С благодарност и признателност към читателите на ръкописа, които ми помагаха и ме напътстваха в трудния период, особено Джан Дънлоп, Алън Фишър, Стела Греъм и Стив Хърт. Благодарен съм и на моята редакторка Нанси Уебър и на многото читатели, чиито хартиени и електронни писма са неизчерпаем източник на вдъхновение.

Паракс Ловеца открай време презираше суетността у другите. Но вече знаеше колко неусетно може да се прокрадне тя в човешката душа. И тази мисъл беше студена и хапеща като вятъра, който налиташе откъм заснежените върхове на планината Друаг. Паракс извади от дисагите вълнена шапка и покри с нея оредяващата си коса. Старите му очи се загледаха нагоре към Кайр Друаг, най-стария връх, но вече не различаваха нито острите назъбени ръбове, нито далечните борови гори. Сега можеше да види само мъгливата белота на върховете под ярката размита синева на небето.

Уморената кобила се препъна и старецът се хвана припряно за лъка на седлото. Потупа животното по шията и дръпна кротко юздата. Кобилата беше на осемнайсет години. Доскоро беше силна и на нея можеше да се разчита. Но не и днес. И за нея това преследване се оказваше непосилно.

Старецът въздъхна. На трийсет беше в разцвета на силите си, един от най-умелите следотърсачи във всички земи на народа келтой. Не беше склонен да се хвали, защото си знаеше, че по рождение е надарен със зорки очи и проницателен ум. А баща му също беше великолепен ловец и следотърсач, обучи го добре. На пет години Паракс вече можеше да разпознава следите на над трийсет вида животни: скокливата видра, топуркащия язовец, хитрата лисица и още много други. Дарбата му изглеждаше едва ли не мистична. Някои казваха, че успявал да прочете живота на човек по стръкче трева, смачкано от тока на ботуш. Дрънкаха врели-некипели, разбира се, но Паракс само се подсмиваше на такива приказки и не откриваше зародиша на суетността в тази усмивка. Все пак беше вярно, че имаше способността да научи много за човек от следите му, от останките на бивака и накладения огън — всичко това показваше колко познава и разбира дивата природа, колко често и задълго дава отдих на коня си, колко бързо може да се движи, колко търпелив е в лова. Така опознаваше характера му, а когато Паракс успееше да разбере що за човек преследва, го намираше всеки път, колкото и майсторски онзи да прикриваше следите си.

Докато навърши трийсет и пет, славата му стигна и до земите на племето пердии, чийто крал Алеа го нае. Но и тогава Паракс не допусна прекомерната гордост да стане една от чертите му. На петдесет вече служеше на крал Конавар и си позволяваше само спокойно удовлетворение от постигнатото — или поне му се струваше, че е така. Очите му бяха загубили мъничко от зоркостта си, но все още разгадаваше следите толкова умело, че околните бяха готови да го сметнат за магьосник. Дори на шейсет си оставаше не по-лош следотърсач от всеки друг, защото натрупаният огромен опит му даваше предимство над по-младите. Или поне така му се струваше, а всъщност от покълналото семе на суетността в душата му незабелязано бе пораснал бурен. А сега имаше повече от седем десетилетия зад гърба си и знаеше, че от няколко години не е ненадминат. Дори вече не беше добър в занаята. И тази увереност го уязвяваше, но не колкото самолюбието, заставило го да отрече истината дори пред човека, когото обичаше повече от всички останали — краля.

Паракс служеше на Конавар от почти двайсет години — още от деня, когато младият воин го спаси от робските пазари на Каменград и се върна с него в земите около планината Друаг. Яздеше до Конавар и когато той стана леърд, после боен предводител, а накрая и първия Върховен крал от няколко столетия. Паракс беше до него и в онзи кървав ден на Когдънско поле, когато непобедимата армия на Каменград бе смазана от мощта на Железните вълци, водени от Конавар. Потръпна. Крал Конавар му се доверяваше… а накрая трупащите се години и немощ го подтикнаха да злоупотреби с това доверие.

— Намери онзи момък Бейн — каза му кралят, — преди преследвачите да го убият… или той да ги убие.

Паракс се бе взрял в разноцветните очи на Конавар — едното зелено, другото кафеникаво-златисто. Копнееше да признае истината, просто да каже: „Вече не ме бива, приятелю. Не мога да ти помогна.“

Не се престраши. Думите заседнаха в гърлото му, забили нокти на лъжлива гордост. Той беше сред най-доверените съветници на краля. Той беше Паракс — най-великият ловец в познатия на този народ свят, жива легенда. Щом кажеше истината, щеше да се превърне в безполезен старец, който ще бъде пренебрегнат и забравен. Само склони глава смутен и потегли от Старите дъбове с бушуващи в душата му угризения, налегнат от бремето на уплахата. Слабеещите му очи не разчитаха следите и той по неволя вървеше дни наред по дирите на преследвачите с надеждата, че те ще го отведат при младия беглец.

Така си навлече последното унижение. Изгуби следите на потерята. Двайсет ездачи!

Тогава от очите му потекоха горчиви сълзи. Някога би могъл да проследи и лястовица в полет, а сега не намираше следите и фъшкиите на двайсет коня. Следваше дирите им на половин час път зад тях, но задряма на седлото. Уморена и жадна, кобилата бе надушила вода и се отклони на изток. Паракс се сепна, когато животното започна да се катери по стръмен склон с израснали нагъсто дървета. Старецът едва не се свлече от седлото. Плътни облаци закриваха слънцето и той изобщо не знаеше къде се е озовал. Животното го отнесе при бълбукащ поток и Паракс стъпи на земята. Гърбът го болеше, устата му пресъхваше. Коленичи, загреба вода в събраните си шепи и утоли жаждата си.

— Доживях да стана безполезен — промърмори на глас. Кобилата изцвили тихо и тропна с копито. — Знаеш ли на колко години съм? — обърна се той към нея. — На седемдесет и две. Веднъж преследвах грабител цели три седмици. Спипах го сред голи скали на един хребет. Кралят ми плати двайсет сребърника и ме обяви за Принца на следотърсачите.

Свали старата вълнена шапка и изми лицето и брадата си. Огладняваше. В раницата му имаше парчета пушен бекон, увити в тънък плат, черен хляб и малка пита сирене. Искаше да извади храната и да накладе огън, но слънцето се показа между облаците в късния следобед, Паракс седна и задряма, опрял глава на един гладък камък.

Сънуваше по-добрите времена преди да се размъти зрението му, дните на смях и радост, след като младият крал прогони войниците на Каменград от северните земи. Смях и радост… но не и за самия крал. Краля-демон, така го наричаха заради свирепостта му, а и защото хората помнеха страшното му отмъщение, след като неговата съпруга бе убита. Тогава Конавар беше леърд само на племето риганте. Сам изтри от лицето на земята селото на убийците, опожари го цялото, уби мъже, жени и деца. След онзи ден Паракс не чу нито веднъж смеха му, не видя веселие в очите му.

В съня му кралят стоеше под луната на крепостната стена в Старите дъбове. Но този път около тях двамата се рееха призраци — млада тъмнокоса жена с бледо лице и великан със сплетена руса брада. Те протягаха ръце към краля и белязаното му лице побеля, щом ги зърна. Паракс познаваше и двамата, чиито духове виждаше. Убитата Тей, жената на Конавар. И неговият пастрок Руатан.

— Ти не изпълни обещанието си, съпруже — промълви призракът на Тей.

Конавар наведе глава.

— Толкова се срамувам, Тей…

— Ще ме заведеш ли да се разходим с коне?

Конавар изстена и се смъкна на колене. Паракс стоеше безмълвно до него — знаеше причината за терзанията му. Конавар бе обещал на Тей да се разходят до едно езеро, но на връщане към дома си бе срещнал жена, която обичал някога. Ариан го омаяла и той легнал с нея. А след няколко часа в Старите дъбове научил, че Тей излязла с Руатан и била убита, когато ги нападнали от засада мъже, които имали кръвна вражда с Руатан. Конавар не вдигаше глава. Огромният силует на Руатан надвисна до него.

— Кон, няма нищо по-важно от семейството. Мислех, че поне на това съм те научил.

— Научи ме. Никога не съм го забравял. Грижех се за Крилото, за Бран, за мама.

— А за Бейн?

Лицето на Конавар се изопна от гняв.

— Съжалявам за това, но не можех да понеса мисълта, че ще видя отново Ариан. Моята страст към нея погуби Тей… и съсипа живота ми!

— Ти сбърка, Кон. Случва се на всеки. Но Бейн нямаше никаква вина, а възмъжа без баща до себе си. Видя как смазаната му от мъка майка изнемощя и умря в самота. Момчето имаше право да очаква повече от тебе, Кон. Трябваше да го признаеш за свой син. Никога не е имало съмнение, толкова прилича на тебе — дори с тези негови очи, златисто и зелено. Но ти странеше от него, затова и всички останали му обърнаха гръб.

Видението изглеждаше толкова истинско, че Паракс понечи да докосне рамото на краля, прегърбен под товара на скръбта и срама. Но гледката избледня, за миг вместо хората зърна горичка, вятър полюшваше клоните. И само за един удар на сърцето пред погледа му се мярна стояща наблизо забулена жена. Подпираше се на жезъл. Огромен черен гарван прелетя от висок клон и кацна на рамото ѝ. Паракс се смръзна от ужас. Знаеше, че вижда страховитата Моригу от сидите, богиня на зли пакости и гибел.

Сепна се с вик. Усещаше колко лудешки бие сърцето в гърдите му. Огледа дърветата наоколо, но нямаше нито забулена жена, нито гарван. Надуши миризмата на цвърчащ бекон и му се стори, че още сънува. Изви глава и видя мъж, приклекнал до огън. Държеше над пламъците тиган с дълга дръжка. Мъжът го погледна и се ухили.

— Мъчеше те лош сън, старче — каза приветливо.

Притъмняваше, вятърът носеше студ. Паракс се примъкна до огъня и загърна зеленото наметало по-плътно около кльощавите си рамене. Взря се напрегнато в младежа. Нямаше брада, дългата му руса коса беше вързана на тила, от дясното слепоочие висеше тънка плитка, каквито имаха Морските вълци. Светлозелена ловджийска риза, елек от тъмнокафява кожа, панталон от еленова кожа и ботуши за езда до коленете. Не видя меч, но момъкът обръщаше парчетата бекон с ловджийски нож от ярко желязо.

— Ти си Бейн, Вълкоглавия — каза Паракс.

— А ти си Паракс, Кралския ловец.

— Да, аз съм… и се гордея с това.

Бейн прихна.

— Казват за тебе, че си най-великият следотърсач.

— Да, така казват — съгласи се старецът.

— Но вече не си, Паракс. — В усмивката на младежа имаше съчувствие. — Наблюдавах те. Пресече дирите ми три пъти през последните два дена. Третия път оставих дълбока следа, за да я видиш, а ти мина направо през нея.

Паракс се взря отблизо в него. Сега виждаше и разноцветните очи — зелено и кафеникаво-златисто. „Същите като на баща му. Същите като на краля.“ Този момък изглеждаше твърде зрял за седемнайсетте си години, прекалено корав и опитен.

— Намислил си да ме убиеш ли? — попита старецът.

— Това ли искаш?

— Ако го направиш, би имало чудата справедливост — подхвърли Паракс. — Срещнах баща ти за пръв път, когато беше горе-долу на твоята възраст. Дойде да ме убие. Преследвах го много дни с отряд воини от племето пердии. Ама че хитрец се оказа — уби седмина от преследвачите. Направи всичко по силите си, за да ме отклони от следата. Много находчив младеж. Проследих го по камъни и по вода. Веднъж едва не ме заблуди. Следите му се изгубиха под клона на стар дъб. Издърпал се нагоре, изтичал по клона и скочил в короната на близкото дърво. Но тогава не бях стар и безполезен. Открих го.

— А той защо не те уби?

Паракс сви рамене.

— Не знаех и тогава, не знам и днес. Хапнахме заедно и той си тръгна, за да се присъедини към армията на Каменград. Когато се срещнахме отново, той вече беше мъжът, убил краля на пердиите, а аз бях вързан и щяха да ме пратят при робите, дълбаещи земята в рудници. Той ме позна и ме спаси. И сега седя до сина му. Е, ще ме убиеш ли?

— Нямам причина да те мразя, старче — каза Бейн. — Склонен съм да те оставя жив.

— Щом е тъй, дай и на мен от този бекон, иначе може да умра от глад.

— Разбира се. Храната си е твоя.

Младежът набоде парче с ножа си и подаде тигана на Паракс. Нахраниха се в мълчание. Беконът беше вкусен, но се оказа леко пресолен и старецът отиде при потока да пийне вода.

— Как се изплъзна на потерята? — попита, когато се върна при огъня.

— Не беше трудно. Не горяха от желание да ме намерят. Не ги виня за това. Повечето са женени и не им се иска да оставят млади вдовици.

— Ти си много наперено копеле! — сопна се ловецът.

— Такъв съм си. И много ме бива с меча и ножа. Сражавал съм се, Паракс. Два пъти срещу Морските разбойници и три пъти срещу непрокопсаници, изгонени от племето норвии. — Чукна с пръст по широката златна гривна на лявата си ръка. — Чичо Брефар ме награди с това за проявената доблест. Трябваше кралят да ми връчи наградата… но щеше да е доста неудобно.

Паракс долови надигащия се гняв в гласа му и реши да говори за друго.

— Ти защо ми позволи да те намеря?

Бейн се засмя.

— Не си ме намерил. Аз те намерих. Съжалих те. Сигурно е тежко да загубиш уменията си.

— Така си е. Съмнявам се обаче и ти да доживееш времето, когато ще научиш колко е тежко. Е, защо поиска да говориш с мен?

Младежът не отговори веднага. Занесе тигана при потока, изми го, изтърка го със стиска трева и го прибра в раницата на ловеца. После се излегна до огъня.

— Загложди ме любопитството. Знам защо ме подгониха хората на чичо Брефар. Но не разбирах защо кралят е пратил своя следотърсач подире ми. Нито пък защо не си тръгнал с потерята.

— Кралят не желае смъртта ти — натърти Паракс.

Бейн се изсмя презрително.

— Тъй ли било? Моят баща не желаел смъртта ми. Трогнат съм. През целия ми живот не е говорил с мен… освен след победата ми в надбягването на Белтин, когато ми даде наградата. „Добре се справи.“ Това са думите, които чух от баща си за седемнайсет години. И сега трябва да повярвам, че се е загрижил за добруването ми, а?

— Не мога да говоря от негово име. Той ме помоли да те намеря. И ми заръча да ти дам кесия злато.

— Кесия злато? Колко мило!

Бейн се изплю в огъня.

— Той е добър човек — тихо каза Паракс.

— Внимавай, старче — предупреди го младежът. — Не съм от най-търпеливите. Едва пет дни минаха, откакто убих двама. И да добавя трети към тях, съвестта няма да ме мъчи.

— Както чух, те са говорили гадости за твоята покойна майка, после решили да те причакат, защото си ги набил. Ако беше застанал пред съда, няма съмнение, че щеше да бъдеш оправдан.

— И тази кесия злато ли трябва да ми помогне пред съда?

— Не — завъртя глава ловецът. — Златото ще ти бъде от полза, когато напуснеш земите на риганте. Убитите от тебе мъже бяха сродници на пълководеца Фялок. И той се закле в кръвта им, че ще излезе в двубой срещу тебе. Кралят не иска никой от вас двамата да пострада.

Бейн се разсмя весело.

— Тоест той не иска вуйчо Фялок да умре, така ли?

— Ако е искал да каже това, щеше да го каже — сопна се Паракс.

— Одобрявам предаността — сподели Бейн. — Не че знам от собствен опит какво е някой да ти бъде предан, но ми харесва. Затова ще те оставя жив и ще взема кесията. — Гласът му стана по-рязък от сдържаната ярост. — Но може и да не си тръгна. Може да остана и да се бия с Фялок. За да го заколя пред очите на краля.

Старецът помълча, после каза:

— Рядко съм срещал хора с толкова неизчерпаем гняв. Тъжно ми е, Бейн, да те виждам такъв. Фялок е твърдоглав мъж. И страховит боец. Но по-важно е, че той е женен за сестрата на твоята майка. Как мислиш, дали духът на майка ти ще се радва, ако види бащата на нейните племенници посечен от нейния син?

— Не… Няма да се зарадва — призна младежът и гневът му се укроти. Паракс видя в очите му печал вместо гаснещата свирепост, без която изглеждаше много по-млад. — Ще те пощадя. Ти познаваше ли майка ми?

— Не. Само съм чувал за нея.

— И какво означава това? — ледено попита Бейн.

— Означава, момко, че знам какво се е случило. Тя е била първата любима на Конавар, но се е омъжила за друг, защото помислила, че Кон ще умре. Но не живяла дълго със съпруга си.

— Не извъртай, дърт мръснико! Не е живяла дълго с мъжа си, защото Конавар я насилил и съм се родил аз. И я зарязал опозорена. Повече не ѝ продумал. Съсипал ѝ живота, тя умря съкрушена. Като сме започнали, поне да кажем всичко.

— Това изобщо не е всичко, но аз съм чужд човек и няма да споря с тебе. Все пак ще те попитам: твоята майка казвала ли е някога, че Конавар я е насилил?

— Не беше нужно да го казва.

Паракс въздъхна.

— Отдавна съм се убедил, че хората вярват в това, в което им се иска да вярват. За това също няма смисъл да се пререкаваме. Време е да си вървя.

Старецът отиде при кобилата, отвори дисагите, извади кесията и я подхвърли на младежа. Бейн се подсмихна.

— Сега можеш да се върнеш при краля и да му кажеш, че неговият стар ловец още е най-умелият в този свят. И е намерил Вълкоглавия, макар че никой друг не е успял.

— Ще му кажа истината… и повече няма да изляза на лов.

— Е, щом ще бъдеш прям — подхвана тихо Бейн, — кажи му и че винаги съм го мразел и някой ден ще изтръгна злото му сърце от гърдите за това, което причини на майка ми.

— Трябва да си изключителен боец, за да победиш Фялок — увери го Паракс. — Но за да убиеш Конавар, трябва да си най-способният боец, който се е раждал някога. А ти не си, момко. Не се заблуждавай.

— Може и да бъда при следващата ни среща — отвърна младежът невъзмутимо.

Паракс се качи уморено на седлото.

— Не ми се вярва. Бейн, може да съм стар, може да съм загубил зоркостта на очите си, но умът ми открива истината със същата лекота както преди. Защо не изчака да те съдят, за да бъдеш оправдан? А щом си решил да побегнеш, защо остана по тези хълмове, за да си играеш на котка и мишка с преследвачите?

— Защото съм свободен човек и живея както си искам.

— Не. Защото копнееш всичко да свърши — възрази Паракс. — Тежи ти скръбта, че загуби майка си, и не можеш да понесеш, че цял живот те отхвърлят и пренебрегват. Чакаш смъртта. Може би дори я желаеш. Затова се надявам да заминеш оттук и да се усъвършенстваш. Защото имаш същите заложби за величие, каквито имаше Конавар. И аз също като него не искам да видя смъртта ти.

Смуши с пети кобилата и се отдалечи от поляната.

На петия ден навлязоха в земите на южните риганте — обширна хълмиста равнина, която сякаш се простираше в безкрая пред тях. Бануин не се озърташе да търси с поглед Кайр Друаг, от който вече го деляха над двеста мили. Продължиха на юг още десет дни, нощуваха в по-големи или по-малки села. Винаги ги посрещаха приветливо, защото всички от племето нямаха търпение да научат някакви вести за Конавар, краля-демон. Подготвя ли се да настъпи на юг и да разгроми армиите на Каменград и онези изменници от племето сени? Оженил ли се е, има ли наследник? Бануин не беше словоохотлив, но Бейн беше великолепен разказвач и чудесен певец — сядаше с домакините вечер, за да споделят пиво и преувеличени истории, а накрая да подхванат весели и войнствени песни. Нито веднъж не спомена, че е син на Конавар, и не говореше непочтително за краля пред тези непознати. Бануин му се чудеше и накрая една сутрин, когато потеглиха от поредното село, не сдържа изненадата си.

— Имам причини да го мразя — отвърна необичайно сериозно Бейн. — Но той е спасил тези хора, когато Валанус е повел своите Пантери на север. Тъкмо Конавар и Железните вълци са смазали враговете и са ги прогонили обратно в земите на сени. Това не мога да отрека. А моята омраза засяга само мен.

На осемнайсетия ден стигнаха до река Уир и изминаха следващите двеста мили в голяма плоскодънна лодка. Дните по реката се изнизваха приятно. Отначало Бануин се страхуваше от четиримата лодкари, които приличаха на главорези. Бейн се присмя на опасенията му. Той се разбираше много добре с тези хора. Всяка вечер връзваха лодката до някое село и двамата пътници извеждаха конете си на сушата, за да пасат.

Една вечер, след като навлязоха в земите на норвиите, Бейн се скара с един огромен като канара местен мъж и излязоха да решат спора с юмруци. Боят беше бърз, свиреп и гаден за гледане, но накрая, когато и двамата бяха окървавени и насинени, Бейн неочаквано се разкикоти.

— Какво смешно има бе? — стъписа се противникът му.

— Ами ти си най-грозното копеле, което съм виждал. Но колкото повече те бъхтя по лицето, толкова по-симпатичен ставаш.

Тълпата наоколо избухна в смях. Накрая и мъжагата се ухили.

— Ти си много наперено петле.

— Такъв съм си. Може ли да те почерпя?

— Защо пък не?

Бануин не можеше да подражава на умението на своя приятел да се погажда с хората, които срещаха по пътя. Често се свираше в някой ъгъл и гледаше отстрани. Завиждаше на Бейн за дарбата му да се сприятелява. Мислеше и за лодкарите — корави мъже, които без да им мигне окото биха убили някой пътник и биха пуснали трупа му в реката. Но с Бейн се държаха сякаш им е близък роднина. Това озадачаваше Бануин. А Бейн не винаги преливаше от дружелюбие. Случваше се да млъкне задълго и лицето му да се навъси от мрачни размисли. В такива дни понякога искаше да стоят настрана от селата и двамата слизаха на брега да нощуват на завет между дървета или в някоя долчинка. Бейн веднъж сподели колко му е мъчно, че майка му е живяла загърбена от всички в Трите потока.

— Не от всички — поправи го Бануин, докато седяха до огъня на огряната от луната полянка. — Големия мъж идваше при майка ти. И се отнасяше добре и с нея, и с тебе.

— Не го помня — завъртя глава Бейн. — Бях малък, когато умря. Но майка ми говореше често за него. Повтаряше как ме държала на ръце в ковачницата на дядо три дена след като съпругът ѝ я прогонил. Руатан дошъл при нея и я попитал дали съпругът ѝ е избрал име за моята душа. Тя отговорила, че не поискал. А Големия мъж ѝ казал, че бил навън, когато съм се родил, и видял сокол да прелита в нощното небе. Случвало се рядко и според него било знамение. Майка ми все се просълзяваше, когато говореше за това. Той обгърнал раменете ѝ с огромната си ръка и я помолил да приеме за име на душата ми Среднощен сокол… — Бейн въздъхна. — Той бил първият, проявил добрина към нея след раждането ми. Хората шушукали, че жена му се вбесила и настояла да не говори повече с майка ми. Но Руатан отказал и се отбивал да види дали сме добре. Жалко, че не го помня. От всичко чуто за него знам, че е бил велик мъж.

— Няма спор — каза Бануин. — Майка ми го увещавала да не участва в последната битка. Предупредила го, че ще умре. Но той отишъл да се сражава, за да пази Конавар. Майка ми знаела, че ще го направи. Това я съкрушило.

— Да не е била влюбена в него?

— Никога не съм я питал. Може и да е била. Не е нещо, което очакваш от старите хора, нали?

Бейн прихна и настроението му се разведри.

— Леглото на дядо ми и баба ми скърцаше почти всяка нощ.

— Ама че противно! — намръщи се Бануин. — Много ти благодаря, че ми подхвърли тази картинка в главата преди сън.

В деня когато продължиха по суша Бануин долови в погледите на лодкарите искрено съжаление. Пожелаха на Бейн сполука и го накараха да обещае, че ще се отбие да ги намери на връщане, за да им разкаже за приключенията си. Никой от тях не се сбогува с Бануин.

Пътуването на юг вече беше по-бавно, защото навлязоха в огромната Филерска гора. Тук селата бяха нарядко и трябваше да се отклоняват далеч на изток или на запад, за да купят храна. Всеки път молеха за подробни напътствия как да стигнат до следващото село. Бануин купи товарен кон, за да имат повече припаси, а Бейн се отърва от стария меч и купи по-добро оръжие и къс ловен лък и колчан с двайсет стрели.

Когато стигнаха до края на гората, валеше същински порой. Пред очите им се ширна Когдънското поле, плоско и празно. Стърчаха само четирите огромни обрасли със зеленина купчини пръст, издигнати над падналите в битката. Бануин изтръпна, когато се взря в Могилите. В онзи ужасен ден бяха загинали двайсет и осем хиляди мъже. Все се надяваше да стигнат до полето по-рано през деня, за да минат по светло. Но конят на Бейн остана без една подкова, трябваше да се отбият в най-близкото село и мина време, докато ковачът подкове коня.

Скоро щеше да се смрачи и по неволя щяха да нощуват на това мрачно място. Това явно не безпокоеше Бейн. Със свечеряването дъждът намаля и спря. Бейн успя някак да запали огън, мокрите клони съскаха и пращяха в пламъците. Той разстла наметалото си на подгизналата земя и бързо заспа. Бануин седеше сам до огъня и слагаше още дърва.

Страхът докосна душата му и той се огледа. Нищо не се виждаше освен четирите Могили и ярката луна. Но смътната уплаха напираше да го погълне. Устата му съхнеше, ударите на сърцето му се ускоряваха.

И тогава усети присъствието им…

Отначало виждаше само нощна мъгла над полето. Но тя се променяше, движеше се, надигаше се и накрая Бануин различи сиви силуети — фигурите на мъже, студени и безмълвни. В първите мигове си мислеше, че гледката е породена от страха, че е измислица. Но фигурите ставаха все по-ясни, превърнаха се в десет воински редици, настъпващи бавно по Когдънското поле. С шлемове от призрачно желязо и с дълги правоъгълни щитове и къси мечове.

Отдавна мъртвата армия на Каменград. Бануин се взираше в тях. Силуетите бяха полупрозрачни и трепкаха на лунната светлина. Когато стигнаха до Могилите, не се покатериха, а минаха направо през тях. Нямаше никакви звуци. Настъпващите редици се втурнаха напред. Бануин погледна надясно. Там имаше други редици, бледи и безплътни — конници с ярки брони. Те препуснаха безшумно към враговете, мечове като лунни лъчи замахваха към тях. Бануин видя как един мъж залитна назад, ръката му бе отсечена. После в корема му се заби острие и той се свлече. Коне падаха, хвърляха ездачите си на земята и те умираха съсечени, преди да се изправят. Цялата грозота на войната се разгръщаше пред очите му в неестествена тишина.

Черен гарван кацна на тревата наблизо и впери злобен поглед в Бануин. Стресна го глас, прозвучал зад гърба му:

— Ето какви гледки хората възпяват, възхваляват и обожават.

Той се завъртя рязко. Зад него стоеше старица, превила рамене под овехтял шал. Ръцете ѝ стискаха дълга крива тояга. Косата ѝ беше рядка и бяла, приличаше на полепнала по главата мъгла. Изглеждаше немислимо древна. Сърцето на Бануин се разтуптя още по-диво. Знаеше коя е тази жена… тоест същество от сидите. Моригу, чиито обещания имат вкус на нектар, но изгарят като отрова. Младежът не продумваше, само извъртя очи към спящия Бейн.

— Той не може да ме чуе и няма да се събуди — каза Моригу. — Ще ме поканиш ли при огъня си?

— Ти… не си добре дошла тук — измънка той.

— Много е обидно — каза тя присмехулно — да чуя това точно от теб, на когото помогнах да се роди невредим, макар че природата ти бе отредила смърт.

— Не знам за какво говориш.

— Значи Ворна не ти е споменавала за мен? Какво разочарование! В нощта, когато ти се роди, животът ѝ беше застрашен. Плодът, тоест бъдещият ти, лежеше странично в утробата, а наблизо нямаше опитни в бабуването жени или друиди, които да спасят и нея, и тебе. Затова отидох аз. Ей тези стари ръце те извадиха на бял свят.

— Не ти вярвам!

— О, вярваш ми, Бануин. Това си е част от Дарбата. Ти винаги долавяш дали някой те лъже.

— Дори да си ме спасила, не се съмнявам, че си имала свои подбуди за това — каза Бануин по-уверено.

— Прав си, имах. Е, щом не съм добре дошла при твоя огън, ще повървиш ли малко с мен?

— И защо да го правя?

— Може би за да си докажеш, че не си страхливецът, за какъвто се смяташ. Или за да върнеш дълга си към мен. Или от любопитство. — Тя пристъпи към него, Бануин видя, че кожата под дясното ѝ око се е отлепила от костта, и неволно се отдръпна. — Или може би от обич към твоя спящ приятел.

Той отново погледна към Бейн. Нещо шаваше на гърдите му — свита на спирала змия. Пропълзя нагоре и опря плоската си глава в шията на спящия.

— Не го убивай! — примоли се Бануин.

— Нямам желание да убивам никого — отвърна Моригу. — Искам само да се поразходя из това поле на смъртта.

— Ще дойда с тебе — примири се той. — Махни змията.

— Каква змия? — попита Моригу.

Той погледна надолу. Бейн спеше спокойно. Нямаше никаква змия.

Моригу се затътри, като се подпираше тежко на тоягата. Младежът я последва и навлязоха на бойното поле. Сблъсъкът беше неистов, никой не отстъпваше. Армията на Каменград се сражаваше дисциплинирано и храбро, воините на племената се биеха яростно, с доблестта на отчаянието. Бануин виждаше навсякъде подвизи на отделни мъже, които другите нямаха време да забележат. Строен млад мъж от риганте стоеше над паднал съратник и се мъчеше да опази живота му. Войник на Каменград с пречупен меч налетя с щита напред към вражеските редици, опитваше се да отнеме нечие оръжие.

— Защо тази битка се повтаря до ден-днешен? — попита Бануин.

— Защото не знаят, че са мъртви — отговори Моригу.

— Как е възможно да не знаят?

— Хората са толкова самонадеяни… — сви рамене тя.

По-нататък зърнаха висок красив офицер от армията на Каменград с късо остригана коса, който размахваше меча над главата си. Бануин чу вика му, тих като носено от вятъра ехо:

— Още една атака, момчета! Още една атака и победата е наша!

— Кой е този?

— Това е Валанус — най-прочутият сред пълководците на Каменград.

— Най-прочутият ли? — усъмни се Бануин. — Казвали са ми, че дори да произнесеш името му в Каменград се смята за тежко престъпление. Той е първият генерал на империята, загубил важна битка срещу варвари.

— И това е слава — каза Моригу. — Всички знаят за Валанус и делата му. Тъкмо каквото той искаше. Всъщност сам пожела да се прослави.

Призрачната битка продължи, докато нито един боец не остана прав на полето. Бануин и Моригу се качиха на една от Могилите и младежът огледа полето на мъртъвците. Хладен ветрец повя над посребрената от луната трева, загиналите се изправиха мудно, отново непокътнати. Върнаха се бавно на изходните позиции и се строиха.

И сражението започна отново.

— Защо някой не им каже, че са мъртви? — промълви Бануин. — Тогава ще могат да минат над Тъмните води и да се освободят от този живот.

Моригу се засмя и той потръпна.

— Я ела с мен — подкани го тя. — Можеш да кажеш това на Валанус.

Бануин се върна с нея насред битката. Когато доближи Валанус, Моригу го побутна с тоягата си. Той се обърна, но не погледна нея, а право в очите на Бануин.

— Кой си ти, призрако? — попита духът на пълководеца.

— Не съм призрак, господине, а жив човек. Вие сте безплътният дух тук. Тази битка се е случила преди много години и вие сте загинали в нея. Време е да продължите по пътя си.

— Загинал съм, така ли? — засмя се Валанус. — Приличам ли ти на труп? Да те няма, изчадие! Това е моят ден. И в края му аз ще бъда господар на тези земи. — Обърна му гръб и пак вдигна меча над главата си. — Още една атака, момчета! Още една атака и победата е наша!

— Е, каза му — подхвърли Моригу. — Но хората сте си такива: никога не слушате какво ви говорят. Дори и след смъртта.

— Защо си тук? — прошепна Бануин.

— Имам си причини. Ти към какво се стремиш?

Бануин прихна.

— За толкова глупав ли ме смяташ, че да ти кажа? Като окаяника Валанус, чието име се е превърнало в проклятие?

— И ти ли би поискал същото, момче? Желаеш ли слава и величие? Или жадуваш богатство?

Бануин загърби нескончаемото безшумно сражение и се върна при огъня. Бейн си спеше, дървата догаряха. Моригу се озова до него.

— Чувстваш ли зова на Кайр Друаг? — попита тихо.

— Да, планините ми липсват — призна Бануин. — Не ми се вярваше, че ще се чувствам така.

— Знаеш ли защо съществуват сидите?

— Не.

— Някой ден ще научиш. И в този ден ще се върнеш при Кайр Друаг.

— Какво искаш от мен? — рязко попита Бануин. — Аз не съм боец. Нямам влечение към битки и слава. Моето намерение е да живея в Каменград и да уча.

— Постъпи както си решил. Прерови всички древни ръкописи. Търси истината, скрита по прашни страници и в пожълтели свитъци. Няма да намериш каквото търсиш. Когато узнаеш отговора, той ще прозвучи от душата ти.

Тя седна на земята и разтърка лицето си. Още едно парче кожа се отдели и падна. Оголи се още малко от костта. Бануин се извърна.

— Не съм прелестна гледка, нали? — каза Моригу.

— Не разбирам защо безсмъртно същество би избрало толкова гнусна външност.

— Може и да не съм я избрала аз, дете. — Тя се надигна уморено. — Може би виждаш самата същност на Моригу… — Гласът ѝ заглъхна. — Много имаш да учиш. И първият урок наближава. Разбери най-сетне, че не можеш да надмогнеш страха, като бягаш от него.

Гарванът размаха криле и се издигна в небето. Бануин се разсея от шума и когато погледна към мястото, където стоеше Моригу, тя бе изчезнала.

Слънцето се показа над източните планини.

Бойното поле бе опустяло. Бануин въздъхна тежко и седна до жаравата. Бейн се събуди с прозявка. Погледът му още беше размътен.

— Цяла нощ ли си будувал?

— Ъхъ.

Бейн се ухили.

— Мислеше си, че призрачетата ще витаят тук, а?

— Точно това се случи — отвърна Бануин.

Бившият генерал Апий седеше на балкона и се наслаждаваше на слънцето и далечното море. От градината под него се разнасяше ухание на жасмин. Затвореше ли очи, почти успяваше да се залъже, че отново е в дома си с изглед към пристанището Кресия и белите канари на остров Дара. Въздъхна и настроението му се помрачи.

Тази зле построена къща със скърцащи греди и течение навсякъде не беше негов дом. Ация си оставаше погранично селище и желанието на жителите му да го превърнат в поне грубо подобие на Каменград будеше само съжаление. Никъде освен на площадчето пред сградата на Съвета нямаше настилка, нямаше и театри и арени. Единствената обществена баня още не беше довършена, защото парите за строителството се бавеха. А на хиподрума зрителите нямаше къде да седнат.

Обитателите на това място бяха същински отпадъци и отломки от обществото на Каменград — покварени политици, прогонени търговци или бегълци от правосъдието. Дори за разположените тук триста войници можеше да се каже, че са негодни за нищо, още повече че ги командваха офицери, извършили тежки провинения или изпаднали в немилост.

През денонощието, откакто Апий се бе настанил в къщата на Барус, вече го бяха посетили двама опозорени. Търговецът Макриос, обвинен в даване на подкупи и извършени измами, и бившият сенатор Баньон, за чието покровителство срещу пари в Каменград се разказваха легенди. Апий посрещна гостите любезно, благодари, че го приветстват в града, и им пожела приятен ден.

Гордостта му беше накърнена, защото бе станал един от тях — изгнаник на самата граница на империята, безкрайно далеч от цивилизацията. Питаше се дали и тяхното мнение за него е същото като неговото за тях. Дали се чудеха с какви ли мръсотийки се е занимавал, за да го прогонят чак в Ация? Потръпна. През целия си живот се бе стараел да е достоен и почтен човек. И една дребна монета не бе взел от търговците, които напираха да го подкупят, за да се заемат със снабдяването на поверената му Пантера. Нито веднъж не се бе поддал на дребнава ревност, алчност или завист. И ето го сега сред престъпници и бегълци в нескопосано нищожно подобие на имперски град. Мазилката на балкона вече се напукваше, по теракотените плочки падаха първите парченца. Апий огледа селището. От разстояние някои къщи изглеждаха напълно годни за обитаване, но той знаеше, че ако ги доближи, ще види същите недостатъци като в тази.

Обърна се рязко и влезе в дневната. Мебелите — три дивана и четири кресла — бяха докарани от Каменград. Качеството им само подчертаваше колко некадърно са измазани стените и изравнен таванът. Но нима дърводелец или зидар, който заслужава да му бъде платено за свършената работа, би пожелал да дойде тук?

На вратата се потропа и след миг влезе леко прегърбеният хирург Ралис.

— Как е той? — попита Апий и го покани с жест да седне.

Ралис се настани в едно кресло и плъзна ръка по оплешивяващата си глава.

— Треската премина. Ще оздравее. Заръчах на един слуга да го наглежда. Явно се е нагълтал с вода и някаква мръсотия в нея не е понесла добре на тялото му. Дадох му билкова отвара. Ще успокои стомаха му. Наместих костите в ръката. Счупването не е от най-тежките. Сърцето му бие добре и според мен той може да стане от леглото след ден-два.

Апий предложи на госта чаша вино и поседяха в дружеско мълчание. Познаваше отдавна стария хирург. Ралис бе участвал в три похода с него. Вършеше си работата много умело, макар и не блестящо. Апий го стрелна с поглед, щом си спомни за скандала. Ралис сам се бе преселил в този пущинак след разчулата се връзка с млад сенатор, заради която съпругата на сенатора се самоуби. Роднините ѝ убиха съпруга ѝ и пратиха наемни главорези да се разправят с Ралис. Хирургът получи вест за това навреме и успя да избяга. Но в Каменград продължиха да предъвкват клюката години наред.

— Този младеж ми се стори някак познат — каза хирургът.

Апий кимна и каза:

— Той е от смесен брак. Баща му е Бануин, Призрачния генерал.

— Гледай ти… — проточи Ралис. — Значи Бануин? Да не е станал скитащ певец или нещо подобно?

— По-точно скитащ търговец. Убили са го пердиите преди да ги разгромим преди почти двайсет години.

— И до днес говорят за него, че като пълководец е бил равен на Джасарай.

— Никой не може да се мери с Джасарай — възрази Апий, — но и Бануин си го биваше. Беше обаятелен предводител и подчинените му го обожаваха. Още по-важно беше, че имаше вроден усет за битките.

— Не се ли беше оженил за някаква робиня?

— За вещица от северните земи.

— Трудно ми е да го разбера — призна хирургът. — Можеше да се радва на власт и богатство в Каменград. А той е предпочел планините и се е събрал с дивачка. Защо ли?

— Никога няма да научим… Липсва ли ти големият град? — неочаквано попита Апий.

Ралис се засмя тъжно.

— На кого ли не липсва? Но и тук правим каквото можем. Догодина по това време улиците би трябвало да са настлани с калдъръм, а Макриос се бори да получим пари за довършване на банята до пролетта. Знам, това са дреболии. Но поне има някакъв напредък. Барус ще дойде ли тук тази година?

Апий завъртя глава.

— Повериха му командването на един източен гарнизон. Двамата с Лия ще се грижим за къщата известно време, докато решим да се заселим ли тук, или да се върнем у дома.

Погледите им се срещнаха за малко и Ралис се извърна смутено. Никой от империята не идваше на това място по собствено желание. Апий или бе останал без пари, или имаше могъщи врагове в Каменград.

— Как е животът там? — попита хирургът.

— Ври и кипи — подхвърли Апий и не добави нищо повече.

— Е, генерале, всекидневието тук не е толкова напрегнато. Нямаме Алени жреци и хората знаят, че могат да говорят спокойно и да живеят както им повелява сърцето.

— Да, това е приятно, но може би неблагоразумно — отбеляза Апий и се изправи, за да покаже, че разговорът е приключил.

Ралис също стана и се поклони.

— За мен е радост, че пак се срещнахме, генерале. Ако състоянието на твоя гост се влоши, не се притеснявай да ме повикаш по всяко време.

Апий стисна ръката му, изпрати го до вратата и се върна на балкона. В градината долу Лия се разхождаше с Бейн. Изглеждаше щастлива и безгрижна. За нея беше все едно, че са на хиляди мили от дома. Смехът ѝ натежа в душата му като оловна плоча.

В Ация нямаше Алени жреци.

Засега.

През нощта над Ация се разрази страховита буря, тътенът на гръмотевиците беше оглушителен, дъждът и свирепият вятър брулеха града. Керемиди отлитаха от покривите, а в северния квартал една конюшня се срути и уби две от животните вътре. Сутринта натежалите в небето облаци бяха мътносиви, мълнии просветваха заплашително на изток. Бейн се безпокоеше как ще прекосят морето, но мълчеше за опасенията си. Бануин почти не продумваше. Седеше затворен в себе си, погледът му още беше измъчен. Бейн се опита няколко пъти да го заприказва, но получаваше само едносрични отговори. Бануин седеше и гледаше от балкона пътя към морето.

— Не знам какво му става — каза Бейн на Лия, когато заради дъжда следобед седнаха под навеса. — Не съм го виждал такъв досега. Все едно умът му не е тук.

— Опитах да поговоря с него — отвърна момичето, — но той не искаше да ме погледне в очите. Чудя се дали не съм го обидила с нещо.

— Може да е заради треската и болката в счупената ръка — предположи Бейн. — Винаги се е плашил дори от мисълта за телесна болка. А майка му е лечителка, затова никога не е боледувал дълго.

— Ти го харесваш… но ти е тъжно заради него — промълви Лия.

— Ами… аз го притеснявам. Иска да остави зад гърба си всичко свързано с риганте. Нали разбираш — ние сме варвари. За такива като мен няма място в Каменград.

— О, Бейн, не вие, а ние сме варвари. Чух какво каза на татко миналата нощ за голотата. Прав си. Проповядваме строги правила за телесната близост, а изнасилваме света, поробваме мъже и жени, изтребваме деца. Ние сме по-лоши от варвари. Толкова далеч сме стигнали в злото, че тази дума вече е загубила смисъла си. — Тя се усмихна печално. — И Бануин иска да бъде част от това? Изборът си е негов. Аз бих предпочела да потегля към планините, за да живея с хората, които моят народ нарича диваци.

Бейн вдигна ръката ѝ към устните си и я целуна.

— Защо го направи? — Лия се изчерви.

Той сви рамене.

— Защото почувствах, че трябва да го направя. — Взря се в тъмните ѝ очи. — Ще ми липсваш.

— Винаги можеш да се върнеш — тихо каза Лия. — Аз ще бъда тук.

Бейн се наведе към нея и тя не се отдръпна. Устните им се докоснаха и целувката се проточи. Той усети как пулсът му се забърза. Макар че беше много млад, досега бе лягал с двайсетина Земни жени, но с тази целувка в душата му нахлу предчувствие за напълно непознат живот. Той се отмести леко назад — случваше се нещо чудесно, но силата на чувството го уплаши. Стана от пейката и пак целуна ръката ѝ.

— Ще се върна — промълви дрезгаво. — Обещавам ти. И тогава ще те заведа в планините на риганте.

— Ще бъда готова — отвърна Лия.

Бануин излезе в градината. Дъждът бе спрял, облаците се разпръскваха.

— Време е да тръгваме — напомни той. — Корабът ще отплава след час.

Бейн се двоумеше. Изкушаваше се да каже на Бануин, че трябва да потегли сам, но нали бе обещал на Ворна да го закриля? По-възрастният от двамата слуги, които живееха в къщата, изведе конете им пред портата. Бануин тръгна припряно по пътеката, без да се сбогува с Лия, и Бейн се ядоса, но веднага забрави за това, защото момичето обви шията му с ръце и го целуна отново, страстно и дълго, а после се засмя палаво.

— За да ме помниш.

— О, ще те помня — каза Бейн.

Апий дойде при тях. Бейн се взря в очите му и откри в тях разочарование, но и примирение. Протегна ръка и Апий я стисна.

— Върни се невредим — пожела му генералът.

Бейн тръгна към коня си и се метна на седлото. Помаха им с ръка и последва Бануин.

— Ти дори не каза „довиждане“ — упрекна го, когато се изравни с него.

Бануин се престори, че не чува. Минаха през града в мълчание и излязоха на равния път преди пристанището.

Трима пътници идваха срещу тях. Бейн се загледа в тях, когато доближиха. Носеха черни наметала и черни железни шлемове, инкрустирани със сребро. Бануин отби встрани, за да се разминат. Бейн не се дръпна. Първият конник изви глава към него и погледите им се срещнаха. Светлите очи срещу Бейн вдъхваха страх. Мъжът беше висок, с широки рамене, мускулите се издуваха по голите му ръце. Подсмихна се, докато отминаваше, и гневът на Бейн пламна. И двамата разпознаха в първия миг боец отсреща, но в усмивката на непознатия имаше презрение.

Бейн се изви на седлото и промърмори, докато се взираше в тримата:

— Този е гадно копеле.

— Да вървим! — подкани го Бануин.

Бейн се обърна към своя приятел — лицето на Бануин бе побеляло от страх, той дори трепереше.

— Какво ти става? Не съм те виждал да се държиш така. Вече почвам да се притеснявам за тебе.

— Трябва да се махнем оттук! — избълва Бануин и срита коня си, за да препусне.

Бейн изпсува, догони го и се наведе да хване юздите. Конете забавиха ход.

— Писна ми! — натърти Бейн. — Хайде, изплюй камъчето. Какво те е прихванало?!

— Трябва да стигнем до кораба. Щом стъпим на палубата, ще ти обясня всичко. На кораба!

— Корабът да изгние дано! Ще ми обясниш още сега.

— Моля те, Бейн, довери ми се. Имах видение. Страшно видение.

— Каза ми. Някакъв демон ме дебнел.

— Не е това. Ела с мен, моля те… от това зависи животът ти!

— Животът ми? Нямам врагове тук.

Бануин погледна отдалечаващите се ездачи.

— Тези са от Рицарите на Каменград. Бивши гладиатори. Убийци. Не можеш да им се опълчиш, повярвай ми.

— А защо да го правя? — усмихна се Бейн. — Приятелю, мисля, че те мъчат кошмари, а не видения. Те ни подминаха. Ако търсеха мен, щяха да… — Запъна се и промърмори: — Но те не търсеха мен, нали?

— Трябва да се махнем! — настоя Бануин.

— Кучи син! — изсъска Бейн. — Дошли са да погубят Апий, нали?

— Повярвай ми — не можеш да спасиш никой от двамата!

— Двамата ли?! О, небеса…

Бейн завъртя сивия кон и препусна в галоп, защото вече не виждаше тримата ездачи. Някаква жена издърпа на пътя ръчна количка, натоварена с пране. Конят успя да прескочи препятствието. Ужасът сковаваше Бейн и той се молеше на Таранис да не е закъснял. В главата му кънтяха думите на Апий за Рицарите на Каменград и обидата на Лия към техния предводител. Спомняше си целувката — обещанието за бъдещето му с Лия.

Стигна до портата на градината и скочи от седлото. Отпред бяха вързани три коня, но ездачите не се виждаха никъде.

Портата беше отворена. Бейн извади меча си и се втурна в градината. Старият слуга, който бе извел конете им, лежеше на пътеката заклан, локва кръв се разтичаше по камъните. Бейн нахълта в къщата. Единият от мъжете, които бе видял преди малко, се бе навел в коридора и бършеше изцапан с кръв меч в роклята на старата слугиня. Обърна глава и опита да се извърти към Бейн. Колкото и бърз да беше, Бейн го изпревари и почти разсече шията му. Още преди трупът да се свлече Бейн го подмина припряно.

Тялото на генерал Апий лежеше в подножието на стълбата със страшна рана в гърдите. Бейн изтича през две стъпала към горния коридор и се озова срещу втори воин в черно. Гмурна се под изсвирилото в дъга острие и ритникът му улучи коляното на противника. Докато мъжът падаше, Бейн мушна с меча към гърлото му. Сбърка малко и върхът на оръжието разпори устата и стигна до мозъка. Бейн издърпа късия си меч, хукна към стаята на Лия и блъсна вратата.

Старшият рицар стискаше Лия за гърлото с лявата ръка и тъкмо опираше къс меч в гърдите ѝ с дясната. Оказа се по-висок, отколкото изглеждаше на седлото — няколко пръста над шест стъпки. Черно-сребърният шлем открояваше студа в очите му. Бейн настръхна от уплаха за миг, усетът на боец му подсказа, че стои срещу истински главорез. Лия вече не се съпротивяваше. Вторачи се в Бейн с надежда.

— Пусни я — заповяда той, — иначе ще убия и тебе, както убих твоите хора.

Мъжът се ухили… а после заби цялото острие в Лия, изтръгна го и я захвърли настрана. Времето сякаш застина. Тялото на Лия падаше бавно, ококорените ѝ очи вторачени в Бейн. Тя се стовари на пода и той видя как очите ѝ се затвориха, а кървавото петно плъзна по светлосинята рокля.

Вдигна поглед към бездушните очи на нейния убиец, който подхвърли:

— Та какво казваше?

Бейн изрева диво и се хвърли към него. Остриетата се сблъскаха. Бейн сечеше и мушкаше свирепо. Противникът отбиваше и отклоняваше с лекота всеки негов удар. Изведнъж се завъртя на пета и го халоса по лицето с лакът. Младият боец отлетя назад, от сцепената кожа на скулата му потече кървава струйка.

— Можеше да стане нещо от тебе, момче — каза му убиецът. — Ти си силен и бърз.

Бейн нападна отново, трескаво търсеше пролука в защитата му. И сякаш я откри в един недоловим миг и веднага опита да го прободе. Врагът обаче го беше подлъгал — отклони тялото си встрани и мечът му се вряза в хълбока на Бейн, който замахна повторно и го принуди да отскочи, но само остави плитка рана над лакътя му.

— Е, това беше забавно — каза убиецът, — но за жалост е време да умреш.

Бейн му налетя, но онзи се изплъзна пъргаво и го остави да профучи две-три крачки напред. Страшната болка сякаш избухна, когато железният меч се вряза в гърба на Бейн. Той падна на колене на балкона. Сянка плъзна над него и той се метна надясно. Мечът на убиеца се стовари върху каменния парапет. Бейн скочи и замахна. Този път върхът на острието одраска врага по бузата.

— Можеше да станеш истински боец — пак го похвали мъжът.

Погледът на Бейн се размътваше. Мечът на врага се стрелна към него. Бейн опита да го отбие с ръка, но острият метал се впи в гърдите му.

Докато Бейн падаше от балкона, някъде далеч се чуваше звън на камбана. Струваше му се, че падането се проточи безкрайно. Тялото му се стовари на мократа от дъжда трева, но той не усети болка. Изпъшка и се обърна по корем, мъчеше се да напипа оръжието си. Мечът се бе забил в земята на няколко стъпки от него. Посегна, но болката пламна като огън в раната на гърба. Лицето му опря в подгизналата пръст. С неимоверно усилие на волята Бейн пропълзя по тревата. Пръстите му обгърнаха дръжката на меча.

После загуби съзнание.

Бейн се изкачваше нагоре по склона под прехвърчащите снежинки. На билото спря да огледа бялата къща в стопанството. Чувстваше се неспокоен и неуверен. Персис Албитан бе поискал от него да дойде при Бяс призори, та ветеранът гладиатор да реши дали младият боец от племената заслужава да се присъедини към цирк „Орисес“. Бейн не бе очаквал, че ще се наложи да мине през някакви изпитания. Нали вече беше воин, нали бе убивал врагове в сражения? Оказа се, че това не стига. След срещата в онази огромна постройка Персис го заведе през центъра на града в стадиона на „Орисес“ и по пътя му обясни, че на Бяс се пада да реши дали да го приемат.

— Но той не ме харесва — възрази Бейн, щом седнаха в малката канцелария на дебелака.

— Бяс не харесва никого — осведоми го весело Персис. — Не се тревожи излишно.

— Аз трябва да придобия всички умения на гладиаторите — настоя Бейн. — Това е много важно за мен.

— Бяс ще бъде справедлив в изпитанията, на които ще те подложи, обещавам ти. Ще отидеш в стопанството му утре щом се зазори. Той ще провери силата ти, бързината ти, издръжливостта ти и бойните ти умения. Ако прецени, че имаш нужните заложби, ще се споразумеем с тебе.

В мразовитото зимно утро Бейн се спусна към къщата. Не беше настроен самонадеяно. Щом доближи, видя гладиатора да излиза. Носеше риза без ръкави от черна коприна, торбест панталон от черна вълна и меки ниски обувки. Не личеше да усеща студа. Само като го гледаше Бейн сякаш започна да мръзне повече.

Гладиаторът не го поздрави. Посочи му да го последва зад къщата към заснежена равна земя, на която бяха издигнати някакви странни рамки от греди. После попита:

— Разбираш ли в какво е същността на дисциплината?

— Дисциплината ли? Да, струва ми се. На война някои са офицери, други са войници. Важно е войниците винаги да изпълняват заповедите на офицерите.

— Говоря за вътрешната дисциплина. За самообладанието.

— Питаш мога ли да заповядвам на самия себе си? Не разбирам какво точно…

Преди да довърши, Бяс го удари с отворена длан по лицето и едва не го повали. За миг Бейн се смръзна от изненада, но яростта тутакси надделя и той се метна към гладиатора. Бяс пристъпи ловко встрани и го спъна. Бейн се търкулна по земята и скочи, ръката му вече посягаше към ножа на колана. Бяс обаче хвана ръката му и го запрати на посипаната със сняг пръст. Бейн падна тежко, но пак се надигна бързо… и видя, че гладиаторът сяда невъзмутимо на близката дървена скамейка.

— Сърцето и главата… — каза тихо Бяс. — Трудно е да постигнеш равновесие между тях. Без страст в сърцето воинът не може да се бие с всички сили, но без главата няма как да оцелее. Знаеш ли защо навремето ми лепнаха прякора Бяс?

Бейн вдиша дълбоко и се помъчи да се овладее. В този миг най-силно беше желанието му да убие тоя дъртак.

— Не знам — процеди през зъби, пръстите му бяха до дръжката на ножа.

— Защото никога не побеснявам. Прякорът беше нещо като шега. Задържам всичко тук. — Гладиаторът се тупна по широкия гръден кош. — Външно оставам невъзмутим, за да позволя на тялото си да свърши това, за което е обучено.

— Браво на тебе — промърмори Бейн. Беше настръхнал от едва сдържан гняв.

— Успокой се, момко. Ето защо първо те попитах за самообладанието. Без него ще се провалиш. Аз съм на четирийсет и осем, а току-що те съборих два пъти на земята. Първия път ти не беше подготвен, а втория път даде воля на сърцето си, а не на главата. Знам, че не ти липсва дързост. Убедих се още когато те видях. Видях и че си бърз и точен.

Бяс стана, извади червена копринена кърпа от един джоб на черната си риза и я върза на бръснатата си глава.

— Благодаря ти за похвалите — намусено каза Бейн. — Но я да видим ще ме победиш ли, когато съм подготвен.

— Не разбираш поуката от първия път, а? — позасмя се гладиаторът. — Хайде, щом искаш.

Бейн пристъпи предпазливо към него и нападна. Бяс хвана протегнатата му ръка, завъртя се на пета и го прехвърли през хълбок. Без да пуска ръката му, го принуди да се обърне по корем и докосна гърлото му с изпънат показалец.

— Ако това беше нож, кръвта ти вече щеше да попива в земята.

Бейн се надигна и седна.

— Успя да ме убедиш. Как да се науча на самообладание?

— То е само едно от необходимите умения. Закусил ли си?

— Не. Персис ми каза да дойда съвсем рано.

— Добре. Можеш ли да тичаш?

— То се знае.

— Колко дълго?

— Колкото е нужно.

— Да започваме — каза Бяс и затича полека към хълмовете на изток.

Бейн свали наметалото си, окачи го на една от дървените рамки и догони възрастния мъж.

— Къде отиваме?

— Ще обикаляме по хълмовете.

— А защо толкова бавно?

— За да загреем мускулите. Ще спрем на първото било, ще се разкършим и тогава ще се заемем с истинската работа.

Бейн се нагоди към крачките му. На билото Бяс забави ход и се зае с упражнения за загряване и разтягане на сухожилията. Бейн го огледа внимателно. Краката му бяха мускулести и дълги, по якото му тяло нямаше никакви мазнини. Затичаха отново и изминаха с лекота няколко мили. От тези възвишения се виждаше пристанищният град Гориаса. Брат Слънцеднев твърдеше, че някога бил едно от най-грозните селища на света — скупчени нагъсто нескопосано построени дървени здания, между които имало криволичещи тесни улички. Но когато войските на Каменград го превзели преди шестнайсет години, почти всичко изгоряло в пожарите. И сега тук имаше зидани от камък храмове, къщи, работилници и складове, свързани с улици, които се отклоняваха от главната, минаваща през центъра. Около три хиляди граждани на Каменград се бяха настанили сред двайсет и пет хиляди души от племето гат.

Бяс и Бейн тичаха по билата на източните хълмове, после се спуснаха в гориста долина. Гладиаторът ускори крачка и Бейн направи същото, без да се задъхва. Но умората в краката му се засилваше и той усещаше напрежение в прасците. След като онази вещица от племето сени го бе изцелила, се възстанови бързо, но след това се разболя от някаква треска. Измършавя и загуби сили, остана три месеца в Ация, докато оздравее напълно. До днес си мислеше, че има предишната издръжливост, но сега откриваше, че изобщо не е така.

Бяс свърна надясно и пое нагоре по хлъзгав склон. Бейн падна, търкулна се, но все пак го настигна. Щом излязоха на равно, гладиаторът започна да бяга още по-бързо. Бейн вече дишаше тежко и само с отчаяни усилия успяваше да не изостане. Бяс забеляза колко му е трудно и се ухили. Гневът пришпори младежа.

Пробягаха още три мили, преди да прескочат ниска каменна ограда и да се насочат към белеещата в далечината къща насред стопанството. Щом стигнаха до отъпканата площадка, Бяс пак се разкърши, а Бейн тупна отмалял и запъхтян на една скамейка.

— Свали ризата — каза гладиаторът.

— Защо?

— Момче, хайде да се разберем за нещо. Персис поиска от мен да преценя бива ли те за гладиатор. Правя му услуга. Съгласих се, стига и ти да си сговорчив. Когато си с мен, ти си мой ученик. Наредя ли ти нещо, ще се подчиняваш. Незабавно. Така ще се научиш на дисциплина. Според мен си достатъчно умен, затова ще разбереш какво ти казвам — проявиш ли вироглавство още веднъж, ще те отпратя и тогава ще търсиш в друг град кой да ти помогне в сбъдването на твоите мечти. Разбра ли?

Бейн се вгледа в черните му очи.

— Да, разбрах.

— Тогава свали ризата и стани.

Бейн се подчини. Бяс го огледа отблизо, накара го да се обърне, за да види колко са развити мускулите му.

— Трябва да се занимаваш повече с бицепсите и раменете. Имаш обаче здраво телосложение, което дава и сила, и бързина. От добро потекло си. — Гладиаторът помълча и се взря в белега на гърдите му. — Това е от къс меч, който би трябвало да е срязал белия дроб смъртоносно. Как си останал жив?

— Не знам — отвърна Бейн. — Може би съм късметлия.

— Раната на гърба ти също е от гладиус. В същата схватка ли те пронизаха?

— Да.

— С повече от един ли се би?

— Не. Рани ме същият противник.

— Първо в гърба ли те наръга?

— Не. Първо тук. — Бейн се тупна по хълбока.

— Аха, вече ми е ясно. Ти си се нахвърлил, той се е отдръпнал и те е намушкал в гърба. Ти си опитал да се обърнеш, за да продължиш схватката, и той те е довършил с мушкане в гърдите. Умел боец. Майстор на меча.

— Такъв си беше — промърмори Бейн.

— С гладиатор ли се би?

— Посъветваха ме да пестя приказките, когато говоря за… раните си.

— Много уместен съвет — кимна Бяс. — Добре, облечи ризата и да продължаваме.

Заведе Бейн при една от дървените рамки. Заоблен прът бе закрепен между две забити в земята греди на височина десет стъпки. Бяс вдигна ръце, подскочи и се хвана за пръта. Набра се нагоре, докато брадичката му докосна пръта. Направи го двайсет пъти и се пусна.

— Твой ред е.

За Бейн упражнението беше лесно… първите десет пъти. Следващите пет го затрудниха, последните пет го измъчиха.

Цял час гладиаторът го караше да прави упражнения, които бяха истинско изтезание за тялото му. Бейн се справи с всички и се тръшна изтощен докрай на заледената земя.

— Време е за закуска — каза Бяс.

— Не ми се вярва, че мога да хапна и един залък — отвърна Бейн.

Гладиаторът вдигна рамене.

— Както искаш.

Тръгнаха към къщата. Бейн седеше мълчаливо, докато Бяс сипваше овес и мляко в тенджерка и я слагаше на черната желязна печка.

— Защо още се биеш на арената? — попита внезапно младежът, докато Бяс разбъркваше кашата.

— А защо да не се бия?

— Според Персис си печелил с двубоите толкова пари, че чак не е за вярване.

— Така е. Успях да спестя десет хиляди жълтици. Отнеха ми ги, когато се отказах. Остана ми само това стопанство.

— Защо ти отнеха парите?

— Защото съм бил опозорил благородните гладиаторски битки. Сега ти ми кажи защо искаш да се биеш на арената. За слава, за богатство, за отмъщение?

— Ами… за едно от трите.

— Досещах се — кимна Бяс. — Искаш да намериш мъжа, който едва не те е убил, и да докажеш на самия себе си, че го превъзхождаш.

— Не! — озъби се Бейн. — Искам да го убия заради онова, което ми отне.

— Интересно… — промълви гладиаторът. — Не забравяй приятелския съвет, който си получил. Нека засега не говорим повече за това.

Вратата се отвори и в кухнята влезе момиче на около тринайсет. Беше слабичко, с дълга бяло-руса коса. Носеше кафява памучна нощница и се прозяваше.

— Добро утро, дядо — измънка сънено.

— Успа се, принцесо — каза Бяс. — Хубави ли бяха сънищата ти?

— Нали знаеш, че не помня сънища.

Забеляза Бейн и се обърна към него. Огромните ѝ очи бяха сини като незабравки. Не отвърна на усмивката му.

— Кой си ти?

— Бейн, от племето риганте.

— Аз съм Кара — представи се момичето и седна срещу него. — Изглеждаш много уморен.

— Позна.

Бейн си каза, че тази прямота е и приятна, и смущаваща. Бяс сипа гъстата овесена каша в три дървени чинии и ги сложи на масата.

— Има мед, захар и сол. Каквото предпочиташ.

Бейн завъртя глава и придърпа едната чиния към себе си.

— Още е гореща — каза Кара. — По-добре почакай малко. Или добави малко мляко. Иначе ще си изгориш езика.

Бейн се засмя и поклати глава.

— Нещо смешно ли казах? — попита момичето.

— Просто си помислих, принцесо, колко приличаш на дядо си.

— Не съм принцеса — поправи го тя строго. — Просто дядо ми казва така. Но ако ти харесва, и ти ме наричай „принцесо“.

— Добре — каза той. — Майка ти още ли спи?

— Майка ми е мъртва — каза Кара и си наля студено мляко в кашата.

— Жалко.

— Защо? Ти познавал ли си я?

— Не. Жалко за тебе. Моята майка умря миналата година. Липсва ми.

— Моята майка не ми липсва — каза Кара. — Умряла е, когато съм била бебе. Изобщо не я помня.

— И баща ти ли е мъртъв?

— Не. Заминал някъде. Може и да е умрял. Не знаем нищо. Нали, дядо?

— Нямаме никакви вести за него — потвърди Бяс.

— Само двамата ли живеете тук? — попита Бейн.

— Четиримата пастири имат стаи в другия край на къщата. Имаме и две прислужници, но те не живеят тук.

След закуската Бяс отпрати Кара в нейната стая да се измие и да се облече. Изми тенджерата и чиниите и пак изведе Бейн навън.

— Ще те обучавам. Ще се настаниш тук. Стаята ти ще е готова още днес. Тази седмица всяка сутрин ще бягаме и ще се занимаваме с упражнения. Следващата ще започнеш да се усъвършенстваш с меча. Сега тръгвай. Аз трябва да се погрижа за кравите.

И се върна в къщата, а Бейн се загърна с наметалото и си тръгна към Гориаса.

Персис Албитан винаги се бе притеснявал от Алените жреци. Не защото трябваше да се страхува от нещо, побърза да си внуши той. Но те сякаш имаха дарбата да плашат. Погледна жреца и се сепна, защото онзи също го гледаше. И той като другите си събратя имаше бръсната глава и раздвоена брада, боядисана в кървавочервено. Носеше дълга до глезените бледозлатиста роба без никакви накити освен продълговат медальон от сивкав камък в железен обков.

— Не искате ли все пак да седнете? — попита Персис. — Те може да се забавят.

— И така ми е удобно, Персис Албитан.

Персис изтръпна, щом чу името си от неговата уста.

— Е… — усмихна се насила. — За пръв път ли идвате в Гориаса?

— Не. Дойдох през пролетта, за да заловим двама предатели.

— Да, разбира се. Сега си спомних. И как е в Каменград?

— В какъв смисъл?

Персис усети струйка пот да се стича по гърба му.

— Мина много време… почти две години, откакто бях за последен път във Великия град. Питах се…

„Какво съм се питал?!“ Всеки миг щеше да се поддаде на паниката. „Колко ли невинни сте измъкнали от леглата им посред нощ, за да ги изгорите на кладата? До какви нови низости на ужаса и жестокостта сте паднали?“

— Питал си се за… — подкани го жрецът.

— Толкова ми липсва градът — опомни се Персис, — с театрите и гостилниците, с увеселенията и сбирките на достойни хора. Времето си минава и неволно се питам дали всичко е както съм го запазил в съкровищницата на паметта си. Винаги очаквам с радост новини от Каменград. Те уталожват тъгата ми да живея на огромно разстояние от родния си дом.

— Градът си остава прекрасен — изрече жрецът, — но туморът на ереста е навсякъде. Трябва да бъде намерен и изрязан.

— О, да — съгласи се Персис.

— Колко от поклонниците на Дървесния култ благоденстват в Гориаса? — попита жрецът.

— Не познавам нито един — излъга Персис.

— Има ги и тук. Надушвам мерзостта им.

Дребничкият роб Норуин отвори вратата. Видя жреца и се поклони ниско, преди да каже на Персис:

— Представителите на „Палантес“ вече са долу.

Дебелакът си отдъхна.

— Покани ги.

Норуин се поклони втори път и излезе заднешком от малката стая. Отскоро всички договори за повече от хиляда жълтици трябваше да бъдат засвидетелствани от жрец, който прибираше две на сто от стойността на сделката.

— Научих, че Бяс ще се бие отново — каза жрецът.

— Така е. Вие любител ли сте на игрите?

— В смелостта се корени величието на нашата цивилизация. Добре е за гражданите да виждат прояви на бойна доблест.

Вратата се отвори отново и Норуин въведе двама мъже. Бяха на средна възраст, пременени в скъпи дрехи, наметалата им бяха поръбени с кожа от хермелин. Зърнаха жреца и се поклониха незабавно. За Персис беше голямо удоволствие да види и тях толкова напрегнати в присъствието на гологлавия с боядисаната брада. „Че кой ли няма да се плаши?“ За някакви си десет години жреците се бяха превърнали от орден на книжници, които записваха и попълваха историята на Каменград, в най-страховитата сила на империята.

Единият от пратениците — мъж с могъщо телосложение и вързана на опашка дълга тъмна коса, извади два свитъка и ги подаде на Персис с поклон.

— Господарят Абсикус ви приветства. Аз съм Джайн, Пръв роб в „Палантес“. С мен е моят съратник Танян.

„Дори техните роби са облечени по-добре от мен“ — отбеляза Персис. Джайн носеше дълга синя туника от вълна, поръбена със златен брокат; на гърдите с черни копринени конци бе извезана орлова глава.

Той покани гостите да седнат и разгъна свитъците — обичайните договори за дължимите суми и условията. Прочете придирчиво всеки параграф. Накрая се подвоуми, погледна Джайн и каза:

— Тук е посочено, че цирк „Орисес“ ще плати пътните разноски и престоя на групата от „Палантес“. Това не бе споменато в преговорите ни досега.

— Сигурно някой е забравил да обясни това условие — невъзмутимо отговори робът.

— Този параграф ще бъде премахнат — настоя Персис.

— Не съм съгласен — възрази Джайн. — Получавате много задоволителна сума за своето участие в това… незначително събитие. Господарят Абсикус ми нареди недвусмислено да няма никакви промени в договора.

— Щом е така, какво да кажа? — промълви Персис.

Взря се в тъмните очи на роба и долови блясъка на самодоволството и едва прикритото презрение. Персис се обърна към жреца със смутена усмивка.

— Уважаеми господине, толкова съжалявам, че загубихте ценно време заради нас.

Избута туловището си от креслото, взе наметалото си и тръгна към вратата.

— Къде отивате? — учуди се Джайн.

— В банята. Ще полежа дълго в басейна, после ще се насладя на масаж. Моля да предадете моите почитания на вашия господар Абсикус.

— Не подписахте договора!

Персис спря на прага.

— Няма договор.

Прекрачи навън и Джайн се надигна толкова припряно, че събори стола си.

— Чакайте! — възкликна робът и изприпка след дебелака в коридора. — Стига де, тук сме се събрали разумни хора. По-добре е да се разберем.

— Няма за какво да се разбираме — отвърна Персис. — Или влизаме, задраскваме условието и подписваме договора, или си тръгвам.

Джайн пристъпи към него и Персис надуши уханието на намазаната му с ароматно масло коса.

— Господине, да говорим откровено. Вие сте затънали в дългове и сте на крачка от разорението. Този договор за вас е като ръка, подадена на удавник. Не можете да го откажете.

— Довиждане — каза му Персис, бутна външната врата и излезе на слънце.

— Съгласен съм! — кресна Джайн. — Условието ще бъде премахнато. Хайде да си свършим работата.

Персис постоя пред вратата и влезе.

Когато всички посетители си отидоха, дойде Норуин.

— Ако можеше да управляваш цирка толкова изкусно, колкото се пазариш, нямаше да закъсаме така.

— Съвсем мъничко остава думите ти да се превърнат в похвала — подхвърли Персис.

— Проклет да съм, ако исках да те хваля. Май не подбрах подходящите думи.

Дебелакът му се ухили.

— Утре ще се погрижиш всичките ни дългове да бъдат изплатени. Първо най-просрочените, по които са се натрупали повече лихви. И през следващия сезон ще се нуждаем от доброжелатели.

— Само от доброжелатели ли? — намуси се Норуин. — Ако Бяс умре, край на цирк „Орисес“. Персис, какво те е прихванало? Ти си схватлив и хитър човек. Успехите ти в търговията бяха изумителни. Защо не можеш да проумееш, че цирк „Орисес“ е обречен?

— Проумял съм го — призна Персис. — Но не мога да се спра. Обичам цирка, ръкопляскащите зрители и удоволствието в очите им, когато гледат конните акробати и двубоите. Това ме вълнува по-силно от всякакви печалби. Мечтая си да видя стадиона препълнен и всички да викат от възторг.

Норуин потърка с два пръста дългия си нос.

— Да, да, чудесна мечта. Но хайде да огледаме грозната истина от всички страни. Гориаса е завоюван град на народа келтой. Повечето жители са от племето гат и циркът не е много интересен за тях. Нашите сънародници тук са по-малко от три хиляди. Просто не стигат, за да напълнят трибуните. И като спомена за конни акробати… Успя ли вече да забравиш, че „Палантес“ ни ги отмъкнаха?

Персис се бе улисал в мислите си.

— Ами да! — ахна ненадейно.

— За конните акробати ли си спомни?

— Не. Знам как да запълним стадиона. Трябва да уреждаме представления за хората от гат. Да измислим нещо, което те ще поискат да гледат.

— Веднага се сещам за сношенията с овце — предложи Норуин.

— По-сериозно, приятелю — укори го Персис. — Келтоите не са варвари, както ги очерняме. Те обработват метали великолепно, а културата им е по-стара от нашата.

— Не оспорвам това. Помисли за друго — те са войнствен народ, но дори когато тук често имаше двубои до смърт, малцина от тях идваха да гледат.

— Знам. Не искаха да плащат, за да гледат мъже от Каменград, които се бият помежду си. Но дали няма да платят, за да видят как един от тях се бие до смърт с някой от Каменград?

Норуин помълча замислено, после каза:

— Ето нещо, за което си струва да поумуваме…

Бейн се носеше в море от сънища, лица и гледки се мяркаха в съзнанието му, сливаха се, променяха се. Виждаше майка си, после Ворна, остарелия ловец Паракс, гладиатора Фалко… Човешкият поток беше нескончаем. Опитваше се да ги докосне, но пръстите му преминаваха през тях и образите се разкривяваха, сякаш бяха от вода.

Събуди се облян в студена пот и отметна завивката. В стаята беше мразовито, капаците на прозореца бяха заледени.

Щом седна на леглото, изпъшка от усещането, че в главата му блъскат нажежени чукове. Побърза да се облече и да излезе от стаята. В кухнята Кара помагаше на дебелата Гирта да измият съдовете след закуската.

— Успа се — каза му момичето. — Да ти препека ли филии от вчерашния хляб?

— Ще ти бъда благодарен.

Туптенето в главата му отслабваше, но зад очите се настани тъпа болка. Той седна до масата и разтри слепоочията си. Вените под кожата бяха твърди като медна жица. Гирта сложи билки в една марля, уви я като торбичка и я потопи в чаша с вряла вода. В кухнята се разнесе приятно ухание. Тя сложи чашата пред него.

— Почакай да се накисне и го изпий. Ще ти олекне.

Бейн се усмихна насила.

— Толкова зле ли изглеждам?

— Прекалено си блед, но под очите имаш тъмни кръгове, оставени от уисге.

И му се ухили. Бейн си потърка очите. Уж си бе позволил само няколко глътки снощи, но питието наистина беше много силно. Все едно гълташе огън.

След няколко минути Кара му донесе горещи филии, намазани с масло. Бейн ѝ благодари и допи отварата. Гирта беше права — главата му започна да се прочиства почти незабавно.

— Къде са Бяс и Телорс? — попита той.

— Закусиха преди час и излязоха да тичат — отговори Кара. — Телорс заръча да не те будим, защото си пил уисге. — В погледа ѝ имаше укор. — Дядо казва, че гладиаторите не бива да си позволяват силни питиета. Казва, че са като отрова за тях.

— Той е много мъдър — отбеляза Бейн.

— И повече няма да се бие. Никога.

— Радвам се да чуя това.

Кара се обърна към Гирта.

— Вчера беше ужасно, нали? Седим тук и не знаем дали дядо… Ужасен ден!

— Но днес вече не е толкова страшно — подхвърли Бейн.

— Днес е рожденият ми ден — похвали се Кара. — Навършвам четиринайсет. С дядо ще отидем в града. Ще ми купи кон. Не някакво пони! Истински кон. И ще купим още добитък. Дядо вече е богат. Затова няма нужда да се бие отново.

Докато Бейн си дояждаше закуската, Бяс и Телорс се върнаха тичешком и той погледна през прозореца. Телорс му махна с ръка и се облегна на перваза.

— Младите не умеят да пият — подигра му се.

— Не е от пиенето — отвърна Бейн. — Не можах да мигна от твоето хъркане.

Телорс пръсна сняг към него и се обърна да погледне ездача, който доближаваше двора. Мъжът имаше скъпо наметало, обточено с хермелин, и скъпи зимни ботуши за езда. Конят му беше породист и си личеше, че се грижат добре за него. Бяс тръгна към госта, а Бейн попита Телорс:

— Кой е този?

— Ако се съди по бродирания на наметалото му орел, трябва да е от цирк „Палантес“.

Телорс също тръгна към конника. Бейн се премести в голямата стая и седна при огнището. Главоболието стихваше, но се чувстваше твърде немощен. Креслото беше дълбоко и удобно и той изпъна крака и затвори очи.

— Имаш посетител — каза Бяс.

Бейн седна по-изправено. Високият едър мъж, който започваше да напълнява, му кимна сдържано. Бейн надуши парфюм.

— Аз съм Джайн, Пръв роб в цирк „Палантес“ — представи се непознатият с напевен глас. — За мен е удоволствие да се запозная с тебе.

Бейн стана и стисна протегнатата ръка. Пръстите на мъжа бяха вяли, дланта — влажна.

— Гледах твоя двубой вчера — продължи Джайн. — Ти беше великолепен. — Бейн мълчеше и чакаше. — Говорих с Персис Албитан за тебе и му предложих да откупим договора ти. Казано направо — цирк „Палантес“ иска да поеме покровителството над тебе.

— Покровителство ли?

— Искат да се биеш за тях — обясни Бяс.

— Щом подпишеш, ще получиш петстотин жълтици. Гарантираме ти най-малко двеста жълтици след всяка победа. Разходите по настаняването и личните ти нужди също ще бъдат поети от цирка, ние ще ти осигуряваме оръжията и бронята.

Бейн погледна Бяс.

— Това добро предложение ли е?

— Приемливо. Нищо повече.

— Какво би ме посъветвал?

— Да го обмислиш много внимателно.

Бейн пак се вторачи в мъжа от „Палантес“.

— Ще ви отговоря утре.

— Няма да получиш по-добро предложение от други — увери го Джайн все така усмихнат.

— Утре — повтори Бейн.

— Да, да, разбира се. Както вече казах, за мен е удоволствие да говоря с тебе. Поздравления за победата. — Джайн пристъпи към Бяс. — Поздравления и за вас, почитаеми господине. Всички бяхме убедени, че Воркас ще стане Пръв гладиатор. Вие ни показахте колко сме се заблуждавали.

— Довиждане — гласеше краткият отговор на Бяс, който му отвори вратата.

Гостът излезе невъзмутимо, яхна коня си и потегли.

— Нали ти казах — подхвана Бяс, — че в „Палантес“ няма да тъгуват дълго. Винаги има още някой боец, когото могат да изстискат като мокро пране.

— Този не ми допадна — призна си Бейн. — И все пак неговото предложение ме доближава към… целта.

— Няма спор — съгласи се Бяс. — В техния цирк дисциплината е строга, наставниците си знаят работата, удобствата са предостатъчни — имат свои бани, масажисти, хирурзи. Дори поддържат собствен бардак само за гладиаторите и собствениците. Ще ти наемат дом, ще плащат на слугите, дори ако са четирима, ще имаш и личен наставник.

— Описваш всичко много примамливо — каза Бейн. — Ще ми изброиш ли и причините да им откажа?

— Не се сещам за нито една, момко. Ти мечтаеш за отмъщение. Това ще ти помогне да се подготвиш. Или някой ден ще умреш на арената.

— Цирк „Палантес“ искаше смъртта ти — напомни Бейн.

— Така е, искаха да умра. Но не влагаха никаква злоба в това. Подтикваше ги само бездушният стремеж да спечелят повече пари. Такива хора заслужават не омраза, а презрение. Ако можех да си върна младостта, нямаше да се бия отново за тях. Но сега говорим не за мен, а за тебе. Ти нямаш никакви подбуди да презираш „Палантес“. Вече знаеш какви са и какво можеш да очакваш от тях. — Бяс прекрачи към вратата на стаята. — Време е да се изкъпя и да се преоблека, за да заведа Кара в града. Ти помисли за всичко, което ти казах. Обсъди го с Персис. Не се съмнявам, че и той ще дойде тук след не повече от час.

Два часа по-късно Бейн се връщаше тичешком след обиколката по хълмовете и видя други два коня, вързани пред къщата. Забави крачка и спря на площадката да направи упражнения за разтягане. Зимният вятър охлаждаше потта му. Зашитата рана на рамото му смъдеше, но поне от главоболието се бе отървал. Случилото се през нощта го човъркаше непрекъснато. Защо Моригу бе решила да му се яви? Какви бяха намеренията ѝ? Най-много му тежеше тъгата заради Бяс. През последните седмици бе започнал да изпитва благоговение пред стария гладиатор и му се струваше, че въпреки редките изблици на горчивина той е доволен от живота си. А от снощи знаеше каква печал таи в душата си.

Вече мръзнеше и побърза да влезе в кухнята. Гирта приготвяше вечерята. Усмихна му се и кимна към голямата стая.

— Имаш двама посетители. Станал си знаменитост.

Бейн се качи в стаята си, свали дрехите и се изтърка с кърпа. Облече чист панталон и риза, обу се и се върна на първия етаж.

Персис Албитан го посрещна със сияйна усмивка на дебелото си лице. Стана да стисне ръката му.

— Добре изглеждаш, приятелю. Позволи ми да ти представя Хорат, който е тук от името на цирк „Окциан“. И той беше на стадиона вчера.

Хорат бе строен и тъмнокос, с хлътнали кафяви очи, някъде на трийсет. И той като Джайн носеше скъпи дрехи — риза от дебела сива коприна, която блестеше подобно на сребро, черен панталон от мека вълна, поръбен с лъскава кожа. Кинжалът на колана му имаше златна дръжка, инкрустирана със скъпоценни камъни. Ръкостискането му беше уверено и кратко. Бейн седна при тях до огнището.

— Хорат дойде да поговорим тази сутрин — продължи Персис. — Интересуваше го твоят договор с цирк „Орисес“.

— Май съм станал много търсен — каза Бейн.

— Прав си — съгласи се Хорат. — И в Каменград на стадиона ще се стичат огромни тълпи, за да гледат боец от племето риганте.

— Какво предлагате?

Хорат се усмихна с искрено добродушие.

— Каквото ти е предложил Джайн и една жълтица отгоре.

— И в цирк „Окциан“ сигурно ще съм като любим син на семейството?

Хорат не сдържа смеха си.

— Да, някои биха предпочели да те залъгват с подобни приказки. Убеден съм, че ти вече си разбрал добре истината — за нас ще бъдеш ценна придобивка и точно така ще се отнасяме към тебе. Докато побеждаваш, ще те възхваляваме и почитаме, а цирк „Окциан“ ще забогатява. Когато загубиш, ще заровим трупа ти в общ гроб за бедняци и ще те забравим за ден-два. А мен ще ме изпратят да намеря боец, който да те замести.

— Колко съблазнително — вметна Бейн. — Особено ми хареса гробът за бедняци.

— Презирам измамата — увери го Хорат. — Никак не обичам да си служа с красиви лъжи и неискрени ласкателства. И аз се държа така понякога, разбира се. В по-издигнатите кръгове на Каменград това е задължително. Но когато мога да говоря честно, правя го. Според мен ти ще станеш изгодно допълнение в цирк „Окциан“ и ще ни помогнеш да привличаме зрители.

— Които ще идват да позяпат свирепия варварин ли?

— Именно.

— Ти какво би казал? — обърна се Бейн към Персис.

Дебелакът разпери ръце.

— Има само три големи цирка — „Палантес“, „Окциан“ и „Порос“. Два от тях искат да се присъединиш към тях. И двата са прославени, и двата ти дават шанс да бъдеш велик… и богат гладиатор. Ти трябва да решиш.

— А цирк „Орисес“? Не искаш ли да остана?

Персис се подсмихна.

— Аз приключих с двубоите до смърт. Приятно ми беше да видя стадиона претъпкан, но много по-непоносимо беше да гледам как на арената умират мъже, за да забавляват тълпата. Имам други планове. Нямам нищо против да останеш, но трябва да знаеш, че парите, с които ще откупят твоя договор, за мен са шанс да обогатя представленията на моя цирк. Накратко казано — не бива да искаш съвет от мен, защото бих спечелил много, ако напуснеш. — Персис прихна и изгледа Хорат. — Проклятие, тази честност е като зараза…

Бейн се облегна удобно в креслото. За да убие Волтан, беше задължително да има уменията на този предводител на Рицарите в Каменград. Нямаше по-добър шанс да постигне това от присъединяването към голям и богат цирк. Накрая вдигна глава и се вторачи в Хорат.

— Ако наемете Бяс и Телорс за мои наставници, ще приема предложението. Ако те откажат, аз също ще откажа.

— Твоите услуги ще ни излязат скъпичко — каза Хорат, — но същото важи за всяко ценно нещо на този свят. Добре, ще поговоря с Бяс. Убеден съм, че за цирк „Окциан“ ще е радостно събитие да го наеме.

Той се надигна и загърна раменете си с наметалото. Пак си стиснаха ръцете и излязоха в бледата светлина на зимния ден. Бейн попита Персис:

— И какво ще правиш с всички тези пари, които спечели?

— Намислил съм да купя слон — щастливо си призна дебелакът.

Бендегит Бран спря и се поклони ниско на императора. До него огромният пълководец Фялок направи същото. Бран се изправи и посочи на Фялок да излезе напред с красиво резбованата дървена кутия.

— Нося ви поздрави от моя крал — каза Бран на императора. — И дар от него.

Седналият на позлатен трон император кимна на пълководеца да застане пред него. Бран забеляза, че тримата телохранители в посребрени брони стоят напрегнати близо до повелителя си, готови да се нахвърлят при първия признак за коварство. Това не го учудваше. Фялок беше могъщ мъжага, сините му очи гледаха сурово, а отдавнашната му омраза към Каменград беше всеизвестна. Самият Джасарай като че оставаше невъзмутим. Фялок отвори капака на кутията. На кадифеното дъно беше сложен изработен от истински майстори кинжал с острие от сребриста стомана и със златна дръжка, по която искряха светлосини скъпоценни камъни. В дръжката беше инкрустиран огромен черен опал, оформен безупречно като глава на пантера. Джасарай протегна ръка и взе кинжала. Според Бран оръжието имаше нелеп вид, хванато от старческата ръка, и в този миг проумя защо войниците на Джасарай са наричали някога своя пълководец Книжника. Изобщо не приличаше на войнствен император и в този момент — кльощав, с леко отпуснати рамене, оредяваща коса и продълговато и мършаво лице. Неосведомен човек би го помислил за философ или учител, а не за най-талантливия генерал в историята на Каменград.

— Очарователно изделие — каза Джасарай на Бран, все едно не виждаше Фялок. — Моля те да предадеш благодарностите ми на своя брат Конавар.

Бран се вгледа в очите му и за миг се поддаде на страха. Прозря острия ум на мъжа, който седеше на трона.

— Моят брат помоли да ви предам, че си спомня с топлота за времето, когато е участвал във вашия поход срещу племето пердии, и за него ще бъде много радостно да научи, че сте в добро здраве.

— Да, здрав съм, почитаеми Бран. Както научих, същото не може да се каже за него. Възстановява ли се от раните си?

— Ваше величество, не предполагах, че новината е стигнала и до вас. Конавар е добре, раните му са леки. Убийците обаче имаха по-злощастна участ. Той уби трима със собствените си ръце. Четвъртият беше заловен и разпитан.

— Не искаш ли да кажеш „изтезаван“? — попита Джасарай, който още разглеждаше кинжала.

— Не, ваше величество. Имаме друид със забележителна дарба. Той поговори с пленника и изтръгна истината от него.

— Аха… истината. И какво гласеше тя?

— Той и останалите са били наети от един търговец, за да убият краля.

— Лукави същества са тези търговци — отбеляза Джасарай и сложи кинжала в кутията. — Ламтят само за пари. Прав ли съм в догадката си, че кралят е отхвърлил негово предложение за сделка?

— Все още не сме научили, ваше величество. Търговецът избяга през морето и се укри в земите на Каменград.

— Е, трябва да ми кажеш името му и аз ще се погрижа да бъде издирен и съден. — Джасарай стана от трона. — Мои служители ще ви заведат в покоите, където ти и твоят придружител можете да се изкъпете. Днес следобед ще бъдете мои гости на стадион „Окциан“. По-късно ще имаме време да говорим и за политика.

Бран се поклони отново. Изчакаха императорът да излезе от тронната зала. Един от телохранителите взе кутията с кинжала, друг тръгна пред Бран и Фялок към определените за тях стаи. Щом влязоха, Бран се отпусна в широко кресло, а Фялок свали наметалото, изтегна се на един диван и каза на родния им език:

— Той е студенокръвен човек.

— Така е, а също и голям хитрец. Не му мигна окото, когато говорихме за търговеца. Може и да не е знаел нищо за покушението.

Фялок си замълча. Брат Слънцеднев ги бе предупредил за тайните кухини зад стените, където биха могли да се спотайват шпиони и да записват всяка казана от тях дума.

Пред голямата стая имаше градина и Бран посочи натам. Тръгнаха по виеща се пътека, прилежно настлана с отъпкан чакъл. Спираха да погледат всевъзможните цветя. Бран се огледа и прецени, че тук не могат да ги подслушат.

— Приятелю, ти запази похвално самообладание.

— Може би остарявам и помъдрявам — отвърна Фялок, но още гледаше ядосано.

— Всички тук знаят за тебе и за славата ти като боец. Нищо чудно да са чували и за твоя всеизвестен нрав. Жизненоважно е да пренебрегваш всякаква… неучтивост.

— Знам, Бран. Кълна се в Таранис, нали ми втълпяваше това по целия път дотук!

Бран се усмихна.

— Вярно. Моля те да ме извиниш. Питам се дали и Наладемус ще присъства на срещата.

— Все ми е едно кой ще присъства. Още не разбирам защо Кон прие тази покана. Като нищо могат да ни задържат тук за заложници.

Бран кимна. Продължиха обиколката в градината. Стигнаха до изкуствено езерце с дървено мостче над него. Бран опря ръце на парапета и впери поглед в отражението си. И той като Фялок не се радваше на пътешествието — Гуен и трите им момчета му липсваха мъчително. Все мислеше за тях и се питаше дали малкият Орин е надмогнал страха от ездата и дали най-големият му син Руатан е оздравял напълно след треската. Толкова слаб беше, когато тръгваха… Брат Слънцеднев се грижеше добре за него, но Бран знаеше, че ако момчето се разболее отново, това може да го погуби.

— Не можем да откажем тази покана — бе обяснил Конавар, — за да не изглеждаме слаби и враждебни. Явно Джасарай ще поиска нещо от нас. Отиди да научиш какво е намислил и се върни да ми кажеш.

— Не искаш ли да изпратиш Крилото? — бе попитал Бран. Името на душата на техния брат Брефар беше Крило над водата. — Той борави изкусно с думите и може би ще се радва да отиде в Каменград. Няма нито съпруга, нито синове. И все натяква, че скучае от безделие.

— Ти си по-подходящ. Нека и Фялок тръгне с тебе.

Това решение изненада Бран. Фялок беше прочут с кипящата си ненавист към всичко свързано с Каменград.

— Няма ли да ги оскърбим, братко? След битката на Когдънското поле Фялок отряза главите на трийсетина офицери от тяхната армия и ги набучи на копия по границата. Според брат Слънцеднев само две имена на мъже от риганте са познати на всеки в Каменград — твоето и на Фялок.

— Тъкмо затова искам да отиде — отвърна Конавар. — Но ти грешиш за двете имена. Има и трето. Мнозина от търговците, които искат да спечелят нашата благосклонност, разказват за воин от риганте, който се бие на арените в Каменград.

И Бран бе чувал тези истории, но никога не ги споменаваше пред Конавар.

— Искаш ли да се срещна с него?

— Не. Той сам си избра този живот, лишен от смисъл.

— Аз го харесвах — призна Бран.

Конавар присви очи за миг и се взря изпитателно в лицето на брат си — може би чу укор в думите му. После въздъхна и за малко лицето му се освободи от навъсеното изражение, което Бран бе опознал толкова добре през годините след смъртта на Тей.

— И аз може би щях да го харесвам. Той е едно от многото угризения, които ми тежат. Ако можех да върна годините назад, животът ми нямаше да е същият. Щях да заведа Тей при езерото. И нямаше да има война с паноните.

— Слушай, Кон, тъй и не успях да проумея нещо. Ти си мой брат, обичам те. Но докога ще носиш този товар? Ожени се, наплоди синове. Дължиш го и на себе си… и на нашите хора. Трябва да имаш наследник, Кон.

Брат му се усмихна.

— Бран, ти си мой наследник. А след тебе — твоите синове.

Конавар се загледа през прозореца. Рехави облаци хвърляха петнисти сенки по склоновете.

— Можеш да повикаш Бейн да се върне у дома — каза Бран.

Конавар се извъртя, лицето му отново бе застинало в сурова гримаса.

— Няма да говорим повече за това.

— Както желае кралят — промълви Бран.

Конавар веднага съжали за думите си.

— Извинявай, братко. Очаквах болката да се притъпи с годините, но тя е като цирей на душата ми.

— Проклятие… И аз съжалявам, Кон. Няма да споменавам името му. Е, според тебе какво иска Джасарай от нас?

— Трудно е да познаем. Има си много грижи. Заради войната на изток по-голямата част от армията му е далеч от Каменград. От брат Слънцеднев научих, че сега там има повече Рицари, отколкото верни на императора войски. Поне на пръв поглед Джасарай разчита Наладемус също да му е предан… и може би е прав. Но политиката в Каменград е оплетена. Ако се появят пратеници на риганте, ще смутят мнозина и може би ще отвлекат придирчивото им внимание от сраженията на изток. По-накратко казано, братко — не знам…

Бран беше в Каменград вече от десет дни; настаниха ги с Фялок във вила южно от града, докато чакаха аудиенция при Джасарай. Ето че се срещнаха с императора, но още не бяха говорили сериозно.

Един слуга дотича при тях по пътеката.

— Господа, банята е готова. Пренесохме и дрехите ви от вилата. Позволих си да ги дам за пране, без да ви попитам. В момента съхнат.

— Много сте услужливи — каза Бран.

Банята се оказа дълга четирийсет стъпки и ваната всъщност беше басейн, който можеше да побере четирийсетина души. Бран и Фялок се съблякоха, облегнаха се удобно и се отпуснаха в ароматизираната вода. Фялок въздъхна и се потопи целият. Подаде глава над повърхността с пръхтене, водата се стичаше от сплетената му коса и леко посребрените дълги мустаци. Бран се ухили.

— Тяхната упадъчност ще те поквари.

— Затова пък болките в гърба ми олекват. Вече не съм в първа младост. Не оздравявам бързо.

Мързелуваха дълго в басейна. Накрая се появиха двама слуги с горещи кърпи. Двамата риганте излязоха от водата, изсушиха се и отидоха в масажната зала, където ги чакаха двама младежи.

Бран легна по корем и усети как по гърба му се излива топло масло. Отпусна се мигновено, а масажистът умело мачкаше и разтриваше мускулите на шията и раменете, за да ги освободи от напрежението. Бран погледна Фялок, който бе затворил очи. След масажа махнаха излишното масло от телата им със заоблени лопатки от слонова кост. Бран и Фялок се облякоха и пак влязоха в отредените за тях стаи. Вече бе поднесена храна — студени печени и пушени меса, сладкиши и две кани. Една с вода, другата с вино. Заситиха се, след това можеха само да чакат кога ще ги повика Джасарай.

— Малко остава това място да ми допадне… — изсумтя Фялок.

Вратата се отвори и влязоха двама войници със сребристи брони.

— Колесницата ви е отпред — каза единият с презрение, което личеше и в погледа му.

Фялок се изправи, доближи го, надвисна над него и го огледа внимателно.

— Не е ли забележително? — подхвърли на Бран. — Помниш ли първата глава на войник от Каменград, която набучих на копие? Досущ като неговата, но този тук е с по-дебел врат. Май ще са нужни два удара, за да го разсека.

Войникът се вцепени и си облиза устните. Фялок му се усмихна.

— Не се стряскай, дребосък. Днес съм в добро настроение.

Джасарай неведнъж бе казвал, че властта носи и рискове. Това му хрумна отново, когато отвори очи и усети болката в слепоочието. Опипа мястото — имаше цицина и кожата беше сцепена. Лежеше до мраморната пейка в центъра на лабиринта. Докато се мъчеше да стане, си спомни мъжа, който бе изскочил от сенките и го бе цапардосал. Надигна се и изохка от още по-силната болка в главата. „Може да се е заблудил, че ме е убил… — помисли, докато сядаше на пейката. — Не. Това е нелепо.“

Чак сега забеляза, че светлият плат на тогата му е подгизнал от кръв. „Намушкал ме е!“ Разгърна припряно дрехата да огледа гърдите и корема си. На лунната светлина не откриваше рани, нямаше и болки в тялото.

„Мисли, човече!“

Наложи си да се успокои. От няколко месеца знаеше какво го застрашава, защото Наладемус и неговите Рицари ставаха все по-силни. Но армиите бяха на изток и не можеше да се опълчи срещу своя стар приятел, за да си разчистят сметките. Чакаше търпеливо и оставяше Наладемус да присвоява власт, но в същото време местеше потайно войски, разположи няколко верни Пантери по-близо до града. Най-близката Пантера беше само на пет мили от Каменград и чакаше негова заповед, за да потегли незабавно. Сега съжали, че не ги бе повикал, но бе решил да протака още няколко дни. Тогава можеше да вкара наведнъж девет хиляди войници в града, да арестува Наладемус и Волтан и да разпусне Рицарите.

— Това бавене може да ми струва скъпичко… — каза на глас.

„Защо съм жив? И къде е убиецът? Защо ме удари, но не ме довърши? И откъде е тази кръв по мен?“

Бе дошъл сам в лабиринта. Нападателят го бе причакал със сопа. Не с нож или меч. Нима беше глупак? Или щеше да се върне всеки миг, за да го доубие?

Чу рева на тигъра. Това означаваше ли, че убиецът се връща? Насили се да стане и се махна от центъра на лабиринта, за да не е на открито, навлезе в по-тъмните проходи. Убиецът трябваше да е много умел следотърсач, за да го намери в тях.

Тигърът изрева отново и като че ли беше по-близо до него. Джасарай си каза, че високите храсти изкривяват някак звука. Повървя още малко, но се чувстваше замаян и слаб от удара по главата и накрая седна на тясна дървена скамейка, вмъкната в ниша, изрязана в стената от зеленина.

Да беше повикал войниците, за да изненада Наладемус… „Що за глупак съм! Изборът на подходящия момент винаги е ключ към успеха. Ти се забави прекалено, Джасарай — мислеше императорът мрачно. — Но още не съм мъртъв. Ако успея да се добера до стражата и изпратя съобщение на командира на Пантерата…“

Пак чу ръмженето на тигъра. Да, звярът наистина бе по-близо. Джасарай се смръзна — тежко стъпващите лапи и шумното дишане бяха от другата страна на плътните шубраци.

И изведнъж се сети — кръвта по тогата! Не беше негова. Някой бе плиснал кръв върху дрехата му, за да привлече тигъра.

Забравил за болката, Джасарай бързо смъкна тогата и я захвърли встрани. Хукна по проходите, завиваше ту наляво, ту надясно.

Нито веднъж през живота си Книжника не се бе оставял в ноктите на паниката и дори сега, обзет от непоносим страх, беше готов да признае, че този замисъл е породен от гениален ум. Императорът е бил убит от звяр, докато се е разхождал в лабиринта. На Наладемус като пръв министър се падаше да поеме властта и той веднага щеше да назначи свои хора за командири на Пантерите. Не би имало голяма опасност от гражданска война и нямаше кого да сочат с пръст освен някой от укротителите на зверовете, забравил да залости клетката както трябва.

О, колко хитро…

Пак чу рева на тигъра, после звуци на разкъсван плат. Продължи тичешком към източния изход. Застави се да върви по-бавно, когато доближи арката. Легна по корем и пропълзя полека, за да надникне иззад ъгъла. Дървена рамка му пречеше да види арката, но различи сенките на чакащи зад нея мъже. Изправи се и тръгна обратно по прохода. Значи го причакваха и на четирите изхода.

Изведнъж се усмихна и поклати глава. Така значи щеше да свърши всичко — създателят на Пантерите, разкъсан от тигър.

— Това дори е забавно… — прошепна Джасарай.

— Мога ли да разчитам на твоята подкрепа? — попита Джасарай, докато изпращаше Бендегит Бран на стъпалата пред императорския дворец.

Фялок чакаше наблизо с конете и десетимата войници от почетната стража, които щяха да ги придружат до портите на града.

— Ваше величество — отвърна Бран, — много съм доволен от посещението си тук и от голямата чест да се запозная с вас. Благодаря на боговете, че покушението срещу вас беше неуспешно, и съм щастлив, че мой сънародник ви помогна в онази съдбовна нощ. Ще предам на моя крал дословно всичко, което ни казахте, и се надявам времената на вражда между нашите народи да са останали в миналото.

Джасарай го хвана под ръка и слезе с него по стъпалата.

— Войните са необходими понякога и често са неизбежни — каза императорът. — Но Каменград има врагове, които са много по-наблизо от Конавар. Предай му и това заедно с моите най-добри пожелания.

Бран се поклони и яхна коня си. Фялок също се поклони. Джасарай се взря в очите му.

— Мисля, че потегляш с радост към родните земи. Опасявам се, че животът в града не ти допада.

— Да, влече ме към планините — призна Фялок.

— Казват, че Кайр Друаг е прекрасно място.

— Ако ни навестите като приятел, ще ви разходя на кон в планинските гори и в долините — обеща Фялок.

— Много изкусително предложение — отвърна Джасарай.

Бран смуши коня си и групата бавно потегли.

След час излязоха през портата и подкараха конете в лек тръс по хълмовете на запад. На първото било Бендегит Бран спря и се обърна към Каменград.

— Разтревожен си, приятелю — каза Фялок.

— Така е. Предстои ни война, Фялок.

— Но Джасарай каза…

— Няма значение какво е казал. Държа се като книжник и като човек, който желае мир. Но той живее заради битките и завоеванията. Проумях това още щом видях тигъра в парка му. Можеш ли да си представиш какво им е струвало да уловят звяра и да го превозят на хиляди мили? И защо? Само за да изкарат тигъра на арената по волята на Джасарай, където да бъде убит за забавление, защото тълпите в Каменград жадуват за още кръв. Така ли се държи един книжник? Не. Той смаза враговете си на изток и унищожи непокорните в империята. Сега ще се стреми да заслужи възхищението на тълпите с война срещу единствените врагове, които някога са побеждавали армия на Каменград.

— Ами приказките му за крал Шард и неговата все по-многочислена армия? Няма съмнение, че Шард е по-голяма заплаха за Каменград. На него не му се налага да прекоси морето, за да се сражава срещу Джасарай. Войските му могат да навлязат в земите на империята за броени дни.

— Няма спор — съгласи се Бран. — Аз обаче подозирам, че Джасарай и Шард са се съюзили. Щом настъпи пролетта, Шард ще нахлуе в нашите земи от север, а Джасарай — от юг. Ще воюваме срещу две армии.

Бран подкара коня си на запад. Фялок яздеше до него и си мислеше, че уважението му към този мъж може да се мери само с почитта му към Конавар. Бран не беше обикновен пълководец, дори кралят се вслушваше във всяка негова дума за стратегията и тактиката. Умът му беше по-остър от кинжал, за дарбите му на предводител в битките вече се разказваха легенди. Конавар неведнъж казваше, че Бран може да разчете бойното поле така, както другите хора четат простичък надпис.

— Жалко, че Копелето го спаси — подхвърли Фялок, когато се спуснаха по склона и излязоха на широкия западен път.

Бран го погледна и каза:

— Бейн извърши подвиг. Не мога да го обвинявам за това.

— Аз пък мога — ядно изрече Фялок. — За нищо не става това момче, Бран. Родено е от измяна и носи злото в кръвта си.

— Чувал съм да казват такива неща за копелетата, но не им вярвам — възрази Бран. — Във вените на Бейн тече кръвта на Конавар. Кълна се в Таранис, дори приликата им е очебийна! Присъщи са му и смелост, и сила на духа. Момчето заслужаваше брат ми да се отнася по-добре към него. Омразата ти към Бейн ме натъжава.

— Не искам да слушам как укоряваш Конавар — още по-гневно възкликна Фялок.

— Приятелю, кралете също като останалите хора не са безупречни. Да ти призная, намирам вина и в себе си. Трябваше още преди години да говоря с Конавар за Бейн. А не го направих. Сега се срамувам. Моят баща ме възпита с убеждението, че любовта към семейството е най-важният дълг на всеки риганте. И аз съм верен на мъдростта му със своите деца. А Бейн е мой племенник и трябваше да го приема като свой близък.

— Щеше да те отблъсне — изсумтя Фялок, — както отблъсна мен. Когато още беше малък… май на тринайсет, му пратих вест, че го каня в Седемте върби да прекара лятото с нас. Получих доста обиден отговор. Стигаше ми, за да разбера що за човек ще стане. Втори път не бих опитал да се сближа с него.

— Това е някак странно… — каза Бран. — От брат Слънцеднев знам, че Бейн тъй и не се е научил да чете и пише с лекота. Как да си представя, че ти е изпратил писмен отговор?

— Е, не го е написал той — уточни Фялок. — Писмото беше от Брефар, който ми предаде думите на момчето. Все същото е. Казал, че не иска да говори с мен и не ме смята за свой сродник. Ако вече беше зрял мъж, щях да го убия за такава наглост.

Бран тръсна глава.

— Открай време се чудя колко често изплува името на Брефар във всякакви неразбории, дрязги и кавги…

— Да не намекваш, че ме е излъгал?! Но това е нелепост! За какво му е да го прави?

— Не знам — призна Бран. — Не мога да го разбера. У него сякаш има бездънен кладенец с враждебност и ми се струва, че се стреми с наслаждение да поражда същите чувства у околните. За него това е като любима игра. Фялок, ще бъда откровен с тебе — не знам какво е могъл да каже Бейн тогава, може би Брефар ти е предал точно думите му. Но горчивият опит ме е научил да се отнасям с голямо недоверие към брат ми и подбудите му.

— Аз пък мисля, че си несправедлив към него. С мен винаги е бил любезен. Оплаквал се е само от нежеланието на Конавар да му възлага повече отговорности. Брефар е умен мъж, а не предвожда войски, само управлява Трите потока и земите по границата с норвиите.

— Радвам се, че си настроен добре към него — каза Бран. — Хайде да не задълбаваме повече в този разговор.

Никой не помнеше толкова сурова зима. Добитъкът на риганте, бездруго оредял след болестта, поразяваща белите дробове на животните, намаля с още стотици говеда и ако не бяха кралските хамбари, сред племената щеше да има хиляди измрели от глад. Въпреки тази помощ в по-далечните места, откъснати от света заради виелиците, имаше тежки загуби, особено сред старците и невръстните деца. Тук-там хората дори варяха дървесна кора, за да пълнят с нещо стомасите си.

В Трите потока беше особено тежко, защото Брефар не бе оставил хамбарите пълни, а бе продал излишъка от зърно на племето сени през есента. Конавар му отне титлата леърд и прати на неговото място Гованан.

Стопанството на Бейн се намираше в по-ниска равнина и там зимата не беше толкова жестока. Той и работниците му бяха успели да натрупат достатъчно сено, за да имат стадата храна през студените месеци, затова загубите бяха малки. Гованан дойде при него в средата на зимата и купи говеда, с които да изхрани жителите на Трите потока. Бейн поиска много висока цена и му бе платено в злато.

Но когато времето се влоши още повече, той изпрати безплатно трийсет телета в селището.

В северните земи на паноните избухна бунт, предвождан от благородника Гуерн. Няколко кралски хамбара бяха плячкосани. Конавар изпрати своите Железни вълци да потушат бунта. Гуерн обаче отбягваше преките сблъсъци, хората му се пръскаха и криеха, после се събираха отново, за да нападат по-далечни малки укрепления. Бендегит Бран, който командваше Железните вълци, успя да подмами Гуерн и бандата му в капан, където загинаха или попаднаха в плен десетки от тях, но главатарят се изплъзна. Мнозина панони можеха да изпаднат в още по-страшна безизходица след разграбването на хамбарите, Гуерн пък би могъл да ги привлече на своя страна, като раздаде откраднатото зърно. Но той предпочете да го продаде, за да си набави оръжия и доспехи. Конавар заповяда да бъде купена и докарана през морето храна за паноните от земите на остро и гат и бунтът свърши, преди да се е разгорял. Разходите обаче бяха огромни, а запасите почти се изчерпаха.

В първия ден на пролетта, през четирийсетата година на Конавар, триста бойни кораба спряха на брега недалеч от Седемте върби и петнайсет хиляди бойци на варс, водени от крал Шард, нахлуха в земите на риганте. По същото време на юг Джасарай доведе в земите на сените осем Пантери, наброяващи двайсет и четири хиляди войници.

Ворна сложи изпадналото в несвяст дете на леглото си и вдигна глава към майката, в чиито очи бушуваше непоносим ужас.

— Иди в кухнята. Кипни вода за отвара.

— Той не може да пие — напомни Гуен.

— Той не може, но ние можем. Заеми се с това, докато го прегледам.

— Моля те, не го оставяй да умре!

Гуен се разплака.

— Ще направя каквото мога. А ти отиди в кухнята. Направи отвара за нас. Аз я пия неподсладена. Ще намериш лайка в синьото гърненце до пещта.

Ворна обърна гръб на жената и сложи ръка върху челото на момчето. Затвори очи и остави духа си да проникне в детето. То умираше. В това нямаше съмнение — всички органи бяха на път да се разпаднат. Отначало Ворна не откриваше причина, затова потърси по-дълбоко, духът ѝ се сля с кръвта във вените. Бъбреците бяха най-зле и тя се съсредоточи върху тях, за да укрепи тъканите. Но и докато ги изцеляваше, отново почувства как нещо ги разяжда. Точно каквото ѝ обясняваше Бануин за състоянието на Руатан — каквото и да излекува, започвало да слабее почти незабавно.

Измъченото сърце на Орин внезапно спря. Ворна го насити с изблик на енергия. Сърцето трепна и започна да бие отново.

Тя изостри вниманието си още повече и продължи да търси в кръвния поток. Сега усещаше и жизнените елементи в кръвта. Още не откриваше признаци на болест. На черния дроб не му оставаше много и Ворна го подкрепи. После бъбреците се увредиха и тя ги заздрави повторно. Започваше да се уморява, а дори не се досещаше какво погубва това дете.

Отдръпна духа си от тялото му. Сега Орин изглеждаше малко по-добре, дишаше по-леко. Гуен се върна в стаята, носеше две пълни чаши. Ворна я видя как се зарадва, щом погледна сина си.

— Не прибързвай с надеждите — каза ѝ строго. — Още не мога да разбера какво причинява болестта. Седни настрана и каквото ще да става, не ми говори, ако аз не те попитам нещо. Разбра ли?

— Да — покорно отвърна Гуен.

Ворна се взираше във восъчната на цвят кожа. „Мисли! Източникът на болестта е много силен, но защо не се е разболял по-рано? Ако е заразно, непременно би го прихванал по-рано от Руатан. Щеше да се разболее и майката, а и всички други около големия брат. Значи не може да е подобно на чумата или друга зараза. Но има някаква връзка с умрялото момче…“

Сърцето спря отново. Духът на Ворна пак влезе в тялото на Орин и дари енергия на поразения орган. Момчето се сгърчи и пулсът му се възобнови. Ворна се обърна към Гуен.

— Каза, че се е разболял днес? А преди това не личеше да е болен, така ли?

— Не личеше. Винаги е бил здрав. Няма ли да направиш нещо?

— Правя нещо, Гуен. Запази спокойствие.

Ворна пак насочи вниманието си към детето. Кожата беше гореща, тялото се потеше обилно, за да смъкне малко температурата. Тя проникна отново навътре, за да възстанови черния дроб и бъбреците. За пръв път се натъкваше на такова състояние. Изглеждаше, че болестта напада непрекъснато отвън.

Бореше се за живота му цял час, силите ѝ вече се изчерпваха. Върна духа в себе си, свлече се на стола и отпи глътка от изстиналата отвара. Незнайната болест, която бе убила Руатан, сега погубваше и по-малкия му брат. Тя се вторачи в Гуен.

— Колко продължи болестта на Руатан?

— Почти година. Първо се почувства слаб, не му се ядеше. Все заспиваше. С всеки месец ставаше все по-немощен. Уж се ободри, след като Бануин опита да го лекува, но беше за малко. Защо Орин се разболя изведнъж толкова зле? Изглежда като Руатан в последните му дни.

— Орин е малък. Може би в това е разковничето. Може би як младеж има силите да се бори по-дълго с тази… немощ. Но има някаква връзка, която трябва да открием. Иначе той няма да доживее края на нощта.

Затвори очи и се пренесе в болното тяло, но вместо да проникне в кръвта, остана в досег с тялото под кожата, за да облекчи треската. И когато стигна до гърдите на момчето, нещо я опари толкова внезапно, че беше принудена да избяга в собственото си тяло. Стана и отиде до високия скрин под прозореца, на който бе оставила няколко кълба конци и дълга ножица. Върна се при леглото и разряза туниката на момчето.

На гърдите му лежеше пръстен от бяло злато с лунен камък. Орин го бе окачил на шията си на дълга тънка каишка.

— Какво е това? — попита Ворна, докато я срязваше.

Хвана краищата и махна пръстена от тялото на момчето.

— Пръстенът на Руатан. Орин сигурно го е взел за спомен.

Ворна остави пръстена на пода и пак седна до детето. Този път нищо не му навреди, след като изцели изтормозените тъкани. Ударите на сърцето му се засилиха и треската спадна.

Ворна го зави с одеяло.

— Изглежда малко по-добре — престраши се да каже Гуен.

— Наистина е по-добре. Премахнах злото от него. — Ворна вдигна пръстена с върха на ножицата и го разгледа. Прекрасно изработено украшение. — Откъде го е взел Руатан?

— Мерия му го даде. Някакъв търговец от Каменград го подарил на Конавар, но кралят не носи пръстени. Затова Мерия го даде на Ру. Защо питаш?

Ворна отиде в кухнята и донесе черна каменна плоча. Сложи я на скрина. Свали една лампа от кука на стената и я постави до плочата, върху която после пусна пръстена. Гуен гледаше втрещена — Ворна протегна ръка над пръстена и прошепна Слово на силата. В стаята изведнъж застудя, а плочата се покри с лед. Лунният камък блесна и се пропука. Сива течност се разля мазно по плочата. Ворна щракна с пръсти и в стаята пак стана топло. Гуен не можеше да откъсне поглед от съсипания пръстен.

— Тази отрова е сложена от майсторка в злотворния занаят — обясни Ворна. — Срязала е камъка, издълбала го е в средата и е пробила множество незабележими дупчици. Напълнила го е с отрова, залепила е камъка и е инкрустирала с него пръстена. При докосване до човешка кожа лунният камък е отделял отрова, която се е просмуквала в тялото. Очевидно е, че са искали да убият така Конавар.

— Значи за да спася Ру е било достатъчно да махна пръстена от ръката му? — промълви Гуен. — О, милостиви небеса…

— Гуен, не търси вина в себе си. Нямало е как да знаеш. Ти не си причинила смъртта му.

— Напротив — завъртя глава Гуен. — Исках да дойда при тебе с молба да лекуваш сина ми. Но не дойдох. Ако бях дошла, моят Ру щеше да живее.

— Мамо! — изплака Орин. — Мамо!

Гуен застана до леглото.

— Здравей, мъниче — каза му и изтри сълзите от лицето си. — Добре ли си?

— Да, мамо. Седях с Руатан, имаше някаква ярка светлина. После се събудих. — Той се огледа. — Мамо, къде сме?

— Ти се разболя, миличък, но Ворна те излекува. Ето я. Трябва да ѝ благодариш.

— Благодаря ти, Ворна — послушно каза Орин.

— Радвам се, че ти помогнах, момчето ми.

Очите му се затвориха и той заспа. Гуен приглади нагоре полепналите по челото му кичури и го целуна нежно.

— Не знам думи, с които да ти благодаря. Как да изразя благодарността си?

— Тръгни утре с онези, които ще отидат на запад — каза Ворна. — Защото в Трите потока идва гибел, срещу която моята дарба е безсилна.

Мрачните опасения на Прасалис, че шейсет от горяните са мъртви или умират, щяха да се сбъднат, ако не бе дошла Ворна. Осемнайсет от мъжете със смъртоносни рани бяха върнати към живота от самия ръб на бездната, която щеше да ги погълне завинаги. Тя успя да спаси и трима от тежко ранените Железни вълци. Нямаше оцелели сред разбойниците от варс — останалите на крака горяни обикаляха и довършваха всеки, който още дишаше. Жителите на Трите потока събраха оръжията и броните им. Финигал заповяда четирийсет и двамата загинали горяни да бъдат погребани заедно, а труповете на враговете бяха изгорени на огромна клада. Бейн и неговите двайсетима конници се върнаха в селото привечер. Бяха догонили бягащите разбойници и ги бяха изтребили. Само трима успели да избягат на изток. Бейн не остана в Трите потока, а тръгна към стопанството си.

В дома си Ворна дремеше до огъня и сънуваше минали дни, когато слънцето изглеждаше по-ярко, а светът бе несравнимо по-безопасен. Съпругът ѝ Бануин беше до нея, вървяха по хълмовете към гората с Дървото на желанията. Сънуваше дните след като бе спасила Конавар от неизбежната смърт след схватката му с мечока. Дните на почти нерушим мир в земите на риганте, когато свестни хора като могъщия Руатан, Бануин и Дългия леърд изглеждаха безсмъртни.

„Но няма нищо вечно — каза си Ворна, щом изплува от съня. — Дори планините ще изчезнат някой ден, покрити от ледовете или погълнати от океанските дълбини.“ Замисли се за мъжете, които бе изцелила днес. Когато проникваше в ранените тела, духът ѝ докосваше и душите им. Мнозина от тях бяха опетнени порочни хора, но в този ден у тях бе припламнала ослепителна искра. Тя се питаше дали тази искра ще се разгори, дали ще ги озари светлината или всичко ще прегори набързо и те ще си останат почти същите както преди.

Знаеше колко малка е крачката между доброто и злото. Смятаха крал Конавар за добър човек, посветил живота си на благоденствието на келтоите от тази страна на морето. Но някога той бе отишъл в земите на паноните, заслепен от скръб и ярост, и бе изклал мъже, жени и деца. Обзе я печал и очите ѝ се насълзиха.

— Безполезно е да плачеш за онова, което е отминало отдавна — укори се на глас.

Някой потропа на вратата и Ворна вдиша дълбоко, за да се успокои. Знаеше кой идва и не се радваше.

— Влез, Мерия.

Майката на краля влезе нерешително в осветената само от огнището стая. В меката трепкаща светлина изглеждаше по-млада, приличаше на онази жена, която Ворна бе познавала някога. Само че не беше същата.

— Дано не ти преча, като идвам толкова късно — каза Мерия.

— Какво искаш? — Ворна се постара гласът ѝ да остане безстрастен.

— Дойдох… да ти благодаря, че спаси моя внук.

— Седни — покани я Ворна. Знаеше, че това не е всичко.

Мерия свали наметалото си и се настани в креслото срещу нея.

— Аз бях глупачка, Ворна — започна, без да поглежда към вещицата. Взираше се в пламъците. — През целия си живот обичах истински само един мъж. Моя Варакон.

— Но не и Руатан — рязко каза Ворна, — който умря, за да изпълни твое желание?

— Не — призна Мерия. — Не и него, макар че заслужаваше. — Въздъхна тежко. — Казвали са ми, че хората от Каменград имат три думи за любов в езика си. Не знам самите думи, но веднъж брат Слънцеднев ми обясни смисъла им. Има любов към семейството или приятелите. Има силна и покровителствена любов към децата. Има и всепоглъщаща плътска любов, която пламти с огъня на всеотдайността и обожанието. Може би не е съвсем вярно, че не обичах Ру. Всъщност го обичах истински, но както бих обичала по-голям брат. А Варакон беше единственият ми любим, той беше моят живот. Когато умря, с него си отиде и частица от мен… може би най-добрата. — В огнището бе останала само жарава и Мерия сложи още дърва. — Мислех, че съм запомнила лицето му, чертите, усмивката. Спомнях си го като подобие на моя Конавар, само косата и брадата му бяха златисти. Само че не го помнех, Ворна. С годините бях забравила.

— А днес видя Бейн… — каза вещицата.

— Да, видях Бейн. И в него съзрях Варакон. Все едно се бе върнал през някаква врата във времето. Ох, Ворна… Какво направих с живота си? — Сълзи потекоха по бузите ѝ. — Оставих своя внук да умре. Едва не обрекох на гибел цялото село. Превърнах се в противна на всички свадлива старица. Но има и по-лошо… най-лошото — обърнах гръб на единствения син на Конавар.

— Да, направи всичко това — студено каза Ворна, — и то не може да се промени. Всяка наша постъпка има последствия и трябва да ги понесем. Случва се и с тебе.

Мерия избърса сълзите си.

— Ворна, няма утеха в думите ти.

— Така е. Няма.

— Толкова ли ме мразиш?

— Никого не мразя — поправи я Ворна. — Някога бяхме приятелки и аз се радвам на тези спомени. Сега не сме близки. И с това мога да се примиря. Ще ми се обаче да знам защо реши да сложиш край на нашето приятелство.

— Не бях права — каза Мерия. — Изпаднах в дребнава злоба. Случи се след като научих за смъртта на Руатан в битката. Брат Слънцеднев ми каза, че сърцето му било слабо, а ти си го лекувала. И си го предупредила да не участва в сражението. Аз обаче не знаех, че е болен. Помниш ли каква геша е предречена на моя син?

— Разбира се. Аз изрекох пророчеството. Ще умре в деня, когато убие ухапалото го куче.

— А Конавар го ухапа куче. Зъбите само стиснаха предпазника на китката му и не стигнаха до кожата. Когато разказах на Ру за случката, той ме успокои, че това не било ухапване. Не пожелах да чуя. Измъчваше ме ужасът, че Конавар ще загине в битката на другия ден, и се примолих на Руатан да тръгне с него, да го брани. Казах му… дано боговете ми простят за това… казах му, че ми е обещал да закриля Варакон, но се е провалил. И че този път не бива да се провали.

— Той не се провали — каза Ворна. — Цял ден се е сражавал редом с Конавар. Сърцето му не е издържало чак след битката. Но защо това те подтикна да ме намразиш?

— Нямах смелостта да обвиня себе си за смъртта му — каза Мерия. — Внуших си, че ако ти ми бе казала за болестта му, нямаше да го пратя на бой. Така за смъртта му изведнъж ставаше виновна ти, но не и аз. А когато ти се сприятели с Бейн, омразата ми само се засили. Ворна, сега виждам в какво съм се превърнала — и ме е срам.

— Ако е така, промени се — отвърна вещицата. — Но трябва да знаеш, че е твърде късно.

— Твърде късно ли? За какво?

— Твърде късно е да се сближиш с Бейн. Той се нуждаеше от тебе като пеленаче, като дете. Сега не си му нужна. И не иска да има нищо общо с тебе.

— Но нали е твой приятел. Можеш да му обясниш…

— Какво да обясня на двайсетгодишен воин, възмъжал презиран и отхвърлен от своето семейство? Не са му притрябвали обяснения. Той знае. Видя преждевременната смърт на майка си, смазана от погнусата на околните, които обвиняваха само нея, че Конавар е загубил съпругата си. Сега е мъж и разочарованията от детството са го убедили да не търси привързаност от сродниците си. Отдавна отмина времето, когато можеше да създадеш някаква връзка с Бейн. Ако искрено желаеш да се промениш, покажи го на децата, за които тази промяна все още ще е благодатна — на твоите внуци Орин и Бадриг.

— Значи няма да ми помогнеш? — Лицето на Мерия застина враждебно, а блясъкът в очите ѝ отрази пламъците на огнището.

Ворна се засмя.

— Пак виждам същата Мерия, която познавам.

Мерия се прегърби в креслото и гневът в очите ѝ се стопи.

— Да, не отричам. Но вече не искам да съм такава. Тази вечер се опитах да гушна Орин и той избяга. Уплаши се.

— Ще мине време и ще свикне. — Гласът на Ворна се смекчи и тя стана. — Ще сваря чай и ще си поговорим за по-щастливите времена.

Брат Слънцеднев беше огромен мъж. Говореше се, че на младини бил страховит в юмручните двубои с тези широки рамене и неимоверната си сила. С годините бе натежал, особено в корема, което правеше избора му на ездитно животно още по-необичаен. Друидът яздеше дебело магаре и трябваше да присвива крака, та подметките му да не се влачат по земята. Не се засягаше от шегите на мъжете в походните колони, които подминаваше, само им махаше с ръка приветливо и се усмихваше.

— Конете — често подхвърляше брат Слънцеднев — карат човек да се възгордее. Друидите трябва да отбягват такива изкушения.

— Но ти не отбягваш пивото — натякна му веднъж Бануин. — И не си отказваш нито уисге, нито вкусни гозби.

— Е, никой не е съвършен — отвърна възрастният друид.

Но днес, докато яздеше зад високия кон на Бануин, брат Слънцеднев беше в по-унило настроение. Не заради новината с каква армия разполага Джасарай, макар че и това би стигнало да помрачи мислите на повечето разсъдливи хора. Повече го тревожеше държането на двамата най-важни пълководци на племената — Конавар, краля-воин, и стратега Бендегит Бран. Конавар поначало си беше сериозен мъж, винаги съсредоточен и склонен към размисъл. Но напоследък изглеждаше странно отчужден, сякаш му тежеше бреме, което не можеше да сподели с никого. А Бендегит Бран, всеобщ любимец поради добродушието и скромността си, бе станал начумерен и сприхав. Смъртта на сина му се бе оказала твърде тежък удар. Също като баща си той беше изцяло отдаден на семейството си. Бе обичал безмерно сина си. Брат Слънцеднев му съчувстваше, но сега имаха по-важни грижи. Един унесен в мислите си пълководец може да допусне твърде скъпа грешка. А двама предвещаваха непоправима беда, и то не само заради лоша стратегия. Друидът долавяше растящото безпокойство в армията. Мнозина сред бойците се заблуждаваха, че Бран е обзет от страх пред настъпващите войски на Джасарай. Това не беше достатъчно да предреши битката, защото за тези бойци върховният предводител беше Конавар. Той си оставаше техният талисман — непознаващият поражение крал-воин, който вече бе разгромил една армия на Каменград. Мъжът, който носеше на кръста си меча на сидите, разсичащ с лекота всяка броня. Докато беше начело, щеше да им вдъхва храброст.

Конавар поначало си беше по-сдържан и затворен, затова войниците още не забелязваха трудно доловимата промяна у него. Но брат Слънцеднев я откри веднага.

Следваше Бануин покрай редиците вървящи мъже и разменяше остроумия с малцината, които се присмиваха на магарето му.

Когато двамата друиди се добраха до челото на колоната, Железните вълци вече бяха вързали конете си на определените места, а кралската палатка беше издигната. Вътре Конавар седеше на прост килим в средата, а старшите пълководци се бяха настанили около него. Гованан с преждевременно побелялата глава беше отдясно, а до него — Остаран, воинът от племето гат, присъединил се към Конавар преди двайсет години, след като родината му отвъд морето бе прегазена от враговете. Вляво от краля беше Бендегит Бран. Липсваше само Фялок, който бе проникнал с бойците си далеч на юг, за да напада обозите на противника.

Бануин им съобщи какво е научил за броя и състоянието на войските на Джасарай. Конавар го изслуша, после няколко минути го разпитва за подробности. Бендегит Бран не продумваше. Брат Слънцеднев се взираше в него — той не внимаваше, сините му очи сякаш се взираха в далечината. Конавар като че не разбираше колко е разстроен брат му. Оста и Гованан току поглеждаха неспокойно към Бран, но си мълчаха.

— Сещаш ли се за още нещо, което може да ни е от полза? — попита Конавар.

Преди Бануин да отговори, брат Слънцеднев изрече тихо:

— Може би ще ни е трудно да разгромим отряда от летящи дракони. Как мислиш, господарю Бран?

Бран примигна и престана да се гърби.

— Да… Трябва да помислим и за това.

Настъпи неловко мълчание.

— Колко са враговете ни, господарю Бран? И къде е тяхната армия в момента?

Очите на стратега се присвиха.

— Кой си ти, че да се заяждаш с мен?

— Кой съм аз ли, нагло кутре?! — изгърмя гласът на друида. — Тук говорим за бъдещето на всичко, което ни е скъпо. На двайсет мили от нас са врагове, които ще стъпчат нашите обичаи, ще отведат в робство хиляди от нашите жени, ще изколят децата, които са твърде малки, за да бъдат продадени изгодно. Кой съм аз ли? Аз съм човек, който вижда пълководец да затъва толкова дълбоко в личната си горест, че ще навлече гибел на целия ни народ!

— Как смееш! — изръмжа Бран и скочи.

— Искаш да се свреш в ъгъла и да цивриш ли? — не мирясваше друидът. — Тогава си върви у дома. Проливай сълзи. Прегръщай съпругата си. Нека тя ти бърше сълзите. Остави битките и подготовката за тях на онези, на които им стиска да се сражават!

Бран го връхлетя. Брат Слънцеднев дори не опита да се защити. Юмрукът на Бран го халоса по брадясалото лице. Друидът се олюля, после скръсти огромните си ръце зад гърба. От сцепената му устна потече кръв и изцапа прошарената му брада. Брат Слънцеднев впи поглед в очите на Бран.

— Щом главният ни стратег вече е буден, може би ще ни обясни къде се намират враговете и какви сили ще изведат на бойното поле?

— Махни се, дебел мръснико! — кресна Бран. — Иначе ще те убия!

— Стига — укроти го Конавар отегчено. — Никой никого няма да убива. Седни, Бран.

— Нали чу какво ми каза той…

— Чух. А ти би трябвало да се вслушаш в думите му. — Кралят погледна Оста и Гованан. — Приятели, оставете ни да поговорим. Върнете се след час и ще продължим да обсъждаме плановете си. Излез и ти, Бануин.

Брат Слънцеднев също се канеше да излезе, но Конавар го спря.

— Седни.

Подаде му кърпа. Друидът избърса брадата си и притисна плата към сцепената си устна.

Конавар изчака в палатката да останат само тримата и се вторачи във все още разгневения Бран.

— Брат Слънцеднев ти каза самата истина. Всички разчитаме на тебе да измислиш стратегията, с която да победим армията на Каменград. А ти си седиш тук и се заплесваш, когато слушаме най-важното съобщение. Ти загуби син… и аз скърбя с тебе. Но аз съм кралят и всички хора от племената са мои чеда. Няма да позволя децата ми да бъдат изтребени, защото един от техните пълководци не е могъл да потисне мъката си в решаващите дни.

— Не мога да се справя — промълви Бран. — Все си мисля за Ру. Ще си тръгна утре.

— Нуждаем се от тебе, Бран — настоя Конавар.

Брат му завъртя глава.

— Ти ме научи на всичко, което знам. Щом ти водиш бойците, армията на Каменград ще бъде победена. Убеден съм в това.

— Но аз може да не съм тук — тихо каза кралят.

— Какво?!

Брат Слънцеднев видя как се скова от потрес лицето на Бран, който приклекна до Конавар.

— Що за лудост е това? Ще бъдеш тук, разбира се!

— Дано е така, братко — отвърна кралят. — Имах две видения за бъдещето. В едното ме предават и умирам преди битката. В другото водя нападение срещу враговете. Не бяха сънища, Бран. Тези видения се пренесоха в ума ми, когато докоснах Моригу. И двете са верни, макар че не мога да проумея как е възможно това. Знам обаче, че ако ти си тръгнеш, с племената е свършено. Всичко, за което живях, борих се, страдах, ще се превърне в прах. Искаш да изостриш вниманието си ли? Помисли за това. Ако не стига, не си представяй мъртвия Руатан. Вместо него си представи човека, изпратил пръстена, който го погуби. Представи си Джасарай.

Бран сведе глава, после погледна брат Слънцеднев.

— Приятелю, съжалявам, че те ударих.

— Простено и забравено — отвърна друидът. — Може би е добре да потърсиш Бануин… и да чуеш повторно какво е научил.

Бран кимна и се обърна към Конавар.

— Кон, ти няма да умреш. За тебе е предопределено да срещнеш Джасарай в битка. Нищо не може да промени това.

— Да, нищо не може да промени отредената ми съдба — съгласи се Конавар. — Духом отново ли си с нас?

— Да.

— Тогава постъпи както те посъветва брат Слънцеднев и намери Бануин. Ще говорим още, когато се върнат Гованан и Оста.

Бран стана и излезе. Друидът не помръдна от мястото си.

— Разкажи ми за тези две видения от бъдещето.

Конавар му обясни как бяха спасили Моригу и как тя бе напуснала този свят.

— В първото видение лежа подпрян на златист камък и кръвта ми изтича. Знам, че на другия ден ще има велика битка. И тъна в отчаяние, че няма да съм там. На земята около мен са натръшкани мъртви врагове. После едно момче слиза от клоните на едно дърво наблизо и се втурва в каменния кръг. Тогава всичко притъмнява… и аз знам, че умирам.

— А второто? — подкани го брат Слънцеднев.

— Виждам се на висок кон, бронята ми сияе, шлемът е на главата ми. Вадя меча и изпъвам ръка нагоре. Фялок е до мен. Великата битка е в разгара си и ние повеждаме атаката надолу по склона.

— Може и да не са били истински видения за бъдещето, а само знамения за възможното — предположи друидът. — В края на краищата не може и двете да са правдиви. Няма как хем да умреш преди битката, хем да се сражаваш в нея. Струва ми се, че най-очевидното решение е да не припарваш до каменни кръгове.

Конавар бръкна под туниката си и извади сгънат пергамент.

— Ето какво ми даде вестоносец тази сутрин.

Брат Слънцеднев взе пергамента и го разгъна. Прочете написаното с красивия равен почерк на Брефар: „Скъпи братко, и двамата страдаме заради тежко недоразумение. Говорих с Гуерн и той се съгласи с мен, че е време да намерим решение за разногласията си. Ще се срещнем с тебе при Кръга на Болг утре по здрач. Кон, ако ти е останала поне мъничко обич към мен, ела сам. Заричам се, че няма никаква уловка.“

Отдолу имаше подпис — „Крилото“.

— Той май те смята за глупак — подхвърли друидът.

— Въпреки това ще отида — натърти Конавар. — Моригу поиска обещание от мен. Тя каза: „Когато брат ти те повика, отзови се. Без да мислиш за нищо друго, колкото ще да е неотложно или решаващо. Разбра ли? Отзови се.“ Преди много години наруших едно обещание и оттогава живея със срама и мъката. Но това обещание ще спазя, макар че ми разкъсва душата.

— Тогава нека те придружи отряд дотам.

— Не бих постъпил така, приятелю. Той иска да отида сам.

— Ох, Кон, нали познаваш Брефар? Винаги е бил слаб духом и във всичко го подтиква завистта към онова, което си постигнал ти. А тази завист се превърна в злоба още преди години.

— Знам — тъжно каза Конавар. — Започна след като се бих с мечока. И той, и Гованан бяха там, но само Гованан ми се притече на помощ. Крилото просто се вцепени от ужас. Още беше малък, нямаше оръжие и сякаш се смръзна. Никой не го обвини, а на него все му се привиждаше презрение в очите на хората. И все се мъчеше да ми докаже, че е достоен за уважение, престараваше се. Толкова отчаяно копнееше за признание, че твърде често рискуваше и се проваляше.

— Това ми е ясно, Кон. На всички им е ясно. Ако беше някой друг, отдавна щеше да си го лишил от всички постове. Откога заговорничи с Гуерн и Морските вълци?

— Повече от година. Джасарай му изпратил пари, за да подготви бунт сред паноните. Едно от малкото начинания, с които Крилото се справи умело. Привлякъл Гуерн, дал му и пари, и оръжие. Двамата сякаш са били родени да съзаклятничат заедно — озлобени, с проядени от завистта души. Гуерн е роднина на стария леърд, но когато той умря, изпратих Бран да управлява северните земи. — Конавар си наля чаша вода и я изпи на един дъх. Брат Слънцеднев си каза, че изглежда съсипан. — Не знаех, че са се наговорили с Шард, макар че трябваше да се досетя. Крилото накрая си внуши, че в мен е коренът на всичките му несгоди и че ако не съм бил роден, животът му е щял да прелива от щастие. И може би е прав за това. Вече не знам какво да мисля. Знам обаче, че като малък Крилото беше свястно момче. И ме обичаше. Аз бях неговият батко, когото следваше по петите навсякъде.

— Хората се променят — напомни друидът. — По-слабите не могат да понесат угризенията или срама. И когато се провалят, все някой друг им е виновен. Ако се провалят във всичко, започват да се смятат за жертви на някакъв всеобхватен заговор.

— Както и да е — промълви Конавар. — Утре всичко ще свърши.

— Не бива да свърши! — възрази брат Слънцеднев. — Намерението ти е глупаво. Може би Моригу е очаквала да откажеш.

Конавар се усмихна и завъртя глава.

— Приятелю, не мога да вникна във всичките ѝ замисли. Но съм убеден, че ако погазя това обещание, племената ще бъдат разгромени във войната с Джасарай. Не мога да го обясня. Видях толкова много неща… Видях Джасарай в различен облик, в много светове. Той побеждаваше във всяка битка. Видях неописуеми страхотии, видях умиращи светове с въздух, осквернен от бълващи отрови кули, изсъхнали дървета с опърлени листа, плодородни земи, превърнати в пустош. Видях хора със сиви лица и уплашени очи, които живеят в каменни градове и щъкат като мравки в тях ден след ден. Честно казано, ще ми се никога да не бях докосвал Моригу!

— Смяташ ли, че тези видения ще се сбъднат в земите на риганте? — попита друидът.

— Не знам. Знам само какво трябва да направя аз. Да яхна коня и да отида в онзи каменен кръг. Сам.

— Кон, ще те убият. Знам що за човек е Гуерн. Има обаяние и привлича последователи, но е зла твар и не знае що е чест. Огромен е почти колкото Фялок, опитен е в сраженията. Убил е неколцина в кръвни вражди. И няма да е сам, за разлика от тебе.

— Винаги съм бил сам — каза Конавар. — Мисля си, че това важи за всички ни.

Марон, син на Барус, наблюдаваше как придадените към отряда роби издигат трийсетте палатки на младшите офицери. Работеха умело и бързо, дисциплинираната пестеливост на движенията им подсказваше дълъг опит. Този път Марон беше дежурният младши офицер, отговарящ за палатките, и в момента се чувстваше напълно излишен. Вглеждаше се внимателно, но не откриваше нищо нередно в работата на тези дванайсет мъже. Когато приключиха, им благодари и се прокле наум за това. Вече бе предупреждаван двукратно за такива неуместни постъпки, но все още му беше трудно да се отнесе нелюбезно към друг човек. Отпрати ги да се заемат с другата си работа и тръгна из огромния нов бивак. Вляво от него личните роби на Джасарай подреждаха каменната мозайка, която образуваше пода на командирската палатка. Всеки от тези две хиляди триста и седем камъка си имаше номер, а някои от робите бяха подреждали и товарили пода на каруци повече от трийсет години. Те също се трудеха усърдно и сръчно. Знаеха, че е задължително подът да бъде завършен и огромната палатка вдигната, преди Джасарай да пристигне начело на средните походни колони.

Както всеки път от началото на тази война Марон беше омаян от оживлението в новото укрепление. Могъществото и находчивостта на Каменград проличаваха най-добре тъкмо в повторението на този всекидневен ритуал. Нямаше никакво място за случайности. Предните отряди избираха мястото, офицерите отбелязваха с флагчета кое къде да бъде разположено и войниците от авангарда сваляха броните си, за да изкопаят изумително дългия отбранителен ров. От север и от юг конници влачеха отсечени дървета към бъдещите порти, където дънерите щяха да бъдат разцепени и сковани майсторски. През цялото време идваха още Пантери, влизаха в укреплението и се заемаха с предварително възложените им задачи — копаеха нужници, опъваха палатки, палеха огньове за готвене.

Марон се качи на северния вал и огледа заоблените хълмове. Някъде там беше армията на риганте — армията, която бе разгромила Валанус и бе опетнила завоевателната история на Каменград. Според последните сведения от съгледвачите враговете наброяваха по-малко от петдесет хиляди. Някои твърдяха, че били десет пъти по-малко от пълчищата, които победили армията на Валанус.

Младият мъж свали шлема и плъзна пръсти през тъмната си коса. Ветрецът разхлаждаше приятно. Сърбеше го гърбът, но нямаше как да се почеше през желязната броня. Бяха минали седмици, докато свикне с тежките доспехи, с предпазниците на ръцете и краката. Общо взето, чувстваше се като измамник — студент, престорил се на войник. За него беше по-трудно, отколкото за повечето новаци сред офицерите, защото знаеха, че е син на Барус, покорителя на източните земи. Олекваше му, че баща му беше решил да остане в Каменград — не би искал да прави грешките си пред очите му.

В укреплението вече имаше хиляди мъже и Марон се обърна, огледа разположението и видя къде трябва да са настанени неговите петдесет войници. Сложи си шлема и тръгна към палатките на отряда. Щом се увери, че хората му са нахранени, влезе в палатката си и започна ново писмо до Кара. В раницата му вече имаше четири. На всяко бе написал номер, за да се знае в какъв ред да бъдат четени. Утре щеше да попита отново може ли да изпрати писмата в Ация. Всеки ден само десет от офицерите имаха право да изпратят писма вкъщи, защото само двама ездачи носеха съобщенията и Джасарай изискваше да не са прекалено натоварени.

Още пишеше, когато чу шум наблизо. Остави листа и перото, излезе и видя конници, мнозина от тях ранени. Бяха трийсетина, а знаците на бронирания нагръдник на офицера показваха, че командва стотна. Жилавият застаряващ ветеран вече говореше с един от щабните офицери на Джасарай — навъсения и пестелив в приказките Хелтиан.

— Връхлетяха ни от гората на изток — докладваше кавалеристът. — Всички сени от помощния отряд се пръснаха и побягнаха.

— Какви са загубите? — попита Хелтиан.

— Аз загубих шейсет и осем души. Обкръжиха стотната на Тувор и се съмнявам някой от тях да е оцелял. Водеше ги онзи стар мръсник, който дойде в Каменград, Фялок.

— Какви са загубите на врага?

— Трудно е да се прецени, господине. Настана пълна неразбория, когато ни удариха. Очаквахме съгледвачите от племето сени да ни предупредят навреме, но те или са избягали, или са били убити. Врагът ни нападна ненадейно.

— Колко бяха?

— Според мен поне хиляда.

— Изпрати ранените си в палатките на лазарета — заповяда Хелтиан — и се подготви да докладваш по-подробно на императора, когато пристигне.

— Слушам. — Кавалеристът отдаде чест и си тръгна, като поведе хората си.

Хелтиан се обърна към Марон.

— Нямаш ли работа за вършене, младежо?

— Нямам, господине. Моите войници получиха храната си, палатките им са готови.

— Ти си синът на Барус, нали?

— Да, господине.

— Чу доклада му.

— Да, господине.

— Кажи ми какви са твоите изводи.

Марон се помъчи напрегнато да проясни ума си, прехвърляше в паметта си чутите думи.

— Както изглежда, Железните вълци на Фялок са убили сто шейсет и осем наши кавалеристи.

— Продължавай.

— Били са нападнати от засада и враговете са ги превъзхождали петкратно по численост. От съгледвачите не е имало полза. — Изведнъж го осени прозрението. — Двете кавалерийски стотни са били твърде наблизо една до друга. Ако са спазвали уставното разстояние от… от двеста крачки… едната е щяла да се измъкне. Освен това на кавалерията е заповядано да заобикаля гъсто обраслите с дървета местности на разстояние един изстрел с лък.

— Точно така — кимна Хелтиан. — Офицерите са проявили нехайство и са подценили врага. Затова са получили горчив урок.

Хелтиан се обърна и тръгна към северната порта.

Марон се прибра в палатката и продължи писмото, за да сподели отново с Кара колко му липсват тя и техният мъничък син. После описа земите на келтой от тази страна на морето, прекрасните планини, чистата вода в потоците и реките. Спря, защото се замисли за Бануин, питаше се къде ли е сега неговият приятел. Той не беше воин, затова предстоящата битка едва ли го излагаше на опасност. Спомни си и за гладиатора Бейн. Бяс бе казал, че младежът се е върнал в родните си планини. Може би беше наблизо и точеше мечовете си. Марон потръпна. В късния следобед слънцето вече не грееше силно.

В палатката нямаше легло, само опънато с колчета платнище. Марон свали бронята и най-после се почеса по гърба. После легна на платнището със сгънато одеяло вместо възглавница. А у дома Кара и синът им сигурно бяха в градината, момченцето заспало в люлката, сложена в сянката на стария бряст. Марон затвори очи и си ги представи. Изпълни го любовта към двамата и болезнената тъга, че не е с тях.

Кара се разгневи, когато той тръгна на война, и не пожела да се сбогува с него.

— Ти застана на страната на злото — каза му още когато научи, че са го назначили за офицер в Двайсет и трета пантера.

— Не е зло да браниш града си — възрази Марон.

— Ето го нашия град… — Жена му махна с ръка. — Къде е вражеската армия? Не я виждам.

— Риганте събират войски и техни подстрекатели са дошли през морето, за да подклаждат размирици сред покорените племена, насъскват ги да се разбунтуват срещу властта на Каменград. Ако не ги смажем още сега, нищо чудно след време наистина да видим армията им пред нашите порти.

— Някои мъже винаги ще си намират поводи за война — студено отвърна тя. — От Бейн знам, че риганте никога не са прекосявали морето, за да воюват, те не се стремят да завладяват чужди земи. Не са алчен народ. Не жадуват за завоевания и изтребление.

— Аз също — оправда се Марон.

— Но ще нахлуеш с армията в техните земи, за да поробите жените и да убиете мъжете.

— Кара, ти представяш всичко това като низост! Навсякъде в покорените от Каменград земи има мир и хармония. Ние носим цивилизация и култура на другите народи. Не знаеш ли, че друидите принасят бебета в жертва на своите олтари? Те са прости варвари.

— Прости варвари ли? — повтори Кара. — Вчера на Голямата арена пет жени бяха разкъсани от диви зверове за забавление на тълпата. Не ми говори за прости варвари! Риганте нямат циркове.

— Това е съвсем друго! — сопна се Марон. — Съвсем по женски отклоняваш разговора. А жените, които спомена, явно са извършили престъпления, затова са били осъдени. Вероятно са били убийци и са заслужавали напълно такава участ.

— Ти си глупак, Марон. Дано се опомниш преди да е станало твърде късно.

През седмиците преди заминаването му не му говореше. Марон се надяваше писмата да смекчат сърцето ѝ и когато се завърне като победоносен герой, Кара да се държи по-мило с него.

В сумрака преди изгрева прозвуча сигналната тръба за закуската и Джасарай се събуди от неспокойната дрямка. За пръв път от години го бяха тормозили лоши сънища. Вървеше към факелно шествие в негова чест. Тълпите викаха възторжено, а той зърна сянка над себе си и разбра, че в нощта лети сокол. Вдигна глава в почуда, питаше се какво ли е принудило тази дневна хищна птица да се зарее във висините нощем. А соколът се спусна към него и раздра лицето му с ноктите си.

Джасарай потръпна. Гърбът го наболяваше и той изпъшка, докато се надигаше. Отдавна не бе предвождал поход и на шейсет и пет тялото му не понасяше добре несгодите. Ставите го мъчеха, откакто бе пристигнал в Ация насред гръмотевична буря, и все беше в лошо настроение.

Чуваше мъже да вършат каквато работа имаха около командирската палатка — някои прибираха палатки, за да ги сгънат и навият, други се строяваха на опашките пред котлите за паница горещо вариво и комат хляб, дрънчаха конски сбруи, войници си подхвърляха самохвалства преди наближаващата битка. Звуци, които Джасарай бе обикнал със страст, липсваща във всички други занимания през живота му. Беше се надявал походът срещу риганте и съюзните им племена да го въодушеви и разведри, да му върне радостта, която помнеше от младините си, но тази надежда вече изглеждаше обречена. Немислимо беше скорошната победа да удовлетвори наистина хората от Каменград или поне него. Гражданите бяха свикнали с победите на Джасарай и неговите Пантери срещу многократно превъзхождащ противник. Непобедимият Джасарай!

Императорът въздъхна. Кой би могъл да си представи преди трийсет и седем години, че хилавият учител по математика ще се преобрази в най-великия военен гений на своята епоха? Не и самият той, каза си с кисела усмивка.

Двайсет и осем годишният мъж, който си бе останал толкова непохватен, че не можеше да борави нито с меч, нито с копие и не бе учил във военната академия, изведнъж откри, че първият му чин в армията е генералският. Великолепен в своята чудатост обрат. Гражданската война беше в разгара си и най-тежките затруднения за онези, които се опитваха да спасят републиката, се оказаха снабдяването на войските и превозът на припасите — храната, каруците, конете, оръжията. По-точно Трета републиканска армия под командването на Собиус се нуждаеше от умел интендант. И за да може да се пазари и да преговаря с всички от изгодна позиция, Собиус го направи генерал. Джасарай оправда надеждите и се прояви блестящо като интендант — Трета армия никога не изпитваше недостиг на снаряжение или храна. Липсваше им обаче умен командир, затова бунтовниците им нанасяха поражение след поражение. Само за три дни Собиус и целият му щаб загинаха в битките и Джасарай остана единственият генерал, който можеше да поеме командването.

И той го направи. Отблъскваше смайващо набезите на бунтовниците по време на отстъплението, ръководеше войниците си с нечувана дотогава вещина и точност. Така човекът, наричан с добродушно презрение Книжника, победи във войната и спаси републиката.

През следващите години все по-влиятелният Джасарай написа три бойни устава, които промениха напълно военното дело. Неговите армии бяха добре въоръжени, винаги нахранени и безупречно дисциплинирани — вместо личен героизъм той изискваше пълно сплотяване на отрядите, вместо груба сила използваше хитроумна тактика. Армиите на Каменград под командването на Джасарай не знаеха що е поражение. Всъщност единственият позор във военната история на Каменград бе навлечен от онзи идиот Валанус, който поведе жалка по численост армия в земите на риганте и войниците му бяха изклани.

Това петно щеше да бъде заличено скоро от разгрома на враговете. Нямаше обаче на какво да се радва. Джасарай се бе надявал Конавар да събере поне сто хиляди войници. Но от съгледвачите знаеше, че срещу него на бойното поле ще излязат по-малко от петдесет хиляди.

Какво пилеене на време и сили, отсъди недоволно, докато си наливаше вода. Да беше възложил на Барус покоряването на тези племена. Малко оставаше да го направи, но го подведе все по-тежката неизбежна скука, откакто се бе възкачил на императорския трон. Сигурно трябваше да е благодарен на Наладемус за предателството, защото поне за малко имаше някакво вълнение в живота му. Но не си затваряше очите за истината, че изпитва истинско удоволствие само на полесражението — а на империята не ѝ бяха останали много достойни противници. Джасарай можеше да поведе нашествие в земите на риганте неведнъж през изминалите години. Но все отлагаше, та да бъде особено приятна победата над Конавар — последния истински противник във все по-невзрачния свят.

Джасарай следеше възхода му с изострено любопитство, защото бе запомнил добре младежа от келтой, който участваше с армията му в битките срещу пердиите. Чудесен младеж, смел и умен, но и с достатъчна сила на волята да потисне в себе си безразсъдното буйство, присъщо за племената. Макар че резултатът от днешното сражение беше ясен предварително, победата нямаше да бъде постигната лесно. Но нямаше и да донесе слава. В Каменград щяха да научат новината и да свият рамене. „Е, попилял някакви си бойци от племената.“

Платнището се отмести, един от стоящите на пост войници надникна в палатката и щом видя, че императорът е буден, каза:

— Господарю, съгледвачите се върнаха.

— Да влязат.

Двамата мъже от племето сени влязоха придружени от негови телохранители, които следяха недоверчиво всяко тяхно движение. Двамата сени бяха недодялани и гледаха начумерено.

— Е? — подкани ги императорът.

— Риганте се строяват на място, където реката е зад тях — започна единият. — Заели са един рид на около миля оттук.

— Колко са?

Съгледвачът разпери ръце.

— Малко повече от вашите войници. Не мога да броя до толкова.

Генерал Хелтиан наведе глава да мине под отметнатото платнище. Джасарай отпрати съгледвачите и каза на Хелтиан да се погрижи пред палатката да има оседлани коне.

След няколко минути Джасарай, с обикновена туника и вълнено наметало с качулка, тръгна от укреплението с Хелтиан и трима младши офицери. Не носеше оръжие. Имаше две причини за това. Тъй и не бе станал майстор на меча, затова оръжието щеше да е безполезно в ръката му при сблъсък. Но втората причина беше несравнимо по-важна. Войниците виждаха как техният повелител отива невъоръжен да огледа вражеските позиции и си казваха засмени: „Ето го Книжника, който не се бои от никого.“ Това щеше да уталожи напрежението преди битката.

Поеха на север към откритата местност, откъдето можеха да наблюдават враговете. Джасарай спря коня си. Очите му не виждаха добре както преди, но суетността го възпираше да си признае това. Обърна се към един от младшите офицери.

— Марон, опиши ми техния боен строй.

Младежът се взря в далечните редици племенни бойци.

— Съсредоточили са в центъра около петнайсет хиляди души. Различавам тежка пехота отляво и отдясно, но засега не се виждат кавалерия или стрелци.

— Какво подсказва този строй? — попита императорът.

— Аз… не знам, господарю.

— А ти какво ще кажеш? — попита Джасарай друг от младшите офицери.

— Очакват да нападнем центъра, затова са го подсилили? — предположи той неуверено.

Докато петимата ездачи оглеждаха враговете, дълга колона от покрити с броня конници се появи половин миля вдясно, напредваше бавно по билата на хълмовете.

— Ето ги Фялок и Железните вълци — каза Джасарай. — Трябва да внимаваме с тях. Някой забеляза ли вече Конавар?

— Виждам кралското знаме. — Марон посочи центъра на вражеските позиции.

Ветрецът развяваше светлосин плат с бели линии.

— Какво правят в момента? — попита Джасарай, примижал към строените мъже от племената.

— Раздават им храна, господарю — отговори Марон.

— Мъдрият пълководец знае, че ситите бойци се сражават по-добре — отбеляза императорът. — Е, господа, видяхме достатъчно.

Обърна коня си непохватно, подкара го в тръс и се върна в укреплението.

Повика Хелтиан в палатката и заповяда на слугите да донесат закуска. Докато се хранеха, се опитваше да си представи полесражението. Местността между хълмовете беше равна, а нататък постепенно се издигаше. Зад вражеския център имаше дълбока и широка река, което означаваше, че Конавар не си е оставил възможност за отстъпление.

Джасарай погледна Хелтиан и попита:

— Ти какво мислиш?

Винаги намусеният генерал този път се усмихна.

— Радвам се, че не ме попитахте пред младоците. Може и да греша, но ми се струва, че те са се подготвили за решителна битка до победа или смърт. Нищо повече.

— Да, грешиш — каза императорът. — Конавар е по-хитър, отколкото очакваш. Ако ти беше прав, той щеше да разположи тежката пехота в центъра. Само че тя е на двата фланга заедно с конницата. Центърът им заема поне четвърт миля. Обикновено бихме разгърнали срещу такава позиция пет Пантери. Конавар се надява да стигнем до това решение и да насочим основния удар срещу центъра. Тогава неговата тежка пехота би могла да ни притисне по фланговете, да ни хване натясно и да ни лиши от маневреност. Неговите бойци в центъра са с леки брони и той очаква нашите стрелци да ги обсипят с всичките си стрели, за да избият колкото може повече от тях. След това неговите Железни вълци биха ни нападнали в тил, за да ни затворят още по-натясно. Ако сме обкръжени и без възможност да се престрояваме, ще ни изколят като овце.

— Господарю, щом е така, какво ще направим ние? — попита Хелтиан.

— Точно каквото им се иска. Ще настъпим в плътен строй от десет редици, зад който ще разположим стрелците. А когато доближим техния център, ще образуваме пълен боен квадрат от шест редици, като оставим две Пантери в резерв. Стрелците няма да изпратят към врага и една стрела, докато аз не заповядам. Ще ги запазим за атаката на Железните вълци. Щом се престроим в квадрат, ще напредваме бавно към центъра им, за да го смажем. Искам Конавар да бъде пленен жив, ако е възможно. Той ще бъде моят трофей. Ще го откараме окован в Каменград и ще го екзекутираме на Голямата арена.

— Господарю, вие като че ли очаквате да победим лесно днес.

— О, не се съмнявам, че Конавар ни е подготвил някоя и друга изненада. Или той, или онзи негов брат — Бендегит Бран. И той е хитрец. Трябваше да се отърва от него, когато дойде в Каменград.

— Господарю, желаете ли и той да бъде заловен жив?

Джасарай завъртя глава.

— Не. Убийте го като останалите. Хелтиан, никакви пленници днес. Никакви продажби на роби. Всеки келтой, излязъл срещу нас, трябва да умре. След като победиха Валанус, риганте сложиха по границите на земите си копия с набучени на тях глави на наши офицери. Днес ние ще издигнем гора от копия с набучени глави като поука за всеки, който си мечтае да се опълчи на Каменград.

— Разбрах, господарю.

Джасарай забеляза, че Хелтиан е разтревожен.

— Какво има?

— Вие сте Книжника, господарю, не мога да се меря с вас като стратег. И все пак според мен е ненужно да се напъхваме в подготвения от тях капан. Ако ги ударим с все сила отдясно и изтласкаме пехотата им назад, те ще са принудени да променят плановете си за битката и ще се объркат.

— Е, да — усмихна се Джасарай, — прав си. Но каква наслада има в толкова проста победа? Враговете ще се заблудят, че сме им в кърпа вързани, а когато им покажем, че сме разгадали техния замисъл, ще бъдат съкрушени. Да, знам, че е жестоко, но и императорите си имат своите забавления.

През целия дълъг следобед брат Слънцеднев, Бануин и още двайсет друиди обикаляха ранените. Помагаха им стотина бойци, които имаха опит в лечението на рани. Въпреки това мнозина умряха.

Около седемнайсет хиляди мъже от риганте, норвиите и паноните дадоха живота си, за да защитят своята родина, а повече от двайсет и пет хиляди войници на Каменград бяха пожертвани заради амбициите на Джасарай.

Ранените от племената бяха хиляди. Сред мъртвите бяха пълководците Гованан, Фялок и Остаран. Недалеч от Фялок се виждаха телата на бившите горяни Уик и Валиан, до тях беше трупът на Фурс, сина на Оста. Финигал беше жив въпреки отсечената лява китка. Четири хиляди и петстотин от Железните вълци и Конните стрелци загинаха в нападението срещу бойния квадрат на Джасарай, още хиляда бяха ранени.

Съгледвачите се върнаха при Бендегит Бран с вестта, че оцелелите Пантери са тръгнали на юг от временното укрепление. Той нямаше друг избор освен да ги остави да избягат…

Когато Бран и двайсетима от Железните вълци доближиха златистите камъни в Кръга на Болг, слънцето вече клонеше към заник. Мъж с превити рамене и момче седяха до трупа на краля, който отново бе с позлатената си броня. Бейн не се виждаше никъде.

Бран слезе от коня и поговори с мъжа. Научи, че е бащата на момчето и че е дошъл да търси сина си. Бран им благодари за бдението при тялото на брат му.

— Къде е воинът, който беше с него? — попита след това.

— Не видях никой друг, господине.

— А ти? — обърна се Бран към момчето.

— Дойде един мъж, господине, малко преди татко да ме намери тук. И направи велика магия. В кръга се появи сияние и той влезе в него и изчезна.

— Изчезна ли?

— Да, господине.

— Само това ли видя?

— Видях планини отвъд кръга, господине. Бели планини.