Казват, че във Вашингтон правителството се управлява от юристите, а пък шпионите управлявали тях. То градът така или иначе бъка от какви ли не разузнавателни институции, като започнем с ЦРУ и ФБР и далеч по-малко известната Национална разузнавателна служба (НРС) и стигнем до всякакви групи и групички към военните и правителството, че дори и към уважавания от всички нас Държавен департамент или правосъдното министерство. Ами да, множко са и според мнението на президента Самюъл Адамс Кастила. И прекалено публични. Защото съперничеството помежду им се превръща във все по-неприятен проблем. Още по-голям проблем пък е споделянето на информацията, което, разбира се, неизбежно включва и дезинформацията. И още: опасната тромавост на прекалено много административно-бюрократични апарати.

Седнал в черната си лимузина, президентът мислеше и се безпокоеше именно за тези неща, а на всичкото отгоре се задаваше и международна криза. Линкълнът летеше по тясно второстепенно шосе на северния бряг на Анакостия. Бе най-новият модел с напълно обезшумен двигател и матови, непроницаеми отвън прозорци. Минаха покрай редките горички и обичайно осветените пристани с безброй стоянки за яхти и всякакви други големи и малки съдове. Сетне пресякоха старата ръждива жп линия, върху чиито релси гумите меко изтропаха, и навлязоха в по-силно осветен и ограден пристанищен район. Тук вече имаше надписи: „Яхтклуб Анакостия“, „Частна собственост, вход разрешен само за членове“.

Всъщност яхтклубът почти не се отличаваше от който и да е друг по речния бряг източно от вашингтонската корабостроителница. До полунощ оставаше само час.

Няколко мили след мястото, където Анакостия се слива с широкия Потомак, в стоянките наред с обичайните скутери и неделни яхти бяха завързани и закотвени вече далеч по-големи съдове с мощни мотори, с далеч по-големи възможности и обсег на мореплаване. Президентът се загледа към подредените покрай тъмната вода множество кейове. На няколко места току-що акостираха океански яхти, корпусите им обилно покрити със сол, екипажите по тях все още в тежките водонепромокаеми мушами. Огледа околните постройки с различна големина и дърветата — мястото бе същото. Точно както му го бяха описали.

Линкълнът се плъзна и меко спря зад най-голямата от осветените постройки. Мястото не се виждаше нито от кейовете, нито от пътя — прикриваше го сградата и гъстата горичка. Четирима от охранителите — всички в официални костюми и с миниавтомати в ръце — излязоха от колата и я оградиха. Носеха очила за нощно виждане и внимателно се взираха в неосветените места наоколо. След известно време един от тях се обърна към линкълна и рязко кимна с глава.

Петият човек в колата — този, който седеше до Кастила и също бе строго официален — носеше само деветмилиметров зигзауер. След сигнала отвън президентът му подаде ключ, мъжът го взе и излезе, запътвайки се към почти незабележима врата на задната страна на постройката. Отключи тихо и я отвори, сетне отстъпи встрани и застана разкрачен с насочено напред оръжие.

Чак сега слезе и президентът. Нощта бе тиха, приятно хладна, носеше се мирис на нафта. Кастила — висок, понатежал и плещест мъж — пресече разстоянието и влезе през отворената врата сравнително бързо за толкова едър човек.

Петият бодигард се огледа за последен път и последва президента заедно с още двамина. Отвън остана другата двойка — единият до колата, другият — до вратата.

Натаниел Фредерик Клайн, мъж в омачкан костюм, често наричан Фред, шеф на структура, условно наречена Приют едно, седеше зад отрупано с книжа метално бюро в тесния си офис в същата сграда. Главната си квартира неотдавна бе преместил тук — в същия пристанищен район. В началото, преди няколко години, Приют едно не бе строго регламентирана организация с административен апарат, постоянно седалище и официални оперативни работници. Като формат бе доста свободна и съставена предимно от професионални експерти от много и най-различни области, до един с опит в работа под прикритие, най-често бивши военни или хора с военна подготовка, обединени от един основен общ белег — незаангажираност със семейство, семейни връзки или задължения, било те временни или постоянни.

В момента обаче международното положение с постоянните си кризи товареше тези елитни кадри с непосилна работа до гушата и президентът бе решил да отпусне повече ресурси на ултратайната си организация. Най-вече нови служители и постоянна база, при това по възможност колкото се може по-надалеч от радарните екрани на „Пенсилвания Авеню“, Капитолия и Пентагона. Резултатът бе същият този яхтклуб, притежаващ всички преимущества и достойнства за улесняване на работа под прикритие. Денонощно отворен, достъпен всеки ден и цялата седмица, с невинаги натоварен, но кажи-речи постоянен трафик и по суша, и по вода, който при това не се движеше по определен график и установени нормативи. Недалеч от шосето и жп линията имаше площадка за кацане на хеликоптери, умело прикрита така, че за неопитното око изглеждаше по-скоро тревясало и буренясало поле. Базата притежаваше последната дума на електронните комуникационни технологии, а сигурността и охраната бяха на възможно най-високото ниво, макар и практически невидими. И водно конче не би могло да мине през територията й, без да бъде засечено от един или друг сензорен механизъм.

Сам в малкото помещение, свалил очилата с телените рамки, Клайн бе притворил очи и потриваше основата на въздългия си нос. Външните шумове от действията на неголемия нощен персонал бяха притъпени — звучаха нейде далеч отвъд обезшумената врата. Днес изглеждаше доста по-уморен от обичайно, личаха си му шейсетте лазарника, а бръчките по безизразното му енигматично лице бяха сякаш повече от друг път. Да, остарял бе, откакто прие да оглави Приют едно. Видими бяха вече и първите признаци на напредващо оплешивяване. Имаше защо: поредният проблем бе на път да създаде големи неприятности.

Когато главоболието му се поразмина, той отвори очи и се изправи на стола. Сложи си очилата и отново задимя с вечната лула. Но излезеше ли от устата му, димът се разсейваше почти веднага: теглеше я с лекота инсталираната специално за него мощна вентилационна система.

На бюрото лежеше отворена папка, но Клайн не погледна към нея. Стоеше си в същата поза, пафкаше с лулата, потропваше с крака и през няколко секунди поглеждаше корабния часовник на стената отсреща. И ето, президентът не закъсня. Влезе с бодра крачка, следван от едър мъж със зигзауер в ръка, който заключи вратата и се облегна на нея гърбом. Отвън останаха двама други от охраната.

Кастила се настани на тапициран с кожа стол с висока облегалка току пред бюрото на домакина и махна с ръка към охранителя.

— Благодаря ти, Барни. Ако има нещо, ще те извикам.

— Но, г-н президент…

— Можеш да излезеш — сега това вече бе заповед. — Изчакай отвън. Ще водя частен разговор със стар приятел.

Беше си отчасти истина. Той и Фред Клайн се познаваха още от колежанските години.

Бодигардът излезе бавно, всеки негов жест издаваше неохота. Щом вратата се затвори зад него, Клайн издуха голямо синкаво кълбо дим.

— Достатъчно бе само да ме повикате, г-н президент. Щях веднага да дойда, както обикновено…

— Не — поклати глава Сам Кастила и очилата му с титанови рамки пробляснаха. — Тази работа трябва да остане строга тайна само между мен и теб и нужните ти за задачата хора. Поне докато не ми обясниш пред какво точно сме изправени с този китайски кораб. „Императрица майка“ му беше името, нали?

— Да. Толкова ли лесно изтича информацията при вас?

— Толкова, че и още повече. Много лоша работа. Белият дом е заприличал на сито. Направо непоносимо, досега подобно нещо не ми се е случвало. Докато моите хора не намерят източника, ще се срещаме само при теб. Да не се повтаря онзи инцидент?

По президентското лице се изписа сериозна загриженост.

Клайн се замисли. Знаеше какво има предвид Кастила: през 1993 г. се бе създал опасен международен инцидент с потенциално тежки последици за САЩ. И тогава ставаше дума за китайски товарен кораб, само че името бе „Инхъ“, съдът пътуваше от Китай за Иран. Американското разузнаване получи донесения, според които „Инхъ“ носел употребявани за оръжейни цели химикали. Вашингтон опита обичайните дипломатически канали, но до нужните резултати не се стигна. Тогавашният президент Бил Клинтън заповяда на ВМС да направят плаваща блокада около кораба и да не му разрешават да акостира никъде, докато не се намери решение на създадената вече криза.

Китай възмутено отхвърляше всякакви обвинения. С най-различни мнения се намесиха изтъкнати световни лидери. Съюзниците се сдърпаха, отправиха се укори и контраукори. Сетне медиите раздухаха проблема глобално, положението се усложни още повече. Настъпи тотална безизходица, продължила почти 20 дни. Накрая, когато Китай започна нервно да дрънка оръжие и да заплашва с война, американските ВМС спряха съда в открити води и на борда му се качиха инспектори. Но за огромно неудобство на САЩ там намериха само земеделска техника — малки трактори, моторизирани рала, лемежи. Разузнавателната информация се бе оказала погрешна. Дали?

Така или иначе епизодът постави Съединените щати в светлината на международен клеветник и насилник. Отношенията с Китай се опънаха отново, и то за дълги години.

Клайн изкриви устни и отново запуфка, като махаше с ръка, за да отпъди отиващия към Кастила дим.

— Може и така да се окаже — тъжно рече той. — Възможно е…

— Виж сега, Фред, има далечно „възможно“ и силно вероятно „възможно“. Ти сега ми кажи за кое от двете става дума? И давай пълната информация с всички точни данни.

Клайн изтръска лулата върху пепелника.

— Един от оперативните ни агенти е синолог, т.е. китаист. Работи в Шанхай последните десетина години в американски консорциум, чиито фирми правят максимално усилие да се задържат на тамошните пазари. Казва се Ейвъри Мондрагон. Той ни даде информацията, че „Императрица майка“ носи десетки тонове тиодигликол, който може да се използва като компонент в химически оръжия: кожнопоразяващи отровни субстанции, и тионилхлорид. Вторият препарат служи за направа и на същите субстанции, и на нервнопаралитични оръжия. Корабът бил натоварен в Шанхай, вече пътува в открито море на път за Ирак. И двата химикала обаче имат и регламентирано от международните закони приложение в земеделието. Типична двойна употреба. Само че за страна с мащабите на Ирак едва ли са нужни такива огромни количества.

— Доколко ти е точна информацията, Фред? Сто процента ли? Или деветдесет?

— Нищо не съм виждал със собствените си очи — отвърна Клайн, пусна дима и този път забрави да го отпъди. — Но Мондрагон твърди, че фактът е документиран черно на бяло. Имало го в корабните документи, в задължителната митническа декларация, където е деклариран истинският товар.

— Боже мой… — широките президентски плещи се отпуснаха уморено. — Не зная дали си проверявал, но Китай е една от страните, подписали международното споразумение за забрана на разработката, производството, натрупването и употребата на химически оръжия. Китайците изобщо няма да се оставят да ги разкрием като нарушители на документа, защото това непременно ще попречи на икономическата им експанзия в световен мащаб.

— Да, ситуацията е дяволски деликатна…

— Но повторим ли си грешката — постъпим ли както в миналото… този път ще трябва да плащаме далеч по-голяма цена. Още повече, че сега почти сме ги убедили да подпишат договора за защита на човешките права.

В замяна на финансови отстъпки и търговски преференции от страна на САЩ (за което президентът бе ухажвал Конгреса, бе принуждавал, молил и едва ли не изнудвал редица негови членове) Китай с мъка се бе съгласил да подпише предложеното от американците двустранно споразумение за защита на човешките права. А то би задължило китайците да си отворят затворите и следствените органи за инспекции от страна на ООН и компетентни американски институции, да приведат наказателните и гражданските съдилища в тон със западните и изобщо международните норми и принципи и най-вече да освободят дългогодишни политически затворници. Този тип договор бе дългосрочна цел на американската външна политика спрямо Китай и за него приоритетно бяха работили американските президенти още от мандата на Дик Никсън насам.

И днес Сам Кастила не желаеше и не можеше да си позволи да го саботира посредством груба политическа грешка. Всъщност подписването на документа бе и отдавнашна негова мечта по лични, а и общочовешки хуманни съображения и цели.

— Ситуацията е наистина много неприятна… не можем да си позволим онзи кораб… как му беше името? „Императрица майка“, нали?

Клайн кимна.

— Не можем да му позволим да стигне Басра с тези химикали на борда. Това е основното. И точка! — отсече Кастила и скочи от стола, сетне нервно закрачи из тясното помещение. — Ако донесението ти се окаже вярно и понатиснем тази „Императрица майка“, как ли ще реагират китайците?

Поклати глава и махна с ръка, сякаш опровергава собствените си думи.

— Но не е в това въпросът, нали? Отлично знаем как ще реагират — ще задрънкат оръжието, ще отричат и ще заемат какви ли не обидени и скандализирани пози. Истинският въпрос е какво реално ще направят? Особено ако пак сгрешим…

И погледна въпросително Клайн.

— Никой не може със сигурност да знае или прогнозира това, г-н президент. От друга страна, никоя държава не е в състояние да поддържа огромни армии и ядрено оръжие без от време на време да ги използва някъде за някаква цел. Ако не по друга причина, поне да оправдае разноските.

— Не съм съгласен. Ако националната икономика е в добро състояние и хората са доволни, тогава съответното ръководство може да си позволи да поддържа голяма армия, без да я употребява за конфронтация.

— Е, да, разбира се, ако Китай реши да представи инцидента като заплаха от наша страна, той ще му послужи за претекст да нападнат Тайван например. И без това от десетилетия се канят да го направят.

— Да, но ако са сигурни, че от наша страна няма да има ответен удар. И да не забравяме Централна Азия, макар че в настоящия момент руснаците са по-скоро регионална заплаха.

Шефът на Приют едно изрече на глас онова, което и двамата предпочитаха дори и да не помислят:

— Но като имаме предвид обсега на ядрените им оръжия, то ние сме им толкова мишена, колкото и всяка друга страна.

Кастила потръпна, разтърси рамене. Клайн свали очилата и отново започна да масажира слепоочията си.

Мина малко време, президентът въздъхна. Бе взел решение.

— Добре. Ще наредя на адмирал Броуз ВМС да следват и наблюдават „Императрица майка“. Официално ще наречем операцията рутинен мониторинг, а действителната ситуация ще знае единствено Броуз.

— Китайците незабавно ще загреят какво правим.

— Е, ясно, но ще увъртаме. Проблемът е, че не съм сигурен колко време ще можем да го правим безнаказано.

Президентът пристъпи към вратата, но там се спря. Извърна се, а лицето му бе напрегнато и мрачно, челюстите стиснати.

— Нуждая се от доказателство, Фред. И то сега, веднага. Донеси ми тази митническа декларация.

— Ще ти я намеря, Сам.

Сега отново бяха на „ти“.

Кастила кимна, а раменете му увиснаха още повече. Отвори вратата и рязко излезе. Един от агентите отвън я затвори тихо.

Останал сам, Клайн смръщи лице и се замисли над следващия си ход. Чу шума на потеглящата президентска лимузина и мигом взе решение. Извъртя стола към масичката с двата телефона зад бюрото и протегна ръка. Единият бе червен — пряка, единствена, обезопасена против подслушване връзка с президента. Другият бе син и също обезопасен с кодиращо устройство. Взе слушалката на синия и започна да набира.

Златисти слънчеви лъчи гальовно къпеха Розовата градина на Белия дом в прекрасни цветови нюанси, а по пода на Овалния кабинет трептяха приятно затоплени от небесното светило правоъгълници. И въпреки това тук обстановката бе някак си застрашителна. Така поне си мислеше Сам Кастила в момента, когато при него влезе шефът на президентския екип Чарлс Аурей.

И той изглеждаше потиснат и разтревожен, отново си рече Кастила, а на глас побърза да го покани приветливо:

— Сядай, Чарли. Какво става?

— Знаете ли, г-н президент, струва ми се, че… направо няма да поискате да ме изслушате — измънка Аурей и се отпусна на канапето.

— Какво? Няма яснота кой изнася информацията, така ли?

— Ама направо никаква — въздъхна Аурей и поклати глава. — Изтичане на информация и данни от такъв мащаб и с такава точност в продължение на цяла година би трябвало да остави някакви следи, ама на… нито Сикрет Сървис, нито ФБР, ЦРУ или АНС не могат да се доберат до нищо. Пуснали са през компютърните цедки всички, ама абсолютно всички, дето работят в западното крило — от пощенския екип и отдел „Експедиция“ до най-старшите чиновници, моя милост включително. Отделно разследват по конвенциалните методики и начини. Нищо. Единствената добра новина е, че поне гарантират за нас самите — ние вече не влизаме в евентуалните заподозрени. Всъщност целият персонал на Белия дом, включително чистачките и градинарите, е извън подозрение.

Президентът сключи пръсти и се загледа в тях.

— Е, добре. Тогава какво?

Аурей се озадачи.

— Какво „какво“? Извинете, сър, не ви разбрах?

— Кой остава, Чарли? Кои са останалите? Кого не са разследвали или проверили? Кой още би могъл да има достъп до цялата тази деликатна информация, дето изтича като вода от саламура? Планове… политически решения. Всички те са били обсъждани и вземани все на най-високо ниво.

— Вярно, сър. И пак не съм сигурен кого точно разбирате под „останалите“? Никой, просто не мога да…

— Мен разследвали ли са ме, Чарли?

Аурей се зачерви и се засмя неловко.

— Вас ли? Разбира се, че не, сър.

— Защо не? Аз стопроцентово имам достъп до абсолютно всичко. Освен да е изтекло нещо, за което да не сте ми докладвали…

— О, не, не, сър! Няма такова нещо. Но да ви разследват вас самия, е, това е недопустимо.

— Е, да, нали същото навремето говореха и за Никсън. Преди да открият уотъргейтските записи.

— Сър…

— Зная какво си мислиш — че аз съм най-силно засегнатият. Но не е вярно. Най-силно застрашен е американският народ и аз мисля, че ти отлично разбираш за какво става дума.

Аурей премълча.

— Огледай се, Чарли. Погледни по-нагоре, а и встрани. Кабинетът, вицепрезидентът, който невинаги е съгласен с мен. Съветът на началник-щабовете. Пентагонът. Влиятелните фигури, които често знаят доста неща от нашата кухня, защото ние самите им ги разкриваме. Никой не е извън подозрение. Никой.

— Наистина ли подозирате, че може да бъде някой толкова нависоко? — наведе се към него шефът на екипа.

— Абсолютно. Който и да е — той или тя, — този същият ни унищожава. Да, убива ни бавно. Не е толкова въпрос до информацията… до пресата, до врагове, които научават за плановете ни, преди още да сме ги оповестили… това дотук е било — и слава Богу! — просто само дискредитиращо и неудобно. Не! Истинската вреда за каузата ни е, че губим доверието си един в друг. А веднага след това идва потенциалната заплаха за националната сигурност. И да ти кажа искрено, точно сега — в момента — не бих рискувал да поверя деликатна, изключително важна информация на никого от нашите хора, дори и на теб самия.

Аурей кимна с разбиране и се усмихна, но усмивката бе невесела.

— Правилно, г-н президент. Но мисля, че вече можете — поне в моя случай. Аз издържах проверката. Освен ако сте загубили доверието си и във ФБР, ЦРУ, АНС или Сикрет Сървис.

— Ето, виждаш ли? Дори и сега неволно започваме да се съмняваме даже и в тях.

— Да, така е, разбирам ви добре. Ами Пентагонът? Много от изтеклите данни засягат деликатни военни решения.

— Политически, Чарли, не военни. Дългосрочна стратегия.

— Не съм сигурен — поклати глава Аурей. — Възможно е да ни е внедрена къртица — човек отвън, чужденец. Да е проникнала така надълбоко, че никой от областта на сигурността да не може да се добере до нея. Ставало е в миналото, нали? Може би трябва да настояваме службите да погледнат още по-дълбоко, а? Да разширят разследванията си и да търсят професионален шпионин, който може би се опира на някого от нас?

— Добре, разпореди се да действат. Но не мисля, че е шпионин — чужд или наш, местен. Източникът не се стреми да краде тайните, по-скоро се опитва да насочва и влияе на решенията ни. Иска да си осигури преимущества и сила за натиск в политическата област. С други думи, определено е противник на някои наши приоритети, а следващата му стъпка ще бъде опит за промяна на общественото мнение и нагласи.

— Май че е така… — промълви Аурей загрижено.

Президентът отново разгърна лежащите на масата документи.

— Разбери откъде изтича информацията, Чарли. Имам нужда от отговори на редица въпроси. Преди тази ситуация да ни е парализирала напълно.

Машината на „Еър Чайна“ по рейса Токио-Шанхай дойде откъм Източнокитайско море, пресече въздушното пространство над обширната делта на Яндзъ и полетя над сушата. Смит се любуваше на големите зелени петна отдолу, удивляваше го леката мъгла, полазила като памучни влакна над гъсто заселените райони, където са някои от най-могъщите азиатски градове.

Разсеяно проследи с очи руслото на задръстената със съдове Яндзъ чак на север до остров Чунмин. Но съзнанието му постоянно работеше на съвсем друга вълна: липсващата митническа декларация и тревожно високата цена на загубата й. Самолетът кацна на летище Пудонг точно по разписание — 13,22 часа, а той все така не бе стигнал до рационално решение. Продължаваше да го мъчи натрапчивата мисъл, че ако договорът за човешките права е наистина достатъчно важен, то още по-голямо и жизнено значение има необходимостта въпросните химикали да не попадат в ръцете на Саддам Хюсеин.

Вървеше заедно с доктор Лян и цялата тълпа усмихнати негови колеги. Летищната сграда не бе достатъчно голяма от гледна точка на западните стандарти, но пък бе ултрамодерна, с множество зеленина и растения в големи саксии, красиви салони с високи синкави тавани. Пред гишетата се тълпяха множество хора в скъпи официални костюми, имаше и европейци, и китайци — симптом за усилията на Шанхай да се превърне в азиатския Ню Йорк. Смит следеше дали някой ще се заинтересува от негова милост. Неколцина наистина го изгледаха, но в погледите им не прочете нищо повече от лениво любопитство.

Отвън, наред с дълга колона таксита и други автомобили, чакаше и голяма лъскава черна лимузина. Беше за него: качиха се, шофьорът потегли рязко и мигом се включи в трафика, като успя да избегне сблъсък с две таксита и няколко пешеходци, които се отърваха на косъм. Смит удивено се извърна да види дали са живи и здрави, на никой друг маневрата не направи впечатление. Страхотни шофьорски навици имат местните, рече си той и тогава забеляза малкия тъмносин фолксваген джета — стори му се, че ги последва. Преди това бе в колоната на такситата, а сега — току зад тях.

Кой би могъл да бъде този човек? Ако е изпратеният от Клайн, защо ще го чака тук? Мъжът зад волана изглеждаше обикновен шанхайски гражданин. Може би случайно е тръгнал в същия момент, напълно бе възможно да е изпращал свой близък на летището. И все пак Смит бе обучен да не вярва в случайности.

Не каза нищо на доктор Лян. Той и без това непрекъснато задаваше въпроси, Смит отговаряше разсеяно — разговорът напълно естествено се въртеше около вирусни проблеми. Лимузината се движеше леко и безшумно, с лекота излезе на експресното платно на магистралата и се отправи на запад покрай влажната почва на делтата, почти на морско равнище в продължение на двайсетина мили. Сетне се показа градът. Първо зърна назъбена верига високи сгради — нови, строени почти изцяло през последното десетилетие. Най-отпред бе новият район Пудонг с острата като игла на върха кула „Ориентъл Пърл“ и по-тромавия правоъгълен „Цзин Мао“ с 88-те си етажа. Скъпа архитектура с всички луксозни екстри и най-новото от високите технологии. Само преди двайсетина години тази земя тук е била равно мочурище, където градът си е отглеждал зеленчуците, помисли Смит — беше го чел някъде.

Вече трябваше да внимава в разговора, Лян му задаваше по-конкретни въпроси. Колата мина през тунела под река Хуанпу и влезе в старите райони Пукси и Бунд — истинското сърце на стария Шанхай, само че преди много години. Сега над строените в неокласически стил бизнес сгради от колониалния период на града се извисяваше фаланга бляскави небостъргачи.

Сетне минаха през района на Народния парк и тук Смит по-отблизо зърна тълпите хора — велосипедисти и пешеходци — по алеи и тротоари, истинско живо море. За няколко секунди се замисли и пак изпусна основните насоки на разговора. Поразяваше го тукашната динамика: мащабното ново строителство, признаците за ужасно много пари — огромни богатства бяха заложени наоколо. И неописуемо много ухилени, зъбати китайци, не народ, а безбрежен човешки океан. Знаеше, че Шанхай е китайският град с най-голямо население — повече хора, отколкото в Хонконг или Пекин. При това в стремеж към едно от най-представителните места на световната икономическа сцена се търсят още работна сила и ресурси. Градът отдавна вече не гледа към миналото, не се прекланя пред него, целият му интерес е насочен изцяло към бъдещето. Лимузината зави вдясно, към реката и изпусналият нишката Смит отново чу тревожния глас на доктор Ляо:

— Доктор Смит, доктор Смит, сигурен ли сте, че не желаете да отседнете в „Гранд Хаят“ в кулата „Цзин Мао“? Великолепен хотел, първокласно обслужване! Несравними ресторанти и всякакви луксозни услуги. Ще се чувствате отлично, уверявам ви. Много по-удобно в сравнение с нашите условия в Биомедицинския изследователски институт. Има и друга възможност наблизо — „Пийс Хотел“, исторически, да, но само четиризвезден.

Вече бе получил служебната справка за шанхайските кафенета „Старбъкс“ — бяха само три на брой, и то в района на Пукси — от същата страна на реката. Побърза да се усмихне и каже:

— Благодаря за вниманието, доктор Лян, но предпочитам да отседна в стария „Пийс Хотел“. Винаги съм си представял, че дойда ли тук, ще поискам да се настаня в него. Хайде да речем, че си падам по историческите ценности.

— О, да, разбира се — въздъхна ученият и каза нещо на шофьора.

Колата се насочи на юг по красива стара улица. От едната й страна бе широката Хуанпу, от другата — колониални сгради. Смит се загледа в безкрайната поредица представителни здания. Тук някъде бе и сърцето на бившата Британска концесия, създадена през 1842 г., властвала с икономическата си мощ неотменно цял век, докато през Втората световна война японците превзели града.

— Ето го и вашия хотел — посочи с ръка доктор Лян.

— О, да, да, виждам. Благодаря ви много.

Дванайсет етажа готика, покрив като зелена пирамида на върха, хотелът бе истинско творение на старата чикагска школа. Построил го бе прочутият с поредица скандални случаи шанхайски милионер Виктор Сасун през 1929 г., след като бе спечелил купища пари от опиум и продажба на оръжия.

Лимузината спря пред красивия сводест вход, а доктор Лян пъргаво побърза да изскочи пръв.

— Ще ви регистрирам от името на нашия институт — рече той и се шмугна в хотела.

Смит бавно го последва, като се направи, че се любува на улицата, а всъщност огледа внимателно какво става наоколо в панорамните 360 градуса. Не забеляза тъмносинята джета. Но влизайки в хотела, си отбеляза друго: шофьорът на лимузината бе вдигнал капака й и съсредоточено майстореше нещо вътре. А колата се бе движила изрядно, прецизно като швейцарски часовник.

Фоайето бе обзаведено в декоративния стил на бурните 20 години2, както ги наричат американците, и почти непроменяно оттогава. Вероятно суингът е люлял Шанхай здраво, пошегува се наум Смит, докато следваше Лян по беломраморния под към администрацията. Надменен и арогантен, дежурният ги посрещна едва ли не враждебно. Лян заговори бързо, Смит долови само името на института, тогава чиновникът се промени коренно. В очите му проблесна страх, той раболепно се поклони на западния гост. Въпреки целия външен блясък и дух на свободна капиталистическа инициатива Китай си е все така комунистически, рече си американецът. А доктор Лян е доста по-влиятелен, отколкото би си помислил който и да е от западните гости на тайванската научна конференция.

Смит получи ключа си и телефонна карта, появи се пиколото.

— Извинявам се, че не мога да ви предложа апартамент, но стаята ви е доволно широка и удобна — поклони се Лян. — Може би ще предпочетете да се изкъпете и да си подредите багажа, преди да продължим за института?

Това изненада Смит.

— Днес ли? Опасявам се, че не съм в добра форма, доктор Лян. Снощи ме викаха за няколко консултации, имах срещи до малките часове. Хайде да речем днес да си дадем почивка, а утре с удоволствие ще разговарям с колегите и се надявам, че ще им бъда от истинска полза, какво ще кажете?

Лян се изненада, лицето му леко се смръщи, но побърза да каже:

— Добре тогава, нека бъде утре. Ще уведомя екипа, ще преработим програмата. Но за вечеря не можете вече да ни откажете, нали? За нас ще бъде повече от удоволствие да ви покажем красотите на нощен Шанхай.

Смит потисна импулса си да се поклони, но знаеше, че това не е типично за китайските обичаи.

— С удоволствие ще дойда, разбира се. Но можем да тръгнем по-късничко, нали? Какво ще кажете за девет часа?

— О, да, да, добре. Ще ви чакаме тук — сега Лян се усмихваше, но в гласа му се появи по-рязка нотка, когато добави: — Няма да ви задържаме до много късно, доктор Смит. Обещавам ви това.

Какво се криеше зад тази усмивка и по-резките думи? Или Лян просто вече губи търпение? Имаше и друго: прекалено силно се бе уплашил дежурният администратор… нетипично за влиянието на обикновен учен изследовател. После възможно бе да е събудил у Лян известни подозрения: в Тайван първо му бе отказал, а няколко часа по-късно го бе потърсил с желание да му гостува в Шанхай. Дори направо бе заявил, че не би отказал това да стане незабавно. Само че тогава просто не бе възможно да постъпи другояче.

Е, така или иначе, тръгвайки си, Лян се усмихна отново. Смит го проследи с очи: излезе навън и спря при шофьора, размениха няколко думи, качиха се и колата потегли.

Пиколото вече носеше куфара му към асансьора, последва го и отново се замисли. Нищо определено и все пак няколко дребни факта: поведението на самия Лян, джетата, шофьорът, който според него работеше по двигателя на лимузината абсолютно ненужно. Е, и? Нищо, разбира се. Нищо, за което да се хване. Просто така. Багажът му го очакваше в стаята, но прислужникът бе изчезнал, видимо в Китайската народна република бакшишите са забранени. Макар че както казва Шекспир, удоволствието е именно в това — да сториш забраненото.

Стаята бе точно такава, каквато я бе описал Лян. Просторна колкото по-малък апартамент в модерен американски или луксозен европейски хотел, с достатъчно луксозни вещи и много въздух, огромно легло, масички с изящна дърворезба в стенни нишки, старинни настолни лампи. Уютно място като гостна площ, типично в британски стил — картини и маси; прекрасни кресла и канапета, масичка за сервиране на кафе и сладкиши; масивно бюро с кожа и седефени украшения, зелени декоративни растения, обширна баня зад плъзгаща се панелна врата. Прозорците бяха големи, но изгледът не бе зашеметяващ — не се виждаше нито реката, нито Пудонг или висящите мостове. Виждаха се само по-ниски административни сгради и жилищата на най-обикновените хора, същите, които на практика движат милионния град.

Реши да си прегледа куфара: невидимо тънката нишка, сложена за проверка дали в него е ровено, бе непокътната. Реши, че просто се е изнервил, може би преувеличава смисъла или значението на най-обикновени неща. А случайности все пак на този свят има, та макар и той самият да не вярва в тях. Но задачата е да намери декларацията за товара на „Императрица майка“. Напълно възможно бе тук някъде да са хората, които са я писали, и онези, които я отнеха от Мондрагон. Откраднали или намерили изпаднала на земята — все едно. Дори може и да са от една и съща група. А може и да не са. Така или иначе сигурен бе, че някои от тях са му видели лицето достатъчно добре. А може би вече знаят и името му? Могат ли да го разпознаят? Е, сигурно.

В същото време и той бе зърнал, макар и за кратко време, лицето на онзи висок, широкоплещест лидер на групата. Доста нетипичен, че и червенокос, но може би все пак китаец. И с още нещо разполагаше: име на неизвестен човек, надраскано на книжна салфетка.

Подреждаше багажа, когато чу стъпки в коридора. Затаи дъх и се заслуша — спряха точно пред неговата врата. Пулсът му се ускори, кръвта затупа в слепоочията. Безшумно се придвижи към вратата и залепи гръб на стената току до нея.

В същото време доктор Лян Тяннин влизаше в биомедицинския център на път към кабинета си. Пресрещна го изправена секретарката с думите:

— В кабинета ви очаква един човек, доктор Лян. Твърди, че дошъл във връзка с проведен с вас телефонен разговор. Не успях… простете, но не успях да го отклоня. Влезе, без да ме пита…

Жената седна зад малкото бюро, изгледа го гузно, наведе глава и отпусна ръце в скута. Бе млада и свежа — тъкмо такива предпочиташе Лян секретарките си.

— … никак не ми хареса…

Шефът се смръщи и я укори меко:

— Нищо, нищо, зная кой е. Извънредно високопоставен човек, към когото не бива да проявяваш неприязън така открито. Сега, като вляза, никакви телефони и посетители, моля те, докато той е тук. Разбрано?

Секретарката кимна, без да вдига очи.

В кабинета посетителят се бе загледал в папката на бюрото му, свойски облегнат на него, подсвирквайки си непринудено.

Доктор Лян заговори притеснено:

— Не се досещам какво бих могъл да добавя към вече докладваното по телефона, майор Пан.

— Най-вероятно нищо. Но нека да видим.

Майор Пан Айту бе дребен, закръглен, с меки длани, блага усмивка и тих глас. В консервативно ушит сив европейски тип костюм, папийонка на цветчета с готов възел и очила с рогови рамки. Излъчваше абсолютна кротост, като човек чужд на всякаква злина, само да не го погледнеш по-внимателно в очите. Те бяха напълно безизразни, майорът често се усмихваше, но очите му — никога, той говореше тихичко, те си оставаха пасивни, хладни, без живец. Фиксират обекта в някакво мразовито измерение. Всъщност невъзможно бе да се каже какво послание минава през тях към мозъка в даден момент.

— Обясни какво те безпокои или озадачава в този доктор Джон Смит — нареди Пан. — Въпроси ли задава?

— О, не, не. Напротив — замисли се Лян и седна на стола си зад бюрото. — Обаче има нещо в него, дето не го… например в Тайван го поканих да ни посети, отказа ми, сетне изведнъж си промени намерението и предложи да дойде, а когато го поканихме на среща в института, неочаквано се оказа много изморен. Ей такива неща… Отложи за утре.

— Смяташ, че не е изморен, така ли?

— Не мога да твърдя нищо със сигурност — но в Тайван не изглеждаше изморен. На летището в Тайпе бе весел, енергичен.

— Разкажи точно какво се случи в Тайван.

Лян подробно описа как се е обърнал с покана към Смит, как последният отклонил за друг път.

— Смяташ, че онази вечер не е имал друг ангажимент, така ли?

Лян изцъка с език, замисли се:

— Ами… просто бе хлъзгав, така да се каже, все се измъкваше. Знаете как е с човек, който е бил изненадан и се опитва да ви откаже най-любезно… то е въпрос на усет, нали?

Пан кимна, но то бе по-скоро на себе си, отколкото на учения.

— А ти каза, че ще го потърсиш отново, в по-удобен момент?

— Да.

В майора имаше нещо магнетично, може би умението да изчаква, загледан в събеседника си с тези очи, а то принуждаваше хората да говорят още и още, да кажат всичко, което знаят. И винаги постигаше своето, изстисквайки обекта като лимон.

— Стори ми се, че това е най-правилният подход за момента. Работата му в АИМИИБ е много важна за нас. Нужно е да разберем какво и как точно работят. Сигурно ще помогне на собствената ни работа.

— Значи е истински учен?

— О, да, при това много добър.

— Но е и армейски офицер?

— Мисля, че да. Полковник.

— Подполковник — поправи го Пан ужким разсеяно, но очите му не се отделяха от лицето на Лян. — След обаждането ти прегледах някои документи. В миналото му има някои странни случки.

— Странни ли? Какво искате да кажете?

— Дупки. Празни места във времето. Обичайно са обяснени с думите „служебен отпуск“ — военния термин за ваканция, да речем. Особено прави впечатление случаят със смъртта на годеницата му. Заразила се със същия вирус, върху който работела.

— О, да, зная за случая. Опасен вирус. Но отсъствието от работа е напълно разбираемо след подобно трагично събитие.

— Може би — отвърна Пан, а този път очите му бяха някъде другаде, далеч от кабинета на Лян. — Видяхте ли се снощи със Смит за втори път след разговора ви?

— Не.

— Обаче ти отиде на насрочените срещи и разговори?

— Разбира се. Нали затова участвахме в конференцията.

— Не беше ли редно и той да е на тях?

— О, да — смръщи лице Лян. — Да. Особено на две от срещите. Едната бе с негов американски колега, а другата — с личен приятел от Пастьоровия институт. Но имаше още много други срещи, помня какво ми каза — че го повикали за някакви консултации, сетне бил и на други разговори до късно през нощта.

Майорът се замисли, след малко запита:

— А на следващата сутрин неочаквано те потърси и настоя да дойде на посещение тук?

— Е, не точно по този начин и с тези думи, но даде да се разбере, че му се идва. По-точно, че се интересува от нашата покана, и то ако е възможно веднага.

— Как се получи този разговор? Как се срещнахте на следващата сутрин?

Лян се замисли, сетне обясни:

— Ами… случихме се заедно на закуска. Той обикновено се храни с онзи негов приятел от Пастьоровия институт, но тогава седна при нас и подхвърли, че би искал да разгледа нашия институт, да сподели мисли и за своята работа в АИМИИБ. Рекох, че мога да го уредя за в близко бъдеще, като смятах, че той точно това иска. Но тогава Смит се извини и намекна, че рядко пътува из азиатския регион, сега моментът бил най-подходящ и аз предложих: защо да не е веднага. Ето, така и стана.

— А той се зарадва на предложението?

— Доколкото помня, да. Всъщност измънка нещо, закашля се, но личеше, че е доволен.

Майорът отново кимна, рязко се отдели от бюрото, откъдето не бе помръднал по време на разговора, и бързо излезе.

Лян се загледа в затворената врата, удивен какво точно стана и защо бе целият този разговор, в който той самият само повтори първоначалния си доклад. Сигурен бе, че изложи всичко още първия път, когато се обади в контраразузнаването. Длъжен бе да го прави всеки път, когато пътува извън Китай. Тогава защо Пан идва специално тук и какво разбра от сегашния разговор? Най-вече защо си тръгна така неочаквано и без да обяснява нищо? Майор Пан имаше репутацията на човек, който винаги върши работа, дори и в области, където всички други се провалят. Доктор Лян поклати глава и изведнъж го полазиха студени тръпки. Хвана го страх, объркващ, мразовит страх.

Най-хубаво в Пекин е нощем. Тогава най-очевидно изпъква бавната социална трансформация: от тотално замърсяване на околната среда и безличен социалистически начин на живот към безоловен бензин и авангардни развлечения. Естествено, тези неща вървят с бляскавите нощни заведения под звездно небе, което преди не много време бе невидимо поради дебелите слоеве градски смог. Караокето и тържествената оркестрова музика вече не са на мода. Сега най-много се търсят дискотеките, нощните клубове, чуждият тип кръчми и ресторанти с музика на живо и добра храна. Пекин си е все още твърдо комунистически, само че капитализмът вече е направил първи пробиви с изкусителните си подходи и умения да се харесва. Огромният град бавно се отърсва от сивотата и се мъчи да се раздвижи във всички отношения.

Е, не е икономическият рай, който шумно рекламира Политбюро. Съвсем не. На практика обикновените граждани губят битката за оцеляване на съсловността — бавно ги изтикват от града, защото вече не могат да си позволят стандарта на живота и цените там. Сега по-силна е тъмната страна на новия ден.

Тези проблеми, разбира се, занимаваха единствено Бухала, не и другите членове на Постоянния комитет. Той внимателно бе изучавал опита на Елцин и провала му да спре алчните руски олигарси в опитите им да загробят до край едвам кретащата руска икономика. Китай има нужда от далеч по-грижливо премерен подход към обновлението, казваше си често Ню.

На първо място обаче трябва да защити договора за човешките права със САЩ. Той е особено важен за плановете му относно новия, демократичен и социално осъзнат Китай.

Тази вечер вървеше извънредна среща на деветчленния Постоянен комитет в Чжуннанхай. И изпод притворени клепачи Бухала внимателно изучаваше лицата на осемте колеги, подредени покрай древната имперска маса в пищната заседателна зала. Кой е най-опасният от тях? В партията, следователно и в правителството, слухът не е просто слух — той е опипване на почвата и анонс за подкрепа. Което означава, че някой или някои от по-възрастните мъже със сериозните лица или от усмихнатите по-млади колеги преоценява, респективно преоценяват позициите си по договора с американците дори и в мига, когато Ню се кани да докладва именно по него.

Огледа ги отново. Едва ли е лидерът — достолепният генерален секретар, почти ослепял зад дебелите стъкла на очилата с множеството диоптри. Не той се е заел да разпространява слуха, реши Ню. При това защо му е — никой няма да се осмели да му се противопостави открито. Не и тази година. Негова сянка винаги е първият му помощник, ученик и последовател от старите дни — онзи с лицето на екзекутор. Но е и прекалено стар, че да се стреми към секретарското място. Не, и той няма причина да се противопоставя на договора.

По-вероятни кандидати бяха четиримата по-млади колеги с вечно усмихнатите лица. Всеки от тях събираше привърженици за политическа подкрепа, но в същото време те бяха модерно мислещи хора, убедени в ползата от добри отношения със Запада. Още повече знаеха, че сегашният американски президент е главен двигател на договора — трудно би било човек да ги види в противостояща позиция.

По силата на тази логика оставаха две възможности — едната бе Шъ Цзинню с пълното, ухилено лице на търгаш. Другата — плешивият, смръщен Вей Гаофан с присвитите очи. Още като млад офицер бе служил при прословутия комунистически военачалник Чу Тех през трийсетте години на миналия век и оттогава не бе помръднал ни на йота от вижданията си за света и живота.

Кимна си доволно, без да променя сънливо усмихнатата си физиономия. Един от тях е, най-вероятно вторият. Или и двамата. Хардлайнери от старата гвардия, рицари на ретроградното, боящи се от призрака на новото. Ще се борят за запазване на властта си докрай.

— Цзянсин, няма ли да вземеш отношение по доклада на Шъ Цзинню? — усмихна се генералният секретар, с което даваше да се разбере: зная, че не спиш, Бухале.

— Нямам какво да кажа — отвърна Бухала.

— Тогава може би имаш да докладваш по въпроси на сигурността?

— Да, днес възникна проблем — заяви Ню. — Оказа се, че доктор Лян, директорът на Шанхайския биомедицински изследователски институт е поканил уважаван американски микробиолог — полковник на име Джон Смит — да гостува в института и да говори пред колегиума. Той…

Вей Гаофан веднага го прекъсна.

— Откога американските учени носят военни чинове? Ето ви още едно доказателство за мракобесието на американския империализъм и военолюб…

— Полковникът — рязко го пресече Ню — е още и лекар и работи в Института за медицински изследвания в областта на инфекциозните болести към армията на САЩ (АИМИИБ), световноизвестна инсталация четвърто равнище, сходна с нашите биомедицински в Пекин и Шанхай.

Генералният секретар благосклонно кимна към Бухала и практически го подкрепи:

— Помня доктор Лян от съвместната ни работа в Шанхай. Напълно можем да се доверим на преценката му да кани учени за обмен на опит.

— Всъщност — продължи Ню — Лян има някои резерви относно американеца.

Тук Бухала накратко разказа за разговора си с генерал Чу Куайжун.

— Склонен съм да се съглася с първоначалните преценки на майор Пан по въпроса — продължи той. — Струва ми се, че понякога доктор Лян отдава прекалено голямо значение на дребни неща и прибързва в заключенията си. Плаши се от сянката си, както в случая се е изразил Пан.

— Ти, Ню, прекалено лековато гледаш на вероятността американецът да си е истински шпионин — ухапа го Шъ Цзинню и бързо огледа лицата на колегите, за да види как се възприема критиката му.

— Ключовата дума тук наистина е „вероятен“ — студено продължи Бухала, без да обръща внимание на намесата. — Смятам, че не бива да имаме крайна вяра в „усета“ на майор Пан, както сляпо му се доверява шефът на Дирекцията за обществена безопасност. Тяхната работа си е тяхна, нашата — наша. Те могат да се плашат от сенки, ние — не.

— А ти какво реши? — попита партийният патриарх.

— Наредих на генерал Чу да следят полковник Смит, но не съм ги упълномощавал да го арестуват и разпитват. Напротив. Първо да ми предоставят конкретни аргументи с достатъчна тежест. Намираме се в изключително деликатен политически период, в момента за пръв път насреща ни е американско правителство, готово да провежда политика на мир и сътрудничество.

Ню не спомена факта за безследно изчезналия в Шанхай контраразузнавателен агент. Така или иначе не можеше да добави никакви подробности към факта, а и не искаше да улеснява онзи, който действаше скрито против сключването на договора с американците.

Присъстващите обаче закимаха одобрително, дори Шъ Цзинню и Вей Гаофан. Което говореше, че който и да е тайният противник, той все още не е готов да действа открито.

Вей обаче не можа да сдържи последна язвителна дума. И без това присвитите му очи се стесниха още повече, когато рече:

— Не бива да демонстрираме прекалена готовност да сътрудничим с американците. Помнете, сенките могат да се окажат опасни…

Здрачът се задълбочаваше, падаше нощта. В дома си в богаташки шанхайски квартал Юй Юнфу крачеше неспокойно в обширния кабинет и надничаше през отворените френски прозорци към градината. Отвън долиташе свежо ухание на прясно окосена трева. Специално монтирани на подходящи места осветителни тела подчертаваха красотата на редки растения и дървета, целта бе да се създаде усещане за пълна хармония. Градината бе оформена в английски стил като двойник на парка на прочут чаен магнат от началото на XX в., чието имение вече отдавна не съществуваше. Юй бе платил немалко пари за съответните планове и обичаше да показва изкуствено стилизираната паркова площ на западните си гости.

Тази вечер обаче тя нямаше обичайния си успокоителен ефект върху него. Юй нервничеше и често-често поглеждаше часовника си — прескъп ролекс.

Бе се издигнал и придобил статут на едър бизнесмен още на 34-годишна възраст, а изглеждаше и по-млад. Строен, атлетично сложен, той ежедневно посещаваше луксозен фитнес клуб недалеч от компанията си — търговска фирма за превози на име „Летящият дракон“. Обличаше се с вкус и скъпо — вратовръзките и високите до глезените обувки се правеха по поръчка в Лондон, ризите — в Париж, бельото и пижамите — в Дъблин. Парите си бе умножил през последните седем години, през същия период вече си позволяваше и скъпите удоволствия. Но какво лошо има в това — нали Китай е вече държава от друг тип… нов, дръзновен Китай, където всеки може да даде воля на желанията и стремежите си? Китай в стила на американските традиции и време? Защото самият Юй смяташе себе си за бизнесмен с американски подход, амбиции, методика.

Но те не помагаха никак в случаи както вчерашния — когато неговият човек Фен Дун докладва за агента Мондрагон и липсващата митническа декларация. Начинанието с „Императрица майка“ бе много рисковано, по този факт бе наясно още от началото, печалбата обаче бе нечувана по размер, освен това печелеше престиж и доверието на голям и могъщ човек като отдавнашния член на Постоянния комитет — видния Вей Гаофан. Защото товарът бе някак си свързан с него.

Сега обаче, изглежда, отново имаше някакъв гаф… къде се бави този проклет Фен? Къде е шибаната декларация? Жестока смърт заслужава онзи, който я бе дал на американеца! Да, десетки хиляди порезни рани по цялото тяло, та кръвта му до капка да изтече! Прочутото китайско отколешно мъчение.

— Как си, съпруже мой? Нещо те тревожи, така ли?

Юй се извърна рязко, готов да изсипе порой хулни думи върху любопитната си съпруга, но се спря навреме. Нали е американски тип човек, бракът им — съвременен, по западен образец. Пък и съпругата му Куони съвсем не е типичната, покорна женица от миналото.

Съумя да овладее гнева и да модулира гласа си:

— Чакам проклетия Фен, а него го няма. Отдавна трябваше да се е върнал от Тайван.

— За декларацията ли става дума?

Юй само кимна.

— Ще ти я донесе.

Юй отново заброди неспокойно из помещението.

— Откъде си толкова сигурна?

— Познавам човека — той е в състояние самия Сатана от преизподнята да ти доведе. Ценен човек като помощник, но и опасен. Никога не бива изцяло да му вярваш.

— Аз с Фен винаги мога да се оправя.

Жената понечи да каже още нещо, но Юй бързо закрачи към прозорците — в затворения с високи стени двор влизаше голяма черна кола.

— Той е — рече Юй през рамо.

— Аз ще съм на горния етаж — тихо каза тя.

— Добре.

Да се отнасяш със съпругата си както с равен в Китай е симптом за слабост. Нищо че партията бе обявила мъже и жени за равностойни строители на новото общество. Сега физиономията на Юй се промени — наложи си равнодушна маска и спокойно седна зад голямото бюро. Отвън прислужницата отвори вратата, в коридора прозвучаха тежки, но добре отмерени спокойни стъпки.

На прага застана едър мъж с необичайно светла кожа и червеникава, напръскана с бели косми коса. Беше и висок, поне метър и деветдесет, и с мощни рамене, но не изглеждаше дебел, нито тромав — стотина килограма здрава, мускулеста плът. Изглеждаше като великан пред Юй, който вече се мръщеше.

— Носиш ли я? — гласът бе възгруб, директорът смяташе, че така подобава на работодател с голяма тежест.

Фен Дун се усмихна. Усмивката бе лека, като нарисувана на лицето на дървена кукла. Пресече кабинета и меко, най-вече изцяло безшумно седна на кожено кресло.

— Нося я… шефе.

Юй не съумя да потисне въздишката на облекчение. Сетне протегна ръка и заповяда с предишния си груб глас:

— Дай я тук!

Фен протегна ръка и му подаде плик. Юй незабавно бръкна в него и трескаво се взря в документа. Ръцете му ситно трепереха.

— Истинската е… — увери го Фен.

Светлокафявите му очи лесно променяха оттенъка си, ставаха почти безцветни, създавайки впечатление за празнота. Сега обаче потъмняха и се впиха в лицето на човека зад бюрото. Тежък поглед, вторачен, малцина биха устояли дълго на него.

Юй не бе такъв човек и бързо извърна очи. Изправи се и с омекнал глас рече:

— Ще я заключа в сейфа горе. Добра работа, Фен. Ще има награда за теб.

Фен също се изправи. Бивш военен, офицер от кариерата, вече надхвърлящ четирийсетте, бе започнал като „наблюдател“ във виетнамската война и безкрайните конфронтации с бившия Съветски съюз. Но се отказа от тази служба, когато си даде сметка, че има много повече пари в професията на наемник било в бъдещите армии, било в други институции на неспокойните централноазиатски републики, особено след разпада на СССР. Имаше се за добър познавач на човешкия характер, психология и по-особени ситуации и съвсем не бе дълбоко впечатлен от качествата на Юй Юнфу.

На излизане Фен ужким между другото подметна:

— По-добре я изгорете. Така никой вече няма да може да я открадне. Нещата не са приключили, ама хич.

Юй подскочи, сякаш някой го шибна с камшик.

— Какво значи пък това?

— Може би трябва да разкажа какво се случи в Тайван?

Стоеше на прага, с единия крак извън помещението и приличаше на готвещ се да побегне измамник. Или поне на Юй така му се стори.

— Разкажи тогава.

— Убихме американския агент и си взехме декларацията…

Юй се разтрепери. Какво искаше да каже този тип? Значи има нещо недовършено…

— Това го зная! Какъв е проблемът?

— … вижте, Мондрагон не бе сам. Там с него имаше и друг човек. Добре обучен, умен, точен. За мен е почти сигурно, че той е също американски агент от шпионажа — вероятно куриерът, който би трябвало да отнесе информацията във Вашингттон, докато Мондрагон се завърне на работата си под прикритие в Шанхай. Срещата на плажа е била за предаване на пратката. Няма друго логично обяснение за присъствието на втория човек, още повече, че бе достатъчно печен да ни се изплъзне.

Юй с мъка потисна паниката. В края на краищата нещата не са чак толкова лоши… нали американците са се издънили и декларацията си е отново у него?

— Но се е провалил, документът е тук. Какво…

— Същият човек е сега в Шанхай — рече Фен, наблюдавайки каква ще бъде реакцията на шефа. — Едва ли е тук на почивка.

Жлъчка се надигна в устата на Юй.

— Тук ли? Че как е възможно това? Ти си му позволил да те проследи чак до тук? Как е възможно да си такъв глупак?!

Гласът му се извиси в истерични нотки и той се усети, затова мигом затвори уста.

— Не ни е проследявал. Просто не би му било възможно. Изглежда, Мондрагон му е подал допълнителна информация или пък я е намерил у него след смъртта му. Това е единствената възможност да се е добрал до някаква следа в посока Шанхай.

Юй се опита отново да поеме ролята на шеф.

— А как е влязъл в страната?

— Ето това е въпросът, нали? Оказва се, че е известен микробиолог и лекар, още и военен. Полковник Джон Смит, учен изследовател от армейски институт, работи в областта на биомедицината. Онова, което не знаем за него, е къде точно работи още — тоест коя американска разузнавателна организация му плаща също. Ако изобщо е американска. Така или иначе той бе на среща с Мондрагон на плажа. Сетне е намерил начин да се покани в Китай.

— Да се покани ли казваш?

— В Тайван нашият известен учен доктор Лян Тяннин изразил подчертан интерес към срещи и обмен на опит с него. Смит обаче се отдръпнал. Сетне изведнъж взел ново решение и намекнал на Лян, че е готов незабавно да дойде в Шанхай и да изнесе лекция пред целия научен състав. А когато пристигнал, заявил, че е уморен, и поискал да остане в хотела да почине. Лян се изненадал, изразил някои съмнения. Естествено, информирал ДОБ, респективно Чжуннанхай. И оттам са наредили да го следят.

— Откъде знаеш всичко това?

— Ами нали затова ми плащате добре — да научавам разни неща.

Вярно бе това. Фен често му подаваше информация, каквато иначе не успяваше да си осигури посредством други канали. Затова бе и толкова нахакан и постоянно се налагаше да му се напомня кой е шефът тук.

— Плащам ти да си вършиш работата добре. И затова сега ми обясни защо този американец е още жив?

— Защото не е толкова лесен за убиване, при това го следят по нареждане от Чжуннанхай. И затова трябва да внимаваме.

Юй отново усети жлъчката в устата си.

— Хм, да, да, разбира се. Обаче трябва да бъде убит. И то бързо. Откри ли кой е дал декларацията на Мондрагон?

— Продал може би. Не още.

— Намери го. Сетне убий и него.

Фен се усмихна.

— Разбира се, шефе.

На слабата светлина в кабинета Смит забеляза, че човекът на прага премества очи върху все още отворената върху шкафа папка. Оттам погледът му се спря върху оголената врата на стенния сейф. С него леко се отмести и дулото на пистолета. Интересно, този тип не запита „Какво правите?“ или „Какво става тук?“. Попита само: „Кой сте вие?“ Значи знае или се досеща защо Смит е в офиса на Юй Юнфу, президент и директор. Изведнъж реши да се пробва.

— Вие трябва да сте Чжао Янцзъ. Вие сте дали на Ейвъри Мондрагон истинската декларация, нали?

Дулото на зигзауера заподскача.

— Откъде…?

— Мондрагон ми каза. Само че го убиха, преди да ми я предаде.

— Тогава къде е тя сега?

— У тях.

Чжао хвана пистолета с двете ръце, но не успя да овладее тремора.

— Истината ли говорите?

— Ами как? Зная за Мондрагон, зная и вашето име, тук съм, защото сега и аз я търся.

Чжао примига, безпомощно отпусна ръката с пистолета и седна на пода, а след малко хвана глава с двете ръце.

— Загубен съм… мъртъв съм…

Смит притича, грабна оставения на пода зигзауер и го напъха в колана, а беретата премести в джоба на якето. Чжао бе отпуснал глава, открил дебелия си врат, сякаш вече очаква палача да го обезглави.

— Могат ли да свържат изчезването на декларацията с вас? — попита Смит.

— Може би не днес, не и утре… ама онзи Фен е магьосник в тези неща. Сякаш има рентгенови очи — унило отвърна човекът на пода.

— Кой е Фен?

— Фен Дун. Шеф на сигурността.

Смит смръщи лице, замисли се.

— Как изглежда?

Чжао го описа. Не бе трудно: едър мъж, червенокос, посребрен, привидно хладно спокоен, зловещ в смъртоносните си действия.

— Виждал съм го — обади се Смит.

Сега вече разполагаше и с име.

— Започнете отначало. И кажете причините. Защо я откраднахте?

Чжао се стресна, изведнъж забравил страха, разгневен, но и възмутен:

— Защото Юй Юнфу е свиня! Затова! Свиня — алчна и мръсна! Подла, да, подла! Заради него дадох декларацията на Мондрагон, да! Почитаемият и благороден дядо на приятеля ми Бей Жуйтян основа „Летящият дракон“ още докато тук бяха и англичаните, и американците. Ние бяхме компания почтена, уважавана… бяхме… ние…

Смит изслуша гневния монолог, изяснявайки си случая: съвсем не бе събитие, рядко за новата Народна република. „Летящият дракон“ била сравнително малка, консервативна по дух и действия фирма, предимно транспортирала товари по Яндзъ и по крайбрежието — главно до остров Хайнан. Бей Жуйтян бил президент, докато не се появил Юй Юнфу и къде със силови похвати, къде с партийни връзки и белгийско финансиране завладял компанията в типичен мафиотски стил. Самоназначил се за президент и за директор и с помощта на белгийските си приятели разширил дейността в международен мащаб. И непрекъснато рискувал, движейки се по ръба на китайските закони и международното право.

Гласът на Чжао затрептя още по-емоционално:

— Приятелят ми Жуйтян бе унищожен по вина на Юй. Затова дадох декларацията на Мондрагон — да изобличи Юй Юнфу и той да си получи съответното наказание! Нека и той да потъне в калта, нека!

След малко обаче се досети за реалностите и отново се завайка:

— Но аз съм свършен, аз съм мъртвец…

— Как успяхте да я изнесете?

Чжао посочи сейфа.

— Беше в тайна папка ето там. Аз бях касиер и финансист на компанията, когато Юй проникна тук. Тогава се престорих, че го харесвам, и той ме задържа на работа, защото от мен по-опитен във фирмените дела няма. Един ден забрави папката на бюрото си, аз извадих документа, сетне я върнах. Той така и не се досети, че я е изваждал и забравил извън сейфа. Сега обаче ще си спомни…

И Чжао сякаш се смали.

— Добре. Къде според вас е декларацията сега — след като са му я върнали?

— Най-вероятно в дома му — тук ще го е страх да я държи сега. В къщата си има друг сейф.

— Къде живее?

— Далеч. Отвъд летището Хунцяо, там сега е модерно предградие. Обзавел си е парвенюшко имение, нормален човек би се срамувал от него.

И финансистът назова адреса, който не означаваше нищо за Смит, но Анди щеше да се справи.

— Мондрагон ми каза, че общо имало три екземпляра, вярно ли е?

— Да, така е — отвърна Чжао. — Три бяха.

— Къде са другите два?

— Единият трябва да е в Басра или Багдад — при фирмата получател. Такава е нормалната процедура. Третият къде е, не зная.

Смит изгледа съсипания от страх Чжао и бавно заяви:

— Мога да уредя извеждането ви от Китай.

Ниският мъж въздъхна.

— И къде ще отида? Китай е моят дом…

Изправи се и залитна към едно от креслата. Отпусна се в него и отново въздъхна.

— Може би няма да разберат, че съм бил аз.

— Възможно е.

— Бихте ли ми върнали оръжието?

Смит се поколеба. Сетне измъкна от колана зигзауера, извади пачката и провери за патрон в цевта. Нямаше. Тогава му го подаде.

— Пълнителя ще намерите отвън — до вратата.

Остави Чжао там — на голямото кресло, мрачно загледан в прозореца и шанхайската нощ отвън.

Фен Дун остана в двора на Юй Юнфу. Настани се във форд ескорта си под сянката на голям разклонен чинар и търпеливо зачака. Подухваше свеж ветрец, разнасяше аромата на жасмин, а той не помръдваше от мястото, свалил прозореца на шофьорската врата, загледан в раздвижените сенки зад завесите в големия дом. Пердетата бяха европейски тип, като и почти всичко друго в построената по западни стандарти огромна къща — още едно копие на подобните на палати домове на френските и британските чаени и копринени магнати от Концесионната ера.

Сенките бяха две — по-високата се движеше възбудено и постоянно ръкомахаше, по-ниската стоеше почти на едно място и жестовете й бяха много по-редки, но и по-резки. Втората бе на Ли Куони, съпругата на шефа. Тя бе доста по-уверена в себе си, имаше силна интуиция и в нейно присъствие Фен винаги внимаваше. Юй не бе човек балансиран, в критична ситуация губеше присъствие на духа и правеше грешки. Иронично бе, че от двамата съпрузи тя бе много по-удачна за ръководител.

Е, поседя, видя достатъчно. Премести съветското те-те4 в лявата ръка, с дясната набра номер на клетъчния телефон. Изчака определени по брой сигнали и паузи, натисна още един бутон — такава бе процедурата, когато набираше номера на търсения човек — Вей Гаофан.

— Да? — обадиха се отсреща.

— Налага се да говоря с него.

Гласът незабавно го разпозна.

— Разбира се. Един момент.

Надникна през прозореца към сенките. Сега голямата бе приведена, другата бе надвесена над нея. Съпругата бе положила ръка на рамото на Юй, успокояваше го.

— Какво направи относно американеца? — запита възгрубият глас на Гаофан от далечен Пекин.

Фен докладва стегнато:

— Джон Смит очевидно все още е в хотела. Агенти на сигурността наблюдават сградата. Моите хора са си по местата — ще го пресрещнат, тръгне ли да търси документа. Смятаме, че именно така ще постъпи.

— Къде е отседнал?

— В „Пийс Хотел“. Старият.

— Така ли? Интересен избор за модерен американски микробиолог, чийто интерес, изглежда, сочи право в нашите изследователски институти. Мисля, че говори достатъчно сам по себе си, а?

— Интересите му са далеч извън микробиологията.

— Тогава продължавай да изпълняваш задачата.

— Слушам — отвърна Фен. — Само че излезе друг проблем. Юй Юнфу няма да издържи.

— Сигурен ли си?

— Вече се разпада, нервите му са зле. Най-малката подробност да излезе наяве и ще се пречупи. Тогава ще издаде всичко. Може да се изпусне и по-рано.

Направи пауза и след малко каза решително:

— Според мен повече не можем да му вярваме.

— Добре. Аз ще се погрижа. Ти ликвидирай американеца.

Настъпи мълчание, но Фен знаеше, че Вей не е свършил. След малко той се обади пак:

— Обясни ми как стана така, Фен? Искахме информацията да стигне до американците. Само тя. Не и доказателството.

— Не зная, господарю. Аз организирах изтичане на информация в посока Мондрагон. Но се получи нещо непредвидено. В момента не зная кой е крадецът, но скоро ще го открия.

— Действай — с това отсреща прекъснаха.

Фен остана в колата още малко. Прозорците в сградата потъмняха, сега светеше само в спалнята на Юй, но сенките ги нямаше. Усмихна се с онази типична само за него енигматична полугримаса и си представи съпругата — Куони. Харесваше му. Засмя се и сви рамене. Сетне изтри обаждането от телефонната памет.

Младата жена се бе свила на кълбо върху голямо луксозно кресло в затъмнената гостна, сред редица тежки антични произведения на изкуството с музейна стойност — факт, който не убягна на Смит. Беше красива, дребна, слаба, лъскавата й черна коса — прибрана на тила в най-обикновена конска опашка. В ръка държеше наполовина пълна конячена чаша, а на съседната абаносова масичка с блестящи хромови крака стоеше почти пълно шише „Реми Мартин“. На огромно канапе, разпростряло се почти на половината дължина на гигантската стая, лежеше разкошна едра котка и лениво примигваше.

Когато Смит надникна, жената с нищо не даде знак дали го е видяла. Изобщо дали забелязва котката или каквото и да е друго. Само безизразно се взираше в празното пространство и тихо хлипаше. Една мъничка човешка мъка, още повече смалена и някак си нищожна сред исполинските мебели и масивни декоративни предмети.

Смит бързо огледа стаята за още нечие присъствие, но не — жената бе самичка тук, къщата — все така странно притихнала. Тогава влезе безшумно, с беретата отново в двете ръце. Тя повдигна чашата и глътна съдържанието наведнъж. Пресегна се към шишето, пак наля, отново отправи мокри очи право пред себе си. Движенията й бяха механични, роботоподобни.

Смит пристъпи напред с наострени уши, с готово за незабавна стрелба оръжие.

Изведнъж усети погледа й върху себе си и реши, че я е виждал някъде и преди. Най-малкото лицето й му бе познато над яката на кимоното, непокорното изражение също… О, разбира се! Помни я от киното! От някой китайски филм. Би трябвало да е кинозвезда. Вероятна „роля“ за съпругата на Юй Юнфу, ако е същата, разбира се. Която и да бе тя обаче, сега го гледаше право в очите, без да обръща внимание на оръжието в ръцете му.

— Вие сте американският шпионин — заяви жената с прекрасен английски акцент и думите й бяха потвърждение на сякаш познат й отдавна факт, а не въпрос или налучкване.

— Така ли мислите?

— Съпругът ми го каза.

— Юй Юнфу тук ли е?

Тя наведе очи.

— Мъжът ми е мъртъв.

— Мъртъв ли? Как умря? И кога?

Тя направи нещо доста странно — погледна си часовника.

— Преди десет или може би петнайсет минути. Как ли? Не благоволи да ми съобщи. Вероятно с пистолет като вашия. Всички ли мъже обичат така много оръжията?

Този делови тон, лишен от всякакви емоции, и най-вече страховитото спокойствие изпратиха мразовити тръпки по гърба на Смит. Сякаш леден вятър повя.

— Вие сте причината — продължи тя. — Те се бояха от вас. От присъствието ви. То предизвиква въпроси, а те не искат такива да бъдат задавани.

— Кои са тези „те“?

Тя глътна коняка — отново на екс.

— Онези, които принудиха мъжа ми да се самоубие. Заради мен и децата, казаха те. Заради семейството…

Сега се изсмя високо, силно, остро. Изблик на енергия, който прозвуча като експлозия. Ужасен звук, по-скоро подобен на лай, отколкото на човешки смях. В него нямаше нищо весело, само горчива мъка и истерична нотка.

— Отнеха му живота, за да спасят своя. Но не поради опасност, забележете. Поради евентуална опасност.

Сега усмивката й подиграваше самия Смит.

— А ето ви и вас, нали? Тук сте вече. Търсите мъжа ми, точно така, както предрекоха. Те винаги знаят кога са им застрашени интересите.

Смит незабавно използва хапливата ирония:

— Искате да отмъстите за него? Добре, помогнете ми да ги разоблича. Нуждая се от документ, който бе в него. Дайте ми го и ние ще ги покажем на света в истинската им светлина на международни престъпници.

Тя се замисли, в очите й заигра съмнение. Загледа се в лицето му изпитателно, понечи да каже нещо, отказа се. След малко сви рамене, наля си нова доза коняк почти до ръба на чашата и извърна глава.

— Горе — рече вдървено. — В сейфа е, в нашата спалня.

Повече не го погледна. Отпи от коняка и се взря в тавана с недоумение, сякаш там бяха написани отговорите на проблемите й, но тя не можеше да ги разчете.

Смит се поколеба. Игра ли му играе? Да не е капан? Ще се качи горе, а там…

Какво толкова? Трябваше да опита, така или иначе. Документът му е нужен. Логично е да е в сейф. Прекалено голям е залогът. Измъкна се от огромното помещение почти заднишком, като светкавично извъртя беретата към входа и фоайето отвън. Очакваше нещо да се случи, но къщата все така тъмнееше и немееше. Същинска гробница…

Затича по стълбата, стигна на горната площадка, тук сенките бяха съвсем гъсти, мракът — мастилен поради отсъствието на прозорци. Същинско мъртвило. А лъхаше на чистено, нямаше и помен от барутен дим или трупове. Единственият шум дойде отдолу — отново звънна чашата. Съпругата наливаше поредното питие.

Голямата спалня се оказа в края на коридора. Също огромна по размери, но обзаведена изцяло в китайски дух. Голямо легло с балдахин, заприлича му на антика от династията Мин, две по-малки странични кушетки, вероятно също Мин, гардеробен шкаф сигурно от времето на Цин, тоалетка, столове и десетина масички от различни други периоди. Дърворезбата им бе изящна, видимо автентична. Коприна, брокатени аплици — по стените и леглото. Паравани във всеки ъгъл.

Както и очакваше, сейфа намери зад окачена на стената картина с древна батална сцена вероятно от периода на династията Юан и Кубла Хан. Смит подреди инструментариума на една от масичките и грижливо разгледа секретната брава. Едва пипнал кръговата циферблатна шайба на вратата и тя сама се отвори. Хайде де! В същия миг в двора изрева мощен автомобилен двигател.

Смит се хвърли към прозореца, който гледаше към гаража, и успя да види святкащите стоп светлини на ягуара, който полетя по дългата алея към вратата. По дяволите!

Изскочи от спалнята и хукна по стълбите, като прескачаше по няколко наведнъж. Жената! Надникна в гостната, но там бяха само празната й чаша и бутилката. Тя ли му изигра този номер? Изобщо това тук капан ли е? Или тя го изпрати за зелен хайвер с онази сърцераздирателна измислица за насиленото самоубийство и диаболичните персони зад него?

Заслуша се, но вече беше тихо, никакъв автомобил не се виждаше.

Хукна като луд обратно по стълбите и влезе в друго помещение, този път от отсрещната страна на коридора. Оказа се детска стая. Отвори прозореца, огледа градината и дърветата пред далечната ограда. Никого не видя. И от улицата не долитаха шумове.

Възможно ли е да греши? Може би жената е отчаяна, полупияна… просто е избягала, за да се скрие на друго място, при близки хора. Може би ужасът я бе подгонил? Или е решила да се присъедини към съпруга си в смъртта? Боже мой!

Повече рискове не можеше да си позволи. Върна се в спалнята при сейфа, извади цялото му съдържание и го разхвърли върху едната кушетка. Намери скъпоценни камъни, писма, документи. Пари нямаше, нямаше я и декларацията. Гневно разтърси глава, разочарован и разтревожен. Отново и отново прерови писмата и документите, изруга тихо. Декларацията липсваше и край!

Но пък откри интересен документ: напечатано на пишеща машина писмо на френски на бланка с логото на белгийско акционерно дружество: „Донк & Лапиер“, Антверпен и Хонконг, адресирано до Юй Юнфу и „Летящият дракон“. В него авторът уверяваше г-н Юнфу, че пратката ще пристигне в Шанхай на 24 август, напълно навреме спрямо отплаването на „Императрица майка“, и изразяваше задоволство и оптимизъм относно „съвместното начинание“. Бе подписано от Ян Донк, а под името бе посочен телефонен номер в Хонконг.

Находката донякъде го успокои: може би накрая бе намерил нещо важно. Прибра я в джоба, взе си инструментариума и излезе от стаята. Вече на първото стъпало на стълбището с периферното зрение долови сенки. Мярнаха се пред огрените от луната прозорци и от двете страни на парадния вход. Замря на място, наострил уши, а кръвта в слепоочията му силно затупа. Някой с леки, бързи стъпки притича отвън.

Усети прилива на адреналин и хукна обратно към голямата спалня, за да погледне през прозорците към градината отзад. Хора не видя, а наблизо високи дървета нямаше. Налагаше се да скача.

Изтича към прозореца на съседната стена, страничен спрямо гаража и алеята за коли. Под лунните лъчи перфектно подрязаната трева бе придобила цвета на патинирана мед. И тук нямаше дърво наблизо, но отляво минаваше улук. Докато проверяваше здравината му, забеляза две фигури, които пробягаха от храстите към фасадата и веднага опитаха да влязат през някой от ниските прозорци.

Е, ако при идването му капанът не е бил още заложен, сега вече примката се затягаше с все сила. Тези двамата скоро ще разберат, че предната врата е отворена. А другият преди малко? Сигурно вече е в къщата. Имаше на разположение няколко секунди — докато онези се придвижват по стълбището. Когато фигурите се скриха от погледа му, Смит отвори прозореца и провисна крака отвън. Улукът бе от здраво прикачена към стената поцинкована ламарина. Хвана се за него и заслиза, опирайки върховете на маратонките в грапавата стена. Тръбата заскърца, но издържа на тежината. На близо два метра от земята скочи леко на пътеката и спринтира към дръвчетата, които му бяха послужили като прикритие още при влизането.

Зад гърба му прозвучаха гневни викове на китайски. Бяха попаднали на отворения сейф, респективно забелязали и бягството му.

Смит бягаше в сложна крива сред дърветата, заслушан в крясъците отзад. И тогава чу друг глас — дълбок, възгруб, издаваше кратки, отривисти команди. Позна го веднага — бе на едрия червенокос мъж, лидера на групата убийци на остров Саолючу. Същият, когото финансистът на „Летящият дракон“ нарече Фен Дун.

Изведнъж настъпи пълна тишина. Досети се, че преследвачите се развръщат в двукрила верига — тактика, подобна на използваната на острова. Личеше, че червенокосият има военни умения, сигурно бе служил някъде, защо не и в армията на САЩ: следваше описани в учебниците и изпитани от стари американски генерали методи. Целта бе методично да го притискат към граничещата с улицата ограда, откъдето бе и дошъл. Там Фен ще е поставил в засада други свои хора — да го изчакат и ликвидират.

Притаи се в подходяща сянка и извади уоки-токито от джоба.

— Анди? Обади се, Анди!

— Мамка му, шефе! Добре ли си?

— Видя ли ги?

— Как не! Три коли. Изхлузих се като заек.

— Къде си в момента?

— Отпред, както нареди. Скрих колата и се върнах пеша, по сенките. Онези три коли са тук, където бяхме с теб. Много са близо, мамка му.

— В тях има ли хора?

— О, да!

— Колко са?

— Ами, доста, както виждам. Трима шофьори само. И още петима току-що излизат от вратата и отиват при тях.

— Аха, подготвят ми посрещане, а? Добре, върни се при колата, вземи я и ме чакай в страничната пряка, на по-далечния ъгъл на стената. Разбра ли?

— Страничната пряка, задния ъгъл.

— Точно. Давай!

Изключи връзката и продължи в същата посока — към оградата със засадата. Тъкмо си мислеше, че е надхитрил преследвачите, когато чу шум, който можеше да означава само едно — опасност. Извъртя се и мигом залегна с насочено оръжие. Ето го пак същия мек звук — метал върху дърво. Последва приглушена ругатня.

Напрегна очи — откъде идваше тя, къде имаше движение? Малката горичка немееше, единственият шум бе едвам доловимото свистене на вятъра сред листата и клонките.

Отдясно, недалеч от стената, започваше гъсталак. Насочи се към него като змия, притиснат в земята, с повишено до болка внимание, сантиметър по сантиметър. Мушна се помежду два храста, прикри се под тях и регулира дишането, докато го успокои до ритмично, плитко. Сега зачака, замрял, напълно неподвижен.

Единствената причина да забележи минаващата едра сянка бе внезапното подухване на вятъра, поместил клончето точно над главата му. Лунните лъчи осветиха промъкващ се абсолютно безшумно приведен мъж с насочен напред калашник.

Едва не се изруга гласно. Погрешно бе преценил тактиката на Фен. Дун си бе дал сметка, че Смит ще очаква двукрило разгръщане под формата на пергел, сетне свиване на двата лъча и притискане към оградата. Затова бе изпратил повечето си хора на улицата, а сам бе продължил преследването в надежда да го изненада неочаквано. Но не и съвсем сам. Може би отпред има още хора?

Измъкна се изпод храстите, острите бодливи клонки одраха главата и ръцете му. Така или иначе не усещаше нищо. Веднага пое вляво — към стената ограда на страничната уличка. Тук сериозни прикрития нямаше — само трева, накапали листа и струпани на куп градински отпадъци. Типично за Юй Юнфу — човека на парадния ефект. Него не го интересува в какво състояние е градината там, където посетители няма да има. И ето сега тук се мъдри немалък куп, същински насип от растителни отпадъци, клони и боклуци току до високата ограда.

Смит продължи да лази, докато стигна до купа, скочи върху него, оттам безшумно се прехвърли на оградата и легна, максимално притиснат в равната й част. На далечния ъгъл забеляза джетата.

— Анди? — прошепна в следващия миг в уоки-токито. — Тук отвсякъде ме дебнат. Направи завой и ела на средата, на половината разстояние на оградата. Там съм! И бъди готов за спортно каране. Анди, чуваш ли?

Отговор нямаше. Почака, получи само мълчание. Да не се бе развалила радиостанцията на Анди?

— Анди, къде си? Анди!

Мълчание.

— Анди!

Стомахът му се сви от страх. По гърба му полазиха ледени тръпки. Постави очилата за нощно виждане и се загледа към джетата. Анди седеше на волана, загледан право в улицата напред. Чуждо присъствие не се забелязваше.

Смръщен, Смит втренчи взор в колата и зеленикавата нощ наоколо. Изминаха две дълги минути — сториха му се като два часа. Анди не помръдваше. Още една минута. Не, нищо не се промени — Анди не се помести дори и на сантиметър. Сега забеляза и клепачите — не потрепнаха поне веднъж.

Смит въздъхна тежко. Анди е мъртъв — друго обяснение нямаше. Неутрализирали са го и оставили в автомобила за примамка.

Прибра очилата и като котка тупна на улицата, пресече я спринтирайки, влезе сред частните дворове отсреща. Намирайки случайни пролуки между дървета, храсти и стени, Смит затича в посоката, където смяташе, че е околовръстното шосе. Зад себе си не чу нито викове, нито шум от преследване. Онези бяха заложили на промъкването му към колата.

Яростен и тревожен, дълго се лута между къщи, градини и по-представителни сгради, строени за привлечени от новите икономически условия в Народната република чужди бизнесмени. Накрая излезе на голяма улица и облян в пот, успя да спре такси.

Осезаемо напрежение тегнеше във въздуха в голямата конферентна зала до Овалния кабинет. Всичките места край дългата маса бяха заети, извънредно бяха поставени още столове покрай стените, където обичайно седят секретари, съветници и допълнителен помощен персонал в очакване на решенията, за да могат да консултират съответния шеф. Но това разширено заседание бе само подготвителен дискусионен форум, а темата бе повече от важна — отпускането на ежегодните мултимилиардни средства от бюджета за нови оръжия. Свикано бе по настояване на новия министър на отбраната Хенри Стантън, седнал отдясно на президента.

Среден на ръст, плешив и с неспокойни ръце, лесно избухлив, но и с харизма, Стантън излъчваше енергия и сила. Острите му черти бяха посмекчени с възрастта — бе вече на около 55 години, изглеждаше доброжелателен и на пресконференциите винаги сполучливо използваше това си оръжие. Сега обаче — далеч от медиите — бе повече от деловит и прям до грубост.

— Г-н президент, дами и господа — динамично редеше той думите си, — нека просто за миг да си представим нашите военни като алкохолици. Какво искам да кажа? Както всеки алкохолик, който иска да оцелее — така и нашата нация е длъжна да направи рязък поврат от миналото…

Единствената дама около масата бе бившият бригаден генерал Емили Пауъл-Хил, сегашна президентска съветничка по въпросите на националната сигурност. Тя се усмихваше, но седналите около нея военни командири мръщеха лица и свиваха устни. Алкохолици ли? Що за квалификация? Как се осмелява този…? Дори и президентът Кастила въпросително повдигна вежди.

Емили Пауъл-Хил се опита да успокои нараненото честолюбие на бившите си колеги.

— Господин министърът, разбира се, очаква от всички нас помощ, а и меродавна компетентна информация. Както от нас, така и от ресорните специалисти, а и от нашите съюзници.

— Г-н министърът — намеси се с още по-остър глас Стантън, — не очаква нищо. Той ви казва как стоят нещата. Живеем в абсолютно ново време, в абсолютно нов свят. И крайно време е да спрем да се подготвяме за миналогодишната война, образно казано!

— Заявленията и аналогиите на г-н министъра вероятно стоят добре във вестникарските заглавия, които той така много обича — язвително изръмжа адмирал Стивънс Броуз, шеф на Съвета на началник-щабовете, седнал точно срещу президента и Стантън. На бойното поле обаче кабинетните му мнения не струват и пукната пара.

Стоманеносивата коса на Броуз сякаш настръхна от възмущение, когато той изрече последните думи и предизвикателно издаде едра брадичка напред.

Министър Стантън тутакси отвърна:

— Не ми харесват намеците ви, адмирале…

— Намеци не съм правил — рязко отвърна Броуз. — Казах железен факт.

Погледите им се кръстосаха като обнажени мечове.

И все пак новият министър пръв сведе очи и надникна в бележките си на масата. Малцина бяха онези, способни да издържат на погледа на непоклатимия стар ветеран и едва ли това би се отдало на Стантън именно днес.

Но не се отказа така лесно. Вдигна очи от записките и заяви твърдо:

— Добре, щом предпочитате да подхвърляте антагонистични…

Сега Броуз се ухили и министърът се изчерви. Бивш ръководител на „Дженеръл Електрик“ и строител на бизнес империи, Стантън не бе свикнал да му противоречат. Но бързо се окопити и пускайки в ход стар тактически трик, рече ужким небрежно:

— Достатъчно е, че успях да ви привлека вниманието, адмирале. Именно това е важното, нали?

— Ами, успели сте, вятър и мъгла. Международната обстановка отдавна ви е изпреварила — избоботи адмиралът. — Тя очите ни ще извади, а вие…

— Господа, господа — умиротворително побърза да се намеси президентът, — дайте да оставим дрязгите. Не забравяйте, че тук, сред нас, има много лаици, хора, незапознати с армейската кухня, така да се изразя. Затова, Хенри, бъди така добър и поясни конкретно какво точно имаш предвид.

С апломба на свикнал да командва директорски бордове човек Стантън направи драматична пауза, огледа строго наредените около масата генерали и чиновници и започна:

— В течение на повече от половин век САЩ са се въоръжавали за кратка, изключително интензивна война в Европа или бившия СССР. Война, поддържана от големи, постоянни бази, разположени на стратегически разстояния. Мишените са били винаги в обсега на готови да излетят всеки миг от самолетоносачите изтребители и бомбардировачи, както, разбира се, и на гигантските ни, базирани в САЩ, машини. За предотвратяване на войната сме разчитали на тактиката на контрол и възпиране с масивни сили. Ето, това трябва радикално да променим. И то незабавно.

Адмирал Броуз кимна въздържано.

— Ако говорим за олекотяване и динамизиране на бойната машина като цялостен механизъм, аз съм съгласен. Оптимизиране и ускоряване на ответната реакция, светкавично разполагане на подразделения по всяко време и на всяко място, превъоръжаване с по-лека, по-малка, по-незабележима и по-лесно заменима бойна техника — с такива неща също съм съгласен. ВМС вече реализират концепцията си за т.нар. джобен изтребител на новите самолетоносачи, за силно маневрени ракетоносни съдове и подводници — способни да водят бой в плитчини и ограничени водни басейни.

До Броуз гордо изпъчен на стола седеше генералът от ВВС Брус Кели в безупречна униформа, със силно зачервено патрицианско лице и ясни, пресметливи очи. Враговете му го наричаха лишен от емоции робот, а поддръжниците — най-блестящия интелект сред военните.

— Струва ми се, че господин министърът няма предвид отказ от принципите на възпираща бойна мощ, нали? — попита той с любезен глас. — Защото ядрените ни оръжия с далечен и къс обсег на действие са критично важни в това отношение.

— Вярно е — заяви Стантън с обезоръжаваща усмивка, още повече че той и Кели често се разбираха великолепно. — Но трябва да се замислим относно съкращаване на арсеналите и натрупването на въоръжения в тях, за свиване на научно-развойната дейност в областта на гигантските ракети носители с тежкокалибрените ядрени глави. Струва ми се също, че не е разумно да строим още и още самолетоносачи и подводници извън бройката, нужна да запазим статуквото.

Този път Емили Пауъл-Хил не се сдържа и подхвърли:

— Хенри, дай да си дойдем на темата. А тя е за бюджетните средства. Кажи точно какво очакваш да строим и какво не?

— Както вече казах, Емили, нищо не очаквам. Просто ви казвам какво трябва да се направи, за да си запазим превъзходството във военната област. А то е от гигантски самолетоносачи, огромни танкове и свръхмощни изтребители финансирането да се пренасочи към нов тип техника — по-лека, по-малка и по-гъвкава, колкото се може по-незабележима. Почти невидимо оръжие, ето това е повелята на деня!

Седнал отдясно на адмирал Броуз, началник-щабът на сухопътните сили генерал-полковник Томас Гереро се покашля и повдигна едри, кокалести ръце от масата.

— Само не ми казвайте, че нямаме нужда от танкове, тежка артилерия и многочислени сили, обучени да водят мащабни войни. Русия и Китай да не са изчезнали от лицето на земята? Не са — ей ги там, дебнат ни, господин министре. Забравяте ги. Именно те разполагат с масивни армии, огромни територии и ядрени оръжия. Сетне идват Индия, Пакистан, а и обединена Европа. Че Европа ни е вече икономически противник. Не е ли така?

Стантън нямаше никакво намерение да отстъпва.

— Ама именно това ви изтъквам, генерале.

Пауъл-Хил отново се намеси:

— Съмнявам се някой тук да е за съкращаване на сегашната ни военна сила, г-н Стантън. Но доколкото се опитвам да ви разбера, вие сте на мнение, че сме длъжни да насочим усилия към разработката на по-малки оръжия и по-гъвкави сили.

— Аз… — започна Стантън.

Но преди да продължи, адмирал Броуз използва мощния си глас и авторитет, за да го прекъсне отново:

— Никой в това помещение не се противопоставя на концепцията за по-лека, по-динамична и по-резултатна армия. Какво, по дяволите, става? Не работим ли именно в тази насока още веднага след войната в Персийския залив? Просто още не сме официализирали насоката, така да се каже.

От отсрещната страна на масата избумтя басовият тембър на генерал-полковник Ода, командващ морската пехота:

— Разбира се, че съм съгласен. Леки и бързи, такива бойци са ни нужни.

Одобрителни възклицания се чуха от всички страни. Мълчеше само президентът Кастила, който иначе винаги сърцато участваше във всички свързани с армейските въпроси дискусии. Изглеждаше замислен, изчакващ да чуе още нещо.

Министър Стантън го изгледа и заподозря колебание. И затова се обади пак и още по-смело:

— Дотук добре, доволен съм, че сте съгласни с моя анализ. Иначе оставам с впечатлението, че очаквате да започнем работа в дадената насока от утре. Така обаче не става, господа. Късно ще е. От днес трябва да започнем. Ето, от този момент — настоящия. Точно сега имаме оръжия в различни стадии на развойна дейност и изпълнение на нулева серия: реактивен изтребител F-22 на ВВС със среден обсег на действие, новото поколение линейни бойни кораби от типа DD-21 и самолетоносачи на ВМС, на сухопътните сили пък — дългобойна бронирана артилерийска система от семейството „Протектор“. Всички те са прекалено големи, огромни, исполински бих казал. Създаваме си слонове, когато имаме нужда от ягуари, нали? И в бъдеще, в новия тип бойна обстановка, в която неизбежно ще попаднем, те ще са неизползваеми, респективно непотребни.

Преди военните отново да са запротестирали в хор, Броуз вдигна високо ръка и изчака духовете да се успокоят. Тогава рече:

— Добре. Хайде да ги разгледаме един по един. Брус, моля, започни ти с F-22.

— Няма да ми отнеме много време — започна Кели. — F-16 остарява все повече и повече, това е факт. F-22 ще овладее небето над което и да е бойно поле или оспорвана територия и безспорно ще установи пълен контрол. Новото му поколение има невероятни преимущества: възможност да видиш пръв, да стреляш пръв, да свалиш пръв. По-бърз е от всички построени досега бойни машини, по-маневрен е също, по-мощен. И най-важното — показателите за незабележимост от противника са няколко нива по-високи, практически той е невидим.

— Добре казано, генерале — с одобрение коментира Стантън.

— Ще се опитам да отговоря по същия начин. Никоя друга държава не изгражда военновъздушна мощ, равностойна на нашата. Ще попитате: какво правят другите страни? Създават сравнително евтини, мощни и точни ракетни системи. И още един проблем — голяма е опасността част от нашите ракетни системи да попаднат в ръцете на терористи. В същото време въпреки безспорно великолепните си характеристики F-22 си остава машина с неголям обсег на действие. По тази причина се нуждае от бази, близки до районите на конфликти. Затова, я сега ми кажете какво ще правим, когато противникът унищожи именно тези бази със своите ракети? Нашите нови, свръхмодерни изтребители стават безполезни!

— Аз ще се огранича да говоря само по въпросите на бойния флот — дрезгаво се обади Броуз. — Ние вече преосмисляме полезността на сегашните самолетоносачи и другите надводни съдове. В неголеми водни басейни или крайбрежни води те се превръщат в леки за поразяване мишени. И така или иначе, в конфликт във вътрешността на даден континент използваемостта на кораби и самолети с неголям обсег на действие става нулева…

В този миг неочаквано се намеси заместник-министърът за сухопътните сили Джаспър Кот, мъж елегантен, с изящни маниери, спокойно лице с гладки, опънати бузи. Както повечето други присъстващи на заседанието, и той бе човек уравновесен, непоклатим в критични ситуации.

— Аз ще говоря само по армейски въпроси и за артилерийската система „Протектор“. Присъединявам се към тезата на министър Стантън относно новия тип гъвкава, силна и бърза армия, както той си я представя. Ето един пример: ако в Косово се бе стигнало до сухопътни боеве, на нашите танкове щяха да са им нужни месеци да стигнат до локалните бойни полета. Седемдесеттонните „Ейбръмс“ биха срутили с тежестта си поне десет от общо 12-те моста между пристанището и вътрешността на страната. Ето защо вече обучаваме нов тип подразделения, условно наречени временни бригади. Те в най-скоро време ще разполагат с нов вид бронирани средства — значително по-малки по габарити от „Ейбръмс“, значително по-леки. При нужда ще можем да им ги доставяме и по въздуха.

— Значи „Протектор“ ще е излишна, нали така, г-н Кот? — подхвърли Стантън.

Със също така вежлив, почти неутрален глас Кот продължи:

— Всъщност „Протектор“ пак ще ни е нужна. Дори още повече. Както отбеляза и генерал Гереро, налице са сериозни политически противници — Китай, Русия, Сърбия, Индия, Пакистан, и да не забравяме — Иран и Ирак. Бомбардировачите ни с далечен обсег на действие са силно, но невинаги точно оръжие. Затова подчертавам, че артилерията си остава ключова при спечелването на важна битка. Държим на „Протектор“, защото тя си остава далеч по-добра от сегашната система „Паладин“. Превъзхожда я в капацитета си да задържа мощни противникови настъпления. И още нещо, достатъчно важно — безпроблемно можем да я придвижваме по въздуха.

— Може би да, но в олекотения си вариант — възрази Стантън, — когато тежи не повече от 42 тона. Само тогава можем да я прехвърляме в отдалечени райони. Вие свалихте значителна част от бронираните компоненти, нали така? Всеки тук се досеща, че ще ги монтирате отново при първа възможност. А тогава системата ще натежи така, че едва ли ще съумеете да я качите на товарен военен самолет.

— Напротив, остава си придвижваема по въздух — опълчи се Гереро.

— Съмнявам се, генерале. Разбирам ви, сухопътните сили предпочитат тежкото въоръжение. Не се съмнявам, че ще намерите начини да го запазите, когато станат ясни правителствените решения относно бюджетните лимити. Но ми се иска да ви напомня един важен исторически урок: през Втората световна война германците научиха много в същото отношение в Русия и Ардените. Лоши пътища, стари мостове, тесни тунели, неподходящ терен — ето тези фактори анулират всяко преимущество, което иначе ни дават тежките танкове и артилерийски установки. Да добавим и лошото време и какво? Човек сам си копае гроба…

— Има и друга страна на въпроса — отново така вежливо заяви Кот. — Лековъоръжените и иначе повратливи сили винаги ще губят срещу тежката бойна мощ. Това просто е необоримо като теза. Всъщност, г-н Стантън, вашите настоявания са неприемливи и в известен смисъл на думите рецепта за загуба.

Военните отново настръхнаха, разменени бяха тежки погледи, адмирал Броуз надигна глас:

— Мисля, че си изяснихме позициите. Обаче бюджетните средства за въоръжение са си ограничени, нали, Емили?

— За съжаление си прав — отвърна съветничката.

— Затова по основния въпрос възнамерявам да се съглася с министъра на отбраната — неочаквано заяви адмиралът. — Истинският приоритет е да създадем гъвкави сили и опитът ни в Сомалия категорично ни сочи нуждата от тях. И още нещо: наистина трябва да сложим чертата под това, с което разполагаме досега, и внимателно да следим военните разработки на потенциалните ни врагове. Какво ще кажете вие, сър?

Последният въпрос бе насочен към президента. Макар че той мълча по време на дебатите, всички присъстващи знаеха предпочитанията му към по-гъвкава и леко въоръжена армия. Сега Кастила прочисти гърло и рече тихо, сякаш говори на себе си:

— Всеки тук изрази добри аргументи — ще трябва да се съобразим с тяхната логика. Каква е нашата нужда по същество? Да създадем бързо реагиращи сили, при това достатъчно мощни да се справят с всяка заплаха, включително и от Третия свят, конфликт или война. Да защитим нашите граждани и интереси в развиващите се страни. Не можем да си позволим повторение на случилото се в Сомалия. В същото време не можем да разчитаме, че някои държави ще останат пасивни, докато натрупваме масивни сили по границите им, както ни позволи Саддам Хюсеин по време на войната в залива.

Сега Кастила се обърна към Стантън и Броуз.

— В същото време генералите и господин Кот ни напомниха, че можем да се изправим и пред далеч по-значителни по мащаби конфликти, срещу най-силни противници с ядрено оръжие. Може да ни се наложи да се бием на огромни териториални пространства, където леките сили ще се окажат неадекватни.

Замисли се, поклати глава и накрая обяви:

— Изглежда, ще се наложи да обмислим възможностите за разширяване обемите на проектните бюджетни средства.

Озадачени, хората в залата се спогледаха. Настъпи абсолютно мълчание, всички погледи се отправиха към Кастила. Той се колебаеше, а това бе нетипично за него — бе човек на твърдите решения. Само адмирал Броуз се досещаше каква е евентуалната причина за необичайното колебание — „Императрица майка“ и стратегическите интереси на Китай в случая.

Внезапно президентът се изправи.

— В най-скоро време ще се съберем отново да продължим дебата. Емили, с теб и Чарли ще трябва да говорим по други въпроси.

Останалите участници в заседанието — генерали, министри и съветници — постепенно се изнизаха от залата със сериозни, загрижени лица, коментирайки под нос завършилото така неочаквано заседание. Президентът Кастила ги изпрати с уморени, тъжни очи.

Завърнали се в сградата на Пентагона, заместник-министърът Кот и генерал Гереро продължиха да обсъждат още известно време темите на заседанието. Не след много се разделиха и всеки пое към кабинета си.

Кот обаче първо надникна в мъжката тоалетна. Оказа се празна. Тогава побърза да се заключи в една от кабинките, седна на седалката, извади клетъчния телефон. Набра номер и зачака, докато мрежата прехвърляше сигналите през сложния електронен лабиринт. След малко чу енергичен глас:

— Е?

— Смятам, че потръгна. Президентът се колебае.

— Нетипично за нашия лидер, а? Какво точно става?

— Знаеш му нрава, упорит като булдог. Само че почти не участва в дискусията. Стантън се развихри, обаче соло. Е, като не смятаме Броуз и Ода, разбира се. Но това го очаквахме.

— Опиши по-подробно.

Кот предаде главните гледни точки, изразени на заседанието.

— Никой не знае защо президентът е толкова загрижен, тъжен, някак си несигурен. Може би Броуз е в течение на игрите. На няколко пъти многозначително се споглеждаха.

Отсреща се изсмяха горчиво.

— О, стопроцентово вярвам, че е било така. Само че с теб трябва да поговорим доста по-подробно.

— Разбира се, когато кажеш. Да се разберем кога да ти се обадя?

— О, не. Не така. Налага се да говорим на четири очи, на живо. Нещата са много важни.

Кот се замисли.

— Аз и без това трябва да инспектирам азиатските ни бази.

— Точно така. Ще те чакам — рече гласът и прекъсна линията.

Кот прибра телефона, пусна водата и излезе.

Президентът отдавна имаше усещането, че Фред Клайн работи в постоянна, безкрайна нощ. И сега пердетата на офиса в яхтклуба бяха спуснати, макар че бе късна утрин и навън грееше приятно слънчице, от пристаните долитаха всевъзможни звуци, пърпореха двигатели, откъм реката звучеше птичи крясък. Кастила седна срещу Клайн, а той се облегна на стола, извън пряката светлина на настолната лампа.

Шефът на Приют едно изброи основните пунктове в доклада на Джон Смит.

— Може да се наложи светкавично да го извеждаме от Китай — замислено заключи Клайн, описвайки обстоятелствата, при които бе завършил разговорът им с двете кодови думи: Потъс — президентът, зъболекарски услуги — бързо ексфилтриране.

— О, в никакъв случай не бива да губим и Смит — загрижено коментира Кастила. — Още по-лошо, че все така не разполагаме с декларацията, дори не знаем у кого е тя сега.

— Смит допуска, че копие може да има и белгийското акционерно дружество.

— Може ли?

— В Китай наши хора вече са по следите на нападателите на Смит, в Ирак търсим второто копие на документа. Ще завъртим колелото и в Антверпен с надежда третото пък да е там. И ако не намерим нищо в Шанхай, Басра или Антверпен, тогава остава само Хонконг.

Президентът кимна.

— Добре. Вярвам в преценките ти. Имаме още няколко дни на разположение, докато товарният кораб пристигне на мястото.

Поколеба се, направи гримаса и добави:

— Вече е време да взема решение какво ще правим в случай, че не открием декларацията. Не мога да допусна съдът да разтовари химикалите в Ирак. В края на краищата ще се наложи наши сили да се качват на борда, а това означава да се подготвя за поемане на отговорността за последствията.

— Означава ли това военен сблъсък с Китай?

— Сблъсъкът е съвсем реална — и доста тревожна — вероятност.

— Сами ли ще действаме, или ще се обърнем към съюзниците?

— Ако е необходимо. А помолим ли съюзниците за помощ, те ще поискат доказателства и документи. Пък ние такива нямаме, поне засега…

— Отлично ви разбирам. Ще направим всичко възможно да открием декларацията.

— Изобщо не искам да мисля за възможността Китай да избере пътя на предизвикателството и да предприеме крайни стъпки.

Кастила наведе глава, широкото му лице потъмня и сякаш се сбръчка.

— Само като си помисля, че така силно желаех президентския пост. Работих като луд, за да го получа, дадох всичко от себе си…

Наведе се към бюрото на Клайн и тихо запита:

— Кажи ми докъде стигнахте с онзи човек — Дейвид Тейър?

— Работим по местонахождението на полевия затвор. Засечем ли го, изпращам човек да провери достоверността на твърденията.

Президентът отново кимна.

— Опасявам се, че може да се провали подписването на договора за човешките права. А това не бива да става.

— Ако се стигне до такава ситуация, можем да изпратим група със специална мисия на място.

— За каква група ми говориш?

— За малка, специално обучена. Броят на хората и нужната им екипировка ще зависят от мястото и степента на охрана и сигурност на затвора.

— Е, добре, ще получиш всичко, от каквото имаш нужда.

Сега Клайн погледна стария си приятел право в очите:

— Да разбирам ли, сър, че ще разрешите подобна мисия?

— Засега нека да кажем, че съм готов да обсъдя всяка опция — рече Кастила и за миг затвори очи.

Лицето му отново се сбръчка и по него се изписа тежка мъка. Но цялото това изражение мина като движеща се сянка, Кастила разтърси глава и се изправи.

— Е, дръж ме в течение. По всяко време — ден, нощ, няма значение.

— Разбира се. Науча ли нещо…

— Добре, довиждане.

Отвори си вратата сам и тръгна, с приведени широки рамене, с тихо достойнство. Агентите от охраната мигом го обкръжиха като човешки щит. Групичката закрачи към следващата врата, оттам към колата.

Клайн стана и се заслуша. След десетина секунди моторът на линкълна тихо запърпори, а чакълът заскърца под тежката машина. Пристъпи към стената вдясно и замислено застана пред голям екран. В съзнанието му се въртяха десетки идеи и варианти. Докосна нужния бутон, екранът сякаш пламна, показа се голяма, много подробна карта на Китай. Сложи ръце на гърба, внимателно се загледа в нея.

Оперативното управление на ДОБ бе настояло временно да ползва помещения на районната полиция на „Ханкоу Лу“ 210 недалеч от Бунд. Затова сега майор Пан Айту седеше зад бюро в тясна стая там и през очилата с рогови рамки смръщено се взираше в купче документи. В досието на обикновения уличен престъпник пред него (за чиито действия по-късно днес щеше да свидетелствува пред съда) нямаше нищо необичайно или извънредно, на което да отдадем ядовития му вид. Просто такава бе истинската му същност и физиономия насаме със себе си. Иначе си слагаше маската с благодушната усмивка и още по-благия тих глас. Тя му беше за пред хората и вървеше в тон с консервативните костюми и папийонките, така по-лесно хипнотизираше поредната си жертва. И външният му вид на дребничък, възпълен и закръглен човечец бе също дълбоко измамен — под дрехите се криеше звяр със стоманени мускули, добре обучен, трениран, можещ.

Сега бе в по-друго облекло — черна кожена тужурка, кафява риза военен тип, черни дънки — и приличаше на излязло от някаква модерна приказка страховито джудже. В същия миг на вратата се почука и посетителят влезе, без да изчаква покана от домакина. Беше началникът на Пан — генерал Чу Куайжун.

— Засякохте ли онзи американец? — попита Чу без предисловия.

— Да, но веднага го изпуснахме — с омерзение в гласа отвърна майорът. — Лошо проведена операция. Нужни са ни по-добре подготвени хора, генерале. Изпратих там няколко екипа — те взели, та завардили само главния вход, като сметнали, че той е чужденец, не познава града, не може да се ориентира и следователно е идиот. А обектът очевидно неколкократно е влизал и излизал от други места. Напълно естествено за обучен човек.

— Ама бил ли е в Шанхай преди или не? — почти избухна генералът. — В нашата документация това го няма.

— Сигурно е имал външна помощ — подхвърли Пан.

— Помощ ли? От нашите? Невъзможно!

— Този е единственият логичен отговор на случилото се — възрази майорът. — Вербували са някого, то е напълно вероятно. След като получихме разрешение да го задържим, онези тъпаци от наблюдението се досетили, че трябва да покрият всички входове и изходи, ама абсолютно всички. И въпреки това пак пропуснали връщането му в хотела. За щастие вътре имало преоблечен наш агент — той го засякъл.

Генералът въздъхна шумно и гневно. И за пореден път си каза, че бюджетът на дирекцията е прекалено малък, за да осигури добро обучение и точни умения за редовите агенти. Отпусна мощното си туловище на стола срещу бюрото и заприлича на наклонена напред голяма хищна птица. Плешивото теме блесна под твърдата луминесцентна светлина, дребните, потънали в орбитите очи се впериха в майора.

— Значи в крайна сметка пак го няма?

Майор Пан търпеливо описа развитието на събитията от мига на влизането на агентите му в хотелската стая на Смит, където заварили целия му багаж, гонитбата в метрото, по улиците и в лунтаните в района около Френската концесия.

Генерал Чу слушаше внимателно. Изчака Пан да довърши, помисли малко и изтърси в типичния си стил:

— Значи пак нямате никаква идея за какво е дошъл в Шанхай този предполагаем учен?

— Вижте, шефе, той наистина е учен. Смит е именно такъв, за какъвто се представя. Автентичен. Въпросът е още с какво друго се занимава и върши? И макар и да не знаем още защо точно е тук, някои отговори вече се оформят.

— Какви отговори?

— Поредица събития — поне по мое мнение — вече подсказват определени цели и направление — рече Пан и започна да отмята с пръсти: — Първо — изчезнал е един тип — Ейвъри Мондрагон, ние го водим на отчет при нас — той е добре известен американски китаист, работеше в Шанхай редица години за различни американски фирми и делови начинания. Приближени до него хора твърдят, че липсва още от сряда.

Чу се наклони още повече към Пан.

— Един ден преди Смит да цъфне в Шанхай, нали така?

— Точно така — потвърди Пан. — Интересно съвпадение, нали? Второ: чистачката в един бизнес център открила мъртвец в офиса на Юй Юнфу — президент и директор на фирма на име „Летящият дракон“ — международна корабна агенция за превози с връзки в Хонконг и Антверпен. Трето: същият Юнфу и съпругата му също са изчезнали. Или поне в къщата му не намерихме никого, в гаражите нямаше автомобили.

— А за него какво знаем?

Пан кимна към разхвърлените на бюрото документи.

— Ето ги тук основните моменти от досието му. Млад мъж, бързо израснал в кариерата, доволно богат в момента. До известна степен фактът се обяснява с роднинската връзка — зет е на Ли Аожун. Ли е голяма клечка в Шанхай и…

Генералът внезапно показа доста жив интерес.

— Чакай, чакай, лично познавам и Ли, и дъщеря му. Той е стар, уважаван партиен член. Възможно ли е…

— Вижте, шефе, така или иначе и тя, и зет му са безследно изчезнали, а намереният мъртвец в офиса на Юй е финансистът на компанията. Застрелян. Да говорим ли за още съвпадения?

Чу се размърда на стола.

— Така ли? Ковчежникът, а? Така, така, хм… Интересно, знаеш. И сега търсим Юй и жена му, а?

— Естествено.

— А баща й?

— Ли Аожун ще бъде разпитан утре сутринта.

Чу кимна и се замисли.

— Какво друго?

— В кола недалеч от летище Хунцяо и близо до дома на Юнфу се появи още един труп. Младеж, бил е преводач и шофьор, работел с туристи. Интересното е, че е следвал в САЩ доста време.

— Подхвърляш, че той може да е помагал на нашия полковник Смит?

— Различни служители от хотела разпознаха снимката му. Виждали са го във фоайето след пристигането на Смит. Хайде да обобщя: живеещ постоянно тук американец изчезва. На следващия ден пристига полковник Смит, убит е финансистът на корабна агенция, изчезват президентът на същата и съпругата му, и още един мъртвец, образован в САЩ шанхаец — преводач и шофьор, убит същата нощ и открит край дома на Юнфу.

— Имаш ли някаква теория?

— Само нещо като възможен сценарий — предпазливо отвърна майорът. — Мондрагон разкрива нещо около фирмата на Юй Юнфу — смята го достатъчно важно за американците. Смит пристига, за да чуе информацията на Мондрагон и да я предаде където трябва. Обаче нещо тук се издънва. Каквато и да е причината, преводачът е нает или определен за водач и помагач на Смит.

— Може и да си прав… ако е така, значи у нас има хора, които не желаят американците да получат информацията на Мондрагон. Е?

— Точно така — кимна майорът.

Генералът бръкна в джоба на типичния маоистки костюм, който носеше тази вечер, и извади дълга, тънка пура. Отхапа крайчеца, запали, пусна дебело кръгче дим.

— А полковникът получи ли си онова, за което е дошъл?

— Е, именно това не знаем.

— Значи трябва да го научим.

— Разбира се.

Чу пусна още няколко кръгчета, сега изглеждаше поуспокоен.

— Значи, ако го е получил, сега ще бърза да напусне страната.

— По всички възможни изходни пунктове съм поставил наши хора.

— Съмнявам се. То, крайбрежието, е безкрайно, нали, майоре?

— Той не е там.

— Значи тогава си знаеш работата — генералът пусна още дим, махна с ръка. — Ами ако не е получил информацията?

— Ще остане в Шанхай, докато я получи.

Чу отново се замисли.

— Тц, не мисля така… смятам, че също ще побърза да се чупи. Прикритието му тук е изгърмяло, ние знаем доста неща, той не може да не си дава сметка за този факт, както и за това, че повече работа тук не може да върши. Показа се достатъчно интелигентен сега тепърва да се опитва да използва обществен транспорт или международни линии. Значи ще се опита да си уреди индивидуално извеждане. И то някъде от крайбрежието. А на нас задачата ни е да го открием, да засечем и евентуалната агентура, която може да му помага тук — американска и всякаква друга, — и да го спрем при опита му да излезе от страната. С малко късмет ще засечем и външните помагачи.

Дръпна здраво от пурата и се усмихна доволно на собствения си анализ.

— Ами да, ще бъде много приятно, не мислиш ли, Пан? Оставям ти да свършиш тази работа.

Част от стената отново се отмести. Джон Смит стоеше отсреща с берета в ръка, скрита зад гърба. Пак бе облечен в черно — пуловер, дънки, меки маратонки с гъвкави гумени подметки, раницата на рамене.

От процепа излезе Ашгар Махмут, последваха го три жени със сериозни лица, типично облечени — леки панталони или джинси, блузи и жилетки. Едната носеше и блейзър, другата — вързоп дрехи, третата — чанта. Оказа се пълен гримьорски комплект с нужните пудри, бои и разни мазила. Бяха височки, стройни, с гъста и лъскава като смола черна коса. Едната бе по-висока от другите, с опънато, възслабо лице, сякаш изваяни от майстор скулптор скули и прибрана отзад коса. На брадичката имаше симпатична трапчинка, по устните й заигра усмивка, когато зърна американеца. Беше истинска красавица и си го знаеше, при това, изглежда, фактът я забавляваше.

След жените влязоха още двамина. Ашгар огледа Смит и коментира:

— Виждам, че отново сте в работни дрехи.

— Така е по-добре.

Високата хубавица заговори на отличен английски с подчертан американски акцент:

— Така ли е модно да се облича човек във Вашингтон днес?

Рече това и усмивката й стана още по-прелестна.

— Мода само за агенти на мисия — отвърна Смит, също широко усмихнат.

Единият от мъжете заговори на Ашгар. Смит се заслуша, езикът му заприлича на узбекски — беше го чувал в Афганистан, но може би се лъжеше.

Ашгар отговори, сетне преведе заради Смит.

— Токтуфан се чуди къде си държите оръжията. Рекох, че пистолетът е вероятно в ръката ви или на колана на гърба под пуловера, а ножът — някъде в единия от крачолите.

— Не е далеч от истината.

Ашгар се усмихна и продължи:

— Другият от нашите се казва Мирканмиля, а дамата, дето заговори на английски, е сестра ми Алани. Сега жените ще се опитат да ви променят физиономията, та дано заприличате на уйгур. Носят и дрехи. А ние ще се поразходим.

— Къде?

— Навън, да обсъдим плана за най-удачни действия от гледна точка място за среща, транспорт, а и нашия собствен външен вид. Оставяме ви в сръчните Аланини ръце.

И тримата се измъкнаха през дупката, стената отново се намести. Жените заговориха на уйгурски, но повече говореха другите две, чиито имена така и останаха неспоменати. След малко Алани посочи стол и рече:

— Седнете тук, полковник Смит, и ако обичате, свалете пуловера.

Джон изхлузи дрехата и остана по черна памучна фланелка.

— Доста сте се навлекли, нали? Трябва ли за всичко да ви насочвам, сякаш сте дете?

Американецът се смая, но в следващия миг избухна в гръмогласен смях, досещайки се, че тя вероятно имитира някоя от своите американски учителки. Забележително — майтапи се, а в същия миг си рискува живота заради него самия. Свали и фланелката и долови известен интерес в очите й.

— Вие с брат ви сте доста по-различни от другите.

Интересно, досега бе говорил на брат й на „ти“, а сега говореше на „вие“. Мислено се укори, Махмут се държеше вежливо и с уважение към него.

В същото време жените си шушукаха и крадешком поглеждаха голия до кръста американец. След малко си поделиха работата и се заеха с лицето му — започнаха да нанасят тъмна пудра.

— Защо да сме по-различни? Защото говорим английски ли? — отвърна Алани.

— Разбира се, но освен това сте образовани в чужбина, което само по себе си говори за определени намерения, за целенасоченост.

— Знаете ли, че баща ни е китаец?

— Да, разбрах. Но този факт, изглежда, не означава нещо много за вас с брат ви.

— Вярно, не означава, но пък ни дава известни преимущества над останалите уйгури. А в същото време е и бреме. Защото е налице опасността да станем предатели. Разбира се, не сме такива хора и всички го знаят, но все пак вероятността си остава факт.

Изведнъж другите две жени заспориха разпалено, като ръкомахаха и сочеха лицето му с тънките четчици. Алани ги прекъсна рязко. Двете млъкнаха, наведоха очи и отново се заеха с работата. Сестрата на Ашгар поклати глава загрижено и си погледна часовника.

— А какви са преимуществата? — попита Смит.

Алани се бе извърнала към двете отново спорещи тихичко помежду си гримьорки и, изглежда, не го чу. Смит повтори въпроса и тя отвърна:

— Майка ни е дъщеря на един от лидерите на независимо уйгурско правителство в изгнание в Казахстан. И това само по себе си ни поставя в специална категория сред уйгурите, които ни възприемат като по-важни хора. А дядо ни навремето направи всичко възможно, за да ни изпрати в чужбина да учим.

Сега отново се сопна на другите две, които вече работеха върху очите му и гневно почука с пръст по часовника.

— Е, по тази причина и поради факта, че баща ни е китаец, в Пекин разчитат, че сме по-гъвкави, по-полезни като лидери, склонни да убеждаваме нашите хора, че наистина са част от голям Китай. С други думи, да станем апологети на отказ от собственото си наследство и съгласие за асимилация. А по този начин получаваме привилегии, поне докато се преструваме, че следваме плановете на Пекин. На първо място практически получаваме прикритие, дават ни и документи за право на свободно движение и пребиваване за по-продължително време на китайска територия. Естествено, следят ни, пък ние внимаваме къде ходим и с кого се срещаме.

— Ашгар каза, че често го арестували.

Алани въздъхна и кимна утвърдително.

— Вярно е. Често се безпокоим за него, но пък той е печен и досега не е попадал в крайни ситуации. Стискаме му палци.

— Опитвам се да позная откъде точно ви е акцентът. В Щатите къде учехте?

— Живеех с едно семейство от Ню Джърси и ходех на училище в техния район, сетне се записах в Университета на Небраска в Омаха. Затова акцентът ми вероятно е смесица от Източното крайбрежие и Американския среден изток — идеалното място да учиш политология и агрономия.

И да станеш лидер на предимно селскостопанска нация, помисли Смит. Правилно е разсъждавал дядото, далновидно е решил въпроса.

— А като втора специалност — партизанска война, а?

Тя се засмя.

— Е, по-скоро е валидно за Ашгар. Когато СССР навлезе в Афганистан, вашето ЦРУ веднага се захвана да обучава централноазиатски мюсюлмани, нали? Именно за това, което казахте, да се бият против руснаците. И Ашгар се присъедини към групировката на име Северен съюз. Хубавото е, че ние — централноазиатците — много си приличаме, не всеки е в състояние да ни различи от таджиките например.

Двете гримьорки вече привършваха и със задоволство оглеждаха лицето на американеца. Алани кимна одобрително и рече нещо, от което двете жени разцъфнаха в широки усмивки — явно бе комплимент за свършената работа. Сетне прибраха инструментариума — шишенца, четки и тубички, а едната почука на стената с дръжката на кинжал, който измъкна изпод дрехите си. Алани подаде на Смит огледалце.

— Ето, сам вижте резултата.

Джон се вгледа в отражението и удивено повдигна вежди — не приличаше на себе си, макар че върху лицето си усещаше нещо като маска, леплива, практически некомфортна. Очите му определено бяха „дръпнати“, кожата бе леко кафеникава, нарязана от бръчки, сякаш след дълго излагане на силно слънце и вятър. С малко присвиване на очите се превръщаше напълно в уйгур.

— Трудно ще ви отличат от група наши хора — коментира Алани.

— Да се надяваме, че няма да ни спират.

— За спирането можете да бъдете сигурен. Стопроцентово ще има проверки. Но с нашите документи и другите, които сме приготвили специално за вас и останалите наши хора, би трябвало да минем леко. И да се надяваме, че няма да ни принуждават да слизаме от ландроувъра.

Отново си погледна часовника и добави:

— Другите скоро ще се върнат. Време е да облечете донесените от мен дрехи.

В гласа й прозвуча притеснение. Може би Ашгар закъснява и тя се безпокои? Чувството се предаде и на Смит и докато се обличаше, запита:

— Какво правите в Шанхай? Имам предвид от официална гледна точка.

— Учим се да ръководим. Е, всъщност това важи повече за Ашгар и за мен. Някои от нашите ги обучават за административни ръководители на села, други за агентурна работа в полза на Пекин. Това е официалната страна, както питате. Иначе всички сме част от нелегалната съпротива.

Смит навлече торбести кадифени панталони върху дънките.

— Както усещам, водите особено опасна игра с китайците.

— Отлично си даваме сметка за това. Познаваме и рисковете — вече мнозина от нашите са арестувани и разследвани, около двеста души бяха екзекутирани — отвърна Алани, като го гледаше право в очите. — Това може да е игра за ЦРУ и хора като вас, но за нас е избор за начин на живот.

Джон трудно закопча върху пуловера износената и негладена бяла риза, а отгоре й трябваше да сложи още една — фланелена. За щастие тя се оказа достатъчно широка.

— Аз не съм от ЦРУ. И никога не съм смятал за игра онова, което върша.

Тя замълча, без да откъсва поглед от очите му, а след малко каза:

— Да, мисля, че казвате истината.

— Никой не ме е питал защо съм тук и каква е задачата ми. Не че ще ви кажа, ако ме запитате.

— Принципът е железен: не можеш да издадеш онова, което изобщо не знаеш, нали? Винаги сме го следвали. При това вие работите против китайците или имате за задача нещо свързано с предстоящото подписване на договора за човешките права. Няма начин да не е така. А това на нас ни е напълно достатъчно.

В стената нещо заскърца и проходът започна да се разширява. Ашгар не изчака пълното отваряне и се промъкна, вече облечен в груби селски дрехи и овчарски ботуши. На главата носеше плътно прилепнала по темето шапчица, а отгоре й широкопола сламена шапка. Първата му работа бе да се вгледа в Смит. След малко подхвърли:

— При слаба светлина ще минете идеално.

Обърна се към Алани и добави:

— Готови сме.

— Къде отиваме? — попита Джон.

Ашгар го поведе към кухненската маса, където разтвори карта на шанхайския регион и допиращите се области. Потупа с пръст място на юг от града.

— Ето тук има изоставена пагода — на хълм недалеч от морето откъм по-широката част на залива Хуанчжоу, между Цзиншан и Чжапу. Крайбрежието е доста каменисто, все пак има и няколко плажни ивици. С камъчета, но приемливи. Едната е малко по-голяма и се надявам да свърши работа.

— Дълбочина на водата?

— Не съм сигурен, полковник, съжалявам. Но Токтуфан е бил там и твърди, че малка лодка е в състояние да стигне брега.

— Добре, сега аз да видя — рече Смит и посегна към раницата, от която извади черна найлонова чантичка.

От нея измъкна нанесена върху сателитна снимка подробна топографска карта на шанхайската област и бързо отбеляза координатите в мъничко водонепроницаемо тефтерче. И двамата си прибраха картите. Сега бяха готови за тръгване.

— Не си забравяйте шапките — напомни на американеца Алани.

Джон постави традиционната уйгурска шапчица, сетне и сламената. Жените вече излизаха една след друга и Смит понечи да ги последва, но Махмут го хвана за ръката и обясни:

— Ние ще минем по друг път.

Изчакаха секцията в стената да се затвори и Ашгар го поведе през стаите към най-отдалечената спалня. Там натисна част от корпуса на стенен шкаф и в линолеума пред него се открои изрязан капак. Вдигна го, отдолу се откри черна дупка.

— Ето, оттук е нашият път.

Джон се поколеба.

— Ще мога ли да мина?

— Веднага по-надолу се разширява. Не се безпокоите, полковник. Фасулска работа.

Ашгар седна на пода и провиси крака в отвора. Сетне леко скочи и почти се скри.

Нямаше как, Смит повтори движенията и усети, че едвам минава през горното ниво на изрязания отвор. В ноздрите му нахлу мокър мирис на почва и камъни, почувства се като в гроб. Раменете му се опираха в стените на тъмен, влажен тунел с набити в стените подпори, които държаха нисък дъсчен таван. Сетне стана малко по-свободно, отпред се появи светлината на джобно фенерче, след малко отново стана тясно и още по-ниско. Затова пък видя краката на Ашгар. Наложи се да клекне, сетне и да легне.

Гласът на уйгура стигаше до него леко приглушен.

— Не бойте се, полковник, оттук са минавали и по-едри от вас хора. Само не отделяйте очи от обувките ми и светлината. Става дума за някакви си 25 ярда5.

И Ашгар залази напред, светлината замига и почти се скри. Джон упорито го следваше, за пръв път в живота си усетил ужасите на истинска клаустрофобия: дишаше с мъка, макар че практически въздух имаше напълно достатъчно, убеден, че всеки миг стените ще се срутят отгоре му и той завинаги ще си остане тук, студен и бездиханен. Дробовете му сякаш пареха, в слепоочията му кръвта направо бумтеше.

Лазеше, спираше да поеме въздух и по едно време реши, че времето е спряло. Ето, вдишва, още десетина, двайсет, трийсет сантиметра… метър… Диша, лази. Диша, лази. Следваше мяркащите се отпред подметки и очакваше тунелът да го погълне в небитието.

Изведнъж въздухът се промени, макар че тук сега вече смърдеше на нещо друго. Джон загълта големи глътки като изхвърлена на брега риба.

— Да побързаме — делово нареди Ашгар и започна да се изправя.

Тунелът се разширяваше, таванът отиваше все по-нагоре. Излязоха в канал, отварящ се към задръстена със стари мръсотии тясна алейка. Тук вонята бе грозна, обстановката повече от мизерна, но на Смит му се стори, че никога в живота си досега не е виждал по-приветлива гледка.

Ашгар бързо закрачи напред, Джон го последва, стигнаха метална решетка с вратичка, след нея излязоха на неголяма улица. В края й стояха два ландроувъра. Силни ръце го поеха и наместиха в единия. Усети, че сяда направо на пода, притиснат помежду две жени и трима мъже. Седалките бяха демонтирани с цел да се освободи повече място. Разпозна Токтуфан, Мирканмиля и двете гримьорки. Другата жена бе непозната, но всички бяха облечени в овехтели и типично уйгурски национални носии. Алани седеше отпред до шофьора, който бе не друг, а самият Ашгар.

— Защо колите са две? — шепнешком попита Джон.

— За заблуда. Отвличане на вниманието — ако полицията стане прекалено любопитна.

Бяха във втория автомобил. Първият вече потегляше, натоварен по същия начин — с насядали, плътно притиснати един до друг хора. Ашгар изчака няколко минути и тогава потегли. Движеха се по пусти, тъмни улички, бе доста рано и тъмно. Стигнаха широк, първостепенен път, но и там трафикът бе все още съвсем слаб.

Ашгар извърна глава, рече:

— Ще хванем по магистралата Хухан към Хуанчжоу. И да кажа истината: уязвими сме, защото изпъкваме като черно петно върху бял сняг. Осмина уйгурски селяшки тиквеници абсолютно извън типично за тях място. Надявам се да изглеждаме достатъчно смешни и смотани, та да ни вземат на майтап, с подигравка, а не на сериозно. Ако хората на ДОБ вече не душат по следите ни или се хванат на примамката с първия джип, може и да стигнем до мястото.

Под мрачното, тъмнеещо небе сред околната природа витаеха леки призрачни сенки, лазеха тънки мъгли. В предградието сателит Губей спряха, Джон слезе и използва обществен телефон, за да позвъни на определен номер в Хонконг. Когато отсреща се обадиха, Смит заговори на френски, темата бе делово предложение, напълно истинско и законно, наложи ли се някой да го проверява. В разговора предаде кодиран сигнал за помощ и извеждане по море, като в невинни на пръв поглед фрази включи времето и координатите. Знаеше, че информацията ще бъде незабавно препредадена на Фред Клайн.

— Линията ми се стори чиста, не усетих типичните за подслушване шумове — каза на Ашгар, след като се върна в колата.

Отново поеха по виещото се сред скалистата, насечена местност шосе.

— Бъдете сигурни, че се подслушва — възрази Махмут. — Следят всички международни, често и междуградските разговори, за Хонконг въобще да не говорим. Хубавото е, че тази дейност я вършат служители на ниско ниво и често пристъпват към нея формално като към рутинно задължение. Много рядко залавят нещо или някого, и то само когато има съвсем очебийна нередност или предварителни сигнали. От друга страна, предполагам, че сега от ДОБ са издали нареждане за повишено внимание. Но ако отсрещният ви контакт е с качествено, още повече отдавнашно прикритие, вероятно номерът ще мине.

— Вероятно — сви лице в гримаса Джон.

На два пъти ги спираха за рутинни проверки в рамките на големия град, но полицаите бяха разсеяни и по-скоро се забавляваха с намиращите се извън постоянното си обкръжение „дървеняци уйгурци“. На Смит му поолекна малко. Трийсетина минути по-късно излязоха на голямата магистрала, все още ненатоварена поради ранния час. Малко по-късно бяха вече на половината път до Хуанчжоу. Сетне отбиха в двупосочен местен път с две платна. Вече бяха близо до Цзиншан, движеха се в югоизточна посока и към крайбрежието на Източнокитайско море.

От време на време се разминаваха с други превозни средства, по някой лек автомобил или обичайните фермерски пикали, максимално натоварени с овошки и зеленчуци, забързани към най-близкия селски пазар. Срещаха и вездесъщите колоездачи, теглещи малки двуколки с най-различни стоки за шанхайските пазари.

Ашгар шофираше отлично — с постоянно темпо и средна скорост. Стараеше се да не привлича излишно внимание, спазваше и най-маловажните пътни знаци.

— Ако тайните служби ни следят, при всички случаи ще предпочетат да изчакат излизането ни на плажните ивици и евентуалното започване на операцията. Стопроцентово ще им се иска да заловят и извеждащия екип — обясняваше той. — Сега обаче разполагаме с време, няма смисъл да рискуваме, затова и карам по-бавно. А извадим ли малко късмет, може и изобщо да не ни засекат.

Джон бе напълно съгласен с оценките. Отпуснат на пода, той се опитваше да поспи, да поразтовари напрежението. Всъщност всички, освен Ашгар, дремеха, като понякога се стряскаха. Миришеше на солено, на море, на пясък и прясна кал.

Някъде преди Чжапу свиха на северозапад и стъпиха на крайбрежно шосе. Тук трафикът бе вече доста наситен — пикапи и велосипеди с двуколки в двете посоки: Шанхай и Хуанчжоу. Минаха и няколко полицейски коли, но служителите не се заглеждаха или само се хилеха на селяците уйгури.

По едно време Ашгар спря и отби. Извади картата и със сестра си заровиха лица в нея. Алани се извърна и рече нещо на уйгурски. Токтуфан ловко се измъкна от групата и се намести по средата между тях двамата. Заговориха припряно, новодошлият тупаше с пръст по картата и сочеше напред, докато Алани търпеливо задаваше въпроси. Очевидно се опитваха да уточнят мястото, защото тя му подаде писалка, но той сви рамене и продължи да сочи напред. Ясно стана, че не умее да чете карти, а пък визуално знае къде трябва да отидат, защото бе ходил там, но само с помощта на запомнени места и характерни особености на терена. Това не се хареса на Джон и той отново се напрегна. Ами ако закъснеят за срещата или изобщо не се доберат до уговорения пункт? Интуитивно усети, че и Ашгар, и Алани са също обезпокоени.

Тихичко ругаейки под нос, Махмут върна колата на шосето и подкара напред, докато Токтуфан напрегнато се взираше в пейзажа.

— Сигурни ли сте, че ще намери въпросния плаж? — попита Джон.

— Ще го намери — отвърна Алани. — Проблемът е ще успее ли навреме.

— След около два часа се съмва…

Тя се извърна и отправи към американеца лека, добродушно насмешлива усмивчица.

— Ех и вие, полковник, не търпите скучното, а? Възбуда, вълнения, приключения — това търсите. Затова сте приели такава работа, затова сте и агент, нали? Апропо, щом като не сте от ЦРУ, откъде сте тогава?

Джон се изруга мислено за изпуснатите по-рано непредпазливи думи.

— Държавният департамент.

— Така ли? — тя го изгледа с критичен поглед, сякаш знае как изглеждат въпросните хора.

Пък може би наистина знаеше?

Мислите му прекъсна резкият глас на Ашгар.

— Внимание!

Джон тутакси зърна униформите. Напряко на пътя бе застанала полицейска кола. Бяха се натъкнали на импровизиран контролно-проверовъчен пункт.

— Токтуфан, хайде отзад! — нареди Махмут.

Мъжът сръчно се изплъзна, връщайки се на старото място във вече бавно лазещия по пътя ландроувър. Намираха се в извита като змия колона чакащи проверката пикапи, велосипеди и всякакви други стари возила. Придвижваха се бавно, полицаите отпред се прозяваха и безгрижно хвърляха по някой поглед върху подаваните им от минаващите документи. От време на време обаче се оживяваха, очите им ставаха бдителни, езикът — остър.

Иначе работа имаше — хората бяха доста, освен разрешителни, паспорти и лични карти трябваше да проверяват и стоката в каросерии, багажници, ремаркета, колички. По усмотрение, разбира се. Накрая дойде и редът на ландроувъра. Прозяващият се отдясно полицай внезапно се разсъни и каза нещо. Партньорът подскочи и завря лице в прозорчето. Сега и двамата се захилиха, поемайки подадените от двете страни от Ашгар и Алани документи. Десният се зазяпа в Алани, а тя му се усмихна изкусително, обещаващо. Флиртаджийски, помисли Смит отзад. Ченгето примига и зяпна още повече.

Американецът се присви, в опит да изглежда по-дребен, околните се притиснаха към него. Вторият полицай отляво освети лицата им с фенерче и каза нещо на китайски, Джон различи дума, фонетично близка до „уйгурци“.

Първият кимна и все така фиксиращ Алани, отвърна нещо. Върнаха документите, махнаха с ръце и преминаха на застаналите зад ландроувъра двойка велосипедисти.

Ашгар потегли, Смит с мъка потисна желанието да се извърне и погледне към полицаите. Наоколо се чуха дълбоки въздишки на облекчение. Тъмата отпред сякаш се разтвори, за да обгърне в обятията си автомобила, а хората в него се пораздвижиха и зашепнаха, обнадеждени.

Но Джон не бе спокоен и запита:

— Тези проверки типични ли са тук?

— По-често в града, не и в извънградски условия — отвърна Алани.

— Значи са били уведомени от ДОБ да търсят някого.

— Сигурно, но не и уйгури — обади се Ашгар.

— Естествено, че не, казали са им да очакват американец.

— Не разбирате ли? Засега това означава, че не знаят къде се намирате, с кого сте се свързали, какво се каните да правите. Защото досещаха ли се, щяха да завардят крайбрежието. Досега тук щеше да има тълпи полицаи, сигурно и военни.

— Няма начин да не заключат, че ще се опитам да се измъкна. Иначе защо са алармирали полицията толкова далеч от Шанхай? И как да завардят цялото крайбрежие?

— Така е, все още не знаем какво ни чака… но искам да съм оптимист.

Оптимизъм или не, на Смит цялата работа не му харесваше. Някой в ДОБ се е досетил, че вероятно ще повика външна помощ, затова са и тези крайбрежни проверки, а може би отпред ги чакат още такива? Може би са вдигнали по тревога бреговата охрана с катери и друга поддръжка, току-виж докарали и изтребители или разузнавателни самолети. И все пак патрулните катери не го безпокояха чак толкова много. Съвсем друго нещо обаче бяха реактивните самолети с ракети и модерни картечници.

В същия миг насоката на мислите му се промени, защото Токтуфан оживено заговори в скоропоговорка и размаха ръка, сочейки вляво. Надигна се от мястото си и през главите на съседите зърна силуета на тясна постройка на върха на невисок хълм с извит както на всички пагоди покрив. Околните оживено зашепнаха.

Ашгар ловко завъртя волана и насочи колата към океана. Роувърът затропа по камънаци и скали и заслиза към скрита за очи от пътя падинка. Влязоха в нея, Махмут прикри колата, доколкото това бе възможно, зад двойка върбови дървета и угаси двигателя. Внезапно настъпи дълбока, някак си застрашителна тишина, хората в джипа се умълчаха. Сетне се изнизаха навън един по един, разстъпвайки се, протягайки схванати крайници след дългото, неудобно пътуване. След малко наклякаха в полукръг около Ашгар и Токтуфан, прикрити от околни храсталаци и дръвчета.

Ашгар заговори на уйгурски, Токтуфан се намесваше от време на време и сочеше с ръце към различни слабо осветени от белезникавата луна предмети. По едно време Ашгар нареди нещо, една от жените се изправи и приведена се насочи към пътя над тях.

Алани обясни на Джон:

— Ашгар изпрати Фатима в пагодата. Тя носи електрически фенер с маскировъчен екраниращ кожух. Ще го закачи на възможно най-високия прозорец в постройката. Кожухът насочва лъча само към морето и прикрива светлината в другите посоки, най-вече към вътрешността.

Алани махна с ръка към водата и продължи:

— Плажната ивица е на около петстотин метра по права линия от пагодата. По това време обичайно там няма никой, обаче се намират мераклии риболовци, стават нощем да ловят раци. Има и друга опасност — полицаи или агенти да следят ивицата с бинокли за нощно виждане.

— В такъв случай трябва да избягваме движение там за възможно най-дълго време.

Тя кимна.

— Да. Щом видим светлината в пагодата, веднага тръгваме с вас. Въоръжени сме.

Останаха така, скупчени и приклекнали, прикрити от плътния гъсталак сред протегналите корони сякаш към въображаем таван дървета. Секундите минаваха бавно, минутите се точеха като часове. Уйгурите обменяха по някоя дума помежду си в едвам доловим шепот. Алани клечеше до Джон, потънала в мисли.

Внезапно лъчът като че прободе тъмнеещото високо над тях небе. Ашгар се появи откъм пътя, прошепна слова на техния си език, после се обърна към американеца.

— Време е, Джон. Струва ми се, че чух нещо преди малко — възможно е някой да ни е проследил. Дано да бъркам, но… Така или иначе няма смисъл да рискуваме. Дай Боже вашите хора да са по-близо до брега. Ако изобщо са тук. И все пак най-добре е да побързаме.

— Тук са, щом е дошло времето — убедено се обади Смит.

Групата поведе Токтуфан, промъквайки се като фантом сред скали и храсти. Останалите го последваха с готови за стрелба оръжия. Джон извади беретата, провери пълнителя. Зад него бяха само Ашгар и Алани. Движеха се като сенки, безшумно, същински плъзгащи се в мъглата призраци.

Мина известно време, вече се чуваше шумът на прибоя. В лицата им задуха соленият бриз, защипа кожата, замириса на море. Тук теренът бе наклонен — ниски дървета, храсталаци, затревена земя, спускаща се на около метър и половина надолу — към неголям каменист плаж. Приклекнаха около дърветата и зачакаха. Луната висеше ниско над водата, протегнала по повърхността й към тях широк сребърен лъч. Вятърът поклащаше дървесните клони, листата тихичко шумоляха, сякаш споделят тихи слова.

Откъм морето проблесна светлина. Един път, два пъти, три…

Наоколо тъмнина и тишина — напрегната, наситена. Изведнъж се чу гневно изсумтяване. Някой сякаш се подхлъзна и, изглежда, падна. Задавен глас ядно изруга.

— Давай надолу! — прошепна Джон и се свлече по късия склон към плажа, като ловко се претъркаляше.

Алани извика нещо на уйгурски.

Почти всички успяха да се смъкнат ниско долу под прикритието на ската, колкото и малко да бе то. Над главите им зачаткаха откоси, идваха откъм дърветата по-нагоре. Куршуми засъскаха наоколо, разравяха ръба на склона, шумяха сред ситния пясък, плющяха във водата отвъд.

— Изкачайте да се покажат — обърна се Смит към другарите си, а Ашгар повтори думите на техния език.

Уйгурите се оказаха стабилни бойци. Никой не изпадна в паника, никой не се опита да бяга. Обърнати с гръб към морето, спокойни и твърди, с изписана по лицата им хладна неизбежност, търпеливо изчакваха да се появи врагът.

Огънят спря за миг, след малко се поднови. Джон реши, че долавя движение сред дърветата отляво и пусна няколко куршума натам. Някой извика — улучил бе, независимо кого. Чуха се още няколко изстрела. Сетне настъпи тишина.

Ашгар изруга на уйгурски и изрева нещо с гневен глас. Отсреща отвърнаха с огън, появиха се и фигури, затичаха приведени към левия им фланг.

— Опитват се да ни обкръжат!

Това бе Ашгар — на уйгурски, сетне и на английски, но Джон виждаше какво става и без неговото предупреждение.

Алани повтори думите, а Смит вече се питаше дали онези отсреща не са същите, които нападнаха него и Мондрагон на острова, по-късно и в дома на Юнфу. Отново приличаше на типичната за Фен Дун тактика.

Но не му остана повече време за размишления. Които и да бяха, на брой доста надвишаваха уйгурите. И си разбираха от работата — приближаваха се плътно, постепенно. Вече се виждаха по-ясно, сиви сенки към тяхната линия дървета. Уйгурите стреляха рядко, точно, смъртоносно. Отдясно му се появи Ашгар и приклекна. Усети горещия му дъх в ухото:

— За малко можем да ги задържим — говоря за тези срещу нас, обаче другата група, която ни обкръжава, скоро ще ни затвори в капан… може би трябва да се измитаме оттук?

— Вярно — потвърди Джон. — Помогнахте ми много. Ужасно съм ви благодарен, знаеш го, нали? Когато решиш, че моментът е настъпил, измъквай си хората.

— А вие?

— Те мен търсят. Които и да са.

— Допускате, че не са от сигурността ли?

— Може би, но не е сигурно… няма значение, така или иначе.

— Да, но за нас има.

Джон разбра.

— Ако са от ДОБ, ще ги задържа, докато успеете да…

Отляво зачаткаха бързи поредици, заваляха куршуми. Уйгурите се развърнаха в нова конфигурация, за да отвърнат на огъня. В същия миг обаче позицията отпред остана оголена и нападателите атакуваха в това направление. Каузата изглеждаше загубена — видимо ги обкръжаваха, напредваха бавно, но сигурно.

— Изчезвайте! — извика Джон. — Аз ще се предам.

Ашгар се поколеба. Обади се Алани:

— Не можем да го оставим!

— Хайде с нас! — настоя Ашгар.

Но не остана време за решение, отвсякъде запищяха куршуми, вече се стреляше отблизо, боят, изглежда, отиваше към фаталния си край. Тогава откъм морето се чу смразяващ рев.

Тримата се извърнаха навреме, за да видят излизащите от пенестите вълни осем едри тъмни фигури в дълга верига, същински древни викинги с черни оръжия в ръце. Тежките скорострелни автомати заплюха огън, над главите на залегналите уйгури куршумите здраво забрулиха незнайните нападатели.

Джон се усмихна.

— Е, дявол ме взел… това са нашите. Тюлени, най-добрите бойци на ВМС!

Настроението на групата мигом се подобри, уйгурите отново отвърнаха на огъня, а нападащите заотстъпваха с крясъци и ругатни. Широкоплещест гигант с почернено лице от новодошлите, се отдели от веригата и клекна до Джон с думата:

— Орхидея!

— Е, благодаря — топло отвърна Смит. — Много мило от ваша страна да се отбиете тъкмо сега.

— Лейтенант Гордън Уелън, на вашите услуги, сър. Радвам се, че успяхме навреме. Незабавно трябва да се изтегляме, сър. По крайбрежието снове патрулен катер, вероятно има и други. Надушили са нещо. Вашите приятели могат ли да се оправят сами?

— Ако попритиснете онези още малко с по-здрава стрелба — мигом се обади Ашгар.

— Дадено. Изтегляйте се.

Ашгар издаде няколко приглушени команди, групата потегли мигом, без сбогуване, без прощални церемонии. Запълзяха на четири крака, гигантски раци по плажната ивица, изтеглящи се от полесражението. Тюлените откриха масиран огън и го задържаха, докато уйгурите потънаха в мрака.

— Хайде да се изтегляме, сър — подкани го лейтенантът и Смит затича към големия черен гумен сал, измъкнат от вълните на пясъка.

Двамина вече го тикаха обратно в морето, четирима други застанаха с гръб към водната шир и отново откриха баражен огън. Останалите наскачаха в съда и грабнаха греблата. Уелън обаче бе в четворката, която остана да ги прикрива.

Сърцето на Смит туптеше лудешки от остатъчния адреналин. На брега стрелбата не секваше. Постепенно се отдалечаваха, четиримата тюлени мълчаха и здраво налягаха греблата. Брегът бавно се смаляваше. В един миг зърна застаналите на плажа фигури, отпуснали оръжие. Стори му се, че гледат към стопяващия се в далечината съд. Смит се притесни жестоко, нали заради него бяха дошли…

Но не мина много време, бяха на разстояние може би няколкостотин метра от крайбрежната ивица, когато от водата изскочиха четири лъскави силуета, лицата под маските щастливо усмихнати. Силни другарски ръце мигом ги измъкнаха и качиха на сала. Лейтенантът стъпи на сала последен. Свали маската, преброи хората с поглед и рече:

— Всички са тук. Добра работа, момчета.

Повече думи не бяха изречени, нито някой му отвърна нещо. Внезапно някъде от север лумна ослепителен сноп светлина. Бе лъчът на прожектор, той упорито полази по водата, жаден да надникне навсякъде. Вече ги търсеха. Патрулният кораб бе на около две мили от тях и бързо наближаваше.

— Скоро ще ни засекат — рече Уелън. — Запали двигателя, механик.

Седналият до мотора тюлен сръчно прехвърли корпуса с перката извън борда и го запали. Салът просто литна напред, грациозно устремен върху пенещата се водна повърхност. Джон неволно стисна скобата до седалката, солената пяна върху изпотеното му лице го освежаваше приятно. В същото време не изпускаше от поглед китайския кораб с прожектора, който постоянно скъсяваше разстоянието, а тежката бордова картечница отпред злокобно проблясваше под нощното небе. Търсеше си жертви, досущ гладен звяр, вече почти надушил плячката. Палавият прожекторен лъч все още не ги бе докоснал, но засечеше ли ги веднъж…

Внезапно зърна тъмната маса, подала се над водата като туловището на исполинско морско чудовище. Беше американската подводница и слава Богу! Вече бяха на броени метри до съда, когато прожекторът ги намери и картечницата на носа запя смъртоносна песен. Куршумите засегнаха задния десен край на сала в мига, когато тюлените се качваха на борда, повлекли със себе си Смит.

Глас от високоговорителя на надстройката властно изкомандва:

— Всички долу! Всички долу!

Сега патрулният съд ги освети изцяло, а сирената му зарева ожесточено, истерично. Екипажът вече потопяваше подводната лодка, докато Джон и тюлените стремглаво се бутаха един в друг надолу по тесните стълбички под люковете. Последните побързаха да ги затворят, а морето жадно нахлу през бързо стесняващите се отвори. Картечните куршуми зачаткаха като ситни чукчета по тежкия корпус, вече напълно безвредни. Подводницата бавно потъна, последна се скри кулата, а патрулният кораб направи няколко безсилни кръга отгоре, стрелците за последен път обсипаха водата с картеч.

Долу заведоха Джон в малка кабина и го оставиха да се почисти и почине. Първата мисъл, която се завъртя в главата му под душа, бе, че преследвачите им на брега едва ли бяха от ДОБ. Защото ако бяха, едва ли съдът щеше да бъде само един. Не, които и да бяха онези, господарят им видимо бе частно лице.

Някъде сред необятната сива морска шир мощната фрегата „Джон Кроу“ с достатъчно управляеми ракети на борда безшумно пореше вълните, следвайки определения курс. Общо взето, океанът бе кротък, духаха леки югоизточни ветрове, водата бе сравнително послушна. Далече на изток зад кораба зората вече напираше, но на запад нощта бе все още пълноправен господар — намусен, всемогъщ. Радарните оператори бяха прихванали целта — „Императрица майка“ — преди цял час, но в нощта и за невъоръженото око тя все още си бе невидима.

На мостика на фрегатата капитан трети ранг Джеймс С. Червенко продължаваше да оглежда чернеещия хоризонт с бинокъла, но така и не виждаше нищо. Бе мъж едър, квадратен, мускулест, с обветрено, червендалесто лице и постоянно присвити от дългогодишна морска служба очи. Без да се обръща, запита помощника си, капитан първи ранг Франк Биенас:

— Има ли придружители, а, Франк? Други съдове в района? Наоколо?

— Индикации за това няма нито на радара, нито на сонара — кратко докладва Биенас.

Снажен, с гъвкава боксьорска фигура, помощникът бе млад, интелигентен, привлекателен. Жените си падаха по него.

— Добре. Щом стане достатъчно светло, изостанете и го следете само на радара. Аз отивам в каютата.

— Слушам, сър.

Капитанът напусна мостика и слезе по тясната стълба. Адмирал Броуз му бе дал достатъчно ясни, категорични указания: мисията е извънредно важна, внимавайте! Но нямаше нужда да му го напомнят — било адмирал, било някой друг — Червенко бе моряк опитен, с достатъчно стаж, пък и помнеше инцидента с „Инхъ“. Отлично разбираше днешната ситуация: в новия свят Китай е значително по-могъща и влиятелна държава, значи обстановката става още по-опасна. В същото време абсолютно не бива да се разрешава на Ирак да създава нови поколения биологични и химически оръжия.

Прибрал се в капитанската каюта, Червенко незабавно установи връзка с адмирал Броуз, прескачайки специалните институции и главния щаб на флота.

— Капитан трети ранг Червенко докладва, сър: фрегатата „Кроу“ е в нужната позиция.

— Добра работа, капитане — изръмжа адмиралският глас.

Началството звучеше недоволно, сякаш го бяха вдигнали от масата, беше четвъртък вечерта и във Вашингтон бе тъкмо време за вечеря.

— Иначе как са нещата при вас? — попита Броуз.

— Засега все още рутинно — отвърна Червенко. — С изключение на целта, сър, не сме засекли друго присъствие в района, нито подводни съдове, нито повърхностни. Щом се съмне, ще изостанем и ще следим мишената само радарно.

— Прослушвайте внимателно и целия й радиотрафик — приемане и предаване. Имате ли преводач от китайски?

— Тъй вярно, сър.

— Добре, капитане. Между другото, как ви беше малкото име… Джим, нали?

— Джим, сър.

— Добре, Джим, дръжте ме в течение за всичко, което става при вас — незабавно ме уведомявайте и за най-дребното произшествие. Ясно, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Добре. Радвам се, че мога да разчитам на офицер като вас в тази операция, Джим. Стар наш, опитен кадър.

— Благодаря ви, сър.

Капитанът прекъсна връзката и се отпусна на стола, разсеяно загледан в тавана. Настоящата задача не бе рутинно проследяване или мисия, в която може да се наложи обстрел на противник. Каквато обикновено възлагат на фрегатните командири. Тук имаше определен риск, може би голям, евентуално боен сблъсък, който да му струва дори и съда. В същото време налице бяха и огромни шансове. Във ВМС по принцип не съществува по-голям риск от това да потопят поверения на командира кораб. Е, това му дава и голямо преимущество — да спечели боя и да направи шеметна кариера. Или пък обратното.

Президентът Кастила седеше на кресло в спалнята в Белия дом и се опитваше да чете. Всъщност се безпокоеше относно евентуалното подписване на договора за човешките права с Китай. Мислеше и за други неща. За бащата, когото никога не бе опознал, за големите му страдания. Липсваше му и първата дама, ама много.

С четенето определено не вървеше, беше разсеян, текстът му бягаше. Остави книгата и потри уморени очи. Най-много му липсваше покерът на две ръце с Каси, оспорвана игра, дългогодишен навик. Играеха всяка вечер, когато по една или друга причина някой от двамата не можеше да заспи. Обичайно печелеше Каси — 8 от 10. Сега бе на официално посещение в Централна Америка, придружена от голяма група журналисти, вършеше добра работа за националните каузи. Той обаче би предпочел тази вечер тя да си е тук. При него.

По едно време се замисли. Какъв ли ще стане животът им, когато свърши мандатът му? В този миг Джереми почука на вратата.

— Какво има? — сопна се президентът, без да се усеща, че тонът му е доста рязък.

— Г-н Клайн на посещение, сър — бе отговорът.

Кастила се сепна и побърза да каже:

— О, въведи го, Джереми, съжалявам, тъкмо мислех за госпожата.

— И ние също, г-н президент — усмихна се любезно личният сътрудник.

Не заигра ли лека усмивчица по лицето му, когато излизаше? Много важно. Той, Джереми, ако не знае какво правят през вечер президентът и президентшата, кой друг? И Кастила се усмихна също, само че побърза да скрие усмивката си зад строга гримаса.

Джереми затвори вратата след госта, който пристъпи на пръсти. Президентът неволно си представи, че Клайн се движи към него като загадъчна, лека мъгла — непроницаем, мълчалив. Както винаги между впрочем. Имаше един цитат от Карл Сандбърг… как точно го бе написал? О, да: „… мъглата се стеле, лази безшумно, като на меки котешки лапички стъпва…“. О, Боже! Много му бяха едри крачищата на Фред като за котешки лапки, ама, хайде сега, да не става дребнав.

— Заповядай, Фред, настанявай се.

Клайн седна на крайчеца на едно от креслата. Безпомощно отпусна ръце, сякаш не знае какво да каже.

— Изплювай камъчето, Фред — избоботи Кастила, — преди да съм донесъл пиенето. И отпусни душата, какво толкова?

Новодошлият се огледа безпомощно, извади от джоба лулата и благодарно я захапа, сетне придоби самочувствие и заяви:

— Благодаря, г-н президент.

— Надявам се да си във форма — изръмжа президентът, — хайде, давай лошите новини, не се туткай.

— Не съм убеден дали са лоши или добри, сър — поколеба се Клайн. — Зависи от това как ще се развият събитията с „Императрица майка“.

— За Бога, Фред, от това хич не ми става по-леко.

Клайн побърза да преразкаже основното от доклада на Смит предната вечер, като пропусна някои подробности.

— Почти сме сигурни, че оригиналната декларация е вече унищожена. Моите хора в Ирак не стигнаха до нищо определено. Полковник Смит е на път за Хонконг, където има известна надежда да открием евентуално трето, изпратено на фирмата „Донк & Лапиер“, копие.

Президентът поклати глава.

— Понякога си мисля, че човек не е бивало да създава толкова много транснационални корпорации и холдинги. Щеше да си е по-добре и без тях.

— Е, да, такова е и известното становище на повечето правителства — потвърди Клайн.

— Какво докладват другите ни агенти в Китай?

— Засега нищо. Просто не разполагат с никаква информация относно „Императрица майка“, било от правителствени или висши партийни източници. Темата не е била споменавана никъде.

Кастила разтри чело, присви очи.

— Това звучи доста странно, а, Фред? В Пекин обичайно гъмжи от слухове и спекулации.

— С полковник Смит стигнахме до заключението, че е много вероятно висшите кръгове в Пекин да не знаят нищо за контрабандната пратка, сър.

Кастила повдигна вежди.

— Какво искаш да кажеш… че става дума за индивидуална игра, така ли? Нещо много привлекателно от бизнес гледна точка?

— Вероятно, но с последвали усложнения. Допускаме да е замесен висш пекински функционер. Дори може би лично някой от членовете на Политбюро или техния Постоянен комитет.

Президентът се замисли.

— Корупция, хм? В стила на вече познати афери на най-високо равнище, така ли?

— Много възможно, сър. В същото време може би си имаме работа с борба за власт в рамките на Политбюро. Което пък…

— Което пък не означава, че това е най-добрата ситуация за нас.

— Не, сър. Прав сте.

Президентът потъна в размисъл. Замисли се и Клайн, присви очи, разсеяно заигра с лулата. По едно време извади кесията с ароматния тютюн, сетне се усети какво прави и бързо я прибра в джоба.

След минута Кастила се изправи и неспокойно закрачи из спалнята. Чехлите му меко зашляпаха по килима.

— Съмнявам се да има някакво значение дали Пекин знае за кораба или не. И в двата случая ръководството им ще реагира еднакво. Ще защити правата на китайските кораби да плават навсякъде по цял свят с всякакъв товар. Независимо дали в нашия случай го одобряват. И сега имаме само един начин да предотвратим доставката му в Ирак — без усложнения, конфронтация и евентуални последствия.

— Зная, сър. Нужна ни е декларацията, за да докажем на света — а и на Китай, — че не блъфираме. Но ако Пекин не е замесен и не знае истината за товара на кораба, тогава можем да очакваме сътрудничество и помощ от китайското ръководство — веднъж щом му покажем доказателствата. То просто няма да има причини да покрива скандала. Всъщност смятам, че неговите функционери ще се опитат да демонстрират отговорно отношение към международните закони, мира. Както би постъпил всеки друг на тяхно място. Е, най-малкото можем да се надяваме, че реакцията им ще бъде точно такава.

Помълча и изведнъж добави:

— Не зная дали сега е подходящо време да ви докладвам и за Дейвид Тейър.

Президентът се спря рязко на място и загледа Клайн право в очите.

— Предполагам, че да. Какво ново си научил?

— Един от информаторите на китайската агентура е донесъл, че полевият затвор не е чак толкова строго охраняван. Възможно е да въведем наш човек вътре, да направи контакт, да разучи състоянието на Тейър и какво точно иска този човек.

— Добре — съгласи се президентът, заслушан внимателно.

Вече не крачеше нервно из помещението, но Клайн долови някакво колебание.

— Готов ли сте да обмислите специална операция за извеждане на Тейър от затвора и Китай, сър?

— Както каза и ти, Фред, ако Пекин не е реално въвлечен в изпращането на пратката за Ирак, тамошните ръководители може би ще са склонни да сътрудничат, особено след като им предоставим неопровержими доказателства. В същото време обаче няма начин да не ги вбеси една тайна спасителна операция от наша страна, чийто резултат неизменно ще ги злепостави пред световното обществено мнение.

Клайн трябваше да се съгласи с тази логика.

— Вярно, сър.

— Затова не мога да си позволя да рискувам сигурността на нацията или договора, нали разбираш?

— Може би няма да ви се налага — настоя Клайн. — Ще изпратим неправителствени, невоенни сили. Само доброволци. Частни лица. С условие — разкрият ли ги — да се откажат от операцията. По този начин вие винаги ще имате изход и възможност да опровергаете евентуалните обвинения. Не сте знаели за операцията и край.

— Откъде ще намериш нужните доброволци без съответното обучение?

— О, ще ви осигуря колкото кажете.

Кастила тежко се отпусна в креслото. Прехвърли крак връз крак, потри брадичка.

— Хм, не зная… историята никога не е била благосклонна към неофициални, та наречи ги и частни, навлизания на чужда територия.

— Е, риск има, сър, да. Признавам това. Обаче е много по-малък, отколкото при официално санкционирана операция.

Изглежда, Кастила бе склонен да приеме тези аргументи. Но отново се замисли и след малко рече на глас:

— Значи казваш, че първата ти стъпка ще бъде да изпратиш някого в Китай да установи контакт с Тейър? Нека тогава уточни със сигурност дали човекът настоява да бъде изведен спешно, или е готов да изчака подписването на договора.

— Точно така, сър, ще бъде изпълнено. Той ще разучи още и военната обстановка около обекта, терена, местността… всички подробности, които ще бъдат нужни като информация в случай, че решите да дадете ход на операцията.

— Дадено. Действай. Обаче не предприемай нищо конкретно, преди отново да сме разговаряли.

— Това се подразбира, сър.

— Добре.

Президентът разкърши рамене, сега изглеждаше тъжен.

— Виж, Фред, този човек може би отдавна е загубил надежда, че някога ще успее да се прибере у дома. Да види родината отново. Ще се чувствам много добре, ако успеем да го върнем. Представи си, че съумеем да му осигурим няколко години пълно спокойствие, мир и щастие тук, в отечеството.

Очите му се зареяха някъде в небитието.

— Знаеш колко много означава за мен да видя истинския си баща, Фред…

— Зная, Сам — протегна приятелска ръка Клайн, накрая изоставил формалностите на службата.

Спогледаха се и мислено се върнаха в младостта.

Кастила въздъхна, отново потри очи.

Клайн се изправи и тихичко излезе от президентската спалня.

Новият модел на транспортния С-130 кацна на международното летище точно в 14,00 часа под синьо като стъкло небе и прегарящо слънце. Придвижи се към отдалечен хангар стоянка, на достатъчно голямо разстояние от комерсиалните терминали, където го очакваха два военни автомобила — щабна кола в защитни цветове и брониран джип от типа хъмви.

Хангарните врати плавно се затвориха, стълбичката меко се спусна. От колата изскочи униформен шофьор, заобиколи я тичешком и отвори задната врата точно срещу самолетния изход.

По стълбичката с гъвкава походка слезе заместник-министърът на сухопътните сили Джаспър Кот, изисканите черти на лицето му скрити зад големи черни очила, а след него сръчно се изнизаха четирима помощници. Кот пристъпи към колата, а шофьорът застана мирно и отдаде чест. Елегантен както винаги в прекрасно ушит по поръчка двуреден костюм с жилетка, Кот вежливо кимна с глава и се настани в автомобила. След него, но в хъмвито, бързо се накачиха и придружителите.

В щабната кола вече имаше друг човек. В униформа, на пагоните по една-единствена сребриста звезда. Бригаден генерал. Седнал до задния прозорец от отсрещната страна, запалил дебела ароматна пура, генерал Еманюъл Роуз, наричан още Мани, любезно запита:

— Дразни ли ви димът, г-н министър?

— Не и ако ви помага за мисленето, генерале — отвърна Кот и отвори прозореца.

Колата потегли, след нея и хъмвито. Излязоха през странична врата в хангара и веднага ги лъхна жаркото манилско слънце.

— В дадения случай по-скоро ми подпомага търпението — учтиво отвърна Роуз и пусна две кълба дим, докато гумите меко пърпореха по горещия асфалт. — Но на онези хора вие просто няма да им повярвате.

— Разбира се, че ще им повярвам. Нали работя във Вашингтон, федерален окръг Колумбия.

Кот се загледа през прозореца към палмите и буйната тропическа растителност. Горещият въздух изобщо не му пречеше. В далечината се мяркаха още мангови дървета, мирта и хибискус, в небето над тях се виеше рояк птици в ярка, многоцветна окраска. Над асфалта играеше синкава мараня. Тук бе поне с десет градуса по-горещо, отколкото във Вашингтон. Жега, влага, плодородие.

— Добре го казахте.

— Как смятате? Пленникът от Ал-Сайед истински ли е? Бил известен лидер на ислямистките партизани от Минданао? Вярно ли е — това питам?

— Така изглежда.

— Е, защо? Какво искат те? Да го използват и да си припишат всички заслуги ли?

— Хм, сигурно. И тези, които се въздържат да го разпнат с пирони за стената и да го одерат жив, а и онези, които не желаят да сключат бърза сделка и да го пуснат по живо, по здраво, за да си трае относно техните дела.

— Вие държахте да присъствате на всички разпити, нали? — попита Кот.

Генерал Роуз кимна, сви устни, челюстите му се свиха, като на готов да избухне в ярост човек.

— Точно така. Откажат ли да изпълняват нашите искания, по дяволите отива и помощта за тях, и техническото обучение, дето им предоставяме. Обаче за да съм стопроцентово сигурен, просто сложих мои хора в охраната.

— Правилно.

Генералът извади пурата от устата и огледа улицата отвън. Не видя нищо обезпокоително, тогава се извърна към Кот.

— Доведохте ли специалисти?

— Разбира се. Експерт по техника на разпитите от ЦРУ и капитан от ВВС, който говори моро — отвърна Кот, без да споменава, че води и личния си готвач. — С тях е и личният ми адютант. Утре ще се включим и ние.

— Хубаво. Само че ще се включите, ако убедите филипинците довечера на вечерята. В смисъл да разрешат.

Кот се усмихна самоуверено.

— Проблем няма да има.

Почти веднага след разговора пристигнаха в просторно, разпростряно на значителна площ извънградско имение. То бе любезно предоставено от правителството в Манила за временна главна квартира на американската военна мисия в страната. Тук заговориха на незначителни, ежедневни теми, заради онези, които може би си правеха труда да подслушват. Генерал Роуз съпроводи Кот до определените за него стаи. Да почине под гальовните струи на климатичната инсталация, че да е свеж за тазвечерната среща и вечеря с манилските политици и военни.

— Е, ще се видим довечера, генерале — протегна ръка на прага Кот.

Роуз я пое и я стисна здраво, но не пропусна да процеди между стисналите пурата зъби:

— Аз съм готов. Само че поспете по-дълго. Почивката ще ви е нужна.

Кот влезе в просторното помещение, в чийто ъгъл приветливо подухваше климатик. Затвори вратата след себе си и изчака пет минути. Сетне я отвори и надникна навън, оглеждайки се в двете посоки на коридора. Нямаше никой.

Клекнала под прозорец на главната сграда отвън, стройна жена в униформа на капитан от американските ВВС притискаше контактен микрофон към стената. Беше същата, която пристигна на борда на транспортния самолет със заместник-министъра на сухопътните сили.

В апартамента звучаха стъпките на Кот. Сетне се чу типичният звук на натискани на телефонна клавиатура бутони, а и повдигането на слушалката.

— Тук съм — рече гласът на Кот. — Да. При всички случаи трябва да съм се върнал до 6 часа следобед. Два часа ли? Добре. Къде? Клуб „Корехидор“ ли каза? Идвам.

Слушалката изщрака, поставена обратно на вилката, изскърца дървен стол, чуха се отдалечаващи се стъпки, след малко на пода тихичко потропнаха свалени обувки, пружините на качествен матрак меко изсъскаха. Кот бе решил да отпочине, преди да отиде на срещата с неизвестния телефонен събеседник. А може би просто си бе полегнал под мрежата против насекоми, с отворени очи, загледан в тавана, по който вероятно лазеха всевъзможни тропически гадинки.

Капитанът с пилотската униформа бе преводачката на заместник-министъра. На закачената за елегантната блуза значка пишеше името й: капитан Ванеса Лим.

Жената прибра микрофона и бавно се отдалечи в градината. Нямаше време да почива и името й не беше Ванеса Лим.

Конгломерат от стомана, стъкло и плочи, сградата, където се помещаваше „Донк & Лапиер“, бе исполински представител на най-новото в строителното изкуство. А съдим ли по архитектурното изящество и международната слава на главния й архитект, чието име е гравирано върху дебела стъклена плоча до входа, офисите тук вероятно бяха шокиращо скъпи, а адресът повече от желан.

Поставил русата перука отново, Смит се спря пред внушителното здание и незабележимо заоглежда улицата и хората по нея. Пак се бе превъплътил в майор Кенет Сен Жермен. Направи една-две обиколки в околни улици и след известно време се увери, че по петите му не върви никой. Тогава пристъпи във въртящата се входна врата и влезе във фоайето. Тук отново проучи обстановката с бързо професионално око и се запъти към стоманените врати на асансьорите. Въздухът в сградата се контролираше постоянно от специални филтриращи устройства и вътрешната атмосфера носеше миризми, далечно напомнящи на болнична стая — пречистени от вируси и всякакви други вредни микроорганизми. Всъщност всичко наоколо светеше от чистота и му се стори някак си антисептично.

Мисълта за вируси донесе друга асоциация — за новата му легенда и прикритието. Трябваше бързо да се пренастрои на вълната на Кен и последните му изследвания. Сен Жермен бе един от главните научни сътрудници на АИМИИБ и в момента работеше по неотдавна открит в Северно Зимбабве вирус, подобен на т.нар. щам мачупо с южноамерикански произход. Кен правеше опити с мишки в подкрепа на теорията си, че новооткритият вирус е форма на споменатия щам, независимо от хилядите мили и океана, разделящи местата, където бяха открити тези организми.

Излезе от асансьора и се запъти към стъклените врати на „Донк & Лапиер“, вече готов с първите въпроси. Беше дошъл да помоли главния директор на азиатския клон на фирмата Шарл-Мари Кройф за помощ във връзка с изследванията си. Всъщност това не бе ли и истинският му мотив?

— Аз съм майор Кенет Сен Жермен, с молба за среща с г-н Кройф — рече той на жената зад изящното бюро в помещението.

Тя приличаше много повече на фотомодел, отколкото на секретарка.

— Вече сме се обаждали по случая. Той знае.

— Разбира се, заповядайте, г-н майор. Г-н Кройф ви очаква — усмихна се с тя и лицето й грейна сякаш с многоватово сияние.

Кожата й бе изящна, златиста. Носеше съвсем мъничко грим, колкото да подчертае съвършенството й.

Обаче секретарката или сътрудничката, която го пое отвъд остъклената стена зад красавицата, се оказа съвсем друго нещо. Висока, едра дама с навита в строга прическа руса до белота коса и тъмен костюм, смръщена и деловита, тя го поведе към самата светая светих на фирмата.

— Ако обичате да ме последвате, г-н майор — рече тя с подчертано баритонов глас, а фразата на английски прозвуча като фрагмент от Вагнерова ария.

Тръгнаха по застлан със синкав килим тесен коридор, спряха пред абаносова врата. Тук тя почука, сетне отвори и обяви:

— Г-н майор Сен Жермен от Америка, мосю Кройф.

Човекът, към когото бе насочена тази формална фраза, се оказа нисък, мускулест, с масивните бедра на професионален колоездач. Облечен във видимо скъп бежов костюм, той се изправи сковано, сякаш коленете му бяха непрегъваеми, стегнати в някакъв апарат, и пристъпи към госта, протягайки дребната си ръка. И все пак се усмихна.

— О, доктор Сен Жермен, за мен е истинско удоволствие да ви приема, сър — рече той. — Разбирам, че сте от АИМИИБ. Нашите сътрудници имат много високо мнение за работата ви там.

Видимо си бяха направили домашното относно института и заниманията на Кен. Но това не бе изненадващо, напротив.

Здрависаха се.

— Поласкан съм, г-н Кройф — отвърна Джон.

— Моля ви, заповядайте, седнете. Отдъхнете за миг.

— Благодаря ви.

Смит си избра някакво свръхмодерно подобие на канапе с бляскави хромирани крака и подвижни възглавници. Пристъпвайки към него странично, измъкна джобното си ножче от панталона и го задържа в дясната ръка. Настани се върху възглавниците, с дясното бедро към домакина, и веднага извърна лице към него. Кройф тъкмо сядаше зад бюрото, но Джон имаше отчетливото усещане, че през цялото време не е свалял очи от него, при това погледът му се бе втвърдил. Собствените му пръсти се свиха около дръжката на ножа.

— Аз не съм учен, както може би се досещате — рече Кройф. — Надявам се, че няма да се обидите, ако честно заявя, че днес разполагам с много малко време.

Махна с ръка към множеството фотоси по стените — все лица на известни личности, дипломи за значителни дарения и благотворителна дейност, награди на компанията — сетне потупа дебелите папки върху бюрото.

— Доста съм изостанал с работата, знаете, но може би ще мога бързичко да направя нещо и за вас.

Скръсти ръце на гърди, облегна се назад и замълча, вгледан в госта.

Джон целеше да постави ножа някъде между възглавниците, но това бе невъзможно, докато някак си не отвлече вниманието на домакина.

— Разбира се, господине. Напълно ви разбирам. Благодаря предварително за времето, което ще ми отделите.

Побърза да опише текущата дейност на Кен по въпросния вирус и добави:

— Работата ми обаче в института напоследък нещо не върви. Направо се бави. А в Зимбабве хората измират. Нали знаете колко динамично се променя вирусната обстановка в света днес? То вече разстоянията между страни и континенти не играят особено значение. Бог знае къде ще удари вирусът следващия път? Може би тук — в Хонконг…

— Хм… да. Това би било катастрофално. Ние сме доволно гъстонаселен град. Само че не виждам аз лично с какво бих могъл да ви бъда полезен.

И Кройф продължаваше да го гледа с все същия тежък, безизразен поглед. Смит се наведе към него със загрижено изражение и подхвърли:

— Вашият фармацевтичен клон отдавна работи с антивирусни…

— „Биомед & Сие“ се намира в Белгия, майоре — прекъсна го Кройф и в гласа му вече отчетливо трептеше нетърпение. — На стотици хиляди мили от това място. Тук е Хонконг, поне в нашия офис. Главната ни работа е маркетинг и продажби. Опасявам се, че не мога да ви помогна почти с нещо…

Сега Джон побърза да го прекъсне.

— Отлично познавам онзи клон. Само че „Донк & Лапиер“ има и екип за микробиологични изследвания, който работи в клинична инсталация на територията на континентален Китай, нали така? За онези учени ви говоря. Доколкото ми е известно, там е отбелязан подчертан успех в областта на хантавирусните разработки. А изследванията ми по новия вирус ме навеждат на мисълта, че той се пренася през изсъхнали и смесени в почвата миши изпражнения, носени от ветрове и въздушни течения на огромни разстояния. Така се разпространява и заразата, както при мачупо в Боливия и на други места в Южна Америка. Убеден съм, че знаете за тези неща.

— Е, да, разбира се — съгласи се Кройф донякъде неохотно, като внимаваше да не изглежда невеж или нежелаещ да помогне. — Кажете ми какво точно търсите? При положение, разбира се, да не е професионална тайна.

— Разбира се — повтори Джон. — Но вашата фирма върти добър бизнес и учените ви вероятно работят по антивирусни ваксини. В такъв случай може би ще получа помощ от тях, която да ме насочи в нови направления…

— Не работят по ваксини, г-н Сен Жермен. Поне доколкото съм осведомен аз. Пък и в никакъв случай няма да се съгласят да огласяват резултати от работата си на един ранен стадий, та било дори и на по-късен… още повече преди ръководството да е взело решение относно комерсиалния потенциал на разработките. Това е стандартно положение и вие го знаете. Същевременно е възможно те да експериментират в някоя сходна област, но пък едва ли работят по ваксини именно срещу вашия вирус.

— Значи така мислите? И защо?

Кройф внезапно се усмихна.

— Сериозни вирусни епидемии, особено хеморагичните, избухват само в бедните страни. Научните изследвания и качествената развойна дейност са астрономично скъпи, както сам знаете, особено в днешно време. Третият свят просто не разполага с пари за такива неща, камо ли за антивирусна дейност. Не е ли така?

— Може би не е точно така. Освен това…

— Не, аз ви говоря за друго нещо — къде е възвръщаемостта на подобни вложения? Това ви питам. Какво ще стане с парите ни, ако ги влагаме в донкихотски начинания и прочие? Че ние имаме особено строга финансова отговорност пред акционерите.

— О, разбирам… значи за ваксини не може и да става дума — с подчертано съжаление в гласа заяви Смит, но изведнъж на лицето му разцъфна надежда. — О, и все пак там имате отлични учени. Много е вероятно да разполагат с минали хантавирусни разработки. Аз рядко съм имал време да пътувам из Азия и затова мисля да рискувам и… ако, разбира се, вие лично не възразявате — да си направя труда да отскоча до онази клиника да ги поразпитам. Може би пък ще ми помогнат било с идея, било ей така… Нали знаете, учените си помагат един на друг — днес вие на мен, утре аз на вас. Лично аз определено мога да им предложа някои нещица…

Кройф повдигна вежди и се прокашля.

— Хм, предполагам, че не съществуват особени пречки това да стане. Само че пътуването и документите в тази връзка са си ваша отговорност, нали? Във всеки случай ще наредя на моята помощничка тук да ви напише препоръчително писмо. Ще ви го изпратим в хотела. Когато излизате, й оставете нужната информация и факти, моля. Може би с помощта на писмото Китай ще се съгласи да сътрудничи и да разреши пътуването ви.

— Много ви благодаря. Вярвам, че вашето писмо значително ще ми помогне.

Ножчето в ръката му вече натежаваше, посещението видимо бе на самия си край, а той все още не бе успял да го прикрие сред възглавниците. Потисна вътрешното напрежение и изведнъж целият засия, посочвайки двата корабни макета на бюрото пред домакина. На лавици по стените в стъклени кутии имаше още четири подобни.

— О, моля да ме извините, изведнъж ги забелязах… много си падам по подобни модели, ужасно ги обичам. Вашите са прекрасни образци на това голямо изкуство. Вие ли ги сглобявахте? Хоби, а?

Кройф махна с ръка.

— О, не, едва ли. Това е професионална работа, тук са представени няколко от най-успешно действащите ни съдове. Нашата фирма се занимава също с превози, нали знаете?

Не сваляше очите си от Смит и дори не погледна към моделите.

— Сигурно главно с китайски компании работите, а?

Кройф се изненада.

— Китайски ли казахте? Не, не, разбира се, че не.

— О, съжалявам. Просто ми се стори логично, пък и забелязах, че на макетите името е изписано и с латински букви, и с китайски йероглифи, нали?

Сега Кройф неволно отмести поглед и като че стреснато погледна, но не към корабите, а към сейфа в стената отляво на бюрото.

Това отвличане на вниманието бе достатъчно за Джон. Сръчно разтвори пръсти и с върха на палеца успя да набута ножчето под възглавниците.

Кройф отново го гледаше, но, изглежда, не забеляза маневрата.

— Е, невинаги при нашите съдове. Но си има правило — всички регистрирани в Хонконг кораби са длъжни да носят името си и на двата езика.

— Разбира се — благодушно побърза да се съгласи Джон и бодро скочи на крака. — Не съм особено опитен в тези неща, затова моля ви… Е, няма да отнемам повече от времето ви. Много бяхте любезен, благодаря за отделеното време и разрешението да посетя вашата биомедицинска инсталация.

— О, няма защо, докторе — позволи си суха усмивка домакинът.

Смит тръгна заднишком и побърза да излезе, като затвори след себе си сам. Отвън се спря пред начумерената валкирия6 и остави името на хотела и номера на стаята плюс още няколко фактологични подробности. В приемната се усмихна приятелски на прелестната красавица и напусна офиса на фирмата.

В коридора пулсът му скочи в небивали стойности — отсреща му идваше куриер. Да, определено куриер — със съответната униформа и етикет на сакото. Само че човекът не влезе в „Донк & Лапиер“, а продължи по коридора и щом сви на първия ъгъл, Смит ловко се върна и се мушна в тоалетната. Заключи се в една от кабинките и бързо извади портативна слушалка, която постави в лявото ухо. Беше колкото зрънце боб — поредното забележително постижение на модерната техника. Изчака няколко секунди, пусна водата и се измъкна с видимо променено изражение.

Излъчвайки възбуда, той побърза да се върне в приемната на фирмата, притича покрай прекрасната госпожица, сякаш някой спешно го викаше обратно, и разсеяно размахвайки ръце, профуча покрай страшната Брунхилда, която възмутено зяпна, но не съумя да каже нищо.

— Сигурно съм изпуснал ножчето си тук някъде… — говореше той, нахлувайки с бодра стъпка в кабинета на г-н Кройф.

Кройф се бе облегнал на стола и с конфиденциален тон говореше нещо по телефона. Застина с отворена уста на средата на словото, сетне избухна:

— Какво, за Бога, искате?

Джон се спря, изръмжа нещо под нос, раздразнено замаха с ръце:

— Ох, по дяволите… Съжалявам. Изглежда съм си изпуснал ножчето… — повтори той. — Почакайте малко, почакайте малко, къде бях аз… тук стоях и…

Задържа се пред бюрото, погледна Кройф, обиколи помещението с очи, сякаш напряга памет къде е бил и какво е правил.

Кройф смръщи вежди.

— Вижте, доктор Сен Жермен, разговарям по телефона — важен разговор водя! Моля ви, какво става?

От слушалката долетя пукот — събеседникът отсреща видимо настояваше за нещо.

— Моля, побързайте… — рече Кройф и веднага замълча, заслушан в гласа.

Свръхчувствителният самонасочващ се рамков микрофон в ухото на Смит ясно засече вървящия в момента разговор. Тъкмо поставил ръка пред уста, Кройф казваше:

— … не мисля така, сър. Не, сър, той просто се мъчеше да налучка точна информация за нашите хантавирусни изследвания, и то главно с цел дали работим по определени ваксини… Поиска официална покана да посети инсталациите в Китай. Какво казахте? О, да, абсолютно точно. Да, работи в АИМИИБ, да, същия американски военен институт, сър… мисля, че е просто съвпадение. Какво? О, да, всъщност наистина зададе необичаен въпрос дали работим главно с китайски фирми… забеляза корабните макети и…

Джон доигра ролята отлично — изведнъж погледът му попадна на канапето и той възкликна:

— О, да, тук трябва да е!

Настани се на модернистичната мебел и зарови из възглавниците.

— … убеден съм, че бъркате, сър — Кройф говореше с ръка пред устата, но внимателно наблюдаваше действията на Смит. — … е, да, може би малко по-висок от метър и осемдесет и нещо и…

Джон бе чул предостатъчно. Трябваше да изчезва, преди прекомерно да е предизвикал Кройф и събудил крайните му подозрения. Усмихвайки се доволно, но и смутено, той извади ножчето изпод възглавницата и го вдигна високо, за да го види домакинът.

— Ето, ето… тук е. Просто ми е изпаднало от джоба, докато говорехме. Извинявам се за безпокойството, много се извинявам. И отново ви благодаря, г-н Кройф.

И вихрено излетя през вратата, бутайки встрани възмутената директорска асистентка, току-що пристигнала, за да провери какво всъщност става. След секунди бе отново в коридора недалеч от асансьора, чиято врата тъкмо се затваряше. Спринтира, успя да се мушне през процепа и натисна бутона за партера.

Клетката се понесе надолу, а той се усмихна загрижено: напълно ясно бе, че във фирмата има човек на по-високо ниво от директора Кройф. Някой си достатъчно високо в йерархията, който може да го респектира достатъчно, че да слуша внимателно, докато самият той — Смит — рови нахално из офиса му. Някой, който иска да знае дали Смит действително принадлежи към АИМИИБ… дали е задавал необичайни или неочаквани въпроси… как точно е изглеждал.

И защо Кройф бе погледнал стреснато към сейфа в мига, когато Джон запита дали фирмата работи с китайски компании?

Шефът на президентския екип Чарлс Аурей крачеше из пустия кабинет в Белия дом. Вече почти се съмваше, през прозорците надничаха първите лъчи белезникава светлина. От време на време по стар навик посягаше към джоба на ризата да потърси цигарите, от които се бе отказал още преди 19 години. Бе в началото на шейсетте си години, почти триъгълното му лице бе силно загрижено, резките движения издаваха голямо вътрешно напрежение.

Часовника поглеждаше през пет минути. Не мина много време и чу познатия шум: отваряше се вратата на президентската спалня. Сам Кастила се появи напълно облечен, изглеждаше свеж, грижливо изгладеният костюм стоеше като изваян на едрото му тяло.

— Кога ще дойде посланикът, Чарли?

— Най-много до двайсетина минути, сър. Звучеше притеснен. Доста притеснен. Натърти, че проблемът бил предостатъчно важен и подхвърли, че вие ще се досетите за какво става дума. Помоли за незабавна среща. Всъщност направо настоя за нея.

— Така ли?

Аурей обаче бе стара кримка и лесно не можеха да го подхлъзнат.

— А вие, г-н президент?

— Какво аз, Чарли?

— Питам вие досещате ли се какво го е притеснило до такава степен?

— Да, досещам се — отвърна Кастила тихо.

— Аз пък не — настоя Аурей.

Президентът преглътна, погледна го тъжно, но не каза нищо повече.

Аурей запази неутрална физиономия: знаеше, че да измъкнеш информация от президента понякога е по-трудно и от проникване във Форт Нокс7. Помълча и след малко рече замислено:

— То това изтичане на информация ни побърка всичките. Забелязвам, че самият аз не споменах и думичка за заседанието по бюджета за отбраната пред личния ми помощник. А Кларънс е с мен вече цели 20 години, че и повече. И зная, че на него мога да му вярвам за всичко, че и живота си мога да му поверя, ама на…

Президентът въздъхна тежко и виновно погледна стария си сътрудник.

— Вярно е, Чарли, трябваше да ти кажа, извинявай.

Поколеба се още малко, сетне направи гримаса и кимна, вече решен да проговори.

— Става дума за китайски кораб на име „Императрица майка“ със специален товар. Отплавал е от Шанхай в началото на месеца на път за Басра. Според непотвърдени засега сведения от достатъчно сигурен източник носи десетки тонове тиодигликол и тионилхлорид.

Аурей зяпна и без да иска, сам изтърси:

— Химически оръжия — нервнопарализиращи, кожнопоразяващи… „Инхъ“, а…

— Да, само че днес светът е доста по-сложен, значително по-двузначен и опасен — тъжно отвърна Кастила. — Направо носталгия да те хване по онова време, дето, образно казано, основната конфронтация бе между двамина космати гиганти с боздугани в ръце. И най-примитивно се дебнат да се халосат един друг. Не че беше идеален свят, ама пък много по-прост и лесен. Днес налице е само един гигант, само че е като болен или задрямал, а около него се въртят хиляди вълци със зъби като клинци и чакат удобния миг, да скочат и да го захапят за врата… такава ни е съдбата.

Аурей кимна.

— Значи затова ще дойде посланикът?

— Вероятно са го уведомили, че след техния съд плава наша фрегата — отвърна президентът. — Надявах се, че ще разполагаме с малко повечко време. При това имам основания да вярвам, че в Пекин не знаят или поне не са знаели за товара му. Този номер, изглежда, е някаква си персонална инициатива. Еднолична, но на някой от големите. Но пък това не е толкова важно, нали?

— Освен ако можем да го докажем.

— Вярно.

— Е, можем ли?

— Засега не. По въпроса се работи.

Двамата замълчаха притеснено, загледани в пода. Кастила отново се замисли: налагаше се отново да играе стария номер, който най мразеше. Ще увещава, ще позира, ще заплашва, ще усуква, ще обещава. Словесен кадрил и лъжи. Игра за печелене на време. Опасен дипломатически балет, който току-виж се оказал смъртоносен.

Въздъхна на няколко пъти, разкопча сакото и повдигна панталона, сетне пристегна колана на една дупка.

— Е, хайде да поговорим с негово превъзходителство.

Потри ръце и добави:

— Битката започва.

Срещата се състоя в Овалния кабинет. Кастила и сътрудникът му стояха прави пред бюрото и учтиво кимаха, докато влизаше посланик Ю Вантао. Представителят на Народна република Китай бе дребен на ръст човек с динамична, бодра походка на футболист, нападател от международна класа, какъвто между впрочем наистина е бил в миналото. Бе в типичната тъмносиня маоистка „униформа“, дреха, традиционно носеща конфронтационен дух, обаче усмивката му изглеждаше искрена и възможно най-приятелска.

Президентът незабавно усети двусмисленото послание и хвърли кос поглед към Аурей. Шефът на екипа се усмихваше по абсолютно същия начин и президентът мигом разбра: опитният помощник е вече в играта.

— Много любезно от ваша страна, г-н президент, да ме приемете така спешно — започна Вантао на английски с кантонийския си акцент, макар че Кастила знаеше: посланикът говори перфектен английски, учил го е в Оксфорд.

Всъщност бе възпитаник на Ъксбридж — Оксфорд и Кеймбридж — защото и в другия бе учил, още в черковен колеж и в Лондонския университет.

— Досещате се за целта на внезапното ми посещение, г-н президент, уверен съм, нали? — продължи Вантао и въпреки иначе позитивните начални сигнали не протегна ръка да се здрависа.

Кастила кимна, посочи с ръка помощника си:

— Мисля, че познавате Чарлс Аурей, шеф на моя екип, нали, г-н посланик?

— О, да, имал съм многократното удоволствие да разговарям с него — отвърна китаецът и сега в тона му се появи лека острота — поради бързата смяна на темата.

— Е, хайде да поседнем, да поговорим — сърдечно предложи президентът.

Поведе госта си към удобното кожено кресло срещу бюрото, изчака го да се настани, сетне се върна и седна зад него. Аурей се настани на обикновен стол до стената отляво на бюрото. Креслото бе доста голямо, меко — краката на Ю Вантао едвам допираха пода. Беше правено да сядат едри мъже, американска порода, расли в Ню Мексико например, именно затова и Кастила го бе настанил там.

Прикривайки усмивка, президентът се облегна и заговори с любезен глас:

— Всъщност нямам си дори и представа точно по какъв повод сте тук, посланик Ю. Защо не ме осветлите, така да се каже?

Очите на китаеца се присвиха и той мина направо на темата:

— Един от нашите търговски кораби в открито море съобщава, че подире му неотклонно върви американска фрегата на име „Джон Кроу“. Типично проследяване.

— Капитанът на вашия кораб убеден ли е, г-н посланик, че фрегатата просто не следва същия или сходен курс? — с невинен глас запита Аурей.

Очите на Ю се вледениха и се впиха в лицето на президентския сътрудник.

— Тъй като вашият боен съд е далеч по-бърз от простия товарен кораб, но е запазил сегашния си курс в продължение на много часове, единственото заключение може да бъде, че той го следи.

— Не бих казал, че това е единственото заключение — равно каза президентът. — Мога ли да попитам къде се намира този ваш кораб?

— В Индийския океан — китаецът погледна часовника. — Или вече може би в Арабско море.

— О, така ли. А за къде пътува?

— С цялото си уважение, г-н президент… това едва ли има някакво значение в случая. Корабът е в открити международни води и като собственост на всяка суверенна държава в света има право на свободно пътуване към всяко пристанище по свой избор.

— Е, хайде сега, г-н посланик. И двамата знаем, че това са общи приказки. Всяка нация си защитава интересите. И вашата. И моята.

— Добре тогава, сър, какъв и чий интерес защитават САЩ, като обезпокояват невъоръжен търговски съд в международни води? Моля да ми отговорите.

— Именно това се опитвам да ви кажа, г-н посланик. Тъй като не разполагам с конкретни сведения за тази фрегата, не зная и подробностите, нито дори и това, че вашият съд бил някъде в близост с нея. Но предполагам, че ако сведенията ви са точни, ситуацията е в резултат на някоя добре известна рутинна операция на нашите ВМС.

— Значи Америка рутинно преследва китайските кораби?

Президентът избухна.

— Това са глупости и вие отлично го знаете. Ще изясня причината за случая — за това предполагаемо проследяване, както твърдите вие, каквато и да е тя. Това ли е всичко, г-н посланик?

Ю Вантао дори не мигна, само се изправи.

— Да, г-н президент. С изключение на следното, по поръчение на моето правителство ви информирам: ние ще защитим правата си на свободно пътуване винаги и навсякъде в международни води. Включително и в случаи на вмешателство или нападение от страна на САЩ.

Президентът също стана.

— Предайте на вашето правителство, че ако товарният ви кораб нарушава международни закони, статути или общоприети ограничения, ние си запазваме правото да се намесим или да предотвратим въпросното нарушение.

— Ще предам позицията ви на нашето правителство — Ю кимна с глава на Кастила, сетне и на Аурей, извърна се елегантно и излезе от Овалния кабинет.

Президентът се загледа в затворената след Вантао врата, но в действителност изобщо не я виждаше. Аурей гледаше по същия начин. Мислите им бяха на съвсем друго място. След известно време президентът заключи:

— Те не знаят за товара на „Императрица майка“.

— И аз така мисля. Но това променя ли нещо?

— При нормални обстоятелства бих казал, че не — потри челюсти Кастила. — Само че не забеляза ли: този път бе доста по-въздържан, отколкото друг път, нали?

Аурей наведе глава и смръщи вежди.

— Не съм много убеден. Последните му думи си прозвучаха в стандартния заканителен тон. Просто отправи предупреждение. Постоянната китайска поза.

— Е, не. Това бе формалност. Обичайното, което трябва да се очаква. Виж, Чарли, Ю е изискан майстор на нюанса и останах с впечатлението, че този път предупреждението бе само pro forma. Практически той намекваше, че думите му са само поза. Такова му бе намерението, сигурен съм.

— Може би, може би. Но съзнаваше, че за „Кроу“ го лъжем.

— Естествено. Само че видя ли — не се опита да ме опровергае, а остави нещата така. Не се опита да ме предизвика, а остави предупреждението за накрая — когато дадох знак, че аудиенцията е приключена. При такива обстоятелства той е принуден да отправи някакво предупреждение, иначе все едно си тръгва с празни ръце.

— Е, съгласен съм, че не пусна в ход всичките си оръжия, това поне е сигурно. Затова пък си бе облякъл маоистката униформа.

— Виж, поведението му бе двузначно — възрази Кастила. — Такова бе и посланието. В Пекин или поне мнозинството от хората в Постоянния комитет не са наясно какво точно става. Естествено, въпреки това не могат да си позволят Китай да бъде засяган пред очите на света, без значение какви точно са обстоятелствата. И още нещо: както аз го разбирам, те не търсят конфронтация. И няма да вдигат шум и да дават гласност на случая, поне засега. Мисля още, че са склонни да изчакат, да ни дадат малко повече време.

— Добре, но колко?

— Ако извадим късмет, може би докато техният съд наближи Басра толкова, че ние да направим първия ход.

Президентът поклати глава тъжно.

— Или докато изтече нужната им информация, или стане някакъв сблъсък, или положението изобщо се издъни.

— Значи и ние трябва да си траем.

— И да намерим доказателствата максимално бързо.

— О, да — съгласи се Аурей. — Доказателствата… вижте, имам предложение.

— Казвай?

Аурей остана наведен напред на стола си, сякаш го боли коремът. Лицето му изглеждаше още по-остаряло.

— След като внимателно изслушах и Ю, и вашите думи, сега още по-добре разбирам защо ни се налага да запазим абсолютна тайна. Обаче, така или иначе, крайно време е да уведомим министъра на отбраната Стантън, Държавния департамент в лицето на шефа му Паджет, може би и вицепрезидентът Ериксън. Защото китайците вече ни наблюдават. Нужно е Стантън и Паджет да знаят и да имат готовност. И ако — не дай Боже — нещо се случи с вас, вицепрезидентът трябва да поеме нещата. Непременно трябва да го информираме по китайския въпрос, и то веднага. Може да се окаже, че с време не разполагаме.

Президентът отново се замисли.

— Ами Съвета на началник-щабовете?

— Засега смятам, че е достатъчно, дето Броуз е в течение. Останалите току-виж се наежили и се хванали за оръжието. Това само ще усложни ситуацията.

— Добре, Чарли. Съгласен. Назначи заседание. Извикай и Броуз.

— Слушам, сър. И благодаря ви.

Останал сам, Кастила пристъпи към големите прозорци зад бюрото. За миг в съзнанието му се мярна момченце и той се усмихна. Момчето ужасно приличаше на него, едричко за възрастта си, с разчорлена русолява коса. Протягаше нагоре ръце към един мъж, а той се наведе да го поеме в прегръдките си. Само че лицето на мъжа бе мъгляво, неясно, като снимка с развален фокус. Детето така и не видя лицето му… не можа да види баща си.

Бе час до изгрев-слънце. Стройният китаец извади шперца от джобчето в престилката на нощната дежурна и набута безжизненото й тяло в хотелския шкаф за бельо. Плътта й се бе отпуснала инертно, намирисваше — това го отблъскваше и дразнеше, особено с безпомощността си. Повръщаше му се от такова нещо, същински чувал ориз — пробит, изпуска си съдържанието и смърди. Затвори вратата на шкафа и я заключи.

Името му бе Чоу. Не бе на повече от 20 години, но изглеждаше още по-млад, сърцето му тупаше здравата. Макар че минаваше за опитен, изпитан професионалист, страхът му никога не секваше. За сметка на това безобидният му вид на симпатичен младок го улесняваше да се движи на много места. Там, където по-възрастните ги посрещат с недоверие и неприязън, него приемаха с охота и търпимост. Това му осигуряваше добре заплатени поръчки, но и той винаги точно си вършеше работата.

Сега притича по коридора, докато намери нужния номер. Пъхна ключа в ключалката и тихичко отключи, отвори, но опря на нощната верижка отвътре. Заслуша се внимателно.

Нищо не чу. Беше и тъмно, тогава притвори леко, а в процепа пъхна тънката, ръчно направена от меко дърво кука и ловко изхвърли накрайника на верижката от гнездото. Лесна работа, фасулска. Прибра инструмента в специален джоб на черните джинси и като дух се плъзна в тъмната стая. Затвори безшумно и се придвижи вляво.

Спря, облегна гръб на стената, изчака очите му да привикнат с мрака. Усещаше присъствието на обитателя в стаята — топлина от тяло, неуловима влага. Плячката си бе някъде тук — сигурно в леглото, дълбоко заспала, може би потънала в съновидения. Отвън — макар и през дебелите пердета — долитаха далечни улични шумове. Иначе друг звук или движение нямаше.

Младият убиец отново помръдна, пристъпи напред. Обут в тънки, гъвкави гуменки като сандали, краката му — същински котешки лапи, безшумно пристъпи по дебелия килим. Ето го и леглото: мъжът лежи по гръб, диша ритмично, не усеща, че след секунди никога вече няма да поеме дъх, а гърдите му повече няма да вдишват живителния въздух.

Но имаше проблем: заспалият бе покрит с чаршаф и одеяло. Чоу се поколеба. Дали да нанесе удара през одеялото, без да е сигурен за позицията на тялото, или да се опита да отхвърли завивките и да прободе голото, уязвимо тяло?

Тогава забеляза ръката. Бе дясната, висеше леко над края на леглото. Бе отпусната, досущ като ръката на нощната дежурна. Загледа се в нея, а тя изведнъж потрепна. Проследи движението нагоре към рамото, раменете, гръдния кош. Усмихна се доволно и измъкна кинжала от колана на джинсите. Бяха американско производство, добро качество. Присви китка, насочи острието.

Джон гледаше право в Шарл-Мари Кройф, а той се плъзгаше, летейки през фина, сивкава мъгла право към него, същински вампир, само че в уста захапал остър кинжал. След него се носеше американски кораб — въоръжена с ракети фрегата, само че Джон усещаше: няма да пристигне навреме и да му помогне. Освен пиратски кинжал Кройф носеше и червена кърпа на челото, завързана отзад на врата. Почти стигна до леглото му и…

… Смит отвори очи, всъщност само ги открехна. Нищо друго не помръдна в него, само клепките, тялото продължи да диша ритмично, отпуснато. Над него не бе Кройф, значи бе сънувал, сянката над него бе съвсем друга. Следователно вече не сънува. Проникващата под вратата от коридора слаба светлина открои застанала до леглото фигура. Бе слаба, източена, на не повече от 40–50 сантиметра разстояние. Ръката й тъкмо се вдига, а в пръстите блести отразена светлина. Острие. И ето, то полита право надолу…

Дясната ръка на Смит се стрелна в рефлективно движение и улови китката. Бе толкова тънка, че почти усети как я пречупва. Тогава почувства силата в нея, а фигурата отскочи назад като стреснато диво животно. Ужасено, потръпващо конвулсивно, цялото тяло зад китката направи неистово усилие да се откачи от хватката на Джон.

Смит стисна пръсти, изви китката така, че острието да не сочи в него самия, рязко я дръпна към себе си, за да я принуди да пусне кинжала.

Но не се получи, оръжието остана в нападателя. В следващия миг тялото на американеца изскочи нагоре, отделяйки се от леглото, а теглещата се назад фигура го повлече със себе си; извиваше се като змия с немалка мускулна сила, опитваше да се откъсне. Тласъкът се оказа достатъчно силен, за да я повали на пода.

Джон я последва отгоре й с цялата си тежест. След секунда гърчещият се отдолу човек замръзна неподвижно, а тежко задъханият Смит, в този миг само по гащета, внезапно почувства хладния въздух в помещението. Дочу и далечния уличен трафик. Нападателят не помръдваше. Американецът задържа китката в пръсти, а с другата ръка посегна да вземе ножа. Нямаше го. Хладното оръжие не бе там, където би трябвало да бъде. Смит трескаво опипа килима около тялото и наоколо. И там не намери нищо. На голите си гърди обаче почувства топла влага, след секунди усети и типичната миризма на кръвта. Мигом опипа китката, за да усети пулса. Но пулс нямаше.

Скочи, изтича до вратата, натисна ключа за осветлението. И дълбоко издиша. Дръжката на кинжала стърчеше от гръдния кош на възслаб младеж със затворени очи. Проникнал странично. Вероятно се е забил там, докато са падали и тялото се виеше под него. По черната риза на младия мъж избиваше кръв.

Сега Джон въздъхна дълбоко. Тръгна към телефона на нощното шкафче… и се отказа. Как да извика хонконгската полиция? Ще му зададат десетки въпроси, на които няма как да отговори.

Върна се при трупа. Сега установи, че килимът не е наквасен с кръв. Вдигна в ръце слабото тяло, бе леко, кажи-речи детско. Занесе го в банята, положи го във ваната, отстъпи и се замисли.

В същия миг остро звънна клетъчният му телефон. Почти подскочи, изтича при леглото, измъкна апаратчето изпод възглавницата.

— Фред? Аз…

Деловият глас на Клайн го прекъсна почти в скоропоговорка, новините бяха важни.

— Слушай, Джон, за загадъчната личност, която евентуално стои над Кройф, вече се очертават две кандидатури. Едната е рутинна презумпция, другата е съвсем друго нещо…

Джон не можа да изчака:

— Виж, Фред, току-що убих един местен. Толкова е дребен и млад, че прилича на недохранено 13-годишно момче. Ако не бях светнал лампата, нямаше да повярвам, че е…

Клайн също не изчака.

— Кого? Къде? Защо?

— Видимо са го изпратили да ме убие. Китаец е. Тук, в хотела.

Клайн се разтревожи:

— А трупът е при теб, така ли?

— Да, във ваната. По килима кръв няма. Извадих късмет. Замалко щеше да ме ликвидира. Наемник на хонорар — които и да са онези, които са му платили… макар че се досещам. Аз…

— Успокой се, полковник — сряза го Клайн, сетне съжали за тона и побърза да каже: — Съжалявам, Джон, много съм се изнервил.

Смит пое дъх на няколко пъти и се опита да разсъждава трезво. За миг изпита отвращение към наивното си пожелание по време на конференцията в Тайван. „Авантюра“ му била нужна… глупак такъв! Сетне с променен глас рече:

— Добре, сега ще преместя трупа. При мен няма да намерят нищо.

Стисна зъби, напрегна воля да се стегне максимално. Обля го топла гневна вълна, сетне я замени чувство на примирение — трябваше да приема нещата, такива, каквито му ги поднася съдбата. И за пръв път изпита вътрешна благодарност за това, че вярва в каузата, за която действа. В името на Доброто, нали? Защото иначе… Иначе как би могъл да я върши тази така долна и мръсна работа?

Същевременно чу ехото на Клайновите думи в съзнанието си: Слушай, Джон, за загадъчната личност, която евентуално стои над Кройф, вече се очертават две кандидатури. Едната е рутинна презумпция, другата е съвсем друго нещо…

На глас рече:

— Кажи ми за първата.

— Смятаме, че може да става дума и за Луис Лапиер — отвърна Клайн. — Той е председател и заместник-директор на „Донк & Лапиер“ за света. Седалището му е в Антверпен, говори английски, в същото време е истински валон8. Първият му език със сигурност е френски, вторият — фламандски. Не е достатъчно вероятно той и Кройф да си говорят на английски.

— Така е, но в Хонконг почти всички говорят английски. От друга страна, може би са искали да избегнат любопитството на подчинените в Антверпен, кой знае?

— И на мен ми хрумна същото — отвърна Клайн.

— А втората кандидатура?

— Е, тук вече става интересно. В справката впрегнах цялата наша машина, помолих за помощ и финансовите и корпоративните експерти. А какво излезе наяве? Цял лабиринт офшорки, паравани, клонове и прочие с цел прикриване на истинския собственик на „Донк & Лапиер“. И накрая стана ясно, че тази фирма в немалката й цялост е клон, притежаван от далеч по-голяма институция на име „Олтмън Груп“. Тя именно е свързана с втората кандидатура.

— Не съм и чувал за такава групировка.

— Вероятно си чувал, но не си обръщал нужното внимание — настоя Клайн. — Така е и с повечето от нас. Наели са цяла армия прескъпи рекламни и други специалисти, а задачата им е да избягват гласността и популярността. Да държат фирмата максимално далеч от вниманието на печата, първите му страници и изобщо медиите. Макар че „Олтмън“ е прочута… почти митична в сферите на глобалния бизнес.

— Слушам те внимателно.

— Разнороден, транснационален конгломерат с множество полета на дейност… в същото време е и най-голямата на планетата ипотечна фирма. Говорим за въртене на огромни пари — ежедневно се печелят, респективно губят фантастични богатства. Да погледнем само ръководно-изпълнителските кадри, свят ще ти се завие — това са приближени на последните четири наши президентски институции, включая и бивш президент, бивш министър на отбраната, бивш шеф на ЦРУ. И това не е всичко. „Олтмън-Европа“ се ръководи от бивш британски премиер, а заместник му е бивш германски финансов министър. Начело на „Олтмън-Азия“ пък е бивш филипински президент.

Джон подсвирна.

— От онези със златните ролекси, а?

— Досега не бях срещал фирма с толкова много политически звезди като служители на заплата. Глобалният център на „Олтмън“ е във Вашингттон и това съвсем не е необичайно. Адресът е направо златен етикет — намира се на авеню „Пенсилвания“, по средата между Капитолия и Белия дом. На около петнайсетина минути пеша в двете посоки.

— На хвърлей камък от Хувъровата сграда — бързо изчисли Джон. — Дявол го взел, направо в сърцето на най-важната част на американската столица.

— Именно.

— Е, как така дори да не съм чувал за „Олтмън“?

— Вече ти обясних, желязна ръка по отношение на публичността.

— Впечатляващо. Как е създадена?

— Това, което ще ти кажа, е най-общата, всеизвестна информация. Всеки може да се добере до нея, но тъй като генералната политика на групировката е да не привлича внимание, повечето хора губят интерес. Основана е през 1987 г., когато амбициозен федерален служител си подал оставката, взел назаем няколкостотин хиляди долара и си наел на работа първата известна за времето политическа фигура. Става дума за пенсиониран сенатор. И с помощта на неговото име и репутация завъртял машината. „Олтмън“ започнала да расте, купили още компании, поразработили ги, някои оставили, други продали с добра печалба, от трети загубили. В същото време привличали все по-големи и по-големи имена. Днес най-малкото, което мога да кажа, е, че пред тази институция се отварят всички врати, а политическото й влияние е просто невероятно. Представлява малка империя на обща стойност — и това е само официалната фигура — 13 милиарда долара с инвестиции на абсолютно всички значими места в света. Като си помисля, вероятно и в Антарктика въртят някакъв бизнес.

— Значи в основни линии „Олтмън“ е гигантска финансова холдингова фирма — рече, размишлявайки на глас, Джон — Къде е азиатската централа? В Хонконг ли?

Питаше се как ли ще му се отрази на задачата.

— Да, там е.

— Какви езици говори бившият филипински президент, освен, разбира се, неговия и английски?

— Общо шест говори добре, включително френски и холандски. Обаче не е на мястото си сега. От няколко месеца бил на лечение в Швеция. Проверихме и се оказа, че от седмици не е разговарял с Хонконг.

— Е, тогава чия е втората кандидатура?

— На Ралф Макдърмид, инвестиционният гуру — основател на компанията.

— Макдърмид ли? Че откъде тогава идва името „Олтмън“?

— То е първото име на баща му — обясни Клайн. — Олтмън Макдърмид. Фалирал бизнесмен — по време на Голямата депресия си загубил дрогерията, тъкмо я разработвал. Успял да я възстанови, сетне отново я загубил през 60-те години, когато в неговото градче в Тенеси за пръв път стъпила веригата „Уолгрийн“. След това повече не е работил. Съпругата му издържала семейството като проста чистачка.

— Значи може да се окаже, че Ралф Макдърмид избива стари комплекси за сметка на татето. Или пък се е уплашил до смърт, че и на него може да му се случи, затова натрупва огромни състояния — за резерв — усмихна се Джон.

— Или е такъв финансов гений, че просто не може да се спре — възрази Клайн. — Я забрави майтапа. Сега Макдърмид се намира в Хонконг. Той си е американец, не говори нищо друго, освен английски.

Джон помисли малко.

— Добре, картинката ми се поизяснява. Обаче какво, по дяволите, общо може да има Макдърмид с „Императрицата“? Тя е просто кораб с товар. Цялата работа ми се струва нелепа — дребна риба цаца за такъв финансов титан като неговия бизнес.

— Вярно. Само че информацията ни е безспорно вярна: „Олтмън Груп“ притежава „Донк & Лапиер“, а тази — втората — е равностоен съпритежател заедно с „Летящият дракон“ на „Императрицата“, съответно и на товара й. Какво мислиш, че очаквам от теб, а? Значи очаквам моментално да ми намериш третото копие на декларацията. Захващай се с голямата риба Ралф Макдърмид. Виж как ще се върже с „Императрицата“ и най-важното — провери дали у него е третото копие.

В хотела Джон нахлузи найлонови ръкавици, претърси джобовете на младежа, намери шперц, няколко монети, пакетче дъвки. Върна всичко на място, включително и ключа, надникна през вратата. Коридорът бе пуст. Бързо изнесе лекия труп и влезе в аварийния пожарен изход. И тук бе тихо. Изкачи две площадки, положи тялото в седнало положение и го облегна на парапета.

Кинжалът все така стърчеше от слабия гръден кош. Извади го, потече обилна кръв. Въздъхна, остави оръжието на циментовите стъпала до убиеца и се върна обратно.

Вече в стаята, подпря дръжката на вратата с облегалката на стол, в случай че се появи още някой с шперц, умения да отваря верижката отвън и някакви по-нови идеи в главата. Грижливо изми ваната, изплакна я и пак я изми, сетне огледа подовете, килимите и мебелите, включително и леглото. Никъде нямаше следи от кръв.

Въздъхна облекчено и си взе душ. Ми се и се търка под врялата вода, докато кожата му почервеня здраво. През цялото време се опитваше да не мисли за убития, а и за непосредственото бъдеще. Сетне бавно се избърса и започна да подрежда задачите.

По едно време реши да се върне в леглото. Лежа буден известно време, потискайки черните мисли, заслушан в хотелските шумове, далечния трафик и мрачните звуци на корабни и яхтени сирени в пристанището. Нормален отзвук на живота в един динамичен град, на динамична планета, в динамична галактика и динамична вселена. Нали? Безучастна вселена, галактика, планета. И град.

По едно време се заслуша в ритъма на сърцето си. Представи си шума на кръвта, изпомпвана от сърцето по вените и артериите. Притаи дъх и се опита да чуе звука на мислите си. Не успя. Заспа някъде преди разсъмване.

Събуди го някакъв шум. Подскочи и седна в леглото. Навън в коридора тласкаха количка с ранна закуска за някой от гостите. Първите слънчеви лъчи вече пробиваха през ъгълчетата на пердетата, градските шумове бяха значително по-силни и бодри. Скочи и бързо се облече. Знаеше отлично: убиецът няма да докладва, независимо дали ще открият трупа бързо или не и дали полицията ще се намеси. Ще мине определено време, тогава ще дойде следващият убиец.

Облече същия костюм, но смени ризата и вратовръзката. Избра някои вещи от куфара: раницата, чифт сиви панталони, многоцветна хавайска риза, спортно яке, гуменки, сгъваема сламена шапка. Черните дрехи си бяха в раницата отпреди. При тях прибра и останалите вещи, включително и куфарче. Накрая нахлузи перуката, постоя пред огледалото, докато я нагласяваше. Отново се бе превърнал в майор Кенет Сен Жермен.

Пак огледа стаята — за всеки случай. Излезе с куфара в ръка и раницата на гръб. Покритият с килим коридор си бе все така празен. Но зад вратите на хотелските стаи се чуваше звук на пуснати телевизори, хора шетаха и се готвеха за деня.

С асансьора слезе до етажа над фоайето, а надолу пое по стълбището. Преди да е стъпил на последната площадка, грижливо огледа фоайето във всички посоки. Полиция нямаше, не забеляза и хора с поведение на ченгета, никой от вчерашните убийци. Нито една позната от Шанхай физиономия. И все пак такъв оглед никога не гарантира, че всичко е наред и никой не ви очаква долу. Знаеше го отлично.

Измъкна се незабележимо към тоалетните и там прекара десетина минути. Излезе и бавно пое към рецепцията. Напусне ли, без да се обади, и то с багажа, сто на сто ще уведомят полицията. При това бе само въпрос на време, докато открият трупа в пожарния изход. Докато търпеливо изчакваше да му направят сметката, помоли пиколото да извика такси с говорещ английски шофьор. Каза, че отива на летището.

Хотелът все още се виждаше, когато Джон се наклони към шофьора и небрежно рече:

— О, промених си решението. Няма да пътувам днес. Отведете ме, моля, в „Конрад Интернешънъл“. Мисля, че хотелът е на „Куинсуей“ 88 в Сентръл.

Майор Пан Айту с удивление оглеждаше мъничкия кабинет на Ню Цзянсин — легендарния Бухал. Такъв могъщ човек в такава аскетична килийка? Същинска монашеска стаичка, без украшения, нищо по стените, прозорците затворени, подът износен — няма килими, няма дявол… Само едно студентско бюрце и стол. И два дървени стола — за посетители. И навсякъде — ама абсолютно върху всичко — десетки папки, документи, бумаги, най-вече пепелници с вонящи угарки. Единствената слабост на Ню — английските цигари. О, да — и немити чаени чаши с утайка, картонени чинии за еднократна употреба с остатъци от храна. И други отпадъци, които доказваха, че дните на този голям човек са дълги и наситени с работа.

Противоречие някакво, отражение на самата личност.

Дългогодишен контраразузнавач, Пан бе своего рода изследовател на човешката природа, ревностен читател на книги за психология на личността и, разбира се, консуматор на стотици донесения и доклади, писани от какви ли не хора и съдържащи немалка доза отзвук от индивидуалната психология на човека. Затова с разбиране наблюдаваше Ню, който внимателно дочиташе същия вид донесение. Четеше и, разбира се, мълчеше. Чуваше се само шумящата при прелистването хартия.

След известни разсъждения Пан реши, че това помещение отлично демонстрира тържественото спокойствие на самотния мислител, както и претрупания безпорядък на човека на действието, обединени в едно при тази велика личност. Да, Бухала бе човек от миналото, един от онези гиганти, създали и оглавили революцията. Поети и учители, превърнали се във военачалници. Мислители, принудени от историческата необходимост да участват в кървави свади и да убиват. Пан бе познавал само един от тези посветени на каузата мъже — Дън Сяопин. И то в най-крайните години на живота му. В онези далечни години на чист идеализъм помежду Шанхайските кланета и дните на Големия поход Дън бе просто само един от многото млади ръководители. Всъщност Пан си бе особняк — малцина харесваше. Смяташе, че симпатията към хората е чиста загуба на време. Но у Ню имаше нещо, което го привличаше, харесваше му, при това по особен начин.

Типично за обичаите си, Ню наруши тишината, без да вдига поглед от четивото. Но в гласа му прозвуча известно нетърпение:

— Генерал Чу ме информира, че имаш сведения, които ще ми предадеш устно. По негово настояване.

— Тъй вярно, сър10. Решихме, че така е най-добре, имайки предвид спешната ви нужда от информация за товарния кораб.

— Точно така, за „Императрица майка“ — рече Ню и кимна към току-що прочетеното донесение. — Разполагаш ли с нужните факти?

— Може би с някои от тях, сър — внимателно отвърна Пан.

Дългогодишният опит го бе научил да внимава извънредно много, когато докладва пред достатъчно високопоставени хора, особено от правителството, още повече от Постоянния комитет.

Ню Цзянсин го изгледа остро, очите зад очилата му в рамки от костенуркова черупка святкаха като главички на нажежени топлийки. И те, и хлътналите бузи и деликатните лицеви черти издаваха недоволство.

— Не знаеш с какво точно разполагаш, така ли, майоре?

Пан почувства миг на безтегловност, на пълна празнота. Сетне побърза да каже:

— Не, да… тъй вярно, зная, сър.

Бухала се облегна на стола, заслушан в мазния глас, загледан в дребния, възпълен майор Пан, в деликатните му ръце, добронамерената усмивка. Както винаги, така и сега Пан бе в консервативно ушит западен тип костюм. Всъщност майорът бе идеалният тип оперативен работник — анонимно изглеждащ, хлъзгаво неуловим, умен, посветен на делото. И все пак си бе продукт на Културната революция, на площада „Тянанмън“ и на цялата прекалено скована система, в която място за индивидуалното почти нямаше. Но какво пък да се каже за петхилядногодишната история на Китай, в която индивидът винаги е имал още по-ниска стойност? Достатъчно добър познавач на човешката природа, Ню бе наясно относно разузнавача: продължи ли да го притиска, този т.нар. ловец на империалистически шпиони в китайската действителност ще предпочете да шикалкави, отколкото да дава отговори, които могат бъдат тълкувани като декларация на успех. И затова: ако иска да научи всичко, което Пан знае за „Императрица майка“, и то преди днешното заседание на Постоянния комитет след два-три часа, по-добре е да го остави да си каже каквото знае по неговия си начин.

И потискайки раздразнението си, Ню рече просто:

— Докладвай, майоре.

— Благодаря ви, сър — отвърна Пан и започна с обяснение кой е бил Ейвъри Мондрагон и как е изчезнал в деня преди пристигането на Джон Смит в Шанхай.

— Смяташ, че Мондрагон е или е бил американски агент от разузнаването ли?

Пан кимна и продължи:

— Тъй вярно, при това доста необичаен. Има нещо нетипично в поведението на замесените в този случай американци. Действат като шпиони под прикритие, а всъщност не са такива. Или поне не са свързани с която и да е от известните ни шпионски централи, с които оперират САЩ.

— Имаш предвид също и полковник Смит — като лекар и учен ли?

— Тъй вярно. Научната му работа не е прикритие. Той наистина е и лекар, и учен. В същото време, изглежда, използва специалността си като прикритие.

— Интересно. Да не би тези американци да действат за частно лице или определена фирма?

— Възможно е. Продължавам да търся отговори в тази насока.

Ню кимна.

— Може да се окаже с ниска практическа стойност. Ще видим. Продължавай, майоре.

Пан видимо се запали на темата.

— Чистачка открила трупа на човек на име Чжао Янцзъ в кабинета на президент и директор на компанията „Летящият дракон“ в Шанхай. Фирмата е международен превозвач с връзки в Хонконг и Антверпен.

— Кой е този Чжао?

— Финансистът на „Летящият дракон“. И не само той е мъртъв, изчезна и шефът на фирмата, а по-късно и неговата съпруга. Името на шефа е Юй Юнфу. Жена му се казва Ли Куони.

— Красивата актриса ли?

— Тъй вярно, сър — отвърна Пан и разказа за бързото израстване на съпруга й в света на богатствата и властта, видимо с помощта на баща й — влиятелния Ли Аожун.

Бухала не познаваше Аожун лично, но знаеше достатъчно за него.

— О, да. Ли е един от хората начело на Шанхайското административно управление.

На глас не каза друго: че Ли е протеже на Вей Гаофан, един от най-отявлените хардлайнери и негов колега в Постоянния комитет. Всъщност Вей бе най-силният сред хардлайнерите, а Ли бе негов последовател и оръдие на политиката му.

— Тъй вярно — потвърди Пан. — Говорихме с Ли. Не можа да ни даде обяснение за смъртта на Чжао, нито за изчезването на зетя и дъщеря си.

Пан се наклони към Ню, бе седнал почти на ръба на стола и продължи да обяснява ролята на младия преводач Анди — Ан Цзиншъ, — американски възпитаник и помощник на полковник Смит, по-късно открит застрелян в колата си.

— Е, засега знаем само това.

Лицето на Бухала остана мрачно зад очилата в големите костени рамки.

— Един американец в Шанхай изчезва. На следващия ден пристига полковник Смит. Убиват ковчежника на корабна агенция, международен превозвач. Изчезват шефът и съпругата на същата фирма. Убит е и един получил образование в САЩ преводач — шанхаец. Това ли ти е докладът?

— Мога да добавя още, че отново засякохме полковник Смит, той отново успя да ни избяга, скри се и очевидно напусна пределите на Китай.

— За този факт можем да поговорим по-късно. Къде в доклада ти фигурира заявката ми за информация относно товарния кораб „Императрица майка“?

Пан се смути.

— „Летящият дракон“ притежава „Императрица майка“ — отвърна той, повтаряйки си наум, че трябваше да спомене факта доста по-рано.

— Оооо — проточи Ню и се смръщи, — значи това е връзката. Имаш ли заключение или мнение по случая?

— Допускам, че след като Юй Юнфу придобива „Летящият дракон“, ковчежникът разкрива нещо, което не му е харесало. Според мен то е свързано със САЩ. Предава го на Мондрагон, който препредава информацията на американците. Или се опитва да го направи. В този процес нещо се обърква, най-вероятно някой убива Мондрагон и информацията се губи. Изпращат Смит да я открие. Допускаме още, че Ан Цзиншъ е бил вербуван от американците и натоварен да развежда Смит и да му превежда.

Ню сви устни и се замисли дълбоко.

— Следователно може да се заключи, че… известни лица в нашата страна — не говоря за органите на сигурността — са готови да стигнат до големи крайности, за да спрат американците в търсенето им на определен факт или информация, каквото и да е това нещо. А разкритата от финансиста информация и опитите на Смит да се добере до нея след изчезването й отново довеждат до смъртта на самия финансист, до изчезването на Юй Юнфу и съпругата му и до убийството на преводача.

— Мисля, че сте прав, сър. Горе-долу това е същността.

В съзнанието на Ню се появиха неясни предчувствия и той посегна към цигарите.

— Е, какво според теб е разкрил ковчежникът на „Летящият дракон“? Какво е това нещо, дето предизвиква такава динамична поредица от събития?

— Не съм се замислял в тази връзка, докато вие не поискахте информация за кораба „Императрица майка“. Чак тогава разкрих, че той е част от фирмения флот. Не зная и причините за вашата заявка, но връзката със случая Смит не може да бъде съвпадение.

— Поисках информация за товарния кораб, дестинацията му и товара. Което е почти всичко, което може да се пита за подобен тип кораб.

— Тъй вярно, сър.

Ню запали цигарата и дръпна дълбоко. Нещо го безпокоеше силно.

— Е, казвай какво открихте?

— Дестинацията е Басра. По разписание трябва да пристигне в залива до три дни.

— Ирак — поклати глава Ню и новината определено не му хареса.

— А товарът?

— Според заведената в архивата декларация съдържа ДВД плейъри, дрехи, промишлени стоки с различен произход и предназначение, селскостопанска техника, земеделски доставки — обичаен за Ирак вид товар. Нищо особено. И нищо, което би могло да заинтересува американците.

Агентът завърши изречението и притаи дъх, впи очи в могъщия член на Постоянния комитет.

— И все пак американците се интересуват. И то много… Е, майоре? — заяви Ню и отправи въпросителен поглед към Пан.

Нямаше никакво намерение да го информира за спешния проблем около товарния кораб. Засега за него знаеха само в Постоянния комитет и посланик У във Вашингтон. Надяваше се да го решат, преди да се е превърнал в същинска криза.

— Не си ли мислил по този аспект, майоре?

— Тъй вярно, но не разполагах с повечето факти. Сега, както разбирам от вас, въвлечена е „Императрица майка“. Вероятно тя е ключова в случая, и то единствено заради товара й.

— Следователно допускаш ли официалната митническа декларация на „Летящият дракон“ да е фалшива и американците да знаят за този факт?

— Не се досещам за друго подходящо заключение.

Бухала подръпна, глътна дима надълбоко, изпусна го.

— Според теб полковник Смит намерил ли е онова, за което е дошъл?

— Не знаем, сър.

— Е, това е, което ми е нужно, майоре! Именно него трябва да науча. Незабавно.

— Ще открием Юй Юнфу, ще разпитаме тъста му незабавно и ще разследваме „Летящият дракон“.

Ню кимна в знак на одобрение.

— Сега ми разкажи как полковник Смит ти се измъкна за втори път, след като не говори нашия език и никога преди не е бил в Китай. И как се е измъкнал от страната… след като преводачът му е бил убит.

— Смятаме, че е получил помощ от хора — по-точно една клетка — на уйгурската съпротива. Моите хора сега ги търсят, обаче те се крият в старите лунтани, а то е все едно да заловим плъх в улична канализация. Полицията не ги взима насериозно, може би защото са сравнително малко на брой. И по тази причина не фигурират в ничия архив, не се водят под отчет, няма ги в административните документи. И също както плъховете са интелигентни, гъвкави, приспособими и изпълнени с решимост.

— Значи просто не са толкова малко, колкото ни харесва да твърдим — кисело констатира Ню. — А как са помогнали на Смит?

— Приютили са го в един от техните лунтани, след това някак си са го измъкнали оттам и прехвърлили в някаква посока. Оттам нататък не разполагаме с нищо определено — само догадки. На едно място след полицейска проверка докладвали, че минал ландроувър с голяма група уйгури. Всъщност някои от уйгурите имат разрешителни за пребиваване в Шанхай, а всеки с такъв документ може свободно да се движи навсякъде. А по-късно в района на залива Хуанчжоу между Цзиншан и Чжапу имало престрелки. Сетне наш патрулен кораб в същия район засякъл американска подводница недалеч от брега, и то скоро след престрелката.

Ню замълча, продължавайки замислено да пуши. По едно време каза:

— Благодаря ти, майор Пан. Продължавай разследването по случая, и то приоритетно. Свободен си.

Пан се поколеба, сякаш иска да каже нещо повече или да зададе още въпроси, но пък бе отлично обучен и много дисциплиниран правителствен служител. Изправи се и застана мирно, оправи сакото на костюма и отвърна:

— Слушам, сър.

След излизането на агента Ню загаси цигарата, но почти веднага запали друга. Изправи стола на задните крака и се залюля напред-назад. Какво ли е толкова важно за американците, че да рискуват появата на своя подводница съвсем близо до китайското крайбрежие и в териториални води (а вероятно са изпратили и бойна група на брега — правилно предположи той), още повече да следят обикновен товарен кораб с бойна фрегата с ракети на борда? Тази ситуация направо придобиваше опасен характер, в устата му чак загорча.

Поклащаше глава, вече направо разтревожен. Замисли се за престрелката на плажа в онзи залив и поведението на амбициозния Ли Аожун, очевидно помогнал на зет си да получи големия пост и бизнеса на онази компания. Но не можеше да сподели съкровените си мисли нито с майор Пан, нито с началника му генерал Чу Куайжун, нито с когото и да е от правителството или партийното ръководство. Истината бе, че той тайно правеше неимоверни усилия да открие Китай към света и към всички онези възможности, които той би могъл да предложи.

Обзеха го меланхолични настроения. В съзнанието му нахлуха спомени за младежките години и красноречивите откровения на Мао — в които председателят открито съжаляваше за простите, искрени дни преди 1949 г. Тогава задълженията му били само да твори поезия и да се бори с враговете на Китай. Докато сетне попаднал в капана на скритите, нечисти и вероломни машинации на правителствените интереси и властта.

Онова, към което Ню тайно се стремеше в момента — подписването на договора за човешките права, — сигурно би донесло по-добър живот за всички. Подозираше, че този документ има доста повече противници, отколкото привърженици. И то от двете страни на океана — сред висшите чиновници по върховете на властта… било тя държавна или партийна.

Над южната част на Арабско море бе късна утрин, слънчева, ясна. Въздухът бе чист, тепърва се задаваше жегата. Мичман първи ранг Моузес Канфийлд се бе облегнал на парапета на надстройката, радваше се на прекрасното време. Предстоеше му дежурство, скоро трябваше да слезе в комуникационния център — главното контролно звено на фрегатата „Джон Кроу“. Корабът, който следяха вече повече от 24 часа — „Императрица майка“ — се открояваше ясно на хоризонта, все така следвайки курс за Басра. Всъщност само офицерите знаеха за дестинацията и истинския му товар. Наредено им бе да не споделят информацията с по-нисшите чинове. Тази тайнственост някак си лазеше по нервите на Канфийлд и през изминалата нощ не го остави да спи добре.

Сега никак не му се слизаше на дежурство. Отдавна го гонеха клаустрофобични усещания, затова и бе отказал службата в подводница, пък и въображението му обичайно работеше, поднасяйки му недотам приятни картини. Например, че „Кроу“ е поразен с ракета и за секунди започва да потъва с целия екипаж на борда, а той е долу, попаднал в капана на затвореното комуникационно помещение. И сега в съзнанието му изплава сходен образ и той потръпна, въпреки че бе вече топло. Незабавно напрегна воля да се отърси от тези глупости и донякъде успя.

За безпокойството му значително бе допринесло и прочетеното му от капитан Червенко конско относно начина да носи дежурството. С нужното търпение, внимание и буден ум — бе рекъл командирът. Особено когато следиш кораб, който може да кривне натук-натам, без това непременно да значи, че си е променил курса.

— Никога не бързай да правиш заключения относно действията на неприятеля, мичман — го бе поучавал Червенко. — Събери достатъчно информация, преди да ангажираш собствения си кораб. Постави се на мястото на онзи насреща ти и помисли какво би направил той! И накрая, не прибързвай! Винаги си проверявай данните…

— Слушам, сър — чинно бе отвърнал Канфийлд, огорчен и унизен в собствените си очи от командирските думи.

Отново го бодна далечен гняв, напоследък му се случваше често. Това промени насоката на мислите и прогони образа на потъващата фрегата и клаустрофобията. Погледна си часовника и затича надолу по стълбата към тясното помещение на центъра.

Старши радарният оператор Фред Боум се бе облегнал на стола, отпиваше диетична кола от кутийка. Още от вчера по екраните не се бе появявало нищо друго, освен „Императрицата“, както вече я наричаха всички на „Кроу“. Продължаваха да я преследват и макар в началото това да бе донесло известна възбуда, сега хората бяха вече поизморени, позагубили интерес. Идваше новият ден с все същите писукания на екрана. А излезеш ли на палубата, виждаш все същия далечен силует на хоризонта. Дааа, скуката е опасно нещо, лош съветник — това Канфийлд го бе чел и слушал стотици пъти.

Внезапно му хрумна да повтори на своите хора получените вчера от капитана поучения. Само че се получи негова версия на капитанските думи.

— Ей, момчета, я внимавайте за минутка. Събудете се и се стегнете! Всеки шибан миг е възможно командирът да даде заповед за действия. Значи, затова трябва да сме готови. Да не изпускаме неприятеля от очи. И никога да не прибързваме със заключенията относно действията му. Струва ви се ала-бала, нали? Но имайте предвид, че всеки миг могат да ни нападнат! Да ни сгащят неподготвени, така да се каже! Не знаем какво носи китаецът на борда, нали? Нито какво ни крои. Може да имат скрити дългобойни оръдия или ракети. Винаги се поставяйте на мястото на онези отсреща и мислете как биха могли да постъпят!

— Тъй вярно, сър — отвърна един от младите оператори.

— Така е, мичман, прав си — рече по-възрастният радист.

— Предпочитам да направят нещо, вместо…

— Точно така, шефе.

— Слушай, какво може да…

— Я гледай… — изцъка застаналият пред радарния монитор Боум.

За миг никой не реагира. Просто приеха възклицанието на другаря си като още един отзвук на всеобщата скука и инерция. Или Боум се майтапеше? Сетне очите на екипа почти едновременно се насочиха към мониторния екран.

— Докладвай, старши! — остро рече стресналият се Канфийлд.

— Засякох нещо! — възбудено отвърна Боум, забравил да добави задължителното „сър“. — Май имаме нов обект!

— Спокойно, Боум — надвеси се към него мичманът. — Май или си сигурен?

Дежурният посочи мигаща точка, почти в края на екрана, значи откъм кърмата на „Кроу“.

— Ниско долу, сър. Нещо по-дребно…

— Къде?

— Зад нас.

— На какво разстояние?

— На може би 15 мили.

— Радиосигнал има ли?

— Не улавям нищо, сър.

Канфийлд отново се наведе към екрана, само че мигащата точка бе изчезнала.

— Къде, по дяволите, отиде?

— Там си е, сър. Само че е ниско и я прикриват вълните отзад. Повярвайте ми — там е и се приближава.

Канфийлд не забелязваше нищо, лъчът продължаваше да се върти.

— Сигурен ли си, че не е атмосферна аномалия? Повърхностно вълнение, смущения някакви?

— Убеден съм, че не е аномалия — отвърна Боум, само че сега в гласа му вече не звучеше същата увереност. — Просто обектът е по-малък.

— Но се приближава?

— Тъй вярно, сър. Всъщност ние намаляваме скоростта, за да не скъсяваме разстоянието до китаеца.

Канфийлд отлично знаеше, че „Императрицата“ не вдига повече от 15 възела, и то максимално, при което корпусът й се натоварва.

— Дявол го взел! — възкликна отново Боум. — Ето, пак се появи и пак изчезна.

Вдигна очи към Канфийлд и пак каза:

— Сигурен съм, че го видях, сър. Ей тук беше, мигаше…

— Мичман! — този път гласът дойде отляво, беше на сонарния оператор първи клас Матю Хейстингс.

— Какво има, Хейстингс?

— И аз го улавям — точно зад нас е — викна операторът и поднесе слушалки към Канфийлд.

Мичманът притисна едната полусфера към ухото си.

— На какво разстояние?

— Там, където я засече Фреди.

Канфийлд извърна глава към Боум.

— Боум, какво става при теб?

— На радара не излиза нищо, сър.

Канфийлд впи очи в Хейстингс.

— Каква е скоростта?

— Около двайсетина възела, двайсет и един…

— Да не е кит?

Напълно бе възможно. Кит, не особено голям, плаващ малко под повърхността. От време на време се подава, а пяната и вихровите вълни от корабните витла влошават радарния образ.

Хейстингс обаче бе настроен скептично.

— Може, само че китовете не плават толкова бързо, освен ако е уплашен. Я почакайте…

Сега сонарният оператор наклони глава и вдигна ръка във въздуха, едновременно възбуден и силно съсредоточен.

— Пропелери, сър. Определено. Обектът има двигател.

— Сигурен ли си? — високо попита Канфийлд.

— Мамка му! Сър, това е подводница! Догонва ни!

За миг настъпи пълна тишина — както става на телевизионен екран, натиснеш ли бутона „Без звук“ на дистанционното. В следващата секунда в комуникационно-контролния център се възцари огромно напрежение. Канфийлд се поколеба. Възможно ли бе да е подводница? Но пък два източника подават сходни данни — според Хейстингс може да е лека подводница, потопена току под повърхността, само кулата й се подава. Сетне се потопява, затова образът при Боум изчезва. Има ли намерение да напада? Защо се потопява? Въпроси много… Думите на капитана Червенко отново шеметно се завъртяха в съзнанието му: „не прибързвай… мисли, проверявай…“.

— Можеш ли да определиш типа подводница?

— Не мога, сър — отвърна Хейстингс с горчивина. — Единично витло, поне в това съм сигурен. Тихи двигатели, обаче има нещо нередовно… Приемам неравен сигнал, досега не съм чувал подобно нещо…

Замълча, отново се заслуша.

— Не е от нашите. Това мога да гарантирам.

— Конвенционална или ядрена?

— Определено ядрена, но не е съветска. В смисъл, не е руска. Тях ги познавам. Тази е малка, изглежда приспособена за бързи нападения, ядрена.

— Да не е британска?

Хейстингс поклати глава.

— Не, прекалено е малка. И не звучи като техните.

Отново изгледа мичмана.

— Ако разрешите да направя предположение, сър? От онова, което са ме учили, звучи като старите китайски подводници, клас „Хан“. Сега разработват нов тип, но не зная дали са готови. Освен това ясно чувам типичното за стар съд звучене.

Отново настъпи тежка тишина, а Хейстингс се заслуша пак.

— Приближава се, сър.

— На какво разстояние е?

— Десет мили.

Канфийлд кимна. В гърдите усещаше голяма тежест. И все пак извика:

— Спаркс! Обади се на мостика. Веднага!

Червенко бе на мостика и говореше с Биенас, когато от комуникационния център докладваха.

— Поемай командването, Франк, и се подготвяй за действие. Всички по местата! Аз слизам долу.

— Слушам, сър.

Капитанът заслиза по стълбата и скоро влезе при екипа на Канфийлд.

— Е, Моуз, казвай.

Канфийлд разказа поред за всичко, което се бе случило от мига, когато Боум засече трептящата на екрана точка.

— Добре. Сигурни ли сме, че подводницата е китайска?

— Хейстингс твърди, че не може да я идентифицира по друг начин, сър.

— Аз имам известен опит с този клас подводници. Може би…

В същия миг се обади сонарният оператор:

— Сър! Намалява скоростта!

Капитан Червенко пристъпи към него.

— На какво разстояние е, Хейстингс?

— Пет-шест мили, сър!

Очите на оператора се присвиха, напрягаше всички сетива да улови сигнала максимално точно.

— И определено забавя…

— Да улавяш нещо друго?

Хайстингс се съсредоточи отново.

— Не, сър. Само витлото и мисля, че намаляват оборотите…

— Изравнят скоростта с нашата ли?

Хейстингс вдигна очи, впечатлен от компетентността на командира.

— Да, сър, мисля, че точно това правят.

Червенко кимна.

— Преследват преследвача.

Хората от екипа се спогледаха разтревожено.

Червенко се усмихна, обърна се към Канфийлд:

— Сега внимавайте много, Моуз. Докладвай за всичко, дори и да се съмняваш, дори и да е дребно. Искам да зная какво става с тях — докладваш, дори и да кихнат, разбираш ме, нали?

— Тъй вярно, сър.

— Аз ще съм в капитанската каюта. Докладвай и на Франк на мостика.

Червенко излезе от претъпкания с електроника център и забърза към своята каюта. Оттам набра номер по обезопасената връзка.

— Броуз слуша — обади се басов глас отсреща.

— Г-н адмирал, докладва капитан Червенко от „Кроу“. Ситуацията се промени, вече си имаме преследвач и мисля, че няма да ви хареса…

В спалнята президентът все още закопчаваше ризата си, когато Джереми почука и открехна вратата, за да каже:

— На телефона директор Дебоу, сър. Твърди, че работата била извънредно спешна. Тук ли да прехвърля разговора?

Боже, нови проблеми, безгласно въздъхна Кастила. Докога?

— Разбира се, давай.

Директорката на централното разузнаване — ЦРУ — Арлийн Дебоу бе назначена по време на предшественика му. Но той я задържа на поста въпреки връзките й с опозиционната партия, защото й вярваше. Още повече, че Дебоу бе отличен професионалист.

По телефона гласът й звучеше авторитетно, отривисто — такъв бе обичайният й тон.

— Г-н президент, натовареният от мен екип завърши проверките по изтичане на информацията и обобщи резултатите. Най-много „пробойни“ имаме в отбраната и по военните въпроси. Вие знаехте ли това?

— Да, защо?

— Защото инструктирах нашата агентура да съсредоточи усилията си най-вече около Съвета на началник-щабовете и вече имам първите резултати.

Президентът се отпусна тежко на крайчеца на леглото.

— Кой?

— Заместник-министърът на сухопътните сили Джаспър Кот.

— Кот? Самият Кот? Сигурна ли сте?

Бе повече от шокиран.

— Замина за Манила по според нас неясни и доста съмнителни армейски проблеми, затова в групата му внедрихме наш агент. И веднага съмненията ни се потвърдиха: г-н Кот се измъкнал от резиденцията в цивилни дрехи и посетил елитен публичен дом, където очевидно имал среща, но нашата агентка не успяла да го проследи докрай. За сметка на това съобразила да се обади на местния ни резидент. Той веднага изпратил свой човек, който влязъл като клиент и успял да установи, че Кот „обидил“ институцията, защото не бил там с обичайните за един мъж намерения. А се срещнал с човек, комуто докладвал за неотдавнашното ви заседание по военния бюджет.

— Кой е този човек? — ледено запита Кастила.

— Ралф Макдърмид, президент на „Олтмън Груп“.

— Макдърмид? Боже мой! И го информирал за нашите дискусии?

— Да, г-н президент.

— За бизнес ли става дума?

— Засега не знаем със сигурност, но скоро ще ви докладвам. По задачата работи цяла група — наш агент със своя екип плюс местните ни хора. И в настоящия момент следят Макдърмид.

— Моля, дръж ме в течение, Арлийн. И благодаря.

— Това ми е работата, г-н президент.

Замислено върна слушалката на вилката, довърши сутрешния си тоалет. По програма щеше да закусва с вицепрезидента. Само че съзнанието му бе вече обременено с въпроси за възможните мотиви на Кот. Измама… но защо? И каква е ролята на Макдърмид? Може би е просто икономически шпионаж с цел бизнес облаги… и все пак? Или нещо съвсем друго?

Малцина знаят, че в Белия дом има две семейни столови. Едната е в северозападния ъгъл на основния етаж, а другата — горе, в частната част на сградата, преустроена през 1961 г. с малка кухня по искане на Джак и Джаки Кенеди. Също както Кенеди, и Кастила предпочиташе горната да е само за домашна употреба. Обичаха да влизат там сутрин с Каси по домашни роби да прегледат пресата, преди да са се облекли официално и потънали в задачите на деня.

Но харесваше и другата столова — на основния първи етаж. Въпреки високия й сводест таван и строгите мебели тя приличаше на повечето от другите стаи в Белия дом, а камината и боядисаните в жълто стени й придаваха топъл, уютен вид. Тази сутрин в коридора намирисваше на сирене и разни подправки. Бе поканил вицепрезидента Брандън Ериксън да обсъдят предстоящото азиатско посещение.

Оказа се, че Брандън вече го чака. Поднесоха им пържени яйца, бъркани по мексикански, с подправки.

Ериксън ги опита и одобрително кимна:

— Ммм, вкусно. Как ги наричате, сър?

— Huevos jalapenos, готвачът Селедоньо ги прави великолепно, нали? Само че, виж, Брандън, тук няма нужда да бъдеш толкова официален. Не сме на официален брифинг, сега сме само двамата, похапваме и обсъждаме пътуването ти.

— Още като вляза в Белия дом и се настройвам повече от официално — пошегува се Ериксън.

Вицепрезидентът имаше слънчева усмивка и приятен глас.

— Има такова нещо, и аз съм го усещал. Спомням си, че Хари Труман12 го наричаше „големия бял затвор“, а Уилям Хауърд Тафт13 доста преди него — „най-самотното място в света“. Аз пък харесвам дефиницията на Джери Форд. Той твърдеше, че е най-симпатичното за дом обществено място. Шегичка, но пък хубава.

— На мен пък ми навява страхопочитание.

Кастила се загледа в заместника си. Добър помощник, находчив, компетентен, бързомислещ. Пък и хубавеляк. Красиви лицеви черти, съвършени бузи, гъста черна коса, само тя го правеше да изглежда поне десетина години по-млад от истинските му 40. Всъщност приличаше на холивудска звезда. Привличаше жените, а у мъжете будеше доверие. Ценна политическа комбинация.

Бяха ги преизбрали, а сегашният мандат бе пред края си. В партията все по-силно звучаха гласове, които предлагаха Ериксън за следващ президент. Кастила реши да се пошегува.

— Е, Брандън, май ще се наложи да поживееш тук, а?

Видимо харесал закуската, Ериксън дъвчеше със затворени очи. Отвори ги и добродушно отвърна:

— Голяма вкуснотия. Поздрави Селедоньо от мое име. Разбира се, Сам. Бих бил глупак, ако след толкова години съвестна работа не се пробвам с няколко лични идеи на върха, нали? Тъкмо да видя колко ще струвам като шеф, а?

— Видяхме те на последните конгресни избори, Брандън. Беше навсякъде по едно и също време. Невероятна работа свърши и всички го оценихме високо. Като президент ще си събираш вересиите — множество хора имат да ти връщат услуги. А това хич не е без значение, да знаеш…

Ериксън се усмихна още по-широко.

— Още повече, че мнозинството от кандидатите ни спечелиха. Гордея се с това.

Брандън отлично познаваше политическите игри и сметки. Именно по тази причина Кастила бе настоявал той да му бъде заместник. Сега пък идеше неговият ред, имаше отлични шансове и това си бе закономерно.

— Ще имаш ли достатъчно пари за кампанията? Знаеш, че опозицията си пълни хазната вече осем години и точи зъби за поста. Ще направят всичко възможно да се върнат на върха и срещу теб ще хвърлят абсолютно всичко, с което разполагат. Пък и като си помисля кой ще ти бъде противник… май ще застанеш срещу парите на едно от най-богатите семейства в страната.

Тук за пръв път вицепрезидентът прояви несигурност. Президентските кампании вече струваха невероятни суми. Кандидат-президентите губеха половината си време в телефонни разговори с дарители и симпатизанти или на мероприятия за събиране на пари, убеждавайки разни богаташи в правотата на каузите си. Вместо истински да работят за последните.

— Мисля, че ще се подготвя — уклончиво отвърна Ериксън.

За миг по лицето му се изписаха жадни амбиции и то придоби алчно изражение, но бързо наложи обичайната си маска на добродушния симпатичен политик.

А Кастила неволно се върна в миналото, в началото на кариерата. Бе млад конгресмен от Ню Мексико, нямаше достатъчно пари, нито пък връзки, дори и името му не бе известно. Тогава Серж Кастила му бе казал:

— Внимавай с мечтите, синко. Наготово няма да стане. Ако бляновете ти са скъпи, още отсега планирай как сам да си ги заплатиш.

В съзнанието му изплава Серж — човекът, когото винаги бе наричал татко. Усмихваше се знаещо, примигваше с изрусените от силното пустинно слънце клепки, тъмната му кожа цялата осеяна с бръчки. Този мъж го бе разбирал всячески, винаги му бе помагал по най-добрия и безкористен начин. Запита се: какъв ли съвет тогава би му дал Дейвид Тейър? За миг изпита гняв: защо му бяха отнели истинския, биологическия баща? Сетне гневът премина в дълбока тъга, каквато вероятно години наред бе изпитвал и Тейър… Да бъдеш в затвора половин век, далеч от всичко и всички, които си обичал, да ти отнемат мечтите и амбициите, това не е ли най-страшното наказание на земята? Боже мой, в какъв ли ад е бил хвърлен да страда вечно Дейвид Тейър?

Напрегна воля и се върна в настоящето.

— Знаеш, че можеш да разчиташ на пълната ми подкрепа, Брандън. Сега дай да поговорим по предстоящото ти посещение. Най-напред отиваш в Афганистан, сетне в Пакистан и Индия, нали?

— Опитваме се да действаме максимално гъвкаво, Сам. Знаеш каква е политическата обстановка в тези страни. Особено в Афганистан — нестабилна, непредсказуема. Затова може да се наложи да прескоча до Хонконг или например Саудитска Арабия. Да прибавим и непрестанните терористични закани, а пък Държавният департамент настоява за какви ли не мерки…

— Така трябва, Брандън. Ще работим в тази насока от всички възможни аспекти, нали?

— О, разбира се…

В същия миг се отвори вратата на столовата и Джереми надникна по обичайния си начин. И двамата знаеха, че никога не би прекъснал закуската им, ако не се е появил спешен проблем.

— Адмирал Броуз, сър. Настоява незабавно да ви види.

Кастила погледна заместника си виновно, сетне махна с ръка извинително.

— Прощавай, Брандън, нали виждаш… Кажи му да влезе, Джереми.

Вицепрезидентът преглътна храната и изведнъж каза:

— Виж, Сам, ако не възразяваш, нали може да остана? Нека да бъда информиран, пък то се знае, че едва ли от мен ще има нужда.

Кастила се поколеба. Някакъв вътрешен глас му подсказваше да продължава старата си тактика на пълна тайна. Помисли и реши:

— Добре, Брандън. Налей си кафе, остани и слушай.

Вратата се отвори изцяло, за да пропусне обемистата фигура на адмирала. Този път Стивънс Броуз бе в пълна униформа. Веднага забеляза вицепрезидента и се спря.

— Давай, давай, Стивънс. Вицепрезидентът вече е запознат в основни линии, нали знаеш? Предполагам, че пак идваш във връзка с „Императрицата“? Познах ли?

— Познахте, г-н президент. Опасявам се, че…

Кастила махна с ръка към съседния стол на масата.

— Сядай. Ще пиеш ли кафе, преди да си ме засипал с неприятните новини?

— Благодаря сър — столът жално изскърца под мощното тяло на командващия Съвета на началник-щабовете.

Броуз си наля кафе и пристъпи направо към фактите:

— След „Кроу“ върви китайска подводница.

— Боже мой! — въздъхна Ериксън.

— Очаквахме нещо такова — обади се Кастила замислено. — Нали, Стивънс?

— Тъй вярно, сър. Само че чак такава дръзка стъпка? Особено след като ме уведомихте за срещата с посланика…

— Така е — потвърди президентът. — Интересно уравнение — товарен кораб, след него фрегата, след нея — подводница. Не оставя много място за увъртания, а?

— С какво разполага подводницата, адмирале? — запита Ериксън.

Броуз смръщи вежди.

— Ето там е въпросът… то зависи от класа й. Капитан Червенко, командирът на „Кроу“, има стар опит с китайски подводници от времето, когато служил в спецотряд 75 към Седмия флот някъде около Тайванския проток. И той, и сонарният му специалист смятат, че подводницата е от стария клас „Хан“ и това е логично, тъй като мнозинството съдове на китайския подводен флот са именно такива. В същото време напълно възможно е да е съд от типа „Ся“ — те са по-тежко въоръжени, но също и по-ранен модел. Значи сигурно ще е модифицирана и модернизирана… Нищо чудно да е и съвсем нов вид, построен и внедрен в пълна тайна. Ние с положителност знаем, че отдавна работят по нов клас подводници.

— И все пак — каква й е мощта? — настоя вицепрезидентът.

— Хм, „Кроу“ може да се справи с типа „Хан“ спокойно, макар че пък не знаем с какво би могла да бъде модернизирана настоящата. Евентуално при „Ся“ просто не зная… нямаме много информация за нея, освен това, че моделът имаше сериозни проблеми, пуснаха го и го спряха. Но определено е по-тежко въоръжена от типа „Хан“. А пък ако е нов клас, „Кроу“ е загазил. Това е своего рода руска рулетка…

Ериксън видимо се загрижи, а Кастила запита:

— Някакви идеи… защо китайците са избрали този вариант?

— Освен това, че са решили да играят грубо по вътрешни съображения, сър, друго не ми идва наум. В същото време… може би се опитват да ни подскажат, че днес са много по-силни от времето на „Инхъ“. И да ни предизвикат на международната арена.

— Да проявим нужния респект? Това ли искаш да кажеш?

— Точно така, сър — отвърна Броуз. — Вероятно това е намек и към съюзниците ни.

— Доволно ефективен намек — кисело подхвърли Кастила и отпи кафе. — Разбира се, може да бъде и нечия лична инициатива. Чисто и просто преиграване.

— Грешка например? — замисли се Ериксън. — Но това е ужасно, Сам. Направо ме плаши.

— Може да е нарочна. Представете си, че някой от хардлайнерите от техния Постоянен комитет е решил да изплаши собствения си народ, като ескалира конфронтацията?

Броуз въздъхна и рече:

— Това би означавало, че зад стените на Чжуннанхай има борба за власт.

Президентът кимна.

— Ако е така, тогава „Императрицата“ се превръща в нещо като разделителна линия между враждуващите фракции. А и ние сме по средата. И ситуацията може да стигне до катастрофална…

— С толкова много пръсти по бутоните и на спусъците, всъщност светът се превръща в заложник — загрижено издума Ериксън. — По време на кубинската криза руснаците изпратили подводници да следят корабите от нашата блокада. Един от капитаните им си изпуснал нервите до степен да нареди готовност за изстрелване на торпедо в наш съд. Наложило се останалите съветски командири да го разубеждават. Разказвали са ми тази история. Върхова криза в историята на студената война.

— Може да се случи — съгласи се Броуз. — Червенко е сигурен командир, стабилен, на него можем да разчитаме. В същото време откъде да знаем до какво решение може да го доведе върховото напрежение. Всъщност повече ме е страх от командира на китайската подводница. Само Бог знае какво му се върти из главата…

И тримата замълчаха, навели глави.

Пръв се обади Броуз:

— Какво ще наредите да правим, сър?

— Досега китайците направили ли са агресивен ход?

— Според Червенко не са.

— Значи нашите да запазят същото статукво.

— Но почти няма време вече, сър.

— Зная, зная.

Обади се Ериксън:

— Намираме се на ръба, Сам. Не е ли време да уведомим обществеността? Или правителството? Конгресът? Нацията? Хората трябва да знаят пред какво сме изправени и срещу кого. Трябва да се подготвим и за най-лошото. Трябва и тях да подготвим.

Вицепрезидентът и адмиралът отправиха очи към Кастила, а той се взираше нейде далеч, далеч оттук и сякаш в миналото. Към нещо, което, изглежда, виждаше само той.

След малко се обади с приглушен глас:

— Смятам, че сте прави. Но засега ще уведомим само кабинета и Конгреса. Брандън, моля те да поговориш с ключовите хора на Капитолия. А дойде ли време да уведомим нацията, ще ти кажа. Не и сега. Все още не.

— Смяташ, че е разумно да не разгласяваме случая пред нацията? Но ако ситуацията се влоши и избухне скандал, срещу теб ще има ужасно много критики.

— Преди някой да се осмели да стреля, ще има истинска война на думи, а тя още не е започнала.

— Ами ако не стане така? — настоя Ериксън.

— Е, затова ми плащат — да стоя буден нощем и да получавам най-страшните вести сам, Брандън. С други думи — да поемам рисковете на професията. И няма да вдигам тревога, докато не зърна действително реална опасност. Това е игра опасна, тя износва хората докрай и понякога те не се заслушват в разумните предупреждения. Е, вдигна ли шум, то ще бъде именно когато видя угрозата в очите, с цялата й тежест и всичките й съдбоносни последствия. Тогава ще съм сигурен, че хората ще се заслушат.

Адмирал Роуз изрази съгласие.

— И аз бих постъпил така, г-н президент. А сега по-добре да се съсредоточим върху фактите и цялата информация.

Стенният уестминстърски тип часовник отбеляза половината час с мек камбанен звук. Ню Цзянсин го чу достатъчно ясно, будните му очи пробягаха по стените на кабинета в периферията на стария район Сичън. Неспокоен бе Ню в този съдбовен момент, душевните му терзания — необичайни за характера му на достоен стоик. Всъщност сега в съзнанието му бушуваше истинска буря. Да изпратят подводница! Експедирането на подводния съд на име „Чжоу Енлай“ да плаши американската фрегата „Кроу“ бе демонстрация на такава колосална глупост, ход толкова престъпно опасен, така изцяло противопоказан на реалните китайски интереси, на Китайската народна република, че Ню просто не бе на себе си от омерзение и ярост.

Огънят в очите му би изплашил всеки, дори и колегите му от върховните партийни органи, привикнали на срещите и заседанията си да имат работа с полузаспалия, дремещ Бухал. Сега се бе превърнал в един нов, непознат никому Ню — вездесъщ и разгневен, енергичен, опасен. Изправи се и закрачи бясно — същински тигър в неголямото помещение. След изненадата вече успяваше да се пребори с първия й шок, разбрал и постепенно анализиращ новосъздадената ситуация. Макар че Гаофан бе успял добре да прикрие машинациите си, в съзнанието на Ню вече нямаше никакво съмнение, че зад решението да бъде изпратена подводница стои Вей.

Този извънредно неразумен ход не само разкриваше на американците, че китайски подводници следят техния Пети флот, а добавъчно, и то астрономично, увеличаваше опасността от въоръжен сблъсък около „Императрицата“.

Когато майор Пан за пръв път докладва съмненията си около Джон Смит, връзката на Ли Аожун с „Императрицата“ събуди у Бухала подозрения, че Вей Гаофан е сериозно корумпиран. Защото Ли бе негово протеже и не правеше нищо без изричното нареждане и благословия на Вей. Стори му се, че от товара на кораба двамата са решили да спечелят една хубава сума, практически малко богатство. А Вей едва ли бе първият поддал се на алчност член на чжуннанхайския елит. Обаче изпращането на „Чжоу Енлай“ обръщаше наопаки тази представа. Едното не се връзваше с другото, смисълът на предположението се изместваше.

Поставил ръце на кръста отзад, Бухала крачеше гневно из малкия кабинет — напред и назад, напред и назад, а всяка стъпка ядно подчертаваше отвращението и беса му. Сега вече бе напълно сигурен, че основен враг на договора за човешките права е тази истинска змия Вей Гаофан. Вей направо го саботираше. И още по-лошо — саботажът бе само част от гнусното му предателство. Всъщност Вей се опитваше да създаде инцидент между Китай и САЩ. Сблъсък от такава величина, дето може да върне човечеството назад към годините на студената война. Към натрупването на нови арсенали с оръжия за масово унищожение. Към класови катастрофи и антагонизъм от рода на Културната революция. Към тотална изолация на Китай, в която страната ще загине, разложена в собствената си жлъч, подклаждана от отново и отново рециклирана омраза.

Ето, такава е целта на подлеца Гаофан, мислеше Ню, отвратен и същевременно уплашен. И не, тук не играеше алчност за пари, тук ставаше дума за жажда за власт.

В този миг на задната врата на кабинета се почука. Бухала закрачи към нея с абсолютно нетипична за възрастта му бодрост. На прага бе майор Пан.

— Влизай — нетърпеливо подкани посетителя си Ню.

Майорът, винаги неспокоен в близост с големите играчи, седна неудобно на ръба на стола, отпуснал възпълното си и подобно на тромава птичка тяло. И наистина приличаше на птичка — напрегната, всеки миг готова да отлети. Интуитивният Пан незабавно бе усетил бурята в душата на Ню. При това го бяха вдигнали посред нощ в Шанхай с нареждане незабавно да отпътува за Пекин. Е, близостта с елита винаги плашеше Пан. Особено близостта с член на Постоянния комитет.

Ню отново закрачи със зле прикриван бяс.

— Какво ново в разследването около американския агент и „Императрица майка“? — попита той.

— Не съм напреднал много, сър — отвърна Пан и проточи врат, за да следи по-добре нервната разходка на Бухала из помещението. — Наложи се да освободим Ли Аожун след разпита. Продължава да твърди, че не знае нищо във връзка с бизнеса и изобщо дейността на зет си, нито пък за изчезването на същия и съпругата му.

Ню се закова на място, занемял.

— Наложило се да го освободите? Защо? Ако става дума за техническа формалност, мога да…

— Не става дума за формалност, сър.

— Тогава за какво?

Пан бавно и извънредно внимателно подбра думите си:

— Струва ми се, че въпросът е бил повдигнат пред генерал Чу. Относно юридическата страна на задържането и разпита на Ли без официално да сме го арестували.

— Някой се е заял за рутинни неща, и то в свързан с националната сигурност случай? И то с генерал Чу? Абсурдно! Кой е повдигнал въпрос?

— Мисля, че от Централния комитет.

Ню се намръщи. Генерал Чу срещу ЦК? Лошо се е получило. Да. И все пак генералът би трябвало да го информира. Значи сега трябва най-внимателно да наблюдава и генерала. То и без това и преди не бе стопроцентово убеден в лоялността му.

Ню отново обърна лице към майора, потискайки гнева и чувството за безсилие. За миг бе забравил за навика на Пан да шикалкави и да не взима страна по какъвто и да е въпрос извън официалните му задължения. Пан смяташе, че така се самосъхранява, и си беше вярно, за това говореше и фактът, че все още е на служба в един от най-важните отдели на ДОБ.

Само че Ню нямаше време за любезни и деликатни разговори. „Императрицата“ влизаше в иракски води в сряда сутринта. А днешният ден — неделя — вървеше към края си.

— Кой от ЦК? — рязко запита той. — Вей Геофан, нали? Познавам си колегите, Пан, така че не увъртай, а ми кажи направо! Ще си остане тук, само между нас.

Пан се поколеба, след малко рече неуверено:

— Мисля, че може да става въпрос и за името, което споменахте.

Сега в гласа му прозвуча лека надежда и той неочаквано запита:

— Да прибера ли Ли Аожун отново, сър? Ще го поставя под домашен арест, а? Поне по всяко време ще знаем къде се намира?

— Не! — мигом отсече Ню, помисли и с по-кротък тон добави — Няма да заработи в наша полза.

Бухала не желаеше да привлича вниманието на Гаофан към успоредното си разследване и изобщо да му подсказва къде лежат подозренията му. Същото важеше и за Пан.

— Засега ще продължиш да го следиш отблизо. Нали не си свалил опашките от него?

Тревожно загледан в Бухала, Пан мълком и бавно поклати глава в знак, че не е преустановил наблюдението.

Направи го така загрижено, че Ню мигом се досети какво го измъчва: Вей Гаофан е притиснал генерала достатъчно силово, вероятно му се бе и заканил. Което означаваше, че Пан е продължил да следи Ли по своя инициатива и сега ужасно го е страх от евентуалните последици. А генералът би желал Пан да действа в правилната посока, само че ако може без неговото знание. Така ставаха нещата в Китай.

Ню от години знаеше, че и Пан работи по този начин и винаги е повече от дискретен. Затова и кариерата му бе вървяла нагоре, имаше поредица успехи като един от най-добрите следователи на контраразузнаването. Формално внимаваше да не нарушава заповедите, а тайно изкривяваше смисъла им, за да получи резултати. Именно това му бе нужно на Ню сега. Затова и в случая Пан бе особено ценен.

— Добре — кимна Ню. — Продължавай абсолютно в същия дух.

— Слушам, сър — отдъхна скрито Пан, отлично разбирайки, че Ню не желае собственото му име да бъде споменавано във връзка със случая.

— Какво друго имаш за мен? — продължи Бухала.

— Продължаваме да проучваме бизнес операциите на Юй Юнфу, но засега не сме открили информация във връзка с полковник Смит.

— Нещо ново относно Юй и съпругата му?

— Засега не, сър.

Сега Ню седна на стола, бе се поуспокоил.

— Имал съм удоволствието да разговарям с Ли Куони на няколко пъти. Тя е жена умна, а и добра майка. Щом не можете да я откриете, може би така си е решила самата тя. Вероятно и тя, и съпругът й се укриват на място, където няма да ги намерите никога.

— Идвало ми е наум — призна Пан.

— Възможно е и друго: баща й да я е скрил, за да не можете да я разпитвате във връзка с делата на съпруга й.

— И до това заключение съм стигнал, сър.

— А може би я крият някои силни хора, а?

На Пан не му се искаше да обсъжда на глас подобна възможност. Знаеше, че и стените имат уши дори и в кабинета на всемогъщия Ню. Но пък не можеше и да откаже, че и това е още една опция.

— Нямаш ли улики, които да подсказват участие и на трета страна в аферата с „Императрицата“? — подхвърли Бухала.

— Само относно белгийската компания, сър, „Донк & Лапиер“.

— Нищо друго?

— Не.

— Но не би изключил такава възможност?

— В едно разследване човек не може да изключва нищо, сър.

— Възхитително убеждение за един контраразузнавач — с похвален тон рече Ню.

Ню внимателно оглеждаше и мислено преценяваше позицията на Пан по всички обсъждани въпроси. И както винаги стигаше до същото заключение: Пан е хлъзгав като змиорка, при него в нищо не можеш да бъдеш сигурен. Лицето му си бе все така безизразно, неутрално и сериозно, очите му — същите. Но пък Ню нямаше голям избор, освен да използва Пан, и то с максимален натиск.

— Продължавай разследването така, както намираш за нужно, майоре. Но от сега нататък първо ще докладваш на мен. Нужно ми е да зная всичко, свързано с пътуването на „Императрицата“, особено във връзка с товара и относно всички замесени в сделката страни. Тук, в нашата страна, и в чужбина.

— Да сте пръв, сър? Слушам, но в случай, че генерал Чу започне да ми задава въпроси, може ли да ми представите това си нареждане в писмена форма, ако обичате?

Ето, майорът отново си покрива гърба, пък и никак не бе странно. Ню почти се засмя. От друга страна, подобна предохранителна мярка би улеснила Пан да оцелее в този свързан с множество рискове случай, да го предпази от идващи от различни посоки и по различни причини опасности. Каква е разликата между един отличен изпълнител и неговия лидер? — запита се Ню. Именно в готовността да се поемат големите рискове. А Пан не бе човек на риска.

В същото време Ню започваше да мисли, че самият той е в опасност, самият той рискува прекалено много като посветил живота си на действия в името на Китай човек… Като упорит привърженик на каузата неговата страна да се превърне в една от най-важните и приятелски настроени към света глобални сили. Още и защото бе готов да пожертва абсолютно всичко, за да спаси своята нация, а и собствените си визии.

— Добре, майоре, ще го имате в писмен вид. Но не бива да го показвате никому, освен в случай на крайна необходимост. Разбираме ли се? — запита с равен глас Бухала.

— Абсолютно, сър.

Ню незабавно написа документ, с който упълномощаваше Пан да бъде негов представител и изпълнител, задължен да докладва за действията си първо и само на него.

Майорът наблюдаваше това действие с безизразно лице, но вътрешно бе ужасно неспокоен и развълнуван. Сетне писмото бе в ръката му, оттам в джоба и агентът се измъкна по същия начин, по който бе дошъл — през задната врата.

Минаваше един часа след полунощ. Пан застана спотаен в мрака и потрепери — зимата в Пекин вече настъпваше. Но трябваше да размисли, беше озадачен, а то си имаше сериозна причина. Ню Цзянсин видимо подозира Вей Гаофан в корупция, най-малкото в корупция… но има и нещо друго. Абсолютно има. Самият Пан вече се досещаше, че между Гаофан и „Императрицата“ трябва да има връзка. Сега даденото му писмо носеше известно успокоение. Поне е под преките заповеди на всесилния Бухал. Е, заповеди, ама пък…

Срещата с правителството мина, Конгресът бе също уведомен за задаващата се криза с Китай. Сега понесъл в ръка голяма чаша с кафе, Кастила се запъти към стола си начело на конферентната маса в ситуационната зала за спешни заседания. Прозорци нямаше, тук бе контролният център за светкавични действия на правителството в кризисни ситуации. Съветът на началник-щабовете присъстваше в пълен състав, някой от министрите, както и всичките цивилни президентски съветници, вече се бяха настанили по местата си, прелиствайки документи, разговаряйки тихичко със съветници и помощници.

Президентът почти не ги забелязваше, а продължаваше да размишлява за може би неизбежната криза. За милионите американци, които вършат ежедневните си задължения и работа, без изобщо да се досещат, че е напълно възможно да ги сполети голяма беда. Като напълно реална война с Китай. Да, защото ако информацията изтече точно сега, както подозираше, че ще стане, току-виж медиите раздухали новината по типичния си начин, разпалвайки неизбежна истерия. Не за някакво оспорвано спортно събитие, не и за секретни операции срещу опасни терористи или дребен локален конфликт в някоя държавица, където има риск за шепа американци — по-малко на брой от загиващите в пътни инциденти през уикенда. Не, не за каквато и да е угроза. Не и за каквато и да е война, а за война истинска — мащабна… която ще изригне като огромен вулкан и ще продължи денонощно, без край и перспективи. А мъртвите ще бъдат стотици хиляди, милиони — синове и дъщери, деца, възрастни. Ще бъдат пометени общество и институции, държавата като цялост. Войници ще пристигат у дома в чували ежедневно, безспирно. Китай…

— Сър? — обади се глас до него.

Беше Чарлс Аурей.

Президентът примига и излезе от унеса. Веднага забеляза погледите на присъстващите — сериозни или строги, ядовити или загрижени. Всички го гледаха очаквателно, напрегнато.

— Извинете ме — рече той. — Привидяха ми се ужасите и призраците на една война в миналото, а може би и в бъдещето. Но не и в настоящето. Някой от вас в състояние ли е да я види?

Множеството лица реагираха според собствените си виждания, вярвания, природа. Някои шокирани, че техният президент и практически главнокомандващ току-виж се оказал пораженец… Да се бои от онова, което може да ги сполети? Други видимо вярваха в решимостта му, не го намираха нито за уплашен, нито за истерично зовящ за кръвопролития, просто виждаха в него лидер волеви, спокоен, подготвен… Сериозен и спокоен в навечерието на неизвестното, днес или утре… Очите на неколцина пък блестяха с тих възторг за предстоящите събития, замечтани за големи подвизи, награди и чест, място в историята.

— Не, сър, всъщност едва ли — тихо отвърна адмирал Броуз, надявайки се, че говори от името на всички. — Никой не може. И се надявам, че няма и да се наложи.

— Амин — побърза да добави министърът на отбраната Стантън с блеснали очи. — Но така или иначе, трябва да се подготвим. Може би ни очаква война с Китай. Е, ще се справим ли?

Последва тишина оглушителна, отговор, в чийто смисъл никой не би могъл да се усъмни. Президентът погледна чашата с кафето, но вече не му се пиеше, а в устата му горчеше.

— Ако разрешите да заявя също и от името на колегите от ВМС и ВВС — осмели се началник-щабът на сухопътните сили Томас Гереро, — отговорът е не. Не сме готови… Практически не сме. Планирали сме, подготвяли сме се, обучавали сме персонала точно за обратното. Нуждаем се от…

Междувременно се изправи генералът от ВВС Брус Кели и го прекъсна:

— Позволете ми, при цялото си уважение, да изразя противното мнение. С дребни изключения, бомбардировъчните ни подразделения са на ниво за всякакъв вид война. Смятам, че се налага да преосмислим някои идеи за тактиката на изтребителните звена, но то по-скоро важи за бъдещето. При нас проблемите са дребни.

— Е, за Бога, казвам ви истината — не сме готови — рязко се противопостави Гереро. — Казвал съм го и преди, повтарям ви го и сега! Армията е съсипана — фигуративно казано, й липсва костно-мускулната система — онези компоненти, от които тя има нужда за продължителна, опасна война лице в лице с противника, и то над безбрежна по мащаби територия с огромно население. Нужна ни е армия гигантска, нужна ни е и национална воля за борба!

— ВМС… — започна адмирал Броуз.

— Господа, господа! — прекъсна го Пауъл-Хил, съветничката по въпросите на националната сигурност, от мястото си срещу президента. — Сега не е време да спорим за по-маловажни неща. Първата ни задача е да стегнем бойната готовност в онова й състояние, в което я имаме. Втората е да задвижим светкавични мерки във всяко отношение, където има нужда.

— Първата ни задача, господа, — обади се Кастила и авторитетният му глас респектира пълно мълчание, — е да предотвратим конфронтацията. Да възпрем сблъсъка, да не го допускаме!

Огледа последователно масата и хората покрай нея един по един със стоманено твърд поглед и продължи:

— Война няма да има. И точка. Ще минем без война. Това е главният ни девиз. С Китай няма да се бием. Убеден съм, че трезвомислещите хора в тази страна също не желаят война. Убеден съм, че и тук не я желаем, затова ще трябва да помогнем именно на трезвомислещите глави.

И отново обиколи масата с очи, сякаш внушаваше на всички присъстващи — един по един, — че в подробности познава мислите им. И намеренията, и мераците на някои от стоящите зад тях икономически и други сили, които не биха желали нищо повече от това тутакси да разпалят скъпоструващ сблъсък, който да развърти милиардни печалби. Е, няма да стане, забравете! — казваше твърдият му поглед.

— От създадената конфронтационна ситуация изход има! — подчерта той и тонът му не оставяше никакво място за спорове.

Някои строги лица в залата му напомниха стара като Съединените щати история. Упоритите каменни физиономии на голяма група поземлени „барони“ от Ню Мексико, на които току-що Конгресът е наредил да удвоят по площ полагаемите се за резерватите на индианците навахо и хопи водни райони.

— Няма ли да успеем да организираме двустранна тайна среща на върха и да обсъдим въпросите лице в лице? — попита Държавният секретар Паджет.

— Среща с кого, Абнър? — поклати глава президентът. — Елитът в Чжуннанхай едва ли ще се съгласи да признае, че има за какво да разговаряме. Или най-малкото няма да се съгласи, преди да е поставил въпроса на обсъждане в Централния комитет. А сетне пък ще трябва да си осигури мнозинство най-малкото осем на едно в Постоянния комитет, което да утвърди решението на ЦК.

— Тогава — обади се отново Гереро с настоятелен глас — нека им изпратим конкретно послание, което ще разберат абсолютно всички там. Нека да гласуваме отпускане на средства за ВВС — за новия изтребител, за новия вид бомбардировач с по-далечен обсег на действие, за армейската артилерийска система „Протектор“. Мигом ще им приковем вниманието. Така ще ги стреснем, че чак гащите ще изцапат. И веднага ще се съгласят на среща на високо равнище. О, да, с подобна надвиснала над главите им заплаха направо ще дотичат на форума, при това за единица време.

В залата се понесе одобрителен шепот. Дори и министърът на отбраната си замълча, видимо съгласен. И все пак изглеждаше загрижен, лицето му побеля, като че бе загубил решимостта си да работи за създаването на по-малка, но далеч по-мобилна и гъвкава бърза армия.

Обади се вицепрезидентът Ериксън:

— Не съм убеден, че именно това е посланието, което би трябвало да изпратим на китайците, генерале. То би имало точно обратен ефект — би ескалирало конфронтацията, вместо да заработи за омиротворяване.

Стантън сякаш възвърна поне част от обичайната си самоувереност и се обади:

— Каквото и да направим, Брандън, най-вероятно само ще налеем масло в огъня. Дори и нищо да не правим, пак такъв ще бъде резултатът. Евентуално по-умерените мерки ще бъдат изтълкувани като слабост, по-мащабните — като заплаха. Затова смятам, че по-скоро демонстрацията на сила, решимост и готовност ще разколебае в тях желанието да упражняват натиск.

Ериксън се поразколеба.

— Възможно е и да си прав, Хари… Но дали утвърждаването на вече съществуващи бойни системи ще бъде възприето като прекалено мащабна мярка…

— Слушайте, всъщност наистина ли желаем да се възвърнем към политиката на взаимното възпиране? И отново да се влачим години и години наред, задържайки статуквото за сметка на огромни субсидии за армията и източване на националната икономика? — обади се Кастила остро. — Да принудим Китай отново да залегне зад Великата си китайска стена и оттам да насочи срещу нас дулата на всички свои оръжия, ракети и прочие? И то тъкмо когато ни е бил даден шанс да направим нещо за подобряване на световните отношения и сътрудничество?

В геополитическия дебат се намеси и адмирал Броуз.

— Господа, смятам, че онова, което президентът може би намира за най-ефективно, е по-лекото решение на непосредствения тактически проблем. Как ще докажем какво носи „Императрицата“?

По лицата на военните и цивилните в залата отново се изписа колебание.

— Добре би било да го докажем — тихо откликна Кастила. — Ти имаш ли предложение как да го направим, а, Стивънс?

— Изпращаме елитен екип тюлени от „Кроу“ да направят таен светкавичен оглед на товара на „Императрицата“ и готово.

— Възможна ли е подобна операция? — веднага запита вицепрезидентът Ериксън. — В открито море? От един кораб на друг?

— Възможна е — увери го Броуз. — Имаме обучени хора, имаме и нужната екипировка.

— Но безопасно ли е? — отново запита Ериксън.

— Е, без риск не може…

— Аз ще попитам за риска от провал? И за човешки жертви? — намеси се и държавният секретар Паджет.

— Е, да, има такъв.

— А да бъдат разкрити? — настоя Ериксън.

— Също.

Паджет енергично поклати глава.

— Това ще бъде изтълкувано като открит акт на нахлуване, дори на агресия, на китайска територия в открито море. Не, не става. Все едно, че сами си търсим повод за война.

Всички закимаха — кой с готовност, кой против, а президентът свали очилата и разтри основата на носа си.

— За какъв процент риск от разкриване става дума, адмирале?

— Минимален, бих казал. Ако изпратим най-добрите с подходящ, изпитан лидер, който разбира, че хората му не бива да бъдат разкрити, каквито и да са обстоятелствата. Но наложи ли се, ще трябва да отстъпи пръв, без да се съобразява с опасността.

Загледан нейде надалеч, президентът отново се замисли за милионите американци от всички краища на страната. Току-виж не след дълго застанали пред телевизори и радиоапарати, ужасено заслушани в новини за кризата и за обявената заплаха с висока степен на опасност. За отиващото по дяволите мирно ежедневие, което никой от тях не би пожелал да пожертва в името на една напълно ненужна война. Отново усетили президентското състояние, военните и цивилните съветници като по обща команда извърнаха лица към Аурей, сякаш той можеше да чете какво става в съзнанието на Кастила.

— Сър? — предпазливо се обади президентският помощник.

Кастила трепна, кимна с глава, но то бе повече на себе си, отколкото на околните. Във всеки случай не бе изпуснал нишката на разговора.

— Ще помисля по твоето предложение, Стивънс. То съдържа възможно решение на проблема. Междувременно искам да уведомя всички вас, че от известно време провеждаме разузнавателна операция, която може би ще помогне да избегнем кризата.

Изправи се и добави:

— Благодаря на всички. Скоро ще се съберем пак. Дотогава настоявам: моля, огледайте си секторите, приведете ги в максимална готовност. И още: очаквам спешни доклади относно вашите виждания — как да действаме спрямо Китай, от една страна. От друга: кога и как ще бъдете напълно готови за евентуален мащабен конфликт.

Напрежението ядеше отвътре неголямата група кадрови офицери на „Джон Кроу“. Не ставаше дума за конвенционална бойна тревога, която често се оказва фалшива — я повреда в двигателите, я аварирал, търсещ помощ съд в открито море. Не, тяхното бе съвсем друго. Една грешчица и в резултат не само губят живота си, а и стават причина за война.

В комуникационния център командирът Червенко тъкмо приемаше заповедите на адмирал Броуз. Слушаше целият превърнат във внимание, а присвитите му от години взиране в бурното море очи сега приличаха на лазерни снопчета.

Накрая свали слушалките и се обърна към капитан трети ранг Гари Козлов.

— Действайте.

— Слушам — отвърна Козлов.

Не бе изненадан, отдавна бе познал, че именно така ще стане. Сега само запита:

— Готов ли е хеликоптерът?

Козлов бе от онези изключителни тюлени, за които шаблонизираното служебно арго казва: само мускули и мозък. Висок, жилав и безкрайно горд с професията си, вършеше всичко динамично и прецизно. Присъствието му в центъра бе като сноп бляскава светлина, успокояваше и вдъхваше на присъстващите спокойствие и надежда.

— Имате го след десет минути.

— Ще сме готови.

Червенко кимна, не се и съмняваше.

— Запомнете, капитане, мото номер едно на мисията — пълна тайна: не сте били там. При първия знак, че ви подушват, и изчезвате!

— Слушам, сър.

— Тук ще следим и подводницата, и „Императрицата“ всяка секунда, изкъсо. Подуша ли нещо накриво, мигом ви изпращам сигнал за отказ. Радиовръзката няма да прекъсваме, разбрано?

— Тъй вярно, сър.

— Късмет, Гари!

— Благодаря, Джим — Козлов се усмихна. — Чудна нощ за чипкане, а?

На тъмната палуба го очакваха четиримата му тюлени — целият екип, — облекли костюмите, готови. Щом се появи, наскачаха и го заобиколиха. Козлов грижливо огледа екипировката им.

— В изправност ли са магнитните котки?

В ответ получи колективно „тъй вярно!“ и нареди:

— На хеликоптера!

Закрачиха назад към кърмата, където бе машината — „Сийхоук“ SH-60, откроила тъмен силует на фона на хоризонта, прилична на гигантска хищна птица. Вятърът бе лек, понесъл фин дъх на дизелово гориво и морска сол. До хеликоптера, готов за операцията, закачен за спускателни механизми, лежеше специализиран боен сал на име „Зодиак“, каучуков, със свръхмощен електродвигател и хиляди специфични приспособления.

Петимата качиха сала и наскачаха в машината, двигателите зареваха и голямата птица бързо набра височина, сетне плавно зави вляво. Със загасени светлини, тя мигом се сля с нощния мрак и чернеещото долу море и се устреми към „Императрицата“ — на около десетина мили отпред. Вятърът засвистя около нея, разсичан от мощните витла.

Ушите на водача бързо привикнаха с шума и той се взря в разбунената вода отдолу. Обхвана го странно безпокойство, а то не бе типично за него. Обучен ли си както трябва, знаеш, че и ти, и твоите момчета ще се справите отлично. Защото в тяхната професия подготовката е единствената гаранция за успех. Само че днес за пръв път използваха нов модел на „Зодиак“ и нов тип катерачи — магнитни котки, разработени специално за работа от хеликоптер при тайна абордажна операция на движещ се в морски условия съд. Познаваха си задачите, владееха екипировката, обаче не бяха имали достатъчно време да изпипат всичко за работа в един наистина опасно комплициран сценарий.

Козлов имаше пълно доверие в хората си и вяра в самия себе си. Иначе не ставаше за тюлен. И все пак… Отърси се от мрачните мисли и отново се взря надолу. Вече наближаваха „Императрицата“, всъщност бяха почти над нея, движейки се точно по план във времето и пространството. Корабът плаваше с не повече от десетина възела в час. Козлов ясно различаваше товарите на частично осветената палуба с обичайните въжета, приспособленията, люковете на трюмовете. На мостика забеляза и трима китайци, но по дрехите не можеше да познае кой е офицер и кой — обикновен моряк. Ако изобщо имаше офицери, разбира се. Но и тримата сочеха хеликоптера с гневни физиономии и това отново го разтревожи. Нямаше ли да открият огън?

По план хеликоптерът симулираше разузнавателна операция отблизо — внимателна, без стрелба, без заплахи. Огледа лицата на хората си — всички те се бяха взрели в мостика. Всички се питаха каква ли ще бъде реакцията на китайците?

Двамата долу продължаваха да гледат, третият натисна лоста на сирената. В ответ хеликоптерът се поклати вляво, сетне вдясно — морският поздрав и еквивалент на „махане с ръка“. Китаецът пусна лоста и размаха юмрук с широко отворена уста — вероятно бълваше поток псувни.

Козлов хареса жеста. Изглежда, моряците се бяха хванали на въдицата за безобидното разузнаване на американския хеликоптер. Тюлените се засмяха тихичко, духът на екипа се повдигна. Машината форсира и направи широк страничен завой, сякаш се отдалечава, но всъщност изпреварваше кораба.

— Готови? — прозвуча гласът на пилота в слушалките на Козлов.

Командирът огледа екипа — отвърнаха му като един с вдигнат нагоре палец. И той откликна:

— Готови! Спускай!

Машината снижи към вълнуващото се море и увисна почти над него, пилотът се опитваше да минимализира вибрациите. Тюлените изтласкаха зодиака навън, а операторът на електроскрипеца го спусна във водата. Екипът наскача в морето — един по един. За миг Козлов реагира по типично двойствен начин: шок при сякаш безтегловното увисване над водата, но и с желязното спокойствие на професионалист в позната стихия.

Салът подскачаше на не повече от десетина метра от него. С мощен кроул командирът запори черната, непроницаема вода. Пръв се качи на съда, след него и другите. Включиха електродвигателя и се устремиха към приближаващата се „Императрица“. Най-безопасна за съвременен абордажен заход е предната корабна част, тук рискът тюлените да попаднат под витлата е минимален. Този е и най-бързият начин — съдът сам се приближава към вас.

Корабът се извиси и сякаш се надвеси над тях, а хеликоптерът отново закръжи отгоре му, за да отвлича вниманието на екипажа. Козлов виждаше част от грамадите товар на палубата и бързо заизчислява наум, като в същото време ловко променяше посоката на зодиака. Сега се движеха успоредно на съда, недалеч от носа му. Под закрилата на мрака и хеликоптерната маневра лидерът поведе сала към борда, а тюлените подготвиха магнитните котки. Ако всичко вървеше добре както досега, щяха да излязат на тъмната предна палуба, откъдето да започнат претърсването.

На фрегатата капитан Червенко нетърпеливо изчака кацането на хеликоптера. Пилотът го направи перфектно, а командирът затича към кабината, навел ниско глава под все още въртящите се витла.

— Добре ли мина? — извика с все сила.

— Идеално, сър! Те са на място.

Червенко отдаде чест с два пръста и затича обратно към комуникационния център. Влезе и незабавно отправи поглед към Боум, който не отделяше очи от радарния екран.

— Улавяш ли зодиака?

— Съвсем не, сър. Прекалено е малък.

— Хейстингс, чуваш ли нещо?

— Само нашите витла и подводницата — продължава да ни следва, сър. Няма начин да чуя електромотор, и то под носа на товарния съд. Дори и да е много мощен.

Червенко доволно поклати глава.

— Добре. Може би момчетата ще се справят.

Закрачи към изхода, но се поколеба и спря.

— Внимавайте повече от всякога! Особено какво прави „Императрицата“ и…

— Сър! — обади се Хейстингс от сонара с напрегнат глас. — Подводницата! Китаецът се приближава. Много бързо. Вече е до нас!

Червенко грабна слушалките и ги притисна към ушите си. Подводният съд наистина бе съвсем близо и продължаваше да скъсява разстоянието.

— Някой друг да улавя нещо?

Тутакси се обади друг оператор от сонарния екип.

— Зареждат, сър! Торпеда с активирани бойни глави.

Червенко се извъртя към радиста.

— Предай да прекратят мисията!

Младежът грабна микрофона и завика:

— Прекрати мисията! Прекрати мисията! Прекрати…

Зодиакът бе на не повече от метър от извисяващата се над него стоманена грамада. Задачата на екипа бе равностойна на изкачване по небостъргач, само че този небостъргач се люлееше ужасно, пък се и движеше. Козлов правеше всичко възможно да не ги привлекат опасните вихри около борда и салът да не се забие в него със скорост, по-голяма от нужната. Загубата на ориентация, изненадващите течения и вихри непосредствено до борда са смъртоносни врагове — Козлов отлично знаеше това. Но пък тюлените бяха обучавани да се ориентират отлично при всякакви ситуации, да изчисляват точно заход към движещ се обект.

Доближи сала още мъничко, пръски пяна заваляха в лицето му, тук отблъскващо вонеше на машинно масло и метал. Без да чака специална заповед, старшият тюлен се присегна и залепи за корпуса първото скачващо магнитно устройство — то мигом укрепи позицията на сала покрай съда. Успя от първия път, макар че вихрите изхвърляха прекалено много вода върху екипа. А първият тюлен вече се катереше — черна сянка, същински паяк, устремен към върха на монолита. Изкачил определено разстояние, той махна с ръка, закатери се вторият, след малко и третият…

От сала Козлов ги гледаше с гордост.

Нощта бе техен съюзник… хеликоптерът бе създал нужната дандания над кораба… скачването бе почти съвършено… всичко говореше за успешно развитие на операцията.

Позволи си кратка усмивка и активира своите котки. Те мигновено залепнаха. Екипировката работеше чудесно и той тръгна нагоре в мига, когато първият тюлен стигна палубата.

Внезапно миниприемникът запищя в ушите му:

— Прекрати мисията! Прекрати мисията! Прекрати миси…

Всичко в него крещеше да продължава нагоре, но волята на командира изключи тази опция. Напрегна цялото си същество, повтаряйки старата максима: отстъплението е също успех…, а в този напрегнат миг тя просто звучеше абсурдно.

Превключи радиовръзката и призова момчетата:

— Прекрати операцията! Слизай! Връщайте се, по дяволите…

Тюлените се плъзнаха надолу по корпуса, сръчно манипулирайки прилепващата сила на ръчните и крачните котки. Гледката бе впечатляваща, дори красива — координация, сила, ловкост и бързина. В същия миг, обезпокоен за първия си боец, вече стъпил на палубата, Козлов отправи поглед нагоре. Къде е старшият?

Не минаха десетина секунди и тюленът се появи. Слезе като пожарникар по намазана с грес тръба, с вкиснато изражение, макар и да се опитваше да го прикрива. В мига, когато краката му допряха зодиака, един от другарите му го изтегли навътре, друг дезактивира скачащото устройство, а Козлов поведе сала в обратна на кораба посока. Изтеглянето стана в борба с могъщите вълни и силата, която влечеше зодиака към корабните витла. Тюлените мълчаливо наблюдаваха бавно смаляващата се „Императрица“. Очакваха на борда й да лумне прожектор, но това не стана, след минутка Козлов облекчено въздъхна. Е, поне тази част на мисията бе напълно успешна: на борда на „Императрицата“ така не ги и усетиха.

Форсира двигателя и насочи сала към „Кроу“. Сега тюлените започнаха да мърморят.

— Какво, по дяволите, стана?

— Тъкмо се бяхме качили!

В себе си Козлов бе повече от съгласен, но пък бе и командир.

— Заповед, хора, заповед — сурово рече на глас. — А ние изпълняваме заповеди, нали?

Червенко стоеше наведен над Хейстингс, поел втората слушалка, напрегнато заслушан. Веднага усети забавянето на противниковия съд. Прав ли се бе оказал?

— Подводницата изостава, сър. Дистанцията се увеличава — преглътна Хейстингс.

Обади се радистът.

— От мостика съобщават, че зодиак се прибира. Капитан Биенас забавя, за да прибере тюлените.

— Китаецът е вече в старата позиция, сър — без да крие облекчението в гласа си, рече сонарният оператор.

Червенко се покашля, изпусна въздух. Такъв вид емоции си позволяваше пред подчинените. Всъщност последните няколко часа направо му бяха изпили силите. Огледа лицата на моряците наоколо, знаеше, че и при тях е било същото. Той поне зад гърба си имаше дълъг стаж и многогодишен опит.

— Добре, хайде сега с общи усилия да анализираме ситуацията: как стана така, че дяволската подводница усети кога точно да ни заплашва? Именно когато тюлените започнаха операцията. Хейстингс, ти кажи пръв!

— Няма начин да прихванат сонарно нито зодиака, нито хеликоптера, сър, сигурен съм.

— На „Императрицата“ нали са видели хеликоптера? — обади се Боум. — Не е толкова сложно.

— Това може да е причина — съгласи се Червенко, но в главата му се завъртяха други мисли и той побърза да каже: — Добра работа, момчета. Продължавайте да си държите очите и ушите нащрек. Усетите ли нещо отново, веднага уведомявайте мостика и мен.

Забързан към кабината за личен контакт с Вашингтон, командирът си казваше, че е абсолютно невъзможно на „Императрицата“ да са засекли екипа тюлени в нощни условия, и то в морето. На кораба са видели само хеликоптера. Единственият начин китайците да знаят кога да извършат заплашителната маневра и така да спрат качването на тюлените е, че са знаели предварително за операцията. Някой ги е предупредил. Някой, и то от Вашингтон.

Двамина довлякоха извиващата се в ръцете им китайка в селски дрехи и я захвърлиха на пода пред стола, на който бе завързан мъж с увиснала глава. Ръцете му бяха стегнато закопчани на гърба, лицето му — подуто и окървавено, краката му — боси. Въздухът в стаята видимо не достигаше.

— Хубавичко го огледай — каза единият на кантонски диалект. — И като те разпитват, помни — траеш ли си, и ти ще се докараш на същото дередже.

Облечена в подобни на пижама дрехи, селянката се сви на кравай на пода и замига като уплашен до смърт човек. Мъжът я изгледа, завъртя глава и почука чело. Сетне се спогледаха с другия и излязоха.

Още като чу изщракването на ключалката, Ранди ядно завъртя очи и побърза да огледа помещението. Два широки прозореца, единият отпред, другият отзад, закрити с дебели пердета. Сутрешната светлина вече проникваше лекичко, но само по контурите. Иначе не се и помръдна, защото бе сигурна, че отнякъде я наблюдават. Спря поглед върху Джон и възлите по въжетата, с които бе завързан. По дяволите! Хванали са го, че и вече здравата са го обработили.

Беше се натъкнала на много повече неща, отколкото в Ленгли (пък и тя самата) бяха изобщо подозирали. Ясно, че Макдърмид е главна част от задачата, по която работеше Джон. От опит и мъничко статистика знаеше, че появи ли се някъде зет й, то почти неизбежно е във връзка с изключително важни събития.

Ленгли невинаги бе на такова ниво, на каквото работеше зет й — минали бяха славните за ЦРУ дни. Докато неговият работодател стопроцентово действаше на най-високите възможни нива на федералното правителство, нищо че самият Джон винаги се е правил на дръж ми шапката. Това значеше още, че оркестрираните от Макдърмид ходове са, изглежда, само върхът на някакъв военен или политически айсберг. И ако бе права, то, изглежда, задачата й придобиваше съвсем нови измерения.

Надяваше се местният й екип досега да е разбрал, че са я заловили, докато следеше поредните Макдърмидови любовни приключения. И че вече подготвят измъкването й. От друга страна, знаеше, че в нейната професия сигурност не може да има за нищо.

Изви се на пода и ужасено закри очи с ръце, продължавайки играта с невидимите наблюдатели. Трябваше бързо да намери начин да се измъкне без чужда помощ. Същевременно в никакъв случай не бива да им даде да разберат, че с Джон се познават или че работи в Ленгли — без значение колко и как я измъчват.

Сякаш прочел мисълта й, на прага на внезапно отворената врата застана самият Макдърмид, а след него и Фен Дун. Но над нея се наведе не Фен, а американецът и гневно запита, при това на английски:

— Защо душиш след мен? Шпионираш ли ме? Най-добре си кажи, за да не изгниеш в някой от вашите правителствени затвори.

Тя напрегна воля да остане напълно неподвижна. Лежеше в селските си дрехи, по лицето й не помръдваше и мускулче, сякаш от английския не разбира нищо и си няма идея за какво й говорят.

Фен я срита в ребрата, а тя записка, протестирайки на китайски, и се затръшка по пода като подлудено от страх просто селянче.

— Не е от този край — каза Фен на английски. — Говори диалекта на северняците и на някои области край Пекин.

Отново я срита и превключи на китайски:

— Какво правиш тук, а, селяндурко? Много си далеч от дома. Какво търсиш в Хонконг?

Ранди отново изписка. Добре играеше ролята на дребно, незначително селянче, ужасено от гнева на силните.

— По нашите земи работа няма, няма хляб… — запищя тя и отново зарева. — Затова съм тръгнала за Гуанчжоу, ама парите тук са повече!

— Какво дърдори? — запита Макдърмид.

Фен преведе.

— Известна история. Милиони напускат родните земи да търсят прехрана в големите градове.

— Милионите не ходят по петите ми — тросна се американецът. — Защо ме шпионира? Кой я е изпратил?

Фен преведе въпросите му и добави няколко приказки от себе си:

— Вървиш по петите на г-н Макдърмид почти цял ден. Мислиш, че не сме те засекли ли? Господинът е много важен човек. Я кажи кой ти плати да го следиш и какво искаше точно да научи? Иначе ще те предадем на полицията, а те ще те набутат в онези мръсни зандани — там ще гниеш цял живот.

Фен и двама от копоите му я бяха спипали доста унизително — да подслушва на прозореца на спалнята в онази къща. Сега напрягаше ум какво да им каже, че да й повярват. Много би зависило от нивото на параноичното им мислене: какво има да крие Макдърмид и в кои области; къде вижда врагове, доколко с Фен Дун познават тези врагове. Трябва да приложи малко психология, и то удачна, съобразена с манталитета на проста китайка.

Реши да изиграе ролята си докрай. Изплашено, необразовано селско момиче, попаднало на непознат чуждестранен богаташ, решило да си опита късмета.

— Аз само пари търсех — изплака Ранди. — Вратата на градината беше отворена и надникнах, та сетне чух гласове и си викам — този богат господин от чужбина може да ми даде малко парици… да ми помогне…

Фен Дун я срита така бързо, че тя не долови движението на крака му, преди да усети острата болка в ребрата.

Този път извика напълно естествено и отново се загърчи и затръшка по пода като подгонено за колене свинче. А през риданията и хлипанията плачевно дърдореше:

— Семейството ми измира от глад… пари трябва да им изпратя! Във фабриките не изкарвам достатъчно… Трябват ми повече… затова крада… каквото намеря… по къщите на богатите хора…

— Глупава селяндурка! — изруга Фен и този път лицето му почервеня. — Ти цял ден тичаш подире му! С кола се движиш! Съвсем явно го шпионираш! Вероятно и от преди, а? Казвай, че ще те…

Ранди пусна в ход едно от най-сполучливите си актьорски изпълнения — на лукаво, разлигавено, но и силно уплашено, молещо, скимтящо от страх нищожество. Хвана Макдърмид за краката и унизително зацелува обувките му.

Фен изпсува на китайски, сграбчи Ранди за пижамата и я помъкна по пода встрани от американеца.

— Селяци! Обърнеш им капка внимание и заревават като заклани животни — бедни били, нищо нямали. Ей сега ще ти оставя нещо за спомен, та поне наистина да има за какво да ревеш!

Обърна се към другите двама и тихо нареди:

— Донесете електродите и бензиновата горелка.

На шанхайски говореше, но Ранди познаваше диалекта. Свят й се зави. Можеше да издържи на мъчение, но на това…? Щяха да я обезобразят и осакатят за цял живот… дори и да я освободят по-късно или сама да успее някак си да им се изтръгне.

И все пак имаше изход: на едно нещо стопроцентово щяха да й повярват. Ще им предаде Джон!

Вече го бяха били, може би и измъчвали. Сериозно ли бе наранен? В това нямаше как да е сигурна. Събра цялата си воля и се вгледа в него. Въжетата държаха тялото му донякъде изправено, иначе бе в безсъзнание, отпуснат, безмълвен — дори и не стенеше. А осакатят ли и нея, така или иначе нищо няма да може да направи нито за него, нито за себе си. Нито за Фирмата14, нито за страната си.

Но ще изчака да донесат инструментариума за мъчения — горелката и уредите за електрошокове. Ако започнат с второто, ще я блъсне високоволтов удар, ще я зашемети, но едва ли ще й нанесе трайно увреждане. Знаеше го със сигурност. Ще издаде Джон, когато стигнат до третия удар например — тогава ще е най-вероятно да се е пречупила. Колкото по-дълго издържи, толкова повече ще й вярват в казаното. Но запалят ли бензиновата лампа, тогава… е, ще му мисли впоследствие, ще импровизира. Вероятно ще трябва да се огъне по-рано. Горелките я ужасяваха.

Двамата Фенови главорези се върнаха ухилени. Рефлексите са спонтанна физическа реакция извън контрола на мозъка. Каза си това и изведнъж усети, че Фен я е наблюдавал през цялото време — докато планираше действията си. Сега се ухили и рече:

— Дайте горелката. Донесете друг стол и й свалете сандалите.

Ралф Макдърмид преглътна и рече неуверено:

— Това сега нужно ли е?

— Нужно е, тайпан — с режеща нотка в гласа отвърна Фен Дун. — Върши ли нещо наистина важно, човек може да изцапа ръцете си, нали? Дори и да ги окървави…

Единият донесе стол, вторият й изу сандалите. Фен Дун я хвана за раменете и я вдигна с лекота като парцалена кукла. Постави я на стола и махна с ръка към горелката. Поднесоха му я запалена.

— Недейте! Недейте! Ще ви кажа — изпищя Ранди. — Ето, той ме нае!

Посочи Джон, който бе все така неподвижен.

— Страх ме беше да си кажа… щяхте да ме мъчите като него… но, ето го — той беше. Той ми плати и нареди да следя господина, да запомням къде ходи и какво прави, с кого разговаря. Всичко, всичко. Майка ми и баща ми са стари, имат нужда от пари, от храна. Къщата е стара, трябва да се ремонтира. Моля ви, не ме мъчете!

Ранди издърдори това в скоропоговорка и ужасено се заизвива на стола, като кършеше ръце и въртеше очи. Фен преведе думите й, а Макдърмид се обърна към Джон с нов интерес, при това по лицето му се изписа разбиране. Ранди бе познала — номерът минаваше, Макдърмид бе повярвал и сякаш си казваше: „Но, да! Защо ли не се досетих още от началото?“

Фен обаче не зяпаше. Погледът му бе закован в краката на Ранди. Пристъпи към нея и хвана ръцете й, извъртя дланите към себе си и се загледа в тях отблизо.

Това привлече вниманието на американеца и вероятно облекчен, че горелката няма да влиза в действие, той запита:

— Фен, какво има сега?

Дун пусна ръцете на Ранди, сграби я за брадичката и изви лицето й нагоре, наведе глава и се взря отблизо в очите, косата, челото. Дългите му силни пръсти я стискаха болезнено, в стомаха й се появи силна тежест. Опита се да се изскубне и изпищя:

— Уууух, боли!

— Млък, кучко!

Сега пръстите му — същински стоманени щипци — опипаха челото й и се плъзнаха към косата. Изведнъж яростно изскубнаха черната перука заедно с имитацията на челна кожа. Отдолу се показа тясната шапчица, която компактно задържаше истинската й коса.

— За Бога! — ахна Макдърмид.

Фен смъкна шапчицата със замах, показа се късо подстригана руса коса.

Двамата главорези зяпнаха, сякаш присъстваха на истинско чудо.

— Ама тя не била китайка! — глупаво констатира Макдърмид на глас.

— Не е — процеди Фен, без да отделя очи от лицето на Ранди. — Не е китайка, кучката.

— Но как позна?

— По краката — отвърна Фен. — Селските чеда носят сандали цял живот, краката им се деформират по специфичен начин, а между големия и останалите пръсти винаги има значително разстояние. А я вижте тук…

Китаецът се ухили разбиращо, донякъде дори с възхищение.

— Кожата на ръцете й е загрубена и състарена по изкуствен начин, вероятно с латексни материали. По същия начин са обработени лицевите овали около очите. Вероятно носи контакти лещи, а пък и кожата е допълнително напоена с дълготрайни пигментиращи вещества. Забележителна техника, дело на експерти от някоя разузнавателна централа. Нали, маце?

Всички гледаха Ранди с удивление, като някакво екзотично животно. Без Джон, разбира се, който все още бе в безсъзнание.

Страхът сграбчи Ранди за гърлото, за щастие същевременно стимулира мозъка й да заработи на максимално високи обороти. Естествено, номерът с Джон вече не върши работа, а Фен е сигурен, че тя е шпионка и нищо не е в състояние да го разколебае. Значи следващата лъжа трябва да е в тон с факта, че работи в някоя разузнавателна служба. Започна да се поти и да прехвърля възможностите наум. Какво ли ще повярват Макдърмид и Фен Дун сега? Коя от легендите ще съумее да защити с наличните тук средства?

— Е? — подхвърли Фен с онзи задгробен глас, чийто тон и тембър почти не се меняха и това го правеше още по-страшен. — Китайка не си, ама дърдориш езика колкото мен, че и по-добре, още и разни диалекти като кантонски и шанхайски. И английски знаеш, нали? Ти всичко разбираше още от началото, по очите ти познах. Мислиш си, че се движиш едни гърди пред нас, а? Мислиш, ама не. Ти си обучавана някъде в голяма организация с глобални интереси и задачи. Ей го дори и нашето американско приятелче там не говори китайски. Ама не е от ЦРУ, нали така? Нещо по-специално, да не е обучаван за индивидуална мисия, я кажи? А за другарче са му пуснали истинска агентка от Ленгли, нали? И това, естествено, си ти.

Ранди взе светкавично решение. Сви устни и разгневено изтърси на руски:

— Я не обиждай, бе, дурак.

Ралф Макдърмид отстъпи и леко залитна, сякаш по лицето му изплющя шамар. Фен Дун само примига.

— И си прав относно полковник Смит — продължи тя на отличен руски. — Не е от ЦРУ. Само че кой е и откъде точно е, и аз не знам. За съжаление.

Дай им малко информация да имат да дъвчат, отвлечи ги да спечелиш време.

— А пък искам да науча. По-късно ще ни се окаже полезно.

Макдърмид трескаво запита:

— Какво каза сега?

Когато Фен преведе, американецът сви устни:

— Защо пък ще ме следи руски агент?

Ранди превключи на английски с лек руски акцент:

— „Олтмън Груп“ не е единственият продавач на оръжие.

— Я, да не би руското разузнаване да има и бизнес интереси? — незабавно хвърли въдичка бизнесменът в Макдърмид. — Може би Кремъл желае да работи с нас?

В миналото бе работил с руснаци, но напоследък Москва бе станала особено алчна и настояваше за нереални проценти.

— Хм, днес в Русия малцина живеят добре.

Макдърмид се загледа в Ранди, размисли, сетне убедено каза:

— Вие не сте на правителствена служба. По-скоро сте на свободна поръчкова практика или работите за себе си. Вероятно вършите нещо за някой от онези нови руски олигарси — супермилиардерите. Сигурно някой от тях се интересува от нашите дела?

Ранди поклати глава двусмислено, сякаш не й се иска да признае факта.

— Правим, каквото трябва. Баща ми беше в ГРУ. Човек свиква с охолния живот.

ГРУ е старото съветско военно разузнаване, рече си Макдърмид, а Фен направо запита:

— Този олигарх има ли си име?

— Вероятно — Ранди присви едното око и се вгледа в Макдърмид.

Фен също извърна лице към него, сетне избухна.

— Не й вярвам! Я тогава кажи каква оръжейна сделка оформя г-н Макдърмид в Хонконг сега? И какъв е твоят интерес в нея?

— Спри за малко, Фен — намеси се Макдърмид, а във въображението си вече виждаше тлъсти сделчици.

Русия разполага с мощни оръжия по цялото земно кълбо, особено в Третия свят. Тамошните диктаторчета и самоназначени крале се оплакват от мизерията, но винаги имат пари за нови оръжия и боеприпаси за тях. Ако тази женица има достъп до информация за тайни арсенали, евентуално изнесени от старите съветски…

— Винаги съм готов да поговорим — рече той на Ранди.

Сега Фен я гледаше замислено: нещо се въртеше в съзнанието му, но не можеше да сложи пръст върху него. Завъртя очи към Джон Смит, който бе все така неподвижен, отново върна погледа си върху Ранди.

— Фен — кимна му Макдърмид с глава.

Пошепна му нещо в ухото и двамата закрачиха към вратата. На прага американецът се извърна и хвърли обещаваща усмивка на руската агентка с потенциалните бизнес контакти.

Качиха Джон на машина на ВМС — „Хоукай“ тип „Е-2С“, от специалните, летящи на особено големи височини тактикоотбранителни системи за ранно предупреждение. Вибриращите двигатели бръмчаха в ушите му, часът бе около 23. Опрял глава на облегалката, опитваше да заспи, но напразно. Всички светлини бяха загасени, машината изпълняваше разузнавателна мисия, както между впрочем винаги, но сегашната не бе обикновено разузнаване.

Бе неспокоен, облечен в черните дрехи, беретата — в кобур на кръста отзад. До него бе захвърлен термокомбинезон, също черен. Щеше да му потрябва, налагаше се да скача от височина 30 000 фута17. Стотици пъти бе скачал с парашут, но не и от такива големи височини. Но пък онези — другите скокове — бяха преди доста време. Хората от екипажа го инструктираха. Обяснявайки основните положения, всеки бе дал по няколко ценни съвета.

Нужен му бе кислороден апарат, защото свободното падане до отварянето на парашута бе до височина някъде около 10 000 фута. Вярно, не скачаше над бойна зона, поне не и в район, където се стреля. И вероятно — най-малкото теоретично — никой нямаше да го очаква, да наблюдава и следи. Мястото бе грижливо подбрано, изчислено с помощта на сателитни снимки от последните 24 часа. Специалистите бяха на мнение, че облаковото прикритие ще се окаже адекватно за целта. Очакваха относително слаби ветрове.

Всички нужни мерки бяха взети — технически, подготвителни. Всъщност за него бе останало да се подготви психологически — затова сега в съзнанието си Джон прехвърляше различни варианти, планираше предстоящите си действия, опитваше се да предвиди факторите човешка грешка и неочаквани изненади. От време на време се разстъпваше и правеше лека гимнастика с цел да държи мускулатурата във форма.

И ето, от сянката се появи член на екипажа.

— Време е, полковник Смит. Обличайте комбинезона.

— Колко минути до скока?

— Десет. Командирът нареди да ви предам, че всичко е наред. Луната ще бъде скрита през следващите два часа. Времето е стабилно, както очаквахме. Никой не ни следи, поне според нашата апаратура — пълно затишие, както се казва. След малко ще дойда да проверя екипировката ви и да ви изпратя. Помнете, при скачането внимавайте да не се отклоните нагоре. Специалните модификации на опашката ще ви накълцат на салата като едното нищо.

И човекът потъна в мрака, хихикайки. Беше пробутал редовния за новаци парашутисти майтап. Смит не се усмихна, намираше чувството му за хумор за тъпо. Облече комбинезона, закопча ципа. Закачи автомата — „Хеклер & Кох“ МР5К — на трите пръстена от специалния гръден ремък. Намаца лицето с маскировъчно чернило, като внимаваше да не засегне пресните рани. Сега дойде ред и на другата екипировка с ремъчната система за два парашута, кислородната бутилка и апарата, високомера, портативния уред за глобално ориентиране (УГО) и всичко останало.

Стана му горещо, струваше му се, че тежи цял тон. Запита се каква ли е пълната екипировка на пехотата за наземен бой? А как ли се придвижват пехотинците? Отговори си сам: с мерак. И се засмя на собствената си шега. И на него му се бе случвало.

Бе готов, чакаше навлечен, претоплен, надяващ се да не го забавят. Писнало му бе, по-добре да скача и да става каквото ще. Хвърля се в черната бездна през борда, пада, приземява се. Всичко друго, само да не виси тук.

— Време е — обади се глас зад него.

Бе същият мъж от екипажа. Опипа всичко по него, накрая го плесна по рамото.

— Е, включвайте кислорода и внимавайте в светлината над вратата. Мигне ли, отваряйте вратата — плъзнете я странично. На добър час!

Джон кимна, изпълни казаното точно. Загледан в лампата, мигом усети рязката промяна в налягането. Черната пропаст отвън сякаш го всмукна и той изпита миг на колебание. Сетне в съзнанието му нахлу спомен за бащини думи от детинството: „Всеки е смъртен, затова си живей живота по най-добрия начин сега и не се обръщай назад, за да търсиш изпуснатото.“

И скочи.

Джон набързо разказа за сблъсъка и бягството от Фен Дун и главорезите му, а Ашгар кимаше с глава с искрено възхищение. Групата наброяваше 20 души с него самия. Както и в Шанхай, носеха същите колоритни, торбести уйгурски дрехи, тук-таме по някоя и друга западна дреха като джинсово яке. Повечето се бяха избръснали, неколцина имаха дълги, провиснали мустаци както Ашгаровите. Мълчаха, само очите им неспокойно шареха по околната местност. Ашгар обясни, че от тях никой не говори английски.

Джон също се огледа.

— Може би е най-добре да се махаме оттук, а?

Ашгар заговори, хората му образуваха кръг около двамата и потеглиха. Отляво се ширеха оризища, водната им повърхност мътно проблясваше, същински черни огледала в мрака. Отвъд тях започваха ниски хълмове, преминаващи в планини — невисоките масиви наподобяваха подредени на небесния фон мастилени шишета. Някъде там се намираха различни будистки реликви и храмове, изваяни в скатовете, изсечени в скалите. И Спящия Буда, където бе срещата на Куони с Фен Дун.

— За тези древни планини се носят легенди — обади се вървящият до Смит Махмут. — Китайците вярват, че техните върхове са слезли от небесата божества. Дошли и дълбоко обикнали Земята, отказали да се върнат обратно. Знаеш ли, американецо, понякога ми се струва, че в дадени мигове китайците не са толкова лоши хора. Само че не казвай никъде, че това си го чул от мен.

— А ти откъде познаваш Клайн? — смени темата Смит.

— Не аз лично, приятелю, по-скоро мои познати се знаят с него. Те ми предадоха молбата му, плюс значителен финансов подарък в кеш срещу вече споменатата помощ.

— Кажи името на един от тях?

— Руски инженер на име Виктор.

— И той ти се обади от името на Клайн ли?

— В началото да. Но последната задачка я уговорихме след като му препратих съобщение от капитан Киавели, от затвора.

Сега Джон разбра връзките.

— Значи поддържате контакти със затворниците уйгури?

— Китайците ги наричат престъпници. За нас обаче те са политически затворници. В същото време — дори наистина да бяха криминално проявени хора — присъдите им пак са несъразмерни с онези на китайските престъпници — много са по-големи и тежки. Нали разбираш?

— За едни дадена личност е патриот, за други — терорист.

— Тц, не е толкова просто — възрази Ашгар. — Същността на въпроса е далеч по-сложна. Помисли: кому служат делата на един борец за свобода, респективно терорист, както казваш? На неговия народ или на „каузата“? Ако служат на народа, добре. Но ако ли не, то значи, че този човек е егоманиак, фанатик, за когото „каузата“ е по-важна, отколкото истинските народни въжделения. Често си задавам този въпрос и невинаги съм толкова сигурен в отговора. Особено относно онези, които през целия си живот са работили отвъд границата за истински свободен Източен Туркестан…

— Според мен тези неща винаги са били пречупвани през егоистичните интереси на могъщите държави.

— О, така ли? Е, вярно е, съгласен съм.

Смит го погледна и пред ума му мина същата мисъл, както и на първата им среща: от устата на този човек с лице на тюркски бандит излиза толкова чист и стилизиран английски език.

Продължаваха да вървят, приближавайки следващата гориста местност, по-гъста и по-обширна от първия пояс. Стигнаха я и свиха вляво, покрай едно от оризищата. Някои от уйгурите запалиха ръчни фенерчета, Джон внимателно огледа местността с бинокъла и се стресна. Сред по-отдалечените дървета стърчаха странни конусовидни образувания, подобни на гигантски пчелни кошери.

— Какви са онези купи? — попита той Ашгар.

— Снопи неовършан ориз. Селяните го складират по този начин, за да го опазват от мишките и плъховете.

Скоро излязоха на лек склон недалеч от края на гора. Тук растяха борове, брези и множество храсти, упорито избуяли под гъстия таван от надвиснали клони с листа и игли.

Навлязоха в тази тунелоподобна на места горска обител. Ашгар даде команди шепнешком, трима от хората му се върнаха към склона. Смит разбра — Махмут оставя външни часови. Останалите се настаниха на осеяна със скали поляна, всеки си намери подходящо място, сякаш бяха идвали тук и преди. След малко още трима се плъзнаха като сенки в мрака и изчезнаха между дърветата. Бе време за почивка и уйгурите затвориха очи. Ашгар покани Джон да се настанят до останките на стар огън и нахвърли накратко последвалите изтеглянето му от плажа събития.

— Успяхме да се измъкнем, но знаехме, че няма начин да не си спомнят за пълния с уйгури джип. Затова част от групата върнах в Шанхай да се укриват в лунтаните, с другите се насочихме на запад — към тукашните райони. Усещаш, че ги познаваме добре, нали? Налагаше се да се спотаим, докато премине бурята. Това е наша отдавнашна тактика.

— Значи сте били някъде тук, когато се е обадил Виктор?

— Да. Контактът ми в лагерния затвор доложи, че руският инженер Виктор организирал внедряването на американски асент на име Киавели в затвора, за да установи връзка с Дейвид Тейър.

Джон кимна.

— Клайн планира светкавично нападение с цел извеждане на Тейър.

— Да, ама не — мрачно възрази Ашгар. — Внедрихме Киавели с помощта на фантастични подкупи. Първият доклад за ситуацията и здравословното състояние на Тейър беше благоприятен. Само че Тейър утре го местят — не знаем дали е просто случайност или някак си е научил самият директор. Киавели е предал на нашите хора и те ме уведомиха. Веднага съобщих на Виктор, той докладвал на Клайн. Зная всичко това, защото Виктор ми предаде отговора на Клайн.

— Да ме посрещнете, нали? Значи затова се е наложила и внезапната промяна на плановете.

— Именно. Нарежда и ти да участваш в операцията за измъкване на Тейър и Киавели. Много рискова работа ни се отваря, десетки фактори и обстоятелства могат да ни създадат пречки. Изглежда, смята, че уменията ти могат да бъдат много полезни в затвора.

— Аз? В затвора?

— Точно така. Наложи ли се, всички влизаме заедно, за да измъкнем Тейър с общи усилия. А загрубеят ли нещата, ще трябва да си пробиваш път с бой. Във всеки случай ти си помощният ни боец.

— Супер — рече Смит. — Кои са главните рискови фактори?

— На първо място един-двама от тъмничарите могат да забравят, че са взели подкуп.

— Е, браво — въздъхна Смит.

— О, я горе главата. Твоята работа е фасулска в сравнение със задачите на неколцина от моите хора. Защото то трудното започва едва след извеждането на Киавели и Тейър от затвора. При това да се надяваме, че няма да усетят измъкването им поне до сутрешната проверка.

— Намекваш, че сетне ще прехвърлите Тейър и Киавели отвъд границата ли?

— Да, това ни е задачата — нищо работа, просто песен. Китайците имат една стара приказка: „Затваряш очи, завърташ се като пумпал, преброяваш до десет, а отвориш ли ги — накъдето и да погледнеш, все китаец ще видиш“. Илюстрира чудовищния брой на народонаселението им. А всеки западняк изпъква като черна котка на снежен килим.

— Виж, така или иначе се налага да работим меко — без стрелба. Иначе може да отиде на кино и главната ми задача.

— Клайн е наясно с тази възможност. Наредил е също: подушиш ли опасност за шансовете на главната мисия, мигом да изчезваш.

— Но и в нея ще помагате, нали?

— Обещали сме. Пълно силово съдействие — вдигна рамене Ашгар. — Но първо трябва да измъкнем Тейър от Китай…

— Ще ми намериш ли скривалище за утре?

— Ух. Ще те маскираме като черковна мишка.

— Кога ще ни чакат в затвора?

— Нашите там вече трябва да са се подготвили. Иначе времето и часа го решаваме ние. С тях сме си уговорили сигнал, те ще чакат.

— Какво е разстоянието дотам?

— Около десет мили.

— Клайн даде ли други указания?

— Нищо друго, освен че главната ти мисия е да бъде спасен договорът за човешките права. О, и че във Вашингтон можем да разчитаме на пари и влияние…

Махмутовото лице на истински стоик изведнъж потъмня.

— Значи онези в Белия ви дом са като коне с наочници — само в едната посока виждат — да си осигурят сътрудничеството на Чжуннанхай за договора. А сетне за нас… нищо. Просто нищо няма да получим. Ние сме като консумативи, използват ни, захвърлят ни. Кажи ми честно, виждаш ли истински стимул за нас да ви помагаме? Твоят Клайн смята, че трябва да помагаме, защото интересите ни били в една и съща насока.

— Не бих казал, че на Клайн му липсва добра воля или почтеност. Никога няма да забрави услугата, пък и геополитиката се променя.

Ашгар кимна, но не изглеждаше убеден.

— Ще видим. Къде ни искаш за втората операция?

— При Спящия Буда.

Махмут се поколеба.

— Там е лудница всеки Божи ден след разсъмване. Стотици туристи, продавачи, всякакви хора, знаеш го, нали?

— С малко късмет, ще свършим работа светкавично и ще сме се изтеглили достатъчно навреме и преди навалицата.

— Можеш ли да ми дадеш малко повече информация в смисъл за какво трябва да сме готови?

— Засада и по-различен вариант на спасителна мисия.

— Кого ще спасяваме?

— Един документ. Същия, който изпуснах в Шанхай.

— И е важен за договора за човешките права?

— Да, доволно — отвърна Джон. — Сега и аз имам въпрос: имаш ли наум безопасен маршрут за излизане от Китай с прехвърляне през границата? Не за Тейър питам, а за документа.

— Повече от един. Човек никога не знае какво може да му се случи. Глупаци са дисидентите и революционерите, които не разполагат винаги с резервни варианти и планове за бягство. Имаме добри връзки в съпротивата. Ще има ли нужда от светкавично придвижване?

— Вероятно да.

— Ще се обадя на контактите си.

Ашгар обиколи хората и шепнешком поговори с няколко от тях. След малко всички станаха, идваше край на почивката. Прегледаха оръжието, извадиха резервни боеприпаси от скрити сред скалите сандъци. Върнаха се и шестимата часови.

Почти кръглата луна висеше сякаш досущ над върхарите на дърветата. Ашгар изпрати напред неколцина в разузнаване, подкани Джон, останалите се подредиха в колона по двама и потеглиха. След около десетина минути гората пооредя, излязоха на черен път, където ги чакаха три коли: ландроувър, доста остаряла лимузина линкълн континентал и очукано армейско хъмви.

Джон се засмя.

— Страхотна сбирка чуждестранни конски сили за провинциален Китай, а, Ашгар?

— Едната е дар от таджикски журналист, малко насила ни я подари, ама здраве да е — усмихна се в отговор Махмут. — Другите две сме ги „реквизирали“ нощем в Афганистан, досещаш се как. Ама да се чуди човек какви подаръци давате вие — янките — на разни военачалничета, било от Северния алианс, било не. И колко невнимателни са те понякога с незаслужено получената аванта. Да оседлаваме, а?

Бойците се разпределиха в трите автомобила и веднага потеглиха във верига по неравния път под звездното небе. Макар и външно да не даваха вид на добре обучено и дисциплинирано армейско подразделение, уйгурите се държаха точно така и това до голяма степен успокои Джон. Продължиха по сложна мрежа от стари пътища, минаха покрай ферми, нивя, животни. Срещнаха и хора, окъснели пътници, но те, изглежда, по принцип избягваха контактите с непознати. Ашгар подхвърли, че в тази дълбока китайска провинция дори и велосипедът е лукс. Повечето селяни вървят пеша на големи разстояния дори само да посетят близки и роднини или да разменят стоки, а превозните средства се броят на пръсти. Въпреки това зърнаха няколко автомобила пред различни сгради.

Навсякъде забелязаха следи от дейността на хора — множество подредени една след друга ферми, малки и по-големи села. Покрай пътя се мярнаха барачки — бръснарници, гостилници и чайни, но никой не излезе от тях да провери кой минава толкова късно. В Китай, било централен, градски или селски, важи стриктно правило: не е полезно да си любопитен.

— Дори и да ни видят, едва ли ще предупредят властите — рече Ашгар. — Тук хората знаят, че с тях е по-добре работа да си нямаш.

След около половин час в далечината пред тях се показа телена ограда, зад нея — две стражеви кули. Шофьорите загасиха фаровете, Ашгар тихо издаде заповед и колите излязоха от пътя, за да спрат в рядка горичка.

— Около затвора строителството е забранено. Поне на миля от него няма да видиш нито къща, нито каквато и да е друга постройка — обясни Махмут. — Най-добре е засега да останем за да не ни усети охраната.

— А сетне?

— Ще почакаме…

Джон се събуди внезапно с потиснат страх — човек затиснат нейде в незнайна тъма, дълбоко под земята. Това бе първото клаустрофобично усещане и то предизвика бурна реакция. Видя се сред множество тела, същински сардини в кутийка. Измъкна беретата, скочи в леглото, а ръката му описа яростна дъга. Сетне се опомни, разбра къде е. Въздухът тежеше, миришеше на изпотени тела, бе топло и спарено. Макар че сега в мазето нямаше повече от шепа хора. И те спяха, другите бяха излезли по-рано. Отсъстваше и Ашгар.

Сърцето му лудо тупаше, докато сваляше оръжието. Погледна си часовника. Показваше 14,06 часа. Бе спал повече от девет часа. Обичайно не можеше да изкара и седем.

Внимателно стана, за да не буди другите. Разстъпи се и се протегна. Мускулите го боляха, ставите тук и там изщракаха. Но физическото му състояние бе значително подобрено, чувстваше се във форма. Е, ребрата малко прищракват, но остра болка няма. Лицето го усещаше добре. Сигурно скоро ще започне да сърби, особено изпоти ли се. Е, няма нищо фатално.

Тръгна към изхода почти на пръсти. На върха на стълбището повдигна капака и се изкачи в горното помещение на пристройката. Тук стоеше друг часови, през прозореца долови движение на двора. Излезе навън, като потискаше предчувствията си за предстоящата операция. То май-май отдавна не бе ходил и пеша.

Слънцето бе понапекло, небето синееше порцеланово, кротък ветрец поклащаше върбите и храстите. На платнища из двора бяха разхвърлени да съхнат чушки, земята изглеждаше като покрита с червен килим. Пиперливият им възлютив аромат изпълваше въздуха, напомняйки, че тук е Съчуан, известна с пикантериите на кухнята.

Завари Ашгар в кухнята, пиеше врял чай с мляко, както англичаните. Уйгурът го изгледа учудено и запита:

— Защо си станал? Какъв зор имаш сега?

— Девет часа са ми предостатъчни, за Бога — отвърна Смит.

— Не и ако ги смяташ като сън за пет дни.

— Е, подремвал съм от време на време.

— Аха, само се погледни на какво си замязал. На неспало сламено чучело. С това лице можеш да се явиш на Вси светии без маска, всички ще ти завидят.

Джон се усмихна и махна с ръка.

— Виж, я зарежи темата. По-добре кажи можеш ли да ми намериш подходящ телефон? Не ми се ще да изкушавам съдбата с клетъчния телефон — току-виж някой следи района.

— В съседната стая.

Джон влезе, веднага забеляза апарата. Използва дадената му от Клайн карта, набра неговия номер. Но и този ход беше рискован — може би ДОБ подслушва и наземните линии?

— Клайн слуша — рече глас отсреща.

Джон реагира светкавично, гласът му се промени, заговори на колеблив, полуразвален английски.

— Чичо Фреди, ти ли си? Ей, толкова време не сме се чували. Как е в Америка? Леля Лили харесва ли я?

Леля Лили бе кодова фраза за възможно подслушване.

— О, племеннико Мао, как си? Всичко е наред. Какво става с твоите дела?

— Наложи се да отложим първото, ама пък може да ги решим и двете заедно.

Отсреща замълчаха, в отговора прозвуча известно колебание и нотка на недоволство.

— Хм, съжалявам. Но да не се провали и второто?

Фред бе загрижен, намекваше, че при най-малката заплаха в лагерния затвор по-добре е да се откажат. Приоритет си оставаше срещата при Спящия Буда.

— Е, и аз се безпокоя, ама ще видим. Ще внимавам.

Отново кратка пауза и Клайн смени тактиката.

— Виж, най-добре се обади веднага, да не се безпокоим тук. Тревожим се, знаеш. Ти видя ли се с братовчеда Син Бао?

— Ами да, на гости съм му. В неговата къща.

— Е, това е хубаво. Сигурно се радвате на срещата. Май доста ти струва, а, Мао? Обещавам утре заран веднага да напиша дълго писмо.

— Ще го чакам с нетърпение. И ми е по-леко, сега като чух уважавания ти глас — рече Смит и прекъсна.

Ашгар се обади от кухнята.

— Е, и?

— Приоритетите остават същите — отвърна Джон, завръщайки се при него. — Намеря ли декларацията, незабавно трябва да се обадя на Клайн.

— Бедният Дейвид Тейър…

— О, не и ако можем да си го позволим. Ще направим всичко възможно. Ти надникна ли около Спящия Буда?

— Разбира се, изчерпателно — усмихна се Ашгар и извади тесте карти. — Оставих десетима от най-добрите момчета там, те имат уоки-токита. Я похапни, пък аз ще ти разказвам. Сетне ще хвърлим едно покерче на две ръце. Ако не го знаеш, ще те науча.

— Искаш да ме обереш, а?

— О, не, не — невинно се усмихна Махмут. — В училище съм го учил, абсолютен аматьор съм. Колкото да убием времето.

За миг в гласа му се появиха напрежение и по-остри нотки, но много бързо изчезнаха.

— Добре — засмя се Смит, така и така вече нямаше да спи. — Обаче двудоларов лимит или колкото си е там във вашите пари? Чист покер, без номера, нали? Отивам да си измия лицето и започваме.

Знаеше, че вероятно Ашгар ще го премята, но какво толкова? Трябваше да убият времето някак си — шест часа, през които да запазят нервите стабилни. Сетне ще се стъмни и ще дойде време за операцията…

От време на време прекратяваха покера и докато все още бе светло, изслушваха докладите на уйгурските разузнавачи. Сетне обмисляха и анализираха различни сценарии за развитие на операцията. И пак покер. Ашгар спечели някой и друг долар, Джон се раздели с парите весело и с готовност — все едно принос на добра воля. Но колкото и да се опитваше да заглуши мислите, те неизбежно го връщаха към предстоящите задачи. Ужасно му се искаше да успеят и на двата фронта. Махмут си мислеше за друго — искрено смяташе, че действат в името на демокрацията и свободата в Китай. И това подклаждаше националното му чувство за гордост.

И двамата се безпокояха за евентуални капани, за неща, които не са успели да предвидят. Но не допускаха мисъл за провал. Не и това.

Според Ашгаровите хора около Спящия Буда се въртели обичайните туристически групи, възхищаващи се на красотата и духовната сила на вековното изкуство, разбира се, и постоянните агресивни продавачи на пощенски картички и сувенири. Изобщо разузнавачите докладваха за нормален ден. Засега не бяха забелязвали подозрителни личности, лица, подобни на Макдърмидовите наемници, нито на Ли Куони или Юй Юнфу. Обаче околната природа предлагаше множество възможности за скривалища. И за неочаквана поява. Напълно вероятно бе конкуренцията или семейство Юнфу да се появят последния миг под прикритието на нощта, било пеша, било с превозно средство, на коне, преоблечени като туристи или търговци.

В същото време новините от затвора бяха окуражаващи. Извънредното положение било отменено. Нямало да има нощна проверка по леглата, а на следващия ден затворниците щели да излязат на работа. То и реколтата изискваше спешна намеса: бе време да се прибират зелето, цвеклото, доматите и други зеленчуци, оризът и червения пипер. Ашгар бе убеден, че това е може би най-главният фактор директорът да отмени мярката.

И когато мракът настъпи над района на Дацзу с неговите полета и възвишения, групата с около дузина бойци потегли към затвора. Скриха колите край горичката. Джон, Ашгар и двама бойци се промъкнаха към старото място до телената мрежа. Оттук затворническият двор изглеждаше пуст, притихнал. Столовата тъмнееше в сенки. Двойните врати отзад бяха затворени, на коловоза нямаше нищо. Откъм помещението от време на време долиташе спорадичен смях или звук от протяжна песен. Затворническата охрана не се виждаше.

Важно бе да установят периметрите на постовете. Джон и Ашгар вече бяха решили, че влизането им в затвора би подобрило шансовете за тихо и гладко извеждане на Тейър с помощта на Киавели. И си бяха определили маршрут — по него ще влязат, по него ще излязат.

Продължаваха да слухтят и наблюдават, когато доловиха движение. Едното крило на двойната врата се отвори и затвори! Или така им се бе сторило? Джон напрегна взор. И ето — някой пълзеше, истински хибрид между котка, змия, човек. Правилно бе подбрал пътя — през сляпата точка и към оградата. Оказа се дребен мъж в обичайните овехтели затворнически дрехи. Повдигна глава за миг и веднага очите му заковаха Ашгар, тогава махна с ръка.

— Ибрахим е — прошепна Махмут, — прикривайте го!

Най-страшен враг им бе шумът. Макар че бяха отлично въоръжени, оръжията бяха само за в краен случай. Нищо че имаха и заглушители. Мит си е приказката, че заглушените оръжия стреляли „безшумно“. Разбира се, звукът е доста по-тих от нормалната дандания, но всеки индивидуален куршум си изплющява достатъчно високо, особено когато наоколо е тихо, както сега и тук. Извадят ли късмет, ще свършат работата с помощта на ножовете, гаротите и бойните изкуства — кой доколкото ги умее. И все пак четиримата запълзяха с готови за стрелба пистолети. Трябваше да прикриват и този движещ се насреща им човек — той рискуваше така много.

Сърцето на Джон заби по-буйно, напрежението се отразяваше. Ибрахим напредваше бавно и изведнъж потъна, сякаш земята го погълна. За миг забелязаха лакътя му — повдигна го и се скри. След мъничко земята от външната страна на оградата чудотворно се повдигна, буците се разсипаха встрани и се показа малък дървен капак. Той отскочи, видя се главата на Ибрахим, отново се скри. Пътят им бе показан, каналът — свободен.

Ашгар прошепна:

— Хайде, наш ред е.

Притича силно сгънат на две до отвора, последваха го Джон и двамата уйгури. Американецът се взря в дупката. Не бе дълбока, просто вход под оградата.

— Давай пръв — рече Ашгар настоятелно. — Прикривам те.

Джон се спусна с главата напред, пролази като четириного, излезе и затича след Ибрахим към столовата, а от дрехите му се ръсеше ситна пръст. След него хукна Ашгар, двамата му бойци светкавично заметоха „ничията земя“ пред оградата с клонки и ги последваха.

Ибрахим ги поведе през потъналата в мрак столова и кухнята. Надникнаха през прозорците — лунната светлина играеше върху покритите с дъски пътеки между столовата, трите затворнически помещения, караулното и другите сгради. Бяха правени по специално нареждане на директора — при кално време да не си цапа краката.

Строените върху дебели дървени пилони сгради се издигаха поне на метър над земята — заради дъждовните сезони, наводненията и бурите. Естествено растящи дървета, храсти и трева тук нямаше — всичко наоколо бе засъхнала, спечена земя, добре утъпкана от множество затворнически крака.

В този периметър часовите бяха двама — обходна двойка, — окачили на ремък автоматите, те се прозяваха често, често видимо изморени от безкрайните смени на дежурствата.

Ибрахим зашепна нещо на Ашгар, той кимна и обясни на Джон:

— Приготви се, дам ли знак, тичаме вдясно и се пъхаме под ей онова помещение. А моите хора ще ни чакат тук.

Ибрахим изчака часовите да стигнат края на периметъра, където все още бяха обърнати с гръб. Тогава потупа Махмут по гърба и хукна вляво, като изобщо не се стараеше да тича тихо, а нарочно затопурка като спънат кон по калдъръм. Двойката се стресна и рязко се извъртя с насочени оръжия.

И двамата изреваха една и съща дума, която Джон безпогрешно си преведе. Какво друго, освен „Стой!“?

Ибрахим замръзна, наведе глава гузно, вдигна ръце.

Часовите приближиха бавно, тревожно, но разпознаха ли го, се отпуснаха и позасмяха. Заговориха му подигравателно, кривейки устни.

Ашгар превеждаше бавно, най-важното.

— Пак крадеш храна, а, Ибрахим?

— Знаеш, че винаги те залавяме. Какво си задигнал този път?

Единият го претърси сръчно и изпод ризата извади бурканче.

— Охо, пак мед! Знаеш, че не е за затворници. Липсва ли нещо, все ти си на мушката. Всеки те знае — най-тъпото копеле в целия пандиз. Хайде в карцера, а утре при коменданта. Урока си го знаеш.

И поведоха увесилия нос Ибрахим към малка постройка в дъното на двора.

— Какво стана сега? — със симпатия попита Джон.

— Ще го държат в карцера поне седмица. Но Ибрахим е наше момче, много печено, това е приносът му към каузата. И хайде сега, давай!

Хукнаха вдясно. В мига когато часовите заключваха Ибрахим в килията, те вече бяха под помещението. Изминаха разстоянието под него максимално бързо, излязоха на открито, мушнаха се под следващата сграда и така продължиха към целта. Водеше Ашгар, който познаваше мишената — най-отдалечената от оградата барака.

Спряха на нужното място, залегнаха, задъхани и с лудо биещи сърца. Джон усещаше болка в главата, а лицето дяволски го сърбеше, но единственото нещо, което се въртеше в съзнанието му, бе, че някъде тук наблизо е Дейвид Тейър.

Огледаха непосредствената околност — същите дъсчени пътеки, същата спечена и корава земя. И тук се появи обходна двойка с автомати. Изчакаха, щом часовите обърнаха гръб, Ашгар отново поведе Смит, този път по-бавно и значително по-тихо. Вратата пред тях изведнъж зейна, отвори се сякаш сама и напълно безшумно. Тъмна човешка фигура им направи път и незабавно затвори. Бе на около 30 години, може би повече, на дясната буза личеше белег като от стара порезна рана. Поставил пръст на устните си, мъжът ги поведе на пръсти към втора, съседна врата. Влязоха, пресякоха пълно с похъркващи мъже душно помещение. Сцената прилича на черно-бял филм по Солженицинова книга, рече си Смит.

На задната стена имаше друга врата. Мъжът им я посочи с пръст и се върна към празен нар. Джон и Ашгар се спогледаха, Махмут изведнъж се ухили широко, сякаш казваше: „Твой ред е, американски ми приятелю.“

Е, най-сетне бяха пред затворническото помещение на Дейвид Тейър. Човек от десетилетия насам официално обявен за мъртъв. Съпругата му, омъжена повторно, покойница. Вторият й мъж — най-добрият приятел на Дейвид навремето, също покойник. Синът — израсъл без истинския си баща. Всъщност какво? Тейър си беше пропуснал живота — губеха му се най-важните моменти от него. Усещайки, че става сантиментален, Джон не можа да заглуши тези мисли.

Преглътна, отвори вратата. Този мъж заслужаваше много повече от просто съжаление. Свобода, реабилитация и цялото щастие, което днешният свят би могъл да му предложи.

Откри се мъничко помещение. Две тъмни сенки — седнали на леглата си мъже — вдигнаха очи към него. И двамата държаха запалени джобни фенерчета, прикрили в шепи лъчите им. Нищо повече не успя да види, в същото време Ашгар влезе и затвори вратата.

— Киавели? — прошепна Джон.

— Смит, ти ли си? — отвърна му глас.

— Аз съм.

Сега изведнъж лумнаха и двата лъча. Затворниците бяха облечени, готови. Единият, по-млад и мускулест, брадясал, с набола по набръчканото лице сивкава четина и късо подстригана сива коса, мигом издърпа и изправи ъгловия нар. По-възрастният, също висок, възслаб, с хлътнали бузи и кокалести рамене, носеше типично маоистко яке, съответната шапка и торбести селски панталони. Под шапката се подаваше плътна бяла коса, лицето бе аристократично и дълбоко нарязано от бръчки. Лице на около осемдесетгодишен човек, познало немалко мъки и страдания. На колана на панталона му висеше наподобяваща торба кесия. Това бе готовият за път Дейвид Тейър.

— Ашгар! — обади се Киавели от ъгъла, където бе клекнал. — Имам нужда от малко помощ.

— Готово! — откликна уйгурът и с общи усилия двамата повдигнаха една от дъските на пода, изтегляйки от нея четири хлабави пирона. Отместиха и съседната, отдолу зейна отвор.

По изнуреното лице на Тейър заигра топла усмивка и той протегна ръка.

— Полковник Смит, отдавна чакам този миг. Може би трябва да кажа нещо по-смислено и тържествено, но просто съм като зашеметен.

— Истинска чест е да се запозная с вас, сър — рече Джон и здраво стисна подадената му ръка.

Бе суха, топла и леко трепереше.

— Казвам го от все сърце. Дошли сме да ви изведем оттук и много скоро вие ще сте вече свободен човек.

— За мен най-голямата придобивка на свободата ще е да се видя със сина си…

— Разбира се, сър. Президентът изпраща специални поздрави. И се надява, че много скоро ще се срещнете.

По лицето на стария затворник се разля сърдечна, широка усмивка, очите му заблестяха.

— Боже мой, надеждата ме е крепила цели 50 години. Той добре ли е?

— Доколкото ми е известно, да. Имате две внучета и те ви изпращат поздрави. Момче и момиче, вече учат в колеж. Патрик и Ейми. У дома ви очаква едно голямо семейство.

Джон се поколеба, преглътна с неудобство, стори му се, че Тейър изхлипа.

— Време е да потегляме — обади се Киавели, застанал до тъмнеещия отвор.

Смутен от проявената слабост, Тейър започна да обяснява, че уйгурите години наред копали тунели под бараките, свързващи някои от тях. Входовете-изходи в земята отдолу били маскирани извънредно изобретателно.

Киавели го прекъсна с кратки указания:

— Съжалявам, трябва да побързаме. И максимално тихо. След извънредната мярка снощи охраната има специални заповеди: директорът заплашил, че крайно строго ще наказва всяко нехайство. Повечето тъмничари са подкупени, но попаднем ли на някой от другите, нападаме и обезвреждаме, по възможност без да убиваме. Оставяме заловените в столовата здраво завързани, със запушена уста. С малко късмет няма да ни усетят чак до сутрешната проверка.

— Дотогава би трябвало да сме доста далеч оттук — кимна Смит и изгледа мълчаливия Ашгар. — Ти ще добавиш ли нещо?

— Само да наблегна на едно: без убийства. Моите хора остават.

Киавели направи гримаса.

— Те защо все още са тук?

По Ашгаровото лице се изписа нетърпение.

— Просто като фасул, г-н Киавели. Организирам ли масово бягство, властта ще ни подгони повсеместно, навсякъде, където има уйгури. Нашата борба се крепи на други принципи — бързи, точни удари, където и когато можем, политически искания… При това винаги можем да изведем който ни е нужен, а на негово място да вкараме друг. Организираната в затворите мрежа е ценно преимущество, голяма скрита сила. Но да вървим. Бързината е приоритет.

Помогнаха на Тейър да слезе в тъмната, лъхаща на влага и корени дупка. Тунелът бе майсторски изпипан, с подпори, височина около метър и половина. Вървяха приведени, но то бе песен в сравнение с тунелите под шанхайските лунтани, помисли Смит. Киавели остана последен, като придърпа нара над дупката.

— Някой от нашите по-късно ще замаскира всички следи — обеща Ашгар.

Вървяха в рехава верига: водеше Махмут, следваха го Тейър, Джон и Киавели. Смит надмогваше клаустрофобията с цялата си воля и внимателно оглеждаше приведения Тейър за признаци на болка или умора, но възрастният мъж се движеше енергично и бодро. Тунелът се виеше като огромен опашат змей, тук-таме имаше грубо изсечени допълнителни подпори и излаз нагоре — поредният вход към някое от затворническите помещения. Всички мълчаха, само Киавели на няколко пъти кихна, затискайки уста с длан, за да заглуши звука.

Накрая полъхна хладна струя пресен въздух.

Ашгар вдъхна дълбоко, спря и рече:

— Пристигаме. Излизаме под последната барака, след нея идва столовата. Сега там трябва да има единичен часови, с него ще се заема аз. Появи ли се втори, включва се Джон. Ясно, нали?

— Ами аз? — запита Киавели, упорито взрян в Махмут.

— Неотстъпно ще стоиш до доктор Тейър — меко каза Джон.

— Не бива заради мен… — незабавно протестира Тейър. — Ако ми е писано да стигна до дома, ще стигна и толкоз. Прекалено съм стар, за да страда и друг заради мен…

— Това е вярно — прямо заяви Джон, — но опитате ли да направите нещо, което не е по силите ви, ще затрудните останалите, нали?

Старият мъж наведе глава и с примирена усмивка каза:

— Да, разбирам, Киавели ще ми е телохранител, изобщо ще ми сменя пелените. Бедният капитан…

— Ясно — изръмжа самият Киавели и побърза да добави: — Удоволствието е изцяло мое.

Отместиха капака, лъхна още по-свеж въздух. Излязоха един по един и запълзяха под постройката. Киавели върна дъсчения квадрат на място и побърза да го засипе с пръст, сетне последва Тейър.

Както бе казал Ашгар, часовият бе само един. Махмут и Смит залегнаха току на края на терена между бараката и столовата. Охраната се въртеше в приблизителен кръг с видима досада, полузаспал, метнал на рамо автомата. Нощният въздух хладнееше, луната се скри зад сиви облаци и сенките наоколо се задълбочиха. Стана някак си страшно и още по-мрачно.

Изчакаха часовия да направи пълна обиколка. Зад гърба му Джон притича под отсрещната барака. Когато на връщане китаецът се изравни с тях, Ашгар изскочи — същинска планинска котка — и рязко замахна. Човекът рухна на земята, Ашгар запуши устата му и понечи да го изтегли под бараката.

Тогава иззад съседната сграда неочаквано се появи втори часови и незабавно видя приклекналия над другаря му мъж. Измина дълга секунда, бавно действащият мозък на китаеца оценяваше ситуацията, сетне той посегна към увисналия на рамото автомат. Както бе уговорено, застаналият в засада Джон изскочи иззад него и обви ръка около врата му. Нападнатият успя да замахне назад с приклада. Смит избягна удара, но отслаби хватката. Мъжът се изтръгна, извъртя, понечи да натисне спусъка. Живота на Смит спаси спринтиращият към тях Киавели. Капитанът се хвърли върху часовия с подхода на ръгбист, повали го с рамо и му изтръгна автомата, но онзи успя да натисне спусъка.

Изтрещя изстрел, звукът се отрази в околните бараки и се понесе нагоре към мрачното небе.

Джон ритна падналия в главата и го повлече под бараката. В следващия миг наблизо проехтяха гласове на китайски — интонацията бе ясна, съседните часови от караула питаха какво става. Тейър изскочи навън, високо и уверено завика в отговор, високо се изсмя. Гласовете отвърнаха нещо, сетне също избухнаха в смях.

— Налагаше се да рискувам — тихо обясни той на ужасените си другари. — Казах, че в полудрямка, без да искам, съм натиснал спусъка, за малко да си прострелям крака…

— А те? — недоверчиво прошепна Киавели.

— Викнаха, че съм идиот и да гледам да не се повтори, че ще докладват…

— На косъм от… — потри изпотено чело Смит.

— Разминахме се — натърти Ашгар, а Киавели само се усмихна.

Секунди по-късно с общи усилия вече теглеха телата към столовата, където ги чакаха двамата уйгури. Единият веднага заговори.

Преди Ашгар да отвърне, Тейър преведе:

— Казва да побързаме, преди луната да се е показала. Те ще се погрижат за телата и ще ни настигнат.

Ашгар кимна:

— Правилно. Е, хайде.

Силно приведени, затичаха назад по показания им преди от Ибрахим път, прекосиха сляпата точка и Ашгар се мушна в прохода под оградата. Изведнъж Тейър се закова на място и с неуверен вид се огледа назад, като изпаднал в транс човек. Джон изтръпна, космите на врата му настръхнаха: какво му става на този човек? Досега късметът им работеше, тепърва ли да се издънват? Побърза да каже:

— Доктор Тейър, ваш ред е, влизайте, сър…

— О, да, мой ред — прошепна унесено възрастният мъж. — Знам, да, хъм… удивително, знаете ли, сякаш нещо от мен остава тук… бях голям запалянко, виках за „Доджърс“, само че те вече не били в Бруклин, така ли?

— Сега са в Лос Анджелис — зашепна Смит и внимателно го забута към отвора. — И „Джайънтс“ напуснаха Ню Йорк, сега са в Сан Франциско. Хайде, сър, моля ви…

— „Джайънтс“ в Сан Франциско, а? Боже мой… странно, изведнъж се чувствам подмладен…

Изпъна гръб и сякаш дойде на себе си. Огледа се и направо скочи в тунела, Джон го последва с огромно облекчение. Киавели грижливо огледа терена отзад и ловко се мушна в отвора, след него и настигналите ги уйгури.

— Може ли да потичаме, сър? — запита Джон от другата страна, докато уйгурите покриваха капака и замитаха земята.

Пред тях Ашгар махаше с ръка, подканваше да побързат. Луната бе закрита от облаци, но тук-таме блестяха звезди и на Смит му се стори необичайно светло. Затичаха, Тейър се справяше забележително добре. Вече в горичката, Смит въздъхна облекчено, сякаш печелеха престижно състезание. Току-що бяха извели президентския баща от затвора. Оставаше да го опазят и прехвърлят в Америка. Шега работа — рече си той и мрачно се усмихна, докато запотеният Тейър поемаше дъх.

Изчакаха да почине. Той бършеше потта от лицето и широко се усмихваше. Заобиколиха го в неравен кръг, оглеждаха се неспокойно, въртяха очи във всички посоки. В храсталака прошумоля животинче, сигурно отиваше на север. Тейър така и не престана да се усмихва и да разтрива гърди с длани. Смит чак сега забеляза зъбите му — кафяви, тук-там наръбени или счупени. На дясната ръка два пръста бяха силно закривени, като чупени и незараснали както се полага. Може би са го измъчвали? Мина малко време, дишането му се поуспокои, гърдите вече не свистяха така. Тогава отново затичаха.

Цареше настроение напълно в тон с наподобяващото гробница помещение на ситуационния център. Напрежението сякаш гризеше и без това опънатите до крайност нерви на присъстващите. Заседанието течеше вече цяла сутрин с участието на целия Съвет на началник-щабовете, съветника по въпросите на националната сигурност, вицепрезидента, държавния секретар, министъра на отбраната, Чарлс Аурей, други отговорни лица и експерти и, разбира се, самия президент. Обсъждаха създалата се ситуация в навечерието на мига, когато трябваше да бъде взето решение дали да задържат „Императрицата“ и практически да рискуват военен сблъсък с Китай. Всеки бе докладвал за готовността на своя сектор, но военният министър Стантън донякъде отклони темата и засегна дългосрочни стратегии, допиращи се до военни въпроси и бюджети.

Тогава и генерал Гереро заговори за неотложната, както я нарече, нужда на армията от разширяване на концепцията за бързи и значително по-леки бойни сили с нещо повече. А именно доста по-тежки оръжия за продължителни кампании на големи територии и срещу мащабни военни сили. Той даде и няколко примера за въпросните оръжия, на първо място мобилната артилерийска система „Протектор“, и изтъкна, че е жизненоважно тя да бъда одобрена за влизане в производство.

— Слушай, генерале, днес твоят глас по въпроса е глас в пустиня — рече му президентът, поклащайки глава загрижено. — В момента сме изправени пред криза, където въпросните оръжия не могат да ни помогнат.

Гереро кимна в знак на съгласие.

— Прав сте, сър.

Кастила се обърна към адмирал Броуз.

— Ти имаш ли предложение по въпроса, Стивънс? Нещо, което да респектира китайците и подводницата им още преди да сме стигнали до фатална конфронтация?

— За съжаление, сър, почти нямам — мрачно призна адмиралът.

Генералът от ВВС Кели се обади:

— За Бога, Броуз, ти там не разполагаш ли с ресурса на целия Пети флот? Достатъчно е да вдигнеш един вайкинг от самолетоносачите, че дори и един хорнът ще ти свърши работа. За нула време ще им разкажеш играта.

Министър Стантън запита:

— На „Кроу“ нямаме ли вертолети за борба с подводници?

— Имаме, да. Да и на твоя въпрос, Кели. Отговорът е положителен, но вие, господа, постоянно забравяте, че проблемът не е военен, а истински политически кошмар. Наложи ли се да воюваме, имаме огромен избор от оръжия, но не е там въпросът, нали? Не съм сигурен какви точно са най-модерните оръжия на онази подводница, но ми се струва, че „Кроу“ е достатъчно добре екипиран да се справи и сам с нея. Но да нападаме първи е абсолютно противопоказано. Нали, г-н президент?

— Абсолютно — подкрепи го Кастила.

— Сега мога да предложа кръстосвач, дори съм наредил бойна готовност на „Шилох“. Появи ли се, китайците може би ще се респектират?

Президентът кимна с глава. Това се подразбираше от само себе си и съвсем не го безпокоеше. Само че не решаваше въпроса. Външно изглеждаше спокоен и излъчваше увереност, само пръстите на дясната му ръка нервно играеха по масата.

— Благодаря ти, Стивънс. Е, добре, къде стоим в момента? Опитът ни да проверим товара на „Императрицата“ с помощта на тюлените не успя. Не можем да нападнем първи, защото ще накърним имиджа си на привързана към мира и международните закони нация. На нация, прибягваща не до оръжието, а до инструментите на дипломацията. Е, това напълно изчерпва опциите пред нас, може би с изключение на една-единствена.

Направи кратка пауза, за да подбере думите си още по-внимателно, а пръстите му продължиха да играят по масата.

— Преди известно време ви намекнах, че в момента тече важна разузнавателна операция. Целта й е да получим неопровержими доказателства за истинския състав на товара. Сега заявявам, че имам значителни надежди тя да завърши успешно. И то до няколко часа.

Помещението забръмча като възбуден кошер. Емили Пауъл-Хил запита:

— Колко часа, сър?

— Е, не мога да уточня със сигурност. Но ще съобщя, че тя се извършва на китайска територия и е извънредно рискована. Сами разбирате колко трудно е да се работи на другия край на света, и то на огромни разстояния като китайските.

— Мога ли да запитам кой стои зад операцията, сър? — обади се вицепрезидентът. — Убеден съм, че всички ние тук бихме искали да отправим молитва за успеха и безопасността на участниците в нея.

— Съжалявам, Брандън. Няма да разкрия конкретни данни, нито имена. Само ще кажа, че нашият човек е близо до успеха, но колко близо, сам не зная. Което ни изправя пред просто, но потенциално ужасно опасно решение. Ако до определено време не получим очаквания сигнал от Китай, ще се наложи „Кроу“ да спре „Императрицата“ и негови сили да се качат на борда, преди съдът да е влязъл в иракски води. На практика това значи Персийския залив. Колко точно часа има дотогава, адмирал Броуз?

Шефът на Съвета на началник-щабовете си погледна часовника и отсече:

— Седем, господин президент. Плюс-минус един час.

— Насреща „Шилох“, сър — докладва радистът и вдигна глава към началството. — Искат точната ни позиция сега и евентуалната след десет часа.

Капитан трети ранг Франк Биенас се наведе към него.

— Предай им настоящата. Ей сега ще поработя върху предполагаемата… но я почакай! Кажи им, че десет часа не вършат работа.

Биенас седна пред картите и отвори таблиците. Радистът предаде исканата информация на кръстосвача и се облегна на седалката да изчака отговора. Бе на края на дежурството и усещаше умората в цялото тяло. Биенас продължи да изчислява проектирания курс на „Кроу“. След малко захвърли писалката и поклати глава.

Радистът постави слушалките и внимателно се заслуша. След малко се обади през рамо:

— „Шилох“ казва, че за по-малко от десет часа няма да успеят. В момента са на пълна мощност.

— Тогава ще бъдем вече в Персийския залив и нещата ще загрубеят. Предай им го — налага се да ни настигнат до шест часа, иначе по-добре да се връщат у дома и да вземат да си изпекат курабийки.

Слушалката на ухото му изписка и той уморено рече:

— Търси ли ме някой, на мостика съм.

Излезе от помещението и пое нагоре, където на смяна още преди час бе застъпил капитан Червенко.

Когато Биенас влезе, Червенко бе насочил нощен бинокъл към далечните светлини на „Императрицата“.

— Напоследък нещо много бърза — мрачно каза капитанът. — Като надушила дома хрътка. Издули са машините до крайност.

— „Шилох“ твърди, че са му нужни десет часа — докладва Биенас.

Червенко не се извърна, нито свали бинокъла.

— Броуз прави най-доброто, на което е способен. Лошото е, че Петият флот е далеч на юг, при това ние постоянно се отдалечаваме от него. Естествено, че няма да пристигнат навреме.

— Е, и да пристигнат — какво толкова могат, дето ние не го можем? — коментира Биенас, а в гласа му прозвуча закана и оптимизъм.

— Само дето са два пъти по-добре въоръжени от нас, то стига — благо го поправи капитанът. — А подводницата как се държи?

— Същия курс, същата дистанция, но Хейстингс казва, че долавял шумове в предното торпедно отделение.

— Знаят, че наближава часът на истината, Франк. Не можем да позволим на „Императрицата“ да влезе в Персийския залив. Ще бъдем уязвими откъм въздушни удари на излитащи от наземни бази машини, откъм атака на торпедни катери и на каквото още си поискаш. И не знаем кой още може да се появи, ей така изневиделица, нали? Току-виж Техеран решил ревностно, че и техните интереси са засегнати, и тогава ще стане една каша, не ми говори.

Биенас мрачно кимна. Отлично разбираше за какво говори командирът. Застана до него, рамо до рамо, също насочил бинокъл към движещите се светлини. Наближаваше часът на сблъсъка.

Ашгар яростно зашепна вляво и вдясно, възпирайки уйгурите от стрелба по Фен Дун и хората му, някои от които носеха китайски армейски униформи.

Смит бе зяпнал, изненадан и смутен от присъствието на войници, а Ашгар го стисна за лакътя.

— Какво правиш, Джон? Фен Дун ще се измъкне и с декларацията, и с парите!

Смит огорчено поклати глава, ядосан на себе си, че не бе анализирал възможностите достатъчно трезво. Но пък какво толкова? Нима Макдърмид или Фен Дун бяха на свой ред предвидили всички неизвестни в уравнението? Не, отговори си сам и това го поуспокои.

— Съмнявам се — отвърна на уйгура. — Тук има някакъв трик. Иначе не може да бъде.

Ашгар направи гримаса.

— Какъв трик виждаш? Какъв? Фен и онези с него избиха всички и сега ще се изтеглят с шибаната ти декларация, барабар и с двата милиона долара.

Джон упорито продължаваше да клати глава.

— Няма, Ашгар, ще видиш. Кажи на бойците да са готови за всичко. Нека изчакаме. Има неизвестни величини, интуицията няма да ме подведе.

Долу, в краката на гигантския Буда, Фен приклекна пред куфарчето, докато мъжете му застанаха в кръгова отбрана с напрегнати лица и насочени във всички посоки дула. Дун взе куфарчето в ръце, внимателно го завъртя и изведнъж се разсмя. Рече нещо на китайски и хората му също се засмяха.

Ашгар преведе на Смит.

— Казва, че никаква бомба нямало в него. Било леко, нищо не помръдвало. Поначало не повярвал, че вътре има експлозив. Ли Куони никога не би унищожила единственото си реално оръжие.

— Прав е за това.

Тогава Фен понечи да отвори капака, а групата му бързешком заотстъпва. Видимо никой не вярваше, че е стопроцентово безопасно. Но едрият китаец наистина разтвори куфарчето и почти завря лице в него. Сетне видимо ядосан, с разкривена физиономия ядно го захвърли в храстите и високо изруга.

— Но то е празно! — удивено прошепна Ашгар.

Джон кимна.

— Нали ти казах, че има номер. Ли Куони да не е толкова примитивна?

Къде ли бе декларацията? Фен гневно закрачи към трупа на Юй Юнфу и го отхвърли на гръб с мощен замах на крака. Клекна и потри лицето му с ръка. Погледна си пръстите и отново изруга.

— Какво, по дяволите, става пък сега? — запита Ашгар.

Фен скочи на крака и яростно прекрачи трупа към безжизненото тяло на Ли Куони. Наведе се над нея и направи същото, взря се в пръстите си и просто побеля. Този път замълча, нещо в него сякаш се пречупи. Бяха го изиграли, току-що го бе осъзнал. Обърна се към хората си и задавено обясни нещо.

— Значи ти беше прав! — възкликна Ашгар и погледна Джон с възхищение. — Измама е било! Онези там не са истинските Ли Куони и Юй Юнфу! Ли си е наела актьори да й разиграят номера. Бедните хорица, пожертвала ги е, за да… но пък…

— Да — мрачно потвърди Джон. — Както казваш: но пък…

В същото време Фен претърси женския труп. След минута се изправи, а в ръка държеше неголям предмет.

— Какво, по дяволите, намери?

— Мисля, че е портативен микрофон с приемник и говорител. Може би гласът й е бил истинският… така е разиграла сценката.

Долу Фен, изглежда, стигна до същото заключение. Вдигна глава и внимателно огледа склоновете над Спящия Буда, встрани и отсреща. Нищо не видя, но рязко се извърна и даде поредица остри нареждания.

— Казва им да… — започна Ашгар.

Но Джон не го слушаше, а внезапно заудря с юмрук по земята пред себе си и завика.

— Огън! Огън! Заповядай да стрелят, дявол го взел…

Ашгар не загуби нито секунда, бойците му откриха стрелба като един. Общо двайсет и два щурмови автомата зачаткаха смъртоносна песен, обсипвайки с олово Фен, неколцината му другари и войниците долу.

Нощта бе тежка. Въздухът сякаш притискаше Джон към земята, докато упорито напредваше по потъналите в тъмни сенки скали на гигантската каменна грамада, метър по метър, колкото може по-безшумно и все по-нагоре. За щастие имаше си специални обувки за целта, нощният бинокъл му помагаше в подбора на пътя сред цепнатини, издълбани от водата столетни улеи и ръбове. Понякога нямаше друг избор, освен да прескача по-дълбоките цепнатини или да се катери по скалния скат. Друг път му помагаха случайни издатини или прорасло в камъка, жилаво като въже дръвче.

— Губим си времето, Ли — рече гласът на Фен Дун изведнъж.

Дойде от толкова близо, че Джон потръпна и погледна нагоре, очаквайки там да се появи гадната мутра и черното автоматно дуло.

— Мъжът ти е покойник. Охраната — също. Ти патрони нямаш, нали? Твоето приятелче там горе сред дърветата е сам и много скоро ще го докара до твоето положение. Кой ще ме спре, кажи ми? Сега ти е шансът, сега. Даваш декларацията, аз си отивам, ти се спасяваш където си знаеш.

Куони се изсмя презрително, горчиво.

— И къде ще отида? Какво ще правя без пари? Как ще изведа децата си от Китай? По-добре да взема да изгоря декларацията. Така и ще направя! Ако тутакси не се разкараш…

Гласът й продължаваше да реди подобни закани. Джон се закатери още по-настървено нагоре. Трябваше да се изкачи на по-високо място от Фен.

Междувременно китаецът се изкикоти:

— Съжалявам, госпожо Ли, много съжалявам. Само американците искат декларацията непокътната. Аз ще се задоволя и с пепелта. Хайде, моля ти се, запали я. Ама давай де! Иначе ще дойда да ти я взема и сам ще й драсна кибрита. Обаче това няма да ти помогне да се чупиш от Китай, нали?

Това полупризнание сепна Ли Куони и внезапно тя се досети, тогава спонтанно избухна:

— Вей Гаофан! Той стои зад тази история, нали! Благодетелят на баща ми! И на мъжа ми също! Той иска документът да бъде унищожен, само той. Ти всъщност за него работиш, за кого другиго!

— Единственият ти шанс съм аз, на мен трябва да се довериш — нагло отвърна Фен. — Иначе си знаеш съдбата…

Джон вече бе на върха, прехвърли зъбатия ръб и безшумно се претърколи на късата площадка. Свали автомата и опря гръб на скалата отзад. Свеж вятър полъхна покрай лицето му и без да ще, погледна надолу. Пред него като на длан се виждаше цялата долина, дефилето на Спящия Буда, величествена панорамна гледка с множество красоти и растителност в сенки, монументални статуи, облени от неземната, призрачна лунна светлина.

А на този чудесен фон главата на Фен се открояваше като идеална мишена. С един точен куршум ще я пръсне като тиква. Пръстът му полази по спусъка, а в гърдите му забушува познат гняв: Фен е убиец, унищожил хора, които му бяха помагали — Ейвъри Мондрагон, Анди Ан, поредица уйгури. Дори предателя Макдърмид. И бедния Юй Юнфу. А сега в Арабско море припламваше още едно изключително опасно огнище на насилие и смърт. Джон напрегна цялата си воля да прогони гнева и яростта от себе си.

И тогава се обади с достатъчно висок глас:

— Ти, Фен, не си единственият й шанс. Предай се сега и ще живееш…

Нарочно провали преимуществото на изненадата, но пък смяташе, че този е най-правилният начин за оправяне на сметките. В продължение на безкрайна секунда Фен остана като замръзнал на място, сетне с бързината на кобра се завъртя и плонжира вдясно, сякаш забравил острия зъбер, а в движение пусна дълъг откос. За миг червената му коса се скри в полусянката, лицето му се изкриви в омраза и луд гняв.

Джон въздъхна кратко и със задоволство. На това се бе надявал — не можеш да застреляш човек в гръб, та дори и да е най-големият негодяй на земята. Очаквал бе именно такава реакция, готов бе: неговият откос изпревари този на наемника с десети от секундата, а куршумите отхвърлиха мощното тяло като чувал слама назад към скалната маса. Фен се блъсна в нея с тъп звук, превъртя се в обратна посока и полетя през ръба, повличайки със себе си порой камъни.

Миг шокираща тишина и в следващата десета от секундата Ашгар и групата му затичаха надолу по склона и с насочени автомати заобиколиха скривалището на Ли Куони. С лудо тупащо сърце Джон се втурна по урвата, а в главата му мислите препускаха в хаотичен бяг. Почти се бе добрал до декларацията, но… дали да се обади на Фред? И как да я изпрати? Ами ако изведнъж тя не се окаже в Ли Куони? Тичаше лудешката, без да се съобразява с наклона и голямата опасност, прескачаше високи камъни, зъбери, храсти и какво ли още не. Излезе на равното невредим и спря при уйгурите.

Ли Куони бе зад падналото дърво, опряла гръб на неголяма скала. Облечена бе абсолютно както и мъртвата й двойница, но дрехите бяха разпокъсани и напоени с кръв, вероятно тази на съпруга й. Едната й ръка бе под главата му, а с другата вадеше от джоба запалка. Оръжие нямаше, но Джон зърна документа — най-вероятно истинския, — лежеше върху положено на земята куфарче.

Погледите им се срещнаха, тя се усмихна криво:

— Е? Същият американец, който търсеше декларацията преди време, нали? Трябваше да се досетя.

— Играта завърши, мадам Ли — побърза да каже Смит. — Съпругът ви е мъртъв. Няма с кого другиго да направите сделката, освен с мен.

Тя измъкна ръка изпод главата на мъртвеца и погали лицето му. В небитието то бе спокойно, изгладено, като мраморно.

— Страхлив беше и не особено умен, но го обичах. И смъртта не променя нещата, нали? Вижте, двата милиона долара и вашите уйгури да ме прехвърлят през границата — мен и децата. В замяна получавате тази хартия — каза Куони спокойно и поднесе запалката. — Иначе ще я запаля.

Смит й повярва и веднага погледна часовника. Час и десет минути… „Кроу“ вече е готов за действие, екипите му — в бойна тревога, абордиращата група чака само сигнал. Нищожна е надеждата да успее да изпрати документа във Вашингтон, а оттам президентът на свой ред да го препраща в Пекин. Освен ако проработи неочакван фактор. Ако се случи нещо извънредно и промени обстоятелствата. Буря например. Или поява на още бойни съдове. Или намеса на друга държава. Каквото и да е, само да спре влизането на „Императрицата“ в протока.

Толкова много неща бяха пожертвани досега, други поставени на карта, късно е тепърва да се отказва. Залозите са огромни, длъжен е да направи този последен опит. Обърна се към Ашгар.

— Намерихте ли парите?

— Намериха ги бойците. В куфарчето, точно два милиона, сухи пари, истински.

— Дайте й ги.

Гласът на Ашгар неочаквано загрубя, той отмести очи и се взря някъде назад през рамото му:

— О, не…

Джон се сепна и автоматично се извърна, за да види какво бе привлякло Ашгаровото внимание. Гърлото му мигом пресъхна. Само това не…

В далечния край на поляната стояха осмина във военна униформа, развърнати във верига току пред дърветата, с насочени към тях автомати. Закъснели бяха да помогнат на Фен, но не и да им объркат плановете.