоп? Мислех, че е Галилей, но Хариът го бил изпреварил с няколко месеца.

— Да, знаех. Недей да ме поучаваш.

— Само отговарям на въпроса ти. Попита ме какво съм научил и аз ти казвам.

— Не ми отговаряй! В тази къща аз задавам въпросите! Ясно ли е?

— Ясно. Можеш да ми задаваш всякакви въпроси, но не е нужно да го усукваш чак толкова.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че няма нужда да си хабим времето в празни приказки. Сложил си тези книги в стаята ми, защото си искал да ми кажеш нещо и не виждам защо не изплюеш камъчето.

— Бре, бре, днес сме много умни.

— Не е трудно да се досетиш.

— Не, предполагам, че не е. Малко или много аз вече ти го казах, така ли е?

— Соломон Барбър е твой син.

Ефинг млъкна, сякаш още не смееше да признае заключението, до което и двамата бяхме стигнали. Стоеше зазяпан в празното пространство, после свали очилата си и взе да бърше стъклата им с кърпичка — ненужен, дори смешен жест за един слепец, — след това изсумтя дълбоко и гърлено.

— Соломон — промълви. — Наистина ужасно име. Но, разбира се, аз нямам нищо общо с това. Не можеш да кръстиш човек, щом не знаеш за съществуването му, нали така?

— Виждал ли си го?

— Никога. Той мене също. Знае само, че баща му е умрял в Юта през 1916-а.

— Кога научи за него?

— През 1947-а. Причината беше Павел Шум, той ми отвори очите. Един ден се върна с въпросната книга за епископ Бъркли. Този Павел много обичаше да чете, май вече ти го казах, след което взе да ми разправя за младия историк на име Барбър и аз, естествено, наострих уши. Павел не знаеше нищо за предишния ми живот, затова се наложи да се преструвам, че ме интересува книгата, за да открие нещо повече за нейния автор. На този етап още нямаше нищо сигурно. В края на краищата Барбър е име, което се среща доста често и нямаше никаква причина да мисля, че този Соломон може да е свързан с мен по някакъв начин. Въпреки това имах някакво предчувствие, а в моята дълга и глупава кариера на човек едно съм научил, и то е да се вслушвам в предчувствията си. Измислих нещо за пред Павел, въпреки че не беше необходимо. За мен той би направил всичко. Ако му кажех да отиде на Северния полюс, щеше да потегли на минутата. Нуждаех се само от малко повече информация, но реших, че ще е опасно да тръгна с рогата напред, затова му казах, че възнамерявам да основа фондация, която ще присъжда годишна награда на обещаващ млад автор. Този Барбър ми изглежда обещаващ, казах му аз, затова дай да го проучим, може пък да се нуждае от пари. Павел се ентусиазира. Той смяташе, че няма нищо по-хубаво от това да поощряваш живота на ума.

— А какво бе станало с жена ти? Не разбра ли поне с нея какво се е случило? Не би било много трудно да научиш дали е родила син или не. Сигурно има стотици начини да се добереш до такава информация.

— Така е. Но си бях обещал да не разпитвам за Елизабет. Бях любопитен, разбира се, но в същото време не исках отново да отварям старата кутия с червеи. Миналото си е минало и тази врата я бях тръшнал завинаги. Дали бе жива или мъртва, дали се бе омъжила повторно или не — какво щеше да ми помогне всичко това? Бях си наложил да стоя в сянка. Този подход ми причиняваше голямо напрежение, но и непрекъснато ми напомняше кой съм, помагаше ми да не забравям, че сега съм вече друг. Да няма връщане назад — това беше най-важното. Без да съжалявам, без да се вайкам, без сълзливи сантименталности. Като отказвах да науча нещо повече за Елизабет, аз всъщност укрепвах собствената си воля.

— Но си искал да научиш нещо повече за сина си.

— Това е друго нещо. Ако съм бил отговорен за създаването на човешко същество, мое право е да знам за това. Просто исках да съм наясно с фактите, нищо повече.

— Павел успя ли бързо да събере информация?

— Много бързо. Откри къде се намира Соломон Барбър, а именно в някакъв забравен и от Бога колеж в Средния запад — Айова ли беше, Небраска ли, вече не помня. Павел му написа писмо във връзка е неговите книги, писмо на почитател, така да се каже. След което всичко стана съвсем лесно. Барбър изпрати много мил отговор, Павел пак му писа да каже, че има път през Айова или Небраска и би било чудесно да се видят. Минавал уж случайно, разбира се. Ха-ха! Сякаш има такова нещо като случайност. Барбър отговори, че с удоволствие ще го посрещне и така стана работата. Павел взе влака за Айова или Небраска и се върна с всичко онова, което исках да зная.

— А именно?

— А именно, че Соломон Барбър е роден в Шорам, Лонг Айланд през 1917-а. Че баща му е бил художник и е умрял отдавна в Юга. Че майка му също е починала през 1939-а.

— Същата година, когато си се върнал в Америка.

— Точно така.

— И после?

— И после какво?

— Какво стана после?

— Нищо. Казах на Павел, че съм променил решението си и няма да основавам фондация, с което въпросът приключи.

— И никога не си изпитвал желание да го видиш? Трудно ми е да повярвам, че си махнал с ръка и толкоз.

— Имах си причини, младежо. Не си мисли, че ми е било лесно, но издържах. Издържах въпреки всичко.

— Колко благородно.

— Да, много благородно. Като същински принц.

— И сега?

— Въпреки всичко, успях да го „държа под око“, така да се каже. Павел продължи да си пише с него и редовно ме осведомяваше с какво се занимава и къде се намира. Затова ти разказвам всичко това. Има нещо, което искам да направиш, след като умра. Адвокатите, разбира се, могат да уредят нещата, но аз държа ти да свършиш тази работа. Ти ще се справиш по-добре от тях.

— Какво си намислил?

— Ще му оставя пари. Разбира се, ще има нещо и за госпожа Хюм, но останалото е за сина ми. Клетият мухльо така е оплескал живота си, че дано парите му помогнат поне от малко. Дебел, бездетен, без жена, съсипан нещастник, крачеща развалина. Надарен е с акъл, не му липсват и способности, но кариерата му представлява низ от мъчителни провали. Изхвърлили го от първата му работа, говоря ти някъде между четирийсетте и петдесетте години, след шумен скандал — забъркал се в някакво прелюбодеяние с една от студентките си, — след което, тъкмо вече се поизправил на крака, ударила го кампанията на Маккарти и рухнал до дъното. Цял живот преподава в най-затънтените колежи, които можеш да си представиш, в градчета, за които никой никога не е чувал.

— Звучи доста патетично.

— Точно така. Патетично. Стопроцентова жалка патетика.

— Но какво мога да направя аз? Ти му оставяш парите в своето завещание и адвокатите му ги предават. Всичко е пределно ясно.

— Искам да му изпратиш моята автобиография. Защо мислиш, че работихме така усилено над нея? Не за да убиваме времето, момче, а с определена цел. Когато върша нещо, аз винаги имам цел, запомни това добре! Като умра, ще му я изпратиш заедно с придружително писмо, в което ще му обясниш как е била написана. Ясно ли е?

— Не съвсем. След като най-старателно си го избягвал от 1947-а насам, не разбирам защо сега изведнъж толкова ти е домилял. Наистина не виждам много смисъл в това.

— Всеки има право да знае миналото си. Не мога да направя много за него, но толкоз мога.

— Дори ако той предпочита да не го знае?

— Да, дори ако предпочита да не го знае.

— Не ми изглежда честно.

— Кой ти говори за честност. Не става дума за това. Стоял съм настрана, докато бях жив, но скоро ще бъда мъртъв, така че е време да изплюя камъчето.

— Не ми приличаш на мъртъв.

— Ще умра, обещавам ти. Много скоро.

— Повтаряш го от месеци и продължаваш да си си все така здрав.

— Коя дата сме днес?

— Дванайсети март.

— Значи ми остават още два месеца. Ще умра на дванайсети май, тоест точно след два месеца, считано от днес.

— Откъде знаеш? Никой не знае кога ще умре.

— Аз обаче знам. Слушай, Фог, повярвай на думите ми. Казвам ти: точно два месеца и съм мъртъв.

След този странен разговор отново подхванахме предишния си дневен режим. Сутрин му четях, а следобед излизахме на разходка. Режимът беше същият, но нещо в него се беше променило. Преди Ефинг си имаше програма за книгите, докато сега подборът ми се струваше съвсем случаен, напълно лишен от последователност. Един ден настояваше да му чета от „Декамерон“ или „Хиляда и една нощ“, а на следващия от „Комедия от грешки“, след което зарязваше книгите и настояваше да знае новините от тренировъчните бейзболни лагери във Флорида. Или пък просто бе решил отсега нататък да избира четивата си безразборно, да се плъзга леко по повърхността на колкото е възможно повече неща, за да се сбогува с тях, сякаш по този начин искаше да каже „довиждане“ на целия свят. В продължение на три или четири поредни дни ме караше да му чета порнографски романи (които бяха скрити в един шкаф под библиотеката), но дори и те не успяха да възбудят интереса му или, ако са успели, не си пролича. От време на време се изсмиваше, явно развеселен, но по-често се случваше да заспи насред най-похотливите описания. Аз не спирах да чета въпреки дрямката му, а когато се разсънваше след около половин час, да речем, побързваше да се оправдае, че всъщност репетирал ролята на мъртвец.

— Искам да умра, мислейки за секс — измънкваше той. — Няма по-добър начин да си отидеш от този свят.

Никога преди това не бях чел порнография и открих, че книгите са едновременно тъпи и възбуждащи. Един ден запомних няколко от най-добрите абзаци и ги издекламирах пред Кити, като се видяхме вечерта. И на нея като че й подействаха по същия начин. Тя се изсмя пренебрежително, ала побърза да се съблече и да скочи в леглото.

И разходките ни станаха някак доста по-различни от това, което бяха. Ефинг вече не се въодушевяваше при всяко излизане и вместо да ме тормози да му описвам всичко, покрай което минавахме, седеше умълчан, умислен и затворен в себе си. По навик продължавах да коментирам видяното, но той като че не слушаше, а без неговите заядливи забележки и критики, които да ме нахъсват, моето желание също се изпари. За пръв път откакто го познавах, Ефинг като че не беше на себе си, толкова отнесен ми изглеждаше, сякаш бе изключил всичко наоколо и седеше напълно притихнал. Споменах за това пред госпожа Хюм и тя ми призна, че също се е разтревожила, физически обаче никой от нас двамата не беше забелязал някакви съществени промени у него. Ядеше колкото преди, стомахът му беше редовен, не се оплакваше от болки или неразположение. Този странен летаргичен период продължи около три седмици. И точно когато вече си мислех, че Ефинг наистина си отива, една сутрин се появи на закуска кипящ от енергия, в добро разположение на духа, изцяло в предишната си форма, смееше се сърдечно и изглеждаше толкова щастлив, колкото никога не бях го виждал.

— Решено! — обяви той и удари с юмрук по масата. Юмрукът му се стовари с такава сила, че сребърните прибори подскочиха и издрънчаха. — Ден след ден умувах върху това, премислях го отвсякъде, опитвах се да съставя съвършен план. И ето че след дълъг умствен труд имам удоволствието да ви съобщя, че резултатите са налице. Решено е! Бог ми е свидетел, това е най-доброто ми хрумване! Истински шедьовър, истински! Младежо, готов ли си да се позабавляваш?

— Винаги — отговорих, смятайки, че шегата е моето спасение. — Винаги съм готов за забавление.

— Прекрасно, така те искам! — рече той и потри ръце. — Обещавам ви деца, че това ще бъде най-великолепната лебедова песен, последен реверанс, какъвто не сте виждали! Какви са днес метеорологичните условия навън?

— Ясно и студено — обади се госпожа Хюм. — По радиото съобщиха, че следобеда температурите може да паднат до десет градуса.

— Ясно и студено — повтори той. — Десет градуса. По-добре от това, здраве му кажи! А датата, Фог, къде се намираме на календара?

— Първи април, началото на нов месец.

— Първи април! Денят на шегите. Навремето във Франция са го наричали денят на рибата. Е, добре, тогава нека им замирише на риба, нали, Фог? Цяла кошница, пълна догоре с риба!

— Точно така — казах. — Ще им дадем да разберат!

Ефинг продължи да плещи превъзбудено по време на закуската, като почти не му оставаше време да глътне и една лъжица от овесената си каша. Госпожа Хюм ми се стори разтревожена, но аз се заразих от този прилив на налудничава енергия. До каквото и да водеше, със сигурност беше по-добър от току-що отминалите мрачни седмици на униние. Очевидно на Ефинг не му беше отредено да играе ролята на навъсен старец и лично аз предпочитах да го видя умрял от собствения си ентусиазъм, отколкото жив и потънал в сърдита необщителност.

След закуската се разпореди да му донесем нещата и да го приготвим за излизане. Затрупахме го с обичайната камара от одеяло, шал, балтон, шапка, ръкавици, след което ми каза да отворя гардеробчето в антрето и да извадя оттам малка торбичка от шотландско каре, която се намирала под купчината обувки и шушони.

— Какво ще кажеш, Фог? — попита. — Как мислиш, дали е достатъчно голяма?

— Зависи за какво ще я използваш.

— За пари, Фог. Ще натъпчем в нея двайсет хиляди долара в брой.

Още преди да успея да си отворя устата, госпожа Хюм се намеси:

— Няма да направиш нищо такова, господин Томас. Няма да разреша. Слепец да се шляе из улиците с двайсет хиляди долара в себе си. Просто си го избий от главата.

— Млъкни, кучко! — сряза я Ефинг. — Млъкни или ще те цапардосам. Това са си мои пари и ще си правя с тях каквото пожелая. Имам си и бодигард да ме пази, така че нищо лошо няма да се случи. А и да се случи, не ти влиза в работата. Ясно ли е, дебела краво? Още една дума и те изхвърлям навън като кирливо коте.

— Тя просто си гледа работата — опитах се да защитя госпожа Хюм от разярената му атака. — Какво толкова е станало?

— Същото се отнася и за теб, келеш — изкрещя ми. — Прави каквото ти казвам или си търси друга работа. Ще броя до три. Ако не ми вярваш, може да опиташ.

— Мътните да те вземат, Томас Ефинг — обади се госпожа Хюм. — Ти си просто едно тъпо упорито магаре. Дано изгубиш всичките си пари. Да излетят от торбичката ти и повече да не ги видиш!

— Ха-ха! — беше неговият отговор. — Ха-ха-ха! Че какво друго смяташ, че възнамерявам да направя с тях, стара краво? Да ги изхарча ли? Наистина ли смяташ, че Томас Ефинг може да извърши нещо толкова банално? Имам страхотен план за тези пари, невероятен план, който никой никога не е и сънувал!

— Дрън-дрън — скастри го госпожа Хюм. — Ако щеш и един милион изхарчи, какво ми пука? Това въобще не ме интересува. Ето, измивам си ръцете и не нося никаква отговорност за теб — за теб и твоите щуротии.

— Стига, стига — промени тона Ефинг и изведнъж стана мазен, угодлив и очарователен. — Недей да се цупиш, патенце.

Взе ръката й и най-искрено залепи няколко целувки от китката до лакътя и обратно.

— Фог ще се грижи за мен. Той е якичък и нищо няма да ни се случи. Имай ми доверие, премислил съм всичко до най-дребната подробност.

— Не ми се подмазвай — отвърна му тя и раздразнено отдръпна ръката си. — Пак си си наумил някаква глупост, усещам го. Знай, че съм те предупредила. После да не дойдеш да ми хленчиш и да се извиняваш. Вече ще е късно. Глупакът си е глупак. Така викаше майка ми и сега знам, че е била права.

— Ако можех, щях да седна да ти обясня всичко — отговори Ефинг, — но сега нямаме време. Освен това, ако Фог не ме изведе оттук на секундата, ще се сваря в тези одеяла.

— Много ти здраве! — каза госпожа Хюм. — Хич не ме интересувате.

Ефинг се ухили, после изпъна снага и се обърна към мен:

— Готов ли си, младежо? — излая насреща ми като морски капитан.

— Тъй вярно, сър!

— Добре. Тогава напред!

Първата ни спирка беше в Чейс Манхатън Банк на Бродуей, където Ефинг изтегли двайсет хиляди долара. Поради големия размер на сумата мина почти цял час, докато операцията приключи. Оказа се, че ни трябва одобрението на един от висшите банкови чиновници, след това чакахме дълго, докато касиерите изброят сумата само по петдесетдоларови банкноти, тъй като Ефинг не признаваше друга парична единица. Той беше стар клиент на банката, „важен клиент“, както сам повтори няколко пъти пред управителя, който очевидно надуши опасност от скандал, затова побърза да задоволи капризите му. Ефинг обаче продължи да играе по нервите ни. Не ми разреши да му помогна, а когато извади банковата книжка от джоба си, специално се постара да я скрие от погледа ми, сякаш се боеше, че мога да видя колко пари има в сметката му. Аз вече не се обиждах от такива детинщини, бях свикнал, но истината е, че въпросната цифра въобще не ме интересуваше. Най-накрая ни приготвиха парите — касиерът ги преброи два пъти пред нас, след което Ефинг ме накара и аз да ги преброя за всеки случай. Никога не бях виждал толкова много пари накуп, но към края на броенето магията се изпари и парите се превърнаха в онова, което бяха: четиристотин парчета зелена хартия. Когато му казах, че сумата е точна, Ефинг се усмихна доволно, каза ми да прибера пачките в торбичката, която се оказа достатъчно голяма и побра цялата купчина. Дръпнах й ципа, поставих я внимателно в скута на Ефинг и го изведох от банката. Докато го бутах към изхода, той вдигна страхотна врява, размаха бастуна си във въздуха и се раздюдюка, сякаш беше настъпил краят на света.

Щом излязохме навън, накара ме да го заведа на едно от уличните островчета по средата на платното на Бродуей. Възможно най-шумното място, и от двете ни страни фучаха коли и камиони, но този грохот изглежда не смущаваше Ефинг. Попита ме дали има някой на пейката и когато го уверих, че няма никой, ми каза да седна. Този ден носеше тъмните си очила, а торбичката притискаше към гърдите си с две ръце, от което изглеждаше още по-неестествен, не приличаше на човек, а на някакво гигантско колибри, току-що довтасало от космоса.

— Преди да започнем, искам да обсъдя плана си с теб — рече той. — В банката не беше удобно да разговаряме, а пък в апартамента се опасявам, че онази досадна жена може да ни подслушва. Ти сигурно се чудиш какво става, но тъй като ще бъдеш мой помощник и съучастник, време е да ти кажа.

— Знаех си, че рано или късно ще стигнем дотук.

— Ето как стоят нещата, младежо. Моята песен е почти изпята и затова през последните няколко месеца гледам да сложа нещата си в ред. Съставих завещанието си, написах некролога си, въобще завързах всички свободни краища — нито един да не виси. Но има нещо, което все още не ми дава мира — бих го нарекъл един голям дълг, — обаче, след като в продължение на седмица-две само за това мислих, решението ми хрумна от само себе си. Преди петдесет и две години, нали си спомняш, намерих торба пари. Взех парите и ги използвах, за да спечеля с тях още пари и от тях живея до ден-днешен. Сега, когато ми остават броени дни, тези пари вече не ми трябват. Какво да правя с тях? Единственият смисъл е да ги върна обратно.

— Да ги върнеш обратно ли? И на кого ще ги върнеш? Братята Грешам са мъртви, а и поначало не са били техни. Откраднали са ги от хора, които никога не си познавал, от напълно непознати. Дори да ги откриеш, по всяка вероятност те всички са вече мъртви.

— Точно така. По всяка вероятност те всички са вече мъртви и не е възможно да открием техните наследници, нали така?

— Нали това ти казвам и аз.

— Каза още, че тези хора са ни напълно непознати. Я помисли за момент. Ако има нещо, което този забравен от Бога град да притежава в изобилие, то това са напълно непознатите. Улиците гъмжат от тях. Накъдето се обърнеш, все непознати. Милиони.

— Не говориш сериозно.

— Разбира се, че говоря сериозно. Аз винаги говоря сериозно. Би трябвало вече да го знаеш.

— Искаш да кажеш, че ще тръгнем из улиците и ще раздаваме петдесетдоларови банкноти на непознати хора, така ли? Ще стане меле. Хората ще полудеят, ще ни разкъсат.

— Не и ако го направим както трябва. Всичко зависи от добрия план, а аз съм го измислил. Имай ми доверие, Фог. Това ще бъде най-великото нещо в моя живот, върхът на моите постижения!

Планът му беше много прост. Вместо да вървим посред бял ден и да раздаваме пари на всеки минувач (което би означавало да се озовем насред огромна неуправляема тълпа), щяхме да провеждаме светкавични партизански нападения в някои предварително и много внимателно подбрани райони. Цялата операция трябваше да приключи за период от десет дни, не повече от четирийсет души щяха да получат пари на едно излизане, което би трябвало да намали риска от злополуки до минимум. Аз щях да нося парите в джобовете си и ако някой се опита да ни ограби, най-многото, което би могъл да задигне, щеше да бъде две хиляди долара. Междувременно останалата част от парите щяха да бъдат вкъщи, на сигурно място. Щяхме да кръстосаме целия град, така рече Ефинг, но никога нямаше да се появяваме в съседни квартали в два поредни дни. Единият ден в северната част на града, на другия — в южната; Ист Сайд в понеделник, Уест сайд във вторник. Никъде не трябваше да се задържаме дълго, за да не могат хората да научат какво правим. А що се отнася до квартала, в който живеехме — в него въобще нямаше да действаме. Значи ставаше дума за проект от типа „случва се веднъж в живота“ и цялата акция трябваше да приключи, преди някой да се е усетил.

Веднага разбрах, че нищо не мога да направя, за да го спра. Беше твърдо решен да изпълни намерението си и затова вместо да го разубеждавам, се заех да обезопася плана колкото е възможно по-добре. Казах, че хрумването му не е лошо, но всичко ще зависи от времето на деня, което ще изберем за нашите набези. Следобедите, например, не са най-добрият избор. Тогава има твърде много хора по улиците, а най-същественото е да връчим парите на всеки поотделно, без другите да забележат какво правим. Само по този начин ще можем да предотвратим евентуални сблъсъци и злополуки.

— Хм — току изсумтяваше Ефинг, докато ме слушаше с най-голямо внимание. — Какъв час предлагаш тогава?

— Привечер. След като работният ден е приключил, но още не е много късно, за да не се окажем сами в някоя безлюдна улица. Да речем между седем и половина и десет.

— С други думи, след като сме яли. Нещо като след вечерна разходка.

— Точно така.

— Добре, Фог, съгласен съм. Значи ще се скитаме по здрач, двама Робин Худовци, излезли на лов, готови щедро да възнаградят всеки случайно срещнат несретник.

— Трябва да помислиш и за транспорта. Това е огромен град и понякога ще се отдалечаваме на километри от дома. Ако сме пеш, ще стане ужасно късно, докато се приберем. А ако ни се наложи да изчезнем много бързо, може и да закъсаме.

— Това са глупости, Фог. Нищо не може да ни се случи. Ако се умориш, ще махнем на първото такси и толкоз. Ако ти се върви, ще вървим.

— Нямах предвид себе си. Просто искам да се уверя, че знаеш какво правиш. Мислил ли си за това да наемеш кола? Тогава бихме могли да изфирясаме на секундата, ако се наложи. Само скачаме в колата и шофьорът потегля.

— Шофьор ли? Това е абсурдно! Цялата идея си губи смисъла.

— Не виждам защо. Целта ни е да раздадем парите, но това не означава, че трябва да се шляем по студа. Ще бъде глупаво да се разболеем заради щедростта си.

— Аз пък предпочитам да се шляя, да участвам в ситуациите, които ще възникнат. Това няма как да стане, докато се возя в кола. Човек трябва да е навън, на улицата, да диша въздуха като останалите.

— Беше само едно предложение.

— Запази предложенията за себе си. От нищо не се страхувам, Фог, твърде стар съм за това и колкото по-малко се боиш за мен, толкова по-добре. Ако си с мен, хубаво, ако ли не — прав ти път! Но щом веднъж кажеш, че си с мен, значи ще ме слушаш и ще мълчиш. Тая работа ще я свършим, както аз кажа, пък да става каквото ще.

Първите осем вечери всичко мина гладко. Двамата решихме единодушно, че трябва да се спазва йерархия в благодеянието и той ми даде свобода да действам по свое усмотрение. Идеята беше не да се дават пари на всеки, който се случи да мине покрай нас, а да се подходи съвестно и избирателно, да се подпомогнат онези, които най-много заслужават, тоест да се прицелим в най-нуждаещите се. Значи бедните са за предпочитане пред богатите, сакатите са пред здравите, лудите пред нормалните. Установихме тези правила още в началото и като се има предвид естеството на нюйоркските улици, не ни беше никак трудно да ги следваме.

Когато им давахме пари, някои хора направо падаха на колене и започваха да плачат, други избухваха в истеричен смях, трети не казваха нищо. Беше невъзможно да се предвиди реакцията им, затова много скоро си наложих да нямам никакви очаквания по отношение на поведението им. Имаше и подозрителни, които смятаха, че се опитваме да ги измамим — един от тях стигна дотам, че скъса парите, а неколцина други ни обвиниха, че сме фалшификатори; имаше и алчни, които смятаха, че петдесет долара не стигат, трябвало повече да им дадем, имаше и самотници, които се лепваха за нас и не искаха да си тръгнат, имаше и веселяци, които веднага ни предлагаха да ни почерпят с парите, и отчаяни, които пък настояваха да ни разкажат историята на живота си, и артистични, които тутакси започваха да пеят и танцуват от благодарност. За най-голямо мое учудване нито един от тях не се опита да ни ограби. Най-вероятно просто сме имали късмет, въпреки че трябва да кажа и нещо друго — винаги се движехме много бързо, никъде не се помайвахме, не се застоявахме. Почти през цялото време раздавах парите на улицата, но на няколко пъти влязохме в долнопробни кръчми и кафенета — Бларни Стоунс, Бикфордс, Чок Фул О’Нътс — където плеснах по една банкнота пред всеки от насядалите на бара. „Раздаваме усмивки!“ — виках през цялото време, докато теглех парите от пачката, колкото е възможно по-бързо, и още преди смаяните клиенти да проумеят какво става, изхвърчавах обратно на улицата. Давах пари на пачаври и проститутки, на пияници, скитници и хипита, на безпризорни деца, просяци и хроми — цялата паплач, която изпълзява и задръства булевардите след залез-слънце. Четирийсет подаръка се връчваха всяка вечер и това не ни отнемаше повече от час и половина.

На деветата вечер валеше и двамата с госпожа Хюм успяхме да убедим Ефинг да си остане вкъщи. Продължи да вали и на следващата вечер, но вече нищо не бе в състояние да го задържи у дома. Не го интересуваше дали ще хване пневмония или не, каза, че го чакала работа и, за Бога, той щял да си я свърши. Предложих му да изляза сам, без него, след което да му дам пълен отчет за случилото се — така красноречив, че да се почувства сякаш е бил с мен. Невъзможно, отсече той, трябвало да присъства лично. Освен това откъде да е сигурен, че няма да задигна парите? Какво ми пречело да се помотая навън, после да се прибера и да му пробутам няколко вълнуващи историйки. Нямало как да установи дали казвам истината.

— Ако наистина мислиш така — отговорих му, като едва сдържах гнева си, — вземи си парите и си ги набутай отзад. Аз напускам.

За пръв път откакто го познавах, видях как Ефинг направо рухна пред очите ми и взе да се извинява. Беше ужасно драматичен момент, защото, докато ми се оправдаваше и разкайваше, изведнъж ме обзе съчувствие към него. Тялото му трепереше, от устните му се проточи лига, сякаш цялото му същество щеше да се разпадне. Той много добре знаеше, че говоря сериозно, а за него подобна заплаха означаваше край. Молеше ме да му простя, каза ми, че съм добро момче, всъщност най-доброто, което познавал, и че докато е жив, никога повече нямало да ме нагруби.

— Ще ти се отплатя — рече той. — Обещавам да ти се отплатя.

След което, обзет от отчаяние, бръкна в торбичката, извади цяла шепа петдесетдоларови банкноти и ги вдигна във въздуха.

— Ето — каза, — всичките са за теб, Фог. Искам да те възнаградя. Бог ми е свидетел, заслужаваш го.

— Не е нужно да ме подкупваш, Ефинг. Достатъчно добре съм платен.

— Не, моля те, държа да ги вземеш. Приеми ги като премия. Като награда за изключителни заслуги.

— Върни парите в торбата, Ефинг. Всичко е наред. По-скоро бих ги дал на хората, които наистина се нуждаят от тях.

— Но ще останеш, нали?

— Да, ще остана. Приемам извинението ти. Но повече не се опитвай да ми играеш такива номера.

Същата вечер не излязохме — ясно защо. На следващата вечер обаче времето беше ясно и в осем часа се озовахме на Таймс Скуеър, където приключихме с работата си за рекордните двайсет или трийсет минути. Но тъй като беше още рано и защото се намирахме сравнително близо до дома, Ефинг настоя да се върнем пеш. Не бих споменавал тази подробност, ако не беше едно прелюбопитно нещо, което ни се случи по пътя. Южно от Кълъмбъс Съркъл видях млад чернокож мъж, горе-долу на моята възраст, който крачеше успоредно с нас, но по отсрещната страна на улицата. Доколкото можех да преценя, в него нямаше нищо необичайно. Беше прилично облечен и по никакъв начин не си личеше да е луд или пиян. Но в тази напълно безоблачна пролетна нощ вървеше с отворен чадър над главата си. Това само по себе си беше достатъчно нелепо, но миг след това забелязах, че на всичкото отгоре и чадърът му не е в ред — платът бе откъснат от металната рамка и голите спици стърчаха ненужно разперени във въздуха, сякаш носеше огромно, безподобно метално цвете в ръка. При тази гледка не успях да сдържа смеха си. Когато го описах на Ефинг, той също се разсмя. Смехът му беше по-гръмогласен от моя и привлече вниманието на мъжа отсреща. Лицето му веднага разцъфна в широка усмивка и той ни махна да отидем при него под чадъра.

— За какво да стоите под дъжда? — провикна се развеселен. — Елате тук да не се измокрите.

Имаше нещо ексцентрично, но и толкова дружелюбно в предложението му, че сърце не ти даваше да му откажеш. Преминахме на отсрещния тротоар и поне трийсет преки вървяхме заедно по Бродуей под счупения чадър. С удоволствие забелязах колко леко и естествено Ефинг се вписа в разиграваната шега. Включи се, без да задава въпроси, разбра интуитивно, че подобни измислици са възможни само ако всички се преструват, че вярват в тях. Името на нашия домакин беше Орландо, оказа се, че е талантлив комик, който внимателно заобикаляше на пръсти въображаемите локви, пазеше ни от дъждовните пръски, като наклоняваше чадъра под различен ъгъл и през цялото време ломотеше като в скоропоговорка, все монолози, пълни със смешни асоциации и игрословици. Това бе игра на въображението в най-чистия й вид — да си представяш несъществуващи неща и да убеждаваш останалите, че ги има. Появата му точно в тази нощ като че допълни с духа си смисъла на онова, което двамата с Ефинг вършехме по Четирийсет и втора улица. Някаква налудничавост беше обхванала града. Нашите петдесетдоларови банкноти се разхождаха наоколо в джобовете на непознати хора, уж валеше, но всъщност не капваше и капка, а внезапният порой, който се изля, въобще не ни намокри.

Сбогувахме се с Орландо на ъгъла на Бродуей и Осемдесет и четвърта улица, тримата раздрусахме ръцете си с обещанието да си останем приятели за цял живот. Преди да се отдалечи, Орландо протегна ръка да провери дали вали, замисли се и заяви, че дъждът е спрял. Без колебание затвори чадъра и ми го подари за спомен.

— Вземи, човече — рече той. — Не е зле да го имаш. Не знаеш кога ще ливне отново, а пък аз не искам да се намокрите. Така е с времето, непрекъснато се променя. Ако не си готов за всичко, значи не си готов за нищо.

— То е като белите пари — обади се Ефинг.

— Точно така, Том — кимна Орландо. — Трябва да ги мушнеш под дюшека за черни дни.

Вдигна черния си заканителен юмрук за сбогом и си тръгна, изчезна в тълпата още при първата пресечка.

Странен малък епизод наистина, но такива неща се случват непрекъснато в Ню Йорк, особено ако човек е готов да ги приеме. Но онова, което поне в моите очи отличаваше въпросната среща от други подобни, бе не толкова нейното весело безгрижие, колкото загадъчният начин, по който повлия на следващите събития. Сякаш срещата ни с Орландо беше поличба за предстоящи неща, предсказание за съдбата на Ефинг. Обсебиха ни нови образи и ние попаднахме под тяхната магия. Имам предвид дъждовни бури и чадъри, но също така и промяната — как всичко може да се промени в един-единствен миг внезапно и завинаги.

На следващата вечер беше последното ни излизане. През деня Ефинг бе по-неспокоен от всякога, отказа да поспи, отказа да му почета, отказа всяко забавление, което се постарах да му измисля. В ранния следобед постояхме доста в парка, ала въздухът беше мъглив и студен и най-накрая успях да го убедя да се приберем у дома по-скоро, отколкото възнамерявахме. До вечерта над града се спусна гъста мъгла. Светът посивя, а светлините на сградите заблестяха във влагата, сякаш обвити в бинт. Условията бяха лоши, но тъй като не валеше дъжд, нямаше смисъл да се опитвам да разубеждавам Ефинг и то пред последната ни експедиция. Мислех си да раздам парите на бърза ръка и да прибера стареца обратно колкото е възможно по-бързо, за да не се разболее. Госпожа Хюм беше против излизането, но отстъпи, като я уверих, че Ефинг ще вземе със себе си чадър. Ефинг веднага се съгласи с това условие и когато в осем часа излязохме през външната врата, имах усещането, че нещата са под контрол. Може би защото не знаех, че Ефинг беше успял да смени собствения си чадър с онзи, който Орландо ни бе подарил предишната вечер. Когато открих това, вече бяхме на пет-шест преки от къщи. Като се подхилкваше на себе си с някакво мрачно инфантилно задоволство, Ефинг измъкна счупения чадър изпод одеялото и го отвори. Дръжката му беше същата като на чадъра, който бе оставил у дома, и това ме бе заблудило. Изкрещях му: „Виж какво си направил!“, той ми отвърна да си гледам работата.

— Не ставай глупав — продължи. — Нарочно го взех. Това е вълшебен чадър, вижда се с просто око. Щом го отвориш, ставаш невидим.

Канех се да му отвърна, но премислих и си замълчах. Истината е, че не валеше, а аз нямах никакво желание да се забърквам в хипотетичен спор с Ефинг. Исках само да си свърша работата, а пък той нека си държи това смешно нещо над главата, щом така предпочита и щом не вали. Минахме още няколко преки, аз раздавах петдесетдоларовите банкноти на всички отговарящи на условията кандидати, а когато половината партида се свърши, прекосихме на отсрещния тротоар и аз обърнах инвалидната количка в обратната посока към къщи. Точно тогава заваля — сякаш това беше неизбежно, сякаш самият Ефинг го бе предизвикал със силата на волята си. Отначало само ръмеше, ситните капчици почти не се различаваха от влажната мъгла, но след още една пряка дъждецът се превърна в нещо далеч по-сериозно. Закарах Ефинг в един вход с намерението да останем там, докато дъждът премине, но щом спряхме, старецът взе да мрънка:

— Какво правиш? — попита. — Сега не е време за почивки. Още не сме раздали парите. Давай да вървим, момче. Чуваш ли? Това е заповед!

— Ако случайно не си забелязал — отговорих, — в момента вали. И не ръси роса от небето, а плющи с все сила. Капките са като камъни, отскачат от тротоара на половин метър.

— Дъжд ли? — рече той. — Какъв дъжд? Не усещам никакви капки. След което внезапно се оттласна, отскубна се от мен и се спусна по тротоара. Отново стисна счупения чадър, вдигна го с две ръка над главата си и закрещя срещу бурята:

— Не вали, въобще не вали!

Гласът му гърмеше, а дъждът плющеше отвред, шибаше лицето му, измокри го до кости.

— Теб може да те вали, момче, но не и мен! Сух съм като кокал. Имам готин чадър и обичам света! Ха-ха! Нека ме шиба, нека ме мокри, аз нищо не усещам!

В този миг разбрах, че Ефинг иска да умре. Беше планирал малкия си спектакъл с единствената цел да се разболее, разиграваше го с безразсъдство и веселие, които ме смаяха. Размахваше чадъра напред-назад, заканваше се на потопа през смях и въпреки отвращението, което изпитвах към него в този миг, не можех да не се възхищавам на куража му. Като някакъв миниатюрен крал Лир, възкръснал в тялото на Глостър. Това беше последната му нощ и той искаше да я използва докрай, да лудее и сам да докара собствената си смърт като акт на прощална прослава. Първата ми мисъл беше да го издърпам обратно на сушина, но когато отново го погледнах, разбрах, че е твърде късно. Вече беше вир-вода, а с неговото крехко здраве това вероятно означаваше, че непоправимото е сторено. Щеше да настине, да се разболее от пневмония и не след дълго да умре. Всичко това ми се струваше така неизбежно, че изведнъж отпуснах отчаяно ръце, спрях да се съпротивлявам. В момента гледам труп, така си казах, и няма никакво значение дали ще предприема нещо или не. Оттогава не е минал и ден, без да съжалявам за решението, което взех през онази нощ, но за момента то ми се струваше съвсем смислено, сякаш от морална гледна точка би било несправедливо да се изпреча на пътя на Ефинг. След като той и без това вече е мъртъв, какво право имах аз да му развалям удоволствието? Човекът беше твърдо решен да се самоунищожи и тъй като бе успял да ме всмуче във вихъра на собствената си лудост, аз пръста си не помръднах да го спра. Стоях, оставяйки всичко това да се случи, доброволен съучастник в самоубийството му.

Излязох от прикритието си във входа, сграбчих инвалидната количка на Ефинг и замигах срещу дъжда, който влизаше в очите ми на пориви.

— Май си прав — извиках му. — И мен не ме мокри, изобщо не вали.

Още докато казвах това, светкавица проряза небето. Последва оглушителна гръмотевица. Дъждът най-безмилостно се изливаше върху нас, пердашеше по незащитените ни тела и ни обстрелваше с водни куршуми. Следващият порив на вятъра отнесе очилата на Ефинг, но той само се изсмя, щастлив от неимоверната сила на бурята, и се опита да надвика шума:

— Страхотно е, нали? Май се кани да завали. Надушвам го. Дори вкусвам дъжд. И въпреки това сме съвършено сухи. Това е самото тържество на духа над материята, Фог. Най-накрая го постигнахме! Разкрихме тайната на вселената!

Дълбоко в себе си като че прекрачих загадъчна граница, сякаш пропълзях през люк, който отвеждаше до най-вътрешните и съкровени камери на сърцето на Ефинг. Не ставаше дума просто за това, че съм се хванал на въдицата на хитрите му ходове, по-скоро успях да потвърдя правото му на свободен избор и по този начин да се докажа пред него. Старецът щеше да умре, но докато е жив, щеше да ме обича.

Препуснахме заедно и в продължение на следващите седем-осем преки Ефинг не спря да крещи в екстаз:

— Чудо! — дереше си гърлото. — Невероятно чудо, дявол да го вземе! Пари се сипят от небето, грабете, сега е моментът! Безплатни пари! Пари за всички!

Никой не го чуваше, защото, разбира се, улиците бяха съвършено пусти. Ние бяхме единствените неукрили се на сушина глупаци и за да мога да се отърва от останалите банкноти, набързо притичвах до близките барове и кафенета. Обикновено паркирах Ефинг пред входа, влизах вътре запъхтян и докато раздавах парите, продължавах да чувам дивашкия му смях. Ушите ми пищяха от този звук — налудничав музикален финал на безумната ни клоунада. Дотогава вече всичко бе излязло от контрол. Самите ние се бяхме превърнали в природно бедствие, в тайфун, който посичаше невинни жертви по пътя си.

— Пари! — виках аз, като се смеех и плачех едновременно. — За всекиго по петдесетачка!

Бях така подгизнал, че от обувките ми се изплискваха цели локви, от мен шуртеше вода като през голяма колкото човек пробойна, и, разбира се, успявах да намокря всички. Добре поне, че това беше краят на мисията ни. Ако трябваше да продължим, сигурно щяха да ни арестуват за безотговорно поведение и нарушаване на обществения ред.

Последното място, което ни оставаше да посетим, беше кафенето Чайлдс — долнопробна запушена дупка в стената, украсена с облещени флуоресцентни светлини. Имаше най-много петнайсетина клиенти, оклюмали на бара, като всеки следващ изглеждаше по-нещастен и по-отчаян от съседа си. В джоба ми се мъдреха само пет-шест банкноти и изведнъж реших, че не знам как да постъпя. Не успях да измисля нищо, затова смачках банкнотите на топка в шепата си, засилих се и ги хвърлих във въздуха.

— Който ги хване, негови са! — извиках, изтичах навън и избутах количката на Ефинг обратно в бурята.

След тази нощ той никога повече не излезе от къщата. Още рано-рано на следващия ден започна да кашля, а в края на седмицата мократа му, пълна с храчки кашлица слезе от бронхите в дробовете му. Извикахме лекар и той потвърди диагнозата: пневмония. Настояваше Ефинг веднага да постъпи в болница, но старецът отказа, като му заяви, че има право да умре в собственото си легло и ако някой се опита да го изведе насила от апартамента, ще се самоубие.

— Ще си прережа гърлото с бръснач — отсече той. — И тогава ще ти тежа на съвестта до края на живота ти.

Докторът беше лекувал Ефинг и преди, познаваше го и затова беше дошъл с готов списък на агенции, предлагащи медицински сестри за гледане на болен. Ние с госпожа Хюм се заехме с необходимите приготовления и през следващата седмица потънахме до гуша в работа — адвокати, банкови сметки, пълномощия и така нататък. Безкрайни телефонни разговори, безброй документи за подписване, но сега не си струва да навлизам в подробности. Важното е, че в крайна сметка успях да се сдобря с госпожа Хюм. След като се върнахме в апартамента през онази бурна нощ, тя така ми се разсърди, че думичка не ми проговори цели два дни. Смяташе, че аз съм го разболял и тъй като и аз мислех така, дори не направих опит да се оправдая. Тежеше ми сърдитото й мълчание и точно когато реших, че влошените ни отношения никога няма да се оправят, положението изведнъж се промени. Не знам защо, но сигурно е подхвърлила нещо на Ефинг и той я е убедил, че вината не е моя. Така че при следващото ни виждане ме прегърна и ми се извини, като едва сдържаше сълзите си от вълнение.

— Той си отива — рече тя тържествено. — Готов е да напусне този свят и ние с нищо не можем да му попречим.

Сестрите работеха на смени по осем часа и именно те му даваха лекарствата и подлогите, следяха интравенозната система, която бе забита в ръката му. С едно-две изключения всички бяха груби и безсърдечни кучки, затова и Ефинг не ги понасяше. Беше им наредил да се мотаят край него колкото е възможно по-малко. И не промени заповедта си до последния ден, когато бе толкова слаб, че не забелязваше никого. Влизаха в стаята му само с конкретна задача, иначе трябваше да стоят отпред, което означаваше, че се излежаваха на канапето, прелистваха списания и пушеха цигари, вечно намусени и потънали в мрачно презрение. Една-две напуснаха демонстративно, други две бяха уволнени. Но като изключим твърдото му поведение спрямо сестрите, Ефинг се беше разнежил до неузнаваемост. От мига, в който се залежа, стана друг човек, напълно незлоблив, сякаш приближаващата смърт го бе прочистила от злъч и отрова. Почти нищо не го болеше и макар да имаше своите добри и лоши дни (в един момент дори изглеждаше като че напълно ще се възстанови, но след седемдесет и два часа състоянието му рязко се влоши), с напредването на болестта постепенно отпадаше, бавно, но неизбежно губеше сили и това продължи, докато сърцето му окончателно спря.

Всеки ден прекарвах часове край леглото му по негово настояване. От нощта на бурята отношенията ни се бяха променили до такава степен, че сега демонстрираше сляпа привързаност към мен, сякаш му бях кръвен роднина. Стискаше ръката ми и шептеше, че съм истинска утеха за него, че много ми се радва. Отначало бях доста скептичен към тези сантиментални излияния, но доказателствата за новооткритата му любов продължаваха да се трупат, затова най-накрая приех, че е истинска. В началото, когато все още имаше сили да води разговор, взе да ме разпитва за моя живот и тогава му разказах за майка ми и вуйчо Виктор, за колежа, за ужасния период, който доведе до пълното ми падение, и как после ме спаси Кити Лу. Ефинг все повтаряше, че се тревожи какво ще стане с мен, след като пукне (изразът е негов), а аз се опитвах да го успокоя, че съм напълно способен да се оправям сам.

— Ти си мечтател, момчето ми — рече. — Акълът ти витае в облаците и като гледам, там ще си остане. Нямаш амбиции, не ламтиш за пари и си повече философ, което значи, че нямаш усет към изкуството. Какво да правя, и аз не знам. Имаш нужда някой да се грижи за теб, да имаш топла храна в корема и малко пари в джоба. А като си отида от този свят, ти пак ще изпаднеш в беда.

— Не, имам някакви планове — излъгах го, за да сменя темата на разговора. — Миналата зима кандидатствах в библиотекарския факултет на Колумбийския университет и ме приеха. Мислех, че съм ти казал. Учебните занимания започват през есента.

— А как възнамеряваш да си платиш таксата?

— Дават ми стипендия, която ще покрива всичките ми разходи. Парите са достатъчно, пък и това е страхотна възможност за мен. Програмата е две години, след което все ще намеря с какво да си изкарвам хляба.

— Фог, не те виждам като библиотекар.

— Може и да изглежда странно, но сигурно от мен ще излезе добър библиотекар. В края на краищата библиотеките имат малко общо с истинския свят. Те са откъснати от него светилища на духовността. В тях ще мога да продължа да си витая из облаците до края на живота.

Знаех, че Ефинг не ми вярва, но в името на нашата новооткрита идилия не каза нищо, не искаше да нарушава крехкия мир помежду ни. И това беше нещо типично за характера му от последните няколко седмици. Мисля, че много се гордееше със себе си, задето можеше да умре по този начин, и сякаш нежността, която беше започнал да показва към мен, идеше да докаже, че все още е в състояние да постигне всичко, което си науми. Въпреки че силите го напускаха с всеки изминал ден, все още вярваше, че контролира съдбата си и не се отказа от тази илюзия докрай — сам беше организирал собствената си смърт и смяташе, че всичко върви по план. Беше обявил, че фаталният ден ще бъде дванайсети май и сега единственото нещо, което имаше значение за него, бе да удържи на думата си. Беше вдигнал ръце пред смъртта и в същото време я бе отхвърлил, с последни сили се мъчеше да я покори, да отсрочи края си така, че да стане неговото. Дори когато вече почти не можеше да говори, когато и най-малкият клокочещ звук в гърлото му изискваше огромни усилия, първото нещо, за което питаше сутрин, щом вляза в стаята, беше коя дата е. Тъй като вече не можеше да следи хода на дните, повтаряше въпроса си през час, през два и така целия ден. На трето или четвърто число от месеца положението му рязко се влоши и по всичко личеше, че няма да изкара до дванайсети. Започнах да го лъжа с датите, за да си мисли, че е в график, като при всеки негов въпрос прескачах с дните напред. Един следобед, когато се чувстваше много зле, за няколко часа смених датата три пъти. Първо му казах, че е седми, после, че е осми и най-накрая, че е девети, но той беше толкова отпаднал и отнесен, че не забеляза разликата. Когато в края на същата седмица състоянието му се стабилизира, аз все още бях напред с датите, затова през следващите два дни нямах друг избор, освен да му повтарям, че е девети. Смятах, че това е най-малкото, което мога да направя за него — да му доставя удоволствието да смята, че е победил със силата на волята си. Каквото и да станеше, щях да го уверя, че животът му е свършил на дванайсети.

Звукът на моя глас го успокоявал, така твърдеше, и дори когато нямаше сили и една дума да отрони, искаше аз да продължавам да му говоря. Не го интересувало какво казвам, стигало му да чува гласа ми и да знае, че съм до него. Плещех каквото ми падне, като прескачах от тема на тема. Не е много лесно да поддържаш този вид монолог и когато вдъхновението ме напускаше, прибягвах до няколко прийома, за да продължа: започвах да преразказвам романи и филми, рецитирах стихотворения по памет — Ефинг обичаше най-много сър Томас Уайът25 и Фулк Гревил26 — или повтарях новините от сутрешния вестник. Странно, но все още помня някои от тези дописки и винаги, когато се сетя за тях (войната в Камбоджа, убийствата в Кент), се виждам как седя в онази стая до леглото на Ефинг и го гледам. И досега беззъбата му отворена уста е пред очите ми; чувам задръстените му дробове и задъханото му дишане, виждам слепите му воднисти очи, загледани в тавана, тънките му сгърчени ръце, стиснали одеялото, и невероятната бледност на покритата му с бръчки кожа. Асоциацията е неизбежна. По силата на някакъв тъмен и неволен рефлекс тези събития се вместваха в очертанията на неговото лице и не можех да мисля за тях, без да виждам Ефинг пред себе си.

Понякога просто описвах стаята, в която се намирахме. Използвах същия метод като при следобедните ни разходки. Избирах си един предмет и започвах да говоря за него. Десенът на кувертюрата, бюрото в ъгъла, поставената в рамка карта на Париж, окачена на стената до прозореца. Доколкото можеше да следи думите ми, виждаше се, че тези описания му доставят голямо удоволствие. Сега, когато се беше освободил от толкова много неща, непосредственото физическо присъствие на предметите съществуваше някъде в периферията на съзнанието му под формата на рай, недостижимо царство от най-обикновени чудеса — осезаемото, видимото, доловимото поле, което обгражда живота. Като обличах в думи всичко това, аз давах възможност на Ефинг да го изживее отново, сякаш връщането към света на предметите е несравнимо благо. В известен смисъл, седейки в тази стая, аз се трудех повече за него, отколкото когато и да било преди, като се съсредоточавах в най-малките подробности на изработката и материалите — вълна и памук, сребро и калай, жилките на дървото и гипсовите орнаменти, — взирах се във всеки процеп, изброявах цветове и форми, изследвах и най-микроскопичните разчертания на описвания предмет. И колкото повече отпадаше Ефинг, толкова по-старателно се вглеждах в нещата, удвоявах усилията си, за да преодолея растящото разстояние между нас. В крайна сметка постигнах такава прецизност, че описанието на стаята ми отнемаше часове изнурителен труд. Напредвах инч по инч, не оставях нищо да убегне от погледа ми, нито дори прашинките във въздуха. Подкопах границите на това затворено пространство и то стана неизчерпаемо, изобилие от вместени един в друг светове. В един момент си дадох сметка, че говоря на празното пространство, но въпреки това продължих, хипнотизиран от мисълта, че ако не е моят глас да поддържа живота на Ефинг, той ще умре. Разбира се, това беше глупост. Ефинг си отиваше и аз съм абсолютно сигурен, че през последните два дни, които прекарах до него, не е чул и една дума от моите излияния.

Не бях вкъщи, когато умря. След като на единайсети бях стоял край него до осем часа вечерта, госпожа Хюм влезе да ме смени и ме посъветва да си почина през нощта.

— Вече с нищо не можем да му помогнем — рече тя. — От сутринта стоиш при него, време е да глътнеш малко свеж въздух. Ако изкара нощта, поне ще бъдеш бодър за сутрешното дежурство.

— Няма да има сутрешно дежурство — казах.

— Може и да няма, но нали и вчера си казахме същото, а той все още се крепи.

Излязох с Кити, вечеряхме в „Лунен дворец“, след това отидохме на кино (май гледахме „Пепел и диаманти“, дано не бъркам). Обикновено след това изпращах Кити до общежитието, но тази вечер имах лошо предчувствие и след прожекцията тръгнахме по Уест Енд Авеню, за да се обадя първо на госпожа Хюм. Когато пристигнахме в апартамента, наближаваше един през нощта. Рита ни отвори вратата цялата обляна в сълзи и аз веднага разбрах какво е станало. Ефинг беше починал по-малко от час преди пристигането ни. Когато попитах сестрата за точния час на смъртта, тя ми отвърна 12:02, тоест две минути след полунощ. Значи Ефинг все пак беше успял да удържи на думата си, бе издържал до дванайсети. Това ми се стори така нелепо, че не знаех как да реагирам. В главата ми нещо взе да бучи, усетих, че жиците в мозъка ми се преплетоха. Знаех, че трябва да заплача, затова се уединих в един ъгъл на стаята и покрих лицето си с ръце. Чаках да ми потекат сълзи, ала нищо не се получи. Постоях още малко и в гърлото ми избълбука странен сгърчен звук. Минаха още миг-два, преди да осъзная, че се смея.

Ефинг ни бе инструктирал да кремираме тялото му — без опело, без погребение. Особено държеше при разпръсването на праха му да няма представители на никаква религия. Церемонията трябваше да бъде съвсем простичка — двамата с госпожа Хюм се качваме на ферибота за Стейтън Айланд и щом стигнем средата на пътя от Манхатън (и Статуята на свободата ни остане вдясно), изсипваме урната във водите на нюйоркското пристанище.

Опитах да се свържа по телефона със Соломон Барбър в Нортфийлд, Минесота, смятайки, че и той трябва да присъства, но в къщата му никой не отговаряше, затова звъннах във факултета по история в колежа Магнус, откъдето ми отговориха, че професор Барбър е в пролетна ваканция. Секретарката очевидно не желаеше да ми даде повече информация, но след като й обясних целта на обаждането, тя омекна и додаде, че професорът е в научна командировка в Англия. Попитах възможно ли е да се свържа с него там. Не, отвърна ми тя, тъй като не е оставил адреса си. Ами пощата му, продължих, би трябвало да му я препращат на някакъв адрес. Не, отговори тя, всъщност не я препращали. Помолил ги да му я събират, докато се върне. А кога ще бъде това? О, не преди август, рече, извини се, че не може да помогне повече, а нещо в гласа й ме накара да повярвам, че казва истината. По-късно същия ден седнах да напиша едно дълго писмо до Барбър, в което му описах ситуацията колкото е възможно по-ясно. Не беше никак лесно да съчиниш такова нещо и се мъчих над него два-три часа. Щом го свърших, го преписах на машина и го изпратих в пакет заедно с редактирания препис от автобиографията на Ефинг. С това задълженията ми приключиха. Бях направих това, което Ефинг ме беше помолил, и отсега нататък всичко преминаваше в ръцете на адвокатите, които трябваше своевременно да се свържат с Барбър.

След два дни госпожа Хюм и аз прибрахме праха на Ефинг от крематориума. Беше в сива метална урна колкото филия хляб, затова ми беше трудно да си представя, че Ефинг се е събрал вътре. Толкова много от него вече липсваше, че човек се чудеше какво ли е останало. Госпожа Хюм, която несъмнено беше по-земна личност от мен, като че се уплаши от урната и по целия път към къщи стоеше на една ръка разстояние от нея, сякаш съдържаше отрова или радиоактивен материал. Решихме, че каквото и да е времето, на следващия ден се качваме на ферибота, за да изпълним задължението си към Ефинг. Случи се така, че въпросният ден беше и приемният в болницата за ветерани от войната и вместо да пропусне да види брат си, госпожа Хюм реши да го вземе с нас. Докато говореше, й хрумна, че може би и Кити ще ни придружи. Струваше ми се ненужно, но когато й съобщих желанието на госпожа Хюм, Кити веднага прие поканата. Събитието е важно, каза тя, пък и харесвала госпожа Хюм, затова с удоволствие би й дала своята морална подкрепа в такъв момент. Така вместо двама станахме четирима. Ню Йорк една ли е виждал по-шарена група от опечалени.

Госпожа Хюм излезе рано на следващата сутрин, за да доведе брат си от болницата. Докато я нямаше, Кити пристигна в апартамента, облечена с най-късата си минипола, а гладките й крака с бакърен тен изглеждаха прекрасно на високите токове, които беше обула специално за случая. Обясних й, че братът на госпожа Хюм май не е с всичкия си, но тъй като самият аз никога не го бях виждал, не бях сигурен какво точно означава това. Чарли Бейкън се оказа едър кръглолик мъжага на петдесет и малко години с пооредяла рижава коса и наблюдателни неспокойни очи. Появи се със сестра си. Беше някак едновременно отнесен и превъзбуден (излизаше за пръв път от почти цяла година) и отначало само се усмихваше и здрависваше. Носеше синьо яке с вдигнат догоре цип, току-що изгладени сиво-кафяви униформени панталони, лъснати до блясък черни обувки и бели чорапи. В джоба на якето си държеше малък транзистор, а в едното си ухо беше пъхнал слушалка, която непрекъснато попипваше. От време на време мушваше ръка в джоба и започваше да върти копчетата на транзистора. В такива моменти затваряше очи и се съсредоточаваше, сякаш приемаше сигнали от космоса. Като го попитах коя е любимата му станция, той ми отвърна, че всички са еднакви.

— Не слушам радио за удоволствие — рече. — Това ми е работата. И ако си я върша както трябва, ще знам какво става с големите туловища под града.

— Големите туловища ли?

— Водородните бомби. Складирани са в тунели под земята и непрекъснато ги местят, за да не могат руснаците да разберат местонахождението им. Разполагат с около стотина скривалища — долу под града, надълбоко, под метрото дори.

— Какво общо има това с радиото?

— Подават си кодирана информация. Когато някоя от станциите предава на живо, това значи, че преместват туловищата. Най-добрият указател са бейзболните мачове. Ако „Мете“ печелят с пет на две, значи туловищата отиват в петдесет и втори склад. Ако изгубят с шест на едно, значи отиват в шестнайсети склад. Хванеш ли му цаката веднъж, после е много просто.

— Ами какво ще кажеш за „Янките“?

— Който и отбор да играе в Ню Йорк, важно е да следиш резултата. Никога не са в града в един и същи ден. Когато „Мете“ играят в Ню Йорк, „Янките“ пътуват нанякъде и обратно.

— Но за какво ни е да знаем къде са бомбите?

— За да се защитим. Нямам представа какво ти мислиш по въпроса, но идеята да ме вдигнат във въздуха никак не ми допада. Някой трябва да следи какво става и щом няма други кандидати, този някой ще бъда аз.

Госпожа Хюм се преобличаше, докато аз водех този разговор с брат й. Щом се приготви, всички излязохме заедно и взехме такси до спирката на ферибота в центъра на града. Денят беше прекрасен — синьо небе и свеж, прохладен ветрец. Спомням си, че седнах отзад в таксито с урната в скута и слушах разказа на Чарли за Ефинг, докато колата се носеше по главната магистрала на Уест Сайд. Двамата се бяха виждали няколко пъти, но след като изчерпа единствената обща тема, която ги свързвала (Юта), той продължи да говори, но вече неясно и разпокъсано, за времето, което сам беше прекарал във въпросния щат. Минал курса си на обучение в Уендоувър по време на войната, така каза, насред пустинята, където разрушавали миниатюрни градове от сол. Беше навъртял около четирийсет излитания над Германия, а след това, в края на войната, го бяха изпратили обратно в Юта във връзка с програмата по атомната бомба.

— Не трябваше да знаем за какво става дума — рече той, — но аз веднага разбрах. Дай ми на мене информацийки да надушвам. Първо беше Големият и него го пуснаха над Хирошима с помощта на полковник Тибетс. Трябваше да бъда в екипажа на втория самолет след три дни — онзи, дето се прицели в Нагасаки. Бях решил обаче да не им се давам. Разрушение в такива мащаби е Божия работа. Хората нямат право да се бъркат. Изиграх ги, като се престорих на луд. Един следобед просто тръгнах из пустинята, ей така както си бях и то в най-голямата жега. Не ми пукаше дали ще ме застрелят или не. Бях се нагледал на развалини в Германия и нямах никакво намерение да се превърна в оръдие на опустошението. Не, сър, благодаря, по-скоро ще си ходя луд, отколкото такова нещо да тежи на съвестта ми. Ако питаш мен, нямаше да го направят, ако тези японци бяха бели. Не им пука за жълтите, казвам ти. Никого не искам да обидя — додаде той и се обърна към Кити, — но ако тях ги питаш, жълтите са бетер кучетата. Какво дирим ние сега в Югоизточна Азия, а? Същата работа — избиваме жълтите. Също както навремето избивахме индианците. Сега обаче имаме бомби — атомни, водородни, всякакви. Генералите продължават да разработват нови оръжия в Юта, далеч от всекиго, където никой не може да ги види. Спомняш ли си овцете, дето измряха миналата година? Шест хиляди. Пуснали някакъв нов отровен газ във въздуха и на километри наоколо всичко живо измряло. Не, сър, аз няма да си цапам ръцете с невинна кръв. Жълти, бели, каква е разликата? Нали сме все хора, така ли е? Не, сър, Чарли Бейкън няма да им върши мръсната работа. По-скоро ще си ходя луд, отколкото да се набърквам в тези окръглени туловища.

Таксито спря и прекъсна монолога му. През останалото време от деня Чарли се забули в загадъчност, напрегнато заслушан в посланията на транзистора си. Пътуването с ферибота обаче му достави удоволствие. Аз също, макар и да не исках, бях в повишено настроение. Имаше нещо много странно в нашата мисия, което сякаш изключваше възможността за лоши мисли, и дори госпожа Хюм не се разплака нито веднъж през цялото време. Но най-добре си спомням колко красива изглеждаше Кити с късата пола, с дългата си черна разрошена от вятъра коса, сгушила изящната си длан в моята. По това време на деня на ферибота почти нямаше хора, всъщност на палубата чайките бяха повече от пасажерите. Щом пред погледа ни изплува Статуята на свободата, отворих урната и разпилях праха на вятъра. Вътре имаше сиви, бели и черни прашинки, които изчезнаха за броени секунди. Чарли стоеше от дясната ми страна, Кити — от лявата, прегърнала госпожа Хюм. Всички проследихме с поглед краткия, хаотичен полет на праха, докато напълно се разтвори във въздуха. Тогава Чарли се обърна към сестра си и каза:

— Така искам да направиш и с мен, Рита. След като умра, искам да ме изгориш и да ме хвърлиш на вятъра. Страхотна гледка, да се разпилея във всички посоки едновременно, това е най-прекрасното нещо в света.

Щом фериботът спря на Стейтън Айланд, ние просто се обърнахме и взехме следващия към града. Госпожа Хюм ни беше приготвила обилен обяд и по-малко от час след завръщането ни в апартамента се настанихме около масата да хапнем. Вече всичко беше приключило. Багажът ми бе стегнат и веднага след обяда щях да потегля, за последен път щях да прекрача прага на дома на Ефинг. Госпожа Хюм възнамеряваше да остане, докато се реши въпроса с имота, и ако всичко мине гладко, така ми каза (имайки предвид завещанието и по-точно наследството, което очакваше да получи), двамата с Чарли щели да заминат за Флорида и там да започнат нов живот. За не знам кой път ме покани да остана в апартамента колкото искам и за не знам кой път й отговорих, че имам къде да живея — у един приятел на Кити. После ме попита какви са ми плановете оттук нататък, какво съм щял да правя със себе си. Нямаше смисъл да я лъжа:

— Не съм сигурен — казах й. — Тепърва ще мисля по въпроса. Но все нещо ще изникне, надявам се скоро.

Последваха силни прегръдки и сълзи на сбогуване. Обещахме си да си пишем, но, разбира се, никой на никого повече не се обади и тогава я видях за последен път.

— Ти си добро момче — каза ми тя на прага, — и аз никога няма да забравя колко мило се държа с господин Томас. През повечето време той не заслужаваше такава снизходителност.

— Всеки заслужава снизходителност — рекох. — Независимо кой е и какъв е.

Двамата с Кити вече слизахме по стълбите, когато чухме, че госпожа Хюм тича подире ни.

— Щях да забравя — извика тя, — тук вътре има нещо, което трябваше да ти предам.

Върнахме се в апартамента, където госпожа Хюм отвори вратата на малкото килерче и измъкна от най-горния рафт поизмачкан кафяв бакалски плик.

— Господин Томас ми го връчи последния месец — рече тя. — Нареди ми да ти го дам чак на тръгване.

Тъкмо се канех да го пъхна под мишница и да продължа, когато Кити се обади:

— Няма ли да погледнеш какво има вътре?

— Мислех да го отворя на улицата — отговорих. — В случай, че вътре има бомба.

Госпожа Хюм се изсмя.

— Не е изключено, като го знам стария разбойник — рече тя.

— Точно така. И от гроба може номер да ти погоди.

— О, дай на мене тогава — намеси се Кити. — Може пък да е нещо хубаво.

— Виждаш ли я какъв оптимист е — обърнах се към госпожа Хюм. — Все хубави неща си мисли.

— Остави я да го отвори — подкани ме Чарли, да не остане и той встрани от разговора. — Бас държа, че вътре има ценен подарък.

— Добре тогава — казах и подадох плика на Кити. — Щом всички сте против мен, нека бъде вашето.

Кити разтвори смачкания плик много внимателно и надникна вътре. После вдигна очи, изгледа ни озадачено и лицето й разцъфна в широка победоносна усмивка. Без думичка да каже, изсипа съдържанието на плика върху пода. Полетяха пари, дъжд от стари смачкани банкноти. Гледахме занемели, докато летящите листчета от по десет, двайсет и петдесет долара се приземяваха в краката ни. Оказаха се повече от седем хиляди долара.

Настана страхотен период. През следващите осем-девет месеца живях така, както никога преди това не бях живял, и реших, че вече съм открил рая на земята. Не става дума само за парите (макар че не ги подценявам), но изведнъж като че всичко се промени. Смъртта на Ефинг сложи край на моето робство не само по отношение на него, но и на света, и тъй като бях млад и нищичко не знаех за живота, дори не можех да си представя, че този период някога ще свърши. След дълго лутане в пустинята ето че изведнъж открих своя Ханаан, своята обетована земя. За момента можех само да тържествувам, да падна на колене от благодарност, да целувам земята под краката си. Това беше в началото и още не можех да допусна, че пак ме дебне унищожение, беше твърде рано, за да предвидя изгнаничеството, което ми предстои.

Седмица след като получих парите, Кити приключи с учебните занимания и в средата на юни вече си бяхме намерили квартира. За по-малко от триста долара на месец двамата се настанихме заедно в огромен прашен промишлен склад на Ист Бродуей, недалеч от Чатам Скуеър и Манхатън Бридж. Това беше сърцето на Китайския квартал и именно Кити уреди квартирата, използвайки китайските си връзки, за да убеди собственика да ни го даде за пет години и да издейства частично намаление на наема с оглед на вътрешните подобрения, които щяхме да направим. Годината беше 1970-а и с изключение на неколцина художници и скулптори, които вече бяха превърнали разни халета в ателиета, идеята да се живее в изоставени търговски помещения все още не беше пуснала корени в Ню Йорк.

На Кити й трябваше място, за да танцува (разполагахме с повече от шестстотин квадратни метра), а самият аз бях запленен от възможността да живея в едновремешен склад с оголени тръби и ръждясал ламаринен таван. Купихме си печка и хладилник на старо от Ист Сайд, после платихме да ни поставят най-обикновен душ и нагревател за топла вода в банята. След това пребродихме квартала да търсим изхвърлени мебели, набавихме си маса, библиотечка, три-четири стола и едно зелено бюро с разклатени крака. Накрая си купихме матраци от дунапрен и най-необходимите кухненски прибори. Мебелировката ни едва се забелязваше в огромното незапълнено пространство, но тъй като и двамата ненавиждахме претрупани от вещи помещения, задоволихме се с минимализма на декора и повече нищичко не добавихме към него. Вместо да пилеем пари по обзавеждане на склада — дори при това положение вече бях изхарчил хиляда долара, — тръгнахме на лов за нови дрехи. Аз си намерих всичко необходимо за един час, след което продължихме да обикаляме през целия ден от магазин на магазин, за да открием най-хубавата рокля за Кити. Успяхме да я намерим чак след като се върнахме в Китайския квартал — копринено chipao в лъскав тъмносин цвят с червени и черни бродерии. Идеалната рокля за Жената Дракон с цепка от едната страна, силно опъната по ханша и гърдите. Цената беше свирепа и си спомням, че дори извих китката на Кити, за да я накарам да млъкне и да ме остави да й я купя. Според мен си струваше парите, освен това обичах Кити да я носи. Когато се застоеше в гардероба, винаги намирах повод да я извадя оттам, като заведа Кити на приличен ресторант. Кити беше особено чувствителна към нечистите ми помисли и щом разбра колко съм пристрастен към тази рокля, взе да я слага дори вкъщи. Понякога вечер, когато двамата оставахме сами у дома, просто я навличаше на голо като прелюдия към предстоящото прелъстяване.

За мен Китайският квартал беше като чужда страна — при всяко излизане на улицата губех ориентир и ме обземаше усещане за пълно объркване. Мястото, разбира се, си беше част от Америка, само дето не разбирах какво си говорят хората, нито можех да вникна в смисъла на онова, което виждах. Дори след като се запознах с неколцина от местните продавачи, контактите ни се изчерпваха с по няколко любезни усмивки и налудничави ръкомахания — един език на жестовете, лишен от истинско съдържание. Не можех да проникна под безмълвната повърхност на нещата и понякога тази изолация ме караше да се чувствам като в някакво съновидение, сякаш се разхождах сред тълпи от призрачни хора с маски на лицата. Противно на собствените ми очаквания обаче, изведнъж се оказа, че ролята на аутсайдер ми допада. Бе странно свежо усещане и в крайна сметка засили необичайността на онова, което се случваше с мен. Нямах чувството, че съм се преместил просто в друга част, на същия град, а по-скоро, че съм пропътувал половината свят, за да се озова там. Нищо чудно, че всичко ми беше чуждо, дори самият аз на себе си.

Щом се настанихме в новото жилище, Кити си намери работа до края на лятото. Опитах се да я разубедя, тъй като предпочитах да й давам пари и да си почива, но Кити беше категорична. Каза, че предпочита всичко между нас да бъде на равни начала и никак не държи аз да поема цялата й издръжка. Идеята беше да не харчим от готовите пари, или поне да ги харчим по малко. В тези неща Кити беше несъмнено по-практична от мен и аз приех желязната й логика. Тя подписа договор с една агенция за секретарски услуги и само след три дни й намериха работа в издателство „Макгро-Хил“ на Шесто авеню в едно от техните илюстровани списания. Спомням си, че много често се шегувахме с името на списанието, което и досега не мога да произнеса, без да се засмея: Модерни пластмаси: журналът, който ще ви накара да се влюбите в пластмасата. Кити работеше от девет до пет всеки божи ден, като пътуваше натам и обратно с метрото заедно с милиони други потни тела в най-големите летни жеги. Сигурно не й е било лесно, но никога не се оплакваше. Всяка вечер по два-три часа правеше танцовите си упражнения вкъщи и може би затова на следващия ден изглеждаше свежа като кукуряк, готова за тягостното ежедневие. Докато я нямаше, аз се грижех за къщата, пазарувах и винаги гледах да има нещо за вечеря, когато се върне. Така за пръв път усетих вкуса на домашния живот, който някак съвсем естествено ми се удаде, без дори да знам защо. Никой от нас не говореше за бъдещето, но в един момент, след около два-три месеца съвместен живот, мисълта за брак като че взе да минава все по-често през ума и на двама ни.

Изпратих некролога на Ефинг до списание „Таймс“, но не получих отговор, нито дори отрицателен. Или писмото ми се беше изгубило, или са сметнали, че е дело на някой откачен. По-дългото описание предоставих на месечното списание „Арт Уорлд“, както бе поискал Ефинг, ала и оттам ми отказаха да го публикуват, като опасенията им май бяха основателни. В писмото си редакторът ми обясняваше, че никой в цялото списание не бил чувал за Джулиан Барбър, и ако аз не мога да представя диапозитиви на творбите му, той не би се ангажирал да публикува статията. „Нито пък знам кой сте вие, господин Фог — продължаваше писмото. — Имам чувството, че сте създали една грандиозна измислица. Не искам да кажа, че историята не е вълнуваща, но според мен ще имате по-голям шанс да я публикувате, ако малко я доукрасите и я предложите като художествена творба.“

Смятах, че съм длъжен да опитам поне още веднъж заради Ефинг. В деня, в който получих писмото от „Арт Уорлд“, отидох в библиотеката и направих фотокопие на некролога на Джулиан Барбър от 1917 г., който надлежно изпратих на въпросния редактор заедно с кратко придружително писмо. „По времето, когато е изчезнал, Барбър е бил млад и все още неизвестен художник — написах в писмото, — но той е съществувал. Надявам се, че този некролог, публикуван в «Ню Йорк Сън», ще ви докаже, че материалът, който ви изпратих, е написан съвсем добросъвестно.“ По-късно същата седмица получих отговор с извинение, което обаче представляваше само прелюдия към втори отказ. „Склонен съм да се съглася с вас, че някога е живял американски художник на име Джулиан Барбър — пишеше редакторът, — но това с нищо не доказва, че Томас Ефинг и Джулиан Барбър са едно и също лице. Но дори и да са били, без репродукции на творчеството на Барбър, за нас ще бъде невъзможно да преценим що за художник е бил той. Като се има предвид пълната му неизвестност, естествено е да си помислим, че не става дума за голям талант. Ако е така, не виждам защо трябва да му отделяме място в нашето списание. В последното си писмо казах, че материалът ми се струва по-удачен за роман. Връщам си думите назад. Сега смятам, че сте психически неуравновесен. Само по себе си писанието може и да е интересно, но няма нищо общо с изкуството.“

След това писмо вече вдигнах ръце. Предполагам, че ако се бях захванал, все някъде щях да открия репродукция на някоя от картините на Барбър, но истината е, че предпочитах да не знам какво представлява творчеството му. След като бях слушал описанията на Ефинг в продължение на толкова много месеци, постепенно бях започнал да си представям картините му и сега изведнъж си дадох сметка, че не желая да развалям красивите фантоми, в които ги бях превърнал. Публикуването на статията би означавало да разбия тези образи. Според мен не си струваше. Независимо колко голям художник може да е бил Джулиан Барбър, не е възможно картините му да се мерят с онези, които Томас Ефинг бе изрисувал пред очите ми. Думите ги бяха преобразили в съновидения, по-необятни и съвършени в изображенията си на действителността от самата действителност. Достатъчно бе да затворя очи, за да си ги представя.

Прекарвах дните си в блажено бездействие. С изключение на простичките домакински задължения, нямах никакви други грижи. В онези години седем хиляди долара бяха солидна сума и нищо не ме притискаше да кроя планове за бъдещето си. Отново взех да пуша, да чета книги, мотаех се из улиците на Южен Манхатън и си водех дневник. Впоследствие нахвърляните в него мисли станаха основа за няколко кратки есета, плод на малки творчески изблици. Обикновено, щом ги завършех, ги прочитах на Кити. Още от първата ни среща й бях направил впечатление с високопарната си тирада на тема Сирано и оттогава тя беше напълно убедена, че ще стана писател. Затова сега, когато всеки ден ме заварваше с писалка в ръка, вече смяташе, че пророчеството й се е сбъднало. От всички прочетени от мен писатели най-много ме вдъхновяваше Монтен. Също като него се опитвах да използвам собствения си опит, за да издигна скелето на онова, което пишех, и дори когато материалът ме тласкаше към по-обширни и абстрактни територии, нямах чувството, че казвам нещо кой знае какво, а по-скоро, че разказвам една тайна версия на собствената си история. Не мога да си спомня всички въпроси, които ме вълнуваха по онова време, но като се понапрегна, някои от тях изплуват в ума ми: например размисли за парите, за облеклото, едно есе за сираците, нещо малко по-пространно върху самоубийството, вдъхновено от живота на Жак Риго — не много известен френски дадаист, който на деветнайсет години заявил на всеослушание, че ще живее още десет години, и когато навършил двайсет и девет, удържал на думата си и се застрелял в предварително уречения ден. Започнах да изчитам и материали за живота на Тесла като част от намерението ми да пиша по въпроса за „машините срещу природата“. Един ден, докато се ровех из книгите в антикварния магазин на Четвърто Авеню, попаднах на екземпляр от автобиографията на Тесла „Моите изобретения“, която е била публикувана за пръв път през 1919-а в списание на име „Електроинженерство“. Прибрах се с малкото томче вкъщи и веднага започнах да го чета. След няколко страници попаднах на същото изречение, което преди почти година бях намерил в късметчето си в „Лунен дворец“: „Слънцето е миналото, Земята е настоящето, Луната е бъдещето“. Още го носех в портфейла си и наистина бях шокиран, че тези думи принадлежат на Тесла — човекът, който се бе оказал толкова важен за Ефинг. Имах чувството, че това съвпадение е пълно със знамения, но не можех да разбера точно какви. Сякаш чувах, че съдбата ме зове, но понечех ли да се заслушам, оказваше се, че говори на непонятен за мен език. Възможно ли е по онова време някой чирак в китайския ресторант да е четял книгата на Тесла? По всяка вероятност — не, но дори и така да беше, защо именно аз бях изтеглил това късметче с точно това изречение? Не можех да не се разстроя от случката. Сякаш само нещо свише бе в състояние да разнищи заплетения възел от неясноти: странни съзаклятия на материята, предусетени знамения, предчувствие или представа за света, подобна на проповядваната от Чарли Бейкън. Изоставих идеята си да пиша есе за Тесла и започнах да се занимавам с въпроса за съвпаденията, но не стигнах много далеч. Темата още не беше лъжица за моята уста и в крайна сметка се отказах, като си рекох, че просто я оставям за по-нататък. Но, както често се случва, на това „по-нататък“ така и не му дойде времето.

В средата на септември Кити отново започна часовете си в „Джилиард“, а в края на същата седмица най-накрая получих писмо от Соломон Барбър. От смъртта на Ефинг бяха минали почти четири месеца и аз бях престанал да очаквам отговор от сина му, пък и какво би могъл да каже той при така стеклите се обстоятелства. Евентуалните реакции бяха много — шок, омраза, радост, ужас. Не можех да му се сърдя, че се спотайва. Да си прекарал първите петдесет години от живота си, смятайки, че баща ти е мъртъв, после да научиш, че е бил жив през цялото това време, само за да разбереш в крайна сметка, че току-що е починал и този път наистина — не можех да си представя как човек би реагирал на толкова зашеметяващи вести. Но когато писмото на Барбър цъфна в кутията ми, оказа се едно много любезно писмо, пълно с извинения и безкрайни благодарности за стореното от мен през последните месеци от живота на баща му. Пишеше, че не иска да ми се натрапва, но ще се радва на възможността да си поговорим. Питаше дали ако в края на някоя седмица прескочи до Ню Йорк, ще се отзова на поканата му. Тонът му беше изключително мил и тактичен, затова и през ум не ми мина, че мога да му откажа. Щом изчетох писмото, веднага му отговорих, че ще се радвам да се видим по всяко удобно за него време.

Много скоро той долетя в Ню Йорк — един петък следобед в началото на октомври, когато беше започнало да застудява. Настанил се в хотела си — „Уоруик“ в центъра на града — и веднага ми се обади, че е пристигнал. Казах му, че тръгвам и ще се срещнем във фоайето. Когато попитах как да го разпозная, той тихо се изсмя в слушалката:

— Най-дебелият човек наоколо. Няма как да не ме забележиш. Но в случай, че има и друг с моите размери, знай, че съм плешив. Нямам нито косъмче на главата си.

Както много скоро разбрах, дори думата „дебел“ не можеше да го опише точно. Синът на Ефинг беше огромен, монументално туловище, безредно натрупана купчина от плът върху плът. Никога преди не бях срещал човек с подобни размери и когато го зърнах, разположен на едно канапе във фоайето на хотела, поколебах се дали да се приближа. Беше един от онези чудовищно дебели хора, които понякога виждаш на улицата — колкото и да се мъчиш да извърнеш поглед, не можеш да откъснеш опулените си очи от тях. Беше направо титаничен в своята пълнота, такава надута изобилна закръгленост, че няма как да го погледнеш, без да усетиш как се смаляваш. Сякаш неговата триизмерност беше по-триизмерна от тази на останалите хора. Не само че заемаше повече място от другите, но като че се разливаше в него, разтичаше се извън собствените си очертания и се разполагаше в околното пространство, където всъщност не беше. Отпуснат на канапето с плешивата си бегемотска глава, щръкнала между гънките на обилния му врат, в него имаше нещо легендарно, нещо едновременно тлъсто и трагично. Струваше ми се невъзможно крехкият миниатюрен Ефинг да е дал живот на такъв син — приличаше на генетична грешка, на дегенерирало семе, прекомерно избуяло, до уродливост. В продължение на миг или два бях почти сигурен, че това е халюцинация, но после очите ни се срещнаха и лицето му светна в усмивка. Носеше зелен костюм от туид и светлокафяви обувки „Хъш пъпис“. Наполовина изпушената пура между пръстите му изглеждаше като карфичка.

— Соломон Барбър? — попитах.

— Същият — каза. — А ти трябва да си господин Фог. За мен е удоволствие да се запознаем, сър.

Имаше мощен звънлив глас, който леко гъгнеше от дима в дробовете му. Разтърсих огромната му протегната към мен ръка и седнах на канапето до него. Известно време никой не продума. Усмивката върху лицето на Бърбър бавно се стопи и чертите му се изкривиха в тревожно отнесено изражение. Той ме изучаваше напрегнато, но в същото време изглеждаше потънал в размисъл, сякаш точно сега му бе хрумнала някаква идея от изключителна важност. След това, неизвестно защо, затвори очи и въздъхна.

— Навремето познавах една личност на име Фог — каза той най-после. — Много отдавна.

— Името ми не се среща много често — казах, — но неколцина от нас все още се мотат наоколо.

— Въпросната личност Фог тогава беше в моя курс, но това беше отдавна, през четирийсетте години. Тогава бях още съвсем млад преподавател.

— Помниш ли първото му име?

— Помня го, разбира се, но не става дума за мъж, а за млада жена. Емили Фог. Беше първокурсничка в моя клас по американска история.

— А знаеш ли откъде беше родом?

— Чикаго. Мисля, че беше Чикаго.

— Името на моята майка беше Емили и тя беше от Чикаго. Възможно ли е да е имало две Емили Фог от един и същ град в един и същи колеж по едно и също време?

— Да, възможно е, но е малко вероятно. Приликата е твърде голяма. Видях я в теб, още като прекрачваше прага.

— Твърде много съвпадения — казах. — Вселената гъмжи от тях.

— Да, понякога всичко става прекалено объркващо и непонятно — рече Барбър и като че отново потъна в собствените си мисли.

После, след секунда-две направи видимо усилие да се съсредоточи в разговора и продължи.

— Нали няма да се обидиш, ако те попитам какво се е случило, че си взел моминското име на майка си?

— Ами баща ми умрял, преди да се родя и затова майка ми си върнала името Фог.

— Съжалявам. Не исках да любопитствам.

— Няма нищо. Самият аз никога не съм виждал баща си, а и майка ми умря отдавна.

— Да, научих сравнително скоро след смъртта й. Май беше някаква пътна катастрофа. Ужасна трагедия. Сигурно това те е съсипало.

— Сгази я автобус в Бостън. Тогава бях съвсем малък.

— Ужасна трагедия — повтори Барбър и пак затвори очи. — Беше толкова красиво и интелигентно момиче, твоята майка. Много добре си я спомням.

След десет месеца, когато умираше в една чикагска болница със счупен гръбнак, Барбър ми довери, че започнал да подозира истината още в началото на разговора ни във фоайето на хотела. Тогава обаче решил да ми я спести, защото смятал, че ще ме изплаши. Още не ме познавал и не можел да предвиди как ще реагирам на такава зашеметяваща новина. За миг си представил сцената и това мигом го накарало да стисне език зад зъбите си. Някакъв почти двестакилограмов непознат ме кани в хотела, здрависва се с мен и вместо да разговаряме за онова, за което съм дошъл, ме поглежда в очите и ми казва, че той е моят неизвестен баща. Независимо от силното изкушение просто не се престрашил да го направи. По всяка вероятност съм щял да го взема за луд и да откажа да говоря с него. Тъй като имало много време да се опознаем, не искал да избързва, съобщавайки ми новината в неподходящ момент. Имало толкова много неща да се разкажат преди това, че всяко избързване би било грешка. Противно на онова, което Барбър си мислеше обаче, оказа се, че време няма. Той разчитал на бъдещето да разреши проблема му, но това бъдеще така и не дойде. Едва ли може да се каже, че вината е била негова, но той плати за нея, както и аз заедно с него. Въпреки това не съм сигурен, че би могъл да постъпи другояче. Никой не знае какво има да се случва; никой не може да предвиди мрачните ужаси, които ни очакват.

И до ден-днешен, щом се сетя за Барбър, ме обзема съчувствие. Ако не бях научил кой е баща ми, щях да знам само, че някога съм имал баща. Нали детето все пак трябва да се зачене и щеш не щеш, онзи, който причинява зачеването, се нарича баща. От друга страна, Барбър не е знаел нищо. Спал е с майка ми само веднъж (в една дъждовна беззвездна нощ през пролетта на 1946-а) и още на следващия ден тя избягала, изчезнала от живота му завинаги. Не знаел, че е забременяла, не знаел, че има син, нямал представа какво всъщност е направил. Като се имат предвид последвалите терзания, би трябвало поне отчасти да бъде възнаграден, пък макар и само с вестта за това, което е сторил. Чистачката, която влязла в стаята му на сутринта, не си дала труда да почука на вратата и тъй като не могла да потисне писъка, излетял от устата й, всички обитатели на общежитието мигом се струпали в стаята, още преди двамата да успеят да се облекат. Ако била само чистачката, може би щели да измислят нещо и да си спестят срама, но при създалата се паника очевидците станали твърде много. Деветнайсетгодишна първокурсничка, заварена в леглото на преподавателя си по история. Само някой мухльо би се оставил да го спипат в подобно прегрешение, особено пък в забутано място като Олдбърн, Охайо. Той бил веднага уволнен, а Емили избягала обратно в Чикаго и с това историята приключила. Кариерата му била завинаги съсипана от тази случка, но далеч по-страшно било страданието му по изгубената Емили. Мисълта за нея не му давала покой, а още по-непоносимо било терзанието му, когато след около месец (както ми призна в болницата), още несъвзел се от първия удар, трябвало да понесе и ужаса, изписал се на лицето й, когато поискал ръката й. „Ти разби живота ми — отвърнала тя, — проклета да съм, ако ти позволя да ме видиш отново.“ И той повече не я видял. А когато след около тринайсет години се опитал да я открие, тя вече лежала в гроба.

От всичко това успях да разбера, че майка ми не беше казала на никого за случилото се. Родителите й били мъртви, а и нищо не я задължавало да разкрива скандалната си тайна пред Виктор, който непрекъснато кръстосвал страната с Кливландския оркестър. Нещата изглеждали сякаш тя е просто още една отпаднала студентка, а за млада жена през 46-а това не се смятало за голяма трагедия. По-странно било, че дори след като разбрала, че е бременна, отказала да издаде името на бащата. Докато живеехме заедно с вуйчо Виктор, на няколко пъти го бях питал, но той знаеше толкова, колкото и аз. „Това си е тайна на Емили — казваше ми той. — Неведнъж съм я притискал да ми каже, но тя никога не обели и думичка.“ За да родиш незаконно дете в онези дни се е изисквало кураж и твърдост, но очевидно моята майка не се е поколебала да го стори. Наред с всичко останало трябва и за това да съм й благодарен. Една по-мекушава жена щеше да ме даде за осиновяване, или пък — още по-лошо — щеше да направи аборт. Никак не ми бе приятно да мисля, че ако майка ми не беше толкова силна личност, сигурно никога нямаше да се появя на бял свят. Ако беше постъпила разумно, щях да съм мъртъв, преди да се родя — тримесечен плод на дъното на някоя боклукчийска кофа в задънена мрачна уличка.

Въпреки голямата му покруса, отказът на майка ми не изненадал Барбър. След време той дори не искал да я вини за това. Най-чудното било, че именно тя го харесала от пръв поглед. През пролетта на 1946-а той бил вече на двайсет и девет и истината е, че Емили била първата жена, която легнала с него, без да й плати за това. Не че онези, на които плащал, били ежедневие в живота му. Рискът бил прекалено голям, а щом веднъж научил, че удоволствието може да му струва унижения, посещенията му при въпросните дами се разредили още повече. Барбър не хранел никакви илюзии за себе си. Давал си сметка как изглежда в очите на хората и знаел, че са прави да питаят отвращение към него. Емили била единственият му шанс и той го пропуснал. Може да не е за вярване, но смятал, че така и заслужава.

Тялото му било тъмница, в която бил осъден да прекара земните си дни като забравен от Бога затворник без право на обжалване, без надежда за намаляване на присъдата, без възможност за бърза и снизходителна екзекуция. Още на петнайсет години достигнал пълния си ръст, след което теглото му започнало да нараства. През юношеството с мъка поддържал под сто и двайсет килограма, но среднощните угощения не му помагали да отслабне, както впрочем и диетите. Избягвал огледалата и прекарвал колкото е възможно повече време сам. Светът му изглеждал като бягане с препятствия сред облещени очи и сочещи пръсти. Превърнал се в амбулаторно чудо, момчето балон, което вечно крачело сред присмех и кикот, а случайните минувачи често замръзвали на място, като го видели. Отрано книгите се превърнали в единственото му убежище, място, където можел да се скрие — не само от другите, но и от собствените си мисли. Защото Барбър никога не се самозалъгвал и много добре знаел кой е виновен за външния му вид. Навлизайки в думите на страницата пред него, той можел да забрави тялото си, а това — повече от всичко друго — му помагало да приспи, макар и временно, вечните си самообвинения. Чрез книгите можел да се понесе надалеч, да спре да мисли за себе си и веднъж погълнат от тях, да се заблуждава, че е свободен, че въжетата, които го закотвят към гротескната му плът, са прерязани.

Завършил гимназия като пълен отличник, насъбрал купища отличия и награди, с което учудил всички жители в малкия градец Шорам в Лонг Айланд. През юни същата година именно той произнесъл прощалното слово при завършване на випуска — прочувствена, макар и малко разхвърляна реч в защита на пацифизма, на Испанската република и на втория президентски мандат на Рузвелт. Това било през 1936-а и публиката в задушния салон го аплодирала бурно, въпреки че не всички споделяли политическите му възгледи. После, подобно на неосъзнатия му син двайсет години по-късно, заминал за Ню Йорк, за да прекара следващите четири години в Колумбийския университет. В края на този период теглото му достигнало 140 килограма. Последвал докторат по история и несъгласието на армията, когато решил да изпълни своя воински дълг. „Тлъстаци не приемаме“ — подхвърлил сержантът с презрителна усмивка. И Барбър останал на домашния фронт редом със сакатите и олигофрените, с най-младите и най-старите. Прекарал тези години във факултета по история, заобиколен от жени — анонимно туловище от мъжка плът, блуждаещо сред библиотечните рафтове. Но никой не отричал, че е добър в професията си. Неговата защита на тема „Епископ Бъркли и индианците“ му спечелила наградата на американските учени за 1944 г., след което бил затрупан с предложения за работа в много от университетите на Източното крайбрежие. По неизвестни дори за самия него причини избрал Охайо.

Първата година минала успешно. Оказал се много обичан и популярен сред студентите си преподавател, включил се в местния хор като баритон и написал първите три глави на книга за различни хора, попаднали в плен на индианците. През пролетта войната в Европа най-накрая свършила, а когато през август били хвърлени двете бомби в Япония, единственото, с което успял да се утеши, било мисълта, че това никога вече няма да се повтори. Противно на очакванията следващата година започнала блестящо. В периода между септември и януари успял да свали малко килограми и за пръв път в живота си започнал да гледа на бъдещето с оптимизъм. През пролетния семестър в курса му по история се появила Емили Фог, очарователно и будно момиче, което бързо се влюбило в него. Това било прекалено хубаво, за да е истина, и макар да си повтарял, че трябва да действа предпазливо, изведнъж му се сторило, че всичко е възможно, всичко е по силите му, дори и онова, за което доскоро не смеел и да си помисли. След това обаче дошла случката в общежитието, нахлуването на чистачката и последвалата пълна катастрофа. Шеметната скорост, с която се разиграли събитията, го парализирала. Бил напълно шокиран и не можел да действа. Когато същия ден го извикали в кабинета на ректора, дори не му минало през ум, че може да се опълчи срещу уволнението. Върнал се в стаята, стегнал си багажа и напуснал, без да се сбогува с никого.

Нощният влак го отвел в Кливланд, където отседнал в хотел на Младежката християнска организация. Възнамерявал да се хвърли през прозореца, но след като цели три дни чакал подходящия момент, разбрал, че просто не му стиска. Решил да зареже тази идея и веднъж завинаги да се откаже от борбата. Казал си, че щом му липсва кураж да умре, тогава ще заживее най-накрая като свободен човек. Това поне можел да направи. Нямало повече да се свива и да се крие от себе си; нямало да разрешава други да определят кой е. През следващите четири месеца не спрял да яде, тъпчел се до забрава, набивал кремове и понички, картофи с масло и тлъсто месо с тежки сосове, палачинки, печени пилета и обилни порции от мазни яхнии. В края на този кулинарен разгул видял, че е качил още двайсет килограма. Но числата вече не го вълнували. Бил престанал да ги следи, което пък на свой ред означавало, че те са престанали да съществуват.

Колкото по-огромно ставало тялото му, толкова по-навътре в него се скривал. Целта на Барбър била да се откъсне от света, да стане невидим, криейки се зад собствената си масивна плът. Прекараните в Кливланд месеци посветил на опитите да се научи как да не обръща внимание на онова, което хората мислят за него, и да се освободи от болката, която му причиняват човешките погледи. Всяка сутрин се изпробвал, като в най-оживеното време тръгвал по централната улица, а в събота и неделя всеки следобед нарочно се разхождал в парка, където можели да го видят най-много хора. Правел се, че не чува подмятанията зад гърба си, преструвал се, че погледите им рикошират в твърдата му несломима плът. Сега вече бил сам, съвършено откъснат от другите — подута, закръглена като патладжан монада, която крачи тромаво през собственото си пълно объркване. Но опитите си стрували усилието и той наистина вече не се страхувал от изолацията. Хвърляйки се с главата напред в собствения си хаос, най-накрая успял да стане истинският Соломон Барбър — тоест личност, тоест някой, един самосъздаден свят.

Не стига това, ами след една-две години Барбър започнал да оплешивява. Отначало го приел като лоша шегичка — плешивец на име бръснар27, но тъй като за перуки или изкуствени кичури и дума не можело да става, нямал друг избор, освен да се примири. Буйната растителност по главата му постепенно увехнала. На мястото на гъстите му рижави къдрици лъснал голият му скалп — безплодно парче белезникава кожа. Тази промяна във външния вид никак не му се понравила, но повече го стреснал фактът, че нищо не може да направи. Това го тласнало към едно доста пасивно отношение към себе си и именно тази безпомощност не могъл да понесе. Ето защо един ден, когато процесът на оплешивяване бил към края си (косми от двете страни, но не и отгоре), той най-спокойно взел бръснача и се простил с останалата растителност. Резултатът от този експеримент се оказал далеч по-внушителен, отколкото си мислел. Барбър открил, че черепът му прилича на огромен заоблен камък, имало нещо митологично в него и докато се съзерцавал в огледалото, решил, че така изглежда по-добре, защото сега огромният глобус на тялото му се сдобил и с пълна луна. След този ден започнал да се отнася най-грижливо към тази своя сфера, като всяка сутрин втривал в нея кремове и помади, за да я поддържа гладка и лъскава, правел й електрически масажи и всячески се стараел да я предпази от природните стихии. Започнал да носи шапки — какви ли не шапки, които полека-лека се превърнали в отличителен белег на чудачеството му, в знак за това кой е. Вече не бил просто тлъстият Соломон Барбър, а Човекът, който носи шапки. Нужна била известна смелост, за да направи това, но до този момент вече се бил научил да извлича удоволствие от собствената си ексцентричност, като освен това се сдобил и със странни принадлежности, с помощта на които усъвършенствал таланта си да обърква другите. Носел бомбета и фесове, бейзболни, каубойски и меки шапки, миньорски каски, шлемове и всичко, което успявало да грабне въображението му, без да се съобразява със стил, мода или условности. През 1957 г. колекцията му станала толкова голяма, че веднъж изкарал двайсет и три дни, без да сложи една и съща шапка два пъти.

След разпъването на кръст в Охайо (както след време започнал да го нарича) Барбър взел да се мести в най-различни малки и съвсем посредствени колежи, все в Запада и Средния запад. Отначало мислел, че това е само временно изгнание, но то се проточило цели двайсет години и когато скиталчеството му свършило, картата на раните му включвала всяко кътче от вътрешността на страната: Индиана и Тексас, Небраска и Оклахома, Южна Дакота и Канзас, Айдахо и Минесота. Никъде не се задържал повече от две-три години и макар че колежите си приличали един с друг, постоянното движение го спасявало от скуката. Барбър бил много работоспособен и в прашното безвремие на тези усамотени места непрекъснато произвеждал статии и книги, посещавал конференции, изнасял лекции и посвещавал толкова часове на студентите и курсовете си, че много бързо се превръщал в най-обичания преподавател в колежа. Качествата му на учен никога не били оспорвани, но дори и след като скандала в Охайо започнал да отшумява, големите университети продължавали да му обръщат гръб. Ефинг беше споменал за гоненията по времето на Маккарти, но единственото левичарско залитане на Барбър било участието му в похода на мира през трийсетте години, така че формално не фигурирал в нито един от черните списъци. Въпреки това за хулителите му било много удобно да обграждат името му с розови намеци, което в крайна сметка се оказало и най-лесният начин да му откажат назначение. Никой не се ангажирал да го заяви ясно и категорично, но край него като че витаело всеобщото усещане, че няма да се впише в средата. Бил прекалено огромен, имал репутацията на опак човек, необуздан и непокорен. Представете си сто и седемдесеткилограмов титан с огромна шапка на главата да крачи из вътрешните дворове на Йейл. Просто не ставало. Говорело се, че няма срам, че не спазва никакви норми на благоприличие. Самото му присъствие би нарушило съществуващия порядък. При това положение защо сами да си търсят белята, след като кандидати за всяко място — колкото щеш.

Може би така станало по-добре. Като се оттеглил в периферията, Барбър всъщност успял да си остане такъв, какъвто е. По-малките колежи го приемали с радост и тъй като бил не само най-дебелият професор, който някой някога е виждал, но и човекът с шапките, бил пощаден от дребнавите препирни и интриги, които неизменно съпътстват живота в малките провинциални градчета. Всичко около него било така необятно и екстравагантно, и така очевидно извън всякакви норми, че никой не се осмелявал да го съди. Обикновено пристигал в края на лятото, потънал в прах от прекараните по пътищата дни, с ремарке, което се поклащало зад очуканата му, бълваща черни газове кола. Видел ли студенти наоколо, веднага ги наемал да разтоварят багажа му, плащал им по двойна надница, след което ги водел на обяд. Това винаги помагало на запознанството. После ги канел да разгледат невероятната му колекция от книги, безбройните му шапки и специалното писалище, изработено по поръчка в Топика — ала свети Тома Аквински, така го наричал — с изрязан отпред полукръг, за да се вмести шкембето му. Имало нещо запленяващо в него: тромаво разхождал туловището си със задъхано хриптене и непрекъснато пушел дълги пури, от които дрехите му били вечно поръсени с пепел. Студентите се присмивали зад гърба му, но го обичали, вероятно давайки си сметка, че като синове и дъщери на фермери, магазинери и свещеници никъде другаде не биха могли да се докоснат до големия, до истинския интелект. Разбира се, намирали се и студентки, чийто сърца се разтуптявали при вида му (колкото да докажат, че умът наистина може да въздейства по-силно от тялото), но Барбър си бил взел поука и никога повече не налапал въдицата. Тайничко се радвал на младите момичета, които припадали по него, но се правел, че нищо не разбира, играел ролята на строг и сърдит академик, на общителен евнух, у когото желанието отдавна е умряло. Разбира се, това го поставяло в положението на вечно страдащ самотник, но затова пък го предпазвало от набези, а в случаите, когато намусеното му изражение не помагало, вече знаел, че трябва да държи щорите си спуснати и вратата заключена. През всички тези години на скиталчество поведението му останало безупречно. Зашеметявал всички със своята неповторимост и си тръгвал още преди колегите му да започнат да се отегчават от него — казвал ненадейно сбогом и изчезвал в лъчите на залеза.

Според разказаното от Барбър излизаше, че веднъж пътищата му се пресекли с тези на вуйчо Виктор, но като се замисля върху живота и на двамата, нищо чудно да е било поне три пъти. Първата среща би могла да е през 1939-а в Ню Йорк по време на Световното изложение. Знам със сигурност, че и двамата са били там, и макар да изглежда малко вероятно, възможно е да са се случили в един и същи ден. Обичам да си представям как двамата стоят пред някакъв експонат — „Колата на бъдещето“ например, или „Утрешната ни кухня“, как неволно се сблъскват и едновременно повдигат шапки за извинение, двама млади мъже в разцвета на силите си, единият дебел, другият тънък, комедиен дует, който изпълнява своя номер в прожекционната на моето въображение. Разбира се, Ефинг също посетил изложението след завръщането си от Европа и затова понякога слагах и него в тази въображаема сцена — седнал в плетената си инвалидна количка, а Павел Шум го разхожда наоколо. Нищо чудно Барбър и вуйчо Виктор да са стояли един до друг, когато Ефинг е минавал покрай тях. Нищо чудно и двамата да са се възмутили от неговата грубост, когато по навик е навиквал приятеля си руснак, да са се усмихнали на пиперливия му език и тъжно да са поклатили глава. Без дори да подозират, че човекът е баща на единия от тях и бъдещ дядо на племенника на другия. Възможностите за подобни срещи са безкрайни, но аз гледах да се ограничавам, представяйки си само някоя кратка и безмълвна размяна на усмивки, сваляне на шапки за поздрав, смънкано извинение. Това събуждаше у мен повече асоциации и ме подтикваше към размисъл, сякаш когато не се развихрях, а просто се съсредоточавах върху по-дребните мимолетни детайли, можех да излъжа ума си, че тези неща наистина са се случили.

Втората среща би трябвало да е била в Кливланд през 1946-а. Тя ми изглеждаше по-правдоподобна от първата, защото много добре си спомням как един ден, когато се разхождахме с вуйчо Виктор в парка „Линкълн“ в Чикаго, видяхме дебел човек, седнал на тревата, да дъвче сандвич. Тогава Виктор каза, че му напомнял за друг дебелак, който бил срещнал в Кливланд („още когато свирех в оркестъра“), и въпреки че нямам конкретно доказателство, предпочитам да си мисля, че това е бил именно Барбър. Ако не друго, поне датите съвпадаха, тъй като Виктор е свирил в Кливланд от 45-а до 48-а, а Барбър е живял в Младежкото християнско общежитие през пролетта на 1946-а. Виктор разказваше как една вечер отишъл да хапне нещо на крак в големия търговски център на Лански, който се намирал само на три преки от концертната зала. Току-що били свършили изпълнението на избрани творби от Бетовен и той се отбил във въпросното заведение с колегите си от духовата секция. От мястото си в задната част на ресторанта много добре виждал дебел мъж, който седял сам-самичък на маса в едно от страничните сепарета. Просто не можел да откъсне поглед от тази огромна самотна фигура и с ужас наблюдавал как онзи погълнал две огромни порции супа топчета, голяма чиния пълнено зеле, безброй палачинки със сирене, три салати от зеле и рапица — ей така между другото, още цяло панерче хляб и шест-седем порции туршия, направо от саламурата. Виктор бил толкова зашеметен от тази демонстрация на лакомия, че цял живот не забравил гледката — портрет на чистото неподправено човешко нещастие. „Всеки, който яде по този начин, се опитва да се самоубие — каза ми тогава. — То е същото като да умираш от глад.“

За последен път трябва да са се засекли през 1959-а, когато двамата с вуйчо живеехме в Сейнт Пол, Минесота. Тогава Барбър гостувал на местния колеж „Макалестър“ и една вечер, докато си седял в апартамента и преглеждал обявите за продажба на коли втора употреба на последните страници на „Пайъниър прес“, погледът му случайно попаднал на съобщение за уроци по кларнет, давани от някой си Виктор Фог, „бивш член на Кливландския оркестър“. Името се забило в паметта му като копие и пред очите му изплувал образа на Емили, видял я ясно като бял ден и така въздействащо, както не си я бил представял от години. Тя отново го обсебила, оживяла от самата поява на името й и до края на седмицата той просто не успял да я прогони от мислите си, не спирал да се чуди какво ли е станало с нея, измислял си най-разни посоки, в които животът й би могъл да поеме, и през цялото това време тя стояла пред взора му като жива. Учителят по музика, помислил си той, сигурно не е неин роднина, но все пак решил да провери. Първото му желание било да вдигне телефона и да се обади на Виктор, но като размислил, се отказал. Не искал да изглежда смешно, разказвайки историята си, да фъфли и заеква несвързано по телефона пред някакъв отегчен непознат. Вместо това решил да напише писмо, нахвърлил седем-осем чернови, преди да стане както трябва, и пуснал писмото в пристъп на мъка и терзание, но в мига, в който пликът потънал в кутията, съжалил за стореното. Отговорът дошъл след десетина дни — хладен и сдържан, набързо нахвърлян върху специална жълтеникава хартия за писма. „Сър — гласяло написаното, — Емили Фог наистина е моя сестра, но с голяма печал в сърцето съм длъжен да Ви уведомя, че тя почина при пътна злополука преди осем месеца. Безкрайно съжалявам. Ваш Виктор Фог.“

Писмото не му казвало нищо ниво. Всъщност Виктор му съобщавал само един-единствен факт, който Барбър знаел отдавна, а именно, че никога вече няма да види Емили. Смъртта не променяла нищо. Тя просто доказвала онова, в което бил сигурен, потвърждавала загубата му, с която живеел вече години наред. От това писмото не ставало по-малко болезнено, но щом спрял да плаче, открил, че жадува за още информация. Какво се е случило с нея? Къде е отишла и с какво се е занимавала? Омъжила ли се е? Имала ли е деца? Имало ли е някой, който да я обича? Барбър копнеел за факти, за повече факти. Искал да попълни белите полета и да си представи живота й, да научи по-осезаеми неща, които да отнесе със себе си — например образи, снимки, нещо като фотоалбум, който да може мислено да разгръща по всяко време и да го разглежда с часове. Още на следващия ден отново писал на Виктор. Изразил дълбоките си и най-искрени съболезнования в първия абзац от писмото, след което най-деликатно му намекнал, че за него е много важно да узнае отговорите на някои от горните въпроси. И зачакал търпеливо да получи отговор, но изминали две седмици без никаква вест. Най-накрая решил, че писмото се е изгубило, и вдигнал телефона да се обади на Виктор. След три-четири позвънявания, операторът се намесил и му съобщил, че търсеният от него номер е изключен. Барбър бил силно озадачен, но това не го разколебало (човекът може да го е закъсал, рекъл си той, и да не е могъл да си плати телефонната сметка), затова се метнал на своя додж, модел петдесет и първа година и поел право към апартамента на Виктор на Линуд Авеню номер 1025. Тъй като не успял да открие името на Фог отвън на звънците пред входа, повикал портиера. След миг-два се появил дребен мъж с пуловер в зелено и жълто, затътрил крака към него и направо му казал, че господин Фог го няма. „Двамата с момчето си събраха багажа и напуснаха преди десетина дни“. Това вече обезсърчило Барбър, защото било неочакван удар. Но от този миг нататък нито за миг не спрял да се чуди кое ли е онова момче. Но и да се чуди, и да не се чуди, нищо не можел да направи. Приел, че това е синът на кларнетиста и толкоз.

Години по-късно, когато Барбър ми разказа за писмото на Виктор, най-накрая разбрах защо през 1959-а двамата с вуйчо Виктор трябваше да напуснем Сейнт Пол така скоропостижно. Проумях смисъла на случилото се — набързо стегнатия багаж посред нощ, карането до Чикаго, без да спрем нито веднъж, двете седмици, през които живяхме на хотел и той не ме пусна да ходя на училище. Виктор не е знаел истината за Барбър, но въпреки това е хранел опасения. Давал си е сметка, че някъде в света съществува баща и защо да рискува с този мъж, който толкова любопитства да научи всякакви подробности за Емили? Кой можел да му гарантира, че няма да потърси бащинските си права? След като получил първото писмо от Барбър, той просто не споменал за моето съществуване, но когато дошло второто с всички тези въпроси, решил, че вече е в капана. Ако не отговори на второто писмо, рекъл си той, само ще отложи задълбочаването на проблема, защото ако непознатият толкова настоява да узнае всичко, той рано или късно ще дойде да ни потърси. И тогава какво? Виктор не успял да измисли нищо друго, освен бягството. Вдигна ме посред нощ и двамата се изпарихме яко дим.

Това беше едно от последните неща, които ми разказа Барбър, и аз много се развълнувах. Разбрах какво бе направил Виктор за мен и тази негова всеотдайност още повече ме разтърси — обзе ме мъка по моя вуйчо и мисълта, че вече го няма окончателно, ме покруси. В същото време обаче почувствах и някакво неудовлетворение и огорчение за всичките изгубени години. Защото ако Виктор беше отговорил на второто писмо на Барбър, вместо да бяга от него, тогава щях да открия баща си още през 59-а. Разбира се, никой не беше виновен за случилото се, но това не го правеше по-поносимо. Оказа се, че всичко е било въпрос на пропуснати шансове, лоши съвпадения и грешки, направени слепешката. Значи винаги сме били там, където е трябвало, но не тогава, когато е трябвало, или пък тогава, когато е трябвало, но не там, където е трябвало — винаги сме се разминавали на косъм, винаги на крачка от разбулването на мистерията. Според мен до това се свеждаше цялата история. Поредица от изгубени възможности. Всички парченца на пъзела са били налице от самото начало, но никой не е знаел как да ги сглоби.

* * *

Разбира се, всичко това не стана ясно още от първата ни среща. След като Барбър предпочете да не споделя подозренията си, единствената тема на разговор, която ни оставаше, бе неговият баща и ние навлязохме доста надълбоко в нея. Първата вечер ме заведе на вечеря в „Галахърс“ на Петдесет и втора улица; втората вечер отидохме на ресторант в Китайския квартал заедно с Кити; на третата — неделя — закусвахме заедно в неговия хотел, преди той да отлети за Минесота. Остроумието и очарованието на Барбър ме накараха много бързо да забравя ужасния му външен вид и колкото повече време прекарвах с него, толкова по-уютно се чувствах в компанията му. Още от самото начало разговорът ни потръгна леко и докато си разказвахме преживяванията, непрекъснато ги придружавахме с шеги и мъдрости и тъй като той не беше човек, който се страхува от истината, можех да говоря за баща му без автоцензура, описвайки месеците на моя живот с Ефинг, без да му спестявам нищо — нито доброто, нито лошото.

Що се отнася до самия Барбър, той не знаеше почти нищо за баща си. Казали му, че умрял някъде в Дивия запад месеци преди той да се роди. Баща му бил художник — което му изглеждало напълно правдоподобно, тъй като стените на къщата били покрити с картини, — и то предимно пейзажист. Тъкмо затова тръгнал да пътешества — в името на изкуството. Последното му пътуване било в пустините на Юта, така му казали, едно забравено от Бога място, където намерил смъртта си. Но обстоятелствата около смъртта му били забулени в тайнственост. Когато бил на седем години, една леля му казала, че баща му паднал от скала. След три години един от чичовците му обяснил, че баща му бил пленен от индианците, а след още шест месеца Моли Шарп му заявила, че цялата история била пъклен замисъл на самия дявол. Моли била готвачката, която всеки ден след училище го посрещала с най-вкусните пудинги — цъфтяща, червенобуза ирландка с големи дупки между зъбите, — а тя винаги казвала истината. Но независимо от причината, смятало се, че смъртта на баща му станала повод майка му да се затвори в стаята си. Така всички в семейството обяснявали състоянието й, макар че тя понякога излизала оттам, особено в топли летни нощи, и обикаляла коридорите в къщата, дори отивала чак до плажа, присядала край водата и с часове оставала заслушана в песента на прибоя.

Не виждал майка си много често, а дори и през добрите си дни тя трудно си спомняла името му. Наричала го Теди, или Малкълм, или Роб, винаги го гледала право в очите и говорела съвсем убедено, или пък използвала странни обръщения като Топчо, Пухчо или пък Господин Гюрултия. Той никога не я поправял, тъй като и без това часовете, прекарани в кампанията на майка му, били толкова малко, че не си струвало да ги пропилява. Освен това знаел от опит, че и най-малкото възражение може да я разсърди. Другите в къщата го наричали Соли. Нямал нищо против галеното име, защото според него по този начин истинското му име си оставало някак непокътнато — като тайна, която само той знае: Соломон, мъдрият цар на израилтяните, който бил толкова безпогрешен в преценките си, че заплашил да разсече дете надве, ако не стане неговото. След време умалителната частичка отпаднала и той станал само Сал. От Елизабетинските поети научил, че това е старата дума за „слънце“, а много по-късно — че е френската дума за „почва, земя“. Зарадвал се, че може да бъде едновременно и слънцето и земята и в продължение на няколко години се ласкаел от мисълта, че съдържа в себе си всички противоречия на вселената.

Майка му живеела на четвъртия етаж с цяла свита компаньонки и помощнички. Понякога не излизала от стаята си с дни и месеци. Там горе съществувал друг свят. В единия край на етажа построили нова кухня, а в другия — огромна деветоъгълна стая. Знаел, че навремето именно там баща му рисувал картините си. Прозорците били издигнати така, че като гледаш навън, да виждаш само вода. Открил, че ако стоиш загледан по-дълго с лице, опряно в стъклото, започваш да се чувстваш, сякаш се рееш в небето. Много рядко му разрешавали да се качва горе, но от стаята си на долния етаж понякога чувал как майка му крачи неспокойно (дъските на пода скърцали под килима), а от време на време долавял гласове — приглушеното ехо на разговори, смях, пеене, охкане и хленч. Посещенията му на четвъртия етаж се диктували от волята на болногледачките, като всяка проповядвала различни правила. Госпожица Форест му разрешавала да се качва всеки четвъртък за по един час; госпожица Какстън му преглеждала ръцете и ноктите, преди да го пусне да влезе; госпожица Флауър препоръчвала енергични разходки по плажа; госпожица Бъксли пък им поднасяла горещ шоколад, а госпожица Гундерсон говорела толкова тихо, че не можел да чуе какво казва. Веднъж, облечен официално, Барбър останал да играе с майка си цял следобед, а при друг случай двамата отишли да пуснат детска лодчица в езерото и останали там, докато се стъмни. Това са двете посещения, които си спомнял най-отчетливо, и чак след години си дал сметка, че това били най-щастливите му мигове, прекарани с нея. Спомнял си, че тя му изглеждала доста стара — имала прошарена коса, повехнало лице, воднисти сини очи, увиснали краища на устата и тъмнокафяви петна по ръцете. Треперела леко, но непрекъснато и от това изглеждала още по-крехка. Била истинско кълбо от нерви и вечно приличала на жена, която аха да припадне. Въпреки това не смятал, че е луда (нещастна била думата, с която я описвал), и дори когато започнала да върши ужасяващи неща, все си мислел, че просто се преструва. С течение на времето преживяла няколко големи кризи (неистово крещене, когато една от болногледачките била изхвърлена, опит за самоубийство, период от няколко месеца, когато отказвала да носи каквито и да било дрехи), а в един момент дори я изпратили в Швейцария, за да си почине, така му казали. Много по-късно открил, че наричали „Швейцария“ лудницата в Хартфорд, Кънетикът.

Имал мрачно детство, в което все пак се срещали и радости, а и не бил чак толкова самотен. Родителите на майка му се пренесли да живеят у тях и въпреки увлечението на баба му по краткотрайни моди, като книгите на Чарлс Форт и тем подобни, тя била изключително мила с него, както и дядо му, който обичал да му разказва случки от Гражданската война и го научил да бере билки. По-късно чичо му Бинки и леля Клара се преместили при тях и в продължение на няколко години всички живели заедно в хармонична атмосфера на вечни заяждания. Сривът на борсата от 1929-а не ги разорил, но се наложило да въведат строги икономии. Колата „Пиърс ароу“ изчезнала заедно с шофьора, напуснали апартамент в Ню Йорк и не изпратили Барбър в скъп пансион, както възнамерявали първоначално. През 1931-а продали доста творби от колекцията на баща му, които висели в салона на първия етаж — рисунки на Делакроа, картина от Самуел Морз и един малък Търнър. Въпреки това останали още много. Барбър най-много харесвал двете картини на Блейклок в трапезарията (лунния пейзаж на източната стена и изглед от индианско селище — на южната). Освен това, накъдето и да се обърнел в къщата, все се виждали работите на баща му: акварели от Лонг Айланд, картини от крайбрежието на Мейн, от поречието на Хъдсън, цяла стая с пейзажи, които донесъл след експедицията в Катскилските планини — порутени ферми, отвъд земни хълмове, безкрайни полета от светлина. Барбър прекарвал стотици часове в съзерцание на тези творби, а когато бил в гимназията, организирал изложба в залата на кметството и я допълнил с есе върху творчеството на баща си, което раздавал безплатно на всеки посетител.

На следващата година се заел да пише роман за изчезването на баща си. Тогава бил на седемнайсет години. Притиснат от терзанията на вечното юношеско безпокойство, взел да си въобразява, че е творец, бъдещ гений, който ще спаси душата си, като излее мъката си върху белия лист. След като се върна в Минесота, ми изпрати екземпляр от ръкописа — не, както се извиняваше в придружителното писмо, за да ми се фука с младежките си дарби (книгата била отхвърлена от двайсет и един издатели), а за да добия представа до каква степен липсата на баща беше поразила въображението му. Книгата се казваше „Кръвта на Кеплер“ и беше написана в сензационния стил на модните за времето си евтини романчета. Отчасти уестърн, отчасти научна фантастика, историята лъкатушеше от една неправдоподобност към друга и неумолимо набираше скорост, за да се превърне в нещо като съновидение. На места беше направо ужасна, но въпреки това ме увлече и когато стигнах до края, вече знаех много повече за Барбър, пък и успях да разбера какво го е формирало като човек.

Действието в романа се развиваше четирийсет години преди появата му на бял свят, като първото събитие датираше от 1870-а, но иначе историята повтаряше почти буквално малкото неща, които Барбър беше успял да научи за баща си. Трийсет и петгодишен художник на име Джон Кеплер се сбогува с жена си и малкия си син, напуска дома си в Лонг Айланд, за да поеме на шестмесечен преход през щатите Юта и Аризона в очакване, по думите на седемнайсетгодишния автор, „да открие един свят на чудеса, дива красота и ярки багри, страна с величествени размери, в която дори и най-малкото камъче носи белега на безкрая.“ През първите няколко месеца всичко върви по план. После на Кеплер се случва нещо, което се смята, че по всяка вероятност е сполетяло и Джулиан Барбър — пада от една скала, изпочупва си костите и загубва съзнание. Когато на следващата сутрин идва на себе си, открива, че не е в състояние да помръдне, и тъй като не може да се добере до провизиите си, решава, че ще умре от глад в пустинята и се примирява със съдбата си. На третия ден обаче, точно когато всеки миг ще предаде Богу дух, се появява група индианци — което пък повтаря друга версия за баща му, която Барбър бил чул още като дете. Индианците пренасят умиращия човек в селището си — камениста полянка, заградена отвсякъде със скали — и именно там, където ухае на юка и хвойна, започват да го лекуват. В селището живеели трийсет-четирийсет души, поравно мъже, жени и деца, които се разхождали наоколо почти голи под палещите лъчи на летния зной. Не говорели много, нито на него, нито помежду си, но го наглеждали и ето че силите му започнали да укрепват. Давали му вода, както и странни на вкус храни, каквито никога преди това не бил опитвал. Когато умът му започнал да се прояснява, Кеплер забелязал, че тези хора не приличат на индианците от местните племена — ути, навахи, паюти или шошони. Изглеждали му някак по-примитивни, по-недостъпни, по-благи в обноските си. Всъщност, когато ги разгледал отблизо, видял, че повечето от тях въобще нямат индиански черти. Някои били със сини очи, други с червеникава коса, а много от мъжете дори имали косми по гърдите. Но вместо да повярва на очите си, Кеплер решил, че все още е в несвяст и под въздействието на делириума само си е въобразил, че се възстановява. Но това не продължило дълго. Полека-лека състоянието му съвсем се подобрило и трябвало да си признае, че е жив и че всичко наоколо е самата действителност.

„Те самите се наричаха Човеците — пишеше Барбър, — Дошлите отдалеч хора. Според легендите, които разказали на Кеплер, преди много, много години техните предци живеели на луната. Но там настъпила страшна суша и капка вода не останала. Всички измрели, с изключение на Пог и Ума, създателите на техния род, първородителите им. В продължение на двайсет и девет дни и двайсет и девет нощи Пог и Ума вървели през пустинята, а когато стигнали Вълшебната планина, изкачили се до върха и се хванали за един облак. Облакът дух ги понесъл през пространството и така летели седем години, докато най-накрая стигнали земята, открили Гората на първите неща и отново създали света. Пот и Ума имали повече от двеста деца и много години наред Човеците били щастливи. Построили си къщи сред дърветата, отглеждали царевица, ходели на лов за вълшебни елени и събирали риба от водите. Другите също живеели в Гората на първите неща и тъй като нямали нищо против да споделят с Човеците тайните си, предали им Голямото познание за растенията и животните, което им помогнало да се почувстват по-добре на земята. Човеците отговорили на тази любезност, като отрупали Другите с дарове и поколения наред двете царства живеели в мир и любов. Но ето че от другата страна на света пристигнали Дивите хора и една сутрин слезли на брега от големите си дървени лодки. Отначало тези Брадати хора изглеждали приятелски настроени, ала после нахълтали в Гората на първите неща и взели да изсичат дърветата. Когато Човеците и Другите ги помолили да престанат, Дивите извадили своите гърмящи пръчки и ги избили. Човеците разбрали, че не могат да излязат срещу оръжия с такава сила, докато Другите взели решение да не отстъпват и да се бият докрай. Това било времето на Страшното сбогуване. Някои от Човеците минали на страната на Другите, а някои от Другите се присъединили към Човеците, след което двете семейства поели по различни пътища. Човеците напуснали домовете си и навлезли в Мрака, дълго пътували през Гората на първите неща, докато решили, че Дивите вече не могат да ги настигнат. Това се случвало отново и отново, защото тъкмо си построявали селище в някое закътано местенце, тъкмо започвали да се чувстват добре там, и Дивите пак пристигали. В началото Брадатите винаги заявявали, че са им приятели, след което обаче започвали да изсичат дървета и да убиват Човеци, като не спирали да говорят за техния си бог, за тяхната книга и за тяхната несломима сила. Ето защо Човеците били обречени да се скитат от място на място, ала вървели все на запад, докато бягали от напредващите Диви. Така най-накрая стигнали до края на Гората на първите неща и открили Плоската земя с нейните безкрайни зими и кратки знойни лета. Оттам продължили към Страната в небето, а когато времето им там изтекло, се спуснали в Земята на малката вода — едно толкова пресъхнало и пусто място, че дори на Дивите не им харесвало. Когато Дивите се появявали отново, то било само защото пътят им към някое друго място минавал оттам. Онези от тях, които оставали и вдигали къщи, били толкова малко на брой и така разпръснати, че Човеците лесно ги избягвали без излишни разправии. Именно там заживели Човеците и това станало в самото начало на Новата епоха. Оттогава минало толкова време, че вече никой не си спомнял какво е било преди това.“

Отначало езикът им бил напълно неразбираем за Кеплер, но след няколко седмици го понаучил, колкото да води елементарен разговор. Започнал със съществителните — какво е това и какво е онова от заобикалящия го свят, и скоро взел да говори, както говорят малките деца. Кренепос означавало жена. Мантоак били боговете, Океепенаук били всички корени, които ставали за ядене, а таписко значело камък. Усвоил много думи, но не успявал да долови как е структуриран езикът. Местоименията изглежда не съществували сами по себе си, а били част от сложна система от глаголни окончания, които се променяли според възрастта и пола на говорещия. Някои от думите, които се употребявали най-често, имали по две коренно противоположни значения — например горе и долу, пладне и полунощ, детство и старост, а имало и много случаи, когато значението им се променяло в зависимост от изражението на говорителя. След два-три месеца езикът на Кеплер взел да се приспособява и да възпроизвежда с повече лекота странните звуци на тази реч. Колкото по-добре учленявал иначе неразличимите една от друга срички, толкова по-ясно се оформяли те в по-малки и по-смислени частици. Слухът му също се изострил и вече улавял фини нюанси и разлики в интонацията. Колкото и невероятно да звучи, започнал да открива следи от английския в говора на Човеците — не онзи английски, който знаел, разбира се, но откъслечни звуци, остатъци от английски думи, нещо като напълно преобразен английски, който неизвестно как се бил напъхал в малките процепи, останали в другия език. Например изразът Земя на малката вода бил една дума: Лан-о-ли-уа. Дивите станали Уай-ме, а Плоската земя по звучене напомняла английската дума Флоу. Отначало Кеплер бил склонен да отхвърли тези аналогии като случайни съвпадения. В края на краищата звуците наистина преливат от език в език, пък и не искал да се остави на развихреното си въображение. От друга страна обаче му се сторило, че, най-общо казано, всяка седма или осма дума в езика на Човеците следвала един и същ модел. Решил да изпробва тази своя теория в практиката, създавайки думи, които произнасял пред Човеците (думи, които не бил научил от тях, а скалъпвал по метода на разполовяването и разлагането), и открил, че те ги възприемат като техни. Окуражен от успеха си, започнал да проповядва странни идеи за произхода на това необикновено племе. Въпреки легендата за луната, смятал, че то вероятно е продукт на някакво предишно смесване на английска и индианска кръв. „Сам-сами в необятните гори на Новия свят — продължавал Барбър, следвайки нишката на Кеплеровата мисъл, — може би заплашени от изчезване, една група от тези ранни заселници потърсили убежище сред индианско племе, за да могат да оцелеят във враждебната среда. Нищо чудно да се окаже, че именно тези индианци са «Другите», за които се говори в легендите, помислил си Кеплер. Ако наистина е било така, сигурно една група се е откъснала от голямата общност и е поела на запад, за да се засели окончателно в Юта. Тръгвайки от тази хипотеза, той решил, че по всяка вероятност историята за техния произход е съчинена след пристигането им в Юта, може би като извинение задето са се установили в такава пустош. Защото няма друго място в света, помислил си Кеплер, което повече да прилича на лунен пейзаж.“

Чак когато напълно усвоил езика им, Кеплер разбрал защо са го спасили. Човеците взели да намаляват, обяснили му те, и затова трябвало да се направи нещо, за да се увеличи броят им, иначе цялата нация щяла да изчезне в небитието. Тиха мисъл — така се казвал техният мъдрец и водач — напуснал племето предишната зима и отишъл да живее сам в пустинята и да се моли за тяхното спасение. Тогава в един сън получил отговор на молитвите си, който гласял, че ще ги спаси мъртвец. Да потърсят тялото на този човек някъде между скалите около селището, казал им мъдрецът, и ако го лекуват както трябва, тялото щяло да се съживи. Всичко това се случило точно както им го казал Тиха мисъл. Намерили Кеплер, той бил съживен и сега било негов ред да стане баща на едно ново поколение. Бил Дивият отец, който паднал от Луната, Бащата на човешките души, Духът, който трябвало да предпази Човеците от изчезване.

И точно тук разказът на Барбър ставаше доста неубедителен. Без никакво угризение на съвестта Кеплер става един от тях, решава да остане с Човеците и завинаги изхвърля от ума си мисълта за връщане при жена си и сина си. Точен и обоснован в първите трийсет страници, тук стилът на Барбър ставаше многословен и цветист, осеян с дълги описания на похотливи сексуални фантазии, точно както може да се очаква от младеж в период на неутолима мастурбация. Жените по нищо не приличаха на североамериканските индианки, а по-скоро на полинезийски сексиграчки — красиви, гологърди девойки, които се отдават на Кеплер през смях и с ненаситна страст. Чиста измислица — простодушен свят отпреди грехопадението, населен с благородни диваци, които живеят в пълно разбирателство помежду си и в хармония с природата. Кеплер много скоро отсъдил, че този свят е далеч по-съвършен от родния му и бързо загърбил парадните костюми на цивилизацията от деветнайсети век, за да навлезе в каменната ера и да свърже съдбата си с тази на Човеците.

Първата глава свършваше с раждането на първото дете на Кеплер сред Човеците, а следващата започваше петнайсет години по-късно. Връщаше ни отново в Лонг Айланд, за да присъстваме на погребението на американската съпруга на Кеплер, видяно през погледа на Джон Кеплер младши, който е вече на осемнайсет години. Твърдо решен да разбули загадката около изчезването на баща си, младият човек тръгва още на следващата сутрин, както повелява епическата традиция на разказа, за да посвети остатъка от живота си на издирването. Отива в Юта и в продължение на година и половина кръстосва пустинята в търсене на следи и доказателства. Най-неочаквано късметът му се усмихва (представено от Барбър по крайно неубедителен начин) и той попада на заобиколеното със скали селище на Човеците. Въобще не предполага, че баща му може да е жив, но какво да види: когато го представят на брадатия вожд и спасител на това малко племе, което вече наброява почти сто души, той разпознава във въпросния мъж Джон Кеплер. Изумен от гледката, успява все пак да каже, че той е отдавна изгубеният му американски син, но Кеплер невъзмутимо се преструва, че не го разбира. „Аз съм дух, дойдох тук от Луната — казва му той — и нямам друго семейство, освен тези хора. С удоволствие ще ти дадем храна и подслон за през нощта, но на сутринта трябва да продължиш по пътя си.“ Сломен от този отказ, синът замисля отмъщение и когато нощта се спуска, се измъква от постелята си, изпълзява до заспалия Кеплер и забива ножа си право в сърцето му. Още преди да свирят тревога, избягва в мрака и изчезва.

Оказва се, че има само един свидетел на престъплението — дванайсетгодишно момче на име Джокомин (Диви очи), който е любимият син на Кеплер. Джокомин хуква след убиеца и го преследва цели три дни и нощи, но не успява да го залови. Сутринта на четвъртия ден се изкачва на високото скалисто плато, за да огледа околността, и точно там, миг преди окончателно да се откаже, ненадейно среща не друг, а Тиха мисъл, престарелия мъдрец и магьосник, напуснал племето преди години, за да живее като отшелник в пустинята. Тиха мисъл осиновява Джокомин и полека-лека го посвещава в тайните на своето изкуство — дълги години го обучава в собствения си труден майсторлък, преди да му предаде магическата способност за Дванайсетте превъплъщения. Джакомин се оказва любознателен и способен ученик. Не само че се научава как да лекува болните и как да общува с боговете, но след седем години упорит труд най-накрая успява да проникне в тайната на Първото превъплъщение, овладявайки силите на ума и тялото си до такава степен, че се превръща в гущер. Много бързо след това постига и другите превъплъщения: лястовица, ястреб, лешояд; после става камък и кактус; после къртица, заек и скакалец; после пеперуда и змия; и най-накрая успява да осъществи най-трудното от тях — става койот. Вече са минали девет години, откакто Джакомин живее заедно с Тиха мисъл. След като научава осиновеното си дете на всичко, което сам знае и може, старецът казва на Джокомин, че му е дошло времето да умре. Без думичка повече той се загръща в ритуалните си одежди, пости три дни, след което духът му излита от тялото и се връща на Луната — там, където душите на Човеците се срещат след смъртта.

Джокомин се връща в селището и години след това живее там като вожд на племето. Но не щеш ли настъпват тежки времена — първо суша, после чума, след чумата размирици и тогава на Джокомин му се явява странен сън, в който му се казва, че няма да има мир и щастие за племето, докато смъртта на баща му не бъде отмъстена. Още на следващия ден той събира съвета на старейшините, напуска селището и поема на изток, за да отиде в света на Дивите хора и да открие Джон Кеплер младши. Приема името Джак Луната и прекосява много места, преди да стигне Ню Йорк, където си намира работа в една компания, която строи небостъргачи. Става член на най-добрата бригада, която издига сградата Улуърт — архитектурното чудо, останало най-високата конструкция в света през следващите близо двайсет години. Джак Луната е отличен работник и не изпитва никакъв страх и от най-големите височини, с което бързо спечелва уважението на останалите строители. Извън работата си обаче страни от другите и не се сприятелява с никого. Цялото му свободно време е изцяло посветено на усилията да открие доведения си брат — задача, която му отнема почти две години. Джон Кеплер младши се е превърнал в преуспяващ бизнесмен. Живее в огромна къща на улица „Пиърпонт“ в Бруклин Хайтс заедно с жена си и шестгодишния си син. Всяка сутрин от къщи го взима дълга черна лимузина. Джак Луната следи къщата в продължение на няколко седмици. Първото му намерение е просто да убие Кеплер и толкоз, след това обаче решава да го накаже по-сурово, като отвлече сина му и го заведе в страната на Човеците. Успява да го направи, без никои да го види, като един следобед посред бял ден грабва детето от гувернантката. Така свършва четвъртата глава в романа на Барбър.

Като се връща в Юта с момчето (което междувременно силно се е привързало към него), Джокомин намира всичко променено. Човеците са изчезнали и в пустите им къщи няма никакъв признак на живот. През следващите шест месеца той ги търси къде ли не, но напразно. Най-накрая приема, че сънят му го е подлъгал, и се примирява с факта, че хората му са измрели. С натежало от мъка сърце решава да остане и да се грижи за момчето като за свое собствено дете, като не престава да се надява да стане чудо. Прекръства момчето на Нума (Нов човек) и се опитва да не губи кураж. Така минават седем години. Предава всички научени от Тиха мисъл тайни на осиновеното си дете и след още три години упорита работа успява да постигне и Тринайсетото превъплъщение. Джокомин се превръща в жена, млада и плодовита девойка, която прелъстява шестнайсетгодишния младеж. След девет месеца им се раждат близнаци — момче и момиче — и от тях двамата се възражда рода на Човеците.

След това действието се връща отново в Ню Йорк, където откриваме Кеплер младши отчаяно да търси изгубения си син. Диря подир диря не водят доникъде, но ето че съвсем случайно — в книгата на Барбър всичко става случайно — попада на Джак Луната, полека-лека започва сам да сглобява пъзела и разбира, че синът му е бил отвлечен, защото той е убил баща си. Няма друг избор, освен да тръгне за Юта. Кеплер е вече на четирийсет години и трудностите на прехода през пустинята не са по силите му, но той упорито напредва, ужасен от мисълта, че ще се върне на местопрестъплението, където преди двайсет години е убил баща си, но убеден, че няма избор, защото именно там ще намери сина си. Последната сцена в романа е огряна от пълна луна, зловещо увиснала над земята. Кеплер е вече съвсем близо до селището на Човеците и е решил да пренощува в скалите. Стиснал е пушката си в ръка и стои на пост. На съседните скали обаче — на не повече от петнайсетина метра от него — зърва койот. Неподвижният му силует се откроява на фона на луната. Кеплер се бои от всичко в тази непозната и пуста земя, затова инстинктивно вдига пушката, прицелва се в животното и стреля. Убива койота и се поздравява с точността на изстрела си. Не знае, разбира се, че току-що е убил собствения си син. Преди обаче да успее да се изправи и да тръгне към поваленото животно, три други койота се хвърлят срещу него в мрака, разкъсват го и поглъщат парчетата за броени минути.

Така свършва „Кръвта на Кеплер“ — първият и единствен опит на Барбър за художествено творчество. Като се има предвид възрастта на автора му, не би било честно да го съдим твърде строго. Въпреки всички недостатъци и неправдоподобни измислици, за мен книгата се оказа ценна като психологически документ, защото повече от всяко друго доказателство показва как Барбър е преживявал вътрешната драма на момчешките си години. Той просто отказвал да приеме факта, че баща му е мъртъв (затова измисля така наречените Човеци, които го спасяват); но щом баща му не е мъртъв, тогава няма причина да не се върне при семейството си (затова Кеплер младши забива нож в сърцето на баща си). Очевидно мисълта за това убийство е твърде ужасна и предизвиква отвращение у него. Затова, който е способен да измисли такова нещо, трябва да бъде наказан и точно това се случва с Кеплер младши, чиято съдба е по-зловеща в сравнение с останалите герои на книгата. Цялата история представлява сложен танц на чувството за вина и копнежа. Копнежът се превръща във вина, а после, когато чувството за вина става непоносимо, отново се превръща в копнеж, за да се самоизкупи, да се самоподложи на жестоко и неумолимо правосъдие. Според мен никак не е случайно, че впоследствие научните работи на Барбър са неизменно свързани с безбройните въпроси, които всъщност се появяват в „Кръвта на Кеплер“. Изчезналите заселници на Роуаноук, описанията за бели мъже в плен при индианците, митологията на Американския запад — с тези теми се занимаваше Барбър като историк и независимо колко съвестно и професионално подхождаше към тях, в работата му прозираше личен мотив и тайното убеждение, че всъщност се рови в загадките на собствения си живот.

През пролетта на 1939-а пред Барбър изниква една последна възможност да научи нещо повече за баща си, но и тя не дава никакви резултати. Някъде в средата на май, когато бил предпоследна година в Колумбийския университет и само една седмица след хипотетичната му среща с вуйчо Виктор на Световното изложение, леля Клара му се обадила, за да му съобщи, че майка му е починала в съня си. Взел сутрешния влак за Лонг Айланд и стоически издържал всички свързани с кончината й изпитания — уреждането на погребението, отварянето на завещанието, мъчителните разговори с адвокати и счетоводители. Платил всички сметки в дома, където била прекарала последните шест месеца, подписал необходимите документи и формуляри и през цялото време току изхлипвал сърцераздирателно въпреки желанието си да се сдържа. След погребението се върнал в голямата къща, за да преспи. Помислил си, че по всяка вероятност това е последната нощ, която ще прекара в нея. От цялата рода била останала само леля му Клара, но тя не била в състояние да поддържа смислен разговор. За кой ли път този ден най-търпеливо се постарал да й обясни, че може да остане да живее в къщата, докогато си иска. За кой ли път тя го благословила за добрината, изправила се на пръсти и го целунала по бузата, но се виждало, че цялото й внимание е погълнато от шишето с шери, което криела в собствената си стая. Прислугата, която се състояла от седем души при раждането на Барбър, сега била сведена до един човек — куцата негърка Хати Нюкоум. Тя готвела на леля Клара и от време на време почиствала къщата — поради което всичко наоколо било западнало и почти разрушено. Градината била напълно запусната още когато дядо му умрял през 1934-а и предишните й красиви пъстри цветя и поддържана ливада се превърнали в заплетени почернели храсталаци и избуяла до кръста трева. От таваните в къщата висели паяжини, а при всяко докосване от креслата излизали облаци прах; мишките притичвали панически от стая в стая, а Клара, вечно пияната и вечно ухилена Клара не забелязвала нищо. Това продължило толкова дълго, че дори Барбър престанал да се притеснява. Знаел, че никога няма да събере кураж, за да живее в тази къща и че щом Клара се спомине от същата алкохолна смърт, която бе сполетяла и съпруга й Бинки, ще му е все едно дали покривът се е продънил или не.

На следващата сутрин заварил леля Клара в салона на долния етаж. Било още рано за първата чашка шери (според негласното правило бутилката се отваряла чак след обяда) и Барбър решил, че ако ще говори с нея, сега е моментът. Когато влязъл, тя седяла пред чамовата маса в ъгъла на салона, поклащала малката си като на врабче глава над пасианса и тихо тананикала под носа си не много мелодична песен. „Човекът от летящия трапец“, сетил се той, докато приближавал, след което минал зад гърба й и сложил ръка на рамото й. Под вълнения шал усетил кокалестото й тяло.

— Червено три на черно четири — подсказал й и посочил картите на масата.

Тя зацъкала с език, удивена от собствената си глупост, разместила две купчини, после обърнала останалата в ръката й свободна карта. Червен поп.

— Благодаря ти, Сол — казала. — Днес никак не внимавам. Изпускам ходове, които би трябвало да направя, и мошеничествам, без да е необходимо.

Изкикотила се отривисто с чуруликащ смях и пак затананикала.

Барбър се настанил в стола срещу нея и се замислил откъде да започне. Съмнявал се, че тя има какво да му каже, но нямало с кого друг да поговори. Останал така известно време, загледан в лицето й, сякаш изучавал най-внимателно сложната плетеница от бръчки, спечената бяла пудра върху бузите й и невероятно яркото червило. Жалка и трогателна гледка, помислил си той. Сигурно не й е било лесно. Да се омъжиш в такова семейство, да живееш през всичките тези години с брата на майка му, да нямаш деца. Бинки си беше един олигофрен, добродушен донжуан, който се бе оженил за Клара около 1880-а, само седмица след като я зърнал на сцената на театър „Галилей“ в Провидънс. Тогава асистирала на илюзиониста маестро Рудолфо. Барбър обичал да слуша налудничавите й истории за дните, когато била водевилна актриса, и сега му се струвало малко странно, че именно те двамата са единствените останали живи от целия род. Последният Барбър и последната Уилър. Дриплата, както винаги я наричаше баба му, вятърничавата глупачка, изгубила красотата си още преди трийсет години, и сър Голямата бъчва. Момчето чудо с неговата вечно процъфтяваща закръгленост, дете на една луда и на един дух. Никога преди това не бил чувствал такава нежност към леля си Клара.

— Тази вечер се връщам в Ню Йорк — рекъл.

— За мен няма да се притесняваш — отвърнала му тя, без да вдигне поглед от картите. — Сама се справям отлично. Нали знаеш, че съм свикнала.

— Връщам се довечера — повторил той — и повече кракът ми няма да стъпи в тази къща.

Леля Клара поставила една червена шестица върху черна седмица, плъзнала поглед върху целия пасианс, за да види къде да подреди черната дама, въздъхнала отчаяно и погледнала Барбър:

— О, Сол, недей да драматизираш нещата.

— Нищо не драматизирам. Искам само да ти кажа, че по всяка вероятност това е нашата последна среща.

Леля Клара продължавала да не разбира нищо.

— Знам, че е ужасно да изгубиш майка си — рекла. — Но не го взимай толкова навътре. Истината е, че Елизабет се отърва. Животът й беше едно мъчение, а сега вече се е успокоила.

Леля Клара млъкнала за миг, търсейки точната дума.

— Недей да вършиш глупости, Сол.

— Не става въпрос за мен, лельо, а за къщата. Тук повече няма да се върна.

— Но сега тя е изцяло твоя. Ти си собственикът. Всичко в нея е твое.

— Това още не означава, че трябва да я задържа. Когато пожелая, мога да се отърва от нея.

— Но, Соли… нали вчера каза, че няма да я продаваш. Обеща.

— Няма да я продавам. Но нищо не може да ме спре да се отърва от нея, нали така?

— То е едно и също. Ще дойде друг собственик и ще трябва да отида в някой претъпкан със старци дом.

— Не и ако ти предоставя къщата. Тогава ще си останеш тук.

— Стига си говорил глупости. Ако продължаваш така, ще получа удар.

— Прехвърлянето може лесно да се уреди. Още сега ще извикам адвоката и ще му наредя да го направи.

— Но, Соли…

— По всяка вероятност ще взема някои от картините, но всичко останало ще си остане, както си е.

— Не е редно. Не знам защо, но не бива да говориш така.

— От теб се иска само едно — казал той, без да обръща внимание на забележката й. — Искам да направиш истинско завещание и в него да оставиш къщата на Хати Нюкоум.

— На нашата Хати Нюкоум?

— Да, на нашата Хати Нюкоум.

— Но, Сол, смяташ ли, че това е редно? Искам да кажа Хати… Хати, нали знаеш, Хати е…

— … е какво, лельо?

— Ами, негърка. Хати е чернокожа.

— Ако Хати няма нищо против, не виждам защо ти трябва да се притесняваш.

— Но какво ще кажат хората? Негърка в Клиф Хаус. Ти знаеш много добре, че в този град негрите са само прислужници и нищо друго.

— Това не променя факта, че тя ти е най-добрата приятелка. А доколкото знам, и единствената. Какво ни интересува тогава какво щели да кажат хората. В този свят няма нищо по-важно от приятелите и затова трябва да сме добри с тях.

Като разбрала, че нейният племенник говори сериозно, леля Клара се разкискала. С думите си той направил на пух и прах цял един начин на мислене и самият факт, че подобно нещо е възможно, я въодушевило.

— Единственото лошо нещо е, че трябва да умра, преди Хати да влезе във владение — рекла тя. — А иначе какво не бих дала да видя с очите си как ще стане собственичка на къщата.

— Ако раят е това, което разправят, ще имаш възможност да го видиш.

— Бога ми, наистина не разбирам защо го правиш.

— Не е нужно да разбираш. Имам си причини, но няма да те занимавам с тях. Първо искам да поговорим за някои неща, след което можеш да смяташ въпросът за уреден.

— Какви неща?

— Стари неща. Неща от миналото.

— За театър „Галилей“ ли?

— Не, не и днес. За други работи си мисля.

— О! — леля Клара млъкнала, леко смутена за момент. — Нали винаги си обичал да ти разправям за Рудолфо. Как ме слагаше в ковчега и ме разрязваше надве. Номерът си го биваше, всъщност беше най-добрият от цялото представление. Спомняш ли си?

— Разбира се, че си спомням. Но сега не за това искам да говорим.

— Както предпочиташ. В края на краищата има много отминали дни, особено когато станеш на моята възраст.

— Мислех за баща си.

— О, баща ти. Да, и това беше много отдавна. Точно така. Не колкото някои други неща, но все пак много отдавна.

— Знам, че вие двамата с Бинки се преместихте в къщата чак след неговото изчезване, но дали си спомняш нещо за спасителния отряд, който беше изпратен да го търси.

— Дядо ти уреди всичко заедно с господин как му беше името, забравих.

— Господин Бърн.

— Точно така. Господин Бърн, онзи със сина. Отрядът продължи да ги търси цели шест месеца, но нищо не откриха. Известно време и Бинки беше с тях. Като се върна, не спираше да разправя разни смешни истории. Той беше убеден, че индианците са ги убили.

— Но това са си само негови догадки, нали така?

— Бинки много обичаше да лъже. На нито една негова дума не можеше да се вярва.

— А мама, тя тръгна ли на Запад с другите?

— Майка ти ли? О, не. Елизабет си беше тук през цялото време. Тя едва ли… как да кажа… тя не беше в състояние да пътува.

— Защото е била бременна, нали?

— Да, отчасти и заради това.

— Защо само отчасти?

— Ами не беше много с акъла си. Точно тогава беше малко откачила.

— Още оттогава ли е била луда?

— Елизабет винаги е била, как да ти кажа, на настроения. В един миг се цупи и сърди, в следващия се превива от смях. Говоря ти за преди много години, още когато я видях за първи път. Нервна — така й викахме навремето. Казвахме, че е просто нервна и чувствителна.

— Кога й се влоши състоянието?

— След като баща ти изчезна.

— Бавно ли стана или изведнъж?

— Изведнъж, Сол, съвсем изведнъж. Беше страшна гледка.

— Ти беше там и видя всичко, така ли?

— Със собствените си очи. Абсолютно всичко и никога няма да го забравя.

— Кога се случи?

— Нощта, когато… искам да кажа една нощ… не си спомням точно кога. Една нощ през зимата.

— Коя нощ по-точно, лельо Клара?

— Снежна нощ. Навън беше студено и имаше буря. Спомням си, защото докторът не можеше да пристигне.

— Значи януарска нощ, така ли?

— Може и януари да е било. Нали през януари често вали. Но не си спомням точно кой месец беше.

— Било е единайсети януари, нали? Нощта, в която съм се родил.

— О, Сол, какво си ме заразпитвал. Беше толкова отдавна, че едва ли има някакво значение.

— За мен има значение, лельо. Ти си единствената, която можеш да ми кажеш нещо повече. Разбираш ли? Само ти си останала.

— Няма нужда да ми крещиш. Чувам те много добре, господин Соломон. Няма нужда да ме изнудваш и да ме нагрубяваш.

— Не те изнудвам. Само те питам нещо съвсем простичко.

— На което сам знаеш отговора. Неволно се изпуснах преди миг и ти го казах, за което вече съжалявам.

— Не бива да съжаляваш. Важното е да кажеш истината. Няма нищо по-важно от истината.

— Само дето е толкова… толкова… Не искам да смяташ, че си измислям. Бях в стаята с нея през онази нощ, нали разбираш. Моли Шарп и аз, двете бяхме и чакахме да пристигне доктора, а Елизабет крещеше и се мяташе като риба на сухо. Толкова силно, че къщата щеше да се срути.

— Какво крещеше?

— Ужасни неща. Неща, от които и досега ми призлява.

— Кажи ми, лельо!

— „Той се опитва да ме убие — така викаше. — Иска да ме убие. Не бива да го пускаме да излезе.“

— Имайки предвид мен, така ли?

— Да, имайки предвид бебето. Само не ме питай откъде знаеше, че ще е момче, но факт е, че го знаеше. Времето й наближаваше, а докторът все още никакъв го нямаше. Двете с Моли се опитахме да я накараме поне да легне, за да сложим краката й на леглото както трябва, но тя никак не ни съдействаше. „Разтвори си краката! — викахме й двете, — това ще облекчи болката.“ Но Елизабет не искаше и да чуе. Един Господ знае откъде се взе тая сила у нея. Непрекъснато се отскубваше от нас и се втурваше към вратата и не спираше да повтаря тези ужасни неща отново и отново. „Той се опитва да ме убие. Не бива да го пускаме навън.“ Най-накрая успяхме да й надвием и я проснахме на леглото. По-точно Моли го направи, аз само й помагах — тая Моли Шарп беше силна като вол. След като я повалихме обаче, отказа да си разтвори краката. „Няма да го пусна да излезе — само това крещеше, — преди да съм го задушила вътре. Момче-чудовище, момче — чудовище е той. Няма да го пусна, преди да го убия.“ И двете са хванахме да й разтваряме краката, но Елизабет се извърташе на една страна, мяташе се, тръшкаше се, докато най-накрая Моли я зашлеви през лицето — пляс, пляс, пляс, колкото сила имаше и това толкова разсърди Елизабет, че тя се разрева като дете, продължи да пищи, разбира се, лицето й пламна, крещеше, пищеше, ревеше, че чак мъртвите щеше да събуди.

— Боже Господи!

— През живота си не съм виждала нищо по-страшно от това. Затова не исках да ти казвам.

— Но все пак съм успял да изляза, нали?

— Ти беше най-голямото, най-силното бебе, което се е раждало на този свят. Пет килограма, така каза докторът. Гигант. Ако не беше толкова голям, Сол, никога нямаше да се появиш на бял свят. Никога, не забравяй това! Спасиха те твоите килограми, само благодарение на тях си жив.

— А мама?

— Най-накрая пристигна и докторът — доктор Боулес, онзи дето умря в автомобилна катастрофа преди шест-седем години — и удари на Елизабет някаква инжекция, която я приспа. Събуди се чак на следващия ден, а дотогава беше забравила всичко. И не само предишната нощ, а и всичко останало — живота си, нещата, които й се бяха случили през изминалите двайсет години. Когато двете с Моли й донесохме бебето, нейният син, тя реши, че това е малкото й братче. Толкова страшно беше, Сол. Тя отново се бе превърнала в малко момиченце и въобще не знаеше коя е.

Барбър понечил да й зададе нов въпрос, но точно в този миг големият стенен часовник иззвънял. Леля Клара килнала глава на една страна и напрегнато се заслушала, като отброявала часовете на пръсти. Когато часовникът млъкнал, тя била преброила до дванайсет, след което лицето й веднага добило нетърпеливо умолително изражение.

— Май стана време за обяд — обявила тя. — Не е учтиво да караме Хати да ни чака.

— Обед ли е вече?

— Боя се, че да — отвърнала тя и станала от стола си. — Време е да се подсилим с малко храна.

— Ти върви, лельо. Идвам след минутка.

Докато наблюдавал как леля му Клара излиза от стаята, Барбър си дал сметка, че това е краят на разговора им. Нещо повече, разбрал, че друг няма да има. Бил изиграл картите си наведнъж и вече не разполагал с къщи, с които да я подкупва, нито пък други трикове, с които да я прилъгва.

Събрал картите от масата, размесил тестето и започнал да си реди пасианс. Соли Сополивеца, пошегувал се наум със собственото си име. Решил да реди пасианса, докато му излезе, затова останал в стаята повече от час. Когато най-накрая се надигнал от стола, обядът бил отдавна приключил, но това не го развълнувало. За пръв път в живота си не бил гладен.

Седяхме в кафенето на хотела му и закусвахме, когато Барбър ми разказа всичко това. Беше неделя сутрин и времето буквално летеше. Изпихме по още една последна чаша кафе и докато се качвахме с асансьора да вземем багажа на Барбър, той довърши разказа си. Леля му Клара умряла през 1943-а, така ми каза. Хати Нюкоум веднага станала новата собственичка на Клиф Хаус и до края на десетилетието живяла там в западащо великолепие, властвайки над цяла сюрия деца и внуци, които изпълнили всички стая на голямата къща. След като и тя умряла през 1951-а, зет й Фред Робинсън продал имението на строителната компания „Кавалкант“ и старата къща била срутена. След година и половина мястото била разделено на двайсет дяла от по половин акър и върху всеки парцел построили двайсет съвършено еднакви къщи на две нива.

— Ако знаеше предварително, че това ще се случи — попитах го, — би ли подарил къщата?

— Без никакво колебание — отговори той, запали угасналата си пура, всмука и изпусна дима във въздуха. — Никога не съм се двоумял и за миг. Рядко ни се удава шанс за такъв екстравагантен прахоснически жест и се радвам, че не изпуснах предоставената ми възможност. Като се замисля, това, че дадох къщата на Хати Нюкоум, беше може би най-хубавото нещо, което съм извършил на този свят.

Вече стояхме пред хотела в очакване на портиера да извика такси. Когато дойде време да се сбогуваме, Барбър ненадейно се просълзи. Реших, че просто реагира със закъснение на ситуацията, че въпросният уикенд го е разчувствал, но разбира се, не знаех какво му е било през цялото това време и дори не можех да си представя. Всъщност той се сбогуваше със сина си, докато аз само казвах „довиждане“ на един нов приятел, на човек, когото бях срещнал преди два дни. Таксито вече беше пред него, апаратът отмерваше времето на престоя с бясно щракане, докато портиерът слагаше сака му в багажника. Барбър понечи да ме прегърне за сбогом, но в последния миг като че премисли и само хвана раменете ми и здраво ги стисна.

— Ти си първият човек, на когото разказвам тези истории — рече. — Благодаря ти, че има търпението да ме изслушаш. Чувствам… как да се изразя… чувствам, че между нас съществува връзка.

— Никога няма да забравя този уикенд — отвърнах.

— Точно така. И аз никога няма да го забравя. Уикендът на всички уикенди!

След това Барбър напъха огромното си туловище в таксито, вдигна палец за успех от задната седалка и се изгуби в оживения трафик. В този миг не предполагах, че ще го видя отново. Бяхме свършили каквото трябваше, поровихме се из неизвестното минало и като че това беше краят. И когато ръкописът на „Кръвта на Кеплер“ пристигна по пощата още на следващата седмица, не го възприех като продължение на започнатото, а като негово заключение — един последен жест, който слага точка на срещата ни. Барбър беше обещал да ми го изпрати и аз реших, че от любезност просто е удържал на думата си. На следващия ден му написах писмо, за да му благодаря, и отново му казах колко доволен съм останал от запознанството ни. След това всичко между нас прекъсна, очевидно завинаги.

Моят рай в Китайския квартал продължи. Кити танцуваше и учеше, аз пишех и се разхождах. Дойде денят на Колумб, после Денят на благодарността, после Коледа и Нова година. Една сутрин през януари телефонът иззвъня. Беше Барбър. Попитах го откъде се обажда и той каза, че от Ню Йорк. Долових вълнение и щастие в гласа му.

— Ако разполагаш с малко време — казах, — може пак да се видим.

— Да, много се надявам на това. Но не е нужно да променяш плановете си заради мен. Възнамерявам да остана тук известно време.

— Във вашия колеж май дават дълги ваканции.

— Всъщност отново съм в отпуск, този път чак до септември. Междувременно реших да опитам как ще ми понесе животът в Ню Йорк. Наех апартамент на Десета улица — пряката между Пето и Шесто авеню.

— Кварталът е прекрасен. Често се разхождам там.

— Уютен и очарователен, както твърди рекламата на агенцията за недвижими имоти. Настаних се снощи и засега съм много доволен. Двамата с Кити трябва да ми дойдете на гости.

— С удоволствие. Само кажи кога и пристигаме.

— Чудесно! Ще се обадя в края на седмицата, щом се наредя окончателно. Има нещо, което трябва да обсъдя с вас, затова ви искам с подострени умове.

— Нямаме много за острене, но с каквото разполагаме — твое е.

След три-четири дни двамата с Кити отидохме на вечеря у Барбър, след което взехме да се виждаме често. Барбър сам започна това приятелство, ухажваше ни сякаш имаше някакъв скрит замисъл, за който никой от нас не подозираше. Канеше ни на ресторант, на кино, на концерти, на излети в неделя и тъй като целият преливаше от доброжелателство и любов към нас, не можехме да му откажем. Носеше неизменните си причудливи шапки, сипеше шеги наляво и надясно, без да се притеснява от раздвижването, което предизвикваше появата му на публични места. Барбър просто ни взе под крилото си, сякаш искаше да ни осинови. Но тъй като и двамата с Кити бяхме сираци, май нямахме нищо против новосъздаденото положение.

Още първата вечер, щом се видяхме, Барбър ни съобщи, че въпросът с наследството на Ефинг е вече уреден. Придобил доста пари, така каза, и за пръв път в живота си не трябвало да разчита само на едната заплата. Ако нещата се развият така благоприятно, както се очаквало, сигурно нямало да се върне към преподаването поне две-три години.

— Сега ми е паднало да си поживея — рече. — И няма да пропусна този случай.

— С всичките пари на Ефинг — подхвърлих, — мислех, че ще можеш да се оттеглиш завинаги.

— Де такъв късмет, де! Нали знаеш, данък наследство, данък недвижимо имущество, хонорари на адвокатите и всевъзможни други такси и разноски, за които не бях и чувал преди. Те изядоха голяма част от парите. И остана много по-малко, отколкото предполагах.

— Искаш да кажеш, че не са милиони.

— Съвсем не. По-скоро хиляди. След като се разплатихме, двамата с госпожа Хюм получихме по около четирийсет и шест хиляди долара.

— Мислех си, че става дума за доста по-голяма сума — казах. — Говореше, сякаш е най-богатият човек в Ню Йорк.

— Да, наистина е обичал да преувеличава. Но лично аз нямам причина да му се сърдя. Наследих четирийсет и шест хиляди долара от човек, когото никога не съм виждал. Нито пък бях виждал толкова пари накуп в живота си. Няма по-голям късмет от неочакваното наследство.

Барбър ни каза, че вече три години работи върху книга за Томас Хариът. Нормално биха му трябвали още две, за да я довърши, но сега, след като нямал други задължения, смяташе, че ще успее да приключи някъде докъм средата на лятото, тоест след около шест-седем месеца. И това го подсетило за проекта, за който ми бе намекнал по телефона. От една-две седмици тази мисъл не му давала покой, така каза, и искал да знае моето мнение, преди да се реши да действа по въпроса. Разбира се, това щяло да стане по-късно, след като допише книгата за Хариът, но ако все пак ще се заема, би трябвало да знае предварително, защото проектът изисквал значителна подготовка.

— Предполагам, че всичко се свежда до един въпрос — каза той, — и не очаквам категоричен отговор веднага. Но при така стеклите се обстоятелства твоето мнение е единственото, на което държа.

Бяхме приключили с вечерята и добре си спомням, че тримата седяхме около масата, пиехме коняк и пушехме кубински пури, които Барбър бе успял да донесе от една неотдавнашна командировка в Канада. Всички бяхме леко пияни и дори Кити взе една от големите пури, които Барбър предлагаше наляво и надясно. Разсмях се, като я видях да пафка дебелата пура, разположила се в скъпата си китайска рокля, но не по-малко смешен беше самият Барбър, който се бе наконтил за случая с халат в цвят бордо и фес на главата.

— Щом толкова държиш на моето мнение, предполагам, че е нещо, свързано с баща ти — казах.

— Да, точно така. Позна.

И за да натърти на отговора си, Барбър килна глава на една страна и пусна съвършено оформено кръгче дим във въздуха. Двамата с Кити вдигнахме възхитени погледи и проследихме О-то, което потрепери, отмина ни бавно, разкриви се и изчезна. След кратка пауза Барбър сниши глас с цяла октава и рече:

— Мислех си за пещерата.

— О, пещерата — повторих аз. — Загадъчната пещера насред пустинята.

— Непрекъснато мисля за нея. Влязла ми е в главата като стара мелодия, от която човек не може да се отърве.

— Стара мелодия. Стара история. Човек не може току-тъй да ги избие от главата си. Но как да бъдем сигурни, че въобще съществува?

— Точно това щях да попитам и аз. Ти си единственият, които е чул разказа за нея. Какво ще кажеш ти, Ем Ес? Истината ли казваше той или не?

Преди да си събера акъла, за да отговоря, Кити се наведе напред, подпря се на лакти, погледна наляво към мен, после надясно към Барбър, и обобщи целият сложен проблем в две изречения:

— Разбира се, че истината е казвал — рече тя. — Фактите може и да не са точни, но е казвал истината.

— Проникновен отговор — отбеляза Барбър. — И единственият смислен при това.

— Боя се, че е точно така — обадих се аз. — Дори и да не е съществувала действителна пещера, преживяването му е било пещерно, така да се каже. Всичко зависи от това доколко буквално човек възприема думите му.

— В такъв случай — продължи Барбър, — нека формулирам въпроса си другояче. При условие, че не можем да бъдем сигурни, смятате ли, че си струва риска?

— Какъв риск? — попитах.

— Рискът да си губим времето — отговори Кити.

— Нищо не разбирам.

— Той иска да потърси пещерата — обърна се тя да ми поясни. — Нали така, Сол? Искаш да тръгнеш и да провериш дали тази пещера наистина я има.

— Бързо схващаш, скъпа — рече Барбър. — Точно за това си мисля и изкушението е много силно. Ако съществува и най-малката вероятност тази пещера да съществува, готов съм да направя всичко, за да я открия.

— Вероятност има — казах аз. — Може да не е много голяма, но не виждам защо това трябва да те спира.

— Той не може да тръгне сам — обади се Кити. — Би било твърде опасно.

— Вярно — казах. — Никой не бива да тръгва сам из тази пустош.

— Най-малкото пък дебелаци — подхвърли Барбър. — Но всичко това са подробности, които може да се обсъдят и по-късно. Важното е, че и двамата смятате, че усилието си струва. Така ли е?

— Може да тръгнем всички заедно — каза Кити. — Ние с Ем Ес ще ти бъдем водачи.

— Разбира се — съгласих се аз и в същия миг си представих как съм се екипирал с кожени бричове и оглеждам хоризонта от височината на породистия си кон. — Ще намерим тази проклета пещера, пък ако ще това да е краят ни.

За да бъда съвсем честен, трябва да призная, че не възприех разговора ни сериозно. Реших, че е едно от онези пиянски хрумвания, които хората обсъждат посред нощ и забравят на сутринта, и макар че тримата продължихме да говорим за „експедицията“ при всяка следваща среща, гледах на това по-скоро като на наша обща шегичка. С удоволствие разглеждахме карти и снимки, обмисляхме маршрути и атмосферни условия, но обсъждането на проекта беше нещо много различно от това да вярваш в него. Юта беше далеч, а шансовете да се организира подобно пътуване — толкова нищожни, че дори Барбър да държеше на него, просто не виждах как ще стане. Скептицизмът ми се усили един неделен следобед през февруари, когато наблюдавах Барбър да изкачва хълмчетата на Беркигър. Той беше така неестествено дебел, толкова тромав и тежък, така лесно се задъхваше, че не можеше да издържи повече от десет минути път, без да спре, за да си поеме дъх. Целият пламнал от усилието, с шумно пъшкане се отпускаше върху първия срещнат пън и оставаше седнал по-дълго, отколкото беше ходил преди това, като огромният му гръден кош отчаяно се бореше за глътка въздух, а потта се стичаше изпод шотландската му шапка, сякаш главата му представляваше топящ се леден блок. Щом меките заоблени хълмове на Масачузетс можеха да го изморят до такава степен, помислих си, тогава какво остава за отвесните каньони на Юта? Не, експедицията е немислима, помислих си, дори и най-малкото физическо упражнение е само блян. Докато я обсъждаме под формата на приятелски разговор — да, може, но ако Барбър наистина реши да върви, ние с Кити просто трябваше да го разубедим.

Именно аз бях най-много против експедицията, но по ирония на съдбата точно аз в крайна сметка потеглих на път с Барбър. Бяха изминали само някакви си осем месеца, откакто обсъждахме въпроса за експедицията, но толкова много неща се случиха междувременно, толкова много чувства бяха смачкани и разбити, че първоначалната ми реакция вече нямаше никакво значение. Заминах, защото нямах избор. Не че исках да ходя, самите обстоятелства ми наложиха това пътуване.

В края на март Кити откри, че е бременна и в началото на юни вече не бяхме заедно. За броени седмици целият ни съвместен живот отиде по дяволите и когато най-накрая разбрах, че стореното зло е непоправимо и нищо не може да се върне назад, усетих се така, сякаш някой ми бе изтръгнал сърцето. Дотогава двамата с Кити живеехме в приказно блаженство и колкото по-дълго продължаваше то, толкова по-малка ни се струваше вероятността нещо да ни раздели. Ако бяхме по-свадливи, ако се карахме и спорехме непрекъснато, ако се замеряхме с чинии, тогава може би кризата щеше да ни свари по-подготвени и щяхме да се справим с нея. Но при тогавашното положение бременността на Кити тупна като гюле в малкото ни спокойно езерце и още преди да успеем да се съвземем от шока, лодката ни вече потъваше, а ние поединично се спасявахме с плуване към брега.

Не ставаше дума за това, че не се обичаме. Дори когато най-накрая се сдърпахме и караниците ни бяха най-невъздържани и сълзливи, никога не сме се отмятали от любовта си, никога не сме отричали фактите, никога не сме се престрували, че чувствата ни вече не са същите. Просто бяхме престанали да говорим на един и същ език. За Кити любовта се свеждаше само и единствено до нас двамата и толкоз. Едно дете нямаше място помежду ни и следователно, каквото и решение да вземем, то трябваше да почива изключително на онова, което ние искаме. Макар и Кити да беше бременната, а не аз, за нея бебето беше някаква абстракция или по-скоро хипотетичен пример за евентуален бъдещ живот, който в никакъв случай, поне засега, не включваше настоящето. Сякаш преди да се появи на бял свят, този живот не съществуваше, не и за нея. Докато според мен бебето оживя още щом Кити ми каза, че го носи в себе си. Макар и голямо колкото палец, то си беше човек, неизбежна действителност. Имах чувството, че уреждането на аборта е равносилно на убийство.

Иначе всички разумни доводи бяха на страната на Кити. Знаех го, но от това не ми ставаше по-леко. Затварях очи и упорито отказвах да приема фактите, все повече и повече шокиран от собствената си непримиримост, макар и напълно безсилен да променя нещата. Кити твърдеше, че все още е твърде млада, за да бъде майка, и аз я разбирах, но въпреки това не можех да отстъпя от собственото си становище. Нашите майки, давах ги за пример аз, не са били по-възрастни, отколкото сме ние сега. По този начин упорито впрягах в колата две съвършено различни ситуации, което още повече влошаваше спора и ни отвеждаше в задънената улица на неразрешимия проблем. Това с нищо не е попречило на майките ни, отвръщаше Кити, докато аз как да продължа да танцувам и да отглеждам бебе едновременно? Отговарях й самодоволно и нафукано, че аз ще гледам бебето. Невъзможно, сопваше се тя, не можеш да лишиш едно бебе от майка му. Отглеждането на дете е огромна отговорност и на тази работа трябва да се гледа сериозно. Тя много искала един ден да имаме деца, но сега моментът не бил подходящ и тя не била още готова за това. Но моментът сам е дошъл, настоявах аз. Независимо дали ти се харесва или не, ние вече сме направили бебето и сега трябва да постъпим, както са постъпили и нашите майки. При тези думи, отчаяна от моето твърдоглавие, Кити неизменно се разплакваше.

Разстройвах се от тези сълзи, но те не можеха да ме накарат да отстъпя. Гледах Кити и си казвах, че трябва да се примиря, да я прегърна и да я оставя да бъде нейното, но колкото повече се опитвах да разнежа сърцето си, толкова по-неумолим ставах. Исках да бъда баща и след като възможността беше толкова близо до мен, мисълта да я изгубя ме вбесяваше. Виждах в бебето възможност да поправя злото на собственото си самотно детство, да бъда част от семейство, да принадлежа към нещо, което не се свежда единствено до мен самия. Това желание бе съвсем ново за мен и ме обсебваше с неистова страст, заливаше ме с огромни, нечленоразделни изблици на отчаяние. Ако собствената ми майка беше проявила такова благоразумие, изкрещях веднъж на Кити, тогава аз никога нямаше да се появя на този свят. След което спрях, колкото да си поема дъх, но не й дадох възможност да отговори, а продължих: „Ако убиеш нашето бебе, все едно убиваш мен!“

Времето не работеше в наша полза. Имахме на разположение само няколко седмици, в които да вземем решение, и с всеки изминал ден напрежението растеше. Друга тема на разговор не съществуваше, обсъждахме само това, спорехме по цели нощи и виждахме как щастието ни се разтваря в океан от думи, от изтощителни обвинения в измяна. През цялото това време нито един от нас не отстъпи и на йота от първоначалните си позиции. Кити беше бременната и значи аз трябваше да я убеждавам, а не обратното. Когато най-накрая разбрах, че работата е безнадеждна, казах й да прави, каквото ще. Нямах никакво намерение да я наказвам за решението й, дори побързах да добавя, че ще платя аборта.

По онова време законите бяха по-различни и за да се направи аборт, някой лекар трябваше да удостовери, че раждането представлява заплаха за живота на майката. В щата Ню Йорк тълкуването на въпросния закон беше доста разтегливо и включваше „опасност за психическото здраве“ (което трябваше да означава, че има вероятност майката да се самоубие, ако роди), поради което психиатърът също можеше да свърши работа. Тъй като Кити беше в цветущо физическо здраве и тъй като аз нямаше да й позволя нелегален аборт, единственият шанс беше да убеди някой психиатър да й направи тази услуга. В крайна сметка намери такъв, ала услугата струваше доста пари. Тази сума, заедно със сметката от болницата „Свети Лука“ за самия аборт, стигна няколко хиляди долара, и то за какво — за да убия собственото си дете. Отново останах без пари и докато стоях край леглото на Кити в болницата и гледах изпитото й, измъчено лице, изведнъж усетих, че всичко свърши, че някой ми е отнел живота.

На следващата сутрин заедно се върнахме в Китайския квартал, но нещата вече не бяха както преди. И двамата си казвахме, че ще успеем да забравим случилото се, но още при първия опит да се върнем към предишния си начин на живот, открихме, че него го няма, беше отлетял безвъзвратно. След изтощителните седмици на разговори и скандали, сега и двамата потънахме в дълбоко мълчание, не смеехме да се погледнем в очите. Абортът се оказа по-труден, отколкото си мислеше Кити, и макар да продължаваше да твърди, че е постъпила правилно, не можеше да не усеща, че е сбъркала. Потисната и съсипана от преживяното изпитание, тя ходеше мрачна, като че ли е в траур. Знаех, че трябва да я утеша, но нямах сили да преодолея собственото си огорчение. Докато стоях и я гледах как страда, в един момент си дадох сметка, че нейното страдание ми доставя удоволствие, защото исках да си плати за стореното. Щом осъзнах това, видях цялата грозотия и жестокост, които бях натрупал в себе си, и това ме ужаси. Не можех да продължавам по този начин. Не можех да понасям мисълта, че не съм онова, което бях. Щом вдигнех очи към Кити, виждах само собствената си презряна слабост и отражението на чудовището, в което се бях превърнал.

Казах й, че трябва да се махна за известно време и да подредя мислите си и то, защото ми липсваше кураж да й кажа истината. Но Кити разбра. Нямаше нужда от думи, за да знае какво става, и когато ме видя да стягам багажа си още на следващата сутрин, почти готов за тръгване, взе да ме моли да остана с нея, буквално падна на колене пред мен. Лицето й беше сгърчено и обляно в сълзи, но аз стоях като дърво и нищо не беше в състояние да ме спре. Оставих на масата последните си хиляда долара и казах на Кити, че са за нея. Прекрачих прага. Когато излязох на улицата, сълзите вече се стичаха по лицето ми.

Барбър ме настани в апартамента си, където останах до края на пролетта. Отказа ми да поема част от наема, но тъй като финансите ми отново бяха на нула, почти веднага си намерих работа. Спях на дивана в хола и всяка сутрин ставах в шест и половина. Цял ден пренасях мебели нагоре-надолу, защото работех при мой приятел, който се занимаваше с пренос превоз. Ненавиждах тази работа, но тя беше толкова изтощителна, че притъпяваше мислите ми, поне в началото. По-нататък, когато тялото ми свикна с натоварванията, открих, че не съм в състояние да заспя, ако не се напия до вцепенение. Заедно с Барбър седяхме до полунощ и разговаряхме, но след това оставах сам в хола, изправен пред възможността да зяпам в тавана до сутринта или да се напия. Обикновено предварително се въоръжавах с бутилка вино, преди да се наканя да спя.

Барбър се отнасяше много добре с мен — тактично и съчувствено, но аз бях в такова окаяно състояние, че почти не забелязвах присъствието му. Кити продължаваше да бъде единственият действително съществуващ човек за мен и отсъствието й бе така болезнено, така обсебващо, че не можех да мисля за нищо друго. Всяка нощ започваше с една и съща болка, с една и съща бездиханна пулсираща нужда да бъда докосван от нея и още преди да разбера какво става, се разкапвах, всичко, което поддържаше духа и тялото ми, се пръсваше на късчета, избухваше във въздуха. Това беше загуба в най-неочаквания си и абсолютен вид. Тялото на Кити бе станало част от моето и без него просто не бях аз. Чувствах се напълно осакатен.

След като болката отмина, в главата ми взеха да се реят всевъзможни образи. Виждах ръцете на Кити, които се пресягаха към мен, виждах голия й гръб и рамене, извивката на ханша й, гладкия корем, който се надипляше, когато присядаше на ръба на леглото, за да си обуе пликчетата. Беше ми невъзможно да прогоня тези образи. Първо се появяваше само един, ала мигом пораждаше друг, съживяваше съвсем дребни и много интимни подробности от живота ни заедно. Не можех да си помисля за нашето щастие, без да почувствам болка, но въпреки това продължавах да жадувам за тази болка, без да ме е грижа за нещастието, което ми носеше. Всяка нощ си казвах, че ще вдигна телефона и ще й се обадя, и всяка нощ мобилизирах цялата омраза към себе си, която можех да събера, за да се преборя с изкушението. Две седмици се самоизмъчвах по този начин, докато накрая положението стана нетърпимо.

Барбър също изпадна в отчаяние. Той усещаше, че се е случило нещо ужасно, но никой от нас двамата не благоволи да му каже какво. Отначало доброволно влезе в ролята на помирител, като говореше на единия, после отиваше да докладва на другия, но въпреки това сноване напред-назад не успя да постигне никакъв напредък. Всеки път, щом се опиташе да изтръгне тайната от нас, всеки му даваше един и същи отговор: не мога да ти кажа, питай другия. Барбър знаеше, че ние с Кити сме още влюбени, и това, че и двамата проявявахме такава неотстъпчивост, го озадачаваше и обезсърчаваше. Кити иска да се върнеш при нея, казваше ми той, но смята, че никога няма да го направиш. Не мога да се върна, отвръщах му аз. Нищо друго не желая така силно, но няма начин да стане. Като последен и отчаян опит Барбър стигна дотам да ни покани едновременно на вечеря (без да ни казва, че и другият ще присъства), но планът му бе осуетен, когато Кити ме зърнала да влизам в ресторанта. Ако беше завила зад ъгъла само две секунди по-късно, схемата щеше да проработи, но при така стеклите се обстоятелства, успяла да избегне клопката и вместо да се присъедини към нас, просто се обърнала кръгом и се прибрала у дома. Когато на следващата сутрин Барбър я попитал какво е станало, тя му отвърнала, че не вярва в циркаджийски номера. „Ем Ес трябва да предприеме първата крачка — казала тя. — Аз сторих нещо, с което му разбих сърцето, и не мога да го виня, ако няма желание да ме вижда. Той знае, че не съм го направила нарочно, но това не означава, че трябва да ми прости.“

След тази случка Барбър се оттегли. Престана да разнася послания и остави нещата да следват мрачния си безрадостен ход. Последното изявление на Кити беше типично за нейната смелост и великодушие — неща, от които винаги съм се възхищавал, и в продължение на месеци, дори години след това не можех да се сетя за тези нейни думи, без да се засрамя от себе си. Ако някой беше пострадал, това бе Кити, но въпреки това именно тя пое отговорността за случилото се. Ако имах, макар и частица от добротата й, щях на мига да изтичам при нея, да се просна в краката й и да й поискам прошка. Но аз нищо не направих. Дните минаваха, а аз бездействах. Като ранено животно се бях свил на кълбо вътре в болката си и отказвах да помръдна оттам. Външно уж нищо ми нямаше, но всъщност не бях на себе си.

Макар да се бе провалил в ролята си на Купидон, Барбър продължи да полага усилия за моето спасение. Опита се да ме върне към писането, говореше ми за книги, водеше ме на кино, по ресторанти и барове, на сказки и концерти. Нищо не помагаше, но въпреки това оценявах старанието му. Беше взел мъката ми присърце и след време започнах да се чудя защо прави всичко това за мен. Бързо напредваше с книгата си за Томас Хариът, седеше превит над машината си по шест-седем часа на ден, без да помръдне, но влезех ли в къщата, зарязваше всичко, сякаш моята компания му бе по-важна от работата. Това ме озадачаваше, защото точно тогава въобще не ставах за компания и недоумявах как въобще някой е в състояние да ме понася. Поради липса на по-добро хрумване, реших, че може да е педераст и моето присъствие да го възбужда до такава степен, че да не успява да се съсредоточи върху нищо друго. Предположението ми не беше лишено от логика, но в него нямаше нищо вярно — просто изстрел в мрака. Той никога не ми посегна, пък и начинът, по който гледаше жените на улицата, говореше, че мераците му са свързани с противоположния пол. Тогава какъв беше верният отговор? Може би самота, помислих си, най-обикновена простичка и потискаща самота. Нямаше приятели в Ню Йорк и докато се появи някой, щеше да използва мен.

Една вечер в края на юни излязохме заедно да изпием по бира в таверната „Белият кон“. Беше топла лепкава нощ и докато седяхме на масата в задната стаичка (там, където двамата с Цимър често се отбивахме през есента на 1969-а), от лицето на Барбър се застичаха цели реки пот. Попиваше я с огромна карирана носна кърпа и след като обърна втората си бира на две глътки, най-неочаквано удари с юмрук по масата и рече:

— В този град е страшна жега. Нямаше ме двайсет и пет години и бях забравил за тукашните лета.

— Чакай да дойдат юли и август — казах. — Още нищо не си видял.

— Видях предостатъчно. Ако остана още малко, ще трябва да тръгна по пешкир. Целият град е като турска баня.

— Винаги можеш да си дадеш отпуск. През топлия сезон много нюйоркчани напускат града. На планина, на море — кой където му видят очите.

— Има само едно място, което ме интересува. Знаеш кое е то.

— А книгата ти? Нали първо искаше да я свършиш?

— Исках, но вече си промених решението.

— Едва ли времето е причината.

— Не съвсем, нуждая се от малко почивка. Както и ти, между другото.

— Добре съм, Сол, наистина.

— Малко промяна ще ти се отрази още по-добре. Тук вече нищо не те задържа и колкото по-дълго стоиш, по-зле ще се чувстваш. Не съм сляп, виждам какво става.

— Ще ми мине. Скоро всичко ще си влезе в релси.

— Не бих се обзаложил. Скапал си се, Ем Ес, сам се изяждаш отвътре. Единственият лек е да се махнеш.

— Не мога да напусна работа току-тъй.

— И защо не?

— Първо, защото ми трябват пари. Второ, защото Стан разчита на мен. Няма да е честно да го изоставя ей така, без причина.

— Предупреди го две седмици по-рано и той сам ще си намери човек.

— Ей така?

— Да, ей така. Виждам, че си доста силен, но не си представям, че ще останеш хамалин до края на живота си.

— Не съм се втурнал да правя кариера като хамалин, просто временно положение.

— Добре, аз ти предлагам едно друго временно положение. Да ми станеш асистент, да ми проправяш пътя, да бъдеш дясната ми ръка. Предложението включва храна и подслон, безплатни провизии и малко пари в брой за дребни нужди. Ако тези условия ти се струват неприемливи, готов съм да преговаряме. Какво ще кажеш?

— Лято е. Ако в Ню Йорк е жега, в пустинята ще бъде още по-зле. Ако тръгнем сега, живи ще се опечем.

— Все пак не е Сахара. Ще си купим кола с климатик и ще пътуваме комфортно.

— Ще пътуваме накъде? Нямаме никаква представа откъде да тръгнем.

— Разбира се, че имаме. Не казвам, че ще намерим, каквото търсим, но знаем мястото в общи линии. Югоизточна Юта, започваме от град Блъф. Какво толкова ще ни стане, ако опитаме?

Този разговор продължи още няколко часа и полека-лека Барбър сломи съпротивата ми. На всеки мой довод той излизаше с контрадовод; срещу всяко нещо в наш ущърб изтъкваше две-три в наша полза. Не знам как го правеше, но накрая се почувствах щастлив, задето съм отстъпил. Може би ми допадна това, че начинанието ни нямаше никакви изгледи за успех. Ако смятах, че съществува и най-малка възможност да открием пещерата, сигурно нямаше да се съглася, но самата идея за едно безсмислено търсене, за едно обречено на провал пътуване пасваше на настроението ми в момента. Значи ще търсим, но няма да намерим. Само осъществяването на идеята ще бъде важно за нас, след което ще си останем единствено с безсмислието на собствените си амбиции. Метафората ми стигаше — точно този скок в пустото, за който винаги съм мечтал. Раздрусахме си ръцете с Барбър и аз му казах, че може да разчита на мен.

През следващите две седмици усъвършенствахме плана си. Вместо да потеглим направо към целта, решихме да започнем с едно сантиментално отклонение, като първо спрем в Чикаго и след това се отправим на север към Минесота, а после и Юта. Това означаваше около хиляда мили в повече, но това, разбира се, не беше никакъв проблем. Нямахме бърза работа и когато казах на Барбър, че държа да посетя гробището, в което лежат майка ми и вуйчо ми, той не възрази. И без това ще ходим до Чикаго, подсети се той, защо да не кривнем още малко и да отскочим до Нортфийлд за ден-два? Имал да урежда някои дреболии, а между другото щял да ми покаже и колекцията от картини и рисунки на баща си, която пазел на тавана в къщата си. Не му споменах, че никога не съм искал да ги виждам. В духа на предстоящата експедиция казвах „да“ на всичко.

След три дни Барбър купи кола с климатик от един човек в Куинс. Беше червен понтиак „Бонвил“, модел 1965, който до този момент беше навъртял само четирийсет и седем хиляди мили. Барбър веднага се влюби в това лъскаво и високоскоростно произведение на техниката и дори не се пазари за цената. „Как ти се струва? — повтаряше ми непрекъснато, докато я оглеждахме. — Прилича на царска каляска, нали?“ — Трябваше да сменим гърнето и гумите, карбураторът се нуждаеше от преглед, а отзад багажникът беше леко чукнат, но Барбър беше вече решил и аз не виждах смисъл да го разубеждавам. Въпреки малките дефекти колата наистина представляваше елегантна машина, както се изрази той, пък и аз смятах, че с нищо не отстъпва на всяка друга. Направихме една пробна обиколка и докато кръстосвахме улиците на Флъшинг, Барбър взе разпалено да разправя за въстанието на Понтиак срещу лорд Амхърст. Не бива да забравяме, каза, че тази кола е кръстена на велик индиански вожд. Това ще придаде ново измерение на пътешествието ни. Отивайки с нея на запад, все едно отдаваме заслужена почит на падналите в бой, на смелите воини, въстанали в защита на земята, която сме им откраднали.

Купихме си пътеводители, слънчеви очила, раници, манерки, бинокли, спални чували и една палатка. След като хамалувах още седмица и половина при моя приятел Стан, успях да се оттегля с чиста съвест, защото в града се появи един негов братовчед и веднага се съгласи да дойде да работи на моето място през лятото. Двамата с Барбър излязохме на прощална вечеря в Ню Йорк (сандвичи с говеждо в „Стейдж Дели“), след което се върнахме в апартамента към девет, защото възнамерявахме да си легнем в прилично време и на следващата сутрин да потеглим рано. Беше в началото на юли 1971 г. Бях на двайсет и четири години и имах чувството, че животът ми е в задънена улица. Докато лежах на канапето в мрака, чух, че Барбър отиде на пръсти в кухнята и оттам се обади на Кити. Не успях да доловя всичко, което каза, но очевидно я осведоми за предстоящото ни пътуване. „Няма нищо сигурно — прошепна, — но може да му подейства добре. Като се върнем, току-виж дотърчал да те види.“ Ясно кого имаше предвид. След като Барбър се прибра в стаята си, аз светнах лампата и отворих една бутилка вино, но алкохолът вече не ми действаше. На следващата сутрин, когато Барбър дойде да ме събуди в шест часа, бях спал не повече от двайсет-трийсет минути.

Седем без петнайсет вече бяхме на път. Шофираше Барбър, а аз седях до него и пиех черно кафе от термоса. През първите два часа не бях на себе си, но щом излязохме сред природата на Пенсилвания, започнах бавно да излизам от вцепенението. От този момент до пристигането си в Чикаго, не спряхме да говорим, като се сменяхме на кормилото, прекосявайки Западна Пенсилвания, Охайо и Индиана. Ако съм забравил почти всичко от онова, което си говорехме, то е защото сменяхме темите по-бързо, отколкото пейзажът изчезваше зад нас. Спомням си, че първо подхванахме колите и как те са променили Америка, после се прехвърлихме на Ефинг, после на Тесла и неговата кула на Лонг Айланд. Още чувам как Барбър се прокашля, когато напуснахме Охайо и навлязохме в Индиана, и започна поредната си лекция за духа на Текумзе, но колкото и да се напрягам, не мога да си спомня и едно изречение от речта му. По-късно, по залез-слънце, почти цял час си изброявахме любимите неща във всички сфери на живота, за които успяхме да се сетим: любимите романи, любимите храни, любимите футболисти. Май покрихме повече от сто категории, пълен списък на личните предпочитания. Аз харесвах Роберто Клементе, Барбър — Ал Калин. Аз — „Дон кихот“, Барбър — „Том Джоунс“. И двамата предпочитахме Шуберт пред Шуман, но Барбър си падаше и по Брамс, докато аз не. Според него Купрен беше скучен, докато аз не можех да се наслушам на „Загадъчните барикади“. Според него — Толстой, според мен — Достоевски. Той отсече: „Студеният дом“, аз — „Нашият общ приятел“. От всички известни на човека плодове и двамата най-много харесвахме миризмата на лимони.

Настанихме се в един мотел в покрайнините на Чикаго. На следващата сутрин, след като приключихме със закуската, потеглихме напосоки, докато открихме цветарски магазин. Купих два съвършено еднакви букета за майка ми и за вуйчо Виктор. Барбър седеше някак странно притихнал в колата, но го отдадох на умората от предишния ден и нищо не попитах. Доста трудно намерихме гробището „Уестлон“ (няколко погрешни завоя и дълго отклонение, което ни отведе в обратната посока), а когато най-накрая прекрачихме железните му порти, беше станало почти единайсет. Полутахме се още двайсетина минути, докато открием гробовете, а когато излязохме от колата и се озовахме в страшната жега на палещите слънчеви лъчи, никой не продума. Четирима души довършваха копаенето на гроб на няколко парцела от нашите два и ние мълчаливо останахме до колата още минута-две, загледани в гробарите, които товареха лопатите си в зелен пикап. Изчакахме ги да приключат, сякаш присъствието им щеше да ни попречи. Разбрахме се без думи, че трябва да сме сам-самички, за да свършим работата, за която сме дошли.

След това чакане обаче, събитията се развиха светкавично. Прекосихме алеята и когато видях имената на майка ми и вуйчо ми, изписани върху малките каменни плочи, очите ми се напълниха със сълзи. Не очаквах толкова силна реакция, но като си помислих, че и двамата сега лежат под краката ми, целият се разтреперих. Така изминаха няколко минути, а пред мен се мержелееха само размити силуети и отделни жестове, които изплуваха от мъглата на спомена. Виждах надгробните плочи, а от време на време и себе си как пълзя на четири крака и скубя плевелите от тревата върху гробовете. Барбър обаче го нямаше, като че беше извън полезрението ми. Бил съм значи прекалено разстроен, за да го забележа. В този интервал от няколко минути просто съм изпаднал в несвяст, а междувременно случката, така да се каже, бе започнала без мен. Когато се включих, действието беше така напреднало, че всичко се оказа извън контрол.

Така или иначе отново се озовах до Барбър. Двамата един до друг пред гроба на майка ми. Когато обърнах глава към него, видях, че по страните му се стичат сълзи. Барбър хлипаше. Като чух задавените му ридания, си дадох сметка, че продължават от известно време. Изглежда съм казал нещо в този момент, нещо от рода на какво се е случило, защо плачеш — не мога да си спомня точно. Все едно, Барбър не ме чуваше. Той гледаше втренчено гроба на майка ми и плачеше неутешимо под необятното синьо небе, сякаш беше останал сам-самичък във вселената.

— Емили… — промълви най-накрая. — Скъпа, Емили… Какво направи… Ако не беше избягала… Ако ме беше оставила да те обичам… Скъпа, единствена моя Емили… Такава загуба, такава ужасна загуба…

Думите излизаха от устата му на пресекулки, сякаш не можеше да си поеме дъх, и се разбиваха на задавени срички при първия досег с въздуха. Слушах го, сякаш ми говореше пръстта, сякаш чувах мъртвите под земята. Барбър беше обичал майка ми. И от този единствен неоспорим факт всичко се раздвижи, разклати се, олюля се — целият свят взе да се пренарежда пред смаяния ми поглед. Той не ми го каза направо, но аз веднага разбрах. Досетих се кой е, мигом всичко научих.

През първите миг-два усетих гняв, в мен се надигна демонична погнуса и отвращение.

— Какви ги приказваш? — попитах, но когато Барбър дори не ме погледна, аз го блъснах с двете си ръце и злобно заудрях масивното му дясно рамо. — За какво говориш? — повторих. — Кажи нещо, тлъстак такъв! Кажи нещо или ще ти смачкам мутрата.

Тогава Барбър се обърна към мен, но единственото, което успя да направи, бе тъжно да поклати глава, сякаш се опитваше да ми каже колко безсмислени са думите.

— Боже Господи, Марко, защо трябваше да ме водиш тук? — промълви най-сетне. — Не знаеше ли, че така ще стане?

— Да знам ли! — изкрещях в лицето му. — Откъде да знам, по дяволите! Никога нищо не си ми казвал, лъжецо! Измами ме, а сега очакваш да те съжалявам. А за мен, какво ще кажеш за мен? Кажи де, гаден хипопотам!

Изливах гнева си като обезумял, крещях с все сила, огласяйки нажежения летен въздух. След миг Барбър се олюля, заотстъпва пред моята агресия, сякаш повече не издържаше. Продължаваше да плаче и докато вървеше, беше скрил лице в шепите си. Залъкатуши между гробовете, сляп за всичко наоколо, влачеше се като ранено животно, виеше и стенеше неутешимо, докато аз крещях неистово зад гърба му. Слънцето беше в зенита си и цялото гробище трептеше със странен пулсиращ ослепителен блясък, светлината беше толкова силна, че изглеждаше нереална. Видях как Барбър направи още няколко стъпки, а когато стигна до ръба на прясно изкопания гроб, изгуби равновесие. Изглежда се бе спънал в камък или дупка, ала ненадейно краката му поддадоха и той се сгромоляса. Всичко стана за миг. Стрелна ръце нагоре във въздуха, размаха ги безпомощно като криле, ала нямаше за какво да се улови. Както си стоеше, изведнъж полетя надолу в гроба. Още преди да успея да се затичам към него, чух как тялото му се стовари със страшен грохот.

Нищо друго не помогна, наложи се да дойде кран, за да го извади оттам. Когато изтичах да погледна в дупката, не бях сигурен дали е жив или мъртъв, но тъй като по стените на гроба нямаше нищо, за което да се хвана, реших, че е твърде рисковано да се спускам. Лежеше по гръб със затворени очи, съвършено неподвижен. Опасявах се, че ако се опитам да скоча вътре, може да падна върху него, затова се метнах на колата и отидох до входа, за да помоля пазача да извика помощ. Спасителният отряд пристигна след десет минути, но скоро и те се изправиха пред същия проблем, който възпря и мен. След известно колебание и шушукане сключихме ръце и успяхме да спуснем един от санитарите в гроба. Той каза, че Барбър е жив, но добрата вест се изчерпваше с това. Сътресение на мозъка, постави диагнозата той, а може би и счупен череп. След кратка пауза добави:

— Май и гръбначният стълб е счупен. Трябва да го измъкнем много внимателно.

Беше станало шест, когато най-накрая вкараха Барбър в спешното отделение на окръжната болница „Кук“. Той продължаваше да е в безсъзнание и през следващите четири дни не даде никакви признаци на живот. Докторите оперираха гръбначния стълб, сложиха го на екстензия и ми казаха да стискам палци. Не мръднах от болницата два дни, но когато стана ясно, че възстановяването ще трае дълго, използвах кредитната карта на Барбър, за да се настаня в един мотел наблизо с гръмкото име „Скалата на рая“. Отвратително евтино място със зацапани зеленикави стени и дюшек на буци, но аз го използвах единствено за спане. Щом Барбър излезе от кома, прекарвах по осемнайсет-деветнайсет часа на ден в болницата и през следващите два месеца в това се състоеше целият ми живот. Не правех нищо друго, освен да седя край него. И така, докато умре.

През първия месец не личеше, че положението е чак толкова лошо. Целият гипсиран, увиснал във въздуха посредством система от скрипци, Барбър се поклащаше, сякаш се присмиваше на физическите закони. Беше обездвижен до такава степен, че не можеше да извърне глава, не можеше да се храни, освен чрез тръбички, които влизаха в гърлото му; но въпреки това състоянието му се подобряваше и изгледите бяха оптимистични. Сподели с мен, че най-много се радва, задето истината най-накрая излязла на бял свят. Ако лежането в гипсово корито в продължение на няколко месеца е цената, според него си струвало.

— Кокалите ми са изпотрошени — каза ми един следобед, — но сърцето ми е цяло.

Именно тогава ми разказа историята си и тъй като не можеше да върши нищо друго, освен да говори, описа ми живота си най-изчерпателно, без да изпусне нито една случка. Научих всички подробности за връзката му с майка ми, изслушах тъжната сага за пребиваването му в Кливланд, историята за последвалите пътувания във вътрешността на страната. Едва ли е нужно да споменавам, че гневът ми срещу него отдавна се беше изпарил. Само че, макар доказателствата да не оставяха много място за съмнение, аз все още не можех да го възприема като мой баща. Да, беше ясно, че Барбър е спал с майка ми през една нощ на 1946-а; нямаше съмнение, че съм се родил девет месеца след това, но как можех да бъда сигурен, че Барбър е бил единственият мъж, с когото е спала? Не изглеждаше много вероятно, но все пак беше възможно да се е виждала и с други мъже по същото време. Ако е било така, нищо чудно да е забременяла от някой от другите. Това беше единствената ми теоретична защита и затова се бях вкопчил в нея. Докато хранех подобен скептицизъм, не бях длъжен да признавам нищо. Това беше доста неочаквана реакция от моя страна, но сега, като мислено се връщам назад, тя не ми се струва толкова странна. Двайсет и четири години бях живял с един въпрос, на който нямаше отговор. Полека-лека свикнах с тази загадка и тя се превърна в основен факт на моята биография. Произходът ми беше мистериозен и смятах, че никога няма да узная нищо повече за него. Това беше най-същественото нещо, което ме определяше като личност. Бях на „ти“ с тази неяснота, държах на нея като на източник на познание и самоуважение, доверявах й се като на онтологическа необходимост. Независимо колко силно съм копнял да открия баща си, винаги съм смятал, че това е невъзможно. Сега, когато го открих, вътрешният разрив беше така мощен, че първата ми реакция беше да го отрека. Не Барбър бе причина за отричането — той беше най-добрият ми приятел и аз го обичах. Ако можех да си избирам баща, бих избрал него. И въпреки това не можех да преглътна факта. Ударът беше толкова силен, че не знаех как да го поема.

Седмиците се нижеха и вече нямаше как да си затварям очите пред фактите. Затворен в гипсовата си обвивка, Барбър не беше в състояние да яде твърда храна и много скоро започна да слабее. Бе свикнал да се тъпче с хиляда калории на ден и рязката промяна на режима му произведе бърз и значителен ефект. Трудна работа е да се поддържат тези огромни излишества от тлъстини, но намалиш ли консумацията, килограмите започват буквално да се топят. Отначало Барбър много се оплакваше и на няколко пъти се разплака от глад, но след известно време се увери, че принудителното гладуване му се отразява добре.

— Ето ти възможност да направя нещо, което никога преди не ми се е удавало — каза той. — Само си помисли, Ем Ес. Ако продължавам да отслабвам с това темпо, докато ме изпишат, ще сваля петдесет килограма. Дори може би шейсет. Ще бъда като нов. Няма да приличам на себе си.

По слепоочията му поникна коса (смесица от сиви и червеникавокафяви косми) и поради контраста между тях и цвета на очите (тъмни, метално сини) главата му се открои с нова яснота, сякаш бавно изплува от белезникавия въздух наоколо. След дванайсетина дни престой в болницата кожата му стана мъртвешки бяла, бузите му хлътнаха, а мастните клетки и дебелата му плът продължаваха да се топят. Изпод всичко това се появи нов Барбър, един скрит досега човек, стоял твърде дълго затворен в предишната си кожа. Промяната беше смайваща и веднъж отключен, процесът повлече след себе си много други забележителни странични ефекти. Отначало не забелязвах почти нищо, ала една сутрин, след като беше престоял в болницата почти три седмици, го погледнах и долових в лицето му нещо познато. Мерна се за миг и още преди да успея да го определя, изчезна. Два дни по-късно, случката се повтори, но този път проблясъкът се задържа достатъчно дълго, за да установя, че усещането за познатост идеше откъм зоната около очите на Барбър, може би дори ставаше дума за самите очи. Почудих се дали пък не съм забелязал фамилна прилика с Ефинг, дали нещо в начина, по който Барбър ме гледаше, не ми е напомнило за баща му. Но каквото и да беше, този кратък миг ме разстрои и до края на деня не можах да се отърва от мисълта за него. Беше се загнездила в мен с натрапчивостта на сън, който човек не може да си спомни докрай, само познати откъслеци току изникваха от дълбините на подсъзнанието ми. Докато накрая разбрах какво бях забелязал. Влязох в стаята на Барбър, както правех всеки ден, и когато той отвори очи и ми се усмихна с умореното си и отпуснато от болкоуспокоителните лице, втренчих поглед в контура на клепачите точно между веждите и клепките и изведнъж разбрах, че гледам себе си. Барбър имаше моите очи. Сега, когато лицето му се беше смалило, това лесно се забелязваше. Загледахме се един в друг. Приликата беше безспорна. Истината изведнъж като че ме блъсна право в гърдите и не ми оставаше нищо друго, освен да я приема. Аз бях синът на Барбър и сега вече го знаех без сянка от съмнение.

През следващите две седмици всичко като че вървеше добре. Докторите бяха оптимисти и двамата вече очаквахме с нетърпение деня, в който щяха да му махнат гипса. Но някъде в началото на август положението му внезапно се влоши. Пипна някаква инфекция и лекарствата, които му дадоха за нея, предизвикаха остра алергия, от която пък кръвното му скочи над критичната точка. Новите изследвания установиха диабет, чието съществуване никой до този момент не бе подозирал. Лекарите откриха и други поражения, нови болести и проблеми се прибавиха към вече съществуващия списък: ангина, начална фаза на подагра, проблеми с кръвообращението и Бог знае още какво. Сякаш тялото му вече не издържаше. Беше преминало през твърде много изпитания и сега машинката се беше повредила окончателно. От голямата загуба на килограми съпротивителните му сили бяха отслабнали. Нямаше с какво да се бори, а червените му кръвни телца просто отказваха да се хвърлят в контраатака. На двайсети август ми заяви, че умира, но аз отказах да се съглася с него.

— Просто кротувай — му рекох. — Ще излезеш оттук още преди да започнат Световните серии.

Вече не знаех какво чувствам. Напрежението от това да го гледам как чезне пред очите ми ме вцепеняваше и през третата седмица на август вече ходех като в несвяст. В този момент единственото нещо, което имаше значение, бе да запазя хладнокръвие. Никакви сълзи, никакво отчаяние, никакво отпускане. Целият сияех от оптимизъм и увереност, но вътрешно усещах колко безнадеждно е положението. Истината обаче разбрах чак накрая и то по заобиколен път. Късно една вечер бях отишъл да хапна наблизо. Един от специалитетите на заведението беше пилешки пирог — не бях ял такова нещо от малък, може би още от времето, когато живеех с мама. Щом го прочетох в менюто, вече знаех какво ще си поръчам. Келнерката си записа и през следващите три-четири минути потънах в спомени. Пред очите ми изплува апартаментът в Бостън, където живеехме с мама, малката кухненска маса, на която винаги се хранехме заедно. Но ето че след малко келнерката се върна, за да ми съобщи, че пилешкият пирог е свършил. Нищо особено, разбира се. В огромната схема на нещата от живота това си беше просто прашинка, безкрайно малка троха от антиматерия, но аз се почувствах сякаш земята под мен се е разтворила. Значи пилешкият пирог беше свършил. Край! Ако някой ми беше казал, че има земетресение в Калифорния и са загинали двайсет хиляди души, едва ли щях да се разстроя повече. Усетих как очите ми парят от напиращите сълзи и чак тогава, седнал в заведението, докато се мъчех да преодолея огромното си разочарование, разбрах колко крехък бе станал моят свят. Яйцето изтичаше между пръстите ми и рано или късно щеше да цопне на земята.

Барбър умря на четвърти септември, точно три дни след случката в ресторанта. Тежеше сто и пет килограма, една голяма част от него беше просто изчезнала и по всичко личеше, че останалата неизбежно ще я последва. Имах желание да говоря с някого, но единственият човек, за когото се сетих, беше Кити. Когато звъннах, беше пет часът сутринта. Още преди да вдигне слушалката знаех, че не й се обаждам само за да й съобщя тъжната вест. Исках да разбера дали ще ме приеме обратно при себе си.

— Знам, че спиш — започнах, — но не затваряй, преди да ме изслушаш.

— Ем Ес? — Гласът й беше приглушен и някак объркан. — Ем Ес, ти ли си?

— В Чикаго съм. Сол умря преди час и нямаше на кого друг да се обадя.

Разказах й цялата история. Отначало тя просто не ми повярва и колкото повече подробности добавях, толкова по-невероятно изглеждаше всичко дори и на мен. Да, казах, падна в един прясно изкопан гроб и си счупи врата. Да, той наистина е моят баща. Да, наистина умря тази нощ. Да, обаждам ти се от болницата. Последва пауза, в която операторът се намеси да каже, че трябва да пусна още монети, след което линията отново се изчисти и Кити продължаваше да бъде отсреща.

— Клетият Сол! — промълви тя. — Клетият Сол, клетият Ем Ес и всички останали.

— Съжалявам, че те събудих, но реших, че е редно да ти съобщя.

— Не, не, хубаво си направил. Просто ми е трудно да повярвам. О, Боже, Ем Ес, да знаеш само откога чакам да се обадиш.

— Всичко оплесках, нали?

— Не, вината не беше твоя. Човек не определя сам как и какво да чувства, никой не го прави.

— Ти не вярваше, че може пак да ти се обадя, нали?

— Не, не вярвах. През първите един-два месеца не мислех за нищо друго. Но така не може да се живее вечно, нали? Малко по малко спрях да се надявам.

— А аз не съм спрял да те обичам нито за миг. Но ти, разбира се, го знаеш.

Отсреща настъпи мълчание, чух я само как изхълца — неутешимо задавено ридание, от което сякаш дъхът й спря.

— Боже Господи, Ем Ес, какво се опитваш да направиш с мен? От юни не съм те чувала, после ми се обаждаш от Чикаго посред нощ, разстройваш ме с вестта за смъртта на Сол, след което продължаваш да ми говориш за любов. Не е честно. Нямаш право да постъпваш така. Не вече.

— Не издържам повече без теб. Опитах се, но не успях.

— Аз също се опитах и успях.

— Не ти вярвам.

— Трудно ми беше. Единственият начин да оцелея бе като стана още по-твърда и непреклонна.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Че вече е късно. Не мога да бъда както преди. Ти едва не ме уби, нали знаеш, повече на такъв риск няма да се изложа.

— Имаш някой друг, нали така?

— Минаха месеци оттогава. Какво друго да правя, след като ти си на километри от мен и не можеш едно решение да вземеш.

— Той е в леглото до теб, нали?

— Това не е твоя работа.

— Но е там, нали? Кажи ми.

— Всъщност не е. Но това не означава, че имаш право да ми задаваш такива въпроси.

— Не ме интересува кой е. Няма никакво значение.

— Не, Ем Ес, няма да стане.

— Умолявам те, Кити. Нека се върна при теб.

— Сбогом, Марко. Пази се. Моля те, пази се.

И затвори.

Погребах Барбър до мама. Трябваше ми известно време, за да го уредя в гробището „Уестлон“ — самотен неверник сред море от руски и германски евреи, но тъй като семейство Фог разполагаха с един свободен парцел, а формално погледнато аз бях глава на семейството и следователно собственик на земята, в крайна сметка успях да се наложа. Всъщност погребах баща си в гроба, определен за мен. Като се има предвид всичко случило се през последните няколко месеца, това беше най-малкото, което можех да направя за него.

След разговора с Кити имах нужда да се занимавам с нещо и уреждането на погребението ми помогна да изкарам следващите четири дни. Две седмици преди смъртта си Барбър беше мобилизирал последните отломки от гаснещата си сила и бе успял да ми прехвърли активите си, така че разполагах с предостатъчно пари. Завещанията били сложно нещо, така рече, и тъй като държал да ми остави абсолютно всичко, защо да не ми го даде още сега? Опитах се да го разубедя, защото според мен тази сделка означаваше пълно поражение, но същевременно не исках да бъда излишно настойчив. Барбър едва крепеше дух и тяло и просто нямаше да е честно да му се противопоставям.

Платих сметките в болницата, платих на погребалното бюро, платих предварително за надгробен камък. За да бъде всичко както трябва, повиках равина, който бе отслужил моята бармицва преди единайсет години. Той беше вече грохнал старец, мисля, че отдавна бе минал седемдесетте, и въобще не си спомняше името ми. Сега съм пенсионер, рече ми той, защо не се обърнеш към някой друг. Не, отсякох, трябва да си ти, рави Грийн, не искам никой друг. Трябваше дълго да го увещавам, но най-накрая кандиса, след като удвоих цената. Необичайна работа, промърмори. Няма обичайни работи, отвърнах му. Всяка смърт е уникална.

На погребението бяхме само ние двамата с равина. Отначало мислех да уведомя колежа „Магнус“ за смъртта на Барбър, като смятах, че някои от колегите му може да пожелаят да дойдат на погребението, но после се отказах. Нямах никакво желание да прекарвам деня с непознати, не ми се говореше с никого. Помолих равина да не произнася възпоменателно слово на английски и той веднага се съгласи, като ограничи службата до повтаряне на традиционните еврейски молитви. Моят еврейски обаче се беше изпарил отдавна и много се зарадвах, че не разбирам нито дума, защото така можех да остана насаме със собствените мисли, за което всъщност копнеех. Равинът реши, че съм луд и през цялото време, докато бяхме заедно, стоеше колкото е възможно по-далеч от мен. Дожаля ми за него, но не чак толкова, че да направя нещо по въпроса. В края на краищата май не обменихме повече от пет-шест думи. Когато изпитанието мина и лимузината спря пред дома му, той подаде ръка, здрависа се за сбогом и леко докосна кокалчетата на лявата ми ръка. Жест на утешение, който сигурно бе така привичен за него, както и да се подпише. По всяка вероятност го правеше несъзнателно.

— Много си разстроен, младежо — каза ми. — Един съвет от мен, отиди на лекар.

Казах на шофьора да ме остави пред мотела ми. Нямах никакво намерение да прекарвам нощта там, затова на бърза ръка си събрах багажа. Стегнах го за десет минути. Затворих сака, седнах на леглото за малко и огледах стаята. Ако в ада има някакви удобства, казах си, те сигурно приличат на тази мотелска стая. Без никаква причина — искам да кажа без никаква причина, за която да си давам сметка — свих ръката си в юмрук, изправих се и ударих стената с все сила. Тънкият талашит поддаде без съпротива, пропука се с глух трясък, проби се и юмрукът ми цъфна от другата страна. Почудих се дали пък и мебелите не са толкова паянтови и взех един стол, за да го изпробвам. Ударих го в писалището и ужасно се зарадвах, когато стана на трески. За да довърша експеримента, грабнах в дясната си ръка единия крак на счупения стол и методично продължих делото си, рушейки всеки един от предметите в стаята: лампи, огледала, телевизор, каквото ми паднеше. Само за няколко минути всичко стана на трески, а аз се почувствах превъзходно, сякаш най-накрая бях извършил нещо смислено, нещо наистина достойно за случая. Не останах дълго да се възхищавам на делото си. Още задъхан, взех сака си, изтичах навън и потеглих с червения понтиак.

Карах дванайсет часа, без да спирам. Когато влязох в Айова, започна да се стъмва и полека-лека целият свят се превърна в безбрежие от звезди. Бях като хипнотизиран от самотата си и решен да не спирам, докато мога да държа очите си отворени. Взирах се в бялата линия на пътя, сякаш тя беше последното нещо, което ме свързваше с този свят. Някъде в Небраска най-накрая влязох в един мотел и заспах. Смътно си спомням, че чувах шумната глъчка на пеещите в мрака щурци, тъпите удари, с които нощните пеперуди се блъскаха в мрежата на прозореца, и лая на куче някъде в далечните краища на нощта.

На сутринта разбрах, че по случайност съм хванал правилния път. Без да се замислям, продължих на запад и след като вече знаех накъде пътувам, изведнъж се успокоих, умът ми охладня. Реших, че първо ще довърша онова, което бяхме започнали с Барбър, и мисълта, че по-скоро вървя към някаква цел, вместо да бягам от нея, ми даде кураж да си призная, че всъщност никак не искам да умра.

Не смятах, че е възможно да намеря пещерата (за мен това беше предрешен въпрос), но и търсенето само по себе си ми стигаше, защото отменяше всички предшестващи го действия. Разполагах с повече от тринайсет хиляди долара, а това означаваше, че нищо не е в състояние да ме задържи — можех да продължавам до изчерпването на всяка друга възможност. Стигнах до края на плоската като тепсия равнина, пренощувах в Денвър, след което потеглих към Меса Верде. Там останах три-четири дни, катерих се по огромните руини, останали от отдавна изчезнали цивилизации, и просто не ми се тръгваше. Не съм си представял, че в Америка може да съществува нещо толкова старо, а когато влязох в Юта, изведнъж започнах да разбирам някои от нещата, за които ми бе говорил Ефинг. Не беше впечатляващата география на мястото (от нея всички се впечатляват), а по-скоро фактът, че необятността и пустотата на тази земя започваха да влияят на чувството ми за време. Настоящето като че изгуби своята значимост. Минутите и часовете бяха твърде дребни мерки за времето тук. Прогледнеш ли веднъж за нещата край теб, разбираш, че можеш да мислиш единствено във векове, а и тогава хиляда години изглеждат просто като едно изцъкване на часовника. За пръв път в живота си усетих земята като планета, която се върти във вселената. Не като голяма планета, напротив, открих, че е съвсем малка, почти микроскопична. От всички тела във вселената нито едно не е по-дребно от нея.

Отседнах в мотела „Коум ридж“ в Блъф и цял месец обикалях околностите. Катерих се по скалите, промъквах се през каменистите процепи на каньоните, навъртях стотици мили с колата. Открих много пещери, но нито една не беше обитаема. Въпреки това настроението ми се подобри, изпитвах някакво въодушевление от самотата си. За да предотвратя неприятните срещи с жителите на Блъф, си подстригах косата и разпространих версията, че съм студент по геология, което, изглежда, приспа подозренията им, ако е имало такива. Нямах други планове, освен да продължа търсенето и можех да изкарам така още много месеци — сутрин закуска в „Кухнята на Сали“, после обиколки из пустинята до мръкване. Но един ден се отдалечих повече с колата, минах отвъд „Монюмънт вали“ и стигнах до факторията Олхето в Навахо. Олхето означавало „луна във водата“, което само по себе си стигаше, за да ме привлече, но някой в Блъф ми беше споменал, че хората, които държат факторията, някакви си господин и госпожа Смит, знаели повечко за историята по тези места. Госпожа Смит била внучка или правнучка на Кит Карсън и къщата, в която живееше със съпруга си, беше препълнена с одеяла и глинени съдове в стил навахо. Имаше и нещо като музейна колекция от индиански предмети. Прекарах няколко часа с тях, почерпиха ме с чай в прохладната си гостна, а когато най-накрая успях да ги попитам дали са чували за човек, известен с прозвището Джордж Грозната уста, и двамата поклатиха глави и отвърнаха „не“. А за братята Грешам? — попитах. За тях чували ли са? О, разбира се, отвърна госпожа Смит, те били банда престъпници, която изчезнала някъде преди петдесет години. Бърт, Франк и Харлан — последните влакови обирджии на Дивия Запад. А дали не са имали скривалище някъде наоколо? — попитах, като едва скривах вълнението си. Някой ми подхвърлил за пещера, в която се криели, май някъде високо в планината, доуточних. Може и така да е, отвърна ми господин Смит, и аз май съм чувал такива приказки. Била някъде около моста Рейнбоу. Мислите ли, че мога да я открия? — попитах. Може да е имало такава, промърмори господин Смит, може и да е нямало, но ако тръгнеш да я търсиш, доникъде няма да стигнеш. Защо? — попитах. Заради езерото Пауъл, отвърна ми той. Сега цялата местност е под водата. Наводниха я преди две години. Ако нямаш водолазен костюм, нищо няма да намериш.

Това ме отказа от търсенето. Още щом господин Смит изрече тези думи, знаех, че няма смисъл да продължавам. Все си мислех, че рано или късно ще трябва да спра с това търсене, но никога не си бях представял, че ще стане така внезапно, с такава решителна безвъзвратност. Тъкмо почвах, така да се каже, още загрявах за голямото търсене и ето че то се оказа безсмислено. Върнах се в Блъф, прекарах още една нощ в мотела и на сутринта си тръгнах. Отидох до езерото Пауъл, защото исках да се уверя със собствените си очи, че водата е разбила на пух и прах красивите ми планове, но как да се сърдиш на езеро. Наех моторница и цял ден кръстосвах по него, като същевременно се опитвах да реша какво ще правя оттук нататък. Този мой проблем не беше от вчера, ала усещането ми за провал бе толкова силно, че не бях в състояние да мисля за нищо друго. Чак след като върнах моторницата и се заоглеждах за колата си, този въпрос отпадна от само себе си.

Понтиакът го нямаше. Претърсих всичко наоколо, но щом видях, че го няма там, където го бях паркирал, вече знаех, че е откраднат. Бях останал само с раницата си и петнайсет хиляди долара в пътнически чекове, като останалите пари бяха в багажника на колата — над десет хиляди долара в брой, цялото ми наследство, всичко, което притежавах на този свят.

Стигнах до края на пътя с надеждата някой да ме качи на автостоп, но такива мераклии не се намериха. Псувах профучаващите коли, крещях им всевъзможни мръсотии, но какво от това. Стъмни се и тъй като лошият късмет продължаваше да ме съпътства, свърнах встрани и се приготвих да нощувам под един пелинов храст. Бях толкова шокиран от изчезването на колата, че дори не се отбих в полицията да докладвам за случилото се. Когато се събудих на следващата сутрин с тракащи от студ зъби, изведнъж ме осени мисълта, че кражбата не е била извършена от хора. Просто шега на боговете, акт на божествено отмъщение с единствената цел да бъда смазан.

И тогава тръгнах да вървя. Бях толкова бесен, така обиден от случилото се, че спрях да вдигам палец за автостоп. Вървях цял ден от изгрев до залез, трамбовах, сякаш исках да накажа земята под себе си. На следващия ден продължих. На по-следващия също. И на по-по-следващия. Цели три месеца не спрях да вървя, бавно се придвижвах на запад, спирах в малки градчета за ден-два и пак тръгвах. Понякога преспивах на полето, понякога в пещери или крайпътни канавки. През първите две седмици приличах на поразен от гръм. Бушувах отвътре, не можех да си намеря място, плачех, стенех, виех като обезумял, но после полека-лека се изтощих, гневът ми угасна и се примирах. Продължих да вървя, изтърках подметките на много чифтове обувки. В края на първия месец дори взех да заговарям хора. След още няколко дни си купих кутия пури и всяка вечер изпушвах по една в памет на баща ми. Във Валънтайн, Аризона, една бузеста келнерка на име Пег ме прелъсти в празната закусвалня в края на града и останах с нея десетина дни. В Нийдълс, Калифорния, си навехнах глезена и цяла седмица останах неподвижен, но с изключение на този случай не спирах да вървя по посока на Тихия океан, носен от усилващото се усещане за щастие. Знаех, че стигна ли края на сушата, някакъв мой основен проблем ще намери разрешението си. Нямах никаква представа кой е този проблем, но отговорът му вече се пишеше от собствените ми стъпки. Продължавайки да вървя, разбрах, че съм изоставил своето аз далеч зад себе си, че вече не съм онзи, който бях.

На 3 януари 1972 г. си купих пети чифт нови обувки в някакво градче, наречено Лейк Елсинор. След три дни, скапан от умора, все пак успях да изкача хълмовете над Лагуна Бийч с четиристотин и тринайсет долара в джоба си. Океанът се виждаше от върха на носа, но аз продължих да крача, докато стигнах водата. Беше четири следобед, когато се събух и пясъкът полепна по ходилата ми. Бях стигнал до края на света, отвъд него нямаше нищо друго, освен въздух и вълни, пустота, която се простираше чак до бреговете на Китай. Оттук започвам, казах си аз, оттук започвам отново моя живот.

Останах на плажа, докато се скриха и последните слънчеви лъчи. Зад мен градът живееше, жужеше с типичните за цяла Америка градски шумове. Вдигнах очи към извитата крайбрежна ивица и видях как къщите взеха да светват една по една. Луната изплува иззад хълмовете. Беше напълно кръгла и жълта като лумнал воденичен камък. Не можех да откъсна очи от нея, а тя се вдигна високо в нощното небе, намери си място и увисна неподвижно.