Колата беше черна. Черна черупка, черни колела, черна броня, черни прозорци. Дъждът стоеше по лъскавата ѝ кожа като капки черно масло. Черна кола в черна вечер. Еверет Синг закопча ципа на якето си до брадичката, вдигна качулката, за да се предпази от студа, и загледа как черната кола пълзи зад баща му, който в този момент въртеше педалите на колелото нагоре по „Мол“. Вечерта беше от лошите за каране на велосипед. Клоните на дърветата се люлееха и удряха едни в други. За велосипедиста вятърът е враг. Нерелигиозната празнична украса на Института за съвременно изкуство плющеше и тракаше. Еверет беше забелязал, че всяка година, когато Съветът на Стоук Нюингтън слагаше своите зимнофестивални фенери, идваше буря и ги издухваше. Беше направил предложението да ги окачват седмица по-късно. Дори не бяха отговорили на имейла му. И тази година бурята бе задухала както през всяка друга и сега декорациите се търкаляха по целия булевард. Еверет Синг забелязваше такива неща: модели, поведение, взаимовръзки и съвпадения.

Точно по този начин Еверет забеляза и колата. Не беше завила, за да подмине агресивно Теджендра на велосипеда му. Поддържаше бавен, равен ход след него. Лондонските коли не постъпваха така, не и с велосипедистите и никога в студена, мокра понеделник вечер по дъждовния „Мол“, десет дни преди Коледа. Баща му едва ли я забелязваше. Веднъж щом Теджендра яхнеше своя байк, преставаше да забелязва каквото и да е. Бащата на Еверет се беше захванал с колоездене, след като се бяха разделили с майка му. Твърдеше, че било по-бързо, че намалявал въглеродните емисии и че така поддържал форма. Еверет съобщи за думите на баща си в РазведениТатковци.com. Уебсайтът беше създаден с най-чисти намерения като място, където „децата да могат да осъществят контакт и да споделят болката от раздялата на родителите си“. Децата бяха пристигнали и бързо го бяха превърнали във форум за обмяна на неловки истории за татковци. Общото мнение на форума беше, че купуването на планински велосипед с двойно окачване за четири хиляди лири, когато най-стръмното нещо, през което ти се налага да караш, са гърбици за ограничение на скоростта, е типично за бащите след развод. НеПодхлъзнат се чудеше защо бащата на Еверет не си е купил порше като всички останали. Защото баща ми не е като всички останали, беше коментирал в отговор Еверет.

Другите бащи кръщаваха синовете си на футболисти, роднини или телевизионни звезди. Теджендра беше кръстил своя на мъртъв учен. Другите бащи водеха синовете си в „Пица Експрес“ след мача. Теджендра организираше „кулинарни вечери“ в новия си апартамент. След всеки домакински мач на „Тотнъм“ приготвяха угощение от различна точка на света. Теджендра обичаше да готви тайландска кухня. Еверет го биваше в мексиканската. Други бащи освен това водеха синовете си на „Лазерно предизвикателство“ или картинг, или на уроци по сърф. Теджендра водеше Еверет в Института по съвременно изкуство на лекции по въпросите на нанотехнологията и фрикономиката, и за това какво би се случило, когато петролът свърши. Еверет Синг нямаше нищо против. Разнообразието никога не отегчава.

Ето го и Теджендра, набираше се нагоре по „Мол“ с наведена глава срещу вятъра и дъжда, в пълна флуоресценция, мигачи, отразители, напъхан в трико от ликра, а голямата черна немска кола караше след него. Татковците от Пенджаб не трябваше да се обличат в ликра, помисли си Еверет. Той вдигна ръка за поздрав. Светещите стикове, които беше вплел в маншета си, оставиха ярки криви във въздуха. Теджендра вдигна очи, помаха и се заклати. Беше непохватен велосипедист. Едва ли не караше назад срещу виещия вятър по Конститюшън Хил. Защо черната кола не го изпреварваше? Едва ли се движеше с повече от десет километра в час. В този момент обаче потегли по-бързо. После отби с дълбок рев и спря, отрязвайки пътя на колоездача, който изви, натисна спирачките и едва не падна.

— Тате! — извика Еверет.

От колата излязоха трима мъже. Носеха дълги тъмни палта. Еверет видя как Теджендра се канеше да им изкрещи. Мъжете действаха много бързо и много уверено. Единият изви зад гърба дясната ръка на баща му, а вторият го хвърли като пакет на задната седалка. Третият вдигна падналото колело, отвори багажника и го метна вътре. Вратите се затръшнаха и колата отново се присъедини към уличното движение. Много бързо и много уверено. Еверет стоеше поразен, все така вдигнал ръка, за да помаха. Не беше сигурен дали може да вярва на очите си. Черната кола ускори към него. Еверет отстъпи под колонадата по фронтона на ИСИ. Светещите стикове, глупавите светещи стикове — бяха като морски фарове. Еверет извади телефона си. Колата го подмина стремително. Теджендра беше кръпка флуоресцентно жълто зад тъмните прозорци. Еверет пристъпи навън и снима веднъж, втори, трети, четвърти път. Не престана да снима, докато черната кола не изчезна в трафика, завивайки покрай мемориала „Виктория“.

Нещо. Трябваше да направи нещо. Но Еверет не можеше да помръдне. Сигурно такова беше чувството, когато изпаднеш в шок. Посттравматичен стрес. Можеше да направи толкова много неща. Представи си как хуква на пълен спринт нагоре по дъждовния „Мол“ в преследване на черната кола в задръстването. Никога нямаше да я настигне. Имаха твърде голяма преднина. Градът беше прекалено голям. Не можеше да бяга толкова надалеч, толкова дълго, толкова бързо. Може би трябваше да хване такси, да каже на шофьора да следва онази кола. Веднъж Теджендра му беше споменал, че всеки таксиметров шофьор си мечтае да чуе тези думи. Дори и да успееше да проследи черната кола през лондонския трафик, какво си мислеше, че може да направи срещу трима едри мъже, които бяха вдигнали баща му като котенце? Такива работи се случваха само по комиксите. Нямаше супергерои. Можеше да попита хората — свити под чадърите си с вдигнати яки, пристигащи за публичната лекция по въпросите на нанотехнологията: Видяхте ли това? Видяхте ли? Можеше да попита персонала на входа — с идеално изгладени ризи. Бяха прекалено заети да посрещат и поздравяват. Едва ли бяха видели нещо. И дори да бяха, какво можеха да сторят? Толкова много грешни начини за действие, но кой беше правилният, единственият правилен начин, по който можеше да постъпи? В края на краищата оставаше само едно. Натисна три пъти деветката на телефона си.

— Ало? Полицията? Казвам се Еверет Синг. Намирам се пред ИСИ, откъм „Мол“. Току-що отвлякоха баща ми.

Полицейското управление миришеше. Бяха освежили интериора и миризмата на индустриална, силно устойчива алкидна боя бе проникнала навсякъде — от гишето на приемната до стаята за разпити. Еверет щеше да усеща тази миризма с дни. Главата му вече се замайваше от нея. Но пък можеше и да се дължи на лошото луминесцентно осветление, на прекалено горещия радиатор, на климатичната инсталация, изсушаваща смъртоносно въздуха, и на стола, който прерязваше свивките на коленете му и нарушаваше кръвообращението — краката му вече бяха започнали да изтръпват като набодени с хиляди иглички: всяко едно от десетината неща в един полицейски участък, за които работещите там и не помисляха, че могат да притеснят обикновените хора.

— Може ли малко вода?

— Разбира се, Еверет.

Имаше двама полицаи, мъж и жена. Жената беше полицейски семеен съветник и говореше само тя. Предполагаше се, че трябва да е приятелски настроена, съпричастна, незаплашителна. Еверет бе предположил, че може би е около трийсетте; малко пълничка, с прекалено силно изпъната изрусена коса, от което лицето ѝ изглеждаше голямо. Прилича на комик, играещ ролята на полицайка, помисли си той. Беше казала името си на Еверет, но не го биваше в запомнянето на имена. Лиа, Лиан, Лиона, нещо подобно. Полицаите не трябваше да се представят с малките си имена.

Мъжът, който си водеше бележки, беше пълна противоположност на Лиа-Лиан-Лиона. С хлътнали бузи и мустаци, каквито носеха из полицейските сериали от седемдесетте — онези, които Теджендра обичаше да гледа по канал „Дейв“. Изглеждаше уморен, сякаш нищо вече не можеше да го изненада истински, но се налага винаги да бъде готов за хипотетичния момент, когато светът ще го изправи пред нещо ново и трудно. Детектив-сержант Милиган — на Еверет му се беше понравило. На молбата му отговори Лиа-Лиан-Лиона, но Мустака Милиган беше станал да му донесе вода от хладилника в ъгъла на помещението.

— И така, Еверет, Институтът за съвременно изкуство? — От устата на Лиа-Лиан-Лиона последното прозвуча като най-извратеното, перверзно място, на което един баща можеше да заведе сина си; граничеше с насилие над деца.

— Идеята е на татко му — отговори майка му.

Първото нещо, което бе направил Еверет — да позвъни в полицията. Второто — да се обади у дома. В началото не му беше повярвала. Похитен, на „Мол“, в понеделник вечер, в час пик. Измисляше си, нали, търсеше внимание, такива неща не се случваха, не можеха да се случат. Не и на „Мол“. Не и десет дни преди Коледа.

— Мамо, видях как го отвличат.

После пък се беше държал злобно с нея. Зная, че ме обвиняваш заради баща си, Еверет. Той няма да се върне. Трябва да продължим някак. Сега семейството е най-важното, трябва да се грижим един за друг. Зная как се чувстваш. Не мислиш ли, че и аз имам чувства?

— Не. Мамо, чуй ме. Не става въпрос за чувства. Видях ги да го отвличат, на „Мол“, с голямо черно ауди. Заедно с планинския му бегач и всичко останало.

Още по-лошо стана, когато ѝ каза, че се намира в районното на Белгрейвия. От това изреченията ѝ станаха някак сковани. И кратки. И остри. По начина, както се получаваше, когато искаше да го накара да изпитва вина. Какъв срам. Нямаше ли поне някакво самоуважение в него? И той е като онези индийски момчета. Постоянно са из полицейските управления. Един Господ знаеше сега къде щяла да търси адвокат по това време на нощта. Може би Милош. Той винаги бил готов да услужи.

— Мамо. Мамо. Чуй ме. Нямам нужда от адвокат. Давам показания. Нищо повече. Но не могат да направят нищо, освен ако и ти не дойдеш.

Трябваха ѝ час и половина, за да допълзи от Стоуки, и още час мърморене за паркинга, таксата за шофиране в центъра и това, че се бе наложило да остави Виктъри-Роуз с мисис Синг. Онзи стар лешояд Аджит винаги пълнеше с глупавите си идеи главата на дъщеря ѝ. И цялото място вонеше на боя. Майка му го откри седнал на една пейка, зает да прехвърля Фейсбук на смартфона си, докато довършваше един Туикс от автомата за закуски. Дежурният сержант му беше донесъл кафе. Еверет си знаеше, че ще е ужасно и воднисто. Лора Синг седна до него и започна да говори много ниско и много бързо, защото, ако дежурният сержант я чуеше, щеше да умре от срам. Искаше от Еверет да знае, че тя не го обвинява за нищо. Изобщо. Типично за баща му. Типично — да вкара Еверет в беля и да изчезне нанякъде.

— Мамо…

— Мисис Синг?

— Брейдън. — Кога беше започнала да използва това име?

После семейният съветник Лиа-Лиан-Лиона се бе представила, след което ги поведе към вмирисаната стая за разпити из коридори, които изглеждаха така, сякаш бяха боядисани с пот.

— Посещаваме беседите в ИСИ — каза Еверет, като погледна Лиа-Лиан-Лиона право в очите. Беше сложил длани на масата. — Експериментална икономика, настъпването на сингулярността, нанотехнологията. Големите идеи. Има и лектори, печелили Нобеловата награда.

Очите на Лиа-Лиан-Лиона изгубиха фокус, но Еверет забеляза, че Мустака Милиган написа правилно „нанотехнология“ в бележките си.

— Добре, Еверет. Хубаво е, че все още имаш общи интереси с баща си. Мъжките отношения са хубаво нещо. С други думи, с баща ти трябваше да се срещнете пред ИСИ, след като свърши работа?

— Идваше откъм Импириъл Колидж.

— Учен е — обясни майката на Еверет. При всеки техен въпрос го изпреварваше, сякаш някой грешен или невнимателен отговор можеше да се превърне точно в уликата, необходима на полицията, за да извикат хората от социалните служби, които да ѝ отнемат Еверет и малката му сестра Виктъри-Роуз.

— Теоретичен физик — каза Еверет. Мустака Милиган повдигна вежда. Еверет винаги си беше мечтал да може да прави така.

— Какъв вид физика? — попита Мустака Милиган. Ноздрите на Лиа-Лиан-Лиона се разшириха. Тя задаваше въпросите тук.

— Квантова теория. Теорията на Еверет за многото светове. Хю Еверет. Той я е разработил. На него съм кръстен: Еверет Синг. Мултивселената, паралелните вселени, всички тези неща, нали разбирате? — Той видя, че Мустака Милиган е написал не-ядрен в бележника си точно до думата физик. — Какво означава това? — попита го той. — Не-ядрен?

Мустака Милиган придоби засрамен вид.

— Предполагам, знаеш каква е текущата ситуация по сигурността. Ако баща ти беше ядрен физик, можеше да е проблем.

— Искате да кажете, ако можеше да сглобява атомни бомби.

— Налага ни се да вземаме предвид всякакви заплахи.

— Но ако не сглобява атомни бомби, ако е просто квантов физик, тогава не е заплаха? Не е толкова важен.

— Еверет! — изсъска Лора.

Но Еверет беше ядосан и изморен от това, че не го приемаха сериозно. Без значение дали ставаше дума за участъка в Белгрейвия или за компютърния отдел на общинската академия „Борн Грийн“, винаги, винаги беше все едно и също. Да се подиграем на зубрача. Не се беше молил на никого да се стига дотук. Просто бе отишъл на лекция заедно с баща си. Еверет знаеше достатъчно за света, че да не очаква да има справедливост за всички, но поне от време на време светът можеше да му дава почивка.

— Знаете ли за какво е Теорията на многото светове? — попита той и се наведе през масата. Предишните посетители бяха драскали звезди, спирали, кубове и имената на футболни отбори по излющената ѝ пластмасова повърхност. — Всеки път когато се случи най-малкото, микроскопично нещо, вселената се разклонява. Съществува вселена там, където се е случило, и вселена тук, където не е. Всяка секунда, всяка милисекунда, всеки ден се появяват нови вселени, разклонени от ето тази. За всяко възможно събитие от историята съществува вселена, някъде там, точно до следващата. — Еверет вдигна пръст и прокара линия във въздуха. — Милиард вселени, създадени току-що. И това не е нещо, което някой просто си е измислил, а стройна физична теория. Същото, каквото означава и физиката като наука; реално, материално, действително. Звучи ли ви маловажно? На мен ми звучи като най-голямата новина в историята.

— Много интересно, Еверет. — На чашата за чай на Лиа-Лиан-Лиона имаше размазана щампа на дебеличка шарена котка, легнала по гръб, с лапички във въздуха. АЗ МОГА ИМА ЧАИ, казваше дебеличката котка.

— Еверет, не им губи времето. Не ги интересува — намеси се Лора. — Няма нищо общо.

— Е, имали са причина да го похитят — рече Еверет.

— Тъкмо това се опитваме да установим — каза Лиа-Лиан-Лиона. — Някой друг видя ли колата и тримата мъже?

Някой изключи електричеството в Еверет. Жената от полицията беше отпушила клапана на гнева му и цялата пара от него бе изпусната.

— Не — прошепна той.

— Не те чух, Еверет?

— Казах не.

Трябваше да разпита служителите на ИСИ, пристигащите за беседата, хората, извели кучетата си на разходка, тичащите за здраве маниаци. Видяхте ли, а, видяхте ли? Но не се замисляш за такива неща, когато в един момент баща ти е на колело, а в следващия са го вдигнали и хвърлили на задната седалка на голямо черно ауди.

— В телефона имам снимки — каза той. — Ето, ще ви ги покажа.

Няколко замахвания с пръст по екрана, и ги извика. Пип-тук, пип-там, и започнаха да изскачат една по една. Луди ъгли, размазани стопове. Освен ако човек не знаеше какво гледа, едва ли би разпознал в тях моментални снимки на похищение. Полицаите не изглеждаха впечатлени. Еверет спря на един ясен, фокусиран кадър, на който вътрешността на черната кола бе осветена за миг от насрещни фарове.

— Виждате ли това петънце жълто в средата на задния прозорец? Това е баща ми. — Еверет помести с пръст снимката до регистрационния номер на колата. После раздалечи пръсти, за да увеличи мястото. Тези малки камери на смартфоните имаха ужасна разделителна способност, но при най-високото увеличение все пак оставаше достатъчно детайл, че да бъдат прочетени буквите и цифрите. — Ето нещо, което можете да проверите.

— Можем да го пуснем за дигитална обработка — съгласи се детектив-сержант Милиган.

— Ще се наложи да задържим телефона ти — обади се Лиа-Лиан-Лиона. — Само за ден-два.

— Не искам да ви го давам.

— Еверет, позволи им да го вземат — каза Лора. — Просто им го дай и можем да си тръгваме. Един Господ знае какви ги е наприказвал Аджит досега на Виктъри-Роуз. — А на Лиа-Лиан-Лиона обясни като възрастен на възрастен: — Откровено казано, прекарва твърде много време из онези сайтове за конспиративни теории. Трябва да направите нещо по въпроса. Забранете ги.

— Ще ви дам картата с паметта — предложи Еверет. Той натисна с нокът миниатюрния чип в слота за външната памет, за да го накара да изскочи. — Снимките са на нея. — Еверет остави картата в средата на масата. Никой не посегна да я вземе. — Вярвате ми, нали?

— Аз ще се погрижа, Еверет — обеща Мустака Милиган. Той пусна чипа в една найлонова торбичка за веществени доказателства, която запечата.

— Има и няколко неща, които бихме искали да ви помолим да направите — каза Лиа-Лиан-Лиона. — Предпазни мерки. За всеки случай. Ако наистина искате да ни помогнете, не разгласявайте случилото се. Не разказвайте на никого. И никакви туитове или постове във Фейсбук. Ако някой се свърже с вас, независимо дали мистър Синг…

— Доктор Синг — прекъсна я Еверет.

— Щом казваш, Еверет. Дори да е самият доктор Синг или пък някой друг, свържете се с нас. Без значение какво ви казват. Ако е бил похитен заради откуп, винаги предупреждават да не се свързвате с полицията. Не постъпвайте така. Известете ни незабавно.

— Откуп? О, мили Боже. За какви ни мислят? — възкликна Лора. — Не сме богати. Две пенита не можем да съберем на едно място. Не можем да си позволим откуп.

— „Ако“ — обади се Еверет. — Казахте „ако“ е бил похитен заради откуп. Какви други видове отвличания има?

— Списък ли искаш? — попита Мустака Милиган. — Добре, ето ти списък. Но едно ще ти кажа. От това няма да ти стане по-леко. Съществува така нареченият вид отвличане с цел изнудване. Обикновено на роднина на банков чиновник, когото задържат, за да принудят управителя да отвори трезора и да извади от него парите. Има отвличания с цел размяна на заложници. И отвличания за добиране до специализирани познания — например на лекар, който да закърпи някой млад гангстер, ранен при престрелка между улични банди. Също и експресни отвличания. Хващат те и всеки ден те придружават до банкомата, за да изтеглят дневния ти лимит, докато не изпразнят сметката ти. Отвличанията, синко, са процъфтяващ бизнес. А ги има и хората, които просто се изпаряват. Няма ги. В графа „Изчезнали“. Най-много са такива, изчезналите. — Мустака Милиган вдигна химикалката си и погледна право в Еверет: — А сега, синко, ако искаш да ми дадеш показания, след това двамата с майка ти ще можете да се приберете у дома, а ние ще се заемем с издирването на татко ти.

Еверет се облегна в стола си и издиша изпаренията от боята.

— Добре. Слязох до центъра на Лондон след училище, за да се срещна с баща ми…

Из целия път по шосе A10, през района на Долстън, а след това по Хай Стрийт в Стоук Нюингтън, Лора не проговори. Нито дума. Почукваше с пръсти по волана и си мърмореше изопачени думи от текстовете на песните по някаква радиостанция за популярни мелодии, докато на Еверет вече му се искаше да стовари юмрук по радиото, да удари кой да е бутон, да налучка коя да е станция с малко повече шум, ритъм и живот. Каквото и да е — само да накара майка си да не чува погрешно думите в песните.

Виж момичето, виж как пищи, ето че риташ танцьорка ти. „Не е така!“, кипеше вътрешно Еверет. Клоун контрол до Мао Дзедун… „Майор Том!“, искаше да ѝ изкрещи. „Майор Том, майор Том, майор Том! Не чуваш ли какво пеят?!“ Песента беше писана преди поне четирийсет години, но Еверет я знаеше по-добре от майка си. Имаше си дума за неправилно чут текст на песен. Беше я намерил онлайн: шутаранга1. Думата му беше харесала. Запомни я.

По времето когато стигнаха до Евъркрийч Роуд, за да вземат Виктъри-Роуз, Еверет беше проумял. Ставаше дума за гняв, от онзи вид, който веднъж — само веднъж — вече бе виждал. Беше го видял в деня, когато се върна у дома от тренировка по футбол и откри всички лампи включени, във всяка стая, всяка една врата отворена, а радиото надуто докрай, така че да се чува из цялата къща, докато майка му забърсваше пода в кухнята и забърсваше, и забърсваше, и забърсваше. Нещо ка-то уу ууу, скача по моето ту туу, припяваше си тя заедно с Girls Aloud.

— Мамо, какво правиш?

— Този под е отвратителен. Мирише. Това е отвратително. Кухненският под не бива да мирише. Между плочките са се наслоили отвратителни неща. Нямам намерение тези неща да продължават да стоят там, на хубавия ми под.

После беше посочила бутонките на Еверет. Той ги изхлузи. Остана по чорапи на студения бетонен праг.

— Добре ли си?

— Да, да…

— Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм. Абсолютно сигурна.

— Почистваш вече трети път на онова място.

— Нищо подобно.

— Така е.

— Е, и ако е така? Трябва да бъде почистено. Отвратително е. Всичко тук е отвратително. Нищо не мога да опазя хубаво. Защо нищо не мога да опазя хубаво?

— Мамо, добре ли си?

— Да, добре съм. Добре? Ето ме как казвам: Добре. Съм. Защо постоянно ме питаш? Разбира се, че съм добре. Винаги съм добре. Трябва да съм добре. Все някой трябва да е, и това винаги съм аз. Ох, млъквай, млъквай, млъквай, престани с това глупаво дрънкане… — беше изкрещяла на радиото Лора, а сетне го удари с парцала и изтръгна щепсела му от стената.

Еверет почувства неудобство, срам, страх. Не биваше да вижда точно това. Сякаш стените на безопасния му, предсказуем свят се бяха превърнали в стъкло и през тях успяваше да зърне огромни, чудовищни, заплашителни форми.

— Съжалявам, Еверет — каза майка му. — Еверет, аз и татко ти… Той си взе… няма да се върне… Ами… смятаме, че може би ще е по-добре, ако се разделим за известно време. Не зная колко. Може би за доста дълго. Може би… за постоянно.

Ето как Еверет Синг бе открил, че семейният живот, какъвто го познаваше, е приключил — по чорапи на студеното бетонно стъпало, навлякъл сакото на училищната си униформа върху вратарския екип. С бутонки в ръка. Майка му — с подгизнал парцал в ръка. Girls Aloud — от усиленото докрай радио. Беше приключило много преди това, осъзна тогава той. Беше приключвало дълго. Родителите му от години го бяха лъгали.

Виждаше Гнева отпреди девет месеца, две седмици и три дни. След като се надяваше никога отново да не го види, за пореден път беше до него, в колата. Баба Синг беше научила Виктъри-Роуз на една пенджабска песен, която момиченцето пееше високо и фалшиво, докато Лора я закопчаваше на задната седалка. Лора пусна Песничката на Бийбълите.

— Ще пеем ли нашата песничка, Вий-Ар? — обърна се тя към Виктъри-Роуз. — Нашата любима песничка? А? А? — Така че двете пяха, високо и фалшиво, по целия път през Саут Тотнъм и Стамфорд Хил.

Не аз заслужавам наказание, помисли си Еверет. Никой не заслужава наказание. Но ако ти трябва някой, който да заземи гнева ти като гръмоотвод, съм тук. Еверет вече разбираше каква е работата с шутаранга. Ако майка му можеше да пее със свои думи, в нейна интерпретация, тя имаше контрол, дори само върху една популярна песен.

Той отново прехвърли наум подробностите от показанията си в полицията:

— „На 15 декември, приблизително в 17:45 ч., чаках пред Института за съвременно изкуство на булевард «Мол» — беше прочел Мустака Милиган от формуляра. — Чаках баща си доктор Теджендра Синг за срещата, която си бяхме уговорили в шест часа, за да слушаме заедно публична лекция за тенденциите в областта на нанотехнологиите. Видях баща ми да приближава на велосипеда си по «Мол» откъм булевард «Хорс Гардс». Идваше от своя офис в Импириъл Колидж и беше ясно, отличително и уместно облечен. Забелязах, че го следи черна кола с тъмни стъкла, немско производство, вероятно марка «Ауди». Забелязах, че колата се движи необичайно бавно и че баща ми, изглежда, не я е видял. На около сто метра от мен колата рязко даде газ, задмина баща ми и спря пред него, принуждавайки го да завие и натисне спирачките. От превозното средство излязоха трима мъже…“

— От колата — беше казал Еверет.

— „От превозното средство излязоха трима мъже — продължи Мустака Милиган. — Двама от мъжете уловиха баща ми и го принудиха да се качи на задната седалка. Третият сложи велосипеда в багажника. Чак тогава колата продължи по «Мол» в посока Конститюшън Хил. Направих поредица фотографии с мобилния си телефон, но не извиках, нито направих опит да предупредя някой от минувачите.“

— Вярно ли е всичко дотук? — попита Лиа-Лиан-Лиона.

— Предполагам. — Звучеше съмнително и пълно с дупки. Нямаше нито свидетели, нито някой можеше да го потвърди. Само думите на Еверет и една размазана снимка от мобилен телефон, която, ако човек се вгледаше в нея хладнокръвно и достатъчно продължително, можеше да е изображение на каквото и да е.

— Вярно ли е всичко дотук, Еверет?

— Да.

— Подпиши тук. Натискай силно, трябва да се отпечата и на другите две копия.

Как точно беше пропуснал известието от онлайн кутията си за съхранение на файлове ли: през това време опитваше да разпознае тихия глас на Пол Маккейб откъм входната врата. Така или иначе, отдавна не беше използвал кутията: откакто Арон Лий беше получил заплашително писмо от адвокатите на „Вайъком“, обмяната на файлове в училище беше затихнала. В този момент обаче в лентата с инструменти в долната част на екрана му бутонът подскачаше. Очакваше го пристигнал файл. Само едно докосване беше достатъчно за Еверет да се озове в кутията си, разположена на сървър в Исландия.

— Еверет! — Лора притежаваше способността да набляга на края на името му и да повишава тоналността, когато искаше да му даде да разбере, че е раздразнена. Еверет. — Гаси лампата. Утре си на училище.

— Добре, мамо.

Беше нищо работа да изключи светлината и да се гмурне под юргана, за да продължи да чете в сиянието на екрана. Напомняше му за времето, когато все още беше дете, с лице, огряно от дисплея, а юрганът се спускаше като палатка от обемистия му нетбук, обърнат странично, настроен на вертикален изглед, за да прилича на истинска книга, а Еверет гледаше повторения на Доктор Кой в iPlayer. В бурните зимни нощи винаги се чувстваше по-добре така, докато суграшицата удряше в стъклата, а водостокът тракаше от вятъра. Дълбоко под юргана съществуваше съвсем друг свят. Светът на Еверет.

Във файловата му кутия имаше една-единствена папка. Инфундибулум. Никаква друга информация за изпращача. Дата: 20:00 ч. същата вечер, по времето когато Еверет беше стоял лице в лице на масата с Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган в полицейския участък на Белгрейвия. Размер: трийсет гигабайта. Той отвори предпазливо папката, готов да побегне от нея, ако изскочи нещо с прекомерен апетит към изяждането на компютри. Вътре имаше друга папка с данни, един изпълнителен файл и бележка в обикновен текстов формат. Не приличаше на измама. Компютърните вируси обикновено опитваха да се представят за игра или софтуерен ъпдейт. Най-изобретателното, на което беше способен един вирус, бе да се представи за антивирусна програма. Това нещо просто си стоеше там — голям и очевиден изпълнителен файл. Еверет извика една доста умна програма, която беше изтъргувал от Аббас в училище. Програмата проследяваше IP адреси. Оттам можеше да идентифицира изпращача. Софтуерното решение на Аббас върна празен резултат. Адресът беше анонимизиран. Може би с нещо от сорта на iPredator, помисли си Еверет, шведски сайт, който криптираше IP адреси и ги опазваше от погледа на твърде любопитните. Започваше да става вълнуващо.

Не му хрумваше нищо повече. Еверет щракна бутона за изтегляне на файла. Нямаше опция за запазване или стартиране на програмата. Изпълнителният файл започна да се инсталира едновременно с изтеглянето. Екранът полудя от десетина зелени линии за прогреса на операцията, които се изпълваха мигновено, докато програмата се разопаковаше под формата на нови икони и менюта. Данните от файловата му кутия протичаха на пълния капацитет на безжичната връзка в дома им.

— Хей, хей… — каза Еверет, опитвайки да натисне бутоните за затваряне. Случваше се бързо, прекалено бързо дори за него. Приличаше на атака по всички фронтове срещу Доктор Квантум.

— Еверет? Още ли си на компютъра?

Не казвай нищо. Отричай до последно. Еверет полагаше усилие да настигне прехвърчащите инсталационни панели. За всеки, който успееше да улови, да притисне в ръба на екрана и затвори, се отваряше нов. После екранът потъмня.

— Не — прошепна Еверет, изпълнен с ужас, че е унищожил собствения си компютър.

Доктор Квантум премигна, след което се рестартира. На десктопа му имаше нова икона, най-отпред и в центъра. Едно-единствено бяло лале. Инфундибулум. Еверет издиша — продължителна, бавна въздишка.

— Но какво си ти? — попита безгласно той.

Почука иконата два пъти. Цветът на лале се разгърна в дигитални венчелистчета. Екранът се изпълни с подвижни, прозрачни воали от светлина, които се увиваха едни около други, сливаха се като бавно разбиващи се вълни, преминаваха през себе си, пръскаха призрачни сребристи пиксели. Всичко бе в движение и непрестанна промяна. Еверет едва успяваше да различи някоя шарка, преди флаговете от светлина да морфират в нещо непредсказуемо и ново. В ума му се мяркаха мисли за крила на водни кончета, зловещи медузи, прозрачни венчелистчета на цветя, облаците междузвезден газ от снимките на космическия телескоп „Хъбъл“, призраци на призраци. Имаше чувството, че вижда искрящите, премигващи завеси на Северното сияние в арктическа нощ. След това видя скалата — тънък като косъм кръст в центъра на екрана. Очертаваше три измерения: от ляво на дясно, от долу на горе, отпред назад. В периферията на прозореца се носеше малка палитра с инструменти. Еверет избра от нея лупата и увеличи картината по хоризонталната ос. При всяко ниво на увеличение изображенията си оставаха същите: воали светлина, като криле или ангели, или сияйните филизи на необхватни космически богове. Навътре и още навътре: все същото. Нямаше промяна в изгледа. Големи шарки, съставени от по-малки шарки, съставени от миниатюрни шарки. Воали светлина все по-надолу и по-надолу.

И преди го беше виждал. Още като дете. Беше седнал пред домашния им компютър и тъкмо бе отворил някаква програма, защото му беше харесала една дума: Матика. Звучеше като книга със заклинания или портал към магически свят. И тогава програмата бе отворила подобен портал, не към някакво мистично кралство, а към вечността. Еверет вече знаеше, че черният, подобен на бръмбар обект в центъра на екрана, със заобикалящите го сияние и потоци от бляскави цветове, приличащи на мълнии, се нарича Множество на Манделброт. Можеше да програмира такова — съвсем лесно. Беше забелязал, че мълниите от цветове, които излизаха насечено от различни точки на черното бръмбароподобно нещо, съдържаха малки черни петънца в себе си. Когато увеличи в зоната на едно от тези петънца, то се оказа още един малък, черен бръмбар, заедно с цветния му ореол и мълниите — те пък заедно с петънцата им, които, ако увеличеше и в тяхната зона, бяха с формата на черни бръмбари с ореоли и мълнии, и петънца, които се превръщаха в бръмбари със… Навътре и навътре, и навътре, и навътре. Същата вечер беше сънувал, че пищи. Пропадаше през тъмното око в центъра на Множеството на Манделброт, пропадаше през буря от мълнии в цветове и черни очи, които се превръщаха в съвсем нови множества на Манделброт, все по-нататък и все по-нататък.

— Колко надълбоко достига? — беше попитал баща си.

— До безкрая. Никога не свършва.

Това не беше Множество на Манделброт, макар че според Еверет беше възможно за основа да е използван същият онзи софтуер на име Матика, който Теджендра използваше, за да моделира теориите си за устройството на Вселената. Това беше…

— Инфундибулар2 — прошепна Еверет в светлината от екрана, под юргана, докато декемврийската буря налиташе и виеше в стрехите. Помнеше къде беше чувал тази дума.

Теджендра беше станал почитател на Доктор Кой на малко по-късен етап в живота си, едва след като се бе сдобил със собствен апартамент, без Лора непрекъснато да поклаща глава пред това детинско занимание. За подрастващи може би беше нормално, но за мъж… След съботния мач или след разходка нагоре по долината на река Ли Еверет и баща му сядаха и гледаха поредния епизод от сериала, докато последното им кулинарно изобретение еволюираше във фурната.

— Инфундибулар — беше казал Теджендра. — Онова нещо, онази полицейска кабинка. По-голяма отвътре, отколкото отвън. Математически е лесно да се направи нещо по-голямо отвътре, отколкото е отвън. Е, ако бяха подходили наистина умно към нещата, щяха да използват инфундибуларен модел, при който колкото по-навътре навлизаш, има толкова по-голямо пространство. В кутията би имало по-малка кутия, но вътрешността на тази кутия би била по-голяма от вътрешността на кутията, в която се съдържа, а във втората кутия би имало трета, още по-малка кутия, чиято вътрешност обаче е още по-голяма, и така нататък, все по-надолу, тъй че по времето, когато се добереш до центъра, кутията ще е по-малка от електрон, но вътрешността ѝ ще е по-голяма от цялата видима вселена.

Инфундибулум. Колкото по-навътре влизаш, толкова повече се разраства. Еверет не изпитваше никакво съмнение кой може да е оставил анонимната папка във файловата му кутия. Нито се съмняваше, че именно за това питаше Пол Маккейб точно преди да си тръгне. Беше опитал въпросът му да прозвучи небрежно, но съществуваше само една причина за посещението в дома им. Внезапно стомахът на Еверет се сви на топка от страх. Пол Маккейб знаеше за този Инфундибулум и смяташе, че е важен. Дали знаеше какво е? За Еверет беше просто набор от тайнствени математически модели, изпратени от баща му и предназначени единствено за очите на сина му. За Пол Маккейб беше достатъчно важен, че да шофира час и половина по шосе M25 и да го вмъкне небрежно в разговора. Да не би да нямаше достъп до него? Да не би Теджендра да не желаеше Маккейб да получи достъп до него? Нима Теджендра не можеше да се довери на собствения си началник-отдел? Еверет ли беше единственият, на когото Теджендра можеше да се довери?

Еверет щракна мълчаливите, въртеливи, хипнотични, призрачни форми, за да ги минимизира. Върна се във файловата кутия. Файлът беше качен в осем часа. Черното ауди бе откарало Теджендра в шест. Еверет беше сигурен, че който и да го бе отвлякъл, едва ли му бяха връчили лаптоп с думите: Извинете, но забравихме. Давайте, моля, качете в мрежата този почти неразбираем математически файл.

Спомни си, че имаше прикрепена бележка. Четири думи: само за теб, Еверет. Без име, без подпис, без поздрав или финални думи за сбогом. Само за теб, Еверет.

Мислите, теориите и подозренията заливаха Еверет като неудържим поток. Познаваше състоянието на ума си достатъчно добре — онези моменти, когато сякаш мислеше, без в действителност да мисли, когато идеите, асоциациите и възможностите изчезваха от него като невестулки, бягащи от развързан чувал. Обикновено се случваше, когато прочетеше някое изречение в книга или блог или когато реалният свят го изненадаше, в ритъма на потегляне-спиране-потегляне по време на задръстванията по протежение на Хай Стрийт в Стоук Нюингтън, в геометричните форми на скорците, налитащи на ята над блатото Хакни. Мислите му избухваха навън като фойерверки. Проумяваше нещо за начина, по който функционираше светът.

Теджендра трябваше да е задал автоматичен ъплоуд за файла. Но нямаше начин да е знаел предварително, че ще бъде отвлечен точно този ден. Трябваше да е нагласил часовника на мъртвеца. Ако не въвеждаш правилния код, вероятно по едно и също време всеки ден, папката на име Инфундибулум бива изпратена на адреса на Еверет. Не на адреса на Лора, нито на неговия приятел Вини, който можеше да му осигури билети за целия следващ сезон на стадион „Уайт Харт Лейн“, нито на когото и да е от колегите или студентите му в университета, нито дори на Колет. Нито на Пол Маккейб. На Еверет. Баща му трябваше да е подозирал, че нещо като случилото се може да се случи. Трябваше да е подозирал, че се намира в опасност. Опасност да бъде отвлечен, зачуди се Еверет, или нещо още по-лошо? Искаше му се мислите да престанат с препускането из главата му. Искаше му се да престанат да нашепват неща, които не желаеше да чува, да му показват неща, които не желаеше да си представя. Кога точно беше планирал всичко това баща му? Колко дълго бе живял в страх от хора, които го следят, от черни коли? Дали още отпреди двамата с Лора да се разделят? Еверет осъзна, че родителите имат навика да пазят тайни в тайните.

— Не ядрен — промърмори Еверет. — Не строи атомни бомби, така че не е важен. Сякаш много разбирате.

Спалнята му се струваше огромна и мрачна, и под обсада. Украсата от светещи стикове превръщаше якето му, окачено на вратата, в робот убиец от ада. За пръв път от дете Еверет почувства страх от тъмното. Очи във всеки ъгъл. Чудовища под леглото. Навън може би чакаше черен автомобил, в който отдалечено сканираха натискането на всеки виртуален бутон върху клавиатурата на Доктор Квантум. Сънят така и нямаше да дойде тази нощ. Еверет изчака, докато светлата черта под вратата за стаята на майка му изгасна, след което се изплъзна изпод завивките и тихо се спусна по стълбището. Беше запаметил мястото на всяка скърцаща дъска по шумните стъпала. Притискаше Доктор Квантум към гърдите си. Не можеше да го остави. Никога нямаше да го остави. Дори докато отваряше вратата на хладилника и тършуваше за нарязано сирене и кисело мляко за пиене, хвърляше око на таблета, оставен на кухненската маса. Притисна го към себе си и когато предизвика друг играч на дуел в „Модърн Уорфеър: Секретни операции“ в мрежата на „ЕксБокс Лайв“. Не успя да се концентрира. Реакциите му бяха забавени, сякаш играеше не Еверет, а татко му. Сритаха му задника няколко пъти поред, но не спираше да играе и играе, да умира и умира.

На сутринта Лора откри Еверет заспал на дивана. Игровата конзола бръмчеше тихо, коледната украса на елхата грееше ярко, а Доктор Квантум беше притиснат към бузата му.

От полицията се върнаха за закуска. Виктъри-Роуз имаше млечни мустачета и шоколадова брада от „Коко Попс“. Крис Еванс не спираше да бърбори по радиото. Еверет беше кисел и с размътена глава от спането на неудобния диван, но разбра, че на входната врата е полицията, дори преди още да са позвънили — отчетливо, на два пъти. Очертаните на фона на уличната светлина силуети бяха прекалено близо един до друг — единият висок, другият нисък, единият на мъж, другият на жена. Само полицията и евангелистите от мормонската църква стояха така. Еверет остърга остатъците от маргарина „Флора“ от кутията и ги намаза върху препечената си филийка. Нискомасленият маргарин се разстилаше по странен начин, разделяше се на кълбовидни капки от мазнина и вода.

— Голям студ — каза детектив-сержант Милиган. — През нощта трябва да е нахлул фронт с ниско налягане. На твое място бих тръгнал поне половин час по-рано за училище. Нищо чудно и да падне сняг за Коледа. Кафе ли е това? Нещо против?

Еверет му напълни догоре една чаша с емблемата на „Тотнъм Хотспър“. Лиа-Лиан-Лиона се настани срещу момчето.

— Разбира се, защо не седнете? — предложи Еверет. — Намерихте ли го?

Виктъри-Роуз се беше намръщила при вида на тези големи хора в тъмните им палта, внесли студеното у дома. Всеки момент можеше да заплаче. Лора седна така, че да е зад пакетите със зърнена закуска, за да прикрие засрамено домашната си жилетка и раздърпаното спортно долнище.

— Съжалявам, Еверет — каза Лиа-Лиан-Лиона.

Еверет погледна преценяващо кривата ѝ усмивка, присвитите свински очички, лекото потрепване на крака ѝ. Наистина, ама наистина ме мразиш, помисли си той.

— Проучихме снимките на картата за външна памет, която ни даде — каза Мустака Милиган. Лора намали радиото. — Да ви се намира още някоя препечена филийка? Дали ще ви затрудни да пуснете още две в тостера?

Лора стана, за да зареди тостера с две филийки от пълнозърнестия хляб.

— Случайно да имате от белия? — попита Мустака Милиган.

— В този дом се храним здравословно — отговори твърдо Лора.

— Искам си я обратно — каза Еверет.

— Кое? — попита над кафето си Мустака Милиган.

— Външната карта.

Лиа-Лиан-Лиона плъзна по масата прозрачна пластмасова кутия с компактдиск:

— Копирахме от картата всичко, което ни трябваше. Разгледахме внимателно снимките ти с помощта на софтуера за увеличение на изображения, с който разполагаме. Искаш ли да видиш разпечатката? — Тя сложи куфарчето си на кухненската маса, като преди това размести каничката за кафе и кутията с мляко, за да направи място. После извади голяма, лъскава снимка с висока резолюция на регистрационния номер: — Пуснахме номера за проверка. Автомобилът е собственост на мистър Пол Стефанидис от община Хаунзлоу. Внася кипърски стоки за ресторанти и денонощни магазини.

— Е, и?

— Слабо вероятно е баща ти да е бил отвлечен от доставчик на бакалски стоки от източния средиземноморски район.

— Може регистрационният номер да е бил фалшив. Такива неща не са невъзможни.

— Еверет, това е колата на мистър Стефанидис. Притежава ауди. В посочения от теб час е карал по „Мол“… снимал си неговата кола. Тъкмо е отивал на вечеря в Кипърския бизнес форум.

— Какво искате да кажете? Че си измислям?

Препечените филийки излязоха пружиниращо. При внезапния звук всички подскочиха стреснато. Лора грабна двете парчета хляб и ги сложи в чиния, след което я остави пред детектив-сержант Милиган.

— А, чудесно. Да ви се намира масло? Знам, че не е полезно, но маргаринът винаги ми се е струвал прекалено химически на вкус.

— В този дом се храним с полиненаситени мазнини — каза Лора.

Милиган забързано си намаза маргарин от току-що отворената кутия срещу чинията си.

Лиа-Лиан-Лиона извади още една лъскава фотография, постави я в средата на масата и я завъртя срещу Еверет. Беше финалната му снимка на задното стъкло и показваше трите силуета. Вратовете на трима души, до един тъмнокоси. Гърбовете на тримата, до един облечени с тъмни дрехи.

— Нещо не е наред — каза Еверет. — Баща ми носеше велосипедисткия си екип. Беше облечен в яркожълто отразително шушляково яке.

— Ами, Еверет, непрекъснато работим с фотографии, заснети от граждани. Често пъти са правени набързо, с мобилни телефони, при всякакви метеорологични условия и осветени по различен начин. Хората нямат време да използват приближение, какво остава да хванат напълно в кадър онова, което снимат. Ще се изненадаш, ако ти кажа какво си мислят понякога, че са снимали, а в действителност, след като направим експертната оценка, изобщо не съществува.

— Променили сте снимката.

— Каква е разделителната способност на камерата ти, Еверет?

— Четири мегапиксела. Има четирикратно увеличение.

— И използваше приближение.

— Разбира се, че използвах приближение.

— И валеше.

— Да. Е, и?

Лиа-Лиан-Лиона посочи петънце с формата на сълза в десния край на снимката. Дъното на капката приличаше на златиста дъга.

— Това е дъждовна капка на обектива.

— Валеше, вече ви го казах. — Знаеше накъде бие тя. Ситуацията ставаше безизходна. Беше в ръцете им, на кухненската маса, пред собствените му майка и по-малка сестра. Щяха да разнищят снимката пиксел по пиксел.

— В какъв цвят са уличните лампи, Еверет?

— Жълт. Натриеви газоразрядни крушки.

— Следователно е възможно друга капка на обектива, но насложена върху фигурата в средата на седалката, да е уловила уличната светлина и заради нея фигурата да ти се е сторила жълта.

— Променили сте снимката.

— Ето го оригинала. — Жената приплъзна изображението на място редом с предишната фотография. Беше увеличено, достатъчно, че да покаже зрънцето на пиксела. Ето го и него, с размерите на палеца му, пред очите му, капка, сълза, разтечен дъжд точно над Теджендра, седнал на задната седалка, размазвайки образа, изпълвайки го с дифракция от жълтото улично осветление. Не се случи така. Не това видях, помисли си Еверет. И него сте променили.

— Не си измислям. Защо ми е да си измислям? Защо ми е да снимам случайна кола на напълно непознат човек?

— Моля за извинение, мисис Брейдън, но проблемите в семейството понякога ни карат да вършим странни неща — каза Милиган. По мустака му имаше трохи от изядената филийка.

— Мис Брейдън — отвърна сковано Лора. Беше бясна, беше унижена; полицаите бяха нарекли сина ѝ лъжец и фантазьор на собствената ѝ кухненска маса и освен това я бяха заварили облечена в размъкнати домашни дрехи, по жилетка, докато собствената ѝ дъщеря имаше около устата си „Коко Попс“. — И не сме проблемно семейство.

— Е, радвам се, че го изяснихме. — Лиа-Лиан-Лиона събра със замах снимките обратно в куфарчето си. — Но искаме да те уверим, Еверет, че случаят с баща ти все още е класифициран в графата „Изчезнали“ и че ще продължим разследването.

Тя се изправи. Мустака Милиган забързано изостави втората филийка.

— Благодаря за филийките и кафето — рече той. — Най-важното хранене за деня е закуската.

Лора ги изпрати. Вече се беше развиделило и Еверет проследи как се отдалечават с шкодата. Ченгета в кола на разумна цена. Докато Лора беше на вратата, той взе картата за външната памет, качи се в стаята си и я пъхна в Доктор Квантум.

— Еверет. — Гласът ѝ откъм коридора беше напрегнат и ядосан.

— След минутка.

— Не след минутка. Веднага.

— Правя нещо.

Той отвори изображението върху чипа за памет, който полицията му беше върнала, а след това и изображението, което бе адресирал сам до себе си, докато чакаше в полицейското управление.

— Не ме интересува какво си мислиш, че правиш. Искам да поговорим.

— Правя нещо!

Той премести изображенията едно до друго и нагласи размерите, така че да съвпаднат идеално.

— Трябва да поговорим, Еверет. Вий-Ар е страшно разстроена. — Когато майка му беше много, много ядосана, тонът на гласа ѝ спадаше и започваше да звучи като Опра Уинфри. Класика при пасивно-агресивното поведение, бяха казали в РазведениТатковци.com. — Еверет, току-що двама полицаи бяха в кухнята ми, за да си поискат препечени филийки с масло и да ни нарекат проблемно семейство. Ще ми обясни ли някой най-после какво става?

Еверет увеличи размерите на фотографиите с палци и показалци. Тапити-тап-тап. Скръц-подскръц. Шумната дъска на стъпало номер четири. Майка му вече се качваше по стълбището.

— Еверет…

Ето. Ето. Пресрещна майка си на площадката. Вдигна Доктор Квантум пред нея:

— Не съм лъжец.

— Еверет…

— Снимах каквото съм снимал. Ето. Виж. Изпратих си копие на снимката, преди да дам чипа на полицията. Това е оригиналът. На него няма дъждовна капка. Това е гърбът на татко, това е главата на тате. Те са сложили капката.

— Какво говориш, Еверет? Не знаеш какво говориш.

— Полицаите излъгаха, мамо. Излъгаха за фотографията. Вероятно излъгаха и за Мистър Кипърски Бакалин. Седнаха на масата ни и излъгаха, а опитаха да ти внушат, че лъжецът съм аз.

Лора вдигна ръце към устата си. После седна на най-горното стъпало и се облегна на парапета.

— Божичко, не мога да се справя с всичко това.

Еверет се настани на килима. И той се облегна на парапета. Чувстваше се така, сякаш дъното на сърцето му се бе разтворило и всичко от него, сигурността, доверието, радостта и стабилността, се е изсипало в обширния залив на съмнението. Дори филийките, маргаринът и сутрешните радиопредавания на закуска бяха омърсени.

— Дай да видя. — Еверет ѝ подаде Доктор Квантум. Тя проследи детайлите по фотографиите с върховете на пръстите си. — Защо?

— Не зная.

Беше безсмислен отговор. Не беше отговор. Въпросът не беше защо. Въпросът беше какво. Какво щеше да се случи оттук нататък? Еверет бе размислял над този въпрос, за да достигне до ужасни заключения. Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган можеше и да не знаят какво се е случило с Теджендра — може би дори вярваха на онова, което им беше казано да поднесат на семейство Синг на собствената им маса по време на закуска, — но хората, заповядали онази дъждовна капка да бъде добавена на снимката на Еверет, знаеха. Хората, които можеха да си правят каквото искат с полицията, знаеха. Хора, на които им беше известно, че когато Теджендра се върне, лъжата им ще гръмне до небето. Следователно хора, които знаеха, че Теджендра не може да ги изложи на показ по този начин. Хора, които знаеха, че Теджендра не може да се върне. При всяко едно придобито разбиране Еверет усещаше как се издига съвсем лекичко, как вижда малко по-надалеч. Само ако можеше понякога да не вижда всички взаимовръзки. Само ако можеше да престане да мисли. Като виждаше тези взаимовръзки, никога нямаше да успее да престане да мисли. Тъкмо това го правеше Еверет Синг. Хората, които можеха да нареждат на полицията да говори лъжи, хората, заради които бе изчезнал Теджендра, те не го знаеха. Тяхна грешка.

— Ще го намеря.

— Еверет, миличък, не.

— Ще го намеря.

— Еверет, не можеш да го направиш.

— Ще го намеря, и още как!

Виктъри-Роуз беше слязла от столчето си и бе успяла да открие пътя до основата на стълбището. Мама и Евт, както наричаше по-големия си брат, бяха заедно горе на площадката. При високия тон на Еверет тя заплака.

— Роузи, миличка, идвам. — Шепотът на Лора към Еверет беше нисък, но всяка нейна дума се чуваше ясно: — Забранявам ти. Разбираш ли ме? Забранявам ти да го правиш. Това не е игра. Изчезнал е, и не зная къде, нито защо е изчезнал, и не зная какво ще се случи сега, нито ми е известно каквото и да е друго, освен че съм много, много изплашена, толкова изплашена, че ако се замесиш, ако започнеш да задаваш прекалено много въпроси, че ако кажеш на неправилните хора, че лъжат, ти също ще изчезнеш.

— Вярваш ли ми?

— Не зная какво вярвам, но съм много, много изплашена, миличък.

Сега Виктъри-Роуз плачеше още по-високо и докато Лора слизаше към нея, Еверет видя как раменете ѝ се напрягат и потреперват и осъзна, че тя също плаче; плачеше заради него.

Еверет видя къде ще отиде топката още докато Йоланди подхващаше своята атака по лявата половина на игрището и я подаваше технично на Райън през обширното пространство в центъра. Ефрон направи опит да покрие Райън, но игрището приличаше на мочурище след трите дни непрекъснат декемврийски дъжд, така че придвижването на момчето доста наподобяваше на това на морж. Имаше физиката на централен защитник, но не и необходимите умения. Докато още се чудеше какво да прави с краката си, Райън го беше заобиколил и излязъл на позиция за стрелба. Топката вдигна къса водна диря. Еверет беше във въздуха още докато Райън шутираше. Горния ляв ъгъл. Юмрукът среща топка. Еверет изби към Анюшка, която се бе изтеглила навътре. Тя овладя топката и пробяга дължината на игрището заедно с пляскащите из затревената кал защитници на отбор „Златен“ по петите си. Както обикновено, беше бърза. Топката заподскача напред-назад из половината на отбор „Златен“ в поредица от пасове, шутове, корнери и апатични изчиствания, докато Еверет удряше ръкавиците си една в друга и подскачаше нагоре-надолу на головата линия, за да се постопли. Прозвуча последният съдийски сигнал. Отбор „Червен“ и отбор „Златен“ тръгнаха да се прибират вкупом точно когато налетя нов повей от леден дъжд.

— Мразя те, Еверет Синг — каза Райън в съблекалнята, след като се бяха спасили от суграшицата на терена. Току-що беше излязъл изпод душа и въртеше ъгълчето на кърпата в ухото си.

— Не можеш да ме биеш — отговори Еверет, като опитваше да не гледа към зачервения и освежен от топлата вода Райън. — Кунгфуто ми е твърде добро. Всеки път вдигаш глава по особен начин, за да огледаш позициите на играчите, а после се навеждаш назад точно преди да шутираш. Без изключение. Всеки. Път. Така те предугаждам.

— Ами ако не го правех?

— Ще започнеш да правиш нещо друго, което ще забележа. Познавам те добре, Райън.

Райън Спинети беше най-способният нападател на отбор „Златен“, но през двете години, откакто Еверет бе започнал да играе за отбор „Червен“, така и не успяваше да го преодолее с топката. Освен това Райън бе най-старият, най-близък и най-добър приятел на Еверет. Футболни врагове, другари завинаги. Отбор „Златен“. Отбор „Червен“. Отбор „Небесносин“. Отбор „Люляков“. Що за име на отбор беше „Люляков“? Еверет подозираше, че производителят на спортни екипи, отговорен за фланелките на играчите, бе разполагал с цял склад залежаващ люляков плат. Глупави имена за фалшиви отбори в измислено състезание без какъвто и да е смисъл, ако ставаше дума за важните неща в истинските състезания. Неща като място в историята или като традицията, или верността към отбора. Нещата, които те караха да крещиш в събота на „Уайт Харт Лейн“.

Момчешката съблекалня съскаше от звука на дезодоранти „Линкс“. Еверет отказваше да взема душ в присъствието на други хора. Домът му беше само на петнайсет минути пеша по алеята, известна като „Кучешка наслада“, а след това през засенченото от дървета, мрачно спокойствие на гробищния парк „Абни“. Обикновено си обличаше блейзър, а в това време и шушляковата грейка върху вратарския екип, след което изтрополяваше с бутонките до вкъщи за един бърз душ и малко детметъл на водоустойчивия си MP3 плеър. Луксът. Уединението. Само Еверет и водопадът от гореща вода. Можеше да прекара дълго време, откъснат от останалата част от света, сред топлината и звука на течаща вода. Лора го питаше какво прави там вътре. Отговорът беше — нищо. Всичко. Мислеше. Не мислеше. Позволяваше на идеите да възникват.

— Доскоро. — Еверет винаги излизаше пръв от съблекалнята.

— Ей! Еверет! — повика го Аббас, докато Еверет се отправяше към вратата. — Какво, още някой четвъртък следобед с Буцата?

Буцата — мисис Пакъм — беше училищният съветник. През последните три месеца, след раздялата на родителите му, Еверет бе прекарвал в кабинета ѝ всеки последен учебен час в четвъртък следобед. Поне се спасяваше от часа по вероучение.

— Просто ще трябва да измисля какви нови лъжи да ѝ наговоря.

Надеждата му, че изчезването на Теджендра може да остане в тайна от държавното училище „Борн Грийн“, се бе оказала неоправдана. Фейсбук, Туитър, текстови съобщения; всички бяха научили още преди Еверет да се повлече същата сутрин по Кучешката наслада. Учениците от десети клас не си бяха позволили да го подкачат и да се шегуват с него, да измислят смешки, че баща му е избягал с друга жена или с друг мъж. Еверет никога нямаше да стане част от готините деца, от спортистите или племената на аутсайдерите, но всички бяха забелязали мрачния гняв, който можеше да избухне от него, ако бъде провокиран. Не го посрещаха с отворени обятия, но го уважаваха. Никой не тормозеше Еверет Синг просто така.

Телефонът му сигнализира за получено текстово съобщение точно когато завиваше от Кучешката наслада и поемаше по извитата алея в гробищния парк. МУЗ ЕСТ ИСТ. ЩОМ МОЖЕШ. Той затича. Дъждът се стичаше от лицата на викторианските надгробни плочи.

Наречете го автоматично разпознаване на образи. Наречете го инстинкт на вратаря. Наречете го странно квантово нещо. Наречете го предусещане за реното „Меган“ — начина, по който се появи и тръгна по-бавно нагоре по Ректъри Роуд; начина, по който жената зад волана и мъжът до нея бяха малко по-добре облечени, седяха малко по-изправени; начина, по който и двамата го погледнаха за част от секундата по-дълго, докато отминаваха него и спирката на автобус №73. Наречете го навика да се оглеждаш за съмнителни коли. Реното зави по „Гибсън Гардънс“. Еверет продължи да го наблюдава. Затаи дъх, когато предницата на колата се подаде иззад един микробус, паркиран на двойната жълта линия на ъгъла. Беше завила на страничната уличка. Колата тръгна по Нортуолд Роуд. Нямаше грешка. Търсеше него. Не се притесняваха да действат пред очите на всички. Реното се намираше в потока от бавен трафик. Спря на светофара, докато едно момиче се опитваше да преведе десет малки кученца на десет различни по дължина каишки през Нортуолд Роуд до зеленото пространство на малкия парк от другата страна. Еверет не изпускаше реното с крайчето на окото си. Мъжът на седалката до шофьора беше скинхед с изострени скули. Костюмът не му стоеше добре. Жената беше младолика, но със стари, тъмни очи. По раменете ѝ се сипеха руси къдрици. Приличаше на рокзвезда. Носеше ръкавици, с които потупваше по волана, докато изчакваше момичето в дъждобран с логото на Хотел за кучета „Малки немилници“ да разплете тичащите във всички посоки животни. Светофарът превключи. Реното продължи плавно нататък. Къде беше този автобус? №73 винаги закъсняваше по това време на следобеда. Шофьорът просто си седеше на крайната спирка и се забавляваше със судоку. Еверет го виждаше съвсем ясно през малкия триъгълник открито пространство на парка Стоук Нюингтън Комън.

— Хайде най-после де — промърмори жената с карибски черти под навеса на спирката с десетина оранжеви торби с марката на „Сейнсбъри“, струпани около глезените ѝ. От другата страна на парка шофьорът сгъна вестника си. Автобусът се включи в движението. Преодоля ъгъла на Стоук Нюингтън Комън и пое по Нортуолд Роуд. Но ето че се зададе и реното. Русата Рокзвезда го видя, но точно тогава един фолксваген забеляза място за паркиране, спря рязко и даде сигнал. Непрестанното автомобилно движение в насрещното по Ректъри Роуд улови реното в капан. №73 зави и влезе в спирката. Еверет се хвърли напред и си проправи път преди Дамата с Прекалено Много Пазарски Торби.

— ’Звинете, ’звинете — пелтечеше той, докато опитваше да се добере до задната седалка.

Спрелият автобус задържа движението и отвори пролука пред себе си. Реното зави в пролуката и задмина фолксвагена. Еверет се присви ниско в седалката. Зърна как Русата Рокзвезда оглежда автобуса. След това бяха отминали, а автобусът излезе от спирката. Момчето се завъртя на задната седалка, за да погледне през зацапаното от дъжда стъкло. Реното беше спряло в средата на пътя и правеше обратна маневра. Автомобилите надуха клаксоните; шофьори от бели микробуси започнаха да се подават през прозорците, да викат нещо и да размахат юмрук.

Реното не се отдели от №73 по цялата Албиън Роуд и дългата Есекс Роуд. Спиране, тръгване, тръгване, спиране. Врати отворени, врати затворени. Клаксони и звънци, и сигнализация и съобщения с машинен глас. Качващи се пътници, слизащи пътници. На зигзаг през Северозападен Лондон: и ето го и него, реното, понякога на четири, понякога на две коли по-назад, понякога залепено съвсем за стоповете на автобуса. Няколко пъти Еверет забеляза, че реното ги изпреварва. Но само миг по-късно изтръпваше, сякаш връх на острие е опряно на врата му, и виждаше, че Русата Рокзвезда отново е зад него. Можеха да следват автобуса от улица на улица, от спирка на спирка просто като изтеглят картата на маршрута му. Наблюдаваха и внимаваха на коя спирка ще слезе Еверет.

Автобусът се впусна по Ъпър Стрийт и навлезе в Пентънвил Роуд. Еверет почувства внезапно облекчение, когато №73 зави рязко извън трафика и се понесе в автобусната лента. Когато обаче хвърли поглед назад, видя, че реното ги последва. Само на такситата и полицейските коли им беше разрешено да го правят. Също и на велосипедистите. Така че в колата имаше полицаи. Или хора, които даваха заповеди на полицията. Реното не се отделяше от стоповете на автобуса. Трябваше да се измъкне. Трябваше да се отърве от тях преди Музея по естествена история. Еверет извади мобилния си телефон, изключи светкавицата и нащрака петнайсет фотографии на кола, пътник и безстрастния водач зад волана. Автобусът започна да пресича хаотичния транспортен възел на „Кингс Крос“. Хора, автомобилно движение и объркване… както и необезпокояван достъп до други средства за придвижване. Идеалното място, където да се отърве от опашката. Еверет скочи на крака и натисна бутона за слизане. Автобусът зави рязко към спирката точно срещу гарите; „Сейнт Панкрас“, висока и готическа, сякаш всеки момент можеше да се срути върху него, „Кингс Крос“, ниска и резервирана, надалеч от уличната бъркотия. Еверет изскочи от автобуса и се затича презглава в месомелачката на следобедния трафик. Коли и микробуси започнаха да набиват спирачки. Клаксоните нададоха крясъци. Юмруците се размахаха. Устите завикаха мълчаливо зад предни стъкла. Един мотопед го отбягна и подмина, докато мотористът изхвърляше поток от ругатни. Еверет успя да се добере до острова в средата на автомобилното движение. Погледна назад. Скинар-в-Костюм беше напуснал колата и го преследваше. Една електрическа кола, мини „Джи-Уиз“, спря буквално пред краката на мъжа и наду глупавата си малка тромба. Скинар-в-Костюм се обърна, хвърли разярен поглед към жената зад волана, улови колата за предната броня и я вдигна от земята. Машината изскърца и изпука, когато я пусна, но това малко отвличане на вниманието беше достатъчно светофарът да превключи и Еверет да успее да се добере до площада през „Кингс Крос“. Хлътна в подлеза на метрото, като разблъскваше с лакти пешеходците по пътя си.

Момчето вече бе извадило електронната си карта за градски транспорт „Ойстър“, преди да осъзнае опасността. С тази карта веднага можеха да открият къде е бил. „Глостър Роуд“ — станцията, обслужваща едновременно Музея по естествена история и Импириъл Колидж, беше достатъчна улика за това с кого и защо се срещаше. Но билетните автомати бяха бавни, а пред табелката с указания се беше струпала неизбежната група туристи, които натискаха бутони на случаен принцип. Еверет хвърли поглед зад гърба си. Скинар-в-Костюм стоеше на стълбите и оглеждаше претъпканата зала за пътници. Еверет смъкна раницата си от рамо и се приближи плътно до туристите. В залата шушляковата грейка му осигуряваше анонимност, но жълтите футболни шорти и още по-жълтият клин под тях веднага го издаваха. Той премести раницата така, че да прикрие краката си. Машината обстреля с билети възхитените туристи. Еверет пристъпи и започна да натиска бутоните. Машината беше бавна, толкова бавна. Един. Да. Изберете начин за разплащане. В брой. Искаше ли касова бележка? Не, благодари ви. Хайде, хайде, хайде. Билет и ресто изтракаха в стоманения поднос.

Пропускателната бариера беше пред него. Не тичай. Това ще те открои. Бъди част от тълпата. Машината сканира билета му; вратичката на бариерата издрънча в отворено положение. Еверет отново погледна зад себе си. За момент, само за момент, очите му уловиха погледа на Скинар-в-Костюм, но в този кратък миг сякаш на метростанцията „Кингс Крос“ съществуваха само те двамата. Скинар-в-Костюм заподскача надолу по стълбите и се вряза в тълпата. Един служител на „Лондонски транспорт“ с фуражка и оранжева светлоотразителна жилетка направи опит да го засече. Скинар-в-Костюм замахна и отстрани мъжа от пътя си, след което прескочи бариерата. Еверет се втурна да бяга. Пред него беше главният ескалатор, стръмен и смъртоносен като ски шанца. Момчето си пое дълбоко дъх и започна да взема движещите се стъпала по две наведнъж.

— Извинете, извинете — закрещя.

Пътниците по ескалатора се притискаха към парапета; не толкова бързите от тях пък едва успяваха да се отдръпнат от пътя на хлапето, което търчеше като лудо по подвижното стълбище. Стъпалата бяха стръмни, стъпалата бяха коварни, стъпалата нямаха край. Трябваше да влезеш в ритъм и да го спазваш. Не спирай не спирай не поглеждай назад ако погледнеш назад ще изпуснеш момента и ще паднеш и ще се изтърколиш по тези изострени ръбове чак до дъното. Раницата на Еверет подскачаше тежко и се удряше в рамото му. Зад него се разнасяше все по-голяма олелия. Не спирай. Ескалаторът изплю Еверет сред множеството на кръговото движение. Вече можеше да погледне назад. Скинар-в-Костюм изхвърча от ескалатора като ръгбист, без да престава небрежно да премахва от пътя си всеки, който му се изпречваше.

Повей от топъл въздух. Писъкът и тракането на влаковата композиция. Кръговото движение не беше най-прекият път, но Скинар-в-Костюм щеше да го залови в лабиринта от тунели и стълбища, който водеше до линията „Пикадили“. Еверет се шмугна през вратите, докато се затваряха. Секунди по-късно Скинар-в-Костюм беше там. Мъжът заудря с юмруци по тях. Няма да ти отворят така, помисли си Еверет. Който и да си, няма да се отворят специално за теб. Мъжът откри с поглед Еверет, който се държеше здраво за пилона в откритата зона до вратите. После постави длани на прозореца и се вгледа право в него. Докато влакът потегляше, Еверет вдигна ръка: Чао. Измъкнах ти се.

Добра се до Музея по естествена история десет минути преди края на работното време. Служителите от звеното „Музейно преживяване“ изръмжаха недоволно при вида на бутонките му по плочките на пода. Колет Харт го очакваше под динозавърския скелет. Тази седмица косата ѝ беше пурпурна.

— Добре ли си, Еверет?

Той ѝ показа слайдшоуто, което беше снимал от задната седалка на автобуса: реното, Скинар-в-Костюм, Русата Рокзвезда.

— Познати ли са ти?

— Доста е прекалила с грима в стил осемдесетте — каза Колет. — А той изглежда като статист в „Гранд Тефт Ауто“. Съжалявам, Еверет. Не. Никога досега не съм ги срещала.

Първия път когато Еверет Синг се бе запознал с Колет Харт, нещо в нея го бе ужасило. Слаба като клечка, висока като дърво, с метал по веждите и с боядисана в розово коса, превърната в скулптура от гел като на персонаж от някое аниме.

— Това на гърба ти да не би да е татуировка на череп и кости? — беше попитал.

Тя се наведе над него така, сякаш слизаше отнякъде много високо, плюс още малко заради огромните си ботуши с платформи, и прошепна в ухото му:

— Аз съм Кралицата на пиратите в Ийст Чийм. — И му намигна.

По онова време беше едва шестгодишен, на парти с барбекю за факултативния съвет, което Теджендра организираше в двора на дома им една лятна неделя. Намигването ги сприятели. Намигването му го увери, че отсега нататък всичко ще бъде наред. Колет Харт току-що се бе дипломирала. Осем летни барбекюта по-късно работеше в изследователския екип на Теджендра. Металът по лицето и ботушите ѝ се появяваха в нощите за посещения из клубове, чиито имена звучаха на Еверет заплашително, а косата ѝ престана да променя цвета си не всяка седмица, а всеки месец, но черепът и костите все така си оставаха на кръста ѝ и тя завинаги щеше да си остане Кралицата на пиратите в отдела по квантова физика. Еверет ѝ беше изпратил текстово съобщение същата сутрин, докато крачеше по алеята в Гробищния парк „Абни“. Дойде П МакК — смяташе, че имам нещо. Помощ?

— Опитаха се да ме проследят дотук — обясни той. — Мисля, че ме причакваха пред училище, но не знаеха, че си тръгвам направо от съблекалните.

— Харесва ми употребата на думата „опитаха“ — каза Колет. В голямата централна зала отекна съобщение: След пет минути музеят, кафенето и магазините за сувенири затварят. Пет минути. — Е, така ли е?

— Кое?

— Имаш ли „нещо“?

Еверет дръпна ципа на раницата си, извади Доктор Квантум и стартира операционната система. Накара иконата Инфундибулум да се разгърне. Колет се наведе по-близо. Еверет чу как тя изруга под носа си:

— Затвори го, Еверет.

— Това искат, нали? Същото, което търсеше и Пол Маккейб. — Той изключи Доктор Квантум и го пъхна обратно в раницата.

— Да. — Никога дотогава не бе чувал тази интонация в гласа ѝ, страха в нея. — Не тук, Еверет. Да вървим.

Двамата се присъединиха към ленивите вълни от напускащи посетители и излязоха от музея. Щом се озоваха на открито, Колет запали цигара. Хората разтваряха чадъри, вдигаха яките си и се пръскаха приведено под дъжда.

— Гладен ли си? Да хапнем нещо. Обичаш ли суши? Знам едно местенце в западната част.

— „Я! Мама“ е в тази посока.

Ресторантът не беше зле. Беше придружавал Теджендра и Колет достатъчно пъти, че да научи добре правилата за добро суши: Правило 1: никакви конвейерни ленти. Изглеждат интересно, но човек никога не може да бъде сигурен колко дълго са били на въртележката малките пластмасови балончета. Правило 2: риба в уасаби/соя. Никога ориз.

— Малко е близичко до колегите ми от службата, Еверет.

По времето, когато успяха да спрат такси, вече бяха подгизнали от дъжда. Ресторантът се намираше на две крачки от Тотнъм Корт Роуд, малък, затоплен, управляван семейно, с уединени сепарета, където посетителите можеха да разговарят спокойно. Мениджърът накара Еверет да си събуе бутонките на вратата. Сега момчето седеше със скръстени крака на постелката татами и позволяваше на пластовете дрехи по него постепенно да изсъхват.

— Добре, дай да видя.

Еверет отвори приложението Инфундибулум и подаде Доктор Квантум на Колет. Сепарето беше тихо и слабо осветено и сиянието от подвижните воали светлина огряваха лицето ѝ.

— Е, разполагам ли с нещо?

— Разполагаш с повече от нещо. — Колет остави таблета на ниската маса. — Разполагаш с всичко.

Сушито им пристига. Беше добре оформено, оризът — лъскав, рибата — ярка и твърда. Добро суши. Еверет смеси соев и уасаби сос с клечките си. Котката манеки неко помахваше с лява лапа от нишата си в стената. Дясна — за да привлича пари, лява — за да привлича клиенти.

— Твоят баща, аз, Пол… всички сме част от дългосрочен, високобюджетен проект в търсене на експериментални доказателства за съществуването на паралелни вселени — каза Колет.

— Чувал съм всичко по този въпрос. — Еверет си гребна от соса с парченце морски костур.

— Не си чувал всичко, Еверет.

Еверет настръхна. Всеки, всеки, всеки се чувстваше в правото си да го информира какво мнение има за него. Ами мнението на Еверет?

— Татко ми обясни теорията. Мога да решавам уравненията за квантови полета по-добре и от учителя ни по физика. Всъщност според мен учителят ми дори не е чувал за уравнения за квантово поле.

— Зная, че можеш, Еверет. Вероятно можеш да решаваш тези уравнения по-добре и от мен, но не чу какво ти казах. Казах: експериментални доказателства.

— Опитен резултат?

— Физически резултат. Да. Разполагаш с него, в този таблет.

Еверет беше шаолински майстор с клечките за хранене. Можеше да яде с тях сурови морски водорасли, дори хлъзгава юфка. Той никога не изпускаше храната си. Сега я изпусна. Клечките се кръстосаха; малкият оризов цилиндър падна в чинията.

— Имаш на разположение телефонен указател на мултивселената. Не знаех, че баща ти му е дал име. Инфундибулум. Това са местонахожденията на познати паралелни вселени. Не на всички. Няма как да побереш на този компютър всички, които сме открили до този момент.

— Колко сте открили?

— Десет на осемдесета.

Еверет беше запознат с математическите означения. Приятелите му, които ги биваше с хардуера, бяха разширили вградената памет на Доктор Квантум до един терабайт. Това бяха десет на дванайсета степен байта информация. Като число, взето от царството на компютрите и информацията, се изписваше като единица с дванайсет нули. Хиляда милиарда. Число, което човек можеше някак да си помисли. Десет на осемдесета степен, или единица, следвана от осемдесет нули, беше число отвъд представимото. Нямаше да ти стигнат милионите милиарди трилиони. Еверет почувства празнота в стомаха си; главата му се замая; отново пропадаше в безкрайното разгръщане на Множеството на Манделброт. Големи, вълнуващи, ужасяващи числа.

— Баща ми е открил всичко това?

— Баща ти работи върху този проект от доста по-дълго, отколкото си мислиш.

Еверет помнеше онова лято. Изглеждаше толкова назад в миналото от разстоянието на тъмния, студен край на годината. Като друг свят. Училищните ваканции и университетските почивни дни съвпадаха относително добре. Споразумението на Теджендра с майка му означаваше, че Еверет можеше да прекарва по цели седмици в новия апартамент на баща си в Кентиш Таун. Вечерно време се разхождаха в парка Хампстед Хийт до района на Парламент Хил и оттам, сред любителите на хвърчила и тичащите за здраве, гледаха към Лондон и на Еверет се струваше, че Теджендра вижда друг свят, извънземен свят, изпаднал от друга вселена. Докато се разхождаха из потъналите в здрач улици, баща му не спираше да говори, а думите кипяха от него, търкаляха се една след друга. Говореше за други светове, толкова близки до теб, колкото въздухът в белите ти дробове, но по-далеч от най-далечната звезда. Светове, толкова подобни на този, че Теджендра и Еверет Синг вървяха през предградието Хайгейт само една идея по-различни по такъв начин, че в тази къща живееше Ръсел Бранд, а не Рики Жерве; някои светове пък — толкова противоположни, че животът, Земята, звездите, дори материята никога не се бяха формирали. Баща му говореше така убедително, че караше Еверет да се обръща, сигурен, че успява да чуе как друг Еверет шепне името му.

— Знаех — каза той. — Знаех.

— Неведнъж ми е казвал, че те смята за далеч по-талантлив от себе си — обясни Колет. — Налагаше се да го разработи; и сега виждаш резултата. Пред теб е, Еверет. Дал ти го е. Мултивселена на айпад. Проблемът е, че не знаем какво да правим с нея. Това са само така наречените графики на вълновите функции. Все едно да се опитваш да изследваш Лондон, но да разполагаш само с телефонния указател, само с имената, адресите на хората и телефонните им номера. Има семейство Синг на Роудинг Роуд №43 и семейство Синг на Ормонд Плейс, и семейство на Синг на Куин Елизабет Уей, но от указателя не можеш да кажеш къде се намират в Лондон — изток, запад, северно от реката, южно от реката, — за да стигнеш до тях. Разполагаш с домашните им адреси, но не знаеш как изглежда — дали е имение на футболист или западнало наркоманско сборище. Разбираш ли какво искам да кажа, Еверет?

— Сега сме семейство Брейдън, не Синг — отвърна Еверет. — Така казва мама.

— Не, не си.

— Аз не съм. Никога не съм бил и няма да бъда.

— Трябва да те черпя една бира, Еверет.

— „Кирин“ ми харесва повече от „Сапоро“.

— Шегувах се. Яж си сушито.

Той изяде нигирито. Оцетът в ориза беше в точната пропорция, зрънцата бяха закръглени, а консистенцията им идеална — нито твърде лепкава, нито рехава. Колет побутваше из чинията мариновия си джинджифил. Тя остави клечките за хранене в кръстосано положение.

— Еверет, баща ти споменавал ли е някога нещо, наречено Портал на Хайзенберг?

— Това е теоретичната точка, където паралелните вселени се докосват и водят една към друга. Като червеева дупка между световете.

— Ами ако не е теоретична?

Сервитьорът донесе малко чугунено котле и наля от него чай — горещ, чист и ароматен. Ресторантът, интериорът, сепарето, парещият чай най-после успяваха да напоят с топлина премръзналите кости на Еверет. Колет плъзна една флашка през масата.

— Господ да ми е на помощ, ако открият, че идва от мен. Ще ме заключат и ще изхвърлят ключа. Вземи това, Еверет. Изгледай всичко докрай. После ми се обади.

Еверет прибра флашката във вътрешния си джоб, близо до сърцето си. Закопча ципа на джоба, но имаше чувството, че всички могат да видят как флашката грее издайнически от вътрешността на плата. Пресуши остатъка от чая си, докато Колет плащаше сметката. Вкусът вече не му се струваше съвсем правилен. Златната котка манеки неко махаше с лапа нагоре и надолу, нагоре и надолу, докато Еверет стягаше връзките на футболните си обувки. Бутоните им го отведоха с чаткане към заплашителната нощ.

Входната врата на Роудинг Роуд №43 стоеше широко разтворена.

— Мамо?

Може би беше излязла за минутка — за нещо до магазина, или беше отскочила до съседите — семейство Маккъла, за да заеме телбод или точило за нож, или за да им предаде колет. Но откакто баща му го нямаше, Лора отдаваше особено голямо внимание на това винаги да заключва вратата, дори когато отскачаше до съседите. А вторниците винаги бяха отредени за „Детски басейн“ в спортния център заедно с Виктъри-Роуз. Никога не се връщаха преди осем. Във вторниците Еверет си отключваше сам и си измисляше нещо за ядене в кухнята; такова беше правилото. Из коридора се търкаляха издухани листовки за пицарии и за пластмасова дограма, а пътеката на пода беше подгизнала от дъжда. Вратата беше стояла отворена с часове.

Значи нямаше мама. От изпразненото усещане в корема до сърцето на Еверет се надигна ледена буца, но въпреки това той влезе предпазливо в коридора. Вратата на всекидневната беше отворена. Възможно бе в къщата все още да има някого. Надникна през рамката на вратата. Стаята беше като нарязана на парчета. Всяко чекмедже от шкафа бе издърпано и преобърнато, всяко DVD — извадено от рафта и отворено, а подът бе покрит с пръснати дискове. Списания, полегнали като птици с прекършени гърбове. Диванът и креслата бяха преобърнати с краката нагоре, с разхвърляни възглавници и раздърпана тапицерия. Коледната елха лежеше прекатурена на пода. Крушките по нея премигваха и пулсираха като лудост. Нечии крака бяха натъпкали в килима крехката стъклена украса. Подаръците до един бяха с раздрани опаковки и отворени. Еверет прокара пръст през телефона си и се обади в полицията. След това позвъни на Лора. В продължение на един дълъг миг си помисли, че тя няма да отговори.

— Еверет, миличък, има студено пиле с чили в хладилника…

— Мамо. Ако сте на път за вкъщи, мисля, че трябва да оставиш Виктъри-Роуз при баба Аджит.

— Еверет, какво има? Станало ли е нещо?

— Някой е влизал у дома.

Лора пристигна тъкмо когато от полицията правеха оглед на местопрестъплението. Бяха местни полицаи, в униформи, но и те караха шкода. Тя спря на вратата на всекидневната, вдигнала ужасено ръце към устата си, докато полицайката се опитваше да ѝ задава въпроси, следвайки я нагоре по стълбите до спалнята. Майка му издаде кратко стенание, каквото Еверет никога не бе чувал да излиза от човешко гърло:

— О, Боже мой, о, не, о, Боже! Никога вече няма да ми се струва чисто. Не мога да спя там, не мога, просто не мога. Мръсно е. Ровили са. Ще трябва да се преместим.

Еверет погледна руините в стаята си и разбра. Омърсено. Всичко беше омърсено. Дрехи, обувки, спално бельо, книги, кутии с кабели и стари играчки и автомобилчета, и футболни списания и плакати, откъснати от стената. Всичко. Бяха минали навсякъде, бяха го пипали, по всичко бяха останали мазните им отпечатъци и смрадта им. Призляваше му.

— За изхвърляне! До последната вещ! Не мога да допусна нищо от това до себе си — викаше Лора. — Защо нас? Какво имаме ние?

Не „нас“, не какво имаме „ние“ — помисли си Еверет. — Аз. Какво имам аз? Той притисна раницата към гърдите си. Доктор Квантум беше скрит вътре, заедно с Инфундибулума. Вероятно си въобразяваше, но флашката, която му бе дала Колет, му се струваше затоплена.

Полицаят се присъедини към тях на стълбищната площадка.

— Добре са преровили мястото. Определено са търсили нещо. Обикновено просто влизат и излизат, едно-две деца грабват първото, което им се мерне, и офейкват, преди някой да ги е усетил. Не, този път са се потрудили добре. Бравата на входната врата е отключена с шперц и не знам какво са направили на алармата, но електрониката е полудяла. Подсигурили са си достатъчно време.

Полицайката беше обгърнала с ръка раменете на Лора:

— Има ли при кого да останете тази вечер, миличка?

— Майката на мъжа ми. Тя гледа дъщеря ми.

— Мамо, аз ще преспя в Райън.

— Еверет…

— Той има допълнително легло. Баба Аджит няма къде да ни побере. Майката на Райън няма да възрази.

— Сигурен ли си?

Беше взел решението само преди секунда, но беше толкова сигурен, колкото и че ще изгрее слънцето, защото освен това си знаеше кой може да се появи тази вечер на вратата на баба Аджит, по неговия срамежлив, неуверен начин, с мекия му, заплашителен акцент и с искрените му съболезнования и въпроси като: Можем ли да помогнем с нещо? А, и още нещо, да си получавал нещо от баща си, например пакет или имейл, каквото и да е? Сигурен ли си?

— Всичко ще бъде наред. Ще накарам майката на Райън да ти се обади. И аз ще ти звънна. Върви. Ще се оправя.

Полицаите изчакаха Лора да се обади на ключар, който да поправи бравата, а след това да натъпче една торба с вещи от първа необходимост за нея и Виктъри-Роуз от бъркотията в спалните. Чак тогава откараха него до дома на Райън. Както и подозираше, шкодите бяха скапани полицейски коли.

Кухнята на майката на Райън беше всичко, което кухнята на майката на Еверет не беше: чиста, подредена, добре осветена, топла, с татко в нея. Еверет познаваше Райън Спинети още от началното училище и през всичките тези години споменът му за мистър Спинети винаги беше свързан с това, че непрекъснато се смееше. Човекът откриваше по нещо потресаващо смешно във всичко. Еверет беше виждал в очите му да се появяват сълзи от смях заради котките на семейството: едната в кашона, който мъжът беше оставил в центъра на кухненския под, другата — дебнеща наоколо, и двете — стрелкащи лапи една към друга. Забавленията със собствения му баща бяха винаги сякаш предварително обмислени, никога ненадейни и спонтанни. Но при вестта за обрания дом на Еверет дори Джон Спинети остана сериозен.

— Остани толкова, колкото е необходимо. Домът ни е на твое разположение.

— Ако майка ти се нуждае от помощ, Еверет… — извика майката на Райън от разстоянията на безкрайната кухня. — Каквото и да е. Ужасно, просто ужасно. Пази боже някога да се случи и на нас. — Тя се прекръсти.

— Райън, настрои ли вече онзи монитор с висока разделителна способност? — попита Еверет.

В пети клас Еверет Синг и Райън Спинети се бяха разпознали един друг по линията на Трансформърите, осъзнавайки, че не са сами на света. Ексцентричните аутсайдери на тази земя са от едно племе и могъществото им е голямо. Приятелството им бе укрепнало пред екрана.

— Напълно настроен.

— Искам да погледна нещо.

Отнесоха чашите си чай и легендарните курабийки с бонбони M&M на мисис Спинети в стаята на Райън. Откакто се бяха преместили в академията „Борн Грийн“, Еверет и Райън откриваха, че интересите им постепенно се насочват от виртуалното към реалното: по-специално към футбола. Но бюрото все още беше отрупано със стари монитори, USB портове и медийни плеъри, разблъскани настрани, за да направят място на новия монитор с размерите на маса. Райън затвори прозорците с Фейсбук и „Уърлд ъф Уоркрафт“. Еверет извади флашката от джоба си и я включи в един празен USB слот.

— Какво е това? — попита Райън.

— Не зная.

Еверет отвори папките. Видеофайлове във формат, който компютърът на Райън не можеше да разпознае. Наложи се Еверет да потърси онлайн, за да открие плеър, който можеше да ги просвири, след което го инсталира.

— Ей, може да е пълно с отвратителни руски вируси…

Еверет отвори първия видеоклип. Таймкодът в ъгъла твърдеше, че е сниман на 16 януари в 11:12 ч. сутринта.

— Това е баща ти.

И Колет, и Пол Маккейб, както и някои членове на факултативния съвет, които Еверет успяваше да разпознае, както и други, които изобщо не познаваше. Това беше място, което не беше виждал досега в университета: дълго помещение без прозорци и с нисък таван. Оголените метални подпори поддържаха покрива. По тавана бяха подредени флуоресцентни тръби, които образуваха прецизни редици; всяка трета беше запалена и хвърляше изнурена, сива, болнава светлина. Приличаше на подземен гараж или бункер. Дали изобщо беше в университета? В широк кръг бяха подредени бюра, натежали от лаптопи и монитори с плосък екран. Халогенните настолни лампи по бюрата хвърляха езера от сияние, които улавяха ръце върху клавиатури и лица, вгледани в мониторите. Из околните сенки имаше обемисти правоъгълни обекти с височината на човек. На Еверет му се искаше да може да премести кадъра и да го фокусира върху тези мрачни форми. През пролуките между кръга от бюра минаваха снопове кабели и отиваха право към обекта, към който бяха обърнати всички екрани и лица. В центъра на кръга стоеше метална плоча. Еверет предположи, че може би е висока около три метра, вероятно около метър и половина широка. Камерата не позволяваше да се прецени дълбочината на кадъра, но можеше да се направи догадката, че от предната до задната част на обекта разстоянието е около лакът. Всеки квадратен сантиметър от повърхността на плочата беше покрит с електронни схеми, окабеляване и тръби. Жълтите триъгълници с надпис Внимание: лазер бяха залепени редом с предупреждения за криогенна опасност. Свръхгорещо редом със свръхохладено. В центъра на плочата имаше дупка. Не беше много голяма дупка. Еверет си помисли, че през нея човек можеше да хвърли топка за тенис, не по-голяма. Ръбовете на дупката пушеха с изпарения от свръхохладените течни газове.

— Това трябва да е пръстен от свръхпроводим керамичен материал — каза той.

Райън разбираше добре тези неща:

— Върховно.

— Доста.

Около плочата бяха подредени параболични радиоантени. Сред тях се движеше един от техниците, които Еверет не познаваше, и ги фокусираше към дупката в плочата. Кабелите от антените водеха до нещо, което приличаше на хайфай радиоприемник. Един усилвател захранваше редица от високоговорители на пода.

Теджендра заговори. Във видеото гласът му звучеше тенекиено и изкуствено:

— Добре, това е радиочестотен комуникационен експеримент номер осем. Дайте ми преброяване от двайсет секунди на портала. По мой знак. Три, две, едно. Отброяване.

В кръга от бюра екраните се пробудиха към живот. Цифрите започнаха да отброяват от 00:20. 00:19. Експериментаторите се взираха напрегнато в мониторите си.

— Мощността е на сто процента — каза Колет.

Пол Маккейб се беше оборудвал с телефонни слушалки на оператор в колцентър. 00:08. Той почука микрофона на слушалките. 00:05. Цифрите отброяваха отсечено надолу. 00:00. В празния кръг в сърцето на технологичната плоча се появи диск от бяла светлина.

— Леле… — произнесе тихо Райън.

Белият диск беше по-ярък от всеки друг светлинен източник в помещението. Хвърляше дълги сенки между подпорите. Лицата на наблюдателите се бяха превърнали в бледи петна.

— Порталът на Хайзенберг е отворен — каза Колет. — Намираме се в междувселенски контакт със З₂. Професор Маккейб?

Пол Маккейб се покашля. Когато проговори, гласът му бе изтънял и треперлив:

— Чува ли ме някой? Тук Импириъл Колидж, Лондон, Факултет по физика. — От високоговорителите съскаше статичен шум. — З₂, З₂, тук Импириъл Колидж, Лондон, Факултет по физика. — Гласът на Пол Маккейб ставаше по-силен и уверен. Бял шум. Еверет усещаше напрежението в помещението, сякаш сам присъстваше там, по същото време. Пол Маккейб заговори за трети път: — З₂, З₂, тук Импириъл Колидж, Лондон.

Високоговорителите изпращяха; и тогава проговори един друг глас. Мъжки глас, с тежък акцент, който произнасяше непознати, на ръба на разбираемото за Еверет думи. Испански ли беше това? Португалски? Определено не бяха европейски; повече приличаха на пенджабски, на какъвто език баба Аджит обичаше да бърбори със сина си, неговия баща. Или арабски? Не успя да чуе повече, защото помещението избухна. Свиркане, радостни възгласи, ръкопляскане. Ударени една в друга длани или поздравления юмрук в юмрук. Колет едва не премаза Теджендра в голяма, мечешка прегръдка; Теджендра и Пол Маккейб размениха ентусиазирани ръкостискания. Двамата се потупваха по гърба. Гръмнаха тапи на шампанско. Към светлината, сияеща от дупката във вселената, се вдигнаха чаши. Клипът свърши.

— Какво беше това, какво гледахме току-що, кой говореше? — попита Райън.

Еверет вече беше отворил клип номер две. Сцена: същата. Помещението, лаптопите, екраните, радиоантените, високоговорителите, пронизаната плоча, димяща с изпаренията от течния азот. Дата: седмица след първия клип. Същите хора. С изключение на…

— Това да не е Дейвид Камерън?

— А другият тип е министърът на образованието и науката — каза Еверет. Не можеше да си спомни името му. Толкова често се сменяха и до един си приличаха.

— Установили сме връзка със З₂ — каза Пол Маккейб. — Гласът му беше омазнен от уважение към политиците. — Теджендра, би ли дал старт на отброяването, моля.

Теджендра мълчаливо въведе двайсет секунди на екрана. Еверет забеляза презрението, с което се подчини на заповедта. Когато баща му беше напрегнат или ядосан, или разстроен, ставаше мъртвешки тих и се движеше бавно, сякаш е попаднал в дълбоки води и всеки шум или най-малкото помръдване можеха да привлекат акулите. Еверет разбираше гнева му. От наука нещата се бяха превърнали в политика. Бяха взети от ръцете му. 00:00. Светлината от друга вселена за пореден път заля помещението.

— Чувате ли ме, З₂, чувате ли ме, З₂. Тук професор Маккейб от Импириъл Колидж, Лондон.

Почти незабавно се обади друг глас; същият глас, който Еверет беше чул в първия клип, но говорещ на английски със странен, почти непознат акцент:

— Здравей, Пол, здравей Импириъл; тук Ибрим Ходж Керим от Камарата на Хилядата свята.

— Ибрим, много се радвам да те чуя. За мен е чест, че днес с нас е нашият премиер, мистър Камерън.

— Честта е чест за онзи, който я отдава. С мен е Негово Високопревъзходителство Саид Хюсаен Елтебер от Шатрата на блаженството в Ал Бурак.

— Какви ги говори този? — попита Райън.

— Мисля, че това е техният министър-председател — прошепна Еверет.

— И кои са те? — недоумяваше Райън.

Еверет видя как премиерът Камерън си сложи слушалките с микрофон.

— Ало? — започна несигурно той. — Ало? Мистър Елтебер?

— Ако ми позволите дързостта — каза странният, напевен глас отвъд диска светлина, — Негово Високопревъзходителство все още не е снабден с езиков имплант. С ваше разрешение, ще превеждам.

Заговори нов глас, с дълбок тембър, отново на странния език, който Еверет бе чул по време на първия клип. Едновременно с това Ибрим Ходж Керим започна да превежда.

— Негово Високопревъзходителство поздравява и приветства трансвселенската си противоположност и от името на Множеството на познатите светове иска да ви предаде, че сте добре дошли.

За момент премиерът изглеждаше смутен, след което каза:

— Благодаря ви за добрите думи, Ваше Високопревъзходителство…

Клипът прекъсна внезапно.

— Това да не е нещо като филм? — попита Райън. — Наистина ли беше премиерът, или просто двойник?

— Беше истинският премиер. Това не е филм. Истинско е.

— Истинско какво? — попита Райън, но Еверет беше щракнал, за да отвори клип номер три.

Двамата възкликнаха едновременно.

Намираха се високо над някакъв град. Слънцето се отразяваше в куполи, куполи, високи и ниски, куполи от бял алабастър, куполи, покрити с червена теракота, куполи с шарки от разноцветни керамични плочки, сребърни куполи, куполи, облицовани в чисто злато; купол след купол след купол, аркади от миниатюрни куполи, подредени в линии квадрати, куполи, широки по сто метра и сто метра високи, завършващи по върховете си с лъскави златни полумесеци, каскади от куполи като водопади, плоски като чинии куполи, изпъкнали луковици на куполи. Измежду куполите израстваха кули; тънки като моливи минарета и високи по километър небостъргачи, повече скулптури, отколкото сгради. Бяха като изплетени от титан и стъкло, твърде тънки и деликатни, че да удържат собствената си тежест, но се възправяха на гроздове и туфи като дървета в гора. Камерата се премести. Вероятно е монтирана на нещо като въздушен дрон, помисли си Еверет. Сега гледаше надолу към булеварди и улици, засенчени от дървета. Камерата се гмурна между редове от високи жилищни сгради, като всеки етаж надвисваше над онзи под него. От двете страни на улиците имаше дълбоки колонади, заслоняващи от слънце, което грееше по-ярко, отколкото някога слънцето беше огрявало Стоук Нюингтън. Камерата улавяше само за миг мяркащите се жители на този различен град — крачеха в сянката на хладните колонади. Еверет видя мъже в елегантно ушити костюми с кръгли якички в индийски стил, жени в яркооцветени, зашеметяващо украсени рокли с бухнали рамена на ръкавите. Всички носеха шапки: кръгли кепета, цветни фесове и голямо разнообразие от тюрбани за мъжете, тънки воали от бяла дантела за жените, натрупани високо и втъкани в косата така, че наподобяваха ореоли. И всичко това Еверет зърна само за секунда, преди камерата на дрона отново да се издигне стремително покрай балконите от ковано желязо и да преодолее надвисналите, хвърлящи дълбока сянка покриви. Жилищните сгради ограждаха частни вътрешни дворове и градини. Еверет видя езерца, фонтани, злачни, напръскани с влага папрати и декоративни дървета, блясъка на измокрени плочки. Сетне камерата се завъртя през небето. Облаци и градски пейзаж. На Еверет му се стори, че вижда кацащ самолет; после мярна сребрист воден проблясък и камерата се закова на огромен пристанищен комплекс на брега на реката срещу града. Между танкери и превозвачи с размерите на многоетажни сгради във водата се стрелкаха плавателни съдове на подводни криле и малотонажни фериботи. Влекачи маневрираха големите кораби, за да акостират на док. Камерата се понесе над канали и кейове, кранове и складирани контейнери. Зави над петролни рафинерии, цистерни, тръби и пилони за презареждане с гориво. Еверет се опита да прочете думите, високи цели метри, боядисани по корпусите на цистерните, но азбуката му беше непозната. Извивките и завъртулките напомняха арабски. Докато камерата се извръщаше, той отново погледна петролната рафинерия. Не беше петролна рафинерия, а товарен терминал. Големите танкери на пристаните за презареждане пълнеха цистерните си със суров петрол. Тази страна зависеше от петрола. После, когато камерата се завъртя над оживената река, Еверет най-накрая съзря познатата шарка. Бавният завой от юг, дългото протежение от изток на запад, острият завой на юг, което рязко се извиваше на север покрай тесния полуостров от зеленина. Беше виждал тази река.

— Това е Темза — възкликна тихо той. — Река Темза. Това е Лондон, или нещо подобно на Лондон, но в паралелна вселена.

Сега камерата се понесе към дългия език на Кучешкия остров. В този Лондон там имаше зелено парково пространство, обсипано с искрящи езера и фонтани. Каналите и водните пътища чертаеха сребристи геометрични линии между прецизната показност от дървета и подрязан жив плет. Увенчаните с куполи павилиони и отворените зали, заслонени в сянката на покриви с формата на мида, стояха в откритите морави между дърветата и плетовете. В сърцето на тези градини, издигнат в центъра на изкуствено езеро, имаше обширен палат от вътрешни пространства и колонади, които не преставаха да се издигат, купол след купол, до огромен централен купол, облицован в злато. От него се издигаше един-единствен голям флаг, чисто бял, само с два червени полумесеца, обърнати гръб в гръб.

Монтаж на видеоматериала, подскачащ преход към неприветливото помещение с металните подпори. Двете момчета отново възкликнаха. Плочата с дупка към други вселени беше изчезнала. На мястото ѝ имаше дебел метален пръстен, оформен от кабели и предупредителни знаци, с диаметър от три метра. Еверет долови, че из тъмните ъгълчета на помещението са се появили още и нови машини. Ярките отблясъци от екрани внезапно го прободоха в очите. Дупката в центъра на пръстена беше като диск от бяла светлина. От светлината излезе източен насекомоподобен силует, който се рееше на фона на болезнения блясък. После блясъкът от границата между двете вселени изгасна. Изминаха миг или два, преди камерата да се нагоди към нивото на яркостта; чак тогава Еверет и Райън видяха един бял, пластмасов разузнавателен дрон, който поддържаше позиция на четирите си перки, преди да разгърне стойките си за приземяване и да се отпусне на пода пред големия пръстен.

— Изпратили са го от другата страна — каза Райън. — Там. Където и да е това там.

— Спри на този кадър — нареди Еверет. Камерата беше оставена и забравена, снимаща безцелно един от компютърните екрани. Райън се оказа достатъчно бърз с мишката. — Виж прозореца. — Еверет почука монитора. — Виж какво има на него. — На пръв поглед приличаше на обикновена сателитна снимка в „Гугъл Ърт“; континентална Европа, Скандинавският полуостров, издатината на Франция, изолираният квадрат на Португалия и Испания. — Това е Ирландия, но къде е Британия?

Виждаха се Дания и Холандия; а там в Атлантическия океан беше Ирландия. Между тях се простираха открити води. На хиляда мили южно лежеше Британия, на сто километра от бреговете на Португалия и Мароко, закотвена в устието на Средиземноморието.

— И това е Англия? — каза Райън.

Да, и преди малко видяхме столицата ѝ, помисли си Еверет. И от тези кадри — определено заснети от дрона, който бяха видели да се връща от паралелната Земя, но пък така внимателно монтирани преди сцената със завръщането му и, о, така небрежно оставената камера, която случайно бе продължила да снима, по напълно случаен начин насочена към компютърния екран — Еверет можеше да отгатне в основни линии същината на историческото минало. Римляните се бяха появили на този остров на границата на познатия свят. Бяха го покорили; бяха наложили езика и културата си; бяха си тръгнали. После се бяха появили маврите, армиите на исляма, които пък бяха останали и изградили могъща страна и крепка цивилизация. Англия не беше възникнала. Гласът от радиовръзката беше казал Ал Бурак. Това ли беше другото име на тази друга Британия? От небрежния видеомонтаж и още по-небрежно оставената камера Еверет можеше да отгатне и друго: кой беше снимал и защо.

— Какъв е таймкодът?

— Нула пет дванайсет; 14:32.

Преди единайсет дни. Десет дни преди да отвлекат Теджендра от „Мол“. Баща му бе искал Еверет да види кадрите по същия начин, както бе искал да му предаде Инфундибулума. Беше подготвил внимателно наследството си за него със съзнанието, че е в опасност.

Последният клип. Еверет го щракна. Камерата се завъртя и веднага се задържа надолу, насочена към лъсната официална обувка с връзки. Обувката беше развързана. В кадър се появиха ръце, които стегнаха връзките на фльонга. Кафяви, елегантни ръце с бял белег, минаващ през втората става на кутрето на дясната ръка. Клипът свърши.

— Какво?! — обади се Райън. — Пусни го пак. — Еверет отново щракна видеото. — Пич, който си връзва връзките.

Само дето не е пич, помисли си Еверет. Този белег ми е познат. Беше причинен от електрически нож за обезкостяване преди три фестивала Дивали, макар че мъжът, който го носи, разказва на хората, че е от лазер, защото звучи по-яко. Този белег, тези дълги кафяви ръце, тези добре поддържани обувки принадлежат на баща ми. Но защо бяха снимани в последния клип? Защо изобщо беше включен този клип? Пич, който си връзва обувките.

Внезапно отворената врата, триъгълникът светлина, който проряза осветената от екрана стая, накараха Еверет и Райън да подскочат.

— Две гузни съвести, без съмнение — рече майката на Райън. — Какво гледате там? Райън, ако отново си успял да преодолееш онези софтуерни защити за безопасност, това е, повече никакви интернети! Приключихте ли с чиниите и чашите? Ще ги хвърля в съдомиялната за през нощта. В тази стая съм намирала чаши с по един пръст плесен на дъното, Райън Спинети!

Те ѝ подадоха мълчаливо приборите и посудата. Когато вратата отново се затвори, си поеха дъх.

— Съвсем реално е — каза Райън.

— От най-реалните — допълни Еверет.

Еверет се обади от старата телефонна кабинка в края на улицата на Райън. Вече нямаше доверие на собствения си телефон. Светът бе пълен със слушатели. Имаше наблюдатели зад всяка врата и стена, във всяка кола. Екранът на уличния телефон беше омазан с нещо лепкаво, а кабинката миришеше на урина и още някаква субстанция, която не успяваше да идентифицира.

— Колет, изгледах ги. — Не спомена Райън. По-просто беше да не го прави. И бездруго лъжите вече се трупаха. — Трябва да се срещнем.

Пиацата на Ковънт Гардън беше сива и подгизнала от дъжда, а поривите на вятъра опитваха да преобърнат всеки чадър, но бе открита и дори в противна сутрин като тази из нея имаше хора. Дъждът бе прогонил уличните артисти от площада, но лондонските купувачи бяха по-издръжливи. Свиваха се под чадърите си, нахлузваха качулки, вдигаха яки, претичваха през дъжда, без да изпускат от ръце дръжки на чадъри и хартиени пазарски торби в коледни цветове. Коледа. Видях друг Лондон, където никога не вали така, където няма разкъсана коледна украса и отскачане в последния момент до магазините, помисли си Еверет, загледан през пиацата към две жени, скрити на сухо и безопасност в кафене „Коста“, където посръбваха от чашите си с капучино. И вас ли ви има в онзи друг свят? Излизате ли на кафе, приятелки ли сте, какъв живот водите? Той духна през пяната на собственото си капучино, седнал на масата под стъкления покрив на Маркет Хол.

— Отворихме портали на Хайзенберг към девет други паралелни вселени — каза Колет Харт, като загреба цяла лъжица пяна от повърхността на чашата си. — Нашият термин за тях е „равнини“. Първата, с която осъществихме контакт, е място, което наричаме З₂. Нея си видял в клиповете. Ислямска Британия в покрайнините на Средиземноморието. Повечето други равнини обикновено също осъществяват първи контакт с тази земя — технологично тя ни изпреварва с около седемдесет до сто години. Там порталната технология е зряла наука. Проблемът е, че имат само още една равнина, към която могат да отворят портал; равнина, която ние наричаме З₃, друго място, където наскоро са усвоили порталната технология… Със З₂ и З₃ са се свързали още през 1995 година от друга равнина, З₄, която независимо е разработила своя портална технология. З₂ и З₃ са доста различни от нашата Земя; З₄ е почти идентична с нашата. На З₂ имат теория, че З₄ и ние — З₁₀ — сме част от грозд сходни паралелни вселени, които са се разцепили наскоро. Можеш да минеш през портала до З₄ и дори да не разбереш, че си на паралелна Земя. Всичко това ще ти изглежда същото… може дори да имат едни и същи метеорологични условия. Ти си там и аз съм там. Но има някои различия: Ал Гор е във втория си мандат на президент на САЩ, трагедията от 11 септември не се е състояла, премиерът на Великобритания е Майкъл Портильо. А, и нещо се е случило с Луната, нещо, за което не ни казват.

— И така — баща ми? — подсети Еверет.

Колет се намръщи.

— Да започнем с трите най-важни термина. За равнините вече знаеш. Другите два са следните: Множеството и Целостта. Множеството… или Множеството на познатите светове… е съюз на равнините, които са влезли в контакт едни с други. Има девет известни свята; нашият е номер десет. Нещата се развиват бързо, Еверет, и вече не съм в центъра на събитията — в ръцете на политиците са, — но от Множеството идват дипломати и преговарящи. От аудиозаписите вече знаеш за Ибрим Ходж Керим от З₂ — той е част от екипа. Има една жена от З₃ и нейната противоположност от З₄, където тя е мъж. Както казах, вече не зная какво се случва; сега говорят политиците. Назначили сме правителствен министър, има представител от Европейския съюз и дипломатически пратеник на САЩ. Руснаците също ги има, както китайците и Индия. Мисли за Множеството като за Обединените нации на паралелните вселени.

— Десет свята — каза Еверет. — Това дори не е част от частта от частта на цялото. Не е дори микроскопична частица.

— Останалото… всички останали паралелни вселени… са Целостта. Мултивселената; цялата история. Има достатъчно място. Други равнини, други светове. Други Множества. Може би по-големи. Може би не чак толкова приятелски настроени. Може би доста по-малко приятелски настроени. Чух слуха, че в самото Множество съществува групировка, която иска да бъде не толкова ОН, колкото отбранителен пакт.

— Ние сме З₁₀; З₂, З₃ и З₄ разполагат от дълго време с портали на Хайзенберг — каза Еверет. — Ами З₁?

— Там е въпросът. Никой не казва… или може би на мен не са казали.

— Баща ми още ли е на този свят? — попита Еверет. Колет го погледна стреснато при този прям въпрос.

— Не зная, Еверет. Възможно е да не е.

Еверет знаеше какъв трябва да бъде следващият му въпрос.

— По собствено желание ли е преминал през портала, или някой го е отвел насила?

Колет си пое дълбоко дъх. После постави длани на масата.

— Добре. Преди да изчезне, каза, че е открил нещо.

— В Инфундибулума.

— По начина, по който са се развивали нещата досега, всички познати светове от Множеството са се открили едни други, защото са разработили портали на Хайзенберг. Малко прилича на радиостанции, които са се засекли. В другия край на връзката е имало приемник. Но работата с порталите е, че могат да се отварят към всяка една равнина в Целостта. Към всяка една от милиардите паралелни вселени. Проблемът е, че не знаеш накъде води този портал. Можеш да се озовеш на пет мили под земята, на петнайсет километра над повърхността или във вътрешността на стена; можеш се изтърсиш пред изгладнял саблезъб тигър или вбесен тиранозавър рекс, или в каквото са се превърнали там след няколкостотинте допълнителни милиона години еволюция, или пък на свят, превърнат в радиоактивно стъкло. Не си сигурен. Също като с GPS координатите ти трябва карта, за да знаеш къде отиваш.

— Той е открил картата.

— Намерил е нещо. Каза ми го.

— Кога?

— Три дни преди да изчезне.

Еверет си спомняше онзи петък. Беше телефонирал. Бяха се разбрали къде да се срещнат преди мача и какво могат да сготвят заедно на поредната си вечер, посветена на екзотичната кухня. А, и в понеделниците имаше интересни лекции в Института за съвременно изкуство. Нанотехнологията и как щяла да промени всичко. И през цялото това време — докато седяха до Вини на сезонните си места, докато Еверет приготвяше своето специално чили с шоколад, Теджендра бе отварял портали към паралелни вселени, беше разговарял с учени и министър-председатели от други Земи, бе открил ключа към десет на осемдесета степен светове.

— Казвал ли е на някой друг?

— Да.

— Пол Маккейб — произнесе Еверет.

— Да.

Еверет потръпна. Студът отново го пронизваше до кости; вледеняващ студ, който се просмукваше през пролуките между вселените. В един студен свят, където на никого не можеше да се има доверие. На онези тръгнали на покупки лондончани, притичващи в студения, всепроникващ дъжд; на онези улични артисти, които храбро бяха решили, че шоуто на пиацата трябва да продължи; можеха да са шпиони, врагове или двойници, които са се прокраднали от друг свят. Само за три дни светът на Еверет се бе разтърсил из основи и беше нараснал до милиард други светове, разбит на съставните си атоми на страха и недоверието. Опасяваше се, че никога повече няма да почувства топлина.

— Отвлекли са го, защото са смятали, че Инфундибулумът е в него.

— Онзи, който контролира Инфундибулума, контролира Множеството и Целостта. Може да не са десет свята. Могат да бъдат десет хиляди. Десет милиона. Империя.

— Но той не разполага с Инфундибулума.

— Не.

— Защото е в мен.

— Да. И ми се иска баща ти да не ти го беше давал. Еверет, така никога няма да бъдеш в безопасност. Ти, майка ти, сестра ти, баба ти и дядо ти, чичовци, лели и братовчеди, без значение дали са в Британия или Индия; приятелите ти. Аз. Ще направят всичко, за да се доберат до него. Никога няма да се откажат. Притежаваш най-важния артефакт във Вселената.

Уличните артисти вече играеха представлението си. Отправящи предизвикателство срещу лошото време, се клатушкаха напред-назад на своите едноколки, жонглираха и си подхвърляха едни на други пламтящи факли.

Таймерът на фурната в кухнята на Райън показваше 03:45. Майката на Еверет така и не можеше да се научи да настройва което и да е устройство с вграден часовник. Всеки път когато той го настроеше вместо нея, тя правеше нещо и напълно го изваждаше от строя, понякога до час по-късно. Мисис Спинети обаче държеше на точното време: подставка за подгряване на вечеря, фурна, цифрово радио, микровълнова — всичко това в идеален синхрон. Бръмченето на хладилния компресор вдигаше такъв шум, че можеше да събуди цялата къща. Еверет бе успял да се измъкне от спалнята и със скърцане и препъване да слезе по стълбите, но въпреки това семейство Спинети, каквито си бяха шумни и влюбени в бъркотията, не бяха чули нищо и спяха непробудно. Еверет си наля сок от хладилника и в светлината на десетината дигитални часовника отвори Доктор Квантум.

Сложи пръст върху иконата на Инфундибулума. Достатъчно беше да премести пръста си рязко, за да запрати иконата в кошчето. Да я изтрие. От всички вселени. Не се съмняваше, че пред него беше оригиналът, единственото копие. Вече имаше теория. Баща му беше прозрял нещо в сияйните облаци от данни. И го бе превърнал в ключ, който можеше да отключи портал към всеки един свят в Целостта по безопасен и безпогрешен начин. Бяха го отвлекли заради онова, което знаеше. Беше го предвидил, така че се бе застраховал за случай, при който, ако заграбеха прозрението му, не биха успели да се доберат до приложението на това прозрение. Но как изобщо си бе въобразявал, че някой ще се хване толкова лесно? Колет беше права. Еверет никога нямаше да бъде в безопасност — никой от приятелите или семейството му вече нямаше да бъде в безопасност, — докато Инфундибулумът съществуваше. Отърви се от него. Пръстът на Еверет се задържа продължително над екрана.

Следваше да го изтрие. Налагаше се да го изтрие. Трябваше да го изтрие.

Той докосна два пъти иконата. Доктор Квантум се изпълни със сияйните ореоли на мултивселената от воали. Теджендра можеше да го изтрие сам. Това би било най-безопасното решение. Но го бе изпратил на Еверет с ясното съзнание, че излага семейството си на опасност. Баща му винаги и преди всичко си оставаше пенджабски баща. Семейството беше всичко. Трябваше да има нещо повече в набора от данни. Нещо скрито в облаците от светлина, които представяха световете на Целостта.

Еверет остави равнините да прелитат кръгово като ята от зимни скорци. Светове призраци; други кухни в други градове, които носеха името Лондон. Само в този обаче Еверет Синг държеше ключа към останалите светове. Той протегна ръка, разшири Инфундибулума и улови шепа вселени. Завъртя облаците от цифри наляво, надясно, накара ги да се завихрят, изплете искрящи панделки от код и ги разплете; отвори пролука в реалността и се хвърли в безкрайна цепнатина от светлина. Вселени над него, вселени под него, вселени пред и зад него, и от двете му страни. Какво видя там вътре, тате?

Безкрайни, безкрайни цифри, вселени. Човек можеше да ги превърта цели векове и да не види какво обвързваше една част от кода с друга.

Обвързаност.

Чифт ръце. Чифт лъснати кафяви обувки. Теджендра винаги се грижеше добре за обувките си. Оплетени връзки за обувки. Ръце, които ги връзваха на фльонга. Връзваха. Защо ми показваш именно това? Еверет се беше зачудил върху това още в стаята на Райън. Пейзажи на чужди Земи, непознати градски хоризонти, алтернативна география, а след това човек, който си връзва обувките. Защото беше послание.

Възел. Обект, който е увит в себе си в трите измерения. Или — топология: математика на формите и повърхностите и на начина, по който привидно различните обекти могат да се трансформират един в друг. Трите измерения бяха минималното изискване, за да завържеш нещо на възел. Едно измерение означаваше права линия. При него не съществуваше пространство, в което линията да се извие и завърже около себе си. Напред и назад — ето какво беше едно-единствено измерение. Кръгът беше двуизмерен. Извий линията и свържи началото и края. Но дори при две измерения възел не можеше да съществува, защото нямаше начин да накараш линията да пресече сама себе си. Напред и назад, наляво и надясно, но не и нагоре — надолу. Трите измерения — нагоре, надолу, напред, назад, наляво и надясно — бяха минималното изискване за връзване на възел. Но възел можеше да се завърже и в повече измерения. Винаги ти трябваше онова по-високо пространство, допълнителното измерение, откъдето да се протегнеш.

Еверет имаше умението да мисли в повече от три измерения. Това винаги смайваше баща му. Момчето не можеше да го обясни. Искаха се години, десетилетия, за да се научиш да мислиш извън рамките на трите измерения. Просто го виждам, казваше Еверет. По същия начин, по който съзираше модели в тъканта на света, да прави асоциации между неща, които не изглеждаха асоциирани, да визуализира начина, по който Йоланди ще подаде топката на онова точно определено място, а Райън ще се пробва с долния десен ъгъл, когато отбор „Златен“ атакува отбор „Червен“. Едно, две, три измерения имаш ти. Четири, пет, шест — здравей, измерение седмо, за мен е чест.

Еверет докосна екрана. Улови парче от Инфундибулума, обърна го насам и натам, огледа го от всеки ъгъл. Подръпна; парчето се разтегли и издължи като влакно от код. Той увеличи изгледа. Беше забелязал, че кодът се групира на гроздове, започващи с едни и същи низове от цифри, но не успяваше да види общия модел между даден грозд и онези, които го заобикаляха. Копира първите девет цифри и ги въведе в полето за търсене. Из вълнистите воали на Инфундибулума започнаха да припламват открити гроздове. Той взе влакното и го присъедини към най-близкия грозд. Затворена верига. Форма от хаоса. Еверет използва функцията за бързо запазване. Сканира Инфундибулума за следващата кръпка от съответстващ код. Ето го. Съвпадение. Но освен това в затворената верига, която току-що бе оформил, се забелязваха някои съответстващи точки. През. Възел.

Първите възли се оказаха мъчителна, изтощителна за очите работа. Отново и отново му се налагаше да премигва, за да види по-ясно блуждаещите облаци от числа, да ги изхвърли от ума си. Отместваше поглед към бледите, хладни дигитални циферблати на часовниците в мрачната кухня. Четири и трийсет и осем. Броят на възлите нарастваше и заедно с това той придобиваше все по-ясна представа какво да търси. Забелязваше моделите. Изплитаха реалността в едно. Модел за плетка. Еверет се разсмя на глас. Приемаше форма от върховете на пръстите му. Всичко се връзваше. Беше лесно. Толкова лесно. Ръцете му танцуваха по екрана, отхвърляха нови секции на Инфундибулума, откриваха свързващите точки, пресягаха през по-високи измерения, за да ги съединят. Във, под, през, назад.

Еверет се облегна назад и се вторачи в екрана. Инфундибулумът. Мултивселената. Но не беше завършена. Имаше една последна трансформация. Възли във възела. Той намали гледната точка до максимум, изтегли манипулатори на местата, където имаше съвпадения в кода за търсения низ — вече му се отдаваше по инстинкт, — и приложи математическите трансформации, които ги свързаха в здрав възел. Възли, направени от възли, направени от възли. Колкото по-надалеч отиваш, толкова по-комплексни възли. По-големи във вътрешността, отколкото отвън. Инфундибулум.

Еверет стана от стола. Чу се тракане на щайги, когато последният камион за разнасяне на мляко в Хакни премина с вой нагоре по Роудинг Роуд. Нула шест и нула седем. Съвсем скоро къщата щеше да се пробуди. Той си взе още сок от хладилника и погледна какво беше свършил. Беше взел информационните точки и бе изплел карта от тях; карта, която не беше в плоскостта на две измерения и дори не извита в триизмерен цилиндър, а седемизмерна карта, сгъната във и през себе си. Картата. Най-ценното нещо във всички вселени. Той я беше направил. И нито в тази къща, нито на тази улица, нито в това семейство, никой сред приятелите му, дори убер-зубрачът Райън — нямаше човек, способен да проумее какво е направил.

Еверет прокара пръст през екрана и накара Инфундибулума да се затъркаля като кълбо от прежда. Натам, насам, накъдето пожелая. Мога да открия всяка точка във всяка вселена. Това не са просто случайни парченца код. Означава нещо.

— Какво искаш да направя с нея, татко? — попита на глас.

Още докато си задаваше въпроса, вече знаеше отговора. Колет бе споменала, че според нея Теджендра вече не се намира на този свят. Но тогава на кой свят? Как се откриваха един друг порталите на Хайзенберг? Посредством резонанс, чрез съпоставка на парченцата код, като радиостанции. Отнеси картата при портала.

— Ела и ме намери, ето какво се опитваш да ми кажеш — прошепна Еверет.

Централното отопление се включи с изщракване. Тръбите завибрираха шумно. Еверет не бе забелязал колко му е студено. Студът между световете.

Той извика „Скайп“. Номерът иззвъня няколко пъти, преди да отговори.

— Еверет. Не ти ли е рано?

— Професор Маккейб. Помните ли, като ми казахте да ви потърся, ако татко ми изпрати нещо? Е, изпратил ми е. Мисля, че трябва да го видите.

Русата Рокзвезда не изглеждаше по-малко елегантна от факта, че я бяха събудили преди съмване. Нито по-малко смъртоносна. И без това суперзлодеите като нея едва ли отделяха време за сън. Беше заменила реното с мерцедес S-класа. Имаше вкус. Вече нямаше нужда да се слива с околната среда. Скинар-в-Костюм също не изглеждаше по-малко като бандит. Шофьорската фуражка допълнително му придаваше глуповат вид. Еверет проследи как мъжът се плъзна на парковото място за инвалиди пред кафенето. Мъжът отвори задната врата. Имаше си ботуши и бричове, сако с висока яка, изпънати шофьорски ръкавици. Пълна програма. Русата Рокзвезда постави едно черно високо токче на бордюра, а после още едно. Беше висока. Движеше се като златен копринен шал, носещ се по водата. Тясната ѝ пола стигаше до прасеца. Закопчано на талията сако, разтворено при раменете и ханша. Носеше малка декоративна шапчица, килната стилно настрана. Шапчицата си имаше воалетка. Изглеждаше убийствено.

Но аз имам нещо, от което се нуждаеш, помисли си Еверет.

Кръшкащите студенти, зализаните безделници, готините хлапета, пичът с iMac, зает да пише сценария, който щеше да му донесе „Оскар“, всички до един вдигнаха погледи и повече не успяха да ги сведат от нея, докато тя влизаше и приближаваше спокойно до масата на Еверет.

— Еверет. — Устните ѝ бяха от червен гланц.

— Същият. — Той се изправи.

В семейството на Теджендра държаха на добрите маниери, но и без това щеше да се почувства задължен да стане от мястото си. Тази жена повеляваше със самото си присъствие. По устните ѝ заигра възможно най-пестеливата усмивка.

— Аз съм Шарлът Вилие, специален представител на Множеството от света с дезигнация З₃. Очаква ни сериозен разговор. Да започваме ли?

Тя кимна едва доловимо към колата и чакащия шофьор. Еверет беше страшно доволен, че е успял да се измъкне от бъркотията след сутрешните приготовления и се бе преоблякъл в тоалетните, преди да се измъкне от училище. Нямаше как да го приемат на сериозно, облечен в училищна униформа. Ноздрите на Шарлът Вилие се разшириха презрително, когато забеляза светещите стикове, окачени по непромокаемото му яке. Еверет вдигна раницата си и остави на масата няколко лири на монети. Винаги бе искал да направи нещо подобно, като във филм на Тарантино — просто да хвърли някакви пари и да напусне заведението.

— Седни до мен, Еверет — каза Шарлът Вилие.

Централното заключване изщрака. Колата се включи в автомобилното движение. И Еверет почувства как храбростта в него се поколебава. На сутрешната светлина плановете, скроени в мрака преди зазоряване, изглеждаха евтини и несигурни. Намери начин да отнесеш Инфундибулума в близост до портала. Останалото ще измислиш на място. Една от големите му гордости беше, че умееше да предвижда накъде ще тупне топката. Ами ако този път не успееше? Ами ако имаше хора, които не му отстъпваха по нищо? Ако бяха по-добри от него? Стомахът му се свиваше от страх. Само че не бяха по-добри от него. Дори колкото него добри не бяха. Той беше изплел в едно Инфундибулума. Никой от тях не го беше постигнал, от десет Земи, пълни с хора, нито мавърска Британия на З₂, нито на еднояйчния близнак З₄, където нещо се беше случило с Луната, нито на З₁, за която не говореха, нито на З₃, света на елегантната Шарлът Вилие. Само Еверет Синг — и неговият баща Теджендра Синг.

Шарлът Вилие — тази жена бе от хората, за които човек можеше да мисли единствено с двете им имена — погледна през дъждовните криволици по прозореца. Алените ѝ устни бяха извити презрително от гледката на хората по улиците, в техните тежки зимни палта, качулки и дълги якета. Това е моят дом, това са моите хора, помисли си Еверет. Не си позволявай да ги гледаш като туристка.

Колата се упъти на север през дъжда и натоварения трафик, като следваше сините пътни знаци по посока на шосе M25.

— Не отиваме в университета.

— Правилно — каза Шарлът Вилие.

Тя отвори малката си дамска чантичка и огледа лицето си в миниатюрно огледалце. Еверет зърна тъмен метал, дръжка с цвят на слонова кост, инкрустирано дуло. Пистолет. Удовлетворена от външния си вид, Шарлът Вилие върна огледалцето в чантичката и затвори шумно ключалката ѝ. Изигра ми това малко представление само за да видя какво имаш там вътре, помисли си Еверет.

На околовръстното шосе Скинар-в-Костюм — вече Скинар-с-Шофъорска-Фуражка, си каза наум Еверет — най-после пусна на воля S-класата. При внезапното ускорение Шарлът Вилие се усмихна. Еверет беше виждал тестовете на този модел по Топ Гиър. Беше запознат с показателите за от нула до сто, конски сили и максимална скорост. Пак ли гледаш тези момчешки глупости? — викаше понякога Лора. — Домашното! Споменът заседна на гърлото му. Тя щеше да го чака. Вероятно ще му приготви нещо вкусно. Ще му позвъни. Ще позвъни на Райън. Ще се обади в полицията. Съжалявам, мамо, трябва да го направя.

Мерцедесът правеше на пух и прах ограничението за скоростта и се носеше като комета във външната лента. Скинар-с-Шофьорска-Фуражка святкаше предупредително с фарове и пръскаше пред себе си като пилци комбита и фордове „Мондео“. Специален пратеник на Множеството. Трябваше да е нещо като посланик, но повече. Убер посланик. В дните преди телефоните и интернет, когато писмата бяха пътували с месеци от единия до другия край на планетата, посланикът е бил държава сам по себе си. Споразумението с нея обвързваше правителството ѝ. Дипломатическите връзки между равнините сигурно бяха силни.

През река Дартфорд. На юг.

— Къде държите баща ми?

— Баща ти работи в секретен изследователски комплекс.

— Изследователски комплекс на Множеството?

— В някои отношения вашата технология превъзхожда нашата; в други е обратното. От десетилетия сме запознати с онова, което наричате Портал на Хайзенберг. Напълно нормално е даровитите хора да отиват при технологията, а не тя при тях.

Значи е на твоя свят, помисли си Еверет. Той попита:

— Работи или е задържан?

Шарлът Вилие въздъхна тихо.

— Мистър Синг, каква е тази шпиономания. Светът на възрастните не работи по този начин. Това е деликатен бизнес. Съществуват съображения по сигурността. Нямаше да е по-различно, ако баща ти работеше за някоя от вашите ядрени инсталации.

Мерцедесът се откъсна и пое по една огромна детелина — разклона от M25 за M20. Пътните знаци насочваха движението към пристанищните съоръжения и тунела. Скинар-с-Шофьорска-Фуражка пришпори автомобила покрай дълга редица камиони, поели към крайбрежието. Бяха оставили дъжда в Мейдстоун; по западния вятър заедно с тях се носеха облаци. Зимното слънце огряваше мокрия пейзаж. Пътищата вече изсъхваха. Колата се плъзна между неуморното автомобилно движение и пое по лентата за влаковия терминал на Евротунела.

— Не съм си взел паспорта — каза Еверет.

— Няма да ти трябва паспорт — отговори Шарлът Вилие.

На половин километър от пропускателните будки колата тръгна по един сервизен път вляво, водещ извън долината, където излизаха автомобилите и бързите влакове, и скоро наближиха някакви варовикови сипеи. Пътят се изкачи по хребета, прегази плитък ручей и заобиколи поле с наполовина удавена зимна пшеница. Браздите тънеха в застояла вода. В средата на полето имаше оградено място с ширина на страните от по стотина метра. Никаква сграда, никаква радиомачта — не се виждаше абсолютно нищо построено. Единственото забележително нещо тук беше оградата. Скинар-с-Шофьорска-Фуражка зави по един страничен път, който минаваше напряко през наводнената част от полето и извеждаше до огражденията. Пътят беше хлътнал и се ронеше по краищата си от прекалено честа употреба. През ерозиращия асфалт си пробиваха път трева и упорити зимни бурени. При приближаването на колата започна да се отваря портал. Видеокамерите по оградата се завъртяха и ги проследиха. Чак сега Еверет видя, че пътят се гмуркаше стръмно в дупка в земята, оформена от бетонната стена на бункер, който не се забелязваше от повърхността. В края на стръмния пасаж имаше две черни врати от стомана. Вратите се разтвориха. Колата продължи в мрака. Скърцането на релси и предавки накара Еверет да се огледа. Вратите започнаха да се затварят и заедно с това да стесняват все повече правоъгълника от светлина, докато най-сетне не я отрязаха напълно. Намираха се в тунел. Фаровете улавяха незапалени крушки, вентилационни тръби, увиснали кабели, стоманени врати с избледнели отпечатани цифри върху тях. Някъде напред прозираше кръпка светлина. На мерцедеса сякаш му трябваше дълго време, за да я достигне. В този тунел разстоянията и скоростта, времето и пространството изглеждаха изкривени. Мис Вилие се поизправи, за да се приведе в безупречен вид чак до ръкавиците, и отново провери лицето си в огледалцето. Две щрихи с гланца за устни, и отново беше придобила убийствен вид.

Еверет вече виждаше, че Пол Маккейб ги очаква в бялата светлина. Изглеждаше измачкан и неизгладен, като че беше носил същите дрехи от момента, когато Еверет му се беше обадил, за да го събуди. До него чакаше нисък мъж с маслинена кожа, с ефектно подстригани брада и мустаци — толкова елегантен и добре облечен, колкото Маккейб занемарен, — облечен в кремав костюм от брокат, с бяла яка. Непосредствено до него стоеше Колет Харт.

Колата спря. От тъмнината пристъпи жена в черни военни дрехи и шапка с козирка на отрядите със специално предназначение. Тя им отвори вратата. Еверет премигна, замаян от светлината, която се изливаше от четирите прожектора на триножници. Не пропусна да забележи автомата, преметнат през гърба ѝ.

— Еверет! Отлично, отлично! — раздруса ръката му Пол Маккейб. — Пътуването ви мина добре, нали? Изпратихме ти добра кола. ВИП обслужване и всичко останало, да, да. Аз дойдох едва преди пет минути. Малко ми е рано, нали разбираш?

Шарлът Вилие излезе от колата. На Еверет му се стори, че Пол Маккейб ѝ се покланя — възможно най-незабележимото, кратко навеждане на главата, но признак за покорство.

Мъжът в елегантен костюм сложи дясната си ръка на сърцето.

— Мистър Синг, за мен е чест. Казвам се Ибрим Ходж Керим, специален пратеник на Множеството от З₂.

Еверет едва се овладя, за да не каже: Зная, разпознах не съвсем испанския ти, не съвсем марокански акцент, чувал съм гласа ти по радиото. Прелетях над покривите на твоя Лондон.

— За мен е удоволствие да се запознаем, мистър Керим.

Пратеникът се усмихна. Беше от онзи вид усмивки, които преобразяват лицето. Имаше ясни очи и хубави зъби. Иска ми се да можех да ти се доверя, помисли си Еверет. Нуждая се от хора, на които мога да имам доверие.

— Разбирам, че притежавате скъпоценност с голяма стойност — каза Ибрим Керим.

— Картата на Целостта — отвърна Еверет. През кръга от хора премина мърморене. — Да. Разгадах я.

— Забележителен подвиг — похвали го Ибрим Керим. — Талантът ви се е развил рано.

Еверет забеляза, че зад ухото на специалния пратеник имаше малко украшение, подобно на емайлиран слухов апарат. Спомни си, че в един от клиповете пратеникът спомена нещо за езикови импланти. Дали малката скъпоценност за ухо не му превеждаше на английски?

— Ами… баща ми… — започна Еверет.

— Изключителен мъж, изключителен — намеси се бързо Пол Маккейб. — Отдавна трябваше да получи Филдсов медал. Математиката сигурно ти е в кръвта.

За момент момчето си помисли, че Маккейб може да разроши косата му. Ако се случеше, щеше да бъде принуден да го удари, въпреки всички въоръжени войници наоколо.

— Бих искала да получа някакво конкретно доказателство, че притежаваш устройството — каза Шарлът Вилие.

Знаеш, че е в раницата ми, помисли си Еверет. Това беше опасният момент. Ако ѝ покажеше Инфундибулума, можеше просто да му го отнеме. Беше обкръжен от хора с пушки. И беше зърнал какво държи тя в дамската си чантичка.

— По-добре да ви го покажа в действие — предложи той. — Тук имате Портал на Хайзенберг, нали?

Пол Маккейб и Шарлът Вилие размениха погледи. Ибрим Керим рече припряно:

— Бих желал да видя какво искаш да ни покажеш. Професор Маккейб?

— Както пожелаете, специален пратеник.

Един Войник-в-Черно отвори шлюз в стената на тунела. Отвъд него имаше по-малък, грубо прокаран тунел във варовика. От тавана провисваха електрически кабели за осветлението, от неонова лампа до неонова лампа. Тези за по-мощното захранване вървяха в основата на стената. Въздухът миришеше на влага, прах и електричество. Двама Войници-в-Черно поведоха след себе си всички, като първи тръгнаха Еверет и Пол Маккейб заедно с Колет Харт. Подире им бяха двамата специални пратеници. Последни вървяха още двама Войници-в-Черно. Подът под краката на Еверет беше груб. Спусна се до друг далечен шлюз. Еверет замръзна при внезапно нарасналия грохот, който отърси капки кондензация от лампите и парченца варовик от тавана.

— Движим се почти успоредно на Евротунела — обясни Пол Маккейб. — Няма да повярваш колко близо се намираме до линиите. Няма да повярваш. Вибрациите дразнят: наложи се да монтираме цялата портална камера на амортисьори, за да не смущават работата на апаратурата. Но според мен уединението си струва… и транспортните връзки са доста удобни.

— Какво е всичко това?

— Дълго преди дори да си бил замислен, Еверет. През 1974 година имаше сериозни планове за построяването на тунел под Ламанша. Дори имаше пробни изкопни работи. Но финансово сметките не излязоха, политическият климат се промени, планът се оказа нерентабилен… каквото и да беше, просто престанаха да копаят. Години по-късно включиха вече свършеното в новия главен тунел. Сервизната шахта обаче… нея запечатаха — и я забравиха. Но ни върши идеална работа… докато не настъпи времето да оповестим публично резултатите. Което пък ми напомня…

Пол Маккейб изостана, за да прошепне нещо на специалните пратеници. Колет Харт тръгна редом с Еверет.

Какво правиш? — оформи устата ѝ.

Имам идея — отвърна по същия начин той, след което за отвличане на вниманието каза:

— Като в Доктор Кой.

Един от охранителите се разсмя.

Шлюзът в края на тунела приличаше на свит ирис. Жена-в-Черно се наведе към скенера. Лазерът разчете очната ѝ ябълка. Вратата се отвори.

— Еверет, според мен ще откриеш, че е дори повече от това — каза Пол Маккейб. Още докато прекрачваше шлюза, светлините се включиха премигващо. — Добре дошъл на Земен портал десет.

Камерата беше с формата на купол, издялан в грубата скала, десет метра в диаметър. Връхната точка на тавана се губеше над пръстена от прожекторни светлини, изсипващи ослепително бяло сияние върху обекта, изправен в средата на стоманената подова мрежа: плоча от електронни схеми и окабеляване с височината на къща. В центъра на плочата — празен кръг с ширина три метра. До празния кръг водеше рампа. От другата страна на кръга нямаше рампа. От пронизаната плоча се извиваха дебели електрически кабели и се губеха в сенчестите, лъскави машини, подредени покрай стените на камерата. Въздухът бръмчеше от електричество. В острата светлина под подовата мрежа се кривяха кабели. Плочата беше заобиколена от познатия пръстен, съставен от бюра, компютри, монитори, лаптопи.

Когато Еверет стъпи на решетката, усети как тя поддава леко под краката му. Амортисьорите, за които беше споменал Пол Маккейб. Чу глухия грохот на преминаващ влак, някъде там в собствената си дупка през скалите; осветлението се разтресе, но черната плоча оставаше неподвижна. Черна плоча: Портал на Хайзенберг. Еверет изкачи рампата и докосна портала. Беше хладна и застинала. Никакви вибрации от преминаващите влакове или електрическото захранване.

— Трябва ми достъп до системата ви — каза той.

Шарлът Вилие отвори устни, за да протестира, но Пол Маккейб бързо подаде на Еверет един малък дигитален дисплей.

— Не се бави, кодът се променя на всеки трийсет секунди.

Еверет извади Доктор Квантум от раницата. Откри безжичната мрежа незабавно. Кодът за достъп дори няма време да се промени. И вътре. Немарлива сигурност. Ключът отваряше всичко; достъп до безжичната мрежа, достъп до Портала на Хайзенберг, всичко. Пол Маккейб и неговите специални пратеници трябваше да се чувстват доста добре защитени от хакери при цялата тази скала наоколо и добре въоръжените Войници-в-Черно.

— Как да задействам Портала на Хайзенберг?

— Е, ами, хм… Еверет, наистина не мисля, че…

— Не виждам нищо лошо в това младият джентълмен да получи достъп до управлението на портала — каза Ибрим Керим.

Пол Маккейб незабавно сведе глава и се оттегли от Еверет и неговия компютър. Колет показа на момчето как да работи с интерфейса.

— Доста е просто — обясни тя, като извика един прозорец с форми за въвеждане на данни. — Само три числа. Кога, колко дълго и къде. На практика таймерът е предохранителна мярка за скоковете от портал до портал, за да не преминеш през портал, който вече е отворен някъде другаде. Нямаме представа какво ще се случи при такъв сценарий.

— Не възнамерявам да извършвам скок от портал до портал — каза Еверет.

Той позиционира контролния панел на портала на Хайзенберг в ъгъла на Доктор Квантум и отвори Инфундибулума.

— Божичко — прошепна Колет.

Мис Вилие я изблъска настрана от нетърпение да погледне картата на всички вселени, познати и непознати. Сиянието на екрана освети лицето ѝ в мъртвешки синьо. Устните ѝ помръдваха, докато се мръщеше към многоизмерната мрежа от възли.

— Седемизмерна възлова топология трета степен — измърмори тя. — Колкото по-навътре навлизаш, толкова по-голяма става.

Еверет дръпна рязко Доктор Квантум надалеч от очите ѝ и се обърна към портала на Хайзенберг. Настрои таймера на петнайсет секунди. После увеличи изгледа в Инфундибулума, грабна част от кода дълбоко в математическата репрезентация и го позиционира в лентата с адреса на крайната цел на скока. Светлините помръкнаха. Камерата забръмча от внезапния приток на мощност. Порталът на Хайзенберг грейна като коледна елха, отрупана със светодиоди. Жълти предупредителни светлини премигваха и се въртяха. Пол Маккейб се приведе над един от компютърните монитори:

— Мили Боже! — възкликна той. — Мили Боже!

Ибрим Керим се приближи и застана до Еверет. Върху Доктор Квантум се появи нова опция, голям зелен бутон, означен с думата СКОК.

— З₂ — каза Еверет. — Вашият свят. Вашият град, на разстояние пет мили от вашия портал.

Той натисна бутона СКОК. Празният кръг в центъра на плочата се превърна в светлина. Хората вдигнаха ръце, за да предпазят очите си. Шарлът Вилие извади от чантата си чифт кръгли очила с тъмни стъкла и ги сложи.

Порталът на Хайзенберг се отвори. Вятърът от друг свят блъсна всички и подметна парче вестник надолу по металната рампа. Порталът на Еверет се бе отворил под сенчеста колонада. От едната страна се виждаше редица от магазини, а от другата колони, отвъд тях — високи коли и дълги трамваи. Някаква жена в дълга рокля с бухнали ръкави беше спряла стреснато и се взираше. Жената изпусна слънчевия си чадър. Вдигна шокирано ръка към устата си. Еверет ѝ помаха за поздрав.

Порталът на Хайзенберг се затвори. Генераторите заработиха по-спокойно. Светлината отново стана нормална. Ибрим Керим се наведе, за да вдигне парчето вестник.

— Днешният брой на „Дейли Интимейтър“ — рече той. — Четох го със сутрешното си кафе.

Еверет завъртя Инфундибулума и избра нова карта. Завлече кодовете в прозореца за настройка на скока. През долната част на екрана се запълни една червена лента: кондензаторите на Портала на Хайзенберг се презареждаха. Бутонът с надпис СКОК оживя.

— З₈ — каза Еверет. — На три, две, едно.

Камерата за скокове отново беше залята от ярка светлина. Порталът на Хайзенберг се отвори. Еверет зърна купола на катедралата „Св. Павел“, грозната архитектура на Патерностер Роу, приличаща на уста с развалени зъби. Сетне от портала започна да изригва вода, която заля рампата, успя да повали Еверет и притисна Ибрим Керим, Шарлът Вилие и Пол Маккейб към бюрата. Еверет с всички сили опитваше да задържи Доктор Квантум над водата. В този момент Порталът на Хайзенберг рязко се затвори.

— Този Лондон се е наводнил по време на буря през 1972 година — обясни Пол Маккейб. — Преместили са столицата в Бирмингам.

Еверет се изправи несигурно. Водата се оттичаше през мрежестия под, от решетките падаха капки.

— Добре сме — каза Колет, като местеше поглед от монитор на монитор. — Не изгубихме нищо важно. Всички главни системи работят. Имаме готовност за скок.

— Много се радвам за теб, но това не важи за обувките ми — изсъска Шарлът Вилие.

Еверет завъртя друг набор от координати. Порталът на Хайзенберг беше готов за нов междувселенски скок.

— З₁ — каза той.

— Не! — нареди Ибрим Керим. Гласът му отекна в помещението. Пръстът на момчето се поколеба над бутона СКОК. — Не, млади господине. Този свят е под карантина. Достъпът до него е напълно забранен, за постоянно.

Еверет му отправи предизвикателен поглед. Очите на Керим устояха. Момчето замахна с ръка над екрана на Доктор Квантум. Едно, две, три… — Той завлече случаен отрязък от кода върху контролния панел. — … точно ти. Пръстът му се заби в бутона. Порталът на Хайзенберг се отвори. Екипът в контролната зала погледна към пейзажа от червени дюни под индигово небе. Луната беше огромна и ужасяващо близка на хоризонта, с размерите на протегнатата длан на Еверет. От портала върху рампата се стече шепа пясък. Пустошта не беше абсолютна. В далечината нещо нагъваше хребета на силуета на дюната под чудовищната луна. През пясъчното лице на възвишението с невероятна скорост се плъзна зигзагообразна вълна. Войниците пристъпиха напред с насочени автомати. Пясъкът набъбна; нещото под него излизаше на повърхността. После на повърхността изскочи нещо тъмно. Порталът се затвори.

— Къде беше това? — Ибрим Керим.

— Не бих могъл да кажа — отговори Еверет. — Но се намира в същата точка, където отворих портала и на вашия свят. Тук нямаше Лондон. Мога да отворя портал до всяка Земя в мултивселената. — Едно последно завъртане на Инфундибулума. Той завлече кода. — З₃. Вашият свят, мис Вилие.

Светлините помръкнаха, въздухът забръмча и Порталът на Хайзенберг се отвори към дълга зала с висок свод и стоманен панорамен прозорец в дъното. Отвъд прозореца имаше облаци; хората в залата бяха като миниатюрни тъмни насекоми на фона на необятното небе. През небето се движеше огромен мрачен обект, голям като връхлитаща планета.

— Наистина умен младеж сте вие, мистър Синг — каза Шарлът Вилие. Ледът в гласа ѝ накара всички да се обърнат. Пистолетът, който Еверет по-рано бе зърнал в дамската ѝ чантичка, сега се намираше в ръката ѝ. В ръката ѝ, насочен към него. — Видяхме достатъчно салонни номера. Инфундибулума — заповяда тя.

— Какво означава това, специален пратеник? — прогърмя гласът на Ибрим Керим.

В тази секунда на колебание Колет се хвърли от мястото си към Шарлът Вилие и я удари по ръката. Пистолетът престана да сочи към момчето.

— Бягай, Еверет, сега!

Еверет Синг пъхна Инфундибулума под мишницата си, кимна за сбогом на Колет — единственото, което можеше да направи за нея — и се гмурна в кръга в центъра на черната плоча.

Порталът на Хайзенберг се затвори.

Изобщо не заболя. Това изненада Еверет. В представите му имаше физическо усещане за напускането на една вселена и пристигането в друга. Някаква вълна от агония, трансформация, която преминава през тялото ти, усукване на всяка негова частица, чувството, че те разглобяват до самите атоми, до самите суперструни, че те разпръскват до всяко кътче на мултивселената, а след това отново те събират цял. Може би поне леко прилошаване, дори неотложна необходимост да повърнеш. Нищо. Като да прекрачиш от една стая в друга. Изобщо не болеше. Онова, от което го заболя, и то доста, беше ударът в земята от другата страна.

Еверет се блъсна в З₃, и се блъсна здравата. Хората се разбягаха от хлапето, което се появи от нищото — откъде беше дошло, някой забеляза ли? — и се изпързаля по пода. Изправи се замаяно на крака. Нещо го пронизваше от лявата страна на гръдния кош. Нещо се беше разклатило там. Ребро. Не ребро. Порталът на Хайзенберг се бе затворил още докато ставаше. Разполагаше само с няколко мига, преди З₁₀ отново да отворят портала, за да го заловят. Бягай, скрий се. В коя посока? Къде можеше да отиде? Еверет се обърна и пристъпи през точката в пространството, където се беше отворил порталът. Реверсивна психология: ако преминеш в определена посока, най-естественото за тях е да допуснат, че ще продължиш да ходиш в същата посока. Върни се по стъпките си.

Глезенът го наболяваше. Но поне хората не го зяпаха. Много. Беше, трябваше да признае, облечен подозрително. Мъже в костюми с широки рамене и поли и подгъви на панталоните. Ризи — без вратовръзки: вместо това емайлирани брошки с различни геометрични форми на яката. Някои носеха набрани в кръста палта. Жените също отдаваха предпочитанията си на дългите палта, поръбени с кожа, пристегнати в кръста жакети, дълги тесни поли, достигащи до средата на прасеца. Модата при момичетата се въртеше около издължените жилетки с качулка върху клинове. Момчетата носеха войнишки куртки и шорти до коленете над дълги чорапи. Шапки. В тази вселена властваха шапките. Изискани филцови шапки с декоративни ленти за мъжете; жените бяха далеч по-придирчиви с малките си шапчици с воалетки и цветя, кацнали под всякакви опасни ъгли. Момичетата носеха качулки, момчетата — шалчета, което, даде си сметка Еверет, им придаваше наистина опасен вид. Туид и каре, рипс и плетка. Представителни обувки, изключително добре лъснати. В тази вселена доченият плат не беше изобретен. Еверет, в своите джинси, украсеното със светещи стикове яке „Норт Фейс“, с удобните си кецове с дебели подметки и раницата, изглеждаше като космонавт. Не космонавт — пътешественик, идващ от още по-далеч. Квантонавт.

Намираше се в друга вселена.

Залата се извиваше около централния гръбнак на билетните гишета и улеите, където носачите пускаха багажа. Хората подминаваха забързано Еверет, твърде заети със задълженията си, за да хвърлят повече от един поглед на странното хлапе. Един вик, едно детенце с протегнат пръст и втренчен поглед можеха да променят нещата. Само напред. Не спирай да ходиш. Постарай се да изглеждаш така, сякаш мястото ти е тук. Външната стена беше покрита с реклами за хотели, банки и курорти. Кинескопи с размерите на кола, окачени по тавана на равни интервали; обозначени с пристигащи и заминаващи. Нещо като терминал. Летище? Хората, които го подминаваха, имаха разтревожените изражения на самолетни пътници и носеха ръчни чанти, добре натъпкани ръчни чанти, и кожени куфарчета и сакове. Външната стена се отваряше към панорамен прозорец. Еверет спря, замаян от почуда. Напълно беше забравил за болката в гърдите. От центъра на извития прозорец излизаше двайсетметрова тръба от метал и стъкло. В края ѝ бе спрял на док въздушен кораб. Това беше огромният обект, който бе зърнал през Портала на Хайзенберг под порт Фолкстън. Дори и от височината, на която се намираше Еверет, корабът запълваше небето. В горната част на носовия конус имаше стилизиран герб с лъвове, еднорози и щитове. В долната беше изписано Британски презокеански въздушен превоз и името Сър Бедивиър. Под двата надписа имаше лента от прозорци. Еверет затаи развълнувано дъх. Зад стъклата се движеха фигури с фуражки и инспектираха оборудването. Над него мина сянка. Еверет погледна нагоре — на сто метра се издигаше цилиндър от подпорни греди, тръбопроводи, тръби и асансьорни шахти. Всичко това разцъфваше в четири мачти, всяка разположена под ъгъл от 45 градуса с доковете на нивото на Еверет. Един въздушен кораб се бе отделил току-що и политаше. Рампата му се оттегляше, маркучите му се навиваха и от тях капеше вода, която се размазваше по стъкления покрив долу. Въздушният кораб бе като лъскаво, източено, сплескано торпедо, далеч по-усъвършенстван от трудноподвижните наденички, които бе виждал по програмите на „Дискавъри“. Дължината му беше най-малко двеста метра, но маневрираше леко и пъргаво с витловите си двигатели, разположени в гладки външни камери. Докато се изтегляше на заден ход от дока, корабът се обърна така, че Еверет вече виждаше редиците от прозорци, минаващи по цялата му дължина. Хората стояха на прозорците и гледаха надолу, махаха. По протежението на долния хълбок на машината с масивни букви бе изписано Дойче Кайзерлих Луфтсервиз. После двигателните камери се завъртяха и крилото на кормилото се премести. Корабът бавно се отдалечи и напусна полезрението на момчето.

Еверет се придвижи като омагьосан през тълпата до издадения навън прозорец. Световъртежът го накара да се олюлее. Намираше се високо, много нависоко. На същото разстояние надолу, на каквото и самият той се намираше под най-горните докове, имаше още един комплект от четири мачти за скачване, самите те — на същото разстояние от повърхността на земята. Към всяка от четирите мачти беше опрян носът на въздушен кораб. Приличаха на прасенца, бозаещи от майка си. Еверет пресметна: цялата кула бе с височина от шестстотин метра. Дори на етажа, на който се намираше той, беше по-високо от която и да е сграда в Лондон. Неговият Лондон. Отново почувства замайване. Може би след скока на Хайзенберг все пак имаше остатъчен ефект. Може би не беше нещо във физически смисъл. Може би беше въпрос на философия; онзи момент, когато нещо ти подскаже, че си се озовал по-далеч от дома от който и да е друг в човешката история.

Еверет погледна надолу към този нов Лондон. Видя ангели и тухли. Видя кулите и куполите, светците и лъвовете, и старогръцките богове, корнизите на църквите „Кристофър Рен“ и „Никълъс Хоуксмор“, портландския варовик и ангелските фигури, прегърнати от собствените си криле, свели очи към гъмжащите улици; и видя грубите, необятни тухлени фасади на електростанцията „Батърсий“ и сградите в района на Банксайд, дори заплашителното лице на Юнивърсити Колидж — сграда, която винаги караше Еверет да си представя как Батман връхлита някъде от много високо. Бароков Готъм, такава бе архитектурата на Лондон в З₃. Между куполите и тухлените монолити с изпразнени изражения се спускаха електрически кабели. На покривите се издигаха грозни електропреносни пилони; градът лежеше под паяжина от захранващи линии. Между древните сгради се виеха надземни железници. Ето ги там стъклените покривни арки на големите железопътни станции. Имаше повече паркове, отколкото помнеше, но и те бяха нашарени от пресичащи надземни железници. От забележителностите, които успяваше да разпознае, предположи, че се намира някъде около операта „Садлърс Уелс“. Виждаше на цели петдесет километра. Еверет въздъхна в страхопочитание. На границите на полезрението му имаше стена, която се простираше и в двете посоки, докъдето стигаше поглед. Горяща стена — по цялата ѝ дължина се издигаха пушеци и изпарения. Той притисна длани към стъклото и се наведе напред. Не… не стена. Комини. Километър след километър от комини и охладителни кули, изригващи пушек и пара в атмосферата. Не се съмняваше, че обкръжават целия Лондон.

Шум: високи гласове на фона на звука от пасажерите, упътени към своите полети. Раздвижване в тълпата, обратно на мястото, където се беше появил, зад завоя на коридора. Само едно нещо можеше да го причини. Твърде дълго се беше размотавал и зяпал като глупак. Тичай. Наложи си да спре. Не тичай. Ходи спокойно. Ето ги асансьорите. Асансьори нагоре, асансьори надолу. По шахтата нагоре пристигнаха три клетки, препълнени с пътници, но асансьорът за надолу продължаваше да си стои на горното ниво. Хайде, хайде!

Динг. Ромбовидните светлини на панела за повикване светнаха в зелено. Вратите се отвориха. Еверет сипеше извинения, без да престава да си проправя път през притиснатите хора. Едновременно със затварянето на вратите видя как шапката на Шарлът Вилие се движи като нос на кораб сред тълпата. Мъже в тъмносини униформи и бели шапки, приличащи на пожарникарски каски, разпръскваха в клиновиден строй тълпата пред нея. Полицаите винаги изглеждат като полицаи, в която и вселена да се намират. Тя обърна очи към асансьора в момента, когато вратите му се затвориха. Асансьорът потегли надолу с такава скорост, че Еверет имаше усещането, че подът е изчезнал под краката му. Скокът на Хайзенберг не му бе подействал толкова зле. Динг. Втори етаж: вътрешни полети. Динг. Земно равнище и градски транспорт. Всички се отправяха към изходите — посрещачите и пътниците, и костюмираните мъже, носещи табелки с имена на очакваните от тях хора. И ето го и капана, защото зад посрещачите и носачите на табелки имаше още от мъжете с тъмносини униформи и бели каски. В ръцете си държаха листове хартия. Проверяваха внимателно лицето на всеки, който излизаше, като свеждаха очи към листовете. Тълпата щеше да го изстреля право в лапите им.

Еверет се отскубна от множеството. Носачите на багаж го заобикаляха на сантиметри с електрическите си колички, претрупани с високи купчини багаж. Той се вмъкна в тоалетните. Залости вратата в една от кабинките и се опита да измисли някакъв план. Мястото си го биваше за размисъл. На такива места винаги му хрумваха добри идеи. Имаше нещо общо с това да си сам, уединен, спокоен. Проучи пътническите си принадлежности в раницата. Сутринта подготовката бе преминала набързо, след като му бе хрумнала идеята да използва Портала на Хайзенберг, за да издири баща си. Докато семейство Спинети се суетяха наоколо и опитваха да се подготвят за училище и работа, той тихомълком бе отмъкнал разни неща, които можеха да влязат в работа на човек, заминаващ за друга вселена. Отвертки. Щепсели и адаптери. Изолирбанд. Моливи, хартия. Нож, вилица, лъжица. Тестерът за напрежение на бащата на Райън. Газова запалка. Кибрит. Таблетки против главоболие. Фенерче и резервни батерии. Отново го прониза усещането за вина, когато извади годежните и венчалните халки от страничното отделение на раницата. Ако разполагаше с достатъчно време, щеше да си отиде у дома и вместо тези да вземе пръстените на майка си. Тя все се заканваше да ги изхвърли или да се раздели с тях под формата на някакъв ритуал, или просто да ги изпрати на някои от онези хора по телевизията в рекламите „Купуваме злато“. Мисис Спинети пък винаги сваляше своите, когато работеше в кухнята, и ги окачваше на дръвчето за пръстени до мивката. Възможност. Раз-два. Няма ги. Тогава не бе изпитал угризение. В сърцето и мозъка му имаше прекалено много други належащи проблеми. Сега ги погледна в ръката си и почувства, че съжалява за стореното. Представи си как мисис Спинети ги е потърсила на окачалката за пръстени и как след като не беше успяла да ги открие, бе преобърнала и семейството си, и къщата наопаки, за да ги издири, а когато и това не се бе случило, беше избухнала в сълзи с ужасното предчувствие, че е изгубила нещо завинаги. Еверет се чувстваше по-зле заради тези пръстени, отколкото от факта, че бе съвсем сам в странна и заплашителна нова вселена.

— Трябват ми — прошепна той под съпровода на задействалото се тоалетно казанче в една от съседните кабинки. — Наистина ми трябват.

Футболен екип. Беше забравил, че го носеше вечерта, когато се прибра и откри дома им обран. Беше сигурен, че отговорна за злодеянието е Шарлът Вилие, заедно с нейното приятелче бандит. Вероятно онези две ченгета също — Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган. Футболните шорти върху къс клин и училищният блейзър можеше и да изглеждат чалнато в неговия Лондон. В този Лондон щеше веднага да се впише. Обувките бяха проблем, но нямаше какво да направи по въпроса. Искаше му се да бе откраднал шалче.

Да се преоблечеш бързо и безшумно в тоалетна кабинка на летище, се оказа далеч по-голямо предизвикателство, отколкото Еверет си беше представял. Не че някога дори му бе хрумвало, че ще опита да се измъкне от джинсите си и да си нахлузи спортната екипировка, докато коляното му е заклещено в диспенсера за тоалетна хартия, а кракът — хванат в капан под сифона, и междувременно полагащ усилия да не изтърси съдържанието на раницата си под преградата на кабинката.

Еверет дръпна резето, погледна се в огледалото, докато миеше ръце. Ставаше. Нямаше да заблуди полицаите на изхода — Мисионерите, както ги наричаше заради една фотография, която Теджендра му бе показал, с изображението на дядо Нариндер още от колониалните времена, когато старецът бе разнасял с рикшата си бели мъже с бели шлемове. Еверет не възнамеряваше да заблуди Мисионерите — не и по този начин.

Докато вървеше през залата за заминаващи, стискаше в дланта си кибритената кутия. Оглеждаше кошчетата за боклук. Мина покрай три, докато най-после намери едно, натъпкано със стар вестник. Необходим му беше само миг, за да драсне клечката, да пъхне незапаления край под капака като малък фитил и да хвърли кибритената кутия в кошчето. Чу как кутията избухна в удовлетворително съскане, но вече се отдалечаваше нехайно. Разнесоха се писъци. Някой включи алармената сигнализация. Хората се паникьосаха и побягнаха от пламтящата кофа. Мисионерите на вратата погледнаха нататък. Еверет бе сигурен, че толкова елементарно отвличане на вниманието също няма да ги заблуди. Но бъркотията отвлече вниманието на достатъчно хора в залата, за да получи няколкото секунди, от които се нуждаеше. Той бързо повдигна куфарите от една количка за багаж, докато носачът им беше обърнал гръб, разблъска тези отдолу, за да си отвори място, пъхна се вътре и придърпа куфарите обратно върху себе си. Сложи и последния куфар над главата си и обви коленете си с ръце. След — както му се стори — цяла вечност, прекарана сред тежката миризма на скъпа кожа, Еверет усети, че количката се разтресе и потегли. Разбра, че са излезли от терминала, когато почувства ритмичното тракане на тротоарните плочки под задника си. Трак-трак-трак. И стоп. Дневна светлина, когато носачът вдигна най-горните куфари. Той се вторачи смаяно в Еверет. Чак тогава момчето отблъсна пътническите чанти, изскочи от количката и без да се оглежда за коли, таксита, автобуси, каквото там караха в този Лондон, затича колкото можеше по-бързо надалеч от входа на терминала, и тича, докато всичко, което успяваше да види, бе металната кула, издигаща се над покривите като наистина издължена Айфелова кула, и въздушните кораби с привързани носове около нея.

— Три пресечки надолу по Кингсуей, завий наляво и след това още веднъж наляво по Ивлин Стрийт — осведоми го един от шофьорите при колонката за таксита. Шестима мъже се бяха облегнали на сергията за чай, стиснали чаени чаши в ръце. Такситата им бяха чуждоземни, аеродинамични превозни средства, с капковидна форма, с гуми, скрити под обтекаеми калници, с големи решетки отпред. Две от колите бяха включени към станцията за презареждане до сергията за чай. — Отпред има голямо стълбище. Няма да се изгубиш. Искаш ли да те откарам до там?

— Нямам пари — призна Еверет. — А и сам казвате, че е само на няколко пресечки.

— Изчезвай, малко, хитро… — махна с ръка шофьорът на таксито, като донякъде се шегуваше.

Ако не можеш да попиташ полицай, някой таксиметров шофьор ще те упъти; очевидно важеше за всеки Лондон. Веднага щом се отдалечи на безопасно разстояние от Мисионерите на летището, Еверет забави крачка съвсем, за да придобие по-пълна представа за този Лондон, в който се намираше в момента. Улиците бяха като каньони, тесни и здрачени в сенките на големите сгради. Трясъкът на един преминаващ влак го бе накарал да вдигне глава. Сигналните светлини по пресечките на надземните железници се сменяха от червено на зелено и обратно. Там горе имаше спирки. Още по-нагоре имаше снопове от жици и енергопроводи. Над всичко това под слънцето, освен въздушните кораби, свеждаха погледи само корабите, ангелите, античните богове и митологични създания. Улиците бръмчаха заето от движение. Еверет разпознаваше функциите на превозните средства: автобуси, камиони, таксита, частни автомобили. Трамваите се плъзгаха в средата на улицата, като пръскаха искри от захранващите линии над тях. Но и автобусите се движеха с електричество, което черпеха от паяжината от проводници посредством дълга, гъвкава антена, плъзгаща се по кабелите. Някои от камионите и колите разполагаха с подобни пантографни системи. Много от паркираните коли бяха включени към червени пилони, маркирани с релефен герб, подобен на онзи по пощенските кутии у дома. Еверет пресметна, че имаше приблизително по един заряден пилон на всеки двайсетина ярда. Коли, автобуси, камиони споделяха онзи футуристичен, но старомоден външен вид, който доста напомняше на начина, по който хората от 30-те години на миналия век си бяха представяли, че ще изглежда следващият, двайсет и първи век. Едно определено беше сигурно: на този площад „Тависток“ имаше поне толкова велосипеди, колкото и онзи площад „Тависток“, откъдето идваше. Но беше тихо. Толкова тихо. Изчезнали бяха безкрайното ръмжене на двигатели с вътрешно горене от Лондон от света на Еверет, писъкът на дискови и въздушни спирачки. Тук нещата бръмчаха, мърмореха и громоляха на гумените си колела.

Въздухът миришеше. На пара, пушек, химикали. Лепнеше в гърлото му. Вкусът на устните и по езика му беше маслен, мръсен, мазен. Представи си как полепва по белите му дробове, дъх след дъх. Еверет вече бе вкусвал и помирисвал такъв въздух, в Делхи, през един мъглив януарски ден, когато Теджендра го бе взел със себе си, за да посетят пенджабските си роднини — смог от въглеводороди. Имаше различен привкус от този на отработените газове на пет милиона „Марути“ и моторизирани рикши. Беше адски, парлив, серен привкус. Пушек от въглища.

На ъгъла стоеше нещо, което Еверет разпозна. Телефонна кабинка. Не беше кутия от червен метал и стъкло, каквито дори по негово време вече бяха на изчезване от улиците; тази кабинка беше орнаментиран балон с игриво заострен шпил на върха, с декоративни листа от ковано желязо, с органични, красиво изработени букви. Във вътрешността ѝ имаше метална клавиатура, чиито месингови бутони бяха излъскани от години натискане с пръсти. Имаше още слушалки и екран с размерите на кибритена кутия. Еверет откри едно квадратно увеличително стъкло, монтирано на подвижно рамо, и го дръпна над екрана. Появиха се букви, бели на зелен фон: Британски кралски телекомуникационни съобщения. Моля, изберете услуга. Обаждане/Интермрежа. Нямаше мишка или тъчпад. В долната част на клавиатурата имаше малка месингова топка.

— Готина ОС — промърмори Еверет. Той маневрира курсора над думата Интермрежа. Допусна, че е еквивалентът на онлайн. Направи. Еверет кимна. Толкова по-осмислено от обикновеното Въведи. Той натисна бутона. Докато го правеше, забеляза горната редица от клавиши на клавиатурата. Поредността не беше QWERTY. Буквите бяха PYFGC. — О, еха. Клавиатурна подредба по стандарта „Дворак“.

Появи се нов текст, бяло на зелен фон: Моля, пуснете монета от един шилинг или използвайте карта за разплащане на Британски кралски телекомуникационни услуги. Надеждата, че може да се окаже безплатно, беше прекалена.

— Добре тогава. Към библиотеката.

И точно затова в крайна сметка се бе спрял при таксиметровите шофьори на сергията за чай. Три преки надолу по Кингсуей. Завий наляво. Още веднъж наляво. Грейт Ръсел Стрийт. Голямо стълбище. Библиотеката беше построена като старогръцки храм. Еверет опита да си припомни какво имаше на мястото ѝ в неговия Лондон, но улиците бяха разположени по различен начин и не беше сигурен къде точно се намира. Може би просто магазини. Нищо чак толкова великолепно като библиотеката „Сър Джон Слоун“. Колоните, които поддържаха големия триъгълен портал, бяха каменни жени в мраморни роби. Имаше название за жени, които поддържат покрива, спомни си Еверет. Кариатиди. Всяка кариатида държеше отворена книга. Заглавията на книгите бяха издялани в каменните корици. Точни науки. Право. Драма. Медицина, теология, риторика. Еверет се втурна нагоре по стълбите между погледите на кариатидите. Вътрешността на библиотеката беше също толкова огромна и сплашваща, колкото и отвън. Пътят до униформения разпоредител зад високото бюро в центъра на мраморното фоайе му се стори дълъг цели километри. Шапката на мъжа беше доста претенциозна.

— Справочен отдел, моля.

— Крило „Нюет“ — каза разпоредителят. — Направо през периодичен печат. Никаква храна или напитки. Затваряме точно в пет.

Крилото „Нюет“ беше обширна зала под стъклен полуцилиндричен свод. Слънцето се изсипваше върху главите на читателите, сведени над бюрата. От двете страни на помещението имаше дълги лавици. Докато Еверет подминаваше, лицата се вдигаха и мръщеха. Хлапе в справочната библиотека. Той беше виждал странни хора, които прекарват дните си в библиотеките, заети в изследване на генеалогии и исторически събития, поели на пътешествия из миналото, които никога нямаше да свършат, защото с това щеше да изчезне и смисълът на живота им. И в тази вселена не беше по-различно. Библиотеките ти дават власт, обичаше да казва Теджендра.

— Извинете.

Жената на бюрото погледна нагоре с широко отворени очи. Едва ли можеше да изглежда по-шокирана, дори Еверет да беше стрелял с пистолет до главата ѝ.

— Търся телефонния указател.

Тя вдигна костелив пръст и посочи. Еверет се обърна, за да тръгне накъдето му сочеха, и видя, че всички бледи лица на читателите гледат към него. И тогава — едва тогава — го осъзна. От идването си в този свят не бе забелязал нито едно не бяло лице.

По пътя му до лавицата вниманието на Еверет беше привлечено от спретнатите еднакви гръбнаци на енциклопедията. Енциклопедия Британия. На страниците ѝ можеше да провери всички си теории и предчувствия, всички странности на този свят. Щеше да отнеме само секунда. Щеше да провери за номера по-късно. Време беше да задоволи любопитството си. Том 22. Оахака до Оригами. Той отнесе тежкия том до бюрото и разтвори страниците. Oil3. Вж. олио за готвене, подточка масла от рапица, палмови масла, зехтин, животински мазнини: Вж. китова мас, тлъстини, китоловство в Южния Атлантически океан. Нищо за минерални масла. Еверет започна да отгръща страници напред и назад. Не. Нищо за суров петрол. Нищо за химикали, добивани от петрол. Нищо за нефт. Еверет почувства как главата му се замайва. Цяла технологична цивилизация без петрол. Беше видял електрическите коли и влаковете, пилоните за презареждане и паяжината от кабели, обвързващи Лондон в едно, и дори прекрасните, крайно невероятни въздушни кораби — беше вкусил пушека от въглища във въздуха и почувствал как полепва по гърлото му, — при което веднага си бе представил един свят след края на петролния му период. Че са изчерпали запасите си. Но ето че сега ставаше дума за нещо повече. Никога не бяха използвали петрол. Цялата им високотехнологична цивилизация беше построена без употреба на течни горива. Епохата на въглищата никога не бе приключвала.

— Стиймпънк. Яко! — възкликна Еверет, достатъчно високо, че да си заслужи укорителния поглед на добросъвестна жена със сериозни очила.

Не, нищо подобно на стиймпънк. Не сега. Постстиймпънк. Електропънк. В нервните окончания на този Лондон пулсираше електричество, из всеки град на този свят, както вените на градовете в света на Еверет бяха задръстени от петрол. Въглища, разбира се — още усещаше как изпаренията им драскат по гърлото му, — но със сигурност и ядрена енергия. Хидро–, вятърна енергия, всичко, което можеше да генерира електричество.

Еверет прокара пръст по гърбовете на томовете. … Ементал… Електричество. Той огледа алчно отпратките. Генериране на електричество. През 1789 г. Хенри Кавендиш изследва взаимовръзката между електрическия заряд и магнетизма и през 1790 г. конструира Магнитната въртяща се производствена машина, прототип на ръчно задвижван генератор. Прославената догадка на Кавендиш — че същото устройство, но при обратна ротация, би функционирало като двигател — му хрумва след знаменития му сън, в който ангелът на мълниите върти оста на Нютоновата вселена. Първата комерсиална електростанция е „Боудънс Мил“, построена в Манчестър през 1799 г., където един задвижван от водно колело генератор захранва шестнайсет електрически тъкачни стана…

Еверет отскочи така, сякаш страницата го беше зашлевила. Въображението му не спираше да се върти, да преобръща исторически факти и възможности отново и отново. Електрически двигатели, изобретени преди парната машина. Въпросният Хенри Кавендиш не беше постигнал нищо чак толкова забележително във вселената на Еверет. В тази обаче беше създал задвижвана от електричество Джорджианска епоха. Еверет прочете набързо останалото от статията: Разработването на тяговия електродвигател от сър Майкъл Фарадей през 1819 г… Електропроводи за променлив ток… първата изцяло електрифицирана правотокова железница от Лондон до Оксфорд през 1830 г…

На този свят епохата на парата не се беше състояла. Епохата на електричеството бе започнала през осемнайсети век. Въглищата бяха създавали парата за генерирането на електричество, но бяха минали без влакове, коли или чудновати, задвижвани от пара автобуси. Без течни горива. Всичко — задвижвано от електричество. В мислите на Еверет се появи идея, надигна се и зае целия хоризонт като цунами. Обратно към лавиците. Томовете от Южния полюс до Тенеси, от първороден грях до Порт Харкорт. Откри Космически изследвания. Прокара пръст по кратката статия. Тази Земя не бе изпращала хора на Луната, роувъри на Марс, роботи на спътниците на Юпитер и Сатурн или сонди, лутащи се из Слънчевата система, поели на пътешествия с продължителност от милион години до други звезди. Така и не се бяха откъснали от земната орбита.

— Не, насочили сте силите си в изследвания на друго, нали?

Еверет отвори друг том. Паралелни вселени. Физическото съществуване на мултивселената е извлечено от „Принципите на мултивалентността“ (1889) на Едуин Бел Колинс. Еверет отгърна страница. Порталът на Айнщайн е изведен теоретично през 1912 г. от немския квантов физик Алберт Айнщайн… В тази вселена Айнщайн беше квантов теоретик. Вместо това един американец го беше изпреварил с двайсет и шест години в теория, която доста напомняше на версия на специалната теория на относителността. На Айнщайн от вселената на Еверет това едва ли би се харесало. Приживе физикът бе определил квантовата теория като призрачна. Момчето прескочи нататък. През 1978 г. е осъществен контакт с Равнина З₂…

Еверет затвори енциклопедията. Сърцето му препускаше. Бяха отворили Портала на Хайзенберг към мултивселената трийсет и три години преди неговия свят. И всеки го знаеше. Беше написано в енциклопедията на рафта в библиотеката. Още нещо. Едно последно кюлче важна информация за този свят, преди да остави настрана книгите и да се насочи към купчината телефонни указатели — основната причина да дойде в библиотеката. Дори се намираше в същия том. Той прокара пръст надолу по списъка от статии.

Множество на познатите светове.

Множеството на познатите светове е междувселенска надзорна организация, която се грижи за развитието, изграждането, лицензирането и употребата на междуравнинното транзитно устройство, известно като Портал на Айнщайн. Освен това улеснява сътрудничеството между членовете на равнините в областите на междувселенските юридическо право, сигурност, търговия, развитие, политическите и дипломатическите представителства, изследванията и разширяването…

Равнините З₂, З₃, З₄ и З₅ са основателите на Множеството. Настоящото членство е с численост от девет свята.

— Изданието ви е остаряло — прошепна Еверет. — Вече са десет.

Всеки членуващ свят поема Първенство на ротационен принцип и за периода на това Първенство Централният президиум се разполага в Главния щаб на Множеството в съответния свят на Първенеца. Земята — или З₃ съгласно Официалната номенклатура в Целостта — разполага своя щаб в Тайрон Тауър, Клийвланд Стрийт, Блумсбъри, Лондон.

Еверет заби пръст надолу, докато не стигна до снимката на Тайрон Тауър — заострена сграда от контрафорси, тесни двойни прозорци, кулички и митологични създания, които надминаваха в своята готика дори бароковия небостъргач, който Еверет бе зърнал от пристанището в небето.

— Ето къде го държите — изсъска той. — Сигурен съм, сигурен. Не може да бъде на друго място.

— Млади господине?

Еверет вдигна очи, стреснат и гузен, че някой е подслушал гнева му. Жената от бюрото на разпоредителя се бе навела над него. Светлината за четене огряваше лицето ѝ отдолу и хвърляше зловещи сенки по него.

— Исках да ви уведомя, че затваряме след десет минути. Минути. Десет.

Еверет не бе забелязал кога се е включила светлината на бюрото му. Беше се увлякъл прекалено силно от книгите, че да забележи как небето се е смрачило зад стъкления свод на покрива, а читатели, изследователи и ексцентрици един по един бяха напуснали дългата зала на Справочната секция. Всичко важно рано или късно се озовава в книгите, беше казал веднъж Теджендра. Махни това от Интернет и ще ти останат само мненията.

Но: десет минути! Лондонският телефонен указател на фирмените абонати се простираше на седем тома. Заложни къщи, изкупвачи на злато и оценители на ценни метали. Можеше и да е станало прекалено късно; нямаше представа кога свършва работното време в този Лондон. Повечето абонати бяха просто име, адрес и телефонен номер. Някои бяха оградени и имаха по ред-два описание. Авансови кредити. Ниски лихви. Изкупуване на злато и скъпоценности. Конкурентни цени. Попадна на един и на половин страница. Броите си стотинките? Не можете да изкарате до заплата? Незабавно изкупуване. Без наказателни такси при ранно изплащане. Финансови услуги „Невин“. Работим до късно…

— Четвъртък! — стисна триумфално юмрук Еверет.

Записа си бързо адреса. Мина покрай лавиците, докато не стигна при „Карти и картография“, намери Резюме на всички улици от Хенсън-Дженсън за Лондон, издири адреса и извади Доктор Квантум. В меко осветената библиотека от дърво и кожа компютърът изглеждаше като извънземен космически кораб. Не му се нравеше идеята да изразходва батерията, преди да е проучил как може да я презареди. Направи снимка. Щракването на камерата му се стори по-шумно от книга, паднала от най-високия рафт. Добросъвестна Жена вдигна поглед, намръщи се, насочи по-внимателно очи към Доктор Квантум. Тя бе единственият останал читател в дългото, смълчано помещение. Една последна справка от Енциклопедия Британия: Напрежението на електрическото захранване във Великобритания е 110 волта на честота 60 херца. Резултат. Не по-различно от това в САЩ в родния му свят. На бюрата за четене имаше контакти с по две клеми и Еверет вече беше преценил, че ще му трябват не повече от десет минути работа с комбинирания инструмент, за да промени дизайна на адаптера, с който разполагаше.

— Благодаря! — подхвърли небрежно на библиотекарката, докато излизаше.

Навън улиците бяха тъмни и студени. Нощният въздух жълтееше от смога. Минувачите вдигаха яки и връзваха шаловете си. Еверет потрепери. Не би отказал някое от тези топли палта. Може би когато се сдобиеше с пари. Не, ще ти трябва всяко пени. С малко упражнения щеше да се стопли. И най-добре да побърза — разстоянието не беше малко.

Финансови услуги „Невин“ се представляваше от съдържателя на заложната къща — Невин. Витрината на Ламбик Лейн беше фалшива фасада, изработена така, че да придава на фирмата повече грандиозен, отколкото съмнителен вид, какъвто всъщност беше случаят. Главният офис на Финансови услуги „Невин“ се намираше надолу по една мръсна уличка, осветена само от три неонови кръга — зелен, син и червен, — които пращяха и изпускаха тлъсти сини искри на паважа. Символът на лихваря беше същият като във всяка друга вселена. Витрината тук бе наслоена с години нечистотия. Редиците и редици от стелажи и рафтове с натрупани заложени вещи превръщаха почистването на вътрешната страна на стъклото в невъзможна задача. Еверет беше чувал за съдържатели на заложни къщи — имаше един дори в Стоуки, близо до Стамфорд Хил, но нито той, нито някой негов познат го бяха виждали. Оказваше се, че за да види такъв с очите си, трябва да посети паралелна вселена. Знаеше как действат — оставяш в залог ценна вещ и ако не изплатиш обратно заема плюс малка такса, съдържателят прибираше заложеното и го продаваше. Тук бяха вещите, които никой така и не си бе потърсил обратно. Устройства, които приличаха на радиа или на онези наистина стари марки „Сони“, на които се пускаха аудиокасети, с навития около тях кабел на слушалките. Неща като пишещи машини с малки кинескопи на мястото, където трябваше да се намира валякът, оборудвани с увеличителни лупи на шарнирна връзка. Медали, забодени на картонени листове. Скъпоценности: пръстени, огърлици, брошки от слонова кост и статуетки от черен кехлибар. Детски кукли. Декоративни лампи. Предмети, които изглеждаха като антикварна рядкост дори и за ограничените схващания на Еверет за този свят. Колекции от марки. Стари плочи. Малка емайлирана кутийка с рисунка на въздушен кораб, заобиколен от знамената на Британия и думите в златно: Фина марка: захаросани ментолови. Еверет стреснато установи, че между изоставените предмети го гледат две очи. Невин-Съдържателят-на-Заложна-Къща.

Когато момчето влезе, вратата издрънка.

Невин-Съдържателят-на-Заложна-Къща гледаше на древната си професия сериозно и носеше добре изгладен костюм с широки ревери в стила на този свят. На петлицата му беше забоден карамфил — малко поувехнал в този късен час. Еверет установи, че това бе вторият-човек-който-му-приличаше-на-пълен-мошеник, след Скинар-с-Шофьорска-Фуражка. Стените на магазина бяха натъпкани от пода до тавана с газови кутии, препълнени със забравени вещи, големи и малки. Електрически мотопеди до комикси. Препарирана мечка до миниатюрно бродирано сърце. Еверет усещаше как тежестта на нещастието препълва сърцето му. Невин нагласи лупата на окото си и се вгледа в донесеното от Еверет.

— Продаваш или залагаш?

Първоначалната идея беше да продаде пръстените за пари в брой. Да ги заложи, значеше, че все някой ден ще ги потърси, че ще ги пусне в плик и ще ги пъхне в пощенската кутия на мисис Спинети. Еверет не обичаше да мисли за себе си като за крадец, колкото и благородни подбуди да имаше.

— Бих искал да ги заложа.

— Четирийсет гвинеи4 за сватбената халка, десетка за годежния пръстен.

— Десет лири? Това тук са диаманти.

— Това тук е марказит.

Ако на годежния ѝ пръстен имаше нещо по-различно от диаманти, Анджела Спинети отдавна щеше да е развалила уговорката. Еверет взе пръстена, докосна стъкления плот с камъка и остави малка, двусантиметрова резка.

— Добре, умнико. Трийсет за лъскавия.

— Гвинеи.

Невин огледа Еверет от горе до долу, за момент сякаш бе на ръба да зададе въпрос, след което поклати глава и извади тефтера за квитанции.

— Прекалено съм милозлив, това ми е проблемът. Стандартни условия, трийсет и три процента годишна лихва, без наказателна лихва за първите шест седмици. Устройва ли те, синко? Подпиши тук и тук.

Писалката, с която се разписа, беше красива изработка, изцяло от метал. Разбира се, помисли си Еверет. Не е лесно да произвеждаш пластмаса от въглища. Никога досега не беше използвал писец. Драскаше и скърцаше върху хартията. Подписът му приличаше на паяк, претърпял автомобилна катастрофа. Невин откъсна квитанцията по пунктираната линия и я даде на момчето. После извади голям, сложно устроен портфейл, излъскан от десетилетията преминаване от задния джоб в ръката му и обратно. Невин го завъртя насам-натам, отвори различни отделения и секции. Накрая подреди като войници банкнотите и монетите върху плота. Искрите от дефектните неонови лампи огряваха помещението в кошмарно синьо. Еверет посегна към парите. Единият пръст на Невин се стрелна, бърз като змия, и издърпа една от монетите.

— Ще трябва да се погрижа да премахнат професионално драскотината, нали така?

На излизане Еверет хвърли поглед през рамо. Невин слагаше двата пръстена в стъклена кутия заедно с квитанцията.

Ще се върна за теб, колкото и вселени да ми се наложи да пресека.

Пари в джоба му. Работата не беше точно чиста, но можеше да ги гледа, без да мисли как мисис Спинети се главоболи за изгубените си пръстени. Сто пенса правеха една лира, също като у дома, но подобно на щатските пари, всички монети си имаха имена. Ако се водеше по американските парични единици, Еверет предполагаше, че един шилинг е равен на десет пенса, половин крона на двайсет и пет пенса, една крона — петдесет пенса. Един танер беше пет пенса, имаше и една рядка малка монета, която се казваше флорин и изглежда, вървеше по двайсет пенса парчето. Пари в джоба му. Нямаше да изкарат дълго там. А докато Еверет беше в заложната къща, улиците се бяха изпразнили. Внезапен порив на вятъра, примесен със суграшица, запрати търкалящи се вестници по тротоара. Суровото време на декември се вмъкваше под спортните дрехи на момчето. Навсякъде в мултивселената беше декември. Внезапно се почувства ужасяващо сам. Странник в чужд свят. Нищо тук не беше същото. Нищо. Не можеше да се върне. Не можеше внезапно да обяви край на играта, да изключи конзолата и да се върне обратно към чая и шоколадовите „ХобНобс“. Не можеше да измъкне телефона си, да се обади у дома, а колата да го вземе до половин час. Беше по-далеч от родния си свят, отколкото който и да е друг. Беше най-изгубеният човек в мултивселената. Не… и тогава, заедно с осъзнаването, през него премина вълна от разтърсваща надежда и едновременно с това — страх от онова, което трябваше да направи. Не беше сам. Не беше сам. Някъде там, някъде тук, в Тайрон Тауър, беше баща му. Но домът бе толкова надалеч и имаше толкова много за вършене, а той бе толкова уморен. Толкова уморен. Уморен във всяка своя клетка; уморен до самите си атоми. Единственият път към дома беше да не се отклонява от плана си докрай. А в плана му имаше толкова пропуски, толкова грешки, толкова възложени надежди на щастливата случайност. Беше безнадеждно. И все пак единственият план с някакви шансове за успех. Което обаче нямаше да се случи, ако замръзнеше до смърт, докато се опитва да поспи на прага на нечия врата, или ако полицията го арестуваше за скитничество. Само че една нощ, прекарана в някой от хотелите, които беше видял, с ярките им прозорци и фоайета, пълни с глъчката на великолепно облечени хора, които се събираха за коледните си празненства, забави и балове, щеше да ликвидира всичките му така трудно изкарани пари. Точно за такива подробности не беше помислил. За това, че имаше нужда от сън, а в този момент — и да се нахрани.

Някакъв влак се изтърколи и премина с рев над главата му. По цяла нощ ли се движеха? Можеше ли просто да си купи билет до следващата спирка и да се вози отново и отново, да се унесе в сън от тракането на релсите и блъскането на вагоните. У дома Еверет се беше возил на нощни влакове. Не очакваше да бъдат по-малко страшни и в този Лондон. Вдигна очи към меките силуети зад замъглените прозорци. Хората се прибираха вкъщи. Вкъщи, в Барнет и Ърлсфийлд, Хароу и Уийлдстън, Хакни и Стоук Нюингтън. Идеята го обзе така внезапно и непоклатимо, че беше болезнено. Иди там. Това е територия, която познаваш. Уличните имена може да са различни, но географията, през която са прокарани, е същата. Може да има Роудинг Роуд №43. Може в задния двор на №27 да има лятна къща, от която ще се получи зимна спалня за един междувселенски пътешественик. Може да има алея „Кучешка наслада“ и частни парцели в края ѝ, парцели с градински навеси, кресла и дивани и всички онези неща, които собствениците на частни имоти донасят, за да заприлича градината им на всекидневна. Ако пък няма нищо такова, може дори да има викторианско гробище с малък параклис в средата. Мъртвите не притесняваха Еверет. Спяха дълбоко и непробудно и никога не хъркаха. Премина още един влак, упътен към предградията. Еверет тръгна целенасочено през дъжда от меко сини искри, право към червения неонов знак с кръг и V на лондонските надземни железници. Вятърът на един друг Лондон въртеше около него вестници като литнали птици.

Момичето се качи на „Свети Павел“. Еверет нямаше да я забележи, ако веднага след като бе влязла във вагона, не се приближи и не седна точно срещу него. Нямаше нужда да го прави. Вагонът беше почти празен. Еверет тъкмо проверяваше картата на Доктор Квантум. Той пъхна възможно най-дискретно таблета в раницата си. Чуха се предупредителни сигнали, вратите се затвориха, влакът ускори с писък на колелата си по надземната линия, която заобикаляше обляната в светлина маса на голямата катедрала и нейния купол. Еверет почувства внезапно сковаване от носталгията по дома. „Свети Павел“ — идентична до последната подробност с катедралата, която познаваше — приличаше на частица от неговия свят, която просто се бе появила в този.

— Какво се пулиш?

Лицето на Еверет почервеня. Момичето си бе помислило, че гледа нея.

— Просто „Свети Павел“.

— Не си ли я виждал досега?

— Ами, да, разбира се… Но наистина гледах катедралата, не теб.

— Значи аз не си струвам пуленето?

Струваше си — Еверет бе длъжен да го признае. Момичето беше изключително. Изключителни бяха дрехите ѝ: клин, напъхан в боти със заострен връх, военна куртка, навлечена върху тениска, прерязана на височината на пъпа. Изключителна беше косата ѝ: голяма афроприческа в чисто бяло. Изключително беше лицето ѝ: Еверет никога не бе виждал по-бледа кожа, по-арктически сини очи. Изглеждаше като скулптура от лед.

— Съжалявам, ако си останала с впечатлението, че те зяпам.

— Без значение за мен.

Момичето се извърна от него, вдигна яката на куртката си и потъна в седалката. Извади тесте карти от чантата, която носеше през рамо, и започна да ги брои една по една, като помръдваше безмълвно с устни. Във вагона беше топло и това, заедно с непрестанния ритъм на тракащите релси, унесе Еверет в полухипнотичния транс на нощното пътуване с влак. Стреснато се изтръгна от съня, за да установи, че момичето отново отделя очи от него. Тя започна да реди внимателно картите върху не чак дотам чистата тапицерия. Изключителни бяха и картите. Бяха илюстрирани като карти таро, но символите и персонажите върху тях бяха непознати на Еверет. Готи Ема, Пчелата майка на емо-момичетата в академията „Борн Грийн“, разнасяше навсякъде със себе си тесте карти таро и се преструваше, че разчита в тях любовни авантюри или че изпраща проклятия на хората, които злословеха по неин адрес във Фейсбук. На нейните карти имаше обесени хора, папи и шутове с кучета в краката им. Тестето пред него съдържаше различна зоологическа градина. Имаше тенекиен човек, човек с трико на акробат на едноколка, който жонглираше с планети. Имаше бог с четири лица и жена с меч във всяка от ръцете си с корона от слънце. Змия, увита във формата на осмица — или символ за безкрайност, — с опашка в устата. Старец на патерици пред врата, която водеше към мрака. Ръка, която се протягаше от бурно море. Момичето си мърмореше, докато внимателно подреждаше всяка карта на мястото ѝ. Къща с крака в центъра на кръста от карти; колесница, теглена от лебеди, разположени под прави ъгли спрямо нея.

— Пак го правиш.

Еверет подскочи.

— Какво?

— Пуленето.

— Съжалявам. Ами просто… аз… не съм виждал такива карти досега.

— Разбира се, че не си. Никой не е. Тези карти тук са лично мои. Персонално персонализирани. Съвсем уникални. Единственото таро „Евърнес“.

— Какво правиш?

— Гледай го него. Не само се пули, ами си пъха и гагата. Щом питаш, гледам. По малко напред, по малко назад, по малко настрани.

— Нещо като предсказания?

Очите на момичето се разшириха обидено. Еверет никога не беше виждал толкова бледи очи. Бяха като остри парченца лед.

— Не е като предсказания. Изобщо. Както казах, гледам. Виждам как нещата са наистина, наистина в дълбочината си, под всичко и всичко. — Тя се усмихна. Това я преобрази. Превърна я в друг човек. — Искаш ли да ти покажа? — Тя събра картите и прекоси вагона, за да седне при Еверет. Размеси тлъстото тесте. Умееше всички номера и трикове. Баба Аджит също го умееше. Беше дяволски добра на джин руми. Момичето протегна тестето в дланта си. — Удари три пъти.

— Без магически думички? — попита Еверет.

— Това не е магия. — Тя вдигна тестето на нивото на очите си. — А сега цепи.

Еверет разцепи картите на три. Сложи горната част в средата, средната най-отдолу и долната най-отгоре.

— Вземи първите три карти и ги подреди една до друга.

Еверет ги обърна една по една. Мъж с копие, обгърнат в пламък. Две летящи фигури, които унищожаваха житно поле. Небостъргач с око на върха си. Момичето поклати глава наляво-надясно в жест, толкова наподобяващ пенджабския за почти да, че Еверет почти се разсмя. Почти. Ледената сериозност на момичето го плашеше.

— Зад теб, под теб, пред теб — каза тя. — А сега: следващите три.

Човек, който теглеше каручка с магаре в нея. Борещ се мъж, погребан в скали. Две сестри, чиито езици бяха свързани с верига. Докато обръщаше последната карта, очите на момичето се разшириха. Чу се тихо възклицание. Тя се приведе, все така внимателно вгледана в картите. Еверет я последва разтревожен и в същия миг почувства възможно най-лекото подръпване на презрамката на раницата, която беше промушил през крака си. Хвърли се напред точно навреме, за да попречи на Доктор Квантум да изчезне под военната куртка на момичето. Тя прегърна компютъра.

— Ще се разкрещя, че ми посягаш.

Еверет събра картите с едно движение, отвори вентилационния прозорец и ги протегна във въздушната струя. Момичето изписка:

— Не!

— Върни ми го — нареди Еверет.

— Но аз го искам. Бона е. Дай ми го.

— Остави го обратно.

Момичето прегърна таблета още по-здраво.

— Ама аз го харесвам. Ще се грижа за него. Откъде се включва? — Тя започна да преобръща Доктор Квантум в ръце. — О! Фантабулоза бона! Няма увеличително стъкло и виж само колко е тънко. Не е от нашия свят.

Еверет почувства как в стомаха го пронизва ледено острие. Очите, мозъкът, сърцето му пламтяха. Мускулите на корема му се свиха в спазъм. Той се олюля замаяно в клатушкащия се влаков вагон.

— Пуленето. Пак го правиш. Седни си, оми, преди да си се гътнал.

Изтръпнал от шока, Еверет седна. Момичето остави предпазливо Доктор Квантум на седалката.

— Картите. Веднага.

Еверет сложи тестето до машината. Ръката на момичето се стрелна като змия и прибра мълниеносно картите в джоба на куртката си. Еверет върна Доктор Квантум обратно в раницата и затвори ципа. Забеляза, че момичето не отделя очи от компютъра.

— Нее, в смисъл очевидно е, че не е от този свят — каза тя. — Тук нямаме такива. Пластмаса, нали? Истинска, оригинална пластмаса. Страхотия. Откъде го имаш, а? Свил ли си го? Ааа… схващам. Не е само комптаторът. Ти също, нали? И ти си прекрачил равнините. Кой свят? Не е З₂, там са с големите претенции. А ти, друже… Ами… Не мисля. Тъй че откъде си? Да не си от онези наноубийци от З₁?

— Кое от З₁?

— Така казват. Че изглеждат точно като нас, но вътре са някаква каша от нанотехнология. Можеш да познаеш само ако ги погледнеш право в очите, в черната част, и очите им са като на мухи. Разбира се, ако си достатъчно близо, че да направиш нещо подобно, вече ще са ти изяли мозъка.

— Истина ли е това?

— Какво да е истина, оми?

— За З₁?

— Нее. Просто история. Никой не знае. От З₁ ли си, друже?

— Погледни в очите ми. — Момичето се наведе напред. Ухаеше на пачули, като Готи Ема, и на нещо мускусно, земно, което Еверет не успя да разпознае. Стори му се, че този аромат е прекалено зрял за нея. Предположи, че е на около тринайсет години. Не го биваше много в познаването на възрастта при момичетата. За момент тя задържа поглед върху Еверет, след което отвърна очи.

— Нее… Жужирам те. Откъде си? Честно?

— З₁₀.

— З₁₀? Къде е това, какво е това? Не съм чувала за З₁₀.

— Осъществихме контакт с Множеството през февруари тази година. Имаме обмен на специални пратеници.

— Нее. Не съм чувала за нищо подобно. Макар че кой знае какви ги вършат в онази голяма кула и какво общо има всичко това с цената на сиренето.

— Доста, ако целта ти беше да ми откраднеш компютъра.

Момичето се сви като попарено от срам, но позволи на ръката си леко да погали раницата на Еверет.

— Оо, ама това е бона… Всички ли имат такива играчки там, откъдето си ти?

— Технологията е нова, но не е нещо специално. Всички разполагат с портативни компютри. — Еверет извади телефона си и го включи. — Тук няма как да хвана сигнал, но това е мобилен телефон. Само дето си има всички тези приложения и музиката ми е в него, и снимките, и… мисля, че го наричате Интермрежа, както и прилична фотокамера. — Той снима зяпналото момиче и ѝ показа снимката. Тя скри лице в ръцете си, отново засрамена, след което взе телефона, за да се погледне. — Можеш да я увеличиш с пръсти — обясни Еверет, като ѝ показваше как да управлява екрана.

— Бонару — каза момичето. — Бива си ви от З₁₀. Почти като онези другарчета от З₄, но при тях е онази работа с Луната. Е, хубаво де, значи вече знам нещо за З₁₀. Но училищните ви униформи са гадни. И накъде си тръгнал?

Еверет не отговори. Още ѝ нямаше доверие.

— О, не ми ги разигравай тия, оми. Бегълците по равнините, разните му там учени, бизнесмени и другарчета пратеници… тези се возят наоколо в лимузини с телохранители, скокови пистолети и всичко останало. А ето те и теб, возиш се по трафалгарската линия, облечен като идиот, с технология за милион динари от З₁₀ по теб. Знаеш ли къде отиваш, оми?

Еверет продължаваше да не отговаря. Влакът се гмурна в отвор, изчезващ във фасадата на чудовищна жилищна сграда. Тракането на релси и двигател прерасна в рев: намираха се в тунел. Вагонът се осветяваше от проблясъците на искрите от електрическата линия. Еверет зърна прозорци отвъд прозорците, кратки картини от чужди животи. Момичето се примъкна по-близичко до него:

— Оми, оми, оми, досега броях спирките. Освен ако не слизаш на следващата, отиваш там, накъдето съм тръгнала и аз. Последна спирка. Крайна гара. Всички да слизат. Не си бил там. Ще ти трябва екскурзовод.

— И защо да ти се доверявам? Дори не знам как се казваш.

Момичето се изправи сковано, с обидено изражение.

— Е, и аз мога да кажа същото за теб, беглецо по равнините.

— Еверет. Еверет Синг.

— Прилича на име на ветровик.

— Пенджабско е.

— Божичко, ама ти наистина не знаеш нищо, нали, Еверет Синг? Разбираш ли сега, аз например… Нее. Да го кажем по следния начин: там има разни приятелчета, които ще ти задигнат шаренийките от пластмаса и дори тъпите дрешки, ако сметнат, че могат да изкарат някой шилинг за тях, след което ще ти изрежат бъбреците в знак на лична благодарност. Еверет Синг, Еверет Синг, какво правиш тук?

Влакът спря със скърцане на ослепително осветена гара, построена във вътрешността на жилищната сграда. И от двете страни на релсите се издигаха, етаж след етаж, балкони от ковано желязо, по цялото стръмно като скала протежение на фасадата. Каньонът от тухли беше кръстосан от кабели и простори. Високо горе под прав ъгъл преминаваше друга железопътна линия. Над нея пък се виждаше армиран стъклен свод. От височините се спускаха гълъби, пляскаха с криле и прелитаха над перона. Отваряха се врати. Слизаха пътници. Никой не се качваше. Еверет и момичето бяха единствените във вагона. Пропищяха предупредителни сигнали; вратите се затвориха.

— Следваща спирка: Хакни Грейт Порт, Еверет Синг…

— Трябва да отседна някъде — каза бързо Еверет, докато влакът потегляше от гарата.

— Разбира се, че трябва, оми. Защо веднага не каза? Нали разбираш, може и да се опитах да ти задигна играчката, но поне бях откровена по въпроса. На мен можеш да имаш доверие, Еверет Синг.

Еверет можеше да поспори с тази логика, но мястото, където да отседне за нощуване, си беше място, където да отседне за нощуване. След това влакът се измъкна с трясък от пещерата от тухли и стомана — която, осъзна той, беше образувана от много сгради, израснали заедно през десетилетията, дори вековете… град в града. Той затаи дъх. Беше забелязал по-голямото чудо. Въздушни кораби. Десетки, може би стотина, привързани нос до нос около мачтите за скачване. Толкова много, че закриваха опушеното небе. Влаковата линия минаваше между покрива от въздушните кораби и земята. Там долу имаше ниски, продълговати складове, ниски платформи за превоз на товари и лъскави електрически камиони. Влакови вагони, композирани по сребристи линии; между тях сновяха повдигачи с балансирани контейнери на вилиците си. Търбусите на въздушните кораби бяха отворени, части от корпусите им бяха провесени на лебедки. Някои разтоварваха, други поемаха контейнери и палети със стоки. Еверет проследи как един от въздушните кораби издигна една палета и затвори товарния си отсек. А от отворен товарен отсек, ослепително бял от прожекторите вътре, видя да наднича лице, също толкова тъмно, колкото и неговото собствено. Навсякъде кипеше дейност и се разнасяше шум, всичко това — под димящите дъгови светлини.

— Сладкият ми дом, Хакни Грейт Порт — каза момичето. — Хайде, беглецо по равнините, тук слизаме.

Влакът забави и спря под свод от стъкло и метал и изсипа пътниците на перона. Последна спирка наистина.

Издигнатата железопътна линия стоеше над триажна станция. Товарни влакове и влекачи трещяха и стенеха сред каскади от искри и проблясъци. Въздухът миришеше на смазка и светкавици. Еверет би останал да гледа с часове, но момичето го издърпа след себе си надолу по металните стълби. Минаха последни през пропускателния пункт. На улицата вятърът запрати суграшица около раменете и краката на Еверет.

— Не зяпай — каза тя. — Изглеждаш като аматьор.

Но Еверет не можеше да не гледа, долу, на нивото на улицата. Трудолюбието тук очевидно беше на почит и хората внимаваха как се държат. Неведнъж момичето успяваше да го издърпа от пътя на електрокар, вдигнал високо над себе си някой контейнер, или го спираше, за да не се озове право пред пухтящ влекач. Прескачаха сребристи релси, втурваха се из лабиринти от струпани контейнери, откъдето вятърът, свирещ покрай острите им ръбове, издаваше меланхоличен вълчи вой. Бързаха през обвяваните от суграшицата улици между ярки неонови табели и витрини на пъбове и кафенета, и барове за китайска юфка, и ямайски къри ресторанти. От разтворените врати струяха светлина и топли пориви, и гласове, и музика. Музиката подсети Еверет за ретро синтпопа от 80-те; от онзи вид, който татковците искаха да им пускат на диско забавите по сватбите, но с малко по-груб бийт. Много пеене. От един пъб се разнасяше дъх на бира, цигарен дим и коледният химн „Послушай! Пеят вестители Божи“. Отвън пък — застоялият мирис на урина. Коледните светлини висяха отпуснати на прозореца и около вратата и премигваха колебливо. Меър Стрийт. Намираше се на Меър Стрийт. А горе, привързани около доковете си, въздушните кораби висяха над него като листа на чудовищни дървета.

Никога нямаше да оцелее тук сам.

Момичето го поведе под корпусите на въздушните кораби. От киловете им се сипеше вода и суграшица. От водопада пристъпиха двама мъже. Насмолените им дъждобрани, стигащи до глезените, бяха мокри — също и широкополите им шапки. Бяха големи, ръбати, мрачно очертани на фона на сиянието от вътрешността на въздушния кораб, а момичето в никакъв случай не изглеждаше доволно да ги срещне.

— Къде ти е началството? — Гласът на мъжа бе дълбок и гърлен.

— Нали я знаеш, тук и там — отвърна момичето. — Аз последна научавам.

— Кой е другарчето ти? — Вторият мъж имаше силен холандски акцент.

Еверет скри незабелязано раницата си между краката.

— Опитвам се да го вмъкна тайно, за да го поизпотя.

Холандецът се сгърчи от смях. Мъж с Гърлен Глас не оцени шегата.

— Виж сега, имам едно съобщение, полони. Кажи следното на твоя капитан: Идлър ѝ дава срок до коледната нощ, за да чуе нейното предложение, не по-дълго. Разбра ли добре? Коледната нощ.

Холандецът все още се смееше, докато двамата подминаваха Еверет и момичето и се упътваха към Хакни Грейт Порт.

— Идлър?

— Идъл дидъл бос, свинско дупе в сос — отговори безгрижно момичето, но нямаше как да излъже Еверет. Двамата хулигани я бяха стреснали. При все това нямаше да му каже кой или какво беше Идлър.

— А „капитанът“?

— Знаеш ли какво, Еверет Синг, причината да не ти пусна, какво остава да се приближиш достатъчно близо до мен, за да те поизпотя, е, защото винаги задаваш въпроси. Въпрос, въпрос, въпрос. Капитанът. Да. Моят капитан. — Тя се мушна под завесата от стичаща се вода. — Идваш ли, или ще стоиш навън цяла нощ?

Коремът на въздушния кораб стоеше отворен, със спуснати до земята платформи, лебедки и елеватори. Еверет присви очи през светлината. В долната част на носа беше отпечатано име. Евърнес.

Момичето беше нарекло картите си таро „Евърнес“.

Сега тя стоеше на товарната платформа за кърмата. Дръпна ръкава си и докосна подобното на часовник устройство на лявата си китка. Над тях забръмчаха мотори. От вътрешността на въздушния кораб се спуснаха две въжета. Към въжетата имаше прикрепени клупове. Момичето провря ръка през един, крак през друг и завъртя нещо на часовника-който-не-беше-часовник. Въжето я издигна в светлината.

— Дано умееш да се държиш здраво, Еверет Синг!

Еверет пъхна и двете си ръце през презрамките на раницата и се улови за въжето, докато клуповете продължаваха да се издигат покрай него. За момент увисна на китката си, след което кракът му намери втори клуп.

— Още не знам как се казваш! — извика нагоре към момичето, което изчезваше в нощта.

— Сен! — извика в отговор тя, като се усмихваше широко между подметките на ботите си. — Сен, и аз съм пилотът!

Еверет почувства как мекотата се размърда под него, обърна се и се усмихна от мисълта за това, че беше вятърът, който поместваше закотвения въздушен кораб. Той се изправи, разбуден като от електричество. Всеки негов нерв се бе пробудил едновременно. Намирам се на въздушен кораб!

Най-после си припомни. Беше се изкачил нагоре с въжето, право в отворения корем на кораба. Беше потресен от удивление. Опулен — това бе думата, която тя щеше да използва. Толкова по-голяма, зяпнала и оглупяла от удивление от потресен. Всичко във въздушния кораб беше от порядъка на необятно. Необятни товарни отделения. Още по-необятен скелет от арки и сводове, прободени на хиляди места от дупки, които прилепяха кожата на кораба към ребрата му. Но най-необятното от всичко — покривът от подемни клетки, минаващи през гръбнака му, двойна редица от пълни с газ сфери, всяка с размерите на жилищна сграда, привързани заедно с помощта на мрежи и паяжини от кабели и помръдващи, пулсиращи маркучи. Вътрешното пространство на въздушния кораб беше с размерите на катедрала, внушаващо катедралното усещане за височина, пространство и лекота. Не, това изобщо не го описваше добре. Беше по-лепкаво и физическо. Бял дроб. Беше във вътрешността на гигантски бял дроб.

Момичето — Сен, името ѝ беше Сен — се бе протегнало да го сграбчи за ластика на футболните шорти, след което го издърпа на палубата. Той успя да разплете ръката и крака си точно навреме. В състоянието на удивление, в което се намираше, като нищо можеше да се окаже завлечен високо горе сред газовите клетки.

— Полегни си тук, оми. — Сен бе показала на Еверет едно кътче, където се засичаха три товарни контейнера. — Понякога и аз си полягам тук. Искам да кажа, предполага се, че трябва да стоиш на пост, но понякога ти се приисква да дремнеш. Виждаш ли? — Натрупани и оплетени каиши и спаднали газови клетки. Сен подаде един наръч на Еверет. — Ще спиш в кош.

Тъканта на газовите клетки беше мека като течност, толкова гъвкава, че момчето си помисли, че би могла да изтече през пръстите му, лека като дъх. Когато я подръпна, изведнъж се втвърди, но после отново се отпусна и омекна.

— Какво е това нещо?

— Въглеродни нанотръби — каза Сен. — Всичко в Евърнес е от въглеродни нанотръби. Здрави като стомана, леки като желание.

— Ние нямаме нищо подобно — каза Еверет.

— Нещо, което нямаш, а, Еверет Синг? — Сен припна нататък. — Ще дойда да те взема сутринта. Тук си в безопасност, никой не знае за това място… но не се скитай наоколо. Изчакай да дойда.

Тя размърда пръсти за довиждане и изчезна. Еверет се излегна предпазливо на купчината. Беше дълбоко, податливо. Меко. Придърпа го около себе си като палто. Умората се стовари върху него като свлачище. Сънят започна да го дърпа надолу, но успя да се пребори да остане буден, за да увие Доктор Квантум в корабна коприна като муха в паяжина и да легне върху него. Не можеше да разчита, че Сен няма да се прокрадне през нощта и да направи втори опит. Защото компютърът беше бона. Еверет вдигна очи към огромните сфери на газовите клетки. Въздушен кораб. Намираше се на въздушен кораб. Въздушен кораб на друг свят. Паралелна вселена. Тази сутрин се бе събудил на една Земя. Вечерта щеше да заспи в друга. Моментната паника го скова, след което потъна презглава в здрав сън.

А сега беше буден и все още се намираше на въздушен кораб и на паралелна Земя. Утринната светлина превръщаше отворения шлюз в плувен басейн от светлина. Въздухът в отсека беше толкова студен, че виждаше дъха си. Еверет отново погледна нагоре към подемните клетки. Възхити се на ефикасния начин, по който бяха пакетирани в наличното пространство — което си беше класическа задача от математиката, — как оребряването на корабния скелет ги вземаше предвид, високо разположените пешеходни пътеки, мрежите за катерене и по-бързо придвижване, алпинистките въжета, които се люлееха от покритието на обшивката в горната част на корпуса, лебедките, монтирани на релси по тавана. Еверет подскочи от съскащия звук, който се разнесе, когато един клапан изпусна пара под налягане. От опорните мачти капеше обилна кондензация. Студът беше просто възмутителен. Но инженерната мисъл в конструкцията го изпълваше с уважение. Еверет притисна по-близо до себе си раницата с Доктор Квантум и последва любопитството си. Палубата под краката му бе от метална мрежа; под тях имаше цистерни за баласт и нещо, което наподобяваше акумулатори за тръбните витлови двигатели. Какъв странен свят, където да израснеш, помисли си Еверет. Странен свят в странния свят. Нищо не беше солидно; нищо не беше веществено; нищо не беше закотвено към земята. Плаващ свят, който се поместваше с всяко подухване на вятъра. Пред него имаше стълбище, водещо към главната пътека, която минаваше като гръбнак между редиците от газови клетки. Стъпалата изглеждаха крехки и чупливи като лед. Поеха с лекота тежестта на Еверет. Той подскочи няколко пъти върху тях. Дори не скръцнаха. Здрави като диамант. Щом се озова на пътеката горе, той погледна напред и назад по протежение на корабната ос. В едната посока мостик, в другата — кърма. Имаше ли спомен от снощи как е ориентиран корабът? Отиде при най-близката газова клетка. Издуваше се предизвикателно, обхваната от мрежата, която я свързваше с корабния скелет. Тъканта ѝ изглеждаше разширена и разтеглена като детски балон. Еверет я смушка с показалец. Тъканта поддаде. Натисна пръста си в клетката почти до последното кокалче. Тъканта се деформира плавно около него. Значи по този начин хората от този свят бяха решили инженерния проблем с деликатността и непригодността на материалите, обрекли на неуспех старите водородни цепелини от света на Еверет. Въглеродни нанотръби, гъвкави под слабо напрежение, твърди при внезапно натоварване. Време за експерименти. Той сви юмрук и засили ръка колкото можеше по-назад, за да удари тъканта.

— Именно, пробий го с лапа — каза един глас с най-разлетия глазгоуски акцент, който Еверет бе чувал. — Крадлив идлърски разбойнико.

Еверет се обърна и зърна нечия фигура. Оранжев гащеризон. Кавалерийска куртка. Лице: кафяво като собственото му. Предмети в ръцете на фигурата, насочени към него. Еверет чу слаб, кашлящ звук и нещо го удари право в лицето, нещо голямо, тъмно и тежко, и все пак меко като чорап, напълнен с кайма. Той се просна на пътеката.

Просна се и изгуби съзнание.

Жената го гледаше отгоре. Носеше мъжко — на мъж в този свят — палто, дълго до глезените, с изискано пристегната талия, ревери, бродирани с флорални мотиви от златисти нишки. Бяла риза с висока яка, кавалерийски бричове от светла кожа, напъхани в ботуши с множество катарами и каишки. Отначало на Еверет му се стори, че жената е плешива, но после видя, че косата ѝ е подстригана на няколко милиметра от скалпа. Лявото ѝ ухо беше продупчено от пиърсинги от горе до долу. Имаше пръстен на всеки пръст, включително и на двата палеца. Около двете китки — сребърни гривни. Кожата ѝ бе с най-тъмния цвят, а очите ѝ — по-големи от всеки други, които Еверет бе виждал, но не изглеждаха меки и доверчиви. Бяха широко отворени за всичко на този свят; не пропускаха нищо; виждаха и преценяваха всичко. Гледаха Еверет с презрение и почуда.

— Какво си имаме тук?

Еверет опита да се изправи в седнало положение. Отпусна се безволно на палубата. Всичко го болеше, чак до костите. Усещаше главата си така, все едно някой беше направил забивка с мозъка му във вътрешността на черепа. От доста високо. Застана с мъка на лакти. Едва фокусира Оранжевия Гащеризон, кацнал в горната част на стълбищния пасаж, прибрал колене към гърдите си.

— Ти ме застреля! В лицето!

— И пак бих го направил. — Акцентът бе изцяло глазгоуски; лицето — изцяло пенджабско.

Предметът, оставен на коленете на мъжа, приличаше на оръжие, което можеше да бъде открито във всеки град и във всяка култура.

— Значи Идлър вече изпраща деца да му вършат мръсната работа, а?

Еверет се претърколи болезнено, за да потърси източника на новия, американски глас. Бял мъж, синеок, с изсечено лице, с брада като Чичо Сам, която го правеше по-възрастен. Раирани панталони, жилетка от брокат върху риза, която бе закопчана с вратовръзка. Носеше дълъг шлифер с полунаметка. На главата му имаше широкопола шапка, в чиято лента закачливо бе забодено перо.

— Какво? Кой?

— Как се казваш, синко? — обади се жената. Двамата мъже, изглежда, изпитваха уважение към нея.

— Еверет — изпъшка Еверет. — Еверет Синг. А коя, по дяволите, си ти?

Широките очи на жената се разшириха още повече при тази дързост.

— Аз съм, по дяволите, Анастейзия Сикссмит и съм, по дяволите, господар и командир на този въздушен кораб, който се опитваше да саботираш.

— Не, чакайте, чакайте, чакайте, чакайте… не съм… не съм се опитвал да саботирам…

— Така ли било? Какво е това тогава? — Господарят командир му показа Доктор Квантум. — Някакъв вид експлозив, ако ми позволиш дързостта да предположа? Направен така, че да се пъхне под кондензаторите, за да не го забележи никой. — Тя му показа и смартфона: — И не ми казвай, че това не е дистанционното управление. — После прокара пръст през екрана. — Уу. Бона. Кажи ми следното: Как така Идлър е доверил целия този лъскав тек на идиот като теб? — Тя махна с ръка на всеки възможен отговор, който Еверет би могъл да ѝ даде. — Не, не се и опитвай. Няма да се навърташ достатъчно дълго наоколо, за да ме заинтересува. Мистър Шарки, мистър Макхинлит, неочакваният ни гост си тръгва още сега.

Индошотландецът се разгъна от наблюдателната си позиция и сграбчи дясното рамо на Еверет. Високият американец го улови за лявото. Изправиха грубо Еверет на крака.

— Сбогом, мистър Синг — каза капитан Анастейзия. — А, и след като няма да се нуждаете от тези, ще бъде срамота да ги прахосваме. — Тя подхвърли смартфона и Доктор Квантум в ръце и ги прибра на сигурно място в полите на палтото си.

— Не, недейте! — Еверет риташе с пръстите на краката си палубата, докато двамата мъже го влачеха по металната мрежа. Бореше се, но бяха големи и силни. Той пък беше извън строя. Беше сам. Завлякоха го до отворения шлюз и го тикнаха към откритото пространство през ръба. Еверет погледна през десетте метра, които го деляха от твърдата метална повърхност на товарния док. — Не можете да постъпите така!

— Според мен ще откриеш, че мога да правя каквото си пожелая на своя собствен кораб — каза капитан Сикссмит. — Или не разбра добре смисъла в онова „господар и командир“? Джентълмени…

Американецът и индошотландецът вдигнаха с лекота Еверет от пода.

— И едно… и две… — припя индошотландецът Макхинлит.

Нещо бяло и пърхащо се спусна от обширните, високи сводове на въздушния кораб, като не спираше да се върти и преобръща, и да блести, улавяйки утринната светлина, която се изливаше през отвора на трюма в пода. Американецът Шарки се протегна и сръчно улови нещото във въздуха. Карта. Бяла карта с шарки по нея. Карта таро „Евърнес“.

— Сен?

Завиха мотори. Сен се спусна като леден ангел от просторните кътчета на Евърнес, увиснала на едно въже.

— Пуснете го. Той е бона.

— О, така ли? — Капитан Анастейзия ѝ показа Доктор Квантум. — Значи знаеш какво прави това?

— Нещо като комптатор е — отвърна предизвикателно Сен.

Тя се люшна леко в края на въжето, докато върховете на ботушите ѝ оставаха на пет сантиметра от палубата. Капитан Анастейзия преобръщаше пластмасовия правоъгълник в ръце, като търсеше как да го задейства.

— Извинете, мадам. Мога да ви покажа как… — предложи Еверет.

Капитан Анастейзия кимна на американеца и индошотландеца, които позволиха на Еверет да си стъпи на краката, но останаха плътно до него, непосредствено до раменете му. Тя подаде компютъра на Еверет, предпазливо и погнусено, сякаш беше омазан с екскременти. Той откри труднозабележимия малък бутон за включване. След като началният екран оживя и индикира готовност, момчето притисна палец към биометричния панел. Капитан Анастейзия се наведе по-близо над екрана и се намръщи към десктопа. Ето тук всичко свършва или започва, помисли си Еверет. Тези хора могат да ми помогнат или ще ме изхвърлят. Трябва да ги накарам да ми помогнат. Но не мога да сторя нищо, освен да разкажа истината и нищо друго освен истината.

— Доста лъскав комптатор — отбеляза капитан Анастейзия.

— И е така — обади се Сен, — защото не е от нашия свят. Това е крос-равнинен тек.

Звучеше изключително доволна от себе си, но при думата „крос-равнинен“ американецът Шарки, Макхинлит индошотландецът и капитан Анастейзия направиха по крачка назад.

— Не съм заразен — каза Еверет.

— Не, не си. Но онова, с което идваш, е специален статус — отговори капитан Анастейзия. — И печалбата ни от този статус са неприятностите. Сен! Защо си довлякла този беглец по равнините тук? А вие, мистър Синг, защо се скитате сам-самичък из Хакни Грейт Порт без обичайния камион с придружители като шарпи, клоуни от Сигурността и един Господ знае какво още подире ви?

— Шарпи?

— „Като знае това, че законът не се налага за праведния, а за беззаконните и непокорните, за нечестивите и грешните, за неблагоговейните и скверните, за убийците на бащи и убийците на майки, за човекоубийците“ — каза Шарки американецът.

— Мистър Шарки, далеч не искам да подлагам на неуважение религията на когото и да било, но може би не е най-уместното време за Словото Му. Шарпи, мистър Синг. Полицията. Няма положение, което не може да не се влоши още повече, ако се появи и полицията. А това ме поставя в деликатна ситуация, защото е ясно като две и две, че проклетите му шарпи и специалните агенти по сигурността ще дойдат да те потърсят и… Е, тук в Града на ветровиците си имаме свои собствени обичаи. Шарпите, акцизният агент, съдебният пристав — живеем си добре и без тях. Но в същото време не мога просто така да изтърся ценен товар от кораба си. Сен, приготви на твоя гост някакво хапване за закуска.

Полите на палтото ѝ се развяха, когато тя се обърна, за да си тръгне.

— Капитан Сикссмит! — извика Еверет.

Тя спря, но не се обърна.

— Компютърът ми все още е у вас.

— Така е.

Капитан Анастейзия продължи да крачи нататък, а токовете на ботушите ѝ отекваха по палубата.

— Благодаря, мамо! — извика Сен.

Мамо? — беше думата на устата на Еверет, но капитан Анастейзия вдигна ръка, за да я оставят на мира.

— Не ми благодари, още не съм решила какво да правя. Но искам да поговоря в каютата си с мистър Синг. И, Сен, полей го с малко гореща вода и сапун. Момчетата тийнейджъри вонят, от хормоните е.

— Господар и командир на Евърнес, и моя майка — каза Сен.

Корабната кухня беше сместена в една теснина по десния борд на въздушния кораб, толкова малка, че Еверет се боеше да не го опръска сгорещената мазнина от тигана на Сен. Масата се сгъваше надолу, столовете се сгъваха нагоре, а въздухът бе синкав от пушек, но пък изгледът от изпъкналия прозорец беше великолепен. Нощният дъжд спираше и острият вятър го прогонваше от небето заедно с проточените линии от облаци в западна посока. Беше от дните, които Еверет обичаше — ясен, студен, с ниско обедно слънце, изтръгващо отблясъци и ярки точици от извитите гърбове на въздушните кораби. Пред очите му един кораб се откъсна от осигурителните въжета, завъртя двигателите си, а заедно с тях и самия себе си, за да се издигне и улови вятъра на запад. Имаше и друг кораб, който приближаваше ниско и бавно над блатото Хакни, огромен като катедрала, с облачни сенки, които се движеха по обшивката му. Откъде идваш, къде отиваш? — помисли си Еверет. — Превозваш ли нещо по-хубаво от теб самия?

Остъргването на вилица по тигана го накара отново да осъзнае къде е. Сен плъзна чинията с яйца през тясната маса. Бяха сиви. От вгуменената бъркана каша изтичаше прозрачна течност.

— Винаги ли готвиш ти? — попита Еверет.

— Само за специални случаи. Обикновено се занимава Макхинлит. Него никак не го бива.

Еверет направи физиономия.

— Имам идея. Какво ще кажеш аз да ти сготвя закуска?

— Никой оми не може да готви — обяви Сен. — Противоестествено е.

— Не и на моя свят.

— Ами, ако смяташ, че ще можеш…

— После ще ми благодариш.

Кухнята беше толкова малка, че се наложи да се разминат плътно покрай масата. Еверет отново долови мускусния, чуждоземен парфюм на Сен. Защо трябваше да мирише така? Землисто, на животно. Не беше правилно.

— Урок номер едно. — Еверет спаси тигана от съдомиялната. — Никога не мий тигана. Така се унищожава естественият маслен слой, който предотвратява залепването. Сол и хартиена кърпа. — Той изтърка малката работна повърхност с помощта на няколко салфетки. — Е, майка ти.

— Осиновена.

— Осиновила.

— Какво?

— Ти си осиновената. Тя е осиновителката. Осиновила.

— Ей! Продължавай да готвиш, беглецо по равнини. Аз ще приказвам. Ти дори не можеш да говориш бона палари.

Еверет прерови всички шкафове. Хитро изработените стелажи и отделения се разгъваха едни от други. Всичко беше компактно и пестеше място като в туристическа каравана. Имаше пакети и буркани с етикети от Египет, Палестина, Мароко, на арабски, кирилица и азбуки, които наподобяваха хинди, но се различаваха от всяко индийско писмо, което Еверет някога бе виждал. Пакетите почти не бяха използвани, доста от тях — неотваряни. Еверет подуши тенекиена кутия с испански опушен червен пипер.

— Майка ти, капитанът — намекна той, като изваждаше яйца от хладилника. — Яйцата на стайна температура, между другото. Винаги.

— Принудена е била да ме вземе. Заради амрия.

— Заради какво?

— Амрия. Като обещание, но не го даваш ти. Някой ти го дава. Като нещо, което винаги ще дължиш някому и което вероятно никога няма да получат, но пък може би някой ден ще се случи.

— Осиновила те е заради тази… тази амрия? — Само толкова масло в тигана, колкото да се омазни. И после леко разбитите яйца. — А родителите ти… те са… какво се е случило?

Сен се взря през прозореца. Очите ѝ бяха безизразни като лед.

— Виждаш ли го онзи? Това е Лейди Констанца. Сладка работа е този кораб. Виждаш ли герба на носа? Лъвове и еднорози, и всичките му глупости? Означава, че е Кралски пощенски линеен кораб. Специално упълномощен от Правителството на Негово Величество за превоз на пощата на Негово Величество. Ето какво иска Ани, този герб на челото. Бонару работа. Снабдиш ли се с такова, си готов.

Еверет обърна бърканите яйца в една чиния. Поръси леко с червен пипер и ги плъзна към Сен.

— Моите никога нямат такъв цвят. — Тя гребна цяла лъжица. Изражението на екстаз върху лицето ѝ бе толкова очебийно, че Еверет едва не се разсмя. Ето нещо, което беше научил за Сен за краткото им познанство: позволяваше на чувствата си да засияват пред очите на всички, за добро или лошо. — О, Еверет Синг, страхотни са… Как го направи?

— Без мляко. Млякото ги прави жилави. Свали ги от огъня точно когато са на път да се изпържат добре и ги остави да се сготвят на собствена температура. И за завършек малко испански пушен червен пипер. — Еверет се нахрани направо от тигана, приведен над грила на печката. Тясната кухненска масичка щеше да го постави почти чело в чело със Сен. — Ани… това е капитанът?

— Ти не я наричаш така. Само аз я наричам така — каза Сен. Безизразните като лед очи отново бяха пълни с гняв. В един момент лед, в следващия слънце, в по-следващия буря.

— А как да я наричам?

— Наричай я мадам.

— Е, ако Лейди Констанца превозва поща, вие какво превозвате?

— Машинни части от Лайпциг; бъбреци от Прага; аспержи от Данциг; дантела от Хага; стъклария от Осло и бижута от Танжер; водка от Москва и коприна от Алжир. Имаме сиатълски електрически схеми и ерусалимски конфитюр; имаме скъпоценни камъни от Джакарта и диаманти от „Де Беерс“. А, и порнография от Нипон, от която ще ти се насълзят очите, Еверет Синг. Ако ходи или говори, или пълзи, или се изхожда, или издава звуци, или ако е, да кажем, наистина, наистина лъскаво, сме го превозвали. Била съм навсякъде, Еверет Синг. Обиколила съм целия кръгъл свят.

— При нас товарите се превозват от самолети, но нищо като това тук.

— Виждала съм ги. На повечето светове ги има… нали разбираш, ние сме изключение. Заради онова с петрола. Не бих се чувствала в безопасност в някое от тези неща. В смисъл… как изобщо се държат във въздуха?

— Физика.

— Неестествено е.

— Повечето неща в човешкия свят са неестествени. Това го прави човешки. Ще ти кажа обаче какво е естествено: некачествена зъболекарска помощ, умирането от най-незначителната инфекция. Ето кое е естествено.

— Уу, я виж ти! — каза Сен. Очите ѝ се бяха разширили по време на високопарната реч на Еверет.

— Съжалявам, но се вбесявам, когато хората започват да спорят, че ако нещо е естествено, значи е правилно. Природата иска да ни убие. Науката ни спасява. Науката кара самолетите да летят и издига този кораб в небето.

— Добре де. Както кажеш. Науката е бона. Но все тая, не харесвам онези неща с крила. Влизаш вътре, изстрелваш се нагоре и се врътваш около света, връщаш се, слизаш, качва се някой друг. Това не е дом. Не е…

Еверет забеляза как Сен преглътна думата „семейство“ и усети, че тя е наясно, че той е разбрал. Момичето придоби засрамен и ядосан вид. Сетне лицето ѝ от студено стана прояснено, от твърдо — любопитно.

— Ей, Еверет Синг, сега гостуваш на моя кораб. Разкажи ми за твоето семейство. Да играем честно. Първо обаче… — Тя блъсна празната чиния към него. — Има ли още от тези яйца?

— Мога да сготвя пак. — Докато изричаше тези думи, идеята се беше появила, голяма и цялостна, и добре оформена, гениална. — Но предпочитам вместо това да приготвя нещо друго. За теб… и за капитана. Твоята майка.

— Нека изясним нещо. Множеството е отвлякло баща ти и го е довело в нашата вселена. — Капитан Анастейзия си взе парченце суджи халва от чинията. Докато бе издирвал продукти за пържените яйца на Сен, Еверет беше забелязал финия грис, розовата вода и всички останали необходими съставки, складирани из инфундибуларните ниши на шкафовете в кухнята. Тутакси бе забравил за тях — до момента, когато Сен бе изпаднала във възторг от готварските му умения. Ето как можеше да бъде полезен с нещо, а не да е просто свръхбагаж на борда на Евърнес. Пътят до сърцето минава през стомаха. Всички онези вечери, посветени на кулинарията, в крайна сметка щяха да се окажат полезни. Ако превъзнасяха някакви си яйца, беше време да опитат от добрата стара пенджабска кухня. Баба Аджит имаше обичая да отбелязва всеки незначителен семеен празник със сладки неща, от които на човек можеха да му изпопадат зъбите. А грисът, розовата вода и захарта говореха на Еверет едно. Халва. Той проследи как капитан Анастейзия отхапва възпитано от сладкото кубче грис. — И след като вече си в нашата вселена, какъв е планът ти за действие?

— Да го намеря. Да го спася.

Анастейзия Сикссмит можеше да доминира във всеки един разговор само с очи. Гледаха право в Еверет и бяха разширени невярващо. Формулирано по този начин, наистина му звучеше като най-глупавата идея, която може да хрумне на човек с неговите дарби и коефициент на интелигентност.

— И сам се справих някак дотук, нали?

Капитан Анастейзия довърши парченцето халва. Тя погледна алчно към последното останало.

— Защо му е на Множеството да отвлича баща ти?

— Той е учен. Физик. Квантов физик. Работил е по проекта за изграждането на Портала на Хайзенберг… Портала на Айнщайн, както го наричате вие.

— Не съм особено добре запозната с темата, но си имаме наш собствен Портал на… както там предпочиташ да го наричаш, на Хайзенберг или Айнщайн, и учени, които работят по него. Не го приемай като неуважение към баща ти, но изглеждат поне толкова добри, колкото него, вероятно и по-добри. Още дори не съм била родена, когато са отворили портала към З₂, и разполагаме с няколко десетилетия преднина пред вас. Не ме убеждаваш с нищо, мистър Синг. Опитай отново. Може би това ще опресни паметта ти? — Тя извади Доктор Квантум от чекмеджето на компактното бюро, което се прибираше в стената, и сетне замръзна с широко отворени очи. Вдигна пръст към устните си, след което стовари юмрук върху дървената преграда до себе си: — Сен! Престани да подслушваш поверителни разговори. — Стаята за инструктаж на капитана беше също толкова спретната и функционална, колкото корабната кухня. Дървените плоскости се сгъваха и разгъваха, за да образуват писалища, столове, килери и поставки. Лампите се прибираха, изваждаха и завъртаха на акордеонни рамена с панти. Еверет не виждаше легло или място, където можеше да се крие тоалетната. Може би когато бюрото се вдигнеше в стената, на мястото му се появяваше койка. Всичко бе безупречно чисто и подредено. Малката каюта миришеше на сандалово дърво и нафталин. Капитан Сикссмит обърна таблета с екрана му към себе си. Движението напомни на Еверет за начина, по който Сен бе обърнала картата таро „Евърнес“ във влака по пътя им към Хакни. По някакъв начин бе успяла да отвори Инфундибулума. Северното сияние на мултивселената грееше по екрана на компютъра. — Любопитна сврака е дъщеря ми, винаги се оглежда за нещо жужи, все си намира нещо ярко и лъскаво и го донася в гнездото. В каютата ѝ не можеш да се разминеш от лъскави неща. Плюс плакатите на ръгбисти. А това тук е точно от лъскавите работи, които биха привлекли вниманието ѝ, но не мисля, че би го донесъл дотук от друга вселена само заради светлинното шоу. Какви са тези неща? Звезди?

— Не са звезди, а вселени. Равнини. — Сега бе моментът за взаимно доверие. Сега бе моментът да поеме риск. Капитан Сикссмит беше готова с радост да изхвърли Еверет от кораба си, ако сметнеше, че е шпионин на мистериозния Идлър. Намираше се в собствената си капитанска каюта и хапваше от халвата на баба му. Вече му бе отнела Инфундибулума веднъж. Нищо не ѝ пречеше да го предаде, заедно с Еверет, на Шарлът Вилие. Така че, Еверет Синг, имаш ли доверие на този капитан на въздушен кораб? — Това е карта на мултивселената. Не на Множеството. На Целостта. Всички равнини. Всички паралелни вселени.

Очите на капитан Анастейзия бяха по-широки от всякога.

— Изобразени са комплекси от координати. С помощта на картата… и с помощта на Портала на Хайзенберг… можете да отидете във всяка точка на всяка една вселена. Не просто от портал до портал. Точно така се озовах тук. Не дойдох през вашия Портал на Хайзенберг. Пристигнах на втория етаж на въздушната кула в Садлърс Уелс.

— Сериозно постижение, мистър Синг — каза капитан Анастейзия. — И доста важен предмет за млад мъж на твоята възраст… извинявай, на колко си години — тринайсет, четиринайсет, — че да бъде твое притежание?

— Постижението е на баща ми. Намерил е начин да събере всички координати на едно място и да ги подреди смислено. Ето защо го отвлякоха — защото са смятали, че важният предмет е у него. Заради това ми го е дал; за да отдели информацията от интелекта. Разполагат с човека, но нямат данните. И е бил сигурен, че ще я разгадая. Видях смисъла и използвах информацията, за да дойда да го спася.

Капитан Анастейзия щипна последното парче халва с прецизно движение на палец и показалец. Отхапа изискано от връхчето на кубчето сладост. Очите ѝ се присвиха от удоволствие.

— И как предлагаш да стане?

— Ще открия къде го държат. Ще проникна вътре. И… и…

— Ще импровизираш може би?

— Стигнах дотук.

— Да, стигнал си. Но можеше да направиш живота си… а също и моя… толкова по-прост, като им предадеш това… устройство.

— Инфундибулума.

— Хубаво, сложно за произнасяне название. — Капитан Анастейзия си отхапа за втори път от халвата. — Предай им го. Проста размяна. Ти имаш каквото те искат; те имат каквото ти искаш.

— Не мога — каза Еверет.

— Защо не, мистър Синг?

— Баща ми предупреди да не го давам на никого. Да не го поверявам на никого. — Само за теб, Еверет.

— Аз го взех — каза капитан Анастейзия. — Даде го на мен.

— Вие ми го отнехте. — Еверет се наведе през масата, като задържа погледа ѝ.

— Вие ми го отнехте, мадам. — Капитан Анастейзия изяде последната хапка от последното кубче халва. — Струва ми се, мистър Синг, че няма за какво толкова да благодариш на баща си. Не те е питал дали искаш да участваш във всичко това. Насадил те е. Принудил те е да откриеш сам за какво служи нещото, с което се перчиш наоколо, какво може да върши и кой го иска. Оставил те е да се справяш сам с типовете от Множеството и с шарпите. Изложил те е на опасността. Принудил те е да дойдеш да го спасяваш. Какво друго ти е оставало? Бих постъпила по абсолютно същия начин. Знам какво ти е, мистър Синг. — Тя избърса пръстите си с някаква стара товарителница. — Пространството на моя кораб не е в изобилие. Никакви пасажери, никакви авантаджии. Но това тук беше бона манджари. Добър готвач си, мистър Синг. За мъж. Сен се старае, но продължителността на вниманието ѝ е като на комар. Макхинлит е добър готвач… за машинист. Имам нужда от временен готвач и помощник-матрос. Мистър Шарки ще те въведе в работата, а мистър Макхинлит ще ти покаже онова, което трябва да знаеш, за да не бъдеш убит още при първото разтоварване. Аз? Аз искам на масата си най-добрите хранителни продукти, достъпни за човечеството, два пъти дневно. Обядът е празник с плаваща дата.

— Мога да остана?

— Можеш да работиш. — Капитан Анастейзия почука по дървената стена: — Сен. Изведи го и му намери някакви дрешки като на истински ветровик. — Но Еверет не си тръгваше. Едната вежда на капитана се повдигна: — Да, мистър Синг?

— Компютърът ми, мадам.

Докато подаваше Доктор Квантум на Еверет, тя се усмихна.

Табелата над мрачния малък магазин гласеше: Бона дрешки. Бона: добро, лъскаво, завидно, яко, не е за изпускане, сладко — каза си Еверет. Дрешки: елегантни дрехи. Бански. Издокаран. Облекло, дрехи, снаряжение. Думата беше с еднакви значения и в единия, и в другия Лондон. В двата свята имаха общ корен. В този думата беше част от езика на хората от въздушните кораби: ветровиците. В света на Еверет бе част от ъндърграунд културата, просмукана и на изчезване като вода във варовик, оставила след себе си нови думи. Езикът на ветровиците се заучаваше лесно с неговия почти италиански речник. Само трябваше да се вслушаш във вътрешната му логика.

Самият магазин беше далеч от бона. Малко встрани от Морнинг Лейн, в сенките на въздушните кораби, имаше лабиринт от улички и колонади. Магазинчетата, не по-широки от витрините си, бяха сгушени под натежалите от дъжда брезентови тенти, които почти се докосваха над средата на улицата. Тесни, но дълбоки: Еверет се взираше в мрака покрай неоновите реклами: ФАРИДЖ: ОБУЩАР; ЛЕДУАРД И ОБОЛЮУЕЙЕ: АКЦИЗИ И ТАКСИ; АДЕ: ОРЪЖЕЙНИК; УЕЙ ЕЛЕКТРИКАЛ; ТЛЪСТИ ПАЙОВЕ И ГОРЕЩИ КЮФТЕТА. Електрическите светлини премигваха дълбоко във вътрешностите на магазините и стигаха далеч по-дълбоко, отколкото уличната архитектура следваше да позволява. Промъкването на Еверет и Сен през тълпите — запарени, вмирисани на гореща мазнина и характерния парлив оттенък на електричество, — които задръстваха уличките, беше бавно. Всички поздравяваха Сен, а тя спираше, за да отвърне, да махне на познат, да сподели шега, да подхвърли коментар, комплимент или празнични благопожелания. При всяко спиране прехвърляше тестето с карти таро „Евърнес“ и им показваше някоя. Хората се усмихваха, разсмиваха, мръщеха или целуваха кокалчетата на юмруците си. Сен грабна кесия с печени кестени от една скара.

— Ей! — извика продавачът на кестени.

Сен извади карта таро от куртката си. Втренчи се в нея.

— Виждам динари в живота ти. Много много скоро.

— И последния път така каза! И преди това, и по-преди това! Върви си по пътя, авантаджийке!

Продавачът се опита да я ритне, но размяната на реплики беше добронамерена. Докато думите на езика на ветровиците прелитаха като птици край главата на Еверет, все повече започваше да придобива усещането, че Сен е нещо като талисман за жителите на Хакни Грейт Порт, очарователно дете, уличен светец, техен личен Леден ангел. Ако нещата се развиваха добре за Сен, красивата дъщеря на капитана, и на тях щеше да им върви.

— Тук.

— Тук?

Някои от неоновите тръби преди тъмния малък магазин бяха дефектирали. ОНА РЕ КИ. По евтините телени закачалки висяха дрехи с човешки лица, изрязани от списания, забодени по дръжките. Предполагаше се, че идеята е да внушават, че якетата се носят от хора. На Еверет му приличаше повече на парад от ухилени, съсухрени глави. Сен ровеше през развълнуваните редици от окачени дрехи. Магазинът бе студен и миришеше на нафталин и мокра вълна, както и на същата земна, особена миризма, която бе доловил от Сен. От нея беше загадъчна и наелектризираща. Тук беше лепкава и плашеща.

— Оли оли, дона Мириам! Довела съм другарче.

От тъмнината в дъното на магазина се отдели нечия сянка. Малка, тантуреста форма, която пристъпи с поклащане между високите до тавана шкафове с прозрачни вратички и нащърбените манекени с облещени като във филм на ужасите очи. При преминаването ѝ покрай тях манекените се раздвижиха. Светлината на премигващия неон разкри ниска жена с широка като на жаба уста и изострени черни, малки очички под разрошена, избуяла къдрава коса. Носеше шалвари и голям вълнен пуловер, който я обгръщаше плътно. Златното ѝ пенсне висеше на верижка около шията.

— Оми има нужда от малко жужиране — каза Сен.

— О, мили Боже. Къде ги намираш, Сен? — Дона Мириам си сложи пенснето и се вгледа в Еверет, след това го погледна над тях, сетне ги свали, за да види дали има някаква разлика. — Доркас! Наистина има нужда, съвсем права си. — Тя се извърна към Еверет толкова бързо, че той подскочи: — Имаш ли си ръчна чанта, пиле?

Еверет ѝ показа раницата си, в която на сигурно място беше и Доктор Квантум. Докато се спускаше с въжето от Евърнес до земята долу, беше далеч по-доволен, че таблетът е на сигурно място на рамото му, а не го е оставил на кораба. Всяко блъсване, подскачане и дръпване из претъпканите улици бе намалявало увереността му в това.

— Ръчна чанта. Мецас, динари, гелт. Пари, мили.

Еверет отвори неумело портфейла си. Сен грабна всички пари и ги подреди преди дона Мириам.

— Има нужда от теб, дона Мириам. Помогни му.

— Парите ми трябват — извика Еверет. Дона Мириам вече броеше банкнотите.

— Сега си на служба. Получаваш заплата.

— За мен си е все доркас. — Дона Мириам присви пръст, за да привика Еверет към дъното на магазина: — Стой мирен сега, става ли?

Тя го измери на око с палец и показалец, протегнати на ръка разстояние. После остави Еверет да стърчи при кабинките за преобличане — високи и тъмни, злокобни като ковчези, и потъна в издирване из плесенясалата стока. Разсъбличаше гологлавите манекени из магазина. Сваляше с дълга пръчка окачалки със съсухрени глави. Катереше се по стълби и ровеше зад стъклени вратички. Хъмкаше и цъкаше неодобрително и захвърляше двойно повече, отколкото задържаше. Сен лудуваше из окачените костюми в по-светлата половина на магазина, като издаваше радостни писъци при всяко сако, което улавяше, или чифт ботуши, вдигнала в бледата зимна светлина. За Еверет пазаруването на дрехи винаги бе едно и също. И този път беше така: стоене като истукан около кабинките за преобличане, докато някои извличат необяснимо — и неизтощимо — удоволствие от гледането на книги, които нямат никакво намерение да купуват.

— Пробвай тези. — Дона Мириам му връчи два наръча с облекла.

— Има клинове. Не нося клинове.

Дона Мириам погледна над очилата си и завъртя очи:

— Доркас…

— В моя свят…

— Какво?

— Не е от тукашните — викна Сен. — Чуждестранно другарче.

— Произношението му си го бива.

— Има английска майка — обясни високо Сен.

Еверет отнесе хрисимо купчината мода в един от ковчезите за преобличане. Беше почти толкова тясно и трудно, колкото в тоалетните на аеропорта „Садлърс Уелс“. А клиновете в крайна сметка не се оказаха по-различни от тези в спортния му екип. Докато обличаше ризата и дългите шорти с много джобове на най-фантастични места и нагласяше реверите на куртката, яката и пристягаше талията, дочу разговора на Сен и собственичката на магазина:

— Къде я намери тая кукличка? Не лъжи старата дона. Зяпалата ми може и да са за подмяна, но дори аз мога да увардя, че не е от нашите.

— Не мога да кажа, дона Мириам, но е от нашите, нашите.

— Аламо ли си?

— Бона лакоди. Бонару лали. Фантабулоза гозба. Увардих, когато беше под душа, как мислиш?

— А пилето? Аламо?

— Нанте.

— Повечето глупак. А замисляла ли си се, доркас, дали шаренкото пиле изобщо аламос полони?

— В смисъл, да е оми полони?

— Доркас, живеем в Хакни.

— Харесвам момичета — прекъсна ги Еверет. — Донякъде.

За момент настъпи тишина, след това два женски гласа избухнаха в смях.

— Парламо палари — каза дона Мириам.

— Hama saba apanē nijī bhāsā’ēm5 — отвърна Еверет на хинди и излезе от дрънчащия ковчег.

— Бона. — Дона Мириам плесна доволно с ръце.

— Фантабулоза — рече Сен.

Дона Мириам завъртя едно огледало в цял ръст. Еверет хвърли поглед на себе си. Куртката в кавалерийски стил, със златна яка, ръкавели и ревери му стоеше много, много добре. Широките шорти, целите в джобове и гайки, и ципове, и места за окачване на разни неща, бяха чиста проба уличен байкър. Дори клинът под шортите беше в приемливо анонимно сиво. Направо пареше.

— Трябва ми само една от онези кърпи.

— Без без без кърпи — каза дона Мириам. — Не е за нашите.

— Ще ти трябват и тези — обади се Сен и стовари едни боти в ръцете на Еверет. Бяха фантабулоза боти. На височината на прасците, комплексни, черни, разбиващи. Еверет ги нахлузи, завърза връзките и закопча каишките и катарамите, след което се завъртя пред огледалото.

— Мога ли да си ги позволя?

— Не е необходимо — рече Сен. — От Сен.

Дона Мириам се покашля многозначително. Сен заобиколи бавно Еверет от толкова близо, че можеше да усети топлината на дъха ѝ, докато го оглеждаше от горе до долу.

— Ще издържа ли теста? — попита той. — Изглеждам ли като от нашите?

— Да, като от нашите — отговори Сен. — Наистина нашите.

Тя го улови за реверите и се придърпа по-близо. За момент Еверет си помисли, че момичето може да го целуне, но тя извади карта от нищото и я пъхна в колана на панталоните му. Дона Мириам поклати глава и сложи в ръката му неголяма пачка банкноти.

— Топъл въздух, сладки пътешествия и благоприятен вятър зад гърба ти — каза тя.

След вмирисаната влага на „Бона дрешки“ полумрачната, сенчеста „Чърчуел Али“ му се стори заслепителна. Еверет пристъпи навън в новите си дрешки и за момент, само за момент, Хакни Грейт Порт му принадлежеше. Е, може би не точно Хакни Грейт Порт, може би само този базар от улици недалеч от Морнинг Лейн. Е, може би не целият лабиринт от улички, а само тази уличка. Може би дори не тази уличка; само няколко квадратни сантиметра от мокрите, мазни павета под подметките на новите му боти. Или може би само собствената му кожа. Ако можеш да кажеш, че толкова голямо пространство принадлежи напълно и изцяло на теб, изказването е важно. Той измъкна картата таро „Евърнес“ от колана си. Стара контурна рисунка на паун, който се перчеше с разперена опашка пред отражението си в огледало. Името на картата беше Гордост. И какво ѝ е лошото на гордостта? — помисли си Еверет. Надалеч от спарената влага на магазина на дона Мириам, дрешките му започнаха да придобиват миризмата на нещо ново, като от най-хубавите и редки парфюми, защото изкарва само до първото пране.

Той стреснато се блъсна в Сен.

— Еверет Синг, мислиш ли, че ще можеш да тичаш с тези боти?

— Защо?

— Защото ще ти се наложи на три, две, едно! — След което Сен се изстреля като парче лед от арбалет.

Еверет се забави само толкова, колкото да пристегне здраво и в безопасност раницата на раменете си, вместо да виси на задника му, където обикновено я носеше, и в тази секунда колебание почти успя да я изпусне от поглед. Божичко, бърза беше! Видя как му хвърля поглед през рамо. Очите ѝ се бяха разширили. Еверет също погледна назад. Мъжът с холандски акцент, който го беше заплашил предната вечер: приближаваше толкова бързо и скъсяваше дистанцията до такава степен, че Еверет вече можеше да подуши какво е ял на закуска. Момчето се завъртя на петите на новите си ботуши и побягна. Сен? Къде? Виждаше единствено хора, които се подхлъзваха и отскачаха, за да не са на пътя му.

Нечия ръка се стрелна от мрачния отвор пред един магазин, сграбчи Еверет за ревера и го завлече в някаква уличка, която беше толкова тясна, че раменете му опираха в стените ѝ. Сен тичаше леко и бързо като състезателна хрътка. Предугаждаше всеки завой и всяка издатина, всяка захвърлена щайга и всеки кашон, всяка коварна плодова обелка или хлъзгава опаковка от пържени картофи. Еверет занесе на една портокалова кора и се блъсна в стената. Погледна назад. Холандецът беше зад него, толкова огромен, че изпълваше уличката като буря. Тясното пространство изобщо не го забавяше.

— С мен! — изкрещя Сен, прескочи една щайга и докато Еверет правеше същото, свали купчина кашони, натрупани върху голям контейнер за смет.

Момичето се улови за ръба на контейнера и със засилка връхлетя право през една отворена врата, която Еверет напълно би пропуснал в бързината. Той също се улови за ръба на контейнера и нахлу през вратата. Чували с китайски надписи, щайги със соев сос, палети с юфка. Блокчета сушена риба, масивни, твърди и солидни; златна котка манеки неко, която помахваше с лапичка. Сен не спря и се гмурна още по-нататък през тясна, запарена, вмирисана на мазнина кухня, из която готвачите започнаха да отскачат от работата си, като размахваха сатъри и крещяха. През малък ресторант с тенекиени маси и разлепени по стените всекидневници от цял свят, мъже с шлифери и кожени шапки, чиито наушници висяха надолу, които вдигаха очи от купичките си с юфка. Хлапета. Обратно към юфката. През входната врата и в тълпата.

— Пазете се! — крещеше Сен.

Тълпата пред тях се разделяше. Тя тичаше като подгонен елен, но и физическият тонус на Еверет започваше да се завръща. Свикваше и я настигаше. Беше досами рамото ѝ. Видя как момичето се оглежда за улички и проходи, умни, витиевати начини за бягство.

— Наляво!

Тя прескочи един просяк, който се въргаляше в устието на някаква уличка, затоплен от кухненски отдушник за пара. Само на крачка зад нея, Еверет преодоля брадатия старец с палто, привързано с връв, и се впусна по поредната улица. Все още беше там, холандецът. Сега и той подмина сащисания скитник. За едър мъж се движеше добре.

Право пред тях — плътна тухлена стена.

— Задънена улица — извика Еверет.

Сен се стрелна към стената, удари с ръка лост, после сграбчи Еверет и го издърпа. С шум, сякаш небето се сгромолясва, от тъмнината над тях се спусна стълба.

— Дръж се здраво — прошепна Сен. Холандецът ги настигаше.

— Спипах ли те, негоднице!

Сен изрита една ключалка на стълбата. При звука от дрънченето и трясъка на раздвижен метал над главата му холандецът вдигна очи, след което отскочи назад, когато противотежестта се устреми към земята, а стълбата се стрелна нагоре, изтръгнала Сен и Еверет от лапите му. Еверет видя голямото бяло лице на холандеца под себе си — като луна, паднала на земята, все по-малко, докато противопожарната стълба ги издигаше далеч от него.

— Скачай! — извика Сен и скочи в мрака.

— Но… — Нямаше време за възражения. Еверет се хвърли в неизвестността. Приземи се тежко върху металната галерия, невидима от нивото на улицата, прикрепена към фасадата на сградата, оформяща дясната стена на уличката долу. — Ох!

Беше издраскал колената и ръцете си на металната мрежа. Сен вече се отдалечаваше, толкова бърза и лека, че сякаш летеше покрай стената. Изкачи се по една зигзагообразна стълба, без изобщо да наруши ритъма на стъпките си. Еверет я последва до покрива. Изумлението го накара да спре. Над него, толкова близо, че можеше да се протегне и да ги докосне, бяха търбусите на големите въздушни кораби. Остана така за един продължителен миг, като се извръщаше и четеше имената и девизите, гледаше хералдическите гербове, стилизираните талисмани, драконите и змейовете, ангелите и демоните, кучетата и митологическите създания, които красяха корпусите им.

— Ой! Не се шматкай! Още не сме в безопасност. Идлър винаги изпраща песовете си по двама, защото сами са толкова глупави, че не могат да открият и собствените си задници.

Еверет се откъсна с нежелание от чудото над себе си.

— Ще им свикнеш — каза Сен. Тя забеляза кръвта по ожулените му китки. — Оу, бедничките ти ръчички. Да ги цункам?

Еверет рязко скри ръце под мишниците си.

— Е, такъв ли си? — попита Сен.

— Какъв?

— Хоми палони. Няма проблем, ако си. Познавам доста.

— Както вече казах, харесвам момичета…

— Донякъде. Каза „донякъде“. Да не си биби? Нямам проблеми и ако си биби.

— Харесвам момичета, ясно? — каза Еверет. — Наистина ли си ме шпионирала, докато бях под душа?

— Може и да съм.

— Ами не би трябвало да го правиш. Нещо като… нарушаване на личното пространство е.

— На въздушните кораби няма лично пространство, оми. И има воден режим. Трябваше да съм сигурна, че няма да източиш прекалено много. — Тя се усмихна. — В добра форма си за човек, който се занимава с комптатори.

— Тренирам футбол.

— Наистина. На коя позиция?

— Вратар.

— А, другата игра.

— Защо, каква е другата игра?

— Ръгби. Ето това вече е мъжка игра. Сокърът, ами той е за контета и женчовци, нали?

— Не и там, откъдето аз идвам. На моя свят сокърът е игра за контета, която се играе от главорези, а ръгбито е игра за главорези, която се играе от контета.

— Не ми се нрави как звучи този твой свят, Еверет Синг. Звучи ужасно. Хайде, конте. Не изоставай, ако можеш.

Тя се обърна и побягна леко през покривите. Еверет я следваше на две стъпки, като влезе без проблеми в ритъма ѝ, нагоре по единия склон на покрив, надолу по другия, покрай пушещи комини и димящи въздуховоди, от които се разнасяше мирис на чесън, джинджифил и риба, тичешком и приведено под паяжини от съскащи, искрящи електрически кабели. Над улиците, от сграда до сграда, бяха построени разнебитени дървени мостчета. Сен, израснала в триизмерния свят на въздушните кораби, където горе и долу идваха също толкова лесно, колкото ляво и дясно, ги прекосяваше небрежно. Еверет погледна надолу. Далеч под краката му бяха навесите и чадърите на сергиите на базара по Морнинг Лейн. Глави, шапки. Замайването го привлече неудържимо; сетне почувства как нечия ръка улови неговата и го издърпа на следващия покрив.

— Правило номер едно: не поглеждай надолу — каза Сен. — Довери се на краката си.

На две пресечки по-нататък се натъкнаха на пролука между покривите, където мостът бе изгнил и пропаднал.

— Ще успееш ли?

Еверет измери на око разстоянието, прецени тежестта на раницата на гърба си, усещането от непривичните обувки. Вече беше издържал две изпитания: в „Бона дрешки“, където се бе доверил на Сен и дона Мириам да го облекат; в преследването по уличките и тунелите, когато се наложи да гласува доверие на Сен, че ще го измъкне от задънената улица.

— Така смятам.

— Бона. Не забравяй…

— Няма да поглеждам надолу.

Сен сякаш прелетя като в забавен кадър над празното пространство. Приземи се леко и пъргаво като маймуна. После беше ред на Еверет. Единствената засилка беше надолу по стръмния склон на покрива; единственото място, откъдето да отскочи — ширината на водосточната тръба. Пропуснеше ли мястото…

— Довери се на краката си — промърмори той.

Четири крачки. Доктор Квантум подскачаше болезнено на гърба му. Улучи мястото за отскок. И беше във въздуха. И прекоси пролуката. Приземи се твърдо и задраска с пети и пръсти по хлъзгавото покривно покритие, а изпод тях започнаха да се пързалят керемиди и да падат към улицата. Отдолу се надигна гласът на разгневен собственик на сергия, побеснял от разкъсаните навеси и увредена стока.

— Не е зле — каза Сен.

— Още много ли остава? — попита задъхано Еверет.

— Нее. Виждаш ли онзи стълбищен парапет ей там? Ще слезем до колонадата на Даунс Арчес и оттам сме си право у дома.

Металното стълбище се спусна на зигзаг по фасадата на стар тухлен склад. На стената с двуметрови, избелели от източно лондонското време букви беше написано МЛИВОТО НА БОЛДЪН ЗА ОВЕСЕНИ КАШИ. Надземната железница минаваше над улицата, а стълбището водеше до пероните, но Сен поведе Еверет под измокрената стомана. Над тях с грохот премина влак. Сен блъсна една улична порта, за да я отвори. Пред тях изникна фигура.

— А сега какво? — чу се мъжки гърлен глас.

Еверет разпозна собственика му: партньорът на холандеца от предната вечер. Момчето видя как Сен се напрегна, сякаш се канеше да го атакува, да го блъсне с глава. Гърлен Мъж също разчете признаците. Той цъкна с език, ръката му потрепна. В нея имаше грозен черен пистолет.

— Хей хо — рече друг глас над тях.

Еверет се огледа. Холандецът се бе надвесил през парапета на електростанцията. Едва си поемаше дъх и се хилеше.

— Е, мога единствено да допусна, че не си предала на твоя капитан съобщението от шефа ми — изгъргори Гърлен Мъж. Дробовете му бълбукаха от храчки. — Това вече е доста непрофесионално, малко като лична обида… толкова да подценяваш шефа ми, че дори да не предаваш съобщенията му. Ще се наложи този път да изпратим по-ясно послание. Полони, ти идваш с нас. Ти, оми, предай на капитан Сикссмит, че ако иска отново да види скъпата си дъщеря, ще трябва да дойде да си поговори с нас в „Рицарите“.

— Пипваш ме — умираш! — изплю Сен.

— „А Царят в отговор ще им рече: Истина ви казвам: Понеже сте направили това на един от тия най-скромни Мои братя, на Мене сте го направили“ — издекламира внезапно нечий глас с провлачения акцент на проповедник от южните американски щати.

Гърлен Мъж се извърна наполовина. Зад него стоеше Шарки, достатъчно близо, че дъхът му да раздвижи космите по гърба на другия. Еверет не можеше да проумее начина, по който Шарки се бе озовал там, ала американецът направи крачка назад и разгърна пешовете на дългия си шлифер с полунаметка. Светлината се отрази в скрития метал из тайните джобове в подплатата. Ръцете на Шарки се движеха по-бързо от мисълта. Във всеки от юмруците му се появи по една рязана пушка с дръжка от слонова кост. Той даде знак с една от пушките на Гърлен Мъж да отстъпи встрани. Гърлен Мъж погледна към собственото си оръжие. Шарки цъкна разочаровано с език:

— „Истина ви казвам, безумният не се наслаждава от благоразумието.“ — Той вдигна пушките и се прицели в главата на Гърлен Мъж. Гърлен Мъж отстъпи от пътя към портата.

Сен и Еверет слязоха с дрънчене по стъпалата, за да се присъединят към Шарки.

— Сега, сър. Пушкалото ви. Освободете се от него. Оставете го на стъпалото. — Гърлен Мъж позволи на оръжието си да увисне на скобата на спусъка. Наведе се бавно, без и за миг да отделя очи от Шарки и двете му пушки с дръжки от слонова кост, и остави пистолета на металното стъпало. — И отстъпете, сър. — Шарки завъртя едната пушка и се прицели в холандеца горе. Другата пушка не изпусна от мушката си лицето на Гърлен Мъж. — Мис Сен, ако обичате.

Сен прибяга и вдигна грозния черен пистолет. Еверет забеляза, че тя изглежда уверено с оръжието в ръка. Момичето разкопча куртката си, дотогава увита плътно в нея заради декемврийския студ, пъхна вътре оръжието и отново я закопча.

— Благодаря ви, джентълмени — извика Шарки. — Бизнесът ни с вас приключи. Желая всичко най-хубаво и на двама ви. — Той докосна периферията на шапката си с върха на пушката.

— Ще те спипаме, теб, засукания ти цигуларски акцент и библейските ти цитати. Капитанът ти ни е задължен. Ти си ни задължен.

— „Ако говоря с човешки и ангелски езици, а любов нямам, аз съм станал мед, що звънти, или кимвал, що дрънка“ — обяви Шарки. Но задържа пушките отпуснати на всяко от рамената си, докато всички не достигнаха края на пътя. Когато тълпата започна да се сгъстява, Шарки пъхна пушките обратно в подплатата на шлифера си.

— Постоянно ли се разхождаш с две пушки в палтото? — попита Еверет. Досега бе успял да се промъкне без билет на въздушен кораб; да премине през Портал на Хайзенберг; да открие някак пътя си в един странен, паралелен Лондон; да убегне на Шарлът Вилие и нейните биячи; но това беше най-якото нещо, което досега беше виждал.

— Непрекъснато, сър. „Изкупвайте благовремието, защото дните са лоши.“ „Пазете се всеки от своя приятел и не вярвайте на нито един брат! Понеже всеки измества брат си и всеки приятел обикаля и клевети.“ „Защото непременно ще те избавя; и няма да паднеш от нож, но животът ти ще ти бъде за корист, понеже си уповавал на Мене“, казва Господ.

— Цялата Библия ли знаеш наизуст? — попита Еверет.

— До последната дума — прекъсна ги Сен. — Най-добре Стария завет. И звучи по-хубаво.

— „Твоето слово е светилник на нозете ми, и виделина на пътеката ми — цитира Шарки. — Вие, които треперите от словото на Господа, слушайте словото Му.“ Псалм 119, стих 105, и Исая 66, стих 5. Не бяхме представени официално един на друг, сър. Предишната ни среща премина малко напрегнато. Казвам се Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, гражданин на Конфедерираните американски щати; отговорник по товарите, войник на съдбата, авантюрист, джентълмен: Атланта е моят дом, а раят — очакванията ми за бъдещето. — Той свали шапката си със замах. Косата му бе дълга и посребрена, макар че според Еверет мъжът бе в трийсетте си години. Момчето взе твърдо предложената му ръка.

— Еверет Синг, сър. — Маниерът на изразяване на Шарки беше заразителен: — Вратар, математик, пътешественик, беглец по равнините.

Едната вежда на Майлс О’Рахили Лафайет Шарки се повдигна на около милиметър. Той се поклони.

— За мен е чест, сър.

Еверет висеше на въжето и се изкачваше през вътрешните органи на Евърнес. Под него беше товарният отсек, където Шарки провеждаше с един хамалин внимателни преговори по предаването на контейнери, които трябваше да се експедират за Санкт Петербург. Над него — подобни на облаци, бяха редиците от газови клетки и Сен, на един човешки бой разстояние от главата му, уловена за въже с лекотата и грацията на ангел. Тя му се усмихна широко. Мисленето в три измерения беше лесно — на него му се налагаше да мисли в седем измерения, за да побере в Инфундибулума случайните адреси на Теджендра за Портала на Хайзенберг. Живеенето в три измерения — на практика във вътрешността на по-голям, кух обект — не беше чак толкова лесно. Но започваше да свиква, да заучава точния момент и ориентацията, да мисли, че най-късото разстояние между две точки обикновено е през, не покрай. Представяше си го като опазване на голова линия с размерите на презокеански лайнер. Сен се залюля през централната пътека и скочи леко върху мрежата. Еверет я следваше плътно.

Сен искаше да го разведе из кораба преди претеглянето — втория път през този ден, за който чуваше злокобната дума. Първо му показа помещенията за екипажа — камбуза го знаеш, стаята за инструктаж на капитана я знаеш; заведе го при собствената му малка каюта — ветровиците я наричаха лати; помогна му да опъне хамака си и му демонстрира как да го използва, без да се преобръща на пода. Дори го удостои с едно бързо минаване покрай собствената ѝ лати. Еверет остана с впечатлението за козметични флакони, струпани върху всяка свободна повърхност, за разхвърляно бельо (доста оскъдно, както му се стори) и за постери на ръгбисти без ризи. Мостикът: сърцето на кораба. Беше по-малък, отколкото очакваше. Ако целият екипаж заемеше работните си места, щеше да се претъпче. Но изгледът през високия от пода до тавана прозорец бе покоряващ: зимен следобед в Хакни Грейт Порт, въздушни кораби, които се носеха безметежно през пурпурнозлатистата декемврийска линия на хоризонта, облаци пушек и пара, които се надигаха по ръба на света. Еверет почти не обърна внимание на приборите и инструментите за управление на кораба; ръчките, подемните лостове, помпите за баласта, джойстиците, които обслужваха контролните повърхности, компасната кутия, компютърните дисплеи, които грееха зад увеличителните си монокли, банките от монитори за вътрешно наблюдение — за наглеждане на огромното тяло на Евърнес, отвън и отвътре. След това — надолу по стълбище, привеждане надве в тесните обслужващи пространства под товарната палуба, сред акумулаторните батерии; редици и редици от тях, вклинени толкова плътно, че Еверет едва успяваше да се промъкне между тях. Бяха затоплени и бръмчаха, и изпълваха клаустрофобичните теснини с възбуждащия, пикантен мирис на електричество. Евърнес, подобно на всички въздушни кораби от неговия клас, се задвижваше от електричество. На док в Хакни Грейт Порт се презареждаше от пристанищната мрежа, но беше проектиран така, че да може да черпи от всеки наличен източник на електрическа енергия.

— В най-лошия случай можем дори да се вържем за някоя гръмотевична буря — каза Сен. — Малко е опасно обаче. Ако объркаш нещо… — Тя остави изречението недовършено. Изглежда, се почувства неудобно, сякаш бе казала прекалено много.

Еверет опита да пресметне количеството енергия, заредено в плочите на батериите. Тук имаха технология, която беше на десетилетия пред всичко на З₁₀. Акумулаторните им батерии използваха същите въглеродни нанофибри като покритието на кораба, скелета и подемните клетки. И все пак компютърната им технология — тяхната комптаторна технология — приличаше на нещо, което биха построили хората от викторианската епоха. Различни светове, различна технология.

— Сега отиваме да ти покажа къде е ЦНТ — каза Сен.

— Центърът на тежестта — произнесе Еверет, мислейки на глас. — Разбира се. Товарът и баластът трябва да са разположени равномерно около центъра на тежестта, за да бъде корабът стабилен.

— Умен си ми, а?

— Благодаря — каза Еверет.

Новите му боти тракаха по изплетената от въглерод пътека, деликатна като паяжина. Това беше. Органичност. Корабът бе тяло. Намираше се във вътрешността на нещо живо, в машина кит.

— Кажи ми за мистър Шарки.

— Какво за него? Той е помощник-капитан и отговорник по товарите.

— Искам да кажа, че онези пушки изглеждаха доста добре.

— Нали? Впечатли те, да? Очарова те, а? Голям е чаровник, с южняшкия му джентълменски вид, с маниерите му и с онези ми ти „сър“ и „мадам“, а после ти пуска Стария завет, за да вирнеш крачка и да го оставиш да те почеше по коремчето. Отговорник по товарите, войник на съдбата, авантюрист, джентълмен задника ми. Майлс О’Рахили Лафайет Шарки дори не е истинското му име. И не е никакъв джентълмен. Не е роден джентълмен. Е, казва се Майлс Шарки, проповедник и продавач на Библии. Ръководил е мисионерски пътуващ цирк из цяла Джорджия и Основните щати… оттам идват всички тези приказки за Бога. Веднага щом е успял, си е взел шапката и е обиколил Конфедерацията. Оттам пък идва това О’Рахили Лафайет. Там долу можеш да стигнеш малко по-надалеч, ако си джентълмен. Приказката, която разказва, е, че е застрелял татко си в дуел, защото е ударил майка му на „Пийчтрий“ в Атланта. Е, чини ми се на мен, наистина да е застрелял татко си, но едва ли е било заради старата му майчица. Чини ми се, дъртият да се е натряскал с ментов джулеп и устата му да е започнала да мели. На нашия Шарки не му се нрави някой да изглежда по-умен от него. По целия свят е бил, казва той: инкасатор, търговец на картини, измамник, телохранител, ловец на перли, барман, дипломат. Така разправяше, когато го взехме от Стамбул. Изплака ни някаква завъртяна история, как работил с царистите срещу османлиите и с османлиите срещу царистите, но се оправя добре с товарителниците и може да се спазари с всеки. Беше през и седма; тогава бях дете. Добър е нашият Шарки; обичам го това оми, но много му се иска да го харесват, а понякога… ами това не е особено привлекателно качество.

— В моя свят Османската империя е паднала преди сто години. И имаме една Америка: Съединените щати.

— Майчице, ама че скучно. Ние си имаме три. Първо са Конфедерираните американски щати; това е домът на Шарки. Богато богато място. Има само земя, нали разбираш. Никой никога не е банкрутирал, ако е купувал земя. Така че сега си имат всичките тези генетично-как-му-се-викаха култури и трупат състояние. Дори са направили това генетично-нещо-си бобено зърно, от което може да се произвежда масло… като вашия петрол. Течно гориво. Щяло да революционизира света, казват. Само дето, струва ми се, сме отишли прекалено надалеч в едната посока, за да тръгваме в другата. Нещо като да обърнеш въздушен кораб. Нуждае се от доста дълга отсечка и от много пространство. Атланта е красива де, с тази стена от стъклени кули, целите сияйни и златисти в утринната светлина. После пък са Съединените щати. Те са като твоите, предполагам. Мислят си, че те са истинската Америка, защото не признават Конфедерацията, така че доста се гневят, когато споменеш за КАЩ или за Атланта, или нещо от този сорт. Те били най-първите и най-добрите, казват. Какво да говорим, минали са сто и шейсет години. Преживейте го най-после. И най-накрая, от другата страна на Скалистите планини е Амексика. Това е онази част, която се е отделила от Мексико през последната гражданска война. Там вече е сладката работа. Лос Анджелис, хасиенди, портокалови дръвчета, прохладни басейни и всичко останало. Иска ми се да живеех постоянно там. Красиво. Харесва ми да ме напича по малко слънце. А, има и четвърта. Забравих за Канада. Странно колко често ми се случва.

Върхът на обувката на Сен се удари в нещо метално. Еверет сведе поглед и видя малък стоманен медальон, вплетен в мрежата. Беше инкрустиран с три триъгълника, насложени един върху друг.

— Центърът на тежестта — каза той, като оглеждаше пространството, колоните и трегерите на големия въздушен кораб. Всичко се фокусираше тук, всичко постигаше равновесно положение около тази точка. Той докосна малкия метален медальон. Имаше чувството, че може да балансира Евърнес на върха на пръста си.

— Не е кой знае какво. Ела да погледнеш отвън — предложи Сен.

Страничните пътеки се присъединяваха към главния гръбнак при центъра на тежестта. Сен пое по дясната. Тръгнаха през газовите клетки, завързани в мрежите им от нановъглерод.

— Е, кой е този Идлър? — попита Еверет и като се сети за отговора на Сен последния път когато беше задал същия въпрос, прибави: — И не ме залъгвай отново с онази глупава броилка.

— Какво ѝ е на броилката? — каза Сен. — Аз я измислих.

Всичко, което чуваше от нея, бе или въпрос, или предизвикателство. Беше вбесяващо, беше увлекателно.

— Можеш просто да ми кажеш.

Сен отстъпи.

— Нали знаеш как навсякъде винаги има по един голям, тлъст задник, който не точно управлява всичко, защото, ако беше така, щеше да привлича прекалено голямо внимание върху себе си, но пък може, да кажем, да урежда разни неща, познава определени хора, кара нещата да се изпаряват. А в такъв бизнес рано или късно се сблъскваш с нещо, което ти се иска да се изпари. Ани споделя с мен за работи, които не споделя с никого, дори с Шарки… веднъж, доста отдавна, точно когато сме се сдобили с кораба, се получило така, че ѝ начислили данък, който не можела да си позволи. Нов капитан с бона кораб: единственият заем, който е можела да вземе, бил такъв, при който банката ще пожелае да го обяви за просрочен, за да продаде Евърнес. Така че отива при Идлър и той кара проблемът да се изпари. Ей така. Няма го. Само дето вместо да дължи на банката, сега е задължена на него. И от време на време, но не много често, той я моли да превозва по нещичко за него, без никой да разбира. Екстра специално, от този род… а в крайната точка на рейса винаги има по някое негово другарче, което си взема разписката за доставката на закътано място, което не е точно от обичайните, където нормалните кораби разтоварват. Защото може и да сме големи, но съм способна да го приземя на главичката на карфица… Та всичко си беше шаренийка допреди два месеца, когато шарпите на Идлър идват и искат от нея да вземе товар за Санкт Петербург. Ани не е в позицията да откаже, тъй че отговаря утвърдително, но някъде над Ройген я засичат и с нея се свързва катер на Имперски дойчер митници. Нареждат ни да спрем, да пуснем котви и да се приземим. Тези товари… не могат да се нарекат точно бижу. В момента, в който стъпят на борда, пратката ще им се навре в очите като кучешки топки. Не смеем да им побегнем, нито можем да открием огън по тях. Така че Ани ми нарежда да изведа кораба над Балтийско море, все едно не сме чули, след което, при третото повикване, докато вече застават над нас, за да ни принудят да се спуснем, се обръщаме и изхвърляме пратката в морето. Цоп. О, извинете, майн капитан, проблеми с радиото; разбира се, че ще се подчиним. Приземяваме се на Щралзунд, те се качват на борда, ние сме чисти като дупето на монахиня… Но проблемът е, че на Идлър не му харесва да губи пратки. Излиза от джоба му. Иска компенсация. Динари в брой. А нашият капитан, тя не е едно от големите семейства като Галичели или дори Бромли. Те имат роднини и дълбоки джобове. Ние си имаме само себе си и Евърнес. Всичко опира до оборота… или поне така ми казва Шарки. Динари, които идват по-бързо, отколкото заминават. Работата е там, че през по-голямата част от времето на практика е обратното. Така че Идлър ни изпраща неговите шарпи, за да не забравяме.

— Щяха ли да те наранят?

— Онези женчовци? Бих искала да видя как ще опитат. Ей, имаш късмет, Еверет Синг.

Кратката им разходка приключи пред шлюз в обшивката на Евърнес. Сен надникна през илюминатора и махна на нещо, което Еверет не можеше да види. Тя зави колелото на вратата; резетата се отключиха; вратата се залюля навътре.

— Хайде, Еверет Синг.

Еверет пристъпи на балкона, деликатен и елегантен като паяжина. Устоя на изкушението да хвърли поглед под краката си. Отправи поглед навън. На сто метра от тях беше съседът на Евърнес, с привързан нос към пилона. Носеше клеймо под формата на гребен от три златни корони върху син щит и името Лионора Кристин. Разтоварваха я; палетата и контейнерите, които се спускаха с лебедките от трюмовете ѝ, отиваха право в протегнатите ръце на сновящи повдигачи и товарачи. Последният от малките бързи облаци вече бе напуснал небето; вятърът беше стихнал; въздухът бе безкрайно ясен и неподвижен. Пушекът от вечните комини се издигаше право нагоре — палисада по ръбовете на Лондон. Еверет потръпна от това обещание за дълбок зимен студ. Оставаха само шест дни до Коледа.

Сетне хвърли поглед по протежението. Балконът се намираше точно по централната линия на Евърнес. Вдясно от Еверет бяха предните витлови отсеци и единият от стабилизаторите. Прозорците на мостика и каютите на екипажа бяха скрити от предната извивка на корпуса. Зад гърба му бяха кърмовите крилни витла и елегантните извивки на опашните перки. Евърнес, какво красиво момиче си бил, помисли си той. Улови се по-здраво за парапета. Това беше истинско. Беше тук.

— Погледни нагоре — предложи с лукава усмивка Сен.

От изненада Еверет едва не се преметна назад през парапета. Лицето на Макхинлит се усмихваше широко към него от разстояние няколко сантиметра. Стоеше на корпуса с лице към обелено парче обшивка, широко около метър. Коланът, закопчан върху торбестия му оранжев гащеризон, го свързваше с въже към релса, която минаваше по дължината на гърба на Евърнес. Макхинлит се придвижваше като алпинист по повърхността на въздушен кораб. Пред очите на Еверет мъжът зави отново отметнатата обшивка, за да прикрие откритите ребра, след което прокара по ръбовете нещо, което наподобяваше нож. Там, откъдето минаваше ножът, снадката изчезваше. Кожата на кораба бе цяла и непокътната. Макхинлит бе забелязал Еверет и Сен. Той отново се усмихна широко към тях между краката си, отскочи от корпуса, отпусна двойното въже и се приземи леко на балкона непосредствено до двамата.

— Как го направи? — попита Еверет. — Искам да кажа — обшивката, нали е от нановъглерод?

Макхинлит му показа инструмента. Наистина беше нож, любопитно закривен. Ръбът на острието изглеждаше размазан като мараня.

— Изкормвач — каза Макхинлит. Той вдигна острието пред очите си и се взря с удоволствие в него. — Единственото нещо, способно да пререже нано, е нано. Разрязва и зашива, бързо и лесно. — После сгъна острието в дръжката му и го пъхна в един от многото си джобове.

— Е, още ли сме хакни-тип-топ и в изправност? — попита Сен.

— Разбира се. Най-сладкият кораб, който излиза от града, и това включва онази изнежена шведска птичка ей там — отвърна Макхинлит, докато откачаше въжето от колана си. Акцентът му беше толкова силен, а гласът толкова мек, че на Еверет се налагаше да се концентрира, за да проумява какво казва. — Значи си дошъл за претеглянето, а?

— Иска ми се да не го чувах от устата на всеки. Изнервям се.

— Овладей си нервите, малкият. Просто формалност. — Мъжът тръсна въжето, за да задейства лебедката някъде високо горе на гърба на кораба, която го нави. Той измъкна крака от колана и го преметна през рамо. — Така си е, синко.

Бяха везни, истински везни, инсталирани на товарния док. Два метра високи, два метра широки, от месинг, дърво и нитове: с блюда като онези, които богинята на правосъдието държеше високо вдигнати над Централния углавен съд на Олд Бейли. От едната страна имаше старо кожено кресло — толкова овехтяло, че пълнежът се подаваше през напуканата тапицерия. От другата, в противовес — голям стъклен цилиндър. Над цилиндъра бе разположен месингов кран, свързан към маркуч, който се губеше извиващо от поглед между контейнерите и сандъците. Присъстваше целият екипаж на Евърнес. Шарки стоеше до везните.

— Седнете, сър.

Еверет се приближи предпазливо до креслото. Накланящият механизъм беше застопорен, така че помръдна едва-едва под него. Краката му се залюляха.

— Един момент, мистър Шарки. — Капитан Анастейзия протегна ръка. — Мистър Синг, денкът ви, моля. — Еверет с нежелание предаде Доктор Квантум на капитан Анастейзия. — Задължително е всички членове на екипажа да бъдат измерени точно. Мистър Шарки.

Шарки ритна един лост, везните издрънчаха и краката на Еверет удариха в земята.

— „Претеглен си на везните“ — произнесе злокобно Шарки и завъртя колелото на металния кран.

В стъкления цилиндър нахлу вода. Шумът от гъргорещите тръби и шуртящата вода бе единственият звук на огромната товарна платформа. Лицата наоколо бяха мрачни. После Еверет почувства, че коленете му се разтягат и краката му напускат пода. Издигна се във въздуха, залюля се нагоре-надолу няколко пъти, докато Шарки регулираше по-фино притока, след което застина.

— Какво е изместването, отговорнико по товарите? — попита капитан Анастейзия.

Шарки прокара пръст по месинговата ска̀ла.

— Сто и два фунта и дванайсет унции баласт — обяви той.

Разнесоха се тихи аплодисменти. Еверет най-после разбираше. Въздушните кораби не бяха балони. Не можеха да затоплят въздух, за да се издигат, и да го изпускат, за да губят височина. Всеки грам подемна сила бе заключен в онези газови клетки там горе. Евърнес летеше благодарение на неутралната плаваемост. Масата му беше равна на масата на въздуха, който изместваше. Основен физически принцип. По естествен път нито плаваше, нито потъваше. Крилните витла и контролните перки го издигаха до летателна височина; там се задържаше на едно равнище също както и близо до земята. Всеки грам маса, който се намираше на борда на Евърнес, се отразяваше на плаваемостта му. Едно четиринайсетгодишно момче нямаше да запрати въздушния кораб по неизбежна крива на двеста метра дълбочина, но независимо от това масата му трябваше да бъде взета предвид до последния грам.

— Освободете баласта, мистър Шарки.

— Слушам, мадам.

Шарки задейства друг лост и месинговото дъно на цилиндъра с баласт се отвори. Водата се изсипа шумно и изчезна през подовата мрежа, като плискаше из канали и тунели. Еверет се стовари здравата на платформата. Представи си как водата излита от някой канал на корпуса, като голямо куче, пишкащо тънка струйка.

— Добре дошъл на Евърнес, мистър Синг — произнесе капитан Анастейзия. Тя му подаде ръка. Еверет я пое. Ръкостискането ѝ беше твърдо, а очите ѝ — искрени и непреклонни. — А сега, какво има за вечеря?

Наблюдаваха кулата от два дни. Имаше едно подходящо място зад колоната в кафенето на универсалния магазин „Румболд и Сакс“, малка масичка за двама сред палмите в саксии с добър изглед към входа на Тайрон Тауър. Място, където да можеш да наблюдаваш, но да не те забелязват. Място, където да можеш да седиш цял ден, да гледаш и да си водиш записки, без някой да те прекъсва.

— Не ти ли стига вече? — оплака се Сен.

Не я биваше в тайните наблюдения. От бездействието се отегчаваше и не я свърташе — да седи, да гледа и да си води бележки от отварянето на магазина, докато не станеше време за затваряне. Оглеждаше се наоколо или се запиляваше на продължителни експедиции из магазина — „Хубави дрешки имат тук“, — или се опитваше да завърже разговор с Еверет, докато той се стараеше да се концентрира върху синхронизирането на снимките, които беше направил с телефона си, с тези в Доктор Квантум.

— Какво?

— Казах — искаш ли чай?

— Току-що пих чай.

— Знам. Искаш ли още?

— Не, благодаря. — Еверет бе изпил толкова много чай по време на това наблюдение, че пикочният му мехур вече едва се справяше с натоварването. Какво, кого можеше да е пропуснал по време на прекалено честите си посещения до тоалетната?

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

— Аз ще си взема.

— Вземи си.

— Искаш ли една бижу кифла?

— Не! — отсече Еверет. — Не искам бижу кифла.

Сен седна по-изправено, настръхнала от обида.

— Е, аз ще си взема една виенска кифличка — обяви тя и се изправи шумно.

— Сен, съжалявам…

Тя прощаваше толкова бързо, колкото и избухваше:

— Наистина, наистина, наистина ли си сигурен, че не искаш една?

Момичето отиде при плота на самообслужване, без да дочака отговора му. Въпреки дискретния изглед, който се откриваше от нея, масата в кътчето на кафенето на третия етаж всъщност беше на второ място по удобство. Докато Еверет все още оглеждаше за места, откъдето да шпионира щаба на Множеството, бързо беше попаднал на най-идеалното от всички: маса до еркерния прозорец в чайната „Суийт Афтън“ на втория етаж. Беше по-близо до улицата, по-близо до лицата, по-добре разположена и по-добре скрита между лондонските дами и техните превързани с панделки кутии и раирани торби с коледни покупки. Еверет едва-що бе скрил Доктор Квантум зад менюто, когато към масата се приближи сервитьор с искрящо бяла престилка и също толкова бяла кърпа, преметната през ръката му.

— За мен кафе — каза Еверет. — Френска преса „Суматра“, моля.

— Чай — обади се Сен. — И кифли. Можеш ли да докараш ей онази количка?

— Не мисля — отговори сервитьорът.

— Не ви разбрах? — каза Еверет.

— Не мисля. Вие двамата, вън.

— Искам да поръчам кафе.

— Вън — повтори сервитьорът, като се приведе, за да не го чуват от останалите маси. — Тук не сервираме на такива като вас.

— Какво? — възмути се Еверет, достатъчно високо, че да накара дамите да вдигнат очи от сутрешното си кафе и да се огледат.

— Искаш да кажеш, не сервирате на ветровици — обади се Сен.

— Налага се да напуснете — каза сервитьорът.

— Не, това е нередно — настоя Еверет. — Това е расизъм. Расистко е. Искам да говоря с управителя ви.

— По-добре не правете сцени — посъветва го сервитьорът.

Останалите сервитьори неусетно се бяха приближили в полукръг, на разстояние само едно щракване с пръсти. Някои от тях бяха едри мъже. Щеше да бъде унизително, ако ги изхвърлеха насила. По-лошо, щеше да привлече вниманието.

— Няма значение как го наричаш — рече Сен. — Няма да стоя, щом не ме искате. Хайде, Еверет Синг.

Еверет прибра Доктор Квантум. Обмисли дали да дръпне покривката от масата заедно със сребърната каничка за сметана и купичката за захар, и вазата с рози, и приборите за хранене с печата на „Румболд и Сакс“ така, че хубаво да се пръснат по пода, да събори спретнатите коледни елхички и блещукащите им сини светлини. Щеше да бъде дребнаво. И със сигурност щеше да привлече вниманието върху него. По пътя извън чайната обаче всяка стъпка го изпълваше с унижение. Усещаше очите на всички върху себе си. Ветровик.

— Всичко е наред. Случва се постоянно — каза Сен, като вдигна за последно брадичка по адрес на двамата сервитьори в пингвински костюми на вратата.

— Нищо не е наред — отвърна напрегнато Еверет.

— Добре, не е, но ние няма да го променим.

— Защо не? В нашия свят сме променили нещата.

— Така ли било? Впечатли ме.

— Видя ли лицето му?

— Имаше грязен мустак.

— Лицето му беше със същия цвят като моето.

— Така си е. — Изненадата на Сен беше непресторена. Беше разпознала общото, след което бе позволила на факта да напусне вниманието ѝ. В моя свят нямаше да се случи, помисли си Еверет. — Хайде, Еверет Синг. Горе на третия има кафе на самообслужване. Сигурна съм, че изгледът е добър. Няма да ги е грижа кой пие чая им там. — Тя разроши косата си, поизправи се и заяви наперено: — Може да съм отрепка, но съм отрепка с класа.

Така че вече два дни Еверет и Сен обитаваха масата зад колоната в кафетерията на третия етаж и никой не ги беше притеснявал, с изключение на сервитьорката, която минаваше на всеки час, за да разчисти чашите и приборите, както и роботът чистач — нещо подобно на кръстоска между трилобит и плъх, който се въртеше забързано около масите и се хранеше с изпопадали трохи от кейк. Беше машина, така че не се броеше за жива душа.

Сен остави на масата чаша чай и чиния с две виенски кифлички.

— За всеки случай ти донесох една. — Тя сръбна чай, изяде бледата, ронлива сладка с две ръце и избърса уста. Еверет не беше виждал някой да си пада толкова по сладкото. През последните три дни едва успяваше да я запасява с достатъчно индийски бонбони. Тя погледна оцелялата виенска кифличка. — Ще я ядеш ли?

Еверет махна с ръка.

— Мисля, че почти успях да снимам всичко, което исках. — Той почука изображенията, които беше заредил в Доктор Квантум. Най-важното: Шарлът Вилие, десет снимки за последните два дни и сутрин, до една етикирани с времеви маркер. Беше облечена зимно: шал от пухкава кожа, ръкавици, палта от брокат. Пусна снимките на автоматично разглеждане. — Това е Шарлът Вилие. Разпозна ли я?

— Бона шапки — каза Сен.

— Тя е агент на Множеството в моя свят от З₃. Вярвам, че е човекът, отвлякъл баща ми. Иска да се добере до Инфундибулума. И е умна… много умна. Хвърли един поглед на Доктор Квантум и почти го разгада, там и тогава. Но не смятам, че работи сама. Колет спомена, че в Множеството действа вътрешна група, която има свои собствени планове. Все още не знам кои са, нито какво искат, но когато се запознах с нея, се запознах и с този човек. — Еверет отметна на преден план снимката на Ибрим Ходж Керим, уловен на излизане от лъскаво черна електрическа кола. Носеше кожено куфарче и елегантно украшение на шапката си. Изглежда, бързаше и бе разтревожен. Асистентът, облечен в дрехи в стила на З₃, държеше отворена вратата пред него. — Това е Ибрим Ходж Керим. Агент на Множеството от З₂ за моя свят. Не мисля, че е с Шарлът Вилие. Не знам защо смятам така. Просто имам усещането, че може да му се има доверие.

Еверет придърпа друга снимка на светлокос мъж, който носеше един от бизнес костюмите в света на Еверет.

— Не знам кой е това.

Сен се намръщи.

— Може да е от твоя свят, може да е от З₄ или З₈. На практика от доста З-та. Не всеки се облича толкова добре като нас.

— Виж тук. — Еверет отвори едно от изображенията на Шарлът Вилие и го плъзна редом до снимката на непознатия мъж. — Махни косата и шапката. Според теб не си ли приличат донякъде?

Сен се взря по-отблизо в екрана.

— Предполагам.

— Предполагаш? Като близнаци са. Но много по-близо от близнаци. Мисля, че той е тя, от друга вселена. Или тя е той… Или са различни версии на една и съща личност.

Сен отново погледна снимката. Устата ѝ се изкриви от антипатия.

— Нее…

— Защо не?

— Нещо не е наред. Няма ли, не знам, например да експлодират, ако се срещнат?

— Не, няма каквато и да е причина това да се случва. Доколкото ми е известно, и аз самият може да съм там някъде.

— В Хакни? В Стоуки? Не знам, Еверет Синг.

Еверет прибави още четири фотографии и ги подреди в кръг. Две жени, двама мъже.

— Тези излизат и влизат най-често; също толкова пъти, колкото Шарлът Вилие и Чарлз Вилие.

— Това ли е името му?

— Да, за мен. Мисля, че тези шестимата работят заедно. Мисля, че това е групата, която стои зад похищението на баща ми.

— Това е много хубаво — каза Сен. Не звучеше убедено. — И?

— И втора фаза. Тя е малко по-сложна. Трябва да надникна вътре.

— О, не, Еверет Синг, не е позволено. Знаят, че си тук, онази елегантна полони е пуснала шарпите си да те търсят навсякъде, а ти смяташ да се появиш на входната врата? Ще те затворят заедно с баща ти по-бързо, отколкото можеш да кажеш „нож“.

— Тази сутрин взех от библиотеката картите и общия план на мястото.

— А, значи това правеше.

След изгонването им от чайната „Суийт Афтън“ Еверет бе проумял студения взор на библиотекарката, този път далеч по-вледенен, отколкото при първото му посещение. Беше израснал в мултикултурната, мултирасова среда на Хакни като дете от смесен брак, така че никога не се беше сблъсквал с предразсъдъците, пред които беше изправен като ветровик. Еверет отиде в архитектурната секция и извика базата от данни с планове. През това време Сен седеше и прелистваше модни списания, като се клатеше със стола и си тананикаше достатъчно шумно, за да привлича вниманието, но не и дотам, че да ги изхвърлят. Той беше фотографирал възможно най-подробно етажните планове и вертикалния разрез на Тайрон Тауър. Огромната готическа кула, забита в сърцето на Блумсбъри, беше само на двайсет години. На З₃ очевидно бяха привързани към боговете и фантастичните си водоливници.

Еверет отмести кръга от конспиратори с един замах и извика плановете на сградата. Натрупа ги един върху друг, включи приложението за манипулация на изображения и с негова помощ премахна хартията, за да остави единствено решетката на етажната схематика.

— Бона — каза Сен.

Още няколко трансформации, и Еверет разполагаше с триизмерния модел на Тайрон Тауър. Той прокара пръст през екрана и изгледът се втурна през решетъчните коридори.

— Проблемът е…

— Че това са само красиви картинки — допълни Сен. — Не знаеш какво означават. Онова помещение там може да е мястото, където държат Портала на Айн… Хайзенберг, или мъжката карси.

— Ето защо трябва да видя…

Еверет млъкна стреснато, когато Сен сложи пръст на устните му.

— Шшш, Еверет Синг. Само трябва да видиш… ще отида аз.

— Но ти си…

— Какво, Еверет Синг? — По някакъв начин наклонената ѝ глава, кривата ѝ усмивка и погледът ѝ изпод перчема бяла коса превръщаха думите ѝ в бронебойни куршуми. Беше просто неотразима. — Аз съм ветровик, казваш? — Тя удари по чантата си — или мешката, както я наричаше. — Пратка за мистър Худжамапляс. Извършваме специални доставки… куриерски услуги, документи, човешки органи за болниците… през цялото време. Няма да съм първата от нашите в онази кула там. Някои хора всъщност ни ценят високо. Специална доставка! А, и ще ми трябва подпис.

— Ами ако те хванат?

— Еверет Синг, не ми познават и кътните зъби.

— Трябват ми снимки.

— Трябва ми технологията ти.

Еверет включи телефона си и настрои камерата и блутута. Подаде апарата на Сен. Тя го пое така, сякаш беше живо същество, което може да умре, ако го изпуснеш по невнимание.

Сен окачи камерата на презрамката на чантата си.

— Малко се набива на очи — каза Еверет.

— Не повече, отколкото ако го размахвах във всички посоки. Забравяш, Еверет Синг, че хората тук не са виждали нищо подобно, така че няма да знаят какво да търсят. Е, а аз какво да търся?

— Някой, който изглежда по този начин. — Еверет обърна Доктор Квантум към нея. На фотографията се виждаха Теджендра и той, с шорти на „Спърс“ на седалките в сектор „Север“. Държаха парчета пица и бяха отворили усти, за да си отхапят. Еверет си спомняше момента, когато Вини ги беше снимал след загубата с 3 на 1 от „Интер Милано“ в Шампионската лига. Пощипването в ъгълчетата на очите и буцата в гърлото го изненадаха. — Всъщност, каквото и да е. Снимай всичко, което успееш.

— Мога да бъда много убедителна — каза Сен. — Окей. — Тя потръпна. — Уух. Вълнуващо. Е, по-добре да бягам. — Но се поколеба за секунда.

Изплашена си, помисли си Еверет. Хвърли се презглава и каза: Аз ще го направя, защото си от хората, които искат да бъдат първи във всичко, но сега осъзнаваш, че това не е игра, не е гоненица из покривите, а Шарки и пушките му няма да те спасят, ако нещата малко се пообъркат. Всичко зависи от теб и си изплашена. Но всеки друг би изпитал страх. Всеки би трябвало да се страхува.

— Еверет Синг, избери си карта. — Тя разгърна ветрилообразно картите таро „Евърнес“ с лицата надолу. Еверет издърпа наполовина една карта. Сен я обърна. Старецът с патерици пристъпваше през каменната порта, през каменната стена, в мрака. — Вратата на мъртвеца. Прекрасно.

— Може би не означава смърт — каза Еверет. — Може би е врата към друга вселена.

— Целувка за късмет, Еверет Синг. — Тя се приведе в очакване. Еверет я докосна леко и срамежливо по бузата. Глупавата ѝ, чудесна коса му влезе в окото. Кожата ѝ беше много топла. Какъв беше този парфюм, който му напомняше за толкова много неща?

— И това ще свърши работа, Еверет Синг. — След което беше изчезнала.

Той зае мястото си до прозореца. Наля си малко кафе. Вече не беше горещо и прясно. В тази вселена никой не можеше да направи свястно кафе. Провери батериите на Доктор Квантум. Бяха си наред. Отвори блутута. Нищо. Прекалено рано. Той погледна надолу към задръстването от пешеходци и коли, които подминаваха забързано плашещо внушителния вход на Тайрон Тауър. След дъжда и вятъра над Лондон се бе спуснал силен, чист студ. Купувачите, които се изливаха от въртящите се врати на „Румболд и Сакс“, натоварени с разноцветните си торби, като че ли му се наслаждаваха. Истинско коледно време. Пара от устата, грейнали лица, вдигнати яки, здраво завързани шалове.

Докато наблюдаваше високо над хората и мълчаливите автомобили, които преминаваха по улицата, Еверет усети пристягане, голямо и твърдо като юмрук, топка в стомаха си. Имаше чувството, че земята се изплъзва от живота му. Беше като отрова. Отне му известно време, за да му даде име. Самота. Неговата Коледа, неговите празнични покупки трябваше да се състоят в друг свят. Трябваше да трупа торби в багажника на колата на Брент Крос Мол, да посети училищните коледни танци, да купи нещо на баща си — каквото там препоръчваха от РазведениТатковци.com като най-подходящ коледен подарък веднага след раздялата на родителите. Опита да си представи как майка му и Виктъри-Роуз вършат всички тези неща без него. Не успя. Не биха го направили. Той беше убил Коледа. Първо баща му, после той: изчезнал без една дума. Не беше помислил за хората, които бе оставил след себе си. Мислеше единствено за плана си, за неговия побъркан план, който се оказваше най-здравомислещата от всички възможности, които Еверет бе успял да измисли. Досега очакваше момента, когато отново щеше да ги събере заедно, в безопасност, на някое друго място. Не беше помислил за момента, когато нямаше да се прибере от училище, за момента, когато бе набрала телефонния му номер и беше оставила съобщение, и беше оставила съобщение, и беше оставила съобщение, а после се беше обадила на приятелите му, после на семейството, докато най-сетне не бе позвънила в полицията. Не беше помислил за нея, как щеше да влезе в друг полицейски участък, за да попълни още едно заявление за безследно изчезнали, за Лиа-Лиан-Лиона и Мустака Милиган в нейната кухня отново, как пият чая и ядат препечените ѝ филийки, и поднасят съболезнованията си. Не беше помислил за нея — сама, изплашена, разплакана, без да ѝ е ясно какво се случва, кой ще бъде следващият изчезнал.

Сега обаче си го помисли и усещането беше като стисната в юмрук ръкавица от замръзнало желязо, която разкъса сърцето му.

— Съжалявам — прошепна.

Някакво раздвижване в крайчето на окото му: Сен, която прекосяваше на бегом уличното движение с обичайната за нея липса на внимание и уважение. Докато тя се изкачваше по дългото стълбище между каменните лъвове и колони, които поддържаха портала — достатъчно голям, че под него да се изиграе футболен мач, — той видя как докосва малкото устройство, окачено на презрамката на торбата ѝ. Не поглеждай назад, нареди ѝ мислено Еверет. Прекалено си умна, че да се обърнеш.

Тя мина през масивните въртящи се врати. Доктор Квантум се пробуди към живот. Заради некачествения обектив на камерата картината бе зърниста и прескачаше благодарение на бавната блутут връзка, поклащаше се с всяка стъпка на Сен. През кадъра преминаваха случайни хора: по подразбиране телефонните камери бяха широкоъгълни; лобито изглеждаше широко с километри.

Застани неподвижно най-после, помисли Еверет към екрана. Сякаш го бе чула по телепатичен път, Сен спря. Тя се обърна много бавно. Еверет направи скрийншотове на панорамата пред нея. Лобито на Кулата на Множеството бе построено впечатляващо по скалата на Античността: Карнак, Петра, Старогръцкият пантеон, руините на имперски Рим. Върховете на колоните не се виждаха. Бяха масивни и високи като секвои. Черният мраморен под беше широк като мрачен океан. Някъде много далеч нататък имаше редица от бюра на рецепционисти. Зад тях бе окачен банер. Трябва да е дълъг поне трийсет метра, предположи Еверет; черен като мраморния под, с девет сребърни звезди. По една звезда за всеки свят от Множеството. Това ще трябва да промените, помисли си той. Вече са десет свята.

— Достатъчно ли видя? — Еверет се стресна от гласа, идващ от високоговорителите на Доктор Квантум. Сен беше открила как да използва аудито.

— Бона полони! — извика Еверет. Търпеливата сервитьорка, тръгнала по обичайния си маршрут, вдигна поглед.

— Влизам.

— Чакай — каза Еверет.

През лобито беше забелязал ниска ограда, пропускателен пункт, двама едри мъже в униформи. Отвъд рецепцията имаше друг пояс по сигурността. Не можеше да рискува да заловят Сен. Но нямаше как да го чуе. Видеопотокът започна да подскача, когато тя закрачи към бюрото. Чакай. Еверет извика едно приложение за изпращане на съобщения. Сен, ако получаваш това, кажи окей — написа бързо. Изпращане. Обърни внимание на бръмченето. Обърни внимание на бръмченето на гръдната ти кост, там, където телефонът е пъхнат в страничното отделение на мешката ти. Обърни внимание и погледни. Той отново изпрати есемеса. Сен, ако получаваш това, кажи окей. Сен, ако получаваш това, кажи окей. Сен, ако получаваш това, кажи окей.

— Окей.

В контакт сме — написа Еверет. След което забеляза някакво раздвижване на улицата, което му отвлече вниманието от напрегнатата ситуация в лобито. По улицата вървеше дълга колона от деца, покрай фасадата на Тайрон Тауър, нагоре по стълбището, под портала, към въртящата се врата. Еверет предположи, че са около четирийсет, петдесет, цял влак, с възрастни на всеки десет деца, до едно опаковани добре в зимните си дрехи. Можеше да е единствено организирано посещение в края на срока. Посещение до Множеството. Защо не? Еверет беше посещавал по училищна линия Камарите на парламента и Гринуичката обсерватория. Обединените нации в Ню Йорк приемаха училищни групи. НАСА демонстрираше на учениците своите ракети. Това беше еквивалент на З₃ и за двете: изследвания и администрация. За учениците беше относително интересно прекаран следобед — върховият момент вероятно щеше да е, ако имаха късмета да видят как някой преминава през Портала на Хайзенберг, — заедно със сувенирните гумички и моливи в магазина за подаръци, след което пътят им щеше да ги отведе право вкъщи. За Еверет беше възможност.

Влиза голяма тълпа от деца — изпрати текстово съобщение.

— Видях ги — отговори Сен.

Присъедини се към тях. Картината отново се разтресе. Почервенелите от зимата лица изпълниха екрана, шапки, шалове, качулки и ръкавици. Не се приближавай прекалено много.

— Довери ми се, Еверет Синг. — Групата подмина камерата по посока на рецепцията.

Правят???

— Раздават им табелки с имената.

Опасност, помисли си Еверет. Някой от учителите щеше да забележи Сен и да разпознае в нея натрапницата. Можеш ли да се добереш до някоя от табелките? — написа той. Сен се сля с гъстата маса от ученици, докато всички бяха заети да си слагат етикети за гости по джобове и ревери. Еверет изпусна шумно дъх в напрегната концентрация, докато се опитваше да направи чист скрийншот на някой от баджовете. Движеха се прекалено бързо. Една от табелките се появи по-бавно в кадър. Еверет завлачи рамката около нея, почука. Готово. Трябваха му около трийсет секунди с приложението за обработка на изображения, за да изостри фотографията, да я оразмери и да промени името.

Снимка за теб. След което беше преминала през блутут връзката, за да се появи на екрана на телефона му върху презрамката на гърдите на Сен. Нямаше да преживее второ по-внимателно вглеждане, но като част от фона на шумните, шаващи, отегчени деца щеше да свърши работа. Сен се замота след тях в края на опашката на групата, докато приближаваха униформените мъже от сигурността. И премина, без дори някой да обърне глава към нея. Камерата показа на Еверет жена с подложка за писане и табелка с името, в изключително хубави костюм и обувки. Предположи, че това е екскурзоводът. Ставаше все по-добре и по-добре. Той почака групата да напусне лобито, след което изпрати поредното съобщение на Сен:

Приближи се достатъчно, за да чуваш екскурзовода.

Обиколката беше от последните точно преди Коледа. Екскурзоводката беше също толкова отегчена и разсеяна, колкото децата. Но за Еверет тази жена бе от чисто злато. Това е Камарата на Съвета на световете. Всеки свят изпраща по двайсет съветници. Председателството е на ротационен принцип между членовете на Множеството. Нагоре по този ескалатор. Моля, внимавайте връзките и каишките на обувките ви да не попаднат в ръбовете на стъпалата. На тези етажи са посолствата на Деветте познати свята. По едно посолство на етаж. Моля, не се пускайте от парапета. На този етаж в момента текат ремонтни работи по подготовката за приемането на Посолството на Свят 10. Сен обърна камерата наляво, надясно, а Еверет се зае да щрака, щрака, щрака снимки. Едва не се разсмя радостно на глас. Всичко, тази жена му даваше всичко. Етикираше снимките и ги пускаше в схематичния модел на сградата. Камара на съвета. Посолство на З₂. Посолство на З₄. Посолство на З₅. Залата на специалните пратеници на Множеството — овална яма, запълнена с десет кожени кресла, които се гледаха едно друго през кръглата маса. Вграденото осветление хвърляше сенки по дървения таван. Изглеждаше като декор от филм за Джеймс Бонд.

— А сега ще се качим до порталите — каза екскурзоводът. Еверет забеляза как през туристите премина вълнение. Най-после се случваше нещо! Не просто помещения. Еверет обожаваше помещенията. Баща му беше в такова помещение, някъде из сградата. — На този етаж има двайсет Портала на Айнщайн — каза екскурзоводката, докато водеше групата по един извит коридор. Стъклените прозорци по изпъкналата стена предлагаха изглед към порталните камери. Сен, все така в края на опашката, се погрижи Еверет да получи добра снимка през всеки прозорец веднага след като пресата от любопитни момчета се преместеше на следващия. Операцията тук беше далеч по-добре организирана в сравнение със скалъпената работа в изоставения изпитателен тунел под Канала. Едно-единствено закривено бюро с три седалки, насочени към празен метален пръстен с диаметър четири метра. Това беше всичко. Нищо не можеше да изглежда по-малко като портал към друга вселена. — Извадихте късмет — каза гласът на екскурзовода, едва доловим през бърборенето и подвикванията. — Имаме планиран скок на дванайсети портал.

Сен не се нуждаеше от подканата на Еверет. Тя се промъкна възможно най-близо през палтата и качулките и насочи телефонната камера през прозореца. Еверет видя други глави, на тримата техници, седнали на работните си станции. Порталът се отвори. Мъж в костюм и палто по модата на З₃ пристъпи от светлината в стаята. Порталът се затвори. Техниците се ръкуваха с него, провериха паспорта му и му показаха къде да се разпише.

— Това беше планиран скок на наш дипломатически служител, който се завърна от посолството ни на З₇ — обясни жената. Звучеше много доволна от себе си, сякаш току-що бе направила страхотен фокус. От нищото във въздуха се бе появил цял човек. — А сега ме последвайте, моля.

Тя поведе групата деца след себе си. Сен се побави, за да заснеме как дипломатът напуска порталната камера, след като формалностите по пристигането му бяха приключили.

Беше ужасен план. Нелеп, невъзможен, безразсъден план. Сен го беше заявила в лицето на Еверет още по време на първото им наблюдение на Тайрон Тауър.

— И какво, откриваш къде държат баща ти, влизаш в сградата, измъкваш го, добирате се до Портал на Айн… Хайзенберг, включваш твоя Инфундибидабиду, прибираш се у дома, вземаш останалите от семейството… докато някой държи портала отворен… и после използваш Инфундименталиста някъде, където Множеството никога няма да ви намери?

— Да — отвърна Еверет.

— Това е най-скапаният план, който съм чувала.

— Можеш ли да предложиш по-добър?

— Не.

Но беше права. Беше скапан план, ако не се брояха всички останали. Но работеше. Малко по малко, улика по улика, работеше. Изглеждаше далеч по-разумен в сравнение с това да отнесеш Пръстена до Съдбовния връх. Еверет се засмя глуповато. Това беше собствената му мрачна кула.

Екскурзоводката казваше нещо за излизане през магазина за подаръци.

— Еверет Синг — прошепна Сен, — ще тролна наоколо самичка. Да увардя малко.

Къде? — изпрати той.

— Обратно при онова ново посолство, което строят за твоя свят.

Внимателно… — написа Еверет. Ръката му се поколеба над бутона за изпращане. Сен не се нуждаеше от него, за да ѝ казва какво да прави. Момичето се помота след групата деца, докато и последното не изчезна зад извивката на коридора. Бяха щастливи. Бяха видели как дребен държавен служител прави скок от друга вселена. Чак тогава Сен се обърна и тръгна към фоайето с асансьорите. Еверет проследи намаляващите етажни номера върху собствения си модел на Тайрон Тауър. Сен пристъпи сред звука от бормашини и пневматични чукове, триони и електрически отвертки. Коридорът беше обсипан с парчета от картонена опаковка и захвърлени предпазни покрития, а въздухът едва се дишаше от прах. Двама строители седяха на купчина гипсови плоскости и пиеха чай.

— Да не си се изгубила, мила?

— Пакет за Алан Пардю.

— Не съм го чувал.

— Това ли е двайсет и втори етаж?

— Определено е тъй.

— Ще го намеря.

Сен ги подмина. Когато отместиха очи, се шмугна в лабиринт от помещения встрани от коридора. Апартаментът не беше завършен: от тавана се клатушкаха фасунги, контактите висяха от стените, тръбопроводът беше оголен, по колоните пълзяха електрически кабели. Под готическата си кожа Тайрон Тауър беше съвсем модерен небостъргач. Отвъд незавършения апартамент имаше втори, този път посред обзавеждане. Сен прекоси един новоположен дървен под и остави стъпки в стърготините по него. Стените бяха с дървена ламперия; от тавана висяха полилеи. Тя спря и се завъртя, за да направи панорамна снимка.

— Получаваш ли картината, Еверет Синг?

Мислиш, че е тук?

— Най-добре се крие нещо, когато е точно под носа на хората. Какво ли има зад тези тук? — Камерата се спря върху завеса от тежка, прозрачна мрежа. — Я да увардим.

Сен отметна увисналото противопрахово покритие и пристъпи. Покритието закри кадъра, след това Сен рязко си пое дъх. — Еверет.

Вече и той го виждаше. Тази част от 22-ро ниво беше завършена; завършена и напълно мебелирана. Растения в саксии, картини по стените, удобни столове и от време на време по някоя маса из секциите за отдих, скрито осветление и мек, свеж, дебел килим. Подбрани с вкус лайфстайл списания, пресни цветя. Приличаше на коридор в петзвезден хотел. Еверет откри, че сдържа дъха си. Напомни си, че трябва да диша. Напомни си да улавя скрийншотове. Сен опита една дръжка на врата. Заключена. Късият коридор завършваше на Т-образно разклонение. Сен обърна камерата наляво, надясно. Вдясно имаше сервизна количка, от онзи вид, които камериерките бутат нагоре-надолу из хотелските коридори. Сен си я набеляза още преди Еверет да е успял да натисне бутоните. Върху количката имаше сгънати чаршафи и одеяла, възглавници и ленени покривки, малък поднос с хотелски тоалетни принадлежности. Зад дръжката висеше сив ленен чувал за боклук. Камерата надникна вътре. Онова, което показа на Еверет, беше толкова обикновено, толкова всекидневно, че пропусна значимостта на момента. Стар вестник и пластмасова бутилка за вода.

Пластмасова бутилка. Пластмаса, направена от петрол. В свят без петрол.

Сърцето на Еверет прескочи. Вестникът — изпрати съобщение на Сен. Тя го измъкна и изправи смачканите му страници за камерата. РЕДНАП ПУСКА ОТПОЧИНАЛИЯ ВЕЙЛ СРЕЩУ ЧЕЛСИ. Статия за „Тотнъм Хотспър“. В свят, където големият спорт по стадионите беше ръгбито. Където Гарет Вейл определено беше един от играчите, а мениджърът със сигурност не беше Хари Реднап. Сен обърна вестника от другата страна. „Дейли Телеграф“. На Теджендра не би му се понравило. Беше запален читател на „Индипендънт“. Тя приближи вестника така, че Еверет да може да разчете датата: 21 декември. Днешен вестник.

Сен сложи ръка на топката на бравата и я завъртя. Еверет удари по бутоните.

Не!!!!

Сен замръзна с ръка на дръжката.

Количката. Вътре има някой.

Ръката ѝ се оттегли от вратата.

Тръгвай. Сега.

Сен се отдалечаваше, когато миниатюрният микрофон на телефона улови звук от отваряне на врата. Сен се обърна. До сервизната количка имаше две фигури. Едната беше малка жена с престилка и забрадка. Другата беше висок, слаб мъж с обръсната глава. Разделителната способност на обектива беше покъртителна, но не можеше да маскира напълно Побойник-в-Костюм.

— Да? — попита Побойник-в-Костюм.

— Пакет за Алан Пардю.

— Как влезе тук?

— Работниците…

— Нямаш работа тук.

— Съжалявам.

— Не можеш да бъдеш тук.

— Бона. Тръгнах си. Няма ме.

Той е там, помисли си Еверет. Завлачи образите през картата на Тайрон Тауър. 22-ро ниво, югоизток. Дъното на коридора. Беше там, зад онази врата. Като хотелска стая, която не можеш да напуснеш. Петзвездна клетка. Бяха построили целия сектор само заради него. Всяка сутрин му носеха вода и изданието на „Дейли Телеграф“. Там си, татко. Само ако в този момент количката не беше там, само ако беше получил възможност да накара Сен да подпъхне бележка под вратата. Но ако количката не беше там, Еверет никога нямаше да разбере, че това е стаята, където държаха Теджендра като затворник. Знам, че си там. Идвам.

— Опа! — извика високо Еверет при някакво раздвижване в периферията на зрението му.

На екрана една врата на известно разстояние пред Сен се беше отворила. Излезе жена. Безупречно облечена жена на високи токове, голямо кожено палто и кожена яка в тон с него, с малка дамска чантичка, стисната в облечени в сиво ръце, които подхождаха идеално на хубавата кройка на костюма ѝ. Шарлът Вилие.

Сен я подмина заето. Шарлът Вилие дори не я погледна. Но в края на коридора, където още една противопрахова завеса покриваше входа за главното асансьорно фоайе, Сен хвърли поглед назад. От отсрещния край на коридора Шарлът Вилие я наблюдаваше любопитно. Лицето ѝ беше объркано. Намръщи се. След което се вторачи право в обектива на телефонната камера. Беше си спомнила. Беше си спомнила къде е виждала този вид чуждоземна технология.

Тичай тичай тичай! — написа Еверет. Тя знае. Сен се втурна да тича и почти прегази завесата. Един последен поглед, хвърлен назад през мрежестата материя, му показа как Шарлът Вилие целенасочено крачи след момичето. Не бързаше. Като че ли говореше нещо на ревера на сакото си. В края на тази отсечка на коридора имаше още завеси. Сен се хвърли през тях и се озова лице в лице със стреснатите строители.

— Намери ли го, мила?

— Кой?

— Човека, на когото трябваше да предадеш пакета.

— Не. Все пак се оказа грешен етаж.

Камерата се насочи към светлините над асансьорната врата. Нямаше нищо дори наближаващо този етаж.

— Къде са стълбите?

Вторият работник подметна палец през рамо. Една врата се люшна пред очите на Еверет. За момент надникна в бездънния кладенец на стълбище; след това Сен вече летеше надолу по стъпалата. Скоростта, с която се движеше, беше невероятна и ужасяваща. Една погрешна стъпка беше достатъчна, за да се препъне и повече да не успее да спре. Завой след завой след завой. Стълбището не се отличаваше с нищо особено; стълбището беше безкрайно. Продължаваше да отскача все надолу. Божичко, беше в отлична физическа форма. Надолу и надолу, завой след завой. Къде ли беше сега? Еверет бе изгубил бройката на завоите и междинните площадки. На вратите имаше номерация, но Сен ги подминаваше прекалено бързо, че да успее да ги разчете. С всеки следващ етаж към земята в Еверет се надигаше все по-голяма уплаха. Шарлът Вилие нямаше как да не е предупредила охраната в лобито. Там щяха да я посрещнат. Трябваше да ѝ го каже. Тичаше презглава право към опасността.

Причакват те — написа той. Задържа пръста си над бутона за изпращане. Завой след завой, надолу и надолу. Внезапно под нея вече нямаше стълби. Намираше се на бетон с лице към стена с надпис ПРИЗЕМЕН ЕТАЖ.

— Има ли друг път навън?

Еверет нямаше нужда да прави справка със своя модел на Тайрон Тауър. Не разполагаше с никакви идеи. Можеше единствено да я предупреди.

Съжалявам, Сен…

— Няма значение. Имам бона план — каза Сен, бутна вратата и мина с твърда стъпка през нея.

— Ей, не! — възкликна Еверет през улицата, в топлината на ухаещата на кафе и Коледа кафетерия.

Той се хвана за главата, изпълнен с опасения. Съвсем ясно виждаше на екрана костюмираните мъже на пропускателния пункт, в центъра на фоайето от черен мрамор. При въртящата се врата имаше още от тях. Бяха дискретни, просто по някой поглед или кимване към потока от хора, които излизаха от Тайрон Тауър. Знаеха какво търсят. Първото преимущество на Сен беше, че гледаха към асансьорите и ескалаторите. Дори не си помисляха, че някой можеше да се зададе в галоп по двайсет и два етажа стълби. Второто ѝ преимущество беше, че не се движеше в очакваната от тях посока. Не вървеше през фоайето към вратата. Пресичаше… в каква посока? Всичко, което показваше подскачащата камера, бяха ярко осветени прозорци. Ето че целта ѝ се озова ясно фокусирана. Магазинът за сувенири.

— Умно момиче — възхити се Еверет.

Идеше му да се прегърне. Училищната група все още беше в магазина. Сен се промъкна вътре, отърва се от подозрителната си куртка и я натъпка в мешката. Бързо, уверено грабна една плетена шапка с помпон от стелажа и си я нахлузи. Откри средата на тълпата и се сля с нея. Еверет чуваше как гласовете на учителите викат учениците. Автобусът ги чакаше. Купувайте каквото имате да купувате, или оставате тук. Изостаналите започваха да напускат касите; учителите подкарваха подопечните си — Сен, скрита сред тях — извън магазина за подаръци, право към пропускателния пункт. Подобно на голям, шумен ръгби отбор, училищната група се изтъркаля покрай мъжете в костюми. Мъжете дори не ги погледнаха втори път. През лобито, покрай рецепцията, под големия стенен черно-сребрист банер на Множеството от познати светове, през въртящата се врата и на улицата. Еверет се отпусна назад в стола си и въздъхна от облекчение.

— Събра ли каквото ти трябваше? — каза в телефона Сен.

Еверет ѝ изпрати емотикон с палец нагоре и написа: ОМГ ОМГ. Мислех, че с теб е свършено.

— Нее — възрази Сен. — Още не са се родили шарпите, които ще спипат Сен Сикссмит. — Еверет вече я виждаше да слиза надолу по стълбите, докато си навличаше куртката и сваляше шапката с помпон, за да разтърси чудесната си коса. Надолу по улицата момичето захвърли откраднатата шапка в автомобилното движение. Учениците се насочиха надясно. Тя тръгна вляво. — Еверет Синг, събери си багажа и ме чакай на таксиметровата стоянка на Клийвланд Стрийт. Дано са ти останали някакви динари, защото тази вечер пътувам обратно за Хакни.

В тихото електрическо такси Сен все още беше опиянена от приключението. В един момент лицето ѝ беше залепено за замъгления от кондензация прозорец, наблюдаваше уличното движение, влаковете, хората по улиците. В следващия шаваше нетърпеливо на седалката и бръмчеше от адреналин, поразяваше Еверет с въпрос след въпрос след въпрос след въпрос. Мислиш ли, че ни следят? Видя ли какво направих там? Не бях ли просто фантабулоза? Наистина ли смяташ, че татко ти е там вътре? Кога ще отидем да го измъкнем? Лесна работа беше.

Еверет дори не искаше да споменава онова, от което се страхуваше: че е било лесна работа, защото така са искали да бъде. Играта на враговете му — а все още не знаеше кои точно бяха те, нито каква е стратегията им — досега неизменно си оставаше желанието да го накарат да напъха Инфундибулума в ръцете им. Беше играл по правилата им на всяка стъпка. Сега дори го бяха накарали да мисли като тях.

Сен взе Доктор Квантум и обърна няколко пъти пластмасовата плоча в ръцете с фамилиарно, собственическо чувство, което накара Еверет да настръхне.

— В смисъл, че е просто карта, какво толкова специално има в това?

— Карта за всичко навсякъде. И е много повече от карта, това е телефонен указател. С нея можеш да програмираш Портала на Хайзенберг за всяка една точка във всяка от вселените, не просто до друг портал. Знаеш ли колко вселени има тук вътре?

— Много? — попита Сен. — Повече от трийсет?

— Десет, следвано от осемдесет нули. А сега помисли какво би могла да направиш, ако разполагаше с тази власт в ръцете си. За начало, ако можеше да скочиш до всяка точка във вселената, това включва и всяка точка в тази тук. Мога да набера номера и да изляза от портал на милиард светлинни години от Земята. Е, бих могъл, стига да разполагам с Инфундибулум, работещ на пълен капацитет, но този вариант е прекалено голям за моя компютър, може би дори за който и да е компютър. Искам да кажа: всяка точка, навсякъде, във всяка вселена…

Беше го пресметнал в уединението на личната си лати, късно вечерта, когато корабът беше заспал, а той бе измил чиниите и приборите, когато беше подредил всичко в корабната кухня и се люлееше в хамака си, осветен от сиянието на Доктор Квантум, чиито батерии се зареждаха сладко-сладко през адаптор, който Макхинлит бе сглобил с няколко изсумтявания и малко размахване на поялника и пистолета за лепило. Не можеше да е всичко. Веднъж Еверет бе пресметнал, че във вселената имаше десет на степен осемдесета атоми… в тази вселена… не, в онази вселена. Код за всеки атом. Това беше огромно количество информация; далеч повече, отколкото можеше да побере Доктор Квантум. Излегнат в хамака си, придърпал юргана до брадичка, вслушан в шумовете на големия въздушен кораб около себе си, Еверет набързо бе пресметнал наум. Не беше точна наука; беше наука на-гърба-на-пощенски-плик, наука за придобиване-на-представа-за-мащабите-на-въпроса. Да кажем, милиард вселени и код за всяка точка в радиус хиляда километра от портала на Хайзенберг в Импириъл Колидж. Всички британски острови, по-голямата част от континентална Европа, малко по-навътре в Атлантическия океан. Това все така си беше зашеметяващо количество пространство. Инфундибулумът, побран в Доктор Квантум, беше паспорт към трилион алтернативни Великобритании. Пълната версия на Инфундибулума, ако някога изобщо бъдеше построена машина, способна да го побере… умът на Еверет се завъртя и излезе извън малката му каюта, малко по-дълга и широка от собствения му хамак, към безкрайност от безкрайности.

— Това, което мога да направя, е да набера номера и да вляза в твоята лати на Евърнес. След това мога да извърша покушение върху живота ти и да изчезна обратно през портала, без никой да разбере кой го е извършил. Или може би няма да извърша покушение. Мога просто да те отвлека. Никой никога няма да разбере къде си изчезнала. Или просто мога да те заменя с твоя двойница от друга вселена, така че никой никога да не научи, че си изчезнала.

— Нее — каза Сен. — В смисъл друго аз? Нее.

— Мислиш ли? Десет на степен осемдесета се състои от много вселени. Почти сигурен е шансът да има друга Сен Сикссмит, някъде там. И онази Сен Сикссмит може и да не разсъждава като теб. Може да е богата и могъща, може да е бездомница. Може да има един куп причини да се превърне в теб.

Сен отново се размърда нетърпеливо. Адреналинът в нея догаряше и на негово място се настаняваше смразяващата представа, че е възможно да не си уникалната, фантабулоза личност, за каквато си се мислел. Еверет си спомни как се бе почувствал, когато проумя за пръв път — когато наистина го разбра, със сърцето, емоциите, способността си за емпатия — онова, което му обясняваше Теджендра. Милиарди копия на Еверет. Беше се почувствал така, сякаш земята бе изпаднала изпод краката му. Не си толкова специален. Беше се научил да живее с тази мисъл, като убеди сам себе си, че онези копия на Еверет бяха толкова далеч, толкова недостъпни, запечатани в собствените им вселени, че никога няма да научи нещо повече за тях, още по-малко да ги срещне. Нямаше как да се случи, нали?

Сен вдигна крака на кожената тапицерия на седалката в таксито и обгърна коленете си.

— Но може би аз съм една-единствена, Еверет Синг. Има толкова много светове, където има други ти, нали така? Но има и такива, където няма Еверет Синг. Има някой друг… много някои други. И може да има милиарди от тези някои други и може би няколко хиляди от някои съвсем други, и може би стотина съвсем, съвсем други, да кажем една шепа. И във всички тези светове трябва да има някои едни-единствени. Това съм аз. Знам го, чувствам го. Няма никой друг като мен. Аз съм специална.

Шумен удар. От капака на таксито отскочи стол. Сен полетя към шофьорската седалка, когато мъжът зад волана натисна спирачките с всички сили.

— Добре, край на пътуването — обяви шофьорът.

Еверет измъкна шилингите от раницата си, докато Сен излизаше от колата. Тя застина на място с ръце на кръста и зяпнала уста.

— Фантабулоза!

Улицата беше пълна с хора. Улицата беше пълна с мъже, наблъскани един до друг, обърнали незаинтересовано гръб на таксито, опитващи да надникнат през човека пред себе си. Цялото им внимание бе насочено към някакво важно събитие по-нататък по Меър Стрийт. От складовете и магазините се изливаха хора. Изоставяха повдигачи и ремаркета, товарачи и камиони и се стичаха от всички страни. Идваха на вълни от „Рицарите на вятъра“. По кръчмата не бе останал един непокътнат прозорец. Потрошени столове и маси лежаха сред счупени стъкла. Лесно беше да се разбере, че кавгата е започнала там, след което се бе изляла на улицата. Ръце размахваха крака и парчета от столове. Летяха бутилки и павета. Чуваше се един огромен рев без думи като на съботна футболна среща на „Уайт Харт Лейн“, стена от звук.

— Боой! — изкрещя Сен. — Хайде, Еверет Синг!

— Ей, ами капакът ми? — настоя шофьорът.

— Изпрати ми сметката — каза Сен, като му изпрати въздушна целувка, докато се завърташе на пети и се отправяше право към разправията.

— Всеки проклет път, когато откарам някого до квартал на ветровиците — изръмжа шофьорът, като даваше на заден и обръщаше таксито.

Еверет вече разпознаваше някаква дума в стената от гласове, масивно скандиране: Ринг, ринг, ринг!

— Какво става?

— Ринг — извика Сен. — Бой с юмруци. Свалят ръкавиците. Без правила. Бой, Еверет Синг. Хайде!

Еверет беше виждал бой, голям бой, уличен бой. Беше най-лесното нещо на света, в което можеш да се забъркаш. Просто бяха излезли от метростанция „Уестминстър“, за да си купят билети за новогодишното шоу на „Водна музика и фойерверки“, и без дори да подозират, той и баща му се бяха озовали в центъра на студентски протест. Десет хиляди разгневени души, които не отиваха никъде. Полицията прилагаше тази тактика, при която ограждаха всички на някое тясно място, притискаха ги с щитове и коне, викаха хеликоптерите да кръжат над главите им и държаха хората с часове. Наричаха техниката „Котловина“. Еверет знаеше за какво се използваха котлите. Хвърляш разни неща в тях и ги подгряваш, докато заврят. И студентите бяха кипнали. Някъде към площад „Парламент“ се бе надигнал рев; след това телата се люшнаха неудържимо към Еверет и Теджендра. Някъде ставаше нещо, но кой, къде? Еверет беше дезориентиран, изплашен, развълнуван, наясно, че ще се случи нещо голямо, но не успяваше да го види или да разбере колко е близо, дали всеки момент нямаше да ги залее. Ударите и блъскането по футболни мачове не му бяха непознати; тук обаче беше различно. Беше невероятно и ужасяващо. За момент бе зърнал полицейски светлоотразителни жилетки, черни щитове и черни брони; конен полицай на половин човешки бой на тълпата сред градушка от пръчки, отчупени от протестни плакати. Боевете бяха замрели, след като полицаите бяха заловили и извлекли размирниците, но двамата с Теджендра останаха блокирани там почти до десет вечерта, а след това ги освободиха едва след като полицаите провериха самоличността им, снимаха ги и ги заведоха в базата от данни. Това тук беше улична схватка в Хакни, не полиция и демонстранти, но Еверет подушваше същия взривоопасен дъх на неудържима опасност. Беше сурова, тревожна, плашеща, непредсказуема; стълпотворение: пожар, който можеше да се разгори за миг и да ги погълне. На площад „Парламент“ Еверет се беше научил да познава и да се бои от насилието, на което е способна тълпата, колко съблазнително и заразително можеше да бъде това насилие.

— Не, Сен. Не мога да поема риска Доктор Квантум да пострада.

Видя презрението, което се изписа на лицето ѝ. Сетне внезапно надигналият се рев на тълпата ѝ отвлече вниманието, когато пръстенът от тела се помести и раздели и от там политна един мъж. Беше здравеняк; дълга до раменете, черна, сплъстена от пот коса, разярено лице под дебелите вежди и големи бакенбарди: разярено от напрежение и синини. Лявото му око бе подуто и затворено; от всяко ъгълче на устата му течеше кръв. Ризата висеше на парцали около кръста му. Изглеждаше замаян, но готов за боя, хвърляше такива погледи на света, сякаш светът можеше да го нападне отвсякъде, но беше готов за това, юмруците му бяха стиснати като железни гюлета.

— Милият, пак ли са ти сритали задника, Сет Бромли? — извика Сен.

— Не го ядосвай — каза Еверет. — Прекалено е голям. Кой е Сет Бромли?

През тълпата си проправиха път група хора с твърди лица. Отведоха с тях изтощения мъж пред „Рицарите на вятъра“, изправиха единствения оцелял стол и го настаниха в него. От мъжа се издигаше пара.

— Кой е Сет Бромли? Най-големият женчо в Хакни! — извика жизнерадостно Сен към мъжагата. — Майка ти ли ти се скара, Сет Бромли? — Той вдигна поглед като ужилен и се вторачи зловещо с единственото си отворено око.

— Да не си посмяла да каляш майка ми с мръсната си уста, ситен корабен плъх! — изръмжа.

— Сет Бромли, Сет Бромли, големият женствен оми; прави само каквото му каже мами — припя Сен.

Еверет бе ставал свидетел на няколко пъти досега на вербалната агресия, на която беше способна Сен, но винаги се изненадваше. Имаше способността да нанася смъртоносни поражения по безпогрешен, насилствен начин, но той се питаше дали подигравките и мръсните ѝ стихчета бяха предварително измислени, за да ги изважда като ножове, когато се нуждаеше от оръжие, или беше като оса и жилеше инстинктивно.

Сет Бромли насочи пръст към нея:

— Не се бия с полони.

— И е така, защото тази полони ще те срита отзад, Сет Бромли.

— Но пък в твоя случай, малка мийзи фили такава… — Той се хвърли от стола с вдигнати юмруци.

Задната част на тълпата се обърна заинтригувано, след което се разтвори. Шарки излезе бавно от нея. Шапката му беше смачкана, а перото ѝ — пречупено и увиснало. Но изглеждаше жив и здрав.

— „Внимавайте да не презирате ни едно от тия малките“ — Обърна се той към Сет Бромли.

— Мога и сама да се грижа за себе си, Шарки — каза Сен.

— Така ли било, мис? Ако имахте и половината от умението да се пазите от неприятности като умението ви да си ги навличате, може би щях да съм склонен да ви повярвам. Хайде, да ви няма.

— Искам да видя. Пак е заради Макхинлит, нали?

— Мистър Макхинлит, за разлика от вас, малка дона, може да се грижи за себе си — обясни Шарки.

— А ти какво правеше тогава? — попита предизвикателно Сен. — Не ти прилича да стоиш наоколо със скръстени ръце, когато са засегнали честта на капитана.

— А каква чест би било за мен, ако очарователните черти на капитанската дъщеря бъдат поразместени от някой като Бромли? — възрази Шарки, но Еверет виждаше, че Сен е отбелязала точка и че мъжът няма търпение отново да се върне към боя. — Да се разберем така. Намери си някое безопасно местенце, наблюдавай и не казвай нищо на никого и тогава и аз няма кажа нищо на никого.

Сен се ръкува тържествено с него.

— Дадено. — Същата тази ръка улови Еверет и тичешком го поведе до стъпалата на един товарач на контейнери.

Докато се катереха по кабинката на подемния кран отзад, Еверет видя как Шарки се втурва в тълпата, крещейки:

— За Дънди, Атланта и свети Пио! — и нададе боен вик, комбинация от скимтене и треперлив лисичи лай — най-нечовешкото нещо, което момчето беше чувало да излиза от човешко гърло.

— Пак този конфедеративен вик — каза Сен. — Все още не съм сигурна кой или какво е Дънди. Или е било.

От импровизирания си театрален балкон можеха да проследят всичко, което се случваше. Всеки мъж в Грейт Хакни Порт и някои от жените се бяха появили, за да гледат спектакъла. Бяха образували гънещ се, ревящ ринг от тела с дебелина от поне десет души. Празното пространство в центъра променяше непрестанно формата си, когато зрителите по периферията политаха назад или напред при отскачането и нападенията на мъжете в средата. Шумът беше невероятен. В центъра на виковете имаше трима мъже. Двама от тях бяха големи, тъмнокоси, излети по същия калъп като Сет Бромли. Движеха се бавно, тежко, кръжаха около третия. Това беше Макхинлит. Оранжевият му авиаторски работен гащеризон беше разкопчан до пъпа и завързан около кръста. Тялото му бе насинено и окървавено; в светлината на студената декемврийска вечер потта по него лъщеше, но в очите му гореше огън. И тези очи не преставаха да отскачат от единия Бромли на другия, от единия на другия, от единия на другия, докато в същото време и той отскачаше, танцуваше, избягваше, навеждаше се, плъзгаше се под замахванията им, отдръпваше се, за да не могат да го достигнат. Докато гледаше ту единия, ту другия, на устните му се виждаше възможно най-лудата широка усмивка.

— Хайде, копелета, не е честно, не е честно… Мога да ступам всеки от вас, но и двамата? Бийте се като мъже, безродни Бромли.

— Кои са тези? — попита Еверет.

— Албарн Бромли и Кийр Бромли — отговори Сен. — Бижу братчетата на Сет. По-млади и по-глупави. Не и Кайл. Той е детенцето в семейството. Това е неговият бой, но Кайл Красивий Бромли никога не би рискувал да излезе с потрошен ил от този ринг.

Двамата Бромли постигнаха мълчаливо съгласие и атакуваха Макхинлит. Той се гмурна с лекота под обединената им атака, изплува от другата страна на ринга и затанцува на място. Тълпата нададе радостен вик. Еверет стотици пъти беше водил такива битки. На неговия Екс Бокс, срещу Райън, в затоплената стая на Райън, не на паважа на Хакни Грейт Порт, в ледовития зимен въздух, но принципът беше същият. Класическият проблем на бързината срещу силата. Анализът на Еверет даваше преимуществото на бързината. Точно по този начин великият Али беше спечелил всичките си легендарни битки, още през 70-те години на миналия век, когато все още бяха смятали бокса за интересен. Не спирай да се движиш, пърхай като пеперуда, изморявай ги, поеми най-силния им удар, оцелей, а след това ги нападни. Едно, две, аут. Но братята Бромли бяха далеч по-едри от Макхинлит, а той изглеждаше не по-малко уморен от тях. И имаха числено превъзходство.

— Как се е забъркал Макхинлит в това?

— А, той трябва да го е започнал. Работата става грозна, когато обърне няколко питиета. Или когато не е обърнал, като се замисля. Сигурно ги е видял в „Рицаря“ и им е казал, че Ани по-скоро ще се омъжи за някое сухоземно, отколкото за Кайл Красивий Бромли.

— Капитан Анастейзия е сгодена?

— Поне Ма Бромли е с такова впечатление — отбеляза Сен. — Според нея работата вече е уредена. Кайл Бромли се жени за Анастейзия Сикссмит, като по този начин прибавя Евърнес — за който всички знаят, че е най-якият кораб в Хакни Грейт Порт — към семейната им флотилия. Възрадвайте се! Единственият проблем е…

— Че никой не е информирал за това капитан Анастейзия.

— Правилно, Еверет Синг. Е, казали са ѝ. Поискаха ѝ както се полага ръката и така нататък. Чух отговора на Ани. Подозирам, че Ма Бромли е чула отговора на Ани чак от двайсет и втори пилон. Тези Бромли се мислят за аристокрацията на Хакни и че никой не може да им каже „не“. Обидно е. „Благородството задължава“ и прочее. Обидиш ли Кайл, обиждаш тях.

Кокалчетата на Сен побеляха около парапета, когато Макхинлит попадна в лукавия капан на няколко близки удара в ребрата. Той рухна на едно коляно със сгърчено лице и изкаран въздух. Братята Бромли се ухилиха един на друг и го заградиха. Чак тогава Шарки си проправи насила път през публиката. Прекоси ринга с три крачки и с добре премерен ритник повали Албарн Бромли на земята. Едрият мъж изрева и се претърколи, за да открие, че гледа лицето на Шарки над дулото на пушка.

— „Лъковете на силните се строшиха; а немощните се препасаха със сила“ — каза Шарки. — Първа на Самуил6, глава втора, стих четвърти.

Той задържа Албарн Бромли на прицел, докато Макхинлит се изправяше, раздвижваше врат, изпукваше кокалчетата си, разкършваше рамене и заставаше в бойна стойка. Тълпата отново изрева. Кийр Бромли му налетя. Макхинлит блокира ъперкът, завъртя се и заби крак като тай боксьор право в ребрата на Кийр Бромли. Едрият мъж се олюля.

— Убий го, Мак, убий го! — изкрещя Сен.

Макхинлит се възползва от преимуществото си и започна да притиска Бромли, докато едрият мъж блокираше и отбягваше. Тълпата се местеше заедно с тях, удар след удар, ох след ах, нагоре по Меър Стрийт. Сен удари с юмрук по парапета. Чистата кръвожадност в нея се струваше чуждоземна и изпълнена с омраза на Еверет. Хакни Грейт Порт не беше място, където се живееше лесно, и правилата му се прилагаха бързо и безмилостно; начинът на живот на ветровиците беше по-непосредствен и изпълнен със страст от всичко, с което Еверет се бе сблъсквал в своя ограничен, загрижен, средностатистически Лондон, но момичетата не биваше да се опияняват от кръв. Физическото насилие не трябваше да им доставя удоволствие. Еверет отново се зачуди какво ли крие миналото на Сен. Когато я бе попитал, просто беше отбягнала въпроса, но момчето беше забелязало погледа ѝ при последното подмятане на Сет Бромли. Ако имаше начин да изтръгне белите му дробове, вече щеше да го е сторила.

— Пропускаме всичко! — Боят се беше преместил под сянката на въздушните кораби и вече нямаха пряка видимост от крана. Сен сграбчи ръката на Еверет и го свали от кулата. — Хайде!

— До гуша ми дойде от това „хайде“ — измърмори той. — Всеки постоянно ми повтаря „хайде“.

Все пак я последва. Сен откри ново място, откъдето да наблюдават отвисоко — скелето, което ограждаше митническия склад „Екесън и Муир“. Еверет усещаше как ръждивият метал скърца под него. Боят се премести нагоре по улицата, мелачка, търкаляща се плетеница от тела. И Макхинлит, и Кийр Бромли бяха насинени, залитаха, лъснали от кръв. Рингът на публиката ги подканяше да не спират, макар че противниците едва стояха на краката си, какво остава да си нанасят удари. Еверет усети как му се повдига. В това нямаше нищо благородно, нямаше никаква чест, просто двама души, които се унищожаваха един друг. Намерението да нанесеш вреда и яростта бяха единствените неща, които ги държаха изправени. Двамата излязоха от заслона на корпуса на Леонора Кристин и се озоваха под ясното нощно небе. Замахваха, препъваха се. Рингът се преливаше и местеше, отново се оформяше около тях. Беше ужасно.

— Престанете! — изкрещя Еверет. — Престанете!

Той беше учен. Не вярваше в магия. Ала още докато викът му се понасяше над главите на тълпата, изскочилият от нищото водопад повали Кийр Бромли и Макхинлит. Двамата се затъркаляха в неочаквания порой. После водната струя се обърна срещу публиката и започна да ги блъска и събаря, да ги пръска, както водата от маркуч измива умрели мухи от стъклото на кола. Кийр Бромли опита да се изправи на крака, но водната струя отново се обърна срещу него и го прикова към паважа. Боксовият мач се бе озовал под корпуса на Евърнес. Там, на окачената товарна платформа, стоеше капитан Анастейзия с превключвател в ръка и насочваше изхвърлянето на баласт върху тълпата. Тя премести една ръчка; струята от вода под високо налягане накара публиката да побегне.

— Хайде, да ви няма! — изкрещя капитан Анастейзия, без да спира да гони с водното оръдие изоставащите. — Какво ще си помислят приятелките, съпругите и партньорите ви? Не ви е срам, всичките. Хайде, отивайте си у дома. — Тя затвори клапата. От крана на корпуса на Евърнес продължи да капе вода:

— Мистър Бромли, предайте на майка ви, че отговорът ми си остава същият. Няма да получите нито мен, нито Евърнес. Добра вечер, сър. Мистър Макхинлит, нито се нуждая, нито оценявам особено високо галантността ви. Опетнихте честта на този велик кораб. И, мистър Шарки, дори не си помисляйте, че не забелязах участието ви. Докладвайте на товарната платформа. Имате две минути да се приведете в подобаващ вид. Вие също, Сен и мистър Синг. Надниците ви ще бъдат орязани. Баластът не е безплатен, надявам се, че го разбирате.

Платформата докосна земята. Шарки плъзна пушките си обратно във вътрешността на шлифера. По някакъв начин бе останал сух от водата. Дори шапката му бе възвърнала уместната си форма и беше забол ново перо в нея. Кийр Бромли се повлече нататък подгизнало. Макхинлит обви с ръце измокреното си тяло. Горещината от битката го бе напуснала; над Хакни Грейт Порт се спускаше студена, ясна нощ. Мъжът трепереше неудържимо, но се усмихваше широко. Сен и Еверет се присъединиха последни към групата на металната платформа. Сен сръга леко с рамо Макхинлит. В отговор той ѝ намигна. Капитан Анастейзия натисна един бутон върху контролната кутия на платформата. Докато лебедката ги изтегляше нагоре към необятния търбух на въздушния кораб, капитан Анастейзия заповяда:

— Мистър Синг, частна вечеря в каютата ми, веднага щом намериш време.

Думите ѝ бяха строги, но Еверет долови усмивката в тях.

Капитанът и дъщеря ѝ окачаха коледната украса. Еверет ги наблюдаваше през отворената врата на корабната кухня, докато разбъркваше празничното какао с канелена пръчица. Из кътчетата, ъгълчетата и дупчиците на шкафовете в корабната кухня откриваше все нови и нови чудеса. Сен се беше покатерила на една стълба с лампички и гирлянди в ръцете; капитан Анастейзия ѝ подаваше украсата с указания къде да се окачат. Разговаряха. Разговаряха така, сякаш никой не можеше да ги чуе. Разговаряха за Коледа и кой беше получил какво и от кого, както и за допълнителните подаръци, които бяха купили за себе си. Разговаряха за товара, който вече бяха приели, и дали след Берлин, където трябваше да го доставят, нямаше да е зле да си дадат почивка и да се позабавляват, защото Берлин беше прекрасен град; разтревожени от времето, говореха за това, че корабът може би има дребни проблеми; говореха за последните новини из Хакни Грейт Порт, за разказите на дона Мириам и за други клюки. Разговаряха не като капитан и пилот или дори като майка и дъщеря; разговаряха като две момичета. Еверет непрестанно трябваше да си повтаря, че капитан Анастейзия е по-млада, отколкото той си мислеше, и може би дори няма трийсет години. Канелената пръчица спря насред въздуха. Внезапно се почувства зле от самотата, толкова разтърсваща, че за да не падне, му се наложи да се улови с две ръце за плота. Очите му се напълниха със сълзи. Това бе техният дом, това бе тяхното семейство. Тук той имаше лати, но не и живот. Семейството му се намираше в стая на 22-ри етаж в Тайрон Тауър и на два километра надолу по пътя в една друга вселена. Счупено на парчета. Налагаше се да го счупи, за да го събере отново, но те не биха го разбрали. Теджендра бе физически неспособен да разбере; всичко, което знаеше за света, бе онова, което Шарлът Вилие му позволяваше да научи. Майка му разбираше единствено, че двамата мъже в живота ѝ бяха изчезнали в рамките на по-малко от седмица. А той трябваше да направи своя ход скоро, преди Евърнес да се е издигнал за Берлин. Точният момент беше по Коледа. Гардовете бяха свалени, бдителността отслабена, преобладаваше празничното настроение. Беше пресметнал всичко. За всеки на борда на Евърнес имаше определена задача, с техните различни дарби и умения, имаше задача дори за самия кораб. Но преди да се случи това, трябваше да спази уговорката си за среща с капитан Анастейзия в стаята за инструктаж, без Сен да подслушва зад стената, и да каже: Помогнете ми. Трябваше да обясни съвсем точно какво възнамерява да прави и как само Евърнес и неговият екипаж можеха да му помогнат. И знаеше какво ще отговори тя: Искаш от мен да рискувам своя кораб, дъщеря си, своя екипаж? А той можеше да каже само: Да. И погледнато от този ъгъл, Еверет беше длъжен да признае, че дори той не би се съгласил. Часовникът тиктакаше. Макхинлит, наказан да не напуска борда на кораба до отлитането им, заедно с Шарки, за наказание след сбиването с Бромли, беше прекарал предния ден в купуване на подемен газ от Газоразпределителната служба — правителствената монополна агенция, която контролираше доставките на хелий. Трябваше да зададе въпроса скоро. Страхуваше се от този момент. Изяждаше го вътрешно. Еверет продължи да разбърква какаото и когато внезапно чу името си, едва не изпусна канелената пръчица.

— Мистър Синг!

Капитан Анастейзия му даде знак да се приближи. Той взе със себе си димящите чаши. Контролно-метеорологичната станция в Дънсфолд съобщаваше за високо налягане над Югоизточна Англия, с чисто небе, слаб вятър и рекордно ниски температури. Същата сутрин, когато се бе събудил в хамака си, на Еверет се бе наложило да почисти скрежа от илюминатора на каютата. Шарки и Макхинлит бяха навлекли по пет ката дрехи, но все още трепереха, докато работеха. Шарки надзираваше отряд докери, които докарваха контейнери на товарната рампа, а след това ги разпределяха равномерно с крана около центъра на тежестта на кораба. Макхинлит беше в подпалубното пространство, дълбоко в електрозахранващата система, с волтметри, шунтови кабели и голяма част от езика с индивидуален стил, който винаги звучеше така, сякаш не спираше да ругае. Студът бе успял да си проправи път дори до каютите на екипажа в предната част на кораба. Сен носеше дебел сив вълнен клин, прекалено голям пуловер с ръкави, разтеглени до кокалчетата на пръстите ѝ, и с шал. Капитан Анастейзия отпи от парещото, наситено с канела какао и затвори блажено очи.

— Мистър Синг, какаото е дяволски добро. На какво се дължи дребното ми подозрение за лютивина?

— Чили — каза Еверет. — Една щипка. Веднъж ми го сервираха така в едно сиатълско кафене.

— Мисия за теб, мистър Синг. Задава се Коледа и ще се нуждаем от бона манджари. Пенджабската ти баба имаше ли някакви рецепти за приготвяне на пуйка? Бегом марш до пазара на Ридли Роуд и виж какво можеш да намериш. Купи много зеленчуци. Ако от време на време не ѝ осигурявам, Сен ще се храни само с месо и въглехидрати.

— Не е вярно — запротестира Сен. — Обичам зеленчук. Донякъде.

— Пресни, зелени и според сезона, мистър Синг. — Капитан Анастейзия отброи пачка лири от портфейла си, който приличаше на чудна магическа кутия; сгъни натам и насам, обърни го наопаки, за да се отвори по друг начин и да разкрие нови пластове и нива, и капачета, и джобчета, още и още, колкото повече го разучаваш. Инфундибулум. — Ако не стигнат, името ми ще покрие кредита при всеки един продавач в Хакни, но предпочитам да се придържаш към бюджета. Знаеш ли какво е първото правило на ветровиците?

— Недей да даваш и да вземаш назаем? — попита Еверет.

— Не, мистър Синг, макар че това са мъдри думи. Далеч по-прозаично е. Царувай в брой.

Когато почувства промяната, Еверет подсушаваше чашите за кафе (нямаше две еднакви и всичките бяха нащърбени). Беше леко и почти недоловимо раздвижване, от което дори не загуби равновесие, нито успя да накъдри сапунената вода в мивката, но по някакъв начин, от усещането в стомаха си, Еверет разбра, че вече не бяха свързани със земята. Той приближи илюминатора. Керемидите и стъклените капандури на складовете се приплъзваха под него. Обслужващият ръкав, който приковаваше Евърнес към мачтата за скачване, се прибираше в крана. От тръбите и маркучите му капеше вода. Около електрическия конектор за зареждане прескачаха искри. Докер в оранжев светлоотразителен гащеризон, с кожен шлем и очила, говореше в радиостанция и вдигаше ръка за сбогом, докато корабът полека го отминаваше. Двигателните гнезда се завъртяха в монтажните си секции. Евърнес едновременно се обръщаше и издигаше. Той премина леко над Леонора Кристин, без да престава да набира височина. Докато се въртеше около оста си, в малкия запотен илюминатор на стената на кухнята се прожектираше панорамата на Хакни Грейт Порт. Гледани отгоре, скачени по четири за мачта, въздушните кораби изглеждаха като венчелистчета, а Хакни Грейт Порт — гигантско поле, обсипано с цветя. Виадуктите и надземните релси на железопътните линии протичаха из него като сребърни вени. Покривите продължава до безкрая; тук се виждаше искрящата нишка на канал, там — свързващата плетеница на електрически кабели. Най-после пред очите му премина и огромната монолитна маса на Хагърстаун. Още по-нависоко — появиха се лондонските кули, от корпоративните здания на ситито, притискащи като побойници катедралата „Свети Павел“, заплашителни с отлетите си богове, ангели и страховити водоливници, надолу по дължината на Флийт Стрийт чак до улица „Странд“, крайречната линия и правителствените палати по улица „Уайтхол“. Най-високо от всички, толкова тънка и невероятна, че приличаше на кадър от японска ролева игра, беше мачтата на авиопорта „Садлърс Уелс“, натежал от скачени въздушни съдове. На запад бях гроздовете от небостъргачи в Блумсбъри. Еверет различи назъбената Тайрон Тауър. Възхитата му се превърна в ужас.

— Не можете да потеглите сега! — изкрещя той в малкия дървен ковчег на корабната кухня. — Не сега! Трябва да… Върнете се, върнете се, върнете! — заудря с юмруци по стената.

Нановъглеродната плетка пое ударите му и дори не поддаде, докато Евърнес продължаваше да се издига, плавно и тържествено, сякаш да полетиш бе най-естественото нещо на света. Вече виждаше резервоарите и блатата, които искряха от скреж, извивката на реката при Гринуич и дългото ѝ спускане надолу към морето. Гнездата на двигателите се позиционираха за хоризонтален полет. Но Шарки беше казал, че остава поне още ден, докато приключат с товаренето. Издигането им не беше в график. Еверет изхвърча от кухнята и се затича по извитата пътека, водеща към носовата част, след което изкачи спираловидната стълба за контролното ниво, като вземаше по две стъпала наведнъж. Вратата на мостика беше отворена. Всеки екран вътре бе оживял — зелени дисплеи, премигващи през увеличителните стъкла. При нахлуването на Еверет Шарки му хвърли бърз поглед откъм работната станция на радиопредавателя. Сен стоеше на руля, уловила по една ръчка с ръцете си. Капитан Анастейзия се намираше пред големия изпъкнал прозорец, сключила ръце зад гърба си, и наблюдаваше блатата на Хакни и голямата сребриста купа на Темза при Уулич в краката си.

— Какво става тук, къде отиваме? Не можете да заминете, не сега! — извика Еверет.

Капитан Анастейзия не се обърна, дори не помръдна, за да покаже, че е забелязала грубото нахълтване.

— Мистър Шарки — каза тя с равен, нисък и твърде заплашителен глас. — Придружете мистър Синг до камбуза. Ако по пътя ви причини каквито и да е неприятности, го заключете там до приключването на пътуването ни. Мистър Синг, не допускам на мостика си нищо, за което нямам схващането, че е красиво или от полза. Непристойният език ви провали в първото: давам ви възможност да се съобразите с второто. Какао. Поднесено на мостика, бегом!

— Какво става? Никога не съм я чувал да говори така — изуми се Еверет, след като Шарки сложи твърда ръка на гърба му и го побутна извън мостика. Отговорникът по товарите не отвърна нищо, докато не се отдалечиха достатъчно, за да не могат да ги чуят. Чак тогава каза тихо:

— „Внимавайте на Него и слушайте гласа Му; не Го предизвиквайте, защото Той няма да прости престъпленията ви.“ О, чувал съм я да говори така. Не често и винаги в специални случаи, но съм я чувал; и виждал. — Шарки отвори вратата на корабната кухня, за да пропусне Еверет, след което я затвори и двамата останаха сами в тясното помещение. — Не е зле да приготвиш най-доброто проклето какао в живота си, сър. И аз не бих отказал.

Еверет разтопи шоколад, разби го със сметана, докато не се получи превъзходна смес, и капна вътре подправен с чили захарен сироп. Евърнес се издигаше бавно и стабилно над обширните докове на Силвъртън, геометрично разчертан воден район от кейове, басейни и пристани.

— Е, защо полетяхме? Къде отиваме?

Шарки цъкна с език.

— В Гудуин, сър. Гудуин Сендс. „Още се говори, че един от корабите на Антонио — и то със скъпа стока — е претърпял крушение при Гудуинските плитчини — май че тъй ги наричат англичаните, — едни опасни пясъци, в които лежат погребани скелетите на много горди съдове…“7

— От Библията ли е това?

— Не, Шекспир. „Венецианският търговец“. Знам наизуст и Шекспир, а така също Милтън и Моби Дик, но по правило ги избягвам. Само побърканите, изродите и социопатите цитират Шекспир. Гудуин Сендс, на шест мили от бреговете на Кент. И е също толкова вярно за въздухоплавателните кораби, колкото и за мореходите на сеньор Антонио. Казват, че се виждат ребрата им, мачтите, гръбнаците и скелетите им, че стърчат от пясъка в плитката вода. Така че ето къде отиваме, приятелю. Измежду всички онези неща, на които те учеше мис Сен за живота на ветровиците, да е споменавала случайно думата крис?

— Чувал съм за амрия. — Еверет наля на Шарки една малка чашка, гъсто, сладко, затоплено от чилито какао. Шарки отпи и примижа от удоволствие.

— Това, сър, е божествен горещ шоколад. Крис… е, отчасти си прав; в известен смисъл е като амрия. Приличат си по това, че може да бъде отказан. Не без чест. Крис е предизвикателство за дуел. Дуел с въздушни кораби. От едно поколение насам никой не е обявявал крис, но Ма Бромли, злата стара кучка, се гордее с мисълта, че е сърцето и душата на Хакни Грейт Порт, единственият човек, който си спомня за старите традиции. Тази добре я е запомнила. Поднесе предизвикателството по всичките му красиви правила, дори проводи най-младия си син. Господарят Кайл Бромли Господарят Красивий Бромли. Извика името на Анастейзия три пъти, а свитъкът бе завързан хубавичко с три червени панделки, изписан с подходящите думи, в най-официален и сърдечен призив. „Заради немалкото обиди, рани и оскърбления, които съм изстрадала от отношението, ръцете и езика на господаря и командир на Евърнес, призовавам и заклевам капитан Анастейзия Сикссмит на крис; да бъде посрещнат, по силата на задължението ѝ да предостави удовлетворение на Господаря и Командир на Артър П във въздушна схватка, мен и моят, ти и твоят, дотогава и докъдето, кораб срещу кораб, юмрук в юмрук, със сърце и душа на отдавна знайното място в три часа тоз следобед. И ако не покаже лика си, то нека кожата ѝ бъде прободена от множество бодли и газът ѝ да се изпусне, гръбнакът ѝ да се начупи, витлата ѝ да се изкривят, и нека името ѝ се покрие със срам и безчестие тъй, че всеки да бяга от сянката ѝ, и децата му, и внуците му.“ Добре звучи и очевидно са спазени всички точни обръщения. Изчерпателна е тази Ма Бромли. Как синовете ѝ не са наследили поне нещичко от тази жизненост.

— Кога се случи това?

— Докато пазарувахте хранителни продукти за предстоящия празник. Кайл Бромли, лично, ситният му негодник, с голяма усмивка през цялото му лице. Късметлия е, че все още има лице след пердаха, който двамата с Макхинлит ударихме на братчетата му. Разбира се, това ме прави отчасти отговорен… „Заради немалкото обиди, рани и оскърбления…“ Мислиш си, че видя капитана вбесена, когато ѝ се сопна на мостика… глупави сър, глупави. Трябваше да я видиш, когато онзи сополив, дребен пикльо ѝ връчи предизвикателството. Той — да се ожени за капитан Анастейзия!

— Дуелиращи се въздушни кораби — каза Еверет, като внимателно наливаше какао в чашата на капитан Анастейзия и избърсваше с хартиена салфетка една капчица от ръба ѝ.

— Правилата са прости. Победителят или изтегля победената страна обратно на порт, или полягат, разбити и натрошени сред Пясъците на Гудуин. Как ще го постигнем, зависи изцяло от нас самите. — Шарки допи останалото си какао. — Да се връщаме при Ани. Ще се нуждае от помощта на целия екипаж, включително и от твоята.

Когато Еверет, този път по-дискретно, отново стъпи на мостика, капитан Анастейзия продължаваше да стои край прозореца. За пореден път не даде признаци, че е забелязала присъствието му, освен като протегна ръка. Еверет ѝ подаде голямата чаша с какао и отстъпи. Капитан Анастейзия отпи. Еверет чу как тя си пое дъх.

— Има ли нещо в твоя свят, мистър Синг, което може да се сравни с това?

Евърнес следваше линията на Темза, като се плъзгаше над замръзналите полета на Темзмийд и Ерит, и тъкмо приближаваше яркия, сребрист пролом, който реката прорязваше през Дартфорд, през стената от електростанции и редици от комини. Отвъд тях реката се разливаше до блещукащ от слънцето естуар. Въздушните кораби летяха по-ниско и по-бавно от самолетите; достигаха крайцерска скорост на хиляда метра. Еверет се опита да отгатне скоростта им по бавната процесия от поля, пътища и селца под краката си. Сто и петдесет, двеста километра в час? Отказа се. Бавният, тържествен полет го хипнотизираше. Аеропланите те издигаха твърде нависоко; човек не можеше да различи подробностите, беше откъснат от земята. От мостика на Евърнес Еверет успяваше да различи бързащите влакове, релсовите им пътища, улавящи отблясъците на ниските слънчеви лъчи. Из тесните селски улички се виеха коли и камионетки. От комините на къщите се издигаше пушек, прав като черта от молив в неподвижния въздух. Голям парен трактор в полето; след ралото му се виеха чайки, докато обръщаше твърдата земя за ранната житна сеитба. И тишината. Такава тишина: електрическите витлови двигатели почти не вдигаха шум. Долавяше тракането на влак, крясъците на чайките, биенето на желязна църковна камбана. Така летеше човек, когато сънуваше, че лети, когато просто вдигнеш ръце и тъй като сънуваш, се издигаш от земята. Лек като въздуха.

— Не, мадам — каза Еверет. — Нищо подобно.

Стори му се, че капитан Анастейзия се усмихна.

— Мис Сикссмит!

— Мадам — обади се Сен от руля.

— Поддържайте направление. Стандартна височина за прекосяване на Димния пръстен. — А към Еверет капитан Анастейзия добави: — Лош въздух, мистър Синг.

— Стандартни шест хиляди стъпки, мадам. — Сен издърпа лостовете за контрол на височината. Земята изпадна, без да се усети физически някакво накланяне или движение. Евърнес приближаваше великата стена от комини и охладителни кули. От толкова голяма височина Еверет виждаше извивката; не линия през света, а стена. Предпазва нас или огражда някой друг? — зачуди се той. Сен насочи кораба право през пластовете оранжев смог, където индивидуалните струи от редиците комини се смесваха, сливаха и обменяха химикали. Евърнес започна да се тресе във вихрушките от дим и горещ въздух от вентилационните шахти. Чашата на капитан Анастейзия затрепери в чинийката си. Тя отпи от нея, сякаш предизвикваше Еверет да се залови по-здраво за нещо. Той погледна надолу в устите на комините, в зейналите черни дупки на охладителните кули. Евърнес отново се разтърси; и отново бяха извън Димния пръстен.

— Бона въздух, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

— Артър П на десета камера — обади се Шарки.

— Екран шести, ако обичате, мистър Шарки.

Един монитор, окачен на подвижно рамо над прозореца, премигна и се пробуди, за да изобрази какво се случваше зад опашката на Евърнес. Презглава към тях приближаваше голям въздушен кораб, плосък и застрашителен като акула. Гербът на челото му представляващи дракон, увит около коронован глобус.

— Настига ни — каза Шарки. — Пътна скорост една осем пет.

— Изравнете скоростта, мис Сикссмит. Няма да допусна някой да стане свидетел как Евърнес се тутка като свиня в пазарен ден.

— Слушам, мадам.

Сен се обърна към дроселите и внимателно ги премести напред, докато показанията на нейния зелен екран с увеличително стъкло се изравниха.

— Деветнайсет минути до крайната цел — съобщи тя.

Това беше Сен, каквато Еверет досега не бе виждал. Фокусът и концентрацията ѝ бяха безусловни. Никакви устати отговори, никакъв небрежен палари, нищо от обичайното за нея самоизтъкване и перчене. Еверет не ѝ бе повярвал истински, когато за пръв път му бе казала, че е пилот на Евърнес — идваше ѝ отвътре да преувеличава, — но наистина беше, и бе великолепна. Контролираше кораба с всяка частица от съществото си. Вече бяха над Кент. Вляво бяха остров Шепи и широкият разлив на естуарите на Медуей и Темза, сиви и неприветливи като студено желязо. Вдясно и напред — на Еверет му се стори, че вижда напречен разрез на Кентърбърийската катедрала; кули, които запращаха дълги зимни сенки през покривите. Право пред тях облачна линия, тъмна и опръскана с жълто като контузия, протичаща от единия до другия край на хоризонта.

— Какво е според вас това, мистър Синг?

— Бих казал, че е облачен фронт, мадам. Идва от изток, по това време на годината може да е сняг.

— Склонна съм да се съглася с вас, мистър Синг. Мистър Шарки, метеорологичната прогноза. За разлика от вашите аер-о-плани, мистър Синг, не можем да се издигнем над бурята. Но можем да летим с нея. Добрият капитан умее да се възползва от ветровете, въздушното налягане, възходящите и низходящите течения.

— Автоматичната метеорологична станция на „Саут Сандети“, сведения от четиринайсет нула нула часа — каза Шарки, притиснал с една ръка слушалките си като диджей. — Вятър изток-север’изток, променлив север-север’изток, трийсет възела, сняг, видимост сто метра, налягане 105 милибара и спада.

— Отлично! — обяви капитан Анастейзия и потри ръце. — Поддържайте посоката и скоростта, мис Сикссмит. Снижете ни до стандартна крайцерска.

Еверет приближи до прозореца. Сложи ръце на стъклото. Тук, като статуя на носа на платноход, можеше да си представи, че лети свободен, носен от ветровете и налягането, поел към сърцето на бурята, която се търкаляше от бреговата линия на низините — Холандия и Белгия. Вече приближаваха брега; още една линия на хоризонта. Снежинките се въртяха и разбиваха на студени ледени зрънца в скосения прозорец. Еверет потрепери; студът протягаше пръсти в самия Евърнес.

— Нашият съперник, мистър Шарки?

— Постоянна скорост и направление.

— Свалете до двеста, мис Сикссмит. Активирайте автопилота.

Евърнес премина над крайбрежния Дийъл. Променадата и древният му кей блещукаха с подмятани от вятъра приказни светлини. Еверет видя как хората, разхождащи кучетата си, вдигат очи, когато тъмната маса на въздушния кораб преминаваше над главите им. С размерите на небостъргач, но лек като въздух. След което бяха подминали градчето и се носеха над сивото, брулено от вятъра море. Снежната буря се изви, накъдри, изчака и връхлетя Евърнес с виеща суграшица. Корабът се разтърси, но проникна още по-дълбоко във виелицата.

Капитан Анастейзия ги повика с пръст.

— Сен, мистър Синг, важно е да видите това и се молете на Всемогъщия никога да не го срещате отново.

Сен подсигури автопилота и се присъедини към Еверет и майка си, загледани към безличната, натрошена, сива фъртуна над морето. По ъглите на прозореца се трупаше сняг. Еверет усещаше студа отвъд стъклото. Виждаше по-светлата сивота върху по-тъмната; мястото, където вълните се разбиваха на пяна. Под повърхността имаше наноси. Плитчините бяха със зеленикав оттенък; Еверет различаваше изменчивите контури на пясъците. Тук имаше по-обикновена шарка, водата протичаше през оребрена линия, която изглеждаше като рибешка кост, като заровен динозавърски скелет в пясъка. Въртеливият сняг, сивото върху сиво, белите пенести вълни го затрудняваха да прецени добре; сетне вятърът отхвърли за секунда снега и момчето видя, че ребрата продължаваха почти сто метра. Беше скелетът на отдавна мъртъв кораб, погълнат от променливите пясъци. Втори корабен скелет чертаеше шарката си в пясъка, трети го пресичаше, по-напред лежаха четвърти, пети; още по-ясно очертани, докато водата ставаше все по-плитка и от морето се надигаха пясъчни дюни. Плетениците от ребра и мачти, някои изкривени като пречупен гръбнак, някои подадени от пясъка като пръстите на удавен пилот. Приливната вода се пенеше около тях, а парчетата и късовете корабна обвивка трепкаха по натежалия от сняг въздух. Сега вече пясъкът бе открит. От него се надигаха чайки и побягваха пред сянката на Евърнес, като надаваха мъртвешките си викове. Тук бяха намерили смъртта си десетки въздушни кораби, за да бъдат повлечени от вечно подвижните пясъци. Това бе тяхното гробище.

— Гудуинските пясъци — каза капитан Анастейзия. — Мястото за дуел на ветровиците. Сен, картите.

Сен извади картите таро „Евърнес“ от джоба над сърцето си. Капитан Анастейзия разбърка тестето, след което цепи с една ръка на три пъти. Върна тестето на Сен. Бледото лице на момичето бе изпразнено, очите ѝ — мъртви като мъртвите кораби долу във всепоглъщащия пясък, докато подреждаше пет карти на кръст върху командния пулт и ги обръщаше една по една.

Най-горната карта на кръста: дете в мидена черупка, теглена от костенурки. Детето гледаше нещо извън картата и сияеше като слънчице, без да забелязва гръмотевичната буря, която вилнееше в дъното на картата.

— Миденото дете — обясни Сен. — Заплашена невинност. Невежеството не е блаженство. Голяма опасност.

Всички на мостика се бяха събрали около пулта на Сен.

Най-долната карта на кръста: два лебеда с корони около шиите. Короните бяха свързани с верига.

— Суонхилде и Суонхаме — каза Сен. — Доживотно партньорство от някакъв вид. Може да бъде нарушено. Лебедите избират партньорите си за цял живот. Ако единият умре, другият умира малко по-късно.

Лявата част на кръста: брадат старец, седнал с прибрани до гърдите колене, вторачен извън картата с широко отворени очи. Около него, на височината на врата му, бе натрупал сняг.

— Зимният пазач — продължи Сен. — Студ. Глад. Нужда. Ще дойде ли някога пролетта? Ако е ноември или февруари: смърт на възрастен човек. Това са месеците, които убиват.

После обърна картата в дясната част на кръста. Човек с шапка и бричове по модата на осемнайсети век, поел по пътека, която се извиваше дълбоко в далечината на картата; подпираше се на тоягата си със сериозно и съсредоточено лице. Еверет отново се зачуди как ли се е сдобила Сен с тези карти, кой я беше научил как да ги нарича и как да ги тълкува.

— Пътникът бърза във вечерта. Времето не стига и хълмовете са смрачени, а ме чакат още много мили, преди да отпусна глава за сън. Пътят не е лек.

Сен отметна ъгълчето на последната карта, картата в центъра на кръста. Пусна я разколебана. Капитан Анастейзия се пресегна и смело я обърна с лицето нагоре. Слънцето и неговите планети в челюстите на всепоглъщащ вълк.

— Вълчият сезон — поясни Сен. — Най-ниският резултат на зара. Лошите побеждават. Слънцето е изядено. Светът е даден за цял сезон във властта на мрака и няма светлина.

— Така да бъде — каза капитанът. — Сами правим късмета си. По местата. Чака ни работа. Мистър Шарки, врагът ни?

— Нищо на камерите, мадам. Но пък в това време не можем да видим и собствената си опашка. Радарът докладва всякакви призраци и фалшиви показания.

Капитан Анастейзия вдигна ръка. На мостика настъпи мълчание. Тя остана напълно неподвижна. Еверет затаи дъх. Бавно, бавно като ледник, капитан Анастейзия се обърна наляво. Очите ѝ се разшириха:

— Сен! Пълен надясно!

Сен завъртя руля точно когато нещо огромно, готово да премаже и погълне целия свят, надвисна през бурния сняг. Вълкът, помисли си незабавно Еверет. Вълкът, който изяде слънцето. Не: по-лошо. Въздушен кораб, който идваше право към тях като таран и можеше всеки момент да ги разбие.

— Залепи ни за пода — изкрещя капитан Анастейзия. Сен блъсна ръчките докрай. — Дръжте се!

Еверет се заби в прозореца, когато Евърнес зави и се гмурна. Артър П се бе отъркал странично в тях и сега корабът потрепери с всичките си двеста метра. За момент си представи как цялата му структура се разпада — как подемните клетки се отскубват на свобода и побягват към горните слоеве на атмосферата, как покритието му се бели като портокалови кори, как носът се разцепва и го изсипва право към снега, морето и острите ребра на мъртвите въздушни кораби под тях. Сетне Сен ги бе измъкнала и отново плаваха на открито. Сякаш беше чула, помисли си Еверет, наблюдавайки как капитан Анастейзия включва интеркома. Нещо във въздуха, някаква вибрация, промяна в налягането, което бе почувствала с кожата си. Беше ги чула да идват. И ако не беше…

— Мистър Макхинлит, докладвайте какви са пораженията.

Гласът на машиниста се чу през писъка на вятъра из търбуха на въздушния кораб.

— Негодниците извадиха от строя двигателни гнезда номер три и пет!

— Колко време ще ни трябва, преди да възстановим пълна мощност? — попита капитан Анастейзия.

— Капитане, не мога да възстановя пълната мощност там, където липсват двигатели…

— Имам изображение на камерата — каза Шарки.

— На екраните ми, моля.

Картините бяха зърнести и зацапани от снеговалежа, но Еверет виждаше ясно прекършените мачти, пръскащите искри от прекъснатите електрически кабели, насилието, извършено върху чистите извивки на Евърнес. Загубата на всеки от двата двигателя се усещаше като изгубен пръст. Лицето на капитан Анастейзия бе мрачно. Корабът ѝ бе оцелял, но я бяха ударили здраво.

— Сен, изключи витла номер четири и шест. По-добре, отколкото да се разпаднем на парчета от вибрациите. И ни изведи на по-голяма височина. Там долу ни чака само смърт. Мистър Шарки, искам от вас да интерпретирате по някакъв начин показанията на радара. Искам да знам къде е Артър П.

— На радара няма нищо. Все едно са се изпарили.

— Въздушните кораби не се изпаряват, мистър Шарки.

— Според показанията там няма нищо освен сняг и чайки.

— На екрана ми.

Капитан Анастейзия започна да плъзга увеличително стъкло след увеличително стъкло над монитора, като се вглеждаше все по-дълбоко и по-дълбоко във видеоснега, който пръскаше по екрана. Артър П се бе появил от нищото, беше забърсал странично Евърнес и отново бе изчезнал. Двестаметров товарен кораб. Невъзможно. Ирационално. Това бе призрачно място, но в него нямаше нищо свръхестествено. Като вратар на отбор „Червен“ Еверет се бе радвал на репутацията на призрачно добър, свръхмогъщ джедай. Хубаво беше да се чувстваш като вратар нинджа, но си оставаше суеверно мислене. Всичко, което правеше, бе да разглежда вероятностите и възможностите, да разглежда нещата в три и повече измерения.

— Може би не е там наоколо — обади се Еверет. — А там над нас.

Очите на капитан Анастейзия се разшириха повече от всякога.

— Мистър Шарки, вертикално сканиране.

Радарът издаде звук, изпращайки лъча си нагоре и надолу вместо напред и назад. Мониторът на капитан Анастейзия незабавно изобрази голямата сянка на Артър П, точно над тях. Точно над тях и приближаваща бързо. Възнамеряваше да премаже Евърнес, да го натика и наниже на шиповете сред развалините под тях.

— Пълен напред! — изкрещя капитанът.

Сен плъзна ръчките в предна позиция. Евърнес се помести, но беше твърде голям, обременен и бавен, бавен, бавен заради половината си извадени от строя двигатели. Еверет видя как надвисналият Артър П изпълва радарния екран. Трийсет метра. Ускорението при машина с размерите на Евърнес бе немощно. Двайсет метра. Прекалено много натрупана инерция, която трябваше да бъде анулирана. Десет метра. Еверет усещаше вибрациите от натоварените до крайност витлови мотори — от корпуса на кораба, право в кътните си зъби.

— Хайде — прошепна той. — Хайде, хайде, хайде!

Измъкваха се. Почти се бяха измъкнали. По дължината на Евърнес пробяга внезапен удар. Корабът простена с всяка греда, всяка нановъглеродна фибра. Подът започна да се накланя. Артър П бе докоснал кормилото на Евърнес и натискаше опашката му надолу, докато в същото време носът на Евърнес се издигаше нагоре. Празната чаша от какао се изтърколи по мостика и достигна чак до стената. Еверет се улови здраво за някаква скоба.

— Дръжте се, издигам носа — извика Сен и издърпа височинния лост. — Дано си обезопасил товара, Шарки.

Витловите двигатели отново изкрещяха. Евърнес се наклони още по-стръмно. Увеличителните стъкла увиснаха свободно от мониторите си. По интеркома се чу дрънчащият глас на Макхинлит:

— Това момиченце ще ми потроши кораба!

Сен не изпускаше лоста, стиснала зъби. Сетне опашката на Евърнес се изплъзна изпод Артър П и корабът се хвърли в чистия въздух.

— Обърни ни срещу Артър П — заповяда капитан Анастейзия. — Задръж позицията, дистанция петдесет метра от носа им.

— Слушам, мадам.

— Макхинлит!

— Все още летим, един Господ знае как. Ще ми трябва мъничко време, за да се придвижа и да проверя управлението.

— Не е необходимо, мистър Макхинлит.

Евърнес зави и приближи нос в нос Артър П, който тъкмо възвръщаше хоризонтално положение след размазващото спускане. Капитан Анастейзия отиде при илюминатора и се облегна на него, като се взираше в сивотата навън.

— Кайл Бромли никога не би се справил с такъв кораб — каза тя. — Това на квартердека е самата дона Бромли. И възнамерява да ни потроши, да остави костите ни на чайките, сепиите и студените Гудуински пясъци. Ако тя не може да получи Евърнес, никой не трябва да го има. — Капитанът отново взе микрофона на интеркома. — Можем ли да им се опълчим, мистър Макхинлит?

— Да не сте се побъркали, капитане? Съмнявам се дали изобщо можем да задържим хоризонтална позиция.

— Ще го приема за „не“. Е, измами ме веднъж и ме измами втори път, но Анастейзия Сикссмит не може да бъде мамена до безкрай. Мистър Шарки, свържете се с Артър П. Дона Бромли не е единствената, която познава добре старите традиции.

Сен задържаше позиция пред Артър П, като изтегляше Евърнес в идеален синхрон с напредването на неприятеля. Еверет погледна хералдическия герб на носа, лентата от прозорци под него, видими наполовина през снега.

— Евърнес, тук Артър П — чу се груб женски глас през смущенията.

— Дона Бромли — произнесе капитан Анастейзия. — Летите бона.

— Капитан Сикссмит, иска ми се да можех да ти върна комплимента, но, о, миличка, репутацията ти далеч надхвърля способностите. Може би все пак не си подходяща за съпруга на моя Кайл — бе отговорът. Еверет видя как челюстите на Шарки се сключиха по-здраво, а устните му потрепнаха гневно. — Все тая, защото така или иначе смятам да те натъпча в калта, където ти е мястото.

— Свързах се с вас, дона Бромли — отвърна хладно капитан Анастейзия, — свързах се с вас, за да ви съобщя пред всички присъстващи, че тук и сега ви предизвиквам да се изправите срещу мен в единоборство.

Шарки беше на крака. Лицето на Сен бе пребледняло повече от обичайното бяло. Еверет чу себе си да възкликва. Не беше предполагал, че хората го правят наистина — да възкликват от изумление. Капитан Анастейзия вдигна ръка, за да накара екипажа си да замълчи.

— Крис е стара традиция, но правото на удовлетворение в единоборство е по-стар закон. И вярвам, че щом веднъж се позоват на него, не може да му бъде отказано. Права ли съм, дона Бромли? — Настъпи дълга тишина, нарушавана единствено от статичния шум по радиовръзката. На Еверет му се стори, че вижда как нечии силуети се движат на фона на осветлението в другия въздушен кораб. — Или срещу вас, или срещу някой, избран от вас. Тъй като нямам навика да се бия срещу стари дами, вместо това ще приема и единоборство срещу сина ви. — Капитан Анастейзия вдигна палец от бутона на радиопредавателя.

— Ще те убият! — изкрещя Шарки.

— Обучавала съм се на ла сават8 от легендарния Метр Гастино от Марсилия — отговори капитан Анастейзия.

— Това няма да… искам да кажа, Кайл Бромли е… той е… той е…

— Мъж?

— Да.

— В сравнение с мен, жената.

— Полони не трябва да се бият срещу оми.

— Винаги съм имала проблем с този израз, „не трябва“. Грозен, хленчещ израз. — Капитан Анастейзия отново натисна бутона на интеркома: — Имате ли отговор, дона Бромли?

— Много добре ти е известно, че не можем да ти откажем — каза Ма Бромли и Еверет долови жлъчта и презрението в гласа ѝ.

Спипа те, помисли си той. Изигра те в собствената ти игра на Кралица на Хакни Грейт Порт, сърцето и душата на традицията, надигра твоята стара традиция с още по-стара. Победи те. Но какво точно спечели?

— Ще се срещнем на борда на кораба ви след пет минути — каза капитан Анастейзия. — Тогава ще получа моето удовлетворение. — Тя даде знак на Шарки да прекъсне радиовръзката.

— Разбира се, ти си прав. Не мога да победя, а те няма да се бият честно. Мистър Шарки, мистър Макхинлит, разбрахте ли ме?

— Ти си луда жена — дойде гласът на машиниста от търбуха на въздушния кораб. — Но съм с теб.

— Веднъж се сражава за нещо, като смяташе, че защитаваш честта ми. Тогава това не ми трябваше, но сега се нуждая от него. Нуждая се от цялата ви борбена енергия, джентълмени. Отивам там, за да спечелим време. Вие — за да нанесете максимално големи повреди на Артър П. И според мен сте способни да нанесете сериозни поражения. Мистър Синг! — Еверет се стресна. Беше стоял като хипнотизиран от играта на снежинките пред носа на Артър П. — Нуждая се от всеки здрав човек от екипажа. Сен, искам ти да пилотираш кораба. Мистър Синг, името ти е вписано в корабния манифест; в задълженията ти влиза да се сражаваш за този кораб. Мистър Макхинлит ще те екипира. Какво ще кажеш малко да се раздвижиш, оми?

Два въздушни кораба бяха изправени лице в лице на разстояние един друг от десет метра въздушно пространство, като поддържаха височина в хаотичното сърце на снежната буря с деликатни корекции в работата на витловите си двигатели. Десет метра, можеха да се целунат. Съоръженията за скачване бяха издадени. Макхинлит и бордовият инженер на Артър П се трудеха здраво в снежната вихрушка, за да ги съединят. От мястото си в хангара Еверет имаше чувството, че дългите вретеновидни мостици изглеждат налудничаво, като пеперудени хоботи. Макхинлит се зададе тичешком обратно към хангара. Даде знак с вдигнати палци на капитан Анастейзия. Капитанът вдигна яката си и взе интеркома.

— Мис Сикссмит, имате командването. Евърнес е ваш.

— Да, мадам… мамо… — На Еверет му се стори, че долавя сълзи в гласа на Сен.

Можеше и да е от радиовръзката. От плача на вятъра, изтръгващ ноти от подпорните греди, трупащ сняг по корпуса. Капитан Анастейзия бързо прекъсна връзката.

— Джентълмени, дайте им да разберат.

След което се обърна и тръгна решително по тънкия въздушен мостик, високо над разбиващите се вълни на Гудуин. Пешовете ѝ се развяваха зад нея. После снегът се хвърли още по-стръвно и Еверет я изгуби от поглед. На панела до шлюза засия още една светлина. Макхинлит щракна ключа с палец и оттегли въздушния мостик.

— Готови. — Макхинлит избута вратата на хангара и я застопори.

— Дръжте се — обяви Сен по интеркома. — Ще ни се разтресе малко.

Еверет полетя към изходния шлюз, когато Евърнес потрепери и се люшна надалеч от Артър П. Шарки и Макхинлит вече бяха на половината път надолу по спираловидното стълбище за товарния отсек. Еверет се усука около перилата, когато Сен завъртя кораба с помощта на остатъците от двигателите и контролните му повърхности. Товарният отсек се надигна към него; сетне Еверет беше успял да се спаси от падане. Шарки и Макхинлит вече крачеха през палубата. Според капитан Анастейзия можеха да проточат формалностите най-много до пет минути. Сен разполагаше точно с толкова време, за да разположи така Евърнес, че да могат да спуснат абордажната група. Еверет отново се олюля. Палубата се наклони. Ако изгубеше равновесие, можеше да се претърколи по цялата дължина на кораба и да се разбие в механизмите на кърмовото управление. Корабът потръпна. Сен беше стартирала другите два двигателя по десния борд, решила, че скоростта е по-важна от повредите заради вибрации. Еверет долови парещия мирис на озон от натоварените електрически системи под краката си. Успя да тръгне в четири различни посоки, докато достигаше до товарния шлюз през последните десетина метра. Шарки вече се беше въоръжил. Макхинлит подаде на Еверет десетина скоби за въже и нещо, което приличаше на пистолет, в чиято къса цев беше напъхана плюшена играчка.

— Това е ударник. Вече беше от опасния край на един от тези — обясни Макхинлит. — Боли доста гадно, нали? Но не пробива дупки в машинарията. Не е смъртоносен. — Той отметна настрани пешовете на шлифера на Шарки. Блеснаха дръжките на пушки. Макхинлит цъкна неодобрително. — А, и една от тези. — Той подаде на Еверет орнаментирана дръжка. Изкормвач. — Трябва да влезеш, за да излезеш. Нагоре за разрязване, надолу за спояване. — Макхинлит включи една портативна радиостанция: — Готови и преготови тук долу.

— Дай ми кодова фраза, за да знам, че си ти, когато трябва да ви взема — каза Сен. Шарки и Макхинлит се спогледаха.

— Тотнъм Хотспър — предложи Еверет.

— Намирам се над Артър П — осведоми ги момичето.

— Дръжте си задниците — обади се Макхинлит и натисна един контролен бутон.

Лебедките започнаха да вият. Солидната палуба под краката на Еверет се заклати. Отвори се цепнатина. Вътре нахлу бурно леден въздух. Пукнатината се разшири до открито небе. Виелицата фучеше и подмяташе спускащата се товарна платформа. Под тях се простираше заснеженият корпус на Артър П.

— „И ще извърша върху тях голямо въздаяние с яростни изобличения“ — каза Шарки, докато се спускаше през брулещия сняг. — „И когато извърша въздаянието Си върху тях, ще познаят, че Аз съм Господ.“

— Това съм го чувал — каза Еверет. — Криминале. Филм от моя свят. Самюъл Джаксън го казва точно преди да убие един човек.

Шарки се ухили. Докато гледаше развятата назад коса и искрицата в едното му око, Еверет беше готов да повярва на всяка мрачна история за него.

— Трийсет секунди — докладва Макхинлит в портативната радиостанция.

Еверет уви едната си ръка около въжето до себе си. Артър П беше толкова огромен, че корпусът му към носа и към кърмата се стопяваше в снежната белота. Горната част на кораба беше широка и леко закръглена, но заледеният сняг я правеше опасна. Ако човек стъпеше накриво тук, в следващия миг щеше да лети презглава право към морето долу. Асансьорната платформа се блъсна разтърсващо в обвивката на Артър П.

— Омитата се приземиха — рече Макхинлит. — Еверет, върви плътно след мен и гледай да не те фраснат по главата.

Макхинлит тръгна тежко по корпуса, превит почти на две срещу вятъра. Еверет хвърли поглед през рамо, за да види как товарната платформа се оттегля, а Евърнес се издига, обръща се и изчезва в сивотата.

— Я! — Макхинлит отвори с едно движение своя изкормвач и го заби дълбоко в обвивката на Артър П. Изряза бързо едно квадратно парче. Обели го и надникна вътре. — Да. Ще свърши работа. И не е много височко.

След което изчезна. На сто метра по-нататък по обшивката Шарки проряза друга дупка и също скочи във вътрешността на Артър П. За момент Еверет остана съвсем сам. Сетне се улови за ръба на дупката и се спусна в сумрака. Удари горната сервизна пътека, присви колене и се претърколи така, както го бяха учили по време на уроците по джудо. Макхинлит го повика с жест. Притичаха приклекнали до централното стълбище между огромните сфери на подемните клетки и започнаха да слизат предпазливо по спираловидните стъпала към централната пресечка. Еверет усети нещо под крака си. Месинговата плоча отбелязваше къде се намира центърът на тежестта, сърцето на Артър П. Макхинлит посочи през парапета. Малка фигурка в оранжев светлоотразителен гащеризон, патрулираща в товарния отсек. Еверет извади ударния пистолет.

— Прекалено е далеч — прошепна Макхинлит. — Куршумът е привързан за въже, така после можеш да си го прибереш. Икономично. Ето. — Той спусна две въжета. Еверет омота крак и китка в каишите.

— Какво ли прави сега капитанът? — попита той.

— Бие се — отвърна Макхинлит. — Онзи френски бокс е доста засукана работа, но не бих разчитал на него, ако искаш да оцелееш в събота вечер по Аргайл Стрийт. Значи сега… Не можем да управляваме въжетата оттук, така че сме на свободно падане. На инерционна макара са, няма да е чак толкова зле. На едно. Две. Три.

Двамата скочиха през парапета. Еверет усети как за момент олеква от бързото падане; после инерционната макара захапа въжето и го спусна плавно през кухата като пещера вътрешност на Артър П. Подготви се за сблъсъка в пода и се приземи меко и уверено като котка. Само две стъпки по-късно бе намерил укритие между контейнерите. Макхинлит се бе скрил зад контейнера срещу него. Даде знак на Еверет да се размърда. Прокраднаха се до пазача, контейнер по контейнер.

Прикривай ме, оформи устата на Макхинлит, след което се приближи достатъчно зад мъжа, вече в обхвата на ударния пистолет.

Откъм предната секция на кораба се чуха два изстрела. Отекнаха в мачтите и подпорите на Артър П. Пазачът се огледа стреснато. Видя Макхинлит и едновременно с това стреля в него. Ударната торбичка удари Макхинлит в стомаха и го запрати в стената на контейнера. Пазачът пристъпи, за да обездвижи жертвата си. Еверет излезе от укритието си, насочи хоботчето на цевта към него и натисна спусъка. Торбичката блъсна мъжа право в лицето. Еверет се стрелна и бързо го завърза за един парапет с въжетата. Отиде при Макхинлит, който все още бе облегнат с изкаран въздух на контейнера.

— Добре ли си?

— Не, не съм добре, по дяволите. — Той опита да седне по-изправено и оголи зъби от болката. — Ах, клетият аз. Ребрата ми… Гледай сега, Еверет, Шарки е решил да изгърми мястото, все едно сме на възстановка на Битката при Бул Рън. Трябва да го направиш, човече. Трябва да довършиш работата. Саботирай Артър П.

— Как да го направя? Не зная по какъв начин…

Но още в същия момент, докато оглеждаше акумулаторните батерии под себе си, товарните контейнери около себе си, пътеките и газовите клетки над тях, вече знаеше. Всичко започваше от един вилен повдигач. Еверет бе наблюдавал Шарки по време на товарните работи на Евърнес и знаеше как да удари ключалките, за да освободи контейнерите на Артър П от палубата. Първо: повдигача. Най-лесно беше да се започне от него — беше машина, създадена за работа на кораб, следователно запалването не беше подсигурено със секретен ключ. Машината беше забавна и лесна за управление. Еверет даде на заден, за да има по-добра засилка.

— Какво, в името на сладката болка, си намислил, младежо? — извика Макхинлит, като с мъка се изправяше на крака.

Еверет се заби в един контейнер. Даде на заден и отново се заби в него. Още няколко сантиметра. Отново и отново, и отново; всеки път — по няколко сантиметра. Няколко сантиметра бяха всичко, от което се нуждаеше. Няколко сантиметра щяха да сложат началото. Останалото щеше да свърши физиката. Матросът на Артър П се бе възстановил и сега се хвърли към повдигача и Еверет. Въжето, с което го беше завързал, се изпъна и спря устрема му. Мъжът посегна към радиостанцията си. Макхинлит насочи ударния си пистолет към него.

— Дръж се прилично.

Но Еверет вече бе приключил долу на товарната палуба. Той се завърза за едно въже и го дръпна, за да задейства инерционната макара. Високо горе при покрива на Артър П пружините от умен метал се изкривиха и заеха алтернативни форми. Еверет почувства как нещо го сграбчва и издига във въздуха. Прелетя като куршум към централния гръбнак. Чу как Макхинлит се провиква далеч отдолу сред разместените контейнери:

— Дано си измислил нещо гениално, мистър Синг.

Усет за точния момент. Вратарски усет. Еверет скочи от въжето в момента, в който го изтегляше покрай горната пътека, и се приземи върху въглеродната мрежа толкова чисто, сякаш беше уловил външен фалц, прицелен в горния десен ъгъл на мрежата. Мрежа. Всичко опираше до мрежите. Мрежи и контейнери, и онзи малък месингов медал в центъра на тежестта.

Още изстрели, вече равни, бързи и по-близки до мястото, където беше оставил Макхинлит. Трябваше да вземе със себе си портативната радиостанция. Нямаше време за това. Отвори си очите. Измисли начин. Мисли в три и повече измерения. Гледай. Там. Третата газова клетка горе, броена от центъра на тежестта. Еверет се покатери на перилата, скочи и се улови с две ръце за поддържащата мрежа. Уви лявата си ръка в плетката и освободи изкормвача. Нагоре за разрязване. Въглеродните нанофибри бяха въглеродни нанофибри, без значение дали се използваха за корабната обвивка или за мрежите на газовите клетки. Пъхна острието и с едно движение направи еднометров разрез в мрежата. Газовата клетка — толкова голяма спрямо него, че в сравнение с нея беше като муха върху футболна топка, изскърца и се помести. Еверет пропълзя като рак през мрежата и направи друг разрез след себе си. Отново пропълзя през мрежата, отново направи разрез, отново и отново. Газовата клетка започваше да упражнява натиск върху отслабените зони на мрежата. Разрязване и отново разрязване. Клетката се издуваше през разцепеното място. Още няколко замахвания с ножа… Мрежата от нанофибри беше здрав материал, но налягането, което оказваше газовата клетка, беше колосално. Мрежата се скъса със звук, който наподобяваше канонада. Еверет увисна, като буквално се бореше за живота си, докато тя се обелваше от газовата клетка. Увисна на разпокъсаните ѝ остатъци на трийсет метра над товарната палуба. Газовата клетка се измъкна от ограничителното пространство и си намери ново местенце, напъхана между двете предни газови клетки. Изместването беше само на няколко метра, но беше достатъчно. Центърът на тежестта се бе променил. Носът на Артър П започна да се насочва нагоре. Беше само с градус-два, но бе повече от необходимото, за да накара внимателно позиционирания от Еверет товарен контейнер да се плъзне. Блъсна се право в следващия контейнер, който момчето бе освободило от обезопасяващите ключалки и така и той започна да се пързаля. Контейнер се блъскаше в контейнер. Еверет наблюдаваше бавната лавина от паяжината си най-горе. Матросът, завързан на каишка за перилата, бе зяпнал изумено, докато контейнерите се пързаляха покрай него. Колкото по-надалеч се плъзгаха, толкова повече се накланяше носът на Артър П и толкова повече се разбалансираше.

Еверет почувства как мрежата се люшна силно. Улови се по-здраво. Погледна нагоре. Макхинлит беше на горната пътека и теглеше към себе си разкъсаните парчета. Усмивката му бе широка и ослепителна.

— Невестулка такава! — извика той. — Невестулка такава!

Еверет реши да го приеме за комплимент. Макхинлит го издърпа до точката, където и сам можеше да се улови за перилата и да се покатери на пътеката. Светът се наклони.

— Как са ребрата? — попита момчето.

— Ще оцелея.

— Следващите две? — каза Еверет. Макхинлит кимна и извади ножа си, чието острие лъсна. — Ти надясно, аз наляво.

Еверет пропълзя под освободената газова клетка — беше се вклинила през пътеката — и започна да се катери с две ръце и нож между зъбите по мрежата на следващата клетка по посока на носа. Хвърли поглед и видя как Макхинлит заби дълбоко ножа си в мрежата и се плъзна надолу по газовата клетка, оставяйки огромен разрез след себе си. Артър П простена, когато мрежата се скъса звучно и газовата клетка изскочи на свобода. Еверет направи същото. Огромният въздушен кораб се наклони неконтролируемо. Някъде отдолу се разнесе писъкът на стържещ метал и поредица от шумни удари, когато ключалките започнаха да се късат, а наблъсканите контейнери най-после тръгнаха да се пързалят едновременно, за да се присъединят към останалите по посока на кърмата.

— Когато тръгнат и те — изкрещя Макхинлит.

Артър П бе увиснал под ъгъл от трийсет градуса, с опашката надолу. Еверет се люлееше, заловен за мрежа на петдесет метра височина. Изтегли се до пътеката, която вече приличаше повече на стълба.

— Още две — каза той.

Макхинлит кимна. Изкатериха пътеката, като използваха парапета вместо стъпала. Всеки мускул в раменете, ръцете и дланите на Еверет пищеше от болка. Увисваше. Катереше се. Прерязваше. Това бе единственото, което можеше да стори. Да признае болката, да се отпусне, се равняваше на дълго падане до острата стомана на контейнерите някъде долу. Но болката бе истинска; никога дотогава не бе познавал такава болка. С последни сили прокара ножа през поредната мрежа. Заради натрупаното напрежение на три газови клетки мрежата поддаде. Мрежата поддаде, при което Еверет се озова в края на три свободни метра от дължината ѝ. Залюля се през вътрешността на Артър П. Пътеката и безопасността бяха далеч. Опита да се люшне, но вече нямаше сили. Не можеше да се задържи. Трябваше да се задържи. А с всяка изминала секунда Артър П приближаваше наклон от деветдесет градуса. Четирийсет и пет градуса, шейсет градуса. Осемдесет градуса…

— Пресвети Боже — изкрещя Макхинлит, увиснал по-нагоре по пътеката.

В гласа му имаше чисто благоговение. Артър П беше във вертикално положение. Натрупаните контейнери най-после се изсипаха с бумтящ, трещящ стоманен рев. Забиха се в машините, които осигуряваха управлението на кораба, като разкъсваха пътеки и скелета, като отскачаха от оребряване и пилони.

— Макхинлит — извика Еверет. — Не мога да…

В този момент между вклинените газови клетки над тях се спусна една фигура, човек на алпинистко въже с развети поли и наперена шапка на главата.

— „Из дълбочините виках към Тебе, Господи, защото Господ е милостта, и у Него е пълното изкупление“ — изкрещя Шарки. Той се спусна на равнището на Еверет, сграбчи с юмрук мрежата и започна да се люлее. — Дръжте се с всяка жилка на съществуванието си, сър. — С всяко залюляване Шарки приближаваше все повече Еверет до пътеката. — Сега! — Еверет освободи ръка и се улови за парапета. — Слепи краищата, слепи краищата — нареди Шарки.

Еверет разбра моментално. Той заметна около парапета висящия край на мрежата, плъзна острието на изкормвача и с последните си останали сили запечата клупа около себе си. Подсигурен, привързан към пътеката, превърната във вертикална стълба. Макхинлит бе слязъл и сега му протягаше ръка. Докато я поемаше, ножът се изплъзна от пръстите му. Проследи как инструментът полетя въртеливо надолу, към дъното на огромната вертикална шахта, в която се бе преобразил Артър П.

— Впечатлен съм, Еверет Синг — рече Макхинлит. — Добре подреди малкото им корабче.

— Видя ли капитана? — Еверет се обърна към Шарки.

— И сама може да се погрижи за себе си.

Шарки освободи спирачката и се спусна плавно до пресечката, която вече бе обърната под ъгъл от деветдесет градуса.

— И това е билетът ни за заминаване — обяви Макхинлит. — Хайде, миличък, надолу и навън.

Слязоха по парапета. Спускането беше лесно, но мускулите на Еверет трепереха от напрежение и преумора. Все още не беше в безопасност. Крак след крак, ръка след ръка. Не поглеждай надолу, беше казала Сен, Кралицата на покривите в стария Хакни. Той погледна настрани, към преобърнатия свят на Артър П. Шарки ги чакаше долу на пресечката. Макхинлит извади радиостанцията.

— Евърнес, Евърнес. Приключихме с работата.

— Фантабулоза — чу се гласът на Сен през смущенията. — Човече, трябваше да го видите.

— Видяхме достатъчно — каза Макхинлит. — Дължиш голяма благодарност на младия мистър Синг. Готови сме да ни вземеш, галерията на левия борд. — Той подаде радиостанцията на Еверет.

— Тотнъм Хотспър — рече Еверет.

Придвижиха се бавно, но неотклонно по пресечката, като стъпваха внимателно от стъпало на стъпало и се държаха за скобите над главите си — маймунска походка над пропастта към разбитата кърмова секция долу. Макхинлит отвори шлюза. Вятърът нахлу вътре с рев и заслепи Еверет със сняг и студ. Галерията бе обърната странично и пролуката между корпуса и далечните перила бе достатъчна, за да го изпълни със страх. След това обаче снежната завеса се раздели и от нея се появи Евърнес, право пред тях. Еверет виждаше Сен в осветената лента на контролната зала. Ръцете ѝ докосваха леко ръчките за управление и караха кораба да танцува на повредените си витлови двигатели. Още по-близо. Еверет се бе заловил здраво, заслепен от снега, блъскан от вятъра, треперещ от болка и умора. Зад него преобърнатото туловище на Артър П се издигаше като кулата на мрачен господар. Сен завъртя гнездата на двигателите и внимателно спусна кораба, докато носът му се изравни с галерията. Носовият шлюз се разтвори; мостикът се разгъна; достигна почти на метър от галерията. Не повече. Значи два скока — един до перилата, а после още един, през откритото небе и на мостика.

— Хайде, Еверет — каза Макхинлит. — Лесна работа, виждаш ли? — Той премина от шлюза до парапета на галерията, а оттам и на мостика. Подкани Еверет с ръка.

— „Но ония, които чакат Господа, ще подновят силата си, ще се издигат с крила като орли. Ще тичат и няма да се уморят, ще ходят и няма да ослабнат“ — каза Шарки.

Еверет скочи. Улови се за парапета, затаи дъх, събра кураж. Беше се сражавал със семейство Бромли и бе победил. Беше унищожил флагмана им. Беше прекрачил вселените. Метър въздух си беше точно това: въздух. Прехвърли се през ръба на перилата, зае позиция и скочи. Приземи се ловко като котка на рампата. Двайсет стъпки по-късно вече се намираше в камерата за скачване. Когато най-после се озова на капитанския мостик, Сен изтегляше Евърнес от авариралия въздушен кораб на семейство Бромли.

— Капитанът.

— Ани е добре — каза Сен. Кимна към прозореца.

Артър П стоеше изправен вертикално във въздуха, окончателно изваден от равновесие, висок като небостъргач. Рампата му за скачване бе издадена от носа като радиоантена. И по тази мачта се катереше нечия фигура, фигура в жълто-кафяви бричове и ботуши, с бяла риза, която се изтегляше нагоре, блъскана от бурните ветрове и лед, все така неустрашима. Капитан Анастейзия Сикссмит видя как корабът ѝ се появява от зимната вихрушка и помаха.

— Макхинлит, отвори вратите на товарния отсек — каза Сен в интеркома.

— Слушам, мадам — дойде отговорът. Сен погледна Еверет.

— Чу ли това? Мадам. Бонару.

Капитан Анастейзия беше достигнала до върха на рампата за скачване. Стоеше изправена, опълчена на вятъра и зимата, с широко разперени ръце, за да посрещне с добре дошъл кораба си. А Сен го приближи толкова добре, така леко, внимателно и прецизно, че всичко, което остана на капитана, бе да пристъпи от рампата в товарния отсек.

— Капитан на борда! — изкомандва Шарки, когато капитан Анастейзия се появи на мостика. Беше издраскана, натъртена; бялата ѝ риза бе окървавена.

Сен едва не подскочи от радост.

— Мис Сикссмит, освобождавам ви от командването. Очаквайте заповедите ми. Мистър Макхинлит, погрижете се корабът ми отново да може да лети. Мистър Шарки, свържете се с Артър П. Информирайте командира му, че ще вземем кораба на буксир като законно придобита плячка. Семейство Бромли ми дължат едно палто.

Снегът се зададе от изток. Премина през Кент, нахвърля десет сантиметра белота по променадата и кейовете на Дийъл и кулите на Кентърбърийската катедрала, градчетата и селцата на Медуей, пътническите влакове, които проблясваха по релсите си, понесли в себе си офис работници, обслужващ персонал и купувачи, тръгнали към домовете си. Снежинките се въртяха из вихрите и възходящите течения, които избликваха от комините и въздуховодите на Димния пръст; поръсваха Албърт Докс и Кучешкия остров със сребристи обещания за настъпващата дебела бяла покривка.

Евърнес се прибираше у дома със сърцето на снежната буря. Придвижваше се бавно и с накуцване на четири от осемте си двигателя. Влачеше тежък товар. На половин километър от кърмата му лежеше туловището на Артър П, същински призрак в бурята; понякога забележим, като небостъргач в края на влакното на въдица, понякога напълно невидим, така че буксирните въжета на Евърнес сякаш се потапяха в нищото. Срамът на семейство Бромли не можеше да остане скрит за радарите. От Контрол на въздушното движение незабавно засякоха аномалията, която се задаваше откъм Канала, и новината се разпространи за секунди из общността на ветровиците, от Париж до Копенхаген, от Абърдийн до Амстердам. Дори надменните пътнически лайнери, от висотата на чувството им за превъзходство, които никога не се мърсяха с делата на дискредитираната търговска флота, чуха новините и хвърлиха матроските си шапки във въздуха. Анастейзия Сикссмит бе надвила могъщите Бромли. Не просто надвила. Съсипала, извадила от строя, унижила семейство Бромли. В Хакни Грейт Порт подготвяха фойерверки, локомотивни свирки и парадна музика, за да посрещнат Евърнес за добре дошъл. Очертаваше се празненството на всички празненства. Докато инженерите възстановят баланса му, Артър П щеше да виси с опашката надолу над Хакни като огромна удивителна. Обичаят повеляваше екипажът на победения кораб да гостува на борда на победителите. Ма Бромли бе плюла с отвращение при самата идея за това. Щяха да останат на собствения си кораб, при все неудобствата, обърнати на деветдесет градуса, и да вървят всички по дяволите.

Радиоефирът се пръскаше от съобщения за подвига на Анастейзия Сикссмит, но тя не празнуваше. В този момент седеше в стаята за инструктаж с чаша леко подлютено какао в ръка. Лицето ѝ бе мрачно и натежало като бурята, която вилнееше от другата страна на илюминатора. Беше окървавена, а по тъмната ѝ кожа имаше тъмни синини. Цялото ѝ ухо бе облепено с тъмножълт лейкопласт на мястото, откъдето по време на битката бяха откъснати две от обеците ѝ. Беше отказала да сподели каквото и да е за ръкопашната ѝ схватка с Кайл Бромли. Единственото, което каза, бе:

— Не опозорих този кораб.

Кайл Бромли със сигурност нямаше да си отвори устата по въпроса. Надвит от жена. В това се състоеше най-големият срам на срамното им поражение. Раните, видими и невидими, тежките повреди, които беше понесъл корабът ѝ — нищо от това не бе причината за мрачното изражение на капитана в този момент. Причината беше Еверет Синг, който в този момент стоеше пред нея, по-нервен от когато и да било през живота си.

— Значи тази мадам Вилие държи за заложник баща ти в Тайрон Тауър? — попита капитан Анастейзия.

— Да.

— Специален пратеник на Множеството.

— Да.

— С почти безгранична власт и достъп до неизчерпаеми ресурси.

— Да.

— И скоков пистолет.

— Видях го с очите си. Попитайте Сен…

— Която е отишла в Тайрон Тауър.

— Направи го доброволно.

— А сега тази Шарлът Вилие те е проследила до кораба ми и няма да се спре пред нищо, докато не сложи ръка върху твоя комптатор… твоя Инфундибулум.

— Да.

— Значи съм замесена, без значение дали ми се иска, или не.

Еверет нямаше подходящ отговор за това. Капитан Анастейзия продължи:

— И искаш от мен да рискувам своя кораб, своя екипаж и своята дъщеря, за да ти помогна да върнеш баща си.

— Да.

— След което с татко ти и семейството ти ще заминете за някоя далечна, далечна равнина и ще живеете щастливи до края на дните си, а ние ще останем на този свят, изправени пред заплахата на Множеството.

— Да — потвърди Еверет. Сделката беше ужасна.

— Мога да те предам на властите. Мога да те отведа в Тайрон Тауър и да съобщя на човека на рецепцията кой си и какво притежаваш. Мога да го направя, и корабът ми ще бъде в безопасност, аз ще бъда в безопасност, Сен ще бъде в безопасност. Какво ми пречи да постъпя по този начин?

— Няма никаква причина.

— Седни, мистър Синг. Ще ти разкажа една история. Интересна е и наистина се е случила.

Еверет разгъна една седалка от стената и седна.

— Преди много време, или преди не чак толкова време, някога в миналото, бях лоцман на кораб на име Феърчайлд, бона кораб, от най-добрите, които някога са се издигали от Хакни Грейт Порт. Капитанът му се казваше Матс Хуствайт, норвежец второ поколение; семейството му се беше преместило тук след Руско-шведската война. Отговорник по товарите беше съпругата му Кори; тя беше от нашите — ветровик от Хакни до девето коляно, чак до времената, когато за пръв път са напълнили торба с газ и са я пуснали да лети. Бяха като семейство за мен. Бяха семейство за мен. Истинското ми семейство… е, да кажем просто, че семейството е там, където го имаш. Не съм оттук, не съм Хакни полони; западен ветровик съм; родена съм в Бристол Грейт Порт, под съпровода на църковните камбани на „Света Мери Редклиф“. Трябва да видиш корабите, подредени нос до нос по Флоутинг Харбър, цялата Трансатлантическа флотилия. Квебек, Бостън, Атланта, Маями; Хавана, Каракас, Ресифи и Рио; Монтевидео и Буенос Айрес; знаех всеки кораб, за къде лети и кой го пилотира. Баща ми беше летец, пилот по линията Монтевидео. Майка ми работеше в Газовата служба, но беше от истинските ветровици. Баща ми винаги обещаваше, че ще ме вземе със себе си, ще ме отведе с някой полет за Ню Йорк, Савана или Салвадор. Но вместо това си тръгна, така че и аз си тръгнах. Какво е да откриеш, че някой не е там, да разбереш защо, да разбереш, че казаното не е истина, че може би не е било истина в продължение на дълго време… Това ми е познато, мистър Синг. Напуснах ги, за да мога да летя. Не се гордея със себе си; просто трябваше да го сторя… Така че ето ме и мен, завършила Скайсейл Хаус само преди три години — лоцманската академия, — търся работа из корабите. Бях задлъжняла. Дължах много. Все още дължа. Лоцманска служба се намира трудно; като обувките на мъртвец е. Корабите са близки едни с други. Като семейство. Капитан Матс току-що бе загубил пилота си — Хю Бом Джизъс. Майка от Хакни, баща от Лисабон. Добър лоцман, но ужасен пияница. Феърчайлд трябваше да заминава за Дрезден, но Хю бе решил да се впусне в тридневен запой. Някой, слава на Бога, го бе заключил в мазето на „Рицарят“ и му бе забранил да лети. Беше съсипал този кораб. Капитан Матс бе взел стоката на консигнация; и ето ме и мен, влизам през вратата. Късмет? Няма такова нещо, мистър Синг. Виждаш схемата, възможностите, моментите, протягаш ръка към тях. И ги караш да се случват. Взех комисионата и застанах на теглилката. Никога няма да го забравя: сто и дванайсет фунта и три унции баласт. Поех руля, издигнахме се и бързичко стигнахме до Дрезден… Вече бях лоцман на Феърчайлд и си разбирах от работата, мистър Синг. Бях в устата на всички в Хакни. Нямаше и един грешник, който да не ми купи питие; нямаше един оми в Хакни и немалко полони, които да не ме желаят. И нещата вървяха добре; бяхме сплотен екипаж. Капитан Матс и Кори имаха дъщеря… сигурна съм, че можеш да отгатнеш коя е тя. Когато стъпих на борда на Феърчайлд, беше на шест… още по-разглезена, отколкото е сега. И тогава можеше да навие когото си поиска на пръста… Сен Хуствайт можеше да купи и продаде всеки в Хакни. Добър, сплотен екипаж. Семейство… Бях лоцман вече втора година, когато направихме саргасовия рейс. Корабът ни се движеше основно по балтийската линия — Дойчланд, Полска, Империята на всички Русии, онова, което беше оцеляло от Скандинавия. Но това беше правителствен контракт; искаха да бъде изпълнен бързо, изпълнително и тип-топ. Редовният кораб беше изтеглен на сух док за ремонт. Бяха ни похвалили като надежден кораб за превозване на Кралската поща и мисля, че искаха да видят как ще се справим със спазването на графика и държавния договор. Беше бързо и лесно, зареждане с провизии на изследователски кораб на Кралското географско океанографско дружество в синьото Саргасово море. Прелитане, хвърляне на товара, обратно у дома. Не ни се налагаше да чакаме дори за обратна пратка… така че полетяхме. Беше през август. Времето — горещо, хубаво и ясно. Над Европа се бе задържал голям антициклон; хората си спомнят лятото като едно от най-добрите. Летяхме през сини небеса и не видяхме един облак чак докато не презаредихме в Мадейра и се отправихме на запад над открития океан. Там през август е сезонът на ураганите и ако над Европа е високо, над Централния Атлантик е ниско. И не просто ниско; три системи с ниско атмосферно налягане се въртяха една около друга, за да образуват ниското на всички ниски. Нашият метеорологичен радар обаче го следеше и капитан Матс се бе уверил няколко пъти, че ще заобиколим издалеч онова, което къкреше там. Барометърът спадаше така, както не бях виждала дотогава; хоризонтът бе почернял от единия до другия си край. Въпреки че бяхме на стотици километри, усещахме как вятърът ни разтърсва. Насрещните ветрове бяха свирепи. Извършихме доставката, обърнахме и се насочихме към Мадейра за презареждане. Но понякога нещата, когато станат достатъчно големи, се превръщат в чудовища; неща, които никой не може да предскаже, за които никой не може да се подготви. Бурята се задълбочаваше, задълбочаваше се и се задълбочаваше, подхранвана от горещината над Саргасово море; задълбочи се до нещо, което никой дотогава не бе виждал. Изследователският кораб вдигна котва и полетя пред нея. Ние обърнахме. Побягнахме… опитахме се да побегнем. Но вече бяхме изразходвали прекалено много мощност в борба с насрещните ветрове. Нямахме достатъчно резерви, за да се върнем до островите на Мадейра. Без електричество, без пропелери бурята щеше да ни подхвърля в небето като лист… Матс взе решението. Беше ужасно решение; единственото, което можеше да вземе. Така че в крайна сметка не беше никакво решение. Нареди ми да обърна кораба и да го насоча към бурята. Не се прави често… но всички кораби са съоръжени за него: презареждане в гръмотевична буря. Обърнах Феърчайлд. Зададох курс право към сърцето на урагана. — Капитан Анастейзия хвърли поглед към илюминатора си, където вятърът навяваше все повече сняг. — Мислиш, че това е буря? Не е. Онова беше буря. Ренфилд, нашият машинист, подготви гръмоотводите. Небето изглеждаше прегоряло и кипнало; подлудяло от мълнии. След това поривите ни уловиха и усетих как рулят започна да подскача. Съпротивлявах се. Борих се с този кораб сред светкавиците. Удържах го стабилен в самото око на бурята. И привлякохме мълниите. Когато корабът улови мълния, всичко оживява от електричеството. Всеки парапет и всеки лост искрят. Косата ти се изправя. По стъклото пълзят огньове на свети Елм. По палубите се търкалят кълбовидни мълнии. Удържах я там; удържах я в сърцето на бурята, докато пиехме от светкавиците. Когато приборите отчетоха пълен заряд, обърнах кораба към Мадейра… Все още не мога да се отърва от мисълта, че виновно беше обръщането, че аз бях отговорна. Никога няма да разберем. Имаше волтова дъга от гръбния гръмоотвод до руля, достатъчно гореща, че да възпламени въглеродните нишки. Нановъглеродът не гори лесно, но когато се разпали, гори с невероятна топлина и е ненаситен. Поглъща всичко: обвивка, пилони, целия скелет. Корабът изгаря до кости. Горяхме. Малцина са изгаряли. Моли се да не ти се случва. Виждал ли си някога как гори къща? Най-погрешното нещо на света. Нечии надежди и безопасност, всички неща, които обичат и ценят — изгарящи безсмислено. Огънят няма мисъл и съзнателност. И с корабите е така, но в небето, като горящи ангели… Феърчайлд гореше и бяхме на сто мили от сушата. Кори излъчи сигнал за помощ до кораба на КГОД. Капитан Матс ми даде Сен и ми нареди да я отведа до спасителните капсули. Добери се до спасителна капсула. Измъкни се от тук. Тогава беше само на осем. И видя как домът ѝ, нейният кораб, изгаря… Гореше откъм опашката. Вдигнах Сен, затичах с нея и пред себе си виждах как опашката се превръща в маса от бял пламък. Нановъглеродът гори ярко като магнезий и се превръща директно в сажди, няма пепел, няма въглени. Видях как огънят пълзи по корпуса, а обшивката просто изчезва. Приличаше на болест, кожата се превръщаше в газ и вятърът го отвяваше. Видях как оребряването грее, нажежено до бяло, а след това изчезва… Не видях друга спасителна капсула да напуска кораба. Мисля, че имаха отчаяния план да изпуснат хелия; щеше да задуши огъня. Но от Феърчайлд не излезе нищо друго, докато не се изстреляха парашутите, и дори тогава бях ужасена, защото горящите парчета от обшивката на кораба падаха хаотично и ако някое от тях засегнеше парашутите, бяхме мъртви. Все още го виждам там, наполовина погълнат от пожара, в небето, греещ от вътрешността си, докато скелетът му гореше под обшивката. След това и обшивката щеше да се възпламени и да изчезне. Корабокрушението на Феърчайлд трябва да се е виждало от стотици мили, стига някой друг освен нас да е бил достатъчно луд, че да излезе в бурята. Последни се откъснаха газовите клетки. Видях как се търкалят, как пламват в ураганните ветрове. Нищо друго не излезе от този кораб. След това се приводнихме и имах прекалено много други работи за мислене, че да разсъждавам върху видяното. Откачих парашутите, за да не ни повлекат, след което разгърнах дълбоководната котва и включих аварийния маяк. И се задържахме, подмятани наляво и надясно по средата на буря, по средата на океана. Океаните ме плашат. По-големи са от всичко друго. Дори голям кораб като Феърчайлд е нищо в сравнение с океана, драсната в мрака клечка. Пуф. Няма я. А океанът ни мрази. Винаги ни е мразел. Може би не точно ни мрази, но не го е грижа изобщо за нас и нашите постижения. В него няма нищо човешко. Стабилизирах капсулата, нагласих радиото в работен режим и цяла нощ се носихме с бурята. Само двете, млада жена и дете, в спасителна капсула в средата на океана… Океанът е странен, мистър Синг. Най-странното нещо. Мисля, че това ме плаши най-много. Заспахме, не зная как, а голямата буря махна с опашка и обърна пак на запад. Остави ни да се клатушкаме на едно място като коркова тапа. Събудих се в спокойни води и под чисто небе. Слънцето огряваше лицето ми през илюминатора. И там отвън имаше кораб. Но не беше изследователският съд на КГОД, откъдето бяха следили маяка ми цяла нощ. И точно тук е онази част, за която съм сигурна, че трудно ще повярваш, макар че доказателството те гледа право в очите, мистър Синг. — Тя почука по масата с натъртените си кокалчета: — Не мореход, а въздушен кораб, който лежеше на около триста метра южно от нас, спуснал въжетата си за привързване във водата. Просто си висеше там; изключени двигатели, нищо на аварийния канал. Кораб, мистър Синг, насред въздуха. Корабът Евърнес. Мога дълго да ти разказвам как го улових за едното въже, как се изкачих с алпинистка екипировка и как го открих напълно празен — без жива душа на борда, мистър Синг. Мога да ти разкажа как го откарах у дома и за мистериите с Корабния регистър и със Службата по спасителни операции след корабокрушения, за това как станах собственик на кораба, господар и командир на въздухоплавателен съд, който не съществуваше. Мога да ти разкажа, мистър Синг. Но не съм длъжна. Доказателството е навсякъде около теб. Онова, което трябва да знаеш, е, че гледах как Феърчайлд изгаря в небето заедно с майката и бащата на Сен и че в този момент се превърнах в семейство за Сен. Не съм суеверна или особено религиозна — не повече от кой да е ветровик, — но в сърцето си съм уверена, че Евърнес ми беше даден, за да се превърне в неин дом…

— Сен никога не ти е разказвала за семейството си — продължи тя. — Известно ми е, че си се интересувал. Тя споделя с мен за такива неща. Но на теб никога няма да каже, мистър Синг. Кошмарите ги няма… вече минаха няколко години… и моите, и нейните, но не са далеч. Направих за нея всичко, на което съм способна; не съм нейна майка и не съм майка. Но Матс и Кори… те ми дадоха семейство и дом, така че аз ѝ дадох семейство и дом. Както казах, мистър Синг, семейството е семейство, когато го има… И точно заради това ще ти помогна. Може и да си подочул наоколо, вероятно от самата Сен, че имам амрия, което значи ненарушима клетва на палари. И съм я дала лично. Обещах си, че ще дам толкова, колкото съм получила. Дори не му виждам края. Ще ти помогна. Моите кораб и екипаж са на твое разположение. И освен всичко друго трябва да се поиска сметка за бедния негодник ’Лучайния Ед. Помежду си може и да се препираме и караме, но ако някой нанесе обида на едного, обижда всички ни. Мадам Шарлът Вилие трябва да научи добре, че не сме нейни слуги. А ти ми помогна. Както разбрах, си спасил кораба ми. Артър П щеше да ни остави в пясъците на Гудуин. Поредният скелет на кораб. Сега ще ти помогна аз…

В главата на Еверет имаше напевен звук. Беше доста различен от шума, който чуваше, докато излагаше пред капитан Анастейзия молбата си за помощ. Онзи шум беше писъкът в ушите ти, който чуваш, когато правиш нещо абсолютно наложително, но неприемливо за теб, когато се чуваш да изричаш думите и мразиш думите, и мразиш гласа си, докато ги изричаш, и мразиш омразния начин, по който те карат да се чувстваш. Сегашният звук — много по-различен — беше онзи, който чуваш, когато си убедил сам себе си, че ще ти отговорят с „не“, че всичко, което си казал, може да доведе единствено до „не“: и точно тогава чуваш „да“. Да: толкова за кратко, че го пропускаш, но се препъваш в него като в невидима пукнатина на паважа и ти се налага да се върнеш и да погледнеш добре, за да видиш, че наистина има нещо, което те е накарало да политнеш. „Да“. Еверет се поклати. „Да“. Усещаше гъдел в очите. Лицето му бе зачервено. Помисли, че ще се разплаче. Беше се съгласила. Беше казала „да“.

— Можеш да ми благодариш, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

— Благодаря.

— Благодаря какво?

— Благодаря, мадам.

— Няма защо, мистър Синг. На мостика, сър. Предай на екипажа да заемат местата си. Ще те последвам след мъничко. Първо трябва да се приведа в малко по-приемлив вид. Скоро ще пристигнем в Хакни и имаш думата ми, че ще изглеждаме тип-топ и дяволски секси. Да те няма.

— Слушам, мадам.

— Издигане до постоянна височина — нареди капитан Анастейзия.

— Слушам, мадам.

Сен придвижи напред височинните лостове и Евърнес се издигна леко и мълчаливо като молитва от люлката за скачване. Източният сняг и годишният сезон бяха прогонили по домовете им жителите на Грейт Хакни. Беше нощта преди Коледа, когато хората затваряха вратите си, спускаха щорите и насочваха вниманието си към своите близки. Малцината навън — продавачите на кестени, сергиите за кафе, духовият оркестър от Мисията на ветровиците, които свиреха коледни мелодии край виадукта „Клептън“, окъснелите гуляйджии, които се отправяха нанякъде, облечени в празничните си дрехи под тежките зимни палта, подранилите пияници, тръгнали със залитане за дома от кръчмите по ъглите и наполовина ремонтирания пъб „Рицарят на вятъра“ — погледнаха към бръмчащите витла и лекото въздушно изместване, докато нещо огромно минаваше над главите им. Без значение, че тъкмо на това място се случваше най-често, без значение колко кораба се издигаха или акостираха дневно, в Хакни Грейт Порт нямаше прекалено дребна душица, че да не вдигне очи и да не се усмихне, когато я докоснеше сянката на въздушен кораб. Поне Еверет беше сигурен, че никога нямаше да се умори да стои до стъклото на въздушен кораб и да наблюдава как светът се разстила под краката му. Никога нямаше да се умори, нито да забрави, защото след тази вечер, след този полет, никога повече нямаше да му се отдаде да го изпита отново. Никога повече нямаше да се върне на този свят — никога нямаше да може да се върне. Не след дълго — по-малко от час — щеше да види баща си. Вълнението бе толкова необятно, че едва ли не се превръщаше в боязън. Призляваше му от него. Струваше му се толкова далечно времето — седмици, месеци, — откакто беше чакал за последно пред ИСИ на „Мол“ в един друг Лондон и бе видял как агентите на Шарлът Вилие го повалят от велосипеда и го отвеждат в този свят. Оттогава бе изминала малко повече от седмица. Толкова лесно беше пространството да се обърка с времето: няколко дни се смесваха с разстоянието между цели вселени. Изпитваше вълнение и очакване, боязън, но и чувство на загуба. Повторната среща с баща му означаваше сбогуване с екипажа на Евърнес, с Макхинлит и Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, със Сен и Анастейзия Сикссмит. Щяха да се върнат обратно на кораба си и да отлетят до някой безопасен порт, отвъд ръката на британските закони за екстрадиране. Той и баща му щяха да тръгнат по своя собствен път, през световете, до място, където никога нямаше да могат да ги открият. На Еверет му се искаше да отведе екипажа на Евърнес до неговия Стоук Нюингтън. Колко по-лесно би било да обясни на Лора, че се налага да избягат в друга вселена с двестаметров въздушен кораб, увиснал на Роудинг Роуд. Нямаше как да стане. Само хората можеха да прекрачват между световете.

Шарки беше на пулта си, бутнал едната слушалка към темето си. Еверет не се съмняваше, че пушките все още се намират в подплатата на шлифера му. Шарки разговорливият, бърз с цитатите от словото Божие и разточителен в маниерите си на южняшки джентълмен. И колко от това беше истина? Когато си далеч от дома, когато си изгнаник, се покриваш от горе до долу с истории. Отговорник по товарите, войник на съдбата, авантюрист, джентълмен, така наричаше себе си той. Вратар, математик, пътешественик, беглец по равнините, беше отвърнал Еверет. Повториш ли го достатъчно пъти, ще се превърне в истина.

Макхинлит: отвън на корпуса под това кристално небе, люлееше се на въжето си високо над лондонските кули и се смееше като дявол, докато подготвяше инженерния номер, с чиято помощ щяха да измамят дънсфолдския Контрол на въздушното движение. Макхинлит: роден в Глазгоу, но не и шотландец; индийска ДНК, но не и пенджабец. Ветровик. Човекът е онова, което сам избере да бъде.

Капитан Анастейзия: изящество, власт и достойнство, дори и при положение че половината ѝ ухо беше скъсано. Устата, с класа, дръзка. Еверет се ужасяваше от нея; и я обожаваше. Можеше вечно да ѝ носи горещо какао с щипка чили. Ти си всичко онова, на което се възхищавам, помисли си той. Бих желал да бъда като теб. Бих желал да съм ти.

Сен. Не можеше да я погледне. Толкова лека и фриволна, кичеше Евърнес с коледна украса — от всяко ъгълче и всяка окачалка на мостика премигваха светлинки. Толкова сериозна и съсредоточена на руля, докато направляваше кораба над лондонските празнични светлини. Нацупеното ѝ изражение, което се превръщаше в широки усмивки; лукавството и спонтанността ѝ; гордостта, която тутакси се превръщаше в нападателност. Насладата ѝ от всичко лъскаво и бона.

Семейството е семейство, когато го има, беше казала капитан Анастейзия. Щеше ли семейството му да се появи, когато отново събереше неговите части, на някой свят, който приличаше достатъчно на онзи, откъдето бяха дошли, заради версията на предишния им живот, която трябваше някак да направят възможна? Онзи живот обаче вече го нямаше. Майка му и баща му се бяха разделили. Кой беше той, че да опитва да ги събере насила в цял един нов свят? Отново ли щяха да се разделят? Или просто щеше да предизвика окончателната им раздяла: мама и Виктъри-Роуз, татко и Еверет, завинаги разделени в различни вселени? Шокът от подобна мисъл бе дълбок и мрачен, сърцето му се сви, защото най-после осъзна, че всяко взето от него решение беше накарало някой друг да плати висока и ужасна цена. В екшън филмите никога не ставаше така. Никога нямаше последици.

— Мистър Шарки — каза заповедно капитан Анастейзия.

Шарки щракна един ключ.

— Контролна кула „Дънсфолд“, контролна кула „Дънсфолд“, тук въздушен кораб Евърнес.

— Приемаме, Евърнес, тук „Дънсфолд“.

— Разрешение за летателен план Хакни Грейт Порт — Бристол Грейт Порт.

— Прието. За Коледа ли се прибира капитан Ани? — попита авиодиспечерът.

Тонът му бе самонадеян и шеговит. Еверет чуваше радостните подвиквания някъде от другата страна на линията. Капитан Анастейзия придърпа един микрофон:

— Не, „Дънсфолд“. Отиваме на ремонтен док.

— Нямаме ли си ремонтни докове в Хакни? — продължи в същия дух нахаканият диспечер.

— Не и толкова евтини — отговори капитан Анастейзия.

Още смехове в контролната кула. На мостика на Евърнес настроението бе сериозно и настръхнало.

— Окей, Евърнес, имате разрешение да продължите по първоначалния курс две-шейсет-осем градуса, дванайсет минути, трийсет секунди за управление от Контрол на въздушното движение „Бристол“; стандартна западна летателна височина — каза диспечерът. — Между другото, капитане, каквото и да направихте на Артър П, фантабулоза, както бихте се изразили вие.

— Благодаря ви, „Дънсфолд“. Край. — Капитан Анастейзия прекъсна връзката. — Пълен напред, мис Сикссмит. Двеста метра. Мистър Шарки, активирайте радарния ни маяк. Не искаме да одраскаме боята на някой от тези хубавки пътнически лайнери.

Светлините на Лондон се завъртяха пред очите на Еверет, докато Евърнес се обръщаше по оста си. Едновременно с това корабът започна да набира височина. Сен свиреше на витловите им двигатели с умението на музикант. Евърнес се понесе по курса. Тя натисна напред контролните лостове на големия кораб. Двеста метра беше височината на околните кули, на околните небостъргачи. Еверет затаи дъх пред парада от крилати богини на победата и отмъщението с щитове и мечове, богини на справедливостта с превръзки на очите и везни в ръцете, до една коронясани от последния снеговалеж, куполи и кръстове, кули и кубета, които прелитаха едва ли не под самите му крака. Можеше да погледне надолу към улицата и да види стоманения блясък на града — някъде напред беше окъпаният в светлина купол на „Свети Павел“, ослепителен под шапката си от сняг, сетне Флийт Стрийт и „Странд“, озарени от премигващия коледен неон. Виждаше колите, влаковете, хората, които си проправяха път през вечерните преспи, реката, където се стрелкаха бързите водни ракети и съдове на въздушна възглавница. Сен докосна управлението и накара Евърнес да извие съвсем леко по посока на елегантните тераси и снежнобелите площади на Блумсбъри. От стъкления покрив на Британската библиотека струеше светлина. Пред тях Тайрон Тауър се издигаше като стоманена ръка. Контрафорсите, водоливниците и корнизите на кулата бяха осветени в призрачно синьо от прожектори. От върха на небостъргача право в небето се забиваше един-единствен ярък прожекторен сноп.

— Приближи ни, Сен — прошепна капитан Анастейзия. — Леко и внимателно. Предполага се, че сме осакатени. — Тотнъм Корт Роуд приличаше на неонов разрез; на юг Сохо беше бляскав възел от светлини. Няколко заблудени снежинки налетяха срещу големия прозорец и паднаха надолу, блещукайки в уличното сияние; зимата отново настъпваше. — Стоп машини, мис Сикссмит. — Сен дръпна всички лостове в неутрална позиция. Евърнес увисна неподвижно на половин километър от Тайрон Тауър. — Мистър Шарки, излъчете сигнал по спешност.

— „Дънсфолд“, „Дънсфолд“, въздушен кораб Евърнес, имаме извънредно положение — каза Шарки в микрофона. — Изгубихме мощност. Нямаме двигателна сила.

— Евърнес, прието — отвърна дънсфолдският авиодиспечер. Беше същият човек, който поздрави капитан Анастейзия за победата срещу семейство Бромли. Вече не звучеше толкова жизнерадостно. — На дрейф ли сте?

— Можем да се задържим на място — каза Шарки.

— Уведомете ни за позицията ви.

Шарки прочете поредица от цифри.

— Благодаря, Евърнес. Приемаме и радарния ви сигнал. Разполагате ли с нещо приблизително?

— Два часа за възстановяване на задвижваща мощност — отговори Шарки.

— Ще излъчим стандартно предупреждение за опасност до всички в околното въздушно пространство. Поне случихте на тиха вечер, Евърнес.

— Ще ви уведомим, когато възстановим мощностите. Край.

Капитан Анастейзия изчака точно две секунди, след което взе интеркома:

— Мистър Макхинлит, готови сме. Пуснете дрона. Мистър Шарки, на камерата, моля.

Екраните над главите им оживяха, но Еверет, от любимото си място до стъклото, имаше най-добър изглед. Дронът се стрелна изпод Евърнес, увисна за момент в открития въздух, след което накара перките си да се извият и под управлението на Макхинлит избръмча по посока на Тайрон Тауър. Беше малък, насекомоподобен дрон за инспекции, предназначен за достъп до онези места по корпуса на кораба, където не е безопасно за хора. Нямаше място, което Макхинлит да счита за достатъчно опасно, но пазеше този дрон, защото беше умна технология с добър дизайн, а той харесваше умните, добре направени неща. Дизайнът на самия дрон доста напомняше на видеоробота, който Еверет бе видял в клипа на Колет; същия, който бе направил обратен скок от З₂: четири перки, крака и процесорно ядро. Функционалният дизайн си оставаше функционален където и да е из вселените.

Дронът теглеше след себе си въже, тънка като косъм нановъглеродна нишка със здравината на диамант. Когато Макхинлит показа макарата на Еверет, го бе предупредил да пази пръстите си от нея.

— Ще останеш без тях, клъц-клъц — рече той. — Толкова чисто, че няма и да усетиш.

Толкова фина, че беше невидима на камерите с ниска разделителна способност, но независимо от това на Еверет му се стори, че успя да зърне как лъсва на светлината, като слънчев лъч, уловен от паяжина, когато въжето пресече един от прожекторните лъчи. Сега мониторите превключиха на камерата от дрона. Макхинлит го снижи надолу и надолу чак до двайсет и втория етаж, след което спусна абордажната кука около раменете на строга на вид жена воин с шлем, застанала зад щит. И затегна примката.

— Мистър Шарки, мистър Синг, към товарния отсек.

Еверет никога не беше долавял такава сериозност в тона на капитан Анастейзия. Сега. Сега беше времето. Той не беше готов. Трябваше да се подготви; трябваше да обмисли внимателно онова, което ще направи. Нямаше време. Трябваше да е готов. Имаше думи, които трябваше да произнесе. Имаше сбогувания. Видя, че и Сен го е осъзнала, че е настъпило времето двамата да се разделят завинаги, че само след няколко мига той ще напусне мостика и ще изчезне завинаги.

— Еверет Синг!

Никога не беше виждал по-бяло лице, по-бледо ледени очи.

— Сен…

— Идвам с теб.

— Остани тук! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия.

— Идвам. Искам да бъда с Еверет.

Куртката ѝ беше закопчана догоре. Вече беше сложила едната си ръкавица, преметнала мешка през рамо.

— Остани с кораба.

— Не! — Тя напусна контролния пулт.

— Евърнес е ваш, мис Сикссмит. Имате командването.

Торбата се изплъзна от рамото на Сен и падна на пода. Тя отстъпи. Като майка Анастейзия Сикссмит нямаше как да спре Сен. Като капитан обаче, без дори да издаде директна заповед, можеше да застави Сен да ѝ се подчини. Това беше корабът. Очите на момичето изглеждаха така, сякаш през тях се бе протегнало най-мрачното нещо и бе разкъсало сърцето ѝ. Устните ѝ се разтвориха неразбиращо.

— Мистър Синг! — Ръката на капитан Анастейзия стисна рамото на Еверет като в менгеме, докато го избутваше по главната пътека.

За момент обмисли възможността да се отскубне от нея, да счупи всичките ѝ пръсти и да изкрещи в лицето ѝ. За момент обмисли възможността да погледне към зашеметената Сен, покрусена на празния мостик, на фона премигващите коледни светлинки. Разбра, че това щеше да го убие вътрешно. Анастейзия Сикссмит беше права. Всички сбогувания трябва да бъдат внезапни. Чак след това забеляза изражението на лицето ѝ, стиснатите устни, навлажнените ъгълчета на очите ѝ. Не ставаше дума за него или за Сен. Ставаше дума за това да опази Сен, детето, което бе спасила от корабокрушението на Феърчайлд, да спази обещанието, дадено пред онзи горящ кораб. Знаеше, че и двамата може никога да не се върнат при нея.

Макхинлит бе открехнал вратата на товарния шлюз, за да позволи на дрона да излезе. Спускането беше лесно; още по-голямото пропадане отвъд него — чак до оживеното кръгово движение около Графтън Плейс — само допреди няколко дни щеше да вкочани от ужас Еверет. Оттогава насам беше тичал по покриви и прескачал улички, беше се люлял от мрежа над остри стоманени ръбове и прелитал през празното пространство, за да се приземи върху пътека от нановъглерод, не по-широка от разтворените му ръце. Беше се приземил с лекота. Макхинлит вече бе окачил алпинисткия колан за нишката. На пръв поглед, доста обезпокоително, изглеждаха така, сякаш висяха от нищото. Еверет протегна ръка, за да опита здравината на колана. Макхинлит го плесна през пръстите.

— Не пипай въжето! — След като обезопаси колана на Еверет към нишката, се зае да пристяга и собствения си колан за въжето зад него. — Спирачката е тук; коланът се освобождава оттук. Да не ги объркаш.

— Готови, мистър Макхинлит — каза капитан Анастейзия.

Тя беше точно пред Еверет по дължината на нишката. Шарки щеше да се спусне пръв. Макхинлит докосна едно дистанционно управление. Вратата на товарния отсек се разтвори напълно. Еверет увисна от почти невидимото въже. Мракът пред него бе изпълнен с налитащ сняг. Шарки се хвърли в нощта с конфедеративен боен вик на уста.

— Хайде, мистър Синг — подкани го капитан Анастейзия.

Тя му се усмихна през рамо, после вдигна ръка и само след секунда беше просто една миниатюрна кукла, която летеше главоломно към готическия пейзаж на Тайрон Тауър. Еверет докосна спирачката. Преди да е успял да си поеме дъх, беше във въздуха. Студът и скоростта го сковаха. Снегът биеше през лицето му и полепваше по него; той го забърса със замръзнали пръсти. Под него бяха покривите, комините, електрическите пилони, терасите и градините на Блумсбъри. Някой беше украсил целия си балкон с коледни светлини; на друго място една коледна елха бе закрепена в стойка за знаме; в някаква покривна градина мъж и жена стояха с питиета в ръце и гледаха сипещия се сняг. Не забелязаха как ездачите на въжето прекосяват небето, бяха като петънца сред въртеливите петънца. Беше високо, беше невидим, беше неуязвим. Еверет летеше през звука. Около него Лондон бе като симфония; автомобилният трафик бучеше, чуваха се клаксони, от апартаментите се носеше поп музика, влаковете тракаха и тракаха, в далечината виеше сирена, двигателите на Евърнес бръмчаха нейде още по-далеч, въжето съскаше през диамантените лагери в механизма на колана му, а сега — на вълни отдалеч, по-далеч и най-далеч — и камбаните на Лондон, които биеха от шпиловете, кулите и камбанариите, за да отбележат настъпването на Коледа. Еверет хвърли поглед назад. Зад него Макхинлит също се носеше по въжето, усмихнат широко като умопобъркан. Още по-назад, опръскан от снега, се мярна Евърнес. Мостикът му блещукаше с приказни светлини. Дали не зърна нечия фигура на прозореца? Еверет се насили да откъсне очи и да погледне напред. Тайрон Тауър приближаваше бързо, назъбена стена от контрафорси и корнизи, дълги бетонни фронтони и заострени върхове. Шарки вече беше на балкона на двайсет и втория етаж, който Еверет бе набелязал по време на шпионската си мисия. Капитан Анастейзия намали скорост и също скочи на балкона. Кой от двата беше спирачката? Еверет натисна един от бутоните. Над него лагерите изпищяха, когато спирачката се задейства. Спря, олюлявайки се леко, точно пред суровото лице на каменния ангел хранител.

— Направи път, негоднико! — извика нечий глас зад него.

Еверет освободи ударно механизма и скочи на балкона точно когато ботушите на Макхинлит профучаха малко над главата му. Само за секунди и четиримата членове на спасителната мисия се струпаха на тесния балкон. Литнаха разтревожени гълъби с пляскащи крила.

— Нали не забрави да вземеш… знаеш кое? — поинтересува се Макхинлит.

Еверет удари с ръка по раницата си. Шарки вече беше отключил с шперц прозореца. Пристъпиха в наполовина завършеното фоайе, което Еверет бе видял на камерата на Сен. Изображенията на Доктор Квантум не можеха да предадат както трябва мириса на прах, бетон, гипс и дърво.

— Водете, мистър Синг — каза капитан Анастейзия.

Еверет извика графиката на Тайрон Тауър и приближи двайсет и втори етаж. Вдигна таблета, за да сравни снимката с реалността.

— През тези завеси — посочи той. Беше настроил Доктор Квантум така, че картата да се преориентира при всеки завой по коридора.

— Мислиш ли, че ще има пазачи? — попита Макхинлит. Той положи ръка на един от издутите си джобове, където безпогрешно можеха да бъдат разпознати очертанията на ударния пистолет.

— Не видях пазачи — отговори Еверет. Капитан Анастейзия повдигна вежда. — Искам да кажа, Сен не видя пазачи. — Той забеляза как Шарки прибра пешовете на шлифера си, както и че помръднаха тежко и вдървено, сякаш във вътрешността им бяха укрити стоманените дула на оръжия. — Ето тук. Това е коридорът. — Единствената разлика между снимката и реалността бе отсъствието на количката на камериерката. — Последната врата вляво.

И ето че вече беше тук. На двайсет и втория етаж, в коридора, където между него и баща му имаше само една врата. Всичко обаче се случваше толкова внезапно, толкова набързо, че Еверет не се чувстваше готов.

Капитан Анастейзия почука с пръст на вратата.

— Доктор Синг?

Никакъв отговор.

— „Ето стоя на вратата и хлопам; ако чуе някой гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него“ — каза Шарки.

— Тишина, мистър Шарки. — Капитан Анастейзия почука отново. — Доктор Синг. Казвам се капитан Анастейзия Сикссмит от въздушен кораб Евърнес. С мен е синът ви, Еверет. — Тя кимна на Еверет.

— Татко? — Той притисна буза във вратата. — Татко? Чуваш ли ме? Вътре ли си?

Никакъв отговор. Нито звук от раздвижване. Ами ако не беше вътре? Ами ако го бяха отвели някъде другаде, докато Еверет беше пазарувал за коледни вечери, бягал през покриви, сражавал с членовете на семейство Бромли, кроял планове за освобождението му? Ами ако бе закъснял прекалено много? Можеше да са го завели на друго, далеч по-сигурно място; можеше да са го преместили на съвсем различен свят.

Капитан Анастейзия отново почука на вратата.

— Доктор Синг, препоръчвам ви да се отдръпнете. Мистър Макхинлит, разбийте я.

— Мадам.

Макхинлит извади инструмент от един от множеството си джобове. Боравеше с него внимателно, сякаш бе малка, но силно отровна змия. Той приклекна пред ключалката на вратата. Еверет не успяваше да разпознае устройството; изглеждаше пределно просто — две плоски лопатки с дължината на кутрето, с дебелината на лист хартия. И двете бяха силно изострени в краищата си. Макхинлит пъхна двете лопатки в цепнатината между вратата и рамката точно над ключалката, една над друга. Долната натисна докрай, докато не се скри. Извади кука от друг джоб и си поигра малко под ключалката, като си мърмореше под носа, докато не улови лопатката и не я изтегли, но от другата страна на езика.

— Отдръпнете се — нареди той, взе лопатките в двете си ръце и издърпа силно към себе си. Вратата се люшна леко навътре. Макхинлит вдигна едната лопатка. Втората висеше под нея, окачена на невидима нишка. Нановлакно, осъзна Еверет. — Ето защо не пипаш с пръсти — обясни Макхинлит.

Езикът на бравата бе напълно и гладко прерязан.

Капитан Анастейзия бутна вратата. Гледаха в първата от няколко стаи. Беше тъмна; Еверет придоби усещането за дивани, столове, писалища, комптаторна станция. Велосипед, монтиран върху тренажор. Шосеен велосипед с карбонова рамка „Милани“ и чашки „Шимано“. Велосипед, който Еверет за последно бе видял да изчезва в багажника на автомобил „Ауди“ на улица „Мол“. Една врата по-нататък водеше до по-добре осветена стая. В рамката ѝ, на фона на светлината, се очертаваше силуетът на нечия фигура. Държеше в ръце настолна лампа като оръжие.

— Татко?

Фигурата вдигна ръка. Блеснаха светлини, които заслепиха спасителния отряд. Еверет премигна няколко пъти, за да проясни зрението си. Нисък мъж, кафява кожа, кафяви очи; с лека, стегната физика без излишни килограми като при мнозина индийски мъже на средна възраст. Носеше долнище на анцуг „Кентърбъри“ и тениска. Беше бос, сякаш току-що бе станал от леглото и облякъл първата попаднала му дреха. Той. Той, о, съвсем той, напълно той, изцяло той, абсолютно той! След което всички размисли по въпроса приключиха и Еверет се хвърли към баща си.

Теджендра вдигна настолната лампа като бухалка:

— Спри. Не те познавам.

— Аз съм. Еверет. Еверет.

— Да. Може би. Но моят Еверет ли си? Моят син?

Няма само едно „ти“ — беше казал Теджендра една хубава лятна вечер в парка Парламент Хил, съзерцавайки маранята над мързеливия Лондон. — Има много „ти“.

— Разбира се, че съм аз! — извика Еверет.

— Разбира се, че ще го твърдиш.

Сам беше казал на Сен, че според него Шарлът Вилие и светлокосият мъж в хубав костюм са един и същи човек от паралелни светове. Шарлът и Чарлз. Изобщо не биха се затруднили да доведат друг Еверет Синг от различна равнина, за да заблудят Теджендра. Някъде там, толкова далеч, на собствения му свят, докато Еверет отпиваше от капучиното си край дъждовната пиаца пред Ковънт Гардън, Колет му беше казала за друга равнина, З₄, идентична почти във всяко отношение със З₁₀, с изключение на политиката и нещо, което се беше случило с луната. Там трябваше да има още един Еверет Синг.

— Повярвай ми!

— Убеди ме!

Нещо, което знаем само аз и баща ми, помисли си Еверет.

— Щяхме да ходим в ИСИ, за да чуем лекция по въпросите на нанотехнологиите.

— Това им е известно. Отвлякоха ме там.

— „Уайт Харт Лейн“. Втори ноември. Бихме „Интер Милано“ с три на едно. Гарет Бейл отбеляза хеттрик.

— Половин Лондон си спомня този мач.

— Вини ни снима. Как ядем пица.

Настъпи мълчание.

— Трябва ми нещо повече — каза Теджендра.

— Кулинарните вечери! — възкликна Еверет. — Ти готвеше тайландско.

— Да.

— Аз готвех мексиканско.

— Какво приготвяше?

— Чили. Със…

— С какво?

— Шоколад. — Шоколад в чилито. Чили в шоколада.

Лампата падна от ръцете на Теджендра.

— Сине — каза простичко, — съжалявам. Трябваше да се уверя.

И Еверет нямаше идея какво да направи, какво да каже. Може би „здравей“. Може би здраво ръкостискане. Може би остроумна реплика като персонаж в компютърна игра. Може би просто трябваше да го удари по рамото: Как е, тате? След това всичко преля от неяснотата какво да каже до несигурността какво чувства. Двамата се прегърнаха. Разделиха се; погледнаха се. Отново се прегърнаха. Еверет притисна силно баща си, притисна го с всичка сила, прегръдка, от която никога нямаше да го изпусне. Но прегръдката приключи. Винаги става така, а после е неловко. Двамата отстъпиха един от друг.

— Успял си да го задействаш — каза Теджендра. — Набора от данни.

— Инфундибулума — каза Еверет. — Връзките на обувките ти.

Теджендра поклати глава, старият пенджабски жест, който означаваше да/добре/донякъде.

— Знаех си, че ще схванеш.

— А ако не бях успял?

— Щеше да се сетиш по друг начин. Баща ти те познава добре. Може ли да го видя?

Еверет остави Доктор Квантум на бюрото. Щракна иконата на Инфундибулума. Екранът се изпълни с бавно въртящата се, сияйна, възлеста мрежа на Целостта от светове. Теджендра се приведе над компютъра. Дисплеят огря лицето му в зелено.

— Фрактални, седемизмерни, запечатани възли — каза той. На лицето му имаше изражение, което Еверет бе виждал, когато баща му обясняваше как работи реално вселената. Беше без значение дали Еверет разбираше, или не, по-важното бе, че улавяше от светлината, усещаше нещо от разгорещеното му вълнение. Научен поглед: Теджендра виждаше по-голямата вселена, начина, по който всичко беше свързано: чудото. — Красива, красива работа, Ев. Красива.

„Красиво“ в смисъла, който само един учен можеше да вложи в думата. Красотата беше в сърцето на физиката: законите на реалността, математиката, която ги обясняваше по толкова прецизен начин, винаги бяха прости, елегантни, красиви. Истинни. Сърцето на Еверет щеше да се пръсне от гордост. Нямаше по-голяма похвала.

— Джентълмени, не искам да ви подканям — намеси се капитан Анастейзия.

Теджендра не вдигна очи.

— Татко, трябва да се измъкваме оттук — каза Еверет. — Трябва да се качим при порталите.

Все още нищо не беше приключило. Трябваше да се добере до нивото на порталите. Трябваше да задейства Портала на Хайзенберг и да го отвори. Трябваше да направят скок до Роудинг Роуд, да излязат от нищото в нощта преди Коледа в собствената му всекидневна, докато Теджендра поддържаше портала отворен. Трябваше да ги вземе със себе си по обратния път, след което за последно да преминат през портала, но до някой много далечен свят, място, където никога нямаше да ги открият.

— Татко!

Теджендра се отърси от вглъбеността.

— Да, да вървим. Разполагам с оперативните кодове… трябват ми за работата, която си мислят, че върша. — Той се поколеба. Взе Доктор Квантум. — Еверет, капитане и вие, джентълмени; каквото и да стане, не ѝ позволявайте да се добере до него. Шарлът Вилие. Ще стане по-могъща, отколкото можете да си представите. В Множеството има една определена групировка; наричат себе си Ордена. Политици, дипломати, ключови бизнес фигури, представители на медиите, военни, някои учени, духовници. Искат Инфундибулума. Ето защо ме отвлякоха и се опитаха да ме накарат да пресъздам работата си тук. С неговата помощ ще овладеят Множеството, ще установят контрол на Целостта. Властта им ще се разпростре из цялата мултивселена. Има нещо там, нещо, на което са се натъкнали и което трябва да опазят в тайна от нас, но е голямо и се задава със страшна сила. Твърдят, че се нуждаят от Инфундибулума, за да ни осигурят превъзходство, за да ни опазят. За наше добро. Каквото и да се случи, Ев, тя не трябва да се добира до Инфундибулума.

Теджендра подаде таблета на Еверет.

Прозорците избухнаха навътре. Еверет успя да покрие главата си в момента, в който стъклата се посипаха около него. През разбитите прозорци на спалнята се спуснаха въжета и по тях се плъзнаха фигури, облечени в черно. В същия миг през отворената входна врата нахълтаха други черни фигури. Из въздуха затанцуваха лазерни лъчи. Макхинлит приклекна и се претърколи, докато в ръката му се появяваше ударният пистолет. Шарки, само на един удар на сърцето след него, посегна към пушките си. Ръцете му замръзнаха по средата на пътя към кобурите. В центъра на челото му сияеше червена лазерна точка.

— „Както рибите, които се улавят в жестока мрежа, и както птиците, които се улавят в примка, така се улавят човешките чада в лошо време“ — каза той. После бавно вдигна ръце.

Войниците бързо обградиха Теджендра и екипажа на Евърнес в пръстен от дула и червени лазерни лъчи. Оръжията им бяха черни; униформите им бяха черни; на главите си носеха меки черни шапки. Една от тях, жена с руса опашка под черната шапка, се стори позната на Еверет. После си спомни къде я беше виждал: един от охранителите в тунела под Ламанша, при портала обратно на Земята.

— Шарпи — каза Макхинлит. — Мразя шарпи.

Капитан Анастейзия не проговори изобщо.

Кръгът от войници се раздели. В апартамента влязоха двама души. Първият беше нисък мъж, който крачеше смело; носеше безформено палто и изтъркани обувки: Пол Маккейб. Вторият човек беше Шарлът Вилие. Беше облечена в силно пристегнато в кръста костюмче, с панделка на едното рамо. Малката ѝ строга шапчица имаше къса воалетка, спусната над лицето. Изглеждаше като смъртта на високи токчета.

— Свободно.

Специалният отряд свали оръжия, но войниците останаха нащрек, готови за действие.

— Еверет, Еверет, Еверет — каза Пол Маккейб. — От фалшивата скръб в гласа му на Еверет му се прииска да го удари. — Само ако бе проявил искреност, само ако ми се беше доверил още в началото. Всичко това е толкова ненужно. Ще те отведа у дома. Хайде.

— Тишина, Маккейб! — отсече Шарлът Вилие. — Еверет, мога да ти обясня колко силно изопачи фактите баща ти, когато ни описваше. Да, разбира се, че чухме всичко. Светът ни е в опасност, твоят свят е в опасност, всички наши светове са в опасност. Ние сме честните. Ние сме добрите. Ние имаме правото. Но в крайна сметка защо да те занимавам? Всички карти са в ръцете ми. Наложително е да получа устройството. Дай ми го.

— Не — каза Еверет. Той притисна по-здраво Доктор Квантум към гърдите си.

— О, мистър Синг, моля те. Не снимаме филм. Сержант. — Войниците от специалните части вдигнаха оръжия. — Започнете с жената. После е американецът, който е толкова привързан към Библията. Време е да открие истината в думите, които цитира. — Оръжията изщракаха по посока на капитан Анастейзия. — Мистър Синг?

— Ще го направи, Еверет — каза Пол Маккейб.

— Татко? — погледна баща си.

— Ъъ, дай ѝ го.

— Но ти каза…

— Може да ни го отнеме, когато пожелае. Дай ѝ го.

Еверет остави Доктор Квантум на пода и го бутна към Шарлът Вилие.

— Разумът взе връх. Благодаря ти. — Шарлът Вилие отвори дамската си чантичка. Внезапно в ръката ѝ се появи скоковият пистолет — А сега… До гуша ми дойде от вас, семейство Синг. — Тя насочи пистолета към Еверет и Теджендра. — Сбогом.

Еверет се просна на земята, когато баща му го блъсна с всички сили. Блесна светлина. Теджендра изчезна.

Шарлът Вилие нададе тъничък, животински, гневен писък, като улична котка, преди да се хвърли в двубой, и отново насочи пистолета към Еверет. Разнесе се звук като от механична кашлица. Скоковият пистолет отхвърча от пръстите на жената. Тя извика от болка и улови китката си. До пистолета лежеше торбичката на ударник. В центъра на разбития прозорец висеше Сен, пристегната в алпинистки колан, насочила ударния пистолет. Лазерните лъчи затанцуваха, докато всички войници насочваха оръжията си към нея. Тя изписка. Докато всички се чудеха какво става, Шарки извади пушките си, Макхинлит вдигна ударния си пистолет, а Еверет се претърколи и грабна оръжието на Шарлът Вилие. После го насочи към нея.

— Върни баща ми!

— Знаеш, че е невъзможно.

Войниците от специалния отряд завъртяха оръжия към екипажа на Евърнес. Бяха в патова ситуация.

— Ще стрелям.

— И? Аз ще продължа да живея на друго място, а всички вие ще умрете. И ще получим устройството. В уравнението ти има грешка.

Теджендра беше изчезнал. Беше изчезнал.

Еверет придърпа с крак Доктор Квантум и насочи скоковия пистолет към него:

— Никога няма да го намериш.

— Виж сега, Еверет, искам да разбереш, че никак не одобрявам… — обади се Пол Маккейб.

— Млъкни, глупако — сряза го Шарлът Вилие.

— Ще го направя — предупреди Еверет.

— Вярвам ти, Еверет — каза Шарлът Вилие.

— Въжетата ви чакат! — извика Сен откъм прозореца. Тя нави торбичката и отново зареди ударния пистолет. — Хайде!

— Кажи им да свалят оръжия — нареди Еверет.

Той вдигна Доктор Квантум на ръка разстояние от себе си, все така насочил пистолета към него.

— Чухте какво каза той, сержант! — сопна се Шарлът Вилие. — Току-що предефинира уравнението, младежо.

Шарки прикриваше с пушките си Еверет, докато капитан Анастейзия го изблъскваше към очакващото въже. Скоковият пистолет беше неудобен и невероятно тежък в ръката му, сякаш бе попил в себе си всичките злини, които бе сторил. Държеше го насочен към Доктор Квантум. Чистият адреналинов удар, рефлексите му на вратар, благодарение на които успя да се наведе, да види въртящия се пистолет, да го вдигне и да го насочи, без да мисли, просто по инстинкт, започваха да го предават. Треперенето и страхът взеха надмощие. Беше спасил живота си. Не, нищо не беше спасил. Не беше спасил важното. Теджендра бе изчезнал. Баща му го нямаше. В един момент баща му беше там, и моментът бе реален, толкова реален, че бе превърнал всички останали невероятни неща в реалност. И само след едно блясване беше изчезнал. Изчезнал там, където никога нямаше да бъде намерен. Беше мъртъв за Еверет. И вече нищо не беше реално.

— Ръката тук, кракът там — нареди капитан Анастейзия. — Знаеш как, Еверет. Знаеш как.

Тя го подсигури към въжето под Сен. Еверет държеше скоковия пистолет насочен към Доктор Квантум, въпреки че всеки негов мускул и всяко сухожилие крещяха от болка.

— Еверет — измънка Пол Маккейб. — Толкова съжалявам.

Гласът му заприлича на момчето като лай на досадно кученце, което ти се иска да ритнеш. За него съществуваше само един човек в стаята. Погледна Шарлът Вилие в очите. Погледът ѝ беше студен, блед и син като Атлантическия океан и не съдържаше дори атом жалост. Видя респект в тези очи и следователно омраза. Никой досега не я бе надигравал и поради тази причина се беше превърнала в негов доживотен враг. Щеше да го преследва до края на мултивселената, за да поправи грешката си.

— Мис Сикссмит, изрично ви наредих да останете на кораба — изрева капитан Анастейзия, докато се подсигуряваше за въжето.

— Освен това изрично ми каза, че поемам командването.

— Вярно е. А ти пое командването. Поздравления за съобразителността, мис Сикссмит.

— Обичам те, мамо. — Сен се усмихваше широко. — Издигаме се право нагоре след три, две…

Натисна контролния панел на китката си. Еверет усети как нещо го грабва и извлича през прозореца и във въздуха толкова рязко, че едва не изпусна скоковия пистолет. Полетя. Летеше в студената черна нощ, през снежната вихрушка. Погледна нагоре. Над него, сякаш кацнал на върха на Тайрон Тауър, осветен от прожекторите на кулата, се виждаше Евърнес. Под него беше черната готическа фасада на небостъргача, а от разбития прозорец на апартамента на двайсет и втори етаж се изливаше жълта светлина.

— Татко! — извика той към мрака под себе си. — Татко! Татко! Татко!

Сен се стовари в креслото си зад пулта за управление на кораба. Шарки зае позиция на комуникационната станция. Мониторите показваха изкривеното изображение на Макхинлит долу в машинното отделение. Усмихваше се широко в камерата, вдигнал и двата си палеца. Капитан Анастейзия се наведе над един комптатор и започна да натиска клавишите.

— Курсът ви, мис Сикссмит.

— Слушам, мадам — каза Сен.

Тя натисна координатите на курса, които току-що се бяха появили на екрана ѝ, и ги плъзна върху навигационния комптатор.

— Пълен напред.

Сен придвижи лостовете за тягата докрай. Евърнес потръпна, щом витловите мотори загребаха дълбоко въздуха. Макхинлит беше заел един от двигателите на десния борд и — след изпълнена с вълнения операция, включваща въжета, такелажни вериги и алпинистки спускания — го беше монтирал в двигателното гнездо на левия борд, където бяха понесли поражения в битката срещу Артър П.

Евърнес летеше на шест от осемте си пропелера, но се държеше добре и балансирано, а Макхинлит разполагаше с резервни части в инженерния отсек и гръмогласно се хвалеше, че може да ремонтира извадените от строя двигатели само за два часа, ако станеше нужда корабът да се надбягва сериозно. Историята им за ремонт в Бристол беше измислица, за да им позволи да се приближат до целта през Централен Лондон и да се озоват на едно въже разстояние от двайсет и втория етаж на Тайрон Тауър.

— Издигни ни в облаците. Изключи радара, съблюдавайте радиомълчание, мистър Шарки. Летим на тъмно.

— По-скоро на сляпо, ако позволите дързостта ми, мадам — обади се Шарки.

— Забележката ви е отбелязана в протокола, мистър Шарки, и ви е опростена. Всички външни камери на мониторите ми, моля. Да си отворим добре очите. Сен, бона скорост към бреговете на Дойчланд.

— „А слепец слепеца ако води, и двамата ще паднат в ямата“ — промърмори Шарки, докато Сен буташе бавно напред лостовете за контрол на височината.

В горната част на прозореца се мярнаха облачни струйки, опръскани със снежинки; след това Евърнес изчезна в сивата празнота.

— Мистър Синг.

Какво беше това? Звуци, гласове, около Еверет се мяркаха хора, също като снега из облака, през който летеше Евърнес. Нищо не беше реално; нищо не беше осезаемо. Знаеше, че е на мостика на въздушния кораб, че бяга над заснежения пейзаж към откритото море и отвъд него, към безопасността на Дойчланд, че лети на тъмно, за да не го засекат, но нямаше представа как се е озовал тук, откакто за последно бе полетял нагоре с въжето в лондонската нощ. Знаеше, че фигурите сред замайването и усещането за изтръпване в главата му бяха хора, които познаваше и за които го бе грижа, че опитваха да спасят живота и кораба си. Знаеше го, но не можеше да направи връзката. Не можеше да го почувства истински. Не можеше да бъде с тези хора. Трябваше да е с баща си, с майка си и Виктъри-Роуз. Спомените му отново и отново се връщаха в стаята на двайсет и втория етаж, към Шарлът Вилие, заела стойка за стрелба, насочила странния малък излъчвателен накрайник — съвсем различен от обичайното пистолетно дуло — право в него. Виждаше извивката на червените ѝ устни, докато натискаше бутона на спусъка. Виждаше как хотелският килим — толкова нов, че по него все още имаше мъх, но все така грозен като всеки друг хотелски килим — внезапно го приближава, след като Теджендра го блъска към него. Виждаше блесналата светлина при отварянето на портала. Онова, което не успя, бе моментът, когато Теджендра бе преминал от там в не там. Не там. Никога там. Никога нямаше да е там. Подхвърлен в някой случаен свят от всичките десет на осемдесета из Целостта. Отново онзи звук. Името му. Капитан Анастейзия произнасяше името му.

— Капитане?

— Бих искала да погледна оръжието, което взе.

Тя махна с ръка на Еверет да се приближи до празния инженерен отсек. Макхинлит обичаше да прекарва времето си в по-близки отношения с мръсната работа в машинното. Държеше го на безопасно разстояние от капитана.

Еверет остави скоковия пистолет на пулта. Избърса пръсти в шортите си. Представи си как оръжието е оставило тънък маслен слой по пръстите му, който никога нямаше да успее да отстрани напълно, защото беше проникнал в кожата му като татуировка. Никога повече не искаше да се докосва до това оръжие. Капитан Анастейзия взе внимателно пистолета с върховете на пръстите си. Изучи го недоволно. Беше малък, сплескан и топчест, но стоеше в ръката така, все едно променяше контурите си, за да се нагоди към дланта и пръстите ти. В горната част имаше два кръгли регулатора, спусков контакт на дръжката и порт за данни в задната част. Нямаше разяснителни маркировки; нямаше никакъв знак за какво служат или как могат да бъдат използвани. Дулото представляваше къс, дебел цилиндър, увенчан с малка, вдлъбната чиния.

— Скверна вещ. Мистър Синг… Еверет… Нуждая се от помощта ти. Трябва да знам всичко за това устройство. Ще се справиш ли заради мен? — Тя погледна сериозно Еверет в очите, сякаш го предизвикваше да отмести поглед, да я отблъсне обратно в мъглата, размазаните образи и нереалното. — Ще се справиш ли заради мен?

В този момент подът се наклони. Двигателите изпищяха. Евърнес издигна нос нагоре. Еверет полетя към отворената врата. Улови се за ръба на пулта и успя да се задържи. Скоковият пистолет се плъзна. Капитан Анастейзия се пресегна мълниеносно през инженерната секция и го улови с две ръце. Носът се издигна още по-нагоре. По пода се затъркаля лавина от зле закрепени предмети. Еверет видя как Сен с всички сили дърпа назад контролния лост. Корабът се тресеше. Всеки превключвател, всеки екран, всеки циферблат, всяко увеличително стъкло вибрираше. Уловен за пулта, Еверет на практика се бореше за живота си. През големия прозорец видя заснежения гръб на друг въздушен кораб. Запълваше цялото стъкло. Евърнес продължаваше да се издига, метър по метър, и опитваше да избегне кораба, който пресичаше пътя му. Разнесе се звук като от стоманените челюсти на вълка, изяждащ слънцето. Корабът трепереше с всяко свое парченце. След това Сен натисна лоста напред. Капитан Анастейзия с мъка и стъпка след стъпка се добра до интеркома.

— Какво беше това? — попита тя.

— Иберийски авиолинии 2202, Инфанта Изабела, по курса Мадрид — Лисабон — отговори Шарки. — Достатъчно близо, че да прочетем нашивките на Ел Капитано.

— Появи се отникъде — каза Сен. Лицето ѝ бе от бяло по-бяло, гласът — изтънял като зима.

Капитан Анастейзия щракна бутона на интеркома.

— Мистър Макхинлит, разбор на ситуацията?

На монитора Макхинлит вдигна примирително ръце.

— Аа, между семейство Бромли, шарпите, Множеството, Пясъците на Гудуин и Тайрон Тауър, какво са няколко сантиметра от руля? Ще го преживеем, ще продължим да летим.

— Капитане. — Главите на всички се обърнаха към комуникационната станция на Шарки. Никой не го беше чувал да се обръща към Анастейзия със званието ѝ. — Вече знаят, че сме тук. Иберийците са изпратили позивна за избегнат сблъсък.

Капитан Анастейзия се намръщи. Тя притисна ръце в стъклото и се вгледа в мъглата и снега.

— Още дори не сме преодолели Димния пръстен.

— Капитане, от Контрол на въздушното движение „Дънсфолд“ настояват да се идентифицираме и да заявим курса си.

— Игнорирайте ги, мистър Шарки. Поддържай скоростта и направлението, Сен. Щом вече знаят къде сме, няма смисъл да си проправяме път със затворени очи. Изведи ни от мъглата.

Сен се зае незабавно с управлението. Облаците и снегът около носа на Евърнес се разбиваха като вълни, докато корабът най-после не се изкачи в открито въздушно пространство. В източния край на света бе увиснала половин луна, а под нея мързеливо се носеше посребреното одеяло на облаците. Небето бе озарено от звезди, остри като върховете на копия. През сковаността, шока и чувството, че нищо около него не е реално, Еверет усети как небето го докосва, как го призовава. Най-древната загадка, чудото, на което плаваше цялата наука: звездите. Той отиде при прозореца. Въздушният кораб сякаш препускаше над безкрайния пейзаж от лунносребърни облаци. Той вдигна очи към съзвездията. Познаваше формите им, знаеше названията им; боговете, чудовищата и героите, които съхраняваха истини, по-големи и чутовни от всяка легенда. Светликът на луната огря лицето му. Осъзна, че капитан Анастейзия го гледа.

Шарки притисна слушалката към ухото си и вдигна ръка: Тишина на мостика.

— Прихващам радиокомуникация на честота две осем.

Нервни споглеждания.

— Какво е честота две осем? — шепнешком попита Еверет Сен.

— Военен канал — отговори тя.

— Е, след като са ни забелязали, нищо не ни пречи и ние да ги огледаме — каза капитан Анастейзия. — Широко радарно сканиране, мистър Шарки, но не се престаравайте. Да останем загадъчни още известно време.

Тя се приведе над един от мониторите. Увеличителното стъкло освети лицето ѝ в зелено. Като лицето на Теджендра, когато се бе вгледал в Инфундибулума, помисли си Еверет. В този момент той вдигна очи към небето и даде тържествено обещание: Ще го намеря. През всички равнини и всички светове — ще го намеря. Разполагам с Инфундибулума. Целостта е моя. А той е човекът, построил Портала на Хайзенберг. На който и свят да се намира, ако ресурсите и познанието са налични, може да построи друг. Не си ни победила, Шарлът Вилие.

— Капитан, мадам… — каза Еверет.

Капитан Анастейзия вдигна ръка: Тишина.

— Две точки на радарен контакт? — Тя се мръщеше към екрана.

— Принуден съм да се съглася, мадам — каза Шарки. — По курса ни. Малки, бързи и точно зад опашката ни.

— Най-добре мистър Макхинлит да се качи при нас — предложи капитан Анастейзия. — Службата му във Военновъздушния флот на Негово Величество ще му влезе в работа.

Незабавно се свързаха с Макхинлит.

— Макхинлит е служил във флота? — се поинтересува Еверет.

— Машинен инженер на Кралски дъб — отговори Сен.

Какво е Кралски дъб? — искаше да попита той, но вече знаеше, че въпросите нямат край, когато ставаше дума за въздушните кораби, обичаите и екипажите им.

На мостика Макхинлит изглеждаше толкова не на място, колкото на прасе звънче.

— Тъй вярно — каза той, като работеше с фината настройка на увеличителното стъкло и присвиваше очи срещу зеленикавото сияние. — Два военни катера, ясни като две и две. Няма как да ги объркаш.

— И преди сме надбягвали катери — припомни капитан Анастейзия.

— Надбягвали сме шлепове на Дойчер митниците по балтийската линия — каза Макхинлит. — Тези там са военен клас двайсет и две; най-пъргавите животинки от тази страна на Атлантика.

— А ако инсталираме резервните двигатели?

— Вместо за два ще ни настигнат след два часа и половина.

Капитан Анастейзия отново се задълбочи в картата. Еверет бе почувствал преди няколко минути как Евърнес потръпва при прекосяването на невидимата термална бариера на Димния пръстен, комините, които задвижваха Лондон, скрити дълбоко под снегоносните облаци. Направи калкулациите наум. Вече трябваше да се намират над заснежените равнини на Източна Англия, изток-североизток. Бреговата линия следваше да е на разстояние от няколко минути, а след нея ги очакваха морето и германското въздушно пространство. Видя как капитан Анастейзия извършва същите калкулации и достига до собствените си заключения.

— Наберете височина, мис Сикссмит. Десет хиляди метра.

— Мамо! Мадам?

— Десет хиляди метра, мис Сикссмит.

— Това е оперативната ни граница — каза Макхинлит. — Ако налягането ни е прекалено високо…

— Известно ми е, мистър Макхинлит. Освен това ми е известно, че автоматичната метеорологична станция „Шиърнес“ докладва за южен полярен въздушен поток на 51 градуса север. Ако успеем да го уловим, ще ни даде допълнителни осемдесет възела и ще ни изхвърли право в гърлото на Германския залив.

— Допълнителни осемдесет възела — повтори Макхинлит. — А и така се движим с пълна скорост.

— Съгласен ли сте с мен, мистър Макхинлит?

— В момента структурната ни здравина се равнява на пръдня в ураган.

— Съгласен ли сте с мен?

— Съгласен, мадам.

— До ламарината, мис Сикссмит.

— „Гордостта предшества погибелта, а високоумието — падането“ — измърмори Шарки.

Евърнес се подчини на Сен бързо и безотказно. Навлязоха леко и с отскок в турбуленцията на височинен въздушен поток. Облачната покривка беше толкова далеч под тях, че на Еверет му се струваше като още една земна повърхност, държава, създадена от нощта. Виждаше на разстояние триста мили във всяка посока. Зелено-червените искрици през формите на облаците бяха опознавателните светлини на въздушните кораби. Стоеше сред звездите. Еверет осъзна, че Сен е до него.

— Ей, как, кой…

— Автопилот. Вярно, друса бижу, но машината може да се справи и без помощта на Сен. Еверет Синг, направила съм ти нещо. — Еверет усети как тя притиска една мека квадратна карта в дланта му: беше от картите таро „Евърнес“, обърната с лицето надолу. — Тестето… ами… то е живо, нали така? Значи трябва да расте, защото, ако нещо престане да расте, започва да умира. От време на време ми казва, че трябва да може да заговори и за нов човек, ново приключение, ново начало, нова възможност, а аз правя нова карта.

— Това е моята карта? — Еверет изви длан, за да погледне лицето на картата. Сен го докосна бързо и леко.

— Не, Еверет Синг. Обръщаш я само когато ти е нужна.

Той пъхна картата в един от страничните джобове на шортите си.

— Сигнализират ни да отговорим — обяви Шарки. — Един от военновъздушните катери.

— На екрана, моля — каза капитан Анастейзия.

Всички придърпаха увеличителните стъкла над миниатюрните си кинескопи. На екрана се появиха смущения, които се изчистиха и отстъпиха място на команден мостик. Пилотска, навигационна, инженерна и командна секция — до една заети от спретнато подстригани мъже в небесносини военни куртки и кръгли барети с червени помпони. Капитанът се разпознаваше веднага по фуражката и излишеството от златни ширити.

— Въздушен кораб Евърнес, тук НВВК Неуморни — произнесе капитанът. — Говори капитан Давънпорт. Искам да говоря с командващия ви офицер.

Капитан Анастейзия придърпа интеркома към себе си и натисна бутона за предаване:

— Тук капитан Анастейзия Сикссмит от Евърнес. По каква работа ни търсите?

— Капитан Сикссмит, снижете се до хиляда метра, изключете всички двигатели и се пригответе да се качим на борда ви.

— Двата катера току-що навлязоха във въздушното течение и ни приближават — докладва Шарки.

— Отбелязано — отвърна капитан Анастейзия. Тя отново натисна бутона с палец. — Неуморни, ние сме регистриран търговски кораб на рейс до Берлин.

— Не сте подали летателен план, нарушавате регулациите на контрола за въздушно движение и ни е известно, че превозвате незаконно технология, която застрашава сигурността на кралството — каза капитан Давънпорт. Беше уставен, но дундест мъж на средна възраст, с пригладена коса, с превзетия, разочарован вид на офицер, комуто е известно, че командването на военновъздушен катер е най-високата длъжност, до която някога ще се добере на служба във флота. Най-вълнуващите моменти по пътя му нагоре в йерархията вече бяха минало.

— По чие разпореждане?

Шарлът Вилие пристъпи между обектива и капитан Давънпорт. Усмихна се. Широкоъгълната камера правеше устните ѝ невъзможно широки, вампирски червени и хищни.

— По мое разпореждане. Здравейте, капитан Сикссмит. Еверет. Весела Коледа. Наистина бих препоръчала да се подчините на заповедите на капитан Давънпорт. Превозвате собственост на Множеството и в задълженията ми на специален пратеник влиза да го защитя с всички средства. Намирам се на борда на един от най-бързите и модерни военновъздушни съдове. Вие сте на борда на понесла поражения товарна баржа, която, откровено казано, е виждала и по-добри дни. Разполагам с два взвода кралски морски пехотинци. Вие разполагате със… е, виждаме с какво разполагате. Деца, капитан, деца. Направете разумния избор. Не е необходимо да ви причиняваме болка. О, да. В случай че в момента се заигравате с някоя теория за гениално хрумване в последния момент или за дръзко бягство, може би е най-добре да сканирате още веднъж с радара.

Шарлът Вилие се пресегна и изключи камерата.

— Пресвета Майко, Марийо и свети Пио — прошепна Шарки.

Екранът се озари от радарните показания: данните постъпваха от север и прорязваха пътя си в посока Норфолк, където отчитаха чудовищен контакт: въздушен кораб бегемот, ескортиран от още шест по-малки съда. Макхинлит качи увеличението до максимум, докато най-после успя да различи идентификационния номер на радарния контакт.

— КВВС 101 — прочете, като присви очи. — Той ще да е. Старото ми корито Кралски дъб. Трябва да са патрулирали по норвежкото крайбрежие, за да държат под око онези перфидни царисти.

— Какво е Кралски дъб? — попита Еверет.

Макхинлит завъртя месинговия тракбол, вграден в пулта на главния комптатор, и чукна няколко метални клавиша.

— Ето това.

Илюстрацията, която се появи на екрана, показваше въздушен кораб, увиснал в небето над могъщите кейове, пилони, шлюзове и канали на източните лондонски докове. В сравнение с него изглеждаха като градински езерца, а корабите, които разтоварваха на тях — като играчки с навита пружина, каквито ти подаряват за ваната, но се развалят след първата игра с тях. Еверет разбираше, че пред него стои чудовище. До него облаците изглеждаха малки. Това беше летящ град.

— Ако това на снимката е истинско, той… този кораб… трябва да е дълъг поне пет-шестстотин метра.

— Снимката не може да ти даде дори приблизителна представа. Две хиляди имперски фута, от носа до опашката — каза възгордяно Макхинлит. — И е истинска чест да служиш на всеки един от тях. А тези мънички петънца на радара до него, тези мънички бълхи? Това са корвети, всяка една с размерите на нашата торба въздух тук.

Трийсет витлови двигателя. Многоетажен команден мостик и летящи мостици. Оръдейни батареи и ракетни силози. От всяка страна по три крила, като на всяко от тях бяха прикачени летящи машини… самолети… на стартови релси, като накацали птеродактили, свили криле около стъклените си кабини, със сгънати пропелери.

— Тези изтребители ще ни догонят още преди да сме се добрали до дойчер въздушно пространство. Могат да ни прострелят направо в небето и няма как да направим абсолютно нищо по въпроса.

Еверет се намръщи. Високоскоростни катери, натоварени с морски пехотинци зад гърба му, най-мощният самолетоносач на Кралските военновъздушни сили и шест ескортиращи кораба с размерите на Евърнес, приближаващи от север. Цялата тази огнева сила. Можеха да направят Евърнес на пепел и да я духнат по вятъра. Но нещо не се връзваше.

— Капитан Анастейзия, може ли скоковия пистолет за малко?

Тя му го подаде с изпъната ръка. Стори му се все така омазнен, мръсен и грешен до самите си атоми, но го положи на инженерния пулт на Макхинлит и се вгледа в него. Вгледа се внимателно. Вгледа се отблизо. Продължително. Във всеки жлеб, резка и бразда. Контролите му бяха прости. Дясното колелце контролираше апертурата: когато го завъртя, малкият екран му показа ветрилообразно изображение, което се освети нагоре и настрани, за да онагледи ширината на ефекта. Другото колелце, изглежда, управляваше презареждането — колкото по-кратко, толкова по-малка широчина на ефекта. Опциите бяха множество бързи, малки изстрели или няколко големи, широкообхватни. Зарядната скала беше пълна догоре. Панелът в долната част на дръжката криеше продълговата акумулаторна батерия. Еверет я огледа, но не му говореше нищо. Плъзна я обратно в слота. Щракна с лекота. Около спусъка имаше предпазен пръстен; трябваше да натиснеш и завъртиш, за да приведеш пистолета в готовност за изстрел, при което спусъкът изскачаше и се осветяваше. Еверет бързо върна предпазителя в първоначалната му позиция. Портът за зареждане. Погледна пистолета още по-отблизо. Вътре имаше метални клеми. Много, много силно му напомняше за USB порт. Формата на гнездото и подредбата на контактните клеми бяха различни, но Еверет не се съмняваше, че ако помоли, Макхинлит лесно можеше да събере някакъв работещ USB кабел. Очевидно дизайнът на пистолета позволяваше оръжието да се свързва с изчислително устройство. Вътре имаше информация. Информация за какво?

Разпознати шарки, съвпадения, намерения, всичко започваше да си идва на мястото.

— Капитане… — каза той.

В този момент всички на мостика на Евърнес залегнаха, когато два малки, невероятно бързи обекта излетяха стремително изпод кила, изригнаха огън покрай прозореца и увиснаха в средата на въздуха пред кораба, като се удържаха на място върху трещящите си, гърмящи реактивни струи.

— Осветете ги, мистър Шарки — заповяда капитан Анастейзия.

Изпод големия прозорец блеснаха прожекторни лъчи и огряха висящите обекти. Бяха радиоуправляеми дронове, които поддържаха прецизна формация на около десет метра един до друг. Контролът бе съвършен; движеха се със съвсем същата скорост като Евърнес.

— Значи нашата малка лейди Вилие се е заела лично — обади се Макхинлит.

— Обяснете, моля, мистър Макхинлит.

— Едва ли сте виждали такива. Не са на стандартно въоръжение… все още. Знам какво са, защото в „Рицаря“ идва един стар, вечно накиснат флотски плъх. Ножици, капитане. Онова, което не можете да видите, е, че между тях има нановъглеродна нишка. Като онази, с която отворих заключената врата, но по-здрава. Мисля, че вече е ясно за какво говоря. Ще изрежат двигателите ни един по един, а после ще ни насекат като наденица.

— Капитане, ако може за момент — обади се Шарки.

— Говорете, мистър Шарки — разреши капитан Анастейзия. Ножиците удържаха позиция в пълен синхрон.

— Мадам, с ваше позволение, в стаята за инструктаж.

— Невъзможно, мистър Шарки.

— Онова, което трябва да ви кажа, не би следвало да е, да го наречем, обществено достояние.

— Не е възможно, мистър Шарки. За каквото и да става дума, казвайте сега и говорете бързо. Опциите ни се изчерпват.

— Много добре, мадам. — Шарки обърна креслото си в центъра на командния мостик. — Предоставих ви възможност… и всички могат да свидетелстват за това. Дайте им го. Момчето. Дайте го на Вилие. Може да вземе когато си поиска онази комптаторна джаджа, която той постоянно разнася наоколо. Не сме в позиция да ѝ попречим. Дайте ѝ онова, което иска. По този начин може и да успеем да спасим кораба. Може и да продължим да летим по търговските маршрути както досега. Може да бъдем нещо повече от бунтовници, ренегати и презрени престъпници. Може и да живеем живот, който ще е малко по-добър от това да ни преследват като крадливи свраки до края на дните ни. Дайте ѝ момчето, капитане. Спасете кораба. — Шарки погледна всеки един от тях право в очите. Погледът на Еверет бе замръзнал. — Аз ще се свържа с тях.

Сен прескочи пулта си, грабна една отвертка от инженерната секция и за две секунди беше притиснала върха ѝ в ъгълчето на окото на Шарки. Ръцете му замръзнаха над дръжките на пушките.

— Никога, съвсем никога никога не повтаряй тези думи — каза тя, а гласът ѝ бе студен като зима. Тя се надвеси над него достатъчно близо, че да го целуне. — Никога, съвсем никога никога няма да го направиш. Никога, съвсем никога никога не си го и помисляй, мръсен, лош безвернико. Това е Евърнес. Това сме ние. Всички ние. Ние сме семейство. Еверет е семейство. Семейството е единственото, което имаме.

— Сен, върни се на поста си! — прогърмя гласът на капитан Анастейзия. Сен бавно оттегли отвертката от окото на Шарки, но без да откъсва поглед от него. — Мис Сикссмит, обратно на работното ви място! Без промени в скоростта, посоката и височината. Мистър Шарки, поддържайте радиомълчание.

— От Кралски дъб излетяха изтребители — съобщи Макхинлит, все така приведен над радарния екран.

— Защо? — извика Еверет. Всички разпокъсани, разпилени, хаотични мисли, съмнения и подозрения се бяха обединили в едно, в разбиране. — Защо? Все още имаме скоковия пистолет. Мога да изпратя Инфундибулума в която и да е случайна вселена. Ако Шарлът Вилие ме атакува, ще изгуби. Така че защо ни заплашва? Освен… освен ако не смята, че няма да го направя. Защо би си го помислила? Защото знае нещо и си мисли, че аз също го знам. Нещо, което прави Инфундибулума също толкова ценен за мен, колкото и за нея. Кое е то?

— Капитане, тези изтребители ще ни достигнат след три минути — каза Макхинлит.

— Разбрано, мистър Макхинлит. Продължете, мистър Синг.

Еверет им показа скоковия пистолет в дясната си ръка и Доктор Квантум в лявата.

— Да не би отговорът да е, че това никога досега не е съществувало? Това плюс това? Скоков пистолет плюс Инфундибулум. На пистолета има компютърен цокъл. Предназначен е за извличане на информация от него. Дали не е възможно и обратното, да бъде захранван с информация оттам? Като малък Портал на Хайзенберг, който можеш да носиш в джоба си. А аз мога да програмирам портали на Хайзенберг. Точно по този начин дойдох тук. Мога да ги програмирам така, че да ме отведат навсякъде. А сега ви питам, каква информация може да бъде извлечена от пистолета? Изпраща те в случаен свят. Това е квантов ефект. Квантовите явления са случайни. Но не са безсмислени. Чуйте ме, чуйте ме: във физиката има нещо, наречено квантово оплитане. Две частици, веднъж попаднали в едно и също квантово състояние — оплитане, — остават свързани, без значение на какво разстояние ги раздалечите. Можете да изпратите едната в края на вселената и каквото и да направите след това с тази на Земята, то ще се отрази на първата частица в съвсем същия момент. И същото важи в нейния случай — каквото и да се случи с нея, без значение колко е далеч, частицата тук на Земята ще реагира още в същия момент. Двете са в състояние на оплитане. Възможно ли е този пистолет да отваря случаен портал, но оплитането да оставя следа в самия пистолет, стига да можехме да разчетем тази информация? Може би изобщо не е замислен като оръжие, може би е някакво устройство за проучване, за картографиране на Целостта? Отворете прозорец към друга вселена и засечете координатите ѝ. И ако е така, ако устройството работи по този начин, тогава би оставило някаква следа, някакъв запис в него за мястото, където е изпратило баща ми. Според мен прави точно това, а Шарлът Вилие е убедена, че няма да унищожа Инфундибулума. Нуждая се и от двете устройства. Трябва ми информацията от пистолета, за да открия следата, а Инфундибулумът ми трябва, за да мога да контролирам пистолета.

Евърнес бе достигнал ръба на нощта. Зората бе жълта линия от светлина на източния хоризонт, която преливаше в опръсканото със звезди индигово на небесния свод. Облачната покривка беше като безкраен килим от черно и пурпурно. Изтребителите идваха откъм зората, точно три, понесени на воя на двойките си пропелери, злокобни, аеродинамични и гладни като небесни акули. Спуснаха се ниско и устремно по дължината на гръбнака на Евърнес, завиха и отново тръгнаха да прелитат над него. От крилата им бяха разгърнати оръдия; от коремите им се спуснаха ракетни касети.

— За това говорех — каза Шарки. — Дай ѝ го! Дай го на Шарлът Вилие. По този начин всички печелят.

— Тишина, мистър Шарки — нареди капитан Анастейзия. — Не, не печелят всички. Еверет не печели. Веднъж вече видяхме какво ще направи Шарлът Вилие, когато се сдоби и със скоковия пистолет, и с Инфундибулума. Сега е по-силна, защото вярва, че мистър Синг няма друг избор, освен да се предаде в ръцете ѝ. Не вярвам в безизходни сценарии. Мистър Синг, това е оръжие, замислено така, че да може да се програмира?

— Да.

— Можеш ли да го задействаш?

— Да. Така мисля. Да, сигурен съм. Ще ми отнеме малко време.

— Мога да ти дам време. Пренеси ни в друг свят.

Шарки скочи на крака.

— Да не си се побъркала?!

— Пренеси ни в друг свят, мистър Синг — повтори капитан Анастейзия. — Всички.

Изтребителите отново профучаха покрай тях, от опашката към носа, и завиха в зората. Двата дрона се раздалечиха един от друг. А в сърцето на слънчевия блясък се виждаше черно петно — самолетоносачът Кралски дъб и неговият ескорт.

— Мамо? — обади се Сен съвсем тихо и несигурно.

— Мистър Синг?

Еверет завъртя настройката на пистолета за максимална апертура.

— Мисля, че мога да побера целия кораб.

— О, вече съм по-спокоен — каза Макхинлит.

Еверет предложи скоковия пистолет на капитан Анастейзия. Тя поклати глава:

— Не, мистър Синг. Решението трябва да е твое.

— Идват — съобщи Макхинлит.

Еверет обърна пистолета към себе си. Затвори очи. Не, трябваше да види, да види как Порталът на Хайзенберг се отваря пред него. Къде щяха да отидат? Никой не можеше да каже. Той отвори очи и погледна в черната метална вдлъбнатина от дулото.

— Контакт с ножиците на три, две… — произнесе Макхинлит.

Еверет натисна спусъка. Светът стана бял. После изчезна.

Светът се появи. И беше бял.

Пак не заболя, изобщо.

— Още сме тук! — каза Макхинлит.

— Което, сър, според мен е без значение точно сега — отвърна Шарки.

— Радар и радио, мистър Шарки — каза капитан Анастейзия. — Искам да знам къде сме. Мистър Макхинлит, докладвайте за ситуацията при първа възможност. Искам да съм сигурна, че всичко е преминало. Очаквах нещо по-… драматично. Мистър Синг, добре ли си?

Скоковият пистолет изпадна от пръстите на Еверет. Изтрака на палубата и замря, студен като лед.

— Нищо на радара, нищо в ефира — каза Шарки. — Сами сме.

— И непокътнати — обади се Макхинлит, като превключваше през фийдовете на вътрешните и външните камери.

— Стоп машини! — заповяда капитанът. Сен незабавно върна всички лостове в неутрална позиция. Леките, но непрестанни вибрации на двигателите изчезнаха. — А сега: къде, по дяволите, се намираме?

Екипажът на Евърнес се подреди пред големия прозорец.

— Това се казва бяла Коледа — произнесе Макхинлит.

— „Чрез духане от Бога се дава лед, и широките води замръзват“ — каза Шарки.

Зората се разливаше над свят от лед. От единия до другия край на хоризонта се простираше море от лед, а хребетите, пукнатините и долините из него хвърляха дълги пурпурни сенки в слабата светлина. Дори от тази височина Еверет различаваше как снежните вихрушки и повеите от ледена прах се носят през замръзналото море и преминават в сенките на хребетите. Лед, безкраен лед. Усещаше бездънния студ през дебелото стъкло.

Почувства как ръката на Сен се плъзна в неговата. Пръстите ѝ бяха топли; бяха живот, допир на жив човек. Беше погледнал в безличното дуло на пистолета и бе видял студ, унищожение и случайност.

— Чака ни работа — заяви капитан Анастейзия. — Но преди това, мистър Синг, мисля, че в камбуза ти ни очакват фазани и най-добрата манджари на Ридли Роуд. Когато намериш време, приготви ни фантабулоза коледно угощение. Ще празнуваме.

— Слушам, мадам.

— В удобно за теб време, Еверет.

С пръстите на свободната си ръка Еверет проследи очертанията на картата таро „Евърнес“, която Сен бе направила специално за него. Измъкна я и я обърна. Подобно на повечето карти на Сен, и тази беше колаж, парченца, изрязани от странна смесица списания и вестници, подредени грижливо и залепени. Мъжка фигура във военна куртка и торбести шорти, която пристъпваше от чисто бяла врата. Ръцете на фигурата бяха протегнати встрани: в едната си длан държеше глобус, в другата — спирална галактика. Над фона зад фигурата — нисък, нарисуван на ръка хоризонт — имаше мъничка изрезка на кораб. В празното пространство на дъното Сен бе изписала името на картата с неумел краснопис.

Беглец по равнините.

Палари (полари, парларе) е истински таен език, който се е развил паралелно с английския. Корените му се простират до тайния жаргон на крадците от седемнайсети век в Лондон. Предава се от уста на уста благодарение на пазарни търговци, разносвачи, панаирджии, актьори, представленията с кукли „Пънч и Джуди“ и гей субкултурата. Палари („говорът“ — от италианското parlare, „говоря“) съдържа думи от множество източници и езици: италиански, френски, лингва франка (стар универсален език, използван в търговията из цялото Средиземноморие), идиш, ромски и дори келтски. Заема думи от римувания сленг в Кокни — „паници“ за крака, от plates of meat („паници с меса“) = feet („крака“); и от лондонския сленг на обратно — eek, съкратено от ecaf, което идва от face („лице“) на обратно.

Много думи от палари/полари навлизат успешно в лондонския английски.

На Земя №3 палари е частният език на ветровиците. В нашия свят полари все още е жив таен език на гей общността.

Аламо: падам си по него/нея.

Амрия: клетва, обещания или ограничение, които не могат да бъдат нарушени (от ромски).

Бижу: малко/дребно (означава „скъпоценност“ на френски).

Бона: хубаво.

Бонару: чудесно, отлично.

Гелт: пари (идиш).

Гозба: задник, дупе, гъз.

Динари: пари (може би от италианското denaro).

Дона: жена (от италианското donna или от лингва франка dona), уважително обръщение.

Доркас: гальовно обръщение, „някой, който го е грижа“. Дружеството „Доркас“ е дамска църковна асоциация от деветнайсети век, която прави дрехи за бедните.

Ецил/ил: лице (сленг на обратно). Ил е съкращение от ецил.

Женчо: в Хакни Грейт Порт — умерена обида.

Жужи: наперен, претенциозен.

Жужирам: разкрасявам, излагам на показ, смилам на дребно (ромски — zhouzho: чисто, спретнато)

Карси, хази: тоалетна.

Крис: дуел на честта в културата на ветровиците (от ромски).

Лакоди: тяло.

Лали: крака.

Лати: стая или каюта на въздушен кораб.

Манджари: храна (от италианското mangiare или лингва франка mangiaria).

Мецас: пари (италиански — mezzi: средства, възможности).

Мийзи: обикновен, грозен, противен (от идиш meeiskeit: гнусен, отвратителен, ненавистен).

Нанте: не, няма, никакъв (италиански — niente).

Нашите: част от вътрешния кръг на ветровиците (например: „От нашите ли е той?“).

Оми: човек/мъж.

Оми палони: женствен мъж или хомосексуалист.

Полони: жена/момиче.

Пуля: гледам, възхищавам се.

Тролвам, троля, тролирам: разхождам се наоколо и търся някаква работа или възможност.

Увардвам: да видя/погледна (на) (от италиански диалект vardare = guardar — гледам).

Фантабулоза: знаменито/прекрасно.

Фили: дете/дребосък/момиченце.

Чарперирам: претърсвам (от италианското chiappare — залавям).

Шарпи: полицай (от чарперирам и оми).

Шарпи палони: жена полицай.

Иън Макдоналд е автор на тринайсет научнофантастични романа и вече е изгубил бройката на написаните от него разкази. Номиниран е за всички големи награди за фантастика и дори е печелил някои от тях. Иън работи и в телевизията, където се занимава с разработване на шоу програми — всички тези риалити поредици трябва да са се появили отнякъде, — пише за големия екран и в печата. Живее в Северна Ирландия, недалеч от Белфаст, и обича да пътува. Беглец по равнините е част първа от поредицата Евърнес.