Апокалипсис

На Мег Франк и Джеси Лип

Пролог

Години по-късно Ленсън Орнил размишляваше за иронията във факта, че и началото, и краят на неговата искрена вяра бяха белязани от една и съща ругатня.

— Мамка му! — каза Гонри Орнил на съпруга си Танс на мостика в техния кораб „С това не сме се съгласявали“.

Танс отмести поглед от пулта, на който показваше на техния единайсетгодишен син някои тънкости в управлението на енергийните системи в целия кораб.

— Какво става? — попита той.

— Нали помниш онзи имперски кораб, който уж не ни преследваше?

— Ами да.

— Вече ни преследва.

Ленсън видя как баща му се намръщи, махна с жест от екрана енергийната схема и я смени с навигационните данни. На екрана се появи целият трафик между космическата станция Кумази и плитчината на Потока, през която „Не сме“ щеше да се насочи към Йогякарта, за да пристигне там след пет седмици. Имаше предимно кораби на независими търговци или Домове. Имаше и два кораба на имперския боен флот. Единият — „Оливиър Брансид“, се бе насочил току-що по траектория за прехващане на „Не сме“ след около шест часа, малко преди влизането в плитчината.

— Нали уж си платихме — каза Танс на съпругата си.

— Да, платихме си — натърти тя.

Танс посочи безмълвно работния си екран: „Както изглежда, не сме“.

— Във флота има нов командир — намеси се Дженаро Партридж от комуникационния пулт. И тя беше част от вахтата на мостика. — Чух Самхир да споменава в столовата. Предупредили го за този тип, докато наглеждал товаренето на стоката.

— Чак сега ли ни казваш? — сопна й се Танс.

— Съжалявам. Приказвахме си, докато се хранехме. Предполагах, че Самхир е споделил с вас.

— Щях да ви уведомя — избълва ковчежникът на кораба Самхир Ган, щом нахълта на мостика след три минути.

Ленсън се взря в леко задъхания Ган и си спомни, че неговият баща обикновено беше благ капитан. До момента, когато преставаше да бъде благ. И сега Ган явно щеше да дочака такъв момент.

— Извинете, много заети бяхме със стоката — оправда се ковчежникът.

— Кажи ми сега — подкани го Танс.

— Фамилията на новия командир е Уит. По всичко личи, че е алчна твар. Изритали го насам от службицата му на Средоточие, защото си направил зле сметката с чия жена може да преспи. Сега опитва да си върне положението, като „разчисти“ тук. Набърква се в старите уговорки, за да изглежда, че върши работа.

Танс сви вежди. На единайсет години Ленсън още не знаеше подробности за бизнеса на своите родители, но бе научил достатъчно, за да е наясно, че успехът им зависеше твърде много от „добрите отношения“ с местните и имперските сили на закона и реда в системите, които „Не сме“ обикаляше. А тези отношения включваха и „стари уговорки“, за чието значение Ленсън се досещаше отскоро — даваха се пари и други ценни неща на някои хора, и то по начини, които явно не бяха съвсем законни.

Ленсън нямаше свое мнение по въпроса — още беше достатъчно млад, за да вярва, че всичко сторено от родителите му поначало е правилно, а и за да се отегчава от досадните дреболии в техните занимания. И все пак му се струваше, че това е твърде заобиколен път към постигането на техните цели.

— Кой ти каза? — попита Гонри.

— Сибел Такат — обясни Ган. — Моята колежка в „Страхотна“.

Ленсън се досети, че Ган говори за кораба „Това е страхотна гледка“, с който споделяха товарен шлюз в търговската станция на Кумази. По-малките кораби, като „Не сме“ и „Страхотна“, често наемаха съвместно товарни помещения в станцията, за да намалят разходите си. Случваха се и бъркотии по време на товаренето и разтоварването, когато неща, предназначени за единия кораб, попадаха в другия. Ленсън вече се питаше дали и това не е част от „старите уговорки“.

— Тя спомена — продължи Ган, — че отдавнашен неин познат във флота отказал поредната вноска. Оправдал се, че хората на Уит вече го дебнат много зорко.

— Щяхме да имаме по-голяма полза от тази информация, ако я бяхме научили по-рано — натърти Гонри.

— Съжалявам — повтори Ган. — Щях да ви съобщя. Помислих, че според Сибел само са започнали да се отнасят по-строго към рушветите и се налага да ги даваме по-незабелязано. Не съм си представял, че това означава кораб на флота да ни подгони към плитчината на Потока.

Танс погледна Партридж.

— Някакви съобщения от онези?

— Нищо не са предавали — отвърна Партридж. — Само се насочиха да ни прехванат.

— Не сме достигнали пълна мощност — напомни Гонри на съпруга си. — Можем да им избягаме.

Танс поклати глава.

— Рано е. — Посочи маркера на „Брансид“ на екрана пред себе си. — Това е голям, много масивен кораб. Ускорява по-бавно, но иначе е по-бърз от нас. Ако зафучим с все сила още сега, ще ни настигне преди плитчината.

— Ако ни спипат със стоката, която натоварихме, ще ни го начукат — намеси се Ган, но след миг се усети на кого го казва. — Ъъ… извинете, сър.

Танс кимна разсеяно, пръстите му се плъзгаха над пулта. Ленсън се загледа в тях и разбра, че баща му прави изчисления за „Не сме“ и „Брансид“. Не схващаше подробностите, но чу тихото доволно сумтене на Танс, който вдигна глава към него.

— Знаеш ли какво правя? — попита капитанът сина си.

— Не.

— Опитай да отгатнеш.

— Искаш да избягаш от онзи кораб.

— Позна. Но знаеш ли как ще го направим? Вече казах, че ако ускорим веднага, те ще ни догонят.

— Не знам.

— Хайде, Лен, искам да мислиш заедно с мен.

Ленсън поумува.

— Изчакваш — каза накрая с надеждата, че баща му няма да го разпитва придирчиво, защото не си представяше какво може да добави.

— Да! — потвърди Танс. — Има момент, след който, ако увеличим ускорението с пълната мощност на нашите двигатели, корабът на флота няма да ни настигне преди плитчината на Потока, дори и те да насилят двигателите си докрай. И този момент ще настъпи след… — той изви глава към Гонри — … четири часа и шестнайсет минути.

— Ако „Брансид“ не започне ускорението си преди това — възрази тя.

— Да.

— И ако нашите двигатели издържат натоварването на пълно ускорение през трите часа, които са ни нужни, за да стигнем навреме до плитчината.

— Да.

— И ако нашите тласкащи полета останат включени, за да не се превърнем в пихтия от такова ускорение.

— Да — потвърди Танс по-троснато.

— И ако те не решат да ни забият ракета в дюзите.

— Мамка му, Гонри, стига!

— Само казвам, че засега не бива да се прехласваме във възхищение от себе си — обобщи Гонри и се обърна към момчето. — А ти се върни в каютата си. Тук ще бъдем твърде заети, докато се доберем до плитчината.

— Няма какво да правя в каютата — оплака се Ленсън.

— О, има. Нарича се учене.

Ленсън изпъшка при тези думи и се затътри към каютата си, която, макар и да приличаше по размери на килерче, си оставаше второто по разкош помещение в кораба след каютата на неговите родители, имаща обема на две долепени килерчета. Ленсън се напъха вътре и включи таблета си, но вместо да учи, гледаше анимационни филмчета два часа до мига, когато те изчезнаха от екрана и вместо тях се появиха образователни материали. Ленсън изпъшка отново и се подразни, че уж заетата му майка бе отделила време да провери какви ги върши той. Зачете се неохотно в урока по религия за Рашела — Пророчица, първа предводителка и първа емперо на Взаимозависимостта.

Поначало не беше усърден ученик, но уроците по религия в учебната програма се оказаха особено скучни за него. Нито той, нито родителите му бяха набожни, не предпочитаха догмите на Църквата на Взаимозависимостта пред повелите на която и да е от другите църкви. Не че бяха противници на тази църква или на някоя друга религия — Ленсън знаеше, че някои от екипажа на „Не сме“ са вярващи, но майка му и баща му не обръщаха внимание на това. Все пак семейство Орнил бе предало и на сина си своето вяло безразличие към тази страна от живота.

За липсата на набожност в семейство Орнил можеше да се каже само, че ако някой попиташе към коя религия не биха се приобщили, отговорът би бил — преди всичко към Църквата на Взаимозависимостта. Ленсън поне знаеше, че има и други вероучения, но не бе научил за тях достатъчно, за да ги отхвърля или пренебрегва. Просто това не го засягаше.

Докато за Църквата на Взаимозависимостта все пак знаеше нещичко. Едно от предимствата на официалната религия във Взаимозависимостта се състоеше в задължителното включване на сведения за нея в уроците, с които всяко дете в империята трябваше да се занимава, докато се образова. Всеки научаваше за Църквата на Взаимозависимостта и за Пророчица-емперо Рашела независимо дали вярваше в тях и дали това изобщо го интересуваше.

Пък и семейство Орнил като всички останали празнуваше Деня на емперо, съвпадащ с рождения ден на Рашела според стандартния календар, за да имат повод да се успиват, да разменят подаръци с други хора и да преядат като прасета.

За съжаление, урокът на Ленсън в момента изобщо не споменаваше за Деня на емперо, за подаръци или преяждане. В него се разглеждаха пророчествата на Рашела, тоест изявленията й за видяното от нея бъдеще, които въодушевили разделените човешки средища в различните звездни системи да се обединят в обща империя, наречена Взаимозависимост, и създали основата за икономическите, правните и социалните системи, на които Взаимозависимостта все още се опираше след повече от хилядолетие.

А всичко това беше противна скука според Ленсън. Не само защото учебният материал беше нагоден за възрастовата група от 10 до 12 години и не задълбаваше по същество в пророчествата и тяхното влияние, а се ограничаваше с прости твърдения, които трябваше да бъдат само запомнени, не обсъждани и обяснявани (а и на Ленсън, който не беше от най-усърдните ученици, не му се занимаваше кой знае колко с това). Глождеше го някаква смътна представа, докато четеше за пророчествата, но не би успял да я изрази с думи, дори да имаше желание да напрегне ума си.

Ако все пак бе опитал, тя щеше да изглежда горе-долу така: „Ей, знаеш ли, че създаването на цяла система за социален, политически и икономически контрол въз основа на неясните, твърде податливи на пристрастно тълкуване слова на един-единствен човек, обявил се за божествено вдъхновен, май не е чак толкова умно, а?“.

Защото Ленсън, също като родителите си, се отнасяше по-скоро практично към живота и нямаше склонност да навлиза в дебрите на духовността, телеологията и есхатологията, които дори пробуждаха у него някакво тихо безпокойство — интелектуалното съответствие на отхапване от сладкиш и усещане на вкус, който не знаеш как да наречеш, но не е характерен точно за този сладкиш, и вместо да ти е приятно, само имаш нещо в устата си и не би казал, че си доволен от попадането му там, но е твърде невъзпитано да го изплюеш, затова просто преглъщаш, покриваш остатъка от сладкиша със салфетка и опитваш да се заемеш с каквото друго има за вършене в този ден.

Четенето на пророчествата предизвикваше у Ленсън същото вбесяващо неясно чувство за интелектуално неудовлетворение, което се добавяше към скуката, затова съвсем логично той направи единственото нещо, което му беше по силите — заспа с таблета в ръка. Това беше чудесно спасение, но само до мига, когато „Не сме“ се разтресе тежко, Ленсън тупна на пода от койката си, а ревящ вятър забушува в каютата му и изсмукваше въздуха от нея в продължение на няколко секунди, преди люкът да се затръшне.

Ленсън лежеше на пода объркан и задъхан, чудеше се какво става и слушаше пискливото свистене от няколко места. Люкът не прилягаше плътно, вентилационните отвори също се бяха затворили, когато въздушният поток през тях се бе обърнал в грешната посока, но имаше мънички пролуки.

Като дете, отраснало в космически кораб, Ленсън изобщо не се запита какво означават тези звуци. Стана и натисна люка, за да се затвори херметично. Въздухът вече излизаше от каютата му само през вентилационните тръби. За нещастие, не можеше да стигне до тях, защото бяха в стените на кораба.

Таблетът му звънна и Ленсън отговори — търсеше го майка му. След миг-два хлипане от облекчение, че синът й е жив, тя му обясни какво се е случило.

— Онези шибаняци стреляха по нас. — Ленсън за пръв път чу точно това сквернословие от устата на майка си. — Не можеха да ни догонят и не им отговаряхме, затова изстреляха три ракети към нас тъкмо преди да влезем в плитчината на Потока. Нашите защитни системи ги спряха, но една се взриви твърде близо до нас и парчета от нея пробиха корпуса, където е каютата ти. Изолирахме тази част от кораба, обаче имаме проблем.

— Какъв? — попита Ленсън.

— Вече сме в Потока. Трябва да внимаваме да не предизвикаме промяна в мехура от пространство-време около нас. Ако му повлияем прекалено силно и го разрушим, може да пострада целият кораб.

Ленсън знаеше, че неговата майка описа опасността твърде меко. Потокът беше като река, по която космическите кораби пътуваха между звездните системи, тя можеше да ги пренася по-бързо, отколкото през нормалното пространство, където ги ограничаваше скоростта на светлината. Но макар че Потокът приличаше на река, той изобщо не беше река, а нещо извън измеренията и ако се изложиш пряко на въздействието му, просто изчезваш. Пътуващите в Потока кораби трябваше да образуват енергиен мехур, който улавяше в себе си част от пространство-времето, за да съществуват в него, и ако този мехур се спукаше, на всичко в него му беше спукана работата.

— Затова се налага да внимаваме, докато си проправяме път към тебе, както и при поправките на кораба — обясни Гонри.

— Мамо, при мен се губи въздух — каза Ленсън.

Видя как майка му се постара похвално да не загуби самообладание.

— Колко бързо? — попита тя.

— Засега по малко. Отначало загубих много, но люкът се затвори и аз го уплътних. Ала още излиза въздух през вентилацията.

Гонри изви глава, за да извика на някого на мостика. Пак се вторачи в сина си.

— Ще оправим това най-напред — каза тя — и ще ти осигурим още въздух.

— Колко време ще отнеме? — попита момчето.

— Няма да е много — обеща майка му. — Ще бъдеш ли смел дотогава?

— То се знае — отвърна Ленсън.

Но два часа по-късно въздухът доста се разреди, Ленсън загуби смелостта си и се разплака за малко. Когато минаха три часа, паниката му се развихри и Танс Орнил положи огромни усилия да го убеди по таблета да не диша с все сила, за да не изчерпи намаляващите запаси от кислород.

Изнизаха се четири часа и за пръв път в живота си Ленсън отправи молитва към Пророчица Рашела.

Когато изтекоха пет часа, тя му се яви.

Ленсън вдигна поглед към грейналото лице на Пророчицата, чиято невъзмутима, безметежна усмивка някак не стигаше до очите й в пълно съответствие с най-добрите традиции на религиозната иконография, в която боговете, богините и пророците успяваха най-много да извият равнодушно нагоре ъгълчетата на устните си. Въпреки това усмивката успокои и сгря Ленсън.

— Страх ме е — призна той пред Пророчицата.

Тя продължи да му се усмихва с такава лъчезарна утеха, с която не можеха да се мерят никакви думи. Сякаш му казваше, или поне така му се струваше (а защо да се съмнява тъкмо в такъв момент?), че е дошла, защото й се е помолил, явила му се е лично и присъствието й е доказателство, че той — Ленсън Орнил, не само ще оцелее, но и са му отредени велики дела.

Именно там, в тишината на своята каюта, вперил поглед в Пророчицата и примигващ мудно, Ленсън Орнил посвети живота си на Църквата на Взаимозависимостта.

Пророчицата продължи да му се усмихва още малко, сякаш приемаше неговия дар за нейната църква.

И тогава вентилационните отвори се отвориха с тракане, за да напълнят каютата със свеж въздух. Ленсън Орнил поглъщаше необуздано прекрасния кислород и накрая припадна насред религиозния си екстаз.

— Изглежда ми като типичен случай на хипоксия — каза Танс Орнил на сина си по-късно вечерта в малкия лазарет на кораба.

Той бе влязъл пръв в каютата и хъркането на момчето прогони в миг напиращия ужас. Когато Ленсън се опомни в лазарета, първата му работа бе да разкаже на родителите си за случилото се чудо.

— Липсвал ти е кислород, а ти тъкмо си чел за Пророчицата преди атаката срещу нас — продължи Танс. — Съвсем нормално е да си имал халюцинации за нея.

Ленсън се взря в родителите си, надвесени загрижено над койката му в лазарета, и прозря, че те никога няма нито да оценят, нито да разберат преживяното от него, затова (съвсем зряло, както си каза в онзи миг) реши да не им досажда, кимна в привидно съгласие с баща си и ги остави да говорят за онзи мръсник Уит, на когото се заклеха да отмъстят все някак. Много по-късно Ленсън научи, че около година след ракетната атака срещу „Не сме“ Уит незнайно как изпаднал от въздушен шлюз в космическия вакуум. Слуховете напомняха, че някога преспал с когото не бива, но Ленсън допускаше, че може да са се намесили и други фактори, например неговите родители, ала може и да се заблуждаваше.

Обаче по времето, когато до него най-сетне стигна новината за злополучната среща на Уит със студения тъмен вакуум, той вече не беше в „Не сме“, а следваше в семинарията към университета в Си'ан, най-престижното учебно заведение на Църквата на Взаимозависимостта. Израстването му в космически кораб, което не беше чест случай, събуждаше любопитството на други семинаристи, но само в началото. После той изпъкна с видението си за Пророчицата.

— Звучи ми като хипоксия — каза Нед Клий, един от съквартирантите му в общежитието, на една късна сбирка, отпи глътка фрадо — напитка с леко психотропно въздействие, и подаде бутилката на Ленсън.

— Не беше хипоксия — възрази Ленсън и побърза да предаде бутилката нататък.

— Но на тебе ти е липсвал кислород, нали? — натърти другият му съквартирант Сура Джин и взе бутилката. — Във вашия кораб е имало пробойна. Губели сте въздух. Кислородът в твоята каюта е намалявал часове наред.

— Да — призна Ленсън. — Но не мисля, че това е причината тя да ми се яви.

— Аз пък изобщо не се съмнявам в това — заяви Клий и се пресегна покрай Ленсън да вземе бутилката от Джин.

— Значи и двамата не сте имали видения за Рашела? Нито веднъж? — попита обърканият Ленсън.

— Никога — отрече Клий. — Един път имах халюцинация с гущер, ама тогава се бях надрусал яко.

— Не е същото — отбеляза Ленсън.

— Горе-долу същото е — подхвърли Клий и отпи от бутилката. — С още два-три гълтока от това може пак да го видя.

Ленсън реши, че май няма да е добре, ако бъде откровен и занапред със съквартирантите си на тази тема. Не споделяше нищо и с почти всички останали семинаристи. Съучениците му бяха общо взето благи, мили, умерени и състрадателни хора, всички се отличаваха с практичната нагласа на реалисти, затова пък нито един не бе преживявал религиозен екстаз заради Рашела или когото и да било.

— Църквата на Взаимозависимостта е преди всичко практична религия — каза му неговата наставница, преподобната Хуна Прин, в един от първите им разговори, когато Ленсън си науми, че има нужда от напътствия по този въпрос, а Прин май беше тъкмо човекът, който по задължение не биваше да се отнесе предубедено към проблемите му. — Изобщо не клони към мистицизъм нито във вероучението си, нито във всекидневното му прилагане в живота. В основата си прилича повече на конфуцианството, а не на християнството.

— Но самата Рашела е имала видения — възрази Ленсън и размаха евтиното издание на „Коментари върху пророчествата на Рашела“ от Ковал, което си носеше.

— Да, имала е — съгласи се Прин. — И разбира се, една от най-важните теми за дискусии в църквата е същността на тези видения — наистина ли са били пряк досег с божественото, или тези „видения“ — Ленсън долови натъртените кавички около думата — са били по-скоро притчи в помощ на разединеното човечество, за да разбере нуждата от нова етическа система, насочена към сътрудничество и взаимозависимост в много по-голяма степен от всичко, съществувало дотогава.

— Тези спорове са се разпалвали през цялата история на църквата — откликна Ленсън с прочетен в детството текст, като си представяше блестящите теолози от по-ранни времена, вкопчени в жизненоважни битки за душата на църквата.

— Е, „разпалвали“ вероятно е преувеличение — отвърна Прин. — Доколкото си спомням, по време на Петия църковен събор епископ Чен изляла чая си върху епископ Джани, но не толкова заради същността на виденията, колкото заради факта че й омръзнало той да я прекъсва. Като цяло ранните дискусии са били сдържани и са засягали практическите въпроси как да бъдат представяни виденията. В началния период епископите са съзнавали ясно, че харизматичните религии имат свойството да пораждат разкол и разцепление, които противоречат на самата идея за взаимозависимост.

— Не се съмнявам, че и други са имали видения като моето — каза Ленсън и след време все си припомняше колко умоляващо прозвучаха думите му.

— В историята на църквата са записани отделни случаи, когато свещеници и епископи са заявявали, че имат религиозни видения, и са ги използвали в опитите си да предизвикат разкол — призна Прин. — Църквата прилага процедура за проверка, на която подлежи всеки свещеник или епископ, обявил публично виденията си.

— Какво се случва?

— Ако не ме подвежда паметта, такива свещеници трябва да бъдат прегледани от медицински специалисти за установяване на неоткрити до този момент психични проблеми, после лекувани и върнати на служба или отстранени, ако проблемите не изчезнат.

Ленсън се намръщи.

— Значи църквата ги обявява за луди.

— „Луди“ е неуместна дума в случая. Според мен е по-подходящо да кажем, че от практична гледна точка църквата смята повечето видения не за божествено озарение, а за последствие от други, не толкова драматични явления. По-добре е проблемът да бъде решен, а не това състояние да се задълбочи и вероятно да породи риск от разкол.

— Но аз имах видение и всичко е наред с психиката ми.

Прин сви рамене.

— Предполагам, че е било породено от хипоксия.

Ленсън пусна думите й покрай ушите си.

— А какво се случва, ако емперо заяви, че има видения? Емперо оглавяват църквата. И за тях ли важи процедурата?

— Не знам — призна Прин. — Не се е случвало от времето на Рашела.

— Никога ли? — недоверчиво промърмори Ленсън.

— След коронясването си емперо обикновено не се занимават много с църквата. Имат си други грижи. Ти също, Ленсън.

— Значи смятате, че трябва да припиша видението си на липсата на кислород.

— Мисля, че трябва да приемеш видението си като дар — каза тя и вдигна ръка в жест, който трябваше да успокои повереника й. — По каквато и причина да те е осенило, вдъхновило те е да посветиш живота си на църквата, а това е благо за тебе и може да се окаже благо и за църквата. То вече преобрази живота ти, Ленсън. Доволен ли си от пътя, който избра?

— Да — искрено отговори той.

— Видя ли? Ето защо няма значение дали се дължи на божествено вдъхновение, или на временен недостиг на кислород. Важното е, че по-късно, когато на организма ти не е липсвал кислород, ти си решил да се отдадеш на църквата. Затова нека и двамата се възползваме от това колкото може по-добре, съгласен ли си?

Ленсън реши да се възползва колкото може по-добре и се зае усърдно с ученето в семинарията. Отначало избираше и незадължителни курсове за мистицизма в Църквата на Взаимозависимостта, в които ироничното беше, че разглеждаха темата сухо и непривлекателно. От писанията, които църквата иначе би трябвало да забрани или да обяви за богохулство, просто изстискваха всякаква романтика чрез затрупването им с томове коментари, очевидно предназначени да приспят читателя. Ленсън прочете толкова от тях, колкото можа да понесе, и накрая откри, че интересът му избледнява полека, а с времето — все по-бързо.

Промяната у него имаше две страни. Първо, надделяваха всекидневните изисквания на богословското и свещеническото обучение. Времето и влечението, които можеше да отдели за по-езотеричните особености на църквата — а в края на краищата те се оказаха съвсем незначителни, — намаляваха, докато се занимаваше с по-обикновените подробности на служението и помощта за хората, стажуваше в Средоточие и Си'ан, наблюдаваше и помагаше на свещениците и работещите за църквата миряни да си изпълняват задълженията, каквито щяха да бъдат възложени и на него някой ден. По-трудно му беше да се увлича по езотериката, докато помагаше да се поддържат запасите от свещи за литургиите.

Освен това практичната нагласа в характера му, наследена и възпитана у него от родителите, която не бе изчезнала напълно дори в разгара на увлечението му по религията, си върна господството бавно и неумолимо, а църковното всекидневие по-скоро я подпомагаше, а не я възпираше. Ленсън проумя, че наложените в църквата ненатрапчиви системи за контрол му харесват, приспособяваше се добре към тях. През годините на обучението си той се преобрази в очите на преподавателите и съучениците си от чудак в образцов семинарист, чиито заложби предвещаваха издигане в църковната йерархия.

Ленсън се остави да бъде понесен от тази вълна на одобрение и симпатия към първото назначение след ръкополагането му в системата Бремен (където неговите родители се радваха на заслужен отдих, след като изчакаха благоразумно да изтече давността за някои техни деяния), после обратно в Средоточие и накрая в самия Си'ан, където в подходящ момент се издигна до епископски сан и му възложиха да се заеме с църковните благодеяния за най-бедните граждани на Взаимозависимостта — работа, в която надделяваше практичното, а не чисто духовното.

С издигането и навлизането си в недрата на Църквата на Взаимозависимостта Ленсън, вече епископ Орнил, придаваше все по-малка тежест в паметта си на видението за Пророчица Рашела, което го подтикна да се посвети на религията. От разтърсваща случка, тласнала го към църквата, то се превърна постепенно в здрава опора на вярата му, после в странно събитие, помогнало му да избере житейския си път, след това в история, която да споделя с най-близките си приятели сред църковните съратници, по-нататък в интересен анекдот, разказван на паството, и накрая в шега, подобаваща за коктейли, която подхвърляше на нови познати по молба на друг епископ.

— Това трябва да е било прекрасен момент за вас — каза му една млада жена на такъв прием.

— Вероятно се дължеше на хипоксия — отрече той с обаятелна скромност.

В някакво закътано ъгълче на ума си Ленсън съзнаваше колко е жалко, че единствените мигове на религиозен екстаз в живота му постепенно са били омаловажени и обяснени с нарушен процес в обмяната на веществата, и то не само от околните, а и от самия него. Но смяташе, че има добър отговор за това закътано ъгълче: вместо един криво разбран мистичен момент получи цял живот дейна служба в църквата, която беше един от крайъгълните камъни в най-успешната и до голяма степен най-трайната от всички човешки цивилизации. Циниците биха казали, че църквата, вписана толкова добре в системата на империята, е просто поредното средство за контрол. Ленсън обаче беше наясно, че циниците можеха да си позволят подобен лукс именно заради устойчивостта на системата, на която се присмиваха.

Накратко казано, нямаше почти нищо мистично в отношението на Ленсън към религията, а напоследък и във вярата му. Но това не означаваше, че вярата му отслабна. Всъщност тя дори укрепна. Не беше обаче вяра в Пророчица Рашела. А вяра в църквата, основана от нея — практична църква, създадена да издържи векове наред и да помогне на империята, израснала редом с нея, също да се съхрани. Той вярваше в Църквата на Взаимозависимостта и нейната мисия, която беше и негова мисия в сгряващите, устойчиви и толкова обикновени граници на нейното господство. Живееше в мир със своята практична вяра.

И тъкмо този епископ Ленсън Орнил, заедно с други епископи от Църквата на Взаимозависимостта, колкото успяха да се съберат за толкова кратък срок, седеше на скамейките в Си'анската катедрала и чакаше емперо Грейланд II, официална предводителка на църквата, която бе обявила необичайното си решение да направи обръщение към йерарсите като кардинал на Си'ан и Средоточие, тоест именно като старшата сред тях, а не в по-привичната си роля на емперо.

Имаше учудено извити вежди, защото никой от присъстващите не помнеше такава постъпка на емперо. Предишното подобно обръщение на Еринт III се бе случило преди повече от три столетия и засягаше доста лишената от интерес тема за преразпределение на епархиите, за да могат епископатите да обхващат по-равни дялове от населението. Сегашните епархии бяха разпределени съвсем приемливо, значи нямаше да ги обсъждат отново.

А и Грейланд II, която епископите смятаха за симпатично слаба владетелка, не бе проявила до този момент никаква склонност да се занимава с църквата. Напоследък цялото й време бе запълнено с неуспешния бунт на рода Нахамапитин и теоретични разсъждения за устойчивостта на струите в Потока в пределите на Взаимозависимостта, но и двата проблема не засягаха пряко църквата, нейните дела или мисия.

Идеята емперо да говори пред епископите по църковни въпроси беше изненадваща, а някои дори биха я нарекли безочлива. Сред събралите се йерарси преобладаваше готовността да изслушат с търпимост разсъжденията на младата емперо, после да отидат на официалния прием с нейно участие, да похапнат и да се снимат с нея, и да запазят в паметта си случката като чудатост и тема за разговори. Поне Ленсън очакваше да се случи точно това.

Затова епископ Ленсън Орнил (а за да бъдем справедливи към него — и останалите епископи) беше твърде изненадан, когато Грейланд в проста дреха на редови свещеник, а не в пищните си одежди на кардинал, застана пред олтара и започна словото си:

— Преди много години нашата прародителка и предшественичка Рашела е имала видения. Тези чудодейни видения са породили нашата църква — тази църква, тази основа, върху която е изградена цялата ни цивилизация. Братя и сестри, носим ви добри вести. Ние също имахме видения. Прекрасни видения. Чудотворни видения. Видения, отнасящи се за мисията на нашата църква и нейната роля в бурните времена, които ни предстоят. Възрадвайте се, братя и сестри. Нашата църква е призована за ново духовно пробуждане, за спасението на човечеството в този свят и отвъд него.

Ленсън Орнил осмисли думите на Грейланд II, смисъла им, вложените в тях намерения, значението им за църквата, както той я разбираше, и за неговата променила се вяра, за началото на обвързването му с тази църква и вяра, когато се бореше да вдиша в онази тясна каюта преди толкова години. И тогава съвсем неволно изрече думите, които обобщиха чувствата му за всичко в този повратен момент.

— Мамка му — изруга под нос.

Първа част

В началото беше лъжата.

Лъжата, че Пророчица Рашела, основателката на Свещената империя на взаимно зависимите държави и търговски гилдии, бе имала мистични видения. Тези видения предричаха и създаването, и необходимостта от разпростряла се надлъж и нашир империя на човешки средища, заела много светлинни години и свързана само от Потока — метакосмологичната структура, която хората сравняваха с река. Представяха си го като река преди всичко защото човешките мозъци, първоначално заети с тътренето на принадлежащите им задници из африканската савана, не се бяха усъвършенствали много оттогава и буквално не успяваха да проумеят какво представляваше Потокът, затова нека си е „река“.

В така наречените пророчества на Рашела нямаше и следа от мистика. Съчини ги родът Ву. Те притежаваха и управляваха консорциум от различни делови начинания, някои строяха междузвездни кораби, други предлагаха услугите на наемници. Огледаха зорко тогавашния политически климат и решиха, че е време да подхванат играта си за контрол над плитчините на Потока — онези места, където достъпното за човешкия ум пространство-време се свързваше с Потока и даваше възможност на космическите кораби да влизат и да излизат от метафоричната река между звездите. Ву разбираха добре, че налагането на такси за достъп и на монопол над събирането им е далеч по-устойчив бизнес модел от построяването на разни неща или взривяването им — според избора на клиента с коя от техните фирми да сключи договор. Трябваше само да измислят убедително оправдание защо тъкмо те ще станат събирачите на тези такси. На срещи на рода Ву пророчествата бяха предложени, приети, написани, подредени, подбрани и подобрени, преди да ги припишат на Рашела Ву — млада потомка на рода, която вече се бе прочула като тяхна представителка в благотворителността и се отличаваше с остър като бръснач усет към маркетинга и рекламата. Пророчествата бяха проект на целия род (е, поне на някои видни членове на рода — не може просто така да посветиш всеки в него, твърде много от братовчедите бяха дърдорковци и ги биваше само да пият и да работят като директори на местни клонове), но именно Рашела ги пробута.

На кого? На обществеността, която трябваше да бъде убедена в идеята пръснатите на огромни разстояния и разединени човешки средища да се обединят под общо управление, което Ву по някаква случайност щяха да оглавят и между другото щяха да събират налози върху междузвездните пътешествия.

То се знае, не само Рашела свърши работата. Във всяка звездна система Ву наемаха и подкупваха местни политици и популярни интелектуалци, за да пропагандират тази идея от политическа и социална гледна точка на онези, които си въобразяват, че им е нужна логична и смислена причина да зарежат местния суверенитет и власт, за да влязат в зараждащ се политически съюз, вече придобил очертанията на империя. Но за хората, които или не страдаха от интелектуална суетност, или просто им харесваше идеята за съюз на взаимно зависимите, подхвърлена от привлекателна млада жена, чието кротко послание за единство и мир просто им беше приятно, на сцената излезе Рашела, наскоро обявена и за Пророчицата.

(Ву не си губеха времето да пробутват мистичната идея за Взаимозависимостта на другите родове и големи корпорации, с които те и техният конгломерат си имаха вземане-даване. Избраха друг подход към тях: ако подкрепят плана им за събиране на налози, маскиран като безкористно усилие за изграждане на единна нация, в замяна ще получат монопол върху конкретен траен продукт или услуга — всъщност ще заменят сегашния си бизнес с дразнещо голяма амплитуда между възход и спад с устойчив, предвидим и неизчерпаем източник на доходи, който ще имат завинаги. И ще получат отстъпки в таксите, които Ву ще наложат върху пътуването през Потока. Е, не бяха никакви отстъпки, защото Ву бяха намислили да събират пари за нещо, което дотогава беше безплатно за всички. Ву обаче предположиха прозорливо, че другите родове и фирми ще бъдат направо заслепени от предложения им нерушим монопол, затова няма да се дърпат. Познаха почти за всички.)

В края на краищата Ву наложиха замисъла си за Взаимозависимостта по-скоро, отколкото очакваха — за десетина години другите родове и фирми се съгласиха с монополите си и обещаните благороднически титли, платените политици и интелектуалци убедиха когото трябваше, а Пророчица Рашела и нейната бързо разрастваща се Църква на Взаимозависимостта свършиха добра работа с почти цялото останало население. Още десетилетия имаше отцепници, недоволни и бунтовници, но можеше да се каже, че Ву подбраха много точно момента, тактиката и целите си. А за онези, които създаваха проблеми, те бяха решили отдавна, че годната за обитаване планета, наречена Край, пътуването до която и от която се проточваше най-дълго в образуваната наскоро Взаимозависимост, при това там имаше само по една входна и изходна плитчина на Потока, ще стане официално място за изгнание на всеки, решил да им се пречка.

Рашела вече беше публичното и духовното лице на Взаимозависимостта, оставаше да я изберат с (грижливо организирана) масова кампания за първата „емперо“. Спряха се на титлата без мъжки или женски род, защото маркетинговите проучвания показаха, че този оригинален, нов и приятен вариант на „император“ допада на почти всички групи.

Такава сбита и премълчаваща много подробности версия за възникването на Взаимозависимостта може би натрапва впечатлението, че никой не е оспорил лъжата, а милиарди хора са приели доверчиво измислиците за пророчествата на Рашела. Не беше точно така. Мнозина се усъмниха в лъжата, както биха се усъмнили във всяко нагодено към масовите вкусове духовно учение, напиращо да се превърне в истинска религия, и се тревожеха от все по-голямата й популярност, подкрепа и авторитет. Проницателните хора по онова време не си затваряха очите и за машинациите на рода Ву, който се домогваше до имперска власт. На тази тема имаше съкрушителни редакционни статии, дискусионни предавания и дори опити за законодателна съпротива.

Но родът имаше надмощие с организацията, парите и съюзниците си сред другите родове, вече сдобили се с титли. Образуващата се Свещена империя на взаимно зависимите държави и търговски гилдии приличаше на втурнал се в атака бик, а скептично настроените наблюдатели — на рояк мушици. Не си нанесоха кой знае какви взаимни щети, а империята си възникна безпрепятствено.

Имаше още една причина лъжата да се наложи — щом Взаимозависимостта възникна, Пророчица-емперо Рашела заяви, че засега нейните видения и пророчества са се изчерпали. Тя прехвърли цялата действителна власт в управлението на църквата върху архиепископа на Си'ан и комитет от епископи, които не биха се отказали от такава изгодна сделка. Изградиха бързо организация, в която чисто духовната страна на църквата беше избутана в ъгъла и имаше ролята на подправка, а не на основна гозба.

С други думи, нито Рашела, нито църквата се престараха с духовността в критичните първи години на Взаимозависимостта, когато империята неизбежно беше най-крехка. Никой от наследилите Рашела на трона не добави „пророк“ към имперската си титла, стараеха се да следват примера й и не се бъркаха в делата на църквата извън участието в най-важните церемонии, което църковните йерарси приемаха с облекчение, а с постепенно изнизващите се векове започнаха и да смятат, че така е редно.

Разбира се, църквата нито веднъж дори не намекна, че виденията и пророчествата на Рашела са лъжа. Защо да го прави? Поначало нито Рашела, нито друг от рода Ву не бе споменавал извън закритите семейни сбирки, че духовното учение на църквата е пълна измислица. Никой не би могъл да очаква, че някой от наследниците на Рашела в империята или в църквата ще признае измамата или дори ще изрази публично съмненията си, за да подкопае собствената си власт. Оставаше само да изчакат, докато времето превърне тези видения и пророчества в догма.

Имаше и още нещо — виденията и пророчествата на Рашела се сбъднаха почти изцяло. Така само се потвърди фактът, че „пророчеството“ за Взаимозависимостта, макар и дръзко, беше напълно осъществимо на практика, стига да си достатъчно амбициозен, да разполагаш с пари и да се отличаваш с несъмнена безпощадност, а родът Ву притежаваше всичко това в изобилие. Пророчествата на Рашела не изискваха от хората да променят живота си в дребния мащаб на всекидневието. Само искаха от тях да сменят системата за управление, за да имат онези на върха още повече власт, контрол и пари. Както се оказа, тези изисквания не бяха неизпълними.

А и в края на краищата родът Ву не сбърка. Човечеството беше разпръснато на огромни разстояния и сред всички звездни системи, до които се стигаше чрез познатата част от Потока, имаше само една планета, на чиято повърхност хората можеха да живеят — Край. Останалите обитатели на всички останали звездни системи живееха в изкуствени хабитати на планети и спътници или в пространството, чудовищно уязвими в своята откъснатост от другите, неспособни да си набавят всички жизненонеобходими суровини или да произведат всичко, което би им помогнало да оцелеят. Човечеството се нуждаеше от тази взаимна зависимост, за да се съхрани.

Дали се нуждаеше тъкмо от Взаимозависимостта като политическа, социална и религиозна структура, за да се възползва от тази взаимна зависимост, оставаше твърде съмнително, но след цяло хилядолетие споровете вече бяха безсмислени. Родът Ву имаше план как да стигне до трайна и устойчива власт и го осъществи, а чрез лъжата убеди останалите да се съгласят с това. Така създаде и система, в която на повечето хора им беше удобно да живеят, без над главите им да е надвиснал всеки миг вечният страх от изолация, упадък, неизбежно страшно сгромолясване на обществото и гибел за всеки и всичко, което ценяха.

Всеки имаше полза от лъжата в някаква степен. За рода Ву — огромна, за останалите в благородническото съсловие — чудесна, а за повечето други жители на империята — съвсем поносима. Когато някоя лъжа има лоши последствия, става омразна на хората. Ако няма, защо да са против нея? Продължават нататък в живота си, след време лъжата е забравена или, както беше в този случай, увековечена като опора на религията, изтъркана и лъсната, за да бъде по-хубава и приемлива.

Виденията и пророчествата на Рашела бяха лъжа, която свърши работа точно както се предвиждаше. Затова виденията и пророчествата си оставаха основа на вероучението в Църквата на Взаимозависимостта — все пак ги бе изрекла пророчица. Тя стана първата емперо. Нищо в църковната доктрина не пречеше и на следващи емперо да заявят, че са способни на видения или пророчества. Всъщност във вероучението се подразбираше безпрекословно, че като глави на църквата всички емперо имат тази дарба по рождение — всеки от осемдесет и осемте владетели, които можеха да проследят родословието си назад във времето чак до самата Пророчица-емперо Рашела, а тя освен майка на Взаимозависимостта бе станала майка и на седем деца, сред тях и тризнаци.

Догмата признаваше на всеки емперо правото да има видения и да изрича пророчества. Само че никой след Рашела не се бе възползвал от правото си.

До този ден.

В преддверието на Залата на изпълнителния комитет, отделена в имперския дворец за групата със същото име, която тя оглавяваше, архиепископ Гунда Корбин учуди помощника си с внезапното си спиране и сведе глава.

— Ваше преосвещенство?… — промълви младият свещеник Юбис Айси.

Корбин показа с жест, че не иска да чува въпроси, и постоя още малко в опит да подреди мислите си.

— Преди беше по-лесно — смънка тя под нос.

И се усмихна печално. Имаше намерение да отправи кратка молитва за търпение и невъзмутимост пред очертаващите се изпитания през този ден, а и месец, че и остатъка от кариерата й. Но в ума й изскочи нещо твърде различно.

Така беше напоследък, какво да се прави.

— Казахте ли нещо, Ваше преосвещенство? — осмели се да попита Айси.

— Говорех си сама, Юбис — обясни Корбин.

Младият свещеник кимна и посочи вратата на залата.

— Другите членове на комитета вече са вътре. Разбира се, емперо още я няма. Тя ще дойде в уречения час.

— Благодаря ти — промълви Корбин, вторачена във вратата.

— Всичко наред ли е? — попита Айси, щом проследи погледа на началничката си.

Корбин знаеше, че колкото и почтително да се държи младежът, никак не е глупав. Разбираше добре значението на последните събития. А и не би могъл да си затвори очите за тях. Никой не би могъл. Те просто разтърсиха църквата.

— Нищо ми няма — увери го Корбин. Направи крачка към вратата и Айси я последва, но тя пак вдигна ръка. — На това заседание ще присъстват само членовете на комитета. — Долови по изражението му премълчания въпрос и добави: — Има вероятност да бъдат изказани откровени мнения и е най-добре те да си останат само между нас.

— Откровени мнения… — скептично повтори Айси.

— Да — кимна Корбин. — Това е приличният израз, който предпочитам в момента.

Айси сви вежди и се отдръпна с поклон.

Корбин погледна нагоре и този път отправи истинска молитва, преди да бутне вратата и да влезе в залата.

В просторната зала се набиваше на очи прекомерната пищност, с която може да се отличава само помещение в имперски дворец, запълнено с трупани столетия наред вещи, подарени от творци, изработени по поръчка на покровители или закупени от емперо, чието богатство господстваше над добрия вкус. Цялата отсрещна стена бе изрисувана с някои от най-видните исторически личности, участвали в работата на изпълнителния комитет през вековете. Стенописът бе дело на художника Ламбер, избрал за фона стила на италианския Ренесанс, а за самите фигури — реализма от ранния период на Взаимозависимостта. Още от първите дни на участието си в комитета Корбин смяташе стенописа за противна бъркотия, а героичното излъчване на фигурите в него — за почти смешно надценяване на значението на комитета и всекидневната му работа.

„Никой няма да нарисува стенопис с този състав на комитета“ — каза си тя, докато доближаваше масата с десет богато украсени стола около нея. На осем от тях вече седяха другите двама представители на църквата, трима депутати в парламента и трима членове, избрани от гилдиите и благородниците, които ги контролираха. Свободният стол в единия край на масата беше за нея. На отсрещния трябваше да се настани Грейланд II, на която Корбин дължеше главоболието, измъчващо я в момента.

И този факт й беше припомнен още в мига, когато седна на своя стол.

— Мамка му, какви са тези видения на емперо?! — избухна Теран Асан от Дома Асан, най-новият член на комитета.

Той бе избран набързо (дори твърде припряно според Корбин) на мястото на Надаш Нахамапитин, която бе арестувана от имперските сили за сигурност по обвинения в убийство, държавна измяна и опит за покушение срещу емперо.

На Корбин й липсваше нейното сравнително учтиво държание. Надаш може да беше изменница, но поне имаше добри обноски. Уви, този словесен изблик на Асан беше твърде типичен за него. И той беше от хората, които вярваха искрено, че приличието подобава само на слабаците.

Тя огледа другите около масата, за да прецени как реагират на тази невъздържаност — от отвращение до примирена досада, че държанието на Асан може би отбелязва поредното дъно, до което са пропаднали.

— Добро утро и на вас, лорд Теран — натърти Корбин. — Колко мило, че започвате това заседание с размяна на любезности.

— Искате да се държа учтиво — сопна се Асан, — когато нашата емперо заявява, че е осенена от религиозни халюцинации за края на Взаимозависимостта и разпадането на системата от гилдии. Мога ли да отбележа, Ваше преосвещенство, че доста сте се объркали относно кое е по-важното в момента?

— Лорд Теран, обидите към другите членове на комитета не помагат в работата ни — намеси се Упекша Ранатунга, най-старшата парламентаристка в комитета.

Асан я дразнеше още от първата си поява на заседанията. Корбин знаеше, че това е своеобразно постижение. Ранатунга беше пример за прагматично настроен политик. Полагаше усилия да се погажда с всекиго и особено с хората, които не можеше да понася.

— Позволявам си да възразя — каза Асан. — През последния месец обичната ни емперо обяви, че е убедена в разпадането на Потока, в който пътуваме между звездите, и изкара на сцената някакъв никому неизвестен учен от затънтен пущинак, за да подкрепи твърденията й. Тези твърдения подклаждат и икономическо, и социално безредие, макар че други учени ги оспорват. А сега емперо в отговор ни поднася някакви мистични откровения. Но Нейно преосвещенство — той махна с ръка към Корбин — желае да си разменяме любезности. Така да бъде. Здравейте, Ваше преосвещенство. Изглеждате много добре. Нека добавя, че да си прахосваме времето в любезности е тъпо и безполезно, а ако случайно още не сте чули, владетелката на нашата империя има шибани видения, затова може би е време да забравим за любезностите и да се съсредоточим върху проблема, какво ще кажете?

— Лорд Теран, а какви са вашите възражения срещу тези видения? — попита Корбин колкото можа по-благо и скръсти ръце.

— Вие на подбив ли ме вземате? — Асан се приведе напред над масата. — Първо, очевидно е, че емперо говори за видения, защото се натъкна на недоверие към идеята за разпадането на Потока. Така се опитва да заобиколи парламента и гилдиите, които й се опълчват. Второ, църквата — за която отговаряте вие, Ваше преосвещенство — я прикрива в тези опити. Трето, ако тя наистина има видения, а не ги използва само като удобно средство за натиск, значи нашата млада нова емперо всъщност живее с някакви свои илюзии, което може да се окаже неотложен проблем. И всичко това трябва да бъде обсъдено незабавно.

— Църквата не прикрива емперо — натърти епископ Шант Бордлион, който като предпоследен по старшинство в комитета седеше срещу Асан.

— Нима? — сопна му се Асан. — Не съм чул и думичка от вас, откакто Грейланд произнесе скромното си слово в катедралата онзи ден. Тоест преди няколко новинарски емисии. Доста време имахте да кажете нещо. Например да възразите.

— Емперо е глава на църквата — напомни Бордлион с тон, подходящ за обуздаване на инатящо се дете. — Не е някой незначителен свещеник, решил да действа на своя глава в далечно миньорско средище, комуто да наредим да се укроти.

— Значи емперо са с особено положение — ехидно подхвърли Асан.

— Точно така е — изтъкна хладно Корбин. — Емперо направи това обръщение към епископите официално, от позицията си на авторитет — не като светска владетелка на империята, а в църковната си роля като наследница на Пророчицата. Не можем да пренебрегнем казаното от нея в такъв контекст. Не можем и да го опровергаем. Можем единствено да работим с това слово. Да го тълкуваме.

— Да тълкувате халюцинации?

— Да тълкуваме видения. — Корбин плъзна поглед по седящите наоколо. — Църквата на Взаимозависимостта е породена от виденията на Пророчица Рашела, която е станала и първата емперо. Тези две роли са преплетени още от основаването на империята. — Тя впи поглед в Асан. — От гледна точка на вероучението Грейланд не е направила нищо спорно. В каквото и да се е превърнала църквата сега, в основата й са мистични видения. Нашата доктрина допуска, че кардиналът на Си'ан и Средоточие като глава на църквата може да има същите мистични видения като Рашела. И те може да ни донесат откровения, които да променят вероучението.

— И очаквате ние да се съгласим безропотно — каза саркастично Асан.

— Кои „вие“? — попита Корбин.

— Ами първо гилдиите. — После посочи Ранатунга.

— Както и парламентът.

— Все още действат законите срещу богохулството — намеси се Бордлион. — И дори ги прилагат понякога.

— Колко удобно — отвърна Асан.

— Лорд Асан има известни основания — обади се Ранатунга и Корбин отбеляза с уважение, че успя да изрече думите, без да я повали инсулт от яд. — Независимо дали това съответства на вероучението, незапомнено е емперо да се възползва толкова дейно от религиозната си роля като глава на църквата. Поне е безспорно, че нито един от тях досега не е претендирал да има видения.

— Според вас подбраният момент буди подозрения — каза й Корбин.

— Не бих говорила за подозрения — отрече Ранатунга, която нито за миг не преставаше да бъде политик. — Но не си затварям очите и за политическата ситуация, в която Грейланд попадна. Лорд Теран е прав. Тя смути работата на властта с твърденията си за Потока. Предизвика паника сред населението. Трябва да реагираме на ситуацията не с позоваване на пророчества, а чрез науката и разума.

Корбин се намръщи, Ранатунга видя изражението й и вдигна ръка в помирителен жест.

— Не критикувам нито църквата, нито нейната доктрина. Гунда, все пак и ти би трябвало да признаеш, че емперо обикновено не се държат така. Поне е редно да я попитаме за причините. Откровено.

Таблетът на Корбин звънна за ново съобщение. Тя го прочете, стана и даде знак на останалите да направят същото.

— Ей сега ще имаш тази възможност, Уп. Тя е тук.

Моментът, който емперо Грейланд II чакаше, настъпи в края на дълго и — честно казано — затъпяващо заседание.

— Ваше величество, може би е уместно да обсъдим по-задълбочено вашите… видения — каза архиепископ Гунда Корбин.

И около масата главите на хората от изпълнителния комитет, които имаха задължението да я съветват за управлението на Взаимозависимостта, независимо дали искаше съветите им, се завъртяха към владетелката.

Грейланд откри какви ли не чувства, изписани по тези лица. Някои изразяваха загриженост, която тя можеше да приеме. Други — презрение, което не й допадаше. Виждаше и присмех, раздразнение, погнуса или объркване. А някои изражения съчетаваха всички тези чувства или поне по няколко.

Грейланд II, емперо на Свещената империя на Взаимозависимите държави и търговски гилдии, Кралица на Средоточие и присъдружните народи, Глава на Църквата на Взаимозависимостта, Наследница на Земята и Майка на всички, осемдесет и осма емперо от Дома Ву, се взираше във всички тези лица, обмисляше настроението около масата и преценяваше емоциите на тези девет може би най-могъщи особи в познатата на хората вселена, ако не броеше самата себе си.

И накрая се разсмя.

От което никой не се настрои по-добре към нея.

— Смятате ни за луда — послужи си тя с имперското „ние“, защото в момента изпълняваше усърдно ролята на емперо и можеше да не се притеснява от тази церемониалност.

— Никой не е правил подобни намеци — отрече Корбин припряно.

— Напълно убедени сме, че това не е вярно — нехайно каза Грейланд. — Да, никой около тази маса не си позволи да ни го каже в лицето. Но не сме толкова наивни да не съзнаваме, че в наше отсъствие такива твърдения не само се прошепват, но и се изричат гръмогласно, а може би и ехтят от време на време.

Тя забеляза, че след думите й няколко чифта очи се извиха към Теран Асан, най-новия член на комитета. Това не беше особена изненада за нея.

— Ваше величество, всички тук сме лоялни — увери я Упекша Ранатунга.

Грейланд се обърна към нея.

— Нямаме причини да се съмняваме в лоялността на комитета — отговори й сдържано. Тъкмо на лицето на Ранатунга бе видяла загриженост. — И към мен, и към Взаимозависимостта. Разбираме обаче и накъде би могла да тласне някого „лоялността“, ако е убеден, че обектът на тази преданост вече не е на себе си.

— Значи Ваше величество изисква от нас покорство — обади се Асан.

На неговото лице бе изписано презрение, но пък това изражение си оставаше неизменно още от първия му ден в комитета.

— Надяваме се на вашата вяра — каза му Грейланд и огледа хората около масата. — Не се съмнявайте, че разбираме колко ви е трудно да повярвате. След Рашела не е имало емперо, стигнал до откровения. Цяло хилядолетие емперо охотно са стояли настрана от виденията. И дори онези от нас, които са имали халюцинации, не са се опитвали да ги смесват с религията. Когато Атавио II изпаднал в алкохолен делириум към края на царстването си, привиждали му се пилета, обсипани със скъпоценни камъни, които щъкали из двореца.

Грейланд прихна, но забеляза, че никой друг не се усмихна.

— Някои от нас се безпокоят, че вашите видения може да са по-близки до пилетата със скъпоценни камъни, отколкото до истински откровения — заяви Асан и Грейланд видя как осемте чифта вежди на другите от комитета се размърдаха в различна степен на потрес и изненада.

Тя се засмя отново.

— Благодаря ви, лорд Теран. Ако бе възможно всички мои съветници да изразяват толкова откровено мнението си…

— Не казах това, за да спечеля благоразположението ви — отвърна Асан.

— Уверяваме ви, че не сме си го помислили — каза Грейланд и погледна Корбин, която оглавяваше изпълнителния комитет. — И тъй като очаквахме, че това може да тревожи не само комитета, но и цялата Взаимозависимост, вече заповядахме на Куи Дринин, имперския лекар, да бъде на разположение на изпълнителния комитет по всяко време, за да обсъдите с него сегашното ни телесно и психично състояние. Задавайте му каквито въпроси желаете.

— Радвам се да чуя това — отбеляза Корбин. — Ще го повикаме съвсем скоро.

Грейланд кимна и пак насочи вниманието си към Асан.

— Лорд Теран, нашите видения не са въображаеми пилета, а нещо съвсем различно. Не бихме казали, че искахме да ни осенят. Положението е достатъчно тежко и без да добавяме този духовен аспект към него. Но ние сме емперо и пряка потомка на Пророчица Рашела. Във вените ни тече същата кръв. А ние живеем в Свещената империя на взаимозависимите държави, която е избрала да остави на трона рода Ву в продължение на цяло хилядолетие. Нима е прекомерно да смятаме, че една от причините за това е желанието да не се загуби възможността за нови откровения?

— Ваше величество, трудно ми е да повярвам, че откровенията са генетично заложени и се предават по наследство — каза Асан.

— Признаваме си, че и на нас не ни се вярва — отговори Грейланд. — И все пак се случи. Ние, също като Рашела, сме глава на Църквата на Взаимозависимостта, чиято опора са именно нейните откровения. Ние, също като Рашела, имахме своите видения пред прага на огромна промяна в самата възможност за живот на човечеството в космоса. Ние, също като Рашела, сме призвани да преведем своя народ през тази криза.

— Говорите за разпадането на Потока според онзи ваш учен.

Грейланд се усмихна.

— Лорд Теран, прегледахте ли списъка на корабите, пристигнали в Средоточие от Край през последния месец? Ние се запознахме с този списък. И той е твърде кратък, тъй като броят на тези кораби е равен на нула. Не са тук, защото не са напускали системата на Край. Струята на Потока от Край към Средоточие е изчезнала. Ако не ни подвежда паметта, един от тези кораби, които още не са пристигнали, е ваш — тоест на Дома Асан. По график трябваше да се завърне от Край преди три седмици. Доколкото си спомняме, нашият главен митнически инспектор спомена за това.

Асан като че се притесни.

— Все още не е закъснял прекалено.

— А на Край продължава гражданската война — вметна Ранатунга. — Това сигурно влияе на полетите.

— Комитетът може да си позволи да предполага влиянието на обичайни причини за закъснението на който и да е кораб от нашите държави — каза Грейланд. — Ние не можем. Граф Клермон, който е изпълнявал поръчение, възложено му от моя баща, и е проучвал данните за струите на Потока три десетилетия, е прогнозирал с точност до няколко часа момента, когато ще изчезне струята от Край към Средоточие. Има голяма вероятност струята от Средоточие към Терхатум също да изчезне през следващия месец. Предоставихме всички тези данни на комитета, на парламента и на учени. А лорд Марс, синът на граф Клермон, остана тук, за да обяснява тези данни на всеки, който е готов да го изслуша.

— Но нито парламентът, нито учените са убедени — промърмори Корбин.

— Обемът на данните за осмисляне е голям, но за нещастие нямаме много време — каза Грейланд. — Трябва да отбележим със съжаление, че може би ще бъдат убедени, когато изчезне струята към Терхатум.

— Ако — възрази Асан.

— Когато — поклати глава Грейланд.

— И вие сте прозрели това чрез своите видения — опита се да я притисне той.

Тя се подсмихна.

— Човек не се нуждае от видения, когато разполага с данни. Но и за данните, и за виденията се нуждае от желание, за да разбере. А ние искаме от този комитет да види истината и в двата случая. Искаме от вас да разберете данните. Искаме от вас вяра. Ако не ви е по силите нито едното, нито другото, тогава, лорд Теран, наистина ще се задоволим и само с покорството ви. Това е всичко засега.

Тя се изправи, с което принуди членовете на комитета също да станат. Кимна им и излезе от залата.

— Струва ми се, че сбърках — каза Кардения Ву-Патрик на призрака на своя баща.

Атавио VI, или по-точно неговият призрак, или още по-точно компютърната симулация на Атавио VI, създадена въз основа на записваните през целия му живот спомени, чувства и постъпки, кимна.

— Може и да е така — съгласи се той.

— Благодаря — отговори Кардения, която в ролята си на повелителка на империята носеше името Грейланд II. — Много ме насърчаваш с такава вяра в мен.

Двамата се намираха в Стаята на спомените, просторно и почти празно помещение, достъпно единствено за властващата емперо. Вътре имаше виртуален помощник, наречен Джии, който при поискване можеше да активира аватара на всеки от предишните емперо, включително и първата сред тях — Рашела. След края на царстването на Кардения и нейните спомени, емоции и постъпки също трябваше да попаднат тук, за да послужат на незнайния следващ емперо.

Ако имаше следващ емперо, което в момента според Кардения беше въпрос без задоволителен отговор.

— Само се съгласих с тебе — каза Атавио VI. — Изглеждаш разстроена и помислих, че ако се съглася с тебе, ще се почувстваш по-добре.

— Не и в този случай, бих казала. Трябва да поработим с възможностите на твоята програма за извличане на информация от признаци за емоционални състояния.

— Е, тогава — Атавио скръсти ръце, изправен пред седналата си дъщеря — ми дай повече подробности за това, в което според тебе си сбъркала.

— Казах, че съм имала видения.

— За края на Взаимозависимостта?

— Да.

— Аха. Е, да. Вероятно наистина си сбъркала.

Кардения разпери ръце от досада.

— Питам се какво си очаквала — добави Атавио VI.

— Сериозно?

— Да, доколкото съм способен на това.

— Обясни ми защо.

— Опитваш се да пресъздадеш направеното от Рашела, но не си в същите условия, в които тя е започнала. Нямаш подкрепата на рода Ву и неговите ресурси, на които да се опреш в други области. Нямаш средства за натиск върху другите родове, за да ги принудиш за сделки. Възможно е да те подкрепи единствено Църквата на Взаимозависимостта, и то без особено желание. Освен това ти не градиш империя. Опитваш се да я разградиш. Империя, съхранила се успешно хиляда години.

— Знам всичко това — увери го Кардения. — Помислих и за факта, че вече имаме една недостъпна струя на Потока, а скоро ще се затворят още струи. Наясно съм, че нямам време да се боря за единодушие в парламента или сред гилдиите, или дори сред учените, преди всичко да започне да се разпада. Трябва да изпреваря кризата по начин, който би ми позволил да спася колкото е възможно повече хора. Мога да го направя само чрез църквата. А за да постигна това, не бива да давам възможност на църквата да се позове на вероучението, за да ми се опълчи. Значи опирам до пророчествата.

— Ясно ти е, че и да не могат да се позоват на вероучението, това не означава, че няма да ти се опълчат — напомни Атавио VI. — Църквата е различна институция от религията, на която служи. В нея действат хора. А ти знаеш какви са хората.

Кардения кимна.

— Струваше ми се, че разбирам това.

— Но сега имаш съмнения.

— Имам. Не съм си въобразявала, че бих могла да привлека веднага църквата на своя страна. Не съм тъпа. Смятах обаче, че ще бъдат по-склонни да ми помогнат. И ще разбират по-добре какво се опитвам да направя.

— Не си казала това на ръководителите на църквата — предположи Атавио VI.

Тя изсумтя и се вторачи в баща си.

— Не съм чак толкова тъпа. Пред църквата аз съм невъзмутимо уверена в своите видения. Както и пред изпълнителния комитет. Срещнах се с тях днес и казах на всички, че имам нужда от тяхната вяра. Изглеждаше, че главата поне на лорд Теран може всеки миг да се възпламени от ярост.

— Не го познавах — каза Атавио VI. — Познавах баща му. Домът Асан е близък политически съюзник на Дома Ву.

Кардения кимна отново.

— Затова лорд Теран е в комитета, ако не греша. Гилдиите са смятали, че трябва да загладят вината си пред мен за вкарването в комитета на Надаш Нахамапитин преди това. Но не съм убедена, че лорд Теран е по-добър вариант от нея. За Надаш Нахамапитин поне знаех, че заговорничи в своя полза и за изгода на рода си. А нямам представа какво е намислил лорд Теран.

— Би могла да научиш — подсказа Атавио VI.

— Според мен още не сме стигнали дотам.

— Ти си емперо. Във всеки миг си стигнала дотам.

Лорд Теран Асан плъзна длан пред ключалката на апартамента си в отредените за Дома Асан покои в Си'ан. Засега в този апартамент почти нямаше обзавеждане, повечето вещи още не бяха пренесени от по-голямото му жилище в Първа стъпка, където преди скорошното си назначение в комитета беше управляващ директор на дейността на Дома Асан в звездната система.

Издигането му за член на изпълнителния комитет беше голям успех за Дома, който се бореше да постигне това буквално от векове. Открай време им отказваха място в комитета тъкмо защото всички знаеха за съюзническите им отношения с Дома Ву, оглавяван формално от поредния емперо. Но емперо всъщност почти не се набъркваха във всекидневната работа на Дома Ву. Съветът на директорите, съставен от старши представители на рода, би реагирал на подобна намеса крайно неприязнено, а и емперо бяха достатъчно заети с управлението на цялата Взаимозависимост.

Въпреки това другите гилдии и съответните им благороднически семейства смятаха, че връзките между Асан и Ву са прекалено здрави, за да си позволят такова политическо нехайство. Никак не им допадаше идеята в изпълнителния комитет да има още един потенциален неизменен поддръжник на политиката, провеждана от поредния емперо.

Но на Надаш Нахамапитин й хрумна да ликвидира Грейланд II — за единия опит нямаше съмнение, но май бе имало и втори (съдът не се бе произнесъл още, по-точно още не бе имало нито едно съдебно заседание по делото), а покрай това успя да очисти по-големия си брат, да разпали въстание на планетата Край с помощта на другия си брат и да извърши още какви ли не изменнически деяния.

И ненадейно започна да изглежда, че няма да е зле гилдиите да се подмажат малко на емперо. И ето ти го Дома Асан с първия си представител в изпълнителния комитет. Като най-старши член на рода в звездната система на Средоточие именно Теран трябваше да заеме поста.

Асан обаче смяташе, че просто му губят времето. Грейланд (той се смръщи неволно при мисълта за нея, защото познаваше сегашната емперо още от времето, когато тя беше Кардения Ву-Патрик, и не виждаше никаква причина да я уважава — способностите й да управлява империята можеха да се мерят с неговите умения в жонглирането с ножове) беше длъжна да се среща с комитета и да изслушва техните мнения и съвети. Но не беше задължена да ги обмисля или да ги изпълнява по какъвто и да е начин, а още след първото заседание с участието на Асан преди около месец за него беше ясно, че тя идва предимно да отбива номера.

И това беше особено нетърпимо, защото малко преди назначаването му в комитета Грейланд изтърси своите безсмислици за промените в струите на Потока и натресе на всички някакво нищожество на име лорд Марс, който уж имал доказателства за тях. А за Марс можеше да се каже, че не беше най-убедителният оратор нито пред комитета, нито в парламента, когато го призоваха да говори там. И въпреки че все по-продължителната липса на кораби от Край започваше да тревожи немалко Домове (сред тях и Асан — емперо имаше право, една от техните петици „И с този дар съм благословен“ закъсняваше стряскащо), беше леко престараване лакейчето й да обяви, че следващата недостъпна струя ще бъде тъкмо онази към системата на Дома Нахамапитин.

Пък и това още не се бе случило. А дотогава (ако изобщо се случеше) можеха да се намерят какви ли не причини корабите да са се задържали около Край, без да се намесва твърде крайното обяснение за изчезване на струята от Потока. Включително имперска забрана за полетите на кораби оттам.

Така стигаше до въпроса каква по-точно игра е подхванала Грейланд II. И докога си въобразява, че може да я проточи, преди всичко това да се стовари на главата й. Както и дали проклетите й „видения“ не са само поредната тактика да продължи адски глупавата си игричка още някой и друг ден или дори седмица.

След като претегли всичко, Асан прецени, че щеше да е по-добре, ако си бе седял в кабинета да си върши работата.

Това обаче не означаваше, че не би се възползвал от сегашното положение.

Отиде при барчето, пусна бучки лед в широка чаша, заля ги с уиски и се обади по защитена линия на Джейсин Ву, член на съвета на директорите в Дома Ву.

— Нали искаше да ти разкажа за това заседание? — започна разговора Асан.

Джейсин изсумтя и Асан изброи най-важните моменти, включително и спора за виденията на Грейланд.

— Тя поиска от нас вяра — натърти накрая.

— Шибана работа — сподели Джейсин отвратен. — Домът Ву произвежда космически кораби. А тя се шматка наоколо и разправя, че Потокът изчезвал. Броят на поръчките спадна с четиресет процента. Тя май се опитва да съсипе собствения си род.

— Но тя никога не е принадлежала истински към рода — промърмори Асан. — Нали Ренеред трябваше да поеме властта.

— Да, докато не заби колата си в стена — отвърна Джейсин. — Тъпанар. Е, да, стига да не го е затрила Надаш Нахамапитин, като е поръчала на някого да скапе колата.

— Тя вече не е твой проблем.

— Още е жива. Значи още е проблем. Засега.

— Засега ли? — повтори Асан.

Джейсин не пожела да обясни.

— Необходимо е да си уредиш лична среща с Грейланд — настоя той. — За да разбереш какво всъщност става с нея.

— Опитвам се да уредя тази среща, откакто дойдох тук — оплака се Асан. — Все ме изтикват назад в нейния график. Ти би трябвало да поискаш среща с нея. И да ме вземеш на срещата.

— Обикновено не се прави така — възрази Джейсин. — Емперо има ежегодна официална среща със съвета на директорите в Дома Ву, с всичко останало се занимават подчинените ни.

— Обикновено и емперо не твърдят, че са имали видения — изтъкна Асан.

Джейсин пак отговори със сумтене.

— Ще помисля за това — обеща накрая и прекъсна разговора.

Асан отпи малко уиски и поиска втори разговор по защитена линия, този път с Деран Ву, братовчед на Джейсин и също член на съвета на директорите.

— Нали искаше да ти разкажа за това заседание? — започна със същите думи Асан.

Повтори почти без промени на Деран казаното на Джейсин.

— Същото обясни и на Джейсин, нали? — попита Деран.

— Общо взето.

— А той как реагира?

— Безпокои се, че това пречи на производството на кораби.

Деран изпръхтя.

— Защото е идиот. Каквото загубим от корабите, ще го наваксаме от продажбите на оръжия и услугите в сигурността.

— Само краткосрочно — напомни Асан. — Ако емперо е права за изчезването на струите в Потока.

Деран махна с ръка пренебрежително.

— Грейланд е смахната, съвсем скоро всички в рода ще го проумеят и ще вземат мерки.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че засега няма нужда да умуваш по въпроса. И че щеше да е много хубаво, ако Надаш Нахамапитин си беше свършила работата както трябва, когато прати онази совалка да се забие в моята братовчедка. Страхотен замисъл…

— Според мен Джейсин не е доволен, че тя още е жива. Говоря за Надаш Нахамапитин, не за Грейланд.

— Повярвай ми, знам всичко за мнението на Джейсин по въпроса. Не се притеснява да го сподели.

— Няма да се отрази добре на емперо, ако нещо сполети Нахамапитин.

— Така е — съгласи се Деран. — Не ми се иска тази фигура да бъде махната от шахматната дъска по такъв начин. Но и по този въпрос няма нужда да умуваш в момента, Теран.

— Разбира се.

— Трябва да поискаш лична среща с Грейланд.

— Тя ме отбягва.

— Е, нека проверим не може ли да се направи нещо? — усмихна се Деран и прекъсна разговора.

Асан също се усмихна на себе си. Допи уискито, напълни чашата за трети път и проведе последния разговор за тази вечер.

— Слушам ви — прозвуча нечий глас.

— Търся лейди Нахамапитин.

— Тя е… не е на разположение.

— Известно ми е. Освен това знам, че мога да оставя на вас съобщение и тя ще го получи.

— Какво съобщение?

— Мисля, че тя би искала да научи какво стана на това заседание.

След кратко мълчание гласът каза:

— Продължете, моля.

Когато убийцата й се нахвърли с четка за зъби, в която бе затъкнала острие, първата мисъл на Надаш Нахамапитин беше, „Е, доста се забавиха“. Изниза се повече от месец в имперския затвор, преди това да се случи. Фактът, че Грейланд II прати чак сега някого да я пречука, граничеше с оскърбление.

Втората мисъл, изречена на глас, беше, „Ама че гадост!“. Независимо дали очакваш на теория да ти забият четка за зъби (или нещо подобно) между ребрата, когато острият предмет те доближава устремно в ръката на същество, чиято работа на свобода май е била душенето на говеда с голи ръце, няма нищо нередно да избълваш някоя ругатня.

А и честно казано, случката просто увенчаваше не най-приятния месец в живота на Надаш Нахамапитин.

Но тя си знаеше предварително, че има рискове в начинанието да изпързаля брат си да направи обиколка на междузвезден кораб в компанията на Грейланд, а после да забие с пълно ускорение совалка в този кораб. Знаеше рисковете и все пак беше уверена, че ще се справи. В края на краищата беше напълно логично да очаква, че емперо ще бъде размазана по пода на хангара, изхвърлена във вакуума от изскочилия въздух или погубена от някакво съчетание на двата фактора. Совалката беше масивна, скоростта й — достатъчна, а хангарът — просторен. Просто имаше лошия късмет детекторите за сближаване да се задействат няколко секунди по-рано и да вдигнат тревога, затова времето бе стигнало на косъм да избутат Грейланд под спускащата се херметична врата на хангара.

А после гадинката бе успяла да оцелее, макар че току-що завършеният кораб се разпадаше от въртенето около оста си, макар че бе попаднала в изолиран коридор, губещ бавно въздух. Грейланд би трябвало да умре от удара на совалката или от разрушаването на кораба, или поне накрая от простата липса на кислород.

И дори не включи в сметките покушението срещу нея в деня на коронясването.

Грейланд несъмнено беше гадина с късмет.

А на Надаш не й вървеше много напоследък.

— Ето накратко в какво ще бъдеш обвинена — каза личният й адвокат Кал Дорик малко след като я арестуваха. — Предумишлено убийство на Амит, предумишлено убийство на пилота на совалката, непредумишлено убийство на загиналите хора от охраната и на Грейланд, и на Амит, опит за убийство на всички оцелели от охраната, опит за непредумишлено убийство на екипажа на кораба, тоест десетки отделни обвинения, опит за убийство на емперо и опит за покушение срещу емперо, а формално това са две отделни обвинения. И държавна измяна, разбира се.

— Това ли е всичко? — попита Надаш.

Дорик я изгледа косо, но продължи:

— Засега. Както научих, в Дома Нахамапитин — забележи, собствения ти род, в момента обсъждат дали да поискат от държавата да добави и обвинение срещу теб за нанесени щети. Домът Лагос, чиято совалка си откраднала, почти сигурно ще предяви такова обвинение, но до момента не са го направили. Обвинителният акт може да бъде допълнен, след като разследването приключи.

— И какво очакваме? — попита тя. — Интересува ме присъдата.

Дорик се стъписа от въпроса.

— Ами смъртна присъда, Надаш — каза накрая. — Това е традиционната присъда за държавна измяна. Има голям шанс да те осъдят на смърт и за предумишлените убийства. За непредумишлените — доживотен затвор. При опит за покушение също е типично да присъждат доживотен затвор. Ще има по-леки присъди за множеството опити за убийства, но от прокуратурата вече ми подсказаха, че ще искат присъдите да бъдат излежани последователно.

Надаш огледа невзрачната стая за свиждане в промишлени оттенъци на зеленото и сивото.

— Значи най-добрият вариант е нещо подобно до края на живота ми, а и още няколко живота за всеки случай.

— Да, това е най-добрият вариант — потвърди Дорик. — Възможно най-оптимистичният сценарий.

— Някаква вероятност за сделка?

— Едва ли. Обвинението е убедено, че си се опитала да убиеш емперо, и иска да те превърне в пример за назидание.

— Само че това е недопустимо — заяви Надаш и скръсти ръце на масата между себе си и адвоката.

Дорик помълча, после като че понечи да каже нещо, но стисна устни. Приглади костюма си и протегна ръка към своя таблет.

— Значи да смятам, че не се признаваш за виновна.

— Разбира се. Аз съм напълно невинна.

— По всички обвинения?

— Абсолютно всички. Твърдението, че бих убила Амит, своя любим брат, е тежка обида за мен. А братът на Грейланд беше мой годеник преди смъртта си. Моят брат пък се надяваше да стане неин годеник. С оглед на тези обстоятелства не бих имала никакъв мотив да искам нейната смърт. Всичко това е нелепо. Нямам никаква вина.

Дорик се вторачи в нея за миг-два.

— Какво има? — попита Надаш.

— Искам да ти напомня, че си признала държавната измяна. Подтикнала си към бунт цял кораб с имперски гвардейци и си го изпратила през плитчината на Потока към Край, за да подкрепи опита ти да завладееш планетата. Казала си това пред самата емперо. И всички останали членове на изпълнителния комитет.

— Казано в състояние на афект — заяви Надаш.

— От гледна точка на закона казаното в състояние на афект обикновено е правдиво, но да бъде както искаш.

— Опитах се да я уязвя, защото се разгорещих — продължи Надаш, без да се смути. — Предизвика ме, като ме обвини за смъртта на моя брат. Откровено казано, не помня почти нищо от казаното през онези минути.

— Има записи.

— Не се съмнявам, че има. Но в моята памет подробностите са съвсем смътни. Може би е необходима психологическа експертиза, за да потвърди, че имам пролуки в паметта.

Дорик я гледаше скептично.

— Грейланд е разпоредила разследване на всички равнища във всички служби, за да установят още кого може да си склонила към измяна.

— Аз не съм скланяла към измяна никого. Това е дело на Амит.

— Амит…

— Да.

— Твоят мъртъв брат, който се опитваше да стане съпруг на емперо?

— Той винаги смяташе, че трябва да има и резервен план.

— И неговият резервен план е включвал собствената му смърт?

— Хората понякога стигат до крайности — изтъкна Надаш. — Но съм убедена, че при своето проучване ще откриеш заповед на Амит „Пророчествата на Рашела“ да се отправи към Край, ако той умре.

— Значи това ще открия… — подхвърли Дорик, докато допълваше бележките си.

— Непременно.

— Твърдение, което не може да бъде проверено по никакъв начин, защото ако емперо е права, струята на Потока от Край насам вече я няма.

— Да, ако вярваш в това.

— И все пак изглежда, че си научила учудващо много за замислите на Амит.

— Разследвах го.

Дорик вдигна поглед от таблета, веждите му се извиха.

— За държавна измяна?

— Да, освен всичко друго.

— И не ти е хрумнало да осведомиш за това емперо, изпълнителния комитет или преди всичко различните служби, защитаващи държавата и сигурността, които са… няколко?

— Кал, Амит беше мой брат — подчерта Надаш. — Първо трябваше да се уверя, че е виновен.

— Така, хайде да изясним — всичко това…

Дорик размаха ръката с електронния писец, сякаш се опитваше да обхване всички престъпления, които бе опитал да извърши Амит.

— Да, стоварваме го върху Амит.

— А има ли кой да потвърди думите ти?

— Моят брат Грени. Двамата бяха много близки.

— Грени, който е на Край, следователно няма как да бъде призован, за да потвърди, че казваш истината.

— Да. Злополучно стечение на обстоятелствата.

— Колко жалко — промълви Дорик с глас, на който мъничко не му достигаше да бъде напълно искрен. Надаш беше доволна от пъргавия ум на своя адвокат. — Е, това определено е цяла алтернативна версия на случая.

— Така е — съгласи се тя.

— И проучването й ще отнеме време. Поне няколко седмици. Може би и месеци. Или дори години?

— Би трябвало да отделиш толкова време, колкото е необходимо. Готова съм да чакам, докато справедливостта възтържествува.

— Убеден съм в това. — Дорик помълча. — Няма да е евтино. И ще го кажа малко по-грубо — в Дома Нахамапитин има сериозни колебания дали да плащат за твоята съдебна защита.

Надаш кимна.

— Запиши си това. — Тя изреди много цифри. — Иди с този номер в „Империал Банк“ в Средоточие. В клона срещу Дома на гилдиите.

— Ако ти си титуляр на сметката, може вече да са я конфискували.

— Не съм. Сметката е на твое име.

— Брей, ще ми се да бях научил по-рано, че съм толкова богат.

— Ще ми се изобщо да не беше научавал за тази сметка — отвърна Надаш. — Но стигнахме и дотук.

Дорик кимна и стана.

— Ще се видим отново на съдебното заседание за предявяване на обвиненията.

— Искам освобождаване под гаранция.

— Нека ти напомня, че ще те обвинят в опит за убийство на емперо. Да очакваш освобождаване под гаранция е твърде оптимистично.

— Опитай въпреки всичко.

Кал Дорик опита с довод, който не беше напълно лишен от основания — тъй като е обвинена в опит за убийство на емперо, макар че е невинна, друга жена в затвора би могла да й навреди или да я убие от жажда за мрачна слава или поради илюзорна надежда, че убийството на виновната за покушението срещу емперо може да подобри шансовете й за условно освобождаване или помилване. Съдията в това предварително заседание на съда не се остави да бъде убеден. Меко казано. Все пак призна с нежелание, че трябва да бъдат взети допълнителни мерки за безопасността на Надаш. И вместо да я освободи под гаранция, предложи да бъде изолирана до началото на процеса срещу нея. Така Надаш се сдоби с единична килия в крилото с допълнителна охрана на затвора с максимална степен на сигурност „Емперо Хане II“, намиращ се на трийсет километра от Първа стъпка.

„Максималната“ сигурност на затвора се състоеше в липсата на подземен релсов път до него. Там можеше да се стигне само по повърхността на планетата. А Средоточие нито се въртеше около оста си, нито имаше своя атмосфера. Температурата от едната страна на терминатора беше 300 градуса над нулата, от другата — минус 200 градуса. Затова не можеше да се каже, че пътуването по повърхността е приятна разходка. Само возила с предварително разрешение можеха да доближат затвора. Ако го нямаха, на разстояние три хиляди метра ги предупреждаваха, на две хиляди метра ги вземаха на прицел, а на хиляда метра ги унищожаваха. Нямаше и желаещи да се размотават по повърхността просто за да останат насаме известно време.

През този месец след изпращането й в затвора Надаш стоеше настрана от другите, внимаваше да не ги засегне и избягваше неприятностите. Улесняваше я това, че се хранеше в уединение, защото й носеха порциите в килията, а за хигиенните си нужди отиваше в лазарета, където имаше отделни кабинки и охранявана баня. Веднъж седмично се срещаше с Дорик, който я осведомяваше за събитията в света навън — как на Дома Лагос е било възложено да управлява бизнеса на Нахамапитин в тази звездна система, как Грейланд II разпалила социална и политическа криза с предупрежденията си за скорошното изчезване на струите в Потока, а наскоро започнала да твърди и че са я осенили религиозни откровения, досущ като Рашела при зараждането на Взаимозависимостта.

Надаш знаеше повече от почти всеки друг във вселената за обстоятелствата около последните две новини, но не сподели с адвоката си какво мислеше за тях. Подхвана само разговор за попечителството на Дома Лагос над деловите интереси на Дома Нахамапитин.

— Кой от тях се разпорежда? — попита тя.

— Лейди Кива Лагос.

— О, тя ли…

— Познавате ли се?

— Използваше моя брат Грени в сексуалните си развлечения, докато следвахме в университета. Как управлява нашия бизнес?

— Погледнато отвън, справя се чудесно.

— А погледнато отвътре?

— Никой сред гледащите отвътре не е настроен много радушно спрямо мен напоследък.

— Колко неучтиво.

Дорик сви рамене.

— Обвинена си в убийството на ръководителя на фирмата и в унищожаването на вашия най-нов и най-скъп кораб. Впрочем отказват да ви изплатят застраховката за него. Тъй като си била в ръководството на фирмата по време на инцидента, застрахователите твърдят, че това е случай на застрахователна измама.

— Що за абсурд?

— Загубите за Дома Нахамапитин ще бъдат толкова големи, че би трябвало всички да се стараят с все сила да бъдеш оневинена. Но тъй като ти се опитваш да стовариш цялата вина върху Амит… — Дорик пак вдигна рамене. — Нямат желание да участват. Особено откакто Кива Лагос се разпорежда с всичко.

— Засега.

Той кимна.

— Според мене е вероятно майка ти да изпрати от Терхатум някого от твоите братовчеди с цял отряд юристи, за да си върне управлението. Но още не са пристигнали, да не забравяме и за догадката на Грейланд, че струята към Терхатум може да изчезне всеки момент, което засилва допълнително… драматичността на положението. Няма да се бавя още дълго с призоваването на свидетели и изискването на документи, но както самата ти каза, не бързаме заникъде.

Надаш си отбеляза мислено думите му.

— А как върви отлагането на съдебния процес?

— Изненадващо добре. Прокуратурата също иска повече време, за да подготви обвинителния акт. Стремят се да бъде колкото може по-неопровержим. Насърчавам ги да се занимават с това докогато искат.

— Добре.

— Има ли друга причина за протакането, освен стремежа да те опазим жива колкото може по-дълго?

— Тази причина не стига ли? — попита Надаш.

— Стига — отвърна Дорик. — Но като твой адвокат предпочитам да знам дали не се случва още нещо, което е свързано някак със съдебния процес.

— Защо питаш?

Дорик отвори истинска папка и извади истински лист хартия, който плъзна по масата към нея.

— Обадиха ми се снощи. Може би ще ти е интересно да научиш за какво разговаряхме.

Надаш прочете написаното на листа, без да продума.

— Няма нищо, което да засяга пряко твоето правно положение — продължи Дорик, — затова не смятам, че съм длъжен да осведомя за разговора прокуратурата, както би следвало да направя в друг случай. Освен ако ти заявиш, че има такава връзка — тогава ще ги осведомя.

Надаш плъзна листа към него.

— Не, няма връзка според мен. Изглежда, че някой опитва да си прави шеги с тебе или да те подтикне към определени действия.

— Не е изключено — съгласи се Дорик и прибра листа. — Очевидно е, че твоят процес приковава вниманието, и получавам какви ли не послания от смахнати хора.

— Непременно ме осведомявай, ако получиш подобни съобщения.

— Разбира се.

На връщане към килията Надаш умуваше над показаното съобщение от Теран Асан, когото тя познаваше. Асан напираше стръвно да се издигне в обществото и беше противна твар с твърде голямо самочувствие, но неведнъж се бе оказвал полезен със сведения от „кухнята“ на собствения си Дом и Дома Ву. Тъкмо той зае мястото й в изпълнителния комитет и сега беше готов да споделя информация за емперо и за контактите си с Дома Ву, а това беше много интересно според Надаш.

Знаеше, че такава щедрост не може да е безкористна и рано или късно ще се наложи да плати за нея по някакъв начин. Но това не беше неотложна грижа. В момента мозъкът на Надаш беше зает със сглобяването на картинката от отделните парченца.

Толкова зает, че дори не забеляза убийцата с острието в четката за зъби, докато тя не се изпречи на три крачки и не се хвърли към нея.

— Ама че гадост! — ахна Надаш.

В следващия миг убийцата обви с ръка шията й, запрати я на пода и заби острата четка за зъби в сънната артерия на жената зад Надаш, която налиташе към нея със съвсем различен импровизиран нож от наточена лъжица.

Жената с лъжицата, явно изненадана и от появата на другата, и от острието, което сега стърчеше от шията й, изпусна своя нож и вдигна немощно ръце към забитата в артерията й четка. Другата я плесна през ръцете и натика с длан острието по-дълбоко, а жертвата изхърка задавено. После жената с четката награби жената с лъжицата за предницата на затворническата риза и я метна над парапета. Онази с лъжицата падна от четири метра с тежък влажен плясък на пода и умря.

Жената с четката надзърна към долния етаж, взе оръжието на покойницата и го доближи към очите на Надаш.

— Не си носи лъжица в бой с четки — каза тя и захвърли лъжицата в най-близката килия.

— Какво? — смънка втрещената Надаш.

— Знаеш ли кой я прати?

Надаш се опомни.

— Трябва да е Грейланд.

— Не налучка докрай. Тя беше човек на Джейсин Ву.

— Ясно. А ти чий човек си?

— На Деран Ву. И ти нося предложение от него.

Надзирателите и други затворнички се струпваха около трупа на жената с лъжицата, вдигаха глави и гледаха Надаш.

— Не се притеснявай — посъветва я жената с четката. — Има начин бъркотията да се оправи.

— Радвам се да го чуя.

— Искаш ли да чуеш предложението?

Надаш се взря в нея.

И си каза: „Това също се забави повече, отколкото очаквах“.

— Слушам те. — Забеляза, че надзиратели се качват по стълбата към тях. — Само че побързай.

Кива Лагос огледа празния склад, застанала в средата му, и накрая се обърна към Гей Пац.

— Накара ме да сляза тук, за да зяпам шибано нищо.

Гей Пац, старшата разследваща счетоводителка в Дома Лагос, кимна.

— Гледаш нищо — съгласи се тя. — А би трябвало да виждаш склад, пълен със зърно и други стоки на Нахамапитин, на стойност няколко милиона марки, готови за доставка.

Кива примига.

— Значи са били натоварени и изпратени?

— Може и да са — отвърна Пац. — Но дори да е така, не са изпратени законно или на официалните купувачи. А по-вероятно е изобщо да не са били стоварени тук. Стоки по опис за десет милиона марки просто са изчезнали.

— Но са осчетоводени — предположи Кива.

— Да. По документи всичко е тук. Заедно със стоки по опис за още около четиресет милиона марки, които би трябвало да се намират в други складове на Нахамапитин в Средоточие, но също липсват.

— Стоки, за които вече сме получили шибаните пари.

Пац кимна.

— Всичко, което би трябвало да се съхранява в този склад, вече е поръчано и платено. И всичко в другите складове е поръчано и платено. Домът Нахамапитин, а сега и ти, защото ти възложиха да управляваш бизнеса им, сте затънали с четиресет милиона марки за тези стоки. Но има и добра новина.

— Тъй ли било? И каква е тя?

— Стоките е трябвало да бъдат доставени извън тази звездна система. Емперо казва, че струите на потока ще изчезнат, значи има вероятност това да се случи преди крайния законен срок, когато си длъжна да изпълниш поръчките.

Кива изсумтя и пак се озърна в празния склад.

— Защо научавам чак сега?

— За този склад ли?

— Да.

Пац сви рамене.

— Колкото и пари да са отмъкнати с тази дребна афера, те са под един процент от стойността на стоковите запаси на Дома Нахамапитин в системата и, разбира се, далеч по-малък дял от общите стокови запаси на Дома. Непрекъснато се превозват и доставят партиди, тези складове не остават празни дълго. — Тя размаха ръка към пустотата наоколо. — Установихме тези липси преди всичко защото, когато Домът Лагос трябваше да поеме управлението от Нахамапитин, извършихме задължителния одит. Само след няколко дни този склад и още няколко като него пак щяха да бъдат пълни.

— Как прикриват това, да им го навра отзад?

— Ето ти я магията да имаш клиенти, които са на седмици или месеци път от тебе. При доставянето на партидите и установен недостиг или се променят със задна дата поръчките, за да бъдат премахнати липсващите стоки, или се доставят по-късно със следваща пратка. И в двата случая това се отчита като загуби и служи за намаляване на данъците. За да се установи, че причината е друга, трябва да бъде проведен пълен одит на цялата дейност.

— А Нахамапитин не биха го направили, защото тъкмо те са се блажили от тези хитрини — отбеляза Кива.

— Е, още нямаме конкретни доказателства — предпазливо напомни Пац.

— Ако не броим това, че Надаш Нахамапитин явно е финансирала опитите си за преврат с това дребно джебчийство.

— Май е така — промърмори Пац.

— Можем ли да покрием този недостиг? — попита Кива. — За разлика от шибаните Нахамапитин не можем да се преструваме, че описаните стоки някак са изпаднали от кораба насред Потока.

— Това е извън моята компетентност — изтъкна Пац. — Допускам, че сметките може да се нагодят, но пак ще си вътре с петдесетина милиона марки. Накарах моите хора да преровят счетоводните книги за последните десет години, за да установят какъв е истинският мащаб на тези злоупотреби.

— Значи очакваш да откриете още случаи.

Пац гледаше невъзмутимо началничката си.

— Лейди Кива, измами в такъв размер не се случват ей така. Вероятно е общата сума да достига стотици милиони марки. Може би и милиарди.

— Превратите не са евтини — подхвърли Кива.

— Така изглежда.

— Поне знаем ли къде са шибаните пари?

— Все още не. Нямаме правомощия да търсим извън местните сметки на Дома Нахамапитин. Не можем да се занимаваме с личните сметки на членовете на рода и други сметки, които нямат пряка връзка с бизнеса. Разбира се, изпращам цялата информация на имперската данъчна служба. Те имат възможности да проведат по-пълно разследване.

— Каквито и суми да открият, искам да ни ги върнат.

— Налага се да те предупредя, че е твърде невероятно данъчната служба да изпълни такова искане.

— Ами да се шибат.

— Защо не — съгласи се Пац. — Но имаме и проблема, че Домът Нахамапитин вероятно дължи неплатени данъци и глоби. И е почти сигурно, че общата сума надхвърля стойността на липсите.

Кива изфуча сърдито. И попита:

— А за каква част от цялата тази история ще бъда обвинена аз?

— Мисля, че ще зависи от обвиняващите — отговори Пац. — Не ми се вярва нито Грейланд, нито данъчната служба да търсят вината у тебе, дори само заради простия факт, че всичко това — тя пак обхвана с жест склада — се е случило, преди ти да поемеш управлението. Но от Дома Нахамапитин може и да си опитат късмета. Особено във връзка с някои събития напоследък.

— Какви събития?

— Ами другото, което открихме по време на одита. Саботаж — на стоки, машини, кораби. Всичко е извършено през последния месец, откакто Домът Лагос управлява бизнеса.

— Какви са щетите?

Пац не отговори, но Кива се досети за отговора по погледа й — „шибано огромни“.

— Повтарям казаното преди малко — защо научавам чак сега?

— Ти си новата началничка. Някои хора не искат да ти кажат.

— А другите?

— Е, другите… те искат да те провалят с гръм и трясък, шефке.

Три часа по-късно Кива се бе върнала в своя кабинет в Дома на гилдиите. Всъщност в бившия кабинет на също вече бившия Амит Нахамапитин, който благодарение на своята сестра се бе озовал пред връхлитаща совалка, за да бъде размазан по около декар от хангара, докато совалката, се премяташе върху него като куче по купчинка говна.

Кива не смяташе, че това е добър начин да приключиш с живота. Но докато умуваше по въпроса, сещаше се и за по-лоши начини. Амит дори не бе усетил нищо в мига на смъртта си и поне хората щяха да обсъждат гибелта му години наред. Доста по-интересно от банален инсулт или инфаркт. Това всъщност беше най-интересният факт за Амит, което според Кива не изглеждаше особено похвално за живота му.

Кабинетът на вече покойния и поразмазан Амит беше просторен, както се полагаше на човека, ръководил всички дейности на своя род в системата на Средоточие. Стаята беше обзаведена изискано в стил, който подсказваше натрапчиво предпочитанията на нает дизайнер, а не собствения вкус на Амит, ако изобщо бе имал такъв, което не изглеждаше особено вероятно. Кабинетът беше претъпкан и с всякакви технологични улеснения и новости, които съвременен ръководител на бизнес би пожелал да използва.

„Липсвало му е само детекторчето „Ей, шибаната ти сестричка е намислила да ти забие совалка в гъза“ — хрумна й на Кива. Е, не можеше да се отрече, че едва ли би имало откъде да се сдобие с толкова специализирано устройство.

Тази мисъл се мярна в главата й, докато зяпаше през прозрачната външна стена от стъкло към улицата долу. Освен обичайния шум в Първа стъпка — най-големия град във Взаимозависимостта, каквито са били и други имперски столици в историята — имаше и допълнителна врява от тълпа протестиращи, или поне приличаха на такива. От толкова високо Кива не можеше да различи написаното на плакатите, нито да чуе какво крещят, но нямаше съмнение, че гъмжилото долу изглеждаше развълнувано.

— Лейди Кива…

Тя изви глава към личния си помощник Бунтон Салаанадон, когото бе наследила от Амит Нахамапитин. Кива го задържа на тази длъжност, защото не беше негова вината, че е работил за нескопосан изменник срещу Взаимозависимостта, а и той знаеше неща, които оставаха неизвестни за нея, и не искаше да чака седмици или месеци, докато ги научи. Поне досега човекът беше и подобаващо благодарен, че не го изрита, и наистина полезен за усилията на Кива да управлява бизнеса на Дома Нахамапитин не като натрапена отгоре гадина.

Тя кимна към прозореца.

— За какво е този протест?

Салаанадон застана до началничката си и погледна към улицата.

— Не бих казал, че протестират. Емперо заяви, че е имала видения за бъдещето на Взаимозависимостта. Доколкото знам, хората долу я подкрепят.

— Хъм…

Той изви глава към нея.

— Лейди Кива, когато се срещнахте с Нейно величество, тя спомена ли нещо за тези видения?

— Не. Когато се срещнахме, емперо още се опомняше от усърдния опит на сестрата на твоя предишен шеф да пръсне на парчета цял кораб, в който тя се е намирала. И не беше много приказлива. Благодари ми, че помогнах да бъде разкрит заговорът на Надаш, и ми заповяда да поема управлението тук. След това ме подканиха да се махна.

— Всяка среща с емперо е чест.

— Мина поносимо. Мисля, че тя вече се чука с предишния ми партньор в креватните игрички.

— Моля, госпожо?…

Кива махна с ръка.

— Не е важно. Искаш да обсъдим нещо ли?

— Да, госпожо. Дойде адвокат.

— Изхвърли го през някой прозорец.

— Жена е.

— Добре, изхвърли я. Всички сме равни в свойството да падаме от прозорци.

— Бих изпълнил нареждането, но тази адвокатка е от Дома Нахамапитин.

— Значи вече работи за мен.

— Опасявам се, че не е така — възрази Салаанадон. — Адвокатката е пристигнала от Терхатум, който е…

— Знам какво и къде е Терхатум — прекъсна го Кива. — Дошла е от шибания централен офис.

— Да, госпожо.

— А изобщо възможно ли е да са научили толкова бързо?

— Полетът от Средоточие до Терхатум през Потока продължава петнайсет дни. Времето едва би стигнало и все пак е възможно.

— Какво иска тя?

— Доколкото разбрах, иска да обсъди с вас управлението на местната делова активност на Дома Нахамапитин.

— Значи е по-добре да поиска разговор с емперо, защото тя ме назначи тук.

— Адвокатката каза, че има и други теми, които да обсъди с вас.

— И тях да си отнесе при емперо.

— Уви, няма как да я отпратим. Носи неограничено пълномощно.

Кива се намръщи.

— Мамка му…

Неограниченото пълномощно беше официален документ и даваше на приносителя си същия статут, който имаше и старшият ръководител на Дома. По закон Кива не можеше да отбягва тази адвокатка, защото все едно би отказала да говори със самата графиня Нахамапитин, което пък си беше направо немислимо. Чисто формално, въпреки че лично емперо я назначи, Кива в новата си роля на директор беше служителка на графинята.

— Тя чака в приемната — обясни Салаанадон.

— Чудесно. Доведи я. По-добре да приключим веднага с това.

— Да, госпожо.

Салаанадон леко наклони глава и излезе. Кива пак се загледа в навалицата с плакатите, запълнила улицата, и се зачуди за момент колко от тях са искрено набожни и на колко е платено от Грейланд. В края на краищата различни емперо бяха наемали цели тълпи и за по-маловажни поводи от мистични видения. А ако на Взаимозависимостта предстоеше да се сгромоляса, защо сегашната емперо да не похарчи малко марки, преди да са станали безполезни.

„Не е зле и аз да се замисля по въпроса“ — каза си Кива.

Добро хрумване, но имаше едно затруднение с осъществяването му — при цялото си богатство Кива беше смайващо равнодушна към парите. Харесваше парите, харесваше й да има пари и разбираше добре, че животът в безпаричие е адски гнусен. Но през целия си живот бе имала предостатъчно пари буквално за всичко, което искаше да прави — да си дъщеря на ръководителката на благороднически търговски Дом си има своите предимства. Никога обаче не мислеше за парите и за собствените й потребности стигаше съвсем малка част от сумите, с които би могла да разполага.

Други две желания я вдъхновяваха — чукането, в което ентусиазмът й почти (но не докрай) стигаше до безразборна смяна на партньорите, и управлението на различни дейности, което й допадаше, пък и се оказа, че изобщо не се представя зле. Кива дори не си въобразяваше, че някой ден ще ръководи Дома Лагос — тя беше късно допълнение към немалкото потомци на графиня Лагос и не попадаше сред кандидатите за поста старши директор. А въпреки примера, даден й от нейната бивша добра позната през студентските години Надаш Нахамапитин, Кива не беше склонна да изтребва братята и сестрите си, за да подобри своите шансове. Вселената обаче беше достатъчно голяма, за да има Кива с какво да се заеме, и ето, повериха й бизнеса на Нахамапитин.

Поне засега. Докато или Нахамапитин й го издърпат от ръцете, или струите на Потока изчезнат и всички бъдат еднакво прецакани.

„Какви шибано вълнуващи времена“ — отбеляза мислено тя.

Вратата се отвори и Салаанадон влезе заедно с жена горе-долу на нейната възраст.

— Лейди Кива, представям ви госпожа Сеня Фундапелонан.

— Здравейте, лейди Кива — поклони се Фундапелонан.

— Да, да.

Кива я подкани с жест да влезе в стаята и да седне на креслото пред внушителното бюро. Салаанадон се поначумери, но излезе безмълвно. Кива потъна в своето кресло зад бюрото.

— Бих искала в началото да ви предам най-добрите пожелания на графиня Нахамапитин, която ви благодари, че сте поели управлението на нейния местен бизнес в този размирен период.

Кива изви очи.

— Вижте какво… как ви беше името?

— Сеня Фундапелонан.

— Не е лесно да се запомни от първия път.

— Предполагам, лейди Кива.

— Фундапелонан, може ли само… да пропуснем залъгалките? Като ви гледам, струвате ми се умна.

— Благодаря ви, лейди Кива.

— И тъй като сте умна, знаете не по-зле от мен, че каквито и да са чувствата на графиня Нахамапитин към мен в момента, благодарността трябва да е на абсолютното шибано дъно. Представих на емперо доказателства, че дечицата на графинята са изменници, едната от тях е убила другия, а сега аз съм начело на нейната шибана фирма тук. Истинското й желание за мен, доколкото мога да отгатна, е да ме бутне през някой проклет прозорец.

Фундапелонан се усмихна много сдържано.

— Освен това, ако наистина сте пристигнали от Терхатум…

— Да, оттам пристигнах.

— … с оглед на времето за полет до там и обратно, изглежда, са ви изпратили почти незабавно, след като графинята е научила новините за своите непослушни дечица. Значи е твърде смехотворно дори да си въобразявам, че тя мисли нещо за мен. Представям си, че в главата на графиня Нахамапитин освен неизбежните възклицания „Мамка му!“ се въртят мисли, първо, как да отърве дъщеря си от почти неизбежната смъртна присъда и, второ, как да изрита мен или който и да е друг чужд за рода Нахамапитин човек от скъпоценната й шибана фирма. Достатъчно близо ли съм до истината?

Фундапелонан се забави само секунда с отговора.

— Не бъркате.

— Затова, за да спестим и двете малко време, имам молба — хайде да преминем веднага към шибания разговор по същество.

— Звучи разумно — съгласи се Фундапелонан. — Добре, лейди Кива, ето какво трябва да ви кажа: Домът Нахамапитин, представляван от мен, ви моли да подадете оставка, за да дадете възможност на избран от нас ръководител да поеме грижите за нашите интереси в тази система. — Тя извади неограниченото си пълномощно и го сложи на бюрото пред Кива. — Това е официалната ни молба. Неофициално в условията за вашето оттегляне ще бъде включена и значителна премия.

— Говорите за подкуп.

— Говоря за премия. Така графинята ще изрази своята признателност за вашата готовност да ръководите нашия бизнес в критичен момент.

— Нали уж вече ви помолих да си спестим глупостите.

— Лейди Кива, някои глупости си струва да бъдат казани.

— Е, поне за това сте права. — Кива посочи пълномощното. — Предполагам, че и вие, и графинята сте осведомени за назначаването ми от емперо като попечител на вашия бизнес тук. Не мога просто така да подам оставка.

— Разбираме това. Знаем и че емперо ще бъде по-склонна да позволи оттеглянето ви, ако вие сама подадете оставка.

— Не бъдете толкова сигурни.

— И защо?

— Ами дори да пренебрегнем факта, че Надаш Нахамапитин се опита да убие емперо с цяла космическа совалка, което никак не помага за доброто име на целия шибан род, остава фактът за повсеместните измами, които моите одитори откриват във вашето счетоводство за последните няколко години.

Фундапелонан леко изви глава встрани.

— Лейди Кива, а в счетоводството на Дома Лагос няма и следа от измами и корупция, така ли? И двете знаем твърде добре, че бъркането в меда и от служители, и от управители, и… да, дори понякога, за съжаление, от членове на семейството, не е нещо необикновено. Достойно за съжаление — да. Необикновено — не.

— С този довод ли ще ме убедите, че трябва да върна управлението на някого от Дома Нахамапитин? „Всички го правят“?

— Ако трябва да бъдем честни — всички го правят.

— Ако трябва да бъдем честни — не всички правят шибани опити за покушение срещу емперо.

— Значи вашият отговор е „не“.

— Значи моят отговор е „Я стига си се бъзикала с мен“.

Фундапелонан вдигна рамене.

— Както желаете. Но искам да знаете, че въпреки това ще поискаме да бъдете отстранена.

— Ами, пожелавам ви късмет.

— Няма да се нуждаем от късмет, лейди Кива. Достатъчна ни е вашата некомпетентност.

— Брей, да ви го начукам.

— Би трябвало да сте научили, че има съществено нарастване на случаите на саботаж срещу собственост и стоки на Дома Нахамапитин.

— Вече чух.

— Следователно ви е ясно, че това затруднява Дома в деловата му активност. И подронва престижа му.

— В това не съм сигурна — отвърна Кива. — Не отричам, че има рязък ръст на саботажа, но от моя гледна точка най-впечатляващият случай на саботаж е превръщането от Надаш на съвсем нов кораб на Дома Нахамапитин в шибана купчина метални отпадъци. Щом подхванахме темата за подронване на престижа, може би трябва да добавим и този случай, а?

Фундапелонан сви вежди.

— Може би емперо се придържа към различно мнение по въпроса.

— Съмнявам се. — Кива посочи пълномощното. — С това ще си уговорите среща с нея, но не ми се вярва емперо да забрави как вашият Дом се опълчи срещу й.

— Не Домът. Една от представителките му.

— Пожелавам ви късмет и с този довод.

— Няма да го изтъкна аз, а графиня Нахамапитин.

Кива примигна при новината.

— И тя ли ще пристигне тук?

— Разбира се. — Фундапелонан се усмихна. — Лейди Кива, както и вие изтъкнахте съвсем уместно, доброто име на Дома бе опетнено от някои събития напоследък. Появата на скромна адвокатка не би могла да го изчисти. Не е нещо, с което биха се справили и хиляда адвокати. Единственият начин е графинята да дойде от Терхатум, за да разговаря лично с емперо. Аз съм тук, за да се погрижа за някои — моля да ме извините за израза — незначителни проблеми, например предложението към вас. С по-сериозните неща ще се заеме самата графиня.

— И кога пристига?

Фундапелонан погледна китката си, на която имаше някакъв вид часовник, и Кива се подразни от излишно драматичния жест.

— Ако корабът, с който имаше намерение да пътува, спази графика за полета, ще бъде тук след около три денонощия. — Фундапелонан пак се взря в нея. — С толкова време разполагате, за да промените решението си. Не е много време, лейди Кива.

— И колко време ни остава по-точно?

Марс Клермон успя да запази спокойното си изражение — поне на това вече се бе научил. Но в себе си преживяваше всичко истински, удряше се с длан по челото и си разтъркваше усилено бузите. През последния месец животът му се състоеше от нескончаемо повтарящ се отговор на все същия въпрос във всевъзможни варианти без особени разлики, задаван от хора, което не желаеха да бъдат убедени от отговора, а не бяха вещи в математиката, за да разберат защо той си остава верен независимо колко силно е желанието им да се промени.

Но нали такава беше длъжността му сега — помощник на емперо Грейланд II със специални пълномощия по научната политика, на когото бе възложено да обсъжда с много важни особи проблемите, свързани с неизбежното скорошно изчезване на Потока. И сред тези особи бяха имперски министри, депутати в парламента, ръководители на благороднически Домове и техни приближени, епископи и архиепископи в Църквата на Взаимозависимостта и всякакви други църкви, учени, журналисти, най-видни знаменитости, „влиятелни мислители“, популярни в обществото интелектуалци и дори някой и друг водещ на дискусионно предаване.

По цял ден, всеки ден през последния месец.

По цял ден, всеки ден в обозримото бъдеще.

Сега бе дошъл със своята доизпипана в движение презентация в Имперското дружество по екзогеология, което се събираше веднъж на две години в Средоточие. Веднъж на две години, защото за членовете му, пръснати из Взаимозависимостта, не беше лесна задача да се домъкнат по струите на Потока, полетът в които отнемаше седмици, а понякога месеци. А в Средоточие — просто защото всички струи на Потока се събираха тук.

(„Засега“ — обади се някаква частица от мозъка на Марс и той я побутна обратно в тъмното й ъгълче.)

Някой би помислил, че от всички групи, пред които той говореше за изчезването на струите в Потока, можеше да убеди най-лесно тъкмо учените. В края на краищата Марс разполагаше с данни, събирани три десетилетия, структурирани и представени по начин, който почти всеки учен можеше да разбере. Таблици, графики, диаграми, бележки и, разбира се, дигитален файл с цялата първична информация, която неговият баща граф Клермон бе натрупал за трийсет години.

Оказа се обаче, че учените неизменно бяха най-неприятните слушатели. Марс разбираше защо физиците, занимаващи се с Потока, се инатяха или направо отхвърляха чутото: все пак това беше тяхната област, а сега някакво си нищожно лордче и още по-нищожно преподавателче от рядко споменаван университет на най-затънтената дупка в космоса им пробутваше информация от своето татенце и заявяваше на всеослушание, че се заблуждават за всичко, което уж са научили за Потока. Това си беше интелектуалното съответствие на умел ритник по най-чувствителните части на тялото. Откровено казано, Марс би се изненадал, ако специалистите по Потока не му се нахвърляха стръвно, поне докато не отделят време да задълбаят в данните, за да признаят ужасяващата истина, скрита в тях.

Но не само те се държаха така. Всяка група изследователи в която и да е област вдигаше безсмислен шум за данните, които баща му и той събраха и обясниха. Марс недоумяваше искрено, докато не се върна мислено към времето в университета и думите, казани от професора в катедрата за техните колеги, които свързваха и съотнасяха непреклонно всяко ново откритие само със собствената си област на знания. „Когато държиш чук, всичко ти прилича на пирон“ — беше отбелязал професорът.

Поговорката беше стара, но това мнение за науката отвори очите на Марс: немалко учени знаеха нещичко за парченце от света и бяха толкова уверени в универсалната приложимост на своите знания към всеки друг проблем, че бяха готови да пренебрегнат или да отхвърлят информация от хора, които пък са специалисти точно по този проблем.

Марс нямаше подобна нагласа, твърде остро съзнаваше колко много не знае и напоследък му се струваше, че невежеството му се отнася за всичко, което не е свързано някак с изчезването на Потока. Но и все по-ясно виждаше колко учени размахват чукове и търсят пирона в данните и в начина, по който той ги представяше.

Това изтощаваше търпението му. Неведнъж му се искаше да вдигне ръце и да каже: „Добре де, не вярвайте нито на мен, нито на данните, радвайте се на шанса първи да бъдете смазани на пихтия, когато настъпи тази катастрофа“. А после си спомняше какво обеща на Грейланд, емперо на Взаимозависимостта, която невероятно и някак нелепо стана и негова приятелка — че ще й помогне да измислят как да не допуснат сгромолясването на цялата им цивилизация.

И това означаваше да не изкрещи на публиката от несговорчиви екзогеолози, че на Потока не му пука дали вярват в изчезването му, или не, а да отговаря за незнайно кой пореден път на все същите проклети примитивни въпроси, които чу още след първото си представяне на проблема.

— Не ни остава никакво време — отговори на питащия и преливащ от самочувствие плешивец.

Марс изобщо не се съмняваше, че този тип е най-видният специалист в цялата Взаимозависимост по някакъв много специфичен вид вулканични скали. Вдигна ръка към диаграмата, светнала във въздуха над него, която показваше звездните системи на Взаимозависимостта и всички свързващи ги струи на Потока, и посочи онази струя между Средоточие и планетата Край, която беше негов роден дом, но не знаеше дали ще я види отново.

— Както вече казах, струята от Край към Средоточие се свива. Процесът започна откъм Край и продължава към Средоточие. Случи се така, че бях в един от последните кораби, успели да долетят от Край. Вече няколко седмици няма други пристигнали кораби оттам. Доколкото е възможно да се прогнозира въз основа на тези данни, няма и да се появят.

— Значи Край вече е изолиран? — попита друг учен.

— В едната посока. — Марс показа другата струя между Средоточие и Край. — В другата посока струята все още е достъпна. Можем да изпращаме кораби към Край. Просто няма да се върнат. — Той посочи струя между Средоточие и Терхатум. — Предвиждаме с голяма степен на вероятност, че струята от Средоточие към Терхатум е следващата, която ще изчезне. Очакваме да се случи през идните няколко седмици. Емперо заповяда изследователски кораб да наблюдава тази плитчина на Потока, изпращаме и специални сонди през плитчината, за да определим колко устойчива е струята.

— И как установявате това? — попита още някой от екзогеолозите.

— Сложно е да се обясни — отвърна Марс. — Вътрешната топология на Потока не съответства напълно на пространство-времето, с което сме свикнали. Всъщност, ако не обвивахме корабите си в мехурче от пространство-време, преди да влязат в Потока, те биха прекратили съществуването си поне в смисъла, който ние придаваме на думата „съществуване“. Мога да ви дам и по-добро обяснение, но то изисква време, а трябва да отида на следващата презентация в другия край на Първа стъпка след два часа и половина.

Неколцина от слушателите му се засмяха.

— Значи, когато струята от Средоточие към Терхатум изчезне, Терхатум ще бъде изолиран като Край — каза плешивият вероятен специалист по някакви вулканични скали.

— Не — възрази Марс и чу ясно нечие пъшкане от досада. — Една от причините планетата да бъде наречена Край е фактът, че има само една входна и една изходна плитчина. И двете струи завършват тук — при Средоточие. — Марк пак посочи Терхатум на схемата. — Терхатум е свързан и със Средоточие, и с още три системи: Ширак, Мелака и Парамарибо. Вместо пряк достъп от Средоточие към Терхатум най-бързият обиколен маршрут е към Мелака и оттам към Терхатум. Това ще удължи полета с девет дни…

— … но Терхатум няма да бъде изолиран.

— Все още не. — Марс докосна една от иконите, за да започне анимация. — Но изчезването на струята от Средоточие към Терхатум е само началото. Скоро след това ще загубим и други струи. — Една по една струите в схемата угасваха, оставаха все по-малко връзки между системите от планети. — След три години някои системи вече ще са изолирани. — Анимацията продължаваше. — След десет години ще изчезнат всички струи на Потока.

— И няма как да пътуваме от една система до друга без тях? — попита някой след кратко мълчание.

— Няма, освен ако не искаме полетите да се проточват столетия — отговори Марс. — Двигателите на нашите кораби са проектирани за полети в самите звездни системи, скоростта им е съвсем малка спрямо скоростта на светлината. Дори да построим по-бързи кораби, да речем, достигащи десет процента от скоростта на светлината, пак ще летят десетилетия до най-близките системи. — Видя, че някой вдига ръка. — Разбира се, не е необходимо да обяснявам на учени, че полетите със свръхсветлинна скорост са физически невъзможни.

Ръката се скри припряно.

— И вие сте убеден във всичко това? — усъмни се плешивият. — Моят зет е физик и се занимава с Потока. Споменах пред него, че имаме среща с вас днес, а той направо ви нарече побъркан, който някак е заблудил емперо.

Марс се усмихна. Свикна и с този въпрос.

— Господине, според мен вие не разбирате. И аз, и моят баща, който свърши цялата работа, ще ликуваме, ако бъдем опровергани. Ще бъдем щастливи, ако всеки друг физик, който изследва Потока, проучи предоставените от нас за общо ползване данни, изрови несъответствия в тях и докаже, че сме пропуснали нещо съществено, затова през цялото време сме допускали грешки в тълкуването на тези данни. Нали така се развива науката? Представяте хипотеза пред своите колеги, показвате им всички измервания и данни и настоявате да ги оспорят. Господине, за мен най-добрият вариант ще бъде, ако аз и моят баща бъдем изобличени като смахнати и аз се прибера опозорен на Край. Има обаче само едно затруднение за осъществяването на този вариант и аз вече го изтъкнах пред вас. Процесът вече е започнал в пълно съответствие с нашите прогнози и данни. Засега още спорим, защото изчезна само една струя и имаме възможност да търсим други обяснения за корабите, които не пристигнаха в системата на Средоточие. Когато изчезне и струята от Средоточие към Терхатум след броени седмици, времето за спорове какво ще се случи с Потока ще бъде изчерпано. И когато това стане, трябва да си зададем въпроса какво сме готови да направим като учени, за да помогнем на всички останали във Взаимозависимостта да оцелеят.

— Казвате „като учени“, но емперо обяви, че има видения за предстоящото — оплака се някой от екзогеолозите.

Марс видимо се смути.

— За тях не мога да кажа нищо. Мога само да ви уверя, че емперо Грейланд подкрепя напълно продължаването и разширяването на научните изследвания по проблема, които са започнали по решение на нейния баща Атавио VI.

— Но според вас не е ли озадачаващо, че тя се захвана с тези мистични безсмислици? Не ми се вярва това да й помогне да убеди хората.

Марс помълча, за да обмисли думите си.

— Уважаеми колеги — започна той. — В продължение на един час ви представях хипотеза, основана на данни, които съвпадат с наблюденията ни за особеностите на вселената. Тя е подложена на критичен анализ от други специалисти и съответства на всички критерии и норми за научно изследване. Но въпреки това вече мога да се досетя, че по-малко от половината сред вас я смятат за убедителна, и то само отчасти. Вие сте учени. Ако не мога да убедя всички тук с тези данни, твърде вероятно е да постигна още по-малък успех с обществото като цяло. — Марс огледа смълчаните екзогеолози. — Не бих си позволил да заявя, че разбирам твърденията на нашата емперо за видения и откровения. И в никакъв случай не мога да кажа, че вярвам в тях безусловно. Но аз вярвам в емперо. Вярвам, че се е посветила на задачата да помогне на всички свои поданици да се подготвят за неизбежното. И ако нейни видения помогнат там, където не помагат обосновани, подлежащи на проверка и потвърждение твърдения на учени, готов съм да приема и виденията. Като си припомним какъв е залогът, може би е уместно и вие да се отнесете така към тях.

Марс долови присъствието на жената, преди да я зърне. По-точно видя как неговият помощник и телохранител Надау Уилт се напрегна, докато вървяха към чакащата ги кола, и се изпречи между него и някого, който очевидно се беше устремил към тях. Тогава забеляза доближаващата ги малко по-възрастна жена, чиято коса бе леко разчорлена, а в ръцете си стискаше снопче листове.

Жената видя движението на Уилт и спря на няколко метра от тях, вдигнала листовете пред себе си.

— Доктор Клермон, истината ли казахте в залата?

Марс се подсмихна. Мина доста време, откакто някой се бе обръщал към него с титлата „доктор“.

— За изчезването на Потока ли? Да, можете да не се съмнявате.

— Не за това. — Тя не се постара да прикрие досадата и пренебрежението си. — Казахте, че ще се радвате, ако някой докаже грешките ви.

„А, пак стигнахме дотук“ — помисли Марс. След всяко представяне на данните за Потока един-двама от слушателите му се опитваха да го заприказват, за да споделят собствените си „научни“ теории, че Потокът бил измерение на призраците или емперо лично заличавала струите в Потока по волята на все още неоткрит до днес друг разумен вид, който прилича на кръстоска между акула и пудел (човекът си носеше и рисунки). Марс бе решил да се държи учтиво с тези случаи, но се оставяше Уилт да го отведе за следващата презентация.

— Да — отвърна любезно. — В този случай ще бъда много щастлив, ако някой ме опровергае.

— Сигурен ли сте? Защото искам да ви кажа, доктор Клермон, че аз не бях особено щастлива, когато вие ме опровергахте.

Марс се обърка за няколко секунди, после изведнъж се опули.

— Вие сте… Хатиде Ройнолд.

— Да.

— Вие сте казали на Нахамапитин, че струите на Потока се изместват, а не изчезват.

— Да.

— И не бяхте права за това.

— Да, да — раздразнено потвърди тя. — Може би нямаше да сбъркам, ако вашият баща си бе направил труда да отговори на моето писмо за този проблем. Но той не пожела да ми отговори.

— Изпълняваше заповед на емперо да не обсъжда изследванията си с никого.

— Да, вече научих за това оправдание.

— Нахамапитин използваха вашите данни в опит за преврат.

— Е, поне с мен не са споделяли кроежите си — сопна се Ройнолд. — Досущ както и емперо едва ли ви е казала, че ще използва вашите данни за смехотворния си номер с „виденията“.

Марс се огледа към сградата, откъдето бяха излезли току-що.

— Как… успяхте да влезете на днешната презентация? Не сте екзогеолог.

— Сложих си същата значка с моята фамилия и се вмъкнах. — Жестът, с който тя посочи лицето си, беше почти презрителен. — Нали ме виждате. И за екзогеолозите не може да се каже, че са почитатели на модата. Слях се с тълпата.

— Лорд Марс, време е да тръгваме — подсказа Уилт, който знаеше кога да се намеси.

Марс се обърна и му позволи да го побутне към колата.

— Не сте прав, доктор Клермон.

Ройнолд пак пристъпи към тях и спря отново, когато Уилт я опари с поглед, сякаш казваше „Опичай си акъла“. Но нямаше намерение да отстъпи.

— За какво говорите? — попита Марс.

Ройнолд посочи куфарчето му с таблета, холопроектора и бележките.

— За вашата работа. Не сте прав. Но и не грешите. Просто не е цялостна.

— Не е цялостна…

— Точно така — кимна тя.

Марс направи крачка към нея, от което Уилт настръхна.

— С тези данни моят баща предвиди с изключителна точност изчезването на струята от Край. Аз също проверих неговите изчисления.

— Да, прави сте. Прави сте и за предстоящото изчезване на струята към Терхатум. Нали вече ви казах, че не грешите.

— Но защо смятате, че работата ни не е цялостна?

— Не за тази част говоря. А за вашата теория. Вие и вашият баща сте разработвали обща теория на изчезването на Потока. — Ройнолд разтръска снопчето листове. — Това пък е специалната теория.

— Какво искате да кажете?

— Казвам, че вашият баща прогнозира точно кога ще изчезнат струите на Потока, а вие сте потвърдили изчисленията му. Той обаче е пропуснал една особеност на процеса — не само ще изчезват струи, но и ще се отварят. Нямало е как да проверите това, защото той не го е забелязал.

Ройнолд подаде снопчето на Марс, който пристъпи и го взе.

— Сбърках, защото започнах с няколко неправилни предположения, които не проверих по-късно — призна Ройнолд, докато той четеше. Тя сви рамене. — Бих имала полза, ако мои колеги бяха прегледали направеното, но ми плащаха да не споделям с никого. Оказва се, че съм била права за процеса, само че съм заложила грешни начални условия. Щом се сдобих с вашите данни, видях, че вашият баща и вие сте изследвали други страни на същия проблем. Свързани, но и почти независими от тези, с които се занимавах аз. Обединих неговите данни с моя процес. — Тя посочи листовете. — И стигнах до това.

Марс вдигна поглед и примигна насреща й онемял.

— Е, права ли съм? — Ройнолд сочеше листовете. — Всичко е все още на предварителен етап, разбира се. И все пак?…

— Лорд Марс — обади се Уилт по-настойчиво.

Марс кимна на своя телохранител, погледна Ройнолд и леко размаха снопчето хартия.

— Може ли да ги задържа?

— Донесох ги за вас.

— Как да се свържа с вас, за да го обсъдим по-подробно?

— Написала съм на заглавната страница.

— Кога е подходящо да ви потърся?

Тя се усмихна притеснено.

— Няма неподходящо време, доктор Клермон. В момента ми се налага да обмислям отново бъдещето си.

Той се смръщи.

— Нали преподавахте в университет?

— Е, да. Но както се оказа, когато изменници се възползват от нечии резултати като оправдание за действията си срещу Взаимозависимостта и опита за покушение срещу емперо, оставането на работа в имперски университет се превръща в… проблем.

— Вие не сте виновна, че са злоупотребили така с вашите данни. Не са ви посвещавали в плановете си.

— Вярно — потвърди тя. — Но пък и аз не си направих труда да попитам, нали? — Пак вдигна рамене. — Както и да е, поне имах достатъчно свободно време да свърша тази работа. Не съм съвсем наясно какво ще ям от следващата седмица нататък. Но пък нали затова във Взаимозависимостта е предвиден жизнен минимум.

Марс я изгледа сепнато.

— Дотам ли стигнахте?

— Добре де, май прекалих. Извинете. Понякога не се усещам къде да спра.

Марс се усмихна и й подаде листовете.

— Елате. Имам още една презентация в другия край на града, за която вече закъснявам. Можем да поговорим по пътя дотам. И след това.

— Бива. — Ройнолд си взе снопчето хартия. — Вие наистина нямате нищо против някой да докаже, че грешите. Признавам, че не го очаквах.

— Доктор Ройнолд, самата вие казахте, че не греша. Просто не съм прав.

Струята на Потока от Средоточие към Терхатум изчезна.

Случи се преди прогнозирания момент, но в рамките на диапазона от вероятности, който Марс Клермон бе представил на емперо Грейланд II. Последният кораб, влязъл в плитчината на струята към Герхатум, беше петицата „Винаги ще те помня като дете“ на Дома Нахамапитин, която попадна в Потока шест часа по-рано. Капитанът на „Като дете“ бе предупреден, че научният съветник на емперо предвижда изчезване на струята. Получи и предупреждение, че процесът на разпадане на струята ще започне от случайно възникнали точки в нея, а няма да тръгне от единия край и да продължи подобно на вълна към другия, както се бе случило със струята от системата Край към Средоточие. Диспечерският център му предложи да пренасочи полета през Мелака и оттам към Терхатум.

Капитан на „Като дете“ беше Дарис Мория, която изрази пред своята старша помощничка Лин Бурогинол презрението си към Грейланд II, нейния научен съветник и диспечерския център на Средоточие, а след това заповяда корабът да влезе по график в плитчината.

Корабът не пристигна навреме в Терхатум. Всъщност никога не се появи там. По-точно „Като дете“ изчезна безследно от Взаимозависимостта. Разпадащата се струя на Потока го изхвърли в пространството на няколко хиляди светлинни години от най-близкото човешко средище. Това се случи, защото макар да оприличават Потока на река или път, или някакъв друг линеен начин на придвижване, той не прилича по нищо на тях, нито пък е линеен в някакъв смисъл. Ако „Като дете“ бе изпаднал от Потока секунда по-рано, щеше да се озове само на една светлинна година от звездата Сириус А, която пък се намираше сравнително близо в космически мащаб до родната звездна система на човечеството. Ако бе изхвърлен секунда по-късно, щеше да попадне много по-близо до централния звезден куп на Млечния път.

Но във всички случаи щеше да бъде далече — от Средоточие, от Терхатум, от човечеството. Далече от спасението. Далече от живота.

„Винаги ще те помня като дете“ бе проектиран да поддържа живота и безопасността на своя екипаж в продължение на пет години, преди всичко да завърши неизбежно с хаос и безумие. Но подобно на повечето използвани за търговски цели петици, „Като дете“ извършваше кратки полети от Средоточие до Терхатум и обратно, целият цикъл се побираше в около две седмици. Не беше необходимо да го оборудват и снабдят за дългогодишно оцеляване на екипажа. Само че настъпи момент, когато това се оказа необходимо.

Капитан Мория призова екипажа да запази хладнокръвие и хората я послушаха. В продължение на две седмици. След още две седмици капитан Мория беше мъртва и екипажът, който разбираше твърде добре какво сполетя „Като дете“, къде се намираха (и къде не) и колко малко храна и други ресурси имаха, започна да се поддава на напрежението. Месец по-късно смъртта застигна половината от екипажа, включително повечето офицери. Минаха още шест седмици и екипажът се смали до трийсетина души в три групички, които отказваха да правят нещо заедно, а в системите на кораба започнаха да се появяват повреди.

Изнизаха се 277 дни от този момент и последният жив — отговорник по товаро-разтоварните дейности на име Джайн Брисфелт, записа дълъг разказ за последните, крайно потискащи часове на „Като дете“ и екипажа. След това отиде в сектора на охраната, взе оръжие, настани се в каюта, пусна си една от любимите комедии и се застреля насред буен смях в най-забавната част от историята.

Записаният на таблет разказ остана невидян и нечут от каквото и да било живо същество. Самият таблет, чието захранване се изтощи след две години, се повреди непоправимо петдесет години по-късно и разказът би останал недостъпен дори с ново захранване. „Като дете“ се превърна в студена, напълно лишена от енергия черупка само за десетина години. Нямаше да бъде намерен никога нито от хора, нито от представители на друг разумен вид, ако такива съществуваха. Щеше да се рее между звездите още двайсет милиона години, преди да го придърпа гравитацията на минало наблизо червено джудже, което корабът щеше да обикаля още шест милиона години по орбита като на комета, преди да доближи звездата и да се разпадне на съставните си атоми.

Но всичко това тепърва предстоеше.

А в настоящето изчезването на струята към Терхатум беше потвърдено съвсем лесно: изследователска сонда се опита да влезе в плитчината, но не можа. Там, където плитчината се намираше само преди секунди, нямаше нищо, освен обикновено пространство-време и вакуум. Други кораби наоколо провериха дали плитчината се е преместила или продължава да се движи, което се случваше рядко, но поне на теория беше възможно. Не се движеше. Нямаше я.

Щяха да минат седмици или месеци, докато новината за изчезналата струя към Терхатум стигне до всички системи във Взаимозависимостта (включително до Терхатум, защото обиколният полет до системата вече отнемаше един месец), но в системата на Средоточие имаше незабавни последствия.

На фондовата и стоковата борса цените на акциите рухнаха, интересът към фючърсните сделки се сгромоляса, милиарди марки капитализация се изпариха почти мигновено. Онези малцина спекуланти, които бяха залагали на рязък спад на пазара, също почти мигновено установиха, че вече са абсурдно богати, но търговията беше прекратена скоро, а загубите и печалбите — заличени.

Няколко от търговските Домове предявиха искания за изплащане на застраховки в Дома Айело, който държеше монопола в застраховането, като се обосноваха със загубите заради (вече почти несъмненото) изчезване на струята на Потока от Край към Средоточие. Посочваха загуби на кораби, товари и екипажи, общата сума достигаше милиарди марки. Домът Айело отхвърли почти всички искания, като изтъкна също с известни основания, че изчезването на струите на Потока представлява действие на непреодолима сила.

В магазини и пазари навсякъде из системата на Средоточие се трупаха изпаднали в паника купувачи, които първо разграбиха стоките за задоволяване на насъщните нужди, после и всичко останало. Сащисаните собственици и управители се мъчеха да уверят клиентите си, че изчезването на една струя на Потока още не означава незабавен глад и безнадеждност. Доводът им не беше сметнат за толкова убедителен, колкото те очакваха.

Полицията и службите за сигурност в цялата система минаха в режим на пълна готовност и се подготвиха за потушаване на размирици. Добрата новина беше, че паниката засега се ограничаваше само с трескави покупки. Имаше и лоша — никой не вярваше, че ще бъде така и занапред.

Църквата на Взаимозависимостта и другите религии откриха, че храмовете и молитвените домове са претъпкани с вярващи, внезапно повярвали и не чак толкова повярвали, но желаещи да опитат и този шанс, защото ставаше нещо адски странно, и според досегашния си опит се молеха, медитираха или се чудеха какво би трябвало да правят, щом вече са дошли. Свещеници, пастори, равини, имами и други религиозни водачи хем бяха много доволни, че са необходими в настъпилата духовна и житейска криза, хем съзнаваха, че това е теологичното съответствие на паническото разграбване на стоките в магазините — новото им паство напираше да докопа каквото успее с надеждата да преживее някак трудните времена.

В Първа стъпка онези, чиято набожност пламна изведнъж, но не отидоха в църква, се тълпяха пред портите на Брайтън, местната имперска резиденция. Всеки в системата на Средоточие знаеше, че Грейланд бе имала видения за бъдещето на Взаимозависимостта и бе извела на сцената лорд Марс Клермон, чиито научни изследвания предсказваха изчезването на струите от Край и към Терхатум. Независимо дали вярваха, че е говорила искрено за виденията, или ги смятаха за подлъгване на лековерните, или пък виждаха в тях признак на разклатена психика, вече намериха причина да си мислят, че все има нещо в приказките й. Затова идваха в Брайтън — някои да благоговеят, други да се молят, трети, защото дори да не им се влизаше в църква, искаха да бъдат все някъде в този момент на твърде неясни перспективи.

Емперо обаче не беше в Брайтън, а в Си'ан — огромната имперска станция над планетата Средоточие и града Първа стъпка. Някои предполагаха, че се е уединила за мистичен диалог със своята прародителка Рашела, единствената предишна пророчица-емперо, за да обмисли следващите си действия и следващото изявление, с които ще спаси своя народ и империя.

И бяха прави донякъде.

Архиепископ Корбин не би казала, че я обзе радостно вълнение от срещата с поредния посетител, но вече не си представяше как би могла да го отпрати. И така в нейния кабинет насред Катедралния комплекс на Си'ан влезе лорд Теран Асан.

— Добре дошли сте, лорд Асан — поздрави го тя достатъчно учтиво, или поне се надяваше да е така.

Той само сведе глава вместо поклон и огледа подчертано личния й кабинет, който беше огромен и изискано обзаведен.

— Много внушително — отбеляза той.

— Благодаря — отвърна Корбин. — Аз все пак възглавявам църквата.

Асан кимна.

— Църква, която не си пада много по смирението.

— Тя е била основана от потомка на търговски род, която впоследствие е станала емперо на междузвездна империя, така че сте прав. Не сме почитатели на смирението.

— Като заговорихме за потомка на търговски род, станала емперо, сигурно вече сте чули за намерението на Грейланд II да говори пред парламента.

— Да, чух — потвърди Корбин.

— Някои хора се питат дали тя ще се възползва от повода да обяви военно положение. Все пак се потвърди прогнозата на дресирания й учен, че струята към Терхатум ще изчезне, и настана всеобща паника.

— Още не е паника.

Асан килна глава встрани с крива усмивчица.

— Нима?

— Ами да — натърти Корбин. — Вярно, хората са стъписани и уплашени. Но още не са започнали да опожаряват.

— Засега.

— Да се надяваме, че изобщо няма да се случи. Пожарите в затворени станции и куполи никак не са желателни.

Асан изви глава към прозореца, през който се виждаше тълпата на моравата пред Си'анската катедрала.

— Вашият бизнес потръгна добре насред тази криза.

— Лорд Теран, какво ви мотивира да поискате този разговор?

— Какво ще направи църквата, ако емперо обяви военно положение?

— Затова ли дойдохте при мен?

— Отчасти. Като представител на гилдиите в изпълнителния комитет, получавам много тревожни обаждания и съобщения от благороднически Домове и други ръководители на гилдиите. Знам и че депутатите в комитета също са засипани с въпроси от своите избиратели. Но вие се занимавате не с избиратели, госпожо архиепископ, вие представлявате самата църква.

— Лорд Теран, като ви слуша човек, би помислил, че нямаме свои енориаши и паство.

Асан махна с ръка към тълпата долу.

— Сега имате още повече.

— Само казвам, че не съм съгласна с мнението ви за църквата.

— Ваше право е, но още не съм чул отговор на въпроса, който ви зададох.

— Не съм мислила по проблема. И то защото вие буквално сте първият, който говори с мен за това. Нямам навика да отсъждам прибързано за някакви догадки. Все едно аз да ви попитам какво ще направите, ако Грейланд обяви, че забранява закуската.

— Аз съм привърженик на закуската.

Корбин изрази с жест досадата си.

— Не схващате смисъла на казаното от мен.

— Напротив, схванах го — заяви Асан. — Позволявам си обаче да допусна, че вие не схващате смисъла на казаното от мен. Не ви подхвърлям случайни догадки. Емперо се обърна към църквата в ролята си на неин водач и обяви, че има видения — нещо нечувано през цяло хилядолетие, с което ви задължи като църква да я следвате накъдето ви поведе. — Той пак посочи тълпата пред катедралата. — Бих казал, че тя си изигра ролята много добре. Потоци от слисани хора напират към вашите църкви и катедрали и изведнъж, госпожо архиепископ, вашата институция, която вие представлявате, се сдоби с по-голяма власт. Тази власт обаче ви е дадена назаем от емперо чрез тези измислици за виденията й.

— Какво се опитвате да намекнете?

— Не намеквам, а говоря направо. Тя извърши преврат спрямо вас, и то по-конкретно лично срещу вас, госпожо архиепископ, възползва се от изчезването на двете струи на Потока, за да прехвърли към себе си властта на църквата. Извърши го толкова умело, че вие, изглежда, още не сте забелязали. А може и да сте, но това да ви удовлетворява напълно.

Корбин отвори уста, но той не млъкваше.

— А сега емперо иска да говори пред парламента веднага след изчезването на струята към Терхатум, когато хората са уплашени и уязвими, жадуват да бъдат успокоени и от политическа гледна точка са твърде податливи на внушения. И като се съобразим с всичко това, моят въпрос за възможността емперо да обяви военно положение още ли ви звучи като случайна догадка?

Корбин не отговори веднага.

— Не…

— Тогава да се върнем към моя въпрос.

— … но и не ми звучи като нещо вероятно — изтъкна тя, без да обръща внимание на последните му думи. — Поддържам работни отношения с емперо, откакто е на власт. Лорд Теран, за Грейланд може да се каже, че има определени особености и някои от тях не са много желателни за човек на този пост. Но жаждата за власт липсва сред тях.

— А ако се заблуждавате?

— А ако вие се заблуждавате? — Сега беше ред на Корбин да посочи тълпата отвън. — Вашето мнение, че Грейланд си присвоява властта над църквата, пренебрегва един факт — в нито един момент преди или след обръщението й към епископите тя не се опита да контролира църквата по какъвто и да е начин. Не тя седи в този кабинет, взема решения за подхода на църквата, за действията й и тълкуването на вероучението. Аз съм тук. Не тя назначава свещеници в църквите. С това се занимава епископ Карник. Не тя ръководи нашата социална дейност. Това е възложено на епископ Орнил. Поне беше така досега.

— Защо?

— Той обмисля дали да не подаде оставка. Казва, че е обзет от внезапни съмнения за вярата си. Но който и да заеме мястото му, няма да бъде посочен от емперо. Аз ще реша кой да бъде. Ето какво се опитвам да ви обясня, лорд Теран. За да има преврат, задължително е някой да отнеме власт. Но това не се е случило.

— Щом казвате, госпожо архиепископ. Мисля, че вече чух вашия отговор на моя въпрос. Благодаря ви.

Асан кимна и излезе със същата внезапност, но преди това огледа още веднъж кабинета.

Корбин постоя в недоумение какво всъщност се случи току-що и пак седна неспокойно зад бюрото си. Повика своя помощник Юбис Айси.

Той се появи веднага на прага.

— Слушам ви, Ваше преосвещенство.

— Свикай среща на моите съветници тази вечер. В седем часа. Кажи на епископите да отменят останалите си уговорки за вечерта, ако е нужно.

— Мога ли да ги уведомя за темата на срещата?

— Нуждая се от техните съвети. За емперо.

Айси се поколеба, като че искаше да помоли за още указания, но се отказа.

— Разбрах, Ваше преосвещенство.

— Юбис, още нещо…

— Да?

— Погрижи се да бъдат поднесени вечеря и напитки. Срещата ще се проточи.

— И как архиепископ Корбин се отнесе към твоите внушения, че е била изиграна? — попита Джейсин Ву.

— Отрече, разбира се — отговори Асан. — Но целта ми не беше да я накарам да се съгласи. Важно беше да посея съмнението у нея. Разбира се, тя вече бе започнала да се съмнява. Човек с нейното положение няма как да се примири безропотно със седнала наскоро на трона емперо, която дърдори за пророчества. Това е заплаха за личната й власт и влияние.

Джейсин изсумтя. Седяха в кабинета му в Дома на гилдиите насред Първа стъпка — стая с изчистени линии, вдъхваща впечатление за могъщ ръководител, както подобаваше за поста на Джейсин в Дома Ву. Двамата държаха чаши с уиски и Асан си мислеше, че това е толкова банален символ на видните бизнесмени, колкото и кабинетът.

— Теран, когато му дойде времето, ще се нуждая от нея като съюзник.

— Знам, Джейсин.

— Добре. Защото това време ще настъпи по-скоро рано, отколкото късно.

— Защото струята на Потока към Терхатум изчезна.

— Защото тя е само първата, която изчезва. Да де, втората — поправи се Джейсин. — Но ще се случи и с другите, а ние трябва да се подготвим, преди прекалено много от тях да изчезнат.

— Да се подготвим за твоя преврат.

Гримасата на Джейсин беше кисела.

— Теран, не изричай гласно тази дума, мамка му!

— Джейсин, какво пречи да го наричаш с точната дума? И ти, и аз знаем, че е необходим. Нали затова уреди да бъда вкаран в изпълнителния комитет. За да убедя останалите му членове.

Джейсин се взря в него за миг.

— Както чувам, не си много симпатичен на другите там. Неведнъж споменават и думата „гадняр“, когато говорят за тебе.

— Просто съм искрен.

— Вярно си е, че ти си гадняр открай време. Казвам го с уважение.

— Знам. Няма смисъл да се преструвам на нещо, което не съм. Хората в комитета не са глупаци. Щяха да разберат, ако играя роля. Нека съм гадняр. Това не пречи да съм прав гадняр. И не могат да оспорят правотата ми, колкото и да съм им неприятен.

— Твърде оптимистично си настроен.

— Но засега успявам.

— Да се надяваме. — Джейсин отпи от чашата си. — Надаш Нахамапитин е още жива.

— Научих.

Джейсин го стрелна с поглед.

— Дали е жива, защото си казал на Деран, че ще организирам убийството й?

— Не — възрази Асан свадливо, — жива е, защото кабинетът на Деран е на три врати от твоя по този коридор, а в Дома Ву никой не умее да си държи езика зад зъбите.

— Намекнах ти, че имам такъв план.

— И аз не казах на никого. Знаеш, че говоря с Деран, и той знае, че говоря с тебе. Разликата е, че той ме смята за свой двоен агент, но истината е, че съм твой двоен агент. И като твой двоен агент искам да подчертая колко е добре, че твоят опит да я премахнеш не успя.

— Надаш Нахамапитин е опасна.

— Такава си е. Но тя и нейният Дом могат да бъдат както твои врагове, така и твои съюзници. Домът Нахамапитин е в немилост засега, но си остава могъщ. И продължава да има могъщи приятели. А за успеха на своя замисъл ще се нуждаеш отколкото може повече приятели.

— Как ми се иска да бях видял изражението му, когато си го уверил, че не ми си казал за плана му да ликвидира Надаш — сподели Деран Ву половин час по-късно в своя кабинет.

Този кабинет не беше чак толкова просторен като кабинета на Джейсин, но май го превъзхождаше по пищност на декорациите, а и уискито на домакина беше по-добро.

— Е, ясно ти е как става — отвърна Асан. — Знаеш, че говоря с Джейсин, и той знае, че говоря с тебе. Разликата е, че той ме смята за свой двоен агент, но истината е, че съм твой двоен агент. И като твой двоен агент искам да подчертая, че е време да внимаваш с Дома Нахамапитин.

— Защо? Поне в момента имам уговорка с Надаш. Тя ще се застъпи за мен пред своя Дом чрез адвоката си. А в замяна аз ще се възползвам от връзките си в полицията и службите за сигурност, за да се оплескат с доказателствата срещу нея.

— И неизбежно ще бъдеш принуден да стовариш цялата вина върху Амит.

— И какво от това?

— Ами всеизвестно е, че Амит беше любимото дете на графинята, затова, ако се изсереш върху паметта му, за да отървеш онова нейно дете, за което тя не се съмнява, че е убило нейния любимец, може и да не спечелиш благосклонността й, както очакваш.

Деран се начумери.

— Имаш право.

— Надявах се да ме разбереш.

— Можеш ли да предложиш нещо друго?

Асан се усмихна.

— Зависи колко агресивен искаш да бъдеш в стремежа си да станеш емперо.

— Значи насъсквате двамата братовчеди Ву един срещу друг — каза Тинда Луентинту, която ръководеше администрацията на графиня Нахамапитин.

Изрече думите в имперския апартамент на „Рашелин“, най-труднодостъпния и най-добре охранявания хотел в Първа стъпка. Предпочете това място пред офиса на Дома Нахамапитин, защото в момента си имаха кукувица в онова гнездо — проблем, с който трябваше да се справят скоро. „Рашелин“ беше превъзходен, имперският апартамент — великолепно проектиран и украсен, а уискито, от което Асан внимаваше да отпива съвсем по мъничко, защото вече имаше излишни количества алкохол в организма си, беше почти немислимо изискано.

— Не е съвсем точно да се твърди, че ги насъсквам един срещу друг — възрази той. — Оставям всеки от двамата да си мисли, че ме използва, за да шпионирам другия, докато аз решавам кого да подкрепя накрая в стремежа му да стане емперо.

— Това може да се обърне много зле срещу вас, ако решат да сравнят впечатленията си — отбеляза Луентинту.

— За да го направят, трябва да забравят взаимната си омраза за повече от петнайсет секунди. Моят род е близък с Ву, както е било от много поколения насам. На възраст съм между Джейсин и Деран, виждахме се често, докато растяхме тук — в Първа стъпка. Никой извън техния род не ги познава толкова добре. Няма особена опасност някой от двамата да изпадне ненадейно в пристъп на дружелюбие към другия.

— Значи все пак смятате, че е полезно да подклаждате взаимната им враждебност.

— Както го казвате, ще излезе, че аз съм ги настроил така. В моя род си имаме поговорка: „Никой не може да мрази някой Ву така, както го мразят другите Ву“. Същинско чудо е, когато техният съвет на директорите успява да се разбере какво да хапнат на обяд, камо ли за ръководството на собствения им бизнес. Не подклаждам взаимната им омраза. Но нямам нищо против да се възползвам от нея за своя изгода.

Луентинту кимна.

— Затова сте тук, лорд Теран.

— Да. Трябва да сте наясно, че каквото и да се случи, с Грейланд е свършено. Ако наистина има видения, значи има и проблеми с психиката. Ако няма, значи върти своя игричка насред криза, за която отчасти е виновна самата тя. И за доброто на Взаимозависимостта трябва да бъде отстранена.

— Щом казвате.

— Но не го казвам аз. Или поне не само аз. Другите Домове са изнервени от тези промени в Потока и превръщането им в повод за незнайно какви решения на Грейланд спрямо техния бизнес и монополи. В парламента са убедени, че Грейланд си е наумила да въведе военно положение. Дори църквата не знае как да постъпи с Грейланд, откакто тя започна да подражава на Рашела. Ще има промени. Поне това е очевидно. И според мен всеки би се съгласил, че когато настъпят промените, ще се нуждаем от стабилност на върха. На имперския трон.

— Домът Нахамапитин вече се опълчи веднъж срещу емперо — напомни Луентинту. — Не спечелихме нищо от това.

Асан завъртя глава.

— Не. Надявам се да ми простите, че ви поправям, министър Луентинту, но Домът Нахамапитин не се опълчи срещу емперо. Това беше дело на една от старшите представителки на рода. И дори да е ясно, че тази представителка действаше безразсъдно, тя имаше сериозни причини за недоволството си. Имперският род бе дал съгласието си следващият емперо — или следващата, както се обърнаха нещата, да сключи брак с някой Нахамапитин. Ала сегашната емперо се отказа от уговорката. Не биваше да го прави. Тази грешка трябва да бъде поправена. Това е възможно.

Луентинту изви вежди.

— В случай че Домът Нахамапитин — продължи Асан — има желание да сключи сделка с някого от двамата братовчеди Ву, стремящи се да седнат на трона, и да го подкрепи със своите сили, както и със силите на своите приятели.

— Кога?

— Скоро, струва ми се. Ученият на емперо ни показа кога какво ще се случва.

— А вие какво ще получите от сделката? — попита трети глас откъм дивана.

Досега не бе изрекъл нито дума.

— Защо ми задавате този въпрос, Госпожо?

— Защото, лорд Теран, не съм тъпа — отговори графиня Нахамапитин. — Знам защо Джейсин и Деран Ву са се забъркали в това. Защото емперо трябва да бъде някой от Дома Ву, а те са достатъчно глупави да жадуват за този пост дори сега, когато изглежда, че всичко ще се разпадне. Няма съмнение и какъв е нашият интерес според вас — намеквате подчертано за политически съюз между нас и онзи Ву, когото събитията поставят на трона. Искам обаче да науча и какъв е вашият интерес. Вие вече сте директор по деловата активност в Дома Асан. И вече сте член на изпълнителния комитет. Освен това сте лорд. И в момента имате цялата власт, която бихте могли да постигнете някога. Какво друго искате?

Асан се усмихна.

— Не го правя за себе си.

Извади таблета си и изведе снимка на екрана. На нея две малки деца се усмихваха към камерата. Асан показа снимката на графинята.

— Очарователни са — каза тя. — Но какво общо имат с въпроса ми?

— Общото е, че някое от тях ще сключи брак с дете на следващия емперо.

Трудни за разгадаване изражения се смениха на лицето на графинята, докато обмисляше чутото.

— Лорд Теран, много амбициозно е да планирате така далечното бъдеще. И то когато нашата цивилизация доближава внезапния си край.

— Не цялата цивилизация. Само по-голямата й част. Ще имаме Край. Вашият син Грени се опитва да завладее планетата, а вашата дъщеря Надаш изпрати натам пълен кораб с гвардейци, за да му помогне в това начинание. Край е единственото място във Взаимозависимостта, където е възможно дългосрочното оцеляване на човечеството. Вашите деца решиха да наложат властта си над Край, за да направят Дома Нахамапитин следващия имперски род. Е, не им потръгна добре. Затова е време да се върнем към първоначалния план — брак с емперо. Аз ще ви помогна да го осъществите.

— И всичко, което искате в замяна, е тронът.

— Да. След време. Заемете го първо вие. Нали това искате… госпожо — добави Асан почтително.

Той долови как графиня Нахамапитин се спогледа с началничката на администрацията си, която кимна почти незабележимо. После графинята пак се вторачи в него.

— Разкажете ми по-подробно за плана си, лорд Теран.

— Да започнем с въпроса кой Ву предпочитате, госпожо? Джейсин или Деран?

Кива Лагос беше насред насладата от съвсем задоволителен орален секс, когато таблетът й звънна. Озърна се — търсеше я нейният помощник Бунтон Салаанадон. Хрумна й да не отговори, защото беше заета, а и му бе казала да не я безпокои, освен ако целият свят не пламне. Само че имаше някаква вероятност целият свят да е пламнал, пък и оралният секс беше задоволителен, но не толкова невероятен, че да погълне цялото й внимание, затова взе таблета и го настрои само за разговор без видео.

— Е, шибаният свят да не би да е пламнал? — попита тя.

Под нея партньорката й погледна с ням въпрос, който Кива изтълкува като „Да прекъсна ли?“. Кива я подкани с жест да продължи и партньорката пак се захвана да работи с език.

— Госпожо, зависи дали бихте приравнили с пожар нареждането да се явите на аудиенция при емперо — отговори Салаанадон.

— Какво? Я ми обясни.

— Графиня Нахамапитин е поискала и е получила съгласие за извънредна среща с емперо относно осъществяването на местната делова активност на Дома. И по-конкретно, тя иска да бъдете отстранена от управлението. Предполагам, че според емперо е справедливо да ви бъде предоставена възможност и вие да изразите мнението си по въпроса.

— Кога е аудиенцията?

— След два часа, госпожо.

— Значи се нуждая от превоз.

— Вече уговорих да ви вземат пред входа на жилището ви, запазих ви и място с предимство в совалка до Си'ан. Тъй като се явявате по волята на емперо, правото ви на такъв полет е неоспоримо, а разрешението се получава автоматично. Ще ви посрещне придружител от имперския двор, а аз вече изпратих на охраната попълнен формуляр за ускорена процедура при допускането ви в двореца.

— Схванах, не бива да си нося оръжия.

— Да, това е желателно, госпожо — каза Салаанадон.

Кива все не можеше да отгатне дали той разбира шегичките й и предполагаше, че подчертаното му старание да ги тълкува буквално е някаква защитна тактика.

— Само трите ли ще бъдем?

— На аудиенцията ли? Както научих, графинята ще бъде придружена от своята адвокатка госпожа Фундапелонан. Може би помните, че разговаряхте с нея онзи ден.

— Да, вече се познаваме — потвърди Кива.

— Искате ли някой от нашите юристи да отиде с вас на срещата?

— Ще се справя сама — увери го Кива. — Просто се погрижи моят файл за постъпленията да бъде обновен с последните данни. Може да ми потрябва.

— Да, госпожо.

— Кога ще ме откара колата?

— Ще бъде пред входа след петнайсет минути. Ако желаете, може да пристигне и по-скоро.

— Не, така е добре.

Кива прекъсна връзката и се съсредоточи отново върху съвсем задоволителния орален секс. Когато свърши, каза на своята партньорка:

— Май не е зле да си погледнеш входящите съобщения.

— И защо да го правя? — учуди се Сеня Фундапелонан.

— Ще видиш.

Кива отиде да вземе душ, за да не мирише на скорошен секс.

— Можеше да ми кажеш и веднага след разговора — упрекна я Фундапелонан, щом Кива излезе от банята, отървала се от следите на съвсем задоволителния орален секс.

— Ти имаше друга работа.

Фундапелонан посочи таблета си.

— Това е мъничко по-важно.

— Зависи от гледната точка — възрази Кива. — Освен това няма да закъснееш заради мен.

— Трябва да си поръчам такси до дока на совалките и да се кача навреме в някоя от тях.

— Просто ела с мен.

— Значи според тебе изобщо няма да изглежда зле, ако двете излезем заедно оттук и се качим в колата?

Кива сви рамене.

— Графинята и без това вече е осведомена за нашето чукане.

Фундапелонан примигна.

— Какво?…

— Досещам се, че тя ти е казала за моята склонност да се чукам безразборно и ти е заръчала да опиташ, в случай че реша да кажа нещо полезно за вас в по-разгорещените моменти.

— Затова ли го правя според тебе?

— А не е ли затова?

— Е, да — призна Фундапелонан. — Но не биваше ти да го възприемаш така.

— Падам си по чукането, но това не означава, че съм тъпа — изтъкна Кива.

— Ако си знаела, че се опитваме да те подведем, защо?…

— Защо те близах до побъркване ли?

— Ами да.

— Че защо не?

— Това не е ли твърде неискрено?

Кива я изгледа с присвити очи.

— Май имаш известна липса на опит в тази област.

Фундапелонан се засегна.

— Явно е така.

— Това е само секс, мамка му — натърти Кива. — Не съм помисляла да ти правя шибано предложение за брак. Ти реши да ме сваляш, достатъчно хубавичка си…

— Благодаря — сухо вметна Фундапелонан.

— … а аз почти не съм се забавлявала, откакто Марс Клермон се прехвърли при емперо. И не ми е хрумвало да споделям с тебе каквото и да било за моя бизнес.

— Искаш да кажеш за нашия бизнес.

— Това ще го обсъдим бездруго на днешната среща — напомни Кива. — Само се опитвах да обясня, че беше доста безобиден шанс за малко секс.

— Дори не знам как да се отнеса към такива думи — призна Фундапелонан.

— Не остана недоволна, нали? — подхвърли Кива.

Фундапелонан се усмихна.

— Права си. — Помълча и добави: — За пръв път направих такова нещо.

— Секс с някого по поръчка на клиент ли?

— Да.

— И как се чувстваш?

— По-скоро добре.

— Много се радвам. — Кива я погали по рамото. — Защото ще те изчукам зверски още веднъж, но този път ще бъде пред емперо.

Графиня Нахамапитин очевидно принадлежеше към хората, които държат на всякакви шибани правила и церемонии, затова аудиенцията й с емперо се състоя в официалната приемна зала на двореца. Мястото приличаше на огромна пещера и според Кива можеше да побере совалка, но като се замисли коя бе поискала и коя се бе съгласила за тази доста смехотворна среща, май нямаше да се отнесат с разбиране към пиперливи шегички за совалки.

Кива се озърна към графиня Нахамапитин и гледката не я впечатли. Графинята и без това се набиваше на очи, а за явяването си тъкмо пред сегашната емперо се бе престарала с одеждите. През целия си досегашен живот Грейланд се бе появила точно веднъж в пищно облекло пред хората на коронясването си, а тази церемония бе приключена набързо от бомба и смъртта на най-добрата й приятелка, затова не стана един от забележителните моменти в историята на модата. Съветниците на графинята биха могли да й подскажат, че Грейланд предпочита по-скромната външност. Или не го бяха направили, или графинята бе пренебрегнала мнението им и сега сякаш носеше премяна от граната, избухнала в чекмедже с панделки от метално фолио.

Дрехите на Кива бяха много по-ненатрапчиви — официален костюм в черното и златното на търговските гилдии и медальон в цветовете на Дома Лагос: червено, жълто, светлосиньо и тъмносиньо. Кива си казваше, че в такова облекло изглежда като сервитьорка или шибана слугиня, но не можеше да си позволи волности пред емперо, затова се примиряваше.

Самата емперо потвърди впечатленията й и бе избрала костюм, който наподобяваше много повече дрехите на Кива, а не жалката нелепост, с която графинята се бе натруфила, но беше скроен великолепно (а и какво друго можеше да се очаква) и се отличаваше с имперското тъмнозелено — то уж не подхождаше добре на цвета на кожата й, обаче някак успяваше да изглежда чудесно. Може би защото, щом си емперо, всичко ти подхожда. Приятно предимство на иначе шибано неблагодарните задължения, с които бе обременена.

Кива, графинята и Сеня Фундапелонан (тя пък носеше същия приятен за окото консервативен костюм, който Кива смъкна от нея по-рано през деня) стояха пред подиума с трона, на който Грейланд щеше да се намести. Нито подиумът, нито тронът изглеждаха прекалено абсурдно, тоест сякаш не бяха на мястото си в тази зала, но пък съответстваха на предпочитанията на Грейланд.

Отвори се врата в дъното на залата, доста отдалечена от подиума, и емперо влезе. Не я придружаваха помощници, което май ставаше типично поведение, както Кива чуваше. Емперо прие поклоните на Кива и Фундапелонан и се здрависа с тях, после изтърпя сложния реверанс или каквото там шибано нещо направи графинята. Накрая изкачи стъпалата на подиума, настани се на трона и се усмихна.

— Готови сме да ви изслушаме, скъпа графиньо Нахамапитин — започна тя.

Кива забеляза имперското „ние“, което чу за пръв път от устата на Грейланд. При предишната им среща емперо използваше само „аз“. Но пък тогава тя още се възстановяваше след нападението в космическия кораб. Може и да не беше на себе си.

Графинята повтори скапаната си измишльотина с реверанса.

— Позволете да започна, Ваше величество, с уверенията за безграничната преданост на Дома Нахамапитин. И лично аз, и всички ние като Дом съзнаваме, че напоследък имахте твърде основателни причини да се усъмните в искреността на нашата преданост.

Разбирам, че единственият начин да си върнем вашето доверие е да го заслужим отново бавно и трудно. Това е основната мисия на Дома под мое ръководство. За да потвърдя, че намерението ми е сериозно, и като първа малка стъпка за поправяне на стореното се задължавам да внеса цялата годишна печалба на Дома Нахамапитин в системата на Средоточие във фондацията „Нафа Долг“.

Кива за малко не си глътна езика от тази купчина нагли глупотевини. Първо, графинята знаеше адски добре, че не може да се разпорежда с печалбите от бизнеса в тази система, защото Кива ги контролираше и тя решаваше за какво могат да бъдат използвани. Откакто Кива управляваше местния бизнес на Нахамапитин, всички постъпления се превеждаха по сметки, до които тя даде достъп на данъчната служба за извършване на своеобразен постоянен одит. Графинята би могла да направи нещо с тези пари без съгласието на Кива само ако емперо й върне контрола над местните дейности. И нямаше съмнение, че графинята разбира това не по-зле от Кива. Значи или беше първият хитър ход в усилията й да отстрани Кива, или беше опит да я представи пред емперо като идиотката на деня. Тоест пак хитър ход в усилията да я отстрани.

Второ, Нафа Долг, най-добрата приятелка на емперо още от детството и първата началничка на нейната администрация, стана жертва на шибано покушение в деня на коронясването — уби я бомба, почти сигурно, но още недоказано заложена от някой мръсник, когото бяха наели младите Нахамапитин, гадните деца на тази гадна графиня. Независимо дали графинята е била осведомена за бомбата по онова време, поне сега знаеше всичко това. Както знаеше и че бомбата трябваше да убие Грейланд.

Общо взето, графиня Нахамапитин каза на емперо: „Доказвам предаността си, като ви предлагам пари, които нямам, за благотворителната фондация на името на вашата приятелка, затрита случайно от моите хлапета, докато се мъчеха да ликвидират вас“.

Кива си помисли, че това е интересен начин да се подмажеш на емперо.

Или графинята беше жалка в неспособността си да проумее какво оскърбление нанасяше на Грейланд, или дръзваше да предизвика емперо към някакво действие. Кива познаваше и Надаш, и Грени Нахамапитин доста добре от студентските си години, затова се съмняваше, че графинята е толкова простодушна. Ако ще в момента да имаше вид на обсипана с пайети кокошка, не можеше да се твърди, че е тъпа.

Следователно графинята си въобразяваше, че подлага емперо на някаква проверка. Може би искаше да узнае дали Грейланд не е простодушна. Или пък искаше да види как емперо ще реагира на толкова безочлива плесница, предназначена за нея и нейната непрежалима приятелка. А може би графинята просто искаше да научи докъде може да стигне и какво е готова емперо да й отнеме. Или все пак си бе наумила, че Грейланд е шибано слабоумна.

Кива стрелна с поглед приятно безизразното лице на Фундапелонан. За миг се зачуди дали скорошната й сексуална партньорка може да е подсказала на графинята да се държи така. Усъмни се в това. Фундапелонан май не притежаваше необходимата подлост и двуличие, за да стигне до такава наглост. Кива пак се взря в Грейланд, която обмисляше казаното.

„Хайде — примоли й се Кива мислено, — задай ми шибания въпрос.“

— Вашето обещание ни трогва, графиньо — изрече Грейланд. — То отразява възвишеността, на която е способна вашата душа, и ние се радваме, че научихме това.

И след този начукващ шедьовър в смисъл „Ясна си ми, кучко“, но звучащ като комплимент, емперо насочи вниманието си към Кива.

— Питаме се какво би могла да каже лейди Кива като директор на местните дейности за вашето забележително предложение.

„Ти само гледай представлението“ — подкани я безмълвно Кива.

— Ваше величество, не се съмнявам в най-добрите намерения на графинята, но се налага да отбележа със съжаление, че печалбите от деловата активност в тази система ще бъдат съвсем незначителни.

Грейланд примигна от тези думи.

— Защо, лейди Кива?

— Заради измами в особено големи размери, Ваше величество. Когато поискахте от мен да стана попечител на местния бизнес на Нахамапитин, аз наредих провеждането на одит, при който открихме значителни нередности, които засягат приходите и печалбите. Проучването продължава, има все повече нови случаи. Ще ни бъдат необходими месеци, за да подготвим пълен отчет, а дотогава се намираме в ситуация, когато трябва да компенсираме клиентите си, както и да плащаме глоби, които ще бъдат определени от вашата данъчна служба.

— Това е нерадостна новина — каза Грейланд.

— Ако желаете, ще ви представя подробен доклад — предложи Кива услужливо. — Вече го изпратихме в данъчната служба.

— Благодаря ви, лейди Кива. Много държа да го получа.

— И ако позволите — продължи Кива, — мога да предложа решение за този злополучен проблем.

— Слушаме ви.

— Ваше величество, не се съмнявам, че графинята не е имала намерение да ви предложи нищо, когато се обвърза с обещание за годишната печалба от тази система. И нейните счетоводители са били подвеждани и заблуждавани, а тъй като тя пристигна съвсем наскоро тук, още не съм имала възможност да осведомя нито нея, нито подчинените й за финансовото състояние на местния бизнес. Почти сигурно е, че тази грешка се дължи на незнание. Не мога да не призная, че ако измамите не бяха толкова повсеместни и мащабни, Домът Нахамапитин би имал превъзходни печалби през годината.

— Какво предлагате, лейди Кива? — попита Грейланд.

— Решението е просто, Ваше величество. Ще разпоредя на моите счетоводители да ви съобщят каква би била сумата от местните печалби през последните дванайсет месеца, ако нямаше измами и глоби. И тогава графинята би могла да внесе във фондация „Нафа Долг“ дарение, равно на тази сума, от общата хазна на Дома Нахамапитин. Така ще бъде добре за всички.

Грейланд кимна и пак се обърна към графиня Нахамапитин.

— Ако графинята прояви желание да се съгласи с тази дребна промяна в нейното щедро предложение, което приветстваме, ще се радваме да приемем нейния благороден жест.

„Лапна го, двулична твар!“ — възкликна наум Кива. Графинята бе намислила да подложи Грейланд на изпитание, но на свой ред получи горчив урок. Емперо я накара сама да отнесе шамара, който искаше да зашлеви.

Графиня Нахамапитин си позволи около секунда и половина смаяно мигане.

— Разбира се, Ваше величество — каза след това. — Ще бъде направено точно така.

— Чудесно. — Грейланд погледна Кива. — Кога можем да очакваме съобщението за сумата?

— Мога да ви я изпратя утре, Ваше величество.

— Значи ще очакваме съобщението утре. — Емперо се вторачи отново в графинята. — А във фондация „Нафа Долг“ могат да очакват вашето дарение през следващите дни, нали? До една седмица?

— Разбира се — отговори графинята.

Грейланд кимна.

— Графиньо Нахамапитин, назначаването на лейди Кива за директор във вашия бизнес се оказа много благоприятно за вас. Тя не само предложи сполучливо решение на този незначителен проблем. Разкриването на широко разпространените измами и корупцията във вашата организация сигурно е голямо облекчение за вас.

— О, да, голямо — потвърди графинята, без дори да извие очи към Кива.

— Ако тези деяния се бяха пренесли от местния бизнес в цялата организация на Дома Нахамапитин, това щеше да бъде твърде печално — продължи Грейланд. — Така би се стигнало до намесата и на данъчната служба, и на министерството на правосъдието. — Пак погледна към Кива за секунда. — Но вие едва ли смятате, че това вече се е случило?

— Засега не, Ваше величество — каза Кива. — Разбира се, нашето разследване още не е приключило.

— Лейди Кива, колко ще продължи то според вас?

— Поради сложността на системата от приходи и счетоводството в Дома Нахамапитин, както и находчивите методи, прилагани в измамите, ще ни бъдат необходими още няколко месеца.

— Още няколко месеца — повтори Грейланд, като натърти съвсем леко последната дума.

— Да, най-малко — поправи се Кива.

Грейланд отново се взираше в графиня Нахамапитин.

— Графиньо, не се съмняваме, че оказвате на вашата директорка цялата необходима помощ и съдействие, докато проучва колко тежки са проблемите в местната ви организация.

— Да, Ваше величество, но…

— Слушаме ви, графиньо.

— … макар че лейди Кива прояви голяма находчивост…

— Графинята ме надценява в похвалите си — намеси се Кива и обърка графинята. — Няма как да не призная обаче, че почти не се наложи да проявявам находчивост. За откриването на тези нередности беше достатъчно да ги види нов човек в организацията.

— Тоест външен човек, лейди Кива, така ли? — попита Грейланд.

— Да, може би и само това стигаше — съгласи се Кива.

Грейланд тупна леко по страничните облегалки на трона.

— В такъв случай ние сме убедени, че е най-добре да продължи това проучване от външен човек в местния бизнес на Нахамапитин, за да помогне на този клон от дейността на един велик Дом да се върне в рамките на приемливото. А вие, лейди Кива, на поста директор ще продължите да поддържате пряк контакт с графинята, за да я уведомявате за всичко, което сте установили, както ще уведомявате и нас в същата степен.

— Разбира се, Ваше величество.

— Лейди Кива, Домът Нахамапитин е много важен за нас — подчерта Грейланд. — Носите голяма отговорност и пред Дома, и пред нас.

— Разбирам — изрече Кива сериозно.

Погледна графинята, на която трябваше да се признае, че укротява забележително обзелия я бяс.

— А сега, графиньо, да поговорим за вашата дъщеря — каза Грейланд.

— Ваше величество?… — смънка графиня Нахамапитин, сякаш загубила опората под краката си.

— Ние допуснахме, че това е причината за желанието ви да се срещнете с нас — натърти Грейланд.

— Всъщност, Ваше величество, дойдохме да поговорим за лейди Кива…

— Е, вече се разбрахме, нали? — прекъсна я Грейланд. — А ние смятаме за важно да говорим за вашата дъщеря. Ако желаете да ни изслушате.

Кива наблюдаваше как графинята мигновено и почти недоловимо претегля настървението си да се отърве от натрапницата в своя бизнес срещу вероятността да ядоса още повече емперо, която бездруго се бе заела да я размаже като валяк по пода на залата. И страхливо избра безопасния вариант.

— Охотно ще обсъдя с вас проблема с моята дъщеря.

— Графиньо, вашата дъщеря е обвинена в някои от най-тежките престъпления. Убийство. Опит за покушение. Държавна измяна. Ако бъде призната за виновна, за тези престъпления се налага смъртно наказание.

Графинята пребледня леко.

— Да, Ваше величество.

— Графиньо Нахамапитин, за нас е печално, че тя попадна в такова положение. Имаше време, когато очаквахме тя да стане наша сестра, омъжена за нашия брат Ренеред, който трябваше да бъде следващият емперо. Ако бе доживял да наследи нашия баща, всичко щеше да бъде съвсем различно.

— Да, така е. Наистина — промълви графинята.

— Ние не можем да отгатнем какво е тласнало Надаш към престъпленията, в които е обвинена. И не можем да спрем това, което предстои. Тя трябва да бъде съдена. И ако бъде призната за виновна, трябва да бъде наказана. Всички сме подвластни на закона и правосъдието. Разбирате това, графиньо Нахамапитин, нали?

— Разбирам.

Графинята се взираше във великолепната мозайка на пода. Грейланд кимна.

— Спрямо Надаш трябва да бъде приложен законът, тя трябва да бъде съдена и трябва да бъде наказана — повтори емперо. — И все пак в памет на любовта на моя брат към нея и в знак на признателност за предаността, в която се заричате от името на вашия Дом, аз мога да проявя милост — изрече Грейланд с подчертано „аз“.

Графинята вдигна глава.

— Ваше величество?

— Живот вместо смърт — предложи Грейланд. — Ако бъде призната за виновна в някое от престъпленията, за които е предвидено смъртно наказание, мога да заменя присъдата с доживотен затвор. И тя ще изтърпява наказанието си тук, на Си'ан — в „Тихата вода“.

Кива се ококори. „Тихата вода“ беше не толкова затвор, колкото курорт, от който обаче не можеш да си тръгнеш. Там попадаха спипани с подкуп депутати или крадливи старши счетоводители. Това беше единственото наказателно учреждение в Си'ан, защото не е много благоразумно да държиш корави престъпници в същата станция, където е и емперо. Натикването на Надаш там, след като пречука безцеремонно десетки хора, сред тях и собствения си брат, би означавало не милост, ами направо шибано благоволение. Грейланд би могла да й поднесе и сладолед, като ще е толкова щедра.

— Това приемливо ли е за вас, графиньо Нахамапитин? — попита Грейланд.

Кива гледаше смяната на всевъзможни изражения по лицето на графинята — някои се мяркаха толкова набързо, че не знаеше дали не си ги въобразява. Накрая графинята впери поглед в очите на Грейланд и пак направи онзи шибан реверанс или каквото там представляваше.

— Разбира се, Ваше величество. Благодаря ви.

Грейланд кимна и се изправи.

— Постигнахме много днес. Радваме се. А сега ви молим да ни извините, защото имаме следваща среща, за която ще закъснеем, ако не отидем веднага. Графиньо Нахамапитин, лейди Кива, госпожо Фундапелонан.

Грейланд леко наведе глава, трите отвърнаха с поклон и не се изправиха, докато емперо не излезе през вратата зад подиума.

Вратата се затвори.

— Мътните да те вземат, ти за какво стърчеше тук?! — избълва графинята към Фундапелонан, която отвори уста за някакъв отговор, но графинята се устреми към изхода като най-разярената пъстра кокошка в света.

Кива я изпрати с поглед и каза на Фундапелонан:

— Не мога да разбера защо е толкова сърдита. Според мен всичко се подреди много добре.

Адвокатката се вторачи в нея с присвити очи.

— Бяхме изиграни.

— А бе, ти шибани майтапи ли си правиш с мен? — прихна Кива. — Шефката ти нахълтва тук с очевадното намерение да оскърби Грейланд, но след като емперо я направи на пихтия, сега ще ми мрънкаш как сте били изиграни? — Кимна към вратата, през която изхвърча вбесената графиня. — Не бяхте изиграни. Вие чисто и просто бяхте накълцани на мръвки. Твоята шефка се заблуждаваше, че емперо е слаба, затова си го отнесе по пълната програма. Ама така си го отнесе, че ти дори не успя да вмъкнеш доводите си защо трябва да бъда уволнена.

— И сега ще ми кажеш, че ти дори не си обсъждала това с емперо.

— Не сме приятелки — сопна се Кива. — Не си ходим на гости с нощувка, за да си решим взаимно косите и да се хилим на вицове за пичове. Това е всичко на всичко втората ми среща с нея.

— Хъм…

— Не ме разбирай неправилно — продължи Кива. — Тя сгази твоята шефка така, че си беше шибано зрелище. Не даде никакъв шанс на графинята да възрази срещу моето назначение. Ти не успя да пробуташ вашите лъжи за саботажа. Емперо заяви съвсем ясно, че ще наблюдава много зорко какво става с мен и местния ви бизнес. А после сипа сол в раната — напомни на графинята, че дъщеря й е убийца и изменница, дори я накара да благодари, че нейното детенце ще прекара остатъка от живота си в затвора.

Фундапелонан гледаше Кива много особено.

— Това ли си мислиш за тази случка?

— И аз бях тук, значи отговорът е „да“.

Фундапелонан завъртя глава.

— Нищо не разбираш. Когато Грейланд каза, че ще замени смъртната присъда на Надаш и ще я държи тук, в Си'ан, не прояви милост. И дори не се опитваше да натрие носа на графинята с факта, че Надаш ще бъде в затвора до края на живота си. Всъщност каза на графинята, че Надаш ще бъде заложница. И то тъкмо в Си'ан. Където емперо може лесно да й види сметката, ако графинята си позволи някога да престъпи чертата. Кива, как е възможно да не проумяваш това? Как е възможно да не виждаш, че днес емперо превърна графинята в свой враг? Тя никога няма да забрави как Грейланд постъпи с нея. И никога, за нищо на света няма да й прости.

Грейланд II наистина имаше среща, за която за малко да закъснее (честно казано, винаги имаше среща, за която за малко да закъснее), но поне на тази среща не се налагаше да бъде Грейланд II. Предстоеше й да се види с Марк Клермон, значи имаше възможност да бъде Кардения Ву-Патрик през трийсетината минути с него.

Самият факт, че срещата щеше да продължи трийсет минути, донякъде беше глезотия. Напоследък, за да получи някой трийсет минути от времето на емперо, трябваше да бъде държавен министър или архиепископ на Си'ан, или трябваше да е избухнал пожар в голяма станция. Но Марс Клермон получи тези трийсет минути, първо, защото той беше жизненоважен за разбирането на измененията в Потока, които вече влияеха на Взаимозависимостта, а никой от останалите специалисти по Потока още не бе наваксал с данните, които той имаше, и второ, защото Кардения вече се захласваше сериозно по него и с удоволствие отделяше време, за да го гледа.

— Добре ли сте, Ваше величество? — попита нейната помощничка Обилийс Атек, която я водеше към следващата среща.

— С мен всичко е наред. Защо питаш?

— Изведнъж ми се стори, че се зачервихте леко.

Кардения поруменя още мъничко.

— Нищо особено — каза тя. — Размишлявах над нещо, което ми каза графиня Нахамапитин.

— Толкова зле ли мина разговорът, Ваше величество?

— Можеше да бъде и по-зле — отговори Кардения, макар че в момента не й се вярваше това да е възможно.

Разбираше в каква ярост изпадна графинята накрая. Тя бе дошла уверена в способността си да прецака емперо и да си върне контрола над бизнеса в системата на Средоточие.

„Да те подценяват си има и добрата страна“ — каза си Кардения. Не за пръв път през последните месеци надхитряше човек, който бе очаквал тя да е с муден ум или наивна, или просто прекалено добродушна, за да представлява нещо повече от препятствие, което трябва да бъде заобиколено. Кардения помнеше добре приглушената си обида в началото на своето царуване, когато разни хора си мислеха, че могат да я подтикнат към някаква представа или решение само с ласкателства или упоритост в спора.

После обаче отдели време, за да говори с призраците на своите предшественици в Стаята на спомените, и научи колко успешна тактика са били и ласкателствата, и упоритостта в спора през вековете. Това не подобри мнението й нито за някогашните емперо, нито за хората, които са изтръгвали отстъпки от тях по тези начини. Научи и колко изгодно е да позволява на разни хора да омаловажават нейните способности чак до мига, когато ги лишаваше безмилостно от заблудите им. Както постъпи преди малко с графиня Нахамапитин. Графинята нямаше да допусне същата грешка втори път.

„Което може и да не е много добре за мен“ — изтъкна някаква част от съзнанието й. И това беше вярно. Подценяват те веднъж, а след като натриеш носа на противника, вадиш завинаги този трик от кутийката с хитрините.

„Аз съм емперо — напомни си Кардения. — Имам и други хитрини в кутийката.“

И това също беше вярно.

„Стига с тази графиня Нахамапитин — обади се друга част от мозъка й. — Нали си мислехме за Марс.“ Кардения съзнаваше, че тази част може и да е петнайсетгодишно момиче, готово да прималее от трепетите си.

И все пак… Марс. Същинска главоблъсканица, нали?

— Не знам какво да правя — призна тя предишната вечер пред призрака на своя баща Атавио VI в Стаята на спомените.

— Занимавайте се със секс — посъветва я той.

— Не е толкова просто — възрази Кардения.

— Напротив, толкова просто е — увери я Атавио VI. — Ти си емперо.

— И какво? Ей така му заповядвам да скочи в леглото ми?

— Случвало се е.

— Но няма да се случи с мен — заяви Кардения. — Дори да оставим всичко друго настрана, не съм такъв човек.

— Тогава го покани в леглото си. По-лесно е. И има почти същия успех, ако се съди по историческите факти.

— А ти колко често си го правил? — попита Кардения.

— Преди да отговоря, нека ти напомня, че като компютърна симулация на твоя баща аз нямам самолюбие, на което да угаждам, затова отговорът ми ще бъде съвсем честен — каза Атавио VI. — Споменавам това, защото вече се случи няколко пъти отговорите на твоите въпроси да бъдат потискащи за тебе. Дали не е по-добре да зададеш този въпрос на друг емперо, с когото не си емоционално обвързана?

— Всъщност казваш, че твоят отговор ще бъде потискащ за мен?

— Общо взето — да.

— Е, сега вече е задължително да знам — отсече Кардения.

— Правех го през цялото време — каза Атавио VI. — Това беше едно от страхотните предимства на моя пост.

— Господи… — Тя закри лицето си с длани. — Ти беше прав. Не ми трябваше да знам.

— Така успях и с твоята майка — добави Атавио VI.

— И това не ми трябваше да знам.

— Но с нея се превърна в нещо по-силно. Налага се обаче да изтъкна, че започна с поканата да легне с мен и тя като почти всички останали не ми отказа.

— Нали разбираш, че така не звучи по-добре! — оплака се Кардения.

— Никога никоя не съм принуждавал — изтъкна Атавио VI. — От време на време ми отказваха и не си опитвах отново късмета със същата жена. Изобщо не е нужно, особено когато си емперо.

— И не ти хрумва, че положението ти като емперо е било основен фактор, за да приемат тези хора твоето предложение. И че може да са се чувствали под натиск, защото ти си имал възможност… ами, да им съсипеш живота.

— Това също не е нужно — отговори Атавио VI. — Секс, нищо повече. Впрочем, случваше се и обратното. Някои хора искаха секс с мен, защото бях емперо. Искаха да имат случка в живота, която да разказват на внуците си. Затова искаха този секс по-силно от мен.

— А ти сбъдваше желанията им, защото си бил напълно безкористен — подхвърли Кадения хапливо.

— Не. Защото и аз исках секс — поправи я той. — Но не чак толкова.

— Напомняй ми никога да не искам от тебе съвети за романтичната част от живота.

— Записах твоето желание и ще ти напомня, ако се случи отново да говорим на подобна тема.

— Благодаря ти.

— След всичко казано досега — продължи Атавио VI — все пак е добре да проумееш, че във всеки момент си оставаш емперо. И винаги ще имаш по-голяма власт от хората, към които проявяваш интерес. Ако не се стремиш към самота или не предпочиташ твоите сексуални и емоционални потребности да бъдат задоволявани от професионалисти, ще се наложи да приемеш, че такава е средата, в която съществуваш.

— Откакто съм емперо, останах си без секс — призна Кардения.

— Струва ми се нездравословно.

— И аз не съм доволна, че е така. Това обаче също е част от проблема. Не искам Марс да помисли, че го използвам само да си отпусна нервите.

— Не мога да преценя дали съм подходящ за такъв разговор — каза Атавио VI. — Аз съм компютърна симулация на твоя баща, а не квалифициран консултант по междуличностни отношения.

— Съмнявам се, че съм стигнала чак до нуждата от такива консултации.

— Щом казваш… — Кардения се подразни, че компютърна симулация може да имитира съмнение толкова точно. — А защо да не кажеш направо на този човек, че го харесваш. Най-лошото, което може да се случи, е да чуеш отговора „не“.

— Знам.

— И после можеш да го пратиш в изгнание.

— Няма да… — Кардения се запъна. — Пошегува ли се?

— Ако ще се почувстваш по-добре за казаното от мен току-що — да.

По пътя към личните си покои в имперския дворец Кардения прозря, че нейният баща, или компютърната му симулация, имаше право. В края на краищата двамата с Марс бяха зрели хора и би трябвало да се отнесат зряло и към този проблем. Досещаше се, че и той я харесва, но идеята пръв да заговори за това май го смущаваше — и защото си беше малко непохватен, и защото тя освен всичко друго беше емперо, а каквото и да казваше баща й, сигурно човек имаше нужда от железни нерви, за да намекне на една емперо, че си пада по нея. Напълно разбираемо беше, че Марс очакваше от Кардения да направи първия ход в тази игра.

„Добре де, значи ще го направя — зарече се тя пред себе си. — Познаваме се от няколко седмици. Време е. И най-лошото, което може да се случи, е да ми откаже.“

Кардения влезе в покоите си и кимна на Атек, която се запъти обратно към кабинета си, за да бъде на разположение при повикване. Кардения се отправи към своята трапезария, където Марс трябваше да я чака. И той наистина я чакаше.

С друга жена.

— Ти пък коя си, по дяволите? — избълва Кардения, преди да се овладее.

— Нарекохме явлението „преходни струи“ — обясняваше Марс. — Те са струи на Потока, които са породени от промените на топологията му в нашата област от пространството. И докато изчезват изглеждащите дълготрайни и устойчиви струи, а те наистина са такива, ще се появяват струи от другия тип и ще свързват звездни системи за неопределен период.

— Така е — потвърди Хатиде Ройнолд, която Марс бе довел на тази среща. — Но „неопределен период“ не означава, че не можем да пресметнем колко дълго ще бъде достъпна такава струя. Вероятно можем. Просто означава, че отделна струя може да се задържи един ден. Или две седмици. Или дори години наред.

— Въпреки това — подхвана Марс — те ще изчезнат бързо в сравнение със струите, с които сме свикнали, а те са били достъпни повече от хилядолетие. Затова решихме да ги наречем преходни.

— Ту ги има, ту ги няма — добави Ройнолд.

Кардения кимаше стъписано, докато те изреждаха неспирно подробности за най-новите си открития, и се мъчеше да подреди мислите си. Държа се глупаво в началото и като че ли нито Марс, нито Ройнолд успяваха да налучкат причината за това. Марс се извини за изненадващото присъствие на Ройнолд, но се оправда, че е уговорил промяната със секретаря на емперо и е очаквал Кардения да бъде осведомена.

Сигурно беше така, защото тя не отдели време да провери графика на срещите си в таблета заради увереността, че знае къде отива и с кого е следващият разговор. Щом Ройнолд беше тук, значи нямаше опасност — охраната не би допуснала да се появи, ако можеше да я застраши по някакъв начин.

Марс бе довел Ройнолд, защото сред всички занимаващи се с Потока физици, които още ровеха в изследванията на граф Клермон, само тя разбираше напълно направеното от него. Ройнолд също се бе занимавала с проблема, макар че работата й само частично се препокриваше с неговата, и то по поръчка на Нахамапитин, които после се възползваха от нейните данни, за да се опитат да завземат властта във Взаимозависимостта.

Но май никой не обвиняваше нея за това. Дори службата за сигурност, която я бе допуснала в двореца. Очевидно и Марс, който разговаряше оживено с нея и двамата се редуваха в обясненията.

Кардения ги гледаше и слушаше как обсъждат Потока, и нямаше как да не забележи, че сред чувствата й се прокрадва и ревност. Свързващите ги идеи в нейните очи приличаха на любов от пръв поглед всеки явно се възхищаваше от другия или поне от ума му. Ройнолд като че беше малко по-възрастна от Марс, което едва ли щеше да се окаже голяма пречка, ако всичко друго се напасваше.

„А може би трябва да слушаш какво говорят обади се досадният глас в главата й. — После ще имаш време да точиш лиги по момчето.“ Кардения си обеща да намери отново този глас по-късно и да го заглуши, например с алкохол.

Затова им даде знак с ръка, че иска да млъкнат. Марс забеляза веднага, Ройнолд продължи да дърдори, докато той не докосна рамото й. Кардения видя жеста му и нещо я бодна около сърцето.

— Не е нужно да знам подробности — каза им Кардения. — Всъщност не бих ги разбрала, колкото и да се опитвате да ми обясните, а имам и друга среща след няколко минути. Хайде да проверим дали съм схванала казаното от вас досега.

— Добре — съгласи се Марс.

— Първо, струите на Потока все пак ще изчезнат.

— Да — потвърди той.

— Второ, понякога ще се появява струя на Потока там, където не я е имало дотогава.

— Да.

— Трето, тези нови струи на Потока ще бъдат мимолетни, не могат да заместят предишните струи.

— Да.

— Само че… — обади се Ройнолд.

— Какво? — попита Кардения.

— Нашите предварителни резултати… — започна Ройнолд.

— Съвсем предварителни — вметна Марс.

— … показват, че след време е много вероятно да се появи нова устойчива мрежа от струи на Потока в тази област от пространството. Както бях прогнозирала в изследванията си за Нахамапитин — завърши Ройнолд.

Кардения погледна озадачено към Марс.

— Точна ли е тази прогноза?

— Ами… — запъна се той.

— Защото, ако е точна, ще имам твърде много въпроси към вас, лорд Марс. И някои от тях няма да звучат доброжелателно. Заложих твърде много на точността на вашите прогнози.

Марс размаха ръка помирително и посочи Ройнолд.

— Попитайте я какво има предвид, когато казва „след време“ в този контекст.

Кардения се вторачи в жената.

— Доктор Ройнолд, какво имате предвид, когато казвате „след време“ в този контекст?

— След период от пет хиляди до осем хиляди години.

Кардения пак се обърна с недоумение към Марс.

— Двамата с баща ми сме прави — изтъкна той. — Струите на Потока, които познаваме, ще изчезнат скоро, и то задълго. Толкова задълго, че ще настъпи краят на цивилизацията, ако не направим нищо. — Пак кимна към Ройнолд. — Тя също е права — има вероятност струите на Потока да се появят отново в тази част от пространството, но в различна конфигурация. Просто беше допуснала грешки за сроковете.

— Нямаше кой да провери изчисленията ми — оправда се Ройнолд.

— И двамата сме пропуснали нещо, докато не проучихме взаимно изследванията си — продължи Марс. — Говоря за преходните струи. Те не променят факта, че устойчивите струи на Потока изчезват. Не премахват заплахата за Взаимозависимостта. Но може и да ни дадат малко повече време да намерим някакво решение.

— Как?

— Вие попитахте дали ще се отворят нови струи на Потока там, където ги е нямало дотогава — каза той. — Това е вярно — ще има нови струи. Има обаче и друг ефект.

— Изчезнали струи ще се появят отново — подхвана Ройнолд. — Понякога. И не за дълго.

— Но времето ще е достатъчно, за да изпратим кораби през тях — уточни Марс.

— Може би — отбеляза предпазливо Ройнолд. — Зависи.

— И да ги върнем — упорстваше Марс.

— Може би. Зависи — натъртено повтори Ройнолд.

— Така стигаме до следващото явление — продължи Марс. — И то е много важно.

— Наистина е важно — потвърди Ройнолд.

— Какво? — Погледът на Кардения шареше между двамата. — Какво е то?

— Хатиде е прогнозирала, че изчезнала струя на Потока ще се отвори скоро. След като струята към Терхатум стана недостъпна, пренасочих нашите сонди към мястото, където някога е била плитчината на тази струя.

— И? — подкани го Кардения.

— Сондата влезе в плитчината — отговори вместо него Ройнолд. — Струята е достъпна отново. Както и струята оттам. Съществуват и двете.

— Не за дълго — предупреди Марс.

— Така е — съгласи се Ройнолд. — И двете ще изчезнат скоро. Струята оттук след около година. Струята оттам — много по-скоро. Да речем, след три месеца.

— Защо има такава разлика? — попита Кардения.

— Важи същото, което ви казах при първата ни среща — напомни Марс. — Всъщност няма никаква връзка между струите към някоя система и от нея насам. Има още нещо.

Той кимна към Ройнолд, която обясни:

— Струята насам е била достъпна от почти пет години.

Кардения се стъписа.

— Как е възможно?

— Потокът не се съобразява с нашите графици и разписания — каза Ройнолд. — Сегашните промени са започнали преди десетилетия, може би дори преди векове.

— Не за това питам — леко се подразни Кардения. — Как е възможно да не сме забелязали, че има нова достъпна плитчина на Потока около Средоточие?

Ройнолд вдигна рамене.

— Не е била търсена. Нищо не е излизало през нея. А струята натам е изчезнала толкова отдавна, че е вероятно никой дори да не си е спомнял за нея от векове.

— Може би освен вас — каза Марс на Кардения.

Тя разпери ръце с досада.

— Моля ви, стига с тези загадки, не може ли просто да ми кажете?

— Струите са към и от Даласисла — отговори Марс.

— Изгубената звездна система на Взаимозависимостта, заради която била убита вашата предшественица със същото име.

Зашеметената Кардения не можеше да продума. След малко Ройнолд изви глава към Марс и помоли:

— Попитай я.

— За какво искате да ме питате? — промълви Кардения, също вперила поглед в него.

— Смятаме, че трябва да отидем там. В Даласисла.

— Защо?

— Защото е системата, която сме изгубили — отвърна Марс. — Случилото се там може да сполети всяка от другите звездни системи във Взаимозависимостта. Трябва да отидем там и да научим колкото е възможно повече факти как всичко се е разпадало, за да не повтаряме техните грешки.

— Наложително е да го направим скоро — подчерта Ройнолд. — Преди да изчезне струята насам.

— Хатиде е права. Нуждаем се от кораб. И то незабавно.

— И вие също искате да отпътувате в този кораб? — попита Кардения.

— Разбира се — усмихна се Марс. — Тази научна експедиция ще бъде най-важната от стотици години. Не бих я пропуснал. — Озърна се към Ройнолд и добави: — И двамата не бихме я пропуснали.

Наближаваше полунощ, когато Кардения си каза най-после: „Мамка му, стига ми толкова“. И нареди да повикат Марс Клермон.

— Какви учени са ви необходими за тази експедиция? — попита го, когато той се появи припряно в покоите й.

Неговото жилище беше достатъчно отдалечено — в крилото на служителите. Кардения знаеше, че той разполага с пари, защото баща му го бе изпратил на Средоточие с внушителна част от семейното богатство в криптиран носител. Марс Клермон обаче изглеждаше доволен да се свира в апартаментче, което не беше нищо повече от стая с тоалетна. Вървя няколко минути към нейните покои, спиран неведнъж от все по-плътната охрана. Сега стояха неловко на разстояние един от друг в салона на покоите.

— Според мен ще се нуждаем от най-различни специалисти — каза той предпазливо.

Кардения разбираше, че той не е наясно с истинската причина да бъде повикан, нито защо трябва да отговаря на такъв въпрос пет минути преди полунощ.

— Непременно специалисти по Потока — започна да изброява Марс, — но си мисля, че с нас трябва да дойдат и биолози, химици, астрофизици, както и физици, занимаващи се с други области, също антрополози и археолози…

— Археолози ли?

— Даласисла е необитаема от векове — обясни Марс. — Нужни са хора, които знаят как да проучат такъв случай в историята ни. Нуждаем се и от криминалисти и патолози. А историците трябва да познават миналото на Даласисла и цялата Взаимозависимост в ранния й период. Нужни са ни инженери и други специалисти, които знаят нещо за компютрите и останалите технически системи в онази епоха. Това е списъкът засега. Мога да ви представя по-подробен доклад, ако желаете.

— Ами ако поискам експедицията да бъде малка? — попита Кардения. — И всичко да мине тихомълком?

— Но защо бихте поискали това? — учуди се Марс.

— Защото в момента колкото по-малко хора знаят за нея, както и за преходните струи на Потока, които сте открили с Ройнолд, с толкова по-малко главоболия ще продължа да обяснявам какво се случва, докато вие двамата не сте наблизо. — Тя долови премълчаното в погледа му. — Не казвам, че искам да остане секретно завинаги. Само казвам, че искам да науча първа за откритията на тази експедиция в Даласисла, преди да съобщя публично каквото и да било.

— Други физици специалисти по Потока се занимават с данните, които им осигурихме — подчерта Марс. — Някои от тях може и сами да се досетят.

— Занимават се с данните от тебе и твоя баща, нали?

— Така е.

— А не с данните на Ройнолд?

— С нейните — не.

— Значи си струва да поемем този риск.

— Вие решавате.

— Така е. Да се върнем към моя въпрос. Малко хора тихомълком. Колко учени са ви необходими в този случай?

— Може всеки да върши двойна работа — каза Марс. — Специалисти по Потока. Ще минем без останалите, защото сме изучавали обща и класическа физика, а след това ще предоставим наблюденията си, за да ги проучат още физици. Съдебен патолог с достатъчно знания по обща биология. Мнозина археолози са вещи в антропологията, вярно е и обратното. Все пак ще се нуждаем от човек, запознат с компютърните системи по онова време. Както и със специалист по тогавашните космически станции. Може би има специалист и по едното, и по другото.

— Значи петима-шестима, зависи кого ще намерите?

— Да речем. И екипажът на кораба.

— От колко време ще се нуждаете в Даласисла?

— Колкото време ни отпуснете.

— Марс, определи някакъв срок.

— Най-малко две седмици, струва ми се.

— Колко ще продължи полетът дотам и обратно?

— Според нашите изчисления — осем дни, ако разчитаме на нашите данни и историческите факти за достъпа до тази звездна система. Убедени сме, че това е появила се отново струя на Потока, а не нова струя, която само я наподобява. Възможното отклонение е плюс-минус три дена.

— Значи най-много единайсет дни дотам, две седмици в Даласисла и единайсет дни на връщане. Събира се повече от месец.

— Вече знаете защо искаме експедицията да отлети натам колкото може по-скоро.

— А защо трябва да заминете и двамата? — попита Кардения. — Нали всеки от останалите ще върши работа за двама?

Марс се подвоуми малко, преди да отговори.

— Не мисля, че думата „трябва“ е подходяща.

— Тогава защо?

— Това е наше откритие. И мое, и на Хатиде. И двамата искаме да бъдем част от експедицията, а според мен го заслужаваме. Не бих я помолил да остане. А аз много искам да участвам. Може би е прекалено, ако мислим само какви специалисти са необходими. Струва ми се обаче, че можем да си го позволим.

— А ако аз те помоля да останеш? — попита Кардения.

Марс се подсмихна.

— Да ме помолите ли?

— Ако те помоля — повтори тя. — Не ти заповядвам.

— Ваше величество, ще бъде глупаво човек да възприеме молба на емперо като нещо друго, освен като заповед.

Тя си спомни за миг разговора с призрака на нейния баща предишната вечер за разликата между заповедта и поканата за леглото на емперо.

— О, да забравим това — въздъхна и отиде при бара да си сипе нещо за пиене.

— Объркан съм — призна си Марс след малко.

— Не си само ти — отвърна Кардения и сложи лед в чаша.

— Какво не съм разбрал? — попита той.

Тя напълни чашата, отпи внушителна глътка и остави чашата на масичката.

— Никак, ама никак не ме бива в това… — промърмори Кардения.

— В какво?

— Я ми кажи — с Ройнолд близки ли сте?

— Моля?

— Близки ли сте с Ройнолд? Вие двамата… — тя направи неясен жест и малко течност плисна от чашата — … така де, двойка ли сте? В романтичния смисъл?

Кардения наблюдаваше как Марс, благословена да е тъпичката му, заплесната душа на книжник, най-сетне проумява за какво му говори.

— Не — отрече той. — Не сме двойка. В никакъв романтичен смисъл.

— Сигурен ли си? — упорстваше Кардения. — Наблюдавах ви днес следобед как си говорихте много… развълнувано.

— Защото сме единствените хора в цялата звездна система, които разбират какво казва другият. Когато обсъждаме Потока. Все едно е да откриеш единствения друг човек в света, който знае твоя език.

— Ето, видя ли? За същото говоря.

Кардения опразни чашата и отиде да я напълни отново.

— В този случай езикът е физиката на Потока — уточни Марс. — Твърде специализиран. Напълно неразбираем за останалите. И лишен от всякаква романтика.

— Убеден ли си, че и Ройнолд е настроена така?

— Предполагате, че се е увлякла по мен ли?

— Може би.

— Не ми се вярва да хареса някого като мен.

— А какъв би харесала?

— Май се увлича предимно по математическите символи. Ако я познавахте малко по-добре, щяхте да разберете, че хората не са й особено симпатични.

— Но ти си й симпатичен.

— Готова е да търпи присъствието на телесната ми част като част от цената за общуването с моя мозък. Не бих нарекъл това симпатия.

Кардения помълча.

— Значи между вас няма нищо.

— Ако цивилизацията оцелее — каза Марс, — може и да останем в историята като съавтори на теорията на Клермон-Ройнолд за разпределението на струите в Потока. Заедно с моя баща. Друго няма.

— Мамка му… — промълви Кардения. Вторачи се в питието си, после вдигна поглед към Марс. — Споменах ли вече, че никак, ама никак не ме бива в това?

Той се ухили.

— Да, спомена. — Посочи напълнената за пореден път чаша в ръката й. — Може ли да те помоля да оставиш това настрана?

— Защо?

— Защото, ако се досещам правилно за какво ще си говорим, предпочитам да знам, че не слушам алкохола в кръвта ти.

— Впрочем можеше и да откажеш — подхвърли Кардения по-късно, когато си лежаха в класическа поза за гушкане.

— Че защо да го правя? — отвърна Марс. — Ти си емперо. Като нищо ще заповядаш да ме гръмнат.

Тя го тупна леко.

— Точно за това говоря. Не искам да си помислиш, че те задължавам. И че ти се натрапвам, защото не би могъл да откажеш.

— Повярвай ми, след разговора тази вечер дори за миг не помислих, че ми заповядваш да се вмъкна в леглото ти.

— О, господи… — Кардения притисна лице в гърдите му. — Не ми напомняй. Този спомен ще си остане непоносим.

— Според мен беше много мило.

— Заклевам се, че не съм от ревнивите. Причината беше съвсем друга.

— И каква е тя?

— Нещо като „той харесва друга, много ми е тежко и ще отида да се натъпча с цяла торта от мъка“.

— Много особено настроение.

— Е, тортите са си страхотно вкусни — оправда се Кардения, вдигна глава и го целуна. — Но това ми харесва повече.

— За мен е огромно щастие да знам, че ме предпочиташ пред тортите — каза Марс.

— Не прекалявай.

— Не прекалявам.

— Още искаш да заминеш за Даласисла с тази експедиция, нали? — попита Кадения след минута.

— Да, разбира се.

— Бих могла да дойда с вас.

— Струва ми се, че Взаимозависимостта все някак ще забележи внезапното отсъствие на емперо.

— Не е точно така — възрази Кардения. — Самуел III се е уединявал за месеци наред. И на никого не е липсвал твърде много.

— Дали пък ти не си по-незаменима за добруването на Взаимозависимостта от Самуел III, който и да е бил той?

— Възможно е.

— А и като знаем какви страсти разпали у всички напоследък, хората непременно ще забележат твоето отсъствие.

Кардения пак го погледна.

— Това беше лукав намек за моите видения, нали?

— Млъквам веднага — обеща Марс.

— Е? Какво мислиш за тях? Само че откровено.

— Има ли значение?

— Ами да. За мен има.

— Мисля, че емперо Грейланд II прави всичко по силите си, за да помогне на Взаимозависимостта и на всички хора да преживеят не само следващите десет години. И понеже мисля така, ако тя има видения и те помогнат за оцеляването на човечеството, значи и аз много си падам по виденията.

Кардения го целуна отново.

— Благодаря ти.

— Но нека добавя, че щях да бъда по-доволен, ако беше наблегнала повечко на науката.

— Може би следващия път — обеща тя.

Марс прихна.

— Как се отнасяш към имперския боен флот? — попита Кардения.

— Никога не съм им отделял кой знае какво внимание — призна Марс. — Защо?

— Защото ще заповядам те да отделят кораб, екипаж и учени, за да летите до Даласисла и обратно. Те могат да свършат работата бързо и без никакъв шум, а никой не задава излишни въпроси, когато емперо възлага задача на флота. Все пак ще има въпроси — поправи се тя. — Но няма да бъдат задавани от и на неподходящи хора.

— И кога ще бъдат готови?

— Ще кажа на адмирал Емблад, че искам всичко да е готово след седмица. Или пет дни, ако успеят.

— Значи бързо.

— Да, бързо. — Кардения го възседна. — Защото трябва да заминеш с тази експедиция, а аз искам да се върнеш колкото може по-бързо. И защото каквото и да е това между нас, искам да го продължим по-скоро.

Втора част

Кал Дорик уреди Надаш Нахамапитин да бъде извън затвора точно осем часа.

— Съдията се съгласи най-после да проведе заседание за оценка на твоето психическо състояние — каза й той на ежеседмичното им свиждане. — Изтъкнах довода, че задържането ти тук представлява тежък натиск върху и без това неустойчивото ти психическо състояние, затова е необходимо да бъдеш преместена в строго охранявана психиатрична клиника. Прокуратурата възрази, което се очакваше, затова съдията заповяда да бъдеш доведена в съда, за да оцени лично състоянието ти — кому е притрябвала научна степен по психиатрия, когато си завършил право и имаш твърде високо мнение за себе си?

— Значи ние смятаме, че е по-добре да бъда в психиатрична клиника, отколкото тук? — попита Надаш.

— Не е оптималният вариант, признавам. Но е значително по-добре от място, където някой се опитва да те наръга с лъжица.

— Нямаше ли да се придържаме към версията, че жената с лъжицата и жената с четката за зъби просто са опитали да се намушкат взаимно, докато аз съм минавала най-невинно покрай тях?

Надаш долови какви героични усилия полагаше Дорик, за да не извие очи към тавана от раздразнение.

— Добре де. Клиниката е за предпочитане пред място, където хора се мъчат да се очистят взаимно с импровизирани остриета тъкмо когато ти случайно минаваш покрай тях. Между другото, какво сполетя жената с четката за зъби?

— Доколкото знам, още е в карцера. Изглежда, това не е първият й подвиг с четката за зъби.

— Лейди Надаш, срещате се с какви ли не интересни особи.

— Но ето ме тук с тебе в момента.

Дорик изпъна показалец нагоре, сякаш казваше: „Захапа ме сполучливо“.

— Да се върнем към нашите проблеми. Ще се явим пред съдията след два дена, знаеш процедурата. Ще дойдат, ще ти сложат белезници, ще те откарат с асансьора нагоре до приземния етаж и ще те оковат за седалката в наземната кола. Вдигнах шум за твоята безопасност, затова сигурно ще ти е приятно да научиш, че ще пътуваш сама в тази колесница, тоест в компанията на само трима пазачи с несмъртоносни, но, както ме увериха, изключително болезнени шокови палки и зашеметяващи пистолети. Явно тази предпазна мярка е срещу вероятността в бурен прилив на адреналин да разкъсаш оковите си или да вмъкнеш в колата шперц по начин, за който не ми се плаща достатъчно да си въобразя. Това ми напомня, че ще бъдеш претърсена и в началото, и в края на пътешествието, и то… от начало до край. Съжалявам, не подлежи на пазарлъци.

Надаш сви рамене.

— Като студентка са ме опипвали и по-зле.

— Не знам как да тълкувам тази информация. Ще кажа, че ако наистина имаш желание съдията да се отнесе сериозно към твърдението за несъмнената вреда от престоя ти тук върху твоето неустойчиво психическо състояние, може би е добре да покажеш някак тази вреда.

— Тоест казваш, че не изглеждам достатъчно неустойчива психически.

— Казвам, че твоята невъзмутимост е много похвална в други обстоятелства, но точно пред тази публика и точно този път не би било зле да опиташ различна тактика. Или всъщност недей, просто бъди каквато си.

Надаш го изгледа втренчено.

— Ще ми напомниш ли защо реших да те наема?

— Искрено казано, не знам, лейди Надаш. Но след като ти вече ми плати аванс за около четиресет години — за което съм ти много благодарен, жена ми май обича повече новите мебели в трапезарията, отколкото мен, — защо да не ползваш услугите ми и занапред?

— Ще видим.

— Да продължим нататък. Да допуснем, че заседанието за твоето психическо състояние няма да се проточи през целия ден, а то няма да се проточи, защото съдията по твоето дело рядко отделя повече от петнайсет минути за каквато и да било работа, ако може да претупа всичко, затова съм уредил ти и твоята почетна стража да използвате заседателната зала в моя офис. Уговорих няколко срещи за тебе, включително с твоята майка, графиня Нахамапитин.

Надаш трепна от чутото.

— Не ти допада този шанс ли? — попита Дорик. — Мога да я изтрия от списъка. Винаги живея в ужас от нейния праведен гняв при подобни решения, но моя клиентка си ти, а не тя.

— Недей — реши Надаш. — Предпочитам да се срещна с нея на своя територия, поне формално погледнато, а не на нейна.

— Ако не я включа в графика на твоите срещи, изобщо не би се наложило да я виждаш.

— Според мен е много мило, че си толкова наивен.

— Имаш ли някакви конкретни изисквания за срещата с нея?

— Уреди да я претърсят за наточени лъжици и четки за зъби с остриета, преди да влезе в залата.

— Нямам представа дали се шегуваш, затова просто ще си запиша.

Дорик наистина си отбеляза нещо в таблета.

— Ако се опиташ да уредиш претърсването й, нейните телохранители може и да те метнат през някой прозорец.

— Радвам се, че бях предупреден.

Дорик изтри написаното.

— А какво става с другото?

— Кое друго?

— Другото — натърти Надаш.

Той я позяпа в недоумение няколко секунди, преди да се досети за какво му говори.

— А, това ли. Уви, налага се да те осведомя, че се оказа трудно да получа препоръките относно твоя характер, за които молеше свои приятели, и дори останах с впечатлението, че някои от приятелите ти ме отбягват усърдно. Още се занимавам с това. Нещо друго, което няма връзка с тази молба — може би ще бъде интересно за тебе, че няколко медии са изровили крайно любопитни сведения за твоя покоен и непрежалим брат Амит.

— Я виж ти…

— Да. Изглежда, че твоят брат е обсъждал с няколко влиятелни индивиди в престъпните среди възможността за застрахователна измама, засягаща някои от корабите на вашия Дом. Има данни, че е злоупотребявал с финансови средства на Дома и се е налагало да ги възстанови, преди липсите да бъдат забелязани. Не били чак толкова големи, че да не ги попълни с унищожаването на космически кораб за няколко милиарда.

Надаш кимна.

— Аз какво ти казвах?

— Не е за вярване — поклати глава Дорик.

Тя се подсмихна. Малката театрална сценка, която Дорик беше принуден да изиграе, за да покаже, че уж не знае за уговорката й с Деран Ву, защото тя си беше наказуемо деяние, а той би затънал до ушите, ако се окажеше замесен, беше жалка и мъничко смешна, но необходима.

— Още с кого ще се срещна освен с майка си?

— Лорд Теран Асан помоли за среща.

— За какво иска да говорим?

— Каза, че се нуждае от твоите съвети за някои от членовете на изпълнителния комитет. Бил затруднен в постигането на разбирателство с тях.

— Защото е мръсник.

— Да, аз стигнах до същата догадка. Въпреки това, с оглед на поста му в комитета, си струва да поддържаш отношения с него.

Дорик размърда вежди при тези думи, за да внуши на Надаш, че Теран Асан всъщност е полезен инструмент, затова нищо не пречи да му угоди малко.

Тя изпъшка.

— Направи срещата толкова кратка, колкото изобщо е допустимо.

— Както желаеш. Освен това се обадиха от канцеларията на лейди Кива Лагос с въпроса дали би могла да отделиш време за нея.

— Божичко, защо?

Дорик погледна бележките си.

— Изглежда, тя има някои въпроси от финансово естество.

— Амит се занимаваше с финансите на Дома, а не аз.

— В канцеларията на лейди Кива бяха предвидили това възражение и добавиха, че може би са ти известни някои факти, които ще й бъдат от полза.

„Какво ли е намислила тази жена?“ — питаше се Надаш. Двете така и не се сближиха в университета, макар че живееха в едно общежитие, а Кива се чукаше с Грени. Инстинктивно долавяха, че за да бъдат отношенията им поносими, най-добре е да не си се пречкат взаимно. А сега Кива се набърка грубо в живота на Надаш и това никак не й допадаше.

— Още не си включил тази среща в списъка.

— Не съм, чаках твоето одобрение.

— Щом е така, не си прави труда. Каквото и да прави тя с нашите финанси, не искам да участвам, нито изобщо да припаря до нея. Разбираш какво ти казвам, нали?

— Ще се постарая ровенето на лейди Кива във вашите финансови дела да не те засегне по никакъв начин — безизразно обеща Дорик, значи разбираше, че заповедта се отнася за нещо повече от една отказана среща. Той си погледна часовника. — Изчерпахме отпуснатото ни време днес. Ще се видим вдругиден, лейди Надаш. Дотогава стой настрана от четки за зъби и лъжици. И поработи върху тъжното си изражение.

— Няма да изисква големи усилия — увери го Надаш.

И поне това беше самата истина. Колкото и да се прикриваше с черен хумор или невъзмутимост, животът в затвора вече я смазваше. Изобщо не желаеше да помисли, че е възможно същото да се повтаря всеки ден до края на живота й. Ако беше необходимо да изиграе леко нервно разстройство пред съдия, нямаше нищо против да опита.

Каквото ще да става, ще се измъкне оттук.

* * *

— Само казвам, че няма вкус на риба — заяви единият от охраната на втория, докато колата се друсаше но лишената от въздух повърхност на Средоточие.

Двамата спореха за храна от половин час, третият се беше свлякъл на седалката си и хъркаше. Надаш му завиждаше.

— Разбира се, че има вкус на риба — възрази вторият. — Рибата винаги има вкус на риба. Затова я наричат „риба“.

— Да бе, ама ти казвам, че вкусът не е толкова рибешки като на другите риби.

— Не е толкова рибешки, а? — натърти вторият.

— Нали за това ти говоря.

— Значи си има рибешки вкус, просто е различен.

— Не бе, ти нищо не разбра — възмути се първият и се обърна към Надаш, за да я включи в тази жизненоважна дискусия за рибешкия вкус на рибата.

„Недей, недей, да не си посмял, шибаняко“ — внушаваше му тя свирепо и безмълвно.

— Хайде да попитам и тебе за тази риба… — започна той.

Разтърси ги гаден удар, колата подскочи нагоре и се стовари тежко настрани, а Надаш можеше да мисли само за облекчението, че последните й думи няма да бъдат произнесени в някакъв кретенски спор за морски продукти.

След няколко секунди откри, че още не умира, но вече виси от тавана на колата, в който се бе превърнала едната странична стена, а тя беше хем с предпазен колан, хем окована. Всичко това я задържаше чудесно за седалката, затова не беше мъртва, което й харесваше, но чуваше тихо напористо свистене, значи въздухът излизаше от кабината и щеше да умре от задушаване, а това никак не я радваше.

Погледна надолу и видя третия мъж от охраната свит с така изкривена шия, че беше немислимо да е оцелял.

„Този си умря насън — отбеляза мислено Надаш. — Колко добре за него.“ Другите двама лежаха зашеметени на пода, който преди беше другата странична стена.

— Имам нужда от маска! — кресна им Надаш. — Ей! Чувате ли ме? Имам нужда от маска!

Единият, който беше убеден, че рибата нямала рибешки вкус, или каквото там вълнуваше шибаняка, вдигна към нея сащисан поглед, накрая кимна и започна да търси аварийните кислородни маски на стената.

— Това не е стена! — извика му Надаш. — При краката ти са!

Минаха още няколко секунди, докато Нерибешкия се освести, но накрая — брей, не може да бъде — прозрението го споходи и той намери закрепената за стената кутия, вече закрепена за пода, в която бяха аварийните маски. Нерибешкия си сложи една, даде друга на колегата си, накрая връчи третата на Надаш, която я закрепи непохватно на лицето си заради белезниците на ръцете.

— Ти стой там — заръча й той, с което напълно я смая — къде ли можеше да се дене с тези окови и колани? — Ние ще се обадим по радиото.

След втори гаден удар задните врати на колата отлетяха нанякъде, а пазачите — живите и мъртвецът, бяха изхвърлени на безвъздушната повърхност на Средоточие. Надаш притискаше отчаяно маската си, за да не се откъсне от лицето й, и миг преди да се замъгли, успя да зърне лишилите се от маски пазачи, които едновременно се задушаваха и замръзваха до смърт.

Впрочем студът тутакси се впи и в нейната кожа. На теория маршрутът по повърхността към Първа стъпка минаваше през умерената зона на здрача между светлата и тъмната половина на планетата, но при разлика от 500 градуса между двете половини „умерена“ може да означава какво ли не. Тук означаваше „убийствено студена“.

Нещо освети лицето на Надаш, двама в скафандри я награбиха и срязаха чевръсто оковите и коланите. Тя падна от тавана в ръцете им и тутакси беше напъхана и затворена в прозрачен торбест скафандър, който мигновено я обля с топлина и кислород. Имаше секунда да се наслаждава на топлината, преди да я издърпат от изтърбушената кола. Щом излезе, видя телата на пазачите, тоест труповете, и останките от возилото. То беше с ръчно управление и ако се съдеше по състоянието му, шофьорът си го бе отнесъл също като пазачите, ако не и по-зле.

Завлякоха я към нещо като контейнер с въздушен шлюз. Бутнаха я в шлюза и затвориха люка. Щом шлюзът се напълни с въздух, вътрешният люк се отвори, други двама я дръпнаха навътре, сложиха вместо нея в шлюза труп без глава и затвориха люка, за да се отвори външният. След това се заеха с Надаш измъкнаха я от скафандъра и махнаха кислородната маска от лицето й.

Цялата операция от рязането на оковите и коланите до отърваването й от скафандъра в контейнера, или каквото беше, продължи по-малко от минута.

— Лейди Надаш — чу се глас и тя се обърна към Теран Асан, който също беше в скафандър, — толкова се радвам да ви видя.

— Вие какво правите тук? — попита Надаш.

— Ами ръководя спасяването ви.

Тя отвори уста, но Асан вдигна ръка.

— Запомнете каквото щяхте да ми казвате. — Той доближи шлюза. — Между другото, нося ви поздрави от вашата майка.

— Така ли?

— Скоро ще се видите.

Асан й махна с ръка и се изсули през вътрешния люк.

* * *

Лорд Теран Асан не би излъгал, ако кажеше, че прелива от адско ликуване заради доброто протичане на неговия замисъл за това бягство от затвора.

А планът си беше негов, той убеди графиня Нахамапитин да го осъществят.

— Вижте — показа й визуализация на таблет. — Тази част от пътя към Първа стъпка е под слабо наблюдение, с което ще се справим лесно. Вече възложих тази задача на хакери, чиито услуги ползвам. Мога да осигуря интервал от пет минути, когато ще липсва всякакво наземно наблюдение.

— Остава обаче наблюдението от сондите, които придружават самата наземна кола — възрази Тинда Луентинту. Началничката на администрацията на графинята винаги вършеше по-голямата част от работата при преговори. — Те изпращат непрекъснат сигнал в затвора.

— Вярно — съгласи се Асан. — И този сигнал може да бъде както заглушен, така и фалшифициран. Необходимо е само да имате криптиращите кодове за всяка отделна сонда, а тях вече получих, защото отговорничката за сондите обича парите повече от мерките за сигурност.

— Има и наблюдение от спътници — добави Луентинту.

Асан се усмихна.

— Този орех се оказа по-костелив. Трябваше да намеря човек, който може да ни даде достъп до самия спътник. Тоест достъп до военни системи. Добрата новина е, че графинята постъпи мъдро, като от двамата братовчеди Ву предпочете Джейсин. И той се съгласи да помогне като отплата за нейното благоразположение.

— Значи ще скриете от военен спътник операция по отвличане на затворник — усъмни се Луентинту. — И когато установят, че тези моменти липсват в записите от спътника, това изобщо няма да изглежда подозрително?

— Ще ги има в записите, разбира се — заяви Асан. — Няма да крием взрива на колата. Но самата експлозия ще бъде подправена, на записите ще изглежда, че колата се движи по-бавно, така че, докато някой обърне внимание на сигнала от спътника, ние ще сме изчезнали отдавна. Ще подаваме същата симулация в сондите и охранителните камери на колата. Никому не би хрумнало да ни търси, защото никой няма да види, че сме там. Ще видят само каквото ние искаме да виждат. А ние искаме да видят трагична случайна експлозия на колата.

— Но ще забележат липсата на Надаш.

— Погрижил съм се за това.

— Как?

Асан впери поглед в очите на графинята, а не на нейната съветничка.

— Може би е по-добре да не знаете подробностите.

— Колко ще продължи всичко това? — попита Луентинту.

— Ако участват подходящи хора, ще останем по-малко от четири минути на самото място. Очевидно ще се нуждаем от още време преди и след това, но тази част няма да бъде достъпна за очите на любопитните.

— Убеден ли сте, че можете да се справите?

— С ваша помощ и с помощта на Джейсин Ву — да.

— Какво искате от нас?

— Вашето съгласие и пари.

— Колко пари? — попита графинята.

— Графиньо, акцията трябва да бъде извършена бързо и много добре. Няма как към тези изисквания да добавим и „евтино“.

Асан получи съгласие, получи и достъп чрез своите връзки и контактите на Джейсин Ву, получи и толкова пари, че невъзможните неща се случваха веднага и безпрепятствено — почти като с магия. Разбира се, огромното богатство не беше нещо ново за него. Той беше директор в своя Дом за дейността в системата на Средоточие. Паричните потоци, които неговият офис обработваше за един ден, надхвърляха онова, което много човешки цивилизации бяха притежавали през цялото си съществуване. Имаше обаче твърде голяма разлика между привичното всекидневие на търговията и злонамереното харчене на наистина стъписващи купища пари.

Фактът, че се занимаваше с това, докато е директор в своя Дом и член на изпълнителния комитет, беше само приятно допълнение към истинското удоволствие. Прастарият израз „безнаказано убийство“ изплуваше в ума му неведнъж. Да, щеше да извърши безнаказано убийство. И да участва в бягството на затворник. И да извърши още поне седем различни престъпления.

Каква наслада, несравнима с нищо друго в досегашния му живот.

Според него се подразбираше, че трябва да бъде на самото място при измъкването на Надаш. Това беше начинание с големи рискове и големи печалби, или поне така обясни решението си на графинята. Самолюбието го задължаваше да се погрижи всичко да бъде направено в крайно ограниченото време с цялата сръчност, която замисълът изискваше. Той вече бе обсъдил това със старшата на наемниците, които щяха да изпълнят задачата, и тя се съгласи, че е необходимо да участва и да ръководи последните минути от спасяването на затворничката, както и прилагането на последната хитрост, която бе измислил.

Луентинту беше права, то се знае. Ако трупът на Надаш липсва от колата, никой не би повярвал във версията за случайно произшествие. Всички знаеха за парите и влиянието на Нахамапитин, както и за убеждението им, че законите и правилата не са нищо повече от меки напътствия, а спазването им — въпрос на личен избор в най-добрия случай. Ако трупа на Надаш го нямаше, всевъзможни служби от полицейското управление на Първа стъпка до имперското следствено управление щяха да ровят усърдно.

Затова Асан съвсем дискретно пусна мълвата чрез посредници, които никой не би могъл да проследи обратно до него, че търси жена със същия ръст, тегло и цвят на кожата като Надаш. Постара се да внуши, че убийството не е задължително. Такива случки се набиваха на очи и привличаха съвсем нежелано внимание. Но ако някоя жена умре случайно, какво да се прави… Той би се радвал да научи за това.

Изобщо не се наложи да чака. Съдебният лекар, който получи обещаната награда, увери посредника на Асан, че жената не е била убита, а се е подхлъзнала при излизане от ваната. Щом така казваше, защо да не му повярват? Жената живяла сама, носила се по течението без приятели и близки. Нямаше да липсва на никого, включително и на архива на съдебния лекар, от който бе удобно заличена.

Която и да беше тази жена, тя вече съществуваше единствено заради последната роля, която Асан й отреди. Предадоха я на групата за отвличане без глава и отпечатъци на пръстите. Промиха съдовата й система и замениха кръвта със зависимо от наличието на кислород вещество, което унищожаваше изключително бързо ДНК, а в тялото го задържаха восъчни тапи на шията и върховете на пръстите.

Тя беше прекрасна и щеше да пламне като фойерверк. Щяха да сложат труп с размерите и теглото на Надаш, но ако всичко минеше по план, нямаше да остане почти нищо друго, освен пепел. Дори нещо да се объркаше, пак би било почти невъзможно някой да идентифицира останките, камо ли да докаже, че не са на Надаш Нахамапитин.

Защитен от скафандъра си, Асан гледаше как наемниците пъхат трупа на жената в разнебитената кола при телата на охраната. След това щяха да опожарят колата с мощно запалително вещество, за да наподобят с точност изгаряне от взрив на батериите заради изменения в състава им. За горенето на батериите не беше необходим кислород, а това беше много удобно на тази планета без въздух. Огънят се подхранваше сам, но трябваше да помогнат малко на батериите, за да пламнат и да изпепелят труповете почти изцяло.

Някой го потупа по рамото — старшата на наемниците му даде знак да провери комуникационния си модул. Асан видя, че не го е включил.

— Съжалявам — каза по радиото.

— Прехвърляме към скафандъра ти обаждане по защитена линия — съобщи му тя. — Търси те графинята.

Асан кимна и когато чу гласа на графинята, обърна се с гръб към наемницата, сякаш така щеше да говори насаме.

— Асан слуша — отговори той.

— Лорд Теран, докъде стигнахте със спасителната операция? — попита графинята.

— Върви точно по план и по график. Ще приключим и ще се махнем оттук след две минути.

— Планът ви е забележителен.

— Благодаря, графиньо. За мен е удоволствие да помогна.

— Досега помогнахте — увери го графинята. — Но не мисля, че имаме нужда от помощта ви и занапред, лорд Теран.

Асан се канеше да я попита какво иска да каже, но го разсея нож, който прониза десния му бъбрек и продължи да реже надясно. Въздухът от скафандъра на Асан мигновено започна да се просмуква в околния вакуум заедно с изтичащата кръв. Той се обърна със стърчащ от бъбрека нож и видя, че старшата на наемниците държи още един нож. Този го намушка в корема и също бе натиснат надясно. Скафандърът започна да пълни усилено шлема с кислород, за да компенсира загубата от пролуките, затова Асан още чуваше гласа на графинята.

— Намесихте се като посредник между мен и братовчедите Ву. А аз се питах за какво ми е притрябвал посредник. Затова се срещнах с тях. Открихме, че сте разигравали и двамата, което никак не им хареса. Стигнахме до друго споразумение, от което всички сме доволни. Освен това решихме, че вашето планче за бягство ще изглежда още по-добре, ако остави впечатлението за провал, при който е настъпил и вашият край. Вече набедихме адвоката на Надаш като ваш съучастник. Всичко е изпипано до последната дреболия. Наложи се да променим и вашия замисъл с подправянето на видеосигнала. Сега ще показва друга картина.

Асан се строполи тежко на земята.

— Лорд Теран, кислородът ви вече е на привършване, затова е време да се сбогуваме. Благодаря ви, че ни бяхте полезен. Остана да изиграете още една роля.

Чу се слабичко шумолене, Асан усети как го вдигат, пренасят и хвърлят в колата.

Последната гледка в живота му беше обезглавената жена, с която толкова се гордееше. От студа пръстите й се бяха свили към дланта. Тя сякаш му показваше среден пръст.

Той щеше да се разсмее, но преди това изгоря.

— Как така Надаш Нахамапитин е мъртва? — възкликна Грейланд II и погледна смаяно Хайбърт Лимбар, началника на имперската служба за сигурност.

Остави чашата със сутрешния си чай, за който бе отделила точно пет минути в една от личните си градини, преди да я заведат припряно на следващата среща.

— Тази сутрин е имало опит за бягство — започна доклада си Лимбар. — В записите на системите за сигурност се вижда, че е завършил с ужасна несполука. Всички са загинали, включително и човекът, който се е опитвал да измъкне лейди Надаш. Ваше величество… оказва се, че този човек е лорд Теран Асан.

— Какво?!

— Не е останало почти нищо, батериите на колата са се повредили и са изпепелили почти всичко вътре, но разполагаме с убедителни улики. Напоследък лорд Теран е поддържал непрекъсната връзка с адвоката на лейди Надаш. Възложих на свои подчинени да работят по случая съвместно с полицията в Първа стъпка, управлението на местата за изтърпяване на наказание и следственото управление. Ще задържим адвоката на Надаш и ще видим дали е готов да се измъкне по-леко от тази гадна бъркотия.

Грейланд кимна.

— Някой съобщи ли на графиня Нахамапитин?

— Както научих, в следственото управление са се заели със задачата да я уведомят и да я помолят за показания, отстъпих им охотно тази чест.

Тонът на Лимбар намекваше ненатрапчиво, че това изобщо не е чест, а направо стихийно бедствие. Грейланд беше готова да се съгласи.

— Би трябвало да й поднеса съболезнованията си — каза Грейланд.

От гърлото на Лимбар се изтръгна съвсем тих чудат звук, но все пак стигна до ушите й.

— Не бива ли? — попита тя.

— Ваше величество, лейди Надаш бе обвинена в опит за покушение срещу вас. Изпращането на съболезнования може да изглежда като подчертано неискрена проява. Графиня Нахамапитин се слави както със склонността си да открива обиди и в най-безобидните думи, така и със своята злопаметност. Защо не направите публично изявление относно смъртта на лейди Надаш и лорд Теран и да изразите съжаление, че справедливостта не е възтържествувала.

— Прав сте, така е по-добре — съгласи се Грейланд. — Благодаря ви.

— Ваше величество, има още нещо, за което трябва да ви осведомя. Вече плъзнаха слухове, че и вие сте замесена в това събитие. И че Теран не е действал сам, по свои подбуди, а като ваш наемен убиец, защото изникват все повече данни, че в заговора срещу вас основната роля е играл Амит, а не Надаш Нахамапитин.

— Това е нелепо. Особено приказките, че Амит е ръководил опита за покушение срещу мен.

— В медиите се появиха твърдения, че е имал вземане-даване с твърде съмнителни личности заради финансовите си проблеми — обясни Лимбар. — И по други причини.

— Аз бях с Амит буквално секунди преди смъртта му — каза Грейланд. — Не мога да чета мисли, но ви уверявам, че изражението му в миговете, преди да бъде убит, не беше на човек, който си е наумил да ме погуби или да унищожи собствения си кораб.

— Разбирам, Ваше величество.

Очите на Грейланд се присвиха леко.

— Нима вярвате, че има някаква истина в тези приказки?

— Вярвам, че се полагат съгласувани усилия да бъдат вдъхнати колкото е възможно по-силни съмнения за вината на лейди Надаш в покушението срещу вас. Преди този инцидент бих ги приписал на стремежа на нейния адвокат непременно да ни натрапи друга версия, за да предизвика съмнения в обвинението. Загрижен съм обаче заради последните събития, защото подсказват, че се случва нещо друго.

— Това са теории на конспирацията.

— Съгласен съм. Ваше величество, не всички теории на конспирацията се пораждат, защото някой е забравил да нагласи шапчицата от алуминиево фолио на главата си. Понякога те са част от кампания за дезинформация. И дано ми простите, че казвам това, но наскоро самата вие дадохте повод за такива кампании.

— Говорите за моите видения.

— Да, но не само за тях. Не съм тук, за да ги оспорвам, Ваше величество. Твърдя обаче, че те мътят водата както във ваша полза, така и във ваша вреда. Откровено казано, безпокоя се по-малко от тях, отколкото от упоритата мълва за вашата предстояща реч в парламента.

— Аха — промълви Грейланд. — Речта, в която ще обявя въвеждане на военно положение навсякъде във Взаимозависимостта.

— Именно.

— Нашите хора в отдела за връзка с медиите вече опровергаха тези слухове.

Грейланд по-скоро долови, отколкото чу упрека във въздишката му.

— Ваше величество, няма съмнение, че никой не очаква от вас да потвърдите намерението си за обявяване на военно положение, преди да го обявите.

— И вие сте прав, сър Хайбърт. Това обаче не означава, че в речта ми пред парламента ще бъде споменато нещо за военно положение. И аз, и моите говорители опровергахме слуховете недвусмислено. Не знам какво друго бих могла да направя.

— Такова е предназначението на слуховете. Не се опират на нищо, затова и нищо не може да им се противопостави. Истината не е ефективна защита срещу тях, което разпространяващите ги хора разбират добре.

— Значи сте убеден, че някой подклажда всичко това срещу мен.

— Вие сте емперо, Ваше величество. Винаги някой се опитва да ви навреди. Неразделна част от работата ви е.

— Какви може да са целите им?

— Вероятно са няколко. Възложил съм на някои от хората си да се занимават с това. Ваше величество, осведомявам ви не за да се тревожите или да изпадате в параноя. Само за да знаете какво се случва, да се съобразите с него в собствените си послания.

— Да, разбира се. — Грейланд взе чашата и отпи от чая. Остави я на масата и погледна Лимбар. — Уверен ли сте, че лейди Надаш е мъртва?

— До този момент няма причини да се съмняваме.

Тя се усмихна.

— Умеете да се измъквате от прям отговор на зададения ви въпрос.

— И лично аз нямам причини да се съмнявам — уточни Лимбар. — Но няма как да не отбележа, че труповете на местопроизшествието са обгорели до степен, при която разпознаването им с методите на криминалистиката е почти невъзможно. Има само пепел и минерализирани кости. Много удобно.

— Сър Хайбърт, а колко параноично трябва да се отнеса аз към тези факти?

— Ваше величество, не е необходимо да се отнасяте параноично към каквото и да било. Параноята е мое задължение. Оставете я на мен. Аз и хората ми ще разкрием истината, каквато ще да е тя.

— Благодаря ви.

Лимбар се поклони и излезе, почти незабавно на мястото му застана Обилийс Атек, която щеше да я заведе на следващата среща и на по-следващата, и така нататък до края на живота, амин.

Но този път Атек не я поведе наникъде.

— Дошла е архиепископ Корбин и иска да разговаря с вас. Според мен е свързано с Теран Асан.

— Какво имаме в графика?

— Няколко срещи, които са по-скоро официални и формални. Мога да ги отменя.

Грейланд сви вежди.

— Не ги отменяй, отложи ги. Имам отделен половин час за обяд. Ще ги вместиш в това време.

— Ваше величество, трябва да се храните.

— Обилийс, мога и да пропусна обяда понякога. Донеси ми белтъчно блокче. Ще го схрускам, докато изпращаш една група и каниш следващата.

Атек се засмя.

— Ей сега ще доведа архиепископ Корбин.

Грейланд допи чая и се смръщи.

Обзеха я какви ли не противоречиви чувства за смъртта на Надаш Нахамапитин. Признаваше пред себе си, че сред тях надделява облекчението. Надаш беше пречка буквално от първите мигове на царуването й.

И не само Надаш — целият род Нахамапитин се бе лепнал противно за нея през цялото време. Надаш с нейните заговори, Амит с неприятната си настойчивост, сега и графиня Нахамапитин със своя явно неизчерпаем гняв.

Грейланд се замисли отново за срещата си с графинята. Не би отрекла, че имаше намерение да смачка самочувствието й, което и направи. Опита се обаче и да постигне някакво помирение, като предложи да помилва Надаш и да я изпрати в единственото подобие на четиризвезден хотел, с което разполагаше имперската наказателна система. Грейланд се надяваше тази малка проява на доброжелателство да бъде оценена, но графинята едва обузда яростта си. Разбираше, че някак е сбъркала, но изобщо не успяваше да се досети в какво се състои грешката.

Каквито и други последствия да имаше смъртта на Надаш, поне щеше да я отърве от тези грижи. Нямаше вече да се притеснява за нейните кроежи, нито да се опасява от побеснялата заради дъщеря си графиня.

„А, точно на това недей да разчиташ“ — обади се досадната част от ума й и нямаше как да не се съгласи, че досадната част вероятно беше прозорлива този път. Нали чу от Лимбар за вече плъзналите слухове, че е поръчала Надаш да бъде убита. Колкото и смехотворно да звучаха, Лимбар беше прав, че това не би имало значение за особа като графиня Нахамапитин. Щом успя да се разяри, когато Грейланд прояви милост към дъщеря й, безумният й гняв сигурно щеше да избухне като вулкан от твърденията, че емперо е заповядала да я убият.

Друго чувство, което смъртта на Надаш Нахамапитин предизвика у Грейланд, беше тъгата, което я смути и дори малко я ядоса. Всъщност Надаш изобщо не се отнасяше добре към нея. Срещнаха се веднъж, когато Грейланд още беше само Кардения Ву-Патрик, а нейният брат Ренеред — наследник на престола. Надаш, която отскоро беше кандидатка за негова съпруга, взе мярката на Кардения с един кратък поглед, прецени какъв е абсолютният минимум на любезност, подобаващ за незаконородената сестра на нейното царствено гадже, и започна да се държи в пълно съответствие с този минимум. Тогава Кардения още не беше достатъчно обиграна, за да разбере защо се почувства смътно уязвена и смутена от общуването с Надаш през онзи ден. Дори сега споменът я потискаше.

И може би тъкмо това я натъжаваше. Ако Надаш се бе държала мъничко по-мило или по-мъдро, или просто беше по-свестен човек, двете с Кардения (и Грейланд II в цялото й настоящо величие, чакаща с празна чаша за чай поредния разговор) можеха да се сприятелят, а защо не и да се сближат и да си вярват.

Дори сега Грейланд виждаше и добри страни у Надаш. Тя беше умна, уверена, красива и всичко останало, което самата Грейланд открай време, а и до днес не можеше да каже за себе си. Да заслужи приятелството и доверието на такова прекрасно създание щеше да бъде най-чудесната случка в живота й. Да пропусне този шанс, защото Надаш просто не я забелязваше и не вярваше, че си струва да я забележи, изглеждаше същинска трагедия.

„Мъчно ти е, че нямаш приятели“ — натякна мозъкът на Кардения, което си беше вярно. Мислите й се върнаха към нейната непрежалима покойна Нафа, тя беше за нея всичко, което и Надаш можеше да бъде, ако бе пожелала. Страдаше по Нафа не в някакъв сексуален или романтичен смисъл, просто скърбеше за най-близката си приятелка, за единствения човек, който я одухотворяваше.

„И Марс те одухотворява“ — обади се онази част от нейния мозък, която още беше петнайсетгодишно момиче. Грейланд си припомни първата нощ с него и я сгря щастие до премала. Двамата бяха смешно непохватни до мига, когато вече не бяха, а натрапчивият коментар в главата й „о, господи, какво става, наистина ли ще ми се случи“ се смени с „я стига бе, наистина се случва и всъщност е страхотно“, след това за разнообразие вече нямаше никакви коментари от ума, слава богу, само щастие и удовлетворение. За пръв път след загубата на Нафа, но по съвсем различен начин, който не беше неочакван и все пак оставаше смайващ, Грейланд се почувства отново пълноценна.

Марс й дари това. И Нафа й го бе дарявала. Грейланд се досещаше, че и Надаш би могла да й дари същото с всички свои качества, които допълваха нейните.

Но Надаш си беше… Надаш, а не прост сбор от достойнствата си. Всъщност беше нещо съвсем различно от този сбор. И не искаше онова, което Грейланд можеше да й даде, интересуваше я само нейният пост и изгодите, които той би дал на Дома Нахамапитин.

Обилийс Атек се върна в градината, следвана от архиепископ Корбин в обикновен строг костюм, а не в пищните одежди на сана си. Грейланд се усмихна при тази гледка. Корбин показваше ясно, че е обърнала внимание на нейния вкус в облеклото.

Изправи се засмяна да посрещне гостенката си и прогони мислите за Надаш и целия Дом Нахамапитин. Надаш вече я нямаше, всички нейни желания за самата нея и рода й останаха в миналото заедно с пропуснатите възможности да заеме някакво място в живота на Грейланд, която си позволи да изпита отново и облекчението, и тъгата от смъртта й, а след това ги потисна, за да обърне внимание на Корбин и на настоящите и неотложни тревоги.

„Сбогом, Надаш. Пожелавам ти да намериш покой. И се надявам да си останеш мъртва.“

След едно денонощие промъкване и спотайване в компанията на наемници, твърде досадно за разказване или дори за припомняне, Надаш се озова в „Можеш да стовариш цялата вина върху мен“ — личната петица на нейната майка.

От една страна, струваше й се почти безразсъдно излишество нейната майка да се носи от една звездна система към друга с цяла петица, но от друга страна, майка й на практика нямаше друго жилище. Тази петица беше нейният дом и когато оставаше в орбита около Терхатум. Никога не стъпваше на планетата, дори в най-големия град Базантапур.

„Е, нали такава е била сделката — каза си Надаш. — Татко получил Терхатум. Мама — остатъка от вселената.“

Тя се бе настанила съвсем уютно в личния си апартамент на борда на „Цялата вина“. Нейната майка се грижеше тези покои винаги да са готови за появата й, защото имаше на разположение този адски грамаден кораб и можеше да отдели апартаменти за поне двеста от най-близките си приятели, ако й скимнеше. А тя наистина пътуваше със свита от приятели, лакеи и още каквито се сетиш. Все пак беше графиня, ръководеше Дома Нахамапитин, а и нейният нарцисизъм се нуждаеше от внимание и го изискваше. Заради всичко това пътешестваше с цяло подвижно село. Само че държеше жителите му в отсрещната страна на пръстена. В нейната страна бяха само личните й покои и апартаментите за трите й деца.

„Вече сме две“ — напомни си Надаш и въздъхна. Още не беше готова за този разговор с майка си.

Но засега не беше принудена да се подготвя. Майка й не беше в „Цялата вина“. В Първа стъпка й съобщаваха страшната вест, че нейната дъщеря — изменницата, убийцата, заговорничката срещу емперо — е изгоряла като фойерверк в провален опит за бягство, който погубил нея, трима пазачи, шофьор и лорд Теран Асан.

Присъствието на Асан беше пиперливата новина, в която медиите впиха зъби и предъвкваха до пресищане. Всички се захласваха по историята как Асан, увлечен до полуда по изменницата Надаш Нахамапитин, замислил бягството й заедно с нейния празноглав адвокат в ролята на посредник. Същият адвокат по някакво странно съвпадение бе умрял след падане от високо, докато семейството му било в зоопарка и се любувало на миниатюрни жирафи и космати видри.

Надаш сви устни. Уви, горкият Дорик. Изобщо не подозираше в какво се забърква и вероятно бе продължил да не подозира чак до мига, когато някой от телохранителите на графинята го е изхвърлил през прозореца. Поне семейството му нямаше да се лишава от нищо, ако той бе споделил с жена си къде е скътал получените купища пари, а и ако властите не ги докопаха.

И засега май никой не подхвърляше, че Надаш може да е жива. На мястото на проваленото бягство имаше труп за всеки, който трябваше да бъде там, и дори още един, а беше извънредно трудно да идентифицират останките. Например присъствието на Асан бе установено по титанов пръстен с печат, с който много се гордеел. Почти всичко останало бе стопено, обгорено и изпепелено. Само измъкналите я наемници знаеха, че тя е жива, а Надаш беше убедена, че в разумно кратък срок всеки от тях щеше да се изпречи пред някое смъртоносно оръжие. Знаеше и екипажът на „Цялата вина“, но те дори не биха помислили да споменат за това пред чужд човек, защото от опазването на тайната зависеше не само работата, а и животът им.

Да де, знаеше и майката на Надаш, която несъмнено виеше като ураган в Първа стъпка. Представи си как майка й скърца със зъби и си раздира дрехите в представление за местните и имперските следователи, които сигурно дебнеха за какъвто ще да е, дори нищожен признак, че този опит за бягство може да не е завършил толкова ужасно.

„Да си дебнат“ — помисли Надаш. Засега беше в безопасност под охрана, и то у дома, доколкото можеше да нарече някое място свой дом. Леглата бяха невъобразимо меки, завивките — топли и приятни, храната — великолепна, душовете — горещи докато искаш, а дрехите не бяха във все същия гнусен оттенък на оранжевото. Надаш отпразнува свободата с нелепо грамаден сандвич, четиресет минути в банята и сън под купчина завивки през почти целия ден.

Когато се събуди, нейната майка седеше на стол до леглото. Графинята се бе загледала в спящата Надаш, която се зачуди откога ли е в тази поза и се запита нехайно кога ли този топъл майчински поглед би се преобразил в нещо коренно различно и не особено прилично.

Надаш се подпря да седне и каза засмяна:

— Здрасти, мамо.

Графиня Нахамапитин зашлеви с все сила дъщеря си през лицето.

— Това е, защото уби брат си.

Последва втори шамар.

— А това? — попита Надаш.

— Защото се остави да те хванат.

Надаш разтърка бузите си.

— Очаквах да си по-разстроена от смъртта на Амит.

— Бясна съм до побъркване — увери я графинята. — Той ми беше любимецът.

— Знам. И Грени знаеше.

— Не съм го крила от никого.

— А би могла. Други родители поне се опитват.

— Обичах твоя брат. Той подхождаше чудесно за съпруг на сегашната ни емперо. А след това на трона щеше да седне потомък на рода Нахамапитин.

— Налага се да те разочаровам, мамо — това нямаше да се случи.

— Можеше да се уреди все някак.

Надаш се подсмихна криво.

— Говорила ли си с новата емперо? Трудно е да уредиш нещо с нея.

— Да, вече се убедих в това.

— Аз също — каза Надаш. — И то отрано. Щом проумях, че тя няма да се омъжи за Амит, време беше да опитам нещо друго. Има много братовчеди в рода Ву. Можехме да спечелим играта.

— Не беше нужно да убиваш Амит, за да я очистиш.

— Възникнаха и други проблеми.

— С глупашкия ви план да завладеете Край. Да, знам за това — каза графинята, защото разгада изражението на своята дъщеря. — Ти, Амит и Грени. Не бяхте чак толкова хитри в заличаването на следите си, когато опразвахте сметки, за да плащате за дребните си авантюри. Онази Кива Лагос рови във финансите ни за последното десетилетие. Изложихте на риск целия Дом.

— Това оплеска преди всичко Амит — оправда се Надаш. — Той се занимаваше с подправянето на счетоводството.

— Но ти си му казала да го върши — възрази графинята. — Ти си умната, Надаш. Винаги си била.

— Мамо, аз съм такава, каквато ти ме направи.

— Но не чак толкова умна, че да задържиш Ренеред Ву.

Надаш изстена, просна се на леглото и захлупи главата си с възглавница.

— Няма да слушам това за пореден път.

Графинята дръпна възглавницата.

— Имаше една-единствена задача. Да станеш имперската съпруга. Аз исках да се случи. И емперо искаше да се случи. Години наред уговаряхме всичко. А ти остави шанса да се изплъзне от пръстите ти.

— Казвам ти за последен проклет път, майко — не съм оставила шанса да се изплъзне. Ренеред реши, че му харесва да се чука с какви ли не чешити, и не искаше да си слага юзди на ентусиазма.

— Можеше да се справиш с това.

— Опитах. Говорих с него. Казах му, че може да си пъха оная работа където пожелае, стига аз да съм тази, която ще роди децата му. Мислех, че и той иска същото. Политически брак със секс като бонус. А какво излезе — той искал да го ревнувам. Или нещо подобно. Хем държеше на моногамията и истинската любов, хем искаше секс с всичко, което мърда. И се оскърби, че вместо моногамната връзка, на която той нямаше да бъде верен, аз му предлагах само секс, защото той бездруго щеше да си го получава. Беше си нерез.

— Въпреки това би могла да го убедиш.

— Мамо, ако си била на това мнение, да не беше уреждала убийството му.

Графинята сви рамене.

— Той те уязви. Ядосах се. Впрочем ти си права. Вратата за твоя брак с него се затваряше, а не биваше да рискуваме той да се ожени за друга.

Надаш се опули срещу майка си.

— Но ти каза току-що, че съм можела да го убедя!

— Съгласих се с тебе, за да си доволна — подхвърли графинята.

Надаш стисна клепачи.

— Майко, направо ще ме подлудиш. Моля те, нека говорим за друго.

— Брак.

— Същото е.

— Същото е, но с други участници.

— За какво говориш?

— За Джейсин Ву.

— Него пък защо намесваш?

— Трябва да помислиш за брак с него.

— Той вече е женен.

— Дреболия. И нямат деца, което ни е от полза.

— Защо да ни е от полза?

— Ще го направим емперо.

Надаш се надигна рязко.

— Той не е начело в списъка на наследниците.

— Той е Ву. Когато се отървем от Грейланд, можем да пуснем този списък в кошчето за боклук. Въпрос на пазарлъци.

— Ще има и други Ву, които ще искат да станат емперо.

— Има само един сериозен конкурент — Деран Ву. А ние вече се погрижихме за него.

— Как?

— Деран подкрепя стремежа на Джейсин да стане емперо и налага на своите поддръжници да сторят същото. В замяна, щом Джейсин седне на трона, ще даде на Деран цялата власт над Дома Ву. Край на тези глупости със съвета на директорите, заради които Домът е като парализиран.

— И другите братовчеди ще се подчинят безропотно?

— По времето, когато това се случи, няма да им бъде оставен шанс дори да гъкнат. Съвсем скоро ще се срещнеш с Джейсин и Деран. Можеш да прецениш сама колко сериозни са намеренията им.

— И Джейсин ще поиска да стана негова съпруга?

— Да, той вече даде съгласието си.

— Той се опита да организира убийството ми в затвора.

— Тогава още не те е познавал лично.

— Има още една дреболия — аз уж съм мъртва.

— Ще намерим решение и за това. Вече правим необходимото. И ти вече си правила необходимото. Знам как си се старала да обвиниш за всичко Амит. Деран Ву ми обясни подробно. Насърчих го да продължи.

Надаш се стъписа искрено.

— Нали преди малко ми заяви, че Амит е твоят любимец.

— Така е. И ще си остане завинаги. Но освен това е мъртъв, а ти си ни нужна жива и поне отчасти оневинена. Джейсин ти предлага трона.

— Срещу какво?

— Очевидно е — нашата помощ в отстраняването на Грейланд.

— Майко, „отстраняване“ звучи някак уклончиво.

— Не е задължително да я убием — подчерта графинята. — Ако я изолираме и пратим в изгнание, пак ще постигнем целта си.

— И как ще я постигнеш по-точно?

— Тя вече го прави вместо нас с нейните щуротии за виденията. Настройва църквата срещу себе си, скоро ще се случи същото и с парламента. И някои от благородническите Домове вече са против нея. Времето е на наша страна. Трябва и да премахнем някои от най-важните й съюзници. Ще започнем с Кива Лагос, която бездруго ни навлича неприятности.

— И как ще я премахнеш?

— Надаш, остави ме аз да умувам за това.

— Грейланд не е чак толкова близка с Лагос — възрази Надаш. — Ако се отървем от нея, ще бъде полезно за нас, но не и болезнено за Грейланд.

— Подготвила съм още нещо, от което ще я заболи.

— Какво?

Графинята мълча няколко секунди, преди да каже:

— Знаеш ли, че Грейланд беше намислила да те превърне в заложница?

— Как би успяла?

— Каза ми, че ще замени смъртната ти присъда със затвор в Си'ан. На място, където винаги може да се разправи с тебе. Така се опита да ми внуши, че ако стъпя накриво, с тебе е свършено.

Надаш се засмя кисело.

— Не познава добре нито тебе, нито цялото ни семейство.

— Не това е важно — изтъкна графинята. — Тя си въобразяваше, че може да ме държи изкъсо чрез човек, когото според нея обичам. Да ме контролира чрез човек, когото според нея обичам.

Надаш забеляза особения начин, по който се изрази нейната майка, но реши да не задълбава в това.

— А ти какво ще направиш?

— Ще накарам Грейланд да почувства същото, на което тя възнамеряваше да ме подложи. Ще я накарам да разбере, че мога да стигна до хората, които са й най-скъпи.

— А кой й е толкова скъп, че да послужи за назидание? — попита Надаш.

Марс Клермон гледаше как „Оливиър Брансид“ включи прожекторите си и освети външния корпус на конструкцията, до която се рееше.

— Искахте да видите Даласисла — каза му капитан Кинта Лауре и посочи големия екран на мостика. — Ето ви я.

— Да, ето я — съгласи се той.

„Брансид“ осветяваше съвсем мъничка част от корпуса на Даласисла. Конструкцията на основния хабитат в системата се проточваше на много километри — дълъг цилиндър, някога пълен с хора и техния живот. Корпусът им пречеше да виждат и гигантската планета Даласисла Едно, приблизително съответстваща по размери на Нептун в родната система на човечеството.

— Изумително е, че я заварихме тук — подхвърли капитан Лауре.

— Когато струята на Потока изчезнала, тя е била в устойчива орбита — отговори Марс.

— Така е било преди осемстотин години. Твърде дълъг период, за да остане устойчива орбитата на изкуствен обект. Другите спътници на планетата биха могли да я променят с гравитационното си въздействие. Същото би могла да направи и прелетяла наблизо комета. Удар на метеор или изпускане на газове при повреда биха могли да я отклонят. Вероятно е станало точно това, защото Клупер — Лауре махна с ръка към човек от екипажа — ми прехвърли данни, че орбитата на Даласисла всъщност не е устойчива. Започва да се спуска по спирала към планетата.

Марс се понамръщи.

— Това ще ни попречи ли?

— Не, освен ако не сме тук и след стотина години — увери го Лауре. — Нека се постараем това да не се случи.

Марс кимна и пак се обърна към екрана. На пръв поглед Даласисла не се различаваше много от другите големи космически средища на човечеството. Хората си бяха избрали шест-седем основни проекта, които можеха да бъдат разширявани и да осигуряват чрез въртене подобие на нормално притегляне. Даласисла беше модифициран цилиндър на О'Нийл, а този модел се използваше от векове без съществени промени, защото беше ефективен, сравнително прост и преди всичко вършеше работа.

Е, да, докато ти стигат хората и ресурсите, за да го поддържаш. Ако и едните, и другите са оскъдни, започват проблемите.

— Няма живот вътре, нали? — попита Марс.

— Няма — потвърди Лауре. — И то отдавна. Измерихме температурата по време на сближаването. Не се различава много от всичко останало навън. Вътре е същият студ. Вашата група трябва да влезе със скафандри.

Марс кимна отново. И той, и малцината други учени бездруго щяха да носят скафандри. Осем столетия са прекалено дълъг период. Никой не искаше да внесе зарази или да се зарази.

— Значи няма от какво да се плашим и да си водим охрана от гвардейци — пошегува се Марс.

— Ще си водите гвардейци — възрази Лауре. — Вътре е мъртвило, което обаче не означава, че това място не може да ви затрие.

— Така си е.

— За пръв път ще работите извън кораб, нали? — попита тя, вперила поглед в него.

— Да.

— И не сте изпълнявали никакви оперативни задачи досега?

— Никакви. Аз съм физик и се занимавам с Потока. Тоест с раздели от висшата математика. В тези изследвания няма полеви експерименти.

Лауре кимна.

— Вие се разпореждате тук, лорд Марс. Така гласят получените от нас заповеди. Но не бива да забравяте, че вашият научен екип е от военния флот. Всички имат опит в оперативната работа. С вас ще дойдат и гвардейци, за които пък това е основната работа. Готов ли сте да слушате съвети?

— Разбира се.

— Тогава ме чуйте. Вие командвате, но ако сте благоразумен, ще се вслушвате в хората от екипа си, когато решат да ви кажат нещо. Ще се вслушвате и в сержант Шерил и отделението й, когато ви кажат да отидете някъде или да не отидете. Изслушвайте ги и бъдете предпазлив. Сега всички в този кораб сме много далеч от дома, лорд Марс. И всички искаме да се завърнем у дома.

— Благодаря, капитан Лауре — отвърна Марс. — Сигурно ще ви бъде приятно да чуете, че такъв беше поначало и моят план.

— Добре — кимна тя. — Не се държите като тъпанар, но знае ли човек…

Марс се ухили. Лауре изви глава към екрана.

— Външният оглед ще завърши след около два часа, после идва ред на вашия екип. И тъй като Даласисла е безжизнена, вероятно ще се наложи да влезете през някой от люковете за достъп на повърхността.

Марс кимна.

— Обмислихме този вариант. Имаме чертежите от имперските архиви. Знаем откъде искаме да проникнем вътре. Ако този люк може да бъде отворен, ще вървим съвсем малко до центъра на компютърната мрежа.

— Още ли се надявате да включите тяхната система?

— Всъщност не — призна Марс. — Осемстотин години са твърде много. Но въпреки всичко си струва да опитаме. Това би ни спестило много време. И може би ще получим отговори на много въпроси.

— Чух записите от последните дни живот в това място — каза Лауре. — Ще бъда изненадана, ако всичко там не се е разпаднало.

— Права сте.

И Марс бе чел и слушал последните предавания от Даласисла няколко години след като изчезнала струята на Потока. Кратката версия на впечатленията му — смърт, болести, насилници и разруха. По-дългата версия — будуваше нощем и се чудеше защо хората са толкова сбъркани твари.

Може би имаше лесен за разбиране отговор на този въпрос: ако хората знаят, че са обречени, каквото ще да сторят, способността им да правят планове за по-далечното бъдеще просто изхвърча през въздушния шлюз. Марс не можеше да ги упрекне за това, но сега цялата Взаимозависимост беше застрашена от участта на Даласисла и той се надяваше да налучка някакъв друг път.

Лауре докосна гърба му.

— Подгответе хората си. И… лорд Марс…

— Да?

— Дано намерите нещо добро там. Нещо, което да ни бъде от полза и да спаси всички ни.

Даласисла беше мъртва, което означаваше, че и механизмите за отваряне на служебните люкове по повърхността й не работеха. Някой трябваше да вложи време и усилия за отварянето им, най-вероятно редник първи клас Гамис, който беше техническият специалист в това отделение гвардейци. „Брансид“ носеше необходимите инструменти, но хората на Лауре намериха отворен люк недалеч от избраното място. Изведнъж тревогите на Марс и екипа му намаляха с една.

— Не се въодушевявайте прекалено — каза му сержант Шерил, докато тя и Марс навличаха скафандрите заедно с останалите. — Просто ще се натъкнем на затворена херметична врата малко по-навътре. Каквото и да стане, ще се промъкваме бавно до компютърния център.

Скафандрите за тази мисия бяха последен модел с най-авангардните технологии, леки и гъвкави, устойчиви на пробиване, разкъсване и вакуум, самохерметизиращи се (свойството си имаше предел, но ако някой го надхвърлеше, вероятно с него беше свършено и без това), имаха намагнитващи се подметки и толкова добре работеща система за пречистване на въздуха, че запасите от кислород стигаха средно за петнайсет часа. Човек можеше и да се облекчи в скафандъра, също до някакъв предел. Марс разчиташе да не се бавят толкова, че това да се превърне в проблем. В шлемовете имаше системи за пълен запис, всичко видяно и чуто щеше да бъде съхранено.

Групата за тази задача беше малка — Марс и Дженети Хантън, компютърен специалист и историк от флота, който познаваше добре древните компютърни системи като тази в Даласисла, сержант Шерил и редници първи клас Гамис и Лайтън. Никой не очакваше да се доберат до компютърния център при първото излизане от кораба. Преди всичко трябваше да си проправят път към него през всички херметични прегради, които им пречат.

Само че някой по някое време през последните осемстотин години бе свършил почти цялата работа вместо тях.

— Вижте това — посочи Гамис.

Облечените в скафандри хора от групата се бяха струпали около екрана пред редника. По видеопотока на екрана Гамис управляваше сондата, проникнала в техническите сектори зад въздушните шлюзове. Обективите на сондата показваха, че преградите навътре в станцията са били отворени насила, вдигнати или издърпани встрани, а понякога направо разрушени.

— Някой се е настървил да влезе — отбеляза Хантън.

— Или да излезе — допусна Лайтън.

— Докъде можеш да стигнеш? — попита Шерил.

Гамис спря сондата и извлече от паметта триизмерна карта на тази част от Даласисла, която светна до екрана.

— Птичката е тук — посочи той коридор на картата. — А нашата цел е ето там, на около километър и половина. — Гамис пак се зае със сондата и я ускори по коридора. — Сержант, честно казано, след като видях първите прегради, не виждам големи затруднения. Не личи тази част от Даласисла да е била херметизирана, за да не губят въздух.

— Значи станцията е загубила енергийното си захранване, преди въздухът от тази част да се е просмукал навън — предположи Хантън.

— Може би — отговори Гамис, без да откъсва вниманието си от управлението на сондата. Черно-белите гледки на екрана бяха съставени от няколко сигнала в различни честоти на светлината — под, във и над достъпния за човешкото зрение диапазон. — Или е имало повреда. Или се е намесил друг от стотина възможни фактори. Опаа… — Гамис накара сондата да заобиколи носещи се във вакуума парчетии. — Трябваше да включа автоматичния детектор за сблъсък.

— Няма притегляне — обади се Марс.

— Ами как да има? — отвърна Гамис. — Станцията вече не се върти.

— По-скоро гравитацията на планетата я е спряла обърната винаги с едната страна към нея.

— Е, да, сър, ако трябва да навлизаме в такива подробности.

— Няма трупове — намеси се и Шерил.

Гамис изви глава към командира си.

— Какво, сержант?

Тя посочи екрана.

— Вкара сондата на цял километър в станцията, а още не съм видяла никакви трупове.

— Сержант, засега се движим в техническите сектори. Хората отиват там само ако имат работа по основната конструкция на станцията. Аз очаквам повечето трупове да са в самата обитаема зона.

— Въпреки това е необичайно.

— Аз поне съм доволен да не гледам замразени мумии отпреди осем века, докато не се наложи. — Гамис продължи да управлява сондата и накрая я спря пред врата. — Това е. Вашият център на компютърната мрежа в Даласисла. Или поне един от тях. А от нас се иска само да се затътрим там с нашите магнитни подметки.

— Значи донесохме напразно цялата тази техника за отваряне на люкове — каза Шерил.

— Не ми се вярва да е напразно — отговори Гамис. — Това е съвсем малка част от станцията. Други части може и да са затворени херметично. Ще видим тепърва. Но тук ни провървя.

— Радвайте се, докато можете — обади се Хантън. — Когато отидем там, ще проличи дали мога да включа който и да е модул в центъра. Нищо чудно вече да сме си изчерпали късмета.

* * *

Марс стигна до извода, че не харесва скафандрите. Носът го засърбя едва ли не в секундата, когато си сложи шлема, и вече три пъти опита неволно да се почеше, но пръстите му се блъскаха в шлема. След последния път изпъшка сърдито и Хантън го чу по радиото.

— Сър, ще свикнете след време.

— Дано — промърмори Марс с досада.

Вървяха бавно към компютърния център, както им бе обещал Гамис. Магнитните подметки ги прилепяха към повърхностите и въпреки това бяха вързани един за друг, в случай че някой стъпи непохватно и се зарее насред коридора. За Марс това тътрене на магнитните подметки беше изтощително, особено в чернилката, която пронизваха само лъчите от прожекторите на шлемовете. Когато се добраха до вратата на центъра за управление, той вече се чувстваше като след пробяган маратон.

— Ето че имам нужда от това — каза Гамис и извади приспособлението за отваряне от сандъка с инструменти.

За него и Лайтън беше лесно да носят сандъка в безтегловността, но не бе толкова лесно да маневрират с него. Инерцията го насочваше към места, където не искаха да попадне.

Гамис и Лайтън закрепиха апарата и той извърши магията си, люкът се открехна. Марс се учуди, че чува шума от отворения насила люк, но се сети, че всъщност го чу с краката си. Вибрациите бяха стигнали до него през пода и скафандъра.

На влизане в залата забеляза драскотини по люка и ги показа на редник Гамис, който кимна.

— Не сме първите, които са влезли тук по този начин.

— Можеш ли да установиш колко стари са предишните следи? — попита Марс.

— Не ми се вярва. Може да са отпреди пет века, а може и да са от миналата седмица. Но ако питате мен, едва ли са от миналата седмица.

Щом влязоха, откачиха свързващите ги въжета. Лайтън подхвърли нещо към тавана и изведнъж сияние обля всичко в центъра, навсякъде се появиха сенки от единствения източник на светлина.

— Да бъде светлина — изрече тя и погледна към Хантън. — Това ще ти стигне за шест часа.

— Предостатъчно са — отговори й той.

Отиде при сандъка и извади малък компютърен модул, клавиатура и кубчето на захранването. Занесе ги при един пулт.

— Имаш ли подходящ жак да ги включиш? — пошегува се Гамис.

— Не ми е нужен. — Хантън включи захранването. Индикаторът примигна три пъти в червено, после се появи равномерна синя светлинка. — Проверих в архива. Тези системи са имали индукционни контакти. Само трябва да им подадеш енергия и те се включват.

— Ако това е обикновен терминал, няма да ти е от полза — вметна Лайтън.

Хантън тръсна глава.

— Основното му предназначение е да се използва като терминал, но има и локална кеш памет. И то с голям обем, защото в големите хабитати за всичко има резервни системи в изобилие. Ако основната компютърна система се изключи, главните технически системи в станцията ще изпълняват основните си функции с информацията, съхранявана в тези терминали. Поне толкова време, колкото е необходимо за възстановяването на основната компютърна система.

— Ще успееш ли да влезеш в системата? — попита Гамис.

Хантън докосна модула, който си бе донесъл.

— Ако изобщо се включи, имам си някои забавни играчки. Системите за сигурност отпреди осем века ще се сблъскат със съвременните хакерски средства. Очаквам да бъде поучителна случка.

— А ако не работи? — попита Марс.

— Тук има още поне десетина терминала.

Марс кимна и огледа залата — просторна и кръгла, а в рязката светлина с отчетливите сенки и малко плашеща. Част от кръга заемаха прозорец и врата към съседна зала, където се виждаха редици от черни метални кутии. Там е било същинското ядро за обработка на информацията в хабитата или поне едно от тях — в толкова голяма станция може и да бяха пръснати на различни места няколко такива зали. Резервните системи спасяват живот.

Поне за известно време. Компютрите в тези черни кутии вероятно бяха повредени безнадеждно, и то отдавна, също като останалите из хабитата. За включването им може и да не беше достатъчно кубчето със захранване, донесено от Хантън.

Марс се питаше какво ли се е случвало в станцията, когато се е лишила от енергия. Този хабитат е бил захранван от съчетание на реактори и фотоволтаични системи. И генераторите, и батериите са били податливи на същите механични повреди като останалите технически системи, сред тях и мрежата за подаване на енергия. Всичко е можело да рухне по какъв ли не начин. Марс допускаше, че системите са престанали да работят още преди знанията за поддържането им да бъдат изгубени от следващите поколения, но нямаше как да знае предварително дали е било така. Когато светът се сгромолясва, учените лесно могат да бъдат нарочени за изкупителни жертви на гнева.

— О, здрасти — възкликна Хантън. — Някой се събуди.

Марс се обърна към светналия екран на пулта, който показваше режим на проверка.

— Това си е направо смайващо — обади се Гамис.

— В тази система почти няма подвижни части — обясни Хантън, докато сменяше различни менюта на екрана. — Конструирана е от доста устойчиви материали. По промишлени критерии, не по потребителски. Когато строиш космическа станция, преди всичко се стремиш да е здрава, а не лъскава.

— Добре де — промърмори Гамис, — но след осем века…

— Е, адски ни провървя — съгласи се Хантън. — Но този късмет се дължи отчасти и на конструкторите на това нещо. Така, ето ги. — Активира едно меню и се появи таблица на съхранената информация. — Всички локални файлове. Вече ги прехвърлям в моя компютър и мога да ги отворя във виртуална среда.

— Какво имаме тук? — попита сержант Шерил.

— Много неща — увери я Хантън. — Какво искате да видите?

Шерил се обърна към Марс.

— Вие решавате, лорд Марс.

Той поумува.

— Искам да знам кога Даласисла се е лишила от енергия. Това ще ни даде някаква представа какво да очакваме за станциите, попаднали в същото положение.

Хантън кимна.

— Тук има файл с всички случаи, когато някой е влизал в системата.

— Само за това работно място ли?

— Има и такъв, но другият е за целия център. Това май е бил пултът на администратора.

— Значи архивът за работата на центъра е пълен?

— Да, за всички периоди, когато е имало захранване.

— Покажи го.

Хантън отвори файла.

— Хъ… — смънка той след минута.

— Какво видя? — попита Марс.

— Не знам дали ще ми повярвате, ако ви кажа.

— Опитай де.

— Нека го подредя наново, за да е по-лесно за разбиране. — Хантън набра някакви команди и накрая подкани с жест Марс да застане пред екрана. — Просто вкарах данните в таблица. Показва използването на центъра по години. Ето я годината, преди да изчезне струята на Потока. Няколко хиляди случая, защото хората са получавали достъп по всяко време на денонощието, както би трябвало. През годината, когато струята изчезнала, е същото. И през следващата година. Преглеждаме следващите двайсет години — използването на системата става все по-рядко, защото каквито и гадости да са се случвали тук, явно са били твърде сериозни. Двайсет и три години след изчезването на струята всичко спира. Ако сте се питали кога е станало съвсем зле, ето го момента.

— Двайсет и три години не са много — промърмори Шерил.

— Вярно — потвърди Хантън и продължи надолу по таблицата. — Уж всичко е приключило, нали? Да, ама не, защото погледнете какво става петдесет години по-късно.

Посочи няколко случая на достъп до системата.

— Някой още е жив — кимна Марс.

— Не е само един, както изглежда. Да видим нататък. Влизали са в системата през няколко години допреди три века. А после — вижте. За период от двайсет години системата, изглежда, е била използвана непрекъснато. Някой е върнал живота в Даласисла. Или поне в част от нея.

— Временно — вметна Марс.

— Двайсет години доста разтягат смисъла на думата „временно“ — възрази Хантън. — А после се случва същото. Случаите на достъп намаляват и се прекратяват, но този път след седем години.

Марс се взираше в екрана.

— Но не напълно.

— Не напълно — потвърди Хантън. — Включвали са системата през няколко години в продължение на почти триста години. — Той погледна нова част от таблицата. — Тук. И тук. И тук. И така нататък.

— Докога? — не се стърпя Гамис.

— Допреди трийсет години. Тогава е последният път, когато някой е получавал достъп до системите в този център.

— Добре де, как е възможно? — попита Лайтън. — Това място е мъртво като шибано парче скала.

— Изобщо не мога да си представя как е възможно — отговори Хантън. — Само ви казвам какво виждам в този файл. И в тези факти е обяснението защо всичко тук не се е разкапало окончателно. При всяко включване се е задействал диагностичният модул и е премахвал дребните проблеми, които се натрупват с времето. — Той посочи пулта. — Прави същото и в момента.

— Значи в Даласисла има живот — заключи Марс.

— В Даласисла няма — поправи го Хантън. — Лайтън е права. Тук е мъртвило. Които и да са идвали тук, вероятно са си вземали ресурси от хабитата и са си помагали с компютърната система в тази работа. Но вече знаем, че има живи хора в тази част от космоса. Или поне е имало преди трийсет години.

В едното ухо на Марс зазвуча глас. Търсеше го Ройнолд от „Брансид“.

— Марс, чуваш ли ме?

Той се дръпна встрани от Хантън и пулта, понечи да притисне длан към ухото си, за да чува по-добре, и пак се натъкна дразнещо на шлема.

— Чувам те. Хат, в Даласисла е много интересно.

— Намерихте ли данни, които потвърждават, че в тази система има живи хора?

— Ами да. А ти как се досети?

— Знам, защото капитан Лауре беше възложила на екипажа да търсят по-малките станции в системата.

— Намери ли нещо?

— Намери много. Към три дузини.

— И?

— Безжизнени като Даласисла. И студени като Даласисла. Същата средна температура като околния вакуум.

— Ясно — промърмори той озадачено.

— Намериха и нещо друго. Не е точно станция. По-скоро е десетка.

— Космически кораб.

— Да — потвърди Ройнолд. — Марс, ето я важната новина за тази десетка — топла е.

— Вместо маслинова клонка на мира — каза Сеня Фундапелонан още с влизането си в кабинета на Кива Лагос за уговорената среща.

Протегна ръка над бюрото и подаде на Кива гривна от оксидиран сребърен филигран със златистокафяви топази.

— Нека позная — присви очи Кива. — Отишла си в лунапарк и си съборила всички шишенца с едно хвърляне на топката. Дали са ти избор между това и плюшено слонче.

— Не се наложи да избирам. Слончето остава за мен.

— Добре, но защо ми даваш гривната? — Кива я остави на бюрото. — Не ти се сърдя, че не пожела да ме видиш след онзи интересен разговор с емперо. Не сме гаджета.

— Всъщност не е от мен — обясни Фундапелонан. — Подарък е от графиня Нахамапитин. На Терхатум има находища на чудесни топази. Не че повечето хора знаят това, защото монополът на Дома Нахамапитин е върху царевицата и ориза, а Домът Хоук не казва откъде са топазите, които продава.

— И каква по-точно е причината да получа подарък от графинята? Според слуховете тя ме мрази и в червата.

— Графинята е убедена, че отношенията между вас двете са потръгнали зле съвсем ненужно. А след смъртта на нейната дъщеря ми се струва, че за нея е настъпило време да преосмисли отношенията си с хората. — Фундапелонан посочи гривната. — Това е символ. Редно е да ти кажа, че финансовата му стойност е съвсем малка, едва ли струва повече от хиляда марки, но гривната е принадлежала на Надаш в момичешките й години. Графинята се надява този факт да те убеди в искреното й желание за ново начало между вас.

— Ъхъ — промърмори Кива и пак взе гривната. Признаваше, че изработката е изкусна. Огледа я отвсякъде. — Ти й подсказа тази уловка, нали?

— Защо ти хрумна?

— Защото не знам какво си говорила с графиня Нахамапитин, но по сантименталност тя може да се мери с шибан алигатор. По-скоро адът ще се отвори, отколкото тя да се разлигави от смъртта на дъщеря си, да избере това нещо и да те изпрати тук, за да й помогнеш да върви по пътя към изцелението на своята прокълната душа.

— Мисля, че може би подценяваш графинята.

— Съмнявам се.

— Не вярваш ли, че човек е способен да възвиси душата си?

— Вярвам, че за да възвиси човек душата си, поначало трябва да има душа.

— Това беше гадно, Кива Лагос — сопна се Фундапелонан.

Кива сви рамене.

— Да предам ли на графинята, че отказваш нейния подарък? — попита адвокатката.

— Да бе, за да й дам още една причина да ме мрази, много благодаря.

Фундапелонан се усмихна.

— Щом е така, тогава ще й кажа, че си изразила искрено удоволствие и смирена благодарност.

— Защото ми е присъщо да се държа така, а?

— Точно колкото на графинята е присъщо да подарява гривни.

— Значи все пак ти си й предложила да го направи.

— Може и да съм споменала, че тази гривна ще ти подхожда.

— Не разбирам защо може да си го казала. Рядко нося бижута.

— Може би защото ми се искаше да видя тази гривна на ръката ти.

Кива си сложи гривната.

— И какво?

— Не е зле — отсъди Фундапелонан след минута.

— Ами чудесно. — Кива свали гривната и пак я остави на бюрото. — След този сълзлив момент на зяпане и споделени чувства хайде кажи каквото имаш за казване, за да отговоря с „не“ и всеки да си продължи по пътя.

— Графинята те приканва да помислиш отново дали е уместно да управляваш бизнеса на Дома Нахамапитин в системата на Средоточие.

— Добре.

— Наистина ли?

— Определено — потвърди Кива и мислено преброи до едно. — Приключих с мисленето. И моят отговор за графинята гласи: „Я си го начукай, ма“. Тя вече представи възраженията си пред самата шибана емперо и получи отказ. Емперо не само й отказа, а нареди недвусмислено да остана на този пост и да получавам пълното съдействие на Дома Нахамапитин за разследването на техния бизнес в тази система. Впрочем все още не получавам това съдействие, което започва да ме вбесява.

— Ще предам на графинята твоето мнение.

— Непременно. Предай й също да си го начука. Постарай се да е точно с тези думи. И можеш да добавиш, че ако ти или някой друг пак се изтърси в този кабинет с предложение да не си върша шибаната работа, която проклетата повелителка на цялата населена с хора част от вселената ми възложи, ще се ядосам много сериозно.

Фундапелонан примигна в недоумение.

— Тоест все още не си ядосана сериозно в момента?

— Още не си ме виждала ядосана.

— Ще си отбележа, за да не забравям.

— Същото важи и за графинята. А ако успее да ме ядоса, никакви шибани купчини гривни в знак на дружелюбие няма да й помогнат.

— Няма ли нещо друго, което би те склонило да преосмислиш оставането си на този пост?

Кива я изгледа косо.

— Пак опряхме до рушветите, а?

Фундапелонан разпери ръце.

— Когато се върна при нея, трябва да й кажа, че съм изчерпала целия списък.

— Какво друго има в списъка?

— Това беше всичко.

— Сигурна ли си? Още не сме стигнали до прикритите заплахи.

— Няма прикрити заплахи.

— Графинята май не е във форма напоследък.

— Е, трябва някак да преживее смъртта на свое дете. За втори път тази година.

— И това е вярно. — Кива се загледа в гривната и пак се вторачи във Фундапелонан. — Какво ще правиш по-късно?

— Заета съм.

— А още по-късно?

— Винаги съм заета.

— Аз пък знам, че не си толкова заета.

— За какво намекваш?

— Намеквам ти да ме навестиш.

— Може би искам да те отбягвам.

— Изобщо не изглежда като шибано отбягване, щом си в моя кабинет.

— Възложено ми е.

— И донесе подарък.

— От друг човек.

— Но избран от тебе.

— Да, аз го избрах.

— Хайде, ела ми на гости по-късно и ще нося гривната заради тебе. Друго няма да нося.

— Спогодихме се.

— И защо работиш за зли шибаняци? — попита Кива по-късно, когато двете бяха в леглото й след секс доста над средното равнище.

Фундапелонан я погледна недоволно.

— Домът Нахамапитин не е зъл.

— Дали на някого не трябва да бъдат припомнени някои скорошни събития?

— Е, някои от членовете на Дома Нахамапитин може и да са зли — отстъпи Фундапелонан.

— Братоубийство. Още убийства. Опит за покушение. Мошеничество. Съмнителен подбор на мъже. И това се отнася само за една от тези извратени твари.

— Е, добре, зли са. Тоест бяха зли.

— Още са си зли, само че са и мъртви.

— Но аз дори не работех за нея.

— Работиш за нейното мамче. На кого се е метнала онази според тебе?

— Само че аз дори формално не работя за нея. Работя за Дома.

— Управляван от твоята шефка графинята и нейното семейство. С тези разграничения направо цепиш косъма на две.

— Аз съм юристка, това ми е работата. Виж какво, Кива, не твърдя, че отделните членове на семейство Нахамапитин са безупречни ангели или дори почтени хора. Аз обаче работя за Дома. И във всекидневието Домът Нахамапитин е горе-долу свястна благородническа търговска къща.

— Щом казваш…

Фундапелонан се подпря на лакът.

— А какво да кажем за Дома Лагос? Може би няма да си чак слисана да научиш, че преди да се срещнем, аз направих… да речем, недоброжелателно проучване на вашия Дом. Да ти изброя ли трудовите конфликти, както и останалите нарушения на законите за условията и безопасността на труда, с които Домът Лагос направо се гаври през цялото време? Колко пъти през последните две години се наложи да давате обяснения пред гилдиите за такива нарушения? Колко марки отделя редовно в годишния си бюджет Домът Лагос за „уреждане на спорове“? Имате си отделно перо в бюджета за такива плащания и не подобрявате условията освен в случай на преразход по това перо в три последователни години. Точно това ще ви се случи отново, между другото.

— Бих могла да се заема със същото недоброжелателно проучване за Дома Нахамапитин и да съставя подобен списък.

— Тъкмо за това говоря — изтъкна Фундапелонан. — Домовете се занимават с бизнес. Имат нужда и от юридически представители. Не са съвършени, но и не са зли.

— За разлика от твоята шефка.

— Звучи странно от устата на жена, която е оскубала с милиони марки бежанци, желаещи да се качат в нейния кораб, за да се спасят от опустошителна гражданска война.

Кива я изгледа.

— Брей… Ти наистина си ровила надълбоко.

— Защо постъпи така?

— Имах нужда от тези пари.

Фундапелонан се ухили и се намести върху нея.

— Ето това вече е шибано зло, Кива Лагос.

— Да, ама сега си при мен.

— Може пък да харесвам зли хора.

Фундапелонан хвана китката й, издърпа гривната от сребро и топази и я сложи на своята ръка, която вдигна пред лицето си.

— Добре ти стои — каза Кива.

— Подхожда за моя цвят на кожата — съгласи се Фундапелонан и изхвърча встрани от леглото.

— Ей… — каза й Кива след няколко часа. Фундапелонан се опита да изхърка нещо, но Кива я докосна.

— Не се напъвай. Имаш тръба в гърлото. Цялата ти дихателна система е малко прецакана засега. Заедно с останалото от организма ти. Гръмнаха те. Точно над моето шибано легло.

Фундапелонан се ококори, очите й зашариха трескаво насам-натам.

— Отпусни се, отпусни се! — помоли я Кива. — Ей, успокой се. Добре си. Сега си на сигурно място. Всъщност не си добре. За малко да умреш няколко пъти. Но вече няма да умираш. И наистина си в пълна безопасност. Помолих да ми върнат направена услуга. — Кива размаха ръка. — Добре дошла в личния медицински комплекс на емперо в Брайтън.

И без това облещените очи на Фундапелонан заприличаха на чинийки.

— Не се притеснявай, аз плащам — добави Кива. Погледът на Фундапелонан стана мъничко по-нормален.

— Нека ти помогна да наваксаш със събитията — предложи Кива. — Простреляха те в гръдния кош. Куршумът влезе през остъклената врата на балкона. Живея на шибания седемнайсети етаж, значи няма как да е било случайност. Според мен е най-вероятно, че някой е искал да гръмне мен, но ти отнесе куршума. Защото, без да се засягаш, вероятно повече хора искат моята смърт, отколкото твоята, включително шибаната ти шефка. Това правдоподобна догадка ли е, как мислиш?

Фундапелонан кимна почти незабележимо.

— Каза ли на някого от Дома Нахамапитин, че ще дойдеш при мен тази вечер?

Фундапелонан замря, без да откъсва погледа си от Кива.

— Сеня, не ти се сърдя. Не вярвам ти да си ме насадила. Трябва обаче да знам дали си казала на някого в Дома Нахамапитин, че ще дойдеш при мен.

Леко кимане.

— Каза ли им, че ще си сложа гривната заради тебе?

Леко кимане. Кива се усмихна.

— Затова знам, че ти не си замесена. Ако ти се опитваше да ме прецакаш, за нищо на света нямаше да си сложиш гривната. И аз щях да умра. Сеня, ти ми спаси живота днес. Отнесе куршума вместо мен.

Очите на Фундапелонан се присвиха.

— Да, знам. Предпочиташ това да не беше те сполетяло, ако можеше. И все пак съм ти благодарна. Също и защото не ме огорчи със смъртта си. Казвам ти го не защото те харесвам, или нещо подобно. Просто цената на апартамента пада много, ако убият някого вътре.

Очите пак се присвиха.

— Твърде рано е да говорим за това. Добре. Права си. Тогава нека ти предложа нещо. Първо, няма съмнение, че трябва да се откажеш от работата си, защото те гръмнаха наскоро и почти сигурно виновната е твоята шефка, която е шибано изчадие. Да, ясно ми е, че е искала да очисти мен, но стига и самият факт, че е нямала нищо против да се случи, докато си там, тоест и ти да го отнесеш като невинна жертва или поне да гледаш как ми пръскат мозъка по стените. Второ, ако решиш да се откажеш от работата си за Дома Нахамапитин, можеш да работиш за Дома Лагос. Вярно, не се отнасяме много добре към служителите си. Може би ти ще ни помогнеш да поправим това. Трето, както и да постъпиш, не забравяй, че заслужаваш нещо по-добро от тази шибана гадост. Четвърто, помниш ли, когато ти казах, че още не си ме виждала ядосана?

Фундапелонан кимна.

— Е, ще ме видиш — обеща Кива.

Кива погъделичка носа на Тинда Луентинту, която оглавяваше администрацията на графиня Нахамапитин. Луентинту изпръхтя насън, почеса се по носа и се обърна на другия хълбок.

Кива погледа това хъркащо гнусно говно още минута-две. След това отиде в банята на хотелската й стая, остави универсалния ключ, за който бе платила току-що възмутително голям подкуп на един от не особено придирчивите помощник-управители, смъкна предпазното фолио от една чаша, напълни я с вода, върна се при леглото и изля водата върху лицето и ушите на Луентинту. Жената се стресна, озърна се и пръсна капки навсякъде.

— О, браво, ти се събуди — каза й Кива. — Здрасти, аз съм Кива Лагос.

Заби юмрук в лицето й. Чу се хрущене, от носа на Луентинту шурна кръв. Ударената жена ахна, вдигна ръце към лицето си и пръстите й се окървавиха. Тя вдигна поглед към Кива, понечи да попита защо й се случва това, но изпищя, когато десният юмрук на нападателката я цапардоса отново по носа.

— Извинявай, ти някакъв въпрос ли искаше да зададеш? — попита Кива.

Начумери се и разтръска китката си. Нямаше никакви шибани съмнения, че си счупи пръст току-що в носа на тази надута пачавра, но не би я зарадвала, като й каже това, затова пак се приготви да замахне.

— Хайде ма, смрадлива купчино лайна, задай още някакъв шибан въпрос.

Луентинту стисна устни. И Кива я халоса с юмрук още веднъж. Луентинту се свлече на възглавниците, навсякъде имаше кръв, при всяко вдишване през смазания й нос се чуваше гаден шибан звук.

— Щом вече приключихме с въведението, нека ти обясня защо съм тук — каза Кива. — Тази вечер моя приятелка, която впрочем е и служителка на твоята началничка, шибана ходеща торба с боклук, беше простреляна пред очите ми. В един миг беше върху мен и се кипреше с хубав накит, в следващия беше на два шибани метра на пода с дупка в гърдите. Същинско шибано чудо е, че оцеля.

— Не знам за какво говорите — изгъргори Луентинту.

— Не ставай шибано нагла — предупреди я Кива. — Ще те смъкна от това оплескано с кръв шибано легло и ще те метна през проклетия балкон, без да ми пука какво ще стане с мен после. Ако искаш да провериш бива ли те в шибаното летене, маце, кажи ми пак, че си нямаш никаква шибана представа за какво говоря.

Луентинту мълчеше.

— И двете сме наясно за кого е бил този куршум — продължи Кива. — Но се случи така, че улучи Сеня Фундапелонан. Станалото — станало. Това с лицето ти беше предназначено за графиня Нахамапитин. Но май и аз като нея не улучвам когото трябва. Само че има разлика — Сеня не заслужаваше такава шибана гнусотия. Ти си съвсем друг случай. Знам, че когато графиня Нахамапитин сере, ти й бършеш гъза. Сега чуй какво ще направиш. Ще си занесеш току-що смазаното лице шест етажа нагоре при твоята спяща шефка и ще я събудиш. Ще й кажеш, че е направила шибан гаф. Ще й кажеш и че още в ранното свежо утро отивам в шибания Дом на гилдиите, влизам в моя кабинет, сядам на моя чуден шибан стол зад моето чудно шибано бюро с моята чаша чуден шибан чай и направо разкъсвам на парчета шибания й бизнес. Всяка минута от всеки ден до края на живота ми ще бъде посветена на целта да направя с нейния бизнес същото, което направих с твоя грозен нос на съучастница. Аз вече събрах достатъчно улики срещу алчното мръснишко семейство на графинята, за да убедя гилдиите да помислят много сериозно за лишаване на Дома от лиценза му и набутването на всички ви в затвора. А досега само се бъзиках. Представи си какво ще ви се случи, след като съм шибано надъхана.

— Или… — изхъхри Луентинту.

— Какво?

— Казах, „или“. — Носът на Луентинту спря да кърви, тя си избърса лицето с чаршафа, но само размаза кръв и по лицето, и по чаршафа. — Когато някой нахълтва със заплахи, винаги има „или“. „Дайте ми каквото искам или ще ви подпаля къщата.“ Отправихте заплахите, лейди Кива. Чакам да чуя „или“.

— Как е носът ти? — попита Кива.

— И по-добре е бил.

Кива кимна и пак я удари с юмрук по носа. Луентинту се килна встрани, опряла глава в дъската на леглото.

— Ето ти „или“ — процеди Кива. — Постарай се и графинята да разбере това. Предай й също да си разкара гъза от Първа стъпка. Има си грамаден шибан кораб. От днес нататък може да спи там.

Корабът беше голям като десетка. Имаше и пръстен като десетка. Но за разлика от десетките пръстенът не се въртеше, за да създава центробежна сила, която притиска хората и предметите към стените вътре. Светлинки по корпуса блещукаха на пресекулки. Марс беше готов да предположи, че захранването и системите вътре също работят на пресекулки в най-добрия случай. Корабът наистина беше „топъл“, но само в сравнение с околния космос. Освен в част от пръстена температурата беше само два градуса над точката на замръзване на водата.

Вниманието обаче привличаше не корабът, а роякът обекти около него: десетки малки цилиндри, не по-дълги от трийсет метра, всеки свързан с един или повече от останалите. Въртяха се около една точка, която на свой ред беше свързана с големия кораб. Марс беше в залата на дежурната вахта в „Брансид“ с другите и гледаше на екрана едно от въжетата. Забеляза движение по него — малък контейнер с механична макара, която го издърпа и вкара в цилиндър.

— Наистина ли виждаме това? — промълви Джил Сийв, също вторачена там, където цилиндърът погълна контейнера.

Тя беше лингвистка от флота, имаше и научна степен по антропология. Затова адмирал Емблад бе решил, че е достатъчно подходяща за тази мисия.

— О, виждаме го — увери я флотският биолог Плен Гицен. — Друг въпрос е дали вярваме на очите си.

— Но как, мамка му, е възможно да има живи хора тук? — възкликна Сийв. — Колко време е минало, откакто е изчезнала струята на Потока?

— Осемстотин години — отговори Ройнолд.

Тя стоеше до Марс и се взираше в екрана.

— И как хората живеят по този начин — Сийв протегна ръка към екрана — цели осемстотин проклети години?

— Вероятно не живеят така от осемстотин години — намеси се Дженети Хантън. — Имаме доказателства, че някой е бил в Даласисла преди трийсет години. Ако разполагахме с време да проверим и останалите хабитати в тази система, може би щяхме да открием, че някои от тях са били заселени или посетени неотдавна. Е, сравнително наскоро.

— Значи твърдиш, че хората тук живеят така от поне трийсет години — уточни Сийв.

— Явно.

— Добре, но как е възможно, по дяволите, да живееш така трийсет години?

— Де да знам.

— Живеят така, защото нямат избор — троснато рече Ройнолд. — Очевидно е. Нашата задача е да научим защо. И как.

— Е, отиваме ли там? — обърна се Хантън към Марс.

Марк пък погледна биолога Гицен.

— Отиваме ли?

— Които и да са те, изолирани са в системата Даласисла почти от хилядолетие. Прекарват целия си живот сред стотици други хора, не повече. Това не е голяма общност.

— Тревожиш се — обади се Ройнолд, — че само да им дъхнем, ще измрат от нашите болести.

— Или ние от техните — добави Гицен. — Не знаем нищо за мутациите и еволюцията на вирусите и бактериите в тяхната съвсем ограничена среда. Няма как да им се изтърсим и да ги прегърнем. Това може да означава взаимно изтребление.

— Значи си против? — попита Марс.

Гицен завъртя глава.

— Не съм казвал такова нещо. Според мен трябва да отидем при тях. Които и да са тези хора, за науката те са истинско чудо. Успели са някак да оцелеят осемстотин години след разпадането на тяхната цивилизация. Необходимо е да говорим с тях. Но трябва да бъдем предпазливи.

— Значи пак скафандри — изсумтя Хантън.

— Не е нужно и ти да отидеш — каза му Сийв. — Там няма компютърни системи, които да хакваш.

— Откъде знаеш?

Ройнолд изви глава към Марс.

— Кой трябва да отиде при тях?

— Сийв и Гицен — задължително. Може би е добре да помолим и Мерта Елс. — Елс беше лекарката в „Брансид“. — Уверен съм, че капитан Лауре ще реши да изпрати неколцина гвардейци. Хат, ти също можеш да отидеш.

— Защо ти хрумна, че искам? — учуди се тя.

— Нали аз участвах в първата група.

— По-добре беше аз да отида с нея. Знаеш, че трудно понасям хора наоколо.

— Извинявай.

— Няма нищо. — Ройнолд пак се загледа в кораба на екрана. — Но как ще влезете при тях? Ей така ще застанете пред входната врата и ще потропате ли?

— Всички ли виждате това?

Хантън сочеше екрана.

— Какво? — попита Марс.

— Една от светлините на пръстена започна да примигва.

Марс едва различаваше светлината.

— Може ли да увеличиш изображението?

— Ей сега.

— Нито е хаотично, нито е равномерно — каза Сийв след минута. — Има дълги и къси интервали. Това е код.

Хантън погледа още малко, извади таблета си и пусна търсене.

— Знам какво е. Имперският флот има кодова система за изпаднали в бедствие кораби, чиито комуникационни системи са повредени.

— Със сигналните светлини на кораба ли? — смаяно попита Ройнолд. — Като знаем какви са обикновено разстоянията между корабите, това е много оптимистична система.

— Не съм казвал, че е практична — отвърна Хантън с досада. — Само казах, че я имаме. Впрочем предназначена е не само за космическите кораби, а и за наземните и водните машини.

— И тази съобщителна система е останала все същата осемстотин години? — усъмни се Марс.

— Не, разбира се — отрече Хантън и обърна таблета към него. — Но в базата данни за тази мисия имам и кодовата таблица отпреди осемстотин години.

— Добре си се сетил — кимна Марс.

— Тя просто беше в общата информация за корабите от онова време, но няма да откажа похвалата. Сега ме оставете на мира минута-две, за да обърна внимание на сигналите.

— Имаме три отделни съобщения — сподели той след малко. — Първото е „комуникациите повредени“.

— Това го знаехме — подхвърли Ройнолд.

Хантън вдигна ръка, за да поиска тишина.

— Второто е „системите в критично състояние“.

— А третото? — подкани го Марс.

— „Помощ“.

* * *

Жителите на Даласисла се оказаха хем ниски, хем дългурести и Марс си обясняваше факта с лошото хранене и слабото притегляне. Долавяше, че стоящата до него доктор Елс копнее да заведе някого от тях в медицинския си сектор, за да го изследва. Не можеше да я упрекне за това, на нейно място сигурно щеше да го обземе същото желание.

Засега обаче най-силно от всичко искаше да ги разбере.

Капитан Лауре се възпротиви на идеята му да отидат без охрана, а и не искаше да рискува живота на всички учени наведнъж. Накрая Марс, Елс, Сийв и редник Лайтън облякоха скафандрите си, влязоха в совалка и изчакаха до въздушен шлюз, докато някой от хората в Даласисла го отвори ръчно. Човекът носеше зле прилягащ скафандър, който и изглеждаше, и наистина беше прастар и кърпен.

Когато четиримата влязоха, той затвори с усилие външния люк и изчака шлюза да се напълни с въздух. Тогава се напъна да отвори вътрешния люк, смъкна скафандъра си и го остави до шлюза. Съществото беше почти голо и с неясен пол, явно си мислеше, че четиримата от „Брансид“ също ще се отърват от скафандрите. Те не направиха това и човекът само сви красноречиво рамене: „Ваша си работа“. Отблъсна се с ходила от пода в слабото притегляне и им махна с ръка да го последват. Те затрополиха след него с магнитните си подметки.

Можеше да се каже и че вътрешността на кораба се разпада, и че изглежда твърде добре след цели осем века. Марс забеляза, че всяка част е допълнително нагласена и приспособена. Корабът беше същинско чудовище на Франкенщайн, очевидно преправян неведнъж с части и елементи от други станции и кораби. Обитателите му се бяха превърнали в лешояди, за да оцелеят толкова дълго.

Четиримата бяха заведени в подобие на столова или такова щеше да бъде предназначението й, ако поне нещо в кораба се доближаваше до обичайното. Завариха там още десетки жители на Даласисла, чиято прилика с водача им се забелязваше веднага.

Те бяха хора, но Марс не бе виждал досега такива хора. Живееха в космоса и космическите кораби по начин, който беше напълно неприсъщ за всички останали във Взаимозависимостта. Милиарди граждани на Взаимозависимостта също живееха в космоса, разбира се. Но техните хабитати се отличаваха с пълноценна гравитация и атмосфера, имаха всичко жизненонеобходимо, а мнозина от тях можеха и да се поглезят. Живееха в космоса, но не му принадлежаха като хората от Даласисла.

„Това е нашето бъдеще“ — мярна се в главата на Марс и той се надяваше, че неволната тръпка, разтърсила тялото му, не пролича през скафандъра.

Водачът им се придвижи към една от групите, друг се обърна към новодошлите и заговори. Марс не успя да разбере нито дума.

— Джил?… — обади се той нерешително, щом човекът млъкна.

— Това е стандартният общ език на Взаимозависимостта — обясни тя. — По-точно, бил е някога. Има промени в гласните.

— Можеш ли да ги разбереш?

— Донякъде. — Тя пристъпи към изправения жител на Даласисла и посочи себе си. — Човек. — Посочи Марс и повтори: — Човек.

Направи същото с Елс и Сийв. Домакинът от Даласисла схвана лесно какво се иска от него и произнесе дума, която може и да беше „човек“, ако някой я запише, пусне отзад напред, произнесе новите звуци, изрече и тях отзад напред и повтори същия процес двайсетина или трийсетина пъти. Сийв продължи играта на думи с различни предмети в залата, за да чуе местните версии на названията им. Накрая и тя каза на техния домакин нещо, което за слуха на Марс нямаше никаква прилика с език.

Човекът отсреща кимна и зачака.

— Чакай, ти какво му каза? — попита Марс.

— Струва ми се, че му казах: „Говори бавно, за нас е трудно да разбираме думите ти“ — обясни Сийв. — Май ще научим скоро дали казах точно това.

Домакинът започна отново много по-бавно и този път Марс почти различаваше подобия на думи, които донякъде разбираше.

— Този е Чуч и той… да, според мен е „той“… е техният капитан, а това наоколо са останките от Даласисла — преведе Сийв и кимна на Чуч да продължи. — Този кораб е бил техният дом през последното столетие. — Тя и Чуч си казаха няколко изречения. — Имали са повече средища, но останалите кораби и хабитати са се разпадали с времето. Той твърди, че са оцелели, като са местили кораба от станция към станция и от кораб към кораб, за да събират каквото им е нужно. — Пак поредица от разменени реплики. — Но вече не могат да правят това.

— Защо?

Тя се заслуша в думите на Чуч.

— Доколкото разбрах, двигателните им системи са съсипани. Имат достатъчно енергия да задвижат кораба, но вече не могат да маневрират. — Сийв млъкна, за да слуша, после продължи: — Имат енергия да захранват някои системи в кораба, но вече няма как да стигнат до хабитати, откъдето да вземат части за поддръжката му. Всичко наоколо се разпада и накрая корабът ще стане необитаем.

— Колко време им остава?

Сийв зададе въпроса, а Чуч се озърна към друг от местните хора, който отговори.

— Минала е година и половина от повредата в двигателните системи — преведе Сийв. — Този индивид е главният инженер и по негова преценка остават една-две години до окончателните повреди в прекалено много жизненонеобходими системи.

— Те си имат главен инженер? — учуди се Лайтън.

— Успели са да поддържат кораба досега — напомни Марс. — Как да нямат главен инженер? Лайтън, не смятай тези хора за глупаци.

— Съжалявам — смънка тя.

Чуч зададе въпрос и Сийв му отговори.

— Той ме попита какво сме си казали.

— Ти обясни ли му?

— Да. — Чуч пак каза нещо. — И той смята, че не са глупави, но вече са отчаяни. Моли ни за помощ.

— Каква помощ? — уточни Марс.

— Преди всичко за ремонта на двигателните системи. И друга техническа помощ. Храна… извинете, не храна, а семена и материали, от които да я отглеждат. Запаси от лекарства. Информация. Нови технологии.

Чуч се взря в Марс и изрече дума. Марс изви глава към Сийв.

— Той „всичко“ ли каза току-що?

— Ами да, това каза и според мен.

— Е, не можем да му се сърдим.

Марс млъкна и Сийв попита:

— Какво има?

— Те май не се изненадаха от появата ни.

— Какво имате предвид?

Марс размаха ръка към залата наоколо и жителите на Даласисла.

— Живели са в този кораб поне от един век. Преди това са оцелявали някак в някоя станция. Струята на Потока насам е изчезнала преди осемстотин години. Ти как би реагирала, ако след няколко столетия изолация някой те намери изведнъж?

— Всъщност нямам представа — призна Сийв.

— Аз сигурно щях да се насера — обади се Лайтън и Сийв я изгледа неприветливо.

— Да не очаквате, че ще се отнасят към нас като към някакви богове или нещо подобно? — попита доктор Елс.

— Не — отрече Марс. — Но не ми се вярва, че аз бих реагирал като тях. — Погледна Сийв и помоли: — Попитай го.

— Какво да го попитам?

— Защо не е изненадан, че сме тук.

Сийв попита и примигна, когато чу отговора.

— Какво ти каза?

— Не бил изненадан, защото онези от предишния кораб все повтаряли, че ще долетят още кораби.

— Какво?! — сепна се Марс.

Чуч продължи и Сийв повтаряше след него:

— Казва, че предишният кораб се появил преди три века и екипажът му останал тук. Казва, че във вените на всеки от екипажа му, а също и в неговите, тече кръвта на тези хора. А техният капитан ги уверявал непрекъснато, че все някога ще се появят още кораби. Затова не се изненадали, че сме дошли. Очаквали са ни. Надявали са се да дойдем. И понеже сме избрали много подходящ момент за това, те ни благодарят.

Архиепископ Гунда Корбин пак размишляваше за изкуство.

По-точно за статуята „Рашела пред събранието“, дело на Възхитителен Притоф (Възхитителен не беше рожденото му име, но по някое време след смъртта на твореца един особено хитроумен търговец на произведения на изкуството, при когото се натрупаха немалко скулптури на Притоф, бе измислил много сполучлива рекламна кампания). А статуята бе създадена по едноименната картина на Иполита Моултън, изложена в Имперския институт за изящни изкуства недалеч от Си'анската катедрала.

На картината Рашела произнася слово пред сборище от политически и корпоративни светила, които се трогват толкова от нейните думи, че забравят веднага своите дребнави разногласия и основават Взаимозависимостта. Моултън бе показала този момент чрез хубостта на Рашела, безметежното й лице и вече превърналата се в канон липса на всякакво изражение. Явно политиците и бизнесмените са били толкова изумени от думите й, че са нямали нищо против да ги чуят от манекен.

Притоф бе представил този момент по различен начин в скулптурата си. Позата оставаше съвсем същата като в картината, но изражението беше несравнимо. Вместо безметежност и вдървеност лицето й подсказваше вещина, будно съзнание, а както твърдяха някои участници в проточилите се през столетията спорове и в средите на изкуствоведите, и в академичните списания — и ехиден присмех. Рашела на Моултън беше религиозна икона, Рашела на Притоф — жена с ясни цели и решимост да ги постигне.

Картината на Моултън беше по-известна, затова бе намерила място в института, а статуята на Притоф се намираше в сравнително затънтено място — катедралата на Църквата на Взаимозависимостта в родния му хабитат Шумадия. Корбин обаче не понасяше картината. Макар че беше архиепископ и действаща глава на църквата, от такива икони с празни лица я побиваха тръпки. Изображението заличаваше Рашела като личност, омаловажаваше човешката й същност, превръщаше я в неизбежност. За Църквата на Взаимозависимостта беше изгодно да се представя като неизбежна (както впрочем и за почти всички останали църкви), но Корбин и по призвание, и по склонност беше познавач на историята, затова бе наясно, че е нямало нищо неизбежно.

Например по време на прочутото събрание, увековечено и от двете творби, политиците и кормчиите на бизнеса изобщо не зяпали Рашела в устата. Те я осмивали и подвиквали оскърбления за глупостта й. И в никакъв случай не излезли от залата със задружното намерение да създадат Взаимозависимостта. Предстояли още години на задкулисни сделки, за да се стигне до това, а подробностите били по-скоро отвратителни, отколкото възвишени. Картината на Моултън беше пропаганда от по-късен период, поръчана от предшественик на Корбин на поста архиепископ на Си'ан. Разбира се, истината за онова събрание не беше премахната от архивите, но хората предпочитаха версията на Моултън. И то толкова, че ако изобщо си спомняха за Рашела и събранието, в главите на огромното мнозинство от тях изплуваше натрапената от картината представа.

Затова Корбин харесваше статуята. Подозираше, че истинското изражение на Рашела на това събрание е приличало много повече на показаното от Притоф, отколкото от Моултън. Не за пръв път я споходи желанието Рашела да беше божествено същество, а не човек, защото в такъв случай поне би могла да я призове и да я попита за какво, по дяволите, си е мислила, когато е решила да говори пред онези политици и бизнесмени. А също и какво са представлявали нейните „пророчества“, и доколко би трябвало да са пътеводни за църквата, на която Корбин вече бе посветила почти четиресет години от своя живот.

Корбин беше готова да се задоволи и с властта на емперо само за един ден. Публична тайна беше, че в емперо се имплантира технология, забранена за всички останали в империята, която записва всяка мисъл, а след смъртта на носителя неговият наследник на трона може да се съветва с тези записи. В имперския дворец имаше отделна стая, предназначена за това. Корбин не знаеше дали записите са започнали още с Рашела, но ако беше така, би задала някои неудобни въпроси на нейния дигитален призрак.

„Ако паметта на Рашела е съхранена там, няма как Грейланд да не й е задала същите въпроси“ — каза си Корбин.

Тъкмо затова се бе сетила за скулптурата на Притоф — Грейланд, подобно на Рашела, имаше намерение да говори пред събрание.

Формално щеше да произнесе реч пред парламента на Взаимозависимостта, чийто депутат беше официално в ролята си на емперо като обикновен и единствен представител на хабитата Си'ан, макар че по традиция емперо нито присъстваше на заседанията, нито гласуваше.

Но нямаше да я слушат само парламентаристите. Поканите за балкона бяха най-търсената стока в Си'ан, членове на големите Домове се бореха за тях ожесточено. Корбин не беше принудена да участва в това състезание, защото я поканиха да извърши тържествена благословия преди речта на емперо и тя прие, но други епископи и служители на църквата по неволя си оспорваха местата на балкона с Домовете. Нямаше съмнение, че всички основни сили във Взаимозависимостта — политически, търговски и религиозни — ще бъдат представени там.

Когато това все пак се случи, поправи се тя мислено. Всички знаеха, че емперо ще говори пред парламента, но тя още не бе оповестила датата, а нейният министър по връзките с медиите само отговаряше, че ще стане „съвсем скоро“. Грейланд чакаше нещо и мнозина умуваха трескаво какво може да е то.

Ала Грейланд II за разлика от Рашела щеше да говори като царстваща емперо, тоест поне формално в ролята на най-могъщия човек в познатата част от вселената. Корбин не беше уверена, че това й дава кой знае какво предимство. Рашела може и да е изглеждала като обаятелна шарлатанка в очите на своите скептично настроени слушатели. В Грейланд обаче виждаха заплаха. Корбин беше осведомена подробно за слуховете, че Грейланд щяла да се възползва от възможността да обяви военно положение с довода, че заради изчезващите струи на Потока е необходим по-строг ред. А после съгласно военновременните закони ще се разправи с враговете си, както вече постъпи с Надаш Нахамапитин.

Когато чу този конкретен слух, Корбин изпухтя раздразнено, но забрави за реакцията си след неочакваното посещение на Тинда Луентинту. Началничката на администрацията на графиня Нахамапитин нахълта стъписващо, някой сякаш бе изтървал нещо тежко върху лицето й. Корбин я попита дали се чувства добре и Луентинту й пробута някакво обяснение как се спънала в прага на балконската врата. Позна мигновено, че чува лъжи, но Луентинту показа недвусмислено, че не желае да обсъжда злополуката, като изтърси на свой ред, че Корбин трябвало да обмисли възможността за разкол в Църквата на Взаимозависимостта.

— И на какво ще се позова като причина? — попита Корбин, вместо да я обвини незабавно в богохулство, а имаше такова право като религиозен водач.

Това обаче се случваше съвсем рядко, пък и съвсем излишно би направило положението още по-оплетено.

— На необходимостта църквата да бъде съхранена и опазена, разбира се — отговори Луентинту. — Графинята знае, че сте събрали наскоро своите епископи, за да говорите за емперо и нейните видения, както и за значението им за вашата власт над Църквата на Взаимозависимостта. Научила е и че немалка част от тях са се изказали в полза на разкола с цел църквата да остане неопетнена.

Корбин си спомни проточилите се часове наред спорове с надвикване и се ядоса, че някой от нейните епископи си бе позволил изтичане на поверителна информация. По-късно щеше да го разобличи и да се разправи с издайника.

— Да, някои говориха за това — призна тя. — Но аз ви съветвам да не забравяте, че на тази среща искахме всеки да изкаже свободно мнението си. Не се очакваше да стигнем до някаква обща позиция, както и не се случи.

— Разбира се. Но би могло да се случи.

— Лейди Луентинту, моля ви да говорите прямо.

— Само казвам, че ако решите да подкрепите идеята за разкол, ще имате подкрепата на съюзници.

— При цялото ми уважение към графиня Нахамапитин църквата не би искала да се разчуе, че тя е на наша страна.

— Колкото и неприятни да са за мен вашите думи, разбирам защо ги казахте. Но може би за вас ще бъде приятно да чуете, че не се налага да разчитате на нашата подкрепа. Редом с вас ще застанат други, по-влиятелни съюзници.

— И какво по-точно означава „редом с нас“?

— Според мен означава например че ще получите финансова и материална подкрепа за новата църква, за да запазите имотите на предишната.

— Значи говорите не за разкол, а за обикновен преврат.

— Дори това не е неизбежно. Но все повече хора — в парламента, в големите Домове и да, в църквата, започват да осъзнават необходимостта да приканим тази емперо да се откаже от престола.

— „Да приканим“ — повтори Корбин. — Колко блага дума.

— Не е задължително да стане с насилие — продължи Луентинту. — Графиня Нахамапитин разбира по-добре от всеки друг колко е безсмислено насилието срещу тази емперо. Тя плати най-скъпо за това насилие, дори по-скъпо от самата емперо. Две мъртви деца, а третото е на Край и никога няма да го види. Насилието обаче може да бъде избегнато, ако натискът е достатъчно силен. В подходящия момент. И на подходящото място.

Прозрението стресна Корбин.

— Речта на емперо пред парламента… Намислили сте нещо.

— Не ние — отрече Луентинту. — Но съществуват такива планове.

— Поемате огромен риск, като ми казвате това — натърти Корбин. — Аз съм член на изпълнителния комитет. И съм близка с тази емперо.

— Да, двете сте близки. И има риск. Но можехте да издадете заповед за задържането ми по обвинение в богохулство преди няколко минути. Вие също имате власт, архиепископ Корбин. И вашата църква не дължи почти нищо на тази емперо. А когато има нов или нова емперо, може би ще реши да отдели официално имперската власт от църквата, за да издигне архиепископа на Си'ан в сан кардинал на Си'ан и Средоточие.

— Значи дотам сте стигнали в плановете си.

— Пак подчертавам, не ние в Дома Нахамапитин. Знаем обаче за тези планове.

— Но именно вие, лейди Луентинту, дойдохте с намерението да ме изкушавате.

— Не дойдох да ви изкушавам, архиепископ Корбин. Само споделям с вас какви са възможностите. И ви призовавам да проявите благоразумие. Живеем в бурни времена, а с изчезването на струите на Потока те ще стават все по-несигурни. Всички ние сме изправени пред началото на мрачна епоха. Емперо е добронамерена, но не е човекът, който може да ни преведе през всичко, което предстои на Взаимозависимостта. Необходимо е друг да се заеме с тази задача. И за всеки от нас е най-добре да решим този проблем колкото може по-скоро.

— Колко забавно — усмихна се Корбин. — Говорите досущ като мой познат, който дойде при мен неотдавна да поговорим на същата тема.

— Поговорете отново с него. Може би ще ви каже същото като мен.

— Не мога. Той умря съвсем наскоро.

Мина цяла минута, докато Луентинту се досети кой е покойникът.

— Жалко — промълви тя.

— Да, за него несъмнено беше жалко — отвърна Корбин.

— Архиепископ Корбин, помислете за това, което чухте от мен — призова я Луентинту. — Ще се случи какво ли не. Църквата ще има своя роля в предстоящите събития. Но от вас зависи каква ще бъде нейната роля, а и нейното бъдеще. До речта на емперо остават броени дни. И тогава времето за размисъл ще свърши.

„Е — мислеше си Корбин, когато Луентинту си тръгна, — случи се почти точно както Грейланд предвиди.“

— Да знаете, те ще дойдат скоро при вас — бе й казала Грейланд, когато Корбин отиде при нея да обсъдят печалната участ на Теран Асан.

Поговориха малко за смъртта му и нейното значение за работата на изпълнителния комитет, после Корбин преразказа разговора си с Асан за предстоящата реч на емперо и как я бе подтикнал да свика срещата на епископите. Грейланд кимна накрая и изрече тези загадъчни думи.

— Кои са „те“? — попита Корбин.

— Не ми се иска да измислям заговори. От друга страна обаче, лорд Теран умря току-що при опит да измъкне Надаш Нахамапитин от затвора. Разбира се, очаквам графиня Нахамапитин да отрече, че тя или нейният Дом имат нещо общо с организирането на бягството. Но лорд Теран, каквото и да е мнението ни за останалите му качества, не беше склонен да действа на своя глава.

— Според вас това е част от по-голям план.

— Според мен наплаших какви ли не сили с моите приказки за видения — отвърна Грейланд. — Не е изненадващо. Виденията смущават и нарушават установения ред, а никой от силните на деня не желае бъркотия. Не разбират, че всичко ще се обърка независимо от желанията им. Моите видения нарушават реда днес, за да предотвратят хаоса по-късно. Те обаче нямат полза от това. Затова са намислили нещо, с което да запазят познатия за тях ред.

— И какво е то?

Грейланд й се усмихна.

— О, мисля, че знаете добре какво е.

— Преврат?

Грейланд кимна отново.

— Или някакво подобие на преврат. Не груб опит за покушение като извършения от Надаш Нахамапитин. Нещо голямо, елегантно и неоспоримо. То се знае, вие сте им необходима, за да успеят. И вие, и църквата. Затова непременно ще дойдат да проверят готова ли сте за сделка.

— И когато това се случи, искате да ви кажа кои са те — предположи Корбин.

За нейно изумление Грейланд вдигна рамене.

— Ще ми съобщите името на човека, който ви е навестил, а после? Ще заповядам да бъде разследван или арестуван. Можете да не се съмнявате, че Хайбърт Лимбар вече проучва всеки и всичко, включително мен и вас, защото такава му е работата. Ако заповядам този човек да бъде арестуван, ще имам само един в ареста. Останалите ще му обърнат гръб и ще заличат напълно всякакви връзки с него, както постъпиха с лорд Теран. И тихомълком ще продължат да вършат същото. Затова не искам да ми казвате, архиепископ Корбин, не ми е необходимо. Или бездруго ще знам, или не би имало значение.

— Щом е така, какво искате от мен?

Грейланд се усмихна.

— Искам да си зададете въпроса що за църква желаете да бъде Църквата на Взаимозависимостта.

— Не разбирам.

— Всъщност съм убедена, че разбирате — каза Грейланд. — Или ще разберете, след като поразмислите.

— Добре — отвърна Корбин неуверено.

Грейланд се засмя.

— Не се опитвам да говоря с гатанки! Само казвам, че никой от вашите предшественици през последното хилядолетие не е попадал във вашето положение, защото аз взех, че стигнах до видения. Но след като това вече се случи, налага се да решите дали църквата все още може да понесе човек като мен.

— Пророчица.

— Не бих използвала чак толкова силна дума, но ме разбрахте правилно.

Корбин се усмихна, а Грейланд продължи:

— Ако може, ще знаете как да постъпите, когато от вас се изисква да проявите преданост. А ако не може, очаквам също да знаете какво трябва да направите. И в двата случая ви моля да приемете моите извинения.

— За какво?

— За това, че се оказах толкова голям трън в петата ви — отговори Грейланд. — За вас щеше да бъде много по-лесно, ако просто си бях останала в рамките на приемливото. Съжалявам.

— Приемам извиненията ви — каза Корбин, а после избълва: — Но нали знаете, че и тогава щяха да ви се нахвърлят?

Грейланд се усмихна отново и Корбин проумя изведнъж защо се сети за статуята на Притоф: в онзи момент усмивките на Рашела и Грейланд бяха еднакви.

— Какъв тип кораб да търся? — попита капитан Лауре.

— Кораб като нашия, но по-голям — отговори Марс.

— Това стеснява рамките — подхвърли тя.

— Жителите на Даласисла казаха, че корабът е нямал пръстен — обясни той. — Затова не прилича на петица или десетка. Вероятно е имитирал гравитация с тласкащи полета също като „Брансид“. Но е бил по-голям — според легендата екипажът му наброявал към двеста души, може би двеста и петдесет.

— Нека обобщя — предложи Лауре. — Търсим митичен кораб, появил се преди триста години, който няма пръстен, но може да побере екипаж от двеста души.

— Не е митичен — възрази Марс.

— Като ви слушам, митичен си е.

— Доктор Гицен изследва генетични проби от някои хора в Даласисла. Знаете ли какво откри?

— Последствия от кръвосмешение?

— Не. Тоест… да. Но не колкото бихме могли да очакваме, като се знае откога са изолирани тук.

— Олекна ми — подхвърли Лауре.

— Гицен обаче откри и генетични маркери, които не съответстват на познатите в историята генетични особености на хората в Даласисла, а и не съвпадат с типичната за обитателите на Взаимозависимостта ДНК.

— Какво означава това?

— Означава, че след повече от хилядолетие хората във Взаимозависимостта се различават достатъчно от земните хора, за да се забелязват лесно тези отклонения. Научили сме се да проследяваме назад във времето наследствеността на всеки човек с голяма точност. А значителна част от гените на тези хора не са оттук. Нито от която и да е друга система във Взаимозависимостта.

— Не искам да се държа бездушно, но огледахте ли внимателно тези хора? — попита Лауре. — Живели са поне през последния век в кораб, който не ги защитава особено добре от космическата радиация. И е логично тяхната ДНК да е доста по-объркана от присъщото за нас.

— Гицен отчете този фактор — каза Марс. — В тях все пак има и други гени.

— Звучи зловещо.

— Не е зловещо, затова пък е важно. Капитан Лауре, тук са дошли други хора. И то доста време след като е изчезнала струята на Потока, свързваща Даласисла с Взаимозависимостта. Много време преди да се появим ние. Хората от Даласисла твърдят, че корабът им и досега е някъде наоколо.

— Досега вероятно са го разглобили на части.

Марс завъртя глава.

— Явно не са получили такава възможност. Но дори да са я имали, според тях не биха го направили, защото нищо в онзи кораб не съответствало на техните кораби и станции. А това също може би подсказва нещо.

Лауре завъртя глава.

— Все още си мисля, че ме карате да гоня призрак.

— Нали поначало всеки създаден от хора обект в системата се каталогизира? — напомни Марс. — Просто ви моля, ако намерите кораб, който поне донякъде отговаря на описания от хората в Даласисла, да ми кажете. Минало е повече от хилядолетие от последните ни сведения за човешка цивилизация извън Взаимозависимостта. Според мен си заслужава да проверим.

Лауре кимна.

— Ще проверим. Не разчитайте на чудеса обаче. И не ми досаждайте.

— И така бива — съгласи се Марс.

— Искам да поговорим и за съвсем друго нещо. Доколкото знам, доведохте един човек от Даласисла да разгледа кораба.

— Да, техния капитан Чуч. Благодаря ви, че разрешихте.

— Нали уж се тревожехме, че може да ги заразим с нашите микроби.

— Той носеше собствения си скафандър, който стерилизирахме отвън, преди да влезе при нас.

— Значи носи скафандър отпреди осем века.

— Всъщност той твърди, че скафандърът е от онзи кораб, появил се по-късно.

— Така ли е?

— Не — призна Марс. — Стандартен модел на Взаимозависимостта от времето малко преди да изчезне струята на Потока.

— И какви са впечатленията му от екскурзията?

— Умори се, защото не е свикнал с пълното притегляне, което поддържаме тук. Повечето време го возихме на стол. Каза, че му било интересно да види кораб, в който всички вътрешни части са си на мястото. Още щеше да разпитва вашите инженери, ако не му бяхме напомнили, че кислородът в неговия скафандър ще свърши.

— И той успя ли да разбере какво му казват те?

— Да, капитан Лауре. Разбра повечето обяснения. Може би по-добре от мен. Те наистина са изключително умни хора. Няма как да не са, щом са оцелели толкова дълго тук.

— Все това чувам — изсумтя Лауре, — но на мен ми приличат на дребни караконджули.

— Не е пресилено — подкрепи я Ройнолд по-късно, докато двамата с Марс се хранеха. — Не мога да не призная, че се смръзвам, като ги видя.

— Ти бездруго не понасяш хората — натякна й Марс. — Сама го казваш.

— Вярно, но с тези е още по-зле.

— Предубедена си.

— Съзнавам това — увери го Ройнолд. — Затова им правя услуга, като стоя настрана от тях.

— А какво става с другия проблем, който обсъдихме? — попита той.

— Идеята, че към тази система може да се е отворила струя на Потока от друга област ли? — Тя вдигна рамене. — Напълно възможно е. Във Взаимозависимостта има поне десетина пъти повече струи на Потока в сравнение с околните сектори на космоса заради чудатост на многоизмерната топология, но нищо не подсказва, че трябва да ги има само в нашата част от вселената или че не може да свържат Взаимозависимостта с други места. Нали поначало хората са попаднали тук по този начин.

— Питам дали вече си забелязала някакви признаци за това.

— Засега не, но може и да открия — каза Ройнолд. — Настроила съм сондата, която донесохме, да изследва местната топология, програмирам в нея и нашите най-нови модели, но засега не виждам нищо, освен възникналите неотдавна струи. Колкото повече данни трупам, толкова по-ясно ще става. С това се занимавах, докато ти се размотаваше.

— Не съм се размотавал — възрази Марс.

— Наричай го както искаш. Само изтъквам, че не обръщаш особено внимание на физиката на Потока напоследък. Аз върша цялата работа. Между другото, ще настоявам това да бъде отбелязано, когато дойде време да публикуваме изследванията си.

— Да, така е справедливо.

— Ето по какво личи, че вече не си в академичните среди. Ако още беше преподавател, щеше да крещиш истерично, че трябва да бъдеш посочен като основен автор.

— Още колко данни са ни необходими, преди да се появи вероятност да забележим други струи към тази система?

— Трудно е да се каже, зависи до голяма степен от това колко стари са струите насам и навън. Тази страна от работата ни не е много изненадваща. Нашият модел не се справя достатъчно добре с прогнозите за отделните струи, точността не е по-голяма от плюс-минус двайсет години от най-вероятния момент. А за голямото разместване на струите, което прогнозираме, възможната грешка дори е плюс-минус две хилядолетия.

— Това доста ме смущава.

— Няма да сме живи тогава, затова си спя спокойно.

— Придържаш се към интересна житейска философия.

— Едва ли — каза Ройнолд. — Слушай, ако намерите онзи кораб, постарай се да научиш точно откъде е долетял и точно кога се е появил в локалното пространство. Ако разполагаме с всички тези данни, можем да ги проследим назад във времето и може би да разработим модел по тях.

— Ако научим откъде е корабът, не ни е нужен модел — възрази Марс. — Нали вече ще знаем?

— Ако имаме модел, можем да прогнозираме дали конкретната струя на Потока ще се появи отново в обозримото бъдеще.

— Има ли значение? — попита Марс. — Струята на Потока от Даласисла ще изчезне след два месеца. От нищо друго нямаме полза.

— Не ние бе, тъпчо — скастри го Ройнолд. — Говоря за дребните караконджули.

— Хората от Даласисла ли?

— Да, за тях. Може би ще поискат да се измъкнат от този живот с безкрайно събиране на резервни части, за да оцеляват. Освен ако разчиташ да възстановим напълно техния кораб, преди струята към Взаимозависимостта да изчезне отново.

— Проверихме тяхната двигателна система — каза комодор Вайно Джун, главният инженер на „Брансид“, когато Марс отиде да го попита какви са новините. — Съсипана е и не подлежи на ремонт. Поне не и с каквото имам в момента или каквото имат те, не и през малкото време, преди ние да се приберем у дома.

— Можем ли да преровим близките хабитати? — не отстъпи Марс.

— Какво да търсим там? — отговори с въпрос Джун. — Погледнете чертежите. Нито двигателните, нито навигационните системи на хабитатите имат някаква прилика с тези системи в корабите. Предназначени са да поддържат въртенето около главната им ос и орбиталната им позиция, не за ускорение към плитчини на Потока или за полети до други планети. Ще изпреваря следващия ви въпрос — вече сканирахме корпусите на най-близките кораби. Тези хора отдавна са отмъкнали всичко от тях.

— Значи са загазили — промърмори Марс.

— Те си бяха загазили и преди ние да пристигнем тук — напомни Джун. — Ние поне им даваме още малко време. Помагаме им да възстановят някои от системите за поддържането на жизнената среда и захранването, съвсем импровизирано, но пак ще бъдат по-добре, отколкото досега. А и аз съм почти сигурен, че ще успеем да задвижим пръстена в онзи техен кораб, преди да си отидем, което пък ще им помогне в отглеждането на храни. Знам, че нарязахме всички пресни плодове в нашия кораб, за да им дадем семената. Заедно с чували картофи, репи и останалите кореноплодни, които имаме.

— С което нарушаваме законите на Взаимозависимостта — сети се Марс.

Спомни си за своята приятелка и бивша любовница Кива Лагос, която сигурно би одрала жив всеки, опитал се да раздава семена от цитрусови плодове, без да плати лицензионна такса на нейния Дом.

— Ами аз си мисля, че ако за някого това е проблем, може да дойде тук и да си поиска таксата — подхвърли Джун. — Но няма да е зле да побърза.

— Не можем ли да ги отведем оттук? — попита Марс капитан Лауре след разговора с Джун.

— Хората от Даласисла ли?

— За тях говоря, разбира се.

— И къде искате да ги поберем, лорд Марс?

— Можем да изтърпим малко теснотия.

— Всъщност не можем — възрази тя. — Пълният екипаж на този кораб е петдесет души, без да броим цялата дузина гвардейци и вашия научен екип. Няма как да не сте забелязали, че каютата ви е горе-долу колкото килерче. За съжаление, моята не е много по-голяма. На всеки квадратен сантиметър, който не е отделен за сън или хранене, вече има нещо друго. Колко са жителите на Даласисла?

— Почти двеста.

— Да ви попитам отново — къде ще ги поберем? Нямаме място за тях в най-буквалния смисъл.

— Но имаме товарен хангар.

— Да — потвърди Лауре. — Чудесна идея, ако очаквате никой от тях да не сяда по време на полета. Стигаме и до друго важно обстоятелство, лорд Марс. Хората в Даласисла изобщо не са приспособени към стандартното притегляне. При каква гравитация са свикнали да живеят — една трета от нормалната за нас?

— Да, такава е в онези обитаеми модули.

— Значи ще ги подложим на трикратно по-силна гравитация, отколкото телата им понасят сега.

— Можем да отслабим тласкащите полета в нашия кораб.

— И това е чудесна идея, но само до момента, когато ги откараме във Взаимозависимостта. Не знам за нито една станция, която да поддържа една трета от нормалното притегляне през цялото време. Да живеят в Средоточие за тях ще бъде все едно вие и аз да се заселим на повърхността на някой газов гигант. И накрая още един въпрос — дори ако реша да ги натикам в товарния хангар и да намаля тройно силата на тласкащите полета през целия полет, как ще ги държим изолирани, за да не се заразят с нещо от нас или ние от тях? Вентилационната система на хангара е свързана с останалите части от кораба. Изключваме я само когато отваряме хангара към околния вакуум за обеззаразяване. Лорд Марс, ако потеглим оттук с двеста бежанци, ще пристигнем с доста по-малко, струва ми се.

— Те ще измрат, ако останат тук — каза Марс.

— Не, те ще измрат, ако останат в онзи техен изпотрошен кораб. Може би има как да им облекчим положението.

— Не ви разбирам.

Лауре се усмихна.

— Предчувствах, че ще стигнем до този разговор по някое време, очаквах и вашите възражения. Затова може би ще ви е интересно да научите, че изпратих куриерска сонда до адмирал Емблад с поверителен доклад за проблемите на хората в Даласисла. В имперския военен флот няколко кораба бяха бракувани през последните месеци, сред тях поне една петица. Нищо им няма, ако загърбим факта, че са стари. Но нито един от тях не може да се мери по древност с онова нещо, в което се свират капитан Чуч и екипажът му. Нищо чудно флотът да си спести с удоволствие разходите по разглобяването на онази петица за вторични суровини. Особено ако вие, почитаеми, направите същия намек на вашата добра приятелка емперо.

— Великолепно предложение — зарадва се Марс и започна да пресмята наум. — Но времето едва ще стигне на хората, които ще докарат кораба тук, за да се махнат от системата след това.

— Има нещо, за което на капитаните им е неприятно да говорят — възможно е и да вкараш, и да изкараш кораб от плитчина на Потока само под управлението на компютър, а още по-лесно е, ако вътре няма екипаж, за който са необходими подходящи условия.

— Схванах…

— И не ме издавайте пред никого, че ви казах това. Иначе ще заповядам да ви изхвърлят през въздушния шлюз. С почитания.

— Ще опазя тайната.

— Радвам се да го чуя. И щом сте толкова сговорчив в момента, лорд Марс, ще споделя с вас, че дойдохте да говорим в много подходящ момент и ми спестихте времето аз да ви търся. Имам новина за вас.

— Каква?

— За онзи ваш кораб. Мисля, че го намерихме. И е адски далече оттук.

— Пореден кораб, пореден шлюз — промърмори редник Гамис и насили със своето устройство външния люк на загадъчния кораб.

Марс, Дженети Хантън и сержант Шерил се избутаха навътре и Гамис остави външния люк да се затвори зад тях. Отвори вътрешния люк и се изненада заедно с останалите, защото чу и усети потока въздух, нахлул в шлюза.

— Още има атмосфера — каза Шерил.

— Сержант, да не искате да си свалите шлема? — подкачи я Гамис.

— Не бих те съветвал — обади се Хантън. — Освен ако не искаш да вдишаш въздух с температура двеста и седемдесет градуса под нулата.

— Да влезем — подкани ги Марс и поведе групата си с изтощително тътрене на магнитни подметки.

— Странно — отбеляза Шерил, докато се промъкваха навътре в кораба. — Всички вътрешни люкове са отворени. И няма никакви закрепени за стените предмети.

— И няма никого — добави Гамис. — Не се вижда нито един замръзнал труп.

— Капитан Чуч ни каза, че екипажът на този кораб се присъединил към оцелелите в Даласисла — напомни Марс. — Корабът не е преживял бедствие. Може би просто са го оставили в постоянна орбита.

— Но на твърде голямо разстояние от Даласисла — изтъкна Хантън.

Откриха кораба в точка на Лагранж, която се местеше заедно с Далвик, най-големия естествен спътник на Даласисла Едно. Екипажът на „Брансид“ го засече няколко часа след като Далвик се показа иззад планетата. А самата Даласисла обикаляше по много по-отдалечена орбита, за да избегне гравитацията на масивния спътник и прекалено силното магнитно поле на Даласисла Едно. Полетът на совалката с максимална скорост се проточи шест часа. Групата имаше малко време, преди корабът да се скрие отново зад планетата.

— Може би точно това са искали — предположи Марс.

— Май са скрили мостика не по-зле от самия кораб — оплака се Гамис. — Схема на вътрешното разпределение щеше да ни улесни.

— Намерих го — подвикна Шерил, която ги беше изпреварила.

Гамис само изсумтя.

Мостикът се оказа малък, почти уютен, а и тъмен — блещукаше само една светлинка от нещо като навигационен пулт.

— Още свети — посочи я Хантън. — Този кораб има енергия. След толкова време…

— Я да открием как се включва отоплението — предложи Гамис.

Марс пристъпи към пулта и се взря отблизо в светлинката, която беше вградена в него.

Светлинката го заслепи. Марс изломоти нещо и се отдръпна.

Осветлението в мостика трепна и засия равномерно.

— Какво става, по дяволите?!

Шерил се оглеждаше във всички посоки.

— Вие какво направихте? — обърна се Хантън към Марс.

— Разгледах онази светлинка.

— Ясно, но не правете това повече.

— Май е късно за предупреждения.

Някъде в кораба се разнесе глухо бучене. Звуците на пробуждащи се машини. Марс усети натиск върху раменете си. Тласкащо поле или някакво негово подобие се бе включило и вече симулираше гравитация, близка до стандартната.

— Добре, тук вече не ми харесва съвсем официално — заяви Гамис и понечи да излезе от мостика.

Някой стоеше пред вратата.

Гамис кресна стъписан и насочи оръжието си натам. Шерил повтори жеста му.

Човекът пред вратата вдигна ръка, сякаш казваше: „Не правете това, моля ви“.

— Чакайте — спря гвардейците Марс.

Гамис и Шерил останаха на местата си, без да наведат оръжията надолу. Марс тръгна към човека, който го наблюдаваше, все още вдигнал ръка.

Марс застана пред фигурата и мушна с пръст китката й. Показалецът му мина през китката, сякаш я нямаше.

Защото наистина не беше там.

— Гамис, ако го беше прострелял, само щеше да пробиеш дупки в стената — каза Марс.

— Изображение ли е? — промърмори Гамис.

— Ако не е, трябва да е призрак.

— Страхотно — обади се Шерил. — Чий призрак?

Марс се озърна към изображението на човека пред вратата.

— Много уместен въпрос.

— Вашето произношение и употребените граматически структури са ми непознати, но мисля, че вече мога да ги наподобя — изрече видението. И неговото произношение беше твърде странно според Марс, но разпознаваше всяка дума. — Говорите като хората в Даласисла, но с някои разлики.

— Говоря на стандартния език — уточни Марс.

— Стандартния?… Да — каза видението и леко наклони глава встрани. — От Взаимозависимостта ли сте? Досега не съм срещал никого оттам освен хората в Даласисла. За мен тази промяна е много приятна.

— Аз съм от Взаимозависимостта — потвърди Марс. — Всички сме оттам.

— Превъзходно!

— Аз съм лорд Марс Клермон от Край.

— Истински лорд — каза видението. — Колко неочаквано. А двамата, които още се целят в мен с оръжията си, макар че не биха имали никаква полза от тях?

— Сержант Шерил и редник първи клас Гамис — представи ги Марс и им махна с ръка да приберат оръжията. Те се подчиниха неохотно. — А там е Дженети Хантън, компютърен специалист.

— Поне си въобразявах, че съм такъв — обади се Хантън. — Но като ви гледам, обземат ме съмнения.

— Господин Хантън, значи смятате, че съм управлявана от компютър проекция, а не призрак?

— Доктор Хантън — поправи го експертът.

— Доктор Хантън, моля да ме извините.

— А не сте ли проекция?

— Най-точно е да се каже, че съм по малко и проекция, и призрак.

— Ако е така, кой и какъв сте всъщност? — попита Марс.

— Името ми е Тома. Тома Рейно Шанвер. Поне такова беше името ми, когато умрях, а както установявам, оттогава са изминали повече от триста години. Божичко… Аз бях собственикът на „Оверн“ — кораба, в който се намирате. И сега бихте могли да кажете, че аз съм „Оверн“. Как се превърнах в кораб, след като бях човек, е много дълга история и може би трябва да я оставим за друг път. Но все още предпочитам да ме наричате Тома, ако и вие не сте против. Или мосю Шанвер, ако желаете.

— Здравейте, мосю Шанвер — кимна Марс.

— Здравейте, лорд Марс. Или е редно да ви наричам лорд Клермон?

— Лорд Марс. Граф Клермон е моят баща.

— Граф… Виж ти.

— Много чудата история… — проточи Хантън.

— Такава си е — каза Шанвер на Марс. — Приспах се, без изобщо да очаквам, че някога ще се събудя напълно. Корабът беше бездеен три века, ако не броим минималните функции по поддръжката му. А ето че съм буден и имам гости. Бихте ли ми казали защо сте тук, моля?

— Мъчеше ме любопитство за този кораб — отговори Марс.

— И какво в кораба пробуди любопитството ви?

— За начало въпросът е откъде е.

— Лесно е да ви отговоря. От Понтийо.

— Къде е това място? На Земята ли?

Шанвер се усмихна.

— О, не, лорд Марс. Нищо вече не е от самата Земя, нали?

Преди Марс да каже нещо, след кратък звън в ухото му прозвуча съобщение от капитан Лауре. Беше на запис, защото се намираха на няколко светлинни секунди от „Брансид“.

— Имаме проблем — започна тя. — Друг кораб влезе в системата от плитчината на Потока. Засече ни и се насочи към нас. Не отговарят на опитите ни да се свържем с тях. Затова предполагаме, че намеренията им са враждебни.

— Чувате ли това?! — възкликна Гамис.

Всички в групата бяха получили съобщението. Шерил му даде знак да мълчи.

— Не се връщайте на „Брансид“ — продължи Лауре. — Ако корабът предприеме враждебни действия, вашата совалка ще бъде твърде лесна мишена. Включваме двигателите и се отдалечаваме от кораба на местните хора, за да отвлечем вниманието на нашественика от тях. Доктор Сийв и Лайтън още са при хората от Даласисла. Ако е необходимо и възможно, „Брансид“ ще се насочи към плитчината на Потока с цел да се върнем в Средоточие. В такъв случай потърсете убежище в местния кораб. Ще организираме спасителна операция за вас. Не отговаряйте. И ние няма да предаваме съобщения, докато не се наложи. Пожелавам ви късмет.

— „Брансид“ може ли да се защити? — обърна се Марс към Шерил.

— Някога е бил прехващан във флота — каза тя. — Но сега изпълнява куриерски задачи. Не е оборудван за битка, разполага само с отбранителни оръжия.

— Значи, ако онези в другия кораб имат враждебни намерения, ще се разправят без проблеми с „Брансид“ — предположи Хантън.

— Капитан Лауре няма да им се даде лесно — възрази Шерил.

— Това не е отговор на въпроса ми — въздъхна Марс.

— Вашият кораб е нападнат, така ли? — намеси се Шанвер, който слушаше внимателно разговора им.

— Засега не, но може да се случи скоро — обясни Марс.

— Но не са го нападнали хората от Даласисла.

— Не.

Марс си припомни, че Шанвер е спал три столетия и няма как да е наясно със скорошните събития.

— Кой ви напада? — попита техният домакин.

— Още не знаем.

— Уви, налага се да ви осведомя, че не мога да предложа сериозна подкрепа — каза Шанвер. — Използвам съхранена енергия за притеглянето и жизнената среда, корабът скоро ще се затопли достатъчно, за да се чувствате добре тук. Но включването на двигателите ще отнеме няколко часа.

— А ние можем ли да помогнем с нещо?

— Не, благодаря. Инженерният сектор беше напълно автоматизиран още преди аз да се слея с кораба. Само бихте пречили.

— Този кораб скоро ще мине зад Даласисла Едно — намеси се Хантън. — Ще се лишим от връзка с „Брансид“, каквото и да направите.

— Ако нещо сполети „Брансид“, с нас е свършено — каза Гамис.

— Каня ви да останете тук — успокои го Шанвер.

— Чудесно предложение — язвително отвърна Гамис. — Случайно да имате някой сандвич?

— Затвори си устата, редник — скастри го Шерил. Гамис се подчини, а тя стрелна с поглед Марс. — Той обаче е прав.

Марс кимна.

— Какви припаси имаме в совалката?

— Белтъчни блокчета, ще ни стигнат за около пет дни. И вода за около три дни.

— Аз имам вода — каза Шанвер.

— Но не и храна? — предположи Марс.

— За съжаление, нямам. А дори да имах, едва ли бихте искали да опитате храна отпреди три века.

— Значи водата не е проблем, но храната ще стигне само за пет дни — обобщи Шерил.

— Хората от Даласисла ще ни дадат храна — каза Марс.

— Сър, и на тях храната едва им стига. Да не говорим, че не можем да си свалим скафандрите, без да ги заразим с нещо.

— Какво се е случило с хората в Даласисла? — попита Шанвер.

Марус поумува какво да му каже и как.

— Сложно е — реши да бъде кратък накрая. — Но последните три века не са били много добър период за тях.

— О… — запъна се Шанвер. — Олеле…

— Сигурен ли сте, че двигателите ще се задействат? — попита на свой ред Марс.

— Би трябвало. Аз спах, но „Оверн“ е проверявал редовно своите системи и процеси. Мога да ви уверя, че всяка система в кораба работи нормално.

— А имате ли оръжия? — намеси се Шерил.

— Това не е боен кораб — отговори Шанвер. — Няма ракети и други проектилни оръжия, които след три века бездруго щяха да бъдат със съмнителна годност. Но преди да напусна Понтийо, се погрижих да бъде инсталиран комплекс от лъчеви оръжия.

— И каква беше причината? — попита Гамис.

— Нека се задоволим с обяснението, че ако изобщо се наложеше да напусна Понтийо, трябваше да го направя внезапно и имаше вероятност да ме подгонят. А преследвачите ми биха предпочели, в случай че не успеят да ме заловят, да ме пръснат на мънички парченца.

— Вие да не сте някакъв престъпник?

— Зависи от кого очаквате отговор на този въпрос, редник Гамис — каза Шанвер. — Впрочем онези, които бихте могли да попитате, вече са мъртви.

— Тези лъчеви оръжия… Вършат ли работа? — поинтересува се Шерил.

— Щом двигателите достигнат пълна мощност, очаквам и оръжията да бъдат функционални. Не са свързани пряко с двигателите, разбира се, но получават енергия от тях.

— Значи според тебе трябва да нападнем онзи кораб? — обърна се Марс към Шерил.

— Да, бих го направила, ако корабът беше мой. Но не е мой.

Всички се вторачиха в Шанвер.

— Е, струпаха ми се много неща наведнъж — каза им той. — Спя си три века, будя се от присъствието на четирима непознати в моя кораб, а след по-малко от четвърт час от мен се иска да се впусна в битка на тяхна страна. Изобщо не е същото като да ви предложа временно гостоприемство.

— Това „не“ ли означава? — попита Шерил.

— Означава „мисля по въпроса“. — Шанвер се обърна към Марс. — Лорд Марс, имаме поне шест часа, докато двигателите се задействат. Предлагам да запълним това време, като ме осведомите какво се е случвало напоследък.

— Много има за разказване — увери го Марс.

Шанвер кимна.

— Ще се задоволя и само със случилото се през последните триста години.

Надаш не бе виждала от години майка си толкова наежена. Отчасти се дължеше на усилията на Кива Лагос да превърне Тинда Луентинту в боксова круша, но не толкова заради състоянието на горката Луентинту, а заради съвета на Лагос към графинята да си разкара задника от нейната планета. Графинята наистина си разкара задника от планетата и се върна бясна в „Цялата вина“.

Но това не беше основното наистина. В по-голяма степен напрегнатостта й се дължеше на тайното посещение на Джейсин и Деран Ву в кораба, които искаха да се срещнат с Надаш и да споделят подробно с графинята всички свои кроежи в този вълнуващ заговор, с който се бяха захванали. Мозъкът на Надаш постави ехидно ударение върху думата „вълнуващ“, защото за нея досега нямаше нищо интересно в тази история. Всъщност единствената отредена й роля в поредния заговор за премахването на Грейланд II беше сключването на брак.

Този факт човъркаше съзнанието й. Нямаше нищо против да играе ролята на бъдеща съпруга, ако участваше дейно в целия замисъл. Така беше до момента, когато годежът с наследника на престола Ренеред Ву се провали. Тя влезе в играта без илюзии, готова да приеме неизбежното и да направи всичко необходимо. Домогваше се до Ренеред Ву, като го заблуждаваше успешно, че той се домогва до нея, омайваше го, забавляваше го, чукаше се с него и допълваше качествата му толкова добре, че Ренеред да смята връзката им за нещо повече от изгоден политически съюз.

Бракът с него би я принудил да носи маска до края на живота си (или поне до края на живота на Ренеред) — маска с изражение, което би внушавало, че тя го обича. Надаш имаше желанието да се държи така в замяна на всичко, което и тя, и Домът Нахамапитин щяха да получат. Пък и не мразеше Ренеред. Той беше повърхностен човек, а за ума му можеше да се каже в най-добрия случай, че е посредствен — нали затова беше симпатичен на Амит, скроен от същия рехав плат. Твърде често мислеше с долната си глава вместо с горната и Надаш знаеше, че трябва някак да се справя с този проблем, защото не би могла да укроти похотливостта му напълно. Но не беше нито гнусен тип, нито садист. Ренеред умееше да проявява и уважение, и нежност, и то в подходящите за това моменти, а и беше сговорчив. Надаш би могла да се примири лесно с всичко това.

Но той ненадейно престана да бъде и нежен, и сговорчив, дори имаше намерение да се откаже от оповестяването на техния годеж. Това щеше да бъде тежък удар по престижа на самата Надаш, който тя можеше да понесе някак, но Домът Нахамапитин щеше да се срине в очите на партньорите си. Всички останали Домове се опираха в деловите си отношения с тях на негласната увереност, че след едно поколение на трона ще седне потомък на Нахамапитин. Да, с фамилията Ву, то се знае, но никому дори не хрумваше, че щом Надаш стане съпруга на емперо, Нахамапитин няма да дърпат конците зад кулисите. Затова се държаха подобаващо.

Но ако той зарежеше Надаш, всичко отиваше по дяволите. И тогава другите Домове щяха да се впуснат в трескава надпревара за короната. Браковете на емперо почти винаги представляваха политически съюзи в един или друг смисъл.

Ако имаше и малко обич, толкова по-добре. Например знаеше се колко е привързан Атавио VI към своята имперска съпруга Глена Косту, за която се бе оженил, защото Домът Косту помогна на неговата майка, печално известната Зетиан III, да се измъкне от финансовата яма заради необмислени инвестиции, които биха опустошили частните сметки на имперското семейство. Но в империя с агресивно династичен дух единственият начин за издигането на някой Дом беше свързването чрез брак с Дома Ву. Всеки брак беше политически. А на тази политическа арена отхвърлянето на Надаш означаваше и отхвърляне на Дома Нахамапитин.

Накрая проблемът отпадна сам, когато Ренеред заби колата си в стена по време на онова състезание, преди да обяви официално, че няма да се сгоди за Надаш. Той умря и щеше да има друга емперо, а според онова, което се знаеше за невзрачното, безлично същество Кардения Патрик-Ву, ставаше твърде невероятно Надаш да бъде имперската съпруга. Ала Домът Нахамапитин запази първото си място в списъка на кандидатите за брак с цел престол.

Надаш не можеше да не се възхищава на майка си, която се справи смайващо добре с убийството. То бе организирано толкова безупречно, че и професионалистите в подозренията — тоест цялата имперска служба за сигурност и следственото управление — не откриха нищо подозрително в катастрофата. Графинята не бе споделила с Надаш какво ще направи, нито как ще го направи, нито кога ще се случи. Самата графиня дори не беше в системата на Средоточие в онзи момент.

Надаш беше потресена и ужасена като всички останали, когато Ренеред умря. За около пет минути.

После само се питаше как е било извършено. Хитроумието й стигаше да не каже прямо на майка си чак допреди няколко дни, че знае какво е направила. И единствената причина за тази откровеност беше фактът, че за всички останали и самата тя беше мъртва. Вече нямаше значение.

И чу от майка си само: „Направих го, разбира се. Налагаше се“.

Но за Надаш беше важно, че откакто се прицели в Ренеред Ву до мига, когато той се размаза в онази стена, тя оставаше в центъра на всичко. Да, стремеше се да стане съпруга. Но го правеше самата тя.

Този път просто я поднасяха на тепсия.

— Стой по-изправена — каза графинята на дъщеря си, докато чакаха гостите.

— Съвсем изправена съм си — отвърна Надаш.

— Изглеждаш прегърбена.

— Не е ли все едно, майко? Нали вече съм продадена и купена?

— Така е — потвърди графинята. — Но още не си занесена у дома. Има риск да се откажат от тебе. Случвало се е. Затова се изправи.

Надаш въздъхна и изпъна мъничко гърба си. Графинята остана доволна и пак прикова вниманието си във вратата.

Разликата между Джейсин и Деран Ву беше около пет години, но ако трябваше да съди по външността, Надаш би преценила, че е поне десетилетие. Джейсин, по-възрастен от нея с повече от десет години, беше тантурест и отпуснат, лицето му като от тесто, прическата заслужаваше единствено определението „окълцан“. В изражението му личеше ум, но не и любознателност. Надаш долавяше, че той е консервативен човек, но не в добрия смисъл на предпазливост, съчетана с практичност и разсъдливост. Той просто искаше всичко да бъде правено както той желае, и то защото открай време се прави така. Тя се досещаше, че в леглото Джейсин е вяла буца плът.

Прическата на Деран беше великолепна, показваше грижа за косата, но не и престараване. Костюмът му прилягаше добре, а и той го запълваше приятно за окото. От лицето му лъхаше и ум, и буден интерес. Надаш наблюдаваше как той огледа набързо и внимателно помещението, без да пренебрегва нея и майка й. И в походката му личеше жизненост. Нямаше съмнение, че и той е консервативен, но с нагласа и подход, надхвърлящи „просто така се прави“. Надаш беше убедена, че Деран охотно би проявил гъвкавост за използваните средства, ако резултатът е все същият и постигне целта си, тоест запазване на положението, в което той е на върха. Надаш би очаквала в леглото Деран да я възбуди и задоволи, както и да вземе своето. Непременно.

„Разбира се, падна ми се буцата плът.“

Графинята поздрави Деран сърдечно, но кратко, а Джейсин — по-словоохотливо. За всеки страничен наблюдател щеше да е ясно кой е по-важен според нея. А на Деран май му беше забавно.

— Джейсин, това е моята дъщеря Надаш, както очакваш — представи я графинята.

Това беше знак за Надаш да го доближи с протегната ръка, която Джейсин стисна делово.

— Лейди Надаш, за мен е удоволствие.

— Радвам се на запознанството ни, лорд Джейсин — отвърна Надаш.

— Аз… ъъ… бих искал да ви се извиня, лейди Надаш.

— За какво, сър?

— Докато бяхте в затвора, една от моите наемници…

— А, да. Разбирам. Убийцата с лъжицата.

— Сега осъзнавам, че това не беше най-доброто възможно решение.

— Лорд Джейсин, вие сте вярвали, че така защитавате интересите на своя Дом — каза Надаш. — Както постъпвате и в момента. Мога да разбера подбудите ви, макар да съм щастлива, че вашата наемница не се прояви толкова успешно, колкото сте се надявали тогава.

— И все пак ви поднасям извиненията си.

— Скъпи Джейсин — Надаш се отказа от обръщението „лорд“, за да внуши дружеска близост, — ако ни предстои да бъдем емперо и съпруга, ще бъде необходимо първо да загърбим дребните неприятности от миналото. Няма за какво да се извинявате. Важно е само онова, което можем да постигнем, ако гледаме напред.

— Е, добре, щом е така.

Джейсин се усмихна и пак съсредоточи вниманието си върху графиня Нахамапитин. Надаш, която бе настроила гласа си за топлота с лек намек за интимност, се обезсърчи. Толкова напразно похабени усилия. Обърна се към Деран, чиито устни се бяха извили в усмивчица. Поне той бе схванал какво се опита да направи тя и как то изобщо не стигна до Джейсин.

Когато четиримата седнаха да обсъждат затворническите си дела, пролича недвусмислено, че Джейсин е дошъл да се занимава само с бизнес — по-точно с плана на графиня Нахамапитин, който тя излагаше до последната подробност. Джейсин слушаше и вмяташе убедителни, но банални забележки и уточнения, а след десетина минути вече беше ясно, че Надаш и Деран стават съвсем излишни в разговора за замисъла и изпълнението му. От време на време някой от двамата се опитваше да вмъкне коментар или идея. Графинята и Джейсин отделяха миг-два да покажат, че са ги чули, после продължаваха да говорят за своите планове. След половин час Надаш вече се нуждаеше от нещо по-силно за пиене.

Деран отиде с нея при бара.

— Ако не греша, в момента се чувствате полезна колкото мен.

— Любопитно е, че ви хрумна думата „полезна“.

Тя си сипа уиски.

— Ами не знам коя друга е по-уместна. — Деран се озърна към графинята и Джейсин, впили погледи един в друг. — Според мен е чудесно, че тази революция ще се осъществи, а за да получим облагите от нея, от нас се иска само да присъстваме.

— Поне докато има облаги от нея — вметна Надаш.

Взе втора чаша, наля уиски и в нея, после я предложи на Деран.

— Благодаря. — Той вдигна чашата. — За „докато има облаги от нея“.

— Амин. — Надаш се взря в него, отпи глътка и стигна до мигновено решение. Изви глава към майка си. — Деран иска да разгледа кораба. Ще го заведа тук-там.

— Да, чудесно — каза графинята и се съсредоточи отново в разговора с Джейсин.

Деран гледаше Надаш.

— Значи искам да разгледам кораба?

— Именно — увери го Надаш. — Особено някои кътчета.

— Между другото, благодаря — каза Надаш, след като Деран я задоволи и се погрижи да вземе и своето от нея.

— За мен беше удоволствие — отвърна Деран. — И аз ти благодаря.

— Не за това говоря.

— Ох… Толкова зле ли се представих?

— Изобщо не беше зле — успокои го тя. — Но всъщност ти благодаря, че се постара да не ме наръгат с лъжица в затвора.

— А, за онова ли. Нищо особено. Твоята спасителка работеше в службата за сигурност на Дома. Разведе се, започна да прекалява със силните вещества, за да забрави, и напълно си оплеска живота. В затвора се отказа от пагубните навици и влезе във форма. Честно казано, за нея беше най-добре, че я прибраха на топло. Прие с радост тази задача от мен. Поне за малко се почувства както когато работеше за нас.

— Няма спор, че очисти майсторски онази жена с четка за зъби. Не се съмнявам, че са й лепнали още няколко години затвор.

— О, не, няма да й утежняват присъдата. Ще установят, че е действала при самоотбрана.

— И случайно си е носила четка за зъби със затъкнато острие?

— В затвора е. Всички там го правят.

— Не и аз.

— Затова малко оставаше да те наръгат с лъжица.

— Убедителен довод. А ти защо предложи да ми помогнеш?

— Защото знаех, че Джейсин е организирал убийството ти, но аз не бях съгласен, че за нашия Дом е добре да си влошава още повече отношенията с твоя Дом.

— Само това ли?

— И защото прецених, че ако ти направя услуга, ще подобря възможностите за бизнес на нашия Дом.

— Друго има ли?

— И защото си мислех, че може скоро да се нуждаем от нов емперо, който пък ще се нуждае от съпруга. И то съпруга, чийто Дом ще ни бъде безкрайно благодарен за получения втори шанс. Пък и ти бездруго вече беше одобрена за тази роля.

— Може да се каже, че и ти ме изпробва току-що.

— Бих казал, че всъщност ти ме изпробва, но да речем, че си права.

— Моля те да ми простиш. Все пак бях доста дълго в затвора.

— Повярвай ми, няма за какво да ти прощавам.

— Но се отказа от желанието си да станеш емперо. Задоволи се с по-малко.

— Първо, шансът ми да стана емперо беше незначителен. Джейсин е тесногръд и муден, но набере ли инерция, труден е за спиране, пък и стои малко над мен в хранителната верига, така да се каже. Ако бяхме влезли в схватка, силите ни щяха да бъдат почти равни, но предимството е на негова страна. Второ, да се „задоволя“ с цялата власт над Дома Ву никак не е малко. Доста примамлива утешителна награда.

— Жалко — промълви Надаш. — Щеше да ми хареса, ако продължим да правим същото както преди малко.

Деран се ухили.

— Но защо да не продължим?

— Съжалявам, но няма как да се случи. Ще мога да имам свои играчки, Джейсин — също, стига да иска. Но не можем да си позволим забавления с хора, които са реална заплаха.

— Значи очакваш да бъда заплаха.

— Знам, че ще бъдеш. Затова получаваш Дома Ву. Ще бъдеш толкова зает с управлението на Дома и отбиването на атаките от разярени братовчеди, на които сте отнели властта, че не би могъл да си вдигнеш погледа от бюрото през следващите трийсет години.

— Както го представяш, не изглежда много привлекателно.

— Защото не е. Поне в сравнение с онова, което би могъл да имаш, тоест всичко.

Деран млъкна, след малко се подпря да седне на леглото.

— Не ми е ясно защо това те вълнува — каза накрая. — Джейсин ти подхожда идеално. Той е амбициозен, макар и лишен от въображение. Можеш да го тласнеш в каквато посока искаш и той ще стигне до целта, като прегази всичко по пътя си. Нали това би искал Домът Нахамапитин от новия емперо?

— Това иска Домът — подчерта Надаш. — Това иска моята майка. Виж я само как се е вкопчила в Джейсин. Веднага разпознава доброто податливо същество.

— А ти не искаш същото, така ли?

Надаш се надигна, намести се в скута му, обви го с крака и започна да си играе с неговата добре поддържана, но без престараване коса.

— Може би искам човек, на когото не съм принудена да навивам пружинката и да го побутвам в желаната посока. Може би искам човек, който ще цени каквото аз мога да предложа, вместо само да се съгласи, че може да ме използва за собствените си планове и изгода. Може би искам човек, от когото ще родя деца, без да се плаша от вероятността да пораснат потискащо скучни. Може би искам човек, който умее да се чука, и ще бъда щастлива, докато заедно се занимаваме с това.

Деран се ухили отново при тези думи и Надаш усети началото на ерекцията му под себе си, което означаваше, че при него периодът за възстановяване е поносимо кратък и това би й харесало, но не точно сега, когато беше насред маркетинговата си кампания.

— Може би, Деран Ву, искам човек, който наистина ще бъде емперо, а не само инструмент за мен и моето семейство. Грейланд греши за какво ли не, но не и в твърдението си, че всичко се променя. Необходим ни е човек, който може да се справи с това. Грейланд не може. Погледни Джейсин. Готова съм да се обзаложа за нежеланието му дори да приеме факта, че всичко ще бъде различно, объркано и опасно през следващото десетилетие. Мога да го побутвам и да го ръчкам, но той нито ще бъде бърз, нито ще отиде далеч. Ще прегази всичко по пътя си, но никога няма да стигне там, където е необходимо за всички нас. Затова може би искам човек, който ще стигне там, като аз му помагам, а не го тласкам.

— „Не го тласкам“ не е много присъщо за Нахамапитин — вметна Деран.

— Готова съм и аз да се променя — увери го Надаш.

Деран й се усмихна и за миг на лицето му се мярна нещо наистина човешко — съвсем бледа сянка на неувереност.

— Ти изобщо не ме познаваш — каза той. — Както и аз тебе. Искаш твърде много от съвсем чужд човек.

— Определена съм за съпруга на твоя братовчед, когото познавам още по-малко. Пък и хайде да си говорим прямо за предложението ми, Деран. Политически съюз. Нито повече, нито по-малко. Познаваме се достатъчно, за да изясним поне това.

— Значи ми „показа кораба“, за да ме убедиш да сключим сделка.

— Не. Просто исках да се чукам. Но няма да те лъжа, Деран. Ти се прояви в обиколката на кораба достатъчно добре, за да засилиш желанието ми да ти предложа политически съюз.

— Ще приема това като комплимент.

— Както и би трябвало — отбеляза Надаш. — Но сега искам да отговориш дали приемаш моето предложение. Ако отказваш, благодаря ти, че не ме остави на сухо. Ако приемаш, имаме работа за вършене.

— Да попречим на твоята майка и моя братовчед?

— Не — възрази Надаш. — Искам да продължат да правят всичко, с което са се заели.

Малко преди „Оверн“ да се потули по орбитата си зад Даласисла Едно, Марс получи криптирано съобщение от Хатиде Ройнолд:

Насочилият се към нас кораб явно е неприятелски. Изстреляхме сонда към плитчината на Потока, а те я унищожиха. Екипажът е на местата си под бойна тревога, останалите не мърдаме от каютите. Изглежда, ще бягаме и ще се опитваме да се защитим. Съвсем сигурна съм, че според капитан Лауре положението ни никак не е добро. Някой сигурно е възложил задача на тези типове, които ще да са.

Лауре ми позволи да ти изпратя това единствено съобщение. Казва, че ако всичко потръгне зле, тя ще запише всички данни от мисията ни в изключена сонда и ще остави в нея предавател, който ще се задейства по-късно, за да я намерите. Данните включват и някои нови предположения от мен, които ще ти бъде интересно да видиш. Капитанът вече е изпратила молбата хората в Даласисла да получат кораб. Така че ще се наложи да издържите някак не повече от две-три седмици, докато пристигне. Дишайте само когато се налага.

Не искам да те лъжа. Малко съжалявам, че не си останах у дома. Или че не дойдох с тебе да търся онзи кораб. Ето докъде се докарах с този мой саможив характер.

Въпреки всичко ти благодаря. Не беше длъжен да ме изслушаш, когато те потърсих. Но ти ме изслуша. Повярва ми и се сприятели с мен. Тези твои качества ми допадат.

Х.

По времето, когато „Оверн“ се показа иззад планетата, „Брансид“ вече беше разширяващ се облак от отломки.

— Това е онзи кораб.

Хантън сочеше точка на главния екран в „Оверн“, която се движеше обратно към плитчината на Потока, за да се върне в Средоточие.

— Сигурни ли сме, че са те? — попита Шерил.

— Сигурни сме. Единственият обект в цялата система с такава скорост, който не е в орбита около Даласисла Едно. — Той показа друга точка на екрана. — Ето я плитчината на Потока, през която се влиза в струята към Средоточие. Със сегашната си скорост ще я достигнат за двайсет часа. Засега не ускоряват, което е интересно.

— А защо е интересно? — попита Марс.

— Защото означава, че в момента не използват двигателите си — обясни му Шерил. — Иначе щяха да се ускоряват равномерно. Движат се натам само по инерция.

— Възможно е двигателите им да са повредени — допусна Марс.

— Възможно е.

— Или просто не бързат — подхвърли Гамис.

— Може би — съгласи се Шерил. — Но ние навлязохме с ускорение в плитчината по пътя насам. Знам, че капитан Лауре имаше намерение да направи същото, когато си тръгнем. Защото тези плитчини няма да ги бъде още дълго… — тя се озърна към Марс, — … а вашите прогнози докога ще останат достъпни, може и да са неточни. Без да се засягате.

— Не се засягам — сви рамене Марс.

— Капитан Лауре не искаше да се бави тук дори минута по-дълго от необходимото. Щяхме да ускоряваме с пълна мощност по обратния път. — Шерил посочи точката на екрана, която представяше кораба. — Ако онези хора не са тъпанари, би трябвало да направят същото. Значи има причина да не го правят.

— Твърде много догадки — възрази Гамис.

— Но не са безпочвени — отбеляза Марс. — Ако двигателите са повредени, „Брансид“ може и да ги е улучил. Затова куцукат така към дома.

— И все пак имат намерение да се приберат през плитчината — посочи Хантън. — Значи генераторът на полето работи.

— Стига двигателите да не са съвсем издъхнали — напомни Шерил. — Тогава не биха имали мощност, за да захранят генератора на полето.

— Мосю Шанвер? — обърна се Марс към компютърната проекция.

Призракът се усмихна.

— Лорд Марс, вече се питах кога ще си спомните за присъствието ми тук.

— Можем ли да догоним онзи кораб?

— Траекторията им минава покрай Даласисла Едно. Ако останем на тази орбита, ще бъдем зад планетата спрямо тях, когато минат. Разбира се, вече няма причина да оставаме на тази орбита. В този момент двигателите и енергийните системи на „Оверн“ вече разполагат с цялата си мощност.

Шанвер кимна към главния екран, който потъмня за миг и стресна Хантън, после се появи ново изображение с траектория за прехващане на вражеския кораб.

— Ако не ускорят, ще ги догоним след десет часа — продължи Шанвер. — Ако се движат с ускорение, това променя ситуацията, но в случай че корабът има сходни с „Брансид“ характеристики, които споделихте с мен, въпреки всичко ще ги прехванем най-късно след осемнайсет часа. На голямо разстояние от плитчината на Потока.

— И тогава ще ги пръснем на парченца — закани се Гамис. — Както те постъпиха с „Брансид“.

Шанвер се взря в Марс.

— Лорд Марс, такова ли е и вашето намерение?

— Не — отвърна Марс.

— Какво?! — настръхна Гамис. — Сър, тези шибаняци убиха преди малко нашите хора. Да им го върнем тъпкано е справедливо.

Марс тръсна глава.

— Мъртви стават безполезни.

— Не разбирам.

Марс погледна Шанвер.

— Но вие ме разбирате, надявам се.

— Струва ми се, че разбирам, лорд Марс.

— Ще успеем ли?

— Зависи в какво състояние е техният кораб и какво бих могъл да науча от моето сканиране и пряк оглед. Нека ви предупредя, че ще се наложи да ги доближим.

— Колко?

— Ако ви дам точен отговор, няма да го харесате.

— Мисля, че те ни забелязаха — каза Хантън, когато корабът изстреля две ракети към „Оверн“ от разстояние хиляда километра.

Шерил гледаше показаната на екрана траектория на ракетите, които се устремиха към тях.

— Тези ми приличат на „кошери“. Носят много бойни глави. Ще се разделят малко преди попадението.

— Какви грубияни — промърмори Шанвер.

Изчака ракетите да доближат на сто километра, преди да ги порази с лъчевите си оръжия. Те се разпаднаха беззвучно на дребни частици в космическата пустота.

— Вашите лъчи остават кохерентни на разстояние сто километра — отбеляза Хантън.

— Да, искам онези в другия кораб да повярват в това — отговори Шанвер. — Не очаквам нашите приятелчета да са изстреляли ракетите с надеждата да ни улучат. Искаха да научат как и кога ще реагираме. И сега им се струва, че знаят.

— Значи вече сте правили нещо подобно.

— Нали ви казах, че трябваше да се упражнявам, докато ме преследваха.

— А на какво разстояние вашите оръжия остават ефективни? — попита Марс.

— На не чак толкова голямо — каза Шанвер.

Показа другия кораб на главния екран. От почти хиляда километра приличаше на смътно очертан клин. „Оверн“ го доближаваше „отгоре“ спрямо плоскостта на еклиптиката в системата Даласисла. „Смърт от небето“ — хрумна му на Марс.

— Нещо да ми кажете за този кораб? — подкани Шанвер.

— Като го гледам, трябва да е от клас „Фардинг“ — отговори Шерил след минута.

— Уви, това не означава нищо за мен — каза Шанвер.

— Кораб прехващач — започна да обяснява тя. — С малоброен екипаж, бърз, сравнително тежковъоръжен. Предназначен е за борба с пиратски и контрабандистки кораби. Тоест за унищожаването им.

— Значи не остават съмнения за какво е бил изпратен тук — обади се Марс.

— Мисля, че бездруго вече знаехме отговора. Странното е, че когато ги извеждат от състава на флота, повечето от тези кораби накрая попадат в ръцете на разни пирати. И причината май е тъкмо във въображаемата възможност да избягат или да се сражават с изпратените срещу тях бойни кораби.

— Само въображаема ли? — попита Шанвер.

— Флотът просто изпраща по-големи кораби срещу тях.

— С повече ракети — добави Хантън.

Този път „кошерите“ разделиха бойните си глави по-рано и една от малките ракети стигна на десет километра от „Оверн“, преди Шанвер да я унищожи.

— Още си играете с тях, нали? — пожела да знае Гамис.

— Да, ако такъв отговор ще ви успокои.

— Както се изразихте, не звучи успокояващо.

— Съжалявам.

Когато „Оверн“ се сближи на двеста километра, към тях се насочиха лъчи от заредени частици. Докоснаха „Оверн“ за цяла една десета от секундата, преди да изчезнат, а от нападащия кораб се разхвърчаха парченца на малки облачета.

— О, чудничко — одобри Гамис.

— Какво се случи току-що? — попита Марс.

— Чаках това нападение, за да потвърдя предположенията си кои части от кораба са неговите лъчеви оръжия. Щом се уверих, премахнах ги. После направих същото с всяка друга особеност по видимата страна на кораба, която приличаше на модул за лъчево оръжие. За всеки случай.

— Още ракети.

Хантън бе изпънал ръка към главния екран.

— Не забравяйте, че така не ги лиших от всички защитни системи, с които са оборудвани — отбеляза Шанвер. — Моля да ме извините за момент.

От петдесет километра Марс и останалите от групата различаваха и малки детайли по изображението на вражеския кораб.

— Достатъчно ли се сближихме? — попита Марс.

— Почти.

Четиресет километра.

— Всеки момент ли? — пак попита Марс.

— Малко остава.

Трийсет километра, корабът на екрана ставаше все по-голям и без увеличение.

— Малко се изнервям — призна си Марс.

— Скоро — обеща Шанвер.

— Ракети — обади се Хантън.

— Да, това опъва нервите — съгласи се Шанвер след секунда.

Звънтящо ехо оповести сблъсъка на парче от ракета в корпуса на „Оверн“.

Десет километра.

— Сега — каза Шанвер и заби своя лъч не в самите двигатели, а в малка площ по-нагоре и вдясно от тях.

Лъчът проби дупка в корпуса и проникна в кораба. Отворът избълва въздух, пара и малко облаче от отломки. Марс чу бучене в „Оверн“ — признак за корекциите, за да останат неподвижни спрямо другия кораб, а не да се забият в него и да загинат заедно с враговете.

— Това ли беше? — попита Гамис.

— Достатъчно е — увери го Шанвер и се обърна към Марс. — Трябваше да сме наблизо, за да знам как се разпределя енергията в техния кораб. Предполагахме, че двигателите вече са повредени, затова не биваше да рискувам с тях. Пробих с лъча онова, което изглеждаше като централен разпределителен модул. Според моите догадки, щом престане да работи, двигателите и енергийните системи се изключват за избягване на взрив, докато не бъде поправен.

— Кога биха могли да го поправят?

— Е, аз го унищожих, значи никога. Допускам, че в момента захранват системите в кораба с аварийните енергийни резерви.

— Това стига да си поддържат живота засега, но не и да включат генератора на полето — каза Шерил.

— Ако навлязат в плитчината на Потока без мехур от пространство-време, свършено е с тях.

— А все още се движат по траекторията към плитчината — добави Хантън. — И ще влязат в нея след девет часа и петнайсет минути.

— Какво ще правим сега? — попита Гамис.

— Ще изядем по едно белтъчно блокче и ще чакаме те да ни се обадят — отговори Марс.

Свързаха се с тях, когато на другия кораб му оставаха четири часа до плитчината.

— До неидентифицирания кораб, говори „Принцесата е в друг замък“ — започна гласът по радиовръзката.

Хантън бе съобщил на Шанвер честотите, на които беше най-вероятно да ги потърсят, и по негова команда „Оверн“ ги прослушваше непрекъснато.

— Аз съм капитан Кав Понсуд. Моля, отговорете.

— Здрасти, „Принцесо“ — отзова се Марс. — Говори лорд Марс Клермон от „Оверн“.

Дълго мълчание.

— Казахте „лорд Марс Клермон“?

— Точно така.

Още по-дълго мълчание.

— Какво им става, по дяволите? — възмути се Гамис.

— Лорд Марс, вие повредихте нашия кораб и не можем да го управляваме — каза Понсуд, когато възстанови връзката. — Лишени сме от основния си източник на енергия, а аварийните ни резерви се изчерпват.

— Разбрах — потвърди Марс. — Освен това сегашната ви траектория завършва точно в плитчината на Потока след… — погледна главния екран, на който Шанвер бе показал услужливо хронометър — … три часа и петдесет и две минути. Моля ви да имате предвид, че ако влезете при сегашното състояние на вашия кораб, без включен генератор на полето, ще престанете да съществувате мигновено.

— Ъъ… да — заекна Понсуд. — Знаем това, но благодаря, че ни напомнихте.

— Няма за какво.

— Лорд Марс, не можехме да не забележим, че въпреки нанесените повреди вие предпочетохте да не ни унищожите.

— Прав сте, капитан Понсуд.

— Лорд Марс, няма как да не си задаваме въпроси за вашите по-нататъшни намерения.

— Е, капитане, отговорът на тези въпроси зависи изцяло от вас.

— Моля да ни обясните.

— Защо унищожихте „Оливиър Брансид“?

— Бяхме наети за тази задача.

— Кой ви нае?

— Не знам. Наеха ни чрез посредници, които не пожелаха да разкрият кой е основният възложител. Аз… ъъ… съм в много тясна бизнес ниша на работа по договор. И често не знам кой ме наема.

— Благодаря ви, капитан Понсуд. Насладете се на небитието.

Марс се озърна към Шанвер, който му кимна и каза:

— Те не могат да ни чуят.

— Значи смятате, че лъже за възложителя си — досети се Шерил.

— Скоро ще научим — предположи Марс.

Пет минути по-късно Понсуд потърси отново Марс, който кимна на Шанвер и връзката се възстанови.

— Слушам ви.

— Лорд Марс, бяхме наети от посредник. Представител на рода Ву.

Марс се начумери.

— Наело ви е имперското семейство?

— Не имперското, а онези Ву, които управляват Дома. Братовчедите на емперо.

— А Ву чии посредници бяха?

— Попитах представителя за това. Имал съм сделки с Ву и преди, затова се свързаха с мен и този път, но никога не са били посредници. Винаги самите те бяха мои клиенти. Техният представител не искаше да ми каже, но аз се заинатих, че иначе няма да се заема със задачата. Работата трябваше да бъде свършена незабавно и Ву всъщност нямаха избор, затова представителят настоя за пълна секретност и чак тогава ми каза: поръчката е от графиня Нахамапитин.

— Но как Нахамапитин са научили за мисията на „Брансид“?

— Графинята научила от рода Ву. А Ву са научили на свой ред от някакъв адмирал. Всеизвестно е, че флотът е в близки отношения с Дома Ву. Нали от тях получава всички кораби и оръжия.

— Не звучи правдоподобно. Родът Ву не е в добри отношения с Нахамапитин.

— Лорд Марс, не съм посветен в отношенията между големите родове. Нямам време да се заслушвам в клюки. Попитахте кой ме нае, аз ви отговорих.

— Така да бъде, но защо графиня Нахамапитин е поискала да нападнете „Брансид“?

— Не е искала — отрече Понсуд и ядосаният Марс щеше да прекрати разговора за втори път, но капитанът на вражеския кораб продължи: — „Брансид“ изобщо не я интересуваше. За нея унищожаването му беше начин да постигне истинската си цел.

— Кой или какво беше тази цел?

Кратка тишина.

— Вие, лорд Марс. Графиня Нахамапитин толкова се беше настървила да ви убие, че ни изпрати да нападнем „Брансид“.

Погледът на Марс се изцъкли слисано. Огледа се — всички останали на мостика на „Оверн“ се бяха вторачили в него.

— Чувате ли ме? — провери Понсуд.

Марс бе мълчал цяла минута.

— Защо? — попита той.

— Не ми казаха причината, само настояха да се уверим непременно, че вие сте мъртъв. Попитах дали това означава, че можем да пощадим екипажа на „Брансид“, ако се съгласят да ви предадат, но отговорът гласеше, че „Брансид“ не бива да се върне в Средоточие, а за мен остава изборът дали да унищожа кораба, или да повредя неговия генератор на полето. Но така бих обрекъл хората в „Брансид“ на бавна смърт от глад или задушаване в тази система. Избрах бързия начин. Изглеждаше по-хуманен. Искам да знаете, лорд Марс, че съпротивата на „Брансид“ беше ожесточена. Нямаше да ни спипате без повредите, които те първи причиниха на кораба ни.

— А хората в Даласисла?

— Какви хора, лорд Марс?

— Жителите на тази система, капитане.

— Сър, не знам за кого говорите. Цялото ми внимание беше насочено към „Брансид“, имах си достатъчно главоболия с него. Да не твърдите, че тук все още има живи хора? След осемстотин години?

— Да.

— Добре е, че не знаех за тях. Не биваше да оставям никакви свидетели, които биха могли да разкажат какво сме направили.

— Но не успяхте да убиете тъкмо човека, който беше вашата набелязана цел.

— Лорд Марс, мога да оценя иронията на положението, в което изпаднах. Казвам ви всичко това, защото нямам избор. Нито аз, нито моят екипаж искаме да умрем тук, и то по такъв начин.

— Искате от мен да ви дам възможност, която вие отказахте на „Брансид“?

— Лорд Марс, ако не разчитах да обмислите и тази възможност, изобщо не бих си отворил устата.

— Почакайте.

Марс пак погледна Шанвер, който кимна и прекъсна предаването от „Оверн“. Марс се тръшна на стол, закри лицето си е длани и се разплака.

— Това е… — започна Хантън, но Марс махна с ръка.

Хантън млъкна смутен. Същото изражение можеше да се види по лицата и на останалите на мостика.

След минута Марс кимна на Шанвер и връзката беше възстановена.

— Капитан Понсуд, ще дадете пълни показания за всичко това.

— Лорд Марс, ако това е цената за живота на моя екипаж, ще повторя всяка казана на вас дума пред който съдия ми посочите.

— Капитане, няма да говорите пред съдия. Ще кажете всичко на емперо. Лично. И аз ще присъствам, докато давате показания.

Мълчанието се проточи.

— Разбрах, лорд Марс. От този момент ви предавам официално командването на „Принцесата“. Вече вие давате заповедите.

Марс кимна, но се сети, че Понсуд няма как да го види по радиовръзка.

— Благодаря, капитане. Моят сътрудник господин Шанвер ще обсъди скоро с вас подробностите по прехвърлянето ви в „Оверн“. Подгответе се.

— Ще бъде изпълнено. Колкото по-скоро, толкова по-добре за нас.

— Споразумяхме се. — Марс погледна Шанвер. — Ще се справите ли е това?

— Вече обсъждам с капитан Понсуд как ще го направим.

Марс се озадачи за миг, но си спомни, че Шанвер е виртуална личност. Предположи, че виртуалната личност може да създаде толкова свои копия, колкото пожелае. И кимна за пореден път, за да покаже, че е разбрал.

— Има ли нещо конкретно, което искаме да бъде пренесено от „Принцесата“? — попита Шанвер. — Освен екипажа, за който вече знам, че се състои от седем души.

— Малък екипаж — вметна Шерил.

— Нашият е още по-малък.

— Искам колкото е възможно по-пълен архив от техния кораб — реши Марс. — И всички улики за сделката с Ву, които Понсуд има.

— За тази сделка май е било платено с налични — обади се Гамис.

— Вероятно е така, но въпреки това искам да получим всички възможни доказателства.

— Нуждаем се и от цялото количество храна, което биха могли да донесат — напомни Гамис на Шанвер. — Значи всички техни запаси. Вече ми се повръща от тези белтъчни блокчета.

— Можем ли някак да спасим техния кораб? — попита Марс. — Хората в Даласисла сигурно биха успели да отмъкнат всичко полезно от него.

— Капитан Понсуд ми съобщи — каза Шанвер, — че имат малка совалка, с която ще се прехвърлят при нас и ще пренесат храната. Зависи колко ще продължи този превоз и дали совалката може да бъде пилотирана дистанционно, но вероятно бих успял да я използвам, за да избутам „Принцесата“ встрани от плитчината на Потока. Трябва да знаете, че има голям шанс това да причини повреди и на совалката, и на „Принцесата“.

— По-добре е от нищо.

— И то съвсем буквално в този случай — съгласи се Шанвер. — Ако щетите по совалката не се окажат прекомерни, ще проверя мога ли да я програмирам, за да тласка „Принцесата“ по обратната траектория към Даласисла. Ако успея, хората от Даласисла ще имат два кораба, от които да си вземат необходимото.

— Искам да им оставя и совалката от „Брансид“ — реши Марс. — Бездруго нямате място за нея тук. Не искам да обикаля около Даласисла Едно.

— Трябва да се върнем, за да приберем Сийв и Лайтън — настоя Шерил. — Не бива да ги зарязваме тук.

— Аз мога да програмирам совалката за автономен полет до кораба, в който са хората от Даласисла — предложи Хантън. — Ще вземе Сийв и Лайтън, също и данните, оставени от „Брансид“, а после ще влезе в Плитчината и ще стигне до Средоточие.

— Щом Ву са знаели къде е „Брансид“, ясно им е и че има вероятност да се върне — натърти Шерил. — Не беше невъзможно да отбие атаката на „Принцесата“.

— Значи очакваш някой да ни дебне в другия край на струята към Средоточие — досети се Марс.

— Аз бих го направила на тяхно място.

— Но ние няма да се върнем с „Брансид“ — възрази Гамис.

— Вярно, но нали все пак ще се върнем през струята от Даласисла — изтъкна Шерил. — На тяхно място бих разпарчетосала всичко, излязло от тази плитчина, включително и „Принцесата“. Колкото по-малко свидетели, толкова по-добре.

Марс обмисли думите й и погледна Шанвер.

— Попитайте капитан Понсуд дали има комуникационни сонди.

— Има — потвърди Шанвер след малко. — Той казва, че възнамерявал да изпрати една след унищожаването на „Брансид“, но забравил, защото са били прекалено заети с усилията да стигнат някак до плитчината на Потока, а после и с опитите да се отърват от нас.

— Кажете му да изпрати една с потвърждение за моята смърт и унищожаването на „Брансид“, както и да добави, че ще останат тук един месец, за да отмъкнат каквото могат от древните станции. Нека посочат точна дата, на която имат намерение да напуснат тази система. — Марс се озърна към Шерил. — Ако Ву са намислили да възложат някому и тяхното унищожаване, ще си променят графика според съобщението от Понсуд.

— Много сте лукав — похвали го тя.

— Нямам желание да ме разпарчетосват. — Марс пак заговори на Шанвер: — А вие най-после ще имате възможност да посетите Взаимозависимостта.

— Почакайте малко, искате да се върнете във Взаимозависимостта с този кораб ли? — попита Шанвер. — Не мога да го направя. Нямам генератор на полето.

Всички се вторачиха в него.

— Шегичка — каза им Шанвер. — Имам генератор, разбира се.

— Трябва да обсъдим някой път вашето чувство за хумор — подхвърли Марс, след като заедно с останалите живи хора на мостика се опомни от прединфарктното състояние. — Май състоянието на полусмърт му е повлияло.

— Такова си беше и преди — увери го Шанвер. — Как си мислите, че умрях?

Трета част

Малко преди уречения срок за завръщането на „Брансид“, който корабът и екипажът му нямаше да спазят, още две струи на Потока изчезнаха.

Първо струята от Марлоу към Кеалакекуа. Населението на двете системи беше малобройно, а прекият маршрут между тях се използваше рядко, защото полетът по него се проточваше един месец, а обиколният маршрут през Бейлаган спестяваше десет дни от това време. Този факт беше поредното напомняне, че времето в струите на Потока не зависеше от разстоянието между системите, пък и бездруго оплетените тънкости на Потока бяха достъпни само за умовете на шепа хора.

Затова не се случваше често струята от Марлоу към Кеалакекуа да служи за законни пътувания и товарни превози. Тя се превърна в любим маршрут на контрабандисти, пирати и други типове, които нямаха нищо против полетът да се проточи малко повече, ако така можеха да избегнат прехващачите на бойния флот и инспекторите на местните митници. Когато струята на Потока изчезна, не бяха заявени официално никакви загуби на хора и стоки. Заличените от вселената осем кораба и около хиляда души бяха потеглили на частни, нерегистрирани или незаконни полети. В архивите нямаше нито списъци на екипажите и пътниците, нито товарителници, нито дати на отпътуване и пристигане. Просто вече ги нямаше. Техните клиенти, съдружници и близки никога нямаше да научат какво ги е сполетяло, защото в някои случаи дори не подозираха, че са избрали този маршрут.

Втората изчезнала струя обаче имаше много по-голямо значение. Свързваше системите Гуелф и Сегед, които всички причисляваха към демографското и икономическото „ядро“ на Взаимозависимостта. А поради чудатостите на Потока данните на граф Клермон за разпадането му и прогнозите за изчезването на отделните струи още не бяха получени в Гуелф. Така че пътуванията и превозите между двете системи си оставаха твърде оживени, когато струята на Потока изчезна ненадейно, а за жителите на Гуелф — неочаквано.

Последствията бяха много тежки. Изчезнаха десетки хиляди хора, сред тях и онези в пътническите кораби „Зовът на звездите“ и „Звезден оазис“, които бяха побрали общо десет хиляди души. Изчезналите стоки причиниха загуби от над един милиард марки. Полетите от Гуелф към Сегед, които дотогава продължаваха седем денонощия и осем часа, щяха да се удължат до повече от месец през обиколните маршрути.

Струята на Потока от Сегед към Гуелф оставаше достъпна, но в системата Сегед спряха всякакви полети по нея от страх, че бедствието може да се повтори. В системата Гуелф пък прекратиха и полетите през оставащите три плитчини на Потока, докато не получат някакво обяснение за това нещастие. Щяха да получат обяснението от Средоточие след цял месец и още няколко милиарда загуби от неосъществени сделки. А нанесената рана в масовото съзнание на хората в Гуелф никога нямаше да се изцели напълно.

Заедно с изчезването на тези две струи се потвърди и явлението „преходни струи“, което Марс и Ройнолд бяха обяснили набързо на Грейланд. Отвори се внезапно струя от Оуекуси към Артибонит, която просъществува една седмица, преди да изчезне също толкова незабелязано. И така беше най-добре, защото нито един кораб на авантюристи не се опита да влезе в тази възникнала за малко плитчина, а полетът между двете системи би трябвало да продължи около пет седмици, тоест доста повече от краткото съществуване на струята.

Още по-мимолетна струя се образува между Край и Нойнкирхен за петнайсет минути. Съответстваща й струя в обратната посока се появи седем минути по-късно и изчезна след още двайсет минути. Подобно на струята между Оуекуси и Артибонит те си останаха незабелязани от обитателите на двете системи. Поне за малко Край, по традиция най-изолираната система във Взаимозависимостта, а напоследък още по-изолирана от обичайното, имаше още един вход и изход. Е, никой не научи за тях, нито пък би могъл да се възползва, което обаче не променяше факта, че ги имаше.

В Стаята на спомените Кардения повика Рашела I, първата Пророчица-емперо, която стоеше безмълвно пред нея в очакване на въпроси.

— Някога имала ли си съмнения? — попита Кардения.

— За какво? — отвърна с въпрос Рашела I.

Кардения се засмя. Разбира се, тъкмо такъв отговор би могла да чуе от Рашела. Кардения вече бе призовавала много пъти спомена за първата емперо, за да обсъжда с нея виденията и как да ги представи най-убедително, за да хване на въдицата ако не благородническото съсловие, поне народните маси, за които поначало бяха предназначени. И във всички разговори прародителката на Кардения никога не бе излъчвала (и в буквалния, и в преносния смисъл, защото изображението й се излъчваше от находчиво разположени източници на светлина в тавана) друго освен безметежна самоувереност.

Впечатлението може би се дължеше отчасти на факта, че стоящата пред Кардения фигура не беше истинската Рашела, а само съчетание от спомени и емоции, съживени от евристично ориентиран изкуствен интелект, който можеше да представи чувствата й в един или друг момент, но не и да ги преживее. Същото важеше и за емоциите на всеки друг от предишните осемдесет и седем емперо, включително нейния баща. Кардения разбираше, че от по-придирчива гледна точка нито един бивш емперо не съществуваше, просто разговаряше с Джии, аватара на Стаята на спомените, който приемаше според желанието й техния облик, както тя сменяше една риза с друга. Но когато Рашела I или Атавио VI заставаха пред нея, можеше лесно да забрави, че не говори с истинската личност.

Но дори да си оставаха само компютърни симулации, дори да липсваха неподправени чувства, въпреки всичко някакъв остатък от личността на всеки емперо се долавяше в разговорите. Някогашните невротични индивиди говореха и отговаряха на въпросите като невротици. Самонадеяните тъпанари проявяваха самонадеяност и тъпота в отговорите си. Смразяващите гнусници — имаше и такива — бяха още по-смразяващи тъкмо заради липсата на емоции.

Рашела I не се държеше смразяващо, самонадеяно или невротично. Тя си беше… Рашела. Уверена. С онази увереност, която Кардения изиграваше все по-майсторски пред околните, но тепърва й предстоеше да постигне.

Емперо Грейланд обмисли отговора, който чу от емперо Рашела I.

— Добре, имала ли си съмнения за каквото и да било?

— Разбира се. Само някой социопат изобщо не се съмнява, а аз не бях социопат приживе.

— Сега, да не би да си?

— Ако доведеш психиатър тук и поискаш мнението му на специалист, вероятно би ме обявил за социопат. Тъй като понастоящем съм лишена напълно от способността да съпреживявам, макар че мога да имитирам съпричастие. Значи съм типичен случай на социопат, както ги описват в учебниците. И определено не изпитвам никакви съмнения.

— Но приживе си се съмнявала.

— Да, много пъти. В целия диапазон от незначителни и банални съмнения за хора, предмети и случки до всеобхватни, екзистенциални съмнения, например ще успеем ли в основаването на Взаимозависимостта.

— А защо се съмняваше?

— Ако оставим настрана особеностите на собствената ми личност, защото имаше причини да се съмнявам. Причините за тревогите ми се кореняха в несъвършенството на нашите планове, във вероятността да възникне нещо непредвидено, което може да промени хода на събитията.

— И твоите съмнения основателни ли бяха?

— Понякога.

— Как постъпваше в тези случаи?

— Обмисляхме нови планове колкото можехме по-добре и ги осъществявахме.

— Импровизирали сте.

— Да. Единственото ни предимство, за което аз имам принос в целия замисъл, беше убеждението, че планът не е важен. Важна беше единствено нашата цел и бяхме готови да я постигнем според възможностите, които ни се открият. Ако това означаваше да променяме плановете си, понякога насред осъществяването им, правехме го.

— Ти като че се гордееш с това.

— Гордеех се.

— Не, казвам, че се гордееш сега. Ти — симулацията.

— Аз — не, но Рашела се гордееше. И е логично да проявя тази гордост в разговора с тебе. Затова станах емперо. Нека да е ясно, че поначало ми беше отредено да стана емперо — в рода Ву се разбраха отрано, че имат нужда от свой представител, който ще уравновесява добре държавническата и църковната роля. Иначе казано, от полезен за тях актьор и в двете роли. Но аз бях нещо повече от тяхно лице пред света, защото им напомнях непрекъснато, че планът не е важен сам по себе си. И затова успяхме.

— Съмняваше ли се, че твоите пророчества ще свършат работа?

— Понякога. Случваше се от нещо, което бяхме обмислили помежду си, да няма никаква полза, когато го представим пред света, тогава се налагаше да извъртам или дори да се откажа напълно от него. Вече съм ти казвала, че тези пророчества бяха по-скоро посочване на цел, а не предсказания. Едва след като се потрудихме да ги сбъднем, те започнаха да изглеждат неизбежни. А ние се потрудихме упорито за осъществяването им.

— Съчиняването на пророчества и успешното им внушаване се оказа много по-тежка работа, отколкото очаквах — призна Кардения.

— Да, тежка работа е — съгласи се Рашела. — Аз престанах да ги използвам още при първата възможност. Знам, че никой от другите емперо преди тебе не е прибягвал до тях, защото не е имало смисъл. Вече са били емперо, значи почти цялата тежка работа по укрепването на властта е била свършена преди тях. Оставало им е само да поддържат основите на тази власт. А ние се погрижихме това да бъде лесно чрез средствата, с които разполага държавата.

— Значи казваш, че не биваше да се занимавам с пророчества.

— Не съм го казала.

— Защото всъщност не си човек и този проблем не те интересува извън разговора с мен.

— Отчасти затова. Но твоето царуване се различава от царуването на всеки твой предшественик, включително и от моето. Аз се трудих упорито за създаването на Взаимозависимостта, но тогава още не бях емперо. А когато станах емперо, за мен критичният период, тоест основаването на Взаимозависимостта, приключи до голяма степен. Домът Ву успя. А твоят критичен период е разпадането на Взаимозависимостта. Трябва да подготвиш населените от хора системи за живот в изолация. Разполагаш със средствата на държавната власт, но е почти сигурно, че те няма да бъдат достатъчни. И се налага да използваш също средствата на църковната власт. Затова бяха подготвени. Заложих ги, за да ги употребиш. Не конкретно ти. А който и да е емперо, попаднал в твоето положение.

Кардения я изгледа с присвити очи.

— Предвидила си изчезването на Потока?

— Не. Никога не съм разбирала същината на Потока. Все ми изглеждаше като мъчна математика, а аз си имах хора, които да се занимават с нея. Предвидих обаче, че може да настъпи период, когато някой емперо ще се нуждае от нещо повече, освен поста си. И че би се наложило да поеме и ролята на пророк. Ти си втората пророчица-емперо.

Кардения трепна.

— О, аз не се наричам така.

— Не виждам причина да не го правиш.

— Защото е малко… нагло. И не мисля, че подобава сама да си присвоявам такава титла. Според мен първо околните трябва да ми я дадат.

— Мога да те уверя, че грешиш от гледна точка на маркетинга. Ако искаш хората да те назовават с тази титла, трябва първо ти да се назовеш с нея. Или поне да внушиш тази идея чрез своите пропагандисти.

— Сега ги наричаме министерство по връзките с медиите.

— Все едно. Възложи им да се заемат с разпространението на идеята. Ще ти бъде по-полезно, отколкото си представяш.

— Съмнявам се — отвърна Кардения.

— Аз се занимавах с маркетинг. Знам.

— Не за това говоря. Имам по-всеобхватни съмнения. За всичко.

— То се знае. Нали си човек.

— Радвам се, че забеляза.

— Мога да се досетя, че в момента се надяваш да чуеш някакъв мъдър съвет от мен.

— Когато го казваш така, въздействието на съвета не е същото, да знаеш.

— Ще запомня това, за да прозвучи по-естествено следващия път.

— Благодаря ти.

— Все пак искаш ли да чуеш мъдрия съвет?

— Да — натърти Кадения. — Да, искам.

— Ето го. Увереността не се крепи на знанието, че си права. Увереността се крепи на знанието, че можеш да постигнеш целта си. Имаш съмнения, защото е разумно да се съмняваш. Същото е както беше за мен. Но помни, че планът не е важен сам по себе си. Каква е твоята цел?

— Да спася живота на колкото може повече хора с всички възможни средства.

— Бъди уверена в целта си и всичко останало ще се подреди.

— Благодаря — промълви Кардения след малко. — Казаното от тебе за увереността има смисъл.

— Радвам се, че ти харесва — отвърна Рашела. — Прочетох го в някаква книга.

Когато Кардения излезе от Стаята на спомените, Обилийс Атек я чакаше. Изражението на Атек беше малко неспокойно и защото винаги се чувстваше неловко в личните покои на емперо, и защото се притесняваше, че не знае какво представлява Стаята на спомените. Кардения й обясни веднъж, че е по-особено помещение за релаксация, което понякога си беше самата истина, но не забелязваше признаци това да е уталожило смущението на Атек.

Кардения се усмихна на своята помощничка, пое си дъх и пак се превърна в Грейланд II.

— Дойде ли следващата ми посетителка?

— Да, Ваше величество, чака във вашия кабинет.

Атек отстъпи встрани, за да върви зад емперо.

В кабинета чакаше лейди Кива Лагос, смъкнала се доста отпуснато на стола, зазяпала се в тавана и поклащаща небрежно крак. Тази гледка развесели Грейланд. Повечето посетители се стъписваха от кабинета и трупаните през столетията скъпоценни джунджурии в него, но позата на Кива подсказваше недвусмислено: „Да бе, имаш всякакви боклуци тук и какво от това, мамка му“. Отношение, което много допадаше и на самата Грейланд.

Атек се прокашля сдържано. Грейланд видя как Кива се озърна, схвана дадения от Атек знак „Я ставай!“ и се надигна от стола за поклон.

— Лейди Кива, радвам се да ви видя отново — каза Грейланд и отпрати Атек с жест. — Настанете се удобно, моля ви.

— Разглеждах тавана в кабинета ви, Ваше величество — сподели Кива, щом седна. — Не ми се вярва да съм виждала златен варак в такива количества на друго място.

— Да, много е.

— Едно от предимствата на поста емперо.

— Може и така да се каже. Но да си призная, не се замислям често за това. Напоследък рядко вдигам поглед към тавана.

— Отделяйте му внимание понякога, Ваше величество. Много е внушителен.

— Как е вашата приятелка? Съжалявам, но в момента не си спомням името й.

— Сеня Фундапелонан.

— Не е лесно да го запомня.

— Казах й същото, когато се запознахме. Благодаря, Ваше величество, тя е много по-добре. И ви благодаря отново, че я приютихте в двореца Брайтън. Тук се чувства в много по-голяма безопасност.

— Разбира се. А вие как сте? Знам, че пострада вашата приятелка, но куршумът все пак е минал през прозореца на вашия апартамент.

— Поисках да сменят прозореца с нещо малко по-устойчиво на куршуми. Но си останах там. Ако някой иска да ме докопа, знае къде съм.

— Лейди Кива, не знам дали да смятам това за смелост, или за глупост.

— Несъмнено е глупост, Ваше величество. Но ако някой е готов да прави такива усилия, няма значение къде ще спя. Затова нищо не пречи да си спя у дома. Пък и аз съм наясно кой е виновен. Вече изразих недоволството си пред него.

— Чувам слухове, че през същата нощ, когато вашата приятелка беше простреляна, началничката на администрацията на графиня Нахамапитин е била нападната, както спяла в леглото си.

— Ваше величество, не знам нищо за този инцидент.

— И аз предположих, че е така. — Грейланд кимна към превързаната ръка на Кива. — Какво се е случило с ръката ви, лейди Кива?

— Това ли? — Кива вдигна ръката пред очите си. — Счупих я в едно тъпо нещо.

— Струваше ли си?

— Без никакво съмнение, Ваше величество.

— Е, добре. Продължавайте в същия дух.

— Твърдо решена съм да го правя. И като заговорихме за това… — Кива се пресегна към купчината документи, която бе оставила до стола, и я стовари върху бюрото на емперо. — Хайде да обсъдим онова, което изрових за шибаните Нахамапитин.

Грейланд изви вежда.

— Ох, гадост, започнах да псувам, нали? — сащиса се Кива.

Грейланд се засмя.

— Извинете. Ваше величество, иначе полагам големи усилия да се държа прилично.

— Лейди Кива, предпочитам да се държите както ви е присъщо.

— Ваше величество, дано не съжалявате за тези думи.

— Убедена съм, че няма да съжалявам. Особено след като ми покажете какво сте събрали тук.

— Ако позволите да попитам, как възнамерявате да го използвате?

— За информацията ли питате? Засега никак. — Грейланд забеляза изражението на Кива и добави: — Но ви обещавам, лейди Кива, че нищо направено от вас няма да бъде пропиляно. Ще го използвам. И то както трябва.

— Тогава да се заемаме с работата. — Кива извади лист от купчината. — И да започнем с това.

— Какво е то?

— Тайните банкови сметки на Надаш Нахамапитин. Сметките, които тя изобщо не е очаквала някой някога да открие. Много са интересни.

— Защо?

— Защото само преди дванайсет часа, Ваше величество, някой прехвърляше пари от тях.

— Готови ли сме? — попита Дженети Хантън, докато оглеждаше мостика на „Оверн“.

На кораба му предстоеше да излезе през плитчината на Потока в системата на Средоточие.

Ако ги причакваха в засада, щяха да ги ударят още в мига, когато корабът се появи в обикновеното пространство-време. Корабите излизаха от Потока без никаква инерция, „Оверн“ щеше просто да увисне в космоса — неподвижна мишена за всякакви ракети, лъчеви оръжия или груби думи, отправени към него. Планът на Марс да изпратят първо сонда със заблуждаващо съобщение бе изпълнен, но не можеха да знаят предварително дали е имало някаква полза. Импровизираният екипаж щеше да научи след малко.

— Подготвил съм моя комплекс лъчеви оръжия за стрелба по всичко, което се движи — увери ги Шанвер.

Хантън кимна.

— Аз ще следя за всякакви заплахи.

— Благодаря ви, доктор Хантън — отвърна Шанвер. — Търсете преди всичко доближаващи ни ракети.

Марс си мислеше, че Шанвер се държи много благо. Той беше и компютър, и на практика самият кораб. Нуждаеше се от човек, който да го уведомява за летящи към тях обекти, колкото заел се да майстори нещо баща се нуждае от току-що проходило дете да му подава инструментите. Но Шанвер разбираше, че Хантън иска да прави нещо в момента, и беше готов да му угоди.

Това подтикна отново Марс да се запита кой и какъв е бил Шанвер по времето, преди да се превърне в компютър и кораб. През осемте дни в Потока виртуалният човек беше свадливо уклончив при такива въпроси и предпочиташе да отклонява вниманието на Марс към разговори за Взаимозависимостта. За Шанвер тази тема си оставаше безкрайно увлекателна, а и чувството за справедливост напомняше на Марс, че той и спътниците му по неволя на практика мобилизираха Шанвер и кораба му в бойния флот, затова се стараеше да сподели с виртуалния си приятел колкото можеше повече информация.

Ако се съдеше по малкото подробности, които успя да изкопчи от Шанвер за личната му история, той е бил много богат, но оставаше неясно дали сам е натрупал това състояние, или го е наследил от семейството си. Един ден той и около двеста от най-близките му приятели решили да потеглят на увеселително пътешествие с „Оверн“, като вземат голяма част от своите пари и вещи. Напуснали обаче неочаквано и доста припряно родния свят на Шанвер през Потока и накрая се озовали в системата Даласисла без шанс да се завърнат.

— Значи сте били бежанци — предположи Марс.

— Предпочитахме да се смятаме за временни преселници — уточни Шанвер. — Имахме твърдо намерение да се върнем някой ден, но се намеси физиката.

— Изчезнала е струята, през която сте стигнали до Даласисла.

— Да. — Шанвер се намръщи, с което за пореден път напомни на Марс колко добре наподобяваше тази симулация истински човек. — Лорд Марс, в онези дни щяхте да ни бъдете много полезен. Вие като че разбирате тези проблеми по-добре от всеки друг мой познат.

— И друга ги разбираше не по-зле от мен.

— Да, казахте ми… Лорд Марс, много съжалявам за смъртта на вашата приятелка доктор Ройнолд. Разбирам, че ви е мъчно за нея. И за целия екипаж на „Брансид“.

Марс кимна.

— А на вас, мосю Шанвер? Мъчно ли ви е за хората, които ви придружиха в това пътешествие?

— То се знае, но оттогава мина много време.

— Не и за вас. Нали сте проспали последните триста години.

— Да, предимно. Мъничка част от моя мозък се будеше от време на време, за да проверява и да поддържа кораба. Виртуално съответствие на кратко събуждане, за да си почешете носа, ако ви сърби, и веднага да заспите отново.

— Все пак сте спали.

— Да. Трябва да знаете, лорд Марс, че когато реших да заспя, моите спътници ме бяха напуснали. С най-добри взаимни чувства, защото измислиха как да съживят Даласисла и да поканят там малцината все още живи обитатели на системата. Напуснаха ме, защото вече имаха по-добро място, а аз се радвах за тях.

— Как са успели? Питам за възстановяването на Даласисла. Хабитатът е бил мъртъв от векове.

Шанвер завъртя глава.

— Не мъртъв, лорд Марс. Безжизнен. Каквото и бедствие да бе сполетяло хабитата, проблемът не е бил в самата конструкция. О, да, имаше, повреди, освен това беше разграбен по времето, когато го намерихме. И когато казвам, че моите хора възстановиха Даласисла, трябва да разберете, че далеч не постигнаха състоянието по време на разцвета му. Все пак условията бяха достатъчно добри, за да се настанят там и моят екипаж, и онези около хиляда души от Даласисла, които още обитаваха системата в по-малки станции и кораби.

— Смайващо е, че още е имало хора. Да оцелеят толкова дълго в изолация…

— Да, забележително. Но и потискащо, не сте ли съгласен, лорд Марс? Някога в Даласисла е имало милиони, живели са в охолство и уют, а накрая са останали малцина, вкопчили се с нокти в ръба над пропастта, както гласи древната поговорка. И то не защото са били откъснати от останалата вселена, а защото в първите критични години след попадането в изолация са загубили колективния си разсъдък. Или поне достатъчно от тях са го загубили, за да отделят другите от скъпоценното си време за тях, вместо да се справят с неотложните проблеми.

— И хората могат да се превърнат в проблем — съгласи се Марс. — Но вашият екипаж като че не е имал такива затруднения.

— Поне отначало — каза Шанвер. — Но от вас научих, че Даласисла е била обитаема само няколко десетилетия. Какъвто и хаос да е сполетял хората в Даласисла, повторил се е и при тях.

— Вие вече спяхте ли по онова време?

— Да. Останах буден колкото да се убедя, че са възстановили жизнената среда в хабитата, после се приспах.

— Кога… — Марс посочи проекцията на Шанвер… — извършихте тази промяна със себе си?

— Почти незабавно след пристигането ни тук. Когато тръгнахме, лорд Марс, аз вече умирах. Често се шегувах, че приличам на Мойсей. Изведох своя народ от Египет и му показах обетованата земя, но самият аз не можех да отида там. Казваха ми, че се държа прекалено мелодраматично, и бяха прави. Обичам да има малко мелодрама в живота. А и не се тревожех излишно. Знаех, че когато моето тяло умре, мога да разчитам на това. Така мислите за смъртта не бяха толкова тягостни.

— Изумително.

— Това е изключително стара технология — каза Шанвер. — В нея бяха внесени някои подобрения, но в основата си тя е на много векове. А по вашата реакция личи, че никакво нейно съответствие не е широко разпространено във Взаимозависимостта.

— Нямаме нищо подобно.

— Е, тя е и много скъпа, пък и трудна за поддържане. За да я има, човек трябва да я иска на всяка цена. Аз я исках и я взех със себе си, като я вградих в кораба.

— Харесва ли ви да сте кораб?

— Общо взето, животът ми е много приятен. Липсват ми някои телесни удоволствия, като храната и секса. Понякога споря сам със себе си за кое копнея повече. В момента храната е на първо място. Но най-много ми харесва, че още съм жив.

— Но въпреки това сте заспали.

— Ами така беше най-практично. Взех решението, защото разчитах, че някой ден струите на Потока, които ни принудиха да останем в Даласисла, може да се появят отново, а който е оцелял от моя екипаж, ще поиска да провери дали условията у дома не са станали по-благоприятни за нас. Или че може да се появят други хора, а ако по някаква причина не са настроени дружелюбно, добре е наблизо да има въоръжен кораб. Представях си това да се случи за двайсетина-трийсетина години, а не след три века.

— Бихте могли да се събудите сам.

— Наслаждавах се на съня. Все не ми стигаше приживе. Мисля, че вече почти наваксах недоспиването.

— В Даласисла… говоря за сегашните й обитатели… пазят спомена как вие и вашият екипаж сте казали, че ще дойдат и други хора. Това е една от причините да не се изненадат много, когато ние пристигнахме. Превърнало се е едва ли не в пророчество за тях.

— Не бих казал, че сме се старали да прозвучи така — отвърна Шанвер. — Според мен просто изтъкнахме, че е възможно да се появят още хора, ако струята на Потока се отвори някога. Лорд Марс, времето има странното свойство да изкривява спомените. Но и вие сте се появили тъкмо когато са имали нужда от вас. Помогнахте им да спечелят още много време с вашите дарове.

— Съсипан космически кораб и две совалки, чиято енергия ще се изчерпи скоро — уточни Марс.

— А може и да не се случи скоро, защото хората в Даласисла са невероятно изобретателни. Никой не може да се мери с тях по умението да използва и приспособява каквото има подръка. Нямаше съмнение в това по мое време, явно са останали такива до днес. И дори вашето пристигане да не е било предопределено от някое божество, появили сте се в такъв момент и сте им дали толкова нови средства да се борят за оцеляването си, че това е изглеждало като същинско чудо в техните очи. Значи „пророчеството“ се е оказало вярно за тях. Или поне приблизително вярно, което е достатъчно за едно пророчество, ако мога да се позова на своя опит.

— Богат опит ли имате с пророчествата? — поинтересува се Марс.

— Достатъчен, за да разбера какво са преживели — отвърна Шанвер. — И като заговорихме за пророчества, разкажете ми още нещо за Църквата на Взаимозависимостта.

Продължаваха в същия дух, обсъждаха какво ли не освен подробности за живота на Шанвер.

Докато отброяваха секундите до излизането си в пространството около Средоточие, Марс си каза, че какъвто и да е бил Шанвер в предишния си живот, в този изглеждаше много свестен човек.

— Ей сега — промърмори Хантън, впил поглед в своя екран. — И-и-и… пристигнахме. Вече сме в системата на Средоточие.

— Не виждам нищо смъртоносно, запратено към нас — каза му Шанвер след няколко секунди. — А вие?

— Нищо не ни доближава — потвърди Хантън. — Откривам три малки обекта, които са неподвижни спрямо плитчината на Потока.

— И аз ги виждам — каза Шанвер.

Един от обектите се появи на големия екран, когато камерите на „Оверн“ се обърнаха към него.

— Регистрационен автомат — разпозна го Шерил. — Има ги край почти всяка изходна плитчина. Записва кораба и времето на пристигането му за сравнение с утвърдения график на полетите.

— Мога да гарантирам, че нямаше никакъв график за полета на този кораб — подхвърли Марс. — И изобщо за тази изходна плитчина.

— Този автомат на Взаимозависимостта ли е, или на Ву? — попита редник Гамис.

— Независимо кой го използва, всички са произведени от Дома Ву — напомни Хантън. — Нали корабостроенето е техен монопол.

— На когото и да е, вече ни забелязаха — каза Шерил и погледна Марс. — Какво искате да правим нататък?

— Мисля, че е най-добре просто да вървим по алеята — отговори той.

— Не ви разбрах, сър.

— Изпратете съобщение до диспечерския център в Си'ан с молба да предадат на емперо, че нейният шпионски кораб „Самуел III“ се е върнал от тайната си мисия и е готов да се скачи със станцията, за да представи доклада си. Изпратете го на общите честоти.

— Защото шпионите се държат точно така — изсумтя Гамис.

— Да, така се държат шпионите в кораби, които не искат да рискуват среща с далекобойни ракети на Ву от тук до Си'ан.

— „Самуел III“ ли? — подсмихна се Шанвер.

— Това е шега между мен и емперо — каза Марс. — Ще ви обясня по-късно.

— Впечатляващо е, че се познавате достатъчно добре с емперо, за да има шеги, които разбирате само вие двамата.

— Ами, хм, тя е дружелюбен и отзивчив човек — смънка Марс неловко.

— Виж ти — промърмори Шанвер, който явно го преценяваше наново, а това смущаваше сериозно Марс.

— Може ли да изпратите съобщението? — настоя повторно, за да отклони някак разговора.

— Направих го и от диспечерския център на Си'ан вече ни отговарят.

— Сигурен ли сте, че е Си'ан? — попита Гамис. — Нов сте тук.

— Следя и другите разговори на същия източник — отговори му Шанвер. — Ако вашите приятели Ву се опитват да ни подмамят по този начин, вложили са невероятни усилия.

— Няма нищо сигурно на този свят — оправда се Гамис.

— Прав сте — съгласи се Шанвер. — Но в този случай е невероятно да ни лъжат, защото ни насочиха току-що към частните докове на имперския дворец. Съобщиха ми и че там ще бъдем посрещнати от придружители. — Той стрелна с поглед Марс. — Трябва да ме научите на тези ваши шеги.

„Оверн“ беше посрещнат при имперските докове от совалка с хора от службата за сигурност, които претърсиха кораба от край до край и изведоха екипажа на „Принцесата“, който беше затворен в три достатъчно удобни каюти. След отлитането на совалката с пленниците останаха неколцина от службата за сигурност, а с кораба се скачи втора совалка, от която влязоха емперо с още няколко телохранители.

— Лорд Марс — каза Грейланд, — радваме се да ви видим отново.

— Ваше величество — поклони се Марс.

Разбираше, че имперското „ние“ е заради охраната, а не защото тя искаше да се държи надменно, но в този много официален момент мозъкът му напомни как двамата с Кардения лежаха голи в постелята й, защото човешките мозъци са си такива. Заради което той мразеше силно мозъка си в тези мигове.

— Аз също се радвам да ви видя отново.

Грейланд се огледа и пак се взря в Марс.

— „Самуел III“, така ли?

— Всъщност името на кораба е „Оверн“, Ваше величество.

— Лорд Марс, това не е корабът, с който отпътувахте.

— Права сте, Ваше величество.

— Много ни е приятно да научим, че притежаваме шпионски кораб, който е прекалено секретен, за да знаем дори ние за съществуването му досега, но сме загрижени за състоянието на „Оливиър Брансид“ и неговия екипаж.

— „Брансид“ беше нападнат, а екипажът му загина, оцеляхме само аз и още петима.

— Нападнат от кого?

— От кораб, който ни е последвал от Средоточие, Ваше величество. Заловихме неговия екипаж и го доведохме тук. Вашата служба за сигурност отведе тези хора на по-строго охранявано място.

— А вашата приятелка доктор Ройнолд?

Марс сведе поглед и безмълвно завъртя глава.

— Нашите най-искрени съболезнования, лорд Марс — промълви Грейланд.

— Благодаря, Ваше величество.

— Трябва да обсъдим с вас много въпроси, но може би докът за скачване на совалки не е най-подходящото място за това. Ще ни придружите ли до двореца, за да продължим разговора там?

— Разбира се, Ваше величество. Но преди това ви моля да дойдете с мен за малко.

— Защо, лорд Марс?

— В кораба има човек, с когото според мен е добре да се запознаете.

— Лорд Марс, той също може да дойде с нас в двореца. Както и другите оцелели от вашия екипаж.

— Благодаря, Ваше величество. Но това не е толкова лесно.

След няколко минути, през които останалите от екипажа й се представиха набързо, Грейланд и Марс влязоха в мостика. С тях дойде и телохранител, но Грейланд го отпрати с кимане. Мъжът се подчини недоволно.

— Марс, наистина съжалявам за смъртта на Ройнолд — тихо му каза Грейланд. — Знам колко я ценеше.

— Благодаря ти… — Марс се спря усмихнат. — Едва не казах „Кардения“ на публично място.

— Не го прави. Не ти се сърдя, че малко оставаше да го направиш. Само че… Недей.

— Ще запомня.

Грейланд се озърна.

— Не трябваше ли да се срещна с някого?

— Да. Мосю Шанвер, вече можете да се покажете.

Изображението на Шанвер се появи трепкащо, което според Марс си беше излишна театралност. Грейланд се ококори. Шанвер я доближи и се поклони почтително.

— Ваше величество.

Грейланд го зяпна, засмя се и направи нещо, което Марс изобщо не очакваше. Тя се поклони със същата почтителност и изрече:

— Ваше величество.

А Шанвер се зарадва.

— Разобличен съм! — възкликна той. — Толкова рано! А скъпият ви лорд Марс дори не заподозря.

— Той не знае каквото знам аз — отвърна Грейланд.

Шанвер погледна Марс.

— Разбирам защо я харесвате. И аз много я харесвам още отсега.

— Ъъ… какво става? — попита Марс и двамата.

— Този твой приятел… — Грейланд пак се обърна към Шанвер. — Извинете, май не чух името ви.

— Тома Рейно Шанвер.

— Твоят приятел Тома Рейно Шанвер е монарх. Крал? Император? Велик херцог?

— Обикновен крал, Ваше величество.

— Обикновен ли? — повтори тя закачливо.

— Не съм императрица като една от присъстващите. Но тук титлата не е „императрица“, нали?

— Емперо. Няма мъжки или женски род.

Шанвер посочи Марс.

— Но той е лорд, а баща му — граф.

— Нима очаквате логика в титлите на владетелите?

— Права сте.

— Вие крал ли сте? — попита Марс.

— Да. Тоест… — Шанвер махна с ръка. — Бях крал. Вече съм мъртъв, а правото над престола по традиция се прекратява с кончината на владетеля. Освен това бях свален от власт. Така че и приживе имаше спорове дали още съм крал. Моят отговор е „да“, но какъв друг да очаквате от мен?

— И тук има хора, които са много настървени да направят същото с мен — каза Грейланд. — Говоря за свалянето от власт.

— Не бих ви препоръчал да се съгласите — подхвърли Шанвер.

— Не е голям напредък в кариерата, а?

— Освобождава ви се много време, което е великолепно предимство. Но хората, които ви свалят от власт, обикновено искат и да ви убият. А това създава някои неудобства. Имаше ли вече покушения срещу вас?

— Две.

— О, значи съвсем отскоро сте в занаята — отбеляза Шанвер.

— Ако позволите да се намеся… — каза Марс и се обърна към Грейланд. — Как позна, че е крал? Така де, бил е крал.

Грейланд посочи Шанвер.

— Познах, защото е такъв.

— Какво общо има това с кралската му титла?

— И вие имате нещо подобно — досети се Шанвер. — Толкова внушително. Толкова скъпо. Толкова натрапчиво.

Грейланд кимна.

— Имам нещо, което се нарича Стаята на спомените. Там са всички предишни емперо. Поне техните спомени. Но вие сте различен. Те имат спомените си и могат да ви кажат какво е мислил или чувствал някой емперо във всеки момент, но не преживяват самите емоции. А вие като че сте се съхранили целият.

— Да, целият съм тук. Или поне така ми се струва. Моят род е усъвършенствал постепенно софтуера. Вие може би разполагате с много ранна версия.

— Аз през цялото време си мислех, че е създаден по заповед на Рашела. Първата от нашите емперо.

Шанвер завъртя глава.

— Ако е същата програма, която сме имали и ние, много по-стара е. Разработена е още на Земята. И вашите прародители, и моите са я получили малко преди Разкъсването.

— Какво? — учуди се Марс.

— Разкъсването. Така наричахме събитието, което ни е откъснало от Земята и нейната мрежа от струи на Потока, както и от вашата. — Шанвер се взря поред в Грейланд и Марс, които го зяпаха озадачено. — Защо ме гледате така? Вие как го наричате?

— Ние не го наричаме никак — отговори Марс. — Знаем, че сме загубили връзка със Земята преди около хиляда и петстотин години, но не знаехме, че е имала своя мрежа от струи на Потока.

— Или че има друга, съвсем отделна от нас група звездни системи, свързани чрез струи на Потока — добави Грейланд.

Шанвер пак се взря в тях и устните му се извиха в усмивка.

— Колко интересно. Преживели сте свои Тъмни векове. Загубили сте всички знания. И за Разкъсването. И за нас. И за Земята и нейните звездни системи.

— Вие знаехте ли за нас? — попита Марс.

— Разбира се. Нали така попаднах във вашата област от космоса. Самата ми поява тук формално е нарушение на договора, но иначе у дома щяха да ме обесят и бях готов да рискувам. Но щом вие не помните, че сте имали договор с нас и със Земята, не е нужно да се тревожа, че съм го нарушил.

— Имали сме договор с вас…

— Да. Е, не конкретно с мен, това е ясно. Договор със Съвета, към който принадлежеше и моята планета Понтийо. Общо двайсет звездни системи. А империята на Земята включва петнайсет системи. Вашите системи, които сега наричате Взаимозависимостта, някога са били Свободните системи. Повече са, но с по-малко население и от Съвета, и от Земята, защото голяма част от нашите системи имат обитаеми планети, докато при вас те… почти липсват.

Марс и Грейланд се споглеждаха втрещени.

— Наистина не знаете, така ли? — попита Шанвер.

— Всичко е съвсем ново за мен — призна Грейланд.

Марс само кимна.

— Има някаква ирония в това, да знаете — каза Шанвер. — Е, няма как да знаете.

— И в какво се състои иронията?

— Именно Свободните системи са настоявали за сключването на договора, който разделил човешките системи на три части. А след това са причинили Разкъсването, защото не се чувствали достатъчно изолирани.

— Причинили са Разкъсването ли? — повтори Марс. — Ние сме предизвикали изчезване на струи от Потока?

— Да, направили сте го. По-точно вашите прадеди.

— Това е физически невъзможно.

— Вие го казвате, но се е случило.

— А вие знаете ли как може да бъде направено? — попита Грейланд.

— Аз ли? Определено не — отговори Шанвер. — Ако питате за учените на Понтийо и в целия Съвет, не мисля, че знаеха преди триста години. Вие сте разполагали с този метод и не сте го споделили с останалите — подозирам, че не сте искали, защото сте пожелали да се отделите напълно от нас. И сега се оказва, че вие също сте изгубили тези знания. Лорд Марс, Ваше величество, лично аз не смятам, че това е лошо.

— Можете ли да потвърдите казаното от вас за нашата история? — попита Марс.

— Записано е в нашите книги по история.

— И вие сте ги донесли? — усъмни се Грейланд.

Шанвер се усмихна.

— Ваше величество, когато си тръгнах от Понтийо, аз напусках завинаги. Уверявам ви, взех си всичко.

— Какво знаеш за Свободните системи? — попита Кардения в Стаята на спомените.

— Те са били един от предшествениците на Взаимозависимостта — отговори Рашела I. — Само че по времето, когато ние я създавахме, никой вече не използваше това наименование.

— А защо?

— Защото онзи хлабав съюз на звездни системи се бе разпаднал преди векове.

— По какви причини?

— По същите, заради които се разпадат много съюзи — противоречащи си интереси, липса на икономическо оживление, тъпи или алчни управници и обикновено нехайство, както и всякакво съчетание между тях.

— Аз съм емперо на Взаимозависимостта — каза Кардения. — А моята майка се занимаваше с история. Как е възможно да не знам нищо за Свободните системи?

— Знаеш за тях, но не и конкретното наименование. Учебният материал се променя с времето. Може би по времето и на мястото, когато и където си израснала, не са смятали това за важно.

— Звучи уклончиво — възрази Кардения.

— Забелязвам, че в тона ти се появи известна враждебност спрямо мен — отбеляза Рашела I. — Но аз изобщо не се опитвам да говоря уклончиво. Спомни си, че нямам самолюбие, което може да бъде уязвено, нито потребност да оправдавам своите действия или постъпките на други хора. Ако според тебе говоря уклончиво, възможно е ти да изразяваш въпросите си към мен по начин, който в сегашното ти емоционално състояние изглежда уклончив.

— Тоест казваш ми, че проблемът е в мен, а не в тебе.

— Общо взето — да.

— Да знаеш, днес се запознах с компютърна симулация на човек, която може да говори уклончиво, ако пожелае.

— Добре — отвърна Рашела I. — Аз обаче не мога.

Кардения си пое дъх и опита да подреди мислите си, защото Рашела беше права, дявол да го вземе — наистина се беше настроила малко враждебно в момента и затова задаваше неправилни въпроси. След минута, през която образът на Рашела стоеше в търпеливо очакване, както подобаваше на компютърна симулация, тя опита отново.

— Известно ли ти е по твое време да са правени опити за премахване на сведенията за Свободните системи от учебния материал?

— Не. Нито аз, нито друг от моите съвременници сме обмисляли това.

— Опитвала ли си се някога да налагаш цензура, или да внасяш промени в преподаването на история?

— След като станах емперо, моите пропагандисти се постараха да представят създаването на Взаимозависимостта така, както желаехме да бъде възприемана в бъдеще, особено онази нейна част с пророчествата, за която вече сме разговаряли. До момента на моята смърт нашата версия, или поне съвсем близко нейно подобие, стана общоприетата гледна точка за тези събития. Разбира се, имаше и алтернативни версии, но те не бяха толкова разпространени, а и техните автори не получаваха възможност да преподават в най-престижните учебни заведения. Освен това въведохме и законите срещу богохулството, към които не прибягвахме често, но и те послужиха за налагането на официалната история.

— Но не сте опитвали нарочно да съкратите или промените историческите данни за периода преди Взаимозависимостта.

— Не, ако не засягаха времето непосредствено преди основаването на Взаимозависимостта, тоест периода, когато се опитвахме да я създадем.

— Чувала ли си някога за Съвета?

— Това е твърде неясен въпрос. „Съвет“ може да означава какво ли не.

Кардения си захапа бузата, за да не се сопне на Рашела I, която би останала невъзмутима, а това би я ядосало още повече.

— Известно ли ти е, че съществува политическа общност, наречена Съвета и състояща се от държави в звездни системи, които не са и никога не са били част от Взаимозависимостта в сегашния й вид? — уточни тя най-старателно.

— Не.

— Чувала ли си някога за Тристранния договор?

Кардения назова договора с официалното наименование, което научи от Шанвер.

— Не.

— Чувала ли си някога за събитие, наречено Разкъсването, което е отделило Свободните системи от другите човешки средища?

— Не.

— Как Земята е станала недостъпна за звездните системи във Взаимозависимостта?

— Изчезнали са струите на Потока от и към Земята.

— Как се е случило това?

— Естествен процес.

— Лъжеш ли ме в момента?

— Не те лъжа целенасочено. Възможно е да ти казвам информация, за чиято недостоверност или си осведомена, или само се досещаш, но ако е така, причината е в информацията от моя жизнен опит, а не в желанието ми да те заблудя.

— Питала ли си се някога дали има и други населени с хора звездни системи? Освен Земята?

— Да, но съвсем умозрително. Според знанията за Потока, които имах приживе, изглеждаше възможно да се появят нови негови струи, значи хора от Земята биха могли да попаднат в нови звездни системи. Такъв беше сюжетът на една от най-любимите развлекателни програми по мое време. Заглавието й беше „Магьосникът от Оз“. Но никога не съм отделяла повече внимание на този въпрос. Тогава си имахме предостатъчно грижи.

Кардения поумува отново.

— Ти ли си най-ранната личност, съхранена в Стаята на спомените? Питам дали тук има спомени и мисли на други хора освен на всички емперо?

— Не — отрече Рашела. — Стаята на спомените бе създадена единствено за емперо. Наложих забрана върху вложените в нея технологии за всички останали. Не само върху това конкретно приложение на технологиите, но и върху всяко тяхно приложение, което би могло да го наподоби като предназначение или резултат.

— Но технологията е съществувала и преди ти да се възползваш от нея.

— Така е. Тази технология беше много стара, разработили са я още на Земята. Аз търсех нещо, с което да осъществя този замисъл, а я откри един от изследователите, заели се да проверят какво има в различни архиви. Доколкото можах да разбера, дотогава не е била прилагана заради огромните разходи, непосилни за всеки друг, освен цяла държава, или поне за всеки, който не е богат колкото цяла държава.

— И колко струва работата на тази стая? — попита Кардения.

— Понастоящем съвсем малко, защото почти всички необходими разходи бяха направени в миналото. Захранването и инфраструктурата са включени в общата цена на текущата поддръжка на Си'ан, а хабитатът поначало е предназначен да удовлетворява потребностите на емперо. Когато възникват извънредни разходи за поддържането или усъвършенстването й, имперското министерство на финансите просто увеличава паричната маса с необходимата сума.

— Това не може да е законно.

— Законно е, защото аз реших, че е законно — възрази Рашела I. — Освен това властите бездруго вкарват още пари в обращение, за да постигат някакви свои цели. И това е един от случаите.

— Значи няма други примери за употребата на същата технология преди създаването на тази стая.

— Доколкото ми е известно, няма.

— Смущавал ли те е фактът, че нямаме знания за толкова голяма част от историята си?

— Имали сме знанията — каза Рашела. — Възможно е обаче голяма част от тях да са били изгубени.

— Как се е случило това? От самото начало сме били високотехнологична, космическа цивилизация. Взаимозависимостта не е била като Земята, където хората е трябвало да се научат да използват огъня, да изобретяват колелото и ракетата.

— Всичко това е технология — отвърна Рашела I. — Историята не е технология.

— Казваш го в Стаята на спомените — слисано промълви Кардения.

— Стаята на спомените не е памет. Тя е средство за съхранение на паметта. Библиотеката не е информация, а средство за съхранение на информация. И всеки път преди съхраняването на памет или информация някой трябва да решава какво да бъде съхранено. Някой трябва да избира. Някой трябва да пресява.

— Твоите мисли не са били подбирани тук — изтъкна Кардения. — Запазени са всеки твой спомен, мисъл и чувство, същото е и с твоите наследници. Нали така работи Стаята на спомените.

— Да. Всички спомени, мисли и чувства на само осемдесет и седем души до този момент в продължение на хиляда години, през които са живели безброй милиарди, всеки със своите спомени, мисли и чувства, които вече не съществуват никъде. Няма ги. А ние сме тук. Това е пресяване.

— Значи някой е отсял цяла епоха от нашата история.

— Не е задължително това да е сторено нарочно или дори злонамерено. Както вече отбелязах за учебния материал, различните епохи степенуват ценностите си по различен начин. Някои неща се подбират, други отпадат. И когато ги захвърлят, следващите поколения може и да не знаят къде да ги намерят, за да ги приберат.

— Или пък някой може да го направи нарочно.

— Да — съгласи се Рашела I. — Макар че укриването на миналото никога не постига същия успех като пренебрегването му.

— Какво искаш да кажеш?

— Когато скриеш нещо, винаги ще се намерят хора, които да възразят, а после ще се постараят с всички сили да запазят и да съхранят онова, което е било скрито, за да бъде намерено от друг по-късно, било по негово желание, било съвсем случайно. Затова никога не се опитвах да крия алтернативните версии на историята. Така стават по-привлекателни за историците от бъдещето. Покрих ги с много слоеве от официална история.

— Никога не крий, само затрупвай — пошегува се Кардения.

— Това правило ми свърши работа — каза Рашела I.

Кардения кимна, отпрати я и изображението на Рашела I изчезна. Седеше в стаята, където нямаше почти нищо както винаги, и се опитваше да измисли откъде и как да изрови истинската история на времената преди Взаимозависимостта. Историята на периода, през който Свободните системи заради явната си глупост и инат са осъдили своите далечни потомци на ужасяващо пропадане в хаоса. Нямаше как да не признае пред себе си, че ако онези хора бяха нейни преки предшественици, и нея би могло да я обземе желанието да заличи тяхната история.

Трябваше да стигне някак до тези знания. Не защото не вярваше на Шанвер, някога носил титлата крал Тома XII от Понтийо, или на получените от него сведения. Той нямаше никаква очевидна причина да лъже нея или Марс. Но за стъписващи твърдения са нужни неопровержими доказателства, а Кардения не бе чувала нищо по-изумително от разказа на Шанвер. Задължително беше да провери дали той можеше да бъде доказан.

И така… как да го постигне? Имперската библиотека в Първа стъпка беше най-голямата отделна библиотека в цялата Взаимозависимост и притежаваше петстотин милиона печатни или електронни документи, като се започне от времето на Рашела. Имперската библиотека в Си'ан формално беше лична библиотека на Кардения в ролята й на емперо, макар и достъпна за посетители и изследователи. Разполагаше с двайсет милиона архивни единици, посветени предимно на живота и управлението на различните емперо. Опитите да търси дори в по-малката библиотека, дори като си помага много със съответните ключови думи, биха отнели повече време, отколкото Кардения можеше да отдели. А из Взаимозависимостта бяха пръснати още милиарди други книги, документи и научни разработки.

„Никога не крий, само затрупвай.“ Опита да си представи какви хора биха поискали да намерят скритите части от историята. И тогава й хрумна още нещо.

„Добре де, нали съм в Стаята на спомените.“

— Джии — произнесе тя името на основния аватар, представян без видима възраст или пол.

Образът му се появи пред нея и зачака.

— Тази стая съхранява спомените и мислите на всички предишни емперо — каза Кардения.

— Права сте — отвърна Джии.

— Какво друго съхранява?

— Ще бъде по-лесно да отговоря, ако зададете конкретен въпрос.

— Какво имаш за Разкъсването?

— Въпросът ви се отнася за известната музикална група от трети век, за филма от 877 година или за предшестващото Взаимозависимостта историческо събитие — решението на Свободните системи да прекратят връзките си със Земята и Съвета? — уточни Джии.

— Значи е вярно — каза й Марс в леглото вечерта.

— Не само е вярно, но и скрито — натърти Кардения. — Според Джии само петдесет години след Разкъсването по мълчаливо общо съгласие говорели за него като за природно явление, а не за начинание на Свободните системи. Никой не искал да понесе вината за това.

— Защото злоупотребили твърде глупаво с технологиите си ли?

— Защото хората в Свободните системи едва не измрели от глад. Икономически били зависими от другите звездни системи в Съвета и Земната конфедерация, както ние сме зависими помежду си. Джии казва, че мнозина изтъквали този факт по онова време, но надделяло политическото решение да се отделят от другите два съюза. И тъкмо се наситили на взаимните поздравления, когато започнали бунтове заради недостига на храна и ресурси. Загинали стотици хиляди хора, а Свободните системи започнали да се нападат и грабят взаимно, преди се измъкнат някак от това положение.

— Те са осъзнали грешката си.

— Не, просто някогашните виновници измрели, а следващото поколение решило никога да не говори за това. И почти успели да заличат истината.

— Но как я е открил Джии?

— Отговорът няма да ти хареса — предупреди го Кардения.

— Аха, след като днес научих, че Джии съществува и обитава тайна стая, където ти беседваш с предшественици, починали преди векове. Не съм сигурен дали нещо, което би могла да ми кажеш, ще ме стъписа още повече.

— Джии тършува из данните на хората.

— Да, ти позна — не ми харесва — призна Марс. — Но как изобщо е възможно това?

— Джии съществува от хилядолетие и изпълнява задачата да запомня разни неща. През това време е открил как негови подпрограми да проникват във всяка мрежа из Взаимозависимостта и да намират всевъзможни забутани кътчета с информация. Но не всякаква информация. А само онази, която хората се стараят да укрият. Той разпраща хитрите си програмки, те я изравят и му я донасят. И Джии я съхранява. Завинаги.

— Защо търси тайни?

— Защото останалата информация вече е достъпна. Джии е програмиран да не смята за необходимо да я събира. Сдобива се само със скритите данни. Рашела го е програмирала така. Или е заповядала да бъде програмиран така, защото не ми се вярва да се е занимавала лично. Днес говорих с нея за това. И тя каза: „Когато скриеш нещо, винаги ще се намерят хора, които да възразят“. Тя май е възразила първа.

— А защо просто не ти е казала, че Джии върши тази работа от хиляда години?

— Защото не е личност. Тя също е програма и отговаря само на зададени въпроси. Не съм я питала дали Джии разполага с такава информация.

— Звучи уклончиво.

— И според мен.

— Значи Джии знае всичко.

— Не, Джии знае всичко скрито. Ако не е скрито, не го записва, защото не му е нужно. Може да получи тази информация също като мен и теб. Но ако е скрита, може да изчезне. А Джии не иска да допусне това. Не казвам, че той научава мигновено всичко, което е скрито. Не е някаква магия. Намира се тук, а подпрограмите му са навсякъде и минава време, докато му изпратят информацията. Но нищо във Вселената не може да се мери по търпение с Джии. Рано или късно открива всичко, което се стреми да открие. Дори ако са минали десетилетия. Накрая го намира.

— Имам толкова въпроси, но нито един от тях не е приятен — каза Марс.

— И за мен е неприятно — призна Кардения. — Но иначе нямаше да науча истината за нашето минало.

— Не е напълно вярно. Информацията е била запазена някъде. Джии я е намерил. И ти би могла да я откриеш накрая.

Кардения завъртя глава.

— Информацията е била запазена някъде твърде отдавна. Как да знаем дали все още я има другаде, освен в паметта на Джии.

— Изглежда доста зловещо.

— Така е, а знаеш ли какво е най-смахнатото? Доколкото успях да разбера, никой емперо след Рашела дори не е подозирал, че Джии прави това. Само са го използвали, за да говорят с други емперо.

— Също като тебе до днес — напомни й Марс. — Защото ти е било казано, че такова е предназначението на Стаята на спомените. Пък и нали е наречена Стая на спомените, а не Стая на укритата информация.

— Интересно ми е колко различно щеше да потръгне всичко, ако и други емперо знаеха.

— Щеше да стане страшно — увери я Марс. — Защото е някакъв вид абсолютно знание, добавено към абсолютната власт, която вече имаш.

— Нямам абсолютна власт — възмути се Кардения.

— Разбира се, че нямаш. Затова никой не се тревожи, когато разгласяваш своите мистични видения за бъдещето на Взаимозависимостта, нито е загрижен, че ще обявиш военно положение в речта си пред парламента, а ти можеш да го направиш, когато ти скимне, досущ като всеки обикновен човек без абсолютна власт.

— Добре де, не се чувствам като човек с абсолютна власт — поправи се тя.

— Само ми обещай никога да не казваш на децата си, че Джии може да прави тези неща — помоли Марс. — Малко оставаше да се омъжиш за Нахамапитин. Смразяващо е дори да си помисля какво можеше да се случи, ако някой от тях научи за възможностите на Джии.

— Имам още лоши новини за тебе.

— Мили боже…

Кардения опря пръст в задната страна на шията си.

— Имам мрежа в тялото и мозъка си. Записва всичко, което мисля, чувствам, казвам и правя. И когато умра, всичко това също ще попадне в Стаята на спомените. И дори ако не споделя с моите хлапета, това не означава, че няма да го чуят от мен. Просто ще се случи след моята смърт.

Марс се замисли и накрая каза:

— Сигурно е плашещо.

Тя сви рамене и се сгуши в него.

— Малко. Но си има и добри страни. В детството си, а и по-късно се виждах рядко с баща си. И аз го обичах, и той ме обичаше, но изобщо не се опознахме. А сега мога да говоря с него всеки ден в Стаята на спомените, ако поискам. Все едно съм си го върнала. Чудесно е.

— Така е — съгласи се Марс.

— Е, ако харесваш онзи от родителите си, който е бил емперо — уточни тя. — Не мога да си представя, че татко е говорил често с моята баба. Тя се е държала отвратително и към него, и към целия свят, поне така съм чувала.

— Ти говорила ли си с нея?

— Веднъж повиках симулацията, за да й задам конкретен въпрос за едно нейно решение. След като си поприказвах с нея пет минути, не ми се вярва някога да имам желание за следващ разговор.

Помълчаха, след малко Марс попита:

— Значи… записваш и сега?

— Винаги записвам — промърмори Кардения.

— Значи… амии…

— Не, мрежата не ни е записвала, докато се занимавахме със секс. Е, всъщност записваше — призна си тя и видя леката паника на лицето му. — Но не както си го представяш. Записва как се чувствам по време на секса и какво изпитвам към тебе.

— И какво ще каже твоят призрак на онзи, който се сети да попита?

— Ще каже, че беше страхотно и ти беше страхотен.

— Само… сещаш се — не задълбавай в подробности.

— Може пък питащият да е и твое дете — каза Кардения.

Не й се вярваше, че изтърси тези думи, но беше твърде късно — мамицата му! — и вече нямаше връщане назад.

— Не можеш да се омъжиш за мен — нехайно възрази Марс. — Моят ранг е толкова по-нисък от твоя, че едва се забелязва. Трудно е да се каже дори, че съм лорд, защото титлата ми е чиста формалност.

Кардения го тупна леко с престорено възмущение.

— Не ни казвайте какво можем да правим, лорд Марс! Ние сме емперо! И имаме абсолютна власт! Можем да се омъжим за вас, ако пожелаем.

— Да, Ваше величество — отвърна той. — Извинете, Ваше величество. Явявам се по ваша заповед за сключване на брак, Ваше величество.

— Не веднага. Още сте в изпитателен период.

— Опитвай ме колкото ти се иска. Но те моля да не говориш в множествено число. Звучи ми излишно перверзно.

Кардения се засмя, яхна го, започна да го целува и скоро се захласна във всичко, което последва, но практичната част от мозъка й реши да каже: „Знаеш ли, самата истина си е, че вече имаш и абсолютна власт, и абсолютно знание. Може би е време да се възползваш от тях“.

„Много добре, да, ще си помисля — отговори Кардения. — Само млъкни. В момента съм заета.“

И мозъкът й млъкна.

Затова пък я събуди след няколко часа, за да й додява отново. Тя го послуша известно време и накрая погали Марс по косата, за да го събуди.

— Мисля, че съм готова.

— О, чудесно — смънка той сънено. — За какво си готова?

— Да продължа нататък — каза тя. — Ще ми помогнеш ли?

— Да — обеща Марс. — Веднага ли трябва да започнем? Ще ми се да поспя още малко.

Кардения го остави да спи, надигна се от леглото и отиде в Стаята на спомените.

И съвсем ненадейно времето свърши за всички и за техните планове.

Архиепископ Гунда Корбин седеше във вътрешно дворче на катедралния комплекс в Си'ан и пиеше сутрешния си чай, когато бе обявено, че емперо ще говори пред парламента в шест часа вечерта на същия ден. Тя прочете съобщението, кимна, допи си чая и нареди на Юбис Айси да се свърже с Тинда Луентинту, началничка на администрацията на графиня Нахамапитин, а после да прехвърли разговора на нея.

Тинда Луентинту прие обаждането, поговори съвсем кратко с архиепископ Корбин, като двете изрекоха само по няколко думи, и след размяна на любезности тя прекъсна връзката и се обади на графиня Нахамапитин в нейното убежище „Цялата вина“. Гласът на Луентинту звънеше ликуващо.

В „Цялата вина“ графиня Нахамапитин също изрази ликуването си и нареди на началничката на своята администрация с кого да се свърже и в каква поредност. Някои от тези хора трябваше на свой ред да се свържат със свои хора, затова бяха начело в списъка, следвани от още важни особи, а после идваше ред на други, които макар и да не бяха толкова важни, осигуряваха безопасност чрез броя и присъствието си. Щом приключи с това, графинята се обади на Джейсин Ву.

По това време Джейсин Ву бе научил за речта пред парламента и имаше намерение да започне собствените си шифровани съобщения и обаждания по защитени линии, но го прекъсна графинята, за да му напомни за всичко, което той вече знаеше, сякаш беше неин лакей, а не именно управляващият директор на най-могъщия и най-важния дом в цялата Взаимозависимост, благодаря за вниманието. Джейсин обаче потисна раздразнението си, защото разбираше значението на дългосрочните съюзи и планиране. Когато разговорът приключи, той се зае със своя списък, който включваше и адмирал Емблад от имперския боен флот, след това поиска от своя помощник да се обади на помощника на Деран Ву и да покани неговия братовчед на раздумка в кабинета му.

Деран Ву, също вече получил съобщението, прие поканата и отиде в кабинета на своя братовчед, а когато помощниците бяха отпратени и вратата затворена, двамата се заеха с общите си контакти и планове, които бяха различни, но свързани с контактите и плановете, известни на графиня Нахамапитин. Домът Ву може и да бе сключил изгоден съюз с Дома Нахамапитин, но си оставаше жизненоважно да внушат кротко, макар и решително, че това не е съюз между равни — Домът Ву и като благороднически Дом, и като преобразен напълно в близкото бъдеще имперски Дом е и завинаги ще бъде старшият партньор.

След като излезе от кабинета на своя братовчед, Деран Ву осъществи своята част от обсъдените разговори и съобщения, после каза на своя помощник, че има извънредна среща в друга част на града, затова трябва да промени графика му до края на деня. Щом влезе в асансьора, изпрати криптиране съобщение на Надаш Нахамапитин, за да потвърди, че изпълнява общите им планове, накрая изрази шеговито и еротично според самия него нетърпеливото си очакване двамата да отпразнуват подобаващо скорошния си успех. После се запъти за срещата с човека, който изобщо не знаеше за пристигането му.

Надаш Нахамапитин прочете втората част от съобщението на Деран Ву с леко отвращение и се постара да не мисли засега за по-незначителния от братовчедите Ву, защото имаше неотложни грижи — по-точно прехвърлянето на около сто милиона марки от нейните тайни сметки в напълно сигурен криптиран носител, с който разполагаше в „Цялата вина“. Надаш бе изпаднала в умерена паника, когато две от по-дребните й тайни сметки бяха блокирани и конфискувани, затова реши, че е крайно време да стане платежоспособна.

Сто милиона марки бяха нищожна сума в сравнение с целия й дял в корпорацията на Дома Нахамапитин, но временно и твърде неудобно я смятаха за мъртва и възможностите за достъп до официалните й сметки бяха крайно ограничени. От майка й се очакваше да прибави целия този дял към своя, но още не го бе направила, а в настоящия момент сто милиона марки си бяха по-добре от нищо.

Разбира се, ако всичко потръгнеше според замислите им, Надаш щеше за начало да се върне в света на живите. Но това зависеше до голяма степен от Деран, което я подтикваше засега да понася гнусните му закачки. Отчасти зависеше и от съвсем друг човек — адмирал Емблад от имперския боен флот. Надаш реши, че е време да му се обади.

Адмирал Лонсен Емблад се стресна, когато получи съобщение от мъртва жена. Но след като идентификационният код беше потвърден и Емблад се увери, че не го разиграва груб шегаджия или агент на флотското разузнаване, или следственото управление, двамата с Надаш обсъдиха дълго и плодотворно някои дадени обещания, получени плащания и планове, чието осъществяване бе започнало отдавна и Надаш очакваше то да продължи безпрепятствено. Когато тя прекъсна връзката, Емблад се замисли за посланията от покойници и за отговора на въпроса на кого би заложил — на Дома Ву или на Дома Нахамапитин. Реши да продължи умуването в офицерския клуб с пълна чаша в ръка.

Кива Лагос беше прецакала по-дребните сметки на Надаш само за да проследи неизвестния, който теглеше пари, и да види какво ще направи той. Научи за речта пред парламента, когато навести Сеня Фундапелонан, която пък се радваше, че са махнали шибаната дихателна тръба от гърлото й. Кива се усмихна след съобщението, защото знаеше за някои планове и щеше да бъде безкрайно шибано удоволствие да наблюдава как се осъществяват те.

А дотогава сподели с Фундапелонан какво става напоследък, защото от известно време Фундапелонан не понасяше Дома Нахамапитин и щеше да се зарадва на несгодите им, пък и за Кива беше удоволствие да си приказва с нея. Даваше си сметка, че може би хлътва по Сеня, което, от една страна, си беше твърде неприсъщо за нея, но от друга, на кого му пукаше дали е неприсъщо, защото не беше някаква шибана измислена героиня, обречена да върши каквото й отреди някакъв шибан драскач.

Фундапелонан се усмихваше на Кива, защото и тя май си падаше по нея.

Не беше нужно Марс Клермон да научава за речта пред парламента, защото присъстваше, когато решението бе взето, и още се чувстваше стъписан и изумен от този факт. Не толкова заради присъствието си, а заради мястото, където се стигна до това решение — в леглото на емперо, както и заради собствените си занимания в този момент, тоест излежаването гол след наистина много приятен сутрешен секс. Марс си признаваше, че започва да се влюбва по-сериозно в Кардения, и то не защото тя беше емперо (това всъщност го плашеше до побъркване), а защото се допълваха чудесно в житейската си непохватност.

И макар че беше щастлив да се чувства не само мъничко влюбен в Кардения, в емоциите му се прокрадваше и напиращо униние, защото знаеше, че връзката им е обречена не заради някаква несъвместимост на характерите, а тъкмо поради факта че тя беше емперо и той не й подхождаше поради твърде ниското си положение. Емперо не сключват брак по любов и не се обвързват с човек, който е станал лорд едва ли не по милост. Предстояха трудни времена и Кардения щеше да се изправя неведнъж пред мъчителен избор. Полека и почти неосъзнато Марс се подготвяше и за мъчителния избор, който Кардения трябваше да направи спрямо него.

Но дотогава вършеше каквото тя поиска: преглеждаше данните, които той и Ройнолд („я стига, Ройнолд свърши почти цялата работа“, натякваше неговият мозък) събраха в Даласисла, добавяше ги към базата данни, които двамата бяха съставили, а после съчетаваше всичко с наистина смайващия обем от исторически данни за струи на Потока, които Шанвер притежаваше за системите на Съвета и на Земята, и дори за Свободните системи. Цялата информация беше отпреди поне триста, а в някои случаи и отпреди хиляда и петстотин години. Но с получаването им данните на Марс за топологията на Потока се утроиха, а цялата информация му даваше нова и, както той се надяваше, по-добра представа как Потокът се променя в тяхната област от космоса. Ако Шанвер не беше само виртуална личност, Марс би го прегърнал от радост.

Тома Рейно Шанвер, бившият Тома XII, който признаваше откровено пред себе си, че свалянето му от власт не беше чак толкова несправедливо, също знаеше за речта пред парламента, но не се замисляше излишно за нея, защото не виждаше как би могла да засегне сериозно сегашните му интереси. В момента отделяше по-голямо внимание на малката подпрограма, която бе изолирал във виртуална среда. Подпрограмата се опита да проникне в „Оверн“, но я обърка напълно неговата съвсем различна (и уникална в тази част от галактиката) система за обработка на данни. Шанвер я улови, деасемблира я за малко, за да разбере принципите и кода й, и установи, че е подчинена на полуавтономния изкуствен интелект, споменат от емперо Грейланд II.

Шанвер обмисли всичко, което би могъл да направи с подпрограмата, и стигна до решението, че е най-разумно да напредва с малки стъпки, затова й върна свободата и добави към нея покана за среща с нейната главна програма.

Джии, който още не беше получил поканата, знаеше за речта пред парламента, защото емперо Грейланд II прекара голяма част от ранното утро в разговори за нея с аватари на свои предшественици в Стаята на спомените, особено с Рашела I и Атавио VI, както и със самия Джии за съхраняваната от него информация, неизвестна на предишните емперо. Джии нямаше собствени чувства и преживявания извън достъпа до записаните мисли и емоции на емперо и техните описания в разговори с текущия емперо, затова нямаше и никакво свое мнение за речта пред парламента. Ако някой го бе помолил да се изкаже, вероятно би отговорил, че се налага да почака, докато сегашната емперо Грейланд II умре и неин наследник на трона й зададе въпрос за това.

Сегашната емперо Грейланд II, която още не беше мъртва, не се нуждаеше от съобщение за речта пред парламента, защото тя щеше да я произнесе, а и тя осведоми всички останали за часа, когато това щеше да се случи. А когато мина достатъчно време, за да се разнесе новината по света, Грейланд II заповяда още нещо: изпращането на индивидуални покани за специален прием преди речта, който щеше да започне в четири часа следобед в балната зала на имперския дворец. Приемът щеше да бъде кратък, за да могат присъстващите, включително самата емперо, да отидат от двореца в парламента, разположен в отсрещния край на хабитата Си'ан. Но поканите съдържаха обещанието приемът да остави незаличима следа в паметта на участниците.

Към всяка покана беше приложено и кратко разпечатано уведомление, че на получателя ще бъде отдадено дължимото признание за неговите постижения и принос към Взаимозависимостта. По волята на емперо нямаше да се приемат оправдания за отсъствие и никой не биваше да закъснява след 4 часа и 10 минути.

Грейланд не се безпокоеше дали поканените ще се съберат. Тя беше уверена, че никой от тях не би пропуснал приема.

Кива пристигна точно в четири часа следобед, както се искаше от нея, пременена в шибано смешен костюм с панталон, който незнайно защо беше на мода, значи ставаше приемлив за такова събитие, какъвто и да беше проклетият му смисъл. Помощникът на Грейланд не сподели подробности, но подчерта, че емперо настоява Кива да дойде. Защо пък не, няма проблем. Кива се чудеше дали накрая ще вземат наистина да си разресват взаимно косите и да хихикат на майтапи за мъже.

Това я подсети да се огледа за Марс Клермон, с когото по нейно мнение емперо вече се чукаше почти несъмнено и толкова по-добре за нея. Марс й беше симпатичен, защото се оказа сексуален партньор, на когото може да се разчита, ако ще и малко да му липсваше въображение, освен това беше почтен човек във вселена, която не раздава награди за това. Вероятно беше съвсем подходящ за емперо, която също изглеждаше свястна и може би също беше добра любовница, макар и не особено склонна към експерименти в леглото. Е, не може всеки да опита всичко в чукането. Пък и не всеки се нуждае от това.

Докато умуваше, Кива не успя да открие Марс, залата обаче се запълваше с политически и икономически светила на Взаимозависимостта: важни депутати, предводители или директори на благороднически Домове, неколцина адмирали и генерали, дори някой и друг епископ начело с архиепископ Корбин. Всеки тук, който не поднасяше напитки и хапки, се отличаваше с доста по-високо положение в обществото от нея, което потвърди догадката й, че и тя е поканена, защото с Грейланд вече са си първи дружки или нещо подобно.

Блясък и искрене привлякоха погледа й. Кива се обърна и видя шибаната графиня Нахамапитин, която говореше оживено на Джейсин Ву и адмирал Емблад, а двамата проявяваха учтиво внимание, но очевидно не им дремеше за нейното дърдорене. Кива се зае да пресмята колко неприятности ще си навлече, ако просне в нокаут графинята насред шибаната бална зала. Сметката не излизаше в нейна полза и тя реши да си вземе нещо за пиене, за да види дали така ще промени неизвестните величини в уравнението.

Преди да даде знак на някого с поднос в ръцете, една от страничните врати се отвори и беше обявено, че емперо ще влезе в залата, всички станаха и я посрещнаха с ръкопляскания, тя прие поздравите им и тръгна към пищно украсена катедра в единия край на балната зала. Явно щеше да каже няколко думи и може би да раздаде някакви шибано безполезни награди. Кива изпъшка беззвучно. Ако знаеше, че приемът ще бъде такъв, можеше и да го пропусне. Озърна се и видя наоколо двеста много видни особи, които май имаха горе-долу същата мисъл в главите си.

— Хайде да стигнем по-скоро до речта в парламента и да потрошим малко шибани черепчета — смънка тя под носа си.

Грейланд чакаше овациите да стихнат и обръщаше внимание на някои хора в залата с махане на ръка или усмивка. Накрая зърна Кива в тълпата и пак се усмихна, но докато погледът й се отместваше, направи още нещо.

„Я почакай, това не беше ли шибано намигане?“ Кива пак се огледа, за да провери няма ли наблизо човек, за когото можеше да се отнася намигането. Не забеляза нито един, за когото на Грейланд изобщо би й пукало, доколкото я познаваше. Да, ясно, намигането беше за самата нея.

Кива съжали, че не се сдоби с питие преди малко. Имаше някакво предчувствие, че скоро ще се нуждае от него.

— Здравейте, скъпи приятели — започна Грейланд, щом ръкоплясканията спряха. — Толкова много сте тук днес. За мен е удоволствие да видя вас, въплъщението на може би най-доброто, което Взаимозависимостта може да предложи като водачи, посветили се на нашия съюз. Знам, че нямате търпение да видите как ще се посрамя пред парламента… — чу се задължителното подсмиване, — … но преди това искам да удостоя с внимание няколко души. Моля ви да ми угодите в това. Първо, нека лейди Кива Лагос дойде при мен на подиума.

„Мамка му, какво става?“ — питаше се Кива, докато вървеше към катедрата, съпроводена с ръкопляскания само от учтивост.

— Лейди Кива, за съвсем кратък период вие доказахте своята проницателност и изключителна компетентност в бизнеса — заговори Грейланд. — Когато ви възложих задълженията на директор и попечител в Дома Нахамапитин, никой не би могъл да очаква, че ще направите толкова много за уреждането на финансовите въпроси на Дома и подобряването на тяхното счетоводство. Вие наистина сте сред най-способните в благородническите Домове. И затова сега ви назначавам на освободилия се пост в изпълнителния комитет на Взаимозависимостта. Честито, лейди Кива.

Имаше ръкопляскания, после някаква жена дойде с шибана кристална джунджурия, Кива я пое вдървено с едната си ръка и някак протегна другата към Грейланд, която отстъпи от катедрата и я стисна. Кива се наведе към лицето й.

— Ваше величество, не искам тази шибана работа — прошепна тихичко на ухото й.

— Знам — отговори Грейланд. — Въпреки това си ми нужна там. Извинявай.

Кива се подсмихна и понечи да се върне в тълпата, но Грейланд я хвана за лакътя.

— Недей. Остани тук, малко зад катедрата.

— Добре, Ваше величество.

— Не би искала да пропуснеш това — увери я Грейланд, върна се зад катедрата и повика при себе си архиепископ Корбин.

Корбин дойде натруфена в най-пищните си одежди на архиепископ, или поне така предположи Кива, защото нямаше навик да се отбива в църква, макар че веднъж опита секс в катедрала, който щеше да бъде страхотен, ако човек си пада по студ и ехо, но тя откри, че не й харесва чак толкова.

— Казахте ми, че искате да обсъдите с мен един въпрос тук и сега — изрече Грейланд. — Давам ви тази възможност, архиепископ Корбин.

Кива наблюдаваше как Корбин застава зад катедрата, а после забеляза изражението на мнозина в тълпата: неувереност и объркване. Неколцина мърмореха на други. Повечето просто изглеждаха недоволни.

— Ваше величество, през последния месец имаше сериозни и важни въпроси относно вашето поведение — поде архиепископ Корбин. — Вашите видения за бъдещето на Взаимозависимостта, макар и да успокоиха голяма част от нашето паство, породиха и основателни опасения сред силните на деня и в църквата, и извън нея за вашето благоразумие и дори за вашето психическо състояние.

Гълчавата се засили изведнъж…

— Ето защо искам да заявя абсолютно ясно позицията на Църквата на Взаимозависимостта по този проблем.

…и със същата внезапност се възцари тишина, която продължи няколко секунди.

„Мамицата му, стига си протакала — подкани я мислено Кива. — Изплюй камъчето.“

— Църквата на Взаимозависимостта подкрепя и прославя и същината, и формата на вашите видения като напълно съответстващи на нашето учение и вяра и потвърждава безусловно размаха и обхвата на съдържащите се в тях откровения — произнесе Корбин и врявата в залата се засили отново. — Също така заявявам, че вие сте и ще останете глава на нашата църква. Ще ви следваме накъдето ни поведете.

С тези думи архиепископ Корбин се дръпна от катедрата, коленичи и целуна дясната ръка на Грейланд II.

Залата сякаш избухна.

Грейланд II даде знак на Корбин да се изправи и да застане до Кива, която се обърна да я погледне. Корбин не отвърна на погледа. Кива забеляза, че жената до нея се е припотила.

„Как ми се иска да си бях взела онова питие.“ В този момент откри, че цялата прислуга е изчезнала от залата, нямаше я и непознатата жена, връчила й шибаната кристална измишльотина, която още държеше в лявата си ръка. Реши да я остави на пода.

Грейланд пак бе застанала зад катедрата с вдигнати ръце, за да усмири тълпата. Накрая я послушаха и млъкнаха.

— Знам, че тези слова ви изненадаха — заговори отново Грейланд. — Очаква ви още една изненада. На всеки от поканените днес в тази зала е обещано признание за неговите заслуги към Взаимозависимостта. И всеки ще го получи. Скъпи приятели, ще го кажа просто. В тази зала и в този момент всички стоящи пред мен са задържани под стража за държавна измяна.

Изтрещяха отворени с ритник врати и въоръжени войници от имперската охрана застанаха покрай всички стени, както и пред катедрата, в случай че някой е достатъчно тъп да се нахвърли срещу емперо.

Нямаше толкова тъпи. След малко писъци и викове в първите секунди тълпата от много видни изменници застина в нерушимо и зашеметено мълчание.

— Знам какво си мислите сега. Как се осмелявам да ви обвиня? Но не ви обвинявам аз, скъпи приятели.

Грейланд кимна към странична врата, през която се появи Деран Ву. Проехтяха крясъци, неколцина понечиха да се хвърлят към него, но желанието им се изпари веднага, щом войниците насочиха оръжията си към тях. Деран стоеше невъзмутимо.

— Деран беше така добър да ни разкаже всички подробности за заговора — каза Грейланд. — Не мога да не споделя с вас, че съм впечатлена от театралността на вашия замисъл. Архиепископ Корбин е трябвало да се отрече от мен пред парламента, докато произнася благословията си, и да обяви разкол в църквата. Графиня Нахамапитин е трябвало да стане и да ме обвини, че съм организирала убийството на нейната дъщеря Надаш.

— Ти си виновна! — изкрещя графинята. — Умря заради тебе!

— Беше си жива тази сутрин, когато получи съобщение от мен — намеси се Деран Ву и мнозина ахнаха. — И в момента е във вашия кораб.

— Адмирал Емблад — продължи Грейланд, — вие е трябвало да станете и да заявите, че имперският боен флот вече не ми се подчинява, и като последен удар — погледът й се плъзна към мъжа до адмирала — ти, Джейсин Ву, е трябвало да станеш и обявиш, че Домът Ву — собственият ми род, вече не може да ме подкрепя като емперо, а на ваша страна са десетки други Домове. Всички те са представени тук, както можете да се убедите.

„Ама това е адски страхотно!“ — каза си Кива. Тишината в залата направо кънтеше.

— А, да, спомних си — подхвърли Грейланд и пак кимна към страничната врата.

— Господи, още ли има… — въздъхна архиепископ Корбин.

Влезе строен мъж в черни дрехи и застана там, където можеха да го виждат всички в тълпата.

— Братовчеде, може би помниш капитан Кав Понсуд. Ти си наел кораба му от името на присъстващата тук графиня Нахамапитин, за да издири и да унищожи кораба, в който беше лорд Марс Клермон. Направил си това, защото графинята е била убедена, че лорд Марс има значение за мен и ще ми навреди, ако го убие.

Кива се вторачи в графиня Нахамапитин, която въпреки усилията си се усмихваше доволно от представата, че останките на Марс Клермон са пръснати някъде из космоса.

„Мамицата й, ще я пребия“ — зарече се Кива.

Още един мъж влезе през страничната врата. Марс Клермон, който се взря в графинята.

— Не сполучихте с мен — каза й той. — Но убихте почти всички други от моя екипаж. Вие сте виновна, графиньо.

И той застана зад Грейланд. Кива долови погледа му към емперо. „О, да. Тези двамата се чукат, няма спор.“

— И така — поде отново Грейланд II зад катедрата. — Знам защо съм тук днес. Да поговорим за причината и вие да сте тук днес. Всички вие сте тук заради мнението си за мен. Смятате ме за слаба. Смятате ме за наивно дете. Според вас моята загриженост за изчезващите струи на Потока пречи на вашия бизнес и на вашия ламтеж за власт. Мислите, че щом говоря за видения, значи съм с разклатена психика или заблудена, или цинична. Мислите, че щом съм станала емперо по волята на случая, значи не бива да бъда емперо. В главата на всеки от вас се въртят някои от тези мисли или всички накуп. И затова влязохте в заговор за свалянето ми от власт. За да поставите на трона моя братовчед Джейсин. За да вършите всичко както досега колкото може по-дълго, докато ги има струите на Потока, и да оставите на други тревогите какво ще се случи след това.

Само че, приятели, аз имах видение снощи. Ново видение. И в него прозрях всички ваши замисли. Видях вашите кроежи. Видях вашите измами, вашите мошеничества, вашите тайни изневери и тайни банкови сметки. Видях всеки от вас какъвто е, а не какъвто се представя пред околните. И в моето видение всички вие бяхте тук, пред мен. Усмирени. Каквито сте сега.

Кажете ми, вие, които можехте да бъдете най-доброто във Взаимозависимостта, но решихте да не бъдете: кой е слаб сега? Кой е наивен? Кой е циничен? И кой е емперо тук?

Усъмнихте се в мен. Не се съмнявайте повече. Дойдохте да ме унищожите. Не съм унищожена. Дойдохте да ме изгорите. Но аз съм изпепеляващият огън. И сега вие ще усетите пламъците.

Това е моето видение и моето пророчество. Сега е и ваше.

Грейланд остави целия този шибан ораторски шедьовър да стихне във въздуха, докато кожата по ръцете на Кива настръхна.

И изведнъж емперо плесна с ръце.

— Е, това беше. Сега имам реч в парламента, така че…

— Аз го убих! — кресна й графиня Нахамапитин.

— Моля? — изгледа я Грейланд.

— Твоят брат! Ренеред! Аз поръчах да повредят колата му! — Графинята пристъпи по-близо до Грейланд, която не помръдваше. — Заради мен той се заби в онази стена. Аз го убих. Аз съм причината да станеш емперо! Дължиш го на мен!

Грейланд обмисляше чутото, докато се отдалечаваше от катедрата, вървеше към графинята и приковаваше поглед в очите й.

— Госпожо, не ви дължа нищичко.

После излезе от балната зала.

— Най-готиният шибан купон в целия ми живот — сподели Кива с Марс.

Епилог

— Значи ти победи — каза Атавио VI на дъщеря си в Залата на спомените. — Сред големите Домове цари смут, защото твърде много от тях решиха да участват в държавна измяна. Църквата е изцяло под твой контрол. Военните се прочистват от бунтовническите елементи. А ти обяви военно положение.

— Не съм обявила военно положение — възрази Кардения. — Казах в парламента, че имат шест месеца да разработят план как да подготвим Взаимозависимостта за изчезването на Потока. Ако не могат да се справят, ще поема всичко в свои ръце. За шест месеца ще изчезнат още двайсет струи на Потока. Нататък ще става все по-зле.

— Ти каза, че според твоя приятел лорд Марс можете да се възползвате от преходните струи, за да спечелите повече време за отделни системи.

— Лорд Марс може да си позволи оптимизъм. Аз нямам тази възможност. Длъжна съм да се съобразя с най-лошия вариант. А в най-лошия вариант Взаимозависимостта остава неподготвена, защото парламентът не може да си оправи бъркотиите и достъпът до единствената обитаема планета ни е отнет от поредния Нахамапитин.

— Все пак към Край бе изпратен само един кораб — напомни Атавио VI.

— Корабът беше голям, татко — отвърна Кардения. — „Пророчествата на Рашела“ пренесе бойна част от десет хиляди гвардейци и разполага с достатъчно мощни оръжия да пръсне на парчета и стружки всичко, което не бива да излезе от плитчината на Потока.

— И все пак е един кораб.

Кардения завъртя глава.

— Вече не е само един. След ареста на адмирал Емблад по-малки кораби на бойния флот отлетяха набързо към плитчината на Потока. Екипажите им знаеха, че ако останат, също ще бъдат арестувани. Общо четири кораба. Грени Нахамапитин получи подкрепления в системата на Край. Кой знае дали и Надаш няма да се озове там.

Надаш изчезна навреме от „Можеш да стовариш цялата вина върху мен“, за да не я заловят отново, и имаше сто милиона марки в криптиран носител. Остави само бележка: „Начукай си го, Деран Ву“. Явно и тя бе изненадана от разкритието на Деран, че още е жива.

Деран щеше да се измъкне безнаказано от цялата история, защото отиде в следственото управление със свой криптиран носител, побрал всички подробности за заговора, и поиска споразумение за имунитет, а управлението се съгласи, преди Кардения да се намеси. Това я ядоса, защото не се нуждаеше от сведенията на Деран — научи всичко чрез Джии. Предпочиташе да го натикат в една килия с неговия братовчед, защото знаеше, че бе участвал в наемането на кораба, който унищожи „Оливиър Брансид“ и за малко не погуби Марс. Но после си каза, че е по-добре да не издава своята наглед магическа пълна осведоменост. Методите на Джии за събиране на информация не бяха съвсем законни. А показанията на Деран щяха да бъдат приети от съда.

Накрая Деран се превърна в герой с версията, че е участвал, за да събере улики и да разобличи големия заговор срещу емперо. Нагли глупотевини, които обаче щяха да го наместят в креслото на старши директор на Дома Ву. Деран щеше да се настани в кабинета, заеман доскоро от Джейсин. И това като че удовлетворяваше напълно амбициите му.

„Поне знаеш къде е“ — изтъкна нейният мозък. Докато за Надаш нищо не се знаеше. Тя нямаше достъп до парите на Дома Нахамапитин, защото, откакто графинята си изтърва нервите и призна за убийството на Ренеред, Кардения заповяда всяка сметка на Дома да бъде замразена и подложена на ревизия. Но и само със сто милиона марки Надаш можеше да стори много злини.

„Дано си отишла на Край — мислеше си Кардения. — Поне за известно време да ми се махнеш от главата.“

— Ти май се разсея — обади се Атавио VI.

— Извинявай, умувах над разни проблеми.

— Чакането не ме дразни — отвърна той.

— Нищо не те дразни — натърти Кардения и се засмя. — Но ми е много приятно да си говоря с тебе. Жалко, че нямахме повече време за това, докато беше жив. Ала и така е добре.

— Благодаря ти — каза Атавио VI. — Доколкото изобщо съм способен да чувствам нещо, за мен също е приятно.

Кардения излезе от Стаята на спомените и завари Марс да чете съобщение на таблета си.

— Току-що говорих за тебе — каза му тя и застана до него.

— Аха, с твоите въображаеми приятели.

— Не са въображаеми. Само не са истински.

— Разликата се забелязва трудно.

— Може и да си прав.

— И какво им каза?

— Казах, че ти можеш да си позволиш оптимизъм за промените в Потока, а аз не мога.

— Не мога да преценя дали съм настроен оптимистично за Потока. Мога единствено да кажа, че ме вълнува. Знаем несравнимо повече за него, отколкото само допреди два месеца. Ако искаш, мога да ти обясня върху какво разсъждавам в момента.

— Моля те — подкани го тя мило.

Много й допадаше да вижда как той задълбава в дебрите на науката.

— Стигнах до догадка за много сериозната вероятност сегашното изчезване на струите в Потока да е поне отчасти повлияно от Разкъсването.

— В какъв смисъл повлияно?

— В смисъл че според мен е въздействало някак върху устойчивостта на струите в тази част от Потока. Разтърсило ги е. Разклатило ги е. Мисля, че Разкъсването е предизвикало нещо като ударна вълна през Потока и разпадането му е резултат от нея.

— Ударна вълна…

— Е, не точно ударна вълна — призна Марс. — Всъщност е съвсем различно от ударна вълна. Но не мога да го обясня добре на нормалния език. „Ударна вълна“ е най-близкото подобие, до което стигнах. Ако ти можеше да говориш езика на математиката, бих успял да ти го обясня.

— Хатиде Ройнолд говореше с тебе на този език.

Марс кимна.

— Да, говореше много добре.

— Съжалявам, че вече я няма.

— И аз. Както и да е, аз само си разсъждавам абстрактно, защото не знам нищо съществено за Разкъсването. Мога да видя последствията в данните от онова време, които Шанвер ми даде, но не познавам самия процес. Опитвам се да го изясня по резултатите от него, но това не е най-добрият начин да си върша работата. Питала си Джии дали е съхранил изчисленията, въз основа на които е причинено Разкъсването? Или данни точно как са го постигнали?

— Нищо не е било запазено — излъга Кардения.

— Неприятно — изсумтя Марс и продължи, без да се запъне: — Но това поне ще ни накара да преосмислим убеждението си, че е невъзможно да въздействаме на Потока. Накрая може и да се окаже, че е възможно. Знаем, че вече сме измислили начин да го затворим.

— Има ли начин да бъде отворен?

— За струя на Потока ли питаш?

— Да.

Марс завъртя глава.

— Сравнително лесно е да затвориш струя на Потока. Трябва само да я прекъснеш при плитчината.

— Само?

— Нали казах, „сравнително лесно“ — напомни й той. — Да отвориш струя на Потока е значително по-трудно, защото е необходимо да навлезеш и да действаш в самата среда на Потока. Нека го кажа така — да затвориш струя на Потока е все едно да затвориш врата. Да отвориш струя на Потока е все едно да прокопаеш тунел в планина.

— Харесва ми как обясняваш на нормален език — каза Кардения.

— Вторият ми любим език след математиката.

Тя посочи таблета.

— Това също ли е за струите на Потока?

— Не, съвсем друго е, от сержант Шерил, с която се запозна.

— Да, помня я.

— Тя казва, че изведената от състава на флота петица вече лети към Даласисла. — Той обърна таблета към нея, за да вижда съобщението. — Претъпкана е с храна, семена, хидропонни инсталации, технологични данни, творби на изкуството и развлекателни програми, които не са отпреди осемстотин години. Смайващо е колко бързо може да бъде натоварена петица, когато емперо поиска от някого да направи нещо.

— Нали каза, че те се нуждаят от всичко това?

— И още как. — Марс остави таблета на масата. — Да беше видяла техния кораб…

— Съжалявам, че не можах да дойда с вас.

— Радвам се, че не дойде. Затова сега си тук.

Кардения се усмихна.

— Научи ли от хората в Даласисла нещо, което ще ни помогне?

— Научих, че е възможно хората да оцеляват много по-дълго, отколкото сме си представяли, стига да нямат друг избор, освен да оцеляват. Не съм убеден, че това е добра поука, но си остава поука. Възможно е обаче само за съвсем малки общности. Ако искаме да спасим милиони, трябва да мислим в друг мащаб. И на практика единственият начин е да ги отведем на Край.

— Значи да се промъкваме покрай голям бунтовнически кораб — каза Кардения. — Ако измислиш как да го заобикаляме, без да пращаме срещу него кораб след кораб, докато си изчерпи боеприпасите, ще те направя херцог на Край.

— Не е нужно.

— Лорд Марс, нима ми казвате как да си върша работата? — подкачи го Кардения.

— Извинете, Ваше величество.

— Само така. И непременно измисли как да се промъкнем на Край.

— Ами тъкмо имам нещо тук… — Марс взе таблета и отвори документ в него. — Може и да съм налучкал един начин.