На Ан, Кит, Роуз и Ториа

и всички други бимодални разклонения.

СТРАДАНИЕТО ОБИЧА КОМПАНИЯ

Д’жмерлиа отвори отново уста да протестира и откри, че не може да говори. Не може да диша. Не може да мисли. Беше разчленен… Не, беше лишен от мозък, изпитваше безпределна мъка.

Влизането на корабното ядро в периферията на аморфната сингулярност[1] беше болезнено, но това беше физическа болка — извиване, усукване, разтегляне. Другото беше по-лошо. Душата на Д’жмерлиа беше раздробена, мозъкът му — разделен на парчета, съзнанието — разпиляно из много отдалечени един от друг светове.

Той се опита да крещи. И когато най-после успя, чу нов звук — дузина същества, всички като него, ревяха от мъка във Вселената.

Източник?

Дариа Ланг вдигна безпомощно ръце над входното кодиращо устройство и разочарована впери поглед в дисплея. Какъв източник би могла да посочи за това твърдение? Беше горда със себе си, че статиите в „Универсален каталог на артефактите“ (Пето издание) бяха максимално точни и осъвременени. Не беше нейна вината, че някои от предлаганите в последно време от нея данни бяха подложени на критика, поради невежество от другите редактори. Тя знаеше, за разлика от тях, че при някои обстоятелства електрически сигнал може да се предава по нервен кабел от вътрешността на лотосово поле към компютър вън от него. Не го беше видяла лично, но имаше думата на съветника, който го е видял, а съветниците не лъжат.

Да не говорим за хуманоида Е. К. Тали, с когото всъщност се е случило.

Дариа захапа долната си устна и най-сетне записа:

Това беше най-доброто, което можеше да направи, нещо много по-различно от обичайната информация в академичните източници, които професор Мерада приемаше за достоверни. Но в този случай, колкото по-малко е казано, толкова по-добре. Ако беше добавила, че цитираният случай в лотосовото поле е станал на изкуствен планетоид известен като Глистър[3], точно преди Грейвс и Тали, и самата Дариа да бъдат откарани на трийсет хиляди светлинни години[4] от спиралния ръкав с транспортна система на Строителите на място, където срещнаха… Е, да не се впуска в подробности. Мерада просто ще си изгуби ума. Или по-вероятно ще каже, че тя е изгубила своя.

Може би наистина си беше изгубила ума, но не по тази причина.

Беше късна вечер, Дариа работеше в тишината на малка, обрасла в зеленина беседка. Лекият ветрец на Сентинел Гейт беше изпълнен с аромата на нощни цветя и тихо цвъртене на птички в гнездата. Тя стана от терминала и отмести настрана пълзящите растения.

Знаеше точно накъде да гледа — на изток, където се появяваше Сентинел. На двеста милиона километра блестящата набраздена сфера се открояваше на безлунното нощно небе. От детинство тази сфера и загадката на артефактите на Строителите не излизаха от ума й. Тя щеше да е първата признала, че това беше формирало целия й живот.

Артефактите и сега формираха живота й, но по доста различен начин. Дариа гледаше Сентинел, както го беше гледала хиляди пъти преда това и се чудеше колко много се бе променила за толкова кратко време. Преди една година беше научен работник, отдаден на изследователска работа, и не искаше нищо друго, освен своята библиотека и своята работа, посветена на каталогизиране и анализиране на данни от над хиляда артефакти на Строителите разпръснати из целия спирален ръкав. Откриването на една статистическа аномалия, включваща всички артефакти я съблазни да остави тихия си кабинет на Сентинел Гейт, да напусне цивилизования регион на Четвъртия съюз и да отиде на такива сурови и отдалечени светове като Куейк и Опал.

Там тя беше се натъкнала на аномалия — и на нещо повече. Беше преживяла опасности, вълнения, отчаяние, ужас, болка, въодушевление, беше завързала дружба. Половин дузина пъти беше близо до смъртта. И когато накрая се върна на Сентинел Гейт, мястото, за което толкова много и толкова дълго беше мечтала, намери нещо друго. Тя откри, че… че…

Дариа гледаше Сентинел и се бореше със себе си да признае истината.

Че скучае.

Невероятно, но това беше единствената дума за състоянието, в което се намираше. Животът на преуспяващ учен-археолог, някога толкова богат и вълнуващ, вече не я удовлетворяваше.

Беше лесно да се разбере причината. Изчезването на Строителите преди пет милиона години беше се оказало за Дариа възможно най-привлекателната загадка. Тя не можеше да си представи нещо по-интересно от изследване на артефакти, оставени от отдавна изчезнала раса, от усилията й да разбере и може би да научи къде са отишли Строителите и защо?

Докато Строителите оставаха неоткрити, за нея нямаше нищо по-интересно от артефактите. Но след като човек е срещнал интелигентни конструкции, които дават да се разбере, че са представители на Строителите и все още защитават интересите на Строителите… тогава миналото става безинтересно. От значение е настоящето и бъдещето с възможността за среща и изучаване на самите Строители. Дори най-интересните части от предишния й живот, даже нейният високо ценен каталог на артефактите, не можеха да се сравняват с тази перспектива.

Комуникационният терминал на Дариа тихо иззвъня. Тя се върна при него без особено много да бърза. Сигурно беше професор Мерада — през тези дни той се обаждаше по всяко време на деня и нощта.

На екрана над бележките й за каталога вече се виждаше сериозното му лице.

— Професор Ланг! — Мерада заговори веднага щом тя се появи в неговото полезрение. — Отнася се за предложената от вас статия за фейджите.

— Да? — Дариа се досещаше какво щеше да последва.

— Тук се казва, цитирам: — „Макар фейджите да се смятат за бавно движещи се форми в открития Космос, избягващи всички видове гравитационно поле, има изключения. При определени обстоятелства те могат да бъдат принудени да се движат в гравитационно поле, и то с голяма скорост.“ Професор Ланг, предполагам, че вие сте написали това.

— Точно така. Аз го написах.

— И какъв е източникът на това ваше твърдение? Вие не го цитирате.

Дариа изруга наум. Още когато направи това допълнение към статията за фейджите тя знаеше, че то ще й създаде неприятности. Пак старият проблем. Трябва ли да повтаря като папагал традиционното схващане за фейджите и артефактите на Строителите или трябва да каже истината, макар тази истина да не можеше да бъде подкрепена с нищо друго, освен с нейната дума и думата на неколцина други участници в мисията? Тя беше видяла фейджи да се движат по-бързо, отколкото се предполагаше за възможно, да пикират към кораба, с който беше летяла. Други бяха видели същите тези фейджи — които се смятаха за неразрушими — разбити на парчета върху повърхността на планетоид със силно поле.

Дариа се ядоса на Мерада, а знаеше, че няма право. Той правеше точно онова, което всеки съзнателен изтъкнат учен трябва да направи… което самата Дариа би направила преди една година — да отхвърли данни, основани на слухове, и непрецизно извършени изследвания, да настоява за неопровержими факти.

— Ще ви съобщя източниците веднага щом получа разрешение за публикуване.

— Побързайте, професор Ланг. Официалната дата за приключване с промените в каталога вече отмина. Сигурна ли сте, че ще можете да получите разрешение?

— Ще се постарая — Дариа кимна, за да покаже, че разговорът е приключил и се отдалечи от терминала.

Мерада предположи, че споменатото от нея одобрение е може би просто съгласие на друг изследовател да направи предварително заключение преди официалното публикуване. Истината беше невъобразимо по-сложна. Одобрението за публикуването на тази информация трябваше да дойде от самия Междувидов съвет.

Беше направила не повече от половин дузина стъпки, когато комуникационният терминал иззвъня отново. Дариа въздъхна и се върна. Настойчивостта беше главното достойнство на всеки изследовател, но Мерада понякога прекаляваше.

— Да, професоре? — каза тя, без да погледне към екрана.

— Дариа? — попита един тих глас. — Вие ли сте?

Дариа ахна и погледна към терминала, но той й предложи само бял фон. Връзката беше само гласова.

— Ханс? Ханс Ребка? Къде сте? На Миранда ли сте?

— Вече не — гласът беше тих и променен, но въпреки това в него се долавяше огорчение. — Нямаше смисъл да оставам. Съветът не пожела дори да ме изслуша. Намирам се на последния възел за достъп Боуз преди Сентинел Гейт. Не мога да говоря сега. Очаквайте ме на Сентинел Гейт след половин ден.

Отслабналият от Космоса глас заглъхна и връзката прекъсна. Дариа седна на удобния стол пред терминала и се отпусна, забила поглед в празното пространство.

Съветът не им вярва. Невероятно! Това означава, че той е отхвърлил даденото под клетва свидетелство на един от своите членове; и на хуманоида Е. К. Тали, който не знае да лъже; и на Ханс Ребка, признат като за един от най-опитните и проницателни специалисти по решаване на проблеми на целия спирален ръкав.

Дариа стана. Трябваше да се обади на професор Мерада и да му каже, че много от доказателствата, които той иска да цитира, са отхвърлени от най-високо място в спиралния ръкав. Онова, което Съветът не е приел за достоверно, никой друг няма да приеме. Но тя не помръдна. Отхвърлянето определено беше лоша новина. То означаваше, че нищо от онова, което тя или някой друг от групата казва за събитията от изминалата година, няма да бъде прието за достоверно.

Последиците от отхвърлянето бяха далеч по-лоши — зардалу бяха на свобода в спиралния ръкав, но никой от властимащите не вярваше на това.

— Позволете ми да ви представя капитан Ханс Ребка.

Дариа се беше приготвила да изтърпи погледите, които щяха да отправят към нея, когато Ханс влезе в трапезарията на института. Въпреки това се притесни.

— Капитан Ребка е от Тюфел, във Фемас Съркъл — продължи тя, — макар че съвсем неотдавна е бил на Миранда.

Учените, насядали около дългата маса, явно се мъчеха да не се вторачват в нея, но не успяха. На Дариа не й беше трудно да ги разбере. Те видяха един дребен, слаб човек, наближаващ четирийсетте, облечен в кърпена, мръсна униформа. Главата му беше малко големичка за тялото, мършавото му лице обезобразено от десетина белега, най-големият от които се проточваше като двойна линия от лявото слепоочие до челюстта.

Дариа знаеше как се чувстват колегите й. Тя самата беше реагирала по подобен начин, когато за първи път срещна Ханс Ребка. Нямаше как да се оценят куражът и уменията му — трябваше време.

Тя погледна към масата. Професор Мерада беше направил една от редките си екскурзии от кабинета си до голямата трапезария. Срещу него в далечния край на масата седеше Кармина Голд, втренчена съсредоточено в ноктите си. Дариа познаваше добре и двамата и високо ценеше тяхното мнение. Ако беше необходимо, някой да извърши отегчително подробно и енциклопедично изследване на елемент от историята на спиралния ръкав, като отбелязва всяко дребно несъответствие на данни или липсващи доказателства, тогава замисленият, лишен от чувство за хумор Мерада, може да бъде ненадминат; ако някой се нуждае от човек, който да анализира и изясни най-заплетената логическа мисъл, да я опрости до нейната същина и да я представи така, че дори едно дете — или съветник — да може да я разбере, тогава Кармина Голд, иначе меланхолична и простодушна, беше най-подходяща.

Но ако човек се намира в голяма беда без надежда за избавление и толкова близо до смъртта, че може да усети дъха й… Е, тогава затваряш очи и се молиш за помощта на Ханс Ребка.

Но това не личеше. В очите на всички от богатия свят на Четвъртия съюз новодошлият не представляваше нищо повече от лошо облечен провинциалист от покрайнините на спиралния ръкав. Той съвсем не се вписваше в изтънчената, спокойна и културна научна общност, събрана на вечеря в института.

Другите на масата поне полагаха усилия да бъдат учтиви.

— Били сте неотдавна на Миранда? — каза жената до Ребка, когато той седна. Беше Глена Омар, един от старшите специалисти по информационни системи, според Дариа ненужно красива. — Никога не съм била там, макар да предполагам, че е трябвало да бъда, тъй като там е главната квартира на Четвъртия съюз. Какво мислите за Миранда, капитане?

Ребка гледаше безизразно в чинията си. Дариа, седнала срещу него, очакваше напрегнато да чуе отговора. Когато след полета със скоростта на светлината имиграционните власти го въведоха в трапезарията да се срещне с нейните колеги, тя има време само за една кратка прегръдка и едно набързо казано „добре дошъл“ и не можа да го предупреди, че тук, в нейния дом, не бива да бъде груб, намусен или раздразнителен.

— Рай — каза неочаквано Ребка. Той се обърна към Глена Омар и я дари с възхитителна усмивка, примесена със сексуални обертонове. — Аз съм от Тюфел, където казват, че най-добрият път, който човек може да намери, е онзи, който ще го отведе на друга планета. Затова някой може да възрази, че лесно се впечатлявам. Но аз мислех, че Миранда е чудесна, моята представа за рай… докато не пристигнах тук, на Сентинел Гейт, и не разбрах, че греша. Това сигурно е най-красивата планета в целия Четвърти съюз… в целия спирален ръкав.

Дариа си пое дълбоко дъх успокоена. За половин секунда. Ханс демонстрира най-доброто си поведение, но реакцията на Глена Омар беше прекалено сърдечна.

— О, вие просто сте любезен с нас, капитане! — възкликна тя. — Аз, разбира се, никога не съм била на никой от световете от вашия Фемас Съркъл. Как ще ми ги опишете.

„Мрачни, мръсни, безрадостни и опасни — помисли си Дариа. — Далечни, бедни, скотски, изостанали и варварски. И всичките мъже — сексуални маниаци.“

— Не съм бил на всички светове на Фемас Съркъл — отговори Ребка. — Но ще ви кажа какво казват в Съркъл за моя роден свят — Тюфел: „Какъв грях трябва да е извършил човек, в колко от миналите си животи, за да се роди на Тюфел?“

— Е, хайде, хайде. Не може да е чак толкова лошо.

— По-лошо, отколкото можете да си представите.

— Най-ужасната планета в целия Фемас Съркъл?

— Не съм каза такова нещо. Скалдуорд може би е също толкова лош, а хората от Стикс казват, че прекарват почивката си на Тюфел.

— Сега вече съм сигурна, че се шегувате. Ако целият Фемас Съркъл е толкова ужасен, както казвате, никой не би останал там. Какво сте работили, когато сте били у дома?

— Предполагам, че можете да ме наречете „специалист по решаване на проблеми“. Ако има нещо, което никога да не липсва на Фемас Съркъл, това са проблемите. Тази е причината, поради която професор Ланг и аз — той кимна към Дариа — се срещнахме. Двамата бяхме на Куейк, една от двойката планети в системата Мандъл.

— И тя ви доведе тук, на Четвъртия съюз? Умница! — Глена не откъсваше очи от Ребка.

— Не направо — Ребка замълча с израз на лицето, който Дариа добре познаваше. Той се готвеше да направи някаква голяма стъпка. — Преди това свършихме някои други неща. Ние и неколцина други… хора и извънземни плюс един съветник на Съюза и един хуманоид… отидохме на една от гигантските газови планети от система Мандъл, Гаргантюа, където се натъкнахме на изкуствен планетоид. За да отидем там, летяхме през рояк свирепи фейджи и освободихме някои от нас от лотосово поле. После една интелигентна конструкция прехвърли нашата група с транспортната система на Строителите на трийсет хиляди светлинни години извън спиралния ръкав на извънгалактически комплекс на Строителите в открития Космос, наречен Серенити. Когато пристигнахме там, професор Ланг и аз…

Щеше да разкаже всичко! Всичко! Всички факти, които цялата група беше се съгласила да останат абсолютна тайна, докато от най-високо място не получат разрешение за обсъждане. Дариа се опита да ритне Ребка по крака под масата, но не улучи нищо, освен празен въздух.

— Намерихме малка група зардалу… — продължи той.

— Искате да кажете, че сте намерили хора от Зардалската общност?

— Не. Искам да кажа, каквото казах. Намерихме зардалу, автентични земни цефалоподи.

— Но те са изчезнали преди десет хиляди години!

— Повечето. Ние обаче се натъкнахме на живи…

— Единайсет хиляди години! — пискливият глас на Мерада от края на масата показа на Дариа, че всички в трапезарията слушат внимателно.

Край на градената цял живот репутация на сериозен и задълбочен изследовател! Дариа отново ритна по посока на Ребка под масата. Беше възнаградена обаче с болезнен и гневен вик от Глена Омар.

— Дори повече от единайсет хиляди — уточни Мерада. — Доколкото мога да преценя, единайсет хиляди четиристотин и…

— … зардалу, държани в поле на стазис от времето на Голямото въстание, когато видът е бил избит. Но онези, които срещнахме, бяха живи и много свирепи…

— Това е ужасно! — Кармина Голд беше излязла от своя унес и гледаше навъсено Дариа. — Вие сигурно знаете за страховитата им слава…

— Не само славата — Дариа се отказа от решението си да не се намесва в разговора. — Зная го от личен опит. Те са по-лоши, отколкото им се носи славата.

— … ние успяхме да ги изпратим обратно в спиралния ръкав — Ребка беше поставил ръка върху рамото на Глена Омар и изглежда не обръщаше внимание на вдигналата се от всички страни на дългата маса врява. — А по-късно всички се върнахме от Серенити, с изключение на една сикропеанка, Атвар Х’сиал, и един карелианец със зардалска приставка, Луис Ненда, който остана там да…

— … въз основа на, по общо признание, непълни, субективни и ненадеждни източници на сведения — намеси се високо Мерада, — като например хименоптска расова памет и файлове на…

— … за живите зардалу определено трябва да се съобщи на Съвета на съюза! — Кармина Голд се надигна. — Веднага! Аз ще го съобщя, дори вие да не искате да го сторите.

— Вече съобщихме! — Дариа също стана. Изглежда всички едновременно казваха „зардалу“. Групата зажужа като разлютен рояк оси. — Какво мислите е правил капитан Ребка, преди да дойде тук? — извика тя към присъстващите около масата. — Слънчеви бани?

— … около четири метра високи — главата на Ребка беше съвсем близо до тази на Глена Омар. — Един изправен зрял екземпляр със среднощно син торс, подпрян на дебели сини пипала…

— … живо зардалу…

— Боже мой! — пискливият тенор на Мерада проехтя през врявата. Неговото безпокойство относно точната дата на изтребване на зардалу очевидно беше изместено от нещо по-важно. Той се обърна към Дариа: — Свирепи фейджи, съветник на Съюза и хуманоид. Професор Ланг, онези бележки за петото издание на каталога, за които вие обещахте да осигурите доказателства. Да не искате да кажете, че единствените източници на доказателства, които ще ми предложите, са…

Чу се силен трясък. Кармина Голд, която бързо излизаше от трапезарията, обърнала поглед към Дариа, се беше сблъскала с един тумбест робот, който носеше голям супник с гореща супа. Течността се плисна върху грациозния гол врат на Глена Омар. Тя изквича като прасе на заколение.

Дариа седна отново и затвори очи. Със или без супа, вечерята беше провалена.

Чакалните на космодрума на Миранда бяха на долната страна в деветия пешеходен пръстен около четирийсет и пет километра от основата на Столк. Почистването и поддържането се извършваше от сервизни роботи, но от инцидента, когато посланичката Дорадан Колъбрид беше оставена да примре от глад, докато роботите прилежно бършеха прах и почистваха около и над нея, от време на време инспекторите извършваха рутинни проверки.

Един от тези инспектори летеше из чакалня 7872, където на канапе в центъра на залата седеше мълчалива фигура. Инспектор Гарноф три пъти се доближава до нея и три пъти се отдалечава.

Той познаваше достатъчно добре съществото. Беше зряла сикропеанка, един от гигантските слепи артроподи[5], които доминираха в Сикропеанската федерация. Тази беше странна в две отношения. Първо, беше самичка. Ло’фтианският роб-преводач, който неизменно съпровождаше една сикропеанка, отсъстваше. И второ, сикропеанката определено имаше прашен и изнурен вид. Шестте съставни крака бяха проснати около раковината, вместо да са прибрани под нея при обичайното за почивка положение. Краят на тънкото хоботче, вместо да е сгънат в торбичка в долния край на нагънатата буза висеше навън и надолу върху тъмночервените сегментирани гърди.

Големият въпрос беше дали е жива и дали е добре? Откакто Гарноф беше застъпил на смяна преди пет часа, сикропеанката не беше помръднала. Той отиде и застана пред нея. Бялата глава без очи остана неподвижна.

— Добре ли си?

Гарноф не очакваше словесен отговор, макар че сикропеанката, ако все още беше жива, несъмнено го бе чула с жълтите си отворени рогца по средата на главата. Тъй като сикропеанците „виждаха“ посредством ехолокация, изпращайки високочестотни звукови импулси от надипления резонатор на бузата, тя имаше чувствителен слух не само за целия честотен обхват, но и за високите честоти, недостъпни за човешкия слух.

От друга страна тя не можеше да говори на език, който той разбира. С узурпирания за зрение слух сикропеанците „говореха“ помежду си с пълен и богат химичен език чрез излъчване и приемане на феромони. Двойката прилични на папрат антени върху голямата сляпа глава можеше да детектира и идентифицира отделни молекули на хиляди различни, носени от въздуха миризми, генерирани от сикропеанския гръден кош.

Но ако беше жива, сикропеанката сигурно знаеше, че той говори на нея и тя най-малко трябва да отбележи неговото присъствие.

Не последва никаква реакция. Жълтите рогца не се обърнаха към него. Дългите антени останаха сгънати.

— Попитах добре ли си? — той повтори въпроса си по-високо. — Имаш ли нужда от нещо? Чуваш ли ме?

— Разбира се, че те чува — прозвуча човешки глас зад него. — И мисли, че й досаждаш. Затова се махай и я остави на мира.

Гарноф се обърна. Точно зад него стоеше нисък, мургав човек с окъсана риза и кални панталони. Беше небръснат, с уморени и зачервени очи. Но стойката му говореше за много енергия.

— Кой, по дяволите, може да си ти? — това не беше разрешена форма за обръщение на един инспектор и към посетителите на Миранда, но перченето на новодошлия го принуди да се обърне към него така.

— Казвам се Луис Ненда. Карелианец съм, макар че не разбирам това какво ти влиза в работата.

— Аз съм инспектор тук. Работата ми е да следя в чакалните всичко да е както трябва. А тя — Гарноф посочи към сикропеанката — не ми изглежда добре.

— Нищо й няма. Само е уморена. Аз също съм уморен. Идваме отдалеч. Така че ни остави на мира.

— О? Кога си се научил да четеш сикропеански мисли? Ти не знаеш как се чувства тя. На мен ми се струва, че може би не е добре.

Приклекналият непознат се изправи после размисли и седна, смествайки се, на дивана до сикропеанката.

— По дяволите! Чака ме доста работа, за да позволя да бъда оскърбяван. Атвар Х’сиал е моя партньорка. Аз я разбирам и тя ме разбира. Ето, погледни това място от десет стъпки височина.

Намръщен, той замълча за секунда. Неочаквано сикропеанката до него се раздвижи. Две от съставните й предни ръце се протегнаха и хванаха Гарноф за кръста. Преди инспекторът да може да направи друго, освен да извика, той беше вдигнат във въздуха високо над голямата бяла глава на сикропеанката. Той започна да се гърчи.

— Добре, Ат, това е достатъчно. Пусни го внимателно долу — сикропеанката свали Гарноф на пода и Луис Ненда кимна към него. — Сега щастлив ли си? Или искаш по-красноречива демонстрация?

Но Гарноф вече се оттегляше назад извън обхвата на дългите съставни крайници.

— Що се отнася до мен и двамата можете да останете тук и да се скапете — когато се отдалечи на безопасно разстояние, той спря. — Как, по дяволите, го направи? Как говори с нея, искам да кажа. Мислех, че никой човек не може да общува със сикропеанци без преводач.

Луис Ненда вдигна рамене, без да поглежда Гарноф.

— Имплантираха ми приставка, там, на Карелиа. Излъчва и приема. Струва много, но си заслужава. Сега си върви и ни остави на мира.

Той изчака, докато Гарноф отиде до входа на чакалнята, четирийсет метра встрани.

— Беше права, Ат — мълчаливото и невидимо феромонно съобщение се разпространи дифузно до рецепторите на сикропеанката. — Те са тук, на Миранда, намират се в Делбрък. И двамата, и Д’жмерлиа, и Калик.

Сляпата бяла глава бавно и доволно кимна.

— Така и предполагах — Атвар Х’сиал разтърси твърдите си защитни горни крила, сякаш да изтърси прахта от седмиците пътуване. — Това е удовлетворително. Установихте ли връзка?

— Не оттук. Прекалено опасно е. Няма да им се обадим, докато не можем лично да отидем при тях. Така никой няма да може да ги разубеди.

— Никой не може да разубеди моя Д’жмерлиа, след като знае, че аз съм жива и отново в спиралния ръкав. Но съм съгласна, че личният контакт е за предпочитане… ако може да се осъществи. Как предлагате да продължим?

— Е… — Луис Ненда бръкна в джоба си и извади една тънка карта. — С последния скок кредитът ни спадна до минимум. Колко далеч е Делбрък?

— Две хиляди и четиристотин километра директен полет.

— Не можем да си го позволим. А по суша?

— Доста много — Атвар Х’сиал остана за момента заета с пресмятане. — Три хиляди и осемстотин километра по суша, ако не се налага да пресичаме водни басейни.

— Добре — беше ред на Ненда да пресмята. — Три дни със земен транспорт. Ще ни стигнат за пътуване, но нищо няма да ни остане. Дори и за храна по пътя. Какво мислиш?

— Аз не мисля — във феромоните се чувстваше примирение. — Когато нямам избор аз действам.

Голямата сикропеанка протегна шестте си крайника. Тя се изправи на долните си четири крака, извисявайки се шест стъпки над Луис Ненда.

— Хайде. Както казваме в нашия вид: „Закъснението е най-ужасната форма на отрицание.“

— Да тръгваме към Делбрък.

Пари и кредит имат малко значение за един член на Междувидовия съвет. За обслужване на престижните нужди на един проект на Съвета всяка планета в спиралния клон с готовност прехвърля най-добрата част от ресурсите си. И ако на някоя планета възникне колебание, всеки съветник има абсолютна власт да реквизира точно каквото му е необходимо.

Но един бивш съветник, който е подал оставка в знак на протест…

След като цял живот паричните разходи не бяха представлявали проблем, Джулиан Грейвс изведнъж се изправи пред реалния живот. Той прегледа новия си кредит и го намери за съвсем недостатъчен.

— Корабът, който можем да си позволим, няма да е много голям и не трябва да е съвсем нов — той връчи на Д’жмерлиа пълномощно да тегли от личните му фондове. — Но се погрижи да има достатъчно отбранителни оръжия. Когато открием зардалу, не можем да очакваме да са дружелюбни.

Ло’фтианецът беше достатъчно учтив, за да коментира. Но лимоновожълтите очи на Д’жмерлиа се завъртяха на дългите си очни пипала и се обърнаха да погледнат Е. К. Тали и Калик. Те едва ли биха очаквали зардалу да са дружелюбни. Последния път, когато четиримата ги бяха срещнали зардалу разкъсаха тялото на е Е. К. Тали на части, а на малката хименопта откъснаха един крак. Самият Джулиан Грейвс беше ослепен и трябваше да му се имплантират чифт нови очи. Той изглежда беше забравил всичко това.

— Но още по-важни са далечината на полета и мощността на двигателя — продължи Грейвс. — Ние нямаме представа колко далеч ще трябва да отидем или колко прехода Боуз ще бъдем принудени да направим.

Д’жмерлиа кимаше. Застаналата до него, Калик подскачаше на осемте си пъргави крака. За хименоптата безкрайните официални заседания на съвета бяха скучни и тя трудно ги издържаше. Изгаряше от желание за действие. Когато Грейвс й подаде пълномощното за ползване на неговия кредит, Калик го сграбчи и подсвирна от задоволство.

Същото силно желание да бъдат на горната страна и да действат бяха продиктували постъпките на Калик и Д’жмерлиа, когато отлетяха от Делбрък и пристигнаха на космодрума на Миранда. Копие от каталозите на всяка машина в хангарите на Шрауд имаше и на Даунсайд и един бъдещ купувач можеше да изиска спецификациите на всеки кораб. Калик дори можеше да изиска триизмерно холографско представяне, което да й позволи да обикаля индиректно из вътрешността, да чуе как работят двигателите и да разгледа каютите за пътници. Без дори да напусне Даунсайд тя можеше да направи всичко, освен да поглади с ръка полираната украса, да натисне контролния бутон и да помирише озона от двигателя Боуз.

Но Калик желаеше да направи точно това. По нейно настояване тя и Д’жмерлиа веднага тръгнаха към основата на Столк. В същия момент, когато Луис Ненда и Атвар Х’сиал влизаха в Делбрък, техните бивши роби се изкачваха по Столк за свободно падане към Шрауд и търговския център на Даунсайд.

Не беше възможно да извършат физически оглед на голям брой кораби. С една наличност от почти милион машини на всякаква възраст и всякакво състояние, разпръснати на огромно пространство из Космоса, дори Калик призна, че изборът трябва да започне с компютърно търсене. А това означаваше да отидат в централния офис на търговския център на Даунсайд.

Беше краят на деловия период и мениджърката погледна към новодошлите без ентусиазъм. Тя беше уморена, краката я боляха и не очакваше да извърши продажби. Из космодрума Миранда обикаляха смешни на вид извънземни, но повечето от тях не купуваха кораби. Хората купуваха кораби.

Слабият беше ло’фтианец и както всички ло’фтианци приличаше на плетеница от ръце и крака. Осемте черни съчленени крайника бяха прикрепени към дълъг, приличен на тръба торс, на тясната му глава доминираха големи лимоновожълти фасетъчни очи. От опита си на търговски мениджър тя знаеше, че ло’фтианците нямаха пари, нито вземаха сами решения за покупка. Те дори не приказваха от свое име. Съпровождаха сикропеанци като преводачи и слуги и никога не произнасяха нито една дума от себе си.

Съществото с ло’фтианеца беше още по-ужасно. То също имаше осем крака, но те излизаха от нисък, набит торс, покрит с фина черна козина, а малката, гладка глава беше обрамчена от много чифтове блестящи черни очи. Трябва да беше хименопта, рядкост за външните светове на Зардалската общност — и опасно същество, ако беше запазило репутацията на вида. Хименоптите имат свръхбързи реакции, а в края на кръглото им тяло се крие смъртоносно жило.

Можеше ли двойката да говори? Единственият звук, който извънземните издаваха, беше странна серия от тракания и свирения.

— Търпение, Калик — мършавият ло’фтианец премина на човешка реч и се обърна към търговския мениджър, като й подаде банкова кредитна карта. — Привет! Аз съм Д’жмерлиа, а това е Калик. Дошли сме да купим кораб.

Значи поне единият от тях можеше да говори човешки език. И имаше кредит. Беше изненадващо. Първата реакция на мениджърката — „с тези двамата не си заслужава да изгубиш и пет секунди“ — беше потисната благодарение на дълга тренировка. Тя взе подадена й от ло’фтианеца кредитна карта, провери я и изсумтя.

Две дузини очи замигаха към нея.

— Имаме ли късмет? — попита хименоптата. Значи и двамата можеха да говорят.

— Имате късмет поне в едно отношение. Изборът няма да е много труден. Не е необходимо да разгледате деветдесет и девет процента от нашата стока.

— Защо? — пръстенът от черни очи на Калик оглеждаше в холограмата едновременно дузина кораби.

— Защото нямате достатъчно кредит. Например, не можете да купите никой от онези, които разглеждате точно сега. Бихте ли ми казали накратко изискванията си?

— Голяма далечина на полет — каза Д’жмерлиа. — Оръжия. Достатъчно жизнено пространство за нас и за най-малко четирима хора, а също и голямо закрито товарно пространство.

— За какъв вид товар?

— Жив товар. Може би ще се нуждаем от достатъчно пространство да пренесем група зардалу.

— Разбирам — мениджърката се усмихна ехидно. Зардалу! Защо не каже динозаври и да приключим въпроса? Ако един клиент не иска да се знае какво ще пренася с кораба — а мнозина не искат, — по-добре е да го каже направо. За нея беше без значение за какво ще се използват корабите, след като са продадени, но не обичаше хората да я будалкат.

Е, тя също си играеше някакви игри.

— Добре. Сега, когато зная какво ви е необходимо, можем да разгледаме няколко. Какво ще кажете за този? Той е във вашите възможности.

Машината, която тя извика на триизмерния дисплей, представляваше нисък стар син цилиндър с три подобни на стебла подпори за приземяване. Имаше разкривен пиянски вид, сякаш е махмурлия след някое голямо парти.

— Голяма мощ. Голям бордови компютър… Карелиански емоционални схеми и всичко друго. Какво мислите?

Тя не можеше да разчете израженията на извънземните, но тяхното тракане и свирене звучеше унило.

— Не съм сигурен, че идеята за емоционален компютър на борда ще ми хареса — каза най-после Д’жмерлиа. — Колко голям е отвътре?

— Ах! Добър въпрос. Съвсем лесно могат да се поместят половин дузина хора, но товарното пространство е малко. Няма да ви удовлетвори. Но този… — тя превключи дисплея. — … има точно необходимото ви вътрешно пространство. И достатъчно мощ.

Съдът, който се появи на екрана беше в по-голямата си част отворен, като широко разпрострян разкапан грозд от свободно привързани с протъркани върви едно към друго зърна.

— Разбира се, корабът изглежда така разплут само когато двигателят е изключен и е на док — допълни мениджърката след дълго мълчание. — Когато лети, компонентите му са електромагнитно куплирани и прибрани.

— Оръжия? — попита тихо Калик.

— Оръжия? — мениджърката щракна с пръсти. — Добър въпрос. Това е слабото място на този кораб. Оръжия има, но те са в самостоятелна гондола, така че, за да имате достъп до тях и да можете да ги активирате, трябва да включите двигателя. Не е много удобно. Добре, нека да потърсим отново. Зная, че имам точно каквото ви е нужно, просто трябва да го намеря. Обширно вътрешно пространство, достатъчно мощ и далечина на полета, добра оръжейна система… — тя се наведе за две секунди над каталога и въведе параметрите за търсене. — Знаех си! — тя вдигна глава и се усмихна. — Колко съм глупава. Забравих „Иърбъс“. Суперкораб! Точно каквото искате! Погледнете този!

Тя включи триизмерния дисплей и се появи холограма на огромен кораб с черен корпус. Беше яйцевиден. Тъмната му външна повърхност беше нашарена с блестящи болтове и възли, и по-обезобразена от вдлъбнатини.

— Големина повече от достатъчна, голяма мощност… вижте онези оръжейни системи!

— Колко голям е? — попита Д’жмерлиа.

— „Иърбъс“ е четиристотин метра дълъг и триста широк. Има каюти за стотици пътници — хиляди, ако преустроите част от товарното пространство — и в главния трюм спокойно можете да поместите междузвездни кораби. Искате оръжия? Виждате ли онези възли по повърхността? Всеки от тях е мощно автономно оръдие достатъчно да изпари астероид със значителни размери. Искате да знаете далечина на полета и енергията? Достатъчна да обиколите десет пъти спиралния ръкав.

Дисплеят показа вътрешността на кораба. За оценка на размерите напред вървеше една човешка фигура. Всеки прибор беше здрав и солиден, а при вида на двигателя Калик одобрително изсвири.

— Наистина ли имаме пари да го купим? — попита тя, след като бяха разгледали обширното товарно помещение — сферично свободно пространство с ширина двеста и петдесет метра.

— Достатъчно — мениджърката подаде документа за продажба на Д’жмерлиа. — Подпишете тук, където съм отбелязала и след това долу. След като го подпишете, ще получите в добавка една специална опция, която е в сила до днес. Корабът ще бъде почистен за вас, отвътре и отвън. Определено ви препоръчвам да прибавите тази опция… Мина малко време, откакто „Иърбъс“ не е в редовна експлоатация.

Дариа Ланг седеше в главната командна зала на „Иърбъс“, гледаше създадения от нея списък с евентуалното местонахождение на зардалу и нетърпеливо въртеше стола си от една страна на друга.

Безизходица.

Ханс Ребка беше описал плана като твърде лесен за изпълнение: набавяне на кораб с достатъчна огнева мощ за осигуряване на собствената безопасност и набиране на екипаж; търсене убежището на избягалите зардалу; връщане на Миранда с неоспорими доказателства за съществуването на зардалу.

Имаха кораба, имаха оръжията, имаха и екипаж. Но съществуваше една непредвидена спънка. Зардалу не си бяха оставили адреса. Те можеха да са навсякъде в спиралния ръкав, на хиляди населяеми планети, разпръснати на хиляди светлинни години една от друга. Нито Ханс Ребка, нито Джулиан Грейвс бяха предложили убедителен метод за стесняване обхвата на търсене и никой друг на кораба не можа да предложи нещо по-добро. За да изследва всички възможности, „Иърбъс“ трябваше да лети в хиляда посоки едновременно.

Щом Дариа и Ханс Ребка пристигнаха на кораба, цялата група се събра и започна да спори. Възникнаха разногласия. И сега корабът се движеше бавно по орбита около Сентинел Гейт, докато зардалу — някъде — неуморно се размножаваха.

Всичко на „Иърбъс“ беше многократно дублирано и с висока надеждност. Командната зала не беше изключение. Петнайсет отделни пулта всеки със собствен оръжеен център се издигаха от пода до тавана на кръгла зала. Между тях в ниши бяха разположени големи информационни центрове. Дариа седеше пред един от тях. Срещу нея на другата страна на залата Атвар Х’сиал беше приклекнала до друг и работеше на пултовете с фина комбинация от четири крайници с остри нокти.

Плоският екран не можеше да даде „видими“ образи за звуковото зрение на сикропеанката, така че как можеше тя да получи полезна обратна връзка от информацията? Дариа желаеше Луис Ненда или Д’жмерлиа да беше там, за да служи като преводач, но те заедно с Ханс Ребка бяха отишли в машинната зала на допълнителния двигател на кораба, където Грейвс твърдеше, че е намерил някакво забележително устройство.

Калик седеше в нишата до Атвар Х’сиал, задълбочена в собствен анализ. Без да вижда изходните данни, Дариа имаше добра представа какво върши хименоптата — тя търсеше в базите данни слухове, предположения и стари легенди, отнасящи се до зардалу, и размишляваше върху най-вероятното им местонахождение понастоящем. Самата тя вършеше същото и беше достигнала определени заключения, които желаеше да сподели с другите, когато се върнат от машинната зала. Какво ги задържаше толкова дълго?

На нея й се струваше, че има нещо съмнително в онова, което ставаше. Тя, Атвар Х’сиал и Калик — съществата от женски пол в групата — работеха върху неотложния проблем за откриване местонахождението на зардалу и многократно анализираха наличните данни. А в това време всички същества от мъжки пол бяха отишли да си играят с една тъпа джаджа, играчка оставена на „Иърбъс“ преди хилядолетия, която спокойно можеше да изчака още няколко години, преди някой да се заеме с нея.

Неприятните мисли на Дариа бяха прекъснати от обезпокоителен шум от центъра на командната зала. Тя се обърна и кожата на ръцете и шията й се накокошини.

Към нея се промъкваха десетина фигури. Извисяващи се на четири метра на плоски светлосини пипала, дебели цилиндрични тела, завършващи със среднощно сини, широки по един метър глави. В долния край на главата под дългия процеп на устата торбички за размножаване образуваха пръстен от кръгли отвори. Докато Дариа гледаше ужасена, очи с клепачи всяко колкото една човешка педя огледаха залата, след това се обърнаха да огледат и нея. Страховити закривени човки под раздалечените широко отворени очи пронизително тракаха.

Веднъж видени никога не се забравяха. Зардалу!

Дариа скочи на крака и заотстъпва гърбом към стената на залата. Тогава видя, че Калик беше станала от мястото си и се движеше към извисяващите се фигури.

— Калик! Какви са тези… — в този момент хименоптата мина покрай едно зардалу и спокойно го заразглежда със задните си очи.

— Забележително! — възкликна Калик и отиде при Дариа. — По-точно, отколкото вярвах, че е възможно. Моите искрени поздравления.

Говореше не на Дариа, а на някого, скрит от погледа й в ниша отстрани на командната зала. Когато фигурата се показа, Дариа видя, че е Е. К. Тали. От основата на черепа на хуманоида, отзад до нишата се проточваше нервен кабел.

— Благодаря — каза Е. К. Тали. — Да си призная, и на мен ми харесва. Но не е достатъчно точно — той огледа критично зардалу и докато Дариа наблюдаваше, аквамариновите пипала на земните цефалоподи леко потъмняха, а пръстенът от торбички за размножаване се смъкна малко по-ниско върху торса. Макар че поздравленията се падат повече на средствата за възстановяване на образи и дисплея на този кораб — продължи хуманоидът. Той заобиколи групата зардалу, влачейки блестящия нервен кабел по пода след себе си. — Единственото, което направих, беше да въведа данни от моята памет. Ако на Миранда имаше нещо така добро като това, може би щях да имам по-голям успех в убеждаването на Съвета. Мислите ли, че тази реконструкция е правдоподобна, професор Ланг? Или е необходима още работа, преди тя да отговаря напълно на действителността?

Звукът от гласове на входа на командната зала я спаси от задължението да отговаря. Между две масивни колони се появиха Луис Ненда и Ханс Ребка. Те оживено разговаряха. Погледнаха към зардалу в средата на залата, след което отидоха при Дариа и Калик.

— Чудесна работа, Е. К. — каза доволен Ненда. — Когато свършите, запишете го на видео — той се извърна от хуманоида и заплашителните зардалу към Дариа и се усмихна. — Професоре, постигнахме целта. Съгласихме се за всичко. Но ние с Ребка се нуждаем от вашата помощ да убедим Грейвс и Д’жмерлиа.

— Какво сте постигнали? — Дариа все още се чувстваше като глупачка, но не можеше да не отговори на усмивката на Ненда. Престъпник или не, неговото присъствие винаги й действаше успокояващо. Тя беше смущаващо доволна да го види на първата им сбирка на „Иърбъс“ и сега установи, че се усмихва.

— Разбрахме как да проследим зардалу — Ханс Ребка седна на стола, на който беше седяла Дариа.

— Адски вярно — Ненда се обърна към наведената фигура на Атвар Х’сиал. — Почакайте за минутка, Ат ме вика. Тя работи на компютъра. След малко се връщам.

За първи път Ненда и Ребка постигаха споразумение за нещо. На Дариа й се струваше, че те се зъбят един на друг от момента, в който Дариа и Ханс Ребка се качиха на „Иърбъс“ и отлетяха от Сентинел Гейт със скоростта на светлината. Джулиан Грейвс каза, че скритата причина за спора е самата Дариа, но това не помогна.

Тя наблюдаваше как Ненда отиде и се наведе до раковината на сикропеанката, където феромонните съобщения най-лесно се предаваха и приемаха и остана там мълчалив половин минута.

— Не разбирам как Атвар Х’сиал може изобщо да ползва компютъра — каза Дариа. — Екранът е празен, а и дори да не беше, тя не може да види нищо на него.

— Тя не използва екрана — Калик посочи с един жилав крайник към Атвар Х’сиал, която сега се изправяше в пълен ръст. — Тя поддържа звуково-информационна обратна връзка. Сикропеанката е препрограмирала осцилаторите да излъчват звукови сигнали с висока честота. Аз чувам само най-ниските от обхвата. Д’жмерлиа може да чуе всичките, но за човешките уши целият честотен диапазон е твърде висок.

Ненда се върна, последван от Атвар Х’сиал. Беше намръщен.

— И така, сега имаме три идеи — каза той. Ненда погледна към Дариа и Калик. — Надявам се, че никой от вас двамата не мисли, че знае къде са зардалу.

— Аз зная — каза Дариа.

— Тогава възниква проблем. Ат също знае.

— И аз имам предположения — тихо и стеснително се обади Калик. Откакто отново се бяха събрали, Дариа беше забелязала странна промяна в отношенията между Луис Ненда и Атвар Х’сиал и техните бивши — или може би настоящи — роби. Калик и Д’жмерлиа бяха приветствали някогашните си господари с огромна и нескривана радост и тези господари бяха видимо доволни да ги видят. Но никой от тях не знаеше как да се държи. Ло’фтианецът и хименоптата бяха готови и очакваха с нетърпение да получават нареждания, но сикропеанката и карелианецът не им ги даваха. Ненда спазваше абсолютно най-добро поведение, което не беше чак толкова добро в смисъл на социално благоразположение. Ако Дариа беше принудена да го представи на изследователския персонал на института, професор Мерада щеше много да се забавлява. Но Глена Омар, с нейната слабост към всичко грубо и мъжко, повече от сигурно щеше да е доволна.

Тя отхвърли последната мисъл като незаслужаваща внимание. Ненда се почеса замислено по гърба, подсмръкна и седна на един стол до Ханс Ребка.

— Трябва бързо да направим подбор от всички тези идеи — каза той. — Ние седим тук и си губим времето, докато от торбите за размножаване на зардалу сигурно всеки пет минути изскача по едно малко.

— Трябва да продължим — каза Ребка. Както винаги, когато Джулиан Грейвс не беше наблизо, той и Ненда водеха тайна борба кой да бъде начело. — Не можем да си позволим да чакаме другите двама да се появят. Изглежда всички имаме идеи, така че кой желае да бъде пръв?

Дариа разбра, че Калик определено гледаше към нея.

— Предполагам аз — каза тя. — Няма да говоря дълго. Ще започна с два факта. Първо, когато транспортната система на Строителите ни върна от Серенити тя ни остави в различни части на спиралния ръкав. Но във всеки случай ние пристигнахме на или близо до местонахождението на артефакт на Строителите. Второ, досега никой не е съобщил, че е видял някакво живо зардалу… а можете да сте сигурни, че новината за това щеше да се разпространи навсякъде. От тези факти правя два извода. Първо, почти сигурно зардалу също са пристигнали близо до този артефакт. И второ, този артефакт не може да бъде на територията на Четвъртия съюз, на Сикропеанската федерация или дори на Фемас Съркъл. Той трябва да е там, където може да се очаква, че са запратени зардалу… на място, някъде на територията на Зардалската общност. Това има смисъл поради две причини. Там най-напред са били намерени зардалу, а и Общността все още има много неизследвана територия. Ако някой иска да изчезне и да остане скрит, това е първото място в спиралния ръкав, което би избрал. Тя видя пет мълчаливи, безизразни лица.

— Някакъв коментар?

— Продължавайте — каза Ребка. — Дотук няма възражения. И къде трябва да ги търсим?

— Аз зная местоположенията на всички артефакти на Строителите. Триста седемдесет и седем от тях са на територията на Зардалската общност. Сто и четирийсет и девет се намират на доста отдалечена територия, където появата на зардалу може да не бъде открита веднага. Ако приемете моето предположение, че зардалу е трябвало да се приземят близо до някой от онези артефакти, тогава мога да стесня още малко периметъра. Знаете, че до много артефакти просто няма планета, макар и на разстояние светлинни години, където могат да оцелеят същества, дишащи въздух. Включете и това изискване и ще получите окончателния ми списък — тя се обърна към пулта и натисна три клавиша. — Ето, това са резултатите от моите изчисления.

— Шейсет и една планети около трийсет и три различни звезди — Луис Ненда се намръщи. — Изключвам две от тях… Познавам ги. Недейте забравя, че Калик и аз сме от Зардалската общност. Но въпреки това са много. Почакайте минута да предам списъка ви на Ат.

Другите изчакаха търпеливо. Ненда все още беше в мълчалив диалог със сикропеанката, когато Джулиан Грейвс и Д’жмерлиа пристигнаха в командната зала. Ребка посочи списъка.

— Местата, където според Дариа бихме могли да намерим зардалу. Твърде много са.

— Не желая да усложнявам нещата… — Калик беше заета на пулта, — … но ето резултатите от моя анализ, получени самостоятелно, като съм следвала подобна логика.

На екрана до списъка на Дариа се появи друг.

— Седемдесет и две планети — каза извинително Калик — и около четирийсет и една различни звезди. И само двайсет и три съвпадат с тези на професор Ланг.

— Става още по-лошо — каза Ненда. — Атвар Х’сиал направи свой анализ по логика, подобна на използваната от Дариа. Резултатите още не са във визуален вид. Сега ги подготвя.

Сикропеанката беше при нейния пулт. След няколко секунди на дисплеите се появи трети дълъг списък и серия от уравнения. Когато списъкът продължи, Джулиан Грейвс изстена.

— Става все по-лошо и по-лошо.

— Четирийсет и осем планети — каза Е. К. Тали. — Около четирийсет и пет звезди — вътрешният процесор на хуманоида с тактова честота осемнайсет автосекунди[9] посредством прикачения нервен кабел направи запитване в корабната база данни и извърши пълен статистически анализ, докато хората все още се опитваха да прочетат списъка. — Двайсет и девет планети — продължи той, — еднакви с тези на професор Ланг, трийсет с тези на Калик и единайсет сходни с тези на тримата. Вероятност шейсет и два процента търсената планета да е една от единайсетте и петнайсет процента да не е от никоя от сто и четирийсет и шестте в комбинирания списък.

— Което означава, че има твърде много места и малък шанс — Ненда се обърна към Ханс Ребка. — Предполагам, че е наш ред. Искате ли вие да го кажете? Хората са склонни да се вълнуват, когато аз кажа нещо.

Ребка вдигна рамене. Той се премести и седна по-близо до Дариа.

— Ненда и аз проведохме частен разговор, докато бяхме в машинната зала. Направеното от вас тримата е интересен, хубав, абстрактен анализ, но според нас вие изпускате един основен момент. Вие казахте, че никой в Четвъртия съюз, сикропеанската федерация или Фемас Съркъл не е съобщил за зардалу, от което заключавате, че те не могат да са там. Но вие познавате зардалу така добре, както и ние. Не мислите ли, че е по-вероятно те да не са съобщили, защото никой не им е разрешил да сторят това? Ако искате да намерите зардалу, търсете като доказателство насилие. Още по-добре търсете доказателства за изчезвания, близо до артефакти на Строителите. Ако зардалу са пристигнали в спиралния ръкав и са взели кораб да се върнат на родната си планета, те са се постарали да няма оцелели, които да съобщят за това. Ненда и аз прегледахме записаните кораби от спиралния ръкав, които са пътували близо до артефакти на Строителите, за да видим колко междузвездни кораби са изчезнали и не са се появили отново. Установихме, че само за последната година са двеста и четирийсет. Четирийсет и три от тях изглеждат истински загадки… Никакви необичайни космически обстоятелства по време на изчезването, никакви останки, никакви сигнали за бедствие. Ето ги.

Той извади от джоба си списък и го подаде на Е. К. Тали, който веднага каза:

— Няма голяма корелация с по-ранните табулации. И са разпръснати из целия спирален ръкав.

— Естествено. При наличие на кораб, зардалу може да са отишли на някой свят, далеч от артефакта, на който най-напред са пристигнали.

— Само че, ако са минали през много преходи Боуз, щели са да бъдат забелязани — Дариа се изправи и гласът й прокънтя. Тя знаеше, че прави онова, което винаги е твърдяла, че един учен никога не трябва да прави — да позволи пристрастия и защита на лични теории да се намесят в логическия анализ. Тя рязко седна. — Може би сте прав, Ханс. Но нали не мислите, че може да са на повече от един или два прехода от мястото, където най-напред са пристигнали в спиралния ръкав?

— Ще ми се да вярвам. Но аз все пак съм склонен да приема нашия анализ пред вашия. Това, което вие казвате, е валидно за разумен свят, но във Вселената насилието играе по-голяма роля, отколкото разумът… Особено, когато се отнася за зардалу.

— А психологията и определени схеми на поведение играят по-голяма роля и от двете — беше Джулиан Грейвс, който досега беше останал мълчалив свидетел. — Това са фактори, които досега не бяха взети под внимание, но аз съм убеден, че за решаване на нашия проблем те са от особено значение.

— Психология! — Ненда избълва думата като проклятие. — Не ми пробутвайте такива глупости. Ако ще търсите в нашето проучване логика, по-добре да използвате нещо по-добро от психологията, с което да я подкрепите.

— Психология и схеми на поведение. Какво мислите е онова, което решава, какво вие, зардалу или някое друго интелигентно същество ще направи, ако това не е психологията? След като вие и капитан Ребка ни напуснахте, ние с Д’жмерлиа обсъдихме този проблем и успяхме доста да развием идеите си. По един пункт сме напълно съгласни с вас — зардалу няма да пожелаят да останат близо до артефакт, макар вероятно да са се озовали на такъв. Те бързо са го напуснали, ако не по друга причина, то заради собствената си безопасност. Около артефактите е много оживено. Те ще търсят планета, за предпочитане такава, където да са сигурни, че няма да бъдат открити и могат свободно да се размножават. И така, къде мислите, че са отишли?

Ненда се намръщи.

— По дяволите, не ме питайте. На хиляда… на милион места.

— Може би, ако пренебрегнем психологията. Но се поставете на тяхно място. Зардалу ще направят точно същото, което вие бихте направили. Ако искате да се скриете далеч, къде бихте отишли?

— Аз? Бих отишъл на Карелиа или на някое място, близо до нея. Но съм адски сигурен, че зардалу не биха отишли там.

— Разбира се. Защото не са карелианци. Но аналогията е в сила. Зардалу ще направят точно онова, което вие бихте направили… Ще се опитат да се върнат у дома. Това означава, че те ще се отправят за Дженизий, родния свят на вида зардалу.

— Но местонахождението на Дженизий не е известно — възрази Дариа. — Изгубено е от времето на Голямото въстание.

— Изгубено е — Грейвс въздъхна. — За нас. Но сигурно не и за зардалу. И макар те да не знаят това, за тях то е най-сигурното от всички места… свят, който за единайсет хиляди години търсене никоя от отмъстителните поробени от зардалу раси не е успяла да открие. Родното, идеалното за укриване място.

— Идеално, с изключение на една малка подробност — каза Ребка. — Идеално за тях, но адски сигурно е, че за нас не е идеално. Ние трябва да ги намерим! Аз не съм съгласен с подхода, предложен от Дариа Ланг, Атвар Х’сиал и Калик, но дори да е погрешен, той поне ни подсказва какви места да търсим. Същото цели и подходът на Луис Ненда и аз го подкрепям. Убеден съм, че той е правилен. Но вие и Д’жмерлиа ни казвате да потърсим място, което никой не е намерил за единайсет хилядолетия търсене. И не предлагате как да започнем търсенето. Не искате ли с това да ни кажете, че цялата работа е безнадеждна?

— Не — Джулиан Грейвс потриваше объркан облия си череп. — Аз ви казвам нещо по-лошо от това. Казвам ви, че макар задачата да изглежда безнадеждна и проблемът нерешим, ние непременно трябва да го решим. Иначе зардалу ще се размножат толкова, че ще станат сила. И нашият неуспех ще постави под заплаха целия спирален ръкав.

„Иърбъс“ беше чудовище, приличащо повече на цял свят, отколкото на стандартен междузвезден кораб. За нещастие разходът на енергия съответстваше на неговата големина.

Дариа седеше в една от информационните ниши на главната командна зала, вперила очи в два от неколкотостотин дисплея.

Първият показваше всичката налична енергия в централните акумулатори на машината.

Все по-малко, и по-малко, и по-малко.

Дори когато изглежда, че нищо не става от рутинната работа и поддържането на кораба, съхранената енергия клонеше бавно към нула.

Но това беше нищо в сравнение с разхода на енергия при преход Боуз. За такъв масивен кораб като „Иърбъс“ всеки преход гълташе неимоверно много енергия. Те вече бяха извършили един преход. Когато започна, Дариа беше наблюдавала ужасена как показанията на бордовите уреди бързо спаднаха наполовина от предишната си стойност.

Сега те черпеха енергия от външната мрежа Боуз в подготовка за друг преход. Тази доставка съвсем не беше безплатна. Дариа прехвърли вниманието си на втория уред, програмиран специално за финансови, не за технически данни. Той показваше целия кредит на Дариа — и този кредит намаляваше толкова стремително, колкото стремително се повишаваше енергията на „Иърбъс“. Три или четири скока като последния и тя ще бъде така напълно разорена, както останалите от групата.

Дариа седеше и мислеше за бързо стопяващия й се кредит. Ситуацията един беден професор от изследователски институт да се окаже най-богатата личност на борда беше доста лоша. Ако беше малко по-параноидна личност, щеше да си помисли, че е била поканена да участва в това пътуване главно заради финансовите си ресурси. Джулиан Грейвс беше изразходвал целия си кредит за купуване на „Иърбъс“ Е. К. Тали беше хуманоид с вграден компютър и не притежаваше нищо. Д’жмерлиа и Калик бяха безпарични роби, докато Ханс Ребка идваше от Фемас Съркъл, най-бедния регион от целия спирален ръкав. Изключения бяха може би Луис Ненда и Атвар Х’сиал, но тяхното богатство беше на кораба на Ненда „Хев-ит-ол“ недостъпен на далечния Глистър. В момента и те бяха така бедни, както всички останали.

Дариа погледна към главния пулт за управление, където Луис Ненда трябваше да подготви всичко за втория скок. Бяха точно на един преход Боуз от региона на Торвил Анфракт. При един скок щеше да има остане достатъчно енергия за комфортно завръщане от това пътуване.

Само че нямаше да го извършат! Луис Ненда беше непреклонен.

— Не, докато аз съм на борда, вие няма да извършите този скок! — той огледа групата. — Разбира се, ние преминахме заедно през много изпитания и, разбира се, винаги заедно сме се измъквали от кашите. Но това не означава, че ще рискуваме и сега. Това е Анфракт. Той е опасен, не е някаква банална глупава планета като Куейк или Опал.

Които едва не ни убиха, помисли си Дариа, но не каза нищо, защото Джулиан Грейвс удари ръце в коленете си от разочарование.

— Но ние трябва да отидем в Анфракт. Вие чухте анализа на Е. К. Тали и аз помислих, че се съгласихте с него. Съществува голяма вероятност светът на вида зардалу да е скрит на Торвил Анфракт с живи зардалу на него.

— Всичко това ми е известно. Само казвам, че ние няма да се втурнем в него. Хората ровичкат в Анфракт вече хиляди години… и почти никой, който е влязъл вътре, не е излязъл. Необходима ни е помощ.

— Какъв вид помощ?

— Необходим ни е специалист. Пилот. Някой, който е бил из тази част на ръкава дълго време и го познава като собствения си джоб?

— Имате ли такъв кандидат?

— Разбира се. Иначе защо мислите бих говорил така? Казва се Далсимър… и отсега ви предупреждавам — той е чизъм полифем. Но познава ръкава съвършено и вероятно има нужда от работа. Ако искаме да го наемем, трябва да тръгнем да го търсим. Едно е сигурно — няма да го намерим около Анфракт.

— Къде ще го намерим? — Дариа не беше разбрала предупреждението на Ненда за чизъм полифемите[12], но смяташе, че е по-добре да приема проблемите един по един.

— Ако не си е променил навика в „Сън бар“ на Бридъл Гап, където седи и си пие питието.

— Можете ли да ни закарате там?

— Разбира се — Луис Ненда отиде до главния пулт за управление. — Бридъл Гап, няма проблем. Само един скок. Ако Далсимър все още се навърта на същото място и ако се е разорил достатъчно, за да има нужда от работа и ако му е останал достатъчно ум в главата с изпъкнали очи, след като я е пържил в продължение на повече години, отколкото ми се ще да си помисля… Е, тогава сигурно ще го наемем. И всички можем да тръгнем и да загинем заедно на Анфракт.

Старите навици не просто се забравят трудно. Те изобщо не се забравят.

Дариа Ланг седеше самичка в кабината за наблюдения, която стоеше като лъскава стъклена точка върху тъмната маса на „Иърбъс“, гледаше Торвил Анфракт и изпитваше неясна неудовлетвореност. Щом корабното ядро отлетя за Бридъл Гап, тя се залови за работа.

С нежелание. Би предпочела да е долу на планетата, да се запознае със странностите, които щеше да й предложи. Но след като се залови със своето изследване — е, това беше друг въпрос.

И не спря да работи. Не можеше да спре.

В училището на Сентинел Гейт някои от учителите й я обвиняваха, че е „бавна и непрактична“. Дариа знаеше, че това не е вярно. Умът й беше бърз и точен. На нея й трябваше много време да навлезе в проблема, но след като се потопи в него, проявяваше дяволски интелект. Само Божията намеса можеше да я откъсне от него. Ако беше бегач, сигурно щеше да тренира супермаратон.

Дори завръщането на групата от Бридъл Гап и пристигането на борда на еднокракото с пет ръце чудо, чизм полифем, което се поклащаше и усмихваше самодоволно, и грачеше, докато й беше представяно, а сканиращото му око оглеждаше всички и всичко на „Иърбъс“, сякаш ги оценява… не беше в състояние да разсее Дариа даже за няколко минути.

Тя беше решила, че Анфракт е повече от интересен. Той беше уникален по начин, който още не можеше да разбере.

Когато Ханс Ребка се завърна с полифема, Дариа се опита да му обясни своето възхищение.

— Дариа, всичко във Вселената е уникално — прекъсна я той, без да я изслуша. — Но ние сме на път да постигнем нашата цел. Далсимър казва, че за два дни ще ни заведе там. Ще ни трябват най-подробните данни, които можете да ни осигурите.

— Важни са не само данните, важни са и системите…

Но той вече беше се отправил към товарните трюмове и тя млъкна, защото разбра, че говори на себе си.

Сега Анфракт трепкаше зад люка за наблюдение, а Дариа все още се занимаваше с дейност, която според Ханс Ребка не беше нищо друго, освен непродуктивен анализ. Всичко около нея и всяка равна повърхност на купола за наблюдение беше покрито със списъци. Нямаше недостиг от данни за Торвил Анфракт. Стотици кораби бяха изследвали неговите външни региони. Петдесет или повече бяха влезли по-дълбоко, а една четвърт се бяха завърнали да разкажат за видяното. Но техните данни не бяха съпоставени и обобщени. Изчитането на по-ранните доклади и анализи на измерванията и наблюденията накара Дариа да почувства, че Анфракт прилича на гигантски Роршах тест[19]. Всички наблюдатели виждаха тяхната собствена версия на реалността, вместо физически обект.

Съществуваше единодушие върху може би половин дузина факти. Местонахождението на Анфракт на територията на Зардалската общност не беше под въпрос. Той лежеше изцяло в регион, дълъг две светлинни години, и притежаваше трийсет и седем големи лоба. Всеки лоб имаше своя собствена характерна идентичност, но компонентите на всяка двойка лобове вероятно мигновено и произволно се разменяха. Изследователи, пътували вътре в Анфракт, твърдяха, че размяната е реална, а не само оптически ефект. Два кораба дори били влезли в Анфракт в една точка, били включени в такава размяна на два лоба и се появили на друго място. Те са съгласни, че преходът не е изисквал никакво време, нито е причинил забележими промени в кораба или екипажа. Според всички изследователи това явление показва, че Анфракт притежава микроскопични квантови състояния с безпрецедентна големина.

С това единодушието свършваше. Някои изследователи са докладвали, че мигновеното приближаване към Анфракт от най-близкия възел за достъп Боуз, на една светлинна година, е станало за пет корабогодини при относителни скорости. Други се намерили на края на Анфракт след две или три години пътуване.

Дариа имаше свое обяснение на тази аномалия. Голямо изкривяване на пространство-време, близо до или в Анфракт, беше правило. Някои траектории удължават или скъсяват разстоянието между едни и същи точки. „Бързите“ траектории до края на Анфракт можеха да бъдат картографирани, макар че никой никога не го бе направил. Двудневният път на подхождане, следван от „Иърбъс“, е открит емпирично от един по-ранен кораб и други го бяха следвали, без да го разбират.

Дариа започна да съставя карта на външната геометрия на Анфракт и започна да разбира по-добре защо това не е било направено по-рано. Континуумът на региона беше безкрайно сложен. Това беше много продължителна работа, но тя не изискваше цялото й внимание. Докато организираше изчислението, Дариа изпита слабо чувство на безпокойство. Нещо липсваше. Тя пропускаше някакъв решаващ фактор, нещо основно и важно.

Дариа беше се научила да не пренебрегва неясното непреодолимо глождене на мозъка. Най-добрият начин да се освободи от него беше да обясни на някой друг какво прави и с това да обясни на себе си собствените си мисли. Тя намери Луис Ненда в главната командна зала и започна да му обяснява резултата от работата си.

След трийсет секунди той я прекъсна.

— За мен няма никакво значение, скъпа. Не давам пукната пара за структурата на Анфракт. Ние трябва да отидем там, да намерим зардалу и всички да се върнем. Концентрирайте ума си върху това — той я остави, все още приказваща, и се отправи към главния трюм да провери дали корабът на Далсимър „Индълджънс“ е закрепен сигурно и корабното ядро е готово отново за ползване.

„Варварин“ — помисли си Дариа.

Луис Ненда не беше по-добър от Ребка. Нямаше полза да им казва, че е необходимо знание, че знанието е добро заради самото себе си, че разбирането е важно. Че научаването на нови неща е важно и че само абстрактното знание, независимо какво мисли Ненда или Ребка, или някой друг на борда, отличава човека от животните.

Ядосана, тя поднови работата си върху външната геометрия на Анфракт. Могат ли други отклонения, докладвани от по-ранни експедиции на кораби също да бъдат обяснени с геометрични понятия? Всички предишни наблюдатели са съгласни, че Анфракт се появява неочаквано. Един момент нищо не се вижда и следващия е там, близо. Но за половината от приближаващите го кораби Анфракт беше светещ сноп от пипала, групирани в трийсет и седем комплексни възли. Други са видели трийсет и седем сферични светли региона, като дифузни многоцветни слънца. Половин дузина наблюдатели съобщават, че единственото външно доказателство за Анфракт са дупки в пространството, трийсет и седем тъмни прегради на звездния фон. А два сикропеански кораба, пътуващите с тях, слепи за електромагнитна радиация и разчитащи на инструменти да направят Анфракт видим за звукова ехолокация, „видели“ Анфракт… като трийсет и седем деформирани кълба, меки като кадифе.

Дариа вярваше, че може да обясни всичко с геометрията. Изкривяването на пространство-време в и около Анфракт засягаше не само разстоянията до него. То променяше свойствата на лъчите светлина. В зависимост от траекторията някои бяха изравнени, други унищожени от фазова интерференция. Случи се тя да види структура на светещи бели топли пипала, но ако се приближи към Анфракт по друга траектория щеше да види нещо различно. И на база на разпространението на светлината извършваното от нея геометрично картографиране на външността на Анфракт можеше да бъде продължено до неговата вътрешност.

Дариа въведе в компютъра данни за извършване на нови изчисления, а тя се отдаде на размишления върху огромния непостоянен далечен изглед зад купола за наблюдение. Нейното настроение изглеждаше така променливо и неконтролируемо като самия Анфракт. Почувства се последователно ядосана, въодушевена, виновна и горда.

Отвъд нейния мисловен хоризонт се криеше голяма загадка. Беше сигурна в това. Беснееше, че не може да го види и точно толкова се ядосваше, че другите не я оставят да им обясни доказателството си. Това беше любимият й начин да изяснява нещата за себе си. Междувременно желанието й ставаше все по-голямо.

Пристигането на Калик в купола за наблюдение беше едновременно и нежелано прекъсване, и напомняне, че на борда на „Иърбъс“ има и други интелигентни същества.

Малката хименопта влезе вътре и застана стеснително до нея. Дариа повдигна очи.

— Някой чу — започна Калик. Тя се беше научила да интерпретира човешки жестове далеч по-добре, отколкото Дариа се беше научила да разчита нейните. — Някой чу, че вие можете да извършите систематично картографиране на геометрията на Анфракт.

Дариа кимна.

— Откъде научи това?

— Господарят Ненда каза, че вие сте му казали.

— Бисери хвърлени в краката на свине[20].

— Наистина ли? — Калик учтиво кимна. — Но изказването е вярно, нали? Защото ако е така, моето собствено откритие може да е важно — тя седна на стола до Дариа и разкрачи осемте си крака.

Дариа престана да се мръщи. Човъркането в ума й започна да затихва и тя обърна по-голямо внимание на Калик. В края на краищата хименоптата — съвсем независимо от Дариа — беше решила загадката на промяната на сферите на артефакта, която ги беше отвела на Куейк по време на летния прилив.

— Аз също изучавах Анфракт — продължи Калик. — Може би от гледна точка, различна от вашата. И стигнах до извода, че макар геометричната структура сама по себе си да е интересна, вниманието ни трябва да е съсредоточено върху планетите в нея. Те сигурно са единствените места, където зардалу биха могли да живеят нормално. От външни наблюдения изглежда установено, че вътре в Анфракт има много, много планети — прочутото явление известно като „Наниз от мъниста“ или „Перлена огърлица“, за която изглежда всички свидетелстват: красиви планети, наблюдавани от много кораби. Доказано, с изключение на следния куриозен факт: изследователите, които са успели да достигнат във вътрешността на Анфракт и да се върнат, не съобщават за никакви планети около няколкото слънца, които са посетили. Те твърдят, че планетите на Анфракт сигурно са рядкост и дори може би не съществуват. Кой тогава е прав?

— Онези, които са влезли вътре — Дариа не се поколеба. — Гледането отдалеч не може да замести непосредственото изследване.

— Моето заключение е същото. Значи нанизът от мъниста и огърлицата от перли трябва да са илюзии. Те са резултат от някакъв странен ефект на оптически лещи, които фокусират планети отдалеч, може би извън спиралния ръкав или от напълно друга галактика и правят да се виждат в околностите на Анфракт. Много добре. Аз, следователно, елиминирам множеството планетни изображения на наниз от маниста или перлена огърлица. С това вътре в Анфракт остават само няколко изолирани планети. Ако нашите по-раншни анализи са верни, една от тях ще е Дженизий. Аз имам местонахождения, от които са наблюдавани те и техните посоки. Но не зная как да се придвижа през сложната геометрия на Анфракт до неговата вътрешност…

— Аз зная! — Дариа се прокле. Както обикновено тя беше работила самичка, но сега й стана ясно, че е могла да си сътрудничи с Калик. — Трябва да извърша онези изчисления, за да получа приличните на светлина траектории през Анфракт.

— Както предполагам и се надявам — Калик се премести до терминала, който свързваше купола за наблюдение с централния компютър на „Иърбъс“. — Значи ако ви дам моите местоположения и посоки, и вие продължите геодезически техните вектори…

— … ще имаме местоположенията на вашата планета — човъркането в ума й почти беше изчезнало. Дариа изпитваше неясно чувство на загуба, но действието го преодоля. — Моля те, пет минути и аз ще дам отговор на всичките ти въпроси.

Дариа беше изкушена да го нарече природен закон.

Закон на Ланг: Всичко винаги продължава по-дълго.

Не бяха пет минути. Минаха шест часа, преди тя да може да сравни подробно резултатите си и да потърси Ханс Ребка и Луис Ненда. Намери ги с Джулиан Грейвс в главната командна зала на „Иърбъс“. Далсимър никъде не се виждаше, но триизмерните изображения на Анфракт извадени от Е. К. Тали от базите данни на кораба „Индълджънс“ на полифем изпълваха центъра на залата.

Тя остана мълчалива няколко секунди оценявайки момента и зачака да бъде забелязана. После разбра, че това може да отнеме много време. Двамата водеха задълбочен спор.

Дариа се приближи и застана точно между Ненда и Ребка, където не можеше да остане незабелязана.

— Ние с Калик знаем как да намерим зардалу! — на лицето й се появи едва забележим израз на сензационност, може би дори малко самодоволство, но не повече, отколкото заслужаваше откритието. — Ако Далсимър ни заведе на Анфракт, ние знаем къде трябва да отидем.

Ненда и Ребка се преместиха, но да могат да говорят един с друг. Е. К. Тали беше този, който се обърна към нея предизвикателно:

— Тогава аз искам да насочите вниманието им върху това — той посочи към Ненда и Ребка. — Защото техният разговор тук сигурно няма да доведе до никъде.

В този момент Дариа усети степента на напрежение в залата. Ако не беше толкова вглъбена в себе си, тя щеше да го открие по техните пози. Въздухът беше наситен с емоция невидима и смъртоносна като прегрята пара.

— Какво не е наред? — тя вече се досещаше. Луис Ненда и Ханс Ребка бяха готови да се сбият. Атвар Х’сиал отлетя до тях и се изправи заплашително на двата си най-задни крака.

— Вината е негова — Ребка посочи с пръст към гърдите на Ненда. — Казва, че ще ни намери някой, който може да пилотира до там, след това пропилява нашата енергия, пари и време да ни закара на Бридъл Гап, за да спори с онзи лъжлив тирбушон. А после, ето какво получаваме относно пътищата за достъп до Анфракт.

Той посочи големия дисплей. Дариа погледна смутено. Това не беше онзи Анфракт, който тя беше изследвала. В допълнение към обичайното изображение триизмерният образ беше изпълнен с жълти линии, които се извиваха в центъра на аномалията.

— Какво не е в ред с това?

— Погледнете по-внимателно и сама ще разберете. Харесва ли ви да летите по тази траектория? — той посочи една извиваща се линия, която рязко свършваше върху мъничка тъмна сфера. — Вижте къде свършва? Тръгнете по нея и тя ще ви отведе в центъра на сингулярност. И тогава няма да има нито „Иърбъс“, нито екипаж.

— Тъп сте като дитрон! — Ненда се приближи до Ребка, изблъска Дариа настрана, сякаш тя не съществуваше. — Ако просто ме бяхте изслушали за минута…

— Почакайте за секунда! — времето, когато Дариа позволяваше да я игнорират, беше отминало. Тя пристъпи отново към тях и хвана ръката на Ребка. — Ханс, откъде знаете, че полифем предлага тези траектории за подход? За Бога, защо не го попитате какво ни предлага да направим?

— Точно така! — възкликна Ненда, но Ребка го надвика.

— Попитайте него! Мислите ли, че не искам да го попитам? Знаем само, че е на борда, но друго нищо не знаем. Изчезнал е! Щом започнахме да говорим за траекторията за подход към Анфракт, за факторите на сигурност и променящите се с времето полета, този нехранимайко с изгорен от твърда радиация мозък се извини за минута. Оттогава никой не го е виждал.

— И това се дължи на вашата проклета грешка! — Ненда изкрещя толкова силно, колкото и Ребка, отмести настрана Дариа и се изправи пред него. — Не ви ли казах да не позволявате на Тали да зарежда онези глупави данни от „Индълджънс“? Всички предупредих.

Два дълги сгъваеми крайника сграбчиха Ненда и Ребка отзад за ризите и с лекота ги раздалечиха. Джулиан Грейвс кимна да благодари на Атвар Х’сиал.

— Благодаря ти — той се обърна към Ребка. — Луис Ненда наистина ви предупреди.

— За какво го е предупредил? — на Дариа й беше писнало.

Ненда се освободи от хватката на Атвар Х’сиал и седна на един стол.

— За нещо очевидно — беше ядосан. — Далсимър се препитава като пилот. Но той е чизм полифем, което означава, че е параноик и смята, че хората ще се опитат да го ограбят. Неговите съхранени изображения са точно такива, каквито очаквах да бъдат — напълно безполезни! Всичко ценно е скрито в главата му, откъдето никой не може да го открадне. В базата данни няма нищо друго, освен лъжи. Отмъкнете ги, опитайте се да летите с тях и с вас е свършено.

— Моите уважения, но Атвар Х’сиал би желала да каже нещо — намеси се Д’жмерлиа.

Той беше превел на сикропеанката спора.

— Далсимър е лъжец, казва Атвар Х’сиал, но също е и много хитър. Трябва да приемем, че този път отсъства неслучайно, а нарочно.

— Защо? — попита Грейвс. Той потисна желанието си да заповяда на Д’жмерлиа да се държи като роб на Атвар Х’сиал. Сега Д’жмерлиа беше свободно същество… дори и да не искаше да бъде такъв.

— За да разедини нашата група — продължи ло’фтианският преводач — както беше току-що разединена от боя между Луис Ненда и капитан Ребка. Влиянието на Далсимър е максимално, когато не сме единни. Той иска също ние да разберем онова, което изглежда доказваме на себе си, като използваме емоции вместо разум — че без полифем не знаем как да проникнем в Анфракт. Вие играете по свирката на Далсимър — сляпата глава на Атвар Х’сиал се завъртя да огледа цялата група. — Ако тази борба не престане, Далсимър сигурно ще се върне… да злорадства над нашето разединение.

Атвар Х’сиал беше постигнала желаното. Дариа го разбра, защото Луис Ненда и Ханс Ребка не се гледаха.

— По дяволите, ние не се биехме — промърмори Ненда. — Просто спорехме къде да отидем.

— Така е — добави Ребка. — Дори Далсимър да беше тук, ние нямаше да знаем какво да му кажем.

— Не, щяхме да знаем! — мина доста време, докато Дариа реши най-накрая да им съобщи каквото имаше да им казва. — Ако Далсимър може да ни заведе до Анфракт, Калик и аз можем да му посочим точното място вътре в него — най-после тя привлече тяхното внимание. — Ако замълчите за няколко минути, без да се биете, ще ви го покажа. Или Калик ще го стори… Всъщност идеята беше нейна — тя погледна към Калик, но малката хименопта беше се навела на пода. Обръчът от черни очи трепна в знак на отказ. — Добре, щом ти не искаш, аз ще го направя. Мога да използвам същия дисплей.

Дариа отиде до контролния дисплей, а другите се преместиха, за да могат да виждат по-добре. Те слушаха мълчаливо и наблюдаваха как тя изложи накратко собствения си анализ на геодезист за Анфракт, съгласува го с планетарните изображенията на Калик вътре в комплекса и продължи с резюме на изчислените местоположения.

— Пет от шест възможности — завърши тя. — Но за щастие предишни експедиции са осигурили за всяка една изображения с добро качество. Ние с Калик разгледахме всичките. И сме единодушни за един основен кандидат. Този.

Тя увеличи картината на Анфракт на дисплея по една от изчислените от нея светлинни траектории — ужасяваща, изкривена, без видима логика в нея. Видя се една звезда, а след това, когато Дариа промени мащаба на изображение и видимата скорост на приближаване, зрителното поле промени посоката си настрани от издуващия се диск на слънцето. Появи се светла точка.

— Планета — прошепна Джулиан Грейвс. — Ако сте права, ние гледаме нещо, изгубено в продължение на повече от единайсет хилядолетия — Дженизий, родният свят на вида зардалу.

Планета и все пак не е планета. Те стояха неподвижни. Тогава светлата точка се разцепи.

— Не просто един свят — каза Дариа. — По-скоро дублет като Опал и Куейк.

— Но не съвсем като тях, надявам се — гневът на Ханс Ребка беше изчезнал и той гледаше дисплея с голямо внимание. Когато изображенията на света дойдоха по-близо, той можа да види, че имаше разлики. Куейк и Опал бяха братя-близнаци еднакво големи, макар и силно различни на вид. Дублетът на Анфракт беше повече като планета и нейната единична огромна луна, едната синьо-бяла и с повърхност, едва видима от вихрушки облачна покривка, другата също толкова ярка, макар само наполовина по големина, блестяща като полирана стомана. На дисплея дори при най-голямо увеличение блестящата луна остана мъничка. Тя се въртеше около планетата с шеметна скорост спрямо постоянен фон от светли точки. Ребка гледаше планетата и нейната луна, без да може да си обясни какво го кара така внимателно да се взира.

— Сега се нуждаем от Далсимър, повече от когато и да било — добави Луис Ненда, прекъсвайки транса на Ребка. Той също беше останал тих по време на представянето на Дариа, но при показването на траекториите на подход се беше извивал и гърчил на стола си в съответствие с тях.

— Защо? — Дариа почувства болка. — Аз просто ви показах пътя за отиване на Анфракт.

— Невъзможен за никой кораб, за който съм чувал — Ненда поклати тъмната си глава. — Нито един кораб в целия ръкав не може да мине по този път и да остане невредим. Дори и това чудовище. Трябва да намерим по-лек път. Това означава, че ни е нужен Далсимър. Трябва да го намерим.

— Съвсем правилно — каза един грачещ глас от входа на командната зала. — Всички имат нужда от Далсимър.

Те се обърнаха. Чизъм полифем беше там, отпуснат върху навитата си като корабно въже опашка, подпрян до стената на залата. Тъмнозеленият цвят на кожата му беше избледнял до по-светъл нюанс на зелена ябълка. Докато всички гледаха съсредоточено представянето на Дариа, никой не беше забелязал кога беше влязъл и не знаеше колко дълго е стоял там.

Атвар Х’сиал беше предсказала, че чизъм полифемът ще се върне да злорадства. Беше сбъркала. Той се беше върнал, но видът му не издаваше злорадство. Докато го гледаха, опашката на Далсимър се поклати под него и той се плъзна надолу по стената. Луис Ненда изруга и бързо отиде при Далсимър. Сканиращото око на късото очно стълбче напълно се прибра в главата на полифема, но главното око над него, широко отворено, замъглено и доволно, гледаше набития карелианец. Ненда се наведе и постави ръка върху горната част на тялото на Далсимър и изруга.

— Знаех го. Погледнете цвета на тялото му. Колко е зелено! Цвърчи! Без източник на радиация! Как е могъл да получи такова горещо облъчване, без да напуска „Иърбъс“?

— Не е горещо — промърмори Далсимър. — Малко топло, това е всичко. Няма проблем — той легна на пода и изглежда се отпусна върху извитата повърхност.

— Ядрен източник! — каза Ненда. — Сигурно е това. Не знаех, че има такъв на този кораб.

— Най-малко четири — информира го Е. К. Тали.

— Но сигурно всичките са екранирани — Ненда погледна подозрително към хуманоида. — Нали?

— Да. Но когато чизъм полифемът дойде най-напред на борда на „Иърбъс“… — Тали млъкна, като видя изражението на Ненда. Е. К. Тали беше програмиран да отговаря на въпроси, но беше програмиран и да се защитава от физически повреди.

— Продължавайте — изръмжа Ненда. — Изненадайте ме.

— Той ме помоли да му покажа всички радиоактивни източници, които съществуват на борда. Аз естествено му ги показах. А после той се зачуди дали има начин екранировката да бъде свалена, само на едно място, за да може радиационният лъч от източника да излезе от определено място. Не беше стандартно искане, но аз съдържам във файловете си такава информация. Затова естествено аз…

— Естествено вие! — Ненда отново изруга и подбутна Далсимър с крак. — Естествено, вие му показахте как да го направи. С какъв боклук са напълнили тази ваша глава, Тали, след като са натиснали бутона за включване? Погледнете го сега, като печен на грил е. Ако не ви стига акъла да държите полифем далеч от твърда радиация… Никога не съм виждал толкова изгоряла кожа. Всъщност той дими.

— Хубав и препечен — коригира го Далсимър от пода. — Просто хубав и препечен.

— Колко време ще е необходимо да се възстанови? — попита Дариа.

Тя беше се преместила близо до полифем. Той изглежда не я виждаше.

— По дяволите, не зная. Три дни, четири дни… зависи колко радиация е погълнал. Много, ако съдя по външния му вид.

— Но той ни е необходим сега. Трябва да ни закара на Анфракт — тя направи разпечатка на изчислените координати на Дженизий и ги размаха към лицето на Ненда. — Отчайващо е, точно когато знаем къде трябва да отидем, за да намерим зардалу.

— Зардалу! — повтори неразбираемият грачещ глас. Изпъкналото око с висока разделителна способност се въртеше от една страна на друга, следваше движението на листа в ръката на Дариа. Далсимър изглеждаше така, сякаш я виждаше за първи път. Той повдигна малко глава, за да вдигне дебелите си бърни от пода. — Зардалу, бардалу. Ако искате да ви откарам на местонахождението с координатите на листа, който държите…

— Искаме… или искахме, ако ти беше във форма да го сториш. Но ти си…

— Малко затоплен, това е всичко — полифемът се напрегна и успя да се изправи достатъчно върху навитата си на колело опашка, за да може горната му ръка да се пресегне и да вземе листа от ръката на Дариа. Той се отпусна назад, повдигна листа на половин метър от главното си око и го заразглежда с блуждаещ поглед. — Аха! Трийсет и три лобове, клон Куистън-Дуел. Зная истински добър път да стигна дотам. И насън мога да го направя.

Дариа отстъпи назад, когато той се сви отново на пода пред нея. Насън? Това изглеждаше единственият начин, по който Далсимър можеше да го направи. Но полифемът намираше отнякъде нови резерви за координиране на своята енергия. Той изви мощната си опашка и се устреми към стола пред главния пулт за управление.

— Почакай минута! — Дариа бързо отиде зад него, когато той се настани на стола. — Нали не възнамеряваш сега да насочиш „Иърбъс“?

— Определено това възнамерявам — петте ръце се движеха над клавиатурата наглед безразборно и натискаха, включваха, изключваха бутони и клавиши. — След половин минута сме на Анфракт.

— Но ти си горещ… сам го призна.

— Само малко — главата се обърна към Дариа и я погледна. Голямото синьо-сиво око се задържа върху нейните очи, след това се обърна нагоре и се втренчи безучастно в безличния таван. Петте ръце се движеха бързо над пулта. — Само малко. Когато някой е горещ, той е горещ. Съвсем малко, съвсем малко, съвсем малко.

— Някой да спре този лунатик! — извика Джулиан Грейвс. — Погледнете го! Той не е в състояние да управлява дори детско хвърчило.

— По-добре е, ако съм горещ, вие виждате — каза Далсимър и включи друга поредица от ключове, преди Ребка и Ненда да дойдат до него. — Защото пътуването, което правим, е толкова опасно, че не бих го направил, ако не бях горещ — корпусът на „Иърбъс“ леко потрепери и корабът потегли. — Самомалкосамомалкосамомалкосамомалкосамомалко. — корабът започна ужасно да се тресе и Далсимър се изкикоти. — Хайййдеееее. Тръгнахме! Моряци, всички на борд и се дръжте здраво за пери-лата-та-та-та-та-та-та…

Когато Дариа Ланг беше тригодишно дете и растеше в света-градина Сентинел Гейт, една червеношийка си беше свила гнездо отвън върху перваза на прозореца на спалнята й. Дариа не каза на никого за него, но всеки ден гледаше трите сини яйчица, възхищаваше се на цвета им и много желаеше да пипне гладките черупки, без да разбира какво има вътре…

… до вълшебната сутрин, когато докато ги гледаше, яйцата се излюпиха, и трите. Тя стоеше занемяла, когато еднаквите сини елипсоиди мълчаливо и безлично постепенно се разпукаха и разкриха фантастичното си съдържание. От тях се измъкнаха три пухчета и отвориха човчици. Най-после Дариа можеше да се движи. Тя изтича надолу по стълбите, изгаряща от нетърпение да каже на някого за чудото, на което току-що беше станала свидетел.

Чичо й Матра посочи важността на онова, което беше изживяла: никой не може да съди за нещо само по външния му вид. Това е еднакво важно както за хората, така и за предметите.

Очевидно това се отнасяше и за Торвил Анфракт.

В сведенията се говореше за трийсет и седем лобове. Отвън зрително и инструментално това се потвърждаваше. Но когато „Иърбъс“ навлезе в Анфракт и паниката на Дариа затихна, тя започна да различава една по-сложна вътрешност, филиграни от детайли, наложени върху грубата външност.

Далсимър вече го знаеше или го беше усетил с пилотския си инстинкт, който Дариа не притежаваше. Те бяха проникнали в Анфракт по спираловиден път чак до центъра на беззвезден тунел от празно пространство. Но после, когато пред зрението на Дариа се разкри по-лесен и открит път, полифемът намали скоростта на кораба до предпазливо пълзене.

— Става зърнест — каза грачещият глас от пилотската седалка. — Ще го минем по-леко.

Не го мина по-леко. Корабът се движеше през вакуум далеч от всякакво материално тяло, но се тресеше и мяташе като малка лодка сред развълнувано море. Първата мисъл на Дариа — че летят през море от малки сингулярности пространство-време[21] — нямаше никакъв смисъл. Ударът със сингулярност, с каквато и да е големина, би разрушил напълно „Иърбъс“.

Тя се обърна към Ребка, завързан с предпазни колани на седалката до нея.

— Какво е това, Ханс? Нищо не мога да видя.

— Промяна на константата на Планк… голяма. Удар в квантово ниво на локалния континуум. Ако микроскопичните квантови ефекти са обичайни за Анфракт, очакват ни какви ли не трудности. Квантови явления във всекидневния живот. Аз не зная до какво ще доведе това — той погледна екраните и поклати глава. — Но как, за Бога, Далсимър е знаел за това? Трябва да призная, че Ненда беше прав… Полифемът е най-добрият, горещ или студен. Не бих искал аз да пилотирам през този хаос. И какво, по дяволите, е това?

Чу се странно стенание. Друсането беше престанало и корабът се ускоряваше отново, въртейки се около главната си ос като куршум. Стенанието продължи. Беше чизъм полифемът на пилотската седалка, който си пееше, докато ускоряваше „Иърбъс“ — право към центъра на ярко пламтяща синьо-бяла звезда.

Все по-близо и по-близо. Нямаше да могат да се отклонят на време. Дариа изпищя и потърси Ханс Ребка. Тя го обгърна с ръце и се притисна към него. Далсимър щеше да ги убие.

Бяха достатъчно близо, за да видят горящите водородни протуберанси и пъстри факли върху кипящата повърхност. По-близо. Още една секунда и щяха да влязат във фотосферата. Гмурнаха се…

Слънцето изчезна. „Иърбъс“ беше в тъмна пустота.

Далсимър извика триумфиращо:

— Множествено свързани! Риманова[22] повърхност от пети порядък… само една в целия спирален ръкав. Обичам я! Ура! Ето ни отново.

Синьо-бялата звезда изскочи зад тях и бързо започна да се свива, а те продължиха да се въртят през друг тесен тъмен тунел. Последва бърза серия от завои и извивания, от които стомахът на Дариа се разбунтува, после всички светлини и тяга на „Иърбъс“ изчезнаха — падаха свободно.

— Опа-ла! — извика в тъмнината грачещият глас. — Прекъсване. Извинявайте, момчета… точно когато бяхме почти там. Това е ново за мен. Не зная колко е голямо. Трябва да почакаме да излезем.

В кораба настъпи пълна тишина. Обикновено прекъсване ли беше? Дариа се чудеше. Ако продължи вечно? Тя не можеше да не си помисли за историите за кладенеца на времето Крокеморт. Извиването и въртенето беше засегнало центъра й на равновесие и стомаха й и сега свободното падане в тъмнината още повече ги засегна. Ако продължи още малко, сигурно ще повърне. За нейна радост само след няколко минути екраните оживяха отново и показаха, че „Иърбъс“ се движи тихо по орбита около прозрачна и слабо светеща сфера. Духове от цветни светлини трепкаха и се виеха в нея. От време на време за момент изчезваха и тя ставаше прозрачна, а друг път — съвсем непрозрачна.

— Пристигнахме — съобщи Далсимър. — Точно по разписание.

Дариа отново погледна дисплеите. Беше сигурна, че не вижда планетата и луната, които тя и Калик бяха припознали като Дженизий, родния свят на зардалу.

— Пристигнахме? Тогава къде сме? — попита Луис Ненда, задавайки гласно въпроса на Дариа. Той седеше на седалката зад нея.

— На нашата крайна цел — въртящият се цилиндър на прехода през усуканата структура на Анфракт беше помогнал на Далсимър. Чизъм полифемът звучеше весел и горд и вече не седеше отпуснат на седалката. — Там — той посочи със средната си ръка към главния дисплей, — там е тя.

— Но ние не искаме да отидем там — протестира Дариа.

Голямото синьо-сиво око се обърна към нея.

— Може да не е мястото, където желаете да отидете, но се намира на координатите, които вие ми дадохте. Те са точно по средата му. И тъй като аз съм против всякаква игра с опасността, ще закарам кораба само до там.

— Но какво е това? — попита Джулиан Грейвс.

— Това, на което прилича — гласът на Далсимър прозвуча озадачено. — Система от пръстеновидни сингулярности. Нима не го очаквахте?

Корабното ядро напредваше.

Бавно напредваше. То беше проникнало в сферата на първата сингулярност през тесен линеен вихър, който трепкаше застрашително на всички страни, и сега пълзеше предпазливо по външната обвивка на втората.

Ханс Ребка седеше на пилотската седалка потънал в дълбок размисъл и наблюдаваше на дисплеите приличните на привидения следи на деформираното пространство-време. Малко имаше за гледане. Каквото и друго да беше скрито под савана на сингулярностите, от сегашното им положение неговата природа не можеше да се разкрие. Решението кой да пътува с корабното ядро не беше негово, но той беше радостен, че нито Дариа Ланг, нито Джулиан Грейвс бяха на борда. Те щяха да полудеят от малката скорост, да се дразнят от закъснението, да сочат отсъствието на видима опасност, да настояват за по-голяма скорост.

Той щеше да им откаже, разбира се. Ако Ханс Ребка беше попитан за основната му философия той щеше да отрече, че има такава. Но най-близо до такава беше дълбокото му убеждение, че тайната за всичко е определяне на точния момент.

Понякога човек действа мигновено, толкова бързо, че изглежда изобщо няма време за никаква мисъл. В други случай се бави, колебае се да вземе очевидно решение, размишлявайки върху видимо най-тривиалното решение. Избирането на точния момент беше тайната на успеха.

Сега той пълзеше. Не знаеше защо, но не му мина през ум да увеличи скоростта. През детството си Ребка не беше имал гнездо на червеношийка на рамката на прозореца, нито идилични години на съзряване на планета-градина.

Неговият роден Тюфел му беше предложил не права по рождение, а трудности. Той и Дариа Ланг не можеха да бъдат по-различни. Но в двамата имаше едно общо нещо: скритият глас, който понякога говори от глъбините на мозъка и твърди, че нещата не са такива, каквито изглеждат, че нещо важно се изпуска.

Този глас сега шепнеше на Ребка. Той беше научил от опит, че не може да си позволи да го пренебрегва.

Докато корабното ядро пълзеше по спирална траектория, която обещаваше да ги изведе през обвивката на друга сингулярност, той потърси източника на тревогата си.

Съставът на екипажа на корабното ядро?

Не. Той не вярваше на Ненда или Атвар Х’сиал, но не се съмняваше в тяхната компетентност… или в техния инстинкт за оцеляване. Желанието на Д’жмерлиа и Калик да им се нарежда, вместо да действат самостоятелно беше повече досадно, отколкото застрашаващо. Добре щеше да е, ако Далсимър можеше да е на борда и да пилотира корабното ядро. Ребка знаеше, че той не може да се конкурира с чизъм полифема по инстинкт, на който един виртуоз пилот, може да се осланя. Но още по-важно беше Далсимър да бъде на „Иърбъс“, за да го изведе от Анфракт.

Ребка се беше научил да не очаква оптимални решения за всичко. Те съществуваха в чистия строг свят на интелектуални проблеми на Дариа Ланг, но действителността беше много по-объркана. Той нямаше идеалния екипаж на корабното ядро. Чудесно. Човек приема наличния екипаж и прави с него онова, което трябва да се направи.

Но не това беше проблемът, който човъркаше подсъзнанието му. То не можеше да го усети.

Беше ли планетата вътре в обвивката на сингулярността действително Дженизий и ще намерят ли там зардалу?

Докато Ребка мислеше над въпроса, адаптивната навигационна система проучи пътя през следващата сингулярност и внимателно започна да ги насочва към нея. Той можеше да я блокира и да премине на ръчно управление, ако усети опасност, но нямаше информация, за да предприеме такова действие. Неговите предупредителни сигнали бяха вътрешни.

Това там вътре можеше да е планетата Дженизий, а можеше и да не е. И в двата случая те влизаха в него. След като човек е предприел един курс на действие, той не може да губи време да се връща назад и да преразглежда решението си, защото всяко действие в живота се взима на база на непълна информация. Човек изхожда от онова, с което разполага, и прави всичко възможно да подобри шансовете си. Но понякога трябва да се осланя на щастието и да живее или да умре според онова, което ще се случи.

Така че тревогата му сигурно идваше от нещо друго. Нещо необикновено, което бе забелязал и изгубил, когато бе прекъснат. Нещо…

Накрая Ребка се отказа да търси причината. Онова, което го тревожеше, не искаше да се покаже. От опит знаеше, че най-вероятно то ще се върне, ако за известно време не мисли за него, а сега имаше други неща, за които да се безпокои. Корабът отново беше завил и пълзеше по траектория, която, доколкото Ребка можеше да види, водеше към бяла, светеща стена. Когато се приближиха до нея той стана неспокоен. Летяха право към тази светлинна бариера.

Трябваше ли да изключи автопилота? Ако човешките сетива включваха непосредствена чувствителност към гравитационни вълни…

Ребка се насили да вярва на корабните сензори. Корабното ядро достигна светлинната стена. То леко се разтърси, сякаш го беше заляла невидима вълна и премина през стената.

Направо през нея. Най-външната сингулярна обвивка беше зад тях. Предната част на кораба неочаквано беше осветена от оранжева светлина на звезда-джудже.

Луис Ненда беше се скрил в задната част на корабното ядро и провеждаше задълбочен феромонен разговор с Атвар Х’сиал. Той бързо се промъкна напред покрай шестнайсетте проснати крака на Д’жмерлиа и Калик и се наведе зад Ребка.

— Планета!

Ребка вдигна рамене.

— След няколко минути ще разберем — после той щеше да изпрати мъничък безпилотен летателен апарат, предназначен да трасира тяхната траектория от „Иърбъс“ и да предаде на другите, чакащи навън информация за успешното им пристигане. Каквото и да им се случи, трябва да съобщят на Джулиан Грейвс и на Дариа, че през сингулярностите е възможно да се лети. Ребка включи сензорите на борда и те започнаха да сканират пространството около оранжево-жълтото слънце, маскирайки светлината на самата звезда.

— Не попитах, а казах — Ненда посочи към дисплея, на който беше изобразен регионът зад кораба. — От задния илюминатор можете да видите проклетото нещо с невъоръжено око.

Ребка се обърна, без да става. Беше невъзможно… но беше вярно. Задният илюминатор показваше същия синьо-бял свят с неговата голяма съпътстваща го луна, която Дариа Ланг и Калик им бяха показали горе на „Иърбъс“. И двете бяха във фаза на полумесец на не повече от неколкостотин хиляди километра. Вече се виждаха големи земни маси. Ребка включи сензорите с висока разделителна способност, за да получи картина в близък план.

— Знаете ли какви са шансовете за това? — попита той. — Летим през целия онзи хаос от сингулярности, появихме се най-малко на сто и петдесет километра встрани от една звезда, а намираме планета толкова близо до нас, че човек може да се изплюе на нея.

— Зная доста за шансовете — гласът на Ненда беше безизразно ръмжене. — Това просто не се случва.

— И какво означава това?

— Това означава, че сме намерили Дженизий. И означава още, че трябва адски бързо да ни изведете оттук. Адски бързо! Мразя приветствията на комитетите по посрещанията.

Ребка го беше изпреварил. Той беше хванал лостовете за управление, за да отклони корабното ядро от планетата, преди Луис Ненда да беше заговорил. Когато корабът реагира на командата на Ребка, екранът с висока разделителна способност се изпълни с изображения на планета и на нейната луна.

— Обитаема — любопитството на Ненда се състезаваше с неговото безпокойство. От двете му страни стояха Калик и Д’жмерлиа. Само Атвар Х’сиал, която не можеше да вижда дисплеите, остана в задния край на корабното ядро. — Радиус петдесет хиляди километра. Спектрометрите показват изобилие на кислород, класификаторите сочат осемнайсет процента суша, четирийсет процента вода, четирийсет и два процента тресавища, изображението показва още три главни континента, четири планински вериги, но нищо по-високо от един километър, никакви полярни шапки. Мокър свят, топъл свят, равнинен свят, изобилие от растителност. Изглежда, че може да е богат — користолюбивите му инстинкти се бяха събудили. — Чудно ми е как е там долу.

Ханс Ребка не отговори. Поради някаква причина, вниманието му беше привлечено не към изображението на родителската звезда[23], а на луната. Картината, която Дариа Ланг и Калик бяха показали на „Иърбъс“, беше от голямо разстояние и на нея беше видял само малко светещо кълбо като матова сфера, покрита с вдлъбнатини. Сега онова същото кълбо изпълваше екрана.

Умът му се върна към показаното от Дариа ускорено по време изображение с въртяща се луна и неподвижна планета на фиксиран фон. И тогава разбра какво го беше озадачило интуитивно: всеки две свободно движещи се тела — бинарни звезди или планета и луна, или каквото и да било друго — се въртяха около техен общ гравитационен център. За такъв голям спътник като този гравитационният център щеше да лежи далеч извън планетата. Следователно, и двете тела се движеха около нещо по-далечно, освен ако луната не е с минимална маса, което ще означава…

Той се втренчи в изпълващия екрана образ. Сега можеше да види, че ямките и възлите на повърхността бяха разположени на равни разстояния, а кривината им беше съвършено еднаква.

— Изкуствена! И с пренебрежимо малка маса. Сигурно е куха! — думите сами изскочиха от устата му, макар да знаеше, че за другите те са безсмислени.

Няма значение. Скоро те лично щяха да го научат. Част от повърхността на луната беше започнала да се отваря. От нея излезе яркожълт лъч и освети корабното ядро. Неочаквано посоката на движението им се промени.

— Какво, по дяволите, става? — Ненда се промъкна напред и хвана лостовете за управление.

Ханс Ребка не си направи труда да го спре. Нямаше да има никакво значение. Двигателят на кораба вече беше включен на максимална мощност, но те продължаваха да летят в нежелана посока. Той погледна през задния илюминатор. Вместо да се отдалечават от луната и планетата, те се приближаваха към тях. И беше ясно, че нещо повече от обикновен тягов лъч ги притегля за среща със светещата луна. Тяхната траектория се виеше под комбинираната векторна сила на лъча и на двигателя и ги водеше в различна посока в пространството.

Ребка гледаше и екстраполираше с подсъзнателното умение на дългогодишен пилот. Нямаше никакво съмнение в резултата.

„Интересно как ли е там долу“ — беше казал Луис Ненда. Скоро щяха да разберат. Харесва ли им или не, корабното ядро се насочваше за среща с Дженизий. Единственото, което можеха да направят, беше да седят и да се молят за меко приземяване.

Меко приземяване или иначе сбогом живот.

Той помисли за Дариа Ланг и се натъжи. Ако беше знаел какво го чака, преди да напусне „Иърбъс“, щеше да се сбогува с нея както трябва.

Работата на Ханс Ребка като специалист по решаване на проблеми на Фемас Съркъл го беше отвеждала поне на сто различни планети. Той беше извършил хиляди планетарни кацания и поради характера на работата това бяха места, където вече бяха възникнали проблеми. Много от тези кацания бяха направени при ужасни обстоятелства.

Първата мисъл след твърдо кацане винаги е една и съща: Жив! Жив съм! След това възникват множество въпроси. В достатъчно добро състояние ли съм да мога да работя? Живи и здрави ли са моите спътници? Цял ли е корабът? Херметизиран ли е? Достатъчно запазен ли е, за да можем да отлетим с него?

И накрая въпросите, които правят състоянието на кораба и екипажа толкова важни. Къде сме? Какво ни чака навън?

По стандартите на Ребка корабът извърши меко кацане, което ще рече, че се приземи със скорост, при която не изгоря при навлизане в атмосферата и ударът не уби никой на борда. Но иначе кацането не беше съвсем комфортно. Корабът се беше движил косо към повърхността със сила, от която здравият корпус трепереше и скърцаше заплашително. Ханс Ребка беше усетил зъбите си да тракат, неочакваната сила на голямата гравитация го притисна към тапицираната седалка.

За момент изгуби съзнание. Когато отново дойде на себе си, зрението му не беше съвсем наред. Виждаше трепкането на ярки светлини, следвано на моменти от пълна тъмнина.

Той разтърси глава и стисна очи. Ако е изгубил зрението си, ще трябва да се справя с другите си сетива. Предстоеше да се зададат основни въпроси и да им се отговаря.

Концентрация. Накарай мозъка ти да работи дори и да не иска.

Слух. Чуваше шумовете около него. Значи и другите на борда са оцелели. Чуваше ругатни, стенания, тракания и свирения от разговора между Калик и Д’жмерлиа. Стенанията трябваше да идват от Луис Ненда. Онова, което едва е оставило хората живи, не бе наранило един ло’фтианец, още по-малко един хименопт. Атвар Х’сиал, най-тежката от пътуващите на кораба, беше може би в най-лошо състояние. Но когато почувства един мек хобот да докосва лицето му и чу гласа на Ненда: „Жив ли е? Повдигни го, Ат, нека да го погледна“, този страх отпадна.

Обоняние. Корабът не беше понесъл приземяването съвсем добре. Ребка усети непознат и неприятен мирис като на тежък въздух от влажна плесен. Целостта на корпуса беше нарушена и те дишаха въздуха на планетата. С това отпадна задължението за изследване на атмосферата, преди да излязат навън. Тя или щеше, или нямаше да ги убие.

Осезание. Някой го натискаше по гърдите и корема толкова силно, че изпита болка. Ребка изсумтя и отвори очи. Трепкането намаля, сведе се до фоново трептене. Главата ужасно го болеше. Луис Ненда беше спрял да го натиска по корема и движеше ръцете и краката му, опипвайки костите му и раздвижвайки ставите.

— Не е необходимо да правите това — Ребка си пое дълбоко въздух и се изправи. — Добре съм, като чисто нов. Корабът…

— Вероятно ще лети в атмосферата без проблем. Но не можем да излетим в Космоса, докато не се поправи това — Ненда посочи напред. Ханс Ребка видя пръски кал точно пред седалката си минали през една пробита секция на корпуса на корабното ядро. — Атвар Х’сиал и Д’жмерлиа го разглеждат отвън, уточняват колко работа трябва да се свърши, преди да бъдем готови за полет в Космоса.

— Ако изобщо не ни бъде разрешено да напуснем — Ребка се опитваше да се изправи, но установи, че краката не го държат. Не помогна и наклоненият на десет градуса спрямо хоризонта под на корабното ядро. Най-после успя да се изправи в претъпканото пространство и се подпря на стената. Тогава видя дълбоката кървяща рана на мускулестата лява ръка на Ненда. Карелианецът спокойно я зашиваше с игла и конец — разбира се, без упойка.

Ребка отбеляза това без коментар. Каквито и недостатъци да имаше Ненда, беше твърд и никога не хленчеше. „Добър е да стои зад гърба ти в бой, но след това се пази“, помисли си той.

— При идване насам корабното ядро не се поддаваше на никакъв контрол — каза Ребка. — Ако се опитаме да отлетим, същият лъч може да ни върне назад… Следващия път по-малко внимателно.

— Да. Имаме късмет — промърмори Ненда през зъби. Той завърши шиенето и прехапа конеца. После изплю откъснатия край, отиде до отворения люк и погледна навън. — Мека кал. Най-доброто място за приземяване, ако човек може да избира. Калик! — извика той навън и прибави тракане и силно свирене. — По дяволите с тази хименопта! Казах й да погледне навън, но не я виждам никъде. Къде ли е отишла пък сега?

Както беше наклонен корабът, долният край на отворения люк беше метър и половина над нивото на земята. Карелианецът седна на наклонения под, мушна се през люка и се приземи на повърхността на планетата. Ребка го последва. Двамата мъже се намериха на равен, сиво-зелен мъх, който поддаде малко под теглото им. При плъзгането си корабното ядро беше изровило в равната повърхност не много дълга права черна бразда.

— Късмет — каза Ненда. — Можехме да се приземим в онова — той посочи към задната страна на кораба. На почти километър гладката равнина отстъпваше място на мозайка от папрати и сагови палми[29], между които се подаваха остри зъбери на тъмни скали. Техните върхове бяха като драконови зъби. — Или в онова.

Ненда се обърна и посочи на другата страна пред кораба. Сиво-зеленият мъх, върху който стояха, очертаваше брегова линия и равнина между стърчащите скали и тихо синьо-сиво море.

— Ако бяхме продължили километър-два по-нататък сега щяхме да се опитваме да дишаме под вода. Отново късмет. Само дето не вярвам да е късмет.

— Бяхме докарани тук — съгласи се Ребка.

Двамата мъже се отдалечиха от авариралия кораб, оглеждайки повърхността от хоризонт до хоризонт. В главата и на двамата се въртеше един неизречен въпрос. Всяка планета има свои собствени форми на живот и свои потенциални опасности. Но ако този свят наистина е Дженизий, на него имаше една добре известна опасност, за която да се тревожат: зардалу.

Ребка проклинаше решението — неговото решение, наложи си да признае пред себе си той — да проникнат в сингулярностите, като използват повратливото, но неприспособено за целта ядро. Не можеха да докарат добре съоръжения „Иърбъс“, без да рискуват да изгубят цялата група, ако се окаже, че корабът не може да превъзмогне кръговите сингулярности, но можеха да вземат кораба на Далсимър, „Индълджънс“, достатъчно добре съоръжен за самоотбрана. Само с корабното ядро ще трябва да се бият с голи ръце, а те знаеха колко безнадеждно е това срещу зардалу. Вярно е, че не бяха имали намерение да кацат, но Ребка не можеше да оправдае грешката си.

— Не ги виждам — каза Ненда.

Не беше необходимо да уточнява какво не вижда.

— И не искаме да ги видим. Може би ще можем да поправим кораба и да излетим в орбита, преди те да разберат, че сме тук. Това е цяла планета. Ние виждаме може би една милионна част от цялата повърхност.

— Не разчитайте на това. Не ние избрахме мястото на приземяване… някой друг го направи. Може би ще разберем кой — Ненда посочи подредените в полукръг скали зад кораба. — Ето я и Калик… Бърза към нас.

Ребка погледна любопитно тъмното далечно петно. Никога не беше виждал хименоптата да тича с пълна сила. Закръгленото, с форма на варел, тяло с къса козина и осем несръчно движещи се крака изглеждаше твърде топчесто и тромаво да развие висока скорост. Но нервната система на Калик имаше скорост на реакция десет пъти по-голяма от човешката. Жилавите крайници можеха да я пренесат на сто метра за по-малко от две секунди.

Сега правеха точно това — всеки крак се движеше твърде бързо, за да може да се види. За Ребка черното тяло беше само бързо движещо се петно. Калик се озова при тях за по-малко от десет секунди. Козината й беше покрита с кафява кал.

— Проблем ли имаме? — попита Ненда.

— Така мисля — хименоптата дори не се беше задъхала. — На около три километра покрай бреговата линия, закрити от скалите, се виждаха някакви постройки. Приближих ги и влязох за малко в една от тях. Беше твърде тъмно, за да видя какво има вътре, но ми стана ясно, че са дело на интелигентни същества. Нямаше обаче никаква следа от обитатели.

— Възможно ли е да са жилища на зардалу?

— Мисля, че са — Калик се поколеба, а Ребка се чудеше на куража на малката хименопта. Бяха минали хиляди години, откакто нейният вид бяха роби на зардалу, но образите на земните цефалоподи още бяха силни в расовата памет на Калик. При последната й среща със зардалу те й бяха откъснали един крайник за назидание на хората. И въпреки това тя беше влязла в онези постройки самичка, знаейки, че вътре може да има зардалу.

— Поради няколко причини — продължи Калик, — не на последно място от които е моето убеждение, че тази планета наистина е Дженизий. Вижте това.

Преди Ребка или Ненда да може да възрази, тя изтича отново до края на водата и влезе в нея. Дъното беше стръмно и след няколко крачки Калик изчезна под повърхността. Когато отново се появи, тя държеше в двата си предни крайника едно извиващо се тяло и забърза назад към тях.

Ханс Ребка не можа да види ясно плячката й, докато хименоптата не застана отново до него. Тя му я подаде и той отстъпи назад. Ирационален страх и тревога обхванаха ума му. Дишането му секна.

Дългото половин метър същество, което Калик държеше така спокойно, беше хилядолетен кошмар в миниатюра. Умножете неговия размер десет пъти и цефалоподът се превръща в зардалу, седем смъртоносни метра среднощно син мускул и интелигентна жестокост.

— Сигурно предшестваща форма — каза Калик. — Това вече е амфибия, способно да живее и на суша, и във вода. Вижте — тя сложи съществото на земята. То се изправи на плоските си пипала и замига с големите си очи с клепачи. — Оставете еволюцията да го развие — додаде Калик, — и от тази форма като съвсем естествен резултат ще произлезе един земен цефалопод. С излизането на суша значителното увеличаване на големината и интелигентността няма да са изненадващи — съществото в краката му неочаквано се опита да я клъвне с жестоката си извита човка. Тя го блъсна, преди да я достигне. То отхвръкна на десет метра от нея, тупна върху мекия мъх и забърза към сигурността на водата. Скоростта му по суша беше изненадващо голяма.

— Още една причина да се радваме, че не паднахме във водата — отбеляза весело Ненда. — Как би ви харесало дузина от тях да ви закълват по бедрата, докато се опитвате да плувате?

Ненда обаче не беше толкова весел и спокоен, колкото се мъчеше да изглежда. Ребка не беше единственият отстъпил настрана, когато зардалуто в миниатюра, тупна в краката им.

— Трябва да отидем до онези здания — каза Ребка. — И ако…

Преди да може да завърши мисълта си, в корабното ядро се чу шум от тракане. Фасетъчните му очи се въртяха ту към мократа Калик, ту към Ханс Ребка.

— Извинете, капитан Ребка, но и Атвар Х’сиал има лоши новини.

— Корабът не може да се поправи?

— Не, не е това. Двигателят е незасегнат. С няколко часа работа корпусът може добре да се закърпи и корабът ще бъде готов за отлитане в Космоса. Аз съм готов веднага да започна работа. Лошата новина е, че това е единственият оцелял безпилотен летателен апарат и дори той се нуждае от поправка, преди да може да се използва — той вдигна един деформиран, покрит с черна кал малък цилиндър. — Останалите са смачкани при удара. Ако искаме да изпратим някакво съобщение до „Иърбъс“, единствената ни надежда е в този апарат. А той не може да бъде пуснат, докато самият кораб не излети отново в Космоса.

Ребка кимна. Щом видя малкия безпилотен летателен апарат, в съзнанието му отново изникна въпросът за изпращането на съобщение на Дариа. Но какво ще й кажат? Колкото повече мислеше за тяхното положение, толкова по-трудно му беше да реши какво трябва да й каже. Какво наистина знаеше?

— Д’жмерлиа, извикай Атвар Х’сиал да излезе навън. Трябва за няколко минути колективно да обсъдим проблема.

— Вече идва.

Сикропеанката се промуши през люка и скочи леко на мекия мъх. Жълтите рогца-приемници със звуков генератор на голямата бяла глава сканираха бреговата линия и стълпотворението от скали и растителност навътре от нея. Тя се изправи в пълен ръст и разгъна почти двуметровите си цефални антени.

— Сигурна ли си, Ат? — попита Ненда.

Той улови нейното феромонно съобщение преди Д’жмерлиа да го беше превел на другите. Сляпата глава кимна.

— Зардалу — каза Д’жмерлиа.

— Тя може да ги помирише — добави Ненда. — Миризмата идва от много далеч и е слаба, но са тук. Това е положението.

— Част от него — каза Ребка. Той изчака да се върне Атвар Х’сиал при него и Д’жмерлиа да се премести до раковината й за по-лесно общуване. — Дори ако в тази минута можем да изпратим безпилотен летателен апарат, остава да решим за кои от реалните проблеми трябва да съобщим.

— Какви проблеми например? — Ненда беше взел малко мъх и замислено го опитваше.

— Например знаем, че не дойдохме тук по своя воля. Някой друг ни докара. Но кой направи това? Какво трябва да кажем на Дариа и другите? Моите първи мисли за съобщение бяха вероятно също като вашите. Преминахме успешно през сингулярностите. Тази планета е Дженизий. Тук има живи зардалу, макар още да не сме ги видели. Не можем да се върнем, защото някой насили кораба ни да кацне аварийно на Дженизий и трябва да го поправим.

— Кой ни е насилил да кацнем аварийно? Малко бяхме разтърсени, когато паднахме, но ние сме в добра форма, както и корабът. Вие познавате зардалу. Ако те контролират положението, щяха да ни взривят още в небето… Нямаше начин да останем живи, ако те дирижират шоуто.

— Да допуснем, колкото и да е смешно, че те наистина са искали да кацнем, без да пострадаме, защото са имали други планове за нас.

— Например да ни изядат — Ненда изплю късчето мъх, което дъвчеше, и направи гримаса. — Сигурно ще предпочетат нас пред този боклук. Бях забравил за намеренията им при последната ни среща. Те обичат прясно месо.

— Каквото и да желаят да направят с нас, то ще има смисъл само ако ни принудят да се приземим на място, където се намират те самите. Така че, къде са те?

— Може би се плашат от нашите оръжия — предположи Ненда. — Може би искат да ни разгледат от разстояние. Те не биха допуснали, че сме толкова глупави, та да долетим тук с кораб без оръжия.

— Тогава защо не ни приземиха достатъчно тежко, за да са сигурни, че всичките ни оръжия са излезли от строя? — Ребка остави без внимание подмятането на Ненда за липсата на оръжия, но го запомни и щеше да му отвърне при друг удобен случай. — Няма смисъл да ни приземят, меко и след това да ни оставят на мира.

— Извинете — каза тихо Д’жмерлиа. — Атвар Х’сиал би искала да посочи, че източникът за вашето объркване е в едно от вашите имплицитни допускания. Тя е съгласна, че ние сигурно сме приземени тук с някаква цел, макар нейните сетива да не й позволяват да открие присъствието на лъча, който откъсна корабното ядро от неговата траектория и го отведе на сегашното му място. Но според онова, което вие й казахте, лъчът е дошъл от луната — онази куха изкуствена луна, за която говорехте вие, не от самата Дженизий. Какво предполага това? Просто следното — направеното от вас допускане, че зардалу, които са тук, са ни докарали на планетата не се потвърждава.

Д’жмерлиа млъкна. Последва продължителна тишина, нарушавана само от зловещия вой на силния вятър по сивкавия мъх. Наближаваше залез-слънце и с бавното смрачаване времето вече не беше така спокойно, както при пристигането им.

— Това изобщо не ни помага — каза най-после Луис Ненда. — Ако зардалу не са хванали кораба ни и не са ни докарали тук, тогава кой, по дяволите, го е сторил?

— Атвар Х’сиал не знае — преведе Д’жмерлиа. — Тя обаче предполага, че онова, което питате вие, е съвсем друг, макар, по общо признание, много важен въпрос.

Дариа намери своята логика за толкова убедителна, че не допусна, че другите могат да имат различна реакция. Но те имаха.

— Не, не и абсолютно не! — каза Джулиан Грейвс. — Той се беше появил в отговор на повикването на Дариа по радиоуредбата на кораба, но не беше посочил никаква причина за отсъствието си. Изглеждаше изтощен и разтревожен. — Дори онова, което казвате, да е вярно, то нищо не променя. Какво от това, че Анфракт и разположените вътре сингулярности може да са творения на Строителите? Ние не можем да си позволим да рискуваме „Иърбъс“ и допълнителни членове от екипа.

— Капитан Ребка и неговият екип са в по-голяма опасност, отколкото си даваме сметка.

— По-голяма опасност от каква? Когато те заминаха, никой от нас нямаше изобщо никаква идея за степента на опасност за корабното ядро. И всички се съгласихме, че докато не минат три дни, няма да предприемаме нищо.

Дариа започна да спори, твърдейки, че никога не се е съгласявала на такова нещо. Тя извика Далсимър да я подкрепи, но полифемът беше прекалил с облъчването — дълъг, ябълковозелен, кикотещ се на твърдия под тирбушон. Дариа се обърна към Е. К. Тали. Хуманоидът пусна на дисплея собствения си видеозапис на действителното събитие, станало на „Иърбъс“, и потвърди, че Дариа е кимнала заедно с всички други в знак на съгласие.

— Случаят е приключен — каза Грейвс.

Той мигаше, обхванал глава, сякаш го болеше толкова много, че не можеше да я разтрие.

Дариа седеше и се ядосваше. Джулиан Грейвс беше адски упорит. И толкова логичен, освен когато трябваше да разбере сложния ход на нейния анализ за Анфракт. Тогава той изобщо не беше логичен.

Не беше стигнала доникъде. Неочаквано пристигналият безпилотен летателен апарат за пренасяне на съобщения промени намерението на бившия съветник на Съюза. Грейвс внимателно го отвори, извади капсулата и го разгледа с компютъра на „Иърбъс“.

Резултатът беше разочароващ. Имаше непрекъснат запис, показващ траекторията на корабното ядро през некартографиран регион на кръгови сингулярности — пътуване, което беше извършено за по-малко от двайсет и четири часа. Но после нямаше нищо, една необяснима десетчасова празнина в записа без никаква информация за движението на кораба или действията на неговия екипаж.

— И така вие виждате професор Ланг — каза Джулиан Грейвс. — Ние все още нямаме никакво доказателство за възникнали проблеми.

— Няма доказателство за нищо — Дариа разгледа съобщението, докато стигна до празната част. — Това само по себе си е смущаващо.

— Ако се надявате да ме убедите, че самата липса на доказателство за проблем представлява свидетелство за проблем… — започна Грейвс.

— Кал — прекъсна го неясен грачещ глас. — Хм… Мръсна черна кал!

Когато беше извадена капсулата със съобщението, ненужната външна обвивка на безпилотния летателен апарат беше хвърлена на пода на командната зала. Тя се беше отърколила и спряла няколко крачки пред отвореното, гледащо око на чизъм полифема. Сега Далсимър беше протегнал най-горната си ръка и драскаше по нея с гъвкавия си, покрит с люспи пръст.

— Какво си мърмориш? — попита го Грейвс.

Дариа клекна до полифема и заразглежда отблизо обвивката на летателния апарат. Когато пристигна на „Иърбъс“, те се бяха заинтересували единствено от съобщенията, които носи. Самият апарат им се стори по-маловажен.

— Далсимър е прав — каза тя. — Аз също.

Тя вдигна цилиндъра и го занесе при Джулиан Грейвс. Той го погледна с безразличие.

— Е?

— Погледнете го внимателно. Пипнете го. Когато корабното ядро напусна „Иърбъс“ цялото му оборудване беше чисто и в добро работно състояние… Вижте видеозаписа на Тали, ако не ми вярвате. А сега погледнете антената и връзките на корпуса. Те са мръсни и са поправяни. Този кабел е сменен. Вижте тук. Това е кал. При полета му към нас той е бил вакуумно изсушен, но преди това летателният апарат е бил в мокра почва. Ханс и другите не само са намерили планета… Те са кацнали на нея.

— Преди да отлетят, те обещаха да не се приземяват — Грейвс поклати плешивата си издута глава, готов да укорява, после трепна. — Такова покритие може да се получи навсякъде, дори в открития Космос. Но защо кал?

— Защото не са имали избор и са кацнали. И щом безпилотният летателен апарат е бил така очукан и изкалян при приземяване, корабът сигурно е повреден.

— Много шум за нищо.

— Тогава, позволете ми, да ви кажа още нещо. Материалът от стерилно покритие в Космоса е съвсем различен от планетната кал. Обзалагам се, че ако изчегъртам малко кал от връзките на апарата и направя анализ, ще открия микроорганизми, които не съществуват в никоя от нашите бази данни. Ако направя това, ще го приемете ли като доказателство, че корабното ядро се е приземило… на непознат свят?

— Ако. И то голямо „ако“ — Джулиан Грейвс взе предпазливо летателния апарат от Дариа и го подаде на Е. К. Тали.

Дариа видя и разбра значението на аргумента с данните. Тя беше спечелила. И веднага се замисли над следващия проблем: как да направи така, че когато другите преминат през сингулярностите да търсят Ханс Ребка и неговата група, да ни позволи някаква причина да я остави на „Иърбъс“.

Успоредно с това, Дариа изпита задоволство от съвсем различна мисъл. През последната една година тя много се беше променила. Преди дванайсет месеца на заседания на факултета на института щеше да изгуби цял час да привежда все повече и повече доказателства в подкрепа на аргументите си и след това въпросът щеше да се дебатира безкрайно дълго, докато всички участващи в заседанието или достигнат до истерия, или обезумеят от скука.

Повече не обаче, поне що се отнася до Дариа. По някакъв начин, без дори да обсъждат такива неща, Ханс Ребка и Луис Ненда я бяха открехнали за голямата истина:

„След като спечелиш спора, замълчи. Излишните приказки само подтикват другите да продължат да спорят.“

Имаше и такъв извод:

„Ако си спестил време от спора, не го прахосвай. Започни да работиш върху следващия проблем.“

Докато излизаше от командната зала, за да се отправи към товарната площадка, където бяха подслонили „Индълджънс“, Дариа се възхищаваше на собствената си проницателност. Беше време за работа. Когато Е. К. Тали се върне с анализа на калта и Грейвс реши какво да прави, Дариа искаше да бъде втора след Далсимър в познаване на кораба на полифема.

Преди да беше достигнала до товарната площадка, обаче Джулиан Грейвс я повика. Вече беше решил. Той знаеше какво трябваше да се направи. Дариа ще лети в кръговите сингулярности. Е. К. Тали ще я съпровожда. Далсимър ще пилотира „Индълджънс“. Джулиан Грейвс ще остане на „Иърбъс“. Самичък.

Озадачаващо. Но тя отново си повтори: „След като спечелиш, замълчи.“

Дариа хвана Тали и Далсимър и ги поведе към „Индълджънс“ да изкарат кораба от товарната площадка на „Иърбъс“, преди Грейвс да размисли.

В своето нетърпение да тръгне, Дариа не приложи друго правило от правилата на Ханс Ребка за оцеляване:

„Ако спечелиш много лесно, по-добре се запитай дали не става нещо, за което не знаеш.“

Ханс Ребка веднага щеше да се сети — поради някаква своя непреодолима причина, Джулиан Грейвс имаше нужда да остане самичък. Но Ханс не беше там да наблюдава Грейвс или да предупреди Дариа за нещо друго. Той я беше наблюдавал през изминалата година и щеше да се съгласи, че в нея бяха настъпили големи промени. Беше станала твърде самоуверена. Сега тя знаеше достатъчно, за да бъде опасна за себе си и за всеки около нея.

Ребка щеше да й предложи различно заключение за нейната голяма истина:

„Не губи време да решаваш измислени проблеми.“

Интелектуално Дариа Ланг беше много развита, до ниво на гений. Но никой, независимо колко интелигентен е той, не може да направи правилни изводи от погрешни данни. Оттам започваха проблемите на Дариа. Според Ханс, когато й липсваха верни данни, тя не знаеше как да си ги набави.

Това всъщност беше нейният проблем. По-голяма част от живота си Дариа беше боравила с информация, набавяна от други хора за далечни събития, времена и места. Това бяха разпечатки от статии, таблици и графики. Успехът зависеше от възможността да се обработи голямото количество информация от всички източници и след това да се създаде метод за подреждане и намиране на логиката в нея. Успехът често идваше трудно. Пътят към успех беше дълъг може би десетилетия. Нямаше значение. Скоростта не беше важна. Постоянството беше далеч по-важно.

Ханс Ребка беше възпитаник на друга житейска школа. Данните бяха събития, ставащи обикновено в реално време и рядко написани, за да могат предварително да бъдат изчетени. Те можеха да бъдат всичко — от странни показания на един измервателен уред до неочаквана промяна на вятъра, от едно начумерено лице до усмивка. Успехът се измерваше с оцеляване. Пътят към успеха можеше да остане отворен само за част от секундата.

Когато Джулиан Грейвс за първи път беше съобщил кои ще слязат с корабното ядро да търсят Дженизий и кои ще останат на „Иърбъс“, Ребка беше забелязал противоречието — Грейвс нямаше да отиде, макар че точно той изпитваше най-силно желание да търси зардалу — Грейвс, който се беше оттеглил от Съвета, Грейвс, който беше организирал експедицията, Грейвс, който беше купил кораба. А после, когато Дженизий беше идентифицирана и зардалу, скрити само от покривалото от сингулярности, Джулиан Грейвс неочаквано бе отказал да ги преследва. „Аз трябва да остана тук.“

Сега Грейвс отново беше отказал да напусне „Иърбъс“. За нещастие Ханс Ребка го нямаше да предупреди Дариа Ланг, че този втори отказ трябва да се смята за далеч по-съмнителен.

Като повечето смъртни същества от спиралния ръкав при възможност да го сторят, и Д’жмерлиа беше прочел описанието на собствения си вид в „Универсален каталог на видовете“.

Вярно ли е това? Д’жмерлиа не беше почувствал никакво доказателство за него — но ако беше вярно, нямаше ли да знае? Възможно ли е неговата собствена интелигентност да се променя според компанията му? Когато беше в присъствие на Атвар Х’сиал, какво можеше да е по-правилно и естествено от това, той да подчинява собствените си мисловни процеси и желания на нея? Тя беше негова господарка! И беше такава още от следларвения стадий.

Все пак онова, което той не можеше да отрече, беше промяната в собственото му ниво на активност, когато останеше сам, без да получава инструкции от никого. Той ставаше нервен и разтревожен, тялото му се движеше рязко, мислите му скачаха и препускаха в дузина безразборни посоки, умът му беше десет пъти по-активен, отколкото позволяваше собственият му комфорт. Като сега.

Той беше мъртъв. Трябваше да е мъртъв. Никой не може да лети право в центъра на неструктурирана сингулярност и да е жив. И все пак, той не можеше да е мъртъв. Умът му още работеше, проследяваше едновременно сто мисли. Къде беше той, защо беше, какво се беше случило с корабното ядро? Ще оцелеят ли другите? Ще научат ли някога какво се беше случило с него? Как може някой ум да преследва едновременно толкова много мисли? Може ли един мъртъв да прави това, да разсъждава дори и в чистилището?

Въпросът явно беше академичен. Сигурно беше в състояние на свободно падане, но определено не в чистилището. От една страна той дишаше, изпитваше болка. Беше разкъсан и сега чувстваше тялото си да се възстановява, да възвръща формата си атом по атом. Зрението му също се възстановяваше. Когато вихърът с цветове на дъгата около него затихна, Д’жмерлиа установи, че се носи по средата на празно оградено място. Беше заобиколен от милиони оранжеви блещукащи точки, пръснати произволно в пространството. Той погледна във всички посоки, но не можа да намери нищо, което да му послужи за мярка. Блестящите точки можеха да са на един метър, или километър или на светлинни години. Д’жмерлиа завъртя глава, опитвайки се да установи паралакс[32]. Нямаше. Всички светлини бяха на еднакво разстояние или може би бяха много отдалечени.

Следователно, щеше да виси там по средата на нищото, докато не умре от глад.

Д’жмерлиа прибра крайниците си близо до тялото, прибра очното пипало и бавно се завъртя в пространството. Тогава забеляза едва доловима промяна в заобикалящата го среда. Малка част от оранжевия блясък беше затъмнена от едва забележимо кръгче по-еднородна оранжева светлина. Стреснат, той наблюдаваше как закриващият диск постепенно нараства.

Дискът идваше към него. И не беше малък. Когато дойде по-близо, Д’жмерлиа разбра, че е многократно по-голям от него. А когато спря, затъмни една трета от обсипаното с оранжеви звезди поле. Повърхността му беше сребърна, полирана, матова, разсейваща дифузно падащата върху нея оранжева светлина.

Чу се въздишащо изсвирване като при леко излизане на пара. На повърхността на сферата се появиха трептения, малки вълнички като върху голямо кълбо от живак. Тя промени формата си, превърна се в изкривен елипсоид. Докато Д’жмерлиа го наблюдаваше, от върха му израсна сребърно клонче, бавно се разви в петлистно цвете, което се обърна към него. От предната страна на кълбото се подадоха отворени петстранни дискове, отдолу израсна дълга тънка опашка. За няколко минути безличната сфера се превърна в рогат и опашат дявол с прилична на цвете глава, която гледаше право към Д’жмерлиа.

За първи път, откакто корабното ядро беше отлетяло в сърцевината на сингулярността, Д’жмерлиа почувства облекчение. Той може би не знаеше къде беше или как беше дошъл тук, или какво ще му се случи. Но знаеше природата на току-що пристигналото същество и имаше доста добра представа какво да прави по-нататък.

Беше изправен пред една интелигентна конструкция на Строителите, подобна на чакащия на Глистър или посредника на Серенити. Може би щеше да мине известно време докато успее да комуникира с нея — другите две бяха бездействали три милиона година и бяха малко остарели, — но след малко време за адаптация и двете бяха започнали да разбират човешка реч. Просто им трябваха няколко езикови структури, за да включат. Когато съществото се появи най-напред, концентрацията и волята на Д’жмерлиа отслабнаха. Сега, като разбра, че има работа с интелигентна машина, собствената му интелигентност изглежда се издигна на още по-високо ниво.

— Името ми е Д’жмерлиа — каза той на стандартен човешки език. Можеше да използва ло’фтиански, и хименоптски или феромонен език, но с предишните конструкции на Строителите човешкият беше свършил работа.

Последва тихо съскане като от чайник, който завира.

Главата-цвете потрепери. Изглежда му трябваха още езикови структури.

— Дойдох на тази система с група мои колеги отдалеч, чак от спиралния ръкав — беше ли вярно това? Д’жмерлиа не беше сигурен каква е „тази система“, защото единственото, което знаеше, бе, че е захвърлен на десет милиона светлинни години или — в напълно различна Вселена. Само че въздухът около него беше съвсем годен за дишане, а тялото му беше непроменено. Съществото пред него изглежда още чакаше. — Корабът ми се натъкна на сингулярност. Не разбирам защо това не ме уби. Ето, жив и здрав съм. Къде съм? Кой си ти?

— Съммм-м-аз… аз съм-м… съм — изхриптя глас. — Къде съм аз? Кой съм аз?

Д’жмерлиа чакаше. Интелигентните конструкции на Строителите се нуждаеха от известно време да загреят. Трябваше да се намери и използва някаква отдавна приспана лингвистична способност.

— Д’жмерлиа? — произнесе най-после хриптящият глас.

— Това съм аз. Името ми е Д’жмерлиа и съм ло’фтианец, от планетата Лофти.

— Ло’фтианец. Това живо… интелигентно същество ли е? Вие интелигентна… органична форма на живот ли сте?

— Да.

— Тогава това е причината за вашето оцеляване. Сингулярността, която ви е открила и пленила, е част от системата и е моя грижа. Тя функционира автоматично, но не е проектирана да убива органични интелекти. Да ви плени, да, но не да ви убие. Ето, затова ви е пренесла тук, на Сухия свят.

Езикът съдържаше толкова много тънкости. Точно когато Д’жмерлиа беше убеден, че са установили ясни приятелски отношения, съществото излезе с нещо озадачаващо. „Да плени, но не да убие.“ Беше ли Кухия свят изкуствена луна на Дженизий?

— Колко голяма е системата, за която се грижиш? Включва ли тя планетата, от която току-що дойдох?

— Включва. Аз се грижа за Истинския дом. Ако не бяхте влезли в сингулярността, щяхте да бъдете върнати там, тъй както всички кораби, които носят органични интелекти и искат да напуснат този регион, биват върнати в Истинския дом. Това е част от моите отговорности. Вие питате кой съм аз? Аз съм Пазител.

— Пазител… на какво?

— На Истинския дом, на света, вътре в сингулярностите. Затвореният свят, който… един ден… ще стане истински дом на моите конструктори и създатели — домът на Строителите.

Д’жмерлиа се почувства замаян и не само поради физическото натоварване на прехода до Кухия свят. Според пазителя Дженизий трябваше да стане дом на Строителите. Но Серенити, големият артефакт на трийсет хиляди светлинни години отвъд галактическата равнина, беше също определен да стане дом на Строителите, ако можеше да се вярва на посредника. И дори малката планета Куейк от системата Мандъл се предполагаше също да бъде дом на Строителите… въпреки факта, че Дариа Ланг, която знаеше повече за Строителите от всеки, когото Д’жмерлиа някога беше срещал, настояваше, че те трябва да са се развили на гигантска газова планета като Гаргантюа и че живеят или там, или в открития Космос.

— Чувствам аномалия — продължи Пазителят и по тялото му пробягнаха трептения като по капка живак. — Вие казвате, че сте от планетата Лофти. Да не искате да кажете, че не сте от Истинския дом? Че идвате отнякъде другаде?

— Така е… Цялата ни група е от другаде. Казах, че ние идваме извън Анфракт, отдалеч, от друга част на спиралния ръкав.

— Разкажете ми повече. Долавям възможност за неправилно разбиране, макар аз да не приемам нищо без директно доказателство. Разкажете ми всичко, което се е случило.

Това беше директна заповед, но такава, която Д’жмерлиа не се чувстваше готов да изпълни. Откъде трябваше да започне? От собственото си рождение, от предаването му в подчинение на Атвар Х’сиал, от пътуването до Куейк? Каквото и да разкаже на Пазителя, щеше ли той наистина да го разбере? Подобно на всички интелигентни структури на Строителите, Пазителя сигурно е бил в състояние на безучастен зрител в продължение на милиони години.

Д’жмерлиа въздъхна и започна да говори. Той разказа за родната планета на всеки член от групата, за тяхната среща на двойката светове Опал и Куейк по време на летния прилив, за пътуването им към гигантската газова планета Гаргантюа и минаването през Окото на Гаргантюа и транспортната система на Серенити на Строителите, за техния успешен бой с оцелелите зардалу, които бяха освободени от полето на стазис от конструкцията на Строителите, посредника, за връщането на зардалу в спиралния ръкав и планетата Дженизий — Истинския дом, както беше известна тя на Пазителя.

Д’жмерлиа и някои от неговите другари бяха тръгнали да търсят оцелелите зардалу. И тогава техният кораб беше откъснат от небето и запратен въпреки тяхната воля върху повърхността на Истинския дом.

— Естествено — каза Пазителя, когато накрая Д’жмерлиа свърши. — Системата, която действа около Истинския дом, приема, че всеки кораб вътре в сферичните сингулярности иска да напусне, а това е забранено, докато органичните интелигентни същества не издържат тестовете. Не се предполага органични интелигентни същества да преминат през защитните сингулярности, да се опитат да ги изследват и след това да се надяват да напуснат.

— Но моите колеги сега са там. Те са в опасност и дори може би са мъртви!

— Ако казаното от вас е вярно и ако са удовлетворени някои други критерии, тогава аз ще приема възможността за неправилно разбиране. Искате ли това положение да бъде коригирано и на вашите колеги да бъде помогнато в опита им да напуснат Истинския дом?

— Искам — дори някой природно още по-раболепен от Д’жмерлиа би бил затруднен да даде сдържам отговор на нещо така очевидно, като това. — Искам, разбира се!

— В такъв случай можем веднага да започнем. Трябва да се извърши директна проверка. Готов ли сте?

— Аз! — Д’жмерлиа неочаквано осъзна собствената си незначителна и неуместна забележка. Той беше идиотът, чиято глупава некомпетентност беше позволила корабното ядро да бъде хванато от аморфната сингулярност, докато той бездействаше. Той беше глупакът, който беше пуснал повредения безпилотен летателен апарат да отиде на „Иърбъс“, без дори да спомене в съобщението за съдбата на капитан Ребка и другите. Той беше мъжки ло’фтианец, роб по природа, който беше най-щастлив, когато получава заповеди от други. Той беше глупав.

— Не мога да помогна. Аз съм нищо. Никой.

— Вие сте всичко, което може да помогне. Вие сте органичен интелект. Вие не сте нищо. Вие сте много нещо. Вие сте много хора. Вие имате много компоненти. Трябва да ги използвате.

— Не мога да го направя. Зная, че не мога.

Но Пазителят не го слушаше. По средата на дебелото сребърно тяло се беше оформил овален отвор и Д’жмерлиа беше привлечен в него по зелен лъч светлина. Той отвори отново уста да протестира и откри, че не може да говори. Не може да диша. Не може да мисли. Беше разчленен… Не, беше лишен от мозък, изпитваше безпределна мъка.

Влизането на корабното ядро в околностите на аморфната сингулярност беше болезнено, но беше физическа болка — извиване, усукване, разтегляне. Това беше много по-лошо, нещо, което никога преди не беше изживявал, нито чувал. Душата на Д’жмерлиа беше раздробена, мозъкът му — разделен на парчета, съзнанието — разпиляно из много отдалечени един от друг светове.

Той се опита да крещи. И когато най-после успя, чу нов звук — дузина същества, всичките като него, ревяха от мъка във Вселената.

Зардалу се размножава, и то бързо.

Първоначалната група, освободена от полето на стазис на Серенити, се състоеше от четиринайсет екземпляра. Сега Ханс Ребка, който се оттегляше в сградата след Атвар Х’сиал, Луис Ненда и Калик, видя много десетки на брега. Стотици други излизаха от морето. И това бяха само по-големите. Сигурно в местата за размножаване имаше скрити стотици хиляди малки.

Да избягат по дългата ивица, вдадена в морето земя, която водеше до корабното ядро?

Невъзможно. Тя беше блокирана от вече излезлите зардалу и всяка секунда излизаха нови.

Да избягат към морето?

Още по-безнадеждно. Зардалу винаги бяха описвани като земни цефалоподи и бяха бързи и рационални на суша, но беше ясно, че не бяха изгубили умението си да живеят в тяхната някогашна океанска среда. Те бяха земноводни цефалоподи.

„Добави този факт към описанието в «Универсалния каталог на видовете», ако си достатъчно щастлив, да живееш толкова дълго“, помисли си Ребка. Той хвана Луис Ненда отзад за ризата и прекрачи през прага. Слънцето навън беше залязло, а сградата, в която влизаха, не беше осветена. Десет крачки навътре и Ребка не можеше да вижда нищо. Той последва Луис Ненда слепешком, който вероятно се държеше за Атвар Х’сиал и Калик. Единствено сикропеанката можеше все още да вижда. Тя изпращаше напред звукови сигнали, използвани от нейната ехолокационна система, и в пълна тъмнина се чувстваше толкова уверена, колкото и на ярка слънчева светлина.

Но колко време щеше да мине, преди зардалу да внесат вътре светлини и да ги подгонят? Това беше сграда на зардалу и те знаеха всяко скришно място. Не е ли по-добре да изберат място за последния си бой?

— Ненда! — извика той тихо в тъмнината. — Къде отиваме? Знае ли Атвар Х’сиал къде ни води?

Той чу напред сумтене.

— Спрете за секунда — каза Ненда. После, след пауза за феромонен обмен, добави: — Ат казва, че тя всъщност не знае какво прави, но го предпочита, вместо да бъде разкъсана на парчета. Не вижда края на този тъп тунел, но е готова да се спуска по него докато продължава. Минахме пет нива на зали и стаи. Имаше знаци, че зардалу живеят само на първите три. Сега тя не вижда такива. Ат мисли, че може би слизаме под главните нива на зардалу. Ако тези проклети стъпала се разклонят, няколко пъти бихме могли да направим няколко лъжливи хода и да ги отклоним от нашия път. Такъв е планът на Ат. Тя казва, че знае, че това не е кой знае какво, но имате ли други идеи?

Ребка не отговори. Той имаше други идеи, но те вероятно нямаше да помогнат. Ако зардалу използваха само първите няколко подземни нива, тогава защо съществуваха по-ниските? Бяха ли те дело на зардалу? Това нямаше да е първата планета с преобладаващи едни надземни видове и други подземни, взаимодействащи си само на едно или две нива. Ако на Дженизий имаше подземни видове, достатъчно силни да спрат достъпа на зардалу, какво биха сторили с една невиждаща и беззащитна група натрапници?

Без да изпуска ризата на Луис Ненда, Ребка се опитваше да пресметне скоростта на слизане. Сигурно бяха минали през няколко нива в такава пълна тъмнина, че от напрягане очите го заболяха. Той изпитваше силно желание да може да огледа наоколо, но не желаеше да светне. Огромните очи на зардалу бяха много чувствителни, развити от еволюцията да улавят и най-слабия подводен лъч.

— Време е да хвърлим един поглед и да видим къде отиваме — прошепна Луис Ненда и спря. — Ат не чува, нито помирисва нещо да идва зад нас, затова тя мисли, че сме достатъчно дълбоко и можем да рискуваме и за малко да светнем. Нека да огледаме наоколо.

Пространството пред Ребка се изпълнени с бледа бяла светлина. Луис Ненда държеше между показалеца и палеца си тънък светещ диск и го въртеше, за да обходи лъчът всички посоки.

Стояха на спускаща се като спирална стълба безкрайно широка пътека без централна шахта и предпазни парапети, водеща към зала с висок таван. Ненда освети няколко секунди мълчаливо стълбата и далечните стени после изсвири.

— Извинявайте, професор Ланг, където и да сте. Бяхте права, трябваше да ви послушаме.

Ханс Ребка чу казаното от Ненда и се смути. Бяха най-малко на деветдесет метра под земята. Всякакво свидетелство за съществуване на зардалу на „Иърбъс“ беше изчезнало, средата беше напълно различна от тази в горните нива. Тя отново погледна към една голяма дъга, която се издигаше на четирийсет и пет градуса, стигаше близо до тавана, след това изящно се спускаше надолу до пода.

Почти. Почти до пода. Далечният й край свършваше няколко стъпки над пода. Това рязко прекъсване беше толкова илюзорно, че окото се опитваше да го продължи до повърхността. Но на края имаше празно пространство. Четирийсет сантиметра нищо. Ребка искаше да отиде там и да прокара ръка през междината, за да се увери, че е истинска. Натискът на колоната в този край сигурно беше огромен. Всичко друго в залата беше също толкова странно и непознато. Не беше ли?

На подсъзнателно ниво умът му продължаваше да работи, докато на съзнателно изглежда отказваше. Една област, в която органичният интелект все още превъзхождаше с много неорганичния, беше в разпознаване на проблеми по най-неуловими признаци. Е. К. Тали с неговия цикъл на паметта от осемнайсет автосекунди[33] можеше да извърши трилиони умножения на двайсетцифрови числа за време на едно мигане на човешкото око. Ако присъстваше в залата, той може би щеше да направи правилната асоциация за пет минути. Луис Ненда и Атвар Х’сиал, с опита си от седмици наблюдения — и оценка на бъдещата продажба — на много нова техника на Строителите на Глистър и Серенити, биха го извършили за няколко секунди. Калик, с предимството от нейното дълго изучаване на артефакти на Строителите, също беше почти толкова бърза. Единствено Ханс Ребка, най-незапознат с атрибутите на Строителите остана за половин минута объркан. Накрая умът му включи и той се почувства бесен заради глупостта и мудността си.

Гневът му беше обясним, но неоправдан. Доказателството за влиянието на Строителите беше индиректно, повече липса, отколкото наличие, повече стил, отколкото материя. Нямаше конструкции видимо създадени от Строителите. Беше по-скоро неуловимо отсъствие на чувство за горе и долу, проникнало всички живи и мислещи същества от живота им в гравитационни полета. Залата се простираше в далечината, нейният ефирен таван, неподпрян на колони, сводове и стени, отдавна трябваше да е паднал. На предметите на пода липсваше добре дефинирана горна и долна страна и те стояха необичайно, сякаш никога не са били проектирани за планетарна употреба. Сега, когато огледа по-внимателно обстановката Ребка видя твърде много непознати предмети, твърде много дванайсетстенни призми с неизвестна функция.

Светлината изгасна точно когато той достигна до едно заключение. Ребка чу тихо изречена от Луис Ненда ругатня.

— Знаех си! Беше твърде добро, за да продължи! Дръжте се.

— Какъв е проблемът? — Ребка се протегна и хвана отново ризата пред него.

— Имаме компания. Идват по този път — Ненда вече беше тръгнал. — Ат надзърна в тунела — тя може да вижда и зад ъглите — и откри глутница зардалу, тръгнали по следите ни. Може да не е обичайната им пътека за разходка, но няма да ни пуснат така лесно да се измъкнем. Дръжте се един за друг и не се пръскайте. Ат казва, че отстрани има истинска бездна. Бездънна.

Ребка погледна нагоре и назад. Спускащата се площадка не беше плътна, а като отворена плетеница. Изглеждаше крехка, но не поддаде нито милиметър под тяхната тежест. А далеч нагоре, през декоративната метална решетка на откритото стълбище той видя или си представи, че вижда слаби движещи се светлини.

Той се наведе по-близо до гърба на Ненда. Надолу, надолу, надолу в пълна тъмнина. След първите минути Ребка започна да брои собствените си стъпки. Стигна до три хиляди и реши, че неговото божие наказание ще бъде да се спуска вечно през задушлива и непрогледна тъмнина и тогава почувства една ръка върху своята. Беше Луис Ненда, протегнал ръка назад.

— Стойте там, където сте и чакайте. Ат казва да не мърдате, тя ще ви пренесе.

През какво? Ханс Ребка чу драскане на нокти. Той стоеше неподвижно. След половин минута слабата светлина на осветителния диск преряза тъмнината. Беше в ръката на Луис Ненда на десет метра от него и сочеше надолу. Ребка проследи с поглед лъча и трепна. Между тази светлина и собствените му крака нямаше нищо — само открито пространство, което се простираше в безкрая. Атвар Х’сиал се извисяваше до него. Преди да успее да помръдне, сикропеанката го хвана с предните си крайници, приведе се леко и със скок прелетя над бездната.

Тя остави Ребка едно или две стъпала от края. Той си пое дълбоко дъх. Луис Ненда му кимна спокойно и отново насочи лъча към бездната.

— Ат казва, че още не може да усети дъното, а аз не мога да го видя. Добре ли сте?

— Ще се оправя. Можете да изгасите тази светлина, след като преминах над бездната.

— Но тогава Калик не би могла да вижда какво прави — Ненда кимна към бездната, където хименоптата висеше надолу с главата, хванала се с един крак за спиралната стълба. — Тя има най-доброто зрение. Има ли нещо долу, Калик?

— Нищо — тя се завъртя, отиде на горната страна на стълбата и спокойно се прехвърли през десетметровата междина. — Ако има друг изход, той е най-малко триста метра надолу — Калик отиде до самия край и се провеси навън да погледне нагоре. — Но има добра новина. Светлините на зардалу вече не се приближават.

Добра новина. Ханс Ребка се премести няколко крачки от стръмната бездна и се опря на висок до кръста масивен зелен перваз. Добрата новина беше относително нещо. Може би вече не бяха на стотици метри под повърхността на един чужд свят без храна и вода. Те не можеха да се върнат по пътя, по който бяха дошли, без със сигурност да срещнат зардалу. Нямаха представа за размера или плана на подземната зала, в която се намираха. И дори ако можеха по някакъв начин да намерят път към повърхността — невероятно събитие, — шансът корабното ядро да е там и да ги откара от Дженизий, беше съвсем минимален. Д’жмерлиа или беше заминал, както му беше наредено, или беше хванат и убит от зардалу.

Калик и Ненда все още стояха на ръба на бездната. Ребка въздъхна и отиде при тях.

— Хайде. Време е сериозно да помислим. Какво ще правим по-нататък?

Ненда го отстрани с рязко махване на ръката и изключи осветителния диск.

— След минута — гласът му беше тих в тъмнината. — Калик вече не вижда никакви светлини там горе, нито пък аз. Но Ат настоява, че на пътеката има нещо… далеч горе и идва насам. Бързо!

— Зардалу?

— Не. Нещо по-малко. И само едно. Ако бяха зардалу, човек трябва да очаква цяла глутница.

— Може би точно това ни трябва… нещо, което познава плана на това място — Ребка се втренчи в светлината. Той беше безпомощен в тъмното, но си въобрази, че чува бързо тракане по твърдата повърхност на извиващия се тунел. — Мислите ли, че Атвар Х’сиал може да се притаи и да хване нещото, когато мине покрай нея?

Последва момент тишина за феромонен контакт. Шумът горе стана по-ясен. Ребка чу Луис Ненда да сумти от изненада, после да се смее. Дискът отново освети залата.

— Ат би могла да го направи — каза Ненда. Той се хилеше. — Но аз не мисля, че ще го стори. Познайте кой ще дойде на вечеря?[34]

Нямаше никаква вечеря — това беше част от проблема. Лъчът от диска в ръката на Ненда беше насочен право нагоре. Нещо надничаше над края на стълбището — очни пипала протегнати максимално напред, разтревожени лимоново жълти очи, отразяващи светлината.

Чу се доволното изсвирване на Калик, последвано от вик на облекчение в отговор. Приличното на тръба тяло на Д’жмерлиа прелетя над бездната и тупна при тях.

Според лекарите на Съюза Джулиан Грейвс не можеше да съществува. Той беше щастлива статистическа случайност, една на милиард случайни вариации на добре разработена медицинска процедура. С други думи, нищо не можеше да се направи, за да му се помогне.

Всичко беше започнало като прост проблем на паметта. Всеки съветник трябваше да знае историята, биологията и психологията на всички интелигентни и потенциално интелигентни видове в спиралния ръкав. Но този обем данни надвишаваше капацитета на всяка човешка памет. Затова, когато беше избран в Съвета, на Джулиъс Грейвс, както бе наричан тогава, му беше предоставено да избира — да приеме имплантиране на неорганична памет с висока плътност, доста обемиста и тежка за главата му, която изискваше вратът му да има непрекъсната опора, или да се съгласи лекарите да развият в него един вътрешен мнемоничен двойник, една втора част на мозъчните полукълба израснала от собствената му мозъчна тъкан само за приемане, съхранение и извикване на информация. Те щяха да разположат тази памет вътре в мозъчната кора с минимално черепно разширение. Много членове на Съвета предпочитаха първата възможност, специално онези, с екзоскелетите. Джулиъс Грейвс избра втората.

Процедурата беше стандартна и не бе необичайна, макар Джулиъс Грейвс да беше предупреден, че началното взаимодействие с неговия вътрешен мнемоничен двойник чрез едно нечувствително тяло ще бъде свързано с трудности. Той трябва да избягва физически стимуланти и да изтърпи период, през който се развива интерфейсът. Джулиъс Грейвс лесно се съгласи на това.

Онова, което не очакваше — което човек не би и помислил, че изобщо може да се случи, — беше, че вътрешният мнемоничен двойник ще развие съзнание и усещане за обстановката около него и мястото му в нея.

Но стана точно това. След четиринайсет месеца, когато личността на Стивън Грейвс се разви и започна да подава на Джулиъс Грейвс свои собствени мисли под формата на спомени за събития, които никога не беше преживял, той почувства здравият му разсъдък да се люшка на прага на лудостта.

Това положение беше много опасно и несигурно, но интерфейсът най-после се успокои. Синтезът беше завършен. Двете личности се примириха, докато накрая никоя нито знаеше, нито се интересуваше къде е възникнала дадена мисъл. Джулиъс Грейвс и Стивън Грейвс се бяха слели, бяха станали една личност — Джулиан Грейвс.

Сега дори беше трудно да си спомни онези стари проблеми. Отдавна не беше имал сблъсък или объркване, което да подсказва, че в плешивия издут череп някога са пребивавали двама различни хора.

… Докато „Иърбъс“ не влезе в изкривената геометрия на Торвил Анфракт и не полетя по орбита около блещукащите сингулярности, които охраняваха изгубения свят Дженизий. Тогава старият проблем отново се появи и разтърси ума на Джулиан Грейвс.

В него гъмжаха конфликтни мисли. На всяка идея се противопоставяше друга.

„Направи Ханс Ребка ръководител на групата, защото той е първокласен пилот и може да влезе в сингулярностите, и има репутация на специалист по решаване на проблеми. Не! Направи ръководител на групата Луис Ненда, защото със своята приставка той може да комуникира с хора, сикропеанци и хименопти, докато Ребка може да говори с Атвар Х’сиал само с помощта на преводач на феромонна реч.“

„Изпрати корабното ядро през сингулярностите — то е най-подвижно и повратливо. Не! Изпрати «Индълджънс», който е по-малко подвижен, но много по-добре въоръжен.“

„Използвай Далсимър като пилот — той е много по-добър дори от Ханс Ребка. Не! Той трябва да остане на «Иърбъс», за да гарантира преминаване през обърканата геометрия на Анфракт. Не! Целият смисъл на експедицията е да се локализира Дженизий и да се потърсят живи зардалу. Не!

Ако експедицията не се завърне да докладва за своите открития няма смисъл от намирането на нищо.“

„Това не бяха последователни мисли. Ако бяха такива, те можеха да се понесат. Бяха едновременни мисли, крещящи за внимание, биещи се за господство.“

След няколко часа на вътрешен конфликт Джулиъс Стивън Джулиан Грейвс можа да се съгласи само с едно нещо — докато съществува това състояние, той е не просто безполезен, а определено опасен. Той можеше да вземе решение, а в следващия момент да го промени или да го отмени.

И все пак той беше организаторът и формалният ръководител на цялата експедиция. Не можеше да увеличава проблемите на другите, като ги товари с тревоги, които трябваше да са само негови.

Тогава нека другите изследват сингулярностите и търсят Дженизий и зардалу. Всичките негови вътрешни мисловни потоци бяха единодушни по един въпрос — че той може най-добре да помогне на групата, като стои далеч от нея. Ако остане на борда на „Иърбъс“ и не докосва пулта за управление, трудно можеше да причини някаква неприятност. И може би след няколко часа или дни целостта на неговата личност ще се възстанови и той ще може отново да бъде полезен.

Джулиан Грейвс наблюдаваше Дариа Ланг и заминаването на втората група с чувство на огромно облекчение.

Ала научи след няколко часа, че не е имал основание за задоволство. Без присъствието на други да го разсейват и да насочват мислите му върху конкретни въпроси раздвояването на неговата личност стана по-забележимо. Той не можеше да задържи никоя мисъл без друга, не, няколко други да вървят редом до нея. Беше по-лошо, отколкото през първите дни на регулиране на интерфейса, защото повече от две мисли се бореха едновременно за господство. Умът му се мяташе и променяше посоката си, скачаше от едно на друго като подплашена птичка, която не може да си намери място да почине. И когато мониторът прозвуча, за да съобщи, че някакъв обект търси среща с „Иърбъс“ всякакво безпокойство, че главният кораб може да бъде уязвим за атаките на зардалу, беше потиснато от разбирането, че повече няма да е самичък. Присъствието на друго същество — каквото и да е друго същество — щеше да му помогне да съсредоточи мислите си.

Контролната система на „Иърбъс“ показваше, че новопристигналият е акостирал в един от средно големите външни трюмове. Грейвс тръгна през вътрешността на кораба. В последния тесен коридор, който водеше към трюма пред него неочаквано се изправи една клекнала фигура.

Той ахна най-напред от изненада, а след това от облекчение.

— Д’жмерлиа! Другите с теб ли са? Срещна ли професор Ланг?

Двата въпроса възникнаха в ума му в една и съща част от секундата. Но когато ло’фтианецът поклати глава и каза „Сам съм“, раздвоеният ум на Грейвс успя да се изпита една и съща емоция — разочарование. От всички същества в екипа Д’жмерлиа показваше най-малка независимост на мисълта. Той като че ли отразяваше мисловните схеми на Грейвс, колкото и объркани и разкъсани да бяха.

— Не, не срещнах професор Ланг — продължи Д’жмерлиа. — Тя напусна ли „Иърбъс“?

— Тя, Далсимър и Е. К. Тали. Отидоха да ви търсят и научат защо е бил повреден безпилотният летателен апарат, както и защо имаше кал по него.

Грейвс сложи ръка на главата си. С него нещата ставаха още по-лоши. Гласът му не беше по-контролируем от мислите. Но Д’жмерлиа кимна и тръгна с Грейвс към командната зала.

— Трябва да сме се разминали по пътя през кръговите сингулярности. Мен ме изпратиха да ви кажа, че всичко върви добре. Капитан Ребка и другите се приземиха и потвърдиха, че планетата е прочутият изгубен свят на Дженизий. Той изглежда е спокойно и приятно място без признаци за опасност.

— Няма зардалу? — с огромно усилие, Грейвс застави раздвоения си мозък да формулира един въпрос. Мисловната енергия, необходима да реши алтернативите и да формира една мисъл беше достатъчна да пръсне черепа му или поне той така се чувстваше.

— Не сме сигурни. Когато напуснах, не бяха открити никакви следи от тях. Но капитан Ребка реши да се приземи чак когато едно подробно проучване от Космоса показа, че мястото е безопасно за приземяване.

Дори за обърканите мисловни процеси на раздвоения мозък на Джулиан Грейвс в това твърдение имаше нещо погрешно.

— Но безпилотният летателен апарат е бил повреден. Как е станало това? Кой го е изпратил? Това може да бъде извършено само от Космоса. Защо по него имаше кал? Защо си оставил другите на Дженизий без кораб и си се върнали сам? Как могат те да са в безопасност, когато на планетата може да има зардалу?

Грейвс се сгромоляса върху пулта за управление на „Иърбъс“ и се наруга. Д’жмерлиа имаше последователен ум и щеше да бъде безнадеждно объркан от потока едновременно изстреляни въпроси. Самият Грейвс беше объркан от тях. Откъде изникваха те?

— Ако не възразявате, ще отговоря на въпросите ви в малко по-различен ред от този, по който бяха зададени — Д’жмерлиа седна, без да чака разрешение. Той повдигна шест крака и започна да отмята отговорите на ноктите си. — Първо, напуснах Дженизий по изрично нареждане на капитан Ребка. Той ми заповяда да излетя и да напусна планетата. Самият безпилотен летателен апарат претърпя малка повреда и беше изкалян при нашето приземяване на Дженизий, както стана и с корабното ядро, но повредата не беше толкова голяма, че да се отрази на неговата работа. Колкото до безопасността или липсата на такава за капитан Ребка и останалите, вие знаете моите отношения с Атвар Х’сиал. Смятате ли, че бих я изоставил, ако мислех, че тя може да е в някаква опасност, освен ако не ми е заповядано?

Имаше нещо смущаващо в тези отговори на Д’жмерлиа. Грейвс го знаеше. Ло’фтианците не лъжат — това му беше добре известно, — но означаваше ли това, че винаги казват истината? Тези две мисли са логически еквивалентни, нали? Но да предположим, че им се заповяда да лъжат. Собственото му състояние не му позволяваше да мисли върху въпроса. Умът му се раздвояваше. Той вдигна ръце да потрие очите си. Дори те искаха да му дадат двойно зрение. Е, а защо не? Зрителният нерв е част от мозъка.

Той покри очите си с ръце и се помъчи да се концентрира.

— Но защо се върна? Защо не изпрати друг безпилотен летателен апарат? Ако има зардалу…

— Корабното ядро е невъоръжено, съветник. Дори да е все още на Дженизий, то не може да направи нищо, с което да защити групата от зардалу, които може да срещне. Зная това съвсем сигурно. Върнах се да ви помогна да преведете „Иърбъс“ през сингулярните пръстени. Нямаше начин да разберем, че сондата е достигнала до вас с информацията, която описва пътя за влизане. Трябва да се подготвим веднага да заминем и да изведем „Иърбъс“ на орбита около Дженизий.

Грейвс се колебаеше. Д’жмерлиа беше прав: корабното ядро беше беззащитно. Но да вкара „Иърбъс“ вътре в сингулярностите, сигурно не беше…

А защо не? Във всеки случай сега почти цялата група беше там. Джулиан Грейвс свали ръка от очите си, почти готов да застави ума си да вземе решение, и установи, че Д’жмерлиа очаква такова. Ло’фтианецът вече работеше на пулта за управление, въвеждаше сложна серия от навигационни команди.

Когато свърши с въвеждането, Д’жмерлиа подаде на главния компютър на „Иърбъс“ команда за изпълнение и се обърна към Джулиан Грейвс.

— Потегляме. След един ден или по-малко, зависи от състоянието на случайните елементи по нашия път, ще видим пред себе си Дженизий. Но това повдига нов въпрос, такъв, който съответства на моето собствено безпокойство. Да предположим, че когато достигнем Дженизий, групата на капитан Ребка или групата на професор Ланг наистина са открили, че планетата е дом на зардалу. Какво ще правим тогава? Няма ли да е логично да отведем нашата група на безопасно място и да използваме оръжията, за да изтребим зардалу?

Грейвс смяташе себе си за щастливец. Той не трябваше да мисли с неговите враждуващи помежду си мозъци върху последния въпрос, защото вече беше мислил върху него много отдавна — преди дни, седмици и месеци. Зардалу бяха кръвожадни и свирепи, бивши господари и мъчители на десетки други интелигентни раси. Това не можеше да се отрече. Но Джулиан Грейвс беше прекарал години като член на Междувидовия съвет. Едно от главните задължения на Съвета беше опазване на всички видове, които имаха някаква минимална и дори потенциална интелигентност. Идеята за геноцид, за унищожаване на всички оцелели членове на известни интелигентни видове правеше стомахът му да се обръща.

Погнуса и гняв му помогнаха да даде един отговор.

— Не съм сигурен какво ще правим, ако групата на Ханс Ребка или на Дариа Ланг намерят зардалу на Дженизий. Но мога да ти кажа, Д’жмерлиа, какво определено няма да направим: няма да извършим преднамерено масово унищожаване на никои видове, които не застрашават нашите видове — вашите, моите или нечий други — с унищожение. Не мога достатъчно добре да изясня това.

Той не знаеше как ще реагира Д’жмерлиа. Това вече не беше хрисимият, покорен Д’жмерлиа, какъвто го познаваше. Този беше решителен ло’фтианец, ориентиран към действие, с ясна мисъл. Грейвс почти очакваше спор и се съмняваше, че умът му е достатъчно ясен да спори.

Но Д’жмерлиа седеше облегнат назад на седалката и бледите му очи гледаха съсредоточено Грейвс.

— Вие казахте, че не можете съвсем добре да го изясните, съветнико — каза той. — Но го изяснихте достатъчно добре. Вие няма да преследвате, разрешите или простите изтребването на интелигентни същества. Чух ви да го казвате.

Сякаш оценяваше заключителното обобщение на някаква продължителна дискусия, Д’жмерлиа мълча няколко мига клатейки глава. След това стана от седалката и забърза към командната зала. Джулиан Грейвс остана загледан подир него да подреди обърканите си — странно разнообразни — впечатления от последните няколко минути и да се чуди, дали накрая не беше се разстроил толкова много, че си беше въобразил цялата среща.

Само че „Иърбъс“ вън от всякакво съмнение и въображение влизаше в региона на кръгови сингулярности, региона, който пазеше най-прочутия изгубен свят от всички изгубени светове — Дженизий, домът на зардалу.

„Индълджънс“, хванат от лъч стряскаща жълта светлина, който абсолютно контролираше неговото движение, се устреми към повърхността на планетата по самоубийствена траектория. Нищо от онова, което Дариа правеше с двигателя, нямаше ни най-малко значение.

Двамата й спътници бяха по-лоши от безполезни. Тали през няколко секунди докладваше високо за тяхното положение и изчислената скорост на удар, от което й се искаше да закрещи, докато Далсимър, „знаменитият пилот на спиралния ръкав“, който претендираше, че копнее за опасности, се беше свил в хленчеща зелена трепереща маса. „Ще умра — не преставаше да повтаря той. — Ще умра. Ох, не, не искам да умирам!“

— Седемдесет секунди до удара — съобщи весело Тали. — Скорост на движение два километра в секунда. Постоянна. Чуйте само как свисти вятърът покрай корпуса. Четири секунди до удара. Три секунди. Две секунди. Една секунда…

И тогава корабът спря. Моментално — просто миг преди да се удари в земята. Бяха на почти два метра над повърхността без някакво движение, забавяне, усещане на сила, без дори…

— Дръжте се здраво! — извика Дариа. — Свободно падане.

Никакво усещане дори за гравитация. За части от секундата разузнавателният кораб на Далсимър тупна на повърхността на Дженизий със сила, от която зъбите на Дариа изтракаха. Далсимър се изтъркаля на пода — крякащо кълбо от зелен каучук.

— Скорост на подход нула — съобщи Е. К. Тали. „Индълджънс“ се приземи. Хуманоидът седеше плътно прилепнал на седалката на втория пилот, свързан с неврокабел за главния изчислителен център на „Индълджънс“.

— Датчиците показват, че всички елементи на кораба са в нормално състояние. Двигателят работи, корпусът не е пробит.

Дариа беше започнала да разбира защо може би беше изгубена завинаги за академичния живот. Естествено, светът на идеите имаше свои собствени удоволствия и вълнения. Но, разбира се, нищо не можеше да се сравнява с чудното усещане, че си жив, след като си знаел без сянка от съмнение, че след секунда ще загинеш. Тя пое първия си дъх сякаш от векове и погледна към командните пултове. Живи, но сигурно на повърхността на чужд свят. Може би враждебен свят. И — голяма грешка, Ханс Ребка не би я допуснал — нито едно от оръжията им не беше готово за стрелба.

— Е. К., осигурете ни периметър за кръгова отбрана. И дисплеи за обстановката навън.

Екраните светнаха. Дариа получи първата си картина от Дженизий — тя не броеше кратките ужасяващи гледки от повърхността, когато корабът стремително се спускаше надолу.

Онова, което видя след седмици фантазии, беше антиклимакс[35]. Никакви чудовища, никакви конструкции, никаква екзотична среда. Изследователският кораб лежеше върху безличен сиво-зелен мъх, осеян с малки блестящи розови петънца. Отляво се намираше район с назъбени скали, наполовина скрити от палми и високи папрати. Върховете на растенията се люлееха и огъваха от силен вятър. На другата страна се простираше синя водна шир, искряща на обедното слънце, и вълни с бели гребени. Сега, когато можеше да види ефектите от вятъра, Дариа също го чу да удря по корпуса на „Индълджънс“.

Нямаше начин да каже къде бяха кацнали. Вероятността два кораба да пристигнат на свят със сто милиона квадратни километра суша на такова разстояние един от друг, та да се виждат, беше пренебрежимо малка. Но Дариа си напомни, че тя не беше се приземила — тя и „Индълджънс“ бяха приземени и може би същото се е случило с Ханс Ребка и корабното ядро.

— Въздухът може да се диша — каза Тали. — Не се налага да обличаме скафандри.

— Имате ли достатъчно информация да изчислите къде на планетата се е приземило корабното ядро?

Вместо да отговори Е. К. Тали посочи екрана на един дисплей, на който беше изобразена площ зад „Индълджънс“. Дълъг, плитък, кален коловоз в мъха, с ширината на корабно ядро. Но самото корабно ядро не се виждаше.

Дариа сканира с максимална разделителна способност целия хоризонт. Нямаше никаква следа от Ханс и неговата група. Никаква следа от зардалу, никаква следа изобщо от някакво живо същество по-голямо от мишка. Нищо, освен изровения мъх не подсказваше, че корабното ядро може да е някъде на пет хиляди километра от „Индълджънс“. И — трябваше да се сети по-рано, но по-добре късно, отколкото никога — безпилотният летателен апарат със съобщението е можел да се пусне само когато корабното ядро е било в орбита. Така че, макар корабът вероятно да се е приземил тук, по това време той сигурно не е някъде наблизо. Ребка и другите навярно вече бяха далеч. Какво трябваше да направи тя? Какво би направил при такова положение Ханс Ребка или Луис Ненда?

— Отворете люка, Е. К. — трябваше й време да помисли. — Ще изляза да огледам околността. Вие останете тук. Следете ме звуково и визуално, но не стреляйте по нищо, ако не ме чуете да извикам. И не ме викайте, освен ако не смятате, че има нещо опасно.

Дариа слезе на повърхността, краката й потънаха два-три сантиметра в плътен килим от мъх. Отблизо светлите петна се оказаха малки ароматни цветя, стърчащи над ниската растителна покривка на тънки като косъм бледорозови стебла. Всяко цветче сочеше право към обедното слънце. Дариа вървеше напред с чувство на вина, тъй като всяка нейна стъпка мачкаше крехката, ухаеща красота. Тя вървеше към брега, където свършваше мъхът, и духащият откъм водата вятър отвяваше към перления пясък дълги вълни с бели гребени. Тя застана извън обсега на разливащите се вълни и загледа движещата се вода. На няколко метра пред краката й брегът беше жив от дълги три сантиметра кафяви ракообразни животинки, бягащи уплашени нагоре-надолу и опитващи се да стоят наравно с променящата се водна линия. Ако този регион беше типичен, Дженизий беше чудесен свят за живеене с невероятно благоприятна среда за размножаване на най-страшните видове в спиралния ръкав.

— Професор Ланг? — гласът на Е. К. Тали в слушалката прекъсна мислите й. — Мога ли да говоря?

Дариа въздъхна. Прекъсванията идваха, преди да й бяха дошли някакви идеи.

— Какво искате, Е. К.?

— Искам да ви съобщя какво регистрират сензорите на изследователския кораб. Четири организми… много големи… ви приближават. Поради тяхното местонахождение обаче, не мога да ви предоставя изображение или идентификация.

За Дариа това нямаше значение. Сензорите на кораба или можеха да видят какво идва, или не можеха.

— Къде са, Е. К.? Защо не можете да получите образ?

— Във водата. На около четирийсет метра от брега, където стоите. Приближават се. Не можем да получим изображение, тъй като сензорите не са предназначени за подводно гледане. Аз наруших вашите инструкции и ви съобщавам за тях, защото макар оръжията на „Индълджънс“ да са активирани, вие ми забранихте да стрелям без ваша команда. Но реших, че ще искате да знаете…

— Боже мой! — Дариа стана на крака и се отдалечи от запращаната от вятъра към брега вода. С всеки прибой от пенещата се вода се показваше една огромна глава. Тя си спомни съвета на Ребка: „Не съдете за една планета от първите си впечатления.“

— Макар че току-що направеното от вас възклицание да не беше, строго казано, вик, ако искате да стрелям, аз определено мога да го сторя.

— Не стреляйте по нищо — Дариа забърза назад към „Индълджънс“. — Просто продължавайте да наблюдавате — добави тя, зави покрай корпуса на кораба и се насочи към люка, от който беше излязла. — Наблюдавайте, а аз ще се върна вътре в…

От сиво-зеления мъх нещо се надигна и се понесе към нея с дълъг, плъзгащ се скок. Дариа ахна от изненада, опита се да отскочи настрани и се препъна. Тя падна на мекия мъх, загледана в очи, които изглеждаха толкова широко отворени и изплашени, колкото й нейните.

— Тали! — чувстваше сърцето си да бие в гърлото. — За Бога, защо не ми казахте…

— Вие дадохте специални инструкции — хуманоидът беше самата оскърбена невинност. — „Не говорете“, наредихте вие, освен ако не мислите, че има нещо опасно. Е, това е просто Д’жмерлиа, който се движи тихо и мирно. Ние сме съгласни, че той не е опасен, нали?

Два километра под повърхността Дженизий представляваше интригуващ свят на свързани една с друга пещери и коридори, високи до тавана колони, които имаха всякаква друга форма, но не и права, покрити със звезден прах подове, трепкащ като рояк светулки.

Но пет километра надолу Дженизий беше повече от интригуваща. Тя беше непонятна.

Вече не беше необходимо да се ходи или изкачва от едно място на друго или от едно ниво на друго. Широки ленти светлина се движеха хоризонтално и вертикално или през тръби и тунели с неизвестна крайна точка. Калик докосна с нокът един червен светлинен поток и съобщи, че има тяга и е устойчив на натиск. Тя се осмели да седне на един и преди да може да слезе, беше отнесена бързо и плавно на стотина метра. Калик се върна, цвъртяща от задоволство и веднага предприе друго пътуване. След третия й опит всички започнаха да използват светлинни ленти, вместо да ходят.

За вътрешността на Дженизий не важаха също обичайните закони за якост на материалите. Хартиени, прозрачни тъкани, тънки и фини като крила на пеперуда, издържаха теглото на Атвар Х’сиал, без да се огънат и милиметър, докато на други места незначителната маса на Д’жмерлиа забиваше тънките му крака дълбоко в десетсантиметрови плочи от плътен метал. В една зала подът беше покрит със седемстранни плочки с еднаква големина, с които беше изобразена апериодична, без някъде да се повтаря структура. В друга, от тавана до дълбоки басейни с неподвижна вода, се спускаха ципести завеси от шестостенни нишки. Те продължаваха под повърхността, но там структурата беше странно усукана и окото отказваше да я следва под водата.

— Поне е годна за пиене — каза Луис Ненда. Той се беше навел и загребваше с шепи вода от неподвижния басейн. След няколко секунди шумно гълтане, той се изправи. — Какъв цвят е според вас онова? — той посочи един обект като украсена с релеф завеса, която висеше на трийсетина метра от тях.

— Жълт — Ребка също беше се навел да пие.

— Добре. Сега го погледнете с периферното си зрение малко странично.

— Изглежда различен. Син.

— Точно това казвам и аз. Как ви харесва идеята нещо да променя цвета си винаги, когато го погледнете?

— Това е невъзможно! Когато човек гледа един предмет, той не му въздейства. Очите приемат фотони… не излъчват.

— Известно ми е. Но Калик винаги обяснява как според квантовата теория наблюдателят въздейства върху наблюдаваната система.

— Това е различно… това става на ниво атоми и електрони.

— Може би — Луис Ненда отвърна глава от завесата, после бързо я завъртя отново към нея. — Но аз все още я виждам синя, а след това жълта. Предполагам, че ако това е невъзможно, още никой не го е казал на завесата. Ако зная как работи тази джаджа, бих определил цената й за галерията „Айкат“ в Скордато — той се наведе отново над басейна и си напълни термоса. — Ще ми се да имахме и нещо за хапване с това.

След като отпадна проблемът с водата, грижа на хората все повече и повече ставаше храната. С Калик всичко беше наред — хименоптата можеше да намали метаболизмът си и да изкара пет месеца без храна или вода. Д’жмерлиа и Атвар Х’сиал можеха да изкарат месец или повече.

— Проблемът опира до мен и теб — каза Ненда на Ханс Ребка. — Трябва да престанем да гледаме глупаво наоколо и да намерим начин да излезем оттук. Вие сте шефът. Къде ще отидем след това? Бихме могли вечно да обикаляме наоколо.

През последните четири часа, откакто беше изчезнала всякаква следа от зардалу, тази мисъл се въртеше в ума на Ханс Ребка.

— Зная какво трябва да направим — отговори той, — но не зная как — той махна с ръка да обхване цялата зала. — Ако искаме да излезе оттук, ще ни трябва план на това място. А това означава, че трябва да разберем кой го е построил. Едно е сигурно, че не са зардалу. Не прилича на сградите на повърхността.

— Аз също не зная, кой го е построил и не зная как да определим настоящето местонахождение на този обект — Д’жмерлиа беше наблюдавал тихо и слушал разговора, светложълтите му очи бяха объркани и смутени. — И освен това, имаме работа с регион с планетарни размери… милиарди кубически километри. Аз обаче мога да предложа процедура, която да ни осигури среща със същества, контролиращи и поддържащи този регион.

Ханс Ребка и Луис Ненда го погледнаха изненадани. Никой от тях не можеше да свикне с новия самоуверен Д’жмерлиа.

— Според мен ти току-що каза, че не знаеш как да ги намерим — промърмори Ненда.

— Вярно. Аз наистина не зная къде да отида. И все пак има начини, чрез които контрольорите във вътрешността на Дженизий могат да бъдат убедени да дойдат при нас. Единственото, което трябва да направим в достатъчно голям мащаб, е това.

Ло’фтианецът отиде до мястото, където два въртящи се диска като гигантски гладки подобно стъкло зъбни колела бяха поставени до система от дълги тъмни призми. Той вдигна един от триъгълните цилиндри и го пъхна в тясната междина, където се срещаха двете колела. Стените на цялата зала потрепериха. Чу се далечен пронизителен звук от свръхздрави материали притиснати със сила, надвишаваща тяхната якост на натиск. Дисковете се разтърсиха и спряха.

— Разрушение — продължи Д’жмерлиа. — Разрушение в голям размер. Голяма част от това оборудване може да е самовъзстановяващо се, но при достатъчно големи повреди е необходим външен сервиз. Трябва да има сигнализационни системи и ремонтни механизми. Стойте настрана — той се премести, застана до потока течна светлина и бутна една поддържаща плоча пред него. Полетяха искри. Потокът изскърца и светлината се разплиска като разтопено злато. Дузина машини из залата започнаха да пушат и да светят яркочервено. — Много добре — Д’жмерлиа се обърна към другите. — Предлагам вие също да помагате… или най-малкото да не ми пречите.

Луис Ненда вече се беше присъединил и помагаше с хъс и компетентност, които говореха за богат опит в големи разрушения. Той намери един лост от закален метал, отиде до една стена и започна да чупи прозрачни тръби, пълни със светеща течност. На всички страни рукнаха потоци. Всичко, до което се докосваше течността, започваше да пуши и да се разпада. На противната страна Д’жмерлиа беше пъхнал още лостове в работещите машини. Калик и Атвар Х’сиал действаха заедно в центъра на подземието, събаряйки структурни подпори. Те бяха намерили една наклонена неподпряна рампа и я повдигнаха. Тя падна и задействайки ефекта на доминото, събори цяла редица греди.

Ханс Ребка стоеше настрани и следеше за неизвестни опасности. Той се възхищаваше на проявяваната от малката група енергия. Приборите във вътрешността на Дженизий сигурно бяха проектирани за нормално износване, но не и за умишлен саботаж. При тях бяха използвани прецизно балансирани големи сили. И когато този баланс беше нарушен…

— Пазете се отзад! — извика Ребка. В далечния край на залата, освободен от своя товар, един маховик се въртеше все по-бързо и по-бързо. Жуженето прерасна в свистене, премина в хиперзвук и завърши със страхотна експлозия. Всички бързо се наведоха да се предпазят от летящите парчета, после продължиха работа.

За десет минути залата се превърна в димяща руина. Единственото движение беше помръдването на останалите здрави зъбни колела и излизащата пара.

— Много добре — каза спокойно Д’жмерлиа. — Сега ще чакаме.

„И ще се надяваме, че собственикът на това място няма да побеснее от вандалщината“, помисли си Ханс Ребка, но той не каза нищо. Идеята на Д’жмерлиа беше налудничава, но нима някой имаше по-добра?

Следващият четвърт час нищо нито се виждаше, нито се чуваше, освен бавно падане на парчета от счупените машини. Първият знак, че стратегията на Д’жмерлиа може да доведе до желания резултат, дойде от неочаквана страна. Таванът на залата започна да се рони на малки сиви люспи. Неочаквано падането се засили. По средата, точно над мястото, където стоеше групата, таванът започна да се издува надолу. Те се разпръснаха на всички страни. Но вместо да паднат подпори и счупени греди, издуването нарасна. Таванът се раздели и в долната си част се превърна в кръгла сребърна сфера.

Когато формата на новото образование стана видима, Ханс Ребка почувства изненада, облекчение и разочарование. На Глистър и на Серенити беше срещал интелигентни конструкции на Строителите. Не беше очаквал да ги намери и във вътрешността на Дженизий, но сега подозираше, че от тази среща нямаше да има полза. Конструкциите вероятно не възнамеряваха да наранят хората, но в преследването на техните собствени планове често се стигаше до такъв резултат. Най-лошо от всичко беше, че те са били в стазис или са работили преди милиони години, когато Строителите са напуснали спиралния ръкав. Тяхното действие беше странно, остаряло, твърде извънземно или и трите. Комуникацията с тях беше неконтролируема и Ханс Ребка чувстваше, че повечето пъти беше безуспешна. Но колкото по-добре човек познава дявола…

— Изгубихме се и имаме нужда от помощ. Групата ни дойде тук отдалеч — щом конструкцията стана видима, Ребка започна да описва кои са и как се бяха озовали на Дженизий. Докато говореше, предметът пред тях започна познатата метаморфоза и от потреперваща живачна сфера се превърна в деформиран елипсоид. От горния край израсна сребърно клонче и се разви в обичайното петлистно цветче. Отпред на кълбото се появиха отворени петстранни дискове, отдолу израсна дълга тънка опашка. Главата на цветето гледаше право в Ребка.

Той продължи да описва събитията, макар да подозираше, че смисълът на думите му вече беше без значение. Преди да може да започне комуникацията, латентната преводаческа система на конструкцията трябваше да се задейства на основа на най-елементарен пример от човешката реч.

Ребка говори няколко минути, след това спря. Казаното от него трябваше да е повече от достатъчно. Последва обикновеното напрегнато чакане и най-после се чу тих съскащ звук, последван от вулканично оригване.

— Изкипя! — каза Луис Ненда. Ръцете и гърдите му, изпръскани с капчици корозионна течност, се покриха с малки мехурчета. Той не им обърна внимание. — Но бавно. Може би се нуждае от нещо интересно…

— Едно по едно анализира речта ни — прекъсна го Ребка. — С него може да се говори само след като той се настрои на човешка реч.

— … изгубени… и се нуждаете от помощ — гъргорещият глас прозвуча, сядаш идваше през тръба, пълна с вода. — … идвате… идвате от… отдалеч.

Треперенето на повърхността продължи на пристъпи, главата-цветче огледа пушещите отломки в залата.

— Изгубен, но сега тук. Тук с дяволски същества, които извършиха това… това голямо разрушение…

— Сега сме в беда — каза Ненда феромонно толкова тихо, че само Атвар Х’сиал можа да чуе думите му. — Време е да сменим темата — а после продължи силно към конструкцията: — Кой си ти и какво е твоето име?

Треперенето престана. Отворените листчета се обърнаха да видят Ненда.

— Име… име? Аз нямам име. Не се нуждая от име. Аз съм Надзирателя на света.

— На този свят? — попита Ненда.

— Единственият свят, който има значение. Този свят, светът на моите създатели.

— Строителите? — Ребка помисли, че гласът на конструкцията прозвуча гневно. Не, не гневно. Свадливо. Вниманието й трябваше да се отвлече от опустошената зала. — Твоите създатели са били Строителите?

— Моите създатели нямат име. Те ме направиха, както са направили и света. Моите задължения бяха да формирам този свят според техните нужди и след това да го запазя до завръщането им. След тяхното заминаване аз се справях чудесно — главата отново се обърна. — Но сега счупеното тук…

— … е малко — каза Ребка. Мисли позитивно! — То може да се поправи. Може би ние можем да ви помогнем да го поправите. Но преди да се захванем за работа, се нуждаем от храна.

— Органични материали.

— Специални органични материали. Храна.

— В този свят няма органични материали. Може би на повърхността…

— Чудесно. Можеш ли да го уредиш?

— Не зная. Последвайте ме.

Сребърното тяло се обърна и започна да се плъзга по пода на помещението.

— Какво мислите? — каза тихо Ненда на Ханс Ребка, докато бързаха да не изостават от конструкцията. — Бъдещ дом на Строителите тук? Глупости.

— Зная. Дариа Ланг казва, че Строителите живеят в открития Космос или на газови гиганти. Това място не е нито едното, нито другото. Но вярвам едно нещо — Надзирателя на света или както иска да се нарича той, е прекарал в робство милиони години да държи това място в готовност. Той следователно вярва, че Строителите ще се върнат… точно както Чакащия е сигурен, че Куейк и Глистър са местата, където Строителите отново ще се появят, а Посредника, че това ще е Серенити. Аз мисля, че всички те са откачили, както би станало с всеки на тяхно място и никой от тях не знае какво точно искат Строителите — той замълча. — Ох-хо! Очаква ли се да опитаме това?

Конструкцията беше достигнала до един от широките канали с течаща златиста светлина. Без да каже дума, Надзирателя на света пристъпи напред и седна в средата на потока. Чу се нисък, жужащ звук и конструкцията префуча със свистене и се изгуби от поглед по извития тунел.

— Побързайте! — извика Ребка. — Ще го изгубим.

Но той последен тръгна. Калик и Д’жмерлиа вече бяха скочили, следвани непосредствено от Атвар Х’сиал и Ненда.

Ханс Ребка се хвърли напред и падна върху мека златиста повърхност. За момент той си помисли, че ще се плъзне по нея и ще падне от другата страна, но после тялото му се спря и той беше издърпан напред.

Не беше движение без ускорение. Ребка почувства големи сили да го подемат все по-бързо и по-бързо, докато за един миг покрай него минаха всички зали. Километри прави коридори се появиха и профучаха, преди той да може да си помръдне пръста. После пътят се изви нагоре, центрофужните сили изцедиха кръвта от мозъка му и той се почувства замаян. Цялото му тяло беше разпънато от силна гравитация. Ако беше отхвърлен от движещата се лента или ако се спреше от някой твърд предмет…

Лентата изчезна. Ханс Ребка неочаквано се оказа в състояние на свободно падане в тъмнина. Той се стъписа и падна много метри, докато подвластно на скоростта поле като вана от топла меласа го хвана и забави.

Ребка се приземи леко на четири крака в зала, от която всичко, което бе видял досега на Дженизий, изглеждаше миниатюрно. Светещият покрив беше на километри високо, стените на час път. Блестящото сребристо грахово зърно по средата до центъра на тази пещера вероятно беше Надзирателя на света. Между Ребка и конструкцията на Строителите имаше разпръснати четири движещи се точки, не по-големи от мухи.

Той се изправи и забърза към тях, давайки си сметка, че откакто бяха влезли в Торвил Анфракт, нищо не беше протекло според плана. Джулиан Грейвс се беше променил от лидер и организатор в пасивен наблюдател. Корабното ядро беше принудено да се приземи, когато не беше планирано никакво приземяване. Д’жмерлиа, сякаш да балансира промяната на Джулиан Грейвс, от изпълнител неочаквано беше се превърнал в лидер.

На Анфракт дори природните сили бяха различни. В регион с отрязъци от пространство-време, грануларен континуум и макроскопични квантови ефекти кой беше в състояние да каже какво още може да се случи? Само дано групата там на „Иърбъс“ е достатъчно разумна да седи и да чака, вместо да се впусне през кръговите сингулярности в лошо планирана спасителна мисия.

Добре че Атвар Х’сиал и Луис Ненда бяха все още предсказуеми. Те оглеждаха тихо и хладнокръвно новата обстановка, докато Ребка се приближаваше към тях. От позите им личеше, че провеждат задълбочен феромонен разговор.

— Можем ли да се съгласим, преди да проведем друга среща с конструкцията? Освен ако вече не е много късно — Ребка посочи с глава мястото, където Д’жмерлиа и Калик вече се присъединяваха към Надзирателя на света. — Онези двамата са свикнали да бъдат ваши роби. Не можете ли да ги контролирате поне за малко, докато намерим изход оттук?

— Не искам! — изръмжа Ненда. Ако си придаваше израз на разочарование, правеше го като превъзходен актьор. — Тъкмо говорехме за това с Ат. Ние решихме, че цялата вина е ваша и на Грейвс. Вие имахте двама чудесни подчинени и напълнихте главите им с разни глупости за свобода, права, привилегии и неща от този род, с които никой от тях не искаше да има нищо общо, преди вие да им ги бяхте втълпили. И вижте какво стана! Съсипани са. Калик не е толкова зле, но Ат казва, че с Д’жмерлиа не може повече дори да говори. Той се разпорежда на това място така, сякаш е негово. Погледнете го! Искате ли да позная какво си говорят двамата?

Ло’фтианецът се беше навел до конструкцията на Строителите. Калик неочаквано се обърна и дотича да се присъедини към Ребка и другите двама.

— Господарю Ненда! — хименоптата спря пред карелианеца. — Мисля, че ще бъде добре, ако вие и Атвар Х’сиал дойдете бързо. Д’жмерлиа преговаря с Надзирателя на света. И разговорът не ми направи впечатление на напълно нормален.

— Виждате ли! — каза Луис Ненда. — Да вървим. Погледът му беше изпълнен с равни части решимост, обвинение и вълнение.

— Това наистина е много просто — каза Д’жмерлиа. Той бързо се движеше напред да посрещне другите, изпреварвайки Надзирателя на света. — Зардалу имат достъп до цялата повърхност на Дженизий, по суша и по вода, както са имали още от времето, когато най-напред са се развили като земни цефалоподи и след това като интелигентни същества. Но на тях им е отказан достъп до вътрешността. Знаете ли, че Надзирателя на света не е знаел за тяхното разпространение в спиралния ръкав и последващото им почти пълно изтребление, докато не му казах? Ние можем да бъдем върнати от Надзирателя на света на повърхността на място по наш избор. Но е ясно, че рискът да умрем или бъдем заробени от зардалу, е голям. Това обаче не е единствената ни възможност. Съществува терминал на транспортната система на Строителите. Тук, във вътрешността на планетата! Със светлинен поток можем да бъдем пренесени там за един час. За по-малко от един ден, казва Надзирателя на света, можем да бъдем на всяка избрана от нас точка на територията на Съюза, на Сикропеанската федерация или на Зардалската общност — той сниши малко гласа си, макар шансът някой, на повече от няколко крачки да може да го чуе, да беше минимален. — Препоръчвам ви да се възползваме от тази възможност сега, преди Надзирателя на света да е размислил. Открих в неговите мисловни процеси силно доказателство за ирационалност, да не кажа безумие. След нашата разрушителна работа в залата, той иска да се отърве от нас. Ние сигурно ще бъде изпратени някъде, независимо дали искаме да отидем или не… на повърхността или другаде чрез транспортната система на Строителите, но далеч оттук. Така че нека да летим безопасно, докато все още можем.

Изкушението обхвана Ханс Ребка, но само за част от секундата. Едно връщане сега означаваше да оставят Дариа и другите да чакат на „Иърбъс“, без да знаят какво им се е случило — може би подтиквайки ги към самоубийствен опит за спасяване. Той, най-малкото, не можеше да избяга.

— Няма да насилвам никого да се излага на повече опасности. Ако останалите от вас искат да напуснат това място с транспортната система на Строителите, вървете. Аз не мога. Връщам се на повърхността на Дженизий. Там ще търся някакъв шанс.

Другите не казаха нищо, но дори преди Ребка да заговори, между Луис Ненда и Атвар Х’сиал започна феромонен диалог.

— Бихме могли да се върнем у дома за по-малко от един ден и да се спасим от зардалу.

— Да. Това би било чудесно. Но помислете, Луис Ненда, как бихме се чувствали, ако решим да се върнем в спиралния ръкав. Ние няма да бъдем в по-добро положение, отколкото при пристигането ни на Миранда: без пари, без роби и без кораб. Докато ако останем тук и можем по някакъв начин да придобием част от тези неща… всяко едно от тях ще ни направи богати. Надзирателя на света може да не е с всичкия си, но той прави чудесни устройства.

— Хей, зная това, Ат. Не съм сляп — Луис Ненда забеляза, че Д’жмерлиа се беше преместил по-близо и внимателно слушаше разговора. Ло’фтианецът се оправяше по-бързо с феромонната комуникация, отколкото Ненда предаваше разговора на хората с приставката си. Д’жмерлиа можеше да хваща всеки нюанс. Това не можеше да се избегне и във всеки случай не беше важно. Предаността и подчинението на Д’жмерлиа на неговата сикропеанска господарка бяха пълни, така че нищо нямаше да бъде споделено с Ребка и другите. — Тук има някакъв страхотен материал — продължи Ненда. — Това прави плячката на Глистър да изглежда като берсиански боклук. Аз съм съгласен, че може да мине много време преди да се сдобием с нещо, но още не трябва да се отказваме. Това означава, че трябва да се държим за Ребка.

— Съгласна съм — феромоните от Атвар Х’сиал носеха нюанс на подозрение. — Ала аз отново улавям в думите ви скрита емоционална тенденция. На мен ми е необходимо доказателство, че вие оставате движен от най-дълбоки и най-почтени търговски мотиви, а не поради някакъв перверзен животински интерес от жената Дариа Ланг.

— Престани, Ат! — Луис Ненда се скара на сикропеанската си партньорка. — След всичко, през което преминахме двамата заедно, ти би трябвало вече да знаеш какво представлявам.

— Аз наистина зная, и то много добре. Това е причината за моята тревога.

— Махай се оттук — Ненда се обърна към Ханс Ребка. — Двамата с Ат разменихме мисли по въпроса. Смятаме, че ще бъде погрешно да се спасяваме с бягство и да оставим Джулиан Грейвс, Тали, Далсимър и… който и да било друг — той погледна Атвар Х’сиал — да се чуди къде, по дяволите, сме отишли. Затова решихме да останем с вас и да си опитаме късмета на повърхността на Анфракт.

— Чудесно. Необходима ми е всяка помощ, която мога да получа. В такъв случай, остават само Калик и Д’жмерлиа — Ребка погледна хименоптата и ло’фтианеца. — Вие двамата на какво мнение сте?

Те го гледаха, сякаш е луд.

— Естествено ние ще отидем с Атвар Х’сиал и господаря Ненда — каза Калик с тон на човек, който се обръща към малко и доста изостанало в умственото си развитие дете. — Имало ли е въобще някога съмнение в това?

— Тогава всички, ние — каза Д’жмерлиа — тръгваме напред… и нагоре. В дадения случай, в буквалния смисъл на думата. Аз ще попитам Надзирателя на света как и кога можем да се върнем на повърхността на Дженизий.

— И колкото се може по-близо до корабното ядро — даде Ребка.

— И колкото е възможно по-далеч от зардалу — добави Луис Ненда. — И не забравяй това, Д’жмерлиа. Ние с Ребка много огладняхме. Но искаме ние да ядем, а не да бъдем изядени.

Д’жмерлиа беше убеден, че е мъртъв. Отново.

Той искаше да е мъртъв. По-мъртъв от предишния път.

Тогава беше просто достатъчно глупав да се гмурне в средата на аморфна сингулярност, в която може би никое разбиращо същество, органично или неорганично, не би могло да оцелее.

Това предизвика физическо разчленяване: тялото на човек се разтяга по дължина и в същото време изпитва натиск от всички страни, докато се изтегли в нишка от субядрени частици и накрая във взрив от неутрони и радиационен лъч. Много преди това, естествено, човек е мъртъв и нищо не усеща. Това е неприятен край, разбира се, но добре изучен и добре разбран.

Онова, което ставаше сега, беше много по-лошо: умствено разчленяване. Мозъкът му беше измъкнат, фино разчленен парче по парче, докато в същото време той беше в съзнание и страдаше. И тогава, в този раздробен мозък, всякаква мисловна способност беше изчезнала от него, насочена към някакви непонятни, далечни задачи. Остана само безполезна обвивка, лишена от цел — нелогична и несигурна.

И сега тази бедна, разбита останка от неговия мозък беше подложен на разпит.

— Разкажи ми за човека, когото наричате Джулиан Грейвс… за хименоптата, известна като Калик… за сикропеанката Атвар Х’сиал — въпросите задаваше конструкцията на Строителите, Пазителя на света. Д’жмерлиа познаваше своя инквизитор, но това не му помогна. Умът му беше лишен от собствена свободна роля, трябваше да отговаря.

— Разкажи ми всичко — продължи разпитващият — за всички членове на твоята група. Аз мога да видя сегашните им действия, но преди да взема решение, трябва да зная миналото. Разказвай.

И Д’жмерлиа заразказва. Разказа всичко. Такъв, какъвто беше станал, той не можеше да се съпротивлява нито да лъже.

Но това не беше едностранен процес, защото, както той каза, във вакуума на несигурността, който беше сега неговият ум, постъпваха отражения от информацията от самия Пазител на света. Д’жмерлиа не можеше да анализира или разбере полученото. Можеше само да го запомни.

Двустранният поток продължи, неподлежащ на контрол от Д’жмерлиа, докато умът му нямаше повече информация, която може да предложи, нито сила повече да приема. В края на този процес настъпиха няколко мига на спокойствие.

И тогава дойде времето на последната мъка и смущение.

Болката по време на разчленяването на мозъка на Д’жмерлиа беше му се струвала непоносима. Но когато започна ужасния процес на умствено обединяване и отново изгуби съзнание той разбра, че предишната болка не е била нищо.

В малка, охранявана стая, далеч под некартографираната повърхност на Дженизий, заобиколена от врагове, всеки един от който достатъчно бърз да я хване, ако понечи да избяга, и достатъчно силен да я разкъса с най-малкия си чифт пипала, Дариа Ланг седеше с кръстосани крака на мекия, хлъзгав под и правеше инвентаризация на наличните сили.

Номер 1: Един чизъм полифем, прекалено изплашен, за да може да върши друго, освен да лежи на земята, да стене и да обещава пълно подчинение на зардалу, ако му запазят живота. Студен като камък и зелен като краставица, Далсимър беше жалка картина. В това състояние и цвят той не би могъл да направи нещо, което изисква и най-малко смелост. И ставаше по-зле. Голямото му око беше затворено, спираловидно тяло се навиваше все по-плътно и по-плътно.

Заключение: Не чакай помощ от Далсимър.

Номер 2: Един хуманоид — Е. К. Тали. Абсолютно безстрашен, но и абсолютно логичен. Тъй като най-логичното нещо в тази ситуация беше да се предадат на зардалу, ползата от Тали беше съмнителна. Единствените неща, на които можеше да разчита в негово лице, бяха способността му да говори със зардалу и фактът, че поради някаква причина няколко от тях се отнасяха към него с определено уважение. Но докато не се стигне до разговори със зардалу, от Тали не можеше да се очаква никаква помощ.

Номер 3: Един ло’фтианец. Дариа познаваше Д’жмерлиа от дълго време, достатъчно дълго, за да може да предсказва неговите реакции — само че тук, на Дженизий, поведението му съвсем се беше променило. Изоставяйки своята скромна и сервилна роля, той стана хладен и настоятелен. Не можеше да се каже как би реагирал на някое ново искане. В момента беше станал инертен — крака и очи, прибрани плътно до приличното на тръба тяло. От Д’жмерлиа също не можеше да очаква помощ.

Имаше ли някой друг? Е, трябваше да добави и себе си.

Номер 4: Дариа Ланг. Бивш (колко отдавна и колко далеч!) професор-изследовател на Сентинел Гейт. Специалист по конструкции на Строителите. Без опит в лидерството, боевете и хитростите.

Нещо друго да добави за себе си?

Да. Трябваше да го признае. Беше изплашена. Не искаше да е тук. Искаше да бъде спасена, но вероятността Ханс Ребка или някой друг да се втурне с всички сили от запад, за да й върне свободата, беше много малка, за да може да се изчисли. Ако нещо трябваше да се направи, Дариа и нейните трима другари трябваше сами да го свършат.

И то бързо, защото не след много, зардалските главатари щяха да се върнат да чуят отговора на тяхното предложение.

Тя се изправи на крака и се разходи из стаята. Стените бяха гладки като стъкло, непроницаеми. Такъв беше и куполообразният таван. Единственият изход се пазеше от две зардалута — не най-големите и най-старшите, но повече от достатъчни да се справят с нея и цялата й група. Всяко от тях можеше да държи четирите пленника и да му останат достатъчно свободни пипала. Те бяха будни и с огромните си сини очи следяха всяко нейно движение.

Какво право имаха да я държат пленница и да се отнасят така с нея? Дариа почувства първите признаци на гняв. И го насърчи. Остави го да нарасне, подхрани го с чувството си за безсилие и съзнанието, че не знае къде се намира или колко й остава, преди да й бъде наложено робство или смърт. Ханс Ребка проповядваше: „Ядосай се. Гневът прогонва страха. Ако човек е достатъчно ядосан, той не може да се страхува. И когато всички правила на играта казват, че вече си загубил, направи нещо — каквото и да е, което може да промени правилата.“

Тя отиде до мястото, където Е. К. Тали седеше, подпрян на стената.

— Вие можете да говорите със зардалу, нали?

— Мога. Но може би не така добре както Д’жмерлиа.

— Предпочитам да разговарям чрез вас. Искам сега да дойдете с мен и да обясните нещо на онези две страшилища. Трябва да им кажем, че Далсимър умира.

— Умира ли? — Тали погледна плътно навитото на колело притихнало тяло на чизъм полифема. — Аз мислех, че просто се е изплашил.

— Така сте помислили, защото във вашите бази данни няма нищо за чизъм полифеми — не беше време да учи Е. К. Тали на измама и лъжа. — Погледнете цвета му, толкова тъмен и еднообразен. Ако в най-скоро време не получи твърда радиация, ще умре. А ако умре, това ще обърка всякакви делови отношения, които имаме със зардалу. Можете ли да им го обясните?

— Разбира се.

— И докато правите това, постарайте се да разберете къде сме, колко дълбоко под повърхността, откъде можем да излезем, такъв вид неща.

— Професор Ланг, ще направя както искате. Но не вярвам да ми дадат такива данни.

— Все пак го направете.

Хуманоидът отиде до двете пазещи ги зардалу. Дариа го последва. Тали им поговори две минути, сочейки към Далсимър, а след това към Дариа. После едно от зардалутата се изправи на пипалата си и бързо излезе от стаята.

Тали се обърна към Дариа.

— По-надолу във вътрешността има достатъчно мощни източници на радиация, които да могат да осигурят на Далсимър степен на облъчване, от каквато има нужда. Те не искат Далсимър да умре, тъй като той вече е обещал, че е съгласен да стане роб и помощник на зардалу. Но е необходимо одобрение от по-горе, преди да бъде облъчен.

По-дълбоко. За тях тази посока беше погрешна.

— Попита ли ги къде се намираме?

— Опитах се. Безуспешно. С тези зардалу трудно се говори, защото се страхуват.

— От нас? — Дариа почувства за момент надежда.

— Съвсем не. Те знаят, че ни превъзхождат по бързина и сила. Стражите тук се страхуват от гнева на старейшината. Ако допуснат грешка и не изпълнят правилно задълженията си, ще бъдат наказани…

— Няма нужда да ми казвате. Със смърт.

— Точно така — Тали гледаше озадачен Дариа. — Професор Ланг, мога ли да говоря? Защо искахте да попитам зардалу за начините за излизане оттук, когато такива въпроси сигурно ще събудят подозрения за вашите намерения?

Дариа въздъхна. Там, на Миранда, хуманоидът може да бъде смятан за голямо постижение на науката, но Миранда не беше свят, където царят боеве и кръвопролития.

— Е. К. Тали, ако не намерим начин да излезем оттук, пред нас има само две възможности: да направим сделка със зардалу, с която всички хора и всяка друга раса в спиралния ръкав ще бъдат обречени на гнет, или да не направим сделка и да бъдем разкъсани на парчета и да послужим за храна на малките зардалу. Сега ясно ли е?

— Разбира се. Обаче… — Тали изглежда беше готов да каже още нещо, но беше прекъснат от завръщането на зардалуто — пратеник. Другото отиде да вдигне Далсимър, събуди Д’жмерлиа с върха на едно пипало и посочи с жест на Дариа и Тали да излязат от помещението. Те се спуснаха по широка стълба и тръгнаха надолу по друга рампа, обградени през цялото време от зардалу. След няколко минути ходене през объркващи завои и минаване през други четири тъмни тунела те влязоха в дълго ниско помещение, пълно с оборудване.

Без да изпускат Далсимър, зардалу се обърнаха и затракаха и засвириха с Тали.

— То желае да знае дозата — каза хуманоидът. — Предполага, че искате Далсимър да влезе в това — той посочи масивен блок, близо до една стена.

Дариа отиде до него и го разгледа. Беше някакъв реактор, трябваше да е. Дебелината на екранировката подсказваше, че за хора или за повечето нормални организми неговата радиация би била смъртоносна. Но Далсимър съвсем не беше нормален. Какво ниво можеше да издържи или дори желае? Тя знаеше какво иска той — доза, достатъчно голяма да го изпълни с енергия и увереност, и същото безстрашно бабаитство, което беше показал, когато летеше с „Иърбъс“ по средата на Торвил Анфракт. Тогава с неговата активна помощ четиримата може би щяха да се справят с едно зардалу — не с две, с едно, и то при грижлива подготовка. Първата стъпка беше намиране на точната доза, но Дариа трябваше да я налучка.

Отстрани на реактора имаше врата, достатъчно голяма човек или чизъм полифем да се промуши през нея. Дариа я открехна. Тъй като зардалу не реагира, тя я отвори широко.

Беше някаква буферна зона с втора затворена врата в далечния край. Място, предназначено за извършване на дезактивация, след като техникът по поддържане, вероятно с подходящо защитно облекло, завършил работата си, излезе от вътрешността.

Тя кимна към зардалу.

— Пуснете го вътре.

Мястото беше толкова малко, че плътно навит като корабно въже Далсимър едва можа да се вмести. Дариа затвори вратата подир инертния чизъм полифем и изпита вина. Ако правилно разбираше механизъма за аварийна защита, той ще позволи външната врата да бъде отворена само когато вътрешната врата е затворена. Но вътрешната врата може да бъде държана отворена отвън. Това означаваше, че докато Дариа не затвори вътрешната врата, Далсимър дори и да иска, няма да може да излезе.

Тя мислено стисна палци и отиде до контролното табло за вътрешната врата. Сега Далсимър беше изложен на радиационния поток, който идва от вътрешността на реактора. И тъй като Дариа не знаеше нищо за конструкцията на реактора, тя нямаше представа колко голям може да е той.

Колко дълго можеше да го остави вътре? Няколко минути може би са достатъчни да го убият. Твърде много ще бъде по-лошо, отколкото прекалено малко. Зардалу стояха и наблюдаваха. Те сигурно смятаха, че тя знае какво върши. Дариа се измъчваше от тревога и чувство за вина.

— Мога ли да говоря? — Е. К. Тали я прекъсна във възможно най-лошия момент. Д’жмерлиа стоеше до него, отново напълно разсънен.

— Не. Замълчи, Е. К. Заета съм.

— Моите уважения, професор Ланг — каза Д’жмерлиа, — но според мен ще ви бъде от полза да чуете какво мисли.

— Аз все още се чудя — продължи Тали, без да изчака реакцията на Дариа. Тя изгледа и двамата. — Защо поискахте да попитам зардалу за пътищата за излизане оттук.

Дариа се обърна към него.

— Според вас защо? На вас двамата толкова ли ви харесва тук, та искате да останете вечно? И ще останете, да го знаете, ако не направите друго, освен да стоите и да бездействате.

Дариа знаеше, че Тали не заслужаваше такова отношение, но тя беше в състояние да се ядоса на всекиго. Той кимна спокойно.

— Разбирам желанието ви бързо да излезете. Но това не се отнася до моя въпрос. Вашето искане все още ме озадачава, тъй като ние знаем откъде бяхме взети, когато дойдохме тук. Аз имам цялата тази информация записана в моята памет. И с това ние вече знаем как да отидем на повърхността, без да питаме някого.

Дариа изживя няколко мига на изключителна надежда, преди логиката да вземе превес.

— Това няма да помогне, Е. К. Аз вярвам, че вие сте запомнили точно пътя, по който дойдохме, и вероятно можете да ни преведете обратно по него. Но първата част от пътуването беше под водата… Видях ви да влизате преди мен. И морето в цялата онази област гъмжи от зардалу. Дори да изминем пътя дотам, ще бъдем хванати във водата, преди да достигнем сушата.

— Вярно. Но мога ли да говоря? Аз зная, че бягството по вода е неосъществимо и не предлагам такова нещо.

— Тогава какво, по дяволите, предлагате? — пропадането дори на най-малката надежда раздразни Дариа повече от всякога. — Да пробием тунел през твърдата скала? Да прокопаем път навън със зъби и нокти?

— Бих предложил да продължим надолу, докато стигнем до първата система от въздухоподаващи помпи. И тогава да тръгнем по въздушния поток, директно до повърхността.

Въздухоподаващи помпи. Дариа беше по-ядосана откогато и да било на себе си. Още в първата зала, в която я въведе зардалу, беше усетила лекия полъх свеж въздух, беше чула пухтящия ритъм на помпите. Сигурно имаше стотици въздухопроводи, разпръснати из целия лабиринт от зали. Логиката подсказваше, че те трябва да излизат на повърхността на Дженизий.

— Тали, никога няма да кажа отново нещо лошо за хуманоидите. Вие можете да мислите по-добре от мен. Доведете онова зардалу там, моля ви… По-голямото. Колкото се може по-бързо.

Той забърза нататък, а Дариа погледна затворената врата на реактора, докато Тали свиреше на техния похитител. Заета с Тали и Д’жмерлиа, тя беше забравила за Далсимър. Той можеше вече да е изпечен и мъртъв. Успокои я неочаквано силно думкане отвътре. Дум! Дум! Дум! Тя задържа външната затворена, докато по-голямото зардалу се приближи.

— Кажете му, Е. К. — рече тя. — Кажете му да отиде веднага и да доведе старейшината, онова зардалу, с което говорих по-рано. Кажете му, че съм готова напълно да сътруднича при предложените ни условия, но няма да преговарям с никой друг. А вие двамата… пригответе се бързо да се махнем от тук.

Блъскането по вратата на редактора ставаше все по-силно и по-силно заедно с приглушено скимтене. Дариа протакаше заключителната част и нетърпеливо чакаше, докато зардалу се колебаеше, сякаш не можеше да се съгласи с това, което Тали му обясняваше. Най-после то се насочи към изхода, спря се на прага за една последна размяна на свирения с пазача, който щеше да остане. Зардалуто се премести по-близо и провеси застрашително три кафяви пипала над Дариа, Д’жмерлиа и Е. К. Тали.

Дариа изчака още трийсет безкрайни секунди, докато другото зардалу се отдалечи достатъчно. После си пое дълбоко дъх и отключи външната врата. Беше готова да я отвори, надявайки се, че щастието е на нейна страна и чизъм полифемът е получил точната доза радиация…

— Излизай, Далсимър!

Не успя обаче да отвори вратата. Дръжката беше изтръгната от ръцете й, вратата избита и блъсната в стената на реактора.

Далсимър изскочи отвътре. По-точно изскочи нещо.

Беше влязла краставично зелена, мълчалива намусена маса, сега се появи почти триметрова тулумба с цвят на зелена ябълка, крещяща с всичка сила с единствения си бял дроб.

Останалото при тях зардалу беше точно на пътя му. Далсимър го събори на пода, без дори да промени посоката си.

— Далсимър! — извика Дариа. — Насам. Следвай ни… Трябва да достигнем до въздухоподаващите помпи. Далсимър, чуваш ли ме?

— Уууу-ооо-еее! — изрева Далсимър. Той се мяташе енергично из залата, удряше се от стена в стена, движен може би от гърчовете на спиралната си опашка.

— Тичайте нататък! — Дариа посочи на Е. К. Тали и Д’жмерлиа изхода на стаята и хукна след тях, без да сваля очи от Далсимър. Зашеметено, но не и обезсилено, зардалуто се беше изправило на задните си крака и размахваше застрашително пипала. Когато полифемът мина покрай него, то се пресегна, но не можа да го хване. Той отскочи до реактора, спря до вратата за секунда, сякаш изкушен да влезе отново вътре, после скочи към тавана. Във въздуха се обърна надолу с главата и продължи да се носи под различен ъгъл.

— Далсимър! — извика отново Дариа. Тя се бавеше и зардалуто беше тръгнало към нея. Дариа не можеше повече да чака. — Отивай към въздухоподаващите помпи.

— Към засмукващия отвор — извика неочаквано Д’жмерлиа до Дариа. — Бързо. Малко по-нататък по този канал.

Докато Д’жмерлиа говореше, Далсимър изсвистя покрай тях като стрела надолу по коридора. Дариа въздъхна облекчено и хукна в същата посока. Тя стигна до големите дюзи на помпите — и тогава разбра, че Далсимър беше прелетял покрай тях. Той беше изчезнал в друг по-широк въздушен канал, далеч в коридора. Дариа чу кикотът му да затихва в далечината. А след това изобщо нищо не се чу.

— Влизайте вътре! — извика Тали. Той вече беше далеч навътре във въздушния канал. — Ако се изкачите няколко метра по-нататък пипалата няма да могат да ви достигнат. Този канал е твърде тесен, за да може да влезе зардалу.

— Почакайте една секунда. Д’жмерлиа е все още назад — Дариа влизаше с краката напред в правата част на тръбата, извиваше глава и се пъхаше все по-дълбоко. Бавно напредваше, а зардалу бързо приближаваха — твърде бързо. Нямаше да успее да се пъхне навреме.

Но Д’жмерлиа беше между Дариа и зардалу и не правеше никакъв опит да достигне въздушния канал. Вместо това тичаше настрани, привличайки зардалу след себе си. Той изчезна от полезрението на Дариа, избягвайки неочаквано силен удар от едно дебело пипало.

Но после се върна. Докато се пъхаше все по-навътре към безопасността, Дариа видя как Д’жмерлиа скочи и спря право пред зардалу.

Пипалата оградиха ло’фтианеца от всички страни като клетка. Червените засмукващи краища се извиха около тънкото като тръба тяло. Цепнатината, която служеше за уста свиреше триумфиращо и гневно.

Пипалата тежко се стовариха. И в този момент Д’жмерлиа изчезна.

Зардалу изрева от изненада. Дариа ахна. Д’жмерлиа не беше избягал — той просто беше изчезнал, разтворил се бе в нищото. Но нямаше време за чудене. Зардалу се придвижваха напред, а Дариа все още можеше да бъде достигната.

Тя пълзеше по тесния тунел, правейки всичко възможно да спаси живота си. Дългите хватателни краища на пипалата се пресягаха след нея, докосваха косата й, мъчеха се да хванат главата и врата й. Дариа се заклещи и спря да се придвижва.

Тогава една ръка я хвана за глезена и я задърпа. Тя се напъна и подпомогната от Е. К. Тали, се плъзна по тръбата, извършвайки последното жизненоважно преместване. Зардалу се напрягаше да я хване. Не му достигаше педя.

Дариа остана да лежи на пода на въздушния канал, изтощена и задъхана. Далсимър беше изчезнал — тя не знаеше къде. Но за момента беше спасена. Той се беше промушил чевръсто през въздушните канали и във всеки случай трябваше някое много бързо зардалу, за да може дори да се доближи до него при сегашното му състояние. Д’жмерлиа беше изчезнал още по-загадъчно във въздуха, противно на всякакви физически закони. Те бяха още дълбоко под земята на една планета, върху цялата повърхност на която господстваха зардалу.

И все пак Дариа се чувстваше странно ентусиазирана. Независимо какво щеше да им се случи след това, те бяха направили най-малкото една крачка напред към свободата. И я бяха направили без чужда помощ.

Ханс Ребка седеше върху закръглената пирамида, непроектирана за контакт с човешки задни части, и разсъждаваше за късмета.

Имаше добър късмет, който най-често се случва на другите. Но имаше и лош късмет, който обикновено се случва на теб. Понякога чрез наблюдения, хитрост и упорита работа човек може да избегне лошия късмет — или дори да го направи да изглежда като добър, за другите. Но човек усеща разликата, макар никой друг да не я вижда.

Е, да предположим, че за разнообразие добрият късмет те споходи. Как ще посрещнеш този странник у дома си? Можеш да кажеш, че неговото пристигане е било неизбежно, че законите на вероятността изискват при достатъчно дълъг период от време и достатъчно голям брой случаи доброто и лошото да се изравнят. Тогава можеш да приветстваш добрия късмет и да се чувстваш доволен, че най-после и твоят ред е дошъл.

Или би могъл да чуеш онова, което чуваше Ханс Ребка — тихо гласче му нашепваше в ухото, че късметът е шмекер, комуто не бива да се вярва.

Корабното ядро беше завлечено на повърхността на Дженизий и повредено. Лош късмет, ако ти харесва да мислиш за него по този начин. Липса на предпазни мерки, ако мислиш като Ханс Ребка. После попаднаха в капана на зардалу и бяха принудени да се оттеглят във вътрешността на планетата. Отново лош късмет? Може би.

А след това, въпреки липсата на всякакъв шанс, успяха да избягат от зардалу, като навлязоха дълбоко в недрата на планетата. Те се срещнаха с Надзирателя на света. И конструкцията на Строителите се съгласи чрез Д’жмерлиа, без всякакъв спор, да ги върне на безопасно място върху повърхността на Дженизий, място, от което можеха лесно да се върнат на чакащото ги корабно ядро. Ако предпочетяха, можеха дори да бъдат пренесени до гостоприемната и позната територия на Съюза.

Добър късмет. Прекалено добър късмет. Откакто бяха избягали от зардалу, тихият гласец в ухото на Ребка повтаряше все това. Сега той беше по-силен, подклаждайки собствените му тревоги.

Ребка огледа квадратната зала, осветена от колона от плазма с трепкащ син, ярък, неравен пламък. Надзирателя на света ги беше посъветвал да не се приближават до широкия цял метър стълб, но предупреждението беше излишно. Дори от двайсет метра Ребка чувстваше ужасна топлина.

Беше им казано да чакат тук, но колко дълго? Те все още бяха без храна и без вода. Конструкциите на Строителите бяха чакали милиони години. Те нямаха човешкото чувство за време. Вече беше минал един час. Още колко трябваше да чакат?

Д’жмерлиа, Калик и Атвар Х’сиал се бяха свили в три отделни ъгли на помещението. Сега, като си помисли за това, Ребка го намери за странно, тъй като, когато Д’жмерлиа не седеше под любимата му черупка на Атвар Х’сиал, той обикновено беше ангажиран с дружески разговор с хименоптата. Активен беше единствено Луис Ненда. Той внимателно надзърташе през върха на прозрачен затворен октаедър, пълен с виещи се черни нишки. Когато Ненда погледна в него той плуваше, без да бъде поддържан няколко стъпки над пода.

Ребка отиде до него.

— Зает ли сте?

— Донякъде. Да минава времето. Мисля, че тези вътре са живи — Ненда се изправи и погледна въпросително Ребка. — Е!

Ребка не се възмути от студения тон. Никой от двамата не беше привърженик на лекомислени разговори.

— Нужна ми е вашата помощ.

— Значи сега имате нужда от нея. Е, това ще бъде за първи път — Ненда се почеса по ръката, където капчиците корозионна течност бяха предизвикали появата на безброй мехурчета. — Не разбирам как мога да ви помогна. Вие знаете за това място толкова, колкото и аз.

— Не говоря за това. Имам нужда от нещо различно — Ребка направи знак на Луис Ненда да го следва и не каза нищо повече, преди да излязат от стаята и да отидат далеч навътре в коридора. Накрая той спря и се обърна. — Искам да ми бъдете преводач.

— Дойдохме чак тук да ми кажете това? Съжалявам. Аз не мога да говоря на сребърните лъжици по-добре от вас.

— Нямам предвид Надзирателя на света. Искам да бъдете преводач на Атвар Х’сиал.

— Тогава използвайте Д’жмерлиа, не мен. Дори с моята приставка той говори сикропеански по-добре от мен.

— Зная. Но не искам Д’жмерлиа да ми бъде преводач. Не искам да го използвам за нищо. Вие го видяхте. Той беше главната ни връзка с конструкцията, но не ви ли се струва, че се държеше странно?

— „Странно“ не е точната дума за това. Чухте ли Калик, когато се появи за първи път и се присъедини към нас? Тя каза, че според нея зардалу са промили мозъка на Д’жмерлиа. Това ли имате предвид?

— Нещо подобно — Ребка не го виждаше като промиване на мозъка от зардалу, но му беше трудно да даде обяснение. Единственото, което знаеше, беше чувството му, че има нещо погрешно, но му беше невъзможно да обясни на някого, който лично не го е почувствал. — Искам да зная какво мисли Атвар Х’сиал за Д’жмерлиа. Той е бил неин роб и преводач дълги години. Не зная дали някой може да лъже като използва феромонна реч, но бих желал да зная дали Д’жмерлиа е казал нещо на Атвар Х’сиал, което да й е прозвучало странно, по-различно от друг път.

— Със сикропеанска феромонна реч може да се лъже, но само ако се владее наистина перфектно. Знаете ли какво казва Декантил Мурмесонс за сикропеанците?

„Единственото, което има значение за сикропеанците, е честност, искреност и почтеност. След като един сикропеанец се научи да ги симулира, той е готов да заеме мястото си в обществото на Федерацията.“

Положително може да се лъже на сикропеански. Бих искал да владея достатъчно добре говоримия език, за да го направя.

— Сигурен съм, че ако някой може да разтълкува промяната у Д’жмерлиа, това е Атвар Х’сиал. Ето, за това искам да я помоля.

— Почакайте. Ще я доведа — Ненда тръгна към другата зала, но добави през рамо: — Мисля обаче, че зная какво ще ви каже тя. Ще ви каже, че не може да говори повече разумно с Д’жмерлиа. Но трябва да го чуете лично. Чакайте тук.

Когато масивната сикропеанка пристигна, Ненда зададе въпроса на Ребка. Тя кимна към него.

— Вярно е, капитане — преведе Ненда, — но е нещо по-деликатно. Аз мога да говоря на Д’жмерлиа и в отговор той говори с мен и за мен. Той казва истината… най-малкото аз не мога да установя, че лъже. И все пак имам чувство за непълнота, сякаш пред мен стои не Д’жмерлиа, а някакво непознато изображение, което се е научило да подражава всяко действие на истинския Д’жмерлиа. Но аз зная също, че това сигурно е невярно. Моята ехолокация може да бъде излъгана, но моето обоняние никога. Това наистина е автентичният Д’жмерлиа.

— Попитайте Атвар Х’сиал защо тя не е споделила мислите си преди това с вас или с мен — каза Ребка.

Бялата сляпа глава кимна отново. Когато въпросът беше предаден, защитните външни крила се повдигнаха и отново се спуснаха.

— Кажете какви мисли? — преведе Ненда. — Атвар Х’сиал казва, че тя не обича да подхранва тревоги в други на база на такива неясни и субективни съмнения.

Това чувство беше познато на Ребка.

— Кажете й, че разбирам нейното затруднение. И й кажете също, че искам да помоля Атвар Х’сиал за по-нататъшно сътрудничество.

— Слушам — отворените жълти рогца се фокусираха върху устата на Ребка. Той имаше впечатление, не за първи път, че сикропеанката разбира повече от човешка реч, отколкото признава. Фактът, че вижда посредством ехолокация, не изключваше възможността също да интерпретира някои едноизмерни звукови структури, използвани от човешките гласни струни.

— Когато се върне Надзирателя на света не искам комуникацията да се извършва посредством Д’жмерлиа, както беше последния път. Попитайте Атвар Х’сиал дали тя може да му заповяда или да го убеди да не участва.

Ненда вдигна ръка.

— Казах й, но ще добавя това от мен. Вие очаквате Ат да ви вярва повече, отколкото вярва на Д’жмерлиа? Защо трябва да е така?

— Не трябва. Вие също ще бъдете там. Тя вярва на вас, нали?

С това Ребка си спечели един поглед накриво от зачервените очи на Ненда.

— Да. Сигурно ми вярва. За повечето неща. Почакайте малко, Ат отново говори — той замълча за момент, кимайки към сикропеанката. — Ат казва, че ще го направи. Но тя има също и друго предложение. Да се върнем обратно вътре. Можете да зададете на Д’жмерлиа всякакви въпроси, каквито искате. Ат ще контролира неговите отговори и ще следи да разкрие нещо. Мисля, че надушва промяна. Наистина е трудно да проследиш собствените си феромони, когато говориш човешки език. За Д’жмерлиа няма да е по-лесно, отколкото на мен.

— Да вървим — Ребка тръгна назад към ярко осветената зала. Може би щяха да минат дни преди Надзирателя на света да се върне, но можеше и да са само минути и те трябваше да разберат каквото могат за новото, странно поведение на Д’жмерлиа, преди да се случи нещо друго.

Откакто бяха напуснали залата, беше настъпила една съществена промяна. Д’жмерлиа се беше преместил от неговия ъгъл и беше клекнал до Калик. Той й говореше бързо на нейния собствен език, който Ребка не разбираше и жестикулираше с четири от крайниците си. Когато Ребка отиде при двамата Атвар Х’сиал беше близо зад него. Д’жмерлиа извъртя очи първо към човека, после към сикропеанската си господарка.

— Д’жмерлиа — Ханс Ребка се чудеше с какъв въпрос може да изтръгне най-бързата информация. Реши да действа направо. — Д’жмерлиа, излъгал ли си ни относно нещо?

Ако някакъв въпрос можеше да предизвика непланиран изблик на емоционална реакция, то можеше да е само този. Ло’фтианците не лъжеха, особено в присъствието на господарите си. Всяка реакция, освен изненада и незабавно отричане, щяха да са шокиращи.

— Не съм! — Думите бяха адресирани към Ребка, но бледо лимоновите очи останаха фиксирани върху Атвар Х’сиал. — Не съм изричал лъжи.

Думите бяха достатъчно категорични. Но защо тонът беше колеблив?

— А да си скрил нещо от нас, нещо, което може би трябва да знаем?

Изправил осемте си източени крака, Д’жмерлиа стоеше неподвижно. Луис Ненда инстинктивно се премести и застана между ло’фтианеца и изхода от залата. Но Д’жмерлиа не тръгна в тази посока. Вместо това, той протегна една лапа към Атвар Х’сиал и изпъшка високо с тънкото си гърло.

После скочи и се хвърли право към горящата клада в средата на стаята.

Хората и сикропеанката бяха твърде бавни. Преди да успеят да сторят нещо, Д’жмерлиа беше преминал половината разстояние до широката, горяща в синьо-бяло колона. Само Калик беше достатъчно бърза да го последва. Тя се спусна подир Д’жмерлиа и го настигна точно когато наближи колоната. Когато влезе в ярко пламтящия център, тя протегна една жилава ръка и го сграбчи за крака. Той продължи да се движи навътре. Ръката на Калик беше повлечена от него. Лумна виолетово-син огън. И тогава хименоптата отскочи петнайсет метра назад. Тя съскаше от болка и ужас. Половината от един преден крайник беше изсушен в този моментен пламък с цвят на индиго.

Ребка също беше шокиран. Не от загриженост за Калик — той познаваше хименоптската физическа издръжливост и регенеративна способност. Но когато Д’жмерлиа скочи към ярката колона за секунда Ребка си помисли, че колоната може да е част от транспортна система на Строителите. Ала Калик, грижещ се за пострадалия си крайник, стана причина да изостави тази мисъл. Луис Ненда вече беше клекнал до нея и помагаше да превърже обгореното място с парче, откъснато от собствената му риза. Докато работеше, той цъкаше и свиреше на Калик.

— Трябваше да зная — Ненда се изправи. — Трябваше да разбера, когато се върнахме и видях Д’жмерлиа да говори на онази синилка. Калик твърди, че той й казал подробности за завои и коридори, за път през тунелите, но не съобщил откъде ги е научил. Тя смята, че трябва да ги е узнал, когато беше с Надзирателя на света или дори по-рано. Тя казва, че е добре, че след няколко дни ще бъде като нова… но сега какво? Преди да се убие, Д’жмерлиа казал, че Надзирателя на света няма да дойде тук. Ако това е вярно, сега сме самички. Така че, какво ще правим?

Мисълта беше изказана като въпрос, но Ханс Ребка познаваше твърде добре Ненда, за да го схване като въпрос. Карелианецът можеше да е мошеник, но когато дойдоха, той беше твърд и умен. Той знаеше, че нямаха никакъв шанс. Долу нямаше нищо, което хората могат да ядат. Ако Надзирателя на света не се върне, те трябваше да опитат да излязат на повърхността.

— Помниш ли всичко, което Д’жмерлиа ти каза? — попита Ребка. Когато Калик кимна, Ребка не се двоуми. — Добре. Щом почувстваш, че можеш да ходиш, води. Отиваме… горе.

Калик веднага се изправи на останалите си седем крака.

— На повърхността — каза Ненда и се засмя. — При зардалу и всичко останало, а? Време е да вървим.

Ханс Ребка кимна. Той застана зад хименоптата. Тя се изправи и тръгна към изхода на голямата квадратна зала с нейната пламтяща клада за изгаряне на мъртви. Луис Ненда беше зад него. Последна беше Атвар Х’сиал. Със затворени предпазни горни крила и хоботче, прибрано в гънката на бузата. Тя не говореше на Ханс Ребка — не можеше, — но той беше убеден, че му говори по неин собствен странен начин, оплаквайки измяната на Д’жмерлиа, нейния предан последовател и доскорошен роб.

Дариа трупаше знание по трудния път. Нямаше начин да знае колко неудобства и умора може да издържи един човек, докато сама не го изпита.

Дразнещите малки черни насекоми, които пълзяха в очите, носа и ушите бяха без значение. Крайниците, които бяха отмалели от умора, бяха без значение. Гладът и жаждата също бяха без значение. От значение беше само изчезването на „Индълджънс“, единственото средство за бягство от повърхността на Дженизий.

Когато слънцето се вдигна по-високо, тя седна на един плосък камък, обзета от отчаяние, което малко по-малко премина в раздразнение и накрая в гняв. Някой — някой от собствената й група, не зардалу — беше откраднал кораба минути преди тя и Тали да се качат на борда. Сега за тях нямаше никаква надежда. Бяха изоставени.

Кой може да го е направил? При тази мисъл съзнанието й се изясни. Отговорът беше очевиден — оцелелите от първата група, слязла на повърхността на Дженизий. Те бяха пристигнали с корабното ядро, но когато са искали да заминат, не са го намерили. Тогава сигурно са видели в „Индълджънс“ единствена възможност да напуснат планетата. Но ако е така, след като разберат, че на Дженизий са останали хора, сигурно ще се върнат. Ханс Ребка ще дойде за нея. Също и Луис Ненда. Дариа беше абсолютно сигурна.

Проблемът — а той беше голям — бе да остане жива и свободна, докато се върнат. А единственият начин, който със сигурност нямаше да й помогне да оцелее, беше да остане на повърхността. Тя надникна над растителността и видя водата да ври от активност. От време на време над повърхността се подаваше голяма синя глава. Зардалу може би не обичаха скалистия, неравен терен, където се криеха те с Тали, но вече вероятно са разбрали, че пленниците са избягали през отворите на въздухопроводите. Сигурно след не повече от час или два ще започнат систематично да проверяват вентилационните отвори на повърхността.

Дариа избърса мухите от крайчетата на очите си и пропълзя до Е. К. Тали. Той седеше пред малък храст и береше сочни жълти листа.

— Е. К., трябва да се върнем обратно в каналите.

— Наистина ли? Едвам излязохме от тях.

— Корабът ще се върне да ни вземе… — тя си каза, че го вярва, трябваше да го вярва — но ако чакаме на повърхността, няма да оцелеем.

— Склонен съм да не се съглася с вас. Мога ли да говоря? — Тали повдигна сноп жълти листа, всяко издута набръчкана сфера. — На вкус не са добри, но поддържат живота. Имат високо водно съдържание и известно количество хранителни вещества.

— Може да са отровни.

— Но не са… Вече ядох от тях — сега, когато вниманието й беше насочено към това, Дариа видя, че Тали е изял доста. Докато тя беше седяла и мислила, два или три храста в малката долчинка бяха лишени от листа и плодове.

— И макар аз да съм хуманоид — продължи Тали, — а не истински човек, имунната система и токсични реакции на това тяло не се различават от вашите. Не почувствах никакви неблагоприятни последствия и съм сигурен, че и вие няма да почувствате.

Логиката подсказваше на Дариа, че Тали може да греши. Той имаше непосредствен контрол върху елементите на имунната си система, докато тя нямаше, а използваното за вграждане на компютър тяло беше грижливо избрано с колкото се може по-малко алергични реакции. Но докато си казваше това, ръцете й се пресегнаха към едно клонче и започнаха да берат плодове.

Тали беше прав. Недозрели и твърде тръпчиви, за да са приятни, но с високо съдържание на вода. Тя стисна един плод със зъби и сокът потечеше по сухото й гърло като нектар. Дариа направи същото с още десетина други, преди да може да се насили да спре и да заговори отново.

— Нямах предвид храна, когато казах, че не може да останем тук. Говорех за зардалу.

Хуманоидът не отговори, но бавно се надигна да погледне към брега.

— Не виждам нищо. Ако има някои наблизо, те са все още във водата.

— Можете ли да се обзаложите, че ще останат там? Въздухопроводът, по който дойдохме, е на повече от километър и половина оттук и ние не знаем друг по-близо. Ако зардалу излязат на брега между нас и отвора, ще ни блокират пътя. Трябва да се върнем там.

Тали вече кършеше цели клони от храстите. Дариа започна да прави същото, като в същото време продължи да яде листа и плодове. Идеята на Тали беше правилна. На повърхността или под нея, двамата щяха да имат нужда от храна. Може би близо до отвора на канала също имаше храсти, но не биваше да рискуват. Сега трябваше да наберат, макар това да беше допълнителен товар. Тя накърши клони колкото можеше да носи с една ръка. Другата трябваше да остане свободна, за да си помага на трудните места от пътя. Дариа кимна към Тали.

— Да тръгваме.

Отиването до въздухопровода беше изненадващо лесно и бързо — на светло ходенето по неравната повърхност беше съвсем различно. А светлината беше повече от добра — беше направо ослепителна. Дариа се спира няколко пъти да бърше потта от лицето и врата си. Това беше друга причина, поради която повърхността беше неприемлива. По пладне Дженизий обещаваше да бъде невероятно гореща. Тя се обърна и се изкачи достатъчно далеч нагоре по хълма, за да могат над стената от растения да гледат към брега. Водата беше спокойна. Никакви извисяващи се форми в среднощно синьо не се виждаха. Това й спести ужаса. Дали зардалу спазваха определени часове за живот във вода и на суша? Тя знаеше толкова малко за тях и за самата планета.

Когато дойдоха по-близо до отвора, Дариа забеляза онова, което не беше видяла в полумрака на зората: целият район беше покрит с ниски храсти, подобни на онези, чийто клони те носеха, но с малко по-светложълти плодове. Тя отчупи още половин дузина клони и ги прибави към товара си, пъхайки плодове в устата си, за да уталожи нарастващата жажда. Тези изглеждаха малко по-сладки, от тях по-малко дразнеха небцето й. Може би вече беше свикнала с този вкус или новите плодове бяха малко по-зрели.

На самия отвор Дариа се поколеба. Беше тъмен и непривлекателен, водещ стръмно надолу в скалата. Единственото му достойнство беше малката ширина, през която едва можеше да се промуши човек и съвсем недостатъчна за възрастно зардалу. Но той даваше сигурност, ако човек беше готов да приеме нетрадиционната дефиниция на тази дума.

— Хайде, Е. К. Няма смисъл да висим тук — тя тръгна навътре, чудейки се какво да прави след това. Не искаха да бъдат много под земята, в случай че корабът се върне. Но трябваше да достигнат известна дълбочина, за да са сигурни, че търсещите слепешката пипала на зардалу няма да ги измъкнат.

Онова, което наистина им трябваше — мисълта изведнъж й дойде, когато направи първите стъпки надолу — беше отвор по-близо до мястото, където беше стоял „Индълджънс“. Единствено сигурното нещо в цялата тази каша беше, че ако някой се върне за нея, той ще се опита да се приземи на същото място, откъдето бяха излетели.

— Е. К., спомняте ли си всички завои и извивки, през които минахме по пътя нагоре?

— Разбира се.

— Тогава искам да прегледате последните няколко разклонения, преди да излезем на повърхността и да проверите дали има алтернативни пътища, които да ни заведат до изход на въздухопровод, по-близо до мястото, където стоеше „Индълджънс“.

— Отдавна съм го направил. Ако каналите в онази точка на разклонение продължават в посоката, която видяхме, тогава един канал на пресечката преди края ще излезе на повърхността на около сто метра от мястото, където видяхме „Индълджънс“ да излита. Малко повече от километър и половина оттук.

Дариа изруга наум. Конструкторите можеха да превъзнасят колкото си щат интелигентността на хуманоидите, но на тях не им достигаше нещо много важно. Е. К. Тали сигурно имаше тази информация отпреди часове и не му дойде наум, че тя е достатъчно важна, за да я съобщи веднага на Дариа.

Ханс Ребка гледаше образа на „Иърбъс“ на екрана на предния дисплей. Видът му говореше за изоставен негоден кораб, неизползван от хилядолетия. Огромният корпус беше олющен от удари на междузвезден прах. Прозрачните стени на илюминаторите за наблюдение, изподраскани от същия микропясък, стърчаха от страните на кораба като сълзящи старчески очи, замъглени от пердета.

И ако се съди от липсата на отговор на сигналите на Ребка, „Иърбъс“ може би беше мъртъв! Когато „Индълджънс“ се издигна в орбитата за среща, той беше предал дузина настоятелни запитвания. Защо „Иърбъс“ изпраща сигнал за помощ? Какъв е характерът на проблема? Беше ли безопасно за „Индълджънс“ да акостира и да влезе в товарния трюм? Никакъв отговор. Корабът над тях се носеше самотен в пространството като голям мъртъв звяр, ням, нереагиращ на никакви дразнители.

— Закарай ни при него — Ребка мразеше да се захваща с каквото и да било слепешката, но нямаше избор.

Калик кимна и размаха лапи над пултовете твърде бързо, за да могат да се проследят. Маневрата за среща на разузнавателния кораб с „Иърбъс“ беше извършена с рекордна скорост и много по-плавно, отколкото Ребка би могъл да я извърши. За минути те бяха на входа на спомагателния товарен трюм.

— Задръж ни там.

Когато „Индълджънс“ се издигна стационарно по отношение на другия кораб и помпите напълниха трюма с въздух, Ребка огледа екраните. Все още нищо. Никаква следа за опасност, но и никой не очакваше тяхното завръщане, за да ги приеме на док. Странно. Каквото и да се беше случило, „Иърбъс“, единственото средства за връщане, не трябваше да бъде изоставен.

Той се обърна да даде команда за отваряне на люка, но други го бяха изпреварили. Ненда и Атвар Х’сиал я бяха подали, още щом се бяха изравнили наляганията и вече плуваха към коридора, който водеше към командната зала на „Иърбъс“. Ребка ги последва, оставяйки Калик да обърне назад изследователския кораб, в случай че се наложи бързо да напуснат.

Първите коридори бяха празни, но това не означаваше нищо. Вътрешността на „Иърбъс“ беше толкова огромна, че дори при хиляда души на борда той можеше да изглежда празен. Ключовият въпрос беше състоянието на командната зала. Това беше нервният център на кораба. Там винаги трябваше да има дежурен.

И в известен смисъл имаше. Луис Ненда и Атвар Х’сиал бяха избързали пред Ребка. Когато пристигна в командната зала, той ги намери при главния пулт, наведени над приклекналата фигура на Джулиан Грейвс. Съветникът беше се прегърбил надолу, закрил очи с ръце. Дългите му костеливи пръсти достигаха до изпъкналото чело. Ребка допусна, че Грейвс беше в безсъзнание, но после разбра, че Луис Ненда тихо му говори. Когато Ребка приближи, Грейвс бавно свали ръце от лицето си и ги кръстоса на гърдите. Изразът на лицето му непрекъснато се променяше от страх до безпокойство.

— Ние ще се погрижим за вас — казваше Ненда. — Просто се отпуснете и се опитайте да ни кажете какво не е наред. Какво се е случило?

Джулиан Грейвс за миг се усмихна, после отвори уста.

— Не зная. Аз… ние… не можем да мислим. Има твърде много за мислене — устата му се затвори, зъбите му изтракаха. Главата се обърна настрана да огледа с изцъклен поглед залата.

— Твърде много какво? — Ненда се премести така, че Грейвс не можеше да не гледа в него.

Замъглените сиви очи се завъртяха.

— Твърде много… твърде много аз.

Ненда погледна Ханс Ребка.

— Това каза и по-напред: „Твърде много аз.“ Знаете ли какво означава това?

— Нямам представа. Но мога да разбера защо се излъчва сигнал за помощ. Ако той е на вахта, сигурно не може да контролира кораба. Погледнете го.

Грейвс беше клекнал отново и нещо си мърмореше.

— Слезте по-ниско, огледайте и потърсете място за приземяване. Не, трябва да останем на високо, в безопасност. Не, върнете се през сингулярностите, чакайте там. Не, трябва да напуснем Анфракт — с всяко разкъсано изречение изражението на лицето му се променяше, гърчеше се от твърдо решение на безумния му мозък до несигурност и тревога.

Ребка изведнъж разбра. Грейвс беше разкъсван от блуждаещи мисли, сякаш сливането на Джулиъс Грейвс и неговият вътрешен мнемоничен близнак Стивън за образуване на личността на Джулиан Грейвс беше се разпаднало. Беше се върнал старият конфликт на две съзнания в един мозък.

Но в мозъка на Ребка тази идея скоро беше изместена от друга, по-неотложна грижа.

— Защо е самичък на вахта? За другите трябва да е очевидно, че той не е в състояние да взема решения — Ребка се наведе, хвана с две ръце главата на Джулиан Грейвс и я завъртя така, че да може да гледа право в очите на съветника. — Съветник Грейвс, чуйте ме. Имам много важен въпрос. Къде са другите?

— Другите… — Грейвс промърмори думата. Очите му примигнаха, устните трепнаха. Той кимна. Разбрал беше, Ребка беше сигурен в това, но изглежда беше неспособен да се насили да отговори.

— Другите — повтори Ребка. — Кой друг е на борда на „Иърбъс“?

Грейвс започна да потръпва, сухожилията на врата му се издуха. Мобилизираше се за някакво върховно усилие. Устните му силно се стиснаха, после се отвориха и възкликнаха.

— Единственият друг… „Иърбъс“ е… е Д’жмерлиа.

Ребка се напрегна да чуе смущаващия отговор. Той пусна главата на Грейвс и изсумтя разочаровано. Грейвс не го знаеше, но той даде единственият отговор, който доказваше, че си е изгубил разума. Д’жмерлиа беше мъртъв. Ребка беше видял с очите си как умря. От всички, които бяха влезли в Анфракт, Д’жмерлиа беше единственият, който беше абсолютно невъзможно да е на борда на „Иърбъс“.

— Достатъчно — Ребка застана отстрани на Грейвс. — Бедният! Да го отнесем, където може да почива, и да му дадем успокоително. Той има нужда от медицинска помощ, но единствените хора, които могат да му окажат такава, са онези, които са инсталирали мнемоничния двойник. Те са на Миранда, на хиляда светлинни години оттук. Аз не зная какво лечение да му приложа. Колкото до другите на борда, когато ги намеря ще им одера кожите. При никакви обстоятелства не е трябвало да го оставят тук самичък… дори формално той да е бил командващ.

Ребка се премести по-близо до Грейвс, хвана едната му ръка и направи знак на Ненда да хване другата. Докато го вдигаха съветникът объркано местеше поглед от единия към другия. Той не се съпротивляваше, но не би могъл да ходи без тяхна помощ. Мускулите му бяха силни, но краката изглежда не знаеха в каква посока се очаква да се движат. Ребка и Ненда излязоха от залата. Атвар Х’сиал остана самичка — най-важното правило в Космоса беше никога да не се оставя мостика на кораба без дежурен.

Заведоха Грейвс в лечебницата — той вече изглежда беше в полусъзнание — и го завързаха с предпазен колан.

— Няма да му помогне много, но поне няма да ни пречи — каза Ребка. Той завърза коланите по сложен начин. Ако е в състояние да разбере тези възли, то умът му е много по-наред, отколкото си мислим.

Двамата мъже тръгнаха назад към мостика. Бяха на последното разклонение на коридора, когато чуха стъпките на Калик да тракат в другия край.

— Обърна ли „Индълджънс“ — попита Ребка, без да гледа към хименоптата. Вместо да отговори на човешки език, Калик изсвири пронизително и издаде взрив от хименоптски тракания. Луис Ненда веднага скочи до Калик. Той вдигна малката хименопта и я разтърси.

— Какво ти е? — Ребка се отдръпна назад. Такова нещо просто не се прави с хименопта! Всеки, освен Ненда, който се опиташе да направи това с Калик, щеше да бъде изложен на мигновена смърт. Късата черна козина — хименоптски кожух, толкова ценен за неразумно множество ловци — беше настръхнала, жълтото жило инстинктивно излязло пет сантиметра в долния край на ниския корем. Ненда не беше разтревожен.

— Трябва да го направя. Тя е шокирана, вижте. Трябва да я извадя от това състояние — той удари силно хименопта по гладката кръгла глава с юмрук и издаде серия тракащи изсвирвания. — Казвам й да говори човешки… Това трябва да помогне. Тя не знае как да пъшка и се оплаква на човешки език. Хайде, Калик, кажи ми нещо. Какъв е проблемът?

— Аз обърнах к-кк-кораба — изфъфли Калик.

Тя сякаш се беше върнала назад към времето, когато човешката реч беше нова за нея.

— Да. После какво?

— Напуснах товарния трюм. Тръгнах по коридора. И тогава… тогава…

— Продължавай!

— Тогава… — жилото се прибра, но сега малкото тяло трепереше в ръцете на Ненда. — Тогава видях Д’жмерлиа. С-стоеше пред мен. В коридора, който водеше към командната зала.

— Калик, ти знаеш, че това е невъзможно. Д’жмерлиа е мъртъв… Ти лично видя — но очите на Луис Ненда говореха друго. Той и Ребка се спогледаха. Невъзможно? Може би. Но от два съвсем независими източника.

— Беше Д’жмерлиа. Не може да има грешка. Беше неговият глас, както и неговата външност — Калик постепенно се успокояваше. Тя беше изключително логично същество и всяко нарушение на логиката беше особено тревожно за нея. Но обяснението на човешки език възстанови нейните естествени начини на мислене. — Беше на около двайсет метра от мен в същия коридор. Извика ме по име и после ме заговори. Каза ми, че веднага трябва да отида в командната зала, тъй като Джулиан Грейвс имал спешна нужда от помощ — Калик спря и погледна Ребка. — Това е вярно, нали? А после, докато гледах право в Д’жмерлиа…

Тя спря да говори. Всяко око в целия черен кръг очи се замъгли и, сякаш веднага се разфокусира. Ненда я удари силно в пода.

— Не ми се прави отново на малоумна! Изплюй камъчето, Калик. Веднага или ще ти разпръсна карантиите из цялата зала.

Калик поклати глава.

— Ще го кажа, господарю Ненда, щом ми заповядвате. Но това е невъзможно. Докато го гледах, Д’жмерлиа изчезна. Не побягна, защото аз съм по-бърза от него и щях да видя всяко движение, което можеше да направи. Нито за момент не бях изгубила съзнание, както си помислих най-напред, защото бях във въздуха и скачах към него, когато той изчезна. Не може да е някакъв трик с отражение, някакъв особен оптически ефект, защото по-малко от секунда след като той изчезна, аз застанах на мястото, където беше стоял и почувствах разликата в температурата на пода, където бяха били краката му — Калик се отпусна тежко на пода, широко разперила всичките си крака. — Наистина беше той. Моят приятел Д’жмерлиа.

Ребка и Ненда се спогледаха.

— Както знаете, тя не лъже — промърмори Ненда. Говореше повече на себе си, отколкото на Ханс Ребка.

— Зная. От това се страхувам. Щеше да е много по-добре, ако лъжеше — Ребка си наложи да се откъсне от обърканите си мисли и да се върне към нещата, с които знаеше как да се справи. — Вие разбирате, че точно това каза и той — Ребка посочи с пръст към лечебницата, където лежеше Джулиан Грейвс. — Според него Д’жмерлиа бил единственото същество с него на „Иърбъс“.

— Да. Но не сме длъжни да му вярваме. Можем да проверим кой е тук. Ат може да подуши централното въздушно захранване и ако има някой друг на кораба, тя веднага ще го усети. Почакайте една минута — Ненда забърза навън, обратно към командната зала.

Никой от двамата мъже не се нуждаеше от обяснение за останалото. Ако, освен Грейвс и Д’жмерлиа на кораба няма други, тогава къде бяха Дариа й останалите? Почти сигурно на Дженизий. Което означаваше, че с отлитането на „Индълджънс“ те бяха останали там.

Ханс Ребка не изчака Ненда да се върне.

— Веднага щом господарят Ненда се върне от командната зала, отведи го на „Индълджънс“ — каза той. Ребка не помоли Калик, която все още лежеше на пода на „Индълджънс“ — той й заповяда. Ребка мразеше да се отнася към нея като към роб, когато тя така силно възразява, че не е, но сега беше време, ако изобщо някога може да се говори за такова, когато целта оправдава средствата. Хименоптата само кимна покорно, а Ребка забърза назад към разузнавателния кораб.

Калик беше свършила нейната работа в товарния трюм. „Индълджънс“ чакаше зареден с енергия и зададени команди, готов да се върне в Космоса. Ребка отиде да отвори люка. Той изпитваше непреодолимо желание да излети направо от трюма обратно на повърхността на Дженизий, но най-напред трябваше да бъде сигурен за положението на борда на „Иърбъс“.

Когато Луис Ненда се върна, той не беше самичък. Атвар Х’сиал беше зад него, плъзгайки се през коридорите със скокове от по двайсет метра.

— Не се безпокойте — отговори Ненда на незададения въпрос на Ребка. — Калик наблюдава от мостика. Тя имаше някакво разтройство, но след няколко минути ще е добре.

— Какво казва Атвар Х’сиал?

— Съгласна е с Джулиан Грейвс и с Калик. На борда няма никаква миризма на друг… освен на Д’жмерлиа. И тя отслабва. Ат казва, че вероятно той е бил тук и си е отишъл. Направо мистериозно. Ако бях от онзи тип хора, които се тревожат, това нямаше да ми излезе от ума — Ненда мина покрай Ребка през отворения люк на „Индълджънс“ и заразглежда пултовете.

— Значи сте готов?

— Да.

— Да се върнем на Дженизий.

— Готов съм. Но вие няма да отидете.

— Искате ли да се обзаложим? Отивам, иначе се нагърбвате с голямо бреме.

Ребка отвори уста да протестира, после промени намерението си. Ако Ненда иска да рискува, защо да го спира? Той беше лъжец и мошеник и гледаше само собствените си интереси, но беше един допълнителен ум и чифт допълнителни ръце — а и умееше да оцелява в критични ситуации.

— Чудесно. Влизайте и побързайте. Тръгваме веднага.

Но карелианецът гледаше през рамо към извисяващата се фигура на Атвар Х’сиал, застанала зад Ханс Ребка на люка.

— Ах-ха. Готов сте за отлитане, капитане, но преди да тръгнем, аз трябва да разменя набързо няколко думи с Ат и да й обясня кое как е.

— Луис Ненда — феромонното съобщение на сикропеанката беше силно, обертоновете, изпълнени с подозрение и може би укор. — Мога ясно да прочета мислите ви. Ние сме в безопасност в Космоса, а вие искате да се върнете на планетата Дженизий. Обяснете ми вашата постъпка… или ще ме загубите като партньор.

— Обяснение. Няма нищо, което се нуждае от обяснение — Ненда отиде близо до сикропеанката и се наведе до тъмночервената й раковина. — Бъди разумна, Ат. Ребка отива, ти виждаш това, независимо дали аз ще отида или не. Ние знаем, че там има всякакви ценни неща и че той е достатъчно тъп и няма да ги вземе, дори да има възможност. Някой трябва да отиде с него и да види какво може да се вземе.

— Тогава и аз идвам.

— И ще оставиш Калик и Грейвс да се оправят с кораба без капка разум и в двамата? Някой трябва да остане тук и да се грижи всичко да върви гладко.

— Вие може да останете. Аз ще отида на ваше място.

— Не ставай глупава, Ат! Ти и Ребка не можете да кажете една дума, която другият да разбере. Аз трябва да отида.

— Причината е в жената, Дариа Ланг. На нея искате да помогнете.

— Да помогна! Няма начин. Аз не разбирам значението на тази дума. Ат, ти наистина се вманиачаваш относно тази жена.

— Един от нас сигурно се вманиачава.

— Е, във всеки случай не аз — Ненда излезе изпод черупката и тръгна към люка. — Ат, трябва да ми вярваш.

Сикропеанката бавно се премести от пътя му.

— Нямам голям избор. Имам обаче условия. Чакахме твърде дълго и се отклонихме много от първоначалните ни цели. Искам да ми обещаете, Луис Ненда, тук и сега, че ако остана, веднага щом се върнете от Дженизий, ще вземем този кораб за наше ползване. Според Далсимър от Торвил Анфракт лесно може да се излезе… само влизането е трудно и опасно. Така че ние с вас ще напуснем „Иърбъс“ с този кораб и ще се върнем на Глистър, където ще вземем вашия кораб — „Хев-ит-ол“. Достатъчно дълго протакахме.

— Хей, на мен „Хев-ит-ол“ ми липсва не по-малко, отколкото на теб… дори повече. Приемам сделката. Веднага щом се върна, тръгваме.

— Само ние двамата.

— Кой друг? Разбира се, че само ние двамата. Върви и си приготви нещата. Аз трябва да тръгвам. Ребка вече е готов и чака — Ненда преустанови феромонното предаване, за да покаже, че разговорът е свършил и забърза навътре в „Индълджънс“.

Ханс Ребка наистина чакаше… но не Луис Ненда. Той седеше пред пулта и въвеждаше стартови команди. Лицето му изразяваше пълно разочарование. Ненда седна на седалката до него.

— Какво ни задържа? Хайде да се махаме оттук.

— Бих желал. Ако онова нещо ми разреши — Ребка кимна към един от дисплеите. — Опитвам се да отворя свързващата врата към външния трюм. Но командите не се изпълняват.

— Значи външният шлюз не включва. Това означава, че той се използва.

— Зная какво означава, но когато минах през него, беше празен — Ребка включи камера, която трябваше да покаже площта на шлюза. — Тогава как може да се използва сега?

Не се наложи Луис Ненда да се опита да отговаря. Докато гледаха, цикълът на въздушните помпи свърши. Външният шлюз сега имаше балансираща атмосфера с вътрешния трюм и вратата между залите можеше най-после да се отвори. Двамата мъже гледаха показаната на дисплеите картина.

— Корабното ядро — каза Ненда. — Как е пристигнало тук? Къде е било през цялото време? — преди Ханс Ребка да може да направи нещо да го спре, Ненда изтича до шлюза, отвори го и моментално падна свободно през отворената междушлюзова врата към по-малкия съд.

Ребка го последва с по-бавна крачка. Той можеше да даде логично обяснение, нелишено от смисъл. Той и неговата група бяха отишли на Дженизий с корабното ядро, но когато се върнаха на мястото на приземяване, то не беше там и те бяха принудени да се върнат с „Индълджънс“. Групата на Дариа Ланг беше отишла на Дженизий с „Индълджънс“, но когато им беше потрябвал, корабът беше заминал. Така че те сигурно са успели да открият изчезналото корабно ядро върху повърхността на Дженизий и са се върнали с него.

Да, нелишено от смисъл. Загадъчният елемент в тази схема беше отново Д’жмерлиа. Той беше изчезнал в колона от нажежена до синьо плазма на Дженизий и отново се беше появил на „Иърбъс“. Но как беше дошъл тук, ако не е бил на корабното ядро?

Луис Ненда вече беше при корабния шлюз. Щом наполовина се отвори, той се промуши през него. Ребка го последва, смутен от лошо предчувствие.

— Дариа? — извика той. Ако тя не беше там… Луис Ненда се обърна към него и един поглед върху лицето му беше достатъчен да разбере, че той нямаше новината, която Ханс Ребка искаше да чуе.

— Дариа я няма — каза Ненда. — На борда има само една личност. Надявам се да имате обяснение, капитане, защото аз нямам. Надзърнете.

Той се отмести настрана, така че Ханс Ребка да може да види пилотската седалка. Изтегната, дишаща, но в безсъзнание там се виждаше ръбестата, тънка като тръба, фигура на Д’жмерлиа.

Ханс Ребка не можа да намери никакви следи от изгоряло по тялото на Д’жмерлиа. Той беше видял с очите си как ло’фтианецът се хвърли в бушуващата плазмена колона толкова гореща, че моментално изсуши следващия го крак на Калик. Изсъхналият мършав крайник беше започнал отново да израства, но по тялото на Д’жмерлиа нямаше никаква рана.

Ребка и Луис Ненда пренесоха Д’жмерлиа на мостика на „Иърбъс“. Там Атвар Х’сиал извърши ултразвуково сканиране на тялото на изпадналия в безсъзнание ло’фтианец и потвърди, че вътрешното му състояние е също толкова незасегнато, колкото и външният му вид.

— И мозъкът му изглежда също не е засегнат, както и тялото — съобщи сикропеанката на Ненда. — Причината за безсъзнанието му остава загадка. Може да се предполага, че се дължи повече на психологически, отколкото на физически причини. Нека да го проверя.

Тя се наведе до Д’жмерлиа и започна да изпраща мощни възбуждащи стимули под формата на феромонни емисии. Ребка, за когото излъчването на Атвар Х’сиал не беше нищо, освен поредица от странни и остри миризми, погледа една-две минути, преди съвсем да изгуби търпение.

— Тя може да прави това, колкото си иска — каза той на Луис Ненда, — но аз няма да остана и да търпя тази воня. Аз трябва да сляза на повърхността на Дженизий. Все ми е едно дали вие ще дойдете, или ще останете.

Ненда го погледна, но не се поколеба. Когато Ребка се отправи назад към „Индълджънс“, Ненда тръгна с него.

— Ще ви кажа нещо друго — каза той, докато се подготвяха да се отделят от „Иърбъс“ за първата фаза на излизане от орбита. — Д’жмерлиа може да не иска да се събуди, но според Ат той се чувства по-добре от последния път, когато го е видяла. Тя казва, че сега той е напълно в съзнание.

— Какво означава това? — Ребка насочваше разузнавателния кораб към същото място върху повърхността на Дженизий, от което бяха излетели и само половината му съзнание беше ангажирано с Луис Ненда. Не беше въпрос само до навигация. Той почти очакваше всеки момент от небето да се появи яркожълт лъч светлина и да ги отнесе на някое друго, случайно място върху повърхността на планетата. Досега не се случи, но имаше още до приземяването. Той се спускаше с максималната скорост, която смяташе за допустима.

— Чудя се — Ненда не можеше да скрие разочарованието си. — Опитах се да накарам Ат да ми каже какво има предвид и тя ми обясни, че нещата не могат да се обяснят по такъв начин. „Ако не чувствате разликата в Д’жмерлиа, каза тя, не можете да знаете какво имам предвид дори ако ви го кажа“ — той потри сипаничавите си пъпчиви гърди. — Тя се задоволи само с това обяснение, след като аз изтърпях всичко, за да получа тази приставка, за да мога да си дърдоря със сикропеанци!

„Индълджънс“ беше вече на две хиляда метра и продължаваше стремително да се спуска. Екраните показваха познатата кривина на бреговата линия с ивицата земя на север, врязала се в синята вода. На сушата тъмните следи върху килима от сиво-зелен мъх показваха на Ханс Ребка точно къде се бяха приземили корабното ядро и разузнавателният кораб на Далсимър. Тези следи изглеждаха съвсем малко по-различни от времето, когато той беше напуснал повърхността. Но как? Той не можеше да каже. На седемстотин метра Ребка премина на пълно ръчно управление и закръжи над предишното място на кацане.

— Виждате ли нещо? — очите му се местеха към сградите, където тяхната група най-напред беше хваната. Там нищо не се беше променило. Никаква следа от вълнение в спокойните води. Луис Ненда, който сканираше скалните късове и ниската растителност на стотина метра по-нататък във вътрешността, изсумтя и посочи.

— Там. Зардалу. Оттук не мога да видя какво правят. Бяха много, струпани в кръг около една тъмна бездна на повърхността. И непрекъснато се движеха. Ребка насочи „Индълджънс“ да кръжи директно над тях, върху екраните на насочените надолу дисплеи с голямо увеличение се виждаха обръщащи се нагоре глави от среднощно синьо и втренчени небесносини очи.

— Повечето са възрастни — Ненда отиде към пулта за командване на оръжията на „Индълджънс“. — Нека им сервирам нещо, върху което да помислят.

— Внимателно! — предупреди го Ребка. — Не знаем кой друг е долу сред тях.

— Не се безпокойте. Само малко ще ги погъделичкам — но Ненда избра такава радиационна честота и интензитет, които за десет секунди биха изгорили смъртоносно човек. Той насочи надолу лъча и го разви така, че да обхване цялата група под тях. Зардалу трепнаха и скочиха от болка, после побягнаха като вихрушка от светлосини пипала да търсят спасение във водата.

Ненда ги последва с радиационното оръжие облъчвайки изостаналите.

— Не умират лесно, нали? — коментира замислено той. Ненда увеличи интензитета на лъча и въпреки това всички успяха да достигнат водата и да плуват бързо, преди да се гмурнат надолу. — Яки нещастници, издържат и на твърда радиация. С Далсимър в слънчевия бар на Бридъл Гап ще се чувстват като у дома си. А може би не е точно така. Предполагам, че ще могат да я понесат, но изглежда няма да им хареса.

Последното зардалу изчезна под водата. Ханс Ребка се поколеба. Лесната част беше минала, но сега какво? Беше ли безопасно да приземят „Индълджънс“ с неговата модерна оръжейна система? Беше научил от опит един стар урок на Фемас Съркъл: „Една цивилизация е лоша, ако не може да се научи да се защитава срещу собствените си оръжия. Истинският проблем обаче започва, когато трябва да се защитава срещу оръжията на други.“

Някога Зардалската общност се е простирала на хиляда свята. Не е възможно тя да е поддържала господството си над тях, без нещо да им е помагало.

Ребка снижи „Индълджънс“ на трийсет метра и закръжи точно над следите в мъха, оставени преди от тях. Когато нищо не се случи той предпазливо слезе още по-ниско. Ако Дариа и някои други оцелели от тяхната група се опитват да избягат от повърхността на Дженизий, логически най-вероятното място да го потърсят беше това. А ако няма оцелели…

Това беше мисъл, която Ханс Ребка не искаше да продължи.

— Внимателно. Нещо става — дрезгавият глас на Ненда прекъсна мислите му.

— Какво?

— Не зная. Не го ли чувствате? В кораба?

Ханс Ребка го почувства. Слабо разтърсване на повърхността на планетата, леко променящи се ъгли във вътрешността на кораба, причиняващи понякога слабо потрепване. Ребка инстинктивно вдигна кораба да кръжи няколко метра над покритата с мъх повърхност, но по-нататъшното действие от негова страна беше затруднено от друг сигнал.

Той наблюдаваше екраните с изглед от морето, но от време на време прехвърляше вниманието си на един, който показваше сушата. Онова, което видя там, го изпълни със силни, непознати емоции.

Трябваше му секунда да ги разпознае. Донесоха му облекчение и радост.

Тичаща, клатушкаща се по неравната повърхност, се появи Дариа Ланг. Непосредствено зад нея с походка на пиян моряк я следваше Е. К. Тали. И зад него, подскачащ заедно със стадо с цвят на кайсия млади зардалута, кълвящи приличната му на тирбушон опашка, се тътрузеше нещастен, краставично зеленият Далсимър.

При скоростта, с която се движеха, Дариа и другите щяха да бъдат при разузнавателния кораб за по-малко от трийсет секунди. Това беше чудесно, но Ребка имаше два проблема. Зардалутата бързо ги настигаха. Можеха да хванат Дариа и другите двама, преди те да са достигнали до кораба.

А тресенето на „Индълджънс“ се засилваше. Точното насочване на оръжейната система, за да спрат зардалу, беше невъзможно.

Да се издигнат на безопасна височина, когато на Дариа и другите нямаше да им достигнат само няколко секунди, или да ги изчакат и да изложат на риск кораба?

Ханс Ребка сложи пръста си на копчето за издигане. Групата долу трябваше да измине трийсетина метра. Може би им бяха необходими само десет секунди, за да влязат през отворения люк.

Корабът се наклони. Той задържа дъх.

Ако Ханс Ребка беше запитан — без да му се даде време да мисли — колко време беше минало от напускане на „Иърбъс“ до завръщане с Дариа Ланг и останалите, може би щеше да каже петнайсет или двайсет часа. Във всеки случай сигурно повече от дванайсет. Той се стресна, когато, след като акостираха, погледна в корабния дневник на „Индълджънс“ и разбра, че са минали по-малко от три часа.

Изглежда на борда на „Иърбъс“ нищо не се беше променило. Корабът се движеше по същата висока орбита, тих и очевидно безлюден. Когато се появиха от трюма, никой не излезе да ги поздрави.

Ребка тръгна към мостика. Всички го следваха, не защото беше необходимо, а защото бяха твърде изтощени, за да помислят да вършат нещо друго. Изключение правеше единствено Далсимър. Полифемът отиде при най-близкия реактор с единственото намерение, което беше очевидно за всички.

— Ах, оставете го да го направи — промърмори Ненда, като видя озадаченото лице на Дариа. — Погледнете му цвета. Няма да е годен за нищо, докато не получи стимулираща доза лъчев нектар. И затвори онази проклета врата на реактора зад себе си! — извика той, когато Далсимър мина покрай него.

Двамата вървяха последни в групата. Дариа пиеше от всяко кранче, докато се почувства като търкаляща се бъчва с вода. И двамата бяха изтощени, вървяха и не говореха за нищо. Или по-скоро тя беше изтощена, а Ненда говореше за нещо, но Дариа беше твърде уморена да проумее какво. Той изглежда се опитваше да формулира някакво твърдение, но после се отклони от него. Накрая тя го потупа по ръката и каза:

— Не точно сега, Луис. Много съм уморена за задълбочено мислене.

Той изръмжа своето несъгласие.

— Сега трябва да говорим, Дариа. Това може би е единственият ни шанс.

— Разбира се, че не е. Ще говорим по-късно.

— Не можем да го направим по-късно. Трябва да бъде сега. Знаете ли каква поговорка имат сикропеанците? „Отлагането е най-сигурната форма на отказ.“

— Не съм я чувала — Дариа се прозя. — Защо просто не изчакате и не ми го кажете утре? Тя продължи напред, смътно разбираща, че той не е доволен от нейния отговор.

Ненда я последва притиснал под ръка невръстното зардалу. То оглеждаше наоколо със светли, любопитни очи и се опитваше да се измъкне достатъчно, за да клъвне гърдите му. Той въздъхна, тупна го по главата и ускори темпото, докато се изравни отново с Дариа. Ненда сложи ръка през раменете й и я притисна към себе си, но по пътя към командната зала на „Иърбъс“ не каза нищо повече.

Ханс Ребка беше в командната зала от две минути, загледан в една от нишите на огромното помещение. Раменете му бяха отпуснати от умора, но като видя ръката на Ненда около раменете на Дариа, той бързо се изправи.

Тя познаваше това негово изражение. За да избегне спора, Дариа се освободи и сама забърза към нишата — и получи най-големия шок. Там беше Атвар Х’сиал, наведена до опуснатото и притихнало тяло на Д’жмерлиа.

Д’жмерлиа! Дариа беше го видяла как изчезна на Дженизий. Той не можеше да е тук, да лежи на пода на командната зала.

— Д’жмерлиа… — започна тя и млъкна.

Главата й сякаш беше пълна с мъгла и мислите й се лутаха. Не знаеше откъде да започне.

— Ат казва, че Д’жмерлиа се оправя — съобщи Ненда. Той я беше последвал до нишата. — Тя е във връзка с него. Казва, че още не е съвсем в съзнание, но състоянието му се подобрява. Трябва само да бъдем търпеливи и да изчакаме една минута.

Д’жмерлиа беше започнал да стене и да мърмори. Дариа се наведе над него. Говореше на език, който тя не разбираше. Дариа огледа групата.

— Някой познава ли този език?

— Да, аз го познавам — отвърна Е. К. Тали. — Но не го разбирам. Това е родният език на Д’жмерлиа; езикът на един възрастен ло’фтианец. За съжаление в централната база данни няма речник за него. Подозирам, че никой от тази група не говори този език.

— Това няма значение — добави Ненда. — Човешката реч на Д’жмерлиа има някакви смущения, но всичко ще бъде изразено с феромони. Атвар Х’сиал може да ми каже какво се опитва да съобщи Д’жмерлиа и аз ще ви го предам. Ат казва, че може би ще минат две минути преди да разберем, но тя иска да бъдем готови за това. Калик осигури ми режим за компютърен запис.

Хименоптата кимна, лапите й се задвижиха над пулта. Тя очевидно се беше възстановила от шока след по-раншната си среща с изчезналия Д’жмерлиа. Сега беше кацнала на перилото на пулта и гледаше внимателно ло’фтианеца и Атвар Х’сиал, която стоеше във въздуха над него разтревожена.

Дариа забеляза, че Калик използва средните си лапи. Един преден крайник липсваше. Какво беше станало с него? Никой не си направи труда да спомене за това. Тя погледна Луис Ненда. Ръцете му бяха покрити с мехурчета от контакт с някаква гореща или корозионна течност. Тези двамата бяха най-зле физически, но и другите не изглеждаха много по-добре. Всяко лице и тяло беше помръкнало от умора и покрито с мръсотия.

Самата Дариа сигурно също изглеждаше толкова зле. А вътрешно беше по-зле, отколкото външно. Чувстваше се на хиляда години.

Комичният характер на цялото усилие я порази. Да очаква тази разнородна, ранена и изтощена група от осакатени роби да разбере нещо, и то не какво да е, а тайните на Дженизий и забулващия я пояс от сингулярности…

Това беше някаква шега. Само че тя не можеше да се смее на нея. Тя дори вече не можеше да се ядоса. И не беше готова да посрещне най-голямата от всички загадки — самото присъствие на Д’жмерлиа.

— Как може той да бъде тук? — Дариа се усети, че произнесе гласно въпроса и посочи към ло’фтианеца. — Той беше на Дженизий с мен и Тали. А после изчезна… във въздуха.

Те не се изсмяха на нейното твърдение, което щеше да бъде съвсем основателно.

— Д’жмерлиа е бил също на „Иърбъс“ с Джулиан Грейвс — каза Ребка и въздъхна. — И е изчезнал оттук. Беше и с нашата група на Дженизий. И изчезна оттам. А после, преди няколко часа, се върна на корабното ядро… в безсъзнание. Не питайте мен, Дариа. Вие сте добра по теориите. Какво е вашето обяснение?

Оптическа измама. Огледала. Магия. Мислите на Дариа излизаха от контрол.

— Нямам обяснение. Това е невъзможно.

— Тогава почакайте още една секунда и може би ще чуем Д’жмерлиа сам да обясни случилото се — Луис Ненда посочи Атвар Х’сиал. Хоботчето на сикропеанката се размахваше над тялото на Д’жмерлиа, докосвайки лимоновожълтите очи на късите рогца, а чувствителните антени галеха тясната глава. Д’жмерлиа потрепваше и мърмореше в отговор на нейното докосване. Дариа и другите не чуха нищо разбираемо, но Луис Ненда неочаквано заговори.

— Ще се опитам да го предам дословно, ако мога — той остави малкото зардалу върху едно от креслата пред командните пултове, където то се закрепи здраво с множеството си смукала и се опита да отхапе с човка от меката тапицерия. — Ат ще задава въпроси, ще ми предава точно отговорите на Д’жмерлиа и аз ще ги предавам на вас. Приготви се, Калик. Може да започне всеки момент.

Въздухът в нишата се изпълни със силна миризма на сложни феромони, чието значение оставаше скрито за повечето присъстващи.

— Аз, Д’жмерлиа, чувам и отговарям — каза Ненда с глух неестествен глас. — Това започна с корабното ядро. Бях оставен самичък да поправя кораба, а господарката Атвар Х’сиал, капитан Ребка и господарят Ненда отидоха да изследват крайбрежните сгради на зардалу. Свърших ремонта по-рано от плануваното и реших да проверя как лети корабното ядро. Летеше идеално. Отлетях обратно до сградите, където намерих голям брой зардалу да излизат от водата…

В залата цареше пълна тишина, чуваше се само острото дишане на Д’жмерлиа и дрезгавият, лишен от емоции глас на Ненда. Говореше равно, сякаш четеше от списък за резервни части за бягството в Космоса, след като зардалу бяха принудили другите да се скрият под земята, за непланираната среща на Д’жмерлиа с аморфната сингулярност, за мъките при физическото напрежение в края на онази сингулярност, за невероятното избавление и прехвърляне на Кухия свят. Описанието на събуждането на Д’жмерлиа и срещата с Пазителя предизвика неудържимо вълнение и тихи коментари.

— Звучи точно като Надзирателя на света — каза тихо Ребка. — Ненда, можете ли да помолите Атвар Х’сиал да направи опит да получи по-пълно описание на онази конструкция на Строителите?

— Мога да я помоля да се опита. Не мисля обаче, че вече има добра двустранна връзка.

Разказът продължи; обзорно послание-сонда на Пазителя на спиралния ръкав; нарастващо убеждение на Пазителя за неговата уникална роля като консерватор и охранител на Дженизий за бъдещето завръщане на Строителите. И накрая — хоботчето на Атвар Х’сиал се изви и гласът на Луис Ненда секна, докато говореше — започнали болките на Д’жмерлиа. Той започнал да се раздвоява, мозъкът му бил разчленен, тялото му било изпратено далеч да изпълнява множество задачи.

Той не бил едновременно никъде и навсякъде; с Пазителя на Кухия свят, с Джулиан Грейвс на „Иърбъс“, с двете групи на и под повърхността на Дженизий. Загинал в ревящата колона плазма и изчезнал от контрола на зардалу, той бил подложен на кръстосан разпит от Пазителя и на свой ред задавал свои програмирани въпроси на Надзирателя на света. И накрая, най-лошото — изгубил себе си и колабирал.

Ло’фтианецът лежеше като в люлка в четирите крайника на Атвар Х’сиал. Когато Ненда произнесе думата „колабирал“ той се изправи и се огледа. Светложълтите очи гледаха озадачено, но умно.

— Колабирал — повтори той на човешки език. Тонът му беше смутен. — Когато онзи колапс премина, Пазителят ми каза, че моята задача е изпълнена. Аз бях отново на кухия свят, но ми беше казано, че трябва да го напусна. И сега съм отново на „Иърбъс“. Как съм дошъл тук?

Дариа погледна другите двама. Всички изглеждаха спокойни дори безразлични. Все пак „обяснението“ на Д’жмерлиа как е бил едновременно на много места и мигновено е изчезвал от всяко от тях нищо не обясняваше.

Защо останалите не бяха така разстроени и объркани като нея? Само нея ли смущаваха противоречащите на природните закони явления? През целия си живот тя беше търсила рационалност и беше бягала от мистицизма и магията. Но сега, изправена пред онова, което смяташе за невъзможно… може би виждаше доказателство за напълно нова физика, коренно различна от всичко, което беше изучавала.

Дариа потри очи. Тя можеше да приеме много неща, но не и това. Но не беше ли самият отказ неприемлив? Не се ли гордееше тя със своята възприемчивост, със своето желание да теоретизира на базата на доказателства, вместо на предразсъдъци?

Изтощена, Дариа се оттегли в своя собствен свят на анализ и преоценка. Чувстваше се нещастна.

Дефиницията за реалност, смисълът на съществуването, същността на Вселената.

Философските тълкувания на тези въпроси в спиралния ръкав бяха най-малкото толкова многобройни и разнообразни, колкото и интелектите, които го населяваха. Те се простираха от платонизма на Тюфел — „това, което човек вижда, е всичко, което съществува и може би малко повече“ — до радикалния прагматизъм на Мантикор от открития Космос Тристан, та чак до колективния ум Декантил Майрмеконс — „Вселената съществува като цяло, но е безсмислено да се говори за функцията на отделните компоненти.“

Дариа нямаше никакви съмнения в нейния собствен възглед: „Вселената е реалност и всеки, който мисли другояче, не е съвсем наред с ума.“ Със сигурност съществува обективна реалност.

Но можеше ли тази реалност някога да бъде разбрана от живо органично същество, чийто интелект и мисловни способности трябва да функционират сред бушуващия котел от жлези, хормони и развилнели се неврорецептори?

Въпросът беше далеч по-деликатен. Самата Дариа беше склонна да отговори с „не“. Ако човек иска добър пример за това, всичко, което трябваше да направи, беше да проучи най-новите събития.

Да вземем например вчера. При нейното завръщане на „Иърбъс“ от повърхността на Дженизий обективната Вселена беше едно старо, мръсно и неугледно място, едно досадно настояще, движещо се бавно и скучно към едно безсмислено бъдеще. Тя беше залята от произволни вълни на изтощение от объркване до гняв, до пълно отпуснато безразличие.

А сега, един ден по-късно? След дванайсет часа сън вените й бяха пълни с ихор[37]. Тя се беше старала с достатъчно голяма страст да смае гигант като Болингброук[38] и откри, че докато е спала, Вселената е била преустроена. Сега тя блестеше и сияеше като изгубено съкровище на придворен шут.

И тя светеше с него.

„Иърбъс“ се носеше бавно и тихо по своя виещ се път, навън от дълбините на Торвил Анфракт. Дариа седеше мълчаливо до Ханс Ребка, загледана в панорамата зад кораба. Той беше по-спокоен, отколкото го беше виждала някога. Гледката от купола за наблюдение се променяше на всеки две секунди. Сега тя представляваше зловещо задимено червено море, осветено от фойерверките на малки спирални галактики, въртящи се милиарди пъти по-бързо, за да са реални. Няколко мига по-късно стана непроницаема, черна тъмнина. А после докосване замести картината. Корабът се плъзна с потръпване през бездна, от което от петите до главата й преминаваха тръпки. Нещо невидимо погали кожата й — гали я отвътре с най-нежни, разбиращи чувствени пръсти.

— Още макроскопични квантови състояния — каза отпуснато Ханс Ребка. Той махна с ръка към монитора с изображение на брауново движение. — Но стават по-малки. След няколко минути ще бъдем отново в нормално състояние.

— Ах! — Дариа кимна с разбиране и се опита да изглежда сериозна. Тя тайно се усмихна и изпадна в истинско възхищение от сибаритските[39] удоволствия на света. Нищо не трябваше да й пречи да се чувства много добре. Не го ли чувстваше той по начина, по който го чувстваше тя? Имаше нещо нередно с мъжа, трябваше да има.

— Според летателния план на Далсимър — продължи Ребка — това е последната ни среща с макросъстояния. След няколко минути Грейвс ще стане отново нормален. Само като знае какво не е наред с него и вече се чувства по-добре.

— Ммм. Ако имахте туристически кораби, които да пътуват до тази част на Анфракт и летите тук няколко часа… при условие, че някой може да издържи такова чудесно чувство толкова дълго… щяхте да направите състояние. И може би лично щяхте да участвате във всяко пътуване.

— Хей! — той я гледаше втренчено. — От какво сте толкова доволна? Мислех, че днес ще се чувствате потисната, а вие сте разтегнали устни до уши в усмивка.

— Да — Дариа го погледна в очите и коригира последната си мисъл. Той не го чувстваше. Човек трябва да кара тук туристически кораб с жени.

Но най-после вълнението вътре в нея стихна и тя можеше да говори.

— Защо да не се смея? Намерихме зардалу, всички се измъкнахме от Дженизий, взехме живо зардалу като доказателство за пред Съвета и сега сме на път за дома. Нямаме ли право да се смеем?

— Имаме. Грейвс и Тали, и аз наистина имаме. Вие нямате.

— Ханс, ако отново започвате онази глупост за мен и Луис Ненда… той само се опитваше да ми обясни какво се канят да правят с „Индълджънс“, сигурна съм. И когато видя, че не го слушам, сложи ръка върху…

— Това вече не е проблем. Ние знаем какво се случи на „Индълджънс“. Докато вие си гукахте, Калик откри един летателен план във файла в резервния компютър на „Иърбъс“. Ненда и Атвар Х’сиал са на път към Глистър и стария кораб на Ненда.

Дариа замълча за малко. Тя самата възнамеряваше в близо бъдеще да се върне на Глистър, но моментът не беше подходящ да го споменава.

— Ако мислите, че се усмихвам, защото Ненда и аз бяхме…

— Не съм си мислил за това цял ден.

Той обаче беше мислил, Дариа беше сигурна — беше отговорил много бързо. Тя беше опознала Ханс Ребка много по-добре, отколкото беше познавала някой друг.

— Не се тревожа за вас и Ненда или за вас и когото и да било друг — лицето му вече не беше отпуснато и безизразно. — Тревожа се за вас и само за вас. Вие не дойдохте тук да намерите зардалу, зная това.

— Дойдох да бъда с вас.

— Глупости. Може да има малко и от това, ще ми се да вярвам. Но вие дойдохте главно да търсите Строителите.

Така беше! Сега беше трудно да си го спомни, но тя го беше изтъкнала в първоначалните си мотиви за напускане на Сентинел Гейт. Независимо дали на нея й харесва, или не, той беше започнал да я опознава по-добре, отколкото я беше познавал някой. Съпричастността течеше в двете посоки, макар и само от една година. Колко добре щяха да се опознаят за едно столетие?

— А сега — продължи той, — вие се връщате у дома без нищо.

— Глупости! Имам нов артефакт, за който да мисля. И то какъв! Торвил Анфракт е творение на Строителите, най-странното, което някога сме виждали.

— Може би. Но мога ли да цитирам какво ми каза един професор там, на Сентинел Гейт? „В живота ми не е имало нищо по-интересно от артефактите на Строителите, макар Строителите да остават скрити. Но след като човек срещне интелигентни конструкции на Строителите и мисли, че има шанс да намери самите Строители, тогава миналото е без значение. Артефактите не могат да им съперничат.“ Спомняте ли си кой го каза?

Ребка не очакваше отговор. Дариа имаше отговор, но не го каза. Вместо това тя насочи поглед към купола за наблюдение. На небето отвън тъмнината беше започнала да се разкъсва от слаба светлина. Показваше се гледка от спиралния ръкав — истинския спирален ръкав, такъв, какъвто трябваше да изглежда неизкривен от сингулярни покривки, квантови петна или химерите на Торвил. Сигурно почти бяха излезли от Анфракт.

— Но вие сега не сте по-близо до Строителите, отколкото бяхте преди една година — продължи Ханс. — В някои отношения дори сте по-далече. Когато се занимавахме с конструкциите на Строителите на Глистър и Серенити вие мислехте, че Чакащия и Посредника държат ключа за точните планове и намерения на Строителите. А сега установяваме, че Пазителя и Надзирателя на света са напълно съгласни един с друг… но с другите конструкции изобщо не са съгласни. Каша и бъркотия. Трябва да се чувствате разочарована и нещастна.

Дариа ни най-малко не се чувстваше разочарована и нещастна. Тя имаше въпроси, много въпроси, но такъв беше светът.

Тя се усмихна нежно на Ханс Ребка, или просто на топлото чувство вътре в нея? Сигурно по малко и на двете.

— Разбира се, Пазителя и Надзирателя на света са съгласни един с друг. Човек очаква да са… защото те са една и също личност. Те са една конструкция, съществуваща в смесено квантово състояние, точно както беше съществувал Д’жмерлиа. Но в техния случай това състояние е постоянно — Ханс рязко отметна назад глава и я погледна изненадан, а тя продължи: — Ханс, през последната година научих повече за Строителите и конструкциите, отколкото някога някой е знаел. И знаете ли какво? Всяка нова информация прави нещата по-загадъчни. Така че съществува генералният въпрос — ако конструкциите са сериозни и добронамерени, неспособни да лъжат, и ако са заети да изпълняват намерението на техните създатели защо тогава всичко е толкова объркващо?

Тя не очакваше отговор. Щеше да се разстрои, ако Ханс Ребка й беше отговорил. Той трябваше да е слушател и опонент за публикацията, която щеше да пусне, когато се върне на Сентинел Гейт. Тяхното излизане от изследователския институт едва ли беше триумф. Тя се засмя на себе си. Триумф? Беше поражение. Професор Мерада, кършещ ръце и молещ за каталога на артефактите; Глена Омар, излъчваща нескрити заплахи и прокоби; Кармина Голд, изпращаща гневни послания до Съвета на съюза… Следващата публикация на Дариа трябваше наистина да е добра.

— Аз ще ви кажа защо бяхме объркани, Ханс. Конструкциите на Строителите имат мощна физическа сила. Това знаем от личен опит. Ние сме изкушени да вярваме, че нещо с такава сила трябва да знае какво върши. Но аз вече не го вярвам. Преди всичко те имат различни идеи за тяхната цел. Как е станало така? Има само един приемлив отговор — те си противоречат, защото всяка конструкция е трябвало да разработи сама собствените си идеи.

Нашето допускане, че машините следват добре дефинирана програма на Строителите, е глупост. Няма такава програма… или ако има конструкциите не я знаят. Ще ви кажа какво, според мен, се е случило. Преди пет милиона години Строителите са изчезнали. Останали са машините. Подобно на всички други артефакти те са реликви, останали от Строителите. Но има една съществена разлика — конструкциите са интелигентни. Те стоят и чакат обещаното завръщане… реално или въображаемо… на техните създатели. И докато чакат, са си измислили задължения, за да оправдаят собственото си съществуване. И всяка конструкция съчинява големия замисъл на Строителите, в която тя играе централна роля. Звучи познато нали? Също като при хората?

Не Строителите са избрали Дженизий като специално място, на което един ден да се заселят. За Бога, те са се развили на гигантска газова планета… Какво ще търсят на такъв смешно малък свят като Дженизий? Пазителя е решил, че неговата планета е специална и е изградил защитна система, за да не допусне никой около нея, който не отговаря на теста за етично поведение. Очевидно ние го издържахме, а зардалу не са. Доста странно, бихте могли да кажете, но другите конструкции са също толкова зле. Чакащия мислеше, че Куейк е специална планета, а Посредника смяташе, че Серенити е единственото важно място.

Ребка поклати глава.

— Мисля, че грешите. Според мен Строителите са все още са наоколо, но те не искат да ги търсим. Аз мисля, че те са се опитали да ограничат зардалу на Дженизий, но зардалу са избягали и са излезли извън контрол. Голямото въстание се е справило със зардалу, те повече не са били проблем. Но сега Строителите са разтревожени за нас. Може би ние също ще излезем извън контрол. Аз мисля, че Строителите са изплашени от нас.

Дариа се намръщи. Той изглежда не разбираше, че не се предвиждаше да прекъсва логиката на публикацията й.

— Ханс, вие сте толкова лош, колкото и конструкциите! Опитвате се да ни изкарате важни. Вие искате Строителите да ни харесват или да се страхуват от нас, или дори да ни мразят, но не можете да приемете идеята, че на тях не им пука за нас или знаят, че нашето съществуване за техните мащаби е несъществено.

Тя спря да си поеме дъх и той се възползва да й зададе въпрос.

— Е, щом сте толкова сигурна, че знаете какво става, обяснете ми следното — къде са сега Строителите?

— Не зная. Могат да са навсякъде… в галактическия център, в открития Космос на милиарди светлинни години, на някоя напълно нова равнина на съществуването, за която не знаем нищо. Това няма никакво значение за моето възражение.

— Добре, да предположим, че са си отишли. Каква е нашата роля в техните дела?

— Вече ви казах — Дариа го хвана за ръката. Човек не прави това в една публикация, но няма значение. — Никаква. Ние изобщо нямаме никакво значение за Строителите. Те не се интересуват какво вършим. Те са създали свои конструкции и са заминали. Те не се интересуват и от артефактите… за нас те са нещо важно, но за тях са просто нещо ненужно, празни кашони, оставени в напусната къща.

Строителите не се интересуват от хора, от сикропеанците или от когото и да било в спиралния ръкав. Не се интересуват от вас. Не се интересуват от мен. Това е най-трудно да се преглътне, нещото, което някои хора никога няма да приемат. Строителите не са наши врагове. Те не са и наши приятели. Ние не сме техни чеда или техни наследници, ние не сме подготвени да се присъединим към тях. Строителите са безразлични към нас. Те не се интересуват дали ние ги търсим или не.

— Дариа, вие не го мислите. Ако ние не ги търсим, вие ще се откажете от всичко… ще изоставите работата, на която сте посветила целия си живот.

Хей, не съм казала, че не ги търся… казах само, че не ги интересува дали ги търся или не. Разбира се, че ги търся! Където и да са отишли Строителите, техните конструкции не могат да отидат никъде. Но ние може би можем. Ние не сме от онези, които чакат покана. Хора и сикропеанци, дори зардалу, ние сме напористи същества. Всяка година научаваме малко повече за някой артефакт или намираме път, който ни отвежда по-далеч във вътрешността на друг. След време ще разберем всичките. Тогава ще открием къде са отишли Строителите и ще ги последваме. Те не се интересуват какво правим ние сега или какво представляваме. Но когато разберем как да ги намерим и ги последваме, може би няма да са безразлични какво ще бъдем.

Дариа излагаше за проверка собствените си идеи. Може ли да се публикуват като провокация на мисълта? Вероятно. Нейната репутация на учен щеше да помогне за това. Щяха ли да се приемат като правдоподобни? Няма начин. За хора като професор Мерада трябваше да има неопровержимо потвърждение. Доказателство. Документация. Препратки. Без тях нейната публикация ще бъде разглеждана като свидетелство, че Дариа Ланг е обезумяла. Тя ще бъде смятана за една от ексцентричните личности на института, преминала онзи предел на лунатизма, от който няма връщане.

Освен ако тя не извърши своята подготовка. И така подготовка.

Дариа можеше да резюмира сегашния прогрес в разбирането на артефактите на Строителите. Това беше лесно — можеше също да опише Торвил Анфракт и да предложи убедително доказателство, че той е артефакт с безпрецедентни размери и сложност. Тя може и ще организира друга експедиция до него. Но за останалото…

Дариа започна да говори отново, да излага програмата си пред Ханс Ребка. Те ще се нуждаят от по-голям контакт с интелигентните конструкции на Строителите. На Глистър, разбира се, и на Серенити, също, след като намерят начин да направят скок трийсет хиляди светлинни години отвъд галактическата равнина. Естествено ще трябва да се завърнат на Анфракт и да разберат смесеното квантово състояние на Надзирателя Пазителя. Използването на макроскопични квантови състояния предлага толкова много потенциал, това също не може да се пренебрегне. И, разбира се, с помощта на Пазителя те трябва да намерят други конструкции и да си взаимодействат с тях достатъчно дълго, да уточнят в детайли техните функции. Може би хора и сикропеанци, и други органични интелекти ще трябва да станат нови лидери на конструкциите и да определят новите им задължения, които съответстват на реалността на заминаването на функции. И трябва също да се върнат на Дженизий и да научат как да осъществяват контрол над зардалу. Джулиан Грейвс ще настоява за това, независимо какво ще искат другите.

Ханс Ребка слушаше. След малко той си пое дълбоко дъх. Дариа изглежда не разбираше какво предлага. Тя си въобразяваше, че описва изследователска задача. Не беше нищо такова. Беше дългосрочна развойна програма за целия спирален ръкав. Тя щеше да изисква включване в работа на всички органични и неорганични интелекти в продължение на десетилетия — столетия, цял живот. Дори да грешеше за Строителите (Ханс вярваше, че греши), тя описваше грандиозен проект.

Това изобщо не я смущаваше. Той изучаваше съсредоточеното й изражение. Тя го очакваше с нетърпение.

Можеше ли да се изпълни? Той не знаеше. Знаеше, че няма да протече така гладко, както изглежда Дариа си представяше — нищо в реалния свят не е ставало така. Но той знаеше, че никога няма да я разубеди да не се опита. И тя щеше да се нуждае от всяка помощ, която можеше да получи.

Което го оставяше — къде?

Ханс Ребка се наведе напред и взе ръцете на Дариа в своите. Тя изглежда не забеляза. Продължаваше да говори, да оформя, да формулира.

Той въздъхна. Беше сбъркал. Когато „Иърбъс“ полетя спокойно, далеч от Торвил Анфракт, трудностите не бяха свършили. Едва започваха.

… Бяха пристигнали.

Луис Ненда гледаше мрачно към откритата равнина — монотонен пейзаж, нарушаван само на едно място от сплетен гъсталак от гигантски избуяли папратови растения и мъхове. Почти се смрачаваше и „Индълджънс“ въпреки всичките му усилия, беше спрял в удължената сянка на онези извисяващи се кули от пясъчник, където беше избягал първия път от зардалу.

— Оръжията са готови — или Атвар Х’сиал беше напълно спокойна, или контролираше феромонното си излъчване в такава степен, каквато Ненда никога нямаше да може да достигне.

— Непълната видимост на груповата цел обаче прави пълния успех съмнителен. С ваше съгласие няма да стрелям, докато те не прибегнат до обичайната си стратегия за масова атака. Тогава по-голям брой от тях ще бъдат в нашия обхват.

— Добре… освен ако не опитат друг от техните проклети ботанически трикове. При първия признак за такова нещо, стреляй… Не чакай заповед от мен.

Страничният люк на „Индълджънс“ беше отворен, за да има Атвар Х’сиал директен поглед във всички страни на площта около разузнавателния кораб. Зрението й не беше влошено от намаляващата светлина. Тя седеше пред пулта за командване на оръжията. Луис Ненда беше до нея на пилотската седалка. Той беше модифицирал един от дисплеите да гледа директно долу. При първия признак на поява на растения под тях той ще тласне напред „Индълджънс“, буквално по повърхността. Може би няма да могат да напуснат Дженизий, но сигурно биха могли да се опитат да се плъзнат по повърхността.

Зардалу се надигаха от морето, плуваха едно подир друго, заставаха на няколко метра от брега и подаваха над водата само главите си. Луис Ненда видя как се появиха трийсет, преди да спре да брои. Бройката не беше важна. Ако успееше да достигне до кораба, едно беше повече от достатъчно.

Залязващото слънце се отразяваше от кръглите глави среднощно синьо. Ако се съди от тези същите глави, между зардалу бяха четирите най-големи екземпляра, които Ненда някога бе виждал. Те бяха два пъти по-големи от още растящите малки, които ги бяха преследвали във вътрешността на Дженизий. Сигурно бяха от първоначалните четиринайсет зардалу, които бяха държани в стазис на Серенити. Ненда ги беше надвил веднъж и знаеше колко трудно беше това.

— Бъди готова — първото вече излезе от водата и застана с разкрачени пипала на пясъка на брега. То беше достатъчно близо, за да може да види равномерната перисталтика на дишащото на сушата голямо тяло.

— Готова съм, Луис. Но предпочитам да стрелям, когато са на куп. Само едно не е достатъчно. И освен това…

Феромоните завършиха с една продължителна въпросителна. Луис Ненда не се нуждаеше от обяснение. Изправеното възрастно зардалу можеше да се плъзне през четирийсетте метра между брега и кораба за броени секунди. Но то не стоеше на едно място. Докато останалите стояха неподвижни във водата, то се беше придвижило напред като морска звезда с протегнати настрани хоризонтално пипала и обърната към кораба глава. След няколко секунди то събра гъвкавите си крайници в плътен сноп, насочен към морето и започна да се избутва напред към „Индълджънс“ Главата беше повдигната само колкото големите небесносини очи да гледат към кораба.

— Дванайсет метра — Атвар Х’сиал докосна бутона. — Мисля, че е време.

— Почакай още един момент — Луис Ненда се наведе напред да погледне през обърнатия към морето люк. — Ако е това, което мисля, че е…

Зардалуто беше престанало да се движи. Дългият вертикален процеп за уста под човката беше отворен, за да произведе серия от въздишки и тракащи изсвирвания.

— Ние искаме да говорим — езикът прозвуча като несръчен опит на хименопта. — Ние искаме вие да слушате.

— Какво казва то, Луис? — Атвар Х’сиал детектира звуковия поток, но не можа да го разбере. — Готова съм да стрелям.

— Още не. Дръж лапата си върху бутона, но не стреляй, преди да ти кажа. Може би още не сме обречени. Мисля, че иска да говори — Ненда премина на обикновен хименоптски. — Чувам те, зардалу. Какво искаш да ми кажеш? Бъди кратък и ясен.

— Говоря от името на всички зардалу, новородени и родените по-отдавна — дебелите пипала се извиха да ударят покритата с мъх почва, а торсът остана изтегнат. — Трудно е да се каже… да се каже онова, което трябва да бъде казано и ние молим за вашето търпение. Но откакто вие се върнахте тук, ние научихме, че преди нашето повторно събуждане, ние, няколкото оцелели, сме били държани заспали в продължение на много хилядолетия. През миналите времена в нашите пътувания из спиралния ръкав ние сме имали малък контакт с хора или с техните роби. — Сините очи се обърнаха към Атвар Х’сиал.

Ненда предаваше на сикропеанката симултанен феромонен превод, но запази последната фраза за себе си. Той не искаше преговарящият да се превърне в облаче пара.

Легналото по очи зардалу се придвижи няколко сантиметра по-близо.

— Но сега ние срещнахме вашия вид в четири отделни случая — един на Серенити и три на този свят. Всеки път вие изглеждахте безпомощни. Ние бяхме сигурни… ние знаехме… че няма да избегнете смърт или робство. И всеки път вие с лекота успявахте да избягате и ни оставяхте победени. Нещо повече, след нашето връщане на този свят ние не можем да го напуснем. А вие идвате и си отивате, когато пожелаете.

— Вярно — „Аз наистина искам да си отида!“, добави той на себе си. — Ние вършим всичко, което пожелаем тук и навсякъде.

— Луис, какво казва то? — още един грам натиск от лапата на Атвар Х’сиал и зардалу щеше да се превърне в облак. — То се придвижва още напред. Да стрелям ли?

— Успокой се, Ат, Мисля, че това започва да ми харесва. Така изглежда. То е готово да се подчини.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен съм. То не говори обикновен хименоптски, разбираш ли, говори на робския език на зардалската общност. Във всеки случай аз самият на времето достатъчно много се подчинявах, за да познавам признаците на робското поведение. Погледни му езика!

От процепа на главата на зардалу се беше появил дълъг дебел език с кралско лилав цвят и се беше прострял метър и двадесет на брега. Ненда направи три крачки напред, но спря на няколко сантиметра пред езика. Той погледна в големите сини очи.

— Добре. Вашата банда най-после научи онова, което ние отдавна знаем. Вие сте глутница некомпетентни торби с тиня и ние можем да ви избием, когато поискаме. Ние знаем всичко това. Но какво е вашето предложение?

Езикът се прибра обратно в устата.

— Примирие?

— Забрави за това.

— Тогава… капитулация. При всякакви условия от ваша страна. С единствено условие от наша — да ни напътствате и да ни научите на начина, по който вие мислите и действате. И ни помогнете да напуснем тази планета, когато пожелаем да сторим това. В замяна ние сме готови да ви дадем…

— Не си измъчвай главата с това. Ние ще решим какво да ни дадете в замяна. Ние вече имаме някои идеи — лигавият език отново беше излязъл. Ненда стъпи с десния си ботуш върху него. — Ако изобщо прием вашето предложение.

— Ние? — с език, който не може да се движи, зардалуто изопачи думата.

— Да. Ние. Естествено за такова важно решение като това, аз трябва да се консултирам с моя партньор — Ненда посочи Атвар Х’сиал и видя в изпъкналите небесносини очи на зардалу израз на ужас. Голямото тяло се изви, от процепа за уста се чу гъргорещ звук на агония.

Ненда не повдигна крака си нито милиметър, но кимна замислено.

— Зная. Ако чуе, че я наричаш роб, тя може толкова да побеснее, че да стреля и да превърне всички ви в пара и край.

— Господарю…

— Но аз съм добро момче — Луис Ненда вдигна крака си от езика на зардалу, обърна се и се насочи спокойно към „Индълджънс“.

— Ти ще стоиш там, а аз ще се опитам да кажа една добра дума за теб — каза той през рамо. — Ако наистина имаш късмет, може би ще можем да измислим нещо.