Слабата светлина, напираща през клепачите му, го извади от съня. Светлината се натрапваше, усилваше се, караше го да мига замаяно. Отворен прозорец пропускаше благия следобеден въздух и свежата миризма на вода. Не е Камор. Звуци на вълни, плискащи се по пясъчен плаж. Изобщо не беше Камор.

Отново се беше овъртял в чаршафите си, лекомислено. Чувстваше върха на езика си като изсушена на слънцето кожа. Напуканите устни се отделиха една от друга, когато попита дрезгаво:

— Какво правя…

— Тихо. Не исках да те будя. Стаята се нуждаеше от малко въздух.

Черно петно отляво, горе-долу с височината на Джийн. Подът скърцаше под местещата се фигура. Меко шумолене на плат, разтваряне на кесия с монети, дрънчене на метал. Локи се изправи на лакти, подготвен за замайването. То настъпи без закъснение.

— Сънувах я — промърмори той. — Времето, когато… когато се срещнахме за пръв път.

— Нея?

— Нея. Знаеш.

— Ах. Каноничната тя — Джийн коленичи до леглото и му подаде чаша вода, която Локи взе с треперещата си лява ръка и отпи с благодарност. Светът бавно идваше на фокус.

— Толкова ярко — каза Локи. — Мислех си, че мога да я докосна. Да ѝ кажа… колко съжалявам.

— Това ли е най-доброто, на което си способен? Да сънуваш жена като тази и всичко, което си успял да измислиш за времето, което си имал с нея, е да се извиниш?

— Едва ли мога да контрол…

— Това са твоите сънища. Поеми юздите.

— Бях само едно малко момче, в името на боговете.

— Ако пак се появи, премести нещата с десет или петнайсет години напред. Искам да видя малко изчервяване и заекване следващия път, когато се събудиш.

— Отиваш ли някъде?

— Излизам за малко. Да си направя обиколката.

— Джийн, няма смисъл. Престани да се измъчваш.

— Приключи ли? — Джийн взе от него празната чаша.

— Съвсем не. Аз…

— Няма да се бавя. — Джийн остави чашата на масата и механично изтръска реверите на палтото си, отивайки към вратата. — Почини си.

— Няма ли да се вслушаш в здравия разум, мамка му?

— Знаеш какво казват за подражанието и ласкателството.

Вратата се затвори и Джийн изчезна навън, по улиците на Лашейн.

Лашейн беше известен като град, в който всичко може да се купи и всичко може да бъде изоставено. По волята на Регио, най-висшия и изтънял орден на градската аристокрация (където титла, която можеше да се проследи повече от две поколения, ти даваше право да се смяташ за старата гвардия), почти всеки с пари на ръка и достатъчно пулс, за да се поддържа в полусвяст, можеше да трансформира кръвта си до разумно факсимиле на синьото.

Идваха от всяко крайче на теринския свят — търговци и престъпници, капитани наемници и пирати, комарджии, приключенци и изгнаници. Влизаха в пашкула на канторите като обикновени граждани, изсипваха огромни количества скъпоценен метал и излизаха на слънчевата светлина като новоизлюпени лашейнски благородници. Регио изковаваха полубарони, барони, виконти, графове и от време на време дори по някой маркиз, главно според собствените им измислици. Ордените се избираха от списък и струваха допълнително; „Защитник на Вярата на дванайсетте богове“ беше доста популярен. Имаше и още половин дузина безсмислени рицарски ордена, които изглеждаха прекрасно на реверите на палтата.

Поради новостта си те бяха закупувани главно от онези, които можеха сами да се застъпят за себе си. Лашейн беше най-войнствено настроеният град, който Джийн Танен някога бе посещавал. Без да имат аристократичен произход от столетия, който да ги уверява в собствената им стойност, лашейнските неофити компенсираха с церемониалност. Техните правила за старшинство бяха като алхимична формула, а вечерните пирове убиваха всяка година повече от тях, отколкото треската и нещастните случаи, взети заедно. Изглеждаше, че нищо не може да е по-вълнуващо за хората, току-що закупили семейните си имена, от това да ги рискуват (да не говорим за тленната им плът) заради маловажни обиди.

Рекордът, поне доколкото беше чул Джийн, бе три дни от кантората до поляната за дуелиране и погребалната каляска. Регио, разбира се, не предлагаше възстановяване на средствата на близките на споминалия се.

Като резултат от този абсурд беше трудно за хората без титли, независимо от цвета на монетите им, да се сдобият с достъп до най-добрите лекари на града. Те бяха превърнати в символи на статуса от благородните си клиенти и рядко им се налагаше да прибягват до злато от други източници.

Вкусът на есента бе в хладния ветрец, веещ откъм Амател, Езерото на скъпоценностите, сладководното море, което се разстилаше към хоризонта северно от Лашейн. Джийн бе консервативно облечен по местните стандарти, с кафяв кадифен редингот и коприни, струващи не повече от, да речем, тримесечната заплата на среден търговец. Това веднага го отличаваше като нечий човек и подхождаше на сегашната му задача. Никой уважаван господин не би чакал сам пред градинската порта на един лекар.

Ученият Еркемар Зодести бе смятан за най-добрия лекар в Лашейн, феномен с триона за кости и алхимическия тигел. И също така от три дни не показваше никакъв интерес към молбите за консултация на Джийн.

Днес Джийн още веднъж се доближи до оградата от метални прътове в края на градината на Зодести, зад която един слуга му хвърли поглед с влечугоподобна арогантност. В протегнатата си ръка Джийн държеше пергаментов плик и квадратна бяла картичка, точно както и предишните три дни. Джийн усети, че става раздразнителен.

Слугата протегна ръка между металните прътове и безмълвно взе всичко, което Джийн предлагаше. Кесията, съдържаща обичайното парично възнаграждение от (повече от нужните) сребърни монети, изчезна в сакото на прислужника. Старият мъж прочете или се престори, че прочита, бялата картичка, повдигна вежди към Джийн и си замина.

На картичката беше изписано точно каквото и винаги преди това: „Контемпла ва кора фрата еминенца“. „Премислете молбата на изтъкнат приятел.“ На езика на Теринския трон това бе любезната превземка за подобни жестове. Вместо да се казва името на аристократа, съобщението означаваше, че някой могъщ иска анонимно да плати, за да бъде прегледан някой друг. Това беше широко разпространен начин богатството да се справи с проблем от сорта на, да кажем, бременна любовница, без да се компрометира директно самоличността на важното лице.

Джийн изкара дългите минути на чакането, като изучаваше къщата на лекаря. Беше добро, солидно място, горе-долу с размерите на малко алчегрантско имение в Камор. Обаче ново и издокарано по подражание на талверарския стил, което целеше да оповестява публично важността на обитателите му. Покривът беше покрит с плочи от вулканично стъкло, а по прозорците имаше декоративна дърворезба, която повече би отивала на храм.

От сърцето на самата градина, скрита от погледа с триметрова каменна ограда, Джийн чуваше шума от оживено празненство. Звънтене на чаши, гръмогласен смях, а зад всичко това — песента на деветструнна виола и няколко други инструмента.

— За съжаление, трябва да ви уведомя, че ученият в момента не може да се съгласи с молбата ви за консултация. — Слугата се появи отново зад желязната порта с празни ръце. Кесията — олицетворение на добросъвестност — естествено, беше изчезнала. Дали в ръцете на Зодести, или на този прислужник, Джийн нямаше как да знае.

— Може би ще ми кажете кога би било по-удобно за учения да приеме молбата на господаря ми? — попита Джийн. — Явно вече повече от половин седмица средата на следобеда не е подходяща.

— Не мога да кажа. — Слугата се прозя. — Ученият е погълнат от работата си.

— От работата си! — Джийн се ядоса на прозвучалите аплодисменти, които се разнесоха от градинското празненство. — Действително. Случаят на господаря ми се нуждае от най-добрите възможни умения и от дискретност…

— Господарят ви винаги може да разчита на дискретността на учения — каза прислужникът, — но за жалост, уменията му са изисквани на друго място в момента.

— Боговете да те прокълнат, човече! — самоконтролът на Джийн се изпари. — Това е важно!

— Няма да позволя да ми се говори по този вулгарен начин. Довиждане!

Джийн премисли дали да не се пресегне през металната ограда и да хване стареца за гушата, но това щеше да доведе до обратен резултат. Не си беше сложил кожи за бой под финото облекло и с декоративните си обувки щеше да е по-зле от това да е бос по време на боя. Въпреки чифта брадвички, затъкнати под палтото му, той не бе оборудван дори за щурмуването на някое градинско парти.

— Ученият рискува да обиди значително един важен гражданин — изръмжа Джийн.

— Ученият го обижда, глупако! — Старецът се разхили. — Казвам ти, явно, че той няма интерес от работа, уредена по този начин. Не вярвам да има и един човек с положение в обществото, който дотам да не познава учения, че да го е страх да бъде приет на предния вход.

— Ще дойда отново утре — каза Джийн, напрягайки се да запази спокойствие. — Може би ще мога да измисля сума, която да изпари дори безразличието на господаря ти.

— Упорството ти е похвално, макар идеята ти да не е. Утре ще трябва да направиш това, което ти нареди твоят господар. За днес вече си взех довиждане.

— Довиждане! — изръмжа Джийн. — Нека боговете пазят грижливо къщата, в която вирее подобна доброта. — Той се поклони сковано и си замина.

Нямаше какво друго да направи в момента в този прокълнат от боговете град, където дори размятането на кесии с монети не беше гаранция за привличането на нечие внимание към даден проблем.

Като набиваше крак към наетата карета, Джийн проклинаше Максилан Страгос за хиляден път. Копелдакът беше излъгал за толкова много неща. Защо, в крайна сметка, проклетата отрова беше единственото, за което беше решил да каже истината?

Домът им за момента беше нает апартамент във „Вила Сувела“ — обикновен, но педантично чист пансион, предпочитан от пътници, дошли в Лашейн, за да се насладят на водите на Амател. Смяташе се, че тези води лекуват ревматизъм, макар че Джийн все още не бе видял някой къпещ се да излезе с подскоци и танци. Пансионът се издигаше над плаж с черен пясък на североизточния край на града, а другите наематели не им се пречкаха.

— Такъв копелдак! — рече Джийн, като отвори вратата на вътрешната стая на апартамента. — Шибано лашейнско влечуго. Алчен син на нощно гърне и кофти пръдня.

— Твърдото ми разбиране на нюансите говори, че може би си разочарован — обади се Локи. Той се беше изправил и изглеждаше съвсем буден.

— Пак ни отсвириха — каза Джийн, мръщейки се. Въпреки свежия въздух от прозореца във вътрешния апартамент все още миришеше на застояла пот и прясна кръв. — Зодести няма да дойде. Поне не днес.

— Да гори в ада тогава, Джийн.

— Той е единственият прочут физикер, до който все още не съм се добрал. С някои от другите ми беше трудно, но с него е направо невъзможно.

— Бях щипан и обезкървяван от всеки проклет от боговете умопобъркан в този град, който някога е навирал хапче в нечие гърло — каза Локи. — Още един лечител надали ще има значение.

— Той е най-добрият. — Джийн захвърли палтото си на един стол, остави брадвичките и извади бутилка синьо вино от един шкаф. — Експерт алхимик. А също и истински самодоволен ебач на плъхове.

— Значи, всичко е за добро — заключи Локи. — Какво щяха да си кажат съседите, ако се консултирах с човек, който чука гризачи?

— Трябва ни мнението му.

— Изморих се да бъда медицинска рядкост — каза Локи. — Ако няма да дойде, значи, няма да дойде.

— Ще ида пак утре. — Джийн наля две чаши до половината с вино и ги разреди с вода, докато не станаха с приятния цвят на следобедно небе. — Ще докарам надутия чеп тук по някакъв начин.

— Какво ще направиш, ако не ме консултира, да не би да му счупиш пръстите? Може да направи нещата деликатни за мен. Особено ако иска да отреже нещо.

— Може и да намери отговора.

— О, богове! — Обезсърчената въздишка на Локи се обърна на кашлица. — Няма отговор.

— Повярвай ми. Утре ще бъде един от необикновено убедителните ми дни.

— Както го виждам аз, струва ни само няколко жълтици да открием колко неблагосклонно сме приети в обществото. Повечето социални поражения излизат доста по-скъпо, мисля.

— Някъде там трябва да има болест, която да прави хората, които страдат от нея, смирени, добродушни и благосклонни. Някой ден ще я намеря и ще разбера, че ти страдаш от най-лошия възможен случай.

— Сигурен съм, че съм роден имунизиран. Като заговорихме за благосклонност, дали това вино ще стигне до ръцете ми по някое време тази година?

Локи изглеждаше достатъчно буден, но с отпаднал глас, по-слаб дори от предишния ден. Джийн приближи смутен до леглото, вдигайки чашите вино като предложение за мир с някое непознато и потенциално опасно създание.

Локи беше изпадал в това състояние и преди, прекалено отслабнал и блед, с многоседмична набола брада по бузите. Този път нямаше очевидна рана, за която да се грижи, нямаше намушквания, които да превързва. Само коварното завещание на Максилан Стагос безмълвно се изпълняваше. Чаршафите на Локи бяха изцапани с кръв и тъмни петна от потта заради високата температура. Очите му светеха в насинените очни кухини.

Джийн изчиташе куп медицински текстове всяка вечер, но все още не намираше адекватно обяснение за това, което се случваше с Локи. Локи отслабваше отвътре; вените и сухожилията му се разпадаха. От него се лееше кръв като поради някаква демонска приумица. В един час можеше да я изкашля, в следващия течеше от очите или носа му.

— Дяволите да го вземат — прошепна Джийн, когато Локи се пресегна за чашата с вино. Лявата ръка на Локи беше почервеняла от кръв, все едно пръстите му са били натопени в нея. — Това пък какво е?

— Нищо необичайно — Локи се подсмихна. — Започна, докато те нямаше… От под ноктите ми е. Ето, мога да държа чашата с другата си ръка…

— Опитваше се да го скриеш от мен, така ли? Че кой друг ти сменя проклетите чаршафи? — Джийн остави чашите на пода и отиде до масата под прозореца, на която имаше купчина ленени кърпи, кана с вода и купа за миене. Водата в купата беше с ръждив цвят от стара кръв.

— Не ме боли, Джийн — прошепна Локи.

Без да му обръща внимание, Джийн вдигна купата. Прозорецът гледаше към вътрешния двор на пансиона, който, за щастие, беше безлюден. Джийн изхвърли старата кървава вода, напълни купата от каната и натопи парче лен в нея.

— Ръката! — каза той. Локи изсумтя намусено и Джийн уви мокрия плат около пръстите му. Платът веднага стана розов. — Дръж я вдигната известно време.

— Знам, че изглежда зле, но наистина не е толкова много кръв.

— Малко ти е останала за губене!

— Все още искам виното.

Джийн отново донесе чашите им и внимателно постави една в дясната ръка на Локи. Локи не изглеждаше да трепери много в момента, което беше приятно. В последно време му беше сложно да държи нещо.

— Тост — каза Локи. — За алхимиците. Дано всички ги поразят пищящи огнени лайна. — Той отпи от виното си. — Или да ги задушат в леглата им. Което е по-удобно. Не съм придирчив.

На следващата глътка се изкашля и във виното му се отрони рубиненочервена капчица, оставяйки тъмна спирала, докато се разтваряше.

— Богове! — възкликна Джийн. Той преглътна остатъка от собственото си вино и остави чашата настрана. — Отивам да доведа Малкор.

— Джийн, нямам нужда от още един шибан кучи врач в момента. Той идва вече шест или седем пъти, защо…

— Нещо може да се е променило. Нещо трябва да е различно. — Джийн грабна палтото си. — Може да помогне за кървенето. Може най-накрая да намери някаква следа…

— Няма никаква следа, Джийн. Няма шибана противоотрова, която да бликне от Малкор, Кепиря, Зодести или който и да е измамен резач на циреи в целия този досаден насран град.

— Ще се върна скоро.

— Мамка му, Джийн, запази парите! — Локи отново се изкашля и почти изпусна виното си. — Това казва здравият разум, дебела главо. Ти, твърдоглав… твърдоглаво, ох, нещо… нещо си… язвително и остроумно и съвсем убедително! Ей, ако сега излезеш, ще пропуснеш да разбереш колко съм убедителен, наистина! Мамка му.

Каквото и да се готвеше да каже Локи след това, Джийн му затвори вратата. Небето навън сега бе обагрено в цветовете на полумрака, оранжевото по хоризонтите даваше път на сребърното, а после ставаше лилаво в дълбочината на небесата. Лилаво като цвета на кръвта, разтваряща се в синьо вино.

Ниска сива стена, приплъзваща се на север, откъм Амател, изглежда, обещаваше предстояща буря. Това напълно устройваше Джийн.

Шест седмици бяха изминали, откакто напуснаха малкото пристанище на Вел Вирацо с дванайсетметрова шхуна, непосредствено след серия повече или по-малко абсолютни бедствия, които ги бяха оставили с малка част от огромната сума, която се бяха надявали да си възстановят след две години, вложени в сложен заговор.

Докато вървеше по лашейнските улици, Джийн прокарваше през пръстите си кичур тъмни, къдрави коси, здраво вързан с кожени въженца. Винаги го държеше в джоба на палтото си или затъкнат в колана. От всичко, което загуби напоследък, парите бяха последната му грижа.

Локи и Джийн бяха обсъждали да отплават на изток, обратно към Тамалек и Еспара… Обратно към Камор. Но по-голямата част от света, който познаваха, беше пометена, а повечето от старите им приятели бяха мъртви. Вместо това поеха на запад. На север и запад.

Следвайки бреговата линия, използвайки непохватните си умения до краен предел, те бяха заобиколили Тал Верар, бяха профучали край обгорелите останки на някога луксозния Салон Курбо и обмисляха да се насочат далеч на север, към Балинел, в Кралството на седемте същини. И двамата говореха вадрански достатъчно добре, за да се занимават с каквото и да е, докато търсеха някаква нова възможност за престъпни занимания.

Изоставиха морето и се насочиха към вътрешността, нагоре по река Кавендрия, която беше покорена от елдрените и бе подходяща за океански плавателни съдове. Кавендрия течеше западно от Амател, Езерото на скъпоценностите, вътрешното море, което разделяше древните градове — сестри, Картейн и Лашейн. Локи и Джийн някога се бяха надявали да си закупят титли и да се присъединят към лашейнската аристокрация. Резервният им план беше просто да натоварят корабчето си с провизии за пътешествието до Балинел.

Симптомите на Локи се проявиха в деня, в който навлязоха в устието на Кавендрия. В началото не бяха нищо повече от пристъпи на виене на свят и замъглено зрение, но с отминаването на дните, когато бавно се изкачваха срещу течението, той започна да кърви от носа и устата. Докато стигнат Лашейн, Локи вече не си прекарваше времето в смях и шеги и не можеше да скрие засилващата се слабост. Вместо да се заредят с провизии, двамата си наеха стаи и въпреки че Локи протестира, Джийн започна да харчи почти всичко, с което разполагаха, за удобства и лекарства.

В подземния свят на Лашейн, който беше приемливо колоритен, макар и много по-малък от този на Камор, той се консултира с всеки отровител и черен алхимик, когото успя да подкупи. Всички клатеха глава и изразяваха професионалните си предположения за причиненото на Локи; беше отвъд силите им да противодействат на въпросното вещество. Накараха Локи да изпие сто различни очистителни, чайове и еликсира, всеки по-противен и скъп от предишния, всеки в края на краищата безполезен.

След това Джийн се беше облякъл добре и бе започнал да посещава всепризнати физикери. За Локи казваше, че е „доверен служител“ на богаташ, което можеше да означава всичко — от таен любовник до личен наемен убиец. Лечителите също бяха изразили съжаление и до един се бяха впечатлили от отровата. Повечето се отказаха да го лекуват, а вместо това предлагаха палиативи за облекчаване на болките. Джийн напълно разбираше значението на това, но не обръщаше внимание на песимизма им. Той просто изпращаше всеки от тях до вратата, плащаше безбожните им хонорари и отиваше да търси следващия физикер в списъка.

Парите не им стигнаха за дълго. След няколко дни се наложи Джийн да продаде шхуната им (заедно с пребиваващата на нея котка, крайно нужна за добрия късмет в морето) и беше щастлив, че получи половината от това, което бяха платили за нея.

Сега дори и тези средства бяха на привършване, а Еркемар Зодести може би беше единственият физикер в Лашейн, който не беше казал на Джийн, че положението на Локи е безнадеждно.

— Няма нови симптоми — каза Малкор, закръглен старец със сива брада, която се къдреше на брадичката му като приближаваща гръмотевична буря. Малкор беше кучи врач, уличен лекар, без официално обучение или разрешително, но от всички от неговия вид в Лашейн той най-често беше трезвен. — Само ново проявление на познатите симптоми. Не губи надежда.

— Вероятно няма да се получи — рече Локи. — Но ти благодаря за ръката.

Малкор беше сложил лапа от царевично брашно с мед на върховете на пръстите на Локи, после ги беше увил със сухи ленени превръзки, превръщайки лявата му ръка в безполезна маса.

— М-да. Боговете обичат хората, които се смеят на затрудненията.

— Затрудненията са ужасно скучни. Човек трябва да се смее, ако не може постоянно да е пиян — каза Локи.

— Значи, кървенето не е нищо ново? Не е по-зле от преди? — попита Джийн.

— Ново неудобство е, да. — Малкор се поколеба, после сви рамене. — Ами, като се има предвид цялостната загуба на жизнени течности… Не мога да кажа. Може би по-задълбочено проучване на отделителните…

— Искаш купа, пълна с пикня — уточни Локи. — Можеш да си отвориш бутилка от собствените запаси. Дадох доста от моята, откакто дойдох тук.

— Добре тогава. — Малкор се изправи и колената му изпукаха като ръждиви панти. — Щом няма да гадая по пикнята ти, няма да гадая и толкова. Мога обаче да ти оставя хапче, което би трябвало да ти донесе прекрасно облекчение за дванайсет до двайсет и четири часа и може би дори ще насърчи намалелите течности в тебе да потекат…

— Прекрасно — каза Локи. — Дали отново ще е състоящо се главно от тебешир? Или другото, което е от захар? Бих предпочел захарта.

— Ей! Я чакай малко! — Грозното старо лице на Малкор почервеня. — Може и да не нося робата на Колегията, но когато отида при боговете, те ще знаят, че наистина ми е пукало за облекчаването на мъките на пациентите ми!

— Мир, старче. — Локи се закашля и разтри очи с ръката си, която не беше бинтована. — Знам, че правиш всичко възможно. Но ми спести плацебото.

— Нека приятелят ти свали превръзките след няколко часа — сопнато каза Малкор, навличайки отново износения си редингот, осеян с тъмни петна. — Ако пиеш, пий умерено. Разреждай виното си с вода.

— Бъди спокоен, приятелят ми разрежда виното както нервна дойка — за девствена принцеса.

— Извинявай — каза Джийн, докато извеждаше Малкор. — Труден характер е, когато е болен.

— Остават му два-три дни — каза старецът.

— Не можеш да си…

— О, да, мога. Кървенето се влошава. Отслабването му става по-ясно изразено. Равновесието на течностите му е непоправимо нарушено и съм сигурен, че изследване на водите му ще покаже наличие на кръв. Опитах се да го окуража, но приятелят ти явно не се залъгва.

— Но…

— А и ти не трябва да се залъгваш.

— Трябва да има някой, който да може да направи нещо!

— Боговете.

— Ако можеш да убедиш Зодести…

— Зодести? — Малкор се изсмя. — Само какво прахосничество на дарба има в него! Зодести лекува само две болести: богатството и известността. Никога няма да се замисли да направи нещо повече за приятеля ти от това да му провери кръвното.

— Значи, нямаш други идеи? Нямаш други предложения?

— Повикай свещеници. Докато е още с бистър ум. — Джийн се намръщи и възрастният кучи врач нежно го хвана за рамената. — Не мога да назова отровата, която убива приятеля ти. Но това, което убива теб, се нарича надежда.

— Благодаря ти за отделеното време — изсумтя Джийн и взе няколко сребърни монети от кесията си. — Ако отново се яви нужда от твоите изумителни проникновения…

— Една-единствена дувеста ще е напълно достатъчна — каза Малкор. — И въпреки сегашното ти настроение знай, че ще се отзова, когато и да се нуждаеш. Преди края дискомфортът на приятеля ти по-вероятно ще нарасне, вместо да се разсее.

Слънцето беше залязло, а покривите и кулите на града оживяваха от точици светлина, борещи се със задълбочаващата се нощ. Като гледаше как Малкор изчезва надолу по улицата, Джийн повече от всякога искаше да има кого да удари.

— Хубав ден желая — каза Джийн, приближавайки се отново към портата на градината. Беше вторият час след пладне на следващия ден, а небето над него представляваше вряща смесица от сиво. Дъждът все още не беше завалял, но предстоеше със сигурност, и при това скоро. — Тук съм с обичайната си молба.

— Колко напълно неочаквано! — каза старецът зад железните решетки.

— Дали времето е удобно? — Джийн отново можеше да чуе смях от вътрешността на градината, а също така и поредица от отекващи плясъци, все едно хвърляха нещо срещу каменна стена.

— Или ако ученият е зает…

— С работа. Страннико, да не би разговорът, който водихме вчера, да е напуснал спомените ти?

— Трябва да те помоля, господине! — Джийн вложи в гласа си страстна искреност, доколкото успя. — Един добър човек лежи на смъртен одър и отчаяно се нуждае от помощ. Господарят ти не е ли положил лекарската клетва на Колегиума?

— Клетвите му не са твоя работа. А и много други добри хора лежат на смъртен одър, нуждаейки се отчаяно от помощ, в Лашейн и Картейн, и навсякъде другаде по света. Да виждаш учения да оседлава коня си, за да ги търси?

— Моля те… — Джийн разтърси нова кесия и монетите в нея зазвъняха. — Поне отнеси съобщението, в името на боговете.

Наполовина намръщен, наполовина усмихнат, слугата се пресегна през металните пръти. Джийн пусна кесията, хвана мъжа за яката и го дръпна здраво към вратата. Секунда по-късно Джийн размаха нож в свободната си ръка.

Беше кама-мушкач, от вида, с който по-скоро се борави със стиснат юмрук, отколкото с фехтовъчен захват. Острието, опиращо се в кокалчетата на Джийн, беше дълго петнайсет сантиметра и извито като животински нокът.

— Има само един начин, по който можеш да използваш такъв нож — прошепна Джийн. — Виждаш ли го? Ако се опиташ да извикаш или да се дръпнеш, ще носиш коремните си мазнини вместо престилка. Отвори портата.

— Ще умреш заради това — изсъска прислужникът. — Ще те одерат и ще те сварят в солена вода.

— И каква утеха ще е това за теб, а? — Джийн го мушна с ножа в стомаха. — Отвори портата или ще взема ключовете от трупа ти.

С трепереща ръка старецът отвори вратата. Джийн я бутна настрани, отново хвана слугата и го обърна. Сега ножът опираше в долната част на гърба на стареца.

— Заведи ме при господаря си. Дръж се спокойно. Кажи му, че се е появил важен случай и че ще иска да изслуша предложението ми.

— Ученият е в градината. Но ти си луд… Той има високопоставени приятели… О… Ох!

Джийн отново го бодна с острието, подтиквайки го да върви напред.

— Естествено — каза той. — Но ти имаш ли приятели по-близко от ножа ми?

В средата на градината един нисък, набит мъж на около трийсет и пет години се заливаше от смях заедно с жена, която още нямаше и двайсет. И двамата бяха облечени в светли панталони, копринени ризи и подплатени кожени ръкавици. Това обясняваше ритмичния звук, чут преди. Използваха разчистена част от каменната стена за пърсава, „партньорска гонка“, аристократичен братовчед на хандбала.

— Господарю, мадам, хиляди извинения! — каза прислужникът, след като Джийн отново го мушна.

Джийн остана на половин крачка зад слугата и така нито Зодести, нито гостенката му можеха да видят истинската причина за влизането му в градината.

— Въпросът е от голяма важност, господарю.

— Важност? — Зодести имаше гъсти черни къдрици, сега пригладени от потта, и останки от характерен за висшето верарско общество акцент. — За кого е дошъл да говори този човек?

— За изтъкнат приятел — каза Джийн. — По обичайните причини. Няма да е уместно да обсъждаме това пред вашата млада…

— В името на боговете, аз ще реша дали е уместно, или не в собствената ми градина! Този господин е дързък, Лоран. Знаеш предпочитанията ми. Дано това да е сериозно.

— Въпрос на живот и смърт, господарю.

— Нека остави подробностите. Ако ги намеря за отговарящи на условията, може да ме потърси отново след вечеря.

— Сега ще е по-добре — каза Джийн, — за всички ни.

— За кого, всички адове, се мислиш? Сера на крайната ти нужда! Лоран, изхвърли този…

— Отказът ви е отбелязан и сърдечно отхвърлен. — Джийн избута Лоран на тревата. Половин секунда по-късно се беше нахвърлил на Зодести; обви месестата си ръка около гърлото на физикера и извади острието си така, че младата жена да може да го вижда. — Извикате ли за помощ, аз ще го използвам, мадам. Би ми било особено неприятно някоя рана на учения да ми тежи на съвестта.

— Аз… Аз… — опита се да му отговори тя.

— Заеквайте колкото желаете, стига да не викате. Що се отнася до теб — Джийн стисна мъжа за трахеята, за да покаже силата си, и физикерът изпъшка. — Опитах да се държа любезно. Щях да платя добре. Но сега ще те науча на нов начин на работа. Имаш ли комплект, който да носиш в случаи на отравяне? Материали, които ще са ти нужни за преглед?

— Да — каза Зодести. — В кабинета ми са.

— Спокойно ще влезем в къщата ти, всички. Изправи се, Лоран. Имаш ли карета и кочияш, Зодести?

— Да — каза ученият.

— Да влизаме, значи, все едно, че всичко е наред. Ако някой от вас ми създаде неприятности, кълна се в името на боговете, ще започна да упражнявам вратна хирургия.

Сложната част беше да вкара всички в кабинета на Зодести под любопитните погледи на готвача и помощника му. Но никой от заложниците на Джийн не направи сцена и скоро вратата на кабинета беше между тях и всяка възможна намеса. Джийн пусна резето, усмихна се и каза:

— Лоран, би ли…

В този момент старецът намери кураж за последна отчаяна съпротива. Дори и както се беше ядосал, на Джийн сърце не му даваше да наръга горкия идиот, затова заби ръката, с която държеше ножа, в челюстта на Лоран. Прислужникът тупна в безсъзнание на пода. Зодести се хвърли към бюрото в ъгъла и отвори едно чекмедже, преди Джийн да го хване за яката и да го захвърли до Лоран. Джийн погледна в чекмеджето и се засмя.

— Щеше да ме отблъснеш с нож за писма? Седнете и двамата. — Джийн посочи две кресла до задната стена. Докато Зодести и приятелката му сядаха, опулени като ученици, очакващи наказание от учител, Джийн дръпна едно от пердетата, които висяха до притворения прозорец на кабинета. Наряза го на ленти и ги хвърли на Зодести.

— Не съм сигурен, че разбирам…

— Младата ти приятелка представлява проблем — каза Джийн. — Без да искам да ви обидя, мадам, но с един заложник е достатъчно трудно да се оправи човек, да не говорим за двама. Особено когато те са тромави, неопитни заложници, които не са свикнали с ролята си и с оправдаването на надеждите. Затова ще ви оставим в този хубав голям килер, където няма да ви намерят прекалено късно или прекалено скоро.

— Как се осмелявате? — каза младата жена. — Искам да знаете, че чичо ми е…

— Времето е безценно, а ножът ми — остър — каза Джийн. — Когато някой слуга най-накрая отвори килера, как да ви намери — жива или мъртва?

— Жива — преглътна тя.

— Запуши ѝ устата, учени! — каза Джийн. — После я вържи с хубави здрави възли. Сам ще ги проверя, като свършиш. След като тя бъде вързана, направи същото и с Лоран.

Докато Зодести връзваше партньорката си по пърсава (ако това наистина беше пределът на партньорството им), Джийн дръпна още едно перде и наряза и него на ленти. Очите му се обърнаха към шкафовете със стъклени витрини из стаята. Те съдържаха колекция книги, стъклени съдове, образци от билки, алхимически прахове и странни хирургически инструменти. Джийн се окуражи — ако езотериката на Зодести отговаряше на реалните му способности, той все пак можеше да има отговор.

— Тук е добре — каза Джийн.

— Мишел — каза Зодести, показвайки се през прозореца от своята страна на каретата, — спри.

Каретата спря с тропот и кочияшът слезе, за да отвори вратата. Джийн, скрил наполовина ножа в широкия маншет на жакета си, даде знак на Зодести да излезе пръв. Ученият го направи, понесъл голяма кожена чанта и вързоп с дрехи.

Започна да ръми лек дъждец, за което Джийн бе благодарен. Това щеше да изгони зяпачите от улиците, а облачното небе придаваше на града по-скоро вечерен, отколкото следобеден вид. Един похитител не можеше и да мечтае за нещо по-добро.

Джийн беше наредил да спрат на около две пресечки от „Вила Сувела“, пред уличка, която щеше да ги отведе там с криволичене и завиване, разклоняваща се към десетина други възможни дестинации по пътя.

— Ученият ще се забави няколко часа — каза Джийн, подавайки сгънато парче пергамент на кочияша. — Изчакай ни на този адрес.

Адресът, написан на пергамента, беше на кафене в търговската част на Лашейн, на около половин миля. Кочияшът се намръщи.

— Това устройва ли ви, господарю? Ще изпуснете вечерята…

— Няма проблеми, Мишел — каза Зодести с нотка на раздразнение. — Просто следвай нарежданията.

— Разбира се, господарю.

След като каретата се отдалечи с трополене, Джийн издърпа Зодести в уличката и каза:

— Все още можеш да се измъкнеш жив. Преоблечи се, както се разбрахме.

Купът дрехи се състоеше от шапка, измокрено от дъжда наметало и сетре, принадлежащи на Лоран, чиито размери съвпадаха с тези на господаря му. Зодести се загърна с наметалото, а Джийн извади от джоба си ивица от отрязаното перде.

— Сега пък какво, по дяволите, е това? — попита Зодести.

— Наистина ли си помисли, че ще премина през всички тези премеждия и ще ти позволя да видиш къде те водя? Предположих, че ще предпочетеш да си с превръзка на очите пред това да си в безсъзнание.

Зодести остана неподвижен, докато Джийн сложи превръзката на очите му, сложи му и качулката, а отгоре ѝ нахлупи шапката. Ефектът беше сполучлив. На повече от няколко крачки превръзката на очите нямаше да се вижда заради шапката или щеше да се загуби в сянката на качулката.

Джийн извади бутилка вино от лекарската чанта на Зодести. Отпуши я (Джийн я беше намерил в кабинета на Зодести, наполовина празна), напръска малко върху физикера, изля останалото на земята и пъхна празната бутилка в дясната ръка на Зодести. От миризмата, която се разнесе около тях, Джийн прецени, че е прахосал изключително ценното вино „Камелеона“.

— Сега — каза Джийн — ти си моят пиян приятел, когото изпращам на сигурно място. Дръж главата си наведена. — Джийн натика лекарската чанта на Зодести в лявата му ръка.

— Придържам те, така че да не паднеш, а ножът ми е по-близко, отколкото би желал.

— Ще бъдеш сварен жив заради това, кучи сине.

— Нека не намесваме майка ми в това. Внимавай къде стъпваш.

Отне им около десет минути да докуцукат до пансиона. Нямаше оплаквания. Малкото хора навън в дъжда явно си имаха по-важни неща от двама явни пияници, на които да обръщат внимание.

Щом веднъж се озоваха на сигурно място — в апартамента им, Джийн заключи входната врата, побутна Зодести към един стол и каза:

— Сега сме достатъчно далече от всички. Ако се опиташ да избягаш, да повишиш глас или да привлечеш внимание към себе си по какъвто и да било начин, ще те нараня. Лошо.

— Престани да ме заплашваш и ми покажи проклетия пациент.

— След минута. — Джийн отвори вратата към вътрешния апартамент, видя, че Локи е буден, и бързо каза на тайния им език със знаци: „Не използвай никакви имена.“

— Аз да не съм… — промърмори Локи — идиот? Знаех, че няма да дойде тук по собствена воля.

— Как…

— Обу си ботушите за бой и остави официалните си обувки до гардероба. А и всичките ти оръжия ги нямаше.

— Ясно. — Джийн махна превръзката от очите на Зодести и свали маскировката му. — Настани се удобно и се хващай на работа.

Физикерът вдигна чантата си и хвърляйки изпълнен с омраза поглед на Джийн, се премести до постелята на Локи. Гледа Локи няколко минути, след което си придърпа един дървен стол и седна.

— Надушвам вино — каза Локи. — „Камелеона“, мисля. Предполагам, че едва ли сте донесли малко със себе си?

— Само това, с което ме изкъпа приятелят ти — каза Зодести и щракна с пръсти пред очите на Локи няколко пъти, после премери пулса и на двете му китки. — Боже мой, в плачевно състояние си. Мислиш ли, че си бил отровен?

— Не — каза Локи, кашляйки. — Паднах по едни шибани стълби. На тебе на какво ти прилича?

— Можеш ли да се държиш възпитано с поне един от лечителите си? — попита Джийн.

— Ти си този, който го отвлече, мамка му.

— След като явно нямам избор — каза Зодести, — ще ти направя пълен преглед. Това може да предизвика дискомфорт, но не се оплаквай. Няма да те слушам.

Първото изследване на Зодести отне четвърт час. Като не обръщаше внимание на недоволството на Локи, той го мушкаше и ръгаше по стави и крайници, от раменете му до стъпалата.

— Крайниците ти изтръпват — каза накрая Зодести.

— Как можа да го прецениш?

— Току-що прободох с ланцет палците на краката ти.

— Пробил си дупки в шибаните ми стъпала?

— Добавих капчици в реката, ако се има предвид загубата на кръв от други места.

Зодести вдигна чантата си, извади копринен калъф, а от него — чифт очила с огромни лещи. Слагайки си ги, той дръпна нагоре устните на Локи и прегледа венците и зъбите му.

— Не съм шибан кон — възпротиви се Локи.

— Тихо! — Зодести задържа чистата част на една от захвърлените превръзки на Локи на венците му за няколко секунди, извади я и започна да ѝ се мръщи.

— Венците ти кървят. Виждам, че ноктите на ръцете ти са изрязани — каза Зодести.

— И какво от това?

— В Деня за назидание ли ги изряза?

— Как, по дяволите, да си спомня?

— Рязането на ноктите във всеки друг ден отслабва кръвта. Кажи ми, когато започнаха симптомите, погълна ли аметист?

— Да не би да имам аметист подръка?

— Свинското ти невежество относно основната медицина си е твой проблем. Акцентът ти е източен, така че не съм изненадан.

Останалата част от работата на физикера отне около час, в който Зодести направи задълбочаващи се езотерични тестове, докато Джийн се суетеше зад него, бдителен за признаци на измяна. Накрая Зодести въздъхна и се изправи, бършейки окървавените си ръце в чаршафите на Локи.

— Имаш злочестата съдба — каза му той — да си отровен със субстанция, която е отвъд възможностите ми. Като се има предвид, че имам магистърски пръстен по алхимия от теринския Колегиум…

— Майната им на бижутата ти! — каза Джийн. — Не можеш ли да направиш нещо?

— В началните стадии на отравянето може би… Но сега… — Зодести сви рамене.

— Гнида такава! — Джийн сграбчи Зодести за реверите, завъртя го и го заби в стената до леглото на Локи. — Надменен малък измамник! Ти ли си най-доброто, което може да предложи този град? НАПРАВИ НЕЩО!

— Не мога — каза Зодести с нова твърдост в гласа си. — Мисли каквото си искаш, прави каквото искаш. Това е пряко силите ми. И мога да кажа, то е пряко силите на всекиго.

— Пусни го — каза Локи.

— Трябва да има нещо…

— Пусни го! — Локи се повдигна, изплю още кръв и получи пристъп на кашлица.

Джийн пусна Зодести и физикерът се измъкна, гледайки кръвнишки.

— Малко след като отровата е била приложена — каза Зодести, — можех да опитам очистително. Или да напълня стомаха му с мляко и каша от пергамент. Или да му пусна кръв, за да разредя отровата. Но това нещо е било в него прекалено дълго. Дори с познатите отрови — продължи той, прибирайки инструментите си обратно в чантата — идва момент, в който щетите, нанесени на органите и течностите, не може да се поправят. А с тази непозната отрова? Кръвта му изтича от него. Не мога просто да я върна обратно.

— Мамка му! — прошепна Джийн.

— Въпросът вече не е дали, а кога — каза Зодести. — Виж, грозно копеле такова, въпреки начина, по който ме вкара в тая каша, аз му отдадох пълното си и безпристрастно внимание.

— Виждам. — Джийн бавно отиде до нощната масичка, взе една чаша и наля в нея вода от каната. — Носиш ли нещо, което може да потопи човек в дълбок сън? В случай че болките му се усилят?

— Разбира се. — Зодести извади малка хартиена торбичка от чантата си. — Накарай го да изпие това, разтворено във вода или вино, и няма да може да задържи очите си отворени.

— Я чакайте една шибана минута! — обади се Локи.

— Дай го насам — каза Джийн. Взе пакета, изсипа съдържанието му във водата и разклати чашата няколко пъти. — Колко време ще трае?

— Часове.

— Добре. — Джийн подаде чашата на Зодести и я посочи с кинжала. — Пий.

— Какво?

— Не искам да избягаш при първия страж, когото намериш, щом те зарежа на улицата.

— Не мисля, че ще се държа толкова глупаво, че да се опитам да бягам от теб…

— Не си мисли, че ми пука. Изпий всичко или ще ти счупя ръцете.

Зодести бързо изгълта съдържанието на чашата.

— Как ще се смея, когато те хванат, кучи сине! — Той захвърли чашата небрежно на леглото на Локи и седна, облягайки се на стената. — Всички съдии в Лашейн са ми пациенти. Приятелят ти е прекалено болен, за да бяга. Ако все още е жив, когато ви хванат, ще го изкарат напред и ще го разчленят само за да имаш какво да гледаш, докато чакаш собствената си екзекуция.

Няколко секунди по-късно оброни глава и започна да хърка.

— Мислиш ли, че се преструва? — попита Локи.

Джийн ръгна с върха на кинжала си прасеца на изпънатия крак на Зодести. Лекарят не помръдна.

— Не ми се иска да казвам: „Казах ти!“ — рече Локи, облягайки се отново на възглавниците, скръстил ръце. — Почакай, не, не искам. Бутилка вино би ми дошла добре и не я разреждай този…

— Ще доведа Малкор — каза Джийн. — Ще го накарам да остане през нощта. Постоянно наблюдение.

— Мамка му, Джийн, опомни се. — Локи се изкашля и взе да се удря по гръдния кош. — Как се промениха нещата, а? Исках да умра във Вел Вирацо и ти ме върна към здравия разум. Сега наистина умирам, а ти си загубил своя.

— Има…

— Без повече лечители, Джийн. Без повече алхимици, без повече кучи врачове. Стига си търсил под вола теле.

— Как можеш просто да си лежиш като риба на сухо, без изобщо да се бориш?

— Мисля, че мога да се мятам малко, ако мислиш, че ще помогне.

— Сивият крал те наряза като парче телешко и ти оживя, ставайки два пъти по-досаден.

— Рани от меч. Ако не позеленеят, можеш да очакваш да се изцерят. Такива са нещата. С черната алхимия — кой, по дяволите, знае?

— Ще ти дам вино, но искам да го пиеш двойно разредено с вода, както каза Малкор. И искам да хапнеш тази вечер, всичко, което можеш да поемеш. Трябва да си пазиш силите…

— Ще хапна, но само колкото да дам малко отпор на виното. Няма друг смисъл, Джийн. Няма лек за предстоящото.

— Ако може да бъдеш излекуван, ще трябва да изтраеш. Да го надживееш, докато се пречупи като треска.

— По-скоро отровата ще ме надживее. — Локи се закашля и забърса уста с един от чаршафите си. — Джийн, навлякъл си ни малко неприятности, като си измъкнал тази малка невестулка от къщата ѝ. Определено разбираш това.

— Бях много внимателен.

— Трябва да си по-предпазлив. Той ще запомни лицето ти, а Лашейн не е много голям. Виж, трябва да вземеш останалите пари. Вземи ги и се измъкни от града още тази вечер. Можеш веднага да се заемеш с някой от поне дузината познати ти занаяти, говориш четири езика, ще забогатееш отново за…

— Неразбираеми брътвежи. — Джийн седна на края на леглото и нежно отметна изпотения перчем на Локи от очите му. — Не разбирам и думичка от това, което казваш.

— Джийн, познавам те. Ще избиеш половин градски квартал, когато си ядосан, но никога няма да прережеш гърлото на спящ човек, който в действителност не ни е сторил зло. Това означава, че стражите рано или късно ще разбият вратите ни. Моля те, не бъди тук, когато дойдат.

— Сам си навлече това, когато ме измами и сипа цялата противоотрова в чашата ми. Сам трябва да се пребориш с послед…

— Как ли пък не. Ти щеше да ме лишиш и от този избор. Богове, всички тези маневри за етично надмощие! Човек би си помислил, че сме женени. — Локи се закашля и изви гръб като дъга. — Боговете наистина трябва да са ти ядосани, за да те направят моя болногледачка — каза той тихо. — Не за първи, а вече за втори път.

— По дяволите, те ме направиха твоя болногледачка, когато бях на десет години. Ти можеш да събаряш кралства по прищявка. Това, от което имаш нужда, е някой, който да внимава да не те прегази карета всеки път, когато пресичаш улицата.

— Това обаче вече приключи. И може би щеше да е по-добре за тебе, ако ме беше прегазила някоя карета…

— Виждаш ли това? — Джийн извади прилежно овързания кичур тъмна къдрава коса от джоба на сакото си и му го показа. — Виждаш ли това, проклето копеле? Знаеш откъде го имам. Приключих със загубите. Чу ли ме, мамицата му? Приключих със загубите. Спести ми безценното си самосъжаление, защото това не е сцена, а аз не съм платил два медника, за да си изплача очите на нечия предсмъртна реч. Не ти се полага такава, разбра ли? Не ми пука дори и да изкашляш кофи с кръв. Тях мога да нося. Не ме интересува дори да виеш като куче с месеци. Ще се храниш и ще пиеш, и ще продължиш да се бориш.

— Е… — започна Локи след известно време, прекарано в мълчание. — Е, щом ще се държиш като упорит копелдак… — Той се усмихна кисело. — Защо не отвориш това вино, за да можем да започнем частта с пиенето?

Джийн остави Зодести в една уличка на около три пресечки западно от „Вила Сувела“, като се постара да го прикрие добре и засипа чантата му с боклуци. Щом се събудеше, изобщо нямаше да е щастлив, но поне щеше да е жив.

Състоянието на Локи не се промени много тази вечер; той спа на пристъпи и сепвания, пийна вино, неохотно дъвка студено говеждо и мек хляб и продължи да кърви. Джийн заспа прав и успя да разлее бира върху един ненужен трактат на тема отрови. Напоследък повечето им вечери бяха такива.

Ако Джийн беше мислил трезво, щеше да осъзнае, че последиците от отвличането на Зодести можеше да ги застигнат и от други посоки освен от лашейнската стража.

Дъждът продължи да вали и на следващата вечер, обвивайки града в мрак. Точно преди невидимия залез Джийн излезе за пресни провизии. Имаше търговска странноприемница на няма и десет минути от „Вила Сувела“, която служеше за алъш-вериш в късните часове.

Когато Джийн се върна, по нищо не личеше входната врата да е била отваряна. Нямаше причина да подозира, че нещо не е наред, докато не погледна надолу пред входа и не видя мръсотията от водата, която наскоро беше преминала през прага.

Раздвижване от двете страни — прекалено много нападатели, прекалено добре подготвени. Кошницата с храна и вино изобщо не ставаше за оръжие. Джийн падна под натиска на телата. С отчаян пристъп на сила той смаза нечий нос, ритна нечий крак, опита се да си проправи достатъчно място, за да извади и използва брадвичките си…

— Достатъчно — каза властен глас. Джийн погледна нагоре. Вратата на вътрешния апартамент беше отворена, а около леглото на Локи имаше надвесени мъже.

— Не! — извика Джийн, спирайки да се бори. Четирима мъже го хванаха и го издърпаха във вътрешната стая, където той преброи поне още петима видими противници. Един от тях взе кърпа от нощната масичка и я притисна към кървящия си нос.

— Съжалявам — каза Локи дрезгаво. — Дойдоха веднага след като излезе…

— Тишина! — Говореше строг мъж горе-долу на възрастта на Локи и Джийн, с брадичка, украсена от кавгаджийски сбивания, и нос, които изглеждаше все едно, че е бил използван да спре тежко падане. Косата му беше подстригана до четина и носеше качествени кожени бойни доспехи под дългото си черно палто. — Как ти е главата, Леон?

— Счупи ми шибания нос — каза мъжът, притиснал кърпа до лицето си.

— Изгражда характера. — Мъжът в черното палто вдигна един стол, постави го пред Джийн, после го ритна в стомаха точно и бързо, като почти не му остави време да се стегне, преди болката да настъпи. Джийн изстена и четиримата, които го държаха, го натиснаха със силата на цялото си тяло, за да не си помисли да направи нещо глупаво.

— Почакайте — изкашля се Локи, — моля…

— Ако трябва да кажа „тишина“ още веднъж — рече мъжът в черното палто, — ще ти отрежа шибания език и ще го забода на стената. Сега млъкни. — Той седна на стола и се усмихна. — Името ми е Кортеса.

— Шепота — каза Джийн.

Това беше много по-лошо от стражата. Шепота Кортеса беше високопоставена фигура в подземния свят на Лашейн.

— Така ме наричат. Ти трябва да си Андолини, предполагам.

Това беше името, което Джийн беше дал, когато наеха стаите, така че кимна.

— Ако името е истинско, тогава аз съм кралят на Седемте същини — каза Кортеса. — Но никого не го е грижа. Можеш ли да ми кажеш защо съм тук?

— Свършили са ти овцете за ебане и си излязъл да си потърсиш?

— Богове, обичам каморците. По природа са неспособни да правят нещата по лесния начин. — Кортеса зашлеви Джийн достатъчно силно, че очите му да се насълзят. — Опитай отново. Защо съм тук?

— Чул си — изпъшка Джийн, — че най-накрая сме измислили лек за това, че си се родил с лице като гъз на улично куче.

— Не. Ако това беше истина, щеше да си го използвал. — Следващият удар на Кортеса беше не плесница, а с опакото на ръката, водещ до синини. Джийн примижа, докато стаята се въртеше около него.

— Така, би ми било изключително приятно да боядисам пода с кръвта ти. На Леон вероятно би му харесало дори повече. Но мисля, че мога да спестя на всички ни доста време. — Кортеса кимна и един от мъжете, надвесени над леглото на Локи, вдигна сопа. — С какво да се прости първо приятелят ти? Коляно? Няколко от пръстите на краката? Мога да бъда изобретателен.

— Не… Моля ви! — Джийн щеше да склони глава пред краката на Кортеса, ако не го задържаха. — Аз съм този, когото искате. Няма да губя повече от времето ви. Моля.

— Изведнъж ти стана този, когото търся? Защо да те търся?

— Нещо, свързано с един физикер, предполагам.

— Ето. Не беше толкова трудно все пак. — Кортеса изпука кокалчетата на ръцете си. — Какво си мислеше, че може да се случи, когато някой като Зодести се прибере вкъщи след лайната, които си натворил вчера?

— Със сигурност щеше да е по-добре, ако изобщо не беше казвал каквото и да е.

— Не се дръж глупаво. Така, знам, че си приятел на приятели. Чувам разни неща. В началото, когато си дошъл в Лашейн, си знаел какво вършиш. Не си нарушавал мира, направил си даренията, държал си се прилично. Със сигурност разбираш как работят нещата в нашия свят. Мислиш ли, че Зодести е тичал нагоре-надолу по улицата, викайки, че е бил отвлечен, като някакво дете? Или е пратил няколко поверителни съобщения на хора, които познават други хора — ти как мислиш?

— Мамка му! — каза Джийн.

— Да. Така че ми възложиха задачата, а аз си казах… Нямаше ли някакъв едър пор, издирващ алхимици и кучи врачове точно миналата седмица? Какво ли могат да ми кажат те за него? О? Лошо натравяне? Мъж, кървящ до смърт, в легло във „Вила Сувела“? — Кортеса разпери ръце и се усмихна блажено. — Някои проблеми просто сами се разрешават.

— Как мога да оправя нещата? — попита Джийн.

— Не можеш. — Кортеса се изправи, смеейки се.

— Моля ви, не причинявайте нищо на приятеля ми. Той нямаше нищо общо с физикера. С мен правете каквото искате. Ще ви съдействам. Само…

— Леле, от корав стана кротък, големецо. Ще ни съдействаш? Разбира се, че ще съдействаш, четирима от хората ми седят отгоре ти.

— Имам пари — каза Джийн. — Пари или пък мога да работя за тебе…

— Нямаш нищо, което да искам — каза Кортеса. — И това си е твой проблем. Но и аз си имам сериозен проблем.

— Така ли?

— Обикновено това е моментът, в който щяхме да сварим супа от топките ти и да те гледаме как я пиеш. Обикновено. Но тук съществува нещо, което можеш да наречеш конфликт на интереси. От една страна, си чужденец, докоснал лашейнец, който има точните приятели. Това ще рече да те убием. От друга страна обаче, ясно се вижда, че си човек с връзки в Камор. Големият Барсави вече може и да не е сред нас, боговете да се смилят над уродливата му душа, но никой, който е с всичкия си, не иска да се ебава с капите. Може да си братовчед на някого, знам ли? След година или две може някой да дойде да те търси. Да разпита из града. Опа! Някой му казва да потърси на дъното на езерото. И кой ще бъде изпратен в Камор в ковчег, за да плати дълга? Лично аз. Това ще рече да не те убиваме, мамицата му.

— Както казах, имам малко пари — каза Джийн. — Ако това може да е от полза.

— Вече не става въпрос за парите ти. Но това, което е от полза, е, че приятелчето ти тук умира… И като го гледам, ще му е адски драго да си замине.

— Вижте, ако само го оставите тук, той има нужда от почивка…

— Знам. И точно затова ще ви изритам задниците от Лашейн. — Кортеса размаха ръце към хората си. — Съберете всичко. Всичката храна, всичкото вино. Одеялата, превръзките, парите. Вземете дървата от камината. Изхвърлете водата от каната. Пратете вест на съдържателя, че тези двамата шибаняци са под забрана.

— Моля… — обади се Джийн. — Моля ви…

— Млъкни. Може да задържите дрехите и оръжията си. Няма да ви отпратя съвсем голи. Но искам да се разкарате. До изгрев-слънце да сте извън града или Зодести сам ще ви отреже ушите. Приятелят ти може да си намери някое друго място, където да умре. — Кортеса потупа Локи по крака. — Мисли си добре за мен в ада, нещастно копеле.

— Може и ти лично да се довлечеш там скоро — каза Локи. — Ще те чакам с разтворени обятия.

Хората на Кортеса оголиха апартамента до основи. Внимателно струпаха оръжията на Джийн на пода, всичко друго взеха или счупиха. Оставиха Локи да лежи на леглото по изцапаните с кръв бричове и туника. Личната кесия на Джийн и онази, която съдържаше по-голямата част от средствата им, бяха изпразнени. След малко един от хората на Кортеса напъха и празните кесии в джобовете си.

— О! — каза Кортеса на Джийн, докато врявата се пренасяше навън. — Още нещо: Леон печели минутка насаме с теб в ъгъла. Заради носа си.

— Жив да си, шефе — промърмори Леон, предпазливо ръчкайки подутите синини, които се бяха разпрострели до устните му.

— И трябва да го изтърпиш, чужденецо. И пръста си да помръднеш, ще изкормя приятелчето ти. — Кортеса потупа Джийн по бузата и се обърна да си ходи. — До изгрев-слънце дим да ви няма от Лашейн. Или следващия разговор, който ще проведем, ще е в мазето на Зодести.

— Джийн — прошепна Локи веднага след като и последният от биячите на Кортеса излезе. — Джийн! Добре ли си?

— Добре съм. — Джийн се беше свил на мястото, на което преди това беше нощната масичка, преди хората на Кортеса да я махнат. Леон беше действал просто, но ентусиазирано и Джийн се чувстваше, все едно са го хвърлили надолу по каменист склон. — Просто… се наслаждавам на пода. Той беше достатъчно мил да ме хване, когато падах.

— Слушай, Джийн. Взех част от парите, когато дойдохме тук от лодката… Скрих ги. Разхлабих една от дъските под леглото.

— Знам. Аз оправих дъската. Прибрах парите обратно.

— Змиорка такава! Исках да имаш нещо, с което да се измъкнеш, когато…

— Знаех, че ще се опиташ, Локи. Нямаше много скришни места около леглото, до които да можеш да докуцукаш.

— Аах!

— Аах и на тебе. — Джийн се обърна по гръб и зяпна в тавана, дишайки бавно. Не чувстваше да има нещо счупено, но ребрата му и всичко, прикрепено към тях, се редяха на опашка да подават оплаквания. — Дай ми няколко минутки. Ще изляза и ще ти намеря някакви одеяла. Мога да намеря карета. Може би лодка. Ще те изкарам оттук някак, преди да се зазори. Останал е много мрак, който да използваме.

— Джийн, ще те наблюдават, докато не заминеш. Няма да ти позволят… — Локи се закашля няколко пъти — да откраднеш нещо голямо. А аз няма да ти позволя да ме носиш.

— Няма да ми позволиш да те нося? С какво ще ме отблъснеш, със сарказъм?

— Сигурно имаше няколко хиляди солария, Джийн. Можеше да отидеш навсякъде… Можеше да постигнеш всичко с тях.

— Направих с тях точно това, което исках. Така, идваш с мен. Или ще остана тук, за да умрем заедно.

— С теб човек не може да излезе наглава.

— А пък ти си образец на разбирателството. Проклет от боговете егоист със свински мозък.

— Това не е честен спор. Имаш повече енергия за големи приказки от мен — Локи се засмя.

— Богове, погледни ни. Можеш ли да повярваш, че взеха и дървата за огрев?

— Много малко неща ме учудват в последно време. — Джийн се изправи бавно, потрепвайки постоянно от болка. — Така, да видим инвентара. Нямаме пари. Само с дрехите на гърба си сме. Главно на моя гръб. Малко оръжия. Нямаме дърва за огрев. Тъй като се съмнявам, че ще ни позволят да задигнем нещо от града, изглежда, че ще трябва да поработя на главния път.

— Как смяташ да спираш карети?

— Ще те хвърля на пътя и ще се надявам да спрат.

— Престъпен гений. От прочувствена симпатия ли ще спират?

— По-скоро от отвращение.

На вратата се почука. Локи и Джийн се спогледаха тревожно и Джийн взе една кама от малката купчина оръжия, която му бяха оставили.

— Може да се връщат за леглото — каза Локи.

— Те пък защо биха чукали?

Джийн почти изцяло се скри зад вратата, докато я отваряше, и държеше камата зад гърба си, така че да не се вижда.

Не беше Кортеса или някой кучи врач, нито дори съдържателят на „Вила Сувела“, както предполагаше Джийн. Беше жена, облечена в богато извезана промазана мантия, от която капеше вода. Жената държеше алхимичен глобус в ръце и на бледата му светлина Джийн видя, че не беше млада.

Джийн внимателно проучи тротоара зад нея. Нямаше карета, нито носилка, нито какъвто и да било ескорт — само мъглява тъмнина и ромоленето на дъжда. Може да беше местна? Или пък гостенка на „Вила Сувела“?

— Хм… Мога ли да ви помогна, мадам?

— Смятам, че можем взаимно да си помогнем. Дали мога да вляза? — Жената имаше мек и приятен глас с акцент, много доближаващ се до лашейнския. Доближаващ се, но не съвсем.

— Не е… Ами, съжалявам, но в момента сме изпаднали в малко затруднение. Приятелят ми е болен.

— Знам, че взеха мебелите ви.

— Знаете ли?

— И знам, че вие с приятеля ти поначало нямахте много.

— Мадам, изглежда, ме поставяте в неудобно положение.

— А вие, изглежда, ме държите навън в дъжда.

— Ами… — Джийн завъртя камата и я накара да изчезне в ръкава на туниката му. — Е, приятелят ми, както казах, е смъртно болен. Трябва да сте наясно…

— Не ми пречи. — Жената влезе веднага след като решителността на Джийн го напусна, и елегантно се премести от пътя, докато той затваряше вратата зад нея. — В крайна сметка отровата е заразна само на вечерни забави.

— Как, по дяволите… Дали пък не сте лечителка?

— Надали.

— От хората на Кортеса ли сте?

Жената само се изсмя на думите му и махна качулката на промазаната си мантия. Беше около петдесетте, с добре поддържания вид на петдесетте, който само богатството може да направи възможен, а косата ѝ имаше цвета на суха есенна пшеница със сребърни кичури над слепоочията. Имаше ъгловато лице и смущаващо големи тъмни очи.

— Ето, вземи това. — Тя хвърли алхимичния глобус на Джийн, който инстинктивно го хвана. — Знам, че останахте и без осветление.

— А, благодаря ви, но…

— Леле, леле! — Жената разкопча мантията и я смъкна от раменете си при влизането си във вътрешната стая. Палтото и полите ѝ бяха обшити със сребърни нишки, а богата сребърна дантела, зашита под маншетите, покриваше ръцете ѝ до половината. Тя погледна Локи. — Изглежда, съм била омаловажаващо осведомена.

— Простете ми, че не се изправям — каза Локи — и че не ви предлагам да седнете. И че не съм облечен. И че… — той се изкашля. — И че не ми пука ни най-малко.

— Достигнали сте до последните си капки чар, забелязвам.

— На последните си капки от всичко съм. Коя сте вие все пак?

Жената изтръска промазаната си мантия и я метна върху Локи като одеяло.

— Б-благодаря ви.

— Трудно е да се проведе сериозен разговор с някого, чието благоприличие е компрометирано, Локи.

Следващият звук в стаята бе, когато Джийн хлопна резето на входната врата. След миг той се върна във вътрешната стая с нож в ръка. Захвърли светещия глобус на леглото, където Локи го хвана, за да не падне на пода.

— Божичко! — рече Джийн. — Търпението ми към загадъчните глупости се изпари през вратата заедно с парите и мебелите! Затова обясни откъде знаеш това име, и няма да трябва да се чувствам виновен за…

— Съмнявам се, че ще преживееш случилото се, ако действаш импулсивно, Джийн Танен. Знам, че гордостта ти няма да го преживее. Отдръпни острието.

— Как пък не!

— Горките Джентълмени копелета — каза жената нежно. — Толкова далече от дома. Но никога извън кръгозора ни.

— Не! — изумен прошепна Джийн.

— О, богове! — каза Локи. Изкашля се и затвори очи. — Това сте вие. Очаквах да нахлуете през вратата ни рано или късно.

— Звучиш разочарован. — Жената се намръщи. — Все едно току-що не си успял да избегнеш неудобна светска визита. Наистина ли предпочиташ смъртта пред кратък разговор, Локи?

— Кратките разговори с вас никога не завършват добре.

— Вие сте причината да сме тук — изръмжа Джийн. — Вие и игричките ви в Тал Верар. Проклетите ви писма!

— Не съвсем — каза жената.

— Не ни уплашихте на Нощния пазар. — Джийн стисна дръжката на ножа по-силно, а болката от наскорошния бой забрави напълно. — И сега не ни е страх от вас, мамка му!

— Тогава изобщо не ни познавате.

— Мисля, че ви познавам. И не давам и пукната пара за проклетите ви правила!

Той вече се движеше, а тя бе с гръб към него. Нямаше шанс да проговори или да направи жест с ръце; лявата му ръка обви врата ѝ и той заби камата с все сила точно между лопатките ѝ.

В един момент плътта на жената бе топла и твърда под ръката на Джийн, а в следващия острието му се заби само във въздуха.

Джийн се беше изправял пред много бързи противници през живота си, но никога — срещу нещо, което да се стопи веднага щом го докосне. Това не беше човешка бързина, беше магия.

Беше пропуснал шанса си.

Той тежко пое въздух и по гърба му преминаха студени тръпки — познатото старо усещане за допусната грешка и предстоящ удар. Пулсът отекваше като барабан в черепа му и той зачака болката на каквото и отмъщение да последваше.

— О, да! — тихо каза посетителката им някъде зад него. — Това би било много умно от моя страна, Джийн Танен. Да се оставя на милостта на един насилник и на яда му.

Джийн се обърна бавно и видя, че сега жената стои вляво от него, на около шест крачки, до прозореца, където някога бе масата с превръзките.

— Държа истинското ти име като птица в кафез — каза тя. — Ръцете и очите ти ще ти изменят, ако се опиташ да ми навредиш.

— Богове! — възкликна Джийн, ненадейно обхванат от чувство на изпълнено с досада безсилие. — Трябва ли да си играеш с храната си? — Той седна на ръба на леглото на Локи и хвърли ножа си на пода, където острието се заби с трептене в дървото. — Просто ме убий като нормален човек, мамка му. Няма да стана ваша марионетка.

— Какво ще направиш?

— Ще стоя мирно и ще бъда отегчителен. Хайде, приключвай.

— Защо продължаваш да мислиш, че съм тук, за да ви убия?

— Ако не е, за да ни убиеш, то е за нещо по-лошо.

— Нямам намерение да убивам нито единия, нито другия. Никога. — Жената скръсти ръце. — Какви други доказателства трябват освен това, че сте живи? Би ли могъл да ме спреш?

— Вие не сте богове — каза немощно Локи. — Може сега да разчитаме на твоята милост. Но и един от вашите веднъж разчиташе на нашата.

— Нима чувам някакъв жалък опит за заплаха? Напомняне за това, че просто сте били на точното място, когато ужасните преценки на Соколаря най-накрая го пребориха?

— Как е милият Соколар тези дни? — попита Локи.

— Грижат се добре за него. В Картейн. — Жената въздъхна. — Както беше, когато агентите на Камор го доведоха у дома. Обезумял и коматозен.

— Май болката не му действаше добре — каза Джийн.

— Не се съмнявам, че според вас вашите мъчения са го подлудили.

— Няма как да е от разговорите ни.

— Сам си е докарал истинския си проблем. Ние можем да заглушаваме разсъдъка си за всяка болка на плътта. Но това умение изисква предпазливост. Много е опасно да се използва прибързано.

— Възхитен съм да го чуя — каза Локи. — Мъчиш се да ни обясниш, че когато се е опитал да избяга от болката…

— Разсъдъкът му е потънал в мъгла, създадена от самия него — каза жената. — И затова не можахме да подобрим състоянието му.

— Чудесно — каза Локи. — Не ме интересува как или защо се е случило, но съм щастлив, че е станало. Всъщност пожелавам и на другите от вас да използват тази дарба прибързано.

— Отнасяш се несправедливо към много от нас — каза жената.

— Кучко, ако притежавах силата, бих изтръгнал сърцето ти от гръдния кош и бих го използвал за топка за хандбал — каза Локи, кашляйки. — Бих го направил с всички ви. Вие убивате когото си искате и прецаквате живота на онези, които ви го връщат тъпкано.

— Тогава сигурно да ни презираш, е като да гледаш в огледало.

— Презирам ви — каза Локи. — Заради Кало и Галдо и заради Дървеницата, и заради Назка и Езри, и за всичкото време, което пропи… пропиляхме… В Тал Верар. — Той се закашля и с почервеняло лице падна, треперейки, обратно в празното легло.

— Вие сте убийци и крадци — каза жената. — Откъдето и да минете, след вас остават само безредие и безчинства. Свалили сте поне едно управление и сте предотвратили падането на друго поради сантиментални причини. Лицата ви може ли наистина да не трепват, когато ни проклинате, защото правим каквото пожелаем?

— Може — каза Джийн. — А аз приемам въпроса с Езри много лично.

— Щеше ли изобщо да срещнеш жената, ако не се бяхме намесили в делата ви? Щеше ли да тръгнеш по море?

— Никой от нас не може да знае…

— Значи, носим вина за всичките ви беди, но не получаваме признание за по-щастливите събития?

— Аз…

— Може да сме се намесили тук-таме, Джийн, но се ласкаеш, ако си мислиш, че сме оплели толкова сложни нишки около вас. Жената загина в битка и ние нямахме нищо общо с това. Съжалявам за загубата ти.

— Имате ли способността да изпитвате съжаление за каквото и да е?

Жената пристъпи към Джийн, като протегна лявата си ръка, и му беше нужна всяка капка самоконтрол, който притежаваше, за да не се отдръпне. Изправи се на крака и се вгледа свирепо надолу към нея, докато тя нежно го докосна по бузата с топлите си пръсти и каза:

— Времето е безценно. Вдигам забраната си от теб, Джийн Танен. Докосвам те с истинската си плът. Може и да успея да те спра, ако се опиташ да ме нараниш, но сега това далеч не е толкова сигурно. Така че какво смяташ да направиш? Трябва ли да се бием, или можем да поговорим?

Джийн потрепери; желанието да повярва на думите ѝ, да я смаже, се надигаше топло и буйно в него. Трябваше ударът му да е най-бързият в живота му, толкова бърз, колкото му позволяваха мускулите и сухожилията. Да счупи черепа ѝ, да я задуши, като я натисне с цялата си тежест, и да се помоли на боговете да нанесе достатъчно вреда, за да предотврати всяка нейна дума или жест, появили се в отговор.

Стояха така един дълъг напрегнат момент, напълно неподвижни, като нейните тъмни очи се взираха в неговите, без да мигат. Тогава дясната му ръка се стрелна, хвана я за лявата китка и свирепо я стисна. Усети тънките ѝ кости под кожата и знаеше, че с едно хубаво рязко извъртане…

Жената се сепна. В дълбините на очите ѝ само за миг просветна истински страх, преди пълното ѝ самообладание да се завърне като живителна вода, която да удави човешката ѝ слабост. Но той го беше видял, неподправен като плътта под пръстите му. Джийн отслаби хватката си, затвори очи и издиша бавно.

— Проклет да съм — каза той. — Не мисля, че лъжеш.

— Това е много важно — прошепна тя.

Джийн задържа дясната си ръка на китката ѝ и се пресегна с лявата, за да отмести сребърната дантела, която тръгваше от маншета на сакото ѝ. Около китката ѝ бяха татуирани черни гривни, изящни линии върху бледата кожа.

— Пет гривни — каза Локи. — Единственото, което съм чувал, е, че колкото повече са, толкова по-добре. Колко най-много може да има някой от вашите?

— Толкова — каза жената с намек за самодоволна усмивка.

Джийн освободи ръката ѝ и отстъпи една крачка. Жената постави лявата си ръка до главата си и нежно докосна татуировките на другата си ръка. Тъмният цвят на татуировките стана сребърен, искрящо сребърен, все едно, че носеше гривни от чиста лунна светлина.

Докато зяпаше тайнствения блясък, Джийн почувства студен сърбеж зад очите си и тежък натиск на върха на пръстите на дясната си ръка. Немеейки, той видя картини да преминават през съзнанието му — гънки и още гънки бяла коприна, игли, които потъваха и излизаха от фината дантела, грубия кант на плат, който се разбридва на нишки — натискът върху пръстите в действителност беше игла, която се движи нагоре-надолу в безкраен равномерен танц по плата…

— Ох! — промърмори той, слагайки ръка на челото си, след като чувството изчезна. — Какво, по дяволите, беше това?

— Аз бях — отвърна жената. — Така да се каже. Някога запомняли ли сте някого по миризмата на тютюн или парфюм, или по чувството от допира до кожата му? Дълбоки спомени без думи?

— Да — каза Локи, докато масажираше слепоочията си. Джийн предположи, че по някакъв начин и той е изживял краткото видение.

— В моя орден си говорим телепатично. Ние… се представяме, като използваме такива следи. Съставяме картини от определени спомени и страсти. Наричаме ги гербове. — Тя заметна дантеления си ръкав обратно върху китката си, на която черните гривни напълно бяха изгубили призрачния си блясък, и се усмихна. — Сега, след като споделих моя герб с вас, е по-вероятно да не излезете извън кожите си, ако някога ми се наложи да си говорим мислено, а не устно.

— Какво, по дяволите, си ти? — извика Джийн.

— Ние сме четирима — каза жената. — В един съвършен свят — най-мъдрите и най-могъщите от петте кръга. Ако не друго, то поне живеем в най-големите къщи.

— Вие властвате над Вързомаговете — каза Локи недоверчиво.

— „Властвате“ е прекалено силна дума. Понякога успяваме да предотвратим абсолютния хаос.

— Имаш ли си име?

— Търпение.

— Какво, да не би да имате някакво правило, заради което да не можеш да ни кажеш сега?

— Не, така се наричам. Търпение.

— Без майтап? Равните ти трябва да са много впечатлени от способностите ти.

— Не означава нищо, както и момиче, което се казва Виолета, не е нужно да е виолетово. Това е титла. Архидама Търпение. Е, значи решихме, че никой няма да убива никого тук, нали?

— Предполагам, че това зависи от това за какво искаш да говорим — каза Джийн.

— За вас двамата — каза Търпение. — Занимавам се с делата ви от известно време. Започвайки с частиците, които успях да изкопча от спомените на Соколаря. Нашите агенти прибраха притежанията му от Камор след неговото… осакатяване. Сред тях имаше нож, който преди това е принадлежал на сестрите Анатолиус.

— Нож с моята кръв по него — прекъсна я Джийн.

— От ножа лесно прихванахме следите ви.

— А впоследствие се заехте да скапете живота ни.

— Трябва да разберете — каза Търпение — точно колко малко осъзнавате. Спасих живота ви в Тал Верар.

— Странно, не си спомням да съм те видял там — подхвърли Джийн.

— Соколаря има приятели — каза Търпение. — Отряди последователи, инструменти. Въпреки всичките си недостатъци той беше много популярен. Видяхте приветствените им трикове на Нощния пазар, но това бе всичко, което позволих. Без моята намеса те щяха да ви убият.

— Ти може и да наричаш тази бъркотия „приветствен трик“ — каза Джийн, — но намесата ви в Тал Верар все пак ни докара дяволски проблеми.

— По-добре е от това да умрете, със сигурност — каза Търпение. — И бях много по-любезна от възможното, като се имат предвид обстоятелствата.

— Какви обстоятелства?

— Соколаря беше арогантен, зъл, заблуден. Той действаше в съответствие с договор, който смятаме за свещен ангажимент, но аз не отричам, че прекали с бруталността при изпълнение на задачата, премина границите.

— Той щеше да спомогне за превръщането на стотици хора в празни обвивки. В счупени мебели. Това не е ли достатъчно брутално? — попита Джийн.

— Те са били част от договора. Вие и вашите приятели не сте били.

— Е, ако това е някакъв вид извинение, върви по дяволите! — каза Локи, кашляйки. — Не ме интересува колко човечна стара вещица си, и не ме интересува как и защо Соколаря мръдна в главата. Ако имах повече време, щях да използвам всяка секунда, за да му източа кръвчицата. Той получи само малка частица от онова, което наистина заслужаваше.

— Това е по-вярно, отколкото можеш да си представиш, Локи. О, просто не знаеш колко по-вярно. — Търпение скръсти ръце и въздъхна. — И никой не го разбира по-добре от мен. Все пак Соколаря беше мой син.

— Богове милостиви! — каза Локи. На Джийн му се стори, че бе истински изненадан. — Значи, той наистина е твой син. Твоя плът и кръв, зачената по традиционния начин от край до край.

— Във всеки случай не съм го забъркала в казан — каза Търпение.

— Я стига… Не ме будалкай! — каза Локи. — Сякаш можем да установим дали казваш истината, или не…

— Тези неща стават само по традиционния начин.

— По дяволите — каза Локи. — А аз някога смятах подобни разговори за неудобни.

— Сърцето на Соколаря все още бие. Няма от какво да се опасявате по отношение на мен.

— И ти очакваш от нас да повярваме в това? — попита Джийн. Защитният му инстинкт, изострен с годините на редуващи се триумфи и провали, се бе събудил. Дори Търпение да нямаше точно сега лоши намерения, механизмът в главата ѝ със сигурност цъкаше. — Приятелите му щяха да ни убият, но ти това можеш просто с тъжна усмивка да го подминеш.

— Вие двамата не сте се разбирали — каза Локи.

— Много меко казано — уточни Търпение. Погледна в краката си. Тази нейна реакция изненада Локи, тъй като не се връзваше с характера ѝ. — Соколаря бе мой… философски, магичен и във всеки друг смисъл… антагонист още преди да спечели първата си гривна. Ако ролите ни бяха разменени, той със сигурност щеше да иска да отмъсти заради мен.

Търпение бавно надигна глава, докато черните ѝ очи не срещнаха погледа на Джийн, и той за пръв път можа да се взре в нея. Тя имаше това, което Джийн наричаше очи на стрелец — непоклатимата хладина, дистанцираната прецизност. Хората с такъв поглед превръщаха света около себе си в цели и знаеха какъв ще бъде първият им изстрел, преди още другите да са разбрали, че времето за разговори е минало. Подобни очи бяха очи на убиец и Търпение със сигурност имаше чифт от тях.

— Ние с него живеем с последствията от решенията, които взехме, преди той да поеме поръчката в Камор — каза тя с твърд глас. — А дали ще дам, или няма, обяснение на тези решения, си е моя работа.

— Така си е честно — рече Джийн, правейки инстинктивно половин стъпка назад и вдигайки примирено ръце.

— Наистина. Значи, спокойно. — На Локи му се прииска да се изкашля, но се овладя. — Е, ти би могла да ни убиеш, но приемаме, че не искаш. Синът ти си е размътил мозъка, но ти казваш, че ти е все едно. Така че какво всъщност става, Търпение? Защо си в Лашейн и защо ми даваш наметалото си?

— Дошла съм да ви възложа една поръчка.

— Поръчка? — Локи се разсмя, а след това и конвулсивно се разкашля. — Поръчка? Надявам се, че искаш някой да ти сложи хастар на шапката, бедна вещице от Картейн. Защото понастоящем това е единствената услуга, за която имам някаква квалификация.

— Докато все още имаш сили за сарказъм, ще знам, че си жив и че още няма нужда да викам оплаквачките.

— Да, скоро няма да съм тук. — Локи се удари в гърдите няколко пъти, за да се изкашля по-добре. — Повярвай ми, макар че по-рано съм успявал да се измъкна от плащането на тази сметка, този път заведението ще ме накара да си платя. По дяволите. Трябваше да се опиташ, знам ли, да не издаваш шибаните ми планове на омразния на боговете владетел от Тал Верар, така че той да не тръгне да ме трови! Може би тогава програмата ми за непосредственото бъдеще щеше да бъде… — изкашляне — … малко по-свободна.

— Аз мога да махна отровата от тялото ти.

Думите ѝ бяха последвани от няколкосекундно мълчание. Джийн стоеше безмълвен, Локи просто се мръщеше. Търпение бе оставила думите си да висят без никакви пояснения в пространството. Само дървеният покрив изскърца на вятъра.

— Глупости! — Локи най-накрая каза нещо.

— Ти си готов да признаеш силата на моите способности само когато става дума за неща, които не желаеш да се случат. Но защо не допуснеш, че аз също така съм способна да помогна? — Търпение скръсти ръце на гърдите си. — Сигурна съм, че някои от черните алхимици, с които си се съветвал, вече са ти отказали помощ…

— Не говоря за проклетото ти магьосничество. Искам да кажа, знам каква игра играеш. Всичко това е една лъжа. Действие първо. Лашейнските копелета опустошават мястото. Действие второ. В нощта изниква тайнствен спасител и ние се съгласяваме на всичко, което той предлага. А зад цялата работа си стояла ти.

— Нямам нищо общо с историята на Кортеса. Лашейнците ви бяха натресени от Джийн, който обърка работата с физикера вчера.

— Милостиви богове. Колко убедително, какво забележително извинение. Жено, с кого, по дяволите, си мислиш, че разговаряш? — Локи избухна в кашлица, но с очевидно усилие на волята бързо овладя пристъпа. — Възможно ли е да не се усетя, че работата е нагласена, след като всичко бе съшито с бели конци?

— Локи, успокой се. — Джийн сякаш чуваше ударите на сърцето му. — Помисли за момент. Наистина, би могло да бъде някакъв трик, план или измама, но богове, какво е то, сравнено с абсолютната неизбежност на смъртта? — Джийн мислено се примоли на Уродливия страж да даде на Локи миг просветление.

— Нямам никакви пари — каза Локи. — Никакви средства. Никакво богатство. А и ми е толкова лошо, че дори не мога да стоя изправен. Така че ми е останало едно-единствено нещо, което би могла да поискаш от мен.

— Можем да обсъдим въпроса.

— Искаш името ми, нали? — Гласът на Локи бе грубоват и заядлив. Заядливостта му произтичаше от нуждата да подхранва с нещо аргументите си. Очевидно боговете на крадците в този момент нямаха излишен здрав разум за раздаване. — Първо избиваш цялата почва под краката ми, а след това се появяваш в дванайсет без една минута и ми предлагаш спасение. И всичко, което искаш в замяна, е истинското ми име. Нали така? Едно нещо е сигурно. Имаш с какво да ме притиснеш. И не си простила никому за това, което се случи на Соколаря.

— Ти умираш — каза Търпение. — Мислиш ли наистина, че бих положила целия този труд да организирам смъртта ти, само и само да мога да те притисна? Милостиви богове, какъв по-голям натиск от това да изправиш някого пред лицето на смъртта?

— Смятам, че би направила всичко, за да ме закачиш на ченгела си. Желание за това не ти липсва. — Локи избърса устни с опакото на ръката си. Джийн видя как вследствие на това на ръката на Локи остана кървава следа. — Дори аз знам не един и два начина за отмъщение, а ти имаш сили, за които бих могъл само да си мечтая. Така че, да. Ти си способна на всичко.

— Но защо да си давам целия този зор, след като мога да се сдобия с името ти, когато поискам?

— Това е такава арогантна глупост, че…

— Можех просто да те оставя да гледаш как карам Джийн Танен да страда — продължи Търпение. — Тогава ти щеше да ме молиш да престана.

— Ти не си по-различна от Соколаря — каза Локи. — Имаш същото шибано…

— Локи! — почти изкрещя Джийн.

— … отношение… — изкашляне. — Нали знаеш към какво?

— Би ли бил така любезен да млъкнеш, по дяволите! — каза Джийн, изричайки отчетливо думите, сякаш фразата бе предназначена за деца, които се учат да я произнасят. Все пак с доволство видя, че Локи се загледа слисано, отпускайки долната си челюст. — Тя е права — продължи той, като гласът му издаваше нарастваща възбуда. — Ако истинското ти име е единственото, което ѝ трябва, тогава защо всъщност да не бъда подложен на мъчения? Аз съм компрометиран и абсолютно безпомощен. Всичко ще стане бързо и просто. Чудя се защо вече не съм започнал да крещя.

— Защото, ако тези хора наистина го вършеха „бързо и просто“, Соколаря щеше да ни е убил в Камор.

— Не е така, по дяволите. Помисли и ще видиш, че съм прав.

— Защо? Защото имаш сладко и невинно лице?

— Не. Защото, ако не иска да научи името ти по лесния начин, като ме…

— Тя има някакъв друг мотив. Например да гепи някое сладко танцуващо магарешко лайно. — Локи се извъртя назад към Търпение. След това затвори очи и ги разтърка. — Тя иска да си завра главата в примката. Да направя това по свое собствено желание. Чат ли си? Иска да направя стъпка напред от скалата. Да си прережа сам вените, така че тя да може да злорадства… Да ме унижи. — Локи изпадна в нов пристъп на жестока кашлица, така че Джийн приседна на леглото до него и го потупа нежно по гърба. Ритмичното движение само засили все още усещаните болки и натъртвания на Джийн, но имаше успокоително въздействие върху Локи.

— Това, което обсъждаме тук, е възможността да бъдете наети да свършите нещо, а не да бъдете принудени да го направите — каза Търпение. — Не ме мислете за толкова тъпа, та да съм забравила какво се случи с Лучано Анатолиус и Максилан Страгос. Принудителните методи никога не са имали ефект при вас. Това, което ви се предлага тук, е услуга за услуга.

— Търпение… — каза Джийн. — Наистина ли можеш да отстраниш тази отрова? И можеш ли да го направиш, без да използваш истинското му име?

— Стига да побързаме, да.

— Ако лъжеш, ако скриваш нещо от нас, аз — каза Джийн — отново ще опитам да те убия. Ясно ли ти е? Ще се посветя на тази цел, та дори това да те накара сега да ме убиеш.

С поклащане на главата Търпение даде да се разбере, че всичко ѝ е ясно.

— Тогава нека да говорим по същество.

— А, не! — изръмжа Локи. — Според мен нека откажем да бъдем марионетки и да покажем вратата на вещицата.

— Млъквай! — Джийн натисна надолу раменете на Локи, проваляйки опита му да се изтърколи от леглото. — Кажи ни сега за поръчката, която искаш да изпълним.

Локи пое с мъка глътка въздух, канейки се да избълва нова порция дивотии. Джийн обаче, осланяйки се на безпогрешните си рефлекси от боя с хладно оръжие, го хвана здраво през устата и натискайки главата му във възглавницата, не му позволи да каже каквото и да било. — Аз не мога да се съглася за нищо от името на Локи, но искам двамата да чуем твоето предложение. Кажи ни каква е поръчката.

— Работата е политическа.

— Мам… ммм… ка… му… — каза Локи, безуспешно опитвайки се да надвие ръката на Джийн.

— Той иска да чуе повече по въпроса — каза Джийн. — Казва, че гори от желание да научи всички подробности.

— Интересува ме уреждането на едни избори.

— Колко трябва да бъдат уредени?

— Приблизително ли? — Търпение се обърна към прозореца и се загледа в падащия дъжд. — Искам ги фалшифицирани от начало до край.

— Нас обаче хич ни няма по въпросите на управлението — каза Джийн.

— Глупости. Ще ви дойде отръки, сякаш цял живот сте се занимавали с това. Какво е управлението, ако не кражба по взаимно съгласие? Ще си имате работа с ваши сродни души.

— С какъв вид избори бихме си имали работа тука?

— На всеки пет години гражданите на Картейн избират събрание, наречено Консейл — каза Търпение. — Деветнайсет представители за деветнайсетте района на града. Тази благородна сбирщина от хора управлява града и аз искам да стане така, че повечето места в събранието да отидат при определена фракция.

— Значи, за това ти трябваме. — Локи най-после се бе измъкнал от хватката на Джийн и бе проговорил. — Разправяй ги тия на задника ми! Като се имат предвид силите, които владееш, боговете би трябвало да са те лишили от разсъдък, та да… — изкашляне — … искаш от простосмъртни като нас подобно нещо. Само да шавнеш с пръсти, и би могла да ги накараш да изберат в събранието дори шибани котки и кучета.

— Не е така — възрази му Търпение. — Работата е там, че официално маговете са абсолютно отделени от управлението на града, а неофициално им е забранено да прилагат каквито и да било свои способности в тази сфера. Дори и по отношение на най-бедния жител на Картейн, дори и с цел получаването на един-единствен глас.

— Ти не използваш уменията си на маг по отношение на жителите на Картейн, така ли? — каза Джийн. — Ама изобщо?

— Е, откъдето и да го погледнеш, Картейн е нашият град. Всичко е организирано така, че да отговаря на нуждите ни. И това се отнася и до жителите. Но в тази надпревара ние не можем да се месим. Изборите са неприкосновени.

— По дяволите, колко неудобно. И защо са всички тези ограничения?

— Виждал си някои от нашите умения, нали? Когато си се борил със Соколаря. Или пък когато си оцелял след Тал Верар.

— В известен смисъл.

— Така че си представи общество от мъже и жени с такива способности, които не са ограничени от никакви правила — каза Търпение. — Представи си, че… Че си седнал на вечеря с четиристотин сътрапезници, всеки от които има зареден арбалет до чашата си с вино. Разбираш, че всички тези хора не биха чакали спокойно до последното блюдо, ако не бяха в сила някакви много строги правила.

— Мисля, че разбирам какво ни казваш — каза Джийн. — Един вид, придържате се към правилото да не серете, където ядете.

— Маговете никога не бива да правят магии едни на други — каза Търпение.

— Ние сме не по-малко човеци от вас. Объркани сме, несигурни и склонни да спорим помежду си. Единствената разлика е, че всеки от нас може с един жест да направи така, че някой да се изпари, превърнат в дим… Не се дуелираме — продължи тя. — Гледаме да не се предизвикваме с нашите умения. Стараем се да се дистанцираме от всяка ситуация, в която противоположните ни цели биха могли да ни накарат да го направим.

— Ситуация като тези избори.

— Да. Трябва да контролираме Консейла. По един или друг начин. След като изборите приключат, новото управление започва да движи нещата. Но по време на самите избори, когато страстите са разгорещени, трябва да държим уменията си под контрол. И да бъдем просто наблюдатели.

Търпение вдигна ръце, извивайки длани нагоре. Сякаш представяше и претегляше два невидими предмета.

— Сред моите хора има две основни фракции. С други думи, в политиката на Картейн съществуват две основни партии. Но ние не се борим едни с други директно. Имаме си хора за тая работа. На всяка партия ѝ е разрешено да използва свои агенти. Това са свръхактивни индивиди, но никога — магьосници. Пускаме ги на арената да се бият от наше име. В миналото залагахме на оратори, политически организатори и демагози. Този път обаче убедих нашите хора да наемем хора с по-различен набор способности.

— Защо? — каза Джийн.

— Някои хора играят хандбал — каза Търпение, усмихвайки се. — Други пък играят на „Хвани херцога“. Това е нашият спорт. Накратко, изборите облекчават голяма част от напрежението, което съществува между нашите две фракции, донасяйки същевременно престиж на партията, стояща зад победителя. Това като цяло превръща упражнението в уважавана от всички традиция.

— За мен не е изненада, че маговете стоят зад много от нещата в Картейн — каза Локи. — Но никога не съм подозирал, че контролът, който упражнявате, е толкова голям. Каква подигравка с бедните будали, на всеки пет години редящи се на опашка, за да гласуват!

— Факт е, че гражданите получават един уреден град независимо от това кой излиза победител — каза Търпение. — Никой в Картейн не може просто да изпразни хазната и да изчезне. Не се организират разточителни маскени балове, вместо да се чистят улиците от изпражнения и мъртви животни. Ние сме поели отговорността това да не се случва.

— И какво, ако беше обратното? Дали би трябвало на един град от марионетки да му пука от това? — каза Локи, хъхрейки. След това прочисти гърлото си. — Искаш от нас да осъществим една измама в името на реда и обществената хигиена. Какъв абсурд!

— От друга страна обаче, не е ли кражбата кражба? Не са ли лъжите лъжи? Не е ли това точно онзи вид възможност, която вие винаги преследвате, стига идеята да е ваша? При това поръчката обслужва не само нас, но и вас. Ако я поемете, ще спасите живота си.

— За колко време искаш да ни ангажираш? — попита Локи.

— Изборите са след шест седмици.

— С какви средства ще разполагаме? Като дрехи, пари, настаняване.

— Осигуряваме ви нова идентичност. Специално за вас. А също така пълен комфорт плюс всички необходими за работата ви средства и ресурси.

— Само за работата ни ли?

— Осигуряваме ви шест седмици лукс. Какво още ви трябва?

— Топките на Переландро! Щяха да бъдат чудесен допълнителен стимул.

— Какъв допълнителен стимул? Запазването на собствения ви живот не е ли достатъчен стимул? При това ще бъдете добре облечени, ти ще възстановиш здравето си, а след като всичко приключи, ще подновите… кариерата си… от много по-добра позиция. Ако успеете, нашата благодарност може лесно да стигне дотам, че да ви предложим превоз до място по ваш избор.

— А ако се провалим?

— Не бива да очаквате от нас да възнаградим провала ви. Ще можете необезпокоени да си тръгнете. Но ще трябва да го направите пешком.

— Мога да говоря само от мое име — каза Локи и сърцето на Джийн се сви. — Аз наистина мисля за вас онова, което казах. Не знам какви са истинските ви възможности. И не ви вярвам. Цялата ситуация е много съмнителна и аз няма как да знам дали не ме лъжете. Ако ме будалкате, значи всичко казано е един капан. Ако ли пък казвате истината, това, което по някаква странна причина ми предлагате, е просто секс от съжаление.

— Добре, а защо не помислиш за годините, в които би могъл да си жив, ако се съгласиш? За всички неща, които би направил, но няма да можеш, защото ще си мъртъв?

— Спести ми съжалението си. Не си тоя майка. Джийн обаче може да поеме поръчката. Няма да намериш по-добър от него. Той може всичко, което и аз мога. И е по-предпазлив, така че няма да има фалове. Иначе благодаря, че си изминала целия този път само за да ме позабавляваш. Но сега ме остави на мира.

— Чакай, чакай! — понечи да заговори Джийн.

— Много съм разочарована — каза Търпение. — Мислех си, че имаш поне една причина да искаш да живееш. Кажи ми честно — не се ли надяваш понякога, че може отново да се събереш със Сабета? Независимо къде и кога.

— Да ти го начукам! — изръмжа Локи. — Пет пари не давам какво си въобразяваш, че знаеш за нас двамата. Това е тема, по която ти… — изкашляне — няма начин да си наясно.

— Както искаш. — Търпение сви дясната си ръка и Джийн забеляза, че между пръстите ѝ проблясва навита сребърна нишка. — Изглежда, съм си губила времето. Мога ли да се надявам да те видя в Картейн, след като приятелят ти умре, Джийн?

— Моля те, Търпение. Почакай — каза Джийн. — Дай ни известно време да поговорим. Насаме.

Търпение отсечено кимна в знак на съгласие и раздвижи кокалчета на дясната си ръка. Между пръстите ѝ проблясваха нишките, с които си играеше. Джийн попримигна и в този миг проблясъците изчезнаха заедно с вещерката.

— Страхотно — каза Джийн. — Шибана магия. Мисля, че този път наистина успя да я ядосаш.

— Колко хубаво, че все още го мога! — каза Локи.

— Ама ти наистина ли откачи? Богове. Та тя може да спаси живота ти!

— Тя би могла да направи много неща.

— Моля те, Локи. Възползвай се от шанса.

— Не. Тя е намислила нещо.

— Какво прозрение. Каква забележителна дедукция. Но моля те, припомни ми. Какви други възможности имаш?

— Тя иска нещо от мен, по дяволите, и то повече, отколкото ѝ се иска да личи. Но същевременно от тебе лично е взела вече всичко, което би могла да получи. Нали така? Самият ти го каза. Ако си е наумила да те докопа, ще те докопа. Но ако пък е принудена да се отнася добре с тебе, това прави положението ти много по-добро.

— Всичко това обаче засяга и двама ни.

— Аз няма да бъда играчка в ръцете на тази вещица — каза Локи, — пък ако ще да ми предлагат всички пари в Картейн. Тя не е човек. Никой от тях не е.

Джийн го изгледа със студен поглед. Локи лежеше, завит с наметалото на Търпение, като ужасният му външен вид не се връзваше с хубавия промазан плат, от който то бе направено. Бе се сгушил под фината материя, чието изтъкаване бе отнело няколко години от живота на някой майстор-тъкач, и имаше вид на притиснато в ъгъла животно, което се готви да умре. Бялото на очите му постепенно придобиваше розов цвят.

— Търпение бе права — каза Джийн. — Тя ни загуби времето. Ти се давиш в кръвта си. И скоро ще умреш. Без значение дали днес, или утре. И ще бъдеш много доволен от себе си. Защото смъртта ти ще бъде един вид постижение.

— Джийн, чакай… Чакай, чакай, чакай… — В гласа му избиваха насъбралите се през последните няколко седмици гняв и отчаяние. Старото, добре познато му чувство на гняв го превърна в изпъната струна, заплашваща да го пререже отвътре, и пулсираше диво от мозъка до върховете на пръстите му. Само дето чувството бе още по-ужасно от обикновено, защото нямаше как да го облекчи, като фрасне някого. Например Зодести или Кортеса. Джийн би им изпотрошил костите, както се чупи лошо изпечена глина. Дори и Търпение би намачкал. Би я хванал за гърлото, без да го е страх от магиите ѝ. Но сега за Локи беше различно. Мереше си приказките. Но не можеше да скрие яда си.

— По дяволите, та аз само това правя. Чакам, чакам, чакам. Стоя на кораба и гледам дали няма да ти прилошее. Ден и нощ, седмица след седмица. Но ти въпреки това умираш. Опитвам се да намеря изход. Все трябва да има някакъв лек в този шибан град. А ти сега…

— Джийн, повярвай ми, това е капан. Чувствам го с всяка фибра на тялото си.

— Сериозно? Какво откритие. Но след като знаем, че те ще ни използват, нима не можем и ние да се възползваме от тях?

— Откажи се, Джийн. Остави ме да си отида. Нека не им доставяме удоволствието, което те искат. Пък тогава може и да се охлади желанието им да правят другите на идиоти.

— О, чудесно. Та ти си бил цял шибан гений. Ти ще си мъртъв, но те ще се намерят в небрано лозе. Може би дори ще бъдат малко разочаровани. Страхотна сделка. Като да си прережеш гърлото малко преди опонентът ти да те победи в „Хвани херцога“.

— Но…

— Млъквай. Просто си затвори устата. И знаеш ли какво? Ако беше здрав, нямаше да се поколебаеш да предизвикаш боговете. Но сега, по дяволите, когато си болен, се държиш като някое жалко нищожество.

— Никога не съм отричал, че…

— Не ме прекъсвай. Ето какво не можеш да отречеш, Локи. Ти не си в състояние да стоиш мирен. Съгласих се с теб в Тал Верар, когато решихме да се оттеглим и заживеем от парите си. Но това бяха пълни глупости и двамата го знаехме. Хора като теб никога не се оттеглят. Те дори не си взимат почивка. Затова живееш от един удар до друг. Затова обикаляш наоколо като паяк край горещ тиган. И когато си принуден да стоиш мирен, когато нямаш хиляда неща, за които да мислиш и които да те отвличат от собствените ти проблеми, ти се иска просто да умреш. Сега това ми е съвсем ясно. Колко тъп съм бил, по дяволите, че чак сега ми се изяснява.

— Какви ми ги говориш, богове?

— Спомни си как бяхме в лодката, след като подпалихме стъклената бърлога. След като ликвидирахме убиеца на Дървеницата. Спомняш ли си за какво говорехме тогава? За това какво представляваш. А помниш ли Вел Вирацо? Опита се да приключиш работата със Сивия крал, като се удавиш във вино. А сега това. Така че ти нямаш нужда да си болен, за да откачиш. Ти просто имаш… казват му ендликтгелабен. Това е чудесна вадранска дума. Научих я, когато се готвех за послушник при Аза Гуила. Означава любов към смъртта, желание за смърт. Трудно е да се преведе буквално. Както и да е, смисълът е, че понякога човек с цялото си същество иска да се унищожи. Но не от самосъжаление или нещо подобно. А от необходимост.

— Кълна се в Переландро, Джийн! Не бих искал да умра, ако имах някакъв избор.

— Не го искаш с това тук — каза Джийн, посочвайки главата си. — Искаш го с нещо, което се намира по-дълбоко в теб. Толкова дълбоко, че ти дори не осъзнаваш наличието му. Мислиш си, че имаш някакво логично, благородно оправдание, задето показа вратата на Търпение. Но това, което наистина те мотивира, е една тъмна сила дълбоко в теб, която се опитва да те прецака веднъж завинаги. Тази проклетия те кара да се плашиш от нещо, а това ти пречи да гледаш напред.

— Е, като си толкова умен… Какво е това нещо?

— Не знам. Но може би Търпение знае. Сигурно чете мислите ти като книга. Докато аз със сигурност нямам тази способност. Мога обаче да ти кажа от какво се страхувам. Страхувам се да не остана сам. Да не бъда последният, останал жив от нас. И всичко това, защото ти си твърдоглаво егоистично копеле!

— Няма да е честно — изхъхри Локи.

— Наистина няма да е. Много свестни хора дадоха живота си, за да стигнем където сме сега. Но ако продължаваш в същия дух, скоро ще можеш отново да ги видиш. И какво ще кажеш тогава на Кало и Галдо? А на Дървеницата? Окови? Назка? — Джийн се надвеси над Локи и почти шепнешком изрече следващите думи, които бяха на езика му. — А какво ще кажеш на жената, която обичах? Жената, която изгоря, за да можеш ти да бъдеш тук сега? Кажи ми, по дяволите.

От лицето на Локи се бяха изцедили последните остатъци от някакъв цвят. Движеше устните си, но думите, които се опитваше да произнесе, не успяваха да стигнат по-далеч от гърлото му.

— Ако аз съм в състояние да стана сутрин и да изживея шибания ден, който предстои, то и ти можеш същото, кучи сине такъв! — Джийн се отдалечи от леглото. — И ти можеш същото. Ще бъда отвън. Изборът е твой.

— Джийн… Извикай я.

— Схванал си това, което ти говорих. Така ли?

— Моля те, извикай Търпение.

— Засрамих те. Нали?

— Да. Да, разбира се, глупак такъв.

— И ще го направиш? Каквото и да ти струва това, за да те остави Търпение жив, нали?

— Кажи ѝ да дойде в стаята. Извикай я да се върне! Богове, имам нужда от нея, за да ме оправи, та да мога да ти фрасна едно кроше в корема.

— А така те искам! Търпение! — Джийн изкрещя с лице към вратата на стаята.

— Търпение. Тук ли…

— Разбира се, че съм тук.

Джийн бързо се извърна. Тя беше вече в стаята, точно зад него.

— Не съм казвала, че ще ходя някъде надалеч — каза тя, отговаряйки на въпроса му, преди още да е бил изречен.

— Е, добре. Ние…

— Ще има обаче някои условия — прекъсна го Локи.

— По дяволите, Локи! — каза Джийн.

— Имай ми доверие. — Локи се изкашля и премести погледа си от Джийн към Търпение. — Първо, искам да сме наясно, че задълженията ни към теб започват и свършват с тези избори. Нашата част от сделката засяга само изборите и нищо друго. Да няма никакви подли двулични маговски недоразумения.

— Моля те! — възпротиви се Търпение.

— Чу ме добре. — Гласът на Локи бе все още прегракнал, но на Джийн му се стори, че е укрепнал. Издаваше сила и решителност. Или пък гняв, което също бе добре с оглед на обстоятелствата. — Не искам след пет години да ми се появи някой от твоичките и да ми каже, че съм ви длъжен, тъй като сте ми спасили живота. Искам да го чуя от теб лично. Кажи го. След като работата свърши, няма да ви дължим нищо.

— Какво изумително нахалство, издигнато в ранг на изкуство! — каза Търпение. — След като така разбираш играта, нека бъде по твоему. Услуга за услуга и когато всичко свърши, се разделяме по живо, по здраво. Както и обещах.

— Добре. Имам обаче още едно условие.

— Нима нашата оферта не е вече достатъчно щедра?

— А ти с кого мислиш, че се пазариш? С някой продавач на пайове? По-скоро бих изгубил твоите избори, отколкото да…

— Кажи си другото искане.

— Искам да получа някои отговори. Искам да ми отговориш на всеки въпрос, който задам. Без да скриваш или извърташ каквото и да било. Иначе казано, не искам да кършиш ръце и да ми обясняваш колко сложно и неразбираемо е нещо.

— Какви въпроси?

— Всякакви въпроси. Засягащи магията, Картейн, Соколаря, теб самата. Всичко, каквото ми хрумне. Писнало ми е от театъра, който разигравате, когато разговаряте. Ако ще работя за вас, искам да ми обясните някои неща.

Търпение обмисля известно време искането му.

— Аз имам частен живот и професионален живот — каза тя накрая. — Готова съм да обсъждам втория. Но ако проявиш незачитане към първия… за теб ще има последствия.

— Съгласен съм. — Локи изтри кървящата си уста с края на туниката, вече изцапана със стара кръв. — А ти, Джийн? Все още ли искаш поръчката?

— Да.

— Хубаво — каза Локи. — Сега аз също я искам. Така че, Търпение, вече си ни наела. А сега изпълни своята част от сделката. Отърви ме от тази отрова.

— Тук не мога да работя — каза Търпение. — Ще трябва да се преместим. И то бързо. На пристанището чака кораб, който ще ни прекара от другата страна на Амател. Всичко, от което се нуждая, за да си свърша работата, е на борда му.

— Добре — каза Джийн. — Излизам да извикам…

Търпение обаче щракна с пръсти и вратата рязко се отвори. Вън на улицата вече бе спряла карета. Впрягът от четири коня търпеливо чакаше. Ръмеше и идващата от жълтите улични лампи мека светлина осветяваше дъждовните капчици.

— Не прекаляваш ли малко с театралността? — попита Локи.

— Загубихме достатъчно време, опитвайки се да опитомим твоята гордост, Локи. Така че сега трябва да използваме всяка възможност, ако искаме да преживееш това, което предстои.

— Чакай, чакай! — прекъсна я Джийн. — Не те разбрах. Какво идва, та ще трябва да го преживява?

— Грешката е отчасти моя. Чаках удобен момент, да ви го кажа. Но трябваше да го научите по-рано. Преди да почнете да отвличате физикери. А сега състоянието на Локи е толкова лошо, че изпитанието би било опасно дори за човек с идеално здраве.

— Но ти…

— Спокойно, Джийн. И ние така пробутваме сделките си — каза Локи. — Първо умопомрачителни обещания, после отрезвяващи уточнения и разяснения. Така че давай, Търпение. Покажи най-лошото, на което си способна. Толкова ми е причерняло пред очите, че мога да понеса всяка твоя магия.

— Виждам, че отново си се сдобил с кураж, Локи. Джийн сигурно много те е засрамил, за да те нахъса така. — Търпение плесна с ръце и през входната врата влязоха двама високи мъже. Бяха облечени с дълги кожени палта, с широкополи шапки на главите. Държаха походна носилка. — Пази чувството за този срам живо, ако искаш да живееш.

Търпение положи за миг ръка върху челото на Локи и след това даде знак на кочияша. Той помогна на Локи да се прехвърли върху носилката. Джийн гледаше отстрани с недоверие, но ги остави да свършат всичко сами. Така или иначе, всички действаха спокойно и внимателно.

— Едно нещо мога да ти обещая с абсолютна сигурност, Локи — каза Търпение, наблюдавайки целия деликатен процес отстрани. — Онова, което ще трябва да направя, когато стигнем до кораба, ще бъде от най-ужасните неща, които някога са ти се случвали.

В мисълта, която е без време и без място, конспирацията не може да има свидетели. Съзнанието на стареца се прехвърли през сто и двайсет мили от въздух и вода. Детска игра за човек, носещ четири гривни. Неговото допълнение отговори тутакси.

— Значи, се свърши?

— Каморците са приели нейните условия. Както ти казах, че ще стане.

— Никога не сме се съмнявали в това. Тя е повече от убедителна.

— Сега сме на ход.

— Толкова ли е болен Ламора?

— Архидамата го отлага твърде дълго. Несъмнена грешка.

— Не ѝ е за първи път. Ами ако Ламора умре?

— Твоят любимец ще трябва да разбие Танен сам. Той всява страх, но вече носи скръбен товар.

— А ти не можеш ли да помогнеш на Ламора да… да си иде по-рано?

— Казах ти, че няма да стигна толкова далеч. Не и пред очите ѝ! Животът ми още не е загубил целия си смисъл.

— Разбира се, братко. Беше недостойно предложение. Прости ми.

— Освен това тя не избра Ламора само за да те вбеси. Има в него нещо, което все още не разбираш.

— Защо сменяш информацията с намеци?

— Не мога да рискувам да го споделя. Не и това. Бъди сигурен, че то е нещо повече от петгодишната игра, а Търпение възнамерява да узнаеш всичко достатъчно скоро.

— ТОВА вече ме притеснява.

— А не би трябвало. Просто участвай в играта. Успееш ли да спасиш Ламора, твоят любимец ще бъде плътно зает месец и половина.

— Подготвили са се да ни приемат.

— Хубаво. Тогава се грижи за себе си. Каквото и да се случи, утре ще сме в Картейн.

От началото до края този разговор продължи колкото три удара на сърцето.

Небето над лашейнското пристанище беше увенчано с гънещи се облаци с цвета на въглищна слуз, запечатали всяко петънце светлина от звездите и луните. Джийн остана редом с Локи, докато прислужниците на Търпение свалиха леглото му от каретата и го понесоха под тихия плискащ се дъжд към доковете и десетките закотвени кораби, чиито рейки проскърцваха и се полюшваха на вятъра.

Макар че наоколо се мотаеха лашейнски стражи и служители от всякакъв вид, никой от тях не искаше да има нещо общо с образувалото се около Локи шествие. Той бе отнесен до края на каменен пристан, където чакаше голяма гребна лодка с окачен на носа червен фенер.

Прислужниците на Търпение оставиха леглото напряко на пътеката, между пейките за гребците и хванаха веслата. Джийн седна в краката на Локи, докато Търпение се разположи сама на носа. Отвъд нея Джийн виждаше морето, което сякаш потръпваше с ниските си черни вълни. На Джийн, вече свикнал с мириса на солената вода и утайките в нея, му се струваше, че в по-свежите миризми на Амател, кой знае защо, липсва нещо.

Бяха се насочили към бригантина, носеща се на стотина метра по-нататък в морето, в северния вход за пристанището. Фенерите на кърмата хвърляха сребриста светлина върху името на кораба, изписано над големите илюминатори на каютите: „Достигащ звездите“. Доколкото Джийн виждаше, беше нов плавателен съд. Когато спряха откъм подветрената му страна, Джийн забеляза между палубата на кърмата и бака мъже и жени, които закрепваха клуп към въжетата на скрипеца.

— Само колко е обидно — каза със слаб глас Локи. — Търпение, дали ще ме уредиш… да доплавам дотам или нещо такова?

— Мога да пречупя волята си за безброй светски номера — рече тя и хвърли поглед назад, без да се усмихва. — По-скоро обаче си мисля, че би ме усмъртил заради онова, което ще се случи.

Товароподемното съоръжение представляваше прост клуп от подсилена кожа, от който висяха въжета. С тяхна помощ Джийн завърза Локи за кожените ремъци, а после даде знак на хората горе. Увиснал като кукла, Локи беше измъкнат от лодката и след като един-два пъти се удари в корпуса на бригантината, беше изтеглен успешно в средата на кораба от няколко чифта ръце.

Джийн се изкатери по висящата мрежа и се качи на палубата тъкмо когато развързваха Локи. Той разбута хората на Търпение, измъкна Локи от ремъците и остана да го държи на ръце, докато спускаха скрипеца, за да вземат Търпение. За миг обходи с поглед „Достигащ звездите“.

Първото впечатление от видяното от лодката се потвърди. Корабът беше нов, от него се носеше приятна миризма, беше добре потегнат. На палубата обаче се виждаха твърде малко хора — само четирима, и всичките работеха със съоръжението. Освен това цареше неестествена тишина. Чуваше се шумът на вятъра, водата и дървото, но липсваше човешкият елемент: тътрузене на крака, кашляне, мърморене и хъркане от спалното помещение.

— Благодаря — каза Търпение, когато я прехвърлиха на палубата. Ловко се измъкна от кожения клуп и потупа Локи по рамото. — Приключихме с лесната част. Скоро ще пристъпим към работа.

Помощниците ѝ се качиха горе, отново разгънаха походното легло и помогнаха на Джийн да положи Локи на него.

— Тръгнете към открито море — каза им тя. — А гостите отведете в голямата каюта.

— А лодката?

Въпросът към архидамата бе зададен от набит мъж с побеляла брада, наметнат с мушама, но смъкнал качулката, очевидно доволен, че дъждът се стича по плешивата му глава. На мястото на дясното му око имаше грозни зараснали белези, скриващи кухината.

— Остави я — каза Търпение. — Доста добре подредих нещата.

— Далече съм от мисълта да напомням на архидамата, че снощи предложих тъкмо това, а през нощта…

— Да, Студеносъщни, нека това не те занимава.

— Най-доброволният ваш окаяник, мадам! — Мъжът се обърна, прочисти гърлото си и изрева: — Към открито море! Север-североизток! Дръж курса!

— Курс север-североизток, ест! — отегчено прозвуча гласът на жена, която се откъсна от групата, демонтираща подемното съоръжение.

— Няма ли да наемем още екипаж? — попита Джийн.

— И защо? — поинтересува се Търпение.

— Ами… Вятърът е от север-североизток… Доколкото виждам, ще се наложи да лавираме като луди, за да напредваме, а ти имаш само седем-осем души за платната… Толкова едва смогват дори ако корабът е акостирал…

— Лавиране… Ама че странно понятие! — рече Студеносъщни. — Помогни ни да пренесем приятеля ти в кабината на кърмата, каморецо!

Джийн го стори. Кърмовата част на „Достигащ звездите“ не беше на равнището на главната палуба; наложи се да носят Локи по тесен ходник с измамни за нозете стъпала. За каквото и да бе построен този кораб, не е било, за да улеснява придвижването на немощни хора.

Каютата беше с размерите на помещението, с което Локи и Джийн разполагаха на „Червеният вестоносец“, но много по-празна — без оръжия, окачени по преградите, без разхвърляни из нея карти или дрехи, без възглавници и хамаци. Дъски върху моряшки сандъци посред стаята служеха за маса под меката светлина на жълти фенери. Върху илюминаторите към кърмата имаше плътно затворени щори. Най-силно впечатление правеше миризмата на необитавано място, уханието на кимион, кедрово масло и други подправки, слагани от хората в дрешниците, за да прогонят дъха на застояло.

Докато Джийн помагаше на Локи да седне на масата, Студеносъщни измъкна отнякъде тънко сиво одеяло, вълнено, и му го подаде. Джийн избърса мокрото от дъжда лице на Локи, след което го зави.

— По-добре стана — прошепна Локи. — Умерено, кротко, мизерно по-добре. А… Какво по…

От сенките в ъгъла на каютата се отдели малка тъмна фигура, тихо се приближи и скочи върху гърдите на Локи.

— Богове, Джийн, имам халюцинации! — възкликна Локи. — Наистина имам халюцинации.

— Не, нямаш — каза му Джийн и погали копринената козина на черния котарак, който от доста време трябваше да е напуснал живота им. Според Джийн Царствен си беше все същият, със същото бяло петно на шията. — И аз виждам гадинката.

— Няма начин да е тук — промълви Локи, а котката изви глава и взе да мърка звучно. — Не е възможно.

— Колко късогледо отношение имаш към великолепието на съвпаденията — намеси се Търпение, която слизаше по стълбите. — Вашата стара шхуна беше купена от мой агент преди няколко седмици. Остана за малко на рейд редом с „Достигащ звездите“ и злодейчето е използвало възможността да смени местообитанието си.

— Не разбирам защо — каза Локи, който лекичко подръпваше козината на врата на Царствен. — Та аз дори не обичам кой знае колко котките.

— Положително си даваш сметка, че котките не уважават особено човешкото мнение — изтъкна Търпение.

— Роднини на Вързомаговете, а? — рече Джийн. — Е, какво ще правим сега?

— Сега — каза Търпение — ще говорим без увъртания. Трудно ще ти бъде да гледаш онова, което ще се случи, Джийн. Може би дори твърде трудно. За някои ненадарени е непоносимо да бъдат в голяма близост до нашите дела. Ако искаш, качи се на средната палуба — там ще намериш хамаци и други удобства, а…

— Ще остана — прекъсна я Джийн — за цялата проклетия. Не подлежи на обсъждане.

— Тогава бъди решителен, но ме чуй. Не можеш да се намесваш, каквото и да се случи или ти се струва, че се случва. Не бива да го прекъсваш. Последствията може да бъдат фатални, и то не само за Локи.

— Ще стоя настрани — каза Джийн. — Ако се наложи, ще си отхапя кокалчетата на ръцете.

— Прощавай за напомнянето, но знам какъв нрав имаш…

— Виж — каза Джийн, — ако престана да се владея, просто ме извикай по име и ме застави да се успокоя. Зная, че си в състояние да го направиш.

— И дотам може да се стигне — съгласи се Търпение, — стига да знаеш какво да очакваш, ако създадеш проблем. В този смисъл махни оттук нашето приятелче и го отнеси някъде.

— Да вървим, дребосък!

Джийн взе Царствен още преди котката да усети, че предстои да бъде изведена навън. Гладката топка козина се прозина и се сгуши, прегърната от дясната ръка на Джийн.

Той отнесе пасажера на главната палуба, където с учудване забеляза, че корабът вече плава с издути марсели, макар да не беше чул от каютата викове или суетене, докато опъват платната. Изтича по стълбите до квартердека, откъдето се виждаше, че замъглените от дъжда светлини на Лашейн вече чезнеха зад подскачащите тъмни форми в пристанището. Лодката, която изоставиха, едва се забелязваше — като очертания на дъсчица върху вълните.

Жената от подемното съоръжение сега беше на щурвала, точно зад гротмачтата, бележеща границата с квартердека. Под качулката на мушамата лицето ѝ едва се виждаше; изглеждаше потънала в размисъл и Джийн забеляза, че всъщност не докосва щурвала. Лявата ѝ ръка бе вдигната нагоре, пръстите — почти свити в шепа, а от време на време тя ги разгъваше и местеше ръка напред, сякаш буташе някакъв невидим предмет.

Над главите им пробяга светкавица и на внезапния проблясък Джийн видя пръснати по палубата, също с мушами с качулки, останалите членове на екипажа, неподвижни и смълчани, вдигнали ръце по същия начин.

Докато гръмотевицата отекваше по Амател, Джийн отиде и застана до жената на кормилото.

— Извинете, можете ли да говорите? — попита я той. — В каква посока се движим в момента?

— На север-североизток — отвърна в унес жената, без да се обърне с лице към него, докато говореше. — Право към Картейн.

— Но това е право срещу вятъра!

— Ние използваме… свой вятър.

— Тури ми го отстрани! — промърмори Джийн. — Трябва да оставя някъде тая котка.

— През люка на главната палуба… в главния трюм.

Джийн понесе рошавия си другар към средата на кораба, намери люка за влизане, плъзна вратата и го отвори. Тясна стълба водеше към слабо осветено помещение шест-седем стъпки по-долу; Джийн видя на пода слама и палети от някакъв мек материал.

— Топките на Переландро, дребосък! — прошепна Джийн. — Как така ми хрумна, че мога да надвия хора, които сами си правят шибаното време?

— Мърр! — обади се котаракът.

— Прав си. Направо съм отчаян. А съм и тъп. — Джийн остави Царствен да си върви и котката леко скочи на един палет в полумрака долу. — Не си надигай главата, коте. Според мен навсякъде тук ще се разхвърчат лайна.

— Хубаво затвори вратата — рече Студеносъщни, когато Джийн се завърна.

— Да пусна ли резето?

— Не. Просто остави времето да си е там, където е.

Докато Джийн слизаше по стълбите, Търпение наливаше бледожълта течност в глинена чаша от кожена торба.

— Е, Джийн, ако не друго, поне едно питие мога да получа, преди да тръгна — каза Локи.

— Какво е?

— Няколко грама нещо си за болката — каза Търпение.

— Така че Локи да спи, докато това става?

— Съвсем не — отвърна Търпение. — Не, за жалост, той и за миг няма да заспи.

Тя вдигна чашата до устните на Локи и с нейна помощ той успя да изгълта съдържанието. Изсумтя и поклати глава.

— С вкус като пикнята на умрял продавач на риба, източена от него няколко седмици след погребението!

— Буламачът върши добра работа — рече Търпение. — Отпусни се сега. Ще видиш, бързо ще те смотае.

— Ох — изпъшка Локи, — не грешиш!

Студеносъщни остави купа с вода до масата. После свали туниката на Локи и разкри бледата кожа и белезите по горната част на тялото му. Личеше си, че жизнеността е напуснала всяка частица от отпуснатите мускули. Студеносъщни намокри един парцал и внимателно избърса мръсната гръд на Локи, ръцете и лицето му. Търпение сгъна надве сивото одеяло и го зави от кръста надолу.

— А сега — някои нужни неща — рече Търпение и взе от един ъгъл на каютата украсена кутия от вещерско дърво.

Прокара ръка над кутията, ключалката прещрака и се отвори, а вътре се видяха няколко полици с малки предмети, като в чанта на лечител. Извади отвътре фин сребърен нож. Отряза с него няколко кичура от мократа коса на Локи и ги сложи на глинения поднос пред Студеносъщни. Когато брадатият се помръдна, ръкавите му се вдигнаха нагоре достатъчно, за да забележи Локи, че на лявата си китка има четири гривни.

— Само няколко дедукции — каза Търпение. — Наглед всичко е тип-топ. Обаче ще се погрижа за порасналите му нокти.

Студенокръвни подложи една купа под дясната ръка на Локи, а Търпение изряза парченца от ноктите му. Локи промърмори, наведе назад глава и въздъхна.

— И кръв — продължи Търпение. — От колкото може да се лиши.

Прободе с ножа два от пръстите на Локи, а той изобщо не реагира. Джийн обаче все повече се притесняваше, докато Студеносъщни събираше червените капки в трета купа.

— Надявам се, че не възнамерявате да запазите нищо от това, след като приключите… — каза той.

— Джийн, моля те! — възпротиви се Търпение. — Дано има късмета да остане жив, когато всичко това свърши!

— Няма да предприемаме нищо необичайно — каза Студеносъщни. — Приятелят ти е с висока цена.

— Така ли се получи? — сопна се Джийн. — Висока цена, а? Високата цена е нещо, което можеш да изпишеш върху етикета на стока, сложена на полицата, или да вкараш в разходната книга, призрачно копеле такова! Недей да говориш за Локи, като че ли…

— Джийн! — рязко го прекъсна Търпение. — Или се овладей, или ще бъдеш овладян!

— Ей, та аз съм спокоен. Застинал като дим от лула — каза Джийн и скръсти ръце. — Виж ме само, изобщо не помръдвам. В момента какво правите?

— Последното, от което имам нужда, е малка глътка издишан въздух — каза Търпение и подържа известно време до устата на Локи едно керамично шише, после му сложи запушалка и го остави настрани.

— Изумително, няма що! — каза замаяният Локи. — Сега махни от мене тоя боклук!

— Не става просто така — рече Търпение. — По-лесно е да унищожиш живота, отколкото да премахнеш несъвършенствата. Това не се променя с магия. Всъщност изобщо не бива да го възприемаш като лечебна процедура.

— Какво, по дяволите, е тогава? — попита Джийн.

— Изместване в неправилната посока — каза Търпение. — Можеш да оприличиш това на неугаснал въглен. Ако от него пламне огън, Локи ще умре. Необходимо е да се изразходва някъде другаде, да унищожи нещо друго. Обезсилим ли го, въгленът угасва.

През следващия четвърт час Джийн наблюдаваше с притеснение, докато Търпение и Студеносъщни използваха странно миришещо черно мастило, за да изрисуват мрежа от преплетени линии върху лицето, раменете и гърдите на Локи. И макар от време на време той тихо да роптаеше, не изглеждаше да изпитва по-голямо неудобство от преди.

Докато съхнеше мастилото, Студеносъщни отиде да донесе висок железен светилник, който постави между масата и илюминаторите със спуснати щори, а Търпение извади три бели свещи от своята кутия.

— Восъчни са, направени в Камор — каза тя. — Заедно с желязната поставка за свещи, пак от Камор. Всичко е крадено, за да може да установим по-силна връзка с клетия ти приятел.

Тя взе да върти в ръце една свещ, чиято повърхност помътня и започна да искри. Студеносъщни използва сребърния нож на Търпение, за да прехвърли кръвта, кичурите и изрязаните нокти на Локи върху восъчната повърхност. Там, вместо да се плъзнат надолу и да се смесят, както очакваше Джийн, няколкото „нужни неща“ потънаха без следа в свещта.

— Давам ти име, вещо подобие! Сътворявам те, носителю на кръв! Сянка на душата, лъжовен съсъд, аз ти давам плътта на жив човек, но не и името на сърцето му. Ти си и не си този човек — каза Търпение и постави свещта в светилника. После двамата със Студеносъщни повториха същата процедура и с останалите две свещи. — А сега трябва да останеш неподвижен — предупреди го Търпение.

— Бездруго не се нося в някакъв шибан танц — напомни ѝ Локи.

Студеносъщни взе парче въже. С негова помощ двамата с Търпение завързаха Локи за масата, като увъртяха десетина пъти въжето между кръста и глезените му.

— Още нещо — каза Локи — преди да започнете. Искам за малко да остана насаме с Джийн. Ние сме… последователи на божество, с което може би не искате да се свързвате.

— Можем да покажем уважение към вашите тайнства — съгласи се Търпение, — но не се помайвайте и не разваляйте нищо от подготвеното.

Двамата със Студеносъщни излязоха от каютата и затвориха вратата, а Джийн приклекна до Локи.

— Търпение е мърлячка и известно време бях в мъгла, но мисля, че част от мозъка ми се завърна — рече Локи. — Та така, да съм изглеждал някога по-нелепо?

— Дали пък се е случвало да не изглеждаш нелепо?

— Я го духай! — засмя се Локи. — Говореше за енд-ликт-ге… нещо си…

— Ендликтгелабен.

— Да, като отвори дума за шибания ендликтгелабен, дали искаше само да ме вбесиш, или говореше сериозно?

— Ами… Исках да те вбеся — направи гримаса Джийн, — но дали пък нямах друго предвид? Сигурно имах. Дали обаче не греша по този въпрос? Не зная. Наистина се надявам да не греша. Когато обаче реших да се чувстваш виновен за всичко, ти стана едно проклето нещастно копеле. Искам това да бъде документирано.

— Ще ти призная, Джийн… Всъщност не искам да умирам. Може би това ме прави долен страхливец. Не се отричам от думите си за маговете — по-скоро съм готов да им пикая в лицата, отколкото да вземам злато от тях, обаче въпреки това не искам да умирам… Не искам!

— Спокойно, спокойно! Единственото, което трябва да направиш, за да го докажеш, е да не умираш!

— Подай ми лявата си ръка! — каза му Локи.

Ръцете на двамата се докоснаха, опряха длани. Локи прочисти гърлото си.

— Уродливи пазителю! Неназовани тринайсети, слугата ти те зове! Зная, че съм човек с толкова много недостатъци, че ако ги изброим тук, ще се забавим. — Локи се закашля и от устата му покапа ясна кръв. — Но аз не се отричам от думите си… Не искам да умра, не и без истинска борба, не и по този начин. Затова нека сърцето ти позволи да наклониш везните в моя полза още веднъж. По дяволите, ако не за мен, направи го за Джийн. Може неговите заслуги да са по-големи от моите.

— Отправяме тази молитва с надежда в сърцата — каза Джийн и отново се изправи на крака. — Още ли те е страх?

— Лайното ми се дръпна.

— Е, в такъв случай едва ли ще оцапаш масата.

— Кучи син! — Локи затвори очи. — Повикай ги. Да започваме.

Малко по-късно Джийн видя, че Търпение и Студеносъщни застанаха от двете страни на Локи.

— Освободи съностоманата! — каза Търпение.

Студеносъщни бръкна в пазвата си и извади скрит под туниката сребърен медальон на верижка. Прошепна разпореждането си, при което и медальонът, и верижката се превърнаха в ярка на цвят бълбукаща течност, която потече на струя по пръстите му и се втвърди във формата на топка, потрепваща в шепата му.

— Живак ли е? — предположи Джийн.

— Не мисля — каза Търпение. — Живакът отравя мозъка на онзи, който го пипа. Металният полусън си е наш. Приема форма според мислите ни и е безвреден като водата. Или почти безвреден.

Маговете разпериха ръце над масата. Тънки нишки се появиха в блещукащата топка полусън в ръката на Студеносъщни и се провряха между пръстите му. Спряха се върху гърдите на Локи, но не се плиснаха небрежно, а паднаха неестествено тежко. Макар че субстанцията беше течна, движеше се на забавен каданс като човек в унес.

Тънките сребърни струйки се обединиха с черните линии върху торса на Локи. Неотклонно и криволичейки, нишките черен метал плъпнаха по рисунката, през всяка извивка и завъртулка. Когато най-после деликатната работа приключи и последната капка полусън падна от ръката на Студеносъщни, всяка линия по кожата на Локи беше точно покрита с тъничък слой от сребърни вълни.

— Усещането ще е доста странно — каза Търпение.

Двамата със Студеносъщни стиснаха юмруци и мигновено сложната плетеница от съностомана изпъкна и на хиляди места се взриви върху кожата на Локи. Локи изви гръбнак, но ръцете на маговете го натиснаха надолу. Полусънят застина във формата на гора от игли.

Като превърнат в жертва на някакъв метален таралеж, сега по Локи имаше безброй тънки колкото косъм стрелички, наместили се в кожата му, без да причинят кървене, следващи нарисуваните линии.

— Клинчар! — каза Локи. — Гаден, проклет студ!

— Съностоманата е на мястото си — рече Търпение, взе съда, който бе използвала, за да улови издишания от Локи въздух, и отиде до светилника.

— Сега те запалвам, вещо подобие! — изрече тя, като отвори съда и обиколи с него трите свещи. — На теб, споделящото дъха, аз давам диханието на живия човек, но не и името на сърцето му. Ти си и не си този човек.

И по знак, който Търпение даде с дясната си ръка, фитилите на трите свещи лумнаха с треперлив бял пламък.

После тя се върна на мястото си редом с Локи. Двамата със Студеносъщни събраха десниците си с опрени върхове на пръстите над гръдта на Локи. Сребърната нишка, използвана по-рано от Търпение, се появи отново, но поради бързите движения Локи едва успя да проследи как двамата магове свързаха ръцете си с нишката както при играта „Прихващане“. Локи потрепери, като си припомни какво беше направил самият Соколар със своята сребърна нишка.

После Търпение и Студеносъщни сложиха свободните си ръце на раменете на Локи.

— Каквото и да се случи сега, Локи — каза Търпение, — не забравяй срама и яда си. Продължавай да ми се ядосваш, ако е необходимо. Мрази и мен, и моя син, и всички Вързомагове от Картейн с все сила, иначе няма да станеш жив от тази маса.

— Престани да ме плашиш — обади се Локи. — Щом всичко свърши, ще те видя.

Джийн тихо се обърна към Уродливия страж: „Уродливи пазителю, ти чу молбата на Локи, а сега чуй моята молба. Гандоло, Баща на богатството, роден съм от търговци и моля да бъда запомнен. Венапорта, Двулика жено, несъмнено ти си се забавлявала с нас и преди. Усмихни ни се сега. Переландро, всеопрощаващ и състрадателен, може и да не сме ти служили вярно, но благодарение на нас всички усти в Камор мълвят твоето име… Аза Гуила — прошепна той и усети как по челото му от нерви се стича струйка пот, — най-добросърдечна сред дамите, надникнах за миг под полите ти, но ти знаеш, че сърцето ми си беше на мястото. Умолявам те да си неотложно заета някъде другаде тази вечер.“

Джийн усети нещо като сърбеж по врата — същото зловещо усещане, което беше изпитал по-преди в присъствието на Соколаря, както и когато Вързомаговете бяха измъчвали него и Локи в Нощния пазар на Тал Верар. Търпение и Студеносъщни бяха дълбоко съсредоточени.

Локи изпъшка и ахна.

Джийн усети в устата си вкуса на метал и се задави, но установи, че гърлото му просто е пресъхнало. Усещаше небцето си като гласпапир, а къде ли беше изчезнала слюнката му?

— Мъки адови — рече Локи и изви гръбнак. — Това… Това е по-лошо от студа.

Дървото на преградите в каютата проскърцваше, сякаш корабът се люшкаше, макар че всички сетива на Джийн свидетелстваха, че „Достигащ звездите“ напредва бавно, но сигурно, както и досега. После се чу дрънченето — отначало слабо, но скоро жълтите алхимични фенери вече се клатеха и сенките в стаята се местеха.

Локи простена. Търпение и Студеносъщни се наведоха напред, все още притиснали раменете му, докато техните докосващи се ръце със сложни движения сплитаха и разплитаха сребърната нишка. В една спокойна обстановка гледката щеше да омагьосва, но сега Джийн далече не беше спокоен. Стомахът го свиваше, сякаш беше ял развалени стриди, които правеха опит да се освободят.

„По дяволите!“ — прошепна Джийн и захапа кокалчетата на ръцете си, както беше обещал. Болката накара надигащата се вълна на гадене да се отдръпне, но атмосферата в стаята ставаше все по-странна. Сега фенерите дрънчаха като чайници, в които водата е кипнала, а белите пламъци на свещите горяха и потрепваха от ветрец, който не се усещаше.

Локи отново простена, по-силно от преди, а докато опъваше въжетата, хилядите връхчета сребърна светлина, забити в торса му, придобиваха зловещ вид.

Чу се пращене, после нещо изплющя като удар с камшик. Алхимичните фенери се натрошиха и стъкълцата се пръснаха из каютата заедно с изпарение, миришещо на сяра. Джийн потрепери, а Вързомаговете започнаха да се олюляват, когато парчетата от фенерите прозвънтяха по пода край тях.

— Много са ме тровили — рече Локи без някаква особена причина.

— Помощ… — просъска Студеносъщни с неестествен глас.

— Как така? Какво ти трябва? — попита вкопченият в една преграда Джийн, обзет от нов пристъп на гадене.

— Не… Не ми трябваш ти…

Вратата на каютата рязко се отвори. Един от помощниците, пренесли Локи с леглото, изтрополи надолу по стълбите, като по пътя свали мократа си мушама. Опря ръце на гърба на Студеносъщни, а краката си разположи така, сякаш помагаше на стария мъж срещу физическа сила. Из каютата бясно се носеха сенки, докато пламъците на свещите трептяха, а на Джийн все повече му се гадеше; той падна на колене.

Разнесе се неестествена вибрация — във въздуха, по палубата и преградите, в костите на Джийн — той имаше усещането, че се е облегнал на огромен часовников механизъм, чиито чаркове се въртят. Досадната вибрация прерасна в болка зад очите му. Джийн си представи, че в черепа му е затворено подлудяло насекомо, което пляска с крила, дращи и хапе всичко, което се намира вътре. Това му дойде в повече; съсипан от ужасните усещания, той наведе глава напред и повърна върху палубата.

Когато свърши, до повръщаното се появи тънка тъмна линия — кръв от носа му. Той изкашля поредица от ругатни заедно с киселините от последната храна, която беше погълнал, и макар че не намери сили да се изправи на крака, успя да извие главата си назад достатъчно, че да види какво става по-нататък.

— Това е твоята смърт, вещо подобие! Ти си този човек! — извика Търпение с треперлив глас. — И не си!

Чу се хрущене като от чупенето на кости, а пламъците на трите свещи ярко припламнаха и се разгоряха толкова бурно, че можеха да погълнат ръцете на Джийн. После почерняха, станаха с цвета на дълбока нощ — една неестествена окраска, чийто вид направо причиняваше болка. Джийн трепна и отмести поглед, а в очите му бликнаха горещи сълзи. Светлината на черните огньове беше бледосива и потопи каютата в багрите на застояла гробищна вода.

Корабното дърво отново потрепери и младият Вързомаг зад гърба на Студеносъщни изведнъж се отскубна от масата, а от носа му рукна кръв. Когато се прекатури, жената от квартердека влезе през вратата, вдигнала ръце, за да заслони очи от неземния блясък. Препъна се в една преграда, но остана права и бързо започна да реди напеви на някакъв груб, непознат език.

„Кой, по дяволите, е на щурвала?“ — помисли си Джийн, докато болнавата сива светлина пулсираше със скорост, съответстваща на ударите на сърцето му, а дори въздухът сякаш се сгъсти от трескавата горещина.

— Вземи тази смърт. Ти си този човек — изпъшка Студеносъщни — и не си този човек. Тази смърт е твоя!

Чу се звук като от нокти, драскащи по плочи на покрив, а после стенанията на Локи се превърнаха в писъци — в най-пронизителните и най-неспирни писъци, които Джийн беше чувал някога.

Болката не беше нещо ново за Локи, но думата „болка“ не съответстваше точно на случващото се, когато двамата Вързомагове го натиснаха надолу и го държаха, докато правеха магиите си.

Около него в помещението настъпи вихрена бъркотия — бяла светлина, ромолящ въздух. Очите му се замъглиха от сълзи, докато дори лицата на Студеносъщни и Търпение кървяха в краищата си като топящ се восък. Нещо се строши и горещи иглички взеха да парят главата и челото му. Видя странно въртящи се жълти изпарения, после изохка и простена, а сребърните иглички, забити в тялото му, изведнъж се сгорещиха, прогонвайки всяко безпокойство, причинено му от обстановката. Сякаш хиляди прашинки като живи въгленчета запълниха неговите пори.

„Пронизан съм! — помисли си той, стисна зъби и преглътна напиращия вик. — Няма нищо. И преди ми се е случвало. Пробождан съм в рамото. В китката. В ръката. Бил съм кълцан, мачкан, удрян с тояга, ритан… Давен. Почти се удавих. Тровиха ме.“

Порови се назад в паметта си в дългия списък от травми, съзнавайки, с една по-дълбоко разположена и все още сравнително чувствителна част от съзнанието си, че изброяването на травмите, за да престане да мисли за причиняването на болка, е както глупаво, така и много смешно.

„Често са ме тровили“ — каза си той и потрепери в пристъп, породен от борбата между смеха и болката от горещите игли.

Подир това чу шум — гласовете на Вързомаговете и Джийн, последвани от скърцане, стонове, затръшване на врата и удари. Докато Локи се мъчеше да овладее положението си, всичко се замъгли. После, след неподозирана по продължителност пауза, най-накрая в мизерното му състояние проникна глас, който бе повече от глас. Представляваше мисъл, оформена от Търпение, чието присъствие той инстинктивно разпозна сега по формите на думите, които се натрапваха в центъра на неговите възприятия: „Ти си… и не си този човек.“

Под жилещите като стършели иглички на съностоманата нещо в Локи се размърда — усети как червата му се напрягат. Качеството на светлината и на въздуха около него се промени; бялото сияние на свещите почерня. Силата в Локи се разгъна като змия и се плъзна нагоре — под ребрата му, зад белите дробове, опря в пулсиращото му сърце.

— М… Мамка му — опита се да каже той, до такава степен обездвижен, че въздухът край устните му не потрепна. После онова нещо в него се надигна, кипна, започна да го прояжда — като врящ катран, който изгаряше всеки орган и всяка кухина между носа му и слабините. Всички досега пренебрегвани кътчета в тялото му изведнъж оживяха в неговото съзнание; изведнъж бяха обзети от чисто вулканична агония.

„Спри! Моля те, спри! Просто направи така, че болката да изчезне — помисли си той, напълно убеден, че предишното му решение е било забравено, скрито под напълно животинския страх на молбата. — Спри болката, спри болката…“

— Ти си… и не си този човек.

Гласът в главата му представляваше слабо ехо над извисяващия се прилив на вътрешния огън. Студеносъщни ли говореше? Или Търпение? Локи вече не можеше да прецени. Ръцете и краката му бяха изтръпнали, разтварящи се в безсмислена чувствена мъгла, надхвърляща ядрото на неговите мъки. Изпаренията заличиха Вързомаговете и всичко, свързано с тях. Масата сякаш пропадна под него, а мракът се надигна като оборващ го сън. Клепачите му потрепнаха и се спуснаха, а остатъкът от благословената безчувственост се разпростря по стомаха, гърдите и ръцете му, задушавайки ада, изригнал там.

„Така да бъде. Не искам да умра, но — богове! — нека тази болка бъде последна.“

Външният свят беше замрял, но в тъмнината все още имаше някакъв шум, негов собствен шум. Слаби удари на сърце. Треперлив сух дъх. Ако беше умрял, със сигурност всичко това щеше да е приключило. Усети тежест в гърдите. Чувство за натиск, като че някой блъскаше сърцето му, но докосването му носеше хлад. Локи се насили да отвори очи, изумен колко много воля се искаше за това.

Ръката върху сърцето му принадлежеше на Дървеницата, а очите, които го гледаха от лицето на мъртвото момче, бяха наситеночерни.

— Болката няма край — каза Дървеницата. — Винаги боли. Винаги.

Локи отвори уста, за да изкрещи, но от устата му не излезе нито звук, чу се само едва доловимо сухо съскане. Направи усилия да помръдне, но крайниците му бяха като от олово. Дори вратът му отказваше да изпълнява нареждания.

„Това не става в действителност“ — опита се да каже Локи, но неизречените думи отекнаха само в главата му.

— Кое ли става в действителност?

Кожата на Дървеницата беше бледа и необичайно отпусната, сякаш плътта под нея се бе сгърчила. Къдрите на косата му се бяха изпънали и висяха безжизнени и отпуснати над помътнелите му черни очи. От гърлото му все още стърчеше стрела от арбалет, покрита с изсъхнала кръв. В каютата беше тъмно и нямаше никого. Дървеницата сякаш беше надвиснал над него, но единствената тежест, която Локи усещаше, беше от студената ръка, натискаща сърцето му.

„Всъщност ти не си тук!“

— И двамата сме тук — каза Дървеницата и докосна стрелата, като че беше вързана на врата кърпа, която го дразни. — Знаеш ли защо все още съм тук? Когато човек умре, неговите грехове се изписват върху очите му. Погледни ме отблизо!

Неспособен да се удържи, Локи се вторачи в ужасните тъмни сфери и видя, че тяхната чернота не е нарушена; изглеждаше груба и на слоеве, сякаш съставена от безброй мънички редове с текст, събрани в плътна маса.

— Не виждам изхода от това място — тихо каза Дървеницата. — Не намирам пътя към онова, което следва.

„Майната му, та ти си бил на дванайсет години — колко ли грехове би могъл да има един…“

— Греховете от пропуснати неща. Греховете на учителите и приятелите ми.

Локи усети още по-голяма смразяваща тежест върху сърцето си.

„Това са глупости, зная го по-добре от теб. Последовател на Уродливия страж съм!“

— И каква работа ти върши това? — попита Дървеницата и избърса браздулиците от стеклата се по врата му кръв, а по белите му пръсти тя остана като кафяв прах. — Май и двамата не видяхме много добро от това!

„Аз съм жрец и би трябвало да зная каква работа върши; не би трябвало да става така! Аз съм жрец на Неназованият тринайсети!“

— Ами… Мога да ти кажа докъде ще стигнеш, ако се доверяваш на хора, чиито истински имена не знаеш.

Отново натискът върху гърдите на Локи се увеличи.

„Аз сънувам, сънувам. Това е само сън.“

— Ти сънуваш. Ти умираш. Може би това е едно и също.

Ъгълчетата на устата на Дървеницата потрепнаха за миг в слабо подобие на усмивка. От усмивките, помисли си Локи, с които награждаваш хора, според теб безкрайно закъсали.

— Е, ти си взел всичките си решения. Нищо не ти остава, освен да провериш кой от двама ни е прав.

— Стой, почакай, недей да…

Болката в гърдите на Локи отново се засили и бързо се разпространи от сърцето навън, като този път беше студена, мъртвешки студена — една непоносима ледена тежест, стегнала го като менгеме. Зад нея се прокрадваше мракът и съзнанието на Локи отново се разби в него като кораб, изхвърлен върху скали.

Всичко, което не беше наред, мигом достигна своя апогей: писъците на Локи, убийственият световъртеж на Джийн и бълващите сажди пламъци на светилниците, изпълващи помещението с мъртвешка липса на светлина като вода, напълнила гроб.

В горещия въздух се усети разтърсващо костите вибриране — усещане, че нещо огромно и невидимо минава с висока скорост край тях. После черните пламъци на светилниците угаснаха и стаята потъна в истински мрак. Писъците на Локи заглъхнаха в хрипливи вопли.

Силите напуснаха Джийн. Притиснат от гаденето като от тежък хамут, той се прекатури и брадичката му се удари в палубата със сила, достатъчна, за да му навее спомени за някои от по-неуспешните му участия в улични побои. Реши да си поеме дъх само докато сърцето му отброи няколко удара, но тези мигове се превърнаха в минути, докато не се съвзе.

Най-после някой от свитата на Търпение блъсна вратата на каютата, за да я отвори, и слезе по стълбите с фенер в ръка. Треперливата жълта светлина позволи на Джийн да види картината.

Търпение и Студеносъщни все още стояха на крака в пълно съзнание, но се бяха вкопчили един в друг, за да се крепят. Двамата млади Вързомагове лежаха на пода, но Джийн не беше в състояние да си наложи да се безпокои дали са живи, или мъртви.

— Архилейди! — каза новодошлата с фенера.

Търпение отпрати жената с трепереща ръка.

Джийн се опря на едното си коляно и изстена. Гаденето все още беше като след десетократно по-голямо от обичайното препиване, носещо усещането за ритник в главата, но мисълта, че Търпение е на крака, жегна достатъчно гордостта му, за да усети прилив на сили. Той примигна. Все така чувстваше дразнещо възпаление в ъглите на очите си и се закашля. Свещникът, почернял от сажди, бе обвит от смрадлив пушек. Жената с фенера със замах отвори илюминаторите към кърмата и благословен свеж езерен въздух разпръсна част от миазмите.

След още малко Джийн най-после с олюляване се изправи на крака. Застанал редом със Студеносъщни, той се вкопчи в масата и разтърси лявата ръка на Локи.

Локи простена и за голяма радост на Джийн, изви гръб. От бледата му кожа се стичаха мастило и съностомана на стотици сребристочерни ивици и всичко бе потънало в мръсотия, но поне дишаше. Джийн забеляза, че пръстите на Локи са свити и притиснати към дланите, и внимателно ги разтвори.

— Стана ли? — тихо попита той. Когато никой от маговете не отговори, Джийн докосна Търпение по рамото. — Търпение, ти можеш…

— Почти — отвърна тя и бавно отвори очи, като примигваше. — Алхимикът на Страгос си знаеше работата.

— Но Локи е наред, нали?

— Разбира се, че не е наред. — Тя се освободи от сребърната нишка, с която бе привързана към Студеносъщни. — Погледни го. Можем само да гарантираме, че вече не е отровен.

Нощният ветрец повя в стаята и Джийн усети, че вече не му се гади толкова. Избърса част от сребристочерната мръсотия от врата на Локи и усети пулса му.

— Джийн — прошепна Локи, — изглеждаш ужасно.

— Ти пък изглеждаш, сякаш те е напердашил пиян продавач на мастило!

— Джийн! — каза Локи малко по-рязко и улови Джийн за лявото рамо. — Богове, та това се случва наистина, Джийн! О, богове, а аз си мислех… Видях…

— Успокой се — прекъсна го Джийн. — Вече си в безопасност.

— Аз… — Очите на Локи загубиха фокуса си и главата му клюмна.

— Проклятие! — промърмори Търпение, избърса още от сребристочерната цапаница по лицето на Локи и докосна челото му. — Толкова далече се е отнесъл…

— Сега пък какво има? — попита Джийн.

— Онова, което ти и аз изтърпяхме — каза тя, — беше само частица от шока, на който бе подложен той. Напрежението е достигнало жизнените граници на тялото му.

— И какво следва от това? Още магия?

— Нямам лечебни умения. Локи има нужда от питателна храна. Трябва да се тъпче, докато спре да поема повече. Подготвихме се за това.

Студеносъщни простена, но кимна и залитайки, излезе от каютата.

Завърна се с поднос. На него имаше куп кърпи, кана с вода и няколко чинии, отрупани с храна. Остави подноса на масата точно над главата на Локи, после избърса с кърпите лицето и гърдите му. Джийн взе парченце печено месо от подноса, натисна надолу брадичката на Локи и го пъхна в устата му.

— Хайде! — подкани го той. — Няма да заспиваш.

Локи измънка нещо, помръдна челюсти, започна да дъвче и отново отвори очи. Промърмори:

— Х… ф… г… иг… хъгх… Хъгх…

— Глътни! — подкани го Джийн.

Локи се подчини, после даде знак, че иска вода. Джийн го остави да се опре на лакти и поднесе каната до устата му.

Студеносъщни продължаваше да бърше мастилото и съностоманата, но Локи не го забелязваше. Поемаше водата на неприлично големи глътки, докато каната не се изпразни.

— Още! — каза той, насочил вниманието си към храната. Влязлата жена остави фенера, взе каната и излезе.

Храната върху подноса беше проста: печен свински бут, черен хляб от обикновено брашно и ориз със сос. Локи я нападна, сякаш беше първата храна, създадена от боговете на земята. Джийн му държа чинията, докато той, отмествайки хляба с треперещи ръце, загреба и напъха всичко останало в устата си, като почти не спираше, за да дъвче. Докато каната с вода отново се появи, той беше омел първата чиния.

„Ммм!“ — мънкаше нещо той заедно с други едносрични звуци с ограничена философска полза. Очите му блестяха, но гледаше като замаян. Сетивата му като че бяха сведени до каната и чинията. Студеносъщни приключи с чистенето, а Търпение протегна ръка над краката му. Въжето, с което Локи беше завързан към масата, се развърза, преметна се в ръката ѝ и старателно се нави.

Първият поднос с храна, която можеше да засити четирима-петима гладници, скоро беше празен. Когато прислужващият маг донесе втори поднос, Локи се нахвърли върху него с неотслабващ темп. Търпение внимателно го наблюдаваше. А Студеносъщни междувременно се погрижи за младия маг, припаднал по време на ритуала.

— Те живи ли са? — попита Джийн, най-после открил ако не друго, поне някаква утайка от някогашна любезност. — Какво ще стане с тях?

— Опитвал ли си се някога да вдигнеш прекалено тежък товар? — Студеносъщни леко докосна челото на изпадналата в безсъзнание млада жена. — Ще се оправят и това ще им бъде полезен опит. Младите умове са крехки. А ние, дъртаците, преживяваме някои разочарования. Оставяме настрани мисълта, че сме центърът на Вселената, така че умовете ни се изкривяват от усилието, вместо да го посрещат челно.

Докато Студеносъщни се изправяше, коленете му изпукаха.

— Ето — като капак на всичкото ни служене тази вечер, малко философия — рече той.

— Джийн… — промърмори Локи. — Джийн, къде, по дяволите… Какво правя аз?

— Опитваш се да запълниш една дупка — каза Търпение.

— А бях ли… Имам чувството, че в момента не съм на себе си. Богове, чувствам се много странно.

Джийн постави ръка на рамото на Локи и се намръщи.

— Започваш да се затопляш — каза той, сложи длан на челото на Локи и усети високата температура.

— От моя гледна точка със сигурност не изглежда така — каза Локи. Трепереше и се пресегна за одеялото, завило краката му. Джийн му помогна, като придърпа одеялото и наметна Локи с него.

— Значи, вече си дошъл на себе си, така ли? — попита Джийн.

— Дали? Ти ми кажи. Аз просто… Просто никога не съм изпитвал такъв глад. Никога. Богове, та аз още щях да ям, но май вече не съм в стаята. Не зная какво ми стана.

— Пак ще го изпиташ — каза Търпение.

— Прекрасно. Е, може би ще задам тъп въпрос — продължи Локи, — но това свърши ли работа?

— Ако не беше свършило, щеше да си мъртъв от двайсет минути — каза Търпение.

— Значи, не е вече в мен — промърмори Локи, вперил поглед в ръцете си. — Богове. Само каква каша! Имам чувството, че… Не знам. Като оставим настрани стотината тона, които натъпках в стомаха си, не бих могъл да кажа, че се чувствам по-добре.

— Аз пък със сигурност се чувствам по-добре — каза Джийн.

— Студено ми е. Ръцете и краката ми са изтръпнали. Като че съм се състарил със сто години. — Локи се смъкна от масата, като се загърна по-плътно с одеялото. — Според мен обаче съм в състояние да се изправя!

И той демонстрира съмнителния оптимизъм на това изявление, като падна ничком.

— Дявол да го вземе! — изруга Джийн, докато го вдигаше. — Сигурна ли си, че не можеш да направиш нещо по въпроса, Търпение?

— Мастер Ламора, олицетворение на неблагодарността, малко ли чудеса направих в твое име за една нощ?

— Една чисто делова инвестиция — каза Локи. — Но предполагам, че въпреки това ти дължа благодарност.

— Да, въпреки това. Колкото до силата ти, всичко отстъпва пред природата. Нуждаеш се от храна и почивка както всеки, възстановяващ се от болест.

— Ами… Ако е възможно, бих искал да говоря насаме с Джийн — каза Локи.

— Да опразня ли каютата?

— Не. — За миг Локи спря поглед върху изпадналата в несвяст. — Не, нека чираците ви, или както ги наричате, спят, за да се възстановят от чувството за махмурлук. Една разходка по палубата ще ми се отрази добре.

— Те всъщност имат имена — каза Търпение. — Щом ще работиш за нас, хубаво е да приемеш това. Наричаме ги…

— Достатъчно — каза Локи. — Страшно съм ти благодарен за направеното от теб тук, но не ме мъкнете в Картейн, за да ставам нечий приятел. Прости ми, ако не проявявам сърдечност.

— Предполагам, че трябва да приема връщането на обичайната ти грубост като доказателство за уменията ми — каза Търпение с въздишка. — Ще дам указания да ти осигурят още храна и вода.

— Съмнявам се, че мога да поема и хапка повече — каза Локи.

— О, почакай няколко минути — увери го Търпение. — Била съм бременна. — Повярвай на думите ми: за определен период от време ще те води лакомията.

— Казвам ти, Джийн, той беше там. Беше там и ме гледаше отвисоко; по-близо беше, отколкото си ти сега.

Локи и Джийн, облегнати на хакборда на „Достигащ звездите“, наблюдаваха кротката игра на призрачните светлинки, заради които водното пространство носеше името Езеро на скъпоценностите. Взираха се в черните дълбини, в петънца, приличащи на студен рубинен огън или с бялата мекота на диаманти, наподобяващи потънали под водата звезди далече от човешка ръка. Естеството им оставаше неизвестно. Според някои това бяха душите на хилядата бунтовници, удавени от лудия император Ориксанос. Други се кълняха, че сигурно са съкровища на Елдрен. В Лашейн Джийн дори беше прочел брошура, в която учен от Колегията на Терин твърдеше, че се виждат светещи риби, носещи алхимични следи, попаднали в езерото, преди да се усъвършенстват сферичните лампи.

Каквото и да представляваха, бяха достатъчно красиви, за да служат като развлечение, както лекичко се полюшваха под килватера. Сиви петна на хоризонта предвещаваха приближаването на зората, но ниският таван от тъмни облаци все още задръстваше небето.

Локи беше лабилен и трескав; беше се загърнал с одеялото като с шал. В паузите между две изречения нервно дъвчеше твърд корабен сухар, взет от малкия куп, който бе увил в кърпа.

— Предвид онова, което се случваше с тебе, Локи, според мен най-вярно е да се предположи, че е било плод на въображението ти.

— Той ми говори със собствения си глас — потрепери Локи. Джийн приятелски стисна рамото му, но Локи продължи. — А очите му… Неговите очи… чувал ли си нещо такова в храмовете, в които си влизал? За това, че греховете на човека са отпечатани в очите му?

— Не — отвърна Джийн. — Но всъщност ти знаеш повече от мене за тайните ритуали поне на един храм. Ще бъде ли нарушаване на някоя от клетвите ти да те попитам дали…

— Не, не — възрази Локи. — Нищо подобно не съм научавал в ордена на Тринайсетия.

— Значи, наистина си представяш цялата бъркотия.

— Защо, по дяволите, да си представям нещо такова?

— Защото си проклет идиот, обсебен от чувство за вина.

— Лесно ти е да дрънкаш.

— Не дрънкам. Виж, наистина ли мислиш, че животът подир живота е такъв фарс, че хората обикалят наоколо като духове с осакатени тела? Мислиш си, че душите имат по две очи на главите си? Или че са им нужни?

— Виждаме определени истини, проявяващи се в ограничени форми заради собствените ни опасения — каза Локи. — Не виждаме живота подир живота такъв, какъвто е наистина, защото в нашите очи той се съгласува с механиката на нашата природа.

— Идва право от елементарната теология, точно както съм го учил. И то на няколко пъти — каза Джийн. — Както и да е. Ти откога стана специалист по откровенията? Дали някога в някой миг от живота си, преди да станеш жрец, не си бил поразен от светлината на небесната яснота, от сънища или видения, от знамения или нещо, което те е накарало да се разтрепериш като лист и да кажеш: „Мамка му, боговете проговориха!“?

— Знаеш, че в такъв случай щях да ти го кажа — рече Локи. — Освен това нещата не стават по този начин; поне в нашия орден така твърдят.

— Смяташ ли, че точно същото не го казват и във всяка секта? Или наивно смяташ, че съществува храм на вярващи, където непрекъснато удрят по главата с гръмотевици от нажежена до бяло истина, докато от вас, останалите, се очаква да се ориентирате пипнешком, с интуиция?

— Разширяваш дискусията, така ли?

— Ни най-малко. След толкова години, толкова сблъсъци и много кръв защо сега започваш да се занимаваш с истински откровения, получени след смъртта?

— Не мога да знам. Не можеш да очакваш, че ще говоря вместо боговете.

— Но ти правиш тъкмо това. Гледай сега, ако влезеш в бардак и се окаже, че ти духат, то ще е, защото си сложил пари на тезгяха, а не защото бог е пратил уста за твоя кур.

— Това е… една наистина невероятна метафора, Джийн, но според мене ще ми е нужна известна помощ, за да я разтълкувам.

— Имам предвид следното: наш дълг е да приемаме нещата на доверие, но също така наш дълг е да претегляме и да отсъждаме. Щом се е случило да твърдиш, че нещо обикновено всъщност е дело на чудодейните божии ръце, защо да не се отнасяш към всичко по същия начин? Когато започнеш да откриваш послания от небесата в кренвиршите си на закуска, значи, си се отказал от отговорността да използваш главата си. Ако боговете искаха да имат за жреци доверчиви идиоти, защо да не са те направили такъв, когато те избраха?

— Майната ти! Това не се случи, докато закусвах.

— Ами да, то се случи, когато ти оставаше ей толкова до смъртта! — Джийн почти допря палеца и показалеца си. — Чувстваше се зле, изтощен и дрогиран, под нежните грижи на нашите най-любими хора на света. Бих решил, че е странно, ако нямаше един-два кошмара.

— Обаче беше като наяве. А той изглеждаше толкова…

— Каза, че е студен и отмъстителен. Това на Дървеницата ли ти прилича? И наистина ли си мислиш, че той все още ще стои там, където си въобразяваш, че е; че кръжи там години след като е умрял само за да те уплаши за половин минута?

Локи натъпка още сухар в устата си и усилено се зае да дъвче.

— Отказвам да повярвам — каза Джийн, — че живеем в свят, в който Господарката на дългата тишина ще позволи на един момчешки дух да обикаля, лишен от покой, с години, за да уплаши някой друг! Дървеницата отдавна го няма, Локи. Било е само кошмар.

— Адски се надявам да е така — каза Локи.

— Безпокой се за нещо друго — посъветва го Джийн. — Имам предвид сега. Маговете изпълниха своята част от сделката. От нас ще се очаква по-нататък да бъдем полезни.

— Бива си го това възстановяване — подхвърли Локи.

— Адски се радвам, че пак те виждам кисел и на крака. Трябваш ми, братче. Не те искам в леглото като кучешко лайно, направено на туршия.

— Ще си запазя спомена за твоята нежност и съчувствие за времето, когато ти се разболееш — каза Локи.

— Нали не те хвърлих с нежност и съчувствие от някоя скала?

— Имаш право — каза Локи, обърна се кръгом и се взря отвъд осветените с фенер части на палубата. — Знаеш ли, мисля, че сетивата ми не са вече толкова задръстени. Току-що забелязах, че корабът няма капитан.

Джийн се огледа. Никъде по палубата не видя магове. Колелото на кораба не се движеше, сякаш задържано от призрачен натиск.

— Богове! — възкликна Джийн. — Кой, по дяволите, го прави?

— Аз! — обади се Търпение, застанала редом. Държеше димяща чаша чай и гледаше отвъд изпъстрените със скъпоценни камъни дълбини.

— Пфу! — Локи се отдръпна от нея. — Нервите ми са оголени докрай. Трябва ли да го правиш?

Търпение отпи от чая си с чувство на задоволство.

— Да бъде както искаш — каза Локи. — Какво стана с малките ти последователи?

— Всички са съсипани от ритуала. Пратих ги долу да си починат.

— А ти не си съсипана?

— Аз съм направо разнищена — каза тя.

— Но въпреки това движиш кораба срещу вятъра. Сама. Докато разговаряш с нас.

— Разнищена съм. Въпреки това се ловя на бас, че когато говориш с мен, все така в тона ти няма да има уважение.

— Архилейди, когато ме избра, ти знаеше, че съм отврат — каза Локи.

— А сега как си?

— Уморен. Страшно уморен. Като че ли някой е изсипал пясък в ставите ми. Но нищо не разяжда вътрешностите ми… Не и както преди. Адски съм гладен, но няма зла умисъл. Вече няма.

— А разсъдъкът ти?

— Става — отвърна Локи. — Освен това Джийн ще ме хване, ако взема да падам.

— Поръчах да изчистят за тебе голямата каюта. Има гардероб с моряшки дрехи. Ще ти държат топло, докато пристигнем в Картейн, а там ще паднеш в ръчичките на шивачите.

— Нямаме търпение — каза Локи. — Търпение, има ли опасност да заседнем и така нататък? Може ли да ти зададем няколко въпроса?

— На стотици мили наоколо няма място, където можем да заседнем. Само че сигурен ли си, че не искаш да си починеш?

— Скоро ще се скапя. Усещам го. Не искам да губя нито един миг на просветление, ако е възможно — каза Локи. — Нали помниш какво ни обеща в Лашейн? Имам предвид отговорите.

— Разбира се — каза тя. — Стига да не забравяш границата, която сложих.

— Ще гледам да не бъде много лично.

— Хубаво — каза Търпение. — Гледай да не хабиш много усилия и да не се палиш, ако търпението ми се изчерпи.

— Хора, вие защо служите? — попита Локи. — Защо се споразумявате? За какво са Вързомаговете?

— Защо човек излиза с рибарска лодка? — Търпение взе да духа парата, вдигаща се от чая. — Защо мачкат гроздето, когато правят вино? Защо крадат от лековерните благородници?

— Толкова ли ти трябват пари?

— Да, със сигурност — като средство. Лесно се използват и навсякъде осигуряват успех.

— Това ли било?

— Да не би да не се отнася и за собствения ти живот?

— Просто ми се струва…

— Просто ми се струва — каза Търпение, — че това, което всъщност искаш да попиташ, е защо ни е грижа да имаме пари, след като можем да вземем всичко, което пожелаем.

— Да — съгласи се Локи.

— А какво те кара да си мислиш, че бихме постъпили така?

— Независимо от вашия внезапен интерес към моето благополучие вие сте пресметливи шибани копелета — каза Локи, — а съвестта ви се е спаружила като топките на старец. Да започнем с Терим Пел. Вие изпепелихте цял град и го заличихте от картата.

— Всеки няколкостотин души, достатъчно мотивирани, можеха да унищожат Терим Пел. Магьосничеството не беше единственото средство, с което да се успее.

— Лесно ти е да го кажеш — рече Локи. — Да допуснем, че може би всичко, от което теоретично сте се нуждаели, са били градинарски инструменти и малко изобретателност, но вие всъщност пуснахте огнен дъжд от шибаното небе. Ако вашата пасмина не може да управлява света по друг начин…

— Ти по-умен ли си от една свиня, Локи?

— Понякога. Има и хора на противното мнение.

— А по-опасен ли си от една крава? От кокошка? От овца?

— Ще проявя великодушие и ще кажа „да“.

— Тогава защо не отидеш в най-близката ферма, не си сложиш корона на главата и не се провъзгласиш за цар на животните?

— Ами… Защото…

— Защото никога не ти е хрумвало да направиш нещо толкова нелепо?

— Сигурно.

— Но не би отрекъл, че е по силите ти да го направиш когато си поискаш, без вероятност новите ти подвластни да окажат съществена съпротива?

— Ами…

— Все още не е примамливо предложение, така ли? — попита Търпение.

— Това ли било всъщност? — обади се Джийн. — Всеки малоумен бандит, който преживява от курешки на сушата, при възможност би се провъзгласил за император, обаче вие — хора, които биха могли да го направят когато пожелаят, сте истински образци на здравия разум…

— Защо да седиш в стопанския двор с корона на главата, когато можеш да купиш колкото ти трябва шунка на пазара?

— Напълно сте се отказали от амбицията, така ли? — попита Джийн.

— Амбициозни сме до мозъка на костите си, Джийн. Обучението ни ни дава на мекушавите възможност да дишат. Обаче на повечето от нас ни изглежда меганелепо, че върхът на всички възможни амбиции за ненадарените е да се накичат с корони и да облекат царски одежди.

— Най-вече? — попита Локи.

— Най-вече — каза Търпение. — Вече споменах, че през годините е имало разкол. Няма да се изненадате, като узнаете, че се отнасяше до вас. — И тя сгъна два пръста от лявата си ръка, сочейки Локи и Джийн. — До ненадарените. Как да постъпим с вас. Да се държим настрани или да поставим света на колене? Благородният произход вече нямаше да бъде въпрос на белези и потекло; очевидно щеше да става дума за магьоснически умения. Несъмнено щяхте да бъдете превърнати в роби на сила, която никога нямаше да можете да притежавате, дори с всичките пари и знания на света. Нима би ви харесало да живеете в такава империя?

— Разбира се, че не би ни харесало — каза Локи.

— Е, и аз нямам желание да я изграждам. Нашите умения ни донесоха пълна независимост. Богатството ни превърна тази свобода в разкош. Повечето от нас си дават сметка за това.

— Не спираш да използваш тази дума — „повечето“ — каза Локи.

— В редовете ни има изключения. Магове, които гледат на вас като на завършени нещастници. Винаги са малцинство, държани под око от онези от нас, които са с по-консервативна и практична философия, но никога не са чак толкова малко, че да ги подминем със смях. Това са двете фракции, за които говорих по-преди. Онези, които са изключение, обикновено са млади, талантливи и агресивни. Синът ми имаше успех сред тях, преди да му излезете на пътя в Камор.

— Страхотно — каза Локи. — Значи ония тъпаци, които ни посетиха в Тал Верар с вашето мълчаливо съгласие, дори не трябва да напускат уюта на дома си, за да нападнат отново. Прекрасно.

— Дадох им този отдушник, за да се освободят от притесненията си — каза Търпение. — Ако бях заповядала да останете в пълна безопасност, те нямаше да се подчинят и щяха да ви убият. След това единственият отговор на тяхното неподчинение щеше да бъде гражданската война. Мирът в моето общество непрекъснато търси баланса при подобни въпроси. Вие двамата просто сте последните тресчици под ноктите на всички.

— А какво ще правят непокорните ти приятели, когато отидем в Картейн? Ще ни прегърнат, ще ни купят бира, ще ни погалят по главите? — попита Джийн.

— Няма да ви безпокоят — каза Търпение. — Сега вие сте част от петгодишната игра, защитени сте от правилата. Ако безогледно ви навредят, ще предизвикат жестоки наказания. Ако обаче избраните от тях изпълнители маневрират по-умело от вас, тогава те ще отнемат значителен обем престиж от моята фракция. Те имат нужда да бъдете фигури върху шахматната дъска не по-малко от мен.

— Ами ако спечелим? — попита Джийн. — Тогава те какво ще направят?

— Ако успеете да спечелите, естествено, ще можете да очаквате добронамереност от моя страна и от страна на приятелите ми, която да ви послужи за убежище.

— Значи, ние работим за добросърдечната, морална страна на вашата гилдийка, така ли да го разбираме? — попита Локи.

— Добросърдечна ли? Не ставай смешен — каза Търпение. — Но ще бъдеш глупак, ако не повярваш, че прекарахме много време в размисъл върху моралната страна на нашето уникално положение. Дори фактът, че си тук, жив и добре, е доказателство за това заключение.

— И въпреки всичко вие се наемате да завоювате царства и да убивате хора?

— Да — потвърди Търпение. — Човешките същества не се радват на силна памет. Налага се да им бъде припомняно, че имат основателни причини да изпитват страхопочитание към нас. Поради това след дълъг размисъл ние позволихме на маговете да приемат черни договори.

— Обясни какво разбираш под „дълъг размисъл“! — помоли Локи.

— Всяка поръчка за услуга, включваща смърт или отвличане, се гледа под лупа — каза Търпение. — Черната работа трябва да е одобрена от повечето членове. Но дори и когато процедурата приключи, трябва да има поне един маг, който желае да поеме задачата.

Търпение сгъна пръстите на лявата си ръка и зад тях проблесна сребърна светлина.

— Ама че сте любопитни — каза тя. — Предлагам ви отговори почти на всичко, споделям тайни, които хиляди са се опитвали да разкрият, а вие искате да знаете как си плащаме сметките.

— Не сме приключили с тормоза — каза Локи. — Какво правите тук?

— Припомняме си. — Сребърното сияние угасна и се появи тънка съностоманена пръчка, опряна на първите два пръста на ръката ѝ. — Проявявате смелост с въпроса си. Ще ви стигне ли смелостта, за да получите директен отговор?

— Какво предлагате? — попита Локи, който неусетно бе започнал да гризе сухара.

— Разходка из моите спомени. Поглед през очите ми. Ще ви покажа нещо смислено, стига да ви стигнат силите да го възприемете.

Локи побърза да преглътне.

— Това ще бъде ли забавно колкото последния ритуал?

— Магията не е за страхливите. Няма да повторя предложението си.

— Какво да направя?

— Наведи се напред.

Локи го стори и Търпение вдигна сребърната пръчка към лицето му. Пръчката изтъня, усука се и се изсипа през въздуха право в лявото око на Локи.

Локи зяпна. Изпусна сухара, а съностоманата се събра под формата на езерце в окото му, което се превърна в набраздено огледало. Миг по-късно в дясното му око се появиха сребърни капки, сгъстиха се и се пръснаха.

— Какво става, по дяволите?

Джийн се разкъсваше между силното желание да блъсне Търпение и да я отмести, и сериозното ѝ по-ранно предупреждение да не се намесва в нейното магьосничество.

— Джийн… почакай… — прошепна Локи.

Стоеше смаян, свързан с ръката на Търпение посредством сребърната нишка, а очите му блестяха. Трансът му продължи може би петнайсет секунди, а после съностоманата се отдръпна. Локи се олюля и се хвана за перилата, като неспирно мигаше.

— Свети адове! — рече той. — Ама че усещане.

— Какво се случи? — попита Джийн.

— Тя беше… Не знам точно. Но мисля, че сигурно искаш да видиш това.

Търпение се обърна към Джийн и протегна ръката си със сребърната игла. Джийн се наведе напред и се опита да не трепне, когато сребърният връх го доближи. Усети го да преминава край отвореното му око като студен въздух и светът наоколо се променя.

Стъпки, отекващи по мрамор. Тих шепот — разговор на непознат език. Не, не е шепот. Не е дори шум. Тихо процеждане на мисли от десетина непознати, докосващи се едва-едва до съзнание, което Джийн дотогава не знаеше, че притежава. Пърхане на крила на мушица в предната част на разсъдъка му. Усещането плашеше. Той се опита да спре, но установи, че облачната маса на тялото му не се подчинява на неговите заповеди.

„Да, но това не са твои спомени“ — каза гласът на Търпение в главата му. — „Ти си пътник, опитай да се отпуснеш и скоро ще ти олекне.“

— Не тежа нищо — казва Джийн.

Думите му излизат от устата като слабия дъх на човек, който има мъртви камъни вместо дробове. Всяко усилие на волята е насочено към дишането.

„Ти си в моето тяло. Оставям някои неща неясни за ума ти. Тук си да изучаваш култура, а не анатомия.“

Върху лицето му — топла светлина, падаща отгоре. Мислите му се крепят изотдолу от усещане за сила, от облак призрачен шепот, който той, изглежда, не може да осмисли. Носи се по повърхността като кораб, който се спуска и изкачва по вълните на бездънен океан.

„Разумът ми. Дълбоко погребаните спомени, които, благодаря, са напълно безсмислени. Съсредоточи се. Правя те съпричастен на моите най-могъщи, най-целенасочени мисли още от мига, когато ти се разкривам.“

Джийн прави опит да се отпусне, да остане отворен за това преживяване и впечатленията го връхлитат едно по едно, все по-бързо и по-бързо. Сразен е от объркващия безреден поток информация — имена, места, описания и като нишка през всичко това — мислите, вълшебните знаци на още много магове.

Исас Схоластика… Остров на учените… Не е в стила на една архидама да ни кара да чакаме (лична цитадела на маговете в Картейн)… Това е, защото… Чувство на сдържана досада… Соколаря (по дяволите този очевиден и неизбежен въпрос)… Звук от стъпки по гладък мрамор… Добре разбирам… „Неговото присъствие няма нищо общо с моето протакане“… На твое място щях да се чувствам по същия начин… „Като че пренебрегвам задълженията си заради него“… Богове на небесата, нима спечелих пет гривни заради малодушието си?

Пред Джийн има проста дървена врата — вратата към Небесната зала, седалището на онова, което минава за правителство сред маговете в Картейн. Вратата не се отваря при докосване. Всеки, опитващ се да завърти топката, остава смаян, защото, колкото и да се мъчи, ръката му не може да я напипа, макар че ясно я вижда. Джийн усеща прилив на сила, когато тя (Търпение) праща своя знак към вратата. При тази невидима милувка вратата се отваря.

„Извинете, не исках да ви притеснявам… Топлият въздух на Небесната зала, вече изпълнен с… «Няма да пратя на стената собствения си син»… Няма защо да се дразните, просто исках… Там седи и чака… (Гледа, гледа, като че е проклетата си птица)…“

Небесната зала представлява илюзорен свод, който би накарал хитреците от Тал Верар да се попикаят от завист. Това е първият пример за самостоятелна, неопровержима магия, видяна от Джийн. Помещението е кръгло, с диаметър петдесет метра и Джийн знае от светлия кръг около знанията на Търпение, че сводът всъщност се намира на двайсет стъпки под земята. Независимо от това от край до край на безкрайния стъклен свод се вижда изкуствено небе като оживяла картина, съвършена във всеки свой детайл. Изобразява забележителна ранна вечер, когато слънцето се е скрило зад обточени със злато облаци.

Маговете очакват Търпение на столове с високи облегалки на терасовидни подиуми, както е било в Конгреса на лордовете в старата империя — място, отдавна превърнато в пепел от надпреварата на мъжете и жените. Облечени са в еднакви одежди с качулки, на цвят убиточервени като рози на сянка. Това са церемониалните им роби. Сиви или кафяви на цвят дрехи може би щяха да бъдат по-неутрални, по-малко дразнещи, но създателите на ордена не бяха поискали техните наследници да бъдат прекалено спокойни по време на обсъжданията.

Един мъж седи на най-предния ред столове, точно срещу Джийн/Търпение, докато вратата с плъзгане се затваря зад гърба му/й. Кацнал върху едната му ръка, върху ръкава, замръзнал като статуя, се вижда сокол, който Джийн веднага познава. Той и преди е гледал право в неговите студени и безжизнени очи, както и в очите на господаря му. („Гледа, гледа, като че е проклетата си птица.“)

Като разбиваща се вълна връхлита бомбардировката от поздрави и знаци, а после постепенно заглъхва. Призовават към ред и настъпва относителна тишина — облекчение за Джийн. А после…

Майката.

Поздравът закъснява с миг, за да е проява на учтивост. Той е рязък и ясен, каквито могат да бъдат само мислите на кръвни роднини. В него се крие нотка на емоционална благосклонност, умело туширана: безбрежно чисто небе, усещане за извисяване, за вятър, духащ в лицето. Абсолютната свобода на високия полет.

Знакът на Соколаря.

Спикерът — тя/Джийн, отговаря.

— Трябва ли да бъдем роби на формалностите, Майко?

— В случая има формалности.

— Но нали ние сме сами в мислите си?

— Ние с теб никога не сме сами.

— Но при все това никога не сме заедно. Нима е възможно да имаме едно и също предвид с това, което казваме?

— Не ми се прави на отворко. Не е сега времето за спикерски игрички, тази игра е колкото твоя, толкова и моя. Не позволявам да ме прекъсват.

Зад тази последна мисъл се крие сила, пулсиращ ментален мускул, с какъвто по-младите магове все още не могат да се похвалят. Просташки начин да се насочи един разговор, но Соколаря вече разбира какво се има предвид. Едва забележимо се кланя и соколът Вестрис — неговият бич — прави същото.

Посред Небесната зала се намира отразител — езерце от съностомана, чиято повърхност е огледална, без една гънчица. Заобиколен е от четири стола; три са заети. Маговете не си падат много по обичая на ненадарените да слагат най-високия по ранг така, че да се вторачва в по-нисшите от него. Когато толкова много бизнес се извършва мислено, физическите посоки започват да губят дори символичното си значение.

Джийн/Търпение заема свободното място и се насочва към другите трима архимагове. Лесно е колкото да се уловят ръце от плът и кръв. Архидоновете и архидамите събират енергията си, като изработват съвместен знак, идеограма, която за миг изпълва стаята с мисловната форма на четири имена: Търпение, Провидение, Прозрение и Въздържание.

Имената са лишени от смисъл, те са традиционни и нямат нищо общо с личните качества на своите притежатели. Съвместният знак слага началото на официалния бизнес. В отговор светлината в залата намалява; небето на ранната вечер е заменено от предхождащия зората виолетов купол, с топла ивица старо злато на хоризонта. Архидон Въздържание, най-старшият от всички, заявява следното:

— Връщаме се към въпроса за черния договор, предложен от Лучано Анатолиус от Камор.

Сетивата на Джийн претърпяват изкривяване и извъртане. Търпение — онази Търпение, която тогава е там, пригажда спомените си и ги прехвърля в контекст, който той разбира по-добре. Мислените гласове на маговете придобиват качеството на реч.

— Оставаме разединени по отношение на това дали последствията от предложението надхвърлят разрешеното от нашите ръководещи ни укази; на първо място е въпросът за самонараняването. На второ място стои въпросът за общата вреда.

Въздържание е слаб седемдесетгодишен мъж с кафява кожа, груба като ожулена от ветровете кора на дърво. Побелял е, а помътнелите му очи са като млечни ахати в тъмни, хлътнали орбити. Разумът му обаче е останал бистър; за половината си живот е спечелил пет гривни.

— Моите почитания, архидон. Искам да привлека вниманието на събралите се да обмислят и въпроса за един по-висок морал.

Това казва бледа жена от първия ред. Лявата ѝ ръка липсва, а робата ѝ е нагъната и събрана на рамото като тога. Жената се изправя и с другата ръка смъква качулката си; вижда се тънка руса коса, сплетена стегнато под сребърна мрежеста шапка. Този жест е привилегия на спикера — така тя обявява желанието си да вземе думата в опит да повлияе на започващата дискусия.

Жената е позната на Джийн от тайно прошепнатото от Търпение: Навигаторката, три гривни, родена на вадрански търговски кораб и заведена в Картейн като дете. Личното ѝ пристрастие е изучаването на морето; при това смятат, че е тясно свързана със съюзниците на Търпение.

— Спикер — започва Джийн/Търпение, — много добре ти е известно, че нито един предложен договор не изисква да бъде обоснован с каквото и да е, по-всеобхватно от собствените ни мандати.

Търпение изрича това на един дъх, за да създаде впечатление за неутралност — което не е съвсем честно — и за да наблегне на очевидното, преди някой с по-войнствени възгледи да използва възможността за по-свирепи упреци.

— Разбира се — съгласява се Навигаторката. — Нямам желание да се противопоставям на закона, създаден от нашите основатели благодарение на внушителната им мъдрост. Нямам предвид да проверим предложения договор според моите изисквания, но ние сме длъжни да проверяваме себе си.

— Разграничаването е безсмислено. — Това го казва Прозрение — най-младата от архимаговете, едва четирийсетгодишна. Двамата със Соколаря са съмишленици. Освен това тя е най-агресивната от петгривнените магове и волята ѝ е твърда като елдерглас. — Имаме различия по въпроса за ясния и обвързващ закон. Защо обърквате сегашния разговор с мъглява философия?

— Темата едва ли е мъглява — казва Навигаторката на архидамата. — Тя се отнася пряко до първия мандат, до въпроса как можем да си навредим. Само размахът на касапницата, предлагана от Анатолиус, крие рискове да си нанесем щети, ако дадем своето съгласие. Обсъждаме най-голямата кървава баня в историята на нашите черни договори.

— Преувеличаваш — казва Прозрение на спикера. — Анатолиус ясно излага плановете си за благородниците в Камор. Ако изобщо има убити, ще са малко.

— Честно казано, изненадваш ме с лицемерието си — заявява спикерът на архидамата. — Не сме чак такива деца, та да се залъгваме, че някой, превърнат в жива украса за градина от отравянето на Призрачен камък, не е бил убит при вземането на практически мерки.

Изкуственото небе се прояснява, когато слънцето наднича над хоризонта. Независимо дали доводът на Навигаторката е основателен, събранието одобрява начина, по който тя го излага. Таванът съответства на менталното лутане на присъстващите магове. Слънцето буквално осветява онези, които са обзети от всеобщото одобрение, и видимо избягва другите, които не намират подходящи доводи.

— Сестро спикер — казва Соколаря, като спокойно се изправя и сваля качулката си. Джийн отново се смразява, когато се разкриват познатите черти — оплешивяване над челото, живи, всяващи страх очи и лекота в налагането на заповеди. — Ти никога не си се свенила от факта, че по принцип се противопоставяш на черните договори, нали?

Джийн научава подробности от шепота на Търпение. По всяко време има около половин дузина спикери, популярни и откровени, избирани с тайно гласуване. Те не са овластени да създават или оспорват закони, но имат правото да се намесват в дискусиите в Небесната зала и да представляват пряко интересите на своите съмишленици.

— Братко спикер, не съм проявила свян за нищо.

— Тогава какъв е пълният размер на твоето несъгласие? За по-висок морал ли става въпрос?

— А нима това не би било достатъчно? Не става ли дума дали няма да усещаме липса, когато претеглят душите ни, не е ли това съответстващо основание за сдържане?

— Това единствената ти отправна точка ли е?

— Не. Поставям въпроса и за твоето достойнство. Не е възможно да не нанесем щети, щом падаме дотам, че да станем платени убийци на ненадарените!

— Не е ли това именно кредото, с което действаме? „Инципа вейла арматос де“ — „Ние ставаме оръдия“ — казва Соколаря. — За да осъществим замисъла на поръчителите, ние се превръщаме в оръдия. Понякога ставаме оръдия на убийство.

— Наистина оръжията са оръдия за убийство. Но не всички оръдия са оръжия, с които се убива.

— Когато евентуалните ни клиенти искат да открият свои изчезнали роднини или да докарат дъжд, нима не поемаме поръчките? Такова обаче е положението на света, че те са склонни да търсят помощта ни за неща, които, за съжаление, са много по-експанзивни.

— Ние не сме безпомощни в избора на договори, предвидени да…

— Сестро спикер, прощавай. Прекъсвам те, обезпокоен, че ненужно проточваме тази дискусия. Позволи ми да оставя настрани основанията ти, за да се върнем към разсичането на предишния възел. Твърдиш, че обсегът на въпросния договор предизвиква твърдия ти отпор. Как би предложила да намалим обсега, за да се стигне до една морално по-приемлива операция?

— Да намалим обсега? Цялото начинание е толкова кръвожадно и безотговорно, че едва ли бих могла да преценя как можем да го ограничим, като запазим живота на няколко души от тълпата.

— Колко на брой трябва да послужат за това намаляване, та да бъдеш доволна?

— Знаеш не по-зле от мен, братко спикер, че това не е въпрос на проста аритметика.

— Не е ли? През годините си чувала предложения за много черни договори — договори за премахването на индивиди, банди и дори семейства. Може да си се противопоставяла по принцип, но никога не си правила усилия да бъдат забранени.

— Договорът за единично убийство, макар по принцип да е нещо недостойно, поне е нещо по-конкретно, отколкото унищожаването без следа на управниците на един град държава!

— Ясно. Можем ли да постигнем съгласие в точката, в която „конкретното“ става „поголовно“? Какво намаляване ще доведе до равновесие? Дали петнайсет трупа са нещо морално, а шестнайсет — нещо прекалено? Или седемнайсет? Или двайсет и девет? Със сигурност трябва да стигнем до компромис. До по-малките трицифрени числа може би?

— Преднамерено омаловажаваш моите доводи и те стават повече от абсурдни!

— Грешиш, сестро спикер. Приемам доводите ти много сериозно. От векове отношението към тях в нашите закони и обичаи е сериозно! По-точно: като Инципа вейла арматос де! Ставаме оръдия. А оръдията не изказват съждения!

Соколаря разперва ръце. Вестрис размахва криле, скача на лявото му рамо и се настанява удобно, без да мърда.

— От векове постъпваме така тъкмо поради такива ситуации. Тъкмо защото не сме богове и защото не сме достатъчно мъдри, за да разделим значителното от незначителното, преди да предприемем действия в полза на клиентите си.

Джийн не може да не се възхити на наглостта на Соколаря — как призоваваше към смирение в подкрепа на довода, че маговете трябва да имат правото да убиват без угризения!

— Лудост е да се опитва друго — продължава Соколаря. — То би довело до извъртания и самодоволство. Основателите ни с право са ни оставили толкова малко укази, през които да претегляме предложенията, които получаваме. Щели сме да си навредим? Имаме отговор на това! Дали ще навредим на по-широкия свят до степен да накърним интересите си? Имаме отговор на това! Но дали мъжете и жените, които може да премахнем, се разкайват пред боговете? Дали те са добри родители на децата си? Дали са благонравни? Дават ли подаяние на просяците и ако дават, това задължава ли ни да не им посягаме? Как изобщо е възможно да започнем да отговаряме на подобни въпроси? Превръщаме се в оръдия. Предаваме на един по-мъдър от нашия собствен съд когото и да убием, докато сме оръдия. Ако ликвидирането е грях, той тежи на клиента, поръчал извършването му, а не на действащите, задължени да се подчинят!

— Добре казано! — одобрява думите на спикера архидама Прозрение, която не успява да скрие усмивката си. Докато Соколаря излага доводите си, слънцето се издига в небето и залата потъва в меко златно сияние. — Призовавам моите другари, архимаговете, да се свържат. Нямаме време да се развличаме с философия. Тази сутрин бяхме разделени от темата за един специфичен договор. Тя ни разделя и сега. По някакъв начин обаче трябва да заличим това разделение, като работим усилено в рамките на закона.

— Съгласна съм — казва Търпение. — Да се свържем.

— Съгласен съм, макар и неохотно — казва Провидение. — Да се свържем.

Джийн/Търпение усеща приятната топлина на благодарността. Провидение е изместил една точка от етикета, като изрича своята преценка, преди да говори по-старшата от него Търпение, но с това той потвърждава решението на трима срещу един. Търпение, каквито и да са били истинските ѝ мисли по въпроса, сега спокойно може да ги скрие и да направи едно малко добро на Навигаторката.

— Въздържам се — казва Джийн/Търпение.

— Да се свържем тогава — казва Въздържание. — Всякакви други обсъждания извън указите се оставят настрани.

Навигаторката си слага качулката, покланя се и сяда. Събранието се връща към задънената улица, в която е било преди. Провидение се отказва да отхвърли предложения договор, докато Прозрение го приема. Въздържание и Търпение тепърва ще споделят своето мнение.

— Имаш ли още нещо за нас, спикер? — Търпение насочва своя въпрос към Соколаря, който е останал прав.

— Имам — казва младият мъж, — стига да не злоупотребя с търпението ви, като продължа.

Джийн е поразен от двойственото си възприемане на случващото се. Възможно ли е да има игра на думи в мисловната реч? Това ли е замисълът на Соколаря? Или пък Търпение в тълкуването си набляга на нюанси, които синът ѝ не е имал предвид? Каквато и да е истината, никой от архимаговете не изказва несъгласие.

— Не питая особена любов към народа на Камор. Но и не им желая злото — казва Соколаря. — Да, предложеният договор е драстичен. Ще изисква сръчност и дискретност, както и премахването на много хора. Това ще има последствия, но искам да изтъкна, че никое от тях няма да ни засегне. Да разгледаме първия указ — въпроса, че можем да си навредим. Привързани ли сме специално към сегашните управници на Камор? Не. Притежаваме ли в града собственост или вложения, които не можем да защитим? Не! Носим ли злощастие на Картейн, като предизвикваме брожения на две хиляди мили оттам? Моля ви, та нашето присъствие не би могло да защити интересите на Картейн дори ако Камор беше само на две мили!

— Говорите за инвестиции. — Сега вече говори архидон Провидение, обезоръжаващо кротък човек горе-долу на възрастта на Търпение, неизменен неин съюзник. — С този свой замисъл Анатолиус хвърля надалече мрежата. Всяко празненство на Гарвановия обсег ще изисква да се харчат финанси на града с участието на Мераджио. Ние наистина пазим сметките в неговата бизнес къща, както и другаде.

— Проучвал съм ги — казва Соколаря. — Но дали тези хора въртят такъв бизнес, или представляват самостоятелни търговски синдикати? Всеки от тях има семейство, съветници, помощници. Способни и амбициозни последователи. Парите от трезорите няма да се преместят никъде другаде. Акредитивите няма да изчезнат. Организациите ще продължат да функционират под ново управление. Поне до това заключение стигам аз. Смяташ ли, архидон, че това е грешка?

— Не непременно.

— И аз така мисля — казва Прозрение. — Малкото ни връзки с Камор са сигурни, а задълженията ни към него — несъществуващи. Може ли някой да назове поне една конкретна вреда, която ще си нанесем, ако приемем договора на Анатолиус?

В залата настъпва тишина.

— В такъв случай смятам, че приключихме с първия указ — казва Соколаря. — Както му е редът, да извадим на показ и втория указ. Онова, което предлага Анатолиус, като възнамерява да плати отговаряща му — сиреч извънмерна — цена, е да му създадем условия да отмъсти на благородниците на Камор и на неговото най-престъпно семейство. Казвам това, за да съм точен. Не се опитвам да прикрия размаха на неговите намерения. По всяка вероятност с наша помощ Анатолиус ще успее, а стотици от най-могъщите мъже и жени в Камор ще бъдат Укротени. Нашата сестра Навигаторката е права да сочи колко глупаво е да увъртаме по този въпрос. Тези мъже и жени никога вече няма да имат дори една значителна мисъл. Няма да могат да избършат мръсотията от собствените си задници. Съдбата им ще се равнява на убийство. Със сигурност не бих пожелал това на никого, когото познавам и на когото държа, но както каза архидамата, събрали сме се тук, за да обсъдим вредата от нашите действия, а не да изказваме симпатия към далечни ни хора. Трябва да пресметнем дали разривът, който това ще предизвика, може да се разшири дотолкова, че да компрометира собствените ни интереси и свободата да действаме.

— Извини ме, че проявявам подозрителност — казва Джийн/ Търпение — за това, че спикерът е дошъл на събранието добре въоръжен със заключения, с които да подпомогне нашите преценки.

— Щях да съм лош застъпник — казва спикерът на архидамата, — ако се осмеля да говоря импровизирано по такъв важен въпрос. Много мислих за договора, откакто беше направено това предложение.

— Ако договорът бъде изпълнен — казва архидамата Прозрение, — какво ще стане с Камор?

— Според мен не е възможно буквално всеки благородник в Камор да падне в този капан — казва Соколаря. — Непременно ще има тежко болни хора, които няма да могат да присъстват, такива, които са в немилост пред двора, а и пътуващи в чужбина. Ще има и някои, които ще си тръгнат прекалено рано, и други, които ще отидат прекалено късно. Със сигурност десетки ще останат живи. Анатолиус разбира това. Но въпреки всичко държи на своето. Армията на Камор се състои от няколко роти; имат и полиция с доста лоша слава. В края на нощта оцелелите ще използват военна сила, за да запазят мира.

— За това ли ще бъдат използвани? — По гласа на архидон Провидение си личи, че се преструва на изненадан. — Да не би да разчистват стари сметки? Каморците са известни с дълбокото си убеждение, че трябва да се въздържат, когато става въпрос за тлеещи ежби.

— Не се опитвам да говоря безсмислици или да бъда оптимист без основание — казва Соколаря. — Но ние сме по-добре осведомени, отколкото Херцога на Камор и знаем, че войската на Херцога е относително лоялна към трона и към самия Камор. Разбира се, че по стените има кръв. Разбиват врати с ритници, бият се в задните улички — това е типично за Камор. Въпреки това смятам, че най-вероятно армията и полицията ще стоят настрани от това, което стане, докато най-силните сред оцелелите възстановят законната верига на управление.

— Сериозно ли твърдиш — казва Провидение, — че Камор, след няколко сбивания с ножове в тъмното, няма от това внезапно да изпадне в по-голяма нестабилност и по ужасен начин да изгуби няколкостотин от своите благородници?

— Не, разбира се. Архидон, излагаш ме на реторична несправедливост. Камор ще изгуби много: сегашните си амбиции, особените си отношения с другите градове държави, високата си култура. Ако Анатолиус постигне своето, той ще очисти повечето ветерани, победили в Хилядодневната война, и ще потуши Бунта на Лудия граф. Камор ще бъде подложен на сурово изпитание. Трябва да допуснем, че Тал Верар ще сипе сол във всяка видима рана. Но дали Камор ще рухне? Дали ще има бунтове по улиците? Дали войниците ще захвърлят своите копия и ще избягат в пустошта? Милостиви богове, това няма да стане. А дали ще има последствия? За кого? Анатолиус смята да разгласи навсякъде, стига планът му да успее, че станалото е акт на отмъщение от каморци за каморци. Няма да има чужди фантоми, които да бъдат преследвани.

— Ще се опитат — замислено казва Въздържание. — И ще преследват Анатолиус до края на света. На градските порти ще се наредят убийци, готови да действат.

— Съгласен съм — казва Соколаря. — Но това ще бъде проблем на Анатолиус, а той с нетърпение го очаква. При това знае как да се свърже с нашите хора, ако иска да обсъди цената, на която ще успее да изчезне.

В залата се разнася добродушен шепот. Слънцето се е издигнало още по-високо; топлото сияние е постоянно.

— Смятам, че хаосът, предизвикан от плана на Анатолиус, ще трае кратко, ще бъде локален и лесно ще се овладее — казва Соколаря. — Разбира се, работа на архимаговете е да преценят дали съм убедителен. Но нека кажа още нещо: решение, взето тук, е само първото изискване за изпълняването на един договор. То трябва да разполага и с маг, който иска да се превърне в негово оръдие. Не съм лицемер! Ако архимаговете го позволят, аз ще бъда първият, пожелал да му бъде оказана честта за тази поръчка.

Джийн усеща странен прилив на чувства, тръгнал някъде изпод повърхността на спомените, нахлуващи в него — това не е гняв, не е дори изненада. По-скоро може би е… задоволство? Или предчувствие? Мигновеното усещане бързо изчезва, пратено зад завесите на менталната сцена на Търпение. Въздържание пита:

— Има ли още доводи против предложението на Анатолиус, обосновани с втория указ?

В стаята е тихо.

— Ще гласуваме дали дискусията да продължи — казва Въздържание и вдига лявата си ръка с жест, при който ръкавът му се отмята малко, колкото да се видят петте гривни. — Дали тези доводи са променили изказаните досега от моите другари мнения?

— При все това не го смятам за приемливо — казва Провидение.

— Аз пък го смятам — казва Прозрение.

— Значи, дойде време с Търпение да представим своите декларации — мрачно подхвърля Въздържание, преди да продължи. — Съгласен съм, че това е безпрецедентно предложение. Съгласен съм, че изглежда особено и зловещо, но аз не съм враг на черните договори. Само че нашите обичаи изискват да се съобразяваме с фактите, а не с беглите впечатления. Не намирам основателна причина да отхвърля предложението.

Критичен момент. Въздържание оставя на Търпение най-значителното решение за това събрание. Ако тя откаже предложението, хора на Вързомаговете любезно ще осведомят Лучано Анатолиус, че искането му не е приемливо. Ако обаче позволи да се приеме договорът, Соколаря ще отиде в Камор и ще организира касапница.

— Споделям опасенията на почитаемата Навигаторка и на уважаемия архидон Провидение — казва най-накрая Джийн/Търпение. — Споделям също и уважението на архидон Въздържание към строгото спазване на нашите укази. И аз не намирам основателна причина да отхвърля договора.

Когато усеща, че това изявление излиза от неговата/на Търпение уста, студът пронизва Джийн до сърцевината на летливото му тяло. От всички странни привилегии, които се е случило да получи в живота, несъмнено тази привилегия е една от най-ужасните: шансът да изрече думите, изпращащи Соколаря в Камор, за да заколи семейство Барсави, да причини смъртта на Кало, Галдо и Дървеницата, да бъде на косъм от това да убие себе си и Локи.

— Предложението се приема — казва Въздържание. — Мисля, че е напълно заслужено задачата да бъде твоя, Соколарю. Знаем, че не се гнусиш от черни договори. Сега ще разберем дали твоето старание съответства на ентусиазма ти.

Соколаря получава двойна възможност — шанс да увенчае своя относително ранен успех с невероятен договор. Шанс да се провали зрелищно, ако не му стигне упорство да доведе нещата докрай.

— Обявявам събранието за закрито — казва Въздържание.

Възприятията на Джийн отново се лашкат — посред изречението гласът на най-възрастния архидон се видоизменя в усещане за мисъл. Търпение се е върнала към естествените си перспективи.

Като театрална публика, която не ръкопляска, маговете се изправят и един подир друг се изнизват от Небесната зала. Стотици дискусии между обикновените присъстващи продължават, но няма нужда разговорите да оформят възли и гроздове така, както става при бързо настъпилата тишина в мисълта.

Останалите архимагове също се надигат, но Джийн/Търпение се бави, взира се в езерцето съностомана в средата на залата. Той/тя усеща погледа на Соколаря от другия край на стаята.

„Не очаквах да допуснеш това, Майко!“

„Ако ти не проявяваш лицемерие, и аз не го проявявам.“

Джийн/Търпение размахва ръка над повърхността на езерцето; топли струи пулсират нагоре-надолу по призрачните пръсти. Сребристият метал се набръчква, ражда нежни форми. Скулптирането отнема няколко мигновения и е далече от съвършенството, но съвсем скоро Джийн/Търпение превръща съностоманата в карикатура на Каморския хоризонт: петте кули са надвиснали над острови, плътно застроени с по-ниски сгради.

„Да нямаш оправдание да не позволиш това, не е същото като да го извиниш.“

„Сложи го в каквато си искаш рамка.“

„Има ли смисъл да предложа някакъв съвет?“

„Ще се изненадам, ако наистина е съвет.“

„Не отивай в Камор. Този договор не е само сложен, той е и опасен.“

„Така си и мислех. Опасен ли? Не си спомням името ми да е включено в списъка от врагове на Лучано Анатолиус.“

„Не просто «опасно» за ненадарените. Опасно за тебе.“

„О, Майко. Не зная дали играта ти е твърде безхитростна, или твърде потайна за мене. Пак ли става въпрос за легендарната ти далновидност? Странно как си способна да го казваш винаги, когато намериш очевидна причина да ме спираш.“

Соколаря протяга ръка и петте кули потъват. За секунди скулптираните от течност сгради се разтварят в първоначалната си сребриста каша. Съностоманата се поклаща, после отново става огледална. Соколаря се ухилва.

„Някой ден, спикер, може да имаш причина да съжаляваш, че самолюбието ти е толкова изявено.“

„Е, вероятно ще можеш и занапред да проучваш своя доста изчерпателен списък с моите недостатъци, когато се завърна в Камор. А дотогава…“

„Съмнявам се някога да имам тази възможност. Сбогом, Соколарю!“

„Сбогом, Майко. Бъди сигурна, че с нетърпение очаквам да чуя последната ти дума, когато и да бъде това.“

И той тръгва към вратата. Докато върви, Вестрис леко накланя глава, гледа втренчено с очите си на ловец и кряска едва чуто. Равностойното на презрителен смях за една птица.

Два дни по-късно Соколаря заминава за мисията си в Камор. Ще се завърне едва след месеци и няма да бъде в състояние да се зарадва на каквито и да е думи.

— Богове на небесата! — прошепна Джийн, когато усети отново под краката си истинската палуба на „Достигащ звездите“. Очите му сякаш бяха стояли отворени на силен вятър. Изпита голямо облекчение, че отново е заел познатата форма и маса на собственото си тяло. — Това беше лудост!

— Първия път не е лесно. Ти го понесе доста добре.

— Често ли го правиш? — попита Джийн.

— Не бих стигнала дотам да кажа „често“.

— Можеш просто да изпращаш спомените си напред-назад — поклати глава Локи. — Като стара шапка.

— Не е точно така. Техниката изисква подготовка и съзнателни напътствия. Не е възможно да ти предоставя накуп всичките си спомени. Или да те науча да говориш вадрански с финес.

— Ка спас вадрани анхолт.

— Да, известно ми е, че го знаеш.

— Соколаря — каза Джийн, като разтъркваше очи. — Соколаря! Търпение, ти можеше да го спреш. Беше склонна да го спреш.

— Бях — съгласи се Търпение и впери поглед в Амател, забравила за изстиващата утайка от чая си.

— Но Соколаря беше едно от изключенията ти, нали? — подхвърли Локи. — Заедно с онази, как се казваше… Прозрение. Беше въпрос на договор, на мисия, за да се отиде там и наистина да се сговнят нещата в стила на Терим Пел. Ако Соколаря наистина се беше отказал — а да знаеш, малко му оставаше, — нима това нямаше да донесе по-голям престиж на неговата фракция?

— Несъмнено.

— А ти въпреки това му позволи да отиде.

— Мислех да се въздържа при гласуването, докато той не декларира желанието си да изпълни задачата. Когато го стори, разбрах, че завръщането му от Камор няма да бъде безопасно.

— Да не би да си имала някакво предчувствие?

— В известен смисъл. Това е един от талантите ми.

— Търпение — започна Локи, — бих искал да ти задам един съвсем личен въпрос. Не за да ти се опълчвам. Питам, защото твоят син помогна да бъдат убити четирима мои близки приятели, затова искам да зная… струва ми се…

— Искаш да знаеш защо не се разбираме.

— Да.

— Той ме мразеше — взе да кърши ръце Търпение. — И все още зад мъглата на неговата лудост има такава омраза. Мрази ме не по-малко, отколкото когато се разделихме в онзи ден в Небесната зала.

— И защо?

— Просто е. И въпреки това… Трудно може да бъде обяснено. Първото, което трябва да знаеш, е как избираме имената си.

— Соколаря, Навигаторката, Студеносъщни и тъй нататък — подхвърли Джийн.

— Да. Ние ги наричаме сивите имена, защото те са като лека мъгла. Несъществени са. Всеки маг си избира сиво име, когато татуират първата гривна на китката му. Студеносъщни например си избра името в чест на северното си наследство.

— А ти как се казваше, преди да станеш Търпение? — попита Джийн.

— Шивачката, така се наричах. — Тя леко се усмихна. — Не всички сиви имена са величествени. Има обаче и други имена. Наричаме ги червените имена, имената, които живеят в кръвта, истинските имена, които не може да бъдат отхвърлени.

— Като моето — каза Джийн.

— Именно. А второто, което трябва да разбереш, е, че магическият талант няма отношение към наследствеността. Не може да се повтаря в действителност. Много десетилетия на будеща съжаление намеса в личния живот на маговете направи това пределно ясно.

— И как постъпвате с ненадарените си деца, които сте родили? — попита Джийн.

— Треперим над тях и ги отглеждаме, идиот такъв. В крайна сметка повечето остават да работят за нас в Картейн или някъде другаде. Какво си мислеше, че ги правим? Че ги горим на клади?

— Забравѝ, че те попитах.

— А надарените деца? — попита Локи. — Те откъде се появяват, щом не растат у дома?

— Опитният маг усеща самородния талант — каза Търпение. — Обикновено се залавяме с тях още докато са много малки. Довеждат ги в Картейн и ги отглеждаме в нашето уникално общество. Понякога първоначалните им спомени биват потиснати за тяхно собствено удобство.

— Не и при Соколаря — обади се Локи. — Ти каза, че е твоя плът и кръв.

— Да.

— А това, че той притежава силата… Колко често се случва?

— Той е петият за четиристотин години.

— Баща му маг ли беше?

— Беше главен градинар — тихо каза Търпение. — Удави се в Амател шест месеца след раждането на сина си.

— Съжалявам.

— Разбира се, че не съжаляваш. — Търпение леко размърда пръсти и чашата ѝ за чай изчезна. — Сигурно щях да полудея, ако не беше Соколаря. Той ми послужи за утеха. Станахме много близки — аз и малкият ми син. Заедно проучвахме талантите му. В крайна сметка обаче ако един маг има за родител маг, това по-скоро е проклятие, отколкото благословия.

— И защо? — попита Джийн.

— Ти цял живот си Джийн Танен. Така са те наричали майка ти и баща ти, когато си проговорил. Това е издълбано в душата ти. Приятелят ти също има червено име, но за свой огромен късмет, още в ранна възраст попада на сиво име. Нарича се Локи Ламора, ала дълбоко в душата си, когато мисли за себе си, мисли с друго име.

Локи леко се усмихна и загриза един сухар.

— Първата самоличност, която приемем и разпознаем като наша, е това, което се случва с червеното име. Тогава, когато надраснем голите инстинкти на детството и открием, че съществуваме съзнателно и отделно от всичко около нас. В голямата си част ние получаваме червените имена от родителите си, които ги шепнат безспирно, докато не се научим да ги повтаряме и в собствените си мисли.

— Хм — каза Локи и миг по-късно изплю някакви трохи. — Свети крепки! Ти знаеш истинското име на Соколаря, защото ти си му го дала!

— Опитах се да избегна това — каза Търпение. — О, наистина се опитах. Но само се залъгвах. Не може да обичаш едно бебе и да не му дадеш име. Ако мъжът ми не беше умрял, щеше да даде на Соколаря тайно име. Това беше процедурата… Можеше да се намесят и други магове, щяха да се намесят, ако не ги бях измамила. Но аз не бях на себе си. Толкова силна беше нуждата ми да запазя личната си връзка с момчето ми, че накрая… Накрая му дадох име.

— И затова той те е намразил — каза Джийн.

— Най-голямата тайна за един маг — каза Търпение. — Тя не се споделя нито с учители и ученици, нито с най-близките приятели, дори със съпруг или съпруга. Магът, който научи истинското име на друг маг, притежава абсолютна власт над него. Синът ми започна да изпитва голямо презрение към мен от мига, когато осъзна с какво го държа, независимо дали щях да реша да го използвам, или не.

— Уродливия страж… — каза Локи. — Според мен би трябвало да намеря в сърцето си известно съчувствие към клетото копеле. Но не мога. Дявол да го вземе, ще ми се да имаше нормален син.

— Мисля, че засега казах достатъчно. — Търпение се отмести от хакборда и обърна гръб на Локи и Джийн. — Вие двамата си починете. Може да се заемем с още някои въпроси, когато се събудите.

— Бих спал — призна си Локи. — Струва ми се, че бих спал седем или осем години. Ако в края на месеца още не съм се появил, нека някой разбие с ритник вратата. И… Търпение… Ще кажа, че съжалявам за…

— Ти си чуден човек, мастер Ламора. Хапеш по рефлекс, а после съвестта те хапе. Питал ли си се някога къде си придобил такива противоречиви черти на характера?

— Не съжалявам за никоя своя дума, Търпение, но понякога помня, че подир това трябва да опитам да се държа любезно.

— Както сам каза, няма да те замъкна в Картейн, за да станеш нечий приятел. Най-малкото — мой приятел. Върви си почини. Ще говорим по-късно.

Джийн не си беше дал сметка колко изтощен го бе оставила дългата нощ, и след като се настани в хамака, потъна в сън, който изцяло смазваше съзнанието му, сякаш върху главата му бяха паднали няколкостотин килограма тухли.

Събуди се замаян и дезориентиран от миризмата на печено месо и свеж езерен въздух. Локи седеше на една по-малка по размери сгъваема маса от онази, върху която бе положен за пречистващия ритуал, и бе усърдно зает с нова малка планина от корабна храна.

Джийн със замах се изправи на крака и чу как ставите му скърцат и пукат. Нараняванията му от сблъсъка с Кортеса щяха да го болят с дни, но раните са си рани. Не му беше за първи път.

— Кое време е?

— Петият час от следобеда — отговори Локи с пълна уста. — Казват, че трябва да сме в Картейн точно преди зазоряване.

Джийн се прозина, разтърка очи и огледа обстановката. Локи беше облечен с прости, широки и чисти дрехи, явно взети от отворения сандък, опрян на преградата зад него.

— Как се чувстваш, Локи?

— Умирам от глад. — Локи обърса уста с опакото на ръката си и отпи голяма глътка вода. — Това е по-зле от Вел Вирацо. Където и да отидем, аз губя все повече от теглото си.

— Мислех, че ще спиш още.

— Имах такова желание, но стомахът ми се възпротиви. Ти, да ме простиш, изглеждаш като човек, който отчаяно се нуждае от кафе.

— Не усещам миризмата на кафе. Да не си изпил всичко?

— Я стига, дори аз не съм чак такъв злодей. А и никой не се е качвал на кораба. Търпение, изглежда, си пада по чая.

— По дяволите. Чаят не помага да се събудиш цивилизовано.

— Какво се ражда в размътения ти мозък?

— Да речем, че съм изумен. — Джийн седна на единия от двата празни стола, взе нож и с негова помощ отряза парче шунка и го сложи върху една порязаница. — И замаян. Нашата Дама на петте гривни е обработила ситуацията много повече, отколкото очаквах.

— Направила го е. Струва ти се странно от мястото, където си…

— Така е. — Джийн ядеше и гледаше изпитателно Локи. Локи вече беше чист, избръснат, събрал порасналата си гъста коса на къса опашка. Липсата на брада ясно подчертаваше признаците на възстановяването му. Беше блед и за разлика от преди приличаше много повече на вадран, отколкото на теринец; гънките в крайчетата на устата му бяха станали малко по-дълбоки, а бръчките под очите му изпъкваха повече. Невидим скулптор се беше трудил през последните няколко седмици и издълбал първите истински намеци за стареене по лицето, познато на Джийн от почти двайсет години. — Да му се не види, къде слагаш всичката тая храна, Локи?

— Ако знаех, щях да бъда физикер.

Джийн отново огледа каютата. До илюминаторите откъм кърмата беше поставена медна вана, а до нея имаше купчина кърпи и шишета с мазила.

— Чудиш се за ваната ли? — попита Локи. — Водата е чиста, смениха я, след като се изкъпах. Не очакват от нас да се гмуркаме в езерото, за да станем представителни.

На вратата на каютата се почука. Джийн погледна Локи, а Локи кимна.

— Влизай! — изрева Джийн.

— Знаех, че сте будни — каза Търпение, слезе по стълбите, направи нехаен жест и вратата зад гърба ѝ се затвори. Тя се разположи на третия стол и скръсти ръце в скута си. — Наетите домакини подходящи ли са?

— Бих казал, че за нас се грижат добре — прозя се Джийн, — само че има варварска липса на кафе.

— Потърпи още ден, мастер Танен, и ще разполагаш с всичката гадна черна вода, която можеш да изпиеш.

— А какво стана с последния човек, когото нае, за да организира твоята игричка, Търпение? — попита Джийн.

— Направо към бизнеса, а? — рече Локи.

— Нямам нищо против — каза Търпение. — Затова съм тук. Какво обаче имаш предвид?

— Правиш това на всеки пет години — подхвърли Джийн. — Предпочиташ да работиш чрез посредници, които не могат да бъдат Вързомагове. Е, какво се случи с последните двама, които нае? Къде са? Може ли да говорим с тях?

— А, чудиш се дали, когато всичко свърши, не сме вързали тежести за краката им и не сме ги хвърлили в езерото?

— Нещо такова.

— В някои случаи си правехме взаимни услуги. В други предлагахме заплащане. Всичките ни предишни образцови изпълнители независимо от компенсацията приключиха работата си по своя воля и в добро здраве.

— Значи, вие безогледно защитавате своята независимост в продължение на векове, но на всеки няколко години подбирате специален приятел, отговаряте на всички зададени ви въпроси, показвате шибаните си спомени и когато свършите, просто го отпращате, като весело му махате?

— Никой от предишните посредници не е осакатявал Вързомаг, Джийн. На никого от тях не е било показвано кои сте вие. Не бива да се ласкаете, че сте станали съпричастни на някаква поразителна тайна, която може да бъде запазена само с най-строги мерки. Когато това свърши, очакваме конфиденциалност до края на живота ви. И ако тази добронамереност липсва, и двамата знаете, че никога не ни е било трудно да открием поне единия от вас.

— Сигурно това върши работа — кисело се съгласи Джийн.

— Е, кой спечели медала последния път, когато го направихте?

— Приобщени сте към една печеливша традиция — каза Търпение. — И макар че две поредни победи не стигат, за да се създаде династия, това е една добра основа, която предполага и трета победа. Сега ще обсъдим работата ви в Картейн, но аз дадох едно необикновено обещание — да заведем и двама ви там. Непременно и безусловно ще го изпълня. Имате ли още въпроси за хората или за уменията ни?

— „Попитайте сега или завинаги прехапете езиците си“, а? — рече Локи.

— Предложих за кратко една възможност, а не научен трактат.

— Всъщност има едно последно нещо, на което бих искал да получа истински отговор. Джийн те попита за договорите, които поемате. Попита „Защо?“, а ти отговори със „Защо не?“. Според мен обаче това не стига до същността на въпроса. Не мога да си представя, че вие продължавате да имате нужда от пари, не и след четиристотин години. Греша ли?

— Не. Час след като поискам, мога да получа суми, достатъчни за купуването на град държава — каза Търпение.

— Защо тогава продължавате да сте наемници? Защо това изгражда света ви? Защо се наричате Вързомагове, без да трепнете? Защо да е Incipa veila armatos de?

— А… — каза Търпение. — Нагазвате в по-дълбоки води, отколкото бихте искали.

— Нека аз преценя.

— Както желаеш. Кога започнаха вадраните набезите си по северните брегове, където сега е Кралството на същините?

— Какво общо има това, по дяволите?

— Позволи ми да ти кажа. Когато те за първи път идват от окаяната си пустош, какво е названието, което…

— Кристалвасен — каза Джийн. — Стъклената земя.

— Преди около осемстотин години — каза Локи. — Така ни учеха.

— А колко време е минало, откакто теринците са прекосили Желязно море и са се заселили на този континент?

— Може би две хиляди години — каза Локи.

— Осемстотин години вадранска история — каза Търпение. А сирестрийците и златните братя са още по-древни. Нека щедро им дадем три хиляди години. Ами… Ами ако ви кажа, че имаме причини да смятаме, че някои от елдренските развалини на този континент са от сгради, построени преди двайсет хиляди години? Дори преди трийсет хиляди?

— Доста развинтена фантазия — каза Локи. — Как би могла…

— Имаме си начини — увери го Търпение и махна презрително с ръка. — Те не са важни. Важно е следното: никой от влезлите в летописите никога не споменава достоверни данни, че се е срещал с елдрени. Каквито и да са били те, толкова отдавна са изчезнали, че прадедите ни не са ни оставили никакви разкази да са ги срещали на живо. По времето, когато сме се заселили в безлюдните им градове, само боговете са можели да знаят преди колко време са били напуснати. И от един поглед върху тези градове става ясно, че елдрени са се занимавали с магия, пред която нашите магии изглеждат като фокуси с карти за идиоти. Правели са чудеса и те са оставали да съществуват стотици хиляди години. Елдрени са възнамерявали да се грижат за градината си тук дълго, много дълго време.

— Кое ги е накарало да се махнат? — попита Локи.

— Когато бях дете, представях си страхотии по въпроса — каза Джийн.

— Да, страшно е човек да мисли за това — каза Търпение. — Всъщност, Локи, какво ли ги е накарало да се махнат? Две са възможностите. Или нещо ги е заличило от лицето на земята, или са се уплашили до такава степен, че в желанието си бързо да изчезнат, са изоставили градовете и съкровищата си.

— Да напуснат света? — учуди се Локи. — Че къде биха отишли?

— Нямаме ни най-малка представа — каза Търпение. — Но независимо от факта, че техните прекрасни градове са били предварително опразнени, преди да се заселим ние, това се е случило. Там е имало нещо, което го е предизвикало. И трябва да допуснем, че това нещо може да се завърне.

— Аха — рече Локи и опря глава на ръцете си. — Знаеш ли, Търпение, че не спираш да се усмихваш?

— Предупредих те, че може и да не бъде весело.

— Този свят с всичките си души е суверенно владение на Тринайсетте — каза Локи. — Те го управляват, защитават и следят за природните механизми. По дяволите, може би те са изритали оттук елдрените!

— Странно е тогава защо изрично не са ни го споменали — каза Търпение.

— Търпение, нека споделя нещо от личния си опит — каза Локи. — Боговете ни казват онова, което имаме нужда да знаем, но когато започнем да питаме за неща, които просто искаме да научим, най-добре е да очакваме дълги паузи в разговора.

— Причинява неудобство — каза Търпение. — Разбира се, възможно е боговете да си мълчат за станалото с елдрените. Или не са могли да се намесят, за да го спрат. Или не са искали да се намесят… Векове наред разглеждаме възможностите. Единственото смислено заключение е, че сами трябва да се погрижим за себе си.

— Как? — попита Локи.

— Използването на магия за дълго време, със замах и съгласувано, когато много магове работят заедно, оставя незаличим отпечатък върху света. Хора и сили, чувствителни към магията, забелязват това явление — точно както ти, когато гледаш една река, се ориентираш накъде тече, а дали е бърза и топла, разбираш, като потопиш ръка във водата. Великите дела са като маяци в тъмна нощ. Трябва да допускаме, че не е в наш интерес да се разкриваме пред неща, намиращи се някъде в тъмнината. Затова сме си оставили малко на брой места, като Небесната зала, и предпочитаме да не прекарваме времето си в построяването на петдесететажни стъклени кули. Предполагаме, че елдрените са платили цената за това, че не са проявили коварство. Разкрили са се пред някаква сила, с която не е било необходимо да кръстосват шпаги.

— Дали аз… Дали ритуалът, който ти използва, за да премахнеш тази отрова…

— О, едва ли. Тази работа наистина беше важна. Всеки маг на двайсет мили оттам би го почувствал, но това, за което говоря, изисква много повече време и усилия. И в крайна сметка тъкмо по тази причина направихме договорите фокус на живота си. Да се работи по разнопосочните цели на десетки хиляди други хора в течение на години, разсейва магическите последствия от съсредоточаването на нашата мощ. Мисли за нас като за няколкостотин светлинки, лумнали в нощта. С припламването им произволно, по различно време и в различни посоки се избягва опасността да горят едновременно като огромен видим пожар.

— Поздравявам те — каза Локи. — Мозъкът ми направо се запали. Но си мисля, че донякъде те разбирам. Малката ти гилдия… Ако казаното от теб е истина, вие не сте се събрали заедно, за да поддържате мира, не става дума за такива глупости. Историята на елдрените наистина ви плаши.

— Да — призна си тя. — Дворцовите магьосници от последните няколко години на Теринския трон не са подлежали на контрол. Били са кръгове от чиста амбиция и всеки е целял да разруши другия. Били са несъстоятелни. Основателите на нашия орден са изложили безпокойството си пред император Талатри, но са им се присмивали. Ние обаче знаем истината по въпроса. Ако човешкото магьосничество изобщо може да съществува, то трябва да бъде ненатрапливо и да се подчинява на ред, иначе рискуваме да научим от първа ръка каква е била съдбата на елдрените.

— Прости ми, че не разбирам докрай какви сили притежаваш — каза Джийн, — но онова, което направихте с Терим Пел, съвсем не беше потайно.

— Или съобразено с ред — уточни Търпение. — Да, беше тъкмо онзи вид фокусирано използване на волята в голям мащаб, което не бива да си позволяваме. Но в този единствен случай това беше необходим риск. Имперското седалище, неговата инфраструктура, архивите му — всички унаследени капани на властта трябваше да бъдат унищожени. Без Терим Пел всеки, желаещ да възстанови империята, откриваше, че лесен път към узаконяването не съществува. В ранните си години имахме нужда от тази сигурност.

— А същевременно преследвахте всеки магьосник, който не се присъедини към вас — каза Локи.

— И то безжалостно — каза Търпение. — Прав си, че не ни смяташ за алтруисти. Няма съмнение, че можем да проявяваме твърдост. Но сега сигурно ще се съгласиш, че мотивите ни са ако не филантропски, то поне… сложни.

Локи изсумтя и загреба от овесената каша.

— Удовлетворен ли си по този въпрос?

Локи кимна и преглътна.

— Боя се, че ако ми кажеш още, никога вече няма да мога да заспя в тъмна стая.

— Дали да не поговорим за работата ни в Картейн? — попита Джийн, усетил, че и двамата с Локи са склонни да обсъждат не толкова тревожна тема.

— Петгодишната игра — каза Търпение. — Готови ли сте вие двамата да научите подробностите?

— Бойният ми дух се завърна — каза Локи. — От седмици съм на легло. Пуснете ме да действам със списък от закони, които държите да бъдат нарушени.

— Сигурен ли си, че не искаш чай, Джийн? — попита Търпение.

— Сигурен съм — каза Джийн. — Няма да си развалям постите. Но не бих отказал червено вино. Силно питие, което разяжда боя. Вино с пясък в него. Това е доброто вино за пиене.

— Ще се погрижа.

— Е, значи, работим за твоята фракция — каза Локи. — Предполагам, че в нея сте ти, Студеносъщни, Навигаторката — всякакви възвишени личности, които убиват хора само когато те са непослушни дечица. А приятелите ви с по пет гривни? Тяхната роля каква е?

— Провидение и Въздържание ще ви окуражават. Прозрение — но това според мен не е изненадващо — ще се надява да се подхлъзнете и да си строшите вратовете.

— Пасмината на Прозрение и Соколаря — това ли е другият отбор? Само две фракции, без отцепнически групи, без дебнещи изненади? — рече Локи.

— Боя се, че големите ни разногласия стигат само за две фракции.

Вратата се плъзна и се отвори. Влезе Студеносъщни, понесъл поднос. Остави отворена бутилка червено вино, няколко стъклени чаши и керамичната чаша на Търпение от предишната вечер. После подаде на Търпение два свитъка и се оттегли толкова безшумно, както беше влязъл.

Търпение взе чаената чаша в ръце. Чу се звук като от кипяща вода и от чашата се издигна облак пара. Джийн наля вино в две чаши и остави едната пред Локи. Отпи от своята. Имаше острия вкус на танин.

— О! — каза той. — За миене на демонски гъзове! Точно това ми трябваше.

— Не съм сигурна, че се използва за пиене — каза Търпение. — Може с него да тровят пътниците.

— Миризмата подхожда на целта — каза Локи и добави вода в чашата си.

— А тези — каза Търпение и побутна със свободната си ръка свитъците към Локи и Джийн — са за вас.

Джийн взе своя свитък, счупи печата и откри, че вътре всъщност има няколко стегнато навити документа. Погледна ги и видя лашейнски разрешителни за транзитно преминаване.

— За Таврин Калас — каза той и се намръщи.

— Според мен сигурно са като стари и удобни дрехи — подсмихна се Търпение.

Под разрешителните за транзитно преминаване, които представляваха сравнително обичайно средство, с което пътуващите доказват, че не са съвсем истински вагабонти, имаше и акредитив за една от счетоводните къщи — на Тиволи — за сумата три хиляди картейнски дуката. Ако пожелаеше да претендира за тези пари, на Джийн, разбира се, щеше да му се наложи отново да приеме някогашното си прозвище.

— Горе главата, Джийн! — каза Локи. — Излиза, че аз съм Себастиан Лазари. За пръв път чувам за такъв човек.

— Дължа ви извинение, ако изборът на собствените ви фалшиви прикрития е наслада за вас — каза Търпение. — Наложи се да отворим тези сметки и да придвижим още някои неща, преди да ви измъкнем от Лашейн.

— Чудничко — каза Локи. — Не си мисли, че не бихме могли да започнем да работим по въпроса, след като нервите ми сега са малко по-добре, но се надявам, че сученето от златната цицка няма да се ограничи с това.

— Това са само средствата ви да се организирате, да се оправите през първите няколко дни. Тиволи ще ви позволи да контролирате средствата, с които да работите. Сто хиляди дуката — колкото и на вашата опозиция. Добра сума за подкупи и за други нужди, но не и дотам, та да заринете Картейн в пари и да победите, без да използвате хитрост.

— Ами… Ако си оставим малко пари за после? — попита Локи.

— Ние ви насърчаваме да използвате тези средства до последната медна монета на самите избори — каза Търпение, — защото всичко, което остане, когато резултатите бъдат потвърдени, ще изчезне като с магическа пръчка. Ясно ли е?

— Пределно и гадно ясно — каза Локи.

— Как се провеждат тези избори на най-ниското равнище? — попита Джийн.

— В града има четиринайсет района и пет, представляващи господарските имения. С деветнайсет места в управляващия Консейл. Всяка политическа партия издига по един кандидат за място и определя реда на следващите го, ако се случи той да се забърка в скандал или му бъде попречено по друг начин. Това обикновено става в странна последователност.

— Я стига! Какви са тия политически партии? — попита Локи.

— В Картейн господстват два главни интереса. На първо място е партията Дълбоки корени — старата аристокрация. Всички те по законен път са били лишени от титлите си, но парите и връзките са останали. На второ място е партията Черен ирис — занаятчии и по-млади търговци. Стари срещу нови пари, може да се каже.

— Ние за кои ще се погрижим?

— За Дълбоки корени.

— Как? Искам да кажа, какво общо имаме ние с тия хора?

— Вие сте лашейнски консултанти, наети да ръководят кампанията зад кулисите. Повече или по-малко ще разполагате с абсолютна власт.

— Кой е казал на тези хора да ни слушат?

— Те бяха приспособени, Джийн. Ще ви се подчиняват с въодушевление, поне по отношение на изборите. Подготвили сме ги за вашето пристигане.

— Богове!

— Нищо повече от онова, което правите, като разправяте грубиянски или префърцунени истории. Ние просто действаме по-бързо.

— Разполагаме с шест седмици, нали така? — попита Локи.

— Да. — Търпение отпи от чая. — Официално изборните враждебни действия започват вдругиден вечерта.

— А тази партия… Дълбоки корени… Нали каза, че са спечелили последните и предпоследните избори? — попита Локи.

— Не, не съм го казвала — отвърна Търпение.

— Каза го — повтори Джийн. — Каза, че ни е поверена една побеждаваща традиция.

— А… Пардон. Имах предвид, че моята фракция от магове подкрепи победилата партия два пъти поред. Нали разбирате — въпрос на шанс е коя партия от кое крило се приема. През последните десет години Дълбоки корени позападна, но пък за това време съдбата ни даде Черен ирис. Сега, уви…

— Богове, свята е пикнята ви! — промърмори Локи.

— Какви са границите на поведението ни? — попита Джийн.

— Не много, що се отнася до ненадарените. Ще работите с хора, готови да нарушат всеки изборен закон на света, стига да не направите нещо кърваво или просташко.

— Без насилие? — попита Локи.

— Спречкванията са естествена последица от въодушевлението — каза Търпение. — Всички обичат да слушат разкази за хубави юмручни боеве. Но се ограничавайте до юмруци. Без оръжия, без трупове. Може да отупате няколко картейнци и да отправите каквито си искате заплахи, но не може да убивате. Нито да отвличате картейнски граждани или да лишаваше града от физическото им присъствие. Тези правила са определени от моите хора. Смятам, че причините са очевидни.

— Ясно. Не ни плащате, за да избием всички от Черен ирис и да отпрашим към залеза.

— Вие сте в по-неопределено положение — каза Търпение. — Джийн и ти, заедно със съответните ви опоненти от Черен ирис, трябва да очаквате всичко, включително отвличане. Пазете си гърбовете. За вас е забранено само открито извършеното убийство.

— Яко — каза Локи. — А какво можем да научим за тези опоненти?

— Вече знаете доста.

— Какво искаш да кажеш?

— Информацията е неприятна, но научихме, че поне едно лице от моето крило предава сведения на архидама Прозрение.

— Много безотговорно го давате!

— Работим по въпроса. Във всеки случай преди няколко седмици Прозрение и нейните съмишленици узнаха за намерението ми да ви наема. И предприеха съответната контрамярка.

— А именно?

— Вие с Джийн имате уникален опит в измамите, предрешванията и манипулацията. Такива като вас не се раждат често. Всъщност на света е останал само още един човек, който има сериозни познания за вашите методи и за обучението ви…

Локи скочи на крака, сякаш столът му беше опънат лък, пуснал стрела. Чашата му отхвърча и разреденото с вода вино се разля по масата.

— Не! — извика той. — Не! Ти се шегуваш. Не!

— Да — каза Търпение. — Съперниците ми са наели старата ти приятелка Сабета Белакорос за свой съветник. Намира се в Картейн вече от няколко дни, за да се подготви. Няма да сгреша, ако кажа, че в момента тя подготвя изненади за двама ви.

— Сабета е в Картейн — каза Локи.

— Тя едва ли би свършила работата от другаде — каза Търпение.

— Сабета. Моята Сабета…

— Смаяна съм от такова уверено потвърждаване на едно притежание.

— Нашата Сабета тогава. Единствената Сабета. Как хора като вас знаят толкова много за моя живот? Как я откри?

— Не я открих аз. Нито пък зная как се прави това. Единственото, което ми е известно, е, че инструкциите, които изпълнява, и източниците, които използва, са огледален образ на твоите.

— Само че тя има преднина — каза Джийн и побутна Локи отново да седне.

Изражението върху лицето на Локи беше като на боксов шампион, току-що получил заслужен гръмотевичен удар по брадичката.

— Обаче тя работи сама — каза Търпение, — докато вие разчитате един на друг. Така че да се надяваме, че позиционното ѝ превъзходство ще бъде само временно. Или пък е чак толкова страховита, та двамата да се разтреперите като лист?

— Аз не треперя — тихо каза Локи. — Просто боговете са свидетели, че… всичко е много неочаквано.

— Винаги си се надявал отново да сте заедно, нали?

— Но при моите условия — каза Локи. — Тя знае ли, че се бори против нас? Знаеше ли го, преди да поеме задачата?

— Да — потвърди Търпение.

— И вашата опозиция не ѝ е сторила нищо?

— Доколкото зная, не е имало нужда от принуда.

— Трудно ми е да го повярвам — каза Локи. — Като Джентълмени копелета, вярно, че при обучението се борехме един с друг; известно е, че се карахме, но никога, ама наистина никога не сме били един против друг, не и в действителност.

— Като се има предвид, че тя напълно се е откъснала от компанията ви от толкова много години — каза Търпение, — как можеш да смяташ, че продължава да е част от вашата банда?

— Благодаря ти за тия думи, Търпение! — изръмжа Джийн. — Имаш ли нещо друго за нас? Ако нямаш, според мен ние трябва…

— Да, не се и съмнявам. Спокойно разполагайте с каютата.

Търпение се оттегли. Локи опря глава на ръцете си и въздъхна. След малко каза:

— Не очаквам от живота да има смисъл, но несъмнено ще ми бъде приятно, ако престанем да получаваме ритници в топките.

— Не искаш ли да я видиш отново?

— Разбира се, че искам да я видя отново — каза Локи. — Винаги съм искал да я намеря. Възнамерявах да го сторя в Камор, възнамерявах да го сторя и след като направихме големия удар в Тал Верар. Просто… Знаеш, че всичко си е отишло. Тя няма да бъде впечатлена.

— Може би тя иска да те види — каза Джийн. — Може да е разчитала на този шанс, когато Вързомаговете са я уговаряли. Възможно е вече да се е опитала да ни открие.

— Богове! Ами ако го е сторила? Чудя се как ли се е справила с бъркотията, която оставихме след себе си в Камор. Просто не мога да повярвам в това… тя да ни е противник. Ама че копелета!

— Ей, от нас се очаква само да уредим изборите — каза Джийн. — Никой няма да ѝ навреди, най-малкото пък ние.

— Надявам се — каза Локи и лицето му светна. — Надявам се… По дяволите, нямам представа на какво да се надявам!

И в продължение на няколко минути той унесено и нервно чоплеше храната, докато Джийн отпиваше от евтиното и топло червено вино.

— Едно знам със сигурност — каза накрая Локи. — От гледна точка на работата вече сме потънали в лайна.

— До лактите — рече Джийн.

— Ако имах тази възможност, нямаше да ѝ дам и десет минути преднина, да не говорим за няколко дни.

— Напомня ми на времето, когато Окови ви изправяше един срещу друг — каза Джийн. — Само какви спорове, какви патови ситуации. После — нови спорове.

— Не мисли, че съм забравил — каза Локи и разсеяно почука с парче сухар по масата. — Е, майната му. Минаха пет години. Може и да се е научила да губи с финес. Може вече да не е на ниво.

— Може от гъза ми да изскочат дресирани маймунки и да ми налеят чаша остершалински коняк — каза Джийн.

На следващата сутрин — зора над Амател. Мъглива златистооранжева лента се издигна от източния хоризонт, а кобалтовото небе се отразяваше в спокойните тъмни води. Десетина рибарски лодки минаха покрай „Достигащ звездите“ като ято, белият триъгълен килватер подире им придаваше на малките съдове вид на връх на стрела — движеха се бавно, сякаш насън. Самият Картейн се появи откъм бакборда на не повече от половин миля от тях.

От квартердека Джийн виждаше в сребристата утринна мъгла яркобелите тераси на града, оградени с гъсти редове маслини, кипариси и вещерски дървета, което го накара да изпита необичайна болка за Камор. Висок каменен фар доминираше над градския бряг, макар в момента големите му златисти фенери да бяха с намалена светлина, така че сияеха като топъл ореол, увенчаващ кулата.

Локи се облегна на перилата и впери поглед в приближаващия бряг, докато ядеше студено говеждо и твърдо бяло сирене, стиснал ги непохватно в дясната си ръка. През по-голямата част от нощта той обикаля из просторната каюта — не можеше или не искаше да заспи и полягаше на хамака само за да си отмори краката, които се подгъваха.

— Как се чувстваш? — попита загърнатата в дълго палто и шал Търпение, която предпочете не да изникне от въздуха, а да се приближи по палубата.

— Злоупотребен — каза Локи.

— Поне си жив и можеш да го изпитваш.

— Няма нужда от намеци. Това ще ти осигури запомнящо се представление, не се безпокой.

— Не се безпокоя — мило отвърна тя. — Идат подробностите по акостирането ни.

— По акостирането ни? — Локи погледна зад Търпение и видя дълга и ниска лодка с два реда гребци, около двайсетина на брой, да приближава подир последната рибарска лодка.

— За да влезем в пристанището с „Достигащ звездите“, като се погрижим за такелажа и платната, и другите досадни неща.

— Не си в настроение да размърдаш пръсти и да подредиш всичко, а? — попита Локи.

— Едно от нещата, за които и необичайните, и консерваторите са на едно мнение, е, че уменията ни не са, за да се използват като швабри за миене на палуби.

„Подробностите по акостирането“ се изравниха с кораба; лодката стигаше до половината на корпуса — хората на нея имаха вид на обикновени моряци. Търпение даде знак на Локи и Джийн да я последват, докато двама от новодошлите застанаха на кормилото.

— Надявам се, че носиш брадвичките, Джийн? Както и всички документи, които ти дадох?

— Разбира се.

— Тогава не би имал нищо против веднага да слезеш на брега.

И тя го поведе към средата на „Достигащ звездите“, от където Джийн видя четирима моряци, все още чакащи в лодката. Лесно слезе по въжената стълба, дълга само седем-осем стъпки. Дори Локи се справи без произшествие, последван от Търпение, която очевидно имаше нужда от скрипец само когато земното притегляне не беше на нейна страна.

— Наши хора чакат на кея — каза тя, като седна на една от пейките за гребците. — До един усещат колко напрегнато е положението.

— „Наши“ хора ли? — попита Локи.

— От този миг нататък те са изцяло ваши хора. От вас зависи да определите какво да вършат.

— И са готови да изпълнят каквото кажем? В каква степен?

— В разумна степен, Локи. Никой не би се хвърлил в езерото заради капризите ви, но вие двамата сега де факто сте начело на изборния апарат на партия Дълбоки корени. Функционерите ще изпълняват вашите заповеди. Кандидатите ще ви целуват краката.

Моряците ги отблъснаха от „Достигащ звездите“ и се насочиха към осветения с фенери бряг.

— Това е Понта Корбеса — посочи нататък Търпение. — Градският вълнолом. Да разбирам ли, че никой от двама ви не знае много за това място?

— Предишният ни план беше да избягваме Картейн… завинаги — каза Джийн.

— Новите ви съдружници ще ви запознаят с всичко. Потърпете няколко дни, а после ще се чувствате много удобно, сигурна съм.

— Хм — измънка Локи.

— Като казах „удобно“, има едно последно нещо, което трябва да спомена.

— А именно? — попита Локи.

— Вие, естествено, имате право да общувате със Сабета по начина, по който тя ви позволи, но съглашения няма да бъдат приемани. Защото сте противници. Безпощадно ще се изправяте срещу нея и тя ще се изправя срещу вас. Плащаме ви, за да видим съперничество; ако ни разочаровате в този смисъл, уверявам ви, че това да останете без заплащане, ще е най-малкото ви безпокойство.

— Престани със заплахите — каза Локи. — Ще получиш проклетото съперничество.

Голямата лодка спря край каменен кей. Джийн се измъкна от нея и издърпа Локи подире си, после с неохота предложи ръка на Търпение. Тя я пое, като му кимна.

Сега бяха в сянката на фара, на участък от брега, застлан с калдъръм, отзад със складове и магазини със спуснати ролетки. Рядка гора от мачти се издигаше зад сградите; Джийн си помисли, че сигурно това е нещо като лагуна, където корабите могат да останат необезпокоявани. Странно, но мястото беше безлюдно; само малка група хора стояха до една карета.

— Търпение — каза Джийн, — ние какво трябва да… О, дявол да го вземе!

Търпение беше изчезнала. Моряците мълчаливо отблъснаха корабната лодка и потеглиха обратно към „Достигащ звездите“.

— Кучката знае как да напусне сцената — каза Локи, подхвърли последните парчета месо и сирене в устата си и избърса ръце в туниката.

— Извинете! — От групата край каретата се отдели мъж със сиво сако с брокат. — Вие трябва да сте господата Калас и Лазари.

— Трябва да сме — каза Джийн и на лицето му изгря приятелска усмивка. — Моля да ни дадете минута.

— О, разбира се — каза мъжът с неподправено картейнско произношение, наподобяващо по нещо лашейнския говор след няколко силни питиета.

— Е — каза тихо Джийн, като се обърна към Локи, — кои сме ние?

— Два плъха, които всеки миг ще си пъхнат носовете в голям и гаден капан.

— Имаме си имена, дребосък. Лазари и Калас. Трябва да решим основните въпроси, преди да започнем да разговаряме с хора.

— Ами добре — съгласи се Локи. — Нямаме време да упражняваме картейнското произношение, така че, по дяволите, няма да крием, че не сме местни.

— Приемам да имаме по-малко работа — каза Джийн.

— Добре. Тогава трябва да решим кой ще бъде железният юмрук и кой — кадифената ръкавица.

— Създаваш усещането, че ще наемеш да ти помагат две проститутки.

— Ако мислех, че ще е от полза, щях да те цапардосам, Джийн. Знаеш какво имам предвид.

— Именно. Да я караме открито. Аз съм звярът, а ти — мошеникът.

— Съгласен съм. Ти, чаровният умник, си звярът. Няма обаче смисъл да насилваме нещата, преди да знаем пред какво сме изправени. Бъди звяр, който се държи мило, докато не го предизвикат.

— Значи, тогава изобщо няма да влизаме в роли, така ли?

— Майната му, една подробност по-малко, която да осерем. А и нали Търпение каза, че тези хора ще ни гледат в очите. Дай да направим експеримент.

— Хайде, започвай отново да говориш — обърна се Джийн към корпулентния млад мъж.

— Радвам се, че ви виждам живи и здрави, господа! — Непознатият се приближи и Джийн забеляза, че е топчест и червендалест, с изражението на човек, който иска да угажда и да му угаждат. При все това очите му зад изящните оптикали гледаха умно и изпитателно. Косата му не успяваше да се задържи ни най-малко на място около ушите, но пък мъжът имаше дебела и добре оформена плитка, която висеше като черно гарваново крило и стигаше до кръста му. — Когато чухме за корабокрушението, много се притеснихме. Напоследък езерото Амател е толкова спокойно, трудно е да се повярва, че…

— Корабокрушение? — учуди се Локи. — А, да, онова толкова удобно корабокрушение! Какво друго би могло да ни принуди да се появим тук без хубави дрехи и средства? За съжаление, всичко се случи много бързо, ужасно бързо, но ми казаха, че сме оцелели.

— Ха! Прекрасно. Не се страхувайте от нищо, господа. Аз съм тук, за да оправя положението по отношение на всичко. Казвам се Никорос.

— Себастиан Лазари — протегна ръка Локи и Никорос се здрависа с изражение на учудване върху лицето.

— Таврин Калас — каза Джийн; ръката на Никорос беше суха, стисна ръката му здраво.

— Е, какво да кажа, господа? Благодаря ви! Каква неочаквана проява на доверие. Много ми е приятно.

— Проява на доверие ли? — каза Локи. — Прощавай, Никорос, не познаваме Картейн. Не съм сигурен, че разбирам какво сме направили.

— О, много глупаво от моя страна! — каза Никорос. — Моите извинения. Така е, защото… Е, вие сигурно ще ни вземете за наивни мамини синчета, но искам да ви уверя, че… това е въпрос на традиция. Тук, в Картейн, ние сме близо, извънредно близо до имената, които са ни дали. Заради Присъствието, както се сещате.

Джийн веднага усети, че Никорос произнася думата с главно „п“.

— Искаш да кажеш, че Вързо…

— Именно, заради маговете от Исас Схоластика. Когато говорим за Присъствието, просто се опитваме да проявяваме уважение. Всъщност ние напълно сме свикнали с тях. Не са обект на любопитство така, както би било другаде. Всъщност аз ви уверявам, че изглеждат като обикновени хора. Ще се изумите!

— Не се и съмнявам — съгласи се Локи. — Е, това са полезни сведения. Да разбирам ли, че трябва да пазим имената си в тайна, когато ни запознават с картейнци?

— Ами да. Това е много древно суеверие, което се превърна в обичай след падането на стария Трон. Повечето от нас използват титли, получени при раждането, или прякори. На мен ми казват Никорос Виа Лупа, тъй като кантората ми е на Вълчото авеню. Но и само „Никорос“ върши работа.

— Задължени сме ти — каза Джийн. — Всъщност с какво точно се занимаваш?

— Търговски застраховател съм. На кораби и кервани. Но в случая връзката е, че съм в изборния комитет на партия Дълбоки корени. Нещо като координатор на партийната дейност.

— Наистина ли имаш влияние върху партийната дейност?

— О, несъмнено. Фондове, операции — в определени граници. Но след като става въпрос за това, господа, най-важното ми задължение е да действам според вашите инструкции. Щом ви помогна да се настаните, разбира се.

— Значи, разбираш естеството на нашата задача — каза Локи. — Имам предвид, истинското естество.

— О, да, напълно. — Никорос потупа няколко пъти носа си отстрани с пръст и се усмихна. — Онези от нас, които са на върха, разбират, че половината от борбата е, така да се каже, неконвенционална. Много държим на това! В крайна сметка от партията Черен ирис се готвят да постъпят по същия начин с нас. Ние смятаме, че дори може да доведат специалисти, каквито сте вие.

— Не се съмнявай, че са го направили — каза Локи. — От колко време се занимавате с това?

— С партийна работа ли? Ами от десетина години. В социален аспект това е най-голямото начинание. По-забавно е от играта на билярд. На последните избори работих с един специалист. Осигурихме девет места и почти спечелихме! Този път имаме големи надежди.

— Е, колкото по-бързо се настаним, толкова по-скоро ще подхраним тези надежди! — каза Джийн.

— Именно! Да се качваме на каретата. Ще намерим по-подходящо облекло за двама ви. — И той даде знак на една стройна жена с черно кадифено сако, която ги пресрещна на половината път към каретата. — Позволете ми да ви представя Втородъщерната Морена от „Шивачи Морена“.

— На вашите услуги. — Жената се поклони и в ръцете ѝ много бързо, като че бе нож на убиец, се появи шивашки метър с месингови тежести. — Разбрах, че имате неотложни проблеми с облеклото.

— Да — съгласи се Локи. — Обстоятелствата ни запратиха на земята и танцуваха върху ни.

— Първо дрехите — каза Никорос, като подкани Локи и Джийн да влязат в затворената отвсякъде карета, — а после и средствата.

Морена влезе последна. Никорос затвори вратата и потропа от вътрешната страна на тавана на каретата. Когато тя потегли с дрънчене, Морена хвана за яката моряшката куртка на Локи и здраво го издърпа, докато не се поизправи, макар че остана леко прегърбен.

— Извънредно много се извинявам — каза тя, като взе мерките на врата и раменете му. — Обикновено в работилницата имаме специален човек, който взема мерките на господата, които са клиенти, но той е болен. Уверявам ви, че намесата ми ще бъде професионална, все едно съм физикер.

— Не би ми хрумнало да се обиждам — каза замаян Локи.

— Чудесно. Ако позволите, господине, трябва да ви свалим куртката.

И тя някак успя да накара Локи да се приведе, да се извърти и да се изхлузи от дрехата в затвореното пространство; накрая получи куртката му, а върху пода на каретата се изсипа дъждец от твърдите трохи на корабните сухари. — О, представа нямах, че…

— Не е ваша вината — каза Локи и притеснено се изкашля. — Аз… Обичам да храня птиците.

Дължината до под мишниците, гръдната обиколка, външната дължина на панталона… Морена вземаше мерките на Локи с бързината на фехтовач, отбелязващ точки. Скоро дойде редът на Джийн.

— По същия начин, сър — каза тя, докато се мъчеше да свали куртката му.

— Няма нужда, ако ме почакате една минута… — започна Джийн, но беше твърде късно.

— Небеса! — възкликна Морена, като измъкна брадвичките от импровизираното скришно място отзад на кръста му. — Тези брадвички доста са видели.

— Налага се понякога да разрешавам възникнали неразбирателства.

— Така ли предпочитате да ги носите — скрити под жакет или палто?

— Това е най-доброто място за тях.

— Тогава ще ви покажа как на връхната ви дреха може да се пришият връзки. Имаме и кожени ремъци за под мишницата, платнени калъфи или метални скоби — всички са сигурни и дискретни. Ако желаете, можете да напълните с боеприпаси панталона си или жилетката.

— Вие ставате моята любима шивачка — каза Джийн и с доволство се остави на светкавичните набези на шивашкия метър, докато каретата се носеше напред.

Пътуването отне около десет минути, а междувременно слънцето се извиси и потопи в топла светлина стените и уличките наоколо. Джийн се възползва, че седи до прозореца, за да получи впечатления от Картейн по време на пътуването.

Преди всичко това беше град, разположен на различни височини — когато се движеха от брега към сушата покрай пълната с кораби лагуна, той видя, че най-вече в северната си част градът се извисяваше със своите тераси и хълмове над нещо като плато, което сигурно беше на няколкостотин стъпки над Понта Корбеса. Нямаше нищо чак толкова екстремно като стръмните падини на Тал Верар, но изглежда, че след като първоначално го бяха разположили там, боговете или елдрените бяха наклонили града с около четирийсет и пет градуса към водата.

И още: това се оказа необичайно добре поддържано място. Може би Никорос беше избрал да минат по път, който да представи града в най-добра светлина? Какъвто и да беше случаят, Джийн нямаше как да не забележи чистите улици, светлия бял камък на по-новите къщи, старателно оформените корони на дърветата, кроткото бълбукане на фонтаните и водопадите, както и декоративните емайлови мозайки на въжените кабини, плъзгащи се между по-високите сгради.

Най-силно впечатление в града правеше елдергласът. Мостовете от елдерглас над широката Карвану (която се изсипваше в пет отделни водопада с бяла пяна, преди да стигне центъра на града) не представляваха солидни арки, а по-скоро бяха висящи конструкции от хиляди пластини матов черен елдерглас, свързани с безброй дебели колкото пръст стъклени кабели, крепящи кули, жалки вретеновидни подобия на островърхите човешки кули.

Първият мост, по който минаха, доста обезпокоително се отклоняваше с няколко десетки сантиметра и пружинираше, но и най-малкото пружиниране беше от непосредствен интерес за намиращия се в карета над водата.

— Няма страшно — каза Никорос, забелязал еднаквите изражения върху лицата на Локи и Джийн. — За нула време ще свикнете. Това е елдерглас! Каквото и да става, кабелите от елдерглас не се протриват.

Джийн се вгледа в другите огромни мостове, прехвърлящи реката — приличаха на мрежи, изплетени от умопобъркани исполински паяци, или на арфи, чиито струни да дърпат ръце с размерите на дворци. При това той за пръв път чу странно мелодично жужене и проскърцване, които според него беше песента на кабелите.

— Добре дошли в Исас Салвиеро — приветства ги Никорос след няколко минути, когато каретата спря, за щастие, отново върху твърдо забитите камъни. — Бизнес район, едно от пулсиращите сърца на града. Офисът ми е малко по̀ на север оттук.

Малката група се изсипа от каретата; влязоха в „Шивачи Морена“ и попаднаха на просторен етаж от работилница, заобиколена от веранда на втория етаж. Втородъщерната Морена заключи вратата зад тях.

— Не е обичайното ни работно време — обясни тя. — Вие сте спешен случай.

В ателието се разнасяше силната миризма на кафе и Джийн усети, че преглъща. Стените на долното помещение бяха като тапицирани с топове плат в стотици различни цветове и от различни материи, а в средата имаше няколко дървени стойки с палта и жакети.

— Позволете ми да ви представя Първодъщерната Морена — каза Втородъщерната, като посочи по-висока от нея и по-корпулентна блондинка на горния етаж, която издърпваше лъскав метален конец от въртяща се с тракане макара. — И разбира се, нашата скъпа Третодъщерна Морена.

Най-младата от сестрите шивачки беше дребна колкото Втородъщерната Морена, косата ѝ беше с една идея по-тъмна и само тя от трите носеше оптикали. Заета да реже с потъмняла желязна ножица плат от някаква купчина кадифе, тя само кимна за поздрав.

— Слагайте напръстниците, момичета, време е за битка — каза втората дъщеря.

— Охо! — обади се първата, отдръпна се от машината си и слезе на първия етаж. — Имало е корабокрушение, така ли? Господа, вие изглеждате като след военни действия. Да не би в Лашейн да има някакви проблеми?

— Лашейн е прекрасен както винаги, мадам — каза Локи. — Преживяхме лични премеждия.

— Дошли сте където трябва. Обожаваме предизвикателствата. И възнаграждаваме предизвиканите! Втора, ти взе ли им мерките?

— Всички, при спазване на приличието. — Втородъщерната Морена грабна една плоча и със скърцащо парче тебешир изписа две колони цифри. Хвърли плочата на Първата сестра. — Само не взех мярка за вътрешната страна на бричовете. Нали ще бъдеш така любезна?

Първата дъщеря материализира шивашки метър в свободната си ръка и без да се поколебае, тръгна към Локи и Джийн.

— Е, господа, чиракът ни не е на работа, болен е, така че ще трябва за малко да изтърпите критичния ми поглед. Радвайте се, повечето съпруги не удостояват мъжа си с подобно внимание нито от любов, нито за пари.

И като се изсмя, тя бързо и свръхпрофесионално измери дължината от слабините до глезените и на двамата мъже, а после добави някакви ченгели в края на плочата.

— Да разбирам ли, че подменяме целия гардероб? — попита третата сестра, като остави кадифето.

— Да — каза Локи, — целият ни сегашен гардероб е като парцали за бърсане на чинии.

— Акцентът ви е на човек от Изтока — каза третата дъщеря. — Дали ще желаете да се придържаме към стила, с който сте свикнали, или ще желаете нещо по-скоро…

— Нещо местно — каза Джийн. — Абсолютно местно. Облечете ни като местни жители.

— Чак след няколко дни — каза втората сестра, вдигна кафяво на цвят парче плат към врата на Джийн и се намръщи — ще доставим цялата уговорена поръчка, както разбирате, и то имайте предвид, че го караме бавно, като водни помпи. Но докато станем готови, можем да ви предоставим достатъчно прилични дрехи.

— Ботуши обаче не изработваме — каза Първодъщерната Морена, като смъкна куртката на Джийн и брадвичките с дрънчене паднаха на пода. — О, богове. Трябва ли ви нещо, в което да ги прибирате?

— Задължително — каза Джийн.

— Има хиляди начини за това — каза първата дъщеря, вдигна Проклетите сестри и с уважение ги остави на масата. — Но както казах, Никорос, през последните няколко часа ние не сме се превърнали в обущари, нали го имаш предвид?

— Разбира се — каза Никорос. — Вие сте първата ни спирка. До обед ще ги наглася като членове на кралското семейство.

В следващия половин час се развихри буря от проби, подмени, опити, мерене веднъж, а после — втори път, предложения, контрапредложения и сестрински препирни, докато постепенно не смъкнаха моряшките дрехи от Локи и Джийн и двамата не се превърнаха в доста добро подобие на джентълмени. Копринените ризи с кремав цвят им бяха малко големи, елеците и бричовете с известна припряност бяха отпускани или стеснявани. Дългото палто на Локи висеше прекалено свободно, а палтото на Джийн го стягаше на гърдите. Въпреки всичко беше постигнат изумителен ефект, поне от глезените нагоре. Вече можеха да влязат в някоя счетоводна къща, без да предизвикат охраната да се хване за оръжието.

Щом приключиха с мигновеното преобразяване, трите жени си записаха какъв ще е целият гардероб: палта за вечер, жакети за сутрин, официални и неофициални жилетки, пет-шест модела бричове, кадифени сака, копринени ризи по тялото и всякакви украшения.

— Вие казахте, че възнамерявате преди всичко да се забавлявате — каза третата сестра на Локи, — затова предполагам, че ще имате нужда от по-голямо разнообразие от сака, отколкото приятеля си мастер Калас.

— Точно така — потвърди Джийн, като размахваше ръце и се радваше на възстановеното положение да бъде елегантен дори палтото му да е тясно. — При това аз пазя облеклото си, така че и по-малко дрехи ще ми свършат работа. Обърнете по-голямо внимание на приятеля ми.

— Както желаете — каза третата сестра, която внимателно, но здраво придърпа левия маншет на Джийн. Вниманието ѝ бе привлечено от дълъг увиснал конец. С грациозен замах тя извади ножицата и светкавично отряза конеца. — Ето. Готово. Според мен тогава като начало ще ушием седем палта за мастер Лазари и четири — за вас.

— Ще ги пратим в странноприемницата веднага щом ги приготвим — каза първата дъщеря, която правеше сметки на нова плоча. Числата нямаха нищо общо с мерките на Локи и Джийн. Тя даде плочата на Никорос и когато той леко кимна, си пролича колко е доволна.

— Чудесно — каза Локи. — Само че още не знаем къде ще отседнем.

— Но партия Дълбоки корени го знае — каза Никорос с лек поклон. — Сега ние ще се грижим за вас, господа. Нищо няма да ви липсва. Мога ли да ви помоля да дойдете малко по-нататък по уличката? С тези боси крака няма да можете нито да обядвате, нито да вечеряте.

Следващите два часа от сутринта преминаха, както предрече Никорос, в ходене нагоре-надолу по улиците на Исас Салвиеро в търсене на ботуши, обувки, накити и всичко до последната подробност, което да създаде впечатлението, че Локи и Джийн са хора с висока цена. Няколко от магазините още не бяха отворили за купувачи, но големите връзки на Никорос и кесията му отключваха всяка врата.

Когато списъкът с неотложно необходимите неща намаля, Локи все повече и повече започна да се взира в уличките, прозорците и покривите наоколо.

„Положението е много очевидно“ — сигнализира той. „Заплахите са дяволски сериозни“ — беше отговорът.

Без да може да се удържи, независимо от личния си опит, според който едно от най-малко интелигентните неща, които човек може да направи, когато се бои, че го шпионират, е да протяга врат във всички посоки и да показва подозренията си, Джийн стори тъкмо това. И когато каретата с потракване се понесе към счетоводната къща на Тиволи, той крадешком поглеждаше през прозореца.

Сабета. Богове на земята, той не можеше да си представи по-обезпокоителен враг. Не само че двамата с Локи бяха пристигнали в град, където присъствието им беше очаквано, но и Сабета знаеше как точно работят. И обратното беше вярно в някаква степен, но въпреки всичко Локи имаше чувството, че току-що са се включили в надбягване, което известно време се е провеждало без тяхно участие.

— Мислиш ли, че ще ни удари отрано? — попита Джийн.

— Тя и в момента, докато говорим, ни удря — промърмори Локи. — Просто още не знаем къде.

— Господа — каза Никорос, зает на всеки завой да крепи куп пакети на седалката до себе си, за да не паднат на пода, — какво ви безпокои?

— Нашата опозиция — каза Локи. — Хората на Черен ирис. Да сте чували за някаква жена, за нова жена, пристигнала тук неотдавна?

— За червенокосата ли питаш? Тя важна ли е? — поиска да разбере Никорос.

— Тя… — Локи реши да премълчи каквото се готвеше да каже. — Тя е нашият проблем. На никого не казвай, че сме питали, но бъдете нащрек.

— Още не сме разбрали откъде е — каза Никорос. — Не е от Картейн.

— Не, не е — потвърди Локи. — Имаш ли представа къде се намира?

— Мога да ви покажа кафенета и кръчми, държани от членове на Черен ирис. Както и самия „Знакът на Черен ирис“. Те са взели името си от това място. Ако аз трябваше да гадая, щях да започна с него.

— Ще ми е необходим списък на тези места — каза Локи. — Ще посочиш как се казва всеки бизнес, всяка странноприемница, всяка дупка в стената, свързана с хората на Ириса. Запиши ги. Ще ти изпратя хартия, докато сме в счетоводната къща.

— Предполагам, че мога да ви кажа нещо полезно и веднага. Искаш ли по-късно да получите по-подробни сведения? Имам списъци на членове, на собственици…

— Всички ми трябват — каза Локи. — Направи копия. Имаш ли писар, на когото можеш да се довериш, ама наистина?

— Имам доверен писар, когото използвам открай време — каза Никорос. — Той гласува за Дълбоки корени.

— Накарай нещастното копеле да забрави за ден-два личния си живот — каза Локи. — Плати му колкото поиска. Предполагам, че можеш да развързваш партийната кесия според желанията си?

— Ами… Да.

— Хубаво, защото от тази цицка ще се бозае. Накарай писаря да препише всичко важно. Всичко! Свързаното с изборите се представя на нас. Свързаното с лични въпроси отива в хранилищата на твоята счетоводна къща.

— Но защо…

— През следващия месец и половина очаквам от теб да се държиш така, сякаш кантората ти всеки миг може да изгори.

— Но те със сигурност не биха…

— Нищо не е изключено. Нищо! Ясно ли ти е?

— Щом така смяташ…

— Може би рано или късно ще имаме среща с опозицията — каза Локи. — За да уточним някои правила. Дотогава е почти сигурно, че ще се случи произшествие. Зная, че ако можех да привлека хора като теб на страната на Черен ирис и да попилея написаното от тях, много щях да се изкуша да го направя.

— Мога да ти дам имена…

— Направи списък — каза Локи. — Всичките ги запиши. Боя се, че когато обядваш, ще трябва да сложиш на масата си и мастилница.

Счетоводната къща на Тиволи беше от класически вид — съвършена кръстоска на екстравагантност, която привлича, и строгост, която плаши.

Сградата възхити Локи. Тесните прозорци, като амбразури на крепост, бяха с железни решетки, а под тях имаше перваз от цимент, в който бяха набодени парченца стъкло. Външните стени (и четирите, тъй като триетажната сграда се издигаше самотно в двор с твърда, отъпкана пръст) бяха украсени с добре изрисувани фрески на дебелите, излъчващи безкрайно самодоволство благословени счетоводни книги на Гандоло, с везни и купчини монети. Алхимичната смола, използвана, за да пази тези рисунки от времето, придаваше на стените леко сияние, а Локи знаеше от собствен опит, че ги прави и дяволски трудни за катерене.

Вътре миришеше сладостно на тамян. В нишите имаше окачени златни фенери, хвърлящи топла, приветлива светлина навсякъде освен където колоните и завесите успяваха да създадат не по-малко гостоприемни езерца от сянка. Отстрани на главните входове, в ниши с врати, седяха охранители и бързият поглед потвърждаваше, че има и умело прикрити охранителни огради, готови всеки миг да бъдат спуснати — ако не от охранители или банкери, то от скрити зад стените наблюдатели.

На прима виста нямаше начин подобно място да бъде ограбено, или пък това да стане с по-малко от десетина въоръжени и готови за това типове, а дори и в този случай беше по-вероятно да последва кървава баня, а не сдобиване с богатство. Неприкосновеността на подобни наподобяващи светини сгради всъщност вършеше работа колкото на почтените граждани, толкова и на занимаващите се с престъпления. Няма смисъл да си преуспял и хитър крадец, ако плячката ти не може да бъде прибрана на сигурно място.

— Виждам, че в каретата отвън е Никорос — каза една жена, появила се иззад рисуван параван. Беше около четирийсетгодишна, мургава и с кестенява коса, вързана под черна копринена шапчица. Дясното ѝ око беше мътно, а от оптикалите ѝ липсваше съответстващото стъкло. — Вие сигурно сте политическите господа.

— Калас и Лазари — каза Джийн.

— Единствено Тиволи, господа. На вашите услуги.

— Единствено ли?

— Според мен е по-изискано от „само Тиволи“ и звучи по-приятелски от „Самата Тиволи“. Носите ли някакви документи?

Локи ѝ връчи книжата, дадени му от Търпение. Тиволи само бегло ги погледна и кимна.

— Личен кредит, по три хиляди на всеки — каза тя. — Самата аз ги подготвих преди няколко дни. Искате ли да теглите от тях?

— Да — каза Джийн. — Може ли всеки да получи по петдесет?

Това са добри джобни пари, помисли си Локи. По половин фунт картейнски дукати на всеки. Той превърна наум сумата в каморски крони и безцелно се замисли за какво би могла да му стигне: за малка група наемници в течение на няколко месеца; за пет-шест отлични коня и два пъти повече обикновени коне; за проста храна и подслон в течение на години… Не че би имал причини да купува такива ненужни неща. Но пък винаги можеше да си осигури прекрасна вечеря. При тази мисъл усети как червата му къркорят.

— Мога ли да предложа на господата нещо, докато въпросът бъде решен? — Тиволи погледна Локи. Дали слухът ѝ беше чак толкова остър? — Тъмна бира? Вино? Сладкиши?

— Да — каза Локи, презиращ проявата на слабост, но неспособен да я овладее. — Да, няма да е… няма да е лошо да е нещо по-солидно. — Богове на небесата, малко остана да каже „съществено“.

— Също така — обади се Джийн — дали ще ви затрудним да изпратите хартия, мастило и пачи пера в каретата? Никорос има да пише.

Тиволи настани Локи и Джийн в една от нишите, на столове, подходящи за жилището с фалшиви мебели, което предоставиха на Рекин. Един прислужник влезе с поднос ронливи кафяви курабии по западен образец, пълнени със сирене и кълцани гъби. Толкова великолепно нещо Локи не беше хапвал от седмици. Джийн и Тиволи отпиваха от халби с тъмна бира и гледаха с еднакво доволство как Локи ликвидира курабиите ред по ред.

— Извинете ме — каза по едно време той с пълна уста. — Боледувах. Стомахът ми сякаш беше под ключ на друг континент. — Стана му ясно, че далече не проявява учтивост, но алтернативата беше да продължи да дъвче корабните сухари, които беше прехвърлил във вътрешен джоб на новото си палто.

— Не се притеснявайте — каза Тиволи. — Обноски, заради които човек остава гладен, не заслужават уважение. Да донесат ли още?

Локи кимна и само след миг оцелелите курабии получиха подкрепления. Те бяха последвани от прислужник, понесъл дървена дъска с прилежно разграфена повърхност, на която бяха наредени ниски купчини от златни и сребърни монети. Джийн раздели монетите в две нови кожени кесии, докато Локи продължи да яде.

— В момента според мен няма какво повече да се каже за личните ви средства — обади се Тиволи. — Другият въпрос, върху който трябва да се спрем, е определена сума, оставена на моите грижи с изричните указания да не бъде вписвана. Преди да обсъдим как ще се използва, трябва да ви помоля по никое време и по никой начин да не споменавате името ми във връзка с нея, освен ако не е на четири очи между двама ви. Естествено, никога не и в писмен вид.

— Уверявам ви, мадам, че за всички въпроси, изискващи предпазливост, несвързана с храната, пред нас преподавателите по етикет изглеждат прости варвари — каза Джийн.

— Чудесно. — Тиволи стана от стола си. — Тогава нека ви представя стоте хиляди дуката, които пазя за вас.

Невписаната сума се намираше в стаичка без прозорци близо до подземен ходник, защитен с кръгли врати, всяка сигурно с тегло от половин тон. Край външната стена имаше струпани сандъци с метален обков и когато Тиволи отвори един от тях, се видя лъскавото му съдържание.

— Това са около седемстотин и петдесет фунта злато — каза тя. — Когато поискате, мога да превърна сравнително голяма част от него в сребро без особен проблем.

— Аз… Ами да, може да се окаже необходимо, преди да сме свършили — каза Локи и усети особено свиване на сърцето. Толкова дълго беше приемал за даденост огромното богатство на Джентълмените копелета, а ето че сега имаше друго, оставено на негово разположение, сякаш първото никога не е било изгубено.

— Искате ли някой освен вас — попита Тиволи — да има достъп до тези пари?

— В никакъв случай — каза Джийн.

— И това не подлежи на промяна — добави Локи. — Никога. Няма кой да ни замести. Ако някой твърди друго, значи, лъже. Ако ви бъдат представени доказателства в обратния смисъл, те трябва да бъдат скъсани и натъпкани в гащите на представилия ги.

— От опит сме научили много начини да се справяме с измамници — каза Тиволи.

— Може ли двамата със съдружника ми да разговаряме насаме? — попита Локи.

— Разбира се. — Тиволи излезе от стаичката, като остави вратата открехната. — Вратата може да се отвори от вътрешната страна с докосване на сребърното лостче. Използвайте колкото време ви е необходимо.

Когато вратата с тракане се затвори докрай, Джийн върна капака на сандъка, седна отгоре му и попита:

— Дали и твоите черва не се премятат както моите?

— Никога нямаше да го повярвам — каза Локи, докато галеше хладното дърво на друга каса. — През всичките тия години крадяхме все по-големи и по-големи суми. За мен парите бяха като нарисувани на театрален декор. Обаче сега, когато на два пъти ни отмъкват истински съкровища…

— Да — съгласи се Джийн. — Изглеждат от още по-голямо значение. А тази Тиволи… Доколко можем да ѝ се доверяваме?

— Според мен в нейния случай можем да предполагаме най-доброто — каза Локи. — Тук бяхме пратени от Търпение. Сигурно може да се каже, че няма начин Сабета да се докопа до нашите пари от този източник, а нейните пари също са не по-малко далече от нас. Това са боеприпасите за играта. Ако ти беше маг, щеше да пазиш тези средства за нужната цел, нали така?

— С това ми спести обясненията — прозвуча плътен, обработен глас с безизразен картейнски изказ точно иззад Локи, който бързо се обърна.

На вратата се беше облегнал мъж горе-долу на възрастта на Локи и висок колкото него, с дълго палто с цвят на сухи листенца на роза. Косата и късата му брада бяха светлоруси.

Ръкавиците, бричовете, ботушите и шалчето на врата му бяха черни, без украса по тях.

— Богове! — възкликна Локи, като дойде на себе си. — Ако беше почукал, щях да отворя вратата.

— Предпочетох да не чакам — каза мъжът.

— Е, няма нужда да те карам да ми показваш гривните на своята китка — каза Локи. — Кой си тогава? С Търпение или против Търпение?

— Със. Дойдох да поговорим на четири очи от името на всички нас, които ще разочаровате.

— Работим във ваш интерес вече от около четири часа — каза Локи. — Не можеше ли да почакаш ден-два, преди да се проявиш като пълен тъпак? Ти как смяташ, Джийн?

— Джийн е зает — каза непознатият.

Локи се обърна и видя, че очите на Джийн не гледат на фокус, а устата му е леко отворена. Ако не беше гръдта му, която леко се повдигаше и спускаше, можеше да мине за добре облечена статуя.

— Кълна се в боговете — каза Локи, — че не ме е грижа кой си. Писна ми да говоря с шибани копелета като вас, и то при обстоятелства, които…

И преди да изрече всичко докрай, той замахна. Без да покаже каквото и да е безпокойство, магът улови юмрука на Локи с едната си ръка, с ръкавица на нея, и отвърна на удара, като улучи Локи в стомаха. Краката на Локи омекнаха и той се свлече зяпнал. Магът отново го хвана за ръката и я дръпна, за да го метне встрани, докато той не падна на колене с гръб към противника си.

— Дишай, докато болката не премине — подхвърли му магът. — Беше арогантно дори за човек като тебе. В това състояние не представляваш заплаха за никого.

— Т… т… Тиволи — простена Локи. — Тиволи…

— Стига детинщини. — Магът клекна зад него, опря едната си ръка на челюстта на Локи, а с другата му приложи задушаваща хватка. Локи взе да рита и да се съпротивлява, но мъжът без усилия му попречи да мърда глава и още по-силно го стисна. — Тиволи не може да те чуе.

— Търпение — просъска Локи… — Търпение ще…

— Този разговор никога няма да стигне до нея. Тя не се рее над вас като някакво облаче. Има хора като мене, които да ѝ вършат работата.

— Ш-ш-шибано к-к-копеле т-т-такова!

— Да — каза магът и най-после отслаби хватката си. Локи се закашля и напълни с въздух парещите си дробове. — Да, липсват ми обноски, така е. А пък ти си толкова мил и внимателен, направо си светец. Готов ли си да ме чуеш?

Локи, изпитващ облекчение, че отново диша, а и дълбоко засрамен от проявата на слабост, не каза нищо.

— Посланието е следното — продължи магът, приел мълчанието като знак за съгласие. — Искаме надпреварата да бъде истинска. Искаме да видим как работите в продължение на шест седмици. Ако постигнете мир с тази жена и замислите някакво тъпо изпълнение…

— Търпение вече ме предупреди — каза Локи, като кашляше. — Богове на небесата, това трябва да ти е било известно, миризливо лайно такова!

— Едно е да ти кажат нещо, друго е да го проумееш. Ти си много забъркан с тази жена от противниковата страна. Трябва да сме идиоти, ако си мислим, че няма да изпиташ изкушение.

— Аз вече обещах…

— Обещанията ти струват колкото плюнката на мъртвец, каморецо. Ето ти нещо реално: уговориш ли се с червенокосата си приятелка да ни изиграете в надпреварата, в чиято и полза да е, ние ще я убием.

— Ах, ти, кучи… Не можете…

— Разбира се, че можем. С приключването на изборите. Ще отделим достатъчно време, а вие ще гледате.

— Другите магове…

— Мислиш ли, че дават за нея и пукната пара? Приятелите на Соколаря? Наели са я, за да правят мръсно на вас. Свърши ли петгодишната игра, няма да има защита.

Локи се опита да се изправи на крака и миг подир това магът го вдигна за гърба на палтото. Локи се обърна, изгледа го ядно и с театрален жест взе да се чисти от праха.

— Няма нужда да ме урочасваш, Ламора. Приеми присърце предупреждението. Би трябвало да си поласкан, че ни е ясно колко безполезни по отношение на тебе са половинчатите мерки.

— Поласкан — повтори Локи. — Поласкан, значи. Тъкмо думата на върха на езика ми. Благодаря.

— Жената е заложничка на доброто ти държание. Повече няма да ти го напомняме. И не си прави труда да казваш и за това на Търпение. Иначе ще си получиш заслуженото.

— Нещо друго?

— Нямам какво повече да ти кажа, приятел.

— Тогава събуди Джийн.

— Щом изчезна, ще спре да сънува.

— Голям пъзльо си, не смееш да кажеш това пред него, нали?

— Не ти ли е хрумвало — каза магът, — че последното, от което партньорът ти се нуждае, е някой като мен да му показва колко е безпомощен, когато се събуди и трябва да понесе унижението?

— Аз…

— Не съм лишен от симпатии, Ламора. Просто не е задължително те да имат връзка с тебе. А сега си гледай работата, за която сме те наели.

И като махна с ръка, мъжът изчезна. Локи размаха ръце във въздуха, където се беше материализирал образът, после потупа близката стена и накрая провери дали вратата все още е здраво затворена. Изсумтя отвратен и примирен, след което разтърка врата си.

— Локи? Каза ли нещо?

Джийн отново беше на крака и изглеждаше в цветущо здраве.

— Ами… Не, Джийн. Извинявай, просто се закашлях.

— Добре ли си? — Джийн надникна над рамките на оптикалите си. — Потиш се като прасе. Случило ли се е нещо?

— Просто… Няма нищо. — Богове на небето, копелето с червеното палто беше право. Джийн нямаше нужда отново да му се напомня колко лесно маговете могат да го превърнат в кукла. И понеже самият Локи току-що беше поел пътя да се оправи, имаше нужда от цялата увереност и цялата енергия на Джийн, без те да бъдат отклонявани. — Със сигурност се дължи на многото обикаляне. Скоро отново ще свикна с това.

— Да накараме тогава Никорос да ни заведе в квартирата ни? — предложи Джийн. — Имаме си дрехи, разполагаме с пари. Да се погрижим за комфорта си, преди да започнем сериозната борба в името на Търпение и нейните съмишленици.

— Точно така — каза Локи. — Последните хора на света, които бих искал да разочаровам.

— Никорос, всъщност кой, по дяволите, гласува на това място? — попита Локи, докато каретата подскачаше и лъкатушеше по пътя си по един от висящите мостове от елдерглас към район, който Никорос нарече Паланта.

— Ами… Три са начините да получи човек това право: може да представи документ за собственост на стойност най-малко шейсет дуката; може да служи в полицията за срок от двайсет и пет години; или да получи правото на глас срещу кръглата сума от сто и петдесет дуката, внесена по всяко време освен в деня на изборите.

— М-да — каза Локи. — Създава впечатлението на процес, забележително податлив на корупция. Това може да се окаже от полза. Е, какво е населението на Картейн и колко души имат правото на глас?

— В града живеят седемдесет хиляди — каза Никорос, който всъщност седеше доста неудобно — с едната ръка крепеше купчината пакети, а с другата развяваше все още неизсъхналия пергамент. — Горе-долу пет хиляди имат право да гласуват. Щом започнат изборите, ще разполагам с по-точни данни.

— Ще рече, около двеста и петдесет гласуващи за място в Съвета? — каза Джийн. — Или греша?

— Горе-долу са толкова. Позволява ти се да избереш единия от двамата крайни кандидати в зависимост от местоживеенето си. Бюлетините са написани на ръка, а човек също така трябва да може да се подпише.

— Значи, що се отнася до гласуването, пред нас няма една голяма битка; по-скоро става дума за деветнайсет по-малки битки.

— Именно. Аз… Ако е възможно… Струва ми се, че този лист изсъхна…

Джийн взе пергамента. Прегледа колоните, изписани с дребни букви (не напразно Никорос беше общувал толкова дълго с доверен писар) — по-кратък списък с различните бизнеси и по-дълъг списък с имена.

— Това ли са хората, които дават живот на Черен ирис? — попита той.

— Да, това са противниците ни. Наричат се Тръстът, а ние говорим за себе си като за Комитета.

— Как можем да се срещнем с Комитета? — попита Джийн.

— Всъщност аз се надявах, че няма да имате нищо против едно малко събиране тази вечер. Само Комитетът и подбрани поддръжници на Дълбоки корени…

— Колко на брой?

— Не повече от сто и петдесет.

— Богове на земята… — каза Локи. — Сигурно рано или късно ще трябва да го направим. Къде ще бъде това стълпотворение?

— При вас, във „Всичко при Джостен“. Нямам търпение да го видите. Най-хубавото място в града, храмът за дейността на Дълбоки корени.

Предвид размерите можеше да се нарече и храм. Спряха пред „Джостен“ точно когато слънцето стигна до кроткия си зенит в небе, постепенно посивяващо от облаци. От заслонения преден вход на сградата се появиха носачи и поеха покупките според указанията на Никорос. Джийн изскочи от каретата преди Локи и впери очи в странноприемницата.

Тя представляваше нашироко построена триетажна сграда с фронтони и поне девет комина (толкова се виждаха), както и няколко десетки прозореца. Пред нея можеха да спрат поне десетина файтона и пак да остане място.

— Страхотна странноприемница — каза Локи, когато стъпи на калдъръма.

— Не е само странноприемница — уточни Никорос. — Това е прекрасно място за вечери, има също бар от класа и сладкарница. Рай на земята за всякакви търговци, симпатизиращи на партията. Една четвърт от търговските сделки на града се извършват тук.

Интериорът съответстваше на ентусиазма на Никорос. Най-малко петдесетина мъже и жени пиеха и разговаряха на дълги маси край солидни, боядисани в тъмен цвят дървени стълбове. Почти навсякъде имаше закачени шапки и палта, колкото в един магазин, а келнери с черни сака и панталони чевръсто се суетяха наоколо, като че бяха организирали обсада и готвеха атака. Според Джийн мястото изглеждаше като при Мераджио, но всичко бе обърнато наопаки, а пируването и пиенето съставляваха по-скоро съсредоточие на делови отношения, отколкото скрит лукс.

— Там горе — посочи Никорос високите балкони с лъскави месингови парапети — се намират запазените места. Един балкон е за най-големия синдикат от онези, за които работя. Друг — за писарите и адвокатите; те плащат на странноприемницата такса, за да остават близо до търговската дейност. А има и балкон за срещите на Дълбоки корени.

Джийн усети вперените в него няколко чифта очи и макар че гледащите махаха с ръка на Никорос или му кимаха, беше очевидно, че двамата Джентълмени копелета привличат любопитството просто защото вървят заедно с него. Джийн вътрешно въздъхна и си помисли, че може би щеше да е по-умно да влязат през някоя задна врата, но жребият беше хвърлен. Дори досега Сабета да не беше научила, че двамата се мотаят по улиците на Картейн, трудно можеха да си представят, че поне един от присъстващите тук не работи за нея и не чака тяхното пристигане.

Зад добре уредения бар в далечната част на помещението стоеше тънък като върлина висок, чернокож мъж, облечен с по-скъп вариант на келнерската униформа под широка бяла вратовръзка и кожена престилка. В мига, когато съзря Никорос, той остави счетоводната книга, която преглеждаше, и прекоси стаята, като внимаваше да не се блъсне в някой келнер.

— Добре дошли, господа, във „Всичко при Джостен“, в инклузивната зала! — каза той и отправи дълбок поклон към Локи и Джийн. — Аз съм Усърдния Джостен, съдържател на заведението. Очакваме ви. С какво бих могъл да облекча живота ви?

— Готов съм да извърша публично убийство за чаша кафе — каза Джийн.

— Дошли сте в единственото място в Картейн, където кафето си струва човешки жертви. Имаме няколко забележителни смески, от ароматното сирести до гъстото…

— Предпочитам кафе, за което да не мисля.

— То е най-доброто. — Джостен щракна с пръсти и един от келнерите, които бяха наблизо, се забърза. — Сега… Стаите ви са в западното крило, на втория етаж. Два съединени апартамента, а вещите ви ще…

— Добре, добре! — прекъсна го Локи. — Извинете, но ще трябва да изчакате един миг.

Той хвана Джийн и Никорос за реверите и ги замъкна в един празен ъгъл.

— Този съдържател… — прошепна Локи. — До каква степен може да му се доверим, Никорос?

— Той е с Дълбоки корени, откакто на това място имаше само три тухли и няколко дупки за колове в калта. Богове на небето, Лазари — може да му се вярва колкото и на мене.

— Защо мислиш, че ти имаме доверие?

— Ами аз… Аз…

— Поеми си дъх, пошегувах се. — Локи потупа Никорос по гърба и се усмихна. — Ако грешиш, разбира се, ще ни се разкаже шибаната игра. Джостен! Скъпи ми приятелю! Добре, прати боклуците ни в апартаментите. Сигурен съм, че ще са съвършени, с точно толкова стени и тавани, колкото е необходимо. По-късно ще ги преброя. Знаеш ли защо сме тук?

— Как защо? За да сритаме ония от Черен ирис в зъбите. И за да се насладиш на кафето си.

Появи се келнер, застана до Джийн и му предложи димяща керамична чаша, която носеше на месингов поднос.

Джийн я пое и изпи половината на една глътка, като потръпна от удоволствие, когато горещината заля като водопад каленото му в битки гърло.

— О, да. Точно каквото ми трябва. Сладка течна смърт с лек дъх на джинджифил.

— Кафето е оканти — каза Джостен. — Едно време родителите ми отглеждаха този сорт на нашите острови, преди да се преместим на север.

— Почувства ли се отново човек? — попита Локи.

— Това питие може да накара мъртъв евнух да пикае светкавици! — отвърна му Джийн и обърна втората половина от чашата. — Искаш ли да се качиш горе и да си починеш?

— Богове, не! — каза Локи. — Времето е скъпо, сигурността не съществува, общият ни задник се вее на вятъра и направо се моли някой да прати стрела по средата. Джостен, боя се, че се налага да те използвам по жесток начин.

— Само кажи какво имаш предвид. Ще го изпълня точно както искаш.

— Добри ми човече, много скоро ще се научиш да си държиш езика зад зъбите, докато не свърша да говоря. И тогава вероятно ще се научиш също така изобщо да не ръсиш любезности. Кажи ми: от келнерите, носачите и други помощници дали сте наемали нови хора през последната седмица?

— Петима или шестима.

— Запиши имената им. И предай списъка на него, на мастер Калас — и Локи изви палец към Джийн. — Нареди на най-верните си служители да не изпускат от поглед новоназначените. Нищо не предприемай, но изискай подробен доклад за дейността им. Писмен.

— И да го предам също на мастер Калас?

— Точно така. След това ще се заемеш с всяка врата в сградата, която по принцип се заключва. Освен с вратите на гостите. Ще смените всички ключалки, всички до една. Направете го утре, в работно време. Никорос ще покрие разходите с партийни пари.

— Но аз… — започна Никорос.

— Никорос, работата ти този следобед е да казваш „да“ на всичко, което излиза от устата ми. Колкото повече го практикуваш, толкова по-скоро то ще се превърне в гладък механичен процес, неоставящ време за болезнени размишления. Ще се опиташ ли заради мене?

— Да.

— Подхождаш за тази работа. Джостен, доведи утре тук ключари дори ако се наложи да им обещаеш месечно възнаграждение. И направи така, че новоназначените да не получат от новите ключове! Създай впечатлението, че изглежда, не са били извадени достатъчно ключове. Кажи им, че ще получат ключове до няколко дни. Ще видим дали някой от тях няма да предприеме нещо интересно впоследствие. Ясно ли е дотук?

Джостен кимна и почука с пръст по дясното си слепоочие.

— След това намери ковач, който да изработи прости метални верижки за всичките ви служители. Изискани, но евтини. Желязо с покритие, нищо, което някой да поиска да заложи. Това е важно. Не искаме някой предприемчив шпионин да си скалъпи облекло, наподобяващо дрехите на келнерите, и да се мотае наоколо; всеки, който е на работа, ще носи верижка. Онзи, който е без верижка, ще бъде замъкнат отзад за един неучтив разговор. Никой няма да взема верижката със себе си, когато си тръгва, иначе ще бъде уволнен. Схвана ли? Верижките ще предават лично на теб и на най-доверените ти лица и те ще се използват пак, когато започне новата смяна. Уредиш ли това, ще съобщиш на служителите си, че удвояваш заплатите им до деня след изборите. Никорос ще покрие разходите ти с партийни средства.

— Ами… Да — каза Никорос.

— Спомени също така колко е важно да има сигурност по време на изборите, и че всеки, съобщил за каквото и да е — подчертано необичайно или не на място, ще получи компенсация за усилията си. Ако във винарската изба пръдне паяк, искам да си чул за това.

Очите на Джостен се разшириха, но той кимна както преди.

— Какво друго… Ами, телесната сигурност! Трябва ни груба сила. Мъже, на които може да се разчита — търпеливи, готови да влязат във въргал, но не да им текат лигите да започнат пердах. Не идиоти. А и жени, които не се открояват в тълпата. Ловки, красиви момичета с ножове под полите. Къде може да намерим такива?

— В Прашния двор — каза Никорос. — Там, където се събират или пристигат керваните. Винаги може да се наемат хора за охрана. Е, сещаш се, че не са точно учени глави като в Колегиума.

— Стига да не си смучат палците в приличното общество — каза Локи. — Погрижи се утре за това, Никорос, и вземи със себе си мастер Калас. Той отличава каймака от утайката. Нека новонаетите са чисти, дайте им прилични дрехи и ги оставете тук за необходимото време. Платете за стаите им с партийни пари. Също така нека им бъде ясно, че всеки, нает за бияч, отговаря само пред мен или Калас. Няма да изпълняват ничии нареждания, без ние да го разрешим.

— Ами… Разбира се — каза Никорос.

— Е, Никорос, на теб остава да опазиш пълния с документи офис. Тичай и дай работа на своя писар. Кога ще ни организираш парада?

— В девет вечерта.

— Добре, добре. Мамка му, почакай! Дали всички ангажирани знаят, че ние с Калас правим това шоу?

— Знаят го само членовете на Комитета. Нали ние ви наехме, забрави ли?

— Е, това е добре — каза Локи. — Хайде сега, чупката оттук, ще се видим довечера.

Никорос кимна, ръкува се с Джостен и излезе през главния вход.

— Какво друго… — Локи отново се обърна към Джостен. — Да. Стаите. В тези, които са до нашия апартамент и срещу него, няма да настаняваш хора. Да останат празни. Нека Никорос ти плати от партийната каса наема за месец и половина. Но ключовете за тези празни стаи ще дадеш на мен, ясно?

— Лесна работа.

Джийн изпитателно гледаше Локи. Такова бързо преминаване в състояние на бодрост и енергично правене на планове той беше виждал много пъти дотогава. В настроението на Локи обаче се забелязваха изнервеност и припряност, каращи Джийн да прехапе устни от безпокойство.

— Какво друго…

— Може би обяд? — прекъсна го Джийн възможно най-любезно. — Храна, вино, кафе? Няколко минути, в които да седим насаме, за да си поемем дъх?

— Храна може. Но да се смесват вино и кафе, е отвратително. Или едното, или другото — все едно кое. Но не и двете — каза Локи.

Джостен опита да се намеси:

— Колкото до храната, сър…

— Всичко можеш да сложиш в чинията, освен жив скорпион, и аз ще го изям. Както и… — Локи щракна с пръсти. — Сетих се какво забравих. Джостен, дали в последните няколко дни не са се появили нови клиенти? И то такива, които да виждаш за първи път? А клиенти, които остават тук дълго време?

— Сега, като го казваш… Не се вторачвай, но погледни отдясно на теб в далечния край на стаята, на третата маса пред задната стена, под портрета на дамата със забележителните „очи“… със забележителното колие…

— Виждам — каза Локи. — Да, странно място да виси там колие. Тримата мъже ли?

— Започнаха да идват от три дни насам. Ядат и пият достатъчно много, за да са си на мястото, но понякога това продължава с часове, а се случва и да се редуват, като на смени. Има и четвърти, който в момента не е тук.

— А дали са си взели стаи?

— Не. А и не сключват сделки с обикновените посетители. Понякога играят на карти, но най-често… Не зная какво правят. Нищо неприемливо.

— Би ли казал, че са джентълмени? Заради начина, по който се обличат, или заради себелюбието си?

— Е, не са без пари. Но не бих стигнал дотам да ги нарека джентълмени.

— Наемници са — каза Локи, като свали едно от по-ярките украшения, осигурено му от Никорос, и го прибра в джоба на палтото си. — Слуги. Професионални използвачи, ако не греша. Аз съм малко по-натруфен от необходимото, но иде го компенсирам, като туширам леко обноските си.

— Натруфен за какво? — попита Джийн.

— За да обиждам напълно непознати — каза Локи и разхлаби кърпата на врата си. — Човек трябва да се придържа към деликатните социални нюанси, когато осведомява някой нещастник, че е скапано копеле.

— Почакай — спря го Джийн. — Ако си наумил да започнеш разправия, то аз…

— Мислих по въпроса — каза Локи. — Ти най-вероятно би ги уплашил. А аз искам да се почувстват обидени, но не и уплашени. Значи, това е моя работа.

— А искаш ли да се намеся, преди да са ти избили зъбите, или това влиза в плана ти?

— Ако съм преценил правилно, няма да има нужда — каза Локи. — Ако ли пък греша, давам ти пълното право да се насладиш на думите си „Нали ти казах!“, когато дойда на себе си, с възможност да избереш и „Тъпо копеле такова!“, ако решиш.

— Ще се възползвам от тази привилегия.

Чевръстият келнер се появи с втора чаша кафе за Джийн, който я грабна и на нейно място изсипа няколко медни монети. Келнерът кимна.

— Джостен — каза Локи, — ако се окаже, че забъркам в някаква каша уважавани клиенти, ще ти покрия загубите.

— Ще бъде страшно интересен месец и половина — промърмори Джостен.

Локи пое дълбоко въздух, издърпа пръстите си и кокалчетата им изпукаха, след което отиде до масата с тримата. Джийн остана на известно разстояние зад него, зает с кафето си. Присъствието му успокояваше, беше нещо познато, като собствена сянка.

— Добър ден! — поздрави Локи. — Казвам се Лазари. Вероятно ви досаждам.

— Извинявайте — каза мъжът най-близо до Локи, — но ние сме се…

— За съжаление, пукната пара̀ не давам — прекъсна го Локи, намести се на един свободен стол и огледа непознатия: млад, спретнат, добре облечен, без да е със скъпи дрехи. На масата имаше бутилка бяло вино и кана с вода.

— Разговорът ни е личен — осведоми го мъжът вдясно от него.

— Нищо. Дойдох, за да ви направя една услуга — каза Локи и даде знак на двамата мъже, седнали срещу него. — Става въпрос за приятелчето до мен. На бара приказват, че може да го вдигне само ако е върху друго приятелче, от което се възползва със сила или с измама.

— Какво, по дяволите, става? — изсъска мъжът отдясно.

— Казано по-деликатно — каза Локи, — ако все така сте сдушени с този добре известен мошеник, той ще ви върже и ще ви направи нещо много мръсно, докато не плувнете в кръв, а после дори няма да ви развърже.

— Недостойни приказки — каза един от седналите отсреща мъже. — Недостойни! И ако веднага не си тръгнеш…

— Повече бих се тревожил, ако приятелят ви не си тръгне веднага — каза Локи. — Не се слави с бързина.

— Какво означава тази инфантилна намеса? — Мъжът вдясно от Локи удари с юмрук по масата — достатъчно силно, за да се раздрънчат бутилката и чашите.

— Милостиви богове! — възкликна Локи, като се престори, че едва сега забелязва виното. — Надявам се, че вие, шибани тъпаци, не се пили от това, нали?

Той бързо свали шапката си и я използва, за да запрати чашите на мъжете отсреща в скутовете им.

— Кучи син! — извика единият.

— Само почакай… Аз… — взе да ломоти другият.

— Е, всъщност може и да няма дрога вътре. — Локи грабна бутилката и отпи дълга глътка. — Не е нужно за картейнците. Пикливите сукалчета могат да се почувстват пияни и от миризмата на празна бутилка.

— Аз… Ще повикам собственика! — рече мъжът отсреща вляво, като вдигна празната чаша от скута си.

— Много ме уплаши — каза Локи. — Страшен си като коте на цицка. Я кажи чувал ли си вица за богатия картейнец или пък за картейнеца, който знаел коя е майка му? Мамка му, чакай! Казах картейнец, нали? Обърках историята.

— Махай се — каза мъжът вдясно от него. — Веднага се махай!

— А знаете ли как един картейнец разбира, че жена му е с месечното си неразположение? Намъква се в леглото на сина си, а оная работа на сина му вече е мокра. Ами да! А чухте ли онзи за картейнеца, който твърди, че може да брои до петст…

Мъжът отдясно на Локи избута стола си, за да се отдалечи от масата, и се изправи. Локи го сграбчи за ревера. Мъжът се спря и сърдито го изгледа. Локи не притежаваше силата да го повали, ако мъжът го нападнеше, а съдбоносната обида от нежеланото докосване вече беше нанесена.

— Къде така? — спря го Локи. — Не съм приключил с деликатния културен обмен.

— Махни си ръката от палтото ми, отвратителен…

— И какво, ако не я махна?

— Ще занимаем с това господаря на къщата.

— Аз съм господарят на къщата — каза Локи. — И вие вече го знаете. Изпратили са ви, за да изчакате пристигането ми. А виждате ли якия господин на десетина крачки зад мен? Добре го огледайте, недоносчета. Не се съмнявам, че господарката ви очаква подробен доклад.

Мъжът се отскубна.

— Я стига! — отново отпи от виното Локи. — Няма мъже, поне малко самоуважаващи се, които да понесат обидите, с които току-що ви засипах. Ако бяхте джентълмени, щяхте да ме накарате да изляза да се бием навън; ако бяхте нехранимайковци, щяхте да ме ударите с юмрук в зъбите. Работата е там, че са ви платили добри пари да седите тук и да ме шпионирате, и бяхте шашнати и не знаехте как да постъпите, когато ви препиках достойнството.

Двамата мъже отсреща понечиха да станат, но Локи рязко им направи знак да седят.

— Не правете нищо глупаво сега, господа. Не можете да промените положението си. Гарантирам ви, че пръст да помръднете за нещо гадно, половин година ще зарастват костите ви. И ще разполагам с петдесет свидетели, които да се закълнат, че сте си го изпросили.

— За какво сме ти притрябвали? — промърмори мъжът вдясно.

— Измъкнете торбите си с кокали навън. Бързо и любезно. Ако ви видя отново да се мяркате около Джостен, ще дойдете на себе си в някоя уличка, а всичките ви зъби ще са натикани в гъза. Това се отнася и до отсъстващия ви приятел.

Локи отново си сложи шапката, изправи се и с небрежна походка се отдалечи. Запази усмивка за Джийн, който вдигна в знак на поздрав чашата с кафе, а зад гърба му стърженето на краката на столовете по пода го осведоми, че мъжете бързат да се махнат. Двамата с Джийн ги гледаха как си отиват.

— Когато те прихване, наистина се държиш като едно тъпо животно — каза Джийн.

— И по-лошо може да е — каза Локи. — Скрито е на някоя висока полица в съзнанието ми, както алхимическите отрови. Повечето неща заимствам от Кало и Галдо.

— Е, доста отрова пусна за нашите очевидни „приятели“.

— Да. Очевидни. Хубаво е човек да изпъди едни явни шпиони. А сега дойде време всички ние да се безпокоим за същинските си приятели.

Локи провали един отличен обяд за шестима (Джийн се задоволи с частица от пиршеството и се оттегли много благодарен, че ръцете и краката му са си на мястото); после спа на пресекулки в техния двоен апартамент, редувайки задрямването в шезлонга с промеждутъци на ожесточено крачене.

Когато слънцето залезе и късчетата небе, които се виждаха около завесите на прозорците, станаха черни, мъжете от „Морена“ доставиха първите дрехи от обещания гардероб. Локи и Джийн претърсиха новите палта, жилетки и панталони за скрити игли с алхимичен прах, преди да ги окачат в масивните палисандрови гардероби в стаите.

В осмия час на вечерта се появиха камериерки и носачи, понесли ведра с вряла вода. Локи опита с пръст водата във всяко ведро и като видя, че плътта му не се отделя от костите, обяви, че вероятно не представляват опасност за целта, за която са донесени.

Когато четирийсет минути по-късно на вратата почука Никорос, двамата Джентълмени копелета бяха чисти и облечени с удобни дрехи, които им прилягаха напълно.

— Господа — каза Никорос, който също си бе сложил значително по-хубави дрехи, — донесох ви някои, надявам се, полезни неща.

И той предаде кожена папка на Локи, който я разгърна и видя, че вътре има поне сто страници. Някои бяха гъсто изписани, несъмнено с почерка на Никорос, а други бяха безупречни и значи, със сигурност не бяха писани от него.

— Финансовите отчети на Дълбоки корени — каза Никорос. — Важни списъци на членове; планове и дневен ред от последните избори; списъци на имущество и активисти; съответстващи списъци на онова, което ни е известно за Черен ирис; преписи на избирателния закон на града…

— Прекрасно — каза Локи. — И си предприел всичко, за което говорих по-рано?

— Моят писар все още работи, но за останалото се погрижих. Ако земята зейне и погълне офисите ми, кълна се, че няма да изгубя нищо незаменимо.

— Хубаво — каза Локи. — Искаш ли питие? Имаме бюфет с алко… Не, почакай, всъщност още не съм проверил с какво е пълен, съжалявам.

— Не се съмнявам, че всичко, осигурено от Джостен, е напълно безопасно — повдигна вежди Никорос.

— Притесненията ми не са за това дали Джостен е лоялен.

— Е, нека ви уверя, че в Картейн не организираме празненства, за да стоим на сухо. — Той бръкна във вътрешния джоб на палтото си и измъкна оттам две богато украсени сребърни значки за ревер, прикрепени към зелени ленти; на собствените му гърди отляво имаше такава значка, само че златна. — В този смисъл не бива да забравям отличителния знак.

— Официално белязани за Дълбоки корени, а? — попита Джийн, като протегна ръка за своята значка.

— Да. За събирането довечера комитетските членове ще носят златни значки, членовете на Консейла — нефритени, а привилегированите — сребърни. Така ще бъдете отличени като хора, към които трябва да се проявява уважение, но не и като хора, на които да ходят по петите и които да обсъждат, ако не го желаете.

— Хубаво — каза Локи, след като украси ревера си. — А сега, щом вече се накичихме както трябва, нека се сервираме на фамилията.

За целите на вечерта главната зала в странноприемницата на Джостен беше придобила съвсем различен вид. Броят на пазачите на вратите към улицата се беше удвоил, а униформите им бяха много по-внушителни. На гредите имаше тъмнозелени знамена, които се спускаха по варакосаните колони. Непрекъснато се чуваше как пристигат и си заминават файтони, а Локи мерна отвън още слуги, уловени за ръце, за да спрат група добре облечени мъже без зелени ленти. Ясно беше, че събирането не е за широката публика. Дали хората без специално облекло на тротоара бяха обикновени клиенти, дошли за късна вечеря, или опозицията бе намислила да им напакости? Нямаше време да се уточни.

На един от по-горните балкони изискано се поклониха музикантите от струнния квинтет, а навсякъде по откритите огнища бяха окачени огромни котли за чай и кафе, в които водата кипеше. На скрити зад завеси маси имаше хиляди стъклени бутилки и достатъчно декантери, различни видове чаши и кани, за да бъдат ослепени всички очи в града от силата на светлината, която отразяваха. Локи примигна на няколко пъти и насочи вниманието си към мъжете и жените, които нахлуваха в залата.

— Вече са много повече от сто и петдесет — каза той.

— Случват се такива работи — засмя се Никорос шумно, сякаш чу някакъв изключителен виц. — Правим планове да ги ограничаваме, но има толкова много хора, които не можем да си позволим да обидим!

Локи се вгледа в него. За няколкото минути, докато стигне от стаята им до залата, Никорос сякаш се беше променил. Потеше се обилно, страните му бяха поруменели, очите му се стрелкаха като животинчета, затворени зад стъклени стени. Но не беше нервен, беше обзет от блаженство. Богове!

Техният прехвален търговски застраховател, връзката им с каймака на Дълбоки корени, смъркаше акадрисов прах! Локи усети острия боров мирис на праха. По дяволите! Акадрис, муза на огъня, убийца на поети. Алкохолът успокояваше и разхлабваше съзнанието, но прахът правеше точно обратното: запалваше огън в главата, докато надрусаният се тресеше от възбуда без някаква основателна причина. Навикът беше скъпо удоволствие и все по-често водеше до самоубийство.

— Никорос — каза му Локи, като го улови за ревера, — двамата с теб ще трябва да си поговорим съвсем откровено за…

— Виа Лупа… Виа Лупа, мило момче! — Едър възрастен мъж с лице като напукан розов пудинг ги връхлетя, като развълнувано почукваше по пода с бастуна си от вещерско дърво. Белите му вежди потрепваха като струйки дим, а на ревера си имаше значка от полиран нефрит. — Никорос Вълчи, наричан така заради печалбите от разликата в цените. Здрасти!

— Д-д-добър вечер, Ваша чест! — Никорос използва прекъсването, за да се измъкне от хватката на Локи. — О! О! Господа, позволете да ви представя Първосин Епиталус, член на Консейла на Исас Тедра в продължение на четирийсет и пет години. Някои биха го нарекли фигурата на носа на нашия политически кораб.

— Бил съм фигура на носа на кораб, така ли? Като безпомощна жена, която се плацика в морето и няма достатъчно мозък, та да си прикрие гърдите? Да пратя ли тук някой приятел, който да ти поиска обяснение за тези думи, млади момко?

— Остави горкото момче на мира, Първо. Няма съмнение, че ти наистина имаш достатъчно мозък, за да си прикриеш гърдите.

Една слаба жена с прошарена коса улови приятелски ръката на Епиталус. На Локи му се видя най-малкото на шейсет, макар че имаше жив поглед и дяволита усмивка. И тя беше с нефритена значка. Двамата с Епиталус избухнаха в смях, а Никорос нервно се присъедини, като се смееше по-високо от всекиго от тях.

— Позволете ми също така да ви представя… Хм…

Сбърка само за миг, но жената се вкопчи в станалото.

— О, кажи как се казвам, Никорос, няма да ти опари езика!

— Хм. Така. Ето: Проклето суеверие Декса, представителка в Консейла на Исас Мелия и президент… И президент на Комитета на Дълбоки корени.

— Проклето суеверие ли? — неволно се усмихна Локи.

— Точно такова съм — каза Декса, — обаче ще забележиш, че въпреки това без изключение играя по правилата. Лицемерието и боязливостта са толкова обични братовчеди.

— Дълбокоуважаеми — каза Никорос, — много, много ви моля за позволение да ви представя господата Лазари и Калас.

Поклони, ръкостискане, кимане и любезности се размениха със скоростта на развихрило се меле и щом бе приключено с подходящото гладене по посока на косъма, тяхна чест тутакси се върнаха към формалностите.

— Значи, вие сте господата, за които говорим толкова много напоследък — каза Декса. — Научих, че сте прогонили с дим няколко змии от дупките им още днес следобед.

— Не бих ги нарекъл така, Ваша чест. Просто бяха лайна на пътя ни, хвърлени от опозицията, за да провери дали си гледаме в краката — каза Локи.

— Продължавайте в същия дух — каза Епиталус. — Имаме голямо доверие във вас, младежи, голямо доверие.

Локи кимна и усети как сърцето му се свива. Тези хора явно не бяха прочели и един ред от художествено обработените подвизи на Лазари и Калас. Сърдечността и ентусиазмът им бяха повлияни от магиите на Вързомаговете. Дали това можеше да продължи завинаги, или щеше да се изпари, подобно на случайно хрумване, след края на изборите? А дали заради някаква случайност нямаше да се изпари и преди това? Обезпокояваща мисъл.

Локи успя да придвижи малката им група към грейналите планини от алкохол. И макар че конфиденциалният му разговор с Никорос беше отложен поради стеклите се обстоятелства, щом си осигури питие, той се почувства по-добре. Чаша в ръката изглеждаше задължително изискване за всички, участващи в това начинание, заедно със зелените ленти на гърдите.

Епиталус и Декса скоро се отдалечиха, за да се заемат със задачата си да демонстрират колко са важни. Никорос обиколи няколко пъти залата заедно с Локи и Джийн, като ги запознаваше и им сочеше някои забележителни хора, любопитни неща, членове на Комитета, приятели, братовчеди, братовчеди на приятелите и приятели на братовчедите.

Едно време Локи беше свикнал да общува с каморската аристокрация и макар че каймакът на Картейн си имаше всичко, що се отнася до остроумие и помпозност, изглежда, съществуваха отчетливи разлики в душевността, стигащи по-дълбоко от обикновени вариации в обичаите на Изтока и Запада. Отне му половин час разговор, за да разбере най-накрая естеството на контраста: на картейнските благородници липсваше войнствеността, която присъстваше навсякъде в повечето други благоденстващи градове държави.

Не се виждаха белези от битки, нямаше липсващи ръце и забодени с карфици прегънати ръкави на жакети; не се виждаха мъже и жени, крачещи отмерено като ветерани пехотинци или полюшващи се като кавалеристи. Локи си спомни, че армията на Картейн била разпусната, когато Вързомаговете се заселили там. В продължение на четири века зловещото Присъствие се беше оказало единствената (и напълно достатъчна) защита срещу външна намеса.

Запознанствата и любезностите продължиха.

— А кой е оня мъж там? — попита Локи, като отпи от втората си остершалинска ракия с вода. — Човекът със смешната шапчица?

— Господинът с оная шапка-шляпка? Дявол го взел… В момента не се сещам за името му. — Никорос отпи на воля от виното, като че ли това можеше да му помогне; но евентуалното получаване на някаква помощ не ставаше мигновено.

— Съжалявам. Но поне познавам онзи приятел, който е до него. Той е един от областните организатори. Първосин Чолмонд. Непрекъснато говори, че пише книга.

— Каква по-точно? — попита Джийн.

— Историческа. Величествено историческо проучване на град Картейн.

— Дано боговете го дарят с пътно произшествие с файтон и той се парализира — каза Джийн.

— Симпатизирам на идеята. Повечето историци според мен генерират досада — каза Никорос. — Но той се кълне, че книгата му не е такава. Въпреки всичко…

Ако Никорос каза още нещо, то потъна в изригналия шум. Първосин се беше качил на един от балконите и махаше оттам с желанието нещо като ред да се възцари сред тълпата, която до този момент беше погълнала голяма част от собственото си тегло в алкохол.

— Добър вечер, добър вечер, добър вечер! — извика Епиталус.

— Добър вечер! — Подир което, сякаш някой от присъстващите можеше да остане в неведение относно това какъв ден и кое време е, той отново извика: — Добър вечер!

От струнния квинтет престанаха да се разнасят бръмчене и звук от дърпане на струни, а общият фон се сведе до пиянско мърморене.

— Добре дошли, скъпи съмишленици и привърженици, верни приятели на Седемдесет и деветия сезон на избори в Република Картейн! Моля ви да отделите време, за да изразите своето съжаление, че са останали твърде малко от нас, спомнящи си първите…

През тълпата премина добродушен смях.

— Дори онези от вас с жълто около устата сигурно си спомнят героичните усилия през последните пет години, когато въпреки ожесточената опозиция ние запазихме нашето влиятелно мнозинство с девет места в Консейла!

Известно време в залата отекваха странни хрипливи възгласи. Локи присви очи. Влиятелно мнозинство ли? Да не би да пропускаше нещо от картейнските шеги или пък картейнци наистина не бяха в състояние да си признават загубите?

— Затова несъмнено тежестта да защитават старите си постижения, сериозно потиска нашите врагове и ще ги направи извънредно уязвими за онова, което им се готви този път!

В отговор на тези думи хората изреваха с цяло гърло; прозвънтяха чаши, чуха се ръкопляскания, както и звукът, издаден от поне един смотан гуляйджия, пострадал от въздействието на безплатния алкохол. За щастие, дрънканицата от балкона беше прекъсната от тълпа мекушави гости, потънали достатъчно дълбоко в чашите си, за да не ги обижда внезапното пристигане на този човек; келнерите дискретно отведоха нещастника, а Епиталус продължи.

— Мога ли тогава да ви помоля да вдигнете чаша в чест на нашата скъпа опозиция, за свръхсамоуверените младежи и девойки в този град? Е, какво да им пожелаем? Да се объркат? Да станат безсилни?

— Те вече са объркани — извика Проклето суеверие Декса някъде напред в тълпата. — Нека станат безсилни!

— Безсилието на Черен ирис! — прогърмя гласът на Епиталус, вдигнал чаша. Викът му отекна във всяко ъгълче на тълпата, след което, обърнали чашите, няколкостотин души имаха нужда да им бъде налято отново. Келнери, понесли по две бутилки в ръце, нагазиха в гъмжилото. Когато Епиталус получи поредната порция вино, той отново вдигна чаша.

— Богове, благословете Картейн, големия скъпоценен камък на Запада!

И на този тост откликнаха с въодушевление, но подире му Локи забеляза нещо любопитно. Много от хората край него докоснаха с лява ръка очите си, склониха глави и прошепнаха: „Да е благословено Присъствието!“.

— Боговете ни отреждат благословията на една дългоочаквана победа — каза Епиталус, — а и са ми предоставили честта да се ползвам от извънредно любезното ви внимание. Няма да ви задържа и миг повече! Имаме много работа за вършене през следващия месец и половина, но тази вечер е отредена за удоволствия, затова настоявам да им се посветите с жар!

Епиталус слезе от високия балкон под аплодисментите на присъстващите, които разтърсиха гредите. Музикантите отново засвириха.

— Как ти се струва старото момче? — попита Джийн.

— Той има странна безоблачна преценка на десетте години поражения — каза Локи, — но ако ме убият идната седмица, искам да държи реч на моето погребение.

— Не искам да прецаквам веселбата — каза Джийн много по-тихо, — но дали забеляза, че нашият добър приятел Никорос…

— Ами да — въздъхна Локи. — По-късно ще се занимаем с него.

Масата добре облечени първи синове, втори синове, трети дъщери и така нататък се беше върнала към предишните групички на разговарящи; обсаждаха сребърните плата с храна, сега оставени открити в задната част на залата. От кухните наизлязоха наети за празненството алхимици с ярки копринени костюми. Някои правеха коктейли, други жонглираха със студен огън или превръщаха сияеща пара в многоцветна дъга.

— Поздравления, Никорос! — каза Локи. — Вечерта се очертава като страхотно успешна. Нещо обаче ми казва, че няма да свършим никаква шибана работа до утре преди пладне.

— А, Джостен е човекът ти по въпроса — каза Никорос. — Той… Ами той приготвя отвара против препиване, която направо изхвърля изпаренията от мозъка! В нея няма никаква алхимия. Затова според мен спокойно можем да се почерпим с още една-две чаши с чиста…

Точно тогава Локи долови ново жужене откъм тълпата до главния вход — не тихото мънкане на пиянско доволство, а разпростиращ се сигнал за неприятност. Мъже и жени със зелени ленти се отдръпваха като облаци пред изгряващо слънце и в отворилото се пространство се появи набит къдрокос мъж с бледосиньо палто и четириъгълна шапка в тон с палтото. Носеше огладена тояга, дълга близо три стъпки, отгоре със сребърна фигура на изправен на задните си лапи лъв. Жезъл с метален накрайник, доколкото виждаше Локи.

— Пратеникът Видалос — приятелски го представи Никорос. — Скъпи п-п-приятелю, в подходящо време идваш! Непременно, непременно си вземи нещо, с което да се стоплиш! Заповядай!

— Дълбоко съжалявам, Никорос! — Човекът, когото нарекоха Видалос, имаше неочаквано нежен глас и си личеше, че изпитва известно неудобство. — За съжаление, тук съм по поръчение на Магистратурата.

— Така ли? — Никорос се стъписа. — Е, може би аз бих могъл да ти помогна да проявиш дискретност. С кого искаш да се видиш?

— С Усърдния Джостен.

В този момент около Видалос се беше разчистил широк кръг. Джостен си проби път през тълпата и излезе на освободеното място.

— Какво ново, Видалос?

— Нищо, което да ми доставя някакво удоволствие — леко докосна с жезъла си Видалос лявото рамо на Джостен. — Усърдни Джостен, връчвам ти пред свидетели заповед от Магистратурата на Картейн.

Той отдръпна жезъла и връчи на съдържателя на странноприемницата свитък, запечатан в калъф. Докато Джостен чупеше печата и разгръщаше списъка, Локи небрежно се придвижи, застана до него и прошепна:

— Неприятности ли имаш?

— Кълна се в Десетте шибани свещени имена, че това не може да бъде! — каза Джостен, докато очите му пробягаха по множеството четливо изписани параграфи в свитъка. — Платил съм изрядно всичките си данъци…

— Лицензът ти за продаване на силен алкохол е отнет — каза Видалос. — В Магистратурата няма опис за внесена сума тази година.

— Но аз платих. Платил съм със сигурност!

— Джостен, господине! Искам да ти повярвам с цялата си душа, но ми е възложено да ти връча заповедта и трябва да го направя, иначе ще ми одерат кожата в Деня за назидание!

— Можем да уредим въпроса за описа по-късно — каза Джостен, — а сега ми кажи какво дължа и веднага ще платя.

— Добре знаеш, че ми е забранено да приемам такси или глоби на ръка, сър — спря го Видалос. — Ще трябва да се явиш на следващото публично заседание на Магистратурата.

— Но то е след три дни. А дотогава…

— А дотогава — тихо каза Видалос, — за съжаление, ще трябва да прекратя събирането. След което по твой избор или ще запечатаме входа, или ще отнесем алкохола. Става въпрос само за няколко дни, сър.

— Само за няколко дни ли? — изсъска изумен Джостен.

„Ох, Сабета! — промърмори си Локи. — Проклета актриса! Приеми поздравите ми!“

— Четвъртосин Видалос! — каза Джостен. — Де да се бяха спрели родителите ти до третото дете! Колко вечери седиш, облегнат на бара ми, а? Колко пъти съм те прибирал на чаша, за да не стоиш на дъжда? Двуличен кучи…

— Кълна се в боговете! — възкликна Видалос. — Мислиш ли, че съм го искал? Та това е мой дълг!

— Пред половината Съвет и всички членове на Дълбоки корени…

— Джостен — каза Локи, като застана между съдържателя и Видалос, — да поговорим. Пратенико, приятно ми е! Аз съм Себастиан Лазари, съветник.

— Чий съветник?

— Съветник на всички. Аз съм адвокат от Лашейн, нает за широк обхват от дейности. Настоявам за няколко минути насаме с мастер Джостен, за да обсъдим с какви възможности разполага.

— Не мисля, че има такива — каза Видалос.

— Имаш ли заповед да не ни позволиш да размишляваме няколко минути? — попита Локи.

— Естествено, че нямам.

— Тогава ще ти бъда благодарен да не изпълняваш заповеди, които не са ти били давани. — Локи силно прегърна през раменете Джостен и отдръпна заекващия ханджия от пратеника, като прошепна: „Джостен, един въпрос. Напълно ли си сигурен, че си платил за лиценза?“.

— В документите си пазя подписана разписка. Мога да я донеса и да я набутам в посинелия задник на тоя сводник! До днес бях готов да се закълна в честта си, че този копелдак ми е добър приятел. Никога не бих помислил…

— Не мисли — спря го Локи. — Плащат ми, за да върша това вместо тебе. Пратеникът Видалос не ти е враг; враг ти е онзи, накарал го да свърши тази работа и връчил му заповед, която кой знае защо трябва спешно да бъде изпълнена в десет и половина вечерта, разбра ли?

Джостен простена.

— Не бива да обвиняваме горкия клетник, който удря крак по паважа — каза Локи. — Бедите ни идват от по-високо място. Никорос, ела тук! Погледни печата и подписа!

— Талантливата Пералис — каза Никорос. По челото му проблясваха бразди от течаща пот. — Втори секретар в Магистратурата. Чувал съм за нея.

— А тя не се ли е нуждаела от действащ магистрат, който да подпише? — попита Локи.

— Не — отвърна Никорос. — Магистратите подписват само при арести.

— Значи, това е просто ритник в задника. Жената от Черен ирис ли е? Или началниците ѝ са от тази партия?

— Не и според моите списъци — каза Никорос. — Повечето хора в Магистратурата гледат да не обявяват в коя партия са.

— Е, някой я е заставил да му направи услуга — каза Локи и изведнъж забеляза, че повечето от събралите се, кой от кого по-насвяткани, ги следят внимателно, да не би наистина да ги разделят с планината от качествен алкохол по нареждането на някакъв изнервен функционер. — Допускам, че не е възможно някой от членовете на Консейла просто да е наредил на Видалос да се махне оттам.

— Ами… Магистратурата и Съветът са равни — каза Никорос. — Пратениците им не изпълняват ничии други заповеди.

— Ако не се намеся, пияните ни приятели ще обесят клетника на някоя греда — обърна се Локи отново, широко усмихнат, към пратеника Видалос. — Всичко изглежда наред.

— Това изобщо не ме удовлетворява — каза Видалос.

— Мислех си, че ще те направи щастлив, след като няма никаква причина да прекратяваш празненството — възрази му Локи.

— Понеже вече връчих заповедта, с прискърбие ви уведомявам, че възнамерявам да изпълня нарежданията. Трябва да се уверя, че мастер Джостен отменя празненството и затваря врати за нови клиенти.

— С извинение, не ти се позволява да направиш нищо подобно! — каза Локи. — Това е ненавременно възпрепятстване на търговията, което е забранено от картейнското законодателство. Който и да е подписал заповедта, трябва да е бил наясно, че Джостен има законното право да обори обвиненията в съда…

— Но аз…

— … преди да се прекрати търговията! — завърши Локи. — Вижте какво, това са сравнително основни положения от поправките за бизнеса отпреди… Сигурно отпреди двайсет години.

— Аз… Наистина ли? — Лицето на Видалос изгуби част от цвета си на синя слива. — Напълно ли си сигурен? Тези неща не са ми добре познати. А вече изпълних няколко подобни…

— Разрешено ми е изцяло да практикувам в Картейн. Заради прилагането на наказателни мерки без изискуемото доказване на обвиненията можеш да бъдеш уличен в небрежност, а присъдата за това да бъде… Е, всъщност ти знаеш каква може да бъде. Да не се спираме на този въпрос.

— Ммм… Да, разбира се — съгласи се Видалос.

— Така че ти връчи дадената ти заповед пред възможно най-достойните за доверие свидетели, които може да се намерят в този град. Приемам заповедта от името на Джостен и отправям официално искане обвиненията да бъдат потвърдени от магистрат. И тъй като потвърждението може да бъде получено не по-рано от утре сутринта, празненството трябва да продължи.

— Аха! Така ти се пада! — изкрещя на разсилния някой от тълпата. — Разкарай се!

— В никакъв случай! — извика Локи. — Срамота! Този човек е добър приятел на къщата и са му възложили ужасната задача да връчи тази заповед против волята си. А дали той се поколеба? Не! Изпълняващ задълженията си, влезе в леговището на лъва!

— Послушайте го! — извика Първосин Епиталус. Независимо дали разбра колко глупаво би било без нужда да превръщат Видалос в свой враг, или искаше неговият глас да прозвучи най-силно сред акламациите, Локи му беше благодарен. — Картейн трябва да се гордее, че му служи толкова честен и храбър човек!

Събралите се мигновено последваха указанията на Епиталус. Започналото дюдюкане беше заменено с надигаща се вълна от аплодисменти.

— Извинявам се за грубите думи — каза Усърдния Джостен, когото Локи побутна енергично с лакът към Видалос, и той тутакси разбра намека. — Приеми извинението ми и изпий една чаша с нас.

— О, но аз… — Видалос изглеждаше едновременно доволен, облекчен и притеснен. — На работа съм…

— Нищо подобно — каза Джостен. — Връчи заповедта, значи, приключи и със задълженията си.

— Е, от тази гледна точка…

Джостен и няколко негови съучастници потънаха заедно с пратеника в тълпата и замъкнаха Видалос при запасите от алкохол.

— О, да благодарим на боговете! — промърмори Никорос. — Нямах представа, че си получил толкова знания по картейнските закони, Лазари.

— Не съм получил — каза Локи. — Когато небето се продънва, аз се крия и под перушина. Някой ще се досети още утре какво стана.

— Значи, няма такава поправка, така ли?

— Измишльотина е както човекът с трите хуя.

— Така ли? Дявол го взел! Прозвуча с-с-смислено. Да измамиш съдебен служител, може да доведе до…

— Не си струва да се безпокоим за това. Ако ме притиснат, ще се оправдая с безотказното универсално извинение.

— И какво е без… безотказното универсално извинение?

— „Дезинформираха ме, дълбоко съжалявам за грешката, начукайте си тази торба с пари!“ Но не бива да се стига дотам — първото, което ще направим утре сутринта, ще е да стигнем до тази Талантлива Пералис. Ако по някакво чудо се окаже, че документите на Джостен са били „преместени не където трябва“, тогава цялата история ще приключи, преди да привлече повече внимание към себе си.

— А ако тя не си мръдне пръста за нас? — попита Джийн, който се навърташе наблизо.

— Ще потърсим някой друг. Първия секретар или някой истински магистрат. Утре ще си купим едно кътче от Магистратурата, дори да настъпи ад или да пада елдренски огън. Кога започва работа съдът?

— В деветия час на сутринта.

— Ела пред вратата ни в осем.

— О, но аз…

— В осем — каза Локи, чийто глас се превърна в безизразен шепот. — Така че тази вечер не си пъхай в гърлото повече от тия лайна.

— Ама… Как… Представа нямам какво…

— Не, имаш представа. Пукната пара̀ не давам, дори да си изгубил ума си от тоя боклук; ще сложа каишка на врата ти и ще те помъкна. Заедно ще угасим този пожар, преди да се разпространи.

— Никорос! — промърмори Локи, докато отваряше вратата в отговор на лудешкото думкане; очите му бяха кървясали, мозъкът — като в мъгла. — Какво те прихваща, човече? Много преди осем е.

— Часът е пет и нещо. — Никорос изглеждаше така, сякаш банда препили вещици го бяха газили с ботушите си. Не си беше вчесал косата, беше облечен криво-ляво, а в торбичките под очите му можеха да се прибират монети. — Докопали са се до кабинета ми, Лазари. Точно както каза.

— Какво? — Локи примигна, за да отлепи очите си, и накара Никорос да влезе. — Опожарили са кабинета ти?

— Не, не е палеж. — Никорос кимна на Джийн, който влезе през свързващата двата апартамента врата, облечен с черен копринен халат и небрежно понесъл в дясната си ръка две брадвички. — Отделът на мастер Плъхолов сложил кордон около цялата скапана сграда за борба с нахлули паяци сукалчета. Голям късмет, че не съм бил там при идването им, иначе щях да мина през алхимична баня и да бъда под карантина.

— А писарят ти?

— И той ги е избегнал. Почти всичко е било преписано или изнесено оттам навреме, но предстои да обгазяват с жупел в продължение на три дни. Не мога да използвам мястото, докато не приключат.

— Предполагам, че не си виждал и косъм от задника на паяк сукалче?

— Сградата е отпреди две години! Чиста като детска душа!

— Още един поздрав от приятелите ни от другата страна на града. Колко хора работят за този Плъхолов?

— Около десетина. Алхимици, съгледвачи по канализацията, събирачи на трупове. Занимават се с всички вредители и с хигиената.

— Как се отнасят към тях?

— Мастер Билецо е герой! Адове, та и аз си мисля горе-долу същото. Благодарение на него градът е страхотно чист за разлика от много други места. Четирийсет години в Картейн не е имало чума, не е имало дори холера. Подобни неща правят впечатление на хората.

— Значи, въпросът е деликатен — каза Джийн. — Не бива да пипаме с желязна ръка, иначе веднага ще ни се върне. Само… Само някой от опозицията може да използва такива фини инструменти, за да ни ръчка.

— И ние имаме нужда от фини инструменти — обади се Локи. — Няма да разполагаме с време, за да се занимаваме с изборите, ако трябва да тичаме насам-натам и да препикаваме онова, което ни отвлича вниманието.

— Мислите ли, че може да ми върнете офиса?

— Хм… — Локи почеса наболата си брада. — Не. Виж, Никорос, не се обиждай, обаче ако разполагаме с теб и с папките ти, нямаме нужда от твоя офис. Остави да го опушат. Работата ни с мастер Билецо е да бъдем сигурни, че странноприемницата на Джостен няма да бъде затворена за подобно мероприятие.

— Чудесно — каза Никорос. — Но след като моите стаи… Предполагам, че ще трябва да отседна няколко дни тук.

— Може да се окаже лоша идея. Мястото е нашата крепост, а обсадата започна. В този смисъл, след като се оправим с магистратите, намери ми истински адвокати. Доверени хора. Предполагам, че има такива в партията?

— Разбира се.

— Накарай ги да се присъединят към тукашната менажерия в най-добрите апартаменти, останали на Джостен. Следващия път, когато някой донесе призовка, заповед или не знам какво си, искам да има подръка истински спецове по бълване на документи, способни да произвеждат автентични глупости.

— Не изглежда началото да е добро — каза Никорос.

— Не изглежда.

— Дължа ви извинение за моето… Нали се сещате… Да знаете, че е само от време на време. Помага ми да съм работоспособен през дългите нощи. Мога… да спра… ако вие…

— Спри. Изхвърли тия лайна. Трябваш ни стабилен и сигурен. Който се тъпче с прах, не е такъв.

— Аз не се тъпча…

— Спести ни приказките. Отраснал съм край такъв боклук. Виждал съм повече смъркащи, блещещи се, огнегълтачи и лизачи на камъни, отколкото можеш да си представиш. Един-два пъти и аз самият се напъхвах в някое шише. Не се опитвай да ме омилостивиш, просто направи добро на всички ни и не вземай. Отрязвай се с пиене както обикновените членове на Дълбоки корени.

— Бих могъл… Както кажеш. Мога да го направя.

— И не утежнявай положението ни. До довечера ще бъдем зазидани заедно с биячи и адвокати, повечето брави ще бъдат сменени, Джостен ще провери сигурността на работниците си… Щом основните защитни механизми са на мястото си, ще се почувстваш по-добре. Наеми си стая и хубаво се наспи, доколкото можеш. Двамата с мастер Калас щяхте да ни вземете в осем. А, и кажи на дежурния, че искаме толкова кафе, колкото може да убие кон.

След няколко минути кафето дойде, а камериерката, която го донесе, имаше на врата си лъскава месингова верижка.

— Бърза работа от страна на Джостен — каза Джийн, докато наля в две чаши димящото кафе. — Имам предвид верижката. Нали не вярваш, че това ще попречи на истинските пакости? Такова нещо не би спряло нас двамата, мисля.

— Друга е целта — каза Локи. — Това е проста пречка за малоумни и загубеняци. Колкото по-малко време отделяме на идиотите, толкова повече можем да се посветим на всичко друго, което върши Сабета.

През хладната, потънала в мъгла сутрин по прозорците се стичаше вода и паважът беше хлъзгав. Малко преди осем Локи и Джийн натикаха Никорос, който изглеждаше недоспал, в един файтон. Локи гризеше дивашки половин самун хляб и студено месо от празненството. С тази закуска се приключи, когато направиха първата си спирка за сутринта в Тиволи, за да подсилят монетите в кесиите си с няколкостотин техни другаря.

После с трополене се понесоха на север, към Каста Гравина, старата цитадела на Картейн, чиито стени и порти бяха срутени преди години, за да се разшири пространството за едно правителство, което няма нужда да се страхува от нещо толкова прозаично като враждебна армия на прага. Площадите и градините бяха така красиво разположени, че мъглата изглеждаше като допълнителна украса, артистично създадена и оформена от тълпи свръхамбициозни специалисти по ландшафта.

— Магистратурата! — каза Никорос, като насочваше файтона. — Мястото ми е познато. Ако искате да спечелите пари в моя бизнес, ще свършите като ищци или ответници, или като свидетели в полагащия ви се брой съдебни дела.

Локи и Джийн го последваха, пресякоха кръглия площад и навлязоха в лепкавата сребриста мъгла, изникнала на няколко стъпки от тях и погълнала файтона им на същото разстояние в обратна посока. В мъглата се разнасяше слабото ехо от шума на събуждащия се град — отварящи се врати, конски тропот и трополене на каруци, хора, които си подвикват.

— Канцеларията на чиновниците е точно оттатък — каза Никорос.

„Пуууф!“ От мъглата изникна жена вляво от Локи, преди той да може да реагира. Сблъскаха се, после тя се изправи, като се опря на него, и едва тогава Джийн я отмести доста безцеремонно.

— Богове на небесата! — извика тя. Скърцащият глас беше на картейнка на средна възраст.

— Няма нищо, мастер Калас, няма нищо! — каза Локи, опипа кесията и документите си, за да се увери, че са непокътнати. Сблъсъкът може и да беше, и да не беше случаен, но жената не приличаше на джебчийка.

— Хиляди извинения. Стреснахте ни, госпожо — каза Джийн, като пусна жената.

Тя беше десетина сантиметра по-ниска от Локи, набита и пълна, облечена с грозни, но скъпи модни дрехи. Кестенявата ѝ прошарена коса беше прибрана под елегантна четириъгълна шапка, а по лицето ѝ личаха следите от грижите, които я бяха преследвали в живота. Локи безмълвно отправи молитва да не са разстроили тъкмо някоя от чиновничките, които биха искали да ангажират.

— Вие ме стреснахте! Извисихте се от мъглата като банда разбойници!

— Не бих казал, че се извисихме, госпожо. Някои от нас просто нямат размери, подходящи за извисяване — каза Локи.

— Ти може би не се извисяваш, но едрия ти приятел бих могла да побия на улицата, за да пази сянка на покрива на къщата ми! — Жената си оправи палтото, като силно го дърпаше, и намръщена продължи пътя си. — Довиждане, изроди!

— Никорос, това да не беше някоя важна персона? — попита Джийн.

— За пръв път я виждам.

— Е, да влизаме, преди да се сблъскаме с някого, дето не можем да си позволим да обидим — каза Локи.

Канцеларията на чиновниците не беше особено голяма, но беше уредена с удобства. Чистилището с тихи коридори и празни столове пред стаите изглеждаше подходящо място да си дремне човек. Когато Локи, Джийн и Никорос влязоха в стаята ѝ, Талантливата Пералис, закръглена и привлекателна жена с късмета все още да не е навършила четирийсет, седеше зад бюрото си и дращеше по някакви листове.

— Съжалявам — каза тя и с раздразнение отмести от очите си гъсти черни къдрици, когато погледна нагоре. — Не приемам преди десет. Къде е секретарката на ведомството?

— Секретарката беше омагьосана от моя изключителен природен и финансов чар — каза Локи, който я беше пленил с музиката на една месечна заплата. — Сигурен съм, че ще проявите съчувствие.

Локи се разположи спокойно на едно от креслата пред бюрото на Пералис, а Джийн небрежно затвори вратата. Никорос остана встрани и се правеше, че се възхищава на стените.

— Представа нямам за кого се мислите, сър…

— Снощи — започна Локи — в този офис е била подписана и изпратена заповед; заповед, отнасяща се до странноприемницата на Джостен.

— Ако сте адвокат на Джостен, вие знаете твърде добре къде е мястото за завеждането на обществени дела!

— Онова, което зная — каза Локи, — е, че е станало чудо, при което разписката за платения лиценз на Джостен за силни напитки, която е съвсем редовна, е била забутана някъде. Искам това чудо да се обезсили. Зная, че чудесата струват скъпо.

Като въздъхна вътрешно за безхитростния си подход (нямаше за кога да губи време за тънкости), Локи плъзна ръка по бюрото и остави следа от златни монети като опашка на комета.

— С това искате да ме впечатлите, така ли? — попита Пералис тихо и свирепо. Е, нейното изпълнение на „обидената честна чиновничка“ заслужаваше аплодисменти! — Опит за подкупване на държавен служител! Ще изгубите храбростта си, когато ви приковат към стената в килията за разпити!

— Всемогъщи богове, това е прекрасно! — каза Локи. — Истински съжалявам, че не разполагам с време, за да участвам в играта ви. На бюрото е годишната ви заплата. До приключването на изборите предлагам да ви платя същото още шест пъти, по едно плащане на седмица. Единственото, което искам, е да няма по-нататъшни усложнения от страна на вашите служители за партийните дела на Дълбоки корени. Само това.

— Добре, ами ако друг благодетел пожелае да даде допълнителни средства в обратната посока? — попита тя, отказала се от изразяващата възмущение фасада.

— Уведомете ни — каза Локи. — Ще отговорим със същото. Изобщо не искам да предприемате действия срещу другия благодетел; просто се въздържайте от действия против нас. Намирайте си извинения. Намеквайте, че ви следят, че по-нататъшни услуги за момента не са възможни. Несъмнено вие сте в състояние да разберете кое е най-изгодното за вас!

— Звучи изкушаващо — замислено каза тя.

— Стига преструвки. Кажете „да“ и ще имате цяло състояние.

— Добре тогава, да!

— Значи, ми давате дума, че заповедта за Джостен е недоразумение, че въпросната разписка ще бъде намерена, по щастливо стечение на обстоятелствата, веднага щом си тръгна от офиса ви?

— Смятайте, че въпросът е уреден със сигурност.

— Добре. Ако и през следващата седмица остане уреден, ще се отбия с нова украса за бюрото ви. А сега, ако ме извините, имаме тежкото задължение да бутаме камъни по нанагорнището.

— Нали разбираш — не го правя, за да критикувам — каза тихо Никорос, когато напуснаха офиса на Втория секретар на Магистратурата, — но ако за тая работа не се изисква някакъв специален такт, имаме стотици мъже и жени от Дълбоки корени, които могат да се отбиват тук като официални…

— Не — възпротиви се Локи. — Когато става дума за пари, нека официалните ни приятели да не участват. Запази ги за области, където има нужда от техния авторитет. Няма нужда да използваме инструментите си за неподходяща работа, за да не се изтъпят.

— Мастер Лазари, направо е невъзможно да се спори с теб! — каза Никорос.

— Не само невъзможно, а е и непосилно както за костенурка с подпален задник — кротко уточни Джийн.

— Щом трябва да настигнем опозицията, трябва храбро да предприемаме мерки на всеки…

— Ето го! Този човек ми открадна кесията! — прозвуча познат глас, когато Локи отново се появи на забуления в мъгла площад.

Жената на средна възраст стоеше там, между двама мъже с бледосини куртки, напомнящи дрехата на Видалос. Под куртките обаче те бяха с кожени елеци с метални кръгчета, а от поясите им висяха сопи.

Богове. Значи, все пак това не е било невинно сблъскване.

— С извинение, господа, трябва да видя какво имате в джобовете си! — пристъпи напред единият страж.

— Черна копринена кесия с инициалите „Г. Б.“ в единия ъгъл. Вътре има седем дуката. Поне имаше.

Локи побърза да се опипа — да, имаше нещо ново, малко и тежко в долния ляв вътрешен джоб на доста хубавото му ново палто. Не беше забелязал попълнението; задоволил се бе да установи, че нищо не му е взето. Глупаво, недомислено, непрофесионално…

— Да знаете, че това е нетърпимо обвинение! — изломоти той. — Как си позволявате, госпожо, как?! И как си позволявате вие, господине, да искате един джентълмен да бъде обърнат наопаки и разтърсен като прост джебчия?

— Бъдете благоразумен, сър — спря го стражът. — Дамата разполага с точно описание на взетото, затова, ако отделите малко от времето си, за да докажете, че то не е при вас, със сигурност…

— Позволявате си нещо недопустимо! Намираме се в Картейн, а не в беззаконната пустош! — И като жестикулираше ожесточено, Локи успя да даде набързо с ръце няколко сигнала на Джийн. — Аз много… Аз най-вече… Аз ще предприема… ще предприема…

Локи извика, сви се от болка и заговори нечленоразделно. Обели очи и залитна напред, стенейки, като се улови за приближаващия страж. Уплашен, мъжът посегна към сопата си. Докато Никорос наблюдаваше безмълвен и озадачен, Джийн скочи между Локи и охранителя.

— Имай милост! — викна му той. — Не си вади оръжието, той получи припадък!

Локи сумтеше, пръскаше слюнки и ожесточено въртеше глава.

— Той е прокълнат — каза другият страж, като направи с ръце знака на злото. — Обладан е от дух!

— Не е обладан, проклети глупако, болен е! — каза Джийн. — Винаги, когато много се развълнува, има вероятност да получи припадък, и ще си позволя да кажа, че вие, госпожо, го докарахте до това състояние!

По начин, който изглеждаше напълно случаен и естествен (намесата на Джийн беше намеса на истински експерт), Локи се отскубна от него и стража. Люшкайки се като кукла на конци, чийто кукловод умира от предизвикваща конвулсии отрова, той, хлипайки, се стовари върху жената, която изпищя и го отблъсна. Локи падна по гръб, докато Джийн клечеше край него и го пазеше; пускаше мехури, гърчеше се и риташе във въздуха.

— Отдръпнете се! — помоли Джийн. — Оставете му въздух! Припадъкът ще отмине. След малко ще се успокои.

Локи, усетил накъде бие, постепенно овладя тежките симптоми, докато накрая само потръпваше и мънкаше.

— Ако наистина ви се налага да се държите толкова непочтително с един джентълмен — каза Джийн, — предлагам ви да пребъркате джобовете му сега, докато още не е дошъл на себе си.

Стражът, в когото Локи се беше блъснал първоначално, приклекна до него и внимателно, сякаш Локи можеше всеки миг да скочи, пребърка джобовете на палтото му.

— Лични документи и кесия, която не отговаря на вашето описание — каза той и се изправи. — Госпожо, излиза, че не намирам нищо.

— Сигурно я е хвърлил вътре! — извика тя. — Претърсете сградата!

— Това вече минава границите на приличието — каза Джийн. — Приятелят ми е джентълмен и адвокат, а вие го обиждате с някакви нелепи обвинения!

— Той е крадец — каза жената, — който ме блъсна, за да ми отмъкне кесията!

— Този човек страда от гърчове! — изрева Джийн. — Има припадъци по пет-шест пъти на ден! Според вас какъв крадец става от такъв човек?! Който трепери, тресе се и пада на земята? Богове!

— Госпожо — каза надвесилият се над Локи страж, — не намирам кесията ви в него и би трябвало да си признаете, че един джентълмен с пристъп на гърчове едва ли е джебчия.

— Проверете приятеля му — каза жената. — Проверете бабанката.

— С удоволствие ще ви предоставя палтото си — каза Локи бавно и студено, като се преструваше, че е дошъл на себе си. — Но настоявам и вие да направите същото, госпожо!

— Аз ли?

— Да — каза Джийн. — Сега разбирам какво става. Чудно ми е, че не го схванах преди. Някой краде, господа, но е с женски дрехи, а не с мъжки бричове.

— Чуждоземна отрепка! — извика жената.

— Господа полицаи, несъмнено вие не сте се разделяли с тази жена, откакто ви е съобщила обвинението си… На ваше място бих проверил къде са собствените ви кесии.

Стражите опипаха дрехите си и изправеният над Локи ахна.

— Торбичката ми с монети! Беше закачена на колана ми!

— Можеш да ме пребъркаш на воля — каза Джийн и разпери ръце с дланите нагоре. — Но ще продължа да твърдя, че по-ползотворно ще бъде да пребъркате обвиняващата.

Стражът най-близко до жената сложи ръка на рамото ѝ, промърмори някакви извинения и енергично пребърка джобовете на палтото ѝ, докато тя пискаше и се съпротивляваше. След миг измъкна кожена торбичка и черна копринена кесия.

— Избродирана с инициалите „Г. Б.“! — каза той.

— Но я нямаше! Никъде не можах да я открия! — извика жената.

— Ами моята торбичка за монети, а? — Първият страж грабна кожената торбичка от партньора си и я размаха пред нея. — Какво прави тя в джоба ти?

— Много съм объркан — промърмори другият страж.

— Точно това се очаква — каза Джийн. — Извинявайте, че го казвам, но съм виждал и преди този театър. Нашата наглед безобидна приятелка чопка кесии. Ясно е, че искаше да сложи клопка на моя приятел за собствените си дела, като същевременно практикуваше занаята си върху вас, господа. Така че, когато вие и други жертви открият, че джобовете ви са олекнали, лесно можете да заловите виновника и той да поеме обвинението. Мисля си, че жената неуспешно се е опитала да подхвърли кесията на приятеля ми. Да не би възрастта ви да оказва влияние, госпожо?

— Подло копеле! — извика тя, като се опита безуспешно да се отскубне от здраво хваналия я страж. — Лъжлив джебчия, крадлив чужденец!

— Ей, стига! — каза първият страж и я улови за другата ръка. — Не обичам да злоупотребяват с мене! Господа, искате ли да дойдете вътре с нас и също да подадете оплакване?

— Всъщност — каза Джийн — предпочитам да отведа приятеля си у дома, ако не и при физикер. Допускам, че тая жена ще си има достатъчно неприятности и само заради твоята кесия. Това ми стига.

— А ако имате нужда от нас по-нататък — каза Никорос, като подаде на единия от стражите бяла картичка, — аз се казвам Никорос Виа Лупа, от Исас Салвиеро. Тези мъже са мои гости.

— Благодаря, сър — каза стражът и прибра картичката. — Извинете ни за безпокойството. Надяваме се, че господинът ще се оправи.

— С времето и чистия въздух — каза Джийн, издърпа Локи, за да стане, и го подхвана под дясната мишница.

— Времето е единственото, с което той не разполага! — изкрещя жената, докато стражите я влачеха към съда. — И вие двамата го знаете! Знаете го! До нови срещи, господа!

Щом тримата мъже бяха вече в безопасност в своя файтон, който с трополене се понесе по улицата, Локи се „съживи“ и избухна в смях.

— Благодаря ти, Никорос! — каза той, като бършеше пръски слюнка от брадичката си. — Последната нотка на проявено уважение в края беше тъкмо нужното на тази сцена, за да си дойде всичко на мястото.

— Адски се радвам да го чуя — каза Никорос, — но какво, по дяволите, се случи всъщност?

— Когато жената се блъсна в мен, е пъхнала кесия в джоба на палтото ми. Очевидно ми заложи капан, за да ме обвинят в джебчийство — каза Локи. — Тогава проверих дали не ми липсва нещо, но като пълен дръвник не потърсих дали няма неочаквани подаръци. Жената без малко да успее.

— А коя е?

— Представа нямам — отвърна Локи. — Очевидно работи за противниците ни. И е безценна… Всеки, доживял до нейната възраст, като омагьосва палта, за да се прехранва, си знае работата. Пак ще се срещнем с нея.

— Тя ще бъде в студена тъмна килия.

— О, не, до пет минути жената ще се изплъзне на тия идиоти — каза Джийн. — Ще се споразумеят. Вярвай ни.

— Срам ме е да си призная, че за миг имах чувството, че ти наистина си болен, Лазари — каза Никорос.

— Нямаше време да те предупредим. Разиграването на припадък е доста груб театър, но за учудване, много често върши работа.

— Как се досети, че е задигнала парите на стража?

— Не се досетих — каза Локи и доволно се ухили. — Аз взех парите му, когато се блъснах в него.

— А после се блъсна в нашата приятелка и ѝ ги прехвърли, заедно със собствената ѝ кесия — уточни Джийн.

— Богове на небесата! — възкликна Никорос.

— И не си мисли, че тя не го разбра веднага — каза Джийн. — Но не са чак толкова много начините една жена да блъска с цомби непознати мъже, без това да стане подозрително.

— Умни сме, нали? — каза Локи, като небрежно проверяваше отново джобовете си. — Почти съм сигурен, че всичко си е… на мястото. Свещени адове!

Намери сгънато парче пергамент с восъчен печат в левия си вътрешен джоб. Извади го и впери очи в него.

— Когато излязох от сградата, това не беше в мен — съобщи им той. — Тя… Тя ми го е пробутала, докато ѝ слагах в джоба торбичката и кесията!

Джийн тихо подсвирна, а Локи счупи печата и бързо разгъна пергамента. Прочете съдържанието на глас:

— Верена Галанте — прошепна с прегракнал глас Локи. Сърцето му сякаш се уголеми и гръдният му кош се изпълни с туптене. — Тя иска… Тя иска да види… О, богове!

Той яростно протегна врат през прозореца, за да погледне във вихрещата се сребриста мъгла зад тях, където, разбира се, не можеше да се види нищо значително.

— Какво има? — попита Никорос.

— Не е била непозната жена на средна възраст — каза Локи. — Била е тя.

— Коя „тя“? — не разбра Никорос.

— Опозицията — отвърна Локи и зашеметен, се намести отново на седалката. — Нашата противничка. Жената, за която говорихме.

— Верена Галанте?

— Изглежда, сега се подвизава с това име.

— Ами да — каза Джийн. — Инициалите на копринената кесия… Много дръзко!

— Само дето ние от голяма тъпота не го забелязахме веднага — добави Локи.

— Не разбирам как „Верена Галанте“ става на „Г. Б.“ — каза Никорос.

— Въпросът е личен — каза Локи. — Отдавна… Отдавна се познаваме с тази жена.

— Какво ще правим сега? — попита Никорос.

— Сега можеш да насочиш кочияша към офиса на мастер Плъхолов, където и да е това място, и след като го убедим да не върши глупости, двамата с мастер Калас може да идете да съберете биячите, за които говорихме вчера.

— А ти?

— А аз… Аз трябва да намеря бръснар.

Необявеното им посещение при мастер Билецо Плъхолов отне по-малко време от продължилата дълго среща в съдебната канцелария. След първоначалната размяна на поздрави и внезапната поява на куп дукати върху бюрото на Билецо на Локи и Джийн веднага им стана ясно, че Билецо е гламав, опърничав и самодоволен мъж, който много се забавлява с възможността да участва в безобидни пакости, притежавайки стигаща далече гражданска власт.

Двамата Джентълмени копелета решиха да коригират отношението му по традиционен каморски начин. Локи удвои сумата на предложения подкуп, докато Джийн улови Билецо за реверите, остърга тавана с главата му и весело предложи да го закачи с пирон в езика в задната част на една каруца и да шибне конете, за да хукнат из града.

Никой държавен служител на средна възраст на хубава служба не може лесно да устои на подобни увещания, така че се споразумяха и се разделиха взаимно доволни. Хората на Билецо щяха да продължат (за да замажат очите) безсмисленото обгазяване на сградата на Никорос; Локи щеше да осигури магически купища злато, за да гарантира това да не се случва отново там или където и да е, ако мястото е ценно за партия Дълбоки корени, а Джийн щеше да спести на Билецо нежеланото пътуване с каруца.

Никорос излезе от срещата, научил няколко нови думи, както и разделянето с тирета на някои познати думи; усвои шеметен похват на изкуството на преговорите, дотогава пропуск в неговото образование.

Локи се прибра сам при Джостен точно преди втория час на следобеда, усещащ хладния есенен въздух върху току-що обръснатото си лице, като дъвчеше последната от десетината сладки, които си беше взел за обяд.

В странноприемницата цареше едва ли не прекрасна суматоха — виждаше се как ключари правят хирургични операции на поне три врати, докато обичайната тълпа от делови люде шаваше насам-натам — ядяха, викаха, пазаряха се или просто си придаваха важност. В същото време продължаваше обичайната и законна дейност на Дълбоки корени — Локи и Джийн бяха постигнали съгласие, че няма нужда да следят всяка подробност от работата на Комитета, за да не се побъркат, докато побъркват останалите наоколо според замисъла си.

Всички необикновени събития и провали обаче оставаха тяхна работа. Локи беше направил не повече от пет крачки покрай входа, когато пратеници и помощници на Никорос го връхлетяха, размахващи листове хартия. Локи се промъкна през малката група и тръгна през тълпата към определения специално за партията балкон.

Полицията беше задържала няколко важни поддръжници на партията за пиянство на обществено място. Един от областните организатори беше избягал от града по неизвестни причини, пъхнал в торба всичките си спестявания. Кандидат за място в Исас Вадраста щеше да участва утре в дуел и нямаше човек с подходящи качества, с когото да бъде заместен, ако го надупчеха. Локи въздъхна. Докладваха му за произшествия, богове, като че беше военачалник на бойно поле! Във всеки от случаите може би имаше пръст Сабета, а може би нямаше. Несъмнено списъкът с усложненията щеше да нараства с течение на времето.

— Мастер Лазари дойде — каза Джийн, когато Локи изкачи последните стъпала към партийния балкон.

Той и Никорос стояха пред група от осем души. На Локи му се видя, че повечето са подходящи — градски побойници, бивши полицаи (очевидно), както и няколко водачи на кервани с почернели от слънцето обветрени лица. Всички кимнаха или промърмориха нещо за поздрав.

— Проучихме и няколко жени — прошепна Джийн на ухото на Локи. — Охрана. Никорос ги намери и ще ги доведе утре.

— Добре — каза Локи и размаха листове хартия под носа на Джийн. — Видя ли това?

— Ако са бележки по днешната досада, да. Имаш ли да кажеш нещо на новите ни приятели?

— Ние искаме да сте доволни — каза Локи на събралите се. — Искаме да знаем, че към вас се отнасят справедливо. Ако не е така, съобщете ни. Ако някой ви заплаши или ви предложи нещо — знаете какво имам предвид, — осведомете ни. Без да вдигате шум. Гарантирам ви, че ще сключите по-добра сделка.

Нямаше смисъл да говори за последствия или да отправя заплахи. Направено публично, това би показало несигурност. Ако се явеше нужда от заплаха, щяха да са конкретни. Ако тези мъже наистина имаха качества, щяха да оценят, че с тях не се държат като с идиоти.

— Потърсете Джостен — каза им Джийн. — Хапнете нещо. Като се нахраните, ще ви кажа кой коя смяна ще бъде.

Когато мъжете напуснаха балкона, Джийн се обърна към Локи:

— Къде ходи да се бръснеш, в Лашейн ли се върна?

— Не възнамерявах да се бавя толкова. Просто… Помислих си, че кочияшът може да ме откара до някои от местата на Черен ирис от списъка на Никорос. Да проверя няма ли нещо интересно.

— Нея търси, нали?

— Ами… да. Но не я видях по улиците. — Локи прокара длан по брадичката си за двайсети път. — Как е?

— Кое?

— Добре ли съм обръснат?

— Бръснене като всяко друго. Добре е.

— Сигурен ли си?

— Кълна се в Переландро! Смъкнали са ти някакъв прасковен мъх с бръснач, не си се договорил да ти направят бюст от мрамор!

Локи смачка бележките, които му бяха дали, и ги прибра в джоба на палтото си.

— Виж какво, ако дошлите биячи са ти подръка и вече си чул новините, аз… Ще се кача в стаята… да се приготвя.

— Има поне четири часа, докато тръгнем.

— Да, но ако не започна веднага да крача нервно, никога няма да ми стигне времето.

— Как ти се вижда?

Около четири часа по-късно Локи стоеше пред огромно огледало в апартамента им и показваше една лека промяна в начина, по който си беше вързал черната кърпа на врата.

— Прилично облекло — каза Джийн, който беше готов от близо час и седеше отпуснат на стол с висока облегалка, като застрашително подмяташе брадвичка с една ръка.

— Не е ли много претенциозно? И много източно?

— Нали си даваш сметка, че вече нагласи проклетата кърпа поне десетина пъти?

— Все не ми изглежда както трябва.

— Нали си даваш сметка, че довчера дори не притежаваше и една от тези дрехи? Защо се безпокоиш за дълбоките внушения на одежди, които са по-нови от някои от лайната, втасващи в нищожните ти черва?

— Защото не мога да се въздържа и зная, че не мога да се въздържа — каза Локи, — но това не ми помага, чат ли си?

— Чат съм — тихо каза Джийн. — Всичко е наред. Но няма да съм ти от полза, ако те потупвам по гърба, защото си нервен. По някое време трябва да изправиш глава и да обявиш, че си готов.

— Нервен съм бил — рече Локи. — Де да бях нервен! Нервен съм, когато въоръжени хора се опитват да ме убият. Въпросът е друг. Богове, та това са пет години! Тя може… Аз просто… Дори не зная… — Той затвори очи и се облегна на рамката на огледалото.

— Не е зле да се поупражняваш да си довършваш изреченията — каза Джийн. — Чувал съм, че жените не могат да устоят на подобно нещо.

— Пет години — повтори Локи, вдигна поглед и уплашеното изражение в огледалото сякаш лично го обвиняваше. — Ще трябва да ѝ кажа за Кало и Галдо.

— Може и да знае вече.

— Съмнявам се — каза Локи. — Тя си играеше с нас тази сутрин. Просто не си мисля, че… Че би го направила. На нейно място не бих го направил.

— Пет години сте били разделени, а ти смяташ, че настроенията на двама ви ще съвпадат? Ставаше ли това някога, когато бяхте заедно?

— Ами…

— Двамата с теб имаме късмет, че останахме живи, за да я видим — каза Джийн. — Не забравяй това. А за случилото се, докато я нямаше, нейно беше решението да замине, както наше беше решението да останем.

— Зная — каза Локи. — В главата ми е. Но посланието още не е стигнало до сърцето. А там сякаш има някакво човече, което ме мушка с пера. Сега… Украшенията. Би трябвало…

— Милостиви богове! — каза Джийн и стана от стола. — Мислиш ли, че тя ще се хвърли през прозореца, ако на обувките ти има прекалено много катарами?!

— Чувството ѝ за мода може да е станало екстремно, откакто бяхме заедно за последен път.

— Престани да се правиш на хленчещ нервак и намери пътя към вратата!

Стъпка по стъпка излязоха от стаята и отидоха в главната зала; минаха покрай бара и масите, пълни с хора на Никорос с техните списъци, планове и рутинни задачи. Богове, той наистина отиваше! Краката му бяха като от мокър памук, пулсът в ушите — като океански прибой.

Новодошли адвокати наблюдаваха от балкона на Дълбоки корени, новодошли биячи го гледаха изучаващо от входа, нови верижки блестяха на шиите на келнерите. Толкова много кордони за подсигуряване, готови за всякакви изненади, а те с Джийн възнамеряваха да посетят леговището на Сабетината власт.

На глас той щеше да внимава и да каже „опозицията“, но в уединението на собствените му мисли нямаше как да се скрие от нея.

Никорос ги пресрещна и ги изпрати до вратата.

— Прав беше за охраната и адвокатите — прошепна той. — Наистина се чувствам по-добре!

— Ами… хубаво — каза Локи, засрамен, че се беше замислил.

— След като имаме известна сигурност — обади се Джийн, който тутакси пое бремето да окаже доверие и да бъде авторитет, докато Локи пропусна това, — време е с наша помощ някои от собствените затруднения на нашите неприятели да стигнат до самите тях. Моля те, помисли по въпроса вместо нас. За слабости, които можем да използваме бързо и лесно.

— С удоволствие — каза Никорос. — Признавам, че само за два дни стана по-интересно от всичко, което се случи последния път. Ще ви чакам, така да знаете. И ще се радвам да разбера що за жена е… хм… опозицията.

— Ние също — каза Джийн.

Пътуването с файтон през мокрите завеси на вечерната мъгла не помогна на нервите на Локи, но той си помисли, че с минаването на времето се чувства достатъчно добре, за да се справя с прости изречения и да се движи. Вел Веспала — Вечерната тераса — беше един от по-модните квартали на Картейн; по площадите имаше кръчми, игрални къщи, кафенета и публични домове. В мъглата всички тези места представляваха размазани кехлибарени и аквамаринени светлини. Файтонът на Локи и Джийн спря през „Знакът на Черен ирис“ — мястото, за което Никорос и приятелите му говореха като за „вражеската кръчма“.

— Добре — каза Локи. — Ето че ние…

— Няма да се изнизвам от файтона четвърт час! — каза Джийн. — Или излез през вратата с крака, или ще излезеш с глава през прозореца! Бързо решавай!

Локи се справи с първия вариант.

„Знакът на Черен ирис“ беше място с удобства, не толкова голямо, колкото странноприемницата на Джостен, но затова пък сякаш по-луксозно — с малко по-богата дървена ламперия и може би с по-лъскав мрамор на външната облицовка. Несъмнено съперничеството между двата хана приятно пълнеше джобовете на много картейнски майстори.

Нервната разсеяност на Локи намаля, когато се съживи един стар уличен инстинкт. Портиерът на вратата не будеше никакво безпокойство, но двамата мъже в дъното на затъмненото фоайе изглеждаха интересни. Не се чувстваха удобно във фините си дрехи, а и какво съвпадение беше само, че двама слаби мъже с толкова белези и криви носове прекарват времето си заедно! Биячи, със сигурност! И Сабета беше сложила улични псета да пазят леговището ѝ.

— О, господа! — Съвсем друга твар се появи във фоайето, за да ги посрещне. Мъж с посребрени коси, слаб като ножница, с увехнало черно цвете в илика на десния ревер на сакото. — Аз съм Първосин Вордрата, доверен секретар на госпожа Галанте. Вие, господа, наистина не си правите труда да бързате. Тя очаква двама ви вече от доста време, да, наистина от доста време.

— Нека отбележа — каза Джийн, като посочи механичния часовник на стената на фоайето, — че още не е дори седем без пет.

— Именно. Но аз не мисля, че отбелязах дали часовникът е точен. — Бръчките в крайчетата на устата на Вордрата се мръднаха нагоре с няколко сантиметра. Значи, такъв беше този човек — повърхностен и заядлив, неспособен да се удържи и да не се забавлява с тъпи, никакви смешки. Локи се съсредоточи и се постара да се овладее, още повече, когато усети непреодолимо желание да блъсне главата на мъжа във вратата. — Елате, тя веднага иска да ви види. Насаме.

Локи и Джийн го последваха по коридора на втория етаж. Провряха се покрай изумителен брой мъже и жени на прекия пък към личната аудиенция… Е, разбира се, всички гледаха изпитателно Локи и Джийн, като се преструваха на незаинтересовани. Да запомнят крадешком лицата, фигурите и обноските им, в случай че двамата направят нова визита без покана. Всъщност това ги ласкаеше.

В края на коридора Вордрата държеше една врата отворена. Пространството зад него беше слабо осветено от златистото сияние на малки лампи, оставени на множество маси. Лична стая за вечеря с високи прозорци, гледащи към вечерната мъгла.

В далечния край на стаята стоеше жена с разпусната дълга коса — водопад от тъмна мед, спускащ се в средата на гърба ѝ. Жената бавно се обърна и преди Локи да разбере какво става, двамата с Джийн вече бяха минали през вратата, вратата се затвори с прещракване, а Сабета идваше към тях по тъмния проход между редовете лампи.

Беше облечена с кадифен жакет с цвят на кръв, малко по-тъмен от косата ѝ. Дрехите ѝ напомняха на костюм за езда — тесни, за да подчертаят тънката ѝ талия, а под дългата тъмна пола носеше подходящи за сезона кожени ботуши. Шал с белия цвят на гълъбови пера беше увит плътно около врата ѝ. Освен един ирис на ревера, какъвто имаше и Вордрата, по нея не се виждаха накити; виждаше се само контраст — хармонията на кожа, шал, коса и жакет. Беше се превърнала в палитра на художник, като подчертаваше красотата, разцъфнала през петте години, в които живяха разделени.

Локи мина пред Джийн и с треперещи ръце си свали ръкавиците. Петте години на мечти и планове за този момент мигновено се изпариха и той остана само с глуповат поглед, като хипнотизиран, и заседнал въздух в гърлото. Заекна.

— З-здравей!

— Здравей, Локи!

— Да… Сабета, здравей.

— Искаше да кажеш нещо по-величествено и по-остроумно, нали?

— Ами… — Звукът на нейния глас, на обичайния ѝ глас, непроменен и непресторен, беше като чаша бренди на гладен стомах. — Каквото и да имах предвид, явно то има работа другаде.

— Ще изникне в съзнанието ти, когато най-малко го очакваш — усмихна се тя. — Тогава го запиши и ми го прати. Ще се отнеса благосклонно към него.

Сега бяха само на няколко крачки един от друг и той видя на лицето ѝ следи от особената алхимия: всички очертания си бяха на местата, но момичешката мекота и източената фигура бяха изчезнали. Тялото и чертите ѝ бяха по-налети. Очите ѝ се бяха променили, някогашният весел лешников цвят сега се бе превърнал в по-често срещаното и по-тъмно кафяво — оттенък, който леко се отразяваше и в косата ѝ.

— Хвани ръцете ми — каза тя и нежно пренасочи пръстите му, когато той се опита да ги сплете с нейните. Опрели длани, двамата стояха, докато Сабета отговаряше на погледа му. Неговите ръце бяха меки и сухи. В един миг, завладян само от очакването, Локи си помисли, че тя може да го привлече в прегръдка, но Сабета запази приличното разстояние между двама им. — Богове, много си отслабнал — каза тя, изгубвайки малко от хладнокръвието, с което правеше впечатление.

— Болен бях.

— Те ми казаха, че си бил отровен.

— Кои „те“?

— Знаеш кои. И не си се показвал на слънце. Усеща се вадранският ти.

— Изглежда, че и двамата сме се върнали към корените си.

— Имаш предвид косата ми?

— Не, петите на краката ти. Косата, разбира се.

— Странно. Била съм всеки нюанс на черно, кафяво и русо през последните няколко години, така че мога да се предреша най-добре, като се върна към естествения си цвят. Това харесва ли ти?

— Знаеш, че дяволски ме разстройва — каза Локи и усети, че се изчервява. — Поставя ме в ужасно неравностойно положение.

— Зная — каза тя и отново си позволи едва-едва да се усмихне. — Може би искам да сме в позната обстановка тази вечер.

Тя пусна ръцете му, игриво му отправи лек поклон и го заобиколи.

— Здравей, Джийн! Струва ми се, че шкембето ти е намаляло, а си натрупал маса в раменете — отбеляза тя.

— Здрасти, Сабета! — протегна Джийн лявата си ръка. — Доколкото виждам, ти си натрупала много, а не си изгубила нищо.

— Милият ми той! — Тя срещна ръката му със своята ръка, а веждите ѝ се повдигнаха, когато Джийн я улови за рамото и учтиво я разтърси. — Какво става? Пет години не сме заедно и изведнъж аз се превръщам само в контакт за бизнес?

Локи ухапа устната си отвътре, когато тя прегърна Джийн и сложи глава на ревера на сакото му. След нищожна пауза Джийн също я обгърна с ръце, които с лекота се събраха на гърба ѝ.

— Трябва само да се уверя дали всичко все още е в джобовете ми — каза той, когато се разделиха, а тя се засмя.

— Какво, да не мислиш, че се шегувам? — И Джийн внимателно опипа сакото си. Не понечи да се ухили, за да разведри обстановката.

— А, да! — каза Сабета, отстъпи от двамата и скръсти ръце. — Колко време ви отне да се досетите?

— Около минута — отвърна Локи.

— Не е зле.

— Дълга минута. Инициалите на кесията бяха проява на голямо нахалство, но костюмът беше отличен.

— Хареса ли ти? Хубаво, защото не беше лесно. Наложи се да се престоря на по-ниска с десетина сантиметра от нормалния си ръст.

— Едно от най-трудните неща в дегизирането — кимна Локи. — Но ти преиграваше.

— Не повече от вас, докато не приключихме. Още симулираш болест на публични места.

— В известен смисъл това свърши работа — каза Локи. — И понеже си го виждала преди, не беше изненадана.

— Да, а и не бива да забравяте, че все още мога да чета повечето от сигналите, които си давате с ръце.

Локи погледна Джийн; фактът, че не само той беше допуснал този пропуск, не му донесе голяма утеха.

— Този път ви се размина — каза тя.

— И защо ще го правиш? — попита Локи.

— Исках да видя и двама ви — каза Сабета и погледна встрани. — Открих, че нямам търпение. Но все още не бях готова за… за това.

— Щяхме да закъснеем малко за тази среща, ако ни бяха хвърлили в някоя яма — каза Локи.

— Пфу, с това обиждаш всички ни. Като че нямаше да можете да се отскубнете с хитрост от тези имбецили преди обед. В крайна сметка приятелят ви Джостен все още притежава лиценз за силен алкохол. Ясно е, че двамата не сте забравили как да не падате по гръб.

— Много мило — съгласи се Локи.

— А и контраударът ви… Чудно ми е как така толкова хора все още искат да вярват, че живеят при едни извънредно добри закони.

— Не са били привилегировани като нас. Както и да е. За тази работа не трябваше да изпращаш онзи добродушен дебеланко — каза Локи. — По-добре беше да дадеш заповедта в ръцете на някой кльощав мъж, какъвто е твоят Вордрата.

— Истинско бижу, нали? Само какъв ухилен скапаняк! Допускам, че сигурно не е прекарал повече от минута с вас, но ви се е приискало да лазите през натрошени стъкла, за да го сритате в скъпоценните части.

„Кажи къде са стъклата!“ — промърмори Джийн.

— Може да стане, след като поработи здраво месец и половина — каза Сабета, отметна косата си и срещна погледа на Джийн. — Джийн, мога ли да те помоля… да ни оставиш с Локи насаме за няколко минути? Накарах Вордрата да сложи стол отвън, точно до вратата.

— Не съм сигурен, че ще е удобно.

— Тогава не сядай на стола.

В отговор Джийн си прочисти гърлото.

— Позволявате ли ми да изтъкна, че последният истински шанс, който имахте, за да проявите предпазливост, беше, когато слязохте от файтона? Можех да скрия двайсет въоръжени мъже в съседната стая. Ако го бях направила, дали щях да искам да останем насаме?

— Е — въздъхна Джийн, — мога да се правя на любезен с най-добрите от тях.

И след миг той изчезна. Вратата щракна зад гърба му, а Локи и Сабета останаха сами, с четири стъпки тъмнеещ под помежду им.

— Обидих ли го? — попита Сабета.

— Не.

— За малко сякаш се зарадва, че ме вижда, а после се вкисна.

— Джийн си имаше… Джийн се запозна с едно момиче и го изгуби по възможно най-лошия начин. Затова не си мисли, че… Просто не може да се очаква, че ще е напълно спокоен, що се отнася до нещата между мен и теб.

— И какви неща имаш предвид?

— Моля те, не прави това.

— Кое?

— Не ме карай да изричам на глас какви неприятности имам, сякаш нямаш представа за тях.

— Онова, с което ме бъркаш, се нарича огледало, Локи. Аз не отразявам твоите чувства толкова добре, колкото май си въобразяваш, така че може и да ги изречеш, ще е от полза за всички.

— Пет години, Сабета. Пет години!

— Мога да броя. И какво от това? Не се хвърлям в прегръдките ти? Не късам дрехите ти, за да те съблека под една от тия маси? Може и да си забелязал, че прекарах тези пет години, без да допълзя до Камор, за да те потърся. А и не съм забелязала ти също да тичаш по петите ми!

— Имах… Имах намерението…

— „Имал“ си… Това е монета без стойност, Локи. Миналото не е нещо, което подлежи на преговори. Може и да не дойдох да те потърся, но и ти със сигурност не хукна подире ми.

— Имаше затруднения.

— А, значи ти си човекът, в чийто живот са се появили усложнения! Нямах търпение да те видя. За съжаление обаче, останалите от нас на този свят, изглежда, си живеят безгрижно.

— Кало и Галдо са мъртви — каза Локи.

Сабета се облегна на най-близката маса, скръсти ръце и известно време гледа през прозорците. Накрая каза:

— Имах такива подозрения.

— Когато двамата с Джийн дойдохме сами в Картейн?

— Преди близо година минах през Камор. Реших, че е най-добре да не обявявам присъствието си. Там е както едно време, преди Барсави. Трийсет капи и никакъв Таен мир. Чух някои объркващи неща… Че сте били натирени от узурпатора на Барсави и от времето на тази бъркотия никой не ви е виждал.

— Чукът се стовари върху всички — каза Локи. — Капа Раза ни използва, а после ни предаде. Беше намислено всички да умрем, но хванаха само братята. Братята Санца и един по-млад приятел, беше ни чирак. Щеше да ти допадне.

— Е — каза тя, — който и да е бил, ти със сигурност си му обръщал голямо внимание в ролята на гариста, нали?

— Готов бях да умра, Сабета, готов бях да умра, ако това можеше да ги спаси! Но нямах никакъв шибан шанс. А и ти с какво помогна, след като замина някъде, по дяволите, в…

— А как можех да остана? — попита тя. — Как можех да ти съдействам за преструвките, че въртиш всичко? Ти искаше всичко да си остане същото: същата стъклена бърлога, същият храм, същите кроежи, а сега научавам, че си вземал и чираци. Момчета, разбира се.

— Толкова гадни и несправедливи…

— Корените са за зеленчуците, Локи, не за престъпниците. И Окови си имаше достатъчно слепи петна, много благодаря. Последното, което някога бих направила, е да се перча редом, хванала ръката на бледото ти подражание! Можех евентуално да живея с теб като с партньор — продължи тя, — но като с жрец, гариста, заместител на баща — не. Нито за миг! Богове, скапаният куп пари, оставен ни от Окови, се оказа най-голямото проклятие, което е можел да измисли, дори ако за това беше използвал целия си живот. Ще ми се да беше хвърлил парите в морето. Ще ми се самите ние да бяхме подпалили храма!

— Сами го подпалихме — каза Локи. — А аз хвърлих парите в морето.

— Какво говориш?

— Цялата гадост потъна в старото пристанище на Камор. Като жертвоприношение за смъртта на Кало и Галдо.

— Наистина ли не останаха пари?

— Всичко отиде при акулите и боговете, до последната медна монета.

— Благодаря ти за това — прошепна Сабета, протегна дясната си ръка и докосна с нея лицето му.

Локи пое дълбоко въздух, което го разтърси, протегна ръце нагоре и усети как топлината нахлува в кръвта му, защото Сабета не отдръпна своите ръце от ръцете му, които ги притискаха.

— За това, че всичко беше изгубено? — попита той.

— За братята.

— А…

— Откакто се видяхме последния път, имаш няколко бръчки — каза тя.

— Отравянето беше тежко — каза Локи. — И не ми се случи за първи път.

— Не мога да си представя как човек, очарователен и сговорчив като тебе, може да предизвика някого да го отрови — каза Сабета. — Съжалявам за Кало и Галдо. Съжалявам, че не съм била там, за да помогна. Независимо дали щях да успея.

— Може би аз съжалявам, че съм такъв скапан гариста — каза Локи.

— Може би в един по-добър живот щях да остана и да гледам как ти се появяват тези бръчки. Или аз да бъда причината да се появят — каза тя, леко усмихната. — Но не е като да не те въоръжих с най-ясния възможен израз на моите чувства, преди да реша да се махна.

— Честно казано, понякога се чудя, че остана при нас толкова дълго.

— Не се осмелих да замина само подир една нощ. — Тя отпусна ръката си и я измъкна. — Когато Окови умря, ти смяташе, че всичко трябва да се запази каквото е било. Да останем препарирани в кехлибар. Може би това беше твоят израз на скръб. Но не можеше да бъде моят.

— Е, аз… Проследих пътя ти до Ашмиър — каза Локи. — Казвал съм го само на Джийн. Там имаше човек, който ми беше задължен. А подир това…

— Ела тука — каза тя и примъкна най-близкия стол. — Седни. Крачим, като че сме слуги.

— Да не би под стола да има скрит капак?

— О, не говори глупости. Избери си който стол искаш.

Локи взе стол от онези край масата в единия край на стаята и го сложи до стола, предложен му от Сабета. Даде ѝ знак да седне първа, и когато тя седна, отпусна се на своя стол с лице към вратата. Двамата не бяха един срещу друг, а обърнати под ъгъл навътре, като коленете им почти се докосваха.

— Изпълних плана си — каза Сабета. — Обикалях из Кралството на същините. Започнах от Емберлен и се придвижих на запад, като се целех в богати ергени и някой и друг женен лорд, чиито очи шарят.

— Измислиха ли ти легендарно прозвище?

— Сигурна съм, че са ми измислили много прозвища — ухили се тя. — Но когато попаднах вътре в нещата, реших, че е по-добре да остана анонимна, отколкото да изградя мит.

— Знаеш, че не съм започвал оная дивотия, Тръна на Камор?

— Спокойно, Локи, това не беше укор.

— Защо тогава си напуснала Същините? Доскуча ли ти?

— В Същините вече става опасно. Емберлен прави опити да се откъсне от останалите. Всички кантони точат мечове. Добро време човек да бъде другаде.

— Това го чувам от години — каза Локи. — Открай време Емберлен иска да се отдели. Тронът непрекъснато се клати. Аз дори използвах тази глупост в един от плановете си. Адовете го взели, направо очаквам мирът в Същините да ме надживее.

— Значи, планираш да умреш до месец-два — каза тя. — Довери се на човек, който е бил там, Локи. Старият крал няма наследник и е умопобъркан. На всички е известно, че е наредил на личния си съветник да избере кой да заеме мястото му, когато дойде време да умре.

— А как това обуславя една война?

— Това означава, че има десетина благороднически семейства, които ще получат глас, и стотина, които няма да получат. Мислиш ли, че те не биха предпочели да се хванат за оръжията и да действат? Докато наистина започне споделянето на мнения, те ще са до коленете в трупове.

— Ясно. От това си бягала и си приела предложение да пребиваваш временно в Картейн?

— Тъкмо си заминавах от Винтила. В един миг бях сама в каруцата, а в следващия разговарях с един Вързомаг.

— Имам представа какво значи това. — Локи пое дълбоко въздух, преди да зададе следващия въпрос. — И са ти казали, че ние с Джийн вече сме поели тази работа? Имам предвид, че ще те изправят срещу нас.

— Казаха ми го.

— Преди…

— Да, преди. И аз се съгласих да поема работата въпреки всичко. Искаш ли да спрем, за да помислиш усилено, много усилено, преди да продължим с този въпрос?

— Аз… Права си, няма причина да казвам каквото и да е.

— Ние не сме врагове, Локи. Съперници сме. Несъмнено ситуацията е позната и на двама ни. Кажи ми сам — а как щеше да реагираш, ако местата ни бяха разменени?

— Ако не бях казал „да“, сега щях да съм мъртъв.

— Е, ако пък аз не бях казала „да“, сега щях да съм някъде в Същините, а хората на граф Кул Дарос да ме следват по петите. Трябва да си призная, че не успях да се отскубна с толкова пари или анонимност, както се надявах. Всъщност… Подцених кашата, която оставих зад гърба си. Съжалявам.

— И ние с Джийн… не идваме след някое от печелившите си начинания.

— Значи, никой от нас не е имал разумна причина да откаже тази поръчка. — Сабета се наведе напред. — Магът предложи да ме измъкне. Да заличи следите ми, да ми помогне да изчезна в пълна безопасност. Това беше тяхната част от уговорката. Но за мен шансът да видя теб и Джийн, беше приемлив.

— Приемлив ли?

— Несъмнено смяташ, че това е меко казано. Но нашият разговор е в самото си начало, за да се връщаме назад по стъпките си. Аз ти казах моите факти, а сега ти ми кажи своите. За да науча какво е станало в Камор.

— Ами… Добре. — Локи усети, че опитва да се почеше по брадата, вече изчезнала от лицето му. — Изпълнявахме един свой замисъл, добър — щеше да добави прилична сума към съкровището, което ти презря.

— Когато Сивия крал беше дошъл в града?

— Сивия крал или капа Раза, все едно. Да, оказана ни беше съмнителната чест да помогнем на кучия син във войната му против хората на Барсави. За него работеше един Вързомаг.

— Моите… Моите възложители ми казаха за него — каза Сабета.

— Този лайнян убиец не прави чест на възложителите ти, каквото и да си мислят те. Както и да е. Той, изглежда, беше проследил и нас, и парите в нашата съкровищница. Разполагах с доста време, за да размишлявам над тази ситуация, и това е единственото смислено обяснение. Изпълнихме задачата си — продължи той, — а после се оказа, че Сивия крал искал да се сдобие с парите ни. Имал да плаща много сметки. Така че ни посече… Това беше…

Всяка фибра от тялото на Локи, вече разтърсена от неотдавнашната болест, се възпротиви на спомена за моментите, когато се давеше в бъчва, пълна с нечистотии.

— Беше на косъм.

— Дали някои от хората на Барсави не са оцелели?

— Не, съвсем не. Назка беше убита, за да бъде изкаран от кожата си баща ѝ. С наша помощ Сивия крал подлъга Барсави, че е отмъстил за нея. Той направи пиршество в Плаващия гроб и тъкмо там беше накълцан, заедно със синовете си. Страхотен театър. Помниш ли сестрите Беранджия?

— Как бих могла да ги забравя?

— И те бяха в играта. Оказа се, че всъщност са сестри на Сивия крал. Всички тия години служили на Барсави и чакали подходящия момент.

— Богове, и какво стана с тях?

— Джийн им видя сметката.

— А така наречения Сив крал?

— Ами… — Локи прочисти гърлото си. — Той остана за мене. Кръстосахме мечове.

— Е, признавам си, че това вече е приятна изненада — каза Сабета и Локи усети ново затопляне в областта на сърцето при проблесналия в очите ѝ интерес. — Да не би най-после да си обърнал внимание на работата с меча?

— О, не се заблуждавай. За съжаление, той ме наряза като лекар, който оперира. Наложи се да го подлъжа, за да забия кама в гърба му.

— Виж ти — каза Сабета. — Радвам се, че си го убил. И все пак е жалко, че продължаваш да си тромав с дългото желязо.

— Е, за разлика от други, аз — за жалост — никога не съм бил способен мигновено да правя безпогрешна преценка във всички сфери на човешкото поведение без изключение.

— Нищо мигновено няма в случая. Ти можеше да се заемеш с усилени тренировки не по-малко от мене, стига да не живееше с очакването, че Джийн Танен ще ти пази гърба до края на живота.

— Не. Богове, с радост ще слушам как ме рендосваш до изгрев-слънце, но не и по този въпрос. Джийн не е куче, което съм вързал на каишка. Той е мой верен и специален приятел. Той е твой верен и специален приятел, макар че и на двамата ви трябва известно време, за да си го припомните.

— Прости ми — каза Сабета. — Казах го единствено в твой интерес.

— За човек, чийто основен принцип в живота е винаги да го приемат открито и без фалш, без да се съобразява с капризите на околните, ти имаш странно влечение да промениш положението, в което се намирам аз.

— Ох! — изпъшка тя.

— Мамка му! — Локи удари с юмруци бедрата си. — Прости ми. Зная за добрите ти…

— Не, прав си — каза тя. — Аз съм една изключително завършена лицемерка. Вземам си назад всички думи, които са те обидили. Моля те, продължи да разказваш.

— Ами… Добре. Хубаво. Не остана да се каже много още за Камор. В нощта, когато Сивия крал умря, ние се качихме на кораб за Вел Вирацо. А, да! И срещнах Паяка.

— Какво? И кога стана това?

— Когато историята със Сивия крал стигна до края си, хората на Херцога нямаха друг избор и се намесиха. След първоначалното недоразумение двамата с Паяка действахме заедно. За кратко време.

— Милостиви богове, да не са те оневинили за извършените престъпления?

— Адови мъки, не. Щом като Сивия крал умря, двамата с Джийн хукнахме като зайци.

— А научи ли истинската самоличност на Паяка?

— Да, ние с нея на няколко пъти си говорихме.

— Значи Паяка е жена? Както винаги съм смятала.

— Как се досети?

— Години наред имаше слухове — каза Сабета — и единствената ясна подробност в цялата мъгла беше, че Паяка е мъж. Никой не изпитваше съмнения. Е, ако това лице можеше да упражни контрол върху всяка друга дреболия на своята самоличност, защо бяха позволили наяве да излезе такава фундаментална истина? Явно ни насочваха погрешно.

— М-да. Така е било.

— И коя се оказа тя?

— Аха. Виждам, че разполагам с нещо, което истински те заинтригува — каза Локи. — Мисля за известно време да ти го спестя.

— Нима? Ще запомня това, мастер Ламора. Помни ми думата. Та така, качихте се на кораб. А после?

Ангажиран от темата, Локи прекара около десет минути да представи резюме на двете години, които бяха прекарали в Тал Верар и околностите му; разказа за същността на плана за Кулата на греха на Рекин, безразличието на Максилан Страгос, времето, прекарано на Островите на призрачните ветрове, морските битки, загубата на Езри, загубата почти на всичко.

— Невероятно — каза Сабета, когато историята приближи своя край. — Чух за безредиците в Тал Верар. Вие сте били причината за всичко това. Вие сте свалили проклетия владетел! Вие — тъпи и наивни малки нищожества с късмет!

— Толкова за нашата гениалност. Тръгнахме си от Тал Верар без любовта на Джийн, без съкровище и без противоотрова!

— Съжалявам, че е станало така. Особено с Джийн.

— Бих искал да кажа нещо утешително — например, че ще превъзмогне това с времето, но зная, че не е възможно. — Локи замълча, после сниши глас. — За мен поне не беше.

— Е… — каза Сабета; един напълно неутрален звук. — Така че стигнахме дотук.

— Дотук стигнахме, да си разказваме истории — каза Локи.

— Получих… указания от моите възложители — каза тя. — Не ми е забранено да разговаряме, но по отношение на изборите… Да знаеш, че ще се борим докрай. Истината казвам. С всичките си хитрости и умения. Последствията, ако съм искрена, ще са жестоки. Толкова жестоки, че никога не бих могла…

— Разбирам — каза той. — И аз имам подобни указания от моите… възложители.

— Богове, иска ми се да си говорим цяла нощ.

— Защо да не го направим?

— Защото не очаквам от теб да бъдеш особено откровен — каза тя и стана. — А ако не направя това, за което всъщност те накарах да дойдеш, може да се пръсна.

— Чакай, какво имаш…

В отговор Сабета го привлече в прегръдките си. Той инстинктивно се съпротивлява за миг, но силата на прегръдката го укроти.

— Радвам се, че си жив — прошепна тя. — Моля те, повярвай ми. Каквото и да се случи, сега съм щастлива, че се срещнахме.

— Не мога да повярвам, че имам две причини да съм благодарен на Вързомаговете — каза Локи. Богове, тя излъчваше сила и топлина и той веднага разпозна уханието ѝ под лекия парфюм със сладък аромат на ябълка. Прокара ръка през меките къдрици на косата ѝ и въздъхна. — Кретени. Готов съм да работя без пари, стига да имам шанс да бъда близо до тебе. Те ми предлагат цяло състояние, а аз бих го хвърлил в Амател. Бих…

— Локи — прошепна Сабета. — Направи ми това удоволствие…

— Какво?

— Целуни ме.

— С всяка…

— Не, не така, а по начина, който предпочитам. Знаеш какво имам предвид. Както едно време, когато бяхме…

— Аха! — засмя се той. — На вашите услуги, мадам.

Сабета имаше една особена слабост — гъдел, който той откри случайно, когато станаха любовници преди много години. Локи нежно сложи лявата си ръка под брадичката ѝ и наведе назад главата ѝ, а после впи устни в шията ѝ, малко под ухото.

Начинът, по който тя помръдна в прегръдките му, мигновено накара притесненията му да се оттеглят в едно далечно, тъмно място.

— Значи, всъщност за това ме повика тук?

— Не спирай — каза тя, останала без дъх — и ще стане ясно.

Той я целуна още няколко пъти и когато реши, че ласките му са били достатъчно, прокара език по същите няколко сантиметра топла кожа. Сабета ахна и още по-силно се вкопчи в него.

— Богове! — възкликна той, засмя се и примлясна. На няколко пъти преглътна, за да прогони странния вкус от изсъхналия си език. — Парфюмът ти. Май облизах част от него. Надявам се да не е бил скъп.

— Със специални съставки в твоя чест — прошепна тя.

Продължи да се притиска към него и да забива нокти в раменете му. Още един миг Локи остана с чувството, че в целия свят цари спокойствие.

Подир това най-напред върхът на езика му започна да изтръпва, а след няколко секунди изтръпването се разпростря, гъделичкайки го, около устата и стигна до върха на носа му.

— Не — прошепна той, потресен до немай-къде, че сигурно е погълнал нещо. Опита да се отдръпне, но Сабета беше прекалено силна в сравнение с него; вече не можеше да контролира безчувствените си крайници. — Не, не! Дж… Джи…

— Ш-т! — прошепна Сабета, която вече не потръпваше и не се задъхваше както него в очакване. — Специални съставки. Най-напред засягат гърлото и гласа. Джийн не може да те чуе.

— З-з… З-з-защо?

— Прости ми — каза Сабета и го прегърна, а краката му омекнаха. Тя коленичи бавно, като го местеше със себе си, и го положи непряко върху коленете си. — Не бях сигурна, че наистина ще го направя. Ако това може да ти послужи за утеха, разказът ти за Тал Верар натежа на везните. Бива те по-малко от мен, Локи, но си прекалено добър, за да те оставя да се мотаеш наоколо и да водиш честна борба. Трябва да те победя в името и на двама ни.

— Н-н-н…

— Не говори. Само слушай, защото не ти остава много време. Има и втора причина. Сега виждам, че си бил тежко болен и че трябва да се насилваш, за да се мериш с мене. Не мога да ти го позволя, Локи. Не мога да те гледам как го правиш. Ще умреш, докато се опитваш да ме надвиеш; не можеш да ме накараш да ти го позволя. Не и когато съм способна да го прекратя. Едно време много те обичах. И сега те обичам. Не забравяй това.

Тя го целуна нежно по челото, но той почти не го усети.

— Помни това и ми прости.

— Н-н-н… — стенеше Локи, изплувайки от слоеве тъмнина, сякаш завит с погребален саван. — Н-н-н… Сабе… Н-не, моля те!

Локи се задъхваше и изпитваше невероятната благодарност на човек, който най-после с усилия се е върнал към съзнание след безкраен кошмар, в който се е задушавал. Подуши собствената си пот, както и познатите миризми на мокро дърво и свеж езерен въздух.

Очите му постепенно и с мъка се отвориха. Лежеше по гръб в голямата каюта на някакъв непознат кораб; толкова луксозно обзаведена каюта досега не беше виждал никога, по-хубава дори от каютата на Замира Дракаша. Меки оранжеви алхимични глобуси обливаха закрепените неподвижно мебели и труфила с приветлива светлина. От някъде наблизо се чуваше крясъкът на чайките, а светът около него скърцаше.

— Тъп съм, тъп, тъп… — мърмореше Локи, напълно възвърнал способността си да говори. Седна и мигновено усети свиреп, непоносим глад. — Само колко съм тъп, тъп, тъп…

— Не бива да се обвиняваш — каза Джийн.

Локи се обърна и видя, че Джийн седи облегнат на отсрещната стена, върху висящо легло, застлано с бродирани чаршафи. На голите му ръце и около очите имаше пресни синини.

— Богове! Какво, по дяволите, ти се е случило? — попита Локи.

— Спомняш ли си шегата на Сабета за двайсетте въоръжени мъже в съседната стая? — отвърна Джийн с пораженческа въздишка и остави книгата, която четеше. — В съседната стая имаше двайсет въоръжени мъже.

— Да си го начукам странично с люти чушки и малко сол! — каза Локи. — Колко време бях в безсъзнание?

— Половин ден.

— Къде сме?

— На езерото Амател, пътуваме на запад. Към морето.

— Шегуваш ли се?

Джийн посочи нещо зад Локи и Локи се обърна. Задните илюминатори на каютата, отворени, за да се разкрие гледката на сивата сутрин над сините води, бяха покрити от външната страна с мрежата на желязна решетка от дебели пръти. Дупките в решетката бяха твърде малки и дори Локи не би могъл да се промъкне през тях.

— Тя ни качи на луксозен кораб — затвор — каза Джийн. — Ние сме единствените пасажери. Чартърно плаване, приятно и бавно, до морето и около континента.

— Ебаваш ли се с мене?

— Ако всичко върви по плана ѝ, ще стигнем до Картейн седмица-две след като са преброили всички гласове.

Да ти кажа, досега не сме особено впечатлени от момчетата.

Според нас те се справяха много добре, докато не се срещнаха с вашия изпълнител.

Срещата с нашия изпълнител в някаква степен предизвика липсата на предчувствие от наша страна.

Много скоро ще се върнем.

Те пътуват оковани кът морето.

Знаеш ли кой едно време не ги прие сериозно? Соколаря.

Много забавно.

Около Ламора стават интересни неща, приятелю. Само гледай; не бива да откъсваш и за миг очи от него.

— Какво, по дяволите, става с нас, Джийн? — Локи разтърка очи и усети дискомфорт в корема и глезените — в този ред. — Тя ни сгъна като две стари палатки. Мамка му, какво е това на краката ми?

Точно над стъпалата, върху тънките му бледи глезени имаше железни пранги. Оковите бяха достатъчно хлабави, за да не спират кръвообращението, но всяка тежеше към три килограма.

— Предполагам, че искат да ни откажат от плуването — каза Джийн. — Само колко са предвидливи! Достойни противници.

— Решетките на прозорците не им стигат, така ли? Богове на небесата, имам чувството, че стомахът ми иска да изяде останалата част от тялото ми!

Локи разгледа по-подробно обстановката. Възглавници, полици, коприна и фенери — каютата беше обзаведена като за Херцога на Камор. До Джийн дори имаше етажерка с книги и ръкописи.

— Виж само какво ни е оставила! — каза Джийн и подхвърли на Локи книгата с кожена подвързия, която четеше. Беше стара книга куарто — печатана по осем страници на лист, после сгъван, — с позлата, алхимично използвана за три реда на корицата:

— О — тихо каза Локи, като остави настрани книгата. — Красавицата има жилка на кучка, широка колкото десет реки.

— А как те упои?

— По доста срамен начин.

На вратата на каютата се почука. Малко по-късно тя се отвори и по стъпалата слезе чевръст дългокрак мъж, чието изпито лице беше загоряло от дълги години на открито.

— Здравейте, момчета! — каза непознатият с едва доловим акцент на верарец. — Добре дошли на борда на „Смелия Волантин“. Солус Волантин, на вашите услуги. Казвам го сериозно: вие, момчета, сте първото и единственото ми задължение в това пътуване.

— Каквото и да ти плащат — каза Локи, — можем да го удвоим, ако веднага корабът тръгне в обратна посока.

— Нашата обща приятелка ме предупреди, че това сигурно ще е първото, което ще кажеш, мастер Лазари!

Локи изпука с пръстите си и го погледна сърдито. Трябваше да е благодарен на Сабета, че поне е запазила фалшивата им самоличност, но в момента изобщо не искаше да мисли каквото и да е за нея.

— Склонен съм да се съглася с предположението ѝ, че има много по-голяма вероятност да постигна успех и да получа добро заплащане в партньорство с жена, която все още е на свобода, отколкото с двама мъже, които тя ми доведе оковани.

— Ще утроим каквото е платила — каза Локи.

— Мъж, които е готов да размени гарантирана голяма печалба срещу обещанията на един гневен затворник, би бил прекалено глупав да е капитан на собствения си кораб — каза Волантин.

— По дяволите! Като не искаш да обърнеш лопатата, може ли поне да ми донесеш корабни сухари или нещо такова? — попита Локи.

— Общата ни приятелка каза, че храната ще е второто, за което ще си помислите. — Волантин скръсти ръце и се усмихна. — В тази част от пътуването си обаче няма да ядем сухари. Ще ядем току-що изпечен хляб с черен пипер и гъска, пълнена с глазирани с мед маслини, както и варени в бренди и сметана езерни жаби.

— Сигурно са ме ударили по главата — каза Локи. — От години не ми се е явявал по-глупав сън.

— Не е сън, приятелю. Предоставили са ни толкова добър готвач, че съм готов да го чукам шест дни от седмицата само и само да не слезе от кораба, стига да харесвах мъже. Но готвачът е още един дар, за който плати общата ни приятелка. Елате на палубата и позволете да ви обясня условията на вашето пътуване. Вие сте кучи синове с голям късмет!

На палубата Локи установи, че „Смелия Волантин“ е двумачтова бригантина с такелаж на добро равнище; платната ѝ не изглеждаха чисто нови, но и не приличаха на парцали. Около двайсетина мъже и жени се бяха наредили да зяпат как Локи и Джийн излизат от голямата каюта. Повечето имаха почернели, обветрени лица както моряците, но някои от по-снажните — несъмнено сухоземни зверове с едър кокал — изглеждаха като наскоро назначени биячи.

— Това е най-лекото пътуване, за което са ме наемали — каза Волантин. — Ще плаваме на запад по река Кавендрия до открито море. Един месец ще си правим есенна екскурзия, после ще завием и бавно-бавно ще се върнем в Картейн. Вие, господа, ще се наслаждавате на луксозна каюта, книги за четене и изискана храна. Вината, които сме приготвили за вашето пътуване, ще ви накарат да си мислите, че сте кралски роднини. И всичко това при едно условие: да се държите добре.

— Мога да платя три пъти повече от онова, което всеки от вас получава сега! — Гласът на Локи се извиси до вик. — И то само за да ни върнете в Картейн! За два дни, а не за два месеца работа!

— Стига, господине, опитайте да се държите добре! — отвърна Волантин, който за пръв път, изглежда, си изгуби доброто настроение. — Всякакви разговори от този род ще ви пратят обратно в трюма. Два са начините да извършите това пътуване: със свободни крайници и пълни стомаси или оковани в тъмното, извеждани навън да ядете и пикаете веднъж на ден. Ще пазя най-грижливо живота ви, но свободата ви може да потъне в морето, ако създавате неприятности.

— А какво е това на глезените ни? — попита Локи.

— Защита от изкушения — отговори Волантин.

— Пфу! А къде е тази храна… — промърмори Локи.

— Господи, хиляди извиненства! — извика мъж с лекьосана кафява роба, който с препъване се изкачи на палубата по главния люк. Беше блед, с пепеляворуса коса, понесъл прост метален супник и няколко самуна хляб. — Храна аз носи!

— Вашият известен готвач е вадран?! — учуди се Джийн.

— Да, така е — потвърди Волантин, — но трябва да ми се доверите. Адалрик е обучаван в Талишам и си знае работата.

— Сварява стриди и в сосове от ел — каза готвачът и подаде подноса на Локи; ароматът на прясната храна беше като нокаут.

— Хм, обсъждането на ситуацията може да се възобнови след около половин час — каза Локи.

— Уважаеми пасажери, стига да не се опитате да подкупите екипажа, можете да говорите каквото си искате! — уведоми ги Волантин.

Когато отминаха първите два дни, стана ясно, че положението им е много комфортно, но и че обитават най-притеснителния затвор, който можеше да си представи Локи.

Поднасяха им великолепни ястия в изобилие, а виното се оказа дори по-хубаво от обещаното; елът беше пресен и сладък, а исканията им се изпълняваха без колебания и възражения.

— Копелетата са направили цяло състояние с тази поръчка — каза Джийн над остатъците от обяда на втория ден. — Не съм ли прав, момчета? Това е единственото обяснение защо се държат така с нас. Във всеки джоб има купчинка злато.

Всяко хранене ставаше в присъствието на четирима слуги — тихи, любезни и изцяло нащрек. Ножовете и вилиците бяха под брой; събираха всеки остатък и всеки кокал. Локи можеше да задигне безброй полезни неща, но нямаше смисъл да го прави, не и докато не премахнеха другите трудности на своето положение.

Спалното бельо се сменяше всеки ден с ново, а докато това ставаше, двамата обикаляха палубата. Локи виждаше достатъчно от вършеното в каютата, за да се чувства потиснат. Изтръскваха всичките им книги, отваряха шкафовете и ги преравяха, проверяваха хамаците, преглеждаха педя по педя дъските на пода. Докато двамата се върнат, всичко бе заело предишното си място и каютата изглеждаше много чиста, сякаш никога не е била използвана. Изглеждаше безсмислено да крият каквото и да е.

Претърсваха ги по няколко пъти на ден и не им позволяваха дори да бъдат с обувки. Всъщност единственото нещо от вън, което притежаваха, беше стегнато вързания кичур от косата на Езри, който пазеше Джийн. Локи отбеляза това с изненада сутринта на третия ден.

— Размених няколко думи със Сабета, след като хората ѝ ме повалиха — рече Джийн, който лежеше в хамака и безцелно въртеше кичура в ръце. — Тя каза, че на любезна молба не може да бъде отказвано.

— А каза ли нещо друго? Относно мене или да ми бъде предадено?

— Мисля, че беше казала всичко за казване, Локи. Този кораб играе ролята на прощално писмо.

— Сигурно е връчила на Волантин и екипажа десет страници с указания за нас.

— Дори малката им лодка е по-здраво вързана от обикновено, да не би някой бог да се пресегне от небесата и да я грабне от палубата — подметна Джийн.

— Сериозно? — Локи се измъкна от хамака, дотътри се до онази част на каютата, в която се бе разположил Джийн, и попита тихо: — Върху бакборда на главната палуба ли е? Мислиш ли, че може да ни влезе в работа?

— Никога няма да разполагаме с време, за да я спуснем на вода по правилата. Но ако разхлабим въжетата и ако има вълнение…

— Мамка му! — каза Локи. — Тръгнем ли по река Кавендрия, и чаша чай няма да се изплиска, докато не стигнем до другия ѝ край. Според теб с колко от тези приятелчета можем да се справим наведнъж?

— С колко ли бих могъл да се справя наведнъж? Ще бъда прагматичен и ще кажа — с трима. В общи линии съм сигурен, че мога да обработя целия екипаж по един, по двама, ако никой не обяви тревога, но ти видя как действат. Никой не работи сам. Не съм убеден, че с груба сила ще стигнем много далече.

— Знаеш ли, несъмнено ще бъде приятно, ако нашата благодетелка Търпение ни направи неочаквана визита — каза Локи. — Или дойде друг, свързан с нея. И горе-долу сега. Или… Точно сега!

— Мисля, че са ни изоставили — каза Джийн. — Сигурен съм, че някой или нещо ни наблюдава, но тук сме пратени от Сабета. Това ми се вижда според правилата — такива, каквито ги описа Търпение.

— Чудя се дали нейните Вързомагове биха поели такъв риск.

— Е, има и хубава страна. Храним се доста добре. Ти вече не приличаш на усукан макарон.

— Прекрасно е, Джийн. Не само че съм пратен в изгнание, но и ме угояват за колене. Дали има някакъв шанс да попаднем на Замира, ако стигнем Пиринчено море?

— И какво, по дяволите, би правила тя отново тук, толкова скоро след всичко, което се случи? — Джийн се прозина и се протегна. „Отровна орхидея“ ще се появи на хоризонта, за да ни спаси, колкото аз ще родя жив албатрос.

— Просто ми хрумна — каза Локи. — Едно много приятно и безцелно хрумване. Е, значи, ще се молим за лошо време.

— И ще се безпокоим за срязването на няколко въжета — добави Джийн. — Някаква идея?

— За нула време мога да пригодя нещо за нож, стига да знам, че ще се използва преди обиска на каютата ни на следващия ден.

— Добре. Ами оковите ни? Ти винаги си се справял по-добре от мен с подобни работи.

— Механизмът е сложен. Мога да използвам парчета от кост, но костта е прекалено трошлива. Счупи ли се, механизмът ще остане заключен завинаги.

— Тогава може да се наложи да ги търпим, докато не стигнем сушата — каза Джийн. — Е, едно по едно. Трябва да се намираме достатъчно близо до брега, имаме нужда палубата да се люлее, а и не бива да се окажем вързани в трюма, когато се е явила удобна възможност.

Тази нощ небето отново посивя, заплашителни облаци къкреха на хоризонта, но лекото вълнение на Амател почти не накланяше палубата на „Смелия“ нито насам, нито натам. Локи прекара няколко часа облегнат на парапета на главната палуба, като се преструваше на спокоен, но тайно се взираше, за да не изпусне някоя пробягала светкавица или приближаваща гръмотевица. Единственият светлик, който виждаше обаче, беше призрачното блещукане в тъмните дълбини на езерото, като припламване на огнени съзвездия.

Напредваха бавно. През голяма част от времето духаха насрещни и необичайни есенни ветрове и при липсата на магове, които да оформят времето по свой вкус, им се наложи да лавират и след дълго и бавно придвижване поеха на югозапад. Волантин и екипажът, изглежда, изобщо не се вълнуваха. Дали прекосяваха половината свят, или плаваха само половин миля, щяха да вземат все същите пари.

През четвъртата нощ Локи забеляза да просветват жълто-бели илюминации на южния хоризонт, но възбудата му стихна, когато разбра, че вижда Лашейн.

На петия ден увеличиха скоростта, а капризните ветрове се засилиха. Цялото небе беше накъсано от изпълнени с обещание облаци и точно след пладне паднаха първите капки хладен дъжд. Джийн и Локи се оттеглиха в каютата си, като се мъчеха да изглеждат невинни. Заровиха се в книги и в безцелни разговори, но на всеки няколко минути надничаха от илюминатора на каютата и със споделено доволство гледаха как браздите между отделните вълни се задълбочават и пяната на гребените става все по-плътна.

В третия час на следобеда, когато дъждът валеше непрестанно, а вълнението на езерото отместваше кораба с един-два метра, Адалрик дойде на вратата, за да получи указания за вечеря.

— Мога телешка супа, господи?

— Задължително! — каза Локи. Ако се задаваше шанс за спасение, той искаше да го посрещне, натъпкал се с поне още едно от ястията на вадранския готвач-чудо.

— А какво ще кажеш за пиле? — попита Джийн.

— Веднага убива пиле!

— А и десерт — добави Локи. — Нека довечера десертът да е голям. Бурите ме карат на глад.

— Прави торта с медове и джинджифил — каза Адалрик.

— Само така, човече! — зарадва се Джийн. — Нека пием и вино. Две бутилки искрящо ябълково вино, става ли?

— Две бутилка — повтори готвачът. — Ще донася на вас.

— Почтен човек, макар че прави езика на нищо — каза Локи, когато готвачът затвори вратата. — Не ми е приятно да се възползвам от него.

— Едва ли ще му липсваме, ако се измъкнем — каза Джийн. — Има си цял екипаж да му се възхищава. Знаеш каква помия щяха да лочат, ако той не беше на кораба!

Няколко минути по-късно Локи излезе на палубата и остави дъжда да го намокри до кости — стоеше до фокмачтата и се преструваше, че не му прави впечатление как палубата леко се люшка ту на едната, ту на другата страна. Засега отместването едва се усещаше, но ако времето продължеше да се влошава, това щеше да стане многообещаваща тенденция.

— Мастер Лазари! — Солус Волантин слезе от квартердека; вятърът развяваше мушамата му. — Няма ли да се чувствате по-уютно в каютата си?

— Може би общата ни приятелка е пропуснала да ти каже, капитан Волантин, че и аз, и мастер Калас сме пътували по море. В сравнение с преживяното край Призрачните ветрове това е просто забавно.

— Знам част от историята ти, Лазари, само че отговарям за твоята безопасност.

— Е, докато някой не свали тия железа от краката ми, не би било възможно да доплувам до брега, нали така?

— Ами ако настинеш?

— Докато Адалрик е на кораба?! Той сигурно разполага с питие, което може да прогони и самата смърт.

— Поне няма ли да се съгласиш да си облечеш мушама, та да не приличаш толкова на полудял пътник?

— Няма да е зле.

Волантин повика един моряк да донесе мушама, Локи се наметна с нея и затегна връзките, после продължи:

— Ще простиш невежеството ми, но къде всъщност се намираме?

— На шейсет мили западно от Лашейн, с точност до милимунда във всяка посока.

— Аха… Струва ми се, че снощи забелязах града.

— Придвижваме се успешно на запад. Ако трябваше да спазвам разписание, щях да бъда в отвратително настроение, но благодарение на вас не бързаме, нали така?

— Точно така. А това на юг по-тежки бури ли са?

— Сянката ли? Това е брегът откъм подветрената страна, мастер Лазари. Проклет залив на завет. Намираме се на осем-девет мили от южния бряг на Амател и се мъчим да не се приближаваме повече. Ако можем да изплаваме от тая каша и да се довлечем още двайсет-трийсет мили на запад-северозапад, ще стигнем право до Кавендрия, а оттам чак до Пиринчено море има само един плитък басейн.

— Радвам се да го чуя — каза Локи. — Бъди спокоен, нямам никакъв интерес да се удавя.

Вечерята беше отлична и продуктивна. Четирима от моряците на Волантин наблюдаваха от ъглите на каютата, докато Локи и Джийн ометоха супата, пилето, хляба, тортата и искрящото ябълково вино. Точно след като отвори втората бутилка обаче, Локи даде знак на Джийн, че ще се прояви като много несръчен.

Като се пригоди към лашкането на кораба, той събори новата бутилка от масата. Бутилката падна лошо, счупи се и плисна студеното пенливо вино по босите му нозе. Като разбра, че от счупената бутилка няма парчета, които да може да се използват вместо нож, както се беше надявал, Локи успя да пусне на пода и чашата си, с по-задоволителни резултати.

— Мамка му, хубава работа! — изруга той на висок глас, смъкна се от стола си и клекна до парчетата. Прокара ръка над тях, сякаш се чудеше как да постъпи, и след миг едно дълго и здраво парче стъкло беше прехвърлено от дланта му в ръкава на туниката. Направи го предпазливо — петно кръв по ръкава положително щеше да привлече вниманието.

— Остави — обади се един от моряците и даде знак на друг моряк да иде до палубата. — Нищо не пипай. Ние ще го оправим.

Локи отдръпна ръката си и внимателно отстъпи няколко крачки.

— Ще поискам още вино — каза Джийн, вдигнал предизвикателно чашата си, но може би пи достатъчно.

— Заради люшкането на кораба стана — рече Локи.

Охранителят се върна с четка и метална лопата. Бързо събра счупеното.

— Ще измием пода утре, когато оправяме каютата, сър — каза един от моряците.

— Поне мирише хубаво — подхвърли Локи.

Охранителите не го претърсиха. Локи, който гледаше през илюминатора и се наслаждаваше на сгъстяващия се мрак, си позволи лукса едва видимо да се ухили.

Когато остатъците от вечерята бяха отнесени (като преброиха ножовете, вилиците и лъжиците) и каютата отново остана на него и на Джийн, Локи внимателно измъкна парчето стъкло и го сложи на масата.

— Не изглежда кой знае какво — каза Джийн.

— Трябва да се увие единият му край — рече Локи. — И знам точно с какво ще го направя.

Докато Джийн остана облегнат на вратата на каютата, Локи използва парчето стъкло, за да отдели внимателно вътрешната част от предната корица на „Републиката на крадците“. След няколко минути рязане и белене той се сдоби с парче от кожената подвързия с неправилна форма, както и с част от конците, използвани за гръбчето на книгата. Нагласи единия край на парчето стъкло върху кожата и здраво го уви, като направи нещо като миниатюрен трион. Увитият с кожа край можеше без проблеми да се хване с ръка, а режещият край да се движи по въжето, което искаха да прережат.

— А сега — тихо каза Локи, като вдигна произведението си на светлината на фенера и го разгледа със смесица от гордост и трепет — няма ли да се качим на палубата и да се насладим на времето?

За тяхна радост, времето се беше влошило и валеше силен есенен дъжд. Вълните в езерото достигаха два метра, а светкавиците проблясваха зад непрестанно движещите се облаци.

Локи и Джийн, и двамата с мушами, се разположиха от вътрешната страна на корабната лодка, захлупена и вързана на главната палуба. Лодката беше дълга около два метра и половина, като онези, които обикновено са окачени на кърмата на корабите. Локи предположи, че спешната необходимост да сложат метални решетки на илюминаторите на каютата, беше принудила екипажа да премести лодката. Бяха я вързали на палубата с въжета, прекарани през халки — един екипаж можеше да се справи с тях за минути, но ако той и Джийн се опитаха да освободят лодката по обичайния начин, щеше да им е нужно много повече време, за да не ги забележат. Решението беше да се прережат въжетата — да се отслабят най-важните от тях и да се изчака случайно люшване на кораба, при което да пуснат на вода лодката, а после по някакъв начин да влязат в нея.

Джийн кротко си седеше, докато Локи действаше с незаменимото парче стъкло — пет, десет, двайсет минути. Мушамата на Локи се оказа от голяма полза: криеше каквото върши, но понеже трябваше да не мърда рамото и ръката си над лакътя, цялата тежест падаше върху китката му и останалата част от ръката. Той спря едва когато всичко го заболя, после внимателно предаде стъклото на Джийн.

— Странно, но на вас двамата времето сякаш изобщо не ви влияе — каза Волантин, минавайки покрай тях с фенер. Погледна ги изпитателно, очите му шареха насам-натам да видят дали всичко е на мястото си. Накрая се успокои и сърцето на Локи се върна към обичайния си ход.

— Още сме загрели от вечерята, капитане — каза Джийн. — Пък и сме виждали бури в Пиринчено море. Това е приятно разнообразие на монотонното ни обитаване на каютата.

— И да е монотонно, поне е безопасно. Може да останете още тук, стига да не се пречкате на другите. Скоро ще трябва да опънем платната. Ако се озовем много близо до брега, ще ви накарам да слезете в трюма.

— Да няма проблеми? — попита Локи.

— Досаден вятър от север и северозапад, обръща се както най-малко ни е от полза. На пет мили от брега сме, а трябваше да сме на десет.

— Ние сме най-лоялният ти и предан баласт, капитане — каза Локи. — Нека храната се смели още малко и може би ще хукнем да се прибираме.

Щом Волантин се отдалечи, Локи усети, че Джийн се е върнал към работата.

— Нямаме много време — промърмори Джийн. — Едно-две несрязани въжета са равни на двайсет; някои неща не се късат, каквато и сила да се използва.

— Доста прокъсах въжетата от моята страна — каза Локи. — Просто трябва да продължим да го правим, докато можем.

Минутите се нижеха. На палубата се появиха моряци, които проверяваха навсякъде дали всичко е наред, а точно зад тях двамата мъже отчаяно се мъчеха да създадат проблем. Корабът непрестанно се люшкаше настрани, на хоризонта проблясваха светкавици, а Локи установи, че с времето все повече се изнервя. Ако не успееха, той не се съмняваше, че заплахата на Волантин да ги затвори в трюма, ще се осъществи светкавично.

— Адове проклети! — промърмори Джийн. — Това усети ли го?

— Какво да усетя? О, по дяволите! — Корабът се беше наклонил надясно и лодката опираше с по-голяма тежест върху гърба и раменете на Локи. Но крепящите я въжета започнаха да сдават по-рано от очакваното. — А сега какво ще правим, адове?!

— Почакай! — промърмори Джийн. Корабът се наклони наляво и чуха скърцащ звук по палубата. Локи се молеше шумът на вятъра да го заглуши за всички освен за опрелите се на лодката.

Подобно на махало корабът отново се люшна надясно и този път скърцането премина в стържене. Натискът върху гърба на Локи стана заплашителен и нещо се скъса с трясък точно зад него.

— Мамка му! — прошепна Джийн. — Ставай и скачай!

Двамата Джентълмени копелета се прекачиха през задната част на корабната лодка в мига, когато въжетата изцяло се скъсаха. Отдръпнаха се бързо и макар да се мъчеха да паднат плавно, се сгромолясаха, а лодката със стържене се затътри по палубата към десния парапет.

— Ха! — извика Локи, неспособен да се сдържи. — Потегляме!

Лодката се блъсна с трясък в парапета и се закова на място.

— Друг път — каза той, вече не толкова високо.

Миг по-късно бригантината се наклони наляво и Локи забеляза, че двамата с Джийн са на единствения път, който лодката може да поеме, когато се плъзне обратно по наклонената палуба. Той силно блъсна Джийн наляво и се претърколи в обратната посока. След секунда лодката със стържене се понесе по палубата между двамата, като набираше инерция. Локи се обърна, сигурен, че тя ще прехвърли парапета навреме. Чуха се скърцане и трясък. Лодката със сила се стовари върху перилата на бакборда. Перилата поддадоха, но не докрай и обърнатата наопаки лодка остана все така извън водата.

— Клати му се на Переландро! — извика Локи и с олюляване се изправи на крака.

— Какво, по дяволите, си мислите, че правите?

Солус Волантин с чевръсти подскоци прекоси главната палуба, все още с фенер в ръце.

— Лодката ти се отвърза! Ела ни помогни! — викна му Джийн.

Миг по-късно той се изхитри и заби дясно кроше в челюстта на Волантин, и докато капитанът падаше, му взе фенера.

— Джийн! Зад тебе! — изрева Локи и за втори път избегна лодката, когато палубата отново се наклони.

Зад Джийн се беше появил моряк, стиснал в ръка къса пръчка за връзване на корабните въжета. Джийн се отмести встрани при първото му нападение и счупи фенера в главата на моряка. Стъклото се разхвърча, бяла алхимична слуз покри горкия човечец от челото до кръста. Поначало тази смес беше безвредна, стига да не ти влезе в очите. Като стенеше и сияеше като призрак от някоя приказка, мъжът се стовари върху фокмачтата.

Лодката пред Локи се плъзна с висока скорост към щирборда, удари перилата, мина с ужасен трясък на чупещо се дърво през тях и ги прехвърли.

— Слава на боговете! — промърмори Локи, който дотича към дупката в перилата точно навреме, за да види как лодката потъва във водата с носа напред, като че е връх на стрела, и тутакси бива погълната от разбилата се върху ѝ вълна. — О, я стига!

— Скачай! — изрева Джийн, като избегна удара с гребло на замахналия срещу него член на екипажа. Нанесе два удара с юмруци в ребрата на нещастния моряк, който изпълни убедително танца на марионетка със срязани конци. — По дяволите, скачай във водата!

— Лодката потъна! — извика Локи, който напразно се взираше в тъмнината с надеждата да я зърне. От квартердека се чуха свирки, както и от вътрешността на кораба. Още малко и целият екипаж щеше да се изправи срещу тях. — Не я виждам!

— Не те чувам! Скачай! — Джийн хукна по палубата и с най-добри намерения блъсна Локи през дупката в парапета.

Локи нямаше време за нищо, освен да ахне от изумление; мушамата му се развя, докато той падаше като ранен прилеп в тъмните води на Амател.

Усети студа като удар с чук. Въртеше се в кипящия мрак, затрудняван от мушамата и тежките железа на глезените. Те не го принудиха да потъва право надолу, но щяха много да ускорят времето, в което да се изтощи, докато рита, за да задържи главата си над водата.

Лицето му се показа на повърхността; задавено пое глътка въздух и пръски от сладководното езеро. „Смелия Волантин“ се извисяваше над него като чудовищна сянка на треперливата светлина от десетки клатещи се и подскачащи фенери. От някакво меле до близкия парапет се откъсна позната тъмна фигура и полетя към него.

— Джийн — изломоти Локи, — няма…

Изчезналата лодка се появи на повърхността като обърнала се напряко акула, изплюта от плиснал се бял порой. Джийн пльосна ничком във водата с ужасен удар и остана да се полюшва безжизнено до лодката.

Локи го извика по име, хвана се за един от планширите на лодката и отчаяно започна да търси с поглед своя приятел. По-едрият мъж не се виждаше на повърхността. Върху главата на Локи се изсипа вълна и го откъсна от лодката. Той взе да плюе вода и продължи да търси отчаяно. Ето! На шест-седем стъпки под нозете си Локи забеляза неясна сянка, осветена изотдолу от тайнствено синьо-бяло сияние. Той се гмурна тъкмо когато друга вълна се разби с плющене върху лодката.

Хвана Джийн за яката, разтърси го и усети, че се смразява от липсата на реакция. За миг му се стори, че двамата висят един сив несъществуващ свят между бягащите гребени на вълните и призрачното сияние, и чак тогава разбра какъв е източникът на светлина около тях. Не беше от запалени фенери, а от странни огньове, пламтящи на дъното на Амател.

Огньовете губеха успокоителната прилика със скъпоценни камъни, когато човек ги виждаше под водата, сякаш я размътваха, пулсираха и се мержелееха. Локи усети, че очите му парят, а кожата му настръхна с непривично и инстинктивно чувство, че нещо изцяло враждебно се намира наблизо; че е наблизо и още повече се приближава. Подпъхна ръце под мишниците на Джийн и взе да рита с всичка сила, за да се издигнат двамата към повърхността и бурята.

При издигането нагоре лодката ожули бузата му. Той пое дълбоко въздух и отново повдигна Джийн, та главата на едрия мъж да остане над водата. Студът беше физически натиск, правещ пръстите на Локи безчувствени и бавно пълнещ крайниците му с олово.

— Събуди се! — ядосано каза Локи. — Събуди се, събуди се, Уродливи пазителю, събуди се! — Взе да дърпа Джийн, докато се държеше с другата ръка за планшира на подмятаната от вълните лодка, но каквито и усилия да правеше, нищо не постигна, освен че без малко не преобърна отново лодката.

— Мамка му!

Трябваше Локи първо да се качи вътре, но ако го направеше, сигурно Джийн отново щеше да потъне. Забеляза ключ — чугунена подложка с формата на подкова, на която се слага греблото. Беше смазан от търкалянето на лодката по палубата, но можеше да послужи за нова цел. Локи върза грубо края на мушамата на Джийн към изкривения ключ, така че Джийн висеше от лодката, увесен на врата и гърдите си. Не беше разумно решение да го остави така, но поне водата нямаше да го отнесе, докато той се качва в лодката.

Нова вълна блъсна лодката и главата на Локи се удари отстрани в нея. Пред очите му затанцуваха черни петна, но болката го накара да прояви ожесточението си. Той се гмурна в тъмнината под корпуса, после се издигна на повърхността до планшира на отсрещната страна. Връхлетя нова вълна, Локи се измъкна от пяната ѝ и с усилие се прехвърли в лодката. Удари се лошо в пейката на гребците и пльосна в дълбоката до глезени вода, плискаща се на дъното.

Пресегна се и сграбчи Джийн. Опитът му да го издърпа, беше отчаян, объркан и безуспешен. Малката лодка се лашкаше по вълните и се клатеше при всяко направено усилие; подскачаше нагоре-надолу като буталото на някаква кошмарна машина. Накрая съзнанието на Локи си проби път през стените на изтощението и паниката му. Той обърна Джийн настрани и го дръпна едновременно за едната ръка и единия крак, като използва мушамата за допълнителна опора.

— Ох, Джийн, мразя елдрени! — Локи лежеше задъхан до Джийн на дъното на подхвърляната от вълните лодка, заливана от вълните и дъжда. — Мразя ги. Мразя каквото са правили, мразя лайната, които са оставили подире си, мразя това, че нито една от техните шибани тайни никога не се оказва приятна и с добри последици за другите!

— Хубави светлинки — промърмори Джийн.

— Да, хубави светлинки. — Локи се изплю. — И приятелски настроени моряци. Всичко се намира в Амател.

Локи побутна Джийн настрани и приседна. Подскачаха като тапа от винена бутилка във врящ котел, но сега, когато тежестта им беше в средата на малката лодка, сякаш лашкането стана по-поносимо. Бяха отнесени към брега, далече от кърмата на „Смелия Волантин“, а сега бригантината се намираше на повече от петдесет метра от тях. Чуваха се объркани викове, но не изглеждаше корабът да се готви да тръгне подире им. Локи можеше само да се надява, че след като Джийн беше пратил в несвяст Волантин, това щеше да попречи на екипажа да се организира, преди да стане прекалено късно.

— Видя ли някакви гребла, Джийн?

— Не, митля, че калотах моряка с креблата. — Джийн внимателно опипа лицето си. — О, бокове, митля, че пак си тупих нота!

— Омекоти с носа си падането върху лодката.

— Тагупих тъгнание.

— Да, посрах се от страх.

— Ти ме тпати!

— На всеки две години е мой ред да те спасявам — каза Локи.

— Плакотаря ти.

— Просто спасих собствения си задник четири-пет пъти за това време — рече Локи. — И те прихванах при това страхотно падане. Ако течението продължи да ни отнася на юг, само след няколко мили ще стигнем до брега, но понеже няма гребла, за да владеем положението, може да ни е трудно да излезем на сушата.

Вълните свършиха своята работа, понесли малката лодка на юг от страшния кораб, и когато накрая брегът се появи, акостираха трудно точно както предвиди Локи. Амател ги изхвърли върху черен вулканичен пясък като чудовище, което повръща глътната играчка, към която е изгубило интерес.

Крайбрежният път западно от Лашейн се наричаше Дълги тъмни пясъци и във ветровитата есенна утрин представляваше безлюдно място за придвижване. Една-единствена пътна кола, с впряг от осем коня, подскачаше по старата каменна настилка, а подире ѝ се разпръсваха струи мокър чакъл вместо облаци от прах както в по-сухи сезони.

Безопасната пътна служба от Салон Курбо и от по-южни точки беше за богати пътници, за които е непоносима мисълта да стъпят на палубата на кораб. С обковани с желязо врати, с щори на прозорците и ключалки отвътре колата представляваше крепост за богаташите, страхуващи се от разбойници.

Кочияшът беше с броня под жакета, както и седящият до него на капрата охранител, на скута с арбалет, способен сякаш да пробие голяма колкото храмов прозорец дупка в мишената си.

— Ей, почакайте! — извика един слаб мъж, застанал край пътя. Беше с мушама, отметната назад, за да освободи ръцете му, а на земята до него лежеше друг, по-едър мъж. — Умоляваме ви да ни помогнете!

Друг път кочияшът щеше да удари с камшик конете, за да продължат, и да прелети покрай всеки, който се опитва да ги спре, но по нищо не си личеше това да е засада. Земята наоколо беше равна в радиус от стотина метра, така че, ако двамата мъже бяха примамка, можеха да имат съюзници на не по-малко от половин миля. А и изглеждаха наистина закъсали — без броня, без оръжия, без перченето на истинските мародери. Така че кочияшът дръпна поводите.

— Какво си мислиш, че правиш? — ядоса се стрелецът.

— Не си го връзвай на възел — рече кочияшът. — Нали работата ти е да ми пазиш гърба? Ей, човече, какво става? — викна той на непознатия.

— Корабокрушение — отвърна мъжът. Изглеждаше опърпан, среден на ръст и със светлокестенява коса, вързана криво-ляво на тила. — Снощи. Вълнението ни изхвърли на брега.

— От кой кораб?

— „Смелия Волантин“, плаващ от Картейн.

— Приятелят ти пострадал ли е?

— В несвяст е. За Лашейн ли пътувате?

— Да, дотам има двайсет и шест мили. Ще пристигнем утре. Какво искате?

— Да продължим с вас на коне или отзад на капака. Синдикатът на нашия господар има корабен агент в Лашейн. Ще ви плати за услугата.

— Кочияшо! — чу се груб, тънък глас от колата. — Не ми е работа да спасявам разни малоумници, дето са се изложили на опасност не къде да е, а в Амател. Ако се налага, помоли се за доброто им здраве, но продължавай!

— Господине, мъжът, които лежи на пътя, изглежда зле. Носът му е син като грозде — възпротиви се кочияшът.

— Това не ми влиза в работата.

— Има определени правила как да се държи човек на пътя, сър, и съжалявам, че няма да изпълня нареждането ви, но скоро ще продължим пътуването — рече кочияшът.

— Няма да платя, за да се нахранят! Нито ще платя за изгубеното заради спирането време.

— Отново ви се извинявам, сър, но трябва да го направя.

— Прав си — обади се стрелецът. — Тия хора не са разбойници.

Кочияшът и охранителят се смъкнаха от капрата и отидоха при Локи, изправен до Джийн.

— Ако ми помогнете да го вдигна — помоли Локи стрелеца, — ще се опитаме да го свестим.

— Ще прощаваш, страннико — рече стрелецът, — но е чиста глупост да се остави заредено оръжие. Може случайно да се задейства. Ако човек неволно стъпи върху…

— Ами тогава го насочи настрани — промърмори кочияшът.

— Да не си си побъркал? Веднъж в Тамалек видях един стрелец да си оставя арбалета само за…

— Не се съмнявам, че си прав — заядливо го прекъсна кочияшът. — Докато си жив, не си оставяй оръжието. Може погрешка да улучиш някого в Тамалек.

Охранителят се изплю, въздъхна и внимателно насочи арбалета към събрал се край пътя пясък. Нещо силно и глухо изпращя, след което стрелата се заби в пясъка чак до перата.

Когато това стана, Джийн по чудо се върна към живота, размаха набързо юмруци и красноречиво убеди кочияша и охранителя да лежат на земята и известно време да останат в безсъзнание.

— Много, много съжалявам за това — каза Локи. — Но трябва да знаете, че станалото не е типично за нас.

— Е, а сега как сте, милозливци? — извика мъжът от колата. — Пролича си колко сте наясно, а? Ако имахте малко мозък, щяхте да се возите, а не да карате такива коли!

— Не могат да те чуят — осведоми го Локи.

— Мародери! Измет! Безродни копелета! — изсмя се мъжът в колата. — На мен обаче ми е все едно. Не можете да проникнете тук. Откраднете каквото успеете, от страхливите ми слуги, господинчовци, но нищо мое няма да получите!

— Богове на небесата! — възкликна Локи. — Я ме чуй, шибан и безсърдечен мухльо! Крепостта ти е на колела. На около миля на изток има скали, надвиснали над Амател. Там ще те откачим от впряга и ще бутнем колата в пропастта.

— Не ви вярвам.

— Все пак най-добре вземи да се учиш да летиш. — Локи скочи на капрата и пое юздите. — Готово, а сега да повозим лайнаря на най-краткото пътуване в живота му!

Джийн се покатери и седна до Локи. Локи подкара добре обучените коне напред и колата започна да се тътри по пътя.

— Ей, почакайте! — изрева внезапно възпротивилият се пътник. — Спрете, спрете, спрете!

Локи го остави да пищи в продължение на стотина метра, преди да спре конете.

— Ако искаш да живееш — рече му Локи, — отвори…

Вратата с трясък зейна. Мъжът, който излезе навън, беше на около шейсет, нисък, с кръгъл тумбак и с очи на стреснат заек. Шапката и връхната му дреха бяха от тъмночервена коприна, украсени със златни копчета. Локи скочи на земята и го изгледа свирепо.

— Я сваляй тази нелепа дреха! — изръмжа му той.

Мъжът побърза да се съблече и остана по долната си туника. Локи взе скъпата дреха, вмирисана на пот, и я хвърли в колата.

— Къде има храна и вода?

Мъжът посочи сандъчето, закрепено отвън, точно над задния капак на пътническата кола. Локи го отвори, избра си разни неща, после хвърли няколко от старателно увитите дажби в мръсотията край пътя.

— Иди събуди приятелите си и се наслади на разходката — каза Локи, покатери се отново горе и седна до Джийн. — Сигурно след не повече от ден-два ще стигнете до крайните квартали на Лашейн. Или пък може някой да мине по пътя и да се смили над вас.

— Копелета! — извика мъжът, останал без дреха и без превоз. — Крадливи копелета! Ще увиснете на бесилото за това! Няма да ви се размине!

— Съществува подобна възможност, обаче е малка — каза Локи. — Но знаеш ли какво е сигурно? Следващия път, когато трябва да запаля огън, ще използвам дрехата ти, тъпако!

И той весело махна за довиждане, след което бронираната пътническа кола набра скорост, но не по посока на Лашейн, а към Картейн, само че по дългия път, обикалящ Амател.

— Ще ни разпознаят — каза Локи.

— Изглеждаме отвратително — отговори Джийн, използвайки майсторски изкуството на омаловажаването. — Просто още двама пътници, покрити с прах и лайна.

— Волантин вече трябва да се е върнал. Сабета със сигурност е оставила хора да наблюдават портите — потупа се Локи по челото. — Ние с теб бихме го направили.

— Много благосклонна оценка на предвидливостта ни.

Четирите дни обратен път към Картейн бяха трудни. На втория ден взеха всичко ценно от фургона, след което го засилиха надолу по клисурата, тъй като се нуждаеха от всичката допълнителна скорост, която можеха да изцедят от разпрегнатия екипаж. Стражите на Лашейн не представляваха заплаха, но предишният наемател на пътната кола спокойно можеше да им прати наемници. По древния дълъг път между градовете държави законът нямаше сила. Устремяващият се нагоре в небето зад тях пясъчен стълб най-вероятно означаваше, че някой скоро ще умре.

А сега и градът, който най-после се появи в далечината, ги дразнеше вече половин ден с обещанието си за относителна безопасност. Бяха вървели по крайбрежния източен път, бяха прехвърлили хълмове и разположени на тераси фермерски селца, докато телата им постоянно понасяха наказанието на аварийните седла, които успяха да изтарашат от фургона.

— Може би си прав все пак — каза Джийн. — Ако нямаме шанс да се скрием, трябва да разчитаме на скоростта. Може би имаме ход преднина, преди тя да успее да реагира.

— Нека отидем право при нея — каза Локи. Намръщи се и това олющи спечена прах от гънките на лицето му.

— И какво ще направим?

— Ще довършим разговора си.

— Бързаш да се върнеш обратно в морето? Мога да се оправя с двама от хората ѝ наведнъж. Но тя има повече от двама.

— Не бери грижа за тях — каза Локи. — Имам приятел, който с удоволствие ще ни прекара покрай стражата.

— Наистина ли?

— Не забеляза ли, че Вордрата предпочита тесните панталони?

— И какво общо, по дяволите, има това?

— Всяка малка подробност е от значение — каза Локи. — Само почакай. Изненадата ще е забавна.

— Е, какво пък, мамка му! — каза Джийн. — Не е като да съм вършил нещо умно през последните няколко месеца. Защо да започвам сега?

Шмугнаха се в трафика и обичайния организиран хаос на митническите инспектори, стражи, кочияши, пътешественици и фъшкии. За разлика от чистия като цяло Картейн някой спокойно можеше да изстърже Прашния двор с павираните му камъни и да го сложи на мястото на който и да е друг градски площад в Терин, без това да направи особено впечатление.

Локи не изпускаше от поглед тълпата, докато отегчените стражи претърсваха него и Джийн. Съгледвачите на Сабета най-вероятно работеха по двама в екип, като единият наблюдаваше, а другият беше според очакванията зает с някаква банална дейност. След като преброи петима възможни двойки съгледвачи, Локи разтърси глава. Какъв беше смисълът?

Почувства обаче, че се случва нещо друго. Някаква трескава дейност на Площада, нещо, различно от всекидневните задачи. Твърде много часове беше прекарал в джебчийство сред тълпи като тази, за да не усети, че нещо не е наред.

Джийн също беше на нокти.

— За какво е цялото въодушевление? — попита той минаващата жена страж.

— Същините. Не сте ли чули? — Тя посочи към тълпата, образуваща се около очуканата статуя на благородничка от Теринския трон. — Глашатаят ей сега ще започне отново.

Локи видя, че млада жена, малко по-висока от четири стъпки, се е качила върху основата на статуята. Беше със синия плащ на Картейн, а под нея стоеше мъж, облечен в регалиите на вестоносеца Видалос, с жезъл и всичко останало.

— МОЛИМ ЗА ВНИМАНИЕ, граждани и приятели на Картейн — провикна се жената. Локи беше впечатлен. В нея трябваше да има въздух като за два бели дроба. — Чуйте вести за ФАКТИТЕ, предоставени и одобрени от КОНСЕЙЛА! Лъжите НЯМА да бъдат толерирани! Разпространителите на слухове ще бъдат ЗАТВОРЕНИ на Баржите ЗА ПОКАЯНИЕ! Венцесла Валгаша, Крал на Седемте същини, е МЪРТЪВ! ЗНАЕ СЕ, че е починал в град Винтила ПРЕДИ ШЕСТ ДНИ. Починал е ОТ ЕСТЕСТВЕНА СМЪРТ и не е оставил законен наследник! В момента се води война за отцепване! Кантон ЕМБЕРЛЕН, най-източната от Седемте същини, е пратил в изгнание управляващия го граф и се е обявил за СУВЕРЕННА РЕПУБЛИКА! Съветът на Картейн на този етап ОТКАЗВА да признае формално Емберлен и категорично съветва гражданите на Картейн да се ВЪЗДЪРЖАТ от пътуване на север, преди ситуацията да се нормализира!

— Хиляди адове! — каза Локи. — Сабета беше права! Същините най-накрая се разделиха. Богове, каква бъркотия само ще настане.

— Няма да можем да прилагаме измамата с остершалинската ракия повече — каза Джийн. — Не и за доста дълъг период от време.

— Ще изскочат други възможности — замислено рече Локи. — Ако има война, ще има и отчаяни хора, преместващи много ценни вещи. Но както и да е, трябва самите ние да тръгваме.

Насочиха уморените си коне по широка улица на запад, преминаха нестабилния и стенещ стъклен мост и замъгления от тамян Площад на боговете и стигнаха Вечерната тераса. Беше почти сюрреалистично отново да стъпват по чисти улици, да се разхождат сред тучни градини и искрящи фонтани, все едно, че Картейн беше по-скоро повтарящ се сън, а не реално място.

Мигновено предизвикаха интерес пред „Знакът на Черен ирис“. Поне двама, със сигурност реални, пазачи отправиха сигнали с ръце към тъмни фигури върху покривите. Бързоного дете изтича по алеята до щаба на Сабета. Локи поведе изнурените им коне към място за почивка встрани от пътя, най-често използвано за файтони, след което скочи на земята и изтупа облака прах от обувките си. Олюля се и почти падна, преди да успее да се овладее. Краката му бяха като от желе. Конят му, който съвсем не му харесваше, потръпна с уши и изщрака със зъби.

— Тези животни са лична собственост на Верена Галанте — съобщи Локи на притеснения слуга. — Тя желае да се погрижите добре за тях.

— Но господине, ако не възразявате…

— Възразявам. Отведете ги в конюшня. — Локи отмести мъжа и се протегна да отвори входната врата, но Джийн избута ръката му и влезе първи.

Вътре откриха двамата улични биячи, които Локи видя и последния път.

— О, мамка му! — каза по-близкият.

Джийн вече беше минал под гарда му. След това последва разнообразие от бързи, шумни и болезнени действия, от които не пострадаха нито Локи, нито Джийн. Докато първият пазач падаше на пода, Джийн използва другаря му като таран, за да разбие входната врата. След това беше ред на Джентълмените копелета.

Ето го Вордрата, облечен безукорно, със закачен на ревера свеж черен ирис, в компанията на четирима пазачи с метални палки. По-добре облечените клиенти се забързаха към вратите и стълбищата зад тях.

— Господа — каза икономът, поглеждайки току-що падналия в краката му пазач, — това учреждение е само за членове, със строги правила да не се докарва до безсъзнание помощният персонал.

— Твой ред е, Себастиан — каза Джийн.

— Благодаря, Тав — Локи протегна ръце, за да се види, че в тях няма оръжие. — Моля, незабавно ни отведете при госпожа Галанте.

— И как да направя това, господа, след като предстои да бъдете насочени навън със синини по главите?

— Наистина бихме искали да я видим.

Преди пазачите да могат да им се нахвърлят, Локи стигна Вордрата, посегна към бричовете му, сграбчи топките му през коприната и усърдно ги завъртя.

— Или бихме искали да видим изражението на лицето на лечителя ти, когато види появилите се синини.

Вордрата простена, а лицето му придоби цвят, който рядко можеше да се види извън винарните по време на гроздобер. Пазачите се приближиха, но Локи вдигна свободната си ръка.

— Спри приятелите си — каза той. — Не съм особено силен, но и не ми трябва, нали? Ще завъртя това нещо толкова здраво, че ще пикаеш на спирали следващите двайсет години!

— Правете каквото ви казва, дяволите ви взели! — задъхано каза Вордрата.

— Просто ни заведете при Верена — каза Локи, докато пазачите бавно се отдалечаваха — и ще ти върна ценната собственост без дълготрайни щети.

Влачеха се странно, докато Вордрата се тътреше заднешком, а Локи не пускаше силната си усукана хватка върху надеждите на иконома за потомство, но това успяваше да държи пазачите настрана.

— Е, как е сега, тъпако? — каза Локи. — Нещо ти свършиха остроумията? Никога досега не бях насочвал някого, докато го стискам за топките. Все едно да се управлява лодка с румпел…

— Каморско куче… майка ти… лапаше…

— Ако довършиш мисълта си — каза Локи, — ще опъна скъпоценностите ти по-силно от тетива на лък.

Вордрата поведе Локи и Джийн по стълбите, водещи до личната тайна банкетна зала, където по-рано се бяха срещнали със Сабета. Пазачите се придвижваха на почтително разстояние, но броят им все пак не намаляваше. Вордрата отвори вратата на залата със задни части, а Локи видя, че Сабета вече ги очаква.

Черните бричове и късото кафяво жакетче, с които беше облечена, и ботушите за езда бяха подходящи за всичко — от подписване на документи до скачане през прозорци. В косата ѝ, навита около лакирани фиби, несъмнено се криеха хитрости, оръжия или и двете. Зад нея стояха още трима пазачи, въоръжени с палки и щитове.

— Здравей отново, Верена — каза Локи. — Бяхме в квартала и решихме да проверим настойчивите слухове, че господин Вордрата няма топки.

— Това не е ли малко грубо, дори и по твоите разпуснати стандарти? — попита Сабета.

— Предполагам, че отпечатъкът от обувката ти на моя задник ме прави малко сприхав — отговори Локи. — Кажи на приятелите си да се разкарат.

— О, но това звучи прекрасно! Искаш ли и да се вържа сама, за да ти е по-удобно?

— Просто искаме да поговорим.

— Освободи Вордрата и ще говорим колкото време искаш.

— В момента, в който го освободя, целият ад ще се стовари върху главите ни. В случая не съм глупав, което е нещо ново.

— Обещавам…

— Ха! — извика Локи. — Моля ти се.

— Значи, нямаме основа за доверие.

— Ти не си ни дала основа за доверие. Не аз бях този…

— Започва да става лично.

Сабета го погледна с искрено раздразнение. Винаги ѝ е било трудно да се контролира, когато е притисната, а огненият ѝ гняв контрастираше на студената ярост на Джийн. Локи беше прекарал години в отчаяни опити да я разбере, и сега видя, че не е измислила план, с който да сложи край на настоящата патова ситуация. Изведнъж Локи остана поразен от нелепостта на собственото си положение, в което безопасността му се крепеше единствено от хватката му върху нечии интимни части.

— Искам да говоря с теб — бавно каза той. — Нищо повече. Няма да те нараня и няма да се опитам да те отведа оттук. Заклевам се абсолютно в душите на двамата, които и аз, и ти обичахме.

— Какво имаш…

Локи използва свободната си ръка, за да покаже два от старите им тайни сигнали.

Кало. Галдо.

Сабета се взря в него, след което нещо в нея се пречупи. Облекчение? Каквото и да беше, кимна.

— Всички вън — каза. — Никой да не посяга на тези двамата без моя заповед. Освободи Вордрата.

Локи го стори. Икономът се свлече на земята и от болка се сви в ембрионална поза. Пазачите на Сабета бавно и заднешком излязоха от стаята, а Джийн се наведе над Вордрата.

— Ще го изведа оттук. Мисля, че двамата имате нужда от малко време насаме.

Само след секунда Джийн вече водеше крехкия вадран по обратния път, а Локи отново се озова лице в лице със Сабета в празна стая.

— Не можем да използваме тези имена, все едно са магически думи, всеки път, когато се озовем един срещу друг — каза тя.

— Знам, но не е моя вината, че въобще трябваше да… НЕ! — Локи трепереше от гняв, адреналин и вълнение. — Няма да позволя да ме пренебрегваш! Няма да позволя чувствата ми да бъдат игнорирани заради позата, която си решила да заемеш в момента.

— Твоите чувства! В Картейн работим за Вързомаговете, по дяволите, не сме деца, които си играят в задната част на някоя каруца!

— Ти ме използва.

— Това е, което правим — рече тя. — Това е професията и на двама ни. Изиграх те, да, и исках да те изиграя. Съжалявам, че боли, но това ни е занаятът.

— Не е това. Ти не просто ме изигра. Използва най-съкровените чувства, които някога съм изпитвал към друг човек, и го знаеш много добре! Възползва се от слабост, която съществува само когато съм около теб!

— Жена убеждава мъж да се наниже на собственото си желязо. Ето ти история, стара като света. Светът не е спрял да съществува само защото това отново се е случило.

— Не съм дете, Сабета. Не говоря за секс, а за доверие.

— Пратих те на онзи кораб за твое собствено проклето добро, Локи. Знаех, че ще стане така! Не исках просто да ми се махнеш от пътя и не ме беше грижа за здравето ти. Знаех, че ще си напрегнеш мозъка, за да преодолееш глупавата си фикс идея.

— О, прекрасно. Чудесен шибан план, защото определено не се сетих нито веднъж за теб през деветте дни, които ми отне да се върна в Картейн.

Тя поне благоволи да отвърне поглед.

— И какво, по дяволите, е това в крайна сметка? Първо не трябваше да се оправдаваш пред никого, а сега всичко е било за мое добро? — Изгарящ, Локи ядно разкопча лекьосания, твърде широк жакет за езда, който бе взел от отвлечената пътна кола. — И ти НЕ си глупава фикс идея!

— Аз съм зряла жена, която ти казва, че не можем да върнем часовника пет години назад само защото нямаш смелостта да се пробваш с някоя друга.

— Смелост? За коя, по дяволите, се мислиш, че да ми говориш за смелост? Смелост е това, което беше нужно, за да тръгна след теб! Смелост е това, което е нужно, за да се примиря със самодоволното ти проклето мъченичество!

— Ама че нахакан, самодоволен и наперен малък тъпак!

— Кажи ми, че никога не си ме харесвала — каза Локи, приближавайки се стъпка по стъпка. — Кажи ми, че никога не си смятала, че си заслужавам! Кажи ми, че нямахме хубави години заедно! Само това е нужно!

— Упорит, вманиачен…

— Кажи ми, че не ти стана приятно, че ме виждаш!

— Предположения…

— Престани да ми говориш неща, които вече знам — изведнъж се бяха озовали на по-малко от една стъпка разстояние.

— Спри да си търсиш оправдание. Кажи ми, че не можеш да ме понасяш. Иначе…

— Ти… ти… Ох, Локи, да ти кажа честно, вониш.

— И това те изненадва? Какво се предполагаше, че трябва да направя, да стигна до Картейн с плуване?

— Трябваше да останеш на проклетия кораб! За сведение, дадох много ясни инструкции как да се ползват баните.

— Ако искаше да остана на кораба — каза той, — трябваше и ти да бъдеш на него.

— Изглеждаш нелепо — Локи с мъка се овладя, докато Сабета бавно прокара два пръста по лявата му буза. — Краката ти са се огънали. Богове, остави ли въобще някакъв прах по пътя насам?

— Не можеш, нали?

— Не мога какво?

— Не можеш да ми кажеш да се разкарам. Не и в лицето ми, не и сега, след като те предизвиках. Не искаш истински да си тръгна.

— Не съм длъжна да ти се обяснявам!

— По-добре си закопчай жакета, Сабета, мисля, че съвестта ти прозира.

— Ние сме слуги на Вързомаговете — прошепна гневно тя. — Дойдохме тук по собствена воля и двамата толкова прецакахме нещата, че повече не може да бъде. Положението ни е несигурно. Ако станем твърде добри приятели, поне единият от нас ще умре.

— Знам — отвърна той. — Не казвам, че не трябва да сме внимателни. Просто отбелязвам, че нищо не ни забранява да имаме личен живот.

— Всичко лично при нас е и работа — обърса тя праха от бузата му с жакета си. — И всичката ни работа е лична.

— Вечеряй с мен.

— Какво?

— Вечеря. Ядене. Мъжете и жените често го правят заедно. Попитай наоколо, ако не ми вярваш.

— Затова ли усука топките на иконома ми?

— Ти самата каза, че не сме деца, играещи в задната част на някоя каруца, и си права. Управляваме собствените си проклети съдби, независимо колко силни удари понасяме. Можем да върнем времето назад с колкото си години искаме. Ние го определяме.

— Това е лудост.

— Не. Преди две седмици се молех да умра. Това е лудост. Преди две седмици бях ето толкова близо, ето толкова — допрени, палецът и показалецът му стърчаха пред лицето ѝ. — Ударих се в черната стена между този и онзи свят, повярвай ми. Приключих с шибаното мотаене. Може би това дяволски ще усложни нещата. И какво? Ти си усложнението, което желая повече от всичко. Ти си любимото ми усложнение. Без значение колко пропасти в доверието ми отваряш.

— Знаеш ли, самосъжалението е единственото нещо, което вони повече от четиридневната пот на човек, който е пътувал.

— Самосъжалението е единственото, за което човек може да се хване, след като се е сблъскал с ТЕБ — каза Локи. — Можем да имаме това, ако и двамата го искаме. Но трябва и ти да го искаш. Не искам да те убеждавам в нищо, освен ако…

— Освен ако?

— Освен ако част от теб вече не е убедена.

— Вечеря — тихо каза тя.

— И възможност да се договорим за последващи усложнения. По твое усмотрение.

Тя не можа или не пожела да срещне погледа му по време на тишината, изпълнила следващите няколко секунди. Локи чувстваше, че кръвта му се сгъстява.

— Къде отиваме? — най-накрая каза тя.

— Откъде, по дяволите, да знам? — Облекчението го връхлетя толкова силно, че краката му се разтрепериха.

Сабета протегна дясната си ръка и го прегърна през кръста. За един безкраен миг двамата се взираха в ръката ѝ, а след това тя я отдръпна.

— Добре ли си? — нежно попита тя.

— Аз… Ами, мисля, че просто много ми допадна отговорът ти. Но стига, колко време, мислиш, ми остави да разбера кое къде е в този проклет град? Морално задължена си да избереш място. За утре вечер.

— Нека бъде по залез — каза тя. — Ще ми позволиш ли да изпратя карета?

— С Джийн няма да сме заедно — отговори Локи. — Ще се подсигурим. Ако не се върна в обозрим диапазон от време, ще отговаряш пред него, както ще е ядосан и неудържим. Как ти се струва като гаранция?

— Не е беда, която бих си навлякла, ако зависеше от мен — сложи тя ръце зад гърба си и го погледна изпитателно. — И сега какво?

— Зависи. Все още ли имам странноприемница, в която да отседна?

— Оставих Джостен на мира като цяло.

— Е, тогава ще отида да утеша децата си и… ще измисля как точно, по дяволите, ще те надвия.

— Самоуверено, вбесяващо лайно — каза тя без злоба.

— Арогантна кучка — отговори той, хилейки се, докато излизаше през вратата. — Арогантна, упорита, разкошна кучка. А, и ако уловя дори един полъх от парфюма, с който беше последния път…

— Ако усетя дори да ми лъхне на коне и пот, връщаш се в морето.

— Ще се изкъпя.

— Изкъпи се два пъти. И… ще се видим утре тогава.

— Със сигурност — отвърна Локи.

Стигна вратата и се поздрави за здравия разум да не ѝ обръща гръб, поне не толкова скоро. Тъкмо щеше да си тръгне, но го осени нова мисъл.

— А, знаеш ли, наехме няколко коня, за да стигнем дотук. Доста зле се отнесохме с тях. Имаш ли нещо против да вкараш горките животни в конюшните?

— Ще разчистя след вас, спокойно. И…

— Да?

— Джийн добре ли е? Лицето му…

— Счупи си носа, докато слизаше от кораба ти. Ще се оправи. Знаеш какво наистина е нужно, за да го забави. Струва ми се обаче, че Проклетите сестри все още са в теб.

— Ще му ги върна… скоро — усмихна се тя едва-едва. — Мога да ги задържа като гаранция за доброто ти поведение.

— Ако ти трябват пленници, винаги можеш да опиташ по-нежен вариант на това, което току-що направих на Ворд…

— Разкарай се оттук — каза тя, едва сдържайки смеха си.

— Е, какво ни спечели? — попита Джийн.

— Ами среща с вечеря — отговори Локи. — Мисля, че е уместно да обсъдим поставянето на някакви разумни граници, така че никой от нас да не трябва да се притеснява, че отново ще се събуди на половината път към морето.

След безгрижна разходка бяха наели първата свободна карета, която в момента ги отвеждаше към по-приятелска територия през издължените късни сенки на градските кули.

— Предполагам, че си споменал сестрите ми.

— Ще ги върне, ако се държа прилично.

— Добре тогава.

Гласът на Джийн все още звучеше притеснително носово, затова Локи си отбеляза наум да го прати на лечител, независимо дали иска, или не.

— Не си ядосан? — попита Локи.

— Не, разбира се. Предполагам, че вие, каквито сте идиоти, сте си намекнали нещо за разпалване на стария огън.

— Определено останах с такова впечатление.

— Е, ако не ѝ позволиш да те упои отново, ще кажа, че се гордея с теб. Аз съм последният, който ще те разубеждава да спреш да преследваш жената, която обожаваш. Повярвай ми. Свърши си работата, а след това го направи колкото се може по-лично.

Локи се ухили и за кратък миг почувства, че истински се е отпуснал. Това продължи, докато не осъзна, че Търпение седи точно срещу него с нацупени устни и намръщени, черни като нощта очи.

— Бих казала, че отдаваш притеснително много внимание на удоволствието, вместо на отговорностите, не мислиш ли? — попита тя.

— Богове! — Локи инстинктивно отскочи назад и видя, че Джийн също потрепери. — Не можеш ли да се появиш на улицата като обикновените хора?

— Не ме бива да бъда обикновена. Напоследък поведението ти беше загадъчно забавно, но трябва да призная, че с колегите ми започваме да се притесняваме за ефективността на плана ти за съпротива. Ако въобще съществува такъв, де.

— Трябваше да го оставим настрана няколко дена — отвърна Локи. — Успяхме да избегнем пълното унижение, но не и благодарение на теб.

— Откъде знаеш на кого трябва да благодариш?

— Не си спомням да си ми предлагала резервна лодка и топло ястие, докато гледахме да не се удавим — каза Джийн.

— Необичайно силни за сезона ветрове ви отклоняваха от курса повече от седмица и ви докараха на една плюнка разстояние от брега, а ти така и не се попита какви са причините?

— Чакай — каза Локи, — мислех, че ви е изрично забранено да…

— Няма нито да потвърдя, нито да отхвърля догадките ти — отвърна Търпение с насладата на току-що наяла се котка. — Просто отбелязвам, че твоето така превъзнасяно въображение блещука доста вяло. Разбира се, че е възможно да сме ти помогнали. Възможно е противниковата страна да е променила правилата и да си е навлякла леко порицание. Никога няма да разбереш със сигурност.

— По дяволите, Търпение — каза Локи, — положи доста усилия да ни увериш, че правилата на тъпото ти състезание са непоклатими!

— А ти положи доста усилия да твърдиш, че ми вярваш само дотам, докъдето може да стигне тази карета.

— Защо, по дяволите, изобщо си тук? Съобщение ли носиш?

— Ето го съобщението — „Не забравяй задачата си, Локи Ламора. Тук си, за да спечелиш, а не за да ухажваш.“

— Тук съм и за двете. Сделката включваше картбланш. Отмятате ли се?

— Просто предавам…

— Интересът ми към глупостите ви е толкова осезаем, че можеш да си построиш къща с него. Картбланш, да или не?

— Да — отвърна тя. — Но трябва да си много, много внимателен докъде предизвикваш търпението ни. Когато яздиш кон, който не бърза достатъчно, използваш камшика, нали?

— Каза ми, че много обичате да седите отстрани, докато вашите посредници ви забавляват. Така че, ако обичаш, седни отстрани, млъкни и се забавлявай.

— Точно това смятам да направя — отвърна тя. Сърцето му не беше изтуптяло и два пъти, преди Търпение да изчезне по-тихо от шумоляща дреха.

— По дяволите — каза Локи. — Кажи ми, че нямаше да бъда толкова досаден, ако имах магически умения.

— Щеше да си по-зле — въздъхна Джийн. — Самият аз щях да те убия преди много време. И знаеш ли какво друго?

— Хм?

— Търпение може да ближе скорпиони в ада. Отделете време със Сабета и изчистеше всичко, което ви причиниха последните пет години. Аз ще се грижа за работата, докато те няма.

— О, богове! — възкликна Никорос, седнал на бара на Джостен пред наполовина изпито питие, твърде голямо за този час на деня. — О, благодаря на боговете! Къде се бяхте дянали?

— На път бяхме, скъпи приятелю — отвърна Локи, докато хващаше Никорос под мишниците и го вдигаше на крака. Изскърца със зъби, защото усети някаква алхимия в дъха на Никорос и забеляза разширените му зеници, но сега нямаше време да го гълчи. — Бяхме заети с ужасно важни дела! Какво е положението?

— Ами появиха се неочаквани усложнения — отвърна обърканият Никорос. — Скъсват ни задниците. Букмейкърите предвиждат мнозинство от четиринайсет места за Черен…

— Чудесно — прекъсна го Локи, окрилен от неудържимото вълнение от това да имаш абсолютната свобода да се прецакаш абсолютно. — Това е отлично, именно такава е целта на цялото упражнение! С мастер Калас внимателно се погрижихме да създадем погрешното впечатление за пълен разпад от наша страна. Схващаш ли?

— Ами… наистина ли? — Надеждата скорострелно върна цвета на лицето на Никорос, а Локи въздъхна. Каквото и да пиеше, прибавено към „настройките“ на Вързомаговете, свеждаше свободната воля на Никорос до тази на гъба. — Звучи страхотно!

— Нали? — каза Локи. — Сега извикай някой физикер. След това събери всеки читав слуга и писар, до който можеш да се докопаш, и ми ги доведи на частния балкон на Дълбоки корени. Давай, давай, давай! Джостен!

— На вашите услуги, мастер Лазари!

— Храна за петима гладни дебелаци, на частния балкон, колкото се може по-бързо.

— Дадох нарежданията в момента, в който влязохте.

— Благословен да си. Мастер Калас ще желае и кафе. Горещо като за сваляне на боя от стената. Имаше ли някакви проблеми, докато отсъствахме? Проблеми със сигурността?

— Хората ви хванаха половин дузина взломаджии. Отпратиха ги с лошо главоболие. Също така ми казаха, че ни наблюдават от няколко места в квартала.

— Съвсем скоро ще се погрижим за това — Локи даде знак на Джийн да го последва, и двамата се сляха със следобедната тълпа от търговци и делови хора, и размениха приятелски кимвания с поддръжниците на Дълбоки корени, които бегло си спомняха от нощта на банкета на Никорос.

— Имаш ли наистина план в главата си? — изхриптя Джийн.

— Да сера искри, докато нещо се запали. — Локи седна на стола с висока облегалка и отупа мръсната си туника от прахта. — Шум и екшън, за да объркаме Сабета, докато измислим истинската схема. Започваме с детински майтапи и постепенно ескалираме. Богове, иска ми се да имах подходящи сираци, няколко Точни хора, които знаят какво вършат.

Каморските разбойници никога не са имали особено добро мнение за братята си по занаят в другите градове, но в Картейн ситуацията беше най-лоша. Локи не беше чувал за картейнска банда с каквото и да е влияние, за някоя, славеща се със суровата гордост или изобретателност, които каморските, верарските или дори лашейнските организации приемаха за даденост.

— Заради Присъствието е — каза Джийн. — Вързомаговете са опитомили всички.

Кафето и храната бяха първите пристигнали ресурси. Локи погълна някакво месо и хляб, които така и не се задържаха достатъчно дълго пред погледа му, за да може да ги идентифицира по-добре. Джийн си наля кафе и почти изтънчено изяде една кифла, но дискомфортът му беше очевиден.

Секунди по-късно по стълбите се качи тъмнокожа жена с пригладена сива коса, носеща кожена чанта.

— Аз съм лечителката Триаса — каза, поглеждайки намръщено Джийн. — А този нос разказва доста интересна история.

Докато тя започваше прегледа, като тактично избегна да спомене нещо за това, че Локи и Джийн миришат като пръчове, по стълбите се качи Никорос, придружен от половин дузина писари и помощници.

— Чудесно — каза Локи, поглъщайки последното парче храна. — Време е да изнесем приятелски урок по вбесяване на ония мижитурки от Черен ирис. Пригответе перата си. Напишете всичко точно както го казвам. След като приключите, дайте бележките си на Никорос, а той ще разпредели същинската работа.

— Искам веднага да бъде изготвено писмо до началника на стражите на Лашейн, който и да е той. Известете го, че четири коня, откраднати от охраняван керван, насочил се към Лашейн, са забелязани в конюшните на „Знакът на Черен ирис“ в Картейн. Всеки кон има ясно забележимо клеймо на врата си. Конете са получени като открадната стока и не са докладвани на картейнските власти. Подпишете го „От приятел“ и го изпратете по следващия кораб, прекосяващ Амател.

Джийн се ухили, след което изгрухтя, защото лечителката Триаса продължаваше работата си. Локи вървеше напред-назад из стаята, докато говореше.

— Утре ще подсигуря допълнителни средства за партията. Искам хиляда дуката да бъдат разпределени между доверени членове на Дълбоки корени, като всеки да получи между пет и двайсет дуката. Искам тази седмица всички да излязат и да заложат при всеки възможен букмейкър за победа на Дълбоки корени на изборите. Искам рязък подем в доверието към партията, така че противниците ни сериозно да се зачудят дали случайно ние не знаем нещо, което те не знаят.

— Искам още хиляда дуката да бъдат похарчени за торти и вино, сложени в кошници със зелени панделки. Подаръците трябва да стигнат до домовете на търговците на едро и дребно, алхимиците, писарите, физикерите… До всеки уважаван човек, който все още не е член на семейството на Дълбоки корени. Нека поухажваме нови гласоподаватели.

— Хм… Това може да предизвика проблеми сред някои от по-старите членове на партията — каза Никорос. — По традиция сме много придирчиви в избора си на нови членове. Имаме частни салони, в които се влиза само с покана. Не се мотаем по улиците да набираме поддръжници.

Локи си наля чаша кафе и отпи голяма глътка. „И заради този изтънчен вкус, идиоти такива, ви размазаха при последните два избора“, помисли си той.

— Аз ли командвам тук, Никорос?

— О, богове, абсолютно, сър. Не исках да намекна нищо друго…

— Ще овършеем улиците за поддръжници, ако се стигне дотам. Ще сложа торба злато в ръцете на всеки тъпоглав, кривоглед овцечукач, който може да сложи знак върху пергамента. Всеки път, когато ти се прииска да поставиш под въпрос решенията ми, спомни си, че опозицията не споделя проклетите ви деликатни традиции. Интересува ги единствено победата.

— Ами да, разбира се.

— Кошниците тръгват. Без изисквания, без задължения, поне не още. Искаме хората просто да ни споменават с добро. Извиването на ръцете ще дойде на по-късен етап. С необходимата дискретност — продължи той — изловете членовете на партията ни, които имат дългове, проблеми със съда и така нататък. Дайте ми списък с малките им проблеми и ще изпратим хора, които да ги разрешат. В замяна задниците им ще са наши и ще ги пратим да действат. Сега — обратното. Членовете на Черен ирис и техните слабости. Дългове, афери, скандали, пристрастености, проблеми със закона. Искам този списък! Искам да отворя всяка рана, да сипя сол в нея, да откъсна всеки нискорастящ плод. Постоянен, тотален тормоз, възползваме се от всяка възможност и започваме преди изгрев-слънце.

— Както желаете — каза Никорос.

— За това… ми трябва доверен алхимик. Трябва ми и каруца… няколко дузини клетки за малки животни… и всички живи змии, до които можем да се докопаме.

— Живи змии? — попита един от писарите. — Имате предвид…

— Да — отвърна Локи, — имат люспи, плъзгат се наоколо, змии. Продължавайте. Искаме ги само ако не са отровни! Това означава смоци, кафяви водни змии, слепоци. Всичко подобно ще свърши работа. Използвайте наемници — момчета, момичета, всички… Предложете подходящо заплащане, но по дяволите, не вдигайте шум. Не искам да се разчуе твърде много за нашия малък замисъл. Поставете клетките в мазето и дръжте змиите в тях до следващо нареждане. Как е носът на мастер Калас?

— Лошо наместен — отговори лечителката. — Вашият неподправен аромат ми подсказва, джентълмени, че не сте имали време за почивка през последните няколко дни.

— Печално правилно предположение — каза Локи.

— Трябва да бъде счупен наново. Очевидно това не е първата ти подобна контузия, мастер Калас, и дишането ти вече се влошава.

— Направи го тогава — каза Джийн.

— Ще са ми необходими две чаши бренди, няколко помощници и въже.

— Няма време за това — изръмжа Джийн. — Искам съзнанието си ясно за работа. Направи го просто тук и сега.

— Извинете, мастер Калас, но не ми допада мисълта човек с вашия ръст да ме нападне…

— Госпожо физикер — каза Локи, — по-скоро тази сграда ще падне, отколкото приятелят ми да изгуби контрол.

— Ще ви струва двойно — строго каза жената.

— Направи го тройно — отвърна Джийн. — Хайде, намести проклетото нещо. И по-лоши неща съм преживявал, и то без предупреждение.

Триаса постави внимателно ръцете си, все едно главата на Джийн беше на глинена статуя, чийто нос лечителят се кани да махне и извае наново. Натисна с плавно движение. Джийн остана мирен, но все пак издаде дълго, дълбоко и подходящо театрално стенание. Звукът на каквото там се местеше или чупеше във вътрешността на носа, накара Джийн да потрепери, все едно, че току-що са потопили слабините му в ледена вода, а от групата на писарите се чу общо ахкане.

— Може би само едно малко бренди — простена Джийн, едвам движейки устните си. Сълзи се стичаха по страните му. Локи посочи една от писарките. Жената кимна и забързано излезе от стаята.

Триаса сръчно намаза носа на Джийн със сметанов на цвят алхимичен мехлем и превърза главата му с ленена превръзка.

— Дръж го неподвижно — каза тя. — Танцувал си този танц и преди, затова не прави глупости. Дръж главата си обездвижена, докато спиш. Ела утре да те прегледам — кабинетът ми е отсреща.

— Благодаря — каза Джийн. Секунда по-късно услужливата писарка се върна с чаша карамеленокафяв алкохол, който Джийн внимателно изля в гърлото си.

— Е — каза Локи, — след като вече всички осъзнахме, че никога няма да бъдем особено здрави, нека разгледаме какво имаме. Дайте списъците си на Никорос и той ще изглади подробностите.

— Господа — каза Никорос, докато ръцете му бързо се запълваха с документи, — за мен е удоволствие, че се върнахте и поемате по-активна роля в нашите дела, но този обем работа…

— Стига мрънка, Никорос. Има достатъчно време, ако никой от нас не спи до съмване. — Локи хвана окуражаващо ръката на Никорос, а след това сниши глас и му прошепна: — Освен това, ако те видя отново да гълташ черна алхимия, работното ти място ще бъде освободено. Ясно ли е?

— Мастер Лазари, сър, какво мога да кажа… Срам ме е… но вас ви нямаше… всичко беше толкова объркано.

— Всичко вече е необъркано. Отиваме да се изкъпем и да се върнем обратно в цивилизацията. Две определени дами очакват да видят какво можем да предложим, и е време нещата да се забързат.

— Ама разбира се, мастер Лазари!

— НИКОРОС!

— Да, сър?

— Току-що ми хрумна вълнуваща идея. Намери ми списъка, както и алхимик, а след това и някой от градската стража. Някой добре обработен. Някой, който мисли с кесията си и не се срамува да го признае.

— Ами… Разбира се, но може да отнеме…

— Тази вечер, Никорос, тази вечер!

В отредения им апартамент Локи и Джийн откриха вани, пълни с вряла вода, придружени от още храна и кърпи, кисета и буркани с ароматни масла, достатъчни за един задоволително чист харем. След като се освежиха и премениха в прилични дрехи, двамата се върнаха на частния балкон на Дълбоки корени, където откриха очакващия ги с нови документи в ръка Никорос. Локи ги прегледа възможно най-бързо предвид неразбираемия почерк, с който бяха написани.

— Добре, добре — измърмори под носа си той. — Дългове, много дългове. Малки амбициозни комарджии са нашите приятели от Черен ирис… на кого дължат най-много?

— Повечето от дълговете, които не са между джентълмени, касаят Петосин Лусидус във Вел Верда… е, той притежава игралните домове във Вел Верда, но живее някъде на Исас Меро.

— Прекрасно — каза Локи. — Дребен херцог на заровете. Той не е голям играч в никоя от партиите, нали?

— Доколкото знам, въобще не му пука за изборите.

— Става все по-добре — каза Локи. — Точно такъв човек трябва да посетим с мастер Калас в малките часове на нощта, подобно на отдадени лечители, пристигнали на домашно посещение.

— Лечители?

— Абсолютно. Искаме да го убедим, че ако пренебрегне съвета ни, здравето му ще бъде застрашено. Сега, къде са ми алхимикът и стражата?

— На път са, мастер Лазари, на път са…

Луните бяха срамежливи точно както ги предпочитаха крадците — скрити зад облаци като черна вълна, а пъргавият южен вятър носеше уханието на езерна вода и пушек от ковачницата. Струпаните накуп пещи изглеждаха като приглушени червени и оранжеви петна, сгушени в сенките на Острова на чуковете, а от прозореца в спалнята на третия етаж на Петосин Лусидус гледката се разкриваше доста приятно.

Локи отдели няколко секунди, за да отдаде подходящо внимание на изгледа, преди да събуди Лусидус с шамар през лицето.

— Ммм — измуча добре сложеният картейнец. Възклицанието му беше заглушено от застаналия зад леглото Джийн, който запуши устата му с едната си ръка, докато го повдигаше да седне с другата.

— Шшш — каза Локи, който седна в краката на Лусидус. Настрои отвора на фенера така, че тънък лъч да освети брадясалия джентълмен със замъглен поглед, чието лице носеше белега на допълнителните години, излели се от бутилките вино. — Първата ти мисъл ще е да се съпротивляваш, така че ще те помоля да си помислиш къде и колко дълбоко мога да те порежа, докато в същото време те оставям напълно способен да провеждаш разговор.

Локи извади дълго, току-що полирано стоманено острие и се увери, че оръжието е отразило светлината на фенера, преди да удари краката на Лусидус с плоската му част.

— Втората ти мисъл — продължи Локи през импровизираната си сива ленена маска — ще бъде да извикаш мъжагата, който се предполага, че стои на стража пред вратата. Страхувам се обаче, че го приспахме за малко. Сега сътрудникът ми ще махне ръката си от устата ти, а ти ще внимаваш колко силно говориш.

— Кои, по дяволите, сте вие? — прошепна Лусидус.

— По-важното е какво сме. Ние сме по-добри от теб. Няма защита, която можеш да измислиш, нито пък дупка, в която да се скриеш, та да ни попречиш да повторим когато си поискаме, това, което правим в момента.

— Какво… какво искате?

— Погледни много внимателно тези имена — Локи прибра оръжието и извади скъсан пергамент, върху който имаше кратък списък. Имената в него бяха извадени от по-дългия списък, който Никорос им беше дал. Тези хора не бяха просто гласоподаватели на противниците, а брънки с различна важност в политическата верига на Черен ирис. — Някои от тези мъже и жени ти дължат пари, нали?

— Да — отговори Лусидус, взирайки се в пергамента. — Да, всъщност повечето от тях.

— Добре — каза Локи, — защото ще те сполетят финансови проблеми, разбираш ли? Ще изискаш борчовете на всички тези многоуважавани граждани.

— Почакай за мо…

Последното възклицание дойде в резултат от това, че Джийн самоволно напомни за присъствието си чрез внимателно приложение на предмишницата си върху трахеята на Лусидус.

— Не събирам мнения — каза Локи, докато даваше знак на Джийн да се успокои. — Давам заповеди. Стегни каишката около вратовете на въпросните хора или ще последва лоша игра. Игралните домове могат да горят. Хубавите къщи като тази могат да горят. Сухожилията на краката ти могат да се късат. Ясно ли е?

— Да… да…

— Относно финансовите проблеми… — Локи вдигна кесия, пълна почти до пръсване с около десет фунта монети, което накара очите на Лусидус да се разширят. — Скривалище в пода? Сериозно ли? Научих се да забелязвам такива неща, когато бях на шест години. Ще изцедиш тези лица здраво, разбра ли? Събери дълговете. Дай най-доброто от себе си и ще си получиш кесията обратно заедно със сто дуката допълнително. Не е нещо, на което да се подиграе човек, нали?

— Н-не…

— Прецакаш ли нещата — каза Локи с нисък гърлен глас, — парите изчезват. Пресечи пътя ми и ще те нарежа като празнично блюдо. Започвай работа утре и не се мори да ни търсиш. Ние ще те намерим, когато искаме да говорим отново.

— Сега ни кажи — рече Джийн, взирайки се в подробна карта на Картейн с всички улици и острови — кои райони обикновено се смятат за абсолютно сигурни за някоя от партиите?

Беше късна вечер, ден след среднощното им посещение в дома на Петосин Лусидус. С Локи се намираха на частния балкон заедно с Проклето суеверие Декса и Първосин Епиталус. Никорос, работил като часовников механизъм доста по-дълго, отколкото предвиждаше Локи, беше припаднал на стол с висока облегалка. Независимо дали умората му беше естествена, или алхимично предизвикана, за момента Локи му позволи да похърка.

— Овладяхме всички важни места, скъпо момче — каза Декса, сочейки югоизточната част на картата. — Исас Мелиа, Тедра и Джонкин. Трите сестри, старите богаташки квартали. В Сребърно дуло и Ворхала Дълбоки корени редовно печелят с осем от десет.

— Колкото до противниците ни — добави Епиталус, — Островът на чуковете е техен, както и околните му квартали. Бареста, Меро, Лакор, Агаро, занаятчийските и търговски райони, нали разбираш. — Епиталус издиша две струи бял дим от ноздрите си и краткотрайните облаци се понесоха над нарисувания град. — Нови мъже и жени. Мастилото върху пропуските им за гласуване още не е изсъхнало, а?

— Значи, е пет на пет — каза Локи, — а другите девет района са в играта?

— Повече или по-малко — отговори Декса. — Настроенията из града…

— Могат да се обесят — каза Локи. — Ето го основния план, поне доколкото мога да го разкрия в момента. Като цяло не влагаме парите си в решените райони. Нямаме време да преобърнем крепостите на Черен ирис, а не трябва да се притесняваме, че и те могат да превземат нашите. Ще поизлъжем малко и ще изиграем няколко детински номера, но ще използваме по-голямата част от влиянието си върху другите девет района, които са на кантар. Колко заети сте двамата със задълженията си в Консейла?

— Почти никак — отговори Декса. — В частично прекъсване сме по време на изборния сезон. Картейн като цяло се управлява сам с изключение на извънредните ситуации.

Епиталус промълви нещо под носа си, но според Локи със сигурност беше „Благословено да е Присъствието“.

— Добре — каза Локи, — искам да ми направите услуга. Свържете се с гласоподаватели извън вашите райони, които не са решили за кого да гласуват. Направете го лично. Важни хора, каймака на средната класа. Сигурен съм, че можете да се сетите за стотина кандидати. Ухажвайте гласоподавателите един по един там, където всеки глас има значение. Звучи ли ви разумно?

— С цялото ми уважение, мастер Лазари — каза Епиталус, — в Картейн нещата просто не се вършат по този начин.

— Съмнявам се, че съответстващите ни лица в йерархията на Черен ирис ще толерират подобно начинание.

— Просто нещата не се вършат по този начин, когато са засегнати състоятелни хора — деликатно добави Декса, все едно обясняваше на много малко дете, че огънят пари.

— Очакванията ни са по-високи от тези на Черен ирис — добави Епиталус. — По-строги стандарти. Не обикаляме да ухажваме всекиго, мастер Лазари. Със сигурност разбирате, че така бихме изглеждали като просяци.

— Съмнявам се, че който и да е от получателите на настоятелни молби, които отправям — отговори Локи, — ще възприеме визитата на някого от вашия ранг като нещо друго освен дълбоко ласкателство.

— Нямаме предвид тях — отвърна Декса. — По-скоро ставаше дума за другите членове на Дълбоки корени. Такова поведение не би срещнало подкрепа.

— Разбирам — каза Локи. — Няма значение, че тези скрупули ви доведоха до унизителна загуба на последните два избора. Няма значение, че ще прилагате „строгите стандарти“ върху все по-свиващ се кръг от съмишленици с все по-свиващо се влияние, ако за пореден път нехайно оставите Черен ирис да ви победи.

— Стига, стига, скъпи мастер Лазари — каза Декса. — Със сигурност няма причина за…

— Натоварен съм с извоюването на победа на тези избори — прекъсна я Локи. — За да успея, ще променя всеки обичай, който се налага да бъде променен. Ако не разполагам с пълното ви доверие, тогава приемете остав…

— О, не — сепна се Епиталус, — моля ви, не…

Локи отново стана свидетел на странното изкуство на Вързомаговете, докато вродените предразсъдъци на картейнци се сблъскваха с наложения им рефлекс да го възприемат като нещо средно между висш шпионин и пророк. Беше нещо, видимо за очите им, и макар да изглеждаше, че нещата отиват в желаната от него посока, той реши, че е най-добре да добави нещо, за да е сигурен.

— Нямаше да искам това от вас — каза той меко, — ако не вярвах, че ви извеждам на пътя на сигурния успех. Качеството и изяществото ви веднага ще привлекат тези личности в нашия лагер, а след като вие самите ще сте ги избрали, те няма да донесат на Дълбоки корени нищо друго освен доверие. Докарайте ни около стотина. Победата ще си струва, уверявам ви.

Декса и Епиталус се примириха. С неохота, разбира се, но Локи беше доволен, че му кимнаха искрено.

— Чудесно — каза той. — Сега имам уговорка за вече… За среща. Среща по работа. Нещо, което наистина ще подпомогне каузата ни. Мастер Калас ще е тук, ако се нуждаете от нещо.

— Помислих си, че сте твърде добре облечен за съвещание, на което да планираме — каза Декса.

— Ами горкият Виа Лупа? — попита Епиталус.

— А, Никорос… Нека поспи още малко. Утре ще е потънал до ушите в кошници и зелени ленти.

Локи подръпна ненужно няколко пъти тъмносиньото си палто и изтупа несъществуващ прах от черното си копринено шалче.

— И ако не се върна… — промълви той на Джийн.

— Ще срина „Знакът на Черен ирис“ до основи, а Сабета ще кача на кораб до Талишам.

— Успокоително — прошепна Локи. — Така. Трябва да чакам каретата. Моля те, закачи бележка на ревера на Никорос. Все още чакам проклетия алхимик и стража.

Каретата дойде навреме и беше удобна, но Локи пътуваше нащрек, отворил прозорците на купето, с ръка в джоба на палтото. Така можеше веднага да извади шперц, кама, палка или малка стоманена пръчка в зависимост от ситуацията.

Преди обаче да се наложи да използва който и да е от триковете, каретата спря под меко осветена каменна кула някъде в района Силвърчейс, поне според преценката на Локи. Забелязваха се поне дузина привидно спокойни, добре облечени джентълмени. Лакей с червена копринена ливрея му отвори вратата и се поклони.

— Добре дошли в Наблюдателницата, мастер Лазари — каза лакеят, докато Локи стъпваше на бордюра. — Компанията ви вече ви очаква, последвайте ме, моля.

Позволявайки си надеждата, че го очаква истинска вечеря, а не засада, Локи погледна нагоре и се удиви. Най-високото ниво на кулата беше оградено от сферични медни клетки с алхимични фенери в тях. Те висяха с помощта на някакъв сложен механичен апарат и образуваха нещо като блестящ ореол около седемдесет стъпки над земята.

Докато лакеят го превеждаше около кулата по заобикалящата я пътека, Локи дочу приглушен грохот над главата си. Клетката, разположена точно срещу парка за каретите, се спусна плавно и спря върху широк около пет метра кръг на паважа. Лакеят хвана два лоста и вдигна вратата на клетката, разкривайки луксозния ѝ интериор… и Сабета.

Под жакета с цвят на гъсто тъмно бренди тя бе облечена с дълга рокля с цвета на маслен крем, а косата ѝ падаше свободно върху раменете ѝ. Седеше с кръстосани крака върху възглавница зад висока до коленете масичка, както бе обичайно в Джерещи. Омагьосан от вида ѝ и от странното място, Локи плахо влезе в клетката и коленичи на своята възглавница. Лакеят запечата отново вратата и само след секунда клетката започна да се изкачва нагоре, управлявана от някакъв механизъм, който, без съмнение, беше маниакално смазан от уважение към слуха на вечерящите.

— Ако искаше да съм готов по-рано — каза той, — с удоволствие щях…

— О, не. Как бих могла да бъда подходящо тайнствена и очарователна, ако не те очаквах спокойно, когато се отвори вратата?

— Ти можеше да го постигнеш някак си. — Локи се вгледа по-внимателно в клетката. Въпреки че масата беше оградена от прозрачни завеси, в момента те бяха вдигнати до тавана и застопорени на място. Клетката беше изработена от тънки пръчки, разположени във формата на решетка с разстояние около три сантиметра от всяка страна, което даваше на Локи изглед към североизточната част на Картейн, осветена от последните златисточервени отблясъци на залеза. — У дома наказват престъпниците с подобни уреди.

— Е, в Картейн престъпниците си плащат за привилегията да бъдат издигани — отвърна Сабета. — Някой ми каза, че Наблюдателницата всъщност е вдъхновена от Двореца на търпението. Нещо за това как Западът облагородява и усъвършенства източните обичаи.

— От няколко години съм тук, но не чувствам да съм се облагородил или усъвършенствал — каза Локи.

— Наистина е така, все още дори не си предложил да налееш виното — отвърна Сабета с престорена надменност.

— О, по дяволите — отвърна Локи и неуверено скочи на крака. Бутилка с някаква течност стоеше на масата до три чаши. Той изпълни задължението си с изящество и напълни две чаши, като предложи едната на Сабета с пресилен поклон.

— По-добре, но забрави някои от нас — каза тя, сочейки празната чаша.

— Хм? — близостта до Сабета беше като пясък в чарковете на ума му. Представяше си как буквално се мъчат да се задвижат, докато се взираше в празната чаша. След това го обля топла вълна срам. — Ад и кастрация! — промълви, докато наливаше отново, и продължи: — Чаша, напълнена догоре за отсъстващите приятели. Нека Уродливия страж благослови уродливите си слуги. Окови, Кало, Галдо и Дървеницата…

— Нека се смеят вечно в по-добри светове от този — каза Сабета, докосвайки чашата на Локи. И двамата отпиха малки глътки. Виното беше добра реколта, пивко и силно, с вкус на сливи и горчиви портокали. Локи седна отново на възглавницата си и между двамата настана неловка тишина.

— Извинявай — каза тя, — не исках да придам меланхолична нотка.

— Знам — Локи си наля вино отново, като си помисли, че ако беше отровено, всичките му надежди и предположения така или иначе биха били излишни. Миниатюрният арсенал в палтото му изведнъж му се стори комичен. — И така, хареса ли ти цветето, което ти донесох?

— Невидимото цвете? Хипотетичното цвете?

Локи повдигна вежди и потупа дясната част на сакото си. Сабета погледна надолу, потупа припряно собствения си жакет и извади разцъфнал розов цвят с тъмновиолетови листенца с пурпурни връхчета.

— Само каква умна невестулчица си — каза тя. — Докато си наливал виното…

— А ти гледаше бутилката вместо кавалера си — каза Локи с театрална въздишка. — Няма нищо. Гордостта ми изцяло омекна. Надявам се обаче, че цветът ти харесва. От картейнска оранжерия е. Имаше стъбло, но с него беше твърде неудобна за носене или криене в ръката.

— Изобщо не ми пречи. — Тя внимателно постави розата в центъра на масата. — Разбира се, при положение че не избухне, не ме приспи или нещо друго.

— Отказал съм се от отмъщение по този въпрос — каза Локи. — Но трябва да поговорим, за да можем да приключим нещата.

— За какво има да си говорим?

— Отвличане — отговори Локи. — Нападение. Изгнание. Алхимия. Мръсни номера от този род, насочени срещу теб, мен или Джийн.

— Научихме дузина начини да извадим някого от строя, още преди десетата си година — каза Сабета. — За нас е рутина. Съгласих се на примирие тази вечер…

— Трябва да направим примирието постоянно — прекъсна я Локи. — Взаимен имунитет срещу пряка лична атака. Ако ще водим тази битка, нека бъде ум срещу ум, а не да спим под леглата си, защото ни е страх да не се събудим на кораб на следващия ден.

— Не ме е страх да се събудя на кораб.

— Продължавай да насилваш късмета си, прекрасна, и в крайна сметка той ще те насили. Може да съм достатъчно глупав да се съглася да вечерям с теб в метална клетка, но помисли за Джийн. Ако е свободен да действа както той си знае, ще смаже малката ти армия като варен гъши дроб, а ти ще си на път за Талишам в ковчег.

— Толкова е страховит, а?

— Напомни ми колко хора изпрати да го заловят, докато ти беше заета с упояването ми.

— А ако Вързомаговете приемат за сблъсък…

— Нищо подобно. По дяволите, това само би повишило стойността ни като забавление за глупавите ни господари. Те искат да вършим това дело по познатия ни начин. Хитрости и измами, а не счупени глави. И не ми казвай, че не би погъделичкало гордостта ти.

— За да сме ясни, предлагаш ми да зарежа подход, който вече ми донесе значителен успех, и да продължа борбата на ниво, което е по-подходящо за ограниченията на твоята собствена… неадекватност, и трябва да сторя това, защото ще ме накара да изпитам топлото чувство на добродетелта?

— Предполагам, че ако пренебрегнеш прелестната емоционална реакция на предложението и вникнеш в студения рационален смисъл…

— Колко странно. Звучиш като човек, който манипулира доверието. Не възразявам да прекратим малката си игра, докато ти водя с една точка — каза тя с тънка усмивка. — Примирие, както го обсъдихме, простиращо се стриктно до теб, мен и Джийн, така че да разполагаме с повече време да се тревожим за същинското състезание. Ще пиеш ли за това?

— Пълната чаша е празно обещание — отвърна Локи. Чашите им звъннаха при срещата си, а след това и двамата ги опразниха до последната капка.

— Двойно или позор — каза Сабета, докато бързо ги пълнеше повторно. Отново се състезаваха кой първи ще пресуши чашата си, а след като приключиха, смехът ѝ звучеше достатъчно искрен, за да накара Локи да почувства, все едно свеж полъх е преминал през онова, което тлее в сърцето му.

— Изобщо не можеш да си представиш — каза той, докато топлият облак на виненото опиянение постепенно се изкачваше от гърдите към главата му — колко тегоби съм готов да изтърпя, за да чуя отново този смях.

— О, мамка му! — каза в отговор тя, въртейки очи, без да сваля усмивката от лицето си. — От работата направо към флирта.

— Ти си тази, която ме налива с вино!

— Всяка разумна жена предпочита мъжете си пияни и послушни.

— А сега говориш, все едно съм твоя собственост. Богове, продължавай.

— Това е далечен отзвук от прашния вихър, който нахлу в моя хан и ме обвини в жестоко дърпане на любовните му струни.

— Опитай да прекараш четири дни на седлото без подготовка и ще видим в какво настроение ще бъдеш.

Разговорът им беше прекъснат от металната греда, която се спусна от кулата и се закрепи до клетката. Появи се келнер, който отвори врата в медната решетка, през която на няколко пъти донесе прясно вино и аперитиви в златни съдове.

— Надявам се, не възразяваш, че поръчах и за теб — каза Сабета.

— Осланям се на милостта ти — отвърна Локи, чийто стомах вече болезнено къркореше. За щастие, Сабета, изглежда, разбираше неудобството от неговия новопоявил се апетит и унищожи блюдата с неделикатна бързина, напълно отговаряща на неговата.

Ястието се състоеше от прозрачни подводни гъби от Амател, сварени, докато придобият ефирна текстура, гарнирани с черни като въглени трюфели в сос от малц и горчица. Имаше и студени маслени сирена и крехки, страшно люти златни чушлета. Пикантният пържен хляб със сладък лук беше поръсен с тръпчиво жълто кисело мляко, вариация на блюдо, което Локи познаваше от сайрунийската кухня. Всяко ястие беше придружено от още и още вино. Въпреки че Локи чувстваше как умът му се замъглява, той беше окуражен от засилващата се червенина по бузите на Сабета и от все по-широката ѝ усмивка, появяваща се все по-лесно с напредването на вечерта.

Виолетовият здрач премина в плътна нощна тъмнина, а Картейн се превърна в море от полусенки, застинали между мрака и алхимичните искри.

Основното ястие беше костенурка в пълен размер, изработена от частично оцветени хлебчета. Горната част на черупката на нишестеното същество беше тънка като хартия, а след като я пробиха с черпака за сервиране, отвътре се разкри езеро от рагу от костенурка и стриди. Костенурката беше подложена на ентусиазирана обсада и от двата края на масата.

— Досега имал ли си някога възможност да погледнеш Исас Схоластика от птичи поглед? — попита Сабета, връщайки част от женската си деликатност, като избърса брадичката си с копринена кърпичка. — Отдолу зад гърба ми е, точно оттатък канала. Островът на учените. Домът на маговете или поне така твърдят.

— Твърдят? Не, никога не съм имал шанса да го видя. И сега не виждам особено предвид мрака и виното.

— Изглежда, не възразяват хората да строят кули на границата на малкото им светилище. Ходих да видя няколко от тях. Казвам „твърдят“, защото не съм сигурна дали вярвам, че живеят щастливо заедно като студенти от Колегиума в стаите си. Мисля, че са навсякъде… Мисля, че просто искат всички да се взират в Исас Схоластика.

— Всички тези паркове, сгради и така нататък не са истински?

— Не, почти съм сигурна, че използват мястото, просто не им е единствената резиденция. — Тя пое последна дълга глътка вино и отмести чашата си. — Въпреки че не мисля, че съм виждала дори и един там. Нито един.

— Какво, не искаш да имат отличителни знаци? Смешни шапки? Доста е лесно да ги забележиш, ако видиш китките или маниерите им, но отдалече изглеждат като всички останали хора.

— Виждала съм слуги — отвърна Сабета. — Хора, подкарали файтони, разтоварващи разни неща, но те със сигурност не са Вързомагове. Не съм виждала никой да се разхожда из острова, нито пък да дава заповеди или дори да си приказва с някого. Няма стражи, няма господари и господарки, само прислуга. Ако са долу, значи, се крият. Дори и от очи, разположени на няколкостотин метра разстояние.

— Особняци са — каза Локи, загледан в бледооранжевите остатъци на собственото си вино. — И казвам това като напълно квалифициран, професионален особняк първа степен. Щеше ми се да не бяха толкова арогантни, но предполагам, че особените хора имат особени навици.

— Чудя се — каза Сабета — дали мислиш… Мислиш ли, че възложителите ти са били напълно искрени с теб по отношение на мотивите си за това тяхно състезание?

— По дяволите, не — отвърна Локи. — Но това е лесен въпрос. Може би не си се срещала с моята линия от семейството на маговете. Защо, мислиш ли, че твоите са…

— Не знам — рече тихо тя, загледана в нощта. — Предоставиха всички инструменти, които обещаха. Изглеждат доволни от работата ми и мисля, че обещанията им за последствията със сигурност са искрени. Но тайнствеността им и това, че заблуждават, са нещо толкова привично за тях…

— Наистина не си свикнала да се чувстваш като фигура на дъска за игра — каза Локи.

— Не — отговори тя, а след това сложи край на краткия момент на копнеж, като му се изплези, — не съм имала толкова много възможности като тебе да свикна с усещането.

— О, не! Змия в рокля. Е, ако не бях такъв джентълмен, щях да пречупя духа ти с остроумен и смазващ отговор, мадам, и щяхте да сте… напълно… и моментално остроумно затапена.

— Ако приличаше на какъвто и да е истински джентълмен, нямаше да е толкова забавно да се вечеря с теб.

— Признаваш, че се забавляваш?

— Признавам, че е точно толкова забавно, колкото се притеснявах, че ще бъде — погледът ѝ се сведе към масата, преди да продължи. — Присъствието ти е… все по-малко задължение и все повече — утеха.

„Е — подсмихна се Локи, — винаги съм бил доволен да не бъда чак такова бреме, каквото си очаквала.“

— Десерт?

— Ще ми простиш ли, ако пропусна? — Локи потупа корема си, който беше благосклонно достигнал физическия лимит на лакомията. — Натъпкан съм като торба с жито.

— Чудесно. Все още си твърде слаб.

Келнерът вдигна чиниите им и остави плоча със сгъната върху нея бележка. Сабета я вдигна и небрежно я погледна.

— Какво е това?

— Сметката блюдо по блюдо — отговори тя. — Тук ти я носят на масата. Голяма мода е. Тези, които четат, могат да се хвалят пред другите.

— Странно — каза Локи. — Но това е Западът. И сега какво, господарке Галанте? Разходка пеша или с карета, а може би…

— Сега почиваме на старите си лаври. — Тя се изправи и се протегна, разкривайки колко точно прилягаха дрехата и жакета към извивките ѝ — Виж, не че не оценявам почивката, но някои неща… трябва да стават бавно.

— Бавно — повтори Локи, наясно колко ужасно се проваля в опита да прикрие разочарованието си. — Разбира се.

— Бавно — повтори и тя. — Имаме пет и повече години остри ръбове за изглаждане. Може и да съм готова да поработя върху тях, но не мисля, че ще се справя за една вечер.

— Разбирам.

— О, не ми излизай с погледа на нещастно кученце — докосна кръста му и го целуна по бузата така, че да не е твърде страстно, но все пак — по-продължително от обичайна любезност. — Да го направим отново. След три нощи. Ще избера друго интересно място.

— Три нощи — каза Локи, докато все още чувстваше допира на устните ѝ върху кожата си. — Три нощи. Добре. Само опитай да ме спреш.

— Не мога. Изглежда, обещах да се бия честно — тя извади чифт кожени ръкавици от жакета си и си ги сложи.

— Може ли поне да те изпратя до каретата ти?

— Ами… не мисля — палаво отвърна тя. — Ще се опитам да следвам главното правило на професията ни, а именно — винаги оставяй лапнишарана да иска още.

Посегна под масата и извади намотано полукопринено въже, скрито предварително там. Локи гледаше озадачен как в другата ѝ ръка се появи тънка метална пръчка, която тя прикрепи към механизма за вратата на келнера. Отвори я за секунди.

— Ей, почакай малко…

— Беше, в случай че опиташ някакъв трик. Дали щях да я използвам за бягство, или за да те обеся, въпросът остава открит.

— Сериозно ли говориш?

— Не бих се изразила така — с усмивка отговори тя. — Но със сигурност съм искрена. Благодаря за цветето. Оставила съм ти нещо в замяна.

След това изчезна. Въжето беше закачено за клетката под масата. Сабета го ритна през вратата и го изстреля в нощта. Без никакво усилие се плъзна по него, използвайки триенето на обувките и ръкавиците си, а робата ѝ се развя като листенца на брулено от вятъра цвете.

— По дяволите — прошепна Локи, докато я гледаше как се приземява безопасно и изчезва в далечината под него. След секунда последните ѝ думи най-накрая пробиха завесата от вино, обгърнала ума му, и той се потупа припряно. В левия джоб на жакета му имаше лист хартия — бележка? Любовно писмо?

Отвори го бързо и откри сметката за вечерята.

— Движение! Движение! Ако ви е мил животът, махнете се от пътя!

Портиерите се разпръснаха пред двата почти изпуснати коня, влачещи паянтова талига, управлявана от кочияш с безумен поглед. В задната част на превозното средство бяха натоварени чували и варели, един от които изпускаше пътека от сив пушек по цялата улица. Едно от колелата закачи тротоара, счупи се и талигата се преобърна, а съдържанието ѝ се изсипа пред вратите на „Знакът на Черен ирис“.

— Алхимия! — Кочияшът — слаб, белобрад мъж с обемисто, проядено от плъхове палто, скочи на земята, докато димът се виеше около него. Освободи обезумелите коне, а от разсипания товар се стрелкаха и изскачаха искри. — Купища алхимия! Донесете вода и пясък или спасявайте проклетия си живот!

Клиенти, слуги и стражи изскочиха от странноприемницата, за да видят какво се е случило, само за да се върнат ужасени обратно, докато димът вече влизаше в сградата. От маранята застрашително се чуваха пукащи звуци, а започнаха и да пламват огньове със странни цветове. Кочияшът на катастрофиралата талига поведе конете по улицата, където откри няколко момчета в униформи на „Знакът на Черен ирис“ да гледат случващото се.

— Дрън! — извика кочияшът, хвърляйки юздите на едно от децата. — Пази животните ми! Ей сега се връщам!

Брадатият мъж се стопи в надигащия се мрак на улицата. Зелен, червен и жълт като горчица дим се надигаше от разгорелия се огън, а езиците му се стрелкаха като зловещи змии във въздуха. Новата мараня носеше ухание на чесън, сяра и умъртвена плът. Цялата страна откъм улицата на „Знакът на Черен ирис“ беше потопена в живописен алхимичен кошмар.

Повече или по-малко прикрит от бълвания пушек, почти изцяло скрил следобедното слънце, кочияшът се затича по улицата зад кръчмата. Хвърли палтото и шапката си зад купчина празни сандъци, след това свали размъкнатите панталони и обувките, разкривайки прилепнали по тялото му черни панталони и лъснати обувки. Брадата си отиде последна. Прясно обелен като човешки плод, обръснат и добре облечен, Локи Ламора тръгна бавно към края на задимената улица и стигна до площада зад кръчмата.

— Мастер Лазари. Добър… оф… ден!

Сабета се изтъркаля от най-ниската стряха от задната страна на „Знакът на Черен ирис“, приземи се тежко, изправи се грациозно и направи полуреверанс на около десет стъпки разстояние. Последваха я трима души от охраната ѝ, които се приземиха неумело и направиха дъга около Локи. Прозорецът, от който изскочиха, остана отворен, с кепенци, поклащащи се на лекия бриз.

— О, здравейте, госпожо Галанте! — развеселено каза Локи. — Проблеми със странноприемницата ви?

— Нищо, което да не може да бъде поправено с малко помощ, сигурна съм.

— Ще ми се да можех да помогна — каза Локи. — Тъкмо съм наблизо. А! Сега си спомням! Днес имаше някакво голямо събиране на партията Черен ирис, нали? Моите съболезнования! Пушеците, пламъците… Мога само да си представя ужаса!

— Сигурна съм, че си го представяш в подробности — Сабета се приближи достатъчно, за да може да говори с понижен глас. — Брадат селянин влиза в единия край на улицата, а от другия излиза току-що обръснат джентълмен? Нима?

— Класика!

— Виждат ѝ се паяжините. Можеше да заблудиш човек, който не те е виждал да го правиш преди. Сега, как искаш да дойдеш с мен — елегантно или на раменете на приятелите ми?

— Напомням ти, скъпа, че персоната ми е неприкосновена.

— Не ме наричай така, когато сме сложили деловите си маски. И ничия персона няма да бъде наранена. Но нали не мислиш, че ще те пусна да си тръгнеш ей така, докато талига, пълна с алхимични глупости, гори на прага ми?

— Разбира се, че мисля. Всичко е напълно безопасно — каза Локи. — Е, може да мирише ужасно и част от товара да не взаимодейства толкова добре с вода, а и да не се знае кое какво е, преди да се изпробва, но му дай няколко часа, след което проветри кръчмата за ден-два. Няма да има никакви остатъчни проблеми.

— Все едно. Мисля, че трябва да поседиш в една стаичка и да се отегчаваш, докато се оправям с кашата.

— Стига, стига — каза Локи. — Би трябвало да знаеш, че имам резервен план, в случай че искаш да постъпиш така.

— И разбира се, ти би трябвало да очакваш, че и аз имам план, в случай че искаш да играеш по трудния начин — каза тя.

— О, абсолютно.

— Е, добре — тя прокара пръст по дължината на ревера на жакета си. — Ще ти покажа моето, ако ти ми покажеш твоето.

— ТИ! СПРИ НА МЯСТО!

Викът проехтя на площада, последван от трима стражи в туники, появили се от разнасящия се дим. Водачът им, мъж с брада с цвета на пшеница и с естетическите качества на свинска мас, докосна Локи по рамото с дървена палка.

— Като страж на Картейн, сър, се налага официално да ви задържа — каза той.

— Колко ужасно! — престорено се прозя Локи. — Какво е обвинението?

— Приличате на заподозрян, издирван за разпит по конфиденциален въпрос. Трябва да дойдете с нас.

— Колко жалко! — Локи позволи на стражите да го обградят небрежно и свали въображаемата си шапка към Сабета, докато се отдалечаваше с тях. — Верена, бих искал да продължим разговора си, но изглежда, недостатъците на личността ми са станали официален повод за притеснение. Пожелавам ти късмет със справянето с малкото… пожарче.

Точно преди димът да го погълне отново, Локи бързо направи тайни знаци: „С нетърпение очаквам утрешната вечер.“

Нейният отговор също представляваше знак, но не произхождаше от кодираните сигнали на Джентълмените копелета. И все пак Локи се почувства успокоен от факта, че тя се усмихваше, докато го правеше.

Улицата пред „Знакът на Черен ирис“ беше смрадлива бъркотия. Добре облечени мъже и жени с черни цветя на реверите си търсеха изход, докато добронамерени хора с кофи вода се блъскаха един в друг като билярдни топки. Алхимичните огньове си горяха щастливо, а в миазмата се появи дъга от магически светлини. „Похитителите“ на Локи го преведоха през улицата, преди да се отклонят в празен двор без прозорци към него.

— Отлично избрахте момента, сержант — каза Локи, изваждайки три еднакво големи кесии. — Достойно за аплодисменти.

— Гордеем се с изпълнението на гражданския си дълг — каза брадатият мъж. Със съмишлениците му приеха кесиите с широки усмивки — докато наблюдаваха Локи, за да се включат в случай на нужда, бяха изкарали три месечни заплати само за няколко минути. Направо е приятно, помисли си Локи, да вървиш по старите познати пътеки на алчността, след като е трябвало да се оправяш със зловещата отстъпчивост на „приспособилите се“ хора от Дълбоки корени.

— Е, нищо от това не е наистина опасно, нали? — попита сержантът, вдигнал една от косматите си вежди.

— Безвредно е като бебешка плюнка — отвърна Локи. — Освен ако някой не е достатъчно глупав, за да бръкне с ръка в огъня.

Стражите си тръгнаха доволни. Локи трябваше да изчака само няколко минути, преди Джийн да дойде по улицата, откъдето идваше димът, нарамил няколко празни торби.

— Как минаха нещата на горния етаж? — попита Локи, когато ходът им се изравни.

— Перфектно, че и повече — отвърна Джийн. — Бяха толкова заети, че промъкването ми си беше чиста загуба на време. Трийсет и седем змии, изсипани в студените комини.

— Възхитително детинско, макар че го казвам аз. — Локи почеса брадичката си, за да махне последните упорити остатъци от фалшивата брада. — Да се надяваме, че това ще ги държи заети през следващите няколко дни.

— А ако тя отговори с още от същото?

— Уредил съм работните групи да извършат някои ненужни дейности върху калдъръма около кръчмата на Джостен тези дни. Каруца няма да може да припари на по-малко от двайсет метра. Приятелите ни ще мрънкат, но това би трябвало да държи огромно количество бели на разстояние.

Докато вървяха, Локи забеляза за първи път, че на балконите и прозорците са започнали да се появяват знамена. Тук-там имаше няколко зелени смелчаци, но този квартал като цяло си беше черен. Интересът на гражданите нарастваше, половината от позволените шест седмици бяха изтекли. Изнервящите шегички бяха добър гамбит, но вече дойде време да започне истинското ограничаване на възможностите на Сабета.

— А шпионите, които продължават да наблюдават мястото ни… — каза Локи. — Искаш ли да направим едно приятелско посещение след залез-слънце?

Втората нощ от работата им на горните етажи премина също толкова гладко, колкото и първата. Прочистиха пряката около кръчмата на Джостен точно след полунощ, като се промъкваха през покривни градини и добре поддържани застлани с плочи покриви, използвайки комините и парапетите за прикритие.

Не всеки, пресякъл пътя им, беше на заплата при Сабета. Пияна жена, сгушена в ъгъла на терасата си, тихо плачеше над малка картина и не ги забеляза как се промъкват край нея. Няколко градини по-натам двама млади мъже с гъвкави тела, потънали в прегръдките си, бяха също толкова заети. Локи пропълзя покрай техните хвърлени настрани дрехи, достатъчно близо, за да ги освободи от кесиите им, но импулсът му беше потиснат от угризения и съчувствие. Да пакости на щастливи любовници, можеше да донесе жестоко възмездие върху собствените му надежди.

Първата им реална цел беше хваната неподготвена, а принадлежностите ѝ опростиха работата им. Мъжът беше с пъстра сиво-кафява пелерина, идеална за сливане с градските сенки, имаше далекоглед, а в скривалището му се търкаляха остатъци от студено ястие. За секунда Джийн го просна по корем и застана отгоре му, а след това изви ръцете на горкия човек зад гърба му. Локи коленичи до главата на мъжа, изумен колко бяха свикнали с Джийн на стария номер със Заплашителния глас и Мълчаливия бияч.

— Опитай да викнеш — прошепна Локи — и ще ти откъснем ръцете. Едната ще пъхнем в гърлото ти, а другата — в задника, и ще изглеждаш като мръвка на шиш. Колко от вас наблюдават Джостен?

— Не знам — просъска мъжът.

Локи го шибна по врата, от което лицето на шпионина се отмести от керемидите. Силно, но не твърде силно.

— Не си струва — каза Локи. — Работодателят ти със сигурност не очаква лоялност до смърт. Но ще те нараним, за да изпратим послание.

— Има още един — изплю отговора си пленникът им. — Поне за един знам. Може да има и други. Погледнете през парапета. През четири редици, покрива на аптеката. Там някъде е. Кълна се, това е всичко, което мога да ви кажа.

— Става — каза Локи. Извади камата си и наряза пелерината на мъжа на ленти. Когато устата на агента на Сабета беше запушена, а самият той — прилично овързан, Локи го потупа по гърба. — Не се муси. След като приключим с прочистването на приятелчетата ти, ще кажем на някого от тях къде си, и ще те приберат. Надали ще отнеме повече от няколко часа. Не прави нищо глупаво.

Вторият агент се беше скрил на покрива на аптеката, както им бяха казали, но беше малко по-внимателен и ги посрещна с извадена палка. Последва прилична схватка, при която Локи се вкопчи в краката на мъжа, докато Джийн се опитваше да го обезоръжи, възспиран от необходимостта да не го убива. Бойният дух на човека беше толкова силен, че се наложи да го изпратят в безсъзнание, преди да могат да си поговорят.

Когато наближиха края на обиколката си из квартала, може би десет минути по-късно, откриха трети и най-вероятно — последен наблюдател, който, за щастие, не беше по-внимателен от първия.

— Всичките ти приятели са обезвредени — каза весело Джийн, провесил мъжа за ревера от задната стена на сградата — Навързани като заклани за празненство пилета.

— Велики богове, друже, нищо лично! — проплака мъжът, взирайки се в сенките четири етажа по-долу. — Просто си вършехме работата.

— Намерете си друга работа — отвърна Локи. — В момента ни виждаш в най-добрата ни светлина. Следващия път, когато открием шпиони в този квартал, ще ги осакатим. В момента това не е Картейн, а суверенната държава Заеби и се прибирай вкъщи.

— Но…

— Погледни много внимателно тази уличка — прекъсна го Локи. — Представи си допира до тези студени, твърди камъни, когато те хвърлим от покрива. Ако дойдеш тук отново, най-добре да имаш криле. Така, другарите ти са завързани на обичайните им места. Събери ги и бягайте здраво.

— Не можем ли да обсъдим…

— Изкарай си кучешките лайна от ушите, тъпа мърша такава! — изръмжа Джийн. — Искаш ли да направиш това, което ти се казва, или предпочиташ да целунеш паважа?

Оказа се, че иска да направи това, което му се казва.

— Мислил ли си някога колко кофти Окови прецака всички ни?

— Богове! — Локи за малко да се задави с бирата си. — Колко си пияна?

— Ни най-малко. — Сабета задържа чашата си във въздуха абсолютно неподвижно за няколко секунди в подкрепа на твърдението си.

— Разбирам, че си ядосана на това как се развиха някои неща — каза Локи. — Знаеш, че те слушах.

— Знам.

— И знаеш, според мен беше права за някои неща. Но Окови беше щедър човек. Щедър и грижовен човек независимо от недостатъците си.

— Не говоря за това. Той отчаяно искаше семейство. Осъзнавал ли си това някога?

— Разбира се. Никога не съм го смятал за недостатък.

— Често си мисля, че искаше семейство повече, отколкото банда.

— Отново…

— В нашата професия съвестта е баласт — каза тя, взряна в кехлибарената празнота на полупълната си чаша. — Не се заблуждавай, той окова всеки един от нас. Дори Кало и Галдо, мир на душите им. Колкото и да мислеха предимно с ония си работи, иначе казано — с топките си, дори и те в крайна сметка бяха посвоему мили. Окови накрая хвана всички ни, здраво и непреклонно.

Втората им вечеря, ден след алхимичното „произшествие“ в „Знакът на Черен ирис“, се провеждаше на „Веселия скитник“, плоска баржа-ресторант с градини и лакирани паравани. Баржата беше плавала кратко през сърцето на Картейн, под странната музика на моста от елдерграс, преди най-накрая да пусне котва в река Амател, точно преди Понта Корбеса. Докато небето потъмняваше и алхимичните фенери светваха, малки лодки прекарваха други гости до брега и обратно, но Локи и Сабета така и не напуснаха избраната маса на кърмата на баржата.

— Не мога да повярвам, че чувам това от някого, излязъл от Хълма на сенките — каза Локи. — Това ли би предпочела? Да те бият и да те оставят да гладуваш? Може би и да ляга с теб тук-там, когато му е удобно?

— Разбира се, че не…

— Сабета, знаеш колко много те уважавам, но ако не разбираш какъв проклет късмет извадихме, когато Окови ни избра, трябва да оставиш бирата моментално.

— Не съжалявам за удобствата на образованието. Нямаше грешка в грижите си. Освен за едно… Запали в нас искрата на нежността и ни остави да се преструваме, че няма да ни коства нищо.

— Мислиш, че трябваше да сме по-жестоки? Готови да се нахвърлим един върху друг като акули на кръв както всяка една проклета банда около нас? Не знам какво те прихваща, но това, което Окови възпита в нас, не беше слабост. Беше преданост. А предаността е страхотно оръжие.

— Можеш да си позволиш лукса да смяташ така.

— О, не отново! Ситуацията с Джийн, нали? Най-просто казано, прекрасна, не смей да седиш тук и самодоволно да ми завиждаш за приятелство, което аз запазих, а ти изостави.

Тя сложи бирата си на масата и го погледна студено. След това, точно когато сърцето на Локи се сви в очакване на още едно от обичайните им недоразумения, ледът се стопи и Сабета опита да се усмихне. Свирна, имитирайки свистенето на стрела, и хвана въображаемата стрела току пред сърцето си.

— Извинявай — казаха двамата в унисон, достоен за братята Санца, и се засмяха.

— Нещо те мъчи — рече Локи, протегна се през масата и сложи свободната си ръка върху нейната. — Остави го. Просто бъди тук. Просто бъди Сабета, която вечеря, докато плава по Амател. Нека светът извън тази баржа изчезне.

— Наистина ме мъчи нещо.

— Е, не гледай толкова лошо на възпитанието ни. Стига. Работата ни е да лъжем, но не е полезно да лъжем самите себе си.

— Но какво друго правим, ОСВЕН да лъжем самите себе си, Локи? Не би ли трябвало да сме богати? Не би ли трябвало да управляваме съдбите си, да сме свободни да ходим където и когато си поискаме, докато глупаците по света хвърлят парите си в краката ни? А ето ни тук, на другия край на света, работещи за проклетите Вързомагове само за да останем живи.

— Знаеш ли, Джийн ми изби от главата много настроения, подобни на твоето — Локи отпи дълга глътка от бирата си. — Възприемаш света ужасно лично. Окови никога ли не ти е разказвал за Златния теологичен принцип?

— Какво?

— Единственият сходен принцип на всяка позната религия. Единственото споделено, универсално допускане за човешкото състояние.

— И какъв е той?

— Окови каза, че животът се свежда до това да се наредиш на опашка, за да ти се излеят лайната на главата. Всеки си има място, не можеш да се измъкнеш и точно когато се поздравиш, че си изтърпял своята доза лайна, разбираш, че в живота всъщност има цикли.

— Достатъчно голяма съм, за да оценя колко смущаващо вярно е това.

— Виждаш ли? Универсално е — каза Локи. — Разбира се, изключително лицемерно от моя страна е да ти казвам да не го приемаш лично. Лесно е да предписваш лекове за собствените си слабости, когато ги забелязваш у другите.

— Не обичам да съм кукла на конци, на каквито и да е конци, дори и на моите собствени. Опитах се… да проследя някои от тях, предполагам. Да видя докъде стигат.

— Аха — Локи завъртя безцелно чашата си. — Опитваш се да помириш противоречивите си мисли относно моя милост. Чудиш се какво решение би взела, ако я нямаше общата ни история.

— Богове, проклятие! — Сабета подчерта възклицанието си, като замери Локи с подплатената си копринена кърпичка. — Не прави това, чувствам се, все едно мислите ми са изписани на челото.

— Я стига. Така е честно. Четеш ме като лист пергамент.

— Опитах се да те премахна.

— Половинчато — каза Локи. — Много половинчато. Признай си. Направи го трудно, но част от теб искаше да види как с Джийн слизаме от кораба и се връщаме в града.

— Не знам. Исках да те видя, но след това исках да си тръгнеш — отвърна Сабета. — Опитах се да откажа поканата за вечеря. Не можах. Не искам… не искам някой да ми се превръща в навик, Локи. Ако обичам някого, искам изборът за това да е мой… Искам да е правилният избор.

— Никога не съм чувствал, че имам избор. Още от първите часове, когато се запознахме. Спомняш ли си, когато ти го казах за първи път? Почти ме изхвърли от покрива.

— Мислех, че го заслужаваш. Знаеш ли, понякога се връщам към този вариант, независимо дали имам покрив подръка.

— Трудна жена си, Сабета. Но така или иначе само в трудните жени си струва да се влюбваш.

— Ти пък откъде знаеш? Не е като да си ухажвал някоя друга…

— Това е лесно. Започнах с възможно най-трудната жена, така че да не трябва да търся повече.

— Опитваш се да си очарователен. — Сабета стисна ръката му веднъж, след което я отдръпна. — Избирам да не бъда изцяло очарована, Локи Ламора.

— Не изцяло?

— Не изцяло. Не още.

— Е… — въздъхна Локи. Вечерта можеше и да не приключва така, както се надяваше, но това не беше причина да бъде по-лоша компания. — Предполагам, че все още имам две амбиции, които да осъществя, докато съм в Картейн. Десерт?

— Какво ще кажеш да се върнем на брега?

— Беше ми любопитно какво ще стане, когато предложиш това. С катапулт ли ще напуснеш? С огромно хвърчило?

— Един ефектен изход е забавен, но втори би бил неловък. Не трябва да оставяме западняците да си мислят, че каморци нямат никакво чувство за такт.

Превозното им средство до брега беше плоскодънна лодка с кадифени възглавници, управлявана от възхитително мълчалив старец, гребящ на кърмата. Локи и Сабета се возиха един до друг в приятна тишина, а водата около тях беше осветена в бяло и синьо от фенерите на баржата-ресторант. Въздухът беше наситен с бледи, потреперващи ивици, блещукащи като светулки, добавящи меки нотки светлина към водното платно.

— Светулкови суверени — прошепна Сабета. — Картейнски нощни пеперуди. Казват, че се излюпват по здрач и умират със зората.

— И ние с теб сме родени от нощта — каза Локи. — Доволен съм, че някои от нас оцеляват по-дълго.

На кея ги очакваха две карети.

— За него и за нея, предполагам? — попита Локи.

— За да ни върнат обратно към панделките, задълженията и изсипването на талиги с горяща алхимия пред входните врати. — Заведе го до първата карета и задържа вратата. — Брадвичките на Джийн са у кочияша. В чудесно състояние са и ще ти бъдат предадени, когато пристигнеш.

— Благодаря. И така… след още три нощи? — Той хвана ръката ѝ, когато стъпваше на стълбичката, и захапа бузата си, за да не се ухили, когато ръката ѝ не се отдръпна. — Хайде! Знаеш, че искаш да кажеш „да“.

— Три вечери. Ще изпратя карета. Този път обаче натоварвам теб със задачата да намериш място. Мисля, че си скитал из града достатъчно, за да имаш няколко идеи.

— О, пълен съм с идеи — Локи се поклони, целуна ръката ѝ и се качи в каретата. — Може ли да ти предложа нещо за последно?

— Можеш. — Тя затвори вратата и го погледна през решетката на прозореца.

— Не бъди толкова строга към себе си. Ние сме това, което сме, обичаме това, което обичаме. Няма нужда се оправдаваме пред никого… нито пред самите себе си. Спомням си, че и преди съм ти го казвал.

— Благодаря ти. — Тя направи нещо и вратата на каретата се заключи. — Ние сме такива, каквито сме. Слушай сега, кочияшът ще те пусне, когато пристигнете. Не се опитвай да ръчкаш вратата, заключила съм механизма отвътре.

— Как… Почакай малко, какво пра…

— Приятно пътуване! — махна му тя. — Искам да знаеш, че номерът със змиите беше много сладък. Всъщност постарах се никоя да не пострада, защото бях сигурна, че би искал да си получиш обратно тези очарователни малки твари.

Потупа два пъти каретата отстрани. В тавана на кабината се отвори люк, от който се изсипа дъжд от змии, докато каретата се заклатушка по калдъръма.

— Опиши ми картинката — каза Локи, докато стоеше на частния балкон на Дълбоки корени два дни по-късно. Откакто се беше върнал от вечеря в карета, пълна с безобидни, но ядосани змии, беше погълнат от търсене на документи, гледане на карти, разпределяне на средства, проверка и повторна проверка на списъци, което не му оставяше възможност да се занимава с по-подмолна работа.

— Никорос току-що отиде да вземе последните доклади — каза Джийн, издишвайки дим от ароматна сирестийска пура, която струваше колкото дневната надница на общ работник. — Но членовете ни на Консейла се раздадоха в разговорите си в най-хубавите части на града.

— Успешно също така, предполагам. — Проклето суеверие Декса отпи от брендито и посочи картата на Картейн с пурата си. Добродетелта на аскетизма не беше на почит в партия Дълбоки корени. — Получихме много обещания в районите Плаца Гандоло и Паланта. Предимно от неутрални. Както и от някои стари приятели, които върнахме обратно в стадото.

— По-скоро купихме обратно — каза Първосин Епиталус. — Проклети неблагодарници.

— Какво давате, за да подкрепите решението им? — попита Локи.

— О, намеци за данъчни облекчения — отвърна Декса. — Всеки обича мисълта да задържи малко повече от собствените си пари.

— От Черен ирис могат да направят същите намеци — каза Локи. — Не искам да ви казвам как да си вършите работата, но проклет да съм, ако нещо толкова скучно като данъчни облекчения е достатъчно да осигури гласове; на тези хора няма да им дреме коя партия ще ги извърши. Трябва да ги мотивираме с нещо различно от прагматични причини. С нещо емоционално. Това означава разпространяване на слухове. Искам да окаляме всеки, който подкрепя Черен ирис в тези райони, с нещо отвратително. Всъщност искам да избягваме да хвърляме кал в някои други райони, за да изпъкне още повече. Какво със сигурност ще отблъсне добрите гласоподаватели на Картейн?

— Зависи от това колко вулгарност си готов да изтърпиш, скъпо момче! — Декса пое дълбоко дима, докато размишляваше. — Третосин Йовиндус е техният човек за район Паланта. Политиката му към съдържанието на бричовете му е доста отворена, а и е достатъчно дързък, за да не го отнесе.

— Втородъщерната Виракоис ги представлява в Плаца Гандоло — каза Епиталус. — Чиста е като пресен гипс.

— Хм… — Локи почука с кокалчета по масата с картата. — „Чиста“ означава, че можем да нарисуваме каквото си искаме върху нея. Но нека не бъдем директни. С мастер Калас ще организираме екип. Опасни хора, които ще държим на къса каишка. Ще посетят някои от неутралните в Плаца Гандоло и ще ги заплашат. Гласувайте за Виракоис и Черен ирис или лоши неща ще сполетят хубавите ви домове, красивите градини и скъпите карети…

— Е, не искам да ви казвам как да си вършите вашата работа, мастер Лазари — каза Епиталус, — но не трябва ли да сплашваме хората да гласуват за нас?

— Не ми трябват сплашени. Искам ги раздразнени. Хайде, Епиталус, как би се почувствал, ако десетина отровни змии се изсипят в дома ти в опит да бъдеш сплашен? Надувките не са свикнали да ги притискат. Дяволски ще се възмутят. Ще говорят за това на всичките си приятели и ще са първите, които ще гласуват срещу Черен ирис просто от злоба.

— Да, да — отвърна Епиталус, — може и да има хляб в това. Ами Йовиндус?

— И за него ще измисля нещо подходящо. Нека тенджерата да покъкри малко. — Локи се потупа отстрани по главата. — Къде е Никорос?

— Идвам, господа, идвам! — дългата черна плитка на Никорос се удряше във врата му, докато той бързо се качваше по стълбите на галерията и подаде комплект документи на Джийн. — Свежи като времето: всички доклади, които поискахте и нещо, хм, злополучно…

— Злополучно? — Джийн прехвърли документите, преди погледът му да се задържи върху един. Бръчките на челото му ставаха по-изразителни с всеки прочетен ред, а щом приключи, дръпна Локи настрани.

— Какво има?

— Официалният доклад на градската стража за ареста на Петосин Лусидус на Исас Меро — каза Джийн.

— Какво?

— Казва, че по сигнал на лашейнския легат Лусидус бил посетен от екип стражи, които открили в личната му конюшня два откраднати лашейнски коня за теглене на карета, разпознаваеми по клеймото…

— Кастрирани синове на джеремитски лайномети! — Локи взе доклада и го прегледа — Коварна кучка! Красива коварна кучка. Не може да ни остави да изпитваме гордост дори и за няколко дни. О, виж, поради притеснения за дипломатическата страна на ситуацията Лусидус ще бъде задържан в самостоятелна килия до приключването на изборите.

— Нима?

— Някое пиленце от Черен ирис трябва да се е оплакало на квачката си от големия лош събирач на дългове. Толкова с тази схема.

— Трябва да отвърнем бързо и твърдо.

— Съгласен съм — Локи затвори очи и на няколко пъти пое дълбоко дъх — Продължавайте да работите върху списъка със слабости. Изпратете куртизанки и красиви момчета след всички членове на Черен ирис, чиито очи шарят. Уверете се, че комарджиите са получили покани за игри с високи залози. Навсякъде разпръснете изкушения за тези с кофти навици. Подръпвайте плътските слабости, все едно са струни на лира, всички и отвсякъде.

— Предполагам, че в банката има пари, които нямате търпение да похарчите — въздъхна Джийн.

— Точно така. Ще ги харчим, докато не остане само прахът под последната медна монета. След това ще избършем праха и ще видим какво можем да получим за него.

— Хм, още едно нещо, господа — каза Никорос. — Джостен ми каза, че отново имаме наблюдатели по околните покриви.

— Остави това на мен — каза Джийн. — Предупредихме ги честно. Този път ще създам малко работа на физикерите.

Хладни сиви воали от ситен дъжд и мъгла покриваха като завеса квартала, когато Джийн излезе час след полунощ, за да посети новите съседи. Движеше се по покривите колкото се може по-внимателно, използвайки маршрути, които беше запомнил по време на последната си екскурзия. В такова време нямаше пияници и любовници и беше сигурен, че се движи толкова тихо, колкото винаги го бе правил.

Първата му цел си личеше — дотолкова си личеше, че Джийн го наблюдава почти четвърт част, напъвайки сетивата си да забележи някаква засада или капан. Наблюдателят седеше (седеше!) в сгъваем стол от дърво и кожа до парапета, завит в наметало и одеяло. Ако седящата фигура не се движеше от време на време, Джийн би се заклел, че е примамка.

Тънък лъч светлина освети сенките до стола и разкри оборудване и удобства, включително бутилки вино, копринен чадър и няколко различни далекогледа. Това беше или шега, или капан… И все пак наоколо нямаше никого. Джийн се възползва от възможността. Беше детска игра да се промъкне зад седналия шпионин и да сложи ръка на устата му.

— Извикай и ще ти счупя ръцете! — изсъска Джийн. Съгледвачът понечи да го стори, но само след секунда стана ясно, че е слаб и немощен, неспособен на сериозна съпротива. Озадачен, Джийн потърси източника на светлина, който се оказа затъмнен фенер с отвор, настроен на най-ниската степен. Джийн леко го разшири и вдигна фенера, за да види пленника си.

Богове, беше старица. Престаряла жена на седемдесет или повече години и това не беше някоя от ролите на Сабета. Жената беше истински лека и крехка, лицето ѝ — долина от линии, а едното ѝ око — сиво като облачно небе. Другото обаче се взря в него с игрива жизненост.

— О, здравей скъпи! — прошепна тя, щом Джийн свали ръката си. — Няма да викам, обещавам. Стресна ме, въпреки че тя ме предупреди, че рано или късно ще дойдеш.

— Тя?

— Работодателката ми, скъпи.

— Значи признаваш, че си…

— Шпионка. О, да — закиска се старата жена със сух и недотам здрав основен звук. — Шпионски шпионираща шпионка. Седнала удобно тук, за да видя каквото мога да видя. То не е много, за жалост. Затова са ми тези прекрасни далекогледи. Е, какво ще правиш с мен, скъпи? Ще ме пребиеш ли жестоко?

— Какво?… Не!

— Тогава ще ме грабнеш и ще ме хвърлиш от покрива? Ще ме вържеш и ще ме оставиш тук за няколко часа? Ще ми избиеш зъбите?

— Богове, жено, разбира се, че не!

— О, точно това ми каза и тя — грейна старицата. — Каза, че не си човек, който би вдигнал ръка на безпомощна стара жена. В каквато, ако сме честни, ме превърна времето.

Джийн наведе глава над студения камък на парапета и въздъхна.

— Е, стига, синко, скрупулите не са нещо, от което да се срамуваш.

— Всичките ѝ нови шпиони ли са… Хм…

— Стари като мен? О, не се притеснявай да го кажеш. Да, скъпи, оградени сте от стари жени. Всички увити в одеяла, стиснали слънчобраните си. Имаме апартаменти и хора, които да ни донасят разни неща, но от тук нататък ние ще гледаме. Освен ако не ни пребиеш.

— Стига — каза Джийн. — Знаеш, че няма да го сторя.

— Да, зная!

— Предполагам, че няма смисъл да те помоля учтиво да слезеш от този покрив и да се махнеш?

— О, богове, не! Извинявай, скъпи, но с парите, които получавам за това… Е, не мисля, че ще живея толкова дълго, та отново да имам някога финансови проблеми.

— Мога да ти направя по-добро предложение.

— О, не. Боговете да те благословят за предложението ти, но не. Ти имаш своите скрупули, а аз — моите.

— Мога да те вдигна и да те сваля до улицата.

— Разбира се, че можеш. Аз пък ще ритам и викам, а ти ще трябва да се справиш някак си с това. А когато приключиш, ще допълзя обратно колкото бързо ми позволяват ставите, и тъй като ти няма просто да ме пребиеш, ще трябва да повториш упражнението. — Тя подсили думите си, като леко потупа гърдите му с много тънкия си пръст. — Отново и отново. И отново.

— Е, мамка му! — Джийн се подпря на парапета, чувствайки се заслужено засрамен. — И да не… ъм, да не долазиш при нас за помощ, ако хванеш жълта треска или нещо друго.

— Не се притеснявай, скъпи. Уверявам те, че ни гледат чудесно. Също както ние гледаме кръчмата ви.

Докато Джийн Танен откриваше старици по покривите, Никорос Виа Лупа чукаше по осветена от лампа врата в мъглива уличка зад Авенюто на нощните певци на остров Ворхала. В гърлото си усещаше топъл, нервен сърбеж, който вече не можеше да облекчи.

Аптеката на братя Фараджер беше осигурила врата към улицата като дискретно удобство за нуждаещите се в необичайни часове. Това включваше клиенти, които търсеха субстанции, забранени от закона на Картейн.

Широкоплещият пазач зад вратата, загърнат с дебело черно палто, беше непознат за Никорос, тъй като дотогава винаги го бе посрещал възрастен и по-слаб човечец. Така или иначе пазачът го пусна и с гърлено сумтене му посочи тесните стъпала, оставяйки Никорос сам да намери пътя до кабинета. Там той откри Третосин Фараджер, свит зад гишето, призрачно обвит от дим с цветен аромат, докато небрежно смесваше прахове върху мерителна дъска.

— Никорос — каза мрачно алхимикът, — мислех си, че ще те видя по-скоро рано, отколкото късно. Какво ще обичаш?

— Знаеш защо съм тук — отвърна Никорос. Единствено Третосин Фараджер беше снабдявал Никорос с праха му… Всъщност именно той го запозна с него.

— Огнената муза — изсумтя Фараджер, оставяйки настрани стъклената пръчка, която използваше. — Трябва ти малко светкавица за облаците в главата ти, а?

— Както винаги. — Никорос облиза устни и се опита да пренебрегне усещането, че в черепа му е кухо и сухо. Искаше да отложи с дни следващата покупка, искаше да се подчини на Лазари и Калас… Но нуждата ставаше все по-силна. Първоначално обикновената разходка го доведе тук с такава сигурност, както водата тече надолу по склона.

— Акадрис — каза Фараджер. — Е, ако наистина това е, което искаш, да видим монетите ти.

Никорос хвърли кесия сребро на гишето. Кесията още не беше докоснала плота, когато той усети болезнен удар отляво в тялото си. Потрепервайки, той се обърна и видя, че широкоплещият пазач се е промъкнал в кабинета подире му с лакирана дървена палка в ръка. Широкото черно палто вече беше откопчано, разкривайки отдолу светлосинята униформа на градската стража.

— Това е разочароващо, Виа Лупа. Трябва да поназнайваш нещо за законите, касаещи черната алхимия — ухили се стражът. — Работещите на гишето стоят десет години в Баржата на покаянието. Конфискува се имуществото им. Отнемат се лицензите и гражданството им. И следва изгнаничество, ако човек оцелее през десетте години.

— Но моля ви — каза Никорос, докато страхът пропълзяваше във вътрешностите му, — трябва да е станала някаква грешка…

— Да, и ти си този, който я допусна.

— Съжалявам — промълви Фараджер, избягвайки погледа му. — Притиснаха ме миналата седмица. Нямах избор. Вече щях да съм на баржата, ако не се бях съгласил да им помогна.

— О, богове, моля ви! — прошепна Никорос.

— Оказа се умно споразумение — каза жена, излизайки от вратата зад Фараджер. Беше с тъмно наметало с качулка, което Никорос щеше да сметне за театрално, ако картейнският страж не беше заплашил да отнеме всичко в живота му. — Третосин Фараджер се споразумя, за да бъде оневинен. Ти би могъл да направиш същото.

Жената свали качулката си и се показа дългата ѝ тъмночервена коса. Очите ѝ проблеснаха, докато обясняваше на Никорос какво ще се иска от него.

Картейн беше най-култивираният и поддържан град, който Локи беше виждал, а Вел Верда, Зелената тераса — може би неговият най-култивиран и поддържан район. Именията и алеите бяха обградени с дебели тополи, маслини, вещерски дървета, светъл дъб имериншейд, отвъд които беше надвиснала разпадащата се сянка на старите градски стени. Всеки друг терински град би осветил, поддържал и поправил стените с усърдие, но картейнци не се бяха грижили за своите повече от три века.

— Това е частно имение, не ресторант — каза Сабета, докато Локи я водеше по виещото се стълбище от черно желязо. — Ако си намислил някаква идиотска засада, мастер Ламора, предупреждавам те, че дълбоко ще ме разочароваш…

— Празно е. Една от дамите в Дълбоки корени го е наследила от починал братовчед. Не се е постарала да го продаде, защото не е като да ѝ трябват парите, но с удоволствие ми позволи да го наема за една вечер.

— Ще ми изсипят ли кофа змии върху главата?

— А! Не, но ти благодаря за тях, между другото. Толкова се притеснявах, когато тези приятелчета бяха далеч от мен. Не, Господарке на съмненията, доведох те до този отдалечен край на града с престъпната цел аз самият да ти сготвя вечеря.

Стигнаха до втория етаж на тъмното празно имение и Локи с драматичен жест отвори плъзгащата се дървена врата в северната стена. Разкри се теракотен под с мраморна балюстрада, надвиснала над тъмните върхове на безброй дървета, поклащащи се нежно на есенния бриз. Всичко беше потънало в меката златна светлина на фенери с полупрозрачни хартиени стени.

— О! — възкликна Сабета. Позволи на Локи да дръпне един от столовете около кръгла маса от вещерско дърво в средата на балкона. — Това вече е обещаващо.

— Не само избрах обстановката — каза Локи. — Днес аз съм готвач, сомелиер, алхимик, всичко това в удобен комплект. И разбира се, на удивително незначителна цена за улеснение на госпожицата.

— Не съм сигурна, че съм донесла достатъчно дребни монети, за да ти свършат работа.

— Практикувам избирателна глухота за болезнени забележки, млада жено. Въпреки че съм длъжен да попитам: наблюдавани ли сме в момента от някоя от глутниците ти стари жени?

— Не, не тук. Колкото и да бих имала полза от придружител, в момента те са заети на друго място.

— Голям късмет са извадили, че точно Джийн се натъкна на тях. Аз не споделям задръжките му да удрям старици в зъбите.

— Е, тогава защо ти самият не им надви?

— Някои форми на поведение — въздъхна Локи — просто не изглеждат разумни.

— Не думай! Можеше да ги упоиш тогава.

— О, да — отвърна Локи, — да хвърляш алхимия срещу стари дами с кой знае какви болежки и оплаквания! Ако не мога да ги убия нарочно, няма да позволя да стане и случайно.

— Мина ми тази мисъл — ухили се Сабета.

— И така, как е кандидатката ти за Плаца Гандоло? — попита Локи. — Как ѝ беше името… Втородъщерната Виракоис? Отведена от стражите с много тежко обвинение, както чувам. Получаване на крадени стоки? Откраднати от домовете на поддръжници на Дълбоки корени? Доста шокиращо.

— И доста тъпо — каза Сабета, имитирайки широка прозявка. — Адвокатите ѝ ще оправят нещата за ден-два.

— Е, със сигурност няма за какво да се притесняваш. В крайна сметка имаш цял куп резервни кандидати, ако я задържат в съда. Вълнуваща колекция от нули и нищожества, които да подтикнат избирателите към безразличие.

— Виж, Локи — каза тихо Сабета, — да си подаваме топката, преди да са отчетени крайните резултати, е все едно да надничаме в подаръци за празник, преди да са ги отворили. Не за тази игра съм дошла тази вечер.

— За мен е удоволствие да го чуя! Гледай тогава и се чуди, докато извършвам най-елементарната част от удивителен алхимичен процес и обирам всички лаври.

На масата стояха две сребърни кофички една в друга, като между тях имаше разстояние около един пръст. Във вътрешния съд, пълен с вода, беше поставена бутилка бледооранжево вино.

Локи отвори две покрити с кожа гарафи. Изля безцветното им съдържание между двете кофички, а след това няколко пъти прехвърли празните гарафи от ръка в ръка.

На външната страна на съдовете се появи патина от скреж, която постепенно се втвърди в стена от пресен бял лед. От процепа между тях се издигнаха кълба белезникава пара и се чуваше накъсан пукащ звук. Локи тихо отброи петнайсет секунди, сложи си кожена ръкавица и внимателно наклони кофичките към Сабета. Бутилката вино, замъглена от скрежа, беше потънала в ледена каша.

— Виж! Охладих виното. Аз съм истински господар на стихиите. Вързомаговете из целия град подават оставките си в момента.

Сабета му се отплати с аплодисмент, като потупа безшумно дланта си с пръст. Локи се ухили, вдигна бутилката от полутвърдата ѝ среда, махна тапата и наля в две чаши.

— Вдигам първия тост за вечерта! — Локи взе чашата си и леко докосна нейната. — За престъпленията, за объркването и за всички коварни изкуства. За най-очарователната майсторка, която някога ги е практикувала.

— Странно е да ме караш да пия в моя чест.

— Сигурен съм, че с твоето самолюбие ще можеш с лекота да преодолееш чувството.

Отпиха. Сладкото вино от портокал и джинджифил беше студено като северна есен. Локи им наля отново.

— Мой ред е — каза Сабета. — За странните момченца и нетърпеливите момиченца. Нека истинските им грешки… бъдат деликатни и малобройни.

— Лъжа ли се, или си в доста по-добро настроение, отколкото преди три вечери? — попита Локи, докато довършваше второто си питие.

— Биваше си го настроението, нали?

— Разбра ли нещо?

— Само това, че няма да открия истински отговори за една нощ цупене. Освен това винаги се развеселявам, като те уловя в някой добре измислен капан.

— Ако продължиш с неприличното си злорадство, може отново да видиш онези змии, госпожо. А сега, мисля, че ти обещах вечеря.

До терасата беше разположена дълга дъбова маса с тлеещ на нея мангал. Локи хвърли още късове ароматно дърво в мангала и ги разбърка. Заоглежда купчината продукти и съдове, които беше подготвил предварително, приближавайки се до опиянението от виното в почти празния си стомах. Някой го потупа по рамото.

— Не се прави така — каза Сабета. Беше свалила черния си кадифен жакет, разкривайки копринена туника и хлабаво изплетен шал в малко по-тъмен от косата ѝ цвят.

— Дори не съм започнал да готвя!

— Там, откъдето идваме, никой не готвеше на другия, помниш ли? Всички готвехме заедно.

— Е…

— Е, да видим каква бъркотия имаме — леко го побутна с бедро тя. Двамата сортираха съставките на ястието, които беше подготвил — стръкчета копър, лук, нарязани червени портокали, белезникави маслини, бадеми и лешници, предварително обезкостено пиле с подправки, както и достатъчно ароматни масла за сотиране на всичко, по-дребно от кон.

— Колко странно — каза тя, — но изглежда, че си подбрал любимите ми продукти.

— Животът ми е низ от странни съвпадения — рече Локи.

— Предполагам, че трябва да оценя постоянството ти в едно отношение, Локи Ламора. През всичките тези години все още надминаваш себе си в опити да вкараш червенокоска в леглото си.

— Така ли? — усмивката му изчезна заедно с част от жизнерадостта, дължаща се на виното. Протегна се и докосна кичур от изгорената ѝ медна коса. — Знаеш ли, ако си обидена, показваш го по дяволски странен начин.

— Объркване и всички коварни изкуства — каза тя, отмествайки погледа си.

— Наистина ли си върна този цвят само за да ме изкараш от равновесие? Да съм по-лесен за игричките ти?

— Не — отвърна тя. — Не изцяло.

— Не изцяло — погледна я Локи, опитвайки се да накара мускулите на лицето си, по принцип толкова предани и гъвкави, да се изкривят в нещо като усмивка. — Знаеш ли, мразя как някой казва нещо… Ние се забавляваме известно време, но само една грешна дума и изведнъж все едно не сме в същата стая.

— „Ние“ е тактичен начин да кажеш „аз“, нали?

— Само този път — отговори Локи. — Чуй ме, Сабета. Знаеш какво целя. Картите ми са на масата, както винаги са били. Вманиачен ли съм? Да. Абсолютно. Съжалявам ли? Не. Стоя тук с намерения, ясни като изгряващото слънце, чакайки да се убедиш сама по един или друг начин. И ще чакам. Ще чакам, докато остарея и се прегърбя, и не мога да си напиша сам името. Но за твое сведение, ако можех да запазя каквото и да е самоуважение, когато се касае за теб, бих се обидил от идеята, че голямата ми крайна цел е да те убедя да си разтвориш краката.

— Съжалявам — каза тя. — Знам. Знам, че искаш повече от това, и въпреки всичките ти недостатъци, отдаваш…

— Дяволски правилно. Имам предвид, кой знае, сигурно можем да преспим два пъти. — Той се изправи, изпъчи гърди и се изплези. — Безкрайни амбиции, жено! Безкрайни!

— О, копеле такова! — удари го тя, въпреки че ударът беше от тези, придружени с топла усмивка. — И така, как… е… От колко време не си? Знаеш, откакто…

— Вече знаеш отговора — отвърна Локи. — Много точно. Спомни си деня, в който си тръгна. Върни две нощи назад и ето.

— Нито веднъж?

— Предполагам, че е шибано абсурдно, нали? Но не. Опитах. Опитах и с малко помощ. Една от черешките, пребиваващи в „Позлатените лилии“. Излиза, че червенокоската не е червенокоска, ако не си ти, нали знаеш, двойно по-умна от мен и три пъти по-вбесяваща.

— Три пъти по-умна — каза Сабета. — Два пъти по-невбесяваща. И… съжалявам.

— Недей. Не беше толкова зле. — Локи търкулна глава лук по дължината на масата и той отскочи от шише със зехтин. — Беше приятелка, близка с Окови и с мен. Знаеше за проблема ми и че решението не е в притискането. Получих масаж, който си струваше цената на пропуска.

— Предполагам, че трябва да ти кажа… Не така стояха нещата с мен през последните няколко години. По ред причини.

— Разбирам. — Почувства как стомахът му се свива на студена топка, но се пребори с усещането. — Няма да лъжа. Чувствата ми към теб са дяволски егоистични. Не ми харесва да си те представям с някого другиго, но… не съм бил там. Зряла жена си и не ми дължиш нищо. Очакваше ли да се разгневя?

— Да.

— Някога щях. Може би единственото предимство на остаряването е това, че имаш време да си извадиш главата малко повече от задника си. Не искам да ми пука, разбираш ли? Сега си тук. С малко късмет… Наистина се надявам, че ще си тук и по-късно. Освен това, изглежда, мога безопасно да предположа, че не са ти омекнали краката пред някой млад вадрански лорд с един или два замъка…

— Утешиха ме един-два пъти — протегна се Сабета и докосна ръката му, не нежно, а все едно, че Локи изведнъж може да реши, че иска да е някъде другаде. — А през останалото време беше, за да изпразня някой и друг джоб. Или сейф. Знаеш как е.

— Определено знам. — Локи се протегна почти неосъзнато и започна да си играе с глава лук, все едно, че беше пумпал. — Всъщност заради теб всекидневно изпразвам един банков сейф.

— Чудесно. Защото никой никога не би ме определил като лесна и със сигурност не съм евтина — протегна се тя и хвана другата му ръка.

— Сабета, какво…

— Вземам решение. Сега ще спреш ли да си играеш с шибания лук, за да видиш какво ще стане, ако ме целунеш, или трябва да допра меча си до врата ти?

— Обещаваш ли, че няма да се събудя на кораб?

— Разочаровай ме, Ламора, и не давам никакви обещания за това къде и кога ще се събудиш.

Локи сложи ръцете си под нейните, завъртя я във въздуха и я вдигна върху масата. Сабета засмяна го обгърна с крака и го придърпа по-близо. Устните ѝ бяха топли и все още ухаеха на джинджифил и портокали. Нямаше представа колко дълго продължи целувката им с ръце, обгърнали вратовете им, но докато траеше, Локи напълно изгуби представа за това, че е изправен.

— Яко! — каза Сабета, когато в крайна сметка с нежелание се отделиха един от друг, и сложи пръст на устните си. — И все още си в съзнание. Ти си уникален, когато става дума за целуване в Картейн.

— Мисля да подобря този рекорд… Сабета? Сабета, какво има?

Беше се вцепенила в ръцете му. Докато главата му все още се въртеше от комбинацията от вино и жена, Локи бавно се обърна и погледна през рамо.

Търпение стоеше до малката кръгла маса, облечена в роба с цвят на карнеол, с широка качулка.

— О, я стига — изръмжа Локи. — Не сега! Със сигурност имаш по-добри неща за вършене, отколкото да ни притесняваш в момента.

— Коя си ти? — попита Сабета спокойно и с уважение.

— Архидама Търпение. Работиш за съперника ми.

— Търпение — каза Локи, — ако не е нещо важно, кълна се в Уродливия страж, ще…

— Важно е. Всъщност жизненоважно е. Време е да поговорим. Тъй като никой от вас не може да бъде разубеден от тази глупост, и двамата имате право да знаете.

— И двамата? — попита Сабета. — Имаме право да знаем какво?

— Откъде всъщност е Локи. — Търпение им посочи да се отместят от масата за храна. — И какво всъщност е Локи.

— Локи всъщност е мъжът, който ще ми сготви вечеря — каза Сабета.

— Със сигурност и двамата сте прозрели отвъд това — каза Търпение.

— Не е твоя работа — Сабета се отскубна от ръцете на Локи, опасно напрегната, а всяка следа от предпазливо уважение беше се изпарила. — Локи може да отговаря пред теб, но не и аз. Най-добре помисли как биха постъпили висшестоящите ми, ако използваш магията си, за да ми попречиш да те изрина от тази къща.

— Внимавай, когато използваш правила срещу някого, който ги създава, мила — отвърна Търпение. — Провокирай ме отвъд границите на петгодишната игра и съм свободна да отговоря както желая. А тази вечер сте доста извън границите на играта, нали? Защото, ако не сте, значи, сте опасно близо до единственото нещо, за което и двамата се съгласихте…

— Наври си сблъсъка някъде, където е тъмно и боли — рече Локи. — Знаеш, че не си говорехме по работа, когато се появи. Единствено някой, който подслушва, може да се появи с такъв перфектен драматизъм. Защо, по дяволите, си тук?

— Въпрос на съвест.

— Наистина ли? — попита Локи — Твоята? Постоянно намекваш за съществуването ѝ. Някак си не съм убеден.

— Това прекъсване е изцяло по твоя вина! — Архидамата посочи с пръст към Локи. — Отправих ти възможно най-ясното и честно предупреждение. Казах ти да оставиш настрани личните си дела. Да се хващаш за работа, а не да ухажваш. И какво направи ти?

— Какво направихме и двамата? — попита Сабета. Скръсти ръце, но Локи все още можеше да усети къкрещото напрежение, познато му така добре, както гласа или уханието ѝ. Затегна хватката си, защото се съмняваше, че Сабета има неговия опит във физическото нападение над маг. Тя не се отпусна, но стисна успокоително ръката му за кратко. — Осветли ни, архилейди. И имам предвид именно нас.

— Оставете настрани безразсъдното преследване на старата ви любов — каза Търпение. — Върнете се към определените ви задачи. Не ме карай да изпълнявам това си задължение, Сабета. Локи е моя отговорност и има неща, свързани с него, които не разбираш. Неща, които няма нужда да разбираш, стига да спреш сега.

— Да спра какво? Живота си?

— Виждам, че си хабя въздуха. Запомни, че го предложих, дори и да няма значение. — Търпение направи небрежен жест и вратата на терасата се затвори зад нея. — Разбираш ли, Локи е уникален. Но аз не просто затвърждавам неговата себичност. Ако желаеш да продължиш да го преследваш, имаш правото да знаеш истинската му същност.

— Той не ми е непознат — каза Сабета.

— Той е непознат за всички. — Търпение обезпокоително втренчи тъмните си очи в Локи. — Най-вече за самия себе си.

— Стига потайни глупости! — изръмжа Локи. — Давай със същината на нещата.

— Преди двайсет и три години — рязко го прекъсна Търпение — Черният шепот сполетя Камор. Стотици загинаха, но карантината и каналите спасиха града. След като чумата отмина, ти изпълзя от Пожарището, без никой да те разпознае. Без дом, без възраст, без родители и приятели.

— Да, доста добре си спомням тази гадост — каза Локи.

— Приеми го за доказателство. Помисли върху него.

— Ето ти нещо, върху което ти да помислиш — ти…

— Знам защо нямаш истински спомени от времето преди чумата. — Търпение отново парира думите му с властния си тон. — Знам защо нямаш спомени за баща си. Всъщност знам защо си измисляш истории за това как си приел името Ламора. На някои казваш, че е дошло от продавач на месо. На други — от добър стар моряк.

— Ти… каза ми, че е бил моряк — намеси се Сабета.

— Виж — каза Локи, докато зловещ студ се плъзгаше по гърба му, — виж, ще ти обясня, просто… Търпение, как е възможно, по дяволите, да знаеш това?

— В нито едно преброяване на Камор не се споменава фамилията Ламора. В нито един век след разпада на империята. Ще откриеш, че имахме добра причина да проверим. Излезе от Пожарището с напълно оформено име в съзнанието, въпреки че така и не знаеше откъде идва. Аз знам. — Премести се към него със свръхестествено гладко плъзгане, подпомогнато от елегантната ѝ роба. — Знам, че имаш само един истински и неизменен спомен, светещ в мрака отпреди чумата в Пожарището. Спомен за майка ти. За занаята ѝ.

— Шивачка — промълви Локи.

— Да — каза Търпение и посочи себе си. — В крайна сметка аз ти казах какво беше сивото ми име. Онова, което бях избрала за себе си много преди да се издигна до архидама.

— Шивачката — каза Локи. — О, не. О, мамка му, не! Мамка му, не! Сигурно се шегуваш!

Смехът ѝ допринесе за ужасния му потрес.

— Шегувам се колкото студена стомана — каза тя с усмивка, леко наподобяваща котешка. — Доста бързо обаче стигна до грешното заключение. Уверявам те, че Соколаря е единственото ми дете.

— Богове — каза Локи с въздишка на облекчение. — Тогава какво, по дяволите, имаше предвид?

— Казах, че споменът ти е неизменен и истински. Но няма нищо общо със занаята на майка ти. Всъщност изобщо няма нищо общо с майка ти. Спомняш си мен.

— Как е възможно това, в името на всички адове?

— Някога имаше необикновено надарен маг от моя орден, най-младия архидон от векове насам. Получи петата си гривна, когато беше два пъти по-млад, отколкото съм в момента, и зае поста на Провидение. Стана мой ментор и мой много истински приятел. Освен това беше благословен в любовта. За съпруга имаше картейнка, зашеметяваща жена с много рядка красота за теринка. Бяха омагьосани един от друг. Тя почина… твърде, твърде млада.

— Нещастен случай — продължи колебливо Търпение, все едно всяка дума ѝ причиняваше болка. — Срутил се балкон. Казвала съм ти, че изкуството ни може да причинява безгранична вреда, но има много малка сила, за да я развали. Можем да преобразуваме, можем да прочистваме. Отровата беше външно състояние, което можехме да отделим от тялото ти. Но срещу счупени кости и пролята кръв сме безпомощни. Обикновени сме. Обикновени като теб. — И тя погледна Локи с нещо като истински гняв, като тихо повтори: — Да. Обикновени като теб сега. Трагедията доведе до ужасна промяна у приятеля ми. Той направи фатална грешка в преценката. Превърна във фикс идея желанието да върне жена си сред живите. Горчивият опит ни е научил, че не можем да овладеем смъртта. И все пак той попадна в капана на скръбта и себелюбието. Повярва, че подобно умение е въпрос единствено на воля и знание. Воля, която никой преди него не беше притежавал. Знание, което никой преди него не беше показал. Започна да експериментира с най-забраненото безразсъдство в нашата професия — с намеса в духа след смъртта. Прехвърляне на духа в нова плът. Знаеш ли какъв ужас щеше да призове, ако беше успял?

— Боговете никога нямаше да позволят такова нещо — прошепна Локи, без да е сигурен, че вярва, но сигурен, че искаше да вярва. Картината на мъртвите сиви греховни очи на Дървеницата се мярна в съзнанието му.

— Един път да съм съгласна с теб — каза огорчено Търпение. — Но боговете са жестоки. Те не толкова забраняват тази амбиция, колкото я наказват. Животът се отдръпва от некромантията така, както възпалената кожа — от отровно ужилване. Използването ѝ води до неразположение, до болест. Не може да се запази в тайна. В крайна сметка беше разкрит, но конфронтацията пое в лоша посока. Той успя да избяга.

Търпение смъкна качулката си. Сабета изглеждаше също толкова поразена, колкото и Локи, затаила дъх, омагьосана от приказката.

— Преди да се издигне до архидон, той използваше сиво име от Теринския трон. Наричаше се Пел Акантус, Белия амарант. Легендарното неувяхващо цвете. Беше напълно естествено след лудостта и предателството да го наричаме…

— Не! — прошепна Локи. Силата напусна краката му. Сабета не успя достатъчно бързо да го хване, преди коленете му да се ударят в пода.

— Ламор Акантус — каза Търпение. — Черния амарант. Виждам, че името ти говори нещо.

— Няма как да знаеш това име — каза Локи, почти изгубил гласа си. Дори и в собствените му уши отрицанието звучеше жалко и детинско. — Няма начин.

— Има — каза Търпение не особено деликатно. — Пел Акантус беше мой приятел, Ламор Акантус — мой срам. Тези имена значат много за мен. Значат още повече за теб, защото са истинската ти същност.

— Какво му правиш? — попита Сабета. Локи се вкопчи треперещ в нея. Чувстваше гърдите си, все едно бяха стиснати с железни обръчи.

— Слагам край на загадките — каза Търпение, вече по-меко. — Давам отговорите. Този човек някога беше Ламор Акантус от Картейн, някога — архидон Провидение от моя орден. Маг, по-могъщ от мен самата.

Тя вдигна лявата си ръка и остави ръкава на робата да се смъкне, разкривайки петте татуирани гривни.

— Не съм шибан маг! — каза Локи дрезгаво.

— Вече не — потвърди Търпение.

— Измисляш си тези глупости! — каза Локи, натъртвайки всяка дума, превръщайки думите в нещо като емоционален талисман. — Значи, знаеш… едно име. Признавам, че съм впечатлен. Но аз съм на… Не знам на колко съм години, но не може да съм минал трийсетте. Трийсет! А човекът, за когото говориш, трябва да е по-възрастен от теб!

— Само първоначално — каза Търпение. — По един или друг начин ти все още си.

— Какво, по дяволите, значи това?

— Преди трийсет и три години неизвестно сираче се появи след края на смъртоносна чума. Не ти ли казах току-що какво се случва, когато се практикува най-забраненото ни изкуство? Ужасяващ откат срещу самия живот. Болест. Черният шепот дойде отникъде. Ламор Акантус остана в Камор, скрит в копторите на Пожарището. Там ти продължи изследванията си, като използваше бедните и забравените в опитите си.

— О, глупости!

— Ние знаем — прекъсна го Търпение. — Нещо магическо се случи в Камор, преди да избухне чумата. Няколко мага от ордена ми бяха достатъчно близо, за да го усетят. Когато карантината падна, хората ни влязоха там със сила. Претърсихме Пожарището из основи, докато не открихме отговора, който търсехме. Магическо устройство. Документите и дневниците на Ламор Акантус заедно с тялото му, което можеше да се идентифицира лесно по татуираните гривни. Помислихме, че въпросът е приключен по ужасен начин, но в крайна сметка — за добро…

— Минаха години. След това се случиха неприятните събития около сина ми. Това привлече вниманието ни към теб. С Джийн бяхте внимателно проучени. Особено Джийн, защото фактът, че имахме червеното му име, направи нещата доста по-лесни. Представи си колко силно се изненадахме, когато той ни каза, че най-близкият му приятел, каморски сирак, му е признал, че тайното му име е Ламор Акантус.

— Ти… Казал си на Джийн истинското си име? — попита Сабета. Локи отчаяно си повтаряше, че само си въобразява болката, скрита зад изненадата ѝ.

— Аз, ами… Мамка му! — Смачканата му на пихтия съобразителност, изглежда, не искаше да извърши героичния подвиг, необходим, за да се върне обратно. — Винаги съм искал да ти кажа. Просто…

— Казал е на Джийн едно истинско име — каза Търпение. — Но има и друго, нали? Зад сивите имена имаш други сиви имена, Локи. Ламор Акантус не ми дава ключа към теб повече от Локи Ламора или Леоканто Коста, или Себастиан Лазари. Зад всички тях стои друго име, което менторът ми така и не сподели с друг маг. Затова не знам какво е то… Може би дори и ти не си го спомняш. Но и двамата знаем, че съществува.

— Не съм този, който твърдиш, че съм. — Паднал духом, Локи се свлече в ръцете на Сабета. — Роден съм в Камор.

— Тялото ти — да. Не разбираш ли? Ламор Акантус е успял в някакъв смисъл. Това е причината чумата да избухне толкова неочаквано и да е толкова заразна. Изтръгнал си духа си от старото тяло. Откраднал си ново. Втора младост, нови години, които да прекараш в усъвършенстване на уменията си. Но нещата не стават по този начин… Спомените ти са се разпаднали, личността ти е била изпепелена. Затворил си се в това тяло без дарбата, която ти е позволила да се прехвърлиш в него. Отне ни повече от двайсет години да наредим парченцата от пъзела, но със сигурност не можеш да отречеш, че те прилягат точно едно към друго.

— Мога — каза Локи. — Със сигурност мога да го отрека.

— Защо мислиш, че ти се доверих? — Търпение въздъхна с тихото раздразнение на учител, обучаващ особено бавен ученик. — Разказах ти каквото знам за магията, за маговете? Мислиш ли, че бях просто приказлива? Наистина ли си мислиш, че си толкова специален? В действителност се нуждая от теб като представител в петгодишната игра. Но също така използвах това, за да те доведа тук, така че да имаме повече време да те проучим. Да разполагам с време да стигна до този момент.

— Това е някаква твоя жестока, шибана игра — каза Локи.

— В известен смисъл ти все още си един от нас — каза Търпение. — Имаш задължения към нас и ние имаме към теб. Едно от тези задължения е истината. Ако вие двамата не бяхте разпалили отново любовните си отношения, можеше и да отложа това. Но при сегашните обстоятелства и двамата имате право да знаете, а аз съм длъжна да ви го разкажа. — Търпение нежно докосна Сабета по ръката. — Разбираш ли, аз знам причината, поради която той е мечтал за червенокоси жени през целия си…

— Спри! — Сабета се отскубна от Търпение, изправи се и се отдръпна и от Локи. — Не искам да го чувам! Не искам да слушам повече!

— Не ми казвай, че ѝ вярваш! — каза Локи.

— Съвпаденията се натрупват, докато доказателствата не станат твърде много, за да бъдат пренебрегнати — каза Търпение.

— Млъкни! — изръмжа Сабета. — Не… Не знам какво, по дяволите, да мисля, Локи, просто…

— Наистина го вярваш! — Шокът за секунда се превърна в яростен гняв. Объркан и замаян, Локи беше готов да стреля във всяка мишена, която му беше подръка. Преди да осъзнае какво върши, избра грешната. — Всички неща, които сме вършили заедно, цялото време, което прекарахме, за да изградим наново… А ти ѝ вярваш!

— Каза ми, че си взел името на някакъв моряк — каза неуверено тя. — Вярваше ли го? Вярваш ли го… сега? Как можеш да си сигурен, че не си запълвал просто някаква дупка или че някой друг не я е запълнил…

— Как можеш въобще да си го помислиш? — Гневните изблици следваха един след друг, парещи и остри като току-що изваден от огъня нож. — Ти ме изостави! Манипулира ме, мамка му, дрогира ме и аз все пак се върнах. Но само една приказка от тази… от тази картейнска вещица и ме гледаш, все едно съм паднал от проклетото небе! Чакай, не, мамка му!

Разкаянието и здравият разум се върнаха, закъснели, както винаги, като гости на празненство, пристигнали точно след като е избухнал светският скандал на сезона. Бузите на Сабета потъмняха, тя отвори няколко пъти уста, но в крайна сметка не каза нищо. Обърна се с цялата ужасна, решителна грациозност на женския гняв, отвори с трясък вратите на терасата и изчезна в тъмната къща.

Локи я гледаше слисан, заслушан в тъпия барабанен ритъм на пулса в слепоочията си. Секунда по-късно скочи на крака, грабна сребърната кофичка с изстудено вино и я удари със злоба в дъбовата кухненска маса. Разлетяха се продукти, стъклото се счупи, лед и вино се пръснаха и от мангала се вдигна мек облак съскаща пара.

— Благодаря ти за шибаната безпристрастна презентация, Търпение! — Той ритна парче стъкло и видя как то се плъзна през ръба на терасата. — Благодаря за всичките мили усилия в моя полза, ти… ти…

— Задължението ми беше да ти кажа истината, а не да те повия, като че си пеленаче. — Търпение вдигна отново качулката си, закривайки лице наполовина в сянка. — Нито пък да те защитавам от лошо насочения ти гняв. Един съвет от жена, спечелена, за да сключи щастлив брак, мастер Ламора. Стилът ти на ухажване не може да бъде по-умело пригоден, за да те доведе до самотен живот.

— Иди да се самозапалиш някъде — каза Локи, изведнъж съжалил, че е строшил единствената бутилка с алкохол, която се беше сетил да донесе на балкона.

— Ще говорим за това по-късно — каза Търпение. — А след като изборите приключат, ще обсъдим бъдещите ни действия.

— Не вярвам на нито дума от това, което каза — прошепна Локи, осъзнавайки колко неубедително звучи гласът му.

— Отказа да ми повярваш, че спасих живота ти в Тал Верар поради угризения на съвестта. Сега ти излагам егоистичния мотив, за който настояваше, и ти отказваш да ми повярваш. Толкова ли си арогантен, толкова ли избирателна е логиката ти? Със сигурност можеш да си повярваш, че бихме гласували на нормален човек дори малко от доверието, което ти демонстрирам. Или пък можеш да си отвориш очите. Приеми, че съм ти дала шанс да решиш загадката на миналото ти. Може би дори да изкупиш ужасно престъпление. Престъпление, което откраднатото тяло на първата жертва ще носи като маска до края на живота ти.

Локи не каза нищо, загледан в бъркотията, която направи от продуктите за пиршеството, които само преди четвърт час беше планирал да сготви.

— Муси се колкото си искаш — каза Търпение. — Цяла нощ се цупи. Имаш невероятен талант за това, нали? Но на сутринта очакваме да си трезвен, съсредоточен и да работиш неуморно от наше име. По-ентусиазираните ми млади съмишленици си представят, че цветистите им заплахи към теб са ми убегнали. Но сега подозирам, че разбираш колко малко според мен струва Джийн Танен по принцип и колко… избирателна може да бъде защитата ми за него. Безопасността на Джийн изцяло зависи от твоята дисциплинираност и от вдъхновението ти.

Търпение се обърна и бавно тръгна обратно към къщата.

— Боговете да са му на помощ! — извика тя през рамо.

Остави Локи сам на терасата и не си направи труда да затвори вратите след себе си.

Старият мъж тихо премахна магията, която беше увил около архидама Търпение — най-сложната работа в живота му, и въздъхна с облекчение. Усилията да шпионира и да предава резултатите на сътрудника си в другия край на града, го бяха поставили на ужасно изпитание.

Не може да е истина! Можеше да почувства яростта зад мислите на наемника, която го заливаше в момента. Архидама Прозрение беше могъща, а гневът ѝ го заля като натиска от надигащо се главоболие. НИЩО не съм чула за това! ПОЛУДЕЛИ ли са другите трима?

Моля, успокойте се, архилейди. Имах трудна вечер. Не са луди… но стигнаха твърде далеч. Вече виждаш защо трябваше да ви кажа.

Как са го скрили от мен?

Търпение заяви правото си да изследва двамата каморци след осакатяването на Соколаря. Никога нямаше да знам какво е открила, ако не присъствах лично на разпита на Джийн Танен. Отведохме го в Тал Верар, месеци преди на приятелите на Соколаря да им бъде позволено да си поиграят с тях. Само Търпение, Въздържание и аз знаехме казаното от Танен. Така беше запазена тайната.

Ламор Акантус се е върнал! Въпросът е толкова важен, че дори не мога да започна да го обмислям. Това е въпрос за всички ни! Ще го поставя открито пред Небесната камара!

НЕ! Старецът почувства капките пот, стичащи се по бузите и веждите му. Интензивното им общуване беше далеч отвъд обичайния лек допир на мисловната реч. Търпение и Въздържание имат твърде много подкрепа в Камарата. Провидение ще заеме тяхната страна при всеки спор. И ти, и аз знаем, че отстраняването на Соколаря ти остави твърде малко високопоставени говорители. Последователите ти са предани, но са твърде малко, за да повдигнат въпроса без подготовка.

Ако Ламор Акантус е вселил духа си в друго тяло, дори и в ненадарено тяло, успял е да постигне нещо, което никой преди него не е правил.

Позорно и злополучно!

Да. Още една причина да го изследваме заедно, да проучим подробно процеса. Силата и умът на един човек не са били достатъчни да преодолеят трудностите. Но какво могат да сторят умовете и силите на сто магове? Или на всички, на всичките четиристотин? Ето ТАКА трябва да подходим!

Съгласен съм. Дължа много на Търпение. Мислиш ли, че ще се обърна срещу нея за нещо по-малко от наистина екзистенциален въпрос? Моля ви, послушайте ме, архилейди. Ако повдигнете въпроса в Небесната зала без подготовка, няма да мине добре. Трябва да нападнете от реална позиция на силата. А за да го сторите… смея да твърдя, че трябва да предприемем безпрецедентни мерки.

Със сигурност не можеш да предлагаш…

Никога. Не бива да се пролива кръв, поне не без провокация. Но трябва да приложите сила. Трябва за кратко да… да придобиете контрол над Търпение и някои от поддръжниците ѝ. Те разчитат, че везните са непреодолимо наклонени в тяхна полза. Ако демонстрирате обратното, можете да поставите въпроса в истински възприемчива среда. Само така ще гарантирате честната дискусия, която ситуацията изисква.

Това, което предлагаш, все пак може да се възприеме като преврат.

Само малък. Старецът се усмихна криво и предаде усещането в мислите си. И само за малко. Самото ни бъдеще е заложено на карта. Ако оставим петгодишната игра да се изиграе сама, ако оставим Търпение и поддръжниците ѝ да се разсейват, тогава… тогава, насочвани от мен, ще можете да действате светкавично и решително. В същата нощ, когато това приключи. Ако успеем да арестуваме другите архимагове, ще демонстрираме сила. Ако след това ги освободим невредими, ще покажем добрите си намерения. Тогава и само тогава смятам, че обстоятелствата ще бъдат подходящи, за да се изправим срещу бъркотията, направена от Търпение, и срещу тайните, които е открила.

Нощта на изборите, значи.

Да. Нощта на изборите.

Ако наистина можеш да бъдеш нашите очи, обещавам, че ще намеря способни ръце, които да свършат работата.

Архидама Прозрение изчезна от съзнанието му без сантименталност, както винаги правеше. Облекчен, той разтърка ръцете си, за да успокои тремора.

Беше решено, значи. Напомни си, че така трябваше да бъде за доброто на всички от вида му. Беше живял дълго и с удобства благодарение на гривните. Ако имаше някой, който да понесе напрежението и тежестта на това, което щеше да се случи, със сигурност бе той.

Въздухът в празната стая изведнъж стана твърде леден за кожата му. Студеносъщни реши, че много, страшно много се нуждае от питие.

— Добре дошъл си като скорпион в ясла — каза Вордрата, който посрещна Локи с блясък в очите и стена от добре облечени здравеняци зад гърба си. Вече беше традиция Локи да бъде спиран, преди да премине и половината от преддверието на „Знакът на Черен ирис“.

— Трябва да я видя — запъхтяно каза Локи. Бягството му през града не беше нито изискано, нито ловко. Беше откраднал кон, за да го осъществи, и най-вероятно докато разговаряха, сините плащове вече претърсваха Вел Верда.

— Защо, ти си последният човек в Картейн, който да бъде допуснат до нея! — Самодоволната усмивка на Вордрата раздели лицето му като рана от меч. — Заповедите ѝ бяха ясни и категорични.

— Виж, знам, че последната ни среща беше…

— Неприятна. — Вордрата даде знак. Преди Локи да успее да се обърне, за да избяга, стражите на Черен ирис вече го бяха приклещили.

— Спомнете си, мастер Вордрата, че вие признахте намеренията си да заповядате да ни пребият и хвърлят на улицата — каза Локи. — Затова, ако вариантите ни за обсъждане са били сведени до минимум, вината си е изцяло ваша!

— Господарката на къщата изобщо не желае да ви вижда — Вордрата се наклони към него, а дъхът му лъхаше на старо разлято вино. — И макар да ми е заповядано да не ви причинявам вреда, бих казал, че не нося отговорност за нищо, което може да ви сполети от момента, когато напуснете юрисдикцията ми, докато не се стоварите върху паважа.

Охраната на Вордрата блъсна Локи навън и го засили с впечатляваща парабола, която завърши с разтърсваща костите среща с калдъръма. Чувствата му горчиво лъкатушеха, докато преценяваше следващия си ход; гордостта и желанието се изправиха срещу благоразумието и уличните рефлекси, а последните победиха едва когато той осъзна колко опасно близо се намира до уличния трафик от карети и колко свидетели щяха да видят как го премазват. Стенейки, Локи пропълзя обратно на тротоара.

Откраднатият му кон го нямаше, а момчетата от конюшнята на „Знакът на Черен ирис“ го гледаха злобно и многозначително. Очакваше го дълга и болезнена разходка до квартал, в който някой кочияш би благоволил да го качи.

— Е, това е цялата проклета каша — каза Локи, докато си играеше с чаша, в която допреди малко имаше умопомрачително количество бренди. — Намерих си карета, върнах се веднага и ето ни сега тук.

Беше след полунощ. След като се прибра, Локи се уедини с Джийн в стаята им и с помощта на големи блюда с храна и бутилка от най-скъпия дестилиран алкохол на Джостен му разказа цялата история.

— Наистина ли е нужно да ти казвам, че кучката те е излъгала? — попита Джийн.

— Знам, че лъжеше — отвърна Локи. — Някъде в историята трябва да има лъжи. Притесняват ме частите, които може и да са истина.

— Защо не приемеш, че ВСИЧКО е било лъжа? — Джийн разтри бързо слепоочията си в опит да махне тъпата болка, която все още идваше от гипсирания му нос. — Шибани глупости от начало до край! Богове, нали ние с теб причиняваме това на другите? Омайваме ги толкова, че да не могат да различат истината от безсмислиците.

— Знае името ми. Истинското ми име. Това, което…

— Да — каза Джийн. — И аз знам кой ѝ го е казал.

— Но аз съм го…

— Точно така! — Отвращението гореше като жлъчка в гърлото на Джийн и той потупа гърдите си с две ръце. — Казаха, че са ме отворили като книга в Тал Верар и са взели всичко, което са искали. Затова сигурно аз съм им казал името. Мисли! Остатъкът от историята на Търпение най-вероятно е изграден около това. Остава въпросът с третото име. Това, за което Търпение твърди, че е по-дълбоко дори и от онова, което аз знам. Дали въобще е там?

Локи разтри потъмнелите си очи.

— Не… не знам. То въобще не е име. Просто чувство може би.

— Както и очаквах — каза Джийн. — Наистина ли си спомняш да си имал това чувство преди тази вечер? Изглежда ми като блъф. В главата ми има всякакви странни и непознати чувства, при всички е така. Не ти е дала и частица веществено доказателство! Всичко, което е направила, е да посади съмнение в ума ти, което да те гложди вечно, ако му го позволиш.

— Ако му го позволя… — Локи остави чашата си настрана. — През целия си живот съм се питал откъде, по дяволите, съм се пръкнал. Сега имам на разположение възможности като стрела в корема, но нямам абсолютно никакво време да се суетя относно тях.

— Възможности — въздъхна Джийн. — Ако трябва да съм честен, дори и ако бяха истинските отговори, наистина ли би предпочел именно тях? Знам, че за мен е лесно да го кажа… знаейки кога и къде съм роден…

— Знам откъде съм — каза Локи. — От Камор. От Камор! Дори и всичко, което каза, да е било истина, само това наистина ме интересува. Това и Сабета. — Локи се изправи със застинало мрачно лице. — Да разгромя Сабета в тези идиотски избори. Сега…

На вратата се почука силно и настойчиво.

Локи наблюдаваше как Джийн отключва вратата с присъщата си предпазливост. Беше Никорос, небръснат, с очи като пържени яйца и коса, все едно попаднала в спиците на каруцарско колело. В треперещата си ръка държеше парче пергамент.

— Току-що пристигна — промълви. — Само за очите на мастер Лазари от куриер на Черен ирис в ох, ох…

Възклицанието беше причинено от факта, че Локи се изстреля и сграбчи писмото. Отвори го веднага и забеляза познатия почерк на Сабета:

— Ах, мамка му на всичко! — промълви Локи, смачка пергамента и го пъхна в джоба на жакета си. — Мътните го взели! — Свлече се на стола, свъсил вежди, и позволи на погледа си да се рее отнесено по стената. Стаята потъна в страшно неловка тишина, докато Джийн не прочисти гърлото си.

— Аха, Никорос… Изглеждаш, все едно са те пребили дяволи — каза той. — Какво става?

— Работа, сър, работа. Толкова много. И аз… аз… извинете ме, карам без… субстанцията, за която говорихме.

— Спираш да поглъщаш проклетия прах! — Джийн потупа Никорос по рамото — жест, който накара дребния човек да се разтресе като желе. — Браво! Сам се вкарваше в гроба, нали знаеш.

— Чувството в главата ми някак си ме кара да желая да бях успял — отвърна Никорос.

Любопитството на Локи го върна в настоящето и той започна да изучава Никорос. Картейнецът със сигурност беше в абстиненция, не използваше черната алхимия. Локи беше виждал стотици такива случаи. Страданието щеше с дни да подхвърля Никорос както котка си играе с мишка. Може би щеше да е разумно да намали задълженията на горкия човек… Или направо да го окове за стената.

„Адове — помисли си Локи, — ако изляза още малко от кожата си, може да се наложи и мен да оковат до него.“

— Себастиан — каза Джийн, — ако писмото съдържа каквото си мисля… Това, как да го кажа, край ли е? Или просто прекъсване?

— Нож в корема е — отвърна Локи. — Но предполагам… Е, предполагам, че по-скоро мога да го разглеждам като прекъсване.

— Добре — каза Джийн. — Добре!

— Сигурно е така — промълви Локи. След това в гърдите му се надигна познатата горещина на нетърпението. — Да, сигурно наистина е така! Богове, имам нужда от шум и пакости! Имам нужда от врява и глупости, докато не мога вече да гледам! Никорос! Какво си правил цяла нощ?

— Ами… Тъкмо се върнах от огледа на голямата каша — каза Никорос. — Голяма е и става все по-зле. Не само за нас, имам предвид. За целия град.

— Губя способността си да различавам кашите тук — каза Локи.