Колата се появи изневиделица. За частицата от секундата, в която я зърна, си помисли, че може и да е черна. Черна, голяма и скъпа, може би немско производство, със затъмнени прозорци и дъждовни капки като пръски масло по полираната ѝ повърхност. Всичко това в един миг — в мига преди удара.

Училището беше в коледна ваканция. Игри сутринта, после половин учебен ден. Примесеният със суграшица дъжд налиташе диагонално по футболното игрище. Понякога валеше толкова тежко, че му се налагаше да присвива очи, за да вижда какво става в другия край на полето. Дъждът просмукваше студа дълбоко в него. Стоеше съвсем сам на голлинията, удряше ръкавиците си една в друга и подскачаше нагоре-надолу, за да не се вледени до кости. Футболното игрище приличаше на разорано поле. Играчите бяха толкова кални, че едва успяваше да различи отбор „Златен“ от отбор „Червен“. От двайсет и петата минута насам дори един път не се наложи да се хвърли да спасява, а топката вече десета минута не влизаше в неговата половина. Фигурите на играчите се разминаваха, чу се надута свирка, ръцете се вдигнаха, радостни викове, поздравления с ръкопляскане. Той присви очи в дъжда. Гол. Момичето вратар на отбор „Златен“ взе топката от задната част на мрежата и с нежелание я изрита към терена. Вятърът я поде и я понесе към тъчлинията. Господин Армстронг наду реферската си свирка три пъти. Край на срещата. Отбор „Червен“ и отбор „Златен“, чиито играчи можеха да се състезават и за отбор „Кален“, се повлякоха към съблекалните. Три на нула за „Червен“ срещу единствените им сериозни съперници в лигата на десетокласниците от училище „Борн Грийн“ си беше съкрушителна победа. Чувстваше се изморен, вече му се искаше празничните дни да започват и се питаше чия е глупавата идея за футболен мач в последната сутрин от срока, но най-вече му беше студено, студено, студено. Горещият душ не успя да прогони студа. Празничните светлини на Коледа, Дивали и Ханука не успяваха да го сгреят. Госпожа Ейбрахамс, директорката на училището, събра всички в задушаващата жега на физкултурния салон, за да им пожелае Весел празник и да им каже Ще Се Видим През Новата Година, но беше прекалено вкочанен от студ, за да оцени и тази топлина. Напълно бе забравил какво е да ти е топло.

След училище се повлече с наведена глава през острата суграшица по алеята, известна като „Кучешка наслада“, като избягваше кучешките изпражнения. Не всички обаче бяха от кучета. Продължи през Гробищния парк „Абни“. Викторианските надгробни плочи и паметници лъщяха от дъжда. Каменните ангели носеха дантелени якички от замръзнали снежинки. Клоните на дърветата следваха вятъра, а по небето, ниски и тъмни, се надпреварваха облаци.

Оставаше му да купи още един коледен подарък и той беше най-трудният. Мъжки проблем: приятелите му в „Борн Грийн“ също не знаеха какво да купят на майките си. Ваучерите бяха популярни и лесни, два клика — и човек можеше да ги разпечата у дома. Спа процедурите, джунджуриите за баня и универсалните средства за разхубавяване също бяха популярни. Майките обичаха такива неща. Отново се замисли за такъв глуповат подарък. Тази година Лора се нуждаеше от нещо специално, нещо, подбрано от него за нея с внимание и грижа. При последното им посещение с Колет в града за суши бяха минали покрай един нов магазин за йога принадлежности. Витрината беше пълна с килимчета и топки за упражнения, с лечебни чайове и някаква бледа, памучна, разтегателна материя. По онова време все още не мислеше за коледни подаръци. Не разсъждаваш, когато умре някой, който е бил опората в живота ти. Реагираш бавно, болезнено.

Велосипедът му бе струвал четири хиляди лири. Беше подарък, който баща му си направи сам за четирийсет и първия си рожден ден. Теджендра му демонстрира всички технически детайли: олекотената рамка от въглеродни нишки, венците „Кампаньоло“, чашките от алуминий и хром. Изглеждаше така, сякаш не си заслужаваше да се говори за парите, които бе дал. Когато чу цената, очите на Лора се разшириха — колкото да покрие семейна почивка в Турция. Теджендра я увери, че е в долния ценови диапазон на карбоновите велосипедни рамки. Някои стигаха до осем хиляди. Очите ѝ се разшириха още повече, когато видя как съпругът ѝ смята да се движи по градските пътища — обут в разтегателните си светлоотразителни шорти. МСВЛ: Мъж на Средна Възраст в Ликра.

— Ще отидеш чак до колежа с това! — изуми се тя.

— Дотам и обратно.

И беше изпълнявал обещанието си в продължение на пет месеца, през пролетта и лятото. Дори Лора бе принудена да признае, че съпругът ѝ вече изглежда по-стегнато, спи по-добре и има повече енергия. Теджендра обяви, че даже обмисля дали да не участва във веломаратона на сто и шейсет километра „Темз Вали Спортив“; физическият факултет сформираше малък отбор.

След което, три дни преди съботния маратон, на светофара на Кингс Роуд Теджендра бе минал от вътрешната страна на камион с логото на „Сейнсбъри“. Камионът беше завил наляво и баща му се бе озовал под колелата му. Беше влязъл в сляпото петно на водача. Теджендра, уважаваният, изтъкнат физик и гениален мъж, беше забравил за нещо толкова просто и това го бе убило.

— Нямаше как да го видя — повтаряше отново и отново и отново шофьорът на камиона. — Нямаше как да го видя.

Велосипедната рамка от въглеродни нишки се бе натрошила като кости. Теджендра беше умрял на място, с каска, с жълтите си шорти. На линейката ѝ бе трябвало около час, за да си проправи път в часа пик. Дори и Луната не можеше да го спаси. Там горе изпращаха сонди между звездите и отваряха портали между паралелните вселени, но не можеха да съживяват хора. Или можеха, но просто не ги беше грижа достатъчно за тях.

— Там горе можеш да прекрачиш от една вселена в друга — беше казал веднъж Теджендра. — Човек се пита дали е останала някаква физика за изучаване.

От една вселена в друга. От свят в свят. От жив в мъртъв. Една стъпка, един миг — това беше всичко, което ги разделяше. Нямаше предупреждение, нямаше причина и никаква възможност да го оспориш. От баща в не-баща.

Бяха го изпратили при госпожа Пакъм, училищния психолог. Играеше си с нея. По време на една сесия беше гневен, в следващата — омърлушен, в по-следващата — направо умопобъркан. Той знаеше, че тя знае, че я разиграва. Не искаше да се превърне в официална жертва, в Опечален Ученик. Истината, нещата, които изпитваше в сърцето си, усещането за неверие, бавното осъзнаване, че смъртта продължава във вечността, че случилото се с Теджендра е лудост, обида срещу светогледа, на който баща му го учеше — че вселената е рационално, организирано място, което следва своите неизменни закони, — за всичко това Еверет споделяше само с Колет. Тя беше колежка на баща му в изследванията и семейна приятелка от толкова дълго време, че едва си спомняше откога. Неофициална леля. Изслушваше, не казваше нищо, нито съветваше, нито осъждаше. Купуваше му добро суши и японски чай — толкова горещ, че попарваше вкусовите рецептори на езика му.

Баща му бе починал преди три месеца. Сезоните се смениха, новата учебна година започна, а сега Коледа надвисваше над края на годината като голям, бляскав полилей, целият в искри и светлини. В началото на следващата щяха да започнат отначало. В дългата нощ на късите дни щяха да продължат напред.

И така: трябваше да купи подаръци, и то хубави. През портите на гробището забеляза група хора, сгушени на автобусната спирка, притиснати един в друг, за да се отдалечат от дъжда. Извади телефона си. Автобус №73 щеше да пристигне на спирката след трийсет и осем минути. Дъждът измокри екрана. Той махна с ръка. Появи се карта, на която автобусът беше миниатюрен анимационен герой, размотаващ се по Нортууд Роуд към крайната спирка. Виждаше го — един от новите двуетажни, надвиснал над малките, щуращи се коли и белите микробуси, тъкмо си проправяше път към автобусната лента. Уличният трафик бе толкова тих, откакто бяха въвели новите бързозареждащи се акумулаторни батерии с висок капацитет, които бяха дошли от Луната, за да превърнат електрическите превозни средства в евтина, надеждна и задължителна форма на транспорт. Главният булевард на Стоук Нюингтън — Хай Стрийт, мъркаше там, където някога бе ръмжал. Една двуместна детска количка пресече пътя му. Той се подхлъзна, едва не падна. Жената, ниска и набита, с тъмна, провиснала коса, го изгледа заплашително.

— Извинете. Окей? Извинете.

За пръв път никой не беше паркирал неправилно на автобусната лента и автобусът вече пристигаше. Трябваше да го хване. Точно разчетеното време беше най-важното. Изпуснеше ли този автобус, изпускаше магазините. Пешеходната пътека бе на сто метра по-нагоре, но в трафика имаше пролука. Всичко опираше до правилната преценка на относителната скорост, с която се движеха колите. Като вратарството: топка, голлиния, тяло. Уличното движение се разтвори. Той се стрелна между един многоцелеви ситроен и стар, бензинов строителен микробус.

Дори не забеляза как колата се появи изневиделица. А когато я видя — черна кола, с черни дъждовни капки по полирания ѝ нос, — вече беше прекалено късно: удари го по-силно от всичко друго в живота му, удари го така, че го хвърли във въздуха. Колата продължи да се движи, а той падна върху нея и този втори удар беше най-силният в живота му, толкова здрав, че изби всичко от него освен зрение и съзнание. Колата продължи напред, като го изтърколи по улицата и този удар вече нямаше равен на себе си; изби и последната искрица съзнание от него и пред очите му се спусна мрак. Черна кола, черен дъжд. Черно.

Дебелото херувимче яздеше дракона като на родео, едната му ръка във въздуха, а другата — здраво заловено за драконовата грива. Беше сибирски дракон, жилав като сибирска белка, и подскачаше във въздуха над град от кристални небостъргачи. Малкото дебело личице на херувимчето грееше от невъздържана радост. Картата се завъртя във въздуха, запреобръща се и запърха надолу през катедралното пространство във вътрешността на въздушния кораб Евърнес. Приличаше на самотна снежинка. Приведен над Доктор Квантум, Еверет зърна движението с крайчето на окото си. Пресегна се и улови картата. Тантуресто ангелче, яхнало късметлийски дракон. Юбилео.

— Какво означава? — извика към сводестите ниши между газовите клетки. — Юбилео?

От сивата индустриална нановъглеродна конструкция се отдели някакъв предмет и приближи стремглаво към него. Сен Сикссмит се спускаше надолу с главата по едно въже от най-високата сервизна пътека. Главата ѝ бе отметната назад, ръцете ѝ бяха изпънати като криле на сокол. Въжето пищеше през макарите на алпинистката ѝ екипировка. Беше като неземен, усмихнат до уши ангел. Спря на метър от обърнатото нагоре лице на Еверет и го погледна от мястото си:

— Юбилео. Юбилей! Джубила! Тържество! Ликувайте-ликуйте! — дъхът ѝ излизаше на пара.

— Не ти ли е студено?

Сен беше облечена в плътно прилепнал сив пуловер, плетен клин, елече от пухкава кожа и боти със заострени върхове. Явно се чувстваше удобно в мразовития въздух. Еверет беше навлякъл две ризи, два клина и два чифта чорапи под торбестите си панталони и беше наметнат с едно старо военновъздушно палто, задигнато от Макхинлит от времето на службата му във флота на борда на въздушния кораб на Негово Величество Кралски дъб. Независимо от това Еверет бе бледен, разтревожен и започваше да оглупява от студа. Беше изрязал върховете на пръстите на вълнените си ръкавици. Студът се промъкваше в тях от ледения екран на Доктор Квантум. Само след половин час програмиране всяко натискане вече му се струваше болезнено като от удар с чук. Непрекъснато объркваше бутоните и кода, правеше грешка след грешка и се безпокоеше, че пронизващият студ, който се просмукваше през корпуса на въздушния кораб, отвлича прекалено силно вниманието му и не му позволява да забележи допуснатите неточности.

— Аз? На мен никога не ми е студено. Студът няма време да настигне Сен. Седналата работа, работата с мозък, от това ти става студено. Цялата кръв отива в главата. Всеизвестен факт е. Постоянната работа без никакви игри прави Еверет глупаво момче. И студено. Юбилео! Нека настъпят бона времена!

Еверет ѝ подаде картата. Сен я грабна и все така с главата надолу, я прибра в тестето с карти таро, като използва само едната си ръка. Пъргавината ѝ изумяваше Еверет. Той можеше да мисли в множество измерения, но тя умееше да се движи из тях. Като вратар, той имаше котешки рефлекси, но тя бе като вятър и мълния. Някой ден смяташе да я помоли да го научи как да борави с въжетата и макарите. Някой ден, когато не беше толкова зает да спасява Евърнес и всички, които летяха на борда му. Сен се преобърна и след едно грациозно извиване се приземи леко на палубата. Щракна с пръсти и картата „Юбилео“ се появи между тях. Пъхна я под пагона на палтото на Еверет. Той разбираше, че за нея картите са допълнителен език — третият ѝ език, след английския и диалекта палари на ветровиците, хората от въздушните кораби. Съществуваха неща, които можеха да се кажат само с карти таро „Евърнес“. Тя говореше чрез тях и говореше на тях. Еверет често я чуваше да им шепне из големите отекващи пространства на Евърнес. На един въздушен кораб се намираха достатъчно местенца, където да си представиш, че си сам. Беше я виждал да целува тестето във внезапен изблик на радост, а след това и с бавната любов на близък приятел за цял живот. Бяха сестра и приятели, тя и нейната книга с лица на вълци и пътешественици, ангели и кралици, херувимчета на дракони. Беше направила карта само за него: момче, което излиза от портал, докато жонглира със светове. Сен правеше нови карти, когато усетеше, че тестето се нуждае от тях. Но не бе добавила Беглеца по равнини към останалите карти. Картата беше лично негова, за употреба само в най-голяма нужда. Картата, не Еверет, щеше да разбере кога е подходящото време.

— Трябва ти почивка.

— Аз ни накиснах в тази каша. Аз трябва да ни измъкна от нея.

— И как ще го направиш, ако виждаш всички тези бижу буквички двойно? Почини си със Сен.

Еверет бе принуден да признае, че има нужда от почивка. Беше станал дълго преди зората да обагри в червено необятните ледове, дори преди корабния инженер Макхинлит, знаменитото ранно пиле. Отнесе закуската на капитан Анастейзия Сикссмит в нейната лати и когато почука на вратата, тя отвори с изцъклени очи, увита в три пуловера и обута в топли спални чорапи, намръщена. За пръв път не изглеждаше безкрайно радостна да види нещо сготвено от него. Еверет можеше и да е беглец по равнините, главен програмист и единственият им начин да измъкнат Евърнес и екипажа му от тази случайна паралелна Земя — където и из Целостта на мултивселената да се намираше тя, — но освен всичко друго беше и корабен готвач. Ветровиците, постоянно му напомняше капитан Анастейзия, бяха хора с апетит.

— Макхинлит е накарал корабите ножици да заработят. Искаш ли да увардим? — попита Сен.

На Еверет много му се искаше да хвърли поглед на дроновете. След като натисна спусъка на откраднатия скоков пистолет и измъкна Евърнес под носа на оръдията и изтребителите на Шарлът Вилие и Кралския военновъздушен флот, за да се появят на тази случайна паралелна Земя, всичко в обхвата на полето на Хайзенберг беше последвало кораба. Включително два дистанционни дрона, последна дума на техниката на въоръжение в Кралския военновъздушен флот — кораби ножици, свързани с невидима, тънка, но изключително здрава нановъглеродна нишка. Когато се движеха в подходящата формация, двата дрона можеха да използват нишката като нож за сирене, за да изрежат двигателните гнезда на Евърнес и да накълцат кораба като коледна гъска по деветнайсет различни начина. Откъснати от своя кораб-майка в друга вселена, дроновете бяха влезли в автоматичен летателен режим. През първите два дни екипажът на Евърнес бе твърде зает да установява къде са попаднали, че да забележи какво друго е преминало заедно с него през портала на Хайзенберг.

— Е, нямам намерение да оставям технология от Кралския флот да стои заровена в снега, за да си я намери всеки, който случайно намине оттук — беше обявил Макхинлит.

Преди да го изрече на глас, никой дори не си и помисляше, че е възможно навън да има някой друг. Макхинлит бе излязъл във виещата фъртуна заедно с първи офицер Шарки. Студът се оказа толкова силен, че върховете на пръстите моментално замръзваха по метала. За шестте дни, които бяха прекарали в инженерния отсек, Макхинлит разглоби дроновете на части и отново ги сглоби, но съгласно собствените си изисквания.

Сен вече беше преполовила пътя до централната сервизна пътека. Тя хвърли поглед през рамо:

— Идваш ли, оми?

Евърнес потрепери. Сен се улови здраво за парапета. Еверет избута техниката в безопасната половина на масата. Вибрацията беше дълбока и масивна; всяка част от кораба и всички на борда му бяха разтърсени до кости.

— Мразя, когато прави така — обяви Сен. Откакто го бяха привързали с котвените въжета, корабът от време на време се тресеше невероятно силно. — Какво го причинява?

— Откъде бих могъл да зная — отвърна Еверет.

— Нали си ученият.

— Да, но… — споровете със Сен нямаха смисъл. — Да вървим.

— Хващам се на бас, че е някое голямо ледено чудовище, дълбоко там долу — продължи Сен.

За момент Еверет обмисли дали да обясни колко слабо вероятно от научна гледна точка беше в ледовете да живее гигантско чудовище. Безполезно. Поне в миниатюрната, мрачна, миришеща на електричество, натъпкана с вехтории стаичка на Макхинлит можеше да е по-топло.

Не виждаше края на белотата. Нямаше остри ъгли, нито ясни съединения между под и стени, стени и таван. Светлината идваше отвсякъде. Сякаш сияеше дори от собствените му дрехи — обикновена мека тениска без ръкави и торбести памучни спортни панталони. Той вдигна ръка. В бялата светлина, която идваше отвсякъде, кожата му изглеждаше много тъмна. Помисли си, че успява да различи линиите по дланта и ръката си, където отново го бяха сглобили. Нямаше болка. Но студът оставаше, свит на топка в него. Знаеше, че винаги ще е там. Старицата, която стоеше наблизо, видя какво прави и се обърна към него. Не каза нищо. Може и да се усмихваше. Откриваше, че му е трудно да разгадава емоциите ѝ. Кожата му, сивата дама и изправеният черен кръг в средата на помещението бяха единствените неща, които не бяха бели. Бялото ограбваше стаята от всякакво усещане за размери. Можеше да е обширна километри, но и можеше да протегне ръка и да докосне насрещната стена. Имаше чувството обаче, че черният пръстен е голям, по-голям от човек.

Центърът на пръстена внезапно се озари от ярка светлина, по-бяла от бялото, болезнено ярка. От светлината пристъпиха двама души в тъмни костюми. Първият беше бял мъж с остро лице и светла, къдрава коса. Вторият беше министър-председателят. Крачките им, започнали на друг свят, ги пренесоха на дълго разстояние в лунната гравитация. За момент министър-председателят изгуби равновесие, но успя да овладее положението по достоен начин. Мадам Луна пристъпи, за да ги посрещне. Едно кимване му изясни, че и той трябва да направи същото. Вече беше намерил начин да ходи по Луната, от който не изглеждаше така, сякаш отскача глуповато във въздуха. Беше нещо като ниско приплъзване. Недотам елегантно, но го задържаше близо до пода. Светлокосият мъж също се беше научил, но не и министър-председателят. Всяка крачка го повдигаше във въздуха и го спускаше отново на земята.

Светлокосият мъж се поклони на Мадам Луна. Тя приближи перленосивите си шепи една до друга в жест, който наполовина приличаше на молитва, наполовина на индийско намасте2. След това мъжът се ръкува с Еверет М.

— Мистър Синг. Аз съм специален пратеник на Множеството на Познатите светове. Казвам се Чарлз Вилие.

— За мен е удоволствие да се запознаем.

После дойде редът на министър-председателя. Ръкостискането му беше твърдо, а погледът — прям.

— Еверет, радвам се да те видя.

— Благодаря ви, господин Портильо.

— Министър-председателят би желал да размени няколко думи на четири очи с теб — каза Чарлз Вилие.

Мадам Луна наведе ръка. Едно леко помръдване и в белотата се отвори врата. Отвъд нея имаше малка заседателна зала. По дължината на овалната стена минаваше подплатена бяла пейка. Той последва министър-председателя през вратата и чак тогава затаи дъх. Малкото помещение имаше прозрачен купол. Над купола бе чернотата на Космоса. Увиснала в средата му, огромна, невъзможно синя и толкова близка, че сякаш можеше да посегне и да я откъсне като плод, беше Земята. Една стъпка го бе пренесла направо през центъра на Луната. Министър-председателят остана загледан задълго в сияйната Земя.

— Умът се бунтува — каза той. — Вече не можем да се доверяваме на онова, което виждаме. Всичко е фотошоп и холивудски специални ефекти. Умът се бунтува, но тялото вярва. Тялото ми твърди, че това е лунна гравитация, а аз вярвам на онова, което чувствам. Тялото не лъже. — Той отново погледна към пълната Земя. — Казват, че хората, които виждат Земята по този начин, толкова надалеч, че можеш да я закриеш с ръка, вече никога не я виждат по друг начин. Виждат я малка, много красива и крехка. Виждат я като едно, като един свят. — Той се настани на пейката и погледна Еверет М през заседателната зала. — Изключително. Колата ме отвежда до небостъргача „Шард“, вземам асансьора до посолството на Множеството на шейсет и пети етаж. Ето го Лондонския мост, ето ги гарата Лондон Бридж Стейшън и галерията „Тейт“, катедралата „Свети Павел“. Виждаш на разстояние шейсет километра, там горе. Прекрачвам през Портала на Хайзенберг и съм на Луната, откъдето поглеждам цялата Земя и виждам на разстояние четиристотин хиляди километра. В днешно време това са всекидневни чудеса. Твоето поколение е израснало с тях, Еверет. За теб винаги е имало Жената на Луната. Бях на десет, когато дойдоха.

Вятърът в лицето ѝ бе направен от летящи парченца стъкло. Нито сантиметър от кожата на Сен не беше изложена на вледеняващия въздух — плътта ѝ щеше да замръзне като камък в миг, да се обели до костта — и това явно не се харесваше на вятъра. Търсеше каквато и да е пролука. Драскаше краищата на предпазните ѝ очила. Подръпваше поръбената с кожа качулка на екипировката ѝ за оцеляване в балтийски условия. Развяваше шала, който беше увила през устата и ноздрите си, и набиваше в тъканта му остри ледени кристалчета. Да вдишаш този убийствен въздух, означаваше да си поемеш дъх, пълен с остри ножове. Вятърът пищеше срещу Сен Сикссмит от всяко въже, всяка ко̀са подпора и мачта на бръснача. Сен Сикссмит на свой ред пищеше срещу него. Тя натисна лоста за управление напред и накара малката летателна машина да пикира плавно над безкрайната ледена равнина.

Белота под нея, белота над нея, белота пред и зад нея. Облечена в светлоотразителната си екипировка за оцеляване в балтийски условия, тя бе единственото цветно петънце сред безкрайната белота. В митологията на ветровиците, отчасти нейно наследство, отчасти създадена от нея самата с течение на времето, когато възникваше нужда от нови карти, бялото беше цветът на смъртта.

— Ехаа! — изкрещя тя срещу пронизващия леден въздух, като дръпна кабела на регулатора за скоростта. Пропелерите я понесоха по-мощно и по-бързо срещу вятъра.

За следващия технически преглед Макхинлит беше обещал да измисли нещо по-изобретателно и с по-добър контрол на реакция, но от момента, когато радарът на Шарки засече нещо в средата на нищото, беше станало ясно, че ще се наложи летателните изпитания да бъдат проведени в реални условия. Работеше. Преживя няколко плашещи мига на товарната платформа, когато едва не се сблъска с пълна скорост в една от преградите, а по-късно и когато поредното мистериозно разтърсване на целия кораб замалко не я направи на пихтия, след като ръката ѝ изпусна лоста за ускорението. Управлението беше чувствително, бързо, незабавно. Едно невнимателно движение, и бръсначът, като необуздан кон, опитваше да те хвърли от гърба си. След деликатното, премерено бавно управление на Евърнес бръсначът ѝ се струваше като дивашко, светкавично забавление. Човек можеше да лети вечно и тъкмо в това се състоеше капанът. Не съществуваше усещането за мащаб, нищо, според което да преценяваш на какво разстояние се намираш, нищо, с което да отличаваш един обект от друг. Съвсем лесно можеше да се забие с пълна скорост право в някоя ледена стена. Едновременно се чувстваше твърде голяма и извънредно малка.

Сен вдигна очи. Едва различаваше белотата на дрона на белия небесен фон. Имаше чувството, че лети съвсем сама. Усещането бе също толкова вълнуващо, колкото бързият бръснещ полет над ледената равнина. На Евърнес човек можеше да е откъснат от хората, но никога не оставаше сам. Корабът бе нейно семейство, приятели, дом, целият ѝ свят. Заобикаляше я, обгръщаше я, беше стените на вселената ѝ. Често се питаше какво ли би било закривените стени на Евърнес да не са около нея, какво би станало, ако обърне гръб на Макхинлит, Шарки и майка си и просто бъде Сен — не Сен Сикссмит, не Сен от въздушния кораб Евърнес. Само Сен. Може би щеше да е нещо подобно: бързо, забавно, студено и въодушевяващо. Петънце ярък цвят в центъра на нищото. И в мига, когато си помисли за тази ярка точка, полетяла в ледената вихрушка, тя осъзна, че да си истински самотен, без семейство, без приятели, без дом, без свой собствен свят — да си като Еверет, — не беше бързо, забавно и въодушевяващо. Беше ужасно. Да си нямаш някъде, някого. Не, помисли си Сен, имаш мен. Мисълта я накара да потръпне от ярост и плам.

В периферното зрение на Сен се раздвижи едно яркооранжево петно. Разбира се, че не беше сама. Сред голямата ледена равнина да бъдеш сам, значеше смърт. Хвърли бърз поглед вдясно, докато вторият бръснач се плъзваше редом с нея. Пилотът му вдигна дебела плетена ръкавица от кормилния лост и ѝ даде знак за „назад“. Сен отвърна с длан нагоре: „Какво?“. Плетената ръкавица за втори път описа жест: „Забави, изтегли се“. Намали скоростта. Пести акумулаторите. Макхинлит се бе изказал леко мъгляво по въпроса колко ще издържат акумулаторите на бръснача в екстремните условия над ледената равнина.

— Показателите са в широки граници — оплакваше се той. — Предвижданията ми варират от пет часа до пет минути. Разбира се, ако ми отстъпите за малко истински математик…

— Еверет е зает — каза капитан Анастейзия.

— Дори за съвсем мъничко?

Капитан Анастейзия разшири очи по начина, който всеки член на екипажа разпознаваше безпогрешно: Капитанът съм аз. Ситуацията с енергийните им резерви беше критична. Дори привързан, Евърнес изгаряше безценни запаси, за да остава ориентиран по посока на неспирния вятър. А от колко още енергия щеше да се нуждае Еверет, когато най-сетне откриеше начин да накара скоковия пистолет и сладкия си комптатор да заработят заедно, е, в това отношение можеха единствено да гадаят. Докато Макхинлит зареждаше акумулаторите на бръсначите, Анастейзия Сикссмит не бе отделила очи от измервателните циферблати.

Обратно над ледовете слушалката в ухото на Сен изпращя:

— Забави.

— Ама, мамо…

Понякога Ани никак не беше забавна. Връзката в слушалката прекъсна. Дори комуникациите се нуждаеха от електричество. Изразходеха ли прекалено много сега, по-късно, когато наистина трябваше да си кажат нещо важно, недостигът щеше да се усети. Сен отпусна кабела на регулатора и влезе във формация с капитан Анастейзия. Ледът се простираше изпод краката ѝ и се сливаше с небето.

Някъде там беше нещото. Радарът на Шарки не беше успял да очертае формите на структурата — знаеха единствено, че нещото, дошло от портала, за да ги залови, е голямо, бързо и че ще ги връхлети до няколко часа.

— Имаме ли толкова големи Портали на Айн… Хайзенберг? — беше попитала капитан Анастейзия, докато целият екипаж стоеше скупчен около радарния монитор на Шарки.

— Нямате — отговори Еверет. — Искам да кажа… нямаме.

— Нещо от Друга Вселена — каза Макхинлит, точно когато един от ледените земетръси накара Евърнес да потрепери като есенен лист, а въжетата и кабелите му издадоха дълбоко стенание като умиращ кит.

Чудовище, произнесе безгласно Сен.

— Глупости — отсече капитан Анастейзия и с това наруши усещането за надвиснала прокоба. — Мистър Макхинлит, приведете тези бръмчалки в изрядна форма. Искам да увардя всичко, което може да се намира навън. Невежеството убива. Сен, ти ела с мен. Мистър Шарки, не изпускайте от поглед онова нещо. Мистър Синг, продължавайте с изчисленията.

Капитан Анастейзия най-после имаше какво да капитанства. Изчисленията, ремонтът на техника, радарните наблюдения за врагове бяха все неща, които не се нуждаеха от нея. Сен бе забелязала как майка ѝ се отегчава, изнервя, изпълва с безпокойство. На капитана не се харесваше фактът, че се налага да зависи от останалите. Те трябваше да зависят от капитана. Сен също беше започнала да се безпокои, но за нея.

Сега се плъзгаха ниско над леда, оплетени в разнебитените амуниции под откраднатите въздушни дронове, само двете, тя и Ма, и правеха онова, което никой друг не можеше да направи. Сен хвърли поглед на Анастейзия, която летеше редом с нея. Анастейзия улови погледа ѝ и отвърна с кимване. Понякога, помисли си Сен, бяха като сестри, а не като майка и дъщеря.

Сен губеше майка си спомен по спомен — рождената си майка, истинската. Първо бе дошъл редът на гласа. Помнеше думите, но не и гласа им. После неща като ръце и колко висока беше майка ѝ или точния цвят на косите ѝ. Ето че сега и лицето ѝ изчезваше. Помнеше единствено усмивката на майка си, очите, малката диамантена обица на носа ѝ. Но не и подробностите. Малко по малко, спомен по спомен, истинската ѝ майка изчезваше. Някой ден щеше да изчезне напълно, щеше да се пръсне по вятъра като пепел, подобно на изгорелия в небесата Феърчайлд.

Сълзите замръзваха болезнено в ъгълчетата на очите ѝ. Сен започна да ги отчупва с пръсти, когато забеляза нещо. Нещо в леда, тъмна резка, едва забележима, която протичаше заедно с нея напред. Можеше да е метри или километри дълбока. Видя я само за миг, след което вниманието ѝ бе привлечено от друг обект. Право пред нея. В самата периферия на зрението ѝ, където земята се сливаше с небето, бяло в бяло, движение. Приличаше на вихрушка от блясък. Белият лед и бялото небе отнемаха всякаква ориентация за мащаби: и този нов обект можеше да се намира на километри разстояние или точно под носа ѝ. Сен помаха, за да привлече вниманието и на Анастейзия. Посочи напред. Анастейзия отговори с вдигнат палец. И двете издърпаха кормилните лостове и се издигнаха на подходяща за оглед височина. Анастейзия заби ръкавица по посока на Сен. Сен кимна. Тя отпусна регулатора на скоростта и бръкна в плетения си чорап. Ръкавиците правеха пръстите ѝ дебели и непохватни. Едва успя да улови предмета. Беше хлъзгав като мокро стъкло.

— Хайде — изсъска на дебелите ръкавици, на непохватните пръсти, на вледеняващия вятър. — Спипах те.

Вдигна телефона от друго измерение на Еверет. И преди ѝ го беше доверявал, когато се бе наложило тя да му изпраща текстови съобщения при проникването ѝ в Тайрон Тауър. Беше си бонару технология от З₁₀ и единствената камера, с която разполагаха. Беше ѝ показал как да я използва. Почукваш тук за снимки и ето тук за видео. Премести този плъзгач за увеличение на образа. Има автоматичен фокус. Почукни, за да заснемеш. Лесно. Лесно за теб, Еверет Синг. Не той се люлееше в хамут под четири витлови двигателя и вятърът не забиваше иглички в лицето му така, че да не може да вижда, едната ръка — заета с управлението, другата — единствената свободна — стискаща фотоапарата, вкочанена и изгубила всякаква чувствителност от студа, сякаш на мястото ѝ имаше замръзнало парче вместо ръка, летящ право към нещо напълно непознато. Да, съвсем лесно, Еверет.

Облакът на ледената буря беше близо, необятен. Сен зърна тъмната му сърцевина, нещо исполинско, полуневидимо, неуморимо. И, о, небеса, връхлиташе бързо. Какво беше това нещо?

Капитан Анастейзия описа кръг с ръка, след което посочи ледената буря. Влизаме. Сен се увери, че собствената ѝ ръка стиска здраво телефона, дръпна лоста за управление назад и се гмурна. Виждаше мрака в сърцето на ледената вихрушка. Огромно, бързо, плашещо. Летателен апарат на въздушна възглавница. Беше виждала корабите на въздушна възглавница по Темза, пъргави малки хвърчила, превозващи клетите хорица, на които се налагаше да ходят на работа до офисите си в сгради, построени на повърхността на земята. Този приличаше на петдесетметрова бронирана смърт на възглавница от въздух и натрошен, пръснат във всички посоки лед. Танк, който се движеше със сто и петдесет километра в час. Боен кораб сред леден океан. Имаше не една, а три оръдейни кули, две отпред, една в тила. Докато Сен разтреперано фокусираше увеличението върху летателния апарат, по корпуса на бронираната машина се отвориха капандури и от тях се подадоха ракетни установки. Картечници се въртяха наляво и надясно в гнездата си, без да я изпускат от прицел. Щрак-щрак-щрак-щрак-щрак. Турбуленцията от големите витлови двигатели вече ги подхвърляше заплашително с крехкия бръснач. Телефонът се изплъзна. Сен изписка и го улови.

Капитан Анастейзия ѝ хвърли бърз поглед, поклати глава и прокара ръка през гърлото си. Прекрати и се изтегли. Сен поклати глава в отговор, направи почти перпендикулярен вираж и се насочи за второ прелитане. Дебело облеченият ѝ палец танцуваше по миниатюрните, неудобни контролни бутони. Видео, видео, видео. Задейства го. Подаде камерафона навън и засне няколко непрекъснати секунди от гърба на левиатана. Оръдията проследиха светкавичното ѝ прелитане над огромния боен кораб. Тя отново изписка, този път от радостта на бързия полет и собствената си изобретателност, докато завиваше и избягваше пропелерите. Можеха да я нарежат по-бързо, отколкото би успяла да си го помисли, да я превърнат в червени пръски по каскадата от лед и сняг, изригващи от въздушната възглавница, но Сен Сикссмит бе прекалено бърза, умна и голяма сладурана, за да ѝ се случи. В последната секунда зави и прелетя над мостика, а върховете на ботушите ѝ одраскаха комуникационните му антени, след което накара бръснача да се снижи и се обърна в амуницията, за да заснеме екипажа зад стъклото. Носеха стегнати моряшки мундири и плътно увити тюрбани. Чак тогава отново се издигна и се отдалечи, като им показа пръст в един последен мръсен ветровишки жест.

Гласът на Анастейзия пропука в ухото ѝ:

— Приключи ли?

— Още една.

— Приключи. Да се омитаме към кораба. Ако това чудо ни хване на земята, ще ни нареже като дойчер наденица. Откъде ли си е намерила такава сладка играчка Шарлът Вилие? Бърза е почти колкото нас. Ще се свържа с Шарки, за да започне подготовка за издигане.

— Ма! — изкрещя Сен, когато през периферията на полезрението ѝ се стрелна нещо тъмно и бързо.

Капитан Анастейзия реагира с пъргавината и триизмерния инстинкт на роден в Бристол и отгледан в Хакни грейтпортски въздушен плъх. Едно помръдване на ръката запрати бръснача ѝ встрани от бързия тъмен обект, който изрева от нищото зад нея. Сен видя как обектът спря и се завъртя с неописуема бързина. Вече не летеше към капитан Анастейзия, а се насочваше право към Сен. Тя натисна лоста за управление до крайния му предел. Бръмчащите витла прерязаха въздуха толкова близо до краката ѝ, че почувства как подемната им сила подръпва балтийската ѝ екипировка. Започна борба за овладяване на бръснача и за миг увисна на място. Огледа се панически. Там, на сто метра от нея, въздушният апарат с формата на месингов ковчег тъкмо спираше, изправен в небето. Горната му част приличаше на балон от ребра и предпазна пластмаса. Във вътрешността му седеше мъж с кожен пилотски шлемофон и микрофон до устните. На място го държаха две витлови перки, едната отдясно, другата отляво на ковчега. Машината имаше убитозеленикавия цвят на месинг, а надписите и цифрите по него изглеждаха арабски. На мисълта за това навеждаше символът с два полумесеца, обърнали си гръб един на друг. Отзад корабът на въздушна възглавница продължаваше да връхлита върху предизвиканата виелица от ледени парчета.

— Лети! — извика в слушалката ѝ гласът на капитан Анастейзия.

Сен нямаше нужда от втора подкана. Тя завъртя бръснача във въздуха и дръпна кабела за ускорението, като се залюля застрашително, когато трите витлови двигателя заработиха на пълна тяга. Капитан Анастейзия се плъзна до нея. Гласът ѝ прозвуча в ухото на Сен през писъка на вятъра, воя на витлата и трясъка на ковчега хеликоптер:

— Шарки. Издигни кораба.

Не мистър Шарки. Не корабът да е хакни-тип-топ и в изправност. Сен започваше да се плаши. Тя хвърли поглед през рамо.

— Настига ни.

Пилотът бе наклонил кокпита на странния си летателен апарат и в този момент роторите му бяха под подходящ ъгъл; настигаше ги с поразителна бързина. Сен не можеше да откъсне очи от тези кълцащи перки.

— По мой знак! — нареди капитан Анастейзия, като също поглеждаше през рамо: — Три, две, едно. Сега!

Сен се наклони вдясно, а Анастейзия отлетя вляво точно когато жирокоптерът профуча с рев на двигателите и витлата си. Сен описа дъга нагоре и се огледа за капитан Анастейзия. Тя беше навигаторът. Тя знаеше обратния път за Евърнес. Жирокоптерът отново увисна на едно място и зае изправено положение. От обшивката му се разгънаха машинни манипулатори с игловидни върхове.

— О, небеса — прошепна Сен.

— Сен — каза капитан Анастейзия. Гласът ѝ беше ясен като ледено острие, съвсем чист през трещенето и страха. — Отнеси снимките на Еверет. Трябва да го направиш. Продължи по същия курс. Шарки ще те открие. — След което започна да се издига вретеновидно в небето като птица, която подмамва ястреб надалеч от гнездото си. — С бензинови двигатели е. Акумулаторите ни няма да издържат. Ще ти спечеля малко време.

— Ма, не!

— Това е заповед, мис Сикссмит. Курс към дома!

Бръсначът се издигаше все повече, докато капитан Анастейзия не се превърна в оранжево петънце под него. Сен погледна малкия компас, който Макхинлит беше залепил на корема на бръснача. Единственият им навигационен инструмент. Стрелката му подскачаше и променяше посоката си от постоянните вибрации, но неизменно сочеше на север. Сен се огледа. Там. В крайната точка на изкачването си бръсначът сякаш бе застинал в небето. В продължение на един дълъг миг остана така, а въздухът около него бе замръзнал. Слушалката на Сен изпращя:

— Всичко ще бъде бона, мила моя. Още не се е родил сухоземен бозайник на З₂, който да надбяга Анастейзия Сикссмит.

След което полудялата малка летателна машина се завъртя и влезе в свредел право към жирокоптера, който разтвори поредица от манипулатори — нокти, резачки и пръсти, подобни на хищно насекомо. Двамата се хвърлиха един срещу друг. Беше игра на кой ще завие пръв, но във въздуха.

— Ма! — изпищя Сен.

В последната секунда жирокоптерът се гмурна под бръснача на Анастейзия. Пилота от З₂ си го биваше. Пикира бръснещо над леда, издигна се на безопасна височина, зави мигновено и отново се хвърли в атака. Сен видя как капитан Анастейзия хвърли поглед през рамо, как забеляза жирокоптера зад себе си и как дръпна кабела за ускорението докрай. На Сен ѝ се стори, че капитанът вдигна ръка, когато витлата се завъртяха в статорите си и запратиха бръснача настрана. Месинговата машина се наклони странично по вятъра и я последва. Анастейзия никога нямаше да успее да се измъкне. Управляваше раздърпано хвърчило, залепено надве-натри от Макхинлит с помощта на електрожен, малко жица и пистолет за лепило. Преследвачът ѝ управляваше бърза, умно конструирана машина от З₂, създадена за преследване. Тя имаше акумулатори. Той имаше бензин.

Сен проследи как двамата се смаляват в огромната белота. Вече разбираше какво е самота, самотата на Еверет. Компасът ѝ сочеше една посока. Сърцето ѝ — друга. След това видя нещото до компаса, червена сфера с размерите на юмрука ѝ. Моновлакното, най-важното оръжие на бръсначите, докато все още бяха изпълнявали функцията си на дронове резачки.

— Ма!

— Пести енергия — нареди остро Анастейзия.

— Ма, не. Можем да го победим. Не сме безпомощни.

— Връщай се на Евърнес.

— Ма, в мен е влакното, режещото влакно. Онова, което прорязва всичко.

Мълчание, запълнено от вятър в окабеляването и писъка на налитащия леден сняг.

— Идвам.

Беше глупаво и беше очевидно, и беше последното, което можеше да се случи, когато си се вкопчил в отчаяна битка с неумолим враг, но сърцето на Сен подскочи в гърдите. Усети как топлината плъзва през нея, през лицето, ръцете, изстиналите връхчета на пръстите ѝ. Далеч нататък, на мястото, където небето и ледът се срещаха, тя видя как оранжевото петънце на име капитан Анастейзия престана да се смалява и вместо това започна да нараства. Но жирокоптерът я следваше плътно и беше по-голям, по-силен и по-бърз. Анастейзия никога нямаше да се добере до нея. Сен се залюля в амуницията, наклони лоста за управление наляво и зави към майка си.

— На парчета! — изкрещя тя в защитния, вкоравен от ледени кристали шал. — Ще те нарежа на парчета, негоднико! Мразя те, умри! — До този момент бе зърнала единствено очила и пилотски шлемофон от пилота, но го мразеше. Мразеше факта, че летателният му апарат е по-голям, по-мощен и по-бърз. Мразеше факта, че не спираше и не спираше да налита, че никога няма да се откаже, че никога няма да отстъпи. Мразеше и това, че не го е грижа кои бяха Сен и майка ѝ, че не го беше достатъчно грижа, че да го е грижа, че за него бяха просто набелязани цели. Искаше да го нареже. Искаше да го омотае в моновлакно и да го затегне. Искаше да види как пилотът пада от небето и се пръска по леда на окървавени, потръпващи парчета. — Мразя те повече от всичко! — изкрещя.

Анастейзия връхлиташе ниско и бързо. Сен издърпа червената дръжка и усети как натежава в ръката ѝ. Наклони лоста за управление и пое по такава траектория, че да се размине с Анастейзия почти витло до витло. Това беше трудната част. Имаше само една възможност, една-единствена. Не. Не беше трудно. Невъзможно. Скоростта на сближаване бе ужасяваща. Зад Анастейзия идваше жирокоптерът, идваше бързо, а вятърът дърпаше и разтърсваше бръснача на Сен. Тя присви очи в очилата и подхвърли в ръка дръжката. Приближаваха. Приближаваха. И — сега. Тя хвърли дръжката и видя само за част от секундата как Анастейзия извърши маневра, за да я улови, след което Сен я подмина, а жирокоптерът се задаваше след нея. Натисна безмилостно лоста за управление, за да накара бръснача да се издигне. Присви крака. Върховете на ботушите ѝ се разминаха на косъм с витлата на жирокоптера. Погледна нагоре. Моновлакното пищеше в макарата си. Анастейзия го беше уловила. Сен наклони бръснача в бавна, извисяваща се крива. Някъде в небето Анастейзия извършваше огледална маневра. Вече не те бяха плячката. Бяха въоръжени. Отиваха на лов. Но Сен виждаше и че сама се е поставила в опасност от собственото си оръжие. Един грешен завой, едно невнимателно пресичане на моновлакното и щеше да бъде нарязана на парчета като жирокоптера. Двата бръснача се издигнаха въртеливо в небето, докато не влязоха във формация, един до друг, на стотина метра разстояние, а жирокоптерът се намираше срещу тях.

Сен се озъби подивяло, когато накара бръснача да се хвърли срещу врага им. По този курс моновлакното щеше да го среже право през средата, щеше да отсече метал, човек и машина на две идеални половини. Слушалката ѝ изпращя.

— Сен. Издигни се по-високо.

Тя пренебрегна гласа и дръпна кабела за ускорението. Искаше го мъртъв. Не я беше грижа кой е. Не разполагаше с името, лицето му, беше просто част от машината. Но опитваше да я убие, а сега Сен можеше да убие него по начин, който той дори не би предположил или видял, да го убие толкова бързо, че дори нямаше да разбере каква глупост е проявил и колко умна е Сен.

— Сен. Издигни се. Цели се в перките!

Летателните машини прескочиха през половината небе. В един миг бяха невъзможно далеч едни от други, в следващия се гледаха лице в лице.

— Сен!

Сен видя пилота. Видя очите му. Представи си как мъжът се разделя на две хубави половинки, внезапния изблик, когато всичките кръв, вътрешности, органи и кости на тялото му се посипят във въздуха. Видя себе си — как убива човек.

— Не! — извика тя.

В секундата на съприкосновението Сен натисна напред лоста за управление. Бръсначът се издигна. Моновлакното премина безпрепятствено през витлата, без дори да потрепне. Чу писък на двигатели. Покрай нея се стрелна парче карбоново витло — бързо и смъртоносно като снаряд. Жирокоптерът, с изрязани витла, пропадна. Видя как очите на пилота се разшириха полудяло. Сен вдигна ръка към него. След това предницата на жирокоптера се разтвори експлозивно. Пилотът катапултира, подхвърлен от взрива на стартовите реактивни двигатели, и парашутът се разтвори над него. Мъртвата летателна машина го изпревари по пътя към земята. Избухна в оранжеви пламъци. Огън върху леда. Вятърът улови пилота и го отнесе със себе си.

— Навивай, Сен — каза Анастейзия. — Навивай и поемай по курса. Връщаме се у дома, в Евърнес.

Порталът беше неонов пръстен, зелено в синьо, синьо в червено. Влезе — и излезе от портала, а по петите му прекрачи и последният войник. Между него и бялата светлина не съществуваше нищо. Не знаеше как долови, че войникът се е появил зад гърба му. Не виждаше, чуваше или чувстваше каквото и да е, но знаеше, че войникът е там, така че се завъртя, претърколи се, хвана на мушка целта в рамките на един миг. Топчето за пейнтбол просвири покрай ухото му и се пръсна като смачкано зелено насекомо върху стената на лабиринта. Използва една-единствена мисъл, за да изстреля игла от отвора, който се появи на ръката му. Иглата се заби точно между очите на професионалния войник. Еверет не свали мушка от целта си. Вместо това премести дулото няколко пъти наляво и надясно, за да обхване лабиринта. Чисто. Нагоре и навън.

Чарлз Вилие чакаше в преддверието. Изръкопляска леко. Ръцете му издадоха слаб, сух звук в голямото бяло помещение. До него стоеше жена. До такава степен приличаше на специалния пратеник на Множеството Вилие, че двамата като нищо можеше и да са близнаци. Еверет М подозираше, че бяха още по-близки. Жената бе облечена в дрехи, които силно му напомняха за модата на 1940-те — тясна пола, мрежести чорапи, набрано в талията, но широко в раменете сако, малка кокетна шапчица с дантелена воалетка, която покриваше очите ѝ. Устните ѝ бяха наситено червени, вампирски червени. Можеше да е единствено от З₃, онази странна паралелна земя без петролни залежи.

— Моето копие, Шарлът Вилие — представи я Чарлз Вилие.

Еверет М настръхваше от човешките копия. Съществуваха много „ти“, за които министър-председателят Портильо внимателно бе избягнал да говори. Понякога бяха от един и същи пол, друг път, като в случая с Чарлз и Шарлът, не бяха. Еверет М беше чувал градските легенди за копията — че могат да споделят мислите си през вселените; че мнозина известни хора са били подменени със злите си алтернативни „аз“, без някой да разбере; че никога не бива да се срещат, защото, ако се случи, ще се анихилират в колосална експлозия, която ще унищожи всичко в границите на десет километра.

Шарлът Вилие протегна ръка, облечена в ръкавица. С едно мигване на мисълта Еверет М накара въоръжението си да се прибере. Капаците по ръцете му се затвориха, без да остане дори видима резка. Ръкостискането на Шарлът Вилие беше силно, но с подобренията на Трин можеше да я смачка като птица оригами. Можеше да смачка всяка ръка. Почти не му се налагаше да мисли за оръжията, които Мадам Луна беше инсталирала в дланите и ръцете му, за силата, която бе вложила в пръстите му, за подвижността на раменете, бързината в краката, остротата на зрението му, която надхвърляше нормалното, за свръхчувствителния си слух, за новото сетиво, което не беше точно зрение и не беше точно слух, а по-скоро наподобяваше радарен локатор в главата му. В този момент бяха също толкова естествена част от него, колкото и белите дробове, сърцето и мозъкът, с които се бе родил. Но можеше ли да вярва дори на тях? Само защото не можеше да ги види, това не значеше, че Мадам Луна също не ги е модифицирала. Напълно бе възможно в него да не е останала и една част, която да не е изградена наново с помощта на технологията на Трин.

— Впечатляващо, мистър Синг — отбеляза Шарлът Вилие. — Изглежда, сте намерили втората си природа. Мисъл и действие в едно неделимо цяло. Мисля, че скоро ще бъдете готов за онова, което искаме да направите. Скоро.

— Не разбирам напълно какво искате да кажете, мадам. — Еверет беше научил, че специалните представители на Множеството очакват към тях да се обръщат с уважение.

Ръкувай се. Поклони им се. Наричай ги мадам или сър. Спазваше тези правила, въпреки че изпитваше недоверие към Чарлз Вилие — недоверие, което беше още по-силно към арогантното му човешко копие.

— Топчетата за пейнтбол, мистър Синг. Какво са те всъщност? Дребно жилване и петно, което може да се отмие. Истинският свят не стреля с боя, мистър Синг. Истинският свят стреля с олово. Бихте ли се осмелили да се изправите лице в лице с дулата на истински оръжия, мистър Синг? С изключени защити? Не срещу боя. Срещу олово. Сгорещено олово. Ето достойно изпитание за онова, което сме направили от вас.

— Искате много, мис Вилие.

Независимо от воалетката Шарлът Вилие гледаше Еверет М право в очите по начин, по който нейното човешко копие Чарлз не можеше. На свой ред и Еверет М можеше да отвърне на погледа ѝ.

— Така е, но нямаше да го искам, ако сама не бях готова за това. Състезание, мистър Синг. Първият, излязъл през портала, печели. Истински куршуми. Ще се справите ли, мистър Синг?

— Мис Вилие, не искам да проявявам неучтивост, но съм съоръжен с технология на Трин.

Шарлът Вилие отвори рязко чантата си. Извади малък пистолет. Беше красив като скъпоценност, с дръжка от слонова кост и дуло, гравирано с преплетени флорални мотиви.

— Шампион по стрелба в академията „Сейнт Ксавиъс“, 1996 година; спортна стрелба с пистолет и револвер в Кеймбридж, 1997, 1998, 1999 година; лично огнестрелно оръжие за жени, Англия, 2000 година, златен медал от имперските игри през 2001 година. Чарлз, бъди така добър да определиш състезателното трасе.

— Мис Вилие, не мисля, че… — започна нейното човешко копие.

— Чарлз, вече съм го решила.

Чарлз Вилие отиде до контролния панел — черен овал върху бял цилиндър, единствената отличителна черта на бялото преддверие. Бяло върху бяло беше безцветният цвят на Трин, но благодарение на подръпването на гравитацията Еверет М знаеше, че това тренировъчно съоръжение не е на Луната. Нямаше представа къде може да се намира. Беше прекрачил през портала и на следващата стъпка усети как теглото му нараства шест пъти. Пръстът на Чарлз Вилие се поколеба над зоните за управление. Човешкото му копие го изгледа смразяващо. Пръстите на Чарлз затанцуваха над греещите светлини. Еверет М чу как невидими машини забръмчаха зад голямата бяла стена със сияещия изходен портал. Подът потрепери. Вече се бе научил да разпознава това при технологията на Трин: състоеше се от масивни трансформации, скрити зад съвършено гладки повърхности.

— Благодаря ти, миличък.

Очите на Еверет М се разшириха, когато Шарлът Вилие се освободи с едно движение от полата си, остави я да падне и направи крачка встрани от нея. Разкопча жакета си и също се изплъзна от него. Отдолу носеше трико и мрежести чорапи. Тялото ѝ беше стегнато и мускулесто като на състезателна хрътка. После извади чифт пантофки от чантата си, изрита обувките си и се обу. Най-накрая свали шапката си, пооправи воалетката ѝ и я подаде на своето копие. Задържа ръкавиците. Шарлът Вилие разтърси къдравата си руса коса и хвърли поглед към контролния панел. Отново тези смразяващи очи.

— Чарлз, казах изключени защити.

Върхът на пръста му премина над един от превключвателите. От зелена една от контролните светлини стана червена. От двете страни на изходния портал се появиха входове, черни дупки в белотата. Шарлът Вилие приближи до десния портал, като се движеше леко и уверено като животно, тръгнало на лов, стиснала небрежно пистолета в ръка.

— Ще играете ли, мистър Синг?

Еверет М ѝ се поклони леко и зае позиция пред левия портал.

— Когато сте готова.

Шарлът Вилие се усмихна.

— Започни отброяването, Чарлз.

Над портала се появи таймер за трийсет секунди. Еверет М се вгледа дълбоко в себе си, почувства обхвата на технологията на Трин, докосна я, пробуди я. Силата, бързината и готовността бликаха през него. Почувства как оръжейните системи под кожата му се пробудиха към живот. Отхвърли приспивателните игли и ударното поле. Истинските куршуми означаваха истински куршуми и от двете страни. Наноракети и пръстови лазери онлайн, помисли си и усети как се раздвижиха в него.

Таймерът отброяваше на обратно — двайсет, десет, пет. Зареваха клаксони. Порталът беше отворен. Еверет М се хвърли напред. До него Шарлът Вилие скочи като котка.

По палубите и подпорите от въглеродно влакно имаше полепнал сребрист скреж. Дъхът на Еверет замръзваше още докато излизаше от устата му. Той избърса внимателно ледените кристалчета от екрана на Доктор Квантум. Едно небрежно докосване и рискуваше да изтрие някой ключов програмен ред. Дни работа, докато температурите все повече спадаха, а Макхинлит правеше всичко възможно да съхранят останалата им енергия, можеха да се изпарят в нищото само за миг. И на всичко отгоре нямаше начин да бъде сигурен, че някъде в кода не са останали грешки, отново благодарение на незабелязано потрепване в пръстите — толкова измръзнали, че боляха. Еверет си припомни за учителя по физкултура в „Борн Грийн“, който бе решил да приключат срока преди коледните празници с футболно първенство. Въздушният фронт, който се спускаше направо от Гренландия, караше суграшицата да хвърчи почти хоризонтално. Само след десет минути пръстите на Еверет така се бяха вкочанили, че вече не можеше да държи топката. Ритник, удар с ръка, хвърляне между топката и мрежата — най-доброто, на което беше способен при тези обстоятелства. Учителят съдия най-сетне милостиво беше надул свирката. Под душа у дома Еверет едва ли не плачеше от болка, докато горещата вода болезнено възвръщаше живота в замръзналите му ръце.

Сега беше по-зле.

Еверет духна пръстите на дясната си ръка, за да им вдъхне малко топлина и да ги размърда. Готово. Беше готов. Беше приключил с дългото, болезнено, черно задължение. Нямаше мигове на внезапни открития, нямаше заслепяващи прозрения, които да го вдъхновяват и подтикват да работи отвъд границите на изтощението и глада. Не беше като в онази вечер, на две вселени разстояние, когато откри как да превърне данните в Инфундибулума в карта на мултивселената. За разлика от онази вечер на бляскаво вдъхновение, сегашният проект бе преминал като монотонно газене из превод на един бит програмен код в друг, в откриване на начини Инфундибулумът и скоковият пистолет да комуникират един с друг. И най-сетне бе приключил. С удоволствие би отделил ден — дори няколко часа, — за да провери работата на кода. Но разполагаше само с двайсет минути. С толкова преднина разполагаха капитан Анастейзия и Сен пред каквото там бяха открили сред ледовете. Радарът на Шарки бе засякъл три обекта: два малки, бързи и бягащи презглава; и един голям и също толкова бърз.

Еверет не вярваше в никой бог, така че не можеше да се помоли дори мъничко. А не вярваше и в късмета — известно му беше как работят вероятностите и как хората обичат да откриват смисъл в съвпаденията. Така че каза просто:

— Добре, давай… — молитвата на вечния чудак аутсайдер, след което почукна бутона старт.

Нагоре по екрана протече код. Еверет наблюдаваше, докато дъхът му излизаше на пара и замръзваше. Кодът се превърташе и превърташе, и превърташе. Дали не беше влязъл в безкраен цикъл? Точно се канеше да натисне бутона отмяна, когато екранът почерня, а после се избистри, за да разкрие десктопа и диалогова кутия за инсталация. Той почукна инсталиране. Зелената лента за прогреса се изпълни. Еверет осъзна, че е затаил дъх. Екранът отново почерня. След което се зареди Инфундибулумът — заедно със собствения му нов код: Скоковият контролер. Еверет бе използвал дизайн по спомени от контролните системи на Портала на Хайзенберг в родния си свят, скрит в стария тунел под Ламанша, останал от експлораторните изкопни работи, заровен дълбоко под варовиковите скали. Работата със Скоковия контролер беше проста. Завличаш адрес в мултивселената — от Инфундибулума в панела дестинация. След това натискаш големия бутон СКОК. Интерфейсът захранваше с код скоковия пистолет, който отваряше максимално апертурата на портал около Евърнес. И докато мигнеш, се намираш някъде другаде.

На Еверет му трябваха три опита, за да накара вкочанените си пръсти да завлекат парченцето адрес в мултивселената до кутията за крайната точка на пътуването. От сив бутонът СКОК стана зелен. Той се вгледа продължително в дългия низ от цифри. Обратния път. Кода за точното му географско местонахождение в родния свят. Не изпитваше усещане за голямо постижение, нямаше екзалтация, нямаше нужда да удря въздуха в невъздържана радост. Задачата приключена. Пътят за дома намерен. Чак тогава плъзна Доктор Квантум под множеството пластове топли дрехи и изтича до капитанския мостик по хлъзгавите от скреж стълби.

Шарки дойде от свързочния пулт, за да надникне през рамото на Еверет, докато момчето свързваше специализирания USB кабел към скоковия пистолет. Макхинлит бе изградил за Еверет собствена работна станция, точно до тази за контрол на полета, която ползваше Сен. Беше я окабелил и подсигурил и освен това бе инсталирал поставка за скоковия пистолет, за да не изглежда като онова, което беше в действителност: оръжие, с което стреляш в хората, за да ги запратиш в друга вселена. Еверет внимателно постави Доктор Квантум в докинг станцията му и го свърза към захранването. Прокара пръст през екрана и видя как той оживя със стряскаща визуална репрезентация на измеренията в измеренията, гънките на Инфундибулума.

— „Изброява числото на звездите. Нарича ги всички по име“ — каза меко Шарки.

На Еверет не му се нравеше, че Шарки е застанал толкова близо. Нямаше му доверие, откакто бяха започнали своето бягство към границата на Дойчланд и бяха уловени между двете изпратени да ги заловят фрегати и изтребителите на въздушния кораб на Негово Величество Кралски дъб. Шарки бе призовал капитан Анастейзия да предаде Еверет в ръцете на Шарлът Вилие. Беше предложил да се отърват от Инфундибулума, за да спасят кораба. Цитираш Библията, помисли си Еверет, но живееш ли според закона ѝ?

Внезапно Шарки вдигна очи. Той приближи големия закривен прозорец на командната палуба. Придърпа увеличителното стъкло от един компютърен монитор над себе си и го нагласи на шарнирната му ръка пред прозореца, докато не го фокусира върху нещо някъде там в ослепителната белота, което бе привлякло вниманието му. След това приближи микрофона в края на разтегателното му рамо.

— Мистър Макхинлит, изгубените чеда се завръщат.

Еверет почувства как през въздушния кораб премина вибрация, после през палубата и нагоре през краката му. За кратката си кариера на пътник без билет, готвач, беглец по равнините, а сега и на трансвселенски навигатор, се бе научил да разпознава различните трусове, потрепвания, помръдвания и разтърсвания на Евърнес. Басовото бръмчене означаваше, че се отваря шлюзът на товарния отсек. Нямаше да почувства приземяването на бръсначите — бяха прекалено леки и добре скроени, — но усети как мостикът се разтърси от стъпки, два чифта, които се изкачваха бързо по спираловидните стълби. Не вдигна поглед. Вместо това продължи да работи, без да се разсейва, с пълна увереност, свързвайки Доктор Квантум към скоковия пистолет в поставката му.

— Мистър Шарки, мистър Макхинлит! — Капитан Анастейзия винаги оповестяваше на глас влизането си. — Пригответе се за излитане. — Тя премина по мостика, като сваляше пухкавите си дебели ръкавици. — Искам незабавно да се издигнем и отдалечим от онова нещо.

Всеки път, когато заговореше, заповедният тон на капитан Анастейзия караше Еверет да подскочи. Винаги беше имал проблеми с авторитетните фигури — независимо дали става дума за учители, които настояват да играеш футбол по време на предколедна суграшица, или за командири ветровици от Хакни Грейт Порт на З₃. Еверет се обърна, за да не може капитан Сикссмит да забележи усмивката му от облекчение — и от привързаност. Изпитваше особена гордост да я вижда на мястото, което ѝ принадлежеше, застанала пред широкия илюминатор, със скръстени зад гърба ръце, начело. Сен свали авиаторската каска и отърси ледените кристалчета от изумителната си чисто бяла афроприческа. Кристалите зазвъняха по палубата като малки камбанки. Тя ощипа Еверет, докато се плъзваше зад пилотската конзола.

— Върнала съм се, Еверет Синг. Радваш ли се да ме видиш, или какво, оми?

Еверет отмести поглед засрамено. Беше толкова директна, така дръзка и агресивна. Плашеше Еверет от Стоук Нюингтън, но си оставаше неустоима за Еверет пенджабеца. Сен се измъкна въртеливо от оранжевата си екипировка за оцеляване в балтийски условия и извади картите таро „Евърнес“ от мястото им до сърцето си. Целуна тестето и го остави на контролния панел.

— Мистър Синг! — Капитан Анастейзия надвисна над конзолата на Еверет. Показа му смартфона, така че да го вижда добре. На екрана имаше размазано изображение на нещо, което приличаше на летателен апарат на въздушни възглавници от ада, въоръжен, брониран и украсен с обърнатите гръб в гръб полумесеци на Албурак, странната приказна Британия от вселената на З₂. — Виждал ли си нещо подобно досега?

— Не, мадам.

— Така си и помислих. Аз също. Според професионалното ти мнение можем ли да се изправим срещу него в двубой?

— Мадам, никакъв шанс.

— И аз така смятам. Това нещо е на десет минути след нас. Благодаря ви, мистър Синг. В оперативно състояние ли сме да направим скок на Хайзенберг?

— Така мисля.

Еверет видя как Шарки им хвърля поглед.

— Мистър Шарки — извика капитан Анастейзия, без да отмества големите си дълбоки очи от Еверет, — издигнете ни възможно най-бързо. Изкачете се по корпуса на кораба с изкормвач в ръка и отрежете въжетата, които ни придържат.

— Мадам…

— Възможно най-бързо, сър.

Без нито дума повече Шарки се изправи и хлътна през вратата за стълбите към следващата палуба. От мястото си на върха Еверет улови бърз поглед назад, видя положението на раменете, начина, по който извади изкормвача — ножа на ветровиците, предназначен за поправки на нановъглеродните части на въздушните кораби. Капитан Анастейзия придърпа един микрофон и натисна с палец бутона за говорене на палари тръбата:

— Мистър Макхинлит, имам два въпроса към вас. Можем ли да полетим? Можем ли да извършим скок на Хайзенберг?

Глазгоуският акцент на Макхинлит беше равен и твърд като лопата, забита в наелектризираната атмосфера на мостика:

— Можем да летим, можем да скачаме. Но не и двете едновременно.

— Трябват ми и двете, мистър Макхинлит.

— Не разполагам с мощността, и дори да я имах, витловите совалки са замръзнали. А дори не съм споменал за механизмите за управление. И баласта; там вътре има десет тона твърд лед. Не мога да правя чудеса.

— Боя се, че ще ни свърши работа най-малко чудо, мистър Макхинлит — капитан Анастейзия обърна поглед към Еверет. — Мистър Синг, имам два въпроса и към вас. Каква е разликата между „така мисля“ и „сигурен съм“?

— „Така мисля“ означава, че окабеляването за захранването може и да не сработи. Натискаме спусъка на скоковия пистолет, но не отиваме никъде. Или интерфейсите може да не съответстват и отново ще се озовем никъде. Или пък в системата може да са останали бъгове, така че няма да отидем никъде, а навсякъде. Всеки наш атом ще бъде изпратен в различна вселена. Просто… баммм! Толкова бързо, че дори няма да разберем.

— Следващ въпрос: Колко време ще ни трябва да преминем от „така мисля“ до „сигурен съм“?

— Десет-петнайсет минути.

— Онова нещо ще ни връхлети след пет. Веднъж вече извадихме късмет, втори път няма да ни огрее. Сен, по моя заповед. Мистър Синг, бона скорост.

— Мадам.

Докато капитан Анастейзия отново се обръщаше към наблюдателния илюминатор, Еверет видя как Сен скришом обръща една карта таро от тестето „Евърнес“. Забеляза, че я гледа. Показа му я. Еверет не беше виждал тази, но това не го изненадваше. Започваше да подозира, че Сен притежава много, много повече карти, отколкото носи в тестето по всяко време. Картинката на картата, нарисувана с туш, изобразяваше ято от пеперуди монарх — или бяха молци? — свързани заедно крило до крило, полетели нагоре към усмихнатата луна. Заглавието на картата, изписано със старинен, избледнял шрифт, беше Криле от прах.

Какво означава това? — оформи беззвучно устата на Еверет.

— Пътуват заедно към далечната си цел и това може да е нещо много обнадеждаващо, но и напълно безнадеждно — прошепна Сен. Еверет забелязваше, че гласът на момичето, думите, които употребяваше, структурата на изреченията ѝ сякаш се променяха, когато заговореше за „Евърнес“. Кой я беше научил на гласа на картите? Как се бе сдобила с тях? — Или искат да летят на свобода, но никога няма да се случи. Винаги има две значения.

Тя върна картата обратно в тестето. Извърна се от Еверет и насочи вниманието си към системите за контрол на полета, но напрежението в раменете и ръцете ѝ беше ясен знак, че е разтревожена от прочетеното в картата. Никога не би му казала. Еверет не беше ветровик, така че вместо това му се падаше да вижда веселата Сен, нахалната Сен, игривата Сен, храбрата Сен, находчивата Сен, но никога изплашената Сен. Своите страхове и опасения — тях тя винаги щеше да държи само за себе си, заедно с картите, близо до сърцето. Принудени да живеят заедно едни до други, ветровиците бяха издигнали невидими, но непробиваеми стени около собствения си живот. Това го натъжаваше. Когато капитан Анастейзия бе поискала професионалното му мнение, Еверет беше грейнал гордо. Уважаваха го, приемаха го, беше един от екипажа. Семейство. Сега, от начина, по който Сен му обърна гръб, а лицето ѝ се превърна в маска от всекидневие и заета в работа, не виждам нищо нередно и не питай, той разбра, че съществуваха местенца в живота на всички тези хора, където никога нямаше да пристъпи.

Захранването показа зелена индикация на контролната конзола на Еверет. По дулото и дръжката на скоковия пистолет оживяха светлини. Станаха червени, оранжеви, после жълти, а после пак червени. Нямаше никаква представа какво означават. Но когато докосна скоковия пистолет, му се стори затоплен, зареден, жив и изпълнен с могъщество. Завлачи адреса в мултивселената от Инфундибулума до прозореца на Скоковия контролер. Кодът остана там, бутонът СКОК остана сив. Еверет изпусна едно съскащо мамка му през зъби и се зарови в кода. С крайчето на окото си, отвъд капитан Анастейзия, която отново бе заела обичайното си място пред прозореца, виждаше нещо подобно на виелица на хоризонта.

Евърнес потрепери. Евърнес се разтърси здравата. Затракаха разхлабени сглобки. От цепнатините по тавана се посипаха прах и мъртви, изсъхнали паяци. Всички на мостика вдигнаха очи от работата си. Това беше най-силното досега, помисли си Еверет. Той погледна към Сен. Устните ѝ оформиха беззвучните думи: Видях го. Истинско е. Нещото на леда.

Капитан Анастейзия придърпа палари тръбата:

— Мистър Шарки колко още ви остава до освобождаването на привързващите въжета?

Гласът на Шарки си проправи път през писъка на ледения вятър:

— Още две, капитане. „Хвърля леда си като уломъци: Пред мраза Му кой може устоя?“

— Можете да ми спестите словото Му, мистър Шарки. Вътре. Незабавно.

— Има още две…

— Ако трябва, направете дупка в корпуса, но искам незабавно да се приберете в кораба, Шарки.

В задаващата се ледена буря имаше мрачно око. Колкото повече приближаваше Евърнес, толкова по-отчетливо ставаше — от сянка до смътните очертания на машина, до нещо с турбовитлови двигатели и артилерийски кули, и картечни гнезда, и ракетни установки. Онова, което снимката не бе успяла да улови, бяха размерите на нещото. Това беше боен кораб, понесен от въздушна възглавница. Това бе машина за убийства. Той опита отново командата за СКОК. Бутонът остана все така сив. Обратно към менюто за настройки. За пореден път Евърнес отбеляза странната вибрация.

— Мистър Макхинлит, искам да насочите към двигателите всичко, с което разполагате. — Капитан Анастейзия отряза думите на инженера, преди да е имал шанса да се оплаче. Еверет бе научил следното за Макхинлит: имаше обичая да пъшка и да се оплаква, да измисля хиляди причини, за да докаже, че искането ти е неразумно, нелогично, невъзможно, но след това се справяше, всеки път. — Сен, издигни ни право нагоре.

— Бона, мадам. — Сен заработи със системите за контрол на височината, карайки витловите мотори да заработят в режим на издигане, след което натисна лостовете за мощността до самия край на улеите им. — Мощността ни е…

— Наясно съм със ситуацията около мощността ни, мис Сикссмит.

Евърнес издигна нос. Двете придържащи въжета все още бяха окачени за опашката му. Еверет сграбчи Доктор Квантум, за да не му позволи да се изпързаля по конзолата. Палубата се накланяше все по-стръмно. Всеки сантиметър от двестате метра на Евърнес проскърца и се напрегна.

— Опитвам се да пиша код тук! — изкрещя момчето.

Въздушният кораб отново потрепери от поредната странна вибрация, която сякаш се излъчи някъде дълбоко от самия лед. След това палубата се разклати рязко, при което успя да събори всички и корабът се превъртя наляво. Дясното задържащо въже се бе скъсало. Евърнес все още бе завързан за лявото въже. Сен се покатери обратно до пулта за управление и опита да балансира контролите за издигане, за да изравни кораба по хоризонта.

— Половината витлови мотори са мийзи, а баластът е станал на лед — изсъска тя. Бавно, съвсем бавно Евърнес се претърколи обратно до хоризонтално ниво. — Хайде, полони! — изкрещя момичето, без да престава да работи с управлението като с клавиши на музикален инструмент.

Евърнес се напрегна на единственото си придържащо въже, подобно на животно, което опитва да измъкне крака си от капан. Главното комуникационно табло изпращя:

— Внимание, въздушен кораб, внимание, въздушен кораб. — Гласът проговори със странен английски акцент от З₂. Това не беше родният език на тези хора, припомни си Еверет. На онази земя нямаше англичани. Бяха смесица от маври и испанци. Специалният пратеник на Множеството Ибрим Ходж Керим… Еверет винаги мислеше за него като за съюзник… беше научил английски чрез имплант, включен директно в мозъка му. Хората, които разполагаха с технологията да сторят нещо подобно, едва ли биха изпитали трудност да унищожат Евърнес. — Взели сме ви на прицел с множество надмогващи огневата ви мощ оръжейни системи. — Приземете се незабавно, приземете се незабавно.

Но няма да ги използвате, помисли си Еверет. Не бихте рискували да унищожите Инфундибулума. Сигурно бяха наясно, че заплахата им е напразна. Трябваше да разполагат с непознати, умни начини, за да обезвредят един въздушен кораб.

— Пристигнахме ли вече, мистър Синг? — попита капитан Анастейзия.

В центъра на екрана на Доктор Квантум засия един-единствен бутон: тези промени изискват да рестартирате.

— Рестартирам системата.

Момент от сайта „ТВ тропи“, помисли си Еверет, докато приложението се изключваше. Екранът се опразни. Рестартиране На Системата В Последния Момент. Поредно разтърсване: и другото въже се бе скъсало. Сен изписка тихичко, щом Евърнес започна да се изкачва стръмно. Ръцете ѝ танцуваха по таблото, като нагаждаха, стабилизираха и балансираха пропелерите.

— Приземете се незабавно, въздушен кораб от З₃, приземете се незабавно! — настояваше високоговорителят.

Капитан Анастейзия стоеше до прозореца и гледаше надолу. Не говореше и не помръдваше.

— Не можем да им се изплъзнем — обади се Сен.

— Не от тях опитвам да се изплъзнем — отговори капитан Анастейзия.

Звукът бе така огромен, така ужасен, че прониза воя на претоварените пропелери, стенанията на напрегнатия скелет на Евърнес. Беше безкраен, разкъсващ писък. Звучеше така, сякаш целият свят се пропуква. Беше звукът на милион километри натрошено стъкло. Еверет и Сен се хвърлиха тичешком към прозореца. Евърнес вече бе нависоко и това им разкриваше добър поглед към преследващия ги боен кораб, в този момент почти точно под тях. А директно под вражеския кораб ледът се раздробяваше в паяжина от пукнатини и цепнатини, които следваха посоката на летателния апарат на въздушна възглавница. Еверет затаи дъх. От мостика на Евърнес се виждаше онова, което екипажът на кораба под тях нямаше как да забележи — тъмен пролом, който се разтваряше в леда зад тях, стрелваше се подире им като начупена мълния. Ледовете се разделяха. В последния миг пилотът на летателния апарат забеляза угрозата и опита да завие встрани от нея, но вече беше прекалено късно. Дълбоката пукнатина в ледника се разшири до бездна, каньон в морето от белота. Корабът им се поколеба на ръба и полетя надолу, преобръщайки се.

— Мили Боже — произнесе капитан Анастейзия. — Тези хора, всички тези добри хора, бедните хора!

И чак тогава Еверет зърна дъното на пукнатината в леда. Беше огромна и мрачна, и мърдаше.

— Ма, когато бяхме навън, видях… — започна Сен, но гласът ѝ заглъхна, докато търсеше думи, с които да го опише.

— Аз също — каза капитан Анастейзия с глас, който Еверет никога повече не искаше да чува. — Върнете се по постовете си.

Момчето се изтръгна от ужаса. Каквото и да беше онова долу, нещо огромно, нещо древно, пробудено от вибрациите на летателния апарат на въздушна възглавница над ледовете, нещо, което можеше да глътне Евърнес наведнъж… се движеше.

— Статус, мистър Синг.

Доктор Квантум беше рестартиран. Пръстите на Еверет полетяха над контролите по екрана, като отваряха приложение след приложение.

— Включвам Скоковия контролер.

— Мистър Макхинлит — изрева капитан Анастейзия в микрофона. — Каквито и мощности да са ни останали, пренасочете ги към скоковия портал. Сен, пълен стоп на пропелерите. Мистър Синг, сега сме във вашите ръце.

Инфундибулум отворен. Адрес в мултивселената избран. Скоковият код за напускането въведен. Но Евърнес вече беше напуснал първоначалната позиция, изчислена от Еверет като изходна точка, и корабът в момента се носеше на дрейф по вятъра. Всеки скок започваше от определен код и завършваше на друг. Еверет трябваше да намери местонахождението им в този свят, след което да го свърже към кода на крайната им цел. А кодът, от който се нуждаеше в този свят, се променяше с всяка изтекла секунда.

— Дънди, Атланта и пресвети Пио — каза Сен. Семейната ругатня на Шарки.

Но в гласа ѝ нямаше ярост или омраза, просто леденостудена скованост. Еверет вдигна очи. Нещото в леда се бе надигнало, онова, което бе изяло летателния апарат, унищожителя на светове. Издигна се от бездната, по-високо от Евърнес, червей, дракон, ледено чудовище, всичко от това и нищо от него. Метал. Беше от метал. От метал и подута, лишавана от слънчеви лъчи плът. Тъпата му муцуна се изви в безкрайното небе, като долавяше с органи и способности, непознати на човека, в търсене на улов. Опипващо. Главата му се обърна и погледна Евърнес. Беше обсипана с медни илюминатори. Главата се разтвори. Продължи да се разтваря. Еверет бе видял една от изкопните машини, с която дълбаеха тунели за лондонското метро. Тя беше оборудвана с пръстени, пръстени и пръстени от зъби, ръбове и лопати. Главата на Леденото нещо се разтвори като цвете — цвете от остриета и стържещи колела.

— Мистър Синг — обади се капитан Анастейзия.

Ето. Еверет грабна кода и го плъзна в Скоковия контролер. След това отвори прозорец за крайната цел и завлече кода за крайната им цел. Бутонът беше сив. Бутонът беше сив. Бутонът не можеше да е сив. Бутонът не трябваше да е сив. Сивото значеше смърт. Той вдигна очи. Смъртоносната уста на Леденото нещо се спускаше върху тях. Хвърленият поглед отвлече вниманието му, помогна му да види онова, което не бе забелязал от прекомерно взиране: диалогова кутия.

Това ли е желаната от вас крайна точка? Приемане/ Отхвърляне.

Приемане.

Сен изкрещя нещо на език, който Еверет не разбираше. Капитан Анастейзия беше черна сянка на фона на вселената от остриета и бивни, и въртеливи зъби. Бутонът позеленя. Скок. Еверет го натисна с всичка сила. Светът побеля.

— Къде сме? — чу се гласът на Сен някъде в белотата.

А после белотата се превърна в синева, с облаци, облаци, които не бяха направени от зъби, които не искат да те изядат — просто облаци. Малки, пухкави облачета. Над тях един самолет блещукаше на слънцето.

— У дома — отговори Еверет.

Излезе от мрака, за да навлезе в мрак, толкова непрогледен, че не виждаше нищо. Чак тогава Еверет М си припомни, че може да направи нещо по въпроса. Можеше да направи нещо почти по всеки въпрос, откакто се завърна от Луната. Една мисъл се отвори в системата за усилване на образи, която Мадам Луна бе инсталирала в мозъка му. Еверет М имаше чувството, че всяка минута открива по някое ново подобрение на Трин, някой нов ъпгрейд. Мащабите на онова, което бяха изсипали в него, бяха ужасяващи, като внезапно да откриеш, че си на ръба на много висока сграда и се взираш надолу. Бяха инсталирали отворени врати навсякъде из него. У дома — където и да се намираше домът му сега — на кухненската стена имаше предколеден календар, непосредствено до снимката с автограф на диджей Крис Еванс от „Рейдио Ту“ и някои от размазаните рисунки на Вики-Роуз. Двайсет отворени прозорчета. Още пет неотворени. Под всяко прозорче — картина, моментална фотография, неочаквана изненада. И той беше като онзи календар, но с чуждоземни оръжия и суперсили вместо заснежени сцени, червеношийки и библейски мъдреци, които сочат към една звезда.

Мракът просветляваше. Намираше се във влажна, усойна камера. Порталът на Хайзенберг беше в центъра на пръстен от работни станции, а под краката му имаше метална решетка. Над него се простираше груб каменист таван, разчертан от снопове захранващи кабели и накован с леки скоби. Беше лице в лице с редица войници в черно. Меки кепета и твърди оръжия. Оръжията им бяха насочени към него. Какво си мислеха, че ще направи? Еверет М пристъпи по рампата. Оръжията потрепнаха, но останаха насочени към сърцето му.

Лицата им се обляха в бяла светлина. Порталът на Хайзенберг се бе отворил. Сетивата на Трин на Еверет М се обучаваха бързо: направеше ли нещо веднъж, никога не го забравяха. Схемите за усилване на изображения понижиха светлината до поносимо равнище. Шарлът Вилие излезе от портала и бялата светлина изчезна.

— Свободно — изкомандва тя.

Войниците отпуснаха оръжия. През кръга от войници пристъпи мъж — опърпан, с оредяваща коса, с шлифер и костюм, които не изглеждаха както трябва. Вратовръзката му беше изкривена.

— Добре дошъл на Земя 10, Еверет. — Мъжът протегна ръка, но се поколеба, когато Еверет М на свой ред се протегна, за да я улови. — Божичко. Изключително. Съжалявам… Дори не си представях, че…

— За бога, Пол, това е само копие — отсече Шарлът Вилие.

— Зная, да, да — рече старомодно облеченият мъж. — Просто… Съжалявам, Еверет, познавах… познавам… твоето копие толкова добре, през целия му живот. Бях… съм… негов близък семеен приятел, почти неофициален чичо.

— Аз не те познавам изобщо — каза Еверет М. — Може би в моя свят не си работил с баща ми. Може би не си бил в Импириъл. — Може би дори не си съществувал.

Старомодно облеченият мъж беше достигнал до същото заключение. Промърмори името си — Пол Маккейб — и се ръкува отпуснато с него, но Еверет М виждаше, че е разтърсен. След което Еверет М видя втория цивилен, зад обръча от войници и сега беше негов ред да изпита внезапен шок.

— Колет?

Тя чу гласа и се намръщи. Еверет проследи как различни емоции преминават през лицето ѝ, докато го оглеждаше — емоции, които не си пасваха заедно. Разпознаване и объркване. Спомен и чувството, че си предаден. Привързаност и ужас.

— Значи искате да го заловя — бе казал Еверет М пред портала на собствения му свят.

— Не, не, не, Еверет — отговори Чарлз Вилие. — Искаме да бъдеш той.

— Хайде, Еверет — каза Шарлът Вилие сега. Токчетата ѝ отекнаха по металния под. — Не се пули.

Войниците отстъпиха встрани. Пол Маккейб също видимо побърза да се отдръпне от нея. Еверет М я последва. Отвъд тежката предпазна врата имаше дълъг, прорязан в скалата тунел, осветен от прожектори и премигващо флуоресцентни лампи. Нищо не можеше да е по-далеч от белите, излъскани, построени от Трин скокови стаи в света на Еверет М.

— Къде сме?

— Портален свят Едно — обясни Пол Маккейб. — Еверет М опита да разпознае акцента му: да, Северна Ирландия. Сега ме мразиш, защото ти казах, че в моя свят си нищо. — Платихме доста добре на маркетингова компания, за да измисли името. Глупава работа, нали? Намираш се в стария тестов тунел под Ламанша от 1970-те. Във вашия свят имате ли си Тунел под Ламанша?

— Имаме три — отговори Еверет М. — Всичките са на магнитни възглавници.

И престани да се опитваш да звучиш като неофициалния ми чичо, помисли си той. Момчето хвърли поглед през рамо. Колет Харт крачеше зад него. Тя улови очите му. Виждам омраза там, помисли си той. Но не към мен. Него не си мразила, така че не можеш да мразиш мен. Към нея, Шарлът Вилие, и него, Пол Маккейб, но най-вече омраза към самата себе си. Накарали са те да направиш нещо, да се превърнеш в онова, което мразиш най-много.

В края на тунела ги чакаше черна кола, точно пред едни колосални метални врати. В рязката флуоресцентна светлина хвърляше отблясъци като втечнена. Еверет М бе виждал такъв отблясък и преди — от полираното купе на една друга черна кола, в момента когато го удари и запрати към съвсем друг живот. Еверет М отпреди сблъсъка и Еверет М, в когото се бе превърнал, бяха толкова различни, че като нищо можеха да са и различни хора. По определен начин наистина го бе убила, онази друга черна кола. Той потръпна.

— Студено ли ти е, Еверет? — попита Пол Маккейб.

— Винаги ми е студено.

Шарлът Вилие седна до Еверет М на задната седалка на колата. Пол Маккейб се возеше отпред. Шофьорът беше едър мъж с бръсната глава, облечен в костюм. Еверет никога не бе виждал някой, който да му напомня по-силно на бандит от филмите. Но мога да те надвия, помисли си Еверет М. Колет Харт бе останала в станцията. Не проговори и дума на момчето по време на краткото минаване през Портален свят Едно, но той почувства трансформацията в емоциите ѝ — от погнуса, през подозрителност, до симпатия. Сигурен беше, че може да разчита на нея като съюзник.

— Париж?

— На около 65 километра север-север’запад — уведоми Шарки. — „Как можем да вместим в таз арена за петли полетата на Франция?“5

— Мислех, че не цитираш Шекспир — каза Еверет. Предишния срок бяха изучавали „Хенри V“ в часовете по английски. Заведоха ги да гледат пиесата в кръглото „О“ на Глоуб Тиътър. Момичетата си бяха паднали. По целия обратен път с метрото бяха нацупени и се държаха театрално. На Еверет му се бе сторило донякъде нередно да гледа театрална пиеса на дневна светлина, наполовина под откритото небе.

— Никога не съм твърдял подобно нещо, сър — поправи го Шарки. — Казах само, че побърканите, изродите и социопатите цитират Шекспир. Избери си сам.

Екипажът на Евърнес се струпа около увеличителното стъкло, придърпано над зеления екран на радарната кутия. Навън огромните облаци бяха поръбени от розовото и жълтото на снега, нахлуващ по вятъра от север. Евърнес пътуваше заедно с тях, тъй като вече бе изтощил резервите си. В акумулаторите разполагаха само с толкова електричество, колкото да поддържат работата на контролните уреди на капитанския мостик и да запазват стабилен курс.

— Имате ли някаква карта? — попита Еверет.

Шарки повдигна вежда; капитан Анастейзия издаде брадичка: Прави каквото ти казва. Картите бяха подредени в цилиндри на вертикален конвейер. Шарки дръпна веригата и задвижи безкрайния кръг от карти надолу. Той разви една на плота, като прихвана ъгълчетата ѝ с помощта на месинговите вейки.

— Къде сме?

Шарки посочи изразително с пръст. Названията, градовете бяха същите; характерните особености — доста различни. На тази карта имаше димен обръч от електроцентрали, който обкръжаваше Париж, също като онзи, който обкръжаваше Лондон. Отвъд стената от комини и охладителни кули, пещи и парни турбини, влакови линии и конвейерни ленти за въглища картата разкриваше ландшафт, който бе разграфен от мини. Открити мини с размерите на градове бяха издълбали равнината, която се простираше от Париж до Белгия и Германия в света на Еверет — Горен Дойчланд на тази карта. Хълмовете бяха преобразени в ями; горите — в пепелявосиви кратери. Това бяха земи, оглозгани до костите заради въглищата. Еверет опита да сравни околностите на Париж от картата със спомените си за околностите на Париж от времето, когато Теджендра бе взел решението всички да отидат с колата през Тунела, чак до парижкия „Дисни“. Теджендра и Лора бяха влезли в спор още преди да излязат от Евротунела при Сангат. Беше от споровете чака-ни-дълъг-път-а-децата-на-задната-седалка-слушат, съставен най-вече от намусени мълчания.

— Мисля, че се намираме точно на летателното трасе за ШДГ.

— Акронимът ви, мистър Синг? — поинтересува се капитан Анастейзия.

— ШДГ. Шарл дьо Гол. Второто по големина европейско летище. В сравнение с Париж, Амстердам и Франкфурт тук е най-наситено с летателни апарати в Европа. Всъщност с вятъра откъм гърба ни ще се озовем точно над централната писта.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Сен.

— Интересувам се от такива неща.

— От движението на летателни апарати? — Сен го погледна с леко навеждане на главата, което преобразяваше объркването ѝ в пълно неразбиране, сякаш гледаше нещо, извлечено от най-гъстата тиня на дъното на най-дълбокото езеро в най-дълбоката пещера.

— Онова, в което съм сигурен, е, че ще задействаме алармените системи от тук чак до Берлин — каза Еверет.

Очите на капитан Анастейзия се разшириха.

— Мистър Шарки!

Беше се навел над радарния монитор още преди да е произнесла последната сричка от името му.

— Небето е пълно с метал — отбеляза той с почуда. — Като буря от летяща ламарина.

В същия момент комуникационното табло оживя. Десетина гласа призоваваха Евърнес едновременно. Еверет никога не се беше справял особено добре с френския, но разпознаваше гнева.

— Овладейте тази врява, мистър Шарки — заповяда капитан Анастейзия. — Мога да си представя какво казват. — Тя придърпа микрофона и натисна копчето с палец, за да се свърже с инженерния отсек: — Мистър Макхинлит, някаква възможност за двигателна тяга?

— Не разполагам с мощността за чаша чай, какво остава да се развяваме из небесата — разнесе се гласът му от високоговорителя. — Скокът изтощи акумулаторите или забравихте за този мъничък детайл? Едва успявам да ни държа главата изправена в този вятър.

— Ще го приема за „не“.

Глупак, укори се Еверет. Забравих, че корабът се е преместил. Набелязах прав скок от точка до точка, идентични местоположения в различни вселени. Трябваше да помисля, не биваше да бързам, а да изчисля правилно.

Почувства топло докосване отзад по ръката си, която стоеше отпусната върху картата пред него. Беше бързо, ефимерно и изчезна, преди някой друг да го е регистрирал.

— Успя да ни измъкнеш — каза Сен. — Там бяхме мъртви.

Можеш да четеш мислите ми? — помисли си Еверет. Не за пръв път Сен казваше точно онова, което той трябваше да чуе, без да му задава въпроси какво изпитва. Еверет вярваше в подредената и предсказуема вселена. Сен, с нейните проникновения, коментари и карти таро, които не проговаряха на никого, освен на нея, тревожеха тази спокойна и рационална вселена.

— Френският контрол на полетите иска от нас да се идентифицираме — каза Шарки.

— Кажи им, че сме рекламен цепелин за международен цирк — отговори капитан Анастейзия. — Придържащите ни въжета са се скъсали и сме на дрейф по вятъра. Препоръчай им да предупреждават всички околни летателни апарати.

— Цирк дю Солей — каза Еверет. — Това е истински цирк на моя свят. Този свят. Искам да кажа, тук.

Шарки повдигна вежда. Капитан Анастейзия кимна: Изпълнявайте. Френският на Шарки беше бърз и добър. Дали го бе научил по време на своите пътешествия, или му беше в наследство като част от семейство Лафайет? Еверет бе по-несигурен от всякога каква порция от личната легенда на Шарки е вярна, както и доколко може да се довери на мъжа, който я разпространяваше.

— Отново френските служби по контрол на полетите — каза Шарки. — Номерът не мина. Телефонирали са на Цирк дю Солейл или както там го нарече. Дори не са в страната, какво остава да им липсва цепелин. Въоръжените им сили подготвят за излитане изтребители.

— Проклятие — процеди капитан Анастейзия. — Трябват ни отговори.

При което Еверет почувства как го озари, внезапно, в един миг, от начало до край, без да се налага обмисляне, изпробване, оценка, също както в нощта, когато видя формите на Инфундибулума да се реят в седемизмерното пространство на ума му и му бе останало единствено да вземе реалността в ръце и да я оформи съгласно своето въображение.

— Мадам, имам една идея.

— Ако прилича на последната, която ти хрумна… — започна Шарки.

— Достатъчно, мистър Шарки — прекъсна го капитан Анастейзия.

— „Мъдрите ще наследят слава, а безумните ще отнесат срам“ — измърмори Шарки.

— Мога да ни скрия на възможно най-очевидното място — продължи Еверет. — Точно под носа им. — Беше настръхнал от вълнение. Чуйте ме, искаше да каже, гениално е, просто е, ще проработи. — Но първо трябва да направим скок на Хайзенберг.

— Не искам да се връщам в онази ледена вселена — каза Сен.

— Няма да ходим в друга вселена — обясни Еверет. — Не разбирате ли? Ако мога да отворя портал между две вселени, мога да отворя и във вселената. Нещата опират до координатите в Инфундибулума.

Капитан Анастейзия повдигна вежда.

— Засичам множество летателни апарати — обади се Шарки. — Летящи ламарини, които опитват да ни пресрещнат.

— Продължавайте, мистър Синг.

— Нищо повече. Мога да направя така, че да скочим оттук до някъде, където никой дори няма да се сети да погледне.

— Не чувам някой да има друг изпълним план — каза капитан Анастейзия.

— Ами съжалявам, че ще ви разваля красивата приказка, но ми се струва, че сте по-скоро глухи, отколкото глупави — издрънка гласът на Макхинлит от високоговорителите. — Не разполагаме с мощностите. Да го повторя ли, но по-бавно и доста по-високо? Не разполагаме с мощностите.

— Онова, което знам, мистър Макхинлит, е, че не можем да останем тук.

Умът на Еверет се въртеше. Идеите бликаха и кипяха като буреносни облаци. Буря. Капитан Анастейзия му бе разказала как се е оказала приемна майка на Сен. В резултат на буря, при която въздушният кораб Феърчайлд се бе провалил в пламъци от небесата, като прокълнат ангел. Бяха опитали да уловят мълниите. Капитанът бе намекнала, че всички кораби могат да го правят. Еверет още веднъж си припомни семейното пътуване до „Дисниленд Париж“. Бяха лагерували на къмпинг — поредната стратегия за спестяване на разходи. И още на втората вечер една буря на бурите бе разцепила небето и само за трийсет минути изсипа над северозападните покрайнини на Париж дъжд колкото за цял месец. Когато внезапното наводнение от мръсна, пенеста вода накара сгъваемите им столове да нахлуят в палатката, Теджендра набързо грабна спалните чували, надуваемите дюшеци и Виктъри-Роуз и ги натовари на колата. Отбор „Синг“ се появи във фоайето на хотел „Шайен“, за да измокри килима му и да наеме последната свободна стая. Тогава беше август, а сега януари — по-далеч от сезона на мълниите не можеше и да бъде. Мисли, Еверет. Ако Евърнес нямаше начин да открадне сърцето на една гръмотевична буря, откъде другаде можеше да почерпи енергия? Електропроводи. Разбира се. Само ако разполагаше с карта, карта на този свят. Разкритието пред него приличаше на физически удар. Бяха пристигнали в родната му вселена, така че нищо не му пречеше да зареди картата на мобилния си телефон. За пореден път цял един свят от информация бе достъпен за върховете на пръстите му.

Бутонът за включване на таблета му беше като стар приятел. Екранът светна. В горната му част се появиха икони: мобилна мрежа, мрежа за пренос на данни, 3G. Текстово съобщение: Свързахте се към SFR6. Използвате роуминг. Дневният ви лимит е 5 мегабайта. Еверет извика екрана с приложенията и зареди „Гугъл карти“. Размърда пръсти, разшири екрана, отново и отново. Беше бавно, толкова бавно. Парижките предградия, този обръч от неприветливи жилищни райони, които бяха дори по-мрачни и тъмни от димния пръстен от електроцентрали, които заобикаляха другия Париж, изобразен на картите на Евърнес. А сега точното местонахождение. Той задейства GPS-а. Еверет си представи как сигналите полетяха към пръстена от сателити в орбита, а после отново се върнаха при него. Появи се икона. Това беше той. Това беше родният му свят заедно с него на мостика на чуждоземен въздушен кораб. Тук. Ако прокара пръст през екрана, ще може да погледне от птичи поглед дома си на Роудинг Роуд, да забележи синьото кръгче на батута на Виктъри-Роуз в задния двор, мебелите на верандата, комина и газовото барбекю; щеше да може да огледа всичко, сякаш съвършено запазено в онази ясна августовска неделя, когато сателитът се бе претърколил в небето, за да направи фотографията. Времето отпреди Целостта и Множеството, преди беглеца по равнините, преди Инфундибулума и Ордена.

Идеята се появи толкова остро и внезапно, че я почувства като игла в сърцето си: Обади се у дома. Номерът беше запаметен сред тези за бързо набиране. Палецът му се поколеба. Щяха да подслушват. Трябваше да подслушват. Щеше да провали целия план. Еверет отметна с пръст номера и отново почувства физическа болка. Но трябваше да се обади на някого, да изпрати някакво съобщение, да разкаже на някого какво му се е случило, че е жив и здрав някъде там из Целостта на световете. Колет. Тя беше съюзник — знаеше го по същия начин, по който знаеше, че елегантният и изискан Ибрим Ходж Керим е враг на Шарлът Вилие и нейния Орден. Но Колет се намираше прекалено близо до Пол Маккейб и неговата фракция — беше го спасила веднъж, когато Шарлът Вилие извади пистолет и направи опит да му попречи да избяга през Портала на Хайзенберг към З₃. Щяха да я наблюдават… ако изобщо все още работеше по проекта за Портала на Хайзенберг. Ако все още беше в Импириъл. Ако все още бе жива. Райън. Райън Спинети. Най-добрият му приятел. Райън беше видял всички онези други светове на флашката, която Колет му даде вечерта в японския ресторант. Еверет започна да пише текстово съобщение. Пръстите му се поколебаха над екрана. Какво да каже в рамките на 160 знака?

Предай на мама: добре съм. Татко е добре. Щ с вдм скоро. Какво друго можеше каже? Какво още трябваше да каже?

— Френският въздушен контрол отново ни търси — обади се Шарки. — Летище „Шарл дьо Гол“ ни предупреждава да не навлизаме в тяхното въздушно пространство.

— Мистър Синг?

Изпращане. Телефонът на Еверет издаде тих сигнал. Съобщението беше заминало, за добро или лошо. След това извика изображението от „Гугъл карти“, увеличи мястото, където една малка звезда издаваше местонахождението на Евърнес. Премести го в посоката, в която духаше вятърът.

— Да!

Главите на всички се обърнаха. Еверет отиде до наблюдателния прозорец и придърпа увеличително стъкло. Увеличи образа. Капитан Анастейзия се приближи до рамото му. Еверет ѝ предаде увеличителното стъкло и посочи. Лупите скриха очите ѝ, но Еверет видя как устните ѝ се разтвориха леко и чу тихото ехо на собственото си да.

— Мистър Синг, може би ни спасихте. — Капитан Анастейзия докосна ръба на рамката, за да заключи координатите. Тя повдигна масива от лупи на шарнирното им рамо, откара го до навигационното табло на Сен и въведе кода в комптатора на Сен.

— Отведи ни до там, Сен, и ни паркирай.

— Какво има там, ма?

— Електричество.

Трябваше да има някакво правило. Ако вали през първия ден от срока, училището се отлага. Без дали, без но, никакви възражения. Автоматично. Допълнителен почивен ден. Снежен ден.

Еверет М се бе събудил дълго преди странната светлина, която винаги казва натрупан сняг, да започне да огрява през спуснатите завеси. Не можеше да спи в това легло. Беше хлътнало на същите места, удобно на същата страна, поддаваше и беше твърдо по съвсем същия начин, но не беше негово. Така че лежеше, вперил поглед в тавана или в греещия дисплей на цифровото радио, докато завесите не се превърнаха в равнина от жълто-сиво. Светлина като тази не толкова е отразена от земята, колкото идваща директно от небето — Еверет М го знаеше. Той отиде при прозореца и видя градината, живия плет, покривите под чист, девствен сняг. Докато лежеше буден в това чуждоземно легло, на този чуждоземен свят, бе натрупало мълчаливо, невидимо, дълбоко, сняг върху сняг.

Той потръпна.

По времето, когато излезе от училище, чистотата на снега бе нарушена. Човешките стъпки чертаеха пътеки от порта до порта, автомобилните гуми бяха отпечатали сиви, ледени следи по пътя. Снегът превръщаше в нещо видимо крайните цели и намерения на всички. На Стоук Нюингтън Хай Стрийт високопроходимите автомобили, собственост на училището, се бяха подредили броня до броня, със замъглени прозорци, с ауспуси, произвеждащи смог, с гуми, които превръщаха снега в мазна, черна киша. Следите от лапи през Гробищния парк „Абни“ свършваха пред червено петно и няколко пера. Снегът се бе стаил около раменете и главите на каменните ангели като одежди и корони.

Снежните топки го удариха, когато излезе от Кучешката наслада. Две по гърба и една в слепоочието. Той се завъртя, изненадан и побеснял. Яростта подхрани технологията в него. Еверет М почувства трепета от зареждащите се лазери. По пръстите му се появиха линии. Той ги накара да се затворят с усилие на волята. Еверет М имаше своите фантазии за могъщество. Всеки си има такива — хората си представят, че разполагат със суперсили, с които могат да отмъстят за всяко пренебрежение, всяка обида и несправедливост. Побойниците рухваха, саркастичните възрастни се стапяха. Но никой никога не го постигаше. Не съществуваха суперсили. Не съществуваха супергерои. Сега обаче имаше герой. Той си представи как загребва сняг в шепите си и го стиска толкова здраво с усилените си способности на Трин, че се превръща в лед. Можеше да се втурне към тях толкова бързо, че какъвто и отчаян опит да направеха да избягат, никога не биха му се измъкнали. Можеха да опитат да го обстрелят със снежни топки, за да го забавят, но във въображението си виждаше как разтваря пръстовите си лазери, за да проследи и да изпари снежните топки само за едно мигване на окото. Пуф-пуф-пуф-пуф. Без значение в коя посока направеха опит да побегнат, щеше да ги залови и да ги уцели с ледените топки толкова силно и точно, че щеше да ги заболи, наистина да ги заболи. Щеше да остави съобщение — никой да не посяга на Еверет М Синг. Слухът щеше да се разпространи из училището. Знаеш ли го онзи зубрач, вратаря? Чу ли какво направил?

Не. Не можеше да постъпи така. Първото правило на супергероите е: Винаги опазвай истинската си самоличност.

Дюдюкане и подвиквания от храстите.

— Ей, Еверет…

— Къде прекара Коледа?

— Трябваше да си останеш там; по-добре от тази дупка.

— Добре съм — извика Еверет към заснежения пейзаж. — Наистина.

Никакъв отговор, разбира се, но всичко беше наред. По-добре от наред. Беше „добре дошъл“. Не всеки на този свят е твой враг.

Там, където реката правеше своя голям завой към морето край Уулич, беше ред на Еверет да се качи на бръснача. Погледна надолу към заснежения купол на спортната зала „02 Арена“. Беше ходил там с баща си, за да гледат „Лед Цепелин“. В деня на онлайн разпродажбата Теджендра бе станал в зори, за да започне да натиска обнови, обнови, обнови, докато не успя да си запази ред. Когато билетите им пристигнаха, баща му започна да слуша албумите на групата отново и отново. Еверет бе харесал музиката и вида на мъже на средна възраст, притворили очи в дълбок рок унес. Не беше подушвал такива миризми от вечерта на партито в Аббас, когато ненадейни посетители бяха нанесли вреди за поне три хиляди лири. Тогава големият купол му се бе сторил нереален. Сега, в ко̀сите златисти лъчи на януарския следобед, му се струваше още по-нереален. Снегът правеше всичко ново и странно. Беше като нова кожа върху костите на града. Но снегът не беше единственото, което караше неговия Лондон да изглежда чуждоземно на Еверет, докато пресичаше Темза и се насочваше към Кучешкия остров. Под снежна кожа, под костите на града, който познаваше, виждаше друг Лондон, задимения, наелектризиран от искри Лондон от света на Сен, град с въздушни кораби и каменни ангели по архитектурата. В онзи свят реката завиваше на същото място и в същата посока, тъмна като олово в снега; някои от улиците и сградите бяха същите; повечето не бяха. Отвъд онзи Лондон пък имаше още такива градове, онези, които бе зърнал на секретната флашка, която Колет му даде, града на Ибрим Ходж Керим. Там Кучешкият остров не бе заровен под корпоративни небостъргачи и конферентни центрове, под стъклени и хромирани бизнес зали, а бе озеленено място с паркове и палати, езера и градини за отдих. Както и другият Лондон: изоставеният град, който бе видял, когато по невнимание отвори Портала на Хайзенберг и едва не наводни тайния тестов тунел под Ламанша. А отвъд тях — градовете от Множеството на световете и милиардите милиарди градове на Целостта. Баща му беше в един от тях. Докато пресичаше басейна на Блекуол, Еверет имаше чувството, че ако погледне под краката си, ако погледне с цялото си сърце, ще може да прозре до всички тези други градове като през стъкло, чак до баща си.

Идвам. Дал съм обещание, което ще спазя.

Еверет хвърли поглед през рамо. Сен, нахлузила авиаторски очила, увита в шал и поръбена с кожа качулка, летеше близо до дясното му крило. Еверет вдигна ръкавица и ѝ махна да го последва. Да вървим. Дръпна надолу кабела за ускорението и насочи бръснача право към трите кули на Канари Уорф. Чу как Сен изписка от удоволствие, докато се престрояваше на позиция зад него, ухилена до ушите от кеф. Сърцето на Еверет подскочи.

Припомни си подготовката им за полет. Сен присвиваше очи срещу светлината, отразена от белия пейзаж, а товарният шлюз се отваряше и платформата ги спускаше към свещената земя на „Уайт Харт Лейн“. Тя подуши въздуха. Очите ѝ се разтвориха широко, докато си поемаше дълбоко дъх.

— Оми, как можеш да дишаш това? Толкова е чисто, все едно изобщо го няма.

А всеки дъх във вашия димен, замърсен от въглища въздух ми се струваше като нокти в гърлото, помисли си Еверет. Сен каза намръщено:

— Каква е тази мийзи шумотевица?

Отначало Еверет не я чу. Автомобилна аларма, сирена от линейка или полицейска кола, може би самолет, кацащ на летището Лондон Сити. След което осъзна, че не беше само едно нещо. Сен чуваше всичко изброено и повече: клаксони, спирачки на камиони, автобуси, микробуси, коли и мотоциклети. Чуваше дъха и пулса на Лондон, трафика, който циркулираше ден и нощ из него. В нейния свят превозните средства се движеха по релси или на меки колела и ги задвижваше мълчаливото електричество. Това беше ревът на милион бензинови и дизелови двигатели; милиарди миниатюрни експлозии на въглеводороди в моторни цилиндри. Един огромен, безкраен, търкалящ се гръм.

— Хайде, ще ти покажа — каза Еверет, като затягаше коланите на бръснача около себе си.

Стрелката за измерване на енергийните му резерви показваха два часа летателно време. Първоначалният му план беше да летят бързо и по права линия, да скрият бръсначите в Гробищния парк „Абни“, да намерят майка му и Виктъри-Роуз, да се върнат при гробището и да се свържат с Евърнес, за да ги прибере. Капитан Анастейзия му беше забранила да взема скоковия пистолет или Доктор Квантум, но носеше таблета си. А в тази вселена телефонът му беше умен. Чак тогава осъзна, че за Сен неговият свят беше също толкова странен и прекрасен, колкото нейният за него. Припомни си чувството в стомаха, когато за пръв път си даде сметка, че е по-далеч от дома, отколкото всеки друг обитател на собствения му свят. Беше страшно, като да надникнеш над пръстите на краката си и да установиш, че висят над бездънна пропаст, да започнеш борба с тъмния малък гласец, който нашепва отстъпи. Заедно с тревогата имаше и вълнение, което бе прераснало едва ли не в радост, и в нещо физическо, без да знае как точно да го нарече, нещо като предположението му за усещането от секса. Искаше Сен също да изпита това усещане. Виктъри-Роуз вероятно беше при баба Аджит; Лора трябваше да е на работа. Къщата щеше да е празна. Имаше време да покаже на Сен Лондон отвисоко.

— Хайде — каза той… той, Еверет Синг, който следваше Сен из нейния свят… след което пристъпи през ръба на платформата в зимния въздух.

Еверет натисна лоста за управление напред и накара бръснача да се гмурне от височината на небостъргач. Потърси откритото пространство между трите кули. Сен изкрещя възторжено и го последва. Златистото слънце се отразяваше в стъклата, а площадите и откритите пространства бяха розово-бели, разчертани от черни стъпки. Водата на старите докове бе наситено черна. Еверет хвърли поглед към офисите зад блестящите прозорци, като се питаше дали служителите от другата им страна наблюдават как прелита покрай тях. Дали си мислеха: Какво беше това? Беше ли птица, самолет? Не, помисли си той, беше беглец по равнините.

Най-после се понесоха над реката и се устремиха към сърцето на града. Вдясно по крилото му — кварталите Лаймхаус и Уопинг, където бяха провесвали на вериги пиратите от Екзекюшън Док. По лявото му крило — грозните жилищни блокове на Родърхайд и Бърмъндзи. Под краката му едно туристическо корабче пухтеше по течението към Грийнуич. Еверет докосна контролния лост и запрати бръснача още по-ниско. Краката му почти докоснаха стъкления покрив на корабчето. Неколцина по-смели туристи, увити дебело заради неочаквания сняг, бяха на открито, на наблюдателната палуба. Погледнаха нагоре и започнаха да сочат, точно когато Еверет прелетя над главите им. Едно малко момиченце му помаха. Вероятно си помислиха, че снимат филм. Еверет набра височина и се насочи нагоре по реката. Един полицейски катер чертаеше мустаци от бяла вода пред носа си. Товарен шлеп, газещ дълбоко, натежал, се носеше към морето заедно с отлива. Пред тях Тауър Бридж се възправяше през реката. Еверет винаги го бе възприемал като вратата на Лондон. Кой иска да влезе? Погледна зад себе си. Сен бе до дясното му крило, малко по-високо. Еверет ѝ направи знак с ръка: Минаваме през него. Сен се усмихна широко и вдигна палец. Той ускори леко, набра височина и насочи бръснача към квадратното пространство между пътното платно и високата пешеходна пътека. След което преминаха. Следобедният трафик пълзеше под краката им и превръщаше снега в черна киша. Сега градът бе отворен за него. Вдясно върховете на Лондонската кула бяха покрити със снежни гугли. Вляво бе стъкленото яйце на Сити Хол. Еверет се плъзна над радиомачтите на кораба на Нейно Величество Белфаст. Снегът бе навял по сивите повърхности на военния кораб, образувайки симетрични линии по горните части на дулата на оръдията. През Лондонския мост влаковете прекосяваха реката към Канън Стрийт, а прозорците им грееха в жълто, докато януарската вечер бавно се прокрадваше по лондонския хоризонт. Снегът покриваше като одеяло градините по покрива на гара Канън Стрийт. Сграда след сграда, уличните светлини оживяваха покрай дигите по колосалното острие на небостъргача „Шард“ на южния бряг. Над Садърк Бридж, след което надолу — за да профучат над елегантната лента на пешеходния мост „Милениум“. Тичащи за здраве, хора, които просто се разхождаха, любители на изкуството, отиващи или връщащи се от Тейт Модърн, спираха, взираха се и се извръщаха, за да проследят с очи двете невероятни, невъзможни, магически летящи неща, които прелитаха над главите им.

— Уиии! — извика Сен.

Еверет вдигна ръка за поздрав към хората по моста, докато накланяше бръснача надясно над успоредните железопътни и шосейни мостове при района на Блекфрайърс. Сен вдигна ръце в знак на объркване. Къде отиваме? Еверет посочи с пръст. Там. Издигащ се сред купчината по-ниски, по-маловажни сгради — големият купол на катедралата „Свети Павел“. Момчето дръпна назад лоста за управление. Пропелерите се подчиниха. Двата бръснача се изкачиха над трафика, завъртяха се над прелеза на Куин Виктория Стрийт, високо над покривите в църковния двор на „Свети Павел“. Градът изглеждаше по-приглушено под снежната покривка. Кишата омекотяваше грохота на колелата, трясъка на двигателите. Снегът беше навял из затънтените ъгълчета на големите ребра на купола и се бе събрал в основите на колоните и в пролуките по каменните орнаменти; горните части на первазите и балюстрадите бяха затрупани. Еверет заобиколи катедралата като лондонска чайка, търсеща нещо за хапване. Наведе лоста за управление, зави и се приземи леко като мисъл на най-високия щурц8 на стъкления купол. Едно почукване по амуницията му освободи бръснача. Машината се изкачи до границата на безопасната линия. Еверет се намираше на върха на града. Под него бе единствено големият златен кръст. В краката му, под извивката на купола, лежеше Лондон.

Надолу по Лъдгейт Хил и по Флийт Стрийт, където лондонското Сити се превръщаше в Уестминстър. По дължината на улица „Странд“ пътят на запад бе огрян от светла гирлянда. Вечерта бе препълнила улицата и лампите бяха включени, въпреки че слънцето достигаше стъкления купол на църквата и караше големия златен кръст да пламти като огън. Единственият друг жител на Високия Лондон бе Справедливостта на Централния углавен съд, чиито везни и меч горяха в същите лъчи на зимното слънце. Тя обаче беше с превръзка на очите. Никога не беше виждала — не би могла да види — онова, което Еверет Синг виждаше от високото си положение на върха на „Свети Павел“. Лондон бе град от светлина, искряща от замръзващия наново сняг. Из улиците нахлуваше студена мъгла и се спускаше към смрачената река. На юг кулата на Тейт Модърн, с осветен връх като Окото на Саурон, стоеше на стража на южната страна на реката. Влаковете прекосяваха Темза като линии от движеща се светлина. На югозапад Камарите на Парламента също грееха, облени в светлина; през реката Лондонското око пък беше като колело от светлинки. На изток се простираше градската територия, тъмните стволове на небостъргача „Натуест“ и хаосът на сградата „Лойдс“. Нямаше как да не познае „Краставицата“, небостъргача, подобен на дружелюбна ракета на път за Марс. През реката светлините на „Шард“ се издигаха като камбанария, по-високо от представимото. А под него, под краката му — най-великата от лондонските църкви — „Свети Павел“. Виждаше ли го някой? Дали поне един човек от хилядите, пъплещи около катедралата върху острова ѝ сред автомобилния трафик, беше вдигнал поглед и забелязал ли беше нещо там горе? Беше ли спрял, за да се зачуди: Това там горе да не би да е човек? Надяваше се да е така. Надяваше се, че за един миг, едно зърване, бе внесъл малко чудо в живота на някой от онези пешеходци, които се прибираха с мокри крака към дома през студа и снега, към запарения автобус или вмирисаното влакче на метрото. Миг, който казваше: В този град все още има магия.

— Фантабулоза — прошепна един глас под него.

Еверет не бе забелязал приземяването на Сен. Беше приклекнала на ъгъла на следващия щурц до стъкления купол, стиснала здраво в ръкавиците си ръба на камъка.

— Ти ме заведе на върха на твоя град, така че ти връщам услугата.

— Нее… онова беше просто, за да се измъкнем от лапите на Идлър и женчовците му.

— Не, имам предвид: когато се спуснахме по въжето. От кораба до Тайрон Тауър.

Еверет разпозна ствола и на Телеком Тауър далеч на запад, чак в Блумсбъри. В света на Сен Целостта на Познатите светове заемаше същото място. Същинска Тъмна кула, със скрити в нея портали на Хайзенберг, които водеха към други светове.

— Божке, ами да! Тогава си беше бонару забавно! Струва ми се, че са минали години, но… — Тонът на Сен се промени. — О, съжалявам, Еверет Синг.

— За какво?

— За татко ти.

— Ще го намеря — отвърна Еверет.

Не беше само този Лондон, долу в краката му. Бяха и останалите градове като него, всички светове. Имаше превес над всички тях. Враговете му бяха многобройни, бяха потайни, могъщи и умни. И Еверет не се съмняваше, че е видял само частица от онова, което можеха да постигнат, но той разполагаше с нещо, което те нямаха: разполагаше с Инфундибулума, скоковия пистолет и способността да манипулира и двете. Той беше Беглецът по равнините. Чак сега разбра какъв беше този внезапен подтик да се възправи на върха на катедралата „Свети Павел“. Искаше да покаже на Сен нещо вълшебно и вълнуващо, както и на себе си, че не се страхува от височини и опасности, но най-много от всичко искаше да покаже на града — и на целия свят, — че разполага с власт.

— Първо трябва да вземем мама и Виктъри-Роуз. — Беше съвсем ясно и просто. — Помниш ли как ни откриха там, сред ледовете? Всеки път, когато направим скок, всеки път, когато някой отвори Портал на Хайзенберг, когато някой използва скоков пистолет, това оставя следа. Влезли са в следата и са изпратили летателния апарат на въздушна възглавница. Когато Шарлът Вилие стреля в баща ми, това е оставило следа. Не зная как работи скоковият пистолет… но хората, които са го изобретили, знаят. И имам идея къде можем да ги открием. Ще открия тази следа, ще открия и баща си. И отново ще ни събера заедно.

— А после какво? — попита Сен.

— Ще отведа всички ни някъде надалеч, надалеч отвъд дългата ръка на Ордена и никога повече няма да мислим за Инфундибулума или за Порталите на Хайзенберг, или за Множества и Цялости. Ще живеем щастливи до края на дните си в един и само в един свят.

— Да, Еверет Синг, но исках да кажа… ами ние? Какво ще се случи с нас? С кораба, Макхинлит и Шарки, с Ани и мен. Къде ще отидем ние?

Ярката светлина помръкна. Увереността на Еверет се поколеба. Бузите му пламнаха не от студа, а от срам.

— Аз… не зная — произнесе той.

— И ако ми простиш, че отварям дума, но според мен има бижу недостатък в твоя сценарий. Ако всеки скок оставя следа, където и да отидеш, те могат да те последват. Просто дребно наблюдение, нали разбираш…

Беше права. Сен бе поразила гениалния план в най-слабата му точка и планът бе станал на парчета. Слънцето изчезна от най-високата точка на кръста на върха на катедралата. Вече не приличаше на златен. Здрачът бе настъпил и Еверет изпитваше ужасен студ.

— Но те познавам добре, Еверет Синг — каза Сен, сякаш разбираше каква болка е причинила по толкова небрежен начин. — Ще измислиш нещо; и ще бъде поразително.

Само с две изречения Сен отново го бе направила цял. Щеше да измисли нещо. Даде си сметка, че почувстваната увереност в него е била прекомерна. Враговете му бяха могъщи и разполагаха с ресурсите на десет свята зад гърба си. Но той имаше едно преимущество. Орденът — каквото и да бе той, каквито и да бяха плановете или страховете му — можеше да го проследи, но никога не можеше да го изпревари. Еверет винаги щеше да е човекът, който скача пръв. Това бе достатъчно преимущество, за да мислиш по поразяващ начин. Той беше вратарят, който винаги е наясно от коя посока идва топката.

— Е, какво мислиш за моя Лондон? — попита той.

— Мисля, че е вълшебен, Еверет Синг.

— Сен, аз… знаеш как ми даде онази карта таро.

Тя моментално настръхна.

— Какво си направил с нея? Изгуби ли я? Ако си я изгубил…

— Не, не, не, не… — Еверет се потупа по гърдите. — Тук е.

— Близо до сърцето ти. Чудничко.

— Ами… Направих нещо за теб. Ето. Сложи си ги.

Сен се намръщи при вида на слушалките, но си ги сложи.

— Записах ти микс. — Еверет зареди плейлиста. — Не мога да ти го дам наистина, защото не можеш да го слушаш с вашата технология, но, ами просто… — Той натисна бутона за прослушване.

Еверет беше работил с дни по тази задача. Беше добре дошла почивка по време на часовете програмиране и мръзнене, докато Евърнес изключваше все повече от системите си, за да съхранява енергийните си резерви. Математиката и музиката използват сходни части на мозъка, както му бе добре известно. Ричард Файнман, физикът и един от личните герои на Еверет, беше изпълнител на бонго от световна класа. Така че събирането на песните за плейлиста на Сен беше почивка от програмирането, без да му се налага да позволява на тази част от мозъка си да се превръща в буца лед. От онова, което беше чул да бумти из пъбовете на ветровиците по Меър Стрийт или като туптене откъм каютата на Сен — „Не използва чак толкова много електричество, беше се оплакала, а и музиката е право, като въздуха и водата“, — Еверет бе подбрал песни в стила на електро, денс стила от осемдесетте. Електронно, без да е техно. Скриптящи ритъм китари. Малко синт-бас точно в началото на микса. Духови секции, но нищо подобно на саксофонните сола, от които на Еверет му призляваше в 90 процента от срамно обемната колекция от музика от осемдесетте на баща му. Четвъртит ритъм, без да се стига до дум-дум-дум. Никаква следа от бийт като хип-хоп, трип-хоп, дръм енд бейс или грайм. Беше доста бяла музика. В плеъра му имаше музика, която докосваше същите струни. И беше открил, докато дните отминаваха и температурата спадаше, а редовете с код се виеха като змии, че все по-често си мечтае за моментите на внимателен подбор.

Навръх катедралата „Свети Павел“, като лондонски лорд, Еверет наблюдаваше как Сен се усмихва и поклаща глава от ритъма в ушите си. После лицето ѝ се помрачи. Тя извади слушалките. На Еверет му се стори, че вижда сълзи в очите ѝ.

— Ще го слушам по-късно.

— Съжалявам, просто си помислих, че ще ти хареса и…

— О, харесва ми, Еверет Синг, доста. Заради това не мога да го слушам, не и сега. Звучи ми като у дома… но не е, разбираш? Като този град, вълшебен е твоят Лондон, но не е у дома. И като виждам всичко това, и като слушам, си мисля, никога повече няма да го имам отново. Изчезнало е. Попитах те, Еверет Синг, какво ще се случи с нас? Какво се случва с нас? И на мен ли ми се пада да живея щастливо до края на дните си?

Всичко, което оставаше от деня, бе червено зарево по западната линия на света. Еверет стоеше в центъра на паяжина от светлина, улици, автомобилно движение и релсови пътища. След като очертанията на сградите бяха изгубени в задълбочаващия се мрак, а Лондон се бе превърнал в тлеещи кости, вече можеше да е всеки град, навсякъде, на всеки свят. Това вече не бе неговият дом. Със Сен бяха отхвърлени, изгнаници завинаги. Стомахът му се преобърна, усети, че се задавя. Градът в краката му вече не бе негов.

Еверет дръпна обезопасителното въже и накара бръснача да се спусне от мястото, където го бе паркирал, надвиснал над чайките и безочливите гълъби. Затегна каишите около себе си.

— Съжалявам, Сен.

— Виж, не е заради твоята музика…

— Зная, че не е заради нея. Заради всичко е. Ето защо съжалявам.

— Не съжалявай. — Гласът на Сен внезапно се бе ожесточил. Емоцията на метеорологичното време в поведението ѝ, винаги променливо, беше станала бурна. — Ще го преживея. Всички ще го преживеем. Това е нашият начин. Вземаме каквото ни е дадено и го преживяваме по най-добрия начин. Така казва Ани и е права. — Тя посегна и издърпа собствения си бръснач. — Хайде, Еверет Синг. Аз ще съм точно след теб.

Еверет задържа погледа ѝ за един продължителен миг, видя истина в тях, след което дръпна кабела за ускорението и скочи от високия щурц в ясния, студен въздух.

Спуснаха се от дълбокия син здрач, за да се приземят на пътеката между викторианските надгробни плочи. Еверет бе обиколил два пъти над зоната за кацане, за да се увери, че наоколо няма хора, които разхождат кучетата си. Те нямаше да вдигнат очи. Никой с куче на каишка не вдигаше очи. Приземи се леко на отъпкания сняг. Сен беше след него. Около тях стояха каменни ангели, с приведени глави, скръстени ръце. С ореоли от сняг.

— Да ги скрием добре.

Завлякоха бръсначите зад параклиса. Снегът бе покрил изхвърлените презервативи, фасовете и иглите, които винаги се трупаха из задните дворове на запуснатите викториански постройки. Някой беше направил усмихнат снежен човек и го бе снабдил със снежна ръка, в която бе боднал празна кутийка от бира.

— Добре — каза Еверет. — Ето го плана. Аз отивам и вземам мама и Виктъри-Роуз. Свързвам се с кораба. По времето, когато ги доведа тук, Евърнес ще е над зоната за изтегляне. — Беше заел израза от Кол ъф дюти: Модърн уорфеър. — Капитанът ни прибира, а аз правя скока далеч оттук. Изчезваме в друга вселена, преди някой да се е усетил. Просто.

— Може ли да кажа нещо? Планът ти е добър, но има един пропуск.

— Какъв?

— Каза, че ти ще отидеш.

— Така казах.

— А аз какво ще правя?

— Оставаш, за да наглеждаш бръсначите.

— Ще имаш нужда от мен.

Еверет преглътна раздразнението си.

— Това е Хакни.

— Това е твоят Хакни.

— Ако в моя Хакни не заковеш нещо за стената, някой ще го открадне.

Сен се намръщи.

— Не ми харесва — изръмжа тя. — Но хубаво — след което, без да каже каквото и да е и без всякакво предупреждение, улови Еверет за раменете и го целуна силно по устните. Тъй като беше с една глава по-ниска от него, трябваше да се повдигне на пръсти, за да го достигне. Преди Еверет да реагира и да успее да осъзнае какво се случва, тя го пусна. — За късмет и любов.

Сен изглеждаше мъничка и изгубена, петънце сивота на снега, сама част от зимата. Тя вдигна ръка за благословия. По устните си Еверет все още усещаше вкуса ѝ — мед, кайсия, странната ѝ мускусна миризма, — докато крачеше надолу по пътя в гробището под костеливите пръсти на клоните на дърветата.

Тишина из улиците на Лондон. Над Клаптън Комън и Парк Манър се чуваше единствено как гарваните си отправят обиди. От Уингейт Естейт се разнасяше писъкът на враждуващи котки, висок като пистолетни изстрели в неподвижния въздух. Гълъбите гукаха. В далечината виеха кучета и в гласовете им се долавяше вълче минало. Никакви ритмични звуци от басовите колони на тунинговани автомобили по Стърлинг Уей, никакъв рев от кацащи реактивни самолети по посока Хийтроу и Силвъртаун. Утринното небе бе ясно, твърдо синьо, чист януари. Не го бе надраскала и една самолетна следа. Нищо не помръдваше — във въздуха, по цялата Земя.

Сен завъртя месинговия тракбол и изпрати малкия наблюдателен дрон надолу по Стамфорд Хил. Будлеята растеше на воля из канавките и плоските покриви на гори от оголели клони, клечки и сухи кафяви туфи от миналогодишни пурпурни цветя. Тревата растеше нагъсто из пукнатините по бордюрите и тротоарите. Дървесни корени бяха надигнали плочите. Отломки от рухнали витрини се търкаляха по улицата: парчета от пластмасови реклами, купчини счупено стъкло. Избитите прозорци на магазините изглеждаха като кухите орбити на черепи. Встрани по пътя стояха няколко изоставени автомобила. Прозорците им бяха станали на сол. Тапицерията им беше позеленяла и по нея никнеха мъх и бурени.

Сен извика тихичко и накара дрона да увисне във въздуха. Всички видяха какво я бе накарало да го спре — блед крайник. Тя обърна камерите. Кукла, лежаща като жертва на убийство на улицата, с една протегната ръка. Пластмасовите ѝ коси бяха сплъстени от стихиите. Очите ѝ бяха най-лошото: черна празнота.

Някога са те обичали, помисли си Еверет.

Той се пробуди разтреперено и с вик. Огнени сънища, ракетни сънища, лазерни сънища. Експлодиращи гробове, от които във въздуха се разлитаха пламтящи кости. Ангели, пропадащи с пъклени крила. Горящи дървета.

Това не беше сън. Бяха спомени.

— Еверет? — Почукване на вратата. Тъкмо това го бе събудило, почукването, името.

— Минутка.

Еверет М опита да разплете съня от спомена. Сражение. Имаше сражение, в гробище. Под ноктите му имаше пръст, гробищна пръст. Сред надгробните плочи и дърветата той се бе сражавал със своя враг, своето копие. Еверет Синг. Споменът го връхлетя изведнъж. Бяха избягали благодарение на някаква хитрина с Портала на Хайзенберг, който бяха откраднали. Божичко, беше студено. Да не би отоплението да беше повредено? Еверет сложи ръка на радиатора и я отдръпна със стреснат вик. Беше усилен докрай. Измръзнал и прегладнял. Изпитваше страхотен глад. Изяде цяла кутия зърнена закуска, след като се върна от битката в „Абни“, но дори не беше започнала да го засища. А душът, за да се отърве от мръсотията и дима, изгнилите листа и кръвта от летящите каменни парчета, които го бяха уцелили, дори не успя да се докосне до ледовете в сърцето му.

Вратата се открехна. Главата на Лора надникна вътре.

— Еверет? Някой е дошъл да те види.

— Ако е Райън, кажи му, че ще се видим по-късно.

— Не е Райън.

— Виж, не искам да виждам онези две ченгета толкова рано сутринта. Или ми вярват, или не.

— Не е полицията. Ще станеш ли? Тя те чака от двайсет минути.

Жена. Еверет М се претърколи от леглото, изрови едно долнище на анцуг, някаква тениска, която не мирише, и пантофи. Като пооправи с пръсти косата си, влезе във всекидневната.

Той се събуди и се изправи незабавно. Задъхан, вторачен. Какво, къде? Един поглед на обкръжението почти не свърши работа, за да надвие дезориентацията. Намираше се в хамака си, полюляваше се леко в малката каюта на борда на Евърнес, който пък се полюшваше от вятъра на котвените въжета, но нещо не беше наред. Нечий писък. Беше се пробудил от звук, започнал като нисък хленч, преди да изригне в ужасен писък с цяло гърло. За момент Еверет си помисли, че се е разнесъл от собственото му гърло. Не, чуваше, че някой едва си поема дъх. Звукът идваше от съседната каюта. Еверет навлече някаква топла дреха и отиде да почука на вратата.

— Сен?

— Какво?

— Добре ли си?

— Махай се.

— Будна си.

— Добре съм.

— Помислих си, че чух…

— Казах, че съм добре.

Еверет стоеше, притиснал чело в нановъглеродната преграда. Почувства как резето на вратата се вдига.

— Не, не съм.

Сен се бе увила в завивките от хамака си. В мъждивото каютно осветление изглеждаше мъничка и бледа. Очите ѝ бяха широко отворени и изплашени. В каютата ѝ цареше обичайната неразбория от разхвърлени дрехи, натрупано оборудване, въжета и парчета хартия с идеи за нови карти таро. Стискаше безценното тесте в ръка, която приличаше на закривени птичи нокти. Любимите ѝ ръгби играчи гледаха от височината на плакатите, окачени с кабарчета по стените. Еверет подуши застоял въздух и момичешка пот, непрани чаршафи, странни мускусни аромати и уханията на Сен.

— Какво има?

Нощните светлини сякаш я смалиха още повече. Искаше му се да я прегърне, но знаеше, че няма да ѝ хареса. Беше така ожесточена, така предизвикателна и готова да се отбранява.

— Сънувах нещо, ясно? Мийзи сън. — Сен потръпна. И не само заради зимния студ, който се прокрадваше от обширните празни пространства на Евърнес в затоплената малка каюта. — Не искам да се връщам там, не, не. Не искам отново да заспивам, никога повече, не. Ела с мен, Еверет Синг. Да поседнем. Помогни ми да остана будна.

Тя завъртя завивките около себе си като мантия на монарх. Еверет се мушна в своята каюта, за да вземе завивките от собственото си легло, както и една хартиена кесия с последно приготвената грис халва. В комплект със запазената му марка от горещ шоколад с щипка чили, винаги успяваше да повиши настроението на капитан Анастейзия. Можеше да свърши също толкова добра работа и с осиновената ѝ дъщеря.

Сен го отведе до товарната палуба. Дъхът на Еверет излизаше на пара. Кондензацията капеше от всеки парапет и всяка колона. Сен завъртя копчето на контролната си гривна. Товарната платформа се поклати и започна да се спуска плавно. От студа едва не му секваше дъхът. Нощта бе абсолютна чернота, без ни една светлинка. Небето бе чисто и докато се спускаха надолу, на Еверет му се струваше, че е заобиколен от звезден ореол. Сен спря платформата.

— Хайде, Еверет Синг. — Тя седна на ръба и спусна крака в мрака. Уви се по-плътно в завивките. — Имаш ли си някое място, Еверет Синг?

— Какво имаш предвид?

Сен потупа платформата до себе си. Еверет седна. Отпусна предпазливо крака над бездната. Звездите бяха великолепни. Никога не бе виждал толкова тъмни небеса, дори в Пенджаб, където Теджендра го бе завел, за да го запознае с роднините им от Индия.

— Място, където си ти.

— Имам, но не е на кораба. А… — Думата едва не го задави. Душът, където под топлата вода се появяваха най-добрите идеи и най-ясните мисли; тихият, слънчев кът в градината, където можеше да си седи по цяло лято само по шорти и нищо друго и да поема горещината; бюрото до прозореца в стаята му, откъдето се откриваше изглед към улицата. Нямаше ги. Не просто ги нямаше, бяха отнети от някой, който приличаше на него, говореше и миришеше като него, звучеше и харесваше нещата, които той харесва, смееше се на съвсем същото, познаваше познаваното от него. Който обаче не беше той.

— У дома?

— Да.

Опита отговорът му да прозвучи равно, неемоционално, хладно. Но не можеш да изгубиш дома, семейството, света си от своя зъл двойник, без емоцията да се прокрадне в гласа ти и да го разколебае.

Сен залюля крака.

— Тук ми харесва. Хубаво ми е под мен да няма нищо. Да се чувствам откъсната. Свободна от гравитацията. Тук горе схващам по-ясно нещата. Чух ги, Еверет Синг. Хората в кулата. Чух. Бяха в стаята ми. О, и викаха името ми, и сред тях имаше един глас, един сред милионите в кулата, и когато го чух, разбрах откъде знаят името ми.

— На километри оттам сме, Сен. Сега го няма.

Капитан Анастейзия не заповяда пълен стоп, докато черната кула не остана далеч зад хоризонта. Дори и тогава бе откарала кораба още по-нататък, над празната земя. Бяха спрели, само защото Макхинлит забеляза редица стари вятърни турбини, накацали по един варовиков скат, и бе настоял капитанът да хвърли котвите там, откъдето можеше да открадне малко електричество. Земята далеч под краката на Еверет бе единственото останало от графство Оксфордшир.

— Аз съм там вътре, Еверет. Ето как ме познаха и откъде знаеха името ми. Сигурна съм. Помниш ли, когато ми каза, че съществуват много мен там, сред Множеството на световете. А аз спорех, че има само едно мен, че съм уникална. Не е вярно. Сигурна съм. Чух я, Еверет. Там е, заедно с останалите и не може да излезе. И тъй като не може да излезе, иска да умре. Но не може и да умре.

— Било е сън, Сен.

— Не, не беше. Видя онези лица, чу ги. Аз я чух. Беше там и беше мен. — Сен люлееше крака над мрака. Тя прехапа устна.

Еверет измъкна кесията с халва изпод завивките си.

— Хапни малко. Аз я направих. Шамфъстък и кардамон. Любимото ти — той разтърси кесията. Шумоленето на хартия беше възможно най-обикновеният, глуповат звук във вселените. Лудостта и мракът се оттеглиха малко по-назад. — Халвата на Еверет… — той отново разклати кесията, опитвайки да я изкуши. Сен си взе парченце, но не го изяде.

— Чух и други, Еверет. Чух теб.

При което Еверет почувства вледеняване, което не се дължеше на нощта или зимата, студ от нещо ужасно и чудовищно, и отвъд способността си да го обясни.

— Заради това са затворили този свят, нали? — произнесе Сен. — Мислиш ли, че е останал поне някой? Боя се, че ако се застоим прекалено дълго, ще свършим в онази голяма черна кула, мен до моето мен. И двете ще пищим.

— Не говори така, Сен.

— Защо ни доведе тук, Еверет Синг? — гневът в гласа ѝ го шибна като камшик. Никога нямаше да успее да свикне с внезапните промени в настроението на Сен. — Мразя този свят, плаши ме. Защо сме тук?

— Няма да останем и секунда повече, отколкото трябва. Имаш думата ми.

— Каквото и да търсиш, каквото и да си мислиш, че ще откриеш, то не е тук. Тук няма нищо.

Сен даваше глас на всичко, от което Еверет се опасяваше.

— Има. Трябва да има.

— Нищо не „трябва“, Еверет Синг. — Сен отхапа от кубчето халва. Сдъвка го няколко пъти и направи физиономия. — Не е както трябва на вкус.

— Винаги така я правя.

— Не мисля, Еверет Синг. Има вкус на нещо, което само един оми с глупости в главата може да сготви. Все едно си смесил всички неща, които те плашат до смърт и те карат да се чувстваш така, натъжен и мрачен. Неща, които не са хубави на вкус. Горчиви неща — тя запрати остатъка от халвата в нощта. — Съжалявам, Еверет.

— Той е със семейството ми. Заедно с мама и Виктъри-Роуз.

Сен не отговори. Кондензацията, полепнала по товарната платформа, започваше да замръзва.

— Беше аз — продължи Еверет. — И са му направили нещо, за да го превърнат в най-върлия ми враг. Какво са му казали, как са го накарали да се съгласи на подобно нещо? В Множеството не съществува свят, където хората се раждат като него. А мама и Виктъри-Роуз, и всичките ми роднини, и всички в училище, и всичките ми приятели си мислят, че той съм аз. Мислят си, че съм се върнал. Просто се появява и превзема живота ми. Целия. И ме победи.

— Нее… Ти го заблуди. Беше бона трик. Не знаех, че е възможно да отвориш онзи ми ти портал право на мостика. Фантабулоза.

— Той ме победи, Сен. Отидох да взема мама и сестра ми. Известно му беше, че идвам. Откъде? Защото той е аз. Би постъпил по абсолютно същия начин. Отидох да ги спася и се провалих. И заради това сега са в още по-лошо положение. Сигурно очакват да опитам отново. Няма да ги изпуснат от поглед. И знаеш ли какво? Той дори не полагаше усилие. Има достатъчно огнева мощ да превърне Стоуки в шлака. Можеше да ни нареже на парчета. Срита ни добре и дори не се изпоти.

Той почувства тежестта и топлината на Сен до себе си. Косата ѝ погъделичка лицето му.

— Не се замислях за това. Не и наистина. Какво е да бъдеш ти. Беглец по равнините и всичко останало. Човек го чува и си мисли: еха, толкова е вълнуващо, но… ами… аз все още си имам нещата наоколо. Корабът, мама, омитата. Семейство.

— Ще си ги върна. — Гласът на Еверет бе пълен с яростна решимост. — Всички. Мама, татко, всички. Попита ме защо ни доведох тук? Защото тук нещата се променят. Тук преставаме да бягаме. Стига бягане. Вече няма да ни преследват военновъздушни кораби, летателни апарати на въздушна възглавница, самолети, Шарлът Вилие, злият ми близнак убиец. Тук всичко престава и ще намерим онова, което ми е известно, че е тук. И когато го намерим, вече няма да бягаме. Ще се изправим срещу тях. Ще им се опълчим.

— Да ти се намира още от халвата, Еверет Синг? — попита Сен. Еверет ѝ подаде кесията. Сен си взе едно кубче и отхапа от него. Кимна одобрително.

— Може би само част от нея се е развалила. Това е бона на вкус. — Тя се изправи и придърпа по-плътно завивките около себе си. — Бих станала, ако бях на твое място, Еверет Синг. Едва ли искаш да изгубиш хубавките си крачета.

Еверет прибра крака, когато шлюзът започна да се затваря. Запечата звездите, нощта и студа с едно окончателно щракване.

— Идваш ли, Сен? — извика от витото стълбище по обратния път към жилищната палуба.

— Ще поостана малко тук, Еверет Синг — извика в отговор тя.

— Било е само сън — каза Еверет.

— Нищо подобно. Не искам да ми се присъни пак. Понякога преспивам тук, на дъното на кораба, с въздуха под мен. Понякога, ако е топло като в Амексика, се събуждаш и фюзелажът е топъл на бузата ти и можеш да подушиш във въздуха зелените растящи неща и океана. Остани с мен, Еверет Синг.

— Какво?

— Всичко е наред, няма да те поизпотя или нещо от тоя сорт. Просто сън. Не искам да се връщам в онази каюта, нали разбираш, не и тази вечер. Не искам да съм съвсем сама — тя се сви на кълбо върху нанокарбона, досущ като коте през зимата. — Студено ми е, Еверет Синг.

Еверет се настани внимателно до нея, като придърпа завивките плътно около себе си. Сен имаше право; когато бяха двамата, беше по-топло и по-уютно. Той се притисна към нея, като през цялото време се питаше дали е правилно или неправилно и кое беше правилно или неправилно в света на Евърнес, въздушен кораб на ветровиците, изгубен на враждебна, чужда Земя. Точно тук и сега беше единственият му свят и правилата бяха пред очите му. Той прегърна Сен, увита в нощните завивки.

— Еверет Синг?

— Какво? — той отдръпна ръка, сякаш към нея се бе стрелнала усойница.

— Когато почука на вратата ми.

— Да.

— Когато чу…

— Да, ти…

— Млъквай. Слушай, Еверет Синг, никога повече няма да го чуеш. Никога, никога, никога.

Еверет се пробуди на твърдата товарна платформа натъртен и вкочанен. За момент не можа да прецени къде е. В следващия миг успя да си припомни как се е озовал там. Спомените нахлуваха. Краката на Сен, люлеещи се над празното пространство. Сен, хвърляща халва в мрака. Плачът на Сен в нощта. Топлата Сен до него, подобно на котенце, свито на кълбо на крайчето на дивана. Сен бе изчезнала, а на него му бе ужасно студено. Той се изправи на крака. Всяка кост в тялото му проскърца. Имаше главоболие. Никога не го болеше глава. Опита да изтрие съня от очите си и видя Макхинлит, който го наблюдаваше развеселено през ръба на чашата си с чай. Наля във втора чаша и кимна на Еверет да се присъедини към него.

— Откога стоиш тук?

Чаят беше много силен и много горещ. Еверет уви пръсти около чашата — „Тотнъм Троджънс“ — и позволи на топлината да се процеди в ставите му.

— Достатъчно дълго — отвърна Макхинлит.

— Тя имаше кошмар — обясни Еверет. — Някой трябваше да остане с нея. Не искаше да се връща в каютата си.

— О, не съм се съмнявал и за миг. На тази полони ѝ се угажда малко повече и тъй като сме екипаж, а не семейство, смята, че е малко по-пораснала, отколкото е в действителност. Смята, че няма нужда някой да се грижи за нея, но е обратното. Всички имаме. Саби, мистър Синг? — Макхинлит плъзна един гаечен ключ през работния плот към Еверет, който все още беше увит в завивките си. — Когато си готов, можеш да дадеш едно рамо да задвижим онази голяма вятърница, за да си намелим електричество. Свърши нещо полезно.

Но Еверет бе прекалено оглупял от съня, за да е каквото и да е друго освен безполезен. Чисто нов ден, а не можеше да мисли; небето беше ясно, а в главата му имаше облаци; студът бе остър, а мозъкът му — затъпял. После беше изтървал гаечния ключ за трети път. Когато се спусна по високия бял стълб на вятърната турбина, Макхинлит извика надолу към него:

— И къде си мислиш, че си тръгнал, малки младежо? Завържи ми ключа на въжето и си задръж двата леви лали твърдо на сушата. Днес си ми толкова полезен, колкото кокили на глиган.

От отворения шлюз за зареждане на Евърнес се спускаше нечия друга фигура. Спускаше се стремително по алпинисткото въже с развети пешове и пърхащо по вятъра перо на шапката: Майлс О’Рахили Лафайет Шарки.

— Може да отидеш на лов за нещо свястно за вечеря — извика Макхинлит. — Започва да ми дотяга от сааг чана9, без да ми се обиждат.

Шарки докосна леко земята, разкопча амуницията си, измъкна едната пушка от пешовете си и я хвърли на Еверет.

— Някога стрелял ли си с такава?

Еверет улови сръчно оръжието — разбира се, че нямаше да позволи на Шарки да го накара да изглежда като непохватен идиот от средностатистическо семейство. Отвори я, както беше виждал Вини Джоунс да прави в онзи гангстерски филм — „Две димящи дула“, и я отпусна в лакътя си. Шарки докосна периферията на шапката си:

— Бива си те из кухнята, сър. „Ще взема и дъщерите ви за мироварици и готвачки и хлебарки“, поне по думите Му. Но според моята философия не си истински готвач, докато сам не си убил вечерята си. Готварство за мъже. А сега на лов.

Вятърните турбини бяха по билото на хълма. Плиткият торф бе надупчен от бели варовикови отломки от заешки дупки. Пред Шарки се разбягваха овци — подивели и мършави. Вятърът, който трябваше да задвижва турбините, най-после успя да прогони мъглата от главата на Еверет. Очертаваше се прекрасен, ясен ден и погледът стигаше на километри. Пейзажът се спускаше, прорязан от обрасли долчинки. На юг се виждаха още няколко успоредни хълма; на север пък имаше открита, равна обработваема земя — или поне бивша обработваема земя. Виждаха се шарките на отделните ниви, но живите плетове сега приличаха на неудържими плетеници от храсти и ниски дървета, които се преливаха и в откритото под формата на зимни бурени и висока, суха трева. От пущинаците на някогашните градини се издигаха комини и покриви. Някои покриви бяха хлътнали, при което дървените им греди бяха останали изложени на стихиите като ребрата на разложено животно. Еверет забеляза лекото блещукане на далечни прозорци. Не се чуваше звук. Никакъв грохот от автомобилно движение откъм магистралата, която се виждаше между прорязаните възвишения. Никакво ръмжене на трактори или джипове. Из обраслите полета не мучаха дори крави. Никакъв звук освен свиренето на вятъра в перките на турбините над главата му. И граченето на свраките.

— Заек — извика Еверет.

На двайсетина метра от тях една заешка дупка, изкопана под бетонната основа на вятърна турбина, помръдваха носове.

— Хапва ми се нещо по-тлъстичко — отговори Шарки. — Насам.

Той обърна гръб на склона и тръгна по една овча пътека надолу към тясната долина. Само след двайсет стъпки бъз и млади чинари изцяло се бяха сключили над главите им. Клоните бяха голи и вкочанени на фона на чистото януарско небе. Шарки вдигна ръка. Еверет се закова на място. Шарки направи знак момчето да не мърда. Беше забелязал нещо през оплетените клони. Еверет не виждаше нищо. Шарки вдигна пушката си и тръгна напред. Нещо изригна от трънаците пред него. Еверет мярна сянка, която бързо се издигна във въздуха. След което пушката на Шарки изгърмя два пъти, а сянката се превъртя сред дъжд от пера. Шарки се ухили. И от двете дула на оръжието му излизаше дим.

— Това вече е добро манджари — рече той. — Можете да я донесете, мистър Синг.

Еверет откри птицата сред едни папрати, малко преди мястото, където растителността в долината отстъпваше на проскубаното пасбище, растящо по безводните склонове на хълма. Беше мъжки фазан. Гърдите му бяха разкъсани от сачмите, отпуснат и мъртъв, но все още топъл, все още кървящ. Шарки огледа добре птицата, явно остана доволен и я пъхна в един от джобовете на шлифера си.

— Баща ми имаше една теория… — започна той. — Повече философия и правило в живота всъщност. Като малки никога не ядяхме четириноги, птици или риба, която сам не е убил; или ги колеше, или ги улавяше. А когато поотраснахме, започнахме сами да ходим на лов. Според мен всеки от семейство Лафайет Шарки се е родил с въдица в ръка, а щом станахме достатъчно големи, за да държим оръжие, без да се гръмнем сами в крака, повечето дни ловувахме. Сигурно съм убил или уловил и сготвил почти всяка проклетия, която лети, пълзи или плува. Разбираш ли, татко вярваше, че ако ядеш месо, което е принадлежало на живинка, трябва да си готов сам да ѝ отнемеш живота. Да купиш парче месо от магазина, не беше просто неуважение към безсловесната твар, чийто живот е отнет заради теб, а проява на малодушие.

— Понякога готвех заедно с баща ми — каза Еверет.

— Всеки мъж трябва да знае как да изхранва себе си или своята челяд.

— Готвил съм миди. Кълцаш дребния лук на ситно и го сотираш в масло, добавяш чесън и чаша вино и докато все още дими, добавяш мидите, по възможност все още живи. Когато всички черупки се отворят, са готови.

Шарки се усмихна.

— Значи принципът ти е ясен.

— Но също мисля, че ако наистина убиеш нещо, тогава трябва да го изядеш. Не по-малко неуважение е да убиваш заради самото убиване.

— Има доста създания, които убиват заради самото убиване — каза Шарки. Той презареди пушката.

Слънцето се издигаше към най-високата си зимна точка, а Шарки и Еверет си проправяха път през долината към равнината в ниското. На три пъти Шарки спираше и вдигаше ръка, когато долови раздвижване, нечие присъствие, нещо из шубраците, което Еверет не успяваше да усети. Всеки път вдигаше пушката, но не стреля.

— Шарки, във вашия свят, когато опитвахме да се доберем до Германия, наистина ли щеше да ме предадеш на шарпите?

— Да, щях, мистър Синг. И вярвам, че ти дължа обяснение за действията ми. Аз не съм добър човек. Никога не съм бил и никога няма да бъда, независимо че словото Му е на устните и в сърцето ми. Вършил съм лоши неща, мистър Синг. Срамни, ужасни неща. Майлс О’Рахили Лафайет Шарки, отговорник по товарите, войник на съдбата, търсач на приключения и джентълмен. Бил съм всички тези неща и неизменно съм бил грешник и неверник. Бях прокълната душа, обречен да се скитам по Земята без надежда и дом. „Скитащи звезди, за които се пази мрачна тъмнина до века.“

— Чух, че си убил баща си, защото е ударил майка ти.

— Кой ти го каза?

— Сен.

— „Избави ме, и изтръгни ме от ръката на чуждите деца, чиито уста говорят суета. И чиято десница е десница на лъжа.“ Досега не си ли саби, че половината от думите на онази полони са лъжи? Номерът е да научиш коя половина. Не, мистър Синг. Много грехове могат да прокудят един мъж от сърцето и дома му. В продължение на години бях странстваща душа; достатъчно е да знаеш, че повече не мога да се върна у дома. Капитан Сикссмит ме намери на улиците на стария Стамбул, войник на съдбата, наемник, човек с пари в главата, и ми даде надежда и дом. Онзи кораб там горе е най-близкото до рая, което някога ще имам. И ако не към друго, съм му верен и няма да позволя на нищо да го заплаши. И ще направя всичко, за да е в безопасност и да продължава да лети. Длъжник съм му. И аз имам своята амрия, както му казват тези хора. Нищо лично, мистър Синг.

— Разбира се, че не, мистър Шарки. — И ще го направиш отново, помисли си Еверет. Без колебание или без дори да си помислиш, че ще сториш нещо нередно. Сега съм в безопасност, защото всички заедно сме в опасност, но когато настъпи моментът за избор между мен и кораба, ще ме продадеш. Няма да бъде лично; а деяние, продиктувано по силата на честта на Дълбокия Юг.

— Шшшт. — Шарки вдигна ръка. Бяха излезли на стар, изоставен селски път в долината, толкова обрасъл, че приличаше на тунел под надвисналите дървесни клони. Тук не ставаше за лов. Шарки се обърна към една рухнала фермерска порта в полето. — Заек.

— Къде? — прошепна Еверет.

— Там.

Момчето погледна по линията, в която сочеше пръстът на Шарки. Наистина беше заек, изправен и изпълнен с подозрителност, в най-далечния край на полето, където земята се издигаше срещу буренясалите покрайнини на изгубеното шосе.

— Никога няма да го уцелиш оттук с това — каза Еверет.

— „Той ще се появи сигурно, както зората.“

Шарки прибра пушката. От един джоб в шлифера му, който Еверет досега не бе виждал, мъжът извади елегантен револвер със сребърна дръжка. От друг таен джоб извади дълга метална тръба, която зави на дулото на револвера. От бракониерския джоб, където бе скрил фазана, извади кутията си за пури. С едно завъртане я преобразува в нещо, което приличаше на дървен приклад. Прикрепи го към дръжката на пистолета с едно изщракване. Револверът се бе превърнал в бижу винтовка.

— Айзенбах от Мюнхен в стария Горен Дойчланд. Най-добрият проклет оръжейник в света… или в който и да е друг свят, като заговорихме. — Шарки зае позиция за стрелба, прицели се и изпусна бавно дъх.

Изстрелът отекна. Заекът падна, убит на място. Куршумите на винтовките летят по-бързо от звука, помисли си Еверет. Животното бе мъртво преди още да е успяло да чуе убийствения гърмеж. Еверет изтича да донесе заека. От жив до мъртъв, само в рамките на миг. Беше видял този миг, малко потръпване, лекия изблик на живот, когато точният изстрел на Шарки мина безпрепятствено през главата на животното. Дори не бе разбрало. Смъртта беше да не знаеш. Беше нищо. Отсъствие. Заекът все още бе топъл в ръцете му. Козината му беше много мека. Еверет чувстваше как кръвта мокри пръстите му. Бащата на Шарки беше прав. Беше въпрос на морал да ядеш единствено онова, което си готов да убиеш.

— Никога досега не съм готвил заек — извика момчето.

Отсъствието на звуци от машини беше зловещо. Гласът му прозвуча високо и фалшиво, сякаш всяко растение и всеки облак го бяха погледнали укорително. Шарки махна на Еверет да се приближи. С два сръчни удара на ножа мъжът разряза и изкорми заека.

— Окачи го за ден-два и ще бъде бона. — Двамата продължиха нататък. Шарки не спираше да оглежда линията на живия плет по посока на комините на една изоставена ферма, които се издигаха от плетеницата на изоставената ѝ градина. — Наоколо може и да гнездят птици. Пилешкото е национална страст за нас, южняшките момчета.

Звукът бе нисък и мек и се разнасяше надалеч и ясно през тази призрачна Англия: ударите на перките през въздуха. Еверет погледна зад себе си. Горе на хълма вятърната турбина се въртеше. Стори му се, че вижда нечия фигура, просто петънце, което се издигаше от главината на ротора към отворения шлюз в търбуха на Евърнес. Помаха, макар да знаеше, че няма начин Макхинлит да го забележи. Въздушният кораб висеше над хребета като облак.

— Идвате ли, мистър Синг?

Къщата беше провинциално място за отдих. На задушения от бурени чакъл стоеше едно мъртво ауди. По жлебовете и цепнатините на колата растеше мъх. Бурните ветрове бяха разместили разхлопаните керемиди на къщата, за да открият слабите места и в продължение на няколко зими да оголят по-голямата част от покрива. Таванът бе преустроен в нещо като работилница. Олющени стени, разлепени тапети и рухнал гипсокартон по бюра и офис столове. Всички прозорци бяха счупени; по вятъра се вееха напоени от дъжда, избелели завеси. Еверет подуши гниещи килими и мухъл. Градините и моравите бяха превърнати в гъсти джунгли. В задръстения от листа плувен басейн имаше нещо синьо, подпухнало, светло и много, много умряло.

Шарки поклати глава.

— Не ми се вярва наоколо да има много пилешко.

Нещата се спуснаха рязко, бързо. Избликнаха иззад ъгъла на къщата. Еверет ги видя — три тъмни, ниски тела, по същото време, когато чу Шарки да вика предупредително. Рефлексите му се задействаха инстинктивно. Пушката изщрака, отново цяла, предпазителят беше вдигнат; прицели се и дръпна спусъка. Откатът едва не го събори, но изстрелът отнесе първото създание, връхлитащо през двора. Другите две продължиха напред. Еверет се забори с пушката. До него Шарки извади другата пушка. Двете равни пуквания накараха от околните дървета да литнат ята от птици.

— Добре ли сте, мистър Синг?

— Да — беше стрелял и убил, без да мисли. — Добре съм.

— Имате точен мерник, сър.

Еверет се приближи да огледа мъртвите неща. От такова късо разстояние рязаните пушки бяха брутално оръжие. Телата бяха ужасно обезобразени. Но нямаше как да ги сбърка. Кучета. Кльощави, озъбени и изгладнели. Едното имаше лисичия външен вид на териер, другото — наострените уши на овчарка. Третото бе по-голямо, с къдрава козина и дълги уши на обикновен пудел, но всички изглеждаха така, сякаш вече наполовина са се разделили с първоначалната си порода и повече наподобяват предците си вълци. Кучешката ДНК всъщност не беше чак толкова разнообразна. След още десетина поколения вероятно отново щяха да се превърнат във вълци.

От очите, ушите и ноздрите на мъртвия териер изтичаше чернота и образуваше локва под главата му. Локвата се движеше, кипеше, сякаш оживяла от милиони насекоми. Движеха се, издигаха се на купчини, променяха формата си. Това не беше кръв. Еверет отстъпи. Сега чернотата се изливаше от очите, ушите и ноздрите на другите кучета и оформяше потоци, които пресичаха тухлите на автомобилната алея, протичаха един към друг, целенасочено и интелигентно. Потоците се сляха с локвата от кипящата чернота около мъртвия териер.

— До мен, мистър Синг — обади се Шарки. Еверет отстъпи от масата от бълбукаща чернота. — Можеш ли да презареждаш пушка?

— Да, сър.

— Направи го, бързичко. Ще ти потрябва.

Еверет отвори пушката и пъхна два нови патрона. Шарки държеше на прицел с револвера и пушката си чернотата, по чиято повърхност вече се появяваха мехури. От мрака изникваха очертания, след което се разединяваха и разтваряха в течността. Очертания като малки ръце и лисичи глави, птичи криле и разтворени челюсти, виещи от тъмнината. Чернотата потрепери и се оформи като глава на куче, която опитваше да се освободи от течността. Разпадна се безформено. После чернотата потръпна отново и пак оживя — куче, вълк, цербер, черен и огромен, с приведена, изгладняла глава.

— „И на челото ѝ имаше написано име: ТАЙНА; ВЕЛИКИЙ ВАВИЛОН, МАЙКА НА БЛУДНИЦИТЕ И НА ГНУСОТИИТЕ НА ЗЕМЯТА“ — каза Шарки. — Върни се в смолните кладенци, изчадие сидимско!

Еверет стреля — част от секундата по-късно. Адският вълк се разлетя на парчета в експлозията на черната течност. Чернотата покапа от клоните на обраслите дървета и потече по фасадата на къщата и изящните извивки на изоставеното ауди.

— „Та ще очисти левийците, и ще ги претопи като златото и среброто“ — обяви Шарки, като вдигна оръжията си.

Капките черна тиня пробягаха по улеите между тухлите на алеята. Струйките се сляха, потекоха заедно в потоци, в локва около мъртвия териер. Локвата се надигна в мехур, по повърхността ѝ се стрелнаха шарки, сетне се свиха в спазъм и отново оформиха цербера.

— Оттегляме се, мистър Синг — каза Шарки. — Бавно. И гледай да оставам между теб и изчадието. Не сваляй очи от него.

Адският вълк приклекна. Наежен. Оголи черни зъби. От острите им ръбове покапа черна течност. Изръмжа. Ръмженето прозвуча като разкъсани черни неща.

— Бавно и постепенно, мистър Синг. Държа го на мушка. Не мога да го убия, но мога да го поизмъча. Колко патрона имаш?

— Четири.

— Аз също. И каквото е останало в револвера.

Недостатъчно, помисли си Еверет. Церберът се приведе още повече, а краката му се напрегнаха за скок.

— Когато ти кажа, бягай. Бягай така, все едно всеки дявол от деветте кръга на ада иска душата ти.

— Но, Шарки…

— Ти си единственият, който може да спаси кораба от този забравен от Бога свят. Готов?

И церберът скочи. Когато увисна във въздуха, сякаш закри цялото небе. В този момент Еверет разбра, че Шарки е мъртъв и че той е мъртъв, по-лошо от мъртъв — че ще ги погълнат, обладани; бяха обречени да се превърнат в бездушни кукли на конци в плен на мрака вътре, подобно на кучетата. А после се разнесе високо скърцане, което събори Еверет на колене. Звукът бе така остър, че се принуди да притисне ушите си с длани. Видя как адският вълк се превърна в голям, летящ плисък от чернота, който се изсипа на земята като пороен дъжд.

Въздухът се накъдри като мараня и се превърна във фигури с шлемове, бойни раници и броня в медни цветове. Шестимата войници обградиха Еверет и Шарки с прицелени оръжия. Шарки внимателно остави на земята пушката и винтовката, след което вдигна ръце. Кимна на Еверет да направи същото. Двама войници провериха пръските чернота по тухлената настилка. Единият вдигна нещо като сканиращо устройство. Другият насочи оръжието си към черното петно — оръжие, каквото Еверет дотогава никога не бе виждал.

— Няма активност, мадам — каза мъжът със скенера. — Мъртво е. За постоянно.

Вторият войник метна оръжието си през рамо и го закопча в скобата му.

Един от войниците пристъпи и докосна яката си. Сложно устроеният му шлем се разгъна като устата на насекомо. Като в „Хейло“, помисли си Еверет. Във вътрешността на бронята се оказа жена в началото на трийсетте, с четвъртито лице и руса коса, която потъмняваше до черно в корените. Беше от тези, които виждаш в някое начално училище или докато търси място за паркиране пред „Теско“, а не в бойно снаряжение, след като току-що е размазала някакво зло, течно зомби без душа, из целия двор на провинциална къща в руини.

— Аз съм лейтенант Елена Кастинидис от отряд „Агистрат“ №27, Оксфордско командване — представи се тя. — Арестувани сте.

Седнал на перваза на средновековния каменен прозорец, Еверет гледаше към квадратния вътрешен двор долу. Вечерта запращаше дълги сенки от старите дървета образци във „Фелоус Гардън“ през спретнатите морави и добре почистените чакълести алеи. Последните лъчи дневна светлина улавяха шпила на параклиса и кулите на мястото, където колежът граничеше със „Сейнт Джайлс“. В задълбочаващия се мрак Еверет можеше да различи защитното поле, което блещукаше като ореол в здрача.

— Ей, тате — прошепна той. — Влязох в „Оксфорд“.

— Шест милиарда души, капитан Сикссмит. — Гласът на разточително облечената жена звучеше дрезгаво в обширната зала. Думите ѝ бяха ясни и ужасяващи. — Осемдесет процента от човечеството е… не, не мъртво. Далеч по-лошо. Трансформирано. „Повече от човешки“, както казват Наан… когато изобщо говорят с нас. Всички тези хора се промениха. Изгубихме ги завинаги. Бяхме умни и гениални, капитан Сикссмит. Блестящи. Нашите култура, технология, постижения бяха обект на завист из Деветте свята, дори на Земя 4… защото бяха нашите постижения. Може би проявихме арогантност. Може би бяхме заслепени от онова, което нашите Портали на Хайзенберг ни показаха за множеството начини, по които онези светове се различаваха. Може би защото бяхме Земя 1, първият свят, разработил скока на Хайзенберг… тъкмо тук, в този колеж, капитан Сикссмит. И ние бяхме основателите на Множеството от Познати светове. Трябваше да водим останалите и да даваме пример. Или може би видяхме колко необятна е Целостта… всички онези милиарди други Земи… и разбрахме, че никога не бихме могли да проучим всички. Винаги щеше да има поредната Земя отвъд, и поредна, и поредна. Каквато и да беше причината, обърнахме гръб на невъобразимо обширното, за да се съсредоточим върху съвсем малкото. Щяхме да осъществим последната индустриална революция, онази, която да ни осигури контрол върху самата материя.

— Нанотехнология — прошепна Еверет в ухото на Сен. Все още стояха приклекнали близо до дървения парапет в края на малката галерия, горе в сенките. — Инженерна манипулация на нещата във възможно най-малък мащаб. Двигатели, направени от един атом, умни молекули, машини, по-малки и от най-малкия вирус.

— Еверет.

— Има една идея, свързана с нанотехнологията… нещо, наречено репликатор. Нещо като миниатюризирана машина на Фон Нойман… извинявай, не знаеш какво е това. Както и да е, репликаторът е наномашина, която построява свое копие, а това копие построява копия, които на свой ред се копират. Съвсем скоро разполагаш с милиарди, трилиони копия, които удвояват броя си на всеки няколко секунди. Отначало се случва бавно, но става все по-бързо и по-бързо. Накрая репликаторите могат да изядат цяла планета. Експоненциален растеж. Втората степен е доста страшно нещо в света на математиката…

— Еверет, млъкни. Искам да чуя доната.

— Разработихме прототип на нанотехнологичен репликатор — каза Императрицата. — Моделирахме го по образеца на най-успешния микрорепликатор, който до този момент ни бе познат — на вируса. Не е необходимо да знаете всички подробности. Онова, което трябва да знаете, е, че беше гениално. Оказа се по-успешно, отколкото някога бяхме мечтали, но го изпуснахме от контрол. Обърна се срещу нас. Не, не е точно така. Това му придава нещо като собствена воля, някаква злонамерена интелигентност. Единствената му цел е да се дублира и да издирва материали, които да преобразува в още репликатори. И тъй като бяхме използвали дизайна на вирусния модел, нещо органично, търсеше органична материя, с която да се подхранва. Нас, капитан Сикссмит. Изгубихме шест милиарда човешки същества. Видели сте тъмната кула на Канари Уорф. Това са остатъците от лондонската популация. Париж, Ню Йорк, Пекин, Лагос, Кайро: все едно и също, навсякъде по света.

— Видях я — обади се капитан Анастейзия.

Внезапно заговори лейтенант Кастинидис, а гласът ѝ бе силно напрегнат:

— Не сте видели нищо. Не и в истинския смисъл. Огледахте ли лицата? Видяхте ли ги истински? Всички си имаме по някой там вътре. Повечето близки наши хора. Бях дете, когато се появиха Наан, на четиринайсет години. Моята майка, баща ми, голямата ми сестра, цялото ми семейство… всички, които познавах, за които ме бе грижа и които обичах… всички са там вътре. Нищо не сте видели. Нищо.

— Благодаря, лейтенант — се чу гласът на слабия офицер. Капитан Хърбавел, помисли си Еверет. Винаги измисляше свои собствени имена за хората. — Удариха ни здраво. Стигнахме до ръба. Гледахме в лицето окончателното измиране на човешкия вид. Но се сражаваме, капитан Сикссмит. Сражаваме се с враг, който е прекалено малък, за да бъде забелязан с просто око, който лети по вятъра като прах, който може да инфектира живо тяло и да го изяде отвътре навън, който може да приеме каквато форма пожелае. Разработихме нови технологии, нови оръжия, защитни съоръжения. Все още не е напълно сигурно дали ще спечелим. От нас останаха малцина. Разпръснати сме, разделени сме, отблъснати в покрайнините, островите, отдалечените местности, които можем да отбраняваме. Оксфорд е аванпостът ни, щабът, откъдето ръководим нашата инвазия. Тук се доближаваме максимално до врага, оттук наблюдаваме какво прави, в какво се преобразява, това е място, през което опитваме да се доберем до плановете и стратегията му.

— Разбира се — прошепна Еверет в галерията горе. — Всички онези хора. Абсорбирали са паметта, целия им опит. Когато една комплексна система достигне определено ниво на сложност, бум! Пробужда се.

— Да не ти става хубаво, пиленце? — попита Сен.

— Веднъж вече комуникирахме с Наан — продължи жената. — Или по-скоро веднъж Наан комуникираха с нас, само веднъж, в съобщение, излъчено до всеки оцелял човешки аванпост: „Това е Наан. Това е бъдещето на разума на тази планета. Това идва след човечеството. Времето на човечеството е приключило. Считайте себе си за последното поколение на един отмиращ вид. Ерата на Наан настъпи и ще продължи вечно. Вие ще го приемете и ще изпитвате радост от ролята, която изиграхте, за да се появи Наан. Целта на Наан е да се разпространи в тази и във всяка друга вселена, да приобщи целия живот и да се превърне в крайния разум“. — Осемдесет думи, двайсет секунди. Нищо оттогава. Единствено мълчание… И Наан, които бавно асимилират всеки биологичен живот. Какво сте чували за нас, капитан Сикссмит? Какви легенди се разказват за нас на вашия свят? Екологична катастрофа, технологичен колапс, машинен бунт, чума, която е превърнала хората в зомбита?

— Наноубийци, които се крият зад очите ти. — Този път Сен беше коментирала шепнешком.

— Наан са всичко изброено и по-лошо — продължи Императрицата. Разбирате ли сега защо този свят е затворен, напълно и за постоянно? Не можем да позволим на Наан да напуснат този свят. Изпуснем ли го в Деветте свята, никога повече няма да можем да го ограничим.

— Така че изпитахме загриженост, когато товарен въздушен кораб от Земя 3 се появи от нищото над онова, което някога беше Хакни — каза Капитан Хърбавел.

— По всичко личи, че карантината ви не е толкова добре затегната, колкото си мислите — каза небрежно капитан Анастейзия.

Думите ѝ потънаха като камък във вода. Очите на всички зад високата маса се вторачиха в нея. Съществуваше мълчание, което можеше да сплаши дори Анастейзия Сикссмит.

— Не беше достатъчно просто да запечатаме скоковите портали — обади се Капитан Хърбавел. — Практикуваме пълна планетарна хигиена. Имаме защитни кодове на всички наши портални адреси. Всичко, което опита да скочи от… или във… който и да е от нашите Портали на Хайзенберг, бива пренасочено автоматично. Вместо да пристигне в крайната си точка, се появява в конвективната зона на слънцето. Нашето слънце, но в друга вселена. Разположението в пространството е различно. Пет милиона градуса могат да се погрижат отлично за всяка Наан зараза. Или за каквото и да е друго, като заговорихме. — Офицерът остави намекът в думите му да увисне във въздуха. — Така че, капитане, кажете ми, защо вие не сте се превърнали в пепел във вътрешността на слънцето?

Еверет забеляза, че Шарки хвърли поглед на капитан Анастейзия. Главата ѝ кимна едва забележимо. Казваше му: Довери ми се, аз съм капитанът. Довери ми се така, както ми се довери, когато предизвиках Ма Бромли на ръкопашен бой на мостика на собствения ѝ кораб над пагубните плитчини на Гудуин Сендс.

— Откраднахме скоков пистолет — отговори капитан Анастейзия с простичка откровеност.

— Този тук? — Капитан Хърбавел извади скоковия пистолет от скритото чекмедже в задната част на високата маса и го остави на издраскания лакиран плот пред себе си.

— Много добре ви е известно, че да, сър — отвърна капитанът.

— И сте го откраднали, казвате?

— Откраднах го, сър. От специален пратеник на Множеството на Десетте познати свята — уточни капитан Анастейзия. Сред офицерите и длъжностните лица премина изумено мърморене.

— Защо не излъга? — изсъска Сен толкова високо, че Еверет изпита опасение, че ще ги чуят.

— Какъв е смисълът? Знаят всичко — прошепна в отговор той.

— Смисълът е, че така постъпват ветровиците. Сухоземните не заслужават да знаят истината.

Само че тя излъга, помисли си Еверет. Не капитан Анастейзия беше отнела скоковия пистолет на Шарлът Вилие. А той, Еверет Синг.

— Може би въпросът, сър, преди всичко е как един представител на Множеството е успял да се сдобие с такъв пистолет — продължи меко капитан Анастейзия. — Множеството трябва доста да е закъсало, след като на дипломатите му се налага да ходят въоръжени.

— За капитан на търговски въздушен кораб сте доста добре запозната с интерравнинната политика — отбеляза Капитан Хърбавел.

— Народът ми цени високо доброто образование — отвърна капитанът.

— Мадам, определено не сте в позиция да се държите лекомислено — отсече Капитан Хърбавел. Императрицата вдигна ръка.

— Достатъчно, бригаден генерал — заповяда тя.

Значи така, помисли си Еверет. Бригаден генерал Хърбавел.

Императрицата отново насочи вниманието си към капитан Анастейзия:

— Десет Познати свята ли казахте?

Еверет не виждаше лицето на капитан Анастейзия, но знаеше, че тя се усмихва. Сен стисна юмрук: бяха постигнали малка победа.

— По-рано тази година Земя 10 осъществи независимо контакт със Земя 2 — отговори капитан Анастейзия. — Множеството изпрати дипломатическа мисия, която да започне преговори по присъединяване.

Сега заговори нов глас, който Еверет разпозна. Направо разкъса сърцето му:

— Което вероятно би обяснило това устройство.

Еверет приближи още повече парапета, като се напрягаше да чуе по-добре, изплашен, че една невнимателна стъпка или бутнато гълъбово перо от ръба може да привлече вниманието към тях. Теджендра остави Доктор Квантум върху дългата издраскана маса. Носеше обикновен тъмен костюм и закопчана догоре риза без яка.

— Моля, обяснете, доктор Синг — каза бригадният генерал.

— Това е преносим компютър. Относително високотехнологичен по стандартите на останалите Познати светове, но дори не се доближава до нашето равнище.

— Не виждам как… — започна Бригаден генерал Хърбавел.

В гласа му се долавяше леко раздразнение. Еверет имаше впечатлението, че баща му с удоволствие предизвиква военните. Не, не баща ми, помисли си той. Никога не е бил мой баща. Но този доктор Синг сякаш правеше същото, което би направили баща му в тази ситуация.

— Идеята на скоковия пистолет е, че отваря портал към случайна паралелна равнина — продължи доктор Синг, като прекъсна офицера по средата на изречението. Все пак гласът му беше по-мек от гласа на Теджендра, който Еверет познаваше, някак по-извинителен. — Шансовете да пристигнат по-скоро в нашата вселена, отколкото във всички останали са толкова малки, че математически са незначителни.

— И искате да кажете…? — отсече бригадният генерал. На Еверет му се стори, че видя как доктор Синг се присви от шибващата интонация.

— Направили са директен скок.

— Като са използвали това… устройство?

Жената отново вдигна ръка, за да накара генерала да замълчи.

— Казвате, че са разрешили навигационния проблем?

— Така смятам, агистрат. Програмният език е различен от нашия, но интерфейсът е доста праволинеен. Това е седемизмерен топографски колектор на матриците на квантовото поле за седем милиарда свързани паралелни вселени.

По-възрастната жена се обърна към доктор Синг и повдигна вежда.

Бригадният генерал вече бе забележимо раздразнен и хапеше долната си устна.

— Някой ще ми…

— Оставете доктор Синг да се изкаже, генерале.

— Разбира се, агистрат. — Той почти изплю последната дума.

— Вярвам… разбира се, не разполагам с експериментални доказателства… но вярвам, че това устройство, стига да е настроено правилно, би способствало отварянето на Портал на Хайзенберг където пожелаете. И не просто до друг Портал на Хайзенберг. А във всяка една точка на всяка една паралелна вселена. Навсякъде в Целостта. Не просто из деветте… извинете, десетте свята на Множеството.

— Боже мой — произнесе тихо лейтенант Кастинидис.

— „Ще ги водя в пътеки, които им са били непознати; ще обърна тъмнината в светлина пред тях, и неравните места ще направя равни“ — обади се Шарки.

— Капитане, вярно ли е това? — обърна се агистратът към капитан Анастейзия.

— Да, мадам. — Капитан Анастейзия бе отговорила простичко и ясно, както една жена с отговорност и власт на друга.

— И как се сдобихте с това устройство?

Еверет затаи дъх. Щеше ли да излъже? Имаше ли смелостта да каже истината?

— Моят народ има една дума: гаферия. Означава традицията да даваш убежище и подслон на изгубени пътешественици. Но можем да проявяваме и… гъвкавост. При нас дойде младеж. Беше бежанец. Целият негов свят бе по петите му, защото притежаваше машината, която сега е в ръцете ви, доктор Синг. — Нищо в гласа или поведението на капитан Анастейзия не издаваше, че разпознава копието на Теджендра. Еверет виждаше част от профила на Шарки. Неговото лице също оставаше безизразно. — Беше сам, далеч от дома, съвсем сам в непознат свят, където нямаше на кого да се довери. Какъв друг избор имах?

— След малко ще се разплача, Еверет Синг — измърмори Сен.

— Не.

— Какво?

— Млъквай.

Генералът се канеше да се намеси, но агистратът отново вдигна ръка.

— Вашият… уникален гост. Ще си поговорим с него.

— Той е на четиринайсет години, мадам — обясни капитан Анастейзия.

— Очаквате от мен да повярвам, че единствената работеща карта на Целостта се намира в ръцете на тийнейджър? Бог да ни е на помощ.

— Това е думата ми, мадам. Дали ще ми повярвате, зависи от това дали до вас са достигнали разкази, че думата на една жена от ветровиците е закон.

— Чувала съм разказ, който е достатъчно интересен, че да ми се стори убедителен.

Генералът повече не можеше да се въздържа.

— Агистрат, с цялото ми уважение. Вече става дума за проблем в сигурността.

— Генерале…

— Оцених риска и нямам друг избор, освен да се позова на Отбранителен протокол 4.

— Какво е това? — прошепна Сен.

— Откъде да знам? — Еверет видя как доктор Синг си пое остро дъх и седна поизправено, сякаш по гръбнака му бе пробягала ледена тръпка. Лейтенант Кастинидис хвърли разтревожен поглед на командващия си офицер. — Но не смятам, че е хубаво.

— Лейтенант, придружете капитана и първия ѝ офицер до карцера.

По средновековното дюшеме изскърцаха краката на тежки столове. Сен пъхна ръка в палтото си, за да извади картите таро „Евърнес“. Извади една от тестето, обърна я между пръстите си и я пусна съвсем, съвсем внимателно през една пролука в пода на галерията. Картата се преобърна и преобърна, преобърна, пропадайки сякаш безкрайно. После удари пода и времето отново потече нормално. Секунди по-късно върхът на ботуша на Шарки се спусна към нея и в последния момент се дръпна, за да я избегне. Шарки светкавично спря, наведе се, грабна картата и я пъхна в ръкава на обемния си шлифер. Вдигна поглед нагоре и намигна.

— Вие също, доктор Синг — нареди генералът. Копието на Теджендра погледна обезпокоено агистрата. Тя кимна. — И оставете устройството! — заповедта бе дадена с повишен тон.

— Сен — прошепна Еверет. — Дай ми управлението на алпинисткото въже. — Ще последвам та… доктор Синг.

Момчето надникна предпазливо през прозореца. Времето се бе променило, откакто със Сен бяха влезли в галерията. От небето се сипеше лек, ситен снежец. Ветровиците и военният им ескорт бяха достигнали козирката над стълбите на колежа. Копието на Теджендра прекосяваше двора, вдигнал яка, за да се предпази от неочаквания снеговалеж. Сен свали управлението и сръчно го надяна на китката на Еверет.

— И внимавай с него, оми. Аз ще остана тук. Не възнамерявам да изпускам този комптатор от очи. Нямам никакво доверие на онзи шарпи там долу.

Вятърът подхвърляше снега около Еверет, който следваше учения през градината на колежа, оголена и обвявана от зимата. Оксфордската защитна система блещукаше над покривите и малките кули на Каяфас Колидж.

— Доктор Синг.

Професорът спря сред потъналите в сенки сводове на стълбището.

— Да? — Той се взря през налитащия сняг към фигурата, която бе повикала името му. — Не си толкова възрастен, колкото си мислех. Слязъл си от въздушния кораб, нали? От Земя 3.

— Не — отговори Еверет. — Не от Земя 3.

Копието на Теджендра пристъпи извън здрача на каменното стълбище в светлината от желязната скоба на стената. Еверет за пръв път го огледа ясно. Беше Теджендра Синг, но от тази вселена. Подобен на баща му във всяко отношение, дори чертите на лицето, но едновременно с това различен. Животът и опитът бяха променили тялото му другояче, бяха очертали и оформили изражението му по друг начин, бяха посребрили косата, брадата и мустаците му. Той, но не е той. Доктор Теджендра Синг се намръщи към Еверет. В светлия конус на окачения фенер се сблъскваха хвърчащи снежинки. Чак тогава Теджендра разпозна човека пред себе си.

— О, Боже мой.

Ръцете му посегнаха към устата в шок и ужас. Изглеждаше така, сякаш е видял призрак. Може и да си, помисли си Еверет, от друг свят. Може би тъкмо това са призраците, премигвания от паралелни светове, които се появяват в този.

— Аз съм Еверет Синг — произнесе той.

— О, момчето ми, наистина си, да, наистина си — заекна доктор Синг. — Но как изобщо е възможно… Не можеш да си… Но си…

— Баща ми е Теджендра Синг от…

— Отдела по физика на мултивселената в университета Импириъл Юнивърсити, Лондон — довърши доктор Синг.

— Отдела по квантова физика, Импириъл Колидж, Лондон — поправи го Еверет.

Фъртуната вееше около тях.

— Влизай, влизай — каза внезапно доктор Синг. — Трябва да… Имам въпроси… Просто ела. Ще настинеш тук. — Той влезе в сенките под козирката на стълбището и отвори тежката дървена врата към приземната си квартира.

— Не би трябвало да съм тук. Мислят, че са ме заключили — обади се Еверет.

Теджендра Синг се усмихна и сърцето на Еверет Синг подскочи. Беше усмивката на баща му — рядка и внимателно разпределена във времето поява, но когато идваше, преобразяваше цялото му лице.

— Военните си мислят, че управляват тази база — каза Теджендра. — Възползвам се и от най-малката възможност, за да им се опълчвам.

Стаята приличаше на онази, от която бе избягал Еверет: неравен под, студ, който се излъчваше от каменните рамки на прозорците, дървена облицовка на стените. Таванът бе нисък и разчертан от тъмни, разкривени греди. В една стара камина, почерняла от поколенията пламъци, грееха горящи дърва, преградени с метална мрежа. От двете ѝ страни бяха поставени едно срещу друго две кресла с облегалки за главата. На малката кръгла маса блестеше екран. Еверет не виждаше никъде таблет или лаптоп.

— Холография — обади се доктор Синг, щом забеляза къде са спрели очите на Еверет. — Чувствай се като у дома си.

Еверет си позволи внимателно да се отпусне в стола. Кожата проскърца. Накара го да се почувства пораснал. Точно по този начин се отнасяше към него баща му винаги, като към приятел, цивилизован човек от мъжки пол. Видя, че копието на Теджендра се взира напрегнато в него, но отклони поглед.

— Съжалявам. Плашещо е… Приличаш на… нея. На колко си години?

— На четиринайсет. През май на петнайсет.

Доктор Синг затвори очи. Еверет видя по лицето му стара, дълбока болка.

— Май. Хиляда деветстотин деветдесет и седма година. Помня май месец на тази година. Пътувах с последния ескадрон реактивни самолети, за да се измъкна от града. Спасяваха учените. Учените и политиците. Всички останали не бяха от жизнена важност. Наан връхлитаха от всички страни конвоя на летището, от всички страни. От канализацията и канавките, от небето… Така се придвижиха толкова бързо през Лондон; плъховете и гълъбите. Асимилираш ли тях, разполагаш с цялата канализационна мрежа, подземните влакове, електрическата система… Ако не си на повече от десет стъпки от някой плъх, не си на повече от десет стъпки от Наан. Под земята и в небесата. Беше след клането на площад „Нелсън“. Едва тогава осъзнахме срещу какво сме изправени и че няма надежда за победа. Да се сражаваме срещу птици и гризачи? Наричам го клане… но може ли да се нарече така, ако няма убити? Но всички умряха, всички онези хора, които се стекоха на площад „Нелсън“, за да погледат лъвовете и да потопят крака във фонтаните, да видят паметника на Нелсън, да се снимат как хранят гълъбите. Инфектираните с Наан гълъби. Престанаха да са хора. А това е умиране.

Доктор Синг замълча. После погледна право в Еверет.

— Но как би могъл да знаеш за случилото се тогава? Не си бил там. Не си бил роден. Така и не се роди. Площад „Нелсън“, а после нападението срещу подземните влакове. Всеки човек в метрото просто изчезна през онзи ден. Асимилиран от Наан, всмукан в тръбите, въздуховодите и жиците. Откриха, че целите стени на тунелите са полепнали с черна слуз. Това бяха хората. Десетки километри от тях. Изглеждаше като потресаващ брой жертви, неизчислими. Сега е просто статистическа отметка. Правителството състави планове за евакуация на Лондон. А след това на Кучешкия остров започна да израства кулата.

Веднъж Еверет бе гледал по Би Би Си една природонаучна поредица за дивия живот, водена от Дейвид Атънбъроу. В един от епизодите дъждовната гора беше заразена с гъбички. Това се бе сторило доста зловещо на деветгодишния Еверет, който гледаше телевизия в неделя вечер. Случилото се след това щеше да запомни завинаги. Гъбичките си проправяха път чак до мозъка на мравката. Превръщаха мравката в зомби, караха я да се изкачи до най-високата точка на растението, където тя вкопчваше челюстите си в стъблото и преставаше да се движи. Време беше истинският ужас да започне. Празната черупка на мравката се свиваше и рухваше в себе си, докато гъбичките я изяждаха отвътре. Сетне, посредством ускорена във времето фотография, главата на мравката се разцепваше през средата и от нея се извиваше филиз: плодното тяло на гъбичката. Извиваше се и растеше, растеше, растеше, докато не пораснеше на десет пъти по-голяма дължина от тази на мравката. Гръбнак, кула. В самия край се спука и разпрати спори. Спори, които се пръснаха по вятъра, за да заразят други мравки. Деветгодишният Еверет откри нещо за вселената. Не беше мила и не беше любезна, и не притежаваше морал или способността да проявява милост. В нея нямаше човещина. Просто съществуваше. Беше от най-плашещите ужаси, защото бе реално. След това Еверет видя кулата от нанотехнология, издигаща се от мястото, където в неговия свят се намираше Доклендс, подхранвана от изгризаните отвътре тела на жителите на Лондон.

— Тогава вече разбрахме, че нямаме време — продължи доктор Синг. — Трябваше незабавно да напуснем. Осем милиона души едновременно. Беше пълен хаос. Пътищата бяха задръстени с километри. Железопътната мрежа не функционираше. Никой не смееше да използва подземните тунели. Полицията не можеше да се придвижва. Армията опитваше да превозва войници с хеликоптери, които да организират евакуацията. Нямаше как да се получи. Никой не очакваше да се получи. Ако някой въобще успееше да се измъкне, щеше да е неочакван бонус. Очакваше се да изгубим цялата лондонска популация. На мен беше даден път с приоритет заради университета… изпратиха хеликоптер до Източен Лондон, за да вземе Лора, с която щяхме да се срещнем в Бирмингам. Семействата на учените също имаха предимство.

— Лора — каза Еверет. — Моята майка.

— Твоята майка. Моята жена. Живеех в Импириъл… спяхме под бюрата и опитвахме да разработим нещо, което да използваме срещу Наан. Тя все още беше в Стоук Нюингтън.

— Роудинг Роуд — каза Еверет.

— Номер 43. Току-що бяхме купили къщата. Ужасна ипотека. Все едно сега има някакво значение. От полицията прибираха всички от приоритетните списъци и ги извозваха до евакуационната точка в парка „Финсбъри“. Евакуационна точка. Прекараш ли достатъчно време сред военните, ще започнеш да говориш като тях. По-късно един от войниците ми разказа какво се е случило. От Хайд Парк до Хакни Уик всяка улица била задръстена. Нищо не помръдвало, не можело да се помести, нито имало надежда за придвижване. Чувах автомобилните клаксони чак от Импириъл. Хора, които опитват да отнесат вещите си. Натовари го в багажника, натъпчи ремаркето, завържи го за покрива, напъхай го около пасажерите; не искали да се разделят с живота си. Човек би си помислил, че ако става дума за живота или вещите ти, едва ли би било въпрос на някаква дилема. Грешка. Вещите са били животът им. На Стамфорд Хил не помръдвало нищо. Войникът твърдеше, че през живота си не бил виждал нещо подобно. Били наблъскани чак до витрините. Когато видях какво е положението в Централен Лондон, опитах да ѝ позвъня, да ѝ кажа да се качи нависоко, на някой покрив. Беше облечена със съответния цвят за деня… на всички от списъците беше наредено да се облекат в жълто… щяха да я забележат и да я вземат. Комуникационните мрежи бяха претоварени. Хеликоптерът приближавал евакуационната точка, когато войникът видял нещо, което му заприличало на огромно ято от скорци. Били като облак, който се простирал от единия до другия край на хоризонта. Не било възможно, помислил си. В цялата страна няма толкова скорци, какво остава за Лондон… Това били Наан. Вече не ядели гълъби или плъхове. Били научили всичко необходимо от тях, след което ги захвърлили. Били просто гориво.

— Видяхме около кулата да лети нещо — каза Еверет. — Тогава се изтеглихме.

— Било е последното, което някой щял да види — каза доктор Синг. — Черен плясък на криле, идващ от небесата. Атакували всичко, което се движи. Падали като черен сняг, каза войникът. Видели как Наан се спускат върху хората и ги отнасят. Очите изчезват последни, човешки очи в чернотата. Разполагали с ранни прототипи на пушки за електромагнитен импулс, така че успели да разчистят евакуационната зона. Едва успели да се спасят. Лора не успяла. Тогава беше бременна във втория месец.

Зад ромбовете на стъклата снегът се трупаше, снежинка по снежинка.

— С мен? — попита Еверет.

— Да.

Страховете ти бяха неоснователни, Сен, помисли си момчето. Не ти си в онази черна кула. А аз. Ти никога не си се появявала в тази вселена. Може би наистина си такава, каквато се чувстваш: уникална. Сен Сикссмит, една-единствена. Съвсем сама в мултивселената.

Евърнес все още пазеше някои тайни и изненади. Вратата в горната част на стълбата, която се издигаше спираловидно от външния док, извеждаше до широка стая с щедри пропорции. Около една дълга маса бяха подредени осем въртящи се кресла с високи облегалки. Прозорецът зад тях предлагаше панорамен изглед към носа на въздушния кораб. Еверет осъзна, че досега е виждал Евърнес почти напълно отдолу, гледан отдолу. Погледът отгоре бе съвсем нова перспектива за него. Хералдическата рисунка на еднорози, палати и благородници се простираше около и пред него, посипана със ситен снежен прах. Помещението беше безупречно чисто, без най-малката прашинка, подобно на всичко на кораба на капитан Анастейзия, но въздухът миришеше на затворено и застояло със силен привкус на… какво? Нещо подлудяващо познато и наистина всекидневно.

— Полировка за мебели? — попита Еверет.

— Да, и защо не? — отговори Макхинлит. — Нановъглеродът се жужира бона с малко политура. Чудесна зърниста структура. Само най-доброто за безценните ни клиенти.

— Дивано в офицерската столова — беше избоботила капитан Анастейзия по високоговорителите, за да свика екипажа на кораба на съвет.

Докато заемаха местата си около масата, Сен прошепна на Еверет, че само веднъж досега е чувала да се свиква дивано. Тогава съветът бе гласувал дали да приемат предложението на Идлър за контрабанден курс до Горен Дойчланд в името на оцеляването на кораба.

Дочувайки за какво си говорят, Макхинлит се обади:

— И какво прекрасно решение беше.

На Еверет бяха наредили да направи кафе, две кани. Достатъчно за да държи екипажа на кораба буден през часовете, необходими за достигане на решение. Горещо кафе в студена, снежна сутрин.

— Могат ли да задействат Инфундибулума без твоя помощ? — попита капитан Анастейзия Еверет.

Настроението в помещението бе навъсено. Часовникът тиктакаше. До зазоряване, когато оксфордският аванпост се пробуждаше, трябваше да са измислили план за действие.

— Ако разполагат с достатъчно време, могат да разбият паролата ми — отвърна Еверет. — Използвах добра парола… в смисъл че на някой от нашите комптатори ще му трябват милиарди години, за да я кракнат. Така че да пресметнем… Тук разполагат с компютри от средата на деветнайсети век, което означава, че вместо това ще им трябват милиони, а не милиарди години.

— Или шарпите просто ще тикнат пистолет в ецила ти — каза Сен. — Или дори в моя ецил.

— Аа… — проточи Еверет. Трябваше да се сети за този вариант.

Беше толкова лесно да си прекалено умен. Прекалено умен понякога беше същото като глупав. Той се изчерви засрамено. Една подигравка в училище винаги успяваше да го уязви. Дана Макклърг, която можеше да намери слабото място на всеки и да подметне хаплива забележка срещу него: „Ха, Еверет Синг, не си толкова умен, колкото си мислиш“.

— Да. И нищичко не можем да сторим, за да им попречим — обади се Макхинлит. — Едно лекичко потупване по муцуната едва ли ще изплаши онези шарпи в хубавката им броня.

— Имаме и по-ефективни оръжия — каза Шарки, като погледна през ръба на чашата си с кафе.

— И скоковият пистолет все още е пистолет — изтъкна Еверет.

— Повече не искам да чувам приказки за оръжия — заяви капитан Анастейзия. — Не е присъщо за нашите. Винаги са ни превъзхождали по брой и въоръжение. Нашето оръжие е хитростта.

— „Ти идеш против мене с меч и копие и сулица; а аз ида против тебе в името на Господа на Силите“ — рече Шарки.

Той отново отпи дълга глътка от кафето си. Блещукащата зелена светлина на оксфордската защитна мрежа огряваше лицето му. Еверет се вгледа изучаващо в това лице за някакъв знак, намек, подсказка за онова, което мъжът от Атланта наистина мислеше по въпроса. Това ли бе денят, в който безопасността на кораба пак щеше да се окаже по-важна от Еверет Синг?

— Това поне знам с пълна сигурност: ако нямаме твоя комптатор, няма как да напуснем този свят — каза Макхинлит. — А аз поне нямам търпение да си разкарам гозбата от тази гадна дупка.

— Мистър Синг, твоят ба… доктор Синг е сигурен, че това устройство за квантово оплитане е в Импириъл Юнивърсити в Лондон, така ли?

— Да, мадам.

— Просто фандабидузи — обади се Макхинлит. — Ако не можем да се опълчим на шарпите, шансовете ни са по-зле и от тези на пръдня в ураган да проникнем в лондонски колеж, да намерим това устройство… а дори не знаем на какво прилича… и да си измъкнем обратно гозбите оттам, без онези дребнички нанозверчета да ни изядат мозъците отвътре. Благодарско, оми, отново ни приземи здравата.

Имаше право. Огромно, размазващо право. Нямаха никакво преимущество. Нямаха нито един силен коз. Не разполагаха с хитри трикове, дръзко бягство през покривите, подхвърлено въже в последния момент, плонжиране под вражеския огън. Видя, че Сен размесва с една ръка картите таро „Евърнес“ в скута си. Извади една, хвърли ѝ поглед, а след това, забелязвайки, че Еверет я наблюдава, я върна в тестето.

— Зная само, че трябва да го направя — каза момчето.

Капитан Анастейзия отпи от кафето си.

— Това, мистър Синг, е фантабулоза кафе. Как го направи?

— Измерих го — отговори Еверет.

За момент капитанът се наслади на аромата, като въртеше чашата си. Очите ѝ бяха затворени. После се отвориха, пълни със смелост и коварство.

— Ние имаме нещо, което те искат. Те имат нещо, което ние искаме. Просто. Ще постъпим така, както ветровиците винаги са постъпвали — обяви тя. — Ще сключим сделка. — Изправи се. Корабният съвет беше приключил. — Мистър Синг, тази вечер отнеси скоковия пистолет в каютата си. Напъхай го там, където тийнейджърите крият разни работи, които не искат другите да открият. Пази го добре. Мистър Макхинлит, мистър Шарки, ако обичате, удвоете вниманието си на пост, макар че, мистър Шарки, бих желала страховитите ви умения в преговорите утре да бъдат на най-високо ниво. Ще трябва да им обясним, че чавитата са ги шпионирали, и ще се наложи да ги убедим да ни гласуват доверие с Инфундибулума.

— „Чрез въздържаност се склонява управител, и мек език троши кости“ — обади се Шарки.

— Няма нужда от счупени кости — каза капитан Анастейзия. — Ние сме търговци. Ще търгуваме.

После се понесе през офицерската столова сред дъх на политура за мебели.

— Също като последния път, когато имахме дивано — прошепна Сен на Еверет. — Приказки с часове, а накрая си решава каквото е наумила.

Капитан Анастейзия се обърна на вратата за витата стълба и погледна гръмотевично осиновената си дъщеря.

— Мис Сикссмит, в каютата ви! Утре летим за Лондон и искам да сте добре отпочинала. Предвиждам гостуване от военните. И, по дяволите, ще изглеждаме хакни-тип-топ и в изправност.

На масата остана пълна кана и половина с кафе.

Еверет М докосна земята леко като създание от сънищата. Бутна нагоре пилотските си очила, удари ключалката на хамута и завлече бръснача до един осветителен стълб, наполовина скрит сред избуяла трева и пълзящи растения. Отвсякъде се издигаха кулите на Лондон. Еверет М бе съвсем сам. Той протегна ръце и се завъртя на триста и шейсет градуса. Извика силно, просто за да докаже съществуването си:

— Аз съм! В този мъртъв град съм! Еверет Синг!

От дърветата избухнаха птици. Дъхът на Еверет М се носеше на облаци.

Мадам Луна се приземи до него. Под нея сякаш не се огъна дори една тревичка. Не реагира на крясъците на Еверет. Не реагираше на каквото и да е.

Птиците направиха завой и бавно започнаха да кацат обратно по предишните си места. Ако наистина бяха птици. Наан можеха да приемат много и различни форми, можеха да носят чуждото тяло като костюм. На нищо в този свят не можеше да се има доверие. Копията Вилие бяха прави. Истината бе далеч по-ужасна от която и да е от легендите, раздухвани из общинското училище „Борн Грийн“.

Тъмната кула бе съставена от лицата на хората, асимилирани от нея. Еверет М нямаше нужда да ги вижда, за да е сигурен, че лицата ще го посещават още дълго в сънищата му. В миг на страх и съмнение беше загърбил ролята на Крал на Лондон, за да се превъплъти в самотен, изплашен и много, много премръзнал човек.

— Готови ли са акумулаторните батерии? — попита той. — Дай ми ги. Искам да се махна оттук.

Мадам Луна не помръдна. Еверет М се канеше да я попита втори път, нетърпеливо, когато главата ѝ трепна, леко движение, завъртане на врата като на птица.

— Идват.

Еверет М се почувства много, много малък и много, много сам.

— Кой? Какво?

— Въздушният кораб. Наблюдавам го на далекообхватните сензори. Странно. Изпитвам затруднения да установя точното му местоположение. Сякаш нещо внася смущения в приемателите ми. Като облак между мен и въздушния кораб. Движещ се облак. Но не точно облак, а по-скоро… сняг. Частици. Насекоми. Не. Не насекоми. Еверет Синг! Еверет Синг! Защитавай се. Наан идват.

Той. Беше той. Стоеше там, на снега, сред мъртвите Наан неща, облечен в същия боен костюм. Същата височина, същото тегло, същите крака, ръце и тяло. Същите длани и стъпала. Същото лице. Очите. При тях всичко се разпадаше. Очите не бяха неговите. Бяха съставени от десетки миниатюрни, черни клетки, като очите на насекомо. Улавяха светлината и я отразяваха в цветовете на дъгата, като на водно конче.

— Може ли да ме чуе отвън? — въпросът бе зададен на бойния костюм.

Да. Сега.

— Кой си ти? — попита Еверет М.

Двойникът му се усмихна притеснено, като обърна глава настрани. Еверет М би направил същото. Колко още му беше известно?

— В известен смисъл аз съм ти… но можеш да изпиташ силно безпокойство, ако разговаряш със своя двойник, така че няма да наричам себе си Еверет.

Само че съм се срещал със своя двойник, помисли си Еверет М. И тогава не изпитах силно безпокойство. Бях хладнокръвен, спокоен и напълно рационален. Но ти не го знаеш. И това е едно малко преимущество в моя полза.

— Наричай ме това, което съм — каза двойникът на Еверет М. — Наричай ме Наан.

— Приличаш на мен.

— Не е само до приликата, Еверет. В съвсем реален смисъл аз съм ти. Открихме твоята ДНК в базата ни от данни и я използвахме, за да построим този аватар. Смятаме, че може да не си толкова враждебно настроен към нещо, което прилича и се държи — и звучи — като теб. Имаме твоята ДНК, и все пак ето те пред нас. Това ни обърква.

— Изчисти тази кал от мен. — Еверет излъчи мисълта движи се към бойната броня. Механизмът на Трин се напрегна, но Наан веществото бе залепнало здраво около него.

— Не, не мисля, Еверет. Вече видях на какво са способни тези Трин пулсатори… и го почувствах. Каквото и да бъде сторено на мен или на която и да е част от мен… всички го чувстваме. Аз го чувствам. Имаш ли представа какво е? Все едно да изтръгнат част от теб. Отново и отново, и отново. Гори, Еверет. Гори.

— Какво искаш от мен?

Наан двойникът сви рамене:

— Озадачаваш ни. Твоята технология ни се съпротивлява. Всичко минава през теб. Не можем да го асимилираме. Мислехме, че разбираме вашата технология. Вие разработвате технология, с която да ни изтребите, ние използваме събраното знание, за да я заобиколим. Това е нещо, което досега не сме виждали. В общото ни съзнание няма нищо по този въпрос. Кой си ти? Откъде си?

Още веднъж леко преимущество. То не знае за Трин. Не знае за Земя 4. Не знае, че изобщо не съм от този свят. Но може да почака, докато размисля върху всичко това, а аз умирам от глад. Трябва да поема риск.

— Казвам се Еверет М Синг. Не съм от този свят. Идвам от Земя 4.

Наан двойникът мигна два пъти с насекомоподобните си очи.

— Изпращам тази комуникация до Съзнанието на Наан. Земя 4. Да. Имаме спомен за нея. Разполагам с колективните спомени на шестте милиарда човеци, които сме асимилирали, но все още има много познания, които предстои да интегрираме. А, да. Паралелни вселени. Един момент. — Наан двойникът наклони глава леко, сякаш опитваше да чуе по-добре през стаята интересен разговор. — Разумът на Трин. Това не е човешка биология. Ето защо не можем да я асимилираме.

Да асимилирате мен, помисли си Еверет. Да претопите мен в шест милиарда други. Да дадете на мен злокобни очи на насекомо. И ето го третото ми преимущество: от друга вселена съм.

Наан двойникът го изучаваше. Еверет М можеше да отвърне на погледа му без ужас и да забележи разликите, детайлите, в които двойникът не е напълно съвършен. Разбира се, очите. И бойният му костюм очевидно бе част от кожата на двойника: краката бяха боядисани в сиво, вместо посивели от топящия се сняг. Косата не се движеше съвсем правилно. Приличаше на косите на рисуваните триизмерни персонажи по филмите, сякаш се движеше под вода. Също както той бе сканирал Наан със собствените си сензори, така и те трябваше да са сканирали него отвън навътре. Още веднъж опита да задвижи бойния костюм със силата на волята си. Не. Но откъде знаеха каква е неговата ДНК? Освен ако…

Този път Еверет М потисна вика си. И осъзна едно нещо за храбростта. Храбростта се нуждае от публика. Тя е за останалите. Когато си сам, на чужд свят, в компанията на натрупана нанотек маса и познанията на шест милиарда някогашни живи хора — които по един или друг начин са били ти, — няма храброст. Има изобретателност. И има оцеляване. И докато Еверет М го осъзнаваше, разбра, че и със страха е същото. Страхът също се нуждае от публика. Никой, който е сам, не може да се страхува.

Въздушният кораб е на десет минути от нас, каза бойният костюм.

— Може би ще ти е интересно да знаеш, че току-що получих прогнозата колко време ще ни е нужно, за да асимилираме технологията на Трин — каза Наан двойникът. — Някъде в рамките на шест месеца.

— Имам по-добра идея — каза Еверет М.

— Бихме желали да я чуем.

— Трябва първо да освободите костюма.

Наан Еверет М отново наклони леко глава като любопитна птица.

— Съзнанието…

— Има шест милиарда като теб! И само един като мен!

Наан клонингът мигна два пъти. Еверет М почувства, че шията му внезапно отново можеше да се движи, а така също и раменете, ръцете му. Погледна надолу и видя как Наан веществото се отлива от него като черно наводнение. Торс, бедра, крака. Наан се оттекоха и го оставиха застанал в кръг от отъпкан сняг и бурени.

Вече не сме ограничени, каза бойният костюм.

— Да — каза Еверет М. — Превключи на вътрешна разговорна.

Вече сме на вътрешна, прошепна бойният костюм. Въздушният кораб ще пристигне след седем минути.

— Което ми дава времето да направя следното — обяви Еверет по вътрешната разговорна система: — Синьо, ламбда, орикс, лютиче.

Четирите кодови думи му даваха пълен достъп. Чарлз Вилие му ги бе повтарял пак и пак, и пак, чак до рампата за Портала на Хайзенберг, който бе изпратил на Земя 1 него и Мадам Луна/бойния костюм.

Без нито дума бойният костюм на Трин се разцепи по един шев от челото до слабините му. Панелите се оттеглиха и костюмът се отвори. Еверет М пристъпи невъоръжен, незащитен и съвсем сам по бойното поле, сред мъртвите Наан. Погледна своя двойник право в насекомоподобните нанотек очи.

— Да сключим сделка.

Един ритник от бойната броня на лейтенант Кастинидис разтроши прогнилата врата на панорамната тераса. Войниците на агистратурата се бяха строили в редица на тясната пътека. Еверет си проправи път между воините в обемисти брони и каменния парапет, за да заеме позиция в редицата. Редът беше важен: отряд 27 можеше да включи цивилните в своите Наан дезориентиращи полета, но обхватът беше ограничен. Ако човек се отдалечеше на повече от три метра от златистата броня на костюма, щеше да блесне като маяк на хипотетичните сензори, които Наан използваха, за да надушват биологична материя. И дезориентиращите полета имаха ограничен живот на работа. Също както отбранителната мрежа на Оксфорд постоянно променяше честотата си в отговор на постоянната еволюция в атаката на Наан, така и Наан намираха начини да виждат през дезориентацията и да локализират безценната човешка плът, скрита в сърцевината ѝ. Дървените дъски бяха покрити с коварен скреж под тежките подметки на Еверет, който се приземи тежко от рампата на въздушния кораб, подхлъзна се, улови се за парапета и изкрещя, когато парче варовик се откърти и се разби на моравата долу. На кораба никога не бе изпитвал страх от височини, но тук всичко беше разклатено, разнебитено и прогнило. Ако е безопасно за отряд войници в бойни брони, вероятно е безопасно и за мен, каза си той.

— Един съвет, сър — обади се Шарки, докато Еверет се провираше покрай него. — Убивай само онова, което трябва да бъде убито.

— Вашите оръжия не могат да убият Наан — извика лейтенант Кастинидис някъде от началото на редицата.

Високоговорителите на шлема придаваха механичен и анонимен тон на гласа ѝ, но можеше да бъде разпозната по името, изписано на гърба ѝ, двете звезди на раменните ѝ щитове и горгоната с коси от змии на шлема. Нарисувала си я сама, помисли си Еверет. За какво ти напомня? Гръцкия дом, гръцките родители? Погледът на горгоната те вкаменявал. Погледът на Наан нанася по-лоши поражения. Погледът, очите. Последни изчезват очите. Престани да си го мислиш. Престани да го виждаш във въображението си.

— Не, мадам, но могат да забавят сатанинските изчадия — каза Шарки. — И надявам се, да ги наранят. Да ги наранят лошо.

Отрядът беше във формация. Първи тръгнаха двама войници, следвани от Теджендра и Еверет с лейтенанта помежду им, после още двама войници, след тях Шарки и ариергардът от още двама. На Еверет Теджендра му изглеждаше ужасно смален и уязвим. Искаше му се да има какво да му даде, за да го накара да се почувства по-силен, да го увери, че всичко е под негов контрол. Не пистолет. Оръжието не ти вдъхва такава увереност. Човек използва оръжие, когато е изчерпал всички останали възможности.

— Влизаме — нареди лейтенант Кастинидис. — Цивилни: ще атакувате врага само по изрична моя заповед. По всяко време ще изпълнявате нарежданията ми автоматично и моментално, без забавяне или въпроси. По всяко време.

Еверет забеляза беглата усмивка на Теджендра зад приведения гръб на лейтенанта. Изражението на очите също му беше познато: пенджабската неуважителност към авторитета. Военни глупости.

Дървеното стълбище се виеше надолу покрай стените на кулата. Централната ѝ част бе заета от тежко скеле от греди, на което висяха комплект камбани. И в неговата Куинс Тауър беше същото, припомни си той. Беше ги чувал да бият в дните на дипломиране. Дървените стъпала скърцаха тревожно под тежестта на бойните брони на войниците. Еверет реши, че не е добра идея да се предоверява на парапета. Едно предупреждение беше достатъчно.

Малко по-нагоре по стълбите се чу вик. Високоговорителите на шлемовете правеха гласовете им едни и същи:

— Ей, вижте. Прилепи в камбанарията.

От гредите, които носеха камбаните на Импириъл Юнивърсити, висяха тъмни сенки като мъртви есенни листа, редове и редове от тях, увити в черни кожени криле. Еверет спря и се вгледа по-внимателно. Нещо не беше наред. Не съвсем като при бозайници. Бронираните леви ръце на войниците прихванаха целта. Тялото на Еверет се изпълни с болка, когато електромагнитните оръжия започнаха да се зареждат за изстрел.

— Не стреляйте — изкомандва лейтенант Кастинидис. — Веднага щом стреляме, ще разберат, че сме тук. Уинкълман, сканирай в долния обхват.

Войникът най-долу — другата жена в отряда, както бе разбрал Еверет, докато чакаше на външния док войниците да херметизират шлемовете си — вдигна скенера си. Прокара го бавно и методично през вътрешността на кулата. Електромагнитните ръкавици не се отделяха от целите си.

— Няма активност — обяви най-накрая редник Уинкълман.

— Не са мъртви.

— Но не са и живи.

— Продължавайте — нареди лейтенант Кастинидис.

Нито живи, нито мъртви. Еверет откри, че е затаил дъх и ходи на пръсти покрай шумолящите греди от спяща нанотехнология. Това ли беше останало от изследователите и студентите в Импириъл, онези, за които евакуационните самолети така и не бяха дошли? Замисли се за Колет Харт, на практика голямата му сестра, почти приятел, почти леля, от Импириъл на неговия свят. И в този свят ли беше работила с Теджендра Синг? Дали името ѝ беше присъствало в списъка с гении за евакуация, или останките ѝ бяха пръснати в стотиците прилепи на смъртта и Наан?

Едва дочака да достигнат дъното на кулата. Поредният ритник от лейтенанта накара вратата да отлети. В мрачната вътрешност на кулата нахлу светлина. Войниците закрачиха по поръсения със снежец двор — бронзово върху бяло. Евърнес изпълваше половината небе над главите им, прекалено голям, за да се приземи сред наблъсканите сгради с лекционни зали и изследователски комплекси.

Редник Уинкълман протегна ръка. Всички замръзнаха. Тя се завъртя в кръг, вдигнала високо скенера.

— Засичам Наан активност. — Еверет почувства как стомахът му се свива от страх. — От ниско ниво, малко над фоновото равнище. Получавам дребни, случайни пикове навсякъде около нас. Нищо сериозно. Има високо покачване в кривата на североизток, някъде около площад „Хайд Парк Корнър“.

— Променете честотите — нареди лейтенант Кастинидис. — Код 387. — Всички войници докоснаха левите си ръкавици. Потекоха цифри.

На една честота пред Наан, помисли си Еверет.

— Ще ми е доста по-спокойно без онзи голям, фантастичен въздушен кораб над главите ни. Сигурно грее като коледна елха на всички честоти — отбеляза лейтенантът и махна с ръка на отряда да продължи.

Стъпки от ботуши в снега.

Танцуваха на Луната, Шарлът Вилие и нейното копие Чарлз. Помещението бе поредното бяло Трин пространство, но в ниската гравитация двамата се издигаха и въртяха като ангели. Той носеше официални бяла вратовръзка и бял фрак; тя носеше оперни ръкавици, бижута и дълга бална рокля от черно-бял шифон, който пърхаше като пеперудени криле, докато тя се плъзгаше и политаше през белотата. Беше старомоден бален танц, с хореография за лунни условия, под песенния съпровод на известен в миналото естраден изпълнител. Беше едно от най-красивите — и в същото време най-неправилните — неща, които Еверет М беше виждал през живота си.

Шарлът Вилие мярна Еверет М и Мадам Луна, докато Чарлз изпълняваше поредица от плъзгащи се стъпки по белия под. Тя се измъкна без усилие от прегръдката му и полетя през разделящото ги пространство, за да се приземи, лека като пух, точно пред Еверет. На горната ѝ устна имаше една-единствена капчица пот. Косата и гримът ѝ бяха безупречни. Слоевете и воалите на роклята ѝ се слегнаха бавно около нея.

— Мистър Синг.

— Направих го.

Дали не видя как на червените устни на Шарлът Вилие потрепва едва забележима усмивка?

— Отлично. Доказа, че може да ти се има доверие. Орденът ще има отново нужда от специалните ти умения. А междувременно препоръчвам почивка и обнова. Заслужи си ги. А сега, ако ме извиниш, трябва да се преоблека. — Тя погледна бързо своето копие, който приглади пешовете на фрака си и се поклони леко и стегнато.

— Къде ще ходите?

— Трябва да се върна обратно. Ако не си забравил, се представям за служител на Социални грижи.

— Няма да се върна у дома?

— Не, Еверет. Нали си под прикритие. Стига да си там, семейството е в безопасност от действия на копието ти. Нагаждаш се добре. Изключително доволни сме. Младежите са такива упорити дребосъци.

Шарлът Вилие се завъртя във вихър от шифон и воал.

— Ами моето семейство? — извика Еверет М. — Ами мама, сестра ми, на този свят тук? — В белотата се отвори тъмен кръг. Шарлът Вилие изчезна в него. — Знаят ли изобщо, че съм жив? — Проходът се сви и затвори като ирис.

Чарлз Вилие огледа Еверет от главата до петите в изцапаното, издраскано трико на Трин.

— Мистър Синг — повика той през бялото пространство. — Бойната броня?

— Моят аспект е бил унищожен — каза Мадам Луна. — Наан не са успели да ме победят. Но в същото време и аз не съм успяла да ги победя. Най-безопасният курс за действие е бил самоунищожението.

Мадам Луна го очакваше със скръстени ръце, когато Порталът на Хайзенберг го взе от гърба на Евърнес, за да го отведе обратно до далечната страна на Луната на З₄. В тези ръце никога нямаше емоция, на това сиво лице, в тези сиви очи, но Еверет почувства, че го огледаха, дълбоко под кожата, със сетива, които бяха различни от зрението. Дали беше забелязала Наан възела, свит около гръбначния му стълб? Знаеше ли вече за сделката, която беше сключил с Наан? Всички Трин бяха един Трин. Дали някакво странно квантово оплитане не ги свързваше през пространство и вселени? Дали знаеше, но не я бе грижа? Бели Трин, черни Наан, имаше ли някаква разлика между тях? А и Мадам Луна беше сива… За пореден път Еверет М се зачуди дали шейсетте години, които човечеството бе прекарало в изучаване на Трин, е разкрило друго познание освен онова, което Трин искаха то да знае.

— Добре дошъл отново на Земя 4 — беше казала Мадам Луна, като тръгна редом с него. — Моля, ела с мен. Агентът на Множеството танцува.

Чарлз Вилие внимателно се освободи от белите си танцови ръкавици, докато приближаваше Еверет и Мадам Луна.

— Има ли някаква опасност?

— Трин и Наан са несъвместими — отговори меко Мадам Луна.

— Добра работа, Еверет. — Чарлз Вилие плесна леко Еверет М по рамото с ръкавиците си, докато го подминаваше. — Копието ми ще те чака при портала.

Палари (полари, парларе) е истински таен език, който се е развил паралелно с английския. Корените му се простират до тайния жаргон на крадците от седемнайсети век в Лондон. Предава се от уста на уста благодарение на пазарни търговци, разносвачи, панаирджии, актьори, представленията с кукли „Пънч и Джуди“ и гей субкултурата. Палари („говорът“ — от италианското parlare, „говоря“) съдържа думи от множество източници и езици: италиански, френски, лингва франка (стар универсален език, който се е използвал в търговията из цялото Средиземноморие), идиш, ромски и дори келтски. Заема думи от римувания сленг в Кокни — „паници“ за крака, от plates of meat („паници с меса“) = feet („крака“); и от лондонския сленг на обратно — „eek“, съкратено от ecaf, което идва от face („лице“) на обратно.

Много думи от палари/полари навлизат успешно в лондонския английски.

На Земя 3 палари е частният език на ветровиците. В нашия свят полари все още е жив таен език на гей общността.

Аламо: падам си по него/нея.

Амрия: клетва, обещания или ограничение, които не могат да бъдат нарушени (от ромски).

Бижу: малко/дребно (означава „скъпоценност“ на френски).

Благост; благувам: услуга; събирам/прося за услуга/взимам, без да плащам.

Бона: хубаво.

Бонару: чудесно, отлично.

Буваре: питие (от остарялата италианска bevere или от лингва франка bevire).

Гаферия: традиция при ветровиците, която повелява гостоприемство и осигуряване на подслон на пътешественици (от жаргона на крадците).

Гелт: пари (идиш).

Гозба: задник, дупе, гъз.

Дивано: съвет на кораб на ветровиците.

Динари: пари (може би от италианското denaro).

Дона: жена (от италианското donna или от лингва франка dona), уважително обръщение.

Доркас: гальовно обръщение, „някой, който го е грижа“. Дружеството „Доркас“ е дамска църковна асоциация от деветнайсети век, която прави дрехи за бедните.

Ецил/ил: лице (сленг на обратно). Ил е съкращение от ецил.

Женчо: в Хакни Грейт Порт — умерена обида.

Жужи: наперен, претенциозен.

Жужирам: разкрасявам, излагам на показ, смилам на дребно (ромски: zhouzho — чисто, спретнато).

Карси, хази: тоалетна.

Крис: дуел на честта в културата на ветровиците (от ромски).

Код: наф, противен.

Лакоди: тяло.

Лали: крака.

Лати: стая или каюта на въздушен кораб.

Лелинеля: слушам, чувам.

Лели нели: уши.

Лили: полиция, полицейски.

Манджари: храна (от италианското mangiare или лингва франка mangiaria).

Мецас: пари (италиански mezzi: средства, възможности).

Мешигенер: луд, побъркан, куку (от идиш).

Мийзи: обикновен, грозен, противен (от идиш meeiskeit: гнусен, отвратителен, ненавистен).

Нанте: не, няма, никакъв (италиански: niente).

Наф: ужасен, безинтересен, безвкусен.

Нашите: част от вътрешния кръг на ветровиците (например: „От нашите ли е той?“).

Оми: човек/мъж.

Оми-палони: женствен мъж или хомосексуалист.

Партакеши: дрехи.

Пиленце: млад мъж, момче.

Полони: жена/момиче.

Пуля: гледам, възхищавам се.

Саби: да знам, да разбирам (от лингва франка: sabir).

Скарпирам: да избягам (от италианското scappare, да се измъкна или да избягам).

Тролвам, троля, тролирам: разхождам се наоколо и търся някаква работа или възможност.

Тупалки: сбиване.

Увардвам: да видя/погледна (на) (от италиански диалект vardare = guardare — гледам).

Фантабулоза: знаменито/прекрасно.

Фили: дете/дребосък/момиченце.

Чави: дете.

Чарперирам: претърсвам (от италианското chiappare, залавям).

Шарпи: полицай (от чарперирам и оми).

Шарпи палони: жена полицай.

Юси: очи (от френското yeux).

Иън Макдоналд е автор на четиринайсет научнофантастични романа и вече е изгубил бройката на написаните от него разкази. Номиниран е за всички големи награди за фантастика и дори е печелил някои от тях. Иън работи и в телевизията, където се занимава с разработване на шоу програми — всички тези риалити поредици трябва да са се появили отнякъде, — пише за големия екран и в печата. Живее в Северна Ирландия, недалеч от Белфаст, и обича да пътува. Бъди ми враг е част втора от поредицата Евърнес.