Заплашителната машина, която изкривяваше дори светлината около себе си, бавно се въртеше над загубилата купола си кула на Каркарон. Рулке се бе изпъчил гордо в целия си ръст, опрял небрежно ръка на лостовете. С другата сочеше нагоре към изгряващата луна, чиято тъмна страна, изпъстрена с червено, лилаво и черно, тъкмо се бе показала като подпухнал балон над хоризонта. Страшната прокоба се сбъдваше — от 1830 години не бе имало пълнолуние на хид, средзимния ден, през което само тъмната страна на спътника да е обърната към планетата. Предсказанието на Рулке щеше да се окаже правдиво:

„Когато тъмната луна е пълна в средзимния ден, аз ще се завърна. Ще разбия Възбраната и ще отворя Пътя между световете. И Трите свята завинаги ще принадлежат на кароните.“

Каран, чиято глава едва стигаше до гърдите му, приличаше на снежнобяла сянка с корона от пламтящо червена коса. Лиан скърбеше за нея, но дори ако по чудо прекрачеше по въздуха, не би могъл да й върне свободата. А и никой вече не би му се притекъл на помощ. Презряха го, защото му приписаха вината, че е предал Каран на Рулке, обвиниха го, че е бил негов шпионин през цялото време. Нищо нямаше да разубеди събралите се тук хора. Накъдето и да се обърнеше, срещаше зли погледи, а най-яростно се вторачваше аакимът Баситор, според когото тъкмо заради Лиан бе превзет и осквернен Шазмак. При първия удобен случай Баситор щеше да си разчисти сметките с него.

Сега Лиан имаше само една приятелка — малката Лилис, но какво ли би могла да стори тя? Тук се бяха събрали най-могъщите люде на Сантенар и никой от тях — нито Мендарк, нито Игър, нито осакатеният Тенсор, нито пък Талия, Шанд или Малиен се осмеляваха да се опълчат срещу Рулке.

Творението боботеше, кулата се люшкаше. От шиповете по стените й се стрелкаха нагоре малки мълнии. Гашадите се върнаха на постовете си и обикаляха със скованата си походка. А червеното сияние вътре ту просветваше, ту гаснеше.

Лиан се взря в машината. Струваше му се немислимо да съществува — бе направена от толкова черен метал, че се открояваше дори под нощното небе. Нямаше с какво друго да я сравни в цял Сантенар. Задвижваше се сама, нямаше колела, носеше се из въздуха плавно. В момента висеше неподвижно, макар Лиан да знаеше, че е по-тежка от внушителен скален отломък. Сложните й очертания бяха чужди за погледа му. Дългата предница се стесняваше нагоре в куличка с издатини, зад която имаше нагъсто разположени лостове и ръчки, площадка и висока седалка, изваяна от камък.

Лиан знаеше, че и отвътре изглежда странно, претъпкана с уреди за управление и светещи плочки — нали бе виждал първообраза й в Нощната пустош. Явно Рулке предпочиташе да е на върха на творението си, за да се перчи и стъписва околните.

— Каран! — извика Лиан измъчено.

Викът отекна из амфитеатъра, ехото сякаш му се подиграваше.

Тя май го видя, защото се вцепени. В същия миг машината се разтресе под краката й и Каран размаха ръце объркана. На Лиан му се стори, че ще политне надолу, но Рулке я дръпна рязко на мястото й. Тя вдигна глава към надвисващия великан и му каза нещо. Вятърът заглушаваше думите й.

Игър нагласи очилата си, с дебели лещи като дъна на бутилки. Когато Рулке се появи отново, Игър като че беше решен да се опълчи срещу страховете си дори с цената на своята гибел, вместо отново да им се подчини. Личеше обаче, че волята му слабее.

— Вижте ги един до друг! — заскърца той със зъби. — Покорил е съзнанието й, направо го усещам — досущ както бе обсебил моето.

— Надявам се да е така — с леден глас откликна Мендарк. — Иначе ще се окаже, че Каран ни е предала, и ще трябва да си плати.

Магистърът изглеждаше още по-измършавял, безсилен и озлобен.

Заслушан в тежките им думи, Лиан се бореше и с болката, боцкаща го по цялото тяло, сякаш кръвта му замръзваше на мънички кристалчета. Напъваше се да вкара въздух в дробовете си, но все не успяваше да ги напълни. Призляваше му.

Едната буза на Игър затрепка, накрая се смръзна разкривена от поредния гърч. Лиан се питаше дали старото безумие не обзема отново пълководеца. А Игър впи пръсти в ръката на Малиен.

— Кой е най-добрият стрелец сред вас? — попита я дрезгаво.

— Баситор опъва най-силно тетивата, никой не може да се мери с него. Мисля обаче, че на такова разстояние Зара ще стреля най-точно. Зара!

Младата жена пристъпи напред. Беше нисичка за аакимка, на ръст почти колкото Каран, косата и бе с цвят на горчица, а бузите и — осеяни с лунички.

— Ти ли стреляш най-добре? — пожела да се увери Игър.

Стискаше юмруци така, че кокалчетата им бяха побелели.

Зара сведе поглед към снега, опипваше нервно гривната на едната си китка. Досещаше се какво ще поискат от нея. После изви глава към машината и премери на око разстоянието. Сега само главата на Каран стърчеше над ръба на площадката.

— Да, между здравите сред нас няма по-добър стрелец — потвърди аакимката. — Оттук мога да уцеля каквото и да било в Каркарон.

— И на машината ли?

— Стрелата ще лети по стръмна дъга, но… да, ще се справя.

И Игър се загледа в творението. Половината му лице пак се разкриви, той се опита да овладее спазмите, но не успя.

— Тогава забий стрела в окото на Каран! Ще бъде благодеяние и за нея, и за нас.

Младата жена не помръдна.

— Направи го незабавно! — изрева Игър и в ъгълчетата на устата му изби пяна.

У околните остана впечатлението, че е водил тежка битка със самия себе си, която е загубил. Сега беше готов на всичко, за да не си върне Рулке властта над ума му.

Зара се разтрепери. Обърна се към Малиен, втренчила безизразните си очи в червеникавата светлина. Предводителката на аакимите протегна ръка.

— Почакай! Мендарк умуваше.

— Рулке постъпи необмислено. Ако премахнем Каран, ще му попречим сериозно.

Лиан се дотътри при тях. Заледените окови претриваха краката му до кръв, но той не забелязваше.

— Не! — изхриптя и налетя върху Мендарк, който го отблъсна.

— Не ни се бъркай, летописецо!

— Но Каран…

— Сега изборът е между нейния живот и нашия свят. Магистърът обаче още се взираше в творението, без да даде заповедта.

Библиотекарят Надирил се бе подпрял прегърбен на бастуна си и по-ниският с цяла глава Шанд го крепеше да не падне. А Лилис подскачаше до наставника си и пищеше:

— Надирил, накарай ги да спрат!

— Игър — поде библиотекарят, — угризенията за това деяние ще те измъчват до последния ти ден. Тя не е…

— Някой да го направи! — нададе вопъл Игър.

— Вече няма да прибягна до зло — невъзмутимо отвърна Малиен, — ако ще то да би донесло най-великото благо. Зара, остави лъка.

Тенсор смъкна крака от носилката и с голямо усилие успя да се изправи. Приличаше на скелет, от някогашното могъщо тяло бяха останали само кости и сухожилия, изкривени и разместени от безмилостния удар на Рулке в Катаза. Лиан понечи да пропълзи към него по снега, но огромният ботуш на Баситор се заби в гърба му.

— Това е шансът… — изхърка Тенсор. — Съдбата го праща, за да умножи терзанията ми. Що за злини са извършвали предците ми, та трябва аз да се разплащам така? Е, Малиен, ще чуя ли заповедта от тебе?

— Не.

— Винаги си искала да останеш праведна — прегърна я той за миг.

Направи неуверена крачка към Зара, после още една. Тя го следеше с поглед, лъкът висеше от едната й ръка, пръстите на другата държаха стрелата с червени пера. В последния миг като че й се прииска да ги скрие зад гърба си, но погледът му я вцепени.

Тенсор изтръгна лъка и нагласи стрелата на тетивата, след миг я опъна.

— Съжалявам, Каран — нечуто промълви.

— Стреляй, проклет да си! — писна Игър.

Тресеше се толкова силно, че главата му се люшкаше.

В променливото сияние от кулата червената коса на Каран сякаш пламтеше. Лицето й се виждаше само като бяло петънце, но Лиан изобщо не се съмняваше, че и от такова разстояние Тенсор е способен да забие стрела в окото й. Вече си представяше как острието ще профучи с гибелна точност и ударът ще я преметне от машината — мъртва още преди да се размаже върху острите камънаци в урвата.

— Не! — ревна той с всяка клетка в тялото си, насилваше се да прокара отново мисловната връзка, която Каран прекъсна съвсем наскоро.

Всички наоколо запушиха уши, за да се опазят от вцепеняващия вой. Лиан изви глава и впи зъби в прасеца на Баситор, който изскимтя и отскочи. Но Тенсор дори не трепна. Изопна тяло, прицели се и пусна стрелата, която изчезна в нощта.

В същия миг творението кривна встрани подобно на марионетка, чиито конци някой е срязал. Раздруса се и пропадна като пуснат камък. Рулке увисна във въздуха, но отново се изпъчи и ръцете му зашариха по лостовете. Машината наглед се стовари върху невидима опора, която я отхвърли, след това се завъртя в кръг и се понесе странично към Каркарон като яхта с пробит борд. Каран не се виждаше.

Може би малко оставаше Рулке да се справи, но творението отново се разклати, предницата се наклони и зави към скалната стена под кулата. Лиан спря да диша. Рулке се бореше отчаяно, овладя управлението секунда-две преди удара и машината мудно се заизкачва.

— Успяхме! — изврещя Игър. — Той е уязвим! Е, сега ще посмееш ли да използваш силата си срещу него! — обърна се предизвикателно към Мендарк.

Магистърът се поколеба, но изръмжа:

— Да, да! Заедно!

Всички протегнаха ръце напред. В нощта се проточиха шнурове от червен и син огън, а аакимите опънаха лъковете си, без да чакат знак. Десетина стрели литнаха като ято към целта, но около творението незабавно изникна блещукащо кълбо, наподобяващо огромен опал. Изблиците на енергия се отразиха опасно близо до нападателите, стопиха снега и оставиха стъкловидни петна по земята. Стрелите потънаха с безсилен шепот в преграда, спряла ги като гъсто тесто, и изпопадаха една по една.

— Натрихме му носа! — изкряка Тенсор. — Следващия път няма да е толкова нагъл!

Мендарк обаче осъзна по-бързо какво се е случило.

— Ти си глупак — промълви с отпаднал глас. — Рулке използва собствената ни сила срещу нас. Машината е неуязвима за всеки вид енергия, който можем да насочим към нея. А аз съм още по-голям глупак от тебе, щом си въобразявах, че ще постигнем нещо.

Творението се изравни във въздуха, издигна се плавно и застина над съсипания меден купол на кулата. Рулке се пресегна надолу, вдигна Каран и я показа на враговете си — невредима. Изрева дръзко някакво предизвикателство, после машината се пъхна в кулата подобно на яйце в гнездо. Докато се наместваше, стените се издуха, сякаш змия поглъщаше пиленце. Смущаващото ума червеникаво сияние се появи отново.

— За какво му беше всичко това? — промълви Талия.

— За да ни сплаши — отвърна Игър. — Може би още не е готов.

— Готов е! — натърти Шанд.

Издутото петнисто туловище на луната пълзеше нагоре. Леденият вятър се засилваше и всички потърсиха завет в амфитеатъра. Лиан остана проснат в снега. Ако би могъл да превърне яростта си в оръжие, Игър и Тенсор вече щяха да лежат бездиханни между скалите. Болката в разранените му крака не стихваше нито за миг, но не заглушаваше облекчението, че Каран е жива. Трябваше да я измъкне. Знаеше, че и тя би сторила същото за него.

— Лилис! — прошепна той.

Момичето притича, лицето й беше посърнало. Студеният й нос опря за миг в още по-студената му буза. Тя трепереше.

— Казвай.

— Искам да се промъкна вътре. Ще ми помогнеш ли? Пролича й как напрегна волята си, за да се успокои, и овладя гласа си.

— Какво да направя?

— Виж дали ще успееш да махнеш тези окови. Лилис се наведе и опипа ботушите му.

— Олеле, кракът ти е целият в кръв… И другият също. Това изобщо не го засягаше.

— Ледът по метала прежулва кожата. Нищо страшно. Пръстите й шареха по оковите.

— Заключени са. Знаеш ли у кого е ключът?

— У Мендарк. Ще се опиташ ли… Не, прекалено е опасно. Тя въздъхна тихичко и се изправи.

— Горкият Лиан. Ще се опитам, разбира се. Заради тебе ще преджобя и самия Мендарк, колкото ще да ме е страх.

— Милата ми Лилис, толкова ме е срам, че те моля за подобно нещо.

Прегърна за миг слабичкото момиче, после я проследи с поглед как се прокрадна по леда и снега. Всъщност Лиан се срамуваше далеч повече, отколкото Лилис можеше да си представи, защото я използваше само да отвлече вниманието на другите. Щяха да я спипат в мига, когато се опиташе да открадне ключа от Мендарк, но се надяваше неизбежната суматоха при залавянето й да му даде малко време. Той изобщо не изчака да види какво ще се случи.

Всички се бяха спуснали в амфитеатъра, за да не ги продухва вятърът толкова силно. Май не го наблюдаваха. Лиан се промъкна между каменните скамейки до пътеката към Каркарон.

От другата страна до ушите му стигнаха крясъци. Значи бяха разкрили намерението на Лилис. Лиан се хлъзна и тупна по задник недалеч от ръба на пропастта. Закуцука по коварната пътека, колкото му позволяваха оковите, и тогава чу яростния вопъл на Магистъра:

— Какво си намислила, джебчийке недорасла?!

Не успя да различи уплашеното писукане на момичето. Само минута по-късно Мендарк се провикна:

— Той е избягал! След него!

Лиан удвои усилията си — страхът да не го заловят, преди да се е добрал до Каран, напълно заличаваше ужаса му от Рулке, а и непоносимата болка в краката.

Стигна до подножието на стълбата, която се извиваше в стръмна дъга към предната порта. Завлече се петдесет-шестдесет стъпала нагоре, но накрая бе принуден да спре, за да си поеме дъх, каквото Ще да става. Тук поне имаше парапет, на който да се опре, макар и покрит с неописуемо грозни муцуни на разни страшилища, които сякаш му се хилеха подигравателно. Както беше объркан и притеснен, стори му се, че дори посягат да го грабнат. Отдръпна се и пред него се изпречи далеч по-стряскаща гледка.

Над стъпалата имаше площадка, а нататък стълбата завиваше към страничната стена на кулата. В пространството между левия парапет и стената надвисваше страховита твар от легендите — получовек-полузвяр, с къси, но мощни крака, гръден кош като бъчва, дълги възлести ръце и ципести криле, хвърлящи сянка върху костния гребен на главата и острите зъби в устата. Пръстите с извити нокти лесно биха обхванали цялата глава на Лиан. По ставите на крилете и гребена на главата стърчаха шипове. В едната си ръка чудовището стискаше боздуган на верига, в другата държеше нещо като къс магьоснически жезъл.

Лиан заотстъпва, преди да осъзнае, че вижда статуя, създадена с чудно майсторство. Бронзът на скулптурата се бе оказал неподатлив на годините и стихиите. От другата страна на площадката клечеше друго изваяние на подобно същество, въоръжено с копие и дълги щипци. Бронята отпред бе изкована според формата на гърди колкото дини.

Между статуите бе разположена голяма врата от ковано желязо, цялата покрита с муцуни и фигури. Беше открехната, но зад нея имаше друга врата от релефни метални плочи. Лиан знаеше, че изображенията са безжизнени, но не успяваше да помръдне — те въплъщаваха страхотиите, с които бяха напълнили главата му още в детството. Щом се огледа, зърна преследвачите си, които се показаха от сенките. Само след минута щяха да го догонят. Баситор тичаше отпред с невъзможно грамадни крачки.

Лиан изохка от уплаха и преодоля последните стъпала не по-чевръсто от сакат рак. Различаваше добре свирепата гримаса на Баситор, чуваше злобното му ръмжене. Този път не се надяваше на милост. Аакимът щеше да строши главата му в стъпалата или да го хвърли в урвата, без да се замисли.

Лиан се метна над последното стъпало, веригите се закачиха за миг в натрошения камънак, но той дръпна, без да мисли за болката, и се освободи. Плъзна се по площадката, напъна портата и налетя с главата напред на една от неравните метални плочи. Разнесе се кух екот. Заудря по вратата с разкървавените си юмруци, но беше твърде късно. Баситор направо прехвърча над стъпалата.

— Падна ли ми, мръсен предател! — изсъска задъхан и така заби юмрук в корема на Лиан, че го преви безпомощен. — Още преди година трябваше да го направя…

Сграбчи го за яката и панталона. Лиан се помъчи да го ритне, но аакимът беше прекалено едър и як. Останалите още бяха далече и не можеха да се намесят, дори да искаха.

— Мъртъв си! — забраха думите в гърлото на Баситор. Провеси пленника си над пропастта и го разтърси. — Помниш ли Хинтис? Умря заради тебе! Помниш ли Селиал, Шала, Тел, Трул? — Продължи да изрежда имена, повечето непознати за Лиан. Май го обвиняваше за всеки загинал и в Шазмак, и след това. — Помниш ли с каква благост те посрещнаха събратята ми в Шазмак, коварен зейн? А Раел помниш ли? Всички са мъртви заради тебе. И пак заради тебе скъпият ни Шазмак е съсипан! Е, поне това мога да сторя за тях…

Лиан се вторачи надолу. Луната заливаше бездната със зловеща светлина и назъбените скали се открояваха като по пладне. Баситор се накани да го метне.

Едната ръка на Лиан се закачи в някоя от многото метални издатини по стените на кулата. Вкопчи се в нея като удавник, напрегна мускули и улучи с коляно Баситор в окото. Аакимът залитна и хватката му се разхлаби за миг-два. Лиан го отблъсна с нов ритник и защъка нагоре, все едно прътовете и куките в стената бяха стълба. Този път дори не си спомни, че се бои от високото. Изпънатите му пръсти напипаха перваза на прозорец без капак и той се преметна вътре, без да го е еня къде влиза.

По някое време вихрушката в главата му стихна, а погледът му се избистри. Озова се в горната зала, където си бе мерил силите в изкуството на разказвача със самия Рулке само преди седмица. По пода бяха разпръснати нацепени греди, керемиди и метални късове — останките от покрива, — но около самата машина беше чисто, като че тя отблъскваше всичко от себе си. И лепнещите навсякъде снежинки не се задържаха върху черните гладки повърхности.

Нямаше сили да се надигне. Двете изминали седмици бяха изцедили цялата жизненост, която бе останала в тялото му. Все пак завъртя глава да се огледа. Рулке се бе настанил върху горната седалка на творението си, явно съсредоточил ума си в някаква задача. Лиан се взря по-внимателно — цялото помещение беше покрито с паяжина от светлина, подобна на едва забележима рибарска мрежа. Нишките й засияха по-ярко и накрая мрежата се преобрази в блещукаща стена, по която се плъзгаха пъстри светлинки. Тя се люлееше в плавни вълни.

Тази преграда беше образ на Възбраната, простряла се във всичките десет измерения на пространството и времето. Имаше досег с всяка точка в Сантенар и другите планети от Трите свята, дори и с Нощната пустош, но ги отделяше непреодолимо от безжалостния кошмар на пустотата. Лиан научи от разказа на Рулке повече, отколкото би му се искало да знае за обитаващите я жестоки твари. Твърде ясно си представяше какво би сполетяло Сантенар, ако те някога се изтръгнат оттам.

Къде ли беше Каран? Видя я да седи със скръстени крака на перваз отсреща, пред нея имаше запалено мангалче. Въпреки стиснатите клепачи личеше, че е напълно будна и някаква мисъл е погълнала ума й.

— Каран! — кресна той.

Тя се ококори и мрежата от светлина изчезна.

— Лиан… — прошепна невесело и засрамено. — Какво търсиш тук? Върни се при тях.

— Не и без тебе.

Едва успя да се подпре на колене. Рулке се опомни от сътресението, което едва не го бе съборило от машината. Изглеждаше смутен, като че му се налагаше да говори на чужд език, който не знаеше добре.

— Плащам си за избора, който направих — натърти Каран.

— Цената е твърде висока. Ела с мен.

Не можеше да понесе, че Каран плати неговата свобода със своята.

— Няма връщане назад — тихо отказа тя. — Нищо сторено не може да бъде заличено. Моля те, върви си, иначе всичко е било напразно.

— Права е, летописецо — подкрепи я Рулке, който бързо дойде на себе си. — Не знам кой глупак те е пуснал да влезеш, но е нямало смисъл да идваш. Ако тя откаже да ми помага, пак ще спипам тебе.

— Няма да си тръгна! Каран, недей…

— Нямам избор. Махни се!

Лиан копнееше да я прегърне и знаеше, че въпреки грубостта си и тя иска това. Решимостта й се подронваше полека. Рулке размаха юмрук към вторачените стражи.

— Как да работя?! Отървете ме от него!

Идлис с белязаното лице и Йеча пристъпиха към летописеца. Сега изпълняваха само най-дребните и неприятни задължения, наказани заради подкрепата си за сказанието на Лиан при предизвикателството. Хванаха го под мишниците и го завлякоха по виещата се стълба покрай статуи, които бяха не по-малко грозни и плашещи от онези край портата. Още преди да слязат долу, безплътната паяжина на Възбраната отново грейна в залата с разбития покрив.

Идлис блъсна вратата, опря ботуш в гърба на Лиан и го тласна с все сила навън. Летописецът се хлъзна по корем до средата на площадката отпред.

Съжали, че още е жив. Избърса снега от очите си и срещна начумерените погледи на преследвачите си. Никой не отвори уста. Баситор го помъкна по стъпалата към амфитеатъра и другите тръгнаха подире им.

Предишната нощ Каран само се бе въртяла в спалния си чувал, жадна за сън. Сутринта настъпваше хид — Средзимният ден, когато щеше да предаде и своя народ, й своя свят. За да спаси Лиан, тя се съгласи да намери за Рулке Пътя между световете. Но какво щеше да последва? Щеше ли да запази живота си? И щеше ли да оцелее който и да е от всички тях? А и струваше ли нещо думата на Рулке, Великия предател?

През седмицата след предизвикателството на Лиан новият й господар я бе заставял безмилостно да се труди денем и нощем, да занимава ума си с упражнения, в чийто смисъл Каран едва вникваше. Тя се стараеше — знаеше, че животът й зависи от това. В пустотата нямаше пощада, предстоеше й гибелно опасно начинание. Пък и бе наясно как Рулке ще изтезава Лиан, ако му откаже.

Съсредоточаваше се трудно, допускаше много грешки, но Рулке не я укори нито веднъж. Биваше го за наставник — повтаряше неуморно обясненията си, Каран обаче вярваше, че я смята за тъпа и неспособна.

Все не можеше да се стопли в спалния чувал. А дарбата на усета й натрапваше прастарите чувства, които това място бе съхранило. Камъните бяха пропити от мъките и смъртта на безброй работници, намерили края си при изграждането на Каркарон. Усещаше и безумното лукавство на своя прародител Басунез, както и по-чудати древни преживелици, втъкани в самите скали.

Мразеше Каркарон. Преди седемнадесет години убиха тук любимия й баща, и то съвсем безсмислено. Още и беше мъчно за него. Щом си спомнеше за Галиад у нея се пробуждаха всички детски копнежи и страдания. Не намираше следа от него, колкото и да й се искаше.

Дотегна й, изрита чувала, обу чорапи и се промъкна към мястото до машината, където спеше Рулке. Явно студът не му пречеше, защото лежеше на пода, увит само с едно тънко одеяло, а могъщите му рамене и гърди бяха голи.

— Трябва да знам нещо… — смънка тя. Великанът се събуди на мига.

— Какво има?

— Отговорът на този въпрос е извънредно важен за мен.

— Питай де.

Той седна и мускулите заиграха по тялото му. Каран отклони поглед.

— Убиха баща ми тук преди време. Знаеш ли защо са го направили?

— За баща ти знам само, че е бил мелез от коренната раса и аакимите. Какво го е сполетяло?

— Той ми беше опора в детството — унило сподели Каран. — Тогава трябваше да се върне от Шазмак, но не се прибра у дома. Накрая го намериха тук, пребит до смърт заради няколкото монети, които е имал в джоба си. Никой не можеше да проумее това злодеяние.

— Че защо му е било да се отклонява толкова от пътя?

— Той открай време се интересуваше и от Каркарон, и от Басунез.

— Лудият Басунез… — промърмори Рулке. — Не ще да е бил чак такъв безумец, какъвто го описват.

— Защо?

— Тези бронзови статуи наоколо са прекалено правдиви, до последната подробност. Наистина е намерил нещо тук и е ясно, че е надничал в пустотата. Ето защо и аз се спрях на това място.

— Миналото лято ли?

Рулке се подсмихна на наивността й.

— Малката ми Каран! Още си въобразяваш, че е било прищявка на случайността…

— За какво говориш?! — Тя се стресна, гърлото и се сви. — Кое не е било случайност?

— Дори от Нощната пустош чувствах какво върши Басунез тук. Необмислените му експерименти изтъниха и стената между Сантенар и моя затвор, и преградата към пустотата. Ако бе успял докрай, не ми се вярва, че до днес щеше да има оцелели измежду вас, коренната раса. За щастие той се провали, но Оттогава все наблюдавах мястото. Бдях шест столетия! Открих дори тебе.

Тя сгуши глава в раменете си от неудобство, че може да я е зяпал и в най-интимните мигове.

— Как тъй си ме открил?

— Ами почувствах те. Тук е едно от най-удобните места в Сантенар за занимания с Тайното изкуство. Ето ти причината Басунез да построи Каркарон. И не се притеснявай толкова — от Нощната пустош не можех да видя нищо. Знаех, че извършва опасни опити, които ме засягат пряко, но не бях наясно точно какво прави. А неотдавна в Каркарон, където нямаше нищо интересно от векове, се появи ти — необикновена, единствена по рода си.

Каран се втрещи.

— Значи и други могат да се досетят, че съм… трикръвна?

— Не ми се вярва! Дори аз набих познал, когато съм на Сантенар. Но в Нощната пустош е друго.

— Кога долови присъствието ми?

— Времето си играе забавни шеги в Нощната пустош. Може да е било и преди десетина години, и преди трийсетина.

— Дойдох в Каркарон с баща си, когато бях на осем, малко преди смъртта му. И като си помисля, че си ни шпионирал!… — изтъня гласът й от яд.

— Не ви шпионирах. Нямах представа дали си момиче или старица, или дори дали си жена или мъж. Узнах единствено, че в Сантенар се е появил някой с уникална дарба. Доста се уплаших. Как можех да разбера какви опасни тайни крие това място и дали ти няма да ги разкриеш?

— Но аз нямам никакви сили — възрази Каран. — Тенсор се е постарал да не ги развия, още когато бях дете. Не съм способна да си служа с Тайното изкуство. Притежавам само дребни дарби като усета, изпращането на мислени послания и прокарването на мисловна връзка. Пък и те често ме подвеждат.

— Имаш ли подръка подходящия лост, можеш да преместиш целия свят с него. Когато ти се отдалечи от Каркарон, изгубих дирите ти и въпреки всичките си усилия не те намирах. Чак в мига, когато взе в ръцете си Огледалото, след като се промъкна във Физ Горго, аз пак те открих. Огледалото бе свързано с Игър, той на свой ред още не се бе отърсил от слабата си зависимост от мен след обсебването.

Каран си рече, че щом е била наблюдавана още от малка, не би могла да е сигурна, че сама е направлявала съдбините си.

— Всичко започна с Огледалото — натърти Рулке. — И тогава не знаех коя си, но от време на време прониквах в сънищата ти и те побутван в нужната ми посока. И ето ме тук — добави той самодоволно. — Без тебе още щях да си кисна в Нощната пустош и не бих имал дори нищожен шанс за избавление. Много съм ти задължен, Каран.

— Ами остави ме на мира, това е най-добрата отплата! Той се разкикоти буйно.

Каран зарея поглед нанякъде. Премисляше думите му. Отдавна подозираше ролята си в събитията напоследък, но чак сега проумя, че началото са поставили далечните й прадеди. „Не може да стане от нищо нещо.“ Тепърва разбираше интереса на Мейгрейт, безпокойството на Фейеламор, жестокостта на Тенсор… Как си бяха играли с живота й всички!

— Научи ли нещо за заниманията на Басунез, когато дойде в Каркарон? — попита тя.

— Нищо особено — увери я Рулке. — Постарах се да подтикна сянката му към откровеност, но май никога няма да научим до какви прозрения е стигнал.

Каран надничаше през прозореца, но същевременно се чудеше дали е искрен с нея.

— Хич не ме засягат прозренията на Басунез — промърмори тя. — Много държа обаче да знам кой е убил скъпия ми баща и защо. Смъртта му сигурно е свързана с това място.

Рулке се почеса по брадичката.

— Ами, имаме цял ден, преди луната да се покаже отново. Ако успеем да те отървем от тези мъчителни въпроси, ще е по-добре за мен. Ела.

Още беше тъмно, когато слязоха в двора. Рулке вдигна някакъв капак и освети с фенера си метални стъпала.

— Слизай!

Смъкна се подире й, угаси фенера и по незнаен за Каран начин призова сянката на Басунез.

Отначало на стената се очерта само черно-бял силует. Скоро малко под горния му край заискриха две петънца, сякаш в Каран се взираше озлобена до ярост твар.

— Появи се, сянко! — строго заповяда Рулке. — Насочи гнева си към прашинките във въздуха и те ще предават със звуци мислите ти.

Фигурата придоби по-човешки облик и призракът се подаде от стената. Тънките устни се размърдаха, но пискливото скимтене звучеше от въздуха насред подземието.

— Защо ме призова пак? — изкряка сянката свадливо. — Не нарушавай покоя ми.

— Няма покой за тебе, докато прегрешенията ти остават ненаказани! Доведох твоя потомка, родена двайсетина поколения след тебе — Каран Елиенор Мелуселда Фърн.

Рулке я избута по-напред, но Каран бе вкопала нозе от страх. Призракът излезе наполовина от стената и плю към пода пред краката й, ала блещукащата храчка изчезна почти в същия миг.

— Грозно дребосъче!

— Тя настоява да й бъде казано какво е сполетяло нейния баща Галиад.

Басунез възбудено плесна с ръце.

— Дори не съм чувал това име — отрече и се опита да се вмъкне обратно в каменния зид.

— Лъжец! — кресна Каран. — Той често идваше тук. И неведнъж ми е разказвал за привиденията в Каркарон, когато сядаше до леглото ми вечер.

Тя не добави, че винаги се бе плашила от разказите за Басунез.

Призракът изскочи от стената, все едно се мъчеше да ги нападне. Мършавото брадато лице се разкриви от бяс, ноздрите му се издуха. С извития си нос и черните очи той изобщо не приличаше на Каран. Развика се в лицето й, тя отскочи и се блъсна в стълбата.

— Стига! — изрева Рулке.

Скоро от стената се подаваха само носът и очите на сянката.

— Чудя се… — проточи каронът.

— За кое?

— Казваш, че Галиад бил пребит до смърт заради няколко монети. Но кой разбойник би го причаквал тук, далеч от пътищата? Питам се дали не е досадил прекалено на ей този призрак…

— Баща ми не се боеше от призраци.

— Я си признай, сянко! — изръмжа Рулке и направи в мрака жест, от който привидението светна подобно на нажежена маша. — Какво си сторил на нейния баща?

— Той беше такъв неприятен особняк — заскимтя Басунез и пак изпъкна пред стената. — Все ровичкаше и се стараеше да научи моите тайни. Ха! Че аз изпепелих всички книжа, преди да умра. Никой няма да ползва наготово облагите от усърдния ми труд, дори ти, Рулке! Впрочем именно в собствените усилия се корени отговорът на всеки въпрос. Той обаче предпочете лекия път — извади костите ми от криптата и ме призова. И не си мисли, че първо с мен постъпи така! — обърна се призракът ехидно към Каран. — Доста беше затънал в недостойното занятие на некроманта.

Призракът пак се отдръпна и почти се сля със стената.

— Не си тръгвай — с измамно мек глас нареди Рулке. — Защо умря той?

— Защото го надхитрих! — В очичките на привидението се мярна изражение като на плъх. — Разигравах го, подстрекавах го да се качим чак на върха на кулата. А той все ме врънкаше, накрая му налетях изведнъж, стресна се, падна и се преби.

— Ти си го убил! — кресна Каран. — Ти си убил баща ми… Неволно замахна, но само одра кокалчетата на юмрука си в камъните.

— Смърт в замяна на живота — с мрачна подигравка подхвърли сянката на Басунез. — Той вдигна от гроба голите ми кости — далеч по-страшно престъпление от отнемането на жалкия му животец. Убил съм го… — разфуча се призракът. — А аз съм мъртъв от шест столетия и още не ми дават да намеря покой в гроба. Върнете ми забравата!

— Я стига! — сопна се Рулке, фенерът му блесна ослепително и Басунез избледня, но ехото от виковете му преследваше Каран и по стълбата нагоре.

Секна чак когато каронът затвори капака на подземието. Когато се върнаха горе, той поднесе чаша вода на треперещата жена. Тя задълго заби поглед в пода, накрая цялото й тяло се разтресе и се обърна към Рулке. Малахитовозелените й очи сякаш грееха в светлината на фенера.

— Значи изобщо не е убил убит, нали? Напълно случайна злополука, лишена от всякакъв смисъл.

— Да, нещастие, но причинено от злоба. Призраците нямат сила да убиват. Олекна ли ти, след като узна истината?

— От кое да ми олекне — че моят любим баща се е занимавал с черното изкуство на некромантите?! Но бездруго само едно осемгодишно дете може да смята баща си за съвършен. Трябваше да знам.

Въпреки това тя крачеше неспокойно из залата. След малко Рулке направи неясен жест зад гърба й. Главата на Каран клюмна. — Толкова съм уморена…

— Заспивай… — промърмори каронът и плъзна длан над лицето й. — Скоро ще се зазори, а довечера и за двама ни няма да е време за отдих.

Клепачите й се спуснаха, тя се свлече на пода и Рулке я зави със спалния чувал.

Рулке се бе настанил върху горната седалка на машината, Каран обаче откри, че самото присъствие на неговото творение отнема на съзнанието й способността да съзира, камо ли да търси. Опитаха няколко пъти, но металното туловище потискаше мисления й взор. Трябваше да се отдалечи, доколкото бе възможно.

Настани се в малка ниша зад един ъгъл. Тъкмо тук се бе промъкнал Лиан през замаскираната подвижна плоча в стената. А и прозорецът, по-голям от самата нея, бе с обикновени стъкла в гъста решетеста рамка. Стъклото явно беше прастаро, защото придаваше на светлината лилав оттенък.

Тя се сгуши върху купчина килимчета и се уви с одеяло. Изви глава да надникне през северозападния прозорец. По-късно през него щеше да надзърне и луната, преди да се скрие зад високите назъбени планини.

— Готов съм — подвикна й Рулке.

— И аз.

Тя застина в очакване. В залата притъмня, проточиха се призрачни паяжини, които се сплетоха в мрежи от светлина. Каран затвори очи.

Но преди да се заемат наистина със задачата си, на пода тупна парцалив вързоп.

— Каран! — извика Лиан.

Идеше й да умре от срам, че я завари в такъв момент. Едва издържа, докато го прогонят от кулата, а после се разрида неудържимо.

Рулке отново бе създал безплътния образ на Възбраната, но въздъхна и го премахна.

— Нищо не става — размишляваше той на глас. — Може би за нея ще е непосилно. Ето кое им е лошото на хората с усета — ненадеждни са. Все пак е по-добре да се убедя в това сега, а не прекалено късно.

Отпрати гашадите с властен жест, скочи от машината и седна до Каран.

— Хайде, поговори с мен.

— Видя ли го?! — изхленчи тя. — С какво пренебрежение ме гледаше! Колко ли съм гнусна в очите му?

Каронът обгърна раменете й с ръка.

— Видях само, че е уплашен до полуда за тебе.

— Мразя се… — процеди Каран. — Искам да се прибера у дома.

— Стига детинщини — скастри я Рулке. — Ако трябва да мразиш някого, насочи омразата си към мен. Знам какви чувства изпитвате един към друг. Наблюдавах ви, не помниш ли?

— О, да, мразя те! — кресна тя и го отблъсна. — Няма по-зъл и покварен човек от тебе в Трите свята. И всяка твоя дума е изречена с една-единствена цел — да ме склониш да ти се подчинявам.

— Така си е — потвърди каронът със смях. — Но ще ти предложа нещо. Върви си. Освобождавам те от всякакви задължения към мен. Тръгни си свободна от Каркарон още сега, ако щеш.

Предложението му беше толкова нелепо, че Каран дори не се изкуши.

— И защо ме дразниш? — промълви студено. — Знам, че никога няма да ме оставиш на мира.

— Ако не ми помагаш охотно, ще се провалим. Нямаме ли си доверие, немислимо е да намерим Пътя. По-добре да си потърся друг с дарбата на усета, ако ще да минат още сто години, докато го намеря.

Каран се изправи.

— Ти си Великият предател, проклятието на Сантенар и на Аакан. Никога не бих се доверила тъкмо на тебе.

— То се знае. И все пак?…

Тя пак се тръшна на килимчетата.

— Невъзможно е, но ти вярвам всъщност.

— Тогава си върви. Не си ми задължена. Този път тя не понечи да стане.

— Не можеш да ме освободиш от задължението! Дадох обещание срещу свободата на Лиан.

Рулке се подсмихна, но Каран долови облекчението му.

— Знаеше предварително, че няма да се изметна, нали?! — изфуча от яд, че я е надхитрил толкова проницателно.

— Опознах нрава ти, но и ти имаш свобода на избора като мен. Не бих могъл да предвидя как ще постъпиш. Ще започнем ли?

— Хайде да приключваме с това.

— Свържи се със съзнанието ми.

Каран му позволи да достигне онова преградено кътче в ума и, на което не бе давала воля още от премеждията си в Нарн преди година. Напрегна се от опасенията, че ще почувства ужас или отвращение. Нищо подобно не се случи. Той докосна мислите й внимателно, някак нерешително.

Учуди се и си каза, че не може да се мери с него по лукавство. Позволи му да продължи и чрез връзката долови какво ли не… Всепоглъщаща решимост, жажда да господства и притежава, стремеж да смаже враговете си и никога да не се предава. Вярно, кароните бяха Властители на Аакан, но и затворници там — не можеха да разширят владенията си, а аакимите ги превъзхождаха несравнимо по брой. Затова заплахата от пълно изтребление не изчезваше нито за миг. Най-силният й страх обаче не се оправда. Нямаше и следа от покварата и падението, с които я заливаше мимолетният досег с душата на Емант.

„Ако ще да извършвам непростимо прегрешение и никой никога да не ми го прости, поне помагам на човек, който не е изцяло обладан от злото.“ — Така добре ли е?

— Да — смънка Каран.

Рулке се съсредоточи в работата с машината, а на нея й се зави свят, но каронът веднага я подкрепи.

— Доближихме и най-несигурната част — да налучкаме подходящия начин, за проникване през Възбраната. Не бива да ни надушат създанията, обитаващи пустотата.

— Ще прехвърлиш ли машината на Аакан?

— Де да можех! — въздъхна той. — Всичко се е променило. Най-много да очертая Пътя дотам с твоя помощ и чрез усета ти да поговоря с моите сънародници.

Каран шаваше непрекъснато под одеялото, студът й дотягаше. Напрегна мускули, разтри си ръцете и зачака. Известно време нищо не се случваше и мислите й се отнесоха неволно по утъпкани пътеки към отдавнашни копнежи, още по-болезнено примамливи, откакто се увери, че са неосъществими.

Как й се искаше да е в Готрайм, овехтялото имение, което и без това пострада през войната. Едва ли някога щеше да бъде възстановено — след мародерите и сушата щеше да го довърши бирникът на Игър през пролетта, до която оставаха броени месеци. Доскоро нямаше да могат да я лишат от Готрайм, но Банадор вече не беше свободна страна. А Каран знаеше добре колко безмилостен е Игър.

Искаше да е при своите хора в имението. Да се занимава с градините, за които тепърва обмисляше планове. Копнееше пак да усети бедната пръст на Готрайм на дланта си. Но най-много желаеше Лиан, утехата на прегръдката му, шегите и историите му. Искаше да се люби с него. Това много й липсваше напоследък. Сянката на Рулке бе паднала между тях по пътя от Катаза, а и милият заблуден Шанд успя да посее у нея отровните семена на недоверието, превръщайки всеки ден във взаимно мъчение за Каран и Лиан.

Отново се пробуди желанието, което вече напираше да измести другите — да даде наследник на Готрайм. Жените в нейния род не запазваха дълго плодовитостта си, нейното време също изтичаше…

Изведнъж светлинните мрежи се появиха на предишното място и се сляха, за да образуват Стената на Възбраната. Светът наоколо със стените и прозореца се стопи и Каран установи, че се е пренесла на прозирна повърхност, която сякаш се извиваше към много измерения, и съзнанието й не успяваше да я обхване изцяло. Донякъде приличаше на стените в Нощната пустош, леко блещукаше в гънките и криволиците си. Стената беше в неспирно движение, понякога се издуваше, друг път се гърчеше, без да заема една и съща форма повторно. Имаше мигове, когато се проточваше в безброй посоки едновременно, а умът й отказваше да приеме това. Каркарон наистина беше необикновено място и тук употребата на Тайното изкуство водеше до непредсказуеми резултати.

Затвори очи, за да не се замайва толкова, но напразно. По стената ту минаваше вълна, ту се разнасяха кръгове като от хвърлен камък в езерце. Или ехтеше беззвучно като призрачен гонг, или се разтърсваше силно, като че някой я насилваше от другата страна.

През повечето време беше полупрозрачна като разредено мляко, но я заливаха и пъстри дъги в меки оттенъци, някои места в нея пък потъмняваха или проблясваха. Но не се виждаше какво има отвъд… ако можеше да се каже, че има нещо зад толкова многоизмерна повърхност.

Каран свикваше полека. Колкото ще да е безкрайно разнообразна Възбраната, тя имаше да върши работа. Шумът от машината изтъня, цветни вълни плъзнаха като ята подплашени рибки. Действителността наоколо се промени отново, кулата се разкриви. Каран долавяше въздействието на творението и без да го гледа. Струваше й се, че подът потъва. Подпря се здраво с ръце и крака, за да не се пързулне към машината.

Шумът изтъня до вой и Стената се превърна в плътна преграда с пълзящи по нея шарки. Сега Каран сякаш лежеше под повърхността на преобърнато езеро и гледаше как отгоре падат капки — все по-бързо и устремно. Вече отскачаха и променяха формата си, понякога образуваха мънички кълба. Изглеждаше, че ги има и от другата страна. Дали Рулке се опитваше да постигне точно това?

— Изтънява! — проехтя гласът му. — Усещаш ли?

Писъкът на машината ставаше пронизителен. Цялата преграда на Възбраната вибрираше като ударен гонг. Каран започваше да се дразни от движението и смяната на цветовете, но неочаквано цял венец от мехури прелетя край нея и точно пред очите й се образува миниатюрна пролука в Стената.

Каронът си позволи сдържано ликуване.

— Ето! Твой ред е, Каран. Намери Пътя между световете.

Тя се подвоуми — питаше се какво ли я чака, ако пробивът се затвори внезапно, докато тя опипва неизвестното със своя усет. Рулке несъмнено се досещаше какво я притеснява, защото добави спокойно:

— Събери смелост, аз няма да те изоставя. Но трябва да побързаш. Това изчерпва силите ми.

— Готова съм.

— Ще те потопя в транс, иначе видяното и чутото ще те разсейва.

Тя се отпусна послушно и очите й престанаха да виждат. Проникна отвъд Стената, както той я бе научил, опразнила ума си докрай, напрегнала единствено усета си. Навсякъде около нея пустотата се простираше в безкрая. Каран бе очаквала да намери наистина празнота, но в сегашното си състояние се убеди, че това е плетеница от пространства, неспирно променящи се досущ Възбраната и обхванали незнаен брой измерения. Не беше способна да осмисли цялата структура на пустотата, но поне знаеше, че през нея има Път… или множество Пътища.

Тук гъмжеше от агресивен, жесток живот, долавяше присъствието му навсякъде. Не се съмняваше, че и тварите са я забелязали. Дори и нейното реещо се съзнание да не беше заплашено пряко, вечно бдителните същества скоро щяха да проумеят, че във Възбраната е отворен проход. Свобода! Изход от пустотата! И биха намерили пролуката лесно, защото Пътищата между световете бяха привични като градински пътечки за тях. А тялото й лежеше безучастно в Каркарон, до самия портал, и все едно подканяше някой да засити свирепия си глад.

За миг се смути, но Рулке й помогна да се съсредоточи.

„Страхувам се…“ — призна тя.

„Има от какво. Тук е пълно с изчадия, които ще ни разкъсат за секунда, ако се проваля. Но аз те пазя.“ Той я подкрепи, за да се овладее. Каран продължи диренето и накрая стигна до проход, в който разпозна Пътя към Аакан.

„Намерих го!“ — възкликна беззвучно.

В Каркарон Рулке нададе възторжен вик. Насочи волята си към предстоящото, доверил се изцяло на Каран — нямаше друг изход. А Пътят се изплъзваше. Самото му търсене и намиране чрез усета май го променяше. Каран трябваше да задържа образа му не само какъвто беше сега и какъвто ще е после, но и да налучка неразгадаемото — как ще й се измъкне след миг.

Напрягаше дарбите си на трикръвна, от които едва умееше да се възползва, за да подготви преминаването на Рулке. Това я изтощаваше, знаеше на какво претоварване е подложен и каронът.

Някой опипваше и душеше Пътя едновременно с нея. Появи се и друг. Подминаваха я все повече същества, поточето набъбваше в порой. Поне не я откриваха засега.

Почти привърши с набелязването на Пътя. Вече напипваше тъмното студено кълбо на Аакан. Чрез връзката с Рулке усещаше и как тварите са се скупчили около пролуката в Стената, как напират да връхлетят в Каркарон.

Разтърси я сблъсъкът на първата твар от пустотата с волята на Рулке. Той престана да прикрива мислите си, които стигнаха до нея по връзката:

„Силно е… Много по-силно, отколкото си представях! Отдавна се спасихме от пустотата и съм забравил колко отчаяни са те.“ Каронът дори не усещаше, че лека-полека губи контрол над пробива във Възбраната.

А Каран продължи да бележи Пътя, само че сега усещаше и как тялото на Рулке трепери от напрежението. „Това не може да се точи дълго!“ Споделяше изгарящата болка в ръцете и краката му, сякаш бе вързан между разкъсващи го коне. „Не мога да издържа…“ След това — нищо.

Тя спря незабавно, стъписана от лекотата, с която каронът бе смазан. Какво й оставаше да стори? Двоумеше се, но връзката се възстанови. Почувства колко мъчно той наложи волята си. „Вече не съм далеч. А щом се пренеса там, те не могат да ме докоснат. Тя свърши по-добра работа, отколкото смеех да се надявам. Каран, къде си?“ „Тук съм…“ — отвърна застиналата на място Каран. Боеше се да показва Пътя нататък, плашеше се от чудовищата в пустотата и се страхуваше, че Рулке пак ще отстъпи.

„Аакан! — възликува каронът. — Знам как да мина оттук!“ Той потопи тялото си в транс и запрати съзнанието си през пролуката, следвайки нишката на връзката. Увлечен от възторга си, профуча край Каран, като я остави да го последва, ако има сили. Но кой бдеше над телата им? Този въпрос така я стресна, че загуби представата си за Пътя.

Само долавяше как Рулке зове другите карони с цялата си мощ в стремежа да го чуят онези, с които не бе говорил от хилядолетия. „Ялкара! Ване! Грендор! Вече имаме шанс, можем да съхраним расата си на друг свят.“ Объркана и смутена, тя все пак чуваше предпазливи отговори. Но Рулке изчезна толкова вихрено и остави такъв хаос след себе си, че наруши работата на нейния усет и тя не можеше да се пренесе подире му. Все едно се залута насред портал, забравила къде иска да попадне. И беззвучните гласове секнаха изведнъж. Не знаеше къде е Рулке, не знаеше нищо. А тялото й в Каркарон оставаше беззащитно.

Безплътната частица от Каран, която намери Пътя, се носеше в безграничната пустота, самотна и ужасена. Всичко наоколо беше черно, заплашително и чуждо.

В миг невидимата нишка, крепяща я към тялото, звънна подобно на обтегната струна. Тя се чудеше какво става. Рулке беше недостъпен за усета и колкото ще да го викаше в паниката си, той не се отзоваваше. Изостави я, вече му беше ненужна.

До нея стигна неприятно мляскане. Затърси в пустотата, нишката звънна отново и тя проумя истината — нещо се придърпваше към пробива в Стената. Каран се бореше трескаво да налучка обратния път, но незнайното същество го препречваше. Втурна се назад, представяше си как нещо разкъсва тялото й. Щеше ли да усети, или просто щеше да угасне в пълна забрава? Възползва се от дарбите си на трикръвна, както я бе научил Рулке, и с върховно усилие отърси своята плът от унеса, поне колкото да види какво се случва в Каркарон.

Около пролуката Стената прозираше и тя едва различаваше напиращата твар, която се долепи до прохода с тежък влажен удар. Приличаше на кълбо с пипала, обаче формата й се менеше всеки миг. И блестеше влажно като гол охлюв.

А Рулке я бе увещавал, че е в безопасност, че нищо няма да се промъкне през защитата му, докато той пази Стената. Слузестото същество нехаеше за обещанията му, защото проточи напред лъскав псевдопод, остър като игла, и го пъхна в пролуката. Израстъкът се удължи чак до средата на залата, а тялото зад преградата се смаляваше. Накрая съществото се провря цялото и си възвърна предишната топчеста форма.

Каран се опитваше да съживи мускулите и нервите си, но тялото й просто се мяташе безцелно като буболечка в паяжина. Нямаше начин да се избави от тази твар, впила се досущ като пиявица в нишката на нейния живот… и се мъкнеше с жвакане по пода към безволното тяло.

Каран изпищя — лигав израстък се опря в лицето й, слузести пипала започнаха да шарят по кожата й. Завъртя глава, но още един псевдопод я подпря от другата страна и примляска по бузата й. Прониза я болка в ухото — съществото се опитваше да пробие навътре. Малко й оставаше да полудее от погнуса и ужас.

Каран не можеше да понесе такова страшно предателство. Всички обещания на Рулке да я защити се оказаха празнодумство. Значи и всичко друго, казано от него, беше лъжа.

Пиявицата от пустотата разпростираше своите пихтиести псевдоподи по главата й, за да проникне през очите и ушите и да изсмуче мозъка. Но Каран си оставаше в плен на наложения й транс. Трудно би помръднала и един пръст.

Болката в ухото й се засилваше. Не виждаше нищо, откакто тази слузеста буца се настани на лицето й. Един израстък се пъхна грубо в носа, напираше да навлезе в главата. Друг се втвърдяваше върху окото й, май се канеше да пробие навътре.

Каран стовари върху гадната твар послание на ярост, омраза и неутолим глад. Искаше да я заблуди, че е нещо като хиена или плъх, който с удоволствие би похапнал от такъв противник. Съществото отскочи на цял разтег и тя се възползва от шанса да прониже пустотата с беззвучен писък, в който вложи целия си ужас и гняв от измяната. Незабавно загуби досег с Каркарон и тялото си. Отново се превърна в чисто съзнание, зареяло се из пустотата, но сега нишката на Рулке Заблещука пред нея. Каран се стрелна по Пътя към Аакан, право към залата, където се събираше Съветът на кароните.

„Кой зове Призоваващия?“ — затътна някой гръмовно.

„Аз…“ Каран ги обля с бяс, натрапи им гнусната представа за пиявицата.

„Предател! Вижте как държи на дадената дума. Той ще предаде и вас!“ Усещаше как кароните се дърпат стъписано от връзката, сякаш са докоснали пепелянка.

„Коя си ти? Какво искаш от нас?“ Не можеха да видят с очите си нито нея, нито Рулке, може би се бояха, че това е първият сблъсък от нова война. Каран неумолимо им показваше как пиявицата отново се намества на главата й, а в Каркарон тялото й виеше.

„Каран!“ — ахна Рулке.

Тя долови какво унижение е за него, че е забравил за обещанието да я пази, но след миг надделя съжалението, че трябва да се откъсне от Аакан.

Каран се втурна обратно в недостъпните за сетивата извивки и криволици на пустотата.

„Ама че си глупачка! — последва я викът на Рулке. — Нека ти помогна. Не мога да намеря Пътя сам. И двамата ще умрем!“ В кошмарното раздвояване — плътта й в Каркарон, съзнанието, залутано из безкрая — Каран пак усети пихтиест израстък да се вре в носа и. Каквото и да стореше Рулке, нямаше да стане по-лошо от сега. Позволи му да я намери и внезапно Пътят към Сантенар се очерта ясно пред двамата. Понесоха се обратно по оплетените проходи и през всеки миг Каран знаеше що за орда от твари се е струпала към пролуката, за да се измъкне от пустотата.

Още не се бе върнала в тялото си, когато болката в ухото стана нетърпима. Пиявицата вече обгръщаше цялата й глава. Тялото на Каран се изви като дъга, петите й затропаха по пода. Пръстите й слепешком разкъсваха рехавите израстъци на съществото, но те се възстановяваха тутакси.

Двамата прекосиха последния искрящ тунел на Пътя, преодоляха последната бариера. Пред тях се появи Стената, през която минаха светкавично. Съзнанията се върнаха в телата. На Карани се струваше, че тъпанчето на едното й ухо е разкъсано. Тя изписка немощно и успя да обърка за малко пиявицата, която поне престана да притиска окото. „Рулке! Помогни ми!“ Каронът лежеше отпуснато, неспособен да се измъкне от унеса. Трябваше да се спасява сама. Тя извлече от себе си всяко болезнено, разтърсващо и смразяващо чувство, което бе преживявала някога, добави изгарящата си погнуса от безформената твар, пльоснала се на лицето й. Страданието се мяташе из ума и като между огледала и набираше сила, накрая се пръсна във всички посоки толкова неудържими, че никой не би могъл да му устои.

Рулке подскочи като от допира на електрическа змиорка в морето и тупна от машината. Главата му се блъсна толкова лошо в каменните плочи, че според Каран би трябвало да си е спукал черепа. Той обаче се обърна по корем и опря длани в пода.

— Каран?… — изломоти замаян.

„Помощ!“ — викна тя по мисловната връзка, защото пиявицата й бе запушила устата.

Рулке пропълзя мудно към нея. Сграбчи съществото, откъсна го от лицето й и запрати слузестата топка към Стената. Пиявицата се сплеска, плъзна се надолу и понечи да нападне отново. Но каронът вече се катереше върху машината. Завъртя регулатора на мерника, от предницата на творението блъвна светлина и изпари противната твар в облак със сладникава воня.

Само че лъчът прогори и цяла дупка в невеществената преграда на Възбраната. Стената се изду навън. През отвора се провря ръка и в Каркарон изскочи най-страховитият звяр, който Каран бе съзирала през живота си. До нея стигна потресът на Рулке от събуден прастар спомен: „Транкс!“ Нашественикът връхлетя и така блъсна с огромното си рамо машината, че я разклати като детска играчка.

Каран едва се раздвижи. Мозъкът й май бе забравил как да управлява тялото. Помъчи се да пълзи, но размърда ръка и крак от едната страна и тупна на хълбок като бебе. Коремът й смъдеше, виеше й се свят. Тя се постара да се слее с парчетиите наоколо, но знаеше, че е невъзможно да остане незабелязана.

Транксът се хвърли към Рулке, който се бе вкопчил в седалката върху машината. С едно изплющяване на ципестите си криле чудовището се озова горе и нападна. Каронът се търкулна встрани, творението се люшна и той повторно падна на пода. Транксът скочи след него тежко и цялата кула се разтърси. Опита се да раздере Рулке с дългите си жълтеникави нокти. Каронът се изплъзна заднешком, заобиколи пъргаво и отново се добра до седалката върху машината. Жълта светлина от дебел прът в предницата обгори едното бедро на транкса и остави разтопено петно в стената отзад.

Транксът се изопна, размаханите му криле докоснаха разтрошените подпорни греди на покрива. Не издаде звук, но лицето му се изкриви. За миг Каран долови страданието му, яростната решимост да се измъкне от пустотата и да намери безопасно убежище за потомството си. Тя се стъписа — чувствата твърде много наподобяваха нейните…

Снопът светлина пак намери крака на крилатото същество и се плъзна в огнена линия към слабините му. Транксът изсъска като опарена с гореща вода котка, прехвърли се към възтесен за него открит прозорец и се изтръгна от Каркарон сред облак от изкъртени камъни. Вятърът нахлу в новата дупка. Каран се промъкна зад купчината отломки — нови твари се бореха с изтънелите стени на Възбраната. Толкова беше изтощена, че нямаше сили и да примигне.

Тъмнеещата луна висеше точно над разбития покрив, значи беше полунощ. Рулке се счепка за миг с някакво грозно страшилище, цялото в нокти и зъби. То се откопчи и налетя към Каран.

— Дръж! — кресна й каронът и подхвърли ножа, който й бе отнел преди седмица.

Тя улови дръжката и изтича по опряна в пода тънка греда, но чудовището увисна на другия край и я запрати в стената. Ножът се търкулна встрани. Каран лежеше и не можеше да си поеме дъх, а страшилището се насочи отново към нея.

Неколцина гашади дотичаха горе, привлечени от врявата. Притекоха се на помощ на Рулке, размахали мечовете и копията си. Заедно принудиха нападателя да се провре обратно през пробива в Стената.

Каран се надигна, опипвайки ребрата си — дали нямаше счупени?

Сега единствено силата на Рулке възпираше тварите, стремящи се да минат през преградата. Успееха ли да надделеят, щяха да покорят Сантенар. А тя също имаше своя принос за това бедствие…

Нахълтаха нови същества, по-дребни от транкса, но не по-глупави. Донякъде наподобяваха хора с външността си, макар че бяха необикновено космати. Веднага се пръснаха — едно замахваше към Рулке с учудващо дългите си ръце, друго се стрелна право към машината. Третото отвлече вниманието на гашадите в отсрещния край на залата.

— Лорски!… — изхриптя Рулке. — А силите ми вече са изцедени…

Наистина не бяха неразумни зверове. Покатерилото се върху творението побърза да пльосне на седалката и уверено хвана ръчките с долните си крайници, които завършваха с огромни ноктести пръсти. Ухили се с широката си уста на Рулке и лъснаха множество пожълтели зъби.

Каронът замахна с назъбено парче дърво към първия лорск, улучи го по главата и го просна сред пръснатите камъни. Противникът се изправи, олюля се, внезапно се стовари върху Рулке и го повали. Търкаляха се по пода със сумтене и охкане. Каран си избра друго парче от греда вместо тояга и цапардоса съществото, което сякаш не усети нищо.

През това време другият лорск бутна ръчките напред. Машината застена, килна се встрани и назад, после се спусна и накрая дъното й започна да потъва в пода, който май омекваше под нея. Лорскът заврещя и дръпна ръчките. Машината се клатеше, очертанията й помътняха, все едно всеки атом в нея тепърва си търсеше мястото. Предницата пак светна и в пода грейна нажежена жълта локва.

До този ден Каран дори не бе разбирала от какво ги пази Възбраната. Но сега в ума й се сблъскваха откъси от древни предания и приказки.

Тя подрипваше предпазливо около борещите се и щом видя своя шанс, ръгна лорска в ухото с острия край на тоягата си. Звярът изквича.

Тъкмо от тази възможност се нуждаеше Рулке. Хвърли противника си по гръб и раздвижи пръсти. Машината се друсна тежко, вторият лорск прелетя в дъга и се стовари в локвата разтопен камък. От гърлото му се изтръгна толкова дрезгав рев, че Каран запуши ушите си, В залата се разнесе гадна смрад на опърлена козина и овъглена плът. Лорскът се измъкна с препечен гръб и задник и падна през дупката в стената.

Първият пък на свой ред просна Рулке, заби коляно в корема му и се опита да му прегризе гърлото. Каран ахна и пак го мушна в ухото толкова злобно, че за малко не му пречупи врата. Каронът се освободи със свръхчовешки напън, откъсна още едно увиснало от покрива парче греда и подгони врага с него. Лорскът изгрухтя, търкулна се по пода, стигна до прозорец и се провря навън с главата надолу.

Каран се свлече, останала без дъх, напълно изтощена. Изтърбушеният покрив заскрибуца в мястото, откъдето Рулке бе издърпал гредата. Двама гашади и третият лорск се въргаляха убити. Други трима гашади изхвърлиха през прозореца трупа на врага, останалите се опитваха да не допуснат рухването на остатъците от покрива.

Каронът се просна по корем — вече не му стигаха силите да се задържи на крака. „Свободна съм — рече си Каран, — ако се преборя с прилошаването след тази употреба на дарбите ми…“ Изцъклените очи на Рулке се вторачиха в нея.

— Толкова е… трудно — едва ломотеше думите. — Мощта ми не стигаше…

— Ти се надцени и не оправда доверието ми.

— Не беше нарочно…

Каран осъзна, че почти не чува с лявото ухо. Опипа го и пръстите й се изцапаха с кръв.

— Приключих с тебе! — кресна тя. — Изплатих си дълга.

— Аз ще реша кога да те пусна. Толкова ми е зле, че мозъкът ми сякаш гори…

Рулке припадна. Строшеният покрив изскърца и се плъзна още малко надолу, спря над главата му. Гашадите припряно нагласяха подпора. А Стената бе избледняла. С периферното си зрение Каран долови как някаква твар насилва пролуката.

— Я побързайте да затворите прохода! — провикна се тя. Грабна раницата и наметалото си (без тях не би оцеляла на открито) и препусна надолу по стъпалата.

В стената зееше дупка, широка три разтега. В преспите до кулата личеше огромната вдлъбнатина от туловището на скочилия транкс, а в самото подножие белееше голяма купчина.

Каран тъкмо се накани да скочи върху нея, но се усети навреме, че това са отломки от кулата. Изобщо не и трябваше счупен глезен. Леденият вятър нахлуваше и я притискаше към стената. Тя се уви по-плътно в наметалото и продължи надолу.

Тъкмо докопа бронзовото резе и първият спазъм на прилошаването я преви надве. „Точно сега ли…“ Кожата ня дланта й лепнеше за студения метал. Тя побърза да намъкне ръкавиците и дръпна резето.

Вятърът блъсна вратата и я разтвори широко, като я заслепи с облак снежен прах. Каран изтича навън с надеждата да види задругата срещу Рулке, но никой не се мяркаше наоколо. Значи бяха избягали. Нямаше надежда да ги догони. А в това състояние не й се вярваше да се добере дори до амфитеатъра. Накъде да се запъти?

Отгоре отекна пронизителен рев. Не се налагаше да гадае — пак някаква твар от пустотата… Такива звуци не биха излезли от човешко гърло. Сигурно продължаваха да нахлуват през Стената!

Кулата се разтресе няколко пъти, металната порта издрънча. Вероятно някое чудовище блъскаше друго в стената. Воят отекна повторно.

— При мен! — стигна до ушите й немощен зов.

Рулке имаше нужда от подкрепата на оцелелите гашади.

Каран тръгна по стъпалата, но надуши кръв и се скова. Наблизо лежеше труп — разкривен, раздран и нахапан. „Лиан?!“ Не, беше някой от войниците.

— Лиан, къде си? — не сдържа вика си тя.

Изобщо не можеше да го открие с дарбата си. Пак се опита да възстанови мисловната връзка, но незабавно се мярна незримото присъствие на Рулке.

Тя се прокрадна надолу, а над амфитеатъра пламна осветителна ракета и открои летящ силует с очертанията на транкс. Смелостта тутакси я изостави. Каран се върна и още преди да е влязла, ужасен рев раздра тъмата. Дали не беше раненият лорск? Тя затръшна вратата и я залости.

Къде да отиде? Студът навън беше страшен като в нощта, когато двамата с Лиан за малко не измръзнаха до смърт по пътя към Шазмак. Каран знаеше как да оцелява в планините, но първо трябваше да се подготви. Искаше да се скрие, което беше невъзможно на пътеката по билото. Някой затропа по стълбата и тя се шмугна в тъмно помещение до кухнята. Май беше килер с продукти.

Нямаше друг избор, освен да се изкачи още по-нагоре в планината…

Зашари с ръце и напипа нещо дълго и кораво, миришеше на пушена змиорка. Миризмата бе неприятна, но нали някаква храна беше по-добро от нищо? Събра още няколко втвърдени риби, намери продълговат калъп пушено сирене, връзка лук, няколко големи репи и малко сушени плодове. Натъпка всичко в раницата и се накани да побегне.

Горе врявата не стихваше — яростните вопли на непознат за нея език показваха, че Рулке се опомня. Подметки стържеха по каменните плочи. Вратата към двора се отвори с трясък. Каран пак хлътна в килера — по коридора притичаха неколцина гашади, които бързаха да се качат при господаря си.

Тя се изсули в двора и припряно сложи ръкавиците си. Ама че студ! Бесният вятър я засипваше със снежинки и й пречеше да вижда. Помъчи се да си спомни как е разположен дворът. През последната седмица бе надничала отгоре неведнъж.

Можеше да се прехвърли през стената на няколко места. В дъното няколко бараки опираха в зида. Тя се помъкна пипнешком. Не забравяше нито за миг за резервоара с вода — паднеше ли в него, щеше да пробие тънката ледена кора и да умре за не повече от минута.

Зад нея нещо избумтя приглушено във виелицата и в същия миг стълб от светлина огря кулата. Каран се стресна и си удари коляното в камък. Протегна ръце да се подпре… аха, ето го ръба на резервоара. Значи стълбата до бараките беше надясно.

Не й се вярваше, че някой би я зърнал в тези снежни вихрушки, но имаше защо да се страхува. Някой викаше зад нея, отговори му друг встрани. Вече претърсваха двора. Дори в такова време не биваше да се помайва тук. Рулке щеше да я открие — прекалено здрава бе станала връзката между съзнанията им. А някой с факел в ръка вървеше към резервоара.

Удари си пищяла в стъпалата, но дори в шума на бурята чу тежки стъпки по стената. Гашадите се щураха в различните краища на двора. Тя ги прокле наум, намери камък на земята и го запрати надясно. Камъкът изтрака в покрива на барака. Спрелият върху стената гашад се втурна натам.

Каран се качи по стълбата с цялата пъргавина, която й позволяваха ледът и мракът, но щом стъпи на стената, заехтя гневният крясък на Рулке и преследвачът се върна към стъпалата. Скоро щяха да я намерят. Каран подложи крак, гашадът се преметна, на камъните издрънча метал. Изохка женски глас. Каран се търкулна и изведнъж загуби опора под тялото си.

До земята имаше десетина разтега. Стовари се с глух шум в пряспата от сипкав сняг, натрупана в подножието на стената. Изтръска с ръка снега от носа и устата си, полежа няколко минути, за да ней призлее съвсем непоносимо.

Отгоре долитаха приглушени подвиквания, блесна осветителна ракета, но преследвачите се отдалечиха. В тъмата трудно биха забелязали малката дупка в пряспата, а и снегът вече засипваше Каран. Продължиха да претърсват двора, тя обаче съзнаваше, че няма да остане неоткрита задълго.

Измъкването от пряспата беше изтощително, а газенето в дълбокия сняг — почти невъзможно. Тя бродеше из планините едва ли не откакто проходи и познаваше добре, неволите на пътника през зимата. Сега се намираше над най-стръмния склон в дълбоката долина между Каркарон и съседния рид, по който на изток би стигнала накрая до Шазмак.

Трябваше да се отдалечи оттук, преди да си потърси скривалище. Наглед най-разумно щеше да бъде, ако потърси изход от тази пустош надолу, но рискуваше да падне от стотина разтега в някоя клисура. Биха очаквали от нея да се запъти на изток към твърдия сняг, пътеката и Готраймската гора.

Може би вече тършуваха надолу. Или със сигурност ще започнат по зазоряване, щом виелицата се укроти. Каран пое в обратната посока — нагоре по билото.

Нищо не я пазеше от вятъра, който налиташе на пориви и облепваше със снежинки качулката й. Поне бурята беше издухала снега край ръба и Каран пристъпяше предпазливо край пропастта. Докато Изпъпли над стената около Каркарон, вече се развиделяваше в бавно просмукваща се наоколо сивота. В бялата пелена виждаше само няколко крачки напред, но ако видимостта бе добра, нейните врагове щяха лесно да я забележат. По стръмнината нататък също не бе останал сняг освен заледената тук-там кора. Докато настъпи утрото, Каран се бе изкачила високо над Каркарон. Още по-нагоре ридът беше осеян с големи ръбести камъни и скални издатини. Тя бе намислила да си издълбае дупка в някоя навята пряспа.

След дълго търсене си избра източен каменен ръб, прояден от стихиите. Откъм билото до него се бе събрал сняг, стигащ над главата на Каран. Направи си леговище, както я бе научил нейният баща — уплътни стените и тавана, за да не я затрупат, а отвора можеше да запушва с голяма снежна топка. Пространството й стигаше да седи прегърбена или да лежи присвита. Тук биха я намерили, само ако огледат много зорко цялата дълга пряспа, а това беше шанс едно на хиляда.

Щом се справи и с тази грижа, пак я налегнаха по-тежките тревоги. Беше ли чак толкова страшно престъпление помощта й за Рулке? Когато транксът разлюля цялата машина с едно небрежно побутване, Каран се уплаши истински. Дали за да съхрани живота на Лиан, тя бе погубила всички, които й бяха скъпи? Сред тях и Лиан. А по пътя на нашествениците първо се изпречваше Готрайм.

Заваля още по-силно и тя се зарадва. Опразни раницата си на мъничката свободна част от пода. Две пушени змиорки, така вкоравени от студа, че рискуваше да си счупи зъбите в тях, продълговато парче сирене, връзката лилав лук съе силна миризма и по някое гнило петънце, малко сушени плодове и половин самун черен хляб, който си носеше още от Готрайм. Не беше много, но с тази храна щеше да издържи няколко дни. Най-неприятното беше, че нямаше нож.

Пъхна едната риба под палтото си, за да я стопли, и заръфа края на самуна, толкова престарял, че имаше вкус на стърготини. Обели и глава лук със зъби, отхапа от прорасналия край, поомекнал в ръката й. Залютя й, но гладът надделяваше.

Плодовете й бяха непознати — с ръждив оттенък отвън, но алена сърцевина. Спомни си, че бе виждала гашадите да ги ядат. Отхапа предпазливо съвсем малко парче. Вкусът беше сладникав и леко лютив. Устните й пареха. Топлината се спусна чак в стомаха й, а по челото й изби пот. Ударите на сърцето й зачестиха, изведнъж се сгорещи цялата. Реши да не опитва плода повторно.

Явно навън вече не валеше, защото в леговището й проникваше повече светлина. Тя надникна през тунела. Виждаше добре и отсрещния рид. Пропълзя навън, като се стараеше да не разширява отвора.

Прехвърчаха само редки снежинки. Различаваше стените на Каркарон половин левга по-надолу. Откакто издълба пещерата си, бе натрупало достатъчно сняг да прикрие следите й. Тя огледа склона във всички посоки. Нищо освен бяло покривало и заледени скали. И в Каркарон не се забелязваха признаци на живот. Шмугна се обратно в скривалището, което се вмирисваше на риба. Змиорката омекваше под палтото й.

Обядва с парче тлъстичка пушена змиорка, сух хляб, твърдо сирене и остатъка от главата лук. От лютивината му носът й протече.

Сви се на топка в спалния чувал и скоро се унесе, но я спохождаха тревожни, объркани сънища — гонеше я оплискан в кръв лорск. Събуди се от почти непоносима горещина. Не й се вярваше времето навън да се е променило чак толкова. Подаде глава от отвора — вятърът все така смразяваше.

Макар да я налегна силен глад, припасите й изглеждаха още по-противни. Пак й се прияде нещо сладко, тя бръкна в раницата и извади нахапания плод. Щом го лапна, неописуемо приятна тръпка плъзна по тялото й, а кръвта й сякаш се превърна в разтопен метал. Струваше й се, че няма нищо непосилно за нея. Би могла да се пребори и със самия Рулке, за да му отнеме машината.

Подскочи конвулсивно, заби глава в тавана на пещерата и огромна буца плътен сняг я притисна надолу. Изведнъж изстина, задави се и изплю хапката. Докато пооправи убежището си, необичайният й възторг се изпари. Всъщност Премръзваше. Уви се в палтото, наметалото и спалния чувал, но не можа да се стопли. Кръвта туптеше в главата й, болката се засилваше. Скоро пак потъна в неспокойни видения.

Събуди се по тъмно. Отново валеше. Веднъж различи светлините на Каркарон, но виелицата веднага ги затули. Снегът, натъпкан старателно в манерката й, се бе стопил — имаше вода колкото побира голяма чаша. Изпи я, напълни манерката и придърпа спалния чувал над главата си.

Задряма веднага, обаче не успя да поспи спокойно — неприятните сънища се редуваха и се въртяха около едно и също — как бягаше от преследвачите си преди повече от година. Вечно гонена, вечно безпомощна. „Край на това!“ Яростта се надигна с такава сила, че неочаквано я завладя желанието да прокара връзка и да порази по нея съзнанието на Рулке.

За миг се наслади на кръвожадността си, но здравият разум победи. Посмееше ли да поднови връзката толкова наблизо до кулата, той щеше да я спипа. А и от къде на къде си въобразяваше, че може да надделее в сблъсъка?

Реши да кротува. Нямаше как да я намерят…

Гърлен вопъл я изтръгна от дрямката. Някой викаше наблизо — гашад! Промъкна се към отвора, погледна и се вцепени от ужас. Бледото слънце открояваше тъмните фигури на гашади, които се катереха по склона към убежището и. Взря се в тях, колкото да се увери. Насочиха се точно към скривалището й, все едно вървяха по начертана в снега линия.

Макар че беше по-пъргава от тях, хванаха я в капан, пръснати във верига по склона. За миг тя остана неподвижна като приклещен заек, после трескаво напъха вещите си в раницата и се впусна в безнадежден бяг по стръмнината.

Чакаха час след час в амфитеатъра и се взираха в Каркарон. Какво друго да направят? Някой накладе огън с дървата, които аакимите бяха донесли, но пламъците нито топлеха, нито разведряваха някого.

Погледът на Лиан шареше по хората наоколо. Тук бяха десетина войници от стражата на Игър — закалени в битки ветерани, които винаги оставаха нащрек. Зад тях костеливата Вартила крачеше неуморно, видимо разяждана от отдавнашната борба в душата си. „Не мога да разпозная своя господар в него!“, бе изплакала тя след първата си среща с Рулке. Но сега предаността към Игър, която бе съхранила като че на инат, явно се поколебаваше.

Долода, помощничката на Игър — вечно изнервена млада жена в неизменната размъкната роба, се прокрадваше насам-натам. След ненадейното си повишение тя живееше в нестихващ страх от Игър, прочут с твърде променливите си настроения.

Мендарк, заприличал още повече на граблива птица, седеше на паднал дънер и зяпаше пламъците. Наблизо телохранителите му Осейон и Торгстед играеха на зарове върху плосък камък. От другата страна на огъня беше библиотекарят Надирил, около когото се събраха Лилис, баща и Джеви и Талия. Шанд се бе запилял нанякъде. „Вероятно дебне какво става в Каркарон“ — рече си Лиан кисело. Аакимите се бяха настанили отделно, сред тях червенокосата Малиен, Тенсор и Стария Дарлиш, когото Лиан не познаваше доскоро. По външност той се различаваше от останалите аакими — тънки ръце и крака, шкембенце и брадичка, изострена като мистрия.

— Какво чакаме? — не се стърпя Лилис.

— Края на света — унило отрони Тенсор.

— Какви ли беди е намислил да причини? — обади се Стария Дарлиш със своя дразнещ ухото източен говор.

— Няма как да познаем — отвърна Надирил.

Проявената мощ на машината им подейства смазващо. Всички страняха от Лиан. Никой не се съмняваше във вината му.

Талия прекрачи към него, за да провери въжетата, с които бе вързан. Носеше къс меч. Лиан за пръв път я виждаше въоръжена. Понечи да я заговори, но се отказа. Имаше ли смисъл? Мислите му пак се насочиха към кулата и не осъзна веднага, че Талия му е казала нещо.

— Попитах прекалено ли са стегнати? — повтори жената.

— И да са, какво от това?

— Не мога да преценя дали си виновен или невинен. Това ще се реши на съд, ако оцелеем. Но не искам дотогава да останеш без ръце, а в такава нощ това лесно може да те сполети.

Лиан разсеяно размърда ръце. Въжетата бяха вързани здраво, но не стягаха излишно. Тя се извърна и нещо се отприщи в него, изръмжа гърлено. Талия отново се взря в лицето му.

— Какво има?

— Страхувам се до полуда за Каран.

Тонът му изглежда я смути. Хвана го за рамото със силната си ръка и го завъртя към светлината, все едно се опитваше да прочете истината в очите му.

— Какво, изненадах ли те? — сопна се Лиан. — Всички си мислите, че съм я предал.

— Има доста доказателства за това — напомни жената. — А ти какво би казал в своя защита?

— Нищо! — кипна младежът. — Думите нямат значение. Изобщо не го интересуваше мнението й за него. Каква ли участ щеше да отреди Рулке на Каран? Тя притежаваше дарбата на усета, а и други редки способности. Никога не би я пуснал.

Талия отвори уста, но не успя да каже нищо — Мендарк дойде при тях.

Сбъдването на предсказанието като че беше унищожителен удар за Магистъра. Загуби досадното си самочувствие, а видеше ли хора Да си шушнат, тутакси се мръщеше — май подозираше всекиго, че го клевети или осмива. Знаеше се, че е готов на всичко, за да запази почетното си място в Преданията. Как да понесе мисълта, че хилядолетното му властване като Магистър ще завърши с такъв позорен провал?

Облачният воал пред луната се разкъса, кръгът в червено, лилаво и черно светна по-ярък и фигурата на Мендарк се открои насред белотата на снега. Външността му се бе преобразила и Лиан понякога трудно вярваше, че това е същият човек. Преди месеци в Хависард се бе разминал на косъм със смъртта, но и обновяването на изнемощялото му тяло не помагаше особено.

Наистина напомняше за съсухрен лешояд с този нос, изтънял до човка, ръцете — като ноктести лапи, раменете, превити напред. Дълбоки бразди минаваха покрай ъгълчетата на устата му през половината лице, кожата се нагъваше, сякаш отдолу нямаше никаква плът.

Мендарк също не пропусна да огледа въжетата, с които бе вързан Лиан.

— Какво измисляш пък сега, летописецо?

— Само казах, че съм невинен — Може и да си, но защо постъпките ти подсказват обратното?

— Дори да бях умрял в тъмницата на Игър, всички вие пак щяхте да стърчите тук и да зависите от прищевките на Рулке!

— Хъм… — изсумтя Магистърът и закуцука обратно към огъня.

Лилис стоеше с Джеви и Надирил на стълбата под Каркарон, когато транксът разби стената. Нейният баща, дребен, но жилав и чевръст, мигом събори библиотекаря на стъпалата и затисна с тялото си своята дъщеря.

— Не мърдай! — изсъска в ухото й. — И не пищи!

— Нямаше да пищя — изломоти тя с натъпкана със сняг уста.

Обичаше Джеви повече от всеки друг на света, но толкова отдавна умееше да се грижи за себе си, че неговите наставления понякога й дотягаха.

Не шавнаха, докато чудовището разкъсваше плячката си. После то се устреми надолу по склона, от вдигнат жезъл блесна огън и транксът кривна нанякъде в нощта.

— Да побързаме! — настоя Джеви. — Лилис, внимавай къде стъпваш.

Надирил не се изправи и момичето ахна:

— Добре ли си?!

— Още съм жив, дете, но си ударих главата. Помогни ми да стана. — Щом стъпи на краката си, старецът се олюля. — Оставете ме и слезте в гората! Може да нахълтат още от тези твари.

— Няма да те зарежем. Джеви, направи нещо! — окаяно се примоли Лилис.

Баща й метна Надирил на рамо като дълъг чувал с кости и закрачи по пътеката. В тъмното изобщо не забелязаха Лиан.

— Ама че унижение… — засмя се хрипкаво Надирил.

Под стръмнината Джеви спря да си поеме дъх и премери на око Разстоянието до амфитеатъра.

— Май ще успея да те отнеса дотам.

Проблясък откъм кулата им показа друго същество, препуснало по стъпалата. Приличаше на човек.

— Това е лорск от пустотата, дете — изгъгна библиотекарят, опрял се на рамото на Джеви. — Щеше да е по-силен от нас, дори да бяхме въоръжени.

Джеви ловко измъкна късия си кинжал.

— Минете зад мен — заповяда напрегнато.

— Къде са нашите приятели? — уплаши се момичето. — Талия! Помощ! Помощ!

Вятърът отнесе думите й.

— А къде е Лиан?! — остро попита Лилис, щом се присъединиха към останалите над амфитеатъра.

— Той беше малко по-надолу от мен, когато транксът нападна — сети се Тенсор.

— Горкият Лиан! — захлипа момичето. — Пък аз съвсем го забравих…

— Никой не го е виждал — обади се Надирил. — Предполагам, че… е нямал късмет.

— Сигурно още е горе! — разфуча се Лилис.

— Не можем да се върнем там — троснато възрази Мендарк. Тя го изпепели с поглед.

— Лиан ми е приятел! Сама ще отида, щом на никого не му стиска.

— Добре де — въздъхна Шанд, — ще дойда с теб да огледам.

В Каркарон още се мяркаха проблясъци и разкриваха костеливите фигури на стражите. Двамата се прокрадваха предпазливо по стъпалата. Доближиха портата, но нямаше и следа от Лиан. Макар и уплашена, Лилис огледа дори зад статуите. Нещо в кулата изтрещя толкова силно, че яката порта се разтресе. Момичето ахна задавено и се върна тичешком.

— Да вървим — хвана я за ръката Шанд. — Няма го. Нищо повече не можем да направим.

Побързаха да слязат по стълбата. В мрака близо до подножието Лилис настъпи нещо меко. Веднага разчисти снега с ръце и се показа тяло. Лиан лежеше неподвижно.

— Умрял е — разхълца се Лилис, щом докосна бузата му.

— Не е, но малко остава — смотолеви Шанд. — Аз съм виновен за това.

Вдигна Лиан и го понесе, криволичейки по опасната пътека. Талия ги пресрещна. — Нещо май се катери по склона.

— Онзи лорск — сви рамене Шанд.

— Болят ме краката… — изфъфли Лиан.

Шанд придърпа нагоре крачолите на панталона му и се вцепени. Прасците бяха раздрани от ръбовете на оковите. Около глезените имаше замръзнали гривни от кръв, лед и остъргано месо.

— Ти откъде знаеше, че онази твар се нарича лорск? — като в просъница попита младежът.

— Няма значение! Не го ли приберем на топло, ще умре — обърна се Шанд към Талия. — Но и да го отървем, може да остане без крака до коленете. Как е възможно да съм такъв глупак?!

Проклинаше се неспирно, докато отнасяше Лиан при огньовете. Разпали ги с остатъка от дървата.

— Талия, внимавай за неприятели. А ти, Лилис, тичай да повикаш някого на помощ.

Той сряза ботушите на летописеца, уви премръзналите му стъпала в одеяло и го напъха целия в спален чувал, в дъното на който опря топли камъни. През това време дотича Баситор, а Талия се провикна:

— Някой отново се мотае при портата. Шанд, да тръгваме!

— Баситор, ще отнесеш ли Лиан до долу? — помоли Шанд. — Аз нямам повече сили.

Очите на аакима блеснаха.

— Ще го отнеса.

— И няма да го хвърлиш в пропастта?

— Не! — сепна се Лилис. Колкото и да беше благодарна на Баситор за спасяването си, знаеше как той ненавижда Лиан. — Шанд, носи го ти.

Аакимът се наведе и почти опря свирепото си лице в нейното. Тя не отстъпи.

— Дете, твоята вярност е благородно достойнство. Но и аз държа на дадената дума. Няма да навредя на твоя приятел, макар че ми се иска!

Върнаха се при останалите. Малиен и Аспър побързаха да проверят колко е пострадал Лиан.

— Нуждаем се от силен огън и гореща вода, иначе няма да спасим нито него, нито Зара — заяви Малиен.

Утрото настъпи, преди да се доберат до гората. Приютиха се в каменния павилион при Черното езеро, вече сковано от лед. Аакимите опънаха заслон от платнища, а стражите на Игър накладоха три огъня, между които лечителите се заеха с раните на Зара и Лиан и счупените кости на Джеви.

Всички бяха много потиснати от новите несгоди и появата на транкса.

— Стотина звяра като този могат да опустошат цял Мелдорин — подхвърли Шанд, докато точеше ножа си.

— А хиляда може би стигат за Сантенар — отвърна Мендарк начумерено. — Делото на целия ми живот се сгромолясва пред очите ми.

— Как е той? — попита Талия.

През разръфаната кожа по краката на Лиан тук-там се виждаха костите. На Лилис за малко да й призлее.

— Изтощен и болен, но вярвам, че ще оцелее.

Малиен продължаваше да вади старателно мръсотията, набила се в плътта, а Шанд и Аспър шиеха раната на Зара с голяма игла. Тя гледаше, без да изохка.

— Ей, корава си! — възхити се Шанд, щом направиха и последния шев на корема й.

Лиан се опомни и изстена.

— Летописецо, взе да ми се струва, че през половината си живот съм кърпила нещо по тебе — закачи го Малиен.

— Колко зле са краката ми?

— Мисля, че няма да останеш без ходила.

Той се отпусна по гръб. Студът като че бе уталожил самоубийстената треска от нощта. Твърде добре разбра колко е безпомощен. А какво би правил, ако остане сакат? — Ще те боли още дълго, но нали те знам, ти всичко можеш да изтърпиш… — подсмихна се Малиен.

Всички аакими го смятаха за мекушав глезльо.

— Поне ще мога ли да ходя?

— Предполагам, но месеци наред само ще куцукащ. Нахраниха го със супа и пак го завиха. Смътно чуваше откъслечни разговори.

— Не бива да стоим тук — настоя Игър. — Гашадите тършуват из планината.

— Ами транксът? — изграчи Тенсор.

— Не се е мяркал нито той, нито другата твар.

— Трябва да изведем Каран оттам — изломоти Лиан.

— Няма начин — възрази Малиен. — Опитай се да поспиш. Един от обикалящите край бивака стражи дотича. На склона над гората се показали гашади.

— Връщаме се още утре в долината — реши Игър. — Не ми харесва това място, прекалено уязвими сме.

Прекараха мъчителна нощ в павилиона, спохождани от какви ли не страхове, макар че гашадите се задоволиха само да пазят пътеката към Каркарон. Щом се зазори, вдигнаха носилките и се оттеглиха през гората към гранитните канари.

Шанд бе окастрил тояга от твърдо дърво, черно почти като въглен. Изглеждаше, че това му достави удоволствие.

— Напомня ми за времената, когато бродех по света. С такова нещо в ръцете мога да се опазя от много опасности.

Той плъзна пръсти по брадата си.

— Заблуждаваш се — неприязнено каза Мендарк.

— Но заблудата е доста утешителна — ухили му се Шанд, който много обичаше да дразни Магистъра.

Стигнаха до края на платото. Тук пътеката лъкатушеше през оскубани от вятъра шубраци, минаваше между големи розови скали, обрасли с лишеи, преди следващото спускане надолу.

— Много лесно е да ни нападнат — мърмореше Шанд.

Тенсор надигна глава от носилката и подуши шумно въздуха. Потрепери.

— Да не се бавим! — изнервено подкани Мендарк.

Провираха се непохватно с носилките между грамадните камънаци. Пътеката над склона беше заледена, силни повеи запращаха гъсти облаци от снежинки в лицата им. Най-после поеха много предпазливо надолу.

— След всичко това Готрайм ще ни се стори най-уютното място на света — подхвърли Талия на Шанд.

Двамата вървяха последни. Баситор водеше. Спря толкова рязко, че Игър се блъсна в гърба му. — Какво… На пътеката пред тях се изпречи с разперени криле транксът.

Кожата му беше червеникаво-лилава, коремът му се издуваше, може би от преяждане. Могъщи мускули набъбваха по бедрата. Нокти като ножове се впиваха в леда и натрошения чакъл. На единия крак имаше рана от изгаряне.

Игър се смръзна досущ както при появата на машината, с която ги сплаши Рулке. Пръстите му все не напипваха дръжката на меча. Долната му челюст провисна.

Но Баситор извади светкавично дългия си меч и го насочи към звяра.

— Стой си зад мен, слепецо! — натърти той презрително. Размаха оръжието си и острието изсвистя. Зъбите на транкса се оголиха. Наглед бяха поне стотина, лъскаво кафяви. Лесно би отхапал цялата ръка на аакима.

— Скуннг! — изръмжа чудовището.

— Това като че означаваше „закуска“! — настръхна Надирил. Проснатият на носилка Лиан виждаше всичко като насън — транксът се хили, а Баситор върти меча си неуморно.

— Побеснява — промърмори Лиан. — Също като в Катаза. Лилис стисна ръката му.

Баситор разкърши широките си рамене, кресна яростно и скочи. Транксът му се хилеше и в последния миг замахна светкавично с лявата си ръка. Стискаше дълга дръжка с няколко метални топки на вериги, по които стърчаха остри шипове.

Топките се забиха в гърдите на Баситор с пльокащ звук, все едно месар кълцаше пържоли. Аакимът изрева, мечът падна на земята. Чудовището завъртя ръка назад и го запрати във въздуха. След секунда Баситор изчезна под ръба на канарата.

Все така засмян, транксът се приготви да повали и Игър с окървавеното си оръжие. Лиан забеляза, че болното коляно на пълководеца ще се подгъне всеки миг. Пръстите му стискаха дръжката на меча, но май нямаха сила да го издърпат от ножницата. Този път Игър щеше да се поддаде на страха и безумието си и да погуби всички.

Зад Лиан някой писна. Той не проумя веднага, че е Лилис.

— Можеш, Игър! — насърчи го Надирил.

— Дръпни се от пътя ни — избоботи военачалникът към транкса. Не пролича да е овладял страха си. Все пак извади меча, но коляното му пак се разтрепери.

— А вие отстъпете! — заповяда през рамо.

Чудовището реши да насочи удара към главата на Игър, който не помръдна, макар металните топки да избръмчаха толкова близо, че разместиха кичури коса. Транксът пристъпи напред и Лиан чак тогава осъзна колко е грамаден. Колкото и висок да беше Игър, противникът му стърчеше с две глави над него. Пак вдигна оръжието си. „Но защо Игър се помайва така? — питаше се Лиан. — Ей сега ще бъде смлян на кайма. Дали страхът го е омаломощил?“ Игър примижа, за да вижда през дебелите лещи на очилата. Ръката с боздугана шавна, но транксът едновременно изопна другата, в която държеше къс сив жезъл с черен връх. От върха изскочи черен лъч право към очите на военачалника.

Игър светкавично посочи надолу с лявата си ръка и лъчът се заизвива по земята като змия. Където докоснеше скалите, те се ронеха. Цяла стена от натрошен гранит се стовари на пътеката и обгърна краката на транкса до коленете. Само подскачането на бузата му издаде колко го е заболяло.

Топките пак полетяха напред. Игър изви нагоре китката с меча, четири от петте верижки се усукаха около якото острие и топките се отклониха. Петата обаче се заби в рамото му. Чудовището се ухили и я дръпна, от раната пръсна кръв. Игър се олюля, опря коляно в земята и изтърва меча. Транксът затъкна дръжката на повреденото оръжие под широкия си колан, измъкна единия си крак от камънаците и протегна свободната си ръка с извити нокти.

„Свършено е с него! — каза си Лиан. — Ние сме следващите.“ Но Игър държеше нож, когато се стрелна напред. Ръката на транкса профуча над главата му. Докато чудовището се мъчеше да изскочи от каменния капан, Игър заби ножа в незащитените му слабини. Транксът нададе вой сякаш гигантски нокти чегъртаха в камък, ритна слепешком, покритото с броня коляно улучи Игър в корема и го запрати в близката висока скала. Транксът залитна превит, хлъзна се от пътеката, оставяйки следа от пурпурна кръв, сурна се надолу, но разпери криле и се скри от погледите им.

Талия и Шанд се промушиха покрай Лиан и едва не избутаха и неговата носилка през ръба. Макар че се опасяваха от най-лошото, Игър седна, без да му помагат. Имаше цицина колкото праскова на главата, а рамото му беше надупчено.

— Доблестна постъпка — похвали го Шанд. — Тази история ще бъде повтаряна от разказвачите през следващото хилядолетие.

— Невероятен подвиг — пригласяше му и Мендарк, който изчака края на схватката отзад. — Ако ще да сме врагове, възхищавам ти се искрено. Дано и аз проявя същата смелост, когато бъда поставен на изпитание.

— Нямах време да умувам — изхъхри Игър, който едвам си поемаше дъх. — Случва се и да изненадаме сами себе си. Но това не е краят. Да слезем в долината, преди да се наложи да носите и мен.

А Лилис плачеше безутешно.

— Горкичкият Баситор! Колко ли го е заболяло? Шанд я прегърна.

— Дете, падането от високо го е убило мигновено. Край на мъките му.

След като превързаха Игър, побързаха да се спуснат към Готрайм. Беше опасно да се мъкнат по стръмнината с носилките. Тенсор дори се опита да повърви, но се клатушкаше и можеше всеки момент да се преметне презглава надолу. Пак заваля по-силно, заради снега виждаха само няколко крачки пред себе си и трудно се придвижваха по хлъзгавите камъни. А и Надирил бе преуморен, малко оставаше да помъкнат и него ръце. Лиан непрекъснато жумеше от ужас — двамата аакими, хванали носилката, завиваха по тясната пътека, все едно се разхождаха в градина.

В Готрайм се наложи да обясняват всичко отначало. Сега и Рейчис, и останалите обитатели на имението започнаха да гледат Лиан враждебно. Превърнаха всекидневната в болница. Надирил се тръшна с пневмония. Страшната рана на Зара се възпали и тя се мяташе в треска. Лечителите не се отделяха от постелята й и се страхуваха че няма да преживее нощта.

Един вестоносец потегли към Касим, където Игър поддържаше малък гарнизон. Други тръгнаха да предупредят съседните области за опасността. Подготвиха се за отбрана на къщата, доколкото можеха.

Сутринта двама аакими тръгнаха да търсят тялото на Баситор, но се върнаха без него.

— Видяхме къде е паднал — унило сподели Стария Дарлиш, — но там имаше само кърваво петно на снега. Транксът ни е изпреварил, видяхме следите му.

— Какъв жесток ден — промълви Малиен. — Тежко е да не изпратим покойник както подобава.

Виковете на Лиан събудиха всички. Някой позна момчето — било от стопанство по средата на пътя между имението и селото.

Игър гледаше раненото дете и мускулите по челюстите му се издуваха.

— Ако не се разправим с транкса още сега, същата гледка ще се повтаря безкрайно из Сантенар.

— Ако още като него се промъкнат — навъсено добави Мендарк, — или ако от този се пръкнат други…

— Да съберем ловна група, и то веднага!

Игър се обърна да даде заповеди на своите стражници. Минути по-късно от къщата излязоха Мендарк, Игър, войниците, Вартила, Осейон и Торгстед. С тях бяха и всички здрави аакими, само Малиен и Аспър останаха да се грижат за ранените.

Талия и Шанд потеглиха от Готрайм в ясно зимно утро. Слънцето огряваше по малко застиналия въздух — колкото предишният ден беше проклет, толкова този стана приятен. Но трябваше да газят в дълбок рохкав сняг, а пътеката към канарите си беше заледена.

— Нека внимаваме, може би пазят горе — каза Шанд. Наистина намериха следи от гашади — утъпкан сняг и пепел от огън, но не завариха никого. Притъмняваше, когато двамата зърнаха пред себе си каменния павилион до езерото.

Обиколиха, докъдето се престрашаваха, за щастие нямаше врагове. Върнаха се в павилиона след изгрева на луната, чиято тъмна половина вече се обръщаше встрани от Сантенар. Най-сетне бе свършила ендре — средзимната седмица. Не посмяха да запалят огън и вечеряха със студено, месо, хляб и плодове. Побързаха да се пъхнат в спалните си чували.

Още преди изгрев Шанд събуди Талия с докосване по рамото. Подаде й къшей хляб и чаша леденостудена вода.

По пладне стигнаха до стръмнината под амфитеатъра. Новият сняг скриваше всички предишни следи. Час по-късно Талия надникна предпазливо към Каркарон и видя, че част от кулата е рухнала, а и очертанията й бяха някак променени, сякаш нагънати и усукани от сгорещяване и топене.

— Ако не сме нащрек, кулата може да ни затрупа — отбеляза тя.

— Но изглежда празна — добави Шанд. По стените не бдяха стражи.

— Ама че потискащо място — оплака се Талия, докато изкачваха стъпалата. — Имало е от какво да полудее Басунез.

— Поначало си е бил луд, за да построи Каркарон.

Сега откриваха нов смисъл в бронзовите статуи до портата.

— Транксове… — промълви тя. — Как Басунез е опознал толкова подробно външността им?

— Оказва се, че е бил напреднал в начинанията си повече, отколкото сме искали да вярваме — задъхано изрече Шанд.

Макар че портата беше залостена, полегата купчина отломки водеше към дупка в стената. Надникнаха в първия етаж на кулата. Нищо, освен още парчетии и навети преспи.

Нагоре чудатостите се множаха. Талия сякаш виждаше стъпалата различни при всеки нов поглед. Понякога водеха надолу вместо нагоре или пък в двете посоки едновременно. А веднъж зърна с ъгълчето на окото си призрачна следа от Стената, минаваща през постройката.

Все пак спираловидната стълба беше почти непокътната. Тук-там по стените имаше издълбани симетрични неразбираеми фигури. Резките изглеждаха пресни, значи може и да бяха направени от гашадите. Талия надникна през пролука в стената — само почти отвесни скали и лед до дъното на пропастта, отсрещният склон беше същият, макар и не толкова висок.

— Не ми допада това място — повтори тя. — Тук все едно и камъните стенат.

— Нищо чудно, като се знае на какво са били свидетели. Но мястото си е било необикновено и преди да бъде издигнат Каркарон, такова ще си остане и след рухването на останките му. Едно от средоточията на мощ в Сантенар, където се усещат теченията й в самата сърцевина на света. Бащата на Каран не можеше да се освободи от очарованието му.

— Какъв беше той?

— Галиад ли? От една страна — особняк. С остър ум, но отчужден от всички. Понеже беше само наполовина ааким, не го приемаха като свой нито при нас, нито в Шазмак. Навсякъде се чувстваше изгнаник.

Залата на върха беше опустошена. Поне една трета от източната стена липсваше, съборена навън, и разкъртените подпори на покрива провисваха. Виждаха се белези от огън, тук-там стопеният зид бе протекъл и застинал в каменни локви. В пода имаше огромна вдлъбнатина, като че нещо тежко бе потънало в глина, загладена до стъклен блясък. По извивките и формите се познаваше, че отпечатъкът е от машината. В залата не бе останало нищо, освен огризки и счупена чиния. Рулке и гашадите бяха напуснали Каркарон.

Дори въздухът над кулата преливаше мудно, а когато облаци закриеха слънцето, в него искряха огнени точици. Гласовете на Шанд и Талия звучаха неузнаваемо променени, понякога отекваха като под великанска камбана, друг път глъхнеха и се налагаше да викат.

Шанд се отпусна на парче от греда и потропа с крак. Обхвана го отчаяно примирение.

— Какво ти е? Май изведнъж ти се отщя да живееш.

— Твърде стар съм. И вече няма за какво да живея.

— Няма ли да търсим Каран?

— Той я е отвел. Нищичко не мога да сторя. — Старецът въздъхна. — Я да поумуваме какво се случи. Машината е действала толкова добре, че да отвори проход към пустотата, щом транксът се е промъкнал оттам.

— Все пак откъде знаеш названието му? Дори Мендарк не го знаеше.

— Друг път ще говорим за това.

— Как мислиш, дали Рулке се е върнал в пустотата?

— Никой не отива доброволно там. От пустотата само бягат или при крайна нужда се прехвърлят през нея от един свят в друг. Никоя от дебнещите там твари не би губила време да го отмъкне със себе си, вместо да се опита да дойде тук. Или е на Аакан, или още е на Сантенар.

— Но къде?

— Вероятно в Шазмак при своите гашади.

— И е взел Каран. Какво ли се е объркало? Сигурно транксът го е стъписал. Я виж там. — Тя посочи замръзнала локвичка от виолетова кръв. — Ранил е или него, или лорска, който нападна Надирил. А хлътналият под… не проумявам какво е причинило това.

— Аз пък знам — поклати глава Шанд. — Машината се е килнала и е променила пода според формата си. Нещата наистина са потръгнали съвсем зле.

Шанд доби още по-състарен и изнурен вид. Порови под палтото си, отпи дълга глътка от манерката и я предложи на Талия, но тя, отказа.

— Искам да се стопля. Ще наклада огън.

Той не отвърна нищо и Талия тръгна надолу по стълбата. Върна се омърлушена.

— Няма никакви дърва!

Шанд посочи безмълвно останките от покрива. Събраха парчетии и трески и запалиха огъня в края на залата, по-далеч от кръвта и вдлъбнатината.

— Погледни! — възкликна Талия, когато отиде да вземе още дърва. — Този нож не е ли на Каран?

Измъкна го изпод отломките. Двамата припряно разместиха гредите, да не би тялото на Каран да е отдолу.

Талия сложи котлето на огъня, за да свари яхния. Шанд си седеше и отпиваше от манерката.

— Толкова ми дотегна светът… — промълви накрая. — Трябва вече да си отида. Скоро.

Тя не се сещаше с какви думи да го утеши. Зае се да претършува Каркарон, но и този път нищо не откри. Какво й оставаше? До Шазмак имаше само няколко дни път при благоприятно време, но градът можеше да бъде защитаван и срещу всички войски на Игър. Талия се загледа към заснежените планини.

Шанд като че не бе помръднал. Огънят гаснеше в жарава, но котлето къкреше. Тя сипа щедро от гъстото вариво в металната паница и я тикна под носа на стареца. Той изгълта всичко, все едно не бе хапвал от седмица.

— Така е по-добре!

Талия се нахрани по-сдържано, макар и с не по-малко удоволствие. Изгребаха котлето до дъното. После тя натроши ледени висулки от един корниз, за да свари чай.

— Сега към Шазмак ли?…

— Не! Колкото и да съм привързан към Каран, Рулке и Шазмак са недосегаеми за нас. Ще ни следят от много левги, преди да стигнем. Да тръгваме. Не ми се ще да прекарам нощта в Каркарон.

— Вече се стъмва!

— Брей, вярно — слиса се Шанд. — Май съм дрямал.

Заваля и сняг. Вятърът пищеше през покрива и пролуките в стените. Занесоха дърва в стая по-долу, чиито стени и таван поне бяха здрави, и ги наредиха в истинско огнище. Ала колкото и да бумтяха пламъците, не топлеха много.

Махнаха се от Каркарон с изгрева и по обяд се върнаха при Черното езеро. Беше им по-приятно до огъня, но и двамата тънеха в униние.

— Все си мисля, че не оправдах доверието на Каран — сподели Талия, която отдавна мъчеха угризения.

Шанд кимна. Същите мисли не даваха мира и на него.

— Оставих се да бъда въвлечен стъпка по стъпка и всеки път си мислех, че всичко приключва. А сега съм насред разгара на събитията. Ех, какъв смисъл има в закъснялото тюхкане…

— Значи ти олекна поне малко на душата?

— Не особено, но поне съм жив и мога да се върна там, където ще съм полезен.

— А за мен в момента Туркад е най-омразното място.

— Слушай, нарочно отбягвах да те питам досега… — запъна се старецът.

— Ценя твоята деликатност, но карай направо.

— Преди време ти и Мендарк сте били… близки.

— Да, бяхме любовници, когато аз тепърва се учех да му служа, а той от векове беше сред най-могъщите хора на Сантенар. Скоро ни омръзна. Мендарк прекалено угажда на своя навик да налага волята си. Не вярвам това да е недостатък у един Магистър, но не е тъй в близостта между мъж и жена. Макар че се погрижи да получа възможно най-доброто обучение, той като че не искаше да стигна до истинско майсторство. Моите успехи му бяха неприятни, за разлика от напредъка на другите му помощници. А след Хависард…

— Не е сполучил много в обновяването на тялото си — вметна Шанд.

— Промени се напълно. Сега е подъл и пресметлив. Стремежът да се разправи с Рулке го е обсебил по-зле, отколкото бе обладан Тенсор. Виждам, че много лекомислено си служи със силата си.

Шанд се мръщеше на спомени, които би искал да забрави отдавна.

— Винаги си е бил такъв, когато се натъкне на трудности. Несгодите просто разкриха истинския му нрав. Същото важи и за тебе, и за мен. Така е с властта и могъществото.

— Значи може и да съм негодна да властвам.

— Не си само ти. Но напоследък се питам дали и отказът от власт, както постъпих аз, не е същото зло. Да не забравяме, че Мендарк направи и големи добрини на този свят. Дори да ти е смешно, че го казвам аз, като знаеш как се заяждаме, но той е добър човек по душа. Ако ще да е хитрец и интригант, поне не е зъл. А ето че е принуден да гледа как всичко, съградено от него, се руши. Тялото му отпада, а няма кой да го замести.

— Няма да съм аз — вдигна рамене Талия. — Но щом ще поема по свой път, къде да отида? Искам да се прибера у дома в Крандор, но се чудя дали това няма да е бягство. Случи се и още нещо…

— Аа, говориш за Джеви.

— Да. Прекрасен човек, който обожава Лилис. По-привързана съм към него, отколкото към всеки друг мъж преди, и все пак…

— Талия, защо се колебаеш? За пръв път те виждам толкова нерешителна.

— Той е храбър и мил, но се държи с мен като безупречен приятел, нищо повече.

— Не ти стига, а?

— Аз го искам, но се боя, че той може и да не ме желае.

— Убеден съм, че грешиш.

— Но защо тогава не ми каже?! — отприщи се раздразнението й.

— Наистина ли държиш да чуеш отговора от мен?

— Не знам много за мъжете освен онова, което научих с Мендарк.

— А то не ти върши никаква работа точно сега! — прихна Шанд. — Е, ще ти кажа къде е проблемът.

— Да, моля те — смънка Талия.

— Ти си богата и красива, владееш голяма сила и познаваш влиятелни хора. Той е далеч от всичко това. Спомни си колко години е търпял униженията на робството. Как ще си позволи да мечтае за тебе?

— Тези неща нямат значение за мен.

— Лесно ти е да го кажеш, когато имаш всичко. Но за него са важни.

— И как да постъпя? Талия скочи и закрачи напред-назад край огъня.

— Решавай сама. Само не прибързвай.

— Добре. Искам да поостана тук. Трябва да си поблъскам главата над какво ли не.

Шанд я изгледа учуден.

— Да остана ли и аз?

— Недей. Не ти се иска, а не бива да те задържам тук, за да ми правиш компания. Ще огледам околността и пътя към Шазмак. Нали е най-вероятно Рулке да излезе оттам пак по същия път, а все някой трябва да бди. Впрочем нищо не пречи и транксът да е някъде наблизо. Не ме разубеждавай. Имам нужда да се усамотя за малко.

— Разбирам те напълно. Но се пази.

След като Фейеламор се запъти към Каркарон, Мейгрейт седя дълго, замислена над думите на своята господарка: „Талалейм, съдбата ти зависи от едната, събрала три в себе си.“ За трикръвна ли намекваше… тоест за Каран? Мейгрейт не беше сигурна.

Реши да продължи усъвършенстването си в отварянето на портали. Колкото и да й беше лесно сега, тя имаше опасен недостатък — просто не беше способна да си представи отчетливо повечето места, където искаше да се пренесе.

Накрая се отказа и подхвана наново подготовката за пристигане то на фейлемите. Заблуждаваше се, че в тази закътана долина нищо не я заплашва, но след няколко дни тъкмо излизаше от реката, където поплува да се освежи, и зърна отпечатък от ботуш във влажната пръст.

Тутакси навлече дрехите си, без да се изсуши. Мека трева покриваше поляната пред нея. Наоколо се извисяваха великански дървета, недокосвани никога от брадва и трион. Погледът й не откриваше никого, но в такава гора би се скрила и цяла армия.

Следа от дълга и тясна подметка, с налчета на петата и носа — сякаш й напомняше за предишен живот. Гашади… За миг-два потисна паниката си, отглас от навика да отстъпва пред господството на другите. Но сега сама направляваше посоката на живота си. Какво да прави?

Личеше, че следата е оставена преди броени часове, скоро намери и други. Някой от гашадите бе вървял по брега срещу течението на реката. Явно бяха проследили Фейеламор до долината. Дали съгледвачът вече е открил бивака? Тръгна натам, заличавайки собствените си следи с голям клон. Не забеляза белези от натрапници около бивака, но започнеха ли да претърсват упорито, щяха да го открият.

Отвърза платнищата и свали хамака. Изкачи се няколко разтега по канарата и натика всичко в процеп, обрасъл с папрати и мъх. Още преди да слезе, между скалите отекна вик. Дали са я видели? Натъпка вещите си в раницата и се отдалечи крадешком. Някой подсвирна наблизо. Мейгрейт побърза да се покатери на дърво и замря.

Гашадите не се показваха. Изнизваха се часове. Седенето на грапавата нагъната кора беше неприятно. Тя опита да се намести, дланта й се плъзна по листо и скоро усети изгарящо боцкане в кожата си. Как се бе улисала да не види, че това е жилещо дърво, чиито големи колкото чинии листа пареха по-лошо и от коприва?

Престраши се да слезе, но изведнъж прелетя подплашена птичка. Тя започна да оглежда внимателно навсякъде. Да, някой друг се бе притаил при канарите.

Не очакваше наблюдателят да е сам. Гашадите често действаха на групи по шестима или повече. В битката при Касим техният кръг се състоеше от деветима. Мейгрейт обмисли дали да не се смъкне на земята от другата страна на дървото, но зърна и друг съгледвач при реката. Хванаха я в капан. Замислите на Фейеламор щяха да се провалят.

Слънцето залязваше. Наблюдателите не помръдваха, появиха се и още двама гашади. По-нататък — други двама. Проверяваха всяко местенце в долината. Немислимо беше да не стигнат до нея. А побегнете ли, щяха да я преследват. Добре знаеше колко са непреклонни.

И нали обеща да остане тук до пристигането на фейлемите? Гашадите трябваше да се махнат дотогава. Не биваше и да се натъкнат на струпаните от нея запаси в пещерите, нито да се досетят за портала.

Недалеч от мястото, където тя обичаше да се къпе, запламтя огън. Мейгрейт хапна малко суха храна от раницата и се настрои да изтърпи, докато гашадите си отидат. В облачната нощ заревото на брега трепкаше чудато. Знаеха ли, че тя е тук? Непременно бяха надушили нещо, щом се разположиха да нощуват. Скоро долу мина една жена, патрулираща из долината, спря за малко, погледна нагоре, но не видя Мейгрейт и се облегна на дървото.

Мейгрейт я прокле наум и се постара да не мърда. Най-сетне досадницата продължи нататък. Мейгрейт извади голям орех и ножа си, за да счупи черупката. Пак докосна листо, отдръпна се рязко загуби равновесие и изтърва ножа, който падна върху камък и дрънченето на метал се разнесе надалеч.

Откъм огъня отекна вопъл. Мейгрейт изтри ръката си в ризата наруга се, че е толкова несръчна, и завъртя глава, за да огледа факлите, които сякаш осветяваха цялата гора.

Докато се събираха към дървото, усещанията в ръката й ставаха все по-странни. Кожата се сгорещи и изопна. Пръстите се подуваха. Проклетото жилещо дърво!

Прилошаваше й. Болката започна като просветване на мънички мълнии в непрогледната нощ на изтръпването. След минута Мейгрейт трудно успяваше да се държи за дървото. Двама гашади се покатериха да я хванат.

Смъкнаха я ловко и я понесоха към огъня при реката. Оказа се, че са шестима и много си приличат — дългурести и кльощави. Единият обаче имаше безцветна коса и кожа, а когато се наведе над нея, пламъците се отразиха в розовеещи очи.

— Какво ти е? — попита я старица с бузи, нашарени от бръчки като белези.

Колкото и да беше странно, тя май се тревожеше за пленницата.

— Жилещото дърво!… — изгъгна Мейгрейт.

— Ребан, дай ми торбата — заповяда старицата.

Албиносът я донесе. Лечителката изми засегнатата кожа с течност, подобна на мляко, после я намаза с мехлем, ухаещ на мента. Болката понамаля. Старицата пипаше много внимателно.

— Аз съм Куисан — представи се тя.

— Защо се грижиш за мен?

— Рулке ни нареди да се отнасяме добре с тебе.

След около час подутината започна да спада, макар че паренето не изчезваше. Нахраниха я и задаваха въпроси до късно през нощта, особено за Фейеламор, нейните планове и пътувания. Почти всички отговори на Мейгрейт бяха откровени — знаеше, че й личи, когато лъже. Малкото, което господарката й бе споделила с нея, едва ли имаше значение. Все пак премълча, че Фейеламор е отворила портал, а и самата тя се е научила на това изкуство. Ето нещо, което гашадите много биха искали да знаят…

Няколко дни по-късно Мейгрейт седеше край реката и поправяше една кошница. Рядко показващото се зимно слънце сгряваше гърба й, ромоленето на водата беше като музика в ушите й. Неочаквано усети някого зад себе си. Обърна се бавно, защото не долови заплаха, и огледа трите фигури до бивака — две жени и мъж, наглед нито млади, нито стари.

Жените бяха по-ниски от Мейгрейт, а мъжът — със същия ръст като нея. Застиналите им пози издаваха безпокойство. Колкото и да се различаваха по телосложение, цвят на косата и външност, осведоменият веднага би разпознал в тях фейлеми по розовата кожа и стаените в очите им незнайни столетия живот. Освен това Мейгрейт помнеше добре жените.

Изправи се припряно. Десетки години минаха, откакто бе срещала друг фейлем освен Фейеламор, но в душата й се бе вкоренило детското страхопочитание. Не би позволила обаче да се досетят за чувствата й.

А фейлемите на свой ред като че се притесниха при вида на уверената, уж съвсем млада жена, която закрачи към тях и тъмнокестенявата й коса се разпиля по раменете. Очакваха да заварят тук Фейеламор. Е, да, познаваха Мейгрейт, но тя отдавна не беше стеснителното, вечно омърлушено момиченце.

Не спазваха обичая на ръкостискането, този път обаче стоящата отпред подаде ръка.

— Приветствам те, Мейгрейт. Аз съм Еламай, ако си ме забравила. С мен са сестра ми Халал и братовчед ми Гетрен.

Мейгрейт стисна десницата и, но след това прегърна всеки, както подобаваше между фейлеми. Пренесе раниците им в бивака и им поднесе ферментирал нектар в дървени чаши. Новодошлите вдигнаха наздравица и похвалиха питието, придържайки се към безукорната учтивост. Едва тогава Халал изрече думите, за които се бе подготвила Мейгрейт.

— Къде е Фейеламор? — Въпросът прозвуча като трошене на лед под тежка длан. — Заповядахме й да остане тук.

Тя стисна устни, в очите й тлееше едва сдържан гняв.

— Отиде в Каркарон да узнае какво прави Рулке.

Бяха минали месеци, откакто Фейеламор успя да се свърже със сънародниците си.

— Защо?!… — зафъфли Халал от бяс. — Защо тя не се подчини на волята на фейлемите?

— Рулке е в Каркарон. Страхуваше се, че замислите му може да са много опасни. И е твърдо решена да си върне една книга…

— Стига с тази книга! — сопна се Гетрен, но се овладя. — Ще ни разкажеш всичко поред по-късно. Сега искаме да се нахраним.

— Ще дойдат ли и други? Тримата се спогледаха напрегнато.

— Почти половината фейлеми на Сантенар. Ще бъдат стотици. Но те са много по-назад. Ние бързахме да подготвим мястото за тях. Макар че от Мириладел дотук са поне триста левги, не си дадохме нито ден отдих по пътя.

Разположена до Големите планини в континента Лоралин, Мириладел беше земя на безкрайни гори, безбройни езера и мочурища и голи канари. Зиме я сковаваха люти студове, лете я налягаше влажен задух, а и приютяваше какви ли не пълзящи и хапещи буболечки. Но фейлемите я бяха избрали за свое убежище още след появата на Възбраната. Мейгрейт живя там в детството си и не помнеше Мириладел с добро.

Халал наистина изглеждаше изтощена. Взря се в Еламай, която безмълвно поклати глава.

Мейгрейт пак се зачуди защо липсваше всякаква прилика между двете. По-младата Еламай имаше много светла коса, почти прозрачна, и сиви очи вместо кафяви. Макар и нисичка, беше яка. Дори когато беше спокойна, очите й гледаха палаво. Халал пък просто беше изморена и угрижена.

И двете подканиха с поглед Гетрен. Той се отличаваше с черни вежди, дълги ресници и тъмнозлатисти очи. Имаше и бръчки по челото.

Изрече с кроткия си мелодичен глас:

— Не знаем нищо. Нека първо чуем нейната история. Мейгрейт губеше увереността си. Фейеламор често се домогваше безогледно до целите си, без да я интересуват последствията. Тези хора не се държаха така — избраници на прастара човешка раса, които не започваха нищо, без да претеглят всяка възможност. Но и те излъчваха самонадеяност, свикнали да заповядват и да очакват подчинение. Тя се опита да отложи сблъсъка.

— Искате ли да се измиете и да си починете, докато приготвя храната?

Гетрен отказа с нехаен жест.

— Стига ни да сме в тази долина, за да се отморим. Ти си седи, ние ще сготвим.

С няколко думи успя да отнеме на Мейгрейт положението на домакиня. Тя седна неловко, сякаш наистина беше на гости в собствения си бивак, а фейлемите започнаха да опразват учудващо обемистите си раници. Скоро вкуси от превъзходните им гозби, на които не се бе наслаждавала толкова години.

Фейлемите предпочитаха да се засищат с всевъзможни растения. Не че отбягваха месото, но слагаха от него по мъничко, по-скоро като подправка. Когато бяха на път, по неволя се задоволяваха със сушени и пушени продукти.

Докато хапваха, приказваха си на по-безобидни теми — красотата на убежището, подбрано от Фейеламор, трудните последни дни на похода през планините, прелестната игра на светлината сред дърветата.

Щом изпиха по чаша вино, което пътниците бяха купили преди седмица, прибраха всичко и измиха паниците и чашите. Мейгрейт усещаше как и тримата са се вторачили в нея, особено Гетрен, чийто поглед беше непроницаем от преживените векове.

— Сега ще ни разкажеш за Фейеламор — изрече той с напевния си глас.

Мейгрейт се озова между чука и наковалнята.

— Д-дългът ме обвързва с Фейеламор — заекна тя. — Целият ми живот се върти около дълга — това е първият урок, който тя наби в главата ми, и го повтаря неуморно. Нареди ми да не казвам повече от това, което вече чухте от мен.

— Фейеламор има дълг към фейлемите, защото тя се пребори за честта да ни води и се закле да не опетни тази чест. А ти не й дължиш нищо, това е немислимо! Ти не принадлежиш към нас. Самото ти съществуване е тежък грях!

— Какво говориш?! — прошепна Мейгрейт.

Казано от него, онова, което отдавна трябваше да е проумяла, проби през вкоренените в ума и внушения като мълния.

— Ти не си се родила, за да изпълняваш дълга си, както е присъщо на нашия народ. Задължена си на Фейеламор единствено за обучението и отглеждането ти, отплатила си се отдавна. А и не си се заклела по своя воля да ни служиш. Фейеламор те възпита според своите желания и не може да се смята, че наистина имаш дълг към нея.

Мейгрейт ги зяпаше объркана.

Еламай се смръщи. Тя беше най-откровена в проявата на чувствата си.

— Дългът сам по себе си не означава нищо. И ти не си й задължена просто защото тя ти е повтаряла това до втръсване. — В сравнение с Гетрен говореше отсечено и грубовато. — А тъкмо Фейеламор се провали в изпълнението на дълга си… към фейлемите. Дългът да бъде една от нас. Открай време се съобразява единствено със себе си. Извърши големи злини, спрямо тебе също. Разкажи ни каквото знаеш и не пропускай нищо.

— Тя ме уверяваше, че фейлемите са като кошер и тя е царицата-майка, а вие сте пчелите-работнички, просто изпълнявате нейните заповеди и нямате собствена воля.

Еламай стовари длан по масата.

— Прекалено се е възгордяла, време е да и наложим смирение. — Вторачи се в Мейгрейт така, сякаш я бодеше с игли. — Тя какво си е въобразявала, че сме правили през вековете, откакто я прогонихме за нейните злодеяния?

— Всъщност защо я прогонихте? — плахо попита Мейгрейт.

Открай време размишляваше над това. И до ден днешен не знаеше дали е свързано с престъплението, извършено от нейните родители, нито бе научила коя и каква е тя — тяхната дъщеря.

— Отблъснахме я заради прегрешението на твоята майка. И заради тебе. Оттогава се справяме доста добре и без царица-майка. Разказвай, моля те!

Мейгрейт започна от началото на събитията преди година и половина, когато Фейеламор я изпрати да открадне Огледалото от Игър. Описа им как изнуди Каран да тръгне с нея. Така се изниза следобедът. По здрач прегракна и Гетрен приготви вечерята. Еламай и Халала отидоха да се поразходят край реката. Една от двете — неясна сянка в отблясъците от огъня — посочи вечерното небе. Мъглявината Скорпион се спускаше към хоризонта, тъмната луна навлизаше в последната си четвърт. До хид оставаха няколко дни. Скорпионът подсети Мейгрейт за Рулке и тя потръпна.

Двете се върнаха и пак седнаха да слушат. Мъглявината се скри, луната се местеше недоловимо на запад. В късната нощ заваля сняг. Халал и Еламай станаха до донесат по-големи дърва за огъня.

Дочакаха и зората. Мейгрейт пресипваше, очите й се зачервиха. Стигна и до портала на Фейеламор.

— Възмутително! — процеди Гетрен.

Описа им и преживелиците си в Хависард. Не спомена само какво почувства там, нито пък за сребърния писец и късчето хартия с името Аелиор.

Разпитваха я придирчиво за златото и книгата. Мейгрейт обаче не знаеше нито защо Фейеламор е търсила златото, нито какво съдържа книгата.

— Ааканско злато, казваш… — промърмори Еламай.

— Убедена съм. Вдъхва неприятно усещане, а Фейеламор тържествуваше, когато го намери.

— Златните накити на Ялкара — натърти Гетрен, — които се смятаха за загубени, след като тя се прехвърли през портал на Аакан. Значи все пак не ги е взела!

— Могъщо творение — тихо добави Еламай.

— И твърде опасно! — натърти Гетрен, явно най-предпазливият от тримата. — Особено за нас. Къде е златото сега?

— Не знам. Може би в някоя от пещерите, които използваме за складове. Не съм го виждала от деня, когато се върнахме тук.

— Заведи ни там! — възкликна Халал. — Трябва да бъде надробено и разпръснато по целия свят, за да не бъде употребено никога.

Веднага отидоха в пещерите. Претърсиха всяко кътче, с дарбите си фейлемите провериха и за скривалища. Нямаше и помен от златото.

— Това не ми харесва — троснато каза Еламай. — Предчувствам, че тя ще извърши големи злини с него.

Върнаха се в бивака и Халал реши:

— Утре ще претърсим цялата долина. Трябва да бъде намерено. Гетрен направи палачинки и ги поля със сироп. Мейгрейт довърши разказа си.

— Сега Рулке е в Каркарон и Фейеламор отиде да научи защо се е преместил там. Беше уплашена.

— Като нас — сподели Гетрен. — През тази година ще настъпят огромни промени, но не се знае какви ще бъдат. Нищо няма да остане същото.

Дългият разказ опустоши бездруго изчерпаните сили на Мейгрейт. Млъкна и зачака. Но този път погледите им я отбягваха, а лицето на Еламай се помрачи за миг от сянка на съжаление. Хвана Мейгрейт за ръката и я отведе в колибата, дори й свали ботушите и се погрижи да е добре завита с одеялата.

Мейгрейт полежа заслушана в гласовете им. Мелодичната реч на Гетрен отново сякаш се противопоставяше на резкия говор на Еламай. А Халал изричаше думите с властна невъзмутимост — тя бе съперничила на Фейеламор за водачеството в прастари времена. И може би фейлемите нямаше да сбъркат, ако я бяха избрали. Мейгрейт долавяше стаеното у нея огорчение.

Унесе се постепенно. Стресна я по-разгорещен спор.

— Страхувам се и да мисля с какво се е захванала — призна Халал. — Отворила е портал! Как да и се подчиняваме след такива престъпления?!

— Трябва да се отървем от нея! — разпалено предложи Еламай.

— Боя се, че това ще ни съсипе — промълви Гетрен. — Да я изоставим и да се върнем в Мириладел.

На Каран й идеше да пищи, да разхвърля снега с ритници, да блъска с юмруци по скалите, за да й олекне. Не можеше да понесе, че отново са я подгонили гашади.

Но какво друго да прави, освен пак да им избяга? Хукна лудешки нагоре, раницата я биеше по гърба, сърцето й като че удряше още по-силно в натъртените ребра. Тичаше, а сълзите на ужас замръзваха по бузите, накрая дробовете й започнаха да парят, усети и кръв в устата.

Както се клатушкаше по билото, зърна кървава следа на леда. Не спря и за миг, но по-късно би могла да я нарисува точно по памет. Цялата настръхна.

Това не беше отпечатък, оставен от човек — босото стъпало повече напомняше за огромна квадратна длан, чиито пръсти лесно биха обхванали цялото й лице. Знаеше от кого е следата — от онзи лорск, който бе нападнал Рулке. Оглеждаше снега, докато се напъваше да бърза, но съществото не се мяркаше никъде.

Тези космати твари бяха смъртно опасни с хитростта си, а и достатъчно схватливи, за да се опитат да овладеят машината, щом я видяха. Ако и да беше ранен, можеше да се разправи с десет като Каран. Нямаше с какво да се защити.

Озърна се — макар че гашадите бяха тромави, започваха да я настигат. Раницата я бавеше, но без нея беше обречена. А тук ридът се издигаше още по-рязко нагоре и навсякъде имаше лед. Всичко я болеше.

Не откриваше убежище, гашадите щяха да я изтощят скоро. Костеливите им крака ги придвижваха напред като същински машини. Не знаеха ли що е умора?

Хрумна й да търкулне камъни върху тях, само че не би се преборила със здравата хватка на леда и снега, стиснала скалните отломки. Продължи нататък, люшкаше се на всяка крачка.

Надникна в урвата. Тук стените бяха почти отвесни и се събираха все едно някой колос е халосал планината с брадва. Представяше си и как той може би е разделил скалите с ръце, защото начесто попадаше на каменни мостове, за жалост рухнали по средата.

Най-близкият до нея гашад беше на един изстрел с лък. Е, не носеха лъкове, нито други оръжия. За какво са им, щом имат умовете си, които вече й нашепваха сляп страх и отчаяние? Рулке ли им бе дал тази сила?

Дългурестата фигура й беше зловещо позната. Пак Идлис, неуморният преследвач, същинска напаст в живота й повече от година.

Пред нея пропастта се стесняваше, но оставаше непреодолима и за най-невероятния скок. А имаше много път до мястото, където двете била се събираха. Натрошените каменни ивици над бездната бяха отрупани със сняг, който тук-там образуваше заледена арка, съединила късовете, привидно по-здрава и от стомана.

Каран не си позволи и миг надежда. Знаеше колко измамни са тези мостчета. Усети се обаче, че мисли не е ли по-добре да се хвърли долу, за да не я хванат, или дори да се втурне по някоя от неустойчивите арки. Тук урвата не беше по-широка от десетина крачки. Втълпяваше си, че е почти осъществимо.

„Никога, ама за нищо на света не доверявай живота си на снежен мост — бе повтарял неведнъж баща и. — Правят ги планинските духчета, за да подмамват лековерни пътници. Стъпиш ли, ще паднеш, Ще се сплескаш долу и духчетата ще пируват цял месец с твоите останки.“ Каран отдавна бе забравила вярата си в планински духове, но баща и беше прав, разбира се. Огледа се. Втурнеше ли се надолу, имаше някакъв нищожен шанс, защото така пъргавината щеше да и даде предимство въпреки страхотната издръжливост на гашадите. Но те се бяха пръснали равномерно по билото, по-надолу настъпваше още една редица. Не, нямаше шанс. Рулке искаше да си я върне.

Взря се и нагоре. Безнадеждно. Какъв смисъл имаше да продължава по този безкраен рид? Спря в началото на поредния снежен мост, толкова тесен по средата, че би го обгърнала с ръце. Не беше по-здрав от първата ледена коричка върху езерце, би поддал и под тежестта на дете. А и как да се задържи върху хлъзгавия лед?

Мимолетният отдих изсмука и последните сили от краката й. Коленете й се подгъваха. Идлис вървеше към нея.

— Не мога да се върна — рече му Каран.

— О, можеш! — изкряка гашадът. — Господарят измисли нов план. Усмихна й се. Ама че грозна гледка.

— По-скоро ще умра! — сопна се тя.

— Няма да ти позволим.

Идлис разпери ръце и й се нахвърли тромаво.

Край на бягството. Каран се втурна право към него. Гашадът се разсмя, но на две крачки от протегнатите му ръце тя се плъзна странично по леда, шмугна се между него и втория преследвач и продължи по надолнището. Коленете й не понасяха сътресението при дългите крачки. Всички гашади се устремиха да й пресекат пътя.

Не се съмняваше, че ще я хванат.

— Няма да ви се дам — изхриптя Каран.

Пак зърна снежен мост с ъгълчето на окото си. Към него се спускаше гладък откос под ръба на скалата и я споходи безумна идея. „Ще се засиля с пързаляне и ще прелетя. Това е, няма друг начин. Ако не успея… не е по-зле, отколкото да ме върнат.“ Като дете много обичаше да се пързаля без шейна, но накрая нейно приятелче си пукна главата в камък и ядосаната й майка забрани тези игри.

Хукна към ръба, гмурна се, стовари се на гърди и се ускори по наклона към мостчето. Трескаво се опитваше да насочи тялото си безпогрешно. Мъничко да сбъркаше и щеше да падне в пропастта. Мярна се бабунка, Каран се отблъсна с юмрук, колкото да кривне в нужната й посока и да се изстреля от ската по мостчето. Разпери ръце, за да плъзга длани по ръбовете. Брадичката й се блъсна в леда, а когато фучеше нагоре по дъгата, чу пукот на лед. Все пак успя да прелети ниско над горната точка и отново докосна другата половина на дъгата леко като перце. Въпреки това ледът запращя. И тъкмо когато цялата бяла дъга рухна в пропастта, Каран устремно се плъзна от мостчето и се заби в купчина сняг и камъни зад отсрещния ръб.

Очакваше да се хързулне обратно към ръба и да падне. Отвори очи и се оказа, че се е заклещила между отломки от скала. Май нямаше счупени кости, колкото и натъртено да беше тялото й. По снега капеше кръв от прежулената и брадичка.

Подпря се да седне. Гашадите стояха в безмълвна редица от другата страна на разбитата снежна арка.

— Възхищавам ти се! — изчегърта гласът на Идлис. — Но въпреки това ще те хвана.

Гашадите се обърнаха като механизми и затичаха равномерно нагоре. Каран погледна в същата посока. Щяха да минат часове, преди те да се доберат до съединението на двете била. Но не се залъгваше, че е в безопасност. Ако поддържаха някаква връзка с Каркарон, Рулке щеше да я причака в подножието на този склон, преди да се е притаила в гората.

— Никога няма да ме спипате! — викна тя с продрано гърло и се насили да тръгне.

Не спря поне час. Почина няколко минути и продължи до здрач. Излезе на пътеката, която водеше към Шазмак.

Тук отново се уплаши — в снега личаха следите на трима-четирима гашади, толкова дълбоки, че те несъмнено бяха превивали гърбове под тежки товари на път към Шазмак.

Какво ли означаваше това? Рулке да не е напуснал Каркарон? Или машината е била повредена толкова, че са я разглобили и отнесли на части? Как да разбере?

Продължи пипнешком и по тъмно — хем се боеше да не налети на още гашади носачи, хем я пришпорваше ужасът да не бъде настигната от Идлис и неговия отряд.

Преди да се развидели, тя усети, че склонът става по-полегат. Оттук до моста имаше половин левга открита земя. Успееше ли да прекоси реката и да се шмугне в гората, щеше да се промъкне до пътеката, слизаща по канарите, и да се прибере в Готрайм. Скри се зад камък, откъдето виждаше моста. Подаде предпазливо глава — три източени силуета вървяха към моста от отсрещната посока.

Не й се вярваше да са я забелязали, защото очите на гашадите не бяха зорки. Тук вече можеше да се спусне в клисурата. Спокойно, мина по замръзналата река, покатери се между камънаците по другия склон, пропълзя към бруления от ветровете рид и се скри от нежелани погледи. Опитваше се да върви там, където дълбокият сняг няма да я издаде. Накрая си плю на петите и не спря да тича, докато не се приюти в прекрасната си Готраймска гора.

Сутринта Каран продължи към заслона. Още няколко пъти долови странните, прекъснати от картини изречения — явно гашадите я търсеха. В късния следобед се добра до къщичката. Валеше, но вятърът се обърна на изток и в посока към Туркад облаците се разкъсваха. Значи сутринта времето щеше да е ясно, което нямаше да е добре за нея.

Бе идвала в заслона като дете и тогава й се видя много по-просторен. Сега се убеждаваше, че постройката е ниска, грубовато съградена и твърде овехтяла. Нищо повече от хижа с една-единствена стая, стъкмена със събрани наоколо камъни и малко хоросан. Стрехата надвисваше над две мънички прозорчета, шистените плочи на покрива зеленееха от мъх и някои бяха разместени. Откъм края на платото имаше тясна веранда.

А отдолу се ширваше наглед безкрайната Файдонска гора, стигаща до подножието на планините. Недалеч от Каран стърчаха голи зъбери — тук платото беше широко само неколкостотин крачки.

Тя внесе раницата си в заслона. В пръстения под личаха ямички от водата, процеждаща се през покрива. Имаше примитивна маса и скамейка, до огнището бяха подредени малко дърва. Убеди се, че са оставени тук преди години, защото пламнаха тутакси. Разбира се, не намери никаква храна, а нейните запаси бяха на привършване.

След минута гъсти облаци дим се разстлаха из стаята. Коминът беше запушен. „Само това ми липсваше…“ — рече си вяло Каран.

Покатери се на покрива. Коминът се оказа задръстен с изоставени птичи гнезда и навети вътре листа. Тя слезе да потърси дълга пръчка, за да разбута отдолу през огнището. Не се наложи — със силен бумтеж пламъците подскочиха чак до върха на комина. Боклукът се запали. Каран знаеше, че това не е опасно, стига зидарите да са си свършили работата добре. Но тази тъмна пушилка беше ясен знак за човешко присъствие, който щеше да се вижда поне от една левга.

Постоя до огнището да се стопли, сложи вода да кипне и сдъвка бучка сирене. Сутринта трябваше да си потърси нещо за ядене. Не се надяваше да е кой знае какво, гората не предлагаше изобилие през зимата.

Щом пийна чай, започна да носи и да трупа дърва на верандата, за да й стигнат за една седмица снежни бури — и това можеше да я сполети в планината. Напълни големия казан с вода от поточе в близката долчинка. Свечеряваше се. Реши на другия ден да се заеме и с покрива, ако времето й позволи.

Изчерпа заниманията, с които можеше да се улисва, а не й се спеше. Пак беше неизбежно да се замисли за постъпките си в Каркарон и да умува безплодно какви ли ще бъдат последиците.

Задряма, но не за дълго. Коминът припука, изпращя и едната му стена се изтъркаля в снега до заслона. Бурното горене все пак бе разхлабило хоросана.

Вятърът нахлу в дупката и разнесе искри и сажди. Каран не можеше да запуши отвора, камъните бяха прекалено горещи. Изгреба въгленчетата и саждите от казана и пак си направи чард. Стаята изстина бързо. Тя се пъхна в спалния чувал на завет при единия ъгъл и затвори очи.

Дали Възбраната се бе възстановила, след като Рулке я проби? Ами нахълталите на Сантенар същества? Ако не бе помагала на карона, нямаше да има убити от тези зверове. Още какви трагедии щеше да навлече нейното предателство?

Наученото в Каркарон за нейния баща я изправи пред нова загадка. Дали Басунез бе стигнал до някаква важна тайна в кулата си? Несъмнено Галиад се бе надявал, че е така, и бе загубил живота си, опитвайки се да научи истината. Каран подозираше смътно, че всички тези злощастия и събития са свързани и въвличат и нея, трикръвната.

Каран се затвори в себе си, докато преживяваше с чувствителността си, дължаща се на дарбата, всички мъки на Лиан. Скоро Талия се отказа от опитите да подхване разговор. Часове наред вървяха една до друга в неловко мълчание.

И денят беше неприветлив. Слънцето се показа за малко сутринта, после вятърът задуха по планинския склон и започна да ги обстрелва със зрънца суграшица. Дори двете да бяха настроени за приказки, как да се чуват във воя и скрибуцането на разлюлените клони?

Газеха до колене в новия сняг, който скриваше ямички и бабунки, паднали дънери и улеи, в които можеха да си изкълчат глезените. А денят ставаше все по-мрачен. Уж бързаха, а изобщо не напредваха. И всяка посока изглеждаше еднакво невярна. Каран се отърси от унинието.

— Загубихме се.

Облегна се на дръвче, което изтръска белия си товар под яката и. Скоро Талия се спъна в невидим камък и си поряза глезена. Дръпна крачола — на кожата и имаше права резка с няколко капки кръв.

— Що за скала е това?

Разринаха снега и видяха колона с плосък капител, покрита с гневни слова. Каран доразчисти надписите и зачете на глас:

— „Тук паднаха Тартим и Тартам, Хулия и Далан, Мелусинта и Бърн. Проклето да е името на Басунез и делата му до свършека на седмата вечност.“ — Мелусинта! — възкликна Талия. — Звучи като едно от родовите ти имена — Мелуселда. Тя да не ти е била…

— Басунез е имал седем внуци и тя е била една от тях — потръпна Каран. — Излезли да се разходят в гората. Най-големият бил на осемнадесет. Шестимата умрели тук, разкъсани от планински рис, така е записано в родовите ни предания.

— Но защо има проклятие срещу Басунез?

— Не знам. Било е отдавна. Поредната трагедия, за която днес никой не знае почти нищо. Е, поне се ориентирах къде попаднахме. Да вървим.

Каран обаче не можеше да прогони мислите за загиналите деца. Каква ли беше истината? Не бе чувала рисовете да са се срещали по-често в планините и преди векове. Тези животни не нападаха с такава необуздана свирепост, предпочитаха да ловуват предпазливо. Вече знаеше за статуите в Каркарон, неволно и хрумна въпросът: „Какво ли е изтървал Басунез да броди на воля тук?“ След още няколко часа се озоваха на скат, който слизаше към плетеница от долчинки. Снегът се трупаше неумолимо. Каран няколко пъти се опита да заобиколи камък или пречупено дърво, но откриваше, че краката я водят в друга посока. Тя се закова на място.

— Що за щуротия! Познавам и тази част от гората, но изобщо не знам къде сме сега.

Талия махна с ръка на изток.

— Ако слизаме надолу, рано или късно ще се върнем при ръба на платото.

Каран потисна безпокойството си, но с всяка крачка гората сякаш се сгъстяваше и накрая се натъкнаха на същински плет от млади дръвчета. Едва се промъкнаха странично през преградата.

Склонът беше още по-стръмен.

— Това трябва да е краят на платото! — изфуча от досада Каран. — Тук гората е широка само половин левга. Щяхме да я прекосим за час-два.

— Ето там има празно място — посочи Талия. — Скоро ще стигнем.

— Не помня и него!

Каран понечи да мине пред нея от нетърпение.

— Много глупаво се чувствам — промълви Талия. — Нали минах наблизо вчера.

— Гората е прастара. Съмнявам се някой да е отсякъл дърво още от времето на Басунез. Винаги ми е изглеждала особена. И баща ми говореше за това.

Каран припряно се мушна в последния гъсталак, като първо свали раницата от гърба си, и излезе на малка хлътнала поляна. Снегът беше гладък, без нито една следа по него. По средата ручейчето, край което вървяха двете жени, се събираше във вир и продължаваше нататък. Всичко беше сковано от лед и приличаше на лъжица в паница — Ама че смахнато… — промърмори Каран.

Разсея се и дори не обърна внимание, че живият плет заобикаля полянката и от другата страна, и то още по-гъст. Обърна се към вървящата след нея Талия. — Странно… Талия не се виждаше никъде.

— Изостанала е — смънка под носа си. — Талия!

Не чу отговор. Каран пусна раницата на снега и тръгна обратно по следите си към гората. Или поне се опита, но сега пролуките между дръвчетата бяха твърде тесни. А отпечатъците от ботушите й се скриваха зад тях.

— Талия!

Тръпката плъзна от темето й по гърба и ръцете, дори косата й се изправи.

— Талия!

Дърветата като че поглъщаха звуците. Чернеещите облаци пък всмукваха светлината. Посивялата поляна имаше зловещ вид. Високо горе тънките клони се преплитаха и режеха небето на голи триъгълници.

Каран седна върху раницата и се постара да мисли спокойно. Нищо подобно не може да се случи от само себе си. Някой го е направил. Но кой! Извърна се. Никой не стоеше зад гърба й.

„Илюзия — рече си внезапно. — Знам как да ги преодолявам. Не бива да вярвам в тях и те изчезват.“ Устреми се самонадеяно към мястото, където бе излязла от гората, блъсна се с хълбок, рамо и чело в две дървета, и то така, че чу призрачен звън. Все едно се бе хвърлила срещу решетка на затворническа килия…

„Рулке! — хрумна й окаяна догадка. — След отварата от хрукс научи къде съм. Оставаше му да върне машината в Каркарон и да се погрижи за последната дреболия.“ Какво друго да очаква? Тя му беше необходима.

Каран вървеше напред-назад край замръзналия вир и постепенно се убеждаваше, че Рулке не е замесен. Той не боравеше с илюзии, а действаше направо. Кожата по тила и пак изтръпна. Значи беше много по-опасен враг, за когото бе забравила от половин година. Онази, която искаше смъртта й в Катаза, а и в Туркад преди това. Фейеламор…

Пътуването към Туркад беше мъчително, най-вече защото Лиан знаеше, че не успя да направи нищо за Каран, и не му се вярваше да я види пак някога. Но той никога не губеше надежда. Всяка сутрин се будеше в очакване този ден да ги догонят Шанд и Талия, довели Каран или поне донесли вест, че е жива. Всяка вечер се увиваше в опърпаните одеяла отчаян, че още ги няма.

В първобитната конска каруца усещаше с болните си крака всяка неравност и дупка по пътя. Лилис държеше юздите, а Джеви седеше до нея и я увещаваше съвсем ненужно да внимава повече. Малиен ги придружаваше на кон. Игър, Мендарк, Надирил и спътниците им бяха заминали за Туркад един ден преди тях. Другите аакими пък останаха в Готрайм при Зара, която беше твърде зле да понесе такова пътуване.

— Малиен, а ти къде виждаш мястото си в тази история? — не се сдържа Лиан.

Отдавна си задаваше въпроса, защото Малиен няколко месеца не показваше никакво желание да се намеси в борбата срещу Рулке. Държеше се настрани още след неуспешния опит да затворят Нощната пустош миналото лято.

Тя побутна с пета коня си и доближи каруцата.

— След безразсъдството на Тенсор и провала при разлома не виждах пътя пред себе си. Предпочетох да бездействам, докато не се изясни срещу какво сме изправени.

— Е, сега си наясно, та няма накъде повече — отвърна Лиан.

— Но аз не мога да направя нищо срещу машината на Рулке.

— Щом е тъй, какви са намеренията ти?

— Миналата есен пратих на изток скийт с послание, призовах нашите сънародници да дойдат, за да обсъдим всичко. От Туркад ще прекося морето с кораб, за да се срещна с тях. А твоето място къде е, летописецо?

— На страната на Каран, разбира се!

Малиен се пресегна безцеремонно и обърна лицето му към себе си, за да впие поглед в очите му. Мигът се проточи, преди да го пусне.

— Убедих се, че говориш искрено.

— То се знае! — укори я тъничкото гласче на Лилис. — Лиан няма да те лъже, като говори за Каран!

— Лилис, не се намесвай, това не е наша работа — сгълча я на свой ред Джеви.

— Щом опира до приятелите ми, значи е моя работа! — ядоса се момичето.

Малиен се отдръпна от каруцата и продължиха в мълчание.

Вечерта, след като докараха Лиан в Туркад, неколцина се събра ха в къщата на Надирил — прекрасна стара вила със собствена градина, недалеч от цитаделата. Пътуването бе изтощило стареца, чиито дробове още свиреха.

Лилис беше при своя наставник. Дойдоха Мендарк, Игър и Малиен. Игър се появи избръснат и пременен в нова синя роба вместо привичните си черни одежди. Изглеждаше, че няма търпение да започне живота си наново. На вид беше спокоен, дори по-самоуверен, отколкото го бе виждал Мендарк досега. Победата над транкса му върна облика на предишния доблестен Игър, оставил зад себе си пораженията, които войната и несгодите нанесоха на духа му. Това преобразяване беше изумително, само че Мендарк неволно се запита колко ли ще трае този път.

Самият Магистър стоеше до камината и отпиваше от малка чаша ароматна теления — сладкото питие, което Шанд дестилираше от презрели гелони. Наведе и остави чашата на решетката да се сгрее, уханието тутакси се разнесе из цялата стая.

Малиен държеше своята чаша, без да я поднесе към устните си. Наблюдаваше с удоволствие червени, оранжеви и пурпурни оттенъци в иначе златистата течност, които се преливаха от играта на пламъците в камината.

— Колко малко ни дели от пустотата… — промълви Надирил и се подпря на възглавниците.

Лилис притича да ги оправи.

— Благодаря ти, дете. — Ръката му се отпусна като сивкава буца върху белоснежния лен на чаршафите. — И колко лесно би било да ни смажат…

— Искам да поговорим за Лиан — настойчиво се намеси Малиен.

— Потайната Малиен най-сетне подаде глава от черупката си — раздразнително се заяде Мендарк.

— От Тенсор научих колко е лесно да сбърка водачът, а от вас двамата — колко капани го дебнат по пътя! Исках да изтъкна каква огромна несправедливост бе проявена спрямо Лиан.

— Гузната съвест ли говори с устата ти? — сопна се Мендарк.

— Да, изпитвам угризения. Колкото и надарен летописец да е Лиан, той е почти безпомощен в околния свят. Аз постъпих зле с него в Каркарон.

— Да бе… — не отстъпваше Магистърът. — Ала не беше толкова безпомощен, когато отведе Каран горе, за да ни предаде.

— Аз го опознах. Надзърнах в душата му — той е невинен.

— Да го беше видяла в Готрайм през онези нощи, нямаше да си толкова убедена — още по-несговорчиво рече Мендарк.

Пак взе да му се струва, че всички в тази стая са се настроили срещу него.

— И аз вече не съм особено склонен да ти вярвам! — озъби му се Игър. — Толкова отдавна изкривяваш истината в своя полза, че си загубил способността да я разпознаваш.

— Аз държа на доброто си име! — вбеси се Магистърът.

— Че как да не държиш — нали се крепи на собствените ти измислици! Цялата ти слава е твое собствено творение.

— Ти пък си един жалък неудачник!

— Транксът не би се съгласил с тебе — опита се да ги укроти Надирил. — Чуй ме, Мендарк — сега виждаме другояче извършеното от Лиан.

— Преди да се съглася, бих искал да чуя и какво има да каже Каран. Защо е отишла доброволно да служи на Рулке?

— Защото си е такава по нрав! Познавам я и… не би позволила лесно някой да я разиграва — отсече Малиен и най-после отпи от чашата.

— Значи се споразумяхме — натърти библиотекарят. — Край на приказките за съд над Лиан, връщаме му свободата.

— Така да бъде — отстъпи Мендарк. — Ще ти угодя, но ще го Държим под око до завръщането на Каран, иначе знае ли се…

— Ще възложа тази задача на някои от малкото останали ми верни уелми — предложи Игър. — Вартила ще отговаря за това. Малиен, а ти не се тревожи — косъм няма да падне от главата му.

Мендарк се усмихна неискрено. Съотношението на силите пак се променяше. Той губеше опора под краката си, затова пък Игър отново се издигаше. След Хависард нищо не му вървеше както трябва, а и не знаеше какво да стори.

— Да се заемем с истинския си проблем — Рулке! — подкани ги Игър.

— От онази машина ми се омръзва кръвчицата — смънка Магистърът, наежен в креслото си като лешояд. По раменете му и тапицерията се ронеха люспици кожа. — Рулке ще ни унищожи. Нямаме оръжие, което да го възпре. Нито защита!

— Тогава да се хващаме на работа и да намерим! — скастри го Игър. Застанал прав до камината, той изглеждаше двойно по-едър от Мендарк. — Рулке понесе тежък удар в Каркарон. Може би не е толкова велик, колкото би искал да се заблуждаваме. Това ми дава нова надежда.

— Ами планът на Шанд да изработим втора златна флейта? — напомни Малиен.

— Ако я имахме — размечта се Мендарк, — бихме могли да го сварим неподготвен. Да рискуваме всичко, за да спечелим всичко — машината!

— Флейтата не може да се мери с тази машина — завъртя глава Игър. — Тя просто отваря портали от едно място към друго. А машината е и оръжие, и защита. И не забравяйте, че за флейтата се нуждаем от червено ааканско злато, а то не ни достига.

— Но Фейеламор има предостатъчно! — изсумтя Мендарк, все още озлобен от неуспеха.

— Ти си играй с твоите фантазии, ако искаш! — с пренебрежение изтърси Игър и тръгна към вратата. Тази вечер изобщо не куцаше. — А в истинския свят аз трябва да управлявам империята си и да смазвам бунтове, да не споменавам за главоболията с транкса. Видели са го недалеч — във Фейдонската гора. Ще го подгоня още сутринта.

Осейон отвори вратата и каза на Лиан:

— Викат те на съвет, а Мендарк много държи да ти сложа ей тези гривнички. И заръча да предам думите „Първият ти урок!“ Огромният воин носеше белезници, свързани с дълга верига. Лилис се сащиса.

— Осейон, какви ги вършиш?!

— Не се стряскай, дете — отвърна той. — Нищо не заплашва Лиан.

— Мендарк просто иска да ми напомни, че съм негов длъжник — промълви летописецът.

Посегна към патериците, без да трепне. Последните месеци изгориха като с нажежено желязо незрелостта у него. Още какво би могъл да му причини Мендарк, което да не е преживял досега? Щеше да му угажда с усмивка, но през цялото време тихомълком да гони своите цели. Лиан протегна ръце напред и Осейон щракна белезниците на китките му.

Стражът го отведе в разкошните покои на Магистъра. В украсата им бе вложено най-доброто, което можеше да предложи Сантенар — гоблени, изтъкани със златни и сребърни нишки, килими от най-скъпата коприна, мебели от абанос, леопардово дърво и други редки и ценни видове дървесина, инкрустирани със седеф и нефрит. За съвета се бяха събрали Игър, току-що завърнал се от преследването на транкса, Мендарк, Шанд, пристигнал от Каркарон, Тенсор и Малиен. Надирил пак не се чувстваше добре.

— Проследихме транкса по опустошенията, които оставяше след себе си — разказваше Игър, още по-самоуверен и властен. — Криеше се във Фейдонската гора западно от Мънцит. Надирил позна, че гадината не може да лети надалеч. Накрая я приклещихме и убихме, но понесохме страшни загуби.

— А малкото? — попита Лиан, който веднага си спомни сцената на раждането, кръвта и свирепия поглед на бебето.

— И него. Ама че бясно зверче беше!

— Чух историята още на влизане в града — сподели Шанд. — Игър, говори се, че самият ти си поразил транкса с безпощадни удари.

— Бях там — сдържано отвърна пълководецът. — Мнозина нанесоха удари и мнозина загинаха, преди да го победим. Имах късмет, че накрая бях сред оцелелите.

— Скромен както винаги! — ехидно се обади Мендарк.

— За разлика от тебе нямам желание да ме възхваляват незаслужено. Шанд, какви са новините от Каркарон?

— Рулке го е изоставил. Засега.

— Ето го нашия шанс — изтъкна Мендарк. — Да се захващаме с изработването на флейтата.

— Не ни стига златото! — сопна се Игър с досада.

— Но Фейеламор има злато.

— И сигурно е напреднала в замислите си, щом получих вест, че фейлемите са тръгнали насам от югоизточните земи — вметна Малиен.

— Доколкото знам, тя се крие в Елудорската гора… — обади се Игър.

— Ами ако… — запъна се Мендарк. — Не, няма начин…

— Като ще предлагаш нещо, изплюй камъчето най-после! — изръмжа му Игър.

— Мислех си за набег в Елудорската гора, за дай вземем златото. Но в онези дебри не можеш да си водиш цяла армия…

Игър се изправи поривисто и закрачи напред-назад из стаята.

— Плаша се, като си представя за какво може да използва Фейеламор златото — продължи Мендарк. — Само че… тя ще се разправи и с най-добрите бойци, които съм срещал.

— И все пак дали верният път е в направата на флейта? — размишляваше на глас Игър. — Плановете ни обаче трябва да бъдат изпипани до последната дреболия.

Мендарк прикри усмивчицата си и единствен Лиан забеляза изражението му.

— Ние имаме предсказание за тези събития — промълви вглъбената в себе си Малиен.

— За Фейеламор ли се отнася? — Не, то е отговор на предсказанието, изречено от Рулке. Спомни си какво ни извика той, когато го изхвърлихме от кулата в Катаза:

— Ти какво му отговори, Шанд? — сви вежди Игър.

— „Пречупете златния рог, пожелайте да се стопи стъклото, бойте се от трижди родения и се пазете от трижди предадения.“

— Детски гатанки! — ухили се Мендарк.

— Рулке не за пръв път изрича това предсказание — добави Малиен, още по-улисана в мислите си. — И в детството си съм чувала да го споменават, но отговорът беше друг. Не съм съхранила в паметта си точните слова…

— Ето нещо, което би могло да ни донесе избавление, но ти не го помниш! — язвително изсъска Мендарк. — Каква полза от Преданията на аакимите…

— Имаме си ги тези предсказания с хиляди — пренебрежително изхриптя Тенсор. — Угнетени от робството, ние ги бълвахме, както пекар вади хлябовете от фурна — и за всяка беда, достъпна на въображението, и за немислимите. Аз също не го помня. Да тръгваме, Малиен, отливът няма да чака нас.

— Къде отивате?

— Отвъд морето — отвърна Малиен. — Свикали сме събор на нашите сънародници. Ще се върнем най-рано след месец.

Мендарк направо подскочи в креслото си.

— Чакайте! Току-що се сетих нещо!

Излезе забързано и скоро се върна с пакет и свитък от дебела хартия, прихванат със сребърен пръстен.

— Намерих ги в Хависард — обясни, докато слагаше предметите на масата. — Разгъна ярешката кожа и взе малка подвързана книга. — Фейеламор я изтърва в библиотеката. Помните ли какво ви разказах, след като се върнах от пътешествието на изток? — Тикна книгата в ръцете на Лиан. — Виж дали ще успееш да я разгадаеш някой път, когато ти остане свободно време. Опитай се да откриеш защо Фейеламор искаше да я прибере.

Мендарк се обърна към Шанд.

— Попаднах и на това. — Даде му свитъка и пръстена. — Тогава си помислих, че може да са интересни само за някой летописец. Но сега се питам дали пазителят на Огледалото няма да знае повече… Какво ще кажеш?

Шанд беше озадачен.

— Този стил на гравиране ми е познат… — промърмори, след като огледа пръстена.

Пусна го на масата и разгъна свитъка.

— „Мой скъпоценни Гилиас…“ Той извика неволно, сякаш хартията опари пръстите му. По гърба на Лиан плъзна ледена тръпка.

Шанд се зазяпа сляпо в нищото, мислите му се лутаха из миналото. Лиан надникна през рамото му и зачете на глас:

— Шанд, днес изглеждаш учудващо добре — отбеляза Игър на другия ден.

Двамата обядваха в доста мрачната работна стая на пълководеца, където поне пламъците в камината пращяха весело.

— Чувствам се като младеж. Не, излъгах. Чувствам се прероден, за нещастие в облика на старец.

Игър се засмя.

— Е, има още много да направиш в този свой нов живот.

— Имам много за поправяне! Що за глупак съм бил! — изрече Шанд не озлобено, а с гласа на човек, който внезапно е прогледнал. — Трябва да намеря Мейгрейт и знам, че ти се досещаш къде е тя.

— Имам догадки — потвърди Игър.

— Спомена Елудорската гора, която е огромна…

— Вярно, но Фейеламор я е напускала неведнъж. Известно ли ти е, че тя се промъкна на онова първо съвещание след връщането ни от Катаза миналата есен?

— Какво?!

— Ами да. Голяма дързост. Долових, — че е в залата, чак когато Съветът бе започнал. Сигурно си се чудил защо срещата потръгна толкова странно.

— Спомням си добре — кимна Шанд. — Пъчене, борба за надмощие — накратко, бръщолевене за политика. Рекох си, че ти и Мендарк пак подхващате вашите игрички. Толкова се ядосах, че тръгнах към Тулин още на другата сутрин.

Игър се облегна на стола и прехвърли спомена в ума си.

— Наложи се да прекъсна някак срещата, без Фейеламор да се усети. Тя обаче е твърде хитра. Преди да залостя вратите, вече се бе изсулила. След това направих… каквото беше нужно, за да не се промъква никой при разговорите ни. Не знам дали си е опитала късмета повторно. — Той помълча. — Знаех, че скривалището и не може да е отдалечено. Елудор ми се стори добър избор и това се потвърди преди няколко седмици. Трима фейлеми дойдоха през морето от югоизток. Наредих да ги проследят.

— Възможно е да не я открием — замислено промълви Шанд, — ако ще да тръгнем натам с цяла армия.

— Особено ако поведем армия. Но аз съм намислил друго.

— И какво е непосилното за една армия, което е във възможностите на двама старци?

Игър прихна.

— Какво ли не, мисля си. Ще се стърпиш ли някак до сутринта? Шанд за пръв път го виждаше толкова ведър.

— Все някак ще издържа дотогава.

Снежната буря принуди фейлемите да се скрият в другия заслон и Мейгрейт престана да чува разговора им. Тя ту задрямваше, ту се будеше до края на деня. Опомни се по здрач. Фейлемите отново седяха около огъня. Сега си приказваха за южните земи и думите им й напомниха отдавнашни случки. Отиде при тях.

— Трябва да си направим по-добър бивак — каза Гетрен. — Ако изобщо решим да останем, тук не можем да настаним стотици.

— По-нагоре в долината има пещери — успокои го Мейгрейт. — Там скалите се събират към реката. Достатъчно просторни са да подслонят стотици хора през зимата, макар и по-натясно.

— Ние предпочитаме да сме всички заедно, но ще имаме затруднения с храната. Това, което си натрупала, ще стигне за не повече от седмица.

— В тези гори има дивеч — отвърна тя.

— По-добре да не седим бездейно.

Тъкмо този ден беше хид, но отмина незабелязано, защото от плътните облаци се сипеше сняг. Но в часа, когато луната изгря, Мейгрейт се поддаде на плашещо предчувствие.

Не прекарваше много време с фейлемите, които бяха заети да ловят дивеч и риба и да опушват месото. Беряха и всякакви ядки от гъстите храсти край входа на долината, а и подготвяха пещерите. Тези занимания запълниха още две седмици.

Фейлемите се бяха върнали току-що в бивака — уморени, но натоварени с прясно месо и пълни торби ядки, когато Фейеламор Докуцука при огъня. Тътреше се като саката старица. Талия я бе ударила лошо в гърба, когато се стовари върху нея.

Мейгрейт бе слязла при реката да налее вода. Върна се с две пълни дървени кофи на кобилица и завари тримата си гости в странно наежени пози да спорят разгорещено с Фейеламор.

— Само триста?! — нададе вой тя. — Ами другите?

— Заклеха се да останат на Сантенар — осведоми я Еламай, макар че под напора на гнева й се огъна назад като фиданка в ураган. — Няма да направят и една крачка под твое водачество, дори ти да им предлагаш единствения път към дома.

Фейеламор се разтресе от главата до петите. Мейгрейт се шмугна зад близкото дърво с опасението, че нейната господарка ще изпадне в поредния си пристъп, но Фейеламор се овладя.

— А вие какво имате да ми кажете?

Впи във всекиго поред поглед, който би могъл да разтопи стъкло. Тримата обаче й се опълчиха.

— Мейгрейт ни разказа за твоя позор — натърти Гетрен. — Щом намерим книгата, която си благоволила да загубиш, отиваме си у дома. Тоест в Мириладел!

— Мириладел не е наш дом! — разпищя се Фейеламор. — Ние сме фейлеми. Нямаме друг дом освен Талалейм.

Тримата се врътнаха и се отдалечиха с изопнати гърбове. Тя продължи да им крещи, но никой не я погледна.

— Мейгрейт! — провикна се тогава Фейеламор.

Мейгрейт остави кофите на земята. Знаеше какво и предстои. Фейеламор пак щеше да я унижава и да и напомня колко е безполезна. Отново щеше да и отнеме чувството за собствено достойнство, което бе градила с толкова терзания.

„Не и този път!“ Другите фейлеми й бяха сторили голяма добрина. Подготвяше се усърдно, развиваше силните страни в съзнанието си и опознаваше докрай слабостите си. Стоеше пред прага на отърсването от оковите.

— Какво има, Фейеламор? — невъзмутимо се обади тя и излезе иззад дървото.

— Ти си ме предала! Заповядах ти да не им казваш нищо!

— Та те са от твоя народ — опита да се оправдае Мейгрейт. — Защо да не им отговарям, когато задават въпроси?

Розово-златистата кожа на Фейеламор потъмня до цвета на меДен съд.

— Твоят дълг е към мен! Единствено към мен! — И защо да имам дълг към тебе?

— Защото те храних и обличах, а по-добро обучение не би получила от никой друг на Сантенар. Отдадох ти сто години от живота си!

— Не си го правила заради мен, а за да осъществиш гнусните си замисли.

— Няма значение защо съм го правила.

— А фейлемите казват, че…

— Фейлемите са овце! — презрително процеди Фейеламор. Мейгрейт прибягна до по-убедителния си довод.

— Аз изобщо не принадлежа към вашия народ. Немислимо е да имам дълг към тебе. Отричам се от тебе окончателно.

Тя затаи дъх в очакване на нападението. Очите на Фейеламор просветнаха и тя вдигна ръка. Мейгрейт вече разпознаваше принудата, макар че още не знаеше как да и противостои.

— Ти ще… — започна господарката и, но млъкна и се завлече към входа на пещерата. — Има някой там — прошепна и златистите й очи сякаш зяпнаха в безкрая. — Познавам това излъчване, тази защита. Невъзможно! Тя не може да се е върнала.

Измъкна се навън с превити рамене.

Мейгрейт си рече, че се връщат фейлемите, но у нея напираше неясно вълнение. В застиналия въздух се рееха пухкави снежинки, които незабелязано покриваха в бяло скалите. Мейгрейт видя как Фейеламор се промъква нагоре и изчезва от очите й насред крачка. Вдигна рамене, сгъна кожуха си върху един дънер и седна до пещерата. Случваше се снопове слънчеви лъчи да огреят това място за малко.

Извади сребърния писец от Хависард и го завъртя разсеяно между пръстите си. Спомни си как го използва да се съсредоточи на връщане преди няколко месеца. Питаше се дали двете каменни игли, които бе издялала, още са непокътнати. Фейлемите може и да ги бяха съборили. Разяриха се, когато чуха за портала на Фейеламор, но Мейгрейт не успя да прецени как се отнасят към нейния. Все едно. Тя вече не се нуждаеше от такива приспособления.

Бръкна в джоба си и каменното яйце удобно се намести в шепата й. Внезапно я обзе увереност, че то е предостатъчен фокус, а входът на пещерата й стига, за да отвори портал. Толкова време се заседя в тази долина и чакаше някакво вдъхновение да й подскаже накъде да продължи. А шансът, който се откриваше, внезапно я накара да прозре, че е свободна. Защо пък не? Време беше за нов живот… на ново място. Фейеламор й повтаряше до полуда, че е негодна. Нека сега сама се оправя с несгодите си!

Мейгрейт стисна каменното яйце между свитите си длани, вдиша дълбоко и прикова съзнанието си в тази точка, за да създаде портал. И незабавно околността заплува пред очите й, още преди дори да е намислила къде иска да се прехвърли. Но в гората над нея изпука съчка. Кой ли идваше? Фейлемите бяха прословути с уменията си да се прокрадват безшумно. Мейгрейт се подвоуми. Нямаше време да довърши портала, а не искаше да я сварят как се занимава с това. Тя се отказа, от опита.

Фейеламор се хлъзна по склона, приличаше на съживен насила труп.

— Някой се промъква! — избълва задъхана. — Усетих същото изкривяване на пространството както в Хависард. Сигурно е Мендарк, дошъл е да ми отнеме златото.

От челото й капеше пот. Мейгрейт не спомена, че Фейеламор е доловила отварянето на портала. Наслаждаваше се на явния й ужас.

Фейеламор влезе, гребна вода от кофата и я изгълта на един дъх. Застина, после започна да се олюлява едва забележимо — понякога изпадаше в подобие на транс, за да се успокои. Мейгрейт я гледаше, но лек полъх я накара да настръхне. Обърна се бавно и видя старец само на три-четири крачки. Сивата брада и провисналата шапка бяха отрупани със сняг и лед. Зелените му очи сияеха. В едната си ръка стискаше тояга от тъмно дърво, но Мейгрейт не почувства никаква уплаха.

Пристъпи, готова да възкликне: „Кой си ти? Какво търсиш тук?“, но старецът я изненада — завъртя глава и опря показалец в устните си.

А в пещерата зад гърба й дървената паница изтрака на пода. Фейеламор нададе пресеклив вик. Мейгрейт не се озърна. Старият мъж я ободри с поглед, после очите му продължиха да следят всяко Движение на Фейеламор, която се скова. Вместо Мендарк пред нея стоеше човек, когото отдавна бе забравила.

А изражението му се промени в сурова студенина. Той доближи и на Мейгрейт й се прииска да го докосне.

— Гилиас! — ахна Фейеламор. Старецът кимна.

— Така ме наричаха преди време. Сега съм известен като Шанд. Дойдох да си върна онази, която е от моя род.

Шанд!… Мейгрейт харесваше това име, чувала го бе и преди като приятел на Каран. Фейеламор се изплю на пода.

— Гилиас, дори в разцвета на силите си не можеше да ми се опреш, а оттогава минаха много векове. Макар очевидно да ти е дарен дълъг живот, той те е похабил. — Гласът й загрубя с последната дума, но тя отхвърли страха. — Старец. И то глупав! Сега ще усетиш как треперят схванатите ти колене и как се замъгляват помътнелите ти очи.

Тя размаха ръка във въздуха.

Коленете на Мейгрейт омекнаха като масло, всичко се сля пред очите й. Беше толкова жалка, че трудно си спомняше името си. Фейеламор имаше на разположение ужасяващи дарби, нейните илюзии вдъхваха безумие на всекиго. Мейгрейт не искаше Шанд да пострада, а в същото време копнееше той да остане тук, да отблъсне Фейеламор, както никой не бе успявал.

Старецът се разкикоти и илюзията се разсея като захвърлен парцал. Той също направи жест и защитният пръстен на Ялкара блесна в мимолетен слънчев лъч. Пренебрежителното движение подчертаваше отказа му да повярва в илюзията.

— Ти ми отне дъщерята — изръмжа Шанд. — Най-скъпоценния човек в живота ми. Погуби я. А сега идвам за разплатата.

Фейеламор сплиташе видения, от които Мейгрейт се свлече в гърчове на земята. Шанд не трепна. Противничката му опитваше какви ли не заблуди, но те се крепяха на самоувереност, а нейната просто се изпаряваше пред каменното хладнокръвие на стареца. Внушенията й пък бяха безсилни пред гнева му.

Мейгрейт виждаше как се изчерпва смелостта й. Да отстъпи пред Шанд за Фейеламор беше по-зле, отколкото сама да си отреже дясната ръка, но тя беше победена и го знаеше. Прикри се с илюзия за невидимост и изчезна. Старецът просто разпери пръсти към нея и си послужи с Тайното изкуство. Тутакси премахна прикриващото въздействие. Тя веднага възстанови заблудата и Шанд не повтори заклинанието си, но Мейгрейт зърна лицето й за миг. Стори й се, че Фейеламор вие безмълвно от мъка и дори и стана неловко, че видя слабостта й.

Очите на Шанд проследиха бягството на уж невидимата противничка.

— Няма да се върне скоро! — промърмори той.

Мейгрейт се почувства напълно объркана, но в душата й бушуваше радост. По-прекрасен ден не бе имало в живота и. Тръгна бавно към Шанд, който свали шапката от главата си. Оказа се, че не е по-висок от нея.

— Защо дойде? — промълви тя плахо. — И кой си ти, Шанд? А той я гледаше прехласнато.

— Аз съм твоят дядо. — Протегна ръка и тя я стисна. — Ялкара и аз сме родителите на Аелиор, твоята майка.

Прегърна я и топлотата му, увереността заляха Мейгрейт като вълна, от която бликнаха сълзи в очите й. Двамата слязоха смълчани към любимото й място при реката — малка площадка от сив камък, подаваща се над късата трева. Тя не пускаше ръката му. Когато се обърна отново към него, лицето й беше мокро.

— Не съм плакала от дете. Фейеламор не търпеше сълзи. Струваше й се, че ще се пръсне от нетърпеливо очакване. Шанд знаеше отговорите на най-важните за нея въпроси — коя е, как се е появила.

— Разкажи ми за Аелиор. И за моя баща. Разкажи ми всичко! — Но преди той да отвори уста, Мейгрейт го спря: — Чакай, искам да ти покажа нещо. Моите малки съкровища, макар и да не знам защо са толкова ценни за мен.

Извади внимателно сребърния писец и подложката за писане, вече доста поомачкана, на която се виждаше единствената дума „Аелиор“.

Шанд се вторачи смаян в реликвите.

— Аз подарих този писец на баба ти. Първият ми подарък за нея… Откъде го взе?

— Двете с Фейеламор се прехвърлихме в Хависард през портал. Тя се боеше, но аз се почувствах добре там.

— Този писец ме връща към прекрасни спомени… и към много тежки. За Ялкара нямаше по-скъпа вещ, но не можеше да я пренесе през портала.

— Разкажи ми за Аелиор.

Шанд сподели с Мейгрейт страшната история и я завърши с думите:

— Фейеламор я отвлече, за да я чифтоса с мъж от фейлемите и да има своя трикръвна.

— Аз ли съм трикръвна?! — ахна Мейгрейт.

— Да, ти.

— Като Каран!… Дали затова винаги ми се е искало да бъде нейна приятелка?

Шанд трепна, но не пожела да я разпитва.

— Каран… Това обяснява много неща. Ти приличаш на нея, но в същото време си съвсем друга. Ама че съвпадение! Или пък не… Твърде вероятно е вие двете да сте единствените живи трикръвни на този свят.

— Шанд, а кой е бил баща ми?

— Не знам. Това сигурно е известно само на Фейеламор.

Чак тогава Шанд си спомни за Игър, който бе чакал търпеливо цяла сутрин, за да не им попречи.

— Имам още една изненада за тебе.

Старецът се надигна пъргаво и кресна с все сила. Гласът му отекна из долината. Игър ги доближи, накуцвайки, без да крие колко е притеснен. Изглеждаше състарен, дебелите лещи на очилата изкривяваха очите му.

— Игър! — Мейгрейт скочи и се втурна към него. — Колко се тревожех за тебе! Фейеламор ме уверяваше, че си умрял в Катаза.

— Малко оставаше — отвърна той, — но това вече е минало.

Тя прегърна и него — без страст, съвсем приятелски. Доскоро не си позволяваше да проявява чувствата си, а сега това изобщо не я засягаше. Игър понечи да плъзне длан по хубавата й коса, но не се осмели.

Откакто потеглиха от Готрайм, Каран и Талия вървяха неуморно от изгрев до залез всеки ден, но газенето в калта и кишата ги изтощаваше и очакваха да се доберат до Туркад след цяла седмица бъхтене по пътя.

— Много се умълча напоследък — подхвърли Каран на седмия ден, докато изкачваха каменист рид.

Горе Талия се облегна за малко на паянтова ограда.

— Мислех си за Лилис… Питам се какво ли прави.

— И за Джеви, нали? — И за него.

В ранния следобед се довлякоха до моста над река Сабот, чиято поправка след разрушенията от обсадата миналото лято още не бе довършена. Видяха по средата само три редици заковани дъски. Наложи се да чакат ред, за да минат, и май нямаше да се озоват скоро на отсрещния бряг. Пред тях цяла върволица каруци се тътрузеше мудно по дъските.

Каран крачеше насам-натам и проклинаше войната, моста, некадърността на строителите му и тъпотията на всички колари. Особено красноречива беше за наглостта, алчността и покварата на човека, който управляваше града — Мендарк. Талия я слушаше, без да се обажда.

— Страх ме е! — избълва накрая Каран. — Убедена съм, че нещо лошо е сполетяло Лиан. Нали знаеш, че все има нужда някой друг да се грижи за него.

— Няма да се забавим много — успокои я Талия. — Ето, тръгна и последната каруца. Олеле, колко е претоварена…

Вехтата каруца като че щеше всеки миг да се разпадне пред очите им.

— Ама защо пъпли така!

— И аз щях да внимавам, ако карах каруца по онези дъсчици.

— Кобилата не ми се вижда доволна от живота… Костеливата сивкава кобила се запъна насред моста. Каруцарят скочи пред нея и задърпа поводите, но тя отказваше да помръдне.

— Мразя този град! — изсъска Каран. — Само туркадци са способни да нахвърлят малко дъски, вместо да поправят моста. Я погледни — ей там са струпани толкова греди, а никой не ги е пипнал.

— Но какво… — заекна Талия.

Каран се извъртя рязко. Коларят псуваше и налагаше кобилата с камшика. Тя мяташе глава и копитото на единия заден крак се хлъзна по ръба на дъската. Животното зарита с предните крака, каруцата се върна малко и едно колело хлътна встрани от ръба. Коларят изрева, кобилата зацвили, каруцата се килна.

— Горкото добиче! — кресна и Каран. — Талия, идвай с мен! Тя хукна по средната редица дъски.

Талия я следваше по-предпазливо, защото дървото беше мокро, а не й се падаше отвисоко в реката, придошла от неспирния дъжд, примесен със сняг.

Тантурестият мъж на средна възраст, който нямаше не само коса, но и вежди, биеше немилостиво наплашената кобила. Бузите му отдавна се бяха набръчкали от злоба и отчаяние.

— Дърпай ма! Тегли по-силно, кранто проклета!

Кобилата се напъваше немощно в хамутите, но каруцата се накланяше все повече, толкова отрупана с товар, че осите й се огъваха. Каран притича.

— Режи хамута — извика тя, — иначе ще останеш и без кон! Коларят изхленчи и напразно изплющя с камшика във въздуха.

— Жена ми ще ме убие…

Каран се опитваше да укроти животното, но каруцарят пак се разпсува, а и заради побоя нямаше надежда кобилата да се успокои скоро. Пак се надигна на задни крака като могъщ побеснял жребец. Каран едва не политна във водата.

Задържа се, стиснала оглавника с едната ръка, а с другата освободи ритлите и товарът се изсипа — дървени сандъци, бъчонки с вино, гърнета с мед и делви с туршия.

Коларят стовари болезнено камшика по рамото й.

— Ти ме съсипа ма!

Кобилата зарита пак с предните крака, плъзна се по дъските и се заклещи между тях. Каруцата се наклони силно напред и остатъкът от товара се стовари на моста. Кобилата висеше на хамутите, риташе и цвилеше, накрая ремъците се скъсаха и животното падна с главата надолу в реката.

Лицето на Каран се изопна, но кобилата се подаде над водата далеч надолу по течението, измъкна се тромаво на заледения бряг и се повлече на юг.

Задницата на каруцата се бе стоварила със сила върху моста, изкърти дъска заедно с всички пирони и разтроши временния парапет. Последните сандъци се разпукваха по моста и съдържанието им цопваше в реката.

Всичко притихна, чуваше се само вайкането на коларя.

— Ти ме погуби ма! Жена ми ще ме изхвърли от вкъщи. — Вторачи се в Каран и Талия. — Ей, ще ви съдя и за последния грайнт, дето го загубих заради вас!

Каран го изгледа с погнуса.

— Съди ме, вдън земя да пропаднеш!

Мина по останалите здрави дъски, а тантурестият мъж, който, още стискаше камшика, заудря глава в грубо одяланата дървения.

Лиан загуби цяла седмица в безплодно ровене, но нямаше архиви от времето, когато Рулке е бил пленен. Разполагаше само с книжата, които Мендарк вече му бе дал, собственоръчно написани от Магистъра. Каза си, че това е странно — Съветът обикновено полагаше усърдни грижи в Преданията да няма пропуски.

Знаеше, че спомените на Игър за онези събития са се заличили, но в този свят, обсебен от своите Предания, другите членове на Съвета би трябвало да са оставили записки. Само че всички те отдавна бяха покойници. Дори установи, че и младите сред тях са умрели не по-късно от една година след Забранените опити. Брей, че любопитно…

Опита се да поговори със старшата архиварка на Мендарк, тя обаче не прояви никаква склонност да му помогне. Игър още не се бе върнал. Сещаше се за един-единствен човек, който би могъл да знае нещо. Лиан се запъти към вилата на Надирил. Библиотекарят се възстановяваше от болежките в белите си дробове. Завари го да седи в леглото, отпуснал ръце на аления юрган. Изглеждаше заспал, но веднага отвори сълзящите си очи.

— Как си днес? — почтително попита Лиан.

— По-добре — изхърка Надирил. — Днес може да стана от леглото за малко. Много мило, че отдели време да ме навестиш. Напоследък съм скучен събеседник. Но ти не си дошъл от безпокойство за здравето ми. Искаш нещо. Казвай.

Лиан сподели проблемите си.

— Разбира се, записали са своите впечатления от събитията! — увери го Надирил. — Всеки член на Съвета и до днес е длъжен да попълва Преданията.

— Има само един разказ — на Мендарк. Другите дори не са отбелязани в каталозите.

— Хм… — Очите на библиотекаря заискриха. — Ама че предизвикателство! Убеден съм, че всичко се обяснява просто, но ти не напираш да разпитваш Мендарк, нали? Я дръпни шнурчето на звънеца, ще закусим заедно, после ще видим как ще се почувствам.

Лиан бе похапнал, но имаше приятни спомени от гостоприемството на Надирил и не остана излъган в очакванията си. След закуска наеха носилка и стражниците веднага ги пропуснаха в цитаделата.

— Нека се опра на рамото ти — помоли дрезгаво библиотекарят и слязоха полека в архива.

Този път старшата архиварка не посмя да им откаже каквото и да било, защото Надирил беше член на Съвета. Но и той потвърди съвсем скоро, че не са запазени други документи на Съвета от времето на Забранените опити.

— Ти спомена веднъж, че опасните книжа се съхраняват на отделно място — престраши се Лиан.

Надирил го стрелна с пронизващ поглед.

— Така е — онзи трезор, в който Игър те завари. Но дори в тайния архив няма да намериш описание на Опитите. Все пак ще проверя. Ти не бива да идваш с мен — добави той, когато Лиан се изправи да го придружи. — Заеми се с административните архиви от същите години. Може да има нещо за доставки и товари. Провери всичко.

Не се видяха повече този ден, но Лиан попадна на нещо интересно и го съобщи на Надирил на следващата сутрин. Библиотекарят пак се почувства зле и остана в леглото, а Лилис се навърташе наоколо и гледаше укорно Лиан.

— Виж това. Беше пъхнато във вехта папка за товарителници. — Даде на Надирил късчето хартия. — Копие от разписка, издадена на Юван, която е прехвърлила на Мендарк книжата, останали след смъртта на сестра и Ниван.

— Ниван е била сред седмината членове на Съвета в онези години — кимна библиотекарят и прочете разписката. — Тук са изброени документите и един от тях е озаглавен „Моето сказание за Опитите и пленяването на Рулке“. По-долу е посочено, че книжата са непокътнати и са приети в изряден вид за съхранение в цитаделата.

— Нали тъкмо това ме спъва! — раздразнено промърмори Лиан. — Никъде другаде не са споменати!

— Дори в секретния архив — осведоми го Надирил. — Необичайно… Все пак има всевъзможни причини и начини да се изгубят за цяло хилядолетие. Лиан, уморен съм. По-добре ела утре.

Библиотекарят затвори очи, а ученичката му побърза да изпроводи госта. На прага Лиан докосна ръката й.

— Как върви при Талия и Джеви?

— Не е на добре. Когато Талия се върна, уж всичко беше прекрасно. Джеви толкова и се радваше, а после нещата се объркаха…

— Как?

— Не знам какво му е казала, ала той изведнъж се затвори в себе си и се умълча. Попитах го, но той не изтърва нито думичка. Опитах се да му втълпя, че Талия го обича, а той ми се разсърди. Същински ужас! Джеви никога не ми е крещял досега. Дори когато правех бели като малка, търпеше и се държеше мило. Пак отплава нанякъде с Пендер. Не знам какво да правя. Горката Талия съвсем се омърлуши.

— И аз не знам какво да направиш — рече й Лиан. — По-добре ги остави да се разберат сами.

Вечерта пак излязоха на верандата и се увиха в одеялата. Отпиваха по малко от поредното силно питие на Шанд и го редуваха с глътки горещо кафе. Взираха се в звездите и мъглявината Скорпион. Мейгрейт помоли дядо си дай разкаже за нейната майка.

— Опасявах се, че ще стигнем до това — отговори той тихо. — Горката Аелиор… Едва ли нечия обич към детето му е била по-силна от моята към дъщеря ми.

— Каква беше тя?

— Ами като всички деца, предполагам, макар че тогава не знаех много за децата, бях прекалено важен. Аелиор беше своенравно момиче, схватливо и решително. Знаеше какво иска и не мирясваше, докато не го получи — или като ме врънкаше, или чрез собственото си упорство. Но имаше блага душа, беше обичлива и палава. Каран понякога ми напомня за нея.

В зрелостта си сигурно щеше да е досущ като тебе. Имаше съвсем същите очи и черти на лицето. Косата й беше доста по-тъмна и къдрава. Когато ми я отнеха, изглеждаше на тринадесет години, макар и да бе преживяла много повече лета и зими на Сантенар.

— И аз израснах бавно — вметна Мейгрейт и заговори за друго. — Ще ми разкажеш останалото след време, ако поискаш. Но сега предпочитам да чуя повече за Ялкара, защото въпреки че не искам да мисля за това, мнозина очакват аз да сторя нещо с Огледалото. Ще ми се да науча и за твоя живот, дядо, стига да не засягам скромността ти.

Последните думи изрече с лукава усмивчица и отначало сама се изненада. Шанд прихна едновременно с нея.

— Нека отложим моите самохвалства! Ще ти разкажа каквото мога за Ялкара, но вероятно няма да сбъдна всичките ти очаквания. Бяхме влюбени цяла епоха, но имаше огромни периоди от живота и, за които тя просто не продумваше. След като Огледалото ти се разкрие, ти май ще знаещ повече от мен.

Не научих почти нищо за времето преди прехвърлянето й от Аакан на Сантенар. Твърде рядко беше готова да обсъжда и подбудите си да дойде тук, също и какво е правила. Носеше й се лоша слава, не се сещам за друг човек, който да е бил оклеветяван така. Как ли не я наричаха — „повелителна на демони“, „царица на лъжите“… Гнусни слова! Хората са по-склонни да хулят изтъкнатите жени, отколкото мъжете. Великите вземат решения, които засягат мнозина, а тя не се двоумеше при нужда. Но не съм бил свидетел на жестокост от нейна страна, макар че проявяваше неумолима твърдост спрямо враговете си.

— Как я срещна?

— Помня мига, когато я зърнах, не по-зле от събуждането си тази сутрин.

Шанд се облегна на стената и затвори очи. Мълчеше минута след минута, а Мейгрейт не откъсваше поглед от него. И все си повтаряше:

„Това е моят дядо. Бащата на моята майка. Връзка, която никога няма да се разкъса.“

Това кръвно родство беше необичайно преживяване, сгряваше я като огън. И я подтикваше да научи всичко за онези, които нямаше да види никога — за своя баща, за неговите родители. Изведнъж осъзна, че не е изключено другите й баба и дядо още да са живи.

Усети се, че Шанд не проговаря. Той сякаш не присъстваше духом.

— Шанд? — обади се тихо тя.

Старецът се опомни, но в първите мигове я погледна толкова отнесено, че тя неволно се уплаши. После дядо й се усмихна.

— Извинявай. Това се случва все по-често напоследък. Придобих този лош навик в годините, когато се скитах в черна печал. Още не се бях добрал до Тулин, където пак открих, че мога да бъда полезен. Трудно ще ти е да проумееш какво е съзнанието на човек, преживял толкова столетия като мен. Всевъзможни спомени са оплетени в главата ми и понякога е по-приятно да търся убежище в паметта, вместо да се боря с настоящето. Някой ден може да се пренеса в миналото и да не намеря обратния път, да забравя, че има и бъдеще.

Уплахата на Мейгрейт пролича. — Това ще ме съсипе… Шанд стисна ръката й. — Не се безпокой, има още много време дотогава. Но искам да знаеш, че когато настъпи мигът да си отида, това ще е най-доброто за мен, защото този свят ми носи само горести. Старците трябва да отстъпват на младите. А и не биваше да живея толкова дълго. — Защо се случи така? — Не забелязвах да остарявам в Хависард. Не се съмнявам, че Ялкара е наложила някакво заклинание. Преди да си тръгне, ми даде и частица от живота си. Често се питам какво ли е отнела тогава от себе си и дали е оцеляла… — Шанд се постара да върне мислихте си в настоящето. — За какво говорехме? — Как си се запознал с нея.

— Беше по време на Прочистването. Чувала ли си за онази епоха? — Разбира се.

Той продължи, все едно бе отрекла.

— Ах, това Прочистване, войните между кароните и аакимите! Но не се заблуждавай, че и Ялкара се намеси пряко в сблъсъка. Всъщност тя не поддържаше армия, а само малобройна стража. Сраженията бяха предимно между силите на Рулке и войските, предвождани от Питлис.

Това бяха отчайващи години за Сантенар, по-лоши не е имало в историята ни. Не ми се вярва някой да е наясно с истинската причина за войната. В Преданията се изтъква, че Рулке е започнал пръв. Не оспорвам. Ако искаш, попитай Лиан как обосновават твърденията си летописците.

Впрочем тогава и аз бях в разцвета на силите си, преливах от самодоволство и гордост. Сега ме е срам да си спомням колко безогледно постъпвах. След поредната страховита, кървава битка в далечини земи край Крандор неколцина от нас се събраха на осеяното с трупове бойно поле, за да потърсим начин да сложим край на сраженията. По-добре да бяхме облекчили мъките на умиращите — с неприязън към себе си промърмори Шанд. — Чувахме стоновете и писъците, но оставихме тази грижа на други. Нали важните хора са заети с важна работа!

Събрахме се на съвет под голямо смокиново дърво в края на полето. Дори бих казал, че дървото беше великанско, а дънерът му изглеждаше като изплетен от хиляди разкривени корени. Изреждахме се да произнасяме надути слова, а аз се увлякох най-много в красноречието. Сключвахме съюзите си, дребнавите си сделчици само за да се предадем един друг по-късно.

Тъкмо млъкнах и забелязах, че недалеч стои жена и се взира в мен. Не беше изненадващо, защото всеки слушаше, а някои дори ръкопляскаха. Тя беше възхитителна жена, но с по-скоро царствена, сдържана красота. Като твоята.

— Че какво е красотата, ако не последното средство в живота, ако нямаш други дарби? — грубовато подхвърли Мейгрейт. — Никога не съм се смятала за красива.

— Кой ти втълпи това?

— Фейеламор неведнъж повтаряше колко отблъскваща била външността ми.

— Как да каже друго, щом изобщо не приличаш на фейлемите? Затова пък е трудно да те различи човек от Ялкара. Та както вече ти казах, тъмнокосата жена ме наблюдаваше. След края на моята реч тя леко поклати глава, като че не бе намерила каквото търсеше, и се извърна. Познавах повечето видни особи там, но нея виждах за пръв път. Естествено зададох си въпроса за целта на идването й. Любопитството ми се разпали, но никой не знаеше нищо за нея. А докато разпитвах, вече я нямаше наоколо.

— Изчезна ли? — прекъсна го Мейгрейт, която се бе надигнала да го погледне в очите, все едно там можеше да съзре отразения лик на Ялкара.

— Не, просто си отиде, напусна онази касапница през гората. Втурнах се подире й и несъмнено се показах глупак в очите на мнозина, а и някои от съюзниците ми сигурно се усъмниха дали трябва да разчитат на мен. Не ме засягаше. Вероятно е чула стъпките ми, защото, когато излязох на бегом от един завой в пътеката, тя бе спряла и ме чакаше. Не изглеждаше уплашена или разтревожена, че е сама насред гората, а някакъв особняк търчи подире й. Нито пък проявяваше прекален интерес. Чакаше учтиво, за да чуе какво имам да й кажа и да се отърве от мен.

Носеше черно — свободно падаща блуза от черна тъкан като коприна, по която не се виждаше и една гънчица, и панталон от същия плат. Косата й също приличаше на коприна с цвят на абанос. На шията, челото и едната й китка блестяха накити от червено злато. Нейната красота беше съвършена. Но в следващия миг забелязах, че по пръстите и дланите й има белези, може би от изгаряне.

Аз я доближих тичешком, надникнах в очите й и оттогава нищо в живота ми не беше същото. Аз, който дотогава не отстъпвах пред влечението към жените, вече знаех, че тя ще бъде единствената ми любима. Ако не можех да се надявам на нейната взаимност, нямаше да се примиря с друга вместо нея. За мен животът щеше да е свършен.

Тя ме гледаше от горе на долу, защото беше почти с цяла глава по-висока. Кимна ми, че е готова да ме изслуша, и по лицето й мина сянка. За секунда-две ми се стори озадачена. После се разсмя със звучния си приятен глас.

„Виждам…“ — рече ми.

„Как е името ви?“ — попитах любезно.

Тя пак се засмя.

„Не казвам името си на непознати. Ако желаеш, наричай ме Илен. За какво искаше да говориш с мен?“ Съвсем се оплетох и запелтечих. Тя ме слушаше, но нетърпението й растеше. Не се взираше в мен, а погледът й шареше из гората. Отчаях се от себе си, млъкнах насред изречението и понечих да си тръгна. Почувствах се още по-глупаво. Не съм я виждал да проявява снизхождение към глупец през следващите години, затова не знам какво я подтикна да ме изтърпи. Може и да е открила нещо под суетната ми гордост, защото ме спря.

„Знам какво те мъчи, Гилиас, но не мога да ти предложа лек. Ако това не е мимолетно увлечение, ела да ме потърсиш в Лоркист (тя назова името на малко село в Крандор от другата страна на планините и като че пресметна нещо наум) след… година и петнадесет дни. Седни до някоя маса пред странноприемницата на пазарния площад и ме чакай след пладне.“ Кимна ми, врътна се и се отдалечи. Гледах я как потъва в златистите сенки. Отпрати ме ей така, колкото и мило да се държеше! И трябваше да чакам цяла година, че и петнадесет дни отгоре…

По-дълга година не е имало в живота ми. Всеки ден си мислех за нея… не, всеки час. Да, това беше същинско обсебване, което ме преобрази. За да си върша работата, бях принуден да си налагам най-сурова духовна дисциплина. Дотогава не полагах усилия да се съсредоточа, а изведнъж установих, че се рея из видения. И понякога бях напълно неспособен да се заема със задачата, която си бях поставил. Това избиваше опората под краката ми и разочарова мнозина от моите привърженици.

Както и да е, най-сетне се изниза и тази година заедно с петнадесетте дни. Едва ли е нужно да се питаш бях ли в Лоркист пред странноприемницата, и то до най-хубавата маса далеч преди уречения час.

Мейгрейт долавяше нетърпението му дори след толкова столетия — отглас на неугасващата страст.

— Настъпи пладне. Тя не дойде. Вярно, бе ми казала, че ще се появи след пладне, тоест когато и да било в следобеда. Реших да удължа чакането до полунощ. Седях ли седях там на студа и тъкмо повярвах, че няма да я видя, към мен доближи един от прислужниците — як мъж на средна възраст и с обноски, които показваха, че е честен и надежден човек.

„Вие ли сте Гилиас?“

Аз потвърдих.

„Значи трябва на вас да кажа, макар и със съжаление, че на господарката Илен й се наложи да замине по неотложна работа и е невъзможно да се срещнете, както ви е обещала. Моли ви да ни навестите отново четири дни след ендре, ако все още имате такова желание.“ Разочарованието сигурно е сковало лицето ми — всички мои надежди и мечти бяха заличени и вместо тях получих тази трошица утеха. Мъжът добави:

„Тя е много огорчена, че ви постави в толкова неловко положение.“ Благодарих му и поседях там още час-два, загледан в бавния ход на луната по небето. До ендре, средзимната седмица, оставаха 370 дни, почти още една година.

Заех се отново със своите дела и малко ми олекна, защото моето увлечение не стигаше до неудържимо буйство. Влагах повече усърдие отвсякога и постигнах много през тази година. Дочаках и средзимната седмица, която посрещнах отново в Лоркист.

И отново следобедът отмина, без да зърна жената. Застудя необичайно за Крандор. Само аз седях пред странноприемницата. Накрая, минути преди да се здрачи, прислужникът излезе при мен. Чудеше се как да се извини от името на господарката си. Не успяла да се върне навреме и изпратила отдалеч вест със скийт, за да ме помоли да уговорим трети ден за среща.

„Кажете ми къде е тя и ще отида при нея“ — предложих аз.

„Не бих могъл. Пазим в строга тайна къде се намира господарката. Дори аз не знам точното място.“ Нямаше как да не се замисля дали това не е своеобразно изпитание. Този път срещата се отлагаше за по-кратък срок — само 150 дни.

„Не мога — отказах и прислужникът като че се учуди. — Ще бъда зает в Туркад и Зайл, изключено е да се върна в Крандор след по-малко от година. Бих казал — добавих с оправдана досада, — че вече не виждам сериозна причина да се връщам.“ „Не ми е наредено как да ви отговоря, щом е така — призна мъжът след дълго мълчание. — Значи трябва да изпратя вест на моята господарка и да чакам да ме осведоми за желанията си.“ „Как ще й изпратите вест, като не знаете къде е?“ — попитах ехидно.

Той подсмръкна презрително, щом чу глупавото ми заяждане.

„Скийтът знае къде да я намери.“ Наистина бях забравил за великолепната памет на тези огромни, злонравни гадини.

„Моля ви, елате отново след седем дни“ — каза ми той.

След седем дни ме посрещна на площада.

„Илен също ще бъде в онези земи идната година. Тя ще ви намери в Зайл или Туркад, стига да не пътувате под друга самоличност.“ „Не, но там ме познават под друго име — Чезойт.“ Качих се на кораб, отплаващ към Туркад, и пак се хвърлих презглава в моите дела. Войната бе навлязла в решаващия си момент и макар че не участвах в новите сражения, все не ми достигаше време. Месец след месец рядко се сещах за жената. Нямаше какво да подхранва моето влечение към нея и то гаснеше. А и никак не ми харесваше идеята да бъда подложен на изпитание, нито бих се настроил мило към жена, готова да прибегне към такива хитрини. Самолюбието ми беше уязвено. Ето какъв човек бях тогава.

Шанд се усмихна на Мейгрейт, която нито за миг не отмести поглед от него. Тя хвана ръката му и помоли с блеснали очи:

— Разказвай нататък.

— Както си седях пред ханче на брега в Туркад, където обичах да се заглеждам в залива, някой ми заслони слънцето, а пък аз се радвах на лъчите му в иначе хладния ден. Вдигнах поглед с леко раздразнение и я видях да стои до мен.

Нито се усмихнах, нито я поздравих, макар че сърцето ми щеше Да се преобърне в гърдите. Тя седна срещу мен. „Не се радвам, когато ме разиграват“ — казах й аз. „Нито пък аз, но не подхващам игри и държа на думата си. Аз също имах много работа след онази наша среща, но сега съм тук. Какво искаш от мен? И бъди прям. Не понасям увъртания.“ Долавях у нея някакво смущение, моето гърло беше пресъхнало. Как да намеря смелост? Не ми се бе налагало да проявявам такава храброст, както при изричането на следващите ми думи.

„Искам тебе“ — изграчих и пламнах в очакване да ме отхвърли пренебрежително.

А тя се усмихна незабележимо и улови ръката ми.

„Чудесно, защото и аз разбрах, че искам същото.“

Дръпна ме да стана и открих колко изумително силна беше тя. От този ден бяхме неразделни. Често се озовавахме на различни места, но това не ни пречеше да сме заедно в мислите си. Сега ти е ясно защо още тъгувам по нея.

Мейгрейт избърса сълзата, избила в ъгълчето на едното й око.

— Колко ли ти липсва…

— Повече от живота. Всичко бих направил, за да си я върна.

— И аз съм готова на всичко, за да ти помогна.

— Шанд, какво да правя? — промълви Мейгрейт по-късно. — Толкова съм объркана!

Разказът — му я подтикна да осъзнае, че връзката й с Игър е била твърде повърхностна. Искаше много повече от живота.

Той откъсна вниманието си от скицата, по която щеше да начертае карта на потайните кътчета в Елудор. Занимаваше се часове наред със своите карти, а понякога само се взираше в тях, като че преживяваше отново пътешествия в прастари времена.

— Защо си объркана?

— Мислех си, че Игър е всичко за мен, а днес дори не проумявам тази приумица. Защо се бях вкопчила така в него и защо го отблъснах сега? Обидих го тежко, а не съм искала. Има й още нещо…

— Още нещо ли?

— Не смеех да ти призная, защото не знаех какво ще си речеш за мен. Миналото лято видях Рулке, съвсем скоро след като сте го прогонили от Катаза. Успя да изпрати някак образа си в Туркад. Не присъстваше изцяло, но когато ме погледна, аз се уплаших от копнежа си. Игър се превърна в блед призрак в сравнение с него. Видях го отново, когато беше в Каркарон, малко преди средзимния ден. Пак ме обзе същото желание… и същият ужас.

— Очарованието на кароните е могъщо, аз ли не знам това — кимна старецът. — Може би твоята каронска кръв, незнайна задълго за съзнанието ти, започва да се проявява.

— Колебая се. И се плаша.

— Не бих се осмелил да те съветвам. Прави нужното според тебе, но първо опитай да се увериш, че наистина го искаш. Знаеш какво се говори за Рулке. Но нима и аз не се убедих наскоро, и то с цената на голямо унижение, че нечия лоша слава може да се окаже лъжа.

Тя седна до прозореца, сложила Огледалото в скута си. Размишляваше над разказите на Шанд за нейните майка и баба. Затваряше очи и си представяше как Ялкара идва при нея. Изведнъж усети светлина по клепачите си и без да поглежда, знаеше, че Огледалото е станало достъпно.

Зад нея Шанд ахна, останал без дъх, но Мейгрейт не го чу. Лунният символ грейна като огън. Мейгрейт се вторачи в баба си, на която толкова приличаше. Ялкара се усмихна. Огледалото не можеше да предаде гласа й, но думите се изписваха с ярки букви под лицето.

„Аелиор, ако си успяла да прочетеш това, имам за тебе послание, предупреждение и задача.

Аелиор, ти си ми най-скъпа, но трябваше да те изоставя. Няма по-страшна мъка и знам, че и ти си страдала заради мен. Но ако бях останала, щях да умра. Нямах сили да взема нищо при прехвърлянето, дори тебе.

Може би се питаш защо съм била на Сантенар, а за мен разказват всякакви измислици. Умолявах Съвета на кароните и те ми разрешиха да се прехвърля, защото научихме, че и друга раса е изпратила свои хора на Сантенар — фейлемите. Те ми вдъхваха най-мрачни опасения, макар че наглед не можеха да се мерят по могъщество с нас. Повярвай ми, разполагам със знания, недостъпни за останалите карони. Аз, най-младата сред тях, бях възпитана от най-стария — Джалкмах, за да съхраня опита от черните за нас първи дни в пустотата, а и за епохите преди това.

Записах всичко под формата на дневници, които съхранявах в Хависард, защото няма на кого да предам знанията си. Дори кароните няма да разгадаят писмената, но Огледалото ще те научи да ги четеш, когато му дойде времето.

На мен бе възложено да държа под око фейлемите. Но Фейеламор ми се противопоставяше на всяка крачка, сякаш и нея бяха изпратили с подобно поръчение. Накрая ме победи, макар да я заблудих, че съм постигнала надмощие. Пази се от Фейеламор. Няма граници за нейната враждебност и към кароните, и към този свят.

Аелиор, аз създадох Възбраната след смъртта на Шутдар — временно спасение в онази безизходица. По-късно обаче открих, че не владея начин да я премахна. А сега тя отслабва. Неизбежно е да се разкъса накрая. Всяка употреба на творения, заредени с мощ чрез Тайното изкуство — портали, машини, златни флейти, наследеното от тебе Огледало и дори дреболии като светлиците — ще ускори разпадането й. И тогава Сантенар ще бъде беззащитен пред пустотата без надежда за оцеляване. На тебе възлагам да премахнеш Възбраната, но същевременно да възстановиш равновесието между световете, което съществуваше преди създаването на златната флейта.

Ето какво трябва да…“

Образът на Ялкара бавно се разпадна на хаос от шаващи точици и огнените букви угаснаха. Мейгрейт чакаше. Ялкара се появи отново.

„… виж в Огледалото и то ще ти покаже как да успееш. Аелиор, желая ти сполука. Ако се справиш със задачата, може и да се срещнем някой ден.“

Образът се стопи с усмивка на уста.

— О, толкова се надявам! — промълви Мейгрейт.

Нещо й подсказа да ре озърне. Шанд така се бе вторачил в отново опразнилото се Огледало, сякаш искаше да проникне през него чак на Аакан. Трепереше. „Ще сторя каквото мога, за да ви събера отново — зарече се повторно Мейгрейт. — Дали това е причината Шанд да настоява за изработването на нова златна флейта?“ Остави Огледалото, още по-озадачена отпреди минути, и го взе отново. Видя съвсем същото, но не научи пропуснатото.

— Какво е искала да предаде? Как да използвам Огледалото? Шанд се върна в настоящето съвсем бавно.

— Не бих могъл да се досетя — прошепна той.

— Ами ако е повредено? — Мейгрейт разгледа много старателно рамката и гърба. — Или не приличам достатъчно на Аелиор…

— А може би Лъжовното огледало пак погажда номерата си — промърмори Шанд. — Как да познаем?

Духът на Фейеламор беше сломен. Откакто намери златото в Хависард, сблъскваше се с препятствия едно подир друго. А сега трябваше да се спогоди някак с вироглавите си сънародници. Бе си позволила да ги нарече „овце“, с което само издаде колко се е отчуждила от тях през вековете.

Тримата се върнаха, понесли пълни торби с ядки, събрани изпод снега. Фейеламор седеше до входа на пещерата, стигнала до дъното на безнадеждността. Рязко вдигна глава, когато Гетрен влезе.

— Претърпях пълен крах — каза му тя. — Доведох ви за нищо в този зъл свят. Мейгрейт си отиде и всичко, за което се борих три века, бе изпепелено. Бремето е твърде тежко, за да го нося и занапред.

Ако търсеше съчувствие, не го намери.

— Твоите изтъкани от поквара замисли, които Мейгрейт ни разкри, заслужаваха единствено провал — сопна й се Гетрен. — Няма как да не се опасявам, че тепърва ни очакват и по-лоши изпитания. С всяка костица в тялото си мечтая да се завърна на Талалейм, но сигурно има и други пътища. А ако не е така, ще остана на Сантенар до смъртта си и тогава нищо няма да ме терзае. Ако това ми е съдено, дано този ден не е далеч.

Фейеламор мълчеше и не мислеше за друго, освен за неуспеха. „Ти пожела да се нагърбиш с този дълг, но Самохвалството ти беше напразно. Довериха ти се, но се показа негодна. И сега тези фейлеми, и останалите, и милионите, които ни чакат на Талалейм, ще загубят надежда.“ Халал и Еламай грижливо прибраха храната и седнаха пред Фейеламор.

— Спомни си от какво ни предпазваха, когато напуснахме Талалейм, за да дойдем на тази окаяна планета — започна Халал. — Ти си само една от многото фейлеми и ако си изправена пред труден избор или товарът натежи на плещите ти, длъжна си да се посъветваш с нас. Щом изборът е направен, ще те подкрепяме, но не и ако в надменността си не ни питаш за нищо. Затова те пропъдихме, след като научихме чрез какво престъпление се е появила Мейгрейт. Не сме те товарили и със своите грижи, ти пожела да увеличиш бремето си.

— Е, търсиш ли най-сетне съвет от нас? — озъби се Еламай. — Това ли е причината да ни повикаш?

Фейеламор само помръдна пръсти в жест на отрицание.

— Или ни призова, защото злодейските ти кроежи най-после щяха да дадат плод и ти пожела да го споделиш с нас? В такъв случай сме решили да ти откажем и да се върнем в студените си гори, дори да ни отвориш пътя към Талалейм. Потвърдиш ли подозренията ни, ще се свържем с нашите сънародници и незабавно ще поискаме да се отправят към Мириладел. Чакаме да чуем! — грубо натърти Еламай.

— Така беше — не отрече Фейеламор. Гетрен въздъхна шумно.

— Но ти се провали.

— Напълно.

Фейеламор нададе вой, заби юмруци в корема си, сви се на топка и се вцепени на пода на пещерата. Другите я наблюдаваха безизразно да изпълнява своя ритуал на омразата към самата себе си. След няколко часа Гетрен я потупа по рамото.

— Стига! Трябва да сме осведомени на какви опасности ни излага твоята глупост и преди всичко твоята неспособност.

Изслушаха я в мълчание. Накрая тя каза:

— Когато погледнах книгата на Ялкара с тези уж необикновени, но познати писмена, бях потресена. Привиждаше ми се, че знаците се гърчат, опитват се да изскочат от страниците, за да ме поразят. Книгата е гнусна купчина от лъжи за нас, фейлемите.

— Тъй значи… — изсумтя Гетрен с тон, напомнящ за ледниците, проточили се от Големите планини към новата им земя Мириладел. — След като ти бе победена от най-страшната си противничка, открадна нейната дъщеря и накрая се сдоби в нейно лице с още по-опасен враг. — Гласът му заплющя като камшик. — Ти си глупачка!

Заслужаваш всичко, което те е сполетяло. А ние не ти дължим нищо. Да вървим, Халал, Еламай — отсече с погнуса. — Да се свържем с другите фейлеми и да им кажем да се връщат. Не мога да понасям вонята на това свърталище.

Халал го възпря с властен жест.

— Не прибързвай. Тя е създала трикръвна. Ами ако Мейгрейт реши да сключи съюз с Рулке? Двамата заедно биха могли да застрашат дори Талалейм.

— Що за безумие! — настръхна презрително Еламай. — И сега какво да правим?

— Аз не… — обади се Фейеламор. — О, ти не виждаш опасността?! — скастри я Еламай. — Мейгрейт може би притежава всички дарби — и на кароните, и на фейлемите. Тя ни е опознала, разбира ни, а след всичко, което си и причинила, просто е немислимо да не ни е намразила.

— Аз се погрижих да прекърша волята й.

— Явно се възстановява бързо, защото вече чухме как е повела армия към Банадор, за да защити родината на своя приятелка. Тя е способна да ни помете. А Талалейм е уязвим. Нали затова се прехвърлихме тук? Ние сме малобройни и слаби. Нашите илюзии, с каквото ще хитроумие да ги създаваме, не са защита срещу грубото могъщество на кароните, нито пък срещу техните машини, каквато си е направил и Рулке тук. Нищо чудно да ни отнемат света накрая.

— Не виждам изход — сведе глава Гетрен.

— Загубихме правото да бездействаме — троснато му отговори Халал. — Ако машината на Рулке започне да работи безупречно, той ще си присвои този свят и ще заламти за нашия. Щом сме дошли да се опълчим срещу кароните, нека го направим. Те и техните творения са най-нетърпимата заплаха за нас, откакто тези нашественици завзеха Аакан. И оттогава нищо не се е променило. Потънали в скръб заради принудителното откъсване от нашия свят, ние си позволихме да забравим, че бяхме решени да погубим кароните!

— Приемам упрека — смънка Фейеламор. — Страхът ни беше твърде силен, а и Възбраната като че премахна неотложността на нашата задача.

— И онази книга ме плаши — промълви Гетрен. — Длъжни сме да я намерим и унищожим.

— Как? — попита Еламай.

— Няма съмнение, че е у Мендарк — каза и Халал. — Някой от нас ще отиде в Туркад, ще вземе книгата и ще я изгорим. Ето я първата ни нова задача.

— А Рулке? — подсети ги Гетрен.

— Ще се борим с него — отсече Еламай, — колкото ще да е силен, И колкото ще да сме слаби ние!

— Значи е задължително да имаме свое творение, което да противопоставим на неговото — оживи се Фейеламор.

— Никога! — креснаха тримата в един глас. — По-тежко прегрешение не може да има.

Тя обаче се бе изпъчила насреща им, отново поела ролята на водач.

— Изслушайте ме! Повече от три хилядолетия сме тук като противници на кароните. Ако паметта не ви изневерява, опитахме всички средства, с които разполагат фейлемите. И си останахме безпомощни, защото се придържахме към забраната и отказвахме да увеличим мощта си с магически творения. Колцина от своите загубихме, преди да проумеем това? А и по-късно? Накрая по неволя се скрихме и се принудихме да забравим защо сме на този свят. Мейгрейт беше моето средство да заобиколя забраната — творение в облика на човек!

— Но Мейгрейт вече е загубена за тебе, сега е неподвластна никому — напомни Халал. — Значи сме по-закъсали отвсякога.

— Ето я нашата втора задача — отсъди Гетрен. — Мейгрейт трябва да умре!

Фейеламор се смръзна и очите й придобиха стъклен блясък.

— Не… — прошепна тя. — Мейгрейт е всичко за мен, колкото и жестоко да се отнасях с нея. Все едно да си отрежа ръката.

— Тази твоя ръка е гноясала и е задължително да бъде отсечена, иначе гибел застрашава цялото тяло. Не я смятай за по-важна от Талалейм!

— Не — повтори Фейеламор.

— На нас също не ни допада, но се налага да бъде извършено.

И тримата впиха погледи в нея. Тя отново се залута в мислите си, отчаянието и несбъднатите мечти се подхранваха взаимно и почти я подлудиха. Никога нямаше да си върне Мейгрейт. С ума си съзнаваше правотата на другите фейлеми, но душата й не би склонила за нищо на света.

— Не мога да го направя. — Прехапа си устните до кръв. — Ще гласувате ли?

— Да! — натъртиха тримата.

— Тогава аз заявявам несъгласието си. Умолявам ви, не и причинявайте зло. Двете сме обвързани.

— Губиш! — сопна й се Еламай. — Ще се подчиниш ли на решението ни, или пак ще отидеш в изгнание със своята трикръвна?

Фейеламор се разкъсваше пред немислимата принуда да избере.

— Няма да преживея ново изгнание. Но Мейгрейт… Как да допусна да я погубите? Знаете какво означава тя за мен.

— Ти загуби — студено изрече Гетрен.

Фейеламор нахлупи качулката на главата си и се сви на топка. Тримата се спогледаха.

— Мейгрейт винаги ми е била симпатична — първа заговори Еламай. — Но ще изпълня решението, щом е нужно.

— Нужно е — като ехо потвърдиха Халал и Гетрен. — Направи го бързо и милосърдно.

— И другата трикръвна — бездушно добави Еламай. — Онази с дарбата на усета! Каран също трябва да умре. Така ще пъхнем як прът в колелата на плана, задвижен от Рулке. Единодушни ли сме?

— Да. Каран също ще умре.

— Третата и най-безнадеждна задача — продължи Еламай, без да си поеме дъх, — е да се преборим с Рулке и неговата машина. Фейеламор, не те ли е споходила някаква идея?

Не чуха отговор. Гетрен изправи насила Фейеламор, а Халал смъкна качулката от главата й. Очите й зееха като дупки.

— Чакаме, Фейеламор — подкани я Еламай.

— Остана само един начин — прошепна тя вяло. — Толкова далеч кривнах от пътя, но това престъпление е несравнимо с досегашните. Няма как, ще нарушим забраната и ще създадем свое творение. Ще използваме златото на Ялкара.

— Никога! — за кой ли път изръмжаха тримата.

Тя изопна рамене и страхът за малко надделя над мъката.

— Чуйте ме! — засъска в лицата им. — Как изобщо е била измислена тази забрана? Някой от вас може ли да обясни?

— Не — призна Гетрен. — Произходът й се губи в далечното забравено минало. Винаги я е имало.

— О, не винаги! Питам се дали не са ни я натрапили, за да останем слаби. Може би тъкмо нашите врагове са ни оковали така в онези далечни времена. Как е възможно ние — най-издигнатата сред човешките раси, да търпим подобни ограничения? Без такова творение нямаме никакъв шанс срещу Рулке, нали?

— Нямаме — навъсено се съгласи Гетрен.

— Е, аз пък казвам да отхвърлим забраната и да си направим оръжие, равно на неговото. Не е лесно, неуспехът е твърде вероятен, но поне ще сме дали на нашия народ мъничко надежда. Какво решавате?

Погледът й стана изгарящ.

— Покажи ни златото — помоли Еламай.

Фейеламор извади накитите, които бе взела от Хависард, и ги разпиля на земята пред краката им. Докосна червеното злато с пръст и не я прониза удар както в Хависард, но усещането пак беше крайно неприятно. Гетрен взе накитите един по един и ги даде поред на другите две жени.

— Боцка кожата ми. Изобщо не ми допада. Еламай подхвърли всичко на Фейеламор.

— Така е, защото ги е носила Ялкара. Как ми се подиграваше чрез Огледалото, обръщаше нашите предсказания в своя полза. Как ме предизвикваше да надникна в него. Но аз дръзнах и намерих онова, което тя бе скрила. Това ааканско злато е особено…

— Силните оръжия изискват твърда ръка — възрази Халал. — Ако е необходимо да извършим толкова страшно прегрешение — а аз не съм казвала това, — нека творението поне да е пригодено към нашите способности и умения.

— И от какво ще го изработим? — наежи се Фейеламор. — Къде ще намерим материалите? Как ще се научим да боравим с него? От такова злато мога да създам могъщо устройство, защото всеки атом ще е съхранил отражение от предишната си употреба. Ако взема нещо друго и се опитам да направя от него флейта или каквото измисля, ще си остане безжизнено. Не мога да вложа мощ в него.

— Щом не ти е по силите да овладееш нещо, не бива и да помисляш за него — не отстъпи Гетрен. — Не бях чувал по-необмислена щуротия досега. Не съм съгласен.

Фейеламор пристъпи към него и извика:

— Нима се предаваш? Значи обричаш сънародниците си и тук, и на Талалейм, защото долавям и с костите си, че нашият свят се нуждае от помощта ни. Няма друг начин.

Тримата се отдалечиха между дърветата да поговорят. Върнаха се скоро.

— Ще ти позволим — промърмори Гетрен, — стига да избереш устройство, което се вписва в нашите обичаи. Никакви флейти! Никакви машини!

— Ти се допита до нас — продължи Халал, — както подобава, и ние ти съобщаваме решението си. Сега на тебе се пада дългът да избереш средството.

— Благодаря ви — отпаднало им рече Фейеламор. — Предпочитах да направя този избор тук, заедно с вас. — Седя дълго с наведена глава. — Каквото и да избера, Трите свята ще бъдат променени завинаги. А може би Талалейм вече е неузнаваем. Няма съмнение, твърде дълго сме тук. Но всичко се променя рано или късно и забраната трябва да бъде отхвърлена. Направих своя избор. — Гласът й прозвуча като прокоба. — Това е нашата трета задача. Ще използваме златото. Ще създадем от него собствен инструмент. Нека бъде нанолет, с който всяко дете на фейлемите знае как да си служи. Чрез него ще разкъсаме Възбраната, ще унищожим машината на Рулке и така ще го смажем, че никога повече да не се надигне срещу нас. И тогава — очите й засияха — ще се върнем у дома в Талалейм и ще знаем, че дългът ни е изпълнен.

Мейгрейт и Шанд стояха в потискащата работна стая на Игър, останалите се бяха скупчили около тях. Всички се взираха в редовете, които огледалото показваше:

Щом излязоха от стаята, където се провеждаше съветът, Шанд и Мейгрейт бавно се качиха на покрива на цитаделата и се загледаха в града през жълтеникавите пушеци от поне сто хиляди комина.

— Ялкара бе оставила два подаръка за Аелиор — започна Шанд, след като се увери, че няма кой да ги подслуша. — И Огледалото, и нейните златни накити. Имаше дебела златна верижка с различна форма на брънките, сложно изработена гривна и огърлица. Винаги ги носеше — единствената проява на суетност, която си позволяваше. Е, поне тогава си казвах, че е от суетност, но сега не съм убеден. Видях я да ги сваля единствено в деня, когато повери Аелиор на грижите ми.

— Златото би ли стигнало за изработването на флейта? — попита плахо Мейгрейт.

Старецът пресметна наум.

— Горе-долу, стига флейтата да е малка, каквато е била и онази на Шутдар според преданията. Да, сигурен съм, че би стигнало. За това е било предназначено златото!

Мейгрейт се замисли.

— Но нали наследството на Аелиор е заграбено от Фейеламор! Щом се сети у кого са накитите, Мейгрейт едва не се разрида от ярост.

— Не! Онова злато не е подаръкът. Мейгрейт се извърна мигновено да го погледне.

— Шанд, не разбирам какво ми казваш…

— Не знам що за злато е взела фейлемката от Хависард. Но Ялкара сложи в моите ръце накитите, преди да влезе в портала — собственото й злато, което бе донесла от Аакан.

— Уверен ли си в това?

— Няма никакво съмнение.

— И защо пазеше тайната толкова упорито?

— Защото сега златото е твое. Но ако Игър и Мендарк научат, ще ти отровят живота. Исках сама да решиш как да постъпиш с него.

— Къде е златото сега?

— След като отвлякоха Аелиор, изкопах дупка в земята и го зарових, без да отбележа с нищо мястото. Никой друг нямаше да го намери. Направих го отдавна, но мястото не е чак толкова далеч оттук. Скрих го при Горящата планина, отвъд Туркадско море. Живях в подножието на Бурия Нгурле, докато не ми отнеха дъщерята.

— Можем ли да отидем там?

— Естествено.

Мейгрейт не сдържа вълнението си.

— Веднага ли?

— Още сега! Да си вземем раниците.

Без да се обадят на никого, те слязоха на пристанището и научиха, че Пендер е готов да отплава същия следобед. Корабът се насочи към Никеранд, западнал крайбрежен град, откъдето се тръгваше към сухите равнини на Алмадин.

Мейгрейт не се отделяше от фалшборда на кораба и се взираше във вълните. Бе прекосявала и по-големи морета, но тогава неизменно й тежеше бремето на дълга. Това пътуване беше същинска разтуха за нея и му се наслаждаваше.

В Никеранд се качиха на лодка и потеглиха срещу течението на широката река Алм.

— Така ще обикаляме повече, преди да стигнем до целта — обясни Шанд, — но няма начин да се доберем бързо, ако не пътуваме по реката.

За Мейгрейт беше все едно колко ще се проточи пътешествието. Вървяха и два дни по суша към скалистите брегове на огромно езеро.

— Дългото езеро — каза Шанд, загледан в тъмнеещата вода. — Истинското му име е Уарде Ялок и то е най-обширното от многото езера, които запълват разломите наоколо до дълбочина хиляда разтега. Проточва се на югоизток почти стотина левги и с лодка ще се озовем близо до мястото за броени дни, а пеша бихме се бъхтили няколко седмици.

Грижливо поддържана пътека водеше към видимо благоденстващо градче на брега. Там Шанд нае платноходка, натовариха багажа си в нея и се насочиха на юг. Тласкаше ги поривист вятър под небе с цвета на олово. От студените повеи бузите на Мейгрейт се зачервиха. Всичко беше прекрасно.

Следобед Шанд стана по-приказлив.

— Уарде Ялок заема достойно място в Преданията. Първите градове на Сантенар са били построени край езерото преди повече от дванадесет хилядолетия, ако се вярва на летописците.

— Тук ли? — Мейгрейт огледа падините по брега, оскъдно обрасли с прашасали храсти. — Не мога да го проумея.

— Не, чак в южния му край, в плодородните земи между три пълноводни реки. Но тези градове ги няма днес.

— Какво се е случило?

— Животът там замрял през Малкия ледников период. Хем студ, хем засуха и не можели да съберат никаква реколта. Най-големият град се наричал Тара-Лаксус. В древността бил могъщо средище. Оттам Шутдар побягнал към гибелта си. Но дори и Тара-Лаксус е заличен днес.

Най-сетне платноходката акостира в пристанището на град сред гора. Двамата тръгнаха полека към Горящата планина, чиито разпрострели се склонове се виждаха между дърветата. Скоро навлязоха в пустош, където нищо не никнеше в каменистата земя. От пукнатини във възвишенията наоколо се процеждаше дим. Във въздуха се стелеше кафява мараня, миришеше на печка с въглища.

— Странна миризма за вулкан — отбеляза Мейгрейт.

— Преди време тук са се запалили въглищни пластове. Може би ги е подпалил самият вулкан. Всъщност се смята, че хълмовете тлеят от пет хиляди години. Огънят се е спуснал дълбоко под земята, но и сега на много места не можеш да стъпиш, толкова са нажежени.

След две нощи една забулена в сенки фигура се промъкна в цитаделата и слезе на първия етаж в подземието, където бяха дали работна стая на Лиан. Еламай вече бе проверила точно къде е помещението. Ключалката се оказа съвсем простичка и само след минута тя влезе.

Затвори вратата, около пръстите й се появи призрачно сияние и тя се зае да дири книгата на Ялкара. Видя я почти незабавно, оставена на открита лавица. Точно каквато я описа Фейеламор, с особените, смътно напомнящи нещо знаци, толкова омразни за всеки фейлем, че сякаш напираха да скочат от страницата към Еламай.

Тя затвори рязко книгата, пъхна я в торбата на рамото си и излезе. Свърши една трета от работата, и то най-лесната. С малко късмет щеше да изпълни всички задачи още тази нощ и преди разсъмване да се махне от вонящата клоака, наречена град. Не и се искаше да осъществи замисъла. Постъпката й щеше да бъде ужасяваща подлост спрямо Мейгрейт, но нямаше избор — от нея зависеше оцеляването на народа й. Смяташе да пререже гърлото на Каран, както спи, после да повтори същото с Мейгрейт.

Еламай влезе лесно в стаите на цитаделата, където бяха настанени Каран и Лиан — уелмите не ги охраняваха от известно време, а вратата дори не беше залостена. Прекоси безшумно дневната с нож в ръка и се спря внезапно. В спалнята беше светло. Надникна внимателно — Лиан седеше в леглото и четеше. Къде ли беше Каран? В банята? Нямаше я и там. След малко Лиан духна свещта и се настани за сън. Сам.

Еламай прокле безмълвно Каран. Нямаше да приключи тази нощ, изсули се тихомълком и тръгна към стаята на Мейгрейт.

Мейгрейт спеше неспокойно, ако това неприятно мятане и обръщане можеше да се нарече сън. Нощите й бяха наситени с тревоги, откакто се върна със златото. Повечето сутрини се будеше изцедена докрай. Не намираше изход от противоречията. Искаше да помогне на задругата в начинанието им, дори се стремеше да отвори портал към Аакан и отново да събере Шанд и Ялкара.

Нима можеше да има друга цел пред себе си освен сътворяването на нова златна флейта? Нали така най-добре щеше да сбъдне собственото си предназначение — да премахне без вреда Възбраната и да възстанови равновесието. Но захванеше ли се с това, неизбежно щеше да се опълчи срещу Рулке и своята каронска кръв. А помислеше ли за Рулке, пробуждаше се онзи плашещ копнеж. Как да намери изход?

След покушението в крепостта настана неспирна суматоха. Стражата на портата бе удвоена и отказваха да пуснат вътре Каран, защото бе изхвърлила временния си пропуск. Тръгна надолу към цитаделата, където се натъкна на същото затруднение заради кражбата от работната стая на Лиан.

За късмет Талия се появи в този момент и гарантира за нея. Каран хукна надолу по стълбата към Лиан и завари в стаята цяла тълпа. Мендарк беснееше и от проникването на враг в цитаделата, и от загубата на книгата. Водеше си неколцина архивари да преровят книжата на Лиан, от което пък той изпадна в ярост. И Игър беше тук. Нападението срещу Мейгрейт му помогна да забрави безмерното отчаяние. Самата тя стоеше до прозореца и гледаше навън. Наглед не бе пострадала, колкото и да си личеше умората.

— Ама че тежък удар понесохме — мърмореше Мендарк.

Май изчезналата книга го притесняваше далеч повече от заплахата за живота на Мейгрейт.

„Какво да очакваш от него“ — рече си Каран.

Нахълта вестоносец, който зашепна трескаво на ухото на Мендарк. Лицето на Магистъра съвсем се изопна.

— Предай да донесат цялата пепел при мен! Проследили са крадлата до стаята й — съобщи на останалите, — но тя е мъртва и за огромно съжаление книгата е била изгорена. Същинска катастрофа!

— Името й бе Еламай — промълви Мейгрейт и опря чело на ръцете си. — Познавах я, откакто се помня. Още не мога да повярвам, че тя се опита да ме убие.

— Фейеламор явно доста ни подценява. Ще предприеме нови опити. Бъдете нащрек! — Мендарк поклати глава. — Такива надежди таях за книгата…

— Е… — отрони Лиан, възвърнал си хладнокръвието. — Никой от нас не успя да разгадае дори един знак в нея, а и не ми се вярва, че някога щяхме да я прочетем.

— Що за летописец си ти! — избухна Магистърът и излезе с тежки крачки.

Игър и Талия го последваха, в стаята останаха Лиан, Каран и Мейгрейт.

— Каква е била тази книга? — попита Мейгрейт, дошла малко преди Каран.

Лиан й обясни и тя ахна сподавено.

— Но това е моята книга! Ялкара ми го каза в посланието, което е оставила в Огледалото.

— Що за послание? — наостри слух Лиан.

— Досега само Шанд знаеше. Книгата е съдържала ранните Предания на кароните от времената на изгнанието им в пустотата, а и преди това. Неоценимо съкровище…

— Я да излезем — предложи летописецът припряно. — Не ме свърта на едно място.

Отидоха в парк, който пустееше заради лошото време. Лиан вече не куцаше, макар че белезите по краката му нямаше да изчезнат. Избърса каменна скамейка с края на наметалото си и седна.

Каран се настани до него, Мейгрейт се разхождаше неспокойно пред тях.

— Лиан, какви са тези хитрини? — попита Каран. — Мейгрейт, ела при нас!

Щом и другата жена седна, Лиан се разсмя от душа.

— Книгата си е у мен — сподели тихо. — Ето тук, в моята торба.

— Ама… — заекна Мейгрейт.

— Виж какво — той я дари с прословутата си сияйна усмивка, — Лилис не знаеше с какво да си запълни времето, а пък искаше да се упражнява в краснопис. Затова й възложих да препише съвсем точно книгата на Ялкара. Еламай е откраднала копието. Винаги нося оригинала заедно с моите дневници. Всичко е тук. — Той отвори торбата и връчи на Мейгрейт тънкото томче. — Единствено Лилис знае, че е имало копие, но тя замина с баща си. Когато се върне, ще я помоля да не казва никому.

Мейгрейт погали корицата и опря книгата в бузата си. Отвори на първата страница и се взря в писмената.

— Огледален образ на онези по рамката на Огледалото. Защо ли е така?…

— Нямам представа — сви рамене Лиан.

— Може би заедно ще разкрием тайната, ако някак намеря ключа към тази писменост. — Мейгрейт се изправи, прибра книгата в своята нараменна торба, и се усмихна сдържано. Но преди да се отдалечи, прегърна срамежливо Лиан. — Благодаря ти! След отминалата нощ трябва спешно да обмисля някои неща. Ще се видим с вас утре.

В работилницата пламтяха пещи, а духалата изпомпваха въздуха. Комините бълваха дим. Но оставаше неизвестно с какво се занимават вътре. Не допускаха никого освен Каран, и то след привършването на работата за деня и прибирането на тайните устройства и приспособления.

През това време на север и на изток се отправиха шпиони и съгледвачи, за да узнаят с какво са се захванали враговете. До всички съюзници бяха проводени вестоносци, а към най-далечните от тях полетяха скийтове. Един отнесе съобщение на Уистан, наставника на школата в Чантед. Призоваваха всекиго да бъде верен на дадената дума и да върне направените му услуги.

— И дано Уистан се отнесе по-сериозно към тази вест — изсумтя неприязнено Мендарк.

Преди година и половина помоли наставника на школата да издири Каран, а той възложи задачата на Лиан с желанието да се отърве от него. Мендарк не забравяше.

Лиан ги водеше по тъмна уличка, където вонята на помия и отпадъци беше дори по-силна от обичайното за града.

— Накъде се залута пак? — скара му се Каран.

— Оттук е по-пряко!

Той си свирукаше фалшиво и се клатушкаше като яхта в буря. Каран напрягаше очи да различи нещо в мрака.

— Имам лошо предчувствие за тази дупка. Тук не е безопасно дори посред бял ден. Я да се върнем.

Лиан се блъсна в безразборно струпани кутии и ги събори. Пръсна се натрошено стъкло.

— Съжалявам, съжалявам…

— Лиан, ти препи! — сопна му се Каран, опряла ръце в хълбоците си. — Да се махаме оттук!

Преди да измине и десет крачки, Лиан избълбука името й и пак се свлече. Стори й се, че това е звук от прерязано гърло. По навик посегна към ножа си, но след като го подари на телтите, забрави да намери нов.

Изведнъж бяло сияние, по-ярко от слънцето, огря уличката от край до край. Мейгрейт държеше в изпънатата си ръка светлик и се видя, че четирима са тръгнали към Каран. Лиан беше проснат по гръб в мръсотията.

— Каран, не мърдай оттам!

От този вик косата на Каран се изправи.

Мейгрейт замахна, светликът описа дъга във въздуха и падна в краката на първите двама нападатели. Пръсна се в изблик на светлина и шум и ги залепи за стената. Не помръднаха. Втората двойка побягна, дългите им крака се движеха сковано като ножици. „Гашади! — проумя Каран. — Дошли са да ме хванат!“ Мейгрейт се поуспокои и протегна ръка към тях. Този път нямаше проблясъци и гърмежи, но те изведнъж загубиха опора. Единият остана да лежи неподвижно, другият все разперваше ръце и крака и ги присвиваше към тялото си.

Мейгрейт измъкна второ малко кълбо от джоба си, запрати го към тях и то избухна. Притича обратно към Каран, която бе коленичила до Лиан и държеше главата му в скута си.

— Помислих, че са го убили…

— Извинявай, не бях на себе си преди малко — смънка Мейгрейт. Каран се огледа.

— Онези мъртви ли са?

— Не.

Мейгрейт не пожела да добави нищо. Каран повдигна Лиан.

— Мога да вървя — увери я той и стисна главата си. — Хайде да си ходим.

— Дошли са от Шазмак — обясни Каран на Мейгрейт. — Благодаря ти.

— Жалко, че силата ми се проявява само в пристъпи на сляп бяс.

— Каран, причаквали са те! — проумя и Лиан какво е можело да се случи.

— Знам. Искали са пак да ме отведат при Рулке.

В отсрещния край на уличката се появиха четирима от стражниците на Игър и поискаха обяснения. Мейгрейт засили сиянието на третия светлик в ръката си и те я познаха веднага. Посочи им повалените гашади. Войниците отдадоха чест и затропаха с ботуши натам.

— Мразя Туркад — изръмжа Каран, която ругаеше тихичко. — Защо не съм в Готрайм…

— Там няма да си в безопасност — възрази Лиан. — Тук поне си под някаква закрила, стига да не се влачиш подир някой идиот из неосветени бордеи. — Пак приседна и опипа главата си. Имаше голяма цицина. — Не ми е много добре…

Изправи се, но за да върви, преметна ръце през раменете на жените.

Часовият се ухили присмехулно, когато го видя.

— Пийнал си е, а?

— Като жрец — мрачно потвърди Мейгрейт.

— Или като Магистър — намигна Каран.

Стражът изпръхтя звучно, огледа се някой да не ги е подслушал и им махна с ръка да влизат.

В стаята помогнаха на Лиан да се настани на леглото, свалиха му ботушите и го завиха. Каран угаси фенера.

— В Салудит ли? — попита тя Мейгрейт, която вече прекрачваше към вратата.

— Длъжна съм! Няма време. Рулке сигурно се е подготвил.

— Ще дойде с тебе.

— Не бива — възрази Мейгрейт, но не особено убедително.

— Трябва да се махна оттук. Туркад е като затвор за мен. А и отсега нататък ще чакам непрекъснато новия опит на Рулке да ме похити.

— Така да бъде — с облекчение се съгласи Мейгрейт. — А той?

— Ама че е тъпчо! Май е по-добре да помоля някого да се грижи за него — с престорено нехайство каза Каран.

— Не забравихте ли нещо? — студено се обади Лиан от леглото. — Как ще ги убедите да ви пуснат в Салудит? И как ще намерите онова, което ще търсите там? То не е написано на днешно наречие. Всъщност изобщо няма да влезете, ако не ви придружава майстор-летописец.

— Е, ще го вземем с нас за всеки случай — уж неохотно изсумтя Каран, засмя се и го прегърна.

Седнаха на леглото да уточнят какво ще правят. Уговориха се да тръгнат преди разсъмване, а тепърва трябваше да се подготвят. Салудит бе разположен далеч на юг и по това време там цареше лют студ.

— Ще ми се и да поспя малко преди това — смънка Каран.

— Чакайте ме на покрива един час преди изгрев — заръча Мейгрейт и отиде да напълни раницата си.

През нощта заваля по-силно, Каран и Лиан виждаха локви навсякъде по покрива на твърдината. Блещукане им показа къде е Мейгрейт. По врата на Лиан вече се стичаха струйки. Искаше му се никога да не бе чувал за Салудит. Мечтаеше да е в топлото си легло с Каран или дори без нея. Главата го болеше.

Мейгрейт държеше малък и тъмен предмет, подобен на незадействан светлик. Пъхна негов точен двойник в пукнатина на покрива.

Напрегна се и изведнъж около тях се очерта клетка от бледосини огнени нишки, но те бързо избледняха.

Мейгрейт изтърва проклятие и нагласи качулката си.

— Снощи не помислих за тази спънка. Не мога да отворя портал към място, където никога не съм била.

— Аз съм пътувала до Салудит — напомни Каран.

Веднага възстанови мисловната връзка помежду им и й предаде спомените си за града. Мейгрейт се опита отново, но напразно.

— Порталите са достъпни само на определени места, например тук, но явно Салудит не е едно от тях.

— Дали пък Наси не го е избрала точно заради това… — проточи Лиан.

— А онази нейна школа в самия Салудит ли се намира?

— Не. Но трябва да е наблизо. Не съм бил там. Каран се вглъби в спомените си.

— Беше преди години. Нищо около града не е останало толкова ясно в паметта ми, че да рискувам живота и на трима ни. Почакайте… О, имаше едно място на ден-два път източно от Салудит. Толкова добре го помня. Не бях виждала креда дотогава. Пътищата бяха побелели, тревата имаше смешен жълто-зелен оттенък, а вляво от мен се виеше пътека по хълм като конус. На страната откъм пътя, малко под върха се виждаха следи от свлачище и се показваше бял камък като през прозорец. Самият връх беше затревен и на него стърчаха развалините на стражева кула.

Развиделяваше се. Каран поднови връзката и Мейгрейт се съсредоточи върху образа. Всичко беше отчетливо и подробно.

— Възприех го — рече им тя. — Хванете се за ръцете ми! Сините линии се очертаха около тях, на Лиан му се зави свят и тримата изчезнаха от покрива.

Озоваха се в непрогледна тъма, вцепеняващ студ и бушуваща снежна буря. Каран стисна силно ръката на Лиан, за да не бъде повалена от вятъра.

— Къде е Мейгрейт?

— Не знам! — извика в ухото й той.

— Не мърдай, ще се опитам да извадя моя светлик.

— Не пускай ръката ми! Пръстите му напипваха само въздух.

— Каран, къде си?

Направи две крачки и се търкулна по склона. Бухна се по-надолу във висока пряспа, която беше мижаво укритие от стихията. Лиан се опитваше да си представи какво се случи. Попаднаха на стръмен склон. Значи бе възможно Каран и Мейгрейт също да са паднали наблизо. В Туркад утрото настъпваше, но толкова далеч на юг щеше да закъснее. Той се уви в наметалото си, готов да чака търпеливо. Най-сетне слънцето се издигна в небето и освети един побелял свят. Летописецът се надигна и махна качулката от главата си.

— Каран!

Снежна бабуна колкото овца се раздвижи недалеч от него.

— Ох, че студено…

— Защо пусна ръката ми? — укори я той.

— Не съм, ти ме пусна. Видя ли я някъде?

— Не.

Накрая намериха Мейгрейт сгушена зад една скала. Коляното й беше навехнато, и тя имаше цицина на главата.

— Не знам какво стана. Не бяхте до мен. Опомних се с натъртена глава, пропълзях тук и зачаках.

— Това ли е мястото?

— Ще видим, когато спре да вали — вдигна рамене Каран.

— Явно не си била тук през зимата — кисело подхвърли Лиан. — Мейгрейт, пренеси ни оттук където и да било.

— Не мога.

— Но защо?

— Нямам сили да отворя друг портал, без да се възстановя. Измъчиха се, докато опънат палатката, и се свираха в нея през целия ден. През нощта виелицата утихна, затова пък коляното на Мейгрейт беше още по-подуто и болезнено.

— Трябва да се върнем — заяви Каран.

Мейгрейт опитваше да си представи покрива на крепостта. Нищо не постигна.

— Не мога. Знам къде искам да бъдем, но не го виждам.

— Нека ти помогна — предложи Каран. Свързаха умовете си и тя предаде своята представа.

— Престани! — писна Мейгрейт.

— Какво ти е?

— Ти… си го запомнила различно от мен. Загубих образа. С всеки опит става по-лошо.

Каран и Лиан се спогледаха.

— Дълго ходене в студа ни предстои. До Туркад са около двеста левги по права линия… Ако не греша, ще пристигнем към средата на лятото. Някой има ли пари?

— Стига!

Ако не можеха да се прехвърлят през портал, бяха загазили. Разбира се, Каран нямаше пукната пара.

— Коляното не ме боли чак толкова — обади се Мейгрейт.

Времето се проясняваше и скоро видяха от височината град Салудит на около две левги западно от хълма. Горе-долу на същото разстояние, но на юг, се открояваше твърдина, може би тъкмо онази, която търсеха. Донякъде отговаряше на доста беглото описание на школата, което Лиан си спомняше.

Добраха се там по свечеряване. С железни букви над портала бе изписано „Академия Хаакаст“. Престарял пазач ги попита по каква работа идват. Лиан извади изпод палтото металния знак на майстор-летописец.

— Аз съм Лиан от Чантед. Искам да направя справки в библиотеката по въпрос, който не търпи отлагане.

Старецът удари камбанка и ги пусна през първата порта. Там бяха разпитани по-подробно, но накрая влязоха в двора през третата врата, която беше отворена. Лиан отново показа знака и започна да обяснява. Този път му задаваха въпроси, чиито отговори би трябвало да знае един майстор-летописец.

Накрая домакините останаха доволни от проверката, защото един прислужник въведе новодошлите в приемна с каменни стени и под, а високият таван беше от дебели греди. В стаята беше мразовито и до огнището. Тромаво влезе слаба жена в тога от сива коприна. Издълженото й лице бледнееше, клепачите натежаваха над очите и сигурно й пречеха да вижда.

— Името ми е Рала. Аз съм Аутанд на тази академия.

Тя разгледа знака и зададе на Лиан още два-три въпроса. Отговорите я удовлетвориха.

— Трябва да се уверим кой е дошъл — поясни тя, като че се извиняваше. — Това, което съхраняваме, е скъпоценно. Поне за нас. Все по-рядко някой идва да обогати знанията си. Зейнът Лиан! Чувала съм за тебе, разбира се, но не съм имала удоволствието да чуя твое сказание. Много години минаха от последното ми пътуване до Чантед, а следващо няма да има. Може би докато си тук…

Тя примижа насреща му и Лиан откри колко замъглени са очите й — жената беше почти сляпа. — С голяма радост ще разказвам пред вас. Ако не ме сметнете за прекалено самонадеян, готов съм да разкажа „Преданието за Наси и Шутдар“.

Рала се подсмихна.

— Него си го знаем. Някое от Великите предания или дори от по-незначителните. Толкова рядко чуваме нещо, може би ще ни върне искрицата въодушевление. Но аз се държа лошо с гости като вас…

Донесоха им слаба напитка, на вкус не се различаваше много от ласий, но тук я наричаха морд, и сладкиши с мед.

— Предпочитам да чуя веднага защо сте тук — подхвана Рала. — Пращат ми най-спешните вести със скийтове, но подробностите научаваме месеци по-късно. Трябва да е извънредно важно, щом сте пътували през зимата. В какво състояние е Големият северен път? При такива виелици…

Гласът й охладня и Лиан стрелна с поглед Мейгрейт.

— Не дойдохме по път — отговори тя — освен онзи, който води до портата ви. Само допреди два дни бяхме в Туркад и там валеше дъжд. Отворих портал и пренесох себе си и тях двамата на онова възвишение от креда.

Рала се вторачи в нея, без да мигне. Въздъхна слабо и раменете и се отпуснаха.

— Никога не може да се загуби, нали? Ако ще да остане скрито за хилядолетие, рано или късно пак ще го има. Чудото на порталите…

— Опитахме да се прехвърлим обратно, защото Мейгрейт си навехна коляното, но този път чудото не се случи.

— Вероятно не сте били на точното място — отбеляза Рала. — Може би и сама ще налучкам защо сте дошли, но ще ми разкажете всичко на вечеря.

След угощението, съдържащо изобилно репи, все сготвени зле, и по чаша възкисело вино, те се разотидоха по отредените им стаи. На Каран и Лиан се падна огромно легло под балдахин и подгонени от студа, те скочиха набързо в него.

Сутринта гостите бяха допуснати в архива с най-ценните книжа, сред тях и трудовете на прочутата Наси.

— Ето ги — посочи Рала към рафт с множество правоъгълни кутии от кожа.

Каран протегна ръка, но беше сгълчана на мига:

— Само летописецът може да ги докосва. Твърде крехки са от старост.

Мейгрейт и Каран чакаха в прохода между рафтовете, а Рала обясняваше на Лиан как е подредено всичко, понякога сваляше кутия и му показваше какво съдържа.

Лиан си избра една кутия, разнесе се лек дъх на камфор.

— Елате да видите! — Щом застанаха до него, продължи с пресекващ глас: — Тези записки е съчинил Шутдар, за да измами с тях Бандияр. Представете си само! Нищо друго, написано от него, не е запазено…

Каран не изпадна в чак такова страхопочитание.

— Ще ни бъдат ли от полза?

— Не ми се вярва, но разбери… Тя изпухтя шумно.

— Да… — печално рече Лиан. — Права си. Някой друг път.

Стана ясно, че книжата на Наси от времето, след като бе избягала с Шутдар, са четени много по-често от другите. Пожълтелите листове се разпукваха по краищата. Налагаше се да бъдат пипани крайно предпазливо. Така преглеждането им би отнело седмици.

— Имате и копия, разбира се — обърна се той към Рала.

— Нямаме.

— Но нали може да избухне пожар — смаяно промълви Лиан, — или зимна буря да отнесе покрива! Дори някое червейче е способно да унищожи онова, което съхранявате толкова грижовно.

— Основателката на нашето средище е пожелала личните й книжа да не бъдат преписвани. Зачитаме волята й. Ако бъдат унищожени… какво да се прави. Разполагаме с копия на всички други ценни документи.

Лиан издаде гърлен звук на недоволство. Преданията бяха по-важни от прищевките на отделния човек. Имаше намерение след завръщането си в Туркад да запише всичко, което е прочел, осланяйки се на безупречната си памет.

Зае се с работата. Рала седеше на табуретка и го наблюдаваше, Мейгрейт и Каран обикаляха наоколо.

На другия ден започнаха рано. За двете жени, които нямаха работа, всичко се точеше с тягостна мудност. Изписаните страници бяха избледнели с времето, а старинното наречие затрудняваше дори Лиан. Преглеждаше съдържанието на кутиите много усърдно.

— Това е всичко. Може ли да видя и каталога?

Рала го заведе при чекмеджетата. Лиан прочете съответните картички с описание на документи.

— Една липсва, вижда се по номерата. Жената се наведе над чекмеджето.

— Олеле… — Примигваше начесто. — Прав си.

— Какви са били книжата? — обади се Мейгрейт.

— Не знам, но би трябвало да са… — започна Рала.

— Нещо, което Наси е написала за златната флейта — горчиво я прекъсна Лиан. — Но вече го няма, картончето е извадено от каталога, няма и копие.

Архиварката мълчеше.

— Помните ли поне какво бе написано за употребата на флейтата? — попита я той, като насила потисна досадата в гласа си.

— Аз отговарям за съхранението им, не съм летописец. Моето задължение не е да познавам подробно документите, а само да ги предам на следващите поколения.

„Ех, защо Надирил не е тук! — вайкаше се Лиан. — Не те интересуват сегашните поколения, значи каква полза от тебе?!“ — Как да разбера дали не е писала за това в други книжа?

— Всичко в библиотеката е на твое разположение.

— Ще минат години, докато преровя всичко — обърна се той към Мейгрейт и пак изви глава към Рала. — Няма ли тук майстори или поне ученици, които познават съдържанието на тези документи?

— Уви, вече не идват.

Лиан взе свитъците от близката маса и ги прегледа, сетне ги прибра в кутията.

— Тя споменава как Шутдар използвал флейтата, но съвсем бегло… — промърмори той.

— Значи е описала надълго и нашироко разните му хитрини и гатанки, но няма нищо за най-важното? — изненада се Мейгрейт. — Изобщо ли не обяснява как той си е послужил с Тайното изкуство, за да отвори портал чрез музиката, и как е направлявал и овладявал портала при прехвърлянето?

— Дори това да го е имало в отделен трактат, няма го тук — увери я Лиан.

— И какво ти подсказва твоят нюх на летописец?

— Тъкмо такива писания имат свойството да изчезват, особено когато съществуват в един-единствен екземпляр.

Той изгледа с упрек Рала, но тя не му обърна внимание. Погледът на Мейгрейт се плъзгаше по рафтовете.

— Всеки ден е от значение. Нямаме повече време за губене. Рала затвори кутията, върна я на мястото й и ги поведе към дневната стая с огнището.

— Обядът е готов.

Докато пиеха горещ чай, толкова необходим в този студ, Мейгрейт се зае да прегледа книгата за посетители.

— Някое име ли търсиш? — попита Рала, застанала безшумно до нея.

— Да речем, Фейеламор, Игър, Мендарк, Талия, Малиен… Но има ли смисъл? Може да са били с друга самоличност.

— Наси е оставила своя разновидност на Пазителите, за да не допусне подобни натрапници. Мога да те уверя, че Фейеламор не е идвала тук, но Игър е бил при нас. И Надирил, разбира се, а Мендарк ни е посещавал многократно. Веднъж останал няколко месеца, но е било отдавна. От години не съм виждала никого от тях.

Мейгрейт въздъхна.

— Няма защо да се бавим тук.

Щом се отдалечиха от школата, тя каза натъртено:

— Някой е дошъл да прибере онова, заради което дойдохме. Чакал е флейтата да бъде изработена, за да си я присвои.

— Подозираш ли някого?

— Как да позная? Фейеламор, Игър, Тенсор, Мендарк…

— Задължително е да си отваряме очите — вметна Лиан. — Всеки негодник на Сантенар ще си протегне лапите към флейтата.

Газиха в снега до възвишението, изкачиха се по спираловидната пътека и Мейгрейт започна опитите си да отвори портал, но светещите линии не се появиха дори за миг. Накрая тя се тръшна в плитка пряспа.

— Главата ми ще се пръсне.

— Отпусни се — посъветва я Каран, — иначе нямаме шанс да се измъкнем оттук.

Мейгрейт легна по гръб и се загледа в белия връх на хълма, Щръкнал като зъб, по който се кръстосваха ръбати издатини. По тях и планинска коза не би минала.

— Вие точно къде излязохте от портала?

— Ей там — посочи Лиан, — в основата на върха. На онзи малък корниз. От него паднахме.

— Да си пробваме късмета горе.

Каран подкрепяше Мейгрейт, мъкнеха се в здрача.

— Да, тук е по-добре. Мисля, че ще успея, само главата ми да се оправи малко… Ту ми е студено, ту ми е горещо, болят ме ставите на ръцете.

Мейгрейт разтърка със сняг пламналите си бузи.

— Май е треска, а не прилошаване от магията — промърмори Каран.

Мейгрейт хвана ръцете им.

— Сега!

Около тях замъждука мрежа от тънки нишки, но изпращя и угасна. Мейгрейт пак седна в снега.

— Ще пренощуваме и ще опитаме сутринта — предложи Каран.

— Не, зле ми е. Ама наистина — изстена Мейгрейт. Капките пот на лицето й замръзваха, преди да се стекат до брадичката. — Още веднъж… колкото се може по-нависоко.

Довлякоха се някак до половината на върха, където издатината съвсем се стесняваше. По изпитото лице на Мейгрейт избиваха червени петна.

— Това е щуротия! — скара й се Каран. — Да слизаме! Мейгрейт отново протегна ръце към тях. Бледичка паяжина от линии се оформи около тримата, но Лиан притискаше гръб в скалата и нишките затрепкаха.

— Стъпи на ръба! — изхриптя Мейгрейт.

— Че аз къде съм? — сопна се приглушено той. — Полудяла е…

— Съвсем в края — издърпа го тя.

Кредата се изрони под краката му, тежестта на тялото му ги повлече надолу. Мейгрейт стисна ръцете им и писна:

— Сега!

Клетката от светлина засия и се превърна във вход на портал. Тъмата ги погълна.

Стовариха се тежко на покрива. В Туркад и тази нощ валеше дъжд.

Всяка среща на задругата вече беше наситена с чувство за неотложност, а и безпътица. Времето им изтече, а бяха отчайващо неподготвени. Игър поддържаше армиите си в постоянна бойна готовност, обучението на нови войници продължаваше в трескаво темпо, но те бяха на ръба на бунта след нещастието в Елудор.

Мендарк лежеше през нощта и се терзаеше — така прекарваше всяка нощ. Светът, който бе закрилял цяло хилядолетие, се срутваше около него. А той бе прекрачил отвъд предела на възможното. Вероятно щеше да запази живота си още година-две, но дори губеше желанието за това. Опита се да седне и схванатите мускули не му позволиха. Какво падение…

Задъхваше се и зовеше смъртта, но щом блъскането на сърцето му в гърдите стихна, мислите му пак се насочиха към Рулке. Също както винаги. Той срещу Рулке — средоточието на живота му. Най-великата игра.

Имаха нужда от нов Магистър с неугаснал пламък в душата. Талия беше силна, прозорлива, с изявени дарби за Тайното изкуство. Той се постара да я обучи добре. Но и липсваше най-необходимият подтик — желязната твърдост, за да е готова на всичко заради смазването на врага. Мендарк би предал и най-близкия си приятел, ако това е единственият път към победата във войната, колкото ще да го разкъсват угризенията после.

„Кого се мъча да залъжа? — каза си насмешливо. — Свършено е с мен. Поражението ще опетни името ми непоправимо. Дори Велико предание няма да измие срама.“ Все пак това го подтикна да стане от леглото, да навлече торбест халат върху съсухреното си тяло и да се затътри по коридора в търсене на Лиан. Намери и него, и Каран в библиотеката.

— Къде се запиля, летописецо? — попита го немощно. — Дни наред те издирвах.

Двамата пред него се спогледаха и Лиан изтърси:

— В Салудит! Мейгрейт ни пренесе там през портал. Мендарк се смути.

— Но защо?

— Търсехме знания как е била използвана флейтата — подсети го Каран.

— Аз вече търсих там! И то преди немалко години.

— Знам — тросна се Лиан, — И ние нищо не открихме. Онзи документ е взет, както и сведенията за него в каталога. Много умно, няма що!

Мендарк съзнаваше, че Лиан се опитва да го предизвика, и лицето му остана безизразно като стената зад него.

— Лиан, смяташ се за твърде хитър и някой ден ще си изпатиш. Всички сме били неведнъж в Салудит. А ти докъде стигна с моето сказание?

Младежът трепна. — 0, напредвам, но има още работа. Всъщност не съм започнал да пиша текста.

— Кажи ми какво си направил, аз ще преценя дали се стараеш. Лиан нервно запрехвърля книжата на бюрото си. Каран седеше сковано в креслото, сякаш се опитваше да остане невидима. Мендарк си знаеше, че тя го презира, а Лиан изобщо не се занимава със сказанието, нито пък има намерение. Окаян неблагодарник! Дългът не означаваше нищо за него.

— Накрая ще отсъдят майсторите-летописци — неприязнено напомни Лиан, — щом искаш да бъде Велико предание. Не съм готов и нито думичка няма да кажа, докато не го завърша.

Мендарк се довлече обратно в стаята си, обзет от истинска паника. Спречкването му отвори очите — вече нямаше никаква власт. Не можеше да се надява, че „Предание за Мендарк“ ще бъде написано някога.

Тръшна се в леглото. У него напираше неистов, унищожителен стремеж да заличи с един замах Преданията, за да започне всичко на чисто. Последно усилие, в което да се раздаде докрай — или ще унищожи Рулке и Фейеламор, или ще се погуби. Или ще се прослави, или ще се опозори.

Май си струваше да опита. Пулсът му се ускори от мисълта да заложи всичко. Не се бе чувствал толкова настървен от цяла вечност. И накрая, независимо дали ще успее, или ще се провали — блажената забрава…

Въртеше се, но болките в гърба се засилиха. Нямаше покой за него след Хависард. „За какво ми беше това? Защо не се предадох на смъртта още тогава?“ Помнеше точно колко е живял — 1260 години. Нищо особено за кароните или фейлемите, дори за някои аакими, но изумително за човек от коренната раса.

Първото, с което се зае, след като постигна майсторство в Тайното изкуство, бе подмладяването. Оттогава го направи още тринадесет пъти и с последните пет прекали. При всяко обновяване заклинанието принуждаваше клетките в тялото да се възпроизведат в първоначалния си вид, но грешките се натрупваха. А в трънаците под Хависард беше толкова изнурен, че нямаше да е изненада, ако се бе превърнал в насекомо или маймуна.

Прахоса луди пари за най-умелите лечители и заклинатели в Туркад, но състоянието му не се подобряваше кой знае колко.

„Предполагам, че съм най-старият човек, стъпвал някога по земята на Сантенар. А умът ми е по-жив отвсякога, не съм загубил уменията си в Тайното изкуство. Нима не съм бил надарен с тези способности, за да допринеса за добруването на света? Само аз мога да го спася от онова чудовище Рулке. Но как?“ Както и да се наместваше в леглото до сутринта, нищо не отслабваше изтезанията, на които го подлагаха костите му. Сутринта Мендарк охотно би се заклал сам, ако имаше нож наблизо.

Накрая задряма. Сънят го избави от най-острите болки. И сгърчените му мускули се поотпуснаха. Не се съмняваше, че е намерил отговора. Последното обновяване. Не беше изключено заклинанието да го убие — още един великолепен хазартен залог! Но иначе Щеше да спечели. Трябваше обаче да уреди всичко най-грижливо. В Хависард се опита да го направи сам, умирайки от жажда, увиснал с главата надолу в трънаците. Този път щеше да има най-доброто, което огромното му богатство можеше да купи. Най-прославените лечители и заклинатели, най-скъпите лекове и най-мощните творения, които да подсилят заклинанието за подмладяване и да го насочат правилно.

Разполагаше с такива предмети в изобилие, но дали щяха да стигнат? Най-добре би било да се сдобие с флейтата, обаче нямаше надежда да я изкопчи от Тенсор.

Ами Огледалото? Никой не бдеше над него, а Мейгрейт лежеше болна. Нужно беше да й го отмъкне само за няколко часа — заклинанието действаше бързо. Закуцука към шнурчето на звънеца, бодър за пръв път от много дни. Талия дойде и той й изреди заповедите си.

Подготвиха се бързо, нали вече го бе правил неведнъж. До средата на нощта привършиха.

— Да започваме ли? — попита Талия.

Долавяше жаждата й да придобие и това знание. Подмладяващото заклинание беше сред най-могъщите, а той не й бе казал нищичко за него досега.

— След няколко минути.

Мендарк стигна тромаво до стаята на Мейгрейт. Знаеше, че е била в унес цял следобед. Ако някой го завареше тук, обяснението беше готово: нима нямаше право да се осведоми как е тя със здравето? Мейгрейт се въртеше в леглото, лицето й беше подуто. Къде ли е сложила Огледалото? Някъде наблизо.

Пъхна ръка под възглавницата й и, разбира се, напипа металния калъф. Пусна го в джоба си и излезе. При вратата срещна Шанд.

— Тя спи — подхвърли мимоходом Мендарк и продължи по коридора.

Щом се прибра в покоите си, легна с Огледалото в ръка. Заклинателите и лечителите се събраха около него. Талия стоеше неспокойно до тях.

— Започвайте!

В четири часа сутринта Мейгрейт беше изтощена. Знаеше, че Каран я дебне, и трябваше да напрегне всичките си сили, за да и се изплъзне. От три нощи наблюдаваше работилницата и се увери, че стражите на Игър нито за миг не отслабваха бдителността си. Обикаляха, сменяха се и пак обикаляха по сложен график. Нямаше дори секунда, през която да не се взират във вратата. Аакимите пазеха и отвън, и отвътре. Те също бяха нащрек.

Тя вече се опита да проникне през портал, но не успя. Аакимите се бяха погрижили за защита. Ако не разбиеше вратата със сила (тъкмо каквото не биваше да прави), оставаше само един начин да влезе. Аакимската стража се сменяше на всеки два часа — единствените моменти, когато отключваха входа.

Мейгрейт настрои съзнанието си така, че да насочва лесно силата си. Налагаше се да бъде извънредно точна, за да отстрани от пътя си цялата стража наведнъж. Но малко преди отварянето на вратата тя се озърна случайно към малка постройка в друга част на двора и долови примигване на бяла светлинка. Странно… Спомни си, че я бе забелязвала и преди. Тогава я сметна за случайно отражение, но сега знаеше, че е сигнал. Вторачи се във вратата и успя да види проблясък и оттам. Някой от аакимите следеше смяната и ако не подадеше сигнал, вътре щяха да вдигнат тревога.

Прикри се с илюзия, провря се през външния обръч от войници на Игър и се справи с пазещата вратата жена по-лесно, отколкото се опасяваше — тя явно не владееше Тайното изкуство. Мейгрейт я парализира и грабна сигналния светлик. Най-сетне видя мъждукането. Стори й се, че се забави с отговора, но вратата се отвори. Излязоха пазещите вътре. Мейгрейт бе обмислила каква мощ да употреби срещу тях, без да убие никого, затова приложи по-сдържано заклинанието.

Аакимите паднаха. Тя се оттласна от калдъръма, нахълта, залости вратата, профуча към дъното на работилницата и разби ключалките на абаносовата кутия. Флейтата бе увита в много слоеве черна мека коприна. Извади я — каква прекрасна вещ, почти жива при допир. Великолепна изработка.

Нещо се блъсна във вратата и се плъзна по нея надолу. Нима някой от пазачите се опомняше толкова скоро? Мейгрейт се уплаши, че е прекалила с отслабването на заклинанието. Сега нямаше как да излезе незабелязано, освен ако не ги убие, но това си оставаше немислимо. Или пък да използва флейтата?

Нямаше време да и възхищава. Би ли могла да я задейства? Поднесе я към устните си и потърси в паметта си някое място, където би се отворил портал — покривът на крепостта, откъдето се пренесоха в Салудит. Изсвири тон, после и втори. Нищо не се случи.

Опита отново. Пак нищо! Но у нея се пробуди смътно безпокойство, сякаш познатият й свят се бе поразкривил. Тя замря в неприятно объркване на сетивата — илюзорната действителност прииждаше и се оттегляше като поредица от отгласи. Изкривяването се дължеше на две сили, чието действие се бе пресякло и подхранило взаимно. Още някой използваше подобно творение и Мейгрейт нямаше съмнение кой е вторият. Това въздействие се усещаше тревожно, пробождащо. Фейеламор…

Отвън удариха силно по вратата, развикаха се и започнаха да забиват брадва в дебелите дъски. Вратата се тресеше и пращеше. Мейгрейт разполагаше с броени минути. Този път изсвири първата половина от гамата. Сега ехото беше по-разтърсващо. Мейгрейт съсредоточи съзнанието си и вложи цялата достъпна и сила, за да пробие през мътилката, скриваща нейната цел.

Все едно забиха боздуган в корема й. От удара се блъсна в стената на пещта и чу пукането на ребро. Не успя да се надигне от пода цяла минута. „Не го прави повече. Прилагаш насилие. А трябва да се успокоиш, да почувстваш инструмента, да се настроиш към него!“ Но тя не докосна флейтата отново. Опозна огромната й мощ и признаваше, че е неспособна да я укроти. Може би в златото бяха настъпили нежелани изменения с времето. Или Тенсор бе вложил своя защита, за да не и позволи да използва флейтата. Все едно, това творение беше гибелно. Цялата сграда изглеждаше някак призрачна и разместена.

Мейгрейт заряза своето наследство на пода и се загледа във вратата, която поддаваше. А другото въздействие не спираше, напротив. Какво ли бе намислила Фейеламор? Тя, която изпрати Еламай да я убие — потресаващо предателство, с което Мейгрейт не можеше да се примири. Длъжна беше да научи, преди да е станало късно. Няма как, трябваше да отиде в Елудор.

Дъските на вратата хлътваха навътре. Със следващия удар щяха да я разбият. Мейгрейт грабна тежък чук, покатери се върху пещта и заблъска тавана. Отгоре й се посипаха черен прах и мазилка. Тя се провря в дупката и завъртя чука към покрива. Разхвърчаха се керемиди. Небето вече просветляваше.

Сцепиха вратата и нахлуха в работилницата, но Мейгрейт се измъкна на покрива и хукна по него.

Дали оттук беше възможно да отвори портал? Прецени, че е достатъчно далеч от флейтата. Извика образа на първия си портал, който си оставаше най-отчетлив — двете каменни остриета в Елудор. Прати мисълта си натам, около нея блесна сребристо сияние и тя се запремята в прохода. „Прекалявам с Тайното изкуство — укори се Мейгрейт. — Всяка употреба го променя, понякога непредсказуемо. Ще си платя за безгрижието. Само да не е този път!“ За частица от секундата загуби контрол над портала, но си го възвърна и се материализира с пукот, от който й заглъхнаха ушите. На петдесет левги от Туркад се развиделяваше, колкото да различава какво има наоколо. Сега стоеше между двете колони, които бе издялана недалеч от реката в Елудорската гора.

Прехвърлянето й се отрази зле и тя си даде сметка, че скоро ще пострада от дързостта си. Нервите й бяха изопнати. Тръгна безшумно нагоре по течението. Най-голямата пещера беше осветена, силует се открои на входа, взря се в мрака и пак се скри.

Мейгрейт запълзя по корем нагоре. Доближи достатъчно, за да чува гласове, но не и да различава думите. Промъкна се още малко и до слуха й стигна ясно една дума — Шазмак. А някой гръмко натърти: „Не!“ Струваше й се, че спорещите нямат желание да отстъпят. Пак чу за Шазмак и изведнъж отекна гласът на Фейеламор:

— Не се ли пада на мен да реша? Вие не обещахте ли да ме следвате? Не изпълних ли всичко, което поискахте да сторя?

— Ти ни плашиш, а предложението ти е противно на всичко, скъпо за нас.

— И защо дойдохме на Сантенар в прастари времена, ако не да премахнем заплахата от кароните?

— Но ти ни подтикваш да се съюзим със самия Велик предател…

— Кой говори за съюз? Казах само да му предложим съюз. През цялата седмица изпробваме дали нашият инструмент действа и той оправда очакванията ни. Може да ни отведе у дома, но не и да разкъса Възбраната. Знаем и че Рулке може да отвори Пътя, защото тъкмо това е сторил в средзимния ден. Той има каквото ни е нужно, а аз съм способна да направя онова, което е необходимо на него. А в решителния момент ще се възползваме от шанса си.

— Той ще очаква коварство от нас. Рискуваме много, а няма надежда да спечелим. Рулке е несравнимо по-силен.

— Е, да, но дори не подозира, че разполагаме със златния нанолет. Изобщо не би допуснал, че ще дръзнем да сътворим подобно устройство. Ако пък нищо не спечелим, така да бъде! Но щом Рулке започне да се прехвърля свободно между Трите свята с машината си, губим всичко. Талалейм няма как да се опълчи срещу такава мощ. Длъжни сме да опитаме! И макар че везните не клонят в наша полза, ако все пак успеем, ще се завърнем у дома победоносно и завинаги ще запечатаме Пътя.

„Златен нанолет ли? Значи са употребили златото. Трябва да узная как са се появили тези втори накити.“ Някой бе споменал за рисунки, откраднати от школата, където учил Лиан. Тъкмо те бяха подсказали на Фейеламор да търси в Хависард. „Но аз съм ги виждала! — сети се Мейгрейт. — Фейеламор ги носеше в раницата си, когато дойдохме тук. Къде ли ги прибра?“ Тя се плъзна между дърветата към друга пещера, където Фейеламор бе струпала вещите си. Опразни кутиите и торбите, на дъното на една от тях намери сплескано руло хартия.

Изнесе го, прикри се зад дърво, разгъна рисунката и настръхна. Ето защо сътвореното от Фейеламор излъчвало такава безумна заплаха… Златото, а значи и изработеният от него нанолет бяха наситени със зло. Фейлемите, които поначало не се славеха с дарбите си да управляват подобни устройства, бяха създали нещо страшно. Мейгрейт не виждаше друг изход, освен да им отнеме нанолета. Но как? Колеба се твърде дълго, а вече се зазоряваше. Нечии стъпки я доближиха изотзад. Фейеламор вървеше забързано към пещерата. Мейгрейт се сниши и под подметката на обувката и изпука лед.

— Кой е там?

Мейгрейт се понесе вихрено надолу по стръмната пътека, като се пързаляше и подхлъзваше. Фейлемите изскочиха навън, щом чуха крясъка на Фейеламор. „Дано не ме познаят!“ В следващия миг чу свирепия рев на бившата си господарка:

— Това е Мейгрейт!

Погнаха я цяла сюрия фейлеми. А тя слабееше с всяка крачка, съзнанието й се размътваше. До портала между колоните трябваше да тича четвърт час. Нямаше да успее. Мейгрейт се насили да отвори друг портал, но усети непоносима болка, когато в рамото й се заби острие.

— Шанд, помогни ми!

Отново се напрегна, създаде портал и нахълта в него тичешком. Премяташе се, около нея се виеха ослепителни огнени линии и я запращаха в нищото. Съзнанието й гаснеше и се проясняваше на пресекулки, тя неочаквано проби мазилката на таван и се търкулна тромаво на пода. Лежеше в работната стая на Игър. Немощно вдигна поглед към него и потъна в забрава. От рамото й стърчеше дълга стрела.

Когато дойде на себе си, за нея се грижеха Игър и уелм, чието име не знаеше. Носеха я към кресло. Игър се взря в нея неприветливо за цяла минута и накрая изрече:

— Това е фейлемска стрела.

Зъбите й тракаха. Гърчовете на прилошаването кривяха тялото й. Острието чегърташе в ключицата й точно до мястото, където се бе забил ножът на Тилан миналото лято.

Стискаше ръката на Игър, докато уелмът се стараеше да измъкне стрелата по-безболезнено.

— Игър, ти също не си продумвал за много неща пред мен. Аз си имам своите тайни.

— Дори да оставим настрана онова, което се случи в работилницата, ти злоупотребяваш с Тайното изкуство. Аакимите са побеснели.

— Радвам се. Тенсор е мой враг. Друго няма да кажа.

— Както искаш, но нека ти припомня последиците. За всеки портал трябва да си подготвена, все едно е първият в живота ти. И в никакъв случай не бива да се прехвърляш до мястото и обратно в един и същи ден. Никога не го прави, без да се възстановиш! Не спазваш ли тези правила, рано или късно ще потънеш нанякъде безвъзвратно. Или пък ще излезеш от портала, но ще оставиш в него разума си.

— Познавам опасностите — промърмори тя. Не понасяше наставленията му. — Нуждаех се отчаяно от портал.

— Човек често се нуждае отчаяно от едно или друго. Ако нищо освен дълга не може да ти повлияе, помисли как би могла да си ни полезна в бъдеще. Страхувам се за тебе.

От това не й олекваше. Мейгрейт мълчеше, докато уелмът шиеше и превързваше раната. После отпусна глава и заспа.

Мейгрейт се събуди скоро след излизането на Каран. Почувства се несравнимо по-добре въпреки пулсиращата болка в рамото. Щом й се откри възможност да се измъкне, тя се възползва незабавно. Облече се и отиде на бегом в складовете. Приложи съвсем мъничко сила, за да разбие ключалката, натъпка раницата си с храна и се качи на покрива.

По стълбите не срещна жива душа, което беше добре за околните, защото не би позволила никому — на враг или приятел — да я възпре. Горе се подготви внимателно. Не забравяше предупреждението на Игър. Канеше се да отвори трети портал само за ден и половина, а пък се добавяше и произшествието със златната флейта… Подлагаше се на голям риск, но искаше непременно да се добере до Шазмак преди Фейеламор.

Естествено, нямаше начин да се прехвърли направо в завзетия град на аакимите, защото никога не го бе виждала. Познаваше обаче Каркарон. Оттам щеше да отиде пеша.

Образът на странната твърдина беше като нарисуван в паметта й. Отдъхна си, че мигновеният скок ще протече леко.

Не забрави да огледа мислено целта си за всеки случай — ами ако машината я бе променила неузнаваемо? Не долови нищо смущаващо, но често опасностите не можеха да бъдат предвидени, преди да се озове на самото място. Е, нищо повече не можеше да направи. Време беше за портала.

И щом го отвори, осъзна колко е изцедена — слабичък проход, обкръжен от неприятно сияние. Не успяваше да го настрои точно. А най-тежката част предстоеше — да задържи всичко в мисълта си по време на прехвърлянето. Опита втори път, ала се получи още по-зле.

Седна на покрива и се зае с мисловните си упражнения, за да се овладее. „Ще го направя!“ — внуши си тя и започна отново. Сега остана малко по-доволна от портала. Би ли се престрашила? Нямаше друго решение…

Чу вопъл откъм стълбата — Каран. Стъписа се. Трябваше да се махне. Веднага.

Преходът не беше сполучлив въпреки грижливата подготовка. Изведнъж й се стовари страховита изненада — Каран също бе попаднала някак в портала. Мейгрейт я видя да се върти хаотично. Нямаше шанс двете да попаднат на едно и също място. Каран вече ставаше недостъпна за ума й, а Мейгрейт беше безпомощна.

Опипваше със съзнанието си слепешком. Загуби всякаква представа за целта. Помнеше само името Каркарон, и то бледо.

„Каран! Загубих се!“ Не можеше да контролира портала, нито да потисне паниката, за да предприеме каквото и да е.

Внезапно усети как някой я търси и се вкопчи във връзката. „Къде си?“ „Ами не знам“ — преспокойно отвърна Каран.

„Запратих и двете ни в нищото…“ Каран й вдъхна увереност по връзката, а дарбите й на трикръвна й позволяваха да повтори онова, което Рулке бе направил за нея в Пътя към Аакан.

„Изтегли ме при себе си — заръча и Каран. — Способна си да го направиш!“ Мейгрейт прие образа от нея и се опита да я придърпа. Скоро различи очертанията на тялото й в безформената кипяща мътилка. Хванаха се.

„Поддържай връзката!“ „Няма да я изгубя — стигна до нея безплътен шепот. — Накъде сме поели?“ „Към Каркарон, разбира се. Но сега не го виждам.“ „Ето го.“ Проходът се очерта като широк равен път, Мейгрейт никога не бе постигала толкова отчетлива представа. Каркарон се извиси пред нея — не спомен, а действителност. Изпрати мисълта си натам и в недоловим миг двете жени бяха засмукани от нищото в порутената горна зала на кулата. Тук беше тъмно.

Не се пуснаха веднага, разтърсени от избавлението. Мейгрейт се просна на пода, дишаше с усилие.

— По-лошо не ми е било никога.

Наведе се да повърне във вдлъбнатината, оставена от машината.

— Ами стига си се напрягала, ще се довършиш!

Нетърпението я пришпорваше. Най-сетне отхвърляше оковите на предишния си живот, в чийто калъп я напъха Фейеламор. Бъдещето беше незнайно, но каквото и да я очакваше в Шазмак, сама избираше.

Все пак не можеше да не се пита какво ще се случи там, докато следваше пътеката в тъмата. Луната понякога се показваше, но забулена в мъгла, и всичко наоколо беше като измислено. Мейгрейт напрягаше зрението си, за да различава скалната стена вдясно от урвата вляво, снега от заледените камъни под краката си.

Забърза се излишно, стъпи на хлъзгава ивица и раненото й рамо се блъсна в отвесната канара. Надигна се и усети колко тревожно заблъска сърцето й в гърдите. Опасността тук беше в настоящето, не в идното като Шазмак. Лесно би могла да се преметне в пропастта.

Сгъна палтото си и седна върху него с гръб към скалите. Далеч под нея притокът на Гар шумеше в руслото си. Мислите й все се връщаха към Рулке, към спомена за него от онази гореща нощ в Туркад. Тогава изглеждаше и величав, и стряскащ, а когато я вдигна от каменните плочи на покрива, пръстите му я изгаряха. Но наглед беше и уязвим.

„Първо Игър, сега пък Рулке. Защо ме влече към могъщи, безмилостни мъже, в които се крие и някаква слабост? Игър беше мил с мен, не съм му безразлична и до днес, но е бездушен с всички останали. Прелива от гняв и уплаха, би сторил каквото и да е, за да изпълни желанията си. А и той скри от мен истината за моя произход… Знаел е още във Физ Горго. Помня думите му, сякаш ги е произнесъл току-що:

«Кажи ми къде да намеря Фейеламор и защо иска да притежава Огледалото. Тогава и аз ще ти кажа кои са родителите ти, каква е участта им и защо така са посрамили фейлемите. Но запази тайната и когато по-късно го попитах, излъга ме, че се е заблудил. Да не се е боял от решението ми, когато науча, че имам и каронска кръв?»“

Извади Огледалото и се взря в сребристата повърхност под оскъдните лунни лъчи. В него се криеха подобно на привидения и нейното минало, и може би нейното бъдеще, но тя не мръдна пръст, за да ги повика. Не тук и не сега.

Надигна се и тръгна по пътеката. От заслона до Шазмак имаше дълъг път, но не смееше да си даде отдих — ами ако Каран се освободи по-бързо? Следобед стигна до моста от метална паяжина, където Каран и Лиан бяха нощували на времето. Мина по него и продължи нататък. Няколко пъти усети присъствието на Пазители, но се промъкваше, без да ги задейства. Умееше да го прави по инстинкт. Нямаше облаци в небето и това не й харесваше. Как да влезе? На какво ще се натъкне? И кой ще е правилният избор тогава? Нямаше отговори.

Към полунощ мина по последния мост и от полюшването му усети пристъп на гадене. Призляваше й от преумора и глад. Дори на такава височина ревът на Гар, бушуваща в клисурата, беше оглушителен.

Застана пред голяма затворена порта от ковано желязо. Извлече мъждукане от светлика си и я огледа. И тогава долови присъствието на двама души зад портата. Уелми… не гашади. Стисна силно светлика и той блесна. Знаеше, че изглежда могъща, равнодушна и непредвидима. Потропа на портата.

— Името ми е Мейгрейт — заяви на първия часови.

Неговото лице беше белязано, все едно някой го е търкал с шкурка. До него стоеше жена, която не му отстъпваше по ръст, с пищна гарвановочерна коса и тъмни очи, хубава въпреки мършавостта си. Идлис и Йеча, наказани да бдят на портата, след като дадоха гласа си срещу Рулке в надпреварата чрез сказания в Каркарон.

— Отведете ме при Рулке! — нареди им тя високомерно.

Йеча я позна, нададе хленчещ вопъл и скочи напред, тресяща се от омраза. Идлис я възпря. И двамата хванаха Мейгрейт за ръцете, Но тя не би допуснала да я водят като пленница, особено при него.

— Пуснете ме — изрече ледено и те се отдръпнаха.

Минаха през покрит с навес проход, после прекосиха двора с плочите в черно и кехлибарено, спиралните кулички и нефритовите куполи. Но черният фонтан бе отрупан с лед от едната страна като огромна свещ.

— Минете пред мен и обявете идването ми! — заповяда Мейгрейт.

Допускаше, че и тези гашади знаят какво бе сторила на събратята им във Физ Горго и в Банадор. Или пък вече бяха получили заповеди. Не се заинатиха да я съпровождат. Йеча почука на много висока двойна врата и каза нещо на пазещите вътре. Двама отидоха да ги заместят при портата. Мейгрейт влезе и вратата се затвори с грохот. Проникна в Шазмак, но щеше ли да се измъкне някога?

— Ела! — подкани я Идлис с лепкавия си глас.

Вървяха по дълги коридори и странно усукани стълби. Йеча тропаше с крака точно зад гърба й и така изнервяше Мейгрейт, че тя не обръщаше внимание на обстановката. Дори не погледна барелефите и паната, нито пък висящите под таваните скулптури от тел. Поне би могла да се върне по този път.

Опитваше се да забави пулса си. Устата й пресъхна като пясък. Щеше ли да се чуе само грачене, когато я отвори? Започнаха да я налягат какви ли не опасения, повечето напълно въображаеми. Прогони ги, но само с крайно напрежение на волята. Както неведнъж досега, самообладанието я напускаше в най-важните мигове.

Влязоха в съборна зала — огромна кухина, в която стените плавно се преливаха към тавана. Великолепен пример колко майсторски боравеха аакимите с пространството и веществата. Изящни стълби криволичеха по стените към поредица от балкони, площадки, допълнителни помещения. Най-широката се издигаше към прозрачния център на тавана, през който светеха звездите.

Точно в средата имаше двойна стълба, наглед излята от стъкло и обвита в паяжини. Тя пък се виеше в разширяващи се спирали и близо до тавана се разделяше като от взрив към срещуположни стени.

А между стълбата и стената Рулке стоеше до работна маса, дълга десетина разтега. Зад него се издуваше черното туловище на машината. В този момент се обръщаше към нея.

— Господарю… — нерешително се обади Идлис. — Тази жена дойде при портата, без да бъдем предизвестени. Вие ни я посочихте миналото лято. Ето я Мейгрейт.

Тя отметна качулката си и пристъпи в светлото петно под прозрачния кръг.

— Ти! — възкликна Рулке и пусна на масата механизма, с който се занимаваше. — Когато ми съобщиха, че една жена се появила ненадейно, гадаех дали не е Каран. Но ти… това е още по-интересно. Все едно тя се е завърнала. Ела по-близо, Мейгрейт.

За Ялкара ли намекваше? Мейгрейт бавно тръгна към него, смутена от пронизващия му поглед. Спря, като го наближи, и погледите им се срещнаха. Преценяваха се взаимно. Накрая Рулке протегна ръка и тя я стисна изненадана. Дланта й потъна в неговата, кожата му беше гореща.

Усещане като гъдел пробяга надолу по гръбнака й. Загуби представа и за времето, и за себе си. Тръпката като че протичаше от неговата ръка в нейната и превръщаше всеки нерв в нажежена нишка, накрая цялото й тяло пламна. Нервните окончания я сърбяха подобно на напираща кихавица. А после с невероятен гърч, която я преви надве, необузданото усещане избухна от нейната ръка обратно в Рулке.

Той кресна и свободната му ръка се отметна встрани. Кожата му настръхна, очите му се завъртяха и така се вкопчи в ръката й, че върховете на пръстите й станаха морави. Тя дори не понечи да се отскубне — преживяваше блаженство за пръв път в живота си.

След време Рулке отвори очи, вторачи се в нейните и освободи смъдящата и ръка. Нейните безкръвни тънки пръсти останаха да лежат върху огромната му десница. Той вдигна ръката й към устните си, целуна пръстите и я пусна.

Вглеждаше се в него с гладен копнеж и беше наясно, че той разбира това. Изобщо не забелязваха гашадите, които се бяха събрали около тях в съвършен кръг и се блещеха. В един миг, сякаш подтикнати от общ ум, стотината гашади изреваха одобрително и ги оставиха насаме в грамадната зала. Дори завистта на Йеча отстъпи пред прозрението.

Коленете на Мейгрейт отказваха да я задържат права, Тръсна глава и заби поглед в пода, поаленяла от свян.

— Какво ми е? — мънкаше Рулке, — Не съм губил така власт над себе си. Ела при камината. Свали наметалото и палтото.

— И с тях ми е добре.

Тя все пак съблече връхните си дрехи и ги преметна на подложената му ръка. Пак си спомни нощта, когато се срещнаха, буйството на стихиите около купола на покрива на цитаделата. Не забравяше и че тогава не носеше нищо освен лепнеща по тялото й къса нощница.

— Не ме зяпай — помоли го, защото пред този поглед сякаш отново остана гола. — Притесняваш ме.

— Не бих искал да ти причинявам никакво неудобство, но не мога да откъсна поглед от тебе.

Все пак Рулке се извърна. Плесна с ръце и влезе не гашад, а съвсем хилав младеж. Домъкна се през залата и се поклони. Имаше трапчинка на брадичката.

— Донеси гозби и питиета, Джанс — заповяда му Рулке.

Мейгрейт чакаше, склонила глава встрани. Държеше се царствено, но изгаряше отвътре. Рулке й посочи кресло, остана прав, докато седне, и тогава придърпа друго кресло към нейното.

— Защо дойде?

Да, защо бе дошла? Мощта на Рулке беше навсякъде наоколо — събраните тук гашади, машината насред залата, това чудовищно черно творение с блясък като от масло по повърхността. И самият той. Значи такива били кароните. Отново почувства влечението и към него, и към цялата му раса. Колко малобройна беше, а какво бе постигнала…

„Може би защото съм трикръвна. Ако ще половината ми кръв да е от фейлемите, никога не съм принадлежала към тях заради Фейеламор. И Сантенар е част от мен, но далеч не е всичко. Колко неутолимо се стремя към наследеното от кароните! Може ли той да ми го даде?“ — Дойдох да те предпазя от съюз с Фейеламор — започна Мейгрейт. — Знам какво имаш — тя стрелна с недоловим поглед машината — и какво ти липсва. Но не се съюзявай с нея. Умолявам те.

— С Фейеламор ли? — изви вежди озадаченият Рулке. — Що за нелепост!

Джанс се върна, понесъл непохватно ниска масичка. Влезе пак с прибори, блюда и кана. Мейгрейт видя какво му пречи — китката на едната му ръка беше отсечена. Рулке й наля от каната. Течността беше гореща, имаше вкус на пипер.

— И защо да не го правя? — подхвана пак разговора той.

— Възбраната отслабва и се разпада. Ако я разкъсаш, Сантенар е обречен.

— Разбирам това — кимна Рулке. — Познавам и рисковете, но съм проучвал Възбраната и ще се справя.

— В нея има неравновесие — настоя Мейгрейт. — Нима не го откри, когато се възползва от своята машина? Аз се сблъсквам с него при всяко отваряне на портал.

— Отваряла си портали?! — слисано промърмори той. Скочи, отиде до стълбата и се върна. — Как тъй? С какво устройство си помагаше?

— Научих се от Фейеламор. — Описа му нескопосания опит. — Липсва и увереност, а и знания. Но щом узнах как се прави, открих у себе си дарба. Сега не се нуждая от устройства. Успея ли да задържа образа на целта, нищо друго не ми е потребно.

— Каква е тайната ти? — въздъхна Рулке. — Не съм срещал друга като тебе.

Нямаше причина да крие.

— Баща ми е от фейлемите. Другите ми дядо и баба са Шанд, когото може би познаваш като Гилиас, и Ялкара. Аз съм трикръвна.

Той отново подскочи над креслото.

— Сега проумях!

— Кое?…

— Каран се свърза с тебе в Нарн, аз намерих връзката и я насочих за пробуждането на моите гашади. Но досега все недоумявах как съм забелязал мисловна връзка чак от Нощната пустош. Трикръвна с трикръвна, най-рядката… и най-силната.

— И преди това се опитахме да създадем мисловна връзка помежду си, във Физ Горго. Тогава не сполучихме.

— Защитите, наложени от Игър, са били прекалено потискащи. Ахаа… — издиша той. — Създаваш портали, разчитайки единствено на себе си. Ех, ако можеше да предадеш тази заложба на следващите поколения…

— Не ми се вярва — хладно се засмя Мейгрейт, а коремът й се стегна неприятно. — Трикръвните са безплодни.

Тя дори не си позволяваше напразни мечти за деца.

— Повечето, но не и всички. Бездруго съществуват други начини да нарасне вероятността. За нас — кароните — няма тайни в зачеването.

— Що за безсмислици! — възкликна смутено Мейгрейт. Възпиталата я Фейеламор имаше много строги разбирания и изобщо не отваряше уста на такива теми. — Пък и сега няма значение. Изслушай ме. Възбраната отслабва, твоята машина само ще ускори разпадането й. Никой не е наясно как може да се справи с положението.

Рискуваш да направиш Сантенар беззащитен пред тварите от пустотата.

Рулке махна с ръка нехайно.

— Вече те чух. Разкажи ми за тази нова флейта. Как се появи? Защо да не му каже и това?

— Тенсор я изработи от моето наследство — златото на Ялкара.

— Оо… Значи тя е намерила предишната.

— Не, не — побърза да възрази Мейгрейт, без да помисли. — Фейеламор открадна онова злато от Хависард и сега знам, че това са били останките от първата златна флейта. Аз наследих собствените накити на Ялкара, които е донесла от Аакан.

— Как познаваш кое злато какво е?

Мейгрейт застина. Въпросът бе зададен и отговорът не можеше да бъде премълчан. Как изобщо някой би могъл да познае?

— По излъчването. Златото на Ялкара е приятно, старо, като другите запазени нейни вещи. Златото на Фейеламор е страшно, опорочено!

— Такова е — потвърди Рулке. — Къде е твоята флейта?

— Опитах се да я употребя, но тя е необуздано опасна. Оставих я. И следващия път, когато използваш машината…

— Не ме поучавай! — ядоса се той. — Нима си въобразяваш, че не схващам? Нима не поведох останалите при прехвърлянето от Аакан? Нима не се пресегнах през пустотата още в древността в гибелното усилие на призоваването и не изтеглих прокълнатия Шутдар от неговия свят, за да сътвори флейтата по мое желание? Тъкмо в това сбърках — избрах един затънал в поквара безумец. Да бях потърпял десетина пъти по-дълго, за да си я направя сам. Но нима не пробих пустотата с машината си?

— И си сбъркал. Научих от Каран.

— Не внимавах. Трябваше да я защитя по-добре. Следващия път няма да е същото!

Тъмните му вежди се събраха на челото. А в ума на Мейгрейт се мярна видение — някой се влачеше нагоре по безкрайна стълба. Зърна червената коса и бледото лице на Каран.

Рулке хвана ръката й.

— Мейгрейт, сега ти ме чуй! Занимавал съм се дълго с Възбраната. И Нощната пустош бе изтъкана от нея. Ще бъда предпазлив.

— Ти имаш свят, на който да се завърнеш. Какво те интересува Сантенар? — 0, този свят е по-хубав. Аакан ще ни погуби. Интересува ме, и още как! Няма да ме разбере никой от онези, които не са били прогонени и захвърлени в пустотата, където да намерят края си. Интересуват ме всички светове! — изрече той толкова разпалено, че Мейгрейт не намери думи да отговори. — Някога имахме свой свят и бяхме мнозина. Но всички до последния бяхме изритани в пустотата, за да умрем. За да бъде заличена нашата раса веднъж завинаги. — Рулке стискаше ръката й и говореше с такова вълнение, че тя се захласна. — Може ли да ти покаже въображението какво представлява пустотата? Най-насилническата, варварска, безплодна и лишена от надежда вселена. Тя е във вечно движение и обитателите й са принудени да се приспособяват със същата бързина, защото нямат друг шанс да оцелеят. Там не познават милост, жалост, прошка. Да оживееш е единствената цел. Как пируваха с нашите деца, болни и старци!

Мейгрейт се изуми на сълзите в очите му. И още по-стъписана откри, че и нейните очи са овлажнели.

— След месец от милиони останахме няколко хиляди. Научихме много за оцеляването през този месец. Научихме се да браним нашите убежища сред голите, почти кипящи камънаци — други светове няма в пустотата. Научихме се да превръщаме в жертва всяко създание, което е по-слабо от нас, и да се крием от по-силните, по-хитрите, по-умните.

Индиговосините му очи блестяха.

— Броят ни не растеше, макар че попихме уроците на пустотата и бяхме по-безмилостни от всеки друг. Всички там се стремят неистово да избягат, а ние бяхме най-непримиримите, защото познавахме и другата вселена. Имахме свят и го загубихме! Обичам Сантенар, но на първо място е нашето оцеляване.

Той разтвори пръсти, Мейгрейт не помръдна ръката си. Рулке й отне желанието да спори и тя не знаеше как да постъпи. Започна да се съмнява в причините да дойде тук. Не забравяше обаче мълвата за прословутото му лукавство.

— Защо дойде в Шазмак? — внезапно повтори въпроса си той.

— Казах ти — за да попреча на Фейеламор да се съюзи с тебе.

— Смешно е! Но бих сторил всичко според случая, за да допринеса за оцеляването ни — добави Рулке замислен. — Ти имаш ли дарбата на усета като Каран? Можеш ли да намериш Пътя между световете?

— Нямам дарбата и не мога.

— А можеш ли да ми доведеш Каран?

Мейгрейт се зачуди какво ли прави приятелката й в момента.

— Не е изключено, ако съм убедена, че това не е грешка. Каран обаче решава сама. Защо искаш да е тук?

— Няма да споделям плановете си с тебе, освен ако… — Той се наведе към нея и тя отдръпна ръката си. Гласът му будеше най-съкровените й копнежи. — Присъедини се към мен! Ние си подхождаме съвършено. Мейгрейт, виждам, че имаш душа на карон!

И тя го знаеше, но думите му я потресоха. Умът не позволи на чувствата й да поемат властта над нейния живот.

— Известно ти е, че имам и друг дълг — изрече безстрастно. — Той не пасва на твоите замисли. И още нещо — ти си враг на Игър, отнесъл си се безжалостно с него. Той носи белезите и до днес.

Очите му се присвиха.

— Не аз започнах. За мен разпространяват гнусни лъжи. Бях предаден. Игър ме нападна заедно с Мендарк — най-неверния измамник, който някога се е раждал на Сантенар. Аз се защитих. Значи сега заемаш страната на Игър? Любовник ли ти е?

— Не и откакто отиде в Катаза — смънка Мейгрейт.

Не се престраши да каже:

„Не и откакто те зърнах“.

Накрая тя наруши мълчанието.

— Знаеш ли как те наричат?

— Великия предател. Нищо не мога да сторя, за да променя мнението им. Знам какъв съм и не се залъгвам. Но не треперя от мисълта какво ще мислят за мен идните поколения.

Мейгрейт продължи да го притиска, за да чуе как той обяснява всяко зло, което му приписват.

— А какво ще кажеш за аакимите? Отнели сте им света, поровили сте ги, тормозили сте ги безпощадно.

— Нима лъвицата ще умори малките си от глад, защото й е жал за агнето? Ако не бяхме стъпили на Аакан, щяхме да изчезнем, нашата велика раса щеше да бъде заличена. Завзехме света им. Стотина от нас наложиха властта си. Ако аакимите държаха на своя свят с желанието, което тласкаше нас, не бихме им го отнели, дори да бяхме един милион. А и навредихме ли с нещо на Аакан? Напротив, съхранихме и опазихме прастарата и достойна култура на аакимите. Не сме ги поробвали. Това е оправданието им, защото не признават пред себе си, че им липсва доблест. Имат достатъчно свобода.

Дори тук, на Сантенар, не започнахме първи войните през Прочистването. Какви велики и прекрасни постижения бяха загубени заради войната… Мъчно ми е.

— Както тълкуваш всичко, всяка казана дума за тебе ще се окаже лъжа. Трудно ми е да ти повярвам.

— Не всяка, разбира се! Повечето истории са самата истина. Постъпвал съм жестоко, бил съм неумолим, не съм пропускал да насоча нито едно достъпно оръжие срещу враговете си. Всичко, което оцеляването изисква. Всеки, който е привързан към расата си, ще се държи като мен.

— Но си се отметнал, когато Лиан те е победил със своето сказание.

— Той прибягна до лъжи и уловки, но аз и не очаквам друго от врага. Побеснях, защото позволих да бъда посрамен с лъжа пред моите служители. Той подкопа авторитета ми сред гашадите. Някой ден ще си изпатя заради това.

— А собственото ти признание какво си вършил при превземането на Аакан?

— Постъпих глупаво, както признах и в сказанието. Но минаха хилядолетия, тогава бях млад и разгорещен. На кого не се е случвало? Ти нямаш ли недостатъци, от които се срамуваш? Аз не се опитвам да ги прикрия. И не съм лишен от чест — сдържано завърши Рулке и отиде при машината.

Загледа се в нея, поклащайки се леко на пети и пръсти. Опря длан в гладкото туловище, обаче не личеше да е намерил облекчение. Мейгрейт го гледаше и не отгатваше какво в думите му е истина… и имало ли я е изобщо. Не можеше да забрави как е опетнено името му, но всичко това влизаше в стълкновение с видяното и чутото тук.

Той се врътна и дойде при нея.

— Чакам решението ти.

— Не мога да реша. Объркана съм — откровено призна Мейгрейт. — Трябва да помисля.

— Надявам се да разбереш защо правя това. — Рулке размаха ръце във въздуха и тя ненадейно се скова неподвижно. — Ако решиш да застанеш на моя страна, ще се задоволя и с една дума.

Мейгрейт не опита да се бори с принудата и като че успя да го изненада. Продължи да се взира в него с удивителните си очи. Рулке плесна гръмовно с ръце. На входа застанаха Идлис и Йеча.

— Ще я заведете в покоите й. Мейгрейт, ще отидеш ли кротко, или се налага аз да те заставя? Искам да знаеш, че тук разполагам със стотици гашади.

— Добре, давам ти дума… да не се съпротивлявам. Той си отдъхна.

— Щом е така, аз ще те заведа. Ела с мен. — Отпрати гашадите и взе палтото и наметалото й. — Оттук.

Мейгрейт вървеше до него безмълвно. Намери спокойствието и погледът й се проясни за величието и чудатостите на Шазмак. Рулке я преведе през коридори като лабиринт, по привидно крехки сребристи стълби и тънката плетеница на мост между две кули. Тя забеляза най-сетне, че на стенописите и барелефите е изобразен Аакан — светът, от който е дошла нейната баба. И вече не можеше да се насити на нерадостните пейзажи, могъщите планини, бликащата лава и посипания със сяра сняг.

В отдалечена кула Рулке спря пред една от многото врати, отвори и изчака тя да влезе първа.

— Няма ли да съм в килия?

— Научих, че в тези стаи е живяла Каран. Предположих, че ще ти е по-уютно тук.

Мейгрейт се трогна. — Благодаря ти.

Щом влязоха, чуха приглушения вой на вятъра. Тя докосна светещите кълба и те грейнаха. Огледа мебелите и кухнята. Позна спалнята на Каран по кристалния прозорец, врязан в дебелата стена. Нямаше да види друг прозорец в Шазмак. Навън тепърва се зазоряваше. Взря се в кулите, шпиловете и въздушните мостове на града. А зад тях всеки каменист връх беше покрит със сняг.

— Сигурно искаш да се изкъпеш, да се нахраниш и да си отспиш — каза Рулке. — Ще наредя да ти донесат храна и напитки. Иначе тук имаш всичко необходимо. До скоро!

Поклони се и излезе.

Мейгрейт очакваше вратата да е заключена, но щом натисна, тя се отвори безшумно. Йеча, едва ли не готова да се постеле в краката й, донесе припасите, после Мейгрейт залости вратата. Тепърва предстоеше да размишлява. Каронското у нея жадуваше да открие истината в казаното от Рулке, да бъде, съпричастно с изгнанието им от техния свят и заплахата от изтребление. Ялкара не бе споменала нищо за това в посланието си до Аелиор. Как искаше да надникне в Огледалото и да види каква е Ялкара сега…

Не мигваше. Преброди стаите — жилището беше просторно и удобно. Поседя на нещо като кресло, колкото и необичайна да беше формата му.

Взе одеяло от леглото, уви се и задряма свита в креслото. Събуди се от такова неутолимо желание, че й се доплака. Искаше Рулке с цялата си душа — искаше го тук в леглото си. Неприсъщата за нея страст я разтърси. Влечението към Игър беше бледо подобие. Отиде при прозореца и се опря в стъклото. Студът охлади възпаленото й рамо и сгорещената буза, но нямаше да уталожи желанието. Не можеше да заспи от безредно гонещите се мисли, сред които изпъкваше само една — за Рулке.

Каран не усети как Мейгрейт се измъкна, макар че обикновено спеше леко. По-късно през нощта я сковаха студ и страх. Искаше да се събуди, но не можеше, сякаш невидима мрежа притискаше съзнанието й под похлупак. Постепенно в съня я налягаше товарът на убеждението, че е твърде слаба и незначителна, за да помогне с нещо. Това я наскърбяваше.

Слънчевите лъчи, проникнали през тънкия процеп над плочата, се изместиха бавно по пода и се скриха. Светилото се издигна на север, достигна зенита си и започна да се спуска на запад. Чак когато потъна зад планините и в заслона сумракът се сгъсти, Каран разкъса омоталите ума й паяжини и се събуди.

Почувства се уморена и раздразнителна както след всеки проточил се унес. Дали Мейгрейт бе излязла да се разтъпче? Но раницата липсваше, видя и купчинката храна. Нямаше нужда да се пита какво е станало. Нищо неочаквано, тъкмо така би постъпила Мейгрейт. Затова Каран не бе продумала за тайния вход на Шазмак.

Предположи, че спътницата й вече я е изпреварила с над половин денонощие. Не се надяваше да я настигне. Бутна плочата, за да подиша чист въздух навън. Напъна се отново. Никакво движение, значи беше заклещена някак. Какво унижение — не само зарязана по пътя, но и затворена.

Огледа примитивната врата, издялана от парче шиста, каквито имаше навсякъде в тези планини. Приклекна със светлика в ръка — плочата се търкаляше по улей, издълбан в каменния под, а горе я придържаше да не падне метален прът, забит в тавана. Не се виждаше нещо да я е заклещило, но не помръдваше наникъде.

Нито би разбрала, нито би преодоляла похвата от Тайното изкуство, с който Мейгрейт я задържаше в заслона. Ами ако не отслабне? Имаше малко вода в манерката си и след няколко дни би умряла от жажда. Мейгрейт със сигурност бе оставила начин да излезе или пък заклинанието щеше да изчезне от само себе си.

Забеляза, че през вековете плочата е прорязала улея по-надълбоко. Преди бе имал прави ъгли, сега стените му бяха скосени навън. А в пролуката горе можеше да пъхне ръката си.

Би трябвало или да повдигне плочата отдолу с някакъв лост, или да изчегърта още малко рамката на входа горе, за да падне каменният кръг навън. Лост нямаше. Извади ножа си.

Дори стъпила върху раницата, Каран трябваше да се протяга към горния край на плочата. Шистите бяха податливи, но виждаше, че ще човърка много часове, ако не и дни. А и прахолякът все й падаше в очите. Скоро не премери силата на натиска и острието на ножа се пречупи. Явно имаше дефект в метала.

Хвърли парчетата на пода и опря чело в студения камък, който се позаклати. Каран опря пети в стената, впи пръсти в ръба на грубата врата и започна бавно да разгъва краката си. Дъното се надигна мъничко в улея, но пак се плъзна надолу. И трите опита завършиха безуспешно.

Какво ли правеше Мейгрейт сега? Сигурно доближаваше Шазмак. Не сподели какво ще прави там. Може и самата тя да не знаеше. Въпреки огромните й способности Каран не надценяваше умението на Мейгрейт да се справя с проблемите си. Липсваше й хитрост, а въображението я ограничаваше.

„Нуждае се от мен. Скоро ще затъне в големи неприятности и само аз мога да я измъкна. Но не се ли махна веднага от тази дупка, Ще закъснея.“

Каран знаеше добре, че се държи глупаво. Какво би сторила срещу противници като Рулке и Фейеламор? Но беше длъжна да подкрепи приятелката си. Да заличи собствената си вина, че помогна на Рулке и заради нея транксът се развихри в Мелдорин.

Вкопчи се в краищата на камъка, заби пети в стената и дръпна с такъв бяс, че дъното изскочи от улея. В последната частица от секундата Каран се метна встрани, а плочата се стовари на пода и се нацепи. В заслона нахлу мразовит въздух. Погледна звездите — май скоро щеше да настъпи полунощ. Взе раницата си и тръгна.

Лиан се събуди скоро след като Каран се измъкна от прегръдката му. Не се учуди, че я няма в стаята — напоследък тя често ставаше преди зазоряване. Но нейната поява го бе разсънила, а и го споходи убийствено подозрение, че е сбъркал в превода си на текста от „Предания на аакимите“. Преди седмици бе поискал Тенсор да провери превода, но тогава аакимите бяха отвъд морето, а Мендарк му дотягаше да свърши работата веднага. След завръщането на Тенсор имаше да мисли за какво ли не и съвсем забрави. Сега се проклинаше, че е такъв мърльо.

Облече се трескаво и забеляза, че панталонът му е протрит на коленете. И подметките на ботушите му се протъркваха. Сега дрехите му бяха по-вехти, дори в сравнение с годините в школата. По онова време поне получаваше издръжка.

А откакто дойде в Туркад през тази сякаш безкрайна зима, не бе получил и един меден грайнт от Магистъра, каквито и поръчения да изпълняваше. Дори покрив над главата имаше само защото Игър приюти него и Каран. От месеци оцеляваше с нощни набези в килерите и складовете, а и благодарение на добрината на своите търпеливи приятели.

Тръгна безшумно по коридора, опитваше поред вратите на килерите. Случи се малко чудо — ключалката на една бе повредена. Той нахълта и натъпка торбата си с пита сирене, в която имаше маково семе, кръгъл самун хляб, шепа мариновани лукчета и запечатана с восък бутилка вино. Така се зарадва на простичката храна, сякаш бе обрал гробницата на древна царица.

Тръгна надолу към цитаделата още по тъмно. Часовите на портата го познаваха и го пуснаха. Един от тях го съпроводи до библиотеката и събуди някого от архиварите, за да провери за забравени без надзор неща, до които летописецът не бива да има достъп. Собствените записки на Лиан бяха пръснати по масата в същата бъркотия, в която ги бе оставил предишната вечер.

И храненето в библиотеката на Магистъра беше нарушение, но Лиан го правеше, без да се замисли. Щом архиварят излезе, той пъхна резен сирене между две филии, добави лукчета и отвори дневника си. Но погледът му все се отплесваше към великолепието на библиотеката. Тя имаше формата на кръст и я запълваха изящни шкафове от кедър и палисандър, закриващи стените до половината. Навсякъде имаше облицовка от скъпи видове дървесина, дори по тавана.

Лиан открай време си бе мечтал да работи в такава библиотека. Накъдето и да се обърнеше, виждаше стари картини и гравюри, изобразяващи художници и книжници. Не би могъл да преброи томовете, за които би се оставил да му отрежат едната ръка. Копнееше да остане тук цял живот.

Прелисти дневника и намери превода. Извика в паметта си съответната страница от „Предания на аакимите“. Сравни ги и съмнението пак го загриза заради един израз.

„Ще се появи инструмент (кхаш-зик-макатзах) и ако бъде открито как да си послужат с него, Сантенар може да бъде спасен. Но самият инструмент ще бъде изгубен.“ Първо преведе странния израз като „три и едно“, тоест флейтата. Но би могъл да означава „тридесет и едно“, а с малко усилие на въображението дори „едно в трите“ или „една трета“. Не че успяваше да открие смисъл в тези варианти, а Мендарк направо ги отхвърли, без да го изслуша докрай.

„Три“ се отнася за флейтата — бе казал Магистърът, — защото тя е творение на Трите свята: ааканско злато и скъпоценен абанос от Талалейм, съчетани с гения на Шутдар, който я е измислил и създал. „Едно“ пък е онзи човек с дарбата на усета, който ще си послужи с нея да отмести Възбраната и да възстанови равновесието между Трите свята. Инструментът обаче щял да бъде изгубен накрая… Изгубен или погубен? Лиан се питаше дали Мендарк не нагоди тълкуванието към собствените си стремежи. Не беше ли „три в едно“ или „едно, съставено от три“? Как да избере? Не знаеше толкова добре езика. Отиде да търси Тенсор, но никъде не го откри. На връщане мина край покоите на Магистъра и дочу звуците на флейта — все същата кратка мелодия, с която Мендарк се упражняваше до втръсване.

Седна до масата и сложи дневника настрана. Съсредоточи се върху другата загадка — каква е истината за събитията при затварянето на Рулке в Нощната пустош. И в тази история нищо не беше каквото изглеждаше. Накрая се отврати от тъпотата си, допи виното в бутилката, опря глава на ръцете си и заспа.

Ала не след дълго навън се вдигна врява. Надникна и видя Шанд, Игър и Талия да тичат по коридора като луди.

— Какво става? — кресна им Лиан.

Мендарк дотърча от другия край с развяваща се нощница от син сатен.

— Що за шум вдигате? — недоволно попита и той.

— Мейгрейт пак замина! — въздъхна Шанд, явно скован от страх.

— Продължавай! — навъси се Магистърът.

— Помолих Каран да се грижи за нея, защото Мейгрейт насилваше излишно дарбата си да отваря портали. За нещастие се е измъкнала посред нощ и отвори портал на покрива на крепостта. Каран успя да се прехвърли заедно с нея. — Шанд се озърна смутено към Лиан. — Съжалявам. Порталът беше твърде необичаен. Каран скочи в последния миг. Пощурял съм от тревога.

Лиан стисна дръжката на вратата, погледът му помътня. Пак се почваше…

— Известно ли ти е къде са те сега? — изрече Мендарк и когато Шанд не отговори, раздруса рамото му. — Знаеш ли?

Шанд кротко отблъсна ръката му.

— Струва ми се, че порталът беше насочен към Каркарон, но те искат да отидат в…

— Какво?! — изведнъж се обърка Магистърът. — Къде?!

— В Шазмак! — избухна Игър. — Мейгрейт се е запътила към Шазмак. Отива при Рулке.

Погледите на всички се изцъклиха. Мендарк хукна по коридора.

— Взела е флейтата!

— Чакай! — догони го гласът на Игър. — Как ще си пробие път през такава стража? Впрочем Талия вече отиде да провери.

Мендарк се върна.

— Нужно ми е още време… — сумтеше той. Талия се върна устремно след две-три минути.

— Флейтата си е непокътната в пекарната. Видях я с очите си. Нито стражниците, нито аакимите са виждали Мейгрейт.

— Така казват! — троснато изрече Магистърът. — През цялото време съм бил прав да не вярвам на Каран. И тя е отишла при Рулке.

— Ти си се побъркал — поклати глава Игър.

— Но и без това не ме интересува. Само флейтата е важна.

— Да бе… — проточи Игър. — Още от началото не ми се вярваше, че сме на пръв път с тази флейта. Да бях се осланял на предчувствията си, вместо да се оставя да ме подтикваш лукаво. Най-добре да разчитаме на оръжията и да обсадим Шазмак, преди онзи да е станал още по-могъщ.

— Много приказки, малко дела! — заяде се Мендарк. — Сега е моментът да използваме флейтата и да му отнемем машината. Шазмак не може да бъде превзет със сила.

— Само с предателство — напомни и Лиан.

— Добре де, вие си вървете по вашия път, аз тръгвам по моя! — отсече Мендарк. — Но не съм готов. Ще се спъна в последното препятствие.

Разделиха се и всеки тръгна припряно да върши нещо. Лиан се върна в библиотеката, но страхът му пречеше да мисли ясно. Крайно време беше да поговори с някого, а всички бяха заети, дори Шанд.

Вярна на обещанието си, Мейгрейт не излизаше от своята „килия“ в Шазмак. Хранеха я до насита, стаите бяха уютни, но се боеше. От Рулке, който я навестяваше често и я увещаваше да премине на негова страна, но повече от непреодолимото си влечение към карона. Искаше да му помогне, да стане негова партньорка, да легне с него. Боеше се и за Каран, която неминуемо щеше да я последва тук. Какъвто и избор да направеше, щяха да последват злини.

Би могла да си върне свободата, макар че я наоколо пазеха гашади, но не знаеше какво би правила после. Ако Рулке беше искрен с нея, значи мълвата за него беше лъжа. Въпреки това замислите му застрашаваха целия свят, а Фейеламор беше още по-голяма заплаха. Но ако Мейгрейт бездействаше или се опиташе напразно да стори нещо, можеше да стане и по-лошо.

Този следобед Рулке пак дойде в покоите й. Гледаше я неуверено и я изуми, като падна на колене пред нея.

— Мейгрейт, ти ме порази като мълния — промълви на един дъх, хванал ръката й. — Ние сме създадени един за друг. Но не намирам думи да ти кажа това, което изпитвам.

Неузнаваемото му държание я накара да почувства неловкост, каквато не бе преживявала — нали едва сдържаше същите копнежи.

— Ти сигурно си имал хиляди любовници.

— Да, лягал съм с някои жени — веднага призна той, — но се влюбих само веднъж, откакто дойдох в този свят. Тази връзка обаче беше неравна и завърши с трагична загуба.

— Разкажи ми!

— Когато Алсифър бе завършен, исках да го населя с деца от моя род. Но с коя да ги създам? Ялкара беше единствената жена от кароните на Сантенар, а за връзка с нея не можех и да помисля. Тя не би се любила с мен, ако ще от това да зависеше бъдещето на цялата ни раса. Оставаше една потомка на карони и аакими — доведохме и мелези при прехвърлянето. По-добре от нищо, аз обаче предпочитах децата ми да бъдат истински карони.

Съешавах се с жените от смесен произход, както някой стопанин развъжда кози от определена порода. И рожбите ни приличаха на истински карони, аз обаче не се заблуждавах. Не успях да пробия Възбраната, за да си доведа партньорка от Аакан. И тогава се прехласнах по жена измежду мелезите.

Не ни чакаше нищо добро, защото аз бях преживял цели епохи, а тя тепърва навлизаше в своята женственост. Въпреки всичко се сгодихме и тя беше готова да влезе в Алсифър и да седне до мен на трона. Но не било писано. Поквареният Съвет я превърна в примамка, за да ми заложи капан — техните така наречени Забранени опити. Напрегнах докрай силите си, но в края на краищата нито я спасих, нито запазих свободата си.

Тя знаеше със сърцевината на душата си, че Рулке й казва истината. Извършили са подлост спрямо него. Мейгрейт се взря в очите му и той попита:

— А ти какво искаш да направиш?

— Не знам. Но трябва да науча твоите замисли, за да обмисля ще се съюзя ли с тебе.

— Чула ли си за сказанието ми в Каркарон? Как ни прогониха коварно в пустотата и излязохме оттам толкова малобройни, че бяхме на ръба на окончателната гибел? Превзехме Аакан, а бяхме не повече от стотина, но се сдобихме със своя шанс да възродим расата си.

— Чух и не останах равнодушна.

Той се изправи, прекрачи от едната стена до другата, пак коленичи на пода и хвана ръката й.

— Мейгрейт, ще ти се доверя и от тебе ще зависи съдбата на нашите раси. Чуй сега и страшната истина. Знаеш ли колко са кароните?

— Предполагах, че на Аакан вече сте неизброими орди.

— Но ние не можехме да се размножаваме на онази планета! — отприщи се огорчението му. — Никога не сме били плодовити като коренната раса или фейлемите, дори аакимите. Нещо на Аакан беше несъвместимо с нас. Сега не наброяваме и сто души, а повечето сме преживели хилядолетия.

Малцина сме! Надеждата ни се преобрази в кошмар, новото ни убежище — в тъмница. Затова дойдохме на Сантенар. Нуждаехме се от свят, където да се плодим. Тази бе причината да се стремя към сътворяването на златната флейта. Наситено с рискове начинание, което обаче щеше да бъде оправдано, ако отворехме Пътя между световете, за да се преместим от Аакан. — И Шутдар ти открадна флейтата…

— С което сложи начало на бедите, връхлитащи ни и до днес. Възбраната ни закрепости на Сантенар — мен, Кандор и Ялкара. Как да възродим трима расата си, дори аз и Ялкара да не бяхме заклети врагове?

— Но защо?

— Прастара вражда между нашите родове, не ми се говори за нея. А останалите карони останаха в безизходица на Аакан, сигурно полека са губели жизненост и са се поддавали на отчаянието. Всяка моя постъпка, откакто съм на Сантенар — всяка! — беше крачка към една-единствена цел: да пробия Възбраната и да доведа другите карони тук. Да се спасим от изчезване.

— Но в Преданията е записано друго.

— Разбира се! На всеки потисник му е необходим враг, за да отклони вниманието от собствените си пороци. Аз подхождах идеално за ролята на враг… Все пак държа да науча желанията ти, ако нямаш стремежи.

— Предопределението ми е да възстановя равновесието между световете, което Шутдар е нарушил, но не знам как да го постигна.

— Значи целите ни се разминават напълно. Той стисна юмруци.

— Не можем ли да си помагаме?

— Възстановиш ли равновесието, неизбежно ще настъпи краят на Възбраната. И ще е почти невъзможно да намеря Пътя.

— Но пробивът в нея е прекалено опасен.

— Направих го веднъж и знам как да продължа.

— Първия път се провали.

— Заради дребно недомислие в машината, което отстраних. И аз се постарах да се справя със слабостите си. Кароните са пред пропаст и само аз съм способен да ги пренеса над нея. Прехвърля ли ги тук, всичко ще се промени. Тогава ще ти помагам с радост.

— Не, на такъв риск няма да се съглася — отвърна Мейгрейт. — От Огледалото научих, че цялата напаст от пустотата може да нахлуе на Сантенар. Те ще заличат от света човешкия род.

— Огледалото лъже! — ядоса се Рулке. — Вещ, създадена от аакимите, вечна пречка за нас.

— Не и за мен!

— Дори и за тебе!

— Няма да отстъпя. — Тя стана и вирна глава, за да го погледне в очите. — Няма да се поддам на увещанията ти.

Взираха се един в друг дълго и Рулке натърти:

— Не бих ти позволил да ми попречиш. На везните е бъдещето на моята раса.

— И на моя свят. Само една четвърт от кръвта ми е каронска, не забравяй.

— Но преобладава, изявена е у тебе повече от останалото.

— Аз съм трикръвна. Как да платя за вашето бъдеще с края на друга раса?

— Ама че изтезание! Принудиш ли ме да избирам, няма да се вслушам в чувствата си към тебе.

— И що за чувства са те? Тук съм от два дни.

— Чакал съм те две хиляди години. Ти ми откри шанс, какъвто никой от нас не е имал досега.

— Съжалявам — откровено призна Мейгрейт.

— Значи ни предстои сблъсък. Рулке излезе тичешком от стаята.

— И ти ще победиш — каза си Мейгрейт, — защото не искам да се боря с тебе, а каквито ще гръмки думи да изричам, не мога да ти наложа волята си.

Но броени минути по-късно Рулке отново се втурна при нея.

— Покажи ми го!

Тя плахо извади Огледалото.

— Седни до мен — помоли той — и ми покажи какво си видяла в него. Какво е посланието на Ялкара?

Мейгрейт намери посланието, но пак се натъкна на обезсърчаващия пропуск.

— Убеди ли се? — обърна се към Рулке. — Май не успявам, защото не ми стига каронска кръв.

— Аз пък ти казвам, че Огледалото лъже, а премахнеш ли лъжите му, започва да крие и да мами. Дай ми го.

Сграбчи Огледалото в яките си ръце и прониза с поглед дълбините му. Образът на Ялкара се скри. Повърхността се менеше от сребриста в златиста и обратно, после бликна толкова непоносимо сияние, че и Рулке се стъписа. — О, не! С мен няма да го бъде!

От напрежение ръцете му потръпваха, изведнъж лицето на Ялкара се появи отново и думите се подредиха под нея както преди. Но сега се виждаше и липсващата част от посланието.

Талия зяпаше безцелно вдлъбнатината на пода.

— Единадесет години се трудих за нищо — прошепна тя, усещаше се предадена от Магистъра, на когото бе служила с неизменна вярност.

Джеви стискаше навехнатата си китка. Осейон се подпираше задъхан на стената.

— Не ми допада звученето на тази флейта — процеди Малиен. — Тежко му на Мендарк.

— Кой ще изпълнява задълженията на Магистър сега? — омърлушено попита Талия.

— Ти, кой друг! — дрезгаво се обади зачервеният Шанд. — Толкова време си неговата старша помощница.

— Да, ама той не Споделяше тайните си.

— Я се погрижи за Джеви, че пострада — потупа я по рамото старецът.

Тя се опомни и отиде при Джеви.

— Извинявай. Какво ли си мислиш за мен…

— Мисля, че ти пострада по-лошо от някакво си навяхване. Но нямам нищо против да ми превържеш китката. А после — засмя се той — бих ти помогнал на свой ред да се справиш с понесения удар.

Талия го прегърна.

— Не ме пускай, Джеви, Никога!

— Няма да те пусна.

Изненада и себе си, и нея, и всички наоколо, като я целуна по устните.

— Трябва да отидем в Шазмак — мръщеше се Игър.

— Но ще се домъкнем там много дни след като всичко е свършило — възрази Малиен.

Най-после и Тенсор влезе мудно в залата, подкрепян от двама аакими.

— Тенсор, ще отвориш ли портал за нас? — попита го тя. — Ха!

Той се отпусна на пода и изви гръб, търсеше поза, в която болките да намалеят. В безмилостното преследване бе изнемощял повече от всеки друг.

— Заклех се да не го правя повече и няма да престъпя клетвата, освен ако това не е последната ни надежда.

— Ако не влезем в Шазмак още днес — напомни Игър, — не би останала никаква надежда.

— По-скоро ще пристигнете, ако тръгнете пеша — сопна му се Тенсор. — Не съм трикръвен като Мейгрейт, нито разполагам е флейтата. Цели седмици се подготвях за първия си портал. Търсете друг изход.

— Нямам дарбата — поклати глава Игър.

— Нито пък аз — добави Малиен. — Нищо не направих и Аакан е обречен.

— Все още не е — ободри я Шанд. — И аз се бях зарекъл, че повече няма да прибягвам до достъпните ми сили. Времето обаче отменя всички клетви, ако ви сполети злощастието да живеете прекалено дълго. Не съм отварял портал досега, но знам как да го направя. А и май няма друго място освен Каркарон, където слабак като мен да успее. А вие трябва да ми бъдете опора. Талия, помня колко неуморно се опитваше да върнеш Каран и Лиан в Катаза. Отново можеш да приложиш тези способности. И ти, Игър. Тенсор, от тебе искам знанията ти.

— Как ще намериш целта? — разгоря се любопитството на Лиан.

— Нали отиваме в Шазмак? — Шанд посочи ямата в пода, оформена от дъното на машината. — Подобното се привлича с подобно. Това ще е магнитът, който ще насочи към себе си нашата игла. А ти се дръпни настрана.

Шанд обиколи вдлъбнатината и накрая избра да застане недалеч от нишата, където седеше Каран преди време.

— Тук е добре. Я да помисля малко… Нека първо се нахраним и да се наспим. Отварянето на портали изисква пълен корем и бистър ум.

Мина полунощ, преди да решат, че са готови.

— Хвани ме за ръцете, Талия — нареди Шанд. — Игър, опри гръб в моя.

— Кое ще си представиш, за да насочиш портала? — попита Лиан.

— Млъкни, досаднико! — затътна гласът на Шанд, забравил за миг облика си на изнурен старец, но сетне добави по-благо: — Не пропускай нищо, ако искаш да го запишеш в преданието.

На едната си ръка Шанд носеше пръстена, който Ялкара бе изковала за него като прощален подарък. В другата държеше черния си жезъл. Талия го бе хванала за китките. Той доближи своите и нейните пръсти към челото си. Пръстенът засия, блещукането плъзна по ръката му, обгърна цялото тяло и се разшири до влъбнатината в пода. Обхвана и нея, като заприлича на сладкиш с отхапано от едната страна парче.

— Това е особен вид портал — каза Шанд приглушено. — Ще остане тук, щом го закотвя… — запъна се от усилието. — … така! Щом влезем в него и аз си представя целта, ще се проточи към Шазмак и ще свие разстоянието от тук до там в няколко крачки. Докато не излезете от светлината, ще останете в портала. Внимавайте да не пристъпяте извън нея. Другите портали прехвърлят направо, но при прехода се намирате в промеждутъка. Точно сега това е твърде опасно.

Щом влязоха в портала, трепкащата светлина се превърна в златисто було. Десетки въпроси напираха в устата на Лиан, само че не посмя да ги зададе.

Тенсор остана вяло до разбитата стена. За стоящите в портала светът отвън избеляваше и едва го виждаха. Внезапно Шанд смъкна пръстена от ръката си и го сложи на дланта на Лиан.

— Стискай го силно и не мисли за нищо!

Той прекрачи извън безплътната завеса, по която внезапно плъзнаха различни цветове. Лиан затвори очи и сви юмрука си около пръстена.

Шанд отпусна ръка на рамото на Тенсор.

— Да вървим. Ти си ни необходим.

— Това е краят на света.

— И искаш да го дочакаш тъкмо в Каркарон ли?

— Няма значение!

Но Тенсор му позволи да го въведе през булото и Лиан с облекчение върна пръстена.

— Защо ми заповяда да не мисля? Шанд се ухили.

— Защото така щеше да промениш цветовете.

— А на нас как щеше да се отрази?

— Ти би се уплашил — разсмя се старецът. — Нямаш силата да определяш направлението на портала. И стига си бърборил!

Лиан си затвори устата. Шанд пак опря пръстена в челото си, малкият купол около тях се уплътни в пашкул и се проточи напред стремително, но другият край смущаващо за сетивата оставаше съвсем наблизо. След по-малко от минута коридорът престана да се удължава.

— Чакайте! — рязко нареди Шанд и излезе през предната стена в нищото. Върна се след малко. — Пристъпете до самия край, но ако ви е мил животът, нито крачка повече!

— Какво ли ще заварим там? — смънка Игър.

— Опустошение! — троснато отговори Тенсор.

Промъкнаха се по гъвкавата основа на пашкула. Лиан се принуди да не мисли какво я задържа, за да не се разтвори изведнъж под краката му и да го запрати в нищото. Разстоянието между Каркарон и Шазмак се бе смалило до дълъг безплътен коридор. Навсякъде имаше непрогледна мъгла освен точно пред тях. И там, далечна, но отчетлива се виждаше машината като петно от мрак, обвито в червени пламъци.

Докато Каран си играеше на криеница с гашадите, а може би и с лорска, мина около ден. Губеше представа за времето. Някога Шазмак бе неин дом, а тя — палаво и любознателно дете. Провираше се навсякъде в позволените й места. Познаваше скрити тунели, коридори и шахти. Имаше и стълби, по които никой не минаваше отдавна. Известно й беше и как да не събужда Пазителите, стига да не са настроени специално да бдят за нея. Дори гашадите да не бяха стотици, а хиляди, пак се губеха в огромната плетеница на Шазмак.

Веднъж-дваж се успокои достатъчно, за да се залости в празни покои и да поспи, макар и да сънуваше кошмари, в които бягаше, криеше се и накрая винаги я намираха. Досущ като в живота й.

Не се уталожваше и страхът й за Мейгрейт, в чието самообладание пред трудностите не вярваше. Затова продължаваше да се промъква заобиколно в града. Усетът и я водеше към Мейгрейт… и към Рулке.

Каран се дотътри в голямата зала и видя Рулке отсреща. Не личеше да се чувства по-добре от нея. Мейгрейт стоеше до него — жива и здрава, за щастие. Но облекчението на Каран отстъпи пред смайването — Мейгрейт накара Рулке да се опре на нея и двамата се покатериха на машината.

— Какво да направим? — стигна до ушите й викът на Мейгрейт.

Каран изви глава към източника на оглушителния шум — тварите, които напираха да разкъсат Възбраната. Тя заобиколи тичешком централната стълба, но спря като закована, щом зърна преграда като стъкло и Лиан, който блъскаше с юмруци по нея от другата страна. Видът му я уплаши — нямаше коса, а брадата му беше опърлена.

Беше толкова изцедена, че не смогваше да осмисли всичко наведнъж. Лиани викаше и сочеше нещо зад нея. Тя отиде до преградата и опря длан срещу неговата. Малиен също се насилваше да вика, Каран бездруго си знаеше какво ще чуе от нея — „Възпри Рулке на всяка цена!“ — Ще се постарая да я задържа! — отекна в същото време гласът на Рулке.

— Мейгрейт — извиси глас и Каран, — какви ги вършиш?!

— Виж, Каран! — стъписа се Мейгрейт.

Рулке плъзна машината над пода към нея. Каран само гледаше. Приключи с бягането.

— Трябва да ни помогнеш! — примоли се Мейгрейт.

Каран се дръпна назад — подозираше, че Рулке е завладял ума на приятелката й. А онези от задругата думкаха разпалено по преградата. Какво ли искаха да и кажат?

— Каран — не млъкваше Мейгрейт, — Фейеламор ще унищожи нашия свят.

Каран гледаше поред Лиан, Малиен, Мейгрейт, Рулке. Какво да реши?

— Тя лъже! — писна Фейеламор отгоре. — Зае неговата страна. „А, има един човек, комуто няма да повярвам, каквото ще да става — начумери се Каран. — Пред нея дори Рулке е по-добър избор.“ Протегна ръце нагоре, макар и да не се съмняваше, че Малиен никога няма дай прости. Мейгрейт я изтегли върху машината, изхлипа и се метна на шията й.

— Нямаме време за това! — скастри ги Рулке. — Каран, покажи ни Пътя към Аакан, докато още можем да го направим.

Каран обаче си спомни непоносимия провал при предишното търсене на Пътя.

— Не мога!

— Какво ще остане от Готрайм, когато онези отидат там? — махна с ръка Рулке към Стената. — Не се съмнявай — Фейеламор ще ги пусне тук. Ако наистина не си способна да го откриеш, това е краят за всички нас. Но ако ти е останала искрица надежда, умолявам те — опитай се! Ще те подкрепям.

— Ще се опитам, но… много ми се събра за един ден. Отмаляла съм.

Рулке я сграбчи за ръцете и й лепна пламенна целувка.

— И аз — призна със свирепа усмивка, — но ей сега ще покажем колко струваме. Е, готова ли си?

Гърлото на Каран пресъхваше. Взе високия съд, закрепен в скоба, и изгълта сладкото питие.

— Готова съм! — увери го, щом си пое дъх, колкото и да не я държаха краката.

Свърза се с тях. Щом влезе в досег със съзнанието на Мейгрейт, сякаш от всички страни я обгърна диамант. Намери закрила, убежище и грижа — сега нищо нямаше да и навреди.

Рулке отправи зов към Аакан, към кароните през пробива във Възбраната. Мъката му по тях се отразяваше от един Път към друг, носена от Каран, която знаеше, че Мейгрейт ще защити телата им в Шазмак. Тласнати и от единствените по рода си дарби на трикръвната Мейгрейт, усъвършенствани десетилетия и изострени от желанието й да види предците си, двамата намериха целта.

„Кой ни вика?“ Гласът в умовете им прозвуча толкова ясно, че жената би могла да стои до тях върху машината. Звучен, но и леко дрезгав глас, сякаш бе прекарала живота си в задимени стаи. „Рулке, възможно ли е да си ти?!“ „Ялкара!“ — прошепна Мейгрейт по връзката.

— Ялкара! — избоботи Рулке. — Не мога да те видя. Покажи се. Отчаян съм!

Извлече кълбо от Стената и то спря до тях като лъскава метална топка. Струваше им се, че отразява цялата вселена, извиваща се във всички посоки към безкрайността. Отпред отраженията се замътиха, изчистиха се и изникна лицето, което Мейгрейт вече познаваше не по-зле от своето. Наистина беше Ялкара, но много постара от образа, съхранен в Огледалото. Дългата коса блестеше в сребристо. Устните й се размърдаха, а гласът й проникваше направо в главите им.

— Ялкара! — загърмя нетърпеливо Рулке. — Свикай Стоте. Настъпи нашият час, но сме на ръба на бездната.

„Коя е жената до тебе? — прошепна Ялкара. — Тя ли е?“

— Аз съм Мейгрейт, дъщерята на Аелиор. Фейеламор я събрала насила с фейлем, за да създаде трикръвна… мен. Аелиор е мъртва. С Рулке си дадохме обет завинаги.

„Мейгрейт… Аелиор…“ — потресена мълвеше Ялкара.

— А до мен е моята приятелка Каран. Тя също е трикръвна. „Толкова прилича на Елиенор!“ — Побързай — отрезви я Рулке. — Възбраната отслабва и ще изчезне неизбежно. Фейеламор е сътворила магически нанолет, а Мендарк — нова флейта от твоето злато.

„Но аз предупредих…“ — Пак това Лъжовно огледало! — не изчака думите й Рулке. — Дълго трябва да обяснявам. Бездруго създадох устройство, което ги превъзхожда — моята машина! — обяви гордо. — Най-сетне мога да ви прехвърля, за да се съхрани расата ни. Но не смея да прокарам Пътя оттук заради Фейеламор. Можете ли да го отворите откъм Аакан и да се насочите към моя портал?

„Ти се появи в последния момент — отговори Ялкара. — Нямахме надежда, скоро щяхме сами да потърсим края. Не е лесно, но вярвам, че ще успея.“ Двамата заедно сътвориха зачатъчни портали в двата края, но Рулке остави своя запечатан.

„Ще потърся Пътя към Сантенар оттук. Рулке, тези портали са твърде неустойчиви. Не можеш ли да закрепиш Възбраната по-добре?“ — Нуждаем се от късмет, за да я задържим изобщо — мрачно обясни той. — Нанолетът на Фейеламор е от златото на първата флейта.

„Тя е луда!“ — Или отчаяна. Идвайте по-скоро! Преходът ще е жесток към вас. Изпратете първо най-важните за оцеляването ни, защото ще става все по-зле.

„Само десетина от нас все още са плодовити. Четирима мъже и шест жени. Бдете над тях. Загубим ли ги, ще погинем.“ Рулке създаде с машината камера в Стената и я отдалечи от прозрачната леща. Имаше формата на сребърно яйце с кръгъл люк в края.

„Проследих Пътя към Сантенар“ — каза им Ялкара.

Нещо блъсна по камерата подобно на чук, ударил наковалня.

— Едва я крепя… — По брадата на Рулке се стичаше пот. — Изгубих ги! Не, всичко е наред!

Отвори люка с машината си — в камерата се бе появила жена, гола както при всеки преход между световете, зашеметена и беззащитна. Камерата се замъгли, нещо се опитваше да затръшне люка. Рулке трескаво нагласяше ръчките и колелцата на пулта.

— Изтичайте там да им помогнете в излизането! — обърна се към Мейгрейт и Каран. — Ех, че тежко…

Двете с общи усилия извлякоха жената, а след нея още седмина карони. Тесният люк ги затрудняваше, защото всички новодошли бяха едри хора. Преди да привършат, раната на Мейгрейт кървеше отново.

Всеки карон беше разтърсен от трудното прехвърляне и възприемаше ставащото наоколо не по-ясно от бебе. Но и Рулке, и другите карони, чиито лица се появиха на кълбото, ликуваха.

— Задържам го все по-трудно! — извика той на Ялкара. — Ако ще идвате, не се бавете. Мейгрейт, хвани тези ръчки.

Тя се върна на машината, а Рулке скочи и извади последните двама мъже от камерата толкова грижливо, все едно бяха негови деца.

— Сега всички са под защитата на машината. Прехвърляйте се! — провикна се към Ялкара.

„Почти сме готови — въздъхна тя. — Най-прекрасният ден в живота ни!“ — И в моя — увери я Рулке, ухилен до ушите. Очите му светеха като синьо-виолетови слънца. — Чакахме четири хилядолетия… — обърна се към Мейгрейт.

Фейеламор се изправи, застанала високо на централната стълба. Опря гръб в прозрачния парапет и изсвири с нанолета цяла мелодия, която се натрапваше в съзнанието толкова болезнено, че очите на Каран овлажняха — оплакване на един загиващ свят.

„Какво е това?! — писна Ялкара. — Не! Рулке, веднага…“ Под тавана на залата се издуваше друга леща във Възбраната, за да се превърне в портал с метален блясък.

Рулке се втурна с огромни скокове към машината, но Фейеламор го изпревари с последната си заблуда, най-съвършената в дългия й живот. Изведнъж подът се плъзна назад под краката му. Той затича още по-стръвно, но не доближаваше творението си дори с една стъпка.

— Машината ти може и да е защитена от моите заклинания — присмя се Фейеламор отгоре, — но ти не си!

Рулке направи свръхчовешко усилие и като че щеше да допре с ръка черното туловище, но подът пак го понесе обратно.

Овалният портал се отвори и оттам изскочи същество, високо колкото машината, с огромни умни очи и нокти по краищата на крилете, които се разпериха и го обвиха в непроницаема сянка.

— Това пък какво е? — втрещи се Мейгрейт.

— Прилича на транкс — смънка Каран. Рулке се отказа от напразното хабене на сили.

— Да, то е вид транкс. Най-гадният! — Дрехите му бяха подгизнали. — Едва ли ще намерите по-страховита твар в пустотата — кръвожадна, но и схватлива. А аз нямам оръжие…

— Убий ги! — виеше Фейеламор, преместила се на балкон под тавана. — Избийте всички и ще имате свой свят.

Транксът изплющя с криле и те го издигнаха над пода към десетимата безпомощни карони. От портала се подаде главата на втори транкс, който пикира в същата посока.

Каран избяга от залата през странична врата.

— Не мога да ти се сърдя — въздъхна Рулке, но след две-три секунди тя се върна тичешком, повела отряда гашади, които бяха охранявали залата отвън.

Плещестият Джарк-ун хвърли на Рулке дълъг меч.

— Вземете това, господарю!

Рулке улови оръжието и нападна първия транкс, извисяващ се над него. Противникът беше убийствено бърз. Замахна с крило и назъбеният край раздра рамото на карона.

Рулке отскочи встрани и се опита да съсече сухожилията зад едното покрито с дебела рогова броня коляно. Острието само се плъзна. Транксът го ритна в хълбока и го просна, но Рулке не изтърва меча.

До вратата голяма група гашади нападаше втория транкс, силата му обаче беше предостатъчна да им противостои. Един от тях вече бе повален. Транксът откъсна парче от парапета на близката стълба и се развъртя. Петима гашади отхвръкнаха надалеч от него и никой от тях не се надигна повече. Чудовището запрати парчето в гърба на Рулке и прелетя към замаяните карони на пода.

Каран зърна безстрастното лице на Фейеламор. „Не означаваме нищо за нея…“ Още неколцина гашади подгониха втория транкс и бяха по-предпазливи. Един успя да забие копие в гърба му, с което обаче не му навреди видимо.

Мейгрейт и Рулке отблъскваха заедно първия транкс, но неминуемо щяха да бъдат победени. По тялото на Рулке кървяха пет-шест рани, силите му се изчерпваха бързо. Едното бедро на Мейгрейт беше раздрано до коляното. А на транкса нищо му нямаше. Каран видя и трети транкс да се подава от портала на Фейеламор, но нещо не му позволяваше да се промъкне.

Тя стоеше до машината и отнемай къде се покатери върху нея. Тръшна се на седалката. Пред нея имаше шест ръчки, пулт със светещи жълти правоъгълници, няколко колелца и цял гъсталак от разноцветни бутони. От пода пък стърчаха пет педала, извити като сърпове. Каран си припомни с кои лостове Рулке бе управлявал творението си. Не знаеше обаче как да насочва машината с мисълта си.

Изпружи крак и натисна най-левия педал, като се смъкна от седалката. Тук нищо не беше лесно достъпно за нисичка жена като нея. Машината се разтърси и тя дръпна леко назад двете средни ръчки. Въпреки бученето творението не мърдаше, но ненадейно се килна назад и излетя под остър ъгъл. Каран се вкопчи в седалката, за да не бъде изхвърлена. А машината се устреми към далечния таван, зарева сирена. „Опитай с ръчките!“ Машината свърна, направи широк завой и отскочи от преградата, зад която беше задругата. Каран се задържа на косъм. Коляното й натисна син бутон, творението забави движението си и й даде възможност да си пробва късмета с втората ръчка. Полетът се изравни, тя само се рееше бавно към балкона, откъдето Фейеламор им навлече тази беда. Ръцете на фейлемката се мятаха в резки движения. Каран разбираше, че след малко ще бъде поразена от някаква илюзия. Паднеше ли оттук, щеше да се пребие.

Издърпа синия бутон докрай. Машината се устреми към централната стълба и сирената зазвуча отново. В последния миг Каран бутна встрани по инстинкт някоя от ръчките, полетът се отклони мъничко и творението се провря светкавично през двойната спирала към балкона, където стоеше Фейеламор.

Никоя от двете нямаше шанс да направи нещо. Машината се заби отдолу в балкона и изкърти голямо парче. Каран изгуби съзнание за миг, а когато дойде на себе си, вече се въртеше диво из залата. Никъде не виждаше Фейеламор, затова пък битката долу се откри пред погледа и.

Рулке лежеше на пода, Мейгрейт го закриваше с тялото си, жалка пред свирепата жизненост на транкса. Каран се мъчеше да насочи машината натам, обаче уредите за управление май се бяха повредили, пултът просветваше хаотично. А транксът замахна за последния удар. Тя натискаше и дърпаше напразно ръчките, машината се клатеше, сниши се над чудовището и всички светлини угаснаха. Стовари се върху транкса и го смаза. Изхвърлена от удара, Каран се превъртя ловко във въздуха и стъпи на пода. Смръзна се от страх, че може да е убила Мейгрейт и Рулке.

— Добре ли си?

Думите не излизаха лесно от свитото й гърло, докато влачеше приятелката си настрана. Мейгрейт скочи и помогна на Рулке да се изправи.

— Горе-долу — отвърна тя през рамо. — За малко да паднеш върху нас. Как го направи? — промълви със страхопочитание.

Каран не каза нищо, вторачена в агонизиращия транкс, чиито криле се свиваха и разперваха в гърчове.

Рулке намери остатъци от енергия в себе си да остане прав. Стисна рамото й в безмълвна благодарност и се помъкна към другите карони.

Вторият транкс лежеше бездиханен, от него стърчаха десетина копия. И мнозина от гашадите бяха мъртви. Отместиха тежкия труп на чудовището, който с крилете си скриваше какво има до него. Кароните бяха разкъсани. Мъртви до един.

Рулке сблъска юмруците си в каронски израз на скръб и се скова за около минута. Лицето му се вледени.

— Ще отмъстя за вас — извиси се гласът му, — дори ако е нужно да стана от гроба, за да го направя! Фейеламор, ще съжаляваш во веки веков за злодеянието си! Проклинам всички вас и потомците ви до свършека на времето.

Той бръкна в куртката на Мейгрейт, измъкна Огледалото и го подчини на волята си.

— Нека само се опита да го използва отново…

Погледнаха нагоре. Фейеламор я нямаше на разбития балкон. И порталът й се бе затворил, а на пода точно под него лежеше третият транкс, прерязан през краката. Още потръпваше сред кожените парцали от крилете си.

— Порталът е изчезнал, когато се е промъквал — сгуши глава в раменете си Каран.

Транксът се присви и умря пред очите им. Рулке разпери пръсти и кълбото засия отново.

— Видя ли това? — прошепна той на Ялкара.

Нямаше нужда тя да казва нещо, отговорът бе изписан с бръчките, врязали се в лицето й.

— Нека опитаме за последен път — призова я Рулке. — Елате всички заедно.

„Свърши се.“ — Не, отново владея положението.

„Късно е. Те бяха последните плодовити между нас! А нашите утроби могат да заченат живот не повече от гробовете, в които ще положиш сънародниците ни.“ Рулке трепереше.

— Ялкара, ти си най-младата и се знае, че можеш да раждаш. „Погледни ме! Дарих половината си живот, сега съм старица. Ще измрем. Неизбежно е.“

— Не! — кресна Рулке. — Няма да го допусна. Елате на Сантенар. Има и други начини. Можем да вземем семето от тях още сега и…

Други карони се събраха зад Ялкара, показани от кълбото. Още се наричаха Стоте, но бяха останали по-малко от седемдесет. Старци от първия до последния.

„Не. Има неща, които не е писано да се сбъднат. Нека поне посрещнем окончателната си гибел с достойнство.“ — Само да ги прикоткам тук — подхвърли Рулке на Мейгрейт, — и ще го направя, каквото щат да казват. — Взря се в очите на Ялкара. — Моля ви, елате.

„Не, Рулке. Колкото и време да ни е останало, то ще прелива от горчилка, няма защо да го пилеем на чужд за нас свят. Ти се върни на Аакан, за да бъдем заедно накрая.“

Фейеламор се прикриваше високо над залата. Ударът на машината, насочена от Каран към балкона, едва не я запрати да се сплеска в пода, но й стигна упоритост да се задържи. Поне кароните бяха мъртви — една заплаха по-малко. „На прага съм“ — ободри се тя и подхвана следващата част от своя план.

Мъглата около нея се изду, а в другия край на прохода чакаха тълпа фейлеми, събрали се в Елудор, отдалечен на над четиридесет левги от Шазмак. Връзката възникна толкова ясна, сякаш всички бяха слели съзнанията си. Фейеламор си ги представяше като съвършена прозирна сфера, изпъстрена по повърхността си с отделните умове, а в центъра — по-едро, тъмнеещо ядро, което направляваше цялото.

— Дори Рулке не може да се опълчи срещу такава сила — увери тя своите сънародници.

Фейлемите навлязоха от гората в бледозелената светлина на странния портал и се пренесоха в Шазмак.

— Не биваше да се съмняваме в тебе! — възклицаваха те. — Покажи ни Пътя, Фейеламор. Поведи ни към Талалейм, нашия дом!

— И Мейгрейт е жива — каза им Фейеламор. — Тя все пак не ни навреди. Радвам се. Имаме още две задачи. — Плъзна пръсти по златните струни на нанолета и от звуците косъмчетата по голите ръце на Гетрен настръхнаха. — Първо да се отървем от Рулке и неговата машина, иначе той ще се върне на Аакан и всичко ще започне отново — пак вечно ще се озъртаме през рамо за опасността. Успеем ли, ще заставим Мейгрейт да разкъса Възбраната. И тогава ще се завърнем с чест на Талалейм.

— Фейеламор — извика Халал, — захвърли този инструмент! Сега не ни е необходим. Достатъчно злини ни тежат на съвестта.

— Не мога! — наежи се Фейеламор. — Оставя ли Рулке жив, рано или късно той ще ни връхлети. Вие ще хванете Мейгрейт.

Тя задърпа струните още по-безогледно.

Рулке изви глава и видя, че е обречен. Можеше и да се спаси, ако си наложеше да изостави Мейгрейт, ако бе събрал сили да посрещне удара. Но тя се крепеше на него, сама дори не би се задържала права. Знаеше, че Тенсор ще порази и нея.

Бутна я зад гърба си и я закри с тяло. Снопът рубинено сияние от юмрука на Тенсор се заби точно в гърдите му. За миг огромната фигура на карона като че светна. Краката му се хлъзнаха по пода под неудържимия натиск. До вчера би понесъл заклинанието спокойно като жилене на мушица, но този ден му ограби и сетните запаси от жизненост.

— Помогнете ми! — призова своите гашади.

До вчера и те биха откликнали на мига, ала сега застинаха в нерешителност. Преди стоящите най-близо до Тенсор да замахнат с копията си, аакимът завъртя юмрука си и към тях. Размята ги във всички посоки.

— Тенсор, престани! — дереше си гърлото Шанд. — Какво правиш?! Ох, че си слабоумник!

Налетя му, обаче Тенсор вдигна другата си ръка към него и го прикова неподвижен.

Лъчът отново блъсна Рулке и ръцете му се разпериха сами. Мейгрейт бе изхвърлена встрани чак зад стълбите. Краката на карона не намираха опора, накрая бушуващата енергия го запрати назад. Понесено от нея като лист по вятъра, тялото му се халоса в туловището на машината. Рулке изрева с такъв бяс, че звънна и спиралната стълба.

Той също сви могъщия си юмрук и за миг изглеждаше, че ще помете Тенсор. Лиан се шмугна в търсене на укритие. Но каронът изведнъж се отпусна като спукан балон.

Мейгрейт, която крачеше наоколо, зашеметена от скръбта, зърна Фейеламор да се показва в подножието на централната стълба. От другата страна доближаваха Шанд, Игър и Малиен, готови за най-тежката битка в живота си.

Мейгрейт вдигна ръка.

— Отдръпнете се! Това е между мен и нея.

Фейеламор застана там, където пашкулът се отделяше от Стената.

— Това е слабото място — обърна се тя към Халал. — Тук ще отворим портал.

— Ще унищожиш света! — сопна й се Шанд.

— Аз мога да се справя с един портал — още по-враждебно отвърна тя.

Фейеламор напрегна съзнанието си и изтънялата Стена се раздели пред нея. Тя затърси през пролуката проход към Талалейм. Не се нуждаеше от ничия помощ, за да открие точно този Път.

— Ето го — промълви и отвори портала.

— Убеди ли се — прошепна Каран от пода, — че никога с нищо не ти навредих? И как бих могла? Все не проумявах защо толкова се боиш от мен…

Фейеламор се загледа в нея, отпусната между телата на Тенсор и Рулке.

— В края на краищата узнахме, че заплахата не се криела в трикръвната, а з забраненото творение — „трите в едното“. Защо ли не се досетих по-рано?

Пътят се превърна в сияеща проточена фуния, около която се тълпяха пълчищата на пустотата. Когато Стената се разпаднеше, единствена Фейеламор би могла да ги удържи… но тя си отиваше у дома.

Мейгрейт й се изпречи и лицето на Фейеламор се сви страдалчески и гузно.

— За този ден те подготвях, Мейгрейт. Защо ме изостави?

— Нима не изпрати Еламай да ме убие — напомни Мейгрейт, която трудно осмисляше думите на бившата си господарка.

— Никога не бих ти навредила. Другите фейлеми решиха да умреш.

— Те са решили?! — извиси се гласът на Мейгрейт. — И ти не наложи волята си на своите „овце“?

— Опитах се, но те надделяха. Най-лошият ден, откакто се помня. Не можех да ги спра.

Мейгрейт зърна меча на Рулке, захвърлен на пода, и го сграбчи.

— Тогава ще ти покажа как се прави! Фейеламор изпъна ръка към нея.

— Не си способна. Отгледах те така, че никога да не се обърнеш срещу мен.

Мейгрейт вече виждаше само златистите искрици в очите й. Разкъсваше се между омразата си и оковите на принудата. Безсилна както винаги. Но нали знаеше, че е надраснала този тесен калъп? Щом помисли за мъртвия си любим, страхът се стопи завинаги. Разсмя се дрезгаво и вдигна меча.

— Отървах се и от твоята принуда, и от твоето възпитание. Е, Фейеламор, готова ли си да умреш?

Отговорът блесна в погледа на Фейеламор — внезапен ужас и признанието, че накрая Мейгрейт се е оказала по-силна.

— Щом е тъй, стовари възмездието върху мен. И дано ти е по-сладко, като знаеш, че съм била на крачка от изпълнението на своя дълг, но не съм успяла.

Мейгрейт застина с вдигнат меч, наслаждаваше се на болката й.

— По-бързо! — пресекна гласът на Фейеламор.

Фейлемите останаха неподвижни като статуи. Никой не се притече на помощ. Не смееха или им беше все едно?

Мейгрейт отпусна върха на меча и цапна Фейеламор по бузата с плоската страна на острието.

— Вървете си у дома! — рече им грубо. Сянка се плъзна по лицето на Фейеламор.

— Добре им е на фейлемите — промърмори, — че могат да прехвърлят бремето върху своята предводителка. Ще ми стигне ли силата за последното действие?

По Стената плъзнаха вълни. Нещо грозно и неимоверно напористо се пресегна до фунията на портала и се вкопчи в крака й над глезена. Фейеламор го отпъди като муха. Трите ранички, оставени от ноктите, кървяха.

— Значи няма да ми попречиш? — изгледа тя Мейгрейт. — Няма.

Мейгрейт пак претръпваше за света наоколо, потънала в мъката си.

А Фейеламор неочаквано се поколеба унило.

— Струваше ли си? Оправдава ли бедите, които навлякох на света и на детето, което трябваше да се възвиси и над мен?… Не. Трябва да изкупя вината си. Нагърбвам се и с този дълг, за да покажа, че се разкайвам. — Тя изопна рамене и годините престанаха да личат. Сега беше каквато и преди хилядолетия бе повела своите сънародници към Сантенар. — Аз съм едно с фейлемите! — натърти властно, като задържаше портала отворен само с мощта на волята си. — Сега е мигът. Отиваме си у дома.

Първият фейлем я доближи плахо. Тя докосна рамото му и го побутна благо. Той се хвърли напред и Пътят го погълна. Един по един те минаваха край предводителката си и изчезваха от Сантенар. Когато и последният бе прехвърлен, Фейеламор се олюля, коленете й опряха в пода.

— Най-после се свърши с моя дълг! — изхриптя тя. — Дори не ми се вярва. — Седна тежко и се разрида за вековете на изпитания и несгоди. Избърса лицето си и стана. — Имам последна задача за тебе, Мейгрейт, щом бездруго стигнахме дотук. Задръж Пътя отворен и за мен.

— Ами върви! — изплю думите Мейгрейт. — Ще го задържа! Така поне ще знам, че съм се избавила от тебе.

Ала Фейеламор не помръдваше.

— Изпълних дълга си, но останаха и недовършени дела. Все едно е дали и аз ще успея да се завърна. — Наведе се над Каран, която потръпна. — Ти ми направи услуга, макар че плати прескъпо. Въпреки всичко пренесе Огледалото от Физ Горго до Туркад, за да изпълниш задължението, което Мейгрейт бе поела спрямо мен. Но аз не ти се отплатих.

— И какво от това? — немощно отвърна Каран. — Умирам.

— Може би… — Фейеламор докосна челото и и пое болката върху себе си. — Не съм способна да надникна в бъдещето. Но не бива да оставям неизплатени дългове. Каквито богатства имахме аз и фейлемите, предавам ги на тебе и твоите наследници. Могат да бъдат взети от пещерата, където Гилиас… намери Мейгрейт. — Свали от ръката си абаносова гривна и я сложи на китката на Каран. — Защитени са от неотслабваща илюзия, а това ще я разпръсне.

— Твърде късно е за покаяние — зло се намеси Мейгрейт. — И хиляда години да коленичиш, няма да поправиш стореното.

— Права си. Като си помисля как се гаврих със свое чедо… Бях обсебена.

— Не! — кресна Мейгрейт.

Фейеламор я прихвана за раменете, обаче не се престраши да я прегърне.

— Чуй истината, към която се стремеше цял живот. Аз съм другата ти баба. Принудих собствения си син Галгилиел, горкото ми крехко момче, да се сношава с Аелиор, докато осъществих противния си замисъл. Така унищожих и него.

Мейгрейт обезумя и я заудря с юмруци.

— Няма да повярвам в гнусните ти лъжи! Как можа да ми сториш това?! Ти си изрод!

Фейеламор дори не помисли да се защити.

— Такава съм и не заслужавам друго. Направих го, за да се съхрани моята раса, без да мисля за нищо друго. Добре, внучке, стой настрана. Сама ще се прехвърля по пътя. Щом върнах сънародниците си на нашия свят, моята участ е без значение. Сбогом. Дано ми простиш.

Тя скочи в портала, удържа го за миг, после фунията се сви и затвори с взрив от синьо-бяло сияние. В същия миг изчезнаха и тварите, дебнещи около нея. Пробивът в Стената бе заличен.

Мейгрейт се взря в Огледалото, което й показа, че фейлемите са стъпили тържествуващи на Талалейм. Захвърли го и каза на Каран:

— Никъде по Трите свята няма справедливост!

Каран се закашля и изпъшка. Болката се бе върнала отново в тялото й.

— А ти какво очакваше от Лъжовното огледало?

Един по един те излизаха от портала на Талалейм, голи като всеки, пожелал да се прехвърли между световете. Озоваха се на прастаро и свещено за тях сборно място — затревен хълм, оформен като извита нагоре пирамида, която стърчеше високо над гората. На изток небето просветляваше и възвестяваше зората.

Фейеламор се появи последна и се тръшна изнемощяла на тревата. Другите я повдигнаха на раменете си, за да види своя свят. Прегръщаше ги наред, всички ронеха сълзи. Хилядолетия бяха минали, откакто отидоха на Сантенар.

— Успяхме — промълви тя тихо. — Нашият свят е в безопасност, а враговете ни ги няма. Най-сетне сме свободни.

— Ала на каква цена… — обади се Халал. — Помисли какво стори на Галгилиел и Аелиор, а после на Мейгрейт. Всички сме виновни. Престъпихме всичко, в което вярвахме, за да премахнем кароните, както преди тях бяхме изтребили мариемите.

— Направих го за Талалейм — напомни Фейеламор.

— Ти отвори Аакан за пустотата — не отстъпи Халал, — а това не беше нужно никому. Сега Аакан е променен завинаги.

— Нямах избор. Ние сме най-благородната сред човешките раси. Нима някоя от другите се е грижила така за своя свят?

Вятърът се обърна и донесе миризмата на горящо дърво, дочуха и далечен писък.

— Това пък какво е? — изсъска Халал, напрегнала очи в сумрака. Скоро се убедиха, че някъде има горски пожар, и то голям. Долавяха и вонята на овъглена плът.

Слънцето се надигна над хоризонта и през кълбящите се кафяви пушеци те зърваха тук-там опустошението. Пламтяха дървета, докъдето стигаха погледите им. Дори в смътната далечина стърчаха стълбове дим като планини.

— Как се е случило? — прошепна Фейеламор. Светлината обля лицето й, но златистата кожа се бе съсухрила. Очите й мътнееха в дълбоките си кухини. — Какво не е наред? Не разбирам…

В Шазмак останаха само Мейгрейт, Каран и втрещените гашади. Когато Фейеламор се прехвърли, ослепителното избухване отново бе уплътнило изтънелите останки от Възбраната.

Мейгрейт държеше ръката на Каран и се взираше с покруса в смазаното тяло на своята приятелка. Клепачите на Каран се вдигнаха и зелените очи отвърнаха на погледа й със слаба усмивка.

— Направихме го. Ти и аз… Кой би помислил?

Клепачите й пак закриха очите и тя като че се смали още повече. Бледото й лице се изглади неподвижно като восъчна маска.

Шокът и загубата бяха направили самата Мейгрейт безчувствена към болката от многото рани. От мехурите по обгорялата й ръка се процеждаше слуз, дълбокият разрез на бедрото й се спускаше чак до коляното. Навсякъде по тялото си имаше натъртвания и драскотини. Но още нищо не бе свършило, тя съсредоточаваше волята си за окончателната задача — възстановяване на равновесието между световете. Само да не се бе отказала толкова лесно от наследството си… И сега как да намери Пътя към Аакан?

— Не си отивай! — погали червените къдрици на Каран, после избърса влагата от челото и. — Остани с мен… имаме още работа преди края.

Каран пак отвори очи, колкото и да беше непосилно.

— Каква?

— Възбраната е като тънка нишка, а още няма равновесие. През всяка пролука в нея тварите на пустотата нахлуват на нашата планета. Трябва да върнем положението, съществувало преди сътворяването на флейтата. Такава е моята съдба.

— И как да ти помогна аз? — едва се чу шепотът на Каран.

— Невъзможно е да го направя сама. Равновесието е било нарушено на Аакан. Само оттам може да бъде възстановено.

— Вече се е случвало да се поддам на настойчивостта ти. И виж докъде се докарахме този път. Рулке е мъртъв, Тенсор също, а и Мендарк. И кароните, дошли тук, и половината гашади. Шазмак е потопен в кръв… заради нас двете. Къде е Лиан? Искам да поговоря с него, преди да умра.

— Не знам къде е. Каран, чуй ме! Длъжна съм да стигна до Аакан и да направя нещо заедно е кароните, ако някой от тях е оцелял, но не познавам Пътя. Единствена ти можеш да го намериш. Няма ли да ми помогнеш?

— Тази болка ще ме довърши… — Каран потъваше в унес. — Искам да видя Лиан. Това е предсмъртното ми желание, уважи го.

— Значи Трите свята са обречени и пустотата ще ни прегази. Няма надежда животът да продължи.

— Как да усетя Пътя, когато болката прогонва всичко друго от главата ми? — Очите на Каран блестяха от треската. — Лиан, къде си?…

Мейгрейт я вдигна полека и я пренесе на близкия диван. Подпря тялото й с възглавници, за да не мърдат счупените кости, но болката не стихваше. Държеше ръката й, даде й и малко вода.

Не знаеше кога вдигна глава и видя, че гашадите са се събрали в кръг около тях. Рухна всичко, за което живяха преданите служители, а в най-тежкия миг за своя господар те не го подкрепиха. Смъртта на Рулке ги освободи, но и ги превърна в нищожества. Отново нямаха цел пред себе си.

— Чуйте ме — започна Мейгрейт. — Рулке е мъртъв, няма гашади. Вече няма какво да правите тук. Върнете се по местата, където сте живели, преди Рулке да ви подчини. И ми се закълнете, че няма да търсите нов господар.

Приеха да се закълнат, после се отдалечиха, наплашени и сами в света. Отиваха да се скрият пак в своите южни дебри. Но един не тръгна.

— Идлис, няма ли да дойдеш? — тъжно се озърна Йеча, която не се отделяше от него през последните дни.

— Винаги ще бъда там, където си и ти. Но първо трябва да довърша нещо, което започнах.

Сведе поглед към Каран с нежност, ако резките му черти можеха да се смекчат в подобно изражение.

— Защо Рулке не пожела да се вслуша? — промърмори той по-скоро на себе си. — Предупредих го — историята на Лиан не беше притча, а предсказание. Лиан състави по-добро сказание, отколкото можеше да предположи. Дойдохме от нищото и в нищото се завръщаме… Аз съм лечител — напомни той на Мейгрейт. — Още преди година Каран ми подари живота. — Приклекна до Каран и хвана ръката й с дългите си мършави пръсти. — Веднъж отказа помощта ми. Ще ми разрешиш ли да, ти помогна този път?

— Ще ти бъда безкрайно благодарна — отвърна тя немощно. Отдавна не се страхуваше от него.

— Тя мръзне — озърна се Идлис към Мейгрейт. — Донеси два мангала, одеяла и нещо горещо за пиене.

Докато тя се върне, лечителят сряза и махна дрехите на Каран и я нагласи по-удобно на дивана. Клатеше глава и цъкаше с език при вида на многото й белези.

Щом я зави с одеялата, излезе за малко от залата и донесе лилаво шишенце. Капна малко от тайната отвара върху езика на болната.

— Така по-добре ли е?

— Да, малко, но сега ми се вие свят.

Той опипа безкрайно предпазливо костите, после се опита да намести счупения й таз, но писъкът й го спря. Идлис помръкна.

— А не би трябвало да усеща нищо… Не смея да и дам по-голяма доза. Имам и друг лек за нея, обаче се боя да прибягна до него…

— Каквото ще да е, дай го! — гърчеше се Каран и болката се засилваше.

— Имам хрукс — взря се той в нея. — Опитвала си го и преди, нали?

— Два пъти.

Думата стигаше да закопнее отново неутолимо за опиата. А Идлис се мръщеше.

— Толкова си зле, че може да те убие или пък да те пороби до последния ти ден. — Лечителят реши, че дължи обяснение на Мейгрейт. — Хруксът е много опасен опиат. Използваме го, когато искаме да слеем умовете си, да засилим усета си, да наложим властта си. Но и тя, и ти, да речем, бихте се пристрастили към него неустоимо. Каран познава вкуса му. След третия път стремежът да го употребява отново и отново може да стане неутолим. Има и други последици, но те са различни при всеки. Знам ли какво би причинил хруксът на трикръвна?

— Ако първо не я убие, казваш… Идлис кимна.

— Но нищо друго няма да премахне болката.

— Каран… — пак подхвана Мейгрейт. — Знаеш колко съм бездушна. Как да поискам от тебе нещо, на което сама не съм способна? Но…

— Казвай де! — озъби й се Каран.

— Ще приемеш ли доза хрукс, за да ми дадеш шанс да възстановя равновесието? Заклевам ти се, че…

— Ами аз…

— Не прибързвай. Не е изключено да те убие.

— Ако пък привикнеш към него и не можеш да си го набавиш, ще ти се иска да те е убил — добави Идлис.

— И какво от това?! — изкрещя Каран. — Умирам! Щом ще поотложа края и ще направя нещо, дай ми хрукс.

— Така да бъде. Ще започна с малка доза — реши Идлис. — Възможно е все пак да ти се размине без неприятни последици.

Той отряза парченце колкото грахово зърно и го сложи в устата й — беше жилаво като сушена кайсия.

— Пари ми на езика…

След малко Идлис отново се постара да намести тазовите й кости и писъкът на Каран пак отекна из залата. Той се вторачи в Мейгрейт.

— Нищо не се промени. Налага се да й дам по-голяма доза. Необходими бяха и второ и трето парче, преди Идлис да нагласи тези кости. Направи го ловко, после изпъна краката й и събра краищата на счупените кости в тях. Почисти раните и ожулванията и ги превърза с ивици чист плат. Накрая пак я зави с одеялата.

— Стори ми се, че и гръбнакът й е счупен — каза на Мейгрейт, която стоеше неотлъчно до дивана. — Но не е. Само тазът, обаче на три места, двете бедрени кости също. Едната тазобедрена става е изкълчена, има и още счупени кости. Ще зараснат с времето, съединих ги точно. Умея да лекувам кости. Сега трябва да поставим в гипс и таза, и краката й, иначе никога няма да ходи отново. Кой знае дали и това ще помогне. А за раждане… — поклати глава той — … по-добре и дума да не става.

— Тя е трикръвна — спокойно напомни Мейгрейт.

— Въпреки това трябва да се знае. Тази нощ ще сглобя метална рамка, която да обхване тялото й до кръста, за да зараснат костите добре.

Той се зае с гипсовите превръзки и чак когато свърши, подкани Мейгрейт:

Сега започни каквото си намислила, но не я претоварвай. Слаба е, има и вътрешен кръвоизлив, а вече ти обясних, че хруксът е опасен. И за твое добро, и за нейно те моля да не искаш прекалено много от Каран. Но нека първо се погрижа и за твоите рани, иначе и ти скоро ще се проснеш до нея. Каран се чувстваше необичайно, сякаш се рееше над изтерзаното си тяло. Нямаше нито болка, нито други усещания. Помнеше обаче, че й предстои работа. Хруксът я улесни в мисловната връзка с Мейгрейт, само че я поддържаше колебливо.

Мейгрейт сплеска с чук разкъсания метал по корпуса на машината и се покатери на горната седалка. Докосна ръчките и незабавно част от Стената изтъня рехаво. Ордите пак напираха от другата страна.

„Готова съм. Сега направи каквото зависи от тебе, ако имаш сили.“ Каран затърси през Стената блуждаещия, променлив Път между световете, за да очертае прохода между Сантенар и Аакан. Този път й беше по-лесно. Може би страданието и опиатът я бяха освободили от всичко, което я разсейваше преди.

„Намерих го. Виж!“ Мейгрейт задейства машината, както бе правил Рулке, насочи съзнанието си и отвори Пътя. Пълчищата от пустотата тутакси подновиха натиска върху Стената.

— Искам да видя залата, където се събира Съветът на кароните — гръмко помоли тя. — Същата, където Рулке намери Ялкара.

С машината създаде златисто кълбо насред Стената, за да улесни Каран в предаването на образите. Те трепкаха — болката се засилваше въпреки голямата доза хрукс.

Кароните се бяха събрали да обсъдят раздвижването на тварите в пустотата и неминуемото разкъсване на Възбраната. Ялкара се озърна ненадейно.

— Ти си жива! — отправи мисълта си Мейгрейт към своята баба. „Рулке?!“ — Аз съм Мейгрейт. Той е мъртъв. „Как умря?“ — Тенсор го порази с аакимското заклинание. Рулке ме спаси, като пожертва себе си.

„Пожертвал е всичко заради тебе? Това е… — Ялкара се запъна. — Моля те да ми простиш.“

„Значи опитът ни на Сантенар е пълен провал — намеси се друг карон — и нашата раса е обречена.“

„Щом това е краят — додаде Ялкара — нека го посрещнем доблестни. Благодаря ти, че ни извести.“

— Чакайте! Възбраната отслабва. Ще ми покажеш ли как да възстановя равновесието между световете?

„Трябва да прехвърлиш машината тук. Не може да бъде постигнато другаде.“

А през това време Стената на Възбраната се мяташе напред-назад в залата и с всяко движение грохотът разклащаше града като земетръс. По една странична стена плъзнаха пукнатини. С оглушителен звън и трясък се срути стълба.

— Не се прехвърляй — помоли Каран. — Не мога да задържа връзката толкова време. Ще се озовеш в капан там.

— Длъжна съм. За това съм предназначена. Не губи Пътя от поглед, каквото ще да става.

Без да слуша повече молбите на Каран, Мейгрейт закрепи трупа на Рулке в машината с безумната надежда, че кароните биха могли да направят нещо за него. Само стрелна с поглед Каран още веднъж и побутна ръчките. Кълбото стана прозрачно. В него нахлу гледка от някаква местност, но разкривена като отражение по вътрешните му стени. Каран зърна мрачна равнина, осеяна с постройки като пораснали от земята купчини мехури. Навсякъде изригваха вулкани и лавата се стичаше да погълне сградите.

Мейгрейт извика силно от болка, после изчезна заедно с машината. Кълбото се проясни и в него отново се показаха кароните. С гръмовен тътен машината се появи насред тяхната зала. Огромната маса, около която седяха, се нацепи на трески, но никой не се стъписа.

— Благодаря ти — промълви Ялкара и невъзмутимо изтръска парчетата от лицето и ръцете си. — Това творение ще бъде паметник, храм и гробница на Рулке. Няма да се свираме плашливо тук, докато измрем. Да знаеш, че си последният от своята раса, е най-страшната мъка. Ще се хвърлим задружно във вечната нощ. И ще вземем машината в пустотата.

— Първо ми покажете как да възстановя равновесието — натърти Мейгрейт.

— Не можеш да му повлияеш с машината! — обадиха се един през друг кароните. — Ти си инструментът. Ти трябва да го направиш.

— „Равновесието ще бъде възстановено, но инструментът ще бъде изгубен“ — напомни им Каран по мисловната връзка.

— Изгубен за Сантенар! — подчерта Ялкара. Кароните обясняваха на Мейгрейт какво да направи.

— Ще ти бъде тежко — предупреди Ялкара. — Никой от нас не би успял.

— Знам как да го постигна — успокои я Мейгрейт. — Целият досегашен живот ме водеше към това дело.

В съзнанието на Каран неочаквано нахлуха неразбираеми видения и се плъзнаха по блестящата повърхност на кълбото. Всичко се разкриви и примига.

„Не прекъсвай нишката!“ — долетя зов от Мейгрейт.

Вратата на залата бе съборена и вътре нахлуха въоръжени до зъби аакими с непреклонни лица. Най-сетне се бяха вдигнали срещу господарите си.

— Не отстъпвайте! — извика Ялкара на сънародниците си. Профуча към Мейгрейт, а кароните се изправиха подобно на стена пред противниците си.

Мейгрейт и Ялкара сляха усилията си, стъписващите образи все повече замайваха главата на Каран. И картината в кълбото се завъртя влудяващо, после угасна. Тя се опита да я върне, но кълбото тъмнееше.

Зад нея се разнесоха тропот на бягащи хора и слети възгласи на радост. Задругата се върна от Каркарон по отворения с изтощителни усилия портал — Шанд, Игър, Лиан, останалите… Лиан препускаше към Каран, тя обаче го отпъди с жест.

— Не сега!

Насилваше се въпреки болката да прокара връзката и да намери Пътя. Всичко се бе променило.

— Ето я Мейгрейт… — промълви Каран и внезапно танцуващите из кълбото точици се сляха в лика на нейната приятелка.

Сега образът беше обрамчен в тъмен ореол като индигово-черна дъга.

Шанд замря с изпънати по бедрата ръце като стълб, забит в земята, щом видя Ялкара. Само стискаше юмруци. До него Малиен се разкъсваше от своя вътрешна борба. Искаше аакимите да отнемат машината и да освободят своя свят, но не и ако Възбраната, защитаваща този, ще бъде унищожена.

Каран гледаше безпомощно как мускулест ааким пропълзя отзад по творението на Рулке и просна Мейгрейт с жесток удар. Той се тръшна на седалката. Мейгрейт изстена и се обърна по лице.

— Бягай! — викаше й Каран. „Как бих могла?“ Аакимът протегна ръце към уредите и залата около него се раздруса. Кълбото пред гледащите в Шазмак завибрира. Предницата на машината блъвна жълта светлина с такава мощ, че проряза с дим завихрения въздух из залата и прогори стената. Навън в черното небе бе увиснала оранжева луна — толкова ярка и огромна, че сякаш бе окачена в клоните на дърво.

— Бягай! — изрева и Игър.

Каран неволно предаде думата чак на Аакан.

„Няма да им оставя машината!“ Мейгрейт запрати настрана дребна жена, в чието лице се долавяше прилика с Каран, и закрачи напред, прикрила очите си с длан. Лъчът изпепели остатъците от масата и се премести на тласъци към нея.

— Никой ли няма да и помогне? — задави се Каран.

— Ами моят народ? — изохка Малиен, впила жаден поглед в Аакан. — Ами моят свят?

Кароните се бяха вцепенили. В миг-два се вмести цяла вечност. Лицето на Игър се кривеше. Той изпружи ръка към кълбото, гърбът му се изви, очите се ококориха. Яростно извлече от паметта си знанията за Тайното изкуство, погребани дълбоко през десетилетията на лудостта му, и извърши нещо нечувано. Сноп синкав огън проби Стената, пренесе се по целия Път между световете и стопи машината насред залата в Аакан в нажежена буца. Скупчените наоколо аакими се запремятаха във всички посоки.

В кълбото се открои лицето на Мейгрейт. Тя протягаше ръце към Каран, сякаш умоляваше да я върне на Сантенар, но беше късно. Пътят бавно се сви, кълбото избледня. Блещукащите слоеве на Възбраната припламнаха и изчезнаха завинаги.

Всичко приключи. Равновесието бе възстановено. Игър се захлупи по лице, безсилен да шавне. И Каран се отпусна на дивана с тих стон.

Лиан се заблуди, че е мъртва, и опря чело в тялото й, но усети топлия й дъх.

— Как си загуби косата? — прошепна му тя.

— При пожар. Само че този път друг го подпали — припряно се оправда летописецът.

И двамата помнеха как, за да я измъкне от плен на гашадите, той изгори до основи старата къща в Нарн, та бяха принудени да изкъртят пода, за да се спасят.

Каран пък се сети за първите му нелепи думи, с които се запознаха.

— „Аз съм Лиан. Дойдох да те спася“ — промърмори унесено и му се ухили, както само тя умееше да дразни.

— А аз се уплаших преди малко, че си умряла! — поклати глава той с укор.

Каран прихна, отвори очи и плъзна ръка по раменете му.

— Да, размина ми се на косъм, но сега съм по-добре. Много по-добре.

Сутринта Идлис донесе рамка от метал и кожа и я приспособи да обхваща плътно гипсовите превръзки по тялото на Каран от кръста до пръстите на краката. Регулира няколко пружини да опъват ходилата й, за да попречат на костите да се разместят.

— Това ще ги закрепи, докато зараснат — каза на Лиан. — Трябва да остане така поне шест седмици.

Лиан се загледа в рамката.

— Струва ми се ужасно неудобна. А и как ще?… — обърна се към Каран, но се смути и не довърши въпроса.

Тя се засмя.

— Как ще се грижа за телесните си нужди ли? Ще си имам болногледач, разбира се. Ако наистина ме обичаш, ще го направиш за мен, а когато най-сетне се измъкна от тези железа, ще те възнаградя. Естествено и себе си.

Идлис вдигна малката й длан към устните си и я целуна. Тя вече не настръхваше от допира на еластичната му кожа. Смяташе го за свой приятел.

— Ще идвам всяка година на този ден в Готрайм — обеща Идлис, — защото може би ще се нуждаеш от хрукс. Няма кой друг да ти го осигури — само ние знаем как да го приготвяме. Ако пък съм ти необходим по-рано, прати вест в Пимир. Разположен е на южния бряг на Карама Малама — Морето на мъглите. Тръгвам да догоня Йеча. Желая ви късмет!

— И на тебе — отвърна Каран. — Сега имате бъдеще пред себе си. Ела в Готрайм и ако аз мога да ти бъда полезна в нещо.

Малиен доближи носилката.

— Сигурно ме мразиш и презираш… — плахо смънка Каран. Малиен се наведе и приглади косата й да не пада в очите.

— Свързва ни родство и винаги ще те обичам.

— Ала аз предадох сродниците си и помогнах на Рулке.

— И пак беше права в решението си. Това е минало, Каран. Но ти можеш ли да простиш на нас — аакимите, за всичкото зло, което сторихме на тебе и на семейството ти? — на свой ред се притесни Малиен.

През последния месец от лятото Каран, Лиан и Шанд прекосиха планините и пристигнаха в Чантед за Сказанието при завършването. За Каран този дълъг преход беше същинско мъчение — костите я боляха почти през цялото време.

Завариха в градчето мнозина от приятелите си — Талия, Джеви, който вече беше първи помощник-капитан на „Хлапето“, Лилис и Надирил, Малиен и Аспър, дори Пендер. Другите аакими се сражаваха с група транксове, които се опитваха да завземат своя територия чак в далечния край на Лоралин. Малиен изглеждаше още поостаряла, в червената й коса избиваха сребърни нишки. Не беше настроена разговорливо — непрестанно се тревожеше за съдбата на Аакан и окайваше своята безпомощност.

— Пендер! — развика се Каран. — Ти си просто великолепен! Може и да преувеличаваше малко, но Пендер поне се бе постарал да подобри мърлявия си вид. Обичайната четина по пълните му бузи беше избръсната. Дрехите му наистина не бяха последната дума на модата по крайбрежната улица в Туркад, но личеше, че са нови и чисти. Шкембето му напъваше копчетата на куртката. Явно изминалата година бе допринесла за преуспяването му.

Той се ухили и разпери ръце за прегръдка. Не се отнасяше с особена симпатия към Лиан, но Каран му беше любимка.

— Каква добра година за търговията! Вече умувам дали да не купя друг кораб.

— Няма да продадеш „Хлапето“, нали? Ще ми е жал за него — помръкна Лилис.

И тя се бе променила — още изглеждаше нисичка, но не и толкова кльощава. Наистина се превръщаше в жена.

— Слушай, Лилис, не мога да съм капитан на два кораба наведнъж, нали? А и искам да изплатя на Талия нейния дял. — Той зашепна. — Не ме издавай, ама може да го продам на баща ти. „А ти с какво се занимаваш?“

— Имам толкова работа! Трябва да препиша до края сказанието на Лиан, за да се съхранява в Голямата библиотека. И още съм насред обучението си. Пендер, ела да те запозная с Надирил. Ще ти допадне.

Лиан мълчеше смирено по дългия път до дома. Лишен от чест, той като че бе загубил и цялата си самоувереност. Според Каран изобщо не приличаше на летописеца, когото тя познаваше и обичаше. По-скоро се бе върнал в миналото си на стеснителен юноша като ученик в школата, залутан насред света, без да знае мястото си в него. Не й харесваше тази промяна, но не виждаше как да му помогне.

Вечерта след завръщането им в Готрайм, докато преподреждаше дрехите в скриновете, намери малкото черно мънисто, което Рулке и даде.

Извади го от прозрачната кутийка и го претегли на дланта си. „Единственото, което мога да направя за тебе сега“ — бе й казал каронът. Какъв ли смисъл бе вложил в думите си? Дали това бе накит, талисман за късмет, магически амулет или просто хапче?

Не усещаше никаква миризма. Близна го. Мънистото имаше неопределим вкус. Пъхна го в устата си. Разтваряше се бавно на езика и по тялото й плъзна подобие на слаб гъдел.