Предполага се, че си на някаква огромна сватба в огромно имение в Уест Хилс с аранжирани цветя и пълнени гъбки, пръснати навсякъде из къщата. Това се нарича мизансцен: кой къде е, кой е жив, кой — умрял. Това е големият сватбен миг на Еви Котрел. Еви е застанала по средата на голямото стълбище във фоайето на имението, гола сред остатъците от булчинската си рокля, и продължава да стиска пушката.

Аз стоя в подножието на стълбите, но само физически. Умът ми… не знам къде е.

Никой още не е съвсем умрял, но — нека се изразим така — часовникът тиктака.

Не че някой в тази голяма драма е истински, жив човек. Можете да проследите назад всеки детайл от външния вид на Еви Котрел до някоя телевизионна реклама за шампоан с натурални съставки. Само дето в момента сватбената й рокля е изгоряла — останали са само обръчите на кринолина около бедрата и мъничките телени скелети на всички онези копринени цветенца в косата й. А русата й грива, нейната огромна, тупирана, сресана назад дъга във всички нюанси на жълтото, фиксирана с лак — е, косата й също изгоря.

Единствената друга героиня тук е Бранди Александър — лежи простреляна в подножието на стъпалата и кръвта й изтича. Тя умира.

Казвам си, че червената струя, шуртяща от дупката от куршум в нея не прилича толкова на кръв, колкото на някакъв социополитически инструмент. Онова за клонирането от всички реклами за шампоан — е, същото важи и за мен, и за Бранди Александър. Да застреляш, когото и да било в тази стая ще е моралният еквивалент на убийство на кола, прахосмукачка, на кукла Барби. На изтриването на компютърен диск. На изгарянето на книга. Вероятно това важи и за убийството на когото и да било на този свят. Всички ние сме такива продукти.

Бранди Александър, отдавнашната капучинова върховна кралица на парти момичетата от висшия ешелон, излива вътрешностите си навън през дупка от куршум в изумителното си сако. Костюмът е онази бяла имитация на „Боб Маки“, която тя си купи в Сиатъл — с тясна пола, която я спъва и стяга задника й в съвършената форма на огромно сърце. Няма да повярвате колко струва този тоалет. Надценката е около безброй процента. Сакото е с набор под талията, с широки ревери и подплънки на раменете. Кройката с едноредно закопчаване е симетрична, като изключим дупката, от която шурти кръв.

После Еви започва да хлипа там, по средата на стълбището. Еви, смъртоносният вирус на момента. Това е сигналът за всички нас да обърнем поглед към горкичката Еви, горкичката тъжна Еви, плешива и облечена единствено с пепел, впримчена в телената клетка на изгорелия си кринолин. После Еви хвърля пушката. С изцапани лице и ръце тя се тръшва на стъпалата и започва да реве, сякаш плачът ще оправи нещо. Пушката — заредена, трийсет и някой си калибър. Тя изтрополява надолу по стълбите, приплъзва се в средата на фоайето и се завърта, прицелвайки се в мен, в Бранди, в плачещата Еви.

Не че съм някое безразлично лабораторно животно, обучено да не обръща внимание на насилието, но първият ми инстинктивен порив май е: не е прекалено късно да поръсим сода върху кървавото петно.

По-голямата част от съзнателния си живот досега съм прекарала върху безкрайни листове хартия за купища пари на час, издокарана с дрехи и обувки, с фризирана коса, а някой прочут моден фотограф ми обяснява как да се чувствам.

Той крещи: Дай ми сласт, миличка.

Светкавица.

Дай ми злоба.

Светкавица.

Дай ми апатична екзистенциалистка скука.

Светкавица.

Дай ми яростен интелектуализъм като механизъм за копиране.

Светкавица.

Вероятно е от шока, че единият ми най-зъл враг застреля другия пред очите ми. Бум — и печелиш, печелиш! Заради това и още — заради живота с Бранди, развих доста голям усет към драматичното.

Само изглежда, че плача, когато пъхвам кърпичка под воала си, за да дишам през нея. За да филтрира въздуха, защото, откакто огромното имение на Еви е пламнало около нас, почти не се диша от целия този пушек.

Аз съм коленичила до Бранди. Мога да бръкне навсякъде из тоалета си и да намеря там хапчета „Дарвон“, „Демерол“, „Дарвоцет 100“. Това е сигналът ни всички да насочат погледи към мен. Тоалетът ми е копие на Торинската плащаница, предимно в бяло и кафяво, драпиран и скроен така, че през стигмите да се подават лъскави червени копчета. Освен това нося метри и метри воал от органза, надиплен върху лицето ми и украсен с ръчно изработени звездички от австрийски кристал. Не се вижда на какво приличам, в лицето, но тъкмо това е идеята. Изглеждам елегантно и светотатствено и това ме кара да се чувствам свещена и безсмъртна.

Висша мода — и още по-висша става.

Огънят пълзи по тапетите във фоайето. Аз запалих пожара — за по-пищна украса. Специалните ефекти могат да направят много нещо за вдигане на настроението, а и тази къща не е истинска. Това, което гори, е възстановка на къща от минала епоха, моделирана по копие на копие на копие на някакво голямо имение, имитация на тюдорски стил. Цели сто поколения я делят от всичко оригинално, но истината е: не е ли така и с всички нас?

Тъкмо преди Еви да се втурне с писъци по стълбите и да застреля Бранди Александър, взех, че излях близо четири литра „Шанел № 5“, поднесох към него горяща покана за сватба и бум, аз рециклирам.

Смешно е, но като си помислите, и най-големият и трагичен пожар е просто продължителна химична реакция. Окисляването на Жана д’Арк.

Пушката продължава да се върти на пода, цели се в мен, цели се в Бранди.

Другото е това — без значение колко си мислите, че обичате някого, вие се дърпате назад, когато локвата от кръвта му се разтече чак до вас.

Като изключим цялата тази възвишена драма, денят е наистина приятен. Топло и слънчево е и входната врата е отворена към верандата и поляната пред нея. Пожарът горе привлича във фоайето мириса на прясно окосената трева и се чува целият шум, който вдигат навън сватбените гости. Гостите до един награбиха кой какъвто подарък си хареса — и кристала, и среброто, и излязоха навън на поляната да чакат пожарникарите и докторите.

Бранди разтваря огромната си, обсипана с пръстени длан и докосва дупката, от която кръвта й блика по целия мраморен под.

И казва:

— Мамка му. Няма начин в „Бон Марше“ да вземат костюма обратно.

Еви вдига очи — лицето й представлява цапаница от сажди, сополи и сълзи, размазани с пръсти — и изкрещява:

— Мразя живота си, задето е толкова скучен!

После кресва на Бранди Александър:

— В ада ми запази маса до прозореца!

Сълзите измиват чисти пътечки по бузите на Еви и тя крещи:

— Приятелко, ама и ти трябва да ми крещиш!

Сякаш цялата тая драма, драма, драма не стига, Бранди вдига поглед към мен. Аз съм коленичила до нея. Очите й са в патладжанен цвят, достигнал истински апогей. Тя казва:

— И сега Бранди Александър ще умре?

Еви, Бранди и аз — става въпрос единствено за борба на живот и смърт за място под прожектора. Всяка от нас напира: „Аз, аз, аз съм първа!“. Убиецът, жертвата, свидетелят — всяка от нас си мисли, че нейната роля е главната.

Сигурно това важи за всекиго по света.

Всичко това е „Огледалце, огледалце от стената“ — защото красотата е сила, така както парите са сила, така както оръжието е сила.

Сега, когато видя във вестника снимка на двайсет и няколко годишно момиче — отвлечено, изнасилено, ограбено и накрая убито, и на първа страница има негова снимка — младо и усмихнато, вместо да си мисля, че това е огромно, тъжно престъпление, ето как реагирам вътрешно: „Леле, щеше да е страшна мацка, ако носът й не беше такъв клюн“. Втората ми реакция е, че трябва да ми се намират подръка няколко хубави портретни снимки, в случай че току-виж ме отвлекат и изнасилят до смърт. Третата ми реакция е: „Е, това поне намалява конкуренцията“.

Ако това не ви стига — кремът, който използвам, е суспензия от инертни вещества от зародиши в хидрогенирано минерално масло. Искам да кажа, че ако съм честна, живея единствено заради себе си.

Освен тогава, когато броячът цъка и някакъв фотограф крещи: Дай ми съпричастие.

После — проблясъкът на светкавицата.

Дай ми съчувствие.

Светкавица.

Дай ми брутална честност.

Светкавица.

— Не ме оставяй да умра тук, на този под — казва Бранди и едрите й длани се вкопчват в мен. — Косата ми — казва тя. — Косата ми ще се сплеска на тила.

Искам да кажа, че Бранди сигурно ще умре, но това просто не може да ме трогне.

Еви се разцивря още по-силно. И за капак далечните сирени на пожарната ме коронясват за кралица на град Мигрена.

Пушката продължава да се върти на пода, но все по-бавно и по-бавно.

Бранди казва:

— Бранди Александър не искаше да издъхне така. Първо, тя трябваше да се прочуе. Нали знаеш — да я дават по телевизията между полувремената на Суперкупата как отпива диетична кола в забавен каданс, преди да умре.

Пушката спира да се върти и вече не се цели в никого.

Бранди крясва на хлипащата Еви:

— Млъкни!

— Ти млъкни! — крясва й Еви. Зад гърба й огънят поглъща застлания на стълбите килим.

Чува се как сирените обикалят и опищяват целия Уест Хилс. Хората направо се избиват да наберат номера за спешна помощ и да станат големите герои. Никой не изглежда готов за огромния телевизионен екип, който трябва да довтаса всеки момент.

— Това е последният ти шанс, миличка — казва Бранди, а кръвта й е оплескала целия под. И добавя: — Обичаш ли ме?

Когато хората започнат да ти задават такива въпроси, губиш централната роля.

Ето как те прецакват да минеш в категория „най–добра второстепенна роля“.

Още по-грамадно и от горящата къща е огромното очакване да произнеса трите най-изтъркани думи, които ще намерите във всеки сценарий. Тези думи ме карат да се чувствам така, сякаш яростно се опипвам отдолу. Те са само думи — нищо повече. Безсилни. Речник. Диалог.

— Кажи ми — продължава Бранди. — Обичаш ли ме? Обичаш ли ме наистина?

Тъкмо по този карикатурен начин Бранди изигра целия си живот. Нонстоп театърът на живо на Бранди Александър — само дето с всяка секунда е все по-малко и по-малко „на живо“.

Колкото да подсиля драматизма, поемам ръката на Бранди в своята. Хубав жест, но тъкмо тогава ме разтриса шубе от всичките патогени в кръвта и после, бум, таванът на трапезарията рухва и през вратата върху нас се посипват жар и искри.

— Дори да не можеш да ме обикнеш, поне ми разкажи как живях — казва Бранди. — Едно момиче не може да умре, без неговият живот да се изниже пред очите му.

Като че ничии емоционални нужди не успяват да бъдат удовлетворени.

И тъкмо тогава огънят захапва килима чак до голия задник на Еви, тя скача с писък на крака и хуква надолу по стълбите на изгорелите си бели токчета. Гола и плешива, облечена в тел и пепел, Еви Котрел се втурва през входната врата към по-многобройната публика — нейните сватбени гости, среброто, кристала и пристигащите пожарни коли. В такъв свят живеем. Условията се променят — ние мутираме.

Затова, разбира се, целият този разказ ще бъде за Бранди — с водеща аз и гост-звезди Евелин Котрел и смъртоносният вирус на СПИН. Бранди, Бранди, Бранди. Горкичката тъжна Бранди, просната по гръб, докосва дупката, през която животът й се излива на мраморния под, и промълвява:

— Моля те, разкажи ми как живях. Кажи ми как стигнахме дотук.

И така, аз седя тук и гълтам дим само за да документирам великия миг на Бранди Александър.

Дай ми внимание.

Светкавица.

Дай ми обожание.

Светкавица.

Дай ми малко почивка!

Светкавица.

Не очаквайте тази история да е от онези, които вървят така: и тогава… и тогава… и тогава…

Ставащото тук повече напомня на модно списание — хаосът на „Вог“ или „Гламър“ с номерирани всяка втора, пета или трета страница. Навън изпадат парфюмирани карти, а изскочили изневиделица голи мадами, разположили се на цяла страница, ти пробутват гримове.

Не търсете съдържание, завряно в стила на тези списания двайсетина страници след корицата. Не очаквайте да откриете нищичко от самото начало. Няма и свързан сюжет. Тъкмо започне някоя история, и — три абзаца по-надолу:

Отидете на еди-коя си страница.

После се върнете.

Това ще са десет хиляди модела, които се смесват и комбинират, но от тях се получават не повече от пет изискани тоалета. Милион модни аксесоари, шалчета и коланчета, обувки, шапки и ръкавици — без истински дрехи, с които да ги носиш.

Е, вие наистина трябва много, ама много да свикнете с това чувство — тук, на автострадата, на работа, в брака ви. В такъв свят живеем. Следвайте указанията.

Преди да срещна Бранди, всичко, което исках, е някой да ме попита какво се е случило с лицето ми.

— Птиците го изкълваха — исках да отговоря.

Птиците изкълваха лицето ми.

Но никой не се интересуваше. Ала това „никой“ не включва Бранди Александър.

Само недейте да мислите, че всичко е било едно голямо съвпадение. Ние с Бранди трябваше да се срещнем. Толкова много неща ни свързват. Почти всичко. Освен това с едни хора става бързо, с други — бавно, но дали ще е от злополука или от гравитацията, най-накрая всички свършваме осакатени. На повечето жени им е познато това чувство как с всеки ден ставаш все по-невидима. Бранди лежеше в болницата от месеци, както и аз, а болниците, в които можеш да отидеш за сложни козметични операции, никак не са много.

Минете към канадската граница.

Минете към нас тримата в наетия линкълн — очакваме да потеглим на юг от Ванкувър, Британска Колумбия, към Съединените щати. Очакваме със синьор Ромео зад волана, очакваме с Бранди отпред до него и с мен, сама на задната седалка.

— Полицаите имат микрофони — казва ни Бранди.

Планът е, ако успеем да минем границата, да заминем на юг за Сиатъл, където има нощни клубове и денс клубове, в които танцьорите и танцьорките ще опразнят до шушка джобовете на чантата ми. Трябва да си кротуваме заради полицията — те са инсталирали микрофони и от двете страни на границата, страната на САЩ и канадската страна. По този начин подслушват хората, чакащи да преминат. Може да имаме кубински пури. Пресни плодове. Диаманти. Болести. Наркотици, казва Бранди. Бранди ни нарежда да млъкнем цял километър преди границата и ние чакаме мълчаливо на опашката.

Бранди развива дългите метри брокатен шал, увити около главата й. Бранди разтърсва коси по гърба си и увива с шала раменете си, за да скрие деколтето с двете торпеда. Бранди превключва на семпли златни обици. Маха перлите и си слага тънка верижка със златно кръстче. Това — само миг преди граничния пост.

— Националност? — пита граничарят, седнал зад гишенцето, зад компютърния терминал с папката и синия костюм, зад огледалните си очила и надписите на златната си значка.

— Господине — казва Бранди и новият й глас е блудкав и провлечен като овесени ядки без сол и вода. — Господине, ние сме граждани на Съединените американски щати, страната, която навремето наричаха най-великата страна в света, докато хомосексуалистите и детските порнографи…

— Имената ви? — пита граничарят.

Бранди се навежда пред Алфа и поглежда чиновника.

— Съпругът ми — казва тя — е праведник.

— Името ви, моля — казва той. Несъмнено оглежда номера ни, открива, че колата е взета под наем в Билингс, Монтана, преди три седмици, може би дори се досеща кои сме всъщност. Може би прехвърля бюлетин след бюлетин, дошли от цяла Западна Канада — за трима откачалници, които крадат дрога от обявени за продан богатски къщи. Може би всичко това се ниже по екрана на компютъра му, а може би там няма нищо. Знае ли човек.

— Аз съм омъжена! — Бранди почти крещи, за да привлече вниманието му. — Аз съм съпруга на преподобния Скутър Александър — обяснява тя, все така надвесена над скута на Алфа.

— А това — продължава тя и чертае невидима линия от усмивката си към Алфа — е моят зет Сет Томас. — Едрата й длан литва към мен на задната седалка. — Това — представя ме — е дъщеря ми Бъба-Джоун.

Някои дни ми става противно, когато Бранди променя живота ни без предупреждение. Понякога трябва да се пренастройваш към нова самоличност по два пъти на ден. Ново име. Нови връзки. Неудобни положения. Трудно ми е да си спомня коя бях, когато започнахме това пътешествие.

Без съмнение точно на такъв стрес е подложен постоянно мутиращият вирус на СПИН.

— Господине? — обръща се граничарят към Сет, бивш Алфа Ромео, бивш Чейз Манхатън, бивш Наш Рамблър, бивш Уелс Фарго, бивш Еберхард Фабер1. — Господине, внасяте ли в Съединените щати някакви покупки?

Острото връхче на обувката ми се промушва под предната седалка и сръгва новия ми съпруг. Подробностите от всичко са ни обкръжили. Тинята, останала след прилива, е малко по-нататък, обливана от застягащи се вълнички. Цветните лехи от другата ни страна са засадени във формата на думи, които можеш да прочетеш само много отдалече. Отблизо изглеждат просто като ужасно много червени и жълти бегонии.

— Не ми казвайте, че никога не сте гледали нашата „Лечебна християнска мрежа“ — казва Бранди и си играе със златното кръстче на врата си. — Ако гледате само едно предаване, ще разберете, че Бог в мъдростта си е създал зет ми ням и той не може да говори.

Граничарят набира нещо набързо на клавиатурата. Може да е ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. Или НАРКОТИЦИ. Или СТРЕЛЯЙТЕ. Може да е КОНТРАБАНДИСТИ или АРЕСТ.

— Нито думичка! — прошепва Бранди в ухото на Сет. — Само да си проговорил, и в Сиатъл ще те направя на Харви Стенобойния.

Граничарят казва:

— За да ви допусна в Съединените щати, трябва да ми представите паспортите си, моля.

Бранди облизва устни, лъскави и мокри. Очите й са влажни и блестят. Брокатеният й шал се плъзга надолу и разкрива деколтето й. Тя поглежда граничаря и казва:

— Бихте ли ни извинили за момент?

Тя се обляга назад и стъклото на Сет се вдига с бръмчене.

Огромните торпеда на Бранди вдишват дълбоко, после издишват.

— Без паника — казва тя и отваря червилото си. Издува устни за целувка в огледалото за обратно виждане и прокарва червилото по ръба на огромната си графитена уста. Толкова силно трепери, че трябва да го крепи и с другата си едра длан.

— Мога да ни вкарам обратно в Щатите — казва тя, — но ще ми трябва презерватив и бонбонче за освежаване на дъха.

Иззад червилото тя казва:

— Бъба-Джоун, бъди добричка и ми подай естрадермите, ако обичаш.

Сет й дава бонбончето и презерватива.

Тя казва:

— Чакайте да позная колко време му е нужно, за да изтече в гъза му едноседмичен товар сок за мадами.

Затваря червилото и додава:

— Попий ме, моля те.

Подавам й салфетка и пластир с естрогени.

Върнете се към един ден пред универсалния магазин „Бръмбах“, където карат хората да спрат, за да погледат как нечие куче вдига крак на сцената, изобразяваща Рождество Христово — включително мен и Еви. После кучето сяда, претъркулва се по гръб, облизва собствения си тромав гъз, миришещ на куче, и Еви ме сръчква с лакът. Хората ръкопляскат и хвърлят пари.

После влизаме в „Бръмбах“, пробваме червила на опакото на ръцете си и аз питам:

— Защо кучетата се ближат?

— Защото могат да се стигнат — отвръща Еви. — Не са като хората.

Това става точно след като сме убили осемчасовия ден в училището за манекени в разглеждане на кожата си в огледала.

— Еви, изобщо не се самозалъгвай — казвам!

В училището за манекени изкарвах що-годе сносни оценки само защото от Еви по-зле нямаше накъде. Тя носеше червила в цветове, които бихте очаквали да видите около основата на пенис. Слагаше толкова сенки, че бихте я помислили за опитно животинче, върху които се тества продуктът. Само от лака й за коса над Академия за манекени „Тейлър Робъртс“ има дупка в озона.

Това беше много преди моята злополука, когато си мислех, че животът ми е толкова хубав.

В магазина „Бръмбах“, където си убивахме времето след часовете, целият девети етаж е зает от мебели. Наоколо са изложбените стаи: спални, трапезарии, всекидневни, кабинети, библиотеки, детски стаи, семейни стаи, порцеланови бункери, сервизни помещения, всичките отворени навътре към магазина. Невидимата четвърта стена. До една — идеални, чисти и застлани с килими, пълни с изискани мебели, осветени с локални прожектори и твърде много лампи. Бял шум излиза от скрити тонколони. Покрай стаите купувачите се нижат по застланите с избелял линолеум пътеки, минаващи между стаите и слабо осветените островчета, които изпълват средата на етажа — ложи за разговори и холови гарнитури, подредени на групи върху килими, с подходящо подово осветление и фалшиви растения. Тихи островчета от светлина и цвят в мрака, гъмжащ от непознати.

— Също като снимачна площадка — казваше Еви. — Декорчета, готови за заснемане на следващия епизод. Публиката в студиото те гледа от тъмното.

Клиентите се разхождаха напред-назад, а ние двете с Еви се изтягахме на розово легло с балдахин и се обаждахме от мобилния й телефон, за да ни прочетат хороскопите. Сгушени върху тапицирано с туид канапе, гризяхме пуканки и гледахме сапунени сериали на скъп цветен телевизор. Еви дръпваше фланелката си, за да ми покаже поредната обица на пъпа си. Запретваше ръкава на блузата си и ми показваше белезите от имплантите.

— Много е самотно в истинската ми къща — ще каже тя. — И ми е гадно, че не се чувствам достатъчно истинска, освен ако хората не ме гледат.

Тя обяснява:

— В „Бръмбах“ не търся усамотение.

Вкъщи, в моя апартамент, е Манъс с неговите списания. Списанията с гей порно, които купувал заради работата си, както твърдеше. Всяка сутрин на закуска ми показваше лъскави снимки на пичове, които си духаха сами. Превити, с лакти, изнесени зад коленете, и изпружили вратове така, че да се задавят със себе си, всеки от тях потънал в своята малка затворена верига. Можете да се обзаложите, че всеки мъж на света се е пробвал да го направи. А после Манъс ми казваше: „Ето какво всъщност искат мъжете“.

Дай ми романтика.

Светкавица.

Дай ми отричане.

Всяка малка затворена примка, образувана от мъж, достатъчно гъвкав или с толкова голям кур, че няма нужда от никого другиго на света. Манъс сочеше тези снимки с препечената си филийка и ми казваше:

— На тези тук не им се налага да търпят работа или жени.

Манъс дъвчеше и разглеждаше втренчено списанията. Бучкаше с вилицата бърканите яйца и казваше:

— Така можеш цял живот да си живееш и да си умреш.

После аз отивах в центъра, в Академията за манекени „Тейлър Робъртс“, за да ме усъвършенстват. Кучетата си ближеха задниците. Еви се самоосакатяваше. Всичкото това взиране в пъпа. Вкъщи Еви не живееше с никого, освен с цял тон семейни пари. Първия път, когато се возихме с градския автобус към „Бръмбах“, тя предложи на шофьора кредитната си карта и помоли за място до прозореца. Тревожеше се, че ръчният й багаж бил много голям.

Аз с Манъс или тя сама — не се знаеше на кого му е по-зле вкъщи.

Но в „Бръмбах“ двете с Еви дремвахме във всяка една от десетината идеални спални. Слагахме памук между пръстите си и си лакирахме ноктите на краката в тапицирани с кретон кресла. После разглеждахме учебника по манекенство на дълга полирана маса.

— Това тук е същото като онези имитации на естествена среда в зоопарковете — ще каже Еви. — Нали се сещаш, бетонните полярни шапки и дъждовните гори от дървета, направени от заварени метални тръби с пръскачки.

Всеки следобед двете с Еви бяхме звездите на своята лична неестествена среда. Служителите се промъкваха до мъжките тоалетни да си ударят една чекия. Плувахме във внимание в нашето малко матине живот.

Всичко, което помня от „Тейлър Робъртс“, е да ходя с изнесен напред таз. Раменете — изпънати назад. За да представяш продукти с различни размери, ти казват да начертаеш мислена линия от себе си към стоката. За тостери прокарваш линията през въздуха от усмивката си към уреда. За печки линията започва от гърдите. За нова кола прокарваш мислената линия от вагината си. С две думи, да бъдеш професионален модел означава да ти плащат, за да преиграваш по повод неща като оризови сладкиши или нови обувки.

Пиехме диетична кола на голямото розово легло в „Бръмбах“. Или пък седяхме на тоалетката и променяхме с контурна пудра формата на лицата си, а смътно очертаната тълпа ни наблюдаваше от тъмното само на метър от нас. Понякога светлината на прожекторите проблясваше в нечии очила. Когато привличаш внимание и с най-дребното си движение, с всеки жест, с всяка казана дума, после на пробните снимки ти е лесно.

— Тук е толкова мирно и спокойно — ще каже Еви, докато приглажда розовата сатенена завивка и бухва възглавниците. — Тук никога не може да ти се случи нищо лошо. Не е като в училище. Или вкъщи.

Напълно непознати хора стояха там с палта и ни гледаха. Също като в онези токшоута по телевизията — лесно е да си честен пред достатъчно голяма публика. Ако те слушат достатъчно хора, можеш всичко да си кажеш.

— Еви, миличка — ще кажа аз. — В нашия клас има много по-лоши манекенки. Просто трябва да полагаш по-умело ружа. — Гледахме се в огледалото на тоалетката, а отзад ни наблюдаваха три реда хора без личност.

— Ето, миличка — подавах й аз гъбичка. — Размажи контура.

И Еви се разплакваше. Пред многобройна публика всяка твоя емоция избива в крайност. Или е смях, или е плач — средно положение няма. Тигрите в зоопарка сигурно живеят в непрекъсната опера.

— Не е само това, че искам да стана бляскав топ модел — ще каже Еви. — Като се сетя, че пораствам, много се натъжавам. — Еви се дави в сълзи, стиска гъбичката и продължава. — Като малка, нашите искаха да съм момче. Никога вече не искам да бъда толкова нещастна.

Друг път носехме високи токчета и се преструвахме, че се млатим през устата заради някакво момче, което и двете искаме. Друг някой следобед си признавахме взаимно, че сме вампири.

— Да — ще кажа аз. — И нашите ме тормозеха.

Трябва да играеш, за да угодиш на тълпата.

Еви ще прокара пръсти през косата си.

— Ще си пробия перинеума — ще каже тя. — Това е онази тънка преградка между дупката на задника ти и дъното на вагината.

Пльосвах се на леглото в центъра на сцената, гушнала възглавница и втренчена в черната плетеница от тръби, тръбички и пръскачки, която уж представляваше таван на спалня.

— Не че са ме били или пък са ме карали да пия сатанинска кръв — обяснявах. — Просто обичаха повече брат ми, защото беше сакат.

Еви излизаше в центъра на сцената покрай ранноамериканската нощна масичка, за да ме засенчи.

— Имала си сакат брат? — ще ме попита тя.

Някой сред публиката ще се изкашля. Може би лъч ще се отрази в нечий часовник.

— Да, доста беше осакатен, но не по секси начин. И все пак всичко свършва щастливо — ще кажа аз. — Той е покойник.

И Еви ще каже много прочувствено:

— Как се е осакатил? Единствен брат ли ти беше? По-голям, по-малък?

А аз ще се просна на леглото и ще разтърся коси.

— Не… много е болезнено.

— Сериозно те питам — ще каже Еви. — Не се шегувам.

— Беше по-голям от мен с две години, флакон с лак за коса гръмнал и му обезобразил цялото лице. Сякаш нашите изобщо бяха забравили, че имат и друго дете — ще обърша леко очи аз с дантелите на възглавницата и ще обясня на публиката: — И аз ужасно много се стараех само за да ме обичат.

Еви ще зарее поглед в празното и ще каже:

— Пълен ужас! Ужас\ — И играта й, изпълнението й е толкова достоверно, че направо закопава моето.

— Да — ще кажа аз. — На него не му се налагаше да се старае. Толкова беше лесно. Заграбваше всичкото им внимание само заради това, че беше целият изгорен и надупчен от белези.

Еви ще се приближи в едър план към мен и ще каже:

— И къде е сега брат ти, имаш ли представа?

— Мъртъв е — ще отговоря аз, после ще се обърна към публиката: — Почина от СПИН.

А Еви казва:

— Доколко си сигурна в това?

А аз:

— Еви!

— Не, сериозно — ще каже тя. — Имам си причина да те питам.

— Само не се шегувай със СПИН-а — казвам.

Ето колко лесно сюжетът се изплъзва от контрол.

С всички тези купувачи, очакващи истинска драма, аз, разбира се, си мисля, че Еви се преструва.

— Брат ти — казва Еви. — Видяла ли си го с очите си как умира? Наистина? Видяла ли си трупа му? В ковчег, с музика… Или пък смъртен акт?

Всички онези хора гледаха.

— Да — казвам. — Горе-долу. — Като че ще искам да ме изловят в лъжа!

Еви се надвесва над мен.

— Видяла ли си го мъртъв, или не си?

Всички онези хора гледат.

— Достатъчно мъртъв.

Еви пита:

— Къде?

— Това е много болезнено — отговарям и прекосявам сцената по посока към всекидневната.

Еви търчи подире ми и вика:

— Къде?

— В приюта — отговарям.

— В кой приют?

Продължавам да вървя към следващата всекидневна, следващата трапезария, следващата спалня, кабинет, сервизно помещение с Еви по петите ми и публиката, която се върти около нас.

— Знаеш как е — казвам. — Ако не видиш дълго време някой гей, можеш спокойно да се обзаложиш какво е станало.

А Еви казва:

— Значи не знаеш със сигурност, че е мъртъв?

Спринтираме през следващата спалня, всекидневна, трапезария, детска и аз казвам:

— Това е СПИН, Еви. Край на филма.

А после Еви спира и пита:

— Защо?

А публиката вече се разбягва от мен в хиляди посоки.

Защото аз наистина много, много, много искам брат ми да е мъртъв. Защото нашите искат той да е мъртъв. Защото така аз съм единственото дете. Защото сега е моят ред, да му се не види. Моят ред.

И тълпата купувачи се разотива и ни оставя насаме с контролните камери, които вместо Господ ни наблюдават и ни дебнат кога ще се издъним.

— Защо го правиш на такъв голям въпрос? — питам.

А Еви вече се отдалечава, оставя ме сама, и отвръща:

— Ей така.

Потънала в малката си затворена верига, лижейки собствения си задник, Еви казва:

— Карай да върви — казва тя. — Зарежи го.

На планетата Бранди Александър вселената се управлява от доста сложна система от богове и богини. Някои от тях са зли. Други — самата доброта. Мерилин Монро, например. После — Нанси Рейгън и Уолис Уорфийлд Симпсън. Някои от боговете и богините са мъртви. Други са живи. Мнозина са пластични хирурзи.

Системата се променя. Боговете и богините идват и си отиват и си играят на прескочикобила, за да се домогнат до промяна в статуса.

Ейбрахам Линкълн е в небесата, за да превърне колата ни в плаващ мехур от въздух с мирис на нова кола. Върви гладко като рекламна мостра. Тези дни, казва Бранди, Марлене Дитрих отговаря за времето. Сега е есента на нашата досада. Носим се по междущатската магистрала №5 под сиви небеса в синия погребален интериор на наетия линкълн. Сет кара. Винаги сядаме така — Бранди отпред, аз отзад. Три часа природни красоти по пътя между Ванкувър, Британска Колумбия и Сиатъл. Асфалтът и вътрешното горене ни отнасят с линкълна на юг.

Когато пътуваш така, все едно гледаш света по телевизията. Електрическите прозорци са плътно затворени и синята атмосфера на планетата Бранди Александър е топла, неподвижна и тиха. Постоянно се поддържат двайсет и един градуса по Целзий, а целият външен свят с дървета и камъни се разгръща в миниатюра зад изпъкналото стъкло. На живо по сателита. Ние сме малкият свят на Бранди Александър и се носим като ракети покрай всичко.

Сет кара, кара и се обажда:

— Мислили ли сте някога, че животът е метафора на телевизията?

По правило, когато кара Сет, радиото не се включва. Иначе, щом пуснат някоя песен на Дион Уоруик, Сет се разревава, рони едри естинилови сълзи, разтриса се в бурни „Провера“2 ридания. Ако Дион Уоруик запее песен на Бърт Бакарак, се налага да спрем, иначе няма начин да не катастрофираме.

Сълзите, видът на бузестото му лице, загубило изсечените сенки, които навремето покриваха челото и скулите му, начинът, по който ръката му се промъква и пощипва зърното му през ризата и устата му зяпва, а очите му се подбелват — всичко е от хормоните. Свързаните естрогени, премаринът, естрадиолът, етиниловият естрадиол — всички те са попаднали в диетичната кола на Сет. Разбира се, сегашните му всекидневни свръхдози застрашават черния му дроб с увреждане. Той вече може и да е увреден, може да има и рак или съсиреци, тромбоза, както му викат по лекарски, но искам да се възползвам, от този шанс. Разбира се, всичко се прави за кефа. Да гледаш как гърдите му се развиват. Да виждаш как мачовските му перки, магнит за мацки, се разплуват и как той си ляга да подремне следобед. Всичко това е страхотно, но тъй като е вече мъртъв, това ми позволява да развия други интереси.

Сет кара ли, кара и казва:

— Не мислите ли, че телевизията по някакъв начин ни превръща в Господ?

Тази интроспекция е нова. Брадата му се е поразредила. Сигурно антиандрогените задушават тестостерона му. Задържането на вода — той може да го пренебрегне. Лошото настроение. В огледалото за обратно виждане една сълза капва от окото му и се стича по лицето му.

— Аз ли съм единственият, който се вълнува от такива неща? — пита той. — Аз единствен в тази кола ли имам истински чувства?

Бранди чете евтина книжка. Обикновено чете лъскави агресивни рекламни брошури на пластични хирурзи за вагини, илюстрирани с цветни снимки, показващи съвършения като картинка начин, по който уретрата трябва да се оформи, за да осигури изтичането надолу на потока урина. Други снимки показват как се оформя клитор екстра качество. Тези вагини са с петцифрени цени, по десет-двайсет хиляди долара, и са по-хубави от истинските. Най-често Бранди ни дава да разглеждаме снимките.

Върнете се три седмици назад, когато се намирахме в голяма къща в Спокейн, Вашингтон. Намирахме се в гранитен замък в Саутхил, а Спокейн се простираше под прозорчето на банята. Аз изтръсквах перкодани от малкото кафяво шишенце в джобчето за „Перкодан“ на чантата ми. Бранди Александър ровеше под мивката за чиста шмиргелова дъска и намери онова книжле.

Оттогава всички останали богове и богини са засенчени от ново божество.

Върнете се при Сет, който гледа гърдите ми в огледалото за обратно виждане.

— Телевизията наистина ни превръща в Господ.

Дай ми търпимост.

Светкавица.

Дай ми разбиране.

Светкавица.

Дори след толкова седмици на път с мен великолепните уязвими сини очи на Сет отбягват моите. Новата му, изпълнена с копнеж интроспекция — нея той може да пренебрегне. Начинът, по който хапчетата вече проявяват страничен ефект върху очите му — направили са извивката на роговицата по-рязка и той вече не може да носи контактните си лещи, те изпадат. Сигурно е от свързаните естрогени в портокаловия сок, който пие всяка сутрин. Той може да пренебрегне всичко това.

Сигурно е от онзи „Андрокур“3 в ледения му чай на обяд, но той никога няма да се досети. Никога няма да ме хване.

Върнете се на последния Ден на благодарността преди злополуката, когато се прибирам вкъщи да вечерям с нашите. Това става, когато все още имах лице и затова твърдите храни не ми се опираха толкова. Цялата маса в трапезарията е застлана с покривка, която не помня отпреди — наистина хубава тъмносиня дамаска, поръбена с дантела. Никак не подхожда на майка ми да купи такова нещо и затова я питам дали не е подарък.

Мама тъкмо сяда на масата и разгъва салфетката си от синя дамаска, а между нас — нея, мен и татко — ястията вдигат пара. Сладките картофи под сладката си заливка. Огромната кафява пуйка. Хлебчетата са поставени под ватиран калъф, ушит във формата на кокошка. За да си вземеш питка, вдигаш крилата. Стъкленият поднос с кисели краставички и целина, пълнена с фъстъчено масло.

— Кое да е подарък? — пита мама.

— Новата покривка. Много е хубава.

Майка ми въздъхва и забожда нос в пуйката.

— Поначало не беше предназначено за покривка — обяснява мама. — Ние с баща ти зарязахме първоначалния си проект.

Ножът отново и отново потъва в пуйката и баща ми започва да нарязва вечерята.

Мама казва:

— Знаеш ли какво е паметно знаме за жертвите на СПИН?

Минете към това колко много мразя брат си в момента.

— Купих плата, защото реших, че от него ще стане хубаво знаме за Шейн — казва мама. — Но после се сблъскахме с проблема какво да зашием на него.

Дай ми амнезия.

Светкавица.

Дай ми нови родители.

Светкавица.

— Майка ти не искаше да настъпва никого по мазола — казва татко. Той откъсва едната кълка и започва да реже месото в чиния. — С гей символиката трябва много да се внимава, защото всичко има някакво тайно значение. Просто не искахме да внушаваме на хората погрешни идеи.

Мама се навежда, за да сипе картофи в чинията ми, и обяснява:

— Баща ти искаше черен бордюр, но черно на син фон означава, че Шейн се е вълнувал от секса в кожи, нали се сещаш, окови и дисциплина, садомазохизъм. Всъщност тези знамена са, за да се помогне на близките на починалите.

— Непознатите щяха да ни видят и да прочетат името на Шейн — додава татко. — Не искахме да си мислят разни неща.

Блюдата започват бавната си обиколка по часовниковата стрелка около масата. Плънката. Маслините. Боровинковият сос.

— Аз исках розови триъгълници, но всички знамена са с розови триъгълници — казва мама. — Това е нацисткият символ за хомосексуалистите. Баща ти предложи черни триъгълници, но това би означавало, че Шейн е лесбийка. Те приличат на пубисното окосмяване на жените — черните триъгълници.

Баща ми казва:

— После поисках зелен бордюр, но излезе, че това би означавало, че Шейн е мъжка проститутка.

Мама казва:

— Без малко да се спрем на червен бордюр, но това означавало фистинг. Кафяво щеше да означава или изпражнения, или федерос, така и не разбрахме кое точно.

— Жълто — казва баща ми — означава „водни спортове“.

— По-светъл нюанс на синьото — казва мама — би означавал обикновен орален секс.

— Бялото — допълва я баща ми — означава анален. Освен това бялото би могло да означава, че Шейн се е възбуждал от мъже по бельо. Не помня точно как беше.

Майка ми ми подава ватираното с още топлите питки пиле.

Значи седим и ядем, а мъртвият Шейн се е разпрострял върху масата пред нас.

— Най-накрая просто се отказахме — казва мама — и аз уших от плата хубава покривка.

Между картофите и плънката татко поглежда чинията си и казва:

— Знаеш ли какво е федерос?

Знам, че такива неща не се говорят на масата.

— А фистинг? — пита мама.

Знам, казвам. Не споменавам Манъс и неговите професионални порно списания.

Седим около синия саван, а пуйката прилича на огромно мъртво опечено животно повече от всякога. Блюдото с плънката е пълно с органи, които още се различават — сърцето, воденичката, дробът. Сосът е гъст от опечените мазнина и кръв. Украсата от цветя в средата прилича на украсата на ковчег.

— Би ли ми подала маслото, ако обичаш? — пита майка ми. А на баща ми казва: — Знаеш ли какво е фелчинг?

Това… това е просто прекалено. Шейн е мъртъв, но е повече център на внимание отвсякога. Нашите се чудят защо не си идвам вкъщи — ето защо. Всички тези гадни, ужасни дрънканици за секс по време на вечеря в Деня на благодарността — това не мога да го понеса. Все Шейн това, Шейн онова. Тъжно, но случилото се с Шейн не беше по моя вина. Знам, всички мислят, че аз съм виновна за станалото. Истината е, че Шейн унищожи това семейство. Шейн беше лош и гаден и сега е мъртъв. Аз съм добра и послушна и ме пренебрегват.

Тишина.

Онова стана, когато бях на четиринайсет години. Някой изхвърлил пълен флакон лак за коса в кофата за боклук погрешка. Горенето на сметта беше задължение на Шейн. Той беше на петнайсет. Изхвърли кухненските отпадъци в горящия варел, докато боклукът от банята гореше, и лакът за коса избухна. Беше нещастен случай.

Тишина.

Онова, за което исках да говорят нашите сега, бях аз. Щях да им разкажа как двете с Еви се снимаме в нова реклама. Кариерата ми на модел набираше скорост. Исках да им разкажа за новия си приятел, Манъс, но не. Независимо дали е добър или лош, жив или мъртъв, Шейн продължава да обсебва цялото им внимание. Аз само се ядосвам.

— Слушайте — казвам. Просто ми се изплъзва от устата. — Аз — казвам, — аз, хора, съм последното ви останало живо дете, така че е добре да започнете да ми обръщате внимание.

Тишина.

— Фелчинг — снишавам глас. Вече съм спокойна. — Фелчинг е, когато мъж те ебе в задника без презерватив. Той се празни, после долепя устата си до ануса ти и засмуква собствената си топла сперма плюс каквито там лубриканти и изпражнения има. Това е фелчинг. Това включва или не включва — додавам — целувка, с която прехвърля спермата и изпражненията в устата ти.

Тишина.

Дай ми самообладание. Дай ми спокойствие. Дай ми сдържаност.

Светкавица.

Картофите са точно както ги обичам, захарно сладки, но с хрускава коричка. Плънката е малко суха. Подавам на майка ми маслото.

Баща ми се прокашля.

— Бучице — казва той. — Мисля, че майка ти искаше да каже „флечинг“. Това означава да нарежеш пуйката на много тънки ивици.

Тишина.

О, казвам. Извинявайте — казвам.

Ядем.

Не ме търсете, за да кажа на нашите за злополуката. Нали се сещате — да се съдера от рев по телефона за куршума и за спешното. Тая няма да стане. Веднага, когато имах възможността да им напиша писмо, им писах, че заминавам на снимки за каталог в Канкун, Мексико — за „Еспри“.

Шест месеца забавления, пясък и аз, която се опитвам да изсмуча резените лимон от дългите гърла на бутилките мексиканска бира. Пичовете просто обожават да гледат как мацките правят това. Иди, че разбери. Пичовете.

Тя обичала дрехите на „Еспри“, пише ми мама в отговор. И ме пита, щом ще бъда в каталога на „Еспри“, не мога ли да й уредя намаление за коледната поръчка?

Извинявай, мамо. Извинявай, Господи.

Тя ми пише в отговор: Е, бъди красива за нас. Любов и целувки.

Повечето пъти е много по-лесно да не казваш на света какво не е наред. Нашите ме наричат Бучица. Аз бях бучицата в корема на мама девет месеца. Наричат ме Бучица отпреди да се родя. Живеят на два часа път с кола от мен, но аз никога не им ходя на гости. Искам да кажа, няма нужда те да знаят и най-малката дреболия за мен.

В едно писмо мама ми пише:

„Поне за брат ти знаем дали е жив или мъртъв“.

Мъртвият ми брат, кралят на Педалоград. Избран за най-добър във всичко. Кралят на баскетбола, докато, когато навърши шестнайсет, изследванията му за възпалено гърло показаха гонорея. Знам само, че го мразех.

— Не че не те обичаме — пише ми мама в едно писмо. — Просто не го показваме.

Освен това истерията е възможна единствено пред публика. Знаеш какво трябва да правиш, за да се крепиш жив. Хората просто ще те вбесят с реакциите си по повод колко ужасно е случилото се. Първо онези в спешното те пускат пред тях. Сетне францисканската монахиня крещи. После полицаите с техния болничен чаршаф.

Минете към това какъв беше животът, когато бяхте бебета и можехте да ядете само бебешка храна. Вървиш и се клатушкаш към масичката за кафе. Изправен си на крака и трябва да продължиш да се клатиш на тия крачета наденички, инак ще паднеш. После стигаш до масичката и удряш голямата си мека бебешка глава в острия й ъгъл.

Падаш долу и леле, леле-мале как боли. И все пак не е кой знае каква трагедия, докато не дотърчат мама и татко.

О, горкичкото храбро мъниче.

Едва тогава се разреваваш.

Върнете се към деня, когато Бранди мята шепа блещукащо нищо във въздуха над главата ми и кабинетът на говорната терапевтка наоколо става златен.

Бранди казва:

— Това е памучен воал.

Тя мята още една шепа мъгла и светът се замъглява отвъд златно и зелено.

— Копринен жоржет — казва Бранди.

Тя хвърля шепа искри и светът… Бранди седи пред мен с отворена плетена кошница в скута. Двете сме сами и сме се заключили в кабинета на говорната терапевтка. Плакатът с котенце на тухлената стена. Всичко това става меко и бляскаво, сякаш гледано през филтър от звезди. Всеки остър ръб е изтрит или размазан зад зеленото и златното, а флуоресцентната светлина се процежда през него като избухващи отломки.

— Воали — казва Бранди всеки път, когато поредният цвят ме покрива. — Трябва да изглеждаш така, като че криеш някакви тайни. Ако ще навлизаш във външния свят, госпожице Сейнт Пейшънс, не бива да позволяваш на хората да виждат лицето ти — казва тя.

— Можеш да отидеш навсякъде по света — повтаря Бранди отново и отново.

Просто не бива да позволяваш на хората да разберат коя си всъщност.

— Можеш да живееш напълно нормален и редовен живот — додава тя.

Просто не бива да позволяваш на никого да се доближи до тебе дотолкова, че да разбере истината.

— С една дума — казва тя, — воали.

Властна принцеса, Бранди Александър никога не ме пита за истинското ми име. Името, с което съм родена. Госпожица Шефката Командаджийка веднага ми дава ново име и ново минало. Измисля за мен ново бъдеще без никакви други връзки, освен връзката с нея. Тя — единствен култ.

— Името ти е Дейзи Сейнт Пейшънс — казва ми тя. — Ти си изчезналата наследница на модна къща „Сейнт Пейшънс“, най-реномираната изложбена зала за висша мода. През този сезон ние предлагаме шапки — казва тя. — Шапки с воали.

— Дгггккв дврггизгдд снгг? — питам аз.

— Произхождаш от род на френски аристократи бежанци — обяснява Бранди.

— Ггдне сснг изггаззгда?

— Израсла си в Париж и си учила в училище на монахини — отговаря тя.

Бранди се залавя за работа. Каквато си е стилистка, тя вече вади тюл от чантата си — розов тюл, дантела, мрежи, изплетени на една кука — и покрива с тях главата ми.

Тя казва:

— Не е нужно да слагаш грим. Не се налага дори да се миеш. Хубавият воал е еквивалентът на огледалните очила, но за цялата ти глава.

Хубавият воал е същото като да не излизаш навън, обяснява ми Бранди. Уединение. Усамотение. Тя мята върху ми прозрачен жълт шифон. Дипли върху мен червен десениран найлон. В нашия свят всички сме рамо до рамо и хората научават всичко за теб от пръв поглед. Хубавият воал е твоето затъмнено стъкло на лимузина. Нефигуриращият в телефонния указател номер на лицето ти. Зад хубав воал ти може да си всеки. Кинозвезда. Светица. Хубавият воал казва:

Никой не ни е представил един на друг.

Ти си наградата зад врата номер три.

Ти си дамата — или тигърът.

В нашия свят, където никой вече не може да запази тайна, хубавият воал казва:

Благодаря ви, че не споделихте с мен.

— Не се тревожи — казва Бранди. — Другите ще попълнят празнините.

Както го правят и с Господ, додава тя.

Онова, което никога не казах на Бранди, е, че съм израсла край една ферма, ферма, в която отглеждаха прасета. Всеки слънчев следобед Дейзи Сейнт Пейшънс се връщаше от училище и трябваше да храни прасетата заедно с брат си.

Дай ми тъга по дома.

Светкавица.

Дай ми носталгични копнежи по детството.

Светкавица.

Каква е думата за обратното на блясък?

Бранди така и не ме попита за родителите ми — живи ли са, мъртви ли са, защо не са тук и не скърцат със зъби.

— Баща ти и майка ти, Рение и Хонорария Сейнт Пейшънс, са убити от модни терористи — казва тя.

Пр.Бр. — Преди Бранди — баща ми всяка есен откарваше прасетата на пазара. Тайната му е, че прекарва цяло лято в обиколки с фургона си из Айдахо и останалите щати в горния ляв ъгъл. Спира навсякъде, където продават стари сладкиши с изтекъл срок на годност — резени плодов пай и тарталети с пълнеж от крем, малки пандишпанчета, украсени с изкуствена сметана и парчета шоколадова торта с глазура, посипани с боядисани в розово кокосови стърготини. Стари, непродадени торти за рожден ден. Изсъхнали торти, пожелаващи „Честито“, „Честит ден на майката“, „Бъди моя валентинка“. Баща ми още ги кара вкъщи, струпани на плътна лепкава купчина или запечатани в целофан. Това е най-трудното — да отваряш тези хиляди стари сладкиши и да ги хвърляш на свинете.

Тайната на баща ми, за когото Бранди не искаше и да чуе, е, че през последните две седмици преди да ги откара на пазара, той храни прасетата с тези сладкиши, торти и пасти. Пастите не съдържат никакви хранителни вещества и прасетата ги нагъват, докато не остане и един развален сладкиш на разстояние петстотин километра наоколо.

Тези сладкиши не съдържат никаква истинска целулоза и затова всяка есен всяко сто трийсет и пет килограмово прасе отива на пазара с още четирийсет кила отгоре в дебелото черво. На разпродажбата баща ми натрупва цяло състояние и кой ти знае колко време след това, щом прасетата видят отвътре кланицата, в която ще свършат, се насират с грамадански захаросани лайна.

— Ггглнггхме гррсста зз нгкроооан — казвам.

— Не — казва Бранди, вдига дългия си цяла педя показалец — шест пръстена, нанизани на един-единствен пръст — и прокарва своя накичен хотдог нагоре-надолу по устата ми всеки път, колчем се опитам да кажа нещо.

— Не казвай нито дума — казва Бранди. — Все още си твърде тясно свързана с миналото си. Няма смисъл да казваш каквото и да било.

Бранди изважда от кошницата си дълъг златистобял воал — магическо действие — слой от прозрачна бяла коприна, извезана със златен гръцки орнамент, и го намята върху главата ми.

Зад още един пореден воал реалният свят се отдалечава все повече.

— Познай как е извезан златният орнамент — казва Бранди.

Тъканта е толкова лека, че дъхът ми я издува отпред. Коприната се стеле върху клепките ми и не ги огъва. Дори и лицето ми, мястото, където завършва всеки нерв в тялото — дори и лицето ми не я усеща.

— Везат го деца в Индия — разказва Бранди. — Четири-петгодишни деца, които по цял ден превиват гръб на дървените пейки. Те са вегетарианци и трябва да измъкнат безброй златни нишки, за да остане в тъканта само златото.

— Не можеш да видиш деца, по-големи от десет години, да вършат тази работа — казва Бранди, — защото дотогава повечето ослепяват.

Само воалът, който Бранди вади от кошницата си, е към четири квадратни метра. Безценното зрение на всички тези мили дечица — загубено. Безценните дни на крехкото им детство, прекарано в измъкване на копринени нишки.

Дай ми милост.

Светкавица.

Дай ми състрадание.

Светкавица.

О, как ми се иска да можех да накарам бедното си сърце да избухне.

— Няггнма дд гго сгрлогджжа — казвам.

Не, няма нищо, казва Бранди. Тя не иска да възнаграждава никого за това, че експлоатира деца. Купила е воала на разпродажба.

Затворена в клетка зад моите коприни, скрита вътре в моя облак от органза и жоржет, идеята, че не мога да споделям проблемите си с другите, ме кара да не давам и пет пари за техните.

— О, и не се тревожи — продължава Бранди. — Пак ще ти обръщат внимание. Ти имаш комплект от цици и дупе — динамит! Не можеш да разговаряш, с когото ти падне.

Хората просто не понасят да не знаят нещо, казва ми тя. Особено мъжете — не понасят да не могат да изкачат всяка планина и да картографират навсякъде. Да сложат етикет на всичко. Да препикаят всяко дърво и после никога да не те потърсят повече.

— Зад воала ти си великото неведомо — казва тя. — Повечето пичове ще се избиват, за да те опознаят. Някои ще отричат, че си действителна личност, други просто ще те пренебрегват.

Фанатикът. Атеистът. Агностикът.

Дори и когато някой носи само превръзка на окото, ти винаги искаш да видиш. Да провериш дали не се преструва. Мъжът с риза „Хатауей“11. Или да видиш ужаса под превръзката.

Фотографът в ума ми казва:

Дай ми глас.

Светкавица.

Дай ми лице.

Светкавица.

Отговорът на Бранди бяха малки шапчици с воали. И големи шапки с воали. Такета и „токчета“, отвсякъде увити в облаци от тюл и газ. Парашутна коприна, плътен креп или гъста мрежа, обсипана с плюшени помпони.

— Най-скучното нещо в целия свят — казва Бранди — е голотата.

Второто най-скучно нещо, продължава тя, е честността.

— Мисли за това като за дразнител. Това е бельо за лицето ти — казва тя. — Прозрачна нощничка, която покрива цялата ти самоличност.

Третото най-скучно нещо в целия свят е жалкото ти лайняно минало. Затова Бранди никога не ме попита за нищо. Бранди може и да е истинска алфа кучка, но ние се срещаме отново и отново в кабинета на говорната терапевтка и тя ми казва всичко, което трябва да знам за себе си.

Минете към Бранди Александър, която ме завива в сиатълско легло. Това е нощта на Космическата игла, нощта, в която бъдещето не се случва. Бранди е облечена в метри и метри черен тюл, увит около краката й, плътно омотан около талията й на пясъчен часовник. Черен воал се стеле над нейните гърди-торпеда, устремява се нагоре и обгръща в клуп кестенявата й коса. Всички тези искри, наведени над мен до леглото ми, са като умален изпитателен модел на оригиналното лятно нощно небе.

Малки кристалчета — не пластмасови, бълвани от някоя фабрика в Калкута, а от австрийски кристал, шлифовани от елфите в Черната гора — и тези малки кристалчета с формата на звезди обсипват черния тюл. Лицето на върховната кралица е луната в нощното небе, която се навежда и ме целува за лека нощ. Хотелската ми стая е тъмна, а телевизорът срещу леглото ми е включен — затова ръкотворните звезди блещукат във всички цветове, които телевизорът се мъчи да ни покаже.

Сет е прав — телевизията наистина ме прави Господ. Мога да зяпам всекиго и животът се променя с всеки час. Тук, в реалния свят, случаят невинаги е такъв.

— Винаги ще те обичам — казва царицата на нощното небе и аз знам коя е намерената от нея картичка.

На пипане хотелските чаршафи са същите като болничните. Това се случва хиляди километри след нашето запознанство и едрите пръсти на Бранди продължават да приглаждат завивките там, където навремето беше брадичката ми. Лицето ми е последното нещо, което танцьорите и танцьорките ще искат да видят, когато влязат в някоя тъмна уличка с надеждата да си купят наркотик.

Бранди казва:

— Щом продадем всичко, веднага се връщаме.

Силуетът на Сет се очертава в рамката на отворената към коридора врата. От леглото ми той се вижда като страхотно очертание на супергерой на фона на неоновозеления, сив и розов тропически листак на тапетите в коридора. Куртката му, дългата черна кожена куртка, с която е облечен, до кръста е тясна, а после се разширява надолу така, че прилича на пелерина.

И може би когато целува царствения задник на Бранди Александър, той не само се преструва. Може би когато мен ме няма, те двамата са влюбени. Няма да е първият път, когато го губя.

Приведеното над мен лице, обгърнато от черен воал, е цветен сюрприз. Кожата около графитената уста е силно розова, а очите са прекалено патладжанени. Дори и тези цветове в момента са твърде ярки, твърде наситени, твърде интензивни. Ярки. Сещаш се за анимационни герои. Куклите манекени имат такава розова кожа, като найлонови превръзки. В телесен цвят. Прекалено патладжанени очи, скули, твърде силно подчертани от ружа в „Брикова роза“. Нищо не остава за въображението ти.

Може би мъжете искат точно това. Аз искам само Бранди Александър да си тръгне.

Искам колана на Сет, затегнат около шията ми. Искам пръстите на Сет в устата ми, искам ръцете му да избутат на две страни коленете ми и мокрите му пръсти да бръкнат в мен и да ме разтворят.

— Ако искаш нещо за четене — казва Бранди, — оная книга за мис Рона Барет е в стаята ми. Мога да изтичам да ти я донеса.

Искам наболата брада около устата на Сет така да ме ожули, че да ме боли, когато пишкам.

Сет казва:

— Идваш ли?

Обкичена с пръстени ръка подхвърля върху леглото дистанционното на телевизора.

— Хайде, Принцесо Принцеса — подканя я Сет. — Нощта напредва.

Искам и Сет да е мъртъв. По-лошо от мъртъв — искам го тлъст и подут от вода, несигурен и разчувстван. Щом Сет не ме иска, и аз искам да не го искам.

— Ако дойде полицията или се случи нещо — казва ми луната, — всичките пари са в кутията ми с гримове.

Онзи, когото аз обичам, вече е излязъл да загрее мотора. Онази, която ще ме обича вечно, ми пожелава сладки сънища и затваря вратата след себе си.

Върнете се към момента, когато излязох от болницата без кариера, без годеник и апартамент и трябваше да спя в голямата къща на Еви, нейната истинска къща, където дори и на нея не й се живееше — толкова самотна беше тази къща, забутана вдън някаква дъждовна гора, без никой да й обръща внимание.

Минете към мен — лежа по гръб на леглото на Еви през онази първа нощ, но не мога да заспя.

Вятър вдига завесите — дантелени завеси. Всичките мебели на Еви са от онези префърцунените френски провинциални мебели, боядисани в бяло и златно. Няма луна, но небето е пълно със звезди и затова всичко — къщата на Еви, плетищата от рози, завесите в спалнята, опакото на дланите ми на фона на завивките — е или черно, или сиво.

Къщата на Еви е точно такава, каквато едно тексаско момиче би си купило, ако техните непрекъснато му дават по десетина милиона долара. Сякаш семейство Котрел знае, че Еви никога няма да излезе на най-престижните подиуми. И затова Еви живее тук. Не в Ню Йорк. Не в Милано. В предградията, вдън горите тилилейски на професионалното манекенство. Това е доста далеч от представянето на парижките колекции. Това, че е забутана на такова затънтено място, е необходимото на Еви извинение — живеенето тук е извинението на момичето с едър кокал, което никъде и никога няма да постигне бляскав успех.

Тази нощ вратите са заключени. Котката е прибрана вътре. Когато я погледна, тя ме гледа така, както кучетата и някои коли гледат хората, когато им се усмихват.

Същия следобед Еви ме умоляваше по телефона да се изпиша от болницата и да й ида на гости.

Къщата й беше огромна — бяла, с кепенци в горско зелено. Триетажно плантаторско имение с големи колони отпред. Увивни бръшлян и рози — жълти рози — оплитаха на височина три метра всяка от колоните. Можеше да си представиш как Ашли Уилкс коси тревата тук или как Рет Бътлър сваля кепенците, но Еви има само нископлатени роби от Лаос, които отказват да живеят в къщата.

Върнете се далеч назад към миналата Коледа, преди злополуката с мен, когато се прибрах вкъщи, за да отварям подаръци с нашите. Нашите всяка година изваждат все същата изкуствена елха — бодлива, зелена и излъчваща онази остра миризма на пластмаса, от която те боли глава и ти се завива свят, когато лампичките са стояли запалени твърде дълго. Елхата е цяла магия и блясък, отрупана с нашите червено-златни стъклени играчки и ивиците сребърен найлон, заредени със статично електричество, които хората наричат ледени висулки. Все същият опърпан ангел с гумено кукленско лице на върха. Камината е покрита с все същите „ангелски коси“ от стъклопласт, които се забиват в кожата ти и получаваш гнойни обриви, ако ги докоснеш. По уредбата върви все същият албум с коледни песни на Пери Комо. Това е по времето, когато все още имах лице и затова не срещах чак такива затруднения с пеенето на коледни песни.

Брат ми Шейн е все още мъртъв, затова се опитвам да не очаквам особено внимание — просто една спокойна Коледа. По това време гаджето ми Манъс беше започнал да се смахва, че ще загуби полицейската си работа, а на мен ми бяха нужни два дни по-далече от прожекторите. Всички — мама, татко и аз — го обсъдихме и се договорихме тази година да не купуваме подаръци един за друг. Може би само дребни подаръчета, казват нашите — да ги сложим в чорапа.

Пери Комо пее: „Вече личи, че е Коледа“.

Червените филцови чорапи, които мама уши за всеки от нас — за Шейн и мен — висят над камината. И двата червени филцови чорапа с изписаните ни от горе до долу имена — с фантазе бели филцови букви. И двата — издути от натъпканите вътре подаръци. В коледното утро всички ние сме насядали около елхата, а баща ми е готов да среже с ножа панделките. Майка ми вади голям плик от амбалажна хартия и казва:

— Преди да е настанала бъркотията — хартията от опаковките се хвърля тук, а не навсякъде из стаята.

Мама и татко седят в удобни кресла. Аз съм седнала на пода пред камината, а до мен са чорапите. Тази сцена винаги е вадена по този калъп. Те седят с кафето, наведени над мен, и наблюдават реакциите ми. Аз седя с кръстосани крака на пода. Всички още сме по халати и пижами.

Пери Комо пее „Ще си бъда у дома за Коледа“.

Първото нещо, което вадя от чорапа си, е малка плюшена коала от онези, които се вкопчват в молива ти с ръчички и краченца с пружинки. Според нашите това съм аз. Мама ми подава горещ шоколад в чаша — в него плават мънички бонбончета. Казвам „Благодаря“. Под малката коала има кутия. Изваждам я.

Нашите зарязват всичко, навеждат се над кафетата и ме наблюдават.

Пери Комо пее „О, елате всички вярващи“.

В кутийката има презервативи.

Седнал до нашето блестящо вълшебно коледно дърво, баща ми казва:

— Не знаем по колко партньори сменяш всяка година, но искаме да играеш на сигурно.

Прибирам презервативите в джоба на халата си и поглеждам как бонбонките се топят.

— Благодаря — казвам.

— Тези са латексови — казва мама. — Трябва да използваш сексуални лубриканти само на водна основа. Ако на твоята възраст са ти нужни лубриканти. Не петролно желе, мазнина или какъвто и да било лосион. — И додава: — Не ти взехме от онези, дето ги правят от овчи черва, защото те имат мънички пори, позволяващи преноса на HIV.

После от чорапа ми излиза още една кутийка. Пак презервативи. Цветът, изписан на кутийката, е „Гол“. Струва ми се излишно. До него на етикета пише „Без мирис и вкус“.

О, всичко мога да ви обясня за безвкусицата.

— Едно изследване — обяснява баща ми, — телефонна анкета сред хетеросексуални, живеещи в градове с широко разпространение на вируса HIV, показва, че на трийсет и пет процента от хората им е неудобно да си купуват сами презервативите.

Значи е по-хубаво да ги получиш от Дядо Коледа?

— Ясно — казвам.

— Не става въпрос само за СПИН — казва мама. — Има гонорея. Има сифилис. Човешкият вирус на папиломата — това са брадавици по гениталиите. Знаеш, че трябва да сложиш презерватива веднага щом пенисът еректира, нали?

И добавя:

— Цяло състояние платих за банани извън сезона, в случай че ти трябва да се поупражняваш.

Това е капан. Ако кажа: „О, да, аз непрекъснато надявам капути на пресни загорели ерекции“, баща ми ще ми прочете конското за курвите. Но ако им кажа „Не“, ще си прекарам Коледата в упражнения по предпазване от плодове.

Татко казва:

— Има купища други неща, освен СПИН. Например вирусът на херпес симплекс II, чиито симптоми включват малки болезнени мехурчета, избиващи по гениталиите. — Той поглежда мама.

— Болки в тялото — подсказва тя.

— Да, получаваш болки в тялото — обяснява той — и треска. Получаваш вагинално течение. Боли, когато уринираш. — И пак поглежда мама.

Пери Комо пее „Дядо Коледа идва в града“.

Под следващата кутийка с презервативи има още една кутийка с презервативи. Божичко, три кутии ще ме изкарат чак до менопаузата.

Минете към това колко много ми се иска в този миг брат ми да е жив, за да го убия, задето ми е провалил Коледата. Пери Комо пее „Горе на покрива“.

— Има хепатит Б — обяснява мама и после пита татко — Какво имаше още?

— Хламидия — отговаря той. — И лимфогранулом.

— Да — потвърждава мама. — И гноен цервисцит, и негонококов уретрит.

Татко поглежда мама и обяснява:

— Но това обикновено се причинява от алергия към латексови кондоми или спермициди.

Мама отпива от кафето. Поглежда двете си длани, сключени около чашата, после поглежда и мен, както си седя.

— Баща ти се опитва да ти каже — казва тя — как сега разбираме, че сме допуснали някои грешки с брат ти. Просто се опитваме да те предпазим — казва тя.

От чорапа ми излиза четвърта кутия с презервативи. Пери Комо пее: „Случи се в ясна полунощ“. На кутията пише: „Достатъчно здрави и силни дори за продължително анално съвкупление“…

— Има генитален гранулом — казва баща ми на майка ми — и бактериална вагиноза. — Той разтваря длан, преброява пръстите, после пак ги преброява и накрая казва: — Има molluscum contagiosum.

Някои от презервативите са бели. Други — в различни цветове. Има релефни — сигурно с тях е като с назъбени ножове за хляб. Има от най-големия размер. Има светещи в тъмното. Това е ласкателно по един зловещ начин. Нашите явно ме мислят за безумно популярна.

Пери Комо пее: „Ела, ела, Емануил“.

— Не искаме да те плашим — казва мама, — но ти си млада. Не можем да очакваме от тебе нощем да си стоиш само вкъщи.

— А ако не можеш да заспиш — казва татко, — може да е от нематодите.

Мама казва:

— Просто не искаме да свършиш като брат си.

Брат ми е мъртъв, но и той си има чорап, пълен с подаръци, и бас ловя, че не са капути. Той е мъртъв, но се обзалагам, че сега се пука от смях.

— При нематодите — обяснява баща ми — нощем женските мигрират по дебелото черво към перианалната област, за да снесат яйцата си. Ако подозираш, че са червеи, най-добре е да залепиш прозрачно тиксо на ректума и после да го разгледаш под лупа. Червеите трябва да са дълги малко повече от половин сантиметър.

— Тихо, Боб — скастря го мама.

Татко се навежда към мен и ми казва:

— Десет процента от мъжете в страната могат да те заразят с тези червеи. Запомни го.

Почти всичко в чорапа ми е презервативи — в кутии, в малки опаковки от златно фолио, на дълги гирлянди от по стотина с перфорация, за да се късат по-лесно. Единствените ми други подаръци са свирка за случай на изнасилване и джобен сълзотворен спрей. Май съм подготвена за най-лошото, но се боя да попитам има ли още. Може да има и вибратор, за да си стоя по цяла нощ вкъщи, непорочна. Може да има зъбни протези за кунилингус. Самозалепващо се фолио. Гумени ръкавици.

Пери Комо пее „Нищичко за Коледа“. Поглеждам чорапа на Шейн, все така издут от подаръци, и питам:

— И за Шейн ли сте купили?

Ако са презервативи, малко са позакъснели.

Мама и татко се споглеждат. Татко казва на мама:

— Ти й кажи.

— Това е твоят подарък за брат ти — казва мама. — Хайде, виж какво има вътре.

Минете към мен, дяволски объркана.

Дай ми яснота. Дай ми причини. Дай ми отговори.

Светкавица.

Посягам да откача чорапа на Шейн от камината. Пълен е със смачкани хартии.

— Разрови се — подканя ме татко.

Вътре в хартиите има запечатан плик.

— Отвори го — казва мама.

В плика има напечатано писмо. Най-отгоре пише „Благодаря“.

— Всъщност това е подарък и за двете ни деца — казва татко.

Не мога да повярвам на това, което чета.

— Вместо да ти купим голям подарък — казва мама, — направихме от твое име дарение на Световния фонд за изследвания върху СПИН.

Вадя от чорапа и втори плик.

— Това — казва татко — е подаръкът от Шейн за теб.

О, това вече е прекалено.

Пери Комо пее „Видях мама да целува Дядо Коледа“.

Казвам:

— Хитрецът му с хитрец, старият ми мъртъв брат, колко е внимателен! — казвам. — Не биваше. Наистина, ама наистина не биваше да си прави толкова труд. Може би той трябва да престане да отрича и да се мъчи да се справя и просто да се примири с факта, че е мъртъв. Може би да се прероди — казвам. — Това, че се преструва на още жив, не е здравословно.

Вътрешно беснея. Онова, което наистина исках за подарък тази година, е нова ръчна чанта на „Прада“.

Не съм аз виновна, че флакон лак за коса избухна в лицето на Шейн. Бум, и той влезе със залитане в къщата, а челото му вече почерняваше и посиняваше. Дългият път до болницата — едното му око подуто и затворено, а лицето около него ставаше все по-голямо и по-голямо. Всяка вена вътре беше скъсана и кървеше под кожата. Шейн и думица не каза.

Не съм аз виновна, че хората от социалните служби в болницата само погледнаха лицето му и се нахвърлиха върху баща ми. Подозрение в малтретиране на деца. Престъпно пренебрежение. Семейна намеса. Не бях виновна за нищо от всичко това. Изявления на полицията. Един социален работник обиколи и разпита съседите, приятелите ни от училище, учителите и най-накрая всичките ни познати започнаха да се държат с мен като с „горкичкото храбро момиченце“.

Седя тук в коледното утро с всички тези подаръци, за които имам нужда от пенис, за да им се порадвам, но никой понятие си няма от нищо.

Дори и след като полицейското разследване приключи и нищо не се доказа, въпреки това семейството ни беше разрушено. И въпреки това всички мислят, че аз съм изхвърлила там лака за коса. И тъй като аз съм го започнала, за всичко съм виновна аз. Експлозията. Полицията. Бягството на Шейн. Смъртта му.

А аз не съм виновна.

— Всъщност — казвам, — ако Шейн наистина искаше да ми направи подарък, щеше да възкръсне и да ми купи новия гардероб, който ми дължи. Ето това би било весела Коледа. За това наистина бих му благодарила.

Мълчание.

Докато вадя втория плик, мама казва:

— Ние те представяме официално.

— В памет на брат ти — казва татко — ти купихме членство в РИПЛИГ.

— Какви лиги? — питам.

— Родители и приятели на лесбийки и гейове — обяснява мама.

Пери Комо пее „Няма друго място като у дома за празника“.

Мълчание.

Майка ми става от креслото и казва:

— Ще изтичам да донеса бананите. За да сме сигурни, двамата с татко ти нямаме търпение да те видим как пробваш подаръците.

Върнете се около полунощ в къщата на Еви, където хващам Сет Томас, който се опитва да ме убие.

Както лицето ми е без челюст, гърлото ми свършва с нещо като дупка, от която виси езикът. Около дупката кожата ми е изцяло покрита с белези — тъмночервени буци, които лъщят също както когато в състезание по ядене на пай ти се падне черешовият. Ако оставя езика ми да виси, се вижда небцето ми — розово и гладко като вътрешността на рачешка черупка, а около небцето виси бялата прешленеста подкова на горните зъби, които ми останаха. Има моменти, в които слагаш воал, и такива, в които не го слагаш. С изключение на това съм направо зашеметяваща, когато се срещам със Сет Томас, проникнал с взлом в къщата на Еви в полунощ.

Онова, което Сет вижда да слиза по голямото вито стълбище във фоайето на Еви, съм аз, облечена в един от нейните прасковенорозови пеньоари от сатен и дантела, скроени на верев. Халатът на Еви е прасковенорозова ретро дрешка в стил За За Габор12, който ме прикрива, колкото целофанът прикрива замразената пуйка. По маншетите и отпред той е поръбен с прасковенорозовата озонова мъгла на щраусови пера, подхождащи на перата по чехлите с високи токове, които съм обула.

Сет направо замръзва в подножието на голямото вито стълбище на Еви, стиснал нейния най-хубав четирийсетсантиметров нож за рязане на месо. Върху главата му е надянат чифт от чорапогащите на Еви със стягащ колан. Хигиеничният памучен чатал на Еви покрива лицето на Сет. Чорапите на чорапогащника се диплят като уши на кокер шпаньол върху предницата на иначе съставения от подхождащи си елементи от военна униформа ансамбъл.

А аз съм същинско видение. Слизам стъпало по стъпало към острието на ножа с бавната стъпка-пауза-стъпка на шоугърла от голямо ревю във Вегас.

О, толкова съм изумителна. Каква секс мебел съм само.

Сет стои там, гледа нагоре, мае се, уплашен за първи път в живота си, защото стискам пушката на Еви. Прикладът е опрян на рамото ми, а дулото стърчи пред мен — стискам го с двете ръце. Мерникът е прицелен точно в средата на памучния чатал на Еви Котрел.

Сет и аз сме сами във фоайето на Еви със счупените орнаментни стъкла на прозорците, пръснати около входната врата, и австрийския кристален полилей на Еви, който искри съвсем като фалшив накит за къща. Единственото друго нещо тук е малко писалище, боядисано в онова френско провинциално бяло и златно.

На малкото френско писалище има tres13 о-ла-ла телефон — слушалката е колкото златен саксофон и стои на златна вилка върху корпус от слонова кост. В средата на шайбата има камея. Колко шик, вероятно си мисли Еви.

Насочил острието на ножа напред, Сет казва:

— Няма да ти сторя зло.

Слизам бавно — стъпка-пауза-стъпка — по стълбите.

Сет казва:

— Хайде да няма убити тук.

И е толкова дежа вю.

Точно по този начин Манъс Кели би ме попитал получила ли съм оргазъм. Не с тези думи, но с този глас.

Сет казва през чатала на Еви:

— Аз само спях с Еви.

Толкова дежа вю.

Да се поразходим с лодка. Съвсем същият глас.

Сет пуска ножа и върхът на острието се забива в паркета на Еви като при игра с джобни ножчета точно до кубинката му. Сет казва:

— Ако Еви ти е казала, че аз съм стрелял по тебе, тя лъже.

На писалището, до телефона, има бележник и молив за записване на съобщения.

Сет казва:

— Още на секундата, когато чух, че си в болница, разбрах, че това е работа на Еви.

Крепя пушката с една ръка и пиша на листа:

Махни си чорапогащника.

— Искам да кажа, не можеш да ме убиеш — казва Сет и дърпа ластика на чорапогащника си. — Аз съм само причината Еви да стреля по тебе.

Изминавам със стъпка-пауза-стъпка последните три метра до Сет, закачам с дулото на пушката ластика на чорапогащника и го махам от лицето му с квадратната челюст. Сет Томас, който ще стане Алфа Ромео във Ванкувър, Британска Колумбия. Алфа Ромео, който преди това беше Наш Рамблър, бивш Бъргдорф Гудман, бивш Нийман Маркъс, бивш Сакс Пето Авеню, бивш Кристиан Диор14.

Сет Томас, който много преди това се казваше Манъс Кели, моят годеник от рекламата. Не можех да ви го кажа досега, защото искам да разберете какво чувствах, когато открих това. В сърцето си. Годеникът ми искаше да ме убие. Макар и да е такъв задник, аз обичах Манъс. Все още обичам Сет. Нож, сряза ме като нож, и открих, че въпреки всичко случило се аз все още притежавах безкраен неначенат потенциал да бъда наранявана.

От тази нощ нататък ние потеглихме заедно на път и един ден Манъс Кели щеше да стане Сет Томас. Междувременно в Санта Барбара и Сан Франциско, в Лос Анджелис и Рино, Бойси и Солт Лейк Сити Манъс беше други мъже. Между онази нощ и сега, днешната вечер, когато лежа в леглото в Сиатъл, все още влюбена в него, Сет беше Ланс Корпорал и Чейз Манхатън. Беше Доу Корнинг, Хералд Трибюн и Морис Код15.

Всичко това — с любезното съдействие на Проекта за реинкарнация на свидетели „Бранди Александър“, както тя го нарича.

Различни имена — но всички тези мъже започнаха като Манъс Опитващ-се-да-ме-убие.

Различни мъже, но винаги с все същата хубост на специалния агент на нравствената полиция. Същите електриковосини очи. „Не стреляй“, „Да се поразходим с лодка“ — гласът е един и същ. Различни прически, но неизменно все същата гъста черна коса на секси пес.

Сет Томас е Манъс. Манъс ме мамеше с Еви, но аз все още толкова го обичам, че бих скрила в храната му всякакво количество свързани естрогени. Толкова много, че съм готова на всичко, за да го унищожа.

Ще си помислите, че би трябвало да съм по-умна след… колко бяха? Хиляда и шестстотин кредита от колежа. Трябваше да съм по-умна. Вече да съм станала лекар.

Извинявай, мамо. Извинявай, Господи.

Върнете се към последния път в живота ми, когато си отидох вкъщи да видя родителите си. Беше последният ми рожден ден преди злополуката. Тъй като Шейн все още беше мъртъв, не очаквах подаръци. Не очаквам торта. Този последен път си отивам вкъщи само за да ги видя — нашите. Тогава все още имам уста и идеята да духам свещички не ме хвърля в такава безизходица.

Къщата, кафявият диван във всекидневната и креслата — всичко си е все същото, само дето баща ми е облепил с големи хиксове от изолирбанд отвътре стъклата на всички прозорци. Колата на мама не е паркирана отпред, където я държат обикновено. Заключена е в гаража. На входната врата е монтирано тежко резе, което не си спомням отпреди. На портата има голяма табела „Зло куче“ и по-малка табела, че къщата е оборудвана с алармена система.

Когато пристигам вкъщи, мама ми маха да влизам бързо и ми казва:

— Не се приближавай до прозорците, Бучице. Тази година престъпленията от омраза са се увеличили с шейсет и седем процента в сравнение с миналата.

Тя казва:

— След като се стъмни, опитай се да внимаваш сянката ти да не пада върху щорите и да не се вижда отвън.

Тя готви вечерята на светлината на фенерче. Когато аз отворя фурната или хладилника, тя веднага се паникьосва, изблъсква ме с тяло и затваря вратичката.

— Заради лампата вътре — пояснява тя. — Антигей насилието се е увеличило с над сто процента за последните пет години.

Баща ми се прибира и паркира колата половин пряка по-нататък. Ключовете му тракат по новото резе, докато мама стои като истукан на кухненската врата и ме задържа. Ключовете престават да тракат и баща ми почуква на вратата — три пъти бързо и после два пъти бавно.

— Той чука така — казва мама, — но все пак погледни през шпионката.

Баща ми влиза, като се оглежда нащрек през рамо към тъмната улица. Минава кола и той казва:

— Ромео Танго фокстрот, шест-седем четири. Бързо, запиши го.

Мама го записва в бележника до телефона.

— Марка? — пита тя. — Модел?

— Меркурий, син — казва той. — Самур.

— Внесено е в протокола — казва мама.

Казвам им, че май пресилват нещата.

И баща ми отвръща:

— Не омаловажавай тормоза, на който сме подложени.

Минете към това колко голяма грешка беше да се прибера вкъщи. Минете как Шейн би трябвало да види това — колко са се смахнали нашите. Баща ми изключва лампата във всекидневната, която включих. Завесите на витражния прозорец са дръпнати и забодени с карфици по средата. Те знаят коя мебел къде стои в тъмното, но аз се блъскам във всеки стол и ръб на маса. Събарям на пода бонбониера — тряс, и майка ми изпищява и се просва на кухненския линолеум.

Баща ми излиза иззад канапето, зад което клечеше, и казва:

— Не трябва да придиряш на майка ти. Очакваме всеки ден да ни нападнат.

Мама крещи от кухнята:

— Камък ли беше? Нещо гори ли?

А баща ми се провиква:

— Не натискай копчето на алармата, Лесли. Още една фалшива тревога и ще трябва да започнем да си плащаме за тях.

Сега разбирам защо са сложили фарове на прахосмукачките. Първо събирам счупени стъкла в тъмна тъмница. После питам баща си за бинтове. Стоя и не помръдвам с порязаната ръка на сърцето и чакам. Баща ми излиза от тъмното и носи спирт и бинтове.

— Ние сме във война — казва той. — Всички ние от риплигите.

РИПЛИГ. Родители и приятели на лесбийки и гейове. Знам, знам, знам. Благодаря ти, Шейн.

Казвам:

— Че вие дори нямате право да членувате в РИПЛИГ. Вашият син гей е мъртъв, така че той не се брои. — Това звучи доста оскърбително, но аз кървя! — Извинявайте — казвам.

Бинтовете са стегнати, а спиртът смъди в тъмното. Баща ми казва:

— Семейство Уилсън сложиха емблема на РИГТЛИГ в двора си. Две вечери по-късно някой влязъл с кола в двора им и сгазил всичко.

Нашите нямат емблема на РИПЛИГ.

— Махнахме нашата — казва баща ми. — Майка ти има залепен стикер на РИПЛИГ на бронята, затова държим колата й в гаража. Нашата гордост от брат ти ни изкара на първа страница.

Майка ми се обажда от тъмното:

— Не забравяй за семейство Брадфорд. Подхвърлиха горящ плик с кучешки лайна на верандата им. Те спели — цялата им къща е можело да изгори само защото закачили дъгоцветно знаме на РИПЛИГ в задния си двор — разказва мама. — Даже не в предния двор, а в задния!

— Омразата — казва баща ми — е навсякъде около нас, Бучице. Знаеш ли го?

— Хайде, войници — казва мама. — Време е за хапване.

За вечеря има някакво ястие от готварската книга на РИПЛИГ. Вкусно е, но само Господ знае как изглежда. На два пъти си събарям чашата в тъмното. Посипвам скута си със сол. Колчем си отворя устата, нашите ми шъткат. Мама пита:

— Чу ли нещо? Това отвън ли беше?

Питам шепнешком дали си спомнят какъв ден е утре. Само да проверя дали си спомнят под цялото това напрежение. Не че очаквам торта, свещички и подарък.

— Утре — казва татко. — Разбира се, че знаем. Тъкмо затова сме се изнервили като котараци.

— Искахме да поговорим с теб за утрешния ден — казва мама. — Знаем какви чувства храниш все още към брат си и мислим, че ще е хубаво за теб, ако излезеш с нашата група на парада.

Минете към поредното смахнато, гнусно разочарование, очертаващо се на хоризонта.

Минете на това как съм пометена от тяхната огромна компенсация, огромното им покаяние за това как преди толкова много години баща ми крещеше:

— Не знаем какви срамни болести влачиш в тая къща, господинчо, но тази нощ си намери друго място да спиш!

Те наричат това строга любов.

Това става на същата маса в трапезарията, на която мама каза на Шейн:

— Днес се обадиха от кабинета на доктор Питърсън. — И после ми нареди: — Върви в стаята си да почетеш, млада госпожице.

И на луната можех да отида, и пак щях да чуя крясъците им.

Шейн и нашите бяха в трапезарията, а аз — зад вратата на спалнята си. Дрехите ми, повечето от дрехите ми за училище, бяха проснати навън да съхнат. Вътре баща ми каза:

— Господинчо, това твоето не е ангина и искаме да знаем къде си хойкал и какви си ги вършил!

— Ако бяха наркотици, все щяхме да го понесем — каза мама.

Шейн не каза и думица. Лицето му все още беше лъскаво и изрязано от белези.

— Тийнейджърска бременност — казва мама, — и това щяхме да понесем.

Нито думица.

— Доктор Питърсън — продължи тя. — Той каза, че има само един-единствен начин да се заразиш с тази болест в гърлото, но аз му казах: не, не нашето дете. Не ти, Шейн.

Баща ми се обади:

— Обадихме се на треньора Лъдлоу и той каза, че си зарязал баскетбола преди два месеца.

— Утре трябва да отидеш в общинския здравен отдел — каза мама.

— А довечера — додаде татко — да те няма тук.

Баща ни.

Тези същите хора, които са толкова добри, мили и грижовни и сега го вземат толкова навътре, тези същите хора, намерили себе си и личното си удовлетворение в битката на предната линия за равенство, лично достойнство и равни права за мъртвия им син — това са същите хора, които чух да крещят през вратата на спалнята ми:

— Не знаем какви срамни болести влачиш в тази къща, господинчо, но довечера си намери друго място да спиш.

Спомням си как исках да изляза да си събера дрехите, да ги изгладя, да ги сгъна и да ги прибера.

Дай ми някакво чувство за контрол.

Светкавица.

Спомням си как входната врата просто се отвори и затвори — не се затръшна. Лампата в стаята ми светеше и виждах само отражението си в прозореца. Когато я угасих, видях Шейн, застанал точно пред прозореца. Гледаше ме. Лицето му беше цялото накълцано и обезобразено като във филм на ужасите, тъмно и твърдо от гръмналия лак за коса.

Дай ми ужас.

Светкавица.

Доколкото знаех, той никога не беше пушил, но запали клечка и я поднесе към цигарата в устата си. После почука на прозореца.

— Хей, пусни ме да вляза — каза той.

Дай ми отричане.

— Хей, студено е — каза той.

Дай ми пренебрежение.

Запалих лампата в спалнята и вече виждах само себе си в прозореца. После дръпнах пердетата. Никога повече не видях Шейн.

Тази вечер с угасените лампи, с дръпнатите завеси и заключената врата, когато Шейн го няма и е останал само призракът му, аз питам:

— Какъв парад?

И татко отговаря:

— Ще демонстрираме с РИПЛИГ.

И искали и аз да демонстрирам с тях. Искали да седя тук в тъмното и да се преструвам, че се крием от външния свят. Някакъв изпълнен с омраза непознат щял да ни нападне в нощта. Някаква извънземна смъртоносна полова болест. Харесва им да мислят, че ги е страх от някакъв хомофоб фанатик. Те за нищичко не са виновни. Искат да мисля, че аз трябва да изкупвам нещо.

Не аз изхвърлих онзи флакон с лак за коса. Аз само угасих лампите в спалнята. После в далечината завиха пожарни. Зад пердетата ми заиграха оранжеви отблясъци и когато станах да погледна какво става, видях как дрехите ми за училище горят. Увиснали сухи на въжето за пране, добре проветрени. Рокли, пуловери, панталони и блузи — всички те пламтяха и се разпадаха по вятъра. Само за няколко секунди всичко, което обичах, изчезна.

Светкавица.

Минете няколко години напред, когато вече съм пораснала и се изнасям от вкъщи. Дай ми ново начало.

Минете към една нощ, когато някой се обажда от уличен телефон и пита нашите дали те са родителите на Шейн Макфарланд. Нашите отговарят: „Може би“. Човекът не казва къде, но им съобщава, че Шейн е мъртъв.

Един глас отзад казва: „Разкажи им и останалото“.

Трети глас отзад казва — кажи им, че мис Шейн ги мразеше и в гадните черва и че последните й думи бяха: „Това не е свършило още, ни най-малко“. После някой се разсмя.

Преминете към нас, седнали в тъмното с яденето.

Баща ми казва:

— Е, миличка, ще демонстрираш ли с мен и майка ти?

Мама казва:

— Това би означавало толкова много за правата на хомосексуалистите.

Дай ми смелост.

Светкавица.

Дай ми търпимост.

Светкавица.

Дай ми мъдрост.

Светкавица.

Минете на истината. И аз казвам:

— Не.

Върнете се към онзи момент около един часа през нощта в огромната тиха къща на Еви, когато Манъс престава да пищи, а аз най-сетне мога да мисля.

Еви е в Канкун и вероятно очаква полицията да й са обади и да каже: Приятелката, която пазеше къщата ви, изчадието без челюст — ами тя застреля вашето тайно гадже, когато, както предполагаме, той е влязъл с взлом в къщата с касапски нож, и той умря.

Знаете, че Еви в момента е съвсем будна. В някаква мексиканска хотелска стая Еви се опитва да се сети три или четири часа беше часовата разлика между огромната й къща, където аз лежа мъртва, намушкана с нож, и Канкун, където се предполага, че тя е на снимки за каталог. Не че Еви се класира в категорията на най-големите мозъци. Никой не снима каталог в Канкун в разгара на сезона, особено не и с яки каубойки като Еви Котрел.

Но моята смърт открива цял един свят от възможности.

Аз съм невидимият никой, седнала на канапе, тапицирано с бяла дамаска, срещу друго бяло канапе, а помежду им има масичка за кафе, която прилича на голям блок малахит от геоложката лаборатория.

Еви спеше с годеника ми и затова сега мога да й направя всичко.

Във филма, в който някакъв човек изведнъж става невидим — нали знаете, радиационен удар или рецептата на някой луд учен — и си мислите — какво щях да правя аз, ако бях невидим? Например ще вляза в мъжката съблекалня в някоя престижна фитнес зала или още по-добре, в съблекалнята на „Оукланд Райдърс“. Такива работи. Увеличи размаха. Иди в „Тифани“ да крадеш диамантени диадеми и тям подобни.

Какъвто си е тъп, тази вечер Манъс можеше и да ме намушка, като си мисли, че аз съм Еви, че Еви ме е застреляла в тъмното, докато съм спяла в леглото й.

Татко щеше да дойде на погребението ми и да разправя на всички как открай време съм се канела да се върна в колежа и да си взема дипломата за личен треньор по фитнес, а после, без съмнение, да постъпя в медицинско училище. Татко, татко, татко, татко, татенце, аз не можех да мина покрай свинския ембрион в лабораторията по биология. Сега аз съм трупът.

Извинявай, мамо. Извинявай, Господи.

Еви ще стои до майка ми до отворения ковчег. Еви ще залита и ще се обляга на Манъс. Нали знаете, тя щеше да намери някаква пълна гротеска, в която да ме облекат в погребалното бюро. И така, Еви прегръща майка ми, Манъс не може да се отдръпне достатъчно бързо от отворения ковчег, а аз лежа в тоя ковчег, тапициран със синьо кадифе като интериора на лимузина линкълн. Разбира се, благодаря ти, Еви, облечена съм в китайско вечерно копринено кимоно като на конкубина, с цепка отстрани до кръста, с черни мрежести чорапи и червен китайски дракон, избродиран в областта на ханша и гърдите.

И червени обувки с високи токове. И без долна челюст.

Разбира се, Еви казва на мама:

— Тя винаги е обичала тази рокля. Любимото й кимоно. — И каквато си е чувствителна, ще допълни: — Сигурно и на вас ви харесва.

Ще ми се да убия Еви.

Бих платила на змиите да я ухапят.

Еви ще е облечена с малка черна коктейлна рокля със сатенена пола с асиметричен подгъв и корсаж без презрамки от Рей Кавакубо. Раменете и ръкавите ще са от прозрачен черен шифон. Еви, нали я знаете, че има бижута — големи смарагди за нейните прекалено зелени очи и резервни аксесоари в голямата й черна чанта-портмоне, за да може да отиде по-късно с тази рокля на танци.

Мразя Еви.

Колкото до мен, аз гния, след като са ми източили кръвта, в тоя курвенски парцал тип Сузи Уонг17 Токийската роза, а там, където той ми е бил широк, са закопчали всичко излишно с карфици зад гърба ми.

Изглеждам като лайно, мъртва.

Като мъртво лайно.

Бих намушкала Еви още сега по телефона.

Не, наистина — бих казала на госпожа Котрел, докато полагаме урната с Еви в семейна гробница нейде в Пълен ужас, Тексас. Еви наистина искаше да я кремират.

А аз ще си облека за погребението на Еви впита като турникет черна кожена минирокля от Джани Версаче с метри и метри черни копринени ръкавици, надиплени по ръцете ми. Ще седя до Манъс отзад на голямата черна катафалка „Кадилак“ с шапка от Кристиан Лакроа колкото колело на каруца с черен воал, която после можеш да махнеш и да отидеш на някой тузарски предварителен оглед на търг, продажба на недвижими имоти или нещо такова, а после на обяд.

Еви — Еви ще е пръст. Добре де, пепел.

Сама в нейната всекидневна, аз вземам кристална табакера от подобната на малахитов блок маса и мятам това малко съкровище по тухлите на камината. То се разбива и навсякъде се пръскат цигари и кибритени клечки.

Каквото съм си буржоазно мъртво момиче, изведнъж ми се прищява да не съм го правила, коленича долу и почвам да събирам разхвърляното. Стъклата и цигарите. Само Еви… табакера. Съвсем от предишното поколение!

И кибрит.

Нещо ме бодва по пръста — порязала съм се на парче стъкло, толкова тънко и прозрачно, че е невидимо.

О, това е поразително.

Чак когато кръвта бликва и очертава стъкълцето в червено, чак тогава виждам какво ме е порязало. Кръвта по стъклото, което изваждам, е моята. Моята кръв по кибритче.

Не, госпожо Котрел. Не, наистина, Еви искаше да я кремират.

Зарязвам неразборията, която направих, и тичам, като изцапвам с кръв електрическите ключове и лампи, докато ги гася. Притичвам покрай гардероба и Манъс крещи отвътре: „Моля те!“, но аз съм намислила нещо твърде вълнуващо.

Гася лампите на целия първи етаж, а Манъс вика — трябвало да отиде до тоалетната, вика. „Моля те“.

Огромното плантаторско имение на Еви с големите колони отпред тъне в мрак, докато опипом се връщам в трапезарията. Напипвам касата на вратата и преброявам десет бавни слепи крачки по персийския килим към масата в трапезарията с дантелената покривка.

Запалвам клечка. Запалвам една от свещите в големия сребърен свещник.

Добре, като извадено от готически роман е, но аз запалвам всичките пет свещи в сребърния свещник, толкова тежък, че се налага да го вдигна и с двете ръце.

Все така облечена в сатенения пеньоар и халата с щраусови пера, аз съм призракът на прекрасно мъртво момиче и нося свещника нагоре по дългото вито стълбище на Еви. Нагоре, покрай всички маслени картини, после по коридора на втория етаж. В главната спалня прекрасното момиче призрак в осветения от свещи сатен отваря гардеробите и шкафовете, пълни с негови собствени дрехи, развлечени до смърт от злата великанка Еви Котрел. Изтерзаните тела на рокли и пуловери, на рокли и панталони, на рокли, джинси, тоалети, обувки и рокли, почти всичко осакатено, безформено и умоляващо да прекратиш мъките му.

Фотографът в ума ми казва: Дай ми гняв.

Светкавица.

Дай ми отмъщение.

Светкавица.

Дай ми пълно и окончателно справедливо възмездие.

Светкавица.

Аз — вече мъртвият призрак, несъществуващото, невидимо нищо, в което съм се превърнала, което има пълно право на това, размахвам свещника покрай всичкия този плат и:

Светкавица.

Това тук е огромният моден пъкъл на Еви.

Което е поразително.

Което е просто твърде забавно! Пробвам със завивката — старинна завивка от белгийска дантела, и тя лумва.

Завесите — тежките завеси от зелено кадифе на госпожица Еви — лумват.

Абажурите лумват.

Чудо голямо. Шифонът, с който съм облечена, също гори. Пляскам се по тлеещите пера и се оттеглям от Евината главна спалня — модна пещ в коридора на втория етаж.

Има още десет спални и няколко бани и аз минавам от стая в стая. Хавлиите горят. Пъкъл в банята! Шанел номер пет — гори. Маслени картини със състезателни коне и мъртви фазани горят. Персийските килими репродукции горят. Лошо подредените сухи цветя на Еви се превръщат в малки пъкълчета по масите. Ех, че сладурско! Куклата Кати Кейти на Еви се стапя, после пламва. Колекцията на Еви от големи карнавални меки играчки — Кути, Пучи, Пам-Пам, г-н Бънитс, Чучи, Пу Пу и Рингър — се превръща в плюшено всесъжение. Твърде сладко. Твърде безценно.

Връщам се в банята и грабвам едно от малкото неща, което не гори.

Шишенце валиум.

Слизам по голямото вито стълбище. Когато Манъс е влязъл да ме убие, е оставил отворена входната врата и пъкълът на втория етаж всмуква нагоре по стълбите около мен свеж полъх на нощен въздух. Полъхът угася свещите ми. Сега единствената светлина е пъкълът, гигантска печка, която ми се усмихва — на мен, която се пържа, увита в единайсет билки и подправки18 от опърлен шифон.

Имам чувството, че току-що съм спечелила някоя голяма престижна награда за постижението на живота си.

Все едно, ето я Мис Америка.

Слезте долу.

А този вид внимание аз все още го обичам.

Зад вратата на шкафа Манъс хленчи как подушвал дим и моля те, моля те, моля те, не позволявай да умре. Все едно точно сега би могло да ми пука.

Не, наистина, Манъс искаше да го кремират.

Пиша в бележника до телефона:

Ще отворя вратата след минута, но пушката още е у мен.

Преди това ще пъхна под вратата валиум — изгълтай го.

Направи го или ще те убия.

И пъхам бележката под вратата.

Излизаме и отиваме в колата му, паркирана отпред. Ще го отведа оттук. Той ще прави всичко, което аз поискам, или където и да попаднем, ще съобщя на полицията, че е влязъл с взлом в къщата. Запалил е пожара и е използвал пушката, за да ме отвлече. Ще издрънкам всичко за Манъс и Еви и гнусната им любовна афера.

Думата „любов“ има вкус на ушна кал, когато мисля за Манъс и Еви.

Трясвам вратата на шкафа с приклада и пушката стреля. Още два сантиметра, и щях да съм мъртва. А ако се проснех мъртва пред заключената врата, Манъс щеше да изгори.

— Да — врещи Манъс. — Всичко ще направя! Само, моля те, не ме оставяй да изгоря и не ме застрелвай. Всичко ще направя — само отвори!

Напъхвам изсипаните хапчета валиум с обувката си под вратата на шкафа. С насочена пушка отключвам вратата и отстъпвам назад. На светлината от пожара горе се вижда как къщата се пълни с дим. Манъс се олюлява и излиза навън с опулени електриковосини очи и вдигнати горе ръце и аз го подкарвам към колата му с дуло, опряно в гърба. Дори и на края на дуло кожата на Манъс е стегната и секси. За по-нататък нямам план. Знам само, че за известно време не искам да се решава нищо. Където и да се озовем накрая, аз просто не искам да се връщам към нормалността.

Заключвам Манъс в багажника на неговия „Фиат Спайдър“. Хубава кола — колата е хубава, червена, със свален гюрук. Трясвам с приклада по капака на багажника.

Любовният ми товар не откликва с нищо. После се чудя дали още му се пишка.

Хвърлям пушката на предната седалка и се връщам в плантаторския ад на Еви. Във фоайето — само дето сега то е комин — вятърът е образувал тунел и студеният въздух влиза през вратата, втурва се в жегата и се издига над мен. Писалището със златния телефон саксофон все още е там. Димът е навсякъде, а хорът на сирените детектори за дим, вие толкова силно, че чак боли.

Просто е гадно да карам Еви в Канкун да лежи будна толкова дълго време в очакване на добрата новина.

Затова набирам оставения от нея номер. Сещате се — Еви вдига след първото иззвъняване.

И казва:

— Ало?

Не се чува нищо, освен шумотевицата на всичко сторено от мен — детекторите за дим, пламъците, звънтенето на полилея, когато го лъхне ветрецът. Само това се чува от нейния край на линията.

Еви казва:

— Манъс?

Някъде, може би в трапезарията, таванът се срутва. Искри и живи въглени изригват от вратата на трапезарията и се разсипват по пода във фоайето.

Еви казва:

— Манъс, не си играй игрички. Ако си ти, казах ти, че не искам да те виждам повече.

И точно тогава:

Тряс.

Половин тон искрящ, блестящ, сияещ в бяло ръчно шлифован австрийски кристал — огромният полилей рухва в средата на фоайето и избухва. Твърде близо.

Още два сантиметра, и щях да съм мъртва.

Как да не се смея. Аз вече съм мъртва.

— Чуй ме, Манъс — казва Еви. — Казах ти да не ми се обаждаш, или ще съобщя на полицията как си вкарал най-добрата ми приятелка в болница без лице. Ясно?

Еви казва:

— Ти просто прекали. Ако се наложи, ще си извадя заповед да не се приближаваш до мен.

На Манъс ли, на Еви ли — не зная на кого да вярвам. Знам само, че перата ми горят.

Върнете се към фотосеанса в едно автомобилно гробище, пълно с мръсни таратайки, където двете с Еви трябва да се катерим по таратайките, облечени с оскъдни бански „Хермаун Мансинг“ — толкова тесни, че трябва да си слагаш отдолу „катерича лентичка“ от лейкопласт, и Еви започва с:

— Обезобразеният ти брат…?

Нито пък фотографът и арт директорът са ми най-любимите.

— Е? — казвам на Еви, като се дупя усърдно.

А фотографът крещи:

— Еви? Това не е нацупена муцунка!

Колкото по-грозни са тоалетите, на толкова по-гадни места позираме, за да изглеждат те добре. Автомобилни гробища. Кланици. Пречиствателни станции. Това е тактиката на грозната булка, когато изглежда добре само при сравнение. На един сеанс за „Индъстри Джинсуеър“ бях убедена, че ще ни накарат да позираме, като целуваме трупове.

Всичките тези брички имат дупки от ръжда с назъбени краища, а аз съм кажи-речи гола и се опитвам да си спомня кога за последен път съм се ваксинирала против тетанус, фотографът сваля обектива и казва:

— Само хабя лентата, момичета, докато не решите да приберете коремите си.

Да бъдеш красива все повече и повече отнемаше огромни усилия. Само буците от бръснача могат да те разплачат. Коламаската за линията на бикините. Когато Еви излезе от колагеновата инжекция на устните, каза, че вече не се страхувала от ада. Следващото по гадост нещо е Манъс да ти дръпне катеричата лентичка, ако не си гладко избръсната.

За ада казах на Еви:

— Утре ще снимаме там.

А сега арт директорът казва:

— Еви, можеш ли да се изкатериш още няколко коли по-нагоре върху купчината? — И това с високи токове, но Еви се катери. Малки кристалчета от предпазно стъкло са разхвърляни навсякъде, където можеш да паднеш.

Еви казва през голямата си долнопробна усмивка:

— Как точно бе обезобразен брат ти?

Истинска усмивка можеш да задържиш само за миг — после остават само зъби.

Арт директорът се приближава с малкото си апликаторче за пяна и ретушира местата по задните ми бузи, където бронзантът се е изтрил.

— Някой изхвърлил флакон с лак за коса в нашия контейнер за изгаряне на отпадъци — казвам. — Шейн гореше боклука и флаконът избухнал.

— Някой? — пита Еви.

И аз казвам:

— Човек би си помислил, че е майка ми — така се разпищя и се опитваше да спре кръвта.

А фотографът казва:

— Момичета, може ли само мъничко да се изправите на пръсти?

Еви казва:

— Флакон с лак за коса, от най-големите? На бас, че му е отнесъл половината лице!

И двете се изправяме на пръсти.

— Не беше толкова зле — казвам аз.

— Чакайте секунда — казва арт директорът. — Краката ви не трябва да са толкова приближени. — После казва: — Разтворете ги по-широко. — А после: — Още малко по-широко, моля. — А после ни подава да държим големи хромирани инструменти.

Моят е поне седем кила.

— Това е чук — казва Еви — и не си го хванала правилно.

— Миличка — казва й фотографът. — Можеш ли да държиш моторната резачка малко по-близо до устата си, моля?

Слънчевите лъчи нагряват метала на колите. Покривите на бричките са продънени от тежестта на струпаните върху тях коли. Това са коли с изкорубени предници, от които някой не се е дръпнал навреме. Коли с назъбени страни, в които са умрели цели семейства. Сплескани отзад коли със задни седалки, набутани в таблото. Коли отпреди епохата на предпазните колани. Отпреди епохата на въздушните възглавници. Отпреди „Челюстите на живота“19. Отпреди „Бърза помощ“. Коли с дупки около избухналите си резервоари.

— Какво богатство — казва Еви. — Това е мястото, блъсках цял живот, за да го постигна.

Арт директорът казва да даваме и да притискаме гърдите си до колите.

— През цялото време, докато растях — казва Еви, — си мислех, че да си жена… няма да бъде такова разочарование.

Всичко, което някога съм искала, е да съм единствено дете.

Фотографът казва:

— Перфектно!

Сестрите Риа — това са трима бели мъже, само кожа и кости, които по цял ден седят в апартамента в хотел „Конгрес“ по найлонови комбинезони, като ту една, ту друга презрамка се смъква. Носят обувки с високи токове и пушат цигари. Кити Литър, Софонда Питърс и Жизнерадостната Вивиен Вавейн — лицата им лъскат от кремове и кремав фондьотен, те слушат онази музика „1–2–3, чачача“, която вече можете да чуете само в асансьора. Косата на сестрите Риа — косата им е къса, пригладена с помада и сплъстена, а от нея стърчат фиби. Прилепнала е плътно по черепите им. Понякога, ако не е лято, върху фибите е нахлупена шапчица за перуки. През повечето време не знаят кой сезон е. Щорите никога не се вдигат, а върху автомата за смяна на плочите са натрупани около дузина от онези чачача албуми.

Всички мебели са руси, както и големият шкаф грамофон на четири крака. С тая стара грамофонна игла можеш ниви да ореш, а металното рамо тежи към кило.

Позволете да ви ги представя:

Кити Литър.

Софонда Питърс.

Жизнерадостната Вивиен Вавейн.

Известни и като Сестрите Риа, когато са на сцената. Те били нейното семейство — каза ми Бранди Александър в кабинета на говорната терапевтка. Не на първата ни среща — не ми го каза тогава, когато плаках и й разказах как съм загубила лицето си. Не беше и втория път — тогава, когато Бранди донесе кошницата, пълна с начини да се скрие фактът, че съм страшилище. Беше един от хилядите пъти, когато се измъквахме, докато бях още в болницата. Срещахме се в кабинета на говорната терапевтка.

— Обикновено — разказва ми Бранди — Кити Литър обезцветява и скубе с пинсета нежеланите косми по лицето си. Тази процедура с неприятните за гледане косми може да окупира банята с часове, но Кити би носила очилата си „Рей-Бан“ наобратно, толкова обича да гледа отражението си.

Сестрите Риа били създали Бранди такава, каквато е. Бранди дължи всичко на тях.

Бранди заключваше вратата на кабинета и ако някой почука, ние двете имитирахме силно пъшкане при оргазъм. Пищяхме, скимтяхме и удряхме по пода. Плясках с ръце, за да имитирам онзи особен плющящ звук, който всеки познава. Който и да чукаше, бързо-бързо се измиташе.

После продължавахме да се гримираме и да си приказваме.

— Софонда — разказваше ми Бранди, — Софонда Питърс, тя е мозъкът. Така си е. Госпожица Питърс по цял ден бърка с порцелановите си нокти в шайбата на телефона фантазе — звъни на агенти и търговски представители и продава, продава, продава.

Някой почуква на вратата на кабинета. Надавам котешки писък и се шляпвам по бедрото.

Сестрите Риа, разказва ми Бранди — без тях щяла да умре. Когато я намерили — върховната принцеса кралица, тя била дребосък и правела буфосинхрон на аматьорски шоута — пеела „Палечка“.

Косата й, фигурата й, тази кръшна, кръшна походка на Бранди Александър — всичко това измислили сестрите Риа.

Половината си живот прекарах в укриване в богаташките бани.

Върнете се в Сиатъл, към момента, когато Бранди, Сет и аз сме излезли на лов за дрога. Върнете се към деня след нощта, в която се качихме на Космическата игла — в момента Бранди се е проснала на пода в една голяма баня. Първо й помогнах да свали костюма и разкопчах блузата й на гърба, а сега седя на тоалетната чиния и пускам в графитената й уста свръхдоза валиум ритмично като китайско водно мъчение. Главното при валиума, казва момичето Бранди, е, че не премахва болката, но поне не се ядосваш, че те боли.

— Дай — казва Бранди и издава устни напред като риба.

Главното при Бранди е, че тя има такава поносимост към лекарствата, че ще им трябва цяла вечност, за да я убият. Освен това тя е толкова едра, само мускули — ще са нужни купища шишенца от каквото и да било.

Пускам хапчето валиум. Малък бебешко син валиум, още един бледосин валиум, светлосиньо „Тифани“, като дар от „Тифани“, пада и се преобръща валиумът във вътрешността на Бранди.

Костюмът, който помогнах на Бранди да съблече, е „Пиер Карден“, в стил „Космическата ера“ — чисто бял, правата пола е свежа и стерилна, точно до над коленете, сакото е вечно и стерилно с простата си кройка и три четвърти ръкави. Блузата отдолу е без ръкав. Обута е с ботуши от бял винил с налчета отпред. Костюм, който бихте допълнили с гайгеров брояч, а не с чантичка.

В „Бон Марше“, когато тя излиза с манекенска походка от пробната, не ми остава нищо друго, освен да изръкопляскам. Следващата седмица, когато го върне, ще има следродилна депресия.

Когато излезеш с пияница, забелязваш как пияницата пълни чашата ти, за да може да изпразни своята. Щом и ти пиеш, няма нищо лошо в пиенето. Двама — това е компания. Да пиеш, е удоволствие. Щом има бутилка, дори и чашата ти да не е празна, пияницата ще капне вътре, преди да напълни своята.

Това само прилича на щедрост.

Тази Бранди Александър непрекъснато ми досажда с пластични операции. Защо просто не съм била проверяла какво се предлага. С нейната силиконова гръд, изсмукани с липосукция бедра, същинска Кати Кети с фигура на пясъчен часовник — 120–40–70, наконтената фея кръстница, моята прекрасна лейди, творение на Пигмалион, възкръсналият ми брат, Бранди Александър много се вживява в пластични операции.

И обратното.

Разговори в банята.

Бранди продължава да лежи на студения, покрит с плочки под високо горе на Капитолийския хълм в Сиатъл. Господин Паркър дойде и си отиде. Само Бранди и аз, цял следобед. Продължавам да седя откъм отворения край на огромна керамична раковина, прикрепена към стената. Опитвам се да я убия по малоумния си начин. Кестенявата й глава е между стъпалата ми. Червила и „Демерол“, ружове и „Перкоцет-5“, патладжанени мечти и капсули „Нембутал“ са разпръснати навсякъде по аквамариновите плотове около мивката тоалетка.

Ръката ми — толкова дълго съм държала в нея шепата валиуми, че дланта ми е станала светлосиня в нюанс „Тифани“. Сами двете с Бранди цял следобед, а слънчевите лъчи влизат под все по-нисък и по-нисък ъгъл през големите месингови илюминатори.

— Талията ми — казва Бранди. Графитената й уста изглежда малко прекалено синкава, светлосиньо в нюанс „Тифани“, ако ме питате. Свръхдоза бебешко синьо. — Софонда каза, че талията ми трябва да е четирийсет сантиметра — разказва Бранди. — Аз й казах: „Госпожице Софонда, аз съм с едър кокал. Висока съм метър и осемдесет и два. Няма как талията ми да стане четирийсет сантиметра“.

Седнала върху раковината, аз я слушам с половин ухо.

— А Софонда — продължава Бранди — ми казва, че имало начин, но трябвало да й се доверя. Когато се събуждам в болничната стая, имам четирийсетсантиметрова талия.

Не че не съм слушала тази история в дузина други бани. Още едно шишенце на тезгяха — капсули „Билакс“. Проверявам ги в „Справочник на лекаря“.

Капсули „Билакс“. Слабително средство.

Може би трябва да пусна няколко от тях в нонстоп устата между стъпалата ми.

Що се отнася до пластичната хирургия, прекарах цяло лято като собственост на Мемориална болница „Ла Палома“ в проверки с какво може да ми бъде полезна пластичната хирургия.

Там имаше пластични хирурзи — много пластични хирурзи. Имаше и книги, които те носеха. Със снимки. Снимките, които видях, бяха черно-бели, благодаря ти, Господи, а хирурзите ми описаха как бих могла да изглеждам след години на страдания.

Почти всички пластични операции започват с едно нещо, наречено „стъбълца“. Следва рецептата.

Сега ще стане гадничко. Дори и в черно-бяло.

Научих толкова много, че станах цял лекар.

Извинявай, мамо. Извинявай, Господи.

Навремето Манъс каза, че майка ти и баща ти са Господ. Обичаш ги и желаеш да ги направиш щастливи, но искаш сам да измисляш собствените си правила.

Хирургът каза, че не може просто да клъцнеш парче кожа от едно място и да го присадиш на друго. Това не ти е ашладисване на дърво. Кръвоснабдяването, вените и капилярите не могат току-така да се свържат и да поддържат жива присадката. Кожата просто ще умре и ще падне.

Страшно е, но сега, когато видя някой да се изчервява, реакцията ми не е „О, колко сладко“. Руменината ми напомня само, че под повърхността на всичко има кръв.

Дермабразията, каза ми този пластичен хирург, е все едно да търкаш зрял домат с шкурка. Плащаш най-вече за кашата.

За да преместиш парче кожа от едно място на друго, за да възстановиш челюст, трябва да отпориш дълга ивица кожа от шията. Отрязваш я в основата на врата, но не пипаш горния край.

Представете си нещо като знаме или лента от кожа, увиснало над шията ти, но прикрепено за долната част на лицето ти. Кожата си остава свързана с тебе и се снабдява с кръв. Ивицата кожа продължава да живее. Вземете кожената ивица и я свийте на руло или тръба. Оставете я навита, докато не заздравее във формата на продълговата висулка от плът, увиснала от долната част на лицето. Жива тъкан. Пълна с плът и здрава кръв, която се кандилка и клати, топла, покрай шията ти. Това е стъбълце.

Само заздравяването отнема месеци. Върнете се обратно към червения фиат с Бранди, скрита зад слънчевите очила, и Манъс, заключен в багажника. Бранди ни откарва горе на Роки Бът — развалините на някакъв наблюдателен форт на върха на хълма, където нощем, когато на другия ден нямат училище, хлапетата от Паркроуз, Грант и Медисън чупят бирени бутилки и се наслаждават на опасен секс сред старите руини.

В петък вечер тук, на хълма, ще е пълно с хлапета, които казват: „А виж там, това е моята къща. Синята светлина в прозореца значи, че нашите гледат телевизия.“

Развалините са просто няколко пласта каменни блокове, крепящи се един върху друг. Вътре земята е плоска и камениста, покрита със счупени стъкла и бодлив треволяк. Навред край нас, освен на пътя отпред, стените на Роки Бът се издигат като канари над пунктирната мрежа на уличните лампи.

Можеш да се задушиш от тишината.

Имаме нужда от място, където да отседнем. Докато не измисля какво следва. Докато не намерим някакви пари. Имаме два, може би три дни преди Еви да се прибере вкъщи, и трябва да изчезваме. После се сещам, че просто ще й се обадя и ще я изнудя.

Еви ми е много задължена.

Мога да се оправя с това.

Бранди пришпорва фиата към най-тъмните развалини, после гаси фаровете и набива спирачки. Двете с Бранди спираме така внезапно, че само коланите ни задържат да не се натресем в таблото.

Трясъци и дрънчене от удар на метал в метал звънтят и отекват в колата около нас.

Музика, сияйна като сребро, се издига изпод седалките на колата. Халки за салфетки и сребърни лъжички се изсипват върху нозете ни. Между краката на Бранди падат свещници. Сребърен поднос, лъснал на звездната светлина, стърчи изпод седалката на Бранди и гледа нагоре между дългите й бедра.

Бранди ме поглежда. Навела брадичка, тя смъква очилата на върха на носа си и извива гримираните си вежди.

Свивам рамене. Излизам да освободя любовния си товар.

И след като отворих багажника, Манъс не помръдва. Коленете му опират в лактите, дланите му са притиснати до лицето, стъпалата подпъхнати под задника — същински зародиш във военни дрехи. Навсякъде около него — не бях забелязала… Тази вечер преживях голям стрес, така че ми простете, дето не съм го забелязала още в дома на Еви, но навсякъде около Манъс блестят сребърни прибори. Пиратско съкровище в багажника на фиата му и други неща.

Реликви.

Дълга бяла свещ — това е то свещ!

Бранди скача от седалката и идва да погледне.

— Мамицата му! — казва тя и подбелва очи. — Мамицата му!

Има и пепелник — не, това е гипсова отливка на ръчичка, точно до безчувствения задник, на Манъс. Такива отливки се правят в началното училище — притискаш ръчичка в тенекия мокър гипс, за да я подариш на мама в Деня на майката.

Бранди отмята кичур коса от челото на Манъс.

— Страшен сладур, страшен — казва тя, — но мисля, че ще получи мозъчно увреждане.

Твърде много усилия би ми струвало тази вечер да обяснявам писмено всичко на Бранди, но би било съвсем излишно Манъс да получава мозъчно увреждане.

Лошо, че е само от валиума.

Бранди сваля своите „Рей-Бан“, за да го огледа по-добре. Развързва шала „Ермес“ и разтърсва буйно коси — изглежда добре, хапе устни, навлажнява ги с език, в случай че Манъс се свести.

— На сладурите — казва Бранди — обикновено най-добре е да им даваш барбитурати.

Май ще запомня това.

Повдигам Манъс и той сяда в багажника, а краката му се провесват над бронята. Очите на Манъс, електриковосини, светват, изгасват, светват, втренчват се.

Бранди се навежда, за да го огледа хубаво. Брат ми се готви да отмъкне годеника ми. Тук вече искам всички да са мъртви.

— Събуди се, миличък — казва Бранди, хванала Манъс за брадичката.

А Манъс се вторачва в нея:

— Мамо?

— Събуди се, миличък — казва Бранди. — Всичко е наред.

— Сега ли? — казва Манъс.

— Всичко е наред.

Чува се леко барабанене, барабаненето на дъжд по покрива на палатка или затворен гюрук.

— Божичко! — Бранди отстъпва назад. — Исусе Христе!

Манъс примигва и се втренчва в Бранди, после в скута си. Единият крачол на военните му панталони става все по-тъмен, по-тъмен и по-тъмен до коляното.

— Сладък е — казва Бранди, — но току-що се напика.

Преминете към онзи път, някъде никъде, когато двете с Бранди сме сами в кабинета на говорната терапевтка и тя ме излавя, че съм пъхнала ръце под воалите и докосвам раковините и слоновата кост на оголените си кътници, галя релефната кожа на белезите си, сухи и изгладени от полъха на дъха ми. Докосвам слюнката там, където тя изсъхва, лепкава и сълзяща надолу по врата ми, и Бранди ми нарежда да не се опипвам толкова.

— Миличка — казва тя, — в такива моменти помага да мислиш за себе си като за канапе или вестник — нещо, направено от много други хора, но не за вечни времена.

Отвореният край на гърлото ми е като опърлен, пластмасов, плетен на английски ластик и загрубял от измервания и свързване. На пипане е съвсем същият като горния ръб на рокля без презрамки или бански, крепящи се на вшита вътре тел или пластмаса. Твърд, но топъл, какъвто изглежда фестонът. Кокалест, но покрит с мека, приятна на докосване кожа.

Този вид остра травматична мандибулектомия без реконструкция преди деканюлацията на тръбата за трахеотомия може да доведе до апнея при сън, каза докторът. Така си говореха помежду си на сутрешните визитации.

А хората смятат, че аз съм мъчна за разбиране.

Лекарите ми казаха, че ако не ми възстановят нещо като челюст или поне нещо като джоб, както се изразиха, мога да умра по всяко време, докато спя. Просто ще престана да дишам и няма да се събудя. Бърза безболезнена смърт.

Пиша с писалката в бележника:

Не ме дразнете.

В Сиатъл гледах как Бранди повече от сто и шейсет години дреме в подземната ни пещера. Аз съм седнала с една лъскава купчина брошури на хирурзи, рекламиращи операции за смяна на пола. Транссексуална хирургия. Промяна от мъж в жена.

Цветните снимки показват вагини с най-различно качество горе-долу в една и съща поза. Обективът е фокусиран право в тъмната вътрешност на вагината. Пръсти с лакирани в червено нокти, притиснати към двете бедра, разтварят срамните устни. Пикочният канал, мек и розов. Космите по пубиса, подстригани съвсем ниско при някои. Дълбочината на вагината е дадена като девет, двайсет, пет сантиметра. Около пикочния отвор на някои е струпана неизрязана тъкан от пещеристото тяло. Покритият клитор, калпачето на клитора, дребните кожни гънки под него, съединяващи клитора със срамните устни.

Евтини лошокачествени вагини с космата скротумна тъкан отвътре — космите продължават да растат, те се задавят от косми.

Модерни, хубави като картинка вагини, удължени с части от дебелото черво, самопочистващи се и смазващи се със собствена слуз. Чувствителни клитори, измайсторени чрез изрязване и пренасочване на половата жлеза. Кадилакът на вагинопластиката. Някои от тези кадилаци излизат толкова успешни, че потокът от чревна слуз означава всеки ден да си слагаш макси дамска превръзка.

Някои вагини са в стар стил и се налага да ги разтягаш и разширяваш всеки ден с пластмасов калъп. Всички тези брошури са сувенири от близкото бъдеще на Бранди.

След като видяхме г-н Паркър, възседнал Елис, помогнах на дрогирания труп на Бранди да се замъкне обратно горе и отново й съблякох дрехите. Когато се опитах да й пусна още хапчета „Дарвон“ в гърлото, тя се закашля и ги изплю, затова отново я настаних на пода в банята. Когато метнах сакото й на ръката си, усетих нещо картонено във вътрешния джоб. Книгата за мис Рона. Вътре в книгата беше втъкнат сувенир от собственото ми бъдеще.

Облегната на огромната керамична раковина, чета:

Колко унизително.

Дай ми гаден, отчаян емоционален хленч.

Светкавица.

Дай ми погълнато от себе си егоцентрично плещене.

Исусе Христе.

Майната ми. Писнало ми е да бъда аз. Аз, красавицата. Аз, грозницата. Блондинка. Брюнетка. Милион шибани модни преображения, които са да ме държат в клопката на моя „аз“.

Това, което бях преди злополуката, сега е само история. Всичко преди настоящето, преди настоящето, преди настоящето е само история, която влача със себе си. Това като че важи за всекиго по света. Нужна ми е нова история за моята същност.

Нужно ми е така зверски да се прецакам, че да не мога да се спася.

И ето какъв е животът в Проекта за реинкарнация на свидетели „Бранди Александър“.

В Санта Барбара Манъс, който беше Денвър, ни научи как да се снабдяваме с дрога. Тримата се гъчкахме в онзи „Фиат Спайдър“ от Портланд до Санта Барбара и на Бранди й се искаше да умре. През цялото време, притиснала длани под кръста си, тя повтаряше:

— Спрете колата. Трябва да се протегна. Получавам спааазми. Трябва да спрем.

Цели два дни ни отне пътят от Орегон до Калифорния, а тези два щата са съседни. Манъс през цялото време зяпаше Бранди, слушаше я, толкова очевидно влюбен в нея, че на мен ми се искаше само да ги убия по всякакви гадни и болезнени начини.

В Санта Барбара тъкмо влизаме в града, и Бранди иска да слезе да се поразходи. Проблемът е, че се намираме в много престижен калифорнийски квартал. Горе на хълмовете над Санта Барбара. Ако се разхождаш тук, полицията или някакъв частен патрул те спира и иска да разбере кой си и „документите, моля“.

Ала Бранди отново получава спазми. Истерясалата принцеса премята крак над вратата и вече е излязла наполовина навън още преди Денвър Омлет да спре. Бранди иска капсулите „Тайлокс“, които е зарязала в апартамент 15-Г на хотел „Конгрес“.

— Не можеш да си красива — казва за хиляден път Бранди, — докато не се почувстваш красива.

Горе на хълма спираме до бордюра пред табела „ПРОДАВА СЕ“. Къщата, която ни гледа отвисоко, е голяма хасиенда, достатъчно испанска, че да ти се прииска да тропнеш едно фламенко на масата, да се залюлееш на полилей от ковано желязо, да нахлупиш сомбреро и да запашеш патрондаш през рамо.

— Ето — казва Денвър. — Направи се на красива и ще ти покажа как можем да гепим болкоуспокояващи от онези, дето ги дават само с рецепта.

Върнете се към фотосесията в една кланица, където цели прасета без вътрешности висят нагъсто като ресни от подвижна верига. Двете с Еви сме облечени в парти рокли от неръждаема стомана на Бибо Кели, веригата се точи зад нас със скорост около сто прасета в час и Еви казва:

— И какво стана, след като брат ти бе обезобразен?

Фотографът поглежда светломера и казва:

— Не, няма да стане.

Арт директорът казва:

— Момичета, отблясъците от труповете са прекалено силни.

Прасетата се нижат огромни като кухи дървета, целите червени и лъскави отвътре, покрити отвън с наистина великолепна свинска кожа, след като някой току-що ги е опърлил с бензинова горелка. В сравнение с тях се чувствам цялата покрита с четина и се опитвам да си припомня кога за последно съм си правила коламаска.

А Еви пак пита:

— Брат ти?

А аз броя — петък, четвъртък, сряда, вторник…

— Как така от обезобразен стана мъртъв? — пита Еви.

Прасетата се нижат страшно бързо и няма как арт директорът да ги напудри, за да не лъщят толкова. Да се чуди човек как поддържат кожата си толкова хубава. Дали сега фермерите не ползват крем против изгаряне, или какво? Била съм гладка като тях май преди месец. Сега в някои салони използват новите лазери, дори и с охлаждащия гел, така, сякаш те пърлят с горелка.

— Ало, момичето от космоса — подвиква ми Еви. — Обади се у дома.

Цялата кланица с прасетата е прекалено охладена, за да се разкарваш тук с рокля от неръждаема стомана. Мъже с бели престилки с А-образна кройка и ботуши с ниски токове започват да впръскват гореща пара там, където са били вътрешностите на прасето, и аз съм готова да се сменя с тях. Готова съм да се сменя дори с прасетата. А на Еви казвам:

— Полицията не повярва на историята с лака за коса. Бяха убедени, че баща ми е смлял лицето на Шейн. Или че мама е подхвърлила флакона в боклука. Нарекоха го „небрежност“.

Фотографът казва:

— Ами ако прегрупираме труповете и ги осветим отзад?

— Ефектът от пулсиращите светлини ще е твърде силен, много бързо вървят — обяснява арт директорът.

— Защо полицаите мислеха така? — пита Еви.

— Не проумявам — отвръщам. — Някой постоянно им се обаждаше анонимно.

Фотографът казва:

— Не можем ли да спрем веригата?

Арт директорът отговаря:

— Само ако успеем да възпрем хората да ядат месо.

Остават ни цели часове до истинската почивка и Еви казва:

— Някой е излъгал полицията?

Ония с прасетата ни оглеждат — някои от тях са големи сладури. Те се смеят и прокарват бързо длани нагоре-надолу по лъскавите черни маркучи. Плезят ни се. Флиртуват.

— После Шейн избяга — разказвам на Еви. — Много е просто. Преди две години някой се обади на нашите, че е починал.

Приближаваме се възможно най-много до върволицата от прасета, все още топли. Подът е много изкалян и Еви започва да ми разправя как имала идея за нова версия по „Пепеляшка“, но вместо да ушият рокля на момичето, птичките и зверчетата му правят пластична операция. Сините птици му правят лифтинг на лицето. Катеричките му слагат импланти. Змиите му правят липосукция. Освен това Пепеляшка започва като малко, самотно момченце.

— Брат ми получаваше толкова внимание — казвам на Еви. — Бас ловя, че сам е хвърлил лака за коса в огъня.

Минете към онзи път, някъде никъде, когато двете с Бранди пазаруваме по главната в някакъв град в Айдахо с магазин от веригата „Сиърс“, закусвалня, продавница за престояли печива и агенция за недвижими имоти, а нашият господин Уайт Уестингхауз35 е влязъл вътре да тормози някой посредник. Влизаме в магазин за рокли втора употреба. Той е до хлебарницата, в която продават стари печива, и Бранди разказва как баща й правел онзи номер с прасетата точно преди да ги закара на пазара. Разказва как ги хранел с десерти с изтекъл срок на годност, които купувал с камари от такива магазини. Слънчевите лъчи ни огряват през чистия въздух. Мечките и планините са на крачка от тук.

Бранди ме поглежда над закачалка с рокли втора ръка.

— Известна ли ти е тая измама с прасетата, сладката ми? — казва тя.

Той, баща й, правел номера с картофите и кюнците. Отваряш чувала и пъхаш кюнец вътре. Около него подреждаш едри картофи от тазгодишната реколта. Вътре в кюнеца слагаш лански омекнали, ожулени, нацепени и загнили картофи така, че да не се виждат през зеблото. Измъкваш кюнеца и зашиваш чувала плътно, така че вътре нищо да не мърда. Продаваш ги на пътя, децата ти помагат и макар и да ги даваш евтино, печелиш пари.

Този ден в Айдахо карахме форд. Кафяв и отвътре, и отвън.

Бранди разбутва закачалките, оглежда всички рокли подред и казва:

— Чувала ли си през целия си живот за нещо толкова непочтено?

Трябва да съществува някакъв по-добър начин да убия Бранди. Да се освободя. Някакво бързо и окончателно приключване. Някакъв кръстосан огън, от който мога да се измъкна. Сега Еви ме мрази. Бранди изглежда също като мен навремето. Манъс все още е толкова влюбен в Бранди, че би я последвал навсякъде, макар и да не знае защо. Аз трябва само да поставя Бранди на прицела на Евината пушка.

Разговори в банята.

Сакото на Бранди със санитарното тънко кръстче и модни три четвърти ръкави все още лежи сгънато върху аквамаринения плот до голямата мивка мида. Вземам го и моят сувенир от бъдещето изпада от него.

Пощенска картичка с чистите, избелели от слънцето небеса на 1962-ра и Космическата игла в деня на нейното откриване. Можеш да погледнеш през илюминатора на банята и да видиш какво е станало с бъдещето. Гъмжащо от готи по сандали, които накисват леща вкъщи — желаното от мен бъдеще си е отишло. Обещаното ми бъдеще. Всичко, което очаквах. Начинът, по който трябваше да се развие всичко. Щастие, мир, любов и утеха.

Кога бъдещето — написа някога Елис на гърба на една картичка — се превърна от обещание в заплаха?

Пъхвам картичката между брошурите за вагинопластика и дипляните за лабиапластика, затъкнати между страниците на книгата за мис Рона. Корицата представлява сателитна снимка на урагана Блондинка, минаващ покрай Западното крайбрежие на нейното лице. Блондинката гъмжи от перли, а тук-таме блещука по нещичко, вероятно диаманти.

Изглежда много щастлива. Пъхам книгата обратно във вътрешния джоб на сакото на Бранди. Събирам козметиката и хапчетата, пръснати по плотовете, и ги слагам настрана. Слънчевите лъчи влизат през илюминатора под нисък, много нисък ъгъл, а пощата ще затвори скоро. Все още не сме взели парите от застраховката на Еви. Поне половин милион долара по мои сметки. Какво можеш да направиш с всички тези пари, не знам, но съм сигурна, че ще разбера.

Бранди е изпаднала в тежко състояние на прическова злополука и затова я разтърсвам.

Очите на Бранди в цвят „Патладжанени мечти“ трепват, примигват, трепват, присвиват се.

Косата й е цялата сплескана на тила.

Бранди се надига на лакът.

— Знаеш ли — казва тя, — дрогирана съм, така че става да ти го кажа. — Бранди ме поглежда — наведена съм над нея и й протягам ръка, за да й помогна да стане. — Трябва да ти кажа — казва Бранди, — че наистина те обичам. — И продължава: — Не мога да знам как ще го приемеш, но искам да бъдем семейство.

Брат ми иска да се ожени за мен.

Подавам ръка на Бранди. Тя се обляга на мен, после се обляга на ръба на един плот. И казва:

— Нямам предвид да сме като сестри — казва тя. — Остават ми още дни от Подготовката в реалния живот.

Крадене на дрога, продажба на дрога, купуване на дрехи, наемане на луксозни коли, връщане на дрехи, поръчване на коктейли — не бих нарекла това „реален живот“, по никакъв начин.

Обкичените с пръстени длани на Бранди разцъфват докрай и приглаждат плата на полата й отпред.

— Все още си имам цялото оригинално оборудване — казва тя.

Едрите длани продължават да галят и гладят чатала на Бранди. Тя се обръща странично към огледалото и оглежда профила си.

— Трябваше да падне след година, но тъкмо тогава срещнах теб — казва тя. — От седмици си бях стегнала багажа в хотел „Конгрес“ с надеждата, че ще дойдеш да ме спасиш. — Бранди обръща другия си профил пред огледалото и се оглежда. — Толкова много те заобичах, че си помислих, може би не е твърде късно?

Бранди маже с гланц горната си устна, после и долната, попива устните си със салфетка и пуска голямата графитена целувка в тоалетната раковина. И казва с новите си устни:

— Имаш ли представа как се пуска водата?

Киснах върху тази тоалетна чиния с часове, но не, така и не забелязах как се пуска водата. Излизам в коридора, така че ако Бранди иска да ми мели на главата, ще се наложи да ме последва.

Бранди се препъва на вратата на банята, там, където се събират плочките и килимът в коридора. Токът на едната й обувка е счупен. Там, където чорапът й се е закачил за рамката, се е пуснала бримка. Тя се е вкопчила за равновесие в една полица с кърпи и лакът по ноктите й се е напукал.

Бляскавата анална кралица на съвършенството казва:

— Мамицата му.

Принцеса Принцеса крещи по мен:

— Не че наистина искам да бъда жена — крещи тя.

— Почакай! — крещи Бранди. — Правя го само защото това е най-голямата грешка, за която мога да се досетя. Глупаво и самоунищожително е и всеки, когото попиташ, ще ти каже, че греша. Точно затова трябва да стигна докрай.

Бранди казва:

— Не разбираш ли? Защото сме така дресирани да живеем живота си правилно. Да не допускаме грешки — казва тя. — Според мен колкото по-голяма изглежда грешката, толкова по-голям шанс ще имам да се измъкна от клопката и да заживея истински живот.

Като Христофор Колумб, плаващ към гибел на края на света.

Като Флеминг и неговата плесен по хляба.

— Истинските ни открития идват от хаоса — крещи Бранди. — От отиването на място, което изглежда нередно, тъпо, глупашко.

Царственият й глас кънти навсякъде из къщата. Тя крясва:

— Не бягай от мен, когато съм отделила минута, за да се обясня!

Нейният пример е жена, която катери планина — няма рационална причина да се катери така упорито и за някои хора това е глупава лудост, злополука, грешка. Катерачката може би гладува и мръзне, дни наред се бъхти и страда, но накрая изкатерва върха. Може би това я променя, но единственото, което й остава, е нейната история.

— Но аз — казва Бранди, непомръднала от вратата на банята, взираща се в напукания си лак, — аз правя същата грешка, но много по-тежка. Болката, парите, времето, това, че старите приятели ме зарязаха, и най-накрая цялото ми тяло е моята история.

За някои хора операцията за смяна на пола е чудо, но ако не я искаш, това е върховната форма на самоосакатяване.

Тя казва:

— Не че е лошо да си жена. Би могло да бъде чудесно, ако исках да бъда жена. Работата е там — казва Бранди, — че да бъда жена е последното нещо, което искам. Просто не се досетих за по-голяма грешка, която бих могла да направя.

Значи тя е пътят към най-великото откритие.

Тъй като сме така впримчени в нашата култура, в съществуването като човешки същества на тази планета с притежавания от нас мозък и същите две ръце и два крака, каквито имат всички. Така сме впримчени, че всеки начин за бягство, който би могъл да ни хрумне, е просто поредното звено от примката. Всичко, което искаме, сме дресирани да го искаме.

— Първата ми идея беше да си ампутирам ръка и крак, левите или десните — тя ме поглежда и свива рамене, — но нито един хирург не би се съгласил да ми помогне.

— Мислех за СПИН — казва тя — заради преживяването, но тогава всички бяха болни от СПИН и изглеждаше много мейнстрийм и гъзарско. Точно това са казали сестрите Риа на рожденото ми семейство. Почти съм сигурна. Тези кучки понякога проявяват такова чувство за собственост!

Бранди изважда чифт бели ръкавици с бели перлени копченца от вътрешната страна на китката. Надява ги на ръцете си и закопчава копченцата. Бялото не е добър избор на цвят. В бяло ръцете й приличат на трансплантирани от гигантска анимационна мишка.

— Тогава се сетих за промяната на пола — казва тя. — Операция за смяна на пола. Сестрите Риа си мислят, че ме използват, но всъщност аз ги използвам заради парите им. Те си мислят, че ме контролират и че идеята е била тяхна.

Бранди вдига крак, оглежда отчупения ток и въздъхва. После се пресяга да свали и другата обувка.

— Сестрите Риа не са ме принуждавали да правя нищо. Не беше така. Просто не можех да допусна по-голяма грешка. Най-голямото предизвикателство, на което можех да се отдам.

Бранди отчупва тока на здравата обувка и стъпалата й остават обути в две грозни шляпки.

Тя казва:

— Трябва да скочиш в бедата с двата крака.

Тя хвърля счупените токове в кошчето за боклук в банята.

— Нито съм хетеросексуална, нито съм хомосексуална — казва тя. — И бисексуална не съм. Искам да се измъкна от етикетите. Не искам да напъхват целия ми живот в една-единствена дума. В едничка история. Искам да открия нещо друго, непознаваемо, място, което го няма на картата. Истинско приключение.

Сфинкс. Загадка. Бяло петно. Неизвестно. Неопределено. Непознаваемо. Неподлежащо на определения. Това бяха всички онези думи, с които Бранди описваше мен под моите воали. Не само история, която се развива така: и тогава… и тогава… и тогава… и тогава, докато умреш.

— Когато те срещнах — казва тя, — ти завидях. Копнеех да имам лицето ти. Реших, че да носиш лице като твоето изисква повече кураж от всякаква операция за промяна на пола. То би те отвело до по-големи открития. Ще те направи по-силна, отколкото изобщо можеш да бъдеш.

Тръгвам надолу по стълбите. Бранди — с новите си равни обувки, аз — напълно объркана, слизаме във фоайето, а през вратата на всекидневната се чува провлеченият плътен глас на господин Паркър, който отново и отново се оригва: „Точно така. Продължавай“.

Двете с Бранди заставаме за миг пред вратата. Махаме една от друга мъха и тоалетната хартия, а аз бухвам сплесканата й на тила коса. Бранди придърпва чорапа си нагоре и издърпва надолу предницата на сакото си.

Картичката и книгата са затъкнати във вътрешния джоб на сакото й, хуят е затъкнат в чорапогащника и никое от тези неща изобщо не си личи.

Разтваряме рязко двойната врата на всекидневната и виждаме господин Паркър и Елис. Панталоните на господин Паркър са смъкнати на коленете му, голият му космат гъз е щръкнал във въздуха. Останалата част от голотата му е втъкната в лицето на Елис. Елис Айлънд, бивш независим сътрудник на нравствения отдел на специален договор Манъс Кели.

— О, да. Продължавай така. Много е хубаво.

Елис получава шестица за изпълнение. Ръцете му стискат Паркъровите чистички голи задни бузи на футболен стипендиант и набутват всичко, което може да погълне, в момчешкото му лице с квадратна челюст от нацистки плакат. Елис сумти и се задавя, осъществявайки завръщането си след принудителното пенсиониране.

Мъжът на гишето „До поискване“, който ме помоли да удостоверя самоличността си, до голяма степен трябваше да се довери на честната ми дума. Снимката на шофьорската ми книжка като нищо можеше да е и на Бранди. Това означава за мен много изписани листчета, за да обясня как изглеждам сега. През цялото време в пощата поглеждам встрани, за да проверя дали не съм момичето на ФБР от плаката с най-издирваните престъпници.

Почти половин милион долара — това са около единайсет кила десет и двайсетдоларови банкноти в кашон. Плюс това вътре заедно с парите има и розова бележчица от Еви, която ми пише дрън-дрън-дрън, ако някога пак те видя, ще те убия. По-щастлива не мога да бъда.

Преди Бранди да види до кого е адресирана пратката, отлепям етикета.

Едно от предимствата ми на модел беше, че телефонният ми номер не беше включен в указателя, така че Бранди не би могла да ме издири, в който ще да е град. Бях никъде. А сега се връщаме към Еви. Към участта на Бранди. През целия обратен път двамата с Елис пишем картички от бъдещето и ги пускаме през прозорците на колата, докато пътуваме на юг по междущатската № 5 с два километра в минута. С четири километра по-близо до Еви и нейната пушка на всеки две минути. Сто и двайсет километра по-близо до съдбата с всеки изминал час.

Елис пише: Раждането ти е грешка и ти прекарваш целия си живот в опити да я поправиш.

Електрическият прозорец на линкълна се отваря с жужене един сантиметър и Елис пуска картичката по попътната струя на междущатската №5.

Пиша: Прекарваш целия си живот, превръщайки се в Господ, а после умираш.

Елис пише: Когато сам не споделяш проблемите си, негодуваш, когато изслушваш проблемите на другите хора.

Аз пиша: Всичко, което прави Господ, е да наблюдава и да ни убива, когато му станем скучни. Никога, никога не трябва да бъдем скучни.

Роклята, в която си разнасям задника насам-натам на сватбата на Еви, е невъзможно впита. Опъната е не по кожата, а по костите ми. Онзи зашеметяващ десен на Торинската плащаница, предимно в бяло и кафяво, драпирана и скроена така, че лъскавите червени копчета да се подават през стигмите. Освен това безкрайно дълги ръкавици от черна коприна, надиплени по ръцете ми. Токчетата ми са толкова високи, че да ти потече кръв от носа. Увивам километъра черен тюл с кристалчета на Бранди около белезите си, над лъскавия черешов пай, където навремето беше лицето ми, увивам го плътно и накрая остават да се виждат само очите ми. Изглеждам мрачно и болезнено. Внушавам чувството, че малко сме излезли извън рамките.

Да мразя Еви ми отнема повече усилия, отколкото навремето. Целият ми живот се отдалечава от всякакви причини да я мразя. Отдалечава се и от самия разум. Имам нужда от чаша кафе и хапче „Декседрин“, за да се почувствам поне смътно сърдита за нещо.

Бранди е облечена с онзи зашеметяващ костюм от Боб Маки с поличката с набор, голямото не знам си какво и тънката, тясна к’вото ще да е. Носи шапка — в края на краищата, на сватба сме. Обувките на краката й са направени от кожата на някакво животно. Оборудвана е с аксесоари, включително бижута — нали се сещате, камъни, изкопани от земята, шлифовани и издялани така, че да отразяват светлината, и инкрустирани в сплав от злато и мед, атомно тегло, претопено и изчукано с чукове — всичко това е страшно трудоемко. Цялата Бранди Александър, искам да кажа.

Елис е облечен в двуреден или знам ли какъв костюм с една цепка отзад, черен. Изглежда така, както си представяте, че ще изглеждате мъртъв в ковчега, ако сте мъж — за мен това не е проблем, тъй като Елис вече е изиграл ролята си в живота ми.

Сега Елис се перчи — доказал е, че е способен да съблазни по нещичко във всяка една категория. Не че онова бичме господин Паркър го превръща в Краля на Педерасоград, но сега е закачил на пояса си и скалпа на Еви и може би е минало достатъчно време и той може да се върне на работа, да подхване пак стария занаят в парка „Вашингтон“.

И така, вземаме откраднатата от мен покана със златни букви, Бранди и Елис гълтат по един перкодан и отиваме на Евиния прием.

Минете към единайсет часа преди обяд в пищното имение в Уест Хилс на лудата Еви Котрел, Еви с пушката, новобрачната госпожа Евелин Котрел-Скинър — все едно вече на този етап може да ми пука. И… леле, колко ослепително! Еви направо ще я сбъркаш със сватбената торта — волани и цветя на етажи, на етажи се издигат около огромния й кринолин, нагоре, все по-нагоре, чак до пристегнатата й талия, после следва огромната й тексаска гръд, бухнала над корсет без презрамки. Толкова много има по нея за украсяване — като на Коледа в хипермаркет. Отстрани на кръста й е забодена китка копринени цветя. Копринени цветя над двете уши прихващат воал, отметнат назад над тупираната й коса във всички цветове на русото. Вътре в кринолина и напращелите тексаски грейпфрути момичето се разхожда насам-натам — самостоятелна карнавална платформа.

Преливаща от взаимодействие между шампанско и „Перкодан“, Бранди ме наблюдава.

А аз съм поразена, че не съм го забелязала преди — това, че Еви е мъж. Едра блондинка, съвсем същата, каквато е сега, но с един такъв грозен и сбръчкан, такова де, скротум.

Елис се крие от Еви и се опитва да разбере дали новоизпеченият съпруг на Еви не е отбелязан с чертичка в неговото досие на служител от нравствения отдел на специален договор. Според Елисовата гледна точка към тази история той все още е примамка трепач и сега събира доказателства, че след дългата борба може да свали всеки мъж. Всички тук си мислят, че историята е за тях. Това определено важи за всекиго по света.

О, и всичко това е отишло далече отвъд извиненията към мама и към Господ. В този момент не съжалявам за нищо. И за никого.

Не, не — всички тук направо не ги свърта да ги кремират.

Минете към горния етаж. В главната спалня чеизът на Еви е готов за опаковане. Този път съм си купила кибрит — запалвам неравния край на поканата със златни букви и я поднасям към завивките, към чеиза, към завесите. Най-сладкият миг настъпва, когато огънят завладява всичко и ти вече не си отговорна за нищо.

Вземам от банята на Еви голямо шише „Шанел № 5“, голямо шише „Джой“, голямо шише „Уайт Шолдърс“ и изливам аромата на милион цветя, окичили карнавална платформа, навсякъде из спалнята.

Огънят, сватбеният пъкъл на Еви, напипва дирята на цветята, удавени в алкохол, и ме прогонва в коридора. Това му обичам на огъня — че може да ме убие толкова бързо, колкото и всеки друг. Че не може да знае, че аз съм майка му. Толкова е прекрасен, могъщ и над всякакви чувства към всеки — това обичам аз у огъня.

Не можеш да спреш нищо от ставащото. Не можеш да го овладееш. Огънят в дрехите на Еви се разраства ли, разраства с всяка секунда и сега сюжетът се разгръща, без да го подтиквате.

И аз слизам. Стъпка-пауза-стъпка. Невидимата шоугърла. Веднъж да се случи онова, което искам. Даже по-добре, отколкото очаквах. Никой не е забелязал.

Нашият свят се носи стремглаво към бъдещето. Цветя и пълнени гъбки, сватбени гости и струнен квартет, всички заедно пътуваме нататък върху планетата Бранди Александър. В преддверието стои Принцеса Принцеса и си мисли, че все още тя командва парада.

Чувството е за пълен и върховен контрол над всичко. Минете към деня, когато всички ние ще бъдем мъртви и нищо от това няма да има значение. Минете към деня, когато тук ще има друга къща и хората, живеещи в нея, няма и да подозират, че някога сме съществували.

— Къде си ходила? — пита Бранди.

В непосредственото бъдеще, бих й отговорила.

Минете към Бранди и мен — не можем да намерим Елис никъде. Еви и всичките тексаски Котрели пък не могат да намерят своя младоженец и всичките се кискат с онзи нервен смях. Коя ли шаферка е забягнала с него, питат всички. Ха-ха.

Дръпвам Бранди към вратата, ала тя ми изшътква. Елис и младоженеца ги няма… сто тексасци пият здраво… тази нелепа булка в огромната си травеститска булчинска рокля… това е прекалено забавно за Бранди, че да си излезе точно сега.

Минете към Еви, която изкарва грамадната си карнавална платформа от килера със свити в юмруци ръце и развят подире й воал. Еви крещи как била намерила тоя гъзолизец, тоя педераст, новоизлюпения й съпруг, наведен да се наслаждава на анален секс в килера със старото гадже на кого ли не.

О, Елис.

Спомням си всичките му порно списания и всички детайли на аналния секс, оралния секс, федероса, фистинга, фелчинга. Можеш и до болница да се докараш в опитите си да си духаш сам.

О, просто зашеметяващо.

Разбира се, отговорът на Еви на всичко е да си вдигне кринолина и да изтича на горния етаж за пушката, само че сега спалнята й се е превърнала в огромна стена от пламъци, парфюмирана с „Шанел № 5“, през която тя трябва да вкара карнавалната си платформа. Всеки върти телефоните за спешна помощ. Никой не си е направил труда да влезе в килера и да види какво става там. Хората не щат да знаят какво ли може да става вътре.

Иди, че разбери, но тексасците сякаш се чувстват много по-добре в близост до опустошителен пожар, отколкото до анален секс.

Спомням си нашите. Скатология и водни спортове. Садо и мазохизъм.

Докато чакат Еви да изгори до смърт, всички си наливат наново питиета и се нареждат в подножието на стълбите във фоайето. От килера се чуват яки плесници. От болезнените, дето първо си плюеш на ръката.

Бранди — каквато си е социално неприемлива — Бранди започва да се смее.

— Ще падне веселба — казва ми тя с ъгълчето на графитената си уста. — Пуснах шепа слабителни в последното питие на Елис.

О, Елис.

В цялата тази суматоха Бранди можеше да се измъкне, ако не се беше разсмяла.

Нали разбирате, точно тогава Еви излиза от огнената завеса горе на стълбището. С пушка в ръка. От изгорялата сватбена рокля са останали само стоманените обръчи, от копринените цветя в косата й — телените скелети, цялата й руса грива е изпепелена. Еви слиза бавно надолу по стълбите, стъпка-пауза-стъпка, с мерник, сочещ Бранди Александър.

Всички гледат нагоре към Еви, както е само по тел и пепел. Пищното й транссексуално тяло е цялото омазано с пот и сажди. Всички гледаме Евелин Котрел в нейния голям обединителен миг и тя изкрещява:

— Ти!

Тя крясва на Бранди Александър над дулото на пушката:

— Пак ми го причини! Пак пожар!

Стъпка-пауза-стъпка.

— Мислех те за най-добрата си приятелка — казва тя. — Да, наистина спях с гаджето ти, но кой не спеше? — казва Еви с пушката в ръце.

Стъпка-пауза-стъпка.

— Не ти стига, че си най-добрата и най-красивата — продължава Еви. — Повечето хора, де да изглеждаха толкова добре като тебе, щяха да ходят по вода до края на живота си!

Стъпка-пауза-стъпка.

— Но не — нарежда Еви. — Ти трябва да унищожиш всички други.

Пожарът на втория етаж пълзи надолу по тапетите във фоайето, сватбените гости грабват палтата и чантите си и всичките се юрват навън с подаръците, среброто и кристала.

От килера се носи пляскането по задник.

— Млъкнете там вътре! — крясва Еви и отново се обръща към Бранди. — Може да ме тикнат за няколко години в затвора, но ти ще отидеш в пъкъла далеч преди мен!

Чува се как спусъкът щраква.

Пожарът пълзи по стените.

— Ох, божичко! Да! Исусе Христе! — крещи Елис. — Ох, Боже, свършвам!

Бранди млъква. По-голяма и по-хубава отвсякога, царствена, ядосана и обидена, сякаш всичко това е някаква огромна шега, Бранди Александър вдига великанската си длан и си поглежда часовника.

А аз сега ще стана единствено дете.

Можех да спра всичко в този миг. Можех да махна воала, да кажа истината, да спася човешки живот. Аз съм аз. Бранди е невинна. Ето моя втори шанс. Можех, преди години, да отворя прозореца на спалнята и да пусна Шейн вътре. Можеше да не се обаждам толкова пъти в полицията и да им разправям, че нещастният случай с него не е бил нещастен случай. Но ми пречи онази история как Шейн изгори дрехите ми. Как обезобразяването превърна Шейн в център на внимание. И ако сега махна воала си, ще се превърна просто в изчадие, в далеч не съвършена обезобразена жертва. Ще бъда единствено такава, каквато изглеждам. Истината, само истината и нищо друго, освен истината. Честността е най-скучното нещо на планетата Бранди Александър.

И Еви се прицелва.

— Да! — крещи Елис от килера. — Давай, здравеняко! Дай ми го! Стреляй!

Еви присвива око.

— Давай! — вие Елис. — Изстреляй го в устата ми!

Бранди се усмихва.

А аз не помръдвам.

И Еви прострелва Бранди Александър право в сърцето.

— Животът ми — казва Бранди. — Умирам и е редно пред очите ми да премине целият ми живот.

Никой тук не умира. Дай ми отричане.

Еви е изпразнила пълнителя, хвърлила е пушката и е излязла от къщата.

Полицията и Спешната помощ идват насам, а останалите сватбени гости са навън и се карат за подаръците — това от кого е и кой сега има право да си го вземе обратно. Страшна веселба.

Бранди Александър е цялата оплескана с кръв. Тя казва:

— Искам да видя живота си.

От някаква задна стаичка Елис се обажда:

— Имаш право да не казваш нищо.

Минете към мен — аз пускам ръката на Бранди. Дланта ми е топла и червена от патогените в кръвта. Пиша на горящия тапет:

Казваш се Шейн Макфарланд.

Роден си преди двайсет и четири години.

Имаш сестра, с една година по-малка.

Огънят вече поглъща първия ред.

Заразил си се с гонорея от един служител на нравствения отдел на специален договор и семейството ти те е изгонило.

Срещнал си трима травестити, които са ти платили да започнеш да променяш пола си, защото не си могъл да се сетиш за друго, което толкова силно да не желаеш.

Огънят вече поглъща втория ред.

После срещна мен.

Аз съм твоята сестра Шанън Макфарланд.

Пиша с кръв истината само минути преди огънят да я погълне.

Ти ме заобича, защото, макар и да не ме позна, знаеше, че съм ти сестра. На някакво ниво ти го разбра веднага и затова ме заобича.

Пропътувахме целия Запад и отново израснахме заедно.

Мразя те, откакто се помня.

И ти няма да умреш.

Можех да те спася.

И ти няма да умреш.

Огънят и написаното от мен сега са буза до буза.

Минете към онзи път някъде си — Бранди лежи полумъртва на пода, а аз съм коленичила до нея с ръце, оцапани с нейната кръв за партита „Принцеса Александър“.

Бранди крещи:

— Еви!

И опърлената глава на Еви се подава от входната врата.

— Бранди, сладурче — казва Еви. — По-добро бедствие от това не си спретвала!

После тя се втурва към мен, целува ме с онова гадно разтопено червило и казва:

— Шанън, просто не знам как да ти се отблагодаря, задето така разнообрази скучния ми живот в старата къща.

— Госпожице Еви — казва Бранди, — за актриса си те бива, но, момиче, изобщо не можа да уцелиш предпазната ми жилетка.

Върнете се към спешното отделение в „Ла Палома“. Венозният морфин. Мъничките операционни ножички за маникюр разрязват костюма на Бранди. Нещастният пенис на брат ми, синкав и студен, изложен пред погледа на целия свят. Полицейските снимки и сестра Катрин, която пищи:

— Снимайте! По-бързо снимайте! Той губи кръв! Минете към операцията.