Дренайският пратеник чакаше нетърпеливо пред огромните врати на тронната зала, обграден от двама надирски пазачи, които се взираха напред, вперили скосените си очи в бронзовия орел, нарисуван върху тъмната дървесина.

Той облиза изпръхналите си устни със сухия си език и намести пурпурната пелерина над кокалестите си рамене. Беше толкова уверен в заседателната зала в Дренан, на шестстотин мили южно оттук, когато Абалайн го помоли да се заеме с тази деликатна мисия: пътуване до далечния Гулготир, за да ратифицира договорите, сключени с Улрик, Владетеля на надирските племена. В миналото Бартел му беше помогнал да изготвят договорите и два пъти беше присъствал на преговорите в Западна Вагрия и на юг, в Машрапур. Всички разбираха ползата от търговията и необходимостта да избягват толкова скъпи начинания като войната. Улрик едва ли правеше изключение. Вярно, че беше ограбил нациите от северната равнина, но пък те бяха тормозили народа му през вековете със своите данъци и набези; бяха посели семената на собственото си унищожение.

Не и дренайците. Те винаги се бяха отнасяли към надирите тактично и любезно. Самият Абалайн два пъти беше посещавал Улрик в неговия северен град от шатри — и го бяха посрещнали като крал.

Ала Бартел беше ужасѐн от разрухата в Гулготир. Не беше учуден, че огромните порти са били разбити, но много от бранителите бяха осакатени след това. Площадът пред главната кула се славеше с малка могила от човешки ръце. Бартел потръпна и откъсна мислите си от спомена. Бяха го накарали да чака три дни, но бяха любезни — дори сърдечни.

Той отново намести пелерината си, осъзнавайки, че слабата му, ъгловата фигура не подхожда на облеклото на пратеник. Изваждайки ленена кърпа от пояса си, той избърса потта от плешивата си глава. Жена му постоянно го предупреждаваше, че главата му свети ослепително, когато е неспокоен. Той би предпочел да му спестят тази забележка. Хвърли един поглед към пазача отдясно, потискайки треперенето си. Мъжът беше по-нисък от него и носеше шлем с шипове, обточен с козя кожа. Имаше лакиран дървен нагръдник и държеше назъбено копие. Лицето му беше мрачно и свирепо, а очите — тъмни и скосени. Ако на Бартел някога му потрябваше човек, който да отреже нечия ръка… Той погледна надясно — и му се дощя да не беше го правил, защото другият пазач го гледаше. Почувства се като заек под връхлитащ ястреб и бързо отмести очи към бронзовия орел на вратата.

За щастие чакането приключи и вратите се отвориха.

Поемайки си дълбоко въздух, Бартел влезе вътре.

Стаята беше дълга, а двайсет мраморни колони подпираха украсения със стенописи таван. На всяка от тях имаше горяща факла, която хвърляше мрачни игриви сенки към стените, а до всяка колона стоеше по един надирски пазач с копие. Вперил очи право напред, Бартел извървя петдесетте крачки до трона върху мраморния подиум. В него седеше Улрик, военачалник на Севера.

Той не беше снажен, но излъчваше власт и когато Бартел застана в центъра на стаята, беше поразен от явната сила на този мъж. Имаше високите скули и тъмната коса на надирите, но скосените му очи бяха виолетови и изумителни. Лицето му беше смугло, а брадата с форма на тризъбец му придаваше демоничен вид, опровергаван от топлата му усмивка.

Ала Бартел беше най-впечатлен от това, че надирският владетел носеше бяла дренайска роба, бродирана със семейния герб на Абалайн: златист кон, издигнал се над сребърна корона.

Пратеникът направи дълбок поклон.

— Милорд, нося ви поздрави от лорд Абалайн, избран за водач на свободния дренайски народ.

Улрик кимна в отговор и му махна с ръка да продължи.

— Моят господар Абалайн ви поздравява с великолепната победа срещу бунтовниците от Гулготир и се надява, че след като ужасите на войната вече са зад гърба ви, ще можете да обмислите новите договори и търговски споразумения, които е обсъдил с вас по време на така приятния си престой миналата пролет. Тук имам писмо от лорд Абалайн, както и договорите и споразуменията — Бартел пристъпи напред, подавайки три свитъка.

Улрик ги пое и внимателно ги постави на пода до трона.

— Благодаря, Бартел — каза. — Кажи ми, наистина ли дренайците се страхуват, че моята армия ще нападне Дрос Делнох?

— Шегувате ли се, милорд?

— Ни най-малко — изрече невинно Улрик с дълбок, плътен глас. — Търговците казват, че в Дренан много се говори за това.

— Само празни приказки — каза Бартел. — Самият аз участвах в съставянето на споразуменията и ако мога да бъда полезен с по-сложните пасажи, за мен ще е удоволствие да ви помогна.

— Не, сигурен съм, че всичко е наред — каза Улрик. — Но разбирате, че моят шаман Носта Кан трябва да огледа поличбите. Зная, че това е примитивен обичай, но съм сигурен, че разбирате?

— Така е. Тези неща са въпрос на традиция.

Улрик плесна два пъти с ръце и от сенките вляво се появи съсухрен старец в мръсна туника от козя кожа. Под мършавата си дясна ръка носеше бяло пиле, а в лявата му ръка имаше широка плитка дървена купа. Когато наближи, Улрик стана, протегна ръце и улови пилето за врата и краката. Бавно го вдигна над главата си — а после, докато очите на Бартел се ококориха ужасено, спусна птицата и прехапа врата ѝ, откъсвайки главата от тялото. Крилете ѝ пляскаха бясно, а кръвта бликаше и пръскаше, напоявайки бялата роба. Улрик държеше потръпващия труп над купата и гледаше как последните капки кръв обагрят дървото. Носта Кан изчака, докато последната капка се изцеди от плътта, а после поднесе купата към устните си. Погледна Улрик и поклати глава.

Военачалникът захвърли птицата и бавно свали бялата роба. Под нея имаше черен нагръдник и затъкнат меч. Той вдигна бойния шлем от черна стомана до трона, обточен с козина на сребриста лисица, и го постави на главата си. Избърса окървавената си уста в дренайската роба и небрежно я хвърли към Бартел.

Пратеникът погледна окървавената дреха в краката си.

— Боя се, че поличбите не са благоприятни — каза Улрик.

Рек беше пиян. „Не достатъчно, за да има значение, но достатъчно, за да не го е грижа“, мислеше си, докато се взираше в рубиненото вино, хвърлящо кървави сенки върху чашата от оловен кристал. Огънят от дънери в огнището топлеше гърба му, а димът пареше очите му, докато острата му миризма се смесваше с тази на немити тела, забравена храна и плесенясали, влажни дрехи. Пламъкът на един фенер затанцува за кратко на ледения вятър, когато струя студен въздух премина из стаята. После изчезна, след като новодошлият затръшна дървената врата, мърморейки извинения към посетителите в претъпкания хан.

Разговорите, които бяха стихнали при внезапния прилив на мразовит въздух, сега се подновиха — дузина гласове от различни групи се сливаха в брътвеж от безсмислени звуци. Рек отпи от виното си. Потрепери, когато чу нечий смях — звукът беше студен като зимния вятър, който брулеше дървените стени. „Сякаш някой върви върху гроба ти“, помисли си. Придърпа синята си пелерина по-плътно над раменете. Не беше нужно да чува думите, за да разбере темата на всеки разговор: от дни беше една и съща. Войната. Толкова кратка дума, бележеща ужасни страдания. Кръв, смърт, завоевания, глад, напаст и ужас.

В стаята избухна смях.

— Варвари! — изрева един глас над брътвежа. — Лесна плячка за дренайските копия. — Разнесе се още смях.

Рек се взираше в кристалната чаша. Беше толкова красива, толкова крехка. Изработена със старание, дори с любов; многостенна като прозрачен диамант. Приближи чашата до лицето си и видя в нея отражението на дузина очи.

И всяко от тях обвиняваше. За миг му се дощя да разбие стъклото на парчета, да унищожи очите и обвинението. Ала не го направи. „Не съм глупак — каза си. — Още не.“

Хореб, съдържателят на хана, избърса дебелите си пръсти с една кърпа и хвърли уморен, но предпазлив поглед към тълпата, готов за неприятности и за намеса с дума и усмивка, преди да се е наложила употребата на рязък тон и юмруци. Война. Какво имаше в перспективата за такова кърваво начинание, та превръщаше хората в животни? Някои от пиещите — всъщност повечето — бяха добре познати на Хореб. Мнозина бяха семейни: фермери, търговци, занаятчии. Всички бяха дружелюбни; повечето — състрадателни, благонадеждни, дори добри. А ето че говореха за смърт и слава и бяха готови да пребият или убият всеки предполагаем симпатизант на надирите. Надирите — дори името им издаваше презрение.

„Ала ще им дадат да разберат — помисли си тъжно. — О, как ще им натрият носовете!“ Очите на Хореб оглеждаха голямото помещение и се оживиха, когато попаднаха върху дъщерите му, които раздигаха маси и носеха халби. Дребната Дори се изчерви под луничките си от някаква неприлична шега; Беса беше копие на майка си, висока и руса; Неса — пълничка, пряма и обичана от всички, скоро щеше да се омъжи за чирака на пекаря, Норвас. Добри момичета. Блажени дарове. После погледът му се спусна към високата фигура със синя пелерина, която седеше до прозореца.

— По дяволите, Рек, ела на себе си — промърмори той, знаейки, че мъжът изобщо няма да го чуе. Хореб се извърна, изруга, а после свали кожената си престилка и грабна една полупразна кана с бира и една халба. Сякаш размислил, той отвори един малък шкаф и извади бутилката портвайн, която пазеше за сватбата на Неса.

— Споделеният проблем е проблем за двама — каза той и се намести в стола срещу Рек.

— Приятел в нужда се избягва — отвърна Рек, пое предложената бутилка и напълни чашата си. — Някога познавах един генерал — каза той, взирайки се във виното, докато бавно въртеше чашата с дългите си пръсти. — Никога не беше губил битка. Не беше и печелил.

— Как така? — попита Хореб.

— Знаеш отговора. Казвал съм ти.

— Имам слаба памет. Все едно, обичам да слушам твоите истории. Как така никога не е губил и никога не е печелил?

— Предавал се, когато бил в опасност — каза Рек. — Хитро, а?

— Защо хората са му служили, щом никога не е печелил?

— Защото никога не е губил. Както и те.

— Ти би ли му служил? — попита Хореб.

— Вече не служа на никого. Най-малко на генерали. — Рек извърна глава, слушайки преплитащите се брътвежи. Затвори очи и се концентрира. — Чуй ги — изрече тихо. — Чуй как говорят за слава.

— И те не знаят повече, приятелю Рек. Не са я виждали, не са я преживявали. Гарвани, надвиснали като черен облак над бойно поле, угощаващи се с очите на мъртви мъже, лисици, дърпащи отрязани сухожилия, червеи…

— Престани, по дяволите… няма нужда да ми напомняш. Проклет да съм, ако отида. Кога се омъжва Неса?

— След три дни — отвърна Хореб. — Той е добро момче, ще се грижи за нея. Ще ѝ пече кейкове. Скоро ще стане като буре.

— По един или друг начин — каза Рек и му смигна.

— Да, така е — отвърна Хореб и се ухили широко.

Мъжете седяха в мълчание и оставиха шума да ги завладее, докато пиеха умислено, спокойни в своята компания от двама. След малко Рек се наведе напред.

— Първото нападение ще бъде в Дрос Делнох — каза. — Знаеш ли, че там имат едва 10 000 души?

— Чух, че са по-малко. Абалайн намалява редовната войска и се концентрира върху запасната армия. Все пак има шест високи стени и силна крепост. А и Делнар не е глупав — участвал е в битката при Скейн.

— Наистина ли? — попита Рек. — Чух, че там бил един мъж срещу десет хиляди, и се нахвърлил яростно срещу врага.

— Сагата за Легендарния Дръс — каза Хореб с по-дълбок глас. — Историята за един гигант, чиито очи сеели смърт, а брадвата му всявала ужас. Съберете се, деца, и не стойте в сенките, да не би злото да се спотайва там, докато ви разказвам своята приказка.

— Негодник! — каза Рек. — Някога това ме ужасяваше. Познаваш го, нали — говоря за Легендата?

— Преди много време. Казват, че е мъртъв. Ако ли не, сигурно е над шейсетте. Участвахме заедно в три кампании, обаче съм говорил с него само два пъти. Но веднъж го видях в действие.

— Беше ли добър? — попита Рек.

— Невероятен. Беше точно преди Скелн и разгрома на Безсмъртните. Всъщност беше само една схватка. Да, беше много добър.

— Не си много силен в детайлите, Хореб.

— Нима искаш да звуча като другите глупаци и да плещя за война, смърт и убийства?

— Не — каза Рек, пресушавайки виното си. — Не искам. Нали ме познаваш?

— Достатъчно, за да те харесвам. Въпреки всичко.

— Въпреки кое?

— Въпреки това, че ти самият не се харесваш.

— Напротив — каза Рек, наливайки си още една чаша, — харесвам се достатъчно. Просто се познавам по-добре от повечето хора.

— Знаеш ли, Рек, понякога ми се струва, че изискваш прекалено много от себе си.

— Не. Изисквам съвсем малко. Познавам слабостите си.

— Слабостите са странно нещо — каза Хореб. — Повечето хора твърдят, че познават своите слабости. Когато ги попиташ, ще ти кажат: „Ами, първо на първо, съм твърде великодушен.“ Хайде, изброй своите, щом трябва. Ханджиите са за това.

— Ами, първо на първо, съм твърде великодушен — особено към ханджии.

Хореб поклати глава, усмихна се и замълча.

„Твърде интелигентен е за герой и твърде уплашен, за да е страхливец“, помисли си. Гледаше как приятелят му пресушава чашата си, поднася я към лицето си и се взира в собствения си раздробен образ. На Хореб за миг му хрумна, че ще я счупи — такъв гняв се четеше по пламналото лице на Рек.

После по-младият мъж внимателно върна чашата на дървената маса.

— Не съм глупак — изрече тихо. Застина, когато разбра, че го е изрекъл на глас.

— По дяволите! — каза. — Питието най-сетне ме хвана.

— Нека ти помогна до стаята ти — предложи Хореб.

— Има ли запалена свещ? — попита Рек, олюлявайки се на стола си.

— Разбира се.

— Нали няма да я оставиш да угасне? Не обичам тъмното. Нали разбираш, не ме е страх. Просто не ми харесва.

— Няма да я оставя да угасне, Рек. Вярвай ми.

— Вярвам ти. Нали те спасих? Помниш ли?

— Помня. Дай ръка. Ще те заведа до стълбите. Насам. Така е добре. Единият крак пред другия. Добре!

— Не се поколебах. Влязох направо с вдигнат меч, нали?

— Да.

— Не, не беше така. Две минути стоях и треперих. И те порязаха.

— Но все пак влезе, Рек. Порязването нямаше значение — все пак ме спаси.

— За мен има значение. Има ли свещ в стаята ми?

Зад него беше крепостта, мрачна и сива, обгърната с огън и дим. Звуците от битка изпълниха ушите му и той побягна с разтуптяно сърце, дишайки на пресекулки. Погледна назад. Крепостта беше близо, по-близо отпреди. Отпред бяха зелените хълмове, подслонили равнината Сентран. Те проблеснаха и се отдръпнаха пред него, изкушавайки го със своето спокойствие. Побягна по-бързо. Някаква сянка се спусна отгоре му. Портите на крепостта се отвориха. Той се напрегна срещу силата, която го теглеше назад. Плачеше и се молеше. Ала портите се затвориха и отново се озова в центъра на битката, с окървавен меч в треперещата си ръка.

Събуди се, с ококорени очи и разширени ноздри, а в дробовете му се надигаше вик. Една мека ръка помилва лицето му, а нежни думи го утешаваха. Погледът му се фокусира. Изгревът наближаваше и розовото сияние на новия ден прониза леда от вътрешната страна на прозореца в спалнята. Претърколи се.

— През нощта имаше проблеми — каза му Беса, а ръката ѝ милваше челото му. Той се усмихна, придърпа юргана от гъши пух над рамото си и я притегли до себе си под завивките.

— Вече нямам — каза Рек. — Как бих могъл? — Топлината на тялото ѝ го възбуди и пръстите му помилваха гърба ѝ.

— Не днес — каза тя, целуна го леко по челото и го отблъсна. Отметна юргана, потрепери и хукна из стаята да събере дрехите си. — Студено е — каза. — По-студено от вчера.

— Тук е топло — предложи той и се надигна, за да гледа как се облича. Тя му изпрати въздушна целувка.

— С теб може да се лудува, Рек. Но не бих ти родила деца. А сега излез от това легло. Тази сутрин пристигат група пътници и стаята е заета.

— Ти си красива жена, Беса. Ако имах капка разум, щях да се оженя за теб.

— Тогава е добре, че нямаш, защото щях да ти откажа, а егото ти никога нямаше да го понесе. Търся някой по-солиден. — Усмивката смекчи думите ѝ. Почти.

Вратата се отвори и Хореб нахълта вътре, носейки меден поднос с хляб, сирене и една халба.

— Как е главата? — попита и постави подноса на дървената маса до леглото.

— Добре — каза Рек. — Това портокалов сок ли е?

— Да, и ще ти струва скъпо. Неса причака търговеца от Вагрия, когато слезе от кораба. Чака го цял час с риск да измръзне, само за да ти купи портокали. Не мисля, че го заслужаваш.

— Вярно е — усмихна се Рек. — Тъжно, но вярно.

— Наистина ли днес поемаш на юг? — попита Беса, докато Рек отпиваше от плодовия си сок. Той кимна. — Глупаво е. Мислех, че ти е омръзнало от Рейнард.

— Ще го избягвам. Дрехите ми чисти ли са?

— Дори прекара часове с тях — каза Беса. — И защо? За да можеш да ги изцапаш в гората Грейвън.

— Не става въпрос за това. Човек винаги трябва да изглежда по най-добрия начин, когато напуска някой град. — Той хвърли един поглед към подноса. — Не мога да гледам сиренето.

— Няма значение — каза Хореб. — Включено е в сметката!

— В такъв случай ще се насиля да го изям. Днес има ли други пътници?

— Има керван с подправки, пътуващ за Лентрия през Грейвън. Двайсет мъже, добре въоръжени. Ще минат по обиколния маршрут на юг и на запад. Има и една жена, която пътува сама — но вече замина — каза Хореб. — И накрая, има група поклонници. Но те няма да тръгнат до утре.

— Жена?

— Не съвсем — каза Беса. — Но почти.

— Хайде, момиче — каза Хореб с широка усмивка, — не ти прилича да бъдеш злобна. Високо момиче с хубав кон. И е въоръжена.

— Бих могъл да пътувам с нея — каза Рек. — Това щеше да направи пътуването по-приятно.

— А тя можеше да те защитава от Рейнард — отвърна Беса. — Изглеждаше внушително. Хайде, Регнак, обличай се. Нямам време да седя тук и да гледам как закусваш като лорд. Създаде достатъчно хаос в тази къща.

— Не мога да стана, докато си тук — възнегодува Рек. — Няма да е прилично.

— Идиот такъв — каза тя и взе подноса. — Накарай го да стане, татко, иначе ще лежи тук цял ден.

— Права е, Рек — каза Хореб, когато вратата се затвори зад нея. — Време е да се размърдаш, а като знам колко време ти отнема да се подготвиш за пред хората, мисля, че ще те оставя да се заемеш с това.

— Човек трябва да изглежда по най-добрия начин…

— … когато напуска някой град. Знам. Винаги го казваш, Рек. Ще се видим долу.

Когато остана сам, поведението на Рек се промени, а бръчките от смях около очите му се превърнаха в следи от напрежение, почти мъка. Беше свършено с дренайците като световна сила. Улрик и надирските племена вече бяха започнали своя марш към Дренан и щяха да нахлуят в градовете от равнините върху реки от кръв. Дори всеки дренайски воин да убиеше трийсет членове от племето, пак щяха да останат стотици хиляди.

Светът се променяше и Рек оставаше без скривалища.

Мислеше си за Хореб и дъщерите му. Цели шестстотин години дренайската раса беше налагала цивилизацията в един свят, непригоден за нея. Бяха безжалостни завоеватели, мъдри учители и, най-главното, управляваха добре. Ала бяха стигнали до своя упадък и една нова империя чакаше, готова да възкръсне от кръвта и пепелта на миналото. Отново се сети за Хореб и се засмя. Каквото и да стане, има един старец, който ще оцелее, мислеше си. Дори надирите се нуждаят от добри ханове. А дъщерите му? Как щяха да се справят, когато ордите нахлуят през градските порти? Съзнанието му се изпълни с кървави картини.

— По дяволите! — извика и скочи от леглото, за да отвори запечатания с лед прозорец. Зимният вятър прониза затопленото му в леглото тяло и върна мислите му към реалността на днешния ден и дългото пътуване на юг. Той отиде до скамейката, на която бяха подредени дрехите му и бързо се облече. Бялата вълнена долна риза и синият панталон бяха подаръци от милата Дори; туниката, чиято яка беше извезана в златисто, беше наследство от по-добрите времена във Вагрия; обърнатото палто от овча кожа и златните връзки му бяха подарени от Хореб, а високите до бедрото ботуши от еленова кожа бяха неочакван подарък от един уморен пътник в някакъв чуждоземен хан. „А той трябва да е бил изненадан“, мислеше си Рек, припомняйки си тръпката от страх и вълнение, когато се беше промъкнал в стаята на мъжа, за да ги открадне едва преди месец. До гардероба имаше голямо бронзово огледало и Рек дълго се взира в отражението си. Видя висок мъж, с дълга до раменете кестенява коса и добре поддържан мустак, придобил елегантен вид с откраднатите си ботуши. Преметна раменния ремък през главата си и постави дългия меч в сребристочерната ножница.

— Ама че герой — каза на отражението си, а на устните му се появи цинична усмивка. — Ама че скъпоценен герой. — Извади меча и започна да парира и напада във въздуха, следейки с едно око отражението си. Китката му все още беше гъвкава, а хватката — сигурна. „Може да не си много други неща — каза си, — но си фехтовач.“ Взе от перваза на прозореца сребърната диадема талисман, станала негов амулет за късмет, откакто я открадна от един бордей в Лентрия — и я постави на челото си, отмятайки тъмната си коса зад ушите.

— Може би всъщност не си великолепен — каза на отражението си, — но в името на всички богове в Мисаел изглеждаш така!

Очите му се усмихнаха в отговор.

— Не ми се присмивай, Регнак Скитнико — каза.

Мятайки пелерината през ръка, той слезе по стълбите в дългото помещение, оглеждайки подранилото множество. Хореб му махна от бара.

— Това е друго нещо, Рек, момчето ми — каза той, отдръпвайки се назад с престорено възхищение. — Сякаш си излязъл от стихотворенията на Сербар. Питие?

— Не. Мисля, че ще го забравя за известно време — около десет години. Снощната отвара още ферментира в гърлото ми. Приготви ли ми малко от отвратителната си храна за из път?

— Червясали бисквити, плесенясало сирене и двегодишен бекон, който ще дойде, щом го повикаш — отвърна Хореб. — И шише от най-лошото…

Разговорът секна, когато пророкът влезе в хана, избелялата му синя дреха се развяваше около кокалестите крака, а тоягата му потропваше върху дървените дъски. Рек сподави отвращението си от вида на мъжа и предпочете да не поглежда унищожените орбити, където някога са били очите му.

Старецът протегна ръка, чийто среден пръст липсваше.

— Сребро, за да разберете бъдещето си — каза той с глас като сух вятър, шумолящ в зимни клони.

— Защо го правят? — прошепна Хореб.

— За очите им ли говориш? — отвърна Рек.

— Да. Как е възможно човек да извади собствените си очи?

— Да пукна, ако знам. Казват, че подпомага виденията им.

— Звучи ми почти толкова разумно, колкото да отрежеш члена си, за да подпомогнеш сексуалния си живот.

— Хора всякакви, Хореб, стари приятелю.

Привлечен от шума на гласовете им, старецът докуцука по-близо с протегната ръка.

— Сребро, за да разберете бъдещето си — изрече напевно. Рек се извърна на другата страна.

— Хайде, Рек — подкани го Хореб. — Виж дали пътуването е на добро. Какво лошо има?

— Ти плати. Аз ще слушам — каза Рек.

Хореб пъхна ръка дълбоко в джоба на кожената си престилка и пусна малка сребърна монета в дланта на стареца.

— За моя приятел тук — каза. — Аз знам бъдещето си.

Старецът клекна на дървения под и бръкна в една опърпана кесия, изваждайки шепа пясък, с който наръси наоколо. После извади шест ашика със старателно изписани руни.

— Това са човешки кости, нали? — прошепна Хореб.

— Така казват — отвърна Рек. Старецът запя на езика на старейшините, а треперещият му глас отекна в тишината. Хвърли костите върху пясъка на пода, а после прокара ръце над руните.

— Разбрах истината — каза накрая.

— Остави истината, старче. Разкажи ми история, пълна със златни лъжи и прекрасни девойки.

— Разбрах истината — повтори пророкът, сякаш не беше чул.

— По дяволите! — каза Рек. — Кажи ми истината, старче.

— Искаш ли да я чуеш, човече?

— Забрави проклетия ритуал, просто говори и се махай!

— Спокойно, Рек, спокойно! Такъв е подходът му — каза Хореб.

— Може би. Но е на път да ми провали деня. Бездруго никога не съобщават добри новини. Навярно старият негодник ще ми каже, че ще се заразя с чума.

— Той желае да чуе истината — каза Хореб, спазвайки ритуала — и ще я използва мъдро и добре.

— Всъщност не желае и няма да го направи — каза пророкът. — Ала съдбата трябва да се чуе. Ти не желаеш да слушаш приказки за смъртта си, Регнак Скитнико, син на Аргас, така че ще ги спестя. Ти си човек с неуверен характер и спорадична смелост. Ти си крадец и мечтател и съдбата ти ще те преследва и гони. Ще бягаш, за да страниш от нея, но стъпките ти ще те водят нататък. Но ти го знаеш, дългокраки, защото си го сънувал предишната нощ.

— Това ли е, старче? Тези безсмислици? Справедливо ли е да струват един сребърник?

— Графът и легендата ще бъдат заедно край стената. И мъже ще мечтаят и ще умират, но дали крепостта ще падне?

Старецът се обърна и си отиде.

— Какво сънува снощи, Рек? — попита Хореб.

— Нали не вярваш в тези безумия, Хореб?

— Какво сънува? — настоя ханджията.

— Изобщо не съм сънувал. Спах като пън. Като изключим проклетата свещ. Оставил си я да свети цяла нощ и замириса. Трябва да внимаваш повече. Можеше да предизвика пожар. Всеки път, когато идвам тук, те предупреждавам за тези свещи. Изобщо не слушаш.

Рек мълчаливо наблюдаваше как конярят оседлава дорестия кон. Животното не му харесваше — гледаше лошо, а ушите му бяха плътно прилепнали към черепа. Конярят, младо стройно момче, му пееше тихо, докато треперещите му пръсти затягаха ремъка.

— Защо не можа да намериш сив? — попита Рек. Хореб се засмя.

— Защото щеше да е твърде комично. Трябва да си скромен, Рек. Вече изглеждаш като пуяк, и така всеки лентрийски моряк ще е по петите ти. Не, трябва ти дорест — после добави по-сериозно: — А може би в Грейвън ще искаш да бъдеш по-незабележим. Високият бял кон се забелязва лесно.

— Не мисля, че ме харесва. Виждаш ли как ме гледа?

— Баща му беше един от най-бързите коне в Дренан; майка му беше боен кон от уланите на Уаундуийвър. Не би могъл да намериш по-породист.

— Как се казва? — попита Рек, като все още изпитваше съмнения.

— Улан — отвърна Хореб.

— Звучи добре. Улан… Е, може би… може би.

— Нарцис е готов, сър — каза конярят и се отдръпна от дорестия кон. Животното завъртя глава и понечи да ухапе отдалечаващото се момче, което се препъна и падна на калдъръма.

— Нарцис? — каза Рек. — Купил си ми кон, който се казва Нарцис?

— Какво значение има името, Рек? — отвърна невинно Хореб. — Наричай го както искаш — трябва да признаеш, че е прекрасно животно.

— Ако нямах чувство за хумор, щях да му сложа намордник. Къде са момичетата?

— Твърде заети са, за да се сбогуват с лентяите, които рядко си плащат сметките. А сега се махай.

Рек предпазливо пристъпи към коня, говорейки му нежно. Той го изгледа злобно, но му позволи да се метне на седлото с висока облегалка. Взе юздите, спусна синята си пелерина под подходящия ъгъл над гърба на коня и подкара животното към портата.

— Рек, за малко да забравя… — извика Хореб, докато вървеше към къщата. — Почакай малко! — Едрият ханджия се скри от погледа и се появи секунди по-късно, носейки къс лък, изработен от рог и бряст, и един колчан със стрели с черни дръжки. — Ето. Един клиент го остави, за да плати частично преди няколко месеца. Изглежда силно оръжие.

— Чудесно — каза Рек. — Някога бях отличен стрелец.

— Да — каза Хореб. — Само не забравяй, когато го използваш, острият край да не е насочен към теб. Сега тръгвай, и се пази.

— Благодаря, Хореб. Ти също. И не забравяй какво ти казах за свещите.

— Няма. Върви, момче. Желая ти успех.

Рек излезе през южната порта, докато стражите подрязваха фитилите на фенерите. Утринните сенки се смаляваха по улиците на Дренан, а под решетката на крепостната врата играеха малки деца. Беше избрал южния маршрут поради съвсем очевидна причина. Надирите настъпваха от север и най-бързият изход от някоя битка беше по права линия в противоположната посока.

Удряйки с токовете си, той пришпори коня на юг. Вляво, изгряващото слънце катереше сините върхове на източните планини. Небето беше синьо, птиците пееха, а зад него долитаха звуците от пробуждащия се град. Ала Рек знаеше, че слънцето изгрява за надирите. За дренайците последният ден тънеше в мрак. Когато превали един хълм, той погледна към гората Грейвън, бяла и девствена под зимния сняг. И все пак това беше място на зловещи легенди, което обикновено би избягвал. Фактът, че вместо това реши да влезе, показваше, че знае две неща: първо, легендите се основаваха на действията на жив човек; второ, той познаваше този човек.

Рейнард.

Той и неговите кръвожадни главорези се бяха разположили в Грейвън и бяха отворена гнояща рана по тялото на търговията. Керваните биваха ограбвани, поклонниците — убивани, а жените — изнасилвани. Ала една армия не можеше да ги открие, толкова необятна беше гората.

Рейнард. Роден в семейството на владетел на преизподнята и аристократка от Улалия. Или поне така твърдеше той. Рек беше чувал, че майка му била лентрийска уличница, а баща му — неизвестен моряк. Никога не беше повторил тази информация — както се казваше, не му достигаше смелост. „Дори и да не беше така — размишляваше той, — нямаше да издържи дълго, след като веднъж се опита.“ Едно от любимите развлечения на Рейнард с пленниците беше да пече части от тях на горещи въглища и да поднася месото на онези клети нещастници, пленени заедно с тях. Ако срещнеше Рейнард, щеше да е най-добре да го въздигне до небесата. А ако и това не помогнеше, да му съобщи последните новини, да го изпрати към най-близкия керван и бързо да се оттегли от владенията му.

Рек се беше погрижил да научи подробностите за всички кервани, минаващи през Грейвън, и вероятните им маршрути. Коприна, бижута, подправки, роби, добитък. Наистина нямаше желание да споделя тази информация. Нищо не би му доставило по-голямо удоволствие от това да премине безшумно през Грейвън, знаейки, че участта на керванджиите е в Божиите ръце.

Копитата на дорестия кон не вдигаха шум по снега и Рек поддържаше темпото на лека разходка, да не би някои скрити корени да препънат животното. Студът започна да прониква през топлите му дрехи и скоро краката му бяха замръзнали в ботушите от еленова кожа. Бръкна в торбата си и извади чифт ръкавици от овча кожа.

Конят продължи нататък. По обяд Рек спря да хапне набързо от студената храна и спъна животното край един замръзнал поток. С един дебел вагрийски кинжал проби леда, за да може да пие, а после му даде шепа овес. Помилва дългия му врат и главата на коня се вдигна рязко, с оголени зъби. Рек отскочи назад и падна в дълбока пряспа. Полежа там за кратко, а после се усмихна.

— Знаех си, че не ме харесваш — каза. Конят се извърна да го погледне и изпръхтя.

Готвейки се да го възседне, Рек погледна задницата на коня. Около опашката личаха дълбоки белези от пръчка. Ръката му леко се спусна към тях.

— Е — каза, — някой те е налагал с камшик, а, Нарцис? Но не са сломили духа ти, нали, момче? — Той се метна на седлото. С малко късмет, помисли си, щеше да излезе от гората за пет дни.

Чворести дъбове с извити корени хвърляха зловещи, мрачни сенки по пътя, а нощният вятър зашумоля в клоните, когато Рек поведе коня по-навътре в гората. Луната изгряваше над дърветата, хвърляйки призрачна светлина над пътеката. С тракащи зъби, той започна да се оглежда за подходящо място за лагер и час по-късно откри едно в малка пещера до един заледен вир. Издигна преграда в някакви храсти, за да предпази коня от най-силния вятър, нахрани го, а после стъкна малък огън до един повален дъб и голям камък. Скрил се от вятъра, докато топлината се отразяваше от камъка, Рек свари чай, за да прокара сушеното говеждо; после загърна раменете си с одеялото, облегна се на дъба и загледа как пламъците танцуват.

Една изпосталяла лисица промуши муцуната си през един храст, надничайки към огъня. Съвсем импулсивно, Рек ѝ подхвърли парче говеждо. Животното местеше очи от мъжа към мръвката, преди да се втурне да грабне месото от замръзналата земя. После изчезна в нощта. Рек протегна ръце към огъня и си помисли за Хореб. Едрият ханджия го беше отгледал, след като бащата на Рек беше убит в Северните войни срещу сатулите. Честен, предан, силен и надежден — ето какъв беше Хореб. А също и добър, най-големият човек.

Рек беше успял да му се отплати в една незабравима нощ, когато трима вагрийски дезертьори го бяха нападнали в една уличка близо до хана.

За щастие Рек пиеше и когато за пръв път чу шума от удряща се стомана, се втурна напред. Хореб водеше губеща битка в уличката, защото кухненският му нож не можеше да се мери с мечовете на тримата. Ала старецът беше воин и се движеше добре. Рек замръзна на място, забравил своя меч. Понечи да пристъпи напред, но краката му не го послушаха. Тогава един меч прониза Хореб, отваряйки огромна рана в крака му.

Рек изкрещя и това го избави от ужаса.

Кървавата схватка приключи за секунди. Рек повали първия нападател с удар в гърлото, парира атаката на втория и избута с рамо третия към една стена. Хореб сграбчи третия мъж от земята, повали го долу и го намушка с кухненския си нож. Вторият мъж избяга в нощта.

— Беше чудесен, Рек — каза Хореб. — Повярвай ми, биеш се като ветеран.

„Ветераните не се смразяват от страх“, помисли си Рек.

Той сложи няколко клонки в огъня. Един облак закри луната, бухал нададе вик. Треперещата ръка на Рек стисна кинжала.

„Проклет мрак“, помисли си. И по дяволите всички герои!

Известно време беше войник, разквартируван в Дрос Кортсуейн, и му беше харесало. Ала след това престрелките със сатулите бяха прераснали в погранична война и забавлението приключи. Беше се справил добре, повишиха го; старшите офицери му бяха казали, че има прекрасно чувство за тактика. Ала те не знаеха за безсънните нощи. Другарите му го уважаваха, мислеше си, но защото беше внимателен — дори предпазлив. Беше си тръгнал, преди нервите да го издадат.

— Луд ли си, Рек? — беше попитал ган Джави, когато подаде оставка. — Войната се разраства. Пристигат още войски, а блестящ офицер като теб със сигурност ще получи повишение. След шест месеца ще командваш над сто души. Навярно ще те предложат за Гански орел.

— Знам всичко това, сър — и, повярвайте ми, много съжалявам, че ще пропусна бойните действия. Но става въпрос за семейни дела. По дяволите, бих отрязал дясната си ръка, за да остана, знаете го.

— Така е, момчето ми. И ще ни липсваш, кълна се в Мисаел. Другарите ти ще се разстроят. Ако размислиш, за теб винаги ще има място тук. По всяко време. Ти си роден воин.

— Ще го запомня, сър. Благодаря ви за цялата помощ и поощрение.

— И още нещо, Рек — каза ган Джави, облягайки се в резбования си стол. — Нали си чувал слуховете, че надирите готвят поход на юг?

— Винаги има такива слухове, сър — отвърна Рек.

— Зная, от години се носят. Но този Улрик е хитър. Вече е завладял повечето племена и според мен е почти готов.

— Но Абалайн току-що сключи договор с него — каза Рек. — Общ мир в замяна на търговски отстъпки и финансиране на строителната му програма.

— За това говоря, момче. Няма да кажа нищо срещу Абалайн, той управлява дренайците вече двайсет години. Ала не можеш да спреш вълка, като го нахраниш — повярвай ми! Както и да е, искам да кажа, че скоро ще има нужда от мъже като теб, така че бъди във форма.

Последното нещо, от което дренайците се нуждаеха сега, беше човек, който се страхува от тъмното. Трябваше им още един Карнак Едноокия — цял куп такива. Бронзов граф. Стотици като Легендарния Дръс. И дори ако това се случеше, по някакво чудо, дали и те самите щяха да спрат половин милионна племенна войска?

Кой би могъл да си представи такова число?

Рек знаеше, че щяха да залеят Дрос Делнох като бурно море.

„Дори да мислех, че имаме шанс, пак нямаше да отида. Погледни истината в очите“, каза си той. Дори победата да беше сигурна, пак щеше да избегне битката.

Кой ще го е грижа след сто години дали дренайците са оцелели? Щеше да бъде като битката в Скелнския проход, обгърната в легенди и възхвалявана до неузнаваемост.

Война!

Мухи, кацнали като черно петно върху вътрешностите на някой мъж, докато той плаче от болка и държи тялото си с кървави пръсти, надявайки се на чудо. Глад, студ, страх, болести, гангрена, смърт!

Война за войници.

В деня, когато напусна Дрос Кортсуейн, при него дойде един от къловете и притеснено му подаде здраво омотан вързоп.

— От взвода, сър — каза.

Той го отвори, смутен и останал без думи, и видя синя пелерина със закопчалка във формата на бронзов орел.

— Не знам как да ви се отблагодаря.

— Хората искат да ви кажа… че съжаляваме, че си тръгвате. Това е, сър.

— И аз съжалявам, Корвак. Семейни дела, нали разбираш?

Мъжът кимна, навярно мечтаейки си и той да има семейни дела, които да му позволят да напусне Дрос. Ала къловете не можеха да подават оставки — само класата на дуновете можеше да напуска крепостта във военно време.

— Е, успех, сър. Доскоро, надявам се… всички се надяваме.

— Да! Доскоро.

Това беше преди две години. Ган Джави беше умрял от удар, а няколко от колегите офицери на Рек бяха убити в битките със сатулите. Не беше получил новини за нито един от къловете.

Дните минаваха — студени и мрачни, но за щастие без инциденти до сутринта на петия ден, когато на високия път около една брястова гора той чу звука, който ненавиждаше най-много от всичко — на стомана, удряща се в стомана. Трябваше да продължи нататък, знаеше си. Ала незнайно защо, любопитството донякъде надделя над страха му. Спъна коня, метна колчана на рамо и опъна роговия лък. После внимателно си проправи път сред дърветата и слезе към заснежената долчинка. Движейки се предпазливо като котка, той стигна до едно сечище. Из поляната отекваха звуци от битка.

Млада жена с бронзово-сребърна броня стоеше с гръб към едно дърво и отчаяно се отбраняваше от едновременната атака на трима разбойници, едри, брадати мъже, въоръжени с мечове и кинжали. Жената държеше тънко острие — проблясваща и танцуваща рапира, която нападаше със смайваща бързина.

Тримата непохватни фехтовачи си пречеха взаимно. Ала момичето бързо губеше сили.

Рек разбра, че това са хора на Рейнард, и прокле любопитството си. Единият извика, когато рапирата прониза ръката му.

— Ето ти, бръмбар такъв — извика момичето.

Рек се усмихна. Не беше красавица, но можеше да се фехтува.

Той зареди стрела в лъка си и зачака подходящия момент да я изстреля. Момичето се наведе, за да избегне един ожесточен удар, и заби острието си в окото на фехтовача. Когато изпищя и падна, другите двама се отдръпнаха, вече по-предпазливи; раздалечиха се, готови да нападнат от двете страни. Момичето се страхуваше от този момент, защото единствената ѝ защита беше бягството. Погледът ѝ се местеше от единия мъж на другия. Най-напред да нападне високия, да забрави за другия и да се надява, че първият му удар няма да е смъртоносен. Навярно можеше да повали и двамата.

Високият пое наляво, а другарят му — надясно. В този миг Рек изстреля една стрела в гърба на високия разбойник и тя прониза левия му прасец. Той бързо зареди втора стрела, докато учуденият мъж се завъртя, видя Рек и закуцука към него, крещейки от омраза.

Рек опъна тетивата, докато докосна бузата му, напрегна лявата си ръка и запрати стрелата.

Този път попадението беше малко по-точно. Целеше се в гърдите — най-голямата мишена, — но стрелата полетя нависоко и сега разбойникът лежеше по гръб, а черната дръжка стърчеше от челото му и кръвта бликаше върху снега.

— Късно се намесихте — изрече хладно момичето, прескачайки тялото на третия разбойник, като избърса тънкото си острие в ризата му.

Рек откъсна очи от лицето на мъжа, когото беше убил.

— Току-що ви спасих живота — каза той, сдържайки гнева си.

Тя беше висока и добре сложена — почти като мъж, помисли си Рек; косата ѝ беше дълга и пепеляворуса, но несресана. Имаше сини очи, хлътнали под дебелите тъмни вежди, което говореше за неуверен нрав. Фигурата ѝ се криеше под ризницата от сребриста стомана и бронзовите подплънки на раменете; краката ѝ бяха обвити в безформени гети от зелена вълна, привързани към бедрото с кожени каиши.

— Е, какво зяпаш? — попита тя. — Никога ли не си виждал жена?

— Е, това отговаря на първия ми въпрос — каза той.

— В какъв смисъл?

— Ти си жена.

— О, колко остроумно! — тя измъкна едно палто от овча кожа изпод дървото, изтупа го от снега и го облече.

„Това с нищо не подобри вида ѝ“, помисли си Рек.

— Нападнаха ме — каза тя. — Убиха коня ми, негодниците! Къде е твоят?

— Поразен съм от твоята благодарност — каза Рек, а в гласа му прозвуча гневна нотка. — Това са хора на Рейнард.

— Така ли? Той приятел ли ти е?

— Не съвсем. Но ако разбере какво съм направил, ще изпече очите ми на огън и ще ми ги поднесе като предястие.

— Добре, оценявам го. Много съм благодарна. Е, къде е конят ти?

Рек не ѝ обърна внимание и гневно скръцна със зъби. Отиде до мъртвия разбойник и извади стрелите от него, като ги избърса в палтото му. После старателно претърси джобовете и на тримата. След като се сдоби със седем сребърни монети и няколко златни пръстена, той се върна при момичето.

— Конят ми има едно седло и аз пътувам с него — изрече хладно. — Направих за теб всичко по силите си. Сега се оправяй сама.

— Много благородно от твоя страна — каза тя.

— Благородството не е сред достойнствата ми — каза той и се извърна.

— Както и точната стрелба — отвърна тя.

— Моля?

— Целеше се в гърба му от двайсет крачки, а го уцели в крака. Защото затвори едното си око и развали перспективата.

— Благодаря за този урок по стрелба. Всичко хубаво!

— Почакай! — каза тя. Той се обърна. — Трябва ми коня ти.

— На мен също.

— Ще ти платя.

— Не се продава.

— Добре. Тогава ще ти платя да ме заведеш до място, откъдето мога да си купя кон.

— Колко? — попита той.

— Един златен рак.

— Пет — каза той.

— С тези пари мога да си купя три коня — разгорещи се тя.

— Продавачът диктува пазара — отвърна той.

— Два — и това е окончателно.

— Три.

— Добре, три. Е, къде е конят ти?

— Първо парите, милейди — той протегна ръка. Сините ѝ очи бяха ледени, когато извади монетите от една кожена кесия и ги сложи в дланта му. — Казвам се Регнак, за приятелите — Рек — каза той.

— Това не ме интересува — увери го тя.

Пътуваха в мълчание, ледено като времето, а високото момиче беше зад Рек на седлото. Той устоя на импулса да пришпори коня бързо напред, въпреки страха, който го глождеше. Би било несправедливо да каже, че съжалява, че я е спасил — все пак, това се беше отразило невероятно на самоуважението му. Сега се страхуваше да не срещне Рейнард. Това момиче нямаше да стои мирно, докато той го ласкае и лъже. А дори ако по някаква щастлива случайност тя си държеше устата затворена, несъмнено щеше да разкаже, че е дал информация за движението на керваните.

Конят се препъна в скрит корен и момичето политна встрани. Ръката на Рек се стрелна, улови я и я върна на седлото.

— Сложи ръце на кръста ми — каза той.

— Колко ще ми струва?

— Просто го направи. Много е студено, за да спорим.

Тя обви с ръце тялото му и опря глава на гърба му. Над главите им се струпаха гъсти черни облаци и температурата започна да пада.

— Трябва да си направим лагер по-рано — заяви той. — Времето се разваля.

— Съгласна съм — отвърна тя.

Заваля сняг и вятърът се усили. Рек наведе глава срещу силната буря, примигвайки заради студените снежинки, които летяха към очите му.

Той поведе коня встрани от пътя към заслона на дърветата и сграбчи лъка на седлото, когато животното се заизкачва по един стръмен склон. Знаеше, че ще е безразсъдно да построят лагер на открито в тази ужасна буря. Трябваше им пещера или поне заветът на някоя скала. Пътуваха повече от час, докато най-сетне влязоха в едно сечище, обградено от дъбове и прещип. В него имаше колиба с дървени стени и пръстен покрив. Рек погледна каменния комин: нямаше дим.

Той пришпори уморения кон. До колибата имаше тристенен навес, чийто плетен покрив се беше огънал под тежестта на снега отгоре. Рек поведе коня навътре.

— Слез — каза на момичето, но ръцете ѝ не помръднаха от кръста му. Той погледна надолу. Ръцете ѝ бяха сини и той ги разтри енергично. — Събуди се! — извика. — Събуди се, по дяволите! — като издърпа ръцете ѝ, той слезе от седлото и я улови, докато падаше. Устните ѝ бяха посинели, а косата ѝ беше покрита с лед. Мятайки я на рамо, той свали торбите от коня, разхлаби ремъка и понесе момичето към колибата. Дървената врата беше отворена и в студената постройка навяваше сняг.

Колибата беше едностайна: той видя легло под единствения прозорец, огнище, няколко скромни шкафа и запас от дърва, достатъчно за две-три нощи, натрупани до стената в дъното. Имаше три грубо изработени стола и дълга маса, изсечена от дънер на бряст. Рек положи изпадналото в несвяст момиче на леглото, намери метла от клонки под масата и помете снега в стаята. Затвори вратата, но една изгнила кожена панта поддаде и тя отново се отвори в горния край. Ругаейки, той издърпа масата до вратата и я подпря на рамката. Отвори торбата си, извади огнивото и отиде до огнището. Собственикът на хижата беше оставил стъкмен огън, както беше прието в пустошта. Рек отвори малката си кесийка с прахан и натрупа накъсани сухи листа под съчките в огнището. Изля над тях малко масло за фенери от една кожена манерка, а после удари кремъка. Студените му пръсти бяха непохватни и искрите не се възпламениха, затова спря за малко и си наложи да диша бавно и дълбоко. После отново удари по кремъка и този път сред прахана проблесна слаб пламък, който се разпали. Той се наведе напред, духна леко, а когато съчките лумнаха, се извърна да избере по-малки клонки от запасите и внимателно ги постави върху миниатюрния огън. Пламъците затанцуваха по-нависоко.

Той пренесе два стола до огнището, преметна одеялата си върху тях пред огъня и се върна при момичето. Тя лежеше на твърдото легло и дишаше едва-едва.

— От проклетата ризница е — каза. Заопипва каишите на палтото ѝ и я обърна настрани, за да го свали. Бързо свали дрехите ѝ и се зае да я разтрие, за да я стопли. Погледна огъня, сложи още три дънера, за да засили пламъка, и после разпъна одеялата на пода пред него. Вдигна момичето от леглото и я положи пред огнището, като я завъртя, за да разтрие гърба ѝ.

— Недей да умираш! — извика, докато налагаше кожата на краката ѝ. — Да не си посмяла, по дяволите! — избърса косата ѝ с кърпа и я омота в одеялата. Подът беше студен, а под колибата се просмукваше скреж, затова издърпа леглото до огнището и се помъчи да я качи върху него. Пулсът ѝ беше слаб, но равномерен.

Той се вгледа в лицето ѝ. Беше красиво. Не в класическия смисъл, защото веждите бяха твърде гъсти и буйни, брадичката — прекалено четвъртита, а устните — твърде месести. Но въпреки това излъчваше сила, смелост и решителност. И нещо повече: докато спеше, чертите на лицето ѝ станаха фини, почти детски.

Той я целуна нежно.

Закопчавайки палтото си от овча кожа, той отмести масата и излезе сред бурята. Конят изпръхтя, когато наближи. В навеса имаше слама; той грабна една шепа и разтри гърба на животното.

— Нощта ще бъде студена, момче. Но тук ще си добре — той покри широкия гръб на коня с одеялото от седлото, даде му малко овес и се върна в колибата.

Момичето беше възвърнало цвета си и спеше спокойно.

Ровейки в шкафовете, Рек намери стар чугунен тиган. Откачи кутията от брезент и стомана от раницата си, извади малко сушено говеждо и се зае да направи супа. Вече му беше по-топло и свали пелерината и палтото. Отвън вятърът брулеше стените, докато гневът на бурята се усилваше, но вътре огънят пръскаше светлина и колибата се изпълни с мека червена топлина. Рек си свали ботушите и разтри пръстите си. Чувстваше се добре. Жив.

И адски гладен!

Извади от раницата една глинена чаша, обвита в кожа, и опита супата. Момичето се размърда и му хрумна да я събуди, но отхвърли идеята. В това състояние беше прекрасна. Когато беше будна, ставаше истинска вещица. Тя се завъртя и простена, а от одеялото се подаде един дълъг крак. Рек се усмихна, когато си припомни тялото ѝ. Изобщо не беше мъжко! Тя просто беше едра — но с идеални пропорции. Той се втренчи в крака ѝ и усмивката му изчезна. Представи си, че е гол до нея…

— Не, не, Рек — каза на глас. — Забрави.

Покри я с одеялото и се върна при супата. „Подготви се — каза си, — щом се събуди, ще те обвини, че си се възползвал от нея и ще ти извади очите.“

Взе пелерината, загърна се с нея и се излегна край огъня. Подът вече беше по-топъл. Добави още дънери в огнището, подпря глава на ръката си и се загледа как танцуващите пламъци кръжат и подскачат, извиват се и се въртят…

После заспа.

Събуди го миризмата на пържен бекон. В колибата беше топло, а ръката му беше подута и схваната. Той се изтегна, изпъшка и се изправи. Нямаше и следа от момичето. После вратата се отвори и тя влезе вътре, почиствайки снега от палтото си.

— Погрижих се за коня ти — каза. — Можеш ли да ядеш?

— Да. Колко е часът?

— Слънцето изгря преди около три часа. Снегът намалява.

Той изправи болезненото си тяло, изпъвайки схванатите мускули на гърба си.

— Твърде дълго съм спал в меките легла на Дренан — отбеляза.

— Вероятно това обяснява шкембето ти — каза тя.

— Шкембе? Имам изкривен гръбнак. Това са отпуснати мускули — той погледна надолу. — Добре де, шкембе е. Още няколко такива дни, и ще изчезне.

— Не се съмнявам — каза тя. — Както и да е, извадихме късмет, че открихме това място.

— Да, така е.

Разговорът замря, докато тя обръщаше бекона. Рек се почувства неловко в тишината и двамата заговориха едновременно.

— Това е нелепо — каза тя накрая.

— Да — съгласи се той. — Беконът ухае хубаво.

— Слушай… искам да ти благодаря. Ето — казах го.

— За мен беше удоволствие. Какво ще кажеш да започнем отначало, сякаш се срещаме за първи път? Казвам се Рек — той протегна ръка.

— Вире — каза тя и сграбчи китката му по войнишки.

— Приятно ми е — каза той. — И какво те води в гората Грейвън, Вире?

— Не е твоя работа — сопна се тя.

— Мислех, че започваме отначало? — каза той.

— Съжалявам. Наистина! Слушай, не е лесно да съм любезна — не те харесвам особено.

— Как е възможно? Разменили сме едва около десет думи. Не е ли малко рано за преценки?

— Познавам хората като теб — каза тя. После взе две чинии, ловко прехвърли бекона от тигана и му подаде едната. — Арогантни сте. Мислите, че сте Божи дар за света. Не ви свърта на едно място.

— И какво лошо има в това? — попита той. — Никой не е съвършен. Харесвам живота си, няма да имам друг.

— Хора като теб опропастиха тази страна — каза му тя. — Хора, които не ги е грижа; хора, които живеят от ден за ден. Алчни и егоистични. А някога бяхме велики.

— Глупости. Бяхме воини, завладявахме всички и налагахме дренайските правила в света. Дявол да го вземе!

— Именно, нямаше нищо лошо! Нали народите, които завладявахме, просперираха? Строяхме училища, болници, пътища. Стимулирахме търговията и дадохме на света дренайските закони.

— Значи не бива да се тревожиш толкова, че светът се променя — каза ѝ той. — Сега ще важи надирският закон. Единствената причина за нашествията на дренайците беше, че времето на далечните народи беше отминало. Те бяха дебели и мързеливи, пълни с егоистични и алчни хора, които не ги е грижа за нищо. Всички нации се провалят така.

— О, значи си философ, така ли? — каза тя. — Е, за мен твоето мнение не струва нищо, както и ти самият.

— О, значи аз не струвам? Какво знаеш ти за това, след като ходиш облечена като мъж? Ти си подобие на воин. Ако толкова много държиш да запазиш дренайските ценности, защо не заминеш за Дрос Делнох с останалите глупаци и не размахаш малкия си меч към надирите?

— Току-що идвам оттам и ще се върна, когато направя това, за което съм дошла — изрече хладно тя.

— Значи си малоумна — каза плахо той.

— Нали си бил войник? — попита тя.

— Какво значение има това?

— Защо напусна армията?

— Не е твоя работа — той замълча. После продължи, за да наруши неловкото мълчание: — Този следобед трябва да пристигнем в долината Френи; селото е малко, но пък продават коне.

Те довършиха закуската в мълчание, а Рек беше ядосан и се чувстваше неловко, но не знаеше как да запълни празнината помежду им. Тя раздигна чиниите и почисти тигана, чувствайки се неудобно в своята ризница.

Вире беше бясна на себе си. Не искаше да се кара с него. Докато спеше, часове наред беше стъпвала на пръсти из колибата, за да не го събуди. В началото, когато се събуди, беше ядосана и смутена от това, което беше направил, но знаеше достатъчно за измръзването и умирането от студ, за да разбере, че е спасил живота ѝ. А и не се беше възползвал. Ако го беше сторил, щеше да го убие без колебание или разкаяние. Беше го огледала, докато спеше. „Красив е по някакъв странен начин“, помисли си, а после реши, че макар донякъде да изглеждаше добре, някакво неопределимо качество го правеше привлекателен — може би нежността му? Или чувствеността? Беше трудно да определи.

Защо беше толкова привлекателен? Това я ядосваше, защото сега нямаше време за любов. После ѝ хрумна една мрачна мисъл: никога не беше имала време за любов. Или любовта нямаше време за нея? Беше непохватна като жена, несигурна в себе си в компанията на мъже — освен ако не бяха бойни другари. Думите му отново отекнаха в съзнанието ѝ: „Какво знаеш ти за това, след като ходиш облечена като мъж?“.

Беше спасил живота ѝ два пъти. Защо беше казала, че го мрази? Защото се страхуваше?

Чу го да излиза от колибата, а след това прозвуча един странен глас.

— За бога, Регнак! Наистина ли вътре има жена?

Тя посегна към меча си.

Абатът постави ръце на главата на младия албинос, коленичил пред него, и затвори очи. Мислено заговори с тона на ордена.

— Готов ли си?

— Как да разбера? — отвърна албиносът.

— Освободи съзнанието си за мен — каза абатът. Младият мъж намали самоконтрола си; в съзнанието му образът на благото лице на абата се припокри с мислите му. Те се понесоха, преплитайки се със спомените за възрастния мъж. Силната индивидуалност на абата покри неговата като топло одеяло и той заспа. Избавлението беше болезнено и страховете му се завърнаха, когато абатът го събуди. Отново беше Сербитар, със собствените си мисли.

— Готов ли съм? — попита.

— Ще бъдеш. Пратеникът идва.

— Достоен ли е?

— Прецени сам. Последвай ме до Грейвън.

Духовете им се извисиха и се преплетоха високо над манастира, свободни като зимния вятър. Под тях лежаха заснежените полета в края на гората. Абатът ги тласна напред, над дърветата. На някакво сечище до една земеделска колиба имаше група мъже, извърнати към една врата, пред която стоеше висок млад мъж, а зад него — жена с меч в ръка.

— Кой е пратеникът? — попита албиносът.

— Наблюдавай — отвърна абатът.

На Рейнард напоследък не му вървеше. Нападението над един керван беше отблъснато с тежки загуби, а после още трима от хората му бяха намерени мъртви по здрач — сред тях беше и брат му Ерлик. Пленникът, който беше взел преди два дни, беше умрял от страх много преди да започне същинското забавление, а времето се беше развалило. Лошият късмет го преследваше и той не можеше да разбере защо.

Проклет да е онзи пророк, мислеше си гневно, докато водеше хората си към колибата. Ако не беше потънал в едно от тридневните си спанета, можеха да избегнат нападението над кервана. Рейнард се беше позабавлявал с идеята да му отреже краката, докато спи, но здравият разум и алчността бяха надделели. Пророкът беше безценен. Беше излязъл от своя транс, когато Рейнард донесе тялото на Ерлик в лагера.

— Видя ли какво стана, докато спеше? — беше извикал гневно Рейнард.

— Изгубил си осем души при неуспешно нападение, а една жена е убила Ерлик и още един от хората ти, след като са убили коня ѝ — отвърна пророкът. Рейнард се втренчи напрегнато в стареца, взирайки се в незрящите очни орбити.

— Жена, казваш?

— Да.

— Имаше още един убит. Ами той?

— Пронизан със стрела в челото.

— Кой я е изстрелял?

— Мъж на име Регнак. Скитникът, който от време на време идва тук.

Рейнард поклати глава. Една жена му донесе чаша загрято вино и той седна на голям камък до горящия огън.

— Не може да бъде, не би посмял! Сигурен ли си, че е бил той?

— Да — каза пророкът. — А сега трябва да си почивам.

— Почакай! Къде са те сега?

— Ще разбера — каза старецът, връщайки се в колибата си. Рейнард нареди да му донесат храна и повика Грусин. Брадвоносецът коленичи на земята пред него.

— Чу ли? — попита го.

— Да. Вярваш ли му? — попита Грусин.

— Нелепо е. Но кога е грешил старецът? Остарявам ли? Щом страхливец като Рек може да нападне хората ми, сигурно бъркам някъде. Ще го пека на бавен огън заради това.

— Храната ни привършва — каза Грусин.

— Моля?

— Нямаме храна. Зимата беше дълга и имахме нужда от онзи проклет керван.

— Ще има и други. Най-напред ще намерим Рек.

— Струва ли си? — попита Грусин.

— Дали си струва? Помогнал е на някаква жена да убие брат ми. Искам да завържа тази жена за кол и всички мъже да се забавляват с нея. Искам да нарежа плътта ѝ на тънки ивици, от главата до петите. И тогава ще я дам на кучетата.

— Както кажеш.

— Не звучиш много въодушевен — каза Рейнард и захвърли празната си чиния над огъня.

— Така ли? Е, може би остарявам. Когато дойдохме тук, имаше причина. Започвам да забравям каква беше.

— Дойдохме тук, защото Абалайн и неговата долна пасмина опустошиха фермата ми и убиха семейството ми. И не съм го забравил. Нали не се размекваш?

Грусин забеляза блясъка в очите на Рейнард.

— Не, разбира се. Ти си водачът и каквото и да кажеш, ще го приема. Ще намерим Рек и жената. Защо не си починеш малко?

— По дяволите почивката — измърмори Рейнард. — Ти поспи, ако трябва. Ще тръгнем, когато старецът ни даде напътствия.

Грусин влезе в колибата си и се хвърли на покритото с папрат легло.

— Угрижен ли си? — попита жена му Мела, като коленичи до него и му предложи вино.

— Какво ще кажеш, ако заминем? — попита я и постави огромната си ръка на рамото ѝ. Тя се приведе напред и го целуна.

— Където и да отидеш, ще те последвам — каза.

— Омръзна ми всичко това — каза той. — Омръзна ми да убивам. От ден на ден става все по-безсмислено. Сигурно е полудял.

— Тихо! — прошепна тя, вече предпазливо. Надвеси се над брадатото му лице и прошепна в ухото му: — Не изричай на глас страховете си. Можем да си тръгнем тихомълком през пролетта. Дотогава бъди спокоен и изпълнявай заповедите му.

Той кимна, усмихна се и целуна косата ѝ.

— Права си — каза. — Поспи малко. — Тя се сви до него и той я покри с одеялото. — Не те заслужавам — изрече, докато очите ѝ се затваряха.

Какво се беше объркало? Когато бяха млади и изпълнени с плам, жестокостта на Рейнард беше рядкост — начин да създаде легенда. Или поне така твърдеше. Щяха да бъдат трън в очите на Абалайн, докато постигнат справедливост. Вече бяха минали десет години. Десет презрени кървави години.

А дали каузата изобщо беше справедлива?

Грусин се надяваше да е така.

— Е, идваш ли? — попита Рейнард от вратата. — Те са в старата колиба.

Походът беше дълъг, а студът хапеше, но Рейнард почти не го усети. Гневът му го изпълваше с топлина, а възможността за отмъщение подсилваше мускулите му и километрите се стопяваха бързо.

Съзнанието му се изпълваше с картини на сладко отмъщение и музика от писъци. Първо щеше да улови жената и да я пореже с нагорещен нож. Слабините му се затоплиха от възбуда. А колкото до Рек… Знаеше какво ще бъде изражението му, когато види, че идват.

Ужас! Сковаващ ума и разхлабващ стомаха ужас!

Ала грешеше.

Рек излезе крадешком от колибата, треперейки гневно. Трудно му беше да понесе презрението по лицето на Вире. Само гневът можеше да го засенчи. А и той едва успя. Та нали не можеше да се промени? Някои мъже бяха родени да бъдат герои. Други — страхливци. Какво право имаше да го съди?

— За бога, Регнак! Наистина ли вътре има жена?

Рек огледа групата. Повече от двайсет мъже стояха в полукръг зад високия, широкоплещест водач на разбойниците. Зад него беше Грусин Брадвоносеца, огромен и силен, с двуострата брадва в ръка.

— Добро утро, Рейн — каза Рек. — Какво те води насам?

— Чух, че имаш страстна другарка в леглото и си помислих: „Добрият стар Рек няма да има нищо против да я подели с мен.“ И бих искал да ви поканя в лагера си. Къде е тя?

— Тя не е за теб, Рейн. Но ще се спазарим. Един керван пътува…

— Забрави за кервана! — извика Рейнард. — Просто доведи жената.

— Подправки, бижута, кожи. Голям е — продължи Рек.

— Можеш да ни разкажеш за него по пътя. Вече губя търпение. Доведи я!

Рек пламна от гняв и измъкна меча от ножницата.

— Елате да си я вземете, негодници!

Вире се подаде през вратата и застана до него със сабя в ръка, а разбойниците извадиха оръжията си и настъпиха напред.

— Почакайте! — нареди Рейнард и вдигна ръка. Пристъпи напред и се усмихна принудено. — А сега ме чуй, Рек. Това е глупаво. Нямаме нищо против теб. Ти си ни приятел. Е, каква ти е тази жена? Тя е убила брат ми, така че разбираш, че става въпрос за лично достойнство. Прибери меча си и можеш да продължиш по пътя си. Но тя ми трябва жива. — „Ти също“, помисли си.

— Щом ти трябва — вземи я! — каза Рек. — Мен също. Хайде, Рейн. Все още помниш за какво служи мечът, нали? Или ще постъпиш както обикновено и ще избягаш сред дърветата, докато други хора умират вместо теб? Бягай, червей такъв! — Рек се втурна напред, а Рейнард бързо отстъпи назад и се препъна в Грусин.

— Убийте го — но без жената — каза той. — Тя ми трябва.

Грусин пое напред, размахвайки брадвата. Вире се приближи и застана до Рек. Брадвоносецът спря на десет крачки от двамата и погледът му срещна този на Рек: беше неотстъпчив. Извърна очи към жената. Беше млада, решителна — не красавица, но приятна девойка.

— Какво чакаш, говедо такова! — извика Рейнард. — Хвани я!

Грусин се извърна и пое обратно към групата. Обзе го някакво нереално усещане. Отново видя себе си като младеж, спестяващ за първия си имот; имаше рало, което беше на баща му, а съседите бяха готови да му помогнат да си построи къща до брястовата горичка. Какво беше направил през годините?

— Предател! — извика Рейнард и измъкна меча си във въздуха.

Грусин парира удара с лекота.

— Остави, Рейн. Да си вървим у дома.

— Убийте го! — нареди Рейнард. Мъжете се спогледаха, някои се втурнаха напред, а други се поколебаха. — Негодник! Продажна измет! — крещеше Рейнард и отново вдигна меча си. Грусин пое дълбоко въздух, сграбчи брадвата с две ръце и разби меча на парчета, а острието на брадвата изхвръкна от счупената ѝ дръжка и се заби в хълбока на водача на разбойниците. Той падна на колене и се преви надве. После Грусин пристъпи напред; брадвата се вдигна, замахна и главата на Рейнард се търкулна в снега. Грусин пусна оръжието, а после се върна при Рек.

— Невинаги е бил такъв, какъвто го познаваш — каза.

— Защо? — попита Рек и свали меча. — Защо го направи?

— Знам ли? Не беше само заради теб или нея. Може би някъде в мен последната капка преля. Къде е онзи керван?

— Лъжех — излъга Рек.

— Добре. Повече няма да се видим. Напускам Грейвън. Тя жена ли ти е?

— Не.

— Можеше да е и по-зле.

— Да.

Грусин се обърна и отиде при трупа, за да извади брадвата си.

— Бяхме приятели дълго време — каза. — Твърде дълго.

Без да поглежда назад, той поведе групата обратно в гората.

— Просто не мога да повярвам — каза Рек. — Това беше истинско чудо.

— А сега да довършим закуската — каза Вире. — Ще приготвя чай.

В колибата Рек започна да трепери. Седна, а мечът му издрънча на пода.

— Какво има? — попита Вире.

— Просто ми е студено — отвърна той с тракащи зъби. Тя коленичи до него и разтри ръцете му, без да говори.

— Чаят ще ти помогне — каза. — Носиш ли захар?

— В раницата ми е, загъната в червена хартия. Хореб знае, че обичам сладкото. Обикновено студът не ми действа така — съжалявам!

— Няма нищо. Баща ми все казва, че сладкият чай е чудесен за… студа.

— Как ли са ни открили? — каза той. — Снощният сняг трябва да е затрупал следите ни. Странно.

— Не знам. Ето, изпий това.

Той отпи от чая, държейки с две ръце облицованата с кожа чаша. Горещата течност се разля по пръстите му. Вире се зае да раздигне масата и да пренареди дисагите му. После изгреба пепелта от огнището и стъкми огън за следващия пътник, който щеше да използва колибата.

— С какво се занимаваш в Дрос Делнох? — попита Рек, а топлият сладък чай го успокои.

— Аз съм дъщеря на граф Делнар — отвърна тя. — Живея там.

— Да не би да те е отпратил заради предстоящата война?

— Не. Донесох послание за Абалайн, а сега имам послание за друг човек. Когато го занеса, ще се прибера вкъщи. По-добре ли се чувстваш?

— Да — каза Рек. — Много по-добре. — Той се поколеба и задържа погледа ѝ. — Не беше само студът — каза.

— Знам: все едно. Всеки трепери след битка. Важно е какво се случва преди това. Баща ми ми каза, че след Скелнския проход цял месец не е могъл да спи, без да сънува кошмари.

— Ти не трепериш — каза той.

— Защото си намирам занимания. Искаш ли още чай?

— Да. Благодаря. Помислих, че ще умрем. И за миг ми беше все едно — чувството беше невероятно. — Искаше да ѝ каже колко хубаво е било, че е била до него — но не можа. Искаше да прекоси стаята и да я прегърне — и знаеше, че няма да го направи. Просто я гледаше, докато пълнеше чашата му и разбъркваше захарта.

— Къде си служил? — попита тя, доловила погледа му, без да е сигурна какво означава.

— В Дрос Кортсуейн. При ган Джави.

— Той вече е мъртъв — каза тя.

— Да, от удар. Беше прекрасен пълководец. Предвиди предстоящата война. Сигурен съм, че на Абалайн му се ще да го беше послушал.

— Джави не беше единственият, който го предупреди — каза Вире. — Всички командири от Севера му изпратиха доклади. Баща ми от години има шпиони сред надирите. Беше очевидно, че се готвят да ни нападнат. Абалайн е глупак — дори сега изпраща послания на Улрик с нови договори. Не иска да приеме, че войната е неизбежна. Знаеш ли, че в Делнох имаме едва 10 000 души?

— Бях чул, че са по-малко — каза Рек.

— Трябва да отбраняваме шест крепостни стени и един град. Личният състав във военно време трябва да е четири пъти по-многоброен. А и дисциплината не е както преди.

— Защо?

— Защото всички чакат да умрат — каза тя с гневен тон. — Защото баща ми е болен и умира. И защото сърцето на ган Орин е като гнил домат.

— Орин? Не съм го чувал.

— Племенник е на Абалайн. Командва войската, но е безполезен. Ако бях мъж…

— Радвам се, че не си — каза той.

— Защо?

— Не знам — изрече плахо той. — Просто го казвам… Радвам се, че не си, и това е.

— Все едно, ако бях мъж, щях да командвам войската. Щях да се справя много по-добре от Орин. Защо ме зяпаш?

— Не те зяпам. Слушам те, дявол го взел! Защо все ме притискаш?

— Искаш ли да запаля огъня?

— Какво? Толкова дълго ли ще останем?

— Ако искаш.

— Ти реши — каза той.

— Да останем за днес. Само толкова. Така ще имаме време да… се опознаем по-добре. Все пак започнахме доста зле. А ти ми спаси живота три пъти.

— Веднъж — каза той. — Едва ли щеше да умреш от студ, твърде издръжлива си. А Грусин спаси и двама ни. Но, да, бих искал да остана само днес. Само че имай предвид, че не смятам да спя отново на пода.

— Няма да се наложи — отвърна тя.

Абатът се усмихна, когато забеляза притеснението на албиноса. Отмести ръце, откъсна се от онова особено състояние на ума и се върна на бюрото си.

— Последвай ме, Сербитар — изрече на глас. — Съжаляваш ли, че си дал обет за безбрачие?

— Понякога — каза младият мъж и стана от пода. Изтупа праха от бялото си расо и седна срещу абата.

— Момичето е почтено — отвърна Сербитар. — Мъжът е загадка. Дали силата им ще намалее, ако се любят?

— Ще нарасне — каза абатът. — Нуждаят се един от друг. Заедно са завършени, като в Светата книга. Разкажи ми за нея.

— Какво да кажа?

— Ти влезе в съзнанието ѝ. Разкажи ми.

— Тя е дъщеря на граф. Няма самочувствие като жена и е жертва на противоречиви желания.

— Защо?

— И тя не знае защо — каза уклончиво той.

— Това ми е известно. Знаеш ли причината?

— Не.

— Ами мъжът?

— Не съм влизал в съзнанието му.

— Така е. Но какво ще кажеш за него?

— Има големи страхове. Страх го е от смъртта.

— Това недостатък ли е? — попита абатът.

— Ще бъде в Дрос Делнох. Там смъртта е почти сигурна.

— Да. А може ли да се окаже качество?

— Не виждам как — каза Сербитар.

— Какво казват философите за страхливците и героите?

— Пророкът казва: „По своята същност само страхливецът е способен на най-висш героизъм.“

— Трябва да свикаш Трийсетте, Сербитар.

— Трябва ли да ги водя?

— Да. Ти ще бъдеш Гласът на Трийсетте.

— А кои ще са моите събратя?

Абатът се отпусна в стола си.

— Арбедарк ще бъде Сърцето. Той е силен, безстрашен и предан; никой друг не би могъл да го замени. Менахем ще бъде Очите, защото е надарен. Аз ще бъда Душата.

— Не! — каза албиносът. — Невъзможно е, господарю. Аз не мога да ви водя.

— Но трябва. Ти ще решиш за останалите номера. Ще очаквам решението ти.

— Защо аз? Защо трябва да водя? Би трябвало аз да съм Очите, а Арбедарк да води.

— Довери ми се. Всичко ще се изясни.

— Отраснах в Дрос Делнох — каза Вире на Рек, докато лежаха пред горящия огън. Главата му беше подпряна върху сгънатата пелерина, а нейната беше сгушена върху гърдите му. Той я помилва по косата, без да говори. — Това е величествено място. Бил ли си там?

— Не. Разкажи ми — всъщност не искаше да я слуша, но и не му се говореше.

— Има шест външни стени, всяка с дебелина шест метра. Първите три са били издигнати от Егел, Бронзовия граф. Но после градът се разраснал и постепенно издигнали още три. Цялата крепост обхваща прохода Делнох. Като изключим Дрос Пурдол на запад и Кортсуейн на изток, това е единственият път, по който една армия може да превали планините. Баща ми приспособи старата кула на крепостта и я превърна в свой дом. От горните кули се разкрива прекрасна гледка. През лятото цялата Сентранска равнина на юг е златна от житото. А на север гледката е необятна. Слушаш ли ме?

— Да. Златни изгледи. Гледката е необятна — каза той нежно.

— Сигурен ли си, че искаш да чуеш това?

— Да. Разкажи ми отново за стените.

— Какво?

— Колко са дебели?

— Достигат до осемнайсет метра височина, а през петдесет стъпки има стърчащи кули. Всяка армия, която нападне Дрос, ще понесе страшни загуби.

— Ами портите? — попита той. — Силата на една стена се измерва по портата, която отбранява.

— Бронзовия граф е помислил за това. Всяка порта е разположена зад желязна решетка и е построена от слоеве бронз, желязо и дъб. Зад портите има тунели, които се стесняват в центъра, преди да се отворят към пространството между стените. Тунелите могат да удържат на огромен брой хора. Целият Дрос е прекрасно проектиран; само градът го опропастява.

— По какъв начин? — каза той.

— Първоначалният замисъл на Егел бил празнината между стените да бъде смъртоносно, открито място. Щяло да се издига до следващата стена и така да забави врага. При наличието на достатъчно стрелци, можело да стане касапница. И от психологична гледна точка било подходящо: докато се наканели да превземат следващата стена — ако изобщо са можели да знаят, че предстоят още смъртоносни места.

— И как го е провалил градът?

— Просто се е разраснал. Сега има сгради чак до шестата стена. Смъртоносното място го няма. Всъщност тъкмо обратното — сега цялото е покрито.

Той се обърна и я целуна по челото.

— Защо го направи? — попита тя.

— Трябва ли да има причина?

— Всяко нещо си има причина — отвърна тя.

Той я целуна отново.

— Това беше за Бронзовия граф — каза. — Или за настъпването на пролетта. Или за една изчезнала снежинка.

— Говориш несвързано — каза му тя.

— Защо ми позволи да те любя? — попита той.

— Що за въпрос е това?

— Защо?

— Не е твоя работа! — каза тя.

Той се засмя и отново я целуна.

— Да, милейди. Напълно сте права. Не е моя работа.

— Подиграваш ми се — каза тя и се помъчи да се изправи.

— Глупости — каза той и я задържа. — Красива си.

— Не съм. Никога не съм била. Подиграваш ми се.

— Никога не бих ти се подиграл. И си красива. И колкото повече те гледам, толкова си по-красива.

— Ти си глупак. Остави ме да стана.

Той я целуна отново, притискайки тялото си към нейното. Целувката се проточи и тя ѝ отвърна.

— Разкажи ми отново за Дрос — каза той накрая.

— Сега не ми се говори за това. Дразниш ме, Рек; няма да го допусна. Тази вечер не искам да мисля за него, вече не. Вярваш ли в съдбата?

— Вече вярвам. Почти.

— Говоря сериозно. Вчера нямах нищо против да се прибера у дома и да се изправя срещу надирите. Вярвах в дренайската кауза и исках да умра за нея.

— А днес? — попита той.

— Днес, ако питаш мен, не бих се прибрала у дома. — Тя лъжеше, без да знае защо. Обзе я прилив на страх, когато Рек затвори очи и се облегна назад.

— Напротив, ще се прибереш — каза той. — Така трябва.

— Ами ти?

— Това е неразумно — каза той.

— Кое?

— Не вярвам в това, което чувствам. Никога не съм вярвал. Почти на трийсет съм и познавам света.

— За какво говориш?

— За съдбата. За провидението. Някакъв старец в опърпана синя роба и без очи. Говоря за любов.

— Любов?

Той отвори очи, протегна ръка и помилва лицето ѝ.

— Не мога да ти опиша как се почувствах, когато застана до мен тази сутрин. Това беше най-значимият миг в живота ми. Нищо друго нямаше значение. Виждах небето — беше по-синьо от всякога. Всичко придоби ясни очертания. Чувствах се по-жив откогато и да било. Има ли някаква логика в това?

— Не — изрече тя нежно. — Не особено. Наистина ли мислиш, че съм красива?

— Ти си най-красивата жена, някога носила броня — каза той с усмивка.

— Това не е отговор. Защо съм красива?

— Защото те обичам — отвърна той, изненадан от лекотата, с която го изрече.

— Това означава ли, че ще дойдеш с мен в Дрос Делнох?

— Разкажи ми пак за онези прекрасни високи стени — каза той.

Районът на манастира беше разделен на тренировъчни площадки, някои покрити с камъни, други с трева, а трети с пясък или коварни кални плочки. Самото абатство се издигаше по средата, преобразувана кула от сив камък и с назъбени парапети. Около него имаше ров и четири стени — един по-късен и не така войнствен придатък от мек, златист пясъчник. Край западната стена, покрити със стъкло и цъфнали извън сезона, растяха цветя с трийсет различни цвята. Всички те бяха рози. Албиносът Сербитар коленичи пред своето растение, а умът му се сля с него. Тринайсет години се беше борил заедно с розата и я разбираше. Помежду им цареше съчувствие и хармония.

Ароматът ѝ струеше само за Сербитар. Листните въшки върху растението се сгърчиха и умряха, когато Сербитар се втренчи в тях, а меката копринена красота на цветовете изпълваше сетивата му като опиат. Розата беше бяла.

Сербитар се отпусна назад със затворени очи, а мислено следеше прилива на нов живот в растението. Носеше пълно бойно снаряжение: сребриста ризница, меч и ножница, кожени гамаши, обточени със сребърни халки; до него имаше нов сребърен шлем с цифрата 1, изписана със старинни руни. Бялата му коса беше сплетена. Очите му бяха зелени — с цвета на листата на розата.

Слабото му лице, с прозрачна кожа над високите скули, притежаваше загадъчната красота на човек, болен от туберкулоза.

Той се сбогува, нежно успокоявайки едва доловимата паника на растението. То го познаваше още от разцъфването на първия си лист.

А сега той щеше да умре.

В съзнанието му изникна едно усмихнато лице и сетивата на Сербитар познаха Арбедарк. Очакваме те, завибрира вътрешното послание.

„Идвам“, отвърна той.

В голямата зала имаше подредена маса, с кана вода и ечемичена питка пред всяко от трийсетте места. Трийсет мъже в пълно бойно снаряжение седяха безмълвно, когато Сербитар влезе, зае мястото си начело на масата и се поклони на абата Винтар, който сега седеше от дясната му страна.

Компанията се хранеше мълчаливо, всеки си мислеше за свои неща и анализираше чувствата си около кулминацията на тринайсетгодишното обучение.

Накрая Сербитар проговори, спазвайки ритуала на ордена.

— Братя, търсенето наближава. Ние, които търсехме, трябва да се сдобием с онова, към което се стремим. Един пратеник идва от Дрос Делнох с молба да умрем. Какво мисли по този въпрос Сърцето на Трийсетте?

Всички очи се извърнаха към чернобрадия Арбедарк. Той успокои мислите си, оставяйки емоциите да го завладеят, като подбираше идеите, анализираше ги и ги оформяше в едно обединяващо понятие, прието от всички.

После заговори с дълбок, звучен глас.

— Същността на проблема е, че децата на Дренай са на път да изчезнат. Улрик е събрал надирските племена под своя флаг. Първото нападение над Дренайската империя ще бъде в Дрос Делнох, а на граф Делнар е наредено да го удържи до есента. На Абалайн му трябва време да събере и обучи армия.

— Изправени сме пред повратен момент в съдбата на континента. Според Сърцето трябва да търсим истината в Дрос Делнох.

Сербитар се обърна към Менахем, мургав млад мъж с орлов нос, чиято коса беше събрана в конска опашка и омотана със сребърна нишка.

— А как гледат на това Очите на Трийсетте?

— Ако отидем в Дрос, градът ще падне — каза Менахем. — Ако откажем, пак ще падне. Присъствието ни там просто ще забави неизбежното. Ако пратеникът е достоен да иска от нас да дадем живота си, значи трябва да отидем.

Сербитар се обърна към абата.

— Винтар, какво казва Душата на Трийсетте?

Възрастният мъж прокара тънката си ръка през оредяващата си сива коса, а после стана и се поклони на Сербитар. Изглеждаше нелепо в своята броня от сребро и бронз.

— Ще поискат от нас да убиваме хора от друга раса — каза той с тих, даже тъжен глас. — Ще поискат да ги убием не защото са лоши, а просто защото техните предводители искат да направят това, което самите дренайци са сторили преди шест столетия. Ще се окажем между морето и планината. Морето ще ни разбие в планината и така ще умрем. Планината ще ни задържи срещу морето, за да може да бъдем унищожени. Пак ще умрем.

— Всички ние боравим добре с оръжия. Стремим се към съвършената смърт, за да увенчаем с нея безупречния си живот. Вярно е, че надирската агресия не е ново историческо понятие. Ала тяхното нападение ще всее неописуем страх сред дренайския народ. Може да се каже, че защитавайки тези хора, поддържаме ценностите на нашия орден. Това, че защитата ни няма да издържи, не е причина да избягваме битката. Защото мотивът е възвишен, а не изходът от сражението.

— За жалост Душата казва, че трябва да заминем за Дрос Делнох.

— Е — каза Сербитар, — единодушни сме. Аз също много се вълнувам от този въпрос. Дойдохме в този храм като изгнаници от света. Докато ни избягваха и се бояха от нас, ние се обединихме и създадохме основното противоречие. Телата ни ще се превърнат в живи оръжия, за да заредят умовете ни с краен пацифизъм. Ние сме свещеници-воини, каквито древните никога не са били. Сърцата ни няма да ликуват, докато убиваме врага, защото обичаме всички живи същества.

— Когато умрем, душите ни ще се възнесат, преодолявайки светските окови. Всякаква дребна завист, интриги и омраза ще останат зад гърба ни, докато пътуваме към Източника. Гласът казва да тръгнем.

Лунният сърп беше надвиснал в безоблачното нощно небе, хвърляйки бледи сенки от дърветата около лагерния огън на Рек. Един злочест заек, изкормен и обвит с глина, лежеше върху въглените, когато Вире се върна от потока и избърса голото си тяло с една от резервните ризи на Рек.

— Само ако знаеше колко много платих за нея! — каза той, когато тя седна на един камък край огъня, а тялото ѝ светеше в златисто от танца на пламъците.

— Никога не е била използвана с по-добра цел — каза тя. — Кога ще е готов заекът?

— Скоро. Ще умреш от студ, ако стоиш полугола в това време. Кръвта ми се смразява само като те гледам.

— Странно! — каза тя. — Едва тази сутрин ми казваше как кръвта ти кипи само като ме погледнеш.

— Тогава бяхме в топла колиба и удобно легло. Никога не съм обичал да правя любов в снега. Вземи, затоплих едно одеяло.

— Когато бях малка — каза тя, като взе одеялото и го наметна около раменете си, — бягахме по три мили из хълмовете посред зима, облечени само в туники и сандали. Беше освежаващо. И ужасно студено.

— Щом си толкова издръжлива, защо посиня, докато намерим колибата? — попита той, а широката му усмивка направи въпроса незлоблив.

— Заради бронята — отвърна тя. — В нея има твърде много стомана и недостатъчно вълна отдолу. Обърни внимание, че ако пътувах отпред, нямаше да се отегча толкова и да заспя. Кога каза, че ще е готов този заек? Умирам от глад.

— Скоро. Така мисля…

— Някога готвил ли си заек по този начин? — попита го тя.

— Не точно. Но се прави така — виждал съм го. Цялата козина се смъква, когато строшиш глината. Лесно е.

Вире не беше убедена.

— Дебнах дребното животинче цяла вечност — каза тя, припомняйки си с удоволствие единствения изстрел от четиридесет крачки, който го бе повалил. — Лъкът не е лош, макар и да е малко лекичък. Това е стар кавалерийски лък, нали? В Делнох имаме няколко такива. Съвременните вече са от сребърна стомана — с по-добра далекобойност и по-тежки. Умирам от глад.

— Търпението е полезно за апетита — каза ѝ той.

— Внимавай да не съсипеш този заек. Бездруго не обичам да ги убивам. Но поне има смисъл, ако човек може да ги изяде.

— Не съм сигурен как би реагирал заекът на тази логика — каза той.

— Те могат ли да разсъждават? — попита Вире.

— Не знам, не го казах буквално.

— Тогава защо го казваш? Ти си странен човек.

— Беше просто абстрактна идея. Някога хрумват ли ти абстрактни идеи? Никога ли не се питаш как цветето разбира, че е време да порасне? Или как сьомгата намира обратния път към мястото за хвърляне на хайвер?

— Не — каза тя. — Готов ли е заекът?

— А за какво мислиш, когато не планираш убийства на хора?

— За храна — отвърна тя. — Какво става със заека?

Рек издърпа от въглените кълбото от глина с една пръчка, и гледаше как цвърти на снега.

— Е, какво ще правиш сега? — попита го тя. Той не ѝ отговори, а взе един камък, голям колкото юмрук, после силно го удари в глината, която се разцепи и отвътре изскочи един полусготвен и полуодран заек.

— Изглежда добре — каза тя. — А сега какво?

Той разрови димящото месо с пръчка.

— Ще можеш ли да ядеш от това? — попита я.

— Естествено. Може ли да ползвам ножа ти? Кое парче искаш?

— Имам малко овесена питка в раницата. Мисля, че ще се задоволя с нея. Няма ли да се облечеш!

Бяха разположили лагера си в плитката падина под една скала — не достатъчно дълбока, за да е пещера, но достатъчно голяма, за да отразява топлината от огъня и да спира най-силните пориви на вятъра. Рек дъвчеше овесената си питка и гледаше как момичето поглъща заека. Гледката не беше поучителна. Тя захвърли остатъците от трупа сред дърветата.

— Язовците ще са доволни — каза. — Този начин за приготвяне на заек не е лош.

— Радвам се, че ти хареса — отвърна той.

— Ти не си много опитен ловец, нали? — попита тя.

— Справям се някак.

— Дори не можа да го изкормиш. Изглеждаше блед, когато вътрешностите изскочиха.

Рек захвърли остатъка от овесената си питка към злощастния заек.

— Язовците сигурно ще харесат десерта — каза. Вире се изсмя доволно.

— Невероятен си, Рек. Не приличаш на нито един от мъжете, които някога съм срещала.

— Съмнявам се, че това, което предстои, ще ми хареса — каза той. — Защо просто не си легнем?

— Не. Чуй ме. Говоря сериозно. Цял живот си мечтая да намеря подходящия мъж — висок, мил, силен, разбиращ. Любящ. Никога не съм мислила, че съществува. Повечето мъже, които познавам, са войници — груби, много сериозни и романтични като разгонени бикове. Срещала съм и поети, сладкодумни и нежни. Когато бях с войниците, копнеех за поети, а когато бях с поети — за войници. Бях започнала да вярвам, че мъжът, когото искам, не съществува. Разбираш ли?

— Цял живот си търсила мъж, който не може да готви зайци? Как да не те разбирам.

— Наистина ли? — попита нежно тя.

— Да. Но все пак ми обясни.

— Ти си това, което винаги съм искала — каза тя и се изчерви. — Ти си моят „страхлив герой“ — моята любов.

— Знаех си, че ще има нещо, което няма да ми хареса — каза той.

Докато тя слагаше дънери в огъня, той протегна ръка.

— Седни до мен — каза. — Ще се стоплиш.

— Можеш да ползваш одеялото ми — каза му тя, обиколи огъня и се настани в обятията му, облягайки глава на рамото му. — Нали нямаш нищо против да те наричам моя „страхлив герой“?

— Можеш да ме наричаш, както пожелаеш — каза той, — стига да си винаги до мен.

— Винаги?

Вятърът наклони пламъците и тя потрепери.

— За нас „винаги“ не е много дълго време, нали? Имаме време само докато Дрос Делнох не падне. Все пак, може да ти омръзна и да ме отпратиш.

— Никога! — каза тя.

— „Никога“ и „винаги“. Досега не бях се замислял особено за тези думи. Защо не те срещнах преди десет години? Тогава думите може би щяха да имат някакво значение.

— Съмнявам се, тогава щях да съм едва на девет.

— Нямах предвид буквално, а в поетичния смисъл.

— Баща ми е писал на Дръс — каза тя. — Това писмо и мисията са единствените неща, които го държат жив.

— Дръс? Дори и да е жив, вече ще е стар; ще бъде жалко. Скелн беше преди петнайсет години, а той беше стар тогава — ще се наложи да го внесат в Дрос.

— Може би. Но баща ми много цени този мъж. Благоговее пред него. Смята го за непобедим. Безсмъртен. Веднъж ми го описа като най-великия воин на века. Каза, че Скелнският проход е бил победа на Дръс, а той и останалите само са поддържали числеността. Разказваше ми тази история, когато бях малка. Седяхме край огън като този и печахме хляб върху пламъците. После той ми разказваше за Скелн. Чудни времена. — Тя се умълча и се втренчи във въглените.

— Разкажи ми тази история — каза той и я придърпа по-близо до себе си, а с дясната си ръка отмести назад косата, която беше паднала на лицето ѝ.

— Сигурно я знаеш. Всички знаят за Скелн.

— Вярно е. Но никога не съм я чувал от човек, който е бил там. Гледал съм само пиесите и съм слушал поемите за тази легенда.

— Кажи ми какво си чувал, а аз ще допълня подробностите.

— Добре. Неколкостотин дренайски воини отбранявали Скелнския проход, докато главната дренайска войска била струпана другаде. Страхували се от вентрийския крал Горбен. Знаели, че е поел на поход, но не и къде ще атакува. Нападнал Скелн. На всеки дренаец се падали по петдесет вентрийци, но те удържали до пристигането на подкрепленията. Това е.

— Не съвсем — каза Вире. — Горбен имал вътрешна армия от 10 000 души, наречени Безсмъртните. Те не били побеждавани никога, но Дръс ги разгромил.

— О, стига — каза Рек. — Един човек не може да разгроми армия. Това са неща от поемите.

— Не, чуй ме. Баща ми каза, че в последния ден, когато най-накрая изпратили Безсмъртните, редиците на дренайците започнали да отслабват. Баща ми е бил воин през целия си живот. Той разбира от битки, а и от повратите между кураж и паника. Дренайците са били готови да се огънат. Ала тогава, точно когато редиците започнали да поддават, Дръс надал боен вик и се втурнал напред, размахвайки брадвата си. Вентрийците отстъпвали пред него. А после изведнъж онези, които били най-близо до него, побягнали. Паниката се разпространила като горски пожар и целият вентрийски строй рухнал. Дръс променил хода на събитията. Баща ми твърди, че онзи ден бил като великан. С нечовешки вид. Като бог на войната.

— Това е било тогава — каза Рек. — Не разбирам с какво може да помогне един беззъб старец. Няма човек, който да устои на възрастта.

— Съгласна съм. Но не разбираш ли как ще повдигне бойния дух самото му присъствие там? Хората ще се съберат под знамето. Да се сражаваш редом с Легендарния Дръс — в това има безсмъртие.

— Виждала ли си го някога? — попита Рек.

— Не. Баща ми никога няма да ми го каже, но между тях е станало нещо. Дръс никога не би дошъл в Дрос Делнох. Мисля, че е било нещо, свързано с майка ми.

— Не го е харесвала?

— Не. Свързано е с един от приятелите на Дръс. Мисля, че се казваше Сибен.

Старецът смачка писмото и го хвърли.

Не възрастта потискаше Дръс. Той се наслаждаваше на мъдростта на своите шейсет години, на натрупаните знания и спечеленото уважение. Ала физическите опустошения на времето бяха съвсем друго нещо. Раменете му все още бяха силни над широката гръд, ала мускулите бяха придобили отпуснат вид — жилести линии, които кръстосваха гърба му. И талията му се беше увеличила забележимо през последната зима. И почти изведнъж, осъзна той, черната му брада с бели нишки се беше превърнала в бяла брада с черни нишки. Ала пронизващите очи, които се взираха в отражението си в сребърното огледало, не бяха помътнели. Техният взор беше смайвал армии; беше карал безстрашните противници да отстъпят крачка назад, пламнали и засрамени; беше грабнал въображението на един народ, който се нуждаеше от герои.

Той беше Легендарния Дръс. Непобедимия Дръс, Владетел на брадвата. Легендите за живота му се разказваха на децата надлъж и нашир — и повечето бяха легенди, мислеше си Дръс. Дръс героя, безсмъртния, божествения.

Миналите му победи биха могли да му осигурят богат палат и безброй наложници. Преди петнайсет години самият Абалайн го беше отрупал със скъпоценности, след подвизите му в Скелнския проход.

Но на следващата сутрин Дръс се беше върнал в Скодските планини, високо сред уединената местност, граничеща с облаците. Прошареният стар воин се беше прибрал в леговището си, сред боровете и снежните леопарди, за да усети отново вкуса на самотата. Трийсетгодишната му жена беше погребана тук. Беше решил да умре тук — макар да знаеше, че няма да има кой да го погребе.

През последните петнайсет години Дръс не бездействаше. Беше пребродил различни земи, оглавявайки бойните роти на дребни принцове. Миналата зима се беше оттеглил в убежището си високо в планината, където да размишлява и да умре. Отдавна знаеше, че ще умре на шейсет години — още преди предсказанието на пророка преди толкова много десетилетия. Можеше да си се представи на шейсет — но не и след това. Когато се опитваше да обмисли възможността да стане на шейсет и една, виждаше само мрак. Възлестите му ръце стиснаха една дървена чаша и я поднесоха към устните под посивялата брада. Виното беше силно, приготвено лично от него преди пет години; беше остаряло добре — за разлика от него. Ала беше привършило, а той оставаше… поне за известно време.

Топлината в оскъдно обзаведената му хижа ставаше непоносима, когато младото пролетно слънце затоплеше дървения покрив. Той бавно свали палтото от овча кожа, което беше носил цяла зима, и жилетката от конски косъм. Едрото му тяло, покрито с белези, издаваше възрастта му. Оглеждаше белезите, припомняйки си ясно мъжете, чиито мечове ги бяха оставили: мъже, които никога нямаше да остареят като него; мъже, които бяха загинали в разцвета на силите си от неговата свистяща брадва. Сините му очи се стрелнаха към стената до малката дървена врата. Тя висеше там — Снага, което на древния език означаваше „Посланик“. С елегантна дръжка от черна стомана, обвита с тайнствени сребристи руни, и двойно острие, оформено по такъв начин, че пееше при удар.

Дори сега чуваше сладката ѝ песен. „За последен път, посестримо моя“, подвикна ѝ. Още един, последен ден, преди слънцето да залезе. Мислите му се върнаха към писмото на Делнар. Беше написано до спомена за него, а не до самия човек. Дръс се надигна от дървения стол и изруга, когато ставите му изскърцаха.

— Слънцето залезе — прошепна старият воин, говорейки на брадвата. — Сега само смъртта се спотайва, а тя е търпелива, по дяволите.

Той излезе от хижата и впери очи към далечните планини. Огромната му фигура и прошарената коса бяха миниатюрно отражение на планините, които гледаше. Горди, силни, неостаряващи и заснежени, те се съпротивляваха срещу пролетното слънце, което се мъчеше да разтопи девствения сняг по зимните им върхове. Дръс се потопи в грубото им великолепие, вдишвайки хладния вятър и вкусвайки живота, сякаш за последен път.

— Къде си, Смърт? — извика. — Къде се криеш в този хубав ден? — Ехото отекна из долините… СМЪРТ, СМЪРТ, Смърт, Смърт… ДЕН, ДЕН, Ден, Ден…

— Аз съм Дръс! И те предизвиквам!

Някаква сянка се спусна над очите на Дръс, слънцето се скри в небето, а планините потънаха в мъгла. Огромните гърди на Дръс се свиха от болка, до дълбините на душата му, и той едва не падна.

— Горделив смъртнико! — прошепна един съскащ глас през булото на агонията. — Никога не съм те търсила. Ти ме преследваше през онези дълги самотни години. Ако останеш в тази планина, мога да ти гарантирам още четиридесет години. Мускулите ти ще атрофират, мозъкът ти ще потъне в старческо слабоумие. Ще подпухнеш, старче, а аз ще дойда чак когато ме помолиш.

— Или ловецът ще може да половува още веднъж?

— Потърси ме, ако желаеш, стар боецо. Ще бъда край стените на Дрос Делнох.

Болката изчезна от сърцето на стария мъж. Той се олюля веднъж, пое облекчаващ планински въздух с парещите си дробове и се огледа наоколо. Птиците все така пееха в боровете, никакви облаци не закриваха слънцето, а планините се извисяваха високи и горди както винаги.

Дръс се върна в хижата и отиде до един дъбов скрин, заключен с катинар в началото на зимата. Ключът бе някъде на дъното на долината отдолу. Той улови ключалката с огромните си ръце и започна да натиска. Мускулите на ръцете му се свиха; вените по врата и раменете му изпъкнаха; а металът се огъна, деформира се — и се счупи! Дръс захвърли катинара и отвори скрина. Вътре имаше палто от черна кожа, а раменете му бяха покрити с лъскава стомана, и черна кожена шапка, на чийто фон се открояваше само една сребърна брадва с два сребърни черепа отстрани. Появиха се и чифт дълги черни ръкавици, обшити със сребриста кожа до пръстите. Той се облече бързо и най-сетне стигна до дългите кожени ботуши — подарени му от самия Абалайн преди толкова много години. Накрая посегна към Снага, която сякаш скочи от стената в чакащата му ръка.

— За последен път, посестримо моя — каза ѝ. — Преди слънцето да залезе.

Докато Винтар стоеше до него, Сербитар гледаше от високия балкон как двамата ездачи наближават манастира, галопирайки с конете си към северната порта. Тревата се показваше на места по заснежените полета, докато топлият пролетен вятър нахлуваше от запад.

— Сега не е време за любов — изрече на глас Сербитар.

— Винаги е време за любов, синко. Най-вече по време на война — каза Винтар. — Проникна ли в ума на мъжа?

— Да. Той е странен. Опитът му го е направил циник, по душа е романтик, а сега и герой, по необходимост.

— Как ще изпита пратеника Менахем? — попита Винтар.

— Със страх — отвърна албиносът.

Рек се чувстваше добре. Въздухът, който вдишваше, беше свеж и чист, а топлият западен вятър обещаваше да сложи край на най-суровата зима от години. Жената, която обичаше, беше до него, а небето беше синьо и ясно.

— Колко е хубаво да си жив в такъв прекрасен ден! — каза той.

— Какво толкова специално има в днешния ден? — попита Вире.

— Прекрасен е. Не го ли усещаш? Небето, вятърът, топящият се сняг?

— Някой идва да ни посрещне. Прилича на воин — каза тя.

Ездачът ги приближи и слезе от коня. Лицето му беше покрито със сребристочерен шлем, украсен с кичур конски косми. Рек и Вире слязоха от конете и пристъпиха към него.

— Добро утро — каза Рек. Мъжът не му обърна внимание; тъмните му очи, които се виждаха през процепите в шлема, се впериха във Вире.

— Ти ли си пратеникът? — попита я.

— Да. Искам да се срещна с абат Винтар.

— Най-напред трябва да минеш през мен — каза той, отстъпи назад и измъкна един дълъг меч от сребърна стомана.

— Чакай малко — каза Рек. — Какво става? Обикновено човек не трябва да влиза с бой в манастир. — Мъжът отново не му обърна внимание и Вире извади рапирата си.

— Престанете! — нареди Рек. — Това е лудост.

— Не се меси, Рек — каза Вире. — Ще нарежа на парчета този сребърен бръмбар.

— Не, няма — отвърна той и сграбчи ръката ѝ. — Тази рапира не върши работа срещу мъж в доспехи. Така или иначе всичко това е безсмислено. Не си дошла тук да се биеш с когото и да било. Просто трябва да предадеш послание, това е. Сигурно има някаква грешка. Почакай малко.

Рек тръгна към воина, докато мислите му препускаха, а очите му търсеха слаби места в бронираната защита. Мъжът носеше отлят нагръдник над ризница от сребърна стомана. Шията му беше защитена от сребърна халка. Краката му бяха покрити до бедрото с кожени панталони, обвити със сребърни пръстени, а на пищялите му имаше кожени наколенници. Само коленете, ръцете и брадата му бяха открити за нападение.

— Ще ми кажеш ли какво става? — попита го Рек. — Струва ми се, че си объркал пратеника. Тук сме, за да се видим с абата.

— Готова ли си, жено? — попита Менахем.

— Да — отвърна Вире, а рапирата ѝ описа осморка в утринния въздух, когато раздвижи китката си.

Мечът на Рек проблесна в ръката му.

— Отбранявай се — извика той.

— Не, Рек, той е мой — извика Вире. — Няма нужда да се биеш заради мен. Отдръпни се!

— Ти можеш да продължиш след това — каза Рек и отново насочи вниманието си към Менахем.

— Хайде тогава. Да видим дали се биеш толкова добре, колкото изглеждаш.

Менахем извърна черните си очи към високата фигура пред него. Стомахът на Рек се преобърна на мига: това беше смъртта! Студена, окончателна, с червеи в очните орбити — смърт. Това съревнование беше безнадеждно. В гърдите на Рек се надигна паника, а краката му се разтрепериха. Той отново беше дете, заключено в тъмна стая, и знаеше, че в черните сенки се спотайват демони. Страхът се качи в гърлото му под формата на жлъч и тялото му се разтърси от спазми на гадене. Искаше да избяга… трябваше да избяга. Вместо това Рек нададе вик и се втурна в атака, а мечът му свистеше към сребристочерния шлем. Менахем стреснато го парира, а вторият удар едва не го прониза. Войнът отстъпи назад в отчаян опит да си възвърне инициативата, ала яростната атака на Рек го беше сварила неподготвен. Менахем парира и се премести, опитвайки се да заобиколи.

Вире наблюдаваше с вцепенено мълчание продължаващата яростна атака на Рек. Мечовете на двамата мъже проблясваха на утринното слънце в заслепяваща плетеница от бяла светлина, демонстрирайки удивителните си умения. Вире усети прилив на гордост. Щеше ѝ се да окуражи Рек, но устоя на импулса, осъзнавайки, че и най-малкото отвличане на вниманието му би повлияло на изхода от съревнованието.

— Помогни ми — обърна се мислено Менахем към Сербитар, — иначе ще се наложи да го убия. — Той парира един удар само на сантиметри от гърлото си. — Ако мога — добави.

— Как да прекъснем сражението? — попита Сербитар Винтар. — Този мъж е берсерк. Не мога да достигна до него. Съвсем скоро ще убие Менахем.

— Момичето! — каза Винтар. — Да обединим усилията си.

Вире потрепери, докато гледаше как силата на Рек расте. Берсерк! Баща ѝ ѝ беше разказвал за тези мъже, ала никога не би причислила Рек към тях. Това бяха безумни убийци, които губеха цялото си чувство за разум и страх по време на битка, превръщайки се в най-смъртоносните противници. Всички фехтовачи редуват отбраната с нападение, защото въпреки желанието да победиш, съществува и не по-малкото желание да не загубиш. Ала берсеркът не изпитва никакъв страх; бори се с всички сили и неизменно повлича противника си със себе си, дори и да бъде повален. Някаква мисъл я порази силно и тя внезапно разбра, че воинът не се опитва да убие Рек — схватката беше само изпитание.

— Оставете мечовете — извика тя. — Престанете!

Двамата мъже продължаваха да се бият.

— Рек, чуй ме! — извика му. — Това е просто изпитание. Той не се опитва да те убие.

Гласът ѝ достигна до Рек, сякаш от огромно разстояние, и проби червената мъгла пред очите му. Когато отстъпи назад, той по-скоро почувства, вместо да види облекчението на другия мъж; после дълбоко си пое въздух и се успокои, а ръцете и краката му трепереха.

— Ти проникна в съзнанието ми — обвини той воина, взирайки се в тъмните му очи с хладен поглед. — Не знам как успя, но ако още веднъж го направиш, ще те убия. Разбра ли ме?

— Разбрах — каза тихо Менахем, а гласът му беше приглушен иззад шлема. Рек прибра меча в ножницата от втория опит и се извърна към Вире, която го гледаше странно.

— Не бях на себе си — каза. — Не ме гледай така, Вире.

— О, Рек, съжалявам — каза тя с насълзени очи. — Наистина съжалявам.

Обзе го някакъв нов страх, когато тя извърна лице.

— Не ме напускай — каза. — Това се случва рядко, а и никога не бих те нападнал. Никога! Повярвай ми. — Тя се обърна към него и обви ръце около шията му.

— Да те напусна? За какво говориш? За мен това не е важно, глупчо. Просто ми беше жал за теб. О, Рек — какъв глупак си. Аз не съм някоя ханджийка, която пищи, щом види мишка. Аз съм жена, израснала сред мъже. Войници. Сражаващи се мъже. Воини. Нима си мислиш, че ще те изоставя, защото си берсерк?

— Мога да се владея — каза той и силно я притисна към себе си.

— Там, където отиваме, Рек, няма да ти се наложи — отвърна тя.

Сербитар напусна балкона на манастира и си наля чаша изворна вода от една каменна кана.

— Как го направи?

Винтар се отпусна в едно кожено кресло.

— В него има извор на смелост, подхранван от много източници, за които можем само да гадаем. Ала когато Менахем му вдъхна страх, той отвърна с насилие. Защото той не можа да разбере, че мъжът се страхува от самия страх. Забеляза ли онзи детски спомен, докато Менахем го проучваше?

— За тунелите ли говориш?

— Да. Какво ще кажеш за дете, което се страхува от тъмното и въпреки това търси мрачни тунели, през които да пътува?

— Опитал се е да сложи край на страховете си, като се изправи срещу тях — отвърна Сербитар.

— И все още го прави. Ето защо Менахем едва не умря.

— Ще бъде от полза в Дрос Делнох — изрече с усмивка Сербитар.

— Повече, отколкото си мислиш — каза Винтар. — Повече…

— Да — каза Сербитар на Рек, докато седяха в кабинета с дъбова ламперия и изглед към двора. — Да, можем да четем мисли. Но те уверявам, че повече няма да се опитваме да четем твоите — или тези на твоята спътница.

— Защо той ми причини това? — попита Рек.

— Менахем е Очите на Трийсетте. Трябваше да се увери, че сте достойни да ни молите за тази… услуга. Очаквате от нас да се бием с вашата войска, да анализираме тактиката на врага и да използваме уменията си, за да отбраняваме крепост, за която не ни е грижа. Пратеникът трябва да бъде достоен.

— Но аз не съм пратеник, а само спътник.

— Ще видим… Откога знаеш за своето… страдание?

Рек извърна очи към прозореца и балкона зад него. Едно орехче кацна на парапета, подостри човката си в камъка и отлетя. Образуваха се леки облаци, като пухкави острови насред ясносиньото небе.

— Случвало се е само два пъти. И двата бяха във войните със сатулите. Веднъж, когато бяхме обградени след утринно нападение над едно село, а втория път, когато участвах в охранителен отряд на керван с подправки.

— Това е често явление при воините — каза Сербитар. — Страховита дарба.

— Тя ми спаси живота два пъти, но ме плаши — каза Рек. — Сякаш някой друг завладява ума и тялото ми.

— Ала не е така, уверявам те. Това си самият ти.

— Не се страхувай от това, което си, Рек — мога ли да те наричам Рек?

— Разбира се.

— Не исках да бъда прекалено фамилиарен. Това е прякор, нали?

— Съкратено от Регнак. Моят приемен баща, Хореб, го измисли, когато бях малък. Беше нещо като шега. Не обичах буйните игри и никак не исках да изследвам нови места или да се катеря по високи дървета. Той казваше, че това не е и наполовина безразсъдно, затова съкрати името ми наполовина и започна да ме нарича Рек. Както казах, шегата не беше много сполучлива, но името си остана.

— Смяташ ли — попита Сербитар, — че ще бъдеш спокоен в Дрос Делнох?

Рек се усмихна.

— Питаш ме дали ще ми достигне смелост?

— Честно казано? Да, така мисля.

— Не знам. А на теб?

Върху бледото, безплътно лице на албиноса заигра призрачна усмивка, докато обмисляше въпроса. Тънките му пръсти леко потропаха по бюрото.

— Това е добър въпрос. Да, аз съм достатъчно смел. Страховете ми не са свързани със смъртта.

— Прочел си мислите ми — каза Рек. — Кажи ми дали ще ми достигне смелост. Говоря сериозно. Не знам дали ще издържа на дълга обсада; казват, че хората се провалят при такова напрежение.

— Не мога да ти кажа — отвърна Сербитар — дали ще издържиш, или не. Способен си и на двете. Не мога да анализирам всички промени в една обсада. Задай си този въпрос: Ами ако Вире умре? Би ли останал?

— Не — изрече веднага Рек. — Бих оседлал някой бърз кон, за да замина. Не ме е грижа за Дрос Делнох. Или за Дренайската империя.

— С дренайците е свършено — каза Сербитар. — Звездата им е залязла.

— Значи според теб Дрос ще падне?

— В крайна сметка, да. Но още не мога да виждам толкова далече в бъдещето. Неведом е Пътят на Мъглата. Често показва предстоящи събития, но още по-често такива, които никога няма да се случат. Това е опасен път, по който само истинският мистик върви уверено.

— Пътят на Мъглата? — попита Рек.

— Извинявай, откъде би могъл да знаеш? Това е път в друга равнина… в четвъртото измерение? Пътуване на духа, подобно на съня. Само че ти насочваш съня и виждаш онова, което искаш. Това понятие трудно може да се обясни на човек, който не е пророк.

— Нима твърдиш, че душата ти може да пътува извън тялото? — попита Рек.

— О, да, това е най-лесното. Ние те видяхме в грейвънската гора пред колибата. Тогава ти помогнахме, като повлияхме на брадвоносеца Грусин.

— Накарали сте го да убие Рейнард?

— Не. Нямаме толкова големи способности. Просто го насочихме в посока, която вече обмисляше.

— Не съм сигурен, че съм съвсем спокоен, след като знам, че имате такива способности — каза Рек, като отбягваше зелените очи на албиноса.

Сербитар се засмя, а очите му заискряха, докато радостта му се отразяваше върху бледото му лице.

— Приятелю Рек, аз съм човек, който държи на думата си. Обещах никога да не използвам дарбата си да чета мислите ти и няма да го направя. Нито пък някой друг от Трийсетте. Мислиш ли, че щяхме да бъдем свещеници, отрекли се от света, ако желаехме злото на околните? Аз съм син на граф, но ако исках, можех да бъда крал, император, по-могъщ от Улрик. Не се чувствай застрашен. Не бива да се притесняваме един от друг. Нещо повече — трябва да бъдем приятели.

— Защо? — попита Рек.

— Защото ни предстои да изживеем заедно момент, който настъпва само веднъж в живота — каза Сербитар. — Да умрем.

— Говори за себе си — каза Рек. — Аз не възприемам отиването в Дрос Делнох като поредния начин да се самоубиеш. Това е просто битка. Нищо повече. Една стена може да бъде защитена. По-малката армия може да спре по-голямата. Историята е пълна с такива примери: като Скелнския проход.

— Така е — отвърна Сербитар. — Но те се помнят, защото са изключения. Нека боравим с факти. Дрос се отбранява от армия, наброяваща по-малко от една трета от пълния състав. Бойният дух е нисък, а страхът — повсеместен. Армията на Улрик наброява повече от половин милион воини и всички са готови — дори копнеят — да умрат в бой заради него. Аз владея майсторски оръжията и изучавам военно дело. Дрос Делнох ще падне. Избий от главата си всякакви други заключения.

— Тогава защо идвате с нас? Какво ще спечелите от това?

— Ще умрем — каза Сербитар, — а после ще се съживим. Но засега няма да казвам повече. Не желая да те потискам, Рек. Ако това щеше да е от полза, щях да ти вдъхна надежда. Но цялата ми бойна стратегия ще се гради около това да забавя неизбежното. Само така мога да функционирам — и да служа на каузата ви.

— Надявам се да запазиш мнението си за себе си — каза Рек. — Вире вярва, че можем да удържим. Знам достатъчно за войната и бойния дух, за да ти кажа откровено, че ако теорията ти се разпространи сред хората, ще последва масово дезертиране; ще загубим битката още първия ден.

— Не съм глупак, Рек. Казвам ти го, защото трябва да бъде казано. Ще бъда твой съветник в Делнох и ще трябва да говоря истината. Няма да имам реални отношения с войниците, нито с Трийсетте. Мъжете бездруго ще ни отбягват, когато разберат какви сме.

— Може би. Защо казваш, че ще си мой съветник? Граф Делнар е командир; дори няма да бъда офицер там.

— Да кажем — отвърна Сербитар, — че ще бъда съветник на вашата кауза. Времето ще обясни всичко, много по-добре от мен. Притесних ли те?

— Ни най-малко. Каза ми, че всичко е безнадеждно, че всички ще умрем и че с дренайците е свършено. Да съм потиснат ли? Изобщо!

Сербитар се засмя и плесна с ръце.

— Харесвам те, Рек — каза му. — Според мен ще се държиш твърдо.

— Наистина ще се държа твърдо — рече с усмивка Рек. — Защото ще знам, че при последната стена ще ме чакат два оседлани коня. Впрочем, нямаш ли нещо по-силно от вода за пиене?

— За жалост не — отвърна Сербитар. — Алкохолът пречи на силата ни. Но ако имаш нужда от спиртна напитка, наблизо има село и мога да накарам някого да отиде да ти купи.

— Не пиете. Тук няма жени. Не ядете месо. Как се забавлявате?

— Учим — отвърна Сербитар. — И тренираме, садим цветя и отглеждаме коне. Времето ни е доста запълнено, уверявам те.

— Нищо чудно, че искате да заминете някъде и да умрете — изрече съчувствено Рек.

Вире седеше с Винтар в малък и оскъдно обзаведен кабинет, пълен с ръкописи и томове с кожени подвързии. Имаше малко бюро, отрупано със счупени пера и надраскани пергаменти. Тя сподави усмивката си, когато възрастният мъж започна да се бори с връзката на нагръдника си. Видът му съвсем не беше на воин.

— Да ви помогна ли? — попита, като се изправи и се надвеси над бюрото.

— Благодаря ти, скъпа — отвърна той. — Много тежи.

Той подпря бронята на бюрото и си наля вода, поднасяйки каната на Вире, която поклати глава.

— Съжалявам, че в стаята цари такъв безпорядък, но бързах да довърша дневника си. Имам да кажа толкова много, за толкова малко време.

— Вземете го със себе си — каза тя.

— Едва ли. Ще трябва да се борим с много други проблеми, когато потеглим. Променила си се, откакто те видях за последно, Вире.

— Две години са много време, абате — отвърна предпазливо тя.

— Мисля, че е заради младия мъж с теб — каза усмихнато той. — Той ти влияе много.

— Глупости. Същата съм си.

— Походката ти е по-уверена. Не си толкова непохватна, колкото те помня. Струва ми се, че ти е дал нещо.

— Да оставим това. Какво ще кажете за Дрос? — отвърна рязко тя и се изчерви.

— Съжалявам, скъпа. Не исках да те притеснявам.

— Не сте ме притеснили — излъга тя. — А сега, за Дрос Делнох. Как можете да ни помогнете?

— Както казах на баща ти преди две години, можем да ви помогнем с организацията и планирането. Ще научим вражеските планове. Можем да ви помогнем да ги осуетите. Тактически можем да организираме отбраната, а от военна гледна точка можем да се сражаваме като сто души. Но цената ни е висока.

— Баща ми е вложил 10 000 златни рака във Вентрия — каза тя. — При търговеца Асбидар.

— Хубаво. Значи е уредено. Потегляме сутринта.

— Може ли да попитам нещо? — каза Вире. Той разпери ръце и зачака. — Защо са ви пари?

— За следващия храм на Трийсетте. Всеки храм се финансира от смъртта на предходния.

— О, а какво ще стане, ако не умрете? Тоест, ако победим? — Очите му огледаха лицето ѝ за секунди.

— Тогава ще върнем парите — каза той.

— Разбирам — отвърна тя.

— Не си убедена?

— Няма значение. Какво мислите за Рек?

— В какъв смисъл? — попита Винтар.

— Да не си играем игрички, абате. Знам, че можете да четете мисли. Искам да науча мнението ви за Рек.

— Въпросът не е достатъчно прецизен — не, остави ме да довърша — каза той, виждайки как гневът ѝ расте. — Какво имаш предвид: като мъж, като воин или като бъдещ съпруг на графска дъщеря?

— И трите, ако щете. Не знам. Просто ми кажете.

— Много добре. Вярваш ли в съдбата?

— Да — каза тя, припомняйки си, че беше задала същия въпрос на Рек. — Да, вярвам.

— Тогава повярвай в това. Било ви е писано да се срещнете. Вие сте идеалната двойка. Ти поощряваш силните му страни и обуздаваш слабостите му. Вече знаеш какво той прави за теб. Като мъж не е уникален, нито дори специален. Няма големи таланти, не е поет, писател или философ. Като воин — е, от време на време проявява кураж, който прикрива големи страхове. Ала той е влюбен мъж. И това ще увеличи силата му, както и способността му да се бори със страховете си. Като съпруг? Струва ми се, че в дни на мир и охолство ще бъде вятърничав. Но засега… той те обича и е готов да умре за теб. Не можеш да искаш повече от един мъж.

— Защо го срещнах точно сега? — попита тя, а сълзите пареха очите ѝ. — Не искам да умре. Струва ми се, че ще се самоубия.

— Не, скъпа моя. Не мисля, че би го направила, макар да съм съгласен, че ще се чувстваш така. Защо сега? А защо не? Дали ще живеят или ще умрат, мъжът и жената имат нужда от любов. Тази потребност е заложена у хората. Имаме нужда да споделяме. Да си принадлежим. Навярно ще умреш преди края на годината. Но запомни едно: могат да ти отнемат това, което имаш, но това, което си имала — никога. Много по-добре е да си изпитала любовта преди смъртта, отколкото да умреш самотна.

— Сигурно е така. Но бих искала да имам деца и дом. Бих искала да заведа Рек в Дренан и малко да се поперча с него. Ще ми се някои от онези придворни кучки да видят, че мога да бъда обичана от мъж. — Тя прехапа устни, мъчейки се да удържи сълзите си.

— Те не са важни. Независимо дали ще те видят с мъж, или не, това няма да промени факта, че са сгрешили. А е малко рано да се отчайваш. Пролет е и ще изминат много седмици, преди да пристигнем в Дрос. Дотогава може да се случи какво ли не. Улрик може да получи инфаркт или да падне от коня си и да си счупи главата. Абалайн може да сключи още един договор. Нападението може да бъде при друга крепост. Кой знае?

— Знам. Имате право. Не зная защо изведнъж ме обзе такова самосъжаление. За мен срещата с Рек беше невероятна. Трябваше да видите как се изправи срещу разбойниците на Рейнард. Чували ли сте за Рейнард?

— Да.

— Е, вече няма защо да се тревожите за него. Мъртъв е. Както и да е, Рек се опълчи срещу двайсет от тях, защото щяха да ме убият. Двайсет! Щеше да се пребори с всички. По дяволите, ще се разплача!

— А защо не? Влюбена си в мъж, който те обожава, а бъдещето изглежда мрачно и безнадеждно. — Той отиде до нея, взе ръката ѝ и я изправи на крака. — Вире, за младите винаги е по-трудно.

Тя опря глава на гърдите му, докато сълзите ѝ течаха. Той я прегърна и я потупа по гърба.

— Ще устои ли Дрос Делнох? — попита го.

— Всичко е възможно. Знаеше ли, че Дръс пътува нататък?

— Значи се е съгласил? Това е добра новина. — Тя подсмръкна и избърса очи в ръкава на ризата си. После си припомни думите на Рек. — Нали не е остарял?

Винтар се засмя гръмко.

— Дръс! Остарял? Определено не е. Ама че странна идея! Той е стар мъж, който никога няма да остарее. Това би означавало да отстъпи пред нещо. Навремето вярвах, че ако Дръс пожелае нощта да продължи по-дълго, просто ще вдигне ръка и ще свали слънцето над хоризонта.

— Познавали сте го?

— Да. И жена му, Ровена. Прекрасно дете. Пророк с рядък талант. Дори по-надарена от Сербитар.

— Винаги съм си мислела, че Ровена е просто част от легендата — каза Вире. — Наистина ли е пребродил света, за да я намери?

— Да — каза Винтар, като пусна Вире и се върна на бюрото си. — Взели я за заложница скоро след сватбата, когато селото било нападнато от търговци на роби. Търсил я години наред. Двамата били безкрайно щастлива двойка. Като теб и Рек, което не бива да ме учудва.

— Какво е станало с нея?

— Умряла. Скоро след Скелнския проход. Слабо сърце.

— Горкият Дръс — каза тя. — Но казваш, че още е силен?

— Когато погледне, долините се разтърсват — цитира Винтар, — когато върви, зверовете притихват, когато заговори, планините рухват, а когато се бие, армиите се предават.

— Но още ли може да се бие? — продължи да упорства тя.

— Мисля, че ще успее да удържи една-две схватки — каза Винтар, смеейки се гръмогласно.

След два дни и на двайсет и седем левги от Скода, Дръс наближаваше тучните долини в края на гората в Скълтик с бърза войнишка походка. Намираше се на три дни път от Дрос Делнох и навсякъде пред погледа му изникваха доказателства за предстоящата война. Безлюдни домове, занемарени ниви, а хората, които все пак срещаше, бяха предпазливи и недоверчиви към непознати. „Поражението ги е обгърнало като мантия“, мислеше си Дръс. Когато превали едно малко възвишение, той се озова над село с около трийсет къщи, някои построени немарливо, а други — с наченки на по-старателно строителство. В центъра на селцето имаше площад, хан и конюшня.

Дръс разтри бедрото си, опитвайки се да облекчи ревматичната болка в подутото си ляво коляно. Дясното рамо го болеше, ала това беше тъпо пулсиране, което можеше да понесе — спомен за миналите битки, когато едно вентрийско копие се беше забило под лопатката му. Но коляното! С него нямаше да издържи още много левги без почивка и компрес с лед.

Той се прокашля и се изплю, като избърса с грамадната си ръка брадясалото си лице. Вече си старец, каза си. Няма смисъл да се преструваш, че не е така. Закуцука по хълма към хана, и за пореден път се запита дали не трябва да си купи кон. Разумът му казваше „да“, а сърцето — „не“. Той беше Легендарния Дръс и никога не яздеше. Можеше да върви неуморно цяла нощ и да се бие цял ден. Щеше да се отрази добре на бойния дух, ако Дръс влезеше пеша в Дрос Делнох. Хората щяха да си кажат: „Господи, старецът е вървял от Скода.“ А другите щяха да им отвърнат: „Разбира се. Това е Дръс. Той никога не язди.“

Ала разумът му говореше да си купи кон и да го остави в края на гората, само на десет мили от Дрос. А кой би могъл да измисли нещо по-умно?

Ханът беше претъпкан, ала ханджията имаше свободни стаи. Повечето клиенти просто минаваха оттам на път за юг или запад, към неутралната Вагрия. Дръс си плати, занесе една платнена торбичка с лед в стаята си и като седна на твърдото легло, я притисна към подутото си коляно. Не беше стоял дълго в главното помещение, но все пак достатъчно дълго, за да чуе част от разговорите и да познае, че много от мъжете са войници. Дезертьори.

Знаеше, че по време на война винаги има хора, които предпочитат да яздят, вместо да умрат. Ала много от младежите долу му се бяха сторили по-скоро деморализирани, отколкото уплашени. Толкова лошо ли беше положението в Делнох?

Той махна леда и разнесе течността от ставата, като натискаше и опипваше с дебелите си пръсти, стиснал здраво зъби заради болката. Най-сетне удовлетворен, отвори малката си раница и извади парче здрав памучен бинт, омота го плътно около коляното си и затъкна края му в гънката. После размота вълнените гамаши и нахлузи черния ботуш върху крака си, сумтейки, когато контузеното коляно се напрегна. Стана, отиде до прозореца и го отвори. Коляното му беше по-добре — не много, но достатъчно. Небето беше безоблачно и синьо, а ласкавият ветрец разроши брадата му. Високо горе кръжеше орел.

Дръс се върна при раницата си и извади смачканото писмо от Делнар. Отиде до прозореца на по-светло, разтвори пергамента и го приглади. Текстът беше написан с големи букви и Дръс отново се засмя. Не го биваше много в четенето и Делнар го знаеше.

Дръс сгъна писмото и го пъхна в дълбокия джоб на коженото си палто.

— Старец с подуто коляно и гръб, скован от артрит. Щом се надяваш на чудо, приятелю, трябва да търсиш другаде.

До мивката, върху един дъбов скрин имаше посребрено огледало и Дръс се втренчи напрегнато в отражението си. Очите му бяха пронизващи и сини, брадата му беше подрязана във формата на квадрат, а челюстта под нея беше решителна. Той свали кожения шлем от главата си и почеса гъстата и сплъстена посивяла коса. Обзеха го мрачни мисли, когато отново си сложи шлема и слезе долу. Поръча си бира на дългия бар и се заслуша в разговорите около него.

— Казват, че Улрик разполага с един милион души — каза един висок младеж. — И чухте какво е направил в Гулготир. Когато градът отказал да капитулира и той го завзел, накарал да обесят и разсекат на четири всеки втори бранител. Шест хиляди души. Казват, че въздухът почернял от гарвани. Представяте ли си! Шест хиляди!

— Знаеш ли защо го е направил? — попита Дръс, намесвайки се в разговора. Мъжете се спогледаха, а после погледнаха Дръс.

— Естествено, че знам. Защото е кръвожаден варварин.

— Ни най-малко — отвърна Дръс. — Ще пийнете ли с мен? — Той повика ханджията и поръча още бира. — Направил го е, за да могат хора като теб да разпространят новината в другите градове. Чакай! Не ме разбирай погрешно — каза Дръс, когато лицето на мъжа пламна от гняв. — Не те упреквам, че разказваш това. Съвсем естествено е подобни истории да се предават от уста на уста. Но Улрик е хитър воин. Да речем, че завземе града и се отнесе към бранителите като с герои. Другите градове ще се отбраняват със същата сила. Ала така изпраща страха преди себе си. А той е велик съюзник.

— Говориш като негов почитател — каза някакъв друг мъж, по-нисък и с къдрав рус мустак.

— Та аз съм такъв — изрече с усмивка Дръс. — Улрик е един от най-великите пълководци на епохата. Кой друг е обединявал надирите от хиляда години насам? И то с такава лекота. По този начин надирите се бият с всички, които не принадлежат към тяхното племе. Когато хиляда племена разсъждават така, никога не могат да бъдат нация. Улрик оглави собственото си племе, Вълчите глави, и промени надирския стил на воюване. На всяко завладяно племе предлагаше избор: да го последват или да умрат. Мнозина предпочетоха да умрат, ала още повече избраха да живеят. И армията му се разрасна. Всяко племе спазва своите обичаи и те се почитат. Не можеш да не приемаш на сериозно такъв човек.

— Този човек е долен предател — заяви един мъж от друга група разговарящи. — Подписа договор с нас, а сега е на път да го наруши.

— Не защитавам морала му — изрече спокойно Дръс. — Просто казвам, че е добър пълководец. Армията му го боготвори.

— Думите ти не ми харесват, старче — каза най-високият от слушателите.

— Така ли? — отвърна Дръс. — А войник ли си?

Мъжът се поколеба, погледна другарите си и сви рамене.

— Няма значение — каза. — Забрави за това.

— Да не би да си дезертьор?

— Казах да забравиш, старче — изрече разпалено младежът.

— Всички ли сте дезертьори? — попита Дръс, облегна се на бара и огледа трийсетината мъже, събрали се там.

— Не всички — изрече един млад мъж, появил се от тълпата. Беше висок и слаб, а тъмната му коса беше сплетена под бронзовия шлем. — Но не можете да вините тези, които са.

— Не се тревожи за това, Пинар — каза някой. — Обсъдихме го вече.

— Знам — отвърна Пинар. — Но това не променя положението. Ганът е свиня. И което е по-лошо, е некомпетентен. Но като си тръгвате, просто със сигурност оставяте другарите си без никакъв шанс.

— Те бездруго нямат шанс — каза ниският с русия мустак. — Ако имаха капка разум, щяха да си тръгнат с нас.

— Дориан, постъпваш егоистично — изрече нежно Пинар. — Когато битката започне, ган Орин ще трябва да забрави идиотските си правила. А всички ние ще бъдем твърде заети, за да се тревожим за тях.

— Е, вече ми дойде до гуша — каза Дориан. — Лъскава броня. Утринни паради. Задължителни маршове. Среднощни прегледи. Наказания за немарливо отдадена чест, несресана коса, говорене, след като лампите са загасени. Този човек е полудял.

— Ако ви заловят, ще ви обесят — каза Пинар.

— Страх го е да изпрати хора след нас, защото и те ще дезертират. Дойдох в Дрос Делнох да се бия срещу надирите. Оставих ферма, жена и две дъщери. Не съм дошъл тук заради тъпата лъскава броня.

— Тогава си върви, приятелю — каза Пинар. — Надявам се да не съжаляваш за това до края на дните си.

— Аз вече съжалявам. Но решението ми е взето — каза Дориан. — Отивам на юг, за да се присъединя към Уаундуийвър. Това се казва войник!

— Граф Делнар жив ли е още? — попита Дръс. Младият воин кимна разсеяно. — Колко хора все още са разположени там?

— Моля? — каза Пинар, осъзнавайки, че Дръс говори на него.

— С колко души разполагате в Делнох?

— Какво ти влиза в работата?

— Поел съм нататък.

— Защо?

— Защото ме помолиха, момчето ми — отвърна Дръс. — А от незапомнени времена не съм отказвал на молба от приятел.

— И този приятел те е помолил да се присъединиш към нас в Дрос Делнох? Да не би да е луд? Трябват ни войници, стрелци, копиеносци, воини. Нямам време за любезности, старче. Но трябва да си вървиш у дома — нямаме нужда от белобради старци.

Дръс се усмихна мрачно.

— Не си мериш приказките, момче. Но умът ти не е на мястото си. Боравил съм с брадва два пъти повече, отколкото ти си живял. Всичките ми врагове са мъртви или им се ще да бъдат. — Очите му пламнаха и той пристъпи по-близо до младия мъж. — Когато четиридесет и пет години от живота ти са преминали във война, трябва да си доста умел, за да оцелееш. А ти, момчето ми — който още имаш мляко по устата, — за мен си просто голобрад хлапак. Мечът ти стои добре до тялото. Но ако реша, мога да те убия без особено усилие.

В стаята беше настъпило мълчание и наблюдателите забелязаха яркия блясък по челото на Пинар.

— Кой те покани в Дрос Делнох? — каза той накрая.

— Граф Делнар.

— Разбирам. Е, графът е болен, сър. Навярно все още сте велик воин. А аз със сигурност ви изглеждам голобрад хлапак. Но нека ви кажа едно: ган Орин командва в Дрос Делнох и няма да ви позволи да останете, със или без граф Делнар. Сигурен съм, че имате добро сърце, и съжалявам, ако думите ми са прозвучали непочтително. Но сте твърде стар за война.

— Мнението на младите! — каза Дръс. — То рядко има някаква стойност. Добре, колкото и да ми е неприятно, разбирам, че все пак трябва да се докажа. Постави ми задача, момче!

— Не те разбирам — каза Пинар.

— Постави ми задача. Нещо, което никой от тук присъстващите не може да направи. И ще видим как ще се справи „старецът“.

— Нямам време за такива игри. Трябва да се връщам в Дрос — той понечи да тръгне, но думите на Дръс го застигнаха като удар и смразиха кръвта му.

— Не разбираш, момче. Ако не ми поставиш задача, ще се наложи да те убия. Защото няма да позволя да ме засрамват.

Младият мъж се извърна отново.

— Както кажеш. Много добре, да се преместим на пазара?

Ханът се изпразни, а тълпата образува кръг около двамата мъже на безлюдния селски площад. Слънцето печеше безмилостно и Дръс дълбоко си пое въздух, радвайки се на топлината на пролетта.

— Би било безсмислено да ти дам изпитание за сила — каза Пинар, — защото си здрав като бик. Но войната, както знаеш, е изпитание за издръжливост. Можеш ли да се бориш?

— Случвало се е — отвърна Дръс и си съблече палтото.

— Хубаво! Значи можеш да изпробваш уменията си последователно срещу трима мъже, които аз избера. Съгласен ли си?

— Твърде елементарно е срещу тези мекушави, дебели дезертьори — отвърна Дръс. От тълпата долетя гневен ропот, но Пинар им даде знак да замълчат с вдигната ръка.

— Дориан. Хагир. Сомин. Ще пробвате ли силите си с този старец?

Това бяха първите трима мъже, които Дръс беше срещнал в бара. Дориан си свали пелерината и завърза с кожена каишка дългата си до рамото коса зад врата. Без да го забележат, Дръс изпробва коляното си: не беше силно.

— Готови ли сте? — попита Пинар.

Двамата мъже кимнаха и Дориан незабавно се втурна към възрастния мъж. Дръс се нахвърли върху него, сграбчи другия за гърлото, а после се наведе, пъхна дясната си ръка между краката на мъжа и го повдигна. Издигайки го, сумтейки, той го захвърли на три метра във въздуха и го стовари като чувал върху спеклата се земя. Дориан понечи да се изправи, а после се отпусна назад, клатейки глава. Тълпата се смееше гръмко.

— Кой е следващият? — попита Дръс.

Пинар кимна на един друг младеж; после, забелязал страха по лицето на момъка, пристъпи напред.

— Вече се доказа, старче. Силен си, а аз съм сгрешил. Но ган Орин няма да ти позволи да се биеш.

— Момчето ми, той няма да ме спре. Ако се опита, ще го завържа за някой бърз кон и ще го изпратя при чичо му. — Всички очи се извърнаха, когато един дрезгав вик разцепи въздуха.

— Ах ти, стар негодник! — Дориан беше взел дългия си меч и напредваше към Дръс, който стоеше и чакаше със скръстени ръце.

— Недей — каза Пинар. — Прибери меча, Дориан.

— Отдръпни се или извади меча си — отвърна му Дориан. — Омръзна ми от тези игри. Мислиш се за воин ли, старче? Тогава нека видим как използваш брадвата си. В противен случай ще напълня корема ти с въздух.

— Момче — каза Дръс с леден поглед, — обмисли добре тази авантюра. И не си прави илюзии, не можеш да се изправиш срещу мен и да останеш жив. Досега не се е случвало на никого — думите бяха изречени тихо, но никой не се усъмни в стареца.

С изключение на Дориан.

— Е, ще видим. Извади меча си!

Дръс измъкна Снага от ножницата и обви широката си ръка около черната му дръжка. Дориан атакува!

И намери смъртта си.

Лежеше на земята, а главата му беше наполовина отсечена от врата. Дръс заби Снага дълбоко в земята и почисти острието му от кръвта, докато Пинар мълчеше смаяно. Дориан не беше голям фехтовач, но несъмнено имаше умения. Ала старецът беше отклонил разсичащия меч и с едно плавно движение беше отвърнал на атаката — без изобщо да помръдне краката си. Пинар погледна тялото на бившия си другар. „Трябваше да останеш в Дрос“, помисли си.

— Не исках да става така — каза Дръс, — но го предупредих. Изборът беше негов.

— Да — каза Пинар. — Съжалявам, че ти говорих по този начин. Мисля, че ще ни бъдеш от голяма полза. Извини ме, но трябва да им помогна да преместят трупа. Ще пийнеш ли с мен?

— Ще се видим на дългия бар — каза Дръс.

Високият тъмнокос младеж, с когото Дръс трябваше да се бори, дойде при него, докато се движеше из тълпата.

— Извинете ме, сър — каза той. — Съжалявам за Дориан. Той е избухлив. Винаги е бил такъв.

— Вече не — отвърна Дръс.

— Няма да има вендета — каза мъжът.

— Хубаво. Мъж, който има жена и дъщери не бива да изпуска нервите си. Този мъж беше глупак. Приятел ли сте на семейството?

— Да. Казвам се Хагир. Фермите ни са близо една до друга. Ние сме… бяхме… съседи.

— В такъв случай, Хагир, когато се прибереш у дома, се надявам да се погрижиш за съпругата му.

— Няма да се прибирам у дома. Ще се върна в Дрос.

— Какво те накара да промениш решението си?

— С цялото ми уважение, сър, вие го направихте. Мисля, че знам кой сте.

— Сам вземай решенията си, не ги стоварвай на плещите ми. В Дрос Делнох ми трябват добри войници, но и мъже, които ще отстояват позициите си.

— Не си тръгнах от страх. Просто ми омръзна от откачените правила. Но ако мъже като вас са готови да бъдат там, ще ги понеса.

— Хубаво. Ела да пийнем по нещо по-късно. Сега отивам да си взема гореща вана.

Дръс си проправи път покрай мъжете на вратата и влезе вътре.

— Наистина ли ще се върнеш, Хагир? — попита един от мъжете.

— Да, наистина.

— Но защо? — настоя друг. — Нищо не се е променило. Освен това, че всички ще бъдем докладвани и най-вероятно ще ни накажат с бой с пръчки.

— Това е той — и отива там. Владетелят на брадвата.

— Дръс! Това е бил Дръс?

— Да, сигурен съм.

— Колко неприятно! — каза другият.

— За какво говориш, Сомин? — попита Хагир.

— За Дориан — Дръс беше героят на Дориан. Не помниш ли как говореше за него? Дръс това, Дръс онова. Това е една от причините да постъпи в армията — за да бъде като Дръс, а може би дори да се срещне с него.

— Е, срещна го — изрече мрачно Хагир.

Дръс, тъмнокосият Пинар, високият Хагир и Сомин, с грубоватите черти на лицето, седяха на една ъглова маса в дългото помещение на хана. Около тях се събра тълпа, привлечена от легендата за прошарения старец.

— Малко над девет хиляди, казваш. Колко стрелци?

Дън Пинар махна с ръка.

— Не повече от шестстотин, Дръс. Другите са остатъци от кавалерията, пехотата, копиеносци и инженери. По-голямата част от бойния състав е от фермери доброволци от Сентранската равнина. Те са достатъчно смели.

— Ако не ме лъже паметта — каза Дръс, — първата стена е дълга четиристотин крачки и двайсет широка. За нея ще ви трябват хиляда стрелци. И нямам предвид просто хиляда лъка. Трябват ни хора, които могат да улучат мишена от сто крачки.

— Не разполагаме с такива — каза Пинар. — Но пък имаме почти хиляда ездачи от легиона.

— Поне това е добра новина. Кой ги предвожда?

— Ган Хогън.

— Същият Хогън, който разгроми сатулите в Кортсуейн?

— Да — изрече Пинар, а в гласа му прозвуча гордост. — Опитен воин, строг по отношение на дисциплината и въпреки това обожаван от хората си. Ган Орин не го обича много.

— Нормално е — каза Дръс. — Но за този въпрос ще се погрижим в Делнох. А боеприпасите?

— С тях имаме някои проблеми. Има достатъчно храна за една година, а открихме и още три кладенеца, единият от които е чак при централната кула. Имаме почти шестстотин хиляди стрели, много копия и неколкостотин резервни ризници. Но най-големият проблем е самият град. Той се простира от Трета до Шеста стена, със стотици постройки помежду им. Няма смъртоносни места, Дръс. Когато превземе Шеста стена, врагът ще има укрития през целия път до централната кула.

— Ще се заемем и с това, когато пристигна. В Скълтик още ли има разбойници?

— Разбира се. Та кога не е имало? — отвърна Пинар.

— Колко?

— Невъзможно е да се каже. Може би пет-шестстотин.

— Главатарят им известен ли е?

— Отново е трудно да се каже — отвърна Пинар. — Според слуховете, някакъв млад благородник оглавява най-голямата банда. Но знаеш как се зараждат тези слухове. Всеки главатар на разбойници е бивш благородник или принц. Какво мислиш?

— Мисля, че са стрелци — каза Дръс.

— Но сега не можеш да влезеш в Скълтик, Дръс. Всичко може да се случи. Може да те убият.

— Така е. Всичко е възможно. Сърцето ми може да спре, черният ми дроб да откаже. Възможно е да се разболея. Човек не може да прекара живота си, тревожейки се за неочакваното. Трябват ми стрелци. В Скълтик има такива. Толкова е просто, момче.

— Всъщност не е така. Изпрати някого другиго. Твърде ценен си, за да те загубим по този начин — каза Пинар и стисна ръката на стареца.

— Вече съм твърде стар, за да се променям. Преките действия си струват, Пинар. Повярвай ми. И това не е всичко, но ще ти разкажа за него някой друг път. Е — каза той, като се облегна назад и се обърна към множеството, — вече знаете кой съм и накъде съм поел. Ще говоря открито с вас; много от вас са дезертьори, някои са уплашени, други са деморализирани. Разберете едно: когато Улрик превземе Дрос Делнох, дренайските земи ще станат надирски. Фермите, към които бягате, ще принадлежат на надирите. Съпругите ви ще станат жени на надирите. Знам, че има неща, от които никой не може да избяга.

— В Дрос Делнох ще рискувате да умрете. Но всички хора умират.

— Дори Дръс. Дори Едноокия Карнак. Дори Бронзовия граф.

— Човек има нужда от много неща в живота си, за да го направи поносим. Добра жена. Синове и дъщери. Другари. Топлина. Храна и подслон. Ала преди всичко, той има нужда да знае, че е мъж.

— А какво означава мъж? Това е човек, който се изправя, след като животът го е повалил. Това е човек, който вдига юмрук към небето, когато някоя буря е унищожила реколтата му — а после сади отново. И отново. Мъжът остава несломен от жестоките обрати на съдбата. Този мъж може би никога няма да победи. Но когато се погледне в огледалото, може да бъде горд от видяното. Защото, колкото и ниско да се намира според великия Божи замисъл: селянин, крепостник или прокуден, той си остава непобедим.

— А какво е смъртта? Край на грижите. Край на борбата и страха.

— Участвал съм в много битки. Виждал съм да умират много мъже. И жени. Преди всичко, те умряха достойно.

— Не забравяйте това, когато решавате бъдещето си.

Пламенните сини очи на стареца огледаха лицата в тълпата, преценявайки реакцията им. Той знаеше, че ги е завладял. Беше време да си върви.

Сбогува се с Пинар и останалите, плати сметката си въпреки протестите на ханджията и потегли за Скълтик.

Беше ядосан, докато вървеше, усещайки погледите по гърба си, докато ханът се опразваше, за да видят хората как си отива. Беше ядосан, защото знаеше, че речта му е била лъжлива, а той обичаше истината. Знаеше, че животът сломява много хора. Някои от тях, силни като дъбове, линеят, когато жените им умрат, или ги напуснат, когато децата им страдат или гладуват. Други силни мъже рухват, ако загубят някой крайник; или по-лошо, краката или зрението вече не им служат. Всеки човек се пречупва в определен момент, колкото и силен да е духът му.

Някъде дълбоко в него има слабо място, което може да бъде открито само от капризната и жестока съдба. Дръс знаеше, че в крайна сметка силата на мъжа се ражда от познаването на собствените му слабости.

Неговите страхове бяха старческото слабоумие и сенилността. Мисълта за това го разтреперваше. Наистина ли чу глас в Скода, или това беше просто собственият му страх, който бумтеше в сърцето му?

Легендарния Дръс. Най-великият мъж на епохата. Машина за убиване, воин. И защо?

„Защото така и не ми достигна кураж да бъда фермер“, каза си Дръс.

После се засмя, пропъждайки всички мрачни мисли и съмнения. Притежаваше тази дарба.

Днес имаше хубаво предчувствие. Усещаше, че късметът е на негова страна. Ако се придържаше към познатите пътеки, със сигурност щеше да срещне разбойници. Един самотен старец беше плячка, която не бива да се изпуска. Те щяха да се окажат крайно неспособни, ако минеше незабелязано през гората — и без да му обърнат внимание.

Гората вече се сгъстяваше, когато наближи покрайнините на Скълтик. Огромни, чепати дъбове, грациозни върби и стройни брястове сплитаха клони, докъдето поглед стига — и много след това, знаеше Дръс.

Обедното слънце разпращаше снопове блещукаща, светлина сред клоните, а вятърът донасяше звуците на миниатюрни водопади от скритите потоци. Това беше място с омайваща красота.

Вляво от него една катерица преустанови търсенето на храна и уморено се втренчи в стареца, докато минаваше покрай нея. Една лисица се приведе в шубраците, а някаква змия изпълзя под един повален дънер, когато той наближи. Над главата му пееха птици — хор, пълен със звуците на живота.

Дръс продължи да върви през целия дълъг следобед, като от време на време запяваше пълните, ободрителни версии на бойни химни от десетки националности.

На здрачаване осъзна, че го наблюдават.

Не можеше да си обясни как го е разбрал. Някакво изопване на кожата по врата му, нарастващата увереност, че гърбът му се е превърнал в обширна мишена. Каквото и да беше, той се беше научил да се доверява на сетивата си по този въпрос. Разхлаби Снага в ножницата. Няколко секунди по-късно навлезе в малко сечище сред гора от брези, тънки като пръчки на фона на дъбовете наоколо.

В средата на сечището, върху един повален дънер седеше млад мъж, облечен в домашно тъкани дрехи: зелена туника и кафяви кожени гамаши. На краката му лежеше дълъг меч, а до него — голям лък и колчан стрели с гъши пера.

— Добър ден, старче — каза той, когато Дръс се появи. „Силен и гъвкав е“, помисли си Дръс, а окото му на воин забеляза котешката грациозност на мъжа, когато се изправи с меч в ръка.

— Добър ден, момче — отвърна Дръс, забелязвайки някакво движение в храстите отляво. От дясната му страна долетя още едно шумолене на клони върху дрехи.

— Какво те води в нашата прелестна гора? — попита младият мъж. Дръс небрежно отиде до един бук наблизо и седна, опирайки гръб в кората му.

— Желанието за усамотение — каза.

— А, да. Усамотение! А сега имаш компания. Може би това не е най-щастливият ти миг.

— Не можем да знаем кой миг е по-щастлив от другия — каза Дръс, отвръщайки на усмивката на младежа. — Защо не помолиш приятелите си да дойдат при нас? Сигурно ще се намокрят, докато се спотайват в храстите.

— Разбира се, колко невъзпитано от моя страна. Елдред, Ринг, елате да се запознаете с нашия гост.

Други двама младежи срамежливо си проправиха път през храстите и застанаха до първия. И двамата носеха същите дрехи: зелена туника и кожени гамаши.

— Сега всички сме тук — каза първият.

— Всички, освен брадатия с големия лък — каза Дръс.

Младежът се разсмя.

— Излез, Йорак. Изглежда, старецът тук не пропуска нищо. — Четвъртият мъж излезе на открито. Беше едър — една глава по-висок от Дръс и як като бик, а лъкът се губеше в огромните му ръце.

— Сега, уважаеми господине, всички сме тук. Бъдете така добър да свалите всичките си скъпоценности, защото бързаме. В лагера се пече елен и сладки пресни картофи, гарнирани с джоджен. Не искам да закъснявам — той се усмихна почти извинително.

Дръс сви силните си крака под тялото и се изправи, а сините му очи проблясваха от бойна радост.

— Щом искате кесията ми, ще трябва да я заслужите — каза той.

— О, господи! — каза младежът, усмихна се и седна отново. — Казах ти, Йорак, че този старец има вид на воин.

— А аз ти казах, че трябваше просто да го застреляме и после да вземем кесията му — отвърна Йорак.

— Това е неспортсменско — каза първият и се обърна към Дръс. — Слушай, старче, щеше да бъде грубо от наша страна да те застреляме от разстояние, а това ни създаде голям проблем. Трябва да вземем кесията ти, не разбираш ли? Иначе защо сме крадци? — Той замълча, потънал в мисли, а после пак заговори. — Очевидно не си богаташ, така че, каквото и да вземем, няма да си струва усилията. Какво ще кажеш да хвърлим монета? Ако спечелиш, ще задържиш парите си, ако изгубиш — ние ги взимаме. А аз ще добавя безплатно ястие. Печен елен! Как ти звучи?

— А ако аз спечеля, какво ще кажеш да взема кесиите ви и да получа храна? — попита Дръс.

— Хайде, хайде, старо магаре! Не бива да си позволяваш своеволия, когато се стараем да бъдем мили. Добре! Какво ще кажеш за това? Честта трябва да се почита. Съгласен ли си на кратка схватка с нашия Йорак? Изглеждаш доста силен, а той е майстор в борбата с голи ръце.

— Дадено! — каза Дръс. — Какви са правилата?

— Правила? Който остане прав, печели. Независимо дали ще победиш, или ще изгубиш, ще те нахраним. Много си ми симпатичен — напомняш ми за дядо ми.

Дръс се усмихна широко, бръкна в раницата си и си сложи черните ръкавици.

— Нали не възразяваш, Йорак? — попита. — Заради старата кожа на ръцете ми — нацепва се.

— Да приключваме с това — каза Йорак, наближавайки.

Дръс пристъпи към него, за да го пресрещне, оглеждайки страховито широките рамене на мъжа. Йорак се втурна напред и нанесе десен удар. Дръс се наведе и стовари юмрук в корема на противника си. От устата на великана шумно излезе въздух. Отстъпвайки назад, Дръс стовари къс десен удар в челюстта на Йорак и той падна на земята по очи. Помръдна веднъж, а после остана да лежи неподвижно.

— Днешните младежи — каза тъжно Дръс — не са издръжливи!

Младият предводител се изсмя.

— Печелиш, старче. Но слушай, в името на бързо отслабващия ми престиж, дай ми шанс да те победя в нещо. Ще се обзаложим: залагам кесията си срещу твоята, че съм по-добър стрелец.

— Това едва ли е справедлив облог, момчето ми. Така да бъде. Но да се обзаложим за следното: ако улучиш дънера на дървото зад мен с една стрела, ще платя.

— Стига, уважаеми господине, що за умение изисква това? По-малко от петнайсет крачки, а стволът е широк три педи.

— Опитай, и ще видим — предложи Дръс.

Младият разбойник сви рамене, взе лъка и измъкна дълга стрела от колчана от еленова кожа. С ловко движение, силните му пръсти опънаха тетивата и пуснаха стрелата. Когато разбойникът наклони лъка, Дръс извади Снага и брадвата изсвистя във въздуха, описвайки бляскава дъга от бяла светлина, когато замахна с острието вдясно. Стрелата на разбойника се разцепи под удара на брадвата. Младият мъж премигна с очи и преглътна.

— Бих платил, за да видя това — каза.

— Вече го направи! — отвърна Дръс. — Къде е кесията ти?

— За жалост — каза младежът, изваждайки кесията от пояса си — е празна. Но е за теб, както се договорихме. Къде научи този номер?

— Във Вентрия, преди години.

— В миналото съм виждал някои изпълнения с брадва. Но това беше почти невероятно. Казвам се Боуман1.

— Аз съм Дръс.

— Знам, старче. Делата говорят повече от думите.

Хогън потисна отчаянието, а умът му препускаше бясно. Той и двеста от неговите ездачи от легиона бяха изправени пред повече от хиляда надирски воини — кавалерийската част от войската на Улрик.

Изпратен да прецени силата и разположението на надирската орда, Хогън се намираше на 150 мили от Делнох. Едва не помоли Орин да се откаже от този план, ала главнокомандващият не можеше да бъде разубеден.

— Отказът да изпълниш директна заповед се наказва с незабавно уволнение, независимо от ранга на офицера. Това ли искаш, Хогън?

— Знаеш, че не става дума за това. Опитвам се да ти кажа, че тази мисия е безполезна. От разказите на нашите шпиони и многобройните бегълци познаваме силата на войската на Улрик. Лудост е да изпращаш 200 души в тази пустош.

Кафявите очи на Орин пламнаха от гняв, а дебелата му брадичка потрепери в опит да овладее гнева си.

— Лудост, така ли? Питам се, дали просто планът не ти харесва, или прочутият воин от Кортсуейн се бои да се изправи срещу надирите?

— Черните конници са единствената опитна войска с доказана стойност, с която разполагаш тук, Орин — отвърна той по най-убедителния начин. — С подобен план би могъл да изгубиш всичките 200 души, без да научиш повече, отколкото вече знаем. Улрик разполага с 500 000 души и два пъти повече хора в обоза: готвачи, техничари, проститутки. Ще бъде тук до шест седмици.

— Слухове — смотолеви Орин. — Заминавате по изгрев-слънце.

Тогава Хогън едва не го уби, желанието му беше толкова силно, че Орин долови опасността.

— Аз съм ти началник — каза той и едва не простена. — Ще ми се подчиняваш.

И Хогън го направи. Заедно с двеста от най-добрите си хора, яхнали черни коне — отглеждани поколения наред като най-добрите военни коне на континента — той бързо поведе войската си на север, когато утринното слънце се издигна над Делнохските планини.

Когато Дрос се изгуби от погледа им, той нареди на колоната да забави ход и даде знак на хората си да яздят спокойно и да разговарят свободно със своите спътници. Дън Еликас галопираше до него и задържа поводите на коня си, за да премине в обикновен ход.

— Лоша работа, сър.

Хогън се усмихна, но не отговори. Харесваше младия Еликас. Мъжът беше роден воин и беше прекрасен офицер. Седеше на коня, сякаш се е родил върху него, като истински кентавър. А в битките беше неудържим със своята сабя от сребърна стомана, изработена по поръчка, пет сантиметра по-къса от стандартната версия.

— Какво трябва да научим? — попита.

— Числеността и разположението на надирската армия — отвърна Хогън.

— Вече го знаем — отвърна Еликас. — На какво си играе онзи дебел глупак?

— Достатъчно, Еликас — изрече строго Хогън. — Иска да се увери, че шпионите не са… преувеличили.

— Той ти завижда, Хогън; иска да умреш. Погледни истината в очите, човече. Никой не може да ни чуе. Знаеш какъв е — придворен шут. И не му достига смелост. Дрос няма да удържи и ден, той със сигурност ще отвори портите.

— Той е човек под ужасно напрежение. Цялата дренайска кауза лежи на плещите му — каза Хогън. — Дай му време.

— Нямаме време. Слушай, Хогън, изпрати ме в Уаундуийвър. Нека обясня в какво положение се намираме. Може би ще го сменят.

— Не. Повярвай ми, Еликас, това няма да доведе до нищо. Той е племенник на Абалайн.

— Онзи старец трябва да отговаря за много неща — изрече злобно Еликас. — Ако по някакъв начин излезем живи оттук, със сигурност ще го свалим от власт.

— Той управлява от трийсет години. Това е много време. Но, както каза, ако останем живи, ще бъде заради Уаундуийвър. И несъмнено той ще вземе властта.

— Тогава нека отида при него веднага — настоя Еликас.

— Моментът не е подходящ. Уаундуийвър не може да действа. Забрави за това. Ще си свършим работата и ако имаме късмет, ще се измъкнем незабелязано.

Ала късметът не беше на тяхна страна. Пет дни след като напуснаха Делнох, се бяха натъкнали на трима надирски ездачи. Убиха само двама, а третият се притисна към шията на своето степно пони и препусна като вятър към близката гора. Хогън нареди незабавно да се оттеглят и може би щеше да успее, ако имаше капка късмет. Еликас пръв забеляза огледалните сигнали, проблясващи от връх на връх.

— Какво мислите, сър? — попита той, когато Хогън дръпна юздите.

— Мисля, че ще ни трябва много късмет. Зависи с колко войници разполагат в околността.

Отговорът не се забави. В късния следобед те забелязаха облак от прах на юг. Хогън погледна назад.

— Лебус! — извика той и един млад воин препусна в галоп до него.

— Ти имаш орлов поглед. Погледни назад — какво виждаш?

Младият войник заслони очи от слънцето, а после погледна назад.

— Прах, сър. От около две хиляди коня.

— А напред?

— Може би хиляда.

— Благодаря. Върни се в строя. Еликас!

— Сър?

— Свалете пелерините. Ще ги нападнем с копия и саби.

— Слушам, сър — той препусна към колоната. Черните пелерини бяха разкопчани и сгънати, за да ги завържат за седлата. Сребристочерните брони проблясваха на слънцето, докато мъжете един по един започваха да се подготвят за атаката. Всеки ездач извади от дисагите сребристочерен предпазител за ръка и го постави на мястото му. После измъкнаха от седлата малки кръгли щитове и ги закрепиха на лявата си ръка. Завързаха каишите, стегнаха ризниците. Лицата на наближаващите надири вече се виждаха, ала шумът от бойните им викове се заглушаваше от тропота на конски копита.

— Спуснете шлемовете! — извика Хогън. — Клинообразен строй!

Хогън и Еликас образуваха острието на клина, а останалите ездачи ловко заеха позиция, по сто от всяка страна.

— Напред! — провикна се Еликас. Войската премина в лек галоп; след това — в силен галоп, копията се наклониха. Докато разстоянието се скъсяваше, Хогън усети, че кръвта му бушува и чу как сърцето му бие в такт с отекващия грохот на железните подкови на черните коне.

Вече можеше да различи отделни надирски лица и да чуе виковете им.

Клинът се заби в редиците на надирите, а по-едрите бойни коне си проправиха път сред множеството по-малки планински понита. Копието на Хогън прониза нечии надирски гърди и се отдръпна, когато мъжът изхвърча от понито си. После размаха сабята си във въздуха; повали един мъж от коня му, парира удар отляво и с опакото на ръката си прокара острието през гърлото на конника. Еликас нададе дренайски боен вик отдясно, конят му се изправи на задните си крака, а предните му копита смазаха гърдите на едно петнисто пони, което хвърли ездача си под кръжащото множество от черни ездачи.

А после успяха да се промъкнат и се втурнаха към далечната, несигурна безопасност на Дрос Делнох.

Поглеждайки назад, Хогън видя, че надирите се преобразуват и поемат на север. Нямаше да ги преследват.

— Колко души изгубихме? — попита той Еликас, когато войската премина в бавен ход.

— Единайсет.

— Можеше да е по-зле. Кои са?

Еликас изброи имената им. Всички те бяха добри воини, оцелели в много битки.

— Онзи негодник Орин ще си плати за това — изрече гневно Еликас.

— Остави! Той беше прав. Може би по-скоро по случайност, отколкото заради трезвата си преценка, но се оказа прав.

— Как така „прав“? Не научихме нищо и изгубихме единайсет души — каза Еликас.

— Научихме, че надирите са по-близо, отколкото мислехме. Тези войници бяха от племето на Вълчите глави. Това е племето на Улрик, личната му охрана. Никога не ги е изпращал толкова далече пред главната си войска. Сега бих казал, че разполагаме с месец — ако имаме късмет.

— По дяволите! Щях да заколя онази свиня и да понеса последствията.

— Кажи на хората тази нощ да не палят огньове — каза Хогън.

„Е, дебелако, помисли си, това беше първото ти добро решение. Дано не е последното.“

Гората притежаваше вечна красота, която трогна войнската душа на Дръс. Въздухът сякаш беше омагьосан. Чепатите дъбове се превръщаха в безмълвни стражи под сребристата лунна светлина — величествени, безсмъртни, непоклатими. Какво ги интересуваха войните на хората? Лек ветрец прошумоли в преплетените клони над главата на стареца. Лъч лунна светлина окъпа един повален дънер и за миг му придаде неземен блясък. Един самотен язовец, озовал се на светлината, се затътри из храстите.

Събралите се около пламтящия лагерен огън мъже подеха дрезгава песен и Дръс изруга тихо. Гората отново си беше просто гора, а дъбовете — големи растения. Боуман вървеше към него, понесъл два кожени бокала и мях с вино.

— Най-хубавото вентрийско — каза. — Ще те подмлади.

— Съгласен съм — каза Дръс. Младежът напълни чашата му, а после и своята.

— Изглеждаш меланхоличен, Дръс. Мислех, че възможността за поредната славна битка ще разведри сърцето ти.

— Твоите хора са най-лошите певци, които съм чувал от двайсет години. Осакатяват тази песен — отвърна Дръс и се облегна на дъба, усещайки как виното отпуска напрежението.

— Защо отиваш в Делнох? — попита Боуман.

— Най-лошите бяха няколко пленени сатули. Непрекъснато пееха един и същ проклет рефрен, без да спират. Накрая ги пуснахме — решихме, че ако пеят така, когато се приберат у дома, за една седмица ще сломят бойния дух на племето си.

— Слушай сега, старче — каза Боуман, — аз не съм човек, който се лъже лесно. Дай ми някакъв отговор — какъвто и да е! Излъжи, ако искаш. Но ми кажи защо пътуваш за Делнох.

— Защо искаш да знаеш?

— Любопитно ми е. Дори и полусляп човек би видял, че Делнох ще падне, а ти си мъж с достатъчно опит, за да познаеш истината, когато я видиш. Така че, защо отиваш?

— Имаш ли представа, момчето ми, в колко такива загубени каузи съм участвал през последните четиридесет години?

— Съвсем малко — отвърна Боуман. — Иначе нямаше да си тук и да разказваш за тях.

— Не е така. Как решаваш, че някоя битка е изгубена? Численост, стратегическо превъзходство, разположение? Всичко това не струва и пет пари. Най-важни са хората, готови да се бият. И най-голямата армия ще се провали, ако нейните хора не желаят да дадат живота си за победата.

— Реторика — изсумтя Боуман. — Използвай я в Дрос. Тамошните глупаци ще ѝ повярват.

— Един срещу петима, и при това единият е сакат — каза Дръс, сдържайки гнева си. — На кого би заложил?

— Разбирам накъде биеш, старче. Ами ако единият е Карнак Едноокия. Нали? Е, тогава ще заложа на него. Но колко като Карнак има в Дрос Делнох?

— Кой знае? Дори Карнак някога е бил неизвестен. Прославил се е на едно кърваво бойно поле. В Дрос Делнох ще се родят много герои в последния миг.

— Значи признаваш? Дрос е обречен — каза Боуман с победоносна усмивка. — Каза „в последния миг“.

— По дяволите, момче! Не преиначавай думите ми — сопна се Дръс, ругаейки себе си. Къде си сега, Сибен, мислеше си. Имам нужда от твоите дар слово и бърз ум.

— Тогава не се опитвай да ме правиш на глупак. Признай, че Дрос е обречен.

— Както каза — съгласи се Дръс, — дори полусляп човек ще го види. Но аз не давам и пет пари, момче. Чак до мига, в който ме повалят, ще се стремя към победата. А боговете на войната понякога са капризни. Какво ще кажеш по този въпрос?

Боуман се усмихна и напълни чашите. Замълча за малко, наслаждавайки се на виното и на смущението на стареца.

— Е? — каза Дръс.

— Ето че стигнахме до това — отвърна Боуман.

— До кое? — попита Дръс, неспокоен под циничния поглед на младия стрелец.

— Причината за това посещение в моята гора — каза Боуман и разпери ръце, а усмивката му вече беше искрена и дружелюбна. — Хайде, Дръс, твърде много те уважавам, за да продължаваш да криеш. Имаш нужда от хората ми за твоята безумна битка. И отговорът е „не“. Но въпреки това се наслади на виното.

— Толкова ли съм прозрачен? — попита старият воин.

— Когато Легендарния Дръс се разхожда из Скълтик в навечерието на Края, едва ли е тръгнал за жълъди.

— Това ли е всичко, което искаш от живота? — попита Дръс. — Спиш в плетена колиба и ядеш, когато намериш дивеч. Когато не можеш, гладуваш. През зимата мръзнеш. През лятото мравките пълзят из дрехите ти, а въшките се въдят на воля. Не си създаден за такъв живот.

— Ние изобщо не сме създадени, за да живеем, старче. Животът е създаден за нас. Живеем го. Напускаме го. Няма да пропилея живота си заради твоето проклето безумие. Оставям подобен героизъм на хора като теб. Прекарал си всичките си дни в една след друга мизерна война. И какво се е променило? Замислял ли си се, че ако не беше разгромил вентрийците преди петнайсет години в Скелн, сега щяхме да бъдем част от една могъща империя и те трябваше да се тревожат за надирите?

— Струва си да се биеш за свободата — отвърна Дръс.

— Защо? Никой не може да отнеме свободата на човешката душа.

— А независимостта? — предположи Дръс.

— Независимостта се цени само когато е под заплаха, следователно заплахата ѝ придава стойност. Трябва да бъдем благодарни на надирите, защото те изтъкват стойността на нашата независимост.

— По дяволите, обърка ме с твоите красиви приказки. Приличаш на онези политици в Дренан, които са пълни с газове като болна крава. Не ми казвай, че съм пропилял живота си, няма да го позволя! Обичах добра жена и винаги съм бил верен на принципите си. Никога не съм вършил срамни неща, нито пък жестоки.

— О, Дръс, не всички хора са като теб. Не бих критикувал принципите ти, ако не се опитваш да ми ги натрапваш. Нямам време за тях. Би било доста лицемерно от моя страна да бъда крадец с принципи.

— Тогава защо не остави Йорак да ме застреля?

— Както казах, беше неспортсменско. Липсваше стил. Но някой друг ден, когато ми е по-студено или съм в лошо настроение…

— Ти си благородник, нали? — каза Дръс. — Богаташ, който си играе на крадци. Защо изобщо седя тук и споря с теб?

— Защото моите стрелци ти трябват.

— Не. Отказах се от тази идея — каза Дръс и подаде чашата си на облечения в зелено разбойник. Боуман я напълни, а на устата му отново се появи цинична усмивка.

— Да си се отказал? Глупости. Ще ти кажа какво си мислиш. Ще поспориш още малко, ще ми предложиш възнаграждение и опрощение на престъпленията ми. Ако откажа, ще ме убиеш и ще рискуваш да отправиш същото предложение на моите хора.

Дръс беше смаян, но лицето му не изразяваше нищо.

— Случайно да гледаш на ръка? — попита и отпи от виното.

— Твърде откровен си, Дръс. И те харесвам. Ето защо искам да подчертая, че Йорак е в храстите със заредена стрела.

— Значи изгубих — каза Дръс. — Ще задържиш стрелците си.

— Ей богу, не очаквах такава пораженческа психика от Легендарния Дръс. Направи предложението си.

— Нямам време за твоите игри. Имах приятел като теб, Сибен, Майстора на сагите. Можеше да говори цял ден и да те убеди, че морето се състои от пясък. Никога не успях да спечеля спор с него. Казваше, че няма принципи — и също като теб, лъжеше.

— Това е поетът, написал Легендата. Той те е обезсмъртил — изрече тихо Боуман.

— Да — отвърна Дръс, а мислите му се понесоха назад през дългите години.

— Наистина ли си търсил жена си по целия свят?

— Поне тази част беше истина. Оженихме се, когато бяхме много млади. После моето село беше нападнато от търговец на роби на име Хариб Ка, който я продаде на търговец от Изтока. Пропуснах нападението, защото работех в гората. Но ги последвах. Всичко това ми отне седем години и когато я намерих, тя беше с друг мъж.

— Какво стана с него? — попита тихо Боуман.

— Умря.

— А тя се върна с теб в Скода.

— Да. Тя ме обичаше. Наистина.

— Интересно допълнение към твоята сага — каза Боуман.

Дръс се подсмихна.

— Сигурно с възрастта ставам меланхоличен. Обикновено не бъбря за миналото.

— Какво стана със Сибен? — попита разбойникът.

— Умря в Скелн.

— Бяхте ли близки?

— Бяхме като братя.

— Не разбирам защо ти напомням за него — каза Боуман.

— Навярно защото и двамата криете мрачна тайна — отвърна Дръс.

— Може би — съгласи се разбойникът. — Но направи предложението си.

— Помилване на всички и по пет златни рака на човек.

— Не стига.

— Това е най-доброто ми предложение, няма да дам повече.

— Би трябвало да предложиш следното: помилване, по пет златни рака за всички 620 души и споразумение, че след падането на Третата стена ще си тръгнем с парите и документ за амнистия, подпечатан с печата на графа.

— Защо точно Третата стена?

— Защото това ще е началото на края.

— Разбираш нещо от стратегия, нали, момче?

— Би могло да се каже. Впрочем, какво мислиш за жените воини?

— Познавам няколко. Защо питаш?

— Ще доведа една.

— Е, и? Какво значение има, стига да може да се прицелва с лък?

— Не съм казал, че има значение. Просто реших, че трябва да го спомена.

— Има ли нещо, което трябва да знам за тази жена? — попита Дръс.

— Само това, че е убийца — отвърна Боуман.

— Тогава е идеална и ще я посрещна с отворени обятия.

— Не бих ти го препоръчал — изрече тихо Боуман.

— Елате в Делнох след четиринайсет дни — ще посрещна всички ви с отворени обятия.

Рек се събуди и видя, че новоизгрялото слънце се издига над далечните планини. Тялото му бързо се съвзе от дълбокия сън и той се протегна, измъкна се от завивките и отиде до високия прозорец на спалнята. В двора под него, Трийсетте събираха конете си, огромни животни с ниско подрязани гриви и сплетени опашки. С изключение на шума от стоманени подкови по калдъръма, над мястото беше надвиснала зловеща тишина. Никой от мъжете не говореше. Рек потрепери.

Вире простена в съня си и протегна ръка в широкото легло.

Рек гледаше как мъжете долу проверяват броните си и затягат коланите на седлата. „Странно — помисли си. — Къде са шегите, смехът — всички звуци, които войниците обикновено издават, докато се подготвят за война? Шеги, които да разсеят страха, и ругатни, за да намалят напрежението?“

Сербитар се появи, наметнал бяла мантия над сребърната си броня, а сплетената му бяла коса беше покрита със сребърен шлем. Трийсетте го поздравиха. Рек поклати глава. Беше неестествено. Имаше пълен синхрон: сякаш един поздрав се отразяваше в трийсет огледала.

Вире отвори очи и се прозя. Обърна се и видя силуета на Рек на фона на утринното слънце. Усмихна се.

— От корема ти няма и следа — каза тя.

— Не се подигравай — отвърна той с усмивка. — Трябва да побързаш, освен ако нямаш намерение да се появиш гола пред тридесет воини. Вече са в двора.

— Това е начин да разберем дали у тях има нещо човешко — каза тя и се изправи. Рек откъсна очи от тялото ѝ.

— Действаш ми много странно — каза той, взирайки се в очите ѝ. — Винаги ме караш да мисля за любене в неподходящи моменти. А сега се обличай.

В двора Сербитар водеше мъжете в молитвата, безмълвно сливане на мисли. Винтар с умиление наблюдаваше младия албинос, доволен от бързината, с която пое отговорността на предводителството.

Сербитар довърши молитвата и се върна в кулата. Беше неспокоен — липсваше му хармония. Изкачи кръглите каменни стъпала до спалнята в кулата и се усмихна, припомняйки си обещанието, което беше дал на високия дренаец и неговата жена. Щеше да му бъде много по-лесно да се обърне мислено към тях, отколкото да изкачва тези стълби, за да провери дали са готови.

Почука на вратата с ковани гвоздеи. Рек я отвори и го покани да влезе.

— Виждам, че сте готови — каза. — Няма да се бавим.

Сербитар кимна и каза:

— Дренайците се срещнаха с надирите.

— Нима вече са в Делнох? — попита разтревожено Рек.

— Не, не — отвърна Сербитар. — Легионът ги е срещнал в покрайнините. Справили са се добре. Водачът им се казва Хогън. Поне той е добър.

— Кога е станало това?

— Вчера.

— Отново ли вашите способности?

— Да. Това смущава ли те?

— Кара ме да се чувствам неловко. Но само защото нямам този талант.

— Мъдро наблюдение, Рек. Повярвай ми, скоро ще започнеш да ги приемаш по-добре — Сербитар се поклони, когато Вире влезе от задната умивалня.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза тя. Облечена в своята броня и сребърна ризница с бронзови подплънки на раменете, сега тя носеше и сребърен шлем с гарванови крила и бяла мантия, подарени ѝ от Винтар. Русата ѝ коса беше сплетена от двете страни на лицето.

— Приличаш на богиня — каза ѝ Рек.

Те се присъединиха към Трийсетте в двора, провериха конете си и поеха редом със Сербитар и Менахем, отправяйки се към устието на река Дръм.

— Когато пристигнем — каза им Менахем, — ще си купим билети за някой лентрийски кораб до Дрос Пурдол. Това ще ни спести две седмици път. От Пурдол ще пътуваме по вода и суша и за четири седмици ще стигнем до подстъпите на Делнох. Боя се, че битката ще е започнала, преди да пристигнем.

Докато часовете се нижеха, язденето се превърна в истински кошмар за Рек. Гърбът му беше контузен, а задникът му изтръпна, докато Сербитар обяви обедна почивка. Тя беше кратка и болката беше станала непоносима до вечерта.

Направиха лагер в малка горичка край един поток. Вире едва не падна от седлото, а дълбоката и сковаваща умора личеше във всяко нейно движение. Ала тя беше достатъчно добра ездачка, за да се погрижи за коня си, преди да се стовари на земята, облягайки се на едно дърво. На Рек му отне повече време да избърше пяната от гърба и раменете на Улан. Не му се седеше! Покри коня с одеяло, а после отиде до потока. Улан се държеше не по-зле от конете на духовниците, помисли си гордо Рек.

Ала той все още беше нащрек в присъствието на коня си. Дори сега често се опитваше да го ухапе. Рек се усмихна, потънал в спомени.

— Хубав кон — беше казал Сербитар тази сутрин, пристъпвайки напред да погали гривата му. Улан се озъби и Сербитар отскочи назад. — Може ли да проникна в съзнанието му? — попита.

— На коня?

— Връзката е по-скоро съпричастна. Ще му кажа, че няма да му навредя.

— Давай.

След известно време Сербитар се усмихна.

— Много е дружелюбен, но чака удобен случай отново да ме ухапе. Това животно е своенравно, приятелю.

Рек се върна в лагера и видя четири огъня, които горяха жизнерадостно, докато ездачите ядяха овесените си питки. Вире беше заспала под едно дърво, увита в червено одеяло, а главата ѝ беше опряна върху бялата мантия. Той отиде при Сербитар, Винтар и Менахем край огъня. Арбедарк говореше тихо на група хора наблизо.

— Напредваме много бързо — каза Рек. — Конете няма да издържат.

— Можем да си отдъхнем на кораба — отвърна Сербитар. — Утре рано сутринта ще бъдем на борда на лентрийския кораб „Уейстръл“2. Той ще отплава със сутрешния прилив, затова бързаме толкова.

— Дори костите ми не издържат — отвърна Рек. — Има ли още новини от Делнох?

— По-късно ще разберем — изрече с усмивка Менахем. — Извинявай, приятелю Рек, че те подложих на изпитание. Беше грешка.

— Моля те, забрави за това — и за онова, което ти казах. Думите бяха изречени в пристъп на гняв.

— Много мило. Преди да дойдеш при нас, говорехме за Дрос. Смятаме, че при сегашното ръководство няма да издържи и седмица. Бойният дух е нисък, а техният предводител Орин не се справя със своето положение и отговорност. Имаме нужда от попътен вятър и не бива да се бавим изобщо.

— Искаш да кажеш, че може би всичко ще е свършило, преди да пристигнем? — попита Рек, а сърцето му подскочи в гърдите.

— Едва ли — каза Винтар. — Но може би краят ще е близо. Кажи ми, Регнак, защо пътуваш за Делнох?

— Никога не можем да изключим възможността да го правя от глупост — отвърна Рек сериозно. — Все пак, може и да не загубим. Нали има поне малък шанс?

— Дръс скоро ще бъде там — каза Винтар. — Много неща ще зависят от това как ще го приемат. Ако всичко е наред и ние успеем да пристигнем преди падането на първата стена, би трябвало да укрепим силите на защитниците и да осигурим отпор за около месец. Не виждам как 10 000 души биха издържали по-дълго.

— Може би Уаундуийвър ще изпрати подкрепления — каза Менахем.

— Възможно е — отвърна Сербитар. — Но е малко вероятно. Неговите маршали вече преброждат империята. На практика цялата армия е събрана в Делнох, а 3 000 души отбраняват Дрос Пурдол и още хиляда — Кортсуейн.

— Абалайн постъпи глупаво през последните години, като съкрати армията и сключи търговски споразумения с Улрик. Това беше безумно. Ако сега не ни атакуваха надирите, то вагрийците щяха да го направят съвсем скоро.

— Баща ми с радост би унизил дренайците. Отдавна си мечтае за това.

— Баща ти? — попита Рек.

— Граф Драда от Дрос Сегрил. Не знаеше ли? — отвърна Сербитар.

— Не. Но Сегрил е само на осемдесет мили западно от Делнох. Нали ще изпрати хора, като знае че си там?

— Не. Ние с баща ми не сме приятели; моята дарба го плаши. Но ако ме убият, той ще подеме вендета срещу Улрик. Това ще рече, че ще прехвърли войските си на страната на Уаундуийвър. Което може би ще помогне на дренайците — но не и на Дрос Делнох.

Менахем хвърли съчки в огъня и приближи тъмните си ръце до пламъка.

— Абалайн направи поне едно добро дело. Този лентрийски Уаундуийвър е добър. Воин от старата школа, твърд, решителен и практичен.

— Понякога, Менахем — каза Винтар с лека усмивка, годините му тежаха след усилената езда — се съмнявам, че ще постигнеш целта си. Воини от старата школа, как не!

Менахем се усмихна широко.

— Мога да се възхищавам на някого за уменията му, макар да оспорвам принципите му — каза той.

— Наистина можеш, момчето ми. Ала нима не долових съвсем лека следа от съчувствие? — попита Винтар.

— Така е, абате. Но е само следа, уверявам ви.

— Надявам се да е така, Менахем. Не бих искал да те изгубя преди Пътуването. Душата ти трябва да е сигурна.

Рек потрепери. Нямаше представа за какво говорят. Като се замисли, нямаше и желание да разбере.

Първата отбранителна линия на Дрос Делнох беше стената Елдибар, която криволичеше като змия в продължение на почти четвърт миля из Делнохския проход. Висока четиринайсет метра, погледната от север, и едва метър и половина от юг — тя беше като гигантска гранитна стъпка, изсечена от сърцето на планината.

Къл Гилад седеше върху назъбения парапет и мрачно се взираше над няколкото дървета към северните равнини. Очите му оглеждаха проблясващия в далечината хоризонт, в търсене на издайническите облаци прах, които щяха да предизвестят нашествието. Нищо не се виждаше. Тъмните му очи се присвиха, когато зърна един орел високо в утринното небе. Гилад се усмихна.

— Лети, огромна златна птицо. Живей! — провикна се. После се изправи и изпъна гръб. Краката му бяха дълги и слаби, а движенията — плавни и грациозни. Новите армейски обувки бяха половин размер по-големи и натъпкани с хартия. Шлемът му, удивително творение от бронз и сребро, се беше смъкнал над едното му око. Ругаейки, той го захвърли на земята. Някой ден щеше да напише боен химн за ефективността на армията, мислеше си. Стомахът му изкъркори и той се огледа за своя приятел Бреган, който беше отишъл да донесе късната им закуска — черен хляб и сирене, несъмнено. Когато заслони очи, успя да забележи тантурестата фигура на Бреган, който се тътреше от столовата, понесъл два подноса и една кана. Гилад се усмихна. Добродушният Бреган. Фермер, съпруг, баща. Справяше се добре с всичко това по своя деликатен, мил, непринуден начин. Но да бъде войник?

— Черен хляб и прясно сирене — каза с усмивка Бреган. — Ядохме го едва три пъти, а вече ми омръзна.

— Още ли пристигат каруци? — попита Гилад.

— Десетки. Все пак се надявам, че те най-добре знаят от какво се нуждае един войник — каза Бреган. — Питам се как я карат Лотис и момчетата.

— По-късно трябва да получим новини. Сибад винаги получава писма.

— Така е. Тук съм само от две седмици, а семейството ми липсва ужасно — каза Бреган. — Постъпих в армията, без да му мисля, Гил. Предполагам, че речта на онзи офицер ме е развълнувала.

Гилад беше чувал това — почти всеки ден през двете седмици, откакто за пръв път им дадоха брони. Знаеше, че мястото на Бреган не е в Делнох; беше достатъчно издръжлив, но в известен смисъл му липсваше смелост. Беше фермер, човек, който обича да отглежда разни неща. Унищожението не му беше присъщо.

— Впрочем — каза внезапно Бреган, а вълнението се четеше по лицето му — никога няма да познаеш кой пристигна току-що!

— Кой?

— Легендарния Дръс. Можеш ли да повярваш?

— Сигурен ли си, Бреган? Мислех, че е мъртъв.

— Не е. Пристигна преди час. Цялата столова се оглася от тази новина. Казват, че е довел пет хиляди стрелци и легион брадвоносци.

— Не разчитай на това, приятелю — каза Гилад. — Тук съм отскоро, но ми се ще да получавах по една медна монета за всяка история, която съм чувал за подкрепления, мирни планове, договори и отпуски.

— Е, дори да не води никого, новината все пак е добра, нали? В смисъл че той е герой?

— Несъмнено. Но, за бога, сигурно е около седемдесетте. Малко е старичък, нали?

— Но все пак е герой — Бреган наблегна на тази дума с блеснали очи. — Цял живот слушам истории за него. Баща му е бил фермер. И никога не е губил, Гил. Никога. А сега ще бъде с нас. С нас! В следващата песен за Легендарния Дръс ще се пее и за нас. О, знам, че няма да споменат имената ни — но нали ние ще си знаем? Ще разказвам на малкия Леган, че съм се бил редом с Легендарния Дръс. Това има голямо значение, нали?

— Разбира се — каза Гилад, като натопи черната си брада в сиренето и огледа хоризонта. Все още нямаше раздвижване. — Шлемът става ли ти? — попита.

— Не, твърде малък е. Защо?

— Пробвай моя.

— Вече го обсъдихме, Гил. Бар Кистрид твърди, че е незаконно да ги разменяме.

— Бар Кистрид да върви по дяволите с неговите глупави правила. Пробвай го.

— Всички имат щамповани номера отвътре.

— И какво от това? Пробвай го, в името на Мисаел.

Бреган се огледа предпазливо, протегна ръка и си сложи шлема на Гилад.

— Е? — попита го той.

— По-добре е. Пак е малко тесен, но е много по-добре.

— Дай ми твоя. — Гилад постави шлема на Бреган на главата си; пасна му почти идеално. — Чудесно! — каза. — Този ще свърши работа.

— Но уставът…

— Няма правило, в което да се казва, че шлемът не трябва да е по мярка — каза Гилад. — Как върви фехтовката?

— Не е зле — отвърна Бреган. — Само когато мечът е в ножницата се чувствам глупаво. Непрекъснато се размахва между краката ми и ме спъва. — Гилад избухна в смях — остър, напевен звук, който отекна високо в планината.

— Ех, Брег, какво правим тук?

— Бием се за родината. Няма нищо смешно, Гил.

— Не се смея на теб — излъга той. — А на цялата тази глупава история. Изправени сме пред най-голямата заплаха в нашата история, а те ми дават твърде голям шлем, а на теб — твърде малък, и ни казват, че не можем да си ги разменим. Това е прекалено. Наистина. Двама фермери на висока стена, които се препъват от мечовете си — той захихика, а после пак се разсмя силно.

— Сигурно няма да забележат, че сме се разменили — каза Бреган.

— Няма. Сега трябва само да намеря мъж с голям гръден кош, който да носи нагръдника ми. — Гилад се приведе напред, а ребрата го заболяха от смях.

— Новината за пристигането на Дръс е добра, нали? — каза Бреган, озадачен от внезапната развеселеност на Гилад.

— Какво? О, да — Гилад дълбоко пое въздух, а после се усмихна на приятеля си. „Да, новината беше добра, щом можеше да въодушеви така човек като Бреган“, помисли си. Истински герой. Не е никакъв герой, глупако Бреган. А просто воин. Ти си героят. Оставил си семейството и фермата, която обичаш, за да дойдеш тук и да намериш смъртта си, вместо да ги защитаваш. И кой ще пее за теб или за мен? Ако изобщо си спомнят за Дрос Делнох през идните години, ще бъде, защото един белокос старец е умрял тук. Вече чуваше как псалмописците и авторите на саги припяват своите стихове. А учителите разказват на малките деца — децата на Надир и Дренай — историята за Дръс: „И в края на своя дълъг и славен живот Легендарния Дръс най-сетне дошъл в Дрос Делнох, където се бил храбро и бил убит.“

— В столовата говорят — каза Бреган, — че след месец този хляб гъмжи от червеи.

— Нима вярваш на всичко, което ти кажат? — сопна се Гилад, внезапно ядосан. — Ако бях сигурен, че след месец ще съм жив, с радост бих ял червив хляб.

— А аз — не — каза Бреган. — Казват, че е отровен.

Гилад сдържа гнева си.

— Знаеш ли — изрече умислено Бреган, — не знам защо толкова много хора си мислят, че сме обречени. Виж колко е висока тази стена. А те са шест. И накрая е самата крепост. Не мислиш ли?

— Да.

— Какво има, Гил? Държиш се много странно. В един миг се смееш, а в следващия си сърдит. Не приличаш на себе си, винаги си бил толкова… хладнокръвен, така да се каже.

— Не ми обръщай внимание, Брег. Просто съм уплашен.

— Аз също. Питам се дали Сибад е получил писмо. Знам, че не е същото, както да ги видя. Но се окуражавам, когато чуя, че са добре. Обзалагам се, че Леган не спи добре, когато не съм до него.

— Не мисли за това — каза Гилад, доловил емоционалната промяна у приятеля си, осъзнавайки, че е на път да заплаче. Какъв нежен мъж. Не слаб. Изобщо не беше слаб, а нежен, деликатен и любящ. Не като него. Той не беше дошъл в Делнох да защитава дренайците и семейството си — беше дошъл от скука. Животът на фермер му беше дотегнал, чувствата към жена му бяха охладнели и не го беше грижа за земята. Ставаше по изгрев-слънце, за да се погрижи за животните и да подготви нивите, като ореше и садеше до късния следобед. След това поправяше огради, кожени ремъци на панти или течащи кофи до късно вечерта. После се пъхаше в леглото с тръстиков дюшек, до дебелата си, заядлива жена, чиито оплаквания отекваха дълго след като сънят го беше унесъл в твърде краткото пътуване до новия изгрев.

Мислеше си, че не може да бъде по-зле, ала грешеше. Припомни си думите на Бреган за силата на Дрос Делнох. Мислено си представи стотици хиляди варварски воини, тълпящи се като мравки над редките редици на бранителите. „Странно е — помисли си — как различните хора възприемат едно и също събитие. Бреган не може да си представи, че ще превземат Делнох. Аз не мога да си представя, че няма да успеят. В крайна сметка — помисли си с усмивка — предпочитам да съм на мястото на Бреган.“

— Обзалагам се, че в Дрос Пурдол е по-студено — каза Бреган. — Заради морския въздух и всичко останало. А в този проход като че и пролетното слънце пари.

— Той спира източния вятър — отвърна Гилад, — а сивият мрамор отразява топлината върху нас. Но предполагам, че през зимата е приятно.

— Е, аз няма да съм тук, за да видя — каза Бреган. — Записах се само за лятото и се надявам да се върна навреме за прибирането на реколтата. Така казах на Лотис.

Гилад се засмя и напрежението го напусна.

— Пет пари не давам за Дръс — каза. — Радвам се, че ти си до мен, Брег, наистина.

Кафявите очи на Бреган огледаха лицето на Гилад за следи от сарказъм. После той се усмихна доволно.

— Благодаря ти за тези думи. В селото никога не сме общували много и винаги съм си мислел, че ме смяташ за глупак.

— Грешал съм. Хайде, да си стиснем ръцете. Ще останем един до друг, ти и аз, ще пропъдим надирите и ще се върнем у дома за вечеря с небивали истории.

Бреган стисна ръката му с широка усмивка, а после внезапно каза:

— Не така. Трябва да се здрависаме по войнишки, китка до китка.

Двамата мъже се засмяха.

— Забрави за авторите на саги — каза Гилад. — Ние ще си измислим своя песен. Бреган с широкия меч и Гилад, демонът от Дрос Делнох. Как ти звучи?

— Мисля, че трябва да си измислиш друго име. Моят Леган винаги се е страхувал от демони.

Гръмкият смях на Гилад достигна до орела високо над прохода. Той се наклони рязко и отлетя на юг.

Дръс нетърпеливо крачеше из огромната зала на централната кула, поглеждайки разсеяно мраморните статуи на герои от миналото, разположени край високите стени. Никой не му беше задавал въпроси, когато влезе в Дрос, и навсякъде войниците седяха на пролетното слънце. Някои проиграваха на зарове оскъдните си надници, а други спяха на сянка. Хората от града се занимаваха с обичайните си дела, а крепостта беше придобила някакъв мрачен, апатичен вид. В очите на възрастния мъж проблесна хладен гняв. Офицерите си бъбреха с редниците и сержантите и това се оказа почти непоносимо за стария воин. Ядосан до краен предел, той отиде в кулата и повика един млад офицер с червена пелерина, който стоеше в сянката на решетъчната врата.

— Хей, ти! Къде мога да намеря графа?

— Откъде да знам? — отвърна мъжът и отмина облечения в черно брадвоносец. Една силна ръка сграбчи червената пелерина и я дръпна презрително. Офицерът забави ход, изгуби равновесие и се блъсна в стареца, който го сграбчи за пояса и го вдигна във въздуха. Бронята му издрънча, когато гърбът му се удари в портата.

— Може би не ме чу, негоднико! — просъска Дръс. Младежът преглътна с усилие.

— Мисля, че е в голямата зала — каза и побърза да добави: — Сър! — Офицерите никога не бяха участвали в битка, нито се бяха сблъсквали с насилие, ала той инстинктивно разпозна заплахата, съдържаща се в леденостудените очи. „Той е луд“, помисли си, докато старецът бавно го пускаше на земята.

— Заведи ме при него и ме представи. Казвам се Дръс. Ще го запомниш ли?

Младежът кимна толкова енергично, че шлемът му с гребен от конски косми се смъкна над очите му.

Минути по-късно Дръс крачеше в голямата зала, като едва успяваше да сдържи гнева си. Така ли падаха империите?

— Дръс, стари приятелю, колко се радвам да те видя! — Ако състоянието на крепостта беше изненадало Дръс, то видът на граф Делнар, Върховния владетел на Севера, го изуми двойно повече. Подкрепян от младия офицер, мъжът не приличаше и на сянката, която хвърляше в Скелнския проход едва преди петнайсет години. Кожата му, жълта и съсухрена, беше опъната като пергамент над подобното му на череп лице, а очите му светеха ярко, почти трескаво, в тъмните орбити. Младият офицер го доведе при стария воин и графът протегна кокалестата си ръка. „Богове от Мисаел“, помисли си Дръс. „Та той е пет години по-млад от мен!“

— Не ви намирам в добро здраве, милорд — каза Дръс.

— Виждам, че все още говориш прямо! Да, така е. Аз умирам, Дръс — той докосна ръката на младия войник. — Настани ме в онзи стол, на слънце, Мендар — младежът постави стола на мястото му. Щом седна, графът му благодари с усмивка и го изпрати да донесе вино. — Уплашил си момчето, Дръс. Трепереше по-силно от мен — а аз имам основание. — Той замълча и започна да диша дълбоко, на пресекулки. Ръцете му трепереха. Дръс се приведе и постави огромната си ръка върху крехкото му рамо, мечтаейки си да може да влее от силата си на мъжа. — Няма да доживея до другата седмица. Ала вчера Винтар ми се яви насън. Той пътува с Трийсетте и моята Вире. Ще бъдат тук до края на месеца.

— Както и надирите — отвърна Дръс и придърпа един стол с висока облегалка, за да се настани срещу умиращия граф.

— Така е. Междувременно бих искал ти да поемеш Дрос. Да подготвиш хората. Дезертьорите са много, а бойният дух е нисък. Трябва да… поемеш управлението — графът отново замълча, за да си поеме въздух.

— Не мога да го направя — дори заради теб. Не съм пълководец, Делнар. Човек трябва да познава способностите си. Аз съм воин — понякога побеждавам, но никога не съм бил ган. Не разбирам почти нищо от чиновническата работа, свързана с управлението на този град. Не, не мога да го направя. Но ще остана и ще се бия — това трябва да е достатъчно.

Трескавите очи на графа се втренчиха в леденосините орбити на война.

— Познавам възможностите ти, Дръс, и разбирам опасенията ти. Но няма никой друг. Когато Трийсетте пристигнат, ще се заемат с планирането и организацията. Дотогава ще имаме нужда от твоите способности на воин. Не да се биеш, макар че бог е свидетел колко си добър в това, а да обучаваш: да предадеш дългогодишния си опит. Представи си, че хората тук са като ръждясало оръжие, което се нуждае от твърдата ръка на воин. То трябва да се наточи, излъска, да се подготви за бой. Иначе от него няма никаква полза.

— Може би ще се наложи да убия ган Орин — каза Дръс.

— Не! Трябва да разбереш, че той не е лош и дори не е своенравен. Не плува в свои води и полага много усилия. Не мисля, че му липсва смелост. Като го видиш, сам ще прецениш.

От устата на стареца се изтръгна мъчителна кашлица, а тялото му се разтресе силно. На устните му се появи кървава пяна, когато Дръс се втурна към него. Графът поднесе треперещата си ръка към ръкава си и кърпата, която държеше там. Дръс я измъкна и избърса устата на графа, наведе го напред и леко го потупа по гърба. Най-сетне пристъпът отмина.

— Не е справедливо хора като теб да умират по този начин — каза Дръс, ненавиждайки чувството за безпомощност, което го беше обзело.

— Никой… не може да избира… начина, по който да умре. Не, не е вярно… Защото ти си тук, стари боецо. Виждам, че поне ти си направил мъдър избор.

Дръс се засмя силно и от сърце. Младият офицер Мендар се върна с една гарафа вино и две кристални чаши. Наля на графа, който извади малка бутилка от джоба на пурпурната си туника; махна тапата и наля няколко капки тъмна течност във виното си. Докато пиеше, на лицето му се появи някакво подобие на цвят.

— Черно семе — каза. — Помага ми.

— Към него се привиква — каза Дръс, но графът се подсмихна.

— Кажи ми, Дръс — попита, — защо се засмя, когато казах, че си избрал как да умреш?

— Защото още не съм готов да се предам на старата вещица. Тя ме иска, но ще ѝ бъде дяволски трудно.

— Винаги си възприемал смъртта като свой личен враг. Мислиш ли, че съществува?

— Кой знае? Ще ми се да мисля, че е така. Ще ми се да мисля, че всичко това е игра. Целият живот е изпитание за нея и мен.

— Но дали е така?

— Не. Но това ми дава предимство. До две седмици към нас ще се присъединят шестстотин стрелци.

— Това е чудесна новина. Как, за бога, успя да го постигнеш? Уаундуийвър писа, че не може да ни даде нито един човек.

— Те са разбойници и аз им обещах да ги помилват — и по пет златни рака на човек.

— Това не ми харесва, Дръс. Те са наемници и не може да им се вярва.

— Помоли ме да поема управлението — каза Дръс. — Така че ми се довери; няма да те разочаровам. Нареди да подготвят документите по амнистирането и пиши до хазната в Дренан — той се обърна към младия офицер, който търпеливо стоеше до прозореца. — Мендар!

— Да, сър?

— Върви и кажи… попитай ган Орин дали ще се срещне с мен след час. Двамата с моя приятел имаме да обсъдим много неща, но му кажи, че ще му бъда благодарен, ако се срещнем. Ясно?

— Да, сър.

— Тогава се заеми. — Офицерът отдаде чест и излезе. — А сега, преди да си се уморил, приятелю, да се заловим за работа. С колко бойци разполагаш?

— Малко повече от девет хиляди. Но от тях шест хиляди са новобранци и само хиляда — Легионът — са воини, калени в битки.

— А лекари?

— Десет, предвождани от Калвар Син. Помниш ли го?

— Да. Поне това е в наша полза.

През останалото време Дръс разпитва графа и когато измина един час, той беше видимо изтощен. Отново започна да кашля кръв, стиснал очи пред болката, която го разяждаше. Дръс го повдигна от стола.

— Къде е стаята ти? — попита го, но графът беше в безсъзнание.

Дръс излезе от залата, понесъл отпуснатото тяло на Владетеля на Севера. Повика един минаващ войник, който го упъти, и нареди да повикат Калвар Син. Дръс седеше в долния край на леглото на графа, докато възрастният лекар се грижеше за умиращия мъж. Калвар Син се бе променил малко; обръснатата му глава все още блестеше като излъскан мрамор, а черната превръзка на окото му изглеждаше още по-опърпана, отколкото Дръс я помнеше.

— Как е той? — попита Дръс.

— Според теб как е, стари глупако? — отвърна лекарят. — Той умира. Няма да издържи и два дни.

— Виждам, че си запазил доброто си настроение, докторе — каза с усмивка Дръс.

— А нима има причина да съм в добро настроение? — попита лекарят. — Мой стар приятел умира, а хиляди млади мъже ще го последват през следващите няколко седмици.

— Може би. Все пак се радвам да те видя — каза Дръс и се изправи.

— Е, аз пък не се радвам да те видя — отвърна Калвар Син с блеснали очи, а на устните му се появи слаба усмивка. — Там, където се появиш, се събират гарвани. Все едно, как така изглеждаш в такова цветущо здраве?

— Ти си лекарят — ти кажи.

— Защото не си човек! Бил си издялан от камък в някоя зимна нощ, а някой демон ти е вдъхнал живот. А сега се махай! Имам работа.

— Къде мога да намеря ган Орин?

— В главната казарма. Върви!

Дръс се усмихна и излезе от стаята.

Дън Мендар дълбоко пое въздух.

— Не го ли харесвате, сър?

— Него ли? Разбира се, че го харесвам! — сопна се лекарят. — Той е ловък убиец на хора, момче. Спестява ми работа. А сега и ти се махай.

Докато Дръс вървеше по парадния плац пред сградата на главната казарма, долови погледите на войниците и приглушения шепот, докато минаваше. Вътрешно се усмихна. Беше се започнало! Отсега нататък нямаше да има и миг покой.

Не можеше да разкрие на тези хора дори частица от човека Дръс. Той беше легенда. Непобедимият владетел на брадвата. Несломимия Дръс.

Пренебрегваше поздравите, докато стигна до главния вход, където двама стражи рязко застанаха мирно.

— Къде мога да намеря ган Орин? — попита първия от тях.

— Третата врата на петия коридор вдясно — отвърна войникът, застанал с изправен гръб и вперил очи напред.

Дръс влезе вътре, намери стаята и почука на вратата.

— Влез! — каза един глас отвътре и Дръс влезе. Бюрото беше безупречно подредено, а кабинетът — спартански обзаведен, но спретнат. Мъжът зад бюрото беше пълничък, с кротки тъмни очи като на кошута. Изглеждаше нелепо със златните еполети на дренайски ган.

— Вие ли сте ган Орин? — попита Дръс.

— Да. Вие сигурно сте Дръс. Елате, драги, и седнете. Видяхте ли се с графа? Да, разбира се, че сте се видели. Разбира се. Предполагам, че ви е казал за нашите проблеми тук. Не е лесно. Никак не е лесно. Яли ли сте? — мъжът се потеше и се притесняваше и на Дръс му дожаля за него. В живота си беше служил при безброй командири. Много от тях бяха добри, но не по-малко бяха некомпетентни, глупави, суетни или малодушни. Още не знаеше към коя категория да причисли Орин, но му съчувстваше за проблемите.

На една полица до прозореца имаше дървен поднос с черен хляб и сирене.

— Бих хапнал малко от това, с ваше позволение? — каза Дръс.

— Но, разбира се — Орин му подаде подноса. — Как е графът? Лоша работа. Такъв достоен човек. Вие сте негов приятел, нали? В Скелн сте воювали заедно. Невероятна история. Вдъхновяваща.

Дръс се хранеше бавно, наслаждавайки се на зърнестия хляб. И сиренето беше хубаво, узряло и ароматно. Дръс се отказа от първоначалния си план да нападне Орин, като наблегне на леността, в която е изпаднал Дрос, апатията и слабата организация. Човек трябва да познава способностите си, помисли си. Ако ги превиши, природата може да бъде много жестока. Орин изобщо не е трябвало да приема званието „ган“, но в мирно време лесно са го подвели. Сега се открояваше като дървен кон по време на щурм.

— Сигурно сте изтощен — каза накрая Дръс.

— Моля?

— Изтощен. Работата тук е достатъчно, за да смаже някой по-слаб мъж. Снабдяване с припаси, обучение, патрули, стратегии, планиране. Вероятно сте на предела на силите си.

— Да, уморително е — каза Орин и избърса потта от челото си с видимо облекчение. — Малцина разбират проблемите на командването. Истински кошмар. Да ви предложа нещо за пиене?

— Не, благодаря. Ще ви бъде ли от полза, ако поема част от бремето ви?

— По какъв начин? Нали не ме молите да се оттегля?

— Велики Мисаел, не — каза прочувствено Дръс. — На ваше място ще съм безпомощен. Не, нямах предвид нищо подобно. Но времето е малко и никой не би могъл да очаква да понесете сам това бреме. Бих ви предложил да ми прехвърлите обучението и цялата отговорност за подготовката на защитата. Трябва да препречим онези тунели зад портите и да определим работни групи, които да срутят сградите от Четвърта до Шеста стена.

— Да препречим тунелите? Да срутим сградите? Не ви разбирам, Дръс — каза Орин. — Всички те са частна собственост. Ще настане смут.

— Именно! — отвърна вежливо Дръс. — Ето защо трябва да назначите външен човек, който да поеме отговорността. Онези тунели зад портите са били построени, за да може малкият ариергард да задържи вражеските сили достатъчно дълго, за да даде възможност на защитниците да се придвижат до следващата стена. Предлагам да разрушим сградите между Четвърта и Шеста стена и да използваме отломките, за да препречим тунелите. Улрик ще използва много хора, за да превземе портите. И това няма да доведе до нищо.

— Но защо да разрушаваме сградите? — попита Орин. — Можем да донесем отломки от юг.

— Нямаме смъртоносно място — отвърна старият воин. — Трябва да възстановим първоначалния план на Дрос. Когато хората на Улрик преминат през първата стена, искам всички стрелци в Дрос да сипят стрели върху тях. Всеки сантиметър открито пространство ще бъде осеян с мъртви надири. На всеки наш войник се падат петстотин техни и трябва да изравним силите по някакъв начин.

Орин прехапа устни и потри брада, а умът му работеше бясно. Погледна белобрадия воин, седнал спокойно насреща му. Когато чу, че Дръс е пристигнал, се беше подготвил, че със сигурност ще го заменят и позорно ще го изпратят в Дренан. А сега му предлагаха нов живот. Трябваше да се сети да разруши сградите и да препречи тунелите; знаеше го така, както знаеше, че не става за ган. Беше му трудно да го приеме.

През последните пет години, откакто го повишиха, избягваше да се самоанализира. Но едва преди дни беше изпратил Хогън и 200 от уланите на легиона извън страната. В началото поддържаше убеждението, че това е разумно военно решение. Ала докато дните минаваха и нямаше никакви новини, започна да се измъчва заради своите заповеди. Те нямаха почти нищо общо със стратегията, а бяха изцяло продиктувани от завистта. Беше осъзнал с болезнен ужас, че Хогън е най-добрият воин в Дрос. Когато той се върна и каза на Орин, че решението му се е оказало мъдро, това никак не го поощри, а най-сетне му разкри истината за собствената му некомпетентност. Беше мислил да подаде оставка, но не можеше да понесе този позор. Дори обмисляше да се самоубие, но не можеше да понесе мисълта за унижението, което щеше да понесе чичо му Абалайн. Оставаше му само да загине на първата стена. И беше готов да го направи. Страхуваше се, че Дръс ще му отнеме дори това.

— Бях глупав, Дръс — каза накрая.

— Стига с тези приказки! — сопна се възрастният мъж. — Чуйте ме. Вие сте ган. От този ден нататък никой няма да злослови за вас. Задръжте страховете за себе си и ми повярвайте. Всеки греши. Всеки се проваля в нещо. Дрос ще удържи и проклет да съм, ако позволя да падне. Ако бях разбрал, че сте страхливец, Орин, щях да ви завържа за някой кон и да ви натиря. Никога не сте били под обсада и не сте предвождали армия в битка. Е, сега ще направите и двете и ще се справите добре, защото аз ще бъда до вас.

— Избавете се от съмненията си. Погребете миналото. Грешките от миналото са като дим на вятъра. Важен е утрешният ден, и при това всеки ден, докато Уаундуийвър дойде тук с подкрепления. Не се заблуждавайте, Орин. Когато оцелеем и започнат да пеят песни за нас, вие ще сте достоен да присъствате в тях и никой няма да се присмива. Никой. Повярвайте ми!

— Вече говорих достатъчно. Поставете печата си върху пергамента, за да поема задълженията си от днес.

— Искате ли да ви придружавам днес?

— По-добре не — каза Дръс. — Трябва да счупя няколко глави.

Няколко минути по-късно, Дръс вървеше към офицерската столова, обграден от двама стражи от легиона, високи и дисциплинирани мъже. Очите на стареца проблясваха гневно и стражите се спогледаха, докато маршируваха. От столовата долиташе шумът от песен, и те бяха готови да се насладят на гледката на Легендарния Дръс в действие.

Той отвори вратата и влезе в разточително обзаведеното помещение. До стената в дъното беше издигнат импровизиран бар, който се простираше до центъра на стаята. Дръс си проправи път сред гуляйджиите, пренебрегвайки техните оплаквания, а после постави ръка под дъската на бара и го запрати във въздуха, разпилявайки шишета, чаши и храна, които се посипаха върху офицерите. Настъпи изумено мълчание, последвано от гневен изблик на клетви и ругатни. Един млад офицер се промъкна и застана пред множеството; тъмнокос, намусен и надменен, той се изправи срещу белобрадия воин.

— За кого, по дяволите, се мислиш, старче? — каза.

Дръс не му обърна внимание, а огледа трийсетината мъже в стаята. Една ръка сграбчи палтото му.

— Попитах, за кого… — Дръс удари мъжа с опакото на ръката си и го запрати през стаята. Той се удари в стената и се свлече на пода, полузашеметен.

— Аз съм Дръс. Понякога ме наричат Владетеля на брадвата. Във Вентрия ми казваха Посланика Дръс. Във Вагрия съм просто Брадвоносеца. За надирите съм Побратим на смъртта. В Лентрия съм Сребърния убиец.

— А кои сте вие? Вие, презряна мърша! Кои, по дяволите, сте вие? — Старецът измъкна Снага от ножницата. — Днес съм решил да ви дам урок. Решил съм да изрежа излишъка от тази обречена крепост. Къде е дън Пинар?

Младият мъж излезе напред от дъното на тълпата, на лицето му имаше лека усмивка, а тъмните му очи гледаха спокойно.

— Тук съм, Дръс.

— Ган Орин ме назначи да се заема с обучението и подготовката на отбраната. След един час искам да се срещна с всички офицери на тренировъчната площадка. Пинар, ти ще ги организираш. Останалите, почистете тук и се подгответе. Ваканцията свърши. Всеки, който се провини пред мен, ще проклина деня, в който се е родил.

След като даде знак на Пинар да го последва, той излезе навън.

— Намери Хогън — каза му — и незабавно го доведи при мен в главната зала на кулата.

— Слушам, сър! И, сър…

— Казвай, момче.

— Добре дошли в Дрос Делнох.

Новината се разпространи мълниеносно из града като лятна буря — от хановете и магазините, чак до сергиите на пазара. Дръс беше дошъл! Жените предадоха тази вест на мъжете си, децата припяваха името му по улиците. Историите за неговите подвизи се преразказваха и се обогатяваха с всяка изминала минута. Пред казармата се събра огромна тълпа, която наблюдаваше как офицерите се суетят на парадния плац. Мъжете повдигаха децата високо на раменете си, за да могат да зърнат най-великия дренайски герой на всички времена.

Когато се появи, тълпата нададе силен рев, а възрастният мъж се спря и помаха.

Хората не можеха да чуят какво казва на офицерите, ала мъжете потеглиха целенасочено, когато ги разпусна. После им помаха за последно и се върна в централната кула.

Озовал се отново в главната зала, Дръс си свали палтото и се отпусна в един стол с висока облегалка. Коляното му пулсираше, а гърбът го болеше непоносимо. А Хогън още не се бе появил.

Той нареди на един прислужник да му приготви нещо за ядене и го попита за графа. Прислужникът отговори, че той спи спокойно. После се върна с огромен, леко опечен стек, който Дръс погълна с бутилка превъзходно червено лентрийско вино. Войнът избърса блажната си брада и потърка коляното си. След срещата с Хогън щеше да вземе гореща вана, за да се подготви за утре. Знаеше, че първият ден ще го натовари максимално, и не биваше да се проваля.

— Ган Хогън, сър — обяви прислужникът. — И дън Еликас.

Двамата мъже, които влязоха, развеселиха Дръс. Първият — това трябва да беше Хогън — беше широкоплещест и висок, светлоок и с квадратна челюст.

А Еликас, макар и по-слаб и по-нисък, имаше вид на орел. И двамата мъже носеха сребристочерните униформи на легиона, без отличителни знаци. Това беше отдавнашен обичай, датиращ от времето, когато Бронзовия граф беше сформирал легиона заради войните с Вагрия.

— Седнете, господа — каза Дръс.

Хогън придърпа един стол и го завъртя, за да се подпре на облегалката. Еликас се настани на ръба на масата и скръсти ръце на гърдите си.

Еликас внимателно наблюдаваше двамата мъже. Не знаеше какво да очаква от Дръс, но беше помолил Хогън да му позволи да присъства на срещата. Той боготвореше Хогън, но суровият старец, който седеше пред него, отдавна му беше идол.

— Добре дошли в Дрос Делнох, Дръс — каза Хогън. — Вече повдигнахте бойния дух. Хората не говорят за нищо друго. Съжалявам, че по-рано съм ви пропуснал, но бях при първата стена и ръководех турнира по стрелба с лък.

— Доколкото разбрах, вече сте се срещнали с надирите? — каза Дръс.

— Да. Ще бъдат тук след по-малко от месец.

— Ще бъдем готови. Но ще трябва да поработим усилено. Хората са зле обучени — ако изобщо са обучавани. Това трябва да се промени. Разполагаме само с десет лекари, нямаме санитари, нито носачи за ранените, и само една болница при Първата стена, която не ни устройва. Какво ще кажете за това?

— Оценката ви е точна. Мога само да добавя, че с изключение на моите хора, има само дузина стойностни офицери.

— Още не съм определил кой колко струва. Но на този етап нека бъдем позитивни. Трябва ми човек с математически умения, който да се заеме с хранителните запаси и да изготви разпределението на порциона. Ще се наложи да промени изчисленията си, за да покрие загубите. Освен това трябва да отговаря за административните връзки с ган Орин. — Дръс видя как двамата мъже се спогледаха, но не каза нищо.

— Дън Пинар е най-подходящ — каза Хогън. — В момента на практика той управлява Дрос.

Очите на Дръс бяха студени, когато се приведе към младия генерал.

— Не бива да правиш повече такива забележки, Хогън. Те не подхождат на професионален войник. От днес започваме на чисто. Миналото остава зад гърба ни. Аз ще преценявам сам и ще очаквам офицерите ми да не правят иронични забележки един за друг.

— Мислех, че ще поискате да чуете истината — намеси се Еликас, преди Хогън да успее да отговори.

— Истината е странно нещо, момче. За всеки човек е различна. А сега замълчи. Разбери ме, Хогън, аз те ценя. Имаш добра репутация. Но отсега нататък, никой няма да злослови срещу първия ган. Това се отразява зле на бойния дух, а щом е лошо за нас, значи е добро за надирите. Имаме достатъчно проблеми — Дръс разгъна един дълъг пергамент и го поднесе към Еликас, заедно с паче перо и мастило. — Свърши нещо полезно, момче, и води записки. Най-напред запиши Пинар, той е нашият интендант. А сега, ще ни трябват петдесет санитари и двеста носачи за ранените. Първите могат да бъдат избрани сред доброволци от Калвар Син, но някой ще трябва да обучи носачите. Искам да могат да тичат по цял ден. Мисаел е свидетел, че ще им се наложи, когато бойните действия са в разгара си. Това трябва да бъдат мъже със здрави сърца. Не е лесно да бягаш из бойното поле с леко въоръжение, защото те няма да могат да носят и мечове, и носилки.

— И според вас кой трябва да ги подбере и обучи?

Хогън се обърна към Еликас, който сви рамене.

— Сигурно можете да предложите някого — каза Дръс.

— Не познавам толкова добре хората в Дрос Делнох, сър — каза Хогън, — а никой от легиона няма да е подходящ.

— Защо?

— Те са воини. Ще ни трябват на стената.

— Кой е най-добрият ти войник?

— Бар Британ. Но той е страховит воин, сър.

— Точно затова е подходящ. Чуйте ме добре: носачите ще бъдат въоръжени само с кинжали и животът им ще бъде не по-малко застрашен от този на хората, сражаващи се на стените. Но това не е славна мисия, затова трябва да се изтъкне нейната важност. Когато обявиш, че най-добрият ти войник ще обучава носачите и ще работи редом с тях по време на битката, това ще ги накара да разберат. Бар Британ ще трябва да разполага с петдесет души по свой избор, които да бъдат подвижна войска, отбраняваща носачите с всички сили.

— Прекланям се пред логиката ви, Дръс — каза Хогън.

— Не се прекланяй пред нищо, синко. И аз греша, като всеки човек. Ако мислиш, че греша, бъди така добър да ми го кажеш, по дяволите.

— Не се безпокойте за това, Брадвоносецо! — изрече отривисто Хогън.

— Хубаво! А сега, за обучението. Искам хората да се обучават в групи по петдесет. Всяка група трябва да има име — изберете ги от легендите, имена на герои, бойни полета, без значение, стига имената да будят възторг.

— Във всяка група ще има по един офицер и петима войници, като всеки ще командва по десет души. Тези помощник-водачи ще бъдат избрани след първите три дни обучение. Дотогава трябва да сме разбрали на какво са способни. Ясно ли е?

— Защо да ги кръщаваме? — попита Хогън. — Няма ли да е по-лесно, ако всяка група има номер? За бога, трябва да намерим 180 имена!

— Войната не е само тактика и обучение, Хогън. Искам на тези стени да има горди мъже. Мъже, които познават другарите си и могат да се отъждествят с тях. „Група Карнак“ ще представлява Карнак Едноокия, докато „Шеста група“ просто ще бъде обозначена.

— През следващите няколко седмици ще противопоставяме отделните групи в тяхната работа, игри и мними атаки. Ще ги обединим в отряди — горди отряди. Ще им се присмиваме и ще ги ласкаем, дори ще им се подиграваме. И постепенно, когато ни намразят повече от надирите, ще започнем да ги хвалим. За възможно най-кратко време трябва да ги накараме да започнат да се възприемат като елитна част. Това е половината от битката. Това ще бъдат отчаяни, кървави дни; дни на смърт. Искам мъже на тези стени; силни мъже, способни мъже — но преди всичко, горди.

— Утре ще избереш офицерите и ще разпределиш групите. Искам да бягат, докато изпопадат, а после да продължат. Искам да упражняват фехтуване и катерене по стени. Искам събарянето на къщите да се извършва денонощно. След десет дни ще пристъпим към работа с отрядите. Искам носачите да бягат, натоварени с камъни, докато ръцете им започнат да парят, а мускулите им — да се разкъсват.

— Искам всяка постройка от Четвърта до Шеста стена да бъде срината до земята, а тунелите да се препречат.

— Искам хиляда души да участват едновременно в разрушителните работи на тричасови смени. Това ще изпъне гърбовете им и ще заздрави ръцете, с които държат мечовете. Някакви въпроси?

Хогън каза:

— Не. Всичко, което желаете, ще бъде направено. Но искам да знам едно: вярвате ли, че Дрос може да удържи до есента?

— Разбира се, момчето ми — излъга с лекота Дръс. — Защо иначе ще си правя труда? Въпросът е дали ти вярваш?

— О, да — излъга невъзмутимо Хогън. — Без съмнение.

Двамата мъже се усмихнаха.

— Да изпием по чаша червено лентрийско вино — предложи Дръс. — От това планиране ожаднях!

На един дървен таван, чийто прозорец тънеше в сянката на голямата кула, някакъв мъж чакаше и барабанеше с пръсти по широката маса. Зад него, в плетен кафез имаше гълъби с настръхнала перушина. Мъжът беше нервен. Напрегнат.

Шумът от стъпки по стълбите го накара да посегне към един тънък кинжал. Той изруга и избърса потната си длан във вълнените си панталони.

Влезе още един мъж, затвори вратата и седна срещу първия.

Новодошлият каза:

— Е? Какви са нарежданията?

— Да чакаме. Но това може да се промени, когато се разчуе, че Дръс е пристигнал.

— Един човек не променя нищо — каза новодошлият. — Вероятно не. Ще видим. Племената ще бъдат тук след пет седмици.

— Пет? Мислех…

— Знам — отвърна първият мъж. — Но първородният син на Улрик е мъртъв. Някакъв кон е паднал върху него. Погребалните обреди ще продължат пет дни; а това е лоша поличба за Улрик.

— Никакви лоши поличби не могат да попречат на надирската орда да превземе тази разнебитена крепост.

— Какви са плановете на Дръс?

— Възнамерява да препречи тунелите. Засега знам само това.

— Ела отново след три дни — каза първият мъж. После взе малък лист хартия и започна да пише с дребни букви върху него. Поръси мастилото с пясък, издуха го, а след това препрочете написаното:

— Може би трябва да убием Дръс — каза новодошлият и се изправи.

— Ако ни наредят — отвърна първият. — Не и преди това.

— Значи ще се видим след три дни.

Той оправи шлема си на вратата и отметна назад пелерината над емблемата на рамото си. Беше дренайски дън.

Къл Гилад лежеше отпуснато върху ниската трева край стената на кухнята в Елдибар, а въздухът се изтръгваше от дробовете му с конвулсивни спазми. Тъмната му коса висеше в сплъстени кичури, от които по раменете му капеше пот. Обърна се настрани и изстена от усилието. Сякаш всеки мускул по тялото му крещеше от болка. Той и Бреган, заедно с още четиридесет и осем души от групата „Карнак“, се бяха надбягвали три пъти с пет други групи от Първа до Втора стена, катереха се по възлестите въжета, за да се придвижат до Четвърта стена… Една безкрайна, безсмислена агония от усилия.

Само гневът му даваше сили да продължи, особено след първата стена. Белобрадият стар негодник беше видял как изпревари 600 души до Втората стена, докато възпалените му крака и уморени ръце бъхтеха в пълно бойно снаряжение. Победител! И какво каза той? „Залитащ старец, следван от залитащи баби. Е, недей да лежиш там, момче. Продължавай към Трета стена!“

После се беше изсмял. Именно този смях го вбеси.

В този момент Гилад можеше да го убие — бавно. В продължение на пет безкрайни, мъчителни дни войниците от Дрос Делнох бягаха, катереха се, биеха се, събаряха сгради въпреки истеричните ругатни на прогонените собственици и караха безброй колички, пълни с отломки, към тунелите на Първа и Втора стена. След денонощния труд бяха уморени до смърт. А онзи тлъст старец продължаваше да ги пришпорва.

След турнирите по стрелба, състезанията по хвърляне на копие, фехтовката, боя с кинжали и борбата, съпътстващи тежката работа, малцина от къловете си правеха труда да посещават хановете около централната кула.

Ала не и проклетите легионери. Те преминаваха през обучението с ледени усмивки и подмятаха презрителни шеги на фермерите, които се стараеха да не изостават от тях. „Защо не се опитат да работят осемнайсет часа на полето — мислеше си Гилад. — Негодници!“

Той се изправи, сумтейки от болка, и опря гръб в стената, гледайки как останалите тренират. Оставаха му десет минути до следващата смяна, която трябваше да напълни количките с отломки. Носачите бъхтеха из откритото пространство, носейки камъни, два пъти по-тежки от ранен човек. Мнозина бяха с превързани ръце. Чернобрадият бар Британ вървеше до тях и ги подканваше с викове.

Бреган залитна към него и падна в тревата. Лицето му беше яркочервено. Той безмълвно подаде на Гилад половин портокал — беше сладък и свеж.

— Благодаря, Брег.

Гилад огледа останалите осем мъже в своята група. Повечето лежаха мълчаливо, макар че Мидрас беше започнал да повръща. Този идиот имаше приятелка в града и беше отишъл да я види предишната нощ, промъквайки се в казармата, за да дремне един час преди разсъмване.

Сега си плащаше за това. Бреган го понасяше добре: беше малко по-бърз, малко по-силен. И изобщо не се оплакваше, което беше цяло чудо.

— Време е, Гил — каза той. Гилад погледна към тунела, където работата забавяше ход. Другите членове на група „Карнак“ се придвижваха към полуразрушените домове.

— Хайде, момчета — каза Гилад. — Да ставаме. Започнете да дишате дълбоко. — Тази заповед беше последвана от стонове и мъжете почти не помръднаха. — Хайде де. Група „Кестриан“ вече тръгват. Негодници! — Гилад с мъка се изправи, като издърпа и Бреган. После отиде при всеки един от мъжете. Те бавно станаха и започнаха да вървят към тунела.

— Мисля, че умирам — каза Мидрас.

— Ще умреш, ако днес ни провалиш — промърмори Гилад. — Ако онази стара свиня още веднъж ни се присмее…

— Чумата да го тръшне — каза Мидрас. — Нали не си го видял да се поти от работа?

Привечер уморените мъже се разотидоха от тунелите към спокойната и сравнително неприкосновена казарма. Хвърлиха се върху тесните легла и започнаха да разкопчават нагръдниците и наколенниците.

— Нямам нищо против работата — каза Бейли, набит фермер от съседното село до това на Гилад, — но не разбирам защо трябва да я вършим в пълно бойно снаряжение.

Никой не му отговори.

Гилад почти беше заспал, когато един глас изрева:

— Група „Карнак“ на парадния плац!

Дръс стоеше на парадния площад с ръце на кръста, а сините му очи оглеждаха изтощените мъже, които се препъваха откъм казармата, присвивайки очи срещу светлината от факлите. Застанал между Хогън и Орин, той се усмихна мрачно, докато мъжете се строяваха тромаво.

Към петдесетте мъже от група „Карнак“ се присъединиха група „Кестриан“ и група „Меч“. Те безмълвно чакаха да чуят поредната отвратителна идея, която беше хрумнала на Дръс.

— Вашите три групи — каза Дръс — трябва да бягат до края на стената и обратно. Последната група ще бяга отново. Вървете!

Докато мъжете поемаха към изтощителната половин миля, някой се провикна от тълпата:

— А ти, дебелако? Идваш ли?

— Този път, не — отвърна Дръс. — Гледайте да не сте последни.

— Изтощени са — каза Орин. — Разумно ли е, Дръс?

— Довери ми се. Когато започнат атаките, хората ще трябва да стават от сън много бързо. Искам да разберат на какво са способни.

Изминаха още три дни. Първият тунел беше почти запълнен и започнаха работа по втория. Вече никой не викаше „ура“ при вида на Дръс, дори и от градското население. Мнозина бяха изгубили домовете си, други губеха препитанието си. Една делегация беше посетила Орин с молба разрушенията да престанат. Други смятаха, че гледката с празното пространство между стените само набляга върху това, че Дръс очаква надирите да превземат Дрос. Негодуванието растеше, ала старият воин преглътна гнева си и продължи да следва плана си.

На деветия ден се случи нещо, което даде на мъжете нова тема за разговор.

Докато група „Карнак“ се събираше за обичайното бягане, ган Орин дойде при дън Мендар, командващия офицер.

— Днес ще бягам с вашата група — каза той.

— Поемате командването ли, сър? — попита Мендар.

— Не, не. Само ще бягам. И ганът трябва да е във форма, Мендар.

Орин беше посрещнат с мрачно мълчание, когато влезе в строя, а златисто-бронзовата броня го отличаваше от чакащите войници.

Цяла сутрин се бъхти с мъжете, катереше се по въжета, спринтираше между стени. И винаги беше последен. Докато бягаше, част от мъжете се смееха, други се подиграваха. Мендар беше бесен. „Този човек се излага още повече — мислеше си. — А прави и нас за посмешище.“ Гилад не обръщаше внимание на гана освен един път, когато го издърпа над назъбените стени, защото изглеждаше, че ще падне.

— Остави го да падне — извика някой от другия край на стената.

Орин стисна зъби и продължи напред, прекарвайки целия ден с войската, като дори участва в разрушителните работи. Следобед вече работеше два пъти по-бавно от останалите войници. Никой не му говореше. Хранеше се отделно от другите, но не по свое желание — никой не сядаше до него.

Вечерта се прибра в квартирата си, целият разтреперан и с пламнали мускули, и заспа с доспехите.

На разсъмване се изкъпа, сложи си бронята и отново се присъедини към група „Карнак“. Едва на тренировката по фехтовка се отличи, но дори и тогава се усъмни, че са го оставили да победи. И кой можеше да ги вини за това?

Един час преди свечеряване Дръс пристигна с Хогън и нареди четири групи да се съберат пред портата на Втора стена: „Карнак“, „Меч“, „Егел“ и „Огън“.

Дръс се провикна към събралите се двеста души от върха на стената:

— Кратко надбягване, за да се поразтъпчете, момчета. Разстоянието от тази порта до края на стената и обратно е една миля. Ще го пробягате два пъти. Групата, която остане последна, ще бяга отново. Вървете!

Когато се втурнаха вкупом напред, Хогън се надвеси.

— По дяволите! — каза.

— Какво има? — попита Дръс.

— Орин бяга с тях. Мислех, че вчера му е дошло в повече. Какво му става? Да не е полудял?

— Ти бягаш с тях — каза Дръс. — Защо не и той?

— Стига, Дръс, що за въпрос е това? Аз съм войник и тренирам всеки божи ден. Но той! Погледни го — вече е последен. Ще се наложи да избереш последния, без Орин.

— Не мога, момче. Ще го засрамя. Той направи своя избор и предполагам, че има причини.

През първата миля Орин беше на трийсет метра зад последния войник и полагаше големи усилия. Впери очи в задната част на бронята на мъжа и продължи да бяга, пренебрегвайки болката в хълбока си. Потта пареше очите му, а шлемът с гребен от бели конски косми се изхлузи от главата му. Изпита облекчение.

След миля и половина изоставаше с четиридесет метра.

Гилад погледна назад от центъра на водещата група, забави ход и се обърна, а после хукна назад към запъхтяния ган. Когато го наближи, започна да бяга редом с него.

— Слушай — каза му, без да се задъхва. — Отпусни юмруци, това ще ти помогне за дишането. Не мисли за нищо друго, освен да ме следваш. Не, не се опитвай да ми отговаряш. Брой вдишванията. Поеми дълбоко въздух и издишай по най-бързия начин. Това е. Вдишвай дълбоко на всеки две крачки. И не спирай да броиш. Не мисли за нищо, освен за броя на вдишванията. А сега ме следвай.

Той застана пред генерала, поддържайки същото бавно темпо, а после леко забърза.

Дръс се облегна на стената, когато краят на надпреварата наближи. Орин следваше слабия помощник-командир. Повечето мъже бяха финиширали и се бяха разпръснали, наблюдавайки последните няколко бегачи. Орин продължаваше да е последен, но изоставаше само с десет метра от изтощения къл от група „Огън“. Мъжете започнаха да подвикват на войника да бяга по-бързо. Всички групи, освен „Карнак“, искаха той да победи.

Оставаха трийсет метра. Гилад се върна при Орин.

— Дай всичко от себе си — каза му. — Бягай, тлъст негодник!

Гилад ускори ход и профуча покрай къла. Орин стисна зъби и го последва. Гневът му даваше сила. В изтощените му мускули нахлу свеж адреналин.

Оставаха десет метра, а той вече беше се изравнил с мъжа. Чуваше окуражителните викове от тълпата. Войникът до него се откъсна с последно усилие, а лицето му се сгърчи в агония.

Орин го настигна в сянката на портата и залитна. Хвърли се напред, стовари се на земята и се търкулна в множеството. Не можа да се изправи, но нечии ръце го сграбчиха, изправиха го на крака и го потупаха по гърба. Бореше се за въздух… Един глас каза:

— Продължавай да вървиш. Това ще помогне. Хайде, размърдай краката си.

Подкрепян от двете страни, той започна да върви. Гласът на Дръс долетя от стената.

— Групата на онзи мъж, още една обиколка.

Група „Огън“ потегли, този път в лек бяг.

Гилад и Бреган помогнаха на Орин да стигне до един стърчащ каменен блок и го настаниха отгоре. Краката му трепереха, но вече дишаше по-спокойно.

— Съжалявам, че ви обидих — каза Гилад. — Исках да ви ядосам. Баща ми винаги казваше, че гневът дава сили.

— Не е нужно да се оправдаваш — каза Орин. — Няма да предприема нищо срещу теб.

— Не се оправдавам. Можех да пробягам десет пъти това разстояние; както и повечето от моите хора. Просто реших, че това ще помогне.

— Така беше. Благодаря ти, че се върна.

— Според мен се справихте невероятно добре — каза Бреган. — Знам какво ви е било. Но ние бягаме близо две седмици. А за вас днес беше едва втори ден.

— Утре ще дойдете ли отново? — попита Гилад.

— Не. Бих искал, но имам и друга работа. — Той се усмихна внезапно. — От друга страна — каза, — Пинар се справя много добре с бумащината, а на мен ми дойде до гуша да приемам оплакващи се делегации през пет минути. Да, ще дойда.

— Може ли един съвет? — каза Гилад.

— Разбира се.

— Сложете си обикновена броня. Така няма да изпъквате толкова.

— Аз трябва да се отличавам — отвърна с усмивка Орин. — Нали съм ганът.

Високо над тях, Дръс и Хогън пиеха бутилка червено лентрийско вино.

— Искаше се смелост от негова страна, за да дойде днес след вчерашните подигравки — каза Дръс.

— Да, предполагам — отвърна Хогън. — Не, по дяволите, ще се съглася с теб и ще го похваля, макар и неохотно. Ти му вдъхна смелост.

— Не можеш да вдъхнеш на човек нещо, което не притежава — каза Дръс. — Просто никога не я е търсил. — Дръс се усмихна, отпи дълга глътка от бутилката и я подаде на Хогън полупразна.

— Харесвам този дребосък — каза Дръс. — Откровен е!

Орин лежеше в тясната си койка, подпрян върху меки възглавници и с глинена чаша в ръка. Опитваше се да убеди себе си, че няма нищо славно в това да пристигнеш предпоследен. За щастие не успяваше. Никога не беше имал способности на атлет, още от малък. Но произхождаше от семейство на воини и дренайски предводители, а баща му настояваше да участва в най-различни войнишки занимания. Винаги беше боравил добре с меча, което според баща му компенсираше другите му, по-големи недостатъци. Като например това, че не можеше да търпи физическа болка. Или че не можеше да разбере, дори след подробни разяснения, голямата грешка, допусната от назредаите в битката при Плетии. Питаше се дали баща му щеше да е доволен от това, че се беше хвърлил на земята, за да победи един къл в състезание по бягане. Усмихна се: щеше да го помисли за луд. Шумът от тропане по вратата му го върна в настоящето.

— Влез!

Беше Дръс, без своето сребристочерно палто. „Странно как прилича на старец без легендарното си облекло“, помисли си Орин. Брадата на война беше сресана и той носеше надиплена бяла туника с бухнали ръкави, събрани на китките. На кръста му имаше дебел черен колан със сребърна катарама. В ръцете му — голяма бутилка червено лентрийско вино.

— Реших, че ако сте буден, можем да пийнем заедно — каза Дръс, като придърпа един стол и го обърна така, както Орин много пъти беше виждал да прави Хогън.

— Защо го правите? — попита Орин.

— Кое? — каза Дръс.

— Обръщате стола.

— Старите навици трудно се забравят — дори сред приятели. Това е войнишки обичай. Когато си възседнал стола така, е по-лесно да станеш. Освен това издигаш плътен дървен слой между корема си и човека, с когото говориш или срещу когото седиш.

— Разбирам — каза Орин. — Винаги съм искал да попитам Хогън, но така и не се наканих. Какво кара хората да придобиват такива навици?

— Гледката на приятел със забит нож в корема! — отвърна Дръс.

— Напълно разбираемо е. Дръс, ще ме научите ли на своите номера, преди да пристигнат надирите?

— Не. Ще трябва да ги научите сам. Ще ви помагам с дребните неща, когато му дойде времето — те може да се окажат важни.

— Дребните неща? Заинтригуван съм, Дръс. Кажете ми някои от тях. — Орин пое чашата лентрийско вино и се облегна назад. Дръс пиеше от бутилката.

— Добре — каза брадвоносецът, пресушил половината бутилка, — отговорете на този въпрос: защо всяка сутрин дават на хората портокали?

— За да са здрави и да се предпазят от дизентерия. Освен това те освежават и са евтини. Така ли е? — попита озадаченият Орин.

— Донякъде — отвърна Дръс. — Бронзовия граф е въвел портокалите в армията, отчасти поради причините, които споменахте, но преди всичко, защото, ако втриете сока в дланта си, мечът ви няма да се изплъзне, когато се изпотите. Освен това, ако го втриете върху челото си, потта няма да капе в очите ви.

— Не го знаех. Предполагам, че е трябвало да го правя, но не съм. Колко просто! Кажете ми още нещо.

— Не — каза Дръс, — друг път. Кажете ми, защо се включихте в обучението на къловете?

Орин се изправи и впери тъмните си очи в лицето на Дръс.

— Смятате, че идеята не е добра?

— Зависи какво се опитвате да постигнете. Към уважение ли се стремите?

— Не, за бога! — отвърна Орин. — Твърде късно е за това, Дръс. Направих го заради онова, което казахте в нощта, когато измъкнахте хората от леглото заради нощното бягане. Попитах ви дали е разумно, а вие казахте: „Трябва да разберат на какво са способни.“ Е, аз също. Никога не съм се сражавал. Искам да разбера какво е да те събудят след цял ден тренировки и да е необходимо да се биеш отново. Разочаровах много хора тук. Навярно отново ще ги разочаровам, когато надирите започнат да се катерят по стената, но се надявам да не е така. Трябва да стана по-издръжлив и по-бърз. И ще го направя. Нима това е толкова лоша идея?

Дръс наклони бутилката, облиза устни и се усмихна.

— Не. Идеята е добра. Но когато станете малко по-издръжлив, отидете и в другите групи. Това ще ви бъде от полза.

— Така ли?

— Ще видите.

— Видяхте ли графа? — попита внезапно Орин. — Син твърди, че е зле. Всъщност много зле.

— Едва ли би могъл да е по-зле. Сега непрекъснато е в несвяст — не знам как се държи.

Двамата мъже разговаряха повече от час; Орин разпитваше стареца за живота му и многото битки, в които беше участвал, като неизменно се връщаше към безсмъртната история за Скелн и падането на крал Горбен.

Когато камбаната на централната кула би тревога, двамата мъже реагираха незабавно. Дръс изруга, захвърли бутилката и хукна към вратата. Орин се надигна от койката и го последва. Дръс побягна из парадния плац и по малкото възвишение до централната кула, промуши се под решетката на портата и продължи по дългото, вито каменно стълбище до спалнята на графа. Калвар Син стоеше до леглото му с дън Мендар, Пинар и Хогън. Някакъв стар прислужник плачеше до прозореца.

— Мъртъв ли е? — попита Дръс.

— Не. Скоро — отвърна Калвар Син.

Дръс отиде до леглото и седна до крехката фигура. Очите на графа се отвориха и примигнаха два пъти.

— Дръс? — изрече той с немощен глас.

— Тук съм.

— Тя идва. Виждам я. С черна качулка е.

— Заплюй я от мое име — каза Дръс, а огромната му ръка милваше трескавото чело на графа.

— След Скелн… си мислех… че ще живея вечно.

— Успокой се, приятелю. Това, което съм научил за смъртта, е, че не е толкова страшна, колкото изглежда.

— Виждам ги, Дръс. Безсмъртните. Изпращат Безсмъртните! — Умиращият мъж сграбчи ръката на Дръс и се опита да се изправи. — Ето ги! Господи, ще се погрижиш ли за тях, Дръс?

— Това са просто мъже. Ще ги прогоним.

— Седни край огъня, детето ми, и ще ти разкажа за това. Само не казвай на майка си, че съм ти казал — знаеш, че не обича кръвожадни истории. Ах, Вире, мъничката ми! Никога няма да разбереш какво означаваше за мен да бъда твой баща…

Дръс сведе глава, докато старият граф продължи да бълнува със слаб и треперещ глас. Хогън стисна зъби и затвори очи, Калвар Син седеше отпуснат в едно кресло, а Орин стоеше до вратата, припомняйки си смъртта на баща си отпреди толкова много години.

— Бяхме прекарали в прохода много дни и удържахме на всичките им нападки. Варвари, колесници, пехота, кавалерия. Ала заплахата от Безсмъртните постоянно висеше над нас. Никой не ги беше побеждавал! Старият Дръс стоеше в средата на първа линия и когато Безсмъртните се отправиха към нас, застинахме на място. Във въздуха се усещаше паника. Исках да побягна и долавях същото чувство по лицата на мъжете наоколо. После старият Дръс вдигна брадвата си и изрева към настъпващата редица. Беше невероятно. Почти вълшебно. Заклинанието се развали. Страхът изчезна. Той вдигна брадвата си, за да я видят, а после извика. И сега го чувам: „Хайде, тлъсти негодници! Аз съм Дръс, а това е Смъртта!“.

— Вире? Вире? Чаках те… само още веднъж. Да те видя. Толкова… Толкова исках… — Крехкото тяло потрепери, а после остана неподвижно. Дръс затвори очите на мъртвия мъж и избърса с ръка своите.

— Изобщо не биваше да я изпраща — каза Калвар Син. — Обичаше това момиче, тя беше смисълът на живота му.

— Навярно затова я е изпратил — каза Хогън.

Дръс придърпа копринения чаршаф над лицето на графа и отиде до прозореца. Сега беше сам — последният оцелял от Скелн. Облегна се на перваза на прозореца и вдиша от нощния въздух.

Навън луната заливаше Дрос с тайнствена светлина — сива и призрачна, и старият мъж погледна на север. Отгоре долетя пърхащ гълъб, който заобиколи мансардата под централната кула. Беше дошъл от север.

Той се извърна от прозореца.

— Утре ще го погребем скромно — каза. — Няма да прекъсваме обучението заради пищно погребение.

— Но, Дръс, това е граф Делнар! — каза Хогън с пламнали очи.

— Това — каза Дръс, сочейки леглото — е един труп, прояден от рака. Не е никой. Правете, каквото ви казвам.

— Безсърдечен негодник — каза дън Мендар.

Дръс насочи ледения си поглед към офицера.

— Спомни си това, момчето ми, когато ти или някой от вас се обърнете срещу мен.

Рек се беше опрял на парапета на десния борд, прегърнал Вире с една ръка, и се взираше в морето. „Странно, мислеше си, как нощта променя нрава на океана.“ Необятно полутвърдо огледало, в което звездите се отразяваха, докато двойникът на луната се носеше на около миля оттам, откъслечен и безплътен. И неизменно на миля от тях. Лекият бриз изду триъгълното платно, докато „Уейстръл“ проправяше бяла пътека сред вълните и леко се накланяше и издигаше от вълнението. На кърмата, зад щурвала стоеше помощник-капитанът, а сребристата превръзка на окото му проблясваше на лунната светлина. Отпред един млад моряк хвърляше лота във водата и на висок глас съобщаваше промените в дълбочината, докато минаваха над скрития риф.

Навсякъде цареше спокойствие, мир и хармония. Постоянното плискане на вълните усилваше усещането за изолация, което обземаше Рек, докато се взираше в морето. С тези звезди отгоре и отдолу, сякаш се носеха по галактическите приливи, далече от чисто човешката битка, която им предстоеше.

„Това определено е наслада“, мислеше си Рек.

— За какво мислиш? — попита Вире и плъзна ръка около кръста му.

— Обичам те — каза той. Един делфин изплува отдолу и им отправи музикален поздрав, преди отново да се устреми към дълбините. Рек гледаше как гъвкавото му тяло плува сред звездите.

— Знам, че ме обичаш — отвърна Вире, — но те попитах за какво мислиш?

— Точно това мислех. Доволен съм. В покой.

— И още как. Намираме се на кораб и нощта е прекрасна.

— Ти нямаш душа, жено — каза той и я целуна по челото.

Тя го погледна и се усмихна.

— Щом мислиш така, си глупак! Просто не съм толкова опитна в говоренето на красиви лъжи, колкото ти.

— Тежки думи, милейди. Нима бих те излъгал? Ти ще ми прережеш гърлото.

— Така е. На колко жени си казвал, че ги обичаш?

— Стотици — отвърна Рек, докато я гледаше в очите и видя как усмивката им помръкна.

— Тогава защо да ти вярвам?

— Защото трябва.

— Това не е отговор.

— Естествено, че е. Ти не си някоя глупава доячка, която може да се подлъже с мила усмивка. Знаеш кога ти говорят истината. Защо изведнъж се усъмни в нея?

— Не се съмнявам в теб, идиот такъв! Просто исках да разбера колко жени си обичал.

— Тоест, с колко съм спал?

— Щом искаш да бъдеш вулгарен.

— Не знам — излъга той. — Нямам навик да ги броя. А ако следващият ти въпрос ще е: „Коя е най-добра?“, ще останеш сама, защото ще сляза долу.

Така беше. Но той не слезе долу.

Помощник-капитанът зад щурвала ги наблюдаваше, слушаше безгрижния им смях и се усмихваше с тях, макар да не можеше да чуе на какво се смеят. Той имаше жена и седем деца у дома и му правеше удоволствие да ги гледа — този млад мъж и неговата жена. Помаха им, когато слязоха долу, ала те не го забелязаха.

— Хубаво е да си млад и влюбен — каза капитанът и безшумно излезе от сянката до вратата на каютата си, за да застане до своя помощник.

— Да си стар и влюбен също не е зле — отвърна с усмивка помощник-капитанът.

— Нощта е спокойна, но вятърът се усилва. Не ми харесват облаците на запад.

— Ще ни отминат — отвърна помощник-капитанът. — Но времето със сигурност ще се развали. Ще бъде зад нас и ще ни тласка напред. Може би ще спечелим няколко дни. Знаеше ли, че пътуват за Делнох?

— Да — каза капитанът, почеса рижата си брада и провери курса им по звездите.

— Жалко — изрече помощник-капитанът с искрено съчувствие. — Казват, че Улрик се е заканил да го срине със земята. Чу ли какво е направил в Гулготир? Убил всеки втори защитник и всяка трета жена и дете. Просто ги строил и заповядал на войниците си да ги съсекат.

— Чух, но това не е моя работа. От години търгуваме с надирите; те не са лоши хора — същите, като всички останали.

— Съгласен съм. Някога бях женен за надирка. Голяма палавница — избяга с един калайджия. По-късно чух, че му прерязала гърлото и му откраднала каруцата.

— Може би ѝ е трябвал само конят — каза капитанът. — С хубав кон е могла да си купи истински надирски мъж. — Двамата мъже се разсмяха, а после постояха мълчаливо известно време, наслаждавайки се на нощния въздух.

— Защо отиват в Делнох? — попита помощник-капитанът.

— Тя е дъщеря на графа. За него не знам. Ако беше моя дъщеря, щях да се погрижа да не се връща. Щях да я изпратя в най-южната точка на империята.

— Скоро надирите ще стигнат дотам — че и по-далече. Въпрос на време.

— Е, дотогава могат да се случат много неща. Дренайците със сигурност ще капитулират много преди това. Виж! Онзи проклет албинос и неговият приятел. Настръхвам от тях.

Помощник-капитанът погледна към палубата, където Сербитар и Винтар стояха до парапета.

— Знам какво имаш предвид — те никога не говорят. Бих се радвал да видя как си отиват — каза помощникът и направи знака на Нокътя над сърцето си.

— Това не би прогонило демони като тях — отвърна капитанът.

Сербитар се усмихна, когато Винтар му предаде:

— Никак не ни харесват, момчето ми.

— Да. Винаги е така. Трудно е да сдържиш презрението.

— Но трябва.

— Казах, че е трудно — не невъзможно.

— Това е игра на думи. Дори когато отбелязваш, че е трудно, се признаваш за победен — каза Винтар.

— Никога не спираш да наставляваш, абате.

— И няма да спра, докато на този свят има ученици, отче.

Сербитар се усмихна, а това се случваше рядко. Някаква чайка кръжеше над кораба; албиносът небрежно докосна съзнанието ѝ, когато прелетя над мачтата.

В ума ѝ нямаше радост, скръб или надежда. Само глад и нужда. И разочарование, че корабът не предлага храна.

Внезапно младият свещеник изпита бурен възторг, а съзнанието му пулсираше с невероятна сила и из тялото му се разля усещане за екстаз и удовлетворение. Той сграбчи здраво парапета и проследи пътя на този импулс, като прекрати проучването си, щом наближи вратата на каютата на Рек.

— Емоциите им са много силни — предаде му Винтар.

— Непристойно е да проникваме в това — отвърна педантично Сербитар и дори на лунната светлина пролича, че се е изчервил.

— Не е вярно, приятелю Сербитар. Малко неща могат да спасят този свят и едно от тях е способността на хората в него да се обичат с огромна и неугасваща страст. Радвам се, когато се любят. За тях това е нещо прекрасно.

— Ти си воайор, абате — каза Сербитар, вече с усмивка. Винтар се разсмя на глас.

— Така е. Младите имат такава енергия.

Внезапно в умовете на двамата мъже се появи слабото, сериозно лице на Арбедарк, а чертите му бяха сурови.

— Съжалявам — съобщи той. — Лоши новини от Дрос Делнох.

— Говори — каза Сербитар.

— Графът е мъртъв. А в Дрос има предатели. Улрик е наредил да убият Дръс.

— Подредете се в кръг около мен — извика Дръс, докато изтощените мъже се олюляваха откъм стената. — А сега седнете, преди да сте паднали.

Сините му очи огледаха кръга, а после той изсумтя презрително.

— Нищожества! И се наричате войници? Грохвате след няколко обиколки. Според вас как ще се чувствате след денонощни тридневни сражения срещу надирската армия, която е петдесет пъти по-многобройна от вас? А?

Отговор не последва. Беше твърде очевидно, че въпросът е реторичен. Всъщност на повечето мъже им харесваше да ги мъмрят така — това им осигуряваше кратка почивка от безкрайните тренировки.

Дръс посочи Гилад.

— Ти! Кои четири групи са представени тук?

Гилад се обърна да огледа лицата на хората.

— „Карнак“, „Билд“ и „Горбадак“… ъ-ъ-ъ… не знам коя е другата.

— Е! — изрева старецът. — Никой от вас ли няма да си признае, негодници? Коя е проклетата група?

— „Сокол“ — изрече един писклив глас отзад.

— Добре! Командирите да излязат напред — каза Дръс. — Останалите — кратка почивка.

Той се отдалечи на известно разстояние от мъжете, като даде знак на командирите да го последват.

— Е, преди да ви кажа какво искам, може ли командирът на група „Сокол“ да се представи?

— Аз съм, сър. Дън Хедес — каза един млад мъж, който беше нисък, но добре сложен.

— Тогава защо не обяви групата си, когато попитах. Защо го направи някакъв пъпчив фермер?

— Аз съм полуглух, сър, и когато съм уморен и кръвта бучи в ушите ми, не чувам почти нищо.

— В такъв случай, дън Хедес, се считайте за освободен от група „Сокол“.

— Не можете да ми причините това! Винаги съм служил добре. Не можете да ме позорите! — изрече младежът, повишавайки тон.

— Чуй ме, млади глупако. Няма нищо позорно в това да си глух. А ако искаш, можеш да вървиш с мен по стената, когато пристигнат надирите. Но как би могъл да служиш като водач, ако не чуваш проклетите ми заповеди?

— Ще се справя — отвърна дън Хедес.

— А как ще се справят хората ти, когато се опитат да ти поискат съвет? Какво ще стане, ако бием отбой, а ти не чуеш? Не! Решено е. Оттегли се.

— Искам да се срещна с ган Орин!

— Както желаеш. Но до края на деня група „Сокол“ ще има нов дън. А сега да се залавяме за работа. Искам всеки от вас — в това число и ти, Хедес — да избере двамата си най-силни мъже. Най-добрите в ръкопашния бой, борбата с голи ръце и така нататък. Ще им дам възможност да ме повалят на земята. Това ще разведри настроението. Заемете се!

Дън Мендар извика Гилад при себе си, когато се върна в своята група, а след това седна при хората си, за да им разясни идеята на Дръс. Някои войници се подсмихнаха, когато различни мъже побързаха да предложат услугите си. Стана все по-шумно, докато мъжете спореха за правото да повалят стария воин, а Дръс се смееше на глас, докато седеше встрани от войниците и си белеше портокал. Накрая двойките бяха избрани и той стана.

— Това кратко упражнение има своята цел, но по-късно ще обясня каква е. Засега го възприемайте като безгрижно забавление — каза Дръс, сложил ръце на кръста си. — Но съм забелязал, че публиката винаги е по-оживена, когато има награда, затова ще предложа свободен следобед на всяка група, чиито бойци ме повалят — тези думи бяха посрещнати с радостни възгласи и той продължи: — Обърнете внимание, че тези, които не успеят да ме повалят, ще пробягат още две мили — Дръс отново се усмихна, когато се разнесоха стонове.

— Не бъдете такива страхливци. Пред кого сте изправени? Някакъв стар, дебел мъж. Ще започнем с двойката от „Билд“.

Мъжете бяха като близнаци; и двамата бяха огромни, чернобради, с мускулести ръце и рамене. Без броните си изглеждаха най-страховитите двама воини от всички групи.

— И така, момчета — каза Дръс, — можете да се борите, удряте с юмруци, ритате или налагате. Започнете, когато сте готови — старецът съблече палтото си, докато говореше, а двамата от „Билд“ обикаляха бавно, спокойни и усмихнати. Когато се озоваха от двете му страни, нападнаха. Дръс падна на едно коляно, за да избегне един силен десен удар, а после заби ръката си в слабините на мъжа, сграбчи го за ризата с другата си ръка и го запрати при другаря му. Двамата мъже се стовариха на земята с преплетени ръце. Чуха се ругатни от членовете на група „Билд“, седнали в кръг наоколо, но те бяха заглушени от подигравките на останалите групи.

— Следват „Горбадак“! — обяви Дръс. Двамата мъже приближиха по-предпазливо от своите предшественици, а после по-високият се втурна към корема на Дръс с разперени ръце. Брадвоносецът го посрещна с вдигнато коляно и той падна на тревата. Вторият атакува почти незабавно само за да получи презрителен удар по бузата с опакото на ръката. Препъна се в поваления си другар и се стовари тежко. Първият мъж беше в несвяст и се наложи да го занесат в задната част на кръга.

— А сега — „Сокол“! — каза Дръс. Този път гледаше как наближават, а после изрева с все сила и се втурна напред. Първият мъж зяпна учудено, а вторият отстъпи назад и се спъна. Дръс удари първия с ляв прав; той падна и остана да лежи неподвижно.

— „Карнак“? — каза Дръс. Гилад и Бреган влязоха в кръга. Дръс беше виждал мургавия мъж и преди и видът му му харесваше. Ето един роден воин, беше си помислил. Беше му приятно да вижда омразния поглед, който момчето му хвърляше всеки път щом му се присмееше, а му хареса и това, че се върна да помогне на Орин. Погледът на Дръс се стрелна към втория мъж. Сигурно имаше някаква грешка? Този дебелак не беше боец, нито някога щеше да бъде — беше добродушен и издръжлив, но не и воин.

Гилад се хвърли напред и спря, когато Дръс вдигна юмруци. Дръс се завъртя, за да го държи под око; после чу някакъв шум отзад, обърна се и видя как дебелият атакува, спъна се и се просна в краката му. Той се изсмя и отново се извърна към Гилад — и към него полетя светкавичен ритник, който се заби в гърдите му. Отстъпи крачка назад, за да се съвземе, но дебелият се беше търкулнал зад него и Дръс падна на земята, сумтейки.

Двеста гърла нададоха силен вик. Дръс се усмихна и ловко се изправи, като им даде знак с ръка да замълчат.

— Искам да помислите за това, което видяхте днес, момчета — каза Дръс, — защото то не беше само забавление. Видяхте на какво е способен един човек, а също и какво може да се постигне с най-обикновена отборна работа.

— И така, когато надирите заприиждат над стените, всички вие ще бъдете принудени да се отбранявате — но ще се наложи да направите нещо повече от това. Ще трябва да защитавате другарите си, когато можете, защото нито един воин не може да се предпази от меч в гърба. Искам всеки от вас да си намери брат по оръжие. Не е необходимо да сте приятели — това ще стане по-късно. Но трябва да се разбирате и да полагате усилия за това. Ще пазите гърбовете си, когато атаката започне, затова избирайте внимателно. Тези от вас, които изгубят своя брат по оръжие след началото на битката, да си намерят друг. Ако не успеете, направете каквото можете за хората около вас.

— Повече от четиридесет години съм воин — два пъти повече, отколкото голяма част от вас са живели. Не го забравяйте. Това, което говоря, е ценно — защото съм оцелял.

— Има само един начин да оцелееш във войната и той е: да си готов да умреш. Скоро ще разберете, че отличните фехтовачи могат да бъдат победени от необучени диваци, които биха си отрязали пръстите, ако ги помолят да нарежат месо. И защо? Защото дивакът е готов да умре. И което е по-зле, той може да е берсерк.

— Човек, който отстъпва пред надирски воин, отива в небитието. Посрещнете ги очи в очи, дивак срещу дивак.

— Чували сте да казват, че това е изгубена кауза, и ще го чувате пак. Аз самият съм го чувал хиляди пъти в стотици земи.

— Ще го чувате най-вече от страхливците и можете да не им обръщате внимание. Но често ще го чувате от опитни ветерани. В основата си подобни предсказания нямат стойност.

— Надирските воини наброяват половин милион. Страховито число! То вцепенява ума. Ала дължината и широчината на стените е само толкова. Те не могат да минат през тях едновременно. Ние ще ги убиваме, когато преминат, а също и докато се катерят. И от ден на ден ще ги омаломощаваме.

— Ще изгубите приятели, другари, братя. Ще изгубите и съня си. Ще изгубите кръв. Нищо през следващите няколко месеца няма да е лесно.

Няма да ви говоря за патриотизъм, дълг, независимост и за отбраняването на свободата — защото всичко това са безсмислици за един войник.

— Искам да мислите за оцеляването. А най-добрият начин, по който това може да стане, е да погледнете към надирите, когато пристигнат, и да си кажете: „Там долу има петдесет души само за мен. И с Божията помощ ще ги съсека един по един“.

— Колкото до мен… аз съм опитен воин. Ще убия сто — Дръс дълбоко пое въздух, за да може думите му да достигнат до съзнанието им.

— Сега — каза накрая — можете да се заемете със задълженията си, с изключение на група „Карнак“. — Когато се обърна, видя Хогън и докато мъжете ставаха на крака, той пое към столовата на Първа стена с младия генерал.

— Хубава реч — каза Хогън. — Звучеше почти като тази, която изнесе сутринта при Трета стена.

— Не си слушал много внимателно, момчето ми — каза Дръс. — От вчера насам изнесох тази реч шест пъти. И три пъти ме поваляха на земята. Пресъхнал съм като корема на пустинен гущер.

— В столовата ще те почерпя една бутилка вагрийско вино — каза Хогън. — В тази част на Дрос не сервират лентрийско — твърде скъпо е.

— Ще свърши работа. Виждам, че си възвърнал доброто си настроение.

— Да. Беше прав за погребението на графа. Просто прекалено избърза с правотата си, това е — каза Хогън.

— Какво ще рече това?

— Каквото чуваш. Дръс, ти си способен да включваш и изключваш емоциите си. Повечето хора не го умеят. Това те кара да изглеждаш безсърдечен — както те нарече Мендар.

— Този израз не ми харесва — но е уместен — отвърна Дръс, докато отваряше вратата на столовата. — Скърбях за Делнар, докато беше на смъртното си ложе. Но след като умря, вече го няма. А аз още съм тук. И ми предстои да извървя дяволски дълъг път.

Двамата мъже седнаха до прозореца и поръчаха питиета на сервитьора. Той се върна с голяма бутилка и две чаши; те поседяха мълчаливо известно време, наблюдавайки обучението.

Дръс беше потънал в мисли. През живота си беше губил много приятели, но никой не му беше по-скъп от Сибен и Ровена — неговият брат по оръжие и съпругата му. Мисълта за тях двамата беше болезнена като отворена рана. „Когато умра, — мислеше си, — всички ще скърбят за Легендарния Дръс.“

„А кой ще скърби за мен?“

— Кажи ни какво видя — каза Рек, когато отиде при четиримата водачи на Трийсетте в каютата на Сербитар. Беше разбуден от дълбокия си сън от Менахем, който набързо му обясни за проблемите, пред които беше изправен Дрос. Вече разсънил се, той слушаше как русокосият духовник разяснява заплахата.

— Владетелят на брадвата обучава хората. Съборил е всички сгради от Трета стена и е образувал смъртоносно място. Освен това е препречил тунелите чак до Четвърта стена — свършил е добра работа.

— Спомена за предатели — каза Рек.

Сербитар вдигна ръка.

— Бъди търпелив! — каза. — Продължавай, Арбедарк.

— Има един ханджия на име Мусар, произхождащ от надирското племе Вълчи глави. Живее в Дрос Делнох от единайсет години. Той и един дренайски офицер възнамеряват да убият Дръс. Според мен има и други. Улрик знае за препречените тунели.

— Как е разбрал? — попита Рек. — Нали никой не е пътувал на север?

— Отглежда гълъби — каза Арбедарк.

— Какво можете да направите? — попита Рек Сербитар, който сви рамене и погледна към Винтар за подкрепа. Абатът разпери ръце.

— Опитахме да се свържем с Дръс, но той не приема, а и разстоянието все още е много голямо. Не виждам как бихме могли да помогнем.

— Какви новини за баща ми? — попита Вире. Мъжете се спогледаха; разтревожен, Сербитар най-сетне проговори.

— Мъртъв е. Много съжалявам.

Вире не каза нищо, а лицето ѝ не изразяваше емоции. Рек постави ръка на рамото ѝ, но тя я отблъсна и стана.

— Отивам на палубата — каза тихо. — Ще се видим по-късно, Рек.

— Да дойда ли с теб?

— Не. Това е лично.

Когато вратата се затвори зад нея, Винтар заговори с тих, тъжен глас.

— Той беше чудесен човек посвоему. Свързах се с него преди края; беше смирен и в миналото.

— В миналото? — каза Рек. — Какво означава това?

— Мислите му бяха потънали в по-радостни спомени. Умря леко. Мисля, че ще отиде при Източника — ще се моля за това. Но какво ще стане с Дръс?

— Опитах се да се свържа с генерала, с Хогън — каза Арбедарк, — но опасността беше голяма. Едва не се изгубих. Разстоянието…

— Да — каза Сербитар. — Успя ли да разбереш как ще се опитат да го убият?

— Не. Не можах да проникна в съзнанието на мъжа, но пред него имаше бутилка червено лентрийско вино и той я запечатваше повторно. Може би е било отрова или някакъв опиат.

— Трябва да има нещо, което можете да направите — каза Рек, — с цялата си власт.

— Всяка власт — с изключение на една — има предели — каза Винтар. — Можем само да се молим. Дръс е бил воин дълги години — и е оцелял. Това означава, че е не само умел, но и късметлия. Менахем, ти трябва да отидеш в Дрос и да наблюдаваш. Навярно атентатът ще се забави, докато наближим.

— Спомена за дренайски офицер — каза Рек на Арбедарк. — Кой е? Защо?

— Не зная. Когато приключих пътуването, той излизаше от дома на Мусар. Промъкваше се крадешком и това събуди подозренията ми. Мусар беше в мансардата, а на масата до него имаше бележка, написана на надирски. Тя гласеше: „Убий Побратима на смъртта.“ С това име Дръс е известен сред племената.

— Имал си късмет, че си видял офицера — каза Рек. — В толкова голям крепостен град, шансовете да видиш някое предателство са невероятно малки.

— Да — каза Арбедарк. Рек забеляза погледите, които си размениха русокосият свещеник и албиносът.

— Да не би да не е само късмет? — попита той.

— Може би — отвърна Сербитар. — Скоро ще поговорим за това. Засега сме безпомощни. Менахем ще наблюдава положението и ще ни държи в течение. Ако забавят атентата с още два дни, вероятно ще можем да помогнем.

Рек погледна Менахем, който седеше изправен зад масата, беше затворил очи и дишаше едва забележимо.

— Отиде ли? — попита.

Сербитар кимна.

Дръс успяваше да си придаде заинтересован вид, докато речите продължаваха. Вече за трети път откакто банкетът свърши, старият воин слушаше колко благодарни са гражданите, еснафите, търговците и адвокатите за това, че е дошъл при тях. Колко показно беше това от страна на страхливците, винаги готови да опишат величието на Дренайската империя. Те разказваха как, когато спечелят битката — съвсем скоро — Дрос Делнох ще привлече туристи от целия континент. И към сагата на Сербар за Легендарния Дръс ще бъдат добавени нови стихове. Думите им отекваха монотонно, а възхвалите ставаха все по-неискрени, докато виното се лееше.

Около двеста от най-богатите и влиятелни фамилии в Делнох присъстваха в Голямата зала, седнали около огромната кръгла маса, която обикновено се използваше за тържествени случаи. Банкетът беше организиран от Бриклин, ръководителя на еснафската гилдия — нисък, погълнат от себе си търговец, който беше проглушил ушите на Дръс по време на вечерята, а сега си позволяваше да го направи отново с най-дългата реч до момента.

Усмивката не слизаше от лицето на Дръс и той кимаше от време на време, когато е уместно. В живота си беше присъствал на много такива церемонии, макар че обикновено се провеждаха след битката, а не преди нея.

Както се очакваше, Дръс беше поставил началото на речите с кратък разказ за своя живот, който завърши с вълнуващото обещание, че Дрос ще удържи, стига войниците да проявят същата смелост, както семействата, седнали около масата. Отново според очакванията, той получи бурни овации.

Както обикновено на такива събития, Дръс пиеше малко и само сръбваше от прекрасното червено лентрийско вино, поднесено му от едрия ханджия Мусар, церемониалмайстор на банкета.

Дръс стреснато осъзна, че речта на Бриклин е приключила и го аплодира енергично. Ниският мъж с побеляла коса седна от лявата му страна, като се покланяше с усмивка, докато аплодисментите продължаваха.

— Великолепна реч — каза Дръс. — Наистина великолепна.

— Благодаря ви. Мисля, че вашата беше по-добра — каза Бриклин и си наля чаша вагрийско бяло вино от една каменна кана.

— Нищо подобно. Вие сте роден оратор.

— Странно е, че го казвате. Помня, когато изнесох реч в Дренан за сватбата на граф Маритин… познавате го, разбира се… Както и да е, той каза… — И ето че продължиха, Дръс се усмихваше и кимаше, а Бриклин намираше още и още истории, за да изтъкне качествата си.

Както се бяха уговорили предварително, към полунощ възрастният слуга на Делнар, Аршин, дойде при Дръс и обяви — достатъчно силно, за да го чуе Бриклин, — че на Трета стена имат нужда от Дръс, за да надзирава новия отряд от стрелци и тяхното разпределение. Това се случи точно навреме. През цялата вечер Дръс не беше изпил повече от една чаша, ала главата му се въртеше, а краката му трепереха, когато стана. Извини се на пълния еснаф, поклони се на събралото се множество и излезе от стаята. В коридора отвън спря и се подпря на една колона.

— Добре ли сте, сър? — попита Аршин.

— Виното беше развалено — смотолеви Дръс. — Отрази се на стомаха ми по-зле от вентрийска закуска.

— По-добре си легнете, сър. Ще предам на дън Мендар да ви посети в стаята ви.

— Мендар? Защо ще ме посещава, по дяволите?

— Съжалявам, сър. Не можах да го спомена в залата, защото ми бяхте наредили какво да кажа, когато дойда при вас, но дън Мендар попита дали ще можете да му отделите една минута. Каза, че има сериозен проблем.

Дръс потърка очи и дълбоко пое въздух няколко пъти. Усещаше корема си слаб, измъчен и уязвим. Обмисли идеята да изпрати Аршин да обясни на младия офицер от „Карнак“, но после осъзна, че ще тръгнат слухове, че Дръс е болен. Или по-лошо, че виното не му е понесло.

— Може би въздухът ще ми се отрази добре. Къде е той?

— Каза, че ще ви чака в хана до улица „Еднорог“. Завийте надясно пред централната кула, докато стигнете до първия пазарен площад, а после наляво покрай мелничаря. Продължете по „Бейкърс Роу“, докато стигнете до работилницата за ремонт на оръжия, а после завийте надясно. Това е улица „Еднорог“, а ханът е в дъното.

Дръс помоли мъжа да повтори напътствията, а после се отдръпна от стената и пое, олюлявайки се в нощта. Звездите светеха ярко, а небето беше безоблачно. Той вдиша свежия въздух и стомахът му се преобърна.

— По дяволите — изрече гневно и намери едно уединено място до кулата, далече от часовоите, където се опита да повърне. По челото му изби студена пот, а главата го заболя, когато се изправи, но поне стомахът му изглеждаше по-спокоен. Запъти се към първия площад, откри мелничаря и зави наляво. Миризмата на печен хляб вече се носеше от фурните по „Бейкърс Роу“. От нея отново му се пригади. Вече ядосан от състоянието си, той почука на първата врата, до която се добра. Някакъв нисък, дебел пекар в бяла престилка отвори вратата и разтревожено го погледна.

— Да? — каза.

— Аз съм Дръс. Имате ли готов самун?

— Полунощ едва мина. Имам малко хляб от вчера, но ако изчакате малко, ще извадя пресен. Какво е станало? Изглеждате блед.

— Просто ми дай хляб — и побързай! — Дръс се вкопчи в рамката на вратата, за да се изправи. Какво му имаше на това вино, по дяволите? Или пък беше от храната. Не понасяше обилна храна. Твърде много години беше живял на сушено говеждо и сурови зеленчуци. Тялото му не можеше да я понесе, но никога преди не беше реагирало така. Мъжът тичешком се върна по късия коридор, понесъл голям комат черен хляб и малко шишенце.

— Изпийте това — каза. — Имам язва, а Калвар Син казва, че успокоява стомаха по-бързо от всичко останало. — Дръс с благодарност изпи съдържанието на шишенцето. Имаше вкус на въглен. После отхапа голямо парче хляб и признателно се отпусна на пода, опрял гръб на вратата. Стомахът му се бунтуваше, но той стисна зъби и дояде комата; след няколко минути се почувства по-добре. Главата го болеше адски и зрението му беше леко замъглено, но краката му бяха наред и беше достатъчно силен, за да издържи кратък разговор с Мендар.

— Благодаря, хлебарю. Какво ти дължа?

Човекът се канеше да поиска два медни гроша, но навреме осъзна, че старецът няма джобове, нито кесия с пари. Въздъхна и изрече това, което се очакваше от него.

— Естествено, не искам пари от вас, Дръс.

— Много мило от твоя страна — отвърна Дръс.

— Трябва да се върнете в квартирата си — каза пекарят. — И да се наспите добре. — Искаше да добави, че Дръс вече не е млад, но размисли.

— Още не. Трябва да се срещна с един от моите офицери.

— А, Мендар — отвърна с усмивка пекарят.

— Откъде знаеш?

— Преди двайсетина минути го видях да отива към „Еднорога“ с още трима или четирима. По това време на нощта не се срещат много офицери. „Еднорога“ е войнишка кръчма.

— Да. Е, благодаря отново. Аз ще тръгвам.

Дръс остана на вратата още няколко минути, след като пекарят се беше върнал при своята пещ. Щом Мендар е бил с още трима или четирима, сигурно ще очакват да пийне с тях, и той се помъчи да измисли причина да откаже. След като не успя да измисли убедително оправдание, изруга и пое по „Бейкърс Роу“.

Сега навсякъде цареше мрак и тишина. Тишината го безпокоеше, но главата го болеше твърде силно, за да мисли за това.

Отпред видя табелата с наковалня от работилницата за поправка на оръжия да проблясва на лунната светлина. Отново спря и примигна, когато табелата блесна и се изкриви, и поклати глава.

Тишина… Защо, по дяволите, беше толкова тихо?

Продължи да върви неспокойно, разхлабвайки Снага в ножницата по-скоро по навик, отколкото заради осъзната опасност. Зави надясно…

Нещо изсвистя във въздуха. Светлина заслепи очите му, когато тоягата го удари — той се стовари тежко и се претърколи в прахта, когато една тъмна фигура се втурна напред. Снага се понесе със свистене из въздуха и проряза бедрото на мъжа, засягайки костта, която се счупи и нападателят нададе вик. Дръс се изправи залитайки, а от сенките изникнаха още фигури. Въпреки замъгленото си зрение, все пак успя да различи блясъка на стомана на лунната светлина. Надавайки боен вик, той се втурна напред. Някакъв меч се изви към него, ала той го отблъсна и заби брадвата в черепа на фехтовача, като в същото време ритна друг мъж. Острието на меч сряза ризата му и одраска гърдите му. Той хвърли Снага и се обърна да посрещне третия нападател.

Беше Мендар!

Дръс се движеше странично, разперил ръце като борец. Младият офицер пристъпи уверено с меч в ръка. Дръс погледна втория мъж; той лежеше и стенеше на земята, а отслабващите му пръсти отчаяно се опитваха да измъкнат брадвата от корема му. Дръс се ядоса на себе си. Изобщо не биваше да хвърля брадвата — отдаваше го на главоболието и гаденето. Сега Мендар подскочи и размаха меча си, а Дръс отскочи назад, когато сребърната стомана изсвистя покрай него, на сантиметър от шията му.

— Не можеш да отстъпваш много дълго, старче! — каза с усмивка Мендар.

— Защо го правиш? — попита Дръс.

— Време ли печелиш? Моля? Няма да разбереш.

Той отново подскочи и замахна, а Дръс отново избегна удара. Ала сега гърбът му беше опрян в някаква сграда и нямаше къде да бяга.

Мендар се засмя.

— Не допусках, че ще е толкова лесно да те убия, Дръс — каза той и се втурна напред. Дръс се изви, удари с ръка плоската част на меча, а после подскочи напред, когато оръжието сряза кожата над ребрата му, и стовари юмрук в лицето на Мендар. Високият офицер се олюля назад, а от устата му бликна кръв. Вторият удар попадна под сърцето му и счупи едно ребро. Той падна и изпусна меча, ала огромни пръсти го сграбчиха за гърлото и го изправиха. Мендар примигна — хватката се разхлаби само колкото през гръкляна му да премине въздух.

— Лесно ли, момче? В живота няма нищо лесно.

Зад него прозвуча тих шум.

Дръс сграбчи Мендар и го завъртя. Една двуостра брадва разсече рамото на офицера и се заби в гърдите му. Дръс прескочи тялото и изблъска с рамо нападателя, който се мъчеше да извади оръжието си. Мъжът изхвърча назад. Докато Дръс с мъка се изправяше на крака, убиецът се обърна и хукна към „Бейкърс Роу“.

Дръс изруга и се върна при умиращия офицер. От страховитата рана се лееше кръв и попиваше в утъпканата земя.

— Помогни ми — каза Мендар. — Моля те!

— Считай се за късметлия, негоднико. Аз щях да те убия много по-бавно. Кой беше той?

Ала Мендар беше мъртъв. Дръс извади Снага от другия мъртъв нападател, а после потърси мъжа, чийто крак беше ранил. Следвайки кървавата диря до една тясна уличка, той откри мъжа да лежи до една стена — в сърцето му имаше кинжал, забит до дръжката, а пръстите му все още я стискаха.

Дръс потърка очи и ръката му стана лепкава. Прокара пръсти по слепоочието си. Една цицина с размерите на яйце, болезнена и пукната, го накара да изругае отново. Нима нищо на този свят вече не беше лесно?

По негово време битката си беше битка, на една армия срещу друга.

„Стегни се — каза си. — Винаги е имало предатели и убийци.“

Просто никога досега той не е бил мишената.

Изведнъж се разсмя, припомняйки си тишината. Ханът беше празен. Когато свърна по улица „Еднорог“, трябваше да се досети за опасността. Защо биха го чакали петима мъже на безлюдна уличка след полунощ?

„Стар глупак — каза си. — Сигурно изкуфяваш.“

Мусар седеше сам на мансардата и слушаше как перата на гълъбите настръхват, посрещайки изгрева. Вече беше спокоен, почти безметежен, а едрите му ръце бяха престанали да треперят. Отиде до прозореца, надвеси се силно над перваза и погледна на север. Единствената му, всепоглъщаща амбиция беше да види как Улрик пристига в Дрос Делнох и продължава към богатия юг — най-сетне да види възхода на Надирската империя.

Дренайската му съпруга и осемгодишният му син лежаха долу, а сънят ги отнасяше към смъртта, докато той се наслаждаваше на последния си изгрев.

Не му беше лесно да гледа как пият от отровните питиета и да слуша приятното бъбрене на жена си за утрешните ѝ планове. Когато синът му го беше попитал дали може да отиде да язди с момчето на Брентар, той му бе позволил.

Трябваше да последва инстинкта си и да отрови стария воин, ала дън Мендар го беше разубедил. Тогава подозрението веднага щеше да падне върху церемониалмайстора. Мендар го беше уверил, че този начин е по-сигурен: да го упоим и да го убием в някоя тъмна уличка. Толкова е просто!

Как е възможно толкова стар човек да се движи толкова бързо?

Мусар знаеше, че може да блъфира. Дръс нямаше да го разпознае като петия нападател, защото лицето му беше наполовина закрито с черен шал. Ала рисковете бяха прекалено големи според неговия надирски господар Сурип. В последното си писмо той го поздравяваше за работата му през последните дванайсет години и заключаваше: „Мир вам, братко, на теб и на семейството ти.“

Мусар напълни с топла вода една голяма кофа от един по-голям меден чайник.

После взе един кинжал от полицата в дъното на мансардата и го подостри с малко точило. Рисковете са твърде големи? Така е, наистина. Мусар знаеше, че надирите имат още един човек в Делнох, по-високопоставен от него. Не биха го изложили на опасност в никакъв случай.

Потопи лявата си ръка в кофата и докато държеше здраво кинжала с дясната, сряза артериите до китката. Цветът на водата се промени.

„Беше глупаво да се женя — помисли си, а в очите му проблеснаха сълзи. — Но тя беше толкова хубава…“

Хогън и Еликас гледаха как легионерите разчистват труповете на нападателите. Хората наблюдаваха от близките прозорци и подвикваха въпроси, но мъжете не им обръщаха внимание.

Еликас подръпваше малката си златна обица, докато следователят Лебус описваше схватката. Еликас винаги се беше възхищавал на уменията на следователя. По една следа Лебус можеше да определи пола на конете, възрастта на ездачите, а без малко и разговорите около лагерните огньове. Тази наука му беше непонятна.

— Старецът е влязъл в уличката оттам. Първият мъж се е криел в сенките. Ударил го е и Дръс е паднал. Бързо се е изправил. Виждате ли онази кръв там? Брадва е разрязала бедрото му. После е нападнал другите трима, но вероятно е хвърлил брадвата си, защото е отстъпил до онази стена.

— Как е успял да убие Мендар? — попита Хогън, който вече го знаеше от Дръс, но също ценеше уменията на Лебус.

— Това ме озадачи, сър — отвърна следователят. — Но мисля, че разбрах. Имало е пети нападател, който се е спотайвал по време на схватката. Според някои признаци Дръс и Мендар са прекратили борбата и са застанали близо един до друг. Петият трябва да се е намесил тогава. Виждате ли онази следа от ток, тя е на Дръс. А дълбокият кръгъл отпечатък? Предполагам, че е завъртял Мендар, за да блокира петия мъж.

— Добра работа, Лебус — каза Хогън. — Хората казват, че можеш да проследиш летяща птица и аз им вярвам.

Лебус се поклони и се оттегли.

— Започвам да вярвам, че Дръс е всичко онова, което твърдят за него — каза Еликас. — Удивително!

— Вярно е — отвърна Хогън, — но е обезпокояващо. Едно е да сме изправени срещу армия като тази на Улрик; но предателите в Дрос са съвсем друго нещо. А колкото до Мендар… почти невероятно е.

— Разбрах, че е от добро семейство. Разгласих, че Мендар е помагал на Дръс срещу надирските агенти. Може би ще свърши работа. Не всички притежават таланта на Лебус, а и бездруго земята ще бъде добре утъпкана, докато се развидели съвсем.

— Историята за Мендар е добра — каза Хогън. — Но ще се разчуе.

— Как е старецът? — попита Еликас.

— С десет шева на хълбока и четири на главата. Спеше, когато тръгнах. Калвар Син твърди, че е цяло чудо, че черепът не е счупен.

— Ще бъде ли съдия на турнира „Открити мечове“? — попита по-младият мъж. Хогън само вдигна вежда. — Да, така си и мислех. Жалко.

— Защо? — попита Хогън.

— Ами, ако той не беше съдия, ти можеше да го заместиш. И тогава щях да си спестя удоволствието да те победя.

— Ах ти, надут хлапак! — изрече през смях Хогън. — Още не е дошъл денят, в който ще успееш да пробиеш отбраната ми — даже и с дървен меч.

— Всяко нещо си има първи път. А и ти не се подмладяваш, Хогън. Сигурно си над трийсетте. С единия крак си в гроба!

— Ще видим. Да се обзаложим за резултата?

— На гарафа червено вино? — каза Еликас.

— Дадено, момче! Няма нищо по-сладко от виното, за което е платил някой друг.

— Както несъмнено ще разбера тази вечер — отвърна Еликас.

Женитбата беше скромна — венча ги Абатът на мечовете, Винтар, а свидетели бяха капитанът и помощник-капитанът на „Уейстръл“. Морето беше спокойно, а нощното небе — безоблачно. Над главите им кръжаха и се спускаха чайки — сигурен знак за наближаващата суша.

Антахейм, един от Трийсетте, висок и слаб мъж, чието мургаво лице издаваше вагрийския му произход, подаде пръстена: златна халка без украшения.

Сега, когато изгревът наближаваше, а другите спяха, Рек стоеше сам на носа, звездната светлина проблясваше върху сребърната му диадема, а вятърът развяваше косата му като черно знаме.

Жребият беше хвърлен. Беше се обвързал собственоръчно с каузата на Делнох. Водните пръски пареха очите му и той отстъпи назад, седна с гръб към парапета и плътно се загърна с пелерината. През целия си живот беше търсил посока и избавление от страха, което да сложи край на треперещите ръце и неспокойното сърце. Сега страховете му се бяха стопили като восък на огън.

Граф Регнак от Дрос Делнох, Владетел на Севера. В началото Вире беше отказала на предложението му, но той знаеше, че в крайна сметка ще бъде принудена да приеме. Ако не се омъжеше за него, Абалайн много бързо щеше да ѝ изпрати съпруг. Беше немислимо Делнох да остане без предводител и също толкова немислимо жена да поеме тази длъжност.

Капитанът беше поръсил главите им с морска вода според ритуала, но Винтар, който обичаше истината, беше пропуснал благословията за плодовитост и я бе заменил с по-скромното: „Бъдете щастливи, деца мои, сега и до края на дните си.“

Дръс се беше спасил от опита за покушение срещу него, ган Орин беше открил силата си, а Трийсетте се намираха само на два дни път от Дрос Пурдол и последния етап от пътуването си. Вятърът беше попътен и „Уейстръл“ щеше да пристигне два или три дни по-рано.

Рек се вгледа в звездите и си припомни незрящия пророк и неговия стих: „Графът и легендата ще бъдат заедно край стената. И мъже ще мечтаят и ще умират, но дали крепостта ще падне?“.

Рек си представи Вире така, както я беше оставил преди около час — светлата ѝ коса се беше оплела върху възглавницата, очите ѝ бяха затворени, а на лицето ѝ се четеше спокойствие. Прииска му се да я докосне, да я притисне към себе си и да усети ръцете ѝ около тялото си. Вместо това нежно я покри с едно одеяло, облече се и тихо се качи на палубата. Откъм десния борд се чуваше призрачната песен на делфините. Сега той се изправи и се върна в каютата. Вире отново беше изритала одеялото. Рек се съблече бавно и се отпусна до нея.

И този път я докосна.

В средата на кораба, предводителите на Трийсетте довършиха молитвите си и заедно разчупиха хляб, който Винтар благослови. Хранеха се мълчаливо, прекъсвайки обединяващата ги връзка, за да се насладят на собствените си мисли. Накрая Сербитар се облегна назад и даде знак да започнат. Умовете им се сляха.

— Старецът е страховит воин — каза Менахем.

— Но не е стратег — отвърна Сербитар. — Той смята да удържи Дрос, като постави хора по стените и се сражава до последно.

— Няма кой знае какъв избор — каза Менахем. — И ние няма да предложим друга възможност.

— Така е. Искам да кажа, че Дръс просто ще струпа хора по стените, а това не е добра идея. Той разполага с десет хиляди души, а за да отбранява ефективно, ще може да използва едва седем хиляди наведнъж. И по другите стени трябва да се разположат хора, да се снабдяват с боеприпаси и да се определят пратеници. Освен това трябва да има и свободна войска, готова да окаже незабавна помощ на всяко слабо място.

— За да сме силни, трябва да постигнем максимална ефективност с възможно най-малко усилия. Изтеглянията трябва да се планират щателно. Всеки офицер трябва не само да знае, но и да е напълно сигурен в ролята си.

— Също така — каза Арбедарк, — трябва да подходим агресивно към отбраната. С очите си сме виждали как Улрик изсича цели гори, за да построи своите балисти3 и обсадни кули. Трябва да имаме запалителни вещества, а и съдове, в които да ги държим.

Предводителите уточняваха своите планове повече от час, когато слънцето започна да се изкачва по хоризонта на изток: отхвърляха някои идеи, усъвършенстваха и обогатяваха други.

Накрая Сербитар ги призова да се хванат за ръце. Арбедарк, Менахем и Винтар свалиха преградите си и се понесоха в мрака, докато Сербитар приемаше силата им.

— Дръс! Дръс! — зовеше го той, а умът му се зарея над океана, покрай Дрос Пурдол, пристанищната крепост, и из района на Делнох, покрай сатулските селища, над необятната Сентранска равнина — летейки все по-бързо.

Дръс се събуди стреснато, сините му очи огледаха стаята, а ноздрите му се разшириха и доловиха опасност във въздуха. Той поклати глава. Някой изричаше името му, но без звук. Той бързо направи знака на Нокътя над сърцето си. Някой продължаваше да го вика.

По челото му изби студена пот.

Той се пресегна над леглото и грабна Снага от стола до стената.

— Чуй ме, Дръс — помоли го гласът.

— Махай се от главата ми, кучи сине! — изрева старецът и се измъкна от леглото.

— Аз съм от Трийсетте. Ние пътуваме към Дрос Делнох, за да ви помогнем. Чуй ме!

— Махай се от главата ми!

Сербитар нямаше избор, защото болката беше невероятна. Освободи стария воин и се върна на кораба.

Дръс се изправи залитайки, падна и стана отново. Вратата се отвори и Калвар Син бързо дойде при него.

— Казах ти да не ставаш преди обяд — сопна се той.

— Гласове — каза Дръс. — Имам гласове… в главата си!

— Легни. А сега ме чуй. Ти си пълководец и очакваш хората да ти се подчиняват. В това се състои дисциплината. Аз съм лекар и очаквам пациентите да ме слушат. А сега ми разкажи за гласовете.

Дръс положи глава на възглавницата и затвори очи. Имаше ужасно главоболие и все още усещаше неразположение в стомаха си.

— Имаше само един глас, който изрече името ми. После каза, че е от Трийсетте и че идват да ни помогнат.

— Това ли е всичко?

— Да. Какво ми става, Калвар? Никога досега не ми се е случвало след удар по главата.

— Възможно е да е от удара; мозъчното сътресение може да предизвика някои много странни последствия — включително поява на видения и чуване на гласове. Но те рядко са трайни. Послушай съвета ми, Дръс. В момента най-лошото нещо, което можеш да направиш, е да се развълнуваш прекомерно. Би могъл да припаднеш… или нещо по-лошо. Ударите по главата могат да бъдат фатални, дори след неколкодневен период. Искам да си почиваш и да се успокоиш, а ако гласът се появи отново, послушай го — дори му отговори. Но не се тревожи. Разбра ли?

— Естествено, че разбрах — каза Дръс. — Обикновено не се паникьосвам, докторе, но има неща, които не ми харесват.

— Знам, Дръс. А сега имаш ли нужда от нещо, което ще ти помогне да заспиш?

— Не. Събуди ме на обед. Трябва да съдийствам на турнир по фехтовка. И не се тревожи — добави той, забелязвайки блясъка на раздразнението в единственото здраво око на доктора, — няма да се вълнувам, а след това веднага ще си легна.

Пред стаята чакаха Хогън и Орин. Калвар Син отиде при тях, даде им знак да мълчат и ги подкани към близкия кабинет.

— Не съм доволен — каза им. — Той чува гласове и, повярвайте ми, това не е добър знак. Но е здрав като бик.

— В опасност ли е? — попита Хогън.

— Трудно е да се каже. Тази сутрин не мислех така. Но напоследък е бил подложен на много напрежение и вероятно това няма да се отрази добре на състоянието му. А и вече не е млад, макар че това лесно се забравя.

— Ами тези гласове? — каза Орин. — Възможно ли е да е полудял?

— Едва ли — отвърна Калвар. — Каза, че било послание от Трийсетте. Граф Делнар ми каза, че е изпратил по Вире писмо за тях, и е възможно сред тях да има пророк. Или да е някой от тези на Улрик; сред неговите шамани също има пророци. Казах на Дръс да се успокои и да се ослушва за други гласове, а после да ми разкаже.

— Този старец е изключително важен за нас — изрече тихо Орин.

— Направи всичко възможно, Калвар. Бойният дух ще понесе тежък удар, ако нещо се случи с него.

— Мислите ли, че не го знам? — сопна се лекарят.

Банкетът в чест на Откритите мечове беше много шумен. Бяха поканили всички, които стигнаха до последната стотица; офицерите и редовите войници седяха едни до други, шегуваха се и си разказваха големи небивалици.

Гилад, седеше между бар Британ, който го беше разгромил напълно, и дън Пинар, който на свой ред беше победил Британ. Чернобрадият бар добродушно ругаеше Пинар и се оплакваше, че дървеният му меч не притежава баланса на собствената му кавалерийска сабя.

— Изненадан съм, че не поиска разрешение да се биеш на кон — каза Пинар.

— Направих го — възнегодува Британ — и ми предложиха прицелното пони. — Тримата мъже избухнаха в смях, към който се присъединиха и останалите, когато шегата се разпространи около масата. Прицелното пони беше седло, завързано за подвижни релси и теглено с въжета. Използваха го за упражнения по стрелба и в турнири.

Докато виното се лееше, Гилад се отпусна. Сериозно беше решил да пропусне банкета, опасявайки се, че произходът му ще го накара да се чувства неловко сред офицерите. Беше се съгласил да дойде едва когато хората от неговата група го склониха, изтъквайки, че той е единственият член на „Карнак“, стигнал до последните сто. Сега се радваше, че са го убедили. Бар Британ беше сдържан и остроумен събеседник, а Пинар, въпреки своето възпитание — или може би точно заради него — накара Гилад да се почувства сред приятели.

В далечния край на масата седеше Дръс, заобиколен от Хогън и Орин, а до тях беше предводителят на стрелците от Скълтик. Гилад не знаеше нищо за мъжа, освен че беше довел 600 стрелци в Дрос.

Хогън, облечен в парадната униформа на легиона — със сребърен нагръдник, обточен с абанос и сребристочерна ризница, се взираше в сребърния меч, положен на масата пред Дръс.

Финалът беше наблюдаван от над пет хиляди войници, когато Хогън и Орин заеха местата си. Първият удар беше нанесен от Хогън, ловко париране и рипост след четириминутен дуел. Вторият дойде от Орин, след лъжлив удар по главата. Хогън го беше блокирал бързо, но едно леко извиване на китката наклони надолу меча на опонента му и той докосна хълбока на Хогън. След около двайсет минути Хогън водеше с два на един удара — само един го делеше от победата.

По време на първата почивка Дръс отиде при Хогън и секундантите му, които седяха и пиеха разредено вино в сянката на Първа стена.

— Добра работа — каза Дръс. — Но и той е добър.

— Да — отвърна Хогън и избърса потта от челото си с бяла кърпа. — Но не е толкова силен отдясно.

— Така е. Но ти си бавен в ниските удари.

— Това е основният недостатък на улана. Дължи се на твърде многото битки от седлото — отвърна Хогън. — Той е по-нисък от мен, което му дава предимство в това отношение.

— Вярно е. За Орин беше добре, че стигна до финала. Струва ми се, че го подкрепят повече от теб?

— Да, но това не ме притеснява — каза Хогън.

— Надявам се, че е така — каза Дръс. — Все пак, нищо не може да повдигне повече бойния дух от гледката на гана на крепостта, който се справя толкова добре.

Хогън вдигна очи, задържа погледа на Дръс, а после старият воин се усмихна и се върна на съдийското място.

— Какво беше това? — попита Еликас, докато вървеше зад Хогън и разтриваше мускулите на врата и раменете му. — Окуражителни думи?

— Да — каза Хогън. — Би ли разтрил и ръцете ми? Мускулите им са се схванали.

Младият генерал изсумтя, когато Еликас опипа кожата му със силните си пръсти. Нима Дръс го молеше да загуби? Не, разбира се. И все пак…

На Орин нямаше да му се отрази зле, ако спечелеше Сребърния меч, и това със сигурност щеше да увеличи нарастващия му авторитет сред войската.

— За какво мислиш? — попита Еликас.

— Мисля си, че е слаб в десните удари.

— Ще го победиш, Хогън — каза младият офицер. — Пробвай онзи жесток париращ удар, който използва срещу мен.

Когато ударите станаха два на два, дори дървеният меч на Хогън се счупи. Орин отстъпи назад, за да му даде възможност да го смени, и предостави на опонента си шанс да изпробва набързо новото си оръжие. Хогън не беше доволен от баланса и отново смени меча. Трябваше му време да помисли. Дали Дръс беше намекнал да изгуби?

— Не си концентриран — изрече строго Еликас. — Какво ти става? Хората от легиона са заложили много пари на този турнир.

— Знам.

Умът му се проясни. Независимо от причината, не можеше да се бие, за да загуби. Даде всичко от себе си в последната атака, блокира един обратен удар и се хвърли напред. Ала точно преди острието да се забие в корема на Орин, мечът на гана докосна врата му. Орин бе разгадал хода му и го беше подмамил. В истинска битка и двамата щяха да са мъртви, но тази не беше такава и Орин бе победил. Двамата мъже си стиснаха ръце, докато ликуващите войници се тълпяха напред.

— Изгубих парите си — каза Еликас. — Но това си има и добра страна.

— И каква е тя? — каза Хогън, докато разтриваше възпалената си ръка.

— Не мога да си позволя да платя за нашия облог. Ти ще трябва да купиш виното. Това е най-малкото, което можеш да направиш, Хогън, след като разочарова легиона!

Банкетът повдигна настроението на Хогън, а речите на бар Британ от името на войниците и дън Пинар от името на офицерите бяха остроумни и кратки; храната беше хубава, виното и бирата се лееха в изобилие, а другарският дух вдъхваше увереност. „Дрос не е същият“, мислеше си Хогън.

Отвън, при портите на крепостта, Бреган стоеше на пост с един висок, млад къл от група „Огън“. Той не му знаеше името и не можеше да го попита, защото на часовоите беше забранено да разговарят по време на наряд. Странно правило, мислеше си Бреган, но трябваше да се спазва. Нощта беше хладна, но той почти не го забелязваше. Мислите му го върнаха на село при Лотис и децата. Сибад беше получил писмо същия ден и всичко беше наред. В него се споменаваше Леган, петгодишният син на Бреган, който се покатерил на един висок бряст и не могъл да слезе, а после се разплакал и повикал баща си. Бреган беше помолил Сибад да му напише няколко думи в следващото писмо до вкъщи. Щеше му се да каже колко много обича всички и му е мъчно за тях, но не можеше да помоли Сибад да напише такива нежни думи. Вместо това го накара да каже на Леган да бъде добро момче и да слуша майка си. Сибад си записваше думите на всички селяни и прекара ранната вечер, съставяйки писмото, а после го запечата с восък и го предаде в пощата. Един конник щеше да го занесе на юг, заедно с останалите писма и военните депеши до Дренан.

Лотис вече трябва да е затрупала огъня и да е угасила лампите, мислеше си Бреган. Сигурно лежеше в тръстиковото им легло и спеше. Знаеше, че Леган спи до нея, защото на Лотис винаги ѝ беше трудно да спи сама, когато Бреган го няма.

— Нали ще спреш варварите, татко? — бе го попитал Леган.

— Да — беше му казал Бреган. — Но те сигурно няма да дойдат. Политиците ще се разберат, както винаги.

— Скоро ли ще се върнеш?

— Ще се прибера за вечерята по жътва.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Когато банкетът свърши, Дръс покани Орин, Хогън, Еликас и Боуман в кабинета на графа над голямата зала. Прислужникът Аршин им донесе вино и Дръс представи разбойника на предводителите на крепостта. Орин се здрависа хладно, а в очите му се четеше антипатия. Цели две години беше изпращал патрули в Скълтик със заповед да заловят и обесят вожда на разбойниците.

Хогън не се интересуваше толкова от произхода на Боуман, а повече го вълнуваха уменията на разбойника, с които можеше да им бъде полезен. Еликас нямаше предубеждения, но инстинктивно харесваше русокосия стрелец.

Когато седнаха, Боуман се прокашля и им съобщи размера на надирската орда, струпана в Гулготир.

— Откъде получи тази информация? — попита Орин.

— Преди три дни… срещнахме… няколко пътешественици в Скълтик. Те пътуваха от Дрос Пурдол за Сегрил и бяха прекосили северната пустиня.

Устроили им засада край Гулготир и ги отвели в града, където прекарали четири дни. Понеже бяха вагрийски търговци, с тях се държали любезно, но били разпитани от надирски офицер на име Сурип. Един от тях бе бивш вагрийски офицер и той направи преценка за числеността им.

— Но половин милион? — каза Орин. — Мислех, че цифрата е преувеличена.

— По-скоро е намалена — отвърна Боуман. — По-отдалечените племена все още прииждали, когато си тръгнал. Бих казал, че ви предстои тежка битка.

— Не желая да бъда педантичен — каза Хогън, — но не е ли по-точно да кажеш, че ни предстои тежка битка?

Боуман погледна Дръс.

— Не си ли им казал, старо магаре? Не? О, това несъмнено е адски смущаващ момент.

— Какво да ни е казал? — попита Орин.

— Че те са наемници — отвърна смутено Дръс. — Ще останат само до падането на Трета стена. Такава е уговорката.

— И за тази… тази жалка помощ очакват да бъдат помилвани! — извика Орин и се изправи. — По-скоро бих ги обесил.

— След Трета стена ще ни трябват по-малко стрелци — отвърна спокойно Хогън. — Нямаме смъртоносно място.

— Трябват ни стрелци, Орин — каза Дръс. — Много ни трябват. А този човек разполага с 600 от най-добрите. Знаем, че стените ще падат и ще ни трябва всяка една стрела. Задните врати ще са затворени дотогава. И на мен не ми харесва това положение, но нуждата го налага… По-добре да имаме някакво прикритие за първите три стени, отколкото да останат без никакво. Съгласни ли сте?

— А ако аз не съм? — каза ганът, все още ядосан.

— Тогава ще ги отпратя — отвърна Дръс. Хогън понечи да избухне, но Дръс махна с ръка и го накара да замълчи. — Ти си ганът, Орин. Ти решаваш.

Орин седна, дишайки тежко. Беше направил много грешки преди пристигането на Дръс — вече го знаеше. Тази ситуация силно го разгневяваше, но нямаше друг избор, освен да подкрепи брадвоносеца, а и Дръс го знаеше. Двамата мъже се спогледаха и се усмихнаха.

— Остават — каза Орин.

— Мъдро решение — каза Боуман. — Според вас кога ще пристигнат надирите?

— Твърде скоро, по дяволите — измърмори Дръс. — Някъде през следващите три седмици, според нашите разузнавачи. Един от синовете на Улрик е мъртъв и това ни осигури още няколко дни. Но пак не е достатъчно.

Известно време мъжете обсъждаха множеството проблеми пред защитниците. Накрая Боуман проговори, този път колебливо.

— Слушай, Дръс, има нещо, което трябва да спомена, но не искам да ме помислите за… странен. Обмислях идеята да не го споделям, но…

— Говори, момче. Тук си сред приятели… повечето.

— Снощи сънувах странен сън, в който се появи и ти. Щях да го пренебрегна — но когато те видях днес, отново си го припомних. Сънувах, че воин в сребърна броня ме пробужда от дълбок сън. Виждах през него, сякаш беше призрак. Каза ми, че се опитва да се свърже с теб, но не успява. Докато говореше, в главата ми сякаш звучеше глас. Каза, че името му е Сербитар и че пътува с приятелите си и с жена на име Вире.

— Каза, че било важно да ти предам да набавиш запалителни вещества и съдове, защото Улрик е издигнал големи обсадни кули. Освен това предложи да изкопаем запалителни канали в пространствата между стените. Показа ми картина, в която те нападат. Спомена и едно име — Мусар. Откриваш ли някаква логика във всичко това?

Известно време никой не проговори, макар че Дръс изглеждаше силно облекчен.

— Всъщност, да, момче. Всъщност, да!

Хогън наля още една чаша лентрийско вино и я подаде на Боуман.

— Как изглеждаше този воин? — попита.

— Висок, слаб. Мисля, че косата му беше бяла, макар че беше млад.

— Това е Сербитар — каза Хогън. — Видението е истинско.

— Познаваш ли го? — попита Дръс.

— Само съм чувал за него. Син е на граф Драда от Дрос Сегрил. Казват, че момчето имало ясновидска дарба и било обладано от демон; можело да чете мисли. Албинос е, а, както знаете, вагрийците считат това за лоша поличба. Изпратили го в Храма на Трийсетте, южно от Дренан, когато бил на тринайсет. Казват също, че баща му се опитал да го удуши, когато бил малък, но детето усетило, че идва, и се скрило пред прозореца на спалнята си. Разбира се, това са само слухове.

— Е, очевидно е доразвил уменията си — каза Дръс. — Но за мене е все едно. Тук ще бъде полезен — особено ако може да прочете мислите на Улрик.

Работата продължаваше вече десет дни. В откритото пространство между Първа и Втора стена изкопаха запалителни канали с широчина десет метра и дълбочина метър и двайсет, а също и между Трета и Четвърта стена. Напълниха ги с клонки и дребни дървета, а във всеки канал поставиха бъчви, готови да залеят с газ сухата дървесина.

Стрелците на Боуман забиха бели колове на различни места из откритото пространство между стените, а също и на полето пред крепостта. Всяка редица колове отговаряше на шейсет крачки и хората му се упражняваха по няколко часа всеки ден. Във въздуха над всяка редица след зададена команда политаха черни облаци от стрели.

По полето бяха наредени чучела за мишени, които биваха разцепени от множеството стрели, дори и от 120 крачки. Уменията на стрелците от Скълтик бяха внушителни.

Хогън тренираше отстъпление, засичайки времето на войниците с биене на барабан, докато те се втурваха от стените, прекосяваха огнените канали по дъсчените мостове и се катереха по въжета до следващата стена. От ден на ден ставаха все по-бързи.

Незначителните въпроси започваха да отнемат повече време, докато цялостната способност и готовност на войската растеше.

— Кога да налеем газта? — Хогън попита Дръс, докато войниците бяха в обедна почивка.

— Между Първа и Втора стена трябва да се излее в деня на първото нападение. До първия ден няма да имаме реална представа как ще се справят хората с нападението.

— Остава проблемът — добави Орин, — кой да подпали каналите и кога. Ако например пробият стената, има вероятност надирските племена да бягат рамо до рамо с нашите хора. Няма да е лесно да хвърлиш по тях запалена факла.

— А ако назначим хора за тази цел — каза Хогън, какво ще стане, ако ги убият на стената?

— Ще се наложи да разположим пост с факли — отвърна Дръс. — А решението ще бъде предадено от тръбач на Втора стена. Щом тръбата изсвири, каналът се взривява — без значение кой е останал там.

Подобни въпроси все повече ангажираха вниманието на Дръс, докато главата му се замая от планове, идеи, стратегии и тактики. На няколко пъти по време на такива дискусии старецът избухваше и удряше с огромните си юмруци по масата, а иначе крачеше из стаята като мечок в клетка.

— Аз съм воин — не плановик, по дяволите — заявяваше той и събранието се отлагаше с един час.

От далечните села с каруци пристигаха горивни материали, а от Дренан и обезумялото правителство на Абалайн идваха сякаш безброй съобщения, а множеството дребни проблеми — със закъсняла поща, новобранци, лични тревоги и спречквания между групите — заплашително затрупваха тримата мъже.

Един офицер се оплака, че има опасност отходното място на Първа стена да създаде риск за здравето, защото не беше с установената дълбочина и не разполагаше със съответната помийна яма. Дръс назначи работна бригада, която да го направи по-голямо.

Самият Абалайн настояваше за пълна стратегическа оценка на всички отбранителни съоръжения в Дрос Делнох, а Дръс отказваше да я предостави, защото информацията можеше да изтече към симпатизантите на надирите. Това предизвика незабавно порицание от Дренан и строга заповед за извинение. Орин го написа, твърдейки, че така политиците ще ги оставят на мира.

После Уаундуийвър нареди да се реквизират конете на легиона, заявявайки, че тъй като заповедта била да се държат до последния човек, конете нямало да бъдат от особена полза в Делнох. Позволяваше да задържат двайсет за куриерски цели. Това така разгневи Хогън, че няколко дни не можеше да се говори с него.

Освен това, гражданите бяха започнали да се оплакват от буйното поведение на войската в цивилните квартали. Общо взето, Дръс започваше да се чувства на края на силите си и заяви открито желанието си надирите да дойдат, а последствията да вървят по дяволите!

Три дни по-късно желанието му отчасти се сбъдна.

Един надирски отряд под мирен флаг пристигна в галоп от север. Новината се разпространи мълниеносно и докато достигне до Дръс в главната зала на кулата, из целия град цареше паника.

Надирите слязоха от конете в сянката на големите порти и зачакаха, без да говорят. Извадиха сушено месо и мехове с вода от самарите и седнаха заедно, като ядяха и чакаха.

Когато Дръс дойде с Орин и Хогън, те се бяха нахранили. Дръс се провикна от стените.

— Какво послание носите?

— Отворете портите! — извика в отговор един надирски офицер, нисък мъж с изпъкнали гърди, кривокрак и силен. — Ти ли си Побратима на смъртта? — извика мъжът.

— Да.

— Стар и дебел си. Това ме радва.

— Хубаво! Запомни го при следващата ни среща, защото съм те белязал, Гръмогласния, и моята брадва знае името на душата ти. Е, какво послание носиш?

— Господарят Улрик, Принцът на Севера, ми нареди да ти кажа, че ще пътува за Дренан, за да обсъди съюзничество с Абалайн, Владетеля на дренайците. Той желае да ви уведоми, че ще очаква портите на Дрос Делнох да бъдат отворени за него; при това положение той гарантира, че нито един мъж, жена, дете или войник в града няма да пострадат. Желанието на господаря Улрик е дренайците и надирите да станат един народ. Той ви предлага своето приятелство.

— Кажи на господаря Улрик — каза Дръс, — че е добре дошъл в Дренан по всяко време. Дори ще му предоставим ескорт от 100 воини, както подобава на принц на Севера.

— Господарят Улрик не позволява да му се поставят условия — отвърна офицерът.

— Това са моите условия — и няма да се променят — заяви Дръс.

— Тогава имам още едно съобщение. Ако по стените има съпротива, а портите са затворени, господарят Улрик желае да ви уведоми, че всеки втори бранител, когото заловим жив, ще бъде убит, всички жени ще бъдат продадени в робство, а всеки трети гражданин ще загуби дясната си ръка.

— Преди това да стане, момчето ми, господарят Улрик трябва да превземе Дрос. А сега му предай следното съобщение от Дръс, Побратима на смъртта: Може би на север планините се тресат, когато пуска газове, но това е земята на Дренай и ако питаш мен, той е един дебел варварин, който не може да намери и носа си без карта на Дренай. Ще го запомниш ли, момче, или да го издълбая с големи букви на задника ти?

— Макар че думите ти бяха вдъхновяващи, Дръс — каза Орин, — трябва да ти призная, че стомахът ми се преобърна, докато ги изричаше. Улрик ще се вбеси.

— Де да беше така — изрече огорчено Дръс, докато надирският отряд пое в галоп на север. — Ако беше така, той наистина щеше да е просто един дебел варварин. Не! Той ще се разсмее… силно и продължително.

— Защо? — попита Хогън.

— Защото няма избор. Понесъл е обида и ще изгуби престижа си. Когато се засмее, и хората му ще се присъединят.

— Направи добро предложение — каза Орин, докато тримата мъже изминаваха дългия път към кулата. — Ще се разчуе. Преговори с Абалайн… Една империя на дренайците и надирите… Хитро!

— Хитро и вярно — каза Хогън. — Той има славата на искрен мъж. Ако се предадем, ще мине през града, без да навреди на никого. Заплахите за смърт могат да се приемат и отблъснат — но предложенията за живот са друго нещо. Питам се кога гражданите ще поискат ново заседание.

— Преди мръкване — предрече Дръс.

Горе, на стената, Гилад и Бреган гледаха как прахът от надирските коне изчезва в далечината.

— Гил, какво искаше да каже с това, че ще пътува до Дренан, за да разговаря с Абалайн?

— Че иска да пропуснем армията му.

— О! Не изглеждаха ужасно свирепи, нали? Искам да кажа, че всъщност изглеждат съвсем обикновени, освен че носят кожи.

— Да, обикновени са — отвърна Гилад, свали си шлема и разреса косата си с пръсти, а хладният бриз помилва главата му. — Съвсем обикновени. С изключение на това, че живеят, за да воюват. Воюването им се удава толкова добре, колкото земеделието на теб. Или на мен — добави той след известно време, осъзнавайки, че не е вярно.

— А защо? — попита Бреган. — Никога не ми се е струвало нормално. В смисъл, разбирам защо някои мъже стават войници: да пазят нацията и така нататък. Но цял един народ да живее, за да воюва, ми се струва… нездравословно? Прав ли съм?

Гилад се засмя.

— Прав си, наистина. Но северните степи не стават за обработване. Основният им поминък е да отглеждат кози и понита. Ако искат нещо по-луксозно, трябва да го откраднат. На банкета дън Пинар ми каза, че на надирски думата за „непознат“ съвпада с думата за „враг“. Всеки човек извън племето просто трябва да бъде убит или ограбен. Това е начинът им на живот. По-малките племена се унищожават от по-големите. Улрик промени това; обединявайки победените племена в едно, той ставаше все по-силен. Сега контролира всички северни кралства и много от тези на изток. Преди две години завладя Манеа, морското кралство.

— Чух за това — каза Бреган. — Но си мислех, че се е оттеглил, след като е сключил договор с краля.

— Дън Пинар твърди, че кралят се е съгласил да бъде васал на Улрик, а Улрик държи за заложник кралския син. Нацията е негова.

— Сигурно е много умен мъж — каза Бреган. — Но какво ще прави, ако някога завладее целия свят? Имам предвид, каква полза ще има от това? Аз бих искал да имам по-голяма ферма и къща на няколко етажа. Разбирам това. Но какво бих правил с десет ферми? Или сто?

— Щеше да бъдеш богат и властен. Щеше да можеш да заповядваш на своите арендатори какво да правят и всички щяха да ти се кланят, когато минаваш с прекрасната си карета.

— Това никак не ми харесва — каза Бреган.

— А на мен — да — отвърна Гилад. — Никога не съм обичал да се кланям пред някой благородник, минаващ на кон. Ненавиждам презрителния начин, по който те гледат, защото си дребен фермер; те плащат повече за ръчно изработените си ботуши, отколкото мога да изкарам с едногодишен робски труд. Не, нямам нищо против да съм богат — толкова богат, че никой вече да не ме гледа отвисоко.

Гилад се извърна и впери очи в равнините — гневът му беше неудържим, почти осезаем.

— А ти ще гледаш ли отвисоко хората, Гил? Ще ме презираш ли, защото искам да си остана фермер?

— Не, разбира се. Човек трябва да бъде свободен да прави това, което иска, стига да не вреди на останалите.

— Може би затова Улрик иска да контролира всичко. Може би му е омръзнало всички да гледат отвисоко на надирите.

Гилад се обърна към Бреган и потисна гнева си.

— Знаеш ли, Брег, точно това каза и Пинар, когато го попитах дали мрази Улрик, задето иска да унищожи дренайците. Отвърна ми: „Улрик не се опитва да унищожи дренайците, а да издигне надирите.“ Мисля, че Пинар му се възхищава.

— А аз се възхищавам на Орин — каза Бреган. — Сигурно му е трябвала голяма смелост да дойде и да тренира с войниците, както направи той. Особено след като беше толкова непопулярен. Толкова се зарадвах, когато спечели „Мечовете“.

— Само защото спечели пет сребърника от него — изтъкна Гилад.

— Не е честно, Гил! Заложих на него, защото беше от „Карнак“; заложих и на теб.

— На мен си заложил меден грош, а на него — половин сребърник, според Дребус, който е приел залога ти.

Бреган с усмивка докосна носа си.

— О, та човек не плаща еднакво за козел и за кон. Но идеята е важна. Все пак знаех, че не можеш да победиш.

— Почти надвих онзи бар Британ, по дяволите. Съдията имаше последната дума.

— Така е — отвърна Бреган. — Но никога нямаше да победиш Пинар или онзи мъж с обицата от легиона. И което е още по-важно, никога не би победил Орин. Виждал съм как се фехтува всеки от вас.

— Ама че преценка! — каза Гилад. — Чудно как самият ти не участва в турнира с твоите големи познания.

— Не е нужно да мога да летя, за да знам, че небето е синьо — отвърна Бреган. — Все пак, ти на кого заложи?

— На ган Хогън.

— И на кого другиго? Дребус каза, че си направил два залога — изрече невинно Бреган.

— Много добре знаеш. Дребус сигурно ти е казал.

— Не се сетих да го попитам.

— Лъжец! Е, все ми е едно. Заложих на себе си, че ще стигна до последните петдесет.

— И беше толкова близо — каза Бреган. — Само на един удар.

— Един точен удар и щях да спечеля месечната надница.

— Такъв е животът — отвърна Бреган. — Може би следващата година ще се върнеш и ще се опиташ отново?

— А може би по гърбовете на камилите ще започне да расте царевица! — каза Гилад.

В централната кула Дръс се стараеше да сдържи гнева си, докато градските старейшини надълго и нашироко обсъждаха предложението на надирите. Новината беше достигнала до тях със смайваща бързина и Дръс едва бе успял да изяде комат хляб със сирене, когато един пратеник на Орин му съобщи, че старейшините са свикали събрание.

Едно отдавна установено дренайско правило гласеше, че старейшините имат демократичното право да се срещат с градоначалника и да обсъждат с него важни въпроси, освен по време на битка. Нито Орин, нито Дръс можеха да откажат. Никой не можеше да заяви, че ултиматумът на Улрик е маловажен.

Градските старейшини бяха шестима мъже, определяни чрез избор, които ефективно ръководеха цялата търговия в рамките на града. Начело на гилдията и главен старейшина беше Бриклин, който така добре беше забавлявал Дръс в нощта на опита за покушение срещу него. Малфар, Бакда, Шинел и Алфус бяха търговци, а Берик беше благородник, далечен братовчед на граф Делнар и с високо положение в градския живот. Единствено липсата на голямо богатство го задържаше в Делнох и далече от Дренан, който той обожаваше.

Дебелият, мазен търговец на коприна Шинел беше главната причина за гнева на Дръс.

— Но нали ние имаме правото да обсъдим условията на Улрик и трябва да имаме право на глас относно тяхното приемане или отхвърляне — каза отново той. — Все пак, това е жизненоважно за града, и според закона нашият глас трябва да се чува.

— Много добре знаете, драги Шинел — изрече спокойно Орин, — че градските старейшини имат пълното право да обсъждат всякакви граждански въпроси. Тази ситуация едва ли спада към същата категория. Въпреки това, вашето мнение ще се вземе под внимание.

Малфар, червендалест търговец на лентрийско вино, прекъсна протестите на Шинел.

— Няма да стигнем доникъде с тези приказки за правила и прецеденти. Факт е, че ние на практика сме във война. Дали това е война, която можем да спечелим? — зелените му очи оглеждаха лицата наоколо, а Дръс барабанеше с пръсти по масата — единственият външен признак за неговата напрегнатост. — Дали е война, която можем да водим достатъчно дълго, за да постигнем достоен мир? Не мисля, че е така — продължи Малфар. — Всичко това е безсмислено. Абалайн е съкратил армията дотам, че наброява едва една десета от това, което е била преди години. Флотът е намален наполовина. Тази крепост за последно е била под обсада преди две столетия и тогава едва не е паднала. При това в летописите се споменава, че сме имали четиридесет хиляди воина на бойното поле.

— Побързай, човече! Давай по същество — каза Дръс.

— Ще го направя, но ми спести суровите си погледи, Дръс. Не съм страхливец. Ето какво се опитвам да кажа: ако не можем да удържим и не можем да победим, какъв е смисълът от тази отбрана?

Орин погледна Дръс и старият воин се приведе напред.

— Смисълът е — каза той, — че човек не знае дали е загубил, докато не загуби. Всичко може да се случи: Улрик може да получи удар; сред надирската армия може да плъзне чума. Трябва да се опитаме да удържим.

— Ами жените и децата? — попита Бакда, адвокат и имотен човек, чието лице имаше вид на череп.

— Какво за тях? — каза Дръс. — Могат да си тръгнат по всяко време.

— И къде да отидат, моля ви? И с какви средства?

— О, господи! — изкрещя Дръс и рязко се изправи. — Какво още искате да направя? Къде ще отидат, ако изобщо… и как ще отидат — е тяхна и ваша грижа. Аз съм войник и моята работа е да се бия и да убивам. И, повярвайте ми, правя го много добре. Наредено ни е да се бием до последно, и ще го направим.

— И така, може и да не разбирам много от закони и от всичките дребни тънкости на градската политика, но знам едно: всеки, който говори за отстъпление по време на предстоящата обсада, е предател.

— И мястото му е на бесилото.

— Добре казано, Дръс — заяви Берик, висок мъж на средна възраст с дълга до раменете побеляла коса. — Аз самият не бих могъл да се изразя по-добре. Много вълнуващо — той се усмихна, когато Дръс седна на мястото си. — Но ето какво. Казвате, че ви е било наредено да се биете докрай. Тази заповед винаги може да бъде променена; политиката е такава, че винаги поставя въпроса за целесъобразността. В момента е целесъобразно Абалайн да иска от нас да се готвим за война. Може би смята, че това му дава повече възможности за уговорки с Улрик. Но в крайна сметка може би обмисля и отстъплението. Фактите са си факти: племената са завладели всеки народ, който са нападнали, а Улрик е несравним пълководец.

— Предлагам да пишем на Абалайн и да настояваме да преразгледа тази война.

Орин хвърли предупредителен поглед на Дръс.

— Много добре казано, Берик — каза той. — Очевидно е, че Дръс и аз, като почтени военни мъже, трябва да гласуваме против; но вие пишете свободно, а аз ще се погрижа молбата ви да бъде изпратена по първия свободен конник.

— Благодаря, Орин. Много мило от ваша страна — отвърна Берик. — А сега може ли да преминем към въпроса с разрушените домове?

Улрик седеше пред огнището, загърнал голото си тяло с пелерина от овча кожа. Пред него беше приклекнал слабият като скелет негов шаман Носта Кан.

— Какво искаш да кажеш? — попита го Улрик.

— Както казах, вече не мога да летя над крепостта. Поставили са преграда пред моите способности. Снощи, докато кръжах над Побратима на смъртта, усетих сила, подобна на бурен вятър. Тя ме изтласка зад външната стена.

— И не видя нищо?

— Не. Но усетих… почувствах…

— Говори!

— Трудно е. Мислено усетих морето и един лек кораб. Беше само фрагмент. Имаше и загадъчен мъж с бяла коса. Дълго мислих над това. Предполагам, че Побратима на смъртта е повикал на помощ Белия храм.

— И тяхната сила е по-голяма от твоята? — каза Улрик.

— Просто е по-различна — изрече уклончиво шаманът.

— Щом идват по море, ще отидат в Дрос Пурдол — каза Улрик, взирайки се в блестящите въглени. — Потърси ги.

Шаманът затвори очи, освободи духа си от оковите и се зарея над тялото си. Безплътният му дух се понесе високо над равнината, над хълмове и реки, планини и потоци, движейки се над Делнохската планина, докато накрая морето се ширна под него, проблясвайки под звездите. Скита се дълго, преди да зърне „Уейстръл“, долавяйки слабата светлина на фенера върху кърмата.

Той бързо се спусна от небето и закръжи около мачтата. До парапета стояха мъж и жена. Нежно проникна в умовете им, а после пое надолу през дървената палуба, покрай трюма и към каютите. Само че не успя да влезе там. Съвсем леко, като шепота на морски бриз, докосна единия край на невидимата преграда. Тя се втвърди пред него и той се отдръпна. Полетя към палубата, докосна моряка на кърмата, усмихна се, а после се понесе обратно към очакващия го надирски военачалник. Тялото на Носта Кан потрепери и очите му се отвориха.

— Е? — попита Улрик.

— Намерих ги.

— Можеш ли да ги унищожиш?

— Така мисля. Трябва да събера помощниците си.

На „Уейстръл“, Винтар стана от леглото — в очите му се четеше тревога, а умът му беше неспокоен. Протегна се.

— И ти си го усетил — предаде му Сербитар и свали дългите си крака от второто легло.

— Да. Трябва да внимаваме.

— Той не се опита да преодолее преградата — каза Сербитар. — Това признак на слабост ли беше, или на увереност?

— Не знам — отвърна абатът.

На кърмата над тях вторият помощник-капитан потърка уморените си очи, нахлузи едно въже на руля и впери очи в звездите. Тези проблясващи в далечината светлинки винаги го бяха очаровали. Тази нощ бяха по-ярки от обикновено, като бисери, разпилени върху кадифена наметка. Веднъж един свещеник му беше казал, че това са дупки във вселената, през които ярките очи на боговете се взират в хората на земята. Това беше доста глупаво, но му беше приятно да го слуша.

Изведнъж потрепери. Обърна се, взе пелерината от парапета на кърмата и я метна на раменете си. После потри ръце.

Витаейки зад него, духът на Носта Кан вдигна ръце, концентрирайки силата си в дългите си пръсти. Ноктите му се удължиха, проблясвайки като стомана, назъбени и остри. Доволен от резултата, той се доближи до моряка и заби ръце в главата му.

Пареща болка скова мозъка на мъжа, той се олюля и падна, а от устата и ушите му се лееше кръв и се процеждаше през очите му. Той издъхна безшумно. Носта Кан освободи хватката си. Черпейки от силата на своите помощници, той накара тялото да се изправи, шепнейки неприлични думи на някакъв език, отдавна заличен от съзнанието на обикновените хора. Трупът бе обгърнат от мрак, който се виеше като черен дим, за да бъде погълнат през окървавената уста. Тялото потрепери. И се изправи.

Тъй като не можеше да спи, Вире се облече безшумно, качи се на палубата и отиде до парапета. Нощта беше прохладна, а лекият бриз я помилва нежно. Тя се втренчи над вълните към далечната ивица земя, очертана на фона на яркото, огрявано от луната небе.

Гледката на море, сливащо се със сушата, винаги я успокояваше. Като малка, в училището на Дрос Пурдол обичаше да плава, особено нощем, когато земната маса сякаш се носеше като спящо чудовище от дълбините — мрачно, загадъчно и невероятно завладяващо.

Тя внезапно присви очи. Нима земята се движеше? Вляво от нея планините сякаш се отдалечаваха, докато отдясно брегът изглеждаше по-близо. Не, не изглеждаше. Така беше. Тя погледна звездите. Корабът се беше отклонил на северозапад; а до Пурдол оставаха още няколко дни път.

Озадачена, тя тръгна назад към втория помощник-капитан, който стоеше с ръце на руля.

— Къде отиваме? — попита го, като изкачи четирите стъпала до кърмата и се облегна на парапета.

Главата му се извърна към нея. Празните, кървавочервени очи се впиха в нейните, а ръцете му пуснаха руля и се протегнаха към нея.

Страхът прободе сърцето ѝ като копие, но скоро беше изместен от растящ гняв. Тя не беше някоя дренайска доячка, за да се плаши така — беше Вире, и във вените ѝ течеше воинска кръв.

С отпуснато рамо, тя го удари по челюстта с дясната си ръка. Главата му се килна назад, но въпреки това идваше към нея. Заставайки пред търсещите му ръце, тя го сграбчи за косата и нанесе удар с глава в лицето му. Той го пое, без да издаде звук, и обви с ръце гърлото ѝ. Гърчейки се отчаяно пред усилващата се хватка, тя го повали със силен удар в хълбока и той се стовари тежко на палубата по гръб. Вире се олюля. Той се изправи бавно и отново тръгна към нея.

Бягайки напред, тя подскочи във въздуха и се изви, като го удари в лицето с два крака. Той отново падна.

И стана.

Вече в паника, Вире потърси оръжие, но не намери нищо. Плавно прескочи парапета около руля и се приземи на палубата. Той я последва.

— Бягай от него! — извика Сербитар и се втурна напред с изваден меч. Вире хукна към него.

— Дай ми го! — каза тя и изтръгна меча от ръката му. Увереността ѝ се възвърна, когато ръката ѝ стисна абаносовата дръжка. — Хайде сега, кучи сине! — извика тя и пое към моряка.

Той не си направи труда да избяга от нея и мечът проблесна на лунната светлина, съсичайки оголения му врат. Тя нанесе още два удара и ухилената глава падна от тялото. Но не и трупът.

От отсечения врат се издигна мазен дим, който образува втора глава, безформена и неясна. Сред дима проблясваха очи, червени като нажежени въглени.

— Отдръпни се! — извика Сербитар. — Махни се от него!

Този път тя го послуша и пое назад към албиноса.

— Дай ми меча.

Винтар и Рек също бяха дошли.

— Какво е това, за бога? — прошепна Рек.

— Не е създадено от Бог — отвърна Винтар.

Съществото стоеше на мястото си, скръстило ръце на гърдите си.

— Корабът се движи към скалите — каза Вире и Сербитар кимна.

— Той ни пречи да стигнем до руля. Какво ще кажеш, абате?

— Заклинанието е поставено в главата и трябва да я изхвърлим през борда. Чудовището ще я последва — отвърна Винтар. — Нападнете го.

Сербитар тръгна напред, подкрепян от Рек. Трупът се наведе, а дясната му ръка сграбчи косата на отрязаната глава. Притиснал главата към гърдите си, той чакаше нападението.

Рек се втурна напред и проряза ръката. Трупът се олюля. Сербитар изтича и сряза сухожилията зад коляното. Докато падаше, Рек заби меча с две ръце в ръката му. Тя падна встрани и пръстите пуснаха главата, която се търкулна по палубата. Рек пусна меча си и се втурна към нея. Потискайки отвращението си, той я вдигна за косата и я хвърли през борда. Когато падна сред вълните, трупът на палубата потрепери. Сякаш изтръгнат от силен вятър, димът се разнесе от шията и изчезна под парапета към мрачните дълбини.

Капитанът излезе от сенките край мачтата.

— Какво беше това? — попита.

Винтар отиде при него и нежно постави ръка на рамото на мъжа.

— Имаме много врагове — каза. — Тяхната власт е голяма. Ала не се тревожи, ние не сме безсилни и повече нищо лошо няма да сполети кораба. Обещавам ти.

— Ами душата му? — попита капитанът и отиде до парапета. — Взели ли са я?

— Тя е свободна — отвърна Винтар. — Повярвай ми.

— Всички ще бъдем свободни — каза Рек, — ако някой не отклони кораба от онези скали.

В затъмнената шатра на Носта Кан, помощниците безмълвно излязоха заднешком и го оставиха да седи в центъра на кръга, очертан с тебешир върху пръстения под. Потънал в мисли, Носта Кан не им обърна внимание — беше изтощен и ядосан.

Бяха го победили, а той не беше свикнал с пораженията. Това остави горчив вкус в устата му.

Той се усмихна.

Щеше да има и втори път…

Носен от попътен вятър, „Уейстръл“ бързо се движеше на север, докато накрая сребристосивите кули на Дрос Пурдол изникнаха над хоризонта. Корабът влезе в пристанището малко преди пладне, маневрирайки покрай дренайските бойни триреми и търговските кораби, закотвени в залива.

На шумните докове, улични търговци продаваха амулети, украшения, оръжия и одеяла на моряците, а плещести докери носеха провизии по клатещи се трапове, редяха товари и проверяваха колко тежат. Навсякъде цареше шум и видим хаос.

Пристанището изобилстваше от цветове и кипеше от трескавото темпо на градския живот и Рек съжали, че напуска кораба. Когато Сербитар поведе Трийсетте към брега, Рек и Вире се сбогуваха с капитана.

— Пътуването беше повече от приятно, с едно изключение — каза му Вире. — Благодаря ви за любезното отношение.

— За мен беше удоволствие да ви служа, милейди. На връщане ще изпратя брачните документи в Дренан. Беше ми за първи път. Никога не съм участвал в сватбата на дъщеря на граф, камо ли пък да я ръководя. Желая ви всичко най-хубаво — той се приведе напред и ѝ целуна ръка.

Щеше му се да добави: „Щастие и дълголетие“, но знаеше къде отиват.

Вире заслиза по трапа, а Рек стисна ръката на капитана. Изненада се, когато мъжът го прегърна.

— Нека ръката, с която държиш меча, бъде силна, късметът ти да работи, а конят ти да е бърз, когато часът удари — каза той.

Рек се усмихна.

— Ще имам нужда от първите две. Колкото до коня, мислите ли, че тази дама ще реши да избяга?

— Не, тя е прекрасна девойка. Бъдете щастливи.

— Ще се постарая — отвърна Рек.

На кея един млад офицер с червена пелерина си проправяше път сред тълпата, за да се срещне със Сербитар.

— По каква работа идвате в Дрос Пурдол? — попита той.

— Ще отпътуваме за Делнох, веднага щом си намерим коне — отвърна албиносът.

— Сър, крепостта скоро ще бъде обсадена. Знаете ли за предстоящата война?

— Да. Пътуваме с лейди Вире, дъщерята на граф Делнар, и нейния съпруг Регнак.

Когато видя Вире, офицерът се поклони:

— За мен е удоволствие, милейди. Запознахме се на осемнадесетия ви рожден ден миналата година. Вероятно не ме помните.

— Напротив, дън Дегас! Танцувахме и ви настъпих по крака. Бяхте много мил и поехте вината.

Дегас се усмихна и отново се поклони. „Как се е променила — помисли си. — Къде беше онова непохватно момиче, което се беше препънало в подгъва на полата си? Което беше пламнало като виното, когато по време на един разгорещен разговор беше счупило една кристална чаша и беше заляло жената до себе си. Какво се бе променило? Тя беше същата жена-момиче, която помнеше — косата ѝ беше пепеляворуса, устата ѝ — твърде широка, а тъмните ѝ вежди бяха нависнали над хлътналите ѝ очи.“ Видя я да се усмихва, когато Рек пристъпи напред и получи отговор на въпроса си. Беше станала желана.

— За какво мислите, Дегас? — попита тя. — Изглеждате отнесен.

— Извинете ме, милейди. Мислех си, че граф Пиндак ще се радва да ви приеме.

— Ще се наложи да му предадете моите извинения — каза Вире, — защото трябва да тръгнем възможно най-скоро. Откъде можем да купим коне?

— Сигурен съм, че ще можем да ви намерим хубави коне — каза Дегас. — Жалко, че не дойдохте по-рано, защото преди четири дни изпратихме триста души в Делнох да подпомогнат защитата. Можехте да пътувате с тях — щеше да бъде по-безопасно. Сатулите станаха по-смели, откакто се появи заплахата на надирите.

— Ще стигнем дотам — каза високият мъж с Вире. Дегас го прецени с поглед: войник е, помисли си, или някога е бил. Държи се добре. Дегас упъти групата до един голям хан и обеща да осигури конете до два часа.

Верен на думата си, той се върна с отряд дренайски кавалеристи, яхнали трийсет и два коня. Не бяха расови като онези, които оставиха в Лентрия, защото бяха мустанги, развъждани за работа в планината, но бяха силни животни. Когато разпределиха конете и опаковаха провизиите, Дегас отиде при Рек.

— Няма да плащате за тези коне, но ще ви бъда задължен, ако доставите тези депеши на графа. Вчера пристигнаха по море от Дренан и изтърваха войската ни. Тази с червения печат е от Абалайн.

— Графът ще ги получи — каза Рек. — Благодаря ви за помощта.

— Няма нищо. Успех! — Офицерът отиде да се сбогува с Вире.

След като пъхна писмата в дисагите на дорестия си кон, Рек го яхна и поведе групата на запад от Пурдол, по протежението на Делнохските планини. Сербитар галопираше до него, когато навлязоха в първата от дълбоките гори зад града.

— Изглеждаш разтревожен — каза Рек.

— Така е. По пътя ни ще има разбойници, ренегати, може би дезертьори и със сигурност сатулски племена.

— Но не това те тревожи?

— Прозорлив си — отвърна Сербитар.

— Така е. А видях и ходещ труп.

— Наистина — каза Сербитар.

— Достатъчно дълго увърта за онази нощ — каза Рек. — А сега ми кажи истината. Знаеш ли какво беше това?

— Според Винтар е демон, призован от Носта Кан. Той е главният шаман на племето на Улрик Вълчи глави — и следователно е повелител на всички надирски шамани. Стар е и казват, че първо е служил на прадядото на Улрик. Този човек е обладан от злото.

— И уменията му са по-големи от вашите?

— Поотделно, да. Но като цяло? Не мисля. В момента ние му пречим да влезе в Делнох, но той на свой ред е спуснал було над крепостта и не можем да влезем.

— Ще ни нападне ли отново? — попита Рек.

— Със сигурност. Въпросът е, какъв метод ще използва.

— Струва ми се, че ще оставя тези тревоги на теб — каза Рек. — За днес не мога да поема повече нещастия.

Сербитар не му отговори. Рек дръпна поводите на коня си и изчака Вире.

Тази нощ си направиха лагер край един планински поток, но без да палят огньове. В ранната вечер Винтар рецитира стихове. Гласът му беше нежен и мелодичен, а думите му въздействаха емоционално.

— Той ги е писал — прошепна Сербитар на Вире, — макар че не го признава. Не знам защо — прекрасен поет е.

— Но те са толкова тъжни — каза тя.

— Красотата е тъжна — отвърна албиносът. — Защото повяхва.

Той я остави и се оттегли под близката върба, седна с гръб към дървото, като сребрист призрак на лунната светлина.

Арбедарк дойде при Рек и Вире и им даде меденки, които беше купил на пристанището. Рек погледна към самотната фигура на албиноса.

— Той пътешества — каза Арбедарк. — Сам.

Когато птиците започнаха сутрешните си песни, Рек простена и измъкна болезненото си тяло от дървесните корени, които се бяха впили в хълбока му. Отвори очи. Повечето от Трийсетте още спяха, макар че високият Антахейм стоеше на пост край потока. Сербитар беше останал на същото място под върбата, както по време на рецитала.

Рек се изправи и се протегна, а устата му беше пресъхнала. Отметна одеялото и отиде при конете, извади раницата си, изплакна уста с водата от манерката и пое към потока. Извади сапун, съблече ризата си и коленичи до буйната вода.

— Моля те, не го прави — каза Антахейм.

— Кое?

Високият воин отиде при него и приклекна от едната му страна.

— Сапунените мехури ще се понесат по течението. Не е разумно да разгласяваме присъствието си по този начин.

Рек се наруга за проявената глупост и побърза да се извини.

— Няма защо. Съжалявам, че се натрапих. Виждаш ли онова растение там, до скалата с лишеите?

Рек се извърна и кимна.

— Това е лимонова мента. Измий се с вода, а после стрий част от листата ѝ и почисти тялото си. Това ще те освежи и ще създаде… по-приятен аромат.

— Благодаря. Сербитар още ли пътешества?

— Едва ли. Ще го потърся — Антахейм затвори очи за няколко секунди. Когато ги отвори отново, Рек долови паника и воинът избяга от потока. В този миг всички членове на Трийсетте се надигнаха изпод одеялата и хукнаха към върбата, до която седеше Сербитар.

Рек остави ризата и сапуна на брега и отиде при тях. Винтар се беше привел над неподвижното тяло на албиноса; той затвори очи и постави ръце върху слабото лице на младия предводител. Остана така дълго време. По челото му изби пот и започна да се поклаща. Когато вдигна ръка, Менахем незабавно дойде при него и вдигна ръката на Сербитар. Мургавият воин повдигна десния клепач на албиноса: ирисът беше кървавочервен.

Вире коленичи до Рек.

— По принцип очите му са зелени — каза тя. — Какво става?

— Не зная — каза Рек.

Антахейм се отдели от групата и хукна към храсталака, а минути по-късно се върна с нещо, което приличаше на наръч от лозови листа, които изсипа на земята. Събирайки сухи съчки, той стъкми малък огън; после направи триножник от клони и окачи едно гърне над пламъците, напълни го с вода и стри листата между дланите си, като ги хвърли в гърнето. Скоро водата започна да клокочи и въздухът се изпълни с благоуханен аромат. Антахейм вдигна гърнето от огъня, добави студена вода от манерката си, а после прехвърли зелена течност в глинена чаша, облицована с кожа и я подаде на Менахем. Те бавно отвориха устата на Сербитар, и докато Винтар стискаше ноздрите на албиноса, изляха течността.

Сербитар се задави и преглътна, а Винтар пусна носа му. Менахем отново положи главата му на тревата и Антахейм бързо угаси огъня. Нямаше дим.

— Какво става? — попита Рек, когато Винтар дойде при него.

— По-късно ще говорим — отвърна Винтар. — Сега трябва да си почина. — Той се запрепъва към завивките си и легна, като незабавно потъна в дълбок, безпаметен сън.

— Чувствам се като еднокрак човек в състезание по бягане — каза Рек.

При тях дойде Менахем, а тъмното му лице беше пепеливо от изтощение, докато пиеше вода от една кожена манерка. Изпъна дългите си крака на тревата и легна по хълбок, подпирайки се на лакът. После се обърна към Рек.

— Не исках да ви подслушвам — каза, — но все пак ви чух. Трябва да простиш на Винтар. Той е по-възрастен от останалите и напрежението от издирването му дойде в повече.

— Издирването? Какво издирване? — попита Вире.

— Търсихме Сербитар. Беше отпътувал надалече и пътят се бе разделил. Не можеше да се върне и трябваше да го открием. Винтар правилно предположи, че се е оттеглил в мъглата и е рискувал. Наложи се да го търси.

— Съжалявам, Менахем. Изглеждаш изтощен — каза Рек, — но не забравяй, че ние не знаем за какво говориш. В мъглата? Какво, по дяволите, означава това?

Менахем въздъхна.

— Как да обясниш цветовете на слепец?

— Като му кажеш — сопна се Рек, — че червеното е като коприна, синьото е като студена вода, а жълтото — като слънцето по лицето му.

— Прости ми, Рек. Уморен съм, не исках да бъда груб — каза Менахем. — Не мога да ти обясня мъглата така, както аз я разбирам. Но ще се опитам да ти създам някаква представа.

— Бъдещето има много лица, но миналото е само едно. Когато пътешестваме и напускаме телата си, се движим по прав път, почти както сега. Преодоляваме огромни разстояния. Ала обратният път остава неизменен, защото е запечатан в спомените ни. Разбираш ли?

— Засега да — каза Рек. — Вире?

— Не съм малоумна, Рек.

— Извинявай. Продължавай, Менахем.

— А сега се опитай да си представиш, че има и други пътища. Например не само от Дренан до Делнох, но и от днес до утре. Утрешният ден още не е настъпил и възможностите за него са безкрайни. Всеки от нас взема решения, които ще се отразят на утрешния ден. Но да речем, че пътуваме в утрешния ден. Тогава се изправяме пред множество пътища, тънки като паяжина и непрекъснато менящи се. В един от тези утрешни дни Дрос Делнох вече е паднал, в друг е бил спасен или пък предстои да падне или да бъде спасен. Вече имаме четири пътя. Кой е правилният? И когато поемем по пътя, как ще се върнем в днешния ден, който от нашето място изглежда като множество вчерашни дни? В кой от тях ще се върнем? Сербитар е отпътувал далече след утрешния ден. И Винтар го намери, докато ние наблюдавахме пътя.

— Аналогията ти не беше подходяща — каза Рек. — Това не е като да обясниш цветовете на слепец. По-скоро е като да учиш скала как се стреля с лък. Нямам ни най-малка представа за какво говориш. Сербитар ще се оправи ли?

— Още не знаем. Ако оживее, ще разполага с много ценна информация.

— Какво е станало с очите му? Как са променили цвета си? — попита Вире.

— Сербитар е албинос — истински албинос. Нуждае се от някои билки, за да поддържа силата си. Снощи е отпътувал твърде далече и се е изгубил. Проявил е безразсъдна смелост. Но пулсът му е силен и сега си почива.

— Значи няма да умре? — каза Рек.

— Не можем да кажем. Поел е по път, който е разтеглил съзнанието му. Възможно е да пострада от Притеглянето; понякога това се случва с Пътешествениците. Те толкова се отдалечават от себе си, че просто се носят като дим. Ако духът му е сломен, ще го напусне и ще се върне в мъглата.

— Нищо ли не можете да направите?

— Направихме всичко възможно. Не можем да го държим вечно.

— Кога ще разберем? — попита Рек.

— Когато се събуди. Ако се събуди.

Дългата сутрин се влачеше, а Сербитар лежеше все така неподвижно. Трийсетте не бяха склонни към разговори и Вире беше отишла да се изкъпе в потока. Отегчен и уморен, Рек извади депешите от кесията си. Огромният свитък, запечатан с червен восък, беше адресиран до граф Делнар. Рек счупи печата и разгърна писмото. В него с полегат почерк пишеше:

Писмото беше подписано просто „Абалайн“, а отдолу стоеше червеният печат с дренайския дракон.

Рек сгъна отново свитъка и го върна в дисагите.

Капитулация… Помощ на ръба на пропастта.

Вире се върна от потока с мокра коса и пламнало лице.

— Господи, колко хубаво беше! — каза тя и седна до него. — Защо си унил? Сербитар буден ли е вече?

— Не. Кажи ми, как би постъпил баща ти, ако Абалайн му беше заповядал да предаде Дрос?

— Той никога не би издал подобна заповед.

— Но ако беше? — настоя Рек.

— Този въпрос не е актуален. Защо винаги задаваш неуместни въпроси?

Той сложи ръка на рамото ѝ.

— Чуй ме. Как би постъпил?

— Щеше да откаже. Абалайн щеше да знае, че баща ми е господар на Дрос Делнох, Върховен владетел на Севера. Могат да му отнемат командването, но не и да му наредят да отстъпи крепостта.

— Да речем, че Абалайн е оставил избора на Делнар. Тогава какво?

— Щеше да се бие до последно; той беше такъв. А сега ще ми кажеш ли за какво е всичко това?

— Онази депеша, която Дегас ми даде за баща ти. Това е писмо от Абалайн, в което оттегля заповедта си за „бой до последно“.

— Как си посмял да го отвориш? — разяри се Вире. — Беше адресирано до баща ми и трябваше да го предадат на мен. Как смееш! — лицето ѝ беше почервеняло от гняв и тя внезапно замахна към него. Когато парира удара ѝ, тя замахна отново и, без да се замисля, той ѝ удари плесница и я просна на тревата.

Тя лежеше долу, а очите ѝ искряха гневно.

— Ще ти кажа как се осмелих — каза той, полагайки големи усилия да потисне гнева си. — Защото аз съм графът. И щом Делнар е мъртъв, писмото е било адресирано до мен. А това ще рече, че аз трябва да реша дали да се бием, или да отворим портите за надирите.

— Това искаш, нали? Да се измъкнеш? — тя се изправи и грабна коженото си палто.

— Мисли си каквото искаш — отвърна той. — За мен няма значение. Все пак не трябваше да съм толкова глупав и да говоря с теб за писмото. Бях забравил колко много означава за теб тази война. Нямаш търпение да видиш как гарваните пируват, нали? Нямаш търпение труповете да започнат да подпухват и да се разлагат! Чу ли ме? — извика той, докато тя се отдалечаваше.

— Проблеми ли имаш, приятелю? — попита Винтар, докато сядаше срещу разгневения Рек.

— Нищо, което да е свързано с теб — сопна се новият граф.

— Не се съмнявам в това — отвърна спокойно Винтар. — Но може би ще успея да помогна. Познавам Вире от много години.

— Съжалявам, Винтар. Беше непростимо от моя страна.

— Рек, през живота си съм разбрал, че малко постъпки са непростими. И несъмнено сред тях няма думи, които да заслужават такова наказание. Боя се, че за човека е присъщо да напада, когато са го наранили. Е, мога ли да помогна?

Рек му разказа за депешата и реакцията на Вире.

— Трудна задача, момчето ми. Какво ще правиш?

— Още не съм решил.

— Това е добре. Никой не бива да взима прибързани решения по такива важни въпроси. Не бъди твърде суров към Вире, сега тя седи край потока и се чувства много нещастна. Дълбоко съжалява за думите си и само чака да ѝ се извиниш, за да ти каже, че вината е изцяло нейна.

— Проклет да съм, ако се извиня — каза Рек.

— Пътуването ще бъде тежко, ако не го направиш — каза абатът.

Спящият Сербитар нададе тих стон. Винтар, Менахем, Арбедарк и Рек незабавно отидоха при него. Очите на албиноса трепнаха и се отвориха… Те отново бяха зелени като листа на роза. Той се усмихна на Винтар.

— Благодаря ти, абате — прошепна. Винтар леко докосна лицето му.

— Добре ли си? — попита Рек.

Сербитар се усмихна.

— Да. Отпаднал съм, но съм добре.

— Какво стана? — попита Рек.

— Носта Кан. Опитах се да вляза със сила в крепостта и той ме запрати в далечната мъгла. Изгубих се… бях сломен. Видях ужасяващо бъдеще и невъобразим хаос. Побягнах — той сведе очи. — Бягах панически, не зная накъде и кога.

— Не говори повече, Сербитар — каза Винтар. — Сега си почивай.

— Не мога да си почивам — отвърна албиносът, мъчейки се да стане. — Помогни ми, Рек.

— Може би трябва да послушаш Винтар — каза му Рек.

— Не. Чуйте ме. Все пак влязох в Делнох и там видях смърт. Ужасна смърт!

— Надирите вече са там? — попита Рек.

— Не, замълчи. Не успях да видя ясно мъжа, но видях как излива отрова в кладенеца на Музиф зад Втора стена. Всеки, който пие от този кладенец, ще умре.

— Но ние трябва да пристигнем преди падането на Първа стена — каза Рек. — А нали кладенецът на Музиф няма да им трябва дотогава?

— Не става въпрос за това. Елдибар, или Първа стена, както я наричате вие, е уязвима. Твърде широка е; всеки способен военачалник би я отстъпил. Не разбираш ли? Затова предателят е отровил другия кладенец. Първата битка на Дръс трябва да се състои там, а войниците ще се нахранят същия ден на разсъмване. До обяд ще започнат да умират, а привечер ще имаш армия от призраци.

— Трябва да тръгваме — каза Рек. — Незабавно! Качете го на кон.

Рек хукна да търси Вире, докато Трийсетте оседлаваха конете си. Винтар и Арбедарк помогнаха на Сербитар да се изправи.

— Това не беше всичко, нали? — каза Винтар.

— Да, но за някои трагедии е по-добре да не се говори.

Три дни пътуваха в сянката на Делнохската планина из дълбоки долове и гористи хълмове. Яздеха бързо, но предпазливо, а Менахем разузнаваше пред тях и предаваше послания на Сербитар. Вире почти не говореше след спора и усърдно избягваше Рек. Той на свой ред не отстъпваше и не правеше опити да наруши мълчанието, макар че това дълбоко го нараняваше.

На четвъртата сутрин, докато преваляха едно малко възвишение над гъстата гора, Сербитар вдигна ръка, за да спре колоната.

— Какво има? — попита Рек, като се изравни с него.

— Изгубих връзка с Менахем.

— Неприятности ли има?

— Не зная. Може би е паднал от коня.

— Да отидем да разберем — каза Рек и пришпори кобилата си.

— Не! — извика Сербитар, но конят вече се движеше по нанадолнището и набираше скорост. Рек дръпна юздите, за да повдигне главата му, а после се отпусна назад върху седлото, когато животното се подхлъзна в подножието на хълма. Отново стъпил на твърда почва, Рек се огледа наоколо. Сред дърветата успя да зърне сивия кон на Менахем, който стоеше с наведена глава, а малко по-нататък самият воин лежеше по очи на тревата. Рек пое в лек галоп към него, ала когато мина под първото дърво, някакво леко движение привлече вниманието му и той скочи от седлото, когато един мъж изникна от храстите. Рек падна настрани, претърколи се и отново се изправи, изваждайки меча си от ножницата. Към нападателя му се присъединиха още двама, и всички носеха широките бели одежди на сатулите.

Рек заотстъпва към поваления Менахем и погледна надолу. Главата на война кървеше от слепоочието. Рек разбра, че са го уцелили с прашка, но нямаше възможност да провери дали свещеникът е още жив. От храстите вече изпълзяваха още сатули, въоръжени с широки саби и дълги ножове.

Те наближаваха бавно, а мрачните им, брадати лица бяха разтеглени в усмивки. Рек също се усмихна.

— Денят е подходящ за умиране — каза той. — Защо не ме последвате?

Плъзна дясната си ръка по дръжката на меча, за да направи място за лявата. Сега не беше време да блести с уменията си на фехтовач; трябваше да ги съсича със замах, с две ръце. Отново изпита странното усещане за отчужденост, предвестник на гнева на берсерка. Този път го прие с радост.

Той атакува всички с пронизителен вик и разряза гърлото на първия мъж, докато устата му зяпна учудено. После се озова сред тях, а мечът му описа свистяща дъга от ярка светлина, сеейки смърт. За миг, зашеметени от нападението му, те се оттеглиха, а после отново се втурнаха напред, надавайки своите бойни викове. От храстите зад него изскочиха още сатули и се чуваше тропот на копита.

Рек не беше разбрал, че Трийсетте са пристигнали. Той парира един удар и с обратно движение съсече лицето на нападателя си, като прескочи трупа, за да се заеме с поредния сатул.

Сербитар напразно се мъчеше да образува защитен кръг, който да обхване и Рек. Тънкият му меч се размахваше, като докосваше и убиваше с хирургическа точност. Дори Винтар, най-старият и най-неумелият фехтовач, с лекота съсичаше сатулските воини. Тези варвари не бяха обучени да се фехтуват и залагаха на своята жестокост, неустрашимост и числено превъзходство, за да победят враговете си. И Винтар знаеше, че тази тактика отново ще проработи, защото сатулите ги превъзхождаха четирикратно, а те нямаха възможности за отстъпление.

Трясъкът на стомана и виковете на ранените отекваха из малкото сечище. Вире, която беше леко ранена в ръката, изкорми един мъж и се наведе под свистящата сабя, когато към нея се втурна нов нападател. Високият Антахейм пристъпи напред, за да блокира втория удар. Арбедарк се движеше из мястото на сражението като танцьор; хванал по един къс меч във всяка ръка, той създаваше танца на смъртта и унищожението като сребрист дух от древните легенди.

Гневът на Рек растеше. За това ли беше всичко? Да срещне Вире, да преодолее страховете си, да получи мантията на граф? И всичко това, за да умре от сабята на някой враг в незнайна гора? Той заби меча си през непохватната защита на сатула пред него, а после запрати падащия труп на пътя на следващия нападател.

— Достатъчно! — извика внезапно, а гласът му отекна сред дърветата. — Свалете мечовете, всички до един! — Трийсетте се подчиниха незабавно, като се отдръпнаха и образуваха кръг от стомана около поваления Менахем, оставяйки Рек да стои сам. Сатулите бавно свалиха мечовете си и тревожно се спогледаха.

Знаеха, че всички битки следват един модел: бой и победа, бой и смърт или бой и бягство. Нямаше друг начин. Ала думите на високия мъж бяха изречени властно и гласът му ги завладя за миг.

— Нека вашият предводител пристъпи напред — нареди Рек, заби меча си в земята и скръсти ръце, макар че все още бе обграден от сатулски мечове.

Мъжете пред него отстъпиха встрани, когато един висок и широкоплещест мъж в синьо-бели одежди излезе напред. Беше висок колкото Рек, но с орлов нос и мургав. Брадата с вид на тризъбец му придаваше сардонично изражение, което се допълваше от белега от сабя, простиращ се от челото до брадичката.

— Аз съм Регнак, граф на Дрос Делнох — каза Рек.

— Аз съм Сатули — Джоаким Сатули — и ще те убия — отвърна мрачно мъжът.

— Такива въпроси трябва да се решават от мъже като теб и мен — каза Рек. — Огледай се наоколо — навсякъде има трупове на сатули. Колко от тях са на мои хора?

— Скоро и те ще ги последват — каза Джоаким.

— Защо не решим проблема като благородници? — каза Рек. — Само ти и аз.

Мъжът повдигна белязаната си вежда.

— Това само ще те изравни с мен. Не си в положение да поставяш условия, защо да се съгласявам?

— Защото така ще спасиш сатулски животи. О, знам, че те с радост жертват живота си, но защо? Ние не носим провизии, нито злато. Имаме само коне, а Делнохските планини са пълни с тях. Тук вече става дума за чест, не за плячка. Аз и ти трябва да решаваме такива въпроси.

— Подобно на всички дренайци, умееш да говориш — каза предводителят и се извърна.

— Да не би да се подмокри от страх? — попита тихо Рек.

Мъжът се извърна с усмивка.

— О, искаш да ме ядосаш. Много добре! Ще се бием. Когато умреш, хората ти ще свалят ли оръжието?

— Да.

— А ако аз умра, ще ви пуснем да минете.

— Да.

— Така да бъде. Кълна се в душата на Мехмет, да се свети името му.

Джоаким извади един тънък ятаган и сатулите около Рек се отдръпнаха, за да образуват кръг около двамата мъже. Рек извади меча си от земята и битката започна. Предводителят беше завършен фехтовач и Рек беше отблъснат още в самото начало на двубоя. Сербитар, Вире и останалите наблюдаваха спокойно как мечовете се удрят отново и отново. Париране, контраудар, удар и париране, замах и блокиране. В началото Рек се отбраняваше яростно, а после постепенно започна да атакува. Битката се проточи, и двамата мъже се потяха обилно. За всички беше ясно, че уменията им са равни, а силата и размахът им са буквално еднакви. Мечът на Рек сряза кожата над рамото на Джоаким. Ятаганът замахна и отвори рана в ръката на Рек. Двамата мъже кръжаха уморено, дишайки дълбоко.

Джоаким атакува; Рек парира и нанесе контраудар. Джоаким отскочи назад и двамата отново започнаха да кръжат, а Арбедарк, най-добрият фехтовач на Трийсетте, се дивеше на тяхната техника.

Не че не можеше да се мери с нея, напротив; ала умението му беше усъвършенствано със сила на ума, която двамата воюващи никога не биха овладели на съзнателно ниво. И все пак, подсъзнателно използваха същите умения. Това беше битка не само на мечове, но и на умове, макар че дори и тук мъжете бяха достойни съперници.

Сербитар предаде мислен въпрос на Арбедарк.

— Според мене е твърде оспорвано, за да преценя. Кой ще победи?

— Не зная — отвърна Арбедарк. — Невероятно е.

Двамата мъже бързо се уморяваха. Рек държеше меча с две ръце и дясната му ръка вече не можеше да понесе цялата му тежест. Той поде атака, която Джоаким отблъсна отчаяно; после мечът му докосна ятагана на сантиметър над дръжката — и извитото острие се счупи. Рек пристъпи напред и опря върха на меча си във врата на Джоаким. Мургавият сатули не помръдна, а само погледна дръзко и впи кафявите си очи в тези на Рек.

— Е, колко струва животът ти, Джоаким Сатули?

— Един счупен меч — отвърна той. Рек протегна ръка и взе безполезната дръжка.

— Какво означава това? — попита учуденият предводител на сатулите.

— Много просто — каза Рек. — Всички ние сме почти покойници. Пътуваме за Дрос Делнох, за да се изправим пред армия, каквато светът досега не е виждал. Няма да доживеем до лятото. Ти си воин, Джоаким, при това достоен. Животът ти струва повече от един счупен меч. С този двубой не доказахме нищо друго, освен че сме мъже. Пред мен има само война и врагове.

— Тъй като повече няма да се срещнем в този живот, бих искал да вярвам, че съм оставил поне няколко приятели зад себе си. Ще си стиснем ли ръце? — Рек прибра меча в ножницата и протегна ръка.

Високият сатули се усмихна.

— Има нещо странно в тази среща — каза той, — защото когато мечът ми се счупи, в онзи миг, когато се изправих пред смъртта, се запитах какво щях да направя, ако твоят меч се беше счупил. Кажи ми, защо пътуваш към своята смърт?

— Защото трябва — отвърна просто Рек.

— Е, така да бъде. Помоли ме за дружба и аз приемам, макар че се бях заклел нито един дренаец да не бъде в безопасност на земята на сатулите. Давам ти своята дружба, защото си воин и ще умреш.

— Кажи ми, Джоаким, като на приятел, как би постъпил, ако моят меч се беше счупил?

— Щях да те убия — отвърна сатулският предводител.

Първата пролетна буря се разрази над Делнохските планини, когато Гилад смени караула на Първа стена. Гръмотевиците тътнеха гневно в небето, докато извитите копия на назъбените светкавици раздираха нощта, осветявайки крепостта за миг. Бурни ветрове свистяха около стените с пронизителен вой.

Гилад се приюти под надвисналата кула на портата и придърпа малката печка с нагорещени въглени на завет до стената. Пелерината му беше мокра, а от подгизналата му коса постоянно капеше вода върху раменете му и се процеждаше в нагръдника му, попивайки в кожената му ризница. Ала стената отразяваше топлината от печката, а Гилад беше имал и по-тежки нощи в Сентранската равнина, докато изравяше затънали овце в снежната виелица. Той често се повдигаше и надзърташе над стената на север в очакване на светкавица, която да озари равнината, ала нищо не помръдваше.

По-надолу по стената една желязна печка експлодира, когато я удари гръм, и близо до него се изсипа дъжд от нагорещени въглени. Ама че място да носиш броня, помисли си. Той потрепери и се притисна по-близо до стената. Бурята бавно се придвижваше нататък, вилнеейки из Сентранската равнина с хапещия вятър от север. Дъждът продължи известно време, лееше се върху сивите каменни парапети и се стичаше по стените на кулата, а случайните капки се изпаряваха със съскане над въглените.

Гилад отвори малката си раница и извади парче сушено месо. Отхапа малко и започна да дъвче. Още три часа, а после три — в топлата койка.

От мрака зад стените се чу шум от движение. Гилад се завъртя, мъчейки се да извади меча си, а в ума му нахлуха детските страхове от призраци. Някаква едра фигура се появи на светлината от печката.

— Спокойно, момче! Аз съм — каза Дръс и седна от другата страна на печката. После протегна огромните си ръце към огъня. — Грееш се, а?

Бялата му брада беше подгизнала, а черното му кожено палто блестеше като излъскано от бурята. Дъждът беше преминал в леко ръмене, а зловещият вой на вятъра беше секнал. Дръс си тананикаше стар боен химн, докато топлината го сгрее. Напрегнатият Гилад очакваше да започнат саркастичните забележки. „Значи ни е студено, а? Трябва ни огън, за да прогоним призраците, така ли? Защо избра моя пост, стар негоднико?“, мислеше си той. След малко мълчанието стана тягостно и Гилад не можеше да го търпи повече.

— Нощта е студена за разходки, сър — каза той и се прокле за почтителния тон.

— Имало е и по-студени. И аз обичам студа. Той е като болката — показва ти, че си жив.

Светлината от огъня хвърляше дълбоки сенки по загрубялото лице на стария воин и Гилад за пръв път видя умората, изписана там. Този мъж е адски уморен, помисли си.

Зад легендарната броня и очите с леден огън, той беше просто поредният старец. Може би беше силен и здрав като бик, но все пак стар. Изтощен от времето, този вечно неуморен враг.

— Може би няма да повярваш — каза Дръс, — но това е най-лошият момент за един войник — чакането преди битката. Преживявал съм го и преди. Някога сражавал ли си се, момче?

— Не, никога.

— Никога не е толкова зле, колкото си мислиш — след като осъзнаеш, че в смъртта няма нищо особено.

— Защо говорите така? Не съм съгласен. Имам жена и ферма, които искам да видя отново. Предстои ми да живея още много — каза Гилад.

— Разбира се, но ти може да оцелееш в тази битка и да те тръшне чума или да бъдеш убит от лъв, или да се разболееш от рак. Може да те ограбят и убият или да паднеш от кон. В крайна сметка все някога ще умреш. Всички умираме. Не казвам, че трябва да се предадеш и да посрещнеш смъртта с отворени обятия. Трябва непрекъснато да се бориш с нея. Един стар войник — мой добър приятел — ми каза в началото на живота ми, че този, който се страхува да загуби, никога няма да победи. И е така. Знаеш ли какво е берсерк, момче?

— Силен воин — каза Гилад.

— Да, така е. Но той е нещо повече от това: това е машина за убиване, която не може да бъде спряна. И знаеш ли защо?

— Защото е обезумял?

— Да, има нещо такова. Но и още. Той не се отбранява, защото, докато се бие, не го е грижа. Просто напада, а по-незначителните мъже — които ги е грижа — умират.

— Какво имате предвид под „незначителни мъже“? Не е нужно един мъж да е убиец, за да е велик.

— Нямам предвид това… Но предполагам, че е възможно. Ако се опитам да бъда фермер, в съседство с теб, хората ще кажат, че не съм добър като теб. Ще гледат на мен като на лош фермер. На тези стени за хората ще се съди по това колко дълго ще оцелеят. Незначителните мъже или незначителните войници, ако щеш — или се променят, или умират.

— Защо дойдохте тук, Дръс? — попита Гилад, а му се искаше да попита защо воинът беше решил да прекъсне наряда му. Ала брадвоносецът не го разбра.

— За да умра — каза тихо, докато топлеше ръцете си и се взираше във въглените. — Да намеря някое място на стените, където да застана и да умра. Не съм очаквал, че ще трябва да поема проклетата отбрана. Да върви по дяволите! Аз съм войник, не генерал.

Докато Дръс продължаваше да говори, Гилад осъзна, че брадвоносецът не говори на него — не на къл Гилад, някогашния фермер. Той просто си бъбреше с друг войник, край поредния огън на поредната крепост. В неговия свят тази сцена олицетворяваше живота на Дръс, очакването преди войната.

— Все ѝ обещавах, че ще спра и ще се погрижа за фермата, но винаги се намираше някой, който трябва да води битка някъде. Години наред си мислех, че олицетворявам нещо — свободата, независимостта, не зная. А истината винаги е била много по-проста. Обичам да се бия. Тя го знаеше, но беше така добра никога да не го изтъква. Можеш ли да си представиш какво е да си Легенда — проклета Легенда? Можеш ли, момче?

— Не, но сигурно ви изпълва с гордост — изрече неуверено Гилад.

— Уморява те. Изпива силите ти, вместо да ги укрепва. Защото ти не можеш да си позволиш да си уморен. Ти си Легендарния Дръс и си неуязвим, непобедим. Смееш се, когато те боли. Можеш да маршируваш вечно. С един удар можеш да повалиш планини. Приличам ли на човек, който може да повали планина?

— Да — отвърна Гилад.

— Е, не мога, по дяволите. Аз съм един старец със слаби колене и гръб, скован от артрит. А и зрението ми не е така добро, както някога.

— Когато бях млад и силен, раните винаги заздравяваха бързо. Тогава бях неуморен. Можех да се бия по цял ден. С напредването на годините се научих да се преструвам и да си крада почивки, когато мога. Използвах опита си в битките там, където някога залагах само на силата. На петдесет бях предпазлив, а и дотогава Легендата бездруго караше хората да треперят. След това на три пъти съм се бил с мъже, които биха могли да ме победят, но се проваляха, защото знаеха кой съм и се страхуваха. Мислиш ли, че съм добър командир?

— Не зная. Аз съм фермер, а не войник — каза Гилад.

— Не увъртай, момче. Попитах те за мнението ти.

— Не, може би не. Но сте велик воин. Предполагам, че през изминалите години сте могли да станете военачалник. Не мога да кажа. Постигнахте чудеса с обучението; в Дрос цари нов дух.

— По мое време винаги е имало командири — каза Дръс. — Силни мъже с бързи умове. Постарах се да запомня всичките им уроци. Но е трудно, момче. Разбираш ли? Трудно е. Никога не съм се страхувал от врагове, срещу които мога да се изправя с брадва в ръка, ако се наложи. Но враговете на тази крепост не са същите. Боен дух, подготовка, огнени канали, боеприпаси, свръзка, организация. Това изтощава душата.

— Ние няма да ви разочароваме, Дръс — каза Гилад от цялото си сърце. — Ще застанем твърдо до вас. Вие ни научихте на това, макар че през по-голямата част от подготовката ви мразех.

— Омразата ражда сила, момче. Естествено, че ще издържите. Вие сте мъже. Чу ли за дън Мендар?

— Да, каква трагедия. Хубаво, че е бил до вас, за да ви помогне — каза Гилад.

— Беше дошъл да ме убие, момче. И почти успя.

— Моля? — изрече ужасено Гилад.

— Чу ме. И очаквам да не го разпространяваш. Бил е нает от надирите и той ръководеше убийците.

— Но… това означава, че сте били сам срещу тях — каза Гилад. — Били са петима и сте оцелели?

— Да, но те бяха случайно събрани и зле обучени. Знаеш ли защо ти казах за Мендар?

— Защото сте искали да споделите?

— Не, никога не съм обичал да говоря много, а и нямам нужда да споделям страховете си. Исках да знаеш, че ти вярвам. Искам да поемеш ролята на Мендар. Повишавам те в дън.

— Не желая — изрече яростно Гилад.

— Нима мислиш, че аз искам да поемам такава отговорност? Защо според теб прекарах толкова време тук? Опитвам се да те накарам да разбереш, че често, много често, сме принудени да вършим неща, от които ни е страх. Постъпваш на длъжност от утре.

— Защо? Защо аз?

— Защото те наблюдавах и мисля, че имаш талант за командир. Впечатли ме като водач на отряда си. А и помогна на Орин в надбягването. Това беше достойно. Освен това имам нужда от теб и от хора като теб.

— Аз нямам опит — каза Гилад, знаейки, че звучи неубедително.

— Ще натрупаш. Помисли за това: твоят приятел Бреган не е войник, а част от хората ти ще умрат при първото нападение. Ако имат добър офицер, част от тях могат да се спасят.

— Добре. Но аз не мога да си позволя да се храня в офицерската столова, нито мога да плащам на оръжейника. Ще трябва да ми дадете униформа.

— Тази на Мендар трябва да ти стане, а и ти ще я употребиш за по-благородна цел.

— Благодаря. По-рано казахте, че сте дошли тук да умрете. Това означава ли, че според вас не можем да победим?

— Не, не означава. Забрави за това.

— По дяволите, Дръс, не ме поучавай. Току-що говори за доверие. Е, вече съм офицер и ти зададох недвусмислен въпрос. Няма да разпространя отговора, така че ми се довери.

Дръс се усмихна и очите му срещнаха свирепия поглед на младия часовой.

— Много добре. Нямаме шанс в дългосрочен план. Всеки ден ни доближава до победата на надирите. Но ще ги накараме скъпо да си платят. И можеш да не се съмняваш в това, момче, защото ти го казва Легендарния Дръс.

— Легендата няма значение — каза Гилад и се усмихна в отговор. — Това е мъжът, убил петима нападатели в тъмна уличка.

— Не ме превъзнасяй заради това, Гилад. Всеки човек има някаква дарба. Някои строят, други рисуват, трети пишат, четвърти се бият. При мен е различно. Винаги съм намирал начин да избягам от смъртта.

Момичето вървеше покрай стените, пренебрегвайки подмятанията на войниците; кестенявата ѝ коса проблясваше на утринното слънце, а дългите ѝ крака — слаби и загорели — бяха причина за много от дружелюбните, но интимни забележки на войската. Тя се усмихна веднъж, когато един от мъжете, покрай който минаваше, прошепна на своя другар: „Мисля, че съм влюбен.“ Изпрати му въздушна целувка и му намигна.

Боуман се усмихна и леко поклати глава. Знаеше, че Каеса превръща в зрелище своето влизане, но кой можеше да я вини с това тяло? Висока колкото повечето мъже, стройна и грациозна, всяко нейно движение носеше удоволствие на мъжете, които я гледаха. „Физически — мислеше си Боуман — тя е съвършената жена. Въплъщение на женствеността.“

Той гледаше как тя опъва лъка си. Йорак го погледна въпросително, но той поклати глава. Другите стрелци се отдръпнаха. Това беше мигът на Каеса и след такова появяване, тя заслужаваше малко аплодисменти.

На сто крачки от стената бяха издигнати сламени чучела. Главите им бяха боядисани в жълто, а телата в червено. Разстоянието беше стандартно за добър стрелец, но стрелбата от бойна стена повишаваше сложността до известна степен.

Каеса посегна към колчана от еленова кожа на рамото си и извади една стрела с черни пера. Увери се, че е права, а после я сложи на тетивата.

— В главата — изрече.

Опъна тетивата с едно плавно движение и когато докосна бузата ѝ, пусна стрелата. Тя проблесна в утринния въздух и се заби във врата на най-близкото чучело. Наблюдаващите мъже аплодираха възторжено и Каеса погледна Боуман, който повдигна вежда.

Още пет стрели се забиха в сламената мишена, преди Боуман да вдигне ръка, давайки знак на останалите стрелци да излязат напред. После повика Каеса при себе си и слезе от стената.

— Никак не бързаше да дойдеш тук, госпожо — каза и се усмихна.

Тя го хвана под ръка и му изпрати въздушна целувка. Както винаги, той се възбуди. И както винаги се овладя.

— Липсвах ли ти? — гласът ѝ беше дълбок и гърлен и толкова пълен със сексуални обещания, колкото и тялото ѝ.

— Ти винаги ми липсваш — каза той. — Повдигаш духа ми.

— Само него ли?

— Само него.

— Лъжеш. Виждам го в очите ти — каза тя.

— Не виждаш нищо, което не желая да видиш — ти или който и да било друг. С мен си в безопасност, Каеса. Не съм ли ти казвал? Но позволи ми да кажа, че за жена, която не търси мъжка компания, влезе много зрелищно. Къде са ти панталоните?

— Беше горещо. Туниката е достатъчно благоприлична — отвърна тя и разсеяно дръпна подгъва.

— Питам се дали всъщност знаеш какво искаш — каза той.

— Искам да ме оставят на мира.

— Тогава защо търсиш моето приятелство?

— Знаеш за какво говоря.

— Да, така е — отвърна той, — но не съм сигурен, че ти знаеш.

— Днес си много сериозен, о, Владетелю на гората. Не разбирам защо. На всеки от нас се плаща, получихме амнистия, а квартирите са далеч по-добри от Скълтик.

— Къде те настаниха? — попита той.

— Онзи млад офицер… Пинар?… настоя да ме настанят в главната казарма. Не искаше и да чуе, че ще съм в една стая с останалите мъже. Всъщност беше много трогателно. Дори ми целуна ръка!

— Той е добър — каза Боуман. — Да пийнем нещо. — Поведе я към столовата на Елдибар, а после през офицерското отделение в дъното и поръча бутилка бяло вино. Седнал до прозореца, той пиеше мълчаливо известно време и наблюдаваше тренировката на мъжете.

— Защо се съгласи на това? — попита го внезапно тя. — И не ми разправяй онези безсмислици за помилването. Изобщо не те е грижа за това, нито за парите.

— Още ли се опитваш да ме разгадаеш? Невъзможно е — каза той и отпи от виното. После се извърна и извика да донесат хляб и сирене. Тя изчака, докато обслужващият войник си тръгне.

— Хайде, кажи ми!

— Понякога, мила моя, както несъмнено ще разбереш, когато остарееш, няма прости причини за човешките постъпки. Може би е било импулс. Моментно действие. Кой знае защо съм се съгласил да дойда тук? Със сигурност не и аз!

— Отново лъжеш. Просто не искаш да кажеш. Заради онзи старец ли — Дръс?

— Защо се интересуваш толкова? Всъщност ти защо си тук?

— А защо не? Тук е вълнуващо и не много опасно. Нали ще си тръгнем, когато третата стена падне?

— Разбира се. Уговорката беше такава — каза той.

— Не ми вярваш, нали? — каза тя с усмивка.

— Не вярвам на никого. Знаеш ли, понякога се държиш като всяка друга жена.

— Това комплимент ли е, о, Повелителю на зелената гора?

— Не мисля.

— Тогава какво означава? Все пак аз съм жена. Как очакваш да се държа?

— Ето че пак почваш. Да се върнем на доверието. Какво те накара да ме попиташ?

— Не искаш да кажеш защо си дошъл, а лъжеш и за заминаването. Да не би да ме мислиш за пълна глупачка? Нямаш намерение да напуснеш тази обречена купчина камъни. Ще останеш до края.

— И как се добра до тази забележителна информация? — попита той.

— Пише го на лицето ти. Но не се тревожи, няма да те издам на Йорак или на някого от останалите. Но не разчитай, че аз ще остана. Нямам намерение да умра тук.

— Каеса, моя малка гълъбице, ти само доказваш колко малко ме познаваш. Както и да е, ако от това има някаква полза…

Боуман прекъсна обяснението си, когато високата фигура на Хогън влезе през вратата и ганът закрачи сред масите към тях. Каеса за пръв път виждаше командира на легиона и беше впечатлена. Той се движеше грациозно, поставил една ръка върху дръжката на меча. Очите му бяха светли, имаше силна челюст и мило лице — почти красиво. Веднага ѝ стана неприятен. Впечатлението ѝ се усили, когато той придърпа един стол, обърна го и седна срещу Боуман, пренебрегвайки я напълно.

— Боуман, трябва да поговорим — каза той.

— Кажи. Но нека първо те запозная с Каеса. Каеса, скъпа, това е ган Хогън от легиона — той се обърна и кимна веднъж към нея.

— Имаш ли нещо против да говорим насаме? — попита той Боуман. Зелените очи на Каеса проблеснаха гневно, ала тя замълча и се изправи, като отчаяно искаше да направи една последна забележка, с която да засегне мъжа.

— Ще се видим по-късно — каза Боуман, докато тя отваряше уста. — А сега хапни нещо. — Когато тя се завъртя кръгом и излезе от стаята, Боуман я погледна, очарован от котешката грациозност на походката ѝ.

— Разстрои я — каза той.

— Аз ли? Та аз дори не говорих с нея — каза Хогън, свали сребристочерния си шлем и го сложи на масата. — Както и да е, това не е важно. Искам да говориш с хората си.

— За какво?

— Прекарват много време, мотаейки се наоколо, и се присмиват на войниците, докато тренират. Това се отразява зле на бойния дух.

— И защо да не го правят? Те са цивилни доброволци. Всичко това ще престане, когато битката започне.

— Работата е там, Боуман, че битката може да започне, преди да пристигнат надирите. Току-що попречих на един от хората си да изкорми онзи чернобрад гигант Йорак. Още малко и ще се стигне до убийство.

— Ще поговоря с тях — каза Боуман. — Успокой се и пийни нещо. Какво ще кажеш за моята майсторка на лъка?

— Всъщност не я огледах много внимателно. Стори ми се хубава.

— Май това, което казват за кавалерията, е вярно — каза Боуман. — Всички вие сте влюбени в конете си! За бога, човече, тя не е просто хубава!

— Поговори с хората си веднага. Ще се почувствам много по-добре. Напрежението нараства опасно, а надирите са само на два дни път оттук.

— Казах, че ще говоря. А сега пийни нещо и се успокой. Ти си не по-малко изнервен от хората си, а това едва ли е от полза за бойния дух.

Внезапно Хогън се усмихна.

— Прав си. Винаги е така преди битка. Дръс е като мечок, когото го боли глава.

— Чух, че си изгубил в „Откритите мечове“ срещу онзи дебеланко — каза с усмивка Боуман. — Защо така, старо магаре! Сега не е моментът да се подмазваш на висшестоящите.

— Не съм го оставил да победи, той е отличен фехтовач. Не го съди твърде строго, приятелю; може и да те изненада. Със сигурност изненада мен. Какво имаше предвид, когато каза, че съм разстроил момичето?

Боуман се усмихна, а после се разсмя силно. Поклати глава и си наля още една чаша вино.

— Скъпи мой Хогън, когато една жена е красива, тя очаква… как да се изразя… известно уважение от мъжете. Трябваше да проявиш благоразумието да бъдеш поразен от красотата ѝ. Да онемееш, или още по-добре, да започнеш да бръщолевиш глупости. Тогава тя просто щеше да те пренебрегне и да отвърне на твоята страст с арогантно презрение. А ти я пренебрегна и тя ще те намрази. И което е по-лошо, ще направи всичко възможно да спечели сърцето ти.

— Това не ми звучи много логично. Защо ще се опитва да спечели сърцето ми, щом ме мрази?

— За да може да прояви презрение към теб. Нищо ли не знаеш за жените?

— Знам достатъчно — каза Хогън. — Знам също, че нямам време за такива глупости. Как мислиш, да ѝ се извиня ли?

— И да ѝ покажеш колко пренебрегната е била? Мило момче, имаш сериозни пропуски във възпитанието!

Дръс прие радушно пристигането на конниците от Дрос Пурдол — не толкова заради тяхната численост, а по-скоро защото то доказваше, че Дрос не бил забравен от външния свят.

И все пак знаеше, че защитниците ще бъдат разгромени. Първата битка при Елдибар, Първата стена, щеше или да окуражи хората, или да ги сломи. Бойната сила на Делнох беше достатъчно голяма, но бойният дух бе нещо различно. Човек можеше да превърне най-здравата стомана в меч с небивало съвършенство, но понякога потапянето от огън във вода го пропукваше на места, докато мечове от по-некачествен метал издържаха. Дръс знаеше, че и с армията е така. Беше виждал отлично обучени мъже да бягат панически, а фермери да се бранят докрай, въоръжени с кирки и мотики.

Боуман и неговите стрелци ежедневно тренираха на Кания, Третата стена, която заемаше най-дългото пространство между планините. Уменията им бяха невероятни. Шестстотинте стрелци можеха да запратят 3 000 стрели във въздуха, на всеки десет удара на сърцето. При първата атака надирите щяха да са под прицел почти две минути преди да опрат обсадните стълби на стените. Нападащите войници щяха да понесат тежки загуби в откритото пространство. Щеше да настане кървава касапница. Но щеше ли да е достатъчно? Предстоеше им да се изправят пред най-великата армия, съществувала някога, орда, която за двайсет години бе построила империя, простираща се из десетки земи и стотици градове. Улрик се готвеше да създаде най-голямата империя в историята — огромно постижение за човек, който още нямаше петдесет години.

Дръс се разхождаше из стените на Елдибар, говореше с някои от войниците, шегуваше се с тях, смееше се. През последните дни омразата им към него беше изчезнала като утринна мъгла. Вече го възприемаха такъв, какъвто е: суров старец, воин от миналото, жив спомен за старата слава.

После всички си спомниха, че той беше решил да ги подкрепи. И знаеха защо. Това беше единственото място в целия свят за последния от героите на миналото — Легендарния Дръс, застанал с последната надежда на дренайците върху укрепленията на най-великата крепост, строена някога, в очакване на най-голямата армия на света. Къде другаде би могъл да бъде?

Постепенно около него се събра тълпа, докато още мъже прииждаха към Елдибар. Не след дълго Дръс си проправяше път сред гъстите редици върху укрепленията, докато на откритото пространство зад тях се събраха още войници. Той се покатери върху назъбената бойна стена и се обърна към тях. Гласът му проехтя силно и ги накара да замълчат.

— Огледайте се наоколо! — извика той, а слънцето се отразяваше в сребърните нараменници на черното му кожено палто и побелялата му брада блестеше. — Незабавно се огледайте. Хората, които виждате, са ваши другари, ваши братя. Те ще живеят с вас и ще умрат заради вас. Ще ви защитават и ще пролеят кръвта си. Никога в живота си няма да познаете такава дружба. А ако доживеете до моите години, винаги ще си спомняте този ден и следващите дни. Ще ги помните толкова ясно, колкото никога не сте предполагали. Всеки ден ще бъде като кристал, светещ в съзнанието ви. Да, ще има кръв и опустошение, болка и мъчение, и вие ще помните и тях. Ала над всичко това ще витае сладкият вкус на живота. А той не може да се сравни с нищо, момчета.

— Можете да вярвате на мен, стареца. Сега може би си мислите, че животът е сладък, но когато смъртта е на ръка разстояние, животът става непоносимо привлекателен. А когато оцелеете, всичко, което правите, ще ви носи още по-голяма радост: слънцето, вятърът, хубавото вино, женските устни, детският смях.

— Не можеш да се насладиш на живота, докато не си победил смъртта.

— В идните дни хората ще казват: „Ще ми се да съм бил там, с тях.“ Ала тогава нашата кауза няма да има същия смисъл.

— Намирате се в повратен момент на историята. Светът ще се промени след края на тази битка — или дренайците ще се издигнат отново, или ще се постави началото на нова империя.

— Сега вие също сте част от историята — Дръс вече се потеше и беше необичайно уморен, но знаеше, че трябва да продължи. Отчаяно се мъчеше да си спомни сагата на Сибен от миналото и вълнуващите думи на един стар пълководец. Но не успяваше. Вдиша дълбоко и усети ароматния планински въздух.

— Навярно някои от вас си мислят, че ще побегнат панически — няма да го направите! Други се притесняват, че ще умрат. Някои от вас — да. Но всички хора умират. Никой не е безсмъртен.

— Бил съм се в Скелнския проход, където всички твърдяха, че с нас е свършено. Казваха, че врагът е много по-силен, но аз им отговарях да вървят по дяволите! Защото аз съм Дръс и никога не съм бил побеждаван от надири, сатули, вентрийци, вагрийци или дренайци.

— В името на всички богове и дяволи на света ви казвам: Нямам намерение да бъда победен и тук! — Дръс изрева с пълно гърло, когато размаха Снага във въздуха. Слънцето се отрази в острието на брадвата и виковете започнаха:

— ЛЕГЕНДАТА ДРЪС! ЛЕГЕНДАТА ДРЪС! — мъжете от другите стени не можеха да чуят думите на Дръс, но чуха скандирането и се включиха. Дрос Делнох се огласи от този шум, невероятна какофония от звуци, които отекваха из върховете и подгонваха птичите ята… и те политаха в небето, пърхайки ужасено с криле. Накрая Дръс вдигна ръце, за да ги усмири, и постепенно виковете утихнаха, макар че от Втора стена прииждаха още мъже, за да чуят думите му. Сега около него се бяха събрали почти пет хиляди души.

— Ние сме рицарите на Дрос Делнох, обсадения град. Тук ще сътворим нова легенда, която да засенчи Скелнския проход. И ще накажем със смърт хилядите надири. Да, стотиците хиляди надири. КОИ СМЕ НИЕ?

— РИЦАРИТЕ НА ДРОС ДЕЛНОХ! — извикаха мъжете.

— И какво носим?

— СМЪРТ ЗА НАДИРИТЕ!

Дръс се готвеше да продължи, когато видя, че мъжете извръщат глави и поглеждат към долината. Стълбовете от прах в далечината образуваха облаци, които се издигаха високо в небето като надигаща се буря. Като началото на всички бури. А след това сред праха можеха да се видят проблясващите копия на надирите, изпълващи долината от всички страни, носещи се напред като огромна черна вихрушка от сражаващи се мъже, а след тях идваха още. Те прииждаха на вълни. Огромни обсадни кули, теглени от стотици коне; гигантски катапулти, тарани, покрити с кожа; хиляди каруци и десетки хиляди коне; огромни стада добитък и повече хора, отколкото умът можеше да побере. При тази гледка сърцата на почти всички от наблюдателите се свиха. Отчаянието беше видимо и Дръс изруга тихо. Нямаше какво повече да каже и усещаше, че ги е изгубил. Обърна се да погледне надирските конници, носещи знамената от конски косъм на своите племена. Лицата им вече се виждаха, мрачни и жестоки. Дръс вдигна Снага във въздуха и застана с разтворени крака като въплъщение на непокорството. Вече ядосан, той се втренчи в надирските ездачи.

Щом го видяха, те задържаха конете и се втренчиха в отговор. Внезапно ездачите се разделиха, за да направят път на един вестоносец. Той галопираше със степното си пони към портите и зави под стената, където стоеше Дръс. Дръпна юздите и конят спря с плъзгане, изправи се на задните си крака и изпръхтя.

— Нося заповед от господаря Улрик — извика той. — Ако отворите портите, той ще пощади всички вътре, освен белобрадия, който го оскърби.

— О, пак ли ти, дебелако — каза Дръс. — Предаде ли му посланието ми?

— Предадох го, Побратиме на смъртта. Дословно.

— И той му се присмя, нали?

— Да. И се закле да те обезглави. А моят господар Улрик е човек, който винаги осъществява желанията си.

— Значи сме си лика-прилика. А моето желание е той да танцува, воден на верига, като дресирана мечка. И ще го постигна, дори и да се наложи да вляза в лагера ви и сам да го окова.

— Думите ти са като лед върху огъня, старче — шумни и без никаква стойност — каза вестоносецът. — Знаем колко наброявате — може би около 11 000 души, предимно фермери. Знаем всичко необходимо. Погледнете надирската армия! Как ще удържите? Какъв смисъл има? Предайте се. Поискайте милост от моя господар.

— Момче, виждал съм колко голяма е вашата армия и не съм впечатлен. Решил съм да върна половината си хора във фермите им. Кои сте вие? Група кривокраки северняци с шкембета. Чух какво каза. Но не ми разказвай какво можете да направите. Покажете ми! И стига толкова приказки. Отсега нататък това ще говори вместо мен. — Той размаха Снага пред себе си, а слънцето се отрази в острието ѝ.

Гилад побутна Бреган в строя на защитниците.

— Легендата Дръс! — провикна се и Бреган го последва с още дузина други. Шумът започна да се усилва отново, когато вестоносецът обърна коня и препусна назад. Виковете отекнаха след него:

— ЛЕГЕНДАТА ДРЪС! ЛЕГЕНДАТА ДРЪС!

Дръс наблюдаваше мълчаливо как огромните обсадни машини настъпват към стената — грамадни дървени кули, достигащи двайсет метра височина и шест широчина; стотици балисти, тромави катапулти върху огромни дървени колела. Безброй мъже усилено теглеха хиляди въжета, придвижвайки машините, които бяха завладели Гулготир.

Старият воин се взираше в сцената долу, търсейки легендарния военачалник Китан. Не след дълго го откри. Той беше неподвижният център на кипящата долу дейност, затишието насред бурята. Където и да отидеше, работата преставаше, докато даде своите нареждания, а след това продължаваше с подновена сила.

Китан вдигна поглед към високите стени. Не виждаше Побратима на смъртта, но долови присъствието му и се усмихна.

— Не можеш да спреш работата ми с една брадва — прошепна той.

Лениво почеса белязания остатък в края на ръката си. Странно как, след всичките тези години все още усещаше пръстите си. Боговете са били милостиви в онзи ден, когато бирниците от Гулготир опустошили селото му. Той бил едва на дванайсет и избили семейството му. В опит да защити майка си, се втурнал напред с кинжала на баща си. Някакъв меч отрязал ръката му и я запратил във въздуха, а после тя паднала до трупа на брат му. Същият меч се забил в гърдите му. И до ден-днешен той не можеше да си обясни защо не е умрял заедно с другите селяни, нито защо Улрик беше прекарал толкова време, опитвайки се да го спаси. Нападателите на Улрик бяха изненадали убийците и ги бяха разгромили, вземайки двама пленници. После един воин, който оглеждал труповете, беше намерил полумъртвия Китан. Бяха го завели в степта и го бяха положили в шатрата на Улрик. Там бяха запечатили мократа рана с вряща смола, а раната в хълбока му бяха превързали с дървесен мъх. Имаше само един спомен от онзи ужасен момент и щеше да го запази до последния си ден.

Беше отворил очи и бе видял едно силно и неустоимо лице. Очите му бяха виолетови и той долови силата им.

— Няма да умреш, малкия. Чу ли ме? — гласът беше тих, но когато отново потъна в кошмарите и делириума, разбра, че думите му не бяха обещание. Бяха заповед.

А заповедите на Улрик трябваше да се спазват.

От този ден Китан беше прекарал всеки съзнателен миг, служейки на надирския си господар. Тъй като беше безполезен в сраженията, се беше научил да използва ума си, за да намира средствата, с които господарят му да построи империята си.

Двайсет години война и опустошения. Двайсет години на дива радост.

С малкия си антураж от помощници, Китан си проправи път сред тълпящите се войници и влезе в първата от двайсетте обсадни кули. С тях се гордееше най-много. Техният замисъл поразяваше със своята простота. Правиш дървена кутия с три стени, висока четири метра. Вътре поставяш дървени стъпала до стените, които водят към покрива. После взимаш втора кутия и я поставяш върху първата. Закрепваш я с железни болтове. Добавяш още една, и ето ти кула. Беше сравнително лесно за сглобяване и разглобяване, а съставните части можеха да се натоварят в каруци и да се превозят там, където генералът има нужда от тях.

Ала ако замисълът им беше прост, то практическите аспекти бяха съпътствани с усложнения. Таваните рухваха под тежестта на въоръжените мъже, стените поддаваха, колелата се чупеха и, което беше най-лошо, когато надвишаваше девет метра, конструкцията ставаше нестабилна и готова да се катурне.

Китан си припомни как повече от година беше работил по-усилено от своите роби и спеше по-малко от три часа на нощ. Беше укрепил таваните, ала това просто беше утежнило цялата конструкция и я беше направило по-нестабилна. Отчаян, беше докладвал на Улрик. Надирският военачалник го беше изпратил във Вентрия, за да учи в университета „Тертул“. Той се почувства опозорен и унизен, ала въпреки това се подчини. Би понесъл всякакви несгоди, за да угоди на Улрик.

Ала той грешеше, защото годината, която прекара, обучавайки се при Ребоу, вентрийския преподавател, се оказа най-прекрасният период в живота му.

Научи за центъра на масата, успоредните вектори и необходимостта от равновесие между външните и вътрешните сили. Жаждата му за знания беше ненаситна и Ребоу усети, че започва да се привързва към уродливия надирски туземец. Не след дълго слабият вентриец покани Китан да живее в дома му, където можеше да го обучава до късно през нощта. Надирецът беше неуморим. Ребоу често заспиваше в стола си само за да се събуди след няколко часа и да види, че дребният, еднорък Китан все още разучава упражненията, които му беше дал. Ребоу беше възхитен. Рядко някой студент бе проявявал такива наклонности и никога не беше попадал на човек с такава работоспособност.

Китан научи, че всяка сила има равна по големина и противоположна по посока сила на противодействие, така че, ако например някое корабно платно оказва натиск в горния си край, то трябва да оказва равен по сила и противоположен по посока натиск в долния край на своята подпора. Така той се запозна с познанията за създаване на стабилност, а именно чрез разбиране на естеството на натиска.

За него университетът в Тертул беше нещо като рай.

В деня, когато трябваше да си замине у дома, дребният Китан се разплака, докато прегръщаше смаяния вентриец. Ребоу го беше молил да размисли; да приеме пост в университета, ала на Китан не му достигна смелост да му каже, че това никак не го изкушава. Дължеше живота си на един човек и не мечтаеше за нищо друго, освен да му служи.

Когато отново се върна у дома, се залови за работа. Кулите, които строяха, щяха да бъдат на няколко нива и да образуват изкуствена основа, пет пъти по-голяма от самата конструкция. Докато ги придвижваха, само на първите две нива щеше да има хора, за да може центърът на тежестта да е по-близо до земята. Когато ги разположеха до някоя стена, от центъра на кулата щяха да хвърлят въжета и да забият железни пирони в земята, създавайки стабилност. Колелата щяха да са с железни спици и рамки, и всяка кула щеше да има по осем, за да се разпредели тежестта.

Използвайки новите си познания, той проектира катапулти и балисти. Улрик беше много доволен, а Китан изпадна в екстаз.

Сега, връщайки мислите си обратно в настоящето, Китан се изкачи на върха на кулата и нареди на мъжете да спуснат платформата с панти отпред. Втренчи се в стените, намиращи се на триста крачки от тях, и видя, че облеченият в черно Побратим на смъртта се е опрял на парапета.

Стените бяха по-високи от онези в Гулготир и Китан беше добавил по една секция във всяка кула. Нареди отново да издигнат платформата, изпробва напрежението в опорните въжета и заслиза по петте етажа, като спираше тук-там, за да провери подпорите или връзките.

Тази нощ неговите четиристотин роби щяха да работят под стените, подкопавайки каменистото дъно на Прохода и поставяйки огромни скрипци през четиридесет крачки.

Бяха му нужни месеци да проектира скрипците, високи метър и осемдесет и с добре смазани опори, и години да ги построи според изискванията си. Накрая ги довършиха в чугунолеярния завод в лентрийската столица, хиляда мили на юг. Струваха цяло състояние и дори Улрик беше пребледнял, когато изчислиха окончателната сума, но през годините бяха оправдали цената си.

Хиляда души щяха да теглят една кула на двайсет метра от стената. След това редицата щеше да се смали, докато разстоянието се запълни; щяха да омотаят въжета с диаметър осем метра около скрипците, да ги прокарат под кулите и да ги изтеглят отзад.

Робите, които копаеха неуморно, за да изградят гнездата за скрипците, бяха защитавани от стрелци с преносими прегради от опъната волска кожа. Ала мнозина бяха убити от камъни, хвърляни от стените отгоре. Това не занимаваше Китан. Той беше загрижен за евентуалните повреди на скрипците, а те не бяха предпазени от железни кутии.

След като хвърли един последен, продължителен поглед към стените, той се запъти към квартирата си, за да даде наставления на инженерите. Дръс го гледа, докато влезе в града от шатри, който вече изпълваше долината в продължение на две мили.

Толкова много шатри. Толкова много войници. Дръс нареди на защитниците да слязат долу и да си починат, докато могат, съзирайки по лицата им изтерзан страх, а в ококорените им очи — едва сдържана паника. Самата численост на врага беше подкопала бойния дух. Той изруга тихо, съблече черното си кожено палто, отдръпна се от стената и положи огромното си тяло върху приятната трева зад нея. След секунди заспа. Мъжете се побутваха и го сочеха; тези, които бяха най-близо до него, захихикаха, когато започна да хърка. Те нямаше как да знаят, че спи за първи път от два дни насам, нито че беше легнал там от страх, че краката му няма да издържат до квартирата му. Знаеха само, че той е Дръс: Владетелят на брадвата.

И че презира надирите.

Боуман, Хогън, Орин и Каеса също си тръгнаха от стените и поеха към сянката на столовата, а стрелецът в зелена униформа посочи спящия великан.

— Има ли друг като него? — каза той.

— На мен просто ми се струва стар и уморен — отвърна Каеса. — Не разбирам защо се отнасяш към него с такава почит.

— О, напротив, разбираш — каза Боуман. — Просто ме провокираш, както обикновено, скъпа. Но пък това е присъщо за вашия пол.

— Не е вярно — каза с усмивка Каеса. — Какъв е той в крайна сметка? Воин. Нито повече, нито по-малко. Какво е направил, за да стане такъв герой? Размахвал е брадвата си? Убивал е хора? И аз съм убивала. Не е нещо особено. Но никой не е написал сага за мен.

— И това ще стане, мила — отвърна Боуман. — Само им дай време.

— Дръс не е просто воин — изрече тихо Хогън. — Мисля, че винаги е било така. Той е мерило, пример за подражание, ако щете…

— За това как се убиват хора? — предположи Каеса.

— Не, нямах предвид това. Дръс е като всеки човек, отказал да си отиде; да се предаде, когато животът не дава надежда; да стои настрана, когато има вероятност да умре. Той е човек, показал на другите хора, че няма такова нещо като сигурно поражение. Той повдига духа само с това, че е Дръс и че го възприемат като Дръс.

— Просто думи! — каза Каеса. — Всички мъже са еднакви. Винаги говорите високопарно. Би ли възхвалявал някой фермер, който години наред се е борил с унищожената реколта и наводненията?

— Не — призна Хогън. — Но именно животът на човек като Дръс вдъхновява фермерите да продължат да се борят.

— Глупости! — изсмя се подигравателно Каеса. — Нагли безсмислици! Фермерите не ги е грижа за бойците и войните.

— Никога няма да я надвиеш, Хогън — каза Боуман, докато държеше отворена вратата на столовата. — Откажи се сега, докато още можеш.

— Правиш фундаментална грешка в своите разсъждения, Каеса — каза внезапно Орин, когато групата се настани около една импровизирана маса. — Пренебрегваш простия факт, че по-голямата част от войската ни се състои от фермери. Те са постъпили в армията само докато трае войната — той се усмихна благо и махна с ръка на прислужника в столовата.

— Толкова по-глупаво от тяхна страна — каза Каеса.

— Всички ние сме глупаци — съгласи се Орин. — Войната е абсурдна и глупава и ти си права: мъжете обичат да се доказват в битки. Не зная защо, защото аз самият никога не съм го искал. Но твърде често съм го виждал у другите. Ала дори и за мен Дръс е пример, както каза Хогън.

— Защо? — попита тя.

— Боя се, че не мога да го изразя с думи.

— Естествено, че можеш.

Орин се усмихна и поклати глава. Напълни чашите им с бяло вино, а после разчупи хляба и го подаде на останалите. Известно време се хранеха мълчаливо, а после Орин отново проговори.

— Има едно растение, наречено нептис. Когато се дъвче, облекчава зъбобола или главоболието. Никой не знае защо, просто е така. Предполагам, че и с Дръс е така. Когато е наблизо, страхът сякаш изчезва. Това е най-доброто обяснение, което мога да дам.

— Той не оказва същото действие върху мен — каза Каеса.

На укрепленията в кулата, Бреган и Гилад наблюдаваха приготовленията на надирите. Дън Пинар ръководеше разполагането на назъбени прътове по стената, които да отблъснат обсадните стълби, докато бар Британ надзираваше поставянето на множество глинени гърнета с газ. След като ги напълниха и запушиха, гърнетата бяха поставени в плетени кошници на различни места по стените. Настроението беше мрачно. Мъжете почти не разговаряха, докато проверяваха оръжията си, остреха вече наточените си мечове, смазваха броните или проверяваха всяка стрела в колчаните си.

Хогън и Боуман излязоха заедно от столовата, оставяйки Орин и Каеса потънали в задълбочен разговор. Седнаха на тревата на около двайсет крачки от брадвоносеца, а Боуман легна настрани, подпирайки се на лакът.

— Веднъж четох откъси от „Книгата на старейшините“ — каза стрелецът. — Сега се сещам за един ред от нея. „Дойде ли моментът, идва и човекът.“ Никога не е имало по-отчаяна нужда от подходящ човек, както в този момент. И Дръс дойде. Мислиш ли, че е провидение?

— За бога, Боуман! Нали не ставаш суеверен? — попита с усмивка Хогън.

— Не, разбира се. Просто се питам дали съществува нещо като съдба, която изпраща такъв човек в такъв момент.

Хогън откъсна стрък трева и го постави между зъбите си.

— Добре, нека го обсъдим. Можем ли да издържим три месеца, докато Уаундуийвър събере и обучи своя армия?

— Не. Не и с толкова малко хора.

— Тогава няма значение дали пристигането на Дръс е било съвпадение или нещо друго. Може би ще издържим още няколко дни благодарение на неговото обучение, но това не е достатъчно.

— Бойният дух е висок, старо магаре, затова най-добре не повтаряй мнението си пред хората.

— За глупак ли ме мислиш? Ще застана до Дръс и ще умра, когато му дойде времето, както и останалите мъже. Споделям мислите си с теб, защото ще ги разбереш. Ти си реалист — и нещо повече, ще останеш само до падането на трета стена. Мога да бъда откровен с теб, нали?

— Дръс е удържал Скелнския проход, когато всички останали са казвали, че ще падне — каза Боуман.

— Единайсет дни — не три месеца. И тогава е бил петнайсет години по-млад. Не омаловажавам това, което е направил; достоен е да бъде легенда. Рицарите на Дрос Делнох! Някога виждал ли си такива рицари? Фермери, селяни и новобранци. Единствено легионът е участвал в реални сражения и те са обучени за изненадващи нападения на кон. Възможно е да се провалим при първата атака.

— Но няма, нали така! — каза Боуман, смеейки се. — Ние сме Рицарите на Дръс и сме част от една нова легенда — смехът му звънтеше, силен и изпълнен с добро настроение. — Рицарите на Дрос Делнох! Ти и аз, Хогън. Ще ни възпяват в бъдните дни. Добрият стар Боуман, той се притече на помощ на една бедстваща крепост от любов към свободата, независимостта и рицарството…

— … и златото. Не забравяй златото — каза Хогън.

— Това не е важно, старо магаре. Да не разваляме духа на историята.

— Няма, разбира се, съжалявам. Но нали трябва да умреш като герой, преди да те обезсмъртят в песни и саги?

— Това е спорен въпрос — призна Боуман. — Но съм сигурен, че ще намеря начин да го заобиколя.

Над тях, на Мусиф, Втората стена, няколко млади кълове получиха заповед да помогнат в носенето на кофи за кладенеца на кулата. Мърморейки, те напуснаха укрепленията и се присъединиха към редицата войници, чакащи до складовете.

Въоръжили се с по четири кофи, мъжете излизаха по двама от сградата и поемаха към плитката пещера, зад която кладенецът Мусиф се беше сгушил сред студените сенки. Закачайки кофите в сложна система от скрипци, те бавно ги спускаха в тъмната вода отдолу.

— Кога за последно е било използвано това нещо? — попита един войник, когато първата кофа се появи отново, обвита в паяжини.

— Може би преди десет години — отвърна офицерът, дън Гарта. — Хората, чиито домове били тук, използвали централния кладенец. Веднъж едно дете умряло тук и кладенецът бил замърсен повече от три месеца. Това, както и плъховете, държало настрана повечето хора.

— Извадили ли са тялото? — попита кълът.

— Не, доколкото разбрах. Но не се тревожи, момче. Вече са останали само кости и няма да се отразят на вкуса. Хайде, пробвай я.

— Колкото и да е странно, не изпитвам голяма жажда.

Гарта се засмя и потопи ръце в кофата, като поднесе водата към устата си.

— Овкусена е с миши изпражнения и гарнирана с умрели паяци! — каза той. — Сигурни ли сте, че не искате да си пийнете?

Мъжете се усмихнаха, но никой не излезе напред.

— Добре, забавлението свърши — каза Гарта. — Скрипците работят, кофите са готови и бих казал, че задачата е изпълнена. Така че да заключим портата и да се връщаме на работа.

Гарта се събуди през нощта, а болката го разкъсваше като разгневен плъх, затворен в стомаха му. Когато се изтърколи от леглото и се помъчи да стане, стоновете му събудиха другите трима мъже в стаята. Един от тях се втурна към него.

— Какво има, Гарта? — каза той и обърна по гръб гърчещия се мъж. Гарта вдигна колене, а лицето му беше почервеняло. Протегна ръка и сграбчи ризата на другия.

— Водата… Водата! — той започна да се задушава.

— Иска вода! — извика мъжът, който го държеше.

Гарта поклати глава. Внезапно гърбът му се изви, когато болката го прониза.

— Боже мой! Той е мъртъв — каза другарят му, когато Гарта се отпусна в ръцете му.

Рек, Сербитар, Вире и Винтар седяха около малък лагерен огън един час преди разсъмване. Бяха направили лагера късно предишната вечер в една уединена пещера на южния склон на един горист хълм.

— Времето е малко — каза Винтар. — Конете са уморени, а до крепостта има поне пет часа път. Може и да пристигнем, преди да извадят водата от кладенеца, а може и да не успеем. Всъщност навярно е твърде късно. Но имаме и още една възможност.

— И каква е тя? — попита Рек.

— Ти трябва да вземеш решение, Рек. Никой друг не може да го направи.

— Просто кажи, абате. Твърде уморен съм, за да мисля.

Винтар и албиносът се спогледаха.

— Ние, Трийсетте, можем да обединим силите си и да се опитаме да пробием бариерата около крепостта.

— Тогава се опитайте — каза Рек. — Какъв е проблемът?

— Това ще отнеме всичките ни сили, а е възможно да не успеем. В такъв случай нямаме да имаме сили да продължим. А дори да успеем, ще трябва да си почиваме почти цял ден.

— Мислите ли, че ще успеете да пробиете бариерата? — каза Вире.

— Не зная. Можем само да пробваме.

— Да не забравяме какво се случи, когато Сербитар се опита — каза Рек. — Възможно е всички да бъдете запратени… незнайно къде. Тогава какво?

— Ще умрем — отвърна тихо Сербитар.

— И казваш, че аз трябва да реша?

— Да — отвърна Винтар, — защото законът на Трийсетте е съвсем прост. Дали сме обет да служим на господаря на Делнох; този господар си ти.

Рек мълча няколко минути, а умореният му мозък беше вцепенен от тежестта на това решение. Улови се, че мисли за толкова други проблеми в живота си, които навремето му се бяха стрували важни. Никога не му се беше налагало да прави такъв избор. Умът му се замъгли от умора и не можеше да се съсредоточи.

— Направете го! — каза. — Пробийте бариерата. — Той се изправи и се отдалечи от огъня, засрамен, че му налагат такава заповед в момент, когато не може да разсъждава трезво.

Вире отиде при него и обви ръка около кръста му.

— Съжалявам — каза.

— За какво?

— За това, което казах, когато сподели за писмото.

— Няма нищо. Защо трябва да имаш високо мнение за мен?

— Защото си мъж и се държиш като такъв — каза тя. — Сега е твой ред.

— Мой ред?

— Да се извиниш, глупако! Удари ме.

Той я придърпа към себе си, вдигна я във въздуха и я целуна.

— Това не беше извинение — каза тя. — И ожули лицето ми с брадата си.

— Ако се извиня, ще ми позволиш ли да го направя отново?

— Какво, да ме удариш ли?

— Не, да те целуна!

В пещерата Трийсетте образуваха кръг около огъня, извадиха мечовете си и ги забиха в земята в краката си.

Общуването помежду им започна и мислите им се устремиха към Винтар. Той приветства всеки по име в дебрите на подсъзнанието си.

И те се сляха. Обединената им сила го разтърси и той се мъчеше да запази спомена за себе си. Извиси се като призрачен великан — някакво ново създание с невероятна сила. Дребното същество Винтар остана във вътрешността на новия колос, подчинявайки обединената същност на двайсет и девет индивидуалности.

Вече се бяха слели в едно.

То се наричаше Храм и беше родено под делнохските звезди.

Храм се издигна високо под облаците и разпери ефирните си ръце над делнохските зъбери.

Рееше се и ликуваше, а новите му очи попиваха гледките във вселената. В гърдите му се надигна смях. Винтар се олюляваше в центъра, навлизайки по-дълбоко в сърцето му. Накрая Храм долови присъствието на абата, по-скоро като миниатюрна идея, кръжаща на ръба на новата му реалност.

— Към Дрос Делнох. На запад.

Храм полетя на запад, високо над зъберите. Крепостта стоеше безмълвно под него, сива и призрачна на лунната светлина. Той се спусна към нея и долови бариерата.

Бариера?

Пред него?

Той се удари в нея — и беше захвърлен в нощта, ядосан и наранен. Очите му пламнаха и той позна гнева: бариерата го беше докоснала болезнено.

Храм отново и отново се спускаше към Дрос, нанасяйки удари със страшна сила. Бариерата потрепери и се промени.

Храм се отдръпна назад, гледайки объркано.

Бариерата се разтегли като виеща се мъгла и промени формата си. После се превърна в гъст облак, по-черен от нощта. Появиха се ръце, образуваха се крака и една рогата глава изникна със седем скосени червени очи.

Храм беше научил много за своите няколко минути живот.

Първо се бяха появили радостта, свободата и познанието за живота. След това болката и гневът.

Сега той позна страха и придоби знания за злото.

Врагът му се нахвърли срещу него, а извитите му черни нокти разпориха небето. Храм го посрещна очи в очи и обви ръце около гърба му. Острите зъби разкъсаха лицето му, а ноктите се забиха в раменете му. Огромните му юмруци се сключиха на гърба на съществото и се опитаха да го смачкат.

Долу, на Мусиф, Втората стена, три хиляди души заемаха позиции. Въпреки всички доводи, Дръс беше отказал да отстъпи Първа стена без бой и чакаше там с шест хиляди души. Орин гневно му беше казал, че е глупаво да предприема такива действия; широчината на стената правеше задачата невъзможна. Дръс продължаваше да упорства, въпреки че Хогън подкрепяше Орин.

— Доверете ми се — настоя Дръс, ала не можеше да намери думи, за да ги убеди. Опита се да обясни, че хората се нуждаят от малка победа в първия ден, за да повдигнат бойния си дух.

— Но помисли за риска, Дръс! — каза Орин. — Възможно е да загубим в първия ден. Не го ли разбираш?

— Ти си ганът — сопна се Дръс тогава. — Можеш да отхвърлиш решението ми, ако желаеш.

— Но няма да го направя, Дръс. Ще застана до теб на Елдибар.

— Аз също — каза Хогън.

— Ще видите, че съм прав — каза Дръс. — Уверявам ви.

Двамата мъже кимнаха и се усмихнаха, за да прикрият отчаянието си.

Сега дежурните кълове се редяха около кладенците, взимаха кофите с вода и поемаха по укрепленията, като прескачаха краката и телата на все още спящите мъже.

На Първа стена Дръс натопи един меден съд в една кофа и го изпи. Не беше сигурен, че надирите ще нападнат днес. Интуицията му подсказваше, че Улрик ще остави още един ден, изпълнен с убийствено напрежение, за да може гледката на неговата армия, подготвяща се за битка, да обезкуражи защитниците и да ги обезвери. Въпреки това Дръс нямаше кой знае какъв избор. Улрик беше на ход: налагаше се дренайците да чакат.

Над тях Храм изпита гнева на звяра, раменете и гърбът му бяха разкъсани, а силата му отслабваше. Рогатото същество също линееше. Смъртта дебнеше и двамата.

Храм не искаше да умре — не и след като за кратко беше усетил сладко-горчивия вкус на живота. Искаше да види отблизо всички онези неща, които бе зърнал отдалече, цветните светлини на нарастващите звезди, тишината в центъра на далечните слънца.

Хватката му се усили. Нямаше да се радва на светлините, нито да се вълнува от тишината, ако това същество остане живо зад него. Внезапно съществото изпищя — със силен и ужасен звук, зловещ и смразяващ. Гърбът му се счупи и то изчезна като мъгла.

Останал в полусъзнание в душата на Храм, Винтар извика.

Храм погледна надолу към хората, дребните крехки създания, готвещи се да закусят с черен хляб и вода. Винтар извика отново и челото на Храм се сбърчи.

Той посочи стената с пръст.

Хората започнаха да пищят и хвърляха чаши с вода и кофи от укрепленията на Мусиф. Във всички съдове плуваха и се гърчеха черни червеи. Сега още хора се вдигнаха на крака, кръжаха наоколо и крещяха.

— Какво става горе, по дяволите? — попита Дръс, когато шумът достигна до него. Погледна надолу към надирите и видя, че хората се връщат от обсадните машини към града от шатри. — Не знам какво става. Но дори и надирите си отиват. Връщам се на Мусиф.

В града с шатрите Улрик беше не по-малко ядосан, докато си проправяше път към широката шатра на Носта Кан. Запази ледено спокойствие, когато се изправи срещу часовоя отпред.

Новината се разпространяваше из войската като пожар в степта: по изгрев-слънце от шатрите на шейсетте ученици на Носта Кан се бяха разнесли сърцераздирателни писъци. Стражите бяха нахълтали вътре и бяха заварили мъжете да се гърчат със счупени гърбове по пръстените подове, а телата им бяха извити като опънати лъкове.

Улрик знаеше, че Носта Кан е събрал своите последователи, за да почерпи от обединената им сила и да попречи на белите монаси, ала изобщо не беше разбрал какви ужасяващи опасности крие това.

— Е? — попита той часовоя.

— Носта Кан е жив — отговори му мъжът.

Улрик повдигна платнището и се озова сред вонята в дома на Носта Кан. Старецът лежеше върху тесен сламеник, лицето му беше сиво от изтощение, а кожата му плуваше в пот. Улрик придърпа един стол и седна до него.

— Моите ученици? — прошепна Носта Кан.

— Всички са мъртви.

— Те бяха твърде силни, Улрик — каза старецът. — Аз те провалих.

— И преди са ме проваляли — каза Улрик. — Няма значение.

— Но за мен има! — извика шаманът и трепна, когато гърбът му се опъна от усилието.

— Това е гордост — каза Улрик. — Не си изгубил нищо, просто си бил победен от по-силен враг. Това няма да им помогне много, защото моята армия все пак ще превземе Дрос. Не могат да удържат. Почини си — и не поемай никакви рискове, шамане. Заповядвам ти!

— Ще се подчиня.

— Зная. Не искам да умираш. Ще дойдат ли да те нападнат?

— Не. Белите монаси държат на честта. Щом си почивам, ще ме оставят на мира.

— Тогава си почивай. А когато укрепнеш, ще ги накараме да си платят за страданията ти.

Носта Кан се усмихна.

— Да.

Далече на юг Храм се носеше към звездите. Винтар не можеше да го спре и се стараеше да запази спокойствие, докато паниката на Храм го изпълваше, мъчейки се да го прогони. След смъртта на врага, Винтар се беше опитал да призове Трийсетте от дълбините на новото съзнание на колоса. В този миг Храм се вгледа в себе си и откри Винтар.

Винтар се беше опитал да обясни присъствието си и необходимостта Храм да се откаже от своята самоличност, но той възприе истината и побягна от нея като комета, устремена към небето.

Абатът отново се опита да призове Сербитар, търсейки нишата, в която го беше поставил в дебрите на своето подсъзнание. Искрата живот, която беше албиносът, проблесна от търсенето на абата и Храм потрепери, чувствайки се така, сякаш бяха откъснали част от него. Той забави летенето си.

— Защо ми причиняваш това? — попита той Винтар.

— Защото така трябва.

— Но аз ще умра!

— Няма. Ще живееш във всеки един от нас.

— Защо трябва да ме убиеш?

— Много съжалявам — изрече нежно Винтар. С помощта на Сербитар потърси Арбедарк и Менахем. Храм се смали и сърцето на Винтар се сви от мъка пред силното отчаяние. Четиримата воини призоваха останалите членове на Трийсетте и с натежали сърца се върнаха в пещерата.

Рек забърза към Винтар, когато абатът отвори очи и помръдна.

— Навреме ли пристигнахте? — попита той.

— Да — промърмори уморено Винтар. — А сега ме остави да си почина.

Час преди мръкване Рек, Вире и Трийсетте минаха под огромната порта с решетка на кулата в Делнох. Конете им бяха уморени, покрити с пяна и с влажни хълбоци. Хората се втурнаха да поздравят Вире, войниците сваляха шлемовете, а гражданите питаха за новини от Дренан. Рек остана в сянка, докато влязат в кулата. Един млад офицер придружи Трийсетте до казармата, докато Рек и Вире се отправиха към стаите най-горе. Рек беше изтощен. Съблече се, изкъпа се със студена вода, а после обръсна четиридневната си брада и изруга, когато острият бръснач — подарък от Хореб — го поряза. Изтърси праха от дрехите си и отново се облече. Вире беше отишла в покоите си, а той нямаше представа къде се намират. Като пристегна ремъка на меча си, той се запъти към главната зала и на два пъти спря, за да попита слугите за пътя. Когато пристигна, седна сам, взирайки се в мраморните статуи на древни герои. Чувстваше се безпомощен: незначителен и подчинен.

Когато пристигнаха, научиха новината, че надирската орда е пред стените. Гражданите бяха обзети от видима паника и те видяха как много бежанци заминават, натоварили каруците си догоре — дълга и жалка процесия, поела на юг.

Рек не беше сигурен кое надделява в този момент — умората или гладът. Изправи се на крака, залитна леко, а после изруга на глас. До вратата имаше голямо овално огледало. Когато застана пред него, мъжът, който го гледаше оттам изглеждаше висок, широкоплещест и силен. Синьо-сивите му очи гледаха целеустремено, брадичката му беше волева, а тялото — слабо. Синята пелерина, макар и износена от пътуването, все още му стоеше добре, а високите ботуши от еленова кожа му придаваха вид на кавалерийски офицер.

Докато се взираше в графа на Дрос Делнох, Рек се видя така, както биха го възприели другите. Те не биваше да узнаят за вътрешните му съмнения и щяха да видят само образа, който беше изградил.

Така да бъде.

Излезе от залата и спря първия срещнат войник, за да го попита къде може да намери Дръс.

— На Първа стена — отговори му той и обясни къде се намират задните порти. Високият млад граф пое към Елдибар, докато слънцето залязваше; минавайки през града, той спря да си купи малка меденка и я изяде в движение. Стъмваше се, когато стигна до задните порти на Втора стена, но един часовой му показа пътя и най-сетне се озова на смъртоносното място зад Първа стена. Облаците закриха луната и той едва не падна в огнената яма, пресичаща пътя. Някакъв млад войник го поздрави и му показа първия дървен мост.

— Ти от стрелците на Боуман ли си? — попита войникът, който не познаваше високия минувач.

— Не. Къде е Дръс?

— Нямам представа. Може да е на укрепленията или провери в столовата. Пратеник ли си?

— Не. Къде е столовата?

— Виждаш ли светлините отсреща? Това е болницата. До нея е складът; продължавай да вървиш, докато усетиш миризмата от тоалетните, а после завий надясно. Няма как да я пропуснеш.

— Благодаря ти.

— Няма защо. Новобранец ли си?

— Да — каза Рек. — Нещо такова.

— Ами, по-добре да те придружа.

— Няма нужда.

— Напротив, има — каза мъжът и Рек усети нещо остро на кръста си. — Това е вентрийски кинжал и те съветвам просто да вървиш с мен известно време.

— Какъв е смисълът от всичко това?

— Първо, някой се опита да убие Дръс онзи ден, и второ, не те познавам — каза мъжът. — Така че, върви с мен и заедно ще го намерим.

Двамата мъже продължиха към столовата. Когато наближиха, чуха шумовете от сградите пред тях. Един часовой ги поздрави от укрепленията; войникът отвърна на поздрава, а после попита за Дръс.

— Той е на стената до кулата над портата — отговориха му.

— Насам — каза войникът и Рек изкачи малкото стъпала до стените на укрепленията. После застина на място. Хиляди факли и малки огньове осветяваха надирската армия в равнината. Обсадните кули заграждаха прохода като дървени великани, от едната страна на планината до другата. Цялата долина беше осветена, докъдето поглед стига — беше като изглед от недрата на самия ад.

— Гледката не е много приятна, нали? — каза войникът.

— Едва ли ще изглежда по-добре на дневна светлина — каза Рек.

— Имаш право — съгласи се другият. — Да вървим.

Пред тях, Дръс седеше на укрепленията и говореше с малка група войници. Разказваше невероятно разкрасена измислена история, която Рек беше чувал преди. Финалът предизвика желания ефект и нощната тишина бе нарушена от звучен смях.

Дръс се смееше от сърце с войниците, а после забеляза новодошлите. Обърна се и огледа високия мъж със синя пелерина.

— Какво има? — попита той войника.

— Той търсеше вас, командире, затова го доведох.

— За да бъдем по-точни — каза Рек, — той ме помисли за убиец. Затова и опря кинжал в гърба ми.

Дръс вдигна вежда.

— Е, убиец ли си?

— Напоследък, не. Може ли да поговорим?

— Очевидно правим точно това.

— Насаме.

— Започни да говориш, а аз ще реша дали трябва да е насаме — каза Дръс.

— Казвам се Регнак. Току-що пристигнах с войните от Храма на Трийсетте и Вире, дъщерята на Делнар.

— Ще говорим насаме — реши Дръс. Мъжете се отдалечиха, за да не ги чуват. — Е, говори — каза Дръс, вперил студените си сиви очи в лицето на Рек.

Рек седна върху крепостната стена и се втренчи в пламтящата долина.

— Доста е голяма, нали?

— Плаши те, а?

— Толкова, че сърцето ми отива в петите. Но очевидно вие не сте в настроение да улесните срещата, затова просто ще изясня положението. За добро или лошо, аз съм графът. Не съм глупак, нито командир — макар че често двете са синоними. Засега няма да правя промени. Но запомнете едно… Няма да отстъпя пред никого, когато трябва да се взимат решения.

— Мислиш, че имаш това право, защото спиш с дъщерята на графа? — попита Дръс.

— Знаете, че е така! Но това не е най-важното. Участвал съм в сражения и разбирам от стратегия не по-малко от всеки друг тук. Освен това имам и Трийсетте, а техните знания не отстъпват на никого. И което е още по-важно: ако трябва да умра на това забравено от бога място, няма да го направя като страничен наблюдател. Сам ще контролирам съдбата си.

— Искаш да се нагърбиш с много неща, момче.

— Не повече, отколкото мога да поема.

— Наистина ли вярваш в това?

— Не — отвърна искрено Рек.

— Така си и мислех — изрече с усмивка Дръс. — Кой дявол те доведе тук?

— Струва ми се, че съдбата е склонна да се шегува.

— По мое време винаги беше така. Но ти ми се струваш разумен момък. Трябваше да заведеш момичето в Лентрия и там да създадете дом.

— Дръс, никой не може да заведе Вире на място, където тя не желае да отиде. Възпитана е във воински дух и сред разговори за война; знае наизуст всички легенди за теб и фактите за всяка кампания, която си водил. Тя е амазонка — и това е мястото, където иска да бъде.

— Как се запознахте?

Рек му разказа за пътуването от Дренан през Скълтик, както и за смъртта на Рейнард, Храма на Трийсетте, сватбата на кораба и битката със сатулите. Старецът слушаше откровения му разказ без всякакви забележки.

— … и ето ни тук — каза накрая Рек.

— Значи си берсерк — каза Дръс.

— Не съм казал това! — отвърна Рек.

— Напротив, момче — но не с думи. Няма значение. Бил съм се с много такива. Само съм изненадан, че сатулите са те пуснали; те не са познати като почтен народ.

— Мисля, че техният предводител — Джоаким — прави изключение. Слушай, Дръс, ще ти бъда задължен, ако не споменаваш това за берсерка.

Дръс се засмя.

— Не ставай глупав, момче! Според теб колко дълго ще го запазиш в тайна, когато надирите нахлуят на стените? Стой до мен и аз ще се погрижа да не удариш някой от нашите.

— Много мило от твоя страна — но ми се струва, че можеше да бъдеш малко по-гостоприемен. Адски съм жаден.

— Без съмнение разговорите причиняват повече жажда от боя — каза Дръс. — Хайде, да намерим Хогън и Орин. Това е последната нощ преди битката и трябва да се отпразнува.

Когато утринното небе просветна на сутринта на третия ден, първите апокалиптични картини се очертаха по стените на Дрос Делнох. Хиляди запотени воини дърпаха ръчките на стотици балисти. С изпъкнали възлести мускули, надирите дърпаха огромните ръчки, докато плетените кошове отпред не застанаха почти хоризонтално над земята. Във всеки кош имаше по един назъбен гранитен блок.

Защитниците гледаха, сковани от ужас, как един надирски командир вдигна ръка. После я отпусна и въздухът се изпълни със смъртоносен дъжд, който се сипеше с грохот над тях. Укрепленията се разтърсиха, докато камъните падаха върху тях. До кулата на портата трима мъже бяха смазани, когато един участък от назъбената стена рухна под напора на огромен камък. Мъжете се снишаваха на стената и се просваха по очи, закривайки главите си с ръце. Шумът беше страшен, а последвалата тишина всяваше ужас. Когато първата бурна атака приключи и войниците вдигнаха глави, за да погледнат надолу, видяха само, че същият процес се повтаря отново. Огромните дървени ръчки отиваха все по-назад. Ръката на командира се вдигна. После се спусна.

И смъртоносният дъжд се изсипа.

Рек, Дръс и Сербитар стояха над кулата при портата и изпитаха първоначалния ужас на войната заедно с войниците. Рек не беше позволил на стария воин да остане сам, макар че Орин ги беше предупредил, че е лудост и двамата предводители да стоят заедно. Дръс се беше засмял.

— Ти и лейди Вире ще гледате от Втора стена, приятелю. И ще видите, че нито един надирски камък не може да ме повали.

Разгневена, Вире бе настояла да ѝ позволят да чака на първата стена с останалите, ала Рек ѝ беше отказал лаконично. Спорът беше прекратен набързо от Дръс:

— Слушай съпруга си, жено! — изкрещя той. Рек се стресна при тези думи и затвори очи, очаквайки тя да избухне. Странно, но Вире просто кимна с глава и се върна на Мусиф, Втора стена, за да застане до Хогън и Орин.

Сега Рек приклекна до Дръс и се огледа в двете посоки. Въоръжени с мечове и копия, мъжете от Дрос Делнох неумолимо чакаха смъртоносната буря да спре.

По време на второто презареждане, Дръс нареди на половината мъже да застанат под втората стена, извън обсега на катапултите. Там те се присъединиха към стрелците на Боуман.

Атаката продължи три часа, унищожавайки отделни участъци от стената, като убиваше хора и събори една надвиснала кула, която рухна под титаничния натиск и бавно се срина в долината под нея. Повечето войници отскочиха встрани и само четирима бяха повлечени с писъци към ръба, за да се разбият върху скалите отдолу.

Хора с носилки излязоха смело под артилерийския огън, за да отнесат ранените в полевата болница в Елдибар. Няколко камъка бяха ударили сградата, ала тя беше солидна и засега нито един не беше успял да проникне вътре. Чернобрадият и властен бар Британ тичаше редом с носачите с меч в ръка и ги подканваше да продължат.

— Господи, ама че смелост! — каза Рек и побутна Дръс, сочейки с пръст. Той кимна, забелязал явната гордост на Рек от храбростта на мъжа. Рек от сърце се възхити на Британ, който пренебрегваше смъртоносната буря.

Поне петдесет души бяха отнесени в болницата. По-малко, отколкото очакваше Дръс. Той се изправи и погледна над укрепленията.

— Скоро — каза. — Те се събират зад обсадните кули.

Един камък се разби в стената на десет крачки от него и разпръсна хората като пясък на вятъра. Като по чудо само един не стана, а останалите се върнаха при другарите си. Дръс вдигна ръка, за да даде знак на Орин. Изсвири тръба и Боуман и останалите се втурнаха напред. Всеки стрелец носеше пет колчана с двайсет стрели, докато бягаха из откритото пространство, по мостовете с огнени канали и нататък към укрепленията.

Надавайки рев на омраза, който защитниците доловиха почти осезаемо, надирите се втурнаха към стената в огромна черна маса, мрачно море, решено да помете крепостта отпред. Хиляди варвари започнаха да теглят напред огромните обсадни кули, докато другите бягаха със стълби и въжета. Полето пред стените сякаш оживя, докато надирите се стичаха напред, крещейки бойните си викове.

Останал без дъх, Боуман дойде и застана до Дръс, Рек и Сербитар. Разбойниците се разположиха по протежението на стената.

— Когато сте готови, стреляйте — каза Дръс.

Разбойникът в зелени дрехи прокара слабата си ръка през русата си коса и се усмихна.

— Няма начин да не уцелим — каза той. — Но това е като да плюеш срещу буря.

— И най-малкото нещо ще е от полза — отвърна брадвоносецът.

Боуман опъна тисовия си лък и постави стрела. Това движение се повтори хиляда пъти от двете му страни. Боуман се прицели в един предводител и пусна тетивата, а стрелата проряза въздуха и се заби в коженото палто на мъжа. Когато той се олюля и падна, из стената се разнесе дрезгав възглас. Последваха хиляда стрели, а след това още два пъти по толкова. Много надирски воини носеха щитове, но други — не. Стотици бяха повалени под ударите на стрелите, а мъжете отзад се препъваха в тях. Ала черната маса продължаваше да приижда, прегазвайки ранените и мъртвите.

Въоръжен с вагрийски лък, Рек изстрелваше стрела след стрела към ордата, а това, че не беше добър стрелец нямаше значение, защото човек трудно можеше да пропусне, както беше казал Боуман. Стрелите бяха като подигравка в сравнение с тромавата атака с балисти, която толкова скоро бяха използвали срещу тях. Ала те взимаха повече жертви.

Надирите вече бяха достатъчно близо и лицата им се виждаха ясно. „Груби на вид мъже“, помисли си Рек, но издръжливи и смели — възпитавани да воюват и да проливат кръв. Много от тях нямаха брони, други носеха ризници, но повечето бяха облечени с черни нагръдници от лакирана кожа и дърво. Пронизителните им бойни викове бяха почти животински; не се чуваха думи, усещаше се само омразата им. „Като гневния вик на някакво огромно, първобитно чудовище“, помисли си Рек, когато познатото чувство на страх скова вътрешностите му.

Сербитар вдигна забралото на шлема си и се надвеси над укрепленията, пренебрегвайки няколкото стрели, които прелетяха край него.

— Мъжете със стълбите са стигнали до стените — каза тихо той.

Дръс се обърна към Рек.

— Последния път, когато се сражавах редом с графа на Дрос Делнох, създадохме легенда — каза той.

— Най-странното нещо в сагите — заяви Рек — е, че в тях много рядко се говори за пресъхнали усти и пълни мехури.

Една желязна кука изсвистя над стената.

— Някакви последни съвети? — попита Рек и измъкна меча си от ножницата.

Дръс се усмихна и извади Снага.

— Да останеш жив! — каза той.

По стените затрополиха още железни куки, които веднага се опънаха и се забиха в камъка, под натиска на стотиците ръце отдолу. Защитниците като обезумели размахаха острите си мечове към плетените от лоза въжета, докато Дръс не им извика да спрат.

— Изчакайте, докато се катерят! — изкрещя той. — Не убивайте въжета, а хора!

Сербитар, който изучаваше военното дело от тринайсетгодишен, наблюдаваше придвижването на обсадните кули с безпристрастно възхищение. Очевидно идеята беше на стените да се качат възможно най-много мъже с помощта на въжета и стълби, а след това да изтеглят кулите. Долу, сред мъжете, теглещи въжетата на кулите, бе настанала ужасна касапница, докато Боуман и неговите стрелци ги обсипваха със стрели. Ала постоянно прииждаха други, които да заемат местата на мъртвите и умиращите.

На стените, въпреки яростно плющящите въжета, многобройните куки и метателни апарати бяха помогнали на първите надирски воини да се качат на укрепленията.

Хогън, който стоеше с пет хиляди души на Мусиф, Втората стена, ужасно се изкушаваше да забрави заповедите и да хукне към убежището на Първа стена. Ала той беше професионален войник, обучен да се подчинява, и остана на мястото си.

Цубодай чакаше в долния край на въжето, докато членовете на племето бавно се катереха над него. Едно тяло прелетя край него и се разби върху назъбените камъни, а кръвта опръска нагръдника му от лакирана кожа. Той се усмихна, разпознал разкривените черти на Несцан, знаменития бегач.

— Така му било писано — каза той на мъжа до него. — Ако можех да бягам толкова бързо, колкото той падна, нямаше да изгубя толкова много пари!

Над тях мъжете вече бяха престанали да се катерят, докато дренайските защитници отблъсваха нападателите назад към укрепленията. Цубодай погледна мъжа пред себе си.

— Колко време ще висиш там, Накраш? — извика му. Мъжът изви тялото си и погледна надолу.

— Заради онези негодници от зелената степ е — отвърна той. — Те не биха могли да удържат и кравешко лайно.

Цубодай се засмя весело и се отдръпна от въжето, за да види как се движат останалите катерачи. Положението беше еднакво по цялата стена: катеренето беше престанало, а отгоре отекваха шумовете от битката. Докато телата се разбиваха върху камъните около него, той се пъхна под навеса на стената.

— Ще останем тук цял ден — каза той. — Ханът трябваше най-напред да изпрати Вълчите глави. От зелените нямаше никаква полза в Гулготир, а тук са още по-зле.

Другарят му се усмихна и сви рамене.

— Въжето отново се движи — каза той.

Цубодай сграбчи възлестото въже и се изтегли нагоре под Накраш. Имаше добро предчувствие за днешния ден — може би той щеше да спечели конете, които Улрик бе обещал на воина, който съсече белобрадия старец, за когото всички говореха. „Побратима на смъртта“. Старец с шкембе и без щит.

— Цубодай — извика Накраш. — Нали няма да умреш днес? Не и докато си ми длъжник за онова надбягване.

— Видя ли как падна Несцан? — отвърна му Цубодай. — Като стрела. Трябваше да видиш как размахваше ръце. Сякаш искаше да отблъсне земята от себе си.

— Ще те наглеждам. Недей да умираш, чуваш ли ме?

— Наглеждай себе си. Ще ти платя с конете за Побратима на смъртта.

Когато мъжете се изкатериха по-високо, въжето под него се изпълни с още хора. Цубодай погледна надолу.

— Ей, ти! — извика. — Нали не си някой въшлив зелен?

— Съдейки по миризмата, ти трябва да си от Вълчите глави — отвърна катерачът с усмивка.

Накраш се изкачи на укрепленията, измъкна меча си и се обърна да изтегли Цубодай. Нападателите се бяха вклинили в дренайските редици, но нито Цубодай, нито Накраш успяваха да се включат в бойните действия.

— Отдръпнете се! Направете място! — извика мъжът зад тях.

— Почакай малко, козел такъв — каза Цубодай. — Ще помоля кръглооките да ти помогнат. Хей, Накраш, поразтъпчи дългите си крака и ми кажи къде е Побратима на смъртта.

Накраш посочи надясно.

— Струва ми се, че скоро ще имаш възможност да спечелиш онези коне. Изглежда, че той е по-близо отпреди — Цубодай с лекота скочи на укрепленията, мъчейки се да види стареца в битката.

— Онези зелени се приближават и направо се подлагат на брадвата му, глупаци такива — каза той, но никой не го чу сред шума.

Плътният клин от мъже пред тях бързо оредяваше, а Накраш скочи в една дупка и разпори гърлото на един дренайски войник, който отчаяно се опитваше да измъкне меча си от корема на един надирец. Скоро Цубодай дойде при него, като колеше и съсичаше високите кръглооки южняци.

Обзе го кървава похот, каквато беше изпитвал през десетте години сражения под знамето на Улрик. Беше младеж, когато започна първата битка, грижеше се за козите на баща си в гранитните степи далече на север. По онова време Улрик беше военачалник едва от няколко години. Беше покорил племето на Дългата маймуна и беше предложил на членовете му да се присъединят към войската му под свой флаг. Те му отказаха и бяха избити до крак. Цубодай помнеше онзи ден: Улрик лично беше завързал вожда им за два коня и нареди да го разкъсат. Обезглавиха осемстотин мъже, а броните им преминаха в ръцете на младежи като Цубодай.

При следващата атака той участва в първото нападение. Братът на Улрик, Гатсън, го похвали и му даде щит от опъната волска кожа с месинг по краищата. Той го изгуби в игра на ашици същата вечер, но още си спомняше с умиление за подаръка. Горкият Гатсън! Улрик заповяда да го екзекутират на следващата година, защото се опита да оглави бунт. Цубодай беше участвал в потушаването на бунта и беше един от тези, които викаха най-силно, когато главата му падна. Сега, със седем жени и четиридесет коня, Цубодай беше богат човек по всеобщо мнение. А още нямаше трийсет години.

Несъмнено боговете го обичаха?

Едно копие ожули рамото му. Мечът му се изви и почти преряза ръката на мъжа. О, как го обичаха боговете! Той парира един силен удар с щита си.

Накраш му се притече на помощ и изкорми нападателя, който падна с писъци на земята и се изгуби под краката на войните, напиращи отзад.

Вдясно от него надирският строй отстъпваше и той беше изблъскан, докато Накраш бе пронизан от копие в хълбока. Мечът на Цубодай проряза въздуха и прободе улана високо във врата; бликна кръв и мъжът падна. Цубодай погледна Накраш, който се гърчеше в краката му, а ръцете му стискаха хлъзгавата дръжка на копието.

Той се наведе и издърпа другаря си настрани. Не можеше да направи нищо повече, защото Накраш умираше. Това беше жалко и помрачи деня на дребния воин. Накраш му беше добър другар през последните две години.

Когато вдигна очи, той видя една облечена в черно фигура с бяла брада да си проправя път напред, носейки страховита брадва от сребърна стомана в окървавените си ръце.

Цубодай веднага забрави за Накраш. Виждаше само конете на Улрик. Тръгна напред, за да пресрещне брадвоносеца, наблюдавайки неговите движения и техника. Движеше се добре за толкова стар човек, помисли си Цубодай, когато старецът парира един смъртоносен удар и запрати опакото на брадвата в лицето на един туземец, който полетя с викове над парапета.

Цубодай се втурна напред, целейки се право в корема на стареца. От този момент нататък му се струваше, че сцената се разиграва под вода. Белобрадият воин впери сините си очи в Цубодай и кръвта му се смръзна от страх. Брадвата сякаш плаваше към острието на меча му и отблъсна удара му, а после острието се обърна и мъчително бавно разцепи гърдите на Цубодай.

Тялото му се удари в укрепленията, свлече се и падна до Накраш. Той погледна надолу и видя ярка кръв, която бе заменена от тъмни артериални съсиреци. Постави ръка в раната и трепна, когато едно счупено ребро се изви под юмрука му.

— Цубодай? — изрече тихо Накраш, а звукът някак достигна до него. Той преви тялото си над своя другар и опря глава на гърдите му.

— Чувам те, Накраш.

— За малко да спечелиш конете. Беше много близо.

— Онзи старец е дяволски добър, а? — каза Цубодай.

Шумът от битката отслабна. Цубодай осъзна, че е бил заменен от някакво бучене в ушите му, като морски вълни, шумолящи по пясъка.

Припомни си подаръка, който му беше дал Гатсън, и как се беше изплюл в окото на Улрик в деня на екзекуцията си.

Цубодай се усмихна. Харесваше Гатсън.

Щеше му се да не беше аплодирал толкова силно.

Щеше му се…

Дръс сряза едно въже, обърна се и видя един надирски воин, който се катереше над стената. Отблъсквайки удара на един меч, той разцепи черепа на мъжа, после прескочи трупа и се зае с втори воин, когото изкорми с един обратен удар. Възрастта вече нямаше значение. Той беше там, където винаги е трябвало да бъде — в разгара на жестока битка. Зад него Рек и Сербитар се биеха заедно, тънката рапира на албиноса и тежкият меч на Рек режеха и съсичаха.

Сега към Дръс се присъединиха няколко дренайски воини, които прочистиха своя участък от стената. От двете страни на стената се повтаряха едни и същи движения, докато петте хиляди войници удържаха крепостта. И надирите го усещаха, докато дренайците постепенно ги отблъскваха. Туземците се биеха с обновена решителност, като колеха и убиваха с варварска ловкост. Трябваше да удържат само докато ръбовете на обсадните кули допрат стените и тогава хиляди техни другари щяха да нахлуят и да ги подкрепят. А те се намираха само на няколко метра.

Дръс погледна назад. Боуман и неговите стрелци бяха на петдесет крачки зад него, скрити зад малките огньове, които бяха запалили набързо. Дръс вдигна ръка и помаха на Хогън, който нареди тръбата да изсвири.

Край стената, неколкостотин мъже се оттеглиха от бойните действия, за да вземат запечатани с восък глинени гърнета и да ги хвърлят срещу наближаващите обсадни кули.

Глинените съдове се разбиха в дървените рамки и опръскаха дървесината с тъмна течност.

Гилад, с меч в едната ръка и глинено гърне в другата, отблъсна един удар на мургав брадвоносец, заби меча си в лицето му и хвърли гърнето. Едва успя да види как се разбива в отворената врата на върха на кулата, където се бяха събрали надирски воини, когато други двама нападатели пристъпиха напред и се нахвърлиха върху него. Той изкорми първия с пронизващ удар, ала мечът му заседна дълбоко в корема на умиращия мъж. Вторият нападател извика и замахна към Гилад, който пусна дръжката на меча и отскочи назад. В този миг друг дренайски воин пресрещна надиреца, отблъсна атаката му и едва не го обезглави с обратен удар. Гилад измъкна меча си от трупа на надиреца и се усмихна с благодарност на Бреган.

— Не е зле за фермер! — извика Гилад, връщайки се в боя, като проби защитата на един брадат воин, понесъл тояга, покрита с желязо.

— Сега, Боуман! — извика Дръс.

Разбойниците заредиха стрелите, чиито върхове бяха покрити с плат, натопен в газ, и ги задържаха над пламъците на огъня. Когато се запалиха, те ги изстреляха над укрепленията към стените на обсадните кули. Веднага лумнаха огньове и гъстият, задушаващ черен дим плъзна нагоре, носен от утринния вятър. Една пламтяща стрела премина през отворената врата на кулата, където беше попаднало гърнето с газ на Гилад, и прониза крака на един надирски воин, чиито дрехи бяха пропити с газ. Мъжът за секунди се превърна в гърчеща се, крещяща човешка факла, която се блъсна в другарите си и ги подпали.

Още глинени гърнета полетяха из въздуха, за да захранят огньовете на двайсетте кули, и ужасната миризма на горяща плът се разнесе над стените от вятъра.

Докато димът изгаряше очите му, Сербитар се движеше сред надирите, а мечът му описваше във въздуха зловещо заклинание. Той убиваше без усилие — като смъртоносна машина със страховита сила. Един надир изскочи зад него с вдигнат нож, но Сербитар се извъртя и разпори гърлото на мъжа с едно плавно движение.

— Благодаря ти, братко — предаде той на Арбедарк, който се намираше на Втора стена.

Макар да не притежаваше грациозността и убийствената бързина на Сербитар, Рек използваше меча си със същия ефект, като го стискаше с две ръце, за да си проправи път към победата, редом с Дръс. Един летящ нож отскочи от нагръдника му и сряза кожата над бицепса му. Той изруга и пренебрегна болката, както и другите дребни наранявания, получени този ден: срязаното бедро и ребрата, контузени от едно надирско копие, което беше отблъснато от нагръдника и ризницата му.

Петима надири пробиха защитата и се втурнаха към безпомощните носачи на ранени. Боуман прониза първия от четиридесет крачки, Каеса уцели втория, а бар Британ хукна да ги пресрещне с двама от хората си. Битката беше кратка и ожесточена, а кръвта на надирските трупове обагри земята.

Бавно, почти незабележимо, сражението претърпяваше обрат. Все по-малко нападатели се добираха до стените, защото другарите им бяха отблъснати към парапетите и за тях не оставаше място. Надирите вече се биеха не за да завладяват, а за да оцелеят. Променливият прилив на войната се беше обърнал, превръщайки ги в защитници.

Ала надирите бяха сурови и смели мъже. Те не викаха, нито опитваха да се предадат, а отстояваха позициите си и умираха в боя.

Те падаха един по един, докато и последният воин не беше повален от укрепленията, за да се разбие върху камъните отдолу.

Сега надирските воини се оттегляха мълчаливо от бойното поле, спряха далече от обсега на стрелите, отпуснаха се на земята и се втренчиха в Дрос с мрачна, неумолима омраза. От димящите кули се издигаха черни кълба дим и ноздрите им се изпълниха с вонята на смъртта.

Рек се облегна на парапета и потърка лице с окървавената си ръка. Дръс пое напред и избърса Снага с парче скъсан плат. Стоманеносивата брада на стареца беше опръскана с кръв и той се усмихна на новия граф.

— Значи си послушал съвета ми, момче?

— Донякъде — отвърна Рек. — Но днес не се представихме твърде зле, нали?

— Това беше само едно нападение. Истинското изпитание ще бъде утре.

Дръс грешеше. Този ден надирите ги атакуваха още три пъти преди мракът да ги принуди да се върнат при лагерните си огньове, унили и временно разгромени. На укрепленията уморените мъже се отпуснаха върху окървавената земя, захвърлили настрани шлемовете и щитовете. Носачите пренасяха ранени от полесражението, а труповете оставаха да лежат засега; те вече нямаха спешни нужди. Три екипа бяха изпратени да огледат телата на надирските воини; мъртвите бяха изхвърлени от укрепленията, а живите бяха убити набързо, а телата им бяха пуснати в равнината отдолу.

Дръс потърка уморените си очи. Раменете му изгаряха от умора, коляното му беше подуто, а ръцете и краката му тежаха като олово. Ала денят за него беше минал по-добре, отколкото се надяваше. Огледа се наоколо. Някои мъже спяха проснати върху камъните. Други просто седяха подпрени на стените, с изцъклени очи и блуждаещи умове. Те почти не разговаряха. По-надолу по стената младият граф разговаряше с албиноса. И двамата се бяха сражавали добре и албиносът изглеждаше свеж; единствено кръвта, опръскала бялата му пелерина, и нагръдникът свидетелстваха за заниманията му от изминалия ден. Ала Регнак изглеждаше уморен и за двамата. Лицето му, посивяло от изтощение, изглеждаше по-старо, а бръчките му бяха по-дълбоки. Прахът, кръвта и потта се сливаха, а от нескопосаната превръзка на челото му започваше да капе кръв върху камъните.

— Ще се справиш, момче — изрече нежно Дръс.

— Дръс, старо магаре, как се чувстваш? — попита Боуман.

— Бил съм и по-добре — изръмжа старецът, изправи се, залитайки, и стисна зъби от болката в коляното. Младият стрелец едва не направи грешката да подаде ръка на Дръс, за да се опре на нея, ала навреме се удържа.

— Да идем да видим Каеса — каза той.

— Последното, което ми трябва сега, е жена. Ще поспя — отвърна Дръс. — Ето тук. — Подпрян на стената, той плавно се спусна на земята, като държеше изправено раненото си коляно.

Боуман се извърна и отиде в столовата, където намери Каеса и ѝ обясни какъв е проблемът. След кратък спор тя взе парче платно, докато Боуман търсеше кана с вода, и двамата се върнаха при укрепленията сред падащия мрак. Дръс спеше, но се събуди когато го наближиха.

Момичето беше красиво, нямаше спор. Косата ѝ беше кестенява, но със златист оттенък на лунната светлина, който подхождаше на светлокафявите петънца в очите ѝ. Малко жени вече можеха да разпалват страстта му така, както тя. Но в нея имаше още нещо: нещо недостижимо. Тя приклекна до него, а тънките ѝ пръсти нежно опипваха подутото коляно. Дръс изсумтя, когато натисна по-силно. После тя свали ботуша му и нави крачола на панталона му. Коляното беше потъмняло и подпухнало, а вените на прасеца отдолу бяха подути и болезнени.

— Легни назад — каза му тя. Като се промъкна покрай него, уловила бедрото му с лявата си ръка, тя повдигна крака и задържа глезена с дясната. После бавно изви ставата.

— В коляното има вода — каза, като пусна крака му и започна да масажира ставата. Дръс затвори очи. Острата болка премина в тъпа. Минутите минаваха и той задряма. Тя го събуди с леко потупване по прасеца и той видя, че коляното му е здраво превързано.

— Какви други проблеми имаш? — попита тя хладнокръвно.

— Никакви — отвърна той.

— Не ме лъжи, старче. Животът ти зависи от това.

— Рамото ми гори — призна той.

— Вече можеш да вървиш. Ела с мен в болницата и ще облекча болката. — Тя даде знак на Боуман, който се наведе напред и помогна на брадвоносеца да стане. Коляното му беше по-добре от седмици насам.

— Ти имаш истинска дарба, жено — каза той. — Истинска дарба.

— Зная. Върви бавно — ще те заболи малко, докато стигнем там.

В една странична стаичка в болницата тя му каза да свали дрехите си. Боуман се усмихна и се облегна на вратата със скръстени ръце.

— Всичките ли? — попита Дръс.

— Да. Това притеснява ли те?

— Не, ако не притеснява теб — отвърна Дръс и изхлузи палтото и ризата, а после седна на леглото, за да свали панталона и ботушите.

— А сега какво? — попита.

Каеса застана пред него, огледа го критично, а после прокара ръце по широките му рамене, опипвайки мускулите.

— Стани и се завърти — каза му. Той го направи и тя огледа гърба му. — Вдигни дясната си ръка над главата, бавно.

Докато прегледът продължаваше, Боуман гледаше стария воин, учудвайки се на многото белези, които имаше. Те бяха навсякъде: отпред и отзад; някои дълги и прави, други криволичещи; някои зашити, а други петнисти и застъпващи се. По краката му също имаше следи от множество леки наранявания. Но най-много бяха тези отпред. Боуман се усмихна. „Винаги си заставал очи в очи с врага, Дръс“, помисли си.

Каеса каза на воина да легне на леглото по корем и започна да третира мускулите по гърба му, като отпускаше възлите и разбиваше кристалите под лопатките му.

— Донеси ми малко олио — помоли тя Боуман, без да го поглежда. Той донесе масло от склада и остави момичето да работи. Тя масажира стареца повече от час, докато накрая ръцете ѝ пламнаха от умора. Дръс беше заспал отдавна и тя го зави с одеяло и тихо излезе от стаята. Постоя малко в коридора отвън, вслушвайки се във виковете на ранените в импровизираните отделения, като гледаше как санитарите асистират на хирурзите. Миризмата на смърт се долавяше силно тук и тя се отправи навън в нощта.

Звездите светеха ярко, като замръзнали снежинки върху кадифено одеяло, а луната беше лъскава сребърна монета по средата. Тя потрепери. Пред нея един висок мъж в сребристочерна броня вървеше към столовата. Беше Хогън. Той я видя и ѝ помаха, после смени посоката и дойде при нея. Тя изруга тихо; беше уморена и нямаше настроение за мъжка компания.

— Как е той? — попита Хогън.

— Здрав като бик! — отвърна тя.

— Знам това, Каеса. Целият свят го знае. Но как се чувства?

— Той е стар и уморен — изтощен е. И всичко това само след един ден. Не възлагайте прекалени надежди на него. Коляното му може да откаже всеки момент, гърбът му е зле и ще се влошава, а в много от ставите си има кристали.

— Нарисувахте песимистична картина — каза генералът.

— Казвам как стоят нещата. Цяло чудо е, че тази вечер е жив. Не разбирам как мъж на неговата възраст, с неговите физически поражения, е могъл да се бие цял ден и да оцелее.

— При това участва в разгара на битката — каза Хогън. — Както ще направи и утре.

— Ако искате да остане жив, погрижете се да си почива вдругиден.

— Никога няма да се съгласи — каза Хогън.

— Напротив, ще го направи. Може би ще се справи утре, макар че се съмнявам. Но до вечерта едва ли ще може да движи ръката си. Ще му помогна, но трябва да си почива веднъж на три дена. А утре, един час преди съмване искам да приготвят в стаята му гореща вана. Ще го масажирам отново, преди да започне битката.

— Прекарвате много време с човек, когото описахте като „стар и уморен“, и на чиито дела се присмивахте до неотдавна?

— Не ставайте глупав, Хогън. Прекарвам това време с него, защото е стар и уморен, и макар че не благоговея пред него, както вие, виждам, че хората имат нужда от него. Стотици малки момченца, които си играят на войници, за да впечатлят един старец, който живее от войната.

— Ще се погрижа да си почива вдругиден — каза Хогън.

— Ако оцелее — добави мрачно Каеса.

До полунощ беше известен броят на жертвите от битката през първия ден. Четиристотин и седем души бяха загинали. Сто шейсет и осем бяха ранени и половината от тях нямаше да се бият повече.

Лекарите още работеха и окончателният брой непрекъснато се уточняваше. Много дренайски войници бяха паднали от укрепленията по време на боя и само цялостната проверка можеше да определи точния им брой.

Рек беше ужасѐн, макар че се стараеше да не го показва по време на съвещанието с Хогън и Орин в кабинета над голямата зала. На срещата присъстваха седем души: Хогън и Орин представляваха войните; Бриклин беше представител на гражданите; а също и Сербитар, Винтар и Вире. Рек беше успял да открадне четири часа сън и се чувстваше по-свеж; албиносът изобщо не беше спал, но не изглеждаше по-различно.

— Това са тежки загуби за един ден сражения — каза Бриклин. — С тези темпове няма да можем да издържим повече от две седмици. — Побеляващата му коса беше оформена в стила на дренайския съд, затъкната зад ушите и със ситни къдрици на тила. Лицето му, макар и месесто, беше красиво и той умело ползваше чара си. „Този мъж е политик и следователно на него не може да се разчита“, мислеше си Рек.

Сербитар отговори на Бриклин:

— Статистиката не означава нищо на първия ден. Сега зърното се отделя от плявата.

— Какво ще рече това, принце на Дрос Сегрил? — попита еснафът, а въпросът прозвуча по-рязко без обичайната му усмивка.

— Не исках да проявя неуважение към мъртвите — отвърна Сербитар. — Просто реалността във войната е такава, че мъжете с най-малко умения загиват първи. Загубите винаги са по-големи в началото. Хората се биха добре, но на много от загиналите им липсваха умения — затова са мъртви. Загубите ще намалеят, но пак ще бъдат високи.

— Не е ли редно да сме загрижени за това колко можем да понесем? — попита гражданинът, обръщайки се към Рек. — Все пак, ако сме убедени, че надирите в крайна сметка ще проникнат през стените, какъв е смисълът да продължим да се отбраняваме? Или човешкият живот няма никаква стойност?

— Нима предлагате да се предадем? — попита Вире.

— Не, милейди — отвърна спокойно Бриклин. — Воините трябва да решат това, а аз ще подкрепя всяко тяхно решение. Но смятам, че трябва да проучим възможностите. Днес загинаха четиристотин души, които трябва да бъдат почетени за своята саможертва. Но какво ще стане утре? И вдругиден? Трябва да внимаваме и да не поставяме гордостта преди реалността.

— За какво говори той? — попита Вире Рек. — Не разбирам нищо.

— За какви възможности говорите? — каза Рек. — По мое мнение, има само две. Или се бием и побеждаваме, или се бием и губим.

— На този етап това са най-важните планове — каза Бриклин. — Но трябва да мислим за бъдещето. Вярваме ли, че можем да удържим крепостта? Ако е така, трябва да продължим да се бием на всяка цена. Но ако не, трябва да се стремим към почетен мир, както направиха другите народи.

— Какво е това „почетен мир“? — попита тихо Хогън.

— При него враговете стават приятели и враждите се забравят. Тогава трябва да посрещнем в града владетеля Улрик като съюзник на Дренан, след като получим от него обещанието, че няма да навреди на гражданите. В крайна сметка всички войни приключват по този начин — както свидетелства присъствието тук на Сербитар, вагрийския принц. Преди трийсет години воювахме с Вагрия. Сега сме приятели. След още трийсет години може би ще провеждаме подобни срещи с надирските принцове. Днес трябва да очертаем перспективите.

— Разбирам гледната ви точка — каза Рек, — и тя е добра…

— Според теб може и да е. Но не и според останалите! — сопна се Вире.

— Добра е — продължи спокойно Рек. — На тези срещи няма място за високопарни речи. Както казахте, трябва да проучим реалните възможности. Първата реалност е следната: ние сме добре обучени, добре оборудвани и се намираме на най-могъщата крепост, която някога е била строена. Втората реалност е, че Магнус Уаундуийвър се нуждае от време, за да обучи и изгради армия, която да устои на надирите, дори и ако Делнох падне. На този етап няма смисъл да говорим за отстъпление, но ще го имаме предвид при следващите срещи. А сега, имаме ли да обсъждаме други градски дела, защото е късно и ви задържахме твърде дълго, уважаеми Бриклин?

— Не, милорд, мисля, че си свършихме работата — отвърна гражданинът.

— В такъв случай, нека ви благодаря за помощта — и за мъдрите ви съвети — и да ви пожелая лека нощ.

Гражданинът стана, поклони се на Рек и Вире и излезе от стаята. Няколко секунди слушаха шума от отдалечаващите му се стъпки. Пламнала и разгневена, Вире се канеше да заговори, когато Сербитар наруши тишината.

— Добре казано, графе, но той няма да ни остави на мира.

— Той е политическо животно — каза Рек. — Не го е грижа за морал, чест или гордост. Но има своето място и ползи. Какво ще кажеш за утре, Сербитар?

— Надирите ще започнат с поне три часа бомбардировки с балисти. Тъй като не могат да настъпват, докато извършват подобно нападение, предлагам да оставим само петдесет души на Мусиф един час преди разсъмване. Когато огънят престане, ще продължим напред.

— Ами ако втората им атака започне на зазоряване? — каза Орин. — Ще прехвърлят стените, преди войската ни да успее да стигне до укрепленията.

— Те не планират такъв ход — изрече просто албиносът.

Орин не беше убеден, но се чувстваше неловко в присъствието на Сербитар. Рек забеляза смущението му.

— Повярвай ми, приятелю, способностите на Трийсетте са непонятни за обикновените хора. Щом той го казва, значи е така.

— Ще видим, милорд — изрече скептично Орин.

— Как е Дръс? — попита Вире. — Изглеждаше съвсем изтощен, когато го видях на свечеряване.

— Онази жена Каеса се погрижи за него — каза Хогън — и твърди, че ще се оправи. Почива си в болницата.

Рек отиде до прозореца, отвори го и пое хладния нощен въздух. Оттук виждаше долината, където горяха надирските огньове. Очите му се спряха на болницата в Елдибар, където лампите още светеха.

— Кой ли е лекар? — каза той.

На Елдибар Калвар Син, завързал на кръста си окървавена кожена престилка, вървеше като сомнамбул. Умората разяждаше костите му, докато се движеше от легло на легло и раздаваше лекарства.

Денят беше повече от кошмарен за плешивия едноок лекар. За трийсет години неведнъж беше виждал смъртта. Беше виждал да умират мъже, които би трябвало да оцелеят, а други да оживяват след рани, които биха ги убили на място. А често неговите специални умения бяха предотвратявали смъртта там, където другите не можеха дори да спрат кръвта от раната. Но днес беше най-лошият ден в живота му. Четиристотин силни, млади мъже, които тази сутрин бяха здрави и в разцвета на силите си, сега се бяха превърнали в разлагащо се месо. Много други бяха загубили крайници или пръсти. Тежко ранените бяха прехвърлени на Мусиф. Мъртвите бяха закарани зад Шеста стена, за да бъдат погребани зад портите.

Около уморения лекар санитарите изливаха кофи със солена вода по окървавения под, за да заличат следите от страданията.

Калвар Син влезе тихо в стаята на Дръс и се втренчи в спящата фигура. До леглото му висеше Снага, сребърният убиец.

— Още колко, касапин такъв? — каза Калвар. Старецът се размърда, но не се събуди.

Лекарят се запрепъва из коридора и пое към стаята си. Там захвърли престилката на един стол и се отпусна в леглото, като нямаше сили дори да се завие с одеяло. Сънят не идваше. Кошмарните картини на ужасни страдания се превъртаха в ума му и той се разплака. В съзнанието му нахлу благо старческо лице. То стана по-голямо и погълна болката му, излъчвайки хармония. Ставаше все по-голямо, докато обгърна болката му като топло одеяло. И той потъна в дълбок, безпаметен сън.

— Сега си почива — каза Винтар, когато Рек се извърна от прозореца в кулата.

— Хубаво — отвърна Рек. — Утре няма да може да си почива. Сербитар, имаш ли някакви нови идеи за нашия предател?

Албиносът поклати глава.

— Не зная какво можем да направим. Наблюдаваме храната и кладенците. Той не може да ни засегне по друг начин. Охраняват те, както и Дръс и Вире.

— Трябва да го открием — каза Рек. — Не можеш ли да влезеш в ума на всеки човек на крепостта?

— Разбира се! Със сигурност ще ти дадем отговор до три месеца.

— Разбрах — каза Рек и се усмихна мрачно.

Китан стоеше и безмълвно наблюдаваше дима, който се вдигаше от кулите му. Лицето му беше безизразно, а очите му — мрачни и замъглени. Улрик дойде при него и постави ръка на рамото му.

— Това беше просто дърво, приятелю.

— Да, милорд. Мислех си, че в бъдеще ще ни трябва фалшива преграда от мокри кожи. Това няма да е много трудно, макар че увеличеното тегло може да се окаже проблем за стабилността.

Улрик се засмя.

— Мислех, че ще бъдеш съкрушен от мъка. А ти вече правиш планове.

— Да, чувствам се глупаво — отвърна Китан. — Трябваше да предвидя, че ще използват газ. Знаех, че дървото няма да изгори само от огнени стрели и не помислих за други запалителни вещества. Повече никой няма да ни победи по този начин.

— Не се съмнявам, господин архитект — каза Улрик и се поклони.

Китан се подсмихна.

— С годините съм се възгордял, милорд. Побратима на смъртта се представи добре днес. Той е достоен противник.

— Така е — но не мисля, че днешният план е бил негов. Сред тях има бели монаси, които убиха учениците на Носта Кан.

— Предположих, че това е дяволска работа — промърмори Китан. — Как ще постъпите със защитниците, когато превземем крепостта?

— Вече казах, че ще ги убия.

— Зная. Питах се дали не сте променили решението си. Те са безстрашни.

— И аз ги уважавам. Но дренайците трябва да разберат какво се случва с тези, които ми се противопоставят.

— Е, милорд, какво ще направите?

— Ще ги изгоря на една огромна погребална клада — всички, освен един, който трябва да живее, за да разказва историята.

Час преди разсъмване, Каеса се промъкна безшумно в стаята на Дръс и отиде до леглото му. Воинът спеше дълбоко, легнал по корем и обвил глава с огромните си ръце. Докато тя го гледаше, Дръс помръдна. Отвори очи и ги впери в тънките ѝ крака, обути във високи ботуши от еленова кожа. После погледът му се насочи нагоре. Тя носеше плътно прилепнала зелена туника и дебел кожен колан със сребърни гвоздеи, който подчертаваше тънката ѝ талия. До тялото ѝ висеше къс меч с абаносова дръжка. Той се обърна и срещна погледа ѝ — в светлокафявите ѝ очи се четеше гняв.

— Приключи ли с огледа? — сопна се тя.

— Какво те безпокои, момиче?

Лицето ѝ стана съвсем безизразно и тя се отдръпна като котка в сенките.

— Нищо. Обърни се, искам да видя гърба ти.

Тя ловко започна да разтрива мускулите около лопатката му, а пръстите ѝ бяха като стоманени игли и от време на време го караха да стене през стиснати зъби.

— Обърни се отново.

Когато Дръс отново легна по гръб, тя вдигна дясната му ръка, стисна я с две ръце, дръпна я рязко и я завъртя. Чу се силно пукане и за част от секундата Дръс си помисли, че му е счупила рамото. Тя пусна ръката му и я сложи на лявото му рамо, а после постави на кръст лявата му ръка върху дясното рамо. Навеждайки се напред, за да го обърне настрани, тя постави стиснатия си юмрук под гръбнака му и между лопатките, а после го претърколи обратно. Внезапно стовари цялата си тежест върху гърдите му, притискайки гръбнака му към юмрука си. Той изохка отново, когато във въздуха се разнесоха обезпокоителни звуци, които му се сториха като хрущене и счупване. По челото му изби пот.

— По-силна си, отколкото изглеждаш, момиче.

— Замълчи и седни с лице към стената.

Този път тя едва не му счупи врата, като постави ръце под брадичката и над ухото му и го изви първо наляво, а после надясно. Звукът беше като от счупване на сух клон.

— Утре трябва да си почиваш — каза му на тръгване.

Той се протегна и размърда контузеното си рамо. От седмици не се беше чувствал толкова добре.

— Какви бяха тези пукащи звуци? — попита той и я спря на вратата.

— Имаш артрит. Първите три гръбначни прешлена бяха блокирани и кръвта не можеше да тече както трябва. Освен това мускулът под лопатката се беше схванал, причинявайки спазми, които отслабваха силата в дясната ти ръка. Но ме послушай, старче, утре трябва да си почиваш. Или ще умреш.

— Всички ще умрем — каза той.

— Вярно е. Но хората имат нужда от теб.

— Само мене ли не харесваш — или всички мъже? — попита той, когато ръката ѝ докосна дръжката на вратата.

Тя се обърна да го погледне, усмихна се, затвори вратата и се върна в стаята, като спря на сантиметри от едрото му голо тяло.

— Искаш ли да спиш с мен, Дръс? — попита го нежно и обгърна рамото му с лявата си ръка.

— Не — изрече той тихо, взирайки се в очите ѝ. Зениците ѝ бяха неестествено малки.

— Повечето мъже искат — прошепна тя и се приближи.

— Аз не съм повечето мъже.

— Значи си престарял? — попита тя.

— Може би.

— Или си падаш по момчета? В нашата банда имаме няколко такива.

— Не, не мога да кажа, че някога съм харесвал мъж. Но навремето имах истинска жена и оттогава никога не съм имал нужда от друга.

Тя се отдръпна от него.

— Поръчах да ти донесат гореща вана и искам да останеш в нея, докато водата изстине. Това ще помогне на кръвта да потече през онези изтощени мускули. — При тези думи тя се обърна и излезе. Дръс се взира във вратата няколко секунди, после седна на леглото и се почеса по брадата.

Това момиче го безпокоеше. Имаше нещо в очите ѝ. Дръс никога не беше разбирал жените, нямаше интуицията на някои други мъже. За него жените бяха от друга раса, далечни и страшни. Ала в това момиче имаше нещо друго — в очите ѝ се четеше лудост и страх. Той сви рамене и постъпи така, както правеше винаги, щом някой проблем не беше по силите му: забрави го.

След ваната той се облече бързо, среса косата и брадата си, а после закуси набързо в столовата на Елдибар и отиде при петдесетте доброволци на укрепленията, докато ранното слънце пробиваше утринната мъгла. Утрото беше хладно и свежо и обещаваше дъжд. Долу надирите се събираха, а каруците, натоварени с камъни, бавно поемаха към катапултите. Около него не се водеха почти никакви разговори — в дни като този човек обръщаше мислите си навътре. Ще умра ли днес? Какво прави жена ми сега? Защо съм тук?

По-надолу по стената Орин и Хогън вървяха сред хората. Орин говореше малко и остави командира на легиона да се шегува и да задава въпроси. Той негодуваше срещу непринуденото държане на Хогън с редовия състав, но не чак толкова; може би съжалението надделяваше над негодуванието.

Някакъв млад къл — Бреган, може би? — го накара да се почувства по-добре, когато минаха покрай малката група мъже край кулата при портата.

— Днес ще се биете ли с „Карнак“, сър? — попита той.

— Да.

— Благодаря ви, сър. Това е голяма чест — за всички нас.

— Много мило, че го казваш — отвърна Орин.

— Не, наистина е така — каза Бреган. — Снощи си говорихме за това.

Смутен и доволен, Орин се усмихна и продължи.

— Това е по-голяма отговорност, отколкото да контролираш снабдяването — каза Хогън.

— В какъв смисъл?

— Те те уважават. А онзи мъж те боготвори. Не е лесно да отговориш на очакванията им. Ще останат до теб, когато всички избягат. Или ще избягат с теб, докато всички останали стоят.

— Няма да избягам, Хогън — каза Орин.

— Зная, не исках да кажа това. Понякога на човек му се иска да легне, да се предаде или да избяга. Обикновено това се решава от самия човек, но в този случай ти вече не си един човек. Вие сте петдесет. Вие сте „Карнак“. Това е голяма отговорност.

— Ами ти? — попита Орин.

— Аз съм легионът — отвърна той просто.

— Да, предполагам, че е така. Днес уплашен ли си?

— Разбира се.

— Радвам се — каза Орин и се усмихна. — Не бих искал да съм единственият.

Както бе обещал Дръс, денят предизвика нов ужас: летящи камъни заличаваха цели участъци от укрепленията, последвани от страховитите бойни викове и стремителната атака със стълби на стената, след което една ревяща орда се изкачи по гранитната защита, за да се изправи срещу дренайските мечове от сребърна стомана. Днес беше ред на трите хиляди души от Мусиф, Втора стена, да сменят воините, които се бяха сражавали дълго и неуморно предишния ден.

Мечовете дрънчаха, а мъжете крещяха и падаха; този хаос продължи дълги часове. Дръс крачеше из стените като свиреп великан, опръскан с кръв и мрачен, а брадвата му съсичаше надирските редици, докато ругатните и грубите му обиди караха надирите да се съсредоточат върху него. Рек се сражаваше редом със Сербитар, както предишния ден, но сега с тях бяха и Менахем и Антахейм, Вире и Арбедарк.

До следобед широките шест метра укрепления се хлъзгаха от кръв и бяха осеяни с трупове; ала все пак битката беше в разгара си. Край кулата на портата Орин се биеше като обезумял, рамо до рамо с воините от група „Карнак“. Бреган, чийто меч се беше счупил, беше взел една надирска брадва, двуостра и с дълга дръжка, и я използваше невероятно умело.

— Истинско фермерско оръжие! — извика Гилад по време на едно кратко затишие.

— Кажи го на Дръс! — провикна се Орин и потупа Бреган по гърба.

Привечер надирите отново се оттеглиха, съпроводени от подигравки и дюдюкания. Ала жертвите бяха много. Облян в кръв, Дръс прескачаше труповете и куцукаше към мястото, където Рек и Сербитар почистваха оръжията си.

— Стената е твърде широка, за да издържи дълго — измърмори той и се наведе да почисти Снага с палтото на един мъртъв надирец.

— Това е самата истина — каза Рек и избърса потта от лицето си с ръба на пелерината. — Но си прав, още не можем да им я дадем просто така.

— В момента — каза Сербитар — ги избиваме в съотношение три към едно, което не е достатъчно. Ще ни сломят.

— Трябват ни още хора — каза Дръс, облегна се на укрепленията и се почеса по брадата.

— Снощи изпратих човек при баща ми в Дрос Сегрил — каза Сербитар. — До десет дни трябва да получим подкрепления.

— Драда мрази дренайците — каза Дръс. — Защо да изпраща хора?

— Трябва да изпрати личната ми гвардия. Такъв е законът във Вагрия. И макар че с баща ми не си говорим от дванайсет години, все още съм първородният му син. Това е мое право. Триста мъже с мечове ще дойдат при мен — не повече, но ще са от полза.

— За какво се скарахте? — попита Рек.

— Да сме се карали? — попита албиносът.

— Ти и баща ти.

— Не сме се карали. Той възприемаше уменията ми като „мрачни дарове“ и се опита да ме убие. Аз не го позволих. Винтар ме спаси. — Сербитар си свали шлема, развърза възела, който стягаше бялата му коса и тръсна глава. Вечерният вятър разроши косата му. Рек погледна Дръс и смени темата.

— Улрик вече трябва да е разбрал, че му предстои тежка битка.

— Той бездруго го е знаел — отвърна Дръс. — Това още не го тревожи.

— Не разбирам защо — аз съм разтревожен — каза Рек и стана, когато Вире дойде при тях с Менахем и Антахейм. Тримата членове на Трийсетте си тръгнаха безмълвно и Вире седна до Рек, прегърна го през кръста и опря глава на рамото му.

— Денят не беше лесен — каза Рек и нежно помилва косата ѝ.

— Те се грижеха за мен — прошепна тя. — Точно както си им казал, предполагам.

— Сърдита ли си?

— Не.

— Хубаво. Току-що се срещнахме и не искам да те загубя.

— Вие двамата трябва да ядете — каза Дръс. — Знам, че не ви е до това, но послушайте съвета на един стар воин. — Старецът стана, хвърли един поглед към надирския лагер и бавно пое към столовата. Беше уморен. Ужасно уморен. Пренебрегвайки собствения си съвет, той заобиколи столовата и се отправи към болничната си стая. Спря се в дългата сграда, за да се вслуша в стоновете от отделенията. Миризмата на смърт беше навсякъде. Носачите, които минаваха покрай него, носеха окървавени трупове, санитарите изливаха кофи с вода на пода, а част от тях носеха бърсалки или кофи с пясък, за да подготвят мястото за утре. Той не разговаря с тях.

Отвори вратата на стаята си и спря на място. Каеса седеше вътре.

— Донесох ти храна — каза тя, без да го поглежда в очите. Той мълчаливо пое подноса с говеждо, червен боб и дебел комат черен хляб и започна да яде.

— В съседната стая има вана за теб — каза тя, когато той приключи. Той кимна и си свали дрехите.

Дръс седна в ниската вана и почисти кръвта от косата и брадата си. Когато усети по мокрия си гръб студен въздух, разбра, че е влязла. Тя коленичи до ваната и наля ароматна течност в ръцете си, а после започна да мие косата му. Той затвори очи, наслаждавайки се на усещането от пръстите ѝ върху скалпа му. След като изплакна косата му с чиста топла вода, тя я подсуши с чиста кърпа.

Отново в стаята си, Дръс видя, че тя е наредила чиста долна риза и черни вълнени панталони и е почистила коженото му палто и ботушите. Тя му наля чаша лентрийско вино, преди да излезе. Дръс го изпи и легна в леглото, подпрял глава на ръката си. След Ровена, друга жена не се беше грижила за него така и той се размекна.

Ровена, неговата невръстна булка, отведена от търговци на роби скоро след сватбата при големия дъб. Дръс беше тръгнал след тях, като не спря дори за да погребе родителите си. Пътува месеци наред, докато накрая, в компанията на поета Сибен, откри лагера на търговците на роби. След като узна от тях, че Ровена е била продадена на търговец, който пътува на изток, той уби водача им в шатрата му и отново пое на път. Пет години се скита из континента като наемник и си спечели славата на най-страховития воин на своето време, а накрая стана защитник на Бога-крал на Вентрия, Горбен.

В крайна сметка откри жена си в един източен дворец и се разплака. Без нея винаги се беше чувствал половин човек. Само тя го правеше човек и за миг укротяваше тъмната страна на неговата природа, караше го да се чувства цял и му разкриваше красотата на поляна с цветя, докато той търсеше съвършенството в стоманения меч.

Тя миеше косата му и под нейните пръсти напрежението във врата му и гневът в сърцето му изчезваха.

Сега я нямаше и светът беше пуст — на мястото на ослепително ярките цветове беше останала само мъждукаща сивота.

Навън заваля леко. Известно време Дръс слуша трополенето на дъжда по покрива, а после заспа.

Каеса седеше навън, обгърнала коленете си. Ако някой дойдеше при нея, нямаше да може да разбере къде свършва дъждът и започват сълзите.

За първи път всички членове на Трийсетте застанаха на Елдибар, когато надирите се събраха за нападението. Сербитар беше предупредил Рек и Дръс, че днешният ден ще е различен: нямаше да има обстрел с балисти, а само безкрайна поредица от нападения, които да омаломощят защитниците. Дръс беше отхвърлил всички съвети да си почива този ден и стоеше по средата на стената. Около него бяха Трийсетте в своите брони от сребърна стомана и бели пелерини. С тях беше Хогън, а Рек и Вире стояха при хората от група „Огън“, четиридесет крачки вляво. Орин остана при „Карнак“ отдясно. Пет хиляди души чакаха с мечове в ръце, с вдигнати щитове и спуснати шлемове.

Небето беше мрачно и навъсено, а на север се събираха огромни облаци. Над стените, едно късче синьо небе очакваше бурята. Рек се усмихна внезапно, поразен от поезията на мига.

Надирите заприиждаха напред в огромна, разгневена тълпа, а тропотът на краката им отекваше като гръм.

Дръс скочи върху назъбените укрепления над тях.

— Хайде, негодници! — изрева той. — Побратима на смъртта ви очаква! — Гласът му отекна над долината, повторен от високите гранитни стени. В този миг една светкавица проряза небето, като назъбено копие над Дрос. Последва гръм.

И кръвопролитието започна.

Както беше предсказал Сербитар, централната редица понесе най-ожесточените нападения, а надирите прииждаха на талази и се изкачваха по стените, за да намерят смъртта си под стоманената защита на Трийсетте. Уменията им бяха ненадминати. Една дървена тояга събори Дръс и някакъв едър надирски воин замахна с брадва към главата му. Сербитар скочи напред, за да блокира удара, докато Менахем уби мъжа, прерязвайки гърлото му. Изтощеният Дръс се препъна в едно повалено тяло и политна в краката на трима нападатели. Арбедарк и Хогън му се притекоха на помощ, докато той търсеше брадвата си.

Надирите пробиха редицата отдясно и отблъснаха Орин и група „Карнак“ далече от укрепленията, към тревата на смъртоносното място. Докато надирските подкрепления проникваха през стената, без да срещнат съпротива, Дръс пръв забеляза опасността и извика предупреждаващо. Съсече двама души и хукна сам, за да запълни пробива. Хогън отчаяно се опитваше да го последва, но пътят му беше препречен.

Трима млади кълове от „Карнак“ се присъединиха към стареца, докато той си проправяше път към стените с удари, ала скоро ги обградиха. Орин — останал без шлем и със счупен щит — отстояваше позициите си с това, което беше останало от групата му. Той блокира един широк, свистящ удар от някакъв брадат надир и в отговор прониза корема на мъжа. После видя Дръс. И разбра, че е обречен, ако не стане чудо.

— „Карнак“, към мен! — извика той и се хвърли срещу настъпващата тълпа. Зад него, Бреган, Гилад и още двайсет души се втурнаха напред, придружени от бар Британ и група носачи. Сербитар и петнайсет от Трийсетте си проправяха път из стените.

Последният от младите другари на Дръс падна със счупен череп и старият воин остана сам, докато кръгът на надирите се стесняваше около него. Той се наведе под един свистящ меч, сграбчи мъжа за палтото и разби носа му с глава. Използвайки зашеметения надир като щит, Дръс заотстъпва назад към укрепленията, ала една брадва се заби в гърба на нападателя и го изтръгна от хватката на Дръс. Тъй като нямаше избор, Дръс се оттласна от укрепленията и се втурна към тълпата; огромната му тежест ги понесе назад и неколцина паднаха на земята заедно с него. Той изпусна Снага, сграбчи врата на воина над него и прекърши гръкляна му, а после притисна тялото му към себе си и зачака неизбежния смъртоносен удар. Когато някой изрита тялото, Дръс се нахвърли върху крака до него и събори мъжа на земята.

— Чакай, Дръс! Това съм аз — Хогън.

Старецът се претърколи и видя Снага на няколко метра от него. Стана и сграбчи брадвата.

— Беше на косъм — каза ганът на легиона.

— Да — каза Дръс. — Благодаря ти! Свърши добра работа!

— С радост бих си приписал заслугата, но това беше дело на Орин и хората от „Карнак“. Те си проправиха път до теб, макар че не знам как.

Беше започнало да вали и Дръс се зарадва, а после извърна лице към небето с отворена уста и затворени очи.

— Те идват отново! — извика някой. Дръс и Хогън отидоха до укрепленията и наблюдаваха нападението на надирите. Беше им трудно да ги видят в дъжда. Вляво Сербитар отвеждаше Трийсетте от стената и те мълчаливо вървяха към Мусиф.

— Къде отиват, по дяволите? — промърмори Хогън.

— Няма време да се безпокоим за това — изкрещя Дръс и изруга наум, когато рамото му пламна от нова болка.

Надирската орда настъпваше. След това отекна гръм и в центъра на надирските редици избухна силна експлозия. Настана хаос и нападението секна.

— Какво стана? — попита Дръс.

— Удари ги мълния — каза Хогън, като свали шлема и разкопча нагръдника си. — Може да се случи и тук — заради проклетия метал.

Някъде в далечината изсвири тръба и надирите поеха обратно към шатрите си. В центъра на равнината имаше огромен кратер, заобиколен от овъглени тела. От ямата излизаше дим.

Дръс се обърна и видя как Трийсетте влизат през задната порта на Мусиф.

— Те знаеха — изрече тихо. — Що за хора са?

— Не знам — отвърна Хогън. — Но се бият дяволски добре и в момента това е единственото, което ме интересува.

— Те знаеха — повтори Дръс, клатейки глава.

— Е, и?

— Колко ли още знаят?

— Предсказваш ли съдби? — попита мъжът Антахейм, докато се бяха свили заедно под импровизирания брезентов покрив е още петима от група „Огън“. Дъждът плющеше по брезента и капеше върху камъните отдолу. Набързо построеният покрив беше прикрепен за укрепленията зад тях и подпрян с копия от двете страни отпред. Вътре мъжете се бяха сгушили един до друг. Бяха видели Антахейм да върви сам под дъжда и един от мъжете, къл Рабил, го повика, въпреки предупрежденията на другарите си. Сега под платнения навес атмосферата беше неловка.

— Е, предсказваш ли? — попита Рабил.

— Не — каза Антахейм, като свали шлема си и разпусна дългата си коса. После се усмихна. — Не съм магьосник, а човек като всички вас. Просто съм обучен по различен начин.

— Но можеш да говориш без думи — каза друг мъж. — Това не е естествено.

— За мене е.

— Можеш ли да виждаш в бъдещето? — попита един слаб воин и направи знака на Защитния рог под пелерината си.

— Бъдещето има много измерения. Мога да видя някои от тях, но не знам кое ще се случи.

— Как така има много различни варианти на „бъдещето“? — попита Рабил.

— Не е много лесно за обяснение, но ще се опитам. Утре някой стрелец ще изстреля една стрела. Ако вятърът стихне, тя ще уцели един човек, а ако се усили — друг. Следователно бъдещето на всеки от мъжете зависи от вятъра. Не мога да предвидя в коя посока ще духа вятърът, защото и това зависи от много неща. Мога да погледна в утрешния ден и да видя как и двамата мъже умират, а всъщност само единият да бъде убит.

— Тогава какъв е смисълът от всичко това? Имам предвид дарбата ти? — попита Рабил.

— Това е чудесен въпрос, над който размишлявам от много години.

— Ние ще умрем ли утре? — попита друг.

— Откъде да знам? — отвърна Антахейм. — Но в крайна сметка всички хора умират. Животът не ни е дарен завинаги.

— Казваш, че е „дарен“ — каза Рабил. — Значи някой го дава?

— Да, така е.

— На кой бог се кланяш?

— Ние почитаме Източника на всички същества. Как се чувстваш след днешната битка?

— В какъв смисъл? — попита Рабил и се загърна по-плътно с пелерината.

— Какви чувства изпита, когато надирите се оттеглиха?

— Трудно е да се опише. Почувствах се силен — той сви рамене. — Изпълнен с власт. Радвах се, че съм жив.

Другите мъже кимнаха при тези думи.

— Ликуваше ли? — попита Антахейм.

— Предполагам. Защо питаш?

Антахейм се усмихна.

— Това е Елдибар, Първа стена. Знаеш ли какво означава думата „Елдибар“?

— Не е ли просто дума?

— Не, тя е много повече от това. Егел, който е построил тази крепост, издълбал имена на всяка стена. „Елдибар“ означава „ликуване“, там врагът се посреща най-напред. Там се проявява мъжество. Във вените на защитниците тече сила. Врагът отстъпва под тежестта на нашите мечове и силата на оръжията ни. Както подобава на герои, ние изпитваме вълнението от битката и усещаме зова на предците си. Ликуваме! Егел е познавал човешкото сърце. Питам се дали е знаел бъдещето?

— Какво означават другите имена?

Антахейм сви рамене.

— Ще го оставим за друг път. Не е хубаво да говорим за Мусиф, докато сме се подслонили на Елдибар. — Антахейм се облегна на стената и затвори очи, вслушвайки се в дъжда и ревящия вятър.

Мусиф. Стената на отчаянието! След като силите не ни достигнаха да удържим Елдибар, как ще удържим Мусиф? Щом не успяхме да удържим Елдибар, няма да удържим и Мусиф. Страхът ще разяжда вътрешностите ни. Много от нашите приятели ще са загинали на Елдибар и още веднъж ще си представим усмихнатите им лица. Но няма да пожелаем да ги последваме. Мусиф е изпитанието.

И ние няма да го издържим. Ще се оттеглим на Кания, Стената на обновената надежда. Не умряхме на Мусиф, а Кания е по-тясна от него. Но така или иначе нали има още три стени? Надирите не могат повече да използват балистите си, така че и това е нещо, нали? Във всеки случай, нима винаги не сме знаели, че ще изгубим няколко стени?

Следващата е Сумитос, Стената на безизходицата. Ние сме уморени до смърт. Вече се бием инстинктивно, механично и добре. Само най-добрите ще останат, за да препречат пътя на варварите.

Валтери, Пета стена, е Стената на покоя. Вече сме се примирили с това, че сме смъртни. Приемаме неизбежността на смъртта и откриваме в себе си такава смелост, каквато не сме вярвали, че съществува. Отново ще се развеселим и всички ще станем братя. Ще се изправим заедно срещу общия враг, щит до щит, и ще го накараме да страда. Времето на тази стена ще тече по-бавно. Ние ще се наслаждаваме на сетивата си, сякаш ги преоткриваме. Звездите ще се превърнат в красиви бижута, които не сме виждали никога преди, а приятелството ще придобие сладост, неизпитвана досега.

И накрая Гедон, Стената на смъртта…

„Няма да видя Гедон“, помисли си Антахейм.

И заспа.

— Изпитания! Непрекъснато чуваме, че истинското изпитание ще бъде утре. Колко изпитания ще има, по дяволите? — извика Еликас. Рек вдигна ръка, когато младият воин прекъсна Сербитар.

— Успокой се! — каза. — Остави го да довърши. Разполагаме само с още няколко минути, преди да дойдат градските старейшини.

Еликас гневно изгледа Рек, но замълча, след като погледна Хогън, за да го подкрепи и видя как той кимна с глава почти незабележимо. Дръс потърка очи и прие чаша вино от Орин.

— Съжалявам — каза меко Сербитар. — Знам колко досадни са тези приказки. Вече осем дни успяваме да задържим надирите и е вярно, че продължавам да говоря за нови изпитания. Но разбирате ли, Улрик е невероятен стратег. Вижте армията му — тя се състои от двайсет хиляди бойци. През тази първа седмица те проляха кръвта си на нашите стени. Това не е най-добрата му войска. Както ние обучихме новобранците си, така е направил и той. Той не бърза; през тези дни той отделяше слабите от редиците си, защото знае, че предстоят още битки, когато — и ако — превземе Дрос. Ние се справихме добре — невероятно добре. Но платихме скъпо. Хиляда и четиристотин души са мъртви, а други четиристотин няма да се сражават повече. Казвам ви — утре ще дойдат ветераните.

— И откъде получаваш тези сведения? — сопна се Еликас.

— Стига, момче! — изрева Дръс. — Достатъчно е, че досега беше прав. Когато сгреши, ще ти дадем думата.

— Какво предлагаш, Сербитар? — попита Рек.

— Да им дадем стената — отвърна албиносът.

— Моля? — изрече Вире. — След толкова сражения и смърт? Това е безумие.

— Не е, милейди — каза Боуман, проговаряйки за първи път. Всички очи се извърнаха към младия стрелец, който се беше отказал от обичайната си униформа със зелена туника и тесен панталон. Сега носеше прекрасно палто от еленова кожа, отрупано с ресни и украсено с орел от дребни мъниста на гърба. Дългата му руса коса беше прибрана с лента от еленова кожа, а на хълбока му висеше сребърен кинжал с абаносова дръжка във формата на сокол, чиито разперени криле образуваха ефеса. Той се изправи. — Това е много разумно. Знаехме, че ще губим стени. Елдибар е най-дългата и следователно най-трудната за защита. Едва успяваме да я покрием. На Мусиф ще ни трябват по-малко хора и така ще загубим по-малко. А разполагаме и със смъртоносното място между стените. Моите стрелци могат да устроят страшна касапница на ветераните на Улрик, преди да са успели да нанесат и един удар.

— Има и още нещо — каза Рек, — не по-маловажно. Рано или късно ще ни отблъснат от стената и въпреки огнените канали, загубите ни ще бъдат огромни. Ако се оттеглим през нощта, ще спасим човешки животи.

— А да не забравяме и бойния дух — изтъкна Хогън. — Загубата на стената ще се отрази зле на Дрос. Но ако я отстъпим като стратегическа маневра, ще обърнем ситуацията в наша полза.

— Ами ти, Орин? Какво мислиш за това? — попита Рек.

— Разполагаме с около пет часа. Да започваме — отговори ганът.

Накрая Рек се обърна към Дръс.

— А ти?

Старецът сви рамене.

— Звучи добре — каза.

— Значи е решено — каза Рек. — Оставям ви да започнете изтеглянето. А сега трябва да се срещна със Съвета.

Отстъплението продължи през цялата дълга нощ. Пренасяха ранените на носилки, натовариха медицинските принадлежности в ръчни колички, а личните вещи събраха набързо в мешките. По-тежко ранените отдавна бяха преместени в полевата болница на Мусиф, а казармите на Елдибар не се използваха много, откакто започна обсадата.

До първите призрачни лъчи на изгрева последните мъже влязоха през задните порти на Мусиф и се изкачиха по дългите вити стълби до укрепленията. После започнаха да търкалят камъни и отломки по стълбите, за да блокират входовете. Хората работеха неуморно, докато светлината ставаше все по-силна. Накрая изсипаха чували с хоросан върху отломките, а после запълниха плътно пролуките. Други мъже изляха кофи с вода върху сместа.

— След един ден — каза строителят Мари — тази купчина ще бъде почти непоклатима.

— Няма непоклатими неща — отвърна неговият спътник. — Но ще им трябват седмици, за да преминат през нея, а дори и тогава ще се отбраняваме от стълбите.

— Така или иначе, аз няма да го видя — каза Мари. — Днес си тръгвам.

— Не си ли подранил? — попита приятелят му. — Ние с Мариса също смятаме да си тръгнем, но не и преди падането на четвъртата стена.

— Първа стена, четвърта стена, какво значение има? Само ще удължи оттеглянето ми от тази война. Вентрия има нужда от строители. А тяхната армия е достатъчно силна, за да държи надирите настрана години наред.

— Може би, но аз ще изчакам.

— Не чакай много дълго, приятелю — каза Мари.

В кулата Рек лежеше и се взираше в богато украсения таван. Леглото беше удобно, а Вире беше притиснала голото си тяло към него, опряла глава на рамото му. Умът му беше изпълнен с планове, контрапланове и с многобройните проблеми на обсадения град. Дебатът беше ожесточен, а да надвиеш някой от онези политици, беше все едно да вденеш игла под вода. Единодушното мнение беше, че Делнох трябва да се предаде.

Само червендалестият лентриец, Малфар, беше подкрепил Рек. Онази хитра лисица, Шинел, беше предложил лично да оглави делегация до Улрик. А какво да кажем за Берик, който се чувстваше изигран от съдбата, защото неговият род беше управлявал Делнох столетия наред, а той не можеше, защото се беше родил втори син? Той беше дълбоко огорчен. Адвокатът Бакда не беше говорил много, но когато го направи, думите му бяха резки.

— Искате да спрете морето с продънена кофа.

Рек се помъчи да сдържи гнева си. Не беше видял нито един от тях да стои на укрепленията с меч в ръка, нито пък щеше да види. Хореб имаше подходяща поговорка за хора като тях: „Във всяка супа, мръсотията винаги плува отгоре“.

Беше им благодарил за съветите и прие да се срещнат след пет дни, за да отговори на предложенията им.

Вире помръдна до него. Ръката ѝ отмести завивката и разкри заоблената ѝ гръд. Рек се усмихна и за пръв път от дни насам си помисли за нещо, различно от войната.

Боуман и хиляда стрелци стояха на укрепленията на Елдибар и гледаха как надирите се събират за нападение. Стрелите им бяха небрежно затъкнати в тетивата, а шапките им бяха килнати наперено, за да скриват дясното им око от изгряващото слънце.

Ордата нададе омразен вик и се втурна напред.

Боуман чакаше, облизвайки пресъхналите си устни.

— Сега! — извика той и ловко опъна тетивата, опирайки я в дясната си буза. Стрелата изхвърча заедно с още хиляда и изчезна в нахлуващата тълпа отдолу. Те продължаваха да стрелят, докато изпразниха колчаните. Накрая Каеса скочи на укрепленията и изстреля последната си стрела право в един мъж, който подпираше стълба в стената. Стрелата се заби в горната част на рамото му и прониза коженото му палто, премина през белия му дроб и заседна в корема му. Той падна, без да издаде звук.

Из укрепленията дрънчаха абордажни куки.

— Назад! — изкрещя Боуман и започна да бяга из откритото пространство, прекосявайки мостовете с огнени канали и окопите с клонки, залети с газ. Спуснаха въжета и стрелците бързо се изкатериха по тях. На Елдибар първите надири се бяха добрали до стената. Те обикаляха смутено известно време, преди да забележат стрелците, които се катереха към безопасната втора стена. След няколко минути нападателите вече наброяваха няколко хиляди. Те прехвърлиха стълбите си през Елдибар и поеха към Мусиф. Тогава огнените стрели прелетяха над откритото пространство и изчезнаха в храстите, залети с газ. От каналите веднага се издигна гъст дим, последван от буйни пламъци, високи колкото два човешки боя.

Надирите отстъпиха, а дренайците нададоха бурни викове.

Храстите горяха повече от час и четирите хиляди воини, разположени на Мусиф, успяха да си отдъхнат. Някои лежаха на групи върху тревата; други отидоха в трите столови, за да закусят отново. Мнозина седяха на сянка под кулите на укрепленията. Дръс вървеше сред хората и се шегуваше с някои; приемаше къшей хляб от един или портокал от друг. Той видя, че Рик и Вире седят сами до източната скала и отиде при тях.

— Дотук добре! — каза и отпусна огромното си тяло на тревата. — Вече не са сигурни какво да правят. Било им е заповядано да превземат стената и го направиха.

— Според теб какво ще последва? — попита Рек.

— Самият главатар — отговори Дръс. — Той ще дойде и ще иска да поговорим.

— Да сляза ли долу? — попита Рек.

— По-добре аз да отида. Надирите ме познават. „Побратима на смъртта“. Аз съм част от техните легенди. Мислят ме за древен бог на смъртта, който броди по света.

— Питам се дали грешат? — каза с усмивка Рек.

— Може би не. Знаеш ли, изобщо не съм го искал. Исках само да си върна жената. Ако търговците на роби не я бяха отвели, щях да съм земеделец. Сигурен съм в това — макар че Ровена се съмняваше. Понякога не харесвам особено това, което съм.

— Съжалявам, Дръс. Беше шега — каза Рек. — Аз не те възприемам като бог на смъртта. Ти си човек и воин. Но преди всичко, човек.

— Вината не е в теб, момче; думите ти само повтарят това, което чувствам. Скоро ще умра… Тук, в Дрос. И какво ще съм постигнал в живота си? Нямам синове или дъщери. Никакви живи роднини… Малко приятели. Хората ще кажат: „Тук почива Дръс. Той уби много хора, а не създаде нито един.“

— Хората няма да кажат само това — каза внезапно Вире. — Ще кажат още: „Тук почива Легендата Дръс, който никога не е бил подъл, дребнав или ненужно жесток. Това беше човек, който никога не се предаде, никога не измени на идеалите си, никога не предаде приятел, не ограби жена и никога не използва силата си срещу слабите.“ Те ще кажат: „Той нямаше синове, но много жени спяха спокойно до своите рожби, знаейки, че Дръс защитава дренайците.“ Те ще говорят много за теб, белобради. Много поколения ще разказват тези легенди и слабите хора ще се сдобият със сила, когато ги чуят.

— Това би било приятно — изрече с усмивка старецът.

Утрото преваляше и Дрос блестеше под топлото слънце. Един от войниците извади флейта и започна да свири ободряваща пролетна мелодия, която отекна из долината — радостна песен във време на смърт.

По обед повикаха Рек и Дръс на укрепленията. Надирите се бяха оттеглили на Елдибар, но в центъра на смъртоносното място имаше мъж, седнал на огромен морав килим. Той ядеше фурми и сирене и пиеше вино от златна чаша. На земята зад него беше забито знаме с нарисувана вълча глава.

— Несъмнено притежава стил — каза Рек и веднага се възхити на мъжа.

— Трябва да сляза долу, преди да се е нахранил — каза Дръс. — Ще изгубим авторитета си, докато чакаме.

— Внимавай! — настоя Рек.

— Те са само няколко хиляди — отвърна Дръс и му намигна. После бързо слезе долу на Елдибар и пое към обядващия човек.

— Аз съм външен човек в твоя лагер — каза му.

Мъжът вдигна очи. Лицето му беше широко и гладко обръснато, с решителна челюст. Очите му бяха виолетови и скосени под тъмните вежди; това бяха властни очи.

— Добре дошъл, страннико. Яж с мен — каза мъжът. Дръс седна по турски срещу него. Мъжът бавно разкопча нагръдника си от черен лак и го свали, като внимателно го положи отстрани. После свали черните си наколенници и лентите на ръцете си. Дръс забеляза силните мускули по ръцете на мъжа и плавните му котешки движения. „Роден воин“, помисли си старецът.

— Аз съм Улрик от Вълчите глави.

— Аз съм Дръс Брадвоносеца.

— Добра среща! Яж.

Дръс взе шепа фурми от сребърния поднос пред него и започна да яде бавно. След това хапна козе сирене и го прокара с глътка червено вино. Веждите му се повдигнаха учудено.

— Лентрийско червено — каза Улрик. — Без отрова.

Дръс се усмихна.

— Не е толкова лесно да ме убие човек. Имам такава дарба.

— Справи се добре. Радвам се за теб.

— Новината за смъртта на сина ти ме натъжи. Аз нямам синове, но знам колко е трудно да изгубиш любим човек.

— Беше жесток удар — каза Улрик. — Той беше добро момче. Но целият живот е жесток, нали? Човек трябва да се издигне над мъката.

Дръс замълча и си взе още фурми.

— Ти си велик мъж, Дръс. Съжалявам, че ще умреш тук.

— Да, би било прекрасно да се живее вечно. От друга страна, започвам да ставам по-бавен. Някои от твоите хора за малко да ме уцелят — това ме притеснява.

— Има награда за този, който те убие. Сто коня, избрани от личната ми конюшня.

— И как ще ти докаже, че ме е убил?

— Трябва да ми донесе главата ти, заедно с двама свидетели на изстрела.

— Не позволявай тази информация да стигне до моите хора. Те биха го направили за петдесет коня.

— Едва ли! Ти се би добре. Как се справя новият граф?

— Би предпочел по-скромно посрещане, но ми се струва, че се забавлява. Бие се добре.

— Както всички вас. Но това няма да е достатъчно.

— Ще видим — каза Дръс. — Тези фурми са много хубави.

— Вярваш ли, че можеш да ме спреш? Кажи ми истината, Побратиме на смъртта.

— Бих искал да служа при теб — каза Дръс. — От години ти се възхищавам. Служил съм на много крале. Някои бяха слаби, други своенравни. Много от тях бяха добри хора, но ти… ти си предопределен да бъдеш велик. Мисля, че в крайна сметка ще получиш това, което искаш. Но не и докато аз съм жив.

— Ти няма да живееш дълго, Дръс — изрече благо Улрик. — Имаме шаман, който знае тези неща. Той ми каза, че те е видял да стоиш на портите на Четвърта стена — мисля, че се казваше Сумитос, а ухиленият череп на смъртта е витаел над раменете ти.

Дръс се разсмя на глас.

— Смъртта винаги витае около мен, Улрик! Аз съм Побратима на смъртта. Нима твоят шаман не знае собствените ви легенди? Мога да реша да умра на Сумитос или на Мусиф. Но където и да стане това, помни едно: докато слизам в Долината на сенките ще взема със себе си много надири, за да ми правят компания по пътя.

— За тях ще е чест да те придружат. Върви си с мир.

Кървавите дни се нижеха един след друг: безкрайна поредица от клане, убийства и смърт; по време на схватките групи надирски воини излизаха на смъртоносното място пред Мусиф и заплашваха да блокират дренайската армия на стените. Ала всеки път ги отблъскваха и редиците устояваха. Постепенно, както беше предсказал Сербитар, силните се отделяха от слабите. Лесно можеха да се различат. До шестата седмица оцеляха само силните. Три хиляди дренайски воини бяха или мъртви, или отпаднаха от сраженията с ужасни наранявания.

Ден след ден Дръс вървеше из укрепленията като великан, отхвърляйки всички съвети да си почива, като предизвикваше умореното си тяло да го предаде и черпеше от скритите запаси от сила във воинската си душа. Рек също печелеше слава, макар че това не го вълнуваше. Неговите атаки на берсерк на два пъти бяха ужасили надирите, разбивайки редиците им. Орин все още се биеше заедно с останките от група „Карнак“, които сега бяха едва осемнайсет души. От дясната му страна се сражаваше Гилад, а от лявата — Бреган, който все още използваше пленената брадва. Хогън беше събрал петдесет души от легиона и стоеше в дъното на укрепленията, готов да запълни всяка новообразувала се празнина.

Дните бяха изпълнени със страдания и с виковете на умиращите. А с всеки нов изгрев списъкът в Залата на мъртвите ставаше по-дълъг. Дън Пинар загина, а гърлото му беше разкъсано от назъбен кинжал. Намериха бар Британ под купчина надирски тела, а от гърдите му стърчеше счупено копие. Високият Антахейм от трийсетте беше пронизан с копие в гърба. Еликас от легиона беше заклещен при кулите на укрепленията, когато с предизвикателни викове се нахвърли срещу надирите, и загина под ударите на десетки мечове. Мозъкът на Йорак, огромния разбойник, изтече от удар с тояга и, умирайки, той сграбчи двама надирски воини от укрепленията и ги повлече към камъните отдолу, за да намерят смъртта си с викове.

Сред хаоса от свистящи мечове много героични постъпки останаха незабелязани. Един млад войник, който се биеше гръб в гръб с Дръс, видя как едно вражеско копие връхлита стареца. Без да се замисля, той се хвърли пред проблесналото стоманено острие и умря, гърчейки се заедно с другите унищожени тела на укрепленията. Друг войник, офицер на име Портитак, скочи в пролуката до кулата на портата и се качи върху укрепленията, където сграбчи горния край на една стълба и се хвърли напред, събаряйки стълбата от стената. Двайсет надири, наближили върха, загинаха с него на камъните, а други петима си счупиха крайници. Имаше много такива примери за смелост.

А битката беше в разгара си. Рек вече имаше полегат белег от челото до брадата, който се червенееше, докато той се сражаваше. Орин беше изгубил три пръста от лявата си ръка, но след като прекара само два дни извън строя, отново се върна при хората си на стената. От столицата Дренан непрекъснато пристигаха съобщения:

А защитниците знаеха, че не могат да издържат.

Но въпреки това продължаваха да се бият.

Надирите на два пъти се опитаха да атакуват през нощта, но и двата пъти Сербитар предупреди защитниците и нападателите платиха скъпо за опитите си. Нощем беше трудно да се намери опора и дългото катерене към укрепленията беше изпълнено с опасности. Стотици надири умряха напразно, покосени от дренайските мечове или черни стрели.

Сега нощите бяха тихи, и в известен смисъл не по-леки от дните. Защото спокойствието и тишината на лунния мрак бяха като загадъчен контрапункт на кървавите страдания през деня. Хората имаха време да мислят: да мечтаят за жените, децата, фермите и, още по-силно — за едно неосъществено бъдеще.

Хогън и Боуман започнаха да се разхождат заедно по стените нощем — мрачният командир на легиона и веселият, духовит разбойник. Хогън установи, че в компанията на Боуман успяваше да забрави за загубата на Еликас; дори можеше да се смее отново. Боуман, от своя страна, се чувстваше близък с гана, защото и той имаше сериозна страна, макар че добре я прикриваше.

Ала точно тази нощ Боуман беше в по-меланхолично настроение и очите му се рееха надалече.

— Какво има? — попита Хогън.

— Спомени — отвърна стрелецът и се надвеси над укрепленията, за да види надирските лагерни огньове отдолу.

— Трябва да са или много лоши, или много хубави, за да те развълнуват така.

— Тези са много лоши, приятелю. Вярваш ли в богове?

— Понякога. Най-често, когато гърбът ми е опрян в стената и съм обграден от врагове — каза Хогън.

— Аз вярвам в Двете сили: на прогреса и злобата. Вярвам, че понякога всяка от тези сили си избира някой човек и го унищожава по различни начини.

— И тези сили са повлияли и на теб, Боуман? — попита благо Хогън.

— Може би. Припомни си скорошните събития и ще откриеш примери.

— Няма нужда. Знам накъде води тази история — каза Хогън.

— Какво знаеш? — попита стрелецът и се обърна към офицера в черна пелерина.

Хогън се усмихна леко, макар че забеляза как пръстите на Боуман стиснаха дръжката на кинжала му.

— Зная, че си човек, чийто живот е бил помрачен от някаква тайна трагедия: мъртва жена, убит баща… или нещо такова. Навярно има и някаква лоша постъпка, която си извършил и не можеш да забравиш. Но дори и да е така, самият факт, че споменът за нея е толкова болезнен, означава, че не е била в природата ти. Забрави я, човече! Кой от нас може да промени миналото?

— Ще ми се да можех да ти разкажа — каза Боуман. — Но не мога. Съжалявам, тази вечер не ставам за компания. Ти върви. Аз ще остана тук за малко.

Хогън искаше да потупа по рамото другаря си и да каже нещо остроумно, за да разведри атмосферата, както Боуман беше правил с него много често. Но не можеше. Имаше моменти, когато мрачният воин се чувстваше необходим, дори обичан, ала този не беше такъв, затова той се прокле наум и тихо си тръгна.

Повече от час Боуман стоя на укрепленията и се взира в долината, слушайки как тихите песни на надирските жени долитат от далечния лагер.

— Проблеми ли имаш? — каза един глас.

Боуман се извърна и видя Рек. Младият граф носеше дрехите, с които беше дошъл — високи ботуши от еленова кожа, туника с висока яка и златни бродерии и обърнато на обратно палто от овча кожа. От едната му страна висеше дълъг меч.

— Просто съм уморен — каза Боуман.

— Аз също. Белегът ми избледнява ли?

Боуман огледа внимателно неравната червена линия от челото до брадата му.

— Имаш късмет, че не си останал без око — отбеляза.

— Заради безполезната надирска стомана — каза Рек. — Направих перфектна блокада, а проклетият му меч се счупи и проряза лицето ми. За бога, човече, имаш ли представа колко дълго си пазих лицето?

— Вече е твърде късно да се тревожиш за това — каза Боуман с усмивка.

— Някои хора се раждат грозни — каза Рек. — Вината не е тяхна и аз самият никога не съм имал нещо против грозните хора. Но други — сред които съм и аз — се раждат с красиви лица. Това е дар, който не бива да се отнема с лекота.

— Доколкото разбирам, си накарал виновника да плати за стореното?

— Естествено! И знаеш ли, струва ми се, че се усмихваше, докато го убивах. Но той беше грозен. Наистина грозен. Не е честно.

— Животът може да бъде толкова несправедлив — съгласи се Боуман. — Но трябва да гледаш от веселата страна, графе. За разлика от мен, ти никога не си бил ослепително красив, а само симпатичен. Веждите ти бяха твърде гъсти, устата ти — възширока. А сега и косата ти оредява. Е, ако беше благословен с почти неземната красота на хора като мен, наистина щеше да имаш за какво да скърбиш.

— Има известна истина в думите ти — каза Рек. — Ти наистина си бил благословен. Вероятно така природата компенсира ниския ти ръст.

— Нисък ли? Висок съм почти колкото теб.

— О, зависи какво разбираш под „почти“. Може ли човек да е почти жив? Почти прав? Когато става дума за ръст, приятелю, не боравим с едва доловими нюанси. Аз съм по-висок, а ти си по-нисък. Но съм съгласен, че на крепостта няма по-красив нисък мъж.

— Жените винаги са намирали, че ръстът ми е съвършен — каза Боуман. — Поне когато танцувам с тях, мога да нашепвам любовни думи в ушите им. С твоите дълги крака, главите им ще опират в подмишницата ти.

— В гората отделяте много време за танци, нали? — попита дружелюбно Рек.

— Невинаги съм живял в гората. Семейството ми… — Боуман заекна и замълча.

— Знам историята на семейството ти — каза Рек. — Но е крайно време да говориш за това — твърде дълго си го носил в себе си.

— Откъде знаеш?

— Сербитар ми каза. Както знаеш, той е прониквал в съзнанието ти… Когато пренасяше посланията му до Дръс.

— Сигурно цялата проклета крепост знае? — каза Боуман. — На разсъмване си отивам.

— Само Сербитар и аз знаем историята — и истината за нея. Но си върви, щом искаш.

— Истината е, че убих баща си и брат си — Боуман беше пребледнял и напрегнат.

— При нещастен случай — много добре знаеш! — каза Рек. — Защо трябва да се измъчваш?

— Защо ли? Защото ме учудват злополуките в живота. Питам се колко от тях са предизвикани от собствените ни тайни желания. Някога имаше един бегач — най-добрия, когото някога бях виждал. Той се подготвяше за Големите игри, където за пръв път щеше да се състезава с най-бързите мъже от много нации. В деня преди състезанието падна и си изкълчи глезена. Дали наистина беше злополука — или се страхуваше да се изправи пред голямото изпитание?

— Това знае само той — каза Рек. — Но в това се състои тайната. Той знае, както и ти. Сербитар ми каза, че си бил на лов с баща си и брат си. Баща ти е бил отляво, а брат ти — отдясно, когато сте последвали един елен в гъсталака. Някакъв храст пред теб изшумолил, ти си се прицелил и си пуснал стрелата. Ала това бил баща ти, който дошъл ненадейно. Откъде би могъл да знаеш, че ще постъпи така?

— Работата е там, че той ни учеше никога да не стреляме, докато не видим целта.

— Значи си допуснал грешка. Кажи ми кой не греши?

— А брат ми?

— Видял е какво си направил, разбрал го погрешно и те нападнал от гняв. Отблъснал си го и той паднал, удряйки главата си в камък. Никой не би могъл да понесе такова бреме. Но ти си го таил дълго и вече е време да се избавиш от него.

— Никога не съм обичал баща си и брат си — каза Боуман. — Баща ми уби майка ми. Оставяше я сама с месеци и имаше много любовници. Когато майка ми си намери любовник, той заповяда да го ослепят, а нея да убият… по особено жесток начин.

— Знам. Не мисли за това.

— А брат ми беше негово копие.

— Знам и това.

— А знаеш ли как се почувствах, когато и двамата лежаха мъртви в краката ми?

— Да, ликувал си.

— Това не е ли ужасно?

— Не знам дали си се замислял за това, Боуман… Обвиняваш боговете, че са ти изпратили проклятие — а всъщност то се е стоварило върху двамата мъже, които го заслужават.

— Още не знам дали вярвам в съдбата, но в живота на човек се случват някои неща, които той не може да си обясни. Моето присъствие тук, например. Убедеността на Дръс, че ще умре тук, защото е сключил договор със смъртта. И ти… Но аз съм убеден, че ти си бил просто оръжие на… кой знае… закона за световната справедливост, навярно. Каквото и да мислиш за себе си, знай едно: Сербитар надникна в сърцето ти и не откри злоба там. А той разбира от тези неща.

— Може би — каза Боуман, а после внезапно се усмихна. — Забелязал ли си, че когато Сербитар свали онзи шлем с конски косми, е по-нисък от мен?

Стаята беше спартански обзаведена: килим, възглавница и един стол, натрупани под малкия прозорец, до който албиносът стоеше сам и гол. Лунната светлина озаряваше бледата му кожа, а нощният вятър разроши косата му. Раменете му бяха приведени, а очите — затворени. Умората го беше налегнала така, както никога досега през целия му младежки живот. Защото тя бе породена от духа на истината.

Философите често казваха, че лъжите под езика имат вкус на солен мед. Сербитар знаеше, че това донякъде е така. Ала по-често скритата истина беше по-лоша. Далеч по-лоша. Тя засядаше в корема и растеше, докато погълне душата.

Под него бяха разположени вагрийските квартири, подслонили Субоден и тристата воини, които бяха дошли от Дрос Сегрил. Вече няколко дни се сражаваше с личната си гвардия и отново беше станал принцът на Дрос Сегрил, син на граф Драда. Ала това преживяване беше болезнено, защото неговите хора бяха направили знака на Защитния рог, когато той отиде при тях. Те рядко говореха с него, и то само за да отговорят набързо на някой въпрос. Субоден, прям както винаги, беше помолил албиноса да се върне при другарите си.

— Ние сме тук, защото това е наш дълг, принц Сербитар. Ще го изпълним най-добре, ако не сте край нас.

Ала още по-мъчителен беше дългият разговор, който беше провел с Абата на мечовете — мъжът, когото почиташе и обичаше като баща, ментор и приятел.

Сербитар затвори очи и отвори съзнанието си, освобождавайки се от затвора на тялото си, като отметна завесите на времето.

Понесе се назад и все по-назад. Край него преминаха тринайсет дълги, уморителни и изпълнени с радост години и той отново видя кервана, който го беше довел при Абата на мечовете. Начело на десетте воини яздеше огромният червенобрад Драда, младият граф на Сегрил — кален в битките, жизнен, безмилостен враг, но верен приятел. Зад него бяха десет от най-доверените му воини, мъже, които биха умрели за него без колебание, защото го обичаха повече от живота си. Отзад се движи каруца, в която на сламен дюшек, постлан с копринени чаршафи лежи младият принц, а един платнен параван предпазва призрачно бялото му лице от слънцето.

Драда обръща черния си кон и препуска в галоп към каруцата. Обляга се на седлото и поглежда момчето. То вдига очи; но на фона на ясното небе вижда само ослепителните крила на бойния шлем на баща си.

Каруцата отново потегля към сянката на богато украсените черни порти. Те се отварят и пред тях застава един мъж.

— Добре дошъл, Драда — казва той, а гласът му е в разрез със сребърната му броня, защото е нежен — глас на поет.

— Водя ти сина си — отвръща графът с груб войнишки глас.

Винтар отива при каруцата и поглежда момчето. Поставя ръка на бледото му чело, усмихва се и го милва по главата.

— Ела да се поразходиш с мен, момче — казва.

— Той не може да ходи — казва Драда.

— Напротив — отвръща Винтар.

Момчето извръща въпросително червените си очи към Винтар и за пръв път в своя самотен живот усеща съприкосновение с друг ум. Няма думи. Нежното, поетично лице на Винтар нахлува, обещавайки сила и приятелство. Крехките мускули по мършавото тяло на Сербитар започват да треперят, докато нахлуващата сила възстановява изтощените клетки.

— Какво става с момчето? — гласът на Драда се изпълва с тревога.

— Нищо. Сбогувай се със сина си.

Червенобрадият воин обръща главата на коня на север и поглежда белокосото дете.

— Прави, каквото ти казват. Бъди послушен — той се поколебава… преструва се, че конят се е уплашил. Опитва се да намери думи за последно сбогом, но не успява. Винаги му е било трудно с това червенооко дете. — Бъди послушен — казва отново; после вдига ръка и повежда хората си на север, по дългия път към дома.

Когато каруцата потегля, върху сламеника нахлува ярка слънчева светлина и момчето реагира така, сякаш са го пронизали с копие. По лицето му се изписва болка и то стиска очи. Винтар внимателно влиза в съзнанието му и му предава: „Стани и следвай картините, които ще ти покажа.“

Болката мигновено секва и момчето проглежда по-ясно от всякога. А мускулите му най-сетне го повдигат — усещане, което е забравил, откакто преди година се строполи в снега на делнохските планини. От този момент нататък лежеше парализиран и безмълвен.

Сега става и с плътно затворени очи вижда по-ясно. Без да изпитва вина осъзнава, че е забравил баща си и това го прави щастлив.

Духът на по-възрастния Сербитар отново изпитва върховната радост, която изпълни младежа в онзи ден, когато вървеше под ръка с Винтар Душата из двора, докато накрая, в един ярко осветен ъгъл видяха малка присадена роза, сгушена до една висока стена.

— Това е твоята роза, Сербитар. Обичай я. Грижи се за нея и растете заедно. Някой ден това миниатюрно растение ще се превърне в цвете. И неговият аромат ще бъде само за теб.

— Това бяла роза ли е?

— Ще бъде такава, каквато пожелаеш.

И през последвалите години Сербитар намери покой и радост в дружбата, ала никога повече не изпита по-истинско задоволство, отколкото с Винтар Душата през онзи първи ден.

Винтар го научи да разпознава билката лорасий и да яде листата ѝ. В началото от тях му се доспиваше, а съзнанието му се изпълваше с цветове. Ала с течение на времето силният му младежки ум преодоля виденията и зелените сокове укрепиха слабата му кръв. Дори очите му промениха цвета си, отразявайки силата на растението.

И той отново се научи да бяга, наслаждавайки се на вятъра по лицето си, да се катери и да се бори, да се смее и да живее.

Научи се да говори без думи, да върви, без да се движи, и да вижда със затворени очи.

През всички тези блажени години розата на Сербитар цъфтеше и растеше.

Бяла роза…

А сега всичко беше стигнало дотук! Един поглед в бъдещето беше унищожил тринайсет години на вяра и обучение. Един мимолетен образ, видян през мъглата на времето, бе променил съдбата му.

Сербитар се бе втренчил ужасѐн в гледката под него, по белязаните от битката стени на Дрос. Умът му се беше отвратил от насилието, което видя там, и побягна като комета към едно отдалечено кътче на вселената, изгубил себе си и своя здрав разум сред изригващите звезди и раждащите се нови слънца.

И все пак Винтар го беше намерил.

— Трябва да се върнеш.

— Не мога. Видях.

— Аз също.

— Тогава знаеш, че по-скоро бих умрял, отколкото да го видя отново.

— Но трябва, защото съдбата ти е такава.

— Тогава се отказвам от нея.

— А приятелите ти? И от тях ли се отказваш?

— Не мога отново да видя как умираш, Винтар.

— Защо не? Самият аз съм го виждал сто пъти. Дори съм написал стихотворение за това.

— Ще бъдем ли същите след смъртта? Свободни души?

— Не знам, но бих искал да е така. А сега се заеми със задълженията си. Свързах се с Трийсетте. Ще поддържат тялото ти живо, докогато успеят.

— Винаги са успявали. Защо аз трябва да умра последен?

— Защото такава е нашата воля. Ние те обичаме, Сербитар. Винаги сме те обичали. Ти беше свенливо дете, което никога не беше познало приятелството. Беше подозрителен към всяко докосване или прегръдка — една душа, плачеща сама в пустошта на космоса. Дори и сега си сам.

— Но аз обичам всички ви.

— Защото се нуждаеш от любовта ни.

— Не е вярно, Винтар!

— Обичаш ли Рек и Вире?

— Те не са част от Трийсетте.

— И ти не беше, докато ние не те направихме.

И Сербитар се беше върнал на крепостта, чувствайки се засрамен. Ала срамът, който изпитваше по-рано, беше нищожен в сравнение с чувството, което го беше обзело сега.

Нима едва преди час беше вървял из укрепленията с Винтар, оплаквайки се от толкова много неща и изповядвайки много грехове?

— Не си прав, Сербитар. Никак не си прав. Аз също изпитвам жажда за кръв в боя. Та кой не го прави? Попитай Арбедарк или Менахем. Докато все още сме хора, ще се чувстваме като хората.

— Значи това, че сме духовници, не означава нищо? — извика Сербитар. — Прекарали сме години от живота си, изучавайки безумието на войната, на човешката жажда за власт, на необходимостта от кръвопролития. Издигнали сме се над обикновения човек с почти богоравните си способности. И в крайна сметка сме стигнали дотук — да копнеем за битки и смърт. Всичко е било напразно!

— Ужасно си самонадеян, Сербитар — каза Винтар с напрегнат глас, а в очите му се долавяше едва забележим гняв. — Говориш за „богоравни“. За „обикновения човек“. Къде е смиреността, към която се стремим?

— Когато за пръв път дойде в храма, беше слаб и самотен и няколко години по-млад от другите. Но се учеше бързо. И беше избран за Гласа. Нима си усвоил само дисциплините, пренебрегвайки философията?

— Така изглежда — отвърна Сербитар.

— Отново грешиш. Защото мъдростта носи страдания. Ти страдаш не заради липса на вяра, а защото вярваш. Да се върнем в началото. Защо се отправихме на тази далечна война?

— За да умрем.

— Защо избрахме този начин? Защо просто не умряхме от глад?

— Защото по време на война волята за живот у човека е най-силна. Той ще се бие докрай, за да оцелее. И отново ще се научи да обича живота.

— А с какво ще трябва да се борим НИЕ?

— С нашите съмнения — прошепна Сербитар.

— Но ти дори и не си помисли, че можеш да изпиташ такова съмнение, толкова беше уверен в божествените си способности?

— Да, така беше. Но сега не съм. Нима това е толкова голям грях?

— Знаеш, че не е. Защо съм жив, момчето ми? Защо не умрях с Трийсетте на Магнар преди двайсет години?

— Ти си бил Избран да основеш новия храм.

— Защо са ме избрали?

— Бил си най-съвършеният. Навярно заради това.

— Тогава защо аз не съм водачът?

— Не те разбирам.

— Как се избира водачът?

— Не знам. Никога не си ми казвал.

— Тогава отгатни, Сербитар.

— Трябва да е най-добрият. Най…

— Съвършеният?

— Щях да го кажа, но виждам накъде биеш. Ако ти си бил най-съвършеният, защо Магнар е застанал начело? Е, каква е причината?

— Видял си бъдещето, значи трябва да си чул този разговор. Ти ми кажи.

— Знаеш, че не съм — каза Сербитар. — Нямаше време да изучавам подробностите.

— О, Сербитар, пак не си разбрал! Онова, което си видял и проучил, са били безсмислени и тривиални подробности. Какво значение има за историята на тази планета падането на Дрос? Колко други крепости са падали през годините? И какво значение за вселената има тяхното унищожение? Или нашата смърт?

— Тогава ми кажи, абате, как се избира водачът?

— Не се ли досети, синко?

— Така мисля.

— Тогава кажи.

— Той е най-несъвършеният от учениците — каза тихо Сербитар, а зелените му очи се взираха в лицето на Винтар и се молеха да отрече.

— Той е най-несъвършеният — повтори тъжно Винтар.

— Но защо? — попита Сербитар.

— За да може задачата му да е по-трудна. Да му се даде шанс да се издигне до висотата на поста, който заема.

— И аз се провалих?

— Още не, Сербитар. Още не.

От ден на ден все повече хора напускаха обсадения град, товареха имуществото си в каруци, фургони или на мулета и образуваха конвои, които криволичеха към вътрешността на страната и относителната безопасност на Скодските планини и столицата зад тях.

Всяко заминаване създаваше нови проблеми за защитниците. Бойците трябваше да поемат други задължения, като почистване на тоалетните, снабдяване с боеприпаси и приготвяне на храна. Сега изтичането на кадри ставаше на два фронта.

Дръс се разгневи и настоя да затворят портите и евакуацията да спре. Рек изтъкна, че тогава ще им трябват още повече войници, които да охраняват южния път.

И тогава защитниците понесоха първия удар в кампанията.

В разгара на лятото — десет седмици след началото на битката — Мусиф падна и настана хаос. Надирите проникнаха през средата на стената и се вклиниха в смъртоносното място зад нея. Изправени пред заплахата да ги обкръжат, мъжете отстъпиха и хукнаха към огнените канали. Дисциплината се разпадна и започнаха постоянни схватки, а два моста рухнаха под тежестта на събралите се войници.

На Кания, Трета стена, Рек чака до последната минута, преди да нареди да подпалят каналите с огнени стрели. Дръс, Орин и Хогън се спасиха точно когато огънят лумна. Ала зад канала, повече от осемстотин дренайски войници продължаваха да се бият безнадеждно в тесни защитни кръгове, които ставаха все по-малки с всеки изминал миг. Много от хората на Кания извърнаха очи, неспособни да понесат гледката с безполезната битка на другарите им. Рек стоеше със стиснати юмруци и гледаше отчаяно, но битката не продължи дълго. Дренайците бяха погълнати от отчайващо превъзхождащите ги врагове и бойната песен на победата бе подета от хиляди надири.

Те се събраха, пеейки, пред огньовете и размахваха във въздуха окървавени мечове и брадви. Малцина на стените разбираха думите, но и не беше нужно. Посланието беше най-важно, а смисълът му беше ясен. То порази душите и сърцата им с болезнената си яснота.

— Какво пеят? — попита Рек Дръс, когато старецът възстанови дишането си след дългото катерене по въже до укрепленията.

— Това е Славната им песен:

От другата страна на огъня надирите нахлуха в полевата болница, убиваха хора в леглата им, а други изведоха на слънце, за да могат да ги видят другарите им на стената. След това ги обсипаха със стрели или бавно ги разчлениха, а един дори беше прикован за капаците на прозорците на казармата, където остана да виси и пищи два часа, преди да го изкормят и обезглавят.

Мъртвите дренайци, без оръжия и брони, бяха хвърлени в огнените канали и миризмата на горяща плът изпълваше въздуха и пареше очите.

Евакуацията при южните порти се превърна в потоп, докато градът се опразваше. В нея се включиха и войници, които захвърлиха оръжията и се сляха с тълпата. Никой не се опита да ги спре, по изрична заповед на Рек.

В една малка къща, близо до улицата на мелничарите, Мери се опитваше да успокои разплаканото дете в обятията си. Шумът на улицата отвън я плашеше, докато семействата товареха имуществото си в каруци и фургони, теглени от волове или млечни крави. Беше настанал пълен хаос.

Мери прегърна детето, пеейки му приспивна песен, и целуна гъстите му къдрици.

— Трябва да се върна на стената — каза съпругът ѝ, висок млад мъж с тъмна коса и големи нежни сини очи. Изглеждаше много уморен, изпит и с хлътнали очи.

— Не отивай, Карин — каза тя, докато той закопчаваше портупея на кръста си.

— Как така да не ходя? Трябва.

— Да напуснем Делнох. Имаме приятели в Пурдол и можеш да си намериш работа там.

Той нямаше силно развита интуиция и не усети нотката на отчаяние в гласа ѝ, нито забеляза растящата паника в очите ѝ.

— Не позволявай тези глупаци да те уплашат, Мери. Дръс все още е с нас и ще удържим Кания. Обещавам ти.

Плачещото дете стисна роклята на майка си, успокоено от нежната сила в гласа на баща си. Беше твърде малко, за да разбере думите, но се успокои от тона му. Шумът отвън утихна и то заспа на рамото на майка си. Ала Мери беше по-голяма и по-мъдра и за нея думите си оставаха просто думи.

— Чуй ме, Карин. Искам да замина. Днес!

— Сега не мога да говоря. Трябва да се връщам. Ще се видим по-късно. Всичко ще бъде наред. — Той се наведе и я целуна, а после излезе сред хаоса на улицата.

Тя се огледа наоколо, потънала в спомени: скринът до вратата беше подарък от родителите на Карин. Столовете бяха направени от нейния чичо, Дамус; бяха изработени старателно, както всяко негово произведение. Бяха донесли столовете и скрина преди две години.

Дали това време беше минало добре?

Карин беше мил, грижлив и любящ съпруг. В него имаше толкова доброта. Тя остави детето в креватчето, отиде в малката спалня и затвори прозореца, за да не влиза шум. Скоро надирите щяха да дойдат. Вратата щеше да бъде разбита и някакви противни варвари щяха да ѝ се нахвърлят, да разкъсат дрехите ѝ…

Тя затвори очи.

Дръс още е тук, беше ѝ казал Карин.

Този глупав Карин! Милият, любящ, грижовен и глупав Карин! Мелничарят Карин.

Тя никога не бе била истински щастлива с него, макар че, ако не беше войната, едва ли някога щеше да го разбере. Беше изпитвала почти пълно задоволство. После той се беше присъединил към защитниците и се прибра у дома с онзи смешен нагръдник и огромен шлем.

Глупавият Карин. Милият Карин.

Вратата се отвори и тя видя своята приятелка Делис, покрила русата си коса с шал за пътуване и наметнала тежка пелерина на раменете си.

— Идваш ли? — попита я.

— Да.

— Карин ще дойде ли с теб?

— Не.

Тя бързо събра вещите си и ги напъха в една платнена чанта на Карин. Делис занесе чантата във фургона отвън, а Мери взе сина си от креватчето и го уви във второ одеяло. После се наведе, отвори малкия скрин, отмести бельото и измъкна малката сребърна чанта, която Карин бе скрил там.

Не си направи труда да затвори вратата.

В централната кула Дръс се гневеше на Рек, кълнейки се да убие всеки дезертьор, когото познае.

— Вече е твърде късно — каза Рек.

— Дяволите да те вземат, момче! — измърмори Дръс. — Имаме по-малко от три хиляди души. Според теб колко време ще издържим, ако им позволим да дезертират?

— А колко ще издържим, ако им забраним? — сопна се Рек. — Така или иначе, с нас е свършено! Сербитар казва, че Кания може да издържи още около два дни, Сумитос — три, Валтери също, а Гедон по-малко. Общо десет дни. Десет мизерни дни! — Младият граф се облегна на парапета на балкона над портите, гледайки как конвоите поемат на юг. — Погледни ги, Дръс! Фермери, пекари, търговци. С какво право можем да искаме от тях да умрат? Какво значение има за тях, ако се провалим? Надирите няма да убият всеки пекар в Дренан — това просто ще означава смяна на управниците.

— Твърде лесно се предаваш — озъби се Дръс.

— Реалист съм. И не ми изнасяй лекции за Скелнския проход. Няма да ходя никъде.

— А би могъл — каза Дръс и се отпусна в един кожен стол. — Вече си изгубил надежда.

Рек се извърна от прозореца с пламнали очи.

— Що за хора сте вие, войните? Разбираемо е да говорите с клишета, но е непростимо да разсъждавате така. Да съм изгубил надежда! Та аз никога не съм таил надежди. Това начинание беше обречено от самото начало, но ние правим каквото можем и каквото трябва. Значи един млад фермер с жена и деца решава да си отиде у дома. Хубаво! Той проявява чувство, което хора като теб и мен никога няма да разберат. За нас ще се пеят песни, но той ще се погрижи да има хора, които да ги пеят. Той гради. Ние разрушаваме.

— В крайна сметка той е изиграл ролята си и се е бил като мъж. Престъпно е да се налага да бяга опозорен.

— Защо не дадем възможност на всички да си отидат у дома? — попита Дръс. — Тогава двамата с теб можем да застанем на стените и да поканим надирите да идват при нас един по един, като благородни противници.

Внезапно Рек се усмихна, а гневът и напрежението го напуснаха.

— Няма да споря с теб, Дръс — каза кротко. — Ти си човек, към когото изпитвам огромно възхищение. Но мисля, че тук грешиш. Пийни си вино — аз ще се върна след малко.

След по-малко от час съобщението на графа се четеше във всички отделения.

Бреган съобщи новината на Гилад, докато той се хранеше в сянката на полевата болница, под високата скална фасада на Западна Кания.

— Можем да си вървим у дома — каза Бреган с пламнало лице. — Можем да се приберем за празника на жътвата!

— Не разбирам — каза Гилад. — Предаваме ли се?

— Не. Графът казва, че всеки, който иска да си тръгне, може да го направи сега. Казва, че можем да си отидем с чест, че сме се били като мъже — и като такива трябва да получим правото да си отидем у дома.

— Ще се предадем ли? — попита озадачен Гилад.

— Не мисля — отвърна Бреган.

— Тогава аз няма да си ходя.

— Но графът казва, че може!

— Не ме е грижа какво казва.

— Не го разбирам, Гил. Много от другите си отиват. И е вярно, че ние изпълнихме ролята си. Не е ли така? Искам да кажа, че дадохме всичко от себе си.

— Сигурно е така. — Гилад потърка уморените си очи и се обърна да види как димът от огнените канали се носи лениво към небето. — И те дадоха всичко от себе си — прошепна.

— Кои?

— Тези, които умряха. И тези, които тепърва ще умрат.

— Но графът казва, че може. Казва, че можем да си отидем с високо вдигнати глави. С гордост.

— Така ли казва?

— Да.

— Е, аз няма да вдигна високо глава.

— Не те разбирам, наистина. През цялото време твърдеше, че няма да можем да удържим тази крепост. Сега имаме възможност да си отидем. Защо просто не приемеш очевидното и не дойдеш с нас?

— Защото съм глупак. Предай моите поздрави на всички у дома.

— Знаеш, че няма да тръгна, ако и ти не дойдеш.

— Не ставай глупав, Брег! Ти имаш за какво да живееш. Просто си представи как малкият Леган върви към теб и всички истории, които ще можеш да разкажеш. Върви си. Тръгвай!

— Не. Не знам защо оставаш, но и аз ще остана.

— Не бива да го правиш — изрече кротко Гилад. — Искам да се върнеш, наистина. Ако не го направиш, няма да има кой да им разкаже какъв герой съм. Сериозно, Брег, ще се чувствам много по-добре, ако зная, че си далече от всичко това. Графът е прав. Хората като теб са изиграли своята роля. Блестящо.

— А колкото до мен… аз просто искам да остана тук. Научих толкова много за себе си и за другите хора. Никъде другаде нямат нужда от мен, освен тук. Не съм нужен. Никога няма да бъда фермер, а нямам пари, за да стана търговец, нито потекло, за да бъда принц. Не се вписвам никъде. Моето място е тук… при всички останали неприобщени хора. Моля те, Бреган. Моля те, върви!

Бреган се просълзи и двамата мъже се прегърнаха. После къдрокосият млад фермер стана.

— Надявам се всичко с теб да бъде наред, Гил. Ще разкажа на всички — обещавам. Успех!

— И на теб, земеделецо. Вземи си брадвата. Може да я окачат в селския съвет.

Гилад го гледаше как върви към задните порти и кулата зад тях. Бреган се извърна веднъж и помаха. После изчезна.

Общо шестстотин и петдесет души решиха да заминат. Останаха две хиляди и четиридесет. Към тях се включиха Боуман, Каеса и петдесет стрелци. Останалите стрелци, които бяха изпълнили обещанието си, се върнаха в Скълтик.

— Вече сме твърде малко, по дяволите — промърмори Дръс, когато срещата приключи.

— Бездруго никога не съм обичал тълпите — каза безгрижно Боуман.

Хогън, Орин, Рек и Сербитар останаха по местата си, а Дръс и Боуман излязоха в нощта.

— Не се отчайвай, старче — каза Боуман и потупа Дръс по гърба. — Можеше да е и по-зле.

— Наистина ли? Как така?

— Ами, можеше да останем без вино.

— Ние останахме без вино.

— Така ли? Това е ужасно. Никога нямаше да остана, ако знаех. Но за щастие случайно съм скътал няколко бутилки червено лентрийско в новата си квартира. Така че поне можем да се позабавляваме тази вечер. Навярно дори ще успеем да запазим малко за утре.

— Това е добра идея — каза Дръс. — Можем да го бутилираме и да го оставим да отлежи няколко месеца. Лентрийско червено, как не! Приготвено е в Скълтик от сапун, картофи и миши черва. Някоя кофа с надирска помия ще е по-вкусна.

— Ти си в по-изгодно положение, старо магаре, защото аз никога не съм опитвал надирска помия. Но моето вино наистина е много сладко.

— По-скоро бих пил потта от подмишницата на някой надирец — промърмори Дръс.

— Чудесно! Ще го изпия сам — сопна се Боуман.

— Няма защо да се обиждаш, момче. С теб съм. Винаги съм вярвал, че приятелите трябва да са заедно в страданията.

Артерията се извиваше под пръстите на Вире като змия и пръскаше кръв в стомашната кухина.

— По-здраво! — нареди Калвар Син, пъхнал ръце дълбоко в раната, отмествайки сините, хлъзгави вътрешности, докато френетично се опитваше да спре вътрешното кървене. Беше безполезно, знаеше, че е така, но заради човека отдолу беше длъжен да използва всичките си умения. Въпреки всичките си усилия усещаше как животът изтича между пръстите му. Още един шев, още една малка пирова победа.

Мъжът почина, когато единадесетият шев затвори стомашната стена.

— Мъртъв ли е? — попита Вире. Калвар кимна и изправи гърба си. — Но кръвта продължава да тече — каза тя.

— Ще продължи още няколко секунди.

— Наистина мислех, че ще оживее — прошепна тя. Калвар избърса окървавените си ръце с ленена кърпа и отиде при нея. Сложи ръце на раменете ѝ и я обърна към себе си.

— Шансовете му бяха едно на хиляда, дори и да бях спрял кървенето. Копието беше пронизало далака му и гангрената беше почти сигурна.

Очите ѝ бяха зачервени, а лицето ѝ — бледо. Тя примигна и тялото ѝ се разтресе, ала нямаше сълзи, докато гледаше безжизненото лице.

— Мислех, че има брада — каза смутено.

— Това беше предишният.

— О, да. И той умря.

— Трябва да си починеш — прегръщайки я, той я изведе от стаята и я поведе към отделението, покрай койките на три нива. Санитарите се движеха безшумно между редиците. Навсякъде миришеше на смърт и сладникавата, отблъскваща миризма на загнило се смесваше с антисептичната острота на сок от лорасий и гореща вода, ароматизирани с лимонена трева.

Навярно се дължеше на неприятната миризма, но тя с учудване установи, че кладенецът не е пресъхнал и все още може да плаче.

Той я заведе в една задна стаичка, напълни един леген с топла вода и изми кръвта от ръцете и лицето ѝ, а после внимателно я избърса, сякаш беше дете.

— Той ми каза, че обичам войната — каза тя. — Но не е така. Може би някога е било вярно. Вече не знам.

— Само глупак може да обича войната — каза Калвар — или човек, който никога не я е преживявал. Проблемът е, че оцелелите забравят за ужасите и помнят само жаждата за битката. Те споделят този спомен и другите хора също жадуват за това. Сложи си пелерината и излез на въздух. Ще се почувстваш по-добре.

— Утре едва ли ще мога да дойда, Калвар. Ще остана при Рек на стената.

— Разбирам.

— Чувствам се толкова безпомощна, като гледам как хората тук умират. — Тя се усмихна. — Не обичам да се чувствам безпомощна. Не съм свикнала с това.

Той я гледаше от вратата, загърнала високата си фигура в бяла пелерина, докато нощният вятър развяваше косата ѝ.

— И аз се чувствам безпомощен — изрече тихо.

Последният смъртен случай го беше трогнал по-дълбоко от необходимото, ала той познаваше мъжа, докато останалите бяха просто безименни непознати.

Карин, бившият мелничар. Калвар си спомни, че човекът имаше жена и син в Делнох.

— Е, поне някой ще скърби за теб, Карин — прошепна той към звездите.

Рек седеше и гледаше звездите, които светеха високо над кулата и случайните облаци, които преминаваха и чернееха на фона на огряваното от луната небе. Облаците бяха като скали в небето, назъбени и застрашителни, неумолими и надарени с разум. Рек откъсна погледа си от прозореца и потърка очи. И преди беше изпитвал умора, но не и такова вцепеняващо изтощение, потискащо духа. В стаята вече беше тъмно. Беше забравил да запали свещите, толкова беше погълнат от притъмняващото небе. Огледа се наоколо. Толкова светла и приветлива през деня, сега стаята тънеше в сенки и беше безжизнена. Той беше натрапник. Загърна се в пелерината.

Вире му липсваше, но тя работеше в полевата болница с изтощения Калвар Син. Въпреки това изпита голяма потребност и стана, за да отиде при нея. Ала вместо това просто остана на място. Изруга и запали свещите. Цепениците бяха приготвени в огнището и той запали огъня — макар че не беше студено — и седна в твърдия кожен стол да погледа как малките пламъци се разрастват и поглъщат по-едрите дънери над тях. Вятърът разпали огъня, сенките затанцуваха и Рек започна да се отпуска.

— Глупак — каза си, когато огънят запращя и той започна да се поти. Свали пелерината и ботушите и отдръпна стола от огъня.

Леко почукване по вратата извади Рек от мислите му. Той извика и Сербитар влезе в стаята. За миг Рек не го позна; беше без бронята, облечен в зелена туника, а дългата му бяла коса беше завързана на тила.

— Преча ли, Рек? — каза той.

— Ни най-малко. Седни при мен.

— Благодаря. Студено ли ти е?

— Не. Просто обичам да гледам как гори огънят.

— Аз също. Това ми помага да мисля. Вероятно е някакъв първобитен спомен за топла пещера, предпазваща от хищни животни? — каза Сербитар.

— Не съм живял тогава — въпреки измъчения ми вид.

— Напротив. Атомите, които изграждат тялото ти, са стари колкото вселената.

— Нямам ни най-малка представа за какво говориш, макар че не се съмнявам, че е истина — каза Рек.

Настъпи неловко мълчание, а после двамата мъже заговориха едновременно и Рек се засмя. Сербитар се усмихна и сви рамене.

— Не съм свикнал да водя безгрижни разговори. Нямам опит.

— Повечето хора не го умеят. Това е изкуство — каза Рек. — Трябва да се отпуснеш и да се наслаждаваш на тишината. Затова са приятелите — те са хора, с които можеш да помълчиш.

— Наистина ли?

— Имаш честната ми дума на граф.

— Радвам се да видя, че си запазил доброто си настроение. Бих си помислил, че е невъзможно при тези обстоятелства.

— Трябва да се приспособяваш, драги ми Сербитар. Можеш да прекараш много време в размисли за смъртта — и после се отегчаваш. Установил съм, че най-много се страхувам не да умра, а да бъда досаден.

— Ти рядко си досаден, приятелю.

— Рядко ли? Надявах се да кажеш „никога“.

— Моля за извинение. Разбира се, че исках да кажа „никога“.

— Какво ще стане утре?

— Не мога да кажа — побърза да отговори Сербитар. — Къде е лейди Вире?

— При Калвар Син. Половината цивилни сестри избягаха на юг.

— Не можеш да ги виниш — каза Сербитар, а после стана и отиде до прозореца. — Тази нощ звездите са ярки — каза. — Макар че би било по-точно да кажа, че ъгълът на земята повишава видимостта.

— Струва ми се, че предпочитам „тази нощ звездите са ярки“ — каза Рек, който беше застанал до Сербитар при прозореца.

Долу Вире вървеше бавно, загърнала раменете си с бяла пелерина, докато дългата ѝ коса се развяваше на нощния вятър.

— Мисля, че ще отида при нея, ако ме извиниш — каза Рек.

Сербитар се усмихна.

— Разбира се. Ще седя до огъня и ще размишлявам, с твое позволение!

— Чувствай се като у дома си — каза Рек, докато си обуваше ботушите.

Малко след като Рек излезе, влезе Винтар. Той също се беше отказал от бронята и носеше обикновена туника от бяла вълна, дебела и с качулка.

— За теб е било мъчително, Сербитар. Трябваше да ми позволиш да дойда — каза той и потупа по рамото по-младия мъж.

— Не можах да му кажа истината.

— Но не го излъга — прошепна Винтар.

— Кога спестяването на истината се превръща в лъжа?

— Не зная. Но ти ги събра и това беше целта ти. Тази нощ е тяхна.

— Трябваше ли да му кажа?

— Не. Той щеше да се опита да промени нещо, което не може да бъде променено.

— Не може или не бива? — попита Сербитар.

— Не може. Той би могъл да ѝ нареди да не се бие утре, но тя щеше да откаже. Не може да я заключи — тя е дъщеря на граф.

— А ако ние ѝ кажем?

— Ще откаже да го приеме или ще се опълчи срещу съдбата.

— Значи е обречена.

— Не. Просто ще умре.

— Ще направя всичко по силите си да я предпазя, Винтар. Знаеш го.

— Аз също. Но няма да успеем. Утре вечер трябва да покажеш на графа тайната на Егел.

— Той няма да бъде в настроение да я види.

Рек я прегърна, наведе се и я целуна по бузата.

— Обичам те — прошепна.

Тя се усмихна и се притисна към него, но не каза нищо.

— Просто не мога да го кажа — каза Вире и извърна към него големите си очи.

— Няма нищо. Изпитваш ли го?

— Знаеш, че е така. Просто ми е трудно да го кажа. Романтичните думи звучат… странно… и непохватно, когато аз ги използвам. Сякаш гърлото ми не е създадено за такива звуци. Чувствам се глупаво. Разбираш ли какво се опитвам да кажа? — Той кимна и я целуна отново. — А и нямам твоя опит.

— Така е — каза той.

— Какво ще рече това? — сопна се тя.

— Просто се съгласих с теб.

— Е, не и аз. Нямам настроение за шеги. На теб ти е лесно — ти си оратор, разказвач. Твоето самомнение ти помага. Аз искам да изрека всички неща, които изпитвам, но не мога. А после, когато ти първи ги кажеш, гърлото ми се свива и знам, че трябва да кажа нещо, но пак не мога.

— Чуй ме, прекрасна моя, това няма значение! Това са просто думи, както каза. Аз съм добър в думите, а ти — в делата. Зная, че ме обичаш; не очаквам да повтаряш след мен всеки път, когато ти кажа как се чувствам. Просто по-рано си мислех за нещо, което Хореб ми каза преди години. Каза, че за всеки мъж има само една жена и че аз ще позная своята, когато я видя. И е така.

— Когато те видях — каза тя, като се притисна в него и го прегърна през кръста, — те помислих за надут глупак. — После се засмя. — Трябваше да се видиш отстрани, когато онзи разбойник те нападна!

— Концентрирах се. Вече ти казах, че никога не съм бил точен стрелец.

— Беше се вцепенил.

— Така е.

— Но все пак ме спаси?

— Да. Аз съм истински герой.

— Не, не си — и затова те обичам. Ти си просто човек, който дава всичко от себе си и се старае да бъде почтен. Това се среща рядко.

— Въпреки самомнението си — и може би трудно ще го повярваш, — аз много се смущавам, когато ми правят комплименти.

— Но аз искам да кажа какво чувствам, за мен е важно. Ти си първият мъж, с когото се чувствам наистина добре като жена. Ти ми вдъхна живот. Може и да умра по време на тази обсада, но искам да знаеш, че си е струвало.

— Не говори за смърт. Погледни звездите. Почувствай нощта. Не е ли красиво?

— Да, така е. Защо не ме заведеш в кулата, за да ти покажа, че делата са по-важни от думите?

— Защо ли не го направя!

Те се любиха страстно, но нежно и с любов, а после заспаха, докато гледаха звездите през прозореца на спалнята.

Надирският капитан Огаси поведе хората си напред, като гръмко запя бойната песен на племето на Улрик, Вълчите глави, и заби брадвата си в лицето на един висок защитник. Мъжът закри раната с ръце, докато отстъпваше назад. Ужасната бойна песен ги поведе напред, те разцепиха редиците и се установиха на тревата зад тях.

Но, както винаги, Побратима на смъртта и белите монаси възвърнаха бойния дух на защитниците. Омразата на Огаси му даваше сила, докато нанасяше удари наляво и надясно, опитвайки се да си проправи път към стареца. Някакъв меч проряза челото му и той се олюля за миг, но после се съвзе и прободе война. Отляво редиците отстъпваха назад, но отдясно връхлитаха като бичи рог.

Могъщият надир искаше да извика победоносно до небето.

Най-сетне ги бяха надвили!

Ала дренайците отново се окопитиха. Изоставайки малко назад, за да избърше кръвта от очите си, Огаси видя как онзи висок дренаец и неговата другарка спират рога, докато се извиваше. Повел около двайсет война, високият мъж със сребърен нагръдник и синя пелерина сякаш беше обезумял. Смехът му отекваше над надирската песен и хората се отдръпваха пред него.

Гневът му на берсерк го поведе навътре сред надирите, без да се отбранява. Пропитият му с кръв меч съсичаше, удряше и се врязваше в редиците им. Жената до него се навеждаше и парираше, защитавайки го отляво, а нейният тънък меч не беше по-малко опасен.

Рогът постепенно се разпадаше и Огаси осъзна, че го теглят към укрепленията. Препъна се в тялото на един дренайски стрелец, който все още стискаше своя лък. Огаси коленичи, измъкна го от безжизнената му ръка и извади една черна стрела от колчана. После с лекота скочи на стената и се помъчи да види Побратима на смъртта, но старецът беше в средата, закриван от надирски тела. Но не и високият берсерк — хората се разпръсваха пред него. Огаси постави стрелата върху тетивата, опъна я, прицели се и я пусна, ругаейки шепнешком.

Стрелата одраска ръката на Рек — и продължи да лети.

Вире се обърна, търсейки Рек, и стрелата проби ризницата ѝ и попадна под дясната ѝ гърда. Тя ахна при удара, олюля се и почти падна. Един надирски воин проби редиците и хукна към нея.

Стискайки зъби, тя се изправи, отблъсна свирепата му атака и сряза вената на врата му с обратен удар.

— Рек! — извика и я обзе паника, когато дробовете ѝ започнаха да клокочат, поглъщайки артериалната кръв. Ала той не я чу. Болката я прониза и тя падна, извивайки тялото си далече от стрелата, за да не се забие по-надълбоко.

Сербитар изтича при нея и вдигна главата ѝ.

— По дяволите! — каза тя. — Умирам!

Той докосна ръката ѝ и болката мигновено изчезна.

— Благодаря ти, приятелю! Къде е Рек?

— Той е берсерк, Вире. В момента не мога да го открия.

— О, господи! Чуй ме — не го оставяй сам известно време след… нали се сещаш. Той е голям романтик и мисля, че може да направи нещо глупаво. Разбра ли?

— Разбрах. Ще остана при него.

— Не, не ти. Изпрати Дръс — той е по-стар и Рек го боготвори. — Тя извърна очи към небето. Там се носеше един самотен буреносен облак — заблуден и гневен. — Рек ме предупреди да нося нагръдник, но той е дяволски тежък. — Облакът вече изглеждаше по-голям — тя се опита да го каже на Сербитар, ала той се спусна над нея и мракът я погълна.

Рек стоеше до прозореца на балкона, стискайки парапета, а сълзите се стичаха от очите му и през стиснатите му зъби излизаха неконтролируеми ридания. Зад него лежеше Вире — неподвижна, студена и намерила покой. Лицето ѝ беше бяло, а гърдите — червени от стрелата, която я беше пронизала. Кръвта вече бе спряла да тече.

Дробовете на Рек се изпълниха с разтърсващи ридания, докато се мъчеше да овладее мъката си. От една забравена рана в ръката му капеше кръв. Той потърка очи и се извърна към леглото; седна до нея, вдигна ръката ѝ и провери за пулс, но нямаше нищо.

— Вире! — изрече тихо. — Върни се. Върни се. Чуй ме. Обичам те! Ти си единствената — той се надвеси над нея, вгледан в лицето ѝ. Върху него се появи една сълза, после друга… Ала те бяха негови. Той повдигна главата ѝ и я обгърна с ръце. — Чакай ме — прошепна. — Идвам. — После докосна пояса си, извади лентрийския кинжал от ножницата и го поднесе към китката си.

— Остави го, момче — каза Дръс от вратата. — Няма смисъл.

— Излез! — извика Рек. — Остави ме.

— Тя е мъртва, момче. Покрий я.

— Да я покрия? Да покрия моята Вире! Не! Не, не мога. О, богове на Мисаел, не мога просто да покрия лицето ѝ.

— Някога и аз трябваше да го направя — каза старецът, когато Рек се отпусна напред, а сълзите пареха очите му и тялото му се тресеше от безмълвни ридания. — Жена ми почина. Не си единственият, изправил се пред смъртта.

Дръс дълго време стоя безмълвно на вратата, със свито сърце. После я затвори и влезе в стаята.

— Остави я за малко и поговори с мен, момче — каза той и улови Рек за ръката. — Тук, до прозореца. Разкажи ми отново как се запознахте.

И Рек му разказа за нападението в гората, убийството на Рейнард, пътуването до Храма и после до Делнох.

— Дръс!

— Да.

— Не мисля, че ще мога да преживея това.

— Познавам мъже, които не успяха. Но няма нужда да си режеш вените. Отвън има цяла орда надири, които с радост ще го направят вместо теб.

— Вече не ме е грижа за тях — могат да завладеят това проклето място. Ще ми се никога да не бях идвал тук.

— Зная — изрече нежно Дръс. — Вчера говорих с Вире в болницата. Каза ми, че те обича. Каза…

— Не искам да го чуя.

— Напротив, искаш, защото това е спомен, който можеш да запазиш. И тя ще остане жива в мислите ти. Тя каза, че ако умре, няма да е живяла напразно, защото те е срещнала. Тя те боготвореше, Рек. Разказа ми за деня, в който си я защитил от Рейнард и хората му — беше толкова горда с теб. Аз също, когато чух това. Момче, ти си имал нещо, което малцина някога са притежавали.

— И сега го загубих.

— Но си го имал! То никога не може да ти бъде отнето. Тя съжаляваше само, че никога не е могла да ти каже как се чувства.

— О, каза ми — не бяха нужни думи. Какво стана с теб, когато жена ти почина? Как се чувстваше?

— Мисля, че не е нужно да ти казвам. Знаеш как съм се чувствал. И недей да си мислиш, че след трийсет години е по-лесно. Дори става по-трудно. А сега Сербитар чака да те види в Залата. Твърди, че е важно.

— Вече нищо не е важно. Дръс, ще покриеш ли лицето ѝ? Не бих могъл да го понеса.

— Да. А после трябва да се видиш с албиноса. Той има нещо за теб.

Сербитар чакаше в дъното на стълбите, докато Рек бавно слизаше към главната зала. Албиносът носеше пълно бойно снаряжение и шлем с гребен от бял конски косъм. Забралото беше спуснато и скриваше очите му. Рек си помисли, че прилича на сребърна статуя. Само ръцете му бяха голи и бели като полирана слонова кост.

— Искал си да ме видиш? — каза Рек.

— Последвай ме — отвърна Сербитар. Завъртайки се кръгом, той тръгна от залата към спираловидното каменно стълбище, водещо към тъмниците под кулата. Рек се беше подготвил да откаже всякакви молби, ала сега беше принуден да го следва и гневът му растеше. Албиносът спря в горния край на стълбите и свали една горяща факла от медна подпора на стената.

— Къде отиваме? — попита Рек.

— Следвай ме — повтори Сербитар.

Двамата мъже бавно и предпазливо слизаха по напуканите, изтъркани стъпала, докато накрая стигнаха до първия етаж на тъмниците. В отдавна неизползвания коридор проблясваха подгизнали паяжини и влажни сводове, покрити с мъх. Сербитар продължи нататък, докато стигнаха до една дъбова врата, затворена с ръждясало резе. Той се бори с него известно време и накрая го освободи, а после двамата мъже трябваше да дърпат вратата, докато тя изскърца, изстена и се отвори. Зад нея имаше друго стълбище, което зейна в мрака пред тях.

Сербитар отново пое надолу. Стъпалата свършваха в дълъг коридор, пълен с вода до глезена. Те я прегазиха до последната врата с форма на дъбов лист, на която имаше златна табела, гравирана с надпис на езика на древните.

— Какво пише? — попита Рек.

— „На достойните — добре дошли. Тук лежи тайната на Егел и душата на Бронзовия граф.“

— Какво означава това?

Сербитар пробва дръжката на вратата, но очевидно беше заключена отвътре, защото не се виждаха никакви резета, вериги или ключалки.

— Да я разбием ли? — каза Рек.

— Не. Ти я отвори.

— Заключена е. Това някаква игра ли е?

— Пробвай.

Рек леко завъртя ръчката и вратата се отвори безшумно. В стаята се появиха приглушени светлини, светещи стъклени глобуси, поставени в нишите по стените. Помещението беше сухо, макар че сега водата от коридора нахлу вътре и се разля по пищния килим на пода.

В средата на стаята, върху дървена поставка имаше броня, каквато Рек не беше виждал досега. Тя беше прекрасно изработена от бронз, с криле, които се разперваха над гърдите и стигаха до раменете. Отгоре имаше шлем с крила и гребен с глава на орел. Имаше и ръкавици с плочки и панти, а също и наколенници. На масата пред бронята лежеше ризница с бронзови пръстени, обточена с най-меката кожа, и гамаши с бронзови наколенници. Ала преди всичко, Рек беше привлечен от меча, поставен в куб от твърд кристал. Острието беше златно и дълго повече от шейсет сантиметра; дръжката беше двуръка, а ефесът представляваше чифт разперени криле.

— Това е бронята на Егел, първият Бронзов граф — каза Сербитар.

— Защо са допуснали да лежи тук?

— Никой не е могъл да отвори вратата — отвърна албиносът.

— Тя не беше заключена — каза Рек.

— Не и за теб.

— Какво означава това?

— Смисълът е ясен: само на теб е писано да отвориш вратата.

— Не мога да повярвам.

— Да ти донеса ли меча? — попита Сербитар.

— Ако искаш.

Сербитар отиде до кристалния куб, извади меча си и удари по него. Нищо не се случи. Острието иззвънтя във въздуха, без да остави следи върху кристала.

— Опитай ти — каза Сербитар.

— Може ли да използвам меча ти?

— Просто посегни към дръжката.

Рек пристъпи напред и спусна ръката си към кристала, очаквайки хладния допир на стъклото, който така и не последва. Ръката му потъна в куба и пръстите му обвиха дръжката. Той измъкна острието без усилие.

— Това някакъв фокус ли е? — попита.

— Навярно. Но аз нямам нищо общо. Виж! — Албиносът постави ръцете си върху вече празния кристал и се издигна над него. — Пъхни ръцете си под мен — каза той. — Рек го направи — за него кристалът не съществуваше.

— Какво означава това?

— Не зная, приятелю. Наистина не зная.

— Тогава откъде разбра, че е тук?

— Това е още по-трудно за обяснение. Помниш ли онзи ден в гората, когато не можех да се събудя?

— Да.

— Е, тогава пътувах из цялата планета, дори и отвъд нея, ала в това време се носех по течението на времето и посетих Делнох. Беше нощ и видях как те водя по коридора към тази стая. Видях как взимаш меча и чух да задаваш въпроса, който току-що зададе. А след това чух своя отговор.

— Значи в този момент се носиш над нас и слушаш?

— Да.

— Познавам те достатъчно добре, за да ти вярвам, но ми кажи едно: това може да обяснява твоето присъствие тук с мен, но откъде „онзи“ Сербитар е разбрал, че бронята е тук?

— Наистина не мога да го обясня, Рек. Това е все едно гледаш отражение в огледало и виждаш как продължава в безкрая. Но в своите научни занимания съм установил, че животът често е нещо повече от това, за което го мислим.

— В смисъл?

— В него цари властта на Източника.

— Не съм в настроение за религия.

— Тогава нека кажем, че преди толкова много столетия Егел е погледнал в бъдещето и е видял това нашествие, затова е оставил бронята си тук, пазена с магия, която само ти — като граф — успя да развалиш.

— Твоят духовен образ още ли ни наблюдава?

— Да.

— Знае ли за моята загуба?

— Да.

— Значи си знаел, че тя ще умре?

— Да.

— Защо не ми каза?

— За да не помрача радостта ви.

— Какво ще рече това? — каза Рек, а гневът се надигаше в него и изместваше мъката.

— Ще рече, че ако беше фермер, комуто предстои дълъг живот, може би щях да те предупредя — за да те подготвя. Но не си; ти се бориш със свирепа орда и животът ти е в опасност всеки ден. Както и този на Вире. Ти знаеше, че е възможно да умре. Ако ти бях казал, че това със сигурност ще се случи, не само нямаше да спечелиш нищо, но и щях да те лиша от радостта, която изпитваше.

— Можех да я спася.

— Не, не можеше.

— Не го вярвам.

— Защо да те лъжа? Защо да желая смъртта ѝ?

Рек не отговори. Думата „смърт“ нахлу в сърцето му и сломи душата му. Сълзите отново напираха към очите му, но той ги преглътна и се съсредоточи върху бронята.

— Утре ще я облека — каза през стиснати зъби. — Ще бъда с нея и ще умра.

— Може би — отвърна албиносът.

Утрото беше ясно, а въздухът — свеж и благоуханен, когато две хиляди дренайски воини се готвеха за нападението срещу Кания. Под тях, надирските шамани вървяха сред редиците на войската и ръсеха с овча и пилешка кръв оголените остриета, които воините държаха пред себе си.

После надирите се събраха и хилядите гърла запяха гръмко, докато ордата пристъпваше напред, понесла стълби, въжета и куки. Рек наблюдаваше от центъра на строя. Той взе бронзовия шлем и го постави на главата си, като го закопча под брадата си. Вляво от него беше Сербитар, а вдясно — Менахем. Останалите членове на Трийсетте бяха разположени покрай стената.

И касапницата започна.

Три атаки бяха отблъснати, преди надирите да нахлуят на укрепленията. И това не продължи много. Около четиридесет воини пробиха защитата само за да се озоват срещу някакъв безумец в бронзови доспехи и два сребристи призрака, които вървяха сред тях и сееха смърт. Нямаше как да се защитят срещу тези мъже, а мечът на бронзовия дявол можеше да среже всеки щит или броня; хората умираха под това ужасно острие и надаваха писъци, сякаш душите им изгаряха. Същата вечер надирските командири отидоха да докладват в шатрата на Улрик и говореха само за новата сила на укрепленията. Дори легендарният Дръс имаше по-човешки вид, докато се смееше пред надирските мечове, от тази златна унищожителна машина.

— Бяхме като кучета, които той прогонва от пътя си с пръчка — промърмори един мъж. — Или като невъоръжени хлапета, отблъснати от възрастен човек.

Улрик се разтревожи и макар че накрая повдигна духа им, като многократно изтъкна, че това е просто човек в бронзова броня, след като командирите си отидоха, повика в шатрата си стария шаман Носта Кан. Коленичил пред едно пламтящо огнище с въглени, старецът слушаше господаря си и кимаше. Накрая се поклони и затвори очи.

Рек спеше, изтощен от боя и мъката. Кошмарът настъпваше бавно и го обгръщаше като черен дим. Очите му в съня се отвориха и пред него зейна изходът на черна и страшна пещера. Страхът струеше от нея като осезаема сила. Зад него имаше яма, достигаща до огнените недра на земята, от която долитаха странни звуци, стенания и писъци. В ръката му нямаше меч, не носеше броня. От ямата се разнесе шум от плъзгане; Рек се обърна и видя, че от нея излиза гигантски червей, покрит с воняща слуз. Миризмата го накара да се отдръпне. Устата на червея беше огромна и той с лекота можеше да погълне човек; около нея имаше три реда остри зъби, а от един от тях се подаваше човешка ръка, счупена и окървавена. Рек заотстъпва назад към изхода на пещерата, но някакво съскане го накара да се обърне. От мрака се появи паяк, от чиято огромна паст капеше отрова. В устата му проблесна нечие зелено лице, а от неговата уста се лееха могъщи думи. С всяка изречена дума Рек отслабваше, докато едва успяваше да стои на краката си.

— Нима просто ще стоиш там цял ден? — каза един глас.

Рек се обърна и видя Вире. Беше до него, облечена в надиплена бяла рокля. Усмихна му се.

— Ти се върна! — каза той и протегна ръка към нея.

— Няма време за това, глупчо! Ето! Вземи меча си — тя протегна ръце към него и бронзовият меч на Егел се появи в тях. Някаква сянка се спусна над тях, когато Рек грабна меча и се обърна към червея, който се извисяваше отгоре им. Острието прониза около метър от врата на чудовището, а устата му зейна и от раната бликна зелена кръв. Рек удряше отново и отново, докато съществото, съсечено почти наполовина, се сгромоляса в ямата.

— Паякът! — извика Вире и той отново се обърна. Звярът беше по петите му, а огромната му уста беше само на крачки разстояние. Рек хвърли меча си в зейналата паст и той полетя като стрела, за да разсече като пъпеш зеленото лице. Паякът се издигна във въздуха и се катурна назад. Подухна вятър и звярът се превърна в черен дим, който се понесе във въздуха и изчезна.

— Сигурно щеше да си стоиш там, ако не бях дошла? — каза Вире.

— Вероятно — отвърна Рек.

— Глупак — изрече с усмивка тя и той неуверено пристъпи напред, протегнал ръце.

— Може ли да те докосна? — попита я.

— Странен въпрос от съпруг.

— И няма да изчезнеш?

Усмивката ѝ изчезна.

— Още не, любов моя.

Той я притисна в обятията си, а от очите му се лееха сълзи.

— Мислех, че си си отишла завинаги. Мислех, че никога вече няма да те видя.

Известно време не казаха нищо, а просто стояха прегърнати. Накрая тя нежно го отблъсна.

— Трябва да се връщаш — каза му.

— Обратно?

— В Делнох. Там имат нужда от теб.

— Ти си ми нужна повече от Делнох. Не можем ли да останем тук? Заедно?

— Не. Няма „тук“. Не съществува. Само ти и аз сме истински. А сега трябва да се върнеш.

— Нали ще те видя отново?

— Обичам те, Рек. Винаги ще те обичам.

Той се събуди стреснато, вперил очи в звездите пред прозореца. Лицето ѝ още се виждаше, докато изчезваше в нощното небе.

— Вире! — извика той. — Вире! — Вратата се отвори и Сербитар се втурна към леглото.

— Рек, ти сънуваш. Събуди се!

— Буден съм. Видях я. Тя дойде при мен в съня ми и ме спаси.

— Добре, но вече я няма. Погледни ме. — Рек се втренчи в зелените очи на Сербитар. Там видя загриженост, но тя скоро изчезна и албиносът се усмихна.

— Всичко е наред — каза Сербитар. — Разкажи ми съня.

После Сербитар го разпита за лицето. Искаше да узнае всяка подробност, която можеше да си спомни. Накрая се усмихна.

— Мисля, че си станал жертва на Носта Кан — каза. — Но си успял да го отблъснеш — това е забележително постижение, Рек.

— Вире дойде при мен. Това не беше сън?

— Мисля, че не. Източникът я е освободил за малко.

— Ще ми се да вярвам в това, наистина.

— Струва ми се, че трябва. Потърси ли меча си?

Рек стана от леглото и отиде до масата, където лежеше бронята му. Мечът го нямаше.

— Как е изчезнал? — прошепна. Сербитар сви рамене.

— Ще се появи. Не бой се!

Сербитар запали свещите и запали огъня. Когато приключи, на вратата се почука леко.

— Влез — извика Рек.

Един млад офицер влезе, носейки меча на Егел.

— Извинете, че ви безпокоя, сър, но видях светлината. Един от часовоите е намерил меча ви на укрепленията при Кания, затова го донесох. Но първо избърсах кръвта, сър.

— Кръв?

— Да, сър. Беше покрит с кръв. Странно, но още беше мокър.

— Благодаря отново — Рек се извърна към Сербитар. — Не разбирам.

В шатрата на Улрик мъждукаха свещи. Военачалникът седеше като прикован и се взираше в обезглавеното тяло на пода пред него. Тази гледка щеше да го преследва до края на дните му. В един миг шаманът седеше в транс пред огнището, а в следващия на врата му се появи червена ивица и главата му падна в огъня.

Накрая Улрик повика стражите да изнесат трупа, като най-напред натопи собствения си меч в кръвта по шията му.

— Ядоса ме — каза на стражите.

Надирският вожд излезе от шатрата и пое под звездите. Първо легендарният брадвоносец, а след това воините в сребристи доспехи. А сега някакъв бронзов дявол, чиято магия беше по-силна от тази на Носта Кан. Защо усещаше този хлад в душата си? Дрос беше просто поредната крепост. Нима не беше превзел сто такива? След като веднъж беше минал през портите на Делнох, Дренайската империя беше негова. „Как биха могли да удържат? Отговорът беше лесен — не можеха! Един мъж — или дявол — в бронзови доспехи не можеше да спре надирските племена. Ала какви нови изненади криеше Дрос?“, запита се той.

Погледна високите стени на Кания.

— Ще паднеш! — извика. Гласът му отекна из долината. — Ще те поваля!

В призрачната светлина преди изгрева Гилад излезе от столовата с купа горещ бульон и комат черен хляб с дебела кора. Бавно си проправи път през редиците мъже покрай стените, докато стигна до поста си над препречения тунел при задните порти. Тоги вече беше там и седеше с прегърбени рамене, опрял гръб в стената. Той кимна, когато Гилад приклекна до него, а после се изплю върху точилото в закоравялата си ръка и продължи да остри дългата си кавалерийска сабя.

— Изглежда ще вали — каза Гилад.

— Да. Ще се катерят по-бавно.

Тоги никога не подемаше разговор, но винаги откриваше аргументи, които останалите пропускаха. Тяхната дружба беше странна: Тоги беше мълчалив Черен ездач с петнайсетгодишна служба, а Гилад — фермер доброволец от Сентранската равнина. Гилад не можеше да си спомни как точно се бяха запознали, защото лицето на Тоги не се помнеше лесно. Просто беше свикнал с присъствието му. Легионерите вече бяха разположени покрай стената и се присъединяваха към другите групи. Никой не беше казал защо, но за Гилад беше ясно: това беше военният елит, който усилваше защитата. Тоги беше ожесточен воин, който се сражаваше мълчаливо. Нямаше писъци или бойни викове, само безпощадни пестеливи движения и превъзходни умения, от които надирите падаха мъртви или разчленени.

Самият Тоги не знаеше на колко години е, а само, че като юноша беше постъпил при Ездачите като коняр, а по-късно беше извоювал черната си пелерина във войните със сатулите. Преди години беше имал жена, но тя го бе изоставила и бе отвела сина им със себе си. Той нямаше представа къде са отишли и твърдеше, че не го е грижа. Не споменаваше, че има приятели, и не зачиташе много началниците си. Веднъж Гилад го беше попитал какво мисли за офицерите от легиона.

— Бият се не по-зле от всички нас — каза той. — Но това е единственото, което някога ще правим заедно.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гилад.

— Те са аристократи. Можеш да се биеш или да умреш за тях, но никога няма да бъдеш един от тях. За тях ние не съществуваме като хора.

— Приемат Дръс — изтъкна Гилад.

— Да. Аз също — отвърна Тоги, а в тъмните му очи се появи свиреп пламък. — Той е човек. Но това не променя нищо. Погледни хората в сребърни доспехи, които се бият под командването на албиноса — нито един от тях не е от село. Предвожда ги син на граф; всички са аристократи.

— Защо се биеш за тях, щом ги мразиш толкова?

— Да ги мразя ли? Не ги мразя. Просто животът е устроен така. Не мразя никого, нито пък те мен. Разбираме се, това е всичко. За мен офицерите не се различават от надирите; и едните, и другите са различна класа. А се бия, защото това ми е работата — войник съм.

— Винаги ли си искал да бъдеш войник?

— А какъв да бъда?

Гилад разпери ръце.

— Какъвто пожелаеш.

— Бих искал да съм крал.

— Какъв крал?

— Кървав тиранин! — отвърна Тоги и намигна, но не се усмихна. Той се усмихваше рядко, а когато го правеше, около очите му просто се появяваше леко трепване.

Предишния ден, когато Бронзовият граф се бе появил драматично на стената, Гилад побутна Тоги и го посочи.

— Нова броня — подхожда му — каза Ездачът.

— Изглежда стара — отвърна Гилад.

Тоги само сви рамене.

— Стига да върши работа…

Този ден сабята на Тоги се беше счупила петнайсет сантиметра над дръжката. Той се нахвърли срещу водещия надирец и заби счупеното острие във врата му, като грабна късия меч на мъжа и започна да го размахва свирепо. Бързата му мисъл и светкавичните движения удивиха Гилад. По-късно, по време на едно затишие между нападенията, той взе още една сабя от някакъв мъртъв войник.

— Биеш се добре — каза Гилад.

— Жив съм — отвърна Тоги.

— Това едно и също ли е?

— На тези стени — да, макар че много добри воини умряха. Но това е въпрос на късмет. На слабите и непохватните не им трябва лош късмет, за да умрат, а и добрият късмет не би ги спасил твърде дълго.

Сега Тоги прибра точилото в кесията си и избърса извитото острие с намазнен парцал. Стоманата проблесна в синьо-бяло сред усилващата се светлина.

По-нататък в строя Дръс разговаряше с войниците и ги окуражаваше с шеги. Той се отправи към тях и Гилад стана, но Тоги остана на мястото си. Дръс, чиято бяла брада се развяваше от вятъра, спря и тихо заговори на Гилад.

— Радвам се, че остана — каза му.

— Нямаше къде да отида — отвърна Гилад.

— Не. Малцина разбират това — каза старият воин. После погледна приведения Ездач. — Виждам, че си тук, Тоги, хлапако. Значи още си жив?

— Засега — каза той и вдигна очи.

— Продължавай в същия дух — каза Дръс, като обхождаше строя.

— Това е велик мъж — каза Тоги. — Мъж, за когото да умреш.

— Познавал си го и преди това?

— Да — Тоги не пожела да каже повече и Гилад се канеше да го притисне, когато смразяващата кръвта бойна песен на надирите оповести началото на поредния кървав ден.

Под стените, сред надирите имаше великан на име Ногуша. Провъзгласен за най-добрия воин на Улрик вече десет години, той беше изпратен напред с първата вълна, придружаван от двайсет членове на Вълчите глави като лична охрана. Тяхното задължение беше да го защитават, докато срещне и убие Побратима на смъртта. На гърба му висеше еднометров меч, чието острие беше широко петнайсет сантиметра; от едната му страна имаше два кинжала в двойни ножници. Със своите близо метър и деветдесет, Ногуша беше най-високият воин в редиците на надирите и най-смъртоносният: ветеран от триста турнира по ръкопашен бой.

Ордата пристигна пред стените. Над укрепленията се извиваха въжета, а по сивите камъни дрънчаха стълби. Ногуша издаваше гръмки заповеди на мъжете наоколо и трима воини се качиха над него, а останалите се събраха наблизо. Телата на първите двама отгоре паднаха върху камъните, но третият проправи място на Ногуша, преди да го съсекат. Ногуша се улови за укрепленията с огромната си ръка, а мечът му проблесна във въздуха, докато телохранителите му го обградиха от двете страни. Грамадният меч проправяше път, докато групата образува клин и се насочи към Дръс, който беше само на двайсет крачки от тях. Въпреки че дренайците обградиха шайката на Ногуша и препречиха стената, никой не можеше да доближи великана. Мъжете умираха под свистящия му меч. Телохранителите от двете му страни не се справяха толкова добре: те падаха един по един, докато накрая остана само Ногуша. Ала сега той беше едва на няколко крачки от Дръс, който се обърна и го видя да се бие сам, обречен на смърт. Погледите им се срещнаха и в тях веднага се появи разбиране. Дръс нямаше как да не познае този мъж: Фехтовача Ногуша, екзекуторът на Улрик, чиито подвизи бяха в основата на новите надирски легенди — жизнен, по-млад, достоен съперник на самия Дръс.

Старецът скочи с лекота от укрепленията на тревата и зачака. Не направи опит да спре атаката на надирския воин. Ногуша видя, че Дръс го чака, проправи си път и подскочи към него. Няколко дренайски воини понечиха да го последват, но Дръс им даде знак да се оттеглят.

— Добра среща, Ногуша — каза старецът.

— Добра среща, Побратиме на смъртта.

— Няма да доживееш наградата на Улрик — каза Дръс. — Няма път назад.

— Всички хора умират. А за мен този миг е толкова близък до райското блаженство, че едва ли мога да искам повече. През целия ми живот си бил пред мене, засенчвайки подвизите ми.

Дръс кимна тържествено.

— И аз си мислех за теб.

Ногуша нападна с изумителна бързина. Дръс отблъсна меча, пристъпи напред и нанесе удар със страшна сила с левия си юмрук. Ногуша се олюля, ала бързо се съвзе и блокира брадвата на Дръс, която замахваше надолу. Последвалата схватка беше кратка и свирепа. Независимо от високите им умения, състезанието между брадвоносец и фехтовач не можеше да продължи дълго. Ногуша направи лъжлива маневра вляво и прокара меча си през защитата на Дръс. Без да има време да мисли, Дръс се хвърли под извитото острие и заби рамото си в корема на Ногуша. Когато надирът полетя назад, острието на меча му проряза палтото на Дръс и разпори кожата на гърба му. Старецът пренебрегна внезапната болка и се хвърли върху тялото на поваления фехтовач. Лявата му ръка стисна дясната китка на противника му и Ногуша направи същото.

Битката вече беше титанична, докато всеки един от мъжете се опитваше да се измъкне от хватката на другия. Силите им бяха почти равни и ако Дръс имаше предимството да се намира над поваления воин и да използва тежестта си, за да го надвие, то Ногуша беше по-млад и беше наранил дълбоко Дръс. Кръвта се стичаше по гърба му и се събираше над дебелия кожен колан на палтото му.

— Не… можеш… да издържиш… срещу мен — просъска Ногуша през стиснати зъби.

Дръс, чието лице беше почервеняло от усилието, не отговори. Мъжът беше прав — той усещаше как силата му намалява. Дясната ръка на Ногуша започна да се повдига, а острието на меча проблесна на утринното слънце. Лявата ръка на Дръс започваше да трепери от напрежение и всеки момент щеше да поддаде. Старецът внезапно вдигна глава и заби челото си в безпомощното лице на Ногуша. Носът на мъжа се разцепи, когато ръбът на сребърния шлем се стовари отгоре му. Дръс нанесе още три удара и Ногуша бе обзет от паника. Носът и една от скулите му бяха счупени. Той се изви, пусна ръката на Дръс и отправи силен удар в брадата му, ала Дръс го понесе стоически и заби Снага във врата на мъжа. От раната бликна кръв и Ногуша престана да се бори. Очите му срещнаха тези на стареца, ала никой не проговори: на Дръс не му достигаше въздух, а Ногуша нямаше гласни струни. Фехтовачът впери очи в небето и издъхна. Дръс бавно се изправи; после хвана Ногуша за краката и го помъкна по късите стъпала до укрепленията. В това време надирите бяха отстъпили и се готвеха за второ нападение. Дръс повика двама мъже и им нареди да повдигнат тялото на Ногуша, а после се качи върху укрепленията.

— Дръжте краката ми, но така, че да не ви видят — прошепна Дръс на войниците зад него. Пред погледите на събралите се отдолу надири, той здраво прегърна тялото на Ногуша и го изправи, улови го за врата и слабините и с огромно усилие го вдигна над главата си. След това го изтласка с писък и хвърли тялото от стената. Ако мъжете не го държаха, щеше да падне. Те му помогнаха да слезе, а по лицата им се четеше тревога.

— Заведете ме в болницата, преди кръвта ми да изтече — прошепна той.

Каеса седеше до леглото, мълчалива, но бдителна, без да изпуска от очи спящия Дръс. Трийсет шева покриваха раната върху широкия гръб на брадвоносеца, а линията криволичеше по лопатката и върху самото рамо, където разрезът беше най-дълбок. Старецът спеше, упоен с вино от мак. Загубата на кръв от раната беше огромна и той беше припаднал на път за болницата. Каеса стоеше до Калвар Син, докато правеше шевовете. Не каза нищо. А сега просто седеше.

Не можеше да разбере възхищението си от воина. Определено не го желаеше — мъжете никога не бяха възбуждали желание в нея. Любов? Дали беше любов? Нямаше как да разбере, липсваха ѝ критерии, по които да оцени чувствата си. Родителите ѝ бяха загинали от ужасна смърт, когато беше на седем години. Баща ѝ, кротък и тих фермер, се беше опитал да попречи на някакви нападатели да ограбят хамбара му и те го бяха съсекли без колебание. Майка ѝ я беше хванала за ръка и двете бяха хукнали към гората над скалата. Ала ги видяха и скоро ги настигнаха. Жената не можеше да носи детето си, защото беше бременна. А и не искаше да я изостави. Беше се борила като дива котка, но я надвиха, а после я изнасилиха и убиха. През цялото време детето седеше под един дъб, вцепенено от ужас, без да може дори да извика. Накрая някакъв брадат мъж с лош дъх беше дошъл при нея, повдигна я грубо за косата, отведе я до ръба на скалата и я хвърли в морето. Тя не падна върху камъните, макар че главата ѝ се разцепи, а десният ѝ крак беше счупен. Един рибар беше видял как пада и я извади на брега. От този ден нататък се промени.

Някогашното засмяно момиче вече не се смееше, не танцуваше и не пееше. Беше мрачна и стана зла. Другите деца не искаха да играят с нея и докато растеше, ставаше все по-самотна. На петнайсет години за пръв път уби човек — някакъв пътешественик, който я беше заговорил край реката и я попита за пътя. Тя се промъкна в лагера му и му преряза гърлото, докато спеше, а после седна до него, за да гледа как умира.

Той беше първият от многото.

Смъртта на мъжа я накара да заплаче. Сълзите ѝ я правеха жива. За Каеса най-важната и едничка цел в живота беше да живее. И мъжете умираха.

По-късно, след като стана на двайсет, Каеса започна да избира жертвите си по нов начин: сред тези, които бяха привлечени от нея. Позволяваше им да спят с нея, но след това, докато спяха — навярно сънувайки преживените удоволствия — тя внимателно им прерязваше гърлото с остър нож. Не беше убивала никого, откакто постъпи при Боуман преди около шест месеца, защото Скълтик се беше превърнал в нейно последно убежище.

А сега седеше до леглото на един ранен мъж и искаше той да оживее. Защо? Извади кинжала си и си представи как го прокарва по гърлото на стареца. Обикновено тази фантазия я изпълваше със страст, ала сега предизвика паника. В мислите си видя как Дръс седи до нея в тъмна стая, а в огнището гори огън. Беше я прегърнал през рамо, а тя се беше сгушила в гърдите му. Беше си представяла тази картина много пъти, но сега я видя отново, защото Дръс беше толкова голям — направо великан във фантазиите ѝ. И тя знаеше защо.

Виждаше го през очите на седемгодишно момиче.

Орин безшумно влезе в стаята. Сега беше по-слаб, изпит и измъчен, но някак по-силен. Лицето му бе придобило някакво неопределимо изражение. Бръчките от умората го бяха състарили, но промяната беше по-дълбока и идваше от очите. Преди беше войник, който копнееше да стане воин; а сега беше воин, копнеещ да бъде нещо друго. Беше видял война и жестокост, смърт и унищожение. Беше гледал как острите клюнове на гарваните кълват очите на мъртвите и как червеите пълзят в гноясалите очни кухини. Беше открил себе си и вече не задаваше въпроси.

— Как е той? — Орин попита Каеса.

— Ще се оправи. Но няма да се бие седмици наред.

— Значи няма да се бие повече, защото разполагаме само с дни. Подготви го за преместване.

— Не може да се мести — каза тя и за пръв път се обърна да го погледне.

— Трябва. Отстъпваме стената и довечера ще се оттеглим. Днес изгубихме над четиристотин души. Четвърта стена е дълга едва сто метра — ще успеем да я удържим няколко дни. Подготви го.

Тя кимна и стана.

— И вие сте уморен, командире — каза му. — Трябва да си починете.

— Скоро ще го направя — отвърна с усмивка той и Каеса усети ледени тръпки. — Мисля, че скоро всички ще си починем.

Носачите прехвърлиха Дръс на носилка, повдигнаха го внимателно и го покриха с бели одеяла срещу нощния студ. Заедно с други ранени образуваха конвой до Четвърта стена, където спуснаха въжета и безмълвно повдигнаха носилките. Не бяха запалили факли и само светлината на звездите огряваше тази сцена. Орин се изкачи по последното въже и се прехвърли през укрепленията. Една ръка се протегна и го изтегли — беше Гилад.

— Ти винаги си наблизо, за да ми помогнеш, Гилад. Не че се оплаквам.

Гилад се усмихна.

— След като сте отслабнали толкова, генерале, сега щяхте да спечелите надбягването.

— О, надбягването! Сякаш беше през миналия век. Какво стана с приятеля ти — онзи с брадвата?

— Отиде си у дома.

— Мъдър човек. А ти защо остана?

Гилад сви рамене. Беше му омръзнало от този въпрос.

— Нощта е хубава, най-хубавата досега — каза Орин. — Странно, някога нощем лежах в леглото и гледах звездите. Те винаги ме приспиваха. Сега нямам нужда от сън. Имам чувството, че пропилявам живота си. А ти?

— Не, сър. Аз спя като новородено.

— Хубаво. Е, лека нощ тогава.

— Лека нощ, сър.

Орин бавно се отдалечи, а после се обърна.

— Не се представихме много зле, нали? — каза.

— Не, сър — отвърна Гилад. — Мисля, че надирите няма да ни запомнят с топли чувства.

— Да. Лека нощ — той беше започнал да слиза по късите стъпала на укрепленията, когато Гилад пристъпи напред.

— Сър!

— Да?

— Аз… исках да кажа… Е, за мен беше чест да служа под вашето командване. Това е, сър.

— Благодаря ти, Гилад. Но аз съм този, който трябва да се гордее с вас. Лека нощ.

Тоги не каза нищо, когато Гилад се върна на стената, но младият офицер усещаше погледа на Ездача върху себе си.

— Е, кажи го — каза Гилад. — Да приключваме.

— Какво да кажа?

Гилад се вгледа в безизразното лице на приятеля си и потърси в очите му следи от насмешка или презрение, но не откри нищо.

— Реших, че ще си помислиш… не зная — изрече той неуверено.

— Този мъж прояви качества и смелост и ти му го каза. В това няма нищо лошо, макар че не беше твоя работа. В мирно време щях да си помисля, че се подмазваш с подобни коментари. Но не и тук. Няма какво да спечелиш и той го знаеше, така че беше добре казано.

— Благодаря ти — каза Гилад.

— За какво?

— За разбирането. Знаеш ли, според мен той е велик човек — може би по-велик и от Дръс. Защото той не притежава нито куража на Дръс, нито уменията на Хогън, но все пак е тук и полага усилия.

— Няма да издържи дълго.

— Както и всички ние — каза Гилад.

— Да, но той няма да доживее последния ден. Прекалено е уморен — ето тук. — И Тоги докосна слепоочието си.

— Мисля, че грешиш.

— Не, напротив. Затова му говори по този начин. И ти си го усетил.

Дръс се носеше в океан от болка, който изгаряше тялото му. Челюстта му беше здраво стисната и скърцаше със зъби срещу упоритата болка, която пълзеше като киселина по гърба му. Беше почти невъзможно да говори през стиснати зъби и лицата на хората около леглото му плуваха и трептяха, замъглени до неузнаваемост.

Той изгуби съзнание, ала болката го последва чак до дълбините на сънищата му, където беше заобиколен от мрачни, призрачни картини и назъбени планини, които се чернееха на фона на сивото, мрачно небе. Дръс лежеше в планината, неспособен да помръдне от болка, вперил очи в малка горичка от дървета, пронизвани от светкавици, намираща се на около двайсет крачки от него. Пред тях стоеше мъж, облечен в черно. Беше слаб, а очите му бяха тъмни. Пристъпи напред и седна върху един камък, взирайки се в брадвоносеца.

— Е, това е — каза той. Гласът му прозвуча глухо, сякаш вятър свистеше в пещера.

— Ще оздравея — прошепна Дръс и примигна, за да отстрани потта, която се стичаше в очите му.

— Не и от това — каза мъжът. — Вече трябваше да си мъртъв.

— И преди са ме ранявали.

— О, но по острието имаше отрова — зелен сок от северните покрайнини. Сега имаш гангрена.

— Не! Ще умра с брадва в ръка.

— Така ли мислиш? Чаках те, Дръс, толкова много години. Гледах как легионите с пътници прекосяват Черната река по твоя воля. И те наблюдавах. Твоята гордост и твоето самомнение са безгранични. Усети вкуса на славата и ценеше силата си повече от всичко. А сега ще умреш. Без брадва. Без слава. Никога няма да прекосиш Черната река към Вечността. Това ме радва, разбираш ли? Можеш ли да го проумееш?

— Не. Защо ме мразиш?

— Защо ли? Защото побеждаваш страха. И защото животът ти е подигравка с мене. Не е достатъчно да умреш. Всички хора умират, селяни и крале — всички идват при мене, когато настъпи краят. Но ти, Дръс, си специален. Ако умреш, както желаеш, отново ще ми се присмееш. Затова създадох за теб това изтънчено мъчение.

— Вече трябваше да си умрял от раната си. Но още не съм те повикала. А сега болката ще се усили. Ти ще се гърчиш… Ще пищиш… Накрая умът ти няма да издържи и ще започнеш да се молиш. Ще се молиш да дойда. И аз ще дойда, ще те уловя за ръката и ще бъдеш мой. Последните спомени на хората за теб ще са от една скимтяща, плачеща развалина. Те ще те презрат и легендата за теб най-сетне ще бъде опетнена.

Дръс подложи огромните си ръце под тялото си и се помъчи да стане. Ала болката отново го повали и през стиснатите му зъби се изтръгна стон.

— Точно така, брадвоносецо. Продължавай да се мъчиш. Опитай пак. Трябваше да си останеш в планината и да се наслаждаваш на старостта си. Суетен човек! Не можа да устоиш на зова на кръвта. Страдай и ме дари с радост.

В импровизираната болница Калвар Син вдигна горещите кърпи от голия гръб на Дръс и бързо ги смени, а в стаята се разнесе смрад. Сербитар пристъпи напред и също огледа раната.

— Безнадеждно е — каза Калвар Син и потри с ръка лъсналото си теме. — Как така още е жив?

— Не зная — изрече тихо албиносът. — Каеса, той каза ли нещо?

Момичето вдигна очи от стола си до леглото, а те бяха помътнели от умора. После поклати глава. Вратата се отвори и Рек влезе безшумно. Той въпросително вдигна вежди към лекаря, ала Калвар Син поклати глава.

— Защо? — попита Рек. — Раната не беше по-лоша от предишните.

— Има гангрена. Раната няма да се затвори, а отровата се разпространява из тялото му. Не можем да го спасим. Целият ми четиридесетгодишен опит сочи, че вече трябваше да е мъртъв. Тялото му се разлага с изумителна бързина.

— Той е жилав старец. Колко дълго може да издържи?

— Няма да доживее до утре — отвърна лекарят.

— Как е положението на стената? — попита Сербитар. Рек сви рамене. Бронята му беше окървавена, а в очите му се четеше умора.

— Засега удържаме, но те са в тунела под нас и портата няма да издържи. Колко жалко, че нямахме време да запълним тунела при портата. Мисля, че ще проникнат, преди да се стъмни. Вече нахлуха през една от задните порти, но Хогън и още няколко души отбраняват стълбите.

— Затова дойдох, докторе. Боя се, че отново трябва да се подготвите за евакуация. Отсега нататък болницата ще се помещава в централната кула. Кога можете да се преместите?

— Как бих могъл да кажа? Непрекъснато носят хора.

— Все едно, започнете приготовленията. Тези, които са твърде тежко ранени, за да се местят, трябва да бъдат ликвидирани.

— Моля? — извика лекарят. — Искате да кажете, убити?

— Точно така. Преместете онези, които могат да се движат. Останалите… според вас как ще постъпят надирите с тях?

— Въпреки това ще преместя всички. Дори да умрат по време на евакуацията, пак ще е по-добре, отколкото да ги заколим в леглата им.

— Тогава започнете незабавно. Губим време — каза Рек.

На стената, Гилад и Тоги се присъединиха към Хогън при задните стълби. Те бяха осеяни с трупове, но иззад спираловидния завой се появиха още надирски воини, които прескачаха телата. Хогън пристъпи напред, отблъсна един удар и изкорми водача им. Той падна и препъна воина зад него. Тоги съсече с две ръце врата на втория мъж, когато и той падна. Още двама воини пристъпиха напред, държейки кръгли щитове от волска кожа пред себе си. Отзад настъпваха останалите.

— Все едно да удържиш морето с кофа — извика Тоги.

Над тях надирите се добраха до укрепленията и забиха клин в дренайските редици. Орин забеляза опасността и се втурна напред с петдесет души от новата група „Карнак“. Долу вдясно таранът удряше огромните порти от дъб и бронз. Засега те удържаха, но под кръстосаните централни греди се бяха появили застрашителни пукнатини и дървесината стенеше под ударите.

Орин си проправи път до надирския клин, използвайки меча с две ръце, като режеше и съсичаше, без да прави опити да се защитава. До него падна един надирски воин с прерязано гърло. Орин нанесе обратен удар в лицето на нападателя, а после отблъсна един удар отляво.

Оставаха три часа до свечеряване.

Боуман беше коленичил на тревата зад укрепленията, а на земята пред него имаше три колчана със стрели. Той хладнокръвно зареди една в лъка си, опъна тетивата и я изстреля. Един мъж вляво от Орин падна, а стрелата прониза слепоочието му. После още един надирец падна под меча на Орин, преди друга стрела да повали трети. Клинът се разпадаше, докато дренайците си пробиваха път с мечовете.

На стълбите Тоги превързваше дългата прорезна рана в ръката си, докато един нов отряд легионери пазеше входа. Гилад се опря на един камък, бършейки потта от челото си.

— Дълъг ден — каза той.

— Ще се проточи още — промърмори Тоги. — Те усещат колко са близо до превземането на стената.

— Да. Как е ръката ти?

— Добре — отговори Тоги. — А сега накъде?

— Хогън каза да отидем там, където имат нужда от нас.

— Това би могло да е навсякъде. Аз съм към портата — идваш ли?

— Защо не? — отвърна Гилад с усмивка.

Рек и Сербитар прочистиха един участък от укрепленията, а после хукнаха да помогнат на Орин и неговата група. Отбранителната линия по цялата стена се огъваше, но удържаше.

— Ако успеем да издържим, докато се прегрупират за ново нападение, може би ще имаме време да изтеглим всички зад Валтери — извика Орин, докато Рек си проправяше път към него.

Битката бушува още един час, а после огромната бронзова глава на тарана проби гредите на портата. Голямата греда в центъра поддаде, когато в нея се появи пукнатина, а после се изхлузи от гнездото с оглушителен стон. Таранът беше отместен бавно, за да направи път на воините зад него.

Гилад изпрати бързоходец на укрепленията, за да съобщи на Рек или на някого от гановете, а после извади меча си и зачака с другите петдесет души, за да опазят входа.

Докато въртеше глава в двете посоки, за да облекчи болката в мускулите на раменете си, той зърна Тоги. Мъжът се усмихваше.

— Кое е толкова смешно?

— Собствената ми глупост — отвърна Тоги. — Предложих да дойдем на портите, за да си отдъхнем малко. А сега ще намеря смъртта си.

Гилад не каза нищо. Смърт! Приятелят му беше прав — хората при портата нямаше как да избягат на Пета стена. Изпита желание да се обърне и да побегне, но устоя на този порив. Какво значение имаше? През последните няколко седмици беше видял достатъчно смърт. А ако оцелееше, какво щеше да прави, къде би могъл да отиде? Да се върне във фермата при досадната си жена? Да остарее някъде, беззъб и изкуфял, и да разказва безкрайни отегчителни истории за своята безстрашна младост.

— Велики боже! — каза внезапно Тоги. — Виж това!

Гилад се обърна. По тревата към тях бавно вървеше Дръс, подкрепян от онова момиче, Каеса. Той се олюля и едва не падна, но тя го задържа. Докато наближаваха, Гилад сподави ужаса, който изпитваше. Лицето на стареца беше изпито, бледо и посиняло като на труп. Хората се отдръпваха, докато Каеса водеше Дръс към центъра на строя, а после тя извади един къс меч и застана до него.

Портите се отвориха и през тях нахлуха надирите. С огромно усилие, Дръс извади Снага. Едва виждаше през булото на болката и всяка крачка беше ново мъчение, докато момичето го водеше напред. Беше го облякла старателно, плачейки през цялото време, а после му помогна да стане. Той също се разплака, защото болката беше непоносима.

— Няма да успея — изхленчи.

— Ще успееш — каза му тя. — Трябва.

— Болката…

— И преди си изпитвал болка. Преодолей я.

— Не мога. Свършено е с мен.

— Чуй ме, по дяволите! Ти си Легендата Дръс, а навън умират хора. За последен път, Дръс. Моля те. Не бива да се предаваш като обикновен човек. Ти си Дръс. Можеш да го направиш. Спри ги. Трябва да ги спреш. Майка ми е отвън!

Зрението му се проясни за миг и той видя, че е обезумяла. Не можеше да го разбере, защото не знаеше нищо за живота ѝ, но усети нуждата ѝ. С усилие, което го накара да нададе болезнен писък, той подви крака под тялото си и стана, като вкопчи огромната си ръка в една полица на стената, за да се задържи прав. Болката се усили, но той вече беше ядосан и я използва като стимул.

Дръс дълбоко пое въздух.

— Хайде, малка Каеса, да намерим майка ти — каза. — Но ще трябва да ми помогнеш; малко съм нестабилен.

Надирите нахлуха през портите и се отправиха към чакащите мечове на дренайците. Над тях Рек бе известен за наближаващата катастрофа. Нападението над стената бе прекратено за миг, докато хората долу се трупаха в тунела при портата.

— Назад! — извика той. — Вървете на Пета стена. — Хората хукнаха из тревата, по безлюдните улици в покрайнините на Делнох, които Дръс беше опразнил преди толкова много дни. Между стените вече нямаше да има смъртоносно място, защото сградите още стояха — празни и призрачни.

Воините се втурнаха към временната сигурност на Пета стена, без да се замислят за ариергарда при разбитата порта. Гилад не ги винеше и, странно, но нямаше желание да се присъедини към тях.

Само Орин забеляза ариергарда, докато бягаше. Понечи да отиде при тях, но Сербитар беше до него и сграбчи ръката му.

— Не — каза. — Безполезно е.

Те продължиха да бягат. Зад тях надирите прехвърлиха стената и хукнаха по петите им.

При портата кръвопролитията продължаваха. Дръс, който се биеше по памет, съсичаше настъпващите воини. Тоги загина, когато едно късо копие се заби в гърдите му; Гилад не видя как падна. При Каеса положението беше различно: имаше десет нападатели и Дръс се сражаваше срещу всички тях. Всеки път, когато убиеше някого, тя се усмихваше. Осем… Девет…

Последният нападател — когото тя никога нямаше да забрави, защото беше убил майка ѝ — пристъпи напред. Носеше златна обица и имаше белег от веждата до брадата. Тя вдигна меча си и се хвърли напред, като заби острието в корема му. Набитият надир политна назад и повлече момичето със себе си. Някакъв нож се заби между лопатките ѝ, ала тя не го усети. Всички нападатели бяха мъртви и за пръв път от детските си години тя беше в безопасност. Сега майка ѝ щеше да излезе от гората и да я заведе у дома, където щедро да нагостят Дръс и да се посмеят. А тя щеше да му попее. Щеше…

Около Дръс стояха само седем мъже и надирите ги обградиха. Внезапно едно копие се протегна напред, счупи ребрата на Дръс и прониза единия му дроб. Снага му отвърна със смъртоносен удар и отряза ръката на улана от рамото. Щом падна, Гилад му преряза гърлото. След това и Гилад падна, пронизан в гърба, и Дръс остана сам. Надирите се отдръпнаха, когато един от командирите им пристъпи напред.

— Помниш ли ме, Побратиме на смъртта? — каза той.

Дръс изтръгна копието от хълбока си и го захвърли надалече.

— Помня те, дебелако. Вестоносецът!

— Каза, че ще вземеш душата ми, но ето че аз стоя тук, а ти ще умреш. Какво мислиш за това?

Дръс внезапно вдигна ръка и запрати Снага напред, а острието ѝ разцепи главата на вестоносеца като тиква.

— Мисля, че твърде много говориш — каза Дръс, а после падна на колене, за да види как кръвта му изтича. До него Гилад умираше, но очите му бяха отворени. — Беше хубаво да си жив, нали, момче?

Наоколо стояха надири, но не предприеха нищо срещу тях. Дръс погледна нагоре и посочи един воин.

— Ти, момче — изрече с гърлен диалект, — донеси брадвата ми. — За миг воинът не помръдна, но после сви рамене и измъкна Снага от главата на вестоносеца. — Донеси я тук — нареди Дръс. Докато младият мъж наближаваше, Дръс разбра, че възнамерява да го убие със собственото му оръжие, но един глас издаде гръмка заповед и воинът се вцепени. После подаде брадвата на Дръс и се оттегли.

Очите на Дръс вече бяха замъглени и той не можа да види фигурата, издигаща се пред него.

— Справи се добре, Побратиме на смъртта — каза Улрик. — Сега можеш да си починеш.

— Ако имах още съвсем малко сила, щях да те поваля — промърмори Дръс, борейки се с брадвата. Ала тя беше твърде тежка.

— Да, така е. Не знаех, че върху меча на Ногуша има отрова. Ще ми повярваш ли?

Главата на Дръс клюмна и той политна напред.

Легендата Дръс беше мъртъв.

Шестстотин дренайски воини мълчаливо гледаха как надирите се събраха около тялото на Дръс и внимателно го повдигнаха, а после го понесоха през портите, които се беше борил да защити. Улрик беше последният, който мина през портала. Той се обърна в сянката на счупените греди, а виолетовите му очи оглеждаха мъжете край стената и накрая се спряха върху една бронзова фигура. Улрик вдигна ръка, сякаш за поздрав, а после бавно посочи Рек. Посланието беше съвсем ясно.

Първо Легендата, а сега графът.

Рек не отвърна, а само гледаше как надирският военачалник пое към сенките на портата и се изгуби от поглед.

— Умря в мъки — каза Хогън, когато Рек се обърна и се облегна на укрепленията, като повдигна забралото на шлема си.

— А ти какво очакваше? — попита Рек и потърка уморените си очи с немощните си пръсти. — И животът му не беше лек.

— Скоро и ние ще го последваме — каза Хогън. — Няма да можем да се бием и ден повече с хората, които ни останаха. Градът вече е безлюден: дори и гарнизонният пекар си замина.

— Ами Съветът? — попита Рек.

— Заминаха, до един. Бриклин би трябвало да се върне до ден-два с новини от Абалайн. Мисля, че ще предаде посланието му директно на Улрик — дотогава той ще се е разположил в централната кула.

Рек не отговори — нямаше нужда. Така беше — битката беше приключила. Оставаше само кръвопролитието.

Сербитар, Винтар и Менахем наближиха безмълвно, а белите им пелерини бяха опърпани и окървавени. Ала по тях нямаше следи от рани. Сербитар се поклони.

— Краят настъпи — каза той. — Какво ще наредиш?

Рек сви рамене.

— Какво бих могъл да кажа?

— Бихме могли да се оттеглим в централната кула — предложи Сербитар, — но не разполагаме с достатъчно хора, за да удържим дори и нея.

— Тогава ще умрем тук — каза Рек. — Мястото няма значение.

— Така е — каза тихо Сербитар. — Но мисля, че имаме няколко часа отсрочка.

— Защо? — попита Хогън, като разкопча бронзовата брошка на рамото си и си свали пелерината.

— Мисля, че надирите няма да нападнат отново днес. Те убиха един велик мъж, легенда дори и за тях самите. Ще пируват, за да го отпразнуват. А утре, когато и ние умрем, отново ще вдигнат пир.

Рек си свали шлема, наслаждавайки се на прохладния вятър върху пропитата му с пот глава. Небето отгоре беше ясно и синьо, а слънцето блестеше като злато. Той вдиша дълбоко от чистия планински въздух и усети как силата му прониква в уморените му крайници. Мислите му полетяха назад, към радостните дни с Хореб в дренайския хан — отдавна отминали дни, които никога нямаше да се върнат. Той изруга на глас, а после се засмя.

— Щом няма да ни нападнат, и ние трябва да си организираме празненство — каза той. — За бога, човек умира само веднъж в живота! Нима не си струва да се отпразнува? — Хогън се усмихна и поклати глава, но Боуман, който беше дошъл незабелязано, потупа Рек по рамото.

— Ето това е приказка — каза той. — Но защо не го направим както трябва, да стигнем докрай?

— „Докрай“ ли? — попита Рек.

— Бихме могли да отидем на празненството на надирите — каза Боуман. — Тогава те ще трябва да ни почерпят.

— В това има нещо вярно, Бронзов графе — каза Сербитар. — Ще отидем ли при тях?

— Да не сте полудели? — каза Рек, като гледаше ту единия, ту другия.

— Както каза, Рек, само веднъж се умира — предложи Боуман. — Нямаме какво да губим. Все пак, надирските закони за гостоприемство би трябвало да ни защитят.

— Това е безумие! — каза Рек. — Не говориш сериозно, нали?

— Напротив — каза Боуман. — Бих искал да отдам последна почит на Дръс. А и това ще се превърне във величествена смърт, която надирските поети да възпяват години по-късно. Почти съм сигурен, че и дренайските поети ще се включат. Идеята ми допада — в нея има известна поетическа красота. Пир в леговището на дракона.

— По дяволите, тогава ще участвам — каза Рек. — Макар че сигурно съм откачил. Кога тръгваме?

Абаносовият трон на Улрик беше поставен пред шатрата му и надирският военачалник седеше върху него, облечен в източни одежди от коприна със златни нишки. На главата му стоеше украсената с козя кожа корона на Вълчите глави, а черната му коса беше сплетена по обичая на вентрийските крале. Около него, в огромен кръг, наброяващ хиляди, седяха неговите командири; зад тях имаше още много кръгове с войници. В центъра на всеки кръг надирски жени танцуваха с неистови движения, в унисон с неравния ритъм на сто барабана. В кръга на командирите жените танцуваха около триметрова погребална клада, върху която лежеше Легендата Дръс, със скръстени ръце и брадва, положена на гърдите му. Извън кръговете горяха безброй огньове и миризмата на горящо месо изпълваше въздуха. Жените от лагера разнасяха кобилици с кофи, пълни с лърд, алкохолна напитка от козе мляко. Самият Улрик пиеше червено лентрийско вино в чест на Дръс. Тази напитка не му харесваше; беше твърде рядка и водниста за мъж, отраснал с по-силния алкохол на северните степи. Но все пак я пиеше. Би било неучтиво да не го направи, защото духът на Дръс бе призован сред тях: още една чаша беше напълнена догоре редом с тази на Улрик, а вдясно от надирския военачалник беше издигнат втори трон.

Улрик се взираше мрачно над ръба на чашата си, вперил поглед в тялото върху кладата.

— Умря в подходящ момент, старче — изрече тихо. — Паметта ти ще живее в нашите песни, а хората от бъдните поколения ще говорят за теб около лагерните огньове.

Луната светеше ярко в безоблачното небе, а звездите искряха като далечни свещи. Улрик се облегна и впери очи в безкрая. Защо беше в такова мрачно настроение? Какво му тежеше на душата? Рядко се беше чувствал така, и никога в навечерието на такава победа.

Защо?

Погледът му се върна към тялото на брадвоносеца.

— Ти си виновен, Побратиме на смъртта — каза. — Защото твоите героични песни ме превърнаха в черна сянка.

Улрик знаеше, че във всички легенди има ярки герои и много черни злодеи. Така беше устроено всяко предание.

— Аз не съм злодей — каза той. — Аз съм роден воин, който да защитава народа си и да изгради нация — той пийна още глътка лентрийско и отново си напълни чашата.

— Господарю, станало ли е нещо? — попита началникът на охраната Огаси — най-дебелият степен ездач, който беше убил Вире.

— Той ме обвинява — каза Улрик, сочейки тялото.

— Да запалим ли кладата?

Улрик поклати глава.

— Не преди полунощ. Портите трябва да са отворени, когато пристигне.

— Оказвате му голяма чест, господарю. Тогава защо ви обвинява?

— Със смъртта си. Ногуша е носил отровен меч — неговият прислужник ми го разказа.

— Това не е било по ваша заповед, господарю. Аз бях там.

— Има ли значение? Нима вече не нося отговорност за хората, които ми служат? Опетних своята легенда, за да сложа край на неговата. Извършил си черно деяние, Улрик Вълчата глава.

— Той бездруго щеше да умре утре — каза Огаси. — Изгубил е само ден.

— Задай си въпроса, Огаси, какво е означавал този ден. Мъже като Побратима на смъртта се раждат може би веднъж на двайсет поколения. Те са рядкост. И колко струва един негов ден за обикновените хора? Година? Десет години? Цял живот? Видя ли как умря?

— Да, господарю.

— И ще го забравиш ли?

— Не, господарю.

— Защо не? И преди си виждал храбри мъже да умират.

— Той беше особен — каза Огаси. — Дори когато падна за последен път, помислих, че ще се изправи. Дори сега някои хора хвърлят уплашени погледи към кладата му, очаквайки да видят как ще стане отново.

— Как е могъл да се изправи срещу нас? — попита Улрик. — Лицето му беше посиняло от гангрена. Сърцето му трябваше да е спряло отдавна. А болката…

Огаси сви рамене.

— Докато хората участват във войни, ще има и воини. Докато има воини, сред тях ще има и принцове. Сред принцовете ще има крале, а някой от тези крале ще е император. Сам го казахте, господарю. Хора като него се раждат веднъж на двайсет поколения. Нима сте очаквали да умре в леглото?

— Не. Бях решил да оставя името му да потъне в забвение. Скоро ще управлявам най-могъщата империя в света. Аз ще пиша историята.

— Бих могъл да залича името му от паметта на хората или още по-лошо — да го опетня и да очерня легендарната му слава. Но няма да го направя. Ще наредя да напишат книга за живота му и хората ще разберат как се е опълчил срещу мен.

— Не съм очаквал по-малко от Улрик — каза Огаси, а тъмните му очи проблеснаха на светлината от огъня.

— О, но ти ме познаваш, приятелю. Сред дренайците има хора, които очакват да изтръгна и изям сърцето на великия Дръс. Убиец на деца, Северна чума, Варваринът от Гулготир.

— Струва ми се, че вие сам измислихте тези имена, господарю.

— Така е. Но военачалникът трябва да познава всички оръжия на войната. А много от тях нямат нищо общо с копието и меча, лъка или прашката. Словото ограбва душите на хората, докато мечът убива само телата им. Хората ме виждат и изпитват страх — това е силно оръжие.

— Някои оръжия се обръщат срещу своите повелители, господарю. Аз… — мъжът внезапно се запъна и замълча.

— Говори, Огаси! Какво ти става?

— Дренайците, господарю! Те са в лагера! — каза Огаси, невярващо ококорил очи.

Улрик се завъртя в стола си. Навсякъде кръговете се разваляха, докато хората ставаха да видят как Бронзовия граф крачи към господаря на надирите.

Зад него под строй вървяха шестнайсет мъже в сребърни брони, а зад тях ганът на легиона вървеше до русокос воин с дълъг лък.

Барабаните млъкнаха и всички погледи се преместиха от групата дренайци към седящия военачалник. Улрик присви очи, когато видя, че мъжете са въоръжени. В гърдите му се надигна паника, ала той я потисна, а мислите му препускаха. Нима просто щяха да дойдат и да го убият? Той чу как мечът на Огаси изсвистя, докато го изваждаше от ножницата и вдигна ръка.

— Не, приятелю. Нека се приближат.

— Това е лудост, господарю — прошепна Огаси, докато дренайците наближаваха.

— Налейте вино на нашите гости. Ще ги убием след празненството. Бъдете готови.

От високия си трон Улрик се взираше в синьо-сивите очи на Бронзовия граф. Мъжът беше оставил шлема си, но иначе беше в пълно бойно снаряжение, а огромният меч на Егел висеше до тялото му. Неговите спътници стояха отзад, очаквайки развоя на събитията. Нямаше признаци на напрежение, макар че командирът на легиона, когото Улрик познаваше като Хогън, докосваше леко с ръка дръжката на меча и не изпускаше Огаси от очи.

— Защо сте дошли тук? — попита Улрик. — Не сте желани в лагера ми.

Графът бавно се огледа наоколо, а после отвърна на погледа на надирския военачалник.

— Странно как една битка може да промени гледната точка на човека — каза. — Първо, аз не съм в твоя лагер, намирам се на делнохска земя, която ми се полага по право — ти си този, който е на моя територия. Както и да е, добре дошъл си за тази вечер. А защо съм тук? Дойдохме с приятелите ми да се сбогуваме с Легендата Дръс — Побратима на смъртта. Нима надирите са толкова негостоприемни, че не ни предлагат нищо за пиене?

Ръката на Огаси отново се спусна към меча му. Бронзовия граф не помръдна.

— Ако извади меча си — каза тихо, — ще го обезглавя.

Улрик даде знак на Огаси да се отдръпне.

— Нима смяташ да си тръгнеш жив оттук? — попита той Рек.

— Ако реша — да — отвърна графът.

— И аз нямам думата?

— Не.

— Наистина ли? Вече ме заинтригува. Обграден си от надирски стрелци. Ако им дам знак, лъскавата ти броня ще се покрие с черни стрели. И ти твърдиш, че не мога?

— Щом можеш, направи го — настоя графът. Улрик погледна стрелците. Стрелите бяха заредени и много лъкове вече бяха извити, а железните им върхове проблясваха на светлината на огъня.

— Защо да не мога да издам такава заповед? — попита той.

— А защо не го направи? — отвърна графът.

— Любопитен съм. Каква е същинската цел на твоето посещение? Да не си дошъл да ме убиеш?

— Не. Ако исках, можех да те убия, както убих шамана ти: тихомълком и незабелязано. В главата ти вече щяха да пълзят червеи. В това няма нищо двулично — дойдох да почета приятеля си. Ще ми предложиш ли своето гостоприемство, или да се върна в крепостта си?

— Огаси! — извика Улрик.

— Господарю?

— Донеси напитки за графа и неговите спътници. Нареди на стрелците да се върнат при огньовете си и нека забавленията продължат.

— Да, господарю — изрече колебливо Огаси.

Улрик даде знак на графа да седне в трона до него. Рек кимна и се обърна към Хогън:

— Вървете да се забавлявате. Елате да ме вземете след час.

Хогън отдаде чест и Рек гледаше как неговата малка група се отправя към лагера. Усмихна се, когато Боуман се надвеси над един седящ надирец и взе чаша лърд. Мъжът зяпна, когато видя как напитката му изчезва, а после се засмя, щом Боуман я пресуши, без да разлее и капка.

— Много е хубаво, а? — каза воинът. — По-добро е от онзи червен оцет от юга.

Боуман кимна и извади едно шише от кесията на бедрото си, а после го поднесе на мъжа. Той го пое с видимо подозрение, но приятелите му гледаха.

Бавно махна капачката и отпи колебливо, а после гаврътна цяла глътка.

— Това също е много добро — каза. — Какво е?

— Казва се „Лентрийски огън“. Щом веднъж го опиташ, никога не можеш да го забравиш!

Мъжът кимна, а после се премести, за да направи място на Боуман.

— Ела при нас, стрелецо. Тази нощ няма да воюваме. Ще си говорим, нали?

— Много мило от твоя страна, старо магаре. Струва ми се, че ще дойда.

Седнал на трона, Рек вдигна чашата на Дръс с червено лентрийско вино и я поднесе към кладата. Улрик също взе чашата си и двамата мъже вдигнаха мълчалив тост за мъртвия брадвоносец.

— Той беше велик — каза Улрик. — Баща ми ми разказваше истории за него и неговата дама. Ровена, нали така?

— Да, той много я обичаше.

— На такъв мъж подобава да познае голямата любов — каза Улрик. — Съжалявам, че умря. Щеше да бъде чудесно, ако войната можеше да се води като игра, в която никой не умира. В края на битката съперниците можеха да се срещат — както правим ние сега, — да пият и разговарят.

— Дръс не би постъпил така — каза графът. — Ако това беше игра, в която шансът има значение, Дрос Делнох вече щеше да бъде ваш. Но Дръс беше човек, който може да промени съдбата и да опровергае логиката.

— До известна степен — защото е мъртъв. Ами ти? Що за човек си ти, граф Регнак?

— Просто човек, лорд Улрик — като теб.

Улрик се наведе напред, подпрял брадата си с ръка.

— Но аз не съм обикновен човек. Никога не съм губил битка.

— Нито пък аз.

— Ти възбуждаш любопитството ми. Появяваш се отникъде, без минало, и се жениш за дъщерята на умиращия граф. Никой не е чувал за теб и не може да ми разкаже за подвизите ти. И все пак хората умират заради теб, както биха направили за любимия си крал. Кой си ти?

— Аз съм Бронзовия граф.

— Не. Не приемам този отговор.

— Тогава какво искаш да кажа?

— Много добре, ти си Бронзовия граф. Няма значение. Утре можеш да се върнеш в гроба си — ти и всички твои последователи. Започна тази битка с десет хиляди души; сега са ти останали около седемстотин. Възлагаш големи надежди на Магнус Уаундуийвър, но той не може да дойде навреме — а дори и да можеше, това нямаше да има значение. Огледай се наоколо. Тази армия е изградена с победи. И се разраства. Имам четири армии като нея — нима някой може да ме спре?

— Не е важно някой да те спре — каза графът. — Никога не е било.

— Тогава какво правите?

— Опитваме се да те спрем.

— Да не би това да е някаква загадка, която трябва да разбера?

— Не е важно дали ще разбереш. Може би ти е писано да успееш. Може би една надирска империя ще се окаже много полезна за света. Но си задай следния въпрос: ако тук нямаше армия, когато пристигна, а беше само Дръс, дали щеше да ти отвори портата?

— Не. Щеше да се бие и да умре — каза Улрик.

— Но нямаше да очаква да победи. Тогава защо би го направил?

— Вече разбирам загадката ти, графе. Но се натъжавам от това, че толкова много хора трябва да умрат, когато е безполезно да се съпротивляват. Въпреки това те уважавам. Ще се постарая твоята клада да е висока колкото тази на Дръс.

— Благодаря ти, но няма нужда. Ако наистина ме убиеш, положи тялото ми в една градина зад кулата. Там вече има гроб, покрит с цветя, и в него лежи моята съпруга. Положи тялото ми до нейното.

Улрик се умълча за кратко, докато бавно пълнеше чашите.

— Ще бъде така, както желаеш, Бронзов графе — каза накрая. — А сега заповядай в моята шатра. Ще хапнем малко месо, ще пийнем вино и ще бъдем приятели. Ще ти разкажа за живота и мечтите си, а ти можеш да поговориш за миналите си радости.

— Защо само за миналото, лорд Улрик?

— Защото само то ти остана, приятелю.

В полунощ, докато пламъците от погребалната клада блестяха на фона на нощното небе, надирските воини извадиха оръжията си и ги вдигнаха високо, отдавайки мълчалива почит на воина, чиято душа според техните вярвания се намираше пред райските порти.

Рек и дренайската група последваха примера им, а после той се обърна и се поклони на Улрик. Улрик отвърна на поклона и групата потегли, за да се върне при задните порти на Пета стена. Обратният път премина в мълчание, защото всеки беше потънал в собствените си мисли.

Боуман си мислеше за Каеса и за това как беше умряла до Дръс. Той я обичаше посвоему, макар че никога не говореше за това. Да я обича, означаваше да се прости с живота си.

Главата на Хогън беше замаяна от страховитата картина на надирската армия, видяна отблизо; беше многочислена и могъща. Неудържима!

Сербитар си мислеше за пътуването, на което щеше да се отправи утре по изгрев-слънце с останалите членове на Трийсетте. Само Арбедарк щеше да отсъства, защото предишната нощ го бяха провъзгласили за Абат на събранието. Той щеше да отпътува сам от Делнох, за да основе нов храм във Вентрия.

Рек се бореше с отчаянието. Последните думи на Улрик отново и отново отекваха в съзнанието му: „Утре ще видите надирите в цялата им сила. Ние уважавахме смелостта ви и ви нападахме само денем, като ви оставяхме да си почивате през нощта. Сега трябва да превзема вашата крепост и няма да има почивка, докато тя не падне. Ще ви нападаме денем и нощем, докато не остане нито един жив воин.“

Групата мълчаливо се изкачи по стълбите и се отправи към столовата. Рек знаеше, че тази нощ няма да може да спи. Това беше последната му нощ на тази земя и умореното му тяло черпеше от новите си запаси, за да може да усети вкуса на живота и да изпита сладостта от дишането.

Групата седна около една импровизирана маса и Рек наля вино. От Трийсетте бяха останали само Сербитар и Винтар. Дълго време петимата мъже почти не разговаряха, докато накрая Хогън наруши неловкото мълчание.

— Знаехме, че ще стигнем дотук, нали? Нямаше как да удържим вечно.

— Много си прав, старо магаре — каза Боуман. — И все пак е малко разочароващо, не мислиш ли? Трябва да призная, че постоянно таях известна надежда, че ще успеем. И сега, когато изчезна, усещам лек пристъп на паника — той се усмихна леко и допи чашата си наведнъж.

— Не си давал обет да останеш — каза Хогън.

— Така е. Може би сутринта ще си тръгна.

— Не мисля, че ще го направиш — макар че не зная защо — каза Хогън.

— Е, ако трябва да бъда искрен, обещах на онзи надирски воин, Каска, че ще пийнем по още едно, когато превземат крепостта. Приятен младеж — макар и малко сантиментален, когато пийне. Има шест жени и двайсет и три деца. Цяло чудо е, че е намерил време да дойде да воюва.

— Или пък сили! — добави с усмивка Хогън. — Ами ти, Рек. Защо ще останеш?

— Заради наследствена глупост — отвърна Рек.

— Това не е достатъчно — каза Боуман. — Хайде, Рек — истината, ако обичаш.

Рек бързо огледа групата, забеляза умората по лицата им и за пръв път осъзна, че ги обича.

Очите му срещнаха тези на Винтар и между тях се появи разбиране. Възрастният мъж се усмихна.

— Струва ми се — отвърна Рек, — че само Абатът на мечовете може да отговори на този въпрос — за всички нас.

Винтар кимна и затвори очи за няколко минути. Всеки от тях знаеше, че той изследва сърцата и умовете им, но не изпитваха страх, нито смущение или желание да останат сами.

— Всички живи същества трябва да умрат — каза Винтар. — Само животът на човека преминава със съзнанието за смъртта. И все пак животът не е просто очакване на смъртта. За да има смисъл, животът трябва да има цел. Човек трябва да остави нещо след себе си — иначе е непотребен.

— За повечето хора тази цел е свързана с брака и децата, които да продължат потомството. За други е идеал, мечта, ако щете. Всеки от нас вярва в честта: в това, че човек е длъжен да постъпва правилно и справедливо; че само силата не стига. Всички сме грешили. Крали сме, лъгали сме, мамили сме — дори сме убивали — заради собствените си цели. Но в крайна сметка се връщаме към своите убеждения. Не позволяваме на надирите да преминат безпрепятствено, защото не можем. Съдим себе си по-строго, отколкото другите биха могли. Знаем, че смъртта е за предпочитане пред това да предадем нещата, за които милеем.

— Хогън, ти си войник и вярваш в дренайската кауза. Наредено ти е да устоиш и ще го направиш, без да задаваш въпроси. Не би ти хрумнало, че има други възможности, освен да се подчиниш. И все пак разбираш, когато останалите са на друго мнение. Ти си изключителен мъж.

— Боуман, ти си романтик, но и циник. Присмиваш се на човешкото благородство, защото си виждал как твърде често то отстъпва пред по-низки страсти. Но тайно си си поставил изисквания, които останалите никога няма да разберат. На тебе ти се живее повече, отколкото на всички останали. Изпитваш силно желание да избягаш. Но няма да го направиш — не и докато не остане и един човек, който да отбранява тези стени. Много си смел.

— Рек, за теб ми е най-трудно да отговоря. Подобно на Боуман и ти си романтик, но дори не съм се опитвал да проникна в твоите дълбини. Ти си интуитивен и интелигентен, но интуицията ти те води. Знаеш, че е редно да останеш — но и безсмислено. Разумът ти казва, че това е безумна кауза, но интуицията те принуждава да пренебрегнеш разума. Ти си от онази рядка порода — роден лидер. И не можеш да си тръгнеш.

— Всички вие сте свързани с окови, много по-здрави от стоманата.

— И накрая има един — който идва сега, — за когото важи всичко, което казах. Той е по-малък от всички вас и в същото време по-велик, защото страховете му са по-големи от вашите, но въпреки това ще остане непоколебим и ще умре с вас.

Вратата се отвори и влезе Орин, а бронята му беше току-що смазана и блестеше ярко. Той мълчаливо седна при тях и пое чаша вино.

— Надявам се, че Улрик е бил в добро здраве — каза.

— Никога не е изглеждал по-добре, старо магаре — отвърна Боуман.

— Значи утре ще го разгромим — каза командирът, а тъмните му очи проблеснаха.

Утринното небе беше чисто и ярко, докато дренайските воини закусваха хляб и сирене и пиеха вода, подсладена с мед. Всички, които можеха да се държат на крака, бяха заели местата си по стените и държаха мечовете си в готовност. Докато надирите се готвеха да нападнат, Рек скочи на укрепленията и се обърна към защитниците.

— Днес няма да има дълги речи — извика. — Всички знаем в какво положение сме. Но искам да кажа, че се гордея — повече, отколкото някога бих могъл да си представя. Ще ми се да можех да намеря подходящите думи… — той заекна и замълча, а после извади меча от ножницата и го вдигна високо.

— Кълна се в името на всички богове, че вие сте най-прекрасните хора, които някога съм познавал. И ако можех да избера края на тази история и да я населя с герои от миналото, нямаше да променя нищо. Защото никой не може да ви даде повече от това, което вече имате.

— И ви благодаря.

— Но ако някой от вас желае да си тръгне сега, може да го направи. Много от вас имат жени, деца и други хора, които зависят от вас. Ако това е така, можете да си тръгнете с моята благословия. Защото днешните ни действия няма да повлияят на изхода от войната.

Той с лекота скочи от укрепленията, за да отиде при Орин и Хогън.

Някъде в строя един млад къл извика:

— А вие, Бронзов графе. Ще останете ли?

Рек отново се качи на стената.

— Трябва да остана, но ви разрешавам да си отидете.

Никой не помръдна, макар че мнозина се замислиха.

Надарите нададоха бойния си вик и битката започна.

През целия дълъг ден надирите не успяха да се закрепят на стената и настана ужасна касапница.

Огромният меч на Егел удряше и съсичаше, разцепвайки брони, плът и кости, а дренайците се биеха като демони, нападайки безжалостно. Защото това, както Сербитар беше предрекъл преди толкова много седмици, бяха най-добрите бойци, и в мислите им нямаше място за смъртта и страха от нея. Окървавени и замаяни, надирите политаха назад отново и отново.

Ала с настъпването на вечерта нападението срещу портите се усили и голямата бариера от бронз и дъб започна да поддава. Сербитар поведе последните членове на Трийсетте към сянката на портата, както беше направил Дръс. Рек хукна към тях, ала Сербитар му нареди да се върне на стената със смразяващо мисловно послание. Той се канеше да се противопостави, когато надирските воини се прехвърлиха през укрепленията зад него. Мечът на Егел проблесна, обезглавявайки първия воин, и Рек отново попадна в разгара на битката.

На портата към Сербитар се присъедини Субоден, командирът на неговата вагрийска гвардия. Само шейсет души бяха оцелели от войската, която беше пристигнала в началото.

— Върни се на стената — нареди Сербитар.

Русокосият вагриец поклати глава.

— Не мога. Дошли сме, за да ви охраняваме, и ще умрем заедно с вас.

— Ти не ме обичаш, Субоден — даде ми да го разбера.

— Любовта няма нищо общо с моя дълг, господарю Сербитар. Все пак се надявам да ми простиш. Мислех, че притежаваш дяволски умения, но ако беше обладан от зли духове, нямаше да се бориш както сега.

— Няма какво да ти прощавам, но приеми моята благословия — каза Сербитар на русокосия командир.

Внезапно портите рухнаха и надирите нахлуха с победоносен вик, нахвърляйки се върху защитниците, водени от белокосия монах. Сербитар извади тънък вентрийски кинжал и започна да се бие с две ръце, като отблъскваше и нанасяше удари, парираше и съсичаше. Хората пред него падаха повалени, но винаги изникваха още, които да запълнят създалата се празнина. Слабият вагрийски командир до него безпощадно съсичаше прииждащите варвари. Една брадва разцепи щита му, но той захвърли останките и хвана меча си с две ръце, а после изрева предизвикателно и се втурна напред. Друга брадва счупи ребрата му, а в бедрото му се заби копие. Той падна в многолюдната тълпа, като раздаваше удари наляво-надясно. Един ритник го просна по гръб и в гърдите му се забиха три копия. Той немощно се опита да вдигне меча за последен път, ала един ботуш, подкован с железни гвоздеи, стъпи върху ръката му и ударът с дървена тояга сложи край на живота му.

Винтар се сражаваше хладнокръвно, редом с албиноса, и очакваше стрелата, която щеше да полети всеки момент. Навеждайки се под един свистящ меч, той изкорми противника си и се обърна.

В сянката на разбитите порти един стрелец опъна тетивата си, опирайки пръсти в бузата си. Стрелата полетя от лъка и попадна в дясното око на Винтар, а той падна върху надирските копия.

Останалите защитници се сражаваха във все по-тесен кръг, докато здрачът преминаваше в нощ. Надирските викове вече бяха стихнали и битката се водеше сред напрегнато мълчание, нарушавано само от ударите на стомана в стомана, пронизваща плът.

Менахем беше повдигнат във въздуха от едно пронизващо копие, което се заби в дробовете му. Мечът му изсвистя към врата на коленичилия улан — и застина.

Той леко опря острието в рамото на мъжа. Воинът не можеше да повярва в късмета си, а после извади копието и още веднъж го заби в гърдите на свещеника.

Сега Сербитар остана сам.

Надирите отстъпиха за миг, взирайки се в окървавения албинос. Почти цялата кръв беше негова. Пелерината му беше разкъсана, бронята — разцепена и нащърбена, а шлемът отдавна беше паднал от главата му.

Той разтреперано пое въздух три пъти, вгледа се в себе си и разбра, че умира. Насочи разума си в пространството и потърси Винтар и останалите.

Последва тишина.

Ужасна тишина.

„Значи всичко е било напразно“, помисли си, докато надирите се готвеха да го убият. Усмихна се мрачно.

Нямаше Източник.

Нямаше център на вселената.

В последните секунди, които му оставаха, той се питаше дали животът му не е минал напразно.

Знаеше, че не е така. Защото дори да нямаше Източник, трябваше да си го измисли. Защото Източникът беше красив.

Един надирски воин се втурна напред. Сербитар отби удара му и заби кинжала си в гърдите на мъжа, ала нападателите нахлуха и двайсет остри меча пронизаха крехкото му тяло. От устата му бликна кръв и той падна.

В далечината прозвуча глас:

— Хвани ръката ми, братко. Пътешествието започва.

Беше Винтар!

Надирите се втурнаха към безлюдните делнохски сгради и множеството улици, които водеха към Гедон и кулата зад нея. Огаси вдигна меча си в първата редица, крещейки надирската победна песен. Той се затича, а после спря.

В откритото пространство пред сградите отпред стоеше висок мъж с брада като тризъбец, облечен в белите одежди на сатулите. Той носеше две извити и смъртоносни саби. Объркан, Огаси приближи бавно.

Сатули в дренайската крепост?

— Какво правиш тук? — извика Огаси.

— Помагам на приятел — отвърна мъжът. — Върни се! Няма да те пусна.

Огаси се усмихна. Мъжът беше луд. Той вдигна меча си и нареди на надирите да тръгнат напред. Фигурата в бели дрехи пое към тях.

— Сатули! — извика той.

От сградите долетя мощен ответен вик, когато три хиляди сатулски воини, чиито бели дрехи светеха призрачно в падащия мрак, се втурнаха в атака. Надирите бяха смаяни и Огаси не вярваше на очите си. Сатулите и дренайците бяха смъртни врагове. Той виждаше какво се случва, но умът му не го побираше. Подобно на бял прилив върху черен бряг, сатулските редици се сблъскаха с надирските.

Джоаким потърси Огаси, ала едрият надирски воин се изгуби в хаоса. Безмилостният обрат на събитията — от сигурна победа към сигурна смърт, смая надирите. Настъпи паника и бавното отстъпление се превърна в стремглаво бягство. Тъпчейки другарите си, надирите се обърнаха и побягнаха, а бялата армия ги следваше по петите, тормозейки ги с животинските си викове, подобни на тези от надирските степи.

На стената горе Рек кървеше от раните в ръцете си, а темето на Хогън беше прорязано с меч и кръвта се лееше от раната, а кожата се развяваше, когато се нахвърли срещу нападателите си.

Сега на укрепленията се появиха сатулски воини и надирите отново побягнаха от страховитите им саби, отстъпвайки към стените и опитвайки се да се спасят, като се спуснат по въжетата.

Всичко приключи за минути. На различни места из откритото пространство малките групи надирски воини бяха обградени и избити.

Джоаким Сатули, чиито бели одежди бяха обагрени в червено, бавно се изкачи по стъпалата на укрепленията, следван от своите седем помощници. Отиде при Рек и се поклони. После се обърна и подаде окървавените си саби на един чернобрад воин. Друг мъж му подаде ароматизирана кърпа. Той избърса лицето си бавно и старателно, а след това и ръцете си. Накрая проговори:

— Каква приятна среща — изрече. Лицето му беше сериозно, но очите му се смееха.

— Наистина — каза Рек. — Добре че другите гости трябваше да си тръгнат, иначе нямаше да има място.

— Изненадан ли си, че ме виждаш?

— Не, не съм. По-скоро съм учуден.

Джоаким се засмя.

— Нима паметта ти е толкова къса, Делнох? Каза, че трябва да се разделим като приятели и аз се съгласих. Къде да бъда, когато приятелят ми има нужда от мен?

— Сигурно ти е било дяволски трудно да убедиш своите воини да те последват.

— Ни най-малко — отвърна Джоаким, а в очите му проблесна игрив пламък. — Почти през целия си живот те са копнеели да се сражават зад тези стени.

Високият сатулски воин стоеше на стената Гедон и се взираше в надирския лагер зад безлюдните укрепления на Валтери. Рек спеше и брадатият принц се разхождаше сам по стената. Наоколо имаше часовои и войници от двете раси, но Джоаким остана сам.

Седмици наред сатулските разузнавачи в Делнохската планина бяха гледали как битката долу бушува. Често самият Джоаким се беше качвал на върха, за да наблюдава сражението. После един нападателен надирски отряд беше атакувал сатулско село и Джоаким убеди хората си да го последват в Делнох. Освен това той знаеше за предателя, който работеше за надирите, защото беше станал свидетел на една среща между него и надирския командир Огаси в един висок и тесен проход.

Два дни по-късно надирите се бяха опитали да изпратят отряд в планината, но сатулите го отблъснаха.

Джоаким се натъжи, когато научи новината за загубата на Рек. Тъй като самият той беше фаталист, можеше да разбере какво изпитва мъж, чиято жена е починала. Неговата беше умряла при раждане преди две години и раната беше още прясна.

Джоаким поклати глава. Войната беше жестока любовница, но и властна жена. Тя можеше да нанесе повече поражения в душата на човек, отколкото времето.

Сатулите дойдоха навреме, но си платиха за това. Четиристотин от хората му бяха мъртви — трудно преодолима загуба за планински народ, наброяващ едва трийсет хиляди, много от които бяха деца и старци.

Ала дългът си беше дълг.

Джоаким знаеше, че онзи мъж, Хогън, го мрази. Ала това беше разбираемо, защото Хогън беше от легиона, а сатулите години наред бяха проливали легионерска кръв. Те пазеха най-изтънчените си мъчения за пленените Ездачи. Това беше чест, но Джоаким знаеше, че дренайците никога нямаше да го разберат. Когато човек умираше, се подлагаше на изпитание — колкото по-тежка беше смъртта, толкова повече му се отплащаха в Рая. Мъчението извисяваше човешката душа, а сатулите не можеха да дадат по-голяма награда на пленения враг.

Той седна на укрепленията и се втренчи в кулата. Колко години беше копнял да превземе тази крепост? Колко от мечтите му бяха изпълнени с картини на горящата кула?

А сега я отбраняваше с цената на живота на своите хора.

Той сви рамене. Човек, който гледа в небето, не вижда скорпиона в краката си. Човек, който гледа в земята, не вижда дракона във въздуха.

Закрачи из укрепленията и най-сетне стигна до кулата при портата и надписа, издълбан върху камъка там: ГЕДОН.

Стената на смъртта.

Във въздуха се носеше миризмата на смърт, а на сутринта гарваните щяха да долетят за пиршеството. Трябваше да убие Рек в гората. Обещанието към един неверник не струваше нищо, тогава защо го беше спазил? Той се изсмя внезапно, приемайки отговора; защото този мъж не даваше пет пари.

И Джоаким го беше харесал.

Той мина покрай един дренайски часовой, който му отдаде чест, и се усмихна. Джоаким кимна, забелязал неуверената му усмивка.

Беше казал на Бронзовия граф, че той и хората му ще останат още един ден, а после ще се върнат в планината. Очакваше да го помолят да остане — с предложения, обещания, споразумения. Ала Рек просто се беше усмихнал.

— Не бих могъл да искам повече — каза.

Джоаким беше смаян, но не можа да каже нищо.

Разказа на Рек за предателя и за опита на надирите да прекосят планината.

— Пак ли ще препречите пътя?

— Разбира се. Това е земя на сатулите.

— Чудесно! Ще хапнеш ли с мен?

— Не, но благодаря за предложението.

Нито един сатули не можеше да сподели трапезата на един неверник.

Рек кимна.

— Сега мисля да си почина — каза. — Ще се видим на зазоряване.

Рек спеше в своята стая високо в кулата и сънуваше Вире, винаги Вире. Събуди се часове преди да съмне и протегна ръка към нея. Ала чаршафите до него бяха студени, както винаги напоследък, и той отново усети загубата. Тази нощ плака, дълго и безшумно. Накрая стана, облече се и слезе по стълбите в малката зала. Прислужникът, Аршин, му поднесе закуска от студен бекон и сирене и шише студена вода с медовина. Той се хранеше механично, когато един млад офицер дойде с новината, че Бриклин се е върнал с депеши от Дренан. Гражданинът влезе в залата, поклони се леко и дойде до масата, като постави пред Рек няколко пакета и голям запечатан свитък. После седна срещу Рек и попита дали може да си налее питие. Рек кимна, докато отваряше свитъка. Прочете го веднъж, усмихна се, а после го остави настрани и погледна мъжа. Беше по-слаб, а може би и по-посърнал, откакто Рек го видя за пръв път. Все още носеше костюм за езда, а зелената му пелерина беше прашна. Бриклин пресуши водата в чашата на два пъти и отново я напълни; после забеляза, че Рек го гледа.

— Прочетохте ли писмото от Абалайн? — попита.

— Да. Благодаря ви, че го донесохте. Ще останете ли?

— Но, разбира се. Трябва да се подготвим за капитулацията и да посрещнем Улрик в крепостта.

— Той обеща да не пощади никого — изрече тихо Рек.

Бриклин махна с ръка.

— Глупости! Това са били приказки по време на война. Сега ще бъде великодушен.

— А Уаундуийвър?

— Отзоваха го в Дренан и разпуснаха армията му.

— Доволен ли сте?

— Че войната свърши? Разбира се. Макар че, естествено, ми е мъчно, че трябваше да умрат толкова много хора. Чух, че Дръс е загинал в Сумитос. Много жалко. Беше прекрасен човек и невероятен воин. Но съм сигурен, че си е отишъл така, както би желал. Кога искате да се срещна с лорд Улрик?

— Когато пожелаете.

— Ще ме придружите ли?

— Не.

— Тогава кой ще го направи? — попита Бриклин, с удоволствие забелязал примирението по лицето на Рек.

— Никой.

— Никой ли? Но това е нередно, милорд. Трябва да изпратим делегация.

— Ще пътувате сам.

— Много добре. Какви условия да договоря?

— Нищо няма да договаряте. Просто ще отидете при Улрик и ще кажете, че аз ви изпращам.

— Не разбирам, милорд. Какво искате да му кажа?

— Ще кажете, че сте се провалили.

— Да съм се провалил? В какво? Говорите с недомлъвки. Да не сте полудели?

— Не, просто съм уморен. Вие ни предадохте, Бриклин, но не очаквам нещо различно от човек като вас. Затова и не съм ядосан. Нито имам желание за мъст. Взехте парите на Улрик и сега можете да вървите при него. Писмото от Абалайн е подправено и Уаундуийвър ще бъде тук след пет дни с повече от петдесет хиляди души. Отвън има три хиляди сатули и можем да удържим стената. А сега се махайте! Хогън знае, че сте предател, и ми каза, че ще ви убие, ако ви види. Вървете.

Бриклин остана зашеметен няколко минути, а после поклати глава.

— Това е безумие! Не можете да удържите! Сега е времето на Улрик, нима не го разбирате? С дренайците е свършено, а звездата на Улрик изгрява. Какво се надявате да постигнете?

Рек бавно измъкна един дълъг и тънък кинжал и го постави на масата пред себе си.

— Вървете си — повтори тихо.

Бриклин стана и се втурна към вратата. На прага се обърна.

— Глупак! — просъска. — Прободи себе си с кинжала, защото това, което надирите ще ти сторят, щом те пленят, ще бъде радост за очите. — А после излезе.

Хогън се подаде иззад една ниша, покрита с гоблен, и отиде до масата. Главата му беше превързана и беше пребледнял. В ръката си държеше меч.

— Как можа да го пуснеш, Рек? Как?

Рек се усмихна.

— Не си струваше труда да го убивам.

Последната свещ примигна и угасна, когато лекият есенен вятър изду завесите. Рек продължи да спи, опрял глава на ръцете си върху масата, където едва преди час бе изпратил Бриклин при надирите. Спеше леко, но без да сънува. Потрепери, когато в стаята стана по-хладно, а после се стресна и се събуди в мрака. Обзе го страх и посегна към кинжала. Отново потрепери: беше студено… много студено. Погледна огъня. Той гореше, но до него не достигаше топлина. Стана и отиде до огнището, коленичи пред него и протегна ръце към топлината. Нищо. Смутен, той стана отново и се върна на масата, а после в душата му нахлу ужас.

Опряла глава на ръцете си, фигурата на граф Регнак все още спеше там. Той се бореше с паниката, докато гледаше спящото си тяло, виждайки умората по изпитото лице, хлътналите очи и уморените бръчки около устата.

След това забеляза тишината. Дори в този късен час в непрогледния мрак, трябваше да се чуват някакви звуци от часовоите, слугите или готвачите, които приготвяха утрешната закуска. Но нямаше нищо. Отиде до вратата и излезе в тъмния коридор, а оттам продължи към сенките на крепостната врата. Беше сам — зад портата бяха стените, но върху тях не обикаляха часовои. Продължи да върви в мрака, а облаците се разпръснаха и луната засия ярко. Крепостта беше безлюдна.

От високите стени на Гедон погледна на север. Равнината беше пуста. Там нямаше надирски шатри.

Значи наистина беше сам. Паниката го напусна и някакво дълбоко усещане за покой обгърна душата му като топло одеяло. Седна на укрепленията, взирайки се в кулата.

Нима това беше смъртта, запита се. Или просто сън? Не го интересуваше. Нямаше значение дали предусеща утрешната реалност, или това е резултат от необходима фантазия. Радваше се на мига.

А после разбра, че не е сам, долавяйки някаква топлина. Сърцето му подскочи и очите му се насълзиха. Обърна се и тя беше там: облечена така, както при първата им среща, с дебело палто от овча кожа и с вълнени гети. Разпери ръце и се втурна в обятията му. Той я притисна силно и зарови лице в косата ѝ. Дълго време стояха така, а тялото му се разтърсваше от силни ридания. Накрая плачът му секна и той нежно я пусна. Тя го погледна и се усмихна.

— Справи се добре, Рек — каза му. — Толкова се гордея с теб.

— Без теб няма смисъл — отвърна той.

— Не бих променила нищо, Рек. Ако ми кажат, че мога да живея отново, но без да те срещна, не бих приела. Какво значение има, че прекарахме заедно само няколко месеца? Това беше славно време!

— Никога не съм обичал някого, колкото теб — каза той.

— Зная.

Разговаряха с часове, но луната стоеше все на същото място, а звездите не помръдваха — нощта беше застинала. Накрая тя го целуна, за да замълчи.

— Трябва да видиш и други хора.

Той понечи да възрази, но тя допря пръсти до устата му.

— Ще се срещнем отново, любов моя. Сега говори с другите.

В този момент около стените се виеше гъста мъгла. Луната блестеше в безоблачното небе. Тя пое към мъглата и изчезна. Рек зачака и не след дълго към него се приближи фигура в сребърни доспехи. Както винаги, изглеждаше свеж и енергичен, бронята отразяваше лунната светлина, а бялата му пелерина беше безупречна. Той се усмихна.

— Добра среща, Рек — каза Сербитар. Те се здрависаха по войнишки.

— Сатулите дойдоха — каза Рек. — Удържахте портата достатъчно дълго.

— Зная. Утре ще бъде трудно и няма да те лъжа. От всички варианти на бъдещето, които видях, само в едно преживяваш деня. Но тук има сили, които не мога да ти обясня, и тяхната магия действа дори сега. Бий се добре!

— Уаундуийвър ще дойде ли? — попита Рек.

Сербитар сви рамене.

— Не и утре.

— Значи ще ни победят?

— Вероятно. Но ако това не стане, искам да направиш нещо за мен.

— Кажи — отвърна Рек.

— Отиди още веднъж в стаята на Егел, където има последен подарък за теб. Прислужникът Аршин ще ти обясни.

— Какъв е той? Оръжие ли? Бих могъл да го използвам утре.

— Не е оръжие. Иди там утре вечер.

— Сербитар?

— Да, приятелю.

— Всичко ли стана така, както го беше сънувал? Говоря за Източника.

— Да! И дори много повече. Но сега не мога да говоря за това. Изчакай още малко. Има още един, с когото трябва да говориш.

Мъглата се сгъсти и бялата фигура на Сербитар се оттегли, докато се сля с нея и изчезна.

И тогава се появи Дръс. Могъщ и силен, с ослепително черно палто и с брадва на хълбока.

— Той ме изпрати подобаващо — каза Дръс. — Как си, момче? Изглеждаш уморен.

— Уморен съм, но се радвам, че те виждам.

Дръс го потупа по рамото и се засмя.

— Онзи Ногуша ме прободе с отровно острие. Казвам ти, момче, адски болеше. Каеса ме облече. Не знам как ме изправи на крака. И все пак… успя.

— Видях — каза Рек.

— Да, беше зрелищна смърт, нали? Онзи младеж Гилад се би добре. Още не съм го виждал, но се надявам, че и това ще стане. Ти си добро момче, Рек. Достойно! Радвам се, че се запознахме.

— Аз също, Дръс. Никога не съм срещал по-добър човек.

— Разбира се, че си срещал, момче. Стотици! Но е мило, че го казваш. Само че не дойдох тук да си разменяме комплименти. Знам пред какво си изправен и че утре ще бъде трудно — дяволски трудно. Но не се предавай. Не отстъпвай към кулата — каквото и да стане, дръж стената. Много неща зависят от това. Нека Джоаким бъде до теб; ако той умре, с теб е свършено. Трябва да вървя. Но не забравяй — дръж стената. Не отстъпвай към кулата.

— Няма да го забравя. Сбогом, Дръс.

— Не се сбогувай. Още не — каза Дръс. — Скоро.

Мъглата нахлу, обгърна брадвоносеца и се спусна над Рек. После лунната светлина избледня и Бронзовия граф потъна в мрак.

Рек се събуди в кулата. Огънят още гореше и той отново беше гладен.

В кухнята Аршин приготвяше закуска. Старецът беше уморен, но се ободри, когато Рек влезе. Той харесваше новия граф и помнеше времето, когато бащата на Вире, Делнар, беше млад, горд и силен. Струваше му се, че Рек прилича на него, но може би годините бяха помрачили паметта му, помисли си Аршин.

Поднесе на графа малко препечен хляб с мед и той го изяде, а после пи разредено вино.

В стаята си Рек пристегна бронята си и се запъти към укрепленията. Хогън и Орин вече бяха там и оглеждаха барикадата в тунела при портата.

— Това е слабото място — каза Орин. — Трябва да се оттеглим в кулата. Поне портите ще издържат няколко часа.

Рек поклати глава.

— Ще останем на Гедон. Не бива да отстъпваме.

— Тогава ще умрем тук — каза Хогън. — Защото тази барикада изобщо няма да ги спре.

— Може би — каза Рек. — Ще видим. Добро утро, Джоаким Сатули.

Брадатият воин кимна и се усмихна.

— Добре ли спа, Бронзов графе?

— Всъщност, да. Благодаря ти, че ни посвети този ден от живота си.

— Няма нищо. Плащам дълга си.

— Не ми дължиш нищо. Но те уверявам, че ако преживеем този ден, повече няма да воюваме помежду си. Аз притежавам правата за високите делнохски проходи, макар че вие оспорвате това. Затова ти ги отстъпвам пред тези свидетели.

— Освен това в кулата има свитък с моя печат. Когато си тръгнеш тази вечер, ще го вземеш. Негово копие ще бъде изпратено на Абалайн в Дренан.

— Знам, че този жест няма да има смисъл, ако надирите победят днес — но това е всичко, което мога да направя.

Джоаким се поклони.

— И самият жест е достатъчен.

Разговорът беше прекъснат от надирските барабани и воините от Дрос заеха местата си по стената, за да посрещнат нападателите. Рек смъкна забралото на шлема си и извади меча на Егел. Долу, в барикадирания тунел при портата, стоеше Орин със сто воини. Тунелът беше широк едва шест метра в средата и Орин смяташе да го удържи през по-голямата част от сутринта. След това, когато барикадите паднеха, многочислената надирска орда щеше да ги изтласка в откритото пространство зад укрепленията.

Така започна последният кървав ден в Дрос Делнох.

Ревящите надири прииждаха на вълни и се катереха по въжета и стълби цяла сутрин само за да намерят студената си, ужасна смърт под покосяващите мечове и саби на защитниците. Мъжете падаха с писъци на камъните под стените или умираха, стъпкани под краката на сражаващите се воини на укрепленията. Рамо до рамо, сатулите и дренайците сееха смърт сред надирите.

Рек се сражаваше с две ръце, а мечът на Егел съсичаше надирските редици като коса жито. До него Джоаким се биеше с два къси меча, въртеше се в кръг и убиваше.

Долу хората на Орин бавно отстъпваха към по-широката част на тунела, макар че надирите плащаха скъпо за всеки сантиметър земя.

Отблъсквайки удара на едно копие, Орин съсече лицето на един воин. Мъжът изчезна в огромното множество и мястото му бе заето от друг нападател.

— Няма да удържим! — извика един млад офицер вдясно от Орин.

Орин нямаше време за отговор.

Внезапно предводителят на надирите изпищя ужасено и отстъпи назад към другарите си. Останалите проследиха погледа му до изхода на тунела зад дренайците.

Между надирите и дренайците зейна пролука, която се разшири, щом нападателите се обърнаха и побягнаха към откритото пространство между Валтери и Гедон.

— Велики богове на Мисаел! — изрече офицерът. — Какво става? — Орин се обърна и видя какво беше предизвикало ужаса на надирите.

Зад тях, в тъмния тунел стояха Легендата Дръс, Сербитар и Трийсетте. С тях бяха много от загиналите воини. Дръс държеше брадвата си в ръка, а в очите му се четеше радостта от битката. Орин преглътна, а после облиза устни. Успя да прибере меча си в ножницата едва от третия опит.

— Мисля, че трябва да ги оставим да отбраняват тунела — каза. Останалите мъже се събраха зад него, докато вървеше към Дръс.

Призрачните защитници сякаш не ги забелязваха, вперили очи в тунела зад тях. Орин понечи да заговори Дръс, но старецът просто се взираше напред. Когато Орин протегна треперещата си ръка и се опита да докосне брадвоносеца, не усети нищо — само студен въздух.

— Да се връщаме на стената — каза той. После затвори очи и пое слепешком сред призрачните редици. Когато стигна до изхода на тунела, трепереше. Мъжете с него не казаха нищо.

Никой не погледна назад.

Той се присъедини към Рек на стената и битката продължи. Секунди по-късно, по време на едно кратко затишие, Рек извика:

— Какво става в тунела?

— Дръс е там — отвърна Орин. Рек само кимна и отново се извърна, когато още надирски воини се качиха на укрепленията.

Боуман се биеше до Хогън с къс меч и щит в ръка. Макар че не беше толкова ловък с меча, колкото с лъка, той беше добър воин.

Хогън парира един удар с брадва и мечът му се счупи. Острието на брадвата счупи рамото му и потъна в гърдите му. Той заби счупения меч в корема на брадвоносеца и падна на земята заедно с него.

Нечие копие прониза гърба на командира на легиона, докато се мъчеше да се изправи. Боуман изкорми улана с късия меч, но още надири прииждаха напред и тялото на Хогън изчезна в тълпата.

Край портата на кулата Джоаким Сатули падна, пронизан в хълбока от хвърлено копие. Рек почти го занесе зад укрепленията, но се наложи да го остави, защото надирите нахлуваха. Джоаким сграбчи копието с две ръце, при което по челото му изби пот, и огледа раната. Острието беше преминало точно над десния му хълбок, прорязвайки кожата на гърба му. Знаеше, че главата му е с шип и няма да може да се извади. Стисна копието по-силно, търкулна се настрани, а после го заби по-дълбоко в раната, докато цялата му глава прониза гърба му. Изпадна в несвяст за няколко минути, ала нежният допир на една ръка го събуди. До него стоеше един сатулски воин на име Андисим.

— Извади главата на копието — просъска Джоаким. — Бързо!

Мъжът безмълвно взе кинжала си и съвсем леко повдигна главата на копието от дръжката. Накрая успя.

— А сега — прошепна Джоаким — издърпай дръжката. Застанал над него, мъжът бавно издърпа копието, докато Джоаким пъшкаше от болка. Бликна кръв, но Джоаким разкъса дрехата си и запуши раната, като остави Андисим да направи същото с дупката в гърба му.

— Помогни ми да се изправя — нареди му той — и ми донеси сабя.

Зад стените на Елдибар, в своята шатра, Улрик гледаше как пясъкът пада в огромния часовник. До него беше свитъкът, който беше получил от север тази сутрин. Неговият племенник Джахингир се беше провъзгласил за хан — повелител на севера. Беше убил брат му, Цубоди, и беше взел за заложница любовницата на Улрик, Хасита.

Улрик не можеше да го вини и не беше ядосан. Семейството му беше родено да ръководи и не можеше да се противи на зова на кръвта.

Ала той не можеше да си губи времето тук и затова беше взел часовника. Ако стената не паднеше, докато пясъкът изтече, щеше да поведе армията си отново на север, да си върне кралството и да дойде да завладее Дрос Делнох друг път.

Бяха му предали, че Дръс защитава тунела, и той беше свил рамене. А когато остана сам, се усмихна.

„Значи дори и раят не може да те държи настрана от битката, старче!“

Пред шатрата му стояха трима мъже с овчи рога и чакаха да им даде сигнал. А пясъкът продължаваше да тече.

На Гедон, надирите проникнаха отдясно. Рек извика на Орин да го последва и си проправи път из укрепленията. Вляво още надири се добраха до укрепленията и дренайците отстъпиха, скочиха на тревата и се прегрупираха.

Надирите се втурнаха напред.

Бяха загубили битката.

Сатулите и дренайците чакаха, вдигнали мечовете си в готовност, докато надирите се тълпяха пред тях.

Боуман и Орин стояха до Рек, а Джоаким Сатули закуцука към тях.

— Радвам се, че ви обещахме само един ден — изпъшка Джоаким и стисна окървавената превръзка на хълбока си.

Пред тях надирите се разгърнаха и атакуваха.

Рек се облегна на меча си, като дишаше тежко, пестейки остатъка от силите си. Вече не усещаше енергията, която да предизвика гнева му на берсерк, нито имаше воля за това.

Цял живот се беше страхувал от този миг, и сега, когато той настъпи, беше безсмислен като прах, разпръснат над океана. Той уморено впери очи в нападащите воини.

— Слушай, старо магаре — промърмори Боуман, — как мислиш, дали е твърде късно да се предадем?

Рек се усмихна.

— Съвсем малко — каза. Ръцете му обвиха дръжката на меча, той изви китката си и острието изсвистя във въздуха.

Първите редици на надирите бяха на по-малко от двайсет крачки от тях, когато от долината долетя далечният звук от овчи рогове.

Атаката се забави…

И спря. Застанали на по-малко от десет крачки едни от други, двете страни стояха и слушаха настойчивия вой.

Огаси изруга и се изплю, а после прибра меча в ножницата. Втренчи се мрачно в учудените очи на Бронзовия граф. Рек си свали шлема и заби меча си в земята пред него, когато Огаси пристъпи напред.

— Свърши се! — каза той, а после вдигна ръка и даде знак на надирите да отстъпят към стената. След това се обърна. — Знаеш ли, кръглоок негоднико, аз, Огаси, убих жена ти.

На Рек му трябваха няколко секунди да възприеме думите, а после дълбоко пое въздух и си свали ръкавиците.

— Нима мислиш, че на фона на всичко това за мен има значение кой е изстрелял една стрела? — каза Рек. — Искаш да те запомня? Добре. Искаш да те намразя? Не мога. Може би утре. Или следващата година. А може би никога.

Огаси мълча известно време, а после сви рамене.

— Стрелата беше предназначена за теб — каза той, а умората го обгърна като черно наметало.

Той се обърна кръгом и последва оттеглящите се войници. Те мълчаливо слязоха по стълбите и въжетата — никой не мина през тунела при портата.

Рек разкопча нагръдника си и бавно пое към изхода на тунела. Към него идваха Дръс и Трийсетте. Той вдигна ръка за поздрав, ала задуха вятър и воините се превърнаха в мъгла и изчезнаха.

— Сбогом, Дръс — изрече той тихо.

По-късно вечерта Рек се сбогува със сатулите и спа няколко часа, надявайки се отново да срещне Вире. Събуди се отпочинал, но разочарован. Аршин му донесе храна и той вечеря с Боуман и Орин. Почти не говориха. Калвар Син и санитарите му бяха открили тялото на Хогън, и лекарят се бореше да спаси стотиците ранени, които донасяха в болницата на Гедон.

Към полунощ Рек отиде в стаята си и си свали бронята; после си спомни за подаръка на Сербитар. Беше твърде уморен, за да отиде да го търси, но не можеше да заспи, затова стана и се облече, взе една факла от стената и бавно пое към недрата на кулата. Вратата за стаята на Егел отново беше затворена, но се отвори пред него както преди.

Мястото се озари от светлина, когато Рек постави факлата си на стената и влезе вътре. Дъхът му секна, когато погледна кристалния куб. В него лежеше Вире! По тялото ѝ нямаше и следа от раняване със стрела; тя лежеше гола и спокойна и сякаш спеше, носейки се из прозрачния кристал. Той отиде до куба, протегна ръка и я докосна. Тя не помръдна, а тялото ѝ беше студено. Той се наведе, повдигна я и я положи на близката маса. После свали пелерината си, загърна я в нея и отново я повдигна. Взе факлата и бавно пое към стаята си над залата в кулата.

Повика Аршин и старият прислужник пребледня, когато видя неподвижното тяло на съпругата на графа. Погледна Рек, а после заби очи в пода.

— Съжалявам, милорд. Не знам защо белокосият е поставил тялото ѝ във вълшебния кристал.

— Какво е станало? — попита Рек.

— Принц Сербитар и неговият приятел, абатът, дойдоха при мен в деня, когато тя умря. Абатът каза, че е сънувал нещо. Не пожела да ми обясни какво, но каза, че е много важно да положат тялото на милейди в кристала. Спомена нещо за Източника… Не го разбрах. И все още не го разбирам, милорд. Тя жива ли е, или мъртва? И как я открихте? Положихме я върху онзи кристален куб и тя плавно потъна в него. Ала когато го докоснах, беше твърд. Вече не разбирам нищо — очите на стареца се насълзиха и Рек отиде до него и постави ръка върху кокалестото му рамо.

— Трудно е да се обясни. Доведи Калвар Син, а аз ще чакам тук с Вире.

Сънят на Винтар — какво би могъл да означава? Албиносът беше казал, че има различни варианти на бъдещето и никой не може да каже кой ще се случи. Но очевидно беше видял един, в който Вире оживява, и беше наредил да запазят тялото ѝ. И по някакъв начин раната ѝ беше заздравяла в кристала. Но това означаваше ли, че ще оживее?

Вире жива!

Главата му се завъртя. Не можеше нито да мисли, нито да чувства и тялото му беше като вцепенено. Смъртта ѝ едва не го бе погубила, а сега, когато тя отново беше тук, се страхуваше да се надява. Едно от нещата, на които го беше научил животът, беше, че всеки човек може да бъде сломен. Знаеше, че за него този миг е настъпил. Седна до леглото и повдигна студената ѝ ръка, докато неговата трепереше от напрежение, и провери за пулс. Нищо. Прекоси стаята и донесе още едно одеяло, зави я, а после се зае да стъкми огън в камината.

Измина почти час, преди да чуе как Калвар Син слиза по стълбите отвън. Мъжът силно ругаеше Аршин. Облечен в изцапана синя туника и окървавена кожена престилка, лекарят влезе в стаята.

— Що за глупости са това, графе? — изрева той. — Там има хора, които умират без моята помощ? Какво… — той се запъна и замълча, когато видя момичето на леглото. — Значи старецът не е излъгал. Защо, Рек? Защо си донесъл тялото ѝ?

— Не зная. Наистина. Сербитар ми се яви насън и каза, че ми е оставил подарък. Ето какво открих. Не зная какво става — тя мъртва ли е?

— Разбира се, че е мъртва. Стрелата прониза белия ѝ дроб.

— Би ли я погледнал? Няма никаква рана.

Лекарят отметна чаршафа и повдигна китката ѝ.

Няколко секунди изминаха в мълчание.

— Има пулс — прошепна той, — но е слаб и много, много бавен. Не мога да чакам с вас — там умират хора, но ще се върна на сутринта. Дръж я на топло — това е всичко, което можеш да направиш.

Рек приседна до леглото, държейки ръката ѝ. По някое време, макар че не разбра кога, заспа до нея. Съмна се, а ярките лъчи на изгряващото слънце нахлуха през източния прозорец и окъпаха леглото в златиста светлина. При техния допир бузите на Вире възвърнаха цвета си и дишането ѝ се усили. От устните ѝ се изтръгна тих стон и Рек се събуди на мига.

— Вире? Вире, чуваш ли ме? — тя отвори очи и отново ги затвори, пърхайки с мигли.

— Вире! — очите ѝ отново се отвориха и тя се усмихна.

— Сербитар ме върна — каза. — Толкова съм уморена… Трябва да поспя — тя се обърна, прегърна възглавницата и заспа точно когато вратата се отвори и през нея влезе Боуман.

— Господи, значи е вярно — каза той.

Рек го изведе в коридора.

— Да. Сербитар някак си е успял да я спаси, но не мога да си го обясня. Дори не ме е грижа как е станало. Какво става отвън?

— Заминаха си! Всички до един, старо магаре. Лагерът е пуст; двамата с Орин бяхме там. Останали са само едно знаме на Вълчите глави и трупът на онзи еснаф Бриклин. Разбираш ли нещо от това?

— Не — каза Рек. — Знамето означава, че Улрик ще се върне. А трупът? Не мога да кажа. Изпратих го при тях — той беше предател и очевидно повече не им е бил нужен.

Един млад офицер дотича по спираловидното стълбище.

— Милорд! Един надирски конник чака при Елдибар.

Рек и Боуман отидоха заедно на Първа стена. Долу върху едно сиво степно пони седеше Улрик, Владетелят на надирите, с обточен с кожа шлем, вълнено палто и ботуши от козя кожа. Той погледна нагоре, когато Рек се надвеси над укрепленията.

— Би се добре, Бронзов графе — провикна се. — Дойдох да се сбогуваме. В моето кралство има гражданска война и трябва да ви оставя за малко. Исках да знаеш, че ще се върна.

— Ще бъда тук — каза Рек. — И следващия път ще ти окажа още по-топъл прием. Кажи ми, защо хората ти се оттеглиха, когато ни бяхте победили?

— Вярваш ли в съдбата? — попита Улрик.

— Да.

— Тогава да го наречем игра на съдбата. А може би е било вселенска шега — шега на боговете. Не ме е грижа. Ти си смел мъж. И хората ти са смели. И вие победихте. Мога да го преживея, Бронзов графе — щях да бъда жалък, ако не можех. Но засега, сбогом! Ще се видим отново през пролетта.

Улрик помаха, обърна коня си и препусна в галоп на север.

— Знаеш ли — каза Боуман, — може да прозвучи нелепо, но мисля, че го харесвам.

— Днес бих могъл да харесам всекиго — отвърна Рек с усмивка. — Небето е ясно, духа свеж вятър и животът е прекрасен. Какво ще правиш сега?

— Мисля, че ще стана монах и ще посветя целия си живот на молитви и добри дела.

— Не — каза Рек. — Питах какво ще правиш днес.

— А, днес ще се напия и ще ходя по жени.

През целия дълъг ден Рек периодично навестяваше спящата Вире. Цветът на кожата ѝ беше здрав, а дишането — дълбоко и равномерно. Късно вечерта, докато седеше сам в малката зала пред гаснещия огън, тя дойде при него, облечена в светлозелена вълнена туника. Той стана и я пое в обятията си, целуна я, а после седна в кожения стол и я придърпа в скута си.

— Наистина ли надирите са си отишли? — попита тя.

— Наистина.

— Рек, наистина ли съм умряла? Сега ми се струва като сън. Всичко е в мъгла. Смътно си спомням как Сербитар ме донася тук и полага тялото ми в стъклен куб под кулата.

— Не е било сън — каза Рек. — Помниш ли как дойде при мен, докато се биех с гигантски червей и огромен паяк?

— Смътно. И става още по-неясно, докато се опитвам да си го спомня.

— Не се тревожи за това. През следващите петдесет години ще ти разкажа всичко.

— Само петдесет ли? — каза тя. — Значи ще ме изоставиш, когато остарея и побелея?

Кулата се огласи от смеха им.

Улрик така и не се върна в Дрос Делнох. Той победи Джахингир в оспорвана битка в равнината Гулготир, а после поведе армията си към Вентрия. По време на похода припадна и умря. Племената се върнаха на север и без неговото влияние единството на надирите се разпадна. Сред тях отново се разрази гражданска война и хората от богатите южни земи си отдъхнаха.

Рек бе посрещнат като герой в Дренан, но скоро градският живот му омръзна и двамата с Вире се прибраха в Делнох. През годините семейството им се увеличи с трима синове и две дъщери. Синовете се казваха Хогън, Орин и Хореб. Дъщерите бяха Сюзей и Беса. Дядо Хореб премести семейството си от Дренан в Делнох и пое хана на предателя Мусар.

Орин се върна в Дренан и напусна армията. Чичо му Абалайн се оттегли от публичния живот и Магнус Уаундуийвър беше избран за председател на Съвета. Той определи Орин за свой заместник.

Боуман остана в Делнох една година, а после замина за Вентрия да се сражава отново с надирите. Повече не се върна.