Кат обичаше да нарушава правилата.

Не говорѝ с непознати.

С няколко такива разговаря тази вечер. С няколко танцува. Ако движенията на тези смотаняци изобщо могат да се нарекат танц. Незабравимият спомен беше смазан пръст благодарение на смотаняка с червената риза.

Не смесвай питиетата.

Как тогава да обясни студения чай „Лонг Айлънд“, който всъщност представлява смес от всичко възможно и е най-доброто отрязване изобщо?

Тази вечер изпи цели три. Без да броим шотовете текила, малиновата бира и тревата, която й даде момчето с ретро риза като на Чарли от „Двама мъже и половина“. Да не говорим за… вече не помнеше. Както и да е.

Не карай пила.

Да, суперидея. Какво трябваше да направи, да даде на някого от смотаняците да откара мустанга й у дома ли?

Идеята беше Риана да изпие само две питиета и да бъде шофьор, за да могат Кат и Бети да купонясват. Само че Бети и Риана се хванаха с две изрусени момчета с ризи „Бриони“ менте. Двама братя, някакъв бизнес със сърфове в Редондо.

„Сигурно ще отидем някъде с Шон и Мат, хи-хи-хи. Ако нямаш нищо против, Кат.“ Какво трябваше да каже? Останете с мене, аз съм пълна смотанячка.

Ето как към три-четири сутринта се озова да излиза залитаща от „Запали ме“, търсейки колата си.

Господи, каква тъмница, нямат ли някаква лампа или нещо?…

Направи три крачки, токчето й се закачи в асфалта и тя се спъна, като едва не си изкълчи глезена.

Изправи се, опитвайки се да запази равновесие.

Спасиха я бързите рефлекси, направо юначка. Както и онези уроци по танци, на които беше принудена да ходи. Не че някога щеше да го признае на майка си, за да подхранва глупостите й от сорта „Аз нали ти казах“.

Майка й и нейните правила. Не се носи бяло след Деня на труда. Как ли пък не, точно в Лос Анджелис.

Кат направи още две крачки и една от тънките презрамки на ламената й блузка се изхлузи от рамото й. Не я оправи, защото й хареса полъхът на нощния въздух по голата й кожа.

Почувства се леко секси, отметна коса, след това си спомни, че я подстрига и не беше останало кой знае колко за отмятане.

Погледът й се замъгли — колко ли „Лонг Айлънд“-а беше метнала? Май четири.

Пое си дълбок пречистващ дъх и усети, че главата й се прояснява. След това пак се замъгли. И отново се проясни. Все едно се отваряха и затваряха щори. Шантава работа, може би тревата беше калпава… Къде беше тоя мустанг… Тръгна по-бързо, спъна се отново, но рефлексите й не бяха достатъчно бързи и трябваше да се хване за нещо — за някаква кола… не нейната, някаква раздрънкана малка хонда или нещо подобно… къде беше проклетият мустанг?

На паркинга имаше само няколко коли и би трябвало да го намери лесно. Тъмнината обаче скапваше всичко… Нещастниците, които държаха „Запали ме“, се стискаха да сложат няколко лампи, все едно не печелеха достатъчно от блъсканицата вътре, като фейс контролът и кадифените въжета бяха само за парлама.

Евтини копелета. Като всички мъже.

Освен Ройъл. Направо не е за вярване на майка й да й излезе късметът. Кой да подозира, че старото момиче още става?

Кат се изсмя с глас, като си го представи. Нейната майка и нещо да става.

Едва ли, Ройъл ходеше до тоалетната през десет минути. Това не означаваше ли проблеми с простатата?

Тя тръгна през тъмния паркинг. Небето беше толкова черно, че не можеше да види дори телената ограда на паркинга, нито складовете и постройките, попилени в този скапан квартал.

На сайта на клуба пишеше, че се намира в Брентуд. По-скоро в косматата, воняща подмишница на Западен Лос Анджелис… А, ето го тъпия мустанг.

Тя забърза към колата, токчетата й тракаха по грапавия асфалт. Всяко тропване отекваше със спомена как майка й я водеше на танци, когато беше на седем години.

Когато стигна до колата, се разрови в чантата за ключовете. Намери ги и ги изпусна. Чу как издрънчаха, но беше прекалено тъмно, за да види къде. Наведе се твърде рязко, залитна, подпря се с една ръка и заопипва с другата. Нямаше ги.

Клекнала, усети някаква химическа миризма — бензин, все едно си зареждал колата и колкото и да си миеш ръцете след това, не можеш да се отървеш от миризмата.

Теч на гориво? Само това й липсваше.

Едва на десет хиляди километра, колата й създаваше само проблеми. Първо й се струваше готина, но след това реши, че не е чак толкова, и спря да плаща вноските. Хайде обратно в лизинговата къща. За пореден път.

„Платихме ти първоначалната вноска, Катрина. Трябваше само на петнайсето число всеки месец…“

Къде са проклетите ключове?! Одра кокалчетата си о земята. Един нокът от маникюра й се откърти и й се дорева.

Ето ги!

Пребори се да стане, натисна дистанционното, тръшна се на шофьорското място и запали двигателя. Колата се разтресе, дръпна напред и ето — давай, юначке! — тя се носи в тъмната нощ… а, да, пусни фаровете.

Бавно, с пиянска съсредоточеност тя се престрои, изпусна отбивката, даде назад и влезе. Зави на юг по „Коринт авеню“ и се отправи към „Пико“. Булевардът беше абсолютно празен и тя сви по него. Не успя да вземе завоя, оказа се в насрещното, колата поднесе, тя я овладя и накрая успя да се прибере в платното си.

На „Сепулведа“ се натъкна на червен светофар.

На кръстовището нямаше коли. Нямаше и ченгета.

Тя мина.

Пътуваше на север и се чувстваше свободна, сякаш целият град — целият свят! — беше неин.

Все едно някой беше пуснал атомна бомба и тя беше последният оцелял.

Щеше да е страхотно, можеше да кара до Бевърли Хилс, да мине един милион пъти на червено, да влезе в магазина на „Тифани“ на „Родео драйв“ и да награби всичко, което й хареса.

Планета без хора. Тя се разсмя.

Прекоси „Санта Моника“ и „Уилшър“ и продължи по „Сепулведа“ чак докато стигна до прохода към долината Сан Фернандо. От лявата й страна остана шосе 405 с разпилени по него светлини от колите. От другата страна се издигаха хълмове, преливащи в безлунно небе.

Къщите за безброй милиони долари по хълмовете не светеха, пълни със спящи богати хора. Същите идиоти, с които трябваше да се занимава в „Ла Фам“.

Жени като майка й, които се преструваха, че не се сбръчкват или не надебеляват като свини.

Мислите за работата напрегнаха Кат и тя си пое дълбоко дъх. Това я накара да се оригне силно, тя се разсмя и подкара по-бързо.

С това темпо щеше да прекоси хълма и да се прибере за нула време.

Малката й тъпа дупка във Ван Нуис, но тя разправяше на всички, че е в Шърман Оукс, защото беше на границата, а и на кого ли му пукаше?

Внезапно очите й почнаха да се затварят и тя трябваше да положи усилие, за да се разсъни. Рязко настъпване на газта и колата се втурна напред.

Опъни платната, бейби!

Миг по-късно мустангът се задави, моторът нададе вой и загасна.

Тя успя да извие вдясно и да спре край пътя. Изчака малко и опита отново.

Нищо, само виещ звук.

Още два опита, след това още пет.

По дяволите!

Отне й известно време да намери бутона за лампичката и щом в колата светна, главата я заболя, а пред очите й се разтанцуваха малки жълти светлинки. Когато се разсеяха, погледна индикатора на резервоара.

Празен.

По дяволите, по дяволите, по дяволите! Как можа да се случи, сигурна беше, че…

Гласът на майка й се обади в главата й. Тя запуши уши и се опита да мисли.

Къде е най-близката бензиностанция… на километри оттук няма нито една.

Удари по таблото с такава сила, че ръцете я заболяха. Разрева се, облегна се назад, спря да плаче.

Даде си сметка, че светлината в купето я осветява на показ, и я изгаси.

Сега какво?

Да се обади на „Пътна помощ“! Как не се сети по-рано?

Отне й цяла вечност да намери телефона в чантата си. Още по-дълго рови за клиентелата карта на „Пътна помощ“.

Набирането на безплатния номер се оказа трудна работа, защото дори на светлината на телефона цифрите бяха дребни, а ръцете й трепереха.

Когато операторът отговори, тя издиктува членския си номер. Трябваше да го направи два пъти, защото погледът й беше замъглен и не виждаше кое е 3 и кое е 8.

Операторът я остави на изчакване, след което се включи и каза, че картата й е изтекла.

— Не е възможно — каза Кат.

— Съжалявам, госпожо, но от осемнайсет месеца сте неактивна.

— Мамка му, това е невъзможно…

— Госпожо, съжалявам, но…

— Да бе, сигурно съжалявате…

— Госпожо, няма нужда да…

— Да бе, да — Кат затвори телефона.

Сега какво?

Мислѝ, мислѝ, мислѝ. Добре, план Б — обажда се на Бети, а ако я прекъсва по средата на нещо, толкова по-зле.

На петото позвъняване се включи гласовата поща на Бети.

Кат затвори. Телефонът й изгасна.

Натискането на бутона за включване не даде резултат.

Това събуди неясния спомен за нещо, което беше пропуснала.

Да го зареди, преди да излезе тази вечер — как, по дяволите, беше забравила?

Вече цялото й тяло се тресеше, усещаше стягане в гърдите и се потеше.

Два пъти провери дали колата е заключена.

Може пък да мине някой полицай.

Ами ако мине друга кола?

Не говорѝ с непознати.

Какъв избор имаше — да послуша съвета или да прекара нощта тук?

Почти беше заспала, когато се показа първата кола, носеща се насреща й, а фаровете й я сепнаха.

Голям рейндж ровър — добре.

Кат се размаха от прозореца. Копелето отмина, без да намали.

Няколко минути по-късно в огледалото за обратно виждане светнаха фарове и постепенно започнаха да се приближават. Колата спря точно до нея.

Раздрънкан пикап, багажникът пълен с боклуци и покрит с брезент.

Прозорецът до шофьора се отвори.

Млад мексиканец. Друг мексиканец седеше зад волана.

Изгледаха я особено.

Пътникът излезе. Дребен и мърляв.

Кат се сниши в седалката си, а когато мексиканецът се приближи и каза нещо през стъклото, тя се престори, че той не съществува.

Той си стоеше на едно място и й изкарваше акъла.

Кат продължи да се преструва на невидима и накрая мексиканецът се върна в пикапа.

Чак пет минути след като пикапът си замина, тя успя да се изправи и да започне да диша нормално. Прашките й бяха вир-вода. Изхлузи ги от задника си през краката и ги метна отзад.

В мига, в който бельото й се допря до седалката, късметът й проработи.

Бентли!

Майната му на рейндж ровъра.

Голямо, черно и лъскаво, с агресивна решетка.

И намалява!

Майчице, ами ако е Клайв?

Дори и да беше Клайв, щеше да го понесе — по-добре, отколкото да спи тук цяла…

Щом бентлито спря, тя отвори прозореца и се опита да види кой е вътре.

Голямата черна кола бавно потегли.

Мътните те взели, богато копеле такова!

Тя изскочи от мустанга и отчаяно размаха ръце.

Бентлито спря. Тръгна назад.

Кат опита да си придаде уверен вид, като сви рамене, усмихна се и посочи колата си.

Прозорецът на бентлито безшумно се отвори.

Вътре беше само шофьорът.

Не Клайв, а жена!

Слава тебе, Господи!

— Госпожо — каза Кат с най-сладкия си глас, който използваше в „Ла Фам“, — много ви благодаря, че спряхте. Свърши ми бензинът и ако може само да ме откарате донякъде, където бих могла…

— Разбира се, драга — каза жената.

Дрезгав глас, като на онази актриса, която майка й харесваше… Лорън, Лорън… Хътън? Не, Бакол. Лорън Бакол беше нейната спасителка!

Кат се приближи към бентлито.

Жената й се усмихна. По-възрастна от майка й, с посребрени коси, големи перлени обици, класически грим, костюм от туид, някакъв копринен шал, пурпурен и скъп на вид, преметнат през раменете й с онзи небрежен шик, който се удава на хората със стил.

Каквато претендираше да бъде майка й.

— Много ви благодаря, госпожо — каза Кат, като внезапно й се прииска тази жена да беше нейна майка.

— Качете се, драга — каза жената. — Ще ви намерим гориво.

„Гориво“ беше произнесено с британски акцент. Истинска аристократка в истинско бентли.

Грейнала, Кат се качи в колата. Вечерта беше започнала гадно, но щеше да завърши като готина история.

Щом бентлито плавно потегли, Кат отново благодари на жената.

Жената кимна и включи радиото. Някаква класическа музика — господи, какъв звук, сякаш беше в концертна зала.

— Ако мога по някакъв начин да ви се отплатя…

— Няма да е необходимо, драга.

Едра жена, големи ръце, обсипани със скъпоценности.

— Колата ви е невероятна — каза Кат.

Жената се усмихна и усили звука.

Кат се облегна и затвори очи. Помисли си за Риана и Бети и ризите менте.

Нейната история щеше да е интересна.

Бентлито се носеше безшумно из прохода. Меките седалки, алкохолът, тревата и адреналинът потопиха Кат във внезапен сън, почти като кома.

Тя хъркаше шумно, когато колата зави и плавно се заизкачва по хълмовете.

Напред към едно тъмно и студено място.

Обядвах с Майло в „Сърф лайн кафе“ в Малибу, когато се обадиха.

Единствената причина да сме на това място беше фантастичното време. Ресторантът представлява дървено бунгало с панорамни прозорци и широка дъсчена тераса, кацнало високо на западната страна на Тихоокеанската крайбрежна магистрала, на юг от „Канън Дюм роуд“1. На половин миля от океана, без гледка към водата, името му беше сбъркано. Храната обаче беше страхотна и дори от това разстояние се усещаше мирисът на сол.

Часът беше един следобед, седяхме на терасата, хапвахме сериола на скара и пиехме бира. Майло току-що се беше върнал след една седмица, прекарана в Хонолулу, където беше успял да се опази бял като мляко. На лошо осветление видът му никак не бе хубав — бучки, следи от акне, бръчки по челото и ефект от гравитацията върху бузите му като на мастиф. Днешната светлина беше неземна, но дори и тя успяваше да скрие само част от грапавините.

Въпреки това и въпреки най-грозната хавайска риза, която бях виждал, той изглеждаше добре. Нямаше ги тиковете и непрекъснатите гримаси, които издаваха опита му да скрие болката в рамото си.

Ризата представляваше вакханалия от червеникавокафяви слонове, морскосини камили и бледооранжеви маймуни върху море от масленозелена коприна, обвила бъчвообразното му туловище.

Хавайското пътешествие беше дошло след двайсет и деветте дни, прекарани в болницата — възстановяване от дузина сачми, забити в лявата му ръка и рамото.

Стрелецът, вманиачен психопат, беше мъртъв, спестявайки на всички досадния съдебен процес. Майло презрително наричаше раните си „проклети, глупави драскотини“. Бях виждал рентгеновите снимки. Някои от сачмите бяха минали на милиметри от сърцето и белия дроб. Едно парченце метал беше заседнало толкова дълбоко, че не можеше да се извади, без да увреди сериозно мускула — то причиняваше гримасите и тиковете.

Въпреки всичко това предвиждаха се само три дни в болницата. На втория ден обаче разви стафилококова инфекция и остана на венозни антибиотици близо месец. Настаниха го на ВИП етажа, защото живееше с доктор Рик Силвърман, шеф на спешното отделение.

По-големите стаи и по-добрата храна не помогнаха особено. Поддържаше висока температура и бъбреците му за малко да откажат. Накрая успя да се пребори и започна да мрънка срещу условията и срещу двайсет и една годишната актриса в ъгловия апартамент в края на коридора. Официалната й диагноза беше „изтощение“. Шефът на токсикологията буквално се беше нанесъл в апартамента й.

Двама папараци бяха успели да се промъкнат покрай охраната само за да бъдат изхвърлени безцеремонно от частните гардове на старлетката.

— Ако не могат да хванат нея, може би ще се задоволят с тебе — казах аз.

— Ама разбира се, списание „Пийпъл“ не може да просъществува без близки планове на обширната полярна тундра, каквато представлява моят ВИП задник.

Той се измъкна от леглото, излезе с тежки стъпки в коридора и изгледа гневно частния охранител, който се мотаеше около вратата му. Човекът се отдалечи.

— Натрапчив негодник.

Определено оздравяваше.

Първокласна кожа от няколко крави и едно-две дървета за фурнир.

И всичко това миришеше като частен клуб в Мейфеър.

Интериорът на бентлито беше в мръснобяло, тук-таме изпъстрено с черно; нямаше как петно да остане незабелязано. Въпросното петно беше около пет квадратни сантиметра, от дясната страна на седалката до шофьора. Проточило се към шева и по-бледо в долната си част. Или се е разтекло, или някой го е забърсал.

Допусках, че може и да е кетчуп, но някак по-вероятно ми се струваше да е хемоглобин.

— Не съм впечатлен — каза Майло.

— Може да има и още, но на черната подова настилка не се вижда, освен ако не разгледаме много отблизо.

— Провери ли багажника?

— Отворих го и го огледах. Изглежда все едно никога нищо не е слагано вътре. Буквално. Има два чадъра, закачени за преградката. Собственикът каза, че вървят с колата, струват осемстотин долара и никога не ги е използвал.

Майло опъна латексовите ръкавици на лапите си, наведе се, завря глава близо до петното, но не го докосна. Като оглеждаше и душеше, той провери подовата настилка, вратите, редицата остъклени прибори. Отвори една от задните врати и каза:

— Колата мирише на ново.

— На една година е.

— Пет хиляди километра на километража. Май собственикът не е използвал само чадърите.

— Има и лексус — каза Шон. — Твърди, че не бие толкова на очи и е по-надеждна.

Майло пак огледа петното.

— Прилича на кръв, но не виждам следи от удар нито с висока, нито с ниска скорост. Някой кретен, сигурно детето на съседите, се е напушил и порязал на нащърбения си бонг. Колата от гаража ли е открадната?

— От алеята.

— Такава кола и собственикът не я прибира?

— Така изглежда.

— Ключовете на таблото ли са били?

— Той твърди, че не. Щях да го разпитам още, но телефонът звънна и влезе вътре.

— Вероятно са били прибрани — каза Майло, — никой не иска да изглежда като идиот. Кражбата на нещо толкова очевидно издава незрялост и импулсивност. Което пасва на съседския пънк. Също и захвърлянето наблизо. Какво мислиш, Алекс?

— Звучи логично.

Той се обърна пак към Шон.

— Ако беше сериозен случай, щях да претърся района, започвайки от бунището, и да разбера кои са проблемните тийнейджъри. Само че това е едно голямо „ако“.

— Значи да не се занимавам? — попита Шон.

— Собственикът настоява ли да се занимаваш?

— Стреснат е от кръвта, но казва, че не иска да се шуми, тъй като няма щети.

— Ако бях на твое място, Шон, щях да го посъветвам да извади „Мегиар“-а и да забрави за цялата работа.

— Какво е това?

— Скъп препарат за почистване на кожа.

— Нямам нищо против — рече Шон.

— Приятен ден.

Докато вървяхме към кадилака, вратата на бледожълтата къща се отвори и оттам забързано излезе един мъж.

Беше на около четирийсет години, метър и осемдесет, с дълги, отпуснати крайници, ниско подстригана кафява коса, посребрена по слепоочията, и малки очила с кръгли стъкла. Беше облечен в сива тениска, сини кадифени панталони и кафяви мокасини без чорапи. Очилата бяха кацнали на тънък прав нос. Устните му бяха стиснати и издадени напред, сякаш някой го беше стиснал за бузите.

— Лейтенант? — Той подмина Шон и се отправи към нас, оглеждайки ризата на Майло с разбунтувалите се слонове и моята черна блуза и джинси. Присви очи зад очилата в опит да разбере кой от нас е главният.

— Майло Стърджис.

Една ръка с дълги пръсти се протегна към него.

— Ник Хюбъл.

— Приятно ми е, сър.

Хюбъл посочи бентлито зад гърба си.

— Странна работа, а? Казах на детектив Бинчи, че не искам да правя от това голям въпрос, но сега размислих. Ами ако бандитът е някой от квартала и реши да мине към нещо повече от евтини забавления?

— Имате предвид скъпи забавления — рече Майло.

Хюбъл се усмихна.

— Купих я в един от онези моменти, когато не знаеш какво правиш. Караш я една седмица и после си даваш сметка, че не е нищо повече от една кола и илюзията те е омаяла… Както и да е, исках да кажа, ами ако някой от местните престъпници със сериозни антиобществени намерения се навърта наоколо и кражбата е само първият симптом?

— На какво, господин Хюбъл?

— На безразборни кражби. — Очите на Хюбъл зад очилата бяха светлокафяви и подвижни.

— Притеснявате се, че може да се върне и да опита нещо друго ли? — попита Майло.

— Не бих го нарекъл притеснение — отвърна Хюбъл, — а по-скоро… май наистина съм притеснен. Беше толкова явно — просто се качвах и я подкарвах.

— Имате ли представа кога може да е станало?

— Казах на детектив Бинчи, че може да е било по всяко време между единайсет вечерта, когато се прибрах, и тази сутрин, когато излязох от къщи и видях, че я няма. Тръгнал бях към „Кънтри Март“ за закуска. За миг си помислих, че може да съм я паркирал в гаража, след това си дадох сметка, че няма как да е станало, защото другата ми кола е в гаража, а останалото е склад.

Той извърна очи.

— Нямаше я. Не можех да повярвам.

— По кое време излязохте сутринта, сър?

— Седем и четирийсет и пет. Ако искате да огранича още времето, не вярвам да е станало след пет сутринта, защото вече бях станал и бях в кабинета си, който е от предната страна на къщата, така че сигурно щях да чуя нещо. Макар че не мога да съм сигурен. Двигателят на тая кола наистина е безшумен, признавам го.

— Пет сутринта — каза Майло. — Рано ставате.

— Обичам да съм добре подготвен, когато отворят пазарите в Ню Йорк. Понякога, когато работя с международните борси, ставам още по-рано.

— С акции ли търгувате?

— Дилетантствам с ценни метали и енергийни източници. Тази сутрин нищо не ме грабна, затова реших да закуся и да проведа няколко разговора.

— Явно дилетантствате успешно.

Хюбъл сви рамене и се почеса по главата.

— По-добре е от упорития труд. Както и да е, обадих се и докато детектив Бинчи се появи, я бях намерил.

— В квартала — каза Майло.

— През три пресечки, на „Вила Ентрада“.

— Някаква особена причина да отидете дотам?

Хюбъл изглеждаше объркан.

— Познавате ли някой престъпник, който живее на „Вила Ентрада“ и би могъл да направи нещо такова? — попита Майло.

— А — каза Хюбъл — не, съвсем не. Просто карах нагоре-надолу, и аз не знам защо, тъй като не вярвах, че ще я намеря. Сигурно само за да правя нещо, нали разбирате? Опит да си върна контрола?

— Напълно, сър.

— Ако ме бяхте накарали да се обзаложа, щях да кажа, че е някъде в Източен Ел Ей или Уотс, или на път за Тихуана. Можете да си представите колко се изумих, като я видях паркирана край пътя, с ключове на таблото.

— Като стана дума за ключовете — рече Майло, — как така…

— Знам, знам, глупаво е — каза Хюбъл. — Основният ключ е в чекмеджето на бюрото ми, но кой да предположи, че ще намерят другия?

— Резервният комплект ли?

— Една от онези магнитни джаджи, държа го под калника, ако основният се загуби — изчерви се Хюбъл. — Май е тъпо, а?

— Кой знаеше, че е там?

— Там е работата — каза Хюбъл, — че никой. Толкова внимавам, че когато карам колата на автомивка, го махам. Явно не съм внимавал достатъчно. Може някой да е минавал и да ме е видял как го махам. Повярвайте ми, научих си урока.

— Всичко е добре, когато свършва добре — каза Майло.

— Абсолютно. Но кръвта е притеснителна, нали, лейтенант? Забелязах я чак като се прибрах. — Примигване. — Кръв е, нали?

— Възможно е, сър, но дори и да е така, няма следи от насилие.

— Какво искате да кажете?

— Няма много кръв, а при насилие обикновено остава така нареченият контактен разлив — разтичане, пръски или големи петна. Това прилича по-скоро на човек, който се е порязал и се е избърсал в кожата.

— Разбирам — каза Хюбъл. — Но все пак някой е кървил вътре и това не съм бил аз.

— Сигурен ли сте, сър?

— Сто процента. Първата ми работа като се прибрах, беше да си огледам краката — можеше да ме е ухапал комар и да не съм забелязал. Не че щеше да потече през панталона ми, бях с дебелите си джинси, със зимния „Дизел“, а те са много плътни — потупа се той по бедрото. — Огледах краката си отпред и отзад, даже ползвах огледало. Нищо.

— Доста усилия сте положили — каза Майло.

— Бях много стреснат, лейтенант. Първо колата ми изчезва от собствената ми алея, след това я намирам, а вътре има кръв! Предполагам, че след като направите ДНК анализ и установите, че не съвпада с нито един известен престъпник, ще се успокоя.

— Няма нужда от ДНК анализ, сър.

— Няма ли? — попита Хюбъл. — Чувал съм, че технологията е много напреднала от времето на процеса срещу О Джей Симпсън. С новите тестове резултатите излизат много бързо.

Майло погледна Шон.

— По-бързо, но все пак изисква време, сър — каза Шон. — А ДНК анализът е много скъп.

— Аха — рече Хюбъл. — Значи не ви е приоритет, момчета.

— Не че не ви влизаме в положението, сър…

— Такъв шок е — каза Майло. — Усещането, че са нарушили личното ви пространство.

— Познахте — каза Хюбъл. — Но най-важното е дали той не е на свобода и не замисля нещо друго?

Майло му изнесе лекцията си „Заблуди в криминалистиката“, която ставаше все по-актуална предвид измислиците, които даваха по телевизията всяка седмица.

Основните моменти бяха следните: магьосниците от криминалните лаборатории са много интересни, но дребните подробности от местопрестъплението имаха значение в по-малко от десет процента от случаите, чакащите за ДНК анализ в Министерството на правосъдието бяха толкова много, че то имаше договор с една лаборатория в Ню Джърси за допълнителната работа, а тя пък беше толкова претоварена, че само убийствата и жестоките сексуални престъпления заслужаваха да се анализират.

— Дори и при сериозно престъпление, господин Хюбъл, могат да минат месеци.

— Гледай ти. Как изобщо разкривате някакви престъпления, лейтенант?

Майло се усмихна:

— Мотаем се наоколо и понякога ни излиза късметът.

— Съжалявам, не исках да… само десет процента, така ли?

— Най-много.

— Добре, разбрах… Просто човек живее в определен квартал с надеждата, че може да е относително изолиран от… явно това също е измислица.

— Това наистина е спокоен квартал, сър. Един от най-спокойните в нашето управление.

Спестена беше малката мръсна тайна на Уестсайд — насилието в скъпите квартали е рядкост, но не и кражбите, включително на коли. Както беше казал един заловен крадец: „Там има разни готини неща“.

— Значи да се успокоя и да забравя, че изобщо се е случвало — каза Никълъс Хюбъл.

— Знаете ли какво, сър, ако детектив Бинчи има време, той ще се обади за техническа помощ и ще вземе проба, поне да установи дали е кръв. Ако експертите по местопрестъплението имат време, могат да изследват цялата кола. Щом така искате.

— Какво ще търсят?

— Още кръв, нещо необичайно. Може да отнеме известно време.

— Значи няма да имам кола няколко дни?

— Възможно е.

— Ами — рече Хюбъл, — никъде нищо не открих…

Той се усмихна измъчено.

— Огледах с фенерче. Сигурно съм замърсил местопрестъплението.

— Чистили ли сте колата с прахосмукачка, сър?

— Не, но отпечатъците ми…

— Отпечатъците ви ще са по цялата кола, защото вие я карате. Ако не сте чистили с прахосмукачка и има някакви съществени петна или пък са останали влакна, ще можем да ги намерим.

Хюбъл потри око с пръст.

— Десет процента, казвате? Щях да се обзаложа, че са деветдесет. Явно не ми е това стихията.

— Затова сме тук, сър. Искате ли детектив Бинчи да извика техническа помощ?

— Ще свалят ли тапицерията на вратите?

— Не, сър. Ще използват тампони, може би ще остържат някои повърхности, ще натопят каквото намерят в солен разтвор, ще добавят различни реактиви — химикали, които взаимодействат с телесните течности. Могат да направят анализ на място за човешки протеин, а ако е кръв, да определят кръвната група. Става дума за няколко минути, но докато дойдат експертите, може да мине много време, може би дори дни, така че най-добре ще е да не карате колата. Междувременно детектив Бинчи ще снеме показанията ви и ще напише подробен доклад за нашия архив.

Шон подритна едната си обувка с другата.

— Имам друга кола, мога нея да карам — каза Хюбъл. — Нека да помисля.

— Изборът е ваш, сър.

— Хубаво е да имаш избор — рече Хюбъл. — Или илюзия за избор.

Докато се отдалечавахме в колата, попитах:

— Подробен доклад? Какво е това? Наказанието на Шон, че ти изгуби времето ли?

— Не приемам подобни обвинения.

— А следващата ти стъпка е да го затвориш вкъщи и да му вземеш компютърните игри ли?

Той се засмя.

— Това, което наистина ще направя, е да си покрия задника. Хора като Хюбъл може да познават кмета. Най-малко ми трябва — на Шон най-малко му трябва — да се дърдори по коктейлите как на полицията не й пука.

— Аха — рекох аз, — защитаваш хлапето.

— Точно това прави чичо Майло.

— А и кой знае — казах аз, — петното може да доведе до нещо.

Той извъртя глава към мене.

— Успокояването на богаташи е едно, Алекс. Измислянето на ретро готически вампири тип „Чарлс Менсън“5, които върлуват из улиците на Брентуд и нападат играчи на борсата, е друго.

— Истинските последователи на Менсън върлуваха из Бевърли Хилс и Лос Фелис и нападаха всякакви богаташи.

— Това е безобидна кражба на кола, извършена от наркоман, който е бил достатъчно съвестен да я паркира на място, където собственикът може да я намери.

— Щом казваш — рекох аз.

— Не ми дръж такъв тон, млади момко — рече той.

Дори Шон да беше извикал експертите по местопрестъпления да претърсят бентлито, той не уведоми Майло.

В продължение на една седмица в западен Ел Ей не бяха регистрирани нови убийства. Като проклинаше психо-икономико-социалните фактори, причинили такава спокойна есен, Майло се захвана със стари неразрешени случаи. Документацията по тях, която търсеше, липсваше, или беше толкова оскъдна, че не вършеше никаква работа, и той стигна до задънена улица.

На осмия ден от връщането му на работа се обадих да го чуя как е. Капитанът току-що беше му предал указание от директора на полицията. Сериен убиец изнасилвач на име Къзман Джаксън — Къз, очакващ екзекуция в Тексас, се опитваше да отърве смъртоносната инжекция, като признаваше за убийства из цялата страна и обещаваше да посочи гробовете.

Преди Тексас да се съгласи да разследва, искаха местните ченгета да им осигурят някакви факти.

Жертвата на Къз Джаксън в Калифорния, за която той признаваше, беше Антоан Бевърли, петнайсетгодишно момче от южен Ел Ей, изчезнал в Кълвър Сити преди шестнайсет години, докато продавал абонаменти за списания по домовете. По онова време Джаксън живеел наблизо, във Венис, и работел в един приют за животни в Уестчестър, на петнайсетина километра от работния маршрут на Антоан.

И в централния архив нямаше следа от случая „Бевърли“. Централата нареди на Майло да търси в западен Ел Ей и ако намери нещо, да се свърже отново със свидетелите.

До този момент нямаше успех.

— Време е да издадем фатва на Големия бюрократичен Сатана — рече той. — Нека ти кажа какво стана. Обикновено такива неща отиват при момчетата от „Специални убийства“, но те обичат шумни и бляскави случаи, а този не е такъв, и те го пускат на Западен Ел Ей. В този момент капитанът решава, че ще се зарадвам на всичко, и ми го подхвърля.

— Е — казах аз, — поне има нещо ново.

— Какво именно?

— Капитан, който проявява съжаление.

— Трябва да вървя, Алекс.

Сивият облак над главата му изобщо не се беше разсеял. Сигурно е от оловото в ръката му и остатъчната болка.

Или духовна ерозия след двайсет години работа като детектив гей в полицейското управление на Лос Анджелис.

Ситуацията като цяло се беше променила, но може би с толкова бавни темпове, че съзнанието му дори не я беше регистрирало като прогрес.

Като новобранец правеше всичко възможно да крие ориентацията си. Въпреки това истината излезе наяве и доведе до подхилквания, шушукане и открити прояви на враждебност. Престана да се крие, но и не парадираше. Често намираше в шкафчето си заплашителни писма. Работата в екип, която е основополагаща за отдел „Убийства“, му убягваше, след като няколко от партньорите му се поддадоха на слуховете и поискаха да бъдат преместени.

В опит да оползотвори тази изолация той трупаше извънредни часове и постигна един от най-високите проценти разкриваемост в управлението. Тъй като не знаеше какво да прави с него, управлението се колеба до момента, в който напредъкът в човешките права и един куп благодарствени писма от семействата на жертвите направиха тормоза над него почти невъзможен.

След това едно старо убийство го върна в новобранските му дни, тъй като беше изровил нелицеприятни факти за шефа на полицията, и му осигури сделка — няма да обявява резултатите, а в замяна ще стане лейтенант, ще му бъде позволено да не се занимава с бюрокрацията, свързана с тази длъжност, и ще продължи да разследва убийства.

Измъкнаха го от стаята на детективите, сложиха го в един офис с размерите на килер, който някога наистина е бил килер, дадоха му един стар компютър, прикачиха му младши детектив да му помага, ако никой друг не се нуждаеше от него в този момент, и му казаха да си избира случаите.

В превод това означаваше „Не ни се мяркай пред очите и ние ще ти се отблагодарим със същото“.

Друг на негово място щеше да посърне. Майло обаче прие новото положение, откри втори офис в близкия индийски ресторант и започна да разкрива случаи с кисело постоянство. През цялото това време се отдаваше на единственото си хоби — да се оплаква.

Процентът му на разкриваемост направи впечатление на новия шеф, който беше вманиачен на тема криминална статистика.

Новият капитан на име Раймонда Грант не се интересуваше кой с кого спи.

Майло получи по-хубав компютър, повече помощ и все така гъвкаво работно време.

Продължаваше да не получава покани за барбекютата на управлението, но той не си падаше по обществените прояви, а и само така му оставаше време за Рик.

Ако животът му беше станал по-лесен, той не го показваше.

Несъмнено родителите на Антоан Бевърли смятаха случая на сина си за все така важен, както и в първия ден на изчезването му, но песимизмът на Майло имаше сериозни основания — шестнайсет години са достатъчно време да замъглят всяко показание, а бълването на признания е обичайна тактика на осъдените на смърт, която най-често не води доникъде.

Въпреки това трябваше да е доволен, че работи.

Или пък си го въобразявах, защото моята работа тази година беше доста добра. Няколко случая на детско попечителство се развиха както трябваше с родители, които наистина опитваха да не изяждат децата си, и адвокати, овладяващи импулса си да унищожават. Понякога докладите ми дори попадаха на бюрото на някой интелигентен съдия, който отделяше време да ги чете.

Мечтаех си за един по-добър и хубав свят, може би като реакция на цялата жестокост около нас.

Когато споменах това на Робин, тя се усмихна, погали кучето и каза:

— Може да е някой от положителните странични ефекти на глобалното затопляне. Обикновено го обвиняваме за всичко лошо.

Двамата бяхме пак заедно след втората ни раздяла през последните десет години и живеехме в къщата над Бевърли Глен, чийто дизайн беше направила тя, а аз намирах за приличаща на гробница в нейно отсъствие. Беше получила шестцифрен хонорар от някакъв собственик на преуспяващ интернет бизнес, за да направи квартет от ръчно изработени инструменти — китара, мандолина, мандола и мандочело — проект, който щеше да й запълва времето до края на годината.

Работа мечта, ако не мислеше за бизнесмена, абсолютно лишен от всякакъв слух и неспособен да изсвири и една нота.

Японските шарани в езерото ни бяха народили дузина рибки, обилните дъждове напоиха растенията в градината, а ние имахме най-прекрасното куче на света — френски булдог на една година на име Бланш, топло, меко, малко, светло създание, толкова лъчезарно, любвеобилно и весело, че смятах да даря хромозомите й за изследвания в областта на биологията на добрината.

Никой обаче не провеждаше такива изследвания. „Куче не ухапа човек“ не е никаква новина.

На деветия ден от завръщането на Майло на работа някой беше ухапан.

— Удар на мафията само защото се казва Манкузи? — попита Майло.

Седяхме в „Могул“, на една крачка от участъка. Собствениците на ресторанта го възприемаха като ротвайлер в човешки облик и с радост му сервираха персонален бюфет. Наблюдавах го как напредва през чиниите агнешко с къри, рак тандури, пикантна бамя, леща и ориз. До лакътя му имаше чайник с карамфилов чай.

След всичката тази кръв по алеята на Ела Манкузи и картината на убийството, която бях нарисувал в ума си, можех само да си налея чаша чай.

— Москоу не го каза изрично, но сигурно го имаше предвид. Възможно е обаче наистина да има нещо. Организацията — знае кога излиза за вестника си, оставя колата да работи, планира пътя за бягство — мирише на професионализъм. Поведението на убиеца също — брутално методичен, тръгва си, без да бърза.

— Злият дядо — рече Майло. — Убива я посред бял ден и му трябват близо три часа да измие колата и да я върне — наричаш това професионализъм? Да не говорим как кара до Бевърли Хилс пред очите на всички?

— Къде е паркингът на фирмата за коли по наем?

— На „Олдън драйв“ близо до „Футхил“.

— Индустриалната зона на Бевърли Хилс — отбелязах аз. — Не е особено оживено в неделя сутрин.

— Но е на пет минути от полицейския участък на Бевърли Хилс.

— Само че черен мерцедес няма да привлече ничие внимание. Нито пък кола, която влиза на паркинга. Има ли кръв в мерцедеса?

— На пръв поглед не. Да видим какво ще каже лабораторията.

— Избърсал е ножа в панталоните си, като е внимавал да не изцапа. Два часа и половина са му били достатъчни да изчисти колата, преди да я върне. Може би има скривалище някъде между местопрестъплението и паркинга.

— Това е половината Уестсайд — каза той. — Струва ми се, че ще вляза в медиите с този случай. Старец изкормвач, едва ли има много такива. — Разчупване на рак, дъвчене, преглъщане. — Нагъл касапин напада посред бял ден.

— Може би според него през деня е по-сигурно, защото нощно време би трябвало да проникне в къщата й. Имала ли е аларма?

— Елементарна. Само на предната и задната врата, без прозорците.

— За възрастен човек катеренето през прозореца може да е проблем — рекох аз. — Решил е, че рано сутринта в неделя повечето хора спят. Става дума за жертва, която едва ли е в състояние да окаже сериозна съпротива, както и за тихо оръжие. Убил я е толкова бързо, че не е имала време дори да извика. Ако Москоу не беше забравил да си вземе приспивателното предишната вечер, цялата работа можеше да остане незабелязана. Някой от другите съседи има ли информация?

Той запуши ушите си с ръце, после повтори същия жест с очите и устата.

— Москоу чист ли се оказа?

— Кристално — бутна той чинията си настрана. — Избърсва острието в панталона си. Това пък какво означава?

— Може да е израз на презрение — предположих аз.

— С тези артериални рани не може да не е оставил някаква следа в колата.

— Отстранява видимите, фирмата почиства основно мерцедеса и той е в безопасност.

— Определено приемам презрението — каза той. — Има и много ярост. Въпросът е с какво го е предизвикала една седемдесет и три годишна пенсионирана учителка?

— Хората си имат тайни.

— Е, нейните поне засега не излизат наяве. Къщата беше чиста и подредена, все едно съм на гости при баба.

Придърпа чинията към себе си и започна да лапа.

— Дива ярост, съчетана с хладнокръвно планиране — казах аз. — Може пък последния път да не е бил толкова внимателен.

— Какво искаш да кажеш?

— Петното в бентлито.

— Никой не го свързва с бентлито, Алекс. Не съм готов да свържа двата случая.

Замълчах.

— Да, знам, има аналози — рече той. — Посочи ми друго убийство, което ги свързва, и ми обясни как толкова внимателен човек оставя петно на показ.

— Било е тъмно, когато е оставил бентлито, и го е пропуснал. Или нещо го е стреснало и бързо си е тръгнал.

— Слабо, докторе.

— Другата възможност е да го е оставил нарочно.

— Поредната демонстрация на презрение ли?

— „Виж какво ми се размина.“ Може би бентлито е било репетиция за днес?

— Възрастен психопат, който обича да си играе игрички. — Потропа с вилицата по масата. — Или бентлито няма нищо общо с Ела.

— Или това.

— Не ти се вярва.

— А на тебе?

Той въздъхна.

— Накарах архива да провери за жестоки престъпления в часовете, когато бентлито е липсвало. Нищо до момента.

Лапна лъжица леща и добави:

— Толкова възрастен човек. Странно.

— Нали знаеш какво казват — седемдесет е новото петдесет.

Той се пресегна и взе една рачешка щипка.

— Горе е долу, а малко е много.

— Ако става дума за някаква организирана престъпна група, това може да означава работа в екип — казах аз. — Някой краде колата, дава я на убиеца и чака да помогне с почистването след това, а може би и да я върне. Като добавим, че убиецът внимава да се допира само до предните седалки, времето вече не е толкова малко.

— Питстоп за убийци — каза той.

Разчупи щипката в ставата и остана неподвижен, сякаш заслушан в звука.

— Гангстерите не са фактор от времето на Мики Коен, но има няколко лихвари, които се навъртат в долината и край онзи търговски център на „Канън драйв“ в Бевърли Хилс.

— „Канън“ също е близо до паркинга.

— Така е. — Той измъкна месото от щипката, изяде го и повтори процедурата с другия крак. — Значи какво, нашата мила пенсионирана учителка има тъмно минало на гангстерско гадже?

— Или скрит порок. Като хазарт например.

— С пенсията си да е успяла да натрупа достатъчно голям дълг, че да я скълцат? Не ми звучи логично, Алекс. Последното нещо, което лихварят иска, е да избие рибата и така да унищожи и последната надежда да си получи парите.

— Освен ако лихварят вече не се е отказал — казах аз. — Или пък не е залагала тя, а някой друг, а нея са използвали като пример за сплашване.

Описах невеселия разговор, на който Москоу е станал свидетел, между Ела и русия мъж, за когото той предполагаше, че е неин син.

— Спор — рече той.

— Парите са най-честата причина за конфликти. Може би малкият е искал пари от мама, а тя не му е дала.

— Това, което не мога да си представя, е, как дори изпечен лихвар може да заколи старица само за да всели страх в сърцето на нещастното й дете.

— Сигурно си прав — рекох аз, — но сега са нови, жестоки времена.

— Тоест?

— Пусни си новините.

Той се върна към храната си.

— Ето ти още един вариант — казах аз. — Русият мъж не е синът й, а човекът, дошъл за парите.

Той извади една синя пластмасова папка от чантата си и ми я подаде. Вътре бяха предварителният формуляр за случая, който трябваше да се попълни, няколко писма, по всяка вероятност на Ела Манкузи, и един плик, в който имаше цветна снимка, осем на дванайсет сантиметра.

На нея се виждаше дребна белокоса жена в рокля на цветя, пристегната с колан, и обувки на високи токчета, застанала до леко развлечен рус мъж на около четирийсет години. Зад тях се виждаше яркозелената мазилка. Ела Манкузи имаше лице с остри черти и блестящи тъмни очи. На устните й имаше червило, а ноктите й бяха лакирани. Усмихваше се, но нещо липсваше в извивката на устните.

Русият мъж стоеше с ръце, отпуснати покрай тялото. В раменете му имаше напрежение, сякаш позирането за снимката му причиняваше усилие.

— Съвпада с човека, описан от Москоу — казах аз.

— Прочети на гърба.

Обърнах снимката.

„Антъни и аз на моя рожден ден. Направих шоколадова торта.“ Написано беше с елегантен почерк. Датата беше декември преди две години.

— Преданият син оставя майка си сама да си прави торта за рождения ден — отбелязах аз.

Разгледах усмивката на Ела Манкузи по-внимателно и установих какво липсва. Майчина гордост.

— Предполагам, че е единствено дете — каза Майло, — защото на малкото снимки из къщата беше само той, повечето като малък, още от гимназията. Пазеше свидетелството му за раждане и дванайсет училищни свидетелства. Оценките му са три и половина — когато се е старал. Има само един Антъни Манкузи в окръга и в досието му има единствено каране в нетрезво състояние пред шест години, сведено до дребно хулиганство. Ако има проблем с пиенето, той не е по наследство. Единственото пиене на Ела беше една неотворена бутилка шери, цялата прашасала.

Той потри лицето си.

— Нямаше много вещи у тях, Алекс. Всичките й важни документи бяха в три кутии от пури под леглото. Пенсионирала се преди осемнайсет години. Последната й работа била учител по етика и право в гимназията „Луи Пастьор“, написали са й мило писмо. Овдовяла много преди това, още докато Антъни бил тийнейджър. Съпругът й Антъни старши, началник-смяна в някаква фабрика за мляко в Санта Фе Спрингс, умрял на работното си място от инфаркт. Къщата е изплатена за единайсет години, с нейната пенсия и тази на мъжа си живеела добре. Класическата почтена възрастна дама от средната класа, изживяваща дните си в спокоен квартал. Защо, по дяволите, трябва да свърши по този начин?

Погледнах пак снимката.

— Това е рожденият ден на майка му, но на него му се иска да е другаде. Спомни си разказа на Москоу за гневния разговор, оттам може да излезе нещо. Имаше ли завещание в кутията?

Той се замисли.

— Не. Синчето я очиства за наследство ли?

— Не е като да не се е случвало.

— Със сигурност, но що за изверг ще нареже майка си като коледно печено?

Той направи знак да му донесат сметката. Усмихнатата жена с очила, която винаги го обслужва, се притече и попита дали му е харесало яденето.

— Всичко беше много вкусно — каза той, подавайки й няколко банкноти. — Задръжте рестото.

— Твърде много е, лейтенант.

— Не се притеснявайте.

— Ще имате кредит за следващия път — каза тя.

— Не си правете труд.

— Ще си направя.

Ръцете на Тони Манкузи трепереха, докато опитваше да вкара ключа в ключалката. Когато го изпусна за втори път, аз се намесих. Щом се озовахме в мръсната малка стаичка, която наричаше дом, той се подпря на стената и се разрида.

Майло го наблюдаваше, безучастен като градинско джудже.

Някои детективи отдават голямо значение на първоначалните реакции на лошите новини, подозирайки прекалено стоическите роднини, както и изпадащите в бурна истерия.

Аз съм по-внимателен в преценките си, тъй като съм виждал жертви на изнасилване, държащи се предизвикателно почти до лекомислие, невинни минувачи, чиято нервност просто не може да не е признак на вина, както и психопати, демонстриращи толкова убедителни изблици на шок и мъка, че ти се иска да ги прегърнеш и нахраниш с топла супа.

Трудно беше обаче да не се впечатли човек от тресящите се закръглени рамене на Манкузи и мъчителните писъци, които почти повдигаха тялото му от голия диван. На стената зад него имаше сгъваемо легло.

Ела Манкузи сама си беше направила торта за рождения ден. Може би в момента синът й си спомняше това.

Когато спря да си поеме дъх, Майло каза:

— Съжаляваме за загубата ви, сър.

Манкузи с труд се изправи на крака. Промяната във външния му вид беше внезапна и убедителна. От нездравословна бледност до позеленяване.

Затътри се два метра до малкия кухненски бокс и повърна в мивката.

Когато поривите отминаха, той плисна вода на лицето си и се върна на дивана със зачервени очи и кичури светла коса, полепнали по мазното му чело. Частица повърнато беше останала на ризата му, малко под намачканата яка.

— Знам, че сега ви е трудно да говорите — каза Майло, — но ако можете да ни кажете нещо…

— Какво мога аз да ви кажа?!

— Има ли някой, който и да е, който би могъл да причини това на майка ви?

— Кой?

— Това се опитваме да…

— Тя беше учителка! — каза Манкузи.

— Пенсионирала се е…

— Дадоха й награда! Беше строга, но справедлива, всички я обичаха. — Той размаха пръст. — Искаш хубава оценка? Научи си урока! Това й беше девиз.

Зачудих се как се връзва това със син, който живее на социални помощи и взима пари на заем да си плаща наема.

Тройкаджия, и то ако се напряга.

— Значи не се сещате за никого — рече Майло.

— Не. Това е… това е налудничаво.

Частицата повърнато падна на килима, на сантиметри от кларковете на Майло.

— Налудничав кошмар — наведе глава Манкузи. Пое си рязко дъх.

— Добре ли сте, сър?

— Малко се задъхвам. — Той се изправи на дивана и задиша по-бавно. — Става ми така, когато съм в стрес.

— Имаме още няколко въпроса, ако не възразявате — каза Майло.

— Какво? — попита Манкузи.

— След като баща ви почина, майка ви имаше ли някаква връзка?

— Връзка ли? Тя обичаше да чете. Гледаше няколко сериала. Това й бяха връзките.

Той отметна коса, наклони глава на една страна и махна перхидролен кичур от потното си чело.

Женствена симфония от движения, която ме подсети за позирането, забелязано от Ед Москоу.

— Някакви близки приятели, мъже или жени?

Манкузи поклати глава, забеляза повърнатото на пода и вдигна вежди. Килимът беше на мазни петна, обсипан с трохи и валма прах. Някакъв вид бежово, потъмняло като зъби на пушач.

— Никакъв социален живот? — попита Майло.

— Никакъв. След като се пенсионира, мама обичаше да бъде сама. Стигаха й простотиите в училище, търпяла ги беше трийсет години.

— Значи е станала затворен човек.

— Тя винаги е била затворен човек. Вече можеше да бъде себе си — Манкузи потисна едно ридание. — О, мамо…

— Не е лесно да го преодолеете — каза Майло.

Мълчание.

— Майка ви имаше ли някакво хоби?

— Какво?

Майло повтори въпроса.

— Защо?

— Опитвам се да я опозная.

— Хоби — рече Манкузи. — Обичаше ребуси… кръстословици. Судоку. Судокуто й беше любимо, обичаше числата. Беше завършила математика, но я караха да преподава етика и право.

— Някакви други игри?

— Какво искате да кажете? Тя беше учителка. Не е била… това не е станало заради хобито й. Бил е някой… някой… откачен.

— Значи не е имала хоби или интереси, които биха могли да я вкарат в дълг?

Воднистите кафяви очи на Манкузи се преместиха върху лицето на Майло.

— За какво говорите?

— Трябва да ви зададем тези въпроси, господин Манкузи. Майка ви купувала ли е лотарийни билети, играела ли е покер по интернет, нещо от този род?

— Тя дори нямаше компютър. Аз също.

— Нещо в интернет?

— Защо ме питате такива неща? Нали казахте, че не е била обрана?

— Съжалявам — каза Майло. — Трябва да минем през това.

— Майка ми не играеше комар.

— Беше ли човек с установени навици?

— Какво имате предвид?

— Имала ли е някаква рутина — например да излиза всяка сутрин да си вземе вестника?

Манкузи седеше с изцъклен поглед, без да мърда.

— Сър?

— Ставаше рано. — Той се хвана за корема. — Оох… ето пак.

Отново се втурна към мивката. Този път сухите напъни го накараха да се закашля и задъха. Отвори малкия хладилник, извади някаква бутилка с безцветна течност, отвори я и започна да пие на големи глътки. Върна се с бутилката в ръка.

Диетичен тоник.

Хвана собствения си задник, стисна силно и раздруса сланините.

— Много съм дебел. Преди пиех джин с тоник, сега само тоник без захар. — Той отпи от бутилката и не успя да сдържи едно оригване. — Мама така и не качи нито едно кило, откакто се омъжи.

— Диета ли спазваше? — попита Майло.

Манкузи се усмихна.

— Нямаше нужда, можеше да яде паста, захар, всичко. От баща ми е. Той умря от сърдечен удар. Трябва да внимавам.

— Добрият стар холестерол.

Манкузи поклати глава.

— Мама… наранили ли са я?

— Те?

— Който и да е бил. Зле ли е било? Страдала ли е? Кажете ми, че не е.

— Било е бързо — каза Майло.

— О, господи. — Още сълзи.

Майло му подаде кърпичка от малкото пакетче, което винаги носи със себе си, когато съобщава такива новини.

— Господин Манкузи, причината да ви питам за социалния живот на майка ви е, че имаме свидетел, който описва нападателя като човек на нейната възраст.

Пръстите на Манкузи омекнаха. Той изпусна кърпичката.

— Какво?

Майло повтори описанието на убиеца, направено от Едуард Москоу, включително синия кариран каскет.

— Това е откачено — каза Манкузи.

— Напомня ли ви нещо?

Манкузи отново зарови пръсти в косата си.

— Разбира се, че не. Татко имаше няколко такива каскета. След като оплешивя, не искаше слънцето да го пече. Това е пълна лудост.

— Ами мерцедес S600? — попита Майло. — Това говори ли ви нещо?

— Нищо не разбирам от коли — рече Манкузи.

— Това е голяма лимузина — каза Майло. — Най-скъпият модел.

— Мама не познава човек с такава кола. Тя беше учителка, за бога!

— Моля ви да не се обиждате от следващия въпрос, господин Манкузи, но познаваше ли майка ви някого, свързан, макар и бегло, с организираната престъпност?

Манкузи се изсмя. Подритна парченцето повърнато.

— Защото сме италианци ли?

— Трябва да разгледаме и тази възможност…

— Ами знаете ли какво, лейтенант. Мама не беше италианка. Тя беше германка, моминското й име е Хохсвелдер. Италианец беше баща ми, израснал е в Ню Йорк, твърдеше, че когато бил малък, познавал много мафиоти. Пълен беше с такива истории.

— Какви истории?

— Тела, изхвърлени от коли, мъже, убити на бръснарския стол. Но не, не, това са глупости, това бяха само истории и мама ги ненавиждаше. Наричаше ги „недодялани“. Представата й за трилър беше „Убийство по сценарий“, а не „Семейство Сопрано“.

Той се върна в кухнята и остави бутилката тоник на плота.

— Хазарт, гангстери… това е нелепо.

— Сигурен съм, че така изглежда, но…

— Няма причина да я убият, разбрахте ли? Няма причина, никаква шибана причина. Това е глупаво, налудничаво, не е трябвало да се случи… бихте ли станали?

— Моля?

— Станете — каза Манкузи. — Моля ви.

След като Майло се подчини, Манкузи се промъкна зад него и свали сгъваемото легло. Наполовина спуснато, той рязко си пое дъх, плесна се по кръста и се изправи.

— Гърбът ми.

Майло довърши работата, разкривайки съвсем тънък матрак и сиви чаршафи, които някога са били бели.

Манкузи започна внимателно да ляга. По бузите му се стичаше пот.

Майло се пресегна да му помогне.

— Не, недейте, нищо ми няма.

Наблюдавахме как ляга на етапи. Накрая се сви на леглото, с колене, свити към гърдите, все още дишайки с усилие.

— Нищо не мога да ви кажа. Нищо не зная.

Майло го попита за други членове на семейството. Бързото клатене на главата на Манкузи разтърси матрака.

— Мама пометна след мене и това беше всичко.

— Ами лели, чичовци…

— Няма близки.

Майло зачака.

— Никого — каза Манкузи.

— Никой, който да ви помогне?

— За какво?

— Да преодолеете това.

— Джинът с тоник ми помагаше. Може би ще се върна към него. Смятам, че няма да е проблем. — Дрезгав смях.

Майло не отговори.

— Майната му на всичко, ще ям и пия каквото си искам — каза Манкузи. — Може би трябва да престана да опитвам да впечатля някого. — По бузите му се затъркаляха сълзи. — Кого да впечатля?

Той се обърна по гръб.

— Ще ми дадете ли „Алив“… в шкафа до печката е.

Намерих флакона, извадих една таблетка и напълних чаша с вода от крана.

— Трябват ми две — каза Манкузи.

Когато се върнах, той грабна таблетките от ръката ми и отклони водата.

— Пия ги на сухо — каза той и го демонстрира. — Това е големият ми талант… сега трябва да си почина.

Той се обърна с гръб към нас.

— Много съжаляваме за загубата ви — каза Майло. — Ако се сетите за нещо, обадете ни се.

Без отговор.

Докато вървяхме към вратата, Манкузи каза:

— Мама винаги е мразела тези каскети.

Срещата с родителите на Антоан Бевърли беше на обяд на следващия ден.

Когато отидох до офиса на Майло, на вратата имаше бележка „В стая 6 съм“.

Най-голямата стая, в дъното на коридора. На бравата беше закачен надпис „Разпит. Моля не безпокойте“.

Почуках веднъж и влязох.

Чернокожа двойка на средна възраст седеше срещу Майло. Пред жената имаше снимка на момче и след като ме изгледа, вниманието й се върна върху снимката.

Мъжът до нея носеше строг кафяв костюм, бяла риза и златиста вратовръзка, пристегната със сребърна игла. На ревера му имаше значка с американското знаме. Сивата му коса беше прилепнала, на челото му изтъняваше до кожа. Под тънкия бял мустак усмивката му беше неизменна.

Жената беше с черен костюм. Къдравата й коса беше малко по-тъмна от дрехите й. С нежелание се откъсна от снимката и отпусна ръце на масата.

— Господин и госпожо Бевърли — каза Майло, — това е нашият психолог, доктор Делауер. Докторе, Гордън и Шарна Бевърли.

Гордън Бевърли се надигна леко и пак седна. Жена му каза:

— Приятно ми е, докторе.

Допир на хладна суха кожа. Седнах до Майло.

— Господин и госпожа Бевърли ми донесоха тази снимка на Антоан — каза той.

Разгледах снимката може би по-дълго, отколкото беше необходимо. Усмихнато момче с ясни очи и разстояние между зъбите. Къса коса, синя риза, карирана вратовръзка.

— Докторе, тъкмо обяснявах, че участвате в разследването заради усложненията.

— От самото начало трябваше да има психолог — каза Шарна Бевърли, — защото, ако не беше онзи маниак в Тексас, щеше да е някой друг маниак. Сигурна бях от самото начало, още тогава го казах на другите детективи. — Нокът със сребърен лак докосна крайчеца на снимката. — Толкова време мина. Никой не направи нищо.

— Опитаха се — каза съпругът й, — но нямаше улики.

Погледът на Шарна Бевърли показа, че току-що е изрекъл богохулство. Тя се обърна към мене.

— Дойдох да ви разкажа какъв беше Антоан, за да разберете, че не е избягал.

— Никой не мисли така, госпожо — каза Майло.

— Определено го мислеха преди шестнайсет години. Непрекъснато ми повтаряха, че бил избягал, бил избягал. Антоан обичаше да си прави шеги, но беше добро момче. Другите ни деца бяха в колеж и Антоан искаше същото. Особено се сравняваше с най-големия си брат, Брент. Брент завърши аудиоинженерство и работи в киното. Гордън младши е счетоводител в „Уотър енд Пауър“.

— Антоан искаше да стане лекар — каза Гордън Бевърли.

— Сигурно сте го чували хиляди пъти — каза жена му, — но неизвестността е най-страшна. Докторе, бъдете откровен с мене. От всичко, което знаете за маниаците, каква е вероятността този дявол в Тексас да казва истината?

— Искаше ми се да мога да ви дам категоричен отговор, госпожо Бевърли. Само че няма начин да знаем. Със сигурност си струва да се проучи историята му. Всяка възможност си струва.

— Ето — каза тя. — Всяка възможност. Това казвах и на онези детективи преди шестнайсет години. Те твърдяха, че нищо повече не може да се направи.

Погледнах снимката. Едно момче, застинало във времето.

— Трябваше поне да проявят любезност и да отговорят на обажданията ни — каза Шарна Бевърли.

— В началото отговаряха, след това престанаха — каза Гордън.

— Доста бързо престанаха. — Предизвикваше съпруга си да спорят.

— Наистина съжалявам — каза Майло.

— Няма нужда от съжаления, лейтенант. Дайте да направим нещо сега.

— Да се върнем на това, за което говорехме, госпожо — каза Майло, — как точно започна Антоан работа в списанието?

— Абонаменти за списания — отговори Гордън Бевърли. — Хубав бял квартал, предполагаше се, че е спокоен.

— Не пита какво, пита как — каза жена му. — Антоан я намери в училище. Някой закачил листовка на дъската за обяви точно преди лятната ваканция. Антоан обичаше да работи.

— Антоан имаше амбиции — каза съпругът й. — Казваше, че иска да стане хирург. Обичаше всичко, свързано с науката.

— От листовката излизаше, че са лесни пари — продължи Шарна Бевърли, — списанията сами се продават, просто скачат в ръцете на хората. Казах на Антоан, че това е глупаво, но нищо не можеше да го разубеди. Преписа си номера и отиде на среща в събота. Взе двама приятели със себе си, които също се съгласиха да го правят. Изпратиха ги в Кълвър сити, който в онези дни беше изцяло бял квартал. Работиха пет дни и Антоан продаде най-много абонаменти. Следващия понеделник Антоан не се прибра у дома.

— Антоан или другите момчета имали ли са някакви неприятности в работата? — попитах аз.

— Антоан каза, че няколко души са го наричали с обидни думи и са му затръшвали вратата — каза Шарна.

— Наричали са го „негър“ и други такива работи — добави Гордън.

— Не мога да разбера защо изпращат тези момчета в бели квартали — рече Шарна. — Хората в Креншо също четат списания.

— Предполага се, че е по-сигурно — каза мъжът й.

— Очевидно не е — сопна му се тя.

Той докосна лакътя й. Тя се дръпна. Прокара ръка по снимката.

— Хвърлят тези деца на непознати.

— Детективите преди шестнайсет години претърсиха ли квартала, който обикаляше Антоан? — попита Майло.

— Твърдяха, че са говорили с всички — каза Шарна. — Ако не бяха, щяха ли да си признаят?

Тя скръсти ръце на гърдите си.

— Как се казваше фирмата, която нае Антоан? — попита Майло.

— „Младежи в действие“ — отвърна Шарна. — Затвориха, след като Антоан изчезна. Поне в Ел Ей.

— Заради изчезването на Антоан ли?

— След Антоан училищата не им позволяваха да се рекламират. Отидох в библиотеката, потърсих ги в компютъра, но не намерих нищо за тях. Направих го вчера, когато разбрах, че ще идваме тук. Единственият човек, когото си спомням, е някой си господин Зинт, обади ми се да каже колко съжалява. Звучеше, сякаш се притесняваше, че ще го съдим. Не знаеше нищо, което да помогне.

— Антоан е работил с двама приятели — казах аз.

— Уил и Брадли — рече тя. — Уилсън Гуд и Брадли Мезонет. Приятели от детската градина. Носеха ковчега и плакаха като деца. Казаха, че Антоан е продавал най-много. — Крива усмивка. — Антоан можеше да те убеди във всичко.

Майло си записа имената.

Шарна Бевърли взе снимката и я притисна към гърдите си. Пръстите й покриха горната половина от лицето на Антоан. От вечната му усмивка очите ми засмъдяха.

— Брад или Уил споделиха ли за нещо необичайно през тези пет дни? — попитах аз.

— Не, макар че ги попитах — каза тя. — Микробусът ги оставял един по един в Кълвър сити. Антоан слизал първи и трябвало да го вземат последен. Когато дошло времето, него го нямало. Микробусът чакал един час, след това тръгнал да обикаля в търсене на Антоан. После господин Зинт върнал Брадли и Уил в училището, откъдето винаги ги взимал. След това се обадил на полицията. Брадли и Уил бяха потресени. Особено Брадли. Той вече беше виждал стрелба от кола.

— Не в нашия квартал — каза Гордън. — Бил е на гости на братовчед си в Комптън.

— Ако бях аз — каза Шарна, — щях да отида право в Тексас, да хвана този дявол с нагорещени клещи и да му закача един от онези детектори на лъжата с ток, които използват за Ал Кайда в Гуантанамо. Това щеше бързо да реши всичко.

Тя хвърли гневен поглед на мъжа си.

Той попипа значката на ревера си.

— Лейтенант — рече тя, — вие имате ли някаква идея за историята, която разказва този дявол?

— Искаше ми се да имам, госпожо Бевърли — отвърна Майло. — Тъжната истина е, че тези нещастници лъжат със същата лекота, с която дишат, и са готови на всичко да отърват смъртната присъда.

— Тогава какъв е планът?

— Може да ви разочаровам, госпожо, но наистина смятам да започна отначало. Доколкото разбирам, Брадли Мезонет и Уил Гуд са били близки с Антоан и последни са го видели, затова нека да започнем с тях. Имате ли представа къде мога да ги намеря?

— Няма ли ги в досието?

— Досието, госпожо, е доста непълно.

— Хм. Ами Уил е треньор по футбол в едно католическо училище, но не знам кое.

— „Сейнт Ксавиер“ — каза Гордън.

Тя го погледна.

— Пишеше го в „Сентинел“, Шар. Преди няколко години работеше в Ривърсайд, но се премести тук. Обадих му се да го питам дали си спомня нещо повече за Антоан. Каза, че не.

— Я гледай ти — каза тя. — И какво още не си ми казал?

— Няма смисъл да ти казвам, ако няма какво.

— Брадли Мезонет не излезе човек — каза Шарна Бевърли. — Чувам, че прекарвал повечето време в затвора. Никога не е имал добро семейство.

— В нашето семейство сме много близки — рече Гордън. — Когато Антоан се прибра, развълнуван от многото пари, които щеше да изкара, бях щастлив заради него.

Шарна добави:

— Списанията сами се продават, хората обичат списанията повече от живота си. Казах му: „Антоан, онова, което звучи твърде добре, за да е истина, обикновено не е“. Казах му, че искам да се срещна с хората, които организират тази работа, за да съм сигурна, че не го използват. Антоан изпадна в истерия, затръшка се, започна да ме умолява и увещава: „Повярвай ми, мамо. Не ме излагай, мамо, на никой друг родителите не си пъхат носа“. „Ако всички други са глупави — казах, — и аз ли трябва да бъда?“ Антоан продължи да ме моли, пусна неговата си усмивка.

Тя хвърли бегъл поглед към снимката. Прехапа устни.

— Казах му на Антоан: „Това е проблемът в наши дни — никой не си дава труд“. Но момчето продължи да ме работи, каза, че, ако се появя, Уил, Брад и всички други ще му се подиграват цяло лято. След това ми показа бележника си, само шестици и петици, отлично поведение. Твърдеше, че това показва колко е умен и че на него може да се разчита.

Тя се отпусна в стола си.

— И аз се предадох. Най-голямата ми грешка, за която плащам вече шестнайсет години.

Гордън рече:

— Скъпа, казвам ти, няма смисъл да…

Очите й блеснаха гневно.

— Ти непрекъснато ми казваш. — Тя стана, отиде до вратата и внимателно я затвори след себе си.

Това издаде повече ярост, отколкото ако я беше затръшнала.

— Съжалявам — каза Гордън Бевърли.

— Няма за какво да съжалявате, сър — отвърна Майло.

— Тя е добра съпруга и майка. Не заслужава това, което й се случи.

— Което се случи и на двама ви.

Лицето на Гордън Бевърли трепна.

— Може би за една майка е по-страшно.

Напуснахме магазина за осветителни тела и се озовахме навън в топлата вечер.

— Това място е като Дантевия ад — рече Майло. — Симпатичен човечец, а?

— Изобщо нищо лошо не искаше да каже за Тони.

Качихме се в колата и той подкара.

— Сплотена фамилия освен в случаите, когато не е. Някакви идеи за това, което ни разказа?

— Интересно е описанието му на семейство Манкузи. Асоциален баща с избухлив характер, изолирано семейство. Насилниците умеят да налагат волята си, така че Тони може да е имал трудно детство.

— Намираш това за основание младши да намрази мама до такава степен, че да я изкорми?

— Насилваните деца могат да отхвърлят родителя, който не ги е спасил. Москоу твърди, че Ела никога не е изпращала Тони, след като й е гостувал, така че явно е имало проблеми.

— Става от мястото си заради вестника, но заради него — не.

— И тъкмо в такъв момент й се е случило — казах аз. — Интересно.

— Не е ли малко пресилено?

— Може би не. Чрез символиката можем да стигнем до много тъмни места.

— Първичният гняв и хроничната болка едва ли допринасят за доброто настроение на Тони?

— Докато Ела му е помагала финансово, той е бил в състояние да контролира чувствата си — казах аз. — Щом спира кранчето, той го възприема като поредното изоставяне. Отива при нея, моли я, тя не се съгласява. Той спори. Тя се ядосва. Ако наистина си е изпуснала нервите, заплашила е да промени завещанието и да остави всичко на Армията на спасението, това може да е преляло чашата.

— Казала е на Бароун, че не иска копие от завещанието в дома си. Може би, за да го скрие от Тони.

— Милион и триста за тази къща — рекох аз. — Доста голямо изкушение. Ако има проблеми с хазарта, може и да познава хора, които да свършат работата.

Той покара малко в мълчание.

— Логичен сценарий, но Хохсвелдер описа Тони като заклет комарджия на основанието на косвен разказ за единствен случай. А той не харесва Тони, така че всичко, което казва, е съмнително.

Една пряка по-нататък.

— Мърляв дебелак, който не е дизайнер, цветар или хореограф, да е гей? Няма начин.

— Мислиш ли, че сексуалната му ориентация има значение? — засмях се аз.

— Ти не мислиш ли?

— Какво искаш да кажеш?

— Още едно нещо, което мама не одобрява — каза той. — Родителите могат да са много придирчиви на тази тема.

Майло беше помолил портиера на сградата да държи колата наблизо. Когато излязохме отпред, нея я нямаше, а портиерът се занимаваше с блекбърито си.

Силно покашляне накара мъжа да вдигне поглед.

— Фордът „Краун Виктория“?

— Трябваше да я преместя, беше препълнено.

Не се виждаха други коли.

— Бихте ли я докарали? — каза Майло и добави едно „моля“, което накара портиера да се сепне.

Той се затътри към подземния паркинг.

— Момичето на Шонски липсва от една седмица — рече Майло, — милата му майчица си мисли, че й играе номера, и иска да й стана личен съгледвач.

— Или пък е изпаднала в дълбоко отрицание.

— Каза, че е нервна, но аз долових само гняв.

— Гневът може да прикрива тревога — казах аз.

Той погледна „Таймекс“-а си.

— Къде я е паркирал, в Чула Виста ли?… Първо Тони, майка му и Хохсвелдер, после тази хармонична двойка. Останаха ли някакви щастливи семейства?

— С работа като нашата едва ли ще попаднем на такива.

— Е, какво мислиш за изчезналото момиче? С нейните импулсивни забягвания колко сериозно да я взема?

— Нулева положителна — казах аз. — Също като в бентлито.

— Не чу ли мама? Това е най-често срещаният тип. Все едно е на състезание. И аз да бях израснал с такава, и аз щях да искам да избягам.

— Подобно съперничество може да направи Катрина уязвима.

— Към какво?

— Дрънкулки. Мама се жени за богат чичко, а Катрина е на нископлатена работа. Ако си е тръгнала подпийнала от клуба, чувствайки се изоставена от приятелките си, минаващата наблизо кола за двеста хиляди долара ще й се стори като паднала от небето. Ето как ще си върне на мама.

— Ако са я забърсали, не вярвам да е станало в „Запали ме“. Бях там миналата година по лъжлива следа за наркоманско убийство. Найлоновите ризи на мъжката половина, количеството гел за коса и танцовите им движения бяха по-зле и от моите. Ако някой се появи с бентлито на Хюбъл, фейс контролът и другите щяха да забележат, а докато стигне до дансинга, петдесет жени щяха да му се нахвърлят.

Той се обади в клуба, поиска да говори с управителя, погледна пак часовника си и се намръщи. Свързаха го. Последва кратък разговор.

— Човекът се изсмя, попита какво си мислим, да не е имението на Хю Хефнър? Каза, че нищо особено не се е случило в клуба онази вечер, вече го бил казал на „любопитната майка“.

— Ако Катрина се е притеснявала, че приятелките й ще я изоставят, можела е да отиде в друг клуб и да си направи вечерта. Или пък е тръгнала да се прибира пияна у дома и колата й се е повредила. Току-що чухме, че е импулсивна. Освен това е спряла да плаща и вноските за мустанга. И двете предполагат слаба поддръжка. Може да й е свършил бензинът и да е заседнала някъде.

— Пияно момиче, само през нощта. Чичко Паричко минава и я качва. Или пък е на Хаваите.

— Държала е личния си живот в тайна от майка си — казах аз, — но приятелката й се е притеснила достатъчно, за да се обади на мама.

— Ако е закъсала на 405, макар и късно, някой може и да я е видял.

— С нейните няколко питиета сигурно се е уплашила от магистралата и е избрала заобиколен път.

— Или пък съвсем се е объркала и е тръгнала на юг, Алекс. Което я е отвело на доста гадно място.

— Защо да не тръгнем от най-простото предположение? Когато отивам на север и искам да избегна магистралата, тръгвам през прохода Сепулведа. Късно вечер, след като излезеш на север от „Сънсет“, става бързо и е почти празно. Това обаче означава, че аварията е станала на безлюдно място.

Шум на двигател се понесе от отвора на подземния паркинг. Портиерът изкара един светлосин ягуар, излезе и застана до шофьорската врата.

Майло го доближи.

— Щом настоявате.

— А? — каза портиерът.

— Съгласен съм да ги сменим, ама ако прибавите и каското.

Портиерът зяпна. Майло се приближи на сантиметри от лицето му.

— Къде ми е фордът, приятел?

— Обадиха ми се от един от апартаментите.

Майло извади телефона си.

— Искаш ли и аз да ти се обадя? Дай си номера. И между другото я ми покажи документ за самоличност за официалното полицейско разследване.

Портиерът не отговори.

Майло размаха значката си.

— Докарай го веднага.

— Господин и госпожа Лазаръс слизат след…

— Аз ще ги оправя. Изчезвай.

Портиерът рискува да го погледне. Това, което видя, го накара да се затича.

Майло погледна ягуара.

— Евтини коли, глупости. Ако Катрина е претърпяла авария и някой я е взел, мислиш ли, че господин крадецът на бентлита я е следил?

— Или си е търсел жертва и тя му се е сторила подходяща.

— Сексуален психопат — рече той. — Каква е връзката с Ела Манкузи?

— Тръпката на лова — казах аз.

— Възможно е. Обикновено бих разкарал Катрина като недостойна за времето ми. Но с откраднатите две големи черни коли и кръв в проклетото бентли… — Той поклати глава. — Да опитаме да намерим мустанга.

Възрастна двойка излезе от сградата, видяха го до ягуара и замръзнаха на място.

Той се ухили.

— Добър вечер, господин и госпожо Лазаръс. — Отвори и двете врати с размах и каза: — Желая ви приятно изкарване.

Двойката се приближи нервно до колата. Качиха се и заминаха.

След секунди портиерът изкара форда с рев и го закова на място. Майло хвана ръката му, отвори я и лепна пет долара на дланта му.

— Не е необходимо — каза портиерът.

— Нито пък заслужено. Да си жив и здрав.

„О’Мали примиъм мотърс сервиз и поддръжка“ представляваше сива ивица офиси, залепени за по-висок тухлен гараж. Няколко невзрачни коли бяха паркирани на паркинга за служители, попивайки слънце и прахоляк. От лявата страна, в покритата част с надпис „Само за клиенти!“, се мъдреха няколко милиона долара под формата на луксозни предмети.

— Спри до синия ролс — каза Майло.

— Не трябва ли най-напред да поискам позволение?

Той плесна пластмасовото табло на кадилака.

— На колко километра е този шедьовър?

— Сто хиляди с втория двигател.

— Издръжливостта бие лукса, синко. Официално те обявявам за класика.

Докато излизах на заден от паркинга, едно бентли се появи и ми препречи пътя.

Още едно черно. С червена тапицерия.

Дадох напред.

Бентлито не помръдна.

Майло си подаде главата и каза:

— Направете ни място.

Шофьорският прозорец се отвори, шофьорът със синя риза си подаде главата и извика:

— Не можете ли да четете? Само за клиенти, пич!

— Ах, усилията на мъжкаря — рече Майло, излезе от колата и проведе трийсетсекунден разговор с мъжа. Когато се върна при кадилака, шашардисаният шофьор ми беше направил достатъчно място.

— Намираш нови приятели и влияеш на хората — казах аз и завих към „Пико“.

— Ако имах вродения чар на Клайв, щях да си изкарам и безплатен обяд. Как ти се струва?

— Може би в него има някаква груба привлекателност.

— Достатъчно груба, че да нарани Кат Шонски?

— Не харесва жените — казах аз, — а тази конкретно го е зарязала.

— Жена му и децата му ги няма, той е самотен, приисква му се и може би си спомня каква тръпка е било за Кат возенето в готини коли, защо да не опита пак?

— Твърди, че не познава клиентите — казах аз, — но е достатъчно да погледне поръчката и да види адреса на Хюбъл. И ако наистина е човъркал колата на Хюбъл, може да е намерил резервния ключ в калника.

— Ха — рече той, — че и главният ключ може да е у него. Значи ти харесва.

— От друга страна, не прилича на убиеца на Ела Манкузи. А има и алиби.

Той намери номера на Британи Хатфийлд в Мисисипи и го набра.

— Здрасти, майка ти в къщи ли е? Един приятел от Калифорния. Да, Кали… госпожо Хатфийлд? Обажда се лейтенант Стърджис от лосанджелиската полиция. Не, съжалявам, не е за това… разбирам. Ще видя какво мога да направя, но най-напред бихте ли ми казали…

Слуша дълго и приключи разговора с телефон далече от ухото.

— Клайв беше прав за долби съраунда. А има и причина да крещи, явно принцът има проблем с покритието на чековете. Проблем с издръжката на децата, който продължава трети месец. Поискала е запор на заплатата и реши, че се обаждам за това. За съжаление потвърди, че е бил в Мисисипи по времето, когато казва. Бил е при нея и децата, докато не е „отишъл в Байлокси при онази откачена кучка майка му“.

Той протегна крака.

— Обратно на изходна позиция със скоростта на светлината.

Убийството на Ела Манкузи не се появи в новините в шест, а едва в последната част в единайсет, допълнено с тържествен баритон зад кадър и близки планове на окървавен нож, взети от някаква база с готови снимки.

Безплатният телефон се появи за секунда, но това не беше достатъчно. Когато се обадих в офиса на Майло на следващата сутрин, чух ново съобщение.

„Тук е лейтенант Стърджис. Ако се обаждате във връзка с убийството на Манкузи, моля ви да оставите името си и телефон за връзка. Говорете бавно и ясно. Благодаря.“

Обадих се на Уилсън Гуд, надявайки се, че разговорът с жена му, почивката в леглото и гражданският му дълг ще развържат езика му. Никой не отговори.

Бланш беше готова за разходка и весело подскачаше, докато се отправяхме надолу по долчинката. Катериците, птиците и колите я забавляваха. Дърветата я забавляваха. Камъните бяха много смешни.

Една жилава жена, излязла да тича, се спря да я погали.

— Това е най-хубавото куче, което съм виждала.

Бланш се съгласи.

В един Робин и аз отидохме с колата в Шърман Оукс и хапнахме спагети при Антонио. След това я попитах дали може да ми отдели известно време и се отправихме към адреса на Катрина Шонски във Ван Нуис.

Големи блокове в комплекс без дървета. Във въздуха се носеше миризма на строителна прах, въпреки че не се виждаха строежи. Очарователно като слънчева алергия.

— Разбирам защо се е опитвала да се махне оттук — каза Робин. — Макар че и живот в трийсет стаи на двайсет акра също не помага, ако си самотен.

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

Тя кимна.

— Идва в града по работа след около седмица. Между срещите има намерение да ме навести, за да „нагледа поръчката си“. Не е кой знае какво, но няма да имам нищо против, ако си там.

— Неприлично ли звучеше?

— Не, но когато говори с мене, винаги е толкова настойчив. Сякаш иска да се сближим… нали се сещаш?

— Поръчка със задни мисли.

— Може би е глупаво — каза тя.

— Надуто момиче.

Тя се усмихна.

— Значи ще дойдеш?

Долината Санта Инес е сгушена между две планински вериги и попива слънце и благодат. Благословен с температури за къс ръкав и покрити с лозя склонове, този район често е бъркан с райската градина. Там, където няма грозде, цъфтят ябълки. Хълмовете са заоблени и гладки, такъв е и океанският бриз, който омекотява утринта. Туристите се тълпят в долината за вино, храна, антики, коне и фантазии от рода на „какво би било, ако“.

Повечето от градовете, изпъстрили областта — Солванг, Бюлтън, Балард, Лос Оливос — процъфтяват от това внимание.

А ето го и Охо Негро, наречен на нащърбеното черно око на изоставена варовикова кариера.

Разположен върху негостоприемен триъгълник от безводна почва на юг от мястото, където шосе 101 се отправя към Лос Аламос, Охо Негро навремето е бил място за отдих на магистралата. Благоденствието си има недостатъци — пешеходци премазани от тирове, неприятности, предизвикани от мимолетността. Но хората живеели. Когато преместили магистралата няколко мили на север, Охо Негро умрял.

Същото се случило и с Уендъл Салми, шерифа, разследвал убийството на Брайт и Тран преди девет години. Майло установи това в полицейската база данни. Уреди ми и среща в единайсет с Джордж Карденас, новия шериф.

„Не очаквай кой знае какво, Алекс. Човекът е на тази работа от осемнайсет месеца. Ако надушиш нещо, добре. Може и да откриеш някоя самотна душа, която жадува да поговори.“

Охо Негро не фигурираше на нито една от картите ми, така че отворих интернет. Описанието на маршрута предупреждаваше за необозначен изход на седем километра след отбивката за Бака стейшън.

В десет Майло пак се обади. Седял си в колата, водел наблюдение от три часа, гледал как нищо не се случва в апартамента на Тони Манкузи.

— Жадуваш ли да поговориш? — попитах аз.

— Говоря си сам. Току-що се свързах с детектива в Санта Барбара, който е работил по случая Брайт-Тран заедно със Салми. Каза ми, че историята била неразкриваема още от самото начало. Само че е пенсиониран и скучае, така че ще ти направи услуга и ще се срещне с тебе. Доналд Брейгън, живее в Бюлтън. Бил е сержант и звучи така, все едно още държи на чина си. Следобед лети за Сиатъл, оттам хваща някакво самолетче за Аляска за риболовен излет. Ако стигнеш до Санта Барбара до девет, ще закуси с тебе в „Моби Дик“ на кея на Стърн.

— Ще си взема харпуна.

— Чао. Връщам се към моя „Ред бул“ и буритото.

— Да не би да споделяте една кухня с Тони?

— Не само това, една и съща мазна лъжица — рече той.

— Симпатия?

— Изискан вкус.

Караваната беше заслонена от алуминиева тента. Докато приближавахме, една закръглена розова форма в кресло вдигна поглед. На три метра от нас се отвори уста в лице като ягодов кейк и едно списание се размаха.

— Дай малко газ, Джордж. Ти си законът, никой няма да те глоби.

— Не искам да вдигам прах, госпожо Уембли — каза Джордж.

— Вдигай на воля — рече тя. — Може нещо да поникне.

Паркирахме и тръгнахме през мъртвите храсти. Госпожа Уембли остана в стола си. Розовата й фланела с надпис „Лас Вегас: Купон, купон, купон!!!“ беше в тон с вида й. Сивите й панталони се бяха опънали, за да обхванат бедрата й. Краката й се люлееха на една педя от дъските на верандата. Останала част от тялото й преливаше от стола.

Когато Карденас започна да ни представя, тя го прекъсна, блесвайки с изкуствените си зъби:

— Аз съм Мейвис, „госпожа“ беше свекърва ми, а нея не искаме да споменаваме, освен с лошо.

Дебелите пръсти хванаха моите и стиснаха здраво.

— Сладур — рече тя.

— Благодаря, госпожо.

— И Джордж е сладур. Затова правя всичко възможно животните да идват, за да мога да виждам моя рицар в зелена броня… този път прати сестра си, Джордж. Да не би да имам лош дъх?

— Рики имаше време…

— Майтап бе, Галахад. Толкова си сериозен. Кажи сега, този койот си го биваше, а? Ужасни зъби. Къде го е пуснала?

— Достатъчно далече.

— Мисля, че не ме харесва, задето непрекъснато ти се обаждам.

Тя приглади вълнистата си бяла коса, подръпна месестия си нос. Страните й грееха, гладки като на бебе. Тлъстината страхотно изглажда бръчките.

— Разбира се, че не — каза Карденас.

— Определено не ме харесва — рече Мейвис Уембли и потърка облегалката на трона си.

Столът беше с бяло-синя дочена калъфка до земята, сякаш излязъл от албум със снимки от Хемптънс. Всичко останало на верандата беше от алуминиеви тръби и пластмасови ленти.

— Нова тапицерия? — попита Карденас.

Мейвис Уембли плесна със списанието по надипленото си коляно.

— Харесва ли ти?

— Много е хубава.

— „Потъри Барн“, Джордж. Обичам ги тези каталози, целият свят се отваря пред тебе. Особено подходящи за живота в нашия метрополис.

Още едно шляпване със списанието. „Ню Йоркър“.

— Не знаех, че сте абонирана — рече Карденас.

— Не съм — отговори тя. — Изпратиха ми една от специалните си оферти. Четири месеца безплатно и след това можеш да се откажеш, без пари. Мислех да се откажа, ама вече не съм сигурна. Статиите им са много дълги — да не правиш така в твоята книга, Джордж, трябва да разказваш, а не да поучаваш. Обаче имат и някои интересни пикантерии. В този брой пише за някакъв евреин от Ню Йорк, който шиел кожени палта за негрите рапъри. Всичките му там агитатори, дето викат срещу жестокото отношение към животните, а евреинът шие ли, шие хермелинови пуловери. Това се казва смел човек.

— Продължавайте да оставяте храна навън, Мейвис, и ще можем да му изпратим малко кожи — рече Карденас.

— Хубаво койотено палто за рапърите. — Тя се закиска. — Не е ли мило? Кой е сладкият ти приятел? Още един полицай или още един писател?

— Той е психолог, Мейвис.

Тя ме погледна.

— Познавах хора, на които би им свършил работа. Някои свекърви например. Какво ви води насам?

— Разследвам убийството на Лионора Брайт и Вики…

— Тран. Е, на правилното място сте дошли, защото знам кой го направи.

Карденас придърпа панталоните си. Пистолетът му в кобура се раздрънка.

— Наистина ли?

— Наистина, Джордж. И го казах на Уендъл Салми още в самото начало. Не че той направи нещо по въпроса.

Тя се обърна към мене.

— Той беше в хронична депресия. И беше по-мързелив от лентяй на социални помощи. Винаги в лошо настроение, ходеше със сведен поглед, сякаш щеше да намери нещо на земята.

Тя си помаха със списанието.

— След като синът му се напи и се уби на магистралата, стана още по-зле, само седеше по цял ден и нищо не правеше. Преди да се омъжа, бях учителка, а Уендъл ми беше ученик. Беше от онези, които карат по инерция. Единствената причина да започне работа като шериф беше, понеже мислеше, че няма нищо за вършене… не се обиждай, Джордж. — Поредната демонстрация на изкуствени зъби. — Предимството да си на деветдесет е, че можеш да говориш каквото си искаш и ти се разминава.

— Не знаех, че сте имали рожден ден, Мейвис.

— Малко избързвам. Големият ден е другия месец, на шестнайсети, ако решиш да ми изпратиш цветя, Джордж. Уендъл Салми умря млад. Кръвоизлив от язвата на петдесет и девет. Между другото каква работа има психолог с Лионора и източното момиче?

— Убийството им може да е свързано с един случай в Лос Анджелис.

— Не отговорихте на въпроса ми.

— Понякога консултирам полицията.

— От онези, дето четат мисли, като по телевизията?

— Не точно…

— Шегувам се. Знам с какво се занимава един психолог. Господи, всички от вашето поколение сте толкова сериозни. Значи е убил още някого, а?

— Кой?

— Братът на Лионора. Полубрат. Той уби нея и маникюристката. Джордж, ще бъдеш ли така добър да ми донесеш една лимонада и едно парче сирене от кухнята? Нека да са две парчета, пакетът е на плота заедно с едно малко сладко ножче от „Шарпър имидж“.

Карденас отиде да изпълни поръчката.

Аз придърпах един стол.

Мейвис Уембли клъвна от сиренето и отпи от лимонадата. Връчи празната кутийка на Карденас, избърса устата си и погледна със задоволство градината, обрасла с плевели.

— Знам, че брат й го е направил, защото Лионора ми довери няколко седмици преди това, че се страхува до смърт от него. Имали различни майки, но един баща, който имал пари и който умрял няколко месеца преди тя да ми каже, че се страхува.

— Притеснявала се е от конфликт за наследството ли? — попитах аз.

— Не притеснена, а уплашена. Тази дума използва.

— Как се казва братът? — попита Карденас.

— Не знам, изобщо не го спомена по име, непрекъснато го наричаше „доведения ми брат“. Ударението беше на „доведен“. Държеше да подчертае, че няма никаква близост.

— Как се появи тази тема? — попитах аз.

— Докато ме боядисваше, непрекъснато изпускаше разни неща, все едно пръстите й бяха от кашкавал. Което не е типично за Лионора, винаги е била много координирано момиче. Вълшебни ръце, така я наричам. Понякога ще ми направи безплатно масаж на главата и врата, което е по-хубаво от… както и да е, когато се премести тук от Фриско, всички момичета бяхме доволни от уменията й. Преди нея беше Сара Буркхард, която е израснала тук, на границата на умствената изостаналост, ако питате мене, беше се учила по книги и имаше стил колкото прегазено от кола животно. Търпяхме я, защото нямаше друго. Слава богу, ожени се за някакъв шофьор на камион и се преместиха, а при нас дойде Лионора. Която се е учила на занаят във Фриско от много известен фризьор хомосексуалист.

— Вълшебни ръце — казах аз, — но не и този ден.

— Непохватни пръсти. Попитах я какво става. Нищо, каза тя. Хайде стига, казах, не се спотайвай, няма никого. Което си беше вярно. Само аз и Лионора бяхме в салона. Биваше си я, но нямаше много желаещи да ползват услугите й, защото местните госпожи смятаха, че могат да постигнат същото с кутия боя у дома. Ако ги бяхте видели, щяхте да разберете колко е смешно това.

Тя помоли Карденас да й донесе още една лимонада. Когато той влезе в къщата, тя рече:

— Ще почакаме Джордж, да не се повтарям два пъти.

— Разбира се. Благодаря ви.

— Значи според вас братът е добра улика?

— Засега нямаме по-добра.

Карденас се върна и отвори кутийката.

— Благодаря ти, Джордж. Да се върнем на Лионора него ден. Виждах, че наистина й се говори, така че продължих да настоявам, докато не се отпусна. Каза, че баща й оставил немалко наследство, майка й вече била починала, а доведената й майка била болна. Така че парите щели да бъдат разделени между нея и доведения й брат, а тя нямала нищо против, защото имало достатъчно и за двамата. Но била сигурна, че той нямало да се задоволи с половината. „Какво, егоист ли е?“, попитах аз. Тогава тя не издържа и се разрева. „О, Мейвис — каза тя, — само ако знаеш. Изглежда най-добрият човек на света, винаги готов да услужи, храни бездомните, радва се на малките деца и им дава бонбони, но всичко е фасада. Дълбоко вътре всичко опира до самия него, винаги е било така и просто съм сигурна, че ще ми направи голям проблем за парите, а това ме плаши.“

Тя отпи. Лимонадата потече по брадичката й и тя бързо я избърса.

— „Какво значи голям проблем?“, попитах аз. „Не знам — каза тя, — точно това ме плаши, не знаеш на какво е способен.“ Казах й да се обади на полицията, ако се страхува. Тя отвърна, че ще й се изсмеят, защото нямала доказателства, само усещания. „Поне говори с адвокат — казах й аз. — Ако им платиш в началото, няма да се смеят.“ Но тя сякаш не ме слушаше, продължаваше да говори как този доведен брат ще започне да й прави проблеми и как никой не знаел какво представлява всъщност. „Ако ще сипеш обвинения — казах й накрая, — поне ми кажи какво имаш предвид.“ „Не ти трябва да знаеш, Мейвис“, рече тя. „Тогава няма и да питам“, казах аз.

Тя връчи на Карденас втората кутийка от лимонада.

— Не мога повече. Изсипи я, Джордж, или я допий. — В очите й проблесна закачливост. — Не се страхувай, нямам въшки.

— Няма да се махна втори път, Мейвис — рече Карденас. — Тази история е твърде интересна.

— Това не е история, Джордж. Това е истината.

— Още по-добре.

— И по-добре ще стане, като ви кажа какво рече тя. Каза, че се е научил да разбива ключалки, и била сигурна, че щял да се вмъкне някъде. На всичкото отгоре измъчвал и убивал животни. Първо буболечки, после малки животинки, после не знам какво. Занимавал се с такива гадости още от малък. Лионора обичаше животните. Имаше две малки бишон фризе или както там се наричат, душата си даваше за тези кучета. След като я убиха, те изчезнаха. Вие ми кажете.

— В салона при себе си ли ги държеше? — попитах аз.

— Понякога ги взимаше, друг път ги оставяше у дома. Работата е там, че никой повече не ги видя. Казах го на Уендъл, когато стана ясно, че не ме взима на сериозно. Ей на това му викам мързел. Колят жената, а кучетата й ги няма в къщата, няма ли да ти стане интересно, Джордж?

— Абсолютно.

— В Уендъл нямаше и грам любопитство. Така става от депресията, нали, докторе?

Кимнах.

— Знам, че любопитството може да убие котката, може би дори кучето. Но удовлетворението може да ги съживи. Уендъл не го интересуваше, нито пък онзи детектив, когото изпратиха от Санта Барбара.

— Доналд Брейгън — казах аз.

— Точно той — рече тя. — Истински мачо, като Бродерик Крофърд в „Пътен патрул“ — това е от времето преди да сте се родили. „Да, госпожо, благодаря ви, госпожо“, всичко си записваше в едно малко тефтерче. Само че Бродерик слушаше, а Брейгън беше идиот, нямаше време за никого. Вие ми кажете — основен заподозрян с финансов мотив, който тормози животни, и две липсващи кучета. Какво ще си помислите?

— Наистина какво ли? — казах аз.

Мейвис Уембли сложи ръка на коляното ми.

— Допада ми стилът ви.

Спрях в Санта Барбара за късен обяд на кея на Стърн, мястото на провалената ми среща с Доналд Брейгън.

Туристическият поток беше оскъден, но се състоеше от ентусиазирани, усмихнати тъпчещи се хора, които вярваха в безсмъртието. Патици и чайки следваха хранителния поток, задоволявайки се с остатъците. Отвъд пристанището плуваха големи сиви пеликани, които търпеливо оглеждаха повърхността за плячка. По-дребните им кафяви братовчеди пикираха и се гмуркаха, от време на време появявайки се с гърчеща се жертва.

Има много начини за ловуване.

Нахраних се и продължих по кея, подминавайки мястото за закуска, където Брейгън беше казал, че ще ме чака. Възможно е да беше обърнал повече внимание на следата на Мейвис Уембли, отколкото тя си мислеше, но да не е излязло нищо. Или пък тя беше права и той я беше пренебрегнал. При всяко положение риболовът е по-приятен от спомените.

Облегнах се на перилата, вдишах соления въздух и набрах мобилния на Майло.

Отговори Рик.

— Здрасти, Алекс. На неговия телефон му падна батерията, така че си ги разменихме. Каза ми, ако се обадиш, да ти предам, че ще е зает до към десет, може и до по-късно.

— Имаш ли представа къде е?

— Каза само, че излиза по работа. Имах почивен ден, така че успяхме да се уговорим за обяд. Щом поръчахме, някой му се обади и той тръгна. Нещо за някаква намерена кола. Вкисна се.

— Ако изпусне обяда, се вкисва.

— Взе си го за вкъщи.

На обяд на следващия ден се срещнахме с Майло сред хълмовете над прохода Сепулведа.

Празен паркинг на километър и нещо от мястото, където бяха открили колата на Кат Шонски. Двама полицаи с кучета обикаляха храстите между две лъскави, модерни наколни къщи, тичайки след един шоколадов лабрадор и едно бордър коли. Кучета с отлично зрение, прекрасно отгледани. С усет към мъртва плът.

— В отговор на незададения ти въпрос — каза Майло, — това е едно от малкото открити, незаградени места наоколо. Което нищо не означава, може да е в Алхамбра. Но рано тази сутрин дадохме на глутница кучета следотърсачи да подушат дрехите й и ги пуснахме из целия квартал. Нищо през първия час, след това едно от тях дотича тук и малко се възбуди.

— Малко?

— Промени си мнението и се разсея. Случва се по-често, отколкото си мислиш. Все пак по-добре е да внимаваме. Така че сега е ред на трупните песове.

— Кой е собственик на терена?

— Поделен е между двете съседни къщи. Две сестри, омъжени за адвокати, планират да си направят общ басейн. В момента са заедно на екскурзия в Южна Америка от две седмици.

— Ето ти едно щастливо семейство — казах аз.

— Няма да е толкова щастливо, ако Ласи и Рин Тин Тин намерят нещо с червеи по него.

Кожата му беше провиснала, а дрехите му бяха безобразно измачкани, сякаш се беше борил с нарушител.

— Цяла нощ ли? — попитах аз.

— През нощта наблюдавах къщата на Тони, отидох в апартамента на Кат в седем сутринта. Изглеждаше все едно Марта Стюарт току-що е снимала там.

— Сръчната ръчица на мама.

— Въпреки това повиках лаборантите. Нямаше следи от насилие или борба, но мама беше пропуснала едно пликче с трева на дъното на кутия от тампони. Нямаше бележки от кредитни карти, което съвпада с решението на старата Моника да я отреже. Нямаше и телефонни сметки или данъчни квитанции, но пък и Кат явно не пази хартийки. Нито една книга в целия апартамент, а единствените списания бяха стари броеве на „Ъс“ и „Ел“. Пази си някакви сувенири от пътуванията — евтини боклуци от Хаваите, Таити, Косумел. Също и снимки. Тя по бикини, широки усмивки, без мъже наоколо. Сякаш е накарала някого да я снима, за да покаже, че е щастлива.

— Звучи като самотно момиче.

Той се прозя.

— Е, поне взех блузата.

Върнахме се да гледаме кучетата. Ретривърът обикаляше паркинга със скоростта на спринтьор, който загрява за голямо състезание. Спря. Пак започна да обикаля. Бордър колито изгуби интерес и водачът му го поведе обратно към служебната кола.

— Кучешки живот — каза Майло. — Ако скоро не се случи нищо, тръгвам към бутика, в който е работила Кат. Все някой трябва да знае нещо за личния й живот.

— Мислех си за убийствата в Охо Негро — казах аз. — Лионора Брайт е убита само осем дни след смъртта на баща си. Доведената й майка е била неизлечимо болна, което скоро щяло да направи децата й наследници. Едно стандартно завещание би разделило всичко по равно между тях. Лионора е била на трийсетина години и едва ли е имала собствено завещание.

— Страховитият брат се отървава от нея, за да е сигурен, че няма да говори с адвокат.

— Това си е мотив. И не е много по-различен от този, който лепнахме на Тони Манкузи — убий мама, преди да е променила завещанието си.

— Има убиец, специализиран в решаването на проблеми с наследството, и Ансел и Тони са успели да го намерят, така ли?

— Знам, че звучи странно, но помисли за откраднатите черни коли и маскарада — казах аз.

— Пътуващ наемен убиец театрал… не мога да го отхвърля, но преди да се заема с историята, трябва да се концентрирам върху настоящето. Ако намерим някаква връзка между Тони и Ансел, това би могло да ме развълнува.

— Доналд Брейгън смята, че Ансел не е способен на такова ниво на жестокост, защото звучал женствено по телефона.

— А Тони флиртува. Добре, наемен убиец-театрал-гей. Брейгън разследвал ли е нещо повече от вокалните качества на Ансел?

— Дори не знаеше истинското му име, защото Ансел се бил нарекъл Дейл. И имал алиби за времето на убийството — бил е на работа. Брейгън го е приел.

— Боже господи.

— Шериф Карденас каза, че ще погледне миналото на Ансел. Пуснах едно търсене късно снощи, но на името му не излезе нищо. На „Дейл Брайт“ излязоха едно четиринайсетгодишно момиче, което играе хокей на трева в една прогимназия във Флорида, една шейсетгодишна застрахователна агентка в Охайо и един свещеник, фермер от Небраска, който написал книга за пшеницата и умрял през 1876 година.

— Избирам момичето… добре, да огледаме сега всичко…

Той млъкна по средата на изречението.

Ретривърът седеше на земята.

И не помръдваше.

В края на улицата се виждаше бижутерски магазин на име „Каше“.

— Понеже съм страшен детектив — рече Майло, — готов съм да предположа, че Бет Холоуей работи тук. Но най-напред терапия за кръвната захар.

Последвах го в кафенето. Мястото беше полупразно, но ни трябваше известно време да привлечем вниманието на хлапето със слушалки от айпод в ушите, което се криеше зад кафемашината.

Майло купи два бейгъла с размер на фризби, намазани дебело със сметанов крем, напълни малка хартиена чашка с безплатна вода и отнесе плячката си до една маса в ъгъла.

Единият бейгъл изчезна. Той избърса брадичката си.

— От доста време не бях работил по случай с нюанси.

Преди години шеф му беше един капитан, който винаги му даваше всяко убийство с „необичайни нюанси“, което се появяваше в отдела. Това се отнасяше за всичко с изключение на насилие, извършено от мъж над жена, и колкото по-зловещо, толкова по-добре.

По тялото на Кат Шонски имаше белези на убийство от страст — мълниеносната рана по главата, многобройните намушквания, сексуалната поза, презрителното местоположение на шофьорската книжка. Но нищо не предполагаше, че не е извършено от мъж.

— Не съм сигурен, че виждам нюансите, приятелю.

Той се усмихна.

— Кое е смешното?

— Ще видим какво ще излезе.

Майло провери Рори Клайн и Майкъл Браунинг.

Клайн беше лесен — в окръг Лос Анджелис имаше един моторист с това име. Апартамент в Студио Сити, без криминално досие, не е издирван, без заповеди за арест, с единайсетгодишно ауди.

Шестнайсет Майкъл Браунинговци. Стесняването на търсенето до трима, които живееха в долината, и проверката на търговските регистри показа един счетоводител — Майкъл Дж. Браунинг, офис на Ланкършъм, близо до студията „Юнивърсъл“.

Сааб на една година и поредното чисто досие.

— Дребен чиновник в деловодството и счетоводителче — каза Майло. — Едва ли някой от тях е специалист в краденето на коли, но дай все пак да поговорим с тях.

Зад телената порта на къщата на Уилсън Гуд нямаше коли. Никой не отговори на позвъняването ни.

Обаждането в гимназията „Сейнт Ксавиер“ потвърди, че треньор Гуд още е в болнични.

— Може да е отишъл на лекар — казах аз.

Майло огледа разстоянието между къщата и северния й съсед.

— Човекът си е уредил живота… добре, да се връщаме на тръстиката.

Снимката от талона на Ансел Денънд Брайт се появи в десет сутринта на следващия ден.

Снимка отпреди тринайсет години, правена, когато Брайт е бил на двайсет и девет.

Един и осемдесет, сто и пет килограма, руса коса и кафява брада, трябват му коригиращи лещи.

Спокойно изражение, нищо заплашително в погледа.

Точно както го описа Шантий Молоуни — провиснали, бледи кичури обрамчваха челото му, закриваха ушите му и се спускаха до раменете.

Брадата му представляваше широка кафява маса, покриваща лицето му от адамовата ябълка почти до очите.

Не се виждаше нищо освен косми.

Изкуството на заблудата.

Дали това обясняваше лъжата на Брайт, че не яде животни? Манипулирал е Шантий Молоуни, но с каква цел? Брайт никога не е получавал и цент за работата си в приюта.

От любов към играта или е имал нужда да се почувства добродетелен?

Или и двете.

Цялата тази окосменост, маскарадният костюм от природата.

Замислих се за облеклото на непознатия в Хай Плейнс. Кариран каскет, походка на възрастен човек, очебийна кола. Всичко навеждаше на мисълта за обмислен театър.

В ситуацията с Кат Шонски бентлито би било достатъчно да притъпи бдителността й, но се зачудих дали убиецът е отишъл по-далеч.

Ядосан мъж, който си пада по рокли и високи токове, все още бесен от насмешката на Кат. Какво по-сладко отмъщение от това да я нападне, облечен в женски дрехи?

Представих си как голямата черна кола минава покрай нея, докато тя се тормози в мустанга си. Прозорецът отдясно се спуска и се вижда шофьор с перука с направена прическа, с дизайнерска рокля, може би с дискретна перлена огърлица.

Малък допълнителен детайл. Красив прозрачен шал.

Шофьорската книжка на Кат — символ на нейната идентичност — беше напъхана в слабините й.

Някои убийци си взимат сувенири, други ги оставят. Винаги става дума за послание.

Посланието, което убиецът на Кат беше оставил, гласеше: „Ти не си жената, за която се мислиш. Подигравай ми се, ако ти стиска“.

Кат. Име на животно.

Твърде съвършено, за да устои.

На следващия ден се качих на нощния полет в девет вечерта от летището в Бърбанк до „Кенеди“. Полетът закъсня с един час поради „причини в Ню Йорк“, а когато машината пристигна, усмихнатата жена на гишето обяви, че ще спираме за зареждане в Солт Лейк Сити заради късите писти на летище „Боб Хоуп“ и „проблеми с вятъра“.

Деветдесет минути по-късно се качихме в самолета и през следващите шест часа и половина седях със свити под странен ъгъл крака, споделяйки редицата с млада татуирана двойка, която се натискаше шумно. Опитах да убия време, гледайки сателитна телевизия на облегалката пред себе си през кратките периоди, когато работеше. Предаванията за градината, готварските състезания и серийните убийци ме унесоха и аз заспивах на пресекулки, събуждан от любовен шепот и мляскане на езици.

Последния път, когато се събудих, бяхме на половин час от приземяването и екранът беше на звездички. Прегледах още веднъж съдържанието на плика.

Един-единствен лист хартия с обратно наклонения почерк на Майло.

Когато Политоу си тръгна в два и четирийсет и пет, ресторантът се беше опразнил.

Моник пиеше кафе на бара. Платих сметката и й оставих трийсет процента отгоре. Тя ми благодари с широко отворени очи и хубави зъби.

— Имате ли нещо против да поседя малко тук?

— Ще ви донеса още вино.

Имах три часа, докато Роланд Корвуц разгъне салфетката си в „Ла Белла“. Убих част от тях, пиейки по-хубаво бордо от това с обяда и разсъждавайки над разговора със стария детектив.

Политоу се тормозеше от вероятността основният заподозрян да е седял срещу него, а той да е изпуснал нещо съществено. Само че промушването на Дейл под радара не омаловажаваше способностите на Политоу; ако Брайт беше активно действащ психопат, той щеше да изглежда свръхнормален.

Маскарад.

Ако трупът на Брайт не е зазидан в основите на някой небостъргач в Манхатън, вероятно живее под ново име и самоличност в Ел Ей, на границата на половата идентичност, наслаждавайки се на изкуството на заблудата, че и по-лошо.

Проверих си съобщенията, имах три — Робин, Майло и един адвокат, хронично закъсняващ с плащанията на сметките си и силно заблуден, че искам да говоря с него.

— Липсваш ми, но големият проблем с раздялата е при Бланш — каза Робин. — Нито една усмивка и непрекъснато души из кабинета ти. След това иска да ходи при езерцето и да седи на пейката точно там, където сядаш ти. Когато и това не помогне, скача долу и гледа рибките, докато не ги нахраня. Ако не им хвърля достатъчно, надава онзи писклив, женствен лай. Повтарям й, че татко скоро ще се върне, но ме гледа така, сякаш не ми вярва особено.

— Кажи й, че ще й донеса подарък.

— Тя не е материалист, но ще й кажа, разбира се. Как върви?

— Дотук нищо.

— Проверих времето по интернет. Хубаво е.

— Страхотно — рекох аз. — Трябва да дойдем някой ден.

— Определено. Хотелът хубав ли е?

Описах й „Мидтаун екзекютив“.

— Хубавото е, че ще се блъскаме един в друг — рече тя.

— Връщам се утре и ще можем да се блъскаме до насита. Как върви работата?

— Имам няколко нови поръчки — лесни поправки. — Кратка пауза. — Обади се тази сутрин, искаше да се увери, че ще бъда в града, когато дойде. Звучеше по-различно.

— Как?

— Дистанциран… не преливаше от ентусиазъм както обикновено. Твърдеше, че се интересува много от проекта, но тонът му не съответстваше на думите.

— Отчаянието на купувача? — попитах аз.

— Може би е разбрал, че са страшно много пари, когато не можеш да изсвириш и една нота.

— В най-лошия случай ще ги продадеш на някой друг.

— Чудя се дали е схванал, че всяко любовно намерение ще остане неосъществено. Избягвах общите приказки.

— Ако е имал задни мисли и се откаже, имаш късмет.

— Определено — каза тя.

Тонът й не съответстваше на думите.

— Вложи много усилия в това и сега стана сложно — рекох аз.

— Може би само си въобразявам.

— Инстинктите ти са добри, Роб.

— Невинаги… май е по-добре да си прочистя главата, преди да включа банцига. До утре, любими.

Елегантни хора разхождаха префинени кучета по „Парк авеню“.

Сградата на Роланд Корвуц, от западната страна на улицата, беше на десет етажа, от сив камък, с по един апартамент на етаж.

Блестящи месингови колони подпираха безупречна червеникавокафява тента. Килим от някакъв устойчив на атмосферните условия материал, който изглеждаше достатъчно добър за у дома, водеше до плътно затворена стъклена врата с месингов обков. Табелата „Всички посетители се регистрират“ беше от същия лъскав метал. Както и звънецът.

Вътре във фоайето облечен в червена ливрея портиер си почиваше в кресло с извити крака и ме наблюдаваше как го наблюдавам. Латино, с мустаци и твърде млад, за да е пенсионираното ченге, за което спомена Политоу.

Докато приближавах, той остана на мястото си. Светлина от кристален полилей хвърляше кехлибарен оттенък върху пода на черни и бели квадрати на фоайето. Ламперията от тъмно дърво блестеше като разтопен шоколад.

Портиерът не помръдна, докато не натиснах копчето. Дори и тогава движенията му бяха лениви.

Открехна вратата няколко сантиметра.

— Какво обичате?

— Идвам при господин Корвуц.

— Очаква ли ви?

— Много се надявам.

— Име?

— Д-р Делауер.

Той затвори вратата и взе телефона. Поспрях се на сянка под тентата и се подготвих за отказ, даже може би и за предупреждение да престана да досаждам. Почувствах вина, че развалих вечерята на Елена, след това се сетих за семейство Сафран и потиснах гнева си.

Портиерът затвори телефона и пак открехна вратата.

— Слиза.

Соня Глушевич живееше в крепост от жълти тухли, която заемаше една трета от разстоянието между две пресечки на Източна деветдесет и трета улица.

Вратите на това фоайе бяха широко отворени. Огледални стени се редуваха с плоскости, покрити със златисто кадифе. Повехнали палми жадуваха за нещо повече от изкуствена светлина.

Двама портиери без шапки седяха зад пластмасовия плот и не обръщаха внимание на охранителните монитори. Името на Соня Глушевич предизвика раздвижване, докато продължаваха да разглеждат някаква брошура за конни залагания.

— Кой апартамент?

Мъчително дълга проверка в тетрадка с черна пластмасова подвързия.

— Двайсет и шест — единайсет.

Облицованият в метал асансьор се довлече до двайсет и шестия етаж. Коридорите бяха покрити с блестяща мед на петна, които трябваше да приличат на патина. Килимът в ръждив цвят отдавна беше изгубил чара си.

Почуках на вратата на Соня Глушевич. Жената, която отвори, носеше кимоно в яркозелено и оранжево и златни сандали на висок ток.

В началото на четирийсетте, сочна и хубава, с твърде черна коса, огромни мигли и яркочервени устни. Лицето й беше покрито с току-що нанесена пудра. Парфюм с аромат на ванилия изпълни коридора.

— Госпожа Глушевич? Алекс Делауер.

— Соня. — Две меки ръце хванаха моята. Още ванилия, докато месеше кокалчетата ми. — Моля заповядайте.

Дневната й беше квадратна, светлосиня, обзаведена с черни кадифени кресла, бели килими, барокови масички от злато и стъкло. Улични сцени от Париж с твърде много боя и недостатъчно пропорция висяха по стените. Черен лакиран бюфет съхраняваше колекция от безформени керамични изделия.

Тя се настани на крайчеца на едно диванче и ми посочи стол, поставен така, че коленете ни се оказаха на сантиметри едно от друго. Прозорци без завеси гледаха към Ийст Ривър и нощните светлини на Куинс.

— Благодаря ви за срещата.

Прошумоля коприна, докато кръстосваше краката си. Златна верижка обвиваше меката бяла шия. Допълнителен отблясък хвърляха огромни халки на ушите, голям пръстен с масивен аметист и дамски „Ролекс“ със злато и диаманти.

— Алекс — рече тя. — Това е популярно руско име. Да нямате руска кръв?

— Не, доколкото зная.

— Заповядайте. — Тя посочи към малката масичка, на която бяха подредени бисквити, парченца сирене, забучени с клечки за зъби, отворена бутилка ризлинг и две кристални чаши. Приглушената светлина подчертаваше гледката към реката и беше благоприятна за външния й вид.

Налях вино и за двама ни. Първата й глътка не намали нивото на течността. Аз отпих още по-малко.

И двамата се усмихвахме и се преструвахме, че компанията на другия ни доставя удоволствие. Също като несполучлива сляпа среща.

Беше използвала петнайсетте минути, които ми трябваха да стигна пеша от дома на Корвуц до „Парк авеню“, да си сложи грим и да подготви малкото угощение.

— Господин Корвуц разказа ли ви нещо? — попитах аз.

— О да, разбира се. — Звънтящ глас, славянски оттенък. Демонстрация на малки бели зъби, докато кривата усмивка намекваше за момичешка палавост. — Роланд каза, че сте много любопитен. Не спомена обаче, че сте много хубав.

Тя сложи сирене на една бисквита и отхапа. Заигра се с клечката за зъби.

— Мислите, че Дейл е убил някого?

— Възможно е.

— Добре.

— Това не ви ли изненадва?

— Разбира се, че ме изненадва. Сирене? Хубаво е.

Бях платил четирийсетте долара за салатата в „Ла Белла“, но си тръгнах, преди да я донесат. Въпреки това нямах апетит за нищо друго освен информация.

Взех си една бисквита.

— Разкажете ми за Дейл моля.

— Какво да ви разкажа?

— Какъв беше той?

— Мил. Услужлив — каза Соня Глушевич. — Обичаше да помага на хората.

— На вас помагал ли е?

— О, да.

— С какво?

— С репликите ми, как да говоря, как да се гримирам. Това е различно.

— Кое?

— Театралният грим. Трябва да е категоричен.

— Дейл ли ви го каза?

Кимване.

— Дейл има ли опит с театралния грим? — попитах аз.

— За опит не знам. Той е много, много добър. Артистичен е.

— По време на „Празник на черния нос“ ли се запознахте?

— О да. Аз бях Неврона, пътешественичка в мозъка, а Дейл беше сър Аксон. Той ми показа как да използвам светлината и мрака. — Докосна единия си клепач. — Как да изглеждам тайнствено на сцената. Как да направя лицето драматично.

Роланд Корвуц описа актьорите като напълно скрити от тъмни роби.

— Значи вие двамата сте станали приятели — казах аз.

Соня Глушевич отпи вино.

— Дейл наистина беше много дружелюбен.

— Не изглеждате много изненадана, че е заподозрян в убийство.

— Всичко може да е изненада. Или нищо, зависи.

— От какво?

Тя наклони глава на една страна.

— Ако вярваш на хората, те те изненадват.

— Вие не вярвате ли?

— Вече не — отвърна тя. — Всеки ден мъжът ми казваше, че ме обича. Всеки божи ден, в шест и половина, първото нещо, когато се събуди, даже преди да си измие зъбите. „Обичам те, Сони.“ Прикриваше уста, за да не ми пречи с дъха си. — Ръката й се премести на корема й, след това се спусна към коляното. — Той беше хирург. Всеки петък ми носеше цветя, всички жени завиждаха. Работеше толкова много, пластичен хирург беше моят Стиви. Дълги часове. Дълги, дълги, дълги часове. — Зъбите й блеснаха. — Наемаше малки, сладки пуерторикански сестри. Сега е женен за една от тях.

— Аха.

Тя прекръстоса крака. Платът се размести, разкривайки част от месесто бяло бедро. Един от сандалите й се размърда.

— Познавахте ли Дейл, докато бяхте омъжена? — попитах аз.

— О, да.

— Каква беше връзката ви?

Крива усмивка.

— Искате да знаете дали спях с него? Малко, да, случваше се. Стиви се забавляваше със сестрите си. Щом може за петела, защо да не може и за кокошката?

— Само малко ли? — попитах аз.

— Харесваше ми да го правя. На Дейл не толкова.

— Без ентусиазъм?

— Имаше ентусиазъм — каза тя. — Когато го правеше. А той беше способен. Проблемът не беше в способностите, а в честотата.

— Някакъв признак да е бил гей?

— Каза ми, че не е.

— Вие сте го питали?

— Беше тъжен момент за мене. — Раменете й се отпуснаха. — Намерих бележка от платинената карта „Американ експрес“ в джоба на сакото на Стиви. Много скъпа вечеря в един ресторант в Хемптънс, в който бях помолила Стиви да ме заведе. Той така и не го направи.

— Какъв негодник — казах аз.

— О, да, Алекс. Голям негодник. Затова се натъжих. Разплаках се пред Дейл, казах му моля те отнеси се с мене като с жена. Вместо това той беше мил.

— Мил ли?

— Като приятелка.

— Добър слушател?

— Държане за ръка, слушане, прегръдки. Малка целувчица тук. — Докосна върха на носа си. — Нещо по същество? Не.

Тя премести тежестта си, разкривайки още бедро.

— Не мога да повярвам, че ви е отхвърлил — казах аз.

Очите й се навлажниха.

— Сигурно ме лъжете, но въпреки това ми харесва.

Тя отпи от виното и погледна към тавана. Брадичката й потрепери. Тя прикри бедрото си.

— Значи вие сте го попитали дали не е гей и той е отрекъл.

— Веднага, да.

— Въпросът притесни ли го?

— Съвсем не — рече тя. — Засмя се и промени темата.

— На какво?

— „Толкова си хубава, Сони.“ — Дълбока въздишка.

— Женствен ли беше?

— Не — рече тя. — Не бих казала.

— Не сте сигурна.

— Не, сигурна съм, определено не беше. Дейл не беше женствен, а просто чувствителен.

— Услужлив?

Тя намигна.

— За разлика от истинските мъже, а?

Засмях се.

— Още нещо, по което се различаваше — рече тя. — Много спретнат и чист, винаги ухаеше на чисто. И без играчки. Нямам предвид секс играчки, а бързи коли, големи часовници, големи телевизори, уредби. Стиви обича тези играчки.

— А Дейл не е имал нищо такова.

— Дейл нямаше нищо. Един диван за спане, джинси и пуловери в килера, нямаше нормална храна в хладилника, само сок и вода, една раница и едно сандъче.

— Сандъче ли?

— Зелено сандъче. От армията.

— Дейл ви е казал, че е ветеран?

— Капитан, пет години.

— Къде е служил?

— В Германия. Поправял е танкове.

— Механик значи?

— Много беше сръчен — каза тя. — Веднъж ми оправи печката, лампичката не светеше. И тоалетната. Тоалетната два пъти.

— Говорим за апартамента ви на Западна трийсет и пета улица?

Тя перна чашата си с червен нокът.

— Алекс, аз бях много, много самотна в голямата къща, Стиви работеше по цял ден с малките сестри. Роланд имаше нова сграда, аз работех върху пиесата, защо да се прибирам в Лонг Айлънд всяка вечер?

— Обзавели сте се с апартамент, после сте намерили и на Дейл.

— И аз обичам да помагам. — Усмивка. — Разговарям с вас.

— Оценявам го. Значи…

— Колко време ще останете в града, Алекс?

— Утре си тръгвам.

Тя цъкна с език.

— Често ли идвате?

— От време на време.

— Хубав град е — рече тя. — Винаги е вълнуващ.

— Къде живееше Дейл, преди да се премести в сградата на Роланд?

— На хотел.

— Спомняте ли си името му?

— Никога не съм го знаела — рече тя. — Дейл ми каза, че не е хубав. Тогава му казах: „Знаеш ли какво, имам вариант за тебе“. Говорих с Роланд и Дейл се премести при мене.

— Какво още ви е разказвал за себе си?

— Това е всичко.

— Нещо за семейството си?

— Каза, че няма семейство.

— Защо?

— Родителите му починали. Затова се преместил в града.

— От Калифорния.

— От Калифорния ли? — рече тя. — От Вашингтон.

— От там ли ви каза, че е?

— Говореше за столицата, за политиците, които лъжат през цялото време. Може и той да е бил политик, а?

— Преди да се премести тук, той е живял в Сан Франсиско.

— Никога не е споменавал Калифорния.

— Да е споменавал за сестри или братя?

— Каза, че е единствено дете. — Усмивка. — Поредната легенда?

Кимнах.

— Дейл, Дейл, Дейл — рече Соня Глушевич. — Сега разбрахте ли какво имам предвид за доверието?

— Какво още ви е казвал?

— Вече ви казах — нищо, Алекс. Не опитахте от сиренето, хубаво е.

Отхапах от крайчеца на едно кубче. Гумено и твърдо по ръбовете.

— Нищо друго ли не можете да ми разкажете за Дейл?

— През повечето време аз говорех, а Дейл слушаше. Беше добър приятел, когато имах нужда от добър приятел. А сега може би е убил някого? Кого?

— Може да са няколко души.

Тя трепна.

— Толкова пъти съм била сама с него. Винаги е бил добър.

— Услужлив — казах аз.

— Много услужлив. Най-услужливият човек, когото съм срещала.

— Шефът получи ли това, за което беше платил? — попитах Майло.

— Ще ти кажа, след като говоря с него.

— Кога ще стане това?

— Когато дворецът ни призове.

Пет следобед, мрачно небе, тежък въздух в Лос Анджелис. Бяхме в едно кафене на „Санта Моника булевард“, прочуто с омлетите си с размер на капак на улична шахта. Кафе за мене, кафе и порция канелени бухтички за него. Преди два часа беше приключил късния си обяд в „Могул“. Дрехите му ухаеха на интересна смес от кимион и следобедната му пурета.

Преди да си легна снощи, му оставих съобщение, преразказващо накратко какво бях научил в Ню Йорк. Не получих обратно обаждане, защото наблюдавал Тони Манкузи до изгрев-слънце.

Той потърка очи.

— Дейл е очистил Сафранови… добре, изкара си парите, дай да ти платя недоядената порция маруля за сто долара.

— Четирийсет — казах аз. — Маруля и миди.

— Ох, леле.

Върнах се на обяд. Той беше неоткриваем до четири следобед. Ходил пак при Гилбърт Шакоун на паркинга на „Престиж“ и успял да накара Шакоун да признае, че закъснял за работа, намерил веригата на мястото й, но катинарът липсвал, изтичал до една железария на „Канън“ и купил евтината версия, която бяхме видели.

— Мислиш ли, че има още нещо? — попитах аз.

— Някой да го е подкупил да остави отключено ли? Не смятам, предложи да мине на полиграф, повече се страхуваше да не загуби работата си, отколкото от обвинение в съучастничество.

— Както и да е станало, който и да е взел катинара, го е запазил.

— За спомен.

Той изсипа бележките в подноса с непрочетените записки и започна да търси в досието на Кат Шонски имената на сестрите, притежаващи имота с гроба.

— Сюзън Апъл и Барбара Бруно… да почнем по азбучен ред.

Толкова бързо натискаше бутоните, че сбърка и трябваше да почне отначало.

— Госпожо Апъл? Лейтенант Стърджис… аз… да, знам, че е тежко, госпожо, много съжалявам, че е вашият… не се налага да се разкопава повече, не се обаждам за… разбира се, госпожо Апъл, оценяваме го, но трябва да ви задам още един въпрос.

Той затвори и потърка лицето си.

— Не познава никого на име Брайт, Дейл, Ансел или нещо такова. Изобщо не познава никого, който би могъл да извърши нещо толкова ужасно, същото важи и за сестра й, защото социалният им кръг бил един и същ.

— Много близки — казах аз.

— Притежават общ имот и не са се съдили. Може да са сиамски близнаци. Все едно, ще опитам Бруно… не, гласова поща, няма смисъл да оставям съобщение, Апъл ще я намери преди това. Благодаря за закуската, отивам да си купя „Ред бул“ и провизии и да се подготвя за чудесата на „Родни драйв“.

— Ти плати закуската.

— Имах предвид умствената стимулация.

— Искаш ли компания?

— Робин още ли е заета с проекта си?

— Ще вечеряме в седем, след това отново се захваща за работа.

— Поиграй си с кучето тогава… благодаря ти за предложението, Алекс, но пътуването до Ню Йорк за четирийсет и осем часа е предостатъчно. Освен това изобщо не съм забавна компания, когато съм в мозъчна смърт. И само не казвай, че вече си го виждал.

Майло извади бръснач със стоманена дръжка от чантичката на проститутката.

— Ръцете на колата.

— Това е за самозащита, сър.

Дрезгав глас.

— На колата.

Прибра ножа в джоба си, пъхна чантата в багажника, сложи проститутката на задната седалка и се намести до нея.

— Твой ред е да караш, партньоре.

Седнах зад волана.

— Обичам компания — рече проститутката.

Седнала до Майло, тя изглеждаше дребна и крехка. Към края на трийсетте, твърда и рошава коса, платиненоруса в корените, медноруса по върховете. Лице с остри черти, изпъстрено от пъпки, блестеше под кора от бронзов грим. Жив нос, плътни устни, лъщящо деколте, големи халки на ушите.

Кобалтови очи под твърди мигли, дълги повече от сантиметър, се бореха да не шават.

Под всичко това — мускулест врат. Ясно очертана адамова ябълка.

Тя видя, че гледам прекалено едрите й ръце, и побърза да ги скрие.

— Това е Таша ла Бел — каза Майло.

— Здравей, Таша.

— Много ми е приятно, сър.

— Да вървим — рече Майло.

— Къде отиваме? — попита Таша.

— Никъде конкретно.

— След няколко часа отваря Дисниленд.

— А в Дисниленд за възрастни не искаш ли? — попита Майло.

Отговор не последва.

Излязох на Хайленд и уцелих една дупка, от която колата се раздрънча.

— Ох — рече Таша. — Такава малка кола за толкова големи мъже.

Като подминах „Сънсет“ и „Холивуд булевард“, се отправих на изток по „Франклин“, минах покрай тъмни жилищни сгради и стари дървета. По улиците нямаше хора. Самотно куче ровеше край един жив плет.

— Какво съм направила, къде ме карате? — попита Таша.

— Обичаме компания — отвърна Майло. — Като ти проверим отпечатъците, какво име ще излезе?

— Отпечатъци ли? Нищо не съм направила. — Напрежението повиши гласа й с няколко тона.

— Името ти за протокола?

— Какъв протокол?

Оттенък на агресия понижи тембъра. Вече чувах носовия изговор на гамен, притиснат в ъгъла и готов да се бие или да бяга.

— На нашето разследване. Освен това разполагаме и с малкото ти джобно ножче.

— Това е антика, сър. Купих си го от eBay.

— Какво е рожденото ти име?

Подсмърчане.

— Аз съм си аз.

— Няма съмнение — рече Майло. — Дай да не го правим на по-голям въпрос, отколкото е необходимо.

— Не разбирате, сър.

— Разбирам. Миналото си е минало — каза Майло. — Нали така?

Приглушено „да, сър“.

— Но понякога историята е от значение.

— Какво съм направила, защо ме качихте в тая кола?

— Освен ножа забелязана си да участваш в склоняване към проституция и проституиране. Само че можеш да се озовеш обратно при Гордито след петнайсет минути, вместо в ареста. Ти решаваш.

— Какво разследвате, сър?

Майло щракна с химикалката.

— Първо рожденото ти име. Не някой от прякорите, които използваш, когато те пипнат.

— Сър, не са ме арестували от… трийсет и… осем… седем дни. Освен това беше в Бърбенк. А и беше само за кражба от магазин. А и обвиненията отпаднаха.

— Срещу кого бяха обвиненията?

Пауза.

— Мери Елън Смитфилд.

— Също като шунката — каза Майло.

— А?

— Какво пише на кръщелното ти, Таша?

— Нали няма да ме арестувате?

— От тебе зависи.

Дълга въздишка. Почти прошепна:

— Робърт Гилалой.

Чух химикалката на Майло да дращи.

— На колко години си, Таша?

— На двайсет и две.

Майло се изкашля.

— На двайсет и девет, сър. — Смях с придихание. — Това е последната ми оферта.

— Адрес?

— „Кенмор авеню“, но е временно.

— Докога?

— Докато си купя имение в Бел Еър.

— Откога си в Ел Ей?

— Родена съм в Калифорния, сър.

— Къде?

— Във Фонтана. Родителите ми работеха в птицефабриката. — Кикот. — Не се шегувам. Писна ми от перушината и вонята.

— Кога?

— Преди около тринайсет години, сър.

Представих си объркания тийнейджър, който си проправя път от окръг Сан Бернардино към Холивуд.

— Телефон? — попита Майло.

— В момента го сменям.

— Предплатени карти ли използваш?

Без отговор.

— Как те откриват, Таша?

— Приятелите знаят къде да ме намерят.

— Приятели като Тони Манкузи?

Мълчание.

— Разкажи ни за Тони, Таша.

— Ама това за Тони Неиталианеца ли е?

— Какво искаш да кажеш?

— Не прилича на италианец. По-скоро на пудинг… онова с яйцата… тапиока.

— Редовен клиент ли е, Таша?

— Да не искате да кажете, че Тони е лош?

В гласа се появи ново вибрато. Отново стана момичешки и изплашен.

— Това изненадва ли те?

— Никога не е бил лош с мене.

— Но?

— Нищо — рече Таша.

— Колко често се виждате?

— Няма график — каза Таша. — Не е редовен… нередовен е.

— Тони сменя ли ви?

— Не, харесва мене или въобще не излиза. Трябва да си с парите напред, миличък.

— А Тони е скъсан?

— Така казва.

— Много ли се оплаква?

— Не се ли оплакват мъжете непрекъснато, сър? Жената, простатата, времето. — Смях. — „Доджърс“9. А при Тони и дискът му.

— Кое?

— Гръбначният диск. Тук боли, там боли. Вижте ме какво бебе съм. Ама масажи не правя, тоя френски маникюр е чуплив.

— Както се оправяш с това вайкане — рече Майло, — можеш да си намериш и съпруг.

— Вие сте готин и забавен човек, сър. Вие от какво се оплаквате?

— От лошите, които се измъкват — каза Майло. — Къде се запознахте с Тони? Само не ми казвай „тука някъде“.

— Тук някъде. Хи-хи… добре де, добре, не ме гледайте така страшно, запознахме се на един купон. На едно уанабу парти нагоре из хълмовете.

— Какво е уанабу?

— Господин, който се преструва, че се преструва.

— Че е момиче — рече Майло. — За разлика от твоите приятелки при Гордито.

— Моите приятелки са си момичета, независимо какво казват властите. Приятелките ми са жени в мозъка си, което е най-важното.

— Уанабута…

— Уанабутата дори не се и опитват. При тях всичко е грозно. Грозни перуки, грозни рокли, грозни, грозни избръснати задници, квадратни обувки. Нямат я сърцевината. Деликатността. За уанабутата всичко е карнавал, после пак костюм и вратовръзка за понеделник.

— Маскарад — рече Майло.

— Даже и това не е, сър. Дори не се опитват.

— Къде из хълмовете беше този купон?

— Някъде близо до надписа на Холивуд.

— Над Бийчуд ли?

— Не познавам улиците. Отдавна беше.

— Колко отдавна?

— Шест месеца може би — отвърна Таша. — Може да са и пет. Говорих с Тони, но си тръгнах с един адвокат. Вижте, това беше една къща, навътре в Окснард, близо до водата, докато стигнем до нея, пътувахме ли, пътувахме, а въздухът беше солен. Няма да ви кажа името му, каквото и да ми направите, защото беше сладур. Сладък, стар и самотен, жена му беше в болницата. На сутринта направи гофрети с банани и гледах как слънцето изгрява над водата.

— И той ли беше уанабу?

— Не, беше си нормален.

— И нормални ли имаше на купона?

— Момичета, уанабута, нормални. — Кикот. — Може би кенгура.

— Тони какъв беше?

— Нормален. Взех го за градинар или водопроводчик, нещо такова. Все едно е дошъл да оправи клозета.

— С униформа ли беше?

— Мърляв — каза Таша, сякаш това беше престъпление. — Смачкани панталони и блуза с надпис „Алоха“. Много евтино.

— Ти как се озова на купона?

— Едно момиче ме покани. Джърмания, само това име знам. Голяма работа, ама бяла, прибра се у дома преди няколко месеца. Разправяше, че баща й имал две жени в Юга, с мащехата се разбирали много добре, но собствената й май…

— Колко души имаше на купона?

— Трийсет? Петдесет? Имаше хора из цялата къща. Момичетата изглеждаха жестоко, уанабутата бяха като бабички, нормалните се опитваха да решат какво да правят.

— На кого беше къщата?

— Така и не разбрах.

— Как се хвана с Тони?

— Беше тъжен.

— И?…

— Всички купонясваха, а той седеше и се оплакваше на едно уанабу. Уанабуто го слуша известно време, след това си тръгна и остави Тони самичък. Изглеждаше ми тъжен, а аз съм си грижовна, така че седнах при горкия човечец. Започна да ми се оплаква, станахме да се разходим. Тръгнахме нагоре по улицата, но чухме койоти, аз се уплаших и се върнахме.

— Нямате ли койоти във Фонтана? — попита Майло.

— Много койоти имаме, затова се уплаших, сър. Виждала съм какво правят с кокошките.

— Тони се оплакваше за…

— Както ви казах, сър. За кинти. Живеел на готино място, след това гръбначният му диск прецакал работата, майка му не му помагала повече, наричала го нехранимайко.

— Разказал е всичко това на другото уанабу, така ли?

— Чух думата „пари“, преди да седна. Тази дума винаги ме кара да наостря уши. Докато се разхождахме, започна да ми разправя колко лошо се отнасяла майка му с него. Каза, че му спряла кранчето, бил единствено дете, защо й трябвало да го прави.

— Ядосан ли беше?

— По-скоро тъжен. Даже депресиран. Казах му да вземе прозак или нещо такова. Не ми отговори.

— Когато той се оплакваше на уанабуто, уанабуто слушаше ли го?

— Май да… да, гледаше Тони право в очите и кимаше, все едно даваше да разбере, че го чува. След това изведнъж стана, сякаш не искаше да слуша повече.

— Омръзна ли му?

— Не, не, по-скоро… все едно беше много тъжно.

— Опиши уанабуто.

— По-висок от Тони, но не колкото вас, сър.

— Едър ли беше?

— Трудно е да се каже, с тези дрехи. За туид ви говоря, а беше топло. Също като… като някоя баба от филмите, от ония, студените бели кучки. Чорапогащник с ръб по средата.

— Колко стара?

— Опитваше се да се изкара по-стар, с целия тоя грим, сивата перука. Може да беше на трийсет, може и на петдесет. Много от тях го правят, номерът „ела при баба“. Търсят комфорт, нали разбирате? Ако баба, която не си бръсне краката и в лицето прилича на тоалетна чиния, може да ви осигури комфорт… къде сме, никога не съм стигала толкова далече.

Бяхме се отдалечили на три километра на изток от нейното място.

Когато приближихме „Родни“, Майло каза:

— Защо не завиеш, партньоре?

Минах покрай сградата на Тони Манкузи. Майло наблюдаваше лицето на Таша. Тя изглеждаше заспала.

Като завих наляво по „Сънсет“, рекох:

— Интересна работа, Таша. Тони се оплаква от майка си на някакъв тип, който се опитва да прилича на майка.

— Ей — рече Таша, — не се бях замисляла за това.

— Как се казва онзи? — попита Майло.

— Ако знаех, щях да ви кажа, сър, честна дума.

— Едър, между трийсет и петдесет. Дай ми повече подробности.

— Грозен, сър. Подпухнало лице, червен лъщящ нос, все едно е пил цял ден и цяла нощ… ъъъ… очила. Розови пластмасови очила. С кристали. Женски очила… а, да, и лак за нокти естествено.

— Цвят на очите?

— Не знам, сър. Толкова време мина, че помня само колко бе грозен. Беше се постарал, разбирате ли? Сива перука като парцал, костюм от туид, развлечен и тежък… със зелен кадифен шев. — Издаде звук като че ли щеше да повърне. — Обувки, с които можете да стъпите в кал и никой да не забележи. Все едно шалът можеше да помогне…

— Носел е шал, така ли? — попита Майло.

— Единственото хубаво нещо в този ансамбъл — рече Таша. — Пурпурен, разкошен. Луи Вюитон. На свинче — звънче.

Когато стигнахме на две пресечки от Гордито, Таша каза:

— Оставете ме тук, сър.

Майло й върна чантичката и се загледахме след нея как се отдалечава по Хайленд. Друг травестит, мотаещ се около един уличен телефон, й помаха. Таша му отвърна с едва забележимо кимване и продължи.

— Уанабу — казах аз, карайки нататък. — Явно съм го пропуснал.

— Нищо не си пропуснал — отвърна Майло. — Тя си го измисли. На колко от разказа й вярваш?

— Ако е искала да излъже, нямаше нужда да си измисля тези работи.

— Туид — рече той. — Просто един услужлив човек.

— Ако Корвуц ми е казал истината, той се е видял два пъти с Брайт и Брайт по собствено желание е извършил двойно убийство, без някой да го моли. Добрият принц, който обича да оправя кусурите на хората.

— Тони е слаб. Трябва да измислим как да го притиснем. Как да го накарам да дойде в участъка?

— Ела е събирала визитки на разни майстори. Кажи му, че си свързал убийството й с банда строителни измамници, които дебнат възрастни хора, покажи му няколко снимки. В един момент можеш даже да му покажеш снимката от шофьорската книжка на Брайт, спомени името му и виж как ще реагира.

— Нестандартно… добре, дай да направим една планьорка в девет… нека да е девет и половина. След като уточним сценария, ще се обадя на Тони и ще го помоля да се отбие в участъка. Човекът никога не излиза преди три следобед, ако сме готови до обяд, ще го пипнем.

Майло крачеше из стаята за разпити.

Сестрите току-що си бяха тръгнали, напомняйки му да не забравя „нашия проблем с кадастъра“.

Той ги натисна за подробности за мъжа, когото познаваха като Никълъс Сейнт Хюбъл. Барб Бруно смяташе, че невъзпитаният й гостенин играе тенис. Сюзън Апъл беше убедена, че предпочита голф. И двете жени се възхищаваха на дрехите му, но смятаха, че е „прекалено издокаран“.

И двете бяха изхвърлили адреса и телефона му.

Майло им каза улицата в Брентуд, на която бяхме видели Хюбъл и бентлито му, и те в унисон заявиха: „Това е“.

Той поиска служебните телефони на съпрузите им.

— Майк не иска да има нищо общо с тази работа.

— Хол също.

— Благодаря ви, дами, вие наистина сте герои.

Обаждане във фирмата, дала къщата под наем на Никълъс Хюбъл, потвърди подробностите.

Филмовата звезда притежавал къщата от пет години, купувайки я като част от споразумението за развод с четвъртата си жена. Планът бил съпругата да живее в нея, но тя променила решението си и се преместила в Колорадо с по-млад актьор, където звездата й купил ранчо. По съвет на бизнес мениджъра му къщата била дадена под наем. Оттогава трима наематели бяха живели в нея. Две млади семейства с „връзки в индустрията“ и, през последните двайсет и два месеца, Хюбъл.

Хюбъл се обадил неочаквано във фирмата, представил се за индивидуален инвеститор и показал банкова сметка, „предостатъчна да го приемем“. Платил наема за първия и последния месец и оставил депозит за щети под формата на запис на заповед за двайсет и четири хиляди долара.

Брокерката, все още кисела, че могат да я уволнят, обеща да изпрати по факса заявлението за наем на Хюбъл и всички останали документи в досието му.

— Време е да поговорим с Тони Манкузи — каза Майло.

Когато потеглихме към Холивуд, той се обади на Шон Бинчи.

— Забрави за дреболиите. Ето ти една истинска работа.

Той му продиктува подробно заповедта за ванилената къща и му каза името на един съдия, който да ускори нещата.

— Виж дали можеш да намериш скорошна снимка на Хюбъл. Мръсникът си променя външността, но може би ще открием някаква прилика… да, странно е. И за всичко си виновен ти, Шон… шегувам се. Добре се справи.

Майло си сложи ръкавици, подпря вратата на Манкузи на мястото й, излезе от сградата, запали цигара и се посъвзе. Извади жълтата лента от багажника.

Слънцето се показа иззад един облак. „Родни драйв“ изглеждаше почти красива.

Седях на бордюра и се опитвах да си прочистя главата. Пълна загуба на време, нито един от триковете ми не вършеше работа.

Тони Манкузи беше първото убийство в Холивуд за годината и Майло се обади на детектив Петра Конър. Тя беше на почивка в Гърция и партньорът й, Раул Байроу, извика оперативната група и съдебния лекар.

Байроу беше млад, ветеран от Афганистан, умен, внимателен и дяволски издръжлив. Той излезе от апартамента на Манкузи с безизразно лице, водеше си бележки, докато Майло разказваше, подръпвайки светлосинята си брокатена вратовръзка, която нямаше нужда от оправяне. Гъстата му черна коса, започнала преждевременно да посивява, беше фиксирана на мястото си с лак. Носеше безупречен тъмносин костюм, шит по поръчка. Хартиени калъфи предпазваха излъсканите му до блясък мокасини.

Когато Майло приключи, той каза:

— Нека да си го представя… Смятате, че Брайт, Хюбъл или както там го наричате, е бил тук и преди и е знаел, че задната врата обикновено е отключена. Или пък я е отключил, защото знае как се прави. Същата работа с достъпа до апартамента на Манкузи. Веднъж влязъл, прави това. На излизане среща съседката, преструва се, че търси Манкузи, и се измъква… звучи логично.

— Но?

— Мисля, че може да има и друго обяснение, Лу. След като Манкузи е оставил травестита, той се е срещнал с Брайт и са дошли тук заедно.

Майло се почеса по носа.

— Възможно е. Макар че Манкузи може да се е пазел от него.

— Ако Брайт и Манкузи са били наистина близки преди, Манкузи може да е дал ключ на Брайт. Може Брайт да е идвал тук, без да е преоблечен. Като се върна, ще потърся скорошна снимка и ще разпитам съседите.

— Както и да е влязъл Брайт, можем доста точно да определим времето. Видяхме Манкузи да си тръгва от Гордито около три без петнайсет, съседката е видяла фалшивата майка тук в шест и половина. Почти четири часа са достатъчно време да си свърши работата и да се изчисти.

— Прибира инструментите си в голямата кожена чанта, която съседката описа, и се измъква посред бял ден. Не се притеснява, защото прикритието му е идеално.

Байроу затвори бележника си.

— Старомоден костюм, с изключение на шала. Вътре имаше много кръв, но не забелязах петна от удари. А вие?

Майло поклати глава.

— Затова си мисля, че Манкузи най-вероятно е бил мъртъв, когато са го нарязали, Лу. Брайт може да го е удушил с шала и така да си е осигурил неподвижен труп за дисекция.

— При Шонски е използвал шала като реквизит. Намушкал я е до смърт. При всички жертви, за които знаем, оръжието е нож. Само че той променя самоличността си, така че може да променя и методите си.

— Внезапно удушаване на Манкузи не е лишено от смисъл — казах аз. — Тони беше едър мъж, което го прави труден за справяне. Освен това е внимавал, защото е знаел или подозирал на какво е способен Брайт.

Байроу каза:

— Промъкнал се е зад него, омотал е шала около врата му, избегнал е ожесточена борба. Всичко е станало тихо около три-четири сутринта.

Той пак се заигра с вратовръзката си.

— Първо мама, сега и сина. Зъб ли има на това семейство?

— Де да беше толкова просто, Раул.

— Психопатът, който върши добри дела, а? Той си въобразява, че помага, след това нещо в него се пречупва?

— Правенето на добрини е демонстрация на сила — казах аз. — Бил е жестоко дете, убил е собствената си сестра за финансова изгода, харесало му е да се прави на господ.

— Да създава правилата — рече Байроу. — Той решава кой, къде и кога. Но Манкузи си е отишъл, защото Брайт се е страхувал да не се разприказва.

— Така смятаме — рече Майло.

— Сервиран на чиния. Това е цяла нова вселена от зло.

Майло запали още една пурета. Вдиша дълго и издуха дим към небето.

— Ако ме е проследил, докато наблюдавах Тони, и ме е видял да вкарвам Таша в колата, това може да е подписало смъртната присъда на Тони. Защото Брайт е знаел, че Таша е била на купона, на който Тони се е оплаквал от майка си, и тази близост му се е сторила неудобна.

— Ако Брайт е следял Тони — казах аз, — вече е планирал как да се отърве от него.

Той изръмжа.

— Как ще си поделим работата? — попита Байроу.

— Манкузи е твой, останалото е моя грижа.

— Имаш ли проблем с разширяването?

— На кое?

Поредното подръпване на вратовръзката.

— Толкова много трупове за тия години и заподозрян, който е психопат. Ако някой предложи работна група, не виждам как ще го спрем.

— Ще направим каквото трябва, Раул — каза Майло.

— Междувременно работим с каквото разполагаме — рече Байроу. — Първо трябва да намерим травестита. Искаш ли да пратя хора при Гордито довечера?

— Нека аз да се заема с това, ти действай тук.

Байроу прехвърли няколко страници от бележника си.

— Значи знаем кой го е направил и може би поне отчасти защо го е направил и как го е направил. Остава ни само да намерим този алтруист.

По гладкото му лице бавно плъзна усмивка.

— Богата възрастна дама. Може би трябва да започна от женските клубове — бридж, бинго, чай, такива неща.

— Отминало поколение, Раул.

— Всъщност, Лу, в Пасадина и Сан Марино все още се занимават с чай.

— Там ли си израснал?

— Не, в източен Ел Ей — рече Байроу. — Майка ми чистеше по домовете в „Хънтингтън“.

Този път Таша хукна да бяга.

— Ох, браво — рече Майло, когато тя сви от „Санта Моника“ по „Ориндж“ и се шмугна в една алея.

Той изскочи от колата, а аз заобиколих откъм Мансфийлд. Когато стигнах до края на алеята, Таша тичаше към мене, спринтирайки на кльощавите си крака и надбягвайки с лекота препускащия тежко с отворена уста Майло.

С обувки в ръка и разкъсан чорапогащник.

Ръцете на Майло се размахваха във въздуха. Лицето му беше аленочервено.

Таша хвърли поглед назад към него и набра скорост. Видя ме. Погледна пак назад. Спъна се.

Просна се силно по гръб, а чантата й отхвърча на сантиметри от протегнатата й ръка.

Докато се изправи, Майло я достигна, гълтайки въздух. Обърна я по корем, претърси я набързо и я закопча, изръмжавайки й да не мърда. Грабна чантата и изсипа съдържанието й. Кърпички, презервативи, козметика и пакетче бисквити се посипаха по асфалта. Накрая се чу и издрънчаване, когато изпадна един бръснач със седефена дръжка.

Като все още дишаше тежко, Майло настъпи оръжието с все сила, разтрошавайки седефа в прахта. Рязко дръпна Таша и я изправи на крака.

— Идиот — каза той.

Тя се отпусна в хватката му. Лицето й се белеше. По дебелия слой грим бяха полепнали малки камъчета.

Тя започна да оформя нещо като усмивка.

Изръмжаването на Майло прекъсна това. Той я сложи на задната седалка на колата и използва колана да я ограничи допълнително.

Този път седна отпред.

Таша раздрънка белезниците.

— Можете да ги махнете. Няма да избягам, сър. Честна дума, сър.

— Ако още веднъж си отвориш устата… — тежко поемане на дъх, — … ще ти вържа и краката. — Към мене: — Участъка в Холивуд.

— Сър, няма нужда!

Майло толкова се напрегна за кислород, че тялото му се надигна от седалката.

Подкарах.

Таша каза:

— Поне ще се повозя. Обичам ги тия стари кадилаци. Какво, да не сте го конфискували от някой…

— Млъкни.

— Съжалявам. Сър?

— Ти глуха ли си?

Докато се спускахме от „Олтер терас“, Майло се обади по телефона и описа плана за наблюдение по-късно през нощта.

В Бийчуд Таша каза:

— Чувствам как апетитът ми се връща. Можете да ме оставите при „Баскин-Робинс“.

Преди Майло да успее да отговори, ни заслепиха фарове. От юг се изкачваше една кола. Майло избута Таша в храстите.

Фаровете стигнаха до кръстовището. Тъмен бус фолксваген, цветът му не можеше да се различи в мрака. Чу се стържещ звук, когато зави наляво към „Олтер“.

— Трябва да си смени маслото на скоростите — каза Таша.

Майло пристъпи напред, пресегна се към буса, докато завиваше, и почука по вратата до шофьора. Едната му ръка беше на кобура, другата размахваше значката му. Бусът спря рязко. Майло показа с жест да се отвори прозорецът.

Стъклото на седалката до шофьора се спусна ръчно. Ръката на шофьора остана на ръчката, когато се наведе към нас.

Млада жена на трийсетина години, с широко отворени от изненада очи и къса кафява коса. Бусът беше пълен с кашони.

— На тази улица ли живеете, госпожо?

— Аха. Някакъв проблем?

— Нищо тревожно. Познавате ли обитателите на къщата в края на улицата?

— По-скоро не.

— Не?

— Аз… тях ги няма.

— Често ли отсъстват?

Очите й се стрелнаха към задната част на буса.

— Аха.

— Всичко наред ли е, госпожо? — попита я Майло.

— Стреснахте ме. Трябва да тръгвам, полицай. Чака ме дете.

Като хапеше устни, тя запали двигателя, включи на скорост и рязко потегли, като почти премаза крака на Майло. Той отскочи назад, едва успявайки да не падне.

Загледахме се след буса, докато пъплеше нагоре по „Олтер“.

— На мене ли ми се струва, или това беше едно уплашено момиче? — каза Таша.

Чух боричкането, преди да го видя.

Таша потрепери и потърси опора в един клон. Листата се разшумяха.

— Стой и не мърдай — казах аз.

— Няма нужда да ме убеждавате, сър.

Последвах Майло нагоре по улицата.

На пет метра от къщата изникнаха и подробностите.

Майло беше стъпил здраво на земята и държеше деветмилиметровия си пистолет с две ръце. Оръжието беше насочено към усмихнатото лице на мъжа, който се наричаше Никълъс Хюбъл.

Бързо тичане нагоре по хълма, но от учестеното дишане нямаше и следа.

Хюбъл беше с блуза с дълбоко деколте, бели кюлоти, разкриващи космати глезени, червени пластмасови обици и червено червило. Двудневна набола брада и бабешки очила допълваха вида му.

Щеше да е тъпа шега, ако не беше ръката около врата на жената с късата коса, натискаща я назад, така че гърбът й се беше извил и очите й гледаха небето.

В другата ръка на Хюбъл малък черен пистолет беше допрян до капака на кашона.

Изглеждаше, сякаш е пробил картона — така беше забит в него.

Жената каза:

— Моля ви пуснете го. Не му остава много въздух.

— Добра идея, Дейл — каза Майло.

Хюбъл не отговори.

— Детето ми — рече жената, а Хюбъл увеличи натиска върху пистолета, забивайки го още по-дълбоко в кашона.

— Може би най-милостиво ще е да му пръсна малкото мозъче — рече той.

— Моля ви! — проплака жената.

В една от къщите надолу по „Олтер“ светна прозорец.

— Видя ли сега какво направи — каза Хюбъл и натисна толкова силно, че дулото потъна в кутията. Кашонът се размърда. Той го ритна. Отвътре се дочуха звуци.

Приглушен плач.

— О, боже, моля ви, моля ви, умолявам ви — извика жената.

Хюбъл заглуши гласа й с едно движение на ръката.

— Лоша идея, Дейл — каза Майло.

— Пълен съм с идеи — каза Хюбъл със странен, безучастен глас.

— Извикал съм подкрепление, Дейл. Най-добре е сега да оставиш оръжието.

— Дейл? — каза Хюбъл. — Този пък кой е?

Виковете от кутията станаха по-силни. След това — кашляне.

— Не може да диша! — каза жената.

— Животът е преходен — рече Хюбъл. — Кара ни да ценим онова, което имаме.

— Моля ви! Само на две годинки е!

Майло направи една крачка към него. Хюбъл пак ритна кашона.

Майло се доближи още малко.

— Промъкни се още малко — каза Хюбъл — и ще направя бам-бам на Бам Бам.

— Емилио — каза жената. — Има си име.

— Само по-кротко — рече Майло.

— Добра идея — каза Хюбъл. — Мек съм като захарен памук. На някой да му се играе на думи?

Жената изхлипа.

— Всеки момент ще са тук, Дейл — каза Майло.

— Хайде да не се обиждаме — каза Хюбъл, — знам, че си сам и нямаш радиостанция.

— Обадих се по телефона, Дейл.

Бързо движение на ръката. Жената изохка.

— Шшт, тихо — каза Хюбъл. — Вярвам в щастливия край, а ти, чикита?

— Да, да, моля ви, пуснете го…

— Явно понятията ни се различават.

— Не искам да те обиждам — каза Майло, — само че…

— Твоето присъствие ме обижда. — Пистолетът се заби по-дълбоко в кашона.

— Хубав тоалет — каза Майло. — Къде си шиеш?

Хюбъл зяпна. Ръката с пистолета се отпусна за секунда.

Изскочих с вик:

— Не мърдай, пусни оръжието!

Или нещо подобно, не помня.

Главата на Хюбъл се завъртя рязко към мен, отпускайки хватката си достатъчно, за да успее жената да извие глава малко по-надолу.

Тя го захапа за ръката.

Той я изтръска и каза:

— Чао, Емилио.

Майло изпразни пистолета си.

Хюбъл остана неподвижен за миг. Вдигна ръце във въздуха, сякаш се предаваше. Падна.

Една от обиците му отлетя като парче маникюр.

Жената се хвърли към кашона, успя да го задържи. Откъсна капака с вик.

Измъкна отвътре разплакано бебе, размахващо ръце, и го притисна към гърдите си.

Хюбъл издаде някакъв кратък писклив звук.

Когато детето се поуспокои, жената отиде до тялото на Хюбъл и го изрита с всичка сила.

Жената се казваше Фелисия Торес и беше на двайсет и осем години. Съпругът й, градинар, който следваше биология вечерно, беше изпратен в Ирак с Националната гвардия преди три месеца. Без дохода на Стюарт спестяванията на младото семейство бързо се изчерпали и Фелисия започнала да си търси временна работа. Липсата на компютърни умения ограничавала възможностите й за работа в офис и тя снижила критериите си.

Няколко възможности за чистене на офиси в града пропаднали, тъй като цялата заплата отивала за детегледачка.

Обявата в интернет за „двудневно почистване на дома“ в Брентуд изглеждала обещаваща. Страхотен квартал, „щедро заплащане“, а и мъжът, който отговорил на телефона, звучал приятелски.

Щедрото заплащане се оказало двайсет долара на час — много повече, отколкото се надявала Фелисия. Когато „Ник“ веднага й позволил да вземе Емилио със себе си, това решило нещата.

Хюндаят й бил в сервиза, така че се наложило да вземе автобус от гарсониерата си във Венис и да върви дълго по „Сънсет“, бутайки количката с Емилио. Улицата била трудна за намиране, а нямало тротоари, така че количката много подскачала, но това пък приспало Емилио.

Когато накрая намерила къщата, разбрала, че е извадила късмет. Голяма и прекрасна, като излязла от списание. Отпред имало лъскав лексус.

Почукала на вратата и същият приятен глас казал: „Отворено е, влизайте“.

Ник бил също толкова приятен и на живо, висок, доста добре сложен. Изглеждал добре, както изглеждат богатите хора на средна възраст.

Връчил й една стодоларова банкнота. „Това ви е авансът, следете си часовете и ще ми кажете, когато трябва да ви дам още.“

Къщата била още по-голяма, отколкото изглеждала отвън, с тавани като в катедрала и бели стени. Искрящо бели даже без осветление. Сигурно щяла да е приятна, като се обзаведе.

В момента, за учудване на Фелисия, тя била съвсем празна. И изглеждала много спретната и чиста. Парите обаче си били на Ник, а стоте долара в джоба й били приятно усещане.

Емилио още спял и Фелисия се огледала къде да остави количката. Ник се усмихнал, прошепнал: „Сладур“, и я завел в една стая отзад, в която бил сложил бебешка кошарка и играчки. Невероятно. Когато опитала да му благодари, той само свил рамене, взел количката и я закарал в един ъгъл.

Слънчевата светлина, нахлуваща през един голям безупречно чист прозорец, превръщала участъци от дъбовия паркет в злато. Върху Емилио не падали отблясъци — Ник бил закарал количката в хладен и сенчест ъгъл, толкова бил внимателен. През прозореца Фелисия видяла пищна градина с тропическа зеленина и син басейн. Тя се зачудила какво ли би казал Стюарт за растенията. На нея й изглеждали наред, но тя не била особено претенциозна.

Хубави играчки, някои още били в кутиите си. Ник се засмял.

— Не мога да повярвам, че сте си направили труда, сър.

— Не е кой знае какво, Фелисия.

Нарекъл я по име, сякаш се познавали отдавна.

— За мене определено е. Това сигурно струва…

Ник сложил пръст на устните й.

— Най-важното е, че щом се събуди, ще е във възторг.

— Със сигурност, точно такива обича… вие имате ли деца, сър?

— Още не. Отидох в „Тойленд“ и разпитах продавачката.

— Това е толкова…

— Фелисия, ако никой не си даваше труд, светът щеше да е едно много тъжно място… хайде, нека да ти покажа какво има да се свърши. По всяко време, когато решиш да видиш малкия човек, заповядай.

Фелисия усетила, че очите й се насълзяват. Може би Ник почувствал емоциите й.

— Обичам да помагам — казал той. — Всъщност е малко егоистично. Кара ме да се чувствам добре.

Прекарах по-голямата част от следващия ден в Западния педиатричен медицински център, слушайки Фелисия Торес и направлявайки я през болничната система. Наблюдавах и Емилио.

Момченцето се беше вкопчило в майка си, безмълвно и напрегнато.

Физически беше добре според доктор Рубен Ийгъл, стар приятел и шеф на отделението за външни пациенти. Решихме, че Рошел Кислър, блестящ млад психолог, която беше моя студентка навремето, ще е най-подходяща за в бъдеще.

Представих и двамата на Фелисия, останах при нея, когато си тръгнаха, и я попитах дали иска да поговорим за още нещо.

— Не… толкова съм уморена.

— Има ли някой, който да остане с вас?

— Майка ми — отвърна тя. — Живее във Финикс, но ще дойде, ако я помоля.

Набрах номера и останах при нея, докато говореше. Тя затвори и се усмихна уморено.

— Утре ще е тук.

— Имате ли нужда от някого дотогава?

— Не, ще се оправя… много мило от ваша страна.

— Всички сме тук, за да ви помогнем.

Тя започна да трепери.

— Какво има?

— Начинът, по който го казвате, доктор Делауер. Да помогнете. И той се преструваше така. Що за гадна шега беше това?

Не отговорих.

— Никога не съм му вярвала, докторе. Още от първата минута, когато го видях.

Два дни след спасяването на Фелисия и Емилио Торес извикаха Майло в кабинета на шефа, като той реши, че ще го похвалят.

Тази сутрин и двамата бяхме в патологията и аз останах с него за краткото пътуване до Паркър сентър.

На патолога беше поръчано да извърши психологическа аутопсия и той искаше професионалното ми мнение за психологическите мотиви на Ансел Брайт-Дейл, свързани със самонараняването му, хормоналните манипулации и пристрастеността към „зловещ алтруизъм“.

Изсипах куп професионален жаргон, от който всички останаха доволни.

Майло паркира на служебния паркинг на управлението и каза:

— Защо не се качиш, Негово величество сигурно ще ти се зарадва.

— Ама не си сигурен?

— Той е човек на настроенията.

— Благодаря, ще подишам малко въздух.

Той влезе в сградата, а аз тръгнах да се разхождам. Нямаше кой знае какво за разглеждане, но есенният въздух беше чист като за центъра на Ел Ей, а бездомниците по пътя ми бяха спокойни.

Половин час по-късно пак бях пред сградата на управлението, а Майло крачеше отпред.

— Отдавна ли ме чакаш?

— Двайсет минути.

— Кратка среща — казах аз.

— Другите трупове, за които претендираше Къз Джаксън, се разпаднаха на прах и единственото, което спира Тексас да не опече копелето, е Антоан. — Той изпъна пръст и свъси вежди. — „Направете нещо, лейтенант.“

— И нито дума за Брайт?

— „Мръсният травестит си получи заслуженото.“

Мъжът се казвал Хауърд Ингълс Зинт.

Известен още като Флойд Купър Зинт. Или Зейн Лий Купър. Или Хауърд Купър Сейдър.

Преди шестнайсет години той бил „най-добрият търговец на Западния бряг“ на „Младежи в действие“. Закритата преди повече от десет години фирма се оказа измама, събираща пари за абонаменти, които не се доставят.

Зинт пристигнал в Лос Анджелис през май след кратък престой в Тъксън, и започнал да наема ученици от местните училища. Подбирал предимно деца от малцинствата, използвайки расистката логика, че тъмната кожа означава бедност, а бедността е отлична мотивация. Когато Антоан, Уил и Брадли се срещнали със Зинт, той бил трийсет и пет годишен омайник, описващ сам себе си като „бивше колежанче“, в състояние да продаде всичко.

В момента беше затворник на средна възраст в затвора с повишена сигурност във Флорънс, Колорадо. От полицейската снимка гледаше изпито привидение с побеляла брада и мъртви очи. Двайсет и три часа на денонощие в килията имат такъв ефект. Особено ако ти остават деветдесет и две години от стогодишната присъда за отвличане, побой, нараняване и малтретиране на безброй деца.

Преди шестнайсет години Зинт още не бил прибягнал към жестокост, а само прелъстявал плячката си с пари и обещания за видеоигри, маратонки и готини спортни стоки. За по-големите момчета — срещи с „готини гаджета“.

Всичко в Ел Ей започнало много просто — Зинт подбрал трите засмени чернокожи момчета на един ъгъл, описал им маршрутите и ги събирал в края на смените им. Дал им пари в аванс, макар че било в нарушение на правилата.

След като доверието било изградено, той започнал да ги взима по-рано, един по един, и да ги води на място, където ги чакали ледена бира, току-що свити цигари джойнт и хапчета, които били само „за отпускане“, по думите на Зинт.

Раздадени били още пари, след това Зинт пуснал музика на един касетофон и с усмивка наблюдавал как момчета се „замайват“.

— Имам предвид — каза Брадли Мезонет, — че дори и сега не съм сигурен дали се е случило. Макар че не, знам, че се случи. Може би сам никога нямаше да стигна до това заключение, не знам, наистина не знам.

— Но когато Уил ти е казал… — вметнах аз.

— Каза ми, след като се опита да скочи от мостика на Лонг Бийч. Втория семестър в колежа. Дръпнах го назад, сбихме се, винаги е бил едър. Попитах го защо, по дяволите, иска да го направи? Тогава той ми каза.

Дълбоко поемане на въздух.

— Аз му спасих живота, а той какво направи, като свърши да приказва? Дръпна се и ме удари. — Той потърка челюстта си. — Питам го: „Човече, какво ти става?“. Той казва: „Ти ми съсипа живота, не си струва да живея“.

Брадли Мезонет избърса очи.

— Голям човек, а плаче като малко дете.

— Казал ти е какво е направил с него Зинт и ти си си спомнил — рекох аз.

— Винаги съм го знаел, просто го държах зад… някаква завеса. Като слушах Уил, нещо се събуди в съзнанието ми… дръпна завесата. Сякаш вече беше все едно.

— Каза ли на Уил? — попитах аз.

— Тогава не, по никакъв начин, беше много… съкрушително. Бяхме в сесия. Уил беше в депресия през цялото време, ползваше записките ми, преписваше на изпита по английски. Много беше зле. И да, депресията започна след Тоан, веднага след това, трябваше да направя връзка, но…

— Накрая си разказал на Уил какво се е случило с тебе.

— Да. — Той поклати глава. — И двамата бяхме смазани. Уил не се примири. Аз се примирих. Той преписваше от мене на изпитите и стана порядъчен човек. — Вдигна ръце над главата си. — А ето ме мене.

— Виж сега, Брадли — рече Майло. — Ти си добър човек.

— Да бе, светец съм.

— Какво стана с Тоан?

— Какво стана ли? Тръгна със Зинт и не се върна. Качи се в буса на Зинт и бусът потегли. Което беше различно от друг път, обикновено Зинт паркираше на някоя тиха улица и правеше купона на място. Бусът беше домът му — вътре имаше всякакви домакински неща. Храна, пиене, книги, игри, всякакви боклуци.

— А този ден Зинт е изневерил на стила си и е потеглил, така ли?

— Не ме питайте къде е отишъл, задавам си този въпрос от шестнайсет години.

Мезонет скочи, обиколи стаята, заби глава в един ъгъл и остана така известно време. Когато се върна при масата, отпусна глава и затвори очи.

Устните му се раздвижиха. След малко от тях излезе звук.

— Първия път.

— Първия път, когато Тоан се е качил в буса ли? — попитах аз.

Кимване, главата му се отърка в масата.

— Тоан не му вярваше. Тоан беше по-умен от нас. Но този ден…

Стисна здраво очи.

— Боже, толкова е… — Той замахна с ръка над бузата си.

Майло го докосна по рамото.

— Правилно постъпваш.

Мезонет се изправи в стола си и се загледа някъде далеч напред. Хлътналите му бузи потреперваха. Очите му бяха зачервени и влажни.

— Тоан се качи, защото ние му казахме, че е готино. Зинт ни плати петдесет кинта да убедим Тоан, че е готино. Уил не искаше да си признае какво се е случило с него, аз също. Казахме на Тоан, че е готино да се качи, той го направи, а ние никога повече не го видяхме и сега никой няма да ми прости.

Робин работи цяла нощ и мандолината беше сглобена и лакирана шест часа преди срещата с клиента й.

Тя я загърна в зелено кадифе и я отнесе на масата в трапезарията.

— Великолепна е — казах аз.

— Току-що се обади, звучеше мрачно.

Беше се изкъпала, подсушила къдрите си с кърпа, без грим и с една кафява рокля до коленете, която не бях виждал от години.

— Знам — каза тя.

— Какво знаеш?

— Одри едва ли би облякла подобно нещо.

Заигра се с косата си.

Сварих кафе.

— Безкофеиново, нали? — попита тя.

Опитах се да я разсея с гатанки.

С каква кола ще се появи?

Отворих сайта му в интернет. На трийсет и три години, завършил „Станфорд“, неженен, собственик на състояние в размер на четиристотин седемдесет и пет милиона долара.

— Там някъде си го представях — каза Робин.

— Значи каква ще е колата?

— Кой знае?

— Ти например, русокоске?

Бланш погледна нагоре и се усмихна.

— Всичко може да е — каза Робин. — От едната крайност в другата.

— Тоест?

— Ферари или хибрид.

„Бентли или бус фолксваген“, помислих си аз.

Кафемашината избипка. Сипах две чаши. Тя отпи и промърмори:

— Такава шушумига съм.

След това стана и вдигна щорите на дневната.

— Хубав ден — каза тя. — Можем да чакаме и навън.

— Искаш ли си кафето?

— Моля?… А, да, разбира се, благодаря ти.